Annotation

Втората част от спомените на фелдмаршал Ерих фон Манщайн

пресъздава мащабна картина на сраженията на Източния фронт от
края на 1942 до средата на 1944 година. Лятната офанзива на
вермахта през 1942 след първоначалния успех завършва при
Сталинград с катастрофа. В отбранителните боеве през 1943–1944
година блясва талантът на Ерих фон Манщайн, командващ тогава
групите армии „Дон“ и „Юг“ като майстор на активната мобилна
отбрана. Въпреки упоритото нежелание на Хитлер да отстъпва
територии дори с цената на непоправими загуби на цели армии,
Манщайн успява да опази войските си от пълен разгром и
обкръжение, а контраударите му при Харков и Житомир отново
разлюляват везните на победата в тази война…
„Проиграни победи“ е уникален разказ за Втората световна
война от човека, чийто стратегически талант е без конкуренция в
Третия райх. В новото българско издание са включени 200
документални снимки, някои от които неизвестни досега.

Ерих фон Манщайн

Списък на съкращенията
Част четвърта
12. Пътят към Сталинград
13. Зимната кампания през 1942–1943 г. в Южна Русия
14. Операция „Цитадела"
15. Отбранителните боеве през 1943–1944 г
Послеслов от издателството
Информация за текста
notes
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
Ерих фон Манщайн
Проиграни победи
(книга втора)
Списък на съкращенията
ДОС — дълговременно огнево съоръжение
КП — команден пункт
НП — наблюдателен пункт
ОКВ (Oberkommando der Wehrmacht) — Главно командване на
въоръжените сили (Вермахта)
ОКХ (Oberkommando des Heeres) — Главно командване на
сухопътните сили
РГК — резерв на главното командване
гв — гвардейски
мех — механизиран/а
мот — моторизиран/а
пп — пехотен полк
сп — стрелкови полк
тп — танков полк
пд — пехотна дивизия
псд — планинско-стрелкова дивизия
тд — танкова дивизия
кд — кавалерийска дивизия
мд — механизирана дивизия
сд — стрелкова дивизия
лпд — лека пехотна дивизия
ак — армейски корпус
тк — танков корпус
Част четвърта
Сталинградската трагедия
12. Пътят към Сталинград

Основните грешки на Хитлер. Развитието на обстановката

край Сталинград до момента, в който поех командването на
групата армии „Дон". Обстановката, създала се до 24 ноември.
Пропусната е първата възможност. Дали 6-а армия, макар и със
закъснение, да се опита да се изтръгне от обкръжението, или да
чака помощ от деблокиращите войски? При всички условия
предпоставка за това е снабдяването на армията по въздуха.
Моите първи впечатления. Писмото на маршал Антонеску.
Двойната задача на групата армии „Дон". Обстановката в
момента, в който поемам командването. Генерал Паулусмоли да му
бъде предоставена свобода на действие „за краен случай". Беше ли
възможно по въздуха да се осигури достатъчно снабдяване на
обкръжените войски? Вината на Гьоринг. Планът за спасяването
на 6-а армия. Заповедта „Зимна буря". Противникът започва
настъпление. Удар на противника по фронта на 4-та танкова
армия. Изостряне на обстановката при Чир. Хитлер се бави да
вземе необходимите решения. Надпревара не на живот, а на
смърт. Бойните действия на 57-ми тк. Мисията на майор Айсман.
Щабът на групата армии дава заповед на 6-а армия да се изтръгне
от обръча: операция „Гръмотевичен удар". Възможността не е
използвана. Положението с горивото дава възможност на Хитлер
да обоснове своя отказ да предаде Сталинград. Налага се
настъплението за деблокиране да бъде спряно. Последният етап
от борбата на 6-а армия. Беше ли възможно да се предприеме още
един опит за деблокиране на обкръжените войски? Смисълът на
борбата на 6-а армия. Краят.
 „Пътниче, кажи на спартанците,
че ний тук паднахме,
верни на повелята…"

Тези стихове, донесли вестта за героизма на защитниците на

Термопилите и смятани оттогава за песен на песните за храбростта,
верността и дълга, никога няма да бъдат изсечени върху камък край
Сталинград, града на Волга, в памет на жертвите от загиналата там 6-а
армия.
Над забравените следи на загиналите, умрели от глад и
замръзнали германски войници никога няма да бъде изправен кръст,
няма да бъде положен надгробен паметник.
Но паметта за техните неописуеми страдания и смърт, за тяхната
безпримерна храброст, преданост и вярност към дълга ще надживее
времето, когато отдавна ще са замлъкнали триумфалните крясъци на
победителите, когато ще затихнат стоновете на страдалците, а гневът
на разочарованите и ожесточените ще бъде напълно забравен.
Дори тази храброст да е била напразна, дори да е била вярност
към човек, който не е разбрал нейната същност и не би могъл да й
отговори със същото, дори изпълнението на дълга да е водело до гибел
или плен — такава служба на дълга ще остане песен на песните на
германския боен дух! Оня войнишки дух, който днес вече го няма и
изглежда отживелица в този век, когато може от безопасно разстояние
да бъдат изпратени атомни бомби, способни да унищожат всякакъв
живот. Този героизъм обаче също е достоен за увековечаване, както и
оня, на който някога са били посветени стиховете. Жертвата може да се
окаже напразна, ако е принесена в името на изгубена кауза, а верността
— безсмислена, ако е била към режим, който не е бил в състояние да я
оцени. Верността към дълга може да се окаже погрешна, ако
основанията й излязат фалшиви. И все пак остава етичната ценност на
тези убеждения, заради която войниците на 6-а армия изминаха своя
жертвен път докрай.
Вероятно някога някой истински писател ще успее да опише
героизма на германската 6-а армия. Но страданията и гибелта на
германските войници са прекалено свещени, за да бъдат превръщани в
сензационен ужас, да се използват като източник на съмнителни
разобличения или като възможност за политически спор. Перото на
онзи, който би искал да принесе дан в историята на тази трагедия,
трябва да бъде движено от благоговение, а не от омраза.

Онзи, който подобно на мен е участвал в Сталинградската битка,

намирайки се на отговорен пост — макар и отвън и без да има
възможност да окаже някакво влияние върху нея, онзи, в чиито гърди
бие сърцето на войник, не би осквернил с празни думи смъртния път
на героите от Сталинград. На тази трагедия не съответстват нито
гръмките фрази, нито фалшивият глас на омразата. Авторът ще се
задоволи с обективно изложение на онова, което би могъл да каже от
своя гледна точка и което би могъл да оцени реалистично. Той ще
предостави крайната присъда на историята, уверен, че тя ще бъде
справедлива най-малкото към ония, които, изминавайки този горчив
път, също бяха сигурни, че историята ще осъди заблудите, грешките и
пропуските, но и че ще прокълне само ония, които са нарушили
повелята за вярност, която би трябвало да спазва и онзи, който изисква
нейното изпълнение.
Не бих се заел да описвам страданията и сраженията на 6-а армия,
в които служебният ми дълг ми попречи да участвам. Тук няма да
засягам човешката страна на трагедията, страданията, отчаянието или
ожесточението и смъртта на тези хора; страха, грижите и скръбта на
близките им през онези дни. Но не защото аз, моите другари, както и
всички, които тогава се сражаваха за спасението на 6-а армия, не
осъзнавахме всекидневно и всекичасно тези ужаси. Освен онези, които
тогава вървяха по жертвения път при Сталинград, и техните скъпи
близки в родината никой не бе преживял, нито изстрадал човешката
страна на тази трагедия така дълбоко като нас, докато до последна
възможност се опитвахме да помогнем на нашите другари. Но
човешката страна на тази трагедия съдържа такива дълбоки и почти
невъобразими страдания и такъв огромен, макар и напразен героизъм,
че ние, които сме ги преживели, сме подложени на опасността, докато
ги описваме, да изгубим чувството за мяра. С това едва ли бихме
успокоили болката на онези, които страдаха толкова много, само
излишно ще разчовъркаме старите рани. Вместо да се ограничим с
изучаване на събитията, просто ще помогнем да бъде разпалена отново
предишната омраза.
Затова аз ще се опитам безпристрастно и обективно да опиша
развитието на тази трагедия. Смятам, че не бива да говоря за
величието на героизма и страданията на тези германски войници.
Искам да се опитам да опиша съдбата на 6-а армия — в съответствие
със служебното ми положение — от гледна точка на по-широк кръг
събития, част от които, макар и най-трагичната, представляваше
Сталинград. Затова читателят би ме разбрал, ако не го поведа в ада на
битката не по снежните поля около Сталинград или в бойните огнища
в оврази и жилищни квартали, а в обстановката на един голям щаб.
Той няма да попадне в огъня на битката или в мъртвешкия студ на
степта, а в атмосферата на отговорния анализ и оценка на
обстановката. Той може да бъде сигурен, че и там са пулсирали трещи
сърца заедно с онези, които се сражаваха за Сталинград.
По съвсем разбираеми причини Сталинградската битка се
разглежда от Съветите като решителен прелом във войната. Подобно
[1]
значение англичаните приписват на изхода от Battle of Britain , тоест
отблъскването на германското въздушно настъпление срещу
Британските острови през 1940 г. Американците са склонни да
приписват окончателния успех на съюзниците във войната на своето
собствено участие.
Мнозина в Германия също смятат, че Сталинград има значение на
„решаващо сражение“.
Като възражение би трябвало да се констатира, че на никое от тези
или някакви други отделни събития не би могло да се припише
решаващо значение. То е следствие от решаващото значение на цяла
поредица от фактори, най-важният от които очевидно е, че в резултат
на политиката и стратегията на Хитлер Германия се оказа безнадеждно
по-слаба от своите противници.
Разбира се, в историята на Втората световна война Сталинград е
дотолкова повратна точка, доколкото при Волга напорът на
германското настъпление се разби, за да се върне после обратно
подобно на вълна от морски прибой. Но колкото и да беше тежка,
загубата на 6-а армия все още не означаваше загуба на войната на
изток и с това загуба на войната изобщо. Все още би могъл да се
постигне равен изход, ако германската политика и командването на
въоръжените сили си бяха поставили подобна цел.

Как се стигна до Сталинград

Разбира се, като причина за гибелта на 6-а армия би трябвало да

се посочи, че Хитлер — главно поради престижни съображения — не
пожела да даде заповед за изоставяне на Сталинград.
 Но основната причина 6-а армия въобще да попадне в това
положение са оперативните грешки, допуснати от германското Главно
командване още преди, при организацията и провеждането на
настъплението през 1942 г. и предимно в неговата последна фаза.
За оперативната обстановка, в която като последица на тази
грешка се озова южното крило на германския Източен фронт в средата
на есента на 1942-ра, ще стане дума по-долу при описанието на
зимната кампания през 1942–1943 г.

Тук аз бих искал да подчертая единствено онези моменти, които

бяха решителни за съдбата на 6-а армия
Тъй като Хитлер определи целта на настъплението през 1942 г.,
имайки предвид главно военноикономически съображения,
настъплението се развиваше в две разклоняващи се направления —
към Кавказ и към Сталинград. Затова след прекратяването на
настъплението, за чието поддържане германската страна не
притежаваше достатъчно сили, на това крило на фронта германското
командване нямаше достатъчен оперативен резерв, след като бе
разхвърлило по различни направления освободилата се от Крим 11-а
армия.
 Групата армии „А“ беше с фронт на юг в северната част на Кавказ,
между Черно и Каспийско море. Групата армии „Б“ поддържаше
фронт, ориентиран на изток и североизток, започващ от Волга южно от
Сталинград, завиващ северно от града към средното течение на Дон и
минаващ по-нататък по течението на реката до района северно от
Воронеж. На двете групи армии се налагаше да поддържат фронт, за
чиято дължина не притежаваха достатъчно сили, още повече предвид
факта, че южното крило на противника не беше напълно разбито, а бе
успяло да избегне унищожението чрез изтегляне на силите си въпреки
понесените значителни загуби. При това противникът разполагаше с
много големи оперативни резерви по останалите участъци на фронта,
както и в дълбокия си тил. В крайна сметка между двете германски
групировки в района на калмицките степи (Астраханска област) се бе
образувал пробив, широк 300 км, прикриван от съвсем недостатъчните
сили на една дивизия (16-а мотострелкова), разположена в района на
Елиста.
Първата грешка бе опитът да се задържи прекалено разтегленият
фронт продължително време (без да се броят грешките в
организацията и провеждането на лятното настъпление), което в края
на ноември 1942 г. постави 6-а армия в критично положение.
Втората, още по-сериозна грешка беше, че Хитлер принуди
групата армии „Б“ да използва (в центъра) своята главна ударна сила
— 6-а армия и 4-та танкова армия, в боевете в района на Сталинград и
в самия град. Осигуряването на дълбокия северен фланг на тази група
в района на река Дон бе поръчано на 3-та румънска, на една
италианска и една унгарска армия, а освен това в района на Воронеж
— на слабата 2-ра германска армия. Хитлер би трябвало да знае, че
съюзните армии няма да могат да се противопоставят на сериозно
съветско настъпление, дори и да се прикрият в отбрана по Дон.
 Казаното се отнася и за 4-та румънска армия, на която той бе
поверил осигуряването на открития десен фланг на 4-та танкова армия.
След като в резултат на първия натиск бе успешно овладяна само
част от града, опитът да бъде превзет Сталинград чрез планомерно
настъпление, за да се осигури господство по Волга за определен
кратък период от време, изглеждаше допустим. Но оставянето на
главните сили на групата армии „Б“ в района на Сталинград много
седмици при недостатъчно подсигурени флангове бе решаваща
грешка. По този начин ние направо връчвахме в ръцете на противника
инициативата, лишавайки се от нея по цялото южно крило, тъй като
бяхме заети с боевете за Сталинград. Противникът буквално бе
поканен да се възползва от възможността да обкръжи 6-а армия.
Към това се прибави и третата грешка: направо учудващата
организация на управлението на войските по южното крило на
Източния фронт на Вермахта. Групата армии „А“ изобщо нямаше
командващ. „По съвместителство“ я командваше Хитлер. В състава на
група „В“ влизаха 7 армии, включително четири съюзни. А когато
става дума за съюзни армии, които са по-голямата част от общите
сили, такава задача надхвърля възможностите на единствения щаб на
групата. Щабът на групата армии „Б“ избра правилно местоположение
— зад фронта на отбраната по Дон (Старобелск), за да има по-добро
наблюдение върху действията на съюзните войски. Но изборът на този
пункт неволно доведе дотам, че щабът се оказа твърде отдалечен от
десния фланг на фронта си. Към това може да се добави и фактът, че в
резултат на намесата на Хитлер щабът на групата армии до голяма
степен се оказа отстранен от ръководството на 6-а армия.
В ОКХ имаха предвид тези трудности и там бе подготвена заповед
за формиране на нова група армии „Дон“ под командването на маршал
Антонеску. Но щабът на тази група все още не бе задействан, тъй като
Хитлер искаше да изчака падането на Сталинград. Голяма грешка беше
и че румънският маршал не бе привлечен в ръководството на
операцията. Разбира се, неговите оперативни способности все още не
бяха практически проверени. Но той във всеки случай бе добър
войник. Личността му би помогнала за укрепването на волята за
съпротива на румънските военачалници, които се страхуваха от него
също колкото и от руснаците. Присъствието на Антонеску щеше да
придаде по-голяма тежест на исканията за отделяне на нови сили за
осигуряване на фланговете на Сталинградския фронт. Все пак той бе
държавен глава и съюзник, с когото Хитлер би трябвало да се
съобразява повече, отколкото с командващите 6-а армия или групата
армии „Б“.
Както става ясно от писмото, което ми изпрати маршал Антонеску,
след като поех командването на групата армии „Дон“, той изживяваше
тежко създалата се обстановка и нееднократно посочваше
заплашителното положение, особено на 3-та румънска армия. Но
докато той не бе отговорен ръководител на фронта, тези указания не
биха могли да имат онази тежест, както ако идваха от държавния глава,
който като главнокомандващ би носил отговорността за заплашения
участък. Естествено, както щабът на групата армии „Б“, така и този на
6-а армия от своя страна предупреждаваха за подготвящото се голямо
настъпление на противника по фланговете, прикриващи фронта от
двете страни на Сталинград.
Накрая би трябвало да се посочи още един факт, който имаше
тежки последици както за 6-а армия, така и за цялото южно крило на
Източния фронт. Цялата група армии „А“, както и 4-та танкова армия,
6-а армия, румънските 3-та и 4-та и италианската армия разчитаха на
единствения преход през Днепър — железопътния мост в
Днепропетровск.

Железопътният мост в Запорожие; пътят, водещ през Украйна

(през Николаев — Херсон) към Крим и оттам през Керченския пролив
отчасти не бе възстановен, а на места строителството не беше
завършено. Също така не достигаха и комуникации в тила по
продължение на фронта (по направление от север на юг). Затова
германското Главно командване по скоростта на транспортиране на
войски или прехвърляне на сили винаги се намираше в неизгодно
положение спрямо противника, който разполагаше с комуникации с
по-добра пропускателна способност по всички направления.
Очевидно е, че всеки пълководец, който иска да постигне успех, е
принуден да приеме определен риск. Но рискът, който пое германското
Главно командване през късната есен на 1942 г., не би трябвало да бъде
най-боеспособните съединения на групата армии „Б“ да се ангажират с
бойни действия при Сталинград, а на Донския фронт да се задоволят с
такова слабо прикритие. Като единствено оправдание би могло да се
каже, че Главното командване не отчиташе пълната неспособност на
съюзните армии, която се прояви по-късно. Във всеки случай
румънските съединения, които продължаваха да бъдат нашите най-
добри съюзници, се сражаваха точно според предвижданията след
опита от Кримската кампания. Обаче относно боеспособността на
италианците всякакви илюзии бяха излишни.
Рискът, който германското командване трябваше да поеме, когато
стана ясно, че лятното настъпление, макар и довело до завоюването на
големи области, все пак не доведе до решително поражение на южното
крило на вражеския фронт — този риск бе друг в сравнение с
описания по-горе. Той би трябвало да е следният: германското
командване, използвайки оперативните възможности на голямата
Донска дъга, отново да премине към маневрени бойни действия между
Кавказ и средното течение на Дон, за да не позволи на противника да
овладее инициативата. Но подобна замяна на един риск с друг беше
чужда на начина на мислене на Хитлер. Той не направи извод от факта,
че настъплението му се е провалило, без да донесе решителни
резултати, и така подготви трагедията при Сталинград!

Развитието на обстановката край Сталинград до момента, в

който поех командването на групата армии „Дон"

Заповедта на ОКХ, получена на 21 ноември в щаба на 11-а армия

в района на Витебск, гласеше, че с цел по-отчетлива координация на
действията на армиите, участващи в тежките отбранителни боеве
западно и южно от Сталинград, щабът на 11-а армия в качеството си на
щаб на групата армии „Дон“ трябва да приеме командването на 4-та
танкова армия, 6-а армия и 3-та румънска армия. Към щаба се
придаваше тиловият отдел (тъй като в 11-а армия такъв нямаше), вече
създаден за щаба на маршал Антонеску. Оглавяваше го полковникът от
Генералния щаб Финк, отличен човек и блестящ организатор на
тиловите служби. Впоследствие той се справяше с всички трудности,
които непрекъснато възникваха в снабдяването на групата армии.
Наистина снабдяването на 6-а армия по въздуха бе извън неговата
компетенция и възможностите му. След моето отзоваване през април
1944 г. полковник Финк бе прехвърлен за началник на тила към
командващия германските войски на запад и както ми съобщаваха,
подобрил дотолкова организацията на снабдяването, доколкото бе
възможно при абсолютното превъзходство на противника по въздуха.
Замесен в заговора против Хитлер, след 20 юли 1944 г. той беше
екзекутиран.
Със заповед на ОКХ групата армии „Дон“ получи задача „да се
спре настъплението на противника и да се върнат изгубените позиции
след началото на това настъпление“.
Като подкрепление можехме да разчитаме само на един корпусен
щаб и на една дивизия, които трябваше да пристигнат в Милерово,
тоест в района, разположен зад десния фланг на възникналия по-късно
тук фронт на групата армии „Б“.
От формулировката на нашата задача, а също така и от
незначителните сили, които се предполагаше, че ще ни бъдат отделени,
ставаше ясно, че при издаването на заповедта ОКХ все още не
осъзнаваше цялата опасност на положението в района на Сталинград,
макар че още в същия ден обръчът около 6-а армия вече се бе затворил.
Още във Витебск, а след това и по време на една от спирките на
нашия влак, която ми позволи да поговоря с фелдмаршал Фон Клуге и
неговия началник-щаб генерал Вьолер, получихме нови сведения.
Според тях противникът с доста значителни сили (1–2 танкови армии,
много кавалерия, общо около 30 съединения) бе пробил фронта на 3-та
румънска армия при Дон, северно от Сталинград. Същото се бе
случило и южно от Сталинград, в района на 4-та румънска армия,
подчинена на нашата 4-та танкова.
Затова още от Витебск аз изпратих на началника на Генералния
щаб телеграма, в която отбелязвах, че при Сталинград може да се
наложи не само възстановяване на предишната линия на фронта,
предвид количеството сили на противника, въведени в бой. Посочвах,
че за възстановяване на положението ще са необходими нови
значителни сили от порядъка на една армия, която би трябвало да
започне настъпление по възможност едва след като окончателно се
съсредоточи. Генерал Цайцлер се съгласи с мен (както и почти винаги
след това) и обеща засега една танкова и две-три пехотни дивизии.
В щаба на групата армии „Б“ също изпратих телеграма, в която
молех да бъдат дадени указания на 6-а армия решително да сваля сили
от своите отбранителни участъци, за да си осигури тила в района на
переправата през Дон при Калач. После не успях да установя дали на
6-а армия е било дадено такова указание.
Едва след като на 24 ноември пристигнахме в щаба на групата
армии „Б“ в Старобелск и разговаряхме с командващия групата
генерал-полковник барон Фон Вайхс, както и с началника на неговия
щаб генерал Фон Зоденщерн, ние получихме ясна картина на
събитията от последните дни и на истинското положение на нещата.
 Рано сутринта на 19 ноември след изключително силна
артилерийска подготовка от своя донски плацдарм при Кременск и
района западно от него противникът премина в настъпление южно от
Сталинград срещу 4-та танкова армия на генерал Хот, поддържаща
фронта заедно с 4-та румънска армия. Докато левият фланг на 6-а
армия устоя, противникът успя да пробие на двата участъка, заемани
от румънците, в цялата им дълбочина. Веднага в двата участъка в
местата на пробивите бяха въведени големи съветски танкови
съединения (бяха го научили от нас). Още сутринта на 21 ноември те
се срещнаха при Дон до град Калач, където в ръцете им попадна
неразрушен мост, имащ огромно значение за снабдяването на 6-а
армия. По такъв начин сутринта на 21 ноември обръчът около 6-а
армия и германските и румънските части на 4-та армия се затвори и те
се оказаха в чувал.
В чувала се озоваха 5 германски корпуса, съставени от 19
дивизии, 2 румънски дивизии, голяма част от германската артилерия на
РГК (с изключение на намиращата се на Ленинградския фронт) и
много големи сили от инженерните части на PГК. По-късно щабът на
групата армии „Дон“ така и не успя да получи точни данни относно
числеността на обкръжените в чувала германски части. Данните,
представени от 6-а армия, се колебаеха между 200 000 и 270 000 души,
като трябва да се има предвид, че сведенията за броя хора, зачислени
на храна заедно с румънските войници, включваха също така много
хиляди „доброволци“ и военнопленници. Споменаваната обикновено
цифра, надвишаваща 300 000 души, без съмнение е силно
преувеличена. Част от тиловите служби на армията се намираше извън
чувала, също и част от обозите, ранените, както и отпускарите. Тези
части по-късно съставиха ядрата на повечето новосформирани
дивизии на 6-а армия. Във всяка дивизия те представляваха не по-
малко от 1500–3000 души. Като се има предвид, че дивизиите на 6-а
армия вече бяха понесли загуби в жива сила, обкръжените войски, в
това число и многобройните артилерийски и инженерни части на РГК,
то цифрата 200 000–220 000 очевидно може да се смята за доста точна.
На 24 ноември обстановката бе приблизително следната.
От съединенията, оцелели в боевете, 4-та танкова армия
разполагаше с 16-а мотопехотна дивизия, заела отбрана на извънредно
разтегления южен фланг на армията в района северно и южно от
Елиста, и 18-а румънска дивизия на своя северен (ляв) фланг. Всички
останали румънци бяха отчасти отблъснати към Сталинград, отчасти
унищожени, отчасти изчезнали. Щабът на армията се опита с набързо
събраните остатъци от румънските части, германските тилови служби
и т. н. да поддържа охранителната линия пред Котелниково. Засега тя
не бе атакувана. Остатъците от 4-та румънска армия (включително
щабът) бяха подчинени на генерал-полковник Хот. 4-ти ак на неговата
армия, заемащ отбрана южно от Сталинград, след разгрома на
румънците се оттегли на нова линия южно и югозападно от
Сталинград, формирайки фронт на юг, и беше подчинен на щаба на 6-а
армия.
6-а армия, съставена от 4-ти, 8-ми, 11-и и 51-ви ак и 14-и тк, бе
обкръжена в района на Сталинград. 11-и ак и частите, съседни на него
от изток на 8-ми корпус, бяха изведени от рубежа от двете страни на
Дон (с фронт на север) на образувалия се западен фронт на чувала с
най-значителен пункт в района източно от моста при град Калач. От
резервите и отблъснатите при Сталинград части на 4-та танкова и 4-та
румънска армия бе образуван нов южен фронт. Чувалът имаше размери
около 50 км в диаметър от изток на запад и около 40 км в диаметър от
север на юг.
 Фронтът на 3-та румънска армия се оказа разкъсан и на двата
фланга. В центъра мъжествена съпротива оказа група, съставена от
приблизително три дивизии под командването на генерал Ласкар,
който вече се бе отличил в боевете при Севастопол. Тя бе обкръжена.
Предполагахме, че вероятно е пленена.
Намиращият се в резерва 48-ми тк, съсредоточен на Донския
плацдарм, нанесе контраудар, но очевидно твърде късно — той не се
увенча с успех. Двете дивизии на корпуса бяха обкръжени и получиха
заповед да пробият на запад. Командирът на корпуса генерал Хайм по
заповед на Хитлер бе свален и закаран в главната квартира на фюрера.
Военният трибунал под председателството на винаги готовия за
всякакви услуги Гьоринг го осъди на смърт, тъй като Хитлер хвърли
върху генерала вината за поражението на корпуса. Обаче по-късно
Хайм бе реабилитиран. В действителност той разполагаше с твърде
малко сили, за да изпълни поставената му задача. Корпусът се
състоеше от току-що създадената румънска танкова дивизия, която
нямаше никакъв боен опит, и 22-ра германска танкова дивизия,
относно чиято техническа въоръженост можеше още много да се
желае.
От 3-та румънска армия фактически бяха останали само около три
дивизии, които не бяха засегнати от настъплението и бяха разположени
на Дон в съседство с италианците (1-ви и 2-ри румънски корпус).
Според щаба на групата армии „Б“ 6-а армия разполагаше с
боеприпаси за още 2 дни боеве и продоволствени запаси за 6 дни! (По-
късно се изясни, че това са били занижени данни.) Снабдяването по
въздушен път, когато атмосферните условия позволяваха, покриваше
само една десета част от потребностите на армията от боеприпаси и
гориво. Бяха обещани 100 самолета „Юнкерс“ (200 тона полезен товар,
като се вземеха предвид неизбежните загуби). Техният брой трябваше
да се увеличи.
Според наличните сведения противникът бе въвел в пробива
южно от Сталинград около 24 съединения (дивизии, танкови и
механизирани бригади) и след това завил на север срещу южния фланг
на 6-а армия, която той енергично атакуваше.
През пробива в полосата на 3-та румънска армия противникът с
около 24 съединения се устреми към Калач, в тила на 6-а армия. Още
около 23 други съединения (дивизии и др.) според данните на нашето
разузнаване настъпваха в южно и югозападно направление към Чир.
Освен това противникът разполагаше със сили в Сталинград, които
бяха успели докрай да издържат на атаките на 6-а армия и получаваха
подкрепления през Волга.
По-нататък пред северния фронт на 6-а армия между Волга и Дон
както и преди стояха превъзхождащите ни сили на противника. Най-
сетне, можеше да не се съмняваме, че противникът непрекъснато
докарваше по железопътната линия нови подкрепления. И наистина на
28 ноември в района на бойните действия на новата група армии „Дон“
като цяло се наброяваха 142 големи съединения на противника
(дивизии, танкови бригади и др.)
В моята група армии „Дон“ би трябвало да влиза и обкръжената в
Сталинград от трикратно превъзхождащи я сили на противника 6-а
армия, съставена от сериозно изтощени 19 германски и две румънски
дивизии, без достатъчно боеприпаси, гориво и продоволствие, с
нередовно снабдяване. При това, даже без да става дума за
фактическото обкръжение, тя бе лишена от свобода на действие, тъй
като получи строгата заповед на Хитлер да задържи „крепостта
Сталинград“.

Към групата принадлежаха останките от разбитата 4-та танкова

армия и двете румънски армии и освен това една неучаствала досега в
боевете германска дивизия (16-а мотопехотна), която обаче не можеше
да бъде свалена от нейната охранителна линия в степта, където бе
единственото прикритие за тиловете на групата армии „А“, и 4 все още
боеспособни румънски дивизии, чиято сила несъмнено отстъпваше на
противниковата.
В действителност подчинеността на 6-а армия на групата „Дон“
до голяма степен бе фикция. До този момент армията фактически се
подчиняваше единствено и непосредствено на ОКХ. Хитлер я бе
приковал към Сталинград, когато тя все още имаше възможност да се
освободи със собствени сили.
Сега в оперативно отношение тя вече бе неподвижна. Щабът на
групата не можеше да я „командва“, той можеше само да й оказва
помощ. Всъщност Хитлер както и преди продължаваше да управлява
директно действията на 6-а армия чрез офицера за свръзка на
Генералния щаб, който имаше в щаба на армията собствена
радиостанция. Освен това снабдяването на армията също бе предимно
в ръцете на Хитлер, тъй като само той притежаваше средства да я
снабдява по въздуха. Затова щеше да бъде напълно правилно, ако бях
се противопоставил на предаването на 6-а армия в групата „Дон“, в
резултат на което тя щеше да остане на директно подчинение на ОКХ.
Тогава не го направих, защото се надявах с включването на
деблокиращи сили да организирам по-добре от ОКХ прякото им
взаимодействие с обкръжената 6-а армия. По-долу ще бъде описано
защо в решаващите дни не ни се удаде да осигурим такова
взаимодействие.
Без обкръжената 6-а армия, която бе невъзможно да бъде
използвана свободно, всичко останало, с което от самото начало
разполагаше щабът на групата „Дон“, бяха остатъци от вече разбити
армии.
На групата бяха отделени следните нови сили:
В 4-та танкова армия (заради настъплението от юг към
Сталинград, за да бъдат деблокирани намиращите се там войски) от
групата армии „А“ — щабът на 57-ми тк с 23-та тд и значителни сили
на АРГК, както и новопопълнената 6-а тд, която трябваше да
пристигне от Западна Европа.
На левия фланг на 3-та румънска армия — един корпусен щаб и
4–5 дивизии (така наречената група на Холид) със задача да настъпи от
Горен Чир в източно направление с цел да деблокира Сталинград. В
щаба на групата армии „Б“ ми показаха радиограма, която бе изпратил
на Хитлер командващият 6-а армия генерал Паулус (ако не греша, на
22 или 23 ноември). Той съобщаваше, че според него, както и според
всички командири на корпуси е абсолютно необходим пробив на
армията в югозападно направление. Наистина се налагаше
прегрупиране на армията и отклоняване на северния фланг с цел да
бъде съкратен и да се освободят необходимите сили. В щаба на групата
армии „Б“ бяха убедени, че дори при незабавно съгласие на Хитлер
пробивът не би могъл да започне по-рано от 28 ноември. Но Хитлер не
се съгласи и забрани извеждането на войските от северния фронт на
нов рубеж. За да постигне изпълнението на своето решение, той
възложи общото командване на северния фронт на генерал Зайдлиц
(51-ви корпус).
Щабът на групата армии „Дон“ нямаше нито време, нито
възможност да изясни описаните по-горе събития в щаба на 6-а армия.
Очевидно генерал Паулус според заповедта на Хитлер, приковаваща го
към Сталинград, бе направил всичко възможно, за да свали сили от по-
малко заплашваните участъци на фронта на своята армия. Той бе успял
да организира отбраната на своя открит южен фланг, използвайки за
това 4-ти ак на 4-та танкова армия. След това се опита да осигури своя
тил, прехвърляйки 14-и тк от източния бряг на Дон на западния. Но на
левия бряг корпусът се натъкна на превъзхождащи го сили на
противника. Заедно с това противникът водеше настъпление в тила на
11-и ак, който все още удържаше своя отбранителен рубеж западно от
Дон (с фронт на север). Тази обстановка доведе до това, че щабът на
армията изведе своите два корпуса отначало на плацдарма западно от
река Дон, а след това на източния й бряг, за да заеме в крайна сметка
кръгова отбрана между Волга и Дон.
Тези мероприятия спасиха армията от катастрофата, която
постигна съседните на нея армии. Но неизбежното следствие бе
обкръжението.
Трябва направо да се каже, че Главното командване бе длъжно
навреме да даде заповед, която да предостави на 6-а армия свобода на
действие с цел да бъде избегнато заплашващото я обкръжение. За
Главното командване, способно да предвиди развитието на събитията
от самото начало, би трябвало да бъде ясно, че струпването на всички
германски сили, участващи в настъплението в района на Сталинград и
в самия град при незадоволително защитени флангове, криеше в себе
смъртоносната заплаха от обкръжаване още когато противникът проби
отбраната на съседните фронтове. Когато на 19 ноември Съветите
започнаха своето голямо настъпление през Дон и южно от Сталинград,
германското командване би трябвало да разбере откъде идва заплахата.
След този момент не би трябвало да се чака, докато разгромът на
румънците се превърне в свършен факт. Дори ако отбраната на
румънската армия не бе толкова бързо разбита, така или иначе 6-а
армия трябваше да бъде използвана като мобилна сила, докато все още
не бе станало късно да бъде променена обстановката, възникнала на
южния фланг на групата армии „Б“. В крайна сметка вечерта на 19
ноември ОКХ трябваше да постави на 6-а армия нова задача, като й
осигури свобода на действие.
Без да се задълбочаваме в подробностите на ходовете от първите
дни на съветското настъпление, би трябвало да се каже, че
обкръжението на 6-а армия би могло да бъде предотвратено само в
случай че тя още в ония първи дни на вражеското настъпление се беше
опитала да се изтръгне от обкръжението през Дон на запад или
източно от реката на югозапад. Главното командване бе длъжно да даде
такава заповед. Разбира се, и генерал Паулус по собствена инициатива
би трябвало да вземе решение да изостави Сталинград. Но едва ли той
можеше да го вземе толкова навреме както ОКХ, тъй като не би могъл
да има неговата информация за обстановката в съседните армии.
 Когато на 22 или 23 ноември той предложи да пробие на
югозапад, подходящият момент очевидно вече бе пропуснат. Друг
въпрос е, че обръщането към Хитлер с подобно предложение бе
психологическа грешка. Генерал Паулус познаваше Хитлер и неговите
възгледи относно воденето на войната на изток още от зимата на
1941 г. Тогава Паулус бе началник на 1-во управление на ОКХ. Той
знаеше, че Хитлер смята за своя заслуга спасяването на германската
армия през онази зима от катастрофата, постигнала армията на
Наполеон при отстъплението; беше уверен, че германската армия е
била спасена от неговата заповед да не отстъпва на никаква цена.
[2]
Паулус би трябвало да се сети, че след своята реч в Спортпалас
Хитлер никога не би се съгласил да се откаже от града. За диктатора
името на града бе свързано с неговия военен престиж. Затова
единствената възможност бе, извеждайки армията от района на
Сталинград, той да постави Хитлер пред свършен факт, още повече че
Главното командване, както се знае достоверно, тайнствено мълча в
продължение на 36 часа.
 Наистина беше напълно възможно подобни действия да костват
главата на Паулус. Обаче би могло да се предполага, че не страхът от
подобен изход му е попречил да извърши по своя воля онова, което е
смятал за правилно. По-скоро чувството му за вярност към дадената
пред Хитлер клетва го бе накарало да се обърне към него за
разрешение да изведе армията от обкръжението, още повече че е имал
радиовръзка с ОКХ. Освен това не му е била достатъчно ясна общата
обстановка. Трудността да вземе решение да действа на свой страх и
риск нарастваше и от това, че опитът за пробив в този момент би бил
по-голям риск за армията, отколкото организирането на кръгова
отбрана в района на Сталинград.

Оценка на обстановката от щаба на групата армии „Дон" според

положението на 24 ноември

В началото щабът на групата армии „Дон“ нямаше възможност да

се намесва със заповедите си в хода на събитията. Той би могъл да
поеме командването и едновременно с това отговорността само ако
командващият заедно със своя поне отчасти работоспособен
оперативен отдел бе пристигнал на своя участък (в дадения случай
Новочеркаск, където имаше намерение да се разположи щабът на
групата) и разполагаше там с необходимите средства за връзка. И
едното, и другото би могло да се осъществи едва след няколко дни.
(Поради снежна виелица ние заседнахме със самолета си в централния
участък, така че после продължихме по железопътната линия.)
Независимо от това аз като бъдещ командващ трябваше да реша може
ли и дали трябва 6-а армия, предвид обстановката на 24 ноември,
незабавно да се изтегли от обкръжението (въпреки че най-удобният
момент вече бе отминал), или доколкото първата възможност за
успешен пробив вече бе пропусната, би било по-мъдро да се изчака,
докато деблокиращите сили не нанесат насрещен удар.
След подробен анализ в пълно съгласие със своя началник-щаб
генерал Шулц и началника на оперативния отдел полковник Бусе аз
стигнах до следния извод.
 Преди всичко противникът ще направи всичко възможно да
унищожи обкръжената 6-а армия. Заедно с това би трябвало да се има
предвид, че противникът, възползвайки се от поражението на 3-та
румънска армия, ще се опита със своите мобилни сили да се придвижи
в района на голямата Донска дъга по направление Ростов. Тук щеше да
получи възможност да прекъсне комуникациите не само на 6-а и 4-та
танкова армия, но и на групата армии „А“. Намиращите се на
разположение на противника сили, които той без съмнение би могъл да
увеличи, прехвърляйки на този участък допълнителни части, щяха да
му позволят да преследва и двете споменати цели.
Във всеки случай най-важната задача на щаба на групата армии би
трябвало да остане освобождаването на 6-а армия. Първо, защото
ставаше дума за съдбата на 200 000 германски войници. Второ, защото
ако не опазехме армията, едва ли би могло да се мисли за
възстановяване на положението на южното крило на Източния фронт.
Беше ясно, че армията в никакъв случай не бива да бъде изоставяна
край Сталинград, дори да се установи връзка с нея в резултат на
деблокиращ удар. От престижна гледна точка за нас Сталинград
нямаше никакво значение. Напротив, ако успеехме да освободим
армията, тя щеше да бъде спешно използвана независимо в кой район
за стабилизация на южното крило на германския фронт с оглед да се
задържим през предстоящата зима. Но сега основният въпрос беше
дали 6-а армия трябва да направи опит да се изтръгне от обкръжението
(след като подходящата ситуация вече бе пропусната). Тъй като след
запитването от страна на Паулус вече бяха минали два дни, тази
операция би могло да започне според щаба на групата армии „Б“ не по-
рано от 29 или 30 ноември. От което следваше, че противникът щеше
да има повече от една седмица да укрепи своя фронт на обкръжение.
Имаше само две направления, по които армията би могла да се
опита да се изтръгне. И двете възможности щяха бъдат взети под
внимание от противника. Тя би могла да предприеме опит да се
измъкне към моста на Дон (при град Калач). Дори ако армията успеше
да пробие вражеското обкръжение в това направление, пред нея би се
изправила преградата на река Дон. Тя щеше да изразходва по-голямата
част от боеприпасите си за първия пробив. Щеше да й се наложи да
форсира Дон срещу много големи сили на противника, които в същия
момент настъпваха западно от реката по направление към долното
течение на Чир, без да имат пред себе си наши войски. Възможността
Дон да бъде форсиран срещу силен противник без достатъчно
боеприпаси, а противникът да те притиска откъм тила, бе повече от
съмнителна.
По-изгоден би бил пробивът източно от Дон на югозапад към 4-та
танкова армия. Наистина противникът щеше да вземе предвид и тази
възможност. Доста неблагоприятно би било и че 6-а армия в началния
етап не можеше да разчита на помощта на германските войски, дори и
да успееше да разкъса вражеското обкръжение в югозападно
направление.

По петите й биха се втурнали съветските армии, които в

настоящия момент стояха пред нейния източен, северен и западен
фронт край Сталинград. Западно от река Дон противникът би могъл да
премине към паралелно преследване в южно направление, за да
възпрепятства прехвърлянето на армията през Дон. Беше напълно
ясно, че без да бъде поддържана от други германски войски, армията
отново щеше да бъде спряна от противника в степта, без да има
достатъчно боеприпаси, гориво и продоволствие! Беше възможно
някои части — особено танковите, да се спасят, но унищожаването на
6-а армия бе предрешено! Тогава задържаните от нея сили на
противника щяха да бъдат освободени. Това би могло да доведе до
унищожаването на цялото южно крило на Източния фронт.
(Включително и намиращата се още в Кавказ група армии „А“.)
Както заради 6-а армия, така и от гледна точка на общата
обстановка по цялото южно крило, ние трябваше да преследваме целта
тя да бъде спасена от обкръжение и опазена като бойна единица.
Очевидно това щеше да бъде възможно, ако германското Главно
командване бе предоставило на армията свобода на действие още
когато се бе появила опасността от обкръжение. Вече беше очевидно,
че е пропуснат моментът, в който армията би могла без външна помощ
да извоюва свободата си, запазвайки своята боеспособност.
Както и обратното: би могло да се предположи, че с прехода към
настъпление на двете деблокиращи групи положението на 6-а армия
значително би се подобрило (ако не за първи пробив, то поне от
оперативна гледна точка). Ако противникът, настъпващ западно от
Дон, бе спрян от други германски сили, то нямаше да се наложи 6-а
армия да води боеве поне с този противник. Ако едновременно с удара
на 6-а армия друга деблокираща група източно от река Дон бе нанесла
удар в тила на противника, който там поддържаше фронта на
обкръжение, то на противника щеше да му се наложи да го отслаби и
[3]
така да облекчи първия пробив на 6-а армия .
Невъзможно е да не се признае, че всяко изчакване криеше риск,
тъй като противникът печелеше време за по-нататъшното укрепване на
фронта на обкръжение. Този риск би могло да бъде приет само ако
Главното командване бе осигурило снабдяването на 6-а армия по
въздушен път през цялото време, докато тя не бъде изтръгната от
обръча на обкръжение. Това бе условие, което отричаше отчаяното
решение за изолиран пробив, тъй като по всяка вероятност шансовете
за неговия успех вече бяха пропуснати и налагаше да се изчакват нови
възможности. Те би трябвало да възникнат след влизането в действие
на деблокиращите групи.
 На основание горепосочените съображения в телефонен разговор
аз съобщих на началника на Генералния щаб следното мнение на
командването на групата армии.
Пробивът на 6-а армия в югозападно направление все още е
възможен. Нейното по-нататъшно оставане при Сталинград би
предизвикало огромен риск, като се има предвид положението с
горивото и боеприпасите. Независимо че от оперативна гледна точка
би трябвало да се предпочете изчакването докато, както вече е
набелязано, не влязат в действие деблокиращите групи (тъй като
според нас най-благоприятните шансове за изтръгване на армията от
обкръжението вече са пропуснати). Обаче това е възможно само ако
бъде осигурено достатъчно снабдяване на 6-а армия (по въздуха). Този
въпрос трябва да бъде основен при вземането на решение.
 Операцията по възстановяването на положението трябва да бъде
започната със силите, които бъдат съсредоточени в началото на
декември. Но за постигане на пълен успех се налага непрекъснатото
добавяне на сили, тъй като и противникът привлича нови. Изолираният
пробив на 6-а армия може да стане необходим, ако вследствие силния
натиск на противника се окаже невъзможно да бъде осигурено
разгръщането на нови сили.
Необходимо условие да се избегне рискът от провал на пробива на
6-а армия е всекидневното транспортиране по въздуха на 400 тона
 [4]
товари .
По време на този разговор аз не оставих никакво съмнение, че без
подсигуряване на необходимото снабдяване не бива да се рискува с по-
нататъшното оставане на 6-а армия на сегашното й място.
Когато си спомням последвалата трагедия при Сталинград —
упоритото желание на Хитлер да задържи града, отказа на
командването на армията да използва последните шансове (за тях ще
бъде споменато по-долу), пропуските при съсредоточаването на
деблокиращите групи на 4-та танкова армия, пробива на съветските
войски в участъка на италианската армия, който направи невъзможно
въвеждането на армейската група на Холид за деблокиране на
Сталинград, неизбежен става изводът, че би било по-правилно да се
настоява за незабавното изтегляне на 6-а армия.
Би могло да се предположи, че част от армията щеше да пробие до
остатъците от 4-та танкова армия или поне част от нейните танкови
съединения, както и част от войниците на пехотните дивизии.
Но не би трябвало да се смята, че армията щеше да се опази като
боеспособно съединение. Заплахата съществуваше дори в най-ранния
момент, когато все още би могло да се предприеме опит за пробив.
Докато спасените части на 6-а армия може би щяха да се съединят с 4-
та танкова армия, всички блокиращи сили на неприятеля щяха да бъдат
свободни. Но по всяка вероятност така щеше да бъде решена съдбата
на цялото южно крило, включително и на групата армии „А“.
Въпреки това бих желал решително да подчертая, че последното
съображение нямаше никакво значение за мнението, което вече имахме
на 24 ноември. Ние изобщо не сме си мислили, че ще е добре, ако
пожертваме 6-а армия, за да опазим цялото южно крило. По-скоро се
надявахме, че армията във взаимодействие с двете групировки,
предназначени за деблокирането, ще има по-добри шансове, отколкото
при изолирания, а и вече закъснял опит за пробив. Както аз, така и
моите подчинени бяхме ръководени от надеждата да спасим не само
останки, а все още боеспособна армия. Това че в названието
„Сталинград“ въпросът за престижа не играеше никаква роля, за нас бе
нещо подразбиращо се.
 Така през онези дни ние се отказахме още веднъж ултимативно да
поискаме от Хитлер незабавното оттегляне на 6-а армия или да дадем
съответната заповед на свой страх и риск. Трябва да се добави, че
генерал Паулус, без да успее да реши дали да се подчинява на Хитлер
или на командването на групата армии, едва ли би се осмелил на
последното.
Всъщност ни бе напълно ясно, че дори и деблокиращите групи да
успеят да пробият до 6-а армия, оставането на армията до Сталинград
ще се окаже напълно невъзможно. Необходимо беше при възможност
до този момент армията да запази напълно своята боеспособност. При
условие че снабдяването по въздуха бе достатъчно, това щеше да е
повече възможно в района на Сталинград, където тя поне в някои
участъци имаше съвсем нормални условия за живот, по-добри,
отколкото в степта, където щеше да се озове при опита да се изтръгне
от обкръжението.
Разбира се, дали по този начин би могло да се постигне
освобождаването на 6-а армия, бе двусмислен въпрос.
Преди всичко дали Луфтвафе щеше да успее да съхрани живота на
6-а армия, и, второ, дали ще може и ще поиска Главното командване да
отдели допълнителни сили за деблокирането. И двата въпроса бяха
ясно поставени в донесението до ОКХ. Единствено Хитлер като
главнокомандващ въоръжените сили, който разполагаше с всички
възможности на сухопътната армия и Луфтвафе по всички фронтове,
би могъл да прецени съществуващите възможности и да реши тези
въпроси. Ако неговата преценка и решението му бяха положителни,
тогава бихме могли да поемем върху себе си отговорността да се
откажем от предизвиканото от отчаяние решение за изолиран опит за
пробив и 6-а армия да бъде оставена при Сталинград.
 Ако Хитлер нямаше намерение своевременно да хвърли всички
свои сили до последния човек за спасяването на 6-а армия или ако
въпреки очевидната истина се отдаваше на илюзиите си относно
възможностите на Луфтвафе, такова решение щеше наистина да е
безотговорно. Това се отнасяше и до ония, които, както личеше, му
внушаваха тези илюзии и ги усилваха, а може би той просто не искаше
да разбере, че съдбата на 6-а армия е по-важна от потребностите на
всички други фронтове.
Що се отнася до Гьоринг, той с голямо лекомислие обеща да
осигури достатъчното снабдяване на 6-а армия по въздуха, а после
дори не се опита да направи каквото и да било, за да се постигне
възможното — това бе нещо непредвидимо за един войник. Разбира се,
ние също не бяхме в състояние да предвидим до каква степен Хитлер
по-късно ще се окаже глух за всички оценки на действителното
положение, придържайки се към своята теория за задържане на
позиции на всякаква цена. Никой не би могъл да предположи, че
заради името „Сталинград“ той ще се примири със загубата на цяла
армия.
 Първи впечатления и решения

Вечерта на 24 ноември продължихме пътуването от Старобелск

към Новочеркаск. Десет години по-рано бях пътувал за Ростов, за да
мога като гост да взема участие в маневрите на Червената армия в
Кавказ. Тогава получих множество интересни впечатления, но сега
пред нас стоеше задача с повишена трудност, за която нито аз, нито
моите сътрудници хранехме някакви илюзии. Мислите ни отново и
отново се връщаха съм съдбата на нашите другари, обкръжени при
Сталинград. Моят адютант оберлейтенант Щалберг се опитваше
донякъде да ни разсее с шегите си, с добри грамофонни плочи и
разговори на други теми. Той пристигна в нашия щаб след смъртта на
Пепо. Препоръча ми го моят предишен щабен офицер Тресков, на
когото Щалберг бе племенник. Щалберг остана мой постоянен
спътник до самия край на войната. През тези години той ми беше
верен помощник във всички лични дела.
На 26 ноември сутринта, преминавайки през Ростов, имах
разговор с генерал Хауфе, началник на германската военна мисия в
Румъния, първоначално определен за началник-щаб на групата армии
на Антонеску. Той ни обрисува действително безрадостната картина за
състоянието на двете румънски армии на Сталинградския фронт.
Направо ни заяви, че от първоначалните 22 румънски дивизии 9 са
напълно разбити, 9 са избягали и в момента са небоеспособни. Все пак
той се надяваше, че след време от остатъците на разбитите дивизии
биха могли да се формират още няколко съединения.
Напълно противоположно на съобщението на Хауфе бе писмото,
което ми изпрати маршал Антонеску В писмото той горчиво се
оплакваше от германското командване. Упрекваше го, че не е отделило
достатъчно внимание на неговите многократни предупреждения за
опасността, която надвисва откъм Донския плацдарм при Кременецк
върху 3-та румънска армия, както и че то безкрайно протакало
предаването на командването лично на него. Същевременно маршалът
с пълно право подчертаваше, че до този момент Румъния, както и
самият той са участвали в общото дело повече от всички останали
съюзници. Той доброволно бе отделил 22 дивизии за кампанията през
1942 г. и за разлика от Италия и Унгария без никакви уговорки ги бе
подчинил на германското командване, въпреки че не беше свързан с
Германия чрез никакви договорни задължения. В писмото доста ясно
се забелязваше справедливото разочарование на войника, който вижда,
че неговите войски загиват поради чужди грешки.

Вътрешно не бих могъл да оспорвам справедливата критика на

маршала по адрес на германското Главно командване. Отговорих му, че
ще препратя неговото писмо до Хитлер, тъй като все още не съм взел
участие в тези събития и не бих могъл да определя своята позиция.
Във всеки случай на Хитлер не би му навредило, ако прочетеше тази
неподправена критика от своя най-лоялен съюзник. При това писмото
засягаше и един политически въпрос — доверието между двама
съюзници. В своето писмо маршал Антонеску напомняше, че неговия
смъртен враг — вождът на румънската Желязна гвардия, с помощта на
Химлер бе се скрил от него и сега е прибран някъде в Германия „за
всеки случай“. Желязната гвардия, радикална политическа
организация, преди време бе организирала преврат срещу режима на
Антонеску. В началото бе успяла да изолира резиденцията на маршала.
В края на краищата той потуши този преврат, обаче ръководителят на
Желязната гвардия избяга в чужбина. Съвсем разбираемо беше, че сега
Антонеску възприемаше като нелоялност факта, че Химлер бе взел
този човек под своя защита. Несъмнено тези коварни действия едва ли
помагаха за укрепването на нашите съюзнически отношения.
Всъщност директен повод за писмото на Антонеску до мен бе
оплакването, че германските учреждения, както и отделни офицери и
войници са се провинили в оскърбителни изказвания и действия
против румънците. Въпреки че такива произшествия бяха разбираеми
във връзка с последните събития и неуспехи на повечето румънски
части, аз естествено веднага взех решителни мерки. Подобни действия
можеха само да навредят на общото дело, колкото и да бе разбираем
гневът на германските войници, които смятаха, че са попаднали в беда
по вина на своите фронтови съседи.
И преди споменах какво би могло да се очаква и какво не от
румънските войски. Все пак те оставаха нашите най-добри съюзници и
в рамките на своите възможности се сражаваха храбро на много от
участъците.
На 26 ноември пристигнахме в нашия щаб в Новочеркаск. В
качеството на охрана ни бе предоставен доброволчески казашки отряд,
който явно възприемаше караулната служба пред нашата служебна
сграда като някаква особена чест. Понеже още през нощта бяха
подготвени най-важните линии за свръзка, на 27 ноември сутринта
успяхме да приемем командването на групата армии „Дон“.
Задачата, която ни бе поставена, имаше двойствен характер.
Първо, спасяването на 6-а армия. То бе най-неотложното не само от
гледна точка на човечността. Преди всичко тя бе най-съществена и от
оперативна гледна точка, тъй като едва ли без опазването й би могло да
бъде възстановено положението на южното крило на Източния фронт,
а следователно и въобще на изток.
Второто, което не биваше да бъде изпускано от поглед, бе
съществуващата в момента опасност от унищожаване на цялото южно
крило на Източния фронт. Очевидно подобен резултат би решил изхода
от борбата на изток и би довел до загуба на цялата война. Ако
руснаците успееха да разкъсат съвсем тънкия, състоящ се основно от
[5]
румънски съединения, германски обози и бойни групи заслон, който
(освен така наречената крепост Сталинград) представляваше
единствената охрана на целия оперативен район между тиловете на
групата армии „А“ и все още намиращия се в наши ръце фронт по
течението на Дон, то не само за 6-а армия нямаше да има повече
надежда.

Положението на групата армии „А“ също щеше да се окаже

повече от критично.
Заслугата на командващия 4-та танкова армия генерал-полковник
Хот и назначения за началник-щаб на 3-та румънска армия полковник
от Генералния щаб Венк беше, че изобщо успяха по време на
критичните дни в края на ноември да прикрият със своя чадър
гигантския процеп, образувал се между 6-а армия, групите армии „А“
и „Дон“, което не позволи на руското командване да се възползва
незабавно от създалото се положение. Ако тогава противникът бе
придвижил мобилните си армии до долното течение на Дон и Ростов,
за което без съмнение разполагаше с необходимите сили, то
едновременно със загубата на 6-а армия биха се създали възможности
и за загуба на групата армии „А“.
И макар според командването на групата „Дон“ тази опасност от
унищожаване на цялото южно крило да оставаше, то не се отказа да
хвърли всички сили до последния човек и последния снаряд и патрон
за деблокиране на 6-а армия. Докато все още съществуваха дори и най-
малките изгледи за успех, групата армии даваше за деблокирането
всичко, което бе в нейните възможности и в нейно разпореждане. При
това тя трябваше да поеме най-големия риск. И ако въпреки всичко
групата армии не успя да реши проблема със спасяването на 6-а армия,
причината на първо място бе огромното превъзходство на противника
и недостигащите собствени сили. Следващите затруднения възникнаха
заради метеорологичните условия, които до голяма степен пречеха на
използването на авиацията преди всичко за снабдяването на 6-а армия,
и вследствие на положението с транспорта, което не позволяваше
достатъчно бързо да бъдат прехвърлени силите за деблокиране.
Заедно с това ние за пръв път се запознахме с трудностите,
предизвикани от германското Главно командване, които се дължаха на
особеностите на личността на Хитлер, на неговите възгледи и
характер. Те вече бяха описани в главата за военното ръководство на
Хитлер. В тази борба за спасяването на 6-а армия те доведоха дотам, че
Главното командване независимо от опасността от контраудари по
другите фронтове не хвърли всички сили за деблокиране на 6-а армия.
То постоянно отлагаше вземането на крайно необходимите бързи
решения, макар че бе напълно възможно да се предвиди развитието на
събитията, а Хитлер постоянно продължаваше да получава
предупреждения от командването на групата армии.
Вече споменах за двете задачи, които стояха пред нас, когато поех
командването. Първата от тях, освобождаването на 6-а армия, за
групата армии практически завърши още преди Коледа на 1942 г.
Дотогава стана ясно, че опитът за деблокиране със силите на 4-та
танкова армия вече не би могъл да постигне своята цел — да
възстанови връзката с обкръжената армия. По това време Хитлер все
още се беше вкопчил здраво в Сталинград и командването на 6-а
армия, въпреки дадените му указания от групата „Дон“, в решителните
часове само се отказа от последните, може би все още реални шансове.
Практически така бе окончателно решена съдбата на армията. Идеята
на Хитлер, че ще може с помощта на танковия СС корпус, който
трябваше да се съсредоточи през януари в района на Харков, по-късно
да деблокира армията, от самото начало бе напълно илюзорна.
Онова, което се случваше в чувала при Сталинград, след като бе
спряно настъплението на 4-та танкова армия с цел деблокиране,
фактически вече бе агонията на 6-а армия. Групата „Дон“ можеше да
направи опит за намаляване на загубите и страданията на 6-а армия,
като реши да съкрати тази агония с предложение за капитулация едва в
последния стадий на борбата, предвид другата стояща пред нея задача
— да бъде възпрепятствано унищожаването на цялото южно крило на
Източния фронт.

Боевете, които се водеха за освобождаването на 6-а армия, разбира

се, бяха в тясна връзка с развитието на положението по целия
германски южен фланг. И ако последното бъде разгледано отделно в
една от следващите глави, то е само за да може по-ясно да се види
осъществяването на оперативните замисли.

Обстановката при приемане на командването

Когато поех командването, групата се намираше в положение,

което, общо взето, не се бе променило особено в сравнение с 24
ноември.
Очевидно противникът използваше своите главни сили преди
всичко по периметъра на обръча, обкръжаващ 6-а армия. От
приблизително 143 съединения, за които бе известно, че се намират в
района на действие на групата армии, най-малко 60 от самото начало
бяха използвани за обкръжаване на 6-а армия. На 28 ноември южният
фронт на армията бе подложен на силна атака, обаче тя бе успешно
отблъсната.
По останалите участъци от фронта на армията се водеха само
боеве с местно значение, при които се укрепяваше нейната отбрана. Но
във всеки случай бе ясно, че опитът за пробив, предприет през тези
дни, би се натъкнал на силната отбрана на противника. При това
неизбежно щяха да бъдат изразходвани наличните в чувала запаси от
боеприпаси и гориво. Дори пробивът да успееше, армията не би
стигнала до Дон без боеприпаси и гориво, а деблокиращата група
дотогава не би могла да й окаже помощ.
Чрез разузнавателни операции противникът се опитваше да
проучи силите, които образуваха заслона в пробивите на фронта южно
и западно от Сталинград, зад които би трябвало да премине
подготовката на деблокиращите съединения.
Преди всичко групата армии трябваше да получи колкото е
възможно по-ясна представа за състоянието и намеренията на 6-а
армия, тъй като онова, което можеше да разбере от ОКХ и от
отдалечената на стотици километри група армии „Б“, разбира се, не би
могло да я удовлетвори.
Още на 26 ноември чрез един от офицерите, пристигнали със
самолет от чувала, ми бе предадено писмо на генерал Паулус. В него
Паулус подчертаваше необходимостта от „свобода на действие в краен
случай“. Обстановката, която правеше необходим незабавен пробив на
югозапад, можеше да настъпи всеки ден и всеки час. Липсващите в
писмото данни за снабдяването на армията бяха попълнени от
долетелия от Сталинградския чувал генерал от авиацията Пикерт, на
когото командващият 4-ти въздушен флот генерал-полковник барон
Фон Рихтхофен бе възложил организацията на снабдяването по
въздуха. Според това съобщение армията имаше продоволствие
(наистина при намалени дажби) само за 12 дни. Боеприпасите бяха 10–
12 процента от боекомплекта. Това съответстваше точно на един ден
истински бойни действия! Горивото бе достатъчно за къси
придвижвания, но не и за съсредоточаване на танковете за начало на
пробив. Ако тези данни съответстваха на действителността, то бе
съвсем неразбираемо как командването на армията можеше да
осъществи намерението си за пробив, заявено 4 дни по-рано.
След това съобщение аз реших сам да отлетя за чувала, за да
разговарям с Паулус. Обаче след настояванията на моя началник-щаб и
началника на оперативния отдел в края на краищата се отказах. При
тогавашното състояние на времето щеше да е съвсем възможно да се
наложи да остана в чувала поне два дни, а може би и повече. Такова
продължително отсъствие не допускаха нито напрегнатата обстановка
при другите армии, нито необходимостта да защитавам мнението на
групата армии пред ОКХ. Изпратих там моя началник-щаб генерал
Шулц, а малко по-късно и началника на оперативния отдел полковник
Бусе.
Първостепенната задача на Шулц бе заедно с получаването на
лично впечатление за положението и състоянието на 6-а армия и
нейното командване да ме информира за онова, което би могло да бъде
извършено за деблокирането й. Благодарение на това аз би трябвало да
получа възможност да определя перспективите на тази операция и
момента на нейното предполагаемо начало. Беше много важно да се
съгласуват мнението на Паулус за обстановката с нашето, тъй като при
липсата на телефонна или надеждна писмена връзка влиянието на
групата армии върху решенията на командването на 6-а армия би
могло да бъде само много условно, още повече че армията чрез
офицера за свръзка на ОКХ през цялото време се намираше и под
въздействието на хрумванията на Хитлер и неговите заповеди.
Писмото на Паулус показваше дълбока и напълно разбираема
депресия, появила се като следствие от положението, за чието
възникване носеше отговорност не той, а Главното командване.
Струваше ми се, че изказаното в него желание за „свобода на действие
в краен случай“ означаваше, че генерал Паулус си мисли за пробив, ако
положението в чувала стане непоносимо поради натиска на
противника върху нашите войски там, или дори пробив на един или
няколко участъка от фронта, когато от тактическа гледна точка
обстановката стане заплашителна; или ако силите на армията свършат.
Но според мен и в двата случая опитът за пробив можеше да свърши
единствено с катастрофа. В създалото се положение задачата би
трябвало да се реши на два етапа: първо, да се създаде твърда отбрана,
за да се опази армията, а едва после да се предприеме пробив, без да се
изчаква, докато положението стане отчаяно, като се избере моментът,
когато армията все още ще има сили за такива действия и ще може да
взаимодейства с частите, осъществяващи деблокиращата операция
отвън.
Генерал Шулц трябваше да предаде това мнение на генерал
Паулус.
Общото впечатление, което бе добил генерал Шулц след полета си
до чувала, по-късно потвърдено от полковник Бусе, беше следното. 6-а
армия не оценява своето положение и възможността за съпротива в
чувала като неблагоприятно, стига да бъде осигурено достатъчно
снабдяване по въздуха (по-късно обаче се оказа, че тази гледна точка
крие в себе си опасности).
 В тази връзка у мен възникна въпросът дали снабдяването по
въздуха изобщо е осъществимо.
В своето донесение до ОКХ, изпратено на 24 ноември от
Старобелск, командването на групата армии ясно посочваше
решаващото значение на този въпрос. Само в случай че такава
възможност бъде гарантирана, би могло да се изчака с пробива на
армията, докато нейните шансове за успех не се увеличат благодарение
на включването в действие на деблокиращите групи.
На запитването за такава възможност практически Хитлер вече бе
отговорил с „да“ ден след като отклони предложението на генерал
Паулус да се изтръгне от обкръжението. При това той се осланяше на
съответните обещания на Гьоринг да осигури снабдяването на 6-а
армия. Главното командване на Луфтвафе фактически бе единствената
инстанция, която би могла компетентно да прецени дали със силите и
средствата на авиацията би било възможно да се осигури снабдяването
на армията при Сталинград. Генерал-полковник барон Фон Рихтхофен,
командващ 4-ти въздушен флот, който взаимодействаше с моята група
армии и на когото се очакваше да бъде възложено снабдяването на 6-а
армия, в момента, когато приемах командването на групата „Дон“, ми
каза следното:
Според него при съществуващите атмосферни условия не би
могло да се осигури достатъчно снабдяване по въздуха. Освен това той
смята, че и при подобряване на времето такова снабдяване не би могло
да се поддържа дълго, за което е докладвал на Гьоринг. Но всъщност
той не би могъл да знае какви сили и средства Гьоринг може да
използва при създалото се положение.
Командването на групата армии незабавно съобщи на ОКХ това
мнение на командващия 4-ти въздушен флот. На това съобщение, както
и на всекидневните сигнали, че снабдяването по въздуха дори
приблизително не достига нужните размери, идваха отговори с
постоянната мотивация, че скоро ще пристигнат нови транспортни
ескадрили.
Екипажите на самолетите самоотвержено работеха за
изпълнението на своите задачи. Авиацията загуби при Сталинград 488
самолета и около 1000 души от състава на тези екипажи! Въпреки това
6-а армия не успя да получи дори отчасти онова, от което
задължително се нуждаеше.
И така стана ясно, че обещанието, дадено от Гьоринг на Хитлер на
23 ноември (дори и по-рано), бе лъжливо. Не бих могъл да съдя дали
то беше поради неправилна оценка на съществуващите възможности,
или бе дадено лекомислено — като потребност да бъде удовлетворено
неговото самолюбие или само за да поласкае Хитлер. Във всеки случай
отговорността лежи върху Гьоринг. Разбира се, Хитлер също би
трябвало да провери достоверността на това заявление. От една
страна, той познаваше лично Гьоринг, а от друга — бе напълно в
течение на всичко, което се отнасяше до военновъздушните сили,
тяхната численост и т. н.
Точно обратното, нито командването на групата армии, нито на 4-
ти въздушен флот бяха в състояние да извършат подобна проверка.
Нямаше никакви причини от самото начало да се възприема като
съвсем утопично снабдяването на 6-а армия по въздуха. В края на
краищата през зимата на 1941/1942 г. в чувала при Демянск авиацията
в продължение на месеци снабдяваше с всичко необходимо 100 000
души.
 Вярно е, че сега в обкръжение се намираха два пъти повече хора.
Но затова пък — поне според нас — можеше да става дума за
снабдяване само за няколко седмици. След като деблокиращите групи
се приближаха до Сталинградския чувал, 6-а армия във всички случаи
трябваше да се опита да пробие. Изобщо не би могло да става дума тя
да бъде оставена продължително време при Сталинград.
Всъщност от командващия Луфтвафе се изискваше само трезва
преценка. Минималните изисквания на 6-а армия от снабдяване от
всякакъв вид стигаше до 550 т дневно (преди изчерпване на наличните
запаси в чувала — или поне 400 тона). Доставката на 550 тона при
един полет на самолет дневно изискваше 225 самолета,Ju-52“ (и
съответно значително повече „Не-111“, които в най-добрия случай
можеха да излетят само с по 1,5 тона). Отдалечеността от въздушните
бази, от които трябваше да бъде извършвано снабдяването, бе 180 км
от Морозовск и 220 км от Тацинска, обаче само 50 км бяха над
територия, заета от противника. (И двете летища бяха изгубени чак
когато преди Коледа на 1942 г. съдбата на 6-а армия вече бе решена.)
При благоприятно време би могло да се разчита на два полета на всяка
машина за едно денонощие. По този начин броят на необходимите
самолети в такива дни намаляваше наполовина.
Приведените данни представляваха първата предпоставка за извод
относно възможностите за снабдяване на 6-а армия, които бе длъжен
да направи командващият Луфтвафе. Обаче той би трябвало да вземе
предвид и следните фактори.
Първо, времето през зимата често правеше невъзможно
използването на транспортни ескадрили. Пропуснатото трябваше да се
наваксва с усилена работа през дните, когато времето бе удобно за
летене, следователно и броят на самолетите би трябвало да бъде
съответно увеличен. Наистина трудно беше да се предвиди в каква
степен времето ще попречи на снабдяването. Но все пак метеоролозите
на военновъздушните сили вече би трябвало да имат някакви изходни
данни от опита си през миналата зима.
Второ, би трябвало да се има предвид, че част от самолетите няма
да бъде подготвена за старт. За това има данни, изведени от опита.
Излизането на самолетите от строя в голяма степен зависи от това
какви сили и средства за възстановяване и ремонт съществуват или
може да бъдат получени в авиационните бази. Ние още веднъж ще се
върнем към този въпрос.
Накрая би трябвало да се вземе под внимание, че известен
процент от транспортните машини ще бъдат свалени или ще претърпят
аварии. Големината на загубите от въздействието на противника също
така в голяма степен зависеше от това какви сили от изтребители и
бомбардировачи биха могли да отделят военновъздушните сили за
защитата на транспортните самолети.
Общо взето, преди да даде обещание за снабдяването на 6-а
армия, командващият Луфтвафе би трябвало старателно да обсъди
двата следващи проблема.

Дали би могъл изобщо да осигури транспортни средства с

товароподемност 550 тона, като се вземе предвид временното излизане
от строя на отделни самолети по технически причини, както и заради
метеорологичните условия?
Щеше ли той да бъде в състояние да поддържа това количество
самолети на определено ниво до момента, в който се очакваше 6-а
армия да бъде освободена, заради което щеше да се наложи
непрекъснатото възстановяване на загубите, преди всичко чрез
използване на съответния брой изтребители и бомбардировачи за
противодействие на предполагаемата усилена отбрана на противника?
Единствено Гьоринг бе в състояние да прецени безпогрешно тези
въпроси. Единствено той би могъл да определи дали биха могли да
бъдат отделени необходимите сили и дали би могъл, като има предвид
другите задачи на военновъздушните сили, да поеме върху себе си
отговорността. Ако той не би могъл да направи нито едното, нито
другото, негов дълг бе да каже истината на Хитлер още когато се
вземаше решението за 6-а армия, а именно на 22–23 ноември.
Във всеки случай, след като Хитлер заповяда на 6-а армия да
остане при Сталинград, Гьоринг бе длъжен да прехвърли там всички
резерви на Луфтвафе (както транспортни машини, така и изтребители),
а също ремонтно-възстановителни средства.
Доста е съмнително дали Гьоринг бе направил всичко възможно в
тази област. В отговор на многобройните донесения на групата „Дон“
за недостатъчното снабдяване на 6-а армия в началото на януари
Хитлер заповяда на фелдмаршал Милх да оглави ръководството на
снабдяването по въздуха. Доколкото в разпореждане на последния бяха
всички сили и средства на Луфтвафе, намиращи се в Германия, той
наистина би могъл да подобри въздушното снабдяване. Но от
оперативна гледна точка това вече бе закъсняло, тъй като в същото
време гореспоменатите въздушни бази вече бяха изгубени и се
налагаше снабдяването да се извършва от значително по-големи
разстояния.
Общо взето, обещанието, дадено от Гьоринг на 22–23 ноември, бе
лекомислено, но освен това трябва да се каже, че именно в първите
седмици на обкръжението, когато се решаваше всичко, Гьоринг не
използва всички резерви. И то точно когато спасението на 6-а армия
все още бе възможно.
Колкото по-спорен и съмнителен ставаше въпросът за
снабдяването на 6-а армия, толкова по-важно бе нейното деблокиране.
Според данните на ОКХ, предадени по това време на групата армии, за
тази цел то имаше намерение да отдели следните сили:
а) за действие в състава на 4-та танкова армия 57-ми тк на
генерал Кирхнер (изведен от групата армии „А“) с 6-а и 39-а тд, както
и 15-а авиополева дивизия. До 3 декември тези сили трябваше да бъдат
съсредоточени в района на Котелниково.
б) новообразуваната армейска група на Холид (разгръщаща се в
полосата на 3-та румънска армия), състояща се от 62-ра, 294-та, 335-а
пд, щабът на 48-ми тк (командир генерал Фон Кнобелсдорф) с 11-а и
22-ра тд, 3-та алпийска стрелкова дивизия и 7-ма и 8-ма авиополева
дивизия. Тази група трябваше да бъде в оперативна готовност до 5
декември в района на горното течение на Чир.
Общо взето, в качеството на деблокиращи сили групата армии би
могла да разчита на включените в състава на двете групи 4 тд, 4 пд и 3
авиополеви дивизии. При това обаче от самото начало бе ясно, че
авиополевите дивизии биха могли в най-добрия случай да бъдат
използвани за отбранителни задачи, например за осигуряването на
фланговете на ударните групи.
Посочените сили — в случай че действително бяха предоставени
с такава численост и в посочените срокове — биха били напълно
достатъчни, за да бъде временно възстановена връзката с 6-а армия и
така да й бъде върната свободата за маневриране. Но те в никакъв
случай не стигаха, за да бъдат разбити всички сили на противника до
такава степен, че да се мисли за възстановяване на положението в
съответствие със заповедта, дадена от Хитлер в духа на позиционната
война: „Отново да бъдат овладени позициите, заемани от нас преди
началото на настъплението.“
 На 27 ноември в щаба на групата армии се получи телеграма на
ОКХ, която бе отговор на доклада ни от 24 ноември с оценка на
обстановката. От нея ставаше ясно, че Хитлер все още се придържа
към споменатите по-горе идеи. Той обосноваваше своето решение да
задържи Сталинград с аргумента, че отстъплението би означавало
отказване от всичко, което през 1942 г. бе постигнато с големи жертви;
че през следващата година ще се наложи още веднъж да се завоюва
същото с още по-голямо напрежение на силите. По онова време този
проблем изобщо не съществуваше, независимо дали повторение на
настъплението от 1942 г. би било целесъобразно и по силите ни.
Въпросът по-скоро беше дали положението на южното крило на
Източния фронт би могло отново да се възстанови, все едно на какъв
рубеж. Без освобождаването на 6-а армия от обкръжението това
изглеждаше почти безнадеждно.
Затова на 28 ноември аз изпратих на Хитлер подробна оценка на
обстановката. Тя съдържаше ясни данни за числеността на
действащите срещу нас сили на противника (143 съединения). Освен
това представяше ясна картина на положението и състоянието на 6-а
армия, като особено точно посочвах факта, че съвсем скоро
артилерията й поради липса на боеприпаси и загуба на подвижност ще
престане да действа.
При тези обстоятелства, докладвах аз, е съмнително дали би
могло да се изчака пристигането на всички деблокиращи сили, особено
групата на Холид. По всяка вероятност щеше да се наложи в началото
да се действа само с деблокиращата група на 4-та танкова армия. Беше
съвсем ясно, че така не е възможно да се постигне решителен успех.
Той, както вече бе съобщено на 24 ноември, зависеше от пристигането
на допълнителни сили. Най-доброто, на което можехме да се надяваме,
беше създаването на коридор до 6-а армия, през който да се попълни
нейният резерв от гориво и боеприпаси и по този начин да се
възстанови маневреността й. Обаче после армията трябваше да бъде
изведена от чувала.
В откритата степ тя не би могла да издържи цялата зима. Но преди
всичко от оперативна гледна точка трябваше да се има предвид, че не
бихме могли дълго време да държим нашите сили в тясно
пространство, докато противникът притежаваше свобода на действие
по фронт от стотици километри. При всички обстоятелства ние би
трябвало отново да си осигурим възможността да провеждаме
операции. Решение като онова, което използвахме през миналата
година в Демянския чувал, сега вече бе изключено. Ходът на събитията
напълно потвърди този възглед.
Така продължи до 3 декември, докато не получихме отговор на
този основен въпрос относно провеждането на операцията — един от
примерите, че Хитлер не обичаше да бърза с отговор на неприятните
въпроси.
Все пак в този отговор се съдържаше съобщението, че Хитлер е
съгласен с нашето мнение. Той правеше корекции само по две точки.
Не искал с цел икономия на сили да бъде съкратен, тоест да бъде
изтеглен назад северният участък на фронта при Сталинград. В
действителност той не оспорваше данните за броя на съединенията на
противника, посочени от групата армии. Но същевременно твърдеше,
че численият състав на съветските дивизии е намалял, както и че
командването на противника ще се озове пред трудности с
придвижването и управлението на войските вследствие неочаквания за
тях успех.
Вероятно данните за намаляването на числения състав на
дивизиите на противника бяха верни. Но то бе значително по-малко от
отслабването на нашите сили вследствие на тежките, продължаващи с
месеци боеве, за които съвсем ясно бе докладвала групата армии. Не
би могло да се предполага, че съветските войски имат някакви
проблеми със снабдяването. Предположенията, че руснаците ще имат
трудности с управлението им, не бяха нищо повече от хипотеза.
Все пак — и това бе главното — с оглед общото одобрение на
Хитлер би могло да се съди, че той е приел възгледите на групата
армии относно най-важните пунктове, а именно:
— че 6-а армия, дори да бъде успешно възстановена връзката с
нея, не може да бъде оставена дълго време при Сталинград.
— че армията би трябвало да получава по въздух всичко
необходимо в размера на средната й денонощна потребност и че е
нужно непрекъснато по-нататъшно привличане на нови сили, както
подчертаваше групата армии още от 21 ноември.
По-късно се оказа, че Хитлер изобщо не е имал намерение да
изведе 6-а армия от Сталинград. Двете други предпоставки за
успешното провеждане на операцията също не бяха осигурени.
Напротив, оказа се, че въпросите за числеността на силите,
отделени от ОКХ за освобождаването на 6-а армия, и за времето на
тяхната готовност за участие в операцията всъщност се решават далеч
по-неблагоприятно от обещаното на нашата група армии.
Преди всичко значително се забави прехвърлянето на силите:
армейската група на Холид — поради недостатъчна пропускателна
способност на пътищата; деблокиращата група на 4-та танкова армия
— защото, докато в степта около Сталинград върлуваше жесток студ, в
Кавказ бе започнало размразяването. Като следствие се оказа, че
предвиденото прехвърляне на моторизираните части на 23-та тд на
собствен ход е невъзможно. Наложи се те да бъдат превозвани по
железопътните линии, което поради тяхната ниска пропускателна
способност отложи с много дни привеждането в бойна готовност на
57-ми тк, и то в момент, когато бе съдбоносен всеки ден.
 Още по-неблагоприятно се оказа положението с числения състав
на деблокиращите групи. Предназначената за 57-ми тк 15-а
авиополева дивизия трябваше тепърва да бъде формирана, за което
бяха нужни цели седмици. Когато най-сетне бе сформирана и поради
тежката обстановка вкарана в бой (в момента, когато въпросът за
освобождаването на 6-а армия отдавна вече бе решен отрицателно), тя
се разпадна още в първите дни на боевете. Артилерията на РГК, която
трябваше да отдели групата армии „А“, изобщо не пристигна, с
изключение на полк тежки минохвъргачки. Оказа се, че от седемте
дивизии, предназначени за деблокиращата група на Холид, две (62-ра и
294-та пд) вече бяха вкарани в бой на фронта на 3-та румънска армия,
за да създадат там поне относителна устойчивост. Тяхното сваляне от
фронта би довело до неизбежния разпад на участъците на 1-ви и 2-ри
румънски армейски корпус. Поради това тези дивизии не биха могли
да участват в деблокирането. Обещаната 3-та алпийска стрелкова
дивизия също не дойде. Нейният първи ешелон, вече придвижващ се
по железопътната линия, по нареждане на ОКХ бе придаден към
групата армии „А“, за да ликвидира възникналата там местна криза.
По същата причина следващият ешелон бе задържан от групата армии
„Център“. 22-ра тд, която от началото на съветското настъпление бе
вкарана в бой на помощ на 3-та румънска армия, вече представляваше
купища отломки.
След загубите, които тя понесе по време на ноемврийските боеве,
вече не би могло да се разчита на нейните настъпателни сили. Като се
има предвид, както вече бе споменато, че на авиополевите дивизии от
тази група не биха могли да бъдат поверявани настъпателни задачи, в
качеството на ударна сила за деблокирането практически оставаха
само 57-ми тк с 2-ра тд, от армейската група на Холид — щабът на
48-и тк заедно с пристигащите 11-а тд и 336-а пд. 17-а тд и 306-а пд,
които по-късно бяха отделени от ОКХ в замяна на изтеглените другаде
дивизии, не биха могли да компенсират тяхната численост, нито да
бъдат приведени в бойна готовност толкова бързо, както налагаха
интересите на операцията по деблокирането.
При тези условия скоро стана ясно, че първоначалният план за
деблокирането на 6-а армия да бъдат предприети удари с 4-та танкова
армия от района на Котелниково източно от река Дон и с групата на
Холид от Среден Чир към Калач е неизпълним поради недостиг на
сили. Наистина би могло да се разчита, че ще успеем да
концентрираме достатъчно много сили на едно място. При
съществуващото положение обаче би могло да се разчита единствено
на 4-та танкова армия. Тя се намираше по-близо до Сталинград и при
придвижването си към града нямаше да й се налага да преодолява Дон.
Освен това имаше надежда, че противникът най-малко очаква подобно
настъпление по източния бряг на Дон, тъй като при съществуващата на
фронта обстановка съсредоточаването на големи сили в този район би
било свързано с голям риск за германците.

Затова противникът в началото изпрати само незначителни сили

към Котелниково като прикритие на вътрешния фронт на
обкръжението. На първо време на 4-та армия тук противостояха само 5
дивизии на противника, докато при река Чир вече имаше 15 руски
дивизии.
Затова дадената на 1 декември заповед от командването на групата
армии за провеждане на операция „Зимна буря“ предвиждаше
следното:
4-а танкова армия трябваше да започне настъпление с основните
си сили от района на Котелниково източно от река Дон. Денят на
началото на настъплението щеше да бъде посочен допълнително
(предполагаше се, че няма да е по-рано от 8 декември). Предстоеше й
да пробие прикритието на противника, да удари в тил или във фланг
войските, заемащи вътрешния фронт на обкръжението южно или
западно от Сталинград, и да ги разбие.
Част от силите — 48-ми тк от групата на Холид, трябваше да
удари в тил войските от прикритието на противника от плацдарма на
реките Дон и Чир в района на село Нижне Чирска. В случай че още
преди началото на настъплението броят на противниковите войски
пред фронта на 4-та танкова армия северно от Котелниково нараснеше
значително или отново възникнеше критична обстановка при 4-та
румънска армия, прикриваща дълбокия източен фланг на 4-та танкова
армия, в заповедта бе предвиден следният резервен вариант: танковите
дивизии на 4-та танкова армия трябваше спешно и тайно да бъдат
прехвърлени по западния бряг на Дон на север на Донско-Чирския
плацдарм при Нижне Чирска и оттам да бъде нанесен главният удар.
По-нататък бе предвидено по-малка ударна група от Донско-Чирския
плацдарм да нанесе удар западно от река Дон към Калач, за да разкъса
там фронта на противника и да отвори път за 6-а армия през моста на
Дон.
Заповедта поставяше на 6-а армия следните задачи: в определен
ден след началото на настъплението на 4-та танкова армия, който ще
бъде посочен от щаба на групата армии, да пробие в югозападния
участък обкръжението по направление към река Донска Царица, да се
съедини с 4-та танкова армия и да вземе участие в разгрома на южния
или на западния фронт на обкръжението и овладяването на моста през
Дон при Калач.
Според категоричната заповед на Хитлер армията трябваше да
задържи своите предишни позиции в чувала. Беше ясно, че тази
заповед е практически неосъществима, ако 6-а армия осъществеше
пробив на югозапад срещу 4-та танкова армия. Ако Съветите я
атакуваха от северния или от източния участък, щеше да й се наложи
да отстъпва от рубеж на рубеж. Можеше да се предполага, че на
Хитлер не би му останало нищо друго, освен да се примири с този
факт, както по-късно постъпваше при други случаи. (В заповедта обаче
не би могло да се изкаже ясно тази гледна точка, тъй като Хитлер
веднага би разбрал от своя офицер за свръзка при 6-а армия и щеше
незабавно да я отмени.)
През първите дни, след като поех командването, обстановката на
фронта на групата армии оставаше сравнително спокойна. Очевидно
противникът се подготвяше да нанесе концентрирани удари върху 6-а
армия. Обаче, съдейки по всичко, той не се осмеляваше веднага да
нанесе удар с големи танкови сили по направление към Ростов или
поне по жизненоважните за нашата група армии мостове през Донец
или по железопътния възел Лиха. Очевидно смяташе, че не си струва
да рискува, след като при големия завой на Дон има превъзходство в
силите, осигуряващо му успех във всички случаи. Несъмнено така той
щеше да изпусне съществен шанс, защото в края на ноември и
началото на декември германците нямаха сили, способни да отразят
подобен удар.
 Ударите на противника срещу 6-а армия

На 2 декември противникът започна настъпление срещу 6-а

армия. То както и повторните удари на 4 и 8 декември бяха отбити от
нашите храбри войски с големи загуби за атакуващите. За щастие
осигуреността на обкръжената армия се оказа по-добра от очакваното.
На 2 декември командването й докладва, че армията (считано от 30
ноември) ще има продоволствие за 12–16 денонощия (при условие че
дажбите бъдат намалени, а част от конете убити за месо). В същото
време метеорологичната обстановка позволяваше да се надяваме на
подобряване на бъдещото снабдяване по въздуха, тъй като на 5
декември за пръв път успяхме да прехвърлим със самолети 300 тона
товари. За съжаление обаче този случай остана единичен. Но така или
иначе времето не чакаше; беше необходимо спешно да бъде пробит
наземен коридор до 6-а армия и тя да бъде изведена от чувала.
В това отношение благоприятно за нас беше само, че
противникът, както бе посочено по-горе, не се решаваше да се
възползва от шансовете, които би получил, прекъсвайки
комуникациите на нашата армия при мостовете през Донец или до
Ростов (в такъв случай биха били прерязани и комуникациите на
групата армии „А“). Но като цяло в участъците на фронта, откъдето
трябваше да се нанасят деблокиращите удари за освобождаването на 6-
а армия, обстановката бе значително изострена.
В района на действие на 4-та танкова армия поради споменатите
вече причини се забави прехвърлянето от Кавказ на 57-ми тк. Наложи
се срокът за заемане на изходно положение да бъде преместен от 3
декември първо на 8, а после и на 12 декември. Беше ясно, че
противникът, забелязвайки това, едва ли ще бездейства дълго. На 3
декември с относително големи сили той нанесе удар към
Котелниково, основния пункт за разтоварването на 57-ми тк, очевидно
опитвайки се да си изясни обстановката. На 4 декември той бе
отблъснат с контраатака на приведената дотогава в бойна готовност 6-а
тд. От 8 декември нататък се наблюдаваше концентриране на големи
сили на противника пред северния фронт на 4-та танкова армия
(североизточно от Котелниково). Там бе забелязана и нова армия (51-
ва). По източния участък на фронта на 4-та танкова армия, зает
предимно от войските на 4-та румънска армия, намираща се в
подчинение на 4-та танкова, въпреки всичко обстановката
продължаваше да бъде спокойна. Също така спокойно бе и на участъка
на 16-а мд в района на Елиста.

По заповед на командването на групата армии тази дивизия, за да

опровергае опасенията на командването на 4-та румънска армия, с
незначителни сили (моторизирани части) предприе в тила на войските
на противника смел рейд на север, паралелно на линията на фронта.
По такъв начин бе безспорно установено, че противникът,
противостоящ на румънските войски, не разполага с големи сили по
западния бряг на Волга.

Изостряне на обстановката по Чирския фронт

 Значително по-заплашителна стана обстановката в района на
действие на 3-та румънска армия и групата на Холид. Там по Долен
Чир, започвайки от мястото на неговото вливане в Дон, върху участък с
ширина 70 км освен няколко зенитни подразделения фронтът бе
удържан само от няколко бойни групи, съставени от войници от обоза
и завърнали се отпускари на 6-а армия. По-късно към тях се
присъединиха 2 авиополеви дивизии, предназначени за армейската
група на Холид, но поради липсата на какъвто и да било боен опит и
подготвени командни кадри боеспособността им се оказа доста
ограничена.
Пробивът на противника през ноември в полосата на 3-та
румънска армия между завоя на река Чир при хутора Болшой
Терновский и все още задържания от нас фронт по Дон донякъде бе
затворен от оттеглилия се назад десен фланг на румънските 1-ви и 2-ри
ак, 22-ра тд, пострадала много от боевете, и останките от разбитите
румънски дивизии. Освен това се наложи там да бъдат пренасочени и
62-ра, и 294-та пд, предназначени за групата на Холид, за да може поне
донякъде да бъде заздравен този 120-километров фронт.
В началото на декември на Чирския фронт надвиснаха
буреносните облаци на предстоящото голямо настъпление на
противника. На 3 декември бе открито наличието на големи
артилерийски сили на противника в участъка на Долен Чир. На 4
декември там започнаха удари на руснаците, следващи един след друг,
при непрекъсната промяна на направлението на главния удар.
Противникът отново и отново се опитваше да пробие този фронт,
въвеждайки в бой и значителни танкови сили. Обстановката по
долното течение на Чир стана критична. Необходимо беше този фронт
непременно да бъде задържан, тъй като нашият плацдарм при
сливането на Чир и Дон и източно от Дон при моста до Нижне Чирска
имаше решаващо значение за деблокирането на 6-а армия. Освен това
осъществявайки пробив при река Чир, противникът би си отворил път
към летищата Морозовск и Тацинска, от които той се намираше на
разстояние 40–80 км, а след тях щеше да има и най-късия път към
мостовете през Донец към Ростов. Затова командването на групата
армии не можеше да не се съгласи 48-ми тк заедно с пристигналите по
това време 11-а тд и 336-а пд да бъдат използвани за усилване на
фронта по долното течение на река Чир. Корпусът в буквалния смисъл
на думата играеше ролята на пожарна команда, всеки път хвърляйки се
там, където слабият заслон на временните бойни групи бе заплашен от
разпадане под ударите на противника. Но, разбира се, по този начин
групата на Холид се лишаваше от последните дивизии, които изобщо
все още биха могли да бъдат използвани за провеждането на
деблокиращата операция. Беше обаче предвидено по-късно, след като
позволи обстановката, корпусът да бъде прехвърлен по споменатия по-
горе мост през Дон за взаимодействие с деблокиращата група на 4-та
танкова армия.
На 9 декември атаките по фронта на 6-а армия, в които
противникът понесе големи загуби, бяха прекратени. Но очевидно той
бе започнал да освобождава сили за отразяване на ударите, които ние
предприемахме с цел да я деблокираме.

И обратното — по Чирския фронт натискът от страна на

противника продължаваше с предишната сила, докато пред северния
фронт на 4-та танкова армия атаките след неуспеха при Котелниково
станаха по-малко интензивни.

Безуспешната борба за необходимите решения

Естествено, при тази напрегната обстановка аз поддържах

постоянна връзка с началника на Генералния щаб на сухопътните сили.
Генерал Цайцлер бе напълно съгласен с мен по онова, което му
докладвах относно предполагаемото развитие на оперативната
обстановка и произлизащите от нея изводи. Но дали щеше да успее да
убеди Хитлер, че всичко е наистина така, и да го накара да вземе
навременни решения, беше нещо друго.
Ставаше дума за два въпроса (без да споменаваме непрекъснатите
искания за увеличаване транспорта за снабдяването на 6-а армия).
Първото бе, че дори при успех на деблокиращата операция 6-а
армия в никакъв случай не биваше да бъде оставяна в района на
Сталинград. Но Хитлер все още искаше да владее града и да снабдява
укрепилата се там армия чрез пробит коридор до нея, точно както
настояваше по отношение на Демянския чувал през зимата на
предишната година.
Както и преди командването на групата армии продължаваше да
защитава позицията, че такова решение е неприемливо, че е
необходимо отново да се постигне оперативна маневреност, иначе би
могло да настъпи катастрофа. Тази борба между командването на
групата армии и Хитлер продължи, докато не бе изгубена и последната
възможност за спасяването на 6-а армия.
Вторият въпрос, който би трябвало да се реши, бе за усилването
на деблокиращите сили. Когато стана ясно, че от седемте дивизии на
групата на Холид, предназначени за нанасянето на деблокиращия удар,
в най-добрия случай ще бъде възможно използването само на 2
дивизии от 48-ми тк, възникна неизбежната необходимост да бъде
усилена 4-та танкова армия. И не бяха нужни никакви допълнителни
доказателства, че тя не е в състояние да пробие към Сталинград само с
влизащите в състава й две дивизии (6-а тд и 23-та тд).
Усилването можеше да бъде постигнато само по два начина.
 Щабът на групата армии отново и отново настояваше да бъде
прехвърлен от групата армии „А“ 3-ти тк заедно с неговите две
танкови дивизии, които без никакво съмнение не бяха на мястото си в
планинските местности. На тази молба непрекъснато бе отказвано, тъй
като — както заяви щабът на групата армии „А“ — освобождаването
на тези две дивизии е възможно само при условие че й бъде разрешено
да изведе назад своите войски от вклинилия се дълбоко по посока
Кавказ участък на фронта. Но Хитлер не разрешаваше. Освен това не
успяхме да издействаме 16-а мд, прикриваща при град Елиста
дълбокия фланг на 1-ва танкова армия, да бъде заменена от полк на
групата армии „А“. Това бе извършено едва когато за Сталинград бе
прекалено късно.
Другата възможност за навременното усилване на 4-та танкова
армия за удара й към Сталинград беше прехвърлянето към нея на нови
войски по указание на ОКХ. 17-а тд и след нея новосформираната
306-а пд вече бяха на път към групата армии „Дон“. Като се има
предвид, че заемането на изходно положение от 57-ми тк при
Котелниково се забави, 17-а тд все още би могла да пристигне
навреме, преди началото на нейното настъпление към Сталинград.
Обаче по заповед на ОКХ дивизията започна да се разтоварва зад
левия фланг на групата армии, където трябваше да остане като резерв
на ОКХ. Не без основание ОКХ се опасяваше от възникването на
критично положение в този участък при очакваното голямо
настъпление на противника. Но не можеше да се преследва и едното, и
другото: и успеха на операцията на 4-та танкова армия, и
безопасността в случай на криза по левия фланг на групата армии, с
която — ако настъпеше — не би могла да се справи и 17-а тд. Ние
предпочитахме успеха на 4-та танкова армия, докато Хитлер търсеше
призрачната безопасност, която се надяваше да осигури, запазвайки си
17-а тд. В резултат, когато след пристигането на 306-а пд Хитлер най-
сетне придаде към нас 17-а тд, тя вече не бе в състояние да вземе
участие в първия етап на деблокиращото настъпление на 4-та танкова
армия. Може би именно затова бе пропусната възможността да бъде
постигнат решителен успех.
За подкрепа на своите устни обръщения към Цайцлер аз се видях
принуден по телефона да предоставям на него, а понякога и лично на
Хитлер обзори на обстановката — понякога през много кратки
интервали. Така се опитвах да подкрепям Цайцлер в неговата
всекидневна борба.
Един от тези „обзори на обстановката“ — от 9 декември 1942 г.,
показва колко подробно командването на групата армии информираше
Хитлер и ОКХ. Същевременно сочи какво превъзходство притежаваше
противникът пред фронта на групата армии „Дон“ и как бяха
разпределени войските, ако не се смятат малкото новопристигнали
дивизии, с които тя разполагаше за водене на бойни действия извън
Сталинградския чувал. Освен това от този документ би могло да се
види по какъв начин командването на групата армии се стараеше да
разясни на Главното командване същността на оперативните въпроси.
За критично настроения читател бих могъл да добавя към този
документ и две забележки. Може би предизвика недоумение защо
изобщо в него се разглежда въпросът как би трябвало да се водят
бойните действия, ако 6-а армия останеше в района на Сталинград и
след като до нея бъде пробит коридор. На това би могло да се отговори,
че на човек като Хитлер доводите, че 6-а армия не би могла да остане
при Сталинград въпреки възможността да бъде снабдявана по коридор,
не биха направили никакво впечатление. Само показвайки му нагледно
какви нови сили щеше да му се наложи да осигури, ако се опита да
задържи града, имаше надежда, че той ще осъзнае необходимостта от
извеждане на 6-а армия от Сталинград. За съжаление и този призив
към здравия разум не намери никаква подкрепа поради упорството на
Хитлер относно въпросите на престижа. Но тогава ние все още се
утешавахме с надеждата, че когато работата стигне дотам, Хитлер все
пак ще отстъпи под натиска на необходимостта.
След това би могло да изглежда странно, че командването на
групата армии, знаейки за превъзходството на противостоящите му
сили, изобщо е вярвало във възможността 6-а армия да бъде спасена.
Може да бъдем обвинени в подценяване на противника. Но ние
знаехме, че трябва да поемем всякакъв риск за спасяването на нашите
другари от 6-а армия. Събитията показаха, че сме били доста близо до
възможността да отворим на армията пътя към свободата. Въпреки че
тези опити завършиха с неуспех, за това помогнаха причините, които
ще бъдат разгледани по-нататък.
 Надпревара не на живот, а на смърт

Във всеки случай тогава ние започнахме надпревара с противника

не на живот, а на смърт.
Целта ни беше спасяването на 6-а армия. Затова заложихме на
карта съществуването не само на групата армии „Дон“, но и на групата
„А“.
Надпреварата беше дали деблокиращата група — 4-та танкова
армия, ще успее да протегне източно от Дон ръка за помощ на 6-а
армия още преди противникът да ни е принудил да прекратим
провеждането на деблокиращата операция.
Той можеше да пробие нашата слаба отбрана на река Чир или да
смаже нашия ляв фланг (групата на Холид) и вероятно заедно с това и
десния фланг на групата армии „Б“, като по този начин си отвори път
за пресичане на всички комуникации на армейските групи „Дон“ и „Б“
в района на Ростов.
Започвайки и провеждайки настъпателна операция по източния
бряг на Дон по направление към Сталинград по времето, когато
разглежданата по-горе заплаха с всеки ден ставаше все по-отчетлива,
ние поемахме риск, какъвто рядко някой се бе налагало да допусне. Аз
не мисля, че по онова време Хитлер осъзнаваше истинското значение
на този риск. Иначе той би взел по-действени мерки, във всеки случай
поне за усилването на 4-та танкова армия с цел възможното по-бързо
деблокиране на 6-а армия. Вместо това той според израза на генерал
Цайцлер „само пъхаше пръти в колелата“. Така например той
задържаше 17-а тд не там, където бе необходимо, докато в онези дни
нейното участие в бойните действия щеше да има решаващо значение;
също така прекалено късно прехвърли в наше разпореждане 16-а мд.
Хитлер винаги повтаряше, че генералите и Генералният щаб умеят
само да „предвиждат“, но не и да рискуват.
 Със сигурност ще е трудно да се открие по-солидно опровержение
от риска, които пое командването на групата „Дон“, като заповяда на 4-
та танкова армия да настъпи към Сталинград и това настъпление да
продължи до последната възможност, независимо че създалата се
обстановка заплашваше с унищожение цялото южно крило на
германската армия.
Тук само в общи черти би могло да се изложи тази надпревара не
на живот, а на смърт, започнала на 12 декември с настъплението на 4-
та танкова армия, което трябваше да деблокира 6-а армия. Няма
никаква възможност тук да бъде описан целият ход на боевете на 57-
ми тк с тяхната мълниеносно променяща се обстановка, когато
корпусът водеше бой с противник, хвърлящ против него все нови и
нови сили, преди всичко танкове. Гъвкавостта на управлението на
нашите танкови съединения, превъзходството на нашите танкисти през
тези дни се проявиха по най-блестящия начин, също както и
храбростта на войниците от механизираните войски и умелите
действия на нашата ИВО. Този бой също така показа на какво е
способна нашата стара танкова дивизия, когато предварително я
комплектуват с танкове и самоходни оръдия, както например 6-а тд с
нейния превъзходен командир генерал Раус и неговия заместник по
танковите войски полковник Фон Хюнерсдорф (по-късно загинал като
командир на тази дивизия). Но колко много по-трудно беше на 29-а тд
— неин командир бе раняваният пет пъти още през Първата световна
война генерал Фон Форман (един от моите бивши колеги от
оперативното управление на ОКХ), която разполагаше с не повече от
двадесетина танка!
Ще се опитаме да проследим поне основните моменти в
развитието на тази битка, на това съревнование не на живот, а на
смърт.
Докато все още едва завършваше съсредоточаването на 57-ми тк в
района на Котелниково за нанасяне на деблокиращ удар по източния
бряг на Дон, на 10 декември противникът отново атакува с големи
сили нашия фронт западно от Дон към долното течение на река Чир.
Стана ясно, че вече въобще не би могло да става и дума да се освободи
от този участък 48-и тк, за да настъпи във взаимодействие с 57-ми тк
от Донско-Чирския плацдарм.
Затова сега най-спешната задача бе настъплението на 57-ми тк.
След като си осигури в тежки боеве с големите сили на противника,
опитващи се да провалят неговата подготовка за настъпление,
възможността да се разтовари и да заеме изходно положение в района
на Котелниково, като им нанесе сериозно поражение, на 12 декември
корпусът започна настъпление към Сталинград. Неговите флангове
бяха прикривани както следва: на изток, откъм Волга — от 7-ми
румънски корпус; на запад — откъм Дон, от 6-и румънски корпус.
Според всички признаци настъплението се оказа неочаквано за
противника, във всеки случай той не го очакваше толкова скоро.
В началото корпусът се придвижваше успешно. Но противникът
спешно прехвърли там нови сили от Сталинград. Той изобщо не се
ограничаваше с отбранителни действия, а постоянно се опитваше чрез
контраатаки отново да си върне заетата от нашите танкови дивизии
местност или да обкръжи частите на тези дивизии с превъзхождащи ги
танкови сили. 57-ми тк многократно успя да разбие големи
противникови сили. Но до 17 декември, когато източно от река Дон
имаше възможност в боя да влезе 17-а тд, изходът на тези боеве,
продължаващи до момента с променлив успех, все още не бе решен.
ОКХ, отстъпвайки на постоянните настойчиви искания на
командването на групата армии, най-сетне му придаде тази дивизия,
намираща се в района на разтоварването си зад левия фланг на групата
армии. Но се наложи дивизията първо да извърши продължителен
марш до моста през Дон край Потьомкинска и да премине по този
мост, преди да може да вземе участие в бойните действия източно от
река Дон.
Докато 57-ми тк се опитваше да постигне решителен успех на
източния бряг на Дон, противникът удвои своите усилия по западния
бряг, за да разгроми нашия фронт по река Чир. Очевидно той
оценяваше значението на задържания от нас плацдарм в ъгъла,
образуван от реките Дон и Чир и намиращия се там мост през Дон. От
12 декември нататък неговите масирани атаки бяха насочени към този
плацдарм и моста. На 14 декември ние бяхме принудени да изоставим
моста, като предварително го взривихме. На 15 декември стана ясно,
че ще успеем да продължим боевете в участъка по долното течение на
река Чир не по-дълго от няколко дни.
Едновременно се очерта нова заплаха в района на големия завой
на река Дон. На 15 декември открихме явна подготовка на противника
за настъпление пред левия фланг на групата армии, Дон“ и десния
фланг на групата армии „Б“. На 16 декември там започнаха атаки на
противника с малки сили и на отделни участъци. Все още бе
невъзможно да се определи дали той искаше само да опипа нашия
фронт преди решителното си настъпление с цел пробив, както често
правеше, или само да задържи нашите сили в този участък, за да не ни
позволи да прехвърлим войски от този фланг на източния бряг на Дон.
Обаче радиоразузнаването откри нова танкова армия на противника (3-
та гвардейска), което ни позволи да направим извода, че той има
намерение да извърши дълбок пробив с далечна цел (завладяването на
Ростов?).
Командването на групата армии нямаше възможност да води
решителни бойни действия по левия фланг, докато все още се
опитваше да постигне освобождаването на 6-а армия източно от река
Дон. То бе принудено да предприеме опит да избегне битката там. За
да можеше действащата на този фланг група на Холид да отдели
резервите, необходими за водене на маневрена отбрана, щабът на
групата армии настоя тя да бъде изтеглена назад, заемайки по-къс
фронт и при това запазвайки си връзката „рамо до рамо“ с десния
фланг на групата армии „Б“.
18 декември бе денят на най-сериозната криза.
Източно от река Дон 57-ми тк, въпреки участието в боевете на 17-
а тд, така и не постигна решителен успех, който би създал
предпоставки корпусът бързо да се придвижи в района на
Сталинградския чувал и да осигури на 6-а армия възможност да се
изтръгне от обкръжението. Напротив, нещата изглеждаха така, като че
ли корпусът ще бъде принуден да заеме отбрана, тъй като противникът
хвърляше срещу него все нови и нови сили, свалени от вътрешния
фронт на обкръжението при Сталинград.
По Долен Чир боевете продължаваха, въпреки че противникът не
успяваше да пробие нашия фронт. Но за сметка на това на левия фланг
на групата армии се очертаваше сериозна криза. Там противникът
започна голямо настъпление срещу групата на Холид и италианската
армия, образуваща дясното крило на групата армии „Б“. В групата на
Холид румънските корпуси не бяха способни да издържат на натиска.
Беше съмнително дори дали германските дивизии ще успеят да се
оттеглят на посочения им рубеж, запазвайки в някаква степен своята
боеспособност, след като се оказаха изоставени от своите съюзници на
бойното поле.
Можеше да стане и по-зле, ако противникът с първия си удар
успееше да разгроми италианската армия, след което флангът на
групата армии „Дон“ да бъде оголен.
В онези дни командването на групата армии поиска от ОКХ
незабавно да бъде дадена заповед на 6-а армия да започне пробив от
обкръжението към 4-та танкова армия. Все още имаше надежда, че
когато бъде напълно използвано преимуществото, постигнато
благодарение на участието в битката на 17-а тд, 57-ми тк ще успее да
се придвижи по-близо към чувала. Все още можехме да се надяваме на
благоприятния завършек на боевете източно от Дон. Колко по-рано
бихме могли да постигнем успех, ако 17-а тд, както и задържалата се
до последния момент в района на Елиста 16-а мд от самото начало
бяха взели участие в деблокиращата операция на 4-та танкова армия!
Макар на Хитлер да бе докладвано, че се налага спешно да
разреши на 6-а армия да започне пробив от обкръжението, той отново
отказа. И това се случваше в момента, когато началникът на
Генералния щаб бе принуден да ни съобщи, че всички насочващи се
към фронта войски като следствие от разгрома на италианската армия
ще бъдат придадени към групата армии „Б“. Поставеният пред нас
въпрос ще можем ли независимо от това да задържим Сталинград за
пореден път свидетелства колко малко Главното командване
осъзнаваше цялата сериозност на положението или поне доколко не
искаше да го признае.
Отказът на Хитлер да разреши на 6-а армия изтегляне от
Сталинград не можеше да попречи на командването на групата армии
най-малкото да подготви всичко необходимо за онова, което
безусловно скоро щеше да се наложи да бъде извършено. На 18
декември аз изпратих в щаба на 6-а армия началника на разузнаването
на щаба на групата „Дон“ майора от Генералния щаб Айсман. Той
трябваше да изложи пред командването на армията съображенията на
командването на групата „Дон“ за операцията по излизане от
обкръжение, която без съмнение щеше скоро да се наложи да бъде
предприета.
Тези съображения се състояха в следното.
Критичната обстановка на Чирския фронт, а също така и на левия
фланг на групата армии нямаше да ни позволят дълго време да
продължаваме действията със силите на 4-та танкова армия по
източния бряг на Дон за освобождаване на 6-а армия. Освен това бе
доста съмнително дали 4-та армия ще успее да се приближи директно
до вътрешния фронт на обкръжението, тъй като противникът
постоянно хвърляше срещу нея сили, сваляни от този фронт. Но
благодарение на това в настоящия момент 6-а армия имаше по-голяма
от когато и да било възможност да разкъса отвътре обкръжението.
Необходимото условие за съединяването на 4-та танкова и 6-а армия
сега представляваше преходът на последната към активни действия.
Веднага щом армията започнеше настъпление в югозападно
направление, за да се изтръгне, противникът щеше да е лишен от
възможността да сваля войски от вътрешния фронт на обкръжение.
Това би създало за 4-та армия нови предпоставки за по-нататъшно
придвижване към Сталинградския чувал.
Всъщност задачата, поставена на 6-а армия в заповедта за
операция „Зимна буря“ от 1 декември — да е готова за придвижване в
югозападно направление до река Донска Царица с цел да се съедини с
4-та танкова армия, сега трябваше да бъде разширена. Можеше да се
окаже необходимо армията да осъществи пробив на по-голяма
дълбочина, отколкото предвиждаше планът на операция „Зимна буря“,
докато не се съедини с 4-та танкова армия. Ако в плана на операцията
бе предвидено, че армията в съответствие със заповедта на Хитлер
трябва да задържи района на Сталинград, то тя трябваше по време на
придвижването си на югозапад да се изтегля от рубеж на рубеж.
По-нататък майор Айсман трябваше да разясни, че според
командването на групата „Дон“ няма възможност снабдяването на 6-а
армия по въздуха да бъде подобрено и така да й се осигурят условия за
по-дълъг престой в района на Сталинград. Резултатът от мисията на
майор Айсман с цел да се създаде единство във възгледите на
командването на групата „Дон“ и на 6-а армия бе слабо утешителен.
Изказаните съображения направили на генерал Паулус
необходимото впечатление, въпреки че командващият 6-а армия
подчертаваше колко са големи трудностите и рисковете, свързани с
предложения от командването на групата, Дон“ план за действие. В
разговорите, които майор Айсман водил с началника на оперативния
отдел и началника на тила на армията, те, макар да подчертаваха
съществуващите трудности, все пак бяха заявили, че в тази обстановка
трябва колкото е възможно по-бързо да се осъществи изтръгването на
армията от обкръжение.
Но решаващо влияние върху позицията на командването бе
оказала гледната точка на началник-щаба на 6-а армия генерал-майор
Артур Шмид. Той заявил, че пробивът на 6-а армия в настоящия
момент е изключен, тъй като подобно решение „би довело до
катастрофа“. Той казал буквално следното: „6-а армия ще може да
удържи позициите си до Коледа. От вас се иска само да я снабдявате
по-добре.“ Очевидно Шмид смяташе, че Главното командване или това
на групата „Дон“ е длъжно да избави 6-а армия от положението, в
което се бе озовала не по своя вина, а дотогава трябва да я снабдява по
въздуха според нейните потребности. Такава гледна точка бе
разбираема и дори теоретически оправдана. Но обстоятелствата се
оказаха по-силни от нас. Уверенията на Айсман, че командването на
групата армии ще предприеме всичко, което е по неговите сили, за да
осигури снабдяването на армията, но то не е в състояние по-бързо да
измени метеорологичната обстановка или да сътвори нови
транспортни самолети, не бяха направили никакво впечатление на
Шмид. Привежданите от Айсман оперативни съображения, налагащи
осъществяването на пробив от армията, също не бяха успели да
разколебаят мнението на началник-щаба.
От това ставаше ясно, че командващият армията имаше по-висока
оперативна подготовка и мислеше по-логично, но началникът на
[6]
неговия щаб беше по-силната личност .
И така преговорите на Айсман завършиха с това, че в крайна
сметка и Паулус заявил, че пробивът на 6-а армия е невъзможен. Той се
обосновал и с категоричната „заповед на фюрера“, забраняваща
изоставянето на Сталинград!
 След командировката на майор Айсман щабът на 6-а армия бе
подробно информиран за обстановката и намеренията на щаба на
групата „Дон“, но не бе постигнато единство на мненията относно
предстоящата задача на 6-а армия. Би ли могло командването на
групата „Дон“ да разчита, че командването на армията ще проведе
успешно операцията, която безспорно щеше да бъде свързана с
извънредни трудности, щом командващият армията и началник-щабът
му се съмняваха в нейната реалност?
В друга обстановка при такова различие на мненията аз бих
поискал да се смени командването на армията. Но при критичните
обстоятелства, в които се намираше 6-а армия, смяната на
командването не бе възможна. На всеки приемник на командващия или
на неговия началник-щаб щеше да е необходимо време, за да влезе в
ситуацията, а такова нямаше, тъй като нещата се решаваха за броени
дни. Освен това нямаше никаква надежда Хитлер да разреши подобна
смяна. Все пак ставаше дума за смяна именно на ония командири,
които подкрепяха оставането край Сталинград.
Но командването на групата „Дон“ все пак бе решило твърдо да
използва последната и единствена възможност за спасяването на 6-а
армия въпреки трудностите и опасностите. Поради това ние трябваше
да дадем заповед, с която да снемем от командването на армията
отговорността както за риска, който трябваше да предприеме, така и за
напускането на Сталинград. Ние бяхме готови за това. По-нататък ще
разгледаме подробно причините, довели дотам, че в края на краищата
6-а армия не успя да изпълни тази заповед. Тези причини бяха тема на
разговорите между мен и генерал Паулус, както и между нашите
началник-щабове, проведени по новата линия за радиовръзка на
дециметров обхват; освен това бяха обсъждани неведнъж в
разговорите между командването на групата армии и Главното
командване.
На следващия ден, 19 декември, най-сетне получихме надежда, че
обстановката в близките дни източно от Дон ще се развива така, че
набелязаната от командването на групата съвместна операция на двете
армии ще има успех и ще доведе до освобождаването на 6-а армия от
обкръжението.
През този ден 57-ми тк постигна успех. Той успя да преодолее
рубежа при река Аксай и да се придвижи по-нататък на север до река
Мишкова. Неговият челен отряд се намираше на 48 км от южния
участък на вътрешния фронт на обкръжение в Сталинградския чувал.
Настана моментът, който очаквахме още когато бяхме приели
командването — когато приближаването на деблокиращите сили щеше
да предостави на 6-а армия възможността да се изтръгне от
обкръжението.
Ако 6-а армия беше предприела настъпление с цел пробив, а 4-та
танкова армия бе продължила да се придвижва на север или поне както
и преди привличаше върху себе си значителни сили на противника от
вътрешния фронт на обкръжение, то в резултат на действията на двете
армии в този участък противникът би се озовал между два огъня.
Щеше да се открие възможност да бъде създаден коридор между 4-та
танкова и 6-а армия, за да бъде снабдена последната с гориво,
боеприпаси и продоволствие, необходими за продължаването на
пробива. За тази цел командването на групата „Дон“ бе подготвило зад
4-та армия автоколони с 3000 т от споменатите боеприпаси, както и
влекачи, които трябваше да осигурят подвижността на артилерийските
части на 6-а армия. Те трябваше да бъдат прехвърлени към 6-а армия
веднага след като танковите части пробият макар и пременен коридор
между нея и 4-та танкова.
Както изглеждаше, обстановката на 13 декември по фронта на
групата армии западно от Дон даваше основания за надежда, че там ще
успеем да избегнем решителното поражение, което би наложило
прекратяване на операцията източно от Дон, или поне да го отложим,
докато 6-а армия с помощта на 4-та танкова не пробият на югозапад.
Нашият фронт по Долен Чир все още се държеше!
Що се отнася до групата на Холид, то там се наложи намесата на
командването на групата армии, за да бъде осигурено провеждането на
отстъплението. Но все пак имаше основания да се надяваме, че
позициите, на които се оттегляше групата, ще бъдат удържани.
Заплахата по левия открит фланг на групата на Холид въпреки това
продължаваше да съществува.
„Надпреварата не на живот, а на смърт“ по двата бряга на Дон
влезе в своята решителна крайна фаза!
Щеше ли да успее групата армии да се задържи в големия завой
на Дон още няколко дни, докато 6-а армия най-сетне използва източно
от Дон предоставената й възможност за пробив? Това би могло да
успее единствено ако не бъдеше загубен нито един час!
Затова командването на групата армии по обед на 19 декември
изпрати на Главното командване телеграма, в която настойчиво
молеше незабавно да бъде разрешено на 6-а армия да започне
оттеглянето от Сталинград и да осъществи пробив в югозападно
направление, за да се съедини с 4-та танкова армия.
След като не получихме веднага очаквания отговор на тази
телеграма, щабът на групата армии в 18 часа даде заповед на 6-а армия
и на 4-та танкова армия.
Според тази заповед 6-а армия трябваше колкото е възможно по-
бързо да започне настъпление с цел пробив в югозападно направление.
Първият етап на настъплението трябваше да се провежда според
оповестения още на 1 декември план на операция „Зимна буря“. При
необходимост армията трябваше да се придвижи отвъд река Донска
Царица, за да осъществи контакт с 4-та танкова армия и да се осигури
възможност да й бъдат прехвърлени споменатите вече колони със
запаси.
Заедно с това в заповедта се съдържаха указания за провеждането
на втория етап на настъплението, който по възможност трябваше да
започне веднага след завършване на настъплението според плана
„Зимна буря“. След условния сигнал „Мълниеносен удар“ 6-а армия
трябваше да продължи своя пробив, като едновременно се оттегля от
рубеж на рубеж от Сталинград.
Ние решихме да обозначим началото на втория етап на
настъплението с даването на сигнала „Мълниеносен удар“, защото го
налагаше необходимостта от координация във времето на
настъпателните операции на двете армии, както и защото все още не бе
решен проблемът с прехвърлянето на колоните по време на
операциите. Но преди всичко командването на групата армии трябваше
да се опита да получи от Хитлер отмяната на заповедта Сталинград да
бъде удържан при всички обстоятелства. Тя сковаваше волята на
командващия 6-а армия, независимо че планирайки операция
„Мълниеносен удар“, командването на групата армии поемаше
отговорността, в случай че тази заповед не бъде изпълнена.

Възможността за спасяване на 6-а армия остава неизползвана

Ако все още имаше някаква възможност 6-а армия да бъде спасена
след края на ноември, когато Хитлер забрани на Паулус да прави
пробив през все още несигурния обръч на вражеското обкръжение при
Сталинград, тя бе на 19 декември. Командването на групата армии
„Дон“ заповяда тази възможност да бъде използвана въпреки всички
трудности, свързани с пробива на 6-а армия и застрашителната
обстановка по останалите участъци на фронта. По-долу ще разгледаме
рисковете, които командването на групата армии бе поело. В онзи
момент — между 19 и 25 декември, въпросът беше дали 6-а армия
изобщо ще успее да изпълни дадената й заповед.
Хитлер се съгласи с пробива на 6-а армия на югозапад с цел да се
съедини с 4-та танкова армия. Но той пак настояваше армията да
продължи да удържа своя източен, северен и западен фронт в района
на Сталинград. Той все още се надяваше, че ще успее да пробие
„коридор“, през който да снабдява армията при Сталинград с всичко
необходимо за дълго време. Но тук са съвсем ясни две други
обстоятелства:
— първо, общата оперативна обстановка по фронта на групата
армии „Дон“, особено като се има предвид положението на групата
армии „Б“, не позволяваше да бъдат оставени източно от Дон двете
армии — 4-та танкова и 6-а. В онези дни ставаше дума не само за
съдбата на 6-а армия, но и за съдбата на групите „Дон“ и „А“, за които
съществуваше заплаха да бъдат отрязани от своите тилове от
противника;

— второ, изключено беше 6-а армия да насочи силите, с които все

още разполага, за пробив на югозапад и едновременно да продължи да
удържа своите стари рубежи при Сталинград. Това би могло да трае
един-два дни, докато противникът не отгатне намерението на армията
да се изтръгне от обкръжението. Но изобщо не би могло да се разчита,
че армията ще е способна продължително време да се задържи при
Сталинград, като опазва и коридора, който я свързва с 4-та танкова
армия.
Докато Хитлер се съпротивяваше за осъществяването на
предвидените в заповедта на командването на групата „Дон“ от 19
декември оперативни мерки по съвсем нереални причини, то
опасенията на командването на 6-а армия не би могло да бъдат
отхвърлени просто като неоснователни. В тях прозираше цялата
дълбочина на риска, с който неизбежно бе свързано изпълнението на
тези заповеди.
Когато командването на армията заявяваше, че тя не е в състояние
да предприеме пробив, докато Хитлер продължава да настоява за
удържането на Сталинград, то бе напълно право. Точно затова
командването на групата армии „Дон“ недвусмислено посочи в своята
заповед за операция „Мълниеносен гръм“, че укрепеният район трябва
да бъде напуснат. Но все пак пред командващия армията оставаше
въпросът на кого да се подчинява — на Хитлер или на командващия
групата „Дон“.
Освен това командването на 6-а армия смяташе, че за
подготовката за пробив са необходими 6 дни. В създалата се
обстановка този срок ни се струваше прекалено дълъг, дори предвид
всички трудности, свързани със загубената в значителна степен
подвижност на войските на армията. Командването на групата „Дон“
смяташе, че е невъзможно да се чака 6 дни предвид усложняването на
обстановката на левия фланг. Но най-важното бе, че войските на
противника, заемащи вътрешния фронт на обкръжение в района на
Сталинград, нямаше толкова дълго пасивно да наблюдават
подготовката за пробив. Вероятно би могло известно време тази
подготовка, както и свързаното с нея отслабване на другите участъци
на фронта, да бъде прикривана. Но ако за заемането на изходно
положение за пробив на югозападния участък трябваха 6 дни, то
противникът щеше да предприеме настъпление по други участъци на
фронта още преди пробивът да постигне първия си успех. Това би
трябвало на всяка цена да бъде избегнато.
 След това командването на армията изяви съмнение дали изобщо
ще успее да свали от други участъци на фронта силите, необходими за
пробива, тъй като противникът и през тези дни предприемаше атаки на
различни места. И по този въпрос всичко зависеше от бързината на
действие.
Ако армията своевременно бе започнала пробива, тя би могла да
не води боеве на други участъци за връщане на вече завладените от
противника позиции и да започне отстъпление от рубеж на рубеж,
водейки задържащи боеве. В радиотелеграфните разговори, които
тогава се водеха между мен и генерал Паулус, командването на
армията с пълно основание твърдеше, че операция „Мълниеносен
удар“ трябва да започне веднага след „Зимна буря“, тъй като ще бъде
невъзможно да се изчаква където и да било, например на рубежа на
река Донска Царица. По това разногласия между нас не съществуваха.
В нашата заповед бе предвидено, че операция „Мълниеносен удар“ ще
започне веднага след „Зимна буря“.
Несъмнено решението на командващия армията до голяма степен
се определяше от следното: значителната изтощеност на войските,
както и понижената им маневреност (конете бяха изклани за храна) ни
караше сериозно да се съмняваме във възможностите за успех на
подобна рискована операция, особено в условията на суровата зима.
Положението с горивото представляваше последният решаваш
фактор, заради който командването на армията все още не се решаваше
да предприеме пробива, а командването на групата „Дон" не можеше
да настоява за изпълнението на неговата заповед!
Генерал Паулус докладва, че за танковете му, от които само 100
бяха годни за използване, имат гориво за не повече от 30 километра
ход. Следователно той можеше да започне настъпление едва когато
бъдат попълнени запасите му от гориво или когато 4-та танкова армия
се приближи до фронта на обкръжението на разстояние от 30 км. Беше
ясно, че танковете на 6-а армия — нейната основна ударна сила, няма
да могат да преодолеят разстоянието до 4-та танкова армия, което все
още бе около 50 км, след като имаха запас само за 30. Но от друга
страна, не би могло да се чака, докато запасите от гориво на 6-а армия
бъдат попълнени до необходимите размери (4000 т), без дори да става
дума, че както показа натрупаният опит, прехвърлянето на такова
количество гориво по въздуха бе нереалистично. Да се изчаква, би
означавало да се губи времето, в което все още би било възможно да се
осигурят на 6-а армия условия за пробив. Налагаше се да се примирим,
че едва успявахме да вържем двата края, тоест да започнем
настъплението с наличните запаси от гориво, включвайки в тях и
количеството, което ще съумеем да прехвърлим по въздуха през дните
за подготовката на армията за настъпление. Освен това бихме могли да
се надяваме, че при осъществяването на пробива запасите ще бъдат
непрекъснато попълвани чрез въздушни превози.
Общо взето, винаги се оказваше, че всяко съединение разполага с
по-големи количества гориво, отколкото се посочваше в техните
доклади до висшестоящите инстанции. Но дори да не се вземеше
предвид това, бихме могли да се надяваме на следното. В момента,
когато 6-а армия започнеше настъпление на югозапад, 4-та танкова
армия щеше да получи свобода на действие. Противникът нямаше да
може да хвърля срещу нея още нови сили, сваляни от вътрешния
фронт на обкръжението край Сталинград. 4-та танкова армия, чието
придвижване зад река Мишкова на 19 декември все още не беше
безспорно осигурено, би могла да напредне на север с недостигащите
още 20 км благодарение на освобождаването й от част от силите на
противника поради действията на 6-а армия.
В крайна сметка този въпрос оказа решаващо влияние върху
оставянето на 6-а армия при Сталинград, защото Хитлер имаше в
чувала свой офицер за свръзка.
 Хитлер бе информиран, че генерал Паулус поради липса на
достатъчно гориво смята за невъзможен не само пробива в югозападно
направление, но и провеждането на необходимата подготовка за тази
операция.
Когато аз в един доста продължителен телефонен разговор се
опитах да убедя Хитлер да даде разрешение за пробив на 6-а армия и
изоставяне на Сталинград, той постоянно ми възразяваше: „Всъщност
какво искате — нали горивото на Паулус ще му стигне само за 20 или в
най-добрия случай за 30 км; самият той докладва, че в момента изобщо
не би могъл да осъществи пробива.“
Така мнението на командването на групата „Дон", от една страна,
противостоеше на мнението на Главното командване, което като
задължително условие за пробив в югозападно направление изискваше
6-а армия да задържи останалите участъци на фронта при Сталинград,
а от друга страна, на позицията на командването на армията, което
смяташе пробива, изискван от заповедта на групата „Дон“, за
невъзможен поради липса на гориво. Вземайки своето решение,
Хитлер можеше да се мотивира с мнението на командващия 6-а армия,
който би трябвало да поеме отговорността за изпълнението на тази
извънредно сложна задача. Ако Хитлер нямаше подръка този аргумент,
възможно беше под натиска на обстоятелствата да се откаже от своето
настояване Сталинград да бъде удържан при всички условия, дори в
случай на пробив на 6-а армия на югозапад. Но тогава очевидно и
генерал Паулус щеше да гледа на нещата по доста различен начин. Той
щеше да бъде освободен от отговорността да действа в разрез с
пряката заповед на Хитлер.
Подробно разгледах причините, поради които командващият 6-а
армия не използва предоставилата му се последна възможност да я
спаси, защото го възприемам като свой дълг към командването на
армията независимо от личността на командващия и неговото
поведение по-нататък. Както вече беше казано, не можеше да не се
вземат предвид всички аргументи, с които той подкрепяше своето
решение. Но все пак тогава пред нас съществуваше единствената и
същевременно последна възможност армията да бъде спасена. Да не се
използва — колкото и голям да бе свързаният с това риск, означаваше
да се откажем от опита за спасение. Ако тази възможност бъдеше
използвана, всичко щеше да бъде заложено на една карта. Според
командването на групата „Дон“ в този момент трябваше да се постъпи
точно така.
Разбира се, сега е лесно да се критикува поведението на бъдещия
фелдмаршал Паулус през онези решаващи дни. Но самата фраза „сляпо
подчинение на Хитлер“ не казва нищо. Без съмнение пред Паулус и
пред неговата съвест стоеше труден проблем: можеше ли той да
започне операция, която щеше да доведе до изоставянето на
Сталинград в противоречие с ясно изразената воля на Хитлер. Все пак
по този повод би трябвало да се отбележи, че това изтегляне би могло
да бъде оправдано, тъй като заповедта на Хитлер щеше да бъде
нарушена само поради натиска на противника, на който армията не
можеше да противостои. Освен това отстъплението се изискваше и в
заповедта на командването на групата „Дон“, което по такъв начин
поемаше отговорността върху себе си.
Но освен този морален проблем в съзнанието на командващия се
възправяше и представата за чудовищния риск, който трябваше да
поеме, изпълнявайки заповедта на групата армии.
С еднаква сигурност след пробива би могло да се очаква както
спасяването на армията, така и нейната гибел. Ако пробивът през
вътрешния фронт на обкръжение не успееше още с първия удар, ако
армията бъдеше задържана на половината път, а в същото време 4-та
танкова армия не успееше да се придвижи напред, или ако
противникът смажеше частите, прикриващи нейния пробив по
фланговете и откъм тила, то съдбата на 6-а армия щеше да бъде решена
твърде бързо. Така 6-а армия беше изправена пред огромен риск и
възможно най-сложната задача. Тя трябваше да измине пътя срещу 4-
та танкова армия, водейки боеве по всичките четири посоки, движейки
се като в каре. При това щеше постоянно да я заплашва опасността
настъплението й на югозапад да бъде задавено или противникът да
смаже ариергарда й или страничното охранение. И такава задача
трябваше да изпълняват войски, които бяха силно изтощени заради
недостатъчно хранене, чиято мобилност бе почти напълно загубена.
Но все пак надеждата да се върнат на свобода, да бъдат спасени от
смърт или плен би придала на войските сили, които да направят
невъзможното възможно!
Ако генерал Паулус не използва тогава последния шанс, ако той се
колебаеше и в края на краищата предпочете да не поема риска, то
несъмнено причината бе в осъзнаването на голямата отговорност,
която лежеше върху него. Със своята заповед командването на групата
„Дон“ се стремеше да свали от него тази отговорност, но той не би
могъл да я отхвърли нито пред своята съвест, нито пред Хитлер.
Съдбата на армията се решаваше през седмицата, изминала след
издаването на заповедта на командването на групата „Дон“ до 6-а
армия от 19 декември, в която се изискваше незабавно да започне
пробив.
Шест дни командването на групата „Дон“, пренебрегвайки всички
свързани с това опасности, се опитваше да предостави на 6-а армия
възможности да се освободи във взаимодействие с 4-та танкова армия.
Когато този опит бъдеше предприет, групата армии оставаше под
заплахата противникът, възползвайки се решително от своя пробив в
участъка на италианската армия, да успее да се придвижи през
незащитените от никого мостове през Донец до Ростов и да пререже
основната магистрала за комуникациите на цялото южно крило на
германската армия или да удари в тил левия фланг на групата армии
„Дон“ — групата на Холид.
 Налагаше се този опит да бъде предприет с напрежение на всички
сили въпреки опасността слабата полоса на прикритие, която
представляваше нашият фронт по Долен Чир (Трета румънска армия) и
на участъка на групата на Холид, да бъде окончателно разкъсана от
противника. Но независимо от това командването на групата армии
задържаше 4-та танкова армия на изтеглените напред позиции източно
от река Дон, докато все още имаше надежда, че 6-а армия ще успее да
се възползва от последната предоставена й възможност за спасение. Но
този срок изтече, когато обстановката на левия фланг на групата армии
направи неизбежно прехвърлянето там на войски от източния бряг на
река Дон и когато на 25 декември 57-ми тк не можеше повече да се
задържи при река Мишкова.
По-долу накратко ще очертая драматичните събития през тази
седмица.
Всичко започна на левия фланг на групата армии, по-точно на
левия фланг на групата на Холид.
Какво се бе случило с италианската армия, не беше изяснено в
детайли. Очевидно една лека и една-две пехотни дивизии бяха оказали
донякъде сериозна съпротива. Рано сутринта се появи германският
генерал, командир на корпуса, на когото бе подчинен десният фланг на
италианците, и докладва, че и двете му италиански дивизии отстъпват
бързо. Очевидно причината за отстъплението бе новината, че по
фланга вече дълбоко са се вклинили 2 танкови корпуса на противника.
По такъв начин флангът на групата на Холид бе напълно оголен.
Когато генерал Холид докладва за това на командването на
групата армии, то веднага даде заповед споменатият генерал (в
действителност намиращ се на подчинение на групата армии „Б“) с
всякакви средства да прекрати отстъплението на италианските
дивизии. На групата на Холид бе заповядано да продължи да удържа
своите позиции по Горен Чир и да осигури фланга си, разполагайки в
неговия отстъп едно от своите съединения. Но през този ден слабият
фронт на групата на Холид също бе разкъсан на още две места. 7-ма
румънска пд самоволно отстъпи. Щабът на 1-ви румънски корпус, на
който бе подчинен този участък, панически избяга от своя КП. Вечерта
на 20 декември обстановката в дълбочина зад фланга на групата на
Холид бе напълно неясна. Никой не знаеше дали италианците все още
оказват някъде съпротива, а преди те бяха съседите на групата.
Навсякъде в тила на групата на Холид бяха открити предните танкови
отряди на противника, които бяха стигнали до важния мост през река
Донец при град Каменск Шахтински.
През следващите два дни обстановката в участъка на групата на
Холид все повече се изостряше. Фронтът й бе пробит, а танковите сили
на противника, имащи пълна свобода на действие в полосата, където
Съветите бяха помели от пътя си италианската армия, заплашваха
напълно неприкрития й фланг и тил. Не след дълго тази заплаха щеше
да се отрази и върху положението на 3-та румънска армия.
Групата на Холид трябваше преди всичко да се опита да създаде,
доколкото е възможно, нова отбрана, приблизително на една линия с 3-
та румънска армия, за да прикрие нейния фланг и да зашити крайно
необходимите за снабдяването на 6-а армия летища в Морозовск и
Тацинска. След това бе необходимо с всички сили да се стреми да
задържи особено важните мостове през Донец при Форхщат (Бела
Калитва) и Каменск Шахтински.
Въпреки това обаче беше ясно, че с подобни слаби временни
мерки би могло да се стабилизира положението на левия фланг на
групата армии в най-добрия случай за два-три дни, не повече. Още на
20 декември командването на групата армии „Дон“ изпрати на ОКХ
телеграма, в която недвусмислено бе посочено, че противникът,
пробил фронта в полосата на италианците, ако действа решително, ще
се насочи към Ростов и ще се постарае да постигне решителен успех в
сраженията срещу армейските групи „Дон“ и „А“. Много характерно
за съществуващия ред в германското Главно командване бе, че дори
началникът на Генералния щаб на сухопътните сили през този ден не
успял да докладва телеграмата на Хитлер, тъй като последният водел
преговори с италианска делегация, където можело да участват само
представители на ОКВ. Единственият отговор, който командването на
групата армии получи едва на 22 декември, беше указанието на кой
рубеж би трябвало да се задържи групата на Холид, но за изминалите
дни отбраната там вече отдавна бе нереална. Общо взето, през този ден
бе много съмнително дали ще успеем да се оттеглим назад и да
създадем нов фронт с германските и малобройните румънски
съединения от групата на Холид, които водеха боеве далеч напред.
 Командването на групата армии очевидно не би могло да очаква
от ОКХ мерки, които да заздравят положението на широк участък от
фронта между групите „Дон“ и „Б“, напълно оголен след разгрома на
италианците. Беше ни отказана дори молбата спешно да ни прехвърлят
една пехотна дивизия от групата армии „А“ за организиране на
непосредствената отбрана на Ростов. Не ни оставаше нищо друго,
освен да се спасяваме със собствени сили. Но най-печалното в това
решение беше, че заради него трябваше да бъде изтеглен назад десният
фланг на групата, тоест войските, които се намираха източно от Дон.
Все пак невъзможно беше да се отлагат за по-късно тези мерки, тъй
като на 24 декември обстановката по фронта на групата на Холид стана
много застрашителна. Три танкови и механизирани корпуса на
противника се промъкнаха през пробива, образувал се след разгрома
на италианците и 7-ма румънска пд. Два от тези корпуси (25-и тк и 50-
и мех. к) вече наближаваха летищата в Морозовск и Тацинска, които
имаха решаващо значение за снабдяването на 6-а армия.

Единият (8-ми тк) беше в тила на войските от групата на Холид,

продължаваща да води боеве по Среден и Горен Чир.
 Докато обстановката на левия фланг на групата армии и особено
на нейния открит западен фланг продължаваше да се изостря,
командването й все още се опитваше да организира пробива на 6-а
армия. То настояваше Хитлер да разреши напускането на Сталинград,
както и командването на 6-а армия да поеме риска, свързан с тази
операция.
В същото време 4-та танкова армия напрягаше всичките си сили,
за да направи още една последна крачка към Сталинград, като
очакваше, че 6-а армия чрез своето настъпление в югозападно
направление ще облекчи нейната задача.
След като на 19 декември армията излезе при река Миткова, през
следващите дни се завързаха тежки боеве с непрекъснато
обновяващите се сили на противника, пристигащи там от
Сталинградския фронт, които се опитваха да спрат придвижването на
армията, притекла се на помощ на обкръжените. Въпреки това 57-ми
тк успя да се задържи на северния бряг на река Мишкова, да завладее
моста през реката и в резултат на боевете, протичащи с променлив
успех, да създаде плацдарм на северния бряг на реката. Атаките на
големи противникови сили бяха отбити с тежки техни загуби. Челните
части на 57-ми тк вече можеха да видят на хоризонта заревото от
изстрелите по Сталинградския фронт! Изглеждаше, че успехът вече е в
нашите ръце, стига само 6-а армия да облекчеше работата на 4-та
танкова, като поне попречеше с настъплението си на противника да
изпраща все нови и нови сили срещу нея. Но такова настъпление не
последва поради разгледаните вече причини.
През втората половина на 23 декември командването на групата
армии накрая бе принудено с тежест на сърцето да поправи повече от
застрашителното положение по левия си фланг, като прехвърли там
необходимите сили. То заповяда на 3-та румънска армия, удържаща
фронта по долното течение на река Чир, да освободи от своя участък
щаба на 48-ми тк заедно с 11-а тд, за да може с тяхна помощ да
възстанови положението на западния фланг. Вместо това 4-та танкова
армия трябваше да отдели една танкова дивизия, която да заеме
отбраната по Долен Чир, тъй като иначе беше абсолютно невъзможно
този фронт да бъде удържан. Още следващия ден показа колко е било
необходимо това решение. Ние изгубихме летището в Тацинска и така
се лишихме от възможността да снабдяваме 6-а армия. Едва на 28
декември успяхме отново да завладеем този аеродрум.
Чак тогава командването взе решение да отслаби деблокиращата
група на 4-та танкова армия, отнемайки от нея една дивизия, след като
стана ясно, че вече няма основания да се очаква навременен пробив на
6-а армия. Още известно време то би могло да се въздържи от това, ако
до този момент вече имаше на разположение 16-а мд. Наистина,
отстъпвайки на нашите настойчиви искания, на 20 декември ОКХ най-
сетне се разпореди 16-а мд до град Елиста да бъде заменена от СС
дивизията „Викинг“ на групата армии „А“. Но такава смяна трябваше
да продължи още 10 дни! Точно преди десет дни ние бяхме поискали
да ни прехвърлят тази дивизия! Ако съответното решение бе взето
тогава, на 23 декември щяхме да разполагаме с тази дивизия и да я
изпратим на Чирския фронт. Тогава нямаше да се налага да се отнема
друга дивизия от 57-ми тк. Както тогава, така и в повечето от случаите
решението на Хитлер би могло да се охарактеризира с две думи —
прекалено късно! Въпреки че Хитлер бе обещал да прехвърли на
групата армии 7-ма тд, то тя не би могла да пристигне навреме, за да
участва в подготвяния опит да бъде спасена 6-а армия. Същевременно
Хитлер се надяваше, че решителен успех ще донесе придаденият към
нас първи сформиран за фронта батальон от „тигри“, но и това се оказа
илюзия. Без да говоря, че мина доста време, докато батальонът
пристигне при нас, тези танкове, неизпитани при бойни условия,
проявиха такова множество „детски болести“, че на първо време не
можеха да ни окажат никаква реална помощ. Общо взето, това бе
типичният случай на надценяване от страна на Хитлер на
ефективността на новите оръжия.
И така сега вече и на фронта източно от река Дон удари часът,
когато инициативата премина в ръцете на противника. На 25 декември
противникът, чиито сили продължаваха да нарастват, атакува 57-ми тк
на река Мишкова и го притисна към река Аксай. През следващите дни
стана ясно, че противникът се стреми да обкръжи фланговете на
корпуса от изток и запад.
Пред северния и източния участък на фронта на 4-та танкова
армия се появиха две армии на противника (51-ва и 2-ра гвардейска) в
състав от три механизирани, един танков, три стрелкови и един
кавалерийски корпус. Тези сили бяха свалени предимно от вътрешния
фронт на обкръжението при Сталинград. Но противникът привлече и
нови сили иззад Волга.
Притежавайки вече сили, превъзхождащи нашите няколко пъти, в
близките дни противникът принуди 4-та танкова армия да се оттегли
още по-назад чак до Котелниково, откъдето на 12 декември тя бе
започнала своето настъпление. Това отстъпление ставаше неизбежно
преди всичко, защото съединенията на 4-та румънска армия, които
продължаваха да са в подчинение на 4-та танкова армия, не бяха в
състояние да се справят със задачата да прикрият фланговете на 57-ми
тк, който водеше тежки боеве при Аксай. Както войските на 7-ми
румънски ак, прикриващ източния фланг на армията откъм Волга, така
и 6-и румънски ак, чиято задача беше да прикрива участъка между 57-
ми тк и Дон, бяха изгубили всякакъв стремеж да продължат да водят
бойни действия. Далеч не последна причина за тази инертност беше,
че командването им не предприемаше необходимите мерки боевете да
продължат. Командващият 4-та румънска армия генерал-полковник
Думитреску, на когото можеше да се разчита не по-малко отпреди,
беше безсилен сам да се бори срещу деморализацията на своите
войски. Не оставаше нищо друго, освен те да бъдат свалени от фронта
и да бъдат изпратени в тила в родината си.
Започнатият на 12 декември опит да бъде спасена 6-а армия в
крайна сметка се провали, поне временно.
При създалата се тогава обстановка имаше ли изобщо някаква
надежда този опит да бъде повторен?
Днес, когато е възможно да бъде проследен целият ход на
събитията на фронта на групата армии „Б“, ще трябва да отговорим
отрицателно на този въпрос. Но тогава бе невъзможно да се предвиди,
че още през януари след катастрофата на италианската армия ще
последва още по-сериозната катастрофа на унгарската армия при Дон.
В онези дни командването на групата армии „Дон“ смяташе, че
няма право да се откаже от надеждата да спаси 6-а армия въпреки
всички трудности. Като се ръководеше от това, на 26 декември то
представи на ОКХ своите предложения, състоящи се в следното.
За да може поне за известно време да бъде поддържан левият
фланг на групата армии „Дон“, където съществуваше заплаха от
пробив на противника към Ростов, ние настоявахме възможно най-
бързо на фронта да бъде изпратена армейската група, чието
съсредоточаване според заповедта на ОКХ започна в района на
Милерово, тоест зад десния фланг на групата армии „Б“. Освен това
групата армии „А“ трябваше незабавно да прехвърли една от
дивизиите от състава на 17-а армия при Ростов, за да осигури
отбраната на града по неговите най-близки подстъпи. Също така и
обещаната на групата армии „Дон“ 7-ма тд, която така или иначе
щеше да пристигне твърде късно, за да вземе участие в операциите
източно от Дон, би трябвало да бъде използвана на левия ни фланг.
Що се отнася до централния участък по фронта на групата армии,
то тук в най-лошия случай щеше да се наложи да се оттеглим на
рубежа на реките Дон и Донец. Но, общо взето, през последните дни
обстановката по Долен Чир бе по-малко напрегната, тъй като очевидно
противникът съсредоточаваше силите си на запад — с цел
овладяването на нашите бази в Тацинска и Морозовск. Обаче
решението на въпроса дали изобщо ще можем да повторим опита да
бъде избавена 6-а армия зависеше от това дали ще е възможно да
съсредоточим източно от Дон достатъчно сили, с чиято помощ 4-та
танкова армия да разбие преследващия я противник. Затова
командването на групата армии „Дон“ незабавно поиска от ОКХ да му
бъде придаден за усилване на 4-та танкова армия 3-ти тк от състава на
1-ва танкова армия и една пехотна дивизия; това настояване ние
отправяхме нееднократно, особено след 18 декември. Тези сили заедно
с 16-а мд, чието прехвърляне би трябвало да бъде ускорено, според
командването на групата „Дон“ щяха да бъдат достатъчни, за да
започне 4-та армия ново настъпление към Сталинград.
Според предвижданията ни тези сили можеше да бъдат в наше
разпореждане след 6 дни. Това време бе достатъчно, за да бъдат
прехвърлени по въздуха на 6-а армия крайно необходимите й 1000 т
гориво и 500 т храна, тъй като Главното командване обеща да ни даде
още няколко ескадрили от транспортната авиация.
 В най-близките дни можехме да се надяваме да си върнем
авиобазите в Тацинска и Морозовск. Естествено, ние непрекъснато
настоявахме на 6-а армия да се върне пълната свобода на маневриране.
Въпреки че командването на армията смяташе осъществяването на
пробива за нещо безперспективно, щабът на групата все пак
защитаваше гледната си точка — тя няма друг изход, освен да поеме
риска, тъй като снабдяването й в чувала бе направо невъзможно.
Според оценката на общата обстановка и състоянието на 6-а
армия командването на групата „Дон“ приемаше като краен възможен
срок за осъществяването на пробива последните дни на декември или
първите дни на януари. Дотогава 4-та танкова армия също би могла да
поднови своето настъпление, при условие че й бъдат предоставени
навреме поисканите от нас съединения. Наистина вече едва ли би
могло да се надяваме, че в случай на успешен пробив 6-а армия в
момента на съединяването си с 4-та танкова армия все още ще е
запазила способност да решава оперативни задачи. Но все пак
значителна част от нейния личен състав очевидно щеше да пробие към
4-та танкова армия. Въпросът бе дали дотогава 1-ва танкова армия ще
ни даде споменатите вече сили. Хитлер, както и командването на
групата армии „А“ отговориха на този въпрос отрицателно.
Няма възможност да бъде проверено доколко този отказ бе
оправдан. Във всеки случай командването на групата армии „Дон“
предостави на ОКХ (за доклад пред Хитлер) сравнителна справка за
съотношението на силите, въз основа на която прехвърлянето на трите
необходими дивизии изглеждаше напълно възможно. Както показваше
тази справка, съотношението на силите на фронта на групата армии
„А“ бе далеч по-благоприятно, отколкото при групата „Дон“. При това
съединенията на групата „Дон“ месец и половина бяха водили трудни
до невъзможност боеве и бяха прекалено изтощени. Докато групата
армии „Дон“ беше принудена да води бойни действия в открита
местност, армиите на групата „А“ от момента на прекратяването на
бойните действия в Кавказ заемаха позиции, които съвсем естествено
през този период бяха в голяма степен укрепени. Но дори и ако 1-ва
танкова армия след отделянето от нея на три дивизии не би могла да
удържи на натиска на превъзхождащите я сили, тя все пак би имала
възможност, водейки маневрена отбрана, да задържа придвижването на
противника, докато не завършеше борбата за спасяването на 6-а армия.
Но през онези дни Хитлер не искаше да допуска подобни
възможности, макар командването на групата „Дон“ вече неведнъж да
посочваше, че дори ако случайно 6-а армия бъде освободена от
обкръжението, Кавказкият фронт няма да бъде удържан за дълго.
Хитлер не желаеше да приеме предлаганото от нас „кардинално
решение“, предвиждащо спасяването на 6-а армия при едновременния
преход на групите армии, Дон“ и „А“ към маневрено водене на
операциите.
Неговият отказ да отслаби групата армии „А“, освен принципното
му нежелание да изоставя който и да било от завладените рубежи, би
могъл да бъде предизвикан и от други причини. Очевидно той се
надяваше, че макар и по-късно, ще получи възможност да спаси 6-а
армия по друг път.
На 31 декември командването на групата армии „Дон“ получи
съобщение от ОКХ, че Хитлер е решил да свали от Западния фронт
превъоръжения и попълнен танков СС корпус, съставен от
мотодивизиите „Тотенкопф“ и „Райх“. Корпусът трябваше да бъде
съсредоточен в района на Харков, за да предприеме оттам настъпление
към Сталинград. Но предвид ниската пропускателна възможност на
железопътните линии той би могъл да пристигне в района на Харков
не по-рано от средата на февруари. Оставаше отворен въпросът по
какъв начин 6-а армия би могла да издържи дотогава.

Прехвърлянето на танковия корпус на СС беше необходимо

предвид все повече усложняващата се обстановка по фронта на
групите армии „Б“ и „Дон“, въпреки че тогава ние не бихме могли да
предвидим, че и унгарската армия ще бъде разгромена, също както
малко преди това италианската. Но в никакъв случай не би могло да се
очаква, че силите на танковия СС корпус ще са достатъчни за
настъпление чак до Сталинград. Тази цел би била постижима през
декември при отдалеченото на 130 км от Сталинград Котелниково, ако
4-та танкова армия беше получила необходимите подкрепления, които
реално съществуваха. Но през февруари при разстояние от 560 км
между Харков и Сталинград тази цел изглеждаше съвсем утопична.
Ако Хитлер наистина е вярвал в осъществяването на подобен рейд,
това само за пореден път доказва казаното за него в една от
предишните глави.
Когато Хитлер в края на декември отклони всички искания на
командването на групата армии „Дон“ за незабавно усилване на 4-та
танкова армия, съдбата на 6-а армия беше окончателно решена. Ние
напразно използвахме всичко за спасяването на 6-а армия до
последния човек и последния снаряд! Напразно до последния момент
се опитвахме с операциите на 4-та танкова да избавим 6-а армия,
напразно поставяхме на карта съдбата на цялата група „Дон“!
От началото на януари бойните действия по фронта на групата
армии „Дон“ се разпаднаха на две, повече или по-малко независими
една от друга операции: заключителните боеве на 6-а армия в района
на Сталинград и боевете за запазването на цялото южно крило на
германската армия, обхващащо групите армии „Б“, „Дон“ и „А“.
Боевете за опазването на южното крило ще бъдат разгледани във
връзка с общата обстановка по фронта в друга специална глава; краят
на последната глава в тази част е посветен на боевете на 6-а армия. От
казаното по-надолу ще стане ясно какво голямо значение имаха за
опазването на цялото южно крило на германската армия последните
боеве на 6-а армия.

Заключителните боеве на 6-а армия

Започналата през последните дни на 1942 г. смъртоносна борба на

6-а армия — това е историята на нечувани страдания и гибел на
германски войници. Там имаше както отчаяние, така и разбираемото
ожесточаване на хора, чието доверие бе измамено, но далеч повече се
прояви мъжествената им твърдост пред незаслужено тежката, но
неизбежна съдба, тяхната беззаветна храброст, неизменната им
преданост към дълга и чувството за бойно другарство, саможертва и
смирение пред Бога!
Не ми се иска да говоря за това не защото ние, в щаба на групата
армии „Дон“, не усетихме с цялата си душа всичко, което се наложи да
понесе 6-а армия. Благоговението пред безпримерния героизъм не ми
позволява да намеря достойните слова.
Но съм длъжен да отговоря на един въпрос, и то точно като бивш
командващ групата армии „Дон“. Въпросът е: колко дълго беше
възможно и необходимо да се изисква от нашите храбри войници да
водят тази непоносимо тежка и смъртоносна борба. Дали имаха
някакъв смисъл заключителните боеве на 6-а армия. Отговорът на този
въпрос трябва да бъде даден не с оглед, че в крайна сметка загубихме
войната, а предвид оценката на тогавашната обстановка и
произлизащите от нея неизбежни изисквания.
На 26 декември командващият 6-а армия изпрати публикуваното
по-долу донесение, което командването на групата, Дон“ незабавно
предаде на ОКХ, както постоянно и пълно го информираше за
положението на 6-а армия без никакви украшения. Но в същото време
самите ние получавахме донесения за положението в чувала
единствено по радиото и чрез отделни офицери, изпращани от 6-а
армия. Връзката на дециметров обхват, чрез която за известно време
биха могли да се водят радиотелеграфни разговори, не след дълго
отново бе прекъсната.
Донесението на генерал-полковник Паулус гласеше:

„Тежките загуби, студът и недостатъчното

снабдяване в последно време значително понижиха
боеспособността на дивизиите. Поради това съм принуден
да докладвам следното:
1. Армията, както и преди, би могла да отбива
атаките на малки сили на противника и за известно време
да ликвидира критичните положения, създали се на отделни
участъци. Необходимата предпоставка е подобряване на
снабдяването и прехвърляне по въздуха на нови попълнения.
2. Ако руснаците свалят от фронта на генерал Хот
големи сили и с тяхна помощ, както и на други части
предприемат масиран удар по укрепения район, ще е
невъзможно той да бъде удържан за дълго време.
3. Пробивът на армията е неосъществим, докато не
бъде пробит коридор и не се попълнят личният състав и
 запасите.
Затова моля за вашето ходатайство пред Главното
командване да бъдат предприети енергични мерки за
деблокиране на армията, стига общата оперативна
обстановка да не изисква тя да бъде пожертвана. Напълно
ясно е, че армията ще се държи до последна възможност. “

Освен това армията докладваше:

„Днес по въздуха бяха пренесени само 70 тона запаси.

Хлябът свършва утре, запасите от мазнини — днес
вечерта, дажбите за вечеря в някои корпуси ще свършат
утре. Необходимо е да бъдат предприети най-решителни
мерки. “

Тези донесения показват, че изказаното 8 дни по-рано мнение на

началник-щаба на армията, че тя би могла да издържи в чувала дори до
Коледа, както и трябваше да се очаква, беше напълно погрешно.
Заедно с това донесението доказваше, че заповедта отпреди 8 дни,
която командването на групата армии бе дало на 6-а армия да
предприеме пробив, е била не просто първата открила се, а както
показваше състоянието на силите й — по-скоро последната
възможност за спасение.
Общо взето, в края на декември и началото на януари по
фронтовете на 6-а армия беше спокойно, ако не се броят отделни атаки
на противника. Вероятно той искаше преди решаващото настъпление
да попълни боекомплектите на своята артилерия, а може би
съсредоточаваше всичките сили, с които разполагаше, за да унищожи
4-та танкова армия и да постигне решителен успех при големия завой
на Дон.
 На 8 януари в щаба на групата армии „Дон“ пристигна генерал
Хубе, командирът на 14-и тк. Хитлер го бе извикал при себе си от
Сталинград в Льотцен, за да получи от него информация за
обстановката в 6-а армия. Генерал Хубе ми съобщи, че е обрисувал на
Хитлер обстановката в чувала без никакви преувеличения. Хитлер
имаше представа благодарение на всекидневните доклади от групата
армии „Дон“, но просто не искаше да вярва. Все пак беше
забележително какво впечатление направи на генерал Хубе престоят
му в Льотцен, както и какво влияние оказа върху него увереността на
Хитлер относно спасяването на 6-а армия, въпреки че не беше напълно
ясно дали бе искрена или показна. Хитлер го уверил, че ще бъде
предприето всичко, за да бъде осигурена армията за продължителен
период от време с необходимото, като посочил необходимостта от
деблокирането й. Хубе се върна в чувала, преизпълнен със сигурност,
но после със заповед на Хитлер отново беше изведен, като му бе
възложено да ръководи снабдяването на 6-а армия отвън. Но той
нямаше как да подобри снабдяването, тъй като недостатъците бяха
предизвикани от недостига на транспортни самолети, а не поради
лоша организация.
 Лично на мен ми подейства неприятно съобщението на Хубе, че
между войниците на 6-а армия се носи слух, че съм бил съобщил на
армията по радиото: „Дръжте се, аз ще ви спася. Манщайн.“
Въпреки че полагах всички усилия за спасяване на 6-а армия,
никога не съм имал навик да давам на войските обещания, в чието
изпълнение не съм сигурен и чието осъществяване не зависи само от
мен.
Генерал Хубе, който бе човек, непознаващ страх, на доклада си
пред Хитлер също така се опитал да му обясни до каква степен
събития, подобни на обкръжаването на 6-а армия, биха могли да
навредят на авторитета му като държавен глава. По този начин искаше
да намекне на Хитлер, че би трябвало да предаде командването, поне
онова на Източния фронт, в ръцете на военен специалист. Но тъй като
Хубе при пътуването си за Льотцен се отби при нас, Хитлер без
съмнение смяташе, че аз съм го накарал да изкаже подобни
съображения, макар това да нямаше нищо общо с истината.
По-късно, когато предложих на Хитлер да назначи върховен
главнокомандващ, той вече беше предпазлив и се отнесе към това
абсолютно отрицателно. Вероятно при друг случай би се съгласил с
моето предложение, тъй като гибелта на 6-а армия, отговорността за
която лежеше върху него, му подейства много силно.
На 9 януари противникът предложи на 6-а армия да капитулира.
По заповед на Хитлер предложението беше отхвърлено.
Не смятам, че бих могъл да бъда обвиняван в безкритично
отношение към военните решения и мероприятия на Хитлер. Но в този
случай напълно поддържам неговото решение, тъй като в онзи момент
то бе продиктувано от необходимостта, колкото и да бе тежко от чисто
човешка гледна точка.
Вече не говоря, че в представите на всеки войник армията не бива
да капитулира, докато все още в някаква степен е способна да води
бой. Да се откажем от тази гледна точка, би означавало изобщо да се
отрекат основните принципи на водене на война. Докато не настъпи
щастливият век, когато държавите ще могат да съществуват без
въоръжени сили, докато има войници, ще бъде необходимо такава
гледна точка да бъде защитавана — като позиция на войнишката чест.
Дори привидната безперспективност на боя, който би могъл да бъде
избегнат чрез капитулация, сама по себе си не може да оправдае
предаването на войските в плен. Ако всеки командир, който възприема
своето положение като безизходно, поиска да капитулира, войната
никога не може да бъде спечелена. Дори в обстановка, която изглежда
напълно безнадеждна, все пак доста често може да се намери някакъв
изход. За генерал Паулус отказът на предложението за капитулация бе
негов войнишки дълг. Единственото оправдание за капитулация би
било липсата на бойна задача на армията, тоест пълната безсмисленост
на по-нататъшната съпротива. Но точно тук ние засягаме същността на
въпроса и намираме оправдание, че Хитлер забрани на 6-а армия да
капитулира и че командването на групата, Дон“ не настоя за отмяната
на тази забрана. 6-а армия — колкото и да беше безперспективна
съпротивата й в бъдеще — все още бе длъжна колкото е възможно по-
дълго да играе решаваща роля в развитието на общата оперативна
обстановка. Тя трябваше да се стреми да ангажира колкото се може по-
продължително противостоящите сили на противника.
Според нашите данни в началото на декември по вътрешния
фронт на обкръжението на 6-а армия противникът имаше
приблизително 60 съединения (стрелкови дивизии, танкови и
механизирани бригади). Част от тях несъмнено бе снета от този фронт
поради настъплението на 4-та танкова армия. Но вместо тях
противникът привличаше там нови сили. Към 19 януари от 259
съединения на противника, намиращи се по наши данни пред фронта
на групата армии „Дон“, 90 бяха заети с 6-а армия. Няма нужда да се
анализират последиците за цялото южно крило на Източния фронт, ако
тези 90 съединения бяха освободени, ако 6-а армия бе капитулирала на
9 януари; колко сложна щеше да стане обстановката на този участък на
фронта, вече беше показано по-горе.
Армията все още би могла да води бойни действия, въпреки че за
нея тази борба вече беше напълно безперспективна. Но че тя
продължаваше да се държи, имаше решаващо значение за положението
по цялото южно крило на Източния фронт. От всеки ден, с който тя
можеше да ангажира противниковите сили, зависеше съдбата на целия
Източен фронт. Сега вече може да се каже, че войната така или иначе
беше изгубена и по-ранното й завършване би позволило да бъдат
избегнати неизброими страдания. Но това могат да кажат само хора,
склонни към изводи постфактум. В онези дни все още не беше
категорично ясно, че Германия ще изгуби войната. Напълно бе
възможно да бъде постигната патова ситуация, на чиято основа да се
издейства и равностойно решение в политическата сфера. За това бе
необходимо да се стабилизира положението на южното крило на
Източния фронт, което в края на краищата успяхме да постигнем.

Но необходимата предпоставка за успешното решаване на тази

задача беше продължаването на борбата на 6-а армия до последна
възможност, за да бъдат ангажирани колкото е възможно по-дълго
максимално количество сили на противника. Единствено суровата
военна необходимост принуди Главното командване да поиска от
храбрите войски на 6-а армия и тази последна жертва. Наистина то
носеше отговорност, че 6-а армия попадна в такова положение, но това
вече е съвсем друг въпрос.
След като 6-а армия на 9 януари отклони ултиматума на Съветите,
по всички участъци на нейния фронт след мощна артилерийска
подготовка започна настъпление на противника с участието на големи
танкови сили. Главният удар се нанасяше по огънатата далеч на запад
линия на отбраната на армията в района на Мариновка. На редица
места противникът успя да се вклини в отбраната.
На 11 януари обстановката значително се изостри. Поради
недостига на гориво и боеприпаси армията изобщо не беше в
състояние поне отчасти да възстанови положението. Изгубвайки
своите позиции, и по-точно населените пунктове по долината на река
Карповка, войските по западния участък на фронта бяха лишени от
помещенията, в които поне в някаква степен биха могли да се укрият
от студа. Метеорологичната обстановка изключваше каквато и да било
възможност за снабдяването им по въздуха.
Това изостряне на обстановката намери своя израз в донесението
на щаба на 6-а армия от 12 януари, незабавно предадено от нас на
ОКХ. Това донесение гласеше:

„По време на тежките боеве през последните дни

противникът въпреки героичната съпротива на нашите
войски в редица места се вклини дълбоко в отбраната. С
много мъка успяхме да спрем придвижването му. Резерви
нямаме, няма от какво да ги създадем. Боеприпасите ще
стигнат за три дни, горивото свърши. Тежкото оръжие
окончателно е обездвижено. Тежките загуби и лошото
снабдяване, както и студовете в голяма степен понижиха
боеспособността на войските. Ако атаките на противника
продължат със същата сила още няколко дни, ще се окаже
невъзможно укрепената линия да бъде удържана. Ще
останат само отделни огнища на съпротива. “

На 12 януари метеорологичната обстановка отново не позволи

армията да бъде снабдена с всичко необходимо чрез въздушни
транспорти, както и да бъде подкрепена в тежките боеве от авиацията.
Вечерта от чувала се завърна генерал Пикерт, на когото
командването на въздушния флот бе възложило да организира
снабдяването на армията. Той описа потресаващата обстановка в
чувала. Според неговата оценка армията би могла да удържи не повече
от два до четири дена, но храбростта и самоотвержеността на
войниците на Шеста, както се оказа, опровергаха тази оценка. Той
смяташе, че подобряването на снабдяването по въздуха вече не би
могло съществено да промени обстановката, тъй като на армията не й
достигаха сили, за да ликвидира пробива в своята отбрана.
Генерал Пикерт донесе доклада на командващия 6-а армия
генерал Паулус, който тогава вече бе произведен в генерал-полковник.
От него ставаше ясно следното.
На северозападния участък противникът бе предприел
настъпление с 10–12 дивизии. 3-та и 29-а мд бяха атакувани от
северния фланг, част от техния фронт бе огънат и повечето от силите
унищожени. Създаването на нова отбранителна линия по този участък
изглеждаше невъзможно. Храбрите войски на тези дивизии бяха
унищожили 100 танка на противника, но очевидно той все още имаше
там 50 изправни танка.
На южния фронт на чувала въпреки героичната съпротива на 297-
ма пд след мощна артилерийска подготовка, продължаваща 2 дни,
противникът успя да се вклини дълбоко в отбраната. И тук не
достигаха сили, за да бъде ликвидиран пробивът. В този район бяха
унищожени 40 танка от над стотината, хвърлени от противника в
битката.
Източния фронт на чувала все още се държеше, но и тук натискът
на противника се усилваше.
На североизточния фронт противникът също така успя дълбоко да
се вклини в отбраната. Силите на 16-а тд, която отбраняваше този
участък, бяха изчерпани напълно.
По-нататък генерал-полковник Паулус докладваше, че армията ще
води бой, без да се оттегля, до последния патрон. Намаляването на
чувала, препоръчано от Хитлер на генерал Хубе, само би ускорило
разгрома на армията, тъй като беше невъзможно тежкото оръжие да
бъде придвижено на други позиции (преди, когато намаляването на
чувала бе крайно необходимо, за да се съсредоточат силите на армията
за пробив, Хитлер категорично го забрани).
Като се има предвид, че снабдяването по въздуха през цялото
време бе недостатъчно, неговото подобряване вече не можеше да
доведе до съществена промяна на обстановката. Колко още щеше да
удържи армията, зависеше единствено от силата, с която противникът
щеше да настъпва.
В онези дни летището при Питомник също премина в ръцете на
противника. В чувала при Сталинград остана единствено летище
Гумрак.
Въпреки това през нощта генерал-полковник Паулус докладва, че
е възможно отбраната да продължи, ако в чувала веднага бъдат
прехвърлени няколко батальона с пълното си въоръжение. Той вече
нееднократно настояваше по въздуха да му бъдат прехвърлени няколко
хиляди души, за да възстанови загубите на армията. Командването на
групата „Дон“ не можеше да изпълни тези искания, тъй като самото то
не разполагаше с никакви човешки резерви, без да споменаваме, че в
негово разпореждане нямаше нито един батальон, който да не участва
в боевете. След като опитът на 4-та армия да деблокира 6-а претърпя
неуспех, командването на групата „Дон“ освен поради посочените
причини не изпълняваше тези искания преди всичко защото вече не
смяташе, че има право да прехвърля войски или попълнения в чувала.
 На нас и без това ни беше тежко, когато бивахме принудени да
прехвърляме в 6-а армия завръщащите се от отпуска командири и
щабни офицери. Дори без да споменаваме колко крайно бяха
необходими офицери на армията, самите те се стремяха на всяка цена
да се върнат при своите войски. Те — а между тях имаше потомци на
такива стари войнишки родове като Бисмарк и Белов, доказаха, че
традицията на дълга и бойното другарство е способна да издържи и
най-тежките изпитания.
На 13 януари при нас пристигна с дневника на бойните действия
офицерът от оперативния отдел на щаба на генерал-полковник Паулус
капитанът от Генералния щаб Бер. Той бе млад офицер, награден с
Рицарски кръст, отличаваше се с примерно поведение и отношение
към службата. Той ни разказваше как войските продължават храбро да
се сражават, с каква самоотверженост офицерите и войниците приемат
съдбата си.
Той ми донесе писмо от генерал Паулус, а на моя началник-щаб —
писмо от неговия началник-щаб. Тези писма бяха пропити със
смелостта, съзнанието за дълг и порядъчност, присъщи на германския
войник. Те напълно съзнаваха, че групата армии е направила всичко,
което е било по силите й, за да избави Шеста. Но, разбира се, в
писмата се изразяваше и огорчение, че обещанията за подобряване на
снабдяването по въздуха не се изпълняваха. Обаче нито аз, нито
генерал-полковник Фон Рихтхофен бяхме давали такива обещания.
Отговорността за тях носеше Гьоринг.
На 16 януари по всички фронтове на армията се разгоряха нови
ожесточени боеве. Случваше се понякога самолетите вече да не може
да се приземяват, загубите на транспортната авиация поради
активността на зенитната артилерия и изтребителите на противника
през деня и без това бяха станали прекалено големи. Сега авиацията
можеше да снабдява армията само нощем или хвърляйки товарите си с
парашути. Неизбежно част от товарите не стигаха до предназначението
си.
През онези дни Хитлер възложи отговорността за снабдяването на
6-а армия по въздуха на фелдмаршал Милх. На 17 януари 6-а армия
съобщи по радиото, че летище Гумрак може отново да бъде
използвано. Командването на въздушния флот бе на противоположното
мнение. Все пак ние настояхме да се предприемат опити за кацане на
този аеродрум.
На 19 януари за пръв път имах съвещание с Милх, който бе леко
ранен, тъй като в навечерието на пътуването му към мен неговият
автомобил се блъснал с влак. Аз подчертах, че е необходимо с най-
решителни мерки да се подобри снабдяването на 6-а армия, макар
положението вече да беше безнадеждно. Това бе наш дълг към
другарите ни и ние бяхме длъжни да го изпълняваме до последния час.
Освен това посочих, че в момента армията ангажира както и преди 90
съединения на противника и така изпълнява важна оперативна задача.
Всеки ден, през който успеем да запазим боеспособността й, ще има
решаващо значение, предвид крайно тежкото положение на фронта на
групата армии „Дон“ и особено при нейния незащитен стик с групата
армии „Б“. Милх обеща да използва за тази цел всички налични в тила
средства, последните резерви от транспортни самолети, както и хората
и техниката, необходими за техния ремонт. Това бе особено важно сега,
когато летищата в Морозовск и Тацинска бяха в ръцете на противника
и транспортните самолети трябваше да се базират в Ростов или
Новочеркаск и дори на още по-отдалечени летища. От казаното от
Милх ставаше ясно, че ако му е било възложено да организира
снабдяването на 6-а армия няколко седмици по-рано, това вероятно
съществено би облекчило положението, тъй като под негово
разпореждане в тила имаше средства, които все пак бяха недостъпни за
Рихтхофен.
На 24 януари щабът на групата армии получи следното съобщение
от началника на Генералния щаб на сухопътните сили генерал
Цайцлер:

„Получихме радиограма със следното съдържание:

[7]
Крепостта може да бъде удържана само броени дни.
Поради липсата на снабдяване хората са обезсилени,
оръжието е лишено от мобилност. В най-близко време и
последното летище ще бъде изгубено, в резултат на което
снабдяването ще бъде сведено до минимум. Вече няма
основание за изпълняването на бойната задача и
удържането на Сталинград. Руснаците вече осъществяват
пробиви в различни пунктове на фронта, тъй като цели
участъци са оголени поради гибелта на хората там.
Въпреки всичко героизмът на командирите и войниците не е
сломен. За да бъде използвана тази възможност за нанасяне
на последен удар, аз имам намерение, без да очаквам
окончателното разпадане на отбраната, да дам на всички
части заповед организирано да пробиват на югозапад.
Отделни групи ще успеят да пробият и да дезорганизират
тила на противника. Ако останем на място, без съмнение
ще загинат всички, пленниците също ще умрат от глад и
студ.
Предлагам да бъдат изведени от чувала отделни
специалисти — войници и офицери, които може да бъдат
използвани в по-нататъшните бойни действия. Заповедта
за това трябва да бъде дадена колкото се може по-скоро,
тъй като съвсем скоро кацането на самолети ще стане
невъзможно. Моля офицерите да бъдат посочени поименно.
За мен, разбира се, не може и дума да става. Паулус. “

Отговор на ОКХ:
 „Донесението е прието. То съвпада напълно с моите
предположения, направени преди 4 дни. Докладвах повторно
на фюрера. Фюрерът реши:
1. Относно опитите за пробив: фюрерът си запазва
правото сам да вземе окончателното решение. Моля в
случай на необходимост да се свържете отново с мен по
радиото.
2. Относно евакуацията на специалистите: фюрерът
отказва тази молба. Моля да бъде изпратен тук Цицевиц за
повторен доклад. Той заедно с мен ще докладва на фюрера.
Цайцлер. “

Във връзка с тази радиограма на Паулус бих искал да кажа

следното за евакуацията на отделни лица. От чисто делова гледна точка
би било желателно да се спасят колкото се може повече ценни
специалисти, разбира се, без оглед на тяхното звание. И от човешка
гледна точка е разбираемо, че щеше да е желателно и би трябвало да се
опитаме да спасим всеки от тях. Но тази евакуация трябваше да се
разглежда и от гледна точка на войнишката етика. Нормите на тази
етика изискват на първо място да бъдат евакуирани ранените. Мерки за
тяхната евакуация бяха взети и ефектът от тях в тази толкова сложна
обстановка бе сериозен. Но евакуация на специалистите можеше да
бъде извършена само за сметка на ранените. Освен това неизбежно
повечето от евакуираните специалисти щяха да бъдат офицери, тъй
като благодарение на подготовката и опита си по време на война те
представляват по-голяма ценност от редовите войници (не става дума
за специалистите, които притежават много особена техническа или
научна подготовка). Но в ситуацията, в която се намираше 6-а армия,
според германската войнишка етика, когато става дума за спасяването
на човешки живот, офицерите би трябвало да отстъпят реда си на
войниците, за които носят отговорност. Затова командването на
групата армии не предприе нищо Хитлер да приеме предложението на
командващия 6-а армия.
Що се отнася до предложението да се направят опити за пробиви
през фронта на малки групи, то „окончателното решение“, което си
остави Хитлер, така и никога не бе взето.
 Командването на групата армии обаче се опита да осигури с
всичко необходимо онези групи германски войници, които вероятно
щяха да успеят да се промъкнат през фронта на обкръжението. Затова
то заповяда със самолети да бъде хвърлено продоволствие в различни
пунктове в тила на противника и даде задача на разузнавателната
авиация да претърсва за подобни групи. Но нито една от групите не
стигна до нашата предна линия и не бе открита от авиацията.
Във всеки случай радиограмата на генерал-полковник Паулус
свидетелства, че в крайна сметка онези войници на храбрата армия, все
още запазили остатък от силите си, не бяха изгубили воля за
съпротива. На щаба на групата армии също така бе известно, че на
първо място младите офицери и войници, все още способни да се
сражават, бяха изпълнени с решимост независимо от всичко в
последния момент да предприемат опит да се промъкнат през
обкръжението на противника. Затова и предприехме споменатите по-
горе мерки, които за съжаление се оказаха напразни.
На 25 януари руснаците се приближиха до летище Гумрак, така че
кацането на самолетите, осигуряващи снабдяването на 6-а армия, стана
невъзможно. Генерал-полковник Паулус докладва, че няма възможност
да ликвидира пробива, образувал се в района на Гумрак.
 Боеприпасите и продоволствието бяха на привършване. Той
молеше Хитлер да му разреши да започне преговори за капитулация.
По този въпрос аз водих продължителни разговори по телефона с
Хитлер. Молех да бъде разрешено на армията незабавно да
капитулира. Въпреки че с всеки ден, приближаващ капитулацията на
армията, общата обстановка на фронта на групата „Дон“ се
усложняваше все повече, аз все пак смятах, че е дошло време агонията
на 6-а армия да бъде прекратена. С отчаяни боеве тя с последни сили
сковаваше превъзхождащия я многократно по численост противник и
така оказа през тази зима решителна помощ за спасяването на
германския Източен фронт. Но по-нататъшните страдания на армията
вече не се компенсираха от ползата, която тя би могла да донесе,
продължавайки да ангажира сили на противника.
След продължителни и резки спорове Хитлер отказа на молбата,
идваща от Паулус и от мен, и даде заповед армията да продължи
боевете до последна възможност. Той обоснова решението си с това, че
всеки ден, с който успеем да задържим намиращите се при Сталинград
дивизии на противника и да отложим тяхното прехвърляне на други
фронтови участъци, ще има решаващо влияние върху общата
обстановка. Но тя и бездруго беше критична, защото руснаците в това
време разгромиха и унгарската армия при Дон, вследствие на което
групата армии „Б“ вече практически не съществуваше. В нашия фронт
се образува пробив от Ворошиловград на Донец до Воронеж на Дон.
Големите сили на противника, настъпващи там, имаха почти пълна
свобода на действие. Изглеждаше доста съмнително дали в тази
обстановка ще може да бъдат спасени и групата армии „Дон“, както и
групата „А“, която в това време се оттегляше от Кавказ.
Хитлер смяташе, че дори 6-а армия да не успее да опази за по-
дълго време непрекъснат фронт, ще може да продължи още известно
време съпротивата в няколко по-малки чувала. Освен това той заяви, че
капитулацията е безполезна, тъй като така или иначе руснаците няма
да спазват никакви условия. Ако не на думи, то по същество той се
оказа прав, тъй като от 90 000 пленници, оказали се в ръцете на
руснаците, в края на краищата останаха живи едва няколко хиляди.
При това е необходимо да се подчертае, че руснаците имаха изправни
железопътни линии, стигащи до Сталинград, така че при желание
можеха да осигурят снабдяването и евакуацията на пленниците.
Високата смъртност бе неизбежна поради студовете и изтощението, но
в дадения случай числото премина всякакви граници.
Доколкото си спомням, тези телефонни разговори с Хитлер
продължаваха не по-малко от 45 минути. Не бих могъл да кажа със
сигурност дали привежданите от него аргументи — че всеки ден, през
който 6-а армия с боеве ще успее да ангажира противника, ще има
решаващо значение; и че пленниците на Съветите все едно ще загинат
— отразяваха напълно неговите идеи. Той бе фанатик и мисълта за
капитулацията на една армия на Третия райх би могла да му изглежда
толкова неприемлива, че никакви разумни доводи да нямат значение.
Когато Хитлер отхвърли молбата ми да бъде разрешена
капитулацията на 6-а армия, лично пред мен застана въпросът дали
предвид тези разногласия аз не би трябвало да се откажа от
командването на групата армии „Дон“.
Този въпрос застана пред мен не за пръв път. Особено остро
стоеше по време на коледните дни през 1942 г., когато безуспешно се
опитвах да издействам от Хитлер разрешение за пробива на 6-а армия.
Общо взето, по онова време и през следващите месеци този
въпрос често заставаше пред мен. Мисля, че е разбираем стремежът ми
да се освободя от отговорността, която бе почти невъзможно да поема,
тъй като ми се налагаше да защитавам всяко решение, предизвикано от
военна необходимост, в безкрайна, изискваща голяма загуба на нервна
енергия борба със собственото си Главно командване. За това колко
често възникваше този въпрос свидетелстват следните думи на
началника на оперативния отдел полковник Бусе, казани от него на
началника на инженерната служба на армията малко след Коледа на
1942 г. Бусе бе казал: „Ако непрекъснато не го бях молил (тоест мен,
Манщайн) да остане на поста си заради нашите войски, той отдавна
щеше да плюе на всичко и да заяви на Хитлер, че вече му стига
толкова.“ Това рязко изказване на моя най-близък помощник повече от
всичко характеризира моето положение и начина ми на мислене по
онова време.
Но тук бих искал да кажа и няколко думи за оставката на
военачалника в една действаща армия. Преди всичко трябва да се има
предвид, че заемащият висок пост военачалник, както и всеки друг
войник по време на война не може просто да се прибере вкъщи.
Хитлер не беше длъжен да приеме оставката ми. А в този случай едва
ли би я приел. На война войникът не се ползва от предимствата на
политика, който във всеки момент може да си отиде, ако нещата отиват
на зле или курсът на правителството не му харесва. Войникът е
длъжен да се сражава както му е заповядано и където му е заповядано.
Разбира се, има случаи, в които войникът не може да поеме
отговорността за изпълнението на поставената му задача. Това са
случаите, в които той е принуден да каже онова, което е изрекъл
Зайдлиц по време на битката при Цорндорф: „След битката кралят
може да разполага с главата ми, но по време на битката нека ми
позволи сам да се възползвам от нея.“ Нито един генерал не би могъл
да оправдае своето поражение по време на битката с това, че е бил
принуден да изпълнява заповед, която го е довела до поражението,
макар и да е знаел, че трябва да действа иначе. В такъв случай остава
само един път — неподчинение на заповедта и за него той отговаря с
главата си. Обикновено съдбата му се решава от успеха или загубата.
Поради тези съображения аз въпреки изричното изискване на
Хитлер на 19 декември дадох заповед на 6-а армия да се подготви
колкото е възможно по-бързо за пробив на югозапад. Ако тази заповед
не доведе до успех, то причината беше отказът на 6-а армия да я
изпълни. Едва ли може да се даде окончателен отговор дали
командването на 6-а армия имаше достатъчно основания да не се
възползва от последната появила се възможност армията да бъде
спасена, тъй като никой не би могъл да каже дали този пробив щеше да
успее или не.
Аз и после в някои случаи не изпълнявах оперативните указания
на Хитлер, когато бе неизбежно, и успехът показваше, че съм бил прав
и се налагаше той да се примирява с това. (Не можеше обаче да
постъпвам по свое усмотрение, когато така щяха да бъдат изложени на
удар съседните групи армии.)
Що се отнася до въпроса за оставката, освен изказаните по-горе
съображения ми пречеше още едно обстоятелство. Това бе високото
чувство на отговорност за собствените войници, което трябва да е
присъщо на всеки военачалник.
 Тогава бях задължен да мисля не само за 6-а армия. На карта беше
заложена съдбата на цялата група армии „Дон“ и армейската група
„А“. Отказът да изпълнявам възложените ми задачи, колкото и да бе
оправдан от общочовешка гледна точка заради позицията на Хитлер за
капитулацията на 6-а армия, ми се струваше предателство към нашите
храбри войници извън Сталинградския чувал, които също водеха бой
не на живот, а на смърт.
По-късно командването на групата армии „Дон“ все пак успя да се
справи с положението, което бе едно от най-критичните през цялата
война. Мисля, че този факт оправдава взетото от мен през този ден
решение все пак да не се отказвам от възложената ми работа, към което
ме принуждаваше позицията на Хитлер.
Краткият обзор на развитието на обстановката през януари 1943 г.
на фронта на групите армии „Дон“, „А“ и „Б“ показва колко
необходимо беше 6-а армия да продължи упорито да се съпротивява и
да сковава многократно превъзхождащия я числено противник.
На 29 декември ОКХ, най-сетне отстъпвайки на настойчивите и
постоянни молби на групата „Дон“, заповяда на групата армии „А“ да
се оттегли от района на Кавказ към река Кума, тоест на рубежа
Пятигорск — Прасковея (270 км югоизточно от Салск). Първи
трябваше да се оттегли нейният ляв фланг — 1-ва танкова армия. С цел
опазване на техниката оттеглянето се извършваше много бавно. В
началото на този маньовър войски все още не се освобождаваха.
На 9 януари, когато 6-а армия отказа на предложението за
капитулация, 1-ва танкова армия все още не беше достигнала рубежа
на река Кума.
4-а танкова армия имаше задача да прикрива тила на групата
армии „А“ южно от река Дон и да защитава нейните комуникации,
преминаващи през Ростов. В тежки боеве с противника, имащ
многократно превъзходство (три армии), тя бе притисната южно от
Дон и се оттегли през Котелниково на запад.
 На 9 януари тя водеше тежки боеве при река Куберле между Сал и
Манич. Ставаше ясно, че противникът се стреми да я обгради откъм
двата фланга. 3-ти гвардейски танков корпус на противника, стоящ при
Дон до Константиновка, оттам зави на югоизток към Пролетарска, за
да удари в тил 4-та танкова армия. Новопристигналата от калмицките
степи 28-ма армия на противника се стремеше да обкръжи 4-та танкова
армия от юг, нанасяйки удар по течението на река Манич.
Групата на Холид, водейки тежки отбранителни боеве при
големия завой на Дон, беше принудена да се оттегли на рубежа на река
Кагалник. И тук противникът вече бе успял да пробие нейните
позиции на южния фланг. На 7 януари противникът с малки сили
форсира река Дон североизточно от Новочеркаск, където се намираше
щабът на групата армии. На северния фланг на групата на Холид
между реките Гнила и Калитва 7-ма тд се опитваше да попречи на
придвижването на противника към моста през Донец при Форхщат
(Бела Калитва), предприемайки кратки контраатаки.
Мостът през реката при Каменск се охраняваше само от наскоро
формирани бойни групи от отпускари, войници от тиловите служби и
др. под., както и от остатъците от румънските войски. Но, общо взето,
и тук румънците изчезнаха от бойното поле.
По-далеч на северозапад във фронта на групата армии „Б“ зееше
широк отвор, образувал се в резултат от разгрома на италианската
армия. В района на Милерово водеше боеве относително слабата
бойна група на генерал Фретер-Пико от групата армии „А“, но с
течение на времето тя се оказа почти напълно обкръжена.
Към 24 януари, тоест в деня, когато 6-а армия, до този момент все
пак запазила фронта си, се разпадна на три групи, които подложени на
натиск от всички страни, водеха боеве в Сталинград и неговите
околности и когато вече армията не можеше да сковава значителни
сили на противника, обстановката изглеждаше по следния начин.
Северният фланг на групата армии „А“ все още оставаше при
Бела Глина, а по-нататък на юг фронтът й преминаваше източно от
Армавир, тоест на 150–200 км от Ростов.
ОКХ най-сетне разреши главните сили на 1-ва танкова армия да
бъдат изведени през Ростов.
На фронта на групата армии „Дон“ 4-та танкова армия водеше
ожесточени боеве по югоизточните подстъпи на Ростов, прикривайки
моста през Дон, по който преминаваше 1-ва танкова армия. След това
по моето решение 1-ва танкова армия трябваше да бъде прехвърлена
на левия фланг на групата армии и да заеме фронт по река Донец над
Ворошиловград (Луганск).
Оперативната група на Холид отбраняваше Донец в участъка под
негов контрол от Дон до Форхщат (Бела Калитва).
Придадената в мое подчинение тогава бойна група на Фретер-
Пико (две омаломощени дивизии) отбраняваше Донец от двете страни
на Каменск.
На 19 ноември в резултат от разгрома на италианската армия и
последвалият скоро разгром на унгарската армия при Дон във фронта
на групата армии „Б“ се образува разкъсване от Ворошиловград на
Донец до Воронеж на Дон (около 320 км). На 23 януари участъкът от
така наречения „фронт“ до Старобелск бе подчинен на групата армии
„Дон“. Практически на този участък се намираше само повече или по-
малко съсипаната в боевете 19-а тд, която под натиска на три корпуса
на противника бе принудена да изостави Старобелск.
 Когато на 1 февруари бе прекратена последната съпротива на 6-а
армия, противникът заплашваше да форсира Донец в района на
Ворошиловград с три танкови, един механизиран и един стрелкови
корпус. Очевидно едновременно той бе започнал настъпление по
линията Лисичанск — Славянск (рубежа на река Донец).

Не е необходимо да се прави специален разбор как се развиваха

събитията между 9 януари и 1 февруари или до какви последици би
довело това по-нататък, ако 6-а армия със своите героични усилия не
задържаше толкова дълго големите противникови сили при
Сталинград!
Нека обаче се върнем към последните боеве на 6-а армия. На 24
януари фронтът се разпадна на три по-малки чувала северно, в центъра
и южно от Сталинград.
На 31 януари командващият армията, вече произведен във
фелдмаршал, беше пленен от Съветската армия.
На 1 февруари се предаде в плен последната, северната
групировка — остатъците от 11-и ак.
Битките на 6-а армия завършиха!
Което не успяха да постигнат тежките боеве, жестокият глад и
лютите студове в руската степ, бе довършено от съветския плен.
Такава беше съдбата на тези войници, които се предадоха едва когато
техните обезсилени ръце вече не можеха да държат оръжието, когато
вкочанените им пръсти не можеха повече да стрелят, когато
боеприпасите им свършиха и те се оказаха беззащитни пред
смазващото числено превъзходство на противника. Все пак
благодарение на самоотвержеността на германските летци от чувала
бяха успешно евакуирани около 30 000 ранени.
На онзи, който иска да узнае чия е отговорността за трагичната
гибел на 6-а армия, недвусмислен отговор даде самият Хитлер.
На 5 февруари бях извикан в Главната квартира на фюрера, макар
че дотогава Хитлер отхвърляше всички мои молби лично да се
запознае с положението на нашия фронт. За тази цел той изпращаше
или по-нископоставени от началника на Генералния щаб, или генерал
Йодл.
Хитлер откри съвещанието с приблизително следните думи:

„Само аз нося отговорността за Сталинград! Бих

могъл да кажа, че Гьоринг неправилно ме е информирал за
възможностите за снабдяване по въздуха, и така да
прехвърля върху него поне част от отговорността. Но той
е мой заместник, когото лично съм назначил, и затова не
бих могъл да допусна отговорността за Сталинград да
тежи върху него.“
 Не може да не се признае, че тогава Хитлер пое напълно
отговорността и не направи никакви опити да намери някакъв друг
„жертвен козел“.
Но той все пак не направи извод за бъдещето от това тежко
поражение, вината за което лежеше върху него като върховен
главнокомандващ.
Обаче над въпроса за отговорността и всевъзможните
идеологически изводи, до които впоследствие под влияние на
трудностите в плен, пропагандата и разбираемото ожесточаване стигна
ха някои от офицерите и войниците на принесената в жертва 1 армия,
стои следният факт.
 Със своята несравнима храброст и вярност към дълга войниците и
офицерите от тази армия издигнаха паметник на духа на германския
войник, който ще се възправя за вечни времена, макар да не е отлят от
бронз, нито изсечен от камък. Невидим паметник, върху който са
издълбани думите, стоящи в началото на това повествование за
великата трагедия на германския войник.
Заедно с 6-а армия при Сталинград загинаха: щабовете на 4-ти, 8-
ми, 11-и и 51-ви армейски корпус; 44-та, 71-ва, 76-а, 113-а, 295-а, 297-
ма, 305-а, 371-ва, 376-а, 384-та, 389-ма и 394-та пехотна дивизия; 100-а
алпийска стрелкова дивизия; 14-а, 16-а и 24-та танкова дивизия; 3-та,
29-а и 60-а моторизирана дивизия, както и многобройните отделни
части, подчинени на армията и на РГК.
Загинаха също 1-ва румънска кавалерийска и 20-а румънска
пехотна дивизия.
13. Зимната кампания през 1942–1943 г. в
Южна Русия

Решава се съдбата на цялото южно крило на германската

армия. Стратегическите основи на зимната кампания. Основните
оперативни положения: „рокада" от източния към западния
фланг. Първата фаза: борбата за освобождаването на 6-а армия.
Втората фаза: борбата за прикриване тила на групата армии „А".
Последиците от прехода към позиционна война. Основните
принципи на управление в германската армия. Битките на 4-та
танкова армия южно от Дон. Боевете на групата на Холид при
големия завой на Дон. Третата фаза: борбата за прикриване на
комуникациите по южното крило на германската армия.
Обстановката в средата на януари 1943 г. Боевете през втората
половина на януари. Накъде да се оттеглят групата армии „А" и 1-
ва танкова армия — през Ростов към решаващия участък на
фронта или към Кубинския плацдарм. Донецкият район и неговото
икономическо значение. Размяна на мнения за по-нататъшните
операции. Съвещанието при Хитлер на 6 февруари. Изоставянето
на източната част на Донецкия район и въпросът за върховния
главнокомандващ. „Рокадата" става действителност. Оценка на
обстановката за по-нататъшните операции. Четвъртата фаза:
контраударът на германската армия. Пристигането на Хитлер в
Запорожие. Битката между Донец и Днепър. Битката за Харков.
Заключителен обзор на кампанията.

Стратегията е система за изход от положението.

Молтке
 В края на 1942 началото на 1943 г. погледите на цяла Германия
бяха обърнати към Сталинград с тревога и молба в сърцата. Германия
мислеше за своите синове, които се сражаваха там. Но в същото време
на южното крило на Източния фронт течеше битка, чийто изход имаше
още по-голямо значение дори в сравнение с борбата за живота и
свободата на 200 000 храбри войници от 6-а армия.
В тази борба вече не ставаше дума само за съдбата на една армия,
а за съдбата на южното крило на Вермахта и в крайна сметка за
съдбата на целия Източен фронт. И тази борба не завърши с трагично
поражение.
За последен път през войната краят на тази борба бе ознаменуван
от триумфа на победата на германската армия. Но тази борба — без да
става дума, че бе тясно свързана с боевете на 6-а армия — включваше
толкова много напрегнати положения и почти смъртоносни кризи, че
кампанията справедливо може да бъде отнесена към най-
завладяващите етапи на Втората световна война. В нея германската
армия повече не можеше да се надява на завоюването на окончателна
победа. Предвид грешките, допуснати при провеждането на лятно-
есенната кампания през 1942-ра, вече можеше да става дума
единствено „да се справим с положението“, както е казвал Шлифен. В
боевете с противника, притежаващ значително превъзходство на
силите и преимуществата на оперативната обстановка, предоставящи
му всички шансове за победа, германското командване трябваше да
търси все нови и нови изходи от положението, а немските войски бяха
длъжни да понесат нечувани тегоби.
Тези боеве са достойни за описание, въпреки че не бяха
съпроводени нито от фанфари, възвестяващи победа, нито от глухото
биене на барабаните, ознаменуващи гибелта на 6-а армия. Доколкото
тази кампания представляваше отстъпление, не може да претендира за
гръмка слава. Но тя не завърши с поражение, нейният завършек още
веднъж предостави на германското командване възможност да се
стреми да постигне поне равния изход от войната — а това, струва ми
се, беше нещо повече от „обикновена победа“.

Стратегическите основи на зимната кампания

 За да се осъзнае значението на тази решаваща борба, а също така
и сериозността на заплахата за германската армия, е необходимо в
общи линии да си представим оперативната обстановка в началото на
кампанията.
През зимата на 1941/1942 силите на съветската армия стигаха
единствено да отблъсне германското нападение към Москва и по този
начин да бъде спряно германското придвижване по целия фронт.
През лятото на 1942 г. вълната на германското настъпление на
изток отново се надигна и постепенно замря при Волга и Кавказките
планини.
Сега обаче — през зимата на 1942–1943 г., противникът се
почувства достатъчно силен, за да се опита да изтръгне инициативата
от ръцете ни. Ставаше дума дали още тази зима е направена
решаващата крачка към поражението на Германия на изток.
Катастрофата на 6-а армия, колкото тежка и печална да беше сама по
себе си, в сравнение с мащабите на Втората световна война все още не
можеше да бъде такава крачка. Но разгромът на цялото южно крило на
Източния фронт би отворил пътя към бързата победа над Германия.
Съветското командване можеше да разчита на постигането на тази цел
на южния фланг по две причини. Първата бе огромното числено
превъзходство на руската армия, а втората — предимствата на
оперативната обстановка, които съветското командване получи
благодарение на грешките на германското командване, свързани със
Сталинград. Несъмнено съветското командване се стремеше към тази
цел, макар че не успя да я постигне. Германският фронт преминаваше
като голяма, огъната на изток дъга по Северен Кавказ и Източна
Украйна. Десният фланг на тази дъга при Новоросийск се допираше до
Черно море. По-нататък фронтът на групата армии „А“ (17-а армия и
1-ва танкова) минаваше по Северен Кавказ, но на изток нямаше
непосредствен допир с брега на Каспийско море.
Дълбокият открит фланг на този фронт, ориентиран на юг, от
страната на долна Волга бе прикриван от 16-а мд, намираща се в
калмицката степ източно от Елиста. Едва южно от Сталинград
започваше фронтът на групата армии „Б“, който след това се
отдръпваше назад към Дон и преминаваше по течението му до
Воронеж. Там бяха дислоцирани 4-та румънска армия, 4-та танкова и
още една германска армия (2-ра). Основните сили на германските
войски вече няколко месеца бяха съсредоточени в юмрук при
Сталинград, докато останалите участъци на фронта, предимно рубежът
по река Дон, бяха поверени на съюзническите войски. Нито групата
армии „А“, нито „Б“ разполагаха с някакви по-съществени резерви.
На тези две групи армии бяха противопоставени Кавказкият,
Югозападният и Воронежкият фронт на противника, имащи не само
числено превъзходство, но и разполагащи с много големи резерви.
Освен това противникът имаше големи резерви на централния участък
на Източния фронт (Москва), а също така и в дълбокия тил.
За да се оцени колко опасна бе обстановката и какви предимства
предлагаше на противника, трябва да се припомнят някои показателни
в стратегическо отношение разстояния.
 Разстоянието от рубежа по река Дон, където на 19 ноември бе
разбита 3-та румънска армия (района на съветския плацдарм при Дон
до Кременска и западно от нея), а също така и от отбранявания от
италианци рубеж по река Дон при Казанска до моста при Ростов по
права линия беше малко повече от 300 км. През Ростов преминаваха не
само комуникациите на цялата група армии „А“, но също на 4-та
румънска и 4-та танкова армия. Разстоянието от левия фланг на
групата армии „А“ от Кавказ до Ростов бе не по-малко от 600 км, а от
4-та танкова армия, стояща южно от Сталинград — около 400 км.
 По-нататък на запад комуникациите на южното крило на
германската армия преминаваха по мостовете през Днепър в градовете
Запорожис и Днепропетровск. Пропускателната възможност на
пътищата през Крим и Керченския пролив към Кавказ не бе голяма.
Основните мостове през Днепър в тила на южното крило на
германската армия бяха отдалечени от Сталинград на почти 700 км, а
от лявото крило на Кавказкия фронт — почти на 900 км. В същото
време разстоянието до тях от фронта на противника, измерено по
линията районът на Казанск — Запорожие и Свобода —
Днепропетровск беше приблизително само 420 км.
От собствен опит добре знаех какво означава такова положение.
През лятото на 1941-ва със своя танков корпус преминах 300-
километровото разстояние между Тилзит (Советск) и Двинск
(Даугавпилс) за 4 дни, и то преодолявайки съпротива, която във всеки
случай беше значително по-упорита от онази, която оказваха на
руснаците при Дон румънската, италианската и унгарската армия. При
това руснаците имаха зад своя фронт значително по-големи резерви от
ония, с които ние разполагахме през зимата на 1942 г.
Освен предимствата на стратегическата обстановка Съветите
притежаваха огромно числено превъзходство. Съотношението на
силите в началото на бойните действия на групата армии, Дон“ вече бе
показано в началото на главата за Сталинград. Как беше се изменило
съотношението през зимата, би могло да се покаже с помощта на две
цифри. През март 1944 г. групата армии „Юг“ (бившата „Дон“) имаше
32 дивизии на 700-километровия фронт от Азовско море до района
северно от Харков, докато противникът имаше на този фронт,
включително и резервите, 341 съединения (стрелкови дивизии, танкови
и механизирани бригади и кавалерийски дивизии).
Така два фактора определяха обстановката, в която водеше бойни
действия групата армии „Дон“, и представляваха постоянния фон, на
който се разгръщаха описаните по-долу събития.
Първият беше потискащото числено превъзходство на
противника. Дори след като групата армии „Дон“ беше подсилена с 1-
ва танкова армия (от група „А“) и придадените й от Главното
командване три, а по-късно и четири армии, съотношението между
германските сили и тези на противника възлизаше на 1:7 (пропорцията
е с оглед на това, че някои от руските съединения бяха по-малобройни
от германските дивизии).
Второ, стратегическата заплаха, състояща се в това, че числено
превъзхождащият ни противник, притежаващ пълна оперативна
свобода на действие благодарение на разгрома на съюзническите
армии, беше близо до жизненоважните комуникационни възли на
южното крило на германската армия — Ростов и мостовете през
Днепър.
Тези два фактора обуславяха опасността южното крило да бъде
отрязано от своите комуникации, притиснато към брега на Азовско, а
после и на Черно море и там унищожено. Съветският Черноморски
флот все още имаше възможността да парализира нашите транспортни
превози по това море. С унищожаването на групите армии „Дон“ и „А“
рано или късно щеше да бъде решена и съдбата на целия Източен
фронт.

Основните оперативни положения

Бойните действия по южното крило на Източния фронт през

зимата на 1942–1943 г., които бяха същностни за цялата зимна
кампания на изток, както показва разгледаната вече изходна
оперативна обстановка, се свеждаха до борбата между нас и
противника за решаването на следния проблем: ще успеят ли Съветите
да обкръжат южното крило на германската армия и така да направят
първата крачка към окончателна победа във войната, или германското
командване ще предотврати подобна катастрофа.
За съветската страна оперативният план, ако бих могъл така да се
изразя, беше ясен като на длан. Германското командване го беше
направило като че ли специално за удобство на руснаците,
преминавайки към позиционни бойни действия на рубежи, достигнати
още в края на лятното настъпление. Нищо не би било по-естествено
освен руснаците да обкръжат концентрираната при Сталинград 6-а
армия.
При по-нататъшния ход на операцията противникът се стремеше
да използва своя съкрушителен успех на участъците, заети от
румънски, италиански и унгарски войски, за да може да обкръжи от
север или откъм запад южното крило на германската армия, нанасяйки
удари с непрекъснато увеличаващи се големи сили, и то по цялата
дълбочина. Неговата очевидна цел беше да отреже това крило от
комуникациите му, водещи към западния фланг на фронта, за да може
в крайна сметка да го обкръжи при морското крайбрежие. Такъв
оперативен план направо беше натрапен от обстановката, която
германското командване опази прекалено дълго на южното крило на
фронта.
Германската страна беше изправена пред значително по-сложен
въпрос: как да се избави от опасността, в която се оказа по своя вина и
в резултат на неочакваните успехи на противника северно и южно от
Сталинград. При това Главното командване на германската армия още
от първия ден на настъплението на противника би трябвало да е
наясно как ще се развият обстоятелствата при създалата се
стратегическа обстановка и по-специално каква опасност заплашва
останалата в Кавказ група армии „А“.
Всъщност германското командване имаше възможност да избере
един от двата пътя. Първият беше веднага след началото на
настъплението на противника при Сталинград да оттегли от Волга 6-а
армия (още преди да бъде напълно обкръжена) и да се опита да
възстанови положението при големия завой на Дон, като привлече там
големи сили. Същевременно щеше да се наложи усилване с германски
войски на онези участъци от отбраната по Дон, заети от съюзните
армии. Но както стана ясно, германското Главно командване не
разполагаше със силите, необходими за това решение, а ниската
пропускателна възможност на малкото железопътни магистрали не
позволи да бъдат навреме прехвърлени там нужните войски. То не
можеше да се реши и на оттеглянето на 6-а армия от Сталинград.
Няколко седмици след началото на съветското настъпление стана ясно,
че 6-а армия ще бъде напълно загубена и че в общия план на
операцията нейната единствена задача би могла да остане
ангажирането на колкото се може по-големи сили на противника за
възможно най-дълго време. Тази своя задача храбрата 6-а армия
изпълни докрай, заради нейното изпълнение тя пожертва себе си.
 След като заради упоритото нежелание на Хитлер да се откаже от
Сталинград обстановката стана заплашителна и беше изгубена
всякаква възможност за спасяването на 6-а армия, германското Главно
командване би могло да избере още един път. Изоставяйки заетата през
лятната кампания територия (която така или иначе не би могла да бъде
удържана), тежката криза можеше да бъде използвана за победа! За
тази цел трябваше организирано да се оттеглят войските на групата
армии „А“ и, Дон“ от огънатата далеч на изток дъга на фронта зад
Долен Дон и Донец и после зад Долен Днепър.
Едновременно би трябвало да се съсредоточат приблизително в
района на Харков всички налични сили, включително и дивизиите на
двете групи армии, освободени като резултат от съкращаването на
фронтовата линия. Тази групировка би трябвало да получи задача да
удари във фланг силите на противника, преследващи оттеглящите се
групи армии или опитващи се да им пресекат пътя към мостовете през
Днепър. По такъв начин щеше да бъде извършен преход от мащабна
отстъпателна към обкръжаваща операция, в която германските сили
щяха да преследват целта да притиснат противника към морето и там
да го унищожат.
 Командването на групата армии предложи това решение на ОКХ,
когато беше изгубена надеждата за освобождаване на 6-а армия от
обкръжението, когато вече стана уязвимо и положението на групата
армии „А“ в Кавказ и започна да се очертава опасността от отсичане на
цялото южно крило поради пробива на противника на фронта на
италианската армия.
Но не беше в характера на Хитлер да се съгласи с решение, което
преди всичко изискваше отказ от постиженията през лятната кампания
(а сега би било неизбежно) и при това бе доста рисковано в оперативно
отношение. Такова решение беше несъвместимо с онези черти от
характера му, разгледани в главата „Хитлер — върховен
главнокомандващ“. Без да има достатъчно опит с оперативните
проблеми, вероятно тогава той все още се надяваше, че ще успее да
спаси положението на южния фланг с помощта на насочилия се към
Харков танков корпус на СС.
 Когато щабът на групата армии „Дон“ прие командването на този
участък от фронта, първият от споменатите начини — възстановяване
на положението при големия завой на Дон, вече беше невъзможен
поради завършеното от противника обкръжаване на 6-а армия. Групата
армии „Дон“, създадена от останките на различни съединения, нямаше
достатъчно сили да проведе сражение при завоя на Дон с надежда за
успех. Пристигащите на капчици подкрепления също не променяха
нещата, още повече че и те след поражението на италианската армия
започнаха да бъдат насочвани към групата „Б“. Но ние нямахме
достатъчно власт, за да предпочетем втория начин — да се започне
отстъпление в голям мащаб, след което веднага да се нанесе
контраудар по северния фланг на противника, който той би изложил,
преследвайки оттеглящите се сили. За това трябваше цялото южно
крило на фронта да бъде под наше командване и да имаме свободата да
се разпореждаме с резервите на ОКХ.
На групата армии се наложи непрекъснато да решава задачите,
които възникваха на отредения й участък от фронта. Тя през цялото
време трябваше да намира изход от усложненото положение, за да се
справи с опасността, обусловена от изходната стратегическа
обстановка и ставаща все по-заплашителна. Опасността да бъде
отрязано цялото южно крило на германската армия.
Първата задача, която се появи пред групата „Дон“, бе
освобождаването на 6-а армия от обкръжението. Всички останали
оперативни съображения отстъпваха на заден план.
Когато се оказа, че е невъзможно тази задача да бъде решена
(поради причините, разгледани в главата „Сталинградската трагедия“),
пред групата армии в целия си ръст се изправи задачата с всички
средства да бъде предотвратена още по-голяма катастрофа,
заплашваща с отсичане на цялото южно крило на Източния фронт.
Силите, които все още се намираха в резерва на ОКХ, бяха
недостатъчни, за да се осигури прикритието на комуникациите на
южното крило, преминаващи през долното течение на Дон и Днепър.
Оставаше един-единствен път — да бъде оттеглен източният фланг на
групата армии и освободените така сили да бъдат прехвърлени на
западния. Така задачата на групата армии „Дон“ се състоеше в
следното: навреме, или по-точно когато е възможно, прехвърляйки
сили от източния фланг на западния, да отразява ударите на
противника, стремящ се да осъществи все по-дълбок обхват от запад.
Тази задача особено се усложняваше от факта, че нашият северен
съсед (групата армии „Б“) в крайна сметка изобщо изчезна от фронта в
резултат на разгрома на съюзническите армии. А и силите,
прехвърляни на западния фланг, щяха да бъдат недостатъчни, докато не
се използваха и войските на групата армии „А“, която не беше под
наше подчинение.
По същество това бе задачата, която стоеше пред генерал Паулус
при Сталинград между 19 и 23 ноември, въпреки че нейният мащаб бе
по-голям и имаше повече време за изпълнение. Задачата беше навреме
и без да се обръща внимание на частните последици в отделни
участъци, да се прехвърлят сили в пунктовете, от които зависеше
защитата на комуникациите, като едновременно се опази оперативната
свобода на действие. Но при генерал Паулус изходът на операцията би
могло да бъде решен за няколко дни, може би и часове, и той не
можеше да се надява на подкрепления. За нашата група армии тази
операция представляваше оста на всичките й оперативни мероприятия
и заради нея в продължение на седмици и месеци ние водехме борба с
Главното командване.
Идеята да попречим на противника да отреже нашия фланг,
извършвайки навременна „рокада“ на силите от изток на запад, не
съдържаше нищо сложно. Едва ли тя би могла да претендира за
някаква особено остроумна стратегическа идея. Но на война често
точно най-простото се оказва най-сложно. Трудностите обикновено се
съдържат не в решението като такова, а в неговото последователно
осъществяване. В дадения случай оттеглянето на войските от източния
фланг създаваше заплаха за него; при това бе невъзможно да отгатнем
ще успеем ли да се справим. Но за да имаше такова прехвърляне на
силите навременен ефект, би трябвало да започне по-рано, няколко
седмици преди да се усети пряко и силно опасността от отсичане на
южното крило. По това време Хитлер все още не осъзнаваше или не
искаше да признае съществуването на такава опасност. А и както ще
бъде показано по-долу, развитието на обстановката пред фронта на
групата армии „А“ задълго възпрепятстваше осъществяването на
рокадния маньовър.
 Оперативният замисъл, залегнал в основата на плана за действие
на групата армии „Дон“, беше прост и общоразбираем, но затова пък
бе трудно да се осъществи на практика във все повече усложняващата
се обстановка. Както и не по-малко трудно бе да се отстоява тази
гледна точка пред Главното командване, постигайки всеки път в
последния момент съгласие за нужните мерки, тъй като то по същество
стоеше на диаметрално противоположни позиции. По принцип Хитлер
винаги беше за удържане на завладяното, докато ние виждахме
средството за постигане на победата в маневреното водене на
операциите, тъй като в това отношение противникът бе по-слаб от
нашето командване и от войските ни.
Характерът на обстановката, създала се на фронта в момента на
образуването на групата армии, ограниченията, възникващи от факта,
че тя в голяма степен зависеше от бойните действия на съседните
групи и промяната на ситуацията пред техния фронт, както и натискът
от страна на Главното командване, предизвикаха изработване на
„система за излизане от положението“, която позволяваше на
командването на групата „Дон“ въпреки всичко неотклонно да
осъществява основния оперативен замисъл.
Зимната кампания през 1942–1943, провеждана от групата армии
„Дон“ (по-късно преименувана в „Юг“) в съответствие с
горепосоченото, се разделяше на четири действащи една след друга
фази.
Първата фаза — борба за освобождаването на 6-а армия от
обкръжението. В нея групата армии заложи на карта всичко!
Втората фаза — борбата за прикриване тила на групата армии „А“
по време на оттеглянето й от Кавказкия фронт.
Третата фаза включваше предимно борба за защита на
комуникациите на южното крило на германската армия с цел да бъде
избегната неговата изолация.
От нея произтичаше и четвъртата, последна фаза. През нея
групата армии трябваше да получи възможност, макар и не в пълен
обем, след отстъплението си да осъществи контраудар. Резултатът от
този контраудар стана победата при Харков.
 Първата фаза. Борбата за освобождаването на 6-а армия

Вече разказахме за опита да бъде деблокирана 6-а армия и да й се

осигури възможност за пробив от Сталинградския чувал.
Като се стремеше на всяка цена да постигне успех при този опит,
командването на групата армии „Дон“ пое най-крайния риск. Чак до
момента, когато окончателно бе решена съдбата на 6-а армия, то се
стараеше да се справи с минимум сили в центъра и на левия си фланг,
където фронтът и без това представляваше само слаба линия от
заслони. То се стремеше да избягва решаващи сблъсъци на този
участък, докато боевете на 4-та танкова армия източно от Дон не
постигнат желания успех, тоест докато на 6-а армия не бъде открит
пътят към освобождението.
Командването на групата армии се оказа принудено да
съсредоточи всички свои сили за изпълнение на задачата за
спасяването на цялото южно крило на Източния фронт, след като
поради разгледаните по-горе причини се наложи да се простим с
надеждата, че 4-та танкова армия ще пробие към 6-а армия, и когато в
резултат на разгрома на италианската армия западният фланг на
групата „Дон“ беше оголен и пред противника бе открит път към
Ростов.
 Остава ни набързо да се спрем на изострянето на обстановката на
фронта на групата армии „Дон“ след принудителния отказ от
освобождаването на 6-а армия от обкръжение и промяната по десния
фланг на групата „Б“ (италианската армия).
По-горе вече описахме трудното положение, в което се оказа 4-та
танкова армия на източния фланг на групата, тъй като противникът
непрекъснато хвърляше срещу нея нови големи сили, изтегляни от
вътрешния фронт на обкръжението при Сталинград. В боевете между
река Аксай и Котелниково, както и в сраженията за завземане на този
изходен плацдарм за настъпление с цел деблокиране на 6-а армия, 57-
ми тк понесе големи загуби, защото румънците избягаха и го оставиха
сам на бойното поле. Особено големи бяха загубите на 23-та тд, която
пострада много още преди това. Понеже групата „Дон“ не получаваше
подкрепления от групата армии „А“, за което настоявахме, изобщо
беше съмнително дали 4-та танкова армия ще успее да окаже на
противника достатъчно силна съпротива и да му попречи да нанесе
масиран удар в тила на 1-ва танкова армия.
 Не по-малко критична обстановка се очертаваше и по останалите
участъци на фронта на групата, Дон“. Върху участъка, заеман преди от
3-та румънска армия, 4-та танкова армия беше отблъсната от
противника на източния бряг на Дон. Това му даде възможност да
форсира по леда Дон в района на Потьомкинска, а малко след това и в
района на Цимлянска, с което създаваше заплаха за фланга и за тила на
нашите войски, заемащи отбрана по река Чир. Сега на този участък от
фронта командваше генерал Мит (вместо щаба на 3-та румънска
армия). С оглед форсирането на Дон от руснаците от изток и юг не ни
оставаше нищо друго освен постепенно с боеве да изведем групата на
генерал Мит отвъд река Кагалник.
Обаче значително по-критична обстановка се бе създала по левия
фланг на групата армии. Все пак групата на генерал Холид бе успяла
независимо от бягството на румънските дивизии да изведе своите сили
от Горен Чир на юг. Но току-що пристигналата новосформирана
дивизия, на която бе възложено да прикрива фланга на групата на
Холид при река Бистра Гнила, без достатъчна необходимост отстъпи в
този участък и по такъв начин предостави на противника моста при
Милютинск. Така той получи път към фланга на групата на Холид,
както и към важното летище Морозовск.
Още по-лошо бе, че като следствие от разпадането на
италианската армия и бягството на почти всички румънски войски (1-
ви и 2-ри румънски ак на предишния ляв фланг на групата на Холид)
противникът можеше да се придвижва към мостовете през Донец при
Бела Калитва, Каменск и Ворошиловград, без да срещне почти никаква
съпротива. Само в района на Милерово като самотен остров в
червения прилив съпротива оказа новосъздадената на десния фланг на
групата армии „Б“ група на Фретер-Пико. Но въпреки това
противникът имаше възможност по собствено решение да завие на
изток за удар в тила на групата на Холид или на групата на Мит, или
пък да продължи на юг към Ростов.
Положението на групата армии „Дон“ беше много сериозно. Ако
ставаше дума само за нашата група, трябваше незабавно да се
пристъпи към осъществяване на плана за прехвърляне на сили от изток
на запад, за да може да се справим с критичното положение. Трябваше
4-та танкова армия бързо да бъде прехвърлена към Ростов, за да се
използва по-късно за защита на левия фланг и прикриване на
комуникациите на групата, свързващи я със запада. Войските от
групите на Мит и на Холид, които все още водеха боеве при големия
завой на Дон, трябваше да бъдат изведени към Донец.
Но за такова решение пречеше обстоятелството, че групата армии
„А“ както и преди оставаше на своите позиции в Кавказ. В никакъв
случай не би трябвало да се оголва нейния тил, към което биха довели
разгледаните по-горе прегрупирания. Напротив, групата армии „Дон“
трябваше не само да прикрива групата „А“ откъм тила, но също така и
да защитава нейните комуникации, преминаващи през Ростов.
По този начин все още не би могло да се пристъпи към
изпълнението на основния оперативен замисъл, от който всъщност
командването на групата би трябвало да се ръководи: да попречи на
отсичането на южното крило на армията, съсредоточавайки всички
основни сили на групата „Дон“ на нейния западен фланг.
След като приехме командването на групата, през първите
седмици съзнателно се отказвахме от изпълнението на тази задача и
насочихме всички усилия за освобождаването на 6-а армия. Сега вече
— във втората фаза на кампанията — се оказахме принудени да водим
отчаяна борба за прикриване тила на групата армии „А“, въпреки че
обстановката по нашия западен фланг ставаше все по-застрашителна.

Втората фаза. Борбата за прикриване тила а групата армии "А"

Всъщност германското Главно командване от самото начало би

трябвало да е наясно, че групата армии „А“ не може да се задържи в
Кавказ, ако възможно най-бързо 6-а армия не бъдеше освободена от
обкръжението и следователно ако не станеше невъзможно да се
стабилизира обстановката при големия завой на Дон. Когато се
образува пробивът в левия фланг на групата „Б“ и пред противника се
откри пътят към Ростов, трябваше да стане съвсем ясно, че ние в
никакъв случай няма да успеем да се задържим в Кавказ. Освен,
разбира се, ако Хитлер поискаше и успеше да прехвърли там големи
сили от другите фронтове.
 Още на 20 декември, когато в резултат на бягството на двете
италиански дивизии флангът на групата на Холид се оголи и се отвори
път за руснаците към мостовете през Донец, аз заявих пред генерал
Цайцлер съображението си, че сега противникът ще се стреми да
нанесе решаващ удар срещу цялото южно крило на германската армия,
настъпвайки към Ростов.
На 24 декември отново му напомних, че сега вече се решава
съдбата не само на групата армии „Дон“, но и на армейската група
„А“.
Вече споменах, че моето искане за прехвърляне на войски от
групата армии „А“ към 4-та танкова армия и тяхното насочване в
района на Ростов бе отхвърлено. Дори да нямаше надежда да бъде
предприет нов опит за спасяване на 6-а армия, подобно усилване на 4-
та танкова армия би било в интерес на групата армии „А“.
Поражението на 4-та танкова армия щеше да отвори пътя на
противника към нейния тил. Нежеланието на командването на групата
армии „А“ да ни даде каквито и да било войски беше разбираемо.
Главното командване бе длъжно да издаде заповед за провеждане на
спешно налагащото се равномерно разпределение на силите между
двете армейски групи. Една от причините за отказа на групата армии
„А“ да ни прехвърли поисканите дивизии (вж. глава „Сталинградската
трагедия“) очевидно бе и защото нейните части бяха доста размесени.
Свалянето от фронта на големи съединения щеше да бъде много
затруднено и да изисква повече време. Без да има достатъчно резерви,
групата армии „А“ трябваше все пак по някакъв начин да запълва
пробивите по фронта, възникнали от ударите на противника,
вследствие на което се оказа, че нейните части са много разбъркани.
Друга причина бе обстоятелството, че групата от месеци нямаше свой
командващ, който да наблюдава реда в прегрупирането на войските.
Има такива командири, които не вземат предвид, че войските могат да
опазят оперативната си мобилност и да изпълняват и най-трудни
задачи само ако по време на бойните действия не се нарушава тяхната
щатна организация. Но когато дълго няма отговорен началник, както се
бе случило там, не се налага да се учудваме, че частите се оказват
размесени.
 Отстъпвайки пред постоянните искания на командването на
групата „Дон“, Хитлер най-сетне реши да даде заповед за извеждане на
изтегления далеч на запад фланг на групата армии „А“ (1-ва танкова
армия) на участъка Пятигорск — Прасковея по река Кума. Но той
изобщо нямаше намерение да изостави целия Кавказки фронт.
Очевидно все още се надяваше, че чрез извеждането към Кума на
източния фланг на групата „А“ ще успее да го доведе до Маничката
долина, да възстанови положението между Манич и Дон и на големия
завой на Дон, като същевременно защити минаващите на запад през
Днепър комуникации на южното крило на германската армия. Така той
искаше не да ликвидира, а само да намали „балкона“, който се
образува през ноември в резултат от придвижването на фронта към
Волга и Кавказ и бе причина за неблагоприятната за нас промяна в
обстановката. Откъде трябваше да се появят тия сили, които биха
могли да заменят провалилите се две румънски и италианската, а след
това и унгарската армия — отговорът на този въпрос оставаше в пълна
тайна. После неизбежно се оказа необходимо да бъде оттеглен назад и
целият Кавказки фронт.
През втория етап на бойните действия на групата армии „Дон“
пред нея стояха следните задачи: да се бори за спечелване на време в
тази все по-изостряща се ситуация, вместо в съответствие с общата
обстановка да ликвидира заплахата от отсичането на южното крило,
като решително съсредоточи всичките си усилия на западния фланг.
Южно от долното течение на Дон нашата група трябваше да
прикрива откъм тила групата „А“ и едновременно да защитава нейните
комуникации, преминаващи през Ростов. Тази двойствена задача,
съдейки по всичко, беше непосилна за 4-та танкова армия, тъй като
силите й бяха незначителни, отбраняваната от нея територия от Дон до
Кавказ бе прекалено обширна, а действащият тук противник
изключително силен. В големия завой на Дон и пред Донец действаше
групата на Холид. Тя трябваше да задържи придвижването на
противника северно от Долен Дон, за да не може той със стремителен
удар на изток към Ростов да отреже от тиловете й 4-та танкова армия, а
заедно с нея и групата армии „А“. Едновременно тя трябваше да
попречи на форсирането на Донец от противника в участъка на
Форхщат (Бела Калитва), Каменен, Ворошиловград и така да затвори
подстъпите към Ростов от север.
Накрая групата армии трябваше да намери начин със свои сили и
средства, използвайки също така и оскъдните подкрепления,
изпращани от ОКХ, да защити комуникациите, водещи на запад към
Долен Днепър. И всички тези задачи се налагаше да изпълняват
войски, които вече отдавна понасяха тежки натоварвания и числено
многократно отстъпваха на противника.
Сама по себе си задачата бе много тежка, но основната опасност
все пак идваше оттам, че групата армии „А“ не можеше бързо да
напусне района на Кавказ. Отново се прояви фактът, че позиционната
война — а на този фронт бойните действия приеха именно такъв
характер, води до загуба на гъвкавост в управлението и мобилността
на войските. При позиционната война, като се вземе предвид
необходимостта да се пестят сили, не би могло да мине без
стационарно позициониране на оръжия. Налага се да се натрупват
боеприпаси и продоволствие, да се създават различни удобства за
войските, които са особено необходими, в случай че недостигът от
резерви не позволява да бъде извършвана тяхната подмяна на
позициите. Обикновено е трудно да се изхранват конете в близост до
фронт, който се стабилизира, така че се налага те да бъдат
разположени дълбоко в тила, вследствие на което войските в по-голяма
или по-малка степен се лишават от мобилност.
Големи трудности създаваше и състоянието на пътищата през
руската зима, особено в планинските местности. Всичко това показва,
че войската и командването губят способността да реагират бързо на
промяната в обстановката, което се случва непрекъснато при
маневрената война. Факторът на инерцията, на застоя, става
доминиращ, тъй като с всяка промяна се предизвикват затрудняващи
подмени на войските, прегрупиране на силите, неудобства, а често и
опасности. Поради неизбежното натрупване на оръжие, техника и
всевъзможно имущество се създават големи запаси от всичко, което се
смята, че не може да бъде излишно в по-нататъшните бойни действия.
Когато командването е принудено да проведе големи маневри с
цел да се оттегли на нови позиции, се изисква прекалено дълго време
за подготовка. А понякога само защото не желае да се раздели с цялото
това уж необходимо имущество, командването дори се отказва от
идеята за такъв голям маньовър, макар да е единственият път към по-
нататъшния успех. Ще напомним, че дори такъв виден пълководец
като Лудендорф през 1918 г., след като бе спряно германското
настъпление, не се реши на оттегляне в големи мащаби, за да премине
към маневрени действия, въпреки че те бяха последната надежда за
победата на Германия. Причината в крайна сметка бе, защото той
чувстваше, че няма право да пожертва материалните средства и
бойната техника, разположени на фронта и във войсковия тил, или не
можеше да се примири, че ще трябва да изостави територия, превзета с
цената на големи жертви.
По подобен начин изглеждаха и нещата в групата армии „А“. От
разговорите с нейния началник-щаб, състояли се на 29 декември, стана
ясно, че 1-ва танкова армия ще може да започне оттеглянето си едва на
2 януари. Нашата помощ с гориво й позволи да започне това оттегляне
на 1 януари.

Но след няколко дни щабът на групата армии „А“ съобщи, че

оттеглянето на 1-ва танкова армия при река Кума може да бъде
извършено само постепенно, от рубеж на рубеж, за да се осигури
превозът на имуществото и евакуацията на ранените от болниците в
курортите на Кавказ. Затова на армията ще й трябват 155 ешелона (по
20 на дивизия) и поради ниската пропускателна способност на
железопътните линии тя ще успее да се оттегли на река Кума едва след
25 дни. Оказа се, че нищо не е подготвено предварително в случай на
необходимост армията да бъде изтеглена, макар че още от края на
ноември би трябвало да е ясно, че противникът рано или късно ще
започне да заплашва групата „А“ откъм тила. Разбира се, подготовката
за оттегляне не беше проведена, защото Хитлер бе забранил всякакви
действия от този вид и не би я разрешил, ако разбереше за нея. Но
съществена роля изигра и фактът, че групата армии „А“ по това време
нямаше командващ, който да поеме пълната отговорност за нея. По
някое време ОКХ искаше да подчини групата армии „А“, чието
командване неотдавна бе приел генерал-полковник Фон Клайст, на
мен. По принцип подобно подчинение на армейска група или на
отделна армия носи само вреда на командващия съседно равностойно
обединение. Но в тогавашната критична обстановка все пак
предлагаше известни преимущества, обаче само ако подчинението
бъдеше пълно и безусловно.
Всяка намеса на Хитлер, както и каквато и да е възможност за
обръщане на групата армии „А“ към него в случай на несъгласие с
моите заповеди би трябвало да бъдат невъзможни. Но Хитлер не
пожела да изпълни тези изисквания, които аз представих на ОКХ като
задължително условие за съгласието ми напълно да поема
отговорността за двете групи армии. Така групата армии „А“ запази
своята самостоятелност. На командването на групата „Дон“ не
оставаше нищо друго, освен отново и отново да изисква настойчиво
ускореното извършване от групата армии „А“ на набелязаните мерки,
за да може да бъдат прехвърлени в наше разпореждане
освобождаващите се там сили, чието използване южно от Дон, а след
това и на западния ни фланг имаше решаващо значение. Необходимо
бе колкото е възможно по-бързо да бъде завършен този втори етап на
зимната кампания — борбата за прикриване тила на групата армии
„А“, за да се заемем с окончателното възстановяване на положението
на южното крило. Тази последна задача може да бъде изпълнена
единствено с разгром на силите на противника, заплашващ с
обкръжаване от запад. Ние наистина успяхме значително да съкратим
сроковете на оттеглянето от Кавказ.
Споменатите по-горе задръжки бяха частично неизбежни в
условията на позиционна война и в трудния планински театър на
бойни действия. Отчасти те бяха предизвикани от нежеланието на
Главното командване да се отказва от каквото и да било. Те доведоха
дотам, че групата „Дон“ от края на декември до началото на февруари
се оказа ангажирана с боевете в района на Дон. Тези продължителни
боеве не можеха да не изострят опасността от отрязване на южното
крило на германската армия, особено нараснала във връзка със
събитията по фронта на групата армии „Б“.
Който иска да намери пример, че стратегията е система за
намиране на изход от положението, едва ли ще открие нещо по-
показателно от бойните действия на двете армии от групата, Дон“ по
това време. Ние успяхме да се справим с всички очертани по-горе
задачи независимо от множеството критични моменти само защото
командването на групата, както и на двете армии винаги следваше
изпитаните принципи на германското военно изкуство:
— операциите да бъдат провеждани гъвкаво и маневрено;
— да се предоставя максимална свобода на инициативата и
самостоятелността на командирите от всички степени.
Но тези принципи съществено се разминаваха с гледната точка на
Хитлер.
Относно първия принцип ще стане дума във връзка с описанието
на бойните действия на двете армии; за втория бих искал да кажа
предварително няколко думи.
Особеното предимство в управлението на германските войски
винаги е било, че на подчинените командири се предоставя
максимална свобода за самостоятелни решения, поставят им се задачи,
чийто начин на изпълнение те може да избират според своите
възгледи. Този принцип на германското военно изкуство — поне от
времето на Молтке (старши), се отличаваше коренно от военното
изкуство на повечето от другите армии. В тях не само че не се
предоставя такава свобода на действие по оперативните и
тактическите въпроси, но нещо повече — дават им се най-обширни и
подробни указания относно начина за изпълнение на поставената
задача, като така тактическите действия се вкарват в мъртва схема.
Наистина при този метод се намалява възможността един командир със
средни способности да извърши грешка. Но лесно би могло да се
получи така, че изпълнителят на заповедта да е принуден да действа,
без да се съобразява с конкретната обстановка. При такъв метод в
полза на надеждата за сигурност често се пропуска възможността да
бъде постигнат успех, която би могла да бъде използвана от
подчинения командир в решителен момент и в благоприятна
обстановка.
В крайна сметка германската система е обусловена от
особеностите на немския характер, който въпреки глупавата популярна
фраза за сляпото подчинение (Kadavergehorsam) притежава ярки
индивидуални черти и се отличава с известна склонност към риск,
което вероятно изявява качества, наследени от древните германци. Но
предоставянето на такава самостоятелност на подчинените командири
предполага, че началниците от всички степени са попили в плътта и
кръвта си някои основни положения на тактиката и оперативното
изкуство. Подобно единство на възгледите бе постигнато единствено
от школата на германския Генерален щаб. Но все пак пред отговорния
висш началник често застава въпросът не трябва ли да окаже натиск
върху командването на подчинените му армии и т. н.
Колкото обстановката е по-сложна, а наличните сили по-малки,
толкова повече за него ще съществува съблазън да се намесва в
работата на подчинените командири. Но решаващо значение, разбира
се, има доколко високо той оценява подчинените си.
Що се отнася до командването на групата „Дон“, смятам, че ние
оказвахме пряко въздействие върху командването на определена армия
единствено когато не можеше да мине без това. Става дума специално
за ония случаи, когато изпълнението на оперативните замисли на
командването на групата армии бе свързано с такава отговорност, която
смятахме невъзможна за прехвърляне върху командването на армиите,
изпълняващи поставената от нас задача. Ние бяхме принципни
противници на уж необвързващите „съвети“, които са смърт за всяка
инициатива и само начин да бъде завоалирана отговорността.
 Преди това вече бе показано, че Хитлер не придаваше особено
значение на този доказал се германски принцип на управление на
войските и постоянно се опитваше да се намесва в дейността на
подчинените му командни инстанции, давайки им лични заповеди.
Беше невъзможно те да не се изпълнят, след като бяха свързани с
действията на съседните групи армии или съдържаха указания относно
използването на войските, които все още се намираха в резерва на
ОКХ. Но когато Хитлер със своите заповеди искаше на всяка цена да
бъде удържан някой рубеж (а това се случваше доста често), в края на
краищата обстоятелствата се оказваха по-силни от него.
Значително по-трудно беше обаче да бъде преодолян стремежът
на Хитлер да отлага необходимото решение, за което също бе
споменато по-горе. Все пак ние не можехме да го принудим да издаде
определена заповед. В такъв случай не ни оставаше нищо друго, освен
да докладваме, че ако в определена дата и час не получим указания от
ОКХ, ще действаме според собствените си възгледи.
Като противоположност на това командващите армии, подчинени
на групата „Дон“, нито в тази кампания, нито по-късно очевидно
нямаха основание да се оплакват, че сме се стремили да отложим
вземането на необходимото решение. Когато се обръщаха към нас с
въпрос или молба, веднага получаваха отговор. Наистина в по-трудни
случаи командването на групата армии отлагаше решението на въпроса
за много кратък срок — за няколко часа или до следващия ден.
Като цяло с изключение на Сталинград командването на групата
армии „Дон“ все пак винаги успяваше да предприеме необходимите
мерки независимо от намесите на Хитлер и въпреки неговата
нерешителност.

Боевете на 4-та танкова армия южно от долното течение на Дон

За да прикрие тила на групата армии „А“, 4-та танкова армия

трябваше да изпълни двойна задача. Тя не трябваше да допусне
преследващия я противник да нанесе удар в тила на 1-ва танкова
армия, докато не се оттеглеше от Кавказ на новия, ориентиран на изток
фронт.
 Но същевременно трябваше да попречи на противника да
извърши пробив по долното течение на Дон към Ростов, който би
прерязал нейните комуникации и тези на групата „А“.
Беше ясно, че силите на армията няма да са достатъчни, за да
затвори пред противника цялата територия от долното течение на Дон
до северните предпланини на Кавказ.
Докато армията се намираше в района на Котелниково, в нейния
състав след разгрома на румънците оставаше само 57-ми тк с неговите
вече силно пострадали от боевете дивизии (17-а и 23-та тд). 15-а
авиополева дивизия все още не беше в бойна готовност, а 16-а мд не бе
заменена при Елиста от войските на групата армии „А“.
Всичките опити на групата „Дон“ да прехвърли подкрепления на
4-та танкова армия претърпяха неуспех. Молбата да ни бъде даден 3-ти
танков корпус бе отхвърлена от ОКХ. 7-ма тд, която командването на
групата армии имаше намерение да прехвърли към 4-та танкова армия,
Хитлер реши да задържи при Ростов, за да прикрие от север моста
през Дон след катастрофата на италианската армия. Общо взето, това
бе правилна идея, но за изпълнението й би била достатъчна пехотната
дивизия, която поискахме от групата армии „А“ (от състава на 17-а
армия). Хитлер отхвърли нашата молба, защото се опасяваше, че след
снемането на тази дивизия от отбранителния участък при Новоросийск
оставащите там румънски дивизии няма да издържат на натиска на
противника.
Когато значителна част от силите на противника, преследващи 4-
та танкова армия, зави на юг след оттеглящата се 1-ва танкова армия,
за последната се появи сериозна опасност откъм тила. 16-а мд успя
сполучливо да атакува тези сили на противника и да прегради пътя му,
заемайки отбрана зад Манич. Но като следствие тя не можеше да бъде
използвана от 4-та танкова армия преди средата на януари.
Мерките за усилване на 4-та танкова армия, които се готвехме да
предприемем със собствени сили, бяха провалени от противника.
 Наложи се 11-а тд да бъде изведена от завоя на Дон и през
долното течение да бъде прехвърлена към 4-та танкова армия. Но в
същото време противникът форсира Дон на две места и имаше
намерение да удари от юг или югоизток в тила на групата на Мит,
която бе заела отбрана по Долен Чир с фронт на север. За да бъде
спрян противникът и да бъде осигурено оттеглянето на групата на Мит
и заемането на рубежа на река Кагалник с фронт на изток, се наложи
11-а тд да бъде вкарана в бой по северния бряг на Дон. Затова
прехвърлянето й към 4-та танкова армия стана невъзможно. Така освен
посочените по-горе две танкови дивизии в състава на 57-ми тк влезе
само придадената ни по-рано от групата армии „А“ СС дивизия
„Викинг“ (а от средата на януари и 16-а мд). Противникът
преследваше 4-та танкова армия през Котелниково с две армии — 51-
ва и 2-ра гвардейска, които общо разполагаха с един танков, три
механизирани, три стрелкови и един кавалерийски корпус. Появи се и
още една армия (28-ма) по-далеч на юг в калмицките степи.
 Не беше трудно да се забележи, че противникът имаше намерение
с тези три армии не само да прикове и да смаже слабата 4-та танкова
армия с фронтален удар, но и да я обгради откъм север и юг с цел
пълно обкръжение.
Ако Хитлер мислеше, че при даденото съотношение на силите и
голямата ширина на отбраняваната полоса може да заповядва на
армиите да задържат някакви рубежи и да забранява оттеглянето без
негова заповед, дълбоко се заблуждаваше. Опитът в дадената
обстановка да бъде принудена армията да реши своята задача,
привързвайки я към определен рубеж, би бил равностоен на това да
задържиш противника с преграда от паяжина. Но тъй като Хитлер
постоянно се опитваше да ограничи оперативната мобилност на
армиите, заповядвайки им да задържат този или онзи рубеж, като в
същото време ни отказваше исканите подкрепления за 4-та танкова
армия, аз се видях принуден на 5 януари да поставя въпроса за моето
освобождаване като командващ групата армии. Изпратих телеграма до
началника на Генералния щаб, в която пишеше:

„Ако тези предложения не бъдат приети и аз продължа

да бъда ограничаван в действията си до дреболии, не
виждам никакъв смисъл от използването ми в качеството
на командващ. В този случай ще се окаже по-целесъобразно
организирането на „представителства“ подобни на ония в
управлението на генерал-квартирмайстера (длъжностите в
представителствата при генерал-квартирмайстера
заемаха само старши офицери от Генералния щаб,
ръководещи снабдяването на групите армии според преките
указания на генерал-квартирмайстера). “

При съществуващото положение на нещата 4-та танкова армия

трябваше да се стреми да съсредоточи своите сили в юмрук, вместо да
предприема безперспективни опити за съпротива на противника на
прекалено разтегления фронт. Само така тя би могла в зависимост от
обстановката да оказва силна съпротива на противника в решаващите
участъци или да му нанася внезапни удари, където се окаже възможно.
Разбира се, затова тя трябваше да оголва напълно някои от участъците,
а на други да се задоволи със създаването на охранителна линия.
Чрез спокойни, гъвкави и решителни действия генерал-полковник
Хот, подпомаган от своя отличен началник-щаб генерал Фангор, успя
да реши тази сложна задача. С успешните си действия той успя да
задържи придвижването на противника, който го преследваше по
петите, като същевременно избягваше поражението, което би го
заплашило, ако се задържаше прекалено дълго на отбраняваните
рубежи. Нанасяйки къси удари с бързо концентрираните на двата
фланга сили, той проваляше опитите на противника да обкръжи
фланговете на армията.
Командването на групата „Дон“, което не бе в състояние да
предостави на армията достатъчно сили за тази трудна задача, поне се
стараеше със своите заповеди да свали отговорността от нейното
командване. Както беше посочено, 4-та танкова армия трябваше да
решава едновременно две задачи. Тя трябваше да попречи на трите
преследващи я армии на противника да ударят в тил 1-ва танкова
армия, оттегляща се от Кавказ, докато последната не завършеше своя
маньовър и не заемеше отбрана с фронт на изток. Същевременно
трябваше да попречи на опита на противника да пробие по долното
течение на Дон към Ростов. В случай на успех на този опит щяха да
бъдат отрязани три наши армии, все още намиращи се южно от Дон.
4-а танкова армия в най-добрия случай би могла да реши само
една от тези задачи; коя да бъде предпочетена, можеше да реши
единствено командването на групата армии, като така поемеше
отговорността за последиците. Командването на групата армии
предпочете задачата за прикриване на оттеглянето на 1-ва танкова
армия. Наистина в перспектива при Ростов ни заплашваше голяма
опасност. Но ако противникът успееше да се промъкне в тила на
оттеглящата се армия и да я обкръжи, задържането на Ростов вече
нищо нямаше да промени. Съдбата на трите германски армии южно от
Долен Дон щеше да бъде предрешена. Обаче ако оттеглянето на 1-ва
танкова армия се окажеше успешно, по-късно ние щяхме да намерим
средства и начини да се справим с критичното положение при Ростов.
Противникът наистина се опита да използва тези две
възможности. Ние вече споменахме, че той твърде рано насочи силите
си в тила на 1-ва танкова армия, но те навреме бяха спрени от 16-а мд
по Горен Манич. Същата оперативна цел преследваха многобройните
опити на противника да заобиколи 4-та танкова армия от юг и да се
вклини между нея и 1-ва танкова. Същевременно той се опитваше с
един танков корпус да пробие по течението на Дон през
Константиновск към Ростов. На 7 януари малки сили на противника се
появиха на северния бряг на Дон, на около 20 км от Новочеркаск,
където се намираше щабът на групата армии. Казаците и частите от
граничната охрана, които дотогава охраняваха този участък от реката,
отстъпиха пред противника. За да прогоним тези „нарушители на
нашето спокойствие“, изпратихме срещу тях няколко танка, спрени за
ремонт, под командването на офицера от нашия оперативен отдел
капитан Анус. После танковият корпус на противника зави на
югоизток в тила на 4-та армия по направление към Пролетарска, с
което поне за известно време заплахата към Ростов бе ликвидирана.
След това 4-та танкова армия успя да се справи и с тази заплаха по
своя северен фланг.
На 14 януари 1-ва танкова армия завърши своето оттегляне, чиито
темпове все пак успя да ускори. Нейното ляво крило бе ориентирано
на изток и заемаше рубежа Черкеск — Петровское. Така в някаква
степен бе осигурена възможност за оперативно взаимодействие между
двете танкови армии, въпреки че между тях все още имаше широка
пролука (Петровское — Пролетарска). Частично тази пролука се
прикриваше от блатистата Маничка долина.
Така първата част от задачата на 4-та танкова армия —
прикриване тила на групата армии „А“ в района южно от Ростов, бе
изпълнена. Сега й предстоеше втората задача — защитата на
комуникациите на тази група в района на Ростов.
Изпълнението на задачата при голямото числено превъзходство на
противника освен друго се затрудняваше и от това, че 1-ва танкова
армия трябваше за известно време да се задържи на заетия от нея
рубеж, за да подготви по-нататъшната евакуация на своите тилове.
Изглеждаше, че задачата на 4-та танкова армия е съвсем неизпълнима,
тъй като Хитлер все още не можеше да се принуди да се раздели с
цялата кавказка територия. Все още не беше решено ще бъде ли
изведена през Ростов на северния бряг на Дон 1-ва танкова армия, или
ще остане в Кубан заедно с цялата група „А“.
 Боевете на армейската група на Холид

Докато 4-та танкова армия през първата половина на януари

решаваше своята задача южно от река Дон, пред групата на Холид
стоеше не по-малко трудна задача при големия завой на Дон. Както
вече бе казано в главата „Сталинградската трагедия“, през изминалите
седмици противникът със значително превъзхождащи сили атакува
фронта на групата на Холид по река Чир.
Генерал Холид имаше на разположение, включвайки и
подчинената му бойна група на Мит, 4 пехотни дивизии (62-ра, 294-та,
336-а и 387-ма), пострадали силно в предишните боеве. Фронтът на
армейската група се бе разтегнал на приблизително 200 км от Нижне
Чирска на Дон до Каменск-Шахтинск. Освен това по този фронт бяха
разположени групи, наскоро формирани от отпускари, тиловаци и т. н.,
и части от зенитната артилерия под командването на изпитания
генерал Щагел.
 На този фронт зенитната артилерия представляваше ценно
средство за подсилване. Двете авиополеви дивизии, влизащи в групата
на Холид, бяха напълно разбити, а техните остатъци можеха да бъдат
включени единствено в състава на пехотните дивизии. Основната
ударна сила представляваха 6-а и 11-а тд, към които се присъедини
новопристигналата 7-ма тд, след като се наложи разбитата 22-ра тд да
бъде разформирана.
С тези сили генерал Холид трябваше да реши следната задача —
да продължи да задържа придвижването на противника от север към
долното течение на Дон, тоест в тила на 4-та танкова армия и да
попречи на неговия пробив към Ростов, докато 4-та танкова армия и
групата „А“ все още оставаха в района южно от долното течение на
Дон. Освен това групата на Холид не трябваше да позволи на
противника срещу нейния ляв фланг да пробие към мостовете през
Донец при Бела Калитва и Ворошиловград, с което би си отворил пътя
към Ростов от северозапад. Едновременно групата бе заплашена и по
двата фланга. На западния фланг тази заплаха бе предизвикана от
разгрома на италианската армия, на чието място в този момент групата
на генерал Фретер-Пико бавно и с боеве се оттегляше от района на
Милерово към Донец. На източния фланг опасността възникна, защото
няколко корпуса на противника форсираха Дон първо при
Потьомкинска, а след това и при Цимлянска. Групата на Холид
можеше да потуши тази опасност единствено с помощта на описаните
по-горе действия на 11-а тд и оттеглянето на групата на Мит зад река
Кагалник с фронт на изток.
Както и 4-та танкова армия, групата на Холид успя да се справи
със своята задача чрез тежки боеве и при непрекъснато възникващи
нови кризи благодарение на твърдото и същевременно гъвкаво
управление на войските. Но и тук командването на групата армии бе
принудено в редица случаи да поема отговорността за действията на
групата на Холид, заповядвайки й да съсредоточава своите танкови
сили за къси контраудари, въпреки че това бе свързано с големи
рискове (за онези участъци от фронта, заплахата срещу които по това
време не бе дотолкова остра).
 Ако групата на Холид след боевете, които протичаха с променлив
успех, все пак успя да спре противника при Донец и му попречи да
отреже 4-та танкова армия и групата армии „А“ в района южно от Дон,
то бе постигнато главно като резултат от храбростта, с която пехотните
дивизии и останалите отбраняващи се войски отразяваха
непрекъснатите атаки на противника (разбира се, голяма бе ролята и на
командването на тази група). Но тези отбранителни боеве никога
нямаше да доведат до успех, ако нашите танкови войски не се
появяваха толкова навременно на решаващите участъци. Така беше,
когато те ликвидираха заплахата от обкръжаване на десния фланг на
групата и осигуриха нейното оттегляне до река Кагалник с фронт на
изток и по-късно отблъснаха атаките на противника в този участък,
заплашващи с пробив. Също така беше и когато на обърнатия на север
фронт на групата танковите дивизии внезапно атакуваха противника,
подготвил се за настъпление към Донец, като с това предотвратиха
възможната криза. Провеждането на такива контраудари в рамките на
отбранителните действия влизаше в компетенцията на групата на
Холид, но обикновено отговорността за поетия риск лежеше върху нас.
Командването на групата армии „Дон“ трябваше да освободи Холид от
отговорността за усложненията, които биха могли да възникнат,
защото за подобни удари по наша заповед се съсредоточаваха големи
танкови сили, с което неизбежно се създаваше заплаха за останалите
участъци на фронта.

Третата фаза. Борбата за осигуряване тила на южния фланг на

германската армия. Оперативната обстановка в средата на
януари 1943 г.

В средата на януари 1943 г. окончателно се изясни оперативната

обстановка по южния фланг на Източния фронт, която започна да се
оформя в късната есен на 1942 г., след като германското командване
замрази фронта на линия, която от оперативна гледна точка не би
могла да бъде удържана продължително. Онова, което можеше ясно да
бъде предвидено още в коледните дни на 1942 г., когато не бе
реализирана последната възможност за пробив на 6-а армия, сега вече
наистина настъпи. Единствено отчаяните усилия на германското
командване и войските позволиха да бъде избегнато най-лошото.
6-а армия вървеше към своята гибел. В най-добрия случай тя би
могла с последни сили да ангажира големи съединения на противника
и така да изпълни докрай своя най-висш дълг на вярност към бойните
другари, сражаващи се в донските степи и в Кавказ. Беше съвсем ясно,
че след гибелта на 6-а армия при никакви обстоятелства не бихме
успели да задържим дори част от кавказките територии. Но все пак
благодарение на упоритите маневрени боеве на 4-та танкова армия в
района южно от река Дон оставаше надежда, че загубата на Кавказ
няма да означава, че ще изгубим и групата армии „А“. Успяхме да
изведем назад най-заплашения източен фланг на тази група. Въпреки
че 1-ва танкова армия все още се намираше на 300 км от моста през
Дон в Ростов, тя вече не бе заплашена откъм тила, след като се оттегли
от планините. Сега вече при необходимост тя и сама би могла да
осигури по-нататъшното си оттегляне.
В района между Дон и Донец дотогава успявахме да преградим
пътя на противника към Ростов и да му попречим да отреже от север
трите армии, намиращи се южно от долното течение на Дон. Но беше
ясно, че нито оперативната група на Холид, нито водещата боеве при
Милерово група на Фретер-Пико (30-и ак, 3-та псд и 304-та пд) биха
могли да попречат на противника да форсира Донец над Каменск-
Шахтинск веднага след като натрупа достатъчно сили, за да проникне
толкова далеч на запад. Но в такъв случай пред него щеше да се открие
път от северозапад към Ростов или към брега на Азовско море.
Точно тогава бе пробит участъкът от фронта на групата армии „Б“
на Дон, отбраняван от унгарската армия. При тази катастрофа
пострада и съседният участък от фронта на групата армии по на север.
Групата армии „Б“ смяташе да изведе своите сили зад Айдар:
приблизително на линията на Старобелск. По такъв начин тя
откриваше за противника Донец под Ворошиловград. След няколко
дни практически това крило на групата армии вече не съществуваше.
От Ворошиловград на север се образува широк отвор; в някои
пунктове тук оказваха отчаяна съпротива разпокъсани бойни групи на
германските войски от групата „Б“, докато унгарците подобно на
италианците изчезнаха от бойното поле.
 Явно ОКХ не можеше да се надява, че с помощта на изпращаните
там резерви ще успее да запуши този пробив.
Командването на групата „Дон“ добре разбираше, че вече бе
настъпил моментът за прехвърлянето чрез рокада на големи сили
южно от Дон към средното течение на Донец, тъй като това бе
единственият начин да бъде предотвратено обкръжаването на групите
армии „Дон“ и „А“.
Обаче германското Главно командване въобще не споделяше това
мнение. Или то не бе в състояние да разбере как ще се развиват
събитията, ако не се вземат решителни мерки за съсредоточаване (в
най-близко време) на достатъчно сили в решаващия участък между
Донец и Долен Днепър, или изобщо не искаше да осъзнае опасността.
Хитлер все още не желаеше окончателно да се отказва от Кавказ.
Все още смяташе, че някак си ще успее да създаде и да задържи фронт
южно от Дон, който би му позволил да опази поне Майкопския нефтен
район. Той имаше намерение в краен случай да удържи голям
плацдарм в Кубан, от който по някое време отново да започне
настъпление за завладяване на кавказкия нефт.
И така през следващите седмици командването на групата армии
„Дон“ отново беше принудено да води отчаяни боеве по двата бряга на
Дон в полза на планомерното оттегляне на групата армии „А“. Заедно с
това то трябваше да води упорита борба с германското Главно
командване, отстоявайки своя план за прехвърляне на силите чрез
рокадата в Донецкия район. В тази борба ставаше дума не само за
приемането на самата идея за подобно прегрупиране, но и колко сили
от групата армии „А“ трябва да се оттеглят през Ростов в решаващото
оперативно направление. Според нас да се оставят големи сили на
групата армии „А“ на Кубанския плацдарм означаваше да се отдаваме
на мечти, които никога не биха могли да станат действителност.

Боевете през втората половина на януари

На 14 януари, когато 1-ва танкова армия завърши оттеглянето си

на рубежа Черкеск — Петровское и зае отбрана с фронт на изток, в
сектора на групата на Холид се набеляза ново изостряне на
обстановката.
На десния фланг на групата армии „Б“ в участъка на генерал
Фретер-Пико южно от Милерово един танков корпус на противника
успя да пробие към Донец. Наистина ОКХ даде на тази група новата
302-ра пд. Но нейните сили бяха съвсем недостатъчни, за да бъде
възстановено положението по Донец.
Когато на 16 януари ОКХ придаде групата на Фретер-Пико в наше
подчинение (едновременно на групата „Дон“ бе прехвърлен участъкът
от фронта до река Айдар), още не беше сигурно дали тя изобщо ще
успее да се оттегли зад Донец. По това време се очерта намерението на
противника да направи в полосата на тази група пробив към Донец над
и под Каменск-Шахтински с три-четири танкови или механизирани
корпуса.
За щастие няколко дни по-рано групата на Холид постигна голям
успех: с внезапен удар на две танкови дивизии по своя ляв фланг на
река Калитва предотврати подготвящото се там руско настъпление.
Затова командването на групата „Дон“ заповяда групата на Холид
да се оттегли от Донец по такъв начин, че във възможно най-кратък
срок да бъде отделена една танкова дивизия за водене на маневрена
отбрана по отрязъка на река Донец между Форхщат (Бела Калитва) и
Каменск. За да водим бойни действия на новия за нас сектор от фронта
по Донец от Каменск до Ворошиловград, нямахме никакви войски
освен оттеглилите се там остатъци от италианската армия. Беше
очевидно, че Донецкият фронт на групата армии „Дон“ много скоро
може да се окаже заобиколен от противника откъм запад.
Заедно с това обаче се забелязваше намерението на противника да
обкръжи групата на Холид и от изток. В триъгълника между реките
Сал, Дон и Манич разузнаването откри два противникови корпуса. Те
се бяха вклинили между десния фланг на групата на Холид при
вливането на Донец в Дон и левия фланг на 4-та танкова армия, която
все още водеше боеве с превъзхождащите я сили на противника при
Манич зад Салск, прикривайки северното крило на 1-ва танкова армия.
Можеше да се очаква, че тази групировка на противника ще се опита
да форсира Дон, за да се придвижи след това към Ростов, или да удари
в тил войските от групата на Холид, заемащи отбрана по Донец.
 Затова командването на групата армии поиска най-сетне да му
бъде разрешено да прехвърли 4-та танкова армия на своя западен
фланг (при условие че една дивизия ще остане пред Ростов да
прикрива прехвърлянето на 1-ва танкова армия през Дон). Естествено,
давайки ни такова разрешение, ОКХ трябваше едновременно да даде
на групата армии „А“ заповед за оттегляне на 1-ва танкова армия към
Ростов, а на 17-а армия — към Кубан.
 Но и този път се оказа невъзможно да получим бързо решение от
Хитлер. Той също така не прие и предложението ни за съсредоточаване
на танковите дивизии на групата армии „А“ в сектора на 4-та танкова
армия, за да може с къси контраудари да се облекчи обстановката в
района южно от Дон и така да се осигури възможност за оттегляне на
1-ва танкова, както и да се ускори освобождаването на 4-та танкова
армия.
Едва на 18 януари ОКХ най-сетне се съгласи да предостави на 4-
та танкова армия свобода на маневриране, тъй като от нея не се
изискваше нищо повече, освен да прикрива северния фланг на 1-ва
танкова армия при Манич североизточно от Салск. В замяна на групата
армии „Дон“ бе възложено с действията си да подсигури
железопътната линия Ростов — Тихорецка за превозването на групата
армии „А“, докато не преминат 88-те ешелона със запаси за войските,
оставащи на Кубанския плацдарм. Въпросът дали 1-ва танкова армия
ще бъде изведена край Ростов или в Кубан, все още оставаше нерешен.
Решението за прехвърлянето на силите в границите на южното
крило на фронта от изток на запад непрекъснато се отлагаше, което,
естествено, беше от полза единствено за противника. Той печелеше
време, в което можеше да използва поражението на италианската и
унгарската армия по фронта на групата армии „Б“ и да съсредоточи
големи сили за настъпление през средното течение на Донец по
направление брега на Азовско море и към мостовете през Днепър. По
това време германското командване не можеше да противопостави
нищо на тези сили. Заедно с това противникът получаваше възможност
да съсредоточи своите войски за директно настъпление към Ростов и
за обкръжаване на западния фланг на групата на Холид откъм
Ворошиловград.
На 20 януари противникът започна настъпление с четири
съсредоточени за тази цел корпуса по фронта на 4-та танкова армия
южно от Дон през долното течение на Манич към Ростов. Неговите
танкове стигнаха до Ростовското летище. Прехвърлената от
командването на 4-та танкова армия там 16-а мд, която дотогава
нанасяше от южния бряг на Манич удари по фланга на напредващия
между Манич и Дон противник, като с това го принуждаваше да забавя
темпа на придвижването си, естествено, не би могла сама да спре тези
четири руски корпуса.
Атакувайки едновременно 57-ми тк на същата армия, оттеглящ се
от рубеж на рубеж от Среден Манич към Ростов, противникът се
стремеше да ангажира главните сили на армията пред града, докато не
заеме в нейния тил моста през Дон към Ростов. После противникът
отново с големи сили атакува групата на Холид, очевидно
преследвайки целта да прикове нашите войски, докато успее да ги
обкръжи, превземайки Ростов и заграждайки ги откъм Среден Донец.
С тези атаки както срещу корпуса на Мит в ъгъла между Дон и Донец.
така и от двете страни на Каменск противникът вероятно се опитваше
и да ни попречи да хвърлим срещу него силите ни от Среден Донец,
които бихме могли да освободим.
Пред командването на групата отново застана въпросът коя от
двете заплахи трябва да бъде ликвидирана първо. В сектора на групата
на Холид две танкови дивизии (7-ма и 11-а) стояха в готовност да
бъдат прехвърлени на западния фланг по средното течение на Донец.
Колкото и да беше голяма опасността в недалечно бъдеще,
командването на групата армии смяташе за своя първостепенна задача
ликвидирането на заплахата при Ростов. Трябваше да се направи
всичко, за да се осигури оттеглянето през Ростов не само на 4-а, но и
на цялата 1-ва танкова армия. Иначе не би могло да се разчита, че на
западния фланг някога ще успеем да съсредоточим достатъчно сили, за
да предотвратим обкръжаването на цялото южно крило на Източния
фронт при морското крайбрежие.
Затова командването на групата армии реши да използва отначало
7-ма и 11-а тд за контраудар срещу противника, настъпващ през Долен
Манич към Ростов, за да не му позволи да отреже нашите войски там.
Обаче поради недостиг на гориво (през тези дни всички товарни
влакове се отправяха през Ростов към Кубанския плацдарм) и лошите
атмосферни условия, които не позволяваха на авиацията да поддържа
тези действия, контраударът не даде положителен резултат в
наложителните за ситуацията срокове. А времето не чакаше. Тъй като
съпротивата на 6-а армия отиваше към своя край, ние би трябвало да
очакваме, че след 2–3 седмици върху нас ще се стоварят повечето сили
на противника, засега все още сковани при Сталинград. Още на 22
януари аз съобщих на генерал Цайцлер, че очаквам появата на тези
сили в района на Старобелск, тоест в широката пролука между групите
армии „Дон“ и „Б“.
През този ден Хитлер най-сетне взе решение да оттегли поне част
от 1-ва танкова армия не на Кубанския плацдарм, а през Ростов, тоест
да ги прехвърли на оперативното направление, което в бъдеще
трябваше да стане решаващо. Въпреки че решението беше
половинчато, то би трябвало да бъде приветствано, тъй като все пак
подкрепяше оперативния замисъл на командването на групата „Дон“.
Оставаше само колкото е възможно по-бързо то да бъде осъществено,
за да може 4-та танкова армия по-рано да бъде прехвърлена на
западния ни фланг. За да може 1-ва танкова армия достатъчно бързо да
бъде изтеглена през Ростов, трябваше и цялата група „А“ да съгласува
темповете на придвижването си с нейното оттегляне. Но очевидно
групата армии „А“ все още не можеше да ускори в необходимата
степен тези темпове. Чак до края аз така и не успях да си изясня
причината. Във всеки случай по-късно, когато 1-ва танкова армия
премина в мое подчинение, нейното командване твърдеше, че тя от
самото начало би могла да проведе оттеглянето много по-бързо, но
през цялото време е била задържана от указания отгоре. Както
командването на групата армии „А“, така и ОКХ го отричаха. Във
всеки случай командването на групата армии „А“ така смяташе да
организира оттеглянето на левия си фланг, който на 23 януари все още
се намираше при Бела Глина на 50 км източно от Тихорецка, че той би
стигнал до самата Тихорецка едва на 1 февруари!
На 23 януари групата армии „Дон“ пак получи „наследство“! Този
път ни предадоха южния участък от фронта на групата армии „Б“
между Донец и Старобелск. И както обикновено, в това наследство
имаше повече пасиви, отколкото активи. Пасивите се състояха в
удължаването на нашия фронт с почти 100 км, както и в настъпващите
срещу нас три корпуса на противника (включително един танков и
един механизиран). Единственият актив представляваше намиращата
се до Старобелск 19-а тд, тъй като вече не се налагаше да разчитаме
на италианците. Но още на 24 януари дивизията бе принудена да
изостави Старобелск. Особената заслуга на тази храбра дивизия,
прекрасно командвана от генерал-лейтенант Постел, беше, че изобщо
успя да пробие на запад. Но тя не беше в състояние да попречи на
превъзхождащите я противникови сили да завият на юг през Донец.
На 24 януари Хитлер взе решение цялата 1-ва танкова армия, ако е
възможно, да бъде оттеглена през Донец. По това време нейният южен
фланг все още се намираше до Армавир, което означаваше, разбира се,
че ще се наложи 4-та танкова армия още известно време да се задържи
южно от Дон, за да осигури оттеглянето й през Ростов.
Ставаше все по-съмнително ще успеем ли след всичко това да
прехвърлим навреме 4-та танкова армия на западния фланг на групата.

Но така или иначе две обстоятелства ни зарадваха.

Групата армии „А“, която по разбираеми съображения много
неохотно се съгласяваше с оттеглянето на една от армиите й зад Дон,
най-сетне разбра, че и нейната съдба ще се решава на Донец, а не в
Кубан. Освен това ставаше все по-съмнително дали ще е възможно
през Керченския пролив да се снабдяват с всичко необходимо големите
сили на Кубанския плацдарм. Сега командването на тази група армии
също започна да настоява колкото е възможно повече сили да бъдат
оттеглени през Ростов.
Второто обстоятелство бе, че споменатият по-горе контраудар на
двете танкови дивизии срещу настъпващия към долен Манич
противник на 25 януари най-сетне доведе до желания успех. Така поне
за известно време бе ликвидирана пряката заплаха за ростовската
переправа.
Обаче обстановката на южния фланг на 4-та танкова армия отново
ставаше критична. Противникът привлече тук нови сили, очевидно
взети от съединенията, преследващи групата армии „А“. Той се опита
да се вклини между 4-та танкова и северния фланг на 1-ва танкова
армия, за да обгради 4-та откъм юг и да изтласка 1-ва от Ростов.
Командването на групата армии „Дон“ в категорична форма поиска от
командването на групата „А“ да отдели една дивизия за участие в тези
боеве и по всякакъв начин да ускори оттеглянето на 1-ва танкова армия
към Ростов.
Най-сетне на 27 януари на групата „Дон“ бе подчинена най-малко
половината от 1-ва танкова армия, разположена на север, така че вече
можехме да изискаме необходимите мерки в заповеден ред.
Същевременно командването на групата армии реши да
прехвърли на Среден Донец отначало щаба на 1-ва танкова армия,
освободил се от района южно от Дон по-рано от 4-та танкова армия,
която засега все още трябваше да прикрива моста през Дон при Ростов.
Щабът на армията трябваше да бъде последван от преминаващите през
Ростов нейни дивизии, а след това и освободилите се части на 4-та
танкова армия.
Най-сетне на 31 януари се появи надежда, че 1-ва танкова армия
ще успее да се оттегли през Ростов. Но все още оставаше нерешен
въпросът дали тя ще успее навреме да стигне до Донец, за да попречи
на пробива на противника към морското крайбрежие. За съжаление на
това направление, което в бъдеще трябваше да се превърне в
решаващо, не биха могли да се прехвърлят всички съединения на 1-ва
танкова армия. Тъй като Хитлер дълго се колебаеше и не можеше да
реши дали ще оттегли армията към Ростов или в Кубан, 50-а пд (една
от изпитаните дивизии на бившата кримска армия) не успя още при
Армавир да се присъедини към оттеглящите се към Ростов войски и бе
придадена към 17-а армия. В последния момент след дълги колебания
Хитлер също така реши отново да върне в Кубан в състава на групата
„А“ 13-а тд, заради която ние докрай държахме отворен прохода към
Ростов. Така и двете дивизии не можеха да бъдат използвани в боевете
на решаващия участък. В същото време около 400 000 души на
Кубанския плацдарм бяха в по-голяма или по-малка степен лишени от
възможността да вземат участие в активни бойни действия. Наистина
те задържаха големи сили на противника. Той безуспешно се опита да
ликвидира този плацдарм. Но до оперативното използване на
плацдарма, на което Хитлер се надяваше, не се стигна. Противникът
продължаваше да решава по своя воля колко войски да държи пред
този плацдарм. Хитлер обосноваваше необходимостта там да бъдат
оставени такива големи сили с довода, че не трябва да се отстъпва
военноморското пристанище Новоросийск. Но и този довод бе
несъстоятелен, защото така или иначе се наложи пристанището да
бъде изоставено.
На 29 януари щабът на групата армии, който на 12 януари се бе
оттеглил в Таганрог, се премести в Сталино (Донецк), тъй като сега
решаващото направление вече не беше към Дон, а към Донец.
Докато южно от Дон и при големия му завой все още се водеха
бойни действия, имащи за цел да прикрият оттеглянето на групата
армии „А“ от Кавказ и в крайна сметка решаващи въпроса за съдбата
на цялото южно крило на германската армия, на преден план се появи
нов проблем. Той беше дали южното крило ще успее да задържи
Донбас.
Още през 1941 г. Донбас играеше съществена роля в оперативните
замисли на Хитлер. Той смяташе, че изходът на войната ще зависи от
завладяването на територията, разположена между Азовско море,
низините на Дон и горното и средно течение на Донец и простираща се
на запад приблизително до линията Мариупол — Красноармейское —
Изюм. От една страна, Хитлер твърдеше, че без въглищните запаси на
този район в икономическо отношение няма да можем да издържим
войната. От друга страна, според него загубата на тези въглища би
представлявала решаващ удар по стратегията на Съветите. Донецките
въглища, както смяташе Хитлер, бяха единствените коксуващи се
въглища (поне в Европейската част на Русия). Загубата им рано или
късно би парализирала производството на танкове и боеприпаси в
Съветския съюз. Не искам да се впускам в разглеждане на въпроса
доколко бе обосновано това мнение на Хитлер. Но е безспорно, че през
1942–1943 г. Съветите и без донецките въглища произвеждаха хиляди
танкове и милиони снаряди.
Въпросът беше дали ще ни стигнат силите, за да задържим
Донбас. Нямаше съмнение, че от военноикономическа гледна точка
беше желателно да го задържим. Трябва обаче да се каже, че макар ние
да използвахме значителни количества от донецките въглища, всички
останали въглища, необходими за обслужването на този район от
железопътните линии, трябваше да се внасят от Германия, тъй като
донецките бяха непригодни за нашите локомотиви. Така
пропускателната способност на железниците за военни превози се
понижаваше значително, тъй като те трябваше всекидневно да
превозват няколко ешелона въглища за собствена употреба.
Но така или иначе Хитлер отстояваше гледната си точка, че в
никакъв случай не би могъл да мине без Донбас във
военноикономическо отношение (една година по-късно говореше
същото за никополския манган).
Обаче възможността да се задържи Донбас стана съмнителна от
момента, когато бе разгромен фронтът на унгарската армия южно от
Воронеж и пред противника бе открит пътят към Донец и по-нататък
към мостовете през Днепър и крайбрежието на Азовско море.
За пръв път въпросът за задържането на Донбас бе поставен на 19
януари в разговор по телефона между мен и генерал Цайцлер. Той
искаше да чуе моето мнение по този въпрос, който наскоро се опитал
да постави пред Хитлер, макар и без успех. През този ден възникна
заплахата от разрив във фронта от Ворошиловград до Воронеж. Казах
му, че не е трудно да се отговори на този въпрос, колкото и да е голямо
икономическото значение на района. За да се удържи цялостно този
район, бе необходимо в най-кратки срокове и колкото се може по на
изток, по възможност още преди Харков, да бъдат съсредоточени
големи сили. Ако се окаже неизпълнимо, защото не може да се свалят
войски от фронтовете на групите „Север“ и „Център“ или защото в
тила още не е завършено формирането на новите части, или ако ОКВ
не предостави сили от други фронтове, или най-сетне, защото
железопътните линии не позволяват такова прегрупиране в кратък
срок, то няма да остане нищо друго, освен да бъдат направени
необходимите изводи. Южното крило на германската армия няма да
може със собствени сили да затвори този пробив и в същото време да
удържи Долен Дон. Също така южното крило няма да може да
продължи бойните действия тук в пълна изолация, ако очакваните
нови сили влязат в бой след дълъг срок и далеч назад, тоест извън
всякаква оперативна връзка с действията ни. Боевете на южното крило
и съсредоточаването на нови сили трябва да бъдат така съгласувани
териториално, че да имат оперативна връзка. Необходимо е бързо
съсредоточаване на нови сили относително далеч на изток — тогава
групата „Дон“ ще може да остане на Долен Дон и Донец. Ако това се
окаже невъзможно, тя би трябвало да бъде оттеглена назад колкото е
необходимо за разгръщането на тези нови сили. Иначе ще се създаде
възможност противникът да отреже цялото южно крило на германската
армия, преди да успеят да влязат в бой пристигащите подкрепления.
Във всеки случай не подлежеше на съмнение, че силите на
съсредоточавания в средата на февруари до Харков танков СС корпус
не стигат, за да бъде затворен пробивът във фронта от Ворошиловград
до Воронеж. Също така той не би могъл да бъде използван навреме за
контраудар северно от Донец за ликвидиране на заплахата по фланга
на южното крило, ако последното останеше на Дон и Донец.
Следващите дни потвърдиха опасенията на командването на
групата армии „Дон“ относно развитието на обстановката в дълбочина
на нейния фланг.
Още на 20 януари се проявиха намеренията на два противникови
корпуса да заобиколят левия фланг на групата армии — съединението
на генерал Фретер-Пико при Каменск — по направление
Ворошиловград. Противникът също така проучваше и отбраната на
остатъците от италианската армия, преминаваща зад Дон източно от
Ворошиловград. Като цяло основните сили на противника видимо се
опитваха да се придвижат на запад към Старобелск; очевидно той
искаше преди всичко да излезе на оперативен простор. Можеше да се
очаква, че в случай на успех няма да се ограничи само с
обкръжаването на групата на Фретер-Пико, а ще се придвижи още по
на запад с големи сили и ще настъпва през Донец към мостовете през
Днепър или към крайбрежието на Азовско море.
На 24 януари дойде донесение за поява на противникова
кавалерия по южния бряг на Донец в района на Ворошиловград, макар
че можеше просто от страх да се е привидяло на някоя от местните
комендатури.
На 31 януари изпратих телеграма до ОКХ, в която още веднъж
изложих гледната си точка за възможността да бъде удържан Донбас.
Като основна предпоставка аз смятах навременния удар откъм
Харков и разбиване на противника североизточно от града още преди
пролетното влошаване на пътищата. Ако това, както за съжаление би
следвало да се очаква, се окаже невъзможно, то Донецкият басейн (или
във всеки случай цялата негова южна част) няма да бъде удържан.
Затова ще бъде оперативна грешка да се опитваме да се задържим на
Донец и на Долен Дон. Освен това трябва да се вземе под внимание, че
наличните сили няма да стигнат, за да бъде удържан целият Донбас,
ако противникът прехвърли тук нови съединения от Сталинград или от
Кавказ, а той непременно ще го направи. Не трябва да се надяваме, че
силите на противника ще бъдат изтощени (въпреки че в боевете с
германските войски той действително понасяше големи загуби) или че
затрудненията със снабдяването изведнъж ще провалят неговите
операции.
Обикновено Хитлер използваше такива аргументи, за да възрази
на генерал Цайцлер, когато той му посочваше потискащото числено
превъзходство според нашите в общи линии верни разузнавателни
данни. Тези аргументи също в известна степен бяха обосновани, но
трябваше да се има предвид, че боевете на противника със
съюзническите войски му струваха малко загуби и че в организацията
на снабдяването на войските той имаше значително по-голяма свобода
от нас (тъй като ние се намирахме на негова територия). Още в
близките дни нашите прогнози за действията на противника се
потвърдиха. Неговото намерение да притисне и едновременно да
заобиколи нашия северен фронт на Донец стана явно.
На 2 февруари противникът форсира Донец източно от
Ворошиловград; италианците там не оказаха сериозна съпротива.
Противникът съсредоточи в този район ударна група от три танкови,
един механизиран и един стрелкови корпус, очевидно от войските,
които преди време бяха разгромили италианския фронт на Дон.
Можеше да се предполага, че целта на тази ударна група е
превземането на Таганрог или Ростов.
Отблъсквайки 19-а тд от Старобелск, противникът насочи още
една голяма групировка, съставена от три-четири танкови и един
стрелкови корпус, на югозапад към рубежа Славянск — Лисичанск.
Очевидно той планираше да обкръжи нашия фланг, нанасяйки удар
далеч на запад в сектора около Ворошиловград или източно от него,
без да взема под внимание участъците, заети от разбитите италиански
части.
Дните след края на януари, ако не се броят мероприятията, които
групата армии предприемаше в своя сектор с цел бързото прехвърляне
на 1-ва танкова армия към Среден Донец, бяха изпълнени със спорове
между нас и ОКХ относно по-нататъшното водене на операцията като
цяло.
Както вече споменах, още на 19 януари аз докладвах на генерал
Цайцлер, че целият Донбас може да бъде задържан само чрез
ефективно бързо настъпление на големи сили от Харков. Но тъй като
не можеше да се очаква съгласие с този план, молех поне да се намали
дълбочината на ешелониране на нашия източен фланг, за да бъдат
освободени необходимите сили, които, действайки съвместно с
предполагаемото подкрепление, да предотвратят отсичането му. Ние
придвижихме 1-ва танкова армия към Среден Донец, за да не допуснем
обкръжаването, което вече заплашваше групата на Холид.
Сега трябваше да се изведе от „балкона“ и 4-та танкова армия,
разположена на Долен Дон и Донец. Единствено по този начин
можеше да бъде предотвратена заплахата в бъдеще противникът,
настъпващ към рубежа Изюм — Славянск, да се опита да ни отреже от
мостовете през Днепър. Трябваше непрекъснато да се съобразяваме и с
това, че противникът ще привлича нови сили освен онези, които вече
бяха при Славянск, по направление нагоре през река Донец и по-
нататък към Долен Днепър. Освен една дивизия на танковия СС
корпус, която в това време пристигна в района на Харков, на участъка
на групата армии „Б“ срещу противника стояха само остатъци от
части. Те не можеха да му попречат да завие и да се придвижи по-
нататък в нашия дълбок фланг. 4-а танкова армия можеше да бъде
освободена само чрез значително съкращаване на фронтовата линия на
групата армии. Вместо да продължава защитата на голямата дъга,
която образуваха Долен Дон и Донец от Ростов до района западно от
Ворошиловград, трябваше да се измести десният фланг на групата по
хордата на тази дъга. Това беше позицията, която южния фланг на
германците удържаше през 1941 г. след първото отстъпление от Ростов
— от рубежа Миус далеч на север до Среден Донец. Съкращаването на
фронта до тези позиции, които, макар и тогава разрушени, все пак ни
създаваха известна опора, разбира се, означаваше изоставянето на
източната част на Донецкия въглищен район.
За да се оправдае това оттегляне, аз се опитах да подкрепя моите
разсъждения при доклада пред Главното командване с аргумент,
свързан с ръководството на бойните операции, имайки предвид по-
нататъшните перспективи. В телеграма, изпратена лично до Хитлер,
писах следното:

„По-нататъшното удържане на дъгата Дон — Донец с

войските, подчинени на групата армии, е невъзможно дори
ако се придържаме само към отбранителни действия. В
случай че германското Главно командване поради загубата
на 6-а армия с нейните 20 дивизии през 1943 г. бъде
принудено да се ограничава с отбрана, опитът за удържане
на целия Донбас на всяка цена ще доведе до приковаването
на всички налични части към този издаден напред фронт. В
резултат противникът ще получи свобода на действие и ще
може да настъпи във всеки участък на Източния фронт със
значително превъзхождащи ни сили. Ако сега групата армии
„Дон “ е заплашена от обкръжаване при Азовско море (с
неизбежната загуба на групата армии „А" в Кубан), то по-
късно — дори това да може да се избегне и да се задържи
Донбас — противникът би си поставил за цел да обкръжи
цялото южно крило на Източния фронт до Черно море.
Ако обаче Главното командване има намерение през
1943 г. още веднъж да потърси успех в настъплението,
това ще е възможно пак само по южното крило на
 Източния фронт. Но е невъзможно то да се извърши от
дъгата Дон — Донец поради известни трудности със
снабдяването, както и заплахите по фланговете, на които
предварително се подлага всяко настъпление от този
изпъкнал „балкон“. Успешно настъпление — ако изобщо е
възможно — би могло да се извърши само ако успеем да
отведем след себе си противника по южния фланг на запад
зад долното течение на Днепър. Тогава би било възможно да
се настъпва от района на Харков с големи сили, които да
разбият руснаците при стика между техните фронтове, за
да може после да завием на юг и да обкръжим противника
при Азовско море.“

Но, изглежда, Хитлер не бе готов да се съгласи с тези идеи. Както

ми съобщи началникът на Генералния щаб, той лично казал на Хитлер,
че става дума дали да бъде отстъпен Донбас, или да бъде изгубен
заедно с групата армии „Дон“. Хитлер отговорил, че от оперативна
гледна точка той е очевидно прав. Но поради военноикономически
съображения напускането на Донбас било невъзможно. Било важно не
толкова от гледна точна на загубата на въглищата за нас, колкото
заради това, че противникът отново би получил необходимия за
производството на стомана въглищен басейн. Като изход от
положението Хитлер предлагаше да се осъществи пробив с първата от
трите дивизии на танковия СС корпус „Райх“, току-що пристигнала в
района на Харков, по направление от града в тила на вражеските
войски, настъпващи срещу нашия Донецки фронт.
Без да става дума, че силите на тази дивизия бяха съвсем
недостатъчни за такава голяма операция (като най-близка задача тя
трябваше да разгроми 6 вражески дивизии) и че тя не беше в състояние
да прикрие все повече разтеглящия се северен фланг, въвеждането в
бой само на тази дивизия със сигурност би означавало разпиляването
на единствената очаквана в близко бъдеще ударна сила — танковия СС
корпус. Всъщност и тази дивизия не пристигна за планиращата се
настъпателна операция. Като следствие от бързото придвижване на
Съветите към Харков командването на групата армии „Б“ бе принудено
да хвърли и нея в боя. Тя беше ангажирана с напълно безперспективни
отбранителни боеве на североизток от Харков при Волчанск. През
следващите дни (4 и 5 февруари) положението на фронта на групата
армии „Дон“ забележимо се изостри. Противникът силно притискаше
4-та танкова армия, прикриваща оттеглянето на 1-ва танкова армия
през Ростов. Две армии от бившия Кавказки фронт на противника —
44-та и 58-ма, се присъединиха към трите, които действаха против 4-та
танкова армия.

Опасността, която създаваше за противника оставянето на групата

„А“ заедно със 17-а армия на фланга на руснаците в Кубан, не бе
достатъчна, за да им попречи да насочат значителни сили към
решаващия участък. Командването на нашата група трябваше да се
съобразява с това, че противникът скоро щеше да проведе настъпление
с големи сили към Ростов, а също така и по Донския фронт от двете
страни на Новочеркаск.
След това стана известно за придвижването на голямо
моторизирано съединение от Сталинград към Дон, а на левия фланг на
групата обстановката значително се изостри. Източно от
Ворошиловград 6-а тд на Холид, хвърлена към Среден Донец по
заповед на командването на групата, не успя да отблъсне противника
зад реката. Тя само го задържа на неговия плацдарм.
После на запад противникът успя на широк фронт да преодолее
Донец, тъй като практически там нямаше сили за организиране на
отбрана. Противникът стигна пред Славянск и завладя Изюм. Вече
ставаше проблематично дали ще може да бъде изведена групата на
Холид на рубежа на Миус. Според плана на командването на групата
на 5 януари тя трябваше да излезе на линията Новочеркаск —
Каменск. В действителност като следствие от отказа на Хитлер да
одобри оттеглянето на рубежа на Миус тя все още бе на линията Дон
— Донец. Ако противникът беше атакувал бързо от Славянск на
югоизток, щеше да ни отхвърли от позициите на Миус. Въпреки че в
това време 1-ва танкова армия с подчинените й по заповед на
командването на групата части се придвижваше от Ростов към Среден
Донец, минаха още няколко дни, докато тя действително успя да влезе
в бой. Стана така, защото в крайбрежния район разкаляните пътища
значително затрудняваха движението на танковите дивизии, докато
далеч на север почвата бе дълбоко замръзнала и следователно не
затрудняваше придвижването на руснаците.
Предвид създалото се заплашително положение командването на
групата армии не само поднови своето искане за незабавно оттегляне
на десния фланг към Миус, но и постави пред ОКХ редица други
частни искания, които би трябвало да покажат цялата опасност на
създалата се обстановка. То поиска включване в бой на 7-ма зенитна
дивизия, която се използваше за противовъздушна отбрана в тиловия
район и за охрана на железопътната линия, минаваща през
Днепропетровск, както и за отразяване атаките на наземни части.
То настояваше веднага да започне подготовка за снабдяване на
цялата група армии по въздуха, в случай че противникът отреже
нейните тилови комуникации. То изискваше значително повишаване на
обема на жп военните транспорти за сметка на групата армии „Б“,
където едва ли още съществуваха части, които да бъдат снабдявани.
Командването на групата „Дон“ настояваше танковият СС корпус,
веднага щом се съсредоточи при Харков, да бъде насочен за удар южно
от Дон към Изюм, ако обещаното настъпление на дивизията „Райх“ до
6 февруари не постигне успеха, който би ни помогнал да стигнем до
Купянск.
И накрая то изискваше незабавното прехвърляне на 13-а тд и на
две пехотни дивизии от 17-а армия в Долен Днепър, където те
трябваше да получат ново оръжие и обози — от обозните колони на 6-
а армия. Ако Хитлер вече се бе отказал да изслушва по-далечни
оперативни планове, то обстановката, свързана с тези искания, би
трябвало да му покаже цялата сериозност на положението.
Като резултат от тази телеграма на 6 февруари при нас се приземи
„Кондор“-ът на фюрера, който трябваше да ме откара в неговата главна
квартира. Очевидно помогна посещението в края на януари на неговия
шеф-адютант генерал Шмунд, пред когото много сериозно изложихме
мнението си за положението на фронта и за нашето висше военно
ръководство, и Хитлер бе решил да ме изслуша лично.

Разговорът на 6 февруари 1943 г. между мен и Хитлер доведе

дотам, че стана възможно да бъде предотвратена надвисналата над
германския южен фланг катастрофа и да се даде на Главното
командване шанс най-малко да бъде постигнат равен изход във войната
на изток. Както вече споменах в главата „Сталинградската трагедия“,
Хитлер започна нашия разговор с безусловно признаване на своята
лична отговорност за трагедията на 6-а армия, завършила само преди
няколко дни. Тогава останах с впечатление, че той не само тежко
преживява тази трагедия, доколкото означаваше явен провал на
неговото ръководство, но освен това и като човек беше много потиснат
от съдбата на онези войници, които се бориха храбро докрай и
останаха верни на своя дълг, вярвайки също толкова и в него. Наистина
след това у мен възникна силно съмнение дали Хитлер го засяга
съдбата на войниците, които му се доверяваха без уговорки и му
вярваха; и дали той не гледаше на всички — от фелдмаршала до
обикновения войник — само като на оръдия на своята военна
политика. Но както и да е, фактът, че той напълно признаваше своята
отговорност за Сталинград, от гледна точка на войника не можеше да
не направи впечатление. Преднамерено или несъзнателно, Хитлер по
такъв начин започна умело разговора, което изобщо умееше доста
майсторски, нагаждайки се към настроението на събеседника си.
Що се отнася до мен, аз се надявах да обсъдим с него два въпроса.
Първият засягаше по-нататъшното водене на операциите в моя
участък, което зависеше от съгласието му да бъде изоставена източната
част на Донбас, за което поради неизбежната необходимост трябваше
да го моля. Още същия ден трябваше да получа неговото съгласие.
Вторият въпрос, който исках да поставя, се отнасяше до висшето
военно командване, тоест ръководството на Хитлер в оная форма, в
която се осъществяваше след отстраняването на Браухич. Резултатът
от това ръководство — Сталинград — ми даваше достатъчен повод.
За да отговоря веднага на втория въпрос, съм длъжен накратко да
съобщя, че нашата беседа остана безрезултатна. Съзнавайки, че такъв
диктатор като Хитлер не би могъл да се откаже от длъжността
главнокомандващ, аз се опитах да му подскажа възможното решение,
което не би засегнало неговия престиж, но в бъдеще можеше да
осигури безупречно военно ръководство. Помолих да осигури единно
ръководство на бойните действия, като назначи началник на
Генералния щаб, на когото би могъл напълно да се довери и
същевременно му предостави съответните пълномощия и права.
 Хитлер обаче явно не желаеше да обсъжда по същество този
въпрос. През цялото време минаваше на въпроса за личностите и се
оплакваше от разочарованието, което изпитал от бившия военен
министър Бломберг и фелдмаршал Браухич. Той категорично заяви, че
не може да даде такива права на началника на Генералния щаб, които
практически биха го поставили над Гьоринг. Последният никога не би
се подчинил на началника на Генералния щаб, дори да действа от
името на Хитлер. Сега няма да говорим дали наистина Хитлер се
страхуваше да се обяви против Гьоринг, или просто се прикриваше с
този предлог.
Но преди всичко той се връщаше към създалата се оперативна
обстановка. Тъй като тя изискваше от мен на всяка цена да получа
някакво решение, а дотогава не бях издействал съгласието на Хитлер
за моя оперативен план, не ми оставаше нищо друго, освен да сведа
целия разговор към оперативни въпроси. Бях длъжен при всички
обстоятелства да постигна неотложно решение по този пункт.
И така аз преминах към първия въпрос — по-нататъшното водене
на операциите в района на групата армии „Дон“. Отначало очертах
пред Хитлер фактическата обстановка в района на действие на групата
армии и направих произлизащите от това изводи. Докладвах му, че
нашите сили са недостатъчни, за да удържим дъгата Дон — Донец.
Колкото и да беше голямо както за нас, така и за противника
значението на Донецкия басейн, въпросът бе единствено дали при
опита да задържим целия Донбас няма да загубим както него, така и
групата армии „Дон“, а следователно и групата „А“, или с
навременното напускане на част от този район да предотвратим
заплашващата ни катастрофа.
Освен очевидните въпроси на създалата се обстановка аз се
опитвах да опиша на Хитлер перспективите за неизбежното по-
нататъшно развитие на събитията, ако останем на „балкона“ на дъгата
Дон — Донец. В този случай противникът щеше да получи
възможност — поради почти пълното изваждане от строя на групата
„Б“, с настъпващите в този район големи сили да завие към Долен
Днепър и към крайбрежието на морето, за да отреже целия ни южен
фланг. Обясних на Хитлер, че на южния фланг фактически може да се
реши съдбата на Източния фронт. Можеше със сигурност да се очаква,
че противникът ще прехвърли от силните си резерви (преди всичко от
Сталинград) нови сили, за да отсече южния ни фланг. Следователно
изобщо не бихме могли да се надяваме, че танковият СС корпус ще е
достатъчен, за да предотврати с контраудар този неизбежен дълбок
обход. Противникът има достатъчно сили, за да извърши
обкръжаването и едновременно да го прикрие от района на Харков в
западно направление. Всички сили на очакваното германско
подкрепление не биха стигнали, за да се предотврати този удар на
врага. Следователно трябваше веднага след 1-ва танкова армия, която
по това време беше в марш към Среден Донец, да се придвижи и 4-та
танкова армия, за да може да предотврати още незапочналия, но
неизбежно приближаващ обграждащ маньовър на противника между
Донец и Днепър. Само тогава щеше да е възможно във взаимодействие
с пристигащите подкрепления да се възстанови положението по
южното крило на Източния фронт. Тоест по целия фронт между
крайбрежието на Азовско море и десния фланг на групата армии
„Център“.
Без извеждането на 4-та танкова армия от Долен Дон това би било
невъзможно. Нейното извеждане от този участък би означавало
оттегляне от дъгата Дон — Донец на по-късата хорда при Миус. Не
биваше да се губи нито един ден. Нещо повече, мероприятието вече бе
поставено под съмнение, защото не беше ясно ще успее ли групата на
Холид, която сега трябваше да отбранява целия фронт от крайбрежието
до Среден Донец, поради допуснатото забавяне да излезе навреме на
рубежа на Миус. Аз трябваше да го направя и още същия ден получих
съгласие да бъде изоставена източната част на Донбас до Миус.
След доклада ми, който Хитлер изслуша съвсем спокойно, се
разгоря многочасов спор по въпроса за Донецкия басейн. През втората
част от нашия разговор, когато говорих с Хитлер насаме по общите
въпроси на ръководството, той непрекъснато се връщаше към този
проблем. Както по-късно установих и в други подобни случаи, той
избягваше да говори по същество за повдигнатите от мен оперативни
въпроси. Дори не се опитваше да предложи някакъв друг, по-добър
план, или да опровергае моите оперативни аргументи и изводи. Той не
оспорваше, че обстановката би могла да се развие точно както
предвиждах. Всички въпроси, които не засягаха пряко създалото се
сложно военно положение, той разглеждаше като хипотези, които е
възможно да се осъществят, но може би не. В действителност всички
оперативни съображения се основават в края на краищата на
предположения и хипотези какви биха могли да бъдат действията на
противника, особено в случаите, когато стратегическата инициатива не
е в наши ръце, а в неговите. Не може предварително да се докаже, че
събитията ще се развиват по този или по друг начин. Но на успех може
да разчита само онзи военачалник, който е способен да предвижда. Той
трябва да се опитва да проникне зад завесата, която в крайна сметка
скрива бъдещите действия на противника, и правилно да оценява
възможностите, които се откриват за неговите собствени действия и
тези на противника. Колкото е по-мащабно ръководството, толкова по-
напред трябва да се гледа. Колкото по-голям е заеманият район,
колкото по-големи са съединенията, които трябва да се придвижват,
толкова повече време ще е необходимо взетите решения да бъдат
изпълнени. Хитлер не притежаваше способността да предвижда
надалеч, поне в оперативната област. Може би той не искаше да
признава резултатите, ако не съответстваха на неговите желания, но
тъй като не можеше да ги опровергае, по възможност ги заобикаляше.
Така беше и в този случай. Обикновено той намираше
аргументите си предимно в други области. В началото изказа своето,
разбира се, отрицателно мнение относно доброволното отстъпване на
области, завоювани от нас с големи жертви, тъй като смяташе, че все
още няма доказателства, че не може да се мине без този доброволен
отказ. Този аргумент е разбираем за всеки войник. Точно затова поради
моя характер ми беше особено трудно да доказвам тогава и
многократно след това необходимостта да изоставяме заетите по-рано
от нас райони.
 За мен, разбира се, щеше да е много по-приятно да предлагам
многообещаващи планове за настъпление вместо за превърналото се в
неизбежност отстъпление. Но старият опит учи, че ако на война искаш
да имаш всичко, ще останеш без нищо.
Другият аргумент, който Хитлер повтаряше през цялото време, се
свеждаше до това, че съкращаването на фронта, което предлагах с цел
да се освободят сили, в същата степен ще освободи и силите на
противника, които след това той ще хвърли върху блюдото на везните
на решаващия участък. И това също беше безспорно правилен
аргумент. Но в този случай нещата се решаваха от обстоятелството кой
от двамата противници при подобно преместване на сили пръв ще се
възползва от този фактор, кой следователно чрез навременни действия
ще използва възможността да поеме инициативата на решаващия
участък и по-късно като резултат ще диктува на закъснелия противник
волята си дори ако той като цяло е по-силен от него. При това при опит
да бъде удържана дъгата Дон — Донец прекалено разтеглената дъга на
фронта би ликвидирала предимството, което има отбраната, изискваща
по-малко сили от настъплението. В такъв случай настъпващият
получава възможност да пробие разтегления фронт във всяко място със
сравнително неголеми сили и без тежки загуби. Тъй като
отбраняващият се няма големи резерви, противникът би могъл да ги
разбие напълно.
По-нататък Хитлер през цялото време подчертаваше, че ако се
биеш упорито за всяко късче земя и принудиш противника да се
придвижва с цената на тежки загуби, все някога настъпателната сила
дори и на съветската армия щяла да пресъхне. Противникът вече два
месеца и половина настъпвал непрекъснато. Той имал големи загуби,
настъпателният му устрем скоро щял да бъде изчерпан. А и
трудностите на снабдяването при увеличаващите се разстояния от
изходните пунктове очевидно щели да спрат набелязания от него
дълбок обходен маньовър.
Несъмнено във всичко това имаше голяма доза истина. Безспорно
противникът, поне при настъплението си срещу удържаните от
германските войски позиции, бе понесъл тежки загуби, които силно
бяха намалили ударната му сила. Затова пък по-лесно му се удаваха
победите по онези участъци на фронта, където германските войски не
оказваха упорита съпротива. Също така бе вярно, че боеспособността
на съветските войски, преди всичко на пехотата, беше значително
намаляла поради понесените загуби. От друга страна, като се има
предвид многократното превъзходство на противника, ние изобщо не
можехме да се задържим. И ако вражеските дивизии вследствие на
загубите изгубваха частично своята боеспособност, на тяхно място
заставаха нови. Също толкова бе вярно и че поради увеличаването на
района на операциите на Съветската армия възникваха все повече
трудности в организацията на снабдяването. Все пак обаче
разстоянията от крайните железопътни пунктове на противника до
крайбрежието на Азовско море или до Долен Днепър не бяха чак
толкова големи, та да може във века на автомобилите да провалят
провеждането на толкова опасната за нас операция по отсичането на
южния фланг на германската армия.
Още през Първата световна война действаше правилото, че
армията няма право да се откъсва от своите крайни железопътни
пунктове на повече от 150 км. Но че тези дадености са неприложими
за Втората световна война, бе доказано достатъчно добре от нашите
собствени операции на запад и на изток. При това руснаците бяха
майстори на бързото възстановяване на пътищата, което сравнително
лесно се извършва при съвсем малкото количество изкуствени
съоръжения в обширната равнина. Обаче недопустимо беше да
обосноваваме своите действия със съмнителната надежда, че силите на
противника скоро ще се стопят или че той вече няма да може да се
придвижва напред. В края на краищата не биваше да се забравя, че
нашите дивизии по време на продължителните и напрегнати боеве
бяха силно отслабнали и на границата на изтощението. Тук съм
длъжен да кажа, че Хитлер беше съвсем наясно със състоянието и
загубите на нашите войски. Но много неохотно се съгласяваше, че
новосформираните дивизии имат малък боен опит и се налага в
началото да понасят големи загуби. Обаче се съгласи, че формирането
на авиополевите дивизии беше грешка, както и че тяхното формиране
беше отстъпка заради опазването на престижа на Гьоринг.
По отношение на оперативната обстановка Хитлер всъщност само
изрази мнение, че танковият СС корпус би могъл да отстрани
сериозната опасност за фронта на Среден Донец с удар от района на
Харков на югоизток към Изюм. Обаче като предпоставка трябваше
преди пристигането на Лейбщандарта дивизията „Райх“ да приключи с
противника при Волчанск (третата дивизия можеше да дойде едва по-
късно). Неговата надежда в ударната сила на този новосформиран
танков СС корпус очевидно беше безгранична. В останалото неговите
съображения показаха, че той все още не разбира или не иска да
разбере заплашващите ни в бъдеще опасности, а именно тези, свързани
с появата на новото бойно поле на сталинградските съединения на
противника. Най-солидната причина, която Хитлер през цялото време
подчертаваше, беше невъзможността да се отстъпи от Донбас според
него. Той се страхуваше от влиянието върху позицията на Турция на
политическите последици от загубата на този важен във
военноикономическо отношение регион. Но преди всичко
подчертаваше значението на донецките въглища за собствената ни
военна промишленост и значението на липсата им за военната
икономика на противника. Завладяването на донецките въглища от
руснаците би им дало възможност да поддържат на сегашното ниво
производството на танкове, оръдия и боеприпаси. Моето възражение,
че Съветите независимо от загубата на Донбас са продължили да
произвеждат достатъчно танкове и боеприпаси, той се опита да
опровергае с това, че досега те са имали запаси от стомана. Но ако не
получат донецките въглища, няма да успеят да поддържат предишното
производство, следователно няма да могат да проведат голямо
настъпление. Не би могло да се спори, че вследствие от загубата на
противника на находищата от въглища за коксуване, а също така и на
разположените там стоманодобивни и други заводи той изпитваше
трудности във военното производство. Възприемах като признак за
това, че той и досега не беше в състояние да възстанови понесените
през 1941 г. загуби в артилерията. Това ни позволи навреме да
организираме отбраната си на някак скърпения широк фронт по Чир.
През тази зима противникът притежаваше достатъчно оръдия, за да
извади на ограничен участък от фронта превъзхождащи ни
артилерийски сили, както се случи в трите следващи един след друг
пробива по Донския фронт. Но те явно не достигаха, за да бъдат
снабдени всички дивизии с артилерия на механична тяга. При
обсъждането на въпроса за военноикономическото значение на Донбас
Хитлер имаше възможност да покаже своите наистина потресаващи
знания и памет относно цифрите на производството, техническите
данни на въоръжението и т. н.
В дискусията, в която Хитлер поддържаше мнението, че
напускането на Донбас — целия или част от него, ще бъде значителна
загуба за нашата военна икономика и същевременно решаваща печалба
за руснаците, а аз настоявах за оперативната необходимост от
изравняването на фронта до Миус, в крайна сметка ми остана само
един коз. Малко преди моето излитане за Льотцен при мен в щаба
беше председателят на въглищно райхеобединение Паул Плайгер. Аз
го разпитах за действителното значение на Донбас за нашата военна
промишленост и за тази на противника. Той ми каза, че владеенето на
Шахтинския въгледобивен район, тоест оная част от Донбас източно от
Миус, няма решаващо значение. Добиваните там въглища са негодни
както за коксуваща преработка, така и за нашите локомотиви. На това
възражение от гледна точка на военната икономика Хитлер вече не
можеше да противопостави нищо!
Но ако някой си помисли, че Хитлер беше победен с този
аргумент, ще подцени упорството му. Накрая той се спря на
атмосферните условия, за да може поне да отложи евакуацията на
войските от дъгата Дон — Донец. Наистина през онези дни
необикновено рано за Южна Русия студеният период се смени с
размразяване. Леденият път през залива на Таганрог вече бе почти
неизползваем. Въпреки че Дон и Донец бяха покрити с лед, във всеки
момент можеше да се очаква поради топенето той да се пропука.
Хитлер красноречиво ми описваше как е възможно след няколко дни
широката долина на Дон да стане непреодолимо препятствие, поради
което противникът до началото на лятото няма да предприеме никакво
настъпление. От друга страна, нашата 4-та танкова армия по пътя на
запад ще затъне в калта. Затова, виждате ли, аз ще трябва да изчакам.
Но когато запазих своето мнение и заявих, че не мога да оставя
съдбата на своята група в зависимост от надеждата за преждевременна
пролет, Хитлер най-сетне се съгласи за съкращаване на източния
участък на групата до рубежа на Миус. Разговорът ни, включително
обсъждането и организационните въпроси, продължи от 17 до 21 часа,
тоест 4 часа.
Доколко упорито се придържаше той към своето мнение, показва
един малък щрих при нашето сбогуване. След като той окончателно се
съгласи с моите оперативни планове, когато вече напусках стаята, ме
върна обратно. Каза ми, че няма намерение да променя нещо във вече
взетото решение. Но много настойчиво ме моли да помисля дали не
бих могъл все пак да изчакам още малко. Може би ледоходът по Дон
ще позволи да бъде опазена дъгата Дон — Донец. Но моето решение
бе твърдо. Казах му, че ще дам заповед на следващия ден след
завръщането си, ако обстановката не ме принуди да го направя
незабавно.
Спрях се толкова подробно върху този разговор с Хитлер не само
защото бе решаващ за изхода на тази зимна кампания, но и защото ми
се струва типичен за позициите му и показва колко трудно бе да се
постигне съгласието му за нещо, което не отговаряше на неговите
желания.
 Погрешно би било да се възприема, че с получаването на
съгласието на Хитлер за напускане на източната част на Донбас и с
вече станалото възможно прехвърляне на 4-та танкова армия на
западния фланг беше ликвидирана фактическата криза на южния фланг
на групата армии. Прехвърлянето на 4-та танкова армия от източния на
западния фланг, като се вземе предвид голямото разстояние и лошото
състояние на пътищата, трябваше да продължи около две седмици.
Продължаваше да бъде неясно ще стигне ли групата на Холид до
позициите при Миус, защото противникът вече бе в нейния дълбок
фланг при Ворошиловград южно от Донец. Също така беше
съмнително, че 1-ва танкова армия ще задържи или ще възстанови
фронта по Среден Донец. Но преди всичко събитията се развиваха
заплашително в района на групата армии „Б“, тоест в района на
Харков, което откриваше пред противника широки перспективи. Той
можеше да пробие не само към мостовете през Днепър при
Днепропетровск и Запорожие, за да пререже там комуникациите на
групата армии „Дон“, но и да достигне Днепър в горното му течение,
да го форсира и да ни отреже от запад. Стана необходимо
едновременно с прехвърлянето на 4-та танкова армия на западния
фланг на групата да се образува нова групировка на мястото на почти
напълно излезлите от строя армии на съюзниците, действащи в състава
на групата „Б“.
 На 7 февруари аз се завърнах в моя щаб в Сталино. На Дон
ситуацията бе се изострила вследствие на превземането от руснаците
на Батайск, предградие на Ростов, разположено на южния бряг.
Веднага след моето пристигане командването на групата даде заповед
за оттегляне от Дон и прехвърляне на 4-та танкова армия и
намиращите се в момента в наше разположение дивизии на западния
фланг. Групата на Холид получи заповед отначало да се оттегли на
линията Новочеркаск — Каменск. На 8 февруари отново възникна
криза при Ростов и Ворошиловград, където противникът проби от вече
завоювания плацдарм. В сектора на настъпващата към Среден Донец
1-ва танкова армия също можеше да се говори за криза, защото тя не
постигна очаквания успех в боевете срещу противника, настъпващ
през Донец към Лисичанск и Славянск.
На 8 февруари в района на действие на групата „Б“ при Харков
беше сформирана нова армейска група под командването на генерал
Ланц, на която бе подчинен пристигащият тук танков СС корпус. Ние
разбрахме, че СС дивизията „Райх“, която трябваше да отблъсне
противника при Волчанск, за да се придвижи после на югоизток към
Изюм, не беше успяла. Нещо повече, самата тя се бе оттеглила зад
Донец. Стана ясно, че при тези условия нищо няма да излезе от
замисления от Хитлер удар на танковия СС корпус, от чийто състав
там беше единствено дивизията „Райх“, с цел да бъде облекчено
положението на нашия западен фланг.
На 9 февруари противникът завладя Белгород и Курск северно от
Харков. Практически в пробива между Днепър и десния фланг на
групата „Център“, започващ значително по на север от Курск,
действаше единствено групата на Ланц, чието настъпление към Харков
вече беше съмнително, и западно от Курск — много пострадалата 2-ра
армия от група „Б“.
Тъй като тази обстановка даваше на противника възможност да
осъществи дълбок обходен маньовър през Днепър над
Днепропетровск, беше ясно, че нашата група армии няма да успее да
осигурява със собствени сили безопасността на своите тилови
комуникации въпреки прехвърлянето на 4-та танкова армия на
западния фланг. Трябваше да се предприемат някакви кардинални
мерки. Затова в телеграма до генерал Цайцлер аз поисках
съсредоточаването на нова армия с не по-малко от 5–6 дивизии в
течение на две седмици в района северно от Днепропетровск, а също
така разполагането на още една армия зад фронта на 2-ра армия, тоест
западно от Курск, за нанасяне на удар на юг. За това бе необходимо
коренно подобряване на транспортно-снабдителните служби.
Досегашното частично пристигане на отделните дивизии с бавни
темпове вече не съответстваше на изискванията на обстановката.
Генерал Цайцлер ми обеща съществена помощ. Той се надяваше
най-сетне да свали от фронтовете на групите „Център“ и „Север“ 6
дивизии и значително по-бързо, отколкото досега, да ги прехвърли при
нас. Той обеща да дава дневно около 37 военни ешелона, което
означаваше, че през ден щеше да пристига по една от обещаните
дивизии. Разбира се, и тези сили, предвид голямата ширина на
образувалия се пробив, представляваха само временен изход, който би
ни подсигурил в най-добрия случай до влошаването на пътищата. Дали
щеше да бъде навременен, зависеше от развитието на обстановката
край Харков, върху която нашата група нямаше никакво влияние. Във
всеки случай сянката на смъртна опасност продължаваше да виси над
южния фланг на Източния фронт, тъй като противникът преди или след
разкалването на пътищата можеше да пробие до крайбрежието на
Азовско море иди още по-дълбоко — до крайбрежието на Черно море.
Въпреки че групата се грижеше повече за своя дълбок фланг,
развитието по нейните фронтове не беше успокояващо.
1-а танкова армия (командваш генерал Макензен, началник-щаб
полковник Венк), която имаше задача отново да отблъсне зад реката
противника, пробил през Среден Донец, водеше боеве с две
превъзхождащи я групировки. Една силна групировка премина Донец
при Ворошиловград и се опита да се промъкне между оттеглящата се
към Миус група на Холид и настъпващата на юг от Донец 1-ва танкова
армия. Втора групировка на противника премина Донец при
Лисичанск — Славянск и се стремеше да насочи главния си удар
срещу нашия западен фланг в района от двете страни на Кривой Торец.
С това се създаваше опасност от двустранно обкръжаване на 1-ва
танкова армия. Тя трябваше да се опита да разбие вражеските
групировки една след друга. Според командването на групата
направлението на главния удар трябваше да бъде насочено по нейния
западен фланг, за да може най-напред да бъде разбит врагът при
Славянск и после да се обърне срещу групировката при
Ворошиловград. Но развитието на обстановката принуди армията с
част от своите сили отначало да започне бой с втората групировка на
противника. Затова армията не беше достатъчно силна, за да разбие
бързо противника при Славянск, но и южно от Ворошиловград се
оказа, че силите не достигат, за да бъде спряно настъплението на
противника на запад.
Както винаги в такава и без това критична обстановка възникват и
частични неуспехи. 1-ва танкова армия, планирайки бойните действия
на своите сили (40-и тк) с цел унищожаване на противника,
настъпващ от Славянск, установи, че според данните от нашето
разузнаване придвижването на нейните танкови съединения западно от
Кривой Торец за обкръжаване на противника е невъзможно.
Местността, насечена от дълбоки оврази, беше покрита с такъв дълбок
сняг, че използването на нашите танкови сили беше изключено. Затова
40-и тк започна настъпление по долината Кривой Торец и източно от
нея, почти фронтално. Както почти винаги се случва в суровата руска
зима, частите не биваше да нощуват извън населените пунктове и
действията на този корпус доведоха дотам, че всъщност боевете в
долината Кривой Торец се разиграваха само за населените пунктове.
Преди всичко ставаше дума за завладяването на големия промишлен
град Краматорск. При такива боеве не можеше да се очаква толкова
необходимият ни бърз успех против вражеската групировка в
Славянск. Действаща там 11-а тд се придвижваше напред твърде
бавно.
Така плановете на групата — да отреже противника с
обкръжаване от запад, се оказаха безпредметни, а той от своя страна
през нощта на 11 февруари се промъкна с големи танкови сили през уж
непроходимата местност западно от Кривой Торец до Гришино. Този
епизод още веднъж показва, че западните понятия за непроходимост на
местността за руснаците имат само ограничено значение. Широките
вериги на техните танкове значително облекчаваха преодоляването на
препятствията, каквито представляваха за нашите танкове калта или
дълбокият сняг. В района на Гришино противникът не само се вклини
дълбоко във фланга на 1-ва танкова армия, но преряза и главната
комуникация на групата водеща от Днепропетровск към
Красноармейское. Оставаше ни само пътят през Запорожие. Но
неговата пропускателна способност бе ограничена, тъй като все още не
беше възстановен големият мост през Днепър до Запорожие, разрушен
от противника през 1941 г. Затова там бе пренатоварено. Цистерните с
гориво не можеха да стигнат до фронта.
Така снабдяването на фронта, особено с гориво, бе изправено пред
срив; възникваше опасност от обкръжаване на 1-ва танкова армия
откъм запад. В същото време противникът се опитваше да й нанесе
удар от изток със сили, промъкнали се през Ворошиловград. Един
руски кавалерийски корпус успя да стигне до важния железопътен
възел Дебалцево дълбоко в тила на десния фланг на 1-ва танкова
армия, а също така и зад рубежа на реката, който предстоеше да бъде
овладян от групата на Холид. Този корпус обаче беше обкръжен при
Дебалцево. Но унищожаването му бе трудна задача и вървеше бавно,
тъй като той оказваше упорита съпротива в населените пунктове. 17-а
тд, от която толкова много се нуждаеше западният фланг на армията,
се оказа ангажирана там.
Между другото противникът силно притискаше на източния
участък от фронта подсилената с танкови части група на Холид,
оттегляща се към Миус, така че засега се оказа невъзможно да вземем
танкова дивизия от нея.
Все пак — нека го споменем предварително — групата на Холид
успя на 17 февруари да стигне до Миус и да организира там отбрана.
На западния фланг с вкарването в боя на пристигналата от Дон СС
дивизия „Викинг“ успяхме да спрем танковете на врага при Гришино.
Но дивизията не съумя да унищожи бързо противника. Без да
споменаваме, че тя бе прекалено отслабена в предишните тежки
сражения, в нея се усещаше голям недостиг на командири. Дивизията
се състоеше от доброволци на СС от прибалтийските и северните
страни. Нейните загуби бяха толкова големи, че не достигаха офицери
със съответните познания на езика. Затова е разбираемо, че
боеспособността на това иначе добро съединение не беше висока.
По това време 4-та танкова армия все още беше в поход, като
частично се прехвърляше с транспорт от Долен Дон към западния
фланг. Големите затруднения с пътищата забавяха много нейното
движение. Дори да не се брои фактът, че противникът при Гришино
вече дълбоко надвисваше над фланга на 1-ва танкова армия, както и
възможността да прехвърли срещу това засега спряно съединение нови
сили, то опасността във втория пробив, образувал се между левия
фланг на 1-ва танкова армия и района на Харков, продължаваше да
бъде все още сериозна. Тук противникът имаше пълна свобода на
действие.
Тези кризи в района на групата армии основно бяха предизвикани
от това, че групата „Дон“ беше принудена прекалено дълго да държи
своите сили за прикриване на отстъплението на групата армии „А“
пред Дон и Донец. Сега пък командването на групата армии трябваше
с все по-голяма загриженост да наблюдава участъка на групата армии
„Б“. Тъй като след излизането от строя на съюзните войски групата
армии „Б“ се състоеше само от две армии, сражаващи се западно от
Курск, и от претърпялата сериозни загуби току-що сформирана група
на Ланц, базирана близо до Харков, за руснаците се откриваха две
възможности, еднакво опасни за групата армии „Дон“.
Противникът можеше, оставяйки прикритие до Харков, да насочи
настъпващите според наши сведения от Изюм на запад сили към
Павлоград и по-нататък към мостовете през Днепър при
Днепропетровск и Запорожие, като така отреже тиловете на групата,
Дон“ при Днепър. Освен това той имаше възможност по-нататък да се
опита да разгроми намиращата се все още в стадий на формиране
група на Ланц. Ако противникът успееше да го направи, щеше да си
отвори път през Днепър от двете страни на Кременчуг. След това той
би могъл да отреже както подходите към Крим, така и моста през
Днепър при Херсон. Като резултат щеше да обкръжи целия южен
фланг на германската армия. И дори настъпващото обикновено в края
на март размразяване да отложеше посочените широкомащабни
операции, трябваше да се предполага, че противникът ще възобнови
изпълнението на тези оперативни цели веднага след като завърши
периода на непроходимите пътища.
С тези съображения на 12 февруари аз изпратих за доклад пред
Хитлер в ОКХ своята нова оценка на обстановката. Като изхождах от
споменатите съображения, обосновани от съществуващите
перспективи, изтъкнах преди всичко два пункта.
Първо, съотношението на силите. Аз констатирах, че макар с вече
три месеца настъпателни боеве противникът очевидно да се опитваше
да постигне решителен успех на Източния фронт чрез разгром или
изолиране на южния ни фланг, разпределението на германските сили
продължава да не отговаря на изискванията на обстановката. Въпреки
че за последните месеци групата армии „Дон“ бе получила попълнение
от няколко дивизии, съотношението между нейните сили и
противника, както и на фронта на групата армии „Б“, оставаше 1:8 (а
отчасти дори по-неблагоприятно), докато съотношението по
фронтовете на групите „Център“ и „Север“ бе 1:4. Разбираемо беше, че
ОКХ се страхуваше да не би чрез извеждането на сили от двете
посочени групи да предизвика там ново изостряне на обстановката.
Освен това на моите предишни донесения ОКХ справедливо
отговаряше, че почти всички налични попълнения от хора и
материална част отиват в групата, Дон“ и боеспособността на групите
„Център“ и „Север“ е по-малка от тази на нашата група. На това обаче
би могло да се възрази, че дивизиите на групата, Дон“ вече няколко
месеца непрекъснато водят тежки боеве за разлика от двете северни
групи. При това нашите дивизии се сражаваха в открити местности,
докато тези армейски групи заемаха оборудвани позиции. Но решаващ
бе фактът, че противникът търсеше успех не на участъците на групите
„Център“ или на северния фланг на германския Източен фронт, а по
южното крило и затова не биваше и занапред да бъдат пренебрегвани
интересите ни при разпределението на силите.
Можеше безпогрешно да се предположи, че дори ако успеем да
избегнем сериозната опасност от изолация от мостовете през Днепър,
противникът така или иначе няма да изостави своята далечна цел —
унищожаването на германския южен фланг чрез обкръжаването му при
морското крайбрежие. Затова ние трябваше при всички обстоятелства
сериозно да подобрим разпределението на силите по южния фланг,
независимо дали щеше да се наложи да се откажем от отделни
участъци или фронтове.
Заедно с този принципен въпрос за общото разпределение на
силите, който поставих в доклада си, съдържащ оценка на общата
обстановка, изказах пред ОКХ и моите съображения за по-
нататъшното водене на операциите по южния фланг на Източния
фронт. За това ще говоря в следващата глава „Операция „Цитадела“.
През нощта на 12 февруари преместих щаба на моята група,
получила сега името „Юг“, в Запорожие, за да държа в ръцете си
ръководството на операциите в участъка, който щеше да бъде решаващ
в най-близко време.
През нощта на 13 февруари моят щаб получи указание от ОКХ,
което очевидно бе решено след предложението ми от 9 февруари.
Съгласно това указание в съответствие с моето предложение една
армия трябваше да се разгърне на рубежа Полтава — Днепропетровск,
друга — зад южния фланг на 2-ра армия. На практика нещата не
стигнаха до получаването на тези две армии. Армията, която трябваше
да се разгърне зад 2-ра армия, изобщо не пристигна. 2-ра армия, общо
взето, получи подкрепления, но за сметка на полагащите ни се изобщо.
Армията, която трябваше да се разгърне на рубежа Полтава —
Днепропетровск, беше ангажирана и вече въведена в бой от групата на
Ланц. Тази група след това бе подчинена на групата „Юг“, заедно с нея
ни повериха и участъка на групата армии „Б“ до Белгород
включително. 2-ра армия премина към групата армии „Център“, щабът
на групата армии „Б“ бе ликвидиран като звено от Източния фронт.

Четвъртата фаза. „Германският контраудар"

Така в средата на февруари и в последната му десетдневка кризата

в участъка на групата армии „Юг“ достигна най-високото си
напрежение. Едновременно се очерта и опасност от обкръжаване на
цялото южно крило на фронта в резултат на дълбокия му обход от
северния участък. Но тъкмо в това крайно изостряне на обстановката
вече се криеше началото на обрата.
В началото обаче обстановката се влошаваше все повече.
Несъмнено набелязаната реорганизация на армейската група „Б“
на решаващ участък от фронта точно в този момент означаваше
опасност. Въпреки че командването на тази група тогава имаше освен
2-ра армия само остатъци от разбити части, то все пак бе съществено
звено между съединенията на Източния фронт. Неговото изключване
би довело до разкъсване на фронта при стика между групите „Център“
и „Юг“.
Практически групата „Юг“ все още не можеше да приеме
отредения й участък в района на Харков (групата на Ланц), тъй като
липсваше връзка.
 Докато стане възможно предаването на командването, Харков вече
бе изгубен. Само благодарение на отличната работа на свързочния
полк и целеустременото ръководство на комуникациите от нашия
началник свръзки генерал Мюлер, стана възможно бързото предаване
на командването на участъка в района на Харков. Както винаги много
помогна и моят приятел командващият свързочните войски генерал
Фелгибел. Въпреки че ликвидирането на групата „Б“ в началото
затрудняваше общото ръководство на операциите в най-трудния
участък на Източния фронт, все пак това донесе и полза. В резултат от
подчиняването на групата на Ланц на групата армии „Юг“ се създаде
възможност да бъде организирано единно управление на операциите в
решаващия момент на решаващия участък. Всъщност тъкмо то
помогна да бъде завършена успешно зимната кампания през 1942–
1943.
В началото районът на Харков донесе на групата „Юг“ само нови
грижи, въпреки че няколко дни групата „Б“ (всъщност самият Хитлер)
ръководеше самостоятелно операциите в този район.
Групата на Ланц получи заповед от Хитлер да задържи на всяка
цена Харков, чиято загуба би могла да се отрази върху престижа на
Райха като вариант на нов Сталинград. Освен това групата на Ланц със
силите на танковия СС корпус, който представляваше ядрото й, но все
още се състоеше от две вместо от три дивизии, трябваше да пробие
към Лозова, за да облекчи положението на левия фланг на групата
„Юг“.
Естествено, групата на Ланц със собствени сили можеше да реши
само една от тези задачи. Тя можеше или да се бие за Харков, или да
настъпи на левия фланг на групата „Юг“. Затова аз предложих на
Хитлер групата на Ланц да се откаже от Харков и да се опита да разбие
противника южно от него. Така можеше да бъде предотвратена
опасността от заобикаляне на групата през Днепър от двете страни на
Кременчуг. Ние се надявахме да се справим сами с противника,
насочвайки своя удар към мостовете през Днепър при Запорожие и
Днепропетровск, с включването в бой на 4-та танкова армия. Ако Ланц
разбиеше противника южно от Харков, би могъл да се насочи към
града и отново да го превземе. Но това решение не съответстваше на
[8]
плана на Хитлер, за когото Харков, столицата на Украйна , вече бе
въпрос на престиж. На 13 февруари той даде още веднъж строга
заповед на Ланц при всички обстоятелства да удържи Харков.
Затова попитах ОКХ дали тази заповед продължава да бъде в
сила, след като Ланц вече премина под мое командване, включително в
случай на заплаха от обкръжаване на танковия СС корпус в Харков.
Заедно с това молех да получа отговор на моето писмо с оценката на
общата обстановка, което ден преди това бях изпратил до Льотцен.
Генерал Цайцлер ми каза, че по повод моето писмо Хитлер
коментирал, че „гледам твърде надалеч“, а аз му отговорих, че смятам
за правилно щабът на групата да планира действията си с 4–8 седмици
напред, и се съмнявам дали е много редно Главното командване да
мисли само за следващите 3 дена.
Що се отнася до обстановката при Харков, обстоятелствата се
оказаха по-силни от желанията на Хитлер. Танковият СС корпус, който
вече бе заплашен от обкръжаване там, отстъпи от града на 15 февруари
— между другото въпреки заповедта на генерал Ланц. За този свършен
факт ни съобщи щабът на групата армии „Б“, който тогава се
намираше в процес на ликвидация. Ако Харков беше напуснат по
заповед на някой армейски генерал, без съмнение Хитлер щеше да го
даде на военен съд. Но тъй като се отнасяше за танков корпус на СС,
който между другото действаше съвсем правилно, избягвайки
обкръжаването, това не се случи. Наистина командващият групата
Ланц след няколко дни бе заменен с генерала от танковите войски
Кемпф под предлог, че Ланц е от планинските стрелкови войски,
докато Кемпф е танкист.
Докато в периода на предаване на командването в района на
Харков от групата армии „Б" на „Юг“ положението забележимо се
усложни, възникна и сериозна опасност за групата, която можеше да
бъде отрязана от комуникациите си през Днепър.
На 16 февруари съобщиха, че противникът, както отдавна
очаквахме, е започнал с големи сили настъпление от района западно от
Изюм към Павлоград и Днепропетровск. Ако там успееше да достигне
железопътния възел Лозова или Павлоград (или разположената
югозападно от Павлоград гара Синелниково), жп комуникациите през
Полтава щяха да бъдат прерязани. Заедно с това отслабваха и
темповете на превоза на обещаните ни от ОКХ подкрепления. Вместо
обещаните 37 транспорта всекидневно на 14 февруари пристигнаха
само 6. По-късно командването на групата армии „Център“ заяви, че
няма достатъчно сили, за да свърши нещо съществено за
взаимодействието с групата армии „Юг“ в участъка на пробива между
двете групи. Очевидно тя щеше да бъде доволна, ако успееше да спре
2-ра армия, оттегляща се в района на дъгата, навлизаща далеч на запад
от Курск.
Положението стана толкова критично, че Хитлер реши да дойде в
моя щаб. Очевидно многократните ми донесения за обстановката го
бяха накарали да се замисли. Колкото и да приветствах възможността
да му докладвам лично моите съображения, както и той сам да се
убеди в сериозността на положението, все пак щеше да бъде трудно да
се осигури безопасността му в такъв голям промишлен град като
Запорожие (още повече че противникът наближаваше града). При това
той бе съобщил, че ще остане няколко дни. Той се настани в нашите
служебни помещения заедно със свитата си, в която влизаха
началникът на Генералния щаб и генерал Йодл (разбира се, както
винаги Хитлер си водеше и личния готвач). Целият район наоколо
трябваше да бъде херметично изолиран. Все пак положението не
трябваше да се смята за безопасно, тъй като пристигането на Хитлер
не бе тайна и при влизането му от летището в града го разпознаваха и
приветстваха войниците, представителите на неговата партия и
различни други лица. Освен нашата караулна рота за охрана в
Запорожие имахме само няколко зенитни подразделения. Съвсем скоро
вражеските танкове трябваше да се приближат до града дотолкова, че
да могат да обстрелват летището, разположено източно от Днепър.
На 17 февруари вечерта Хитлер пристигна в моя щаб. Като начало
му докладвах обстановката.

През този ден групата на Холид бе достигнала рубежа на Миус,

въпреки че противникът я притискаше силно. 1-ва танкова армия спря
противника при Гришино, но все още не беше в състояние да го
разбие. В района на Краматорск боят срещу вражеските части,
настъпващи срещу рубежа Лисичанск — Славянск, все още не бе
довел до успех. Групата на Ланц, както вече споменах, беше напуснала
Харков и отстъпила на югозапад към река Мож.
След това докладвах на Хитлер моя план — да се освободи
танковият СС корпус при Харков и в този район да останат само
последните съединения на Ланц.
Според моя план танковият СС корпус трябваше да настъпи от
района на Красноград на югоизток с общо направление към Павлоград
и да организира взаимодействие с наближаващата там 4-та танкова
армия. Тези части трябваше да разбият противника, настъпващ в
голямата пролука между 1-ва танкова армия и групата на Ланц. Ако
успеехме, по такъв начин щеше да бъде отстранена опасността от
изолиране на групата на Холид и 1-ва танкова армия и щяхме да можем
да нанесем удар в района на Харков.
В началото Хитлер отказа да обсъжда планираните от мен
операции в реда, който му предложих. Той не искаше да повярва, че в
района между 1-ва танкова армия и групата на Ланц настъпват
наистина големи противникови сили. Страхуваше се, че войските,
които ще вземат участие в планираната между Днепър и Донец
операция, ще затънат в калта.
Тъй като пролетта вече наближаваше, такава възможност
наистина съществуваше. Но главната причина Хитлер да се откаже от
този план беше неговото желание колкото е възможно по-бързо и на
всяка цена да си върне Харков, което се надяваше да направи, когато
бъде напълно комплектуван танковият СС корпус. Фактическата
обстановка бе такава, че ударът към Харков предполагаше
предварително отстраняване на заплахата за мостовете през Днепър.
Без тях 1-ва танкова армия и групата на Холид щяха да бъдат
„нежизнеспособни“. Освен това ударът срещу Харков изискваше
участието на поне известна част от силите на 4-та танкова армия. Най-
сетне беше ясно, че ако влошаването на пътищата прекрати
операцията, това щеше да се случи първо в района между Донец и
Днепър, а не край Харков и северно от него. Можехме да се надяваме,
че след разгрома на противника, настъпващ между 1-ва танкова армия
и групата на Ланц, ще стане възможно да бъде нанесен удар срещу
Харков. От друга страна, беше повече от съмнително дали ще е
възможно да се проведе втората операция веднага след първата. В
такъв случай дори и при победа край Харков връзката на десния фланг
и центъра на групата по Днепър би могла да бъде прекъсната —
положение, което щеше да е невъзможно за издържане през
продължителния период на безпътица, продължаващ няколко седмици.
 Упорството, с което Хитлер защитаваше своето мнение,
естествено доведе до безкрайна дискусия. Аз й сложих край, като
казах, че танковият СС корпус във всеки случай отначало трябваше да
бъде съсредоточен по шосето Харков — Красноград. Това би могло да
бъде направено най-рано на 19 февруари. Затова едва тогава би могло
да се реши дали да се настъпва на север или на юг. Отлагането на
решението на въпроса ми се удаде благодарение на представения от
мен аргумент, че до 19 февруари не би могло да се разчита на 4-та
танкова армия. Очевидно също така бях правилно предположил, че
ходът на събитията, които в този момент Хитлер наблюдаваше отблизо,
щеше да го принуди да се съгласи с мен.
На 18 февруари отново докладвах на Хитлер. Противникът с
големи сили настъпваше към Миус. В много места той бе пробил още
неукрепените позиции на групата на Холид.
 Освен това ние все още не успявахме да унищожим обкръжения
зад този фронт при Дебалцево руски кавалерийски корпус. Докладвах
на Хитлер, че има спешна необходимост моторизираните съединения
от този фланг да бъдат оттеглени на западния фланг, макар това в
дадения момент да е невъзможно. Механизираният корпус на
противника, намиращ се до Гришино дълбоко във фланга на 1-ва
танкова армия, също не беше все още унищожен и ангажираше
действащите там наши сили.
Ние обаче получихме неопровержими данни, че в пробива между
1-ва танкова армия и групата на Ланц противникът действително
настъпва с големи сили към мостовете през Днепър. 267-ма сд на
противника беше забелязана южно от Красноград. Със своята 35-а
гвардейска дивизия, заедно с която действаше танков батальон,
противникът завзе Павлоград. Намиращата се там италианска дивизия
(остатък от бившата италианска армия) бързо напусна града при
приближаването на противника.
Групата на Ланц съобщи, че разтоварените в Киев моторизирани
части на танковата СС дивизия „Тотенкопф“ са затънали в калта между
Киев и Молтава. Ударът на север с цел да бъде завладян Харков, който
толкова настойчиво планираше Хитлер, сега стана невъзможен. След
като танковият СС корпус не успя да удържи Харков без „Тотенкопф“,
то без тази дивизия, чийто срок на боеготовност бе непредвидим, той
въобще нямаше да може да го завладее отново. Вече можеше да се
планира само удар на югоизток с цел унищожаването на противника,
настъпваш в пробива между групата на Ланц и 1-ва танкова армия. Но
тъй като и там трябваше скоро да се очаква влошаване на пътните
условия, се налагаше да побързаме. При тези обстоятелства Хитлер се
съгласи с моето мнение мотопехотната дивизия „Райх“ от танковия СС
корпус, която лесно би могла да бъде освободена, да се насочи към
Павлоград. Дивизията „Лейбщандарт“ трябваше да прикрива
операцията на 4-та армия против врага, настъпващ от Харков в източно
направление. Оставаше да се надяваме, че 4-та танкова армия,
подсилена от дивизията „Райх“, ще постигне успех.
След като това решение бе прието, аз докладвах на Хитлер моето
мнение за общата обстановка. Дори и да успеехме — което не беше
много вероятно — да избегнем неблагоприятно за нас развитие на
събитията, преди да е настъпила безпътицата, трябваше да помислим и
за бъдещето. Лошите пътища и калта нямаше да ни дадат отдих за
повече от няколко седмици. Групата трябваше да удържа фронт широк
700 км, за което разполагахме с 32 дивизии, включително частите от
групата на Ланц. Противникът, както със сигурност можеше да се
предположи, след безпътицата отново щеше да избере за главно
направление на своите операции южното крило на Източния фронт с
цел да го обкръжи при Черно море.
Фронтът от 700 км, отбраняван само от 30 дивизии, можеше да
бъде пробит от превъзхождащите сили на противника във всеки
участък. Но преди всичко не биваше да му позволим да заобиколи
нашата група от север и да продължи тази игра, докато не я завърши
при Азовско или при Черно море.
След края на безпътицата групата не можеше да остане на място,
за да очаква къде точно противникът ще извърши пробив или докато
не ни обгради от север. Това бе възможно само при условие че ОКХ с
настъпателен удар облекчи положението ни на фронта, огънат далеч на
изток.
Със своите доводи аз се надявах да предизвикам Хитлер да
погледне от оперативна гледна точка донякъде в бъдещето. Но
очевидно той не иска да поеме никакви задължения.
Съгласяваше се, че през настоящата година оперативните сили на
групата са слаби за организиране на отбраната на фронта. От друга
страна, не искаше да признае приведените от мен цифри за
съотношението на силите. Всъщност той не оспорваше факта, че
срещу нас стоят 341 съединения на противника, но заявяваше, че
тяхната боеспособност не е висока. На моето възражение, че и силите
на нашите дивизии са към края си, той отговори, че в периода на
безпътицата те ще бъдат попълнени с личен състав и ново оръжие
(което наистина стана). Но не искаше да признае, че противникът в
това време ще призове на военна служба набора от 1926 г., равен на 1,5
милиона души.
Също така не искаше да признае и че по време на безпътицата
противникът за два месеца може отново да въоръжи 60 танкови
бригади. Напротив, той подчертаваше решаващото значение на Донбас
за танковата промишленост на противника, в случай че отново попадне
в негови ръце. Що се отнася до ръководството на операциите през
1943 г. на Източния фронт с цел голямо настъпление, той не би могъл
да свали сили от други фронтове и не може да създаде нови формации.
Но са възможни ограничени удари с използване на ново оръжие. По
такъв начин Хитлер отново яхна любимия си кон — оръжието и
неговото производство, и вече стана невъзможно да бъде накаран да
изложи оперативните планове за лятната кампания. Очевидно ние
живеехме в различни светове.
На 19 февруари се състоя нов разговор, на който бе поканен и
фелдмаршал Фон Клайст. Все пак за времето, прекарано в моя щаб,
Хитлер по-ясно бе разбрал опасността от обстановката на южния
фронт. Той заяви, че сега вече групата армии „А“ щяла да даде всичко,
което може, на групата „Юг“. Групата армии „А“ трябвало да се
разглежда като най-близкия резервоар със сили за фронта на групата
„Юг“. С това той прибра в архива плановете за оперативно използване
на плацдарма в Кубан. За съжаление времето по-късно показа, че „най-
близкият резервоар“ от сили не ни ги даваше дори и в степента,
възможна при условията на тяхното прехвърляне през Крим.
Кубанският плацдарм трябваше да продължи да живее свой собствен
живот. Старият опит напомня, че няма нищо по-трудно от това да
освободиш сили, които някога са били оставени на ненужен участък.
Този ден донесе и ново изостряне на обстановката, след като
противникът очевидно с големи сили завладя железопътната гара
Синелниково. Така не само преряза главната комуникация на групата
армии „Център“ и десния фланг на нашата група, но достигна на 60 км
от нашия главен щаб, в който се намираше фюрерът на Третия райх!
Между нас и врага нямаше нито една част! Затова аз много се
успокоих, когато Хитлер вечерта на същия ден отлетя за главната си
квартира. Можеше напълно да се очаква, че на следващия ден
вражеските танкове ще направят невъзможно използването на
летището източно от Днепър.
Като последен въпрос докладвах на Хитлер, че почти всички
танкови дивизии са ми нужни за набелязаните от мен удари по
западния фланг на групата, следователно трябва да бъдат свалени от
рубежа на Миус. Ако досега удържахме този фронт, то бе само защото
основната маса от силите на настъпващия там противник трябваше да
премине през тесния коридор при Ростов и затова не можеше до този
момент да го достигне. Съществуваше възможност противникът да
завземе Донбас от изток. Можеше да предотвратим тази опасност само
ако успеехме да ликвидираме заплахата от отсичането на нашата група
от нейните тилови комуникации. Изглежда, и Хитлер беше разбрал
това.
Във всеки случай останах с впечатление, че посещението в моя
щаб му помогна да разбере надвисналата вече опасност от
обкръжаване, което щеше да заплашва и в бъдеще цялото южно крило
на Източния фронт. От ОКВ или от генерал Шмунд малко след това бе
пусната версията, че Хитлер бил при нас, за да „повдигне бойния дух
на групата“. Не мислех, че тогава сме се нуждаели от такова
„повдигане на духа“. Макар да нямахме намерение — както искаше
Хитлер — упорито да се държим за всяка педя земя без оглед на
последиците, мисля, че не би било лесно да се намери друг щаб като
нашия, който въпреки всички кризи да проявява такава воля за победа.
В този смисъл никога не е имало разногласия между мен и моите
офицери.

Битката между Донец и Днепър

На 19 февруари бе издадена заповед за преминаване на 4-та

танкова армия в контранастъпление срещу противника, нанесъл удар
през рубежа Перешчепино — Павлоград — Гришино, с цел отсичане
на групата от Днепър.
На 20 февруари станаха напълно ясни най-близките оперативни
планове на противника, съответстващи на онова, което ние бяхме
предвидили. На източния фланг противникът настъпваше към рубежа
на Миус, зает от оперативната група на Холид, като бе набелязал три
направления на главния удар, в които имаше намерение да осъществи
пробивите.
 За да отсече нашите комуникации през Днепър, освен частите,
които спряхме при Гришино и Краматорск, той очевидно беше въвел
още една армия, съставена от три стрелкови дивизии, два танкови
корпуса и кавалерия.
Едновременно с това той се опитваше да пробие слабия фронт на
групата на Кемпф (Кемпф замени генерал Ланц) югозападно и западно
от Харков. Едновременно се опитваше да обгради тази група по
нейния северозападен фланг и заедно с това да осъществи нейното
дълбоко заобикаляне от север.
Нашата група трябваше да изпълнява две задачи. Трябваше да се
опита да задържи източния участък по Миус. Трудно бе да се каже
дали тази задача е изпълнима в дадения участък на фронта при
наличието на толкова малки сили и като се има предвид липсата на
резерви, особено танкови дивизии. След това 4-та танкова армия
трябваше бързо да разгроми противника в пробива между 1-ва танкова
армия и групата на Кемпф и така да възпрепятства отсичането на
групата от мостовете през Днепър. В противен случай поради
недостатъчното гориво по-голяма част от силите ни скоро щеше да
стане неподвижна.
 Ако успеехме да разбием вражеската групировка между Донец и
Днепър, от който тя се стремеше да ни отреже, обстановката щеше да
покаже дали бихме могли незабавно да се придвижим с всички
мобилни сили на север, за да възстановим положението, създало се при
групата на Кемпф. Може би щеше да е необходимо още в началото да
се вкара 4-та танкова армия в района на действие на 1-ва танкова, ако
последната до този момент не се справеше със собствени сили с
противника при Гришино и Краматорск.
Във всеки случай трябваше да се откажем от действия по нашия
северен фланг, тоест в района на групата на Кемпф. Засега тази група
можеше да изпълни само една от задачите — с упорита съпротива да
прегради пътя на противника към Днепър през Красноград или
Днепропетровск, или през Полтава или Кременчуг. Ако противникът
дръзнеше да тръгне към Киев, за което свидетелстваха някои признаци
(и от което Хитлер се страхуваше най-много), то бихме могли само да
му пожелаем добър път. Времето за успешно провеждане на такова
дълбоко обходно придвижване още преди периода на влошаване на
пътищата вече беше пропуснато.
21 февруари ни донесе първите признаци за облекчаване на
главните участъци на фронта.
Източният участък по Миус се държеше. Остатъците от отдавна
обкръжения зад линията на фронта при Дебалцево кавалерийски
корпус на противника най-сетне бяха принудени да се предадат. Също
така беше обкръжен и вражески танков корпус, пробил позициите край
Миус при Матвеев Курган, и се водеха боеве за неговото унищожаване.
На десния фланг на 1-ва танкова армия противникът
продължаваше да оказва натиск върху групата на Фретер с явното
намерение да сломи отбраната край Миус или да унищожи войските
по северния участък на 1-ва танкова армия. Пред фронта на тази армия
противникът се държеше спокойно. Прехванатите радиограми
говореха, че противниковата група, сражаваща се пред западния
участък на 1-ва танкова армия при Гришино и в района на Краматорск
(групата на Попов), изпитва трудности. Очевидно имаха проблеми със
снабдяването.
4-а танкова армия превзе Павлоград. Можеше да се надяваме, че
нейните последни подразделения ще пристигнат още преди началото
на безпътицата. За нас вече не представляваше някаква сериозна
опасност фактът, че една малка танкова група на противника се бе
приближила до Запорожие. Тя спря на 20 км от града поради недостиг
на гориво, след което впоследствие успяхме да я разделим на по-малки
групи и да я унищожим. За съжаление приближаващата се към нас
нова дивизия (332-ра пд), насочена към Павлоград, беше пренасочена
от ОКХ към десния фланг на групата „Център“ към Суми. Макар
положението във 2-ра армия да не беше особено добро, главното бе, че
ние най-сетне започвахме да овладяваме инициативата. В този смисъл
вече не бе толкова важно, ако в това време противникът беше се
придвижил донякъде по направление Киев и северно от него. Тези
планове на противника бяха ясни, защото неговите големи сили се
приближаваха от Белгород към Ахтирка явно с цел да обградят от
север групата на Кемпф.
Следващите дни донесоха очаквания успех на контраудара на 4-та
танкова армия и инициативата в тази кампания най-сетне отново
премина към нас. Отначало армията разби силите на противника,
настъпващи към мостовете през Днепър, тоест групировката в района
на Павлоград и южно от него. Това, с което Хитлер не искаше да се
съгласи, се потвърди: там имаше два вражески танкови корпуса, един
стрелкови и един кавалерийски корпус. След това успяхме във
взаимодействие с 1-ва танкова армия да разбием четири вражески
танкови и механизирани корпуса, стоящи пред нейния западен фронт.
На 1 март стана ясно, че руснаците поради своето поражение в
района между Донец и Днепър и пред северния фронт на 1-ва танкова
армия са отслабили съпротивата си и че нашата армия отново може да
овладее рубежа по Донец. Изглеждаше примамливо противникът да
бъде преследван през още скования в лед Донец, след което да се
появим в неговия тил при Харков и западно от него.
Преди това обаче трябваше да бъде разбит южният фланг на
харковската групировка на противника, чиито големи сили бяха
разположени югозападно от Харков при Берестова, за да ни се
освободят ръцете за настъпление през Среден Донец. Дали щеше да е
възможно през периода на настъпващата скоро безпътица — бе повече
от съмнително. Затова групата в началото трябваше да се задоволи да
посрещне харковската групировка на противника западно от Донец и
да я разбие там.
В южния крайбрежен район на действие на групата затоплянето
вече беше започнало. Затова в края на февруари противникът на
рубежа на Миус започна да вкарва по участъците на пробива стрелкови
дивизии вместо танкови и мобилни съединения. Той явно имаше
намерение да завладее плацдармите западно от Миус още преди
периода на безпътицата.

След като неговото настъпление на широк фронт в този район се

провали, то се превърна в серия неуспешни локални атаки.
На 2 март групата можеше вече да усети резултатите от своя
първи контраудар, проведен със силите на 4-та танкова армия и левия
фланг на 1-ва танкова армия по групировките на противника,
разположени между Донец и Днепър. В резултат на този удар, както и
на успешната отбрана на групата на Холид при Миус вражеските
армии на Югозападния фронт бяха толкова разнебитени, че вече не
бяха способни на настъпление. Особено отслабна натискът на
противниковите части, настъпващи по левия фланг на 1-ва танкова
армия и в стика между нея и групата на Кемпф: 6-а съветска армия,
групата на Попов, действаща при Гришино, и 1-ва гвардейска армия.
Би могло да се смята, че унищожихме 25-и тк и три стрелкови
дивизии, разгромихме 3-ти тк и 4-ти гв. тк, 10-и тк, една отделна
танкова бригада, една механизирана бригада, една стрелкова дивизия и
една скиорска бригада. Значителни загуби понесоха 1-ви гв. тк и 18-и
тк, 6 стрелкови дивизии и 2 скиорски бригади.
Според донесенията на нашите войски в битката между Донец и
Днепър противникът бе изгубил 23 000 убити. Ние завладяхме 615
танка, 354 оръдия, 69 зенитни оръдия и голямо количество картечници
и минохвъргачки. Пленниците бяха малко — 9000. Причината беше, че
нашите войски, предимно танкови дивизии, не бяха в състояние да
създадат плътен обръч около противника. Студът ни принуждаваше —
особено нощем — да се разполагаме в населените места и около тях,
така че за противника и неговите части, изоставили машините си,
имаше достатъчно пространство за изход от обкръжението. Но ние не
успяхме да прережем Донец в тила на противника, тъй като реката все
още бе скована в лед и войници с леко оръжие лесно я преодоляваха.
Освен посочените съединения на противника унищожихме и
обкръжените зад рубежа на Миус 4-ти гв. мк и 7-ми гв. кк.

Битката за Харков

След като в резултат на тази победа между Донец и Днепър

инициативата отново се озова в наши ръце, групата съгласно
заповедта, дадена още на 28-и февруари, започна настъпление срещу
Воронежкия фронт на противника, тоест срещу неговите войски,
разположени в района на Харков. Ние имахме намерение да нанесем
удар по южния му фланг, за да го притиснем от юг, или — ако се окаже
възможно — по-късно да го ударим в тил от изток. Целта ни беше не
превземането на Харков, а пълен разгром и по възможност
унищожаване на разположените там противникови части.
Следователно най-близката цел бе разгром на южния фланг на
противника, разположен при Берестова югозападно от Харков, където
действаше 3-та съветска танкова армия. На 5 март тази цел бе
постигната от 4-та танкова армия. От 3-та танкова армия на
противника бяха частично разгромени 12-и и 4-ти танков корпус, един
кавалерийски корпус и три стрелкови дивизии, част от техния личен
състав бе взет в плен в малкия чувал при Красноград. Пленените
отново бяха сравнително малко, противникът изгуби 12 000 убити, ние
завладяхме 61 танка, 225 оръдия и 600 автомобила.
Заради метеорологичните условия обаче се оказа, че нашата цел
— да навлезем в тила на противника, притиснал групата на Кемпф по
направление Ахтирка и Полтава, и да го принудим да приеме боя по
обратен фронт — е неизпълнима. Затова 4-та танкова армия трябваше
да премине Донец под Харков, за да може после, завивайки на запад,
да се появи в тила на противника откъм изток. Но в същото време
ледът по Донец започна да се пука. Скоро щеше да започне ледоходът,
което правеше невъзможен монтажа на понтонни мостове.

Поради разтопяването едва ли би бил възможен дори и обход на

противника в малък участък през мостовете на Мож, югозападно от
Харков, за да бъде превзет откъм тила градът, през който минаваха
тиловите комуникации на Съветите. Затова се опитвахме да атакуваме
противника по фланга и да го отблъснем от Харков.
В съответствие с този план 4-та танкова армия, включваща и
танковия СС корпус, чиято последна дивизия „Тотенкопф“ вече бе
пристигнала изцяло, на 7 март започна настъпление на север от района
на Красноград. Групата на Кемпф се присъедини към това настъпление
веднага след като силите на противника по нейния фронт започнаха да
отслабват. Настъплението на 4-та танкова армия и танковият СС
корпус през следващите дни се развиваше добре. Ние успяхме да
атакуваме цяла редица вражески съединения откъм фланг и да ги
разбием.
Вече и противникът разбра опасността, която заплашваше неговия
Воронежки фронт. Радиоразузнаването установи, че противникът
очевидно прехвърля няколко танкови и механизирани корпуса от
района на Ворошиловград в Изюм, за да ги хвърли срещу фланга на 4-
та танкова армия, настъпваща от север към Харков. Тези части обаче
не успяха да започнат настъпление в големи мащаби. Това се случи
или защото те в резултат на предишните боеве в района на
Ворошиловград или на рубежа на Миус вече не бяха в състояние да
разгърнат настъпление, или защото им попречи размразяването на
Донец. Противникът успя да завладее и да задържи само малък
плацдарм северозападно от Изюм по южния бряг на Донец. След това
той прехвърли от изток 2-и гв. тк към Харков и изтегли от запад към
Богодухов частите, които притискаха северния фланг на групата на
Кемпф и 2-ра армия. Тъй като 2-ра армия бе прекалено слаба, за да
започне настъпление, беше съмнително дали ще успеем да попречим
на оттеглянето на изток на противника, настъпващ към Ахтирка и
северно от нея и вече придвижил се далеч на запад. Във всеки случай
ние искахме да отблъснем от Харков противника, застанал по на юг
срещу групата на Кемпф, или да го отрежем от мостовете през Донец
източно от Харков. Ако успеехме, щяхме да можем да превземем
Харков с щурм. При всички обстоятелства групата имаше намерение
да избегне повторението на боевете при Сталинград, където атаките на
нашите сили бяха разбити на подстъпите към града.
Беше неизбежно думата Харков да не притегля магически
войниците и средното звено на армейското ръководство. Танковият СС
корпус искаше да поднесе отново завоюваната столица на Украйна на
„своя фюрер“ като знак за победа и се стремеше към нея по най-късия
път. Наложи се рязката намеса на командването на групата, за да се
откаже командването на корпуса от намерението да настъпи фронтално
към Харков, иначе той би се задържал там и с това би дал възможност
на частите на противника, действащи западно от града, да избегнат
обкръжението. Най-сетне успяхме да насочим танковия СС корпус в
обход на Харков от изток. Градът падна без големи боеве и ние
отрязахме отстъплението на големите сили на противника през Донец.
Обстановката в района на Харков и южно от него отначало, както
вече бе споменато, принуди противника да отслаби, а след това да
отведе по направлението Харков — Белгород своите части пред
групата на Кемпф, вече приближаващи до Полтава и превзели северно
от нея Ахтирка.
Групата на Кемпф преследваше противника по петите.
На 10 март Хитлер отново посети нашия щаб. Освен обстановката
аз му докладвах нашите планове за операциите след завършването на
безпътицата, която току-що започваше. Затова ще говоря по-подробно
в следващата глава.
На 14 март танковият СС корпус превзе Харков. Едновременно на
северния фланг на групата на Кемпф бързо се придвижваше към
Белгород дивизията „Гросдойчланд“.
 Противникът хвърли против нея големи сили, които обаче
дивизията разби при Гайворон, след което започна настъпление към
Белгород.
С превземането на Харков и Белгород завърши вторият удар на
нашата група. Засилващото се влошаване на пътищата изключваше по-
нататъшното развитие на операциите. В действителност групата
имаше още една цел — като заключителна фаза на операцията
съвместно с групата армии „Център“ да прочисти от противника
дъгата в района на Курск, врязваща се дълбоко на запад в германския
фронт, и да създаде там по-къс фронт. Но ние трябваше да се откажем
от намерението си, защото групата „Център“ заяви, че не може да
участва в тази операция. Така тази дъга си остана неприятно огъване
на нашия фронт, което откриваше на противника определени
оперативни условия и в същото време ограничаваше нашите
възможности. Все пак нашата група здраво държеше целия фронт по
Донец от Белгород до пункта, където се разклоняваше Миус, и по
продължение на реката.
Това бе линията, на която бяха застанали германските войски през
зимата на 1941–1942 г.

Заключителен обзор на кампанията

Ако в заключение направим кратък обзор на хода на боевете и

събитията през тази зимна кампания от 1942–1943 г. в Южна Русия,
преди всичко трябва да се отбележи безспорно големият успех на
съветските войски. Съветите успяха да обкръжат цяла армия, при това
най-силната — 6-а, и да я унищожат. Освен това пометоха от лицето на
земята 4 съюзнически армии, сражаващи се на страната на
германските войски. Мнозина от храбрите войници, каквито имаше и в
тези армии, бяха убити. Значителна част от тях попаднаха в съветски
плен. Останките от тези армии се разпаднаха и трябваше рано или
късно да бъдат изтеглени от фронта. Като боеспособна сила те вече
бяха загубени. Независимо че голяма част от дивизиите на 6-а армия
бяха формирани отново от остатъците и попълненията и от групата на
Холид, през март 1943 г. получи названието „6-а армия“, все пак ние
изгубихме основната маса от войниците на почти 20 дивизии и
значителна част от артилерията и инженерните части на РГК. Въпреки
че фактическата боеспособност на съюзническите армии беше само
ограничена (това бе особено изявено при румънската армия), все пак
тяхното излизане от строя бе значителна загуба за нас. В резултат се
лишихме от възможността да освободим германските сили поне от
спокойните участъци по фронта. Макар Вермахтът да изгуби почти 5
армии, все пак не би могло да се каже, че тези загуби бяха решаващи за
изхода на войната. Към загубите на войски трябва да се добави и
превземането от руснаците на завладяната от нас в резултат на лятното
настъпление през 1942 г. огромна територия заедно с нейните ресурси.
Ние не успяхме да завладеем кавказкия нефт, който представляваше
една от главните цели на нашето настъпление.
При това би трябвало да се отбележи, че тази
военноикономическа цел, която особено много защитаваше Гьоринг, бе
решаваща за обстоятелството, че германското лятно настъпление се
провеждаше разпокъсано. Преследвайки тази териториална цел, ние
забравихме, че всяко постигане и удържане на подобна цел трябва да
бъде предшествано от разгрома на главните сили на противника.
Въпреки това успяхме да удържим значителна част от Донбас,
представляващ особен фактор при воденето на тази война.
Колкото и да беше голяма печалбата на съветските войски, все пак
те не успяха да постигнат решаваща победа по южното крило на
Източния фронт — унищожаването на нашия южен фланг, което
вероятно не бихме могли да компенсираме с нищо.

В края на зимната кампания инициативата отново бе наша. През

тази зимна кампания ние нанесохме на Съветите две поражения.
Наистина тези победи нямаха решаващо значение, но ни позволиха да
стабилизираме фронта и откриха пред нас перспектива да продължим
войната на изток с цел да постигнем равен резултат. Не можехме да се
съмняваме, че надеждите за решително настъпление през лятото на
1943 г. бяха вече погребани. При това имахме много големи загуби в
жива сила. Очевидно Главното командване поради тези събития
трябваше да направи извода, че е необходимо с всички средства да се
стреми да постигне споразумение поне с един от противниците. По
същия начин то би трябвало да съзнава, че войната на изток сега вече
можеше да бъде водена единствено с цел да бъде изтощена
настъпателната сила на руснаците, като заедно с това опазваме
собствените си сили, особено избягвайки загубите на цели армии,
както това се случи при Сталинград. То трябваше категорично да се
откаже от всички второстепенни цели и да постави като своя главна
цел войната на Източния фронт, доколкото западните противници още
не бяха в състояние да извършат десант във Франция или да нанесат
решаващ удар от района на Средиземно море. Ако след тези забележки
се обърнем към зимната кампания през 1942–1943 г. и нейните
резултати, нужно е да се зададе въпросът защо съветското командване
постигна през тази зимна кампания големи успехи, но не и решаващия
— унищожаването на цялото южно крило на германската армия? Все
пак то държеше в ръката си най-силните козове, които можехме да си
представим — потискащо превъзходство по количество на
съединенията и описаната вече изгодна оперативна обстановка в
началото на кампанията.
Трябва да се отбележи, че съветското командване действаше
достатъчно енергично. За да постигне своите цели, то хвърляше в бой
частите, без да обръща внимание на възможните загуби. Войските на
руснаците винаги се сражаваха храбро и понякога понасяха
невероятни жертви. Наистина качеството на руската пехота значително
се беше влошило, армията все още не бе напълно въоръжена с
артилерия след загубите през 1941 г. Безспорно е също, че съветското
командване след началото на войната се научи на много неща, особено
по отношение на организацията и използването на големите танкови
съединения. И през 1941 г. то имаше големи количества танкове, но
тогава не умееше да ги използва самостоятелно и в същото време в
единни формации. Сега целесъобразно ги организираше в танкови и
механизирани корпуси и едновременно възприемаше германската
тактика на дълбокия пробив. Наистина с изключение на ноември
1942 г. ние почти винаги успявахме да разбием или да унищожим тези
танкови и механизирани съединения, макар и понякога дълбоко в тила.
От друга страна, след обкръжаването на 6-а армия те вече не можеха
бързо и с големи сили да осъществяват пробиви в решаващите
участъци, затова не успяха да постигнат своята цел — отсичането на
южното крило на германската армия при Дон, на крайбрежието на
Азовско море или по Долен Днепър. Съветското командване не успя, с
изключение на Сталинград, където Хитлер им помогна, да осъществи
обкръжаване на големи сили, докато след 1941 г. ние го правехме
неведнъж, залавяйки стотици хиляди пленници. То не успяваше да го
стори, въпреки че имаше потискащо превъзходство по численост на
войските, а изгодната оперативна обстановка и излизането от строя на
съюзническите армии отвориха на противника път към тила на
германския фронт. Като цяло през 1941 г. на Източния фронт ние
трябваше да водим фронтално сражение.
До тези изводи може да се стигне, ако се разглеждат действията на
Главното командване на съветската армия. Не може да не се отбележи,
че в оперативната обстановка след края на германското лятно
настъпление то явно имаше определена стратегическа цел — да бъде
обкръжен целият южен германски фланг. От такава гледна точка се
извършваше и настъплението по фронта на нашите съюзнически
армии. Но такъв начин за създаването на съветския оперативен план в
късната есен на 1942 г. не се изискваше особена гениалност.
Решението за първия удар — обкръжаването на 6-а армия, беше
безусловно правилно. При успех на този план — а германското Главно
командване правеше всичко възможно той да успее, щеше да бъде
отстранена най-голямата ударна сила на германската армия.
Би било най-добре заедно с този първи удар да се проведе
едновременно настъпление по участъците на италианската и
унгарската армия, за да може в резултат на единната настъпателна
операция от самото начало да се опитат да отрежат германските части
при Ростов или при Азовско море. Очевидно наличната артилерия не
им достигаше. Затова Съветското командване планираше поредни
пробиви. Вероятно транспортът не им позволяваше да осъществят
едновременно прехвърляне и снабдяване на всички настъпващи сили.
 Все пак неочаквано бързото и пълно изваждане от строя на
съюзническите армии по германския фронт много сериозно
компенсира на Съветите това редуване във времето на трите поредни
пробива. И ако въпреки това съветското командване не успя да
постигне тази близка цел — отсичането на германския южен фланг по
Долен Дон, при Азовско море или в краен случай при Днепър,
причината не се криеше в това, че тяхното настъпление се извършваше
на голямо пространство. Разстоянията до най-важния пункт, през който
трябваше да преминат съветските ударни групи, не бяха чак толкова
големи, като се вземат предвид възможностите за водене на
съвременна война. Германските резерви, които биха могли да бъдат
хвърлени в бой, не бяха достатъчно силни, за да спрат съветското
настъпление, на което бе съдено да завърши със сериозно поражение
на руснаците пред решаващата цел.
Нещо повече, трябва да се каже, че съветското командване не успя
— с изключение на Сталинград — да съсредоточи на решаващите
участъци големи и едновременно достатъчно мобилни сили.
 През първата фаза на зимната кампания то несъмнено
съсредоточи превъзхождащи сили против 6-а армия, за да не изпусне
тази плячка от ръцете си. Но затова пропусна възможността да
пререже комуникациите на германския южен фланг по Долен Дон.
Силите, действащи по Чирския фронт, бяха големи, но липсваше
единен план за действие. След пробива на фронта на италианската
армия съветското командване също така не успя да хвърли всички сили
за форсиране на Донец и излизане към Ростов. Разбира се, то се
опасяваше, че при такъв удар с ориентирани далеч цели неговите
войски ще бъдат атакувани по фланга. То би могло да се подсигури
срещу такъв удар с последващо нападение срещу унгарския фронт.
Разбира се, това би било рисковано. Но без подобен риск не можеше да
се постигне бърз и решаващ успех, което в дадения случай бе главното.
Но и след успешния пробив на фронта на унгарската армия, който
създаде пролука в германския фронт от Донец до Воронеж, съветското
командване не успя да организира бърз и достатъчно силен пробив в
решаващото направление, а именно към мостовете през Днепър.
Вместо да хвърли всички свои сили за постигане на този успех и да се
задоволи с прикриване на настъплението от запад с една съсредоточена
ударна група, то разпиля своите сили, нанасяйки удари в различни
направления — през Курск към Ахтирка, Полтава, към Днепър и по
рубежа на Донец в участъците на Славянск, Лисичанск и
Ворошиловград. С това даде възможност на германското командване
да концентрира превъзхождащи сили по решаващите участъци
благодарение на прехвърлянето на войски от източния фланг на
западния и да получи подкрепления. Дотогава германската армия
успяваше навреме да излезе от примката, въпреки че прекалено
продължилото задържане на Кавказкия фронт и забавеното оттегляне
на групата „А“ даваха шансове на противника да ни разгроми.
Шлифен е казал, че за постигането на военен успех в сраженията
дават своя принос и двете страни — както победителят, така и
победеният. По-горе аз ясно характеризирах участието, което вземаше
германското Главно командване в загубата на 6-а армия и изобщо в
кризата по южното крило на Източния фронт, възникнала през зимата
на 1942–1943 г.
Затова справедливостта изисква да бъде характеризирано и онова
участие, което взе германската армия при последния успех —
провалянето на обкръжението на нашия южен фланг.
По този повод може да се каже само едно: в крайна сметка групата
армии „Дон“ не би могла да нанесе поражение на противника, ако
германските войски и техните командири не бяха положили почти
нечовешки усилия през тази зимна кампания; ако нашите храбри
пехотни дивизии не даваха отпор на превъзхождащите ги многократно
сили на противника, ако нашата пехота въпреки слабата
противотанкова отбрана не задържаше упорито вражеските танкови
атаки, затваряйки фронта след пробивите на съветските танкове,
помагайки с това за тяхното унищожаване. Също така тази зимна
кампания не би могла да се ръководи толкова успешно, ако не бяха
нашите танкови дивизии, които се сражаваха с невероятна
маневреност, нанасяйки удари — днес тук, а утре там, като така
умножаваха ефекта на своите действия. Германската армия, която
винаги е чувствала своето превъзходство над противника, издържа
тежки кризи и със своята храброст и самопожертвователност
елиминира численото превъзходство на противника.
Но не бива да се забравя още нещо: 6-а армия с предаността си
към дълга и борбата докрай изби от ръцете на противника палмата на
победата — не му разреши да разгроми южното крило на германския
Източен фронт. Ако тя не беше оказвала съпротива до началото на
февруари, а се бе предала веднага след като положението стана
безнадеждно, противникът можеше да хвърли в боя по решаващите
участъци големи сили и очевидно щеше да постигне успех при
обкръжаването на германския южен фланг. Затова 6-а армия със своята
непоколебима издръжливост до последния момент решително
помагаше за стабилизацията на Източния фронт през март 1943 г. И
ако жертвата, принесена тогава от войниците на 6-а армия, се оказа
напразна за изхода от войната, то това с нищо не намалява нейната
морална цена.
Затова в края на тази глава за зимната кампания нека още веднъж
засияе през вековете името на 6-а армия! Тя извърши най-голямото,
което може да се изисква от войника — води бой заради другарите си в
безнадеждно положение до последния патрон!
14. Операция „Цитадела"

Стратегическата обстановка през пролетта на 1943 г.

Постижим ли бе все още равният резултат? Оперативните
възможности на Съветската армия. Да нанасяме ли удар първи,
или да изчакаме удара на противника? Планът „Цитадела".
Разработката на операцията. Съдбоносно забавяне. Съвещанието
в Мюнхен. Генерал-полковник Модел. Ново отлагане до началото
на юли. Размяна на мнения между нашата група и ОКХ. Защо не се
противопоставихме на провеждането на закъснялото
настъпление? Речта на Хитлер на 1 юли. Настъплението. 9-а
армия спира. Съветите настъпват по Орловската дъга.
Кризисното положение на групата „Юг". На 13 юли Хитлер
заповядва настъплението да бъде прекратено. Плановете на
групата „Юг". Заключителен обзор.

Пролетта на 1943 г. на Източния фронт премина под знака на

подготовката за операция „Цитадела“. Тя беше последният опит да се
опази нашата инициатива на изток. С нейния неуспех, равностоен на
провал, инициативата окончателно премина на съветска страна. Тъй
като „Цитадела“ представлява решителен повратен пункт във войната
на Източния фронт, стратегическите основи, върху които бе построена
тази операция, както и причините да се провали заслужава да бъдат
разгледани. Затова накратко ще се спра върху подготовката и
провеждането на операцията.

Стратегическата обстановка през пролетта на 1943 г.

 Пролетта на 1943 г. постави германското Главно командване пред
трудно решение. И двете проведени от нас кампании не доведоха до
разгрома на Съветския съюз. Тук няма да говоря в каква степен
виновни за това бяха политическите и стратегическите грешки на
Хитлер. Също така няма да разглеждам и въпроса дали дори при
разумни политически цели и безупречно стратегическо ръководство
въоръжените сили на Германия щяха да бъдат достатъчни, за да
постигнем нашата цел — разгрома на Съветския съюз. Всъщност той
стоеше на самия край на пропастта!
Струва ми се, че тогава вече бе отминало времето, когато
Германия имаше възможност да свърши със своя източен противник
още преди началото на решаващото настъпление на запад. След
десанта на американците в Северна Африка вече бе възможно да бъде
предвиден нашият край, а с откриването на втори фронт на
Европейския континент, той се оказа заплашително близко. За войната
на изток решаващ стана не само въпросът за силите, но и факторът
време.
Ние вече нямахме възможност да нанесем решаващ удар по
западния си противник, след като Хитлер преждевременно се бе
отказал от нахлуване в Англия, за да се обърне против Съветския съюз.
Заявлението на съюзниците в Казабланка не оставяше никакво
съмнение относно техния стремеж към унищожаване не само на
Хитлер и неговия режим, но и на Германия изобщо. Ако за нас
съществуваше перспектива да постигнем мир със западните държави,
това очевидно щеше да стане възможно само ако успеехме да
отблъснем очакващото се тяхно нахлуване или да ги разгромим на
континента след първоначалния успех на десантните им войски. Но
тези две възможности предполагаха освобождаването на германски
войски от изток.
Първият въпрос, на който би трябвало да се отговори, се състоеше
в следното — дали можехме по това време да постигнем на изток
приемливо за нас решение; разбира се, без да става дума за
планирания пълен разгром на Съветския съюз. Въпросът беше дали
съществува възможност да бъде постигнат равен резултат? За
Германия това означаваше перспектива да продължи да съществува
като държава.
 Сега се говори, че идеята за равен резултат на изток още през
1943 г. е била само мечта. Няма да обсъждаме дали е било така или не.
Ние, войниците, не бихме могли да съдим съществуваше ли от
политическа гледна точка през пролетта на 1943 г. възможност да бъде
постигнато споразумение със Съветския съюз. Ако Хитлер бе готов на
това, вероятно такава възможност не е била изключена.
Но командването на групата „Дон“ (тогава вече преименувана в
„Юг“) бе убедено, че от военна гледна точка — при правилно
оперативно ръководство — такова патово решение на изток е
възможно. Все пак пътят от Сталинград до Донец струваше големи
жертви на противника. В края на тази кампания той претърпя две
тежки поражения.
 Противникът не постигна своята цел — обкръжаването на целия
южен германски фланг, за което съществуваха всички предпоставки. В
края на зимната кампания инициативата отново премина в германски
ръце. По време на всички зимни боеве германските войски и тяхното
командване отново показаха своите по-високи възможности. Колкото и
скъпо да ни струваше Сталинград, според достоверните изчисления на
ОКХ противникът от началото на войната бе изгубил — пленени,
убити и негодни повече да носят военна служба, повече от 11 милиона
души. В крайна сметка настъпателните сили на руснаците трябваше да
секнат! Във всеки случай по такъв начин ние в щаба гледахме на
военната обстановка на изток. Естествено, за това изигра своята роля и
обстоятелството, че от почти безнадеждно положение в края на
кампанията успяхме да завоюваме палмата на победата.
Едва ли си струва по метода на мнозина закъснели критици и ние
да твърдим, че войната във всички случаи щеше да бъде загубена.
Пред нас стоеше противник и нашата задача бе да го спрем пред
границите на Германия. Този противник можеше да бъде принуден да
приеме патовото решение единствено чрез поредица от удари. От
друга страна, ние бяхме разбрали за решението в Казабланка, което ни
оставяше само един избор — да постигнем на изток най-малкото
равновесие на силите.
Следващият въпрос беше как да водим операциите на изток през
1943 г.
За настъпление с далечни цели, както го правехме през
изминалите години, нашите сили бяха недостатъчни в сравнение с
противника. Очевидно трябваше неизбежно да преминем към отбрана.
След като Съветите имаха намерение да ни изгонят от своята страна,
нека сами понесат тежестта и загубите при настъплението, при което
вероятно щяха да се обезкръвят. Разбира се, много ни привличаше
мисълта да използваме отбранителната тактика като най-устойчив вид
бой. Обаче по две съображения можехме да приемем отбраната само в
ограничени мащаби.
Първото съображение. През пролетта на 1943-та никой не би
могъл да каже ще започнат ли Съветите отново да настъпват, след като
периодът на разкаляните пътища завърши. Все пак те можеше да се
забавят, за да усилят своята групировка и да дочакат техните съюзници
действително да открият втори фронт на континента. Такава стратегия
на изчакване не изключваше провеждането на поредица от удари с
неголеми сили, за да опазят своя престиж и да предотвратят
оттеглянето на германските войски от изток. Това би било възможно
най-неприятното за германците. Но то можеше да доведе дотам, че
ние, бездейно очаквайки в отбрана, след това да се наложи да водим
война на два фронта против силни противници. Поради тази причина
чистата отбрана, нещо като позиционна война, за нас бе неприемлива.
 Второто съображение против прилагането на чисто отбранителна
тактика беше простият факт, че не ни достигаха наличните дивизии на
изток. Фронтът от Черно море до Ледовития океан бе твърде голям, за
да създадем по него здрава отбрана и най-малко това бе възможно в
сектора на групата „Юг“, която тогава трябваше да отбранява с 32
дивизии фронтовата линия от Таганрог на Черно море до района
югоизточно от Суми, тоест около 760 км.
В случай че бяхме се ограничили с чиста отбрана съотношението
на силите позволяваше на Съветите да провеждат настъпление в
различни участъци с превъзхождащи сили и да пробиват нашия фронт.
В резултат противникът би постигнал или обкръжаването на стабилни
участъци от фронта, или нашето отстъпление. 1943 г. даде достатъчно
примери докъде може да ни доведе опитът да удържаме неподвижен
фронт.
Следователно ние не можехме да се ограничим само с чиста
отбрана! Обратното — бяхме длъжни, дори в рамките на
стратегическата отбрана, да въведем в действие фактори, които да ни
дават предимство пред противника: по-изкусно ръководене на
войските, високи бойни качества, по-голяма подвижност на нашите
сили (особено през лятото). Ние бяхме длъжни, дори ако се
ограничаваме само с отбрана, да се опитваме да нанасяме на
противника мощни удари в отделни участъци, в резултат на които той
да понася значителни загуби, особено в пленници, което в крайна
сметка би могло да доведе до равен изход от войната. И в рамките на
стратегическата отбрана отново трябваше да водим маневрени
операции — нашата сила беше в тях. Това би могло да се прави, ако
настъпващият противник ни дадеше благоприятни шансове, или в
определени случаи по наша инициатива.
Имайки предвид подобно гъвкаво ръководство на операциите,
групата армии „Юг“ още в началото на февруари 1943 г. внесе подобно
предложение пред ОКХ, тоест пред Хитлер. Направихме го във връзка
с набелязващото се тогава голямо прехвърляне на сили от десния
фланг на групата на левия, но при това планирахме и по-нататъшно
водене на операции на изток. Размяната на мнения по този въпрос,
произлизаща предимно от нашия щаб, продължи до края на март.
 Най-общо тогава ставаше дума за две алтернативи. Да
предоставим инициативата на противника, очаквайки неговото
настъпление, за да можем после при изгодни предпоставки да нанесем
ответния удар. Или да се опитаме да удържим инициативата и да
изпреварим врага със своя удар, преди да се е съвзел след зимната
кампания.
По същество решението на този въпрос зависеше от оценката на
предполагаемите действия на противника след свършването на
периода на безпътицата. Във връзка с общата обстановка нашият
ответен удар би бил възможен само ако Съветите се окажеха
подготвени в най-близко време да започнат своето настъпление.

Оперативните възможности на съветските войски

Въпреки че не бе изключено Съветите до откриването на втория

фронт от техните съюзници да останат пасивни, ние все пак
предполагахме, че противникът след изсъхването на пътищата ще
започне отново настъпление. За това говореше неговата увереност,
несъмнено нараснала след успеха му при Сталинград. От
психологическа гледна точка за съветското политическо ръководство
бе трудно да приеме голям пасивен престой при нееднократно
обявяваното от него „освобождение на светата руска земя“. Най-сетне
би трябвало да се предполага, че господарят на Кремъл имаше
намерение да изпревари своите съюзници в Източна Европа и преди
всичко на Балканите. По тези причини ние се надявахме — и в това
намерихме пълната подкрепа на ОКХ, че противникът след края на
безпътицата ще започне отново настъпление.
Ако това се случеше, противникът поради численото си
превъзходство щеше да получи големи възможности. Можеше да се
опита чрез пробив на южния фланг на групата „Север“ да я изтласка
към морето, след което да я обкръжи. Можеше да се опита да хване в
клещи от север и юг навлизащия далеч на изток фронт при Орел,
заеман от групата „Център“, за да разбие така цялата група.
Никъде досега противникът не бе имал толкова големи
оперативни и военноикономически и политически шансове, както на
южния фланг на Източния фронт, на участъка на групата „Юг“! Там
германският фронт, обхващащ Донбас, се вдаваше като „балкон“ далеч
на изток, паралелно на северното крайбрежие на Азовско море. Ако
противникът атакуваше този „балкон“ от изток през Миус и от север
през Донец, можеше да притисне намиращите в Донбас германски
армии към крайбрежието и там да ги унищожи. А ако допълнеше
своите действия с настъпление в района на Харков по направление към
Днепър под Киев, той можеше да постигне целта, която му се бе
изплъзнала през зимата на 1942–1943 — обкръжаването на целия
германски южен фланг по крайбрежията на Азовско и Черно море. В
този случай той би могъл да разгроми не само групата армии „Юг“, но
и разположената на Кубанския плацдарм група „А“ с нейната 17-а
армия. Тази победа на южния фланг на Източния фронт би върнала в
ръцете на Съветите едновременно както важния във
военнопромишлено отношение Донбас, така и житницата Украйна.
Това би отворило за противника път към Балканите, на първо място
към румънския нефт. И накрая то не би могло да не се отрази върху
политическата позиция на Турция.
Тъй като в никой друг от участъците на фронта настъплението на
Съветите не откриваше такива перспективи, трябваше да се
предполага, че главното направление на техните настъпателни
операции, ако изобщо настъпеха, както и през 1942 г. ще бъде насочено
към южния фланг на Източния фронт. Намиращите се на тяхно
разположение сили не изключваха и възможността за нанасяне на
местни удари по други участъци на фронта.
За тези планове свидетелстваше групирането на противника. Пред
фронта на групата армии „Юг“ само в тила на противника се намираха
пет силни групи от оперативни резерви, преди всичко танкови и
кавалерийски корпуси. Една група бе застанала пред нашия фронт на
Миус, две — пред фронта ни на Среден Донец, и две други — източно
и североизточно от Харков. Освен това прехвърлянето на сили от
Кавказ и Сталинград продължи и през март. Силни резерви на
противника също така стояха пред северния и източния участък на
Орловската дъга, където се намираше групата армии „Център“, както и
при Москва. Като цяло обстановката не оставяше съмнение, че
противникът рано или късно ще се опита да постигне решаващ успех в
участъка на групата армии „Юг“, а вероятно и на южния фланг на
групата армии „Център“ чрез настъпление с обхващане на Орловската
дъга.
Затова командването на групата армии „Юг“ очакваше, че
противникът отначало ще настъпва към Донецкия балкон от изток през
Миус, а от север — през Донец в неговото средно течение, за да
задържи там нашите армии или да ги изтласка към крайбрежието.
Вероятно после това настъпление щеше да бъде допълнено с удар от
района на Харков или северно по направление Днепър с цел да бъде
повторена широката обкръжаваща операция, която не се удаде на
противника през февруари-март. От лятото на 1943 г. нататък
противникът фактически действаше точно така.

Ответният удар

Върху тези предполагаеми планове на противника беше построен

и нашият план за нанасяне на ответен удар, който командването на
групата армии „Юг“ неведнъж представяше на Хитлер през февруари-
март. Предлагахме при очакваното от нас настъпление на противника
към Донбас да се оттеглим с боеве и да пропуснем армиите на
противника на запад, приблизително на линията Мелитопол —
Днепропетровск. Едновременно с това трябваше да подготвим големи
сили в тила на северния фланг на групата армии. Тези сили трябваше
да разбият настъпващите насреща им войски, за да могат оттам да
нанесат удар на югоизток или на юг в дълбокия фланг на
противниковите армии, настъпващи от Донбас към Долен Днепър, и да
ги унищожим на крайбрежието.
В сравнение с германското настъпление през 1942 г. главната
новост в този план беше следната. Ние имахме намерение да нанесем
ответния удар, след като противникът вкара в действие своите
настъпателни сили и частично ги изразходва. Цел на операцията
трябваше да бъдат не териториални завоевания на изток (каквито през
1942-ра бяха Сталинград или Кавказ), а унищожаване на
противниковите войски на този важен фланг чрез обкръжаването му по
крайбрежието на Азовско море. За да се изпълни този план и да се
изключи възможността за оттегляне на противника на изток (както
през 1942 г.), предварително трябваше да му освободим път през
Донбас към Долен Днепър; той едва ли би устоял срещу такава
съблазън.
Ако този частичен удар с ограничена цел се окажеше успешен,
бихме могли да унищожим значителни сили на противника и да
нанесем втори удар на север против централната му групировка.
Безспорно предпоставки за подобен ответен удар биха могли да се
създадат и по други участъци от Източния фронт. Но там противникът
можеше да бъде разбит само частично, докато в същото време той
щеше да се стреми към решаваща победа на юг. Освен това само на
южния фланг при обкръжаването на противника можеше да бъде
използвано морето като част от фронтовата дъга. За провеждане на
този без съмнение много рискован ответен удар бяха необходими две
предпоставки.
Първо, германското Главно командване трябваше по-определено
отколкото досега да възприема за главен боен театър Източния фронт, а
вътре в него — южния фланг. На северния фланг на групата „Юг“
трябваше да се създаде силно превъзходство над предполаганите там
сили на противника, ако имахме намерение да доведем операцията до
успешен край. Затова бе необходимо на всяка цена да бъдат свалени
войски от второстепенните фронтове Юри ако това доведеше там до
заплаха от възникване на кризи. Да се нанасят удари по всички
фронтове, означаваше да бъде поставен под съмнение успехът дори на
частичен удар на изток. Трябвате да се заемат сили от групите армии
„Център“ и „Север“, в крайна сметка там трябваше да бъдат създадени
оперативни резерви в случай на необходимост — чрез навременно
изравняване на фронта (на първо място изоставяйки и без това
опасната дъга при Орел в участъка на групата „Център“).
Второ, германското Главно командване не трябваше да се страхува
да създаде шансове за успех на ответния удар с цената на отказ от
територии, в конкретния случай — от Донбас. Ако то не бе в състояние
да провежда настъпление с дългосрочни цели чрез маневрени боеве, в
което тогава превъзхождахме противника, трябваше да бъде готово да
постигне свобода на действие чрез планирано оттегляне. Територията
на завоюваните източни области даваше достатъчно пространство за
това. (В края на краищата това беше същият проблем, пред който бе
изправено германското командване през Първата световна война при
спирането на настъплението през 1918 г. — проблем, който то и тогава
не се осмели да реши.) Обаче стана ясно, че Хитлер няма намерение да
създава нито първата, нито втората предпоставка.
Групата армии „Юг“ неведнъж по най-категоричен начин
настояваше пред Хитлер Източният фронт, а по него южният фланг да
се превърнат в направление на главния удар. На теория той беше
съгласен. На практика никога не успя навременно и в достатъчна
степен да възприеме този план, може би защото началникът на
Генералния щаб на сухопътните сили и началник-щабът на
оперативното ръководство при тези спорове винаги представяха
различни интереси.
Но Главното командване не се съгласяваше с гледната точка на
групата „Юг“ дори за направлението на главния удар по южния фланг
на Източния фронт. Въпреки че през цялата 1943 г. беше напълно ясно,
че противникът търси решението на войната по южния фланг, групите
„Север“ и „Център“ бяха по-добре комплектувани от групата армии
„Юг“, ако се сравни съотношението на силите с дължината на
поддържания от тях фронт, а също така и спрямо числеността на
противостоящия им противник с изключение на известно количество
танкове.
 Това се обяснява със споменатото от мен нежелание на Хитлер да
даде нещо доброволно или да поеме риск на второстепенни
направления, а също така и с това, че не желаеше навреме да вземе
предвид предполагаемите действия на противника. Той предпочете
скъпоструващия метод — или да дава прекалено малко сили там,
където се решаваше изходът на операцията, или да ги дава твърде
късно.
Но най-малко от всичко Хитлер бе готов да създаде възможност за
голям оперативен успех в духа на плана на групата „Юг“ чрез отказ —
макар и временен, от Донбас. На съвещанието на щаба на групата през
март в град Запорожие той заяви, че е напълно изключено Донбас да
бъде отстъпен на противника, макар и временно. Ако изгубим този
район, нямало да бъде възможно да подсигурим със суровини нашата
военна промишленост. За противника загубата на Донбас по онова
време означаваше съкращаване на производството на стомана с 25
процента. Що се отнася до никополския манган, неговото значение за
нас изобщо не би могло да се изрази с думи. Загубата на Никопол (на
Днепър, югозападно от Запорожие) щяло да означава край на войната.
Освен това както Никопол, така и Донбас не можели да минат без
електростанциите в Запорожие.
Тази гледна точка, чиято правилност не можехме да проверим
детайлно, имаше решаващо значение за Хитлер в цялата кампания през
1943 г. Това доведе дотам, че нашата група никога не получи
необходимата оперативна свобода, която би й позволила да нанесе на
превъзхождащия я противник действително ефективен удар или да
събере достатъчно сили по важния за нея северен фланг.
Хитлер не се съгласяваше с идеята, че при доброволно оттегляне
може със същия успех, а често и с много по-голям, отколкото при
настъпателните операции, да се премине към решаващ удар срещу
противника. Той не се съгласяваше с тази идея, защото възприемаше
като твърде голям риск загубата на територии в сравнение с неясния
шанс за победа. В това отношение не му достигаше смелост или вяра в
собственото му изкуство да води войските, а също така и в изкуството
на своите генерали.

Изпреварващият удар

Планът за ответен удар, както го бе набелязала нашата група

армии, отпадна поради значението, което се придаваше на Донбас.
Както и в други случаи, идеята за подобна операция не харесваше на
Хитлер поради посочените от мен причини. Наистина трябваше да се
съгласим с него, че през пролетта на 1943 г. изобщо не беше ясно дали
противникът ще ни направи услугата да започне най-сетне своето
настъпление. Дори западните държави да настояваха за съветско
настъпление, Сталин със сигурност можеше да чака.
В този случай на първи план излизаше идеята за използване на
слабостта на противника, причинена от пораженията, които той
претърпя в края на зимната кампания, и нанасянето на удар срещу
него, преди напълно да е възстановил боеготовността си, на първо
място заради силно пострадалите му танкови части. Тогава ставаше
дума за изпреварващ удар, макар и в рамките на стратегическата
отбрана.
 Тъй като влошените пътища възпрепятстваха всякакви операции,
различните планове за организация на удар от района югоизточно от
Харков с цел пробив във фронта на противника по средното течение на
Донец, за да бъдат използвани слабостите му, се оказаха неизпълними.
Така в края на краищата беше разработен планът „Цитадела“.
Докато в края на зимната кампания в резултат на победите в
района между Донец и Днепър, както и при Харков бе възстановен
фронтът от Таганрог по теченията на Миус и Донец до Белгород, в
района северно от Белгород при стика между групите „Юг“ и
„Център“ остана заета от противника дъга, навлизаща далеч на запад.
Тя обхващаше района на Курск, простирайки се от Белгород през Суми
и Рилск до района североизточно от Орел. Тази врязваща се в
германския фронт дъга беше за нас не само неудобно обстоятелство.
Тя удължаваше фронта ни с почти 500 км и изискваше значителни
сили, за да бъде удържана на север. запад и юг. Дъгата пресичаше
железопътните линии, които водеха от района на групата „Център“ към
Харков и бяха за нас важни тилови комуникации. Освен това тази дъга
можеше да послужи на противника като изходен пункт за настъпление
както срещу северния фланг на групата „Юг“, така и срещу южния
фланг на групата „Център“. Тя щеше да представлява особена
опасност, ако се решеше да се нанесе контраудар от района на Харков
срещу съветските сили, настъпващи в участъка на групата „Юг“.
Поради това командването на групата армии „Юг“ имаше
намерение да ликвидира тази дъга веднага след битката за Харков, още
преди началото на периода на безпътица в тази местност, като използва
тогавашната слабост на противника. Ние трябваше да се откажем от
този план, тъй като групата „Център“ не бе в състояние да
взаимодейства с нас. Колкото и да беше слаб противникът след
поражението си при Харков, все пак само силите на групата „Юг“ не
стигаха, за да бъде ликвидирана тази широка дъга.
Затова сега тя стана цел на първия изпреварващ удар. По-горе вече
споменах за значението на Курската дъга. При едновременно
настъпление от юг и от север в нея можеше да се отрежат сравнително
големи сили на противника и след това да се освободят значителни
германски сили.
 Но тази цел — във всеки случай така смяташе командването на
групата „Юг“, съвсем не беше единствената цел на планираната
операция. Напротив, беше ясно, че противникът, за да се задържи на
този участък, важен за него от оперативна гледна точка, скоро ще
хвърли в бой своите оперативни резерви, стоящи пред северния фланг
на групата „Юг“ и южния фланг на групата „Център“. Ако бяхме
провели този удар своевременно, тоест веднага след края на
безпътицата, имаше надежда, че противникът ще бъде принуден да
хвърли в бой танковите и механизираните си корпуси, без все още да е
завършил тяхното попълнение.
Това би създало възможност да се надяваме, че ще успеем по-рано
да завършим попълването на нашите съединения и така да увеличим
шансовете си.
 Ако в този бой успеехме да разгромим неприятелските танкови
резерви, щяхме да можем да предприемем нов удар или против
Донецкия фронт на противника, или в друг участък. В края на
краищата това щеше да е толкова съществена цел на операция
„Цитадела“, както и така необходимата ни ликвидация на Курската
дъга.

Планът на операция „Цитадела"

 Операция „Цитадела“ се планираше с цел противникът да бъде
заварен още в стадия на неговата слабост.
Според указанията на ОКХ се планираше войските на противника
по дъгата около Курск да бъдат отрязани от настъплението на групата
„Център“ (от север) и групата „Юг“ (откъм юг), които трябваше да
обхванат в клещи тази дъга при нейната основа и да унищожат
намиращите се там сили на противника. И за двете групи
настъплението представляваше значителен риск.
Настъплението на групата „Център“ трябваше да започне от
южния фронт на Орловската дъга. Участъкът на дъгата при Курск се
вклиняваше силно в нашия фронт на запад, а северно от него
орловският участък от дъгата, удържан от групата „Център“,
навлизаше далеч на изток във вражеския фронт. Според замисъла на
операцията тази дъга даваше възможност на противника да започне
настъпление с цел обкръжаване, а в случай на успех да заплаши и тила
на действащите в „Цитадела“ войски от групата „Център“.
В участъка на групата армии „Юг“ опасността се състоеше в това,
че на всяка цена трябваше да бъде удържан Донбас, който със своето
изгодно положение създаваше възможност за противника да проведе
настъпление с превъзхождащи сили от две направления.
Независимо от съмненията двете групи направиха всичко, за да
осигурят успеха на „Цитадела“ с възможно най-високо
съсредоточаване на сили. Обаче нямаше съмнение, че рискът в тази
операция и за двете групи щеше да бъде толкова по-голям, колкото
повече време има противникът, за да възстанови изтощените си сили.
За своето настъпление от север групата „Център“ отдели 9-а
армия под командването на генерал-полковник Модел.
За пробива към Курск тя разполагаше с три танкови корпуса,
включващи шест танкови, две моторизирани и седем пехотни дивизии.
Тези 3 корпуса трябваше да започнат настъпление от южния
участък на Орловската дъга и да пробият фронта на противника в
участък от 50 км, при което двата флангови корпуса трябваше с
настъпателни действия да прикрият ударния клин. Фронтът на пробива
трябваше при възможност да бъде разширен с настъплението на двата
приближаващи се от изток и запад пехотни корпуси на армията. Те
трябваше да подсигурят дълбоките флангове на групата на пробива.
Настъплението на 9-а армия трябваше да бъде поддържано от една
авиодивизия.

От 2-ра армия, затваряща Курската дъга от запад и разполагаща по

фронт от 200 км с 9 слаби пехотни дивизии, едва ли би могло да се
очаква нещо повече от опит да бъде скован стоящият пред нея
противник, за да улесни неговото обкръжаване от настъпващите групи.
Групата „Юг“ бе в състояние да отдели за операция „Цитадела“
големи сили, а именно две армии, в чийто състав бяха 5 корпуса с 11
танкови и 7 пехотни дивизии.
Според командването на групата решаващ фактор за използването
на тези армии бе обстоятелството, че противникът скоро след началото
на операцията ще хвърли в бой своите силни оперативни резерви,
базирани източно и североизточно от Харков. Общо взето, също
толкова важна, колкото и настъплението към Курск с цел да бъдат
отсечени намиращите се там вражески сили беше задачата да се
подсигури то от изток с насрещни удари срещу приближаващите
вражески танкови и механизирани съединения. Разгромът на тези сили
също беше важна цел на операция „Цитадела“.
Армейската група на Кемпф имаше задача да задържа един
пехотен корпус в сектора си на отбрана при Донец от пункта
югоизточно от Харков до района на Волчанск. Нейният танков и
пехотен корпус (общо 3 танкови и 3 пехотни дивизии) трябваше с
активни действия да осигурят пробива при Курск на изток или
североизток. За изпълнението на тази задача групата трябваше да
започне настъпление от Донецкия фронт на участъка Волчанск —
Белгород с цел овладяване със силите на пехотния корпус на рубежа,
обърнат с фронт на изток по Короча, а нейният танков корпус
трябваше да се придвижи на североизток в общо направление към
Скородное. Друг танков корпус, съставен от две танкови дивизии,
включен отначало в резерва на групата армии, трябваше да бъде
преподчинен на групата на Кемпф, след като тя овладее достатъчен
район и си осигури свобода на действие в североизточно направление.
Заедно със споменатия по-горе танков корпус в бой на открита
местност те трябваше да разгромят приближаващите се танкови
съединения на противника.
4-а танкова армия под командването на генерал-полковник Хот
трябваше да осъществи пробив към Курск — срещу 9-а армия, и след
това да унищожи силите на противника, отрязани западно от Курск. За
това тя разполагаше с два танкови корпуса (включително един танков
СС корпус), наброяващи 6 танкови и една пехотна дивизия, освен това
още един пехотен корпус (52-ри) трябваше да се присъедини към
настъплението на танковата групировка по западния фланг. Ако
успеехме да се придвижим към Курск и бързо да унищожим
изолираните там части, в разгрома на приближаващите се оперативни
резерви на противника щяха да вземат участие и танковите съединения
на 4-та танкова армия.
Разбираемо бе, че цялата артилерия на РГК, която групата получи
от ОКХ, и наличната на нейния участък беше придадена към двете
армии. Независимо от това артилерията, поддържаща настъплението,
бе твърде слаба за осигуряване на пробива в отбраната на противника.
Друга наша слабост бе, че пробивът на вражеските позиции
трябваше да се осъществява на първо място от танковите дивизии, тъй
като ОКХ не ни даде за тази цел допълнителни пехотни дивизии.
Настъплението на двете армии трябваше да бъде поддържано от
4-ти въздушен флот, с който нашата група вече отдавна
взаимодействаше успешно. За съжаление неговият командващ
фелдмаршал Рихтхофен малко преди това настъпление бе преместен в
Италия. Силите, с които този флот разполагаше за поддръжка на
настъплението, се състояха от три авиогрупи от пикиращи
бомбардировачи, три групи щурмовици и три-четири групи
бомбардировачи.
Командването на групата армии бе принудено докрай да отслаби
останалите участъци от своя отбранителен фронт, та да отдели за
настъплението посочените сили. За отбрана останаха само 6-а армия
(командващ генерал Холид) на рубежа на Миус, 1-ва танкова армия
(командващ генерал-полковник Фон Макензен) и вече споменатият
корпус на десния фланг на групата на Кемпф при Донец. Общо 21
дивизии, които трябваше да удържат фронта от Таганрог до Волчанск с
обща дължина 630 км. Като резерв на този широк фронт ние имахме
само една танкова, една моторизирана и една пехотна дивизия.
Командването на групата армии обаче смяташе, че щом
предприемаме изпреварващ удар, би трябвало да направим всичко за
постигането на пълен и бърз успех на операция „Цитадела“. Ако
успеехме с този удар, ако унищожахме отрязаните в Курската дъга
войски на противника и освен това в тези сражения бъдеше разгромена
значителна част от неговия оперативен резерв, щеше да бъде
направена първата крачка за постигане на толкова желания патов изход
от войната. Победата при Курск би дала на групата армии възможност
да приключи с възникналата криза на нейния участък от фронта.
Накрая оставаше възможността при необходимост да се оттеглим от
Донбас към Долен Днепър, за да можем след победа при Курск да си
поставим за цел осъществяването на оперативния замисъл за ответен
удар, основан на предложението на групата армии. Наистина такива
действия едва ли ще бъдат посрещнати с одобрение от Хитлер. Но във
всеки случай победата щеше да му върне и Донбас.
Началото на операция „Цитадела“ бе определено за най-скоро
време. Командването на групата предложи на ОКХ като срок началото
на май, предполагайки, че дотогава периодът на безпътица ще е
завършил. Фактически „Цитадела“ можеше да започне около средата
на май.

Съдбоносното закъснение

След завършването на зимните боеве поради началото на

безпътицата аз бях принуден да взема отпуск, за да оперирам
сливиците си. Лекарите се надяваха чрез тази операция да спрат
започналата катаракта, въпреки че тя не можеше да бъде обяснена с
възрастта ми. На фронта ме заместваше отначало генерал-полковник
Модел, след това фелдмаршал барон Фон Вайхс, но по всички главни
въпроси аз поддържах връзка с командването на групата и с началника
на Генералния щаб на сухопътните сили. На 18 април му изпратих
адресирано до Хитлер писмо, в което още веднъж изразявах мнение, че
сега трябва всички възможни сили да бъдат хвърлени за успеха на
операция „Цитадела“, че победата при Курск ще възмезди всички
временни поражения по другите участъци на фронта. По-нататък
подчертавах, че колкото по-рано започнем „Цитадела“, толкова по-
малка ще бъде опасността от голямо контранастъпление на противника
към Донбас.
На 4 май исках да се върна в моя щаб, тъй като в средата на
месеца се очакваше началото на операция „Цитадела“ — най-късно в
началото на третата десетдневка. На 3 май моят началник-щаб генерал
Бусе пристигна в Лигниц със съобщението, че на 4 май ни викат в
Мюнхен на съвещание с Хитлер. На това съвещание също така бяха
извикани командващият групата армии „Център“ фелдмаршал Фон
Клуге, генерал-полковник Гудериан (тогава главен инспектор на
танковите войски) и началникът на Генералния щаб на Луфтвафе
генерал-полковник Йешонек. По време на съвещанието се изясни
следното.
Генерал-полковник Модел, който трябваше да ръководи операция
„Цитадела“ на северния фланг, представи на Хитлер доклад за
обстановката на своя участък на фронта и плановете си във връзка с
това.
 Модел се ползваше със специалното доверие на Хитлер, след като
се отличи със своята особена енергия и издръжливост по време на
кампаниите през 1941 и 1942 г. отначало като командир на танков
корпус, а след това командващ 9-а армия по време на тежките
отбранителни боеве на групата „Център“.
Познавах добре Модел от времето, когато служеше при мен в 8-о
управление на Генералния щаб; той водеше наблюдението за
развитието на техниката и го оценяваше от гледна точка на
изискванията, предявявани към нея от Генералния щаб. Беше много
полезен на тази длъжност, действайки като щука в езеро с шараните от
отделите на министерството. След това стана началник-щаб на 16-а
армия в групата армии „А“, където аз на свой ред бях началник-щаб, и
участваше в подготовката на Западната кампания.
Модел несъмнено беше много способен щабен офицер. Той
притежаваше ясен ум и способност бързо да оценява обстановката.
Среден на ръст, по-скоро с крехко, отколкото с атлетично
телосложение, с гъста черна коса и живи очи, чийто поглед понякога
ставаше пронизващ, той създаваше впечатление за млад и бодър човек,
упорит и работлив. Негово особено качество бе необикновената му
енергия, понякога дори граничеща с невнимателност. При него това
качество се съчетаваше със сигурността и способността да изразява
твърдо своето мнение. По характер бе оптимист, който не признава
трудностите. Тези негови качества, огромната му енергия и накрая
неговият стремеж да постигне добри лични взаимоотношения с
главните фигури на режима (той си беше измолил от Химлер адютант
от СС, което предизвика рязко негодуване от офицерския корпус) като
цяло импонираха на Хитлер. Не може да се отрече, че в цялото му
поведение определена роля играеше и честолюбието. Но можеше да се
предполага, че по убеждение бе предан на Хитлер и на идеите на
националсоциализма. Спрямо режима той бе настроен значително по-
малко критично от преобладаващия брой висши военачалници. Но все
пак Модел не може да бъде причислен към малцината военни, които
във всичко бяха послушни на Хитлер. Своите възгледи по военни
въпроси той отстояваше твърдо и пред Хитлер. Във всеки случай
Модел беше храбър войник, който не щадеше живота си и изискваше
същото от подчинените си, макар понякога в доста груба форма. Често
можеше да бъде забелязан на критичните участъци на неговия фронт.
Затова Модел беше войник по вкуса на Хитлер.
Модел не успя да пожъне лаврите на победата като командващ
някоя смела операция. Той все повече започваше да играе ролята на
човек, когото Хитлер поставя на заплашван или несигурен участък от
фронта, за да възстанови положението, и Модел имаше доста
постижения при изпълнението на такива задачи. Очевидно Хитлер си
мислеше, че Модел е командващ, който „не размишлява много върху
операциите, но ги осъществява твърдо“. Когато Модел видя, че битката
в Рурския чувал е изгубена, се самоуби. Направи го не за да избяга от
отговорност, както правеха много от дейците на партията, а защото не
можа да понесе унищожаването на своята група армии.
В доклада си пред Хитлер генерал Модел ясно посочи
трудностите, с които щеше да се сблъска настъплението поради
необходимостта да се преодолява силно укрепената отбранителна
система на противника. В неговите аргументи голяма роля играеха
донесенията за извънредното усилване на противотанковата отбрана,
особено с въвеждането на нови противотанкови оръдия, на които
нашите танкове PzKpfw. IV не можеха да устоят. Затова още в самото
начало той поиска 6 дни за възложената му операция по пробива.
Докладът на Модел явно направи силно впечатление на Хитлер.
Той започна да се страхува, че настъплението няма да бъде извършено
достатъчно бързо, или поне толкова бързо, за да успее обкръжаването
на големите сили на противника. След този доклад той призна
необходимостта нашите танкови части да бъдат подсилени. Обеща към
10 юни да ни прехвърли значително количество танкове от типовете
„Тигър“ и „Пантера“, щурмови оръдия, а също така и батальон
свръхтежки танкове „Фердинанд“ (от системата на „Порше“, които
след това се оказаха неизползваеми). Освен това танковете PzKpfw. IV
и щурмовите оръдия трябваше да получат допълнителни бронирани
екрани, за да могат да противостоят на новите съветски
противотанкови средства. Във всеки случай Хитлер възнамеряваше
приблизително да удвои броя на нашите танкове.
В началото обаче той поиска да изслуша мнението на двамата
командващи относно отлагането на операция „Цитадела“. И двамата се
изказаха против него, същото мнение споделяше и началникът на
Генералния щаб генерал Цайцлер.
Фелдмаршал Фон Клуге, който явно се чувстваше пренебрегнат
при този директен доклад на Модел, заяви в обичайната за него рязка
форма, че данните на Модел, че дълбочината на позициите на
противника достига 20 км, са доста преувеличени. Според него на
въздушните снимки са били фиксирани само разрушени при
предишните боеве окопи. След това фелдмаршалът посочи, че при по-
нататъшно отлагане ще изпуснем инициативата.

Така можело да бъдем принудени да свалим части от фронта на

„Цитадела“. Вероятно той имаше предвид на първо място опасното
положение при Орловската дъга.
 Аз също се изказах против предложеното от Хитлер отлагане по
две причини. Попълнението от танкове, което трябваше да получим,
щеше да бъде компенсирано в повече с увеличаването на танковете от
съветска страна. Месечното производство на танкове при противника
беше не по-малко от 1500 броя. Освен това продължаващото очакване
щеше да доведе дотам, че съветските части след загубите по време на
зимната кампания и неотдавнашните поражения, силно повлияли
върху моралния дух и бойните им качества, отново да си върнат
ударната сила. И накрая укрепяването на вражеските позиции щеше да
продължи с все по-голяма интензивност.
Против отлагането на операция „Цитадела“ говореше също така и
фактът, че това значително би увеличило опасността в сектора на
отбрана на групата. В момента противникът все още не беше готов за
настъпление към Донец и Миус. Но през юни вече щеше да може да го
направи.
Специално подчертах, че решението на всеки въпрос в голяма
степен се определя от общата обстановка.
При отлагане на „Цитадела“ и възможната скорошна загуба на
Тунис щеше да се създаде опасност началото на операцията да
съвпадне с десанта на противника на континента и тогава щяхме да
бъдем принудени да се сражаваме на два фронта.
Колкото и да бе примамливо по-нататъшното усилване на нашите
танкови части, все пак според мен трябваше да се придържаме към
определените вече срокове. При отлагане освен увеличаване на
танковете на групата щеше да е нужно и увеличаване на пехотните
дивизии, необходими за преодоляване на отбранителната система на
противника.
Завърших изказването си с това, че „Цитадела“ няма да е лесно
начинание, че е особено нужно да се запази набелязаната дата за
начало на операцията и подобно на смел конник първо трябва „да
пренесем сърцето си зад препятствието“. Това сравнение, както скоро
след това си изясних, Хитлер, който не ценеше нито конете, нито
ездачите, нямаше как да одобри.
Началникът на Генералния щаб на Луфтвафе се присъедини към
мнението на двамата армейски командващи, като заяви, че от гледна
точка на авиацията отлагането на „Цитадела“ не носи никаква полза. В
момента не било възможно да се очаква съществено увеличаване на
броя на самолетите. Той потвърди, че противникът, съдейки по
обстановката във въздуха, планира решаващо настъпление в участъка
на групата армии „Юг“.

Генерал-полковник Гудериан предложи всички танкови сили да

бъдат съсредоточени в едно направление — или в участъка на групата
„Юг“, или при групата „Център“.
След това Хитлер още веднъж повтори своите аргументи за
отлагането до 10 юни. Относно увеличаването на броя на танковете и
при двете страни той каза, че на численото превъзходство на руснаците
в танкове ние ще противопоставим техническото превъзходство на
пристигащите допълнително „тигри“, „пантери“ и „фердинанди“.
Обаче той не бил в състояние да даде още дивизии.
Относно опасността в случай на отлагане на операция „Цитадела“
тя да съвпадне с нахлуването на противника на континента той
отбеляза, че поради пристигането в Средиземно море на кораби със
зенитни установки и леки десантни средства още можем да
поддържаме снабдяването на Тунис и затова ще се задържим там. Дори
да загубим Тунис, на противника щели да му бъдат необходими 6–8
седмици за подготовка и дебаркиране. Затова до средата на юни това
няма да се случи.
 В заключение Хитлер заяви, че има намерение още веднъж да
обсъди въпроса за провеждането на „Цитадела“ в набелязания срок
или нейното отлагане, след което ни освободи, за да се върнем в
щабовете си.
Докато очаквахме паролата за начало на разгръщането в
изходните райони, които заради провежданата подготовка на войските
и маскировката бяха разположени разсредоточено в дълбочина на
тиловия район на групата, на 11 май пристигна заповед операция
„Цитадела“ да бъде отложена до средата на юни.
Два дни по-късно, на 1 май, последните части от нашата
африканска армия капитулираха при нос Бон!
Следващите седмици бяха заети с подготовка и попълване на
частите, предназначени за настъплението, а също така с проверка и
усилване на нашия отбранителен фронт на Донец и Миус.
Пристигнаха и обещаните от Хитлер танкове, но не в обещаното
[9]
време . Така операция „Цитадела“ през цялото време се отлагаше,
докато не дойде и юли. Вече бяха минали 6 седмици от момента на
нашата капитулация в Тунис!
Ние провеждахме лъжливи маневри в голям мащаб, за да
замаскираме целта на нашата операция. От началото на подготовката
за „Цитадела“ подобни мероприятия трябваше да се превърнат в
големи придвижвания на всички незаети в началото на настъплението
автотранспортни части по направление към Донбас, където вече се
провеждаха лъжливи приготовления за настъпление. Дори бяхме
приготвили макети на танкове, които транспортирахме в Донбас за
заблуда на вражеското въздушно разузнаване.
В периода на очакване, но и едновременно на нарастващо
напрежение продължаваше и размяната на мнения между
командването на групата и ОКХ за по-нататъшните промени на
обстановката и дали изобщо вече е нужна операция „Цитадела“, след
като нейното начало непрекъснато се отлага.
Прехвърлянето на оперативните резерви на противника по-близо
до фронта показваше, че тяхното попълнение очевидно вече е
завършило. Макар противникът все още да се намираше в отбрана, все
пак бе напълно ясно, че подготвя настъпление към фронта по Донец и
Миус и може би по-късно на участъка от двете страни на Харков.
Същото се наблюдаваше и пред фронта на групата „Център“, където се
подготвяше настъплението на противника към Орловската дъга. И по
другите участъци на Източния фронт можеше да се забележат
признаци на подготвящо се настъпление.

Щеше ли противникът скоро сам да започне настъпление, или ще

чака откриването на втори фронт, или пък щеше да премине в
контранастъпление след настъплението на германците — всичко това
оставаше неясно.
При обсъждането на този въпрос с командването на ОКХ през
цялото време се посочваше следното:
1. Всяко следващо отлагане ще затрудни нашето настъпление.
2. Едновременно щеше да се увеличи рискът в отбраната на
нашата група, особено при Донецкия балкон, тъй като намиращите се
там наши сили не можеха да издържат дълго на настъплението на
големи противникови сили.
3. Независимо от този риск при провеждането на операция
„Цитадела“ всичко както и дотогава зависеше от това дали ще хвърлим
всички сили за постигане на бърз и решителен успех на операцията,
заради което може би щеше да се наложи да преживеем кризисно
положение в Донбас, без да се изключва и възможността за оттегляне.
 Ние отново подчертавахме, че през тази година противникът ще
се стреми към решаваща победа над групата „Юг“ и във връзка с това
тя трябва да бъде особено силна на своя северен фланг, а по другите
участъци да опази своята свобода на действие в духа на
предложенията, които направихме през февруари — март относно
тактиката на маневрено водене на операциите и ответните удари.
На запитването на началника на Генералния щаб как изобщо се
отнася сега командването на групата към провеждането на операция
„Цитадела“, аз отговорих, че тя във всички случаи ще бъде трудна
операция, която при успех ще създаде възможности да бъдат нанесени
и други удари, но няма да освободи в най-близко време сили (за
другите фронтове). На въпроса дали сега е целесъобразно да се
провежда „Цитадела“, може да се отговори само от гледна точка на
общото ръководство на бойните действия. Операцията би била
целесъобразна, ако в най-близко време, тоест до есента, се откажем да
сваляме каквито и да било сили от Източния фронт. Ако се възприеме,
че западните държави до есента няма да започнат големи операции по
дебаркиране на морски десант, „Цитадела“ ще бъде възможна; също
така ще бъде възможна, ако се допусне, че западните държави
дебаркират някъде и след това бъдат разбити — обаче само ако бъдат
принудени да изоставят своя плацдарм.
При тези обсъждания командването на групата установи, че
съществува единство на мненията между началника на Генералния
щаб и оперативното управление на ОКХ. Обаче не постигнахме ясна
позиция от страна на Хитлер по тези важни оперативни въпроси. В
писмото, което изпратих през онези дни до началника на Генералния
щаб, имаше и следните забележителни редове:
„Тъй като е невъзможен телефонен разговор относно всички
тези важни въпроси между групата и ОКХ поради големите
разстояния, смятам за необходимо или да се създаде по-тясна лична
връзка, или във връзка с отдалечеността Главното командване да
даде съответната оперативна свобода за действия на изток.
Нетърпимо е командващите групи армии да са информирани за
общата обстановка само чрез военните бюлетини; нетърпима е и
липсата на каквото и да било общуване между началниците на
висшите военни инстанции.“
 Ако тогавашното положение се разглежда сега, би могло да се
каже, че командващите групи армии поради постоянното отлагане на
операция „Цитадела“ бяха длъжни да заявят пред ОКХ, че
настъплението е изгубило смисъла си и вече не трябва да бъде
провеждано. Операцията беше планирана с намерение да бъде нанесен
удар на противника колкото е възможно по-рано — когато той все още
бе слаб. С течение на времето шансовете за успех все повече
намаляваха.
Що се отнася до мен, то аз смятах (което очевидно бе грешка), че
операцията трябва да бъде проведена поради следните причини.

Първо, отказът от „Цитадела“ би предизвикал по-нататъшно

изчакване на изток, свързано с опасности поради предвижданото
откриване на втори фронт. Тогава изглеждаше, че Съветите не искат да
избързат с началото на своето настъпление.
Второ, командването на групата „Юг“ беше убедено, че нашето
настъпление, макар й трудно, ще бъде успешно. По-скоро се
съмнявахме дали ще успеем да отблъснем настъплението на
противника в Донбас. Но ние бяхме убедени, че след победата при
Курск ще можем окончателно да приключим и кризата в Донбас и
може би ще постигнем там голяма победа. Това, че нашето мнение
относно възможния успех на „Цитадела“ не бе чак дотам невярно,
както би могло да изглежда сега, се доказва от хода на операцията и
причините, довели до нейния провал. За това ще говорим и по-нататък.
Малко по-различни бяха условията за групата „Център“. Успехът
на противника в района на Орловската дъга веднага би се отразил
върху „Цитадела“. Там оттеглянето беше невъзможно, както
евентуално в Донбас, тъй като Орловската дъга бе изходен район за
настъплението на 9-а армия. Ако командването на групата „Център“ не
можеше да разчита със сигурност на успешно отблъскване на
предполагаемото настъпление на противника към Орловската дъга с
цел да бъдат заети нашите сили, то трябваше да отхвърли
провеждането на „Цитадела“, което се отлагаше за юли. След като по
наши сведения това не стана, командването предполагаше, че
Орловската дъга ще бъде удържана при всички обстоятелства.
Все още очаквайки решението дали операция „Цитадела“ ще бъде
проведена или не, в годишнината от превземането на Севастопол аз
трябваше да летя до Букурещ, за да връча на маршал Антонеску
златния знак за Кримската кампания. В последния момент полетът бе
отложен, тъй като Хитлер заповяда на всички командващи обединения
и командири на корпусите от сухопътната армия, вземащи участие в
операция „Цитадела“, да се явят на 1 юли в неговата главна квартира в
Източна Прусия.
На това съвещание, където говори единствено Хитлер, той
съобщи своето окончателно решение да проведе операция „Цитадела“.
Настъплението трябваше да започне на 5 юли.
В началото на своя доклад Хитлер подробно обоснова отлагането
на операцията. Според неговите думи това било необходимо заради
извършваното тогава попълнение на частите с личен състав и техника
и усилването на съединенията, участващи в тази операция. Сега тези
части вече били напълно комплектувани с личен състав. Що се отнася
до въоръжението, ние за пръв път сме превъзхождали руснаците по
количество танкове.
Ново, но недостатъчно убедително в сравнение с неговите
предишни аргументи бе твърдението, че отлагането било необходимо
далеч не на последно място и защото при прекалено ранно започване
на операцията призивите на Съветите за помощ биха могли да
предизвикат и по-ранния десант на западните държави в района на
Средиземно море.
По това време ние не бихме могли да противопоставим нищо на
подобно действие. Не сме можели да се надяваме на съпротивата на
италианците. На Балканите противникът би намерил поддръжката на
местните народи. Сега тази критична фаза била, общо взето,
преодоляна. В Сардиния, Сицилия, Пелопонес и на Крит вече сме
имали достатъчни сили.
Би трябвало да припомним, че на 4 май относно моето изказване
за опасността от противников десант Хитлер заяви, че можем да се
задържим в Тунис и дори ако това не стане, на западните държави ще
са необходими 6–8 седмици до началото на десанта. Следователно
тогава Хитлер изобщо не се съобразяваше с възможността за бързо
нападение на западните противници по молба на Сталин.
Обаче от това, което Хитлер каза тогава, излизаше, че той,
стремейки се винаги и навсякъде към сигурност, е укрепил нашите
сили в района на Средиземно море с цената на загубата на
африканската армия. Следователно той не виждаше необходимост да
направи всичко за постигане на успех на „Цитадела“. Такава позиция
зае и по време на провеждането на операцията.
Решението си да започне операция „Цитадела“ той правилно
обосноваваше с това, че не можем повече да чакаме, докато
противникът започне своето настъпление вероятно едва през зимата
или след откриването на втория фронт. Бързият и пълен успех на
настъплението е желателен и във връзка с влиянието, който ще окаже
върху съюзниците ни и върху нашата родина.
След като Хитлер обяви пред всички висши командири своето
решение да започне настъпление и обоснова необходимостта от гледна
точка на Главното командване, естествено, вече нямаше никаква
възможност това решение да бъде променено, без да споменавам, че на
изток ние действително не можехме повече да чакаме. Моят опит в
интерес на операция „Цитадела“ да бъде върнат фелдмаршал
Рихтхофен от 2-ри въздушен флот остана без резултат и доведе само до
остро сблъскване с Гьоринг. Последният не беше съгласен със
значението на Рихтхофен като командващ авиационно съединение.
Би трябвало да се споменат някои изказвания на Хитлер,
съдържащи се в неговия доклад, тъй като са многозначителни, макар и
не за създалата се тогава обстановка, а по-скоро за начина му на
мислене.
Той твърдеше, че за правилната оценка на обстановката е
необходимо да си спомним, че положението през 1936 г. (окупацията
на Рейнската област), през 1938 г. (Австрия) и през 1939 и 1940 г. е
било много по-опасно. Сега работата опирала дотам да бъдат защитени
границите на Европа, следователно и италианските острови и
Балканите. Било невъзможно да бъдат отстъпени нито тези райони,
нито Донбас.
Общо взето, той бил напълно уверен в успеха на операцията.
Американските вестници определяли загубите на Съветския съюз,
включително и сред цивилното население от глад, на 30 милиона
души. Загубите на мъже, годни за военна служба, според него
представлявали между 12 и 14 милиона. Предвид тези загуби и
трудностите с продоволствието противникът трябваше да бъде
разколебан или като Китай да изпадне в агония.
Ако тези аргументи можеха да затвърдят увереността на
многобройните му слушатели, то неговото следващото заявление
очевидно бе одобрено само от малцина. Хитлер заяви, че сега не бива
да се дават обещания на отделните народи на Съветския съюз поради
възможното лошо въздействие върху нашите войници. Нашите
войници трябвало да знаят за какво се борят, а именно — за жизнено
пространство за своите деца и внуци. В Първата световна война сме
сгрешили, като не сме си поставяли никаква конкретна цел.
В заключение Хитлер каза, както вече веднъж ми бе съобщил
лично, че решението на Италия от 24 август 1939 г. за неутралитет е
било изпратено първо в Лондон, а след това в Берлин. Само то дало
възможност на британското правителство да подбуди Франция да влезе
във войната.
Разгръщането на силите за операция „Цитадела“ и последните
големи мероприятия за заблуждаване на противника на нашия участък
вече започнаха. На 3 юли аз лично предадох в Букурещ златния знак за
Кримската кампания. Моето посещение в Букурещ трябваше също да
замаскира предстоящото начало на настъплението. Вечерта на 3 юли
отново бях в моя щаб.

Настъплението

На 4 юли щабът на групата армии „Юг“ със своята оперативна

група се придвижи близо до линията на фронта, за да ръководи пряко
операциите на двете армии. Като КП ни служеше нашият щабен влак,
спрян на резервна линия в гората. Той се състоеше от два жилищни и
два работни вагона за мен и за моя началник-щаб, работен и спален
вагон, а също така вагон-столова за оперативния отдел и за основната
част от разузнавателния отдел, както и за останалия персонал, чието
присъствие бе необходимо. В ешелона влизаха телефонен и
радиовагон, вагон за караулната команда и за зенитния разчет на 20 мм
оръдие. Използването на такъв щабен влак се оказа напълно
оправдано. Всички помощници и необходими технически средства
бяха подръка и това създаваше удобни условия за работа, за
настаняване на хората, както и възможност за бърза промяна на
мястото. Разполагайки се зад линията на фронта, където се
провеждаше важна операция, можеше лесно с кола и самолет да
стигнем до всички командири и части. Неведнъж пътувах с влака на
големи разстояния по линията на фронта, посещавайки за един ден
щаба и частите на определен участък, а през нощта отново се отправях
към следващия.
На 5 юли започна настъпление по фронта на двете армии, след
като в навечерието 4-та танкова армия превзе с локална атака
наблюдателни пунктове, необходими за командването.
 Може би във връзка с това е необходимо с няколко думи да бъде
описан ходът на „Цитадела“. Поучително за всички интересуващи се
от военни въпроси е да се проследи постоянно изменящата се
обстановка и произлизащите от това задачи за ръководството на
бойните действия и вземането на необходимите решения на участъка
на фронта на групата армии „Юг“, тъй като сражението там само през
първите дни бе пробив, протичащ по предварително набелязан план.
Веднага след като нашите части получиха свобода на маневриране от
другата страна на противниковата отбрана, за командването на групата
и щабовете на армиите през цялото време възникваше нова
обстановка, изискваща нови решения, макар и в рамките на строго
формулираната главна идея на операцията.
На участъка на групата „Център“ в първите два дни на
настъплението 9-а армия успя да се вклини дълбоко в отбраната на
противника (до 14 км) в сектора на настъпление на централния и
левофланговия корпус. Деснофланговият корпус обаче се придвижи
незначително, а съседните корпуси всъщност останаха на местата си.
Още на втория ден от настъплението противникът засили
контраатаките си против фронта и фланговете на ударния клин на
армиите. Противникът започна да вкарва в бой оперативните си
резерви, които стояха в северозападната част на Курската и пред
югоизточната част на Орловската дъга. Това бе признак, че той има
намерение при всички обстоятелства да удържи Курската дъга, и
същевременно означаваше, че в случай на успех на операция
„Цитадела“ щеше да е възможно да бъдат обкръжени наистина големи
съветски сили. Независимо от тези атаки ударният клин на 9-а армия
се придвижваше напред, макар и в сектор с ширина само 10 км. Обаче
на 9 юли настъплението спря на линията на отбрана на противника в
хълмиста местност в района на Олховатка, на 18 км от изходните
позиции на 9-а армия. Командването на армията предполагаше, че след
отразяването на вражеските контраатаки, изместване на главното
направление на своя удар и въвеждане на резервите в бой на 12 юли ще
възстанови настъплението, за да завърши пробива. Но това не се
случи. На 11 юли противникът с големи сили премина в настъпление
от изток и североизток против 2-ра танкова армия, удържаща
Орловската дъга. Развитието на събитията в този участък принуди
командването на групата „Център“ да спре настъплението на 9-а
армия, за да хвърли нейните основни мобилни сили в бой на участъка
на 2-ра танкова армия.
И на фронта на групата „Юг“ първият пробив на вражеската
отбрана също се оказа затруднен. Особено се отразяваше липсата на
пехотни дивизии за нанасяне на първия удар, а също така и
относителната слабост на артилерийската поддръжка на
настъплението.
Армейската група на Кемпф на участъка на своя деснофлангови
корпус (11-и ак на генерал Раус) не можа да се придвижи до
набелязания нов рубеж на река Короча, а стигна само до височините
западно от река Корен. Макар набелязаната цел на този краен десен
фланг на настъпателната операция да не бе достигната, все пак
можехме да бъдем доволни от последвалия успех на корпуса.
Благодарение на своето много енергично настъпление той пое върху
себе си оперативните резерви на противника, разположени източно от
Волчанск. В следващите дни постигна големи успехи в отбраната,
нанасяйки на противника значителни загуби, включително в танкове.
Най-сетне групата може да бъде доволна и от отбраната на река Корен,
тъй като в резултат ширината на собствения й фронт за настъпление не
намаля.
3-ти танков корпус също трябваше да води тежки боеве. Първата
му атака през Донец от двете страни на Белгород беше успешна, обаче
се проведе в много трудни условия. След това корпусът спря очевидно
пред втората отбранителна линия на противника — приблизително на
18 км преди Донец.

Предвид понесените големи загуби командващият армейската

група запита не би ли трябвало настъплението да бъде спряно и там.
След разговора, който водих с командира на 3-ти танков корпус
генерал Брайт и неговите командири на дивизии, аз все пак реших да
продължа настъплението. Командването на групата армии подсили
корпуса със 198-ма пд, стояща като резерв в тила на 1-ва танкова армия
на Донецкия фронт, независимо че и там се създаваше опасно
положение. На 11 юли корпусът най-сетне успя да пробие и
последната вражеска отбранителна линия. Пътят вече бе свободен и
можехме да приемем бой в незащитена местност с приближаващите
мобилни съединения от резерва на противника, намиращи се източно
от Харков.
 Командването на групата нареди десният фланг на 3-ти тк да се
придвижи напред към Короча, а левият взаимодействаше с 4-та
танкова армия и разгроми 69-а армия на противника, вклинила се
между двете наши настъпващи армии.
4-а танкова армия в тежки боеве през първите два дни проби
първата и втората отбранителна линия на противника. Действащият в
открита местност на левия фланг на армията танков корпус (48-и тк на
генерал Фон Кнобелсдорф) на 7 юли успя да пробие в района
приблизително на 11 км пред Обоян. През следващите дни той
трябваше да отбива силните контраатаки на противника от
североизток, север и запад и в тези боеве разгроми значителни сили от
настъпващите войски.

В този участък и в участъка пред 2-ри СС тк от страна на

противника действаха съединения от оперативния резерв, а именно три
танкови и един механизиран корпус, хвърлени в бой в състава на 69-а и
1-ва танкова армия. Други механизирани корпуси противникът
прехвърляше от района източно от Харков.
 Десният танков корпус на армията (2-ри СС тк на
обергрупенфюрер Хаусер) също успя да излезе на оперативен простор.
На 11 юли той атакува Прохоровка и след това по-нататък на запад
форсира Псьол.
На 12 юли противникът хвърли в бой в центъра и на фланговете
по фронта на настъпление на групата нови части от своите оперативни
резерви.
На 12 и 13 юли двете армии отразиха всички атаки. На 14 юли СС
корпусът, развивайки успеха, достигна Прохоровка, а 48-ми тк —
долината на Псьол западно от Обоян. В тези боеве бяха частично
разгромени други значителни сили от оперативния резерв на
противника.
Противникът хвърли в бой срещу групата общо 10 нови танкови и
механизирани корпуса. Това бяха основно близките резерви,
подготвени пред нашия фронт, с изключение на групите, разположени
пред фронтовете на Донец и Миус, където досега противникът се бе
подготвял за настъпление.

До 13 юли на фронта на „Цитадела“ противникът вече бе загубил

24 000 пленени войници, 1800 танка, 267 оръдия и 1080
противотанкови оръдия.
 Сражението достигна връхната си точка! Скоро щеше да се реши
— победа или поражение. Наистина на 12 юли командването на
групата научи, че 9-а армия е била принудена да спре и че противникът
е преминал в настъпление срещу 2-ра танкова армия. Но командването
на нашата група твърдо реши да не спира преждевременно сраженията
преди възможната окончателна победа. Ние все още имахме 24-ти тк
със 17-а тд и СС дивизията „Викинг“, които можехме да хвърлим в
бой като наш коз.
За този корпус командването на групата се бореше с Хитлер от
самото начало на настъплението, или по-точно от началото на неговата
подготовка. Напомням нашата гледна точка, че ако операция
„Цитадела“ изобщо се провежда, е необходимо да се направи всичко за
успеха, дори да се рискува много в района на Донбас. Поради тези
съображения, както вече споменах, командването остави на Миуския и
Донецкия фронт като резерв само две дивизии (23-та тд и 16-а мотд),
предвиждайки използването на 24-ти тк — в началото като резерв на
групата — в операцията „Цитадела“. Но затова ние няколко пъти
трябваше да докладваме на ОКХ, докато Хитлер, който се страхуваше
от всякакъв риск, се съгласи корпусът да бъде разположен зад линията
на фронта на „Цитадела“.
 Корпусът обаче постоянно се намираше в пълна бойна готовност
западно от Харков, макар и като резерв на ОКХ, поради което бе
изведен от непосредственото подчинение на групата.
Такава беше обстановката на 13 юли, когато аз и фелдмаршал Фон
Клуге бяхме извикани в Главната квартира. Разбира се, по-правилно би
било самият Хитлер да дойде в двете групи, или — ако предполагаше,
че общата ситуация не му позволява да напуска Главната квартира, да
изпрати при нас началника на Генералния щаб. Но по време на цялата
източна кампания рядко някой успяваше да убеди Хитлер да пътува по
фронта. Той не разрешаваше това и на своя началник на Генералния
щаб.
Съвещанието на 13 юли започна със заявлението на Хитлер, че
положението в Сицилия, където западните държави бяха дебаркирали
на 10 юли, е станало сериозно. Италианците въобще не воювали.
Вероятно сме щели да изгубим острова. Следващата крачка на
противника би могла да бъде десант на Балканите или в Южна Италия.
Необходимо било да се формират нови армии в Италия и на Западните
Балкани. Източният фронт трябвало да даде част от силите си и затова
операция „Цитадела“ не можело повече да продължава. Следователно
беше се създало същото положение, за възможното възникване на
което аз предупреждавах на 4 май в Мюнхен, имайки предвид
отлагането на „Цитадела“.
Фелдмаршал Фон Клуге докладва, че армията на Модел не може
да се придвижва по-нататък и вече е изгубила 20 000 души. Освен това
групата била принудена да вземе всички мобилни части на 9-а армия,
за да ликвидира дълбоките пробиви на противника вече на три места
по фронта на 2-ра танкова армия. По тази причина настъплението на 9-
а армия не може да продължи, нито да бъде възстановено
впоследствие.
Аз заявих обратното — че ако става дума за групата „Юг“,
сражението е навлязло в решителния си стадий. След успешното
отблъскване на атаките на противника, хвърлил в бой през последните
дни почти всички свои оперативни резерви, победата вече е близо. Да
се спре битката сега, би означавало тя да бъде изпусната! Ако 9-а
армия поне сковава противостоящите й сили на противника и може би
след това поднови настъплението си, ние ще се опитаме с нашите
армии окончателно да разбием действащите против нас и вече силно
изтощени части на противника. След това групата, както вече бяхме
докладвали на 12 юли в ОКХ, отново ще настъпи на север, ще премине
Псьол източно от Обоян с два танкови корпуса и после, завивайки на
запад, ще принуди силите на противника в западната част на Курската
дъга да приемат бой с обърнат фронт. За да бъде тази операция
ефективно осигурена, групата на Кемпф сега трябва незабавно да
получи 24-ти тк. Естествено, че силите на групата ще стигнат само да
бъде продължено настъплението до района южно от Курск. Ако и след
преодоляване на кризата при Орловската дъга 9-а армия не успее да
поднови настъплението си, ние най-малкото ще се опитаме да разбием
действащите против нас сили на противника, така че да можем да си
поемем дъх. В противен случай, ако не разбием докрай противника,
незабавно ще възникне криза не само в Донбас, но и по фронта на
„Цитадела“.
Тъй като фелдмаршал Фон Клуге смяташе за изключено
възобновяването на настъплението на 9-а армия и освен това
възнамеряваше да я върне на изходните й позиции, Хитлер реши,
отчитайки и необходимостта да свали сили с цел да бъдат прехвърлени
в района на Средиземно море, да прекрати операция „Цитадела“. 24-ти
тк поради заплахата от вражеско настъпление по Донецкия фронт бе
подчинен на групата, обаче не за свободно използване.
Все пак Хитлер се съгласи, че групата „Юг“ трябва да се опита да
разбие действащите срещу нея части на противника и да създаде там
възможност за сваляне на сили от фронта на „Цитадела“.

След завръщането ми в щаба на групата и съвещанията с двамата

командващи армии на 16 юли бяха дадени заповеди, съгласно които
трябваше да нанесем удари по противника още преди да е завършила
битката в района на Курската дъга.
4-а танкова армия имаше задача с два къси удара на север и на
запад окончателно да разбие противника, разположен южно от Псьол.
Армейската група на Кемпф трябваше да прикрие тези атаки,
действайки в източно направление, и едновременно взаимодействайки
с 4-та армия, да унищожи групировката на противника, обкръжена при
стика на двете армии.
След това командването на групата предполагаше да оттегли двете
армии на изходните им позиции, малко подобрени във връзка с
характера на местността, за да освободи необходимите сили. Дали
щеше да бъде възможно чрез танков удар в западно направление да
бъдат разгромени противниковите сили пред фронта на 52-ри тк,
зависеше от обстановката.
Ние молехме 4-ти въздушен флот, който през тези дни не можеше
да действа в района на „Цитадела“ поради лошото време, да пренесе
своите действия в района на Миус и Донец, за да попречи на
забелязаните там приготовления на противника за настъпление.
За съжаление от тези планове не излезе нищо.
На 17 юли ОКХ заповяда незабавно да бъде изведен 2-ри СС тк и
да бъде изпратен в негово разпореждане, а на 18 юли поиска две други
танкови дивизии да бъдат предадени на групата „Център“.
Поради това намаляване на силите командването на групата бе
принудено да се откаже от планираните удари, да прекрати операциите
и да върне армиите на изходните им позиции.
Както се очакваше, на 17 юли противникът започна настъпление
по Донецкия и Миуския фронт. На участъците на 6-а и 1-ва танкова
армия противникът осъществи значителни, макар и местни пробиви.
Във връзка с това положение командването успя да задържи за
използване поне в района на Донбас заедно с 24-ти тк, вече завръщащ
се в Донбас, и танковия СС корпус, предвиден от Хитлер за Италия.
Въпреки че така командването на групата бе принудено да
прекрати сражението още преди да е завършило, може би преди самата
победа поне на нашия фронт, все пак ние успяхме да нанесем сериозни
удари на противника. Най-малкото успяхме частично да разгромим
освен стрелковите дивизии и танковите бригади на противника, които
бяха на този фронт от самото начало, и голям брой мобилни
съединения от неговите оперативни резерви, разположени в района на
Курската дъга и пред Харковския фронт. Общо взето, срещу армиите
от нашата група имаше 11 танкови и механизирани корпуса и 30
стрелкови дивизии.
 Те изгубиха в плен около 34 000 души. Броят на убитите
достигаше приблизително 17 000. В изгодна за противника светлина
към тях би трябвало да се добавят два пъти повече ранени, така че
общите му загуби бяха около 85 000 души.
Загубите на двете германски армии бяха 20 720 души, в това
число 3330 убити. Всички дивизии с изключение на една танкова се
запазиха боеспособни, въпреки че някои от тях, по-точно някои
пехотни дивизии понесоха значителни загуби.

Заключение

Неуспехът на операция „Цитадела“ може да бъде обяснен с

множество причини, главната от които бе липсата на изненада.
Въпреки лъжливите прегрупирания и маскировъчните мероприятия
настъплението не завари противника неподготвен.
 Но ние бихме постъпили неправилно, ако виждаме причините за
неуспеха предимно в тактическата сфера.
Операцията „Цитадела“ бе прекратена от германското Главно
командване още преди изхода от сражението по следните причини:
първо, във връзка със стратегическото влияние на другите театри на
бойни действия (Средиземно море) или други фронтове (2-ра танкова
армия при Орловската дъга), и едва като второ — във връзка с
тактическите неуспехи, и по-точно спирането на настъплението на 9-а
армия, което постави под въпрос поне бързия изход от сражението.
И двата фактора можеше да бъдат предвидени или избегнати, ако
германското Главно командване през пролетта на 1943 г. бе направило
ясен извод от общата обстановка, че е необходимо да бъдат хвърлени
всички сили, за да може на изток да се постигне равен изход от
войната или поне да бъде изтощена ударната сила на Съветите. Заедно
с това то бе длъжно да действа в съответствие с подобно решение,
отделяйки необходимото количество сили и спазвайки сроковете.
Относно количеството войски ни бе необходимо само малко
усилие, предимно пехотни дивизии, за да осигурим успеха на
настъплението на 9-а армия, както и да облекчим и първия удар на
групата армии „Юг“ и така да ускорим успеха на сражението.
 Щеше да бъде достатъчно да се подсили фронтът на 2-ра танкова
армия до такава степен, че противникът да не може да постигне там
бърз успех, заплашващ тила на 9-а армия. Очевидно сили за това не
можеше да бъдат намерени на така наречените театри на бойни
действия на ОКВ. Разбира се, то можеше да бъде направено за сметка
на значителни рискове в Норвегия, Франция и на Балканите, както и за
сметка на своевременната евакуация от Северна Африка, където и
бездруго беше невъзможно да се снабдява действащата там армия.
Хитлер не се реши да поеме този риск и да изостави територията в
Африка. Може би щеше да го направи, ако бе способен да предвиди
онези грешки, които щяха да извършат западните държави. Тези
грешки се състояха в това, че те цяла година водеха война с цивилното
население на Германия чрез терористични въздушни атаки, преди да
започнат решаващите операции по нахлуването, както и че
придвижваха своя „втори фронт“ след десанта в Италия по
продължение на целия италиански „ботуш“, вместо да използват по-
изгодните оперативни възможности, които им даваше пълното
господство по море и въздух.
Ако говорим за срокове, провеждането на операция „Цитадела“ в
края на май или най-късно в началото на юни във всеки случай би
изключило съвпадението със съюзническия десант на континента. При
това противникът нямаше да е възстановил напълно боеспособността
си. А и ако германското командване беше взело предвид посочените от
мен изводи относно използването на войските при неизбежния тогава
отказ от увеличаване броя на танковете, ние бихме постигнали
превъзходство на силите в операцията „Цитадела“, напълно
достатъчно за победа. Затова неуспехът на „Цитадела“ се обяснява с
факта, че германското командване се опита да избегне риска по
отношение количеството войски и времето, което трябваше да отдели,
ако искаше да осигури успеха на тази последна голяма германска
настъпателна операция на изток.
Войските, както и командването им не са виновни за този неуспех.
Те отново показаха своите най-добри страни. Съпоставката на данните
за загубите на двете страни показва доколко нашите войски са
превъзхождали противника със своите качества. Не си струва да се
говори дали ответният удар, предлаган първоначално от командването
на групата армии „Юг“, би довел до по-добър резултат. Тъй като
наистина Съветите се забавиха със своето настъпление до средата на
юли, идеята за нанасяне на изпреварващ удар имаше сериозни
основания. Също така можеше да се надяваме, че Съветите ще
започнат настъплението си не по-късно от лятото на 1943 г., тъй като за
това настояваха техните съюзници.
15. Отбранителните боеве през 1943–1944 г

Инициативата преминава към противника. Въпросът за

ръководството на войските. Борбата срещу хидрата. Първата
битка в Донбас. Битката западно от Белгород и боят за Харков.
Голямото сражение по всички фронтове. Заедно с фелдмаршал
Фон Клуге при Хитлер. Въпросът за Главното командване.
Командващите групи армии, командващите армии и щабът на
групата армии. Генерал Цайцлер. Оттеглянето зад Днепър.
„Изгорената земя". Бой за рубежа на Днепър. Битката за Киев.
Задачата да бъдат удържани Никопол и Крим. Нова битка при
Днепърската дъга. Сражения по всички фронтове. Своевременното
отстъпление от Днепърската дъга е прекъснато поради
политически съображения на Хитлер. Обстановката според
оценката на Хитлер. Още едно предложение пред Хитлер — да се
откаже от Главното командване. Хитлер се отнася студено към
това предложение. Сблъсъкът с Хитлер по повод една реч.
Репликата. Все пак се налага Никопол да бъде изоставен. Чувалът
при Черкаси. Обкръжените корпуси са спасени. Ровно и
гаулайтерът Кох. Нашите и вражеските загуби и тяхното
попълване. „Часът удари". Хитлер се надява на умората на
противника и на ранното започване на безпътицата. Групата
предприема мерки, за да предотврати заплахата от обкръжаване и
разгром на своя северен фланг. Въпреки лошите пътища боевете
продължават. Пробивите на противника. 1-ва танкова армия е
заплашена от обкръжаване. Драматичната борба с Хитлер за
пробив на запад. Хитлер отстъпва. Няколко дни по-късно:
отстраняването на Фон Клайст и Фон Манщайн. Сбогуването с
групата армии.

Въпросът за ръководството на войските

С прекратяването на „Цитадела“ инициативата на Източния фронт

окончателно премина на съветска страна. След като не успяхме да
обкръжим големите сили на противника в района на Курската дъга и се
наложи да прекратим сраженията с хвърлените в бой съветски резерви
още преди да настъпи решителният момент на операцията, неизбежно
започна да действа факторът превъзходство на силите. Настъплението
на противника при Орловската дъга беше само началото на преход към
по-голямо настъпление.
Както следваше да се очаква, за главно направление на своите
операции през цялата втора половина на 1943 г. и преди настъпването
на ранната пролетна безпътица Съветите избраха южния фланг на
Източния фронт — участъка на групата армии „Юг“. Вече споменах за
оперативните, военноикономическите и политическите причини за
този избор. Това, че противникът по-късно включи в тази решаваща
операция и южния фланг на групата „Център“ (2-ра армия), бе
продиктувано от обстановката и групирането на неговите сили в
момента на спирането на „Цитадела“. Другите удари, които Съветите
нанесоха тогава в района на действие на групата „Център“, имаха
отделна цел — също както и настъплението против групата армии „А“
на Кубанския плацдарм — преди всичко да попречат на германското
командване да съсредоточи силите си на участъка на групата „Юг“.
Във всеки случай едва ли ще бъде погрешно да се предположи, че
Съветското командване през втората половина на 1943 г. беше си
поставило за цел да постигне онова, което не успя да осъществи през
зимата на 1942–1943: унищожаването на групата „Юг“ и едновременно
с това на групата „А“ по бреговете на Азовско и Черно море. Този
успех би могъл да повлияе решително върху положението на целия
Източен фронт и да отвори път на Съветите към Балканите.
Целта на боевете, които водеше групата „Юг“ от момента на
прекратяването на „Цитадела“ до настъпването на безпътицата през
пролетта на 1944-та, беше да попречи на такъв успех на противника. В
тези боеве по-късно взе участие и групата армии „А“, а също така и
южният фланг на групата „Център“.
Преди да преминем към описание на тази кампания кратко и
стегнато поради изобилието от събития, е необходимо да се покажат
условията, при които командването на групата и подчинените му
армии трябваше да водят тези боеве. Решаващи за хода на кампанията
бяха следните условия:
— колосалното числено превъзходство на противника както по
количество съединения, така и в непрекъснато нарастващата степен на
въоръженост, а освен това и предимството на руското командване,
което за разлика от това на групата армии „Юг“ не беше обвързано в
действията си от факта, че германското Главно командване даваше
приоритет на политически и военноикономически съображения пред
оперативните задачи.
 — превъзходството по сили на съветската страна в района на
действие на групата армии „Юг“, превърнало се в колосално вече към
края на операцията „Цитадела“. По данни от 17 юли 1943 г. срещу 29
пехотни и 13 танкови и мотодивизии на групата противостояха 109
съветски стрелкови дивизии, 9 стрелкови бригади, 10 танкови корпуса;
освен това 20 отделни танкови бригади, 16 танкови полка и 8
противотанкови изтребителни бригади. До 7 септември пред фронта на
групата бяха фиксирани още 55 стрелкови дивизии, 2 танкови и
механизирани корпуса, 8 танкови бригади и 12 танкови полка,
прехвърлени тук главно от резервите или от участъците на фронта
пред групите „Център“ и „Север“. Съотношението на силите бе
[10]
приблизително 7:1 в полза на Съветите .
Такова числено превъзходство даде възможност на Съветите да
настъпват не само в един, но твърде често и в много участъци
едновременно, имайки потискащо превъзходство. То позволяваше на
противника учудващо бързо да попълва своите често много тежки
загуби. Така пред фронта на групата противникът успя само за периода
от началото на юли до септември да оттегли на отдих от фронта по
веднъж, а отчасти и по два пъти 48 стрелкови дивизии, 17 танкови и
механизирани корпуса и освен това всеки месец да дава на всички
дивизии 10-процентно попълнение.
Разбира се, ние не очаквахме от съветската страна такива големи
организационни умения, каквито тя прояви, а също и в развитието на
военната си промишленост. Наистина се сблъскахме с хидра, при която
на мястото на една отсечена глава изникваха две нови.
Напротив, в района на действие на групата рядко бе възможно да
бъдат оттеглени на отдих изтощените от боевете дивизии. От началото
на операция „Цитадела“ почти всички дивизии през цялото време бяха
в бой. Пристигащото попълнение от личен състав и техника дори
приблизително не покриваше загубите.
При тези условия все по-силно ставаше пренапрежението на
войските, изразходването на сили бързо се увеличаваше. Това особено
се отнася до ядрото на армията — опитните офицери и войници. Към
края на август само нашата група изгуби 7 командири на дивизии, 38
полкови и 252-ма батальонни командири!
 Невъзможно е да не се учудваме на онова, което въпреки всичко
постигнаха германските войски, както и че с бойните си качества те
винаги запазваха превъзходство над противника. Необходимостта
винаги да изискват това от войските, тъй като друг изход просто
нямаше, означаваше за командирите значително повече морални мъки,
отколкото необходимостта да се вълнуват от неизбежните кризи.
Разбира се, командването на групата в докладите си винаги
рисуваше пред Хитлер неподправена картина на тези условия и
посочваше опасността от продължителното пренапрежение на
войските. Но нашите резерви пресъхнаха! Колкото и германският
народ тогава да бе готов да изпраща своите синове на фронта,
попълненията бяха недостатъчни. Колкото и учудваща да беше
енергията, с която Хитлер организираше повишаване на
производството на военна продукция, все пак това не би могло да се
сравнява с мащабите на ръста в продукцията при противника. Ако през
втората половина на 1943 г. ние можехме да произвеждаме по 500
танка месечно, съветската военна промишленост бълваше няколко
пъти повече, без да споменаваме доставките от западните държави.
Независимо от това командването на групата твърдо вярваше, че в
края на краищата все пак ще успеем да спрем натиска на източните
маси. Редом с нашата справедлива вяра в превъзходството на
германския войник тук би трябвало да се спомене и придобитият от
нас опит от зимната кампания през 1942–1943, която съумяхме да
завършим успешно независимо от най-тежките кризи. Освен това
според прогнозите на ОКХ би могло да се предполага, че човешките
ресурси на Съветския съюз постепенно ще се изчерпят. Резервите от
зрели мъже, откъдето той черпеше сили за своите нови формирания,
както изглежда, вече бяха почти напълно изразходвани. Ако за
попълненията на фронта оставаше само новият набор, противникът
нямаше да може да формира нови съединения в голям мащаб, въпреки
че съветският набор трикратно превишаваше германския. Но все пак
ние се надявахме да издържим това превъзходство и да изтощим
настъпателната сила на противника (броят на вражеските дивизии
наистина нарасна от пролетта на 1944 г. до края на войната от 513 до
527, танковите и механизирани бригади — от 290 на 302).
 Предпоставката за успеха на нашите операции беше, че се
организираха, или по-точно казано — можеха да бъдат организирани
така, че да съответстват на изискванията на оперативната обстановка.
В това отношение обаче командването на групата в кампанията от
1943–1944 г. през цялото време се намираше в неблагоприятно
положение, което съдбоносно ограничаваше неговите оперативни
възможности.
Щом съветското командване очевидно търсеше решителна победа
в тази кампания в района на действие на групата армии „Юг“, не ни
оставаше нищо друго, освен да се подготвим колкото е възможно по-
добре за предстоящото сражение. Необходимо беше бойните действия
да се организират така, че да провалят плановете на противника.
За това бяха необходими две неща: в района на действие на
групата „Юг“ (както и по целия фронт) да се води бой в съответствие с
оперативните изисквания на обстановката с цел да се изтощи ударната
сила на противника, но да не се удържа някаква област на всяка цена.
Сега германското командване трябваше вече окончателно да
избере решаващия театър на бойни действия в рамките на общото
водене на войната на изток, а във вътрешността на Източния фронт да
предвиди, че се налага основните усилия да бъдат съсредоточени в
района на действие на групата „Юг“. За тези две условия командването
на групата по време на кампанията през 1943–1944 г. водеше
непрекъсната борба с Хитлер за признаването на изискванията,
произтичащи от оперативната обстановка.
По политически и военноикономически съображения Хитлер
настояваше на удържане в началото на Донбас, а след това на
Днепърската дъга (едновременно с това на Кубан и Крим в сектора на
групата „А“).
Така групата „Юг“ със своя десен фланг отначало на Миус и
Донец, а после — на завоя на Днепър, беше така да се каже прикована
към този район, чието задържане от оперативна гледна точка беше
грешка. Вклинявайки се далеч на изток във вражеския фронт, този
район даваше на противника възможност да проведе настъпление от
две страни, при това в тила на нашата армия беше морето. Но по-
важното бе, че в резултат на задържането на тези издадени напред
бастиони дължината на фронта на групата се увеличаваше със
съдбоносни мащаби. За отбраната на тези участъци ние трябваше да
използваме сили, без които просто не можехме да се справим на
северния си фланг. А точно тук, а не в района на Донец или Днепър се
намираше ключът за решението на оперативната задача. Ако Съветите
бяха успели да разгромят северния фланг на групата, използвайки
своето превъзходство, с това щяха да постигнат целта си —
обкръжаването на групите „Юг“ и „А“ при Черно море. Този разгром
би бил толкова по-силен, колкото повече сили поради
военноикономически или политически съображения бъдеха
съсредоточени по южния фланг на групата, който не бе решаващ в
оперативно отношение. Следователно ставаше дума просто дали
военноикономическите или политическите съображения ще се окажат
решаващи за операциите по германския южен фланг. На практика
начинът, по който се бе развила обстановката там, означаваше
следното: или ние, ако е неизбежно, ще отстъпим Донец и Днепър, или
при опита да задържим тези райони на всяка цена трябва да
пожертваме групите армии „А“ и „Юг“.
За да постави напълно ясно този въпрос, командването на групата
армии „Юг“ още на 21 юли и многократно след това изискваше от
германското Главно командване ясни оперативни указания за по-дълъг
срок. Ние искахме да разберем (запитването ни до ОКХ от 21 юли)
дали групата на всяка цена трябва да задържи Донбас дори ако
възникне заплаха за обкръжаване в резултат на вражески пробив към
Днепър (това би било възможно само в случай че ОКХ можеше да
попречи на развитието на събитията на северния фланг на групата,
които можеше да бъдат предварително предвидени, чрез прехвърляне
на подкрепления или започване на действия от страна на групата
„Център“), или трябваше да се разчита, че през лятото руснаците ще
изтощят своите сили. В такъв случай щеше да е необходимо в Донбас
да се отстъпва крачка по крачка, за да се освободят достатъчно сили за
северния фланг. Отговорът на началника на Генералния щаб гласеше:
„Фюрерът иска и едното, и другото.“ Както често се случваше, Хитлер
пак се надяваше, че неговата воля ще бъде по-силна от реалните факти.
За разпределението на силите трябва да се каже, че онзи, който не
се решава с цел да ги опази при необходимост да отстъпва територии,
няма да бъде в състояние да остане силен на решаващ участък.
Колкото повече настояваше Хитлер — от гледна точка на общото
водене на войната, може би правилно, да бъдат задържани Донбас и
завоят на Днепър, толкова по-необходимо бе предварително да се
усили северният фланг на групата „Юг“. Само така можеше да бъде
провален решаващият пробив на противника с цел обкръжаване на
групите „Юг“ и „А“ при Черно море и изход към Балканите. Беше
ясно, че това е възможно само за сметка на други фронтове или на
участъците на групите армии „Север“ и „Център“. Ако смятахме да
изчакваме, докато противникът не докаже с успехите си
необходимостта от съсредоточаване на главните усилия в сектора на
групата „Юг“, трябваше да се има предвид, че тогава можеше да е
прекалено късно.
Но на такова водене на операциите пречеха възгледите и
качествата на Хитлер, за които вече споменах в главата „Хитлер —
върховен главнокомандващ“, а именно неговото желание да преследва
винаги няколко цели едновременно, нежеланието му доброволно да
дава нещо или предвиждайки независещата от него воля на
командването на противника, и накрая постоянно да отлага
необходимото, но нежелано от него вземане на решение.
Така той беше против както на своевременното отстъпване на
Донбас (а след това и завоя на Днепър), така и на мероприятията по
освобождаване на силите за решаващия участък чрез изравняване на
линията на фронта на по-малко важните участъци още преди да ни е
принудил противникът. Вместо това Хитлер дори задържаше 17-а
армия на Кубанския плацдарм, който от оперативна гледна точка вече
бе напълно ненужен, напразно надявайки се, че Съветите ще
възприемат присъствието на тази армия там като някаква
стратегическа заплаха.
 През лятото на 1943 г. Хитлер явно нямаше някакво ясно решение
за главното направление на военните операции както в рамките на
Източния фронт, така и в мащаба на всички бойни действия. Още в
средата на август, когато обстановката на Източния фронт ставаше все
повече обезпокояваща, Хитлер заяви на началника на Генералния щаб,
че за него югът, районът на Средиземно море, е много по-важен от
изтока, затова има намерение да свали известни сили от Източния
фронт и да ги прехвърли в Италия. Ако той се придържаше към такова
очевидно погрешно мнение, трябваше още през пролетта на 1943 г. да
преустрои цялата си стратегия. Да се стреми към политически равен
изход от войната на изток, използвайки положението, създало се в
резултат от неуспехите на съветските войски през февруари и март,
беше също толкова необходимо, колкото и навременната евакуация от
Северна Африка с цел отбраната на Италия и Балканите.
Вместо това германското Главно командване през кампанията от
1943–1944 г. в сравнение с противника закъсня със съсредоточаването
на достатъчно сили на решаващите участъци на Източния фронт. Това
не даваше възможност на командването на групата да предотврати
успехите на превъзхождащите сили на противника, като успя да
ограничи само техните оперативни последици.
 Командването се намираше при по-лоши условия от противника:
то бе ограничено в своята оперативна свобода, от една страна, бе
приковано към Донбас, а от друга — не разполагаше с достатъчно
сили за важния в оперативен смисъл северен фланг. То беше принудено
да използва значителна част от своите съединения на участък, избран
неправилно от оперативна гледна точка, за да задържа Донбас и по-
късно — завоя на Днепър. Същевременно трябваше през цялото време
да прехвърля части от един фланг на друг, за да може на определен
участък поне в някаква степен да се възстанови положението или да се
предотврати опасна криза, без да има възможност да възпрепятства
превъзхождащите сили на противника да постигнат успехи по другите
участъци.

Борбата с хидрата

След завършването на операция „Цитадела“ групата „Юг“

премина към отбранителни боеве, които — при споменатите от мен
условия, не бяха нещо повече от система мероприятия, които помагаха
единствено да се излезе от положението. Нашата група беше
прекалено слаба, за да води пасивни отбранителни боеве със
значително превъзхождащите я сили на противника, при това при
силно разтеглен фронт. Затова тя трябваше независимо от опасността
да бъдат нанесени удари върху по-малко заплашените участъци
навреме да съсредоточава силите си там, където е необходимо, за да
предотврати вражеския пробив, или където се създаваше възможност
за удар по противника. Ние на всяка цена трябваше да избягваме
опасността, която се изразяваше в това, че нашите части в резултат на
дълбоките вражески пробиви можеше да бъдат отрязани и да споделят
съдбата на 6-а армия при Сталинград. Смисълът на нашите боеве беше
„да се задържим на бойното поле“ и да принудим противника да
изразходва в колкото е възможно по-голяма степен своята ударна сила.

Първата битка в Донбас

 Както очаквахме, първият удар на противника беше нанесен в
района на Донбас.
На 17 юли противникът, както вече споменахме, започна
настъпление с големи сили против 6-а армия при Миус и срещу 1-ва
танкова армия на Среден Донец.
И на двата участъка той дълбоко се вклини в отбраната ни, но не
успя да осъществи пробив.
6-а армия, въвеждайки в бой две мобилни съединения, оставени
като резерв в района на Донец, успя да спре противника, след като той
завзе плацдарм с ширина 20 км и дълбочина 15 км по западния бряг на
Миус северно от Куйбишев.
На участъка на 1-ва танкова армия противникът успя да форсира
Донец югоизточно от Изюм в сектор от 30 км. Но благодарение на
въвеждането в бой на двете дивизии на 24-ти тк, пристигнал от
Харков, ние спряхме по-нататъшното му придвижване южно от реката.
Въпреки това в края на юли обстановката в Донбас продължаваше
да бъде прекалено неустойчива.
След като операция „Цитадела“ на 17 юли по заповед на Хитлер
беше окончателно прекратена и от групата „Юг“, командването на
групата реши временно да свали от този фланг големи танкови сили, за
да може с тяхна помощ да възстанови положението в Донбас.
Ние се надявахме по време на операция „Цитадела“ да разбием
противника дотолкова, че да спечелим на този фронт определен отдих.
Обаче тази надежда после се оказа съдбоносна за развитието на
обстановката по северния фланг на групата, тъй като противникът
започна настъплението си по-рано, отколкото очаквахме.
Следователно, ако това бе грешка, тя беше обусловена от позицията на
Хитлер, който твърдеше, че е абсолютно необходимо Донбас да бъде
удържан. Временното отслабване на северния фланг, предизвикано от
това решение, практически се ограничи само със свалянето от фронта
на 3-ти тк и 3-та тд, тъй като Хитлер отново ни върна за контраудара в
Донбас (но и не само затова) танковия СС корпус, който бе
предназначил за Италия.
Тъй като предвидените за Донбас два корпуса и 4 танкови дивизии
можеха да пристигат само поред, командването на групата имаше
намерение да възстанови положението на участъка на 1-ва танкова
армия южно от Донец с къс удар на двете дивизии от първия ешелон
на СС корпуса. След това трябваше с удар на всички танкови сили да
ликвидираме голям плацдарм на противника в сектора на 6-а армия и
отново да възстановим фронта при Миус. Обаче Хитлер без никакво
обяснение забрани провеждането на операцията в сектора на 1-ва
танкова армия, въпреки че тези действия не засягаха изобщо
присъствието на корпуса в Донбас. Тъй като тази намеса в работата на
командването на групата бе предшествана от още едно вмешателство
по време на операция „Цитадела“ (тогава Хитлер не позволи
използването на 24-ти тк в състава на групата на Кемпф), аз бях
принуден да протестирам пред ОКХ. Писах на генерал Цайцлер:

„Ако не се взема предвид моето мнение относно

бъдещото развитие на събитията: ако моите планове,
насочени единствено към отстраняване на възникналите не
по моя вина усложнения в обстановката, постоянно се
осуетяват, аз бих могъл да направя само извод, че фюрерът
няма необходимото доверие в командването на групата. В
никакъв случай не съм си помислял, че мога да бъда
безгрешен. Всеки греши, дори пълководци като Фридрих
Велики и Наполеон. Но ще си позволя да посоча и това, че 11-
а армия при много тежки условия спечели Кримската
кампания и че групата армии „Юг“, попаднала в края на
миналата година в много тежко положение, все пак успя да
излезе от него.
Ако фюрерът смята, че някой от неговите командващи
армии или командващи групи армии има по-здрави нерви,
отколкото имахме ние по време на боевете през изминалата
зима, и че ще прояви повече инициатива, отколкото ние
направихме това в боевете за Крим или по време на
последната зимна кампания, или ще предвиди по-добре хода
на събитията от нас, то аз с удоволствие ще му отстъпя
моя пост.
Но докато заемам този пост съм длъжен да имам
възможност „да мисля със собствената си глава.“
 На 30 юли в района на действие на 6-а армия започна контраатака
на танковете, пристигнали от северния фланг на групата. Тя доведе до
пълно възстановяване на положението на рубежа на Миус.
Съотношението на силите в този бой беше напълно характерно за
тогавашната обстановка, но в същото време показа и превъзходството
на германската армия. Противникът имаше на своя плацдарм не по-
малко от 16 стрелкови дивизии, два механизирани корпуса, една
танкова бригада и две противотанкови изтребителни бригади. В
нашата контраатака участваха само 4 танкови дивизии, една
мотодивизия и 2 пехотни дивизии. В резултат на своите атаки и на
германската контраатака противникът изгуби около 18 000 пленници,
700 танка, 200 оръдия и 400 противотанкови оръдия.

Сражението западно от Белгород и боят за Харков

Ако по такъв начин през първите дни на август ние успяхме да

възстановим положението в Донбас в района на 6-а армия, то раната в
сектора на 1-ва танкова армия при Донец все още продължаваше да ни
тревожи. Тази рана вече бе невъзможно да се излекува, тъй като в
същото време надвисваше буря над северния фланг на групата.
 Противникът силно притискаше групата на Кемпф и 4-та танкова
армия, още когато те бяха изтеглени на изходните си позиции преди
началото на операция „Цитадела“. Радиоразузнаването и въздушното
разузнаване в края на месеца докладваха, че противникът
съсредоточава големи танкови сили в района на Курската дъга,
очевидно привличайки нови съединения от централния участък.
Подготовка за настъпление също така бе забелязана и при завоя на
Донец югоизточно от Харков.
На 2 август командването на групата докладва на ОКХ, че очаква
скоро настъпление на противника срещу нейния северен участък на
фронта западно от Белгород. Това настъпление очевидно щеше да бъде
подкрепено с удар югоизточно от Харков, като преследваше целта да
бъдат обхванати в клещи нашите войски там и да се отвори път към
Днепър. Командването на групата молеше да му бъдат върнати двете
танкови дивизии, прехвърлени към групата „Център“, и да се остави
танковият СС корпус, за да бъде използван на северния фланг. Освен
това то нареди да бъде върнат 3-ти тк с 3-та тд от Донбас в Харков.
 На 3 август започна настъплението на противника, отначало на
фронта на 4-та танкова армия и на участъка на групата на Кемпф
западно от Белгород. Противникът успя да осъществи пробив при
стика на двете армии и през следващите дни значително да го разшири
в дълбочина и ширина. 4-та танкова армия беше отблъсната на запад,
групата на Кемпф — на юг към Харков. На 8 август разкъсването
между двете армии достигаше в района северозападно от Харков до
55 км. Пътят към Полтава и по-нататък към Днепър очевидно бе
открит за противника.
Командването на групата реши да изтегли към Харков 3-ти тк
(двете танкови СС дивизии, които Хитлер окончателно остави на
групата, и 3-та тд). Той трябваше да бъде използван от групата на
Кемпф за удар по източния фланг на пробиващия клин. Заедно с това
по западния фланг трябваше да нанесе удар 4-та танкова армия с две
танкови дивизии, върнати от групата „Център“, и една мотодивизия.
Но беше ясно, че с тези сили и изобщо със силите на групата
линията на фронта повече не можеше да бъде удържана. Загубите на
нашите дивизии достигнаха много обезпокоителни размери.
Вследствие на продължителното пренапрежение двете дивизии не
можеха да продължат боевете. Поради бързото придвижване на
противника ние също така изгубихме голямо количество танкове,
намиращи се в ремонтните работилници зад линията на фронта.
Очевидно противникът можеше по-бързо, отколкото очаквахме, да
попълни своите загуби, понесени по време на операция „Цитадела“.
Но преди всичко той привличаше нови големи сили от другите
фронтове.
Както предвиждахме, ставаше напълно ясно, че противникът е
решил да постигне успех на участъка на групата „Юг“. Това беше ясно
не само защото той прехвърляше непрекъснато нови сили в участъка
на пробива, но и защото трябваше да се очаква негово настъпление по
нашия фронт източно и югоизточно от Харков. Едновременно с това
отново станаха ясни намеренията на противника да проведе
настъпление към Донец и Миус.
Когато на 8 август при нас пристигна началникът на Генералния
щаб, за да си изясни обстановката, аз съвсем ясно му казах, че сега не
може и дума да става за отделни проблеми. Въпросът вече не стоеше
така: можем ли да освободим една или друга дивизия за групата „Юг“
или дали трябва или не да изоставяме Кубанския плацдарм. Сега
трябваше да се включат всички сили и да се попречи на противника да
постигне своята цел — да унищожи южния фланг на германската
армия. Ако искахме да постигнем тази цел, трябваше незабавно да се
откажем от Донбас, за да се освободят сили на северния фланг на
групата и най-малкото на юг да задържим Днепър. В противен случай
беше необходимо ОКХ да изтегли от другите фронтове към Днепър
колкото е възможно по-бързо не по-малко от 10 дивизии на участъка на
4-та танкова армия и северно — на участъка на съседната 2-ра армия
от групата „Център“, и още 10 дивизии по направление към Днепър. И
този път не бяха взети кардинални мерки, въпреки че командването на
групата настойчиво и нееднократно молеше този въпрос да бъде
решен.
Обстановката обаче непрекъснато се изостряше. Противникът все
повече отблъскваше на запад 4-та танкова армия и имаше намерение
едновременно с това да заобиколи от запад групата на Кемпф в
направения пробив и да я обкръжи при Харков. На 12 август той
предприе атака по нашия фронт източно и югоизточно от Харков.
Дивизиите, разположени там на много широк фронт, не издържаха на
натиска. Заплашително надвисваше опасността от обкръжаване на
групата на Кемпф в района на Харков.
Както винаги Хитлер поиска (този път преди всичко по
политически съображения) градът непременно да бъде задържан.
Падането на този град, заявяваше той, би могло да се отрази
неблагоприятно върху позициите на Турция и България. Дори да се
случеше точно така, командването на групата нямаше намерение да
жертва армията в боевете за Харков.
На 22 август Харков бе изоставен, за да се освободят сили за двата
заплашени фланга на групата на Кемпф и да бъде предотвратено
нейното обкръжаване. Командването на тази група, преименувана в 8-
ма армия, по това време бе поето от моя бивш началник-щаб генерал
Вьолер. Аз се бях сработил добре с генерал Кемпф. Но не възразявах
против тази промяна, направена по указание на Хитлер. В посочената
ситуация спокойствието и предвидливостта на Вьолер, неведнъж
проявявани от него в Крим по време на тежки кризи, бяха особено
ценни.
Във всичко останало 22 август явно беше ден на кризи. В Донбас
противникът отново ни атакува. Въпреки че 6-а армия успя да спре
опасния му пробив, не й стигнаха силите да възстанови предишното
положение. На участъка на 1-ва танкова армия новото голямо
настъпление на противника бе спряно, но и нейните сили се изчерпаха.
Докато 8-ма армия се евакуира от Харков без загуби, 4-та танкова
армия, която водеше тежки боеве на своя южен фланг, постигна успех в
отбраната.
В резултат на активното използване на споменатите вече танкови
съединения, взети от Донбас и от фронта на групата „Център“, към 23
август все пак успяхме, макар и временно, да спрем пробива на
противника към Полтава. Беше отново възстановен въпреки многото
пробиви и все още слаб фронтът в секторите на 8-ма и 4-та танкова
армия, от пункта непосредствено южно от Харков до района
югозападно от Ахтирка. Въпреки че се поддържаше връзката между 4-
та танкова армия и левия фланг на групата „Център“ (2-ра армия), все
пак на фронта на 4-та танкова армия югозападно от Ахтирка имаше
широко разкъсване. То беше ликвидирано в края на месеца в резултат
на нашето настъпление и едновременно с това изравняване на линията
на фронта.
Обстановката на 23 август показа против какви превъзхождащи
сили на противника трябваше да се сражават двете армии от нашата
група. Срещу 4-та танкова армия противникът имаше на Воронежкия
фронт 3 армии, включително една танкова, а очевидно във втори
ешелон стоеше и четвърта армия. Срещу 8-ма армия действаше
Степният фронт с не по-малко от 6 армии, включително и една
танкова!
За оценка на общата обстановка на фронта на групата армии
много поучително е сравняването на силите на двете страни в
отделните участъци на фронта с посочване на ширината на сектора.
Тази сводка на командването на групата армии на 20/21 август бе
представена пред ОКХ.
При оценката на боеспособността на противника ние разчитахме,
че основната маса на стрелковите и танковите съединения имат 30 до
50 % от щатния състав. Малка част от новите дивизии и някои танкови
и механизирани корпуси можеха да имат и по 70–80 % от щатния
състав. Без съмнение противникът беше понесъл много големи загуби
и затова намаляването на боеспособността на неговите съединения
беше приблизително каквото и при нас.
Онова, което не можехме да компенсираме, беше превъзходството
на противника по броя съединения. При това в близките дни той щеше
да привлече нови сили от Орловския фронт.
Противникът (особено що се отнася до неговите танкови
съединения) упорито хвърля всички свои сили на северния фланг на
групата. Неговото намерение при всички обстоятелства да осъществи
пробив към Днепър ясно се забелязваше от съсредоточаването на сили
пред фронта на 8-ма армия и десния фланг на 4-та танкова армия.
Впоследствие противникът увеличи своите сили чрез привличане на
нови части с цел да бъде обкръжена 4-та танкова армия от север и
изтласкана от Киев.
 Освен това броят съединения на групата „Юг“ от началото на
операция „Цитадела“ се бе увеличил съвсем незначително в сравнение
със споменатите по-горе подкрепления на противника (55 стрелкови
дивизии, 2 танкови и механизирани корпуса и множество танкови
бригади). До края на август ние получихме 9 пехотни и една танкова
дивизия. От тях обаче 4 пехотни дивизии дадохме на 7-ми ак,
преминал на северния фланг на групата „Център“ в състава на 4-та
танкова армия. Тъй като в резултат на това фронтът на тази армия се
увеличи на 120 км, тези 4 дивизии по същество не означаваха
увеличаване на силите.
Все пак ние получихме допълнително 5 пехотни и една танкова
дивизия. Ако ги имахме преди началото на „Цитадела“, това
обстоятелство можеше най-малкото да ускори първия успех и
значително да повлияе в наша полза върху хода на сраженията. Не
подлежи на никакво съмнение, че щеше да е по-лесно да се освободят
тези дивизии тогава, отколкото след операция „Цитадела“, когато
обстановката по всички участъци стана още по-напрегната.

Голямото сражение по всички фронтове на групата

Ако до 27 август на северния фланг на групата армии от Харков

до Суми имаше известен спад на напрежението, макар и много кратък
благодарение на възстановяването в някаква степен на единен фронт,
обстановката в Донбас ставаше все по-заплашителна.
Поради това командването на групата категорично поиска за
изпълнението на предишната задача да бъдат отделени допълнителни
сили или да бъде разрешена свобода на маневриране по южния фланг,
за да бъде спрян противникът на по-къс тилови рубеж на фронта.
Във връзка с това искане Хитлер най-сетне реши да дойде от
главната си квартира в Източна Прусия на юг за кратко съвещание.
Съвещанието се състоя на 27 август във Виница в неговата бивша
щабквартира.
На това съвещание аз и командващите подчинените армии, а също
така един командир на корпус и един командир на дивизия докладваха
на Хитлер обстановката и преди всичко състоянието на частите, вече
отдавна изтощени от непрекъснатите боеве. Аз специално подчертах,
че нашите загуби се изчисляват на 133 000 души, а като попълнение
сме получили само 33 000 души. Въпреки че боеспособността на
противника е отслабена, все пак по-големият брой съединения му дава
възможност да хвърля в бой боеспособни дивизии. Освен това той
продължава да привлича сили от други участъци на Източния фронт.
От тази обстановка направих извода, че ние не можем да
задържим Донбас със силите, които имаме, и че на северния фланг на
групата се е създала още по-голяма заплаха за целия южен фланг на
Източния фронт. 8-ма и 4-та танкова армия не бяха в състояние дълго
да удържат натиска на противника към Днепър.
Поставих пред Хитлер ясна алтернатива:
— или бързо да ни отдели нови сили, не по-малко от 12 дивизии,
както и да замени нашите отслабени части с други от спокойните
участъци на фронта.
— или Донбас да бъде изоставен, за да се освободят сили за
фронта на групата.
Хитлер, който водеше това съвещание с много делови тон, макар
както винаги да се опитваше да задълбае в технически детайли, все пак
се съгласи, че групата „Юг“ се нуждае от сериозна поддръжка. Той
обеща да ни даде от фронта на групите „Север“ и „Център“ всички
съединения, които може да бъдат свалени. Също така обеща да изясни
възможността за замяна на отслабените по време на боевете дивизии с
други от по-спокойните участъци на фронта.
Още през следващите дни стана ясно, че това са само обещания.
Съветите атакуваха левия фланг на групата „Център“ (2-ра армия)
и осъществиха локален пробив, в резултат на който тази армия
трябваше да се оттегли на запад. В сектора на 4-та армия от тази група
като следствие от успешното настъпление на противника също
възникна критично положение.
На 28 август фелдмаршал Фон Клуге пристигна в главната
квартира на фюрера и докладва, че не може да става и дума за сваляне
на сили от неговия участък на фронта. Групата „Север“ също не
можеше да отдели нито една дивизия. Относно другите ТБД Хитлер
имаше намерение отначало да изчака по-нататъшното развитие на
 [11]
събитията, тоест дали англичаните ще направят десант в Апулия
или на Балканите, или — което беше колкото невероятно, толкова и
несъществено — ще се съединят ли техните сили в Сардиния.
За съжаление Съветите не се съобразяваха с желанието на Хитлер
да изчака с вземането на решение. Те продължаваха да настъпват.
Обстановката ставаше все по-критична.
Фронтът на 6-а армия бе пробит; нейният корпус, който
действаше по крайбрежието, беше заплашен от обкръжаване. Двете
дивизии, които още преди това бяха прехвърлени в Донбас въпреки
намерението на командването на групата да ги използва на северния
фланг, не успяха да възстановят положението.
Затова на 31 август командването на групата заповяда 6-а армия да
бъде изтеглена на предварително подготвената тилова позиция. С това
бе направена първата крачка към отстъпването на Донбас. Вечерта на
същия ден Хитлер най-сетне разреши командването на групата
постепенно да изтегли 6-а армия и десния фланг на 1-ва танкова армия,
ако „това непременно се налага от обстановката и няма никаква друга
възможност“. Беше дадена заповед за унищожаване на всички важни
във военно отношение обекти в Донбас.
Ако тази маневрена свобода ни бе предоставена няколко седмици
по-рано, групата щеше да има възможност да води бой по целия си
южен фланг с голяма икономия на сили. В такъв случай би могла да
освободи части, които да използва на решаващия северен фланг и
въпреки това да успее да спре настъплението на юг на противника с
по-къс фронт, може би дори и пред Днепър. Сега тя бе в състояние
само да предпази южния фланг от поражение. Обаче беше твърде
съмнително дали ще успеем да създадем здрава отбрана пред Днепър.
Докато 1-ва танкова армия удържаше рубежа по Среден Донец с
изключение на онези участъци, в които нейният десен фланг трябваше
да бъде съкратен във връзка с оттеглянето на 6-а армия, положението
на северния фланг на групата отново се усложни.
8-ма армия, атакувана в района южно от Харков от север и изток,
успя да предотврати вражеския пробив, макар и с цената на
незначително отстъпление и известно съкращаване на фронта.
 В резултат на това оттегляне съседната отдясно на 2-ра армия от
групата „Център“ 4-та танкова армия беше принудена да огъне своя
ляв фланг. Нейният и без това слаб фронт беше удължен още повече.
Разположеният на най-южния участък на 2-ра армия 3-ти ак поради
лошо командване отстъпи на юг в района на действие на танковата
армия, в резултат на което се получи още един фронт от 90 км,
изтеглен на север и поддържан от четири повече или по-малко
изтощени дивизии. Вече можеше да се предполага, че армията едва ли
ще издържи следващия натиск на противника, чийто настъпателен
порив засега бе отслабнал, ако той отново започне настъпление със
свежи сили, още повече че се беше създала заплаха и по нейния
северен фланг.
По-нататъшното изостряне на обстановката и преди всичко
мудността на Хитлер при вземането на решения относно заделяните за
нас подкрепления ме принудиха на 3 септември да отлетя до главната
му щабквартира в Източна Прусия. Помолих фелдмаршал Фон Клуге
също да дойде там. Исках заедно с него да изясним въпроса за
разпределението на силите, като се вземат предвид плановете за
настъпление на противника. Заедно с това ние искахме да обсъдим
необходимостта от разумна стратегия, тоест да отстраним
двойствеността в делението на театрите на бойни действия на ТБД на
ОКВ и Източен фронт.
Имайки предвид възможното развитие на събитията по
вътрешните флангове на групите „Юг“ и „Център“, трябваше навреме
да бъде съсредоточена една силна армия пред Киев. Ако се изчакваше
с прехвърлянето на сили от другите ТБД, докато западният противник
не извърши десант някъде, то за Източния фронт щеше вече да е
станало късно. Общо взето, не беше толкова трудно да се определят
според групирането на силите на военноморският флот и
транспортните съдове на противника неговите основни намерения,
тоест къде съществува заплаха от десант. Цайцлер предал на Хитлер
това писмо, за да го прочете. Както той после ми каза, писмото
предизвикало гневен взрив. Хитлер заявил, че аз искам да провеждам
единствено гениални операции и да бъда оправдан в летописите на
бойните действия. Какво би могло да се каже за подобни наивни
тълкувания!
 За съжаление разговорът между Хитлер, фелдмаршал Фон Клуге
и мен остана безрезултатен. Хитлер заяви, че не би могъл да свали
сили нито от други театри на бойните действия, нито от фронта на
групата „Център“. Също така се отнесе и абсолютно отрицателно към
въпроса за създаване на единно командване чрез предаване на
отговорността за всички фронтове на началника на Генералния щаб.
Твърдеше, че дори неговото влияние не може да промени или да
подобри нещо в общата стратегия. Естествено, Хитлер прекрасно
разбираше, че предложението за началник на Генералния щаб, който да
отговаря за всички фронтове, имаше за цел той да си запази само
правото да взема окончателните решения и да се откаже да ръководи
операциите. Но той не би могъл да се съгласи с това, както не би могъл
да се съгласи и с отказ от ръководството на действията на Източния
фронт чрез назначаването на главнокомандващ там.
Тъй като и през следващите дни ОКХ не взе никакви мерки,
съобразени с обстановката на фронта на групата „Юг“, на 7 септември
аз отново докладвах с телеграма за положението. Посочих, че
противникът вече е вкарал в бой срещу нас 55 дивизии и 2 танкови
корпуса, взети не само от резерва му, а в по-голямата си част от други
участъци на Източния фронт — освен това пристигаха нови части.
Още веднъж настоях за спешни мерки от ОКХ, за да можем да
задържим фронта в участъка на нашата група.
Малко след това, на 8 септември, Хитлер пристигна в нашия щаб
в Запорожие, където заповяда да дойдат командващият групата „А“
фелдмаршал Фон Клайст и генерал-полковник Руоф, чиято 17-а армия
все още се намираше в Кубан.
На това съвещание още веднъж посочих настойчиво сериозността
на положението на групата, състоянието на войските, а също така
последиците, които заплашваха не само групата „Юг“, но и групата
„А“ в случай на разгром на нашия северен фланг.
Аз заявих, че вече не можем да възстановим положението на
десния фланг на групата при Днепър. Противникът успя да направи
пробив в северния фланг на 6-а армия с ширина 45 км, където се
сражаваха само остатъци от две наши дивизии. Контраатаките с
малкото танкови сили, които имахме, не биха могли да затворят този
пробив. Искаме или не, трябваше да се оттеглим зад Днепър, особено
предвид възможните последици от извънредно напрегнатата
обстановка по северния фланг на нашата група. За да бъдат получени
необходимите сили за подкрепление на този фланг, предложих групата
„Център“ незабавно да бъде изведена на рубежа на Днепър. В резултат
нейният фронт би се съкратил с една трета и щяхме да спестим сили,
които биха ни позволили най-сетне да съсредоточим достатъчно
големи войскови съединения на решаващия участък от Източния
фронт.
Хитлер сега по принцип се съгласи с необходимостта от оттегляне
на северния фланг на групата на рубежа Мелитопол — Днепър,
въпреки че все още се надяваше да избегне това чрез привличането
там на нови дивизиони щурмови оръдия. Както винаги той мислеше,
че използването на технически средства ще бъде достатъчно за
стабилизиране на обстановката, което в действителност би могло да
бъде постигнато само с въвеждане в бой на голям брой нови дивизии.
Относно освобождаването на сили от района на групата „Център“
чрез оттегляне при Горен Днепър той обаче заяви, че бързото оттегляне
на такова голямо разстояние е неосъществимо. Такова голямо
придвижване на частите щяло да продължи чак до началото на
безпътицата. Освен това смяташе, че ще бъде изгубена много от
техниката (както се случи при оттеглянето от Орловската дъга).
Изобщо оттеглянето на междинен рубеж според него било възможно,
но нямало да ни даде необходимата компенсация във вид на икономия
на сили.
Всичко опираше до въпроса за маневреното водене на военните
операции, по който командването на групата армии „Юг“ на основание
на своя опит в Крим и през зимата на 1942–1943 г. заемаше принципно
различна позиция от тази на ОКХ и командващите другите групи
армии. В тези кампании ние бяхме принудени да действаме бързо и
оперативно и нещата ставаха без продължително предварително
планиране и подготовка. Хитлер и другите командвания бяха убедени,
че не е възможно толкова бързо да започват и да се провеждат големи
придвижвания на войските. Наистина бързото отстъпление от фронта,
възприемано от известно време по-сериозно, се затрудняваше от факта,
че Хитлер, за да подсигури задържането на завладените местности
дори при краткотрайно прекъсване на снабдяването, беше наредил в
армиите да се пази тримесечен запас от материални средства.

Следователно макар той все още да не можеше да се реши на

такова голямо мероприятие, каквото бе предложеното от мен скъсяване
на линията на фронта, заеман от групата „Център“, все пак признаваше
необходимостта от силно заздравяване на групата „Юг“.
По предложение на началника на Генералния щаб той реши, че
групата „Център“ веднага ще отдели един корпус, съставен от две
танкови и две пехотни дивизии, за стика между нея и 4-та танкова
армия. По този начин трябваше да бъде предотвратена опасността от
обкръжаване на нашия северен фланг.
Освен това той се съгласи да изпълни моето искане да бъдат
привлечени още 4 дивизии за осигуряване на мостовете през Днепър.
Накрая реши с цел да бъдат освободени още сили да изостави
Кубанския плацдарм, отдавна изгубил всякаква оперативна ценност.
Според доклада на фелдмаршал Фон Клайст това можеше да бъде
направено около 12 октомври.
За съжаление не успях да издействам тези заповеди да бъдат
дадени веднага, тоест още в нашия щаб. Но докато изпращах Хитлер
на летището, преди да се качи в самолета, той още веднъж повтори
съгласието си да ни даде обещаните сили.
Още вечерта на същия ден ние дадохме заповед на 6-а армия и на
1-ва танкова армия да преминат към мобилна отбрана, която трябваше
да организират така, че да осигурят издръжливостта на войските и да
спечелят колкото се може повече време за оттеглянето.
Що се отнася до фронтовете на 8-ма армия и 4-та танкова армия,
командването на групата се надяваше, в случай че обещанието на
Хитлер бъде изпълнено, да възстанови положението на северния фланг
на 4-та танкова армия чрез контраатака на корпуса, прехвърлен при нас
от групата „Център“. С помощта на приближаващите към Днепър
дивизии ние щяхме да укрепим нашия фронт. Тогава се появяваше
възможност противникът да бъде спрян на северния фланг пред
Днепър — приблизително на линията на Полтава. В този случай би
било постигнато значително скъсяване на фронта не само в дадената
обстановка, но и за онази, която би възникнала, ако се наложеше
групата при липса на подкрепления да отстъпи зад Днепър.
За съжаление следващият ден ни донесе ново разочарование.
Заповедта, която ми обеща Хитлер при заминаването си, да бъдат
отделени 4 дивизии за използване на рубежа на Дон, така и не дойде.
Съсредоточаването на корпуса на нашия северен фланг беше забавено
от групата армии „Център“. Не се знаеше кога и в какъв състав той
действително ще пристигне.
Аз помолих началника на Генералния щаб да докладва на фюрера,
че при тези обстоятелства ще се съобразяваме с възможността за
пробив на противника към мостовете през Днепър, включително и при
Киев. Във връзка с постоянно отлаганото решение на Генералния щаб
и неизпълнението на обещанията, върху които командването на
групата градеше своите планове, аз сметнах за необходимо да добавя в
този доклад един абзац, който (като се има предвид неговата
прозрачност) би могъл да бъде изложен само писмено. Ще го приведа
тук дословно, защото ясно показва разногласията между Главното
командване и командването на групата.
„След завършването на зимните боеве командването на
групата докладва, че не може да удържи своя фронт на отбрана
със силите, които има, и нееднократно, но напразно поставяше
въпроса за необходимото прегрупиране на силите вътре в
Източния фронт или за сметка на другите театри на бойни
действия, което бе неизбежно предвид значението на
отбранявания от нея район и фактът, че руснаците ще изберат за
главно направление на своето настъпление участъка на групата
армии „Юг". Вместо това след завършването на операция
„Цитадела“ от нея бяха отнети сили, а след настъпилата криза
подкрепленията се даваха в недостатъчно количество и със
закъснение.
Ако ние бяхме получили навреме подкрепленията, които
обстановката изискваше (при съответния отказ от тях на
другите фронтове), можехме да избегнем сегашната криза, която
би могла да реши изхода на изток, а следователно и на цялата
война.
Пиша всичко това не за да говорим сега със закъснение за
отговорността за такова развитие на събитията на изток, а за да
може в крайна сметка в бъдеще да се извършва всичко необходимо.“
Очевидно Хитлер се колебаеше относно решението, което според
нас бе извънредно необходимо: да отведе групата армии „Център“ на
рубежа на Днепър, за да освободи достатъчно сили за спасяване на
положението на южното крило на Източния фронт. Нито настойчивите
съвети на началника на Генералния щаб и оперативното управление на
ОКХ, нито новото обръщение на щаба на групата армии „Юг“ можеха
да го накарат да вземе това решение. В последното обръщение се
казваше, че ако противникът, както се опасяваше Хитлер, започне
настъпление по фронта на групата армии „Център“, то ще има само
задържащ характер. По такъв начин противникът ще се опита да ни
попречи да съсредоточим големи сили на северния фланг на групата
армии „Юг“. Що се отнася до оттеглянето на групата „Център“ на
линията на Днепър, едва ли то щеше да има съществени последици
нито от оперативна, нито от военноикономическа гледна точка.
 Когато въпреки това не бе взето никакво решение, насочено към
създаване на обещаната ни групировка на северния фланг на групата
армии „Център“, а противникът, от друга страна, прехвърляше против
този фланг все нови и нови дивизии, възникна опасност от
обкръжаване на 4-та танкова армия от север, в резултат на което тя би
била отблъсната от Киев. Това не само щеше да ни лиши от
възможността да организираме отбрана на нов рубеж зад Днепър, но и
значително би усилило заплахата от обкръжаване на цялата група.
Характеризирайки тази обстановка, щабът на групата армии на 14
септември докладва, че на следващия ден ще е принуден да даде
заповед за оттегляне и на северния си фланг зад Днепър от двете
страни на Киев. Още преди това 8-ма армия бе получила заповед да
премине към маневрена отбрана. Като следствие идеята настъплението
на противника да бъде спряно на по-къс фронт пред Днепър, на
линията, минаваща през Полтава, се оказа безпредметна.
В отговор на този доклад ни посочваха, че заповедта не бива да се
дава, докато Хитлер не говори с мен по телефона още веднъж — на 15
септември. Аз отвърнах, че такъв разговор би могъл да има смисъл
само ако получа възможност да говоря с него лично, единствено в
присъствието на началника на Генералния щаб.
По време на този разговор аз докладвах на Хитлер, че след
неговото посещение на фронта обстановката отново се е влошила.
Заявих му, че тази криза, настъпила на северния фланг на групата
армии, крие в себе си смъртна заплаха не само за групата, но след това
за целия Източен фронт. Става дума не само да бъде удържана линията
на Днепър или някои други важни в икономическо отношение области,
а за съдбата на целия Източен фронт. Добавих, че настъпващата сега
криза представлява следствие от това, че групата армии „Център“ не
ни предаде онези войски, за които бяхме помолили. Щабът на групата
армии „Юг“ от своя страна в критична обстановка винаги бе
изпълнявал лоялно заповедите на ОКХ за прехвърляне на войски към
другите армейски групи. За това няма никаква причина, след като
групата армии „Център“ скоро ще се премести на нови рубежи. Да се
задържат старите позиции изобщо няма никакъв смисъл, ако
противникът успее с пробива си на фронта на 4-та танкова армия.
Такова положение при предаването на сили от една група армии на
друга, чиято необходимост признава и Главното командване, както в
посочения случай с групата „Център“, аз смятам за напълно
ненормално. Докъде ще стигнем, ако командващите престанат да
изпълняват заповедите! Във всеки случай съм сигурен, че винаги ще
осигуря изпълнението на моите заповеди. (Причината, че Хитлер този
път не постигна нищо с групата армии „Център“, естествено, беше,
защото не взе предвид своевременната необходимост от скъсяване на
нейния фронт и заради колебанията си не се реши да даде заповед за
неговото бързо осъществяване.)
Завърших своя доклад пред Хитлер със съмнение дали 4-та
танкова армия ще успее да се оттегли зад Днепър. Разбира се, групата
армии ще направи всичко, за да премине тази операция гладко. За това
обаче е необходимо незабавно да започне непрекъснато прехвърляне
едновременно по четирите железопътни линии, които имаме на
разположение, по една дивизия от района на групата армии „Център“
към северния фланг на групата „Юг“, докато положението там не бъде
възстановено. Ясно е, че при това ще бъде неизбежно оттеглянето на
групата армии „Център“ на рубежа на Днепър. Става дума за съдбата
на Източния фронт и няма друг изход освен незабавното прехвърляне
на големи сили в района на Киев.
Въпреки че Хитлер се отнесе доста спокойно към съвсем
прозрачната критика в моя доклад, този разговор не му достави
особено удоволствие. Като резултат веднага бе издадена заповед на
ОКХ, според която групата „Център“, започвайки от 17 септември,
трябваше да прехвърля по четирите железопътни линии с максимално
бързи темпове едновременно 4 дивизии към групата армии „Юг“.
Освен това от Западния фронт ни бяха обещани пехотни подразделения
и попълнения за допълнително комплектуване на нашите дивизии,
общо 32 батальона.
След като се върнахме в нашия щаб на 15 септември вечерта, аз
дадох заповед за оттегляне на всички армии на линията Мелитопол —
Днепър (до района над Киев) — Десна.
Възможно е читателят да е добил впечатление, че през дните,
когато групата армии водеше боеве пред линията на Днепър, дейността
на нейното командване се е състояла предимно в борбата с ОКХ и
Хитлер. В действителност отново и отново предприеманите опити да
се постигне навременно вземане на необходимите мерки от страна на
Главното командване, което неизбежно винаги ставаше твърде късно,
заемаха значителна част от нашата дейност и струваше много нерви,
още повече че щабът на групата армии вече имаше навика да взема
бързи решения, а на характера на командващия твърде малко
импонираше многократното повтаряне на неща, които се разбираха от
само себе си, както и безкрайните молби и увещания. В края на
краищата именно тази борба и навременното признаване на
произтичащите от оперативната обстановка потребности бяха
отличителна черта на кампанията на германската армия през 1943–
1944.
Изобщо опитът да се вдигне завесата пред замислите на
противника; да се разбере как смята да действа и да се вземе
съответното решение за разпределението и използването на
собствените сили винаги е една, макар и незначителна част от онова,
което във военното дело е прието да се смята за задача на
командването. Другата част се състои от разработването на определена
операция и нейното осъществяване. Ако тази част от задачите на
командването в предходното изложение е намерила само частично
изясняване, това се обяснява с факта, че ние вече нямахме възможност
да осъществяваме истински операции (както примерно описаният по-
горе замисъл на ответния удар).
За да бъде подробно изложено как командването на групата армии
в тази кампания се опитваше да парира превъзхождащите сили на
противника, когато вече не можеше да се сдобие с палмата на
победата, би трябвало да се напише още една такава книга. Аз съм
принуден да се огранича, като посоча само онова, към което се
стремяхме — доколкото бе възможно със силите, с които разполагахме,
да ограничим инициативата на противника. Там, където донякъде
имахме необходимите сили, ние предоставяхме на противника
възможност да ни атакува фронтално и му нанасяхме големи загуби. В
други случаи се опитвахме чрез навременно оттегляне от определени
участъци да му попречим чрез настъпление с превъзхождащи ни сили
да ни отхвърли от заеманите от нас позиции. Неведнъж успявахме,
съсредоточавайки танковите съединения, да спрем промъкналия се
противник, а когато бе възможно — да използваме допуснатите от него
грешки. Например когато той се осмеляваше след пробива да навлезе
прекалено напред, ние използвахме това за нанасяне на контраудари.
Тези бойни действия бяха ръководени от командването на отделните
армии. Тяхното описание би излязло извън рамките на тази книга.
Би трябвало обаче да се отбележи, че взаимоотношенията между
командването на армейската група и подчинените й армии се
характеризираха с взаимно доверие.
В тежка обстановка командващите армии с помощта на своите
умели началник-щабове винаги намираха изход. Те не губеха
ориентация, когато обстановката придобиваше кризисен характер.
Винаги проявяваха внимание, когато командването на групата бе
принуждавано да се намесва в техните действия или да взема от една
армия сили, за да ги предаде на друга въпреки общата напрегната
обстановка. Всички те бяха хора, които добре знаеха своята работа.
Генерал-полковник Холид, командващ 6-а армия, при мен в Крим
беше командир на дивизия и оттогава се познавахме твърде добре.
Това беше сериозен човек с целеустремен характер и голяма сила на
волята. Може би нямаше големи претенции, но се отличаваше с ясен и
трезв ум и обективност. Можеше да му се вярва напълно. Като
пехотинец той особено силно преживяваше изхода от бойните
действия на войските, което при стеклите се обстоятелства не можеше
да не се отрази върху неговото настроение. Неговият началник-щаб
генерал Борк, въпреки че изцяло се отдаваше на работата, изобщо не
беше сполучливо допълнение на своя командващ; във всеки случаи
такова впечатление имаше командващият групата армии. Както е
известно, не е достатъчно да събереш заедно двама способни
командири, като назначиш единия за командващ, а другия — за
началник-щаб. Важното е те да се допълват един друг със своите
способности и именно началник-щабът, на когото обикновено се
възлага главната отговорност за уреждането на контактите с
висшестоящите и подчинените инстанции, да притежава необходимите
за това качества.
Командващият 1-ва танкова армия генерал-полковник Макензен
беше наследил от своя баща — фелдмаршал през Първата световна
война и генерал-адютант на кайзера, коректност, благородство и
учтивост в отношенията си с хората. Той бе кавалерист, преди това
беше служил, както и баща му, в лейбхусарски полк, обаче в него
нямаше нищо хусарско, в дейността си той бе размишляващ и
педантично точен. В мирно време добре се справяше със задълженията
на началник на Железопътното управление на Генералния щаб. С
дейността на командващ армия той се запозна, заемайки поста
началник-щаб на армия в Полша и на Западния фронт. По-късно,
когато и двамата заедно бяхме арестувани в затвора Верл, той бе мой
добър приятел, готов винаги да ми окаже помощ.
Неговият началник-щаб генерал Венк беше много уместно
допълнение на своя командващ. Както вече споменах при описанието
на зимната кампания през 1943–1944 г., Венк отначало бе началник-
щаб и душата на 3-та румънска армия при Дон. След това стана
началник-щаб при Макензен. Колкото и критична да бе обстановката
по фронта на 1-ва танкова армия, ние бяхме уверени, че Венк с
поддръжката на своя командващ, на когото вярваше безгранично,
винаги ще успее да намери изход. Въпреки че понякога му се налагаше
пред моя началник-щаб Бусе да обрисува обстановката в много черна
светлина, той неизменно завършваше с фразата: „Е, добре. Все ще се
справим някак си и с това.“ Със своя оптимизъм, бодрост и
неуморимост, както и с обаянието в общуването той беше причината
да го наричаме птичка божия. По иронията на съдбата такъв човек като
Венк не издържал навремето изпита за чин лейтенант във военния
окръг, който би трябвало да му открие път към служба в Генералния
щаб, и само благодарение на добрите препоръки издържал този изпит
на втория път.
За командващия 8-ма армия генерал Вьолер вече съм говорил
преди. Солидността на този честен и прям човек, истински жител на
Долна Саксония, издържа всички изпитания и по-нататък. Дружбата,
която ни свързваше още от съвместната ни служба в Крим, където той
бе мой началник-щаб, помагаше много на нашата съвместна работа.
Въпреки че беше много млад командващ армия, благодарение на
силата на своята личност съумяваше навсякъде бързо да печели
авторитет. Той не се притесняваше да говори прямо и с висшите
офицери от СС войските, протежета на Химлер.
Прекрасен помощник на Вьолер беше неговият началник-щаб
генерал Шпайдел, който вече се бе отличил при предшественика на
Вьолер генерал Кемпф, по-специално когато той командваше армейска
група. Шпайдел — винаги спокоен и делови — наред с прекрасното
познаване на щабната работа притежаваше и обширна обща култура.
Командващият 4-та танкова армия генерал-полковник Хот бе мой
предшественик на поста командир на дивизия в Лигниц, следователно
[12]
значително по-възрастен от мен. Той командваше танкова група ,
когато аз бях само командир на корпус, и притежаваше голям опит в
оперативното използване на танковите съединения. Още по-важно е да
се отбележи, че в нашата група армии той опазваше пълна лоялност
към своя по-млад по години командващ. Нисък на ръст, слаб, той бе
винаги бодър, много подвижен, приветлив и охотно се веселеше в
кръга на по-младите си приятели. Отнасяше се много приятелски с
подчинените. Мнението си винаги излагаше ясно и определено. Той
проявяваше голяма гъвкавост при управлението на войските, особено в
тежка обстановка. С войнишката си прямота импонираше дори на
американските съдии в Нюрнберг.
Импулсивният Хот прекрасно се допълваше от своя началник-щаб
генерал Фангор, неуморим и неизменно бодър труженик, умеещ
винаги бързо и добре да изпълнява замислите на своя командващ, а в
трудна обстановка да дава предложения как да бъде намерен изход.
Ако командването на групата армии можеше винаги да се
доверява напълно на командването на подчинените съединения, те от
своя страна също можеха да бъдат доволни от висшестоящото
командване.
 Командващите армии винаги знаеха какви задачи им предстои да
изпълняват. Въпреки че командването на групата армии често не
успяваше да получи от Хитлер ясни указания (тук нямам предвид
указанията, че всичко превзето трябва непременно да се задържи), то
успяваше винаги ясно да обяснява на подчинените армии в какво се
състои нашият оперативен замисъл. Ние се стремяхме да поставяме
ясни задачи пред армиите, без да се намесваме в действията на
командващите, с изключение на случаите, когато ни принуждаваше
цялостният ход на операцията. Обаче нито веднъж не е имало случай
решение, което е трябвало да бъде взето от командването на групата,
да пристигне със закъснение. Щом давахме обещание, армиите знаеха,
че ще го спазим, както и че заповедите, давани от щаба на групата
армии, дори да се отнасяха до предаване на съединения на другите
армии, трябва да се изпълняват безусловно.
Ако между командването на армейската група и армиите се бяха
създали отношения на истинско доверие, то главната заслуга
принадлежи на моите най-близки помощници, на първо място на моя
началник-щаб генерал Бусе и на нашият отличен началник на
оперативния отдел подполковник Шулце-Бютгер. Известно е, че
връзката между щабовете на съединенията и обединенията по
оперативно-тактическите въпроси в голяма степен преминава през
началник-щаба и началника на оперативния отдел. Когато аз бях
командващ армия, никога не съм имал желание през цялото време да
вися на телефона. Преди всичко избягвах да давам на подчинените си
телефонни „съвети“, както за съжаление често правят някои
командващи.
Бусе и Шулце-Бютгер си пасваха много добре.
Шулце-Бютгер, човек, който много предразполагаше към себе си,
бе толкова умен, колкото и скромен и въпреки че понякога обичаше да
се шегува доста остро, оставаше винаги вежлив. Този много способен
офицер, притежаващ прекрасни черти на характера, за съжаление
стана една от жертвите на 20 юли.
Бусе, чието значение лично за мен съм описвал и преди, винаги
умееше да подчертае същността на нещата. Когато бе необходимо, той
се проявяваше като много енергичен човек. Щом някой началник-щаб
на армиите — разбира се, напълно основателно, за пореден път
описваше обстановката, в която се намираше неговата армия, в черна
светлина и се съмняваше във възможността неговата задача да бъде
изпълнена, Бусе обикновено казваше: „Е, невъзможно е нещата да са
чак толкова зле.“ Това не беше просто хвърлена фраза, произнасяше я
омъдрял от опита човек, преживял немалко кризисни ситуации; след
тази фраза винаги следваха конкретни предложения как да се търси
изход или обещание да бъде оказана помощ.
По повод някои заповеди, които получавахме отгоре, Бусе обаче
само разперваше ръце и казваше: „Това простосмъртният няма да го
разбере.“ Общо взето, при нас в тесен кръг никой не се притесняваше
да изказва своите мисли.
Заповедите, чиято откъснатост от действителността при нас се
обсъждаше толкова рязко, между другото не бяха рожба на
оперативното управление на ОКХ или на Кълбовидната мълния. Те
идваха от Хитлер.
При нас генерал Цайцлер получи прякора Кълбовидна мълния,
тъй като неговата поява на поста началник на Генералния щаб в ОКХ
направи впечатлението на удар от мълния, а също така, защото
изискваше от подчинените си мълниеносно изпълнение на неговите
задачи. Кълбообразните очертания на фигурата му послужиха като
причина за другата част от прякора. Нисък на ръст, той имаше известна
склонност към пълнота, която се подчертаваше от кръглата му глава,
розовите бузки и начеващата плешивост. Неговите движения с нещо
също напомняха търкалянето на кълбо.
Цайцлер не беше мой приятел. Като млад офицер той бе служил в
Управлението на отбраната при ОКВ, а това учреждение не беше
особено приятелски настроено по отношение на ОКХ, където аз
заемах поста първи оберквартирмайстер на Генералния щаб.

Очевидно тогава не се бях заблудил, считайки, че по онова време

Цайцлер спадаше към групата офицери, които смятаха, че ОКВ трябва
да оказва влияние върху командването на сухопътните сили. Ако това
беше така, сега Цайцлер трябваше да заплати жестока цена. Като
началник на Генералния щаб на сухопътните сили сега му се наложи
да се подчинява на своите бивши шефове Кайтел и Йодл. Самият той
бе отстранен от управлението на операциите на сухопътните сили в
много от театрите на бойни действия и трябваше да усети къде го е
довело създаването на две инстанции за ръководство на въоръжените
сили вместо една.
По време на войната Цайцлер беше началник-щаб на танков
корпус, след това на 1-ва танкова армия и там се отличи пред
командващия — бъдещият фелдмаршал Фон Клайст, със своята
енергия, работоспособност и тактическо майсторство. Хитлер го
забеляза и през пролетта на 1942 г. го премести на длъжността
началник-щаб на група армии на Западния фронт. Той справедливо
смяташе, че енергията на Цайцлер ще се отрази изключително
благоприятно върху заздравяването на отбраната на френското
крайбрежие. След оставката на генерал-полковник Халдер Хитлер
назначи Цайцлер за негов приемник.
Въпреки че Цайцлер, не само енергичен, но и безцеремонен
човек, в много отношения беше войник от типа на Хитлер, последният
все пак грешеше, надявайки се в негово лице да намери един безволев
инструмент. Във всеки случай Цайцлер от момента, когато нашият щаб
прие командването на групата армии „Дон“, винаги енергично и
настойчиво отстояваше пред Хитлер нашите мнения и желания, без да
се съобразява, че подобна съпротива му бе много неприятна. Веднъж
Хитлер ми каза: „Цайцлер се бори за вашите предложения като лъв“.
Само такъв дебелокож към обиди човек като Цайцлер можеше изобщо
да издържа тези всекидневни или по-скоро всенощни препирни с
Хитлер и да се примирява с всички нови разочарования. Цайцлер не
беше началник на Генералния щаб в духа на Молтке или Шлифен, а и
при положението, което заемаше при Хитлер, не би могъл да бъде.
Но така или иначе сътрудничеството между щаба на групата
армии и началника на Генералния щаб се развиваше в атмосфера на
взаимно доверие. В доста голяма степен за това съдействаше
началникът на Оперативното управление генерал Хойзингер. С него аз
бях в особено приятелски отношения още отпреди войната, когато
работеше под мое ръководство в Оперативното управление. Той бе
толкова даровит офицер на Генералния щаб, колкото и любезен човек с
целеустремен характер.

Оттеглянето зад Днепър

Заповедта, дадена на 15 септември вечерта след завръщането ми

от главната квартира на фюрера, за оттегляне на армиите към Днепър
предвиждаше темповете на този маньовър да се определят така, че да
запазват боеспособността на войските. В нея дословно бе казано:
„Всички решения и заповеди преди всичко трябва да произтичат от
положението, че боеспособните войски могат да се справят с всякакви
трудности, докато войските, които са изгубили боеспособността или
бойния си дух, стават безсилни особено при отстъпление.“ На армиите
се препоръчваше, където е възможно, да приемат боя с атакуващия
противник, за да бъде отслабен настъпателният му порив и да се
печели време за оттегляне.
6-а армия имаше задача да оттегли двата си корпуса, разположени
на южния фланг, на подготвената позиция между Мелитопол и
Днепърската дъга и южно от Запорожие. Нейният северен корпус
трябваше да се оттегли на укрепения плацдарм в Запорожие. Във
връзка с това заедно със заемания от него плацдарм той премина в
подчинение на 1-ва танкова армия. 6-а армия премина в подчинение на
групата армии „А“, чиято 17-а армия се отвеждаше от Кубан към
Крим.
 1-ва танкова армия имаше задача да форсира Днепър при
Запорожие и Днепропетровск и да приеме позициите от Запорожие до
района на 30 км източно от Кременчуг. След прехвърлянето
Днепропетровският плацдарм щеше да бъде напуснат, докато
Запорожкият по категорична заповед на Хитлер трябваше да бъде
задържан. Деснофланговият корпус на 8-ма армия, също оттеглящ се
от Днепропетровск, преминаваше в разпореждане на 1-ва танкова
армия.
По-късно бе заповядано тази армия да съсредоточи колкото се
може по-рано 40-и тк, съставен от две танкови, една моторизирана и
кавалерийска СС дивизия, в района южно от Днепър, за да бъде
прехвърлен на левия фланг на групата „Юг“. Този план обаче бе
провален заради заповедта на Хитлер да бъде задържан Запорожкият
плацдарм. По-нататък ще се спра на последиците от този план.
8-а армия имаше задача да форсира Днепър в района на
Кременчугския и Черкаския укрепен плацдарм. След съсредоточаване
на големи танкови сили на левия фланг армията трябваше с боеве да си
осигури възможност да се оттегли при моста до Черкаси. Тъй като
армията трябваше да заеме зад Днепър позиции до пункта на 30 км
южно от Киев, 24-ти тк, оттеглящ се от Днепър в състава на 4-та
танкова армия през Канев, след излизането си на Днепър преминаваше
в подчинение на 8-ма армия.
4-а танкова армия имаше задача да форсира реката с посочения
по-горе корпус при Канев, а с главните си сили при Киев и да осигури
създаването на връзка зад Днепър с разположената северно от десния
фланг група армии „Център“.
Започналото в съответствие с тази заповед оттегляне на линията
Мелитопол — Днепър под натиска на превъзхождащите ни сили на
противника е вероятно най-тежката операция, проведена от групата
армии по време на кампанията през 1943/1944 г.
Сравнително лесно беше да се реши тази задача на десния фланг,
където се намираше 6-а армия. Тя успя да оттегли своите войски по
права линия на подготвените предварително позиции северно от
Мелитопол и на Запорожкия плацдарм. На този участък на фронта
опасността беше предимно в натиска на превъзхождащите сили на
противника и по-специално танковете, които нанасяха удари по
нашите отстъпващи войски.
Изключително трудно беше обаче да се оттеглят останалите 3
армии и да бъдат прехвърлени през реката. На фронтови участък от
700 км имаше общо 5 моста през Днепър. След прехвърлянето армиите
трябваше отново да се разгърнат и да заемат отбрана по фронта на
същата ширина, докато противникът все още не е заел плацдармите на
южния бряг. Дори само обстоятелство, че всяка от армиите трябваше
да съсредоточава силите си при един-два моста, вече предоставяше на
противника големи шансове. Но главната опасност бе, че противникът
можеше да използва времето, необходимо за прехвърлянето на
немските войски при Днепропетровск, Кременчуг, Черкаси, Канев и
Киев, за да нанесе удар между тези мостове и да форсира Днепър.
Оттеглянето на тези армии още повече се усложняваше от това, че
целият централен участък на фронта, заеман от групата армии, левият
фланг на 1-ва танкова армия и 8-ма армия не можеха да се оттеглят към
Днепър по права линия. Налагаше се да бъдат оттеглени още по на
север от реката, почти успоредно на нея на запад, за да се достигне до
мостовете, чието използване би могло да осигури навременно заемане
на отбранителни позиции зад Днепър по цялата ширина на фронта на
групата армии. Най-трудното се падна на 8-ма армия, която трябваше
по време на отстъплението с бой да си пробива път към своя западен
мост при Черкаси. На левия фланг на групата, където се намираше 4-та
армия, съществуваше още една опасност, която се състоеше в това, че
поради развитието на събитията на южния фланг тя въобще можеше да
бъде отрязана от Киев.
Фактът, че това извънредно трудно оттегляне успя, наистина не
без усложнения на определени участъци, беше заслуга на гъвкавото
управление на артилерията и следствие от прекрасната дисциплина на
войските. Само командване, което знае, че превъзхожда
противниковото, само войски, които, отстъпвайки, знаят, че всъщност
не търпят поражение, биха могли да изпълнят такава задача.
Противникът не успя да провали съсредоточаването на войските при
малобройните мостове през реката или да ги отреже напълно от тях.
Въпреки неговото числено превъзходство той не съумя да използва
благоприятната обстановка, която създаваше притискането на нашите
войски към мостовете, за да форсира Днепър с големи сили встрани от
тях и така да не допусне създаването на набелязаната отбранителна
линия отвъд реката. Това, че той успя да завладее няколко плацдарма
на противоположния бряг на реката, бе невъзможно да се предотврати
при недостига на сили от наша страна. На това ще се спра
допълнително.

Изгорената земя

Извънредно тежките условия, при които се осъществяваше този

маньовър, принудиха германското командване да прибегне към
всякакви мероприятия, които биха затруднили противника при
преследването на нашите войски. Необходимо беше да му се попречи
да продължи без задържане настъплението си веднага след излизането
на Днепър, преминавайки към него веднага след преследването.
Поради тази причина германската армия бе принудена да прибегне до
тактиката на „изгорената земя“.
 В зоната от 20–30 км преди Днепър бе разрушено, унищожено или
откарано всичко, което би могло да помогне на противника да
продължи незабавно настъплението си на широк фронт от другата
страна на реката, тоест всичко, което би могло да представлява за него
позиции за укриване или място за квартируване при съсредоточаването
на сили пред нашите днепърски позиции, както и всичко, което би
могло да облекчи снабдяването, особено с продоволствие за неговите
войски.
Едновременно по специалната заповед на икономическия щаб на
Гьоринг от района, който напускахме, бяха откарани хранителните
запаси, стопанското имущество и машините, които биха могли да се
използват за военно производство.

Това мероприятие обаче се провеждаше от групата армии само по

отношение на военните машини, цветните метали, зърното и
техническите култури, а също така конете и едрия добитък. За
„разграбване“ на тези области, естествено, не можеше да става и дума.
В германската армия като противоположност на останалите грабежът
не се допускаше. Беше установен строг контрол, за да се изключи
възможността за извозването на какъвто и да било незаконен товар.
Между другото откараното имущество или запаси от заводи, складове,
совхози и др. под. бе държавна, а не частна собственост.
Тъй като Съветите в областите, завладени отново от тях, веднага
мобилизираха в армията всички мъже до 60 години, годни за военна
служба, и използваха цялото население без никакво изключение дори в
района на боевете за работи от военен характер, Главното командване
на германската армия заповяда да бъде евакуирано през Днепър и
местното население. В действителност тази принудителна мярка
засягаше само военнозадължените, които иначе веднага щяха да бъдат
мобилизирани. Но значителна част от населението доброволно тръгна
след нашите отстъпващи части, за да избяга от Съветите, от които се
страхуваше. Образуваха се дълги колони, каквито по-късно видяхме и
в Източна Прусия. Армията им оказваше всякаква помощ. Не ги
„подкарваха“, а ги насочваха в района западно от Днепър, където
германските щабове се грижеха за тяхното настаняване и снабдяване с
храни. Бягащото население имаше право да вземе със себе си и коне, и
добитък — всичко, което можеше да откара. Доколкото можехме, ние
предоставяхме на населението и транспорт. Не би могло да се оспорва,
че войната им бе донесла много страдания и неизбежните лишения. Но
те не биха могли да се сравнят с това, което претърпя цивилното
население в Германия от терористичните бомбардировки, както и с
онова, което по-късно стана в източната част на Германия. Във всеки
случай мерките, предприети от германска страна, се обясняваха с
военна необходимост.
Какво изключително техническо постижение бе този отстъпателен
маньовър, би могло да бъде илюстрирано с няколко цифри. През реката
трябваше да бъдат прехвърлени около 200 000 ранени. Общият брой на
железопътните транспорти, които превозваха военни и евакуирано
имущество, беше приблизително 2500. Броят на присъединилите се
към нас цивилни лица вероятно беше няколкостотин хиляди души.
Това оттегляне бе извършено за сравнително кратко време и предвид
съвсем ограничения брой мостове през Днепър — при особено трудни
условия. Въпреки всички дотогавашни представи това изтегляне
доказа, че подобни операции може да бъдат извършвани в много
кратък период от време.
На 30 септември всички армии, влизащи в състава на нашата
група, се намираха на линията Мелитопол — Днепър.
 Борбата за Днепърския укрепен рубеж

След като се прехвърли през Днепър, групата армии бе отделена

от противника с безспорно силна естествена преграда (поне през
лятото). Обаче беше съвсем ясно, че не би могло дълго да се разчита на
прекратяването на бойните действия.
Ние бяхме убедени, че противникът както и преди ще търси
решения на този участък на фронта, а не на друго място Той
продължаваше да вижда там своите най-привлекателни оперативни,
военноикономически и политически цели. Следователно щеше да
използва докрай своите ресурси на южния фланг, за да хвърля срещу
групата армии „Юг“ все нови сили както от резерва, така и от други
участъци на фронта. Освен това щеше да предприема настъпление по
другите участъци на фронта с локални цели или сковаващи удари. Но в
сравнение с южното крило на Източния фронт тези удари, дори да
постигнеха някакви успехи в отделни участъци, не можеха да имат
същото значение.
Какви шансове имаше групата армии „Юг“ да задържи фронта?
Можеше ли да се разчита, че противникът напълно ще изтощи силите
си при безплодните атаки срещу Днепърския отбранителен рубеж?
На този въпрос през есента на 1943 г. можеше да се отговори със
значително по-голяма увереност, ако Днепърският рубеж бе добре
оборудван за отбрана. Но нещата далеч не бяха такива.
Наистина командването на групата армии още през зимата на
1942–1943 г. поиска от Хитлер спешно преоборудване на Днепърския
рубеж. Самото то не можеше да изпълни тези работи, тъй като районът
на Днепър по онова време все още не влизаше в зоната на фронтови
действия. Хитлер обаче отхвърли това искане, първо, защото смяташе
оборудването на тилови позиции за голямо изкушение за войските,
които в такъв случай биха гледали повече назад, отколкото напред; и
второ, защото искаше да хвърли всички сили и средства за
строителството на Атлантическия вал. Въпреки това при
приближаването на фронта към Днепър в началото на 1943 г. групата
армии по собствена инициатива започна да укрепява плацдармите до
Запорожие, Днепропетровск, Кременчуг и Киев, за да лиши
противника от възможността да прекъсне нашите тилови комуникации
при съществуващите там важни мостове през Днепър. Когато след
прекратяването на операция „Цитадела“ започна окончателният преход
към отбрана, щабът на групата армии незабавно пристъпи към
оборудване на целия Днепърски рубеж. Работите се извършваха на
широк фронт с привличане на цивилното население. Въпреки всичко
успяхме да създадем само леки позиции от полеви тип. Групата армии
трябваше да получава строителни машини, както и основните
строителни материали — цимент, желязо, бодлива тел и мини — чрез
ОКХ, а дървения материал — от райхскомисариата на Украйна. Хитлер
обаче продължаваше да дава предимство на Атлантическия вал. Така
Днепропетровският рубеж, поне докато реката не беше замръзнала, би
могъл да се смята за мощна отбранителна линия, ако, разбира се, се
появеше възможност да бъде зает с достатъчно големи сили, както е
необходимо за полеви позиции.
Обаче това както и преди беше слабостта на германската армия.
Численият състав на германските съединения намаля в ужасяващи
размери в резултат на непрекъснатите боеве през последните два и
половина месеца. Постъпващото попълнение от хора, леко и тежко
въоръжение и преди всичко танкове не можеше дори приблизително да
компенсира загубите. До голяма степен причината беше, че Хитлер,
както вече бе споменато, настояваше за формиране на колкото може
повече нови дивизии в тила.
Щабът на групата още по време на оттеглянето към Днепър
подробно докладва на ОКХ за състоянието на личния състав на
съединенията. На базата на тези доклади можеше да се направи извод,
че очевидно няма да успеем да задържим задълго Днепърския рубеж.
Тогава ние подчертахме, че отбраната на самата река трябва да бъде
възложена на пехотни дивизии, а танковите съединения да бъдат
запазени като мобилен резерв, за да могат навреме да отиват на помощ
там, където противникът се опитва с превъзхождащи сили да форсира
реката.
Във връзка с това щабът на групата съобщаваше, че за отбраната
на Днепърския рубеж, дълъг 700 км, в състава на трите армии, които са
му останали, като се имат предвид и трите дивизии все още в марш,
разполага само с 37 пехотни дивизии (още 5, изгубили
боеспособността си, бяха разпределени между останалите).
Така всяка от дивизиите трябваше да отбранява сектор с ширина
20 км. Средно личният състав на дивизиите от първи ешелон в
момента обаче наброяваше едва 1000 души.
След пристигане на обещаното ни попълнение той щеше да бъде
не повече от 2000 души. Беше съвсем ясно, че при този наличен състав
не би могло да бъде организирана стабилна отбрана дори на такъв
рубеж като Днепър.
Относно 17-те танкови и моторизирани дивизии, с които в
момента разполагаше групата армии, в доклада бе посочено, че нито
една от тях не е в пълна бойна готовност. Броят на танковете бе
намалял не по-малко от личния състав.
Затова командването на групата настояваше освен пристигащите
три дивизии да бъдат изпратени допълнително нови съединения. То бе
убедено в правотата си освен друго и защото фронтът на групата
армии „Център“ беше съкратен с една трета. Не можеше да се
предполага, че противникът, поне на южния фланг на тази група, ще
предприеме сериозно настъпление, защото в крайна сметка то щеше да
го отведе в Пинските блата.
По-нататък се казваше, че също толкова важно е съединенията на
групата армии „Юг“ приоритетно да получават попълнение от хора и
техника. Както и преди те трябваше да понесат главната тежест на
бойните действия на Източния фронт. В никакъв случай не би
трябвало да се повтори липсата на боеприпаси като по време на
отстъплението.
Докладът завършваше с извода, че от изпълнението на тези
изисквания зависи дали боевете на Днепърския рубеж ще спрат
настъплението на противника.
В крайна сметка този въпрос щеше да се реши от това дали
Главното командване на Вермахта разполага по това време със
средства и сили за успешно водене на бойните действия на този
участък на Източния фронт, където противникът се опитваше да
постигне решаващ успех.
Тогава все още не можеше да се определи дали тази задача
предварително е обречена на неуспех поради превъзходството на
Съветите по броя съединения. Дори ако противникът бе решил през
тази година да хвърли всички сили за постигане на успех на южния
фланг, транспортните възможности биха му поставили известни
ограничения да използва силите си на този фланг. Следователно беше
необходимо Главното командване на Вермахта да се подготви за
очакваното настъпление на противника, като навреме съсредоточи там
достатъчно сили. Това щеше да е възможно само и единствено ако то
приемеше големия риск за другите участъци на Източния фронт и на
останалите театри на бойни действия. В такъв случай можеше да се
предполага, че провалът на съветското настъпление на фронта на
групата армии „Юг“ щеше да означава изтощение на настъпателната
мощ на Съветите. А подобен успех би могъл да има решаващо
значение за по-нататъшния ход на военните действия.
Около този въпрос за навременното укрепяване на южния фланг
на Източния фронт с достатъчно сили се развиваше по-нататък борбата
на командването на групата „Юг“ с Главното командване. Бих желал
обаче да се откажа от изложение на многократните преговори между
нас и Главното командване по този повод. Необходимо е само да се
отбележи, че по този въпрос началникът на Генералния щаб и
Оперативното управление бяха напълно съгласни с нас. На 3 октомври
генерал Хойзингер ми каза, че е предложил Крим да бъде изоставен и
групата армии „Север“ да бъде отведена на по-къса фронтова линия, за
да се освободят сили за групата „Юг“. Също така той направил
предложение някъде дълбоко в тила да бъде оборудван истински
Източен вал. (Наистина скоро след това Хитлер започна да нарича
оборудвания против неговото желание Днепърски рубеж Източния
вал). Той заяви, че се колебае само относно възможността за
прехвърляне на съединения от други театри на бойни действия.
 Но и в този случай, ако въпросът бъдеше решен положително,
това ще се отнася за малък брой съединения.
Нека се върнем отново към обстановката при Днепър. Още в края
на септември се очертаха намеренията на противника да поднови
настъплението си с цел да се прехвърли през Днепър.
Големи противникови сили се придвижиха след 6-а армия, която в
средата на месеца премина в подчинение на групата „А“ и се оттегли
на линията Мелитопол — Днепър.
Две армии на противника в първи и още една във втори ешелон с
общ брой 20 стрелкови дивизии и 2 танкови и механизирани корпуса
се движеха след 1-ва танкова армия към Запорожкия плацдарм.
Две армии с 15 стрелкови дивизии, а след тях танкова армия с три
корпуса се придвижваха към Днепър между Днепропетровск и
Кременчуг.
Две армии, съставени приблизително от 12 стрелкови дивизии, а
след тях танкова армия с три корпуса се придвижваха към Днепър
между Черкаси и Ржишчев.
По направление Киев и участъка на Днепър северно от града
засега бе забелязано приближаването само на три стрелкови и един
механизиран корпус на противника. Очевидно той възнамеряваше да
нанесе първо главния си удар по Днепърската дъга. И наистина тъкмо
в участъка от двете страни на Киев противникът можеше най-лесно да
прехвърли свои сили от централния участък на фронта.
Въпреки че групата армии в описаната по-горе тежка обстановка
до 30 септември успя да изведе силите си през Днепър, тя не съумя да
попречи на противника да завладее два плацдарма на южния бряг на
реката.
Той успя да се вклини от двете страни на стика между 8-ма армия
и 1-ва танкова армия в средата на участъка между Днепропетровск и
Кременчуг. Войските, разположени по южния бряг, бяха твърде слаби и
не успяха да попречат на прехвърлянето му. За да отхвърлим с
контраудар противника обратно на противоположния бряг, ни
липсваше 40-и тк, за чието запазване като мобилен резерв южно от
Днепър бе дадена навременна заповед от командващия групата. 40-и
тк все още се намираше на Запорожкия плацдарм. Както вече бе
казано, Хитлер по време на оттеглянето заповяда да бъдат задържани
Запорожкият, Кременчугският, Днепропетровският и Киевският
плацдарм. Срещу тази заповед не можеше да се възрази, ако групата
армии имаше достатъчно сили за отбрана. Но тъй като не беше така,
командването на групата предвиди след завършването на
прехвърлянето да изостави тези плацдарми. С нашата заповед относно
последните три плацдарма Хитлер мълчаливо се съгласи; що се отнася
до дори разширения в последно време Запорожки плацдарм, той
категорично заповяда да продължим да го защитаваме независимо от
всички възражения. Той обоснова своята заповед с необходимостта да
се задържи големият Днепърски бент заедно с неговата
електростанция, а също така и поради съображението, че противникът
едва ли ще се осмели да атакува 6-а армия в района на Мелитопол,
докато този плацдарм е в наши ръце. От оперативна гледна точка
последното съображение заслужаваше внимание. Обаче Хитлер отново
преследваше прекалено много цели едновременно. Във всеки случай
последица от тази заповед за задържането на Запорожие бе, че 1-ва
танкова армия не успя навреме да освободи 40-и тк. Така отпадна
възможността да бъде унищожен с контраудар противникът, форсирал
Днепър между Днепропетровск и Кременчуг, а в същото време на
новия плацдарм той насъбра големи сили, разшири го и го задържа.
Противникът успя да създаде втори плацдарм в края на
септември, използвайки завоя на Днепър южно от Переяслав
(Хмелницки), западно от моста при Канев. Очевидно той
възнамеряваше да създаде голям плацдарм. Там бяха съсредоточени не
по-малко от четири танкови и един механизиран корпус, струпали се
от двете страни на завоя на Днепър. Противникът спусна няколко
парашутни бригади южно от реката и в стеснението при завоя на
реката за кратко време събра 8 стрелкови дивизии и един танков
корпус.
Също толкова заплашително положение имаше и на крайния
северен фланг на групата армии. Противникът успя да форсира Десна
между 4-та танкова армия и групата „Център“, макар че според
заповедта рубежът на Десна в началото трябваше да бъде удържан.
Дадената по-рано заповед от ОКХ 2-ра армия да бъде отделена за
отбраната на този рубеж не бе изпълнена.
В средата на септември щабът на нашата група армии беше
преместен от Запорожие в Кировоград, център на област, чиято
граница е описана от голямата Днепърска дъга. Оттук аз заминах по
участъците на Днепърския рубеж, които бяха в опасност: 1-ва танкова
армия, 8-ма армия, а също така и района на Киев. Впечатлението ми
тогава бе следното: 4-та танкова армия очевидно щеше да удържи
позициите си, обаче заплахата при стика между двете армии едва ли
щеше да е възможно да бъде ликвидирана напълно.
В началото на октомври щабът на групата армии се премести в по-
удобно разположената за ръководство на операциите бивша главна
квартира на фюрера във Виница. Тя бе в гората и навремето за нейното
оборудване бяха изразходвани много средства. Имаше собствено
водоснабдяване и електрозахранващ генератор. Тук преди нас бяха
настанени Хитлер и щабът на ОКВ. Работните и жилищните
помещения, които сега заемахме, бяха устроени и мебелирани просто,
но с вкус, в дървени бунгала. Порази ни системата изкопани в земята,
покрити с маскировка блиндажи за часовите, която обкръжаваше целия
горски лагер. Очевидно Хитлер бе поискал да е охраняван, но самата
охрана да бъде невидима за него. За щастие ние нямахме нужда да
бъдем охранявани по подобен начин. Тиловият отдел се разположи в
бившето помещение на ОКХ в самия град. Виница е живописно
разположен покрай река Бут голям курортен град, чиито курортни
сгради сега бяха превърнати в болници.
Доколкото ми позволяваше работата, аз посещавах ранените.
Констатирах, че лекарите и сестрите самоотвержено се грижат за
нашите ранени, а оборудването на болниците отговаря на всички
изисквания.
 През октомври 1943 г. групата армии водеше тежки боеве за
Днепърския рубеж. Докато на северните участъци на Източния фронт
заваляха късните есенни дъждове и пътищата станаха непроходими,
което усложняваше провеждането на големи операции от Съветите, на
юг обстановката бе различна. Тук битката продължаваше с
неотслабваща сила.
В съответствие с групирането на противниковите сили, което се
очерта още в края на септември, на участъка от фронта, заеман от
групата армии, се набелязаха четири района, в които противникът
проявяваше сериозна активност:
— Запорожкият плацдарм, чиято ликвидация противникът
очевидно приемаше като предпоставка за продължаване на
настъплението на юг към позициите на 6-а армия:
— двата участъка на южния бряг на Днепър, на които
противникът бе успял да създаде плацдарми: и накрая
— районът на 4-та танкова армия северно от Киев.
След като в началото на октомври успяхме да отблъснем силните
атаки на Запорожкия плацдарм (наистина с цената на това, че 40-и тк
не можа да бъде навреме освободен, за да ликвидира плацдарма между
Днепропетровск и Кременчуг), противникът отново започна
артилерийска подготовка с интензивност на огъня, каквато досега не
бяхме отбелязвали (тук за пръв път действаха артилерийски дивизии) и
със сили до 10 дивизии и поддръжката на голямо количество танкове
успя да се вклини в нашия плацдарм. След тежки боеве се наложи да
го изоставим. Въпреки че успяхме да ги отведем зад Днепър, нашите
части, които отбраняваха плацдарма, бяха много изтощени. В този
момент вече не беше ясно дали ще имаме достатъчно сили, за да
отбраняваме самата река. Предприетият под натиска на Хитлер опит да
бъде задържан плацдармът във всеки случай ни струваше прекалено
скъпо. На противниковия плацдарм между Днепропетровск и
Кременчуг в резултат на действието на мобилните резерви на 1-ва
танкова и на 8-ма армия в началото успяхме да спрем настъплението
на противника, обаче не можахме да го отблъснем от южния бряг. Той
прехвърляше тук все нови и нови сили, за да разшири и да задълбочи
плацдарма. По-нататък отново ще се спра на това как се развиваха там
събитията, придобили решаващо значение за операцията при
Днепърската дъга.
В същото време, хвърляйки в бой големи сили, противникът се
опитваше да разшири плацдарма, завладян от него на левия фланг на 8-
ма армия в завоя на Днепър при Переяславл (Хмелницки). С
мобилните съединения на 8-ма и 4-та танкова армия ние успяхме да
осуетим предприетите от противника на широк фронт опити Днепър
да бъде форсиран и унищожихме прехвърлилите се вече части. Същата
съдба постигна парашутните бригади, спуснати там, както и
югозападно от Черкаси. Така противникът остана на този участък
върху тесен плацдарм южно от Переяславл под контрола ни, при това
му бе много трудно да се изтегли оттам.
В района на действие на 4-та танкова армия противникът успя
през октомври да завладее плацдарм непосредствено на север от Киев,
на западния бряг на реката. Също така след постигнатия успех на
десния фланг на 2-ра армия той форсира на широк фронт реката в
сектора, зает от най-северния й корпус. На този участък се очерта
опасност, каквато по принцип винаги съществува при стика между две
съединения. Както и преди мерките, взети от групата армии за
възстановяване на положението при стика с 2-ра армия, не бяха
проведени, тъй като тя не изпълни заповедта на ОКХ да отдели и да
предаде силите, необходими за такава операция, а ги използва на други
участъци. Дори моите настойчиви протести пред ОКХ не постигнаха
изпълнението на тази заповед. Все пак 4-та танкова армия успя да
задържи в сектора, зает от двата корпуса северно от Киев,
възвишенията западно от Днепър на разстояние няколко километра от
реката. Въпреки това обстановката там продължаваше да остава
напрегната предвид възможността противникът да обкръжи Киев от
север веднага щом успее да прехвърли там нови сили.
На първо място обаче ни тревожеше, че тези първи боеве за
Днепърския рубеж изискваха от нас използване на всички мобилни
съединения на групата армии. С всеки изминал ден силите им все
повече намаляваха, както и силите на влезлите в бой пехотни дивизии.
Затова ставаше все по-трудно да бъдат създавани нови мобилни
резерви, а пристигането на нови сили — насъщно необходимо.
 Командването на групата армии продължаваше да гледа на своя
северен фланг като на решаващ. Ако противникът успееше да разбие
войските там, пътят за дълбокото обкръжаване на армейските групи
„Юг“ и „А“ щеше да бъде отворен. Всъщност противникът очевидно
се стремеше да съсредоточи своите главни усилия за постигане на
успех в Днепърската дъга. Тази обстановка, както и изискването на
Хитлер Днепърският рубеж и Крим да бъдат на всяка цена задържани
поради военноикономически и политически съображения, принудиха
командването на групата да приеме решаващото сражение при
Днепърската дъга.
През целия октомври Степният фронт на противника, чието
командване очевидно бе най-енергичното, прехвърляше все повече
нови сили на завладения плацдарм южно от Днепър при стика между
1-ва танкова и 8-ма армия. Към края на октомври той бе разположил
там не по-малко от 5 армии (включително и една танкова), в чийто
състав имаше 61 стрелкови дивизии и 7 танкови и механизирани
корпуса, наброяващи над 900 танка.

Пред такова превъзходство на силите вътрешните флангове на

двете армии не биха могли да издържат и започнаха оттегляне
съответно на изток и на запад. Между армиите се образува широк
проход. Пред противника бе открит пътят в дълбочина на Днепърската
дъга към Кривой Рог и след това към Никопол, който Хитлер смяташе
за извънредно важен от военноикономическа гледна точка.
Преди всичко обаче по-нататъшното придвижване на противника
трябваше да доведе до отрязването на 1-ва танкова армия в източната
част на Днепърската дъга. Последната опасност според командването
на групата армии бе най-заплашителната. То по никакъв начин не
можеше да допусне обкръжаването й.
Между другото нашите настойчиви молби да ни прехвърлят нови
сили доведе дотам, че ОКХ ни отдели две попълнени танкови дивизии
(14-а и 24-та), както и една пехотна дивизия. Бяха обещани още 3
други танкови дивизии (новопопълнената тд „Лейбщандарт“ и
новосформираната 25-а тд). Окончателното решаване на този въпрос и
датата на тяхното пристигане обаче оставаха неясни.
Обстановката щеше да бъде съвсем различна, ако тези 5 танкови
съединения бяха дадени на групата армии четири седмици по-рано,
когато те пристигнаха на Днепър. Или ако е било невъзможно предвид
тяхното попълване, какви оперативни възможности щеше да получи
командването на групата армии, ако предварително можеше да разчита
на тези сили и едновременно притежаваше свобода на маневриране на
своя десен фланг!
В създалата се сега обстановка ние дори нямахме правото да
изчакаме пристигането на всичките пет танкови дивизии. До този
момент съдбата на 1-ва танкова армия можеше вече да бъде решена.
Следователно трябваше да се решим на контраудар по противника
с намиращите се в наше разпореждане две танкови и една пехотна
дивизия. В състава на 40-и тк тези сили трябваше откъм огънатия
назад фланг на 8-ма армия от запад да нанесат удар във фланг и тил на
противника, придвижил се по направление Кривой Рог. От своя страна
1-ва танкова армия трябваше да хвърли в бой всичките си танкове и
пехота срещу противника, за да опази жизненоважната за нея връзка
през Кривой Рог. За да подсигури този удар, командването на групата
армии заповяда в сектора, зает от 30-и ак на Днепър от двете страни на
Днепропетровск, да се остави само охраната на самата река. Главните
сили на този корпус трябваше да се оттеглят на скъсената линия на
фронта: районът северно от Запорожие — северно от Кривой Рог, за да
освободят съединенията, необходими за решаващия участък. Хитлер
бе принуден да се подчини на обстоятелствата и да се примири с
отстъпването на част от Днепропетровския рубеж.
Контраударът, нанесен в края на октомври в района северно от
Кривой Рог, пред който вече бе застанал противникът, благодарение на
образцовото взаимодействие на двете участващи в него армии (40-и тк
по време на операцията бе придаден към 1-ва танкова армия) даде
прекрасни резултати. Замисълът на противника — да отреже 1-ва
танкова армия в източната част на Днепропетровската дъга, бе
провален напълно. На противника беше нанесено сериозно поражение.
Заедно с големите загуби на хора (според донесенията на армиите
повече от 10 000 убити) в наши ръце попаднаха 350 танка и над 350
оръдия, а също така 5000 пленници. В сравнение с предишните данни
за пленници и трофеи тези цифри свидетелстваха за извънредно
бързия ръст на техническото оборудване на Съветската армия. Във
всеки случай 2–3 танкови и механизирани корпуса и 8 стрелкови
дивизии бяха напълно разгромени, а останалите съединения понесоха
значителни загуби.
Успяхме отново да възстановим непрекъснат фронт между 1-ва
танкова и 8-ма армия. Не ни стигнаха обаче силите да отхвърлим
противника на другия бряг на Днепър, тъй като той продължаваше да
има значително числено превъзходство. Това можеше да стане само
след пристигането на обещаните ни още три танкови дивизии, и то в
случай че дотогава не се създаде заплашително положение на други
участъци, което не закъсня дълго.
По същото време, когато пряката заплаха срещу 1-ва танкова
армия бе ликвидирана, в тила й възникна нова, още по-голяма
опасност. На 28 октомври противникът започна настъпление със
значително превъзхождащи сили на фронта на 6-а армия, влизаща в
състава на групата „А“ и защитаваща участъка на фронта между
Днепър и Азовско море. Той успя да осъществи дълбок пробив. В
резултат 6-а армия — неочаквано бързо за нас, бе оттеглена на запад.
Нейният северен фланг (4-ти и 29-и ак) при това бе изтеглен на
големия плацдарм южно от Днепър, който прикриваше поне временно
тила на 1-ва армия и едновременно района на Никопол. Останалата
част от армията се оттегли далеч на запад по направление моста през
Днепър при Берислав и в долното течение на Днепър. Наистина
Ногайската степ не даваше възможност на армията да се задържи
някъде по-рано.
Такова развитие на събитията на фронта на 6-а армия означаваше
сериозна заплаха за разположената във вътрешната част на
Днепърската дъга 1-ва танкова армия. Макар в резултат на контраудара
на 40-и тк по противника, пробил към Кривой Рог, да успяхме
временно да укрепим положението на тази армия, това все още не
означаваше, че той е претърпял решително поражение. Главният удар,
който групата армии планираше да нанесе, не можеше да бъде
осъществен по-рано от средата на ноември, тъй като три от обещаните
дивизии не можеха да пристигнат преди това. По всяка вероятност
дотогава обаче южният фланг на 6-а армия щеше да бъде отблъснат зад
долното течение на Днепър, 17-а армия да бъде отрязана в Крим, а
противникът — да получи възможност да нанесе удар от юг през
Днепър от двете страни на Никопол в тила на 1-ва танкова армия.
Обстановката в участъка на тази армия, намираща се сега в тесен
участък с простиращ се на изток до Запорожие фронт на север и на
изток, тогава бе доста неустойчива. Ако това бе невъзможно да се
предотврати, не оставаше нищо друго, освен 1-ва танкова армия да
бъде изведена от източната част на Днепърската дъга на запад. Това би
означавало, че така или иначе отстъпваме Днепърската дъга, във всеки
случай се лишаваме от Никопол с неговите залежи от манганова руда и
оставяме Крим в ръцете на съдбата.
За да се предотврати такова развитие на нещата и преди всичко да
се избегне възникването на заплаха за 1-ва танкова армия откъм тила,
аз предложих на ОКХ следния оперативен изход.
След края на сраженията при Кривой Рог 40-и тк внезапно да
нанесе удар с две, а по възможност и с три танкови дивизии от
плацдарма южно от Никопол, все още удържан от 6-а армия, по
северния фланг на противника, преследваш я в Ногайската степ по
направление долното течение на Днепър.
Този удар би трябвало да осигури възможност за 6-а армия да се
закрепи пред Днепър и да опази връзката си със 17-а армия в Крим.
Едновременно с това би била отстранена и заплахата за 1-ва танкова
армия откъм тила.
 Не по-късно от 12 ноември корпусът трябва да бъде съсредоточен
северно от Днепър, за да може заедно с пристигналите по това време
три танкови дивизии да вземе участие в набелязания тук удар в района
на действие на 1-ва танкова армия. Ако този удар постигнеше
очаквания голям успех, щеше да стане възможно да бъде нанесен още
един удар с всички намиращи се в наше разположение танкови
съединения в района на 6-а армия, което би й дало възможност отново
да излезе на линията Мелитопол-Днепър.
Естествено, това предложение бе прието възторжено от Хитлер:
нали все пак щеше да му опази Никопол и Крим.
Нещата обаче се развиха така, че не се стигна до осъществяване
на този план, защото 6-а армия беше така бързо оттеглена зад долното
течение на Днепър, че ударът на 40-и тк от плацдарма при Никопол не
обещаваше никакъв успех. След това и събитията на северния фланг на
групата не допуснаха използването в Днепърската дъга на все още
намиращите се в поход три танкови дивизии.
Затова би било излишно да се спирам на този план, ако той не
съдържаше в себе си един важен урок. Урокът е, че макар да е
необходимо да се търси оперативен изход — никога, дори временно не
бива да се изпуска предвид основният замисъл на собствените
операции.
Командването на групата постоянно отделяше главното си
внимание на своя северен фланг. Можеше да се предвиди, че тук в най-
скоро време противникът отново ще предприеме голямо настъпление.
В духа на общата оперативна концепция бе да изпреварим противника
тук и да провалим неговите планове. Затова след успешния удар на 40-
и тк при Кривой Рог той трябваше да бъде изведен от Днепърската
дъга и прехвърлен на северния фланг на групата, откъдето можеше да
нанесе удар заедно с приближаващите три нови танкови дивизии.
Във връзка с по-нататъшното развитие на бойните действия по
фронта на 6-а армия очевидно все пак щеше да се наложи 1-ва танкова
армия да бъде изведена от източната част на Днепърската дъга.
Следствие от това неизбежно щеше да стане предаването на Никопол и
изоставянето на Крим.
Разбираемо бе, че Хитлер нямаше да се съгласи с такъв план,
защото специално бе отделил в разпореждане на групата армии 5
танкови дивизии за възстановяване на положението в Днепърската
дъга. Той щеше да продължи да настоява да бъдат удържани
Днепърската дъга и Крим. Това не променяше факта, че групата
трябваше да действа така, както бе описано по-горе.
Направеното от мен предложение с оглед заплашителното
положение на 1-ва танкова армия в този случай бе правилно, но в духа
на общия план на операциите на групата — погрешно. То доведе
дотам, че 40-и танков корпус остана в Днепърската дъга.
Ако с предложението си действах против моята собствена
концепция, за това имаше две причини. Първата бе надеждата, че ако
удържим Днепърския рубеж от двете страни на Никопол, ще можем да
нанасяме на противника внезапни удари с нови танкови съединения ту
по единия, ту по другия бряг на реката. Тези примамливи операции по
вътрешните линии на фронта в случай на успех можеше да доведат до
възстановяване на положението на южния фланг. От друга страна,
именно за мен и моите другари, с които преди време участвахме в
тежките боеве на 11-а армия за Крим, бе много неприятна мисълта, че
той отново ще бъде отстъпен, ако не се решим на тази операция. Все
пак от оперативна гледна точка би било по-правилно дори временно да
не се отказваме от становището, че северният фланг на групата армии
е по-важен.
В този момент беше извършена смяна на командващия 1-ва
танкова армия. Генерал-полковник Макензен бе преместен в Италия, за
да поеме там командването на друга армия. Както аз, така и той много
съжалявахме, че се налага да се разделим след толкова продължителна
съвместна работа, преминала в обстановка на взаимно доверие. Негов
приемник стана генерал Хубе, опитен фронтовак, изгубил ръката си в
Първата световна война, през която служил като пехотен офицер. Това
обаче не му попречи през следващите години успешно да участва в
конни състезания. Той се ползваше с добра репутация като възпитател
на офицерския корпус, но му липсваше специалното образование,
необходимо за служба във висшите щабове. При Сталинград
командваше корпус. Беше бодър и енергичен човек. За съжаление през
1944 г. загина при самолетна катастрофа, след като в Оберзалцберг му
бяха връчени Брилянтите към Рицарския кръст.
 Битката за Киев

В началото на ноември противникът с големи сили отново

премина в настъпление на северния фланг на групата армии —
участъка на 4-та танкова армия при Днепър. Не беше ясно дали това
настъпление има стратегически цели, или засега противникът само се
опитва да завземе необходимия му плацдарм западно от Днепър. Скоро
се оказа, че 4-та танкова армия не може да удържи своя сектор под
натиска на значително превъзхождащите я противникови сили.
Още на 5 ноември стана ясно, че Киев ще бъде отстъпен.
Във връзка с това командването на групата армии бе длъжно да
включи в боевете всички части, намиращи се в негово разпореждане, и
на първо място приближаващите се танкови дивизии на северния ни
фланг. Но тъй като Хитлер бе наредил тези дивизии да се използват
само в долното течение на Днепър, трябваше да се получи съгласието
на ОКХ. Ако то не можеше да прехвърли нови големи сили в района на
4-та танкова армия, не оставаше нищо друго освен Днепърската дъга
да бъде изоставена. Тъй като не успяхме да получим решение на този
принципно важен въпрос, на 7 ноември самият аз отлетях за главната
квартира на фюрера.
По време на нашия разговор Хитлер заяви, че „няма намерение да
пропусне този пръв и единствен по рода си шанс, които му дава
предложението на групата армии относно действията в сектора на 6-а
армия за удържането на Крим. Той каза, че при Киев не сме можели да
достигнем такъв решителен успех, който да ни даде възможност да
свалим от този участък танкове и да ги прехвърлим на южния фланг. В
такъв случай не бихме могли да се задържим в Крим и едновременно
да се справим с нашата отбрана по долното течение на Днепър.
В отговор аз отбелязах, че ако се придържаме към плана на
сраженията при Днепърската дъга или в сектора на 6-а армия, няма да
рискуваме прекалено много на нашия северен фланг по всички
участъци на фронта на групите „Юг“ и „А“. Колкото и да ми е трудно
да се откажа от удар южно от долното течение на Днепър, сега е
необходимо да се използват и трите пристигащи дивизии в района на
Киев.
 На това Хитлер отвърна, че по военни и политически
съображения победата, която можем да спечелим при долното течение
на Днепър, трябва да бъде постигната. Необходимо е отново да се
покаже на армията, че е способна да нанася успешни удари. След това
би трябвало да се има предвид настойчивата необходимост да
задържим важните във военноикономическо отношение находища от
манган в района на Никопол. Противникът не бива да получи и Крим,
който да използва като плацдарм за действието на авиацията против
румънските нефтени заводи.
Аз продължих да настоявам, че макар доводите на Хитлер да са
основателни, рискът на нашия северен фланг е много голям. Ако 4-та
танкова армия не издържи, рано или късно съдбата на групите „Юг“ и
„А“ ще бъде решена.
Хитлер се съгласи, че рискът е много голям, обаче заяви, че в
създалата се обстановка трябва да бъде поет. Самият той бил готов да
рискува.
Все пак успях да издействам съгласието му да прехвърли на
нашия северен фланг вече отдавна обещаната 4-та тд от 2-ра армия
(между другото и този път не я получихме), СС бригадата „Нордланд“
и по-късно още 2 парашутни дивизии. Той се съгласи да бъдат
използвани не само 25-а тд, а и другите две танкови дивизии (1-ва и
„Лейбщандарт“) в района на действие на 4-та танкова армия, а не на
Днепърската дъга. Затова пък двете танкови дивизии на 40-и тк (14-а и
24-та) трябваше да останат в състава на 1-ва танкова армия. Въпросът
за нанасяне на удар в района на действие на 6-а армия засега остана
нерешен. Всъщност тези дивизии не можеха да бъдат освободени
оттам, тъй като Хитлер не желаеше да изведе 1-ва танкова армия от
Днепърската дъга въпреки възникващата опасна обстановка, тъй като
се стремеше да задържи Никопол и Крим.
През следващите дни обстановката на фронта на 4-та танкова
армия бързо започна да приема заплашителен характер. 11-те пехотни
дивизии на тази армия, които по личен състав почти без изключение се
бяха стопили до полкове, вече не можеха да удържат превъзхождащите
сили на противника, хвърлящ в бой още в първи ешелон 17–20
стрелкови дивизии в пълен състав, 3–4 танкови и един кавалерийски
корпус. Двете танкови дивизии, намиращи се в резерв, също бяха
прекалено слаби, за да спрат пробилия противник.
След тежки боеве Киев беше изоставен, тъй като действащият там
7-ми ак бе изправен пред заплахата да бъде обкръжен. Корпусът бе
отблъснат на юг от Киев и успя да задържи придвижването на
противника едва на 50 километра от града. Чак след като прехвърлихме
на този участък 10-а мотд на 8-ма армия успяхме да предотвратим по-
нататъшното отстъпление на войските ни на изток. На западния фланг
на 7-ми ак изгубихме железопътния възел Фастов (на 60 км
югозападно от Киев), който бе важен за разтоварването на
пристигащите сили и снабдяването на 8-ма армия.
Двата корпуса, стоящи при Днепър северно от Киев, бяха
отблъснати далеч на запад: 13-и ак до Житомир, а 49-и ак — до
Коростен. Тези два важни железопътни възела, през които се
осъществяваше връзката с групата „Център“, а също така и
снабдяването на танковата армия, бяха превзети от противника.
Така 4-та танкова армия бе разкъсана на три групи, отстоящи една
от друга на голямо разстояние.
 Единственият светъл лъч в тази обстановка бе, че противникът
също беше раздробил силите си, действайки в две направления —
южно и западно. При това силите му, придвижващи се на запад, не
можеха да постигнат решаващ успех, докато не успееха да завият на юг
за дълбок обхват на групата армии. Задачата на двата отблъснати на
запад корпуса беше да попречат на този маньовър, докато групата
армии не привлече подкрепления.
Обаче ни бе съдено да преживеем още много тревожни дни,
докато в средата на ноември групата армии не успя да осъществи
набелязаните от нея контра мерки. Те се състояха в контраудар, който
трябваше да нанесат трите нови танкови дивизии, пристигащи в наше
разпореждане (25-а, 1-ва и „Лейбщандарт“), под общото ръководство
на щаба на 48-ми тк срещу придвижващите се от Киев на югозапад
танкови съединения на противника. Тази противникова група в
момента представляваше най-сериозната заплаха. След това корпусът
трябваше да завие на запад, за да разбие противника, преследващ 13-и
ак към Житомир.
В случай на успех на този участък може би щеше да е възможно
да бъде нанесен удар в тила на групата войски на противника,
придвижващи се от Киев на юг по Днепър. За допълнително
подсилване на 4-та танкова армия групата „Юг“ й прехвърли от 8-ма
армия още 2 танкови (3-та и 10-а) дивизии, 2 мотодивизии (20-а и СС
дивизията „Райх“), а също така 10-а и 8-ма пд. Беше ясно, че с това
прекалено много отслабваме 8-ма армия, но в този момент нашата
група бе принудена значително да отслаби по-маловажните сектори на
фронта и да прехвърли техните сили на решаващия участък.
За съжаление, тъй като комплектуването на 48-ми тк не можеше
да бъде завършено преди средата на ноември, а обстановката
югозападно от Киев непрекъснато се влошаваше, се наложи групата
армии преждевременно да включи 25-а тд, намираща се в резерв, в
удара срещу Фастов, за да може в резултат на настъплението с локална
цел да осигури района на разгръщане на танковия корпус. Отново се
оказа, че новосформираните дивизии, нямащи опит на Източния
фронт, още в началото са принудени да се разплащат за получените
уроци. При това командирът на дивизията, излязъл напред с
разузнавателния си батальон, при първото стълкновение с противника
беше ранен и излезе от строя. Така настъплението на дивизията не
донесе очаквания успех — завладяването на железопътния възел
Фастов. Напротив, това първо съприкосновение с противника на изток,
без да става дума за големите загуби, за личния състав на дивизията
означаваше психически шок, който Главното командване бе длъжно да
предотврати. Все пак в резултат на нанесения удар, а също и на
въвеждането в бой на силите, придадени към 8-ма армия, успяхме да
спрем противника на участъка южно от Киев и да предотвратим по-
нататъшното изтегляне на линията на фронта назад.
На 15 ноември 48-ми тк започна да нанася набелязания удар,
който доведе до постигане на най-близката цел — разбиването на
придвижващите се от Киев на югозапад танкови корпуси на
противника. След това 48-ми тк зави на запад и нанесе удар по силите,
преследващи 13-и ак. Житомир отново се оказа в наши ръце.
Последният набелязан удар на корпуса на изток по продължение на
голямото шосе Житомир — Киев в тила на противника, намиращ се
южно от Киев, бе провален от настъпилата вече безпътица. Така, макар
да не успяхме да отхвърлим противника от западния бряг на Днепър,
все пак преди началото на декември възстановихме временно
положението на фронта на 4-та танкова армия. Сега тя заемаше
позиции с фронт на север от Днепър, от пункт на 40 км южно от Киев
до района северно от Житомир. Останал изолиран в района на
Коростен, 49-и ак отново превзе града и възстанови железопътната
връзка с групата армии „Център“. Според донесения от щаба на 4-та
танкова армия противникът бе изгубил 20 000 души. Фактът, че заедно
с едва 5000 пленници бяха заловени и унищожени 600 танка, 300
оръдия и над 1200 противотанкови оръдия, отново свидетелстваше, че
техническото състояние на съветската армия продължава да се
[13]
подобрява непрекъснато . Една трета от всички действащи в района
на Киев стрелкови дивизии, а също така 4 танкови, един механизиран и
един кавалерийски корпус понесоха в тези боеве големи загуби.
За съжаление започналото в началото бързо оттегляне на юг и
изток на корпусите на 4-та танкова армия доведе Хитлер до
убеждението, че командването й трябва да премине в други ръце.
Независимо от моето възражение, че причините трябва да се търсят не
в лошото командване на армията, а в превъзходството на противника и
слабостта на нашите изтощени дивизии, които нямаше как да не
доведат до загуба на нашите позиции на Днепър, Хитлер заяви, че след
прекалено напрегнатите събития през последните години генерал-
полковник Хот се нуждае от почивка. Хот бе прехвърлен в резерва на
фюрера. Аз много съжалявах за неговото оттегляне, но в крайна сметка
поне получих обещание, че след отпуска си той ще получи армия на
запад. Негов приемник стана бившият командир на 6-а танкова
дивизия, а след това на 11-и ак в нашата група армии опитният генерал
Раус, служил преди това в австрийската армия.
Докато 4-та армия все още водеше боеве, в средата на ноември
противникът успя да се възстанови от поражението при Кривой Рог.

Той започна пак голямо настъпление с нови сили при Днепърската

дъга, нанасяйки удар по северния участък от фронта на 1-ва танкова
армия и свързания с него десен фланг на 8-ма армия. Освен това се
опита да премине Днепър на източния участък на фронта, заеман от 1-
ва танкова армия южно от Запорожие, и атакува позициите на 8-ма
армия на Днепър от двете страни на Черкаси. По-късно той разшири
фронта на настъпление, нанасяйки удар от юг по плацдарма в района
на Никопол. (Намиращите се на този плацдарм корпуси на 6-а армия
бяха придадени към 1-ва танкова армия.) Намерението на противника
окончателно да обкръжи и да унищожи 1-ва танкова армия в източната
част на Днепърската дъга бе съвсем очевидно.
Развитието на събитията през втората половина на ноември
принуди командването на групата „Юг“ да се обърне към ОКХ по
въпроса за по-нататъшното водене на операциите.
В нашето писмо от 20 ноември отбелязвахме, че макар да действа
с големи сили пред фронта на групата армии, противникът все още
разполага с крупни оперативни резерви. Според наличните сведения
досега още не бяха вкарани в бой 44 стрелкови дивизии и голям брой
танкови бригади, формирани от Съветите през 1943 г. Освен това 33
стрелкови дивизии и 11 танкови и механизирани корпуса очевидно се
намираха зад линията на фронта за докомплектуване. Явно се
налагаше да се съобразяваме, че противникът ще продължи своето
настъпление по южното крило на Източния фронт и през зимата. При
това главният удар ще бъде на северния фланг на групата армии. Дори
и при успех на контраудара, нанасян от нас в същия момент на
участъка на 4-та танкова армия, противникът западно от Днепър ще
има достатъчно пространство, за да поднови настъплението си. Като
следствие при никакви обстоятелства нямаше да е възможно да бъдат
сваляни сили от решаващия в оперативно отношение северен фланг на
групата армии за използването им при Днепърската дъга.
Дори ако там независимо от всичко успеехме в боевете с
преминалия вече в настъпление противник да постигнем успех в
отбраната и временно да стабилизираме положението, в оперативно
отношение беше необходимо да се вземат предвид следните факти.
Групата армии трябваше да удържа през зимата със значително
изтощени дивизии участък от фронта, за който силите й бяха
недостатъчни. Тя нямаше да има достатъчно резерви, за да отблъсква
настъплението на големите противникови сили, което можеше да бъде
предприето на няколко участъка.
 Следователно групата армии щеше да се намира в пълна
оперативна зависимост от противника, което ще е особено опасно във
връзка с понижената боеспособност на нейните съединения. Бойните
действия, които ще се водят в зависимост от намеренията на
противника, не може да доведат до сериозно отслабване на неговата
ударна сила. Доколкото Съветите постоянно ще ни диктуват своята
воля, а ние няма да сме способни да маневрираме навреме с резервите
си, за да отразяваме техните удари или да изпреварим противника, ние
не само ще им предоставим голямо пространство, но и ще понесем
големи загуби в хора и техника.
Предпоставка за успешно продължаване на военните действия е
създаването на достатъчно и боеспособни резерви. Ако те не може да
бъдат отделени от войските, действащи на други театри на бойни
действия, то е необходимо линията на фронта на дясното крило да
бъде значително съкратена (чрез евакуацията на 17-а армия от Крим по
море). Групата „Юг“ не може да удържи без резерви своите позиции
през зимата.
Към края на ноември на южното крило на Източния фронт се бе
създала следната обстановка.
Южно от долното течение на Дон (групата армии „А“) 6-а армия
се оттегли със своя десен фланг зад Днепър, удържайки само
плацдарма при Херсон. 17-а армия беше отрязана в Крим и удържаше
подстъпите към него.
Плацдармът на южния бряг на Днепър пред Никопол успешно бе
удържан по цялата му дължина, въпреки че действащият на юг
Четвърти украински фронт вкара там в бой главните си сили — 18
дивизии и големи танкови съединения.
На подстъпите към Крим и в долното течение на Днепър
противникът временно прекрати атаките си.
В Днепърската дъга противникът южно от Запорожие форсира
реката на малък участък и завладя тесен плацдарм. Иначе в отбрана 1-
ва танкова армия постигна пълен успех. Наистина на някои участъци
непрекъснато атакуващият противник донякъде успя да притисне
нашите войски, но никъде не съумя да пробие фронта. Но тези боеве
наложиха да се използват последните резерви на армията. В края на
ноември тя заемаше непрекъснат фронт от района северно от
Запорожие до района северозападно от Кривой Рог. След това фронтът
завиваше на север до стика с 8-ма армия.
Пред фронта на 8-ма армия се създаде много тежка обстановка,
което се обясняваше не на последно място с положението, възникнало
в началото на ноември при Киев. Противникът успя да овладее района
южно от Днепър при Кременчуг и да се придвижи нагоре по течението
на реката, завладявайки моста при този град. Освен това югозападно от
Кременчуг, макар и на тесен участък, той се вклини в позициите на
армията, обърнати с фронт на изток.
На северния участък на 8-ма армия при Днепър противникът успя
да форсира реката от двете страни на Черкаси. Тъй като армията не
притежаваше други резерви, бе принудена да изостави позициите на
брега на Днепър на фронт от 100 км, укрепявайки се на нова, макар и
твърде слаба позиция зад блатистия участък на 50 км южно от реката.
Въпреки че групата „Юг“ прехвърли на 8-ма армия веднага щом
обстановката позволи две моторизирани дивизии от 1-ва и 4-та танкова
армия, беше съмнително дали тя ще успее да отблъсне вклинилия се в
нейния източен участък противник и да възстанови положението при
Черкаси. Този пример показва, че групата армии често бе принудена да
прехвърля от място на място механизирани съединения. Опитът да
бъде възстановено положението на един участък, прехвърляйки на него
механизирани съединения от друг; неизбежно довеждаше до тежко
положение на фронта на онази армия, от която се налагаше да бъдат
взети тези съединения.
Във всеки случай в края на ноември Днепър от участъка северно
от Запорожие до района западно от Черкаси и по-нататък от района
южно от Киев до сектора на действие на групата армии „Център“ вече
бе в ръцете на противника.
На северния фланг на групата армии в сектора на 4-та танкова
армия след успешния контраудар на 48-ми тк обстановката временно
се успокои. Не подлежеше на съмнение обаче желанието на
противника отново да съсредоточи сили там, за да нанесе решителен
удар дълбоко във фланга й. Въпреки това необходимостта битката при
Днепърската дъга да продължи доведе до прехвърлянето на
споменатите по-горе две механизирани съединения на 8-ма армия.
 В началото на декември 4-та танкова армия със своя десен фланг
[14]
все още стоеше на Днепър; 24-ти тк , влизащ в нейния състав, над
моста при Канев се свързваше с левия фланг на 8-ма армия. Малко по
на юг от Киев нейният фронт рязко завиваше на запад от Днепър и
представлявайки непрекъсната линия (7-ми и 24-ти тк и 13-и ак),
достигаше до района северно от Житомир. Встрани от този фронт в
района на Коростен се разполагаше с фронт на изток 59-и тк.

Боеве по всички фронтове

През целия декември Съветите се опитваха да постигнат

решителен успех при Днепърската дъга. Единствено кратките паузи,
необходими на противника да замени изтощените в сраженията
съединения с отпочинали или за въвеждане в бой на нови сили,
прекъсваха неговите атаки срещу този навлизащ далеч на изток
бастион. В тези атаки той несъмнено понасяше големи загуби.
В самата Днепърска дъга Трети украински фронт, въпреки че
непрекъснато хвърляше в боя на северния участък на 1-ва танкова
армия (30-и ак и 27-и тк) значително превъзхождащи ни сили (две
армии), не успя да постигне някакъв по-сериозен успех.
 Същевременно Втори украински фронт (бившият Степен) започна
настъпление с не по-малко от шест армии и една танкова с цел да
смаже левия фланг на 1-ва танкова армия и ориентирания на изток
фронт на 8-ма армия. Очевидно противникът имаше намерение,
въвеждайки в бой големи танкови сили в района северозападно от
Кривой Рог, да пробие на стика между двете германски армии в
югозападно направление. След това той възнамеряваше да нанесе още
един удар към долното течение на Днепър с цел да обкръжи 1-ва
танкова армия в източната част на Днепърската дъга. Друго
направление на главния удар в това настъпление се очертаваше на
северния участък на обърнатия към изток фронт на 8-ма армия край
Днепър. Заедно с набелязващия се за по-късно удар от плацдарма,
завладян при Черкаси, това настъпление очевидно имаше за цел
обкръжаването на 8-ма армия.
В същото време Четвърти украински фронт с три армии започна
настъпление от юг към плацдарма в района на Никопол, нанасяйки
така удар в тила на 1-ва танкова армия.
 Макар там атаките на противника да бяха отблъснати, беше
неизбежно настъплението на Втори украински фронт, притежаващ
потискащо превъзходство на силите срещу левия фланг на 1-ва танкова
армия, да доведе до известен успех на Съветите и на фронта на 8-ма
армия. Противникът успя на два пъти в посочените по-горе
направления на главния удар да осъществи дълбок пробив. В резултат
нашият фронт между района на Кривой Рог (който обаче все още се
държеше) и Днепър започна постепенно да се оттегля назад.
И в двата случая командването на групата успяваше — наистина с
цената на опасно отслабване на онези участъци, които в дадения
момент не бяха заплашени, да съсредоточи на застрашения участък
един танков корпус, съставен от няколко дивизии, които с контраатаки
спираха промъкналите се войски и им пречеха да развият своя успех в
оперативен мащаб. В тези тежки боеве боеспособността на
германските съединения неминуемо падаше.
Пехотните съединения водеха непрекъснато бой. Танковите
съединения като пожарна команда бяха хвърляни от един участък на
фронта в друг. Разбира се, поради непрекъснатите атаки загубите на
противника в жива сила многократно надхвърляха нашите, но той
беше в състояние веднага да ги попълни. Всички наши обръщения към
Главното командване, че тук, на Днепърската дъга, нашите сили се
изразходват на оперативно неизгодно направление, не донесоха
съществен резултат. ОКХ нямаше необходимото ни попълнение от
хора и техника, за да компенсира загубите, а от Хитлер бе невъзможно
да се издейства заповед този бастион да бъде своевременно изоставен,
за да се спестят сили и те да се освободят за значително по-важния в
оперативно отношение северен фланг на групата армии.
Всички предупреждения, че дори успехите, постигнати от нас при
отбраната на Днепърската дъга, няма задълго да осигурят на 1-ва
танкова армия защита от обкръжаването, тъй като противникът
непрекъснато привлича там все нови сили, оставаха безрезултатни.
Същата съдба постигна и нашите предложения, че е необходимо
фронтовата линия да бъде съкратена на юг и благодарение на това
също да бъдат създадени резерви. В края на краищата, както вече бе
споменато по-горе, не оставаше нищо друго, освен да хвърлим на
Днепърската дъга двете дивизии, които можеше да бъдат използвани
значително по-добре на северния фланг на групата армии.
Едва когато на северния ни фланг се създаде тежка обстановка,
Хитлер — но и тогава все още с колебания, разбра къде би трябвало да
се решава оперативният успех.
Като причина за удържането на Днепърската дъга Хитлер
продължаваше да посочва значението на Никопол и Крим за воденето
на войната. Той все още не беше се отказал от надеждата, че след
успешното отблъскване на атаките на противника в Днепърската дъга
може да бъде нанесен удар в южно направление, за да се възстанови
връзката с кримската групировка. Същевременно очевидно се
надяваше, че противникът ще изтощи настъпателния си устрем, ако
той (Хитлер) — както и при Москва през 1941 г., изисква войските да
защитават всяка педя завоювана земя. Всеки път, когато му правеха
предложение за скъсяване на фронта, той пускаше в ход аргумента, че
тогава и противникът ще освободи своите сили. Естествено, това не
можеше да се оспорва. Но Хитлер съзнателно не искаше да види, че
настъпващият може да се изтощи, атакувайки отбранителни позиции
само ако са заети от големи сили. Всеки опит да се задържи линията на
фронта, заета от войски приблизително колкото за охранителна линия,
щеше да доведе дотам прекалено слабите сили на отбраняващия се да
се изтощят много бързо или противникът просто да ги отблъсне от
техните позиции.
На северния фланг на групата армии описаните по-горе действия
на 48-ми тк от 4-та танкова армия доведоха до временно затишие. Но
нямаше никакво съмнение, че там противникът отново ще предприеме
настъпление веднага щом възстанови понесените загуби. Задачата на
4-та танкова армия трябваше да бъде по възможност да отложи този
момент и още повече да отслаби противника. Тъй като сега армията
със своите главни сили заемаше позиции, ориентирани с фронт на
север между Днепър и района северно от Житомир, продължаваше да
съществува опасност от обход на западния й фланг. Изолираният 59-и
ак, намиращ се при Коростен, не би могъл да попречи на това.
Силите на армията в никакъв случай не бяха достатъчни, за да
може в резултат на настъпление към Киев противникът да бъде
отблъснат от западния бряг на Днепър. Затова командването на групата
армии искаше поне да се опита в някаква степен да осигури западния
фланг на 4-та танкова армия. Освен това бе желателно колкото е
възможно по-дълго да задържи в ръцете си инициативата, преминала
към нас в резултат на действията на 48-ми тк.
Затова командването на групата постави пред 4-та танкова армия
задача да се използва обстановката, създала се по това време на
открития западен фланг в района на Житомир — Коростен, за
нанасянето на нови удари с ограничена цел. По негово указание 48-ми
тк отново бе освободен от участъка на армията, обърнат с фронт на
север. Старателно маскирайки се и предприемайки лъжливи маневри,
придвижвайки се само през нощта, той достигна до открития западен
фланг на стоящата северно от Житомир 60-а армия на противника.
Нанесеният след това внезапен удар принуди тази армия да се оттегли
на изток. На съединенията й бяха нанесени големи загуби.
Непосредствено след това този корпус нанесе още един удар по
съсредоточилата се югоизточно от Коростен група на противника, в
резултат на който бяха разбити най-малко 3 механизирани корпуса.
Така в края на краищата успяхме не само частично да разбием
войските, натрупали се за ново настъпление на участъка пред Днепър,
но и да вземем под контрол района пред левия фланг на 4-та танкова
армия.
Все пак беше ясно, че на този фланг на групата армии отново
надвисва буря. Тя се разрази на 24 декември.
Първите донесения за началото на настъплението на противника
от двете страни на шосето Киев — Житомир получих, докато бях в 20-
а мотд, разположена в резерв зад заплашения участък от фронта.
Исках да присъствам на коледния празник в нейните полкове. В
началото донесенията не съдържаха особено тревожни данни. Само на
фронта на 25-а тд, действаща южно от шосето Киев — Житомир,
както изглежда, работите взимаха лош обрат. Вечерните доклади,
които получих след завръщането си в нашия щаб във Виница, вече
категорично показваха, че противникът се опитва с големи сили да
пробие към Житомир.
През следващите дни обстановката се промени по следния начин.
Действащият в района на Киев Първи украински фронт
съсредоточи западно от града много големи сили за пробив на широк
фронт по шосето към Житомир и южно от него. В тази главна ударна
група действаха 38-ма, 1-ва гвардейска и 1-ва танкова армия, имащи в
своя състав повече от 18 стрелкови дивизии и 6 танкови и
механизирани корпуса. По-късно към тях бе придадена и 18-а армия.
По на юг това главно настъпление се допълваше от удара на 40-а
съветска армия към Фастов.
На северния фланг настъпваше 60-а армия, на която неотдавна
бяхме нанесли удар. Сега тя беше вече попълнена. По-нататък на север
по направление Коростен настъпваше 13-а армия, в чийто състав
действаха не по-малко от 14 стрелкови дивизии и един кавалерийски
корпус. Наистина тези съединения бяха силно изтощени в резултат на
нанесените им удари. Особено опасно беше, че очевидно зад тази
армия се съсредоточаваше 3-та гвардейска танкова армия, съставена от
не по-малко от 6 танкови и механизирани корпуса. 3–4 от тях бяха
сериозно изтощени в предишните боеве.
 Но на хидрата твърде бързо й порастваха нови глави! Във всеки
случай съсредоточаването на тези мобилни съединения
свидетелстваше за намерението на противниковото командване да
допълни пробива към Житомир с дълбок обхват през Коростен.
Въпреки че зад участъка, където се нанасяше главният удар в
района на Житомир (командването бе съсредоточено в ръцете на
неотдавна изведения тук щаб на 42-ри ак) се намираха в бойна
готовност 48-ми тк с две боеспособни танкови дивизии, 168-ма по
(неотдавна сформирана в района на действие на групата армии) и 18-а
артилерийска дивизия, все пак оставаше неясно дали те ще да бъдат
достатъчни, за да отблъснат удара на противника, който по численост
ги превъзхождаше многократно. Дори да успеехме, нямаше да ни
достигнат силите да ликвидираме заплахата от пробив през Коростен с
последващ обхват на северния фланг на групата армии.
На 25 декември командването на групата изпрати телеграма в
ОКХ, в която бяха изложени общата обстановка и изводите, които бе
необходимо да се направят. Посочваше се, че 4-та танкова армия не
може да спре противниковото настъпление със силите, които в
момента са на нейно разположение. Тя не би могла да изпълнява и
своята задача да прикрива дълбокия фланг на групите армии „Юг“ и
„А“. Необходимо бе тя значително да бъде подсилена. Ако ОКХ няма
на разположение сили, командването на групата ще бъде принудено да
свали от своя десен фланг не по-малко от 5–6 дивизии. В такъв случай
очевидно няма да може да удържи своите позиции в Днепърската дъга.
Затова командването на групата армии моли за разрешение
самостоятелно да решава въпроса за своя десен фланг.
Едновременно с това на 4-та танкова армия бе поставена задача с
всички налични сили да спре противника, нанасящ своя основен удар
срещу Житомир в района на действие на 42-ри ак. Със своя северен
фланг (13-и и 59-и ак) тя трябва да действа така, че да не позволи на
противника да обърне своите войски и да нанесе удар срещу Житомир.
17-а тд, действаща в състава на 6-а армия (която временно пак бе
придадена на нашата група), вече освободила се от района южно от
Днепър, беше прехвърлена към 4-та танкова армия.
На запитванията от ОКХ (безспорно идващи от Хитлер),
насочващи към половинчати решения в района на Днепърската дъга,
командването докладва: „Моментът да бъде спасено положението на
северния фланг на групата армии чрез частични мерки, като например
прехвърляне на отделни дивизии, вече е пропуснат.“
Съдейки по количеството сили, които противникът хвърля тук в
боевете — докладвахме ние по-нататък, дори да успеем временно да го
спрем, няма да можем да постигнем коренна промяна на обстановката.
При това е ясно, че противникът ще хвърля в настъпление все нови и
нови резерви, натрупани през зимата. Обстановката се очертава така,
че в близките дни в района Коростен — Житомир — Бердичев —
Виница — южно от Киев противникът може да прекъсне нашите
комуникации, а след това да отхвърли войските ни на югозапад.
 За да се избегне тази опасност, казваше се по-нататък, е
необходимо да се вземат решителни мерки. Обстановката в момента е
подобна на онази, очертала се на фронта на групата армии през зимата
на 1942–1943 г., в смисъл, че сега също е необходимо 1-вa танкова
армия да се прехвърли от десния ни фланг на левия (от района на
Ростов към Днепър). В момента това е единственият изход, за да бъде
възстановено положението. 1-ва танкова армия трябва да бъде
освободена от Днепърската дъга и не по-малко от пет — шест дивизии
от нейния състав да бъдат прехвърлени в района на Бердичев. Това
може да се постигне само ако се предприеме изтегляне от източната
част на Днепърската дъга на вече подготвения рубеж при завоя на
Днепър западно от Николаев-Кривой Рог.
Благодарение на така постигнатото скъсяване на фронта може да
се освободят 12 дивизии. Шест от тях, както е посочено по-горе, е
необходимо да бъдат прехвърлени заедно с щаба на 1-ва танкова армия
на северния фланг на групата. Останалите трябва да останат на
подчинение на 6-а армия, на която ще бъде предаден също така и
секторът, заеман преди от 1-ва танкова армия за организиране на
отбрана по долното течение на Днепър.
Съединенията на 1-ва танкова армия, прехвърлени на северния
фланг на групата „Юг“, при удобен случай може от изток да нанесат
удар по войските на противника, напредващи към Житомир.
Освен това ОКХ трябва да даде на 4-та танкова армия
допълнителни сили за ликвидиране на заплахата от обкръжаване. По-
нататък тези сили може да бъдат използвани за нанасяне на удар от
запад по главната ударна група на противника паралелно с
настъплението на 1-ва танкова армия.
Обстановката, създала се в този момент на Днепърската дъга,
където атаките на противника в последно време отслабнаха, позволява
това прегрупиране да бъде предприето без особен риск. Предлаганото
обаче оттегляне на фронтовата линия може да бъде съпроводено от
трудности, ако се изчаква противникът да започне своето настъпление.
Във връзка с това и предвид обстановката на фронта на 4-та
танкова армия е необходимо Главното командване да вземе бързо
съответното решение.
 След като въпреки нашите настойчиви молби до 28 декември
Хитлер все още не бе взел решение относно предложението ни, а само
обещаваше да прехвърли на 4-та танкова армия няколко дивизии, на 29
декември командването на групата „Юг“ даде съответните заповеди.
На командването на 1-ва танкова армия бе заповядано до 1 януари
да предаде заемания от нея участък на 6-а армия и не по-късно от 3
януари да приеме от 4-та армия нейния участък на фронта от Днепър
до района, разположен приблизително на 45 км югоизточно от
Бердичев (24-ти тк, 7-ми ак). Зад левия фланг на този участък
трябваше да се съсредоточи 3-ти тк, съставен от четири дивизии (6-а
пи), 17-а тд, 16-а тд, 101-ва пед, които трябваше да пристигнат там от
Днепърската дъга, както и от 6-а армия). След това щяха да бъдат
насочени още няколко дивизии. Ако започнатото от групата армии
прехвърляне на 1-ва танкова армия не предвиждаше преместването на
големи сили, то бе обусловено от ограничените транспортни
възможности. Естествено, и от невъзможността на командването на
групата без съгласието на Хитлер да даде заповед за изоставяне на
източната част на Днепърската дъга, тъй като това би се отразило
пряко на положението на групата армии „А“. Дори такава инстанция
като командването на групата армии бе ограничена във вземането на
самостоятелни решения и се нуждаеше от съгласието на Главното
командване за онова, което засягаше неговата компетенция —
координирането на операциите в мащаба на целия фронт.
На участъка, който остана за 4-та танкова армия, трябваше да
бъдат прехвърлени силите, отделени от ОКХ (46-и тк, съставен от 16-а
тд, 1-ва пд и 4-та псд).
Не беше съвсем ясно дали тези сили ще стигнат за набелязаните
контраудари по фланговете на противника, чиито главни сили се
придвижваха на югозапад. Засега трябваше да бъде спряно неговото
придвижване.
На 30 декември щабът на групата докладва на ОКХ за взетите от
него мерки. На 31 декември Хитлер със задна дата даде своето
съгласие. Обаче той не взе крайно необходимото решение за напускане
на източната част на Днепърската дъга и особено на Никополския
плацдарм.
 Докато в съответствие със заповедта на командването на групата
започна прехвърлянето на сили, на 31 декември обстановката на
участъка на 4-та танкова армия беше заплашителна.
Главните сили на противника успяха да осъществят пробив на
широк фронт на югозапад по направление Виница. 4-та танкова армия
на участъка южно от Киев (24-и тк и 7-ми ак) все още удържаше
позициите си, обаче бе принудена силно да огъне назад своя западен
фланг. В района, където бе планирано съсредоточаването на 3-ти тк, се
образува разкъсване на фронта с ширина до 75 км. Едва на 45 км
югоизточно от Бердичев отново започваше заетият от съвсем
незначителни сили участък от фронта на 4-та танкова армия, който
преминаваше директно на изток от пътя Бердичев — Житомир и
завършваше северно от последния град. В района на Житомир с фронт
на изток и на север действаше 13-и ак. Между него и 59-и ак,
отблъснат западно от Коростен, отново зееше разкъсване на фронта с
ширина 75 км, в чиято дълбочина трябваше да се съсредоточи 26-и тк.

За наше щастие силите на противника бяха ангажирани в боеве

със споменатите по-горе изолирани групи войски на 4-та танкова
армия. Противникът все още не виждаше, или във всеки случай не
използваше напълно възможностите, предоставени на неговите
мобилни съединения благодарение на тези разкъсвания, за да нанесе
удари по тиловите комуникации или за обкръжаване на отделни групи
от 4-та танкова армия.
В началото на януари обстановката на фронта на групата армии
силно се влоши.
При Днепърската дъга, както и в района на Никополския
плацдарм се набелязваше ново настъпление на противника против 6-а
и 8-ма армия. Ако то започнеше още преди да бъде отстъпена
източната част от Днепърската дъга, каквото бе предложението на
групата „Юг“, положението по тези флангове щеше да стане
заплашително. Преди всичко тогава нямаше да е възможно да бъдат
освободени танковите дивизии, предназначени за прехвърляне на
участъка на 1-ва танкова армия на северния фланг, за което отдавна бе
дадена заповед. И наистина на 3 януари започна голямо настъпление
на противника източно от Кировоград. И двете дивизии бяха вкарани в
бой.
Все по-неизбежна бе необходимостта да се прехвърлят сили на
северния фланг на групата армии. По това време противникът вече
беше наясно с перспективите, които се откриваха за него от
разкъсванията по нашия фронт.
В новия сектор на 1-ва танкова армия, която на 3 януари прие
участъка южно и югозападно от Киев, противникът нанесе удар на юг,
излизайки на около 50 км северно от Уман. Пристигналите там челни
части на 3-ти тк успяха временно да го спрат.
Особено критична беше обстановката на участъка на 4-та танкова
армия. Под заплахата от обкръжаване на двата й фланга на 4 януари тя
бе принудена да се оттегли на позициите, започващи 60 км източно от
Виница и продължаващи на север по направление към Бердичев (за
който вече се водеха боеве) и завършващи на 60 км западно от града на
бившата полско-съветска граница.
В големия пробив между нашата група армии и групата „Център“,
започващ далеч на север, 59-и ак също беше отстъпил по пътя
Житомир — Ровно и северно от него до бившата полско-съветска
граница.
 Развитието на събитията през първите дни на януари ме принуди
на 4 януари да отлетя за главната квартира на фюрера, за да се опитам
най-сетне да получа от Хитлер разрешение за прехвърляне на големи
сили от десния фланг на групата армии на левия. Отначало
характеризирах пред него новата опасност, възникнала в Днепърската
дъга, както и крайно критичното положение на участъка на 4-та
танкова армия.
След това подробно му обясних нашия замисъл: да бъде атакуван
противникът, настъпваш на фронта на тази армия откъм фланговете
със силите на 3-ти тк от 1-ва танкова армия от изток, а от северозапад
[15]
с 26-и тк, прехвърлян към северния фланг на 4-та танкова армия .
Веднага заявих пред Хитлер, че набелязаните контраудари в най-
добрия случай ще отстранят временно надвисналата заплаха, обаче в
никакъв случай няма да укрепят задълго положението на северния
фланг на групата. Армейските групи „Юг“ и „А“ тогава ще се окажат в
Румъния или на Черно море. Ако Главното командване не е в
състояние да ни даде големи сили, повече не би могло да се отлага
оттеглянето на южния фланг на нашата група за освобождаване на
сили, необходими за решаващия северен фланг; което, разбира се, ще
предизвика отказ от Никопол (следователно и от Крим).
Тук бих искал да добавя, че изоставянето на източната част на
Днепърската дъга според командването на групата „Юг“ бе само
първата крачка към прехвърляне на главните усилия на северния ни
фланг, което единствено отговаряше на общата обстановка.
За да се проведе такова прегрупиране в необходимите големи
мащаби, трябваше значително да се скъси фронтът на юг. Затова
командването на групата армии вече предвидливо бе дало заповед за
разузнаване и начално оборудване на отбранителни позиции на запад
от заеманата линия на фронта, което, естествено, беше известно на
Хитлер. Тази позиция минаваше от долното течение на Буг в общо
северно и северозападно направление с използване на удобните
рубежи по реката до южната граница на района, където в момента
северният фланг на групата армии водеше ожесточени боеве.
Заемането на тази линия би означавало скъсяване приблизително
наполовина на фронта на 6-а и 8-ма армия, който заради удържането на
Днепърската дъга се бе разтегнал на 900 км. Такова значително
съкращение на фронта и свързаната с това голяма икономия на сили (в
съчетание с прехвърлянето на 17-а армия от Крим на континента) най-
сетне щяха да дадат възможност да бъдат съсредоточени необходимите
съединения по северния фланг. Независимо от това южният фланг би
запазил достатъчно сили, за да удържи споменатата по-горе линия
дори против значително превъзхождащите сили на противника.
Разбира се, противникът също щеше да освободи свои сили. Обаче
скъсеният и осигурен с достатъчно сили фронт на юг, на който би
могла да се създаде устойчива отбрана, дори при масирани атаки би
могъл да докаже, че „отбраната е по-силна от настъплението“. От
друга страна, тъй като ние щяхме да разрушим железопътната мрежа,
противникът едва ли щеше да може в такава степен и със същите
темпове да прехвърля войски от своя южен фланг в района западно от
Киев, за да постигне там превъзходство.
Естествено, само изоставянето на Днепърската дъга би създало
предпоставка за отвеждането на такива значителни сили на южния
фланг на германската армия. Да се моли Хитлер да разреши това, в
момента вече би било напълно нецелесъобразно. Той не можеше да
види необходимостта от перспективно планиране на операциите. Нещо
повече, дори сега отхвърляше всякаква идея за напускане на
Днепърската дъга с цел да бъдат освободени сили, които да бъдат
прехвърлени на северния фланг на групата армии, както и за
отстъпването на Никопол.
По този повод той заяви, че неизбежното отстъпление от Крим ще
означава оттегляне на Турция от нас, а после и на България и Румъния.
По-нататък каза, че не е в състояние да даде на групата армии
допълнителни сили за нейния северен фланг. Би могъл да ги вземе от
групата „Север“, но само ако тя бъде оттеглена на Чудското езеро,
което на свой ред би означавало отдръпването на Финландия от нас.
Като следствие сме щели да изгубим господството си над източните
райони на Балтийско море и възможността да транспортираме руда от
Швеция. Освен това така ще изгубим и района, необходим за
маневриране на подводниците. От запад Хитлер можел да прехвърли
сили към нас само когато бъде ликвидиран опитът на противника да
дебаркира на крайбрежието или ако англичаните — както той смята —
направят десант в Португалия. Сега той вече трябва да се бори за
спечелване на време, докато бъде изяснено положението на запад и
докато влязат в строя формираните от него нови съединения. Освен
това след май отново щяла да се води интензивна подводна война.
Също така в лагера на противника имало толкова много
противоречия, че в един прекрасен ден неминуемо щял да се разпадне.
Следователно главното било да се печели време. Той също толкова
добре колкото нас виждал опасността, която заплашва групата армии,
но трябвало да поеме този риск, докато в негово разпореждане не се
появят повече сили.
Беше съвсем безсмислено да се прави опит да бъдат опровергани
тези аргументи на Хитлер. Както обикновено в такива случаи той би
могъл да ми възрази, че аз не мога да съдя за тези въпроси, тъй като
съм лишен от обща перспектива. Не ми оставаше нищо друго, освен
отново и отново да посочвам сериозността на обстановката, създала се
на нашия северен фланг, и да подчертавам, че предприетата група от
контрамерки в никакъв случай не може да доведе до окончателно
преодоляване на опасността. Беше необходимо по какъвто и да било
начин, колкото може по-бързо да прехвърли зад северния фланг на
групата „Юг“ още една нова армия, която да бъде съсредоточена в
района на Ровно, за да се ликвидира заплахата от обкръжаване от
големи сили на противника.
Тъй като в такъв широк кръг, в какъвто обикновено преминаваха
„докладите за обстановката“, по-нататъшната дискусия с Хитлер не
обещаваше успех, аз помолих за разрешение да поговоря с него в
присъствието само на началника на Генералния щаб.
С явно неудоволствие, недоверчиво очаквайки какво предстои да
му поднеса, Хитлер се съгласи. Представителите на ОКВ, Гьоринг,
адютантите, секретарите на Хитлер, както и двамата стенографи
изчезнаха. Обикновено последните трябваше да записват всяка дума,
произнесена по време на тези доклади за обстановката. Тъй като пред
тях нямаше карти, те често не можеха да разберат за какво става дума.
Аз дойдох в главната квартира на фюрера, поставяйки си за цел наред
с обстановката на фронта на групата армии още веднъж да поставя
въпроса за общото ръководство на бойните действия в тази война.
 След като всички присъстващи освен генерал Цайцлер излязоха,
помолих Хитлер за разрешение да говоря съвсем открито.
С леден тон Хитлер намръщено отговори: „Моля.“
Започнах със следните думи:
„Мой фюрер, трябва ясно да си дадем сметка, че извънредно
критичната обстановка, в която се намираме сега, се обяснява не само
с безспорното превъзходство на противника. Тя е и последица от
начина, по който се ръководят нашите военни действия.“
Докато произнасях тези думи, лицето на Хитлер започна да
приема напрегнато изражение. Той се втренчи в мен с поглед, който
говореше само едно: сега иска да потисне твоята воля, да те принуди
да замълчиш. Не си спомням някога да съм срещал поглед, който да
издава така силата на човешката воля. Един от акредитираните в
Берлин посланици в спомените си описва впечатлението, което му
направил Хитлер при първата им среща. В описанието си той особено
подчертава влиянието, което му оказали очите на Хитлер; тогава те му
направили много силно положително впечатление. В неговото лице с
груби черти единствено очите представляваха нещо привлекателно или
поне те бяха най-изразителни. Сега той ги беше втренчил в мен, сякаш
искаше с погледа си да накара своя противник да падне ничком. В
главата ми се мярна мисълта за заклинателите на змии в Индия. Това
беше някаква безмълвна борба, продължила няколко секунди. Разбрах,
че с погледа си той бе изплашвал, или ако използваме наистина
вулгарния, но подходящ за случая израз, „размазвал“ не една своя
жертва. Обаче аз продължих и му казах, че от начина, но който е
организирано командването на нашите въоръжени сили, няма да излезе
нищо добро. Аз съм принуден да се върна към своето предишно
предложение, което вече съм излагал два пъти. За общо ръководство на
бойните действия му е нужен един, но действително отговорен
началник на Генералния щаб, на чиито съвети той би могъл да се
довери. Ако това предложение бъде прието, на Източния фронт, както
вече стана в Италия и на запад, е необходимо да назначи един
командващ, който в рамките на общото ръководство на бойните
действия да има пълна самостоятелност.
Също както и в предишните два случая, когато казах на Хитлер за
необходимостта от коренни промени в неговите методи на ръководство
на бойните действия, той се отнесе към моите предложения рязко
отрицателно. Заяви, че само той, притежавайки всички средства на
държавната власт, би могъл ефективно да ръководи бойните действия.
Само той би могъл да решава какви сили да бъдат отделени за
различните фронтове и още повече как да бъдат провеждани
операциите на тях. Гьоринг също така никога не би се подчинил на
указанията на друго лице.
Що се отнася до назначаване на командващ Източния фронт, той
отново произнесе вече цитираните от мен думи, че никой друг не
притежава авторитет като неговия. „Фелдмаршалите не се подчиняват
дори на мен! Да не би да си мислите, че на вас ще се подчиняват
повече? При необходимост аз мога да ги свалям от постовете им,
никои друг няма такава власт“ — изкрещя той в лицето ми. Моят
отговор, че заповедите, които бих давал аз, ще бъдат изпълнявани, той
остави без внимание, с което нашият разговор завърши.
Моят опит да въздействам с добро на Хитлер, за да се съгласи на
промени в организацията на нашето Главно командване, които, без да
засягат престижа му, щяха да отговарят на военната необходимост,
отново претърпя фиаско. Това, че не искаше дори формално да предаде
ръководството на бойните действия в ръцете на представител на
армията, вероятно донякъде се обясняваше с неговата извънредна
самоувереност. Той не желаеше дори на четири очи да си признае, че е
сгрешил или се нуждае от съвети по военни въпроси. Определена роля
играеше и недоверието, което подтикваше диктатора за всеки случай
да държи армията в свои ръце. На мен обаче ми бе ясно, че всеки опит
да се предизвикат необходимите промени със сила неминуемо щеше да
доведе до катастрофа на фронта. Представата, че в такъв случай
руснаците щяха да проникнат в Германия, изключваше за мен идеята
за прилагане на сила, също както и англо-американското изискване на
безусловна капитулация.
Така ми се наложи да се върна, без да постигна нищо нито за
облекчаване положението на групата армии, нито за разумно уреждане
на въпроса за нашето Главно командване. Но това изобщо не
означаваше, че сме се отказали от борбата най-сетне да се постигне
свобода на маневриране за нашия фланг в Днепърската дъга и за
усилване на северния фланг на групата „Юг“.
 Поради отрицателните резултати от преговорите в главната
квартира на фюрера на групата армии не оставаше нищо друго, освен
да продължи борбата при Днепърската дъга. На нейния северен фланг
беше необходимо да се действа така, че да бъдат провалени опитите на
противника да обкръжи 4-та танкова армия и да пробие в южно
направление, в резултат на което биха били прекъснати тиловите ни
комуникации.
С неотслабваща сила през целия февруари в Днепърската дъга
противникът продължаваше атаките срещу позиции, които ние все още
трябваше да задържим. С особена сила той се нахвърляше срещу
източния участък на 8-ма армия. Но и на участъка, зает в този момент
от 6-а армия, войските трябваше непрекъснато да отбиват вражеските
атаки. Те се водеха както срещу позициите, разположени по
Днепърската дъга с фронт на север, така и от юг срещу Никополския
плацдарм.
Ако нашият фронт през януари успя да се задържи не само в
района на Никополския плацдарм, но и при Днепърската дъга, това се
обяснява със самоотвержеността на германските войски, на
обикновения германски войник. Неговите подвизи по време на тези
непрекъснати тежки отбранителни боеве изобщо не се поддават на
описание. Тук германският войник бе символ на вярност, на чувство за
дълг, подчинение и служба на Германия!
Благодарение на тези действия на германските войски, а също и
находчивостта на командването на двете армии успехите на
противника, многократно превъзхождащ ни с хора и техника, в този
район продължаваха да бъдат незначителни. Наистина 8-ма армия бе
донякъде притисната на запад. Превзет бе Кировоград. Обаче
противникът все още не успяваше да направи пробив, за да обкръжи
нашите войски при Днепърската дъга.
На левия фланг на групата армии обстановката бе крайно тежка. И
най-опасното не беше, че 4-та танкова армия не можа да окаже силна
съпротива на превъзхождащите сили на противника и изостави
Бердичев, оттегляйки се, за да създаде единен фронт поне на по-
голямата част от своя участък на запад и югозапад. Значително по-
опасно беше, че приблизително на 6 януари противникът осъзна какви
големи шансове за успех може да получи при използването на разрива
в линията на фронта между 1-ва танкова и десния фланг на 4-та
танкова армия, а също на голямото разкъсване, образувало се между 4-
та танкова армия и групата „Център“. В този район действаше само
слабият 59-и ак, отстъпващ с боеве към Ровно.
Беше ясно, че руснаците са спрели настъплението срещу фронта
на 4-та танкова армия, за да използват шансовете си срещу нейните
открити флангове.
С три армии (18-а, 1-ва гвардейска и 3-та гвардейска танкова)
противникът се стремеше сега да разгроми северния фланг на 4-та
танкова армия, докато в същото време 60-а и 13-а армия на руснаците
се придвижваха далеч на север, осъществявайки паралелно
преследване по направление Ровно.
Едновременно противникът с големи сили (1-ва танкова и 40-а
армия) продължи да настъпва на юг през процепа, който се бе
образувал между нашите 1-ва и 4-та танкова армия. Неговите челни
отряди излязоха в района на 30 км северно от Уман, който бе база за
снабдяване на 1-ва танкова армия, а също така на подстъпите към
Виница, където се намираше преди това щабът на групата „Юг“.
Няколко дни преди това той бе преместен в Проскуров, тъй като
линията за връзка, преминаваща през Виница към десния фланг на
групата армии поради настъплението на противника, се оказа под
заплаха. Вражеските танкове дори успяха временно да блокират край
Жмеринка — най-важния път за снабдяване на групата армии
(пътищата по-нататък на юг минаваха през румънска територия и
имаха много ниска пропускателна способност).
Поради създалата се обстановка командването имаше пред себе си
два пътя. Трябваше ли да се попречи на по-нататъшното придвижване
на противника срещу почти открития северен фланг на групата армии,
което криеше опасност от дълбок обход на този фланг? Или бе по-
важно да не се позволи на противника окончателно да пробие фронта
през разкъсването между 1-ва и 4-та танкова армия? Силите не
достигаха да се решат двете задачи едновременно.
Ние решихме първо да ликвидираме втората опасност. В този
момент тя беше по-заплашителна. Ако бяхме дали възможност на
противника да вкара в това разкъсване големи сили и да нанесе удар на
юг през горното течение на Буг, 8-ма и 6-а армия щяха да бъдат
заплашени от обкръжаване.
По-нататъшното придвижване на противника срещу северния
фланг на групата армии и Ровно можеше да придобие заплашителен
характер едва по-късно. Силите, които Хитлер рано или късно щеше да
бъде принуден да прехвърли тук, в края на краищата трябваше да
спасят положението.
Ако обаче двете армии на южния фланг попаднеха в обкръжение,
щеше да е вече невъзможно да бъдат освободени. Хитлер отново
наложи вето върху единствено правилното решение — да се оттегли
значително назад линията на фронта на южния фланг на групата армии
и да се освободят сили, способни да преодолеят кризата на северния.
Изхождайки от тези съображения, ние взехме решение в началото
да съсредоточим всички сили, които имахме, за нанасяне на удар по
противника, придвижващ се през разкъсването между 1-ва и 4-та
танкова армия на юг.
Това разкъсване беше особено опасно, защото пробивът на
противника към Уман принуди 1-ва танкова армия да извие своя
западен фланг в района югозападно от Киев на юг. Сега със своите
тилови позиции той се свързваше с тиловите позиции на
разположената в Днепърската дъга 8-ма армия. Тъй като вътрешните
флангове на двете армии все още удържаха Днепър от двете страни на
Канев, германските позиции образуваха нещо като чувал, който бе
завързан на север при Днепър, докато страните му бяха образувани от
обърнатите на изток и на запад фронтове на двете армии. Ако
противникът постигнеше успех, използвайки разкъсването северно от
Уман, лесно можеше да притегне този чувал от юг! Разбира се, по-
разумно би било да се излезе от него, тъй като беше безсмислено да се
хабят много сили за неговата отбрана. Но и сега Хитлер не искаше
доброволно да отстъпи крайбрежието на Днепър. Той все още се
надяваше да нанесе удар от тази издаденост на фронта, за да се опита
отново да овладее източната част на дъгата. Затова тази изпъкналост
остана. Не след дълго тя се превърна в Черкаския чувал.
Щабът на групата армии планираше да нанесе удар по
противника, придвижващ се в дълбокото разкъсване между 4-та и 1-ва
танкова армия от три страни, обхващайки го в клещи.
 От изток — от разположението на 1-ва танкова армия, 7-ми ак
нанасяше на противника удар по фланга. Корпусът успя да се освободи
от споменатата по-горе издаденост на фронта благодарение на това, че
по заповед на командването на групата при Днепър бяха оставени само
слаби прикрития. В резултат 7-ми ак в крайна сметка избегна по-късно
Черкаския чувал.
От запад 46-и тк трябваше да нанесе удар по другия фланг на
противника. В този момент той още се придвижваше от Франция.
От юг нанасяше удар освободеният от групата армии от
Днепърската дъга 3-ти тк. Неговата задача бе, маневрирайки, да
задържи и да скове противника, докато другите два корпуса не се
съсредоточат за атака.
През втората половина на януари контраударът бе нанесен.
Наистина неголямото количество сили, които имахме, ни принуди да
го проведем на два етапа, тъй като разкъсването между 4-та и 1-ва
танкова армия за това време се увеличи почти до 75 км.
Първия удар нанесоха 7-ми ак и 3-ти тк в източната част на
разкъсването срещу 40-а армия на противника. Също така с
концентричен удар на 3-ти тк и 26-и тк, в който взеха участие освен
танковите дивизии 1-ва пд, 4-та пед и 18-а ад, в западната част на
разкъсването бяха обкръжени и разбити големи сили на съветската 1-
ва танкова армия. В резултат на последния удар — в момента не
разполагам с данни относно първия — противникът загуби заедно с
8000 убити само 5500 пленници, 700 танка, над 200 оръдия и около 500
противотанкови оръдия. При тези боеве нашите войски нанесоха
сериозни загуби на 14 стрелкови дивизии и 5 танкови и механизирани
корпуса.
Въпреки това обаче противникът безспорно успя да изведе част от
хората си от обкръжението.
В това време между командването на групата „Юг“ и ОКХ
продължаваха преговорите относно хода на по-нататъшните операции.
Неведнъж командването на групата подчертаваше, че е необходимо
най-сетне на десния й фланг да се предостави свобода на маневриране,
тоест ОКХ да се откаже от намеренията за задържане на Днепърската
дъга, което от оперативна гледна точка бе напълно погрешно. Аз
писах, че позицията на Турция, България и Румъния зависи не толкова
от това дали ще задържим Крим, колкото от наличието на боеспособен
десен фланг на германските войски пред източните граници на двете
последни държави.
Командването на групата армии „Юг“ отново подчертаваше, че
развитието на събитията по цялото южно крило на Източния фронт се
определя от това дали в района на Ровно зад левия ни фланг навреме
ще бъде придвижена голяма армия. Това можеше да бъде постигнато
чрез освобождаването на сили от десния фланг на групата армии в
резултат на неговото оттегляне на скъсен фронт или чрез
прехвърлянето на съединения от групата армии „Север“, или чрез
евакуация на армията от Крим. Само ако ние своевременно
съсредоточахме тази армия в района на Ровно, можеше да се
предотврати дълбокият обхват на северния фланг на групата армии и
заедно с това — оттеглянето на цялото южно крило на Източния фронт
към Румъния. Докато началникът на Генералния щаб на сухопътните
сили беше напълно съгласен с нашите предложения и се опита да
постигне приемането им от Хитлер, последният упорито
продължаваше да отстоява своята позиция „да удържаме на всяка
цена“. Беше невъзможно да се получи оперативно указание от него как
трябва въобще, а не само в момента да се провеждат по-нататъшните
операции.
Подобно ръководство на операциите беше още по-нетърпимо,
защото според ОКХ противникът все още разполагаше с големи
резерви и рано или късно щеше да се наложи да се съобразяваме с
възможността да ги използва. Как да се воюва разумно, когато Хитлер
не казваше даже на един командващ група армии как си представя
общия план за продължаване на бойните действия? Как при тези
обстоятелства, ако споменатите резерви на противника наистина
съществуваха, да се предвиди възможността за тяхното въвеждане в
бой? Описах това нетърпимо положение в цитираното по-долу писмо.
„Управлението на войските, ако си поставя за цел да постигне
успехи, трябва да се състои от добре организирано взаимодействие
между различните командни инстанции, основаващи се на ясни
указания на командването и правилна оценка на обстановката.
Командването на групата армии не може да мисли в границите само
на един ден. То не може да се справи само с указанието, че е
необходимо всичко да се удържа, когато вижда, че по-нататъшният
ход на операциите на противника може да доведе до решителния му
успех; командването няма да има какво да противопостави на
обграждащата групировка. Затова аз моля ОКХ от изпратените по-
рано мои писма, съдържащи оценка на обстановката, да направи
необходимите изводи или да посочи къде командването на групата
греши при оценката на обстановката в последно време.
Ако обаче Главното командване не само не се вслушва в нашите
предложения, направени според изводите, до които е стигнало
командването на групата армии с достъпните му данни, но и както
преди продължи да мълчи, то изобщо не може и дума да става за
взаимодействие между командните инстанции.“
Когато и това писмо не получи никакъв отговор, аз написах дълго
лично писмо на самия Хитлер. В него още веднъж ясно изложих
обстановката пред групата армии, оперативните възможности на
противника, а също и състоянието, в което се намират войските.
Недвусмислено дадох да се разбере как според мен ще се развиват
събитията, ако не действаме в духа на предложенията на групата
армии. Особено подчертавах необходимостта в близко време да бъдат
съсредоточени големи сили на северния фланг на групата армии „Юг“,
за да се избегне ясно очертаващият се обход на този фланг, който щеше
да има далечни последици. Във връзка с тази необходимост, а също и
поради заплахата след това от обкръжаване за южния фланг на групата
при Днепърската дъга, в заключение написах:
„Ще си позволя, мой фюрер, да завърша със следните думи:
сега не става дума да избегнем опасността, а да посрещнем
неминуемата опасност така, че да я преодолеем.“
Няколко дни по-късно на това писмо бе отредено да изиграе
известна роля по време на моя сблъсък с Хитлер.
На 27 януари Хитлер събра всички командващи на обединения от
Източния фронт и много други офицери, заемащи високи длъжности в
Главната квартира на фюрера. Той пожела сам да ни докладва за
необходимостта от националсоциалистическо възпитание в армията.
Колкото по-сложна ставаше обстановката на фронта, толкова по-
голямо значение той придаваше на „вярата“ в окончателната победа.
Тази „вяра“ започна да играе за него голяма роля при подбора на
командири на длъжност от дивизия нагоре.
Още по начина, по който Хитлер ме поздрави по време на обеда,
предшестващ доклада, беше очевидно, че не ми е простил критиката в
моите забележки за ръководството на бойните действия, направени на
4 януари.
В своя доклад той си позволи да хвърли в лицето на висшия
офицерски състав на сухопътните сили, имащ толкова големи заслуги,
приблизително следните думи: „Ако някога се наложи да се сражаваме
докрай, очевидно последни фелдмаршалите и генералите ще се
изправят, за да защитават знамената.“
Аз нямам навика да изслушвам мълчаливо оскърбления. Думите
на Хитлер обаче трябваше да бъдат възприети от всеки войник като
съзнателно хвърлено предизвикателство към висшите офицери на
армията, което в риторична форма поставяше под съмнение тяхното
мъжество и стремежа им докрай да изпълнят своя дълг.
Всички присъстващи като войници бяха свикнали да изслушват
мълчаливо речта на своя началник. Но аз възприех съдържащото се в
думите на Хитлер оскърбление толкова силно, че кръвта нахлу в
главата ми. Когато Хитлер повтори още веднъж забележката си, за да я
подчертае, аз го прекъснах, възкликвайки: „Точно така и ще стане, мой
фюрер!“
Естествено, тази забележка нямаше нищо общо с моето лично
отношение към националсоциалистическия режим или към Хитлер. Тя
трябваше само да покаже, че ние няма да позволим дори на самия
Хитлер да хвърля подобно предизвикателство в лицето ни. Както ми
казаха по-късно, моите другари въздъхнали облекчено в този момент,
тъй като бяха възприели думите на Хитлер също като мен.
Явно на Хитлер никога досега не бе му се случвало да чува
реплики по време на реч, която произнася като държавен глава, а в този
случай и като върховен главнокомандващ.
Годините, когато бе изслушвал реплики по време на събранията,
бяха далеч назад. Той явно изгуби нишката на мисълта си и гръмко ми
изкрещя, въпреки че аз се намирах само на няколко крачки от него:
„Благодарен съм ви, фелдмаршал Фон Манщайн!“ След което доста
неочаквано прекрати речта си.
 Докато пиех чай при генерал Цайцлер, позвъниха по телефона и
ми предадоха, че Хитлер иска да говори с мен в присъствието на
Кайтел. Той ме прие с думите: „Господин фелдмаршал, забранявам ви
да ме прекъсвате по време на реч, която държа пред генералите.
Очевидно самият вие не бихте позволили нещо такова на вашите
подчинени.“ Относно последната забележка нямах какво да кажа. Взех
си бележка от думите на Хитлер. Но след това той, очевидно много
сърдит, допусна грешка. Продължи: „Между другото преди няколко
дни ми изпратихте докладна записка за обстановката. Очевидно тя е
предназначена да попадне в дневника на бойните действия, за да може
по-късно да ви оправдае пред историята.“ Това вече беше прекалено.
Аз възразих: „Естествено, писмата, които ви изпращам лично, не се
отбелязват в дневника на бойните действия. Това писмо изпратих по
куриер чрез началника на Генералния щаб. Моля да ме извините, ако
сега употребя една английска дума. По повод на вашите думи мога да
кажа: „Аз съм джентълмен.“ Настъпи мълчание. След паузата Хитлер
каза: „Благодаря ви.“ По време на вечерния анализ на обстановката, на
който специално бях поканен, Хитлер се държа към мен особено
любезно. Дори поиска да чуе моя съвет относно възможностите за
отбрана на Крим, за което му докладва присъстващият тук командващ
17-а армия генерал Йенеке. Обаче аз бях сигурен, че не ми е простил
моя отговор.
Всъщност имаше неща, които тогава ме безпокояха повече от
начина, по който се отнася към мен върховният главнокомандващ.
През февруари в центъра на нашето внимание се намираха трите
участъка, наречени Никопол, Черкаси и Ровно.

Загубата на Никопол

От 2 февруари 6-а армия по заповед на Хитлер отново премина в

подчинение на групата армии „А“.
Интересно е какво обяснение бе дал на генерал Цайцлер по този
повод. Той искаше да прехвърли две дивизии от тази армия в Крим,
който още тогава можеше да се смята за изгубен. Преподчиняването на
6-а армия на групата армии „А“ той обосновал с това, че не би могъл
да получи тези две дивизии от групата „Юг“!
За командването на групата армии „Юг“ предаването на 6-а армия
в известна степен облекчаваше положението. И без това грижите ни
бяха достатъчни! Въпреки че с тази армия губехме резервоар със сили,
от който при разрешение да изведем тази армия от източната част на
Днепърската дъга и от Никополския плацдарм бихме могли да черпим
резерви. Но точно това не допускаше Хитлер. Сега под натиска на
противника той бе принуден да отстъпи от тези райони.
На 31 януари започнаха нови мощни атаки на противника на
северния участък на 6-а армия източно от Кривой Рог, а също така и от
юг срещу Никополския плацдарм. Те доведоха до вклиняване на
противника по последното направление. След тридневни боеве той
успя да осъществи пробив с големи сили и на северния участък на 6-а
армия. Големи загуби там понесе 30-и ак, против който действаха 12-а
сд и 2-ри тк, въпреки че съотношението на силите по брой дивизии
представляваше само 2:1 в полза на Съветите. Първата позиция на
корпуса заемаха шест пехотни дивизии, а втората — две танкови. Но
тези дивизии поради недостатъчното си попълване с хора и техника
представляваха само бойни групи. Тогава в двете дивизии имаше само
пет изправни танка! Все пак най-сетне трябваше да настъпи и
моментът, в който храбрите войски в резултат на непрекъснатото
пренапрежение ще изчерпят своите сили.
Тъй като по това време 6-а армия вече бе излязла от подчинение
на групата армии „Юг“, аз не можех да спра по-нататъшното развитие
на събитията на този участък. Във всеки случай беше ясно, че с
пробива на противника на северния фланг на 6-а армия двата корпуса,
намиращи се там, а също така и двата корпуса, действащи на
Никополския плацдарм, бяха почти обкръжени. Командването на
групата армии отдавна предсказваше такъв резултат. Сега най-сетне и
Хитлер видя, че е необходимо да се съгласи да отстъпи Никополския
плацдарм и източната част на Днепърската дъга.
 С тежки боеве 6-а армия действително успя да освободи своите
корпуси от тази примка, понасяйки обаче големи загуби в техника.
Навременният отказ от този бастион, който така или иначе не бихме
успели да задържим продължително, не само щеше да ни позволи в
пълен ред да оттеглим всички разположени там части, но и да се
освободят дивизии за значително по-важния северен фланг на групата
армии. Вместо това съединенията на 6-а армия бяха изразходвани на
по-маловажен в оперативно отношение участък и сега беше
съмнително, че армията ще може да устои дълго пред натиска на
противника.
 Черкаският чувал

На централния участък на фронта, заеман от групата „Юг“,

моторизираните части на 1-ва танкова армия след успешен контраудар
по позициите на 40-а съветска армия в източната част на зеещото в
нашия фронт разкъсване започнаха да нанасят описания по-горе втори
удар в неговата западна част. Но и сега върху току-що напуснатото от
нашите танкови дивизии бойно поле на вражеската хидра отново й
пораснаха нови глави.
В края на февруари противникът с няколко танкови и
механизирани корпуса навлезе в северозападната част на споменатия
по-горе издаден напред участък на фронта, който все още бе
заповядано да бъде удържан от вътрешните флангове на 1-ва танкова
армия и 8-ма армия на Днепър над Черкаси. Пробилите войски на
противника навлязоха между 7-ми ак и 42-ри ак далеч на юг до района
на Звенигородка.
 В същото време руснаците атакуваха обърнатия на изток участък
на фронта, зает от 8-ма армия югозападно от Черкаси, и го пробиха,
въвеждайки в бой 4-та гвардейска и 5-а гвардейска танкова армия, в
чийто състав действаха свежи съединения. Те успяха да се придвижат
на запад и да се съединят с пробилата фронта северозападно от
Звенигородка 1-ва съветска танкова армия. Описаната по-горе издатина
на фронта, стигаща на север до Днепър, в която действаше 42-ри ак на
1-ва танкова армия, както и 11-и ак на 8-ма армия, се оказа отрязана.
Такава беше обстановката, която заварих на 28 януари след
завръщането си в групата армии. Командването на групата незабавно
взе решителни мерки за освобождаването на обкръжените корпуси.
1-ва танкова армия получи заповед колкото е възможно по-бързо
да завърши разгрома на обкръжените на нейния ляв фланг части на
съветската Първа танкова армия. 3-ти тк трябваше да бъде в най-скоро
време освободен от този участък. Заедно с 16-а и 17-а тд, СС
дивизията „Лейбщандарт“ и полка тежки танкове под командването на
Беке, отличил се особено в последните сражения, бе необходимо
корпусът да бъде прехвърлен на участъците, където се очертаваше
криза. При първа възможност 1-ва танкова дивизия трябваше да го
последва.
Пред 8-ма армия бе поставена задача да свали от заемания от нея
участък 3-та тд и 47-ми тк и да ги съсредоточи при мястото на
пробива. От състава на 6-а армия бе заповядано за усилване на тази
групировка да бъде отделена и 24-та тд. Обаче когато последната
пристигна там, Хитлер нареди тя да бъде върната на групата „А“, тъй
като обстановката на Никополския плацдарм стана заплашителна.
По заповед на командването на групата армии двата корпуса
трябваше да нанесат удар във фланг и в тил срещу силите на
противника, обкръжили 42-ри и 11-и ак: корпусът на 1-ва танкова
армия — от запад, корпусът на 8-ма армия — от юг.
Командването на групата армии съсредоточи сравнително голямо
количество дивизии, за да деблокира обкръжените корпуси, тъй като
противникът хвърли в този район от северозападно и от източно
направление поне 26 стрелкови дивизии и 7–8 танкови, механизирани
и кавалерийски корпуса. Използването на такъв голям брой дивизии се
обяснява с това, че с изключение на свежите и попълнените
съединения, съветските дивизии бяха с непълен състав.
Задачата на нашите две ударни групи беше да прережат тиловите
комуникации на струпалите се там голям брой съединения и след това
да ги унищожат с концентрични атаки. За съжаление в началото
дълбокият сняг, а след това настъпилата безпътица забавиха
съсредоточаването на двете ударни групи. Въпреки това те успяха да
нанесат удар, в резултат на който значителна част от силите,
обкръжили Черкаската групировка, беше разбита. Повече от 700 танка,
над 600 противотанкови оръдия и около 150 оръдия бяха унищожени,
обаче двата корпуса заловиха само 2000 пленници.
Това бе признак, че съединенията на противника основно се
състоят от моторизирани части. В края на краищата непроходимата кал
и снегът ни принудиха да спрем. Ударният клин на 3-ти тк приближи
на 13 км до югозападната страна на чувала, 47-ми тк успя да ангажира
значителна част от силите на противника.
Оперативната група на щаба влезе в Уман с нашия щабен влак, за
да осигурява взаимодействието на двете армии в тези боеве. Щабът на
1-ва танкова армия се намираше в Уман, щабът на 8-ма армия също не
бе далеч оттам. Два пъти аз се опитах да се добера от Уман до
ударните групи. И двата пъти обаче колата безнадеждно затъваше в
снега или в калта. Времето се променяше всеки ден, снежните виелици
се редуваха с поледици. При това отново се потвърди, че съветските
танкове при движение върху сняг или размекната почва превъзхождат
нашите по проходимост, защото имат по-широки вериги.
Тъй като нямаше надежда, че нашите танкове ще се доберат до
чувала, заповядах на двата обкръжени корпуса да пробият на югозапад.
В същото време в резултат на възобновените атаки на противника от
всички страни двата корпуса се струпаха върху малко пространство,
простиращо се по направление от север на юг на 45 км, а от запад на
изток само на 15–20 км. Ако искахме да ги спасим, трябваше да
действаме веднага. На 4 февруари Съветите поискаха те да
капитулират.
През нощта на 16 срещу 17 февруари двата корпуса под
ръководството на своите командири Щемерман и Либ предприеха опит
да се промъкнат през обкръжението в югозападно направление по
посока на 3-ти тк, който напрягаше всички сили, за да може въпреки
неизбродимата кал да изпрати срещу пробиващата групировка поне
няколко танка. По заповед на командването на групата армии двата
обкръжени корпуса трябваше да бъдат използвани за осигуряване на
изхода от обкръжението на цялата артилерия и наличните боеприпаси.
Тъй като щеше да се наложи движение без пътища и в дълбока кал,
беше заповядано оръдията да се изоставят, след като бъдат изстреляни
всички боеприпаси. Ариергардни групи с няколко оръдия прикриваха
излизащите от обкръжение войски от атаките на противника откъм
север, изток и юг.
Можете да си представите с какви чувства, надявайки се и
тревожейки се, ние очаквахме в нашия щабен влак новини дали е било
успешно излизането от обкръжение. През нощта на 16 срещу 17
февруари в 1,25 ч. дойде радостната новина, че първата връзка между
излизащите от обкръжение корпуси и предните части на 3-ти тк е вече
направена. Противникът, намиращ се между тях, бе направо смазан. На
28 февруари разбрахме, че от чувала са излезли 30 000-32 000 души.
Тъй като в него се намираха шест дивизии и една бригада, предвид
ниската численост на войските, това представляваше по-голямата част
[16]
от активните бойци .
 Огромна болка ни причини невъзможността да бъдат изведени
голяма част от тежко ранените. Генерал Щемерман загина в бой.
По такъв начин успяхме да избавим двата корпуса от съдбата,
която постигна 6-а армия при Сталинград, Хитлер и тук отначало
заповяда борбата в чувала да продължи, обаче след това със задна дата
одобри заповедта на групата армии за подготовка за излизане от
обкръжението. Заповедта за самото излизане от обкръжението
командването на групата даде без предварително съгласуване с Хитлер,
за да изключи възможността за възражения от негова страна.
Разбира се, при излизането от обкръжението голяма част от
тежките оръжия и оръдията затънаха в калта. Войските успяха да
вземат със себе си само няколко с цената на неимоверни усилия.
Наложи се изтръгналите се от чувала дивизии временно да бъдат
отведени в тила. Така шест и половина дивизии от групата армии не
вземаха участие в бойните действия, което още повече усложняваше
обстановката. Обаче това не можеше да помрачи радостта, която ни
доставяше успешното спасение в крайна сметка поне на личния състав
на двата корпуса.
За 1-ва танкова армия и 8-ма армия сега оставаше задачата отново
да установят здрава връзка между своите участъци и при първа
възможност да отделят танкови части в резерв. След като посетих част
от дивизиите, излезли от обкръжение, оперативната група на щаба
отново се върна в Проскуров. Налагаше го обстановката на левия
фланг на групата.

Ровно

Поради изложените по-горе причини командването на групата

армии през февруари полагаше всички усилия, за да попречи на
окончателния пробив на противника в централния участък на нейния
фронт. С това то предотврати заплахата от обкръжаване на намиращия
се все още в Днепърската дъга десен фланг на групата „Юг“. После
възникна необходимост да се освободят корпусите, обкръжени при
Черкаси. След като успяхме, всичките ни мисли бяха ангажирани с
обстановката на северния фланг на групата.
 Тук 4-та танкова армия заемаше в това време повече или по-малко
плътен фронт, обърнат на североизток, от района североизточно от
Виница до пункта западно от малкото градче Шепетовка, разположено
на около 75 км право на север от Проскуров, където се намираше
щабът на нашата група. При Шепетовка завършваше непрекъснатият
фронт на армията. На фронт с ширина около 240 км по това време тук
се разполагаха само девет слаби, но все още боеспособни дивизии (пет
пехотни, две танкови и две мотодивизии), обединени от три корпусни
щаба. Противникът донякъде отслаби своите атаки в участъка на тази
армия, тъй като очевидно трябваше да даде известен отдих на войските
си. Въпреки това беше ясно, че армията едва ли ще може със
споменатите по-горе сили да отрази настъплението на
превъзхождащите противникови сили.
Значително по-опасна за обстановката, създала се на фронта на
групата армии, очевидно беше друга една заплаха.
Пред западния фланг на 4-та танкова армия далеч на север — до
южната разграничителна линия с групата „Център“, сега се
простираше открито пространство, в което почти нямаше германски
войски. Противникът рано или късно можеше от този район да започне
дълбок обход на 4-та танкова армия и заедно с това на цялата група
армии. Ако северната част на това голямо празно пространство —
Пинските блата, не можеше да се използва за големи операции, то
трябваше да се има предвид, че непосредствено на север от участъка
на 4-та танкова армия от изток на запад преминаваше провлак с
ширина около 60 км, по който вървеше широкото шосе от Киев през
Житомир към Ровно и далеч на запад в генерал-губернаторството към
Лемберг (Лвов) и Люблин.
За да се отсече този провлак, а заедно с това и споменатото вече
шосе, командването на групата прехвърли 13-и ак на периферията на
своя северен фланг. Негов командир беше моят бивш началник на щаб
в 38-ми ак генерал Хауфе, отличаващ се с извънредна енергичност. За
съжаление през март 1944 г. Хауфе загина на своя пост. С неголемите
сили, намиращи се в негово разположение, през февруари и март той
задържаше настъплението на противника по двете страни на
споменатото шосе, умело избягвайки нееднократните опити на
противника да обкръжи неговия корпус. По-нататък на север — вече в
района на Пинските блата, източно от Ковел няколко полицейски части
охраняваха голямата железопътна линия от Киев към Полша.
Поради превъзходството на неприятелските сили изолирано
действащият 13-и ак, естествено, можеше само временно да задържи
настъплението на противника, но не и да го спре. Вече в началото на
февруари беше отстъпен град Ровно, а 13-и ак бе принуден да се
оттегли на запад към Дубно.
Райхскомисарят на Украйна гаулайтер Кох, чиято резиденция се
намираше в Ровно, разбира се, предвидливо бе изчезнал оттам, без да
забрави да даде на подчинените му инстанции и на полицейските
части заповед да се държат докрай. По-късно в Източна Прусия той
също успя да избяга. Хитлер искаше главата на генерала, виновен за
предаването на града. Както ми съобщи Цайцлер, Кайтел дори
настоявал за разстрел на място на коменданта на Ровно. Когато
Цайцлер започнал категорично да възразява и заявил, че Хитлер
безусловно ще поиска първо да изслуша своите генерали, се намесил
Гьоринг. Той казал: „Не, не, за това не може и дума да става. Докъде
ще стигнем, ако всеки път постъпваме така? Това все пак изобщо не
влиза във функциите на държавния глава.“ Без да споменавам, че този
случай изобщо не засягаше Гьоринг, безспорно той беше последният,
който имаше право да изпраща на смърт останалите уж за
неизпълнение на дълга. Неговите думи още веднъж показаха, че той
изпитваше омраза към генералите и към армията изобщо. Всъщност
Хитлер не последва съветите на Кайтел и Гьоринг, а нареди да се
извърши съдебно разследване. Като резултат смъртна присъда получи
не обвиняемият — комендантът на Ровно, а извиканият пред съда като
свидетел командир на дивизията, действаща при Ровно. Тази присъда
обаче по мое ходатайство бе отменена от Хитлер, като към
ходатайството се присъедини и командващият армията, тъй като
причините за отстъпването на града трябваше да се търсят в създалата
се в този район обстановка. Докато аз бях командващ групата армии,
все още не съществуваха летящите „военнополеви съдилища“.
Нека сега се върнем към обстановката на фронта на 4-а танкова
армия.
Въпреки че по това време, както вече се каза, тя все още не беше
заплашена пряко, бе ясно, че в района, разположен северно от нея и
охраняван само от слаби сили, в близко време ще се разгърне
настъпление на противника. То би могло да се проведе в западно
направление към Лемберг или в южно — в обход на западния фланг на
4-та танкова армия.
Читателят ще си спомни, че командването на групата,
предвиждайки тази опасност, нееднократно настояваше в района на
Ровно да бъде съсредоточена още една армия. Това не бе направено.
Главното командване не освободи за това сили от друг участък (на
групата „Север“ или в Крим, заради което би трябвало този участък да
бъде напуснат); също така не разреши на групата армии свобода на
оперативно маневриране по нейния южен фланг, което също би
създало възможност да се освободят сили. От само себе си се разбира,
че командването на групата след завършване на боевете в района на
Черкаския чувал прехвърли голям брой танкове от централния участък
на фронта на левия фланг. Те можеше да бъдат съсредоточени в този
район до 15 март. Обаче, както писа щабът на групата в ОКХ, в най-
добрия случай това би било достатъчно само да се предотврати
дълбокият обхват на западния фланг на тази армия. Както и преди
решителното сражение се очакваше на левия фланг на групата „Юг“.
Затова бе необходимо той да бъде усилен чрез прехвърляне на нови
съединения. Обаче Главното командване не предприе никакви
решителни мерки в това отношение.
Очевидно Хитлер разчиташе, че настъпателният порив на
съветските войски вече е изчерпан. Освен това се надяваше и на
скорошното настъпване на безпътицата, която да попречи на Съветите
да предприемат големи операции.
Въпреки че нашето настъпление за освобождаване на
обкръжените при Черкаси групировки в средата на февруари бе спряно
поради снежните виелици, примесени с поледица, до истинската
безпътица все още бе твърде далеч.
Въпросът дали е изчерпан настъпателният порив на противника
трябваше да се разглежда, без да се забравят големите загуби на
нашите войски. Щабът на групата армии в докладите си до ОКХ
приведе цифри, които позволяваха да се създаде ясна представа за
загубите на двете страни и за пристигащите попълнения.
 Според многобройните показания на пленниците ние изчислихме,
че действащите пред нашия фронт съединения на противника в
периода от юли 1943 до януари 1944 г. са получили попълнения от 1
080 000 души. Това приблизително съответстваше на загубите, които
противникът бе понесъл през посочения период. Загубите на групата
армии за същото време представляваха 405 409 души убити, ранени и
безследно изчезнали. Като попълнения бяхме получили само 221 893
души. Така, въпреки че съединенията на противника бяха понесли
значително по-големи загуби от нас и бойните качества на
противниковата пехота се влошаваха все повече, цифрите показваха, че
съотношението на силите се е променило далеч не в наша полза. Освен
големите загуби в убити на противника ние трябваше да вземем и
голям брой пленници, но това би било възможно само при маневрен
характер на бойните действия.
В танковите съединения в този момент нещата стояха така, че
участващите в операциите съветски танкови корпуси само в един
случай имаха 20 танка, а средно по 50-100 машини при щат 200–250.
Нашите танкови дивизии за разлика от техните в най-добрия случай
имаха по малко повече от 30 изправни танка. Само в придадените ни
наскоро танкови дивизии нещата стояха малко по-добре, затова пък в
някои от „старите“ положението беше още по-лошо. През посочения
период противникът пред нашия фронт бе получил общо 2700 нови
танка, докато ние само 872 (включително и САУ). При това не вземаме
предвид големия брой съединения, които противникът държеше в
резерв.
Също така интерес може да представляват и следните данни,
характеризиращи бойните действия на отделните армии, влизащи в
нашата група. Разбира се, в отделни случаи тук може да има и грешки,
предизвикани от двойно преброяване например на унищожените
танкове.
Според тези донесения противникът беше загубил: през януари —
17 653 пленени, 2873 танка, 588 оръдия, 2481 противотанкови оръдия;
през февруари — 7700 пленени, 1055 танка, 200 оръдия, 885
противотанкови оръдия.
Тези цифри показват колко добре бе снабдена Съветската армия
по това време с бойна техника. Съветите вече не бяха принудени да
хвърлят в бой огромни маси хора. Заедно с това цифрите показват
голямата разлика между количеството заловени пленници и заловената
и унищожена техника. Или причината бе, че Съветите успяваха често
да избегнат пленяването, като изоставяха своето тежко оръжие (а това
можеше и да е свидетелство за понижаване на моралното състояние на
войските), или те понасяха извънредно големи загуби на хора.
Що се отнася до позицията на Хитлер (в светлината на
цитираните данни) по въпроса за по-нататъшния ход на операциите, а
едновременно и относно заплахата, която можеше да възникне на
северния фланг на групата армии, много характерен е разговорът,
който на 18 февруари водих по телефона с генерал Цайцлер.
Аз посочих опасността, която можеше да надвисне над северния
фланг на групата армии. При това се спрях на съотношението между
силите на двете страни, като посочих и че то все още остава
неблагоприятно за нас в сравнение с другите групи армии. По-долу
привеждам запис на този разговор, направен от щабен офицер

Цайцлер: По този повод, както и по повод

необходимите във връзка с това мероприятия, аз имах
продължителен разговор с фюрера, но отново нищо не
постигнах.
Аз: Как мисли той да провежда по-нататъшните
операции на нашия фронт?
Цайцлер: Той казва, че все някога руснаците ще спрат
да настъпват. Те водят непрекъснато настъпление от юли
миналата година. Това не би могло да продължава дълго. В
отговор аз му казах: „Мой фюрер, ако сега вие бяхте на
мястото на руснаците, какво бихте правили? “ Той
отвърна: „Нищо!“ Аз възразих: „Аз бих започнал
настъпление именно към Лвов. “

Хитлер обаче както и преди разчиташе, че изтощението на силите

и лошото време ще принудят противника в най-скоро време да
прекрати настъпателните си операции. През май, както вече бе ми
казвал, той щял да разполага с новосформирани дивизии. Ако Хитлер
беше предал предназначените за тях личен състав и техника на нашите
изпитани в боевете дивизии, очевидно сега обстановката щеше да
изглежда иначе.

Часът удари

През март 1944 г. удари часът, в който трябваше да се разплащаме

за голямата грешка, която извърши германското Главно командване,
състояща се в това, че не искаше да отстъпва от нищо (все едно на
изток или на други театри на бойни действия), когато бе необходимо,
за да се постигне превъзходство на решаващ участък или поне да бъдат
съсредоточени на него достатъчно сили. На първо място му се наложи
да се разплаща за това, че през 1943 г. не хвърли всички сили за
решителен успех на изток и не постигна там поне равен изход от
войната или изтощаване на ударната сила на Съветите, преди на запад
да бе възникнал истински втори фронт.
Следващата грешка беше, че от провала на последното германско
настъпление — операция „Цитадела“, Главното командване се
опитваше да удържа прекалено разтеглените фронтове с недостатъчно
войски, което предизвикваше излишен разход на силите.
Накрая Главното командване грешеше, настоявайки южният фланг
на Източния фронт да бъде прикован за защита на издадените далеч на
изток дъги: в началото в Донецка област и в Кубан, след това в
Днепърската дъга и в Крим, в резултат на което противникът
получаваше възможност да отреже групировките, които ги задържаха.
При това то не вземаше предвид, че изходът на кампанията ще се
решава не на тези издатини, а там, където противникът успее да
отблъсне целия германски южен фланг на юг към Черно море и
Румъния. Затова решаващият участък на фронта от операция
„Цитадела“ нататък винаги е бил северният фланг на групата армии
„Юг“.
Сега вече беше твърде късно! Решаващата 1943 г. изтече, а на
изток не успяхме да постигнем дори равен изход от бойните действия.
Дали това щеше да бъде възможно по-нататък, зависеше от изхода на
очакваното през 1944 г. нахлуване на запад.
 На южния фланг на Източния фронт сега се налагаше да се
разплащаме за тези грешки!
Надеждата, която Хитлер изрази в края на февруари, че
изтощението на силите и безпътицата ще доведат до прекратяване на
настъплението на противника, беше най-малкото преждевременна.
Разбира се, налагаше се руснаците да плащат с огромни загуби за
своите успехи, постигнати в тежки боеве с храбро сражаващите се
германски войски. Също така бе ясно, че боеспособността на
пехотните съединения, в които те вкарваха без изключение всички
мъже, годни да носят оръжие от новозавзетите от тях области, през
цялото време се понижава. Но противникът все още имаше нови или
попълнени съединения. Въпреки че в неговите механизирани корпуси
броят танкове във връзка със споменатите по-горе значителни загуби
се понижи, той многократно превишаваше количеството танкове в
германските дивизии. Обратното, германската страна, дори старателно
преравяйки тиловите части, не можеше да компенсира недостига от
попълнения. Ние вече зачислихме в обоза и в транспортните части
стотици хиляди доброволци. Това бяха руснаци, предимно от Украйна
и Кавказ, които честно, вярно и доброволно ни служеха. Те бяха
предпочели службата в германската армия (независимо от политиката,
провеждана от партийните инстанции в окупираните от нас области)
пред завръщането си под господството на болшевиките.
Безпътицата започна в началото на март, въпреки че понякога
прекъсваше поради настъпилите студове. Но за нас тя в началото беше
значително по-неблагоприятна. Вече споменах, че руските танкове
благодарение на широките си вериги превъзхождаха нашите по
маневреност при движение по сняг и кал. В същото време у
противника се появиха голямо количество американски камиони. Те
можеше да се движат по пресечена местност, без пътища, докато
нашите машини през този период бяха зависими от пътищата с твърдо
покритие. Затова противникът успяваше бързо да прехвърля пехотата
от своите танкови и механизирани корпуси. А с усилването на
безпътицата все повече от нашите влекачи излизаха от строя. В
резултат нашите мобилни съединения можеха да се придвижват на
големи разстояния само с огромна загуба на време, а при сблъсък с
противника последният имаше голямо предимство.
 Както и преди командването на групата армии придаваше голямо
значение на усилването на своя северен фланг до момента, в който
безпътицата временно не принуди противника да прекрати
настъплението си, а също и на периода, когато бойните действия ще се
възобновят.
Безспорно противникът щеше да продължи отново настъплението
си на фронта на групата армии „А“ (6-а армия) и нашата 8-ма армия.
Както и преди пред него се откриваше перспектива да разбие този
издаден далеч напред фланг, да го отблъсне до Черно море или във
всеки случай да завладее мостовете през Буг и по-късно през Днепър.
Тук привлекателна за него бе целта отново да завладее Бесарабия и да
си разчисти път към Румъния и по-нататък към Балканите! Очевидно
[17]
Рузвелт много би искал да остави тези страни на „чичо Джо“ .
Така или иначе ние имахме възможност при нужда на този фланг
да приложим еластична отбрана и благодарение на значителното
скъсяване на фронта на 6-а армия да освободим големи сили. Беше
възможно да принудим противника да спре зад долното течение на Буг
или Днепър (във всеки случай до бившата румънска граница),
заемайки с големи сили позиции за оказване на решителна съпротива.
Следователно когато на 22 февруари вече се очерта новото
настъпление на противника на южния фланг на 8-ма армия,
командването на групата поиска да му бъде предоставена свобода на
маньовъра за оттегляне. Ние нямахме намерение, а и не бихме могли
да прехвърлим там нови сили, които бяха далеч по-необходими на
другите участъци (на левия фланг на групата). Наистина предпоставка
за оттеглянето на 8-ма армия беше присъединяването към този
маньовър на съединилата се с нас от юг 6-а армия, все още изтеглена
далеч на изток. За това командването на групата поиска съгласието на
ОКХ.
Както и можеше да се очаква, Хитлер не го даде. Напротив,
групата армии трябваше впоследствие да предаде на 6-а армия още две
дивизии (3-та тд и 24-та тд), когато нейните изтеглени прекалено
далеч напред сили бяха разбити от противника.
Значително по-големи оперативни шансове биха се открили пред
противника, ако не бе започнал да се придвижва по продължение на
черноморското крайбрежие, нанасяйки удари на групата армии „А“, а
бе започнал да търси решителен успех на северния фланг на групата
„Юг“. Ако при това бе му се удало, въвеждайки в бой големи сили още
преди безпътицата, да осъществи възможния пробив в обърнатия на
север фронт на 4-та танкова армия, в негови ръце щеше да се окаже
толкова важната за снабдяването на целия южен фланг железопътна
линия, водеща от Лемберг (Лвов) през Жмеринка към Южна Украйна.
После, продължавайки да настъпва на юг, противникът би излязъл във
фланг и тил на южното крило на Източния фронт.
Освен това можеше със сигурност да се предположи, че
противникът ще използва голямото незащитено пространство,
образувало се между северния фланг на групата армии „Юг“ и южния
фланг на групата „Център“, за да съсредоточи пред тях нова силна
ударна групировка. Нейната задача би била дълбок обход на левия
фланг на групата „Юг“ или посочения от Цайцлер на Хитлер удар към
Лемберг. Данните за появата в този район на Първи беларуски фронт,
постъпили в края на февруари, явно свидетелстваха за такива
намерения. В резултат на подобно оттегляне на своя ляв фланг групата
„Юг“ щеше неизбежно да бъде принудена да отстъпи на юг, може би
дори и на изток от Карпатите. За Съветите щеше да бъде открит път
през Лемберг в Галиция или даже в самата Полша. Трябваше на всяка
цена да бъде предотвратен такъв ход на събитията.
Веднага щом свършиха боевете за освобождаването на войските,
обкръжени при Черкаси, а заедно с това и установена връзка между
участъците на фронта, заемани от 1-ва танкова и 8-ма армия,
командването на групата „Юг“ даде заповед за прехвърляне на големи
сили на левия фланг.
 От състава на 1-ва танкова и 8-ма армия бяха отделени за
прехвърляне 1-ва, 11 — а и 16-а тд от 3-ти тк. След тях скоро щяха да
заминат за съсредоточаване в района на Проскуров зад 4-та танкова
армия 17-а тд и една артилерийска дивизия. От тези армии бяха
дадени в разпореждане на 4-та танкова армия 7-ма тд, Лейбщандартът
и 503-ти тежък танков батальон. Тези съединения трябваше да влязат в
състава на 48-ми тк и да се съсредоточат в района на Тарнопол.
Докато на 3-ти тк бе поставена задача да предотврати пробива или да
спре пробилите фронта части на противника северно от Проскуров,
задачата на 48-ми тк беше да не се допусне обхват на западния фланг
на войските ни от силите на противника, нанасящи удар към Тарнопол.
Трите обещани от ОКХ пехотни дивизии (68-ма, 357-ма и 359-а) също
бяха предадени на 4-та танкова армия. За прехвърлянето на тези
дивизии от участъците, заемани от другите армии, естествено,
трябваше време. При това пътищата и транспортните възможности не
позволяваха прехвърлянето да се извърши за кратко време. Затова те не
успяха да пристигнат по-рано от средата на март в набелязаните
райони зад левия фланг на групата армии.
В началото на март командването на групата „Юг“ даде заповед за
значително разширяване и изместване на секторите, заемани от
армиите по левия фланг. Така командването на 4-та танкова армия
получаваше възможност да ръководи действията на войските в района
Гарнопол — Дубно, които сега придоби важно значение. 4-та танкова
армия предаде на 1-ва танкова армия участък от фронта, завършващ в
района на Шепеговка, и прие участъка източно от линията Тарнопол —
Дубно. В него се намираха засега само току-що формиралият се там
48-ми тк, действащият в района на Дубно 13-и артилерийски корпус,
както и полицейската група в района на Ковел.
1-ва танкова армия предаде своя участък северно от Уман (7-ми
ак) на 8-ма армия. Деснофланговият корпус на 8-ма армия на свой ред
по заповед на ОКХ бе предаден на 6-а армия.
В началото на март щабът на групата армии „Юг“ се премести
първо в Каменец-Подолски, а след това в Лемберг (Лвов), за да се
намира зад своя ляв фланг. По указание на Хитлер не ни се
разрешаваше да преминаваме на румънска територия, където според
нас би могъл да се разположи щабът ни — тъкмо зад централния
участък на групата армии.
Все още оставаше неясно достатъчни ли ще бъдат всички описани
по-горе мероприятия, за да бъде спряно настъплението на противника,
което можеше да се разгърне още преди началото на безпътицата. Във
всеки случай, както неведнъж подчертаваше командването на групата
„Юг“ в обръщенията си към ОКХ, за периода, който щеше да последва
безпътицата, бе необходимо да се насочат към района на Лемберг две
армии с обща численост 15–20 дивизии. Само в такъв случай би могло
да се предотврати очакващият се от страна на противника обход на
левия фланг на групата армии с вече описаните последици. (Можеше
предварително да се предполага, че новите формирания, за които
говореше Хитлер, чиято численост обаче бе неизвестна на групата
армии, ще бъдат недостатъчни. Освобождаването на сили в резултат на
по-нататъшното съкращаване на фронта на участъка на групата
„Север“ и 6-а армия, както и евакуацията на 17-а армия от Крим бяха
абсолютно необходими.)
Напълно ясно беше, че извършеното в такъв мащаб сваляне на
сили от участъците на 8-ма армия и 1-ва танкова армия създаваше
голям риск за тях. Противникът, доколкото му позволяваха местността
и времето, щеше да продължи атаките си и на техния фронт с цел да
пробие към средното течение на Буг и на мостовете през него от
Виница до Вознесенск (на стика с 6-а армия).
Обаче в дадената обстановка на командването на групата се
наложи да избира от двете злини по-малката. Безспорно такова
минимално зло представляваше предоставянето на възможност за
противника да се придвижи напред на левия фланг на 1-ва танкова
армия и на участъка на 8-ма армия. Оперативните последици от такова
придвижване можеше да се избегнат с оттеглянето на нашия южен
съсед — 6-а армия — на юг зад Буг или в най-лошия случай зад
Днепър. В случай на решителен успех на противника на левия фланг
на групата „Юг“ нямаше да е възможно да бъдат избегнати
последиците от оперативна гледна точка. Да не го допуснем, да не
позволим на руснаците да навлязат дълбоко във фланга на групите
„Юг“ и „А“ или към Лемберг — в това се състоеше оперативната цел,
която си поставяше групата армии преди настъпването на пълната
безпътица. При това трябваше да се примирим с по-нататъшното
оттегляне на нашия десен фланг, а заедно с това и на групата армии
„А“ на запад.

Борбата продължава независимо от безпътицата

Въпреки че състоянието на времето не позволяваше на нашето

въздушно разузнаване да установи дали и къде противникът е
предприел прегрупиране на своите сили, командването на групата
оценяваше обстановката по следния начин.
Появилият се за пръв път пред нашия фронт Първи беларуски
фронт очевидно щеше да съсредоточи своите сили за обход на
западния фланг на групата „Юг“ в района на Ровно.
Първи украински фронт щеше да нанесе удар по обърнатия с
фронт на север участък от двете страни на Проскуров, преминал сега
към 1-ва танкова армия.
Втори украински фронт, както предполагахме, щеше да възобнови
ударите по десния фланг на 1-ва танкова армия и в сектора на 8-ма
армия и ако успееше да форсира Буг, да продължи настъплението към
Черновци.
 Трети и Четвърти украински фронт ще продължат опитите да
постигнат успех на десния фланг на 8-ма армия и на участъка на 6-а
армия.
На 3 март започна настъпление срещу левия фланг на групата
„Юг“ в участъците на 4-та и 1-ва танкова армия. Противникът с големи
сили, между които и танков корпус, атакува разположения в района на
Дубно 13-и артилерийски корпус и се опита да го обкръжи. Главният
удар се извършваше с две танкови армии и 60-а армия с цел да се
пробие фронтът в южно направление на участъка Проскуров —
Тарнопол. Очевидно противникът си поставяше задача да прекъсне
най-важната комуникация на групата армии, за да може, ако позволи
времето, да излезе на Днестър. Едновременно 18-а съветска армия се
опитваше да отблъсне десния фланг на 1-ва танкова армия на
югоизток.
Приведените по-долу сравнителни данни дават представа за
групирането на силите на двете страни през този период.
В резултат от пренасянето на разграничителните линии между
армиите вътре в групата „Юг“ на запад в началото на март 8-ма армия
получи от 1-ва танкова армия три пехотни дивизии на фронт с ширина
60 км; 1-ва танкова армия получи от 4-та танкова армия пет пехотни
дивизии и три и половина танкови и моторизирани дивизии на фронт с
ширина 200 км.
 Когато на 4 март пристигнах на предната линия при Шепетовка,
положението на действащия там 59-и артилерийски корпус вече бе
доста сериозно. Вдясно и вляво от него противникът бе пробил нашия
фронт. Подготвяше се обкръжаване на корпуса с обхват от запад и
изток. За да бъде отстранена тази опасност, се наложи корпусът да
бъде оттеглен.
Благодарение на уверените и спокойни действия на командира му
генерал Шулц, мой бивш началник-щаб в Крим, а също така и на
намесата на току-що пристигналата 1-ва тд, това оттегляне бе
успешно осъществено. Противникът обаче продължаваше опитите да
обкръжи корпуса чрез паралелно преследване по направление към
Проскуров.
Бяха вкарани в бой двата танкови корпуса, съсредоточени на този
фланг на групата армии.
 3-ти тк бе изтеглен от Проскуров на северозапад, за да нанесе
удар по противника, придвижващ се при стика между 1-ва и 4-та
танкова армия.
48-ми тк имаше задача да започне настъпление срещу танковете
на противника, нанасящи удар по Тарнопол и източно от него в южно
направление.
До 7 март противникът вкара в бой в този район общо 20–25
стрелкови дивизии и 7 танкови (мех.) корпуса.
В началото на март противникът предприе настъпление на левия
фланг на 8-ма армия. В продължение на две седмици той успя да
попълни загубите си, понесени по време на удара на нашия танков
корпус за деблокиране на германската групировка, обкръжена
югозападно от Черкаси. Веднага щом свалихме от този участък
танковите корпуси, за да ги прехвърлим на левия фланг на групата
армии, противникът започна настъпление по направление към Уман. В
пробива на този участък той вкара не по-малко от 20 стрелкови
дивизии и 4 танкови корпуса. Той успя да разбие 7-ми ак и на 9 март се
приближи до Уман.
На участъка на групата „А“ (6-а армия) противникът възобнови
атаките си и проби фронта по направление Николаев при устието на
Буг.
На 7 март командването на групата докладва на ОКХ
обстановката и предаде, че не му остава нищо друго, освен да се опита
да издържи на този натиск, докато най-сетне безпътицата не попречи
на противника да продължи настъплението. От гледна точка на по-
нататъшното развитие на събитията обаче е решаващо след края на
безпътицата в района Тарнопол — Луцк — Лемберг да бъдат
прехвърлени сили, които да предотвратят пробива към Лемберг —
Люблин или да нанесат удар срещу настъпващия противник по фланга,
ако се опита да настъпи към Тарнопол от юг.
Тогава за групата армии беше важно да спечели време и по
възможност да опази боеспособността на своите войски, дори и с
цената на изоставяне на нови територии, докато безпътицата не
принуди противника да прекрати своите атаки. За съжаление обаче до
този момент трябваше да мине още много време.
 По това време на Хитлер му се стори, че е открил ново средство
да спре настъплението на противника. Населените пунктове с
тактическо значение като комуникационни възли или поради други
причини, той обявяваше за „крепости“. В тях назначаваше
„коменданти“, които отговаряха с честта си за отбраната на
„крепостта” и в случаи на падането и се разплащаха с главата си.
Армиите, в чиито сектори се намираха тези обявявани лично от Хитлер
„крепости“, бяха длъжни да осигуряват тяхното снабдяване и да
формират гарнизоните. Хитлер мислеше, че тъй като тези населени
пунктове преграждат достъпа към някои важни пътища или рубежи
или пък превземането им би ангажирало противника, те ще могат да
задържат неговото придвижване. От самото начало обаче беше ясно, че
това изобретение на Хитлер не може да доведе до успех в широки
мащаби. На практика се получаваше така, че за отбраната на тези
градове се отделяха повече войски, отколкото бе целесъобразно. Няма
нужда да се споменава, че тези сили нямаше и откъде да се вземат.
„Крепостите“ без крепостни съоръжения, с набързо събран слаб
гарнизон рано или късно попадаха в ръцете на противника, без да са
изпълнили отредената им роля. Затова командването на групата армии
във всеки отделен случай изискваше и в края на краищата го постигна
от тези „крепости“ да се отказват още преди обкръжаването да стане
неизбежно. Само при Тарнопол не успяхме да направим това навреме.
Там единствено остатъци от гарнизона успяха да се изтръгнат от
обкръжението. За съжаление по-късно през 1944 г. това мероприятие
на Хитлер доведе до големи загуби.
Заради борбата за печелене на време и опазване на войските от
обкръжаване се наложи групата „Юг“ след пробива на противника на
левия фланг на 8-ма армия на 11 март да я оттегли зад Буг, а два дни
по-късно да изтегли и десния фланг на 1-ва танкова армия.
На левия фланг пред 3-ти тк на 1-ва танкова армия бе поставена
задача да продължи битката в района на Проскуров така, че колкото е
възможно по-бързо да се възстанови връзката с 4-та танкова армия и да
бъде облекчено положението на нейния десен фланг.
Задачата на 4-та танкова армия беше да не позволи на
противниковите танкове да пробият източно от Тарнопол към Днестър
и така да попречи на отблъскването на 1-ва танкова армия на югоизток.
 С въвеждането в бой на споменатите дивизии, които трябваше да
изпрати ОКХ, щяха да бъдат възстановени отново съобщенията по
линията Лемберг — Тарнопол — Проскуров. По това време групата
армии не притежаваше никакви средства за безусловно необходимото
укрепване на силите в района, простиращ се на север, където
действаше 13-и артилерийски корпус.
Обстановката продължаваше да се променя все по-бързо и по-
бързо. Към 15 март противникът успя да нанесе силен удар по левия
фланг на 8-ма армия. Между нея и 1-ва танкова се образува широко
разкъсване от Уман до Виница. Противникът, придвижвайки се далеч
на югозапад, изпрати зад Буг челните отряди на пет армии, в това
число и една танкова. Въпреки че 8-ма армия хвърли всички сили,
които успя да освободи от своя десен фланг на левия, за да атакува
преминалите през Буг войски на противника, беше ясно, че ще успее
само да ги спре на някои участъци, но няма да удържи на широк фронт
Буг и отново да установи връзка с 1-ва танкова армия. Нещо повече,
ако тя се бе опитала да го направи, големите сили на противника,
форсирали Буг, биха я отблъснали на юг и осъществявайки паралелно
преследване, щяха да стигнат първи до Днестър.
 Противникът също така успя да пробие на десния фланг на 1-ва
танкова армия и придвижвайки се южно от Виница, да излезе на Буг.
Този град веднага беше обявен от Хитлер за „крепост“. Обаче от
самото начало бе ясно, че е невъзможно да бъде удържан дълго време,
тъй като специално за това щяха да бъдат нужни три дивизии. Откъде
можехме да ги вземем?
На левия фланг на армията западно от Проскуров се очерта
обкръжаване на нашите сили от 3-та гвардейска танкова армия,
съставена от три танкови корпуса.
На участъка на 4-та танкова армия благодарение на успешното
настъпление на изпратените от ОКХ пехотни дивизии временно
успяхме да възстановим положението в района на Тарнопол. Но 13-и
артилерийски корпус, оттеглящ се от Броди, се намираше под
заплахата от обкръжаване.
Общата обстановка показваше, че повече няма възможност на
десния фланг на групата армии да си върнем линията Буг и да я
задържим. Още на 16 март се изясни, че противникът, след като е
форсирал реката, е започнал настъпление с една танкова армия на
запад към най-близките мостове през Днестър. Още две общовойскови
и една танкова армия завиха на юг по посока северния фланг на 8-ма
армия.
Едновременно с това 1-ва танкова армия се оказа под заплахата от
обхват на двата фланга. Независимо от успеха при Тарнопол беше
съмнително дали 4-та танкова армия ще успее дълго да задържа
настъплението на противника по направление на Лемберг или да му
попречи да нанесе удар в южно направление.
Как се получи така, че противникът постигна успех толкова
бързо? Все пак до този момент през цялото време успявахме да
регулираме темповете на оттегляне, когато то ставаше необходимо, а
също така да спираме пробилия противник или да му пречим да излезе
на оперативен простор, като в крайна сметка ограничавахме по-
нататъшното развитие на неговите операции.
Освен преобладаващото превъзходство на силите на противника
причина, естествено, беше окончателното изтощаване на нашите
войски. В непрекъснатите боеве от средата на юли германските
дивизии бяха буквално смлени. Личният състав на полковете
достигаше само незначителна част от своя щат, останалите сили също
бяха изтощени поради постоянното пренапрежение. Изпратеното ни
съвсем малко попълнение без боен опит не можеше да компенсира
загубите на опитни унтерофицери и войници. Как би могло да се
нанасят ефективни контраудари, ако например в цял един танков
корпус се наброяваха само 24 изправни танка? Въпреки това войските
ни извършваха нечувани подвизи. Там, където около опитните войници
и офицери успяваше да се събере по-значителна група, тя съумяваше
да отразява атаките на превъзхождащите я противникови сили. Като
цяло обаче не достигаха хора и техника, за да се отбраняват големи
пространства, в които често многократно превъзхождащият ни числено
противник успяваше да намери пролуки за нанасяне на удари. Във
всеки случаи не войските бяха виновни за бързите темпове на
придвижването му. И макар в някои съвсем редки случаи да се
отбелязваха прояви на страхливост, при създалата се обстановка
нямаше нищо странно.
Ако всичко казано се отнася за целия фронт на групата „Юг“,
необходимо е все пак да се обясни защо именно на нейния десен фланг
в сектора на 8-ма армия и десния фланг на 1-ва танкова армия
обстановката толкова рязко се влоши. Командването на двете армии не
беше виновно за това. Подобно развитие на събитията би трябвало да
се обясни с факта, че на този фланг на групата армии не достигаха
шест и половина дивизии, които след освобождаването им от
Черкаския чувал бяха оттеглени за попълване в генерал-
губернаторството. В този момент нямаше с какво да бъдат заменени.
Освен това командването на групата, както вече бе посочено, взе
от тези армии два танкови корпуса с шест дивизии, за да ги използва
на левия си фланг. Ако тези сили бяха оставени на място, обстановката
на фронта на двете армии, естествено, щеше да бъде значително по-
добра. Така командването на групата „Юг“ безспорно носи
отговорност за събитията на своя десен фланг. Но каква щеше да бъде
общата обстановка на фронта на групата армии и заедно с това на
цялото южно крило на Източния фронт, ако тези два корпуса не бяха
прехвърлени навреме на левия ни фланг? Безспорно, в този случай още
в началото на март 1944 г. северният фланг на групата армии щеше да
бъде окончателно разбит, а остатъците от него източно от Карпатите да
бъдат отблъснати на юг. Така обкръжаването на цялото южно крило на
Източния фронт или неговото оттегляне на Балканите нямаше да може
да бъде предотвратено.
В тази напрегната обстановка аз бях извикан в Оберзалцберг.
Няколко дни преди това при мен дойде адютантът по въоръжените
сили при Хитлер генерал Шмунд. Той ми предложи да подпиша един
много странен документ. Беше нещо като уверение от страна на всички
фелдмаршали в лоялност към Хитлер, адресирано до него, във връзка с
пропагандата, разгърната от попадналия в плен при Сталинград
генерал Фон Зайдлиц. Очевидно идеята за създаването на този
документ принадлежеше на Шмунд, който с това искаше да укрепи
вярата на Хитлер в армията. Явно Хитлер беше одобрил тази
инициатива и дори горещо я бе приветствал. Тъй като всички
фелдмаршали освен мен бяха подписали документа (интересното
беше, че Шмунд дал да го подпише и генерал-полковник Модел, макар
той да не влизаше в този кръг), не ми оставаше нищо друго, освен да
направя същото. Ако откажех, щеше да означава, че подкрепям
пропагандата на Зайдлиц. Въпреки това аз казах на Шмунд, че като
войник възприемам подобно нещо за съвсем излишно. Според мен,
естествено, се подразбираше, че германските войници няма да се
вслушат в пропагандата на комитета „Свободна Германия“.
Потвържденията, че ще изпълняваме войнишкия си дълг, според
мен не бяха нужни. Между другото позивите на комитета, хвърляни
преди време над Черкаския чувал, не достигнаха целта си, както и
писмото, изпратено от генерал Фон Зайдлиц до намиращия се в чувала
генерал Либ. Върху бюрото ми тогава също попадна такова писмо.
Един украински партизанин го намерил (хвърлено от самолет) и ни го
[18]
беше дал .
Заявлението, за което стана дума по-горе, бе предадено на Хитлер
на 19 март от фелдмаршал Фон Рундщед в присъствието на множество
висши офицери от всички родове въоръжени сили. Очевидно този акт
направи на Хитлер голямо впечатление.
Този призив за изразяване на лоялност наред с несъгласието на
Хитлер с моите предложения, които му правех толкова често, и
неговият отказ да признае онова, което представлява абсолютна
необходимост, изисква отговор на въпроса защо аз все пак останах на
своя пост.

При поставянето на въпроса в толкова обща форма бих могъл да

кажа само, че аз, който толкова години бях прекарал на фронта, където
моята участ беше да решавам много трудни задачи, тогава не бях в
състояние да видя, че господстващият в страната режим се изражда.
Освен това по онова време не можех да разбера какво всъщност
представлява Хитлер, не успях да забележа онова, което днес ни
изглежда очевидно. Слуховете, които се разпространяваха в тила,
почти не проникваха до фронта, а до нас — още по-малко. Грижите и
задачите, които носеше войната, почти не ни оставяха време да се
замисляме по въпроси от общ характер. В това отношение ние бяхме в
съвсем различно положение от военните и политическите дейци в тила
или в окупираните области, където не се водеха бойни действия.
Що се отнася до военните въпроси, аз, разбира се, не можех да не
виждам грешките в ръководството на бойните действия, допускани от
Хитлер. Защо не смятах за възможно неговото насилствено
отстраняване по време на войната, вече обясних преди.
 Що се отнася до въпроса за оставането на поста ми, много често
ми се искаше да го напусна. Когато Хитлер не се съгласяваше с
предложенията ми или се опитваше да се намесва в работите на
командването на групата армии, аз молех началника на Генералния
щаб да му предаде да си търси друг командващ. Онова, което винаги
ме убеждаваше да не напускам своя пост, освен молбите на моите най-
близки съратници не би могло да се характеризира лесно и просто с
изтърканите думи: „Исках да предотвратя най-лошото.“ По-скоро това
бе убеждението, че едва ли някой друг щаб освен нашия, преминал
дълги години на тежки боеве, ще се справи със своите задачи но
управлението на войските по този решаващ участък от фронта. Моето
оттегляне би означавало не само смяна на командващия, а нещо много
повече.
Ръководеше ме чувството за дълг към подчинените ми войски,
които на свой ред изпитваха доверие към своя командващ. Не можех да
ги оставя на произвола на съдбата. Само неминуемата гибел,
заплашваща моите войски, можеше да ме принуди да подам молба за
оставка, като последно средство да бъде издействано от Хитлер поне
най-необходимото. Такъв случай скоро трябваше да се появи във
връзка с решаването на въпроса за гибелта или спасението на 1-ва
танкова армия.
Описаният по-горе акт в Оберзалцберг ми даде възможност във
връзка с непрекъснато влошаващата се обстановка да направя на
Хитлер следните предложения.
Незабавно оттегляне на 6-а армия зад Днестър. Тя все още се
намираше при изпъкващия далеч на изток издатък на фронта по
долното течение на Буг, който поглъщаше много сили. Същото
предложение внесе и командващият групата армии „А“ фелдмаршал
Фон Клайст.
Бърз маньовър с големи сили, които по такъв начин ще бъдат
освободени от 6-а армия, на север в района между Днестър и Прут
(старата граница на Румъния), за да бъде предотвратено оттеглянето на
8-ма армия от Днестър на югоизток.
Вземане на ясно решение, че задачата на групата „А“ заедно с
румънската армия сега е защита на границите на Румъния, все едно по
Днестър или по Прут.
 Незабавно усилване на северния фланг на групата армии „Юг“ с
цел да бъде предотвратено неговото оттегляне към Карпатите, както и
пробивът на противника към Лемберг.
Аз добавих, че при такова решаване на въпроса в началото ще се
наложи да се примирим с разкъсването между групите „А“ и „Юг“ —
без това не би могло да се създаде надеждна фронтова линия северно
от Карпатите. Ако противникът по-късно се опита да настъпи през
този отвор към Унгария и след това към Балканитe, ще може да му
бъде нанесен удар от север в тила веднага щом пристигнат
подкрепленията, които Хитлер бе обещал да даде през май. Хитлер
обаче не се съгласи с такава дългосрочна оперативна концепция. Той
реши, че групата армии „А“ трябва да остане при Буг, и обеща за
северния фланг на групата армии „Юг“ само редица дребни
второстепенни мероприятия.
Заедно с подробния анализ на обстановката, който изпратих на 22
март до генерал Цайцлер, аз отново добавих и изложените по-горе
предложения. Обосновах ги със състоянието на войските и вече
създалата се обстановка, при която е невъзможно да се възстанови
непрекъснатият фронт между 1-ва танкова и 8-ма армия. Необходимо е
групата „А“, на която следва да се преподчини 8-ма армия, да прикрива
подстъпите към Румъния, докато в същото време групата „Юг“ трябва
да попречи на придвижването на противника северно от Карпатите на
запад. Затова 4-та танкова армия трябва непременно да задържи
заемания от нея рубеж, за което е необходимо нейното подсилване. 1-
ва танкова армия преди всичко трябва да възстанови връзката си с 4-та
танкова и да не позволява да бъде отблъсната на юг. Проходите през
Карпатите между двете групи армии трябва да се прикриват от
унгарската армия.
Погледите на унгарците (които всъщност влязоха във войната по
принуда) продължаваха да бъдат устремени главно към Трансилвания,
присъединена през 1918 г. към Румъния. Известно беше, че нашите
съюзници — както румънците, така и унгарците, се гледаха с
недоверие и предпочитаха да държат най-добрите си части във
вътрешните райони на страните си, за да може при необходимост да
им бъдат подръка. След поражението при Дон през зимата на 1942–
1943 двете румънски армии, както и единствената унгарска армия бяха
изтеглени от фронта.
Маршал Антонеску обаче отново предостави своите сили за
охрана на крайбрежието на Азовско море. Освен това той остави
румънски части в състава на 17-а армия, която отначало действаше на
Кубанския плацдарм, а след това в Крим. Сега той предаде новите
армии в състава на групата „А“ за защита на румънските граници.
След свалянето от фронта на тяхната армия унгарците оставиха
няколко дивизии в райхскомисариата на Украйна. Обаче им бе дадено
строго нареждане да не участват в бойни действия против Съветите!
Ние бяхме принудени с приближаването на фронта навреме да
оттегляме унгарците назад. Техните задачи се ограничаваха с охрана
на железопътните линии и шосетата от партизаните в тиловите
райони.
Обаче сега и за унгарците настъпи критичен момент. Ние не
можехме да минем без намиращата се в самата Унгария боеспособна
унгарска армия за защита на Карпатите и района северно от тях,
плътно до Днестър.
 Но в това време позицията на унгарското правителство стана
крайно съмнителна. Във всеки случай на 15 март при нас пристигна
изпратеният от ОКХ генерал Линдеман, който донесе инструкции за
бързо разоръжаване на унгарските сили, намиращи се на нашия фронт,
в случай на измяна на унгарското правителство. За щастие не се
наложи да изпълняваме тази задача. След визитата на регента Хорти в
Оберзалцберг на 23 март ни бе подчинена 1-ва унгарска армия,
съставена от два корпуса, всеки от които наброяваше повече от четири
пехотни и една мотопехотна дивизия. Обаче привеждането им в
мобилизационна готовност тепърва предстоеше! Освен това
въоръжението на унгарците не бе достатъчно и не отговаряше на
изискванията, предявени към съединенията, водещи борба със
съветските танкови войски. Във всеки случай можеше поне да се
надяваме, че тези сили ще са в състояние да задържат натиска на
Съветите в Карпатите. Все пак в планините руснаците можеха да
използват своите танкове само в много ограничени мащаби. Тази
надежда бе подкрепяна от спомените за Първата световна война,
[19]
когато унгарският хонвед успешно бранеше проходите в Карпатите
от руснаците. Предпоставка за това, разбира се, бе енергичното
ръководство на войските от страна на унгарците. Обаче визитата на 28
март на унгарския генерал Лакатош (ако не греша — началник на
Генералния щаб или военен министър) и на командващия 1-ва
унгарска армия не остави в нас особено ободряващо впечатление.
Изслушвайки нашите изисквания, двамата генерали заявиха, че
техните войски още не са готови (през март 1944 г.!) и че имат
недостиг на противотанкови средства. Беше ясно, че някои
високопоставени унгарски командни инстанции не желаят да
защитават твърде енергично границите на своята родина. Какво ли
биха могли да очакват от Съветите?
Вечерта на 19 март ми съобщиха в Оберзалцберг, че обстановката
отново се е влошила.
8-а армия, независимо че беше хвърлила на левия си фланг всички
сили, които успя да освободи, не съумя да предотврати неговия обхват
от запад, в резултат на което й се наложи да се оттегли на юг.
Необходимият в този случай изход — прехвърлянето на този участък
на силите на 6-а армия, които би трябвало веднага да бъдат свалени от
техния фронт, беше неосъществим, защото Хитлер все още не бе дал
съгласие. Оставаше само да молим маршал Антонеску да ни
предостави румънските сили веднага и така да бъде удължен фронтът
на 8-ма армия на северозапад. Самият той възнамеряваше да ги вкара в
бой само ако възникне необходимост да бъде отбраняван Прут.
Наред с изострянето на обстановката на фронта на 8-ма армия
още по-заплашително положение възникна на северния фланг на
групата армии.
След като нейният десен фланг не можа да се закрепи при Буг, 1-
ва танкова армия заемаше тук позиции, обърнати с фронт на
североизток от Днестър (северозападно от Могильов — Подолск)
приблизително до Збруч, по който минаваше старата полска граница.
На запад от този район 4-та танкова армия, както вече бе казано,
нанасяйки контраудар с новопристигналите дивизии, успя временно да
възстанови положението източно от Тарнопол.
На 20 март обаче противникът, съсредоточил две танкови армии
(1-ва и 4-та), успя да пробие от двете страни на разграничителната
линия между двете армии на юг към горното течение на Днестър. На
23 март предните отряди на 1-ва съветска танкова армия вече бяха
стигнали до моста през Днестър северно от Черновци, а отрядите на 4-
та танкова армия — до моста южно от Каменец-Подолски. Така
противникът стигна до тиловите комуникации на 1-ва танкова армия.
Веднага щом опасността се изясни, щабът на групата даде на 1-ва
танкова армия заповед да се оттегли на скъсения фронт между Днестър
и Проскуров, за да освободи сили за защита на тиловите комуникации.
Едновременно с това той подчини на армията бойната група от състава
на 4-та танкова армия под командването на генерал Маус —
единствения „остров“ в тила на 1-ва танкова армия, наводнен от
войските на двете съветски танкови армии. Тази група трябваше да се
опита да спре главните сили на противника, придвижващи се след
танковете, и да откъсне танковете от техните тилове.
Обаче бе ясно, че с подобни мерки е невъзможно да се възстанови
обстановката на северния фланг на групата. Ако засега при тиловите
комуникации дълбоко в тила на 1-ва танкова армия бяха се появили
само танковете на противника (затова щабът на групата трябваше да
осигури нейното снабдяване по въздуха), то можеше да се предвиди, че
в близко време армията ще бъде изцяло обкръжена. Ако все още
искахме да създадем северно от Карпатите здрава фронтова линия, бе
необходимо 1-ва танкова армия веднага да бъде изведена от заплахата
на обкръжаването.
Командването на групата армии на 23 март изпрати молба до ОКХ
спешно да ни прехвърли сили (които след току-що извършената
окупация на Унгария според нас биха могли отново да се освободят
оттам), за да бъде отблъснат противникът от тиловия район на 1-ва
танкова армия.
 На 24 март дойде отговор, че 1-ва танкова армия трябва да
продължи да задържа своя разтеглен фронт, ориентиран на изток и
североизток, да го удължи до Тарнопол и освен това да отблъсне
противника от своя тил.
По обед на 24 март командването на групата армии докладва, че
ако до 15 часа не получи указания във връзка с изпратената молба, ще
даде заповед на 1-ва танкова армия да пробие на запад.
В 16 часа пристигна решение, че фюрерът в общи линии е
съгласен 1-ва танкова армия да пробива на запад за установяване на
връзка с останалите войски. Обаче продължи да настоява тя да
задържи основно този участък от фронта между Днепър и Тарнопол.
Беше неразбираемо откъде в такъв случай армията щеше да намери
сили за пробив на запад, за да спаси от противника своите тилови
комуникации. Обстановката се очертаваше същата като при
Сталинград през декември 1942 г. И тогава Хитлер бе готов да се
съгласи с опита на 6-а армия да се изтръгне от обкръжението срещу 4-
та армия, приближила се с цел деблокиране. Но в същото време
искаше да бъде задържан Сталинград, което означаваше, че 6-а армия
не може да освободи сили за изтръгване от обкръжението.
Когато по телефона още веднъж докладвах на генерал Цайцлер за
абсолютната неизпълнимост на тези искания, той отвърна, че Хитлер
не разбира цялата сериозност на създалото се положение. Наистина
късно вечерта се получи телефонограма, с която ми бе заповядано да
се явя на другия ден на доклад в Главната квартира на фюрера.
Едновременно с обсъждането на този въпрос с Главното
командване аз го разгледах и с командващия 1-ва танкова армия.
Генерал-полковник Хубе бе съгласен с командването на групата, че
създалото се положение в 1-ва танкова армия повече не може да
продължава. Освен това смяташе, че е необходимо тя да бъде спасена
от обкръжението. Обаче той не искаше да пробива с армията си на
запад, а предлагаше тя да бъде изтеглена на юг зад Днестър. Безспорно
в дадения момент това бе по-лесният начин. На запад щеше да й се
наложи да пробива през двете танкови армии на противника, а на юг
можеше да се оттегли по всяко време, при това без сериозни боеве.
Независимо от всичко аз не можех да се съглася с мнението на
генерал-полковник Хубе. Първо, беше необходимо 1-ва танкова армия,
движейки се на запад, да се съедини с 4-та танкова армия. По какъв
друг начин би могъл да се предотврати пробивът на противника в
Галиция на север от Карпатите? Опитът на армията да се изплъзне на
юг зад Днестър в най-добрия случай би завършил с това, че тя щеше да
бъде притисната към Карпатите, но и то бе съмнително. Разбира се,
пътят през Днестър в началото щеше да е по-малко рискован. Но по-
детайлният анализ показваше, че той води армията към гибел. Тя не
притежаваше средства за форсиране и мостове за преодоляването на
Днестър на широк фронт. При опита да се прехвърли през реката по
малкото постоянни мостове като следствие от действията на
противниковата авиация тя щеше да изгуби основната част от своята
тежка техника. Но критично по-важното бе, че противникът
настъпваше вече на юг от Днестър. Рано или късно армията щеше да
се озове между настъпващите сили на противника и двете танкови
армии, които току-що бяха прекъснали нейните комуникации с
намерение да форсират Днестър в тила й в южно направление.
Затова аз уверих генерал Хубе, че командването на групата няма
да допусне отстъпление на армията на южния бряг на Днестър и ще
даде заповед за пробив в западно направление. Още преди да отлетя за
Оберзалцберг 1-ва танкова армия получи предварителна заповед да
пробие на запад, като първо възстанови връзката с нашата групировка
в района на река Збруч. От своя страна тя трябваше да се опита,
нанасяйки този удар, да отреже тила на вражеската танкова армия,
настъпваща към Каменец-Подолски.
След като рано сутринта на 25 март излетях от Лемберг,
пристигнах в Бергхоф за дневния доклад на обстановката.
Аз характеризирах пред Хитлер положението на 1-ва танкова
армия, посочвайки, че противникът оказва силен натиск на източния и
на северния участък на нейния фронт, който омаломощените дивизии
няма да могат да издържат дълго, като се има предвид и
недостатъчното снабдяване, осъществявано по въздушен път.
Дълбоко в западния фланг на армията противникът е при нейните
комуникации и вече е придвижил челните части на една танкова армия
на южния бряг на Днестър, друга танкова армия — на югоизток към
Каменец-Подолски, прицелвайки се в тила на 1-ва танкова.
Противникът настъпва и южно от Днестър, за да прегради пътя на
армията през реката.
При тази обстановка, отбелязах аз, не остава нищо друго, освен да
се пробива с танковите съединения на запад и да се възстановят
тиловите комуникации, както и връзката с 4-та танкова армия. Така
вероятно щеше да е възможно незабавно да се отрежат тиловете на
двете вражески армии, действащи в тила на 1-ва танкова.
Придвижването си на запад армията трябваше да прикрива с част от
своите сили от изток и от североизток. Къде да бъде организирано
прикритието, беше второстепенен въпрос. Но както и да е, армията ни
не можеше в никакъв случай да опази неподвижно своите позиции на
прекалено разтеглените в този момент източен и североизточен фронт.
Наистина със своя южен фланг тя трябваше да продължи да се държи
на Днестър. Аз докладвах, че в никакъв случай не мога да се съглася с
плана на генерал Хубе да оттегли армията на южния бряг на Днестър,
преди всичко отчитайки оперативната необходимост 1-ва и 4-та
танкова армия да бъдат съсредоточени северно от Карпатите, но и
защото отстъплението на южния бряг на Днестър по всяка вероятност
би довело до ново обкръжение и последващо унищожение.
В заключение добавих, че условие за успех на предлагания от мен
пробив на армията на запад ще бъде насрещен удар от страна на 4-та
танкова армия. За тази цел на 4-та армия трябваше незабавно да бъдат
дадени подкрепления.
В отговор Хитлер заяви, че не може да отдели сили за това. Засега
му се налагало да се съобразява с вероятността за нахлуване от запад и
не би могъл да свали оттам нито едно съединение. Присъствието на
нашите дивизии в Унгария той отново определи като изключително
необходимо — по политически съображения. Освен това той не
искаше да признае, че неизбежната последица от пробива на 1-ва
танкова армия на запад щеше да бъде съответното преместване на
линията на фронта, обърнат на изток.
Между нас възникна остър спор, при който Хитлер се опита да
хвърли върху мен вината за неблагоприятното развитие на събитията
на фронта на групата армии. Няколко дни преди това генерал Цайцлер
ми каза как Хитлер споменал, че щабът на групата армии изразходва
неразумно отделяните му сили. Помолих Цайцлер от мое име да каже
на Хитлер, че щабът на групата армии не е имал друг избор, освен да
използва отделяните за нас дивизии поотделно, тъй като ги
получавахме също на части и като правило твърде късно. Ако Хитлер
— макар и с големи паузи — беше ни дал значителните сили, които
ние през цялото време изисквахме за северния фланг, или ни бе
предоставил свобода на действие по южния фланг, сега нямаше да му
се налага да се оплаква, че отделяните ни частично сили са се оказали
недостатъчни. Генерал Цайцлер беше напълно солидарен с мен. И
наистина това бе решаващото обстоятелство за целия ход на операция
„Цитадела“.
Сега Хитлер твърдеше, че ние все сме искали „бойните действия
да имат маневрен характер“. През есента сме му казали, че Днепър ще
бъде удържан. Но виждате ли, след като той, Хитлер, превъзмогвайки
себе си, дал съгласие за отстъпление зад тази река, веднага било
заявено, че трябва да се отстъпва още, защото бил станал пробив при
Киев.
Аз отговорих, че точно така е трябвало да стане. Според неговото
(на Хитлер) нареждане силите на нашия южен фланг бяха получили
задача да удържат Донбас, а после и Днепърския район, докато ние
бихме могли да ги използваме за усилване на нашия северен фланг.
Тогава Хитлер започна да твърди, че според въздушното
разузнаване са били забелязани само отделни танкове на противника,
от които бягали цели германски войскови части, и затова линията на
фронта непрекъснато се премествала на запад. Тъй като Хитлер
получаваше донесенията на въздушното разузнаване единствено от
командването на Луфтвафе, допускам, че Гьоринг отново бе проявил
своята омраза към сухопътните сили.
Аз възразих доста рязко, че ако войските вече не могат да удържат
отделни участъци, то е обяснимо поради извънредната им умора,
изтощаване на силите и намалената им численост. Командването на
групата армии често посочваше, че при такива прекалено разтеглени
фронтове и подобно състояние на войските (при недостатъчни
попълнения) ще настъпи момент, когато силите им ще бъдат
изчерпани. Това, че командването на групата в никакъв случай не би
могло да бъде упрекнато в слабоволие, се доказваше от факта, че бяхме
извършили замяна на редица командири от средно ниво. Всички те,
отбелязвах аз, са изпитани и храбри войскови командири, които обаче
не са успели да противодействат на отслабването на духа за съпротива
във войските си. Фактът, че двете новосформирани дивизии, включени
в състава на 4-та танкова армия, бяха разгромени от танковите
съединения на противника, наброяващи 200 машини, може да бъде
обяснен с тяхната недостатъчна подготвеност и липсата на боен опит.
За това също бяхме докладвали достатъчно често.
Тъй като този разговор нямаше да стигне доникъде, накрая аз
констатирах, че има единство на гледните точки, че 1-ва танкова армия,
съсредоточавайки своите танкови сили, трябва да пробива на запад:
първо, за да възстанови връзката с 4-та танкова армия; второ, за да си
възвърне тиловите комуникации. Другите сили трябваше да прикриват
тази операция от север и изток. Дали е възможно, ще покаже
обстановката, продължих аз. Но заповедта на 1-ва танкова армия аз
трябва да дам още днес. Повторих, че успех може да се очаква само
ако 4-та танкова армия получи възможност да нанесе удар от запад,
срещайки се с 1-ва танкова. Обаче Хитлер отново отхвърли това
искане. На вечерния доклад за обстановката бе планирано повторно
обсъждане. Независимо от разликата в мненията ни Хитлер се
придържаше към добрия тон.
На излизане от добре познатата ми голяма зала с прекрасен изглед
към Залцбург, в която се провеждаха докладите, аз помолих да повикат
адютанта на фюрера генерал Шмунд. Обърнах се към него с молба да
бъде докладвано на Хитлер, че смятам за нецелесъобразно да
продължа да командвам групата армии „Юг“, ако той не иска да
приеме моите предложения. Аз го моля да възложи командването на
групата на друг, след като смята за невъзможно да поддържа моята
гледна точка и предложените от мен мероприятия.
Следобед в квартирата ми по телефона се обади моят началник-
щаб генерал Бусе. Генерал-полковник Хубе настойчиво предлагал да
не се прави опит за пробив на запад, а да отстъпи на юг зад Днестър.
Вечерта от щаба на армията пристигна радиограма, която отново
съобщаваше, че пробивът на запад е неосъществим, докато този на юг
е просто необходим. На първото предложение на генерал Бусе аз
отговорих отрицателно, но го помолих да изчака моето окончателно
решение. Всъщност моето решение оставаше предишното: армията
трябва да пробива на запад.
Когато се явих на вечерния доклад на обстановката настроението
на Хитлер се беше променило коренно. Той започна с приблизително
следните думи: „Обмислих всичко още веднъж, съгласен съм с вашите
планове за пробива на 1-ва танкова армия на запад. Също така аз
реших против волята си да включа в предлаганата от вас ударна група
на 4-та танкова армия новосформирания на запад танков СС корпус,
съставен от 9-а и 10-а СС тд, както и 100-а пед от Унгария и 367-ма
пд.“
Аз докладвах, че съм отхвърлил новото предложение на генерал
Хубе да опита пробив на юг и съм настоял за пробив на армията на
запад. Според мен, продължих, пробивът на запад ще се увенчае с
успех, тъй като двете вражески танкови армии очевидно ще разпилеят
своите сили към мостовете през Днепър. След това придружаващият
ме началник на Оперативния отдел подполковник Шулце-Бютгер
прочете моята заповед до 1-ва армия да започне пробив на запад.
Използвайки неочакваната отстъпчивост на Хитлер, аз изказах
още някои съображения относно по-нататъшното водене на бойните
действия. Задача на групата армии „Юг“ трябваше да бъде създаването
на стабилен фронт в района между Карпатите и Припятските блата.
Командването на групата даде указание 1-ва унгарска армия да се
съсредоточи в района на Стрия, където трябваше да отбранява
местността между планинския хребет и Горен Днестър.
Осма армия, продължих аз, сега трябва да бъде включена в
групата армии „А“, която да поеме защитата на румънските граници.
Отначало щеше да се наложи да се примирим с наличието на разрив
между двете групи армии. Този разрив трябваше да бъде прикрит в
района на карпатските проходи със силите, които все още се намираха
в Унгария.
Предложих да бъде създадено единно командване на цялото южно
крило, включително съюзническите армии. Вероятно щеше да е
целесъобразно предвид задачата за защита на границите на Румъния,
за командващ да бъде назначен маршал Антонеску, придавайки му
статус на германски началник-щаб. Обаче Хитлер не поиска да
обсъжда този въпрос. Той каза, че маршалът по политически причини
ще отхвърли подобно предложение.
След като завърши обсъждането на обстановката, което за разлика
от дневния доклад премина в атмосфера на пълна хармония, Хитлер
излезе в приемната, за да разбере дали масата е сервирана за храна.
Той с голямо удовлетворение ми прочете съобщение на турския печат,
в което се казваше, че Германия отдавна е трябвало да се намеси в
Унгария. Обстановката там бе съзряла за това в по-голяма степен,
отколкото можеше да се предполага.
Сутринта на 26 март отлетях обратно за щаба си; в това време 8-
ма армия беше преминала в подчинение на групата „А“.
На следващия ден пристигнах в щаба на 4-та танкова армия, за да
обсъдя въпроса за провеждането на удара, който тя заедно с обещаните
от Хитлер нови сили трябваше да осъществи по посока на 1-ва танкова
армия. Генерал Раус беше убеден, че ще успее да възстанови връзката с
1-ва танкова армия, макар да изказваше опасения относно удържания
от него участък от фронта. Тарнопол, обявен от Хитлер за „крепост“,
беше обкръжен. Същата заплаха надвисна над 13-и артилерийски
корпус на левия фланг на армията в района на Броди. Но там успяхме
да избегнем обкръжаването.
Във всеки случай, след като Хитлер на 25 март по време на
обсъждането на обстановката отстъпи на нашите искания, щабът на
групата можеше със сигурност да разчита, че освобождаването на 1-ва
танкова армия, както и нейното съсредоточаване заедно с 4-та танкова
армия северно от Карпатите ще се увенчаят с успех. Обаче скоро се
изясни, че макар успехът, постигнат на обсъждането на 25 март, да
позволи да бъде опазена 1-ва танкова армия, след принудителната
отстъпка на Хитлер очевидно му бе дотегнало сътрудничеството с мен.
Същото се отнасяше и до фелдмаршал Фон Клайст. Той се появи в
Оберзалцберг два дни по-късно, за да издейства най-сетне оттеглянето
на своята група армии на Долен Днестър.
Сутринта на 30 март бях събуден от неочакваната новина, че
самолетът на Хитлер „Кондор“, който вече бе взел на борда си
фелдмаршал Фон Клайст от неговия щаб, скоро трябва да се приземи в
Лемберг. Този самолет трябваше да отведе мен и Фон Клайст в
Оберзалцберг. Докато аз заедно със съпровождащия ме началник на
оперативния отдел Шулце-Бютгер и с моя адютант Щалберг очаквах
на лембергското летище приземяването на „Кондора“, моят началник-
щаб разговарял с генерал Цайцлер. Последният съобщил, че Хитлер —
което вече ни бе ясно — искал да свали както Фон Клайст, така и мен
от постовете ни. След пристигането в Берхтесгаден в началото
разговаряхме с генерал Цайцлер, тъй като Хитлер искаше да ни приеме
едва преди вечерния доклад за обстановката. Цайцлер съобщи, че след
последните ни срещи в Оберзалцберг Гьоринг и Химлер, а вероятно и
Кайтел отново са предприели нападки, особено против мен. Според
Цайцлер това помогнало за решението на Хитлер да се раздели с
Клайст и с мен. Когато Хитлер съобщил на Цайцлер за намерението си,
той незабавно поискал собственото си уволнение, тъй като винаги е
бил напълно съгласен с мен и не би могъл да остане, ако аз си отида.
Но Хитлер грубо отхвърлил неговата молба, която след това била
повторена и в писмена форма. Това честно и открито поведение на
началника на Генералния щаб бе достойно за висока оценка!
Описанието на последната ми среща с Хитлер ще си позволя да
цитирам от записа в моя дневник, който направих на следващия ден.
„Вечерта при фюрера. След връчването на Мечовете той ми
заяви, че е решил да предаде командването на групата армии на друг
(генерал Модел). На изток е минало времето за големи операции, за
които аз съм бил особено подходящ. Сега там било по-важно просто
упорито да се удържат позициите. Началото на този нов метод на
управление на войските трябва да бъде свързано с ново име и нов
девиз. От това следва и промяната на командването на групата
армии, чието наименование той смята също да промени.
Той, Хитлер, искал категорично да подчертае, че между нас в
никакъв случай нямало атмосфера на недоверие, както се е случвало с
други фелдмаршали (имената на които не посочи). Той, Хитлер,
продължава да ми вярва напълно. Освен това никога не е намирал
някакви недостатъци в командването на групата армии, нещо повече,
бил е напълно съгласен с него. Но също така му е ясно, продължи
Хитлер, че в течение на година и половина командването на групата
армии е носило прекалено тежкото бреме на отговорността и
затова отдихът му изглежда напълно заслужен. Той знаел, че аз съм
един от неговите най-способни командири, затова ще иска скоро
отново да ме използва. Но сега на изток за мен нямало задачи. За
онова, което предстояло да се върши там, най-подходящ му се
струвал Модел, който спрял отстъплението на групата армии
„Север", преминало в тежка обстановка. Уверявайки ме още веднъж
в пълното си доверие, освен това фюрерът заяви, че никога няма да
забрави, че преди похода на запад аз съм бил единственият, който му
казал, че пробивът при Седан можеше и беше длъжен да означава не
само едно спечелено сражение, а да окаже решаващо влияние върху
хода на цялата кампания на запад.
Отговорих на фюрера, че безусловно не мога нищо да възразя,
щом смята за възможно при дадената обстановка да решава
успешно задачите, работейки с друг командващ, и затова е решил да
направи съответната замяна. Аз също така смятам, че мога да
предам командването на Модел без никаква вреда за работата, тъй
като, добавих, вече са взети решителни мерки за спасяването на 1-ва
танкова армия: първо, неговото (на Хитлер) решение да прехвърли от
запад танковия СС корпус, и второ, моята заповед до армията да
пробива на запад северно от Днестър. Така е направено онова, което
би трябвало основно да извърши командването на групата армии в
сегашния момент. По-нататък важно ще бъде само командването да
организира помощта и моралната поддръжка на войските. Модел
също ще се справи с това.
Фюрерът оживено се съгласи, че Модел е особено подходящ за
това човек. Той ще „препуска" по всички дивизии и ще изстиска от
войските всичко до последно. На което отговорих, че дивизиите от
групата армии под мое командване вече отдавна са отдали всичко
възможно и никой друг няма да успее да изстиска от тях повече."
Както и да се оценява онова, което Хитлер ми каза по време на
последната ни среща, трябва да се отбележи, че все пак избра
прилична форма да се сбогува с мен. Причина за това в голяма степен
бе настояването на Цайцлер. Ако Хитлер, заявил той, иска да свали от
постовете им фелдмаршал Фон Клайст и мен, нека поне сам ни
съобщи за намерението си и за причините! Беше ми известно, че
Гьоринг и Химлер отдавна искаха моето сваляне. И все пак върху
решението на Хитлер съществено влияние очевидно бе оказал и
фактът, че му се наложи да отстъпи пред мен на 25 март, след като
преди това — в присъствието на редица лица — беше отхвърлил моите
предложения. Когато Хитлер стисна ръката ми на сбогуване, аз казах:
„Желая ви, мой фюрер, днешното ви решение да не се окаже
погрешно.“

После Хитлер по подобен начин обяви решението си и на

фелдмаршал Фон Клайст. Когато ние напускахме Бергхоф, пред
вратата вече стояха нашите приемници: произведеният във
фелдмаршал генерал-полковник Модел, който трябваше да приеме
командването на групата армии „Юг“, преименувана в „Северна
Украйна“, и генерал Шьорнер, заменил Клайст.
На следващата сутрин отлетях обратно за Лемберг. Моят
приемник бе задържан в Краков от виелица. Затова имах възможност,
давайки на 1 април поредната заповед до групата армии, да осигуря
взаимодействието на нашите две танкови армии по време на
започналата операция за пробива. Същия следобед посетих 4-та
танкова армия, за да обсъдя с нейния командващ използването на
новопристигналия танков СС корпус и да се сбогуваме. С
командващия другата армия, намираща се в мое подчинение, успях да
се сбогувам само писмено.
На 2 април вечерта предадох командването на своя приемник.
Освобождаването на 1-ва танкова армия и съсредоточаването на двете
армии в района на Карпатите и Припятските блата, което имаше
решаващо значение за общата обстановка като цяло, можеше да се
смята за нещо, което вече е осигурено, въпреки че все още предстояха
отделни тежки боеве.
В съответствие с плана на операцията 4-та танкова армия на 5
април започна настъпление на изток. На 9 април 1-ва танкова армия бе
освободена!
Освен това трябваше да се сбогувам и със своя щаб! Раздялата с
бойните другари, които заедно с мен преживяха времената на боеве и
победи в Крим, тежката зимна кампания през 1942–1943 г. и нейното в
крайна сметка успешно завършване, както и многобройните трудности
на кампанията през 1943–1944, се оказа трудна не само за мен. Бях
радостен да видя колко се е задълбочило през тези години взаимното
ни доверие, колко искрена беше болката, че е дошъл краят на нашето
сътрудничество. Същото можех да кажа и за командващите армии,
които ми бяха подчинени.
Отстраняването ми от длъжност подейства на моя щаб като
гръмотевичен удар. След като се върнах в Лемберг, намерих своите
другари в пълен смут. Моите близки другари по работа: началник-
щабът, началникът на оперативния отдел, началникът на тиловата
служба и началникът на кадровия отдел — всички се обърнаха към мен
с молба да ги използвам на друго място.
 Управлението на кадрите удовлетвори тяхното искане, само
генерал Бусе трябваше да остане на своя пост още известно време, за
да осигури запазването на приемствеността в командването.
В личен план отстраняването от командването означаваше за мен
освобождаване от отговорност, която при дадените условия ставаше
все по-трудно да се понася.
Това бреме на отговорността се състоеше не само в извънредно
високите изисквания, които предявяваше към войските и към
командването продължаващата вече девет месеца непрекъсната борба с
противника, притежаващ потискащо превъзходство на силите. В тази
борба ние винаги намирахме изход от трудното положение, все едно
дали ставаше дума да бъде спряно настъплението на противника, или
намирайки се в отбрана, да му бъдат нанасяни удари, в резултат на
които бе лишаван от възможността да удържи изглеждащата съвсем
близко победа.
Всичко това е описано тук само в общи черти. В рамките на това
описание е невъзможно да бъдат предадени извършените от
германските войници подвизи така, както те заслужават.
Постоянната борба, която ни се налагаше да водим с Главното
командване дори относно съвършено необходимите въпроси по
воденето на бойните действия, се превърна в особено тежко бреме,
лежащо върху моите най-близки помощници, върху мен и в не по-
малка степен върху командването на армиите, влизащи в състава на
нашата група.
Отново и отново поставяните и отстоявани от нас искания
относно съсредоточаването на основните усилия в решаващия участък
на тази кампания (северния фланг на групата армии) и за правото за
свободно маневриране (изобщо, но особено на нашия южен фланг)
бяха при това само външни, обусловени от обстановката признаци на
тази борба.
По принцип ставаше дума за непреодолимо различие в
стратегическата и съответно оперативната концепция:
— концепцията на Хитлер, обясняваща се с неговия характер и
възгледи, характеризирани от мен в главата „Хитлер — върховен
главнокомандващ“.
 — концепцията на командването на групата армии, основана на
традиционните принципи и възгледи на германския Генерален щаб.
От една страна — гледната точка на диктатора, повярвал в силата
на своята воля, с чиято помощ смяташе за възможно не само да
прикове своите армии там, където бяха застанали, но и да принуди
противника да спре; диктаторът, който същевременно се боеше от
риска, можещ да подрони престижа му; един човек, който въпреки
цялата си надареност не успя да овладее основите на истинското
майсторство на пълководеца.
От друга страна — гледната точка на военачалниците, които
според своето възпитание и военно образование твърдо се придържаха
към мнението, че воденето на войната е изкуство, чиито съществени
елементи са ясната оценка на обстановката и смелостта на решенията;
чийто успех трябва да се търси единствено в маневреното водене на
бойните действия, тъй като само при това условие можеше напълно да
бъде реализирано превъзходството на германското командване и
войски.
Наистина справедливостта изисква да се признае, че воденето на
бойни действия, както си го представяше командването на групата
армии, би изисквало от Хитлер да поеме големи рискове и на други
театри на бойните действия, както и на други участъци на Източния
фронт, а също така би го принудило да се съгласи на тежки загуби в
политическата и военноикономическата област. Въпреки всичко това
бе единственият начин още през 1943 г. да се изтощи ударната сила на
Съветите и така да се открие път към постигане в политическата
област на равен изход на изток.
Ако борбата на командването на групата армии за друг начин на
водене на бойните действия се оказа като цяло безуспешна и въпреки
неговата увереност, че ще се справи с противника, поради това не се
реализира, то все пак едно нещо бе постигнато. Противникът не успя
да обкръжи цялото южно крило на Източния фронт, което му
позволяваха оперативната обстановка и неговото многократно
превъзходство. Наистина наложи се да отстъпим обширни области,
като в същото време силите на нашите войски продължаваха да
намаляват, но ние попречихме на противника да направи решителната
крачка към победата!
 Групата армии „Юг“, макар и с хиляди кървящи рани, опази
своята боеспособност!
За мен и моите бойни другари бе огромно удовлетворение, че в
тази неравна борба със значително превъзхождащия ни противник,
както и против Главното командване, което не искаше да признае
онова, което вече можеше да се предвиди, все пак успяхме да
попречим подчинените ни войски да бъдат постигнати от съдбата на
Сталинград. Под Черкаси, както и в случая с 1-ва танкова армия,
успяхме да изтръгнем от ръцете на противника плячката, която той
вече със сигурност смяташе за своя.
Беше ми трудно да предам командването само защото от този
момент нататък вече не бях в състояние да помагам на войските, които
винаги се бяха доверявали на моето ръководство.
На 3 април 1944 г. аз напуснах нашия щаб в Лемберг (Лвов).
Всички мои верни съратници се бяха събрали за сбогуването на гарата.
Когато влакът вече тръгваше, прозвучаха последните думи към мен.
Извика ги моят пилот оберлейтенант Лангер. Колко често в най-трудни
атмосферни условия той уверено пилотираше самолета заедно с мен на
борда! Сега той бе настоял да го преместят в изтребителната авиация,
в чиито редове скоро му бе съдено да загине със смъртта на летеца.
Възприех неговите думи като последно послание за верността на
моите другари. Ето ги: „Господин фелдмаршал! Днес свалихме от
машината Кримския щит — нашия знак на победата!“
Послеслов от издателството

Фелдмаршалът с войнишкото кепе

След края на всяка война маршалите стават просто войници.

Особено победените. И доста често без лъскавите лампази, пагони и
фуражки гледката не е много достолепна.
Ерих фон Манщайн, както се казва, е „от друга опера“.
Прословутото кепе от заглавието, разбира се, не е войнишко, а
полева офицерска пилотка модел 1938 г. Предназначението й е
офицерът да не се различава от войниците на бойното поле, за да не
става мишена на вражеските снайперисти. Манщайн я слага през 1939
година и не я сваля до края на войната. Изключенията са много редки
(предимно протоколни).
При германската организация на бойните действия е почти
изключено фелдмаршалът, командващ група армии (най-голямото
обединение във Вермахта), да се озове под вражески огън на предната
линия. Така че очевидно полевата пилотка има друг смисъл за
Манщайн.
Да го различава. От върховния главнокомандващ, от партийните
величия, от останалите висши военачалници… Достатъчно е да
споменем, че райхсмаршал Херман Гьоринг например си спомня за
полевата офицерска пилотка едва през май 1945 г., когато попада във
военнопленническия лагер на съюзниците.
Сега от дистанцията на времето съвсем очевидно личи стремежът
на фелдмаршала да остави спомена за фронтовак за разлика от
оперетния имидж на по-голямата част от елита на Третия райх. И
успява. За всички, които се интересуват от историята на Втората
световна война, образът на Манщайн остава именно от снимките с
полевата пилотка на фронта — независимо дали в Полша, Франция
или Русия…
Това, с което остава обаче в историята, е блестящата му военна
кариера. Според някои изследователи Манщайн има в рода си 16
генерали. Любопитен факт, но едва ли определящ за военачалник от
такъв мащаб. По-важното от тази традиция личи в кадровата му
справка. Манщайн изминава обичайния път за германските генерали:
кадетски корпус, военно училище, академия, участие в Първата
световна война на командни и щабни длъжности, след войната отново
периодична ротация във войските и щабовете до естествения завършек
— Генералния щаб на сухопътните сили първо като началник на
оперативното отделение, после — първи оберквартирмайстер. И
отново във войските — командир на корпус, и отново във висшите
щабове — началник-щаб на група армии…
Тази професионална кариера и боен опит са много характерни за
почти всички висши германски генерали от Втората световна война.
Точно те им дават зашеметяващото предимство в началните години на
войната — мълниеносните офанзиви срещу Полша, Франция, Белгия,
Холандия… както и в първите две години (1941–1942) на Източната
кампания. Неминуемо се натрапва сравнението с оцелелите след
голямата Сталинова чистка съветски военачалници — повечето без
необходимата професионална подготовка, без боен опит, особено в
тази война.
Руските историци наричат 1942 година „учебната“. Опитът на
съветското командване да вземе стратегическата инициатива в свои
ръце има твърде кървава цена, нещо като Сталинград наопаки. И в
някои от тези операции е замесен именно Манщайн: превземането на
Севастопол и Кримския полуостров, Волховския чувал… 1943-та пък е
преломната година. След Сталинградската битка и унищожаването на
най-мощната ударна армия на Вермахта — Шеста, съветското
командване най-после отнема инициативата от германците и не я
изпуска до края на войната. Оттук нататък германската армия е
принудена да води предимно отбранителни боеве и именно в тях
проличава най-ярко талантът на Манщайн като майстор на активната
отбрана. Операциите на Манщайн през този период, контраударите му
при Харков и Житомир отдавна са влезли в учебниците и няма смисъл
да се спираме на тях. Те са описани достатъчно подробно и в
спомените на фелдмаршала. Достатъчно е да кажем само, че именно
той, а не противникът му воюва тогава според завета на великия руски
пълководец Суворов: „Не числом, а умением!“ (Не с количество, а с
умение.)
Доста по-интересна за психологическия портрет на Манщайн е
борбата му с Хитлер относно ръководството на бойните действия на
Източния фронт. Фелдмаршалът е в непрекъснат конфликт с върховния
главнокомандващ, който не се съобразява с реалната обстановка и така
поставя цялото южно крило на германския фронт под заплаха от
унищожение. Сблъсъкът между свободата на маньовъра, който
защитава Манщайн, и нежеланието на Хитлер да отстъпва територии в
интерес на оперативните изисквания е противоборство между две
концепции: за съвременните маневрени бойни действия и за
позиционната отбрана от времето на Първата световна война. Пак
Манщайн е човекът, който на два пъти предлага на диктатора да се
откаже от поста върховен главнокомандващ. И Хитлер преглъща
предизвикателството, което показва и респекта, и ревността му към
фелдмаршала… Въпреки че в книгата доста явно личи обидата към
Хитлер, Манщайн все пак запазва коректния тон и не стоварва със
задна дата цялата вина за пораженията върху него. Макар и неохотно,
все пак признава, че през 1943 година съветските генерали са се
научили да воюват.
Изобщо коректността, хладнокръвието и трезвата оценка на
обстановката са най-ярките черти в психологическия портрет на
фелдмаршала — точно в духа на германската генералщабна традиция.
Ерих фон Манщайн получава признание като най-блестящия
германски пълководец през Втората световна война още от своите
съвременници — дори от преките си съперници и в единия, и в другия
лагер. Друг въпрос е, че пак в духа на германската генералщабна
традиция фелдмаршалът страда от политическото късогледство на
колегите си. Самото заглавие на книгата му е достатъчно
показателно…
Въпреки това „Проиграни победи“ е най-издаваната и досега по
света мемоарна книга на висш германски военачалник. Новото
българско издание със сигурност ще задоволи своите читатели. В него
са включени над 200 снимки и карти, илюстриращи богато най-
драматичните сражения и личности от Втората световна война.
___________
Информация за текста
Обработка The LasT Survivors
Сканиране: Daenerys, 2018
Разпознаване, корекция и форматиране: sqnka, 2018

Издание:
© Bernard & Graefe Verlag, 2009
VERLORENE SIEGE
Erich von Manstein
Verlag: Bernard & Graefe

Ерих фон Манщайн

Проиграни победи
Книга втора
© Ленко Веселинов, превод
©„Елзевир", оформление и корица

„Прозорец" ЕООД, 2017

ISBN 978-954-733-913-2

___________

notes
Пояснителни бележки
1
Битката за Англия (англ.) — Б. пр.
2
Дворецът на спорта в Берлин. — Б. пр.
3
Наистина деблокиращата група на Холид, въпреки че не премина
в настъпление, скова основната част от съветските сили, действащи
западно от Дон, а настъплението на 4-та танкова армия принуди
противника съществено да отслаби своя фронт на обкръжение. — Б. а.
4
400 тона на ден бе минималната потребност на армията от гориво,
артилерийски боеприпаси и боеприпаси за пехотата. С изразходването
на запасите от продоволствие и др. минималната потребност се
увеличаваше до 550 т. — Б. а.
5
Бойните групи се създаваха от подразделения, непринадлежащи
към съответните части — от щабовете, от обслужващия персонал на
военновъздушните сили, отпускарите, оздравяващите и т. н. Не им
достигаше здрава организация, проверени в боя командири, оръжие
(особено тежкото, противотанкови средства, артилерия), тилови
служби и достатъчно бойци с фронтови опит и навици. Затова тяхната
бойна ценност не бе голяма. Въпреки това, прекарвайки известно
време в бойна обстановка и сплотили се в нея, често постигаха
значителни успехи. — Б. а.
6
Това качество на генерал Шмид, въпреки че упорството му по
въпроса имаше съдбоносни последици, му правеше чест и в плен.
Съдейки по това, което ни бе известно, в плен Шмид беше проявил
достойна за възхищение твърдост и вярност към своите бойни другари,
както подобава на войник, във връзка с което бе осъден на 25 години
принудителен труд. Справедливостта изисква да му се отдаде
дължимото. — Б. а.
7
Районът, който удържат германците в Сталинградския чувал. — Б.
р.
8
Всъщност Харков е столица на Украйна до 1934 г. После столица
става Киев. — Б. р.
9
В началото на май за операция „Цитадела“ групата имаше общо
над 686 танка и 160 самоходни артилерийски установки. На 3 юли
общо на фронта на „Цитадела“ бяха концентрирани 1081 танка (от тях
почти половината все още от типа PzKpfw. III) и 376 самоходни
оръдия. Броят на нашите танкове дори приблизително не достигаше
числото, което по-късно с пропагандни цели Съветите крещяха пред
целия свят. Още по-малко съответстваха дадените от противника
сведения за нашите загуби в танкове по време на операция „Цитадела“.
Според тези сведения ние сме изгубили много повече от онова, което
изобщо някога бяхме имали. — Б. а.
10
Дори съветските дивизии по числен състав да бяха по-малки от
германските, тяхната ударна сила съществено се увеличаваше от
придадените отделни танкови бригади или полкове. Ударната сила на
един съветски танков корпус съответстваше приблизително на силата
на една германска танкова дивизия. Механизираният корпус
превъзхождаше германската мотодивизия, тъй като в корпуса имаше
танкова бригада. — Б. а.
11
Апулия — провинция в Югоизточна Италия с главен град Бари. —
Б. пр.
12
Приблизително съответства на армия. — Б. р.
13
В докладите завладяната и унищожена техника безспорно често се
брои по няколко пъти. Въпреки това дори и част от данните да бъде
съкратена, те показват правилната картина. — Б. а.
14
Въпреки че говорим за танкови корпуси в германската армия, това
не означава, че те са включвали само танкови дивизии. Става дума за
щабове на танковите корпуси, към които в зависимост от обстановката
се придаваха танкови или пехотни дивизии. — Б. а.
15
Тогава Хитлер прояви добро разбиране на обстановката. Той
изрази съмнение дали ще можем да осъществим удар на двата фланга
на 4-та танкова армия. В това отношение се оказа прав. — Б. а.
16
Според сведенията за броя на зачислените на храна преди
обкръжението двата корпуса наброяваха 54 000 души. Обаче част от
тиловите служби не попадна в обкръжението. — Б. а.
17
Така наричали западните съюзници Сталин. — Б. р.
18
Докато в източните области на Украйна, където по това време
действаше единствено германската военна администрация,
партизанското движение бе много слабо развито, в западните области
нещата стояха съвсем иначе. Това се обяснява, първо, защото големите
гори там даваха на партизаните добро убежище. Второ, политиката на
райхскомисар Кох направо тласкаше населението в обятията на
партизаните. Общо взето, имаше три вида партизански отряди:
съветски партизани, борещи се с нас и тероризиращи местното
население; украински, борещи се със съветските партизани, но като
правило пускащи на свобода попадналите в ръцете им германци, след
като им бяха взели оръжието; и накрая полски партизански банди,
които се бореха срещу германците и украинците. Последните се
срещаха предимно в района на Лемберг (Лвов), който вече се отнася
към Галиция. В нея поляците бяха болшинство в градовете, а
украинците — в селските местности. Тази област — за разлика от
останалата част на генерал-губернаторството, се управляваше разумно
от областния комисар Вехтер. Наистина той покровителстваше
украинците, но защитаваше и полското малцинство. Той успя да
сформира цяла дивизия от украински доброволци. — Б. а.
19
Войник. — Б. пр.