Преводът е направен по изданието:

William L. Shirer
The Rise and Fall of the Third Reich
A History of Nazi Germany
RosettaBooks

Всички права запазени.

Нито една част от книгата не може да бъде размножавана или пре​давана по какъвто и да
било начин без из​ричното съгласие на
„Изток-Запад“.
Copyright © 1960, renewed 1989 by William L. Shirer
© Мария Кондакова, превод, 2017
© Издателство „Изток-Запад“, 2017
ISBN 978-619-01-0103-1 (том 1)
 Предговор

М акар че съм живял и работил в Третия райх през първата половина от неговия кратък
живот и съм бил пряк свидетел как Адолф Хитлер консолидира властта си като
диктатор на своя велик, но трудноразбираем народ и го повежда на война и завоевание, този
личен опит не би ме подтикнал да се заема с написването на настоящата книга, ако към края
на Втората световна война не се беше случило едно уникално историческо събитие.
Става дума за залавянето на по-голямата част от секретните архиви на германското
правителство и всички негови разклонения, включително Министерството на външните
работи, армията и флота, Национал​социалис​тическата партия и тайната полиция на
Хайнрих Химлер. Никога преди, убеден съм, подобно необятно съкровище не е попадало в
ръцете на съвременните историци. До този момент, дори когато някоя велика държава е била
побеждавана във война, а правителството – свалено с революция, както в Германия и Русия
през 1918 г., архивите ѝ са продължавали да се пазят в нея и в крайна сметка са били
публикувани само онези документи, които са обслужвали интересите на установения
впоследствие режим на управление.
Внезапното рухване на Третия райх през пролетта на 1945 г. довежда до предаването не
само на огромен обем тайни книжа, но и на друг безценен материал от рода на частни
дневници, речи с особено секретен характер, доклади от конференции и писма, както и
стенограми на телефонни разговори между нацистките лидери, прихванати от специално
ведомство, създадено от Херман Гьоринг в Министерството на военновъздушните сили.
Генерал Франц Халдер например си е водил обширен дневник, стенографиран по
системата на Габелсбергер, който е бил попълван не само ежедневно, но и ежечасно. Той е
уникален източник на сбито предадена информация за периода между 14 август 1939 г. и 24
септември 1942 г., когато Халдер е началник на Генералния щаб на сухопътните сили и
поддържа всекидневен контакт с Хитлер и другите лидери на нацистка Германия. От
германските дневници неговият е този, който разкрива най-много информация, но има и
други ценни, включително този на д-р Йозеф Гьобелс, министър на пропагандата и близък
партиен съратник на Хитлер, както и на генерал Алфред Йодл, началник на оперативния
отдел на върховното командване на въоръжените сили (OКВ). Съществуват и дневници на
самото Върховно командване – на сухопътните войски и на флота. Всъщност общо шейсетте
хиляди архивни дела на Германския флот, пленени в замъка Тамбах близо до Кобург,
съдържат практически всички сигнали, корабни журнали, дневници, меморандуми и друга
документация на германския флот от датата на откриването им – април 1945 г., назад до 1868
г., когато е бил създаден съвременният флот на Германия.
Всичките 485 тона документи на германското външно министерство, пленени от Първа
американска армия в различни замъци и мини в планините Харц малко преди да бъдат
изгорени по нареждане от Берлин, обхващат не само периода на Третия райх, но стигат назад
във времето от Ваймарската република до възникването на Втория райх, чието начало е
положено от Бисмарк. В продължение на много години след войната тонове нацистки
документи лежаха запечатани в едно голямо хранилище на американската армия в
Александрия, Вирджиния, без нашето правителство да прояви интерес поне да отвори
папките, за да види какви сведения с историческа стойност могат да се намерят там. Най-
сетне през 1955 г., десет години след тяхното залавяне, благодарение на инициативата на
Американското историческо дружество и щедростта на две частни фондации, документите
от Александрия бяха отворени и една отчайващо малка група учени с несъответстващи на
задачата помощен персонал и материално оборудване се зае да ги сортира и преснима, преди
правителството да ги върне в Германия, както бързаше да направи. Оказа се, че става дума за
богат фонд. Тук спадат документи като частичния стенографски запис на трийсет и една
„Конференции на Фюрера“ за всекидневната военна обстановка, разглеждана и дискутирана
в щабквартирата на Хитлер, и по-пълния текст на разговорите, водени на маса между
нацисткия лидер и неговите стари партийни другари и секретарите му по време на войната;
първият от тези документи е бил измъкнат от обгорелите останки на част от книжата на
Хитлер в Берхтесгаден от офицер от разузнаването от 101-а въздушно-десантна дивизия на
САЩ, докато вторият е намерен сред книжата на Мартин Борман.
Стотици хиляди пленени нацистки документи бяха събрани набързо в Нюрнберг като
доказателства в съдебния процес срещу най-големите нацистки военни престъпници. Докато
отразявах първата част на този процес, събрах купища циклостилни копия, а по-късно и
четирийсет и двата тома свидетелства и документи, допълнени от десет тома важни книжа в
превод на английски. Ценен беше и текстът на другите документи към дванайсетте
последвали съдебни процеса в Нюрнберг, публикувани в поредица от 15 тома, макар и в тях
да не бяха включени много от писмените доказателства и свидетелства.
Най-сетне, в добавка към това безпрецедентно изобилие от документи, налице са и
записите от подробните разпити на офицери от германската армия, партийни функционери
и държавни служители, както и показанията им под клетва, дадени на различни следвоенни
процеси; те осигуряват такъв тип материал, до който според мен никой не е имал достъп от
подобен източник след други водени в миналото войни.
Не съм чел, разбира се, цялата тази смайваща по обем документация – това далеч би
надхвърлило възможностите на един-единствен човек. Успях обаче да се ориентирам в
голяма част от нея, макар и спъван, подобно на всички труженици в тези плодоносни лозя,
от липсата на какъвто и да е годен показалец.
Твърде е забележително е колко малко знаят всъщност онези журналисти и дипломати,
които са били на работа в Германия през времето на нацизма, за разигралите се събития зад
фасадата на Третия райх. Самата природа на тоталитарната държава под диктаторско
управление е такава, че тя действа при строга секретност и умее да пази тайните си от
любопитните погледи на външни свидетели. Не беше особено трудно човек да
засвидетелства и опише явните, вълнуващи и често възмутителни събития в Третия райх:
издигането на Хитлер на власт, пожара на Райхстага, Нощта на дългите ножове, аншлусът на
Австрия, съглашенството на Чембърлейн в Мюнхен, окупирането на Чехословакия,
нападенията срещу Полша, скандинавските страни, Запада, Балканите и Русия, ужасите на
нацистката окупация и концентрационните лагери, изтребването на евреите. При това обаче
тайното вземане на съдбоносни решения, интригите, коварствата, мотивите и изкривеното
мислене, довели до тях, ролите, изпълнявани задкулисно от главните действащи лица,
степента на упражнявания от тях терор и методите за неговото организиране – всичко това,
както и още много неща, оставаха скрити от нас, докато не се появиха тайните германски
документи.
Някои може да са на мнение, че още е твърде рано да се пише история на Третия райх, че
подобна задача трябва да бъде оставена на по-късно поколение писатели, на които времето
ще даде нужната перспектива. Установих, че този възглед преобладава особено във Франция,
когато отидох там за някои проучвания. Казаха ми, че авторите на исторически съчинения не
трябва да се заемат с нищо по-съвременно от ерата на Наполеон.
Този възглед има солидни основания. Повечето историци са изчаквали петдесет, сто или
повече години, преди да се опитат да съставят разказ за дадена страна, империя или епоха.
Но нима основната причина не е тази, че им е било нужно време да издирят свързаните с
темата документи и да се снабдят с необходимия им автентичен материал? И макар и
времето да създава перспектива, не се ли губи нещо – защото в такъв случай авторите
неизбежно са лишени от лични впечатления за живота и атмосферата през този период и за
историческите фигури, които описват?
В случая с Третия райх – и този случай е уникален – почти всички документални
материали станаха достъпни след негово падане, при това обогатени от свидетелствата на
всички оцелели негови ръководители, военни и цивилни, в някои случаи преди да бъдат
екзекутирани. След като толкова скоро получих достъп до подобни несравними източници, и
с моите спомени,все още свежи в паметта и костите ми, за живота в нацистка Германия и
външността и поведението на нейните управници, най-вече Адолф Хитлер, взех решение на
всяка цена да се опитам да пресъздам историята на възхода и падението на Третия райх.
Преживях цялата война – отбелязва Тукидид в своята „История на Пелопонеската
война“, един от най-великите исторически трудове, писани някога, – като бях на възраст
да проумея събитията и да им посветя вниманието си, за да разбера точната истина за
тях.
Установих, че е изключително трудно и невинаги възможно да науча точната истина за
хитлеристка Германия. Лавината от документални материали помагаше на човек да напредне
повече по пътя към истината, отколкото би изглеждало възможно двайсет години по-рано, но
самата им необятност често предизвикваше объркване. А всички писмени документи и
свидетелства, създадени от хора, неминуемо съдържат озадачаващи противоречия. Без
съмнение и собствените ми предразсъдъци, неизбежен плод на моя опит и характер, се
прокрадват на страниците на тази книга от време на време. Отвращавам се от тоталитарните
диктатури по принцип и се изпълвах с все по-голяма ненавист към тази конкретно, колкото
по-дълго живеех в нея и наблюдавах грозното ѝ насилие върху човешкия дух. Въпреки това в
тази книга съм се опитал да бъда безкомпромисно обективен, като оставя фактите да говорят
сами за себе си и отбелязвам източника за всеки от тях. Нищо от описаните инциденти и
сцени или приведените цитати не е плод на въображението; всички се основават на
документи, свидетелства на очевидци или мои собствени наблюдения. В онези пет-шест
случая, където се съдържат известни спекулации, защото липсват факти, това е изрично
упоменато.
 Моите тълкувания, не се съмнявам, ще бъдат оспорвани от мнозина. Това е неизбежно, тъй
като няма човек, който да е безпогрешен в преценките си. Мненията, които си позволявам да
изкажа тук, за да придам яснота и задълбоченост на този разказ, са просто най-доброто, до
което бих могъл да стигна на базата на доказателствата и личния ми опит и познания.
Адолф Хитлер е вероятно последният от големите завоеватели авантюристи в традицията
на Александър Македонски, Цезар и Наполеон, а Третият райх е последната от империите,
създадени по пътя, който по-рано са следвали Франция, Рим и Македония. Върху този етап
от историята поне е спусната завеса вследствие на неочакваното изобретяване на
водородната бомба, балистичните снаряди и ракетите, които могат да бъдат насочвани към
Луната.
В нашата епоха на ужасяващи, смъртоносни военни играчки, която настъпи толкова бързо
на мястото на старата, първата мащабна военна агресия, ако се стигне до такава, ще бъде
предизвикана от незначителни безумци със самоубийствени заложби чрез натискане на един
бутон. Такава война няма да продължи дълго, а след нея няма да последва друга. Няма да има
завое​ватели и завоевания, а само обгорели кости на мъртъвци върху необитаема планета.
 Книга първа
Издигането
на Адолф Хитлер
 1.
Раждането на Третия райх

В самото навечерие, предшестващо раждането на Третия райх, Берлин е обхванат от

трескаво напрежение. Почти за всички изглежда очевидно, че Ваймарската република е
на път да издъхне. В продължение на повече от година тя бързо се руши. Генерал Курт фон
Шлайхер, който подобно на непосредствения си предшественик Франц фон Папен е слабо
загрижен за републиката и още по-малко за демокрацията, и също като него е заемал
длъжността канцлер по силата на президентски указ, без да се обляга на Парламента, е
изчерпал възможностите си, след като е управлявал петдесет и седем дена.
В съботния ден на 28 януари 1933 г. той внезапно е уволнен от престарелия президент на
републиката, фелдмаршал фон Хинденбург. Адолф Хитлер, лидер на
Националсоциалистическата партия, най-голямата в Германия, настоява да получи
канцлерския пост в демократичната република, която се е заклел да унищожи.
Най-невероятни слухове за потенциалния развой на събитията се ширят в столицата през
онзи съдбоносен зимен уикенд, и най-тревожният от тях, както се оказва, не е лишен от
основания. Носи се мълва, че Шлайхер в тайно споразумение с главнокомандващия на
сухопътните сили генерал Курт фон Хамерщайн подготвя преврат с подкрепата на
потсдамския гарнизон, като планът им е да арестуват президента и да установят военна
диктатура. Говори се за нацистки преврат. Берлинските щурмови отряди, подпомагани от
нацистки симпатизанти в полицията, трябвало да превземат „Вилхелмщрасе“, където се
намират президентският дворец и повечето от министерствата. Говори се също и за всеобща
стачка. В неделя, на 29 януари, 100 000 работници се стичат в парка „Лустгартен“ в центъра
на Берлин, за да демонстрират несъгласието си с назначаването на Хитлер за канцлер. Един
от техните водачи се опитва да се свърже с генерал фон Хамерщайн, за да предложи
съвместни действия на армията и организираните работници, в случай че Хитлер бъде
определен за глава на ново правителство1. Всеобщата стачка веднъж вече е спасила
републиката по време на Каповския пуч през 1920 г., след като правителството е избягало от
столицата.
Хитлер прекарва по-голямата част от нощта в неделя срещу понеделник, крачейки напред-
назад из стаята си в хотел „Кайзерхоф“ на „Райхскан​цлерплац“, недалеч от Канцлерството.2
Въпреки нервността си той изпитва върховна увереност, че часът му е ударил. В
продължение на почти месец е преговарял тайно с Папен и другите лидери на
консервативната десница. Наложило му се е да направи компромис. Няма да има
възможността да състави изцяло нацистко правителство. Ще стане обаче канцлер на
коалиционно правителство с осем нацистки министри от общо единайсет, с които се е
споразумял за унищожаването на демократичното Ваймарско управление. Възрастният
президент с упорит нрав като че ли е единственият, който стои на пътя му. Още на 26 януари,
два дни преди настъпването на този решаващ уикенд, мрачният стар фелдмаршал е заявил на
генерал фон Хамерщайн, че „няма никакво намерение да назначава този австрийски
ефрейтор нито за министър на отбраната, нито за канцлер на Райха“3.
Само че под влиянието на сина си майор Оскар фон Хинденбург, секретаря на
президентството Ото фон Майснер, Папен и други високопоставени фигури, президентът
накрая отстъпва. Той е на осемдесет и шест години и вече изпада в старческо слабоумие. В
неделя следобед на 29 януари, докато Хитлер е на кафе и сладкиши с Гьобелс и други
съратници, Херман Гьоринг, председател на Райхстага и втори по ранг в Нацистката партия
след Хитлер, нахлува при тях и категорично заявява, че на следващия ден Хитлер ще бъде
провъзгласен за канцлер.4
Малко преди обяд в понеделник, 30 януари 1933 г., Хитлер отива в Канцлерството при
Хинденбург за разговор, който ще се окаже съдбоносен за него, за Германия и за останалата
част от света. От един прозорец в „Кайзерхоф“ Гьобелс, Рьом и други нацистки
ръководители наблюдават тревожно портата на зданието, през която скоро ще излезе
Фюрерът. „По лицето му щяхме да разберем дали е успял или не“ – отбелязва Гьобелс.
Защото дори в този момент не са съвсем сигурни. „Сърцата ни се разкъсват между съмнение,
надежда, радост и униние – пише Гьобелс в дневника си. – Твърде често бяхме оставали
разочаровани, за да повярваме с цяло сърце във великото чудо.“5
Няколко секунди по-късно стават свидетели на чудото. Мъжът с мустачки като на Чарли
Чаплин, изпаднал до положението на скитник в младостта си във Виена, неизвестен войник
от Първата световна война и аутсайдер в Мюнхен през първите мрачни следвоенни дни, този
малко комичен ръководител на Бирения бунт, този завладяващ оратор, който дори не е
германец, а австриец, едва четирийсет и три годишен, току-що е положил клетва като
канцлер на германския Райх.
Той изминава с колата си стотината метра до „Кайзерхоф“ и скоро е пак сред старите си
другари – Гьобелс, Гьоринг, Рьом и другите „кафяви ризи“, които са му помагали по
каменистия, бурен път към властта. „Той не казва нищо, както и никой от нас – пише
Гьобелс, – но очите му са пълни със сълзи.“6
Същата вечер от здрачаване до късно след полунощ изпадналите в делириум нацистки
щурмоваци маршируват в голям факелен парад в чест на победата. Те извират с десетки
хиляди в стегнати колони от недрата на парка „Тиргартен“, минават под триумфалната арка
на Бранденбургската врата и продължават по „Вилхелмщрасе“; духовите оркестри свирят
стара военна музика под съпровода на гърмящите барабани; гласовете реват новата песен
„Хорст Весел“ и други мелодии, стари като самата Германия; ботфортите удрят по паважа в
мощен ритъм, а високо вдигнатите факли се сливат в огнена лента, която осветява нощта и
изтръгва възторжени възгласи от зяпачите, струпани по тротоарите. От един прозорец в
двореца Хинденбург гледа надолу към маршируващата тълпа и почуква с бастуна си в такт с
военните маршове, явно доволен, че най-после е избрал канцлер, способен да събуди
ентусиазма на хората по традиционно германски начин. Съмнително е дали вдетиненият
старец изобщо подозира какво е отприщил на този ден. В Берлин скоро се пръсва слух,
вероятно неверен, че по средата на парада той се обърнал към някакъв стар генерал с
думите: „Не знаех, че сме пленили толкова много руснаци.“
На един хвърлей място по-нататък на „Вилхелмщрасе“ Адолф Хитлер стои на прозореца в
Канцлерството, извън себе си от вълнение и радост, танцува нагоре-надолу, редовно изпъва
ръка в нацисткия поздрав, усмихва се и се смее, докато очите му отново се изпълват със
сълзи. Един чуждестранен наблюдател гледа шествията в онази вечер с различни чувства.
„Огнената река се изля покрай френското посолство – пише френският посланик Андре
Франсоа-Понсе, – откъдето с натежало сърце и изпълнен с лоши предчувствия проследих
блестящата ѝ диря.“7
Уморен, но доволен, тази нощ Гьобелс се връща у дома в 3 часа. След прибирането си той
нахвърля в дневника: „Беше почти като сън... вълшебна приказка... Новият Райх се роди.
Четиринайсет години работа се увенчаха с победа. Германската революция започна!“8
Третият райх, който се ражда на 30 януари 1933 г., според гръмкото заявление на Хитлер
ще продължи хиляда години9, и нацистите често го назовават „Хилядолетният райх“. Той
всъщност просъществува дванайсет години и четири месеца, но в онова мигновение от
историята причинява изригване, по-бурно и по-разтърсващо от всяко друго, което земята е
преживявала по-рано, като издига германския народ до върхове на властта, непознати за него
от повече от хилядолетие, и го превръща в господар на Европа от Атлантическия океан до
Волга, от Нуркап до Средиземно море, а след това го хвърля в бездната на разрухата и
изолацията в края на световна война, която същият този народ хладнокръвно е провокирал и
по време на която е наложил управление на терор над завладените народи, надхвърлящо с
обмисления си и кървав погром над човешкия живот и човешкия дух всички жестоки
тирании на предишните епохи.
Мъжът, който основава Третия райх, който го управлява безмилостно, често с
необикновена проницателност, който го отвежда до такива замайващи висоти и до такъв
печален край, е без съмнение гений – макар и зъл гений. Вярно е, че той открива в лицето на
германския народ, отлят в подходящия калъп от загадъчното провидение и вековния опит
естествен инструмент, с който успява да постигне своите собствени зловещи цели. И все пак
без Адолф Хитлер, тази демонична личност с желязна воля, свръхестествен усет,
безмилостна студенина, забележителен интелект, буйно въображение и (до самия край,
когато, опиянен от властта и успеха, той попада в собствения си капан) удивителна
способност да преценява хората и ситуациите, почти със сигурност никога нямаше да има
Трети райх.
Както казва изтъкнатият германски историк Фридрих Майнеке: „Това е един от големите
примери за изключителното и неизмеримо влияние на личността в историческия живот.“10
На някои германци и без съмнение на повечето чужденци им се е струвало, че някакъв
шарлатанин е дошъл на власт в Берлин. За мнозинството от германците в онзи момент обаче
Хитлер има – или поне скоро ще придобие – ореола на истински харизматичен лидер. Те ще
го следват сляпо, сякаш убедени в свръхестествената му способност за преценка, през
следващите дванайсет бурни години.

Появата на Адолф Хитлер

Ако съдим по неговия произход и ранните му години, би било трудно да си представим по-
невероятна фигура да наследи мантията на Бисмарк, императорите от Хохенцолернската
династия и президента Хинденбург от този чудат австриец, потомък на селяни, който е роден
в шест и половина вечерта на 20 април 1889 г. в „Гастхоф цум Помер“ – скромен хан в град
Браунау на Ин, близо до границата с Бавария.
Фактът, че се е родил на австро-германската граница, ще се окаже съществен, защото още
в началото на живота си, като младеж, Хитлер е обсебен от идеята, че не бива да има
граница между тези два немскоезични народа и че и двата принадлежат към един и същи
Райх. Чувствата му са толкова силни и трайни, че на трийсет и осем годишна възраст, докато
диктува в затвора книгата си, послужила по-късно като план за изграждането на Третия райх,
още в първите редове посочва символичното значение на своето родно място. „Моята борба“
започва със следните думи:
Днес ми се струва щастливо предзнаменование фактът, че съдбата ми е отредила да се
родя не другаде, а в Браунау на Ин. Защото това градче е разположено точно на
границата на две немски държави, чието обединение в последна сметка за нас, младите,
беше и си остава онази заветна цел, за която трябва да се борим с всички средства...
Това градче на границата за мен е символ на велика мисия.A, 11
Адолф Хитлер е третият син от третия брак на австрийски дребен митнически служител,
който е роден като извънбрачно дете и през трийсет и девет години от живота си носи името
на майка си – Шикългрубер. Името „Хитлер“ фигурира в родословието както на бащата, така
и на майката. Бабата на Хитлер по майчина линия, както и дядо му по бащина линия, носят
името Хитлер или по-скоро негови разновидности, тъй като фамилното име е изписвано по
различни начини: Hiedler, Hütler, Hüttler и Hitler. Майката на Адолф е втора братовчедка на
баща му, така че за брака им е било необходимо епископско разрешение.
Предците на бъдещия Фюрер на Германия и по двете линии живеят от поколения във
Валдфиртел – област в Долна Австрия, между Дунав и границите на Бохемия и Моравия. По
време на собственото ми пребиваване във Виена понякога се е случвало да минавам оттам на
път за Прага или за Германия. Това е хълмист, обрасъл с гори район на села и малки ферми, и
макар и да се намира само на около 80 км от Виена, той изглежда някак отдалечен и
невзрачен, сякаш основните течения на австрийския живот го под​минават. Местните жители
са обикновено мрачни хора, подобни на чешките селяни, които живеят в съседство на север.
Често се сключват бракове между роднини, както в случая с родителите на Хитлер, и
незаконнородените деца не са рядкост.
Родът по майчина линия се радва на известна стабилност. В продължение на четири
поколения семейството на Клара Пьолцл заема поземлен участък номер 37 в селото
Шпитал.12 Предците на Хитлер по бащина линия имат съвсем различна история.
Произношението на фамилното име, както видяхме, се променя; същото се отнася за
местожителството. Представителите на фамилията Хитлер имат неспокоен дух, нещо ги
тласка да се местят от село в село, от една работа на друга, да избягват трайните човешки
връзки и да се придържат към бохемски стил на живот в отношенията си с жените.
Йохан Георг Хидлер, дядото на Адолф, е странстващ мелничар, който упражнява занаята
си в различни села в Долна Австрия. Пет месеца след като сключва първия си брак през 1824
г., му се ражда син, но детето и майката умират. Осемнайсет години по-късно, докато работи
в Дюрентал, той се жени за четирийсет и седемгодишна селянка от село Щронес, Мария
Анна Шикългрубер. Пет години преди да сключат брак, на 7 юни 1837 г., Мария е родила
незаконен син, когото е кръстила Алоис и който ще стане баща на Адолф Хитлер. Най-
вероятно баща на Алоис е Йохан Хидлер, макар и да липсват сигурни доказателства. Във
всеки случай Йохан накрая се жени за майката, но въпреки обичайната практика в подобни
случаи, не си дава труда да узакони сина си след женитбата. Детето израства с името Алоис
Шикългрубер.
Анна умира през 1847 г., след което Йохан Хидлер изчезва за трийсет години, за да се
появи отново на 84-годишна възраст в град Вайтра във Валдфиртел, вече с името Хитлер, за
да засвидетелства пред нотариус в присъствието на трима свидетели, че е баща на Алоис
Шикългрубер. Наличните сведения не обясняват защо старецът е чакал толкова дълго, за да
предприеме тази стъпка, или защо я е извършил накрая. Според Хайден Алоис по-късно
споделил с приятел, че това било направено, за да може по-лесно да получи дял от
наследството на своя чичо, брат на мелничаря, който отгледал младежа в дома си.13 Във
всеки случай това закъсняло признание е направено на 6 юни 1876 г., а на 23 ноември
енорийският свещеник в Дьолерсхайм, до чиято канцелария е изпратена нотариално
заверената декларация, задрасква името Алоис Шикългрубер в кръщелния регистър и вписва
на негово място името Алоис Хитлер.
От този момент нататък бащата на Адолф е известен пред закона като Алоис Хитлер и
името естествено преминава към сина му. Едва през 30-те години предприемчиви виенски
журналисти, които се разравят в енорийските архиви, откриват фактите около произхода на
Хитлер и въпреки закъснелия опит на стария Йохан Георг Хидлер да отдаде дължимото на
извънбрачния си син се опитват да прикачат на нацисткия лидер името Адолф Шикългрубер.
Много са причудливите поврати на съдбата в странния живот на Адолф Хитлер, но няма
по-странен от онзи, който се е случил трийсет години преди неговото раждане. Ако
осемдесет и четири годишният пътуващ мелничар не се беше появил ненадейно, за да
признае бащинството на своя трийсет и девет годишен син близо три десетилетия след
смъртта на майката, Адолф Хитлер щеше да се роди като Адолф Шикългрубер. Едно име
може и да не означава кой знае какво, но съм чувал германци да разсъждават дали Хитлер
щеше да стане владетел на Германия, ако беше известен на света с фамилията Шикългрубер.
Произнесено на южнонемски, името се изтърколва от езика с леко комичен звук. Можете ли
да си представите как обезумелите германски тълпи поздравяват Шикългрубер с гръмовното
„Хайл“? „Хайл Шикългрубер!“? Думите „Хайл Хитлер!“ са използвани не само като
вагнериански езически напев, изпълняван от множеството по време на мистичните
зрелищни церемонии на масовите нацистки сборища; те се превръщат в задължителна форма
на поздрав между германци по време на Третия райх, дори по телефона, където заемат
мястото на обичайното „Здравейте“. „Хайл Шикългрубер!“? Малко е трудно да си го
представи човек.B
Тъй като родителите на Алоис явно никога не са живели заедно, дори след като сключват
брак, бъдещият баща на Адолф Хитлер израства при чичо си, който, макар и брат на Йохан
Георг Хидлер, произнася името си по различен начин и е известен като Йохан фон Непомук
Хютлер. В светлината на нестихващата омраза, която нацисткият фюрер от малък питае към
чехите, чиято държава в крайна сметка унищожава, си струва да кажем нещо за кръщелното
име. Йоан Непомуцки е светец покровител на чешкия народ, и някои историци виждат в това
име доказателство, че семейството има чешка кръв.
 Алоис Шикългрубер изучава обущарския занаят в село Шпитал, но тъй като е с неспокоен
дух като баща си, скоро заминава да си опита късмета във Виена. На осемнайсет постъпва на
работа в граничната полиция на австрийската митница край Залцбург, а след издигането му
до митнически служител девет години по-късно се жени за Анна Гласл-Хьорер, осиновената
дъщеря на чиновник в митницата. Тя му донася малка зестра и по-висок социален статус,
според порядките на стария австро-унгарски бюрократичен апарат. Бракът обаче не е
щастлив. Съпругата му е с четиринайсет години по-възрастна от него, със слабо здраве, и
остава бездетна. Шестнайсет години по-късно двамата се разделят, а след още три години,
през 1883 г., тя умира.
Преди раздялата Алоис, вече със законното име Хитлер, се свързва с млада готвачка в
хотел на име Франциска Мацелсбергер, която през 1882 г. му ражда син, кръстен Алоис.
Един месец след смъртта на първата си съпруга той се жени за готвачката, а три месеца по-
късно тя ражда дъщеря, Ангела. Вторият брак не просъществува дълго. След по-малко от
година Франциска умира от туберкулоза. Шест месеца след това Алоис се жени за трети и
последен път.
Новата булка, Клара Пьолцл, която скоро след това става майка на Адолф Хитлер, е на
двайсет и пет години и отдавна се познава с 48-годишния си съпруг. Клара идва от Шпитал,
селото, откъдето произхожда родът Хитлер. Нейният дядо е Йохан фон Непомук Хютлер,
който е чичото, отгледал Алоис Шикългрубер-Хитлер. Следователно Алоис и Клара са втори
братовчеди и както вече видяхме, са счели за необходимо да си издействат епископско
разрешение за брака.
Това е съюз, за който митническият чиновник се замисля за пръв път години по-рано,
когато по време на първия си брак приема Клара в дома си като храненица. Детето живее
години наред при семейство Шикългрубер в Браунау, и с влошаването на здравето на първата
му съпруга на Алоис явно му минава през ум да се ожени за Клара веднага след кончината на
жена му. Той е признат от баща си и получава наследство от своя чичо (и дядо на Клара) по
времето, когато младото момиче е на шестнайсет години, вече на възраст да се омъжи
законно. Както видяхме обаче, съпругата му живее още известно време след раздялата, и
вероятно заради връзката, която Алоис завързва междувременно с готвачката Франциска
Мацелсбергер, Клара, по това време двайсетгодишна, напуска дома му и заминава за Виена,
където си намира работа като домашна прислужница.
Връща се четири години по-късно, за да поддържа домакинството на братовчед си;
Франциска през последните месеци от живота си също се изнася от дома на своя съпруг.
Алоис Хитлер и Клара Пьолцл се женят на 7 януа​ри 1885 г., и четири месеца и десет дни по-
късно се ражда първото им дете, Густав. Той умира като бебе; същото се случва и с второто
дете, Ида, родено през 1886 г. Адолф е третото дете от този трети поред брак. По-младият му
брат Едмунд, роден през 1894 г., живее само шест години. Петото и последно дете, Паула,
родена през 1896 г., надживява прочутия си брат.
Полубратът на Адолф, Алоис, и неговата полусестра Ангела, децата на Франциска
Мацелсбергер, също доживяват до зрялост. Ангела, красива млада жена, се омъжва за
данъчен чиновник на име Раубал и след смъртта му работи във Виена като икономка, а за
известно време, ако информацията на Хайден е вярна, и като готвачка в еврейска
благотворителна кухня.14 През 1928 г. Хитлер я довежда в Берхтесгаден като своя икономка,
след което в нацистките кръгове се говори много за великолепните виенски сладкиши и
десерти, които печала за фюрера и за които той имал ненаситен апетит. Тя го напуска през
1936 г., за да се омъжи за един професор по архитектура в Дрезден, и Хитлер, по това време
вече канцлер и диктатор, обиден от заминаването ѝ, отказва да ѝ изпрати сватбен подарък.
Тя е единственият човек от семейството, с когото Адолф изглежда е близък в по-късните си
години – с едно изключение. Ангела има дъщеря, Гели Раубал, привлекателна млада
блондинка, с която, както ще видим, Хитлер преживява единствената наистина дълбока
любов през живота си.
Адолф Хитлер никога не е искал и да чуе за своя полубрат. Алоис Мацелс​бергер, по-късно
признат за законен син с името Алоис Хитлер, става келнер, и в продължение на много
години животът му е съпътстван от постоянни проблеми със закона. Хайден отбелязва, че на
осемнайсет години младежът бил осъден на пет месеца затвор за кражба, а на двайсет
получил други осем месеца по същото обвинение. Накрая се преместил в Германия, само за
да се забърка в нови неприятности. През 1924 г., докато Адолф Хитлер линее в затвора за
организирането на политически бунт в Мюнхен, хамбургски съд осъжда Алоис Хитлер на
шест месеца лишаване от свобода за двуженство. След това, разказва Хайден, той се
премества в Англия, където скоро създава семейство, а после го изоставя.15
С идването на власт на националсоциалистите настъпват по-добри времена за Алоис
Хитлер. Той отваря бирщубе – малка бирария – в едно предградие на Берлин, и малко преди
войната я премества на „Витенбергсплац“ в модния западен район на столицата. Посещават
я много нацисти на длъжност в партията, и в началото на войната, когато храната е оскъдна,
заведението винаги разполага с богати запаси. Отбивал съм се там понякога по онова време.
Алоис беше тогава близо шейсетгодишен – внушителен на вид, прост, добродушен мъж, който
слабо напомняше физически своя прочут полубрат и всъщност не се различаваше от
десетките други съдържатели на малки кръчми, които човек можеше да срещне в Германия и
Австрия. Бизнесът му вървеше, и каквото и да е било миналото му, той очевидно вече се
радваше на благополучие. Боеше се само от едно: да не би неговият брат, в пристъп на
отвращение или гняв, да му отнеме разрешителното. В малката бирария понякога се
говореше, че канцлерът и фюрер на Райха е недоволен от съществуването на този човек,
напомнящ за скромния характер на семейство Хитлер. Самият Алоис, спомням си,
отказваше да бъде въвлечен в какъвто и да е разговор за своя полубрат – мъдра предпазна
мярка, но и разочарование за всички нас, които се опитвахме да научим всичко възможно за
произхода на мъжа, започнал вече по това време да завладява Европа.
Като изключим „Моята борба“, където оскъдният биографичен материал често е
подвеждащ, а пропуските – огромни, Хитлер рядко обсъжда (или допуска да обсъждат в
негово присъствие) неговият семеен произход и ранните години от живота му. Вече видяхме
какъв е семейният произход. Какво се знае за ранните години?

Ранните години на Адолф Хитлер

Същата година, през която неговият баща се пенсионира от службата си в митницата на 58-
годишна възраст, шестгодишният Адолф постъпва в общественото училище в село Фишлхам,
на неголямо разстояние югозападно от Линц.
 Годината е 1895-а. През следващите четири или пет години неуморният пенсионер се
мести от село на село в околностите на Линц. По времето, когато синът му е на петнайсет
години, той може да си спомни, че са сменили вече седем адреса и пет различни училища. В
продължение на две години посещава занятия в Бенедиктинския манастир в Ламбах, близо
до който баща му е купил ферма. Там пее в хора, взема уроци по пеене и според собствения
му разказ16 мечтае някой ден да приеме духовен сан. Най-сетне пенсионираният митнически
чиновник се установява трайно в село Леондинг, в южните покрайнини на Линц, където
семейството се настанява в скромна къща с градина.
На единайсетгодишна възраст Адолф е изпратен в гимназията в Линц. Това представлява
финансова жертва от страна на бащата и говори за амбиция синът му да тръгне по неговите
стъпки и да стане чиновник. Това обаче е последното, за което младежът мечтае. „Едва
единайсетгодишен – спомня си Хитлер по-късно17, – аз за пръв път в живота си се оказах в
опозиция... Не исках да ставам държавен чиновник.“
Историята на мъчителната, непримирима борба на момчето, още ненавлязло в
юношеството, срещу коравосърдечния и по неговите думи властен баща е един от малкото
биографични факти, които Хитлер излага в големи подробности и с явна искреност и
правдивост в „Моята борба“. Конфликтът предизвиква първата проява на онази свирепа,
непреклонна воля, която по-късно ще го отведе толкова далече въпреки привидно
непреодолимите препятствия и пречки и която, поразявайки всички на пътя му, ще сложи
незаличим печат върху Германия и Европа.
Не искам да бъда чиновник. Не и не! Всички опити на баща ми да ми внуши симпатия към
тази професия, като ми разказва случки от собствения си живот, имаха точно обратно
въздействие... Ставаше ми противно при мисълта, че ще изгубя свободата си и ще се
затворя в канцелария, че няма да съм господар на времето си и ще трябва цял живот да
попълвам формуляри.
...В един прекрасен ден ми стана ясно, че ще стана художник... Баща ми [...] онемя от
изумление.
„Художник? Мазач, значи?“
Той явно реши, че или съм си изгубил разсъдъка, или не е чул добре. Но когато още веднъж
ясно и недвусмислено потвърдих намерението си, той се нахвърли върху мен с цялата
решителност, на която беше способен.
Художник?! Не, никога, докато съм жив!“... Баща ми настояваше на своето „Никога!“,
аз пък с настървение повтарях „Ще стане!“.18
Едно от последствията на този сблъсък, обяснява Хитлер по-късно, било, че той престанал
да се старае в училище. „Мислех, че когато баща ми се убеди колко лош е станал успехът ми в
училище, ще трябва волю-неволю да отстъпи и да ми позволи да се отдам на мечтата си.“19
Тези думи, написани трийсет и четири години по-късно, може да са отчасти оправдание за
лошия му успех в училище. Неговите оценки в началното училище по-рано са били
неизменно добри. В гимназията в Линц обаче те се влошават толкова, че накрая, без да
получи обичайното свидетелство, той е принуден да се прехвърли в държавната гимназия в
Щайр, не много далече от Линц. Там обаче се задържа за кратко и напуска училището, преди
да се дипломира.
 Провалът на Хитлер в учението го гнети по-късно през живота, когато обсипва с
подигравки „ученото съсловие“, техните степени и дипломи и педагогическия им апломб.
Дори през последните три-четири години от живота си, в Щаба на върховното командване,
където се оставя да бъде заринат с подробности от военната стратегия, той от време на време
отделя по някоя вечер да поговори със старите си партийни другари за глупостта на
учителите, които е имал на младини. Запазени са някои от откъслечните спомени по темата,
в които се впуска този налудничав гений, вече Върховен главнокомандващ на огромни армии
от Волга до Ламанша.
Когато мисля за хората, които бяха мои учители, разбирам, че повечето са били малко
побъркани. Мъжете, които бихме могли да смятаме за добри учители, са изключение.
Трагична е мисълта, че подобни хора имат властта да поставят препятствия на пътя на
един млад мъж. – 3 март 1942 г.20
Имам крайно неприятни спомени от учителите, които ми преподаваха. Тяхната
външност издаваше нечистоплътност; яките им бяха раздърпани... Те бяха продукт на
пролетариата, лишени от всякаква лична независимост на мисленето, изпъкващи с
несравнимото си невежество и забележително достойни за стълбове на една упадъчна
система на управление, която, слава Богу, е вече минало. – 12 април 1942 г.21
Когато си спомням за учителите си в училище, разбирам, че половината от тях са били
ненормални... Ние, учениците на стара Австрия, бяхме възпитани да уважаваме старите
хора и жените. Към професорите си обаче нямахме милост; те бяха наши естествени
врагове. Повечето от тях бяха донякъде умопобъркани, и немалко приключиха живота си
като пълни безумци!... Към мен учителите изпитваха особена непоносимост. Не показвах
и най-малка склонност към чуждите езици – макар че можеше и да не бъде така, ако
учителят не беше идиот по рождение. Не можех да го гледам. – 29 август 1942 г.22
Учителите ни бяха абсолютни тирани. Не хранеха симпатии към младите; единствената
им цел беше да натъпчат мозъците ни и да ни превърнат в учени маймуни като тях
самите. Ако някой ученик покажеше и най-слабата следа от оригиналност, те го
преследваха неумолимо, а всички примерни ученици, които някога съм познавал, се
провалиха в живота след това. – 7 септември 1942 г.23
До деня на смъртта си Хитлер очевидно не успява да прости на своите учители за ниските
оценки, които са му поставяли – нито пък да забрави. Удава му се обаче да изопачи образите
им до гротеска.
Впечатленията, които той оставя у своите учители, събрани, след като става световно
значима фигура, са записани накратко. Един от малкото преподаватели, които Хитлер
изглежда е харесвал, е професор Теодор Гисингер, който полага усилия да го обучава по
природни науки. Гисингер си спомня по-късно: „Що се отнася до мен, Хитлер не ми е
правил нито благоприятно, нито неблагоприятно впечатление в Линц. В никакъв случай не
беше водач на класа. Беше слаб и с изправена стойка, с бледо и много тясно лице, почти като
на туберкулозно болен, с необикновено открит поглед и блестящи очи.“24
Професор Едуард Хюмер, очевидно онзи „идиот по рождение“, за когото Хитлер
споменава (преподавал е френски), пристига в Мюнхен през 1923 г., за да даде свидетелски
показания за бившия си ученик, който по това време е даден под съд за измяна заради
Бирения бунт. Макар и да се изказва хвалебствено за целите на Хитлер и да казва, че желае
от все сърце да го види как осъществява идеалите си, той дава следното сбито описание на
младия гимназист:
Хитлер имаше определени заложби, макар и само по някои предмети, но му липсваше
самоконтрол или най-малкото го смятаха за заядлив, деспотичен, твърдоглав и
раздразнителен, както и неспособен да се подчинява на училищната дисциплина. Не беше
и прилежен; в противен случай щеше да постигне много по-добри резултати при
неговите дарби.25
В гимназията в Линц има един учител, който упражнява силно и, както се оказва,
съдбоносно влияние върху младия Адолф Хитлер. Това е преподавателят по история д-р
Леополд Пьоч, който идва от южната крайгранична немскоезична област в съседство с
териториите на южните славяни и чийто опит в националните борби по тези места са го
превърнали във фанатичен германски националист. Преди да дойде в Линц, той е преподавал
в Марбург, който по-късно, след преминаването му в Югославия след Първата световна
война, става Марибор.
Макар и д-р Пьоч да е поставял на своя ученик само оценки „среден“ по история, той е
единственият от учителите му, за когото Хитлер се изказва топло в „Моята борба“. Хитлер с
готовност признава, че е задължен на този човек.
Същественото да запомниш, несъщественото да забравиш. За моята съдба и целия ми
по-нататъшен живот решаваща роля може би изигра обстоятелството, че щастливата
случайност ми изпрати такъв преподавател по история, който подобно на малцина, успя
да положи в основите на своето преподаване именно този възглед. Тогавашният
преподавател по история в специализираното училище в град Линц, доктор Леополд
Пьотч, при който учех, беше живо въплъщение на този принцип. Този старец с
добродушна външност, но с решителен характер, умееше със своето блестящо
красноречие не просто да ни прикове вниманието към предмета на преподаване, но и да
ни увлече. И сега още си спомням с трогателно чувство за този побелял учител, който
със своята пламенна реч често ни караше да забравим настоящето и да заживеем в
чудесния свят на великите събития от миналото. Той съумяваше да превърне сухите
исторически спомени в жива увлекателна действителност. Често седяхме в неговите
часове, изпълнени с възхищение, и нерядко неговото изложение ни трогваше до сълзи...
Нашият детски национален фанатизъм беше за него средство да ни възпита... Този
учител превърна историята в най-любимия ми предмет. Против волята си той направи
още тогава от мен млад революционер.26
Около трийсет и пет години по-късно, през 1938 г., по време на триумфалната си обиколка
из Австрия, след като е наложил анексията ѝ към Третия райх, канцлерът Хитлер се отбива в
Клагенфурт, за да види стария си, вече пенсиониран учител. Доставя му радост откритието,
че възрастният господин е бил член на тайната нацистка организация СС, която е поставена
извън закона в независима Австрия. Той разговаря с него насаме в продължение на един час,
а след това споделя с членове на своята партия: „Не можете да си представите колко много
дължа на този старец.“27
 Алоис Хитлер умира от кръвоизлив в белия дроб на 3 януари 1903 г., на шейсет и
петгодишна възраст. Повален от удара по време на сутрешна разходка, той издъхва няколко
минути по-късно в близък хан, в ръцете на свой съсед. Когато тринайсетгодишното момче
вижда трупа на баща си, то избухва в сълзи.28
Майката, по това време на четирийсет и две години, се пренася в скромен апартамент в
Урфар, предградие на Линц, където се опитва да издържа себе си и двете си оцелели деца,
Адолф и Паула, с мизерните си спестявания и отпуснатата ѝ пенсия. Както Хитлер отбелязва
в „Моята борба“, тя се чувства длъжна да продължи образованието му в съответствие с
желанията на неговия баща – с други думи, както пише той, „да ме подготви за кариерата на
държавен чиновник“. Макар че младата вдовица е мека със сина си, а той явно я е обичал
нежно, Хитлер е „преизпълнен, както никога досега, с решимост“. Затова въпреки нежната
привързаност между майката и сина, между тях възникват разногласия, и Адолф продължава
да пренебрегва учението си.
Внезапно на помощ ми дойде болестта. В продължение на няколко седмици тя разреши
въпроса с моето бъдеще, а с това и спора между мен и бащиния дом.29
Белодробното заболяване, от което Хитлер започва да страда малко преди
шестнайсетгодишната си възраст, налага отпадането му от училище най-малко за година. Той
е изпратен за известно време в селото на семейството си, Шпитал, където се възстановява от
болестта в дома на майчината си сестра, селянка на име Тереза Шмит. След оздравяването
си се връща за кратко в държавната гимназия в Щайр. Последната справка за успеха му, с
дата 16 септември 1905 г., показва оценки „задоволителен“ по немски, химия, физика,
геометрия и геометрично чертане. По география и история има „добър“; по рисуване –
„отличен“. Чувства се толкова възбуден от перспективата да напусне завинаги училище, че за
пръв и последен път в живота си се напива. По-късно си спомня как една млекарка го
намерила призори да лежи на някакъв извънградски път в покрайнините на Щайр и му
помогнала да се върне в града, и как се заклел да не прави това никога повече.C По този
въпрос поне удържа напълно думата си: става пълен въздържател, непушач и на всичко
отгоре вегетарианец – първоначално по принуда, като безпаричен скитник във Виена и
Мюнхен, а по-късно по убеждение.
Хитлер често описва следващите две или три години като най-щастливите в живота си.D
Макар че майка му намеква (а останалите роднини настояват) да се хване на работа и да
изучи занаят, той се задоволява да мечтае за бъдещето си като художник и да прахосва в
безделие приятните дни край Дунав. Никога не забравя „пухкавата мекота“ на онези свои
години, от 16 до 19, когато като „скъпото момче на мама“ се радва на „празнотата на
спокойния живот“.30 Макар че болнавата вдовица трудно свързва двата края с мизерния си
доход, младият Адолф отказва да помогне, като си намери работа. Идеята да изкарва дори
собствената си прехрана с какъвто и да е редовен наемен труд е отблъскваща за него, и така
ще бъде през целия му живот.
Това, което явно ощастливява толкова Хитлер през онези последни години преди
възмъжаването, е свободата да не работи, която му дава свободата да мисли, да мечтае, да
прекарва дните си в скитане по градските улици или селските местности, при което
ораторства пред спътника си на тема какво в този свят е погрешно и как да се поправи;
вечерите си завършва с някоя книга или като зрител на задните редове в операта в Линц или
Виена, където слуша в захлас мистичните, езически произведения на Рихард Вагнер.
Негов приятел от момчешките години по-късно си го спомня като блед, болнав, върлинест
младеж, който въпреки обичайната си стеснителност и мълчаливост е способен да избухне
внезапно в истеричен гняв срещу несъгласните с него. В продължение на четири години си
представя, че е дълбоко влюбен в красива руса девойка на име Стефани, и макар и често да я
съзерцава с копнеж, докато тя се разхожда по „Ландщрасе“ в Берлин, никога не прави и най-
малкото усилие да се запознае с нея, а предпочита – както и за много други неща – да я
остави в сенчестия свят на смелите си фантазии. В безбройните любовни стихотворения,
които ѝ посвещава, но никога не изпраща (едно от тях е озаглавено „Химн към
възлюбената“), и които държи да прочете на търпеливия си млад приятел Аугуст КубичекE, тя
се превръща в девойка от „Валкирия“, която в развяваща се тъмносиня кадифена роба язди
бял жребец по цъфтящи ливади.31
Макар и да е решен да стане човек на изкуството, за предпочитане художник или поне
архитект, на шестнайсетгодишна възраст Хитлер вече е завладян от политиката. По това
време вече е развил страстна ненавист към Хабсбургската монархия и всички негермански
раси в управляваната от нея мултинационална Австро-унгарска империя, и също толкова
страстна любов към всичко германско. На шестнайсет години вече се е превърнал в онова,
което ще остане до сетния си дъх: фанатичен германски националист.
Изглежда, че у него няма много от безгрижния дух на младостта въпреки времето, което
прекарва в шляене. Проблемите на света го гнетят. Кубичек си спомня по-късно: „Навсякъде
виждаше само препятствия и враждебност... Винаги беше против нещо и в несъгласие със
света... Никога не съм го виждал да приема нещо с лекота...“32
Точно през този период младежът, който не може да понася училището, става ненаситен
читател, като се записва в Библиотеката за образование на възрастни в Линц и влиза в
Музейното дружество, от което заема книги в големи количества. Неговият млад приятел го
помни вечно заобиколен с книги, от които любимите му са трудовете по германска история
и германска митология.33
Тъй като Линц е провинциален град, скоро идва момент, когато Виена, бляскавата
барокова столица на империята, започва да примамва младежа, надарен с толкова голяма
амбиция и въображение. През 1906 г., точно след седемнайсетия си рожден ден, със средства,
осигурени от майка му и други роднини, Хитлер заминава за голямата метрополия, за да
прекара там два месеца. Макар и по-късно да става сцена на неговите най-тежки години,
през които той буквално мизерства на моменти, при това първо посещение Виена го
омагьосва. Той скита по улиците по цели дни, изпълнен с вълнение от гледката на
импозантните сгради по „Рингщрасе“, и в неотслабващ екстаз от видяното в музеите,
операта, театрите.
Хитлер прави справки за реда на постъпване във Виенската академия по изящни изкуства,
и година по-късно, през октомври 1907 г., се връща в столицата, за да се яви на приемните
изпити – първа практическа стъпка за осъществяването на неговата мечта да стане художник.
На осемнайсет години е и е изпълнен с големи надежди, които обаче са разбити. От списъка
за класирането в академията научаваме какво е станало.
 Следните кандидати са показали недостатъчни резултати на изпита или не са
допуснати... Адолф Хитлер, Браунау на Ин, 20 април 1889 г., германец, католик. Баща
държавен чиновник. 4 класа в гимназия. Няколко глави. Изпитна рисунка –
незадоволителна.34
Хитлер опитва пак на следващата година, но този път рисунките му са толкова слаби, че не
е допуснат до изпита. За амбициозния млад мъж това, както пише той по-късно, е като гръм
от ясно небе. Бил е абсолютно убеден, че ще успее. Според собствения му разказ в „Моята
борба“ Хитлер иска обяснение от ректора на академията.
Той ми отговори, че представените от мен рисунки по категоричен начин доказвали, че
от мен нямало да стане художник. От тези рисунки личало, че моите способности били в
областта на архитектурата. Трябвало да се откажа да мисля за факултета по
изобразително изкуство и да се насоча към архитектурния факултет.35
Младият Адолф е склонен да се съгласи, но скоро разбира за свое съжаление, че липсата
на гимназиална диплома би могла реално да попречи на постъпването му в училището по
архитектура.
Междувременно майка му умира от рак на гърдата и той се връща в Линц. Откакто Адолф
е напуснал училище, Клара Хитлер и нейните роднини са издържали младия човек в
продължение на три години, но не са успели да видят никакви явни резултати. На 21
декември 1908 г., докато градът облича празничната си коледна премяна, майката на Адолф
Хитлер издъхва и два дни по-късно е погребана в Леондинг до съпруга си. За
деветнайсетгодишния младеж:
Този удар ме порази. Баща си уважавах, майка си обичах. Тежката действителност и
нужда ме заставиха бързо да взема решение. Малкото средства, които ми останаха след
смъртта на баща ми, бяха бързо изразходвани по време на болестта на майка ми.
Пенсията за сирак, която ми се полагаше, беше съвсем недостатъчна, за да се живее от
нея, и ми се наложи сам да си търся прехраната.36
Сам да си търси прехраната! Той няма занаят. Винаги е презирал ръчния труд. Никога не се
е опитвал да спечели и стотинка. Затова пък не знае страх. Взима си сбогом със своите
роднини, заявявайки, че няма да се върне, докато не успее.
С вързоп вещи в ръка и непоколебима воля в душата заминах за Виена. Това, което преди
50 години се отдаде на баща ми, аз се надявах да завоювам от съдбата и за себе си; исках
да стана „нещо“, но, разбира се, в никакъв случай чиновник.37

„Най-тъжният период в живота ми“

Следващите четири години, между 1909 и 1913 г., са време на крайна мизерия и нищета за
амбициозния младеж от Линц. През тези последни преходни години преди падането на
Хабсбургите и края на Виена като столица на империя с 52 млн. души население в сърцето
на Европа, градът притежава веселост и очарование, които нямат аналог сред световните
столици. Не само нейната архитектура, скулптура, музика, но и безгрижният, хедонистичен,
изтънчен дух на нейните жители излъчват атмосфера на барок и рококо, непозната за всеки
друг западен град.
Разположена на синия Дунав, под гористите хълмове на Винервалд, осеяни с жълтозелени
лозя, тя е място с естествена красота, което пленява посетителя и внушава на виенчани
вярата, че провидението е било особено благосклонно към тях. Въздухът е изпълнен с музика
– възвишената музика на даровити творци от тези места, най-великите, познати в Европа –
Хайдн, Моцарт, Бетховен и Шуберт; а през последните дни от циганското лято – игривите,
запомнящи се валсове на собствения ѝ обичан син Йохан Щраус. За тези толкова
благословени хора, върху които бароковият начин на живот е оставил толкова дълбок
отпечатък, самият живот напомня сън и добрите граждани прекарват приятните дни и нощи
от живота си, като танцуват валс и пият вино, бъбрят си в уютните кафенета, слушат музика
и съзерцават фантастичния свят на операта и оперетата, флиртуват и се любят, отдадени през
голяма част от времето на удоволствия и мечти.
Да, империята трябва да се управлява, за армията и флота трябва да се набират хора,
комуникациите трябва да се поддържат, бизнесът – да се движи и работата – да се върши.
Само че малцина във Виена работят извънредно – а дори и на пълно работно време – върху
тези неща.
Това, разбира се, има и нелицеприятна страна. Този град, подобно на всички други, има
своите бедняци: недохранени, зле облечени, живеещи в коптори. И все пак, като най-
големият индустриален център в Централна Европа и като столица на империята Виена
просперира, и този просперитет се разпростира върху хората и се процежда надолу. В
политическо отношение градът се контролира от мнозинството на долната средна класа;
работниците са организирани не само в профсъюзи, но имат и могъща политическа партия –
социалдемократическата. В живота на града, вече с два милиона души население, се чувства
кипеж. Демокрацията е на път да измести старото автократично управление на Хабсбургите,
образованието и културата стават достъпни за масите, така че по времето, когато Хитлер
пристига във Виена през 1909 г., един младеж без никакви средства има възможност да
получи по-високо образование или да си докарва приличен доход, и като един от милион
наемни работници да живее под цивилизоващото въздействие на очарованието, което
столицата упражнява върху своите обитатели. Нима неговият единствен приятел Кубичек,
беден и неизвестен като него самия, не е на път да се утвърди в Музикалната академия?
Само че младият Адолф не преследва амбицията да влезе в Училището по архитектура. То
все пак е отворено за него въпреки липсата на гимназиална диплома – младите хора, които са
показали „особен талант“, се приемат без подобно удостоверение, – но доколкото е
известно, той не е кандидатствал там. Нито пък проявява интерес да изучи занаят или пък да
се наеме на каквато и да е постоянна работа. Вместо това предпочита да се хваща с каквото
намери: рине сняг, тупа килими, пренася чували на Западната гара, понякога се наема за
няколко дни като строителен работник. През ноември 1909 г., по-малко от година след като
пристига във Виена, за да „изпревари съдбата“, той е принуден да напусне мебелираната си
стая на „Симон Денк Гасе“ и през следващите четири години живее в евтини хотели и в
почти същите мизерни условия – в мъжкото общежитие на „Мелдеманщрасе“ 27 в Двайсети
район на Виена, близо до Дунав, и се справя с глада, посещавайки благотворителните кухни в
града.
 Нищо чудно, че близо две десетилетия по-късно пише:
Виена е град, който за мнозина е място за чудесни удоволствия и празници за преуспелите
хора. За съжаление за мен тази Виена беше единствено жив спомен за най-печалния етап
от живота ми.
И досега този град поражда в мен тъжни спомени. Виена – в тази дума са се събрали за
мен пет години на горест и лишения. Петте години, през които си изкарвах хляба от
начало като общ работник, после като обикновен чертожник, буквално гладувах и не
помня изобщо някога да съм бил сит.38
През този период, казва той, гладът е винаги с него.
Гладът беше моят постоянен спътник, който никога не ме оставяше и честно споделяше
с мен цялото си време... Всеки ден трябваше да водя борба с този безжалостен
спътник.39
Той обаче никога не го довежда чак до там да се опита да си намери постоянна работа.
Както показва ясно в „Моята борба“, той изпитва мъчителния страх на дребния буржоа да не
попадне отново в редовете на пролетариата, на физическите работници – страх, който по-
късно ще използва за създаването на Националсоциалистическата партия на широката
основа на дотогава лишената от водачи милионна, зле платена, пренебрегвана класа на
„белите яки“, която храни илюзията, че поне стои по-високо в социално отношение от
„работниците“.
Макар и да казва, че е припечелвал поне отчасти като „обикновен чертожник“, Хитлер не
споменава подробности за тази работа в своята автобиография, като се изключи забележката,
че през 1909 и 1910 г. положението му се подобрило дотолкова, че не се налагало повече да
се наема като общ работник.
По това време – пише той – започнах да работя като чертожник и акварелист.40
Това е донякъде подвеждащо, както и много други данни от биографичен характер в
„Моята борба“. Макар че свидетелствата на онези, които са го познавали навремето, рядко
изглеждат по-надеждни, събран е достатъчно материал, за да се оформи картина, вероятно
която е по-точна и със сигурност по-пълна.F
Че Адолф Хитлер никога не е бил бояджия, както подигравателно го наричат неговите
политически противници, е почти сигурно. Най-малкото, няма сведения някога да е
упражнявал такава дейност. Това, с което се занимава, е да рисува нескопосни малки
картини на Виена и някои от известните забележителности като катедралата „Св. Стефан“,
сградата на операта, Бургтеатър, дворецът Шьонбрун или римските руини в парка
„Шьонбрун“. Според познатите му правел копия от по-стари творби; очевидно не е можел да
рисува от натура. Картините му са доста сковани и безжизнени и напомнят груби и
небрежни скици на начинаещ архитект, а човешките фигури, които добавя понякога, са
толкова несполучливи, че напомнят илюстрации от комикс. Ето какво отбелязах веднъж сам,
след като разглеждах папка с оригинални скици на Хитлер: „Малко лица. Груба работа. Едно
почти чудовищно лице.“ За Хайден те „изглеждат като малки натъпкани чувалчета край
високите, внушителни дворци“.41
 Вероятно стотици от тези жалки произведения са били продадени от Хитлер на дребни
търговци, за да украсят стените си, на посредници, които ги използват за запълване на
изложени за продан рамки, и на производители на мебели, които понякога ги закрепват на
гърбовете на евтини дивани и столове, каквато е модата във Виена по онова време. Понякога
Хитлер е по-комерсиален. Често рисува за собственици на магазини плакати, рекламиращи
продукти като пудрата против изпотяване „Тедис“, а също и (вероятно с цел да изкара малко
пари по Коледа) един с образа на Санта Клаус, продаващ ярко оцве​тени свещи, както и друг с
готическата кула на „Св. Стефан“ (която Хитлер никога не се е опитвал да копира), стърчаща
над планина от сапунени торти.
Дотук се простират „художествените“ постижения на Хитлер, но до края на живота си той
смята себе си за „човек на изкуството“.
Бохемски вид не му липсва през онези скитнически години във Виена. Хора, които са го
познавали навремето, си спомнят по-късно неговия износен дълъг черен балтон, който
стигал до глезените му, подобен на кафтан – подарък от един унгарски евреин вехтошар,
съквартирант от мрачното мъжко общежитие, който се сприятелява с него. Хората си
спомнят омазненото черно бомбе, което носел целогодишно; сплъстената коса, причесана
над челото, както в по-късните му години, и висяща разрошена отзад над мръсната яка –
защото той изглежда рядко се е подстригвал и бръснел, и двете страни на лицето и
брадичката му обикновено били покрити с черната четина на покарала брада. Ако може да се
вярва на Ханиш, който по-късно става нещо като артист, Хитлер напомнял „привидение,
каквото рядко се среща сред християните“42.
За разлика от пропадналите млади мъже, с които съжителства, той не притежава нито
един от пороците на младостта. Никога не пуши или пие. Не поддържа никакви отношения с
жени – доколкото можем да разберем, не заради някакво отклонение от нормалността, а
просто поради вродената си стеснителност.
„Сега си мисля, че тогава хората са ме взимали за особняк“ – отбелязва Хитлер в „Моята
борба“ в един от редките му проблясъци на хумор.43
Също като неговите учители, и те си спомнят пронизителния, втренчен поглед, с който
лицето му впечатлява най-силно като израз на нещо характерно за личността му, в дисонанс
с жалкото съществуване на немит скитник. Спомнят си, че младият мъж, при целия си
мързел по отношение на физическия труд, бил ненаситен читател и прекарвал голяма част от
дните и вечерите си погълнат от книгите.
Тогава четях изключително много, и при това задълбочено. Цялото свободно време, което
ми оставаше след работа отиваше за тези занимания. През тези няколко години
натрупах известен запас от знания, от които се ползвам и до днес.44
В „Моята борба“ Хитлер се разпростира надълго върху изкуството на четенето.
Ще кажа и това, че под „четене“ разбирам може би нещо съвсем различно от това,
което смята преобладаващата част от нашата т.нар. интелигенция.
Познавам мнозина, които „четат“ безкрайно много... и въпреки това не мога да нарека
тези хора по друг начин освен „начетени“. Разбира се, тези хора притежават голямо
количество „знание“, но техният мозък е съвършено неспособен що-годе правилно да
усвои, регистрира и класифицира възприе​тия материал... Човек, който умее да чете
 правилно, ще успее... да вземе всичко ценно, което действително има не само преходно
значение. Той ще успее да разчлени и усвои новия материал така, че той да му помогне да
уточни и попълни по-ранните си знания и да получи нова информация, която ще му
помогне да обоснове правилността на възгледите му... Изкуството на четенето и
изучаването се свежда... до следното: същественото да запомниш, несъщественото да
забравиш.G [...] Само такова четене има смисъл и цел... В това отношение периодът във
Виена беше за мен особено продуктивен и ценен.45
Ценен за какво? Отговорът на Хитлер е, че от четенето и от живота си сред бедните и
безимотните на Виена е научил всичко, което му е било необходимо да знае по-нататък в
живота.
Виена беше за мен най-тежката, но и най-солидната школа на живота. Пристигнах за
пръв път в този град почти юноша и го напусках с тежки мис​ли като напълно оформен
зрял човек. Виена изгради основите на мирогледа ми. Тя ме научи да намирам правилния
политически подход към ежедневните въпроси. За в бъдеще ми остана само да
разширявам и допълвам мирогледа си, да се отказвам от основите му – не ми се
наложи.46
Какво тогава е научил в школата на онези тежки удари, с които Виена така щедро го е
обсипала? Какви са идеите, усвоени от прочетеното и преживяното от него там, които, както
той казва, ще останат непроменени в основата си до края? Фактът, че са предимно плитки и
нищожни, често гротескни и абсурдни, отровени от необикновени предразсъдъци, става ясен
и при най-повърхностното изследване. Също толкова очевидно е, че са важни за тази
история, както и за света – защото лягат в основата на Третия райх, който този книголюбив
скитник скоро ще изгради.

Покълващите идеи на Адолф Хитлер

Те не са оригинални – с едно изключение, – а събрани оттук-оттам в суров вид от кипящия
водовъртеж на австрийската политика и живот през първите години на ХХ в. Дунавската
монархия е на път да умре от лошо храносмилане. От векове германско-австрийското
малцинство властва над многоезичната империя от дванайсет националности и им налага
своите език и култура. От 1848 г. обаче хватката му отслабва. Малцинствата не могат да бъдат
асимилирани. Австрия не е топилня. През 60-те години на XIX в. италианците се отцепват, а
през 1867 г. унгарците добиват равно положение с германците в рамките на т.нар. Двойна
монархия. В началото на ХХ в. разнообразните славянски народи – чехи, словаци, сърби,
хървати и други – искат равенство и най-малкото национална автономия. В австрийската
политика на преден план излизат междунационалните разногласия.
Това обаче не е всичко. Налице е и социално недоволство, което често се оказва по-силно
от расовите борби. Безправните нисши класи искат да участват в изборите, а работниците
настояват на правото да организират профсъюзи и да стачкуват – не само за по-високи
заплати и по-добри условия на труд, но и за да постигнат демократичните си политически
цели. И наистина, под натиска на всеобща стачка най-сетне е установено всеобщо
избирателно право за мъжете, а с него идва и краят на политическото господство на
германците в Австрия, които са едва една трета от населението на австрийската половина от
империята. Това са промени, на които Хитлер, фанатичният млад германско-австрийски
националист от Линц, горещо се противопоставя. За него империята затъва в „мръсно
блато“. Може да бъде спасена само ако господстващата раса, германците, утвърдят наново
абсолютната си власт. Негерманските раси, особено славяните и преди всичко чехите, са
хора от по-низш тип. Германците трябва да ги управляват с желязна ръка. Парламентът
трябва да бъде закрит и да се сложи край на всички демократични „глупости“.
Макар и да не взема участие в политиката, Хитлер следи с жадно внимание дейността на
трите големи политически партии на стара Австрия: социалдемократите,
християнсоциалистите и пангерманските националисти. И в ума на този невчесан клиент на
благотворителните кухни започва да никне политическа проницателност, която му позволява
да види с удивителна яснота силните и слабите страни на съвременните политически
движения и която с узряването си ще го превърне във водещия политик на Германия.
От самото начало той се изпълва със свирепа ненавист към Социалдемо​кратическата
партия. „Това, което тогава повече от всичко ме отблъскваше в социалдемокрацията, беше
враждебното ѝ отношение към борбата за немските интереси, унизителното ѝ подмазване
пред славянските „другари“... Това, за което при други условия бяха необходими десетилетия,
аз сега получих за няколко месеца. Разбрах, че зад фразите за социална добродетел и любов
към ближния се крие истинска чума.“H, 47
Все пак той е достатъчно интелигентен да потисне чувството си на гняв срещу тази партия
на работническата класа, за да може да изследва внимателно причините за нейната
популярност. Стига до заключението, че причините за нея са няколко, и години по-късно ще
си ги припомни и ще ги използва при изграждането на Националсоциалистическата партия
на Германия.
Един ден става свидетел на масова демонстрация на виенски работници, разказва той в
„Моята борба“. „В продължение на два часа стоях и наблюдавах, затаил дъх, безброя човешки
червеи, които пълзяха пред очите ми. Потиснат от това зрелище, най-накрая аз напуснах
площада и се отправих към къщи.“48
У дома започва да чете социалдемократическата преса, изучава речите на нейните лидери,
изследва организацията ѝ, разсъждава върху нейната психология и политически похвати и
обмисля резултатите. Стига до три заключения, които обясняват за него успеха на
социалдемократите: те знаят как да създадат масово движение, без което всяка политическа
партия е безполезна; усвоили са изкуството да пропагандират сред масите; и накрая, знаят
каква стойност има използването на „духовен и физически терор“, както се изразява той.
Този трети урок, макар и със сигурност основан на погрешни наблюдения и смесен със
собствените му чудовищни предразсъдъци, интригува младия Хитлер. През следващите десет
години той ще съумее да се възползва добре от него за собствените си цели.
Вникнах в безсрамния идеологически терор, който тази партия прилагаше срещу
буржоазията, неспособна да ѝ се противопостави нито физически, нито морално. По
даден знак започваше истинска канонада от лъжи и клевети срещу противника, който в
дадения момент изглеждаше на социалдемокрацията по-опасен и това продължаваше,
докато на нападнатата страна не ѝ издържат нервите... Това е тактика на използване
 на слабостите на противника до краен предел. Тази тактика с математическа точност
води до успех...
Така си изясних ролята на физическия терор по отношение на отделния човек и на
масите... В редиците на привържениците на социалдемокрацията постигната победа се
възприема като доказателство за дълбоката ѝ правота. Противниците ѝ пък изпадат в
отчаяние и престават да вярват, че е възможна изобщо по-нататъшна съпротива.49
Никога не е писан по-точен анализ на тактиката на нацистите, разработена в крайна
сметка от Хитлер.
Има две политически партии, които силно привличат Хитлер като новак във Виена, и той
прилага и към двете своята нарастваща способност за проницателен, хладен анализ. Най-
напред отдава верността си, по собствените му думи, на Пангерманската националистическа
партия, основана от Георг Ритер фон Шьонерер, който произхожда от същата област в
съседство със Шпитал в Долна Австрия, откъдето е и семейството на Хитлер.
Пангерманистите по онова време водят отчаяна битка за отстояване на германското
превъзходство в мултинационалната империя. И макар и да смята, че Шьонерер е
„задълбочен мислител“, и да прегръща ентусиазирано неговата основна програма за
насилствено утвърждаване на национализма, антисемитизма, антисоциализма, съюза с
Германия и противопоставянето на Хабсбургите и Ватикана, Хитлер скоро схваща
причините за провала на партията:
Обстоятелството, че тази партия не оцени достатъчно значението на социалния
проблем, ѝ струваше загубата на цялата действително боеспособна народна маса;
участието в парламента ѝ отне възможността наистина да се разгърне и ѝ предаде
слабостите, свойствени на тази институция; борбата пък срещу католическата
църква... я лиши от многобройните и най-добрите елементи, представляващи основата
на нацията.50
Макар и Хитлер да забравя това по-късно, когато идва на власт в Германия, един от
уроците на Виенския период, на който набляга в големи подробности в „Майн Кампф“, е
колко безсмислени са опитите на една политическа партия да се противопостави на
църквата. „Дори и всички упреци срещу католичеството да бяха абсолютно верни – пише
той, обяснявайки защо движението на Шьонерер „Лос фон Ром“ („Далече от Рим“) е било
тактическа грешка, – то политическата партия не трябваше ни за миг да изпуска от
внимание обстоятелството, че, както показва целият исторически опит, никога досега чисто
политическа партия не е успявала да постигне религиозна реформация.“51
И все пак неуспехът на пангерманистите да възпламенят масите, тяхната неспособност
дори да разберат психологията на обикновените хора е най-големият им недостатък за
Хитлер. От неговата рекапитулация на идеите, които започват да се оформят в ума му на не
много повече от 21-годишна възраст, е очевидно, че вижда в това основната им грешка. Той
няма да я по​втори, когато създаде свое собствено политическо движение.
Пангерманистите допускат и друга грешка, която Хитлер няма да направи. Тя е, че не
сполучват да спечелят подкрепата на поне някои от могъщите, утвърдени държавни
институции – ако не църквата, тогава, да кажем, армия​та, или кабинета, или държавния
глава. Докато едно политическо движение не привлече такава поддръжка, вижда младият
човек, за него ще е трудно, ако не и невъзможно да се сдобие с власт. Подобна поддръжка е
именно това, което Хитлер има предвидливостта да осигури за критичните дни на януари
1933 г. в Берлин, и което единствено позволява на него и Националсоциалис​тическата
партия да поемат управлението на един велик народ.
Във Виена по времето на Хитлер има един политически водач, който разбира това, както и
необходимостта да се изгради партия, опираща се на масите. Това е д-р Карл Люгер,
бургмистър на Виена и лидер на Християнсоциалната партия, който повече от всеки друг
може да се смята за политически ментор на Хитлер, макар и двамата никога да не са се
срещали. Хитлер винаги го е смятал за „най-могъщия от немските бургмистри на всички
времена... по-велик държавен деятел от всички тогавашни „дипломати“, взети заедно... Ако
доктор Карл Люгер беше живял в Германия, щяха да го сложат редом до най-великите хора
на нашия народ“52.
Не съществува, разбира се, особена прилика между Хитлер, какъвто ще стане той по-
късно, и този едър, прям, жизнерадостен идол на виенските дол​ни средни класи. Вярно е, че
Люгер става най-влиятелният политик в Австрия като водач на партия, която се опира на
недоволната дребна буржоазия и която, подобно на Хитлер, извлича политически капитал от
шумната демонстрация на антисемитизъм. Само че Люгер, който се издига от скромно
положение и си дава труда да завърши университет, е човек със значителни интелектуални
постижения, и неговите противници, включително евреите, с готовност признават, че в
душата си той е почтен, благороден, великодушен и толерантен човек. Изтъкнатият
австрийски писател от еврейски произход Стефан Цвайг, който расте във Виена по същото
време, свидетелства, че официално заявеният антисемитизъм на Люгер никога не го е
спирал да бъде услужлив и дружелюбен с евреите. „Неговата градска администрация –
разказва Цвайг – беше съвършено справедлива и дори типично демократична... Евреите,
които бяха потреперили при този триумф на антисемитската партия, продължиха да се
радват в живота си на същите права и уважение, както винаги.“53
На младия Хитлер това не се нрави. Той смята, че Люгер е прекомерно толерантен и не
оценява расовия проблем с евреите. Негодува, че кметът не успява да прегърне
пангерманизма, и се отнася скептично към неговия римокатолически клерикализъм и
лоялността му към Хабсбургите. Нима старият император Франц-Йосиф не е отказал на два
пъти да одобри избирането на Люгер за бургмистър?
Накрая обаче Хитлер е принуден да признае гения на този човек, който знае как да
спечели подкрепата на народните маси, разбира съвременните социални проблеми и
осъзнава значението на пропагандата и риториката за влиянието върху множеството. Хитлер
неволно се възхищава на начина, по който Люгер се отнася с могъщата Църква – „неговата
политика беше изработена с изключителна проницателност“. И най-сетне, Люгер „беше
склонен от самото начало да използва вече съществуващи средства за влияния и да се бори за
привличането на вече съществуващи могъщи учреждения на своя страна. Той ясно
осъзнаваше, че е необходимо да извлече възможно най-голяма полза за движението си от
старите източници на сила“54.
Тук в зародиш се съдържат идеите и похватите, които Хитлер ще използва по-късно при
изграждането на своята собствена политическа партия и довеждането ѝ на власт в Германия.
Неговата оригиналност се състои в това, че е единственият политик от десницата, който ги
прилага на германска почва след Първата световна война. Тогава нацисткото движение
единствено сред националистическите и консервативните партии привлича огромна маса
последователи и след като постига това, спечелва поддръжката на армията, президента на
републиката и сдруженията на големия бизнес – трите „вече съществуващи могъщи
учреждения“, – и това го довежда до пост на германски канцлер. Уроците, научени във
Виена, наистина се оказват полезни.
Д-р Карл Люгер е блестящ оратор, но Пангерманската партия не разполага с убедителни
публични говорители. Хитлер си взема бележка от това и в „Майн Кампф“ подчертава
голямото значение на риториката в политиката.
Силата, която винаги поставя началото на най-големите религиозни и политически
лавини в историята, от незапомнени времена е магическото въздействие на устното слово, и
нищо друго.
Широките народни маси се подчиняват преди всичко на силата на устната реч. Всички
велики движения са народни движения. Това е вулканично изригване на човешки страсти
и душевни преживявания. Причината да излязат на бял свят е или богинята-нужда, или
пламенната сила на словото. Никога досега великите движения не са били продукт на
лимонадени излияния на литературни естети и салонни герои.55
Макар и да се въздържа от реално участие в австрийската партийна политика, младият
Хитлер вече започва да упражнява красноречието си върху аудиторията, която намира в
долнопробните хотели, в благотворителните кухни и на улиците на Виена. То ще се развие в
талант (за който може да свидетелства и авторът, изслушал впоследствие десетки от неговите
най-важ​ни речи), по-страховит от всеки друг в Германия между двете войни, и ще допринесе
в голяма степен за неговия изумителен успех.
И най-сетне, опитът, който Хитлер трупа във Виена, засяга и евреите. В Линц, казва той,
имало малко евреи. „Въобще не си спомням в дома на моите родители или поне докато беше
жив баща ми да съм чул дори и веднъж тази дума.“ В гимназията имало едно еврейско момче
– но от това той не прави „още никакви изводи“. „Даже ги смятах за немци.“56
Според приятеля на Хитлер от момчешките години това не е вярно. „Когато за пръв път
срещнах Адолф Хитлер – разказва Аугуст Кубичек, припомняйки си дните, прекарани заедно
в Линц, – неговият антисемитизъм беше вече ясно изразен... Хитлер беше вече заклет
антисемит, когато замина за Виена. И макар че неговите преживявания във Виена може да са
задълбочили това чувство, те със сигурност не са го породили.“ 57
С такива настроения – пише Хитлер – пристигнах във Виена.
Увлечен от многото впечатления в сферата на архитектурата, потиснат от тежестта
на съдбата ми, първоначално не бях в състояние поне малко по-внимателно да се загледам
в различните обществени слоеве на народа в този огромен град. От двамилионна Виена
по това време почти 200 хиляди бяха евреите, но аз не ги забелязвах... Все още
продължавах да възприемам евреите като носители на определена религия и от
търпимост и хуманност продължавах да се отнасям негативно към всякакви религиозни
гонения. Тонът, с който виенската антисемитска преса изобличаваше евреите, ми се
струваше недостоен за културните традиции на великия народ.58
 Един ден, спомня си Хитлер, се разхождал в центъра на града. „Когато веднъж минавах по
оживените улици в центъра на града, неочаквано се натъкнах на някаква фигура с дълго
палто и къдрава черна коса. Първата ми мисъл беше: и този ли е евреин? В Линц евреите
изглеждаха другояче. Заразглеждах внимателно и предпазливо тази фигура. И колкото повече
се вглеждах в чертите ѝ, толкова повече предишният въпрос приемаше в мозъка ми друга
формулировка: и този ли е немец?“59
Лесно можем да се досетим какъв е отговорът на Хитлер. Той обаче твърди, че преди да
отговори, решил „да се рови в книгите“, за да намери„отговор на съмненията си“. Потопява
се в антисемитската литература, каквато се продава много във Виена по това време. После
започва да обикаля улиците, за да наблюдава „явлението“ по-отблизо. „Където и да отидех,
срещах евреи. И колкото повече се вглеждах в тях, толкова по-ясно в моите очи те се
открояваха от другите хора... На мене ми се повдигаше от миризмата на тези господа с дълги
палта.“60
После, казва той, открил „моралната нечистоплътност на този отбран народ... има ли на
света поне едно нечисто дело, поне едно безсрамие от какъвто и да е род и преди всичко в
областта на културния живот на народите, в което не беше замесен в крайна сметка някой
евреин? Както във всяка гнойна рана ще намериш червея или личинката му, така и във всяка
мръсна история непременно ще се натъкнеш на чифутин“. Евреите, казва той, са до голяма
степен отговорни за проституцията и търговията с бели роби. „Когато за пръв път осъзнах –
разказва той, – че евреинът е безсърдечният, безсрамен и пресметлив ръководител на тази
гнусна търговия с порока в мръсната пяна на големия град, студени тръпки пропълзяха по
гърба ми.“I, 61
В бълнуванията на Хитлер по адрес на евреите има голяма доза нездрава сексуалност. Това
е характерно за антисемитската преса във Виена навремето, както и по-късно за
непристойния нюрнбергски седмичник „Дер Щюрмер“, издаван от един от любимците на
Хитлер – Юлиус Щрайхер, нацистки гаулайтер на Франкония, известен дегенерат и една от
най-отблъскващите личности в Третия райх. „Моята борба“ е изпъстрена с грозни
подмятания за долни евреи, които съблазняват невинни германски девойки и така замърсяват
кръвта им. Хитлер пише за кошмарната представа как стотици хиляди девойки биват
съблазнявани от „кривокраки изхабени еврейчета“. Както посочва Рудолф Олден, един от
източниците на Хитлеровия антисемитизъм може да е била неговата изопачена сексуална
завист. Макар и да е в началото на двайсетте по това време, не е известно да е имал каквито
и да е връзки с жени при пребиваването си във Виена.
Постепенно – разказва Хитлер, – започнах да ги ненавиждам... За мен дойде времето на
най-големия вътрешен прелом, който някога ми се е налагало да преживея. От апатичен
„гражданин на света“ станах фанатик на антисемитизма.62
Слепия си фанатизъм той запазва до печалния край; неговото последно завещание,
написано няколко часа преди смъртта му, съдържа една последна нападка срещу евреите,
стоварваща върху тях отговорността за войната, която е започнал и която сега унищожава
него самия и Третия райх. Тази изгаряща ненавист, която заразява толкова много германци в
империята, в крайна сметка ще доведе до толкова ужасяващо и мащабно клане, че неговият
грозен белег върху цивилизацията няма да изчезне, докато хората населяват земята.
 През пролетта на 1913 г. Хитлер напуска Виена окончателно и заминава да живее в
Германия, където, както твърди, винаги е било сърцето му. Той е на двайсет и четири години
и сигурно изглежда като пълен неудачник за всички освен за себе си. Не е станал нито
художник, нито архитект. Както е видно за всеки, не е станал нищо друго освен скитник –
вярно, по-особен и начетен. Няма приятели, семейство, работа, дом. Притежава обаче едно:
неугасима увереност в себе си и дълбоко, горещо чувство за мисия.
Напуска Австрия вероятно за да избяга от военна служба.J Не защото е страхливец, а
защото се отвращава от мисълта да служи заедно с евреи, славяни и други представители на
малцинствата в империята. В „Моята борба“ Хитлер твърди, че е заминал за Мюнхен през
пролетта на 1912 г., но това е грешка. Полицейският регистър показва, че е живял във Виена
до май 1913 г.
Заявените от него причини да напусне Австрия звучат твърде претенциозно.
Същевременно отрицателното ми отношение към хабсбургската държава се засилваше с
всеки изминат ден... Стана ми противен целия този расов конгломерат на австрийската
столица, цялата тази смесица от чехи, поляци, унгарци, украинци, сърби и хървати, и
навсякъде онзи вечна гъба на човешкия род – евреи, и още евреи. Този гигантски град
започна да ми се струва нещо като въплъщение на кръвосмесителен грях... Колкото по-
дълго живях в този град, толкова повече ненавиждах тази хаотична смесица от народи,
разяждаща стария център на немската култура... Поради това все повече ме изпълваше
непреодолимо желание да замина там, където от най-ранна младост ме зовяха тайни
копнежи и тайна любов.63
Съдбата му в тази страна, която обича толкова горещо, ще бъде такава, каквато не би могъл
да си представи дори той в най-необузданите си мечти. Формално погледнато, Хитлер е
чужденец в германския Райх, австриец, и ще остане такъв до момента малко преди да стане
канцлер. Той може да бъде разбран само в качеството му на австриец, навършил пълнолетие
през последната декада преди рухването на Хабсбургската империя, който не успява да пусне
корени в нейната цивилизована столица и възприема всички нелепи предразсъдъци и
чувства на омраза, ширещи се по това време сред германоезичните екстремисти; който не
съумява да види добродетелите, порядъчността и почтеността на по-голямата част от своите
съграждани, били те чехи, евреи или германци, бедни или заможни, артисти или занаятчии.
Съмнително е дали някой германец от севера, от западната Рейнска област, Източна Прусия
или дори Бавария на юг е имал в кръвта и ума си в резултат от какъвто и да е опит точно
онази комбинация от съставки, която изтласква Адолф Хитлер към висините, достигнати от
него накрая. Със сигурност към тях е щедро прибавен и примес на непредсказуема
гениалност.
Само че през пролетта на 1913 г. този гений още не се е проявил. В Мюнхен, както и във
Виена, той продължава да бъде без пари, без приятели и без постоянна работа. Тогава, през
лятото на 1914 г., избухва войната и го сграбчва, подобно на милиони други хора, в
безмилостните си обятия. На 3 август той моли крал Лудвиг III Баварски за разрешение да
постъпи като доброволец в баварски полк и молбата му е удовлетворена. Това е възможност,
изпратена от небето. Сега младият скитник може да удовлетвори не само страстното си
желание да служи на своята обична приемна страна в схватка, която според него е борба за
самото ѝ оцеляване – „да бъде или не“, – но и да се освободи от всички провали и
разочарования на своя личен живот.
За мен – пише той в „Моята борба“ – тези часове дойдоха като избавление от
страданието, което ми тежеше през дните на моята младост. Никак не се срамувам да
призная, че, увлечен от вълната на могъщия ентусиазъм, паднах на колене и дълбоко в
сърцето си благодарих на господ бог, че ми е дал щастливата възможност да живея в
такова време... Сега за мен, както за всеки немец, започна най-великата и най-
забележителната епоха от съществуването на Земята. Всичко изминало отстъпи на
десети план в сравнение със събитията от тези невиждани досега битки.64
За Хитлер миналото, с цялата му мизерия, самота и разочарования, ще остане в сянка,
макар и да е оформило завинаги неговия ум и характер. Войната, която ще донесе смърт на
толкова много милиони, му дава шанс да започне нов живот на 25-годишна възраст.
 2.
Раждане на нацистката партия

В мрачния есенен ден на 10 ноември 1918 г., неделя, Адолф Хитлер се сблъсква с нещо,
което от дълбините на своята омраза и неудовлетворение нарича „най-голямата низост на
века“.K Един пастор донася невероятна новина на ранените войници във военната болница в
Пазевалк, померанско градче североизточно от Берлин, където Хитлер се възстановява от
временна слепота – последица от британска газова атака месец по-рано край Ипр.
В тази неделна утрин пасторът ги осведомява, че кайзерът е абдикирал и е избягал в
Холандия. Един ден преди това в Берлин е била провъзгласена република. На следващия ден,
11 ноември, в Компиен във Франция ще бъде подписано примирие. Войната е загубена.
Германия зависи от милостта на победоносните съюзници. Пасторът избухва в сълзи.
Тук аз не издържах – разказва Хитлер, описвайки тази сцена. – Не можех да остана в
залата нито минута повече. Пред очите ми притъмня и пипнешком се добрах до спалнята
и се проснах в леглото. Главата ми гореше. Зарових си главата под възглавницата...
Значи всичко беше напразно. Напразни бяха всички жертви и лишения... Напразно
лежахме със спрели сърца през нощите в окопите под огъня на неприятеля, изпълнявайки
тежкия си дълг. Напразна беше гибелта на два милиона... Затова ли умираха... за да
може сега една групичка от жалки престъпници да посегне на съдбата на страната ни.1
За пръв път, откакто е стоял пред гроба на майка си, той не издържа и заплаква. „Не можех
повече.“ Подобно на милиони свои сънародници тогава и по-късно той не може да приеме
безмилостния, разтърсващ факт, че Германия е била победена на бойното поле и е загубила
войната.
И също като милиони други германци, Хитлер е бил смел и храбър войник. По-късно
някои от политическите му противници ще го обвиняват, че се е показал като страхливец в
боя, но трябва честно да кажем, че няма и най-малкото доказателство в полза на подобно
обвинение. Като куриер в Първа рота на 16-и Баварски запасен пехотен полк той пристига на
фронта в края на октомври 1914 г., след едва три месеца подготовка, и неговата част
претърпява големи загуби за четирите дни на тежки сражения в първата битка при Ипр,
където британците спират настъплението на германците към Ламанша. Според писмо, което
Хитлер пише до своя мюнхенски хазяин, шивач на име Поп, числеността на неговия полк
намалява за тези четири дни от 3500 на 600 души; едва трийсет офицери остават между
живите, а четири роти се налага да бъдат разпуснати.
По време на войната е ранен два пъти – първия път на 7 октомври 1916 г., в битката при
Сома, когато е улучен в крака. След болнично лечение в Германия се връща в полка на Лист
(наречен така по името на първия му командир) през март 1917 г. и вече повишен, като
ефрейтор участва в битката при Арас и третата битка при Ипр през лятото на същата година.
Неговият полк е в центъра на сраженията при последната усилена германска офанзива през
пролетта и лятото на 1918 г. През нощта на 13 октомври той попада под удара на масирана
британска газова атака на едно възвишение южно от Вервик по време на последната битка
при Ипр. „Очите ми пареха от болка – разказва той. – Отивайки си, не забравих да се обадя
на началника си – за последен път през тази война. След няколко часа очите ми се
превърнаха в горящи въглени. След това престанах да виждам.“2
Два пъти получава медал за храброст. През декември 1914 г. е награден с Железен кръст
втора степен, а през август 1918 г. получава Железен кръст първа степен, какъвто рядко се
връчва на обикновен войник в старата Императорска армия. Един от другарите му от
неговата част свидетелства, че Хитлер спечелил жадуваното отличие, като пленил сам
петнайсет англичани; друг казва, че били французи. В официалната история на полка на
Лист не се споменава и дума за какъвто и да е подобен подвиг; тя мълчи за индивидуалните
геройства на много от неговите членове, които получават медали. Каквато и да е причината,
няма съмнение, че ефрейтор Хитлер е награден с Железен кръст Първа степен. Носи го с
гордост до края на живота си.
И все пак, от гледна точка на войниците, той е странен тип, както отбелязват повечето от
неговите другари. Не получава никакви писма или подаръци от дома като другите. Никога не
иска отпуск; дори не проявява обичайния за войника интерес към жените. Никога не се
оплава, както правят и най-големите храбреци, от мръсотията, въшките, калта и вонята на
фронта. Той е пламенен воин, винаги убийствено сериозен, що се отнася до целите на
войната и явната съдба на Германия.
„Всички го ругаехме и го смятахме за непоносим – спомня си по-късно един от мъжете в
неговата рота. – Беше като бяла врана сред нас, никога не се присъединяваше към
проклятията ни по адрес на войната.“3 Друг мъж го описва как седи „в ъгъла покрай нашата
глъчка, стиснал глава между ръцете си, в дълбок размисъл. Внезапно скачаше и крачейки
развълнувано, казваше, че въпреки нашите големи оръдия победата ще ни бъде отказана,
защото невидимите врагове на германския народ са по-опасни и от най-голямото вражеско
оръдие“4. След което се впуска в ядна атака срещу тези „невидими врагове“ – евреите и
марксистите. Нима във Виена не е научил, че те са източник на всяко зло?
И наистина, не е ли видял сам това в родната Германия, докато се е възстановявал от
раната в крака в средата на войната? След като е изписан от болницата в Беелиц близо до
Берлин, той се отбива в столицата, а след това продължава към Мюнхен. Навсякъде среща
„негодници“, които проклинат войната и пожелават да свърши бързо. Пълно е с кръшкачи – и
какви са те, ако не евреи? „Канцелариите гъмжаха от евреи – установява той. – Почти всеки
военен писар беше от евреите, а почти всеки евреин – писар... През 1916–1917 г. почти
цялото производство се намираше под контрола на еврейския капитал... С ужас се убедих
тогава, че приближават събития, които неизбежно ще доведат до катастрофа... Евреите
ограбваха и притискаха цялата нация...“5 Хитлер не може да понесе това, което вижда, и
както казва, с радост се връща на фронта.
Още по-малко може да понесе бедата, която връхлита неговото обично отечество през
ноември 1918 г. За него, както и за почти всички германци, тя е „чудовищна“ и незаслужена.
Германската армия не е претърпяла поражение на бойното поле. Получила е удар в гърба от
предателите у дома.
По този начин за Хитлер, както за толкова много германци, се заражда фанатичната вяра в
легендата за „ножа в гърба“, която повече от всичко друго ще подкопае устоите на
Ваймарската република и ще проправи пътя за окончателния триумф на Хитлер. Легендата е
измамна. Генерал Лудендорф, реалният ръководител на Върховното командване, на 28
септември 1918 г. настоява за „незабавно“ примирие, а неговият формален началник
фелдмаршал фон Хинденбург го подкрепя. На среща на коронния съвет в Берлин на 2
октомври под председателството на кайзер Вилхелм II Хинденбург повтаря искането на
върховното командване за незабавно примирие. „Армията не може да чака четирийсет и
осем часа“ – казва той. В писмо, написано през същия ден, Хинденбург директно заявява, че
военната обстановка налага „да бъдат прекратени бойните действия“. Не се споменава за
никакъв „удар в гърба“. Едва по-късно големият герой на Германия от войната се
присъединява към този мит. На едно изслушване пред Парламентарната следствена комисия
на 18 ноември 1919 г., година след края на войната, Хинденбург заявява: „Както много вярно
отбеляза един английски генерал, германската армия беше „прободена в гръб“.“L
Истината е, че гражданското правителство, ръководено от принц Макс фон Баден, което
Върховното командване информира за влошената военна обстановка едва в края на
септември, се противопоставя в продължение на няколко седмици на искането на Лудендорф
за примирие.
Само човек, който е живял в Германия между двете войни, можеше да разбере какво
масово разпространение има тази невероятна легенда сред германския народ. Имаше
изобилие от факти, които доказваха нейната несъстоятелност. Германците от десницата не
искаха да ги погледнат. Те не преставаха да тръбят, че виновниците са „ноемврийските
престъпници“ – израз, който Хитлер втълпи в съзнанието на хората. Нямаше никакво
значение, че германската армия коварно и страхливо беше подвела правителството да
подпише примирието, за което настояваха военните водачи, и че след това го беше
посъветвала да приеме мирния договор от Версай. Нямаше значение явно и това, че
социалдемократическата партия беше поела властта през 1918 г. с неохота и единствено за да
предпази страната от пълен хаос, който заплашваше да я доведе до болшевизъм. Тя не
носеше отговорност за краха на Германия. Вина за него носеше старият ред, който държеше
властта.M Милиони германци обаче отказваха да признаят това. Те чувстваха потребност да
намерят изкупителни жертви за поражението и за своето унижение и нещастие. И лесно си
внушаваха, че са ги намерили в лицето на „ноемврийските престъпници“, които бяха
подписали капитулацията и бяха установили демократично управление на мястото на старата
еднолична власт. Лековерието на германците е тема, към която Хитлер постоянно се връща в
„Моята борба“. И той скоро щеше да се възползва от него.
Когато пасторът си тръгва от болницата в Пазевалк онази вечер на 10 ноември 1918 г.,
настъпват „страшни дни и още по-тежки нощи“ за Адолф Хитлер. „Стана ми ясно, че всичко
е загубено – пише той. – Да хранят каквито и да било надежди за милост на победителя
можеха само кръглите глупаци или престъпниците и лъжците. В продължение на всички
тези нощи ме завладяваше все повече омразата към виновниците за случилото се... Жалки
презряни престъпници! Колкото повече през тези тежки часове обмислях станалото, толкова
повече се изчервявах, толкова по-дълбоко беше възмущението, обхванало цялата ми същност.
Какво е мъчителната болка на очите в сравнение с това?“ И по-нататък: „Решението ми
съзря. Стигнах до извода, че трябваше да се заема с политика.“6
Както се оказва, това е съдбоносно решение за Хитлер и за целия свят.
 Началото на нацистката партия
Перспективите за политическа кариера в Германия за този трийсетгодишен австриец без
приятели или средства, без работа, без занаят, професия или каквото и да е предишно
свидетелство за постоянна работа, без никакъв опит в политиката, не са никак обещаващи –
и първоначално, за един кратък момент, Хитлер го осъзнава. „По цели дни ми се въртяха
тежки мисли за това какво изобщо можеше сега да се предприеме – казва той. – И всеки път
достигах до трезвия извод, че докато съм господин „Никой“, нямам даже елементарните
предпоставки за каквото и да е било целесъобразно действие.“7
Върнал се е в Мюнхен в края на ноември 1918 г., за да намери града, където се е установил,
почти неузнаваем. Тук също е избухнала революция. Кралят от Вителсбахската династия
също е абдикирал. Бавария е в ръцете на социалдемократите, които са учредили Баварска
„народна държава“ под ръководството на Курт Айснер – популярен еврейски писател, роден в
Берлин. На 7 ноември Айснер, който е позната фигура в Мюнхен с голямата си сива брада,
огромна черна шапка и миниатюрен ръст, е минал небрежно по улиците начело на
няколкостотин мъже и без нито един изстрел е завзел седалището на парламента и
правителството и е провъзгласил създаването на република. Три месеца по-късно е убит от
един млад офицер от десницата, граф Антон Арко-Валей. След това работниците
установяват съветска република, която обаче просъществува за кратко. На 1 май 1919 г.
войски от редовната армия, изпратени от Берлин, и баварски доброволци от т.нар. Свободен
или Доброволчески корпус (Freikorps) влизат в Мюнхен и свалят комунистическия режим;
при това избиват няколкостотин души, много от които не са комунисти, като отмъщение за
разстрела на дванайсет заложници от съветското управление. Макар че за момента е
формално възстановено умерено социалдемократическо правителство под ръководството на
Йоханес Хофман, реалната политическа власт в Бавария преминава в ръцете на десницата.
Какво представлява десницата в Бавария през този размирен период? Към нея спадат
офицерите от редовната армия, Райхсвера; а също и монархистите, които искат връщането на
Вителсбахите. Това е сбор от консерватори, които презират демократичната република,
установена в Берлин; а с времето преобладаващата сила в нея става огромната тълпа
демобилизирани войници, които са загубили почвата под краката си през 1918 г. – мъже без
корени, неспособни да си намерят работа или място в мирното общество, което са
напуснали през 1914 г.; мъже, загрубели и освирепели през войната, които не могат да се
отърсят от закоравелите си навици и които според по-късното описание на Хитлер,
попаднал за известно време в техните редици, „станаха революционери, които поддържаха
революцията заради самата нея и искаха да я видят установена като трайно състояние“.
Из цяла Германия плъзват въоръжени банди от доброволческия корпус, тайно въоръжавани
от Райхсвера. Първоначално ги използват главно за борба с поляците и прибалтийците по
оспорваните източни граници, но скоро те се превръщат в опора на заговори за отхвърляне
на републиканското управление. През март 1920 г. една от тях, прочутата Бригада „Ерхард“,
ръководена от бившия капитан от флота Ерхард, завзема Берлин и дава възможност на д-р
Волфганг КапN, посредствен политик от крайната десница, да се обяви за канцлер. Редовната
армия под ръководството на генерал фон Зеект не се намесва, докато президентът на
републиката и правителството се разбягват и търсят убежище в Западна Германия. Едва
всеобщата стачка, обявена от профсъюзите, възстановява републиканското управление.
В Мюнхен по същото време е извършен с по-голям успех друг вид военен преврат. На 14
март 1920 г. Райхсверът сваля социалистическото правителство на Хофман и установява
десен режим под ръководството на Густав фон Кар. В този момент баварската столица се
превръща в магнит за всички онези сили в Германия, които са решени да унищожат
републиката, да установят авторитарен режим и да отхвърлят принудата на Версайския
договор. Това е мястото, където кондотиерите от доброволческия корпус, включително тези
от Бригадата на Ерхард, намират убежище и сърдечен прием. Тук се установява генерал
Лудендорф заедно с множество други недоволни офицери, уволнени от армията.O Тук се
кроят заговори за политически убийства, сред които и това на Матиас Ерцбергер – умерен
католически политик, имал куража да подпише примирието, когато военните са се
отметнали, и на Валтер Ратенау – блестящия, високообразован министър на външните
работи, когото екстремистите мразят, защото е евреин и защото в съответствие с политиката
на националното правителство се опитва да изпълни поне някои от клаузите на Версайския
договор.
Това е плодородната мюнхенска почва, на която Адолф Хитлер започва своята политическа
дейност.
Когато се връща в Мюнхен в края на ноември 1918 г., той открива, че неговият батальон е в
ръцете на „Войнишките съвети“. Това му било толкова противно, казва той, че решил веднага
да замине колкото може по-скоро. Прекарва зимата като пазач във военнопленнически лагер
в Траунщайн, близо до границата с Австрия. Връща се в Мюнхен през пролетта. В „Моята
борба“ разказва, че си навлякъл „неодобрението“ на лявото правителство, и твърди, че
избегнал арест само защото имал дързостта да насочи карабината си срещу трима
„разбойници“, които били дошли да го отведат. Веднага след свалянето на комунистическия
режим Хитлер се заема с това, което нарича своята „първа повече или по-малко политическа
дейност“. Тя се изразява в предоставяне на информация на следствената комисия, съставена
от Втори пехотен полк, за да разследва онези, които са съпричастни към краткото съветско
управление в Мюнхен.
Услугите на Хитлер по този случай явно са били оценени достатъчно високо, за да накарат
армията да го наеме на работа впоследствие. Назначават го в Бюрото по печата и новините
към Политическия отдел на окръжното военно управление. Германската армия, противно на
своите традиции, вече е навлязла дълбоко в политиката, особено в Бавария, където най-после
е установила управление по свой вкус. За да осигури подкрепа за консервативните си
възгледи, тя въвежда за войниците курсове по „политическо обучение“, в един от които
Хитлер е старателен ученик. Според собствения му разказ, веднъж той се намесил в един
урок, когато някой казал добра дума за евреите. Неговата антисемитска тирада явно толкова
допада на висшестоящите офицери, че скоро го преместват в един мюнхенски полк като
офицер по образователната подготовка, Bildungsoffizier, чиято главна задача е да се бори с
опасни идеи – пацифизъм, социализъм, демокрация; такава е представата на военните за
тяхната роля в демократичната република, на която са се заклели да служат.
Това е сериозен пробив за Хитлер – първото признание, което получава в областта на
политиката, в която се опитва да влезе. Най-важното е, че това му дава възможност да
изпробва ораторските си способности – първата предпоставка за успешния политик, както
той винаги е твърдял. „Най-накрая имах възможността да изляза пред значителна аудитория
– казва той. – По-рано инстинктивно се досещах за това, сега имах възможността да се убедя
на практика: от мене стана оратор.“
Откритието му доставя голямо удоволствие, макар и да не е кой знае колко изненадан от
него. Боял се е, че гласът му може да е отслабнал трайно вследствие на обгазяването, което е
получил на фронта. Сега установява, че се е възстановил достатъчно, за да му позволи да
бъде чут „в сравнително малките зали“, където се провеждат инструктажите.8 Така започва
разгръщането на един талант, който лесно ще го превърне в най-влиятелния оратор в
Германия, и след като получава достъп до радиото – с магическа способност да властва над
милиони хора с гласа си.
През септември 1919 г. Хитлер получава нареждания от Политическия отдел на армията
да се запознае с една малка политическа група в Мюнхен, която нарича себе си Германска
работническа партия. Военните са настроени подозрително към работническите партии, тъй
като те са предимно социалистически или комунистически, но за тази се смята, че може би е
различна. Хитлер казва, че му е била „съвсем непозната“. Той обаче познава един от мъжете,
включени като оратори в програмата на партийното събрание, което той има за задача да
провери.
Няколко седмици преди това, на един от образователните курсове в армията, той е слушал
лекция на Готфрид Федер – строителен инженер с ексцентрични икономически идеи,
обсебен от представата, че „спекулативният“ капитал, противопоставен на „съзидателния“ и
„производителен“ капитал, е коренът на голяма част от икономическите проблеми на
Германия. Той апелира за унищожаването на капитала от първия тип и през 1917 г. е създал
организация за постигането на тази цел – Германски боен съюз за прекратяване на
лихвеното робство. Хитлер, който е невеж в областта на икономиката, е силно впечатлен от
лекцията на Федер. В неговия призив за „прекратяване на лихвеното робство“ той вижда
една от „основните предпоставки за създаването на нова партия“. В лекцията на Федер,
казва той, „веднага схванах великия лозунг на борбата на цяла една епоха“9.
В началото обаче той не придава никакво значение на Германската работническа партия.
Отива на събранието ѝ, защото така му е наредено, и не е впечатлен от това, както му се
струва, отегчително заседание с участието на около 25 души в мрачното помещение на
пивницата „Щернекерброй“, където остава до края на срещата. Това е „най-обикновено
събранийце – казва той, – както многото събрания през този период... когато почти всеки се
чувстваше призван да образува каквато и да е нова партия. Достатъчно бяха хората,
недоволни от старите партии и загубили доверието си у тях. Новоизлюпените партии се
плодяха като гъби и толкова бързо изчезваха от лицето на земята, почти от никого
незабелязани... започнах да стигам до извода, че „немската работническа партия“
принадлежи към тази категория „партии“.10 След като Федер завършва изказването си,
Хитлер се готви да си тръгне, когато някакъв „професор“ става и оспорва сериозността на
доводите на Федер, след което казва, че Бавария би трябвало да се отдели от Прусия и да
основе Южногерманска държава заедно с Австрия. Това е популярна идея в Мюнхен по
онова време, но нейното излагане вбесява Хитлер, който става, както разказва по-късно, за
да каже на „начетения професор“ какво мисли. Явно е говорил толкова разгорещено, че
„професорът“, според Хитлер, се измъкнал от залата „като куче, полято с вода“, докато
останалите от аудиторията се вторачили в непознатия млад оратор „със смаяни погледи“.
Един мъж – Хитлер не чул добре името му – се доближава до него забързано и пъха в ръцете
му някаква брошурка.
Този човек е Антон Дрекслер, шлосер по професия, за когото може да се каже, че е
истинският основател на националсоциализма. Болнав очилат мъж без формално
образование, с независим, но ограничен и объркан ум, слаб писател и още по-слаб оратор,
Дрекслер по това време работи в железопътната ремонтна работилница в Мюнхен. На 7 март
1918 г. той основава „Комитет на независимите работници“, за да се пребори с марксизма на
свободните профсъюзи и да агитира за „справедлив“ мир за Германия. Организацията
всъщност е част от по-мащабно движение, създадено в Северна Германия под името
Асоциация за подкрепа на мира в редовете на работническата класа (по това време и чак до
1933 г. страната е пълна с безброй групи за влияние с претенциозни названия).
Дрекслер никога не е успявал да привлече повече от 40 души като членове, и през януари
1919 г. той слива своя комитет с друга подобна група, Кръга на политически ангажираните
работници, ръководен от някой си Карл Харер, репортер във вестник. Новата организация,
която наброява по-малко от 100 души, е наречена Германска работническа партия, а Харер
става първият ѝ председател. Хитлер, който в „Моята борба“ не дава много информация за
някои от ранните си другари със забравени днес имена, удостоява Харер с определения като
„добросъвестен“ и с „достатъчно разностранно образование“, но със съжаление споменава,
че бил лишен от дарбата на „масов оратор“. Преходната слава на Харер вероятно се дължи
най-вече на упоритото му убеждение, че Хитлер е слаб оратор – оценка, която винаги ще
буди раздразнение у нацисткия лидер, както става ясно от неговата автобиография. Във всеки
случай Дрекслер явно е бил главната движеща сила в тази малка, неизвестна Германска
работническа партия.
На следващата сутрин Хитлер се заема да проучи внимателно брошурата, която Дрекслер е
тикнал в ръцете му. Той описва подробно сцената в „Моята борба“. Пет часа сутринта е.
Хитлер е вече буден и както има обичай според собствените му думи, излегнат на койката си
в казармата на Втори пехотен полк, наблюдава как мишките гризат хлебните трохи, който
той неизменно разпръсва по пода предната вечер. „В живота ми се наложи порядъчно да
гладувам – разсъждава той, – и аз много добре разбирах какво голямо удоволствие доставяха
тези корички хляб на гладните мишлета.“ Сеща се за книжката и започва да я чете. Тя е
озаглавена „Моето политическо пробуждане“. За изненада на Хитлер, брошурата отразява
забележително много от идеите, до които е стигнал той самият през годините. Основната цел
на Дрекслер е да изгради политическа партия, която ще се обляга на масите на
работническата класа, но за разлика от социалдемократическата, ще бъде силно
националистична. По това време Дрекслер е член на патриотичния „Отечествен фронт“, но
скоро се разочарова от неговата обвързаност с духа на средната класа, който явно няма
никакви допирни точки с масите. Във Виена, както знаем, Хитлер се е научил да презира
буржоазията по същата причина – пълната ѝ липса на загриженост за семействата от
работническата класа и техните социални проблеми. Затова идеите на Дрекслер определено
събуждат интереса му.
 По-късно през същия ден Хитлер остава изумен, когато получава пощенска картичка със
съобщението, че е приет в Германската работническа партия. „Не знаех да се ядосвам ли или
да се смея на това – спомня си той по-късно. – Нали мислех най-вече за създаване на своя
собствена партия и ни най-малко не се канех да встъпвам в образувана партия. За
последното не можеше и дума да става.“11 Хитлер се кани да отговори писмено в този дух,
когато „любопитството побеждава“ и той решава да отиде на събрание на комитета, на което
е бил поканен, и да обясни лично мотивите си да не се присъединява към „тази смешна
партийка“.
Събранието беше определено да бъде в бирария „Розенбад“ на Хернщрасе – много бедна
кръчмичка... Преминавайки през зле осветената столова, в която нямаше нито една жива
душа, аз намерих странична врата и влязох в стаичка, където би трябвало да се
провеждаше „заседанието“. При слабо осветление от развалена газова лампа зад една
маса седяха четирима младежи, в това число и познатият ми автор на брошурата,
който веднага радостно ме приветства, произнасяйки няколко топли думи в чест на новия
член на „немската работническа партия“.
Това ми се стори прекалено... Отначало високопоставеното събрание при​стъпи към
четене на протокола, предшестващ заседанието. За прочитането дадоха вот на доверие
на секретаря. След това пристъпиха към изслушване на финансовия отчет. В касата на
това общество, както стана ясно, имаше точно 7 марки и 50 пфенига. За прочитането
на отчета отново дадоха единогласен вот на доверие на касиера. Всичко това беше най-
сериозно отразено в протокола. После първият председател прочете съставените
отговори на три писма от Кил, Дюселдорф и Берлин. Присъстващите изразиха пълно
одобрение на изказаното от председателя. След това пристъпиха към обявяване на
новопостъпилите писма...
Ужасно, ужасно! Това беше груповщина от най-лош вид. И ето в подобен клуб ме канеха
да стана член.12
И все пак у тези опърпани мъже в зле осветената задънена стая има нещо, което го
привлича: „страстен стремеж да намериш нови форми на такова движение, което би
представлявало нещо повече от една партия в стария смисъл на думата.“ Когато се връща в
казармата тази вечер, той се изправя пред „най-трудния въпрос в моя живот: да постъпя или
не в този съюз“. Разумът, признава той, го съветва да откаже. И все пак... Самата
незначителност на организацията би дала на един млад човек с енергия и идеи
„действителна възможност да се работи“. Хитлер обмисля с какво разполага, за да приеме
„такава грандиозна задача“.
Че бях беден и нямах никакви средства, беше половин беда. По-лошото беше, че не
притежавах никакво име, че принадлежах към числото на милионите безименни хора,
чието раждане и смърт преминават незабелязано даже за заобикалящата ги среда.
Прибавете към това и онези трудности, които произтичаха от недостатъците на
училищното образование.
След двудневни тежки колебания и размишления аз най-накрая дойдох до твърдото
убеждение, че трябва да се реша на тази стъпка. Това беше най-важното решение в
живота ми. За никакво отстъпване... не можеше да става дума.13
 И тогава Адолф Хитлер е записан като седмият член на комитета на Германската
работническа партия.
Двама членове на тази незначителна партия заслужават да бъдат споменати на този етап; и
двамата ще изиграят важна роля в издигането на Хитлер. Капитан Ернст Рьом, който е на
щат в VII-о окръжно командване на армията в Мюнхен, се е присъединил към партията преди
Хитлер. Той е набит професионален войник с волски врат, свински очички и белези по
лицето – горната част на носа му е отнесена от изстрел през 1914 г., – с политически нюх и
природна дарба на организатор. Подобно на Хитлер, той е обсебен от пламенна омраза към
демократичната република и „ноемврийските престъпници“, които според него са отговорни
за нея. Целта му е да възроди силна националистическа Германия, и той като Хитлер смята,
че това може да се извърши само от партия, осланяща се на по-нисшите класи, от които
произлиза и той самият – за разлика от повечето офицери в редовната армия. Груб,
безмилостен, енергичен мъж – макар и хомосексуалист, подобно на толкова много от
ранните нацисти, – той помага за организирането на първите нацистки силови отряди, от
които възниква СА, армията от щурмоваци, останала под негово командване до
ликвидирането му от Хитлер през 1934 г. Рьом не само привлича към формиращата се партия
множество бивши военнослужещи и участници в доброволческия корпус, които образуват
гръбнака на организацията през нейните ранни години, но и като офицер от армията, която
контролира Бавария, осигурява на Хитлер и неговото движение закрилата, а понякога и
подкрепата на властите. Без неговата помощ Хитлер вероятно никога не би могъл да започне
истински кампанията си, в която подбужда хората да свалят републиката. Той със сигурност
не би могъл да практикува необезпокояван методите си на терор и сплашване без
толерантното отношение на баварските власти и полиция.
Дитрих Екарт, по-възрастен от Хитлер с 21 години, често е наричан духовен основател на
националсоциализма. Остроумен журналист и посредствен поет и драматург, той е преводач
на Ибсеновата поема „Пер Гинт“ и автор на няколко пиеси, които не са поставяни на сцена.
В Берлин и той като Хитлер води известно време бохемски живот на скитник, пропива се,
пристрастява се към морфина и според Хайден е въдворен в заведение за душевноболни,
където накрая успява да постави драматичните си творби, използвайки другите пациенти
като актьори. След като се връща в родната си Бавария в края на войната, държи речи пред
кръг от почитатели във винарната „Бренесел“ в Швабинг, артистичния квартал на Мюнхен,
като проповядва идеята за превъзходството на арийската раса и призовава за унищожаване на
евреите и низвергване на „свинете“ от Берлин.
Нужен ни е водач, който може да понесе звука на картечница – заявява Екарт пред
посетителите на „Бренесел“ през 1919 г. според Хайден, който по това време работи в
мюнхенски вестник. – Сганта трябва да потрепери. Не можем да използваме офицер,
защото хората вече не ги уважават. Най-добре да е работник, който има дар слово...
Няма нужда да е много умен... Трябва да е ерген, за да спечелим жените.14
Нима не е естествено, че пропилият се поетP открива в лицето на Адолф Хитлер точно
човека, когото търси? Той става близък съветник на младия мъж при издигането му в
Германската работническа партия, заема му книги, помага му да подобри немския си,
писмено и говоримо, и го запознава с широкия си приятелски кръг, който включва не само
някои богаташи, уговорени да подпомогнат със средства партийните фондове и издръжката
на Хитлер, но и бъдещи помощници като Рудолф Хес и Алфред Розенберг. Възхищението на
Хитлер от Екарт никога не намалява, и последното изречение от „Майн Кампф“ е израз на
благодарност към този чудат наставник: той, казва Хитлер в заключителния пасаж на
книгата, бил „прекрасен човек, който съумя да служи на делото на възраждането на нашия
народ като поет и като мислител и в крайна сметка също като боец“15.
Такава е странната сбирщина от неудачници, които създават националсоциализма и
несъзнателно започват да формират движение, което за тринайсет години ще залее страната
като най-силното в Европа и ще донесе на Германия нейния Трети райх. Шлосерът Дрекслер
с объркания си ум посява семето, пиянстващият поет Екарт му придава известна „духовна“
основа, Федер с ексцентричните си идеи осигурява нещо като идеология, хомосексуалистът
Рьом – поддръжката на армията и ветераните от войната;не друг обаче, а бившият скитник
Адолф Хитлер, ненавършил още 31 години и абсолютно неизвестен, се заема да преобразува
тази спореща в кръчмите компания в нещо, което скоро ще се превърне в страховита
политическа партия.
Всички идеи, които клокочат в ума му от онези самотни и гладни дни във Виена, сега
намират отдушник и отключват вътрешна енергия, каквато до този момент не се е проявявала
у него. Той пришпорва плахите си другари от комитета да организират по-големи събрания.
Лично печата и разпрост​ранява покани. По-късно си спомня как веднъж, след като раздал
осемдесет такива, „ние седяхме в помещението на събранието и с нетърпение очаквахме
идването на „масите“... Чакахме още един час и никого не дочакахме. „Председателят“
трябваше да открие „събранието“ със същите седмина посетители.“16 Нищо обаче не може да
го обезсърчи. Увеличава броя на поканите, като прави хелиографски копия. Събира няколко
марки, за да пусне съобщение за едно събрание в местен вестник. „Успехът – пише той –
беше поразителен... В помещението имаше 111 души.“ На Хитлер предстои да произнесе
първата си „публична“ реч след уводния доклад на „един мюнхенски професор“. Харер,
номиналният ръководител на партията, се противопоставя. „Този много порядъчен господин
– разказва Хитлер – беше твърдо убеден, че аз притежавам много разностранни способности,
но не притежавам само една, а именно – не съм оратор. Аз говорих половин час. И това,
което преди само инстинктивно чувствах, сега беше доказано на практика: аз умея да
говоря!“17 Хитлер твърди, че аудиторията била „наелектризирана“ от неговата реч и
доказателство за възторга ѝ били даренията с обща стойност триста марки, които временно
спасили партията от финансовите ѝ неприятности.
В началото на 1920 г. Хитлер поема в свои ръце пропагандата на партията – дейност, на
която е посветил толкова много размисли, откакто е забелязал голямото ѝ значение за
Социалистическата и Християнсоциалната партии във Виена. Той се заема незабавно да
организира най-голямото събрание, за което тази партия с жалък размер някога е мечтала. То
е планирано за 24 февруари 1920 г. в тържествената зала на прочутата бирария
„Хофбройхаус“, с капацитета да побере близо две хиляди души седнали. Другарите на
Хитлер от комитета го смятат за луд. Харер подава оставка в знак на протест и е заменен от
Дрекслер, който остава скептичен към идеята.Q Хитлер настоява лично да се погрижи за
подготовката. Събитието всъщност му се вижда толкова значимо, че той завършва първия том
на „Моята борба“ с негово описание, защото, както обяснява:„Това събрание скъса с
традицията на малкия ферейнR. За пръв път ние излязохме на широк път и се обърнахме към
широкото обществено мнение, което е най-могъщ фактор на нашето време.“
Хитлер дори не е включен в програмата като главен оратор. Тази роля е отредена на някой
си д-р Йоханес Дингфелдер, лекар хомеопат, ексцентрична личност, която пише статии на
икономическа тематика за вестниците под псевдонима Germanus Agricola и която скоро ще
бъде забравена. Речта му е посрещната с мълчание; тогава започва да говори Хитлер. Ето как
той описва сцената:
След няколко секунди се посипаха нападки. В салона започнаха първите сблъсъци. Шепа
мои привърженици се счепкаха с нарушителите на реда. Постепенно те успяха донякъде
да въдворят тишина. Аз продължих речта си. Не мина и половин час и гръм от
аплодисменти вече заглушаваше виковете и рева на противниците... И когато след
изтичането на това време хората започнаха бавно да се разотиват, изпълнени с подем и
въодушевление, аз вече твърдо знаех, че сега принципите на нашето движение
действително са пробили първия фронт и са започнали да проникват в масата на немския
народ.18
В хода на изказването си Хитлер за пръв път излага двайсет и петте точки от програмата
на Германската работническа партия. Те са нахвърляни набързо от Дрекслер, Федер и
Хитлер. Виковете, с които го прекъсват, всъщност са насочени срещу някои части от
програмата, но той въпреки това приема, че всички точки са одобрени, и те се превръщат в
официална програма на нацистката партия, когато на 1 април 1920 г. тя е преименувана на
Националсоциалистическа германска работническа партия. Всъщност, по тактически
съображения, Хитлер обявява през 1926 г., че тези точки „не подлежат на промяна“.
Те са явно безразборна смесица, чиято цел е да привлече едновременно работниците,
долната средна класа и селяните, и по времето, когато партията идва на власт, повечето са
вече забравени. Доста от авторите, които пишат за Германия, ги осмиват, а и самият
нацистки лидер по-късно изпитва смущение, когато му припомнят някои от тях. И все пак,
както и в случая с основните принципи, изложени в „Моята борба“, най-важните от тях се
изпълняват от Третия райх – с катастрофални последствия за милиони хора в Германия и
извън нея.
Първата точка в програмата изисква обединението на всички германци във Велика
Германия. Нима това не е същото, за което канцлерът Хитлер настоява и което постига с
анексирането на Австрия и нейните шест милиона германци, с превземането на Судетска
област с нейните три милиона германци?
И нали тъкмо неговото искане за връщането на германския град Данциг и други области в
Полша, населени предимно с германци, довежда до нападението на Германия срещу тази
съседна страна и избухването на Втората световна война? И нямаме ли основание при това
да посочим какво нещастие е, че през годините между двете войни толкова много хора се
отнасят с пренебрежение или подигравка към целите на нацистите, които Хитлер се е
постарал да изложи в писмена форма? Антисемитските точки от програмата, провъзгласени
в мюнхенската бирария на 24 февруари 1920 г. вечерта, със сигурност представляват зловещо
предупреждение. Евреите трябва да бъдат лишени от възможността да заемат длъжности в
Германия, дори от германско гражданство, и да бъдат изключени от пресата. Всички, който
са влезли в Райха след 2 август 1914 г., трябва да бъдат изгонени.
Значителна част от пунктовете на партийната програма очевидно са просто демагогски
жест към настроението на нисшите класи във време, когато изпитват затруднения и
симпатизират на радикални и дори социалистически лозунги. Точка 11 например изисква
отмяна на доходите, които не са спечелени с труд; точка 12 – национализация на тръстовете;
точка 13 – подялба на печалбите от тежката индустрия с държавата; точка 14 – отмяна на
поземлената рента и спекулациите със земя. Точка 18 изисква смъртно наказание за
предателите, лихварите и спекулантите, а точка 16 призовава за поддържане на „солидна
средна класа“ и настоява за обобществяване на универсалните магазини и отдаването им под
наем на дребни търговци по ниски тарифи. Тези искания са включени по настояване на
Дрекслер и Федер, които изглежда наистина са вярвали в „социализма“ на
националсоциализма. Това са идеите, които смущават Хитлер по-късно, когато едрите
индустриалци и земевладелци започват да наливат пари в партийните каси; и, разбира се,
никога не е направено нищо за тяхното осъществяване.
В програмата има най-сетне две точки, които Хитлер ще приведе в изпълнение веднага
щом стане канцлер. Точка 2 изисква анулиране на договорите от Версай и Сен Жермен.
Последната точка, номер 25, настоява за „създаването на силна централна държавна власт“.
Тя, подобно на точки 1 и 2, които поставят искания за обединение на всички германци в
Райха и анулиране на мирните договори, е включена в програмата по настояване на Хитлер и
показва как дори тогава, когато партията му е почти неизвестна извън Мюнхен, той
устремява поглед към по-далечни хоризонти дори с риск да загуби масова подкрепа в
собствения си кръг.
Сепаратизмът е много силен в Бавария по това време, и баварците, които имат постоянни
търкания с централната власт в Берлин, искат не повече, а по-малко централизация, така че
областта да има възможност за самоуправление. Всъщност в момента тя практически се
самоуправлява; разпорежданията от Берлин имат много малка тежест в отделните държави.
Хитлер се стреми към властта не само в Бавария, но в Райха изобщо, а за да може
диктаторският режим, какъвто той вече замисля, да задържи и упражнява тази власт, той
трябва да се конституира като силно централно управление и да сложи край на
полуавтономния статут на германските държави, които във Ваймарската република, както и в
империята на Хохенцолерните, разполагат със собствени парламенти и правителства. Една
от първите му стъпки след 30 януари 1933 г. е бързото изпълнение на тази последна точка в
програмата на партията, която толкова малко хора са забелязвали или приемали се​риозно.
Никой не би могъл да каже, че Хитлер не е предупредил за това ясно и в писмена форма още
от самото начало.
Пламенната риторика и радикалната, еклектична програма, макар и да са важно средство
за привличане на внимание и набиране на масова поддръжка за новоизлюпената партия, не
са достатъчни, и Хитлер вече се съсредоточава върху постигането на нещо повече – и то
много повече. Първите признаци на неговия особен гений започват да се проявяват и
чувстват. Онова, от което масите се нуждаят, смята той, не са само идеи – тоест няколко
прости идеи, които той може непрестанно да набива в главите им, – но и символи, които да
спечелят тяхната вярност; зрелища и колорит, които да ги стимулират; и актове на насилие и
терор, които в случай на успех ще привличат привърженици (нима за повечето германци
силата няма притегателно въздействие?) и ще им дават усещането за власт над слабите.
Във Виена, както видяхме, той е заинтригуван от „безсрамното духовно и физическо
малтретиране“, което според него социалдемократите използват срещу политическите си
опоненти.S Сега започва да го прилага успешно в своята собствена антисоциалистическа
партия. Първоначално на събранията демобилизирани войници имат задачата да усмиряват
смутителите и ако се налага, да ги изхвърлят от залата. През лятото на 1920 г., скоро след
като партията е добавила определението „националсоциалистическа“ към името „Германска
работническа партия“ и е станала Националсоциалистическа германска работническа
партия (или НСДАП, както вече е известна), Хитлер организира група буйни ветерани от
войната в „силови“ отряди, Ordnertruppe, под командването на Емил Морис – бивш
затворник и часовникар. На 5 октомври 1921 г., след като за кратко се маскират като
„Гимнастическо и спортно подразделение“ на партията, за да не бъдат забранени от
берлинските власти, те приемат официалното название Sturmabteilung, откъдето идва
съкращението СА. Щурмоваците, облечени в кафяви униформи, са предимно разбойници,
вербувани от средите на доброволческия корпус. Поставени са под командването на Йохан
Улрих Клинч, помощник на прочутия капитан Ерхард, който неотдавна е бил освободен от
затвора, където е попаднал във връзка с убийството на Ерцбергер.
Тези униформени хулигани не се задоволяват с това да поддържат реда на нацистките
събрания и скоро започват да смущават срещите на другите партии. Веднъж през 1921 г.
Хитлер лично повежда шурмоваците в атака на чуждо събрание, където набиват един от
ораторите, баварски федералист на име Балерщет. За това Хитлер е осъден на три месеца
затвор, от които излежава един. Това е първата му среща със затвора, откъдето той излиза
отчасти като мъченик и по-популярен от всякога. „Много добре – перчи се Хитлер пред
полицаите. – Постигнахме каквото искахме. Балерщет не се изказа.“ Както е заявил пред
аудитория няколко месеца по-рано: „Националсоциалистическото движение в бъдеще ще
осуетява безмилостно – ако се наложи със сила – всички събрания и лекции, които има
вероятност да объркат умовете на нашите сънародници.“19
През лятото на 1920 г. неуспелият художник Хитлер, който обаче се превръща в майстор на
пропагандата, е осенен от вдъхновено хрумване, което може да се определи единствено като
гениално. Това, което липсва на партията, осъзнава той, е емблема, знаме, символ, който да
изразява целите на организацията и да допада на въображението на масите; те, съобразява
Хитлер, трябва да имат някакво ефектно знаме, което да следват и под което да се бият. След
дълго обмисляне и безброй опити с най-различни проекти той стига до идеята за знаме с
червен фон и бял кръг по средата, върху който е отпечатана черна свастика. Пречупеният
кръст на свастиката, Hakenkreuz, макар и да е заимстван от по-древни времена, ще се
превърне в могъщ и заплашителен символ на нацистката партия и в крайна сметка на
нацистка Германия. Откъде му е дошла идеята да го използва както за знамето, така и за
отличителните знаци на партията – това е въпрос, върху който Хитлер не се спира в иначе
пространните обяснения, които дава в „Майн Кампф“.
Свастиката съществува отдавна – едва ли не откакто живеят хора на тази планета.
Откривана е сред развалините на Троя, Египет и Китай. Аз самият съм я виждал в древни
индуистки и будистки реликви в Индия. В по-нови времена се появява като официална
емблема в прибалтийски държави като Естония и Финландия, където мъжете от германския
доброволчески корпус я виждат по време на сраженията през 1918–1919 г. Мъжете от
Бригадата на Ерхард носят стоманени шлемове с нейно изображение, когато влизат в Берлин
по време на Каповския пуч през 1910 г. Хитлер без съмнение я е виждал в Австрия, в
емблемите на една или друга антисемитска партия, и вероятно му е направила впечатление,
когато Бригадата на Ерхард пристига в Мюнхен. Той казва, че множество проекти,
предлагани от членове на партията, неизменно включвали свастика, и че накрая „един
зъболекар от Щернберг“ представил „съвсем нелош проект, близък до моя“.
Що се отнася до цветовете, Хитлер естествено отхвърля черно-червено-златното знаме на
омразната Ваймарска република. Той отказва да възприеме стария имперски флаг в червено,
бяло и черно, но харесва цветовете му, не само защото, както казва, това е „най-могъщият
акорд от багри, който въобще е възможен“, но и защото това са цветовете на онази Германия,
за която се е сражавал. Трябва обаче да им се придаде нова форма, затова е добавена
свастика.
Хитлер се наслаждава на своето уникално творение. „Това беше действително достоен
символ! – възкликва той в „Моята борба“. – Червеният цвят олицетворява социалните идеи,
заложени в нашето движение. Белият цвят – идеята за национализма. Мотикообразният
кръст – мисията на борбата за победа на арийците.“20
Скоро е измислена и лентата със свастика за униформите на шурмоваците и партийните
членове, а две години по-късно Хитлер изготвя и проекта за нацистките щандарти, каквито
ще носят участниците в многолюдните паради и които ще красят сцените на масовите
събрания. Заимствани от древноримски образци, те са съставени от черна метална свастика
на върха в сребърен венец с орел отгоре, а отдолу – метален правоъгълник с инициалите
НСДАП, от който висят въженца с ресни и пискюли и квадратно знаме със свастика, на
което са изписани думите Deutschland Erwache („Събуди се, Германия!“).
Това може да не е „изкуство“, но е пропаганда от най-висока класа. Нацистите вече имат
символ, с който не може да се мери нито една друга партия. На пречупеният кръст, изглежда,
е присъща някаква мистична способност да призовава към действие в нова посока
нестабилните долни слоеве на средната класа, затънали в несигурността и хаоса на първите
следвоенни години. Те започват да се събират под неговото знаме.

Появата на „Фюрера“
През лятото на 1921 г. обещаващият млад агитатор, който е показал толкова изненадващи
таланти не само като оратор, но и като организатор и пропагандист, заема неоспоримото
място на партиен водач. През този период съратниците му за пръв път добиват впечатление
от типичните за него безскрупулност и тактическа съобразителност, които ще му донесат
токова голям успех в по-важни кризисни ситуации впоследствие. В началото на лятото
Хитлер заминава за Берлин, за да установи връзка с националистическите елементи в
Северна Германия и да произнесе реч в Националния клуб, който е тяхната духовна
централа. Той иска да оцени какви са възможностите да разпрост​рани своето собствено
движение извън границите на Бавария в останалата част от Германия. Предполага, че би
могъл да сключи някакви полезни съюзи за тази цел. Докато отсъства, останалите членове
на комитета на Нацистката партия решават, че това е удобен момент да поставят под въпрос
неговата позиция на лидер. Похватите му са станали прекомерно диктаторски за тях. Те
отправят самостоятелно предложения за съюзи с идейно близки групи в Южна Германия,
по-специално с „Германската социалистическа партия“, която се сформира в Нюрнберг от
Юлиус Щрайхер, прочут с нападките си към евреите и непримирим враг и съперник на
Хитлер. Членовете на комитета са сигурни, че ако тези групи с техните амбициозни лидери
се присъединят към нацистите, значението на Хитлер ще намалее.
Усещайки, че положението му е застрашено, Хитлер бърза да се върне в Мюнхен, за да
сложи край на интригите на тези „безразсъдни лунатици“, както ги нарича той в „Моята
борба“. Предлага им да се оттегли от партията. Това е повече, отколкото партията може да си
позволи, и останалите членове на комитета скоро го осъзнават. Хитлер е не само най-
силният им оратор, но и техният най-добър организатор и пропагандист. Нещо повече –
именно той е вече човекът, който набавя по-голямата част от финансовите средства на
партията – от дарения на масовите събрания, на които говори, както и от други източници,
включително армията. Ако напусне, начинаещата Нацистка партия със сигурност ще се
разпадне. Комитетът отказва да прие​ме оставката му. След като получава потвърждение за
силната си позиция, Хитлер на свой ред налага пълна капитулация на останалите лидери.
Той изисква да му предоставят диктаторски пълномощия като единствен водач на партията,
както и разпускане на самия комитет и прекратяване на интригите с други политически
групировки като тази на Щрайхер.
Това е твърде много за останалите членове на комитета. Под ръководството на основателя
на партията Антон Дрекслер те съставят обвинителен акт срещу претендента за диктатор и
го разпространяват като памфлет. Това е най-драстичното обвинение от редовете на
собствената му партия, с което някога се е сблъсквал Хитлер – тоест от онези, които са пряко
запознати с неговите характер и начин на действие.
Жаждата за власт и личната амбиция накараха г-н Адолф Хитлер да се върне на поста
си след шестседмично пребиваване в Берлин, целта на което все още не е разкрита. Той
смята, че е дошъл моментът да внесе разногласие и разкол в нашите редици с подкрепата
на съмнителни хора, и по този начин да способства за интересите на евреите и техните
приятели. Става все по-ясно, че неговото намерение е просто да използва
Националсоциалистическата партия като трамплин за своите собствени безнравствени
цели и да си присвои ролята на водач, за да насочи партията по друг път в подходящия
психологически момент. Това се вижда най-ясно от ултиматума, който изпрати на
водачите на партията преди няколко дни, в който поставя между другото изискването
да разполага с еднолична и абсолютна диктаторска власт над Партията, а комитетът,
включително шлосера Антон Дрекслер, основател и водач на партията, да се оттегли...
И по какъв начин води кампанията си? Като евреин. Изопачава всеки факт...
Националсоциалисти! Помислете какви са подобни личности! Не допускайте грешка.
Хитлер е демагог... Той смята, че е способен... да напълни главите ви с всевъзможни
приказки, които са всичко друго, но не и истина.21
Макар че елементът на глупав антисемитизъм отслабва въздействието им (Хитлер да
действа като евреин!), обвиненията са справедливи по същество, само че публикуването им
не дава толкова голямо предимство на бунтовниците, колкото би могло да се очаква. Хитлер
веднага завежда дело за клевета срещу авторите на памфлета, и самият Дрекслер е принуден
да се отрече от съдържанието му на публично събрание. На две специално свикани партийни
събрания Хитлер диктува своите условия за мир. С промяна на устава комитетът е разпуснат,
а той самият получава диктаторски пълномощия като председател. Унизеният Дрекслер е
практически отстранен, поставен в ролята на почетен председател, и скоро отпада от
играта.T Както казва Хайден, това е победата на роялистите над пуританите в партията.U Тя
обаче носи и друга промяна. Там и тогава, през юли 1921 г., е установен „принципът на
водачеството“, който ще стане закон най-напред на Нацистката партия, а пос​ле – на Третия
райх. На германската сцена се е появил „Фюрерът“.
В този момент „водачът“ се заема да реорганизира партията. Мрачното помещение в
задната част на „Щернекерброй“, което за Хитлер е „повече гробница, отколкото партийно
бюро“, е изоставено, и партията си устройва нов кабинет в друга кръчма на
„Корнелиусщрасе“. Мястото е по-светло и по-просторно. Купуват на изплащане стара
пишеща машина „Адлер“, и постепенно се сдобиват със сейф, картотеки, мебели, телефон и
секретар на пълно работно време. В партията започват да се вливат пари. Близо година преди
това, през декември 1920 г., тя е купила един западнал вестник, затънал в дългове,
„Фьолкишер Беобахтер“ – антисемитско жълто издание, което излиза два пъти седмично.
Откъде точно са дошли шейсетте хиляди марки за тази покупка, е нещо, което Хитлер пази
грижливо в тайна; известно е обаче, че Екарт и Рьом са убедили генерал-майор Ритер фон
Еп, началник на Рьом в Райхсвера и също член на партията, да събере сумата. Тя е дошла
най-вероятно от тайните фондове на армията. В началото на 1923 г. „Фьолкишер Беобахтер“
става всекидневник, като по този начин осигурява на Хитлер необходимите предпоставки за
всяка германска политическа партия – ежедневен вестник, в който да проповядва
партийното евангелие.
Поддръжката на ежедневно политическо издание изисква допълнителни средства – и този
път те идват от източници, които трябва да са изглеждали странни за някои от по-
грубоватите партийци с пролетарски произход. Фрау Хелене Бехщайн, съпруга на богат
производител на пиана, е един от тези източници. От първата си среща с Хитлер тя проявява
слабост към младия размирник, кани го да отсяда в семейния дом, когато е в Берлин,
организира приеми, на които той има възможност да се запознае с богати хора, и дарява
значителни суми на движението. Част от парите за финансиране на новия ежедневник идват
от фрау Гертруд фон Зайдлиц, произхождаща от Прибалтика, която притежава акции в
няколко проспериращи финландски фабрики за хартия.
През март 1923 г. харвардският възпитаник Ернст Ханфщенгл (Пуци), американец по
майчина линия, чието образовано и богато семейство притежава в Мюнхен издателски
бизнес в сферата на изкуството, заема на партията хиляда долара срещу ипотека на
„Фьолкишер Беобахтер“.V Това е баснословна сума в марки през онези дни на инфлация и
огромна помощ за партията и нейния вестник. Дружбата със семейство Ханфщенгл обаче се
простира и по-далече от паричната подкрепа. Това е една от първите уважавани фамилии в
Мюнхен, които отварят вратите си за скандалния млад политик. Пуци става добър приятел на
Хитлер, който накрая го назначава за началник на Отдела по чуждестранния печат на
партията. Този ексцентричен, длъгнест мъж, чието сардонично остроумие донякъде
компенсира плиткия му ум, беше виртуоз на пианото; дори след като приятелят му се
издигна на власт в Берлин, често се случваше Ханфщенгл да напусне компанията на някой от
нас, за да се отзове на непредвидено повикване от Фюрера. Говореше се, че неговото свирене
на пиано (той блъскаше по клавишите с бясна сила) и клоунското му поведение успокоявали
Хитлер и дори повдигали настроението му след изморителен ден. По-късно този странен, но
жизнерадостен мъж, подобно на други приятели на Хитлер от ранните му години, ще бъде
принуден да избяга от страната, за да спаси живота си.W
Повечето от хората, на които предстои да станат най-близките подчинени на Хитлер, по
това време вече са в партията или влизат в нея скоро след това. Рудолф Хес се присъединява
през 1920 г. Син на германски търговец на едро с постоянно местожителство в Египет, Хес е
прекарал първите четиринайсет години от живота си в тази страна; дошъл е в Рейнска
област, за да продължи образованието си. По време на войната служи известно време в Полка
на Лист заедно с Хитлер – макар и да не са се запознали тогава, – и след като го раняват два
пъти, става летец. След войната се записва в Мюнхенския университет да следва икономика,
но както изглежда, посвещава голяма част от времето си на разпространение на
антисемитски памфлети и схватки с различни въоръжени банди, каквито по онова време
вилнеят в Бавария. Той попада сред най-разгорещената стрелба на 1 май 1919 г., когато е
свален съветският режим в Мюнхен, и е ранен в крака. Една вечер година по-късно отива да
чуе как Хитлер говори, остава покорен от неговото красноречие, постъпва в партията и скоро
става близък приятел, предан последовател и секретар на лидера. Той е човекът, който
запознава Хитлер с геополитическите идеи на генерал Карл Хаусхофер, по онова време
професор по геополитика в университета.
От своя страна Хес събужда интереса на Хитлер с написаното си като курсова работа и
отличено с награда есе, озаглавено: „Как трябва да е устроен човекът, който ще изведе
Германия до нейните предишни висоти?“
Когато всеки авторитет е изгубен, само човек от народа може да изгради авторитет...
Колкото по-дълбоки са корените на диктатора в широките маси първоначално, толкова
по-добре той разбира как да ги третира психологически, толкова по-малко ще е
недоверието на работниците към него и толкова повече поддръжници ще спечели този
човек в средите на тези най-дейни хора от народа. Той самият няма нищо общо с масата:
подобно на всеки велик мъж се отличава изключително с личните си качества... Когато
необходимостта го налага, не се бои да пролее кръв... Големите въпроси винаги се
решават с кръв и желязо... За да постигне целта си, той е готов стъпче най-близките си
приятели... Като законотворец действа със страшна твърдост... Възникне ли нужда,
може да ги стъпче [хората] с войнишки ботуши...22
Нищо чудно, че Хитлер се привързва към младия мъж. Това е портрет може би не на
водача, какъвто е той в момента, но на водача, какъвто иска – и ще успее – да стане. При
цялата му сериозност и прилежание, Хес си остава човек с ограничени интелектуални
способности, винаги възприемчив към ексцентрични идеи, които понякога прегръща с
огромен фанатизъм. Почти до самия край той ще остане един от най-лоялните и доверени
последователи на Хитлер, както и един от малкото, които не са разяждани от унищожителна
лична амбиция.
 Алфред Розенберг, макар и често превъзнасян като „интелектуалния лидер“ на Нацистката
партия и дори неин „философ“, също е човек с посредствен интелект. Има известно
основание да бъде определен като руснак. Подобно на много руски „интелектуалци“, той е
от балто-германски произход. Син на обущар, Розенберг е роден на 12 януари 1893 г. в Ревал
(днес Талин) в Естония, която от 1721 г. е част от императорска Русия. Решава да учи не в
Германия, а в Русия, където се дипломира като архитект в Московския университет през
1917 г. Живее в Москва през дните на болшевишката революция и може би, както по-късно
говорят някои от враговете му в Нацистката партия, флиртува с идеята да стане млад
болшевишки революционер. През февруари 1918 г. обаче се връща в Ревал, кандидатства за
доброволец в германската армия, когато тя стига до града, получава отказ като „руснак“, и
най-сетне, към края на 1918 г., заминава за Мюнхен, където най-напред започва да развива
дейност в кръговете на белите руски емигранти.
Впоследствие Розенберг се запознава с Дитрих Екарт и чрез него с Хитлер, и в края на
1919 г. се присъединява към партията. Неизбежно е някой с реална диплома по архитектура
да впечатли човека, който не е успял дори да постъпи в архитектурно училище. Хитлер
остава впечатлен и от „учеността“ на Розенберг, допада му и омразата на младия прибалтиец
към евреите и болшевиките. Малко преди смъртта на Екарт, към края на 1923 г., Хитлер
назначава Розенберг за редактор на „Фьолкишер Беобахтер“, и в продължение на много
години постоянно подкрепя този крайно объркан човек, този мътен и плитък „философ“
като интелектуален ментор на нацисткото движение и един от главните му авторитети по
външна политика.
Подобно на Рудолф Хес, Херман Гьоринг също пристига в Мюнхен малко след войната с
официалното намерение да учи икономика в университета, и също попада под личното
очарование на Адолф Хитлер. Един от големите национални герои от войната, последният
командир на изтребителната ескадра „Рихтхофен“, носител на ордена „За заслуги“ – най-
високото военно отличие в Германия, – в сравнение с повечето ветерани от войната за него е
дори по-трудно да се върне към баналното съществуване на цивилния живот в мирно време.
Става пилот на товарен самолет за известно време в Дания, после в Швеция. Един ден
откарва граф Ерик фон Розен до имението му недалеч от Стокхолм и по време на
гостуването си там се влюбва в сестрата на графиня Розен, Карин фон Канцов, родена
баронеса Флок – една от красавиците на Швеция. Възникват известни трудности. Карин фон
Канцов е епилептичка, освен това е омъжена и има осемгодишен син. Тя обаче успява да
издейства разтрогване на брака и се омъжва за храбрия млад летец. Разполагайки със
значителни средства, баронесата заминава с новия си съпруг за Мюнхен, където живеят
доста разкошно, а той посещава формално университета.
Това обаче не продължава дълго. През 1921 г. Гьоринг среща Хитлер, постъпва в партията,
подпомага щедро нейните финанси (както и лично тези на Хитлер), намира приложение на
неспокойната си енергия като помощник на Рьом в организирането на щурмовите отряди, и
година по-късно, през 1922 г., е назначен за командир на СА.
Рояк по-слабо известни и в повечето случаи по-неприятни лица също влизат в кръга на
партийния диктатор. Макс Аман, първи сержант на Хитлер в Полка на Лист – груб и
недодялан по характер, но способен организатор, – е определен за административен
ръководител на партията и „Фьолкишер Беобахтер“ и бързо внася ред в техните финанси. За
свой личен телохранител Хитлер избира Улрих Граф – борец любител, месарски чирак и
прочут скандалджия. За свой „придворен фотограф“ – единствения мъж, на когото в
продължение на години е позволено да го снима – Хитлер взема куция Хайнрих Хофман,
чиято кучешка преданост се оказва доходоносна и накрая го превръща в милионер. Друг
кавгаджия, към когото проявява благосклонност, е Кристиян Вебер – търговец на коне, бивш
охранител в долнопробна мюнхенска кръчма и ненаситен пияч на бира. Близък до Хитлер
през тези дни е Херман Есер, чието красноречие съперничи с това на лидера и чиито
громящи статии срещу евреите във „Фьолкишер Беобахтер“ определят характера на
партийния вестник. Той не крие, че от известно време води охолен живот благодарение на
щедростта на някои от любовниците си. Прословут шантажист, заплашващ да „издаде“ дори
собствените си партийни другари, които му се протипопоставят, Есер става толкова
непоносим за някои от по-старите и по-почтени участници в движението, че те настояват да
бъде изключен. „Знам, че Есер е негодник – отвръща Хитлер публично, – но ще го оставя
дотогава, докато може да ми бъде от полза.“23 Такова е отношението му към повечето от
неговите близки съратници, независимо колко съмнително е миналото или дори настоящето
им. Убийци, сводници, извратени хомосексуалисти, наркомани или просто обикновени
хулигани – за него всички са еднакви, ако служат на целите му.
Почти до края поддържа например Юлиус Щрайхер. Този покварен садист, на младини
учител в начално училище, е един от хората с най-лоша репутация от приближените на
Хитлер от 1922 до 1939 г., когато звездата му най-сетне залязва. Известен развратник, който
се хвали, че изнудва дори съпрузите на своите любовници, той спечелва славата и
богатството си със своя сляпо фанатичен антисемитизъм. Прочутият му седмичник „Дер
Щюрмер“ процъфтява благодарение на отвратителните истории за извършвани от евреи
сексуални престъпления и „ритуални убийства“; безсрамието му предизвиква погнуса дори у
мнозина нацисти. Щрайхер е познат и като автор на порнографски произведения. Става
известен като „некоронованият крал на Франкония“, с център на властта в Нюрнберг, където
неговата дума е закон и всеки, който му пречи или не му допада, е заплашен от затвор и
изтезания. До деня, когато го зърнах да седи прегърбен на подсъдимата скамейка в
Нюрнберг, никога не го бях виждал без камшик – в ръка или затъкнат в колана; а той лично се
хвалеше, че го е използвал безброй пъти.
Такива са мъжете, които Хитлер събира около себе си през ранните години на своя устрем
към диктаторската власт над народ, който е дал на света Лутер, Кант, Гьоте и Шилер, Бах,
Бетховен и Брамс.
На 1 април 1920 г., деня, в който Германската работническа партия става
Националсоциалистическа германска работническа партия (откъдето и съкратеното име
„нацистка“), Хитлер напуска окончателно армията. От този момент нататък той ще посвети
цялото си време на Нацистката партия, от която нито тогава, нито по-късно е получавал
каквато и да е заплата.
Как тогава се е издържал, може да запита някой. Дори партийните му сподвижници
понякога са се чудели. В обвинителния текст, който противниците му от партийния комитет
съставят през юли 1921 г., въпросът е поставен без заобикалки: „Ако някой от членовете го
попита как се издържа и каква професия е практикувал по-рано, той винаги се ядосва и
дразни. Досега не е бил даден отговор на тези въпроси. Следователно съвестта му не може да
е чиста, особено като се има предвид, че премногото му връзки с дами, пред които той често
се назовава „крал на Мюнхен“, струват значителни суми.“
Хитлер отговаря на въпроса по време на делото за клевета, което завежда срещу авторите
на памфлета. На въпроса на съда по какъв начин точно се прехранва, той отвръща: „Ако
говоря за Националсоциалистическата партия, не взимам пари. Аз обаче говоря и за други
организации... и тогава, разбира се, приемам заплащане. Освен това обядвам с различни
другари от партията. Получавам и скромна допълнителна помощ от някои другари от
партията.“24
Това вероятно е много близо до истината. Такива добре обезпечени приятели като Дитрих
Екарт, Гьоринг и Ханфщенгл без съмнение му „заемат“ пари, за да си плаща наема и да си
купува дрехи и храна. Потребностите му определено са скромни. До 1919 г. той живее под
наем в двустаен апартамент на „Тирщрасе“ край р. Изар, в район, обитаван от представители
на долната средна класа. През зимата носи стар тренчкот, който по-късно става познат на
милиони германци от многобройни фотографии. През лятото често се появява по къси
панталони, Lederhosen, каквито повечето баварци обуват в подходящо време. През 1923 г.
Екарт и Есер случайно се натъкват на странноприемницата „Платерхоф“ близо до
Берхтесгаден, където Хитлер и неговите приятели стават редовни посетители през лятото.
Хитлер е очарован от красивата планинска местност; тук той по-късно построява
просторната вила „Бергхоф“, която става негов дом и където прекарва голяма част от времето
си до годините на войната.
Само че през бурните години между 1921 и 1923 г. не остава много време за почивка и
отдих. Предстои му да изгради партия и да удържи контрола над нея въпреки ревнивите
съперници, безскрупулни като самия него. НСДАП е само едно от няколкото десни движения
в Бавария, които се борят за общественото внимание и подкрепа, при това в останалата част
от Германия има и много други такива.
В ход е главозамайваща поредица от събития и постоянно променящи се ситуации, които
един политик да следи и оценява, както и да се възползва от тях. През април 1921 г.
Съюзниците представят на Германия сметката за репарациите – главозамайващите 132
милиарда златни марки (33 млрд. долара), и германците надават вой, че едва ли биха могли
да ги платят. Марката, чийто обичаен курс е 4 към 1 спрямо долара, е започнала да пада; до
лятото на 1921 г. курсът ѝ се понижава до 75, а година по-късно – до 100 към 1 спрямо
долара. През 1921 г. е убит Ерцбергер. През юни 1922 г. е извършен атентат срещу социалиста
Филип Шайдеман, който е провъзгласил републиката. На 24-и същия месец външният
министър Ратенау е застрелян на улицата. И в трите случая убийците принадлежат към
крайната десница. Нестабилното национално правителство в Берлин накрая отвръща на
предизвикателството със специален Закон за защита на републиката, който налага сурови
наказания за политически тероризъм. Берлин иска да бъдат разпуснати безбройните
въоръжени съюзи, които граничат с политически бандитизъм. За баварското правителство,
дори под ръководството на умерения граф Лерхенфелд, заменил екстремиста Кар през 1921
г., е трудно да се спогоди с националния режим в Берлин. При опита му да приложи
антитерористичния закон баварските десни, един от чиито признати млади лидери е вече
Хитлер, организират заговор, за да свалят Лерхенфелд и да тръгнат на поход към Берлин, за
да унищожат републиката.
 Неукрепналата демократична Ваймарска република е в голямо затруднение. Самото ѝ
съществуване е под постоянна заплаха от страна не само на крайната десница, но и на
крайната левица.

Версай, Ваймар и Биреният бунт

На повечето хора в страните на победилите западни Съюзници им се струва, че
провъзгласяването на републиката в Берлин на 9 ноември 1918 г. бележи раждането на нов
ден за германския народ и неговата държава. При размяната на ноти, довела до сключването
на примирието, Удроу Уилсън настоява за отмяна на милитаристичната монархия на
Хохенцолерните, и германците, макар и неохотно, като че ли отстъпват. Кайзерът е принуден
да абдикира и да избяга; монархията е унищожена, бързо е сложен край на всички династии в
Германия и е обявено републиканско управление.
Последното обаче става по стечение на обстоятелствата! На 9 ноември следобед така
нареченото социалдемократическо мнозинство под ръководството на Фридрих Еберт и
Филип Шайдеман се събира в Райхстага в Берлин след оставката на канцлера, принц Макс
фон Баден. В пълно объркване се чудят как да постъпят. Принц Макс току-що е обявил
абдикацията на канцлера. Еберт, който е седлар по професия, смята, че един от синовете на
Вилхелм – всеки с изключение на разпуснатия кронпринц – би могъл да го наследи, защото
той е привърженик на конституционната монархия по британски образец. Макар и да е
лидер на социалистите, Еберт се ужасява от социалната революция. „Мразя я като самия
грях“ – заявява той веднъж.
Революцията обаче се носи във въздуха в Берлин. Столицата е парализирана от всеобща
стачка. По широкия булевард „Унтер ден Линден“, на няколко пресечки от Райхстага,
спартакистите под водачеството на левите социалисти Роза Люксембург и Карл Либкнехт се
готвят от крепостта си в двореца на кайзера да обявят съветска република. Когато мълвата за
това стига до социалистите в Райхстага, те са ужасени. Нещо трябва да се направи веднага, за
да бъдат спрени спартакистите. И Шайдеман измисля решение. Без да се посъветва с
другарите си, той се втурва към прозореца с изглед към Кьонигсплац, където се е събрала
голяма тълпа, подава глава навън и сам, като че ли идеята му е хрумнала току-що,
провъзгласява републиката! Седларят Еберт изпада в ярост. Той се е надявал по някакъв
начин да спаси монархията на Хохенцолерните.
Така се ражда Германската република – сякаш по случайност. Ако самите социалисти не са
убедени републиканци, още по-малко може да се очаква подобно нещо от консерваторите.
Последните обаче са свалили отговорността от себе си. Заедно с военачалниците, Лудендорф
и Хинденбург, те са натикали политическата власт в ръцете на колебливите
социалдемократи. По този начин успяват да прехвърлят върху раменете на тези
демократични работнически лидери и явната отговорност за подписването на капитулацията
и в крайна сметка за мирния договор, а с това – и вината за поражението на Германия и за
всички страдания, които загубата във войната и принудително наложеният мир биха могли да
стоварят върху германския народ. Това е изтъркан номер, който на пръв поглед и дете би
прозряло, но в Германия той минава. И обрича републиката на провал още от самото начало.
 Това вероятно би могло да се избегне. През ноември 1918 г. социалдемократите,
разполагащи с абсолютна власт, биха могли бързо да положат основите на стабилна
демократична република. За тази цел обаче би трябвало да пресекат или поне ограничат
трайно силите, които са подкрепяли империята на Хохенцолерните и които не биха приели и
останали лоялни към една демократична Германия: феодалните пруски земевладелци и
други висши касти, магнатите, които оглавяват големите индустриални картели,
странстващите кондотиери от доброволческия корпус, високопоставените служители на
гражданска служба при императора и преди всички – военната каста и членовете на
Генералния щаб. Би трябвало да раздробят много от големите поземлени имоти, които са
икономически неефективни, както и индустриалните монополи и картели, и да прочистят
административния апарат, съдебните структури, полицията, университетите и армията от
всички, които не са готови лоялно и честно да служат на новия демократичен режим.
Това е нещо, което социалдемократите – предимно добронамерени профсъюзни деятели
със същия навик за преклонение пред стария, утвърден авторитет, който е насаден у
германците от другите класи – не могат да се заставят да извършат. Вместо това те още в
началото предават властта си на силата, която винаги е имала господстваща роля в
съвременна Германия – армията. Защото, макар и да е претърпяла поражение на бойното
поле, войската още храни надеждата, че ще запази дееспособността си у дома и ще победи
революцията. И се устремява към тези цели бързо и самоуверено.
В нощта на 9 ноември 1918 г., няколко часа след като е била „обявена“ републиката, в
кабинета на Еберт в Райхсканцеларията в Берлин започва да звъни телефон. Този телефон е
много специален: свързан е с Върховното командване в Спа чрез частна и секретна линия.
Еберт е сам в този момент. Той вдига слушалката. „Грьонер на телефона“ – произнася един
глас. За бившия майстор на седла, все още замаян от събитията през изминалия ден, които
въпреки желанието му са хвърлили в неговите ръце цялата политическа власт, останала в
Германия в този период на разруха, обаждането е впечатляващо. Генерал Вилхелм Грьонер е
наследник на Лудендорф на длъжността пръв генерал-квартирмайстер. По-рано през същия
ден в Спа, когато фелдмаршал фон Хинденбург се поколебава, именно този мъж заявява
откровено на кайзера, че вече не може да разчита на лоялността на войската и трябва да си
върви – смела постъпка, която военната каста така и никога не му прощава. Между Еберт и
Грьонер са се създали отношения на взаимно уважение от 1916 г., когато генералът, по това
време отговарящ за военната промишленост, е работил в тясно сътрудничество с лидера на
социалистите. В началото на ноември, т.е. няколко дни по-рано, двамата са се срещнали в
Берлин, за да обсъдят как да спасят монархията и отечеството.
Сега, когато отечеството преживява най-трудния си момент, тайната телефонна линия ги
свързва отново. Социалистическият лидер и вторият по ранг командир в германската армия
сключват в този момент споразумение, което, макар и да остава неизвестно за
обществеността в продължение на много години, всъщност ще определи съдбата на страната.
Еберт се съгласява да сложи край на анархията и болшевизма и да подкрепи армията във
всичките ѝ традиции. Грьонер от своя страна обещава поддръжката на армията, с помощта
на която новото правителство да се утвърди и да осъществи целите си.
– Фелдмаршалът [Хинденбург] ще запази ли командването? – пита Еберт.
Генерал Грьонер отговаря утвърдително.
 – Предайте на фелдмаршала благодарностите на правителството – казва Еберт.1
Германската армия е спасена, но републиката е загубена още в деня на нейното раждане.
Генералите, с почетното изключение на самия Грьонер и още неколцина, никога няма да ѝ
служат лоялно. Накрая, водени от Хинденбург, ще я предадат на нацистите.
Няма съмнение, че в този момент съзнанието на Еберт и неговите другари социалисти е
преследвано от призрака на последните събития в Русия. Те не искат да ги сполети съдбата
на Керенски. Не искат да бъдат изместени от болшевиките. Из цяла Германия никнат
войнишки и работнически съвети, които набират сила, също както се е случило в Русия.
Именно тези формирования на 10 ноември избират Съвет на народните представители
воглаве с Еберт, който да управлява временно Германия. През декември в Берлин се събира
първият Съветски конгрес в Германия. Съставен от делегати от войнишките и
работническите съвети в цялата страна, той поставя искане за освобождаване на Хинденбург
от длъжност, разпускане на редовната армия и замяната ѝ с национална гвардия, чиито
офицери да се избират от хората и която да се намира под върховната власт на Съвета.
Това е твърде много за Хинденбург и Грьонер. Те отказват да признаят властта на
Съветския конгрес. Самият Еберт не прави нищо, за да изпълни неговите искания. Само че
армията, която се бори за своето оцеляване, настоява за по-категорични действия от страна
на правителството, което се е съгласила да подкрепи. Два дена преди Коледа Народната
морска пехотна дивизия, вече под контрола на комунистите спартакисти, окупира
„Вилхелмщрасе“, нахлува в Канцлерството и прерязва телефонните кабели. Тайната линия за
връзка с военното командване обаче продължава да действа, и по нея Еберт призовава за
помощ. Армията обещава да освободи правителството, като изпрати Потсдамския гарнизон,
но преди войската да пристигне, размирните матроси се връщат в квартирата си в
конюшните на императорския дворец, който още е в ръцете на спартакистите.
Спартакистите под ръководството на двамата най-силни агитатори в Германия, Карл
Либкнехт и Роза Люксембург, продължават да настояват за съветска република. Техните
въоръжени сили в Берлин се увеличават. На Бъдни вечер Морската пехотна дивизия с лекота
отблъсква редовната войска от Потсдам, която се опитва да ги изкара от императорските
конюшни. Хинденбург и Грьонер притискат Еберт да изпълни сключеното с тях
споразумение и да спре болшевиките. Лидерът на социалистите с радост се отзовава на
искането им. Два дена след Коледа той назначава Густав Носке за министър на националната
отбрана, и от този момент събитията се развиват по логика, предвидима за всеки, който
познава новия министър.
Носке е месар по професия, който се е издигнал в профсъюзното движение и
Социалдемократическата партия, и като член на Райхстага от 1906 г. става известен като
партиен експерт по военните въпроси. При това си спечелва и славата на безкомпромисен
националист и твърд човек. Принц Макс фон Баден го избира да ръководи действията по
потушаване на моряшкия бунт в Кил през първите дни на ноември, и той изпълнява тази
задача. Набит мъж с квадратна челюст и огромна физическа сила и енергия, макар и с
ограничен интелект – нещо типично за неговия занаят, както твърдят враговете му, – при
назначаването му за министър на отбраната Носке заявява, че „някой трябва да влезе в
ролята на хрътката“.
 В началото на януари 1919 г. той нанася удара си. Между 10 и 17 януари – „Кървавата
седмица“, както я наричат в Берлин известно време – редовни войски и части на
доброволческия корпус под ръководството на Носке и прякото командване на генерал фон
ЛютвицX смазват спартакистите. Роза Люксембург и Карл Либкнехт са заловени и убити от
офицери от Гвардейската кавалерийска дивизия.
Веднага след като борбата в Берлин утихва, в цяла Германия се провеждат избори за
Национално събрание, което има за задача да състави новата конституция. Гласуването,
което се състои на 19 януари 1919 г., показва, че средната и висшата класи са си възвърнали
донякъде куража за тези малко повече от два месеца, които са изминали след
„революцията“. Социалдемократите (мнозинството заедно с Независимите социалисти),
които са управлявали самостоятелно поради нежеланието на други формации да споделят
бремето им, получават 13 800 000 гласа от подадени общо 30 000 000 и вземат 185 от 421
места в парламента, което обаче е твърде недостатъчно, за да имат мнозинство. Очевидно
новата Германия няма да бъде изградена само от работническата класа. Две партии на
средната класа – Центърът, представляващ политическото движение на Римокатолическата
църква, и Демократическата партия, родена от сливането през декември на старата
Прогресивна партия и лявото крило на Националнолибералната партия – си поделят 11 500
000 гласа и получават 166 места в парламента. И двете партии заявяват подкрепата си за
умерена, демократична република, макар и настроенията за възможно възстановяване на
монархията да са доста силни.
Консерваторите, някои от лидерите на които са се укрили през ноември, а други като граф
фон Вестарп са се обърнали към Еберт с молба за защита, показват, че макар и намалели на
брой, те далеч не са унищожени. Преименувани на Германска национална народна партия, те
печелят над три милиона гласа, с които са избрани 44 депутати; техните десни съюзници,
Националлибералната партия, която е сменила името си на Германска народна партия,
получават близо милион и половина гласове и печелят 19 места. Макар и да са явно
малцинство, двете консервативни партии са спечелили достатъчно места в Парламента, за да
може гласът им да се чува. Всъщност веднага след като парламентът се събира във Ваймар на
6 февруари 1919 г., лидерите на тези две групи се хвърлят да защитават името на кайзер
Вилхелм II и начина, по който той и неговите генерали са водили войната. Густав Щреземан,
ръководителят на Народната партия, още не е преживял онзи момент, който мнозина по-
късно определят като душевен и мисловен прелом. През 1919 г. той още е известен като
говорителят на Върховното командване в Райхстага – „младокът на Лудендорф“, както го
наричат: свиреп поддръжник на политиката на анексиране, фанатичен привърженик на
неограничените подводни бойни действия.
Конституцията, която националното събрание ражда след шестмесечни дебати – тя е
гласувана на 31 юли 1919 г. и ратифицирана от президента на 31 август, – е на хартия най-
либералният и демократичен документ от този род, съставян през ХХ в., едва ли не
съвършена в техническо отношение, пълна с хитроумни и възхитителни механизми, които да
гарантират работата на една почти безупречна демокрация. Идеята за кабинетно
правителство е заимствана от Англия и Франция, за силен популярен президент – от САЩ,
за референдуми – от Швейцария. Установена е подробно разработена и сложна система на
пропорционално представителство и гласуване с листи, за да се предотврати пилеенето на
гласове и да се осигури на малочислените малцинства правото да бъдат представени в
парламента.Y
Формулировките на Ваймарската конституция галят слуха на всеки демократично мислещ
човек. Народът е обявен за суверен: „Политическата власт произтича от народа.“ Мъжете и
жените получават право на глас на двайсетгодишна възраст. „Всички германци са равни пред
закона... Личната свобода е неприкосновена... Всеки германец има правото... да изразява
мнението си свободно... Всички германци имат правото да сформират сдружения или
общества... Всички жители на Райха се радват на пълна свобода на съвестта и
вероизповеданието...“ Нито един човек на света не би могъл да бъде по-свободен от
германеца, и нито едно правителство – по-демократично и либерално от неговото. Поне на
хартия.

Сянката на Версай
Преди да бъде изработен проектът за Ваймарската конституция, едно неизбежно събитие
хвърля сянка на обреченост върху нея и републиката, която тя е предназначена да учреди.
Това е съставянето на Версайския договор. През първите объркани и неспокойни дни на
мира и дори след като националното събрание започва да заседава във Ваймар, германският
народ като че не се замисля особено за последствията от своето поражение. Или ако се
замислят, хората явно самоуверено смятат, че след като по настояване на Съюзниците са
отхвърлили властта на Хохенцолерните, смазали са болшевиките и са пристъпили към
създаване на демократично, републиканско правителство, имат право на справедлив мир,
който се основава не на тяхното поражение във войната, а на прочутите Четиринайсет точки
на президента Уилсън.
Германците изглежда не помнят добре какво се е случило преди година, на 3 март 1918 г.
На тази дата победоносното в онзи момент германско Върховно командване налага на
победена Русия Брест-Литовския мирен договор, който според един британски историк,
писал две десетилетия след като страстите около войната са утихнали, е „безпрецедентно
унижение, нямащо равно на себе си и в съвременната история“.2 Договорът отнема от Русия
територия с приблизителния размер на Австро-Унгария и Турция, взети заедно, с 56 000 000
жители, или 32% от цялото население на страната; тя включва една трета от железопътните
ѝ линии, 73% от общите запаси от желязна руда, 89% от общото производство на въглища; и
над 5000 фабрики и индустриални заводи. При това Русия се задължава да изплати на
Германия контрибуция на стойност 6 милиона марки.
Денят на разплата настъпва за германците в късната пролет на 1919 г. Условията на
Версайския договор, съставени от съюзниците без преговори с Германия, са публикувани в
Берлин на 7 май. Те идват като зашеметяващ удар за народа, упорствал в самозаблудата си до
последния момент. Из цялата страна се организират гневни масови митинги, на които хората
протестират срещу договора и настояват Германия да откаже да го подпише. Шайдеман,
който е станал канцлер по време на Ваймарското национално събрание, възкликва: „Дано да
изсъхне ръката, която подпише този договор!“ На 8 май Еберт, който е поел длъжността на
временен президент, и правителството публично квалифицират условията като
„неизпълними и непоносими“. На следващия ден германската делегация във Версай пише на
непреклонния Клемансо, че подобен договор е „непоносим за всяка страна“.
Какво толкова непоносимо има в него? Той връща Елзас-ЛотарингияZ на Франция, друга
територия – на Белгия, а на Дания, след плебисцит – подобна територия в Шлезвиг, която
Бисмарк е отнел от датчаните през миналия век, след като ги е победил във война. Връща на
поляците онези земи (в някои случаи едва след плебисцит), които германците са си
присвоили при разчленението на Полша. Това е едно от условията, които вбесяват
германците най-много – не само защото те негодуват срещу разделянето на Източна Прусия
от Родината с коридор, предоставящ на Полша излаз на море, но и защото презират поляците,
които смятат за по-долна раса. Едва ли са по-слабо разярени от това, че договорът ги
принуждава да поемат отговорност за започването на войната и изисква да предадат на
Съюзниците кайзер Вилхелм II и около осемстотин други „военнопрестъпници“.
Репарациите предстои да бъдат определени с точност по-късно, но между 1919 и 1921 г.
трябва да се плати първоначална вноска от 5 милиарда долара в златни марки, както и да се
доставят някои стоки в натура – въглища, кораби, дървен материал, добитък и т.н. – вместо
парични репарации.
Най-болезненото обаче е, че Версай на практика обезоръжава ГерманияAA и по този начин,
поне временно, препречва пътя ѝ към хегемонията в Европа. Въпреки това омразният
Вррсайски договор, за разлика от онзи, който Германия е наложила на Русия, не нарушава в
общи линии географската и икономическа цялост на Райха и запазва нейното политическо
единство и потенциалната ѝ сила като велика държава.
Временното правителство във Ваймар – с изключение на Ерцбергер, който настоява за
подписване на договора с аргумента, че лесно ще могат да се отклонят от изпълняването на
условията – се противопоставя енергично на приемането на Версайския диктат, както го
наричат вече. Зад правителството стои огромното мнозинство от гражданите – от десни до
леви.
А армията? Ако договорът бъде отхвърлен, дали армията би могла да устои на неизбежната
атака на Съюзниците от запад? Еберт прехвърля отговорността за това върху Върховното
командване, което е преместило главния си щаб в Колберг, град в Померания. На 17 юни
фелдмаршал фон Хинденбург, подкрепян от генерал Грьонер, който вижда, че военната
съпротива на Германия ще бъде напразна, дава следния отговор:
В случай на възобновяване на враждебните действия ще можем да отвоюваме провинция
Позен [в Полша] и да защитим границите си на изток. На запад обаче едва ли можем да
разчитаме, че ще успеем да издържим сериозна офанзива от страна на врага, като се
имат предвид численото превъзходство на Антантата и тяхната способност да ни
обходят по фланговете.
Следователно успехът на операцията като цяло е много съмнителен, но като войник не
мога да не изпитвам чувството, че е по-добре да загинем с чест, отколкото да приемем
позорен мир.
Заключителните думи на уважавания главнокомандващ са в духа на най-добрата германска
военна традиция, но за искреността им можем да съдим по един факт, неизвестен тогава за
германците: Хинденбург се е съгласил с Грьонер, че да се опитат да се противопоставят на
Съюзниците в този момент не само би било безнадеждно, но и би могло да доведе до
унищожаването на скъпоценния офицерски корпус на армията и дори на самата Германия.
Съюзниците вече настояват за ясен отговор от Германия. На 16 юни – деня преди
Хинденбург да даде писмения си отговор на Еберт – те са поставили на германците
ултиматум: или договорът трябва да бъде приет до 24 юни, или споразумението за примирие
ще бъде прекратено и съюзническите сили ще „предприемат стъпките, които сметнат за
необходими, за да наложат своите условия“. Еберт още веднъж се обръща към Грьонер. Ако
Върховното командване смята, че има и най-малката възможност за успешна военна
съпротива срещу Съюзниците, Еберт обещава, че ще се опита да осигури отхвърлянето на
договора от парламента. Трябва обаче да получи незабавен отговор. Настъпил е последният
ден от ултиматума, 24 юни. Кабинетът се събира в 16,30 ч., за да вземе окончателното си
решение. Хинденбург и Грьонер пак се съвещават. „Знаете толкова добре, колкото и аз, че
въоръжената съпротива е невъзможна“ – казва стареещият, уморен фелдмаршал. Само че още
веднъж, както в Спа на 9 ноември 1918 г., когато не е успял да се застави да изрече пред
кайзера пълната истина и е оставил това неприятно задължение на Грьонер, той отказва да
съобщи истината на временния президент на републиката. „Можете да дадете отговор на
президента не по-зле от мен“ – казва той на Грьонер.3 И отново храбрият генерал поема
решаващата отговорност, която се полага на фелдмаршала, макар и сигурно да осъзнава, че
това накрая гарантирано ще го превърне в изкупителна жертва за офицерския корпус. Той
съобщава на президента по телефона виждането на Върховното командване.
С чувство на облекчение, че са прехвърлили отговорността върху военачалниците – факт, за
който германците скоро забравят, – народните представители одобряват подписването на
мирния договор с голямо мнозинство и решението им е предадено на Клемансо само 19
минути преди да изтече срокът на ултиматума. Четири дни по-късно, на 28 юни 1919 г.,
мирният договор е подписан в Огледалната зала на Версайския дворец.

Вътрешно разцепление
От този ден нататък Германия изпада във вътрешно разцепление.
Консерваторите не приемат нито мирния договор, нито републиканската власт, която го е
ратифицирала. Същото се отнася в крайна сметка и за военните (с изключение на генерал
Грьонер), макар и да са се заклели да подкрепят новия демократичен режим и сами да са
взели окончателното решение за подписването във Версай. Въпреки ноемврийската
„революция“ икономическата власт още е в ръцете на консервативните кръгове. Те
притежават индустриалните предприятия, големите поземлени имоти и по-голямата част от
капитала на страната. Могат да използват богатството си – както и правят – за субсидиране
на политически партии и политическа преса, които от този момент нататък ще се борят да
подкопаят републиката.
Армията започва да заобикаля ограниченията на мирния договор във военната сфера още
преди мастилото му да е изсъхнало. И благодарение на нерешителността и късогледството на
социалистическите лидери офицерският корпус успява не само да съхрани старите пруски
традиции във войската, както вече видяхме, но и да стане реалният център на политическата
власт в новата Германия. До последните дни на кратко просъществувалата република
армията не залага на нито едно политическо движение. Само че под ръководството на
генерал Ханс фон Зеект, блестящия създател на стохилядния Райхсвер, армията, макар и
малобройна, се превръща в държава в държавата, като упражнява нарастващо влияние върху
външната и вътрешната политика на страната, докато се стига до момент, когато по-
нататъшното съществуване на републиката зависи от волята на офицерския корпус.
Като държава в държавата армията запазва независимостта си от националното
правителство. По силата на Ваймарската конституция тя би могла да премине в подчинение
на кабинета и парламента, както е с военните институции на другите западни демокрации.
Това обаче не се случва. При това офицерският корпус не се отърсва от своите монархистки,
антирепубликански настроения. Някои социалистически лидери като Шайдеман и
Гржезински ратуват за „демократизиране“ на въоръжените сили. Те виждат, че е опасно
армията да бъде върната в ръцете на офицерите, принадлежащи към старата авторитарна,
империалистическа традиция. На тях обаче успешно се противопоставят не само генералите,
но и собствените им съпартийци, оглавявани от министъра на отбраната Носке. Този
пролетарски министър на републиката открито се хвали, че иска да съживи „гордите
войнишки спомени от Световната война“. Неуспехът на надлежно избраното правителство да
изгради нова армия, вярна на собствения му демократичен дух и подчинена на кабинета и
Райхстага, е фатална грешка за републиката, както времето ще покаже.
Друга такава грешка е, че не прочистват съдебните институции. Слу​жителите на закона
стават един от центровете на контрареволюцията, като изопачават правосъдието в полза на
реакционни политически цели. „Невъзможно е – заявява историкът Франц Л. Нойман – да
избегнем заключението, че политическото правосъдие е най-черната страница в живота на
Германската република.“4 След Каповския пуч през 1920 г. правителството повдига
обвинение в държавна измяна срещу 705 души; само един от тях, началникът на берлинската
полиция, получава присъда – пет години „почетен затвор“. Когато Прусия му отнема
пенсията, Върховният съд постановява тя да бъде възстановена. През 1926 г. германски съд
отсъжда да се заплати със задна дата пенсията на генерал фон Лютвиц, военния ръководител
на Каповския пуч, за периода, когато е бил бунтовник срещу правителството, както и за петте
години, през които се е укривал от правосъдието в Унгария.
При това стотици германски либерали са осъдени на дълги години затвор по обвинения в
измяна, защото са разкрили или осъдили в пресата или в разговор постоянните нарушения
на Версайския договор от страна на армията. Законите за държавна измяна са безмилостно
прилагани спрямо поддръжниците на републиката; онези представители на дясното, които се
опитват да я унищожат, се измъкват безнаказано или с възможно най-леки присъди – както и
Адолф Хитлер скоро ще научи. Дори извършителите на политически убийства, ако са от
десницата, а жертвите им са демократи, са третирани снизходително от съда или, както
често се случва, успяват да избягат след задържането им с помощта на офицери от армията и
десни екстремисти.
И така, мекушавите социалисти, подпомагани от демократите и католическите центристи,
са оставени да управляват републиката, която се крепи с усилие от самото си раждане. Те
понасят омразата, оскърбленията и понякога куршумите на своите противници, които стават
все по-многобройни и по-решителни. „В сърцата на хората Ваймарската конституция вече е
обречена“ – възкликва Освалд Шпенглер, който придобива световна известност със своята
книга „Залезът на Запада“AB. На юг в Бавария младият агитатор Адолф Хитлер използва
умело силата на новия националистически, антидемократичен, антирепубликански прилив.
Той се издига на гребена на вълната.
Подпомогнат е до голяма степен от благоприятното стечение на събитията, особено две от
тях: падането на курса на марката и окупирането на Рур от французите. Марката, както вече
видяхме, започва да пада през 1921 г., когато достига ниво от 75 към 1 спрямо долара; на
следващата година пада до 400, а в началото на 1923 г. – до 7000 към 1 спрямо долара. Още
през есента на 1922 г. германското правителство моли Съюзниците да разрешат мораториум
върху плащането на репарации. Френското правителство на Поанкаре директно отказва.
Когато Германия изпада в невъзможност да изпълнява доставките на дървен материал,
пресметливият френски премиер, който е бил президент на Франция по време на войната,
заповядва на френските войски да окупират Рур. Промишленото сърце на Германия, което
след преминаването на Горна Силезия към Полша осигурява четири пети от производството
на въглища и стомана в Райха, е отрязано от останалата част на страната.
Този парализиращ удар за германската икономика обединява мигновено народа, както
нищо не го е обединявало от 1914 г. до този момент. Работниците от Рур обявяват всеобща
стачка и получават финансова подкрепа от правителството в Берлин, което призовава за
кампания на пасивна съпротива. С помощта на армията е организирана саботажна и
партизанска война. Французите отвръщат с арести, депортации и дори смъртни присъди. В
заводите в Рур обаче не се завърта и едно колело.
Задушаването на германската икономика ускорява последното рязко падане на марката.
След окупирането на Рур през януари 1923 г. курсът ѝ се понижава до 18 000 за долар; до 1
юли пада до 160 000, до 1 август – до един милион. До ноември, когато Хитлер решава, че е
ударил неговият час, един долар се купува с 4 милиарда марки, които впоследствие стават
трилиони. Германската валута е загубила всякаква стойност. Покупателната способност на
заплатите и надниците е сведена до нула. Спестяванията на хората от средната и
работническата класи са унищожени. Разрушено е обаче и нещо още по-важно: вярата на
народа в икономическата структура на германското общество. Какво добро има в нормите и
практиките на такова общество, което насърчава спестяванията и инвестициите и
тържествено обещава сигурна възвръщаемост от тях, след което изпада в
неплатежоспособност? Нима това не е измама спрямо хората?
И кой носи вината за катастрофата, ако не демократичната република, която се е предала
на врага и е приела бремето на репарациите? За беда на републиката, тя действително носи
отговорност. Инфлацията би могла да бъде спряна просто чрез балансиране на бюджета –
труден, но не невъзможен подвиг. Това би могло да се постигне чрез съответно данъчно
облагане, само че новото правителство не смее да въведе адекватни ставки. В края на
краищата, разходите за войната (164 млрд. марки) са били посрещнати без никакво директно
облагане: 93 милиарда от военни заеми, 29 милиарда от съкровищни бонове, а останалото –
чрез увеличаване на паричната маса. Вместо да увеличи драстично данъците на онези, които
са в състояние да плащат, републиканското правителство дори ги намалява през 1921 г. От
този момент нататък, подтиквано от едрите индустриалци и земевладелци, които извличат
печалба на фона на плачевното финансово състояние на народа, правителството съзнателно
оставя марката да се срине, за да освободи държавата от нейната обществена задлъжнялост,
да се измъкне от плащането на репарации и да саботира французите в Рур. Нещо повече –
унищожителното обезценяване на валутата позволява на германската тежка индустрия да
заличи дълговете си, като рефинансира задълженията в марки, лишени от всякаква стойност.
Генералният щаб, маскиран под формата на „Truppenamt“ („Войсково управление“), за да
избегне действието на мирния договор, който го поставя формално извън закона, отбелязва,
че падането на марката заличава военните дългове и следователно оставя Германия
финансово не​обременена за нова война.
Народните маси обаче не разбират до каква степен промишлените магнати, армията и
държавата се облагодетелстват от сриването на валутата. Всичко, което знаят, е, че с голяма
сметка в банката не биха могли да си купят и тънка връзка моркови, два галона картофи,
стотина грама захар или половин килограм брашно. Знаят, че те лично са разорени. Познават
и глада, когато започва да ги гризе, а това става всеки ден. В своята мъка и безизходица те
стоварват върху републиката вината за всичко, което се е случило.
За Адолф Хитлер тези времена са като дар от небето.

Бунт в Бавария
Правителството спокойно продължава да печата тези хартийки, защото ако спре, това
би означавало край на правителството – провиква се той. – Защото, щом печатарските
машини престанат да работят – а това е необходимото условие за стабилизиране на
марката, – веднага ще стане ясна измамата... Вярвайте ми, нашите страдания ще се
увеличат. На негодниците ще им се размине. Причината: самата държава е станала най-
големият измамник и престъпник. Разбойническа държава!... Ако ужасеният народ
вижда, че може да умре от глад, притежавайки милиарди, той трябва да стигне до
следното заключение: повече няма да се подчиняваме на държава, изградена върху
идеята да се мами мнозинството. Искаме диктатура...5
Без съмнение трудностите и неизвестността на необузданата инфлация тласкат милиони
германци към подобно заключение, а Хитлер е готов да ги поведе в тази посока. Той дори е
започнал да вярва, че обстановката на хаос през 1923 г. е създала подходяща възможност за
отмяна на републиката, каквато може да не възникне повторно. На пътя му обаче стоят
известни трудности, в случай че именно той стане водач на контрареволюцията – а иначе тя
не го интересува особено.
На първо място, Нацистката партия, макар и числеността ѝ да расте ежедневно, далеч не е
дори най-влиятелното политическо движение в Бавария, а извън нейните граници е
неизвестна. Как би могла толкова малка партия да свали републиката? Хитлер, който не се
обезсърчава лесно, когато шансовете не са на негова страна, смята, че е открил начин. Трябва
да обедини под водачеството си всички антирепубликански, националистически сили в
Бавария. След това, с подкрепата на местната власт, въоръжените съюзи и редовни войски,
разквартировани в Бавария, би могъл да поведе поход към Берлин, както Мусолини е тръгнал
към Рим предната година, и да свали Ваймарската република. Лесният успех на Мусолини
очевидно му е предоставил храна за размисъл.
Френската окупация на Рур, макар че подновява омразата на германците към
традиционния враг и по този начин възражда духа на национализма, усложнява задачата на
Хитлер. В резултат от това събитие германският народ започва да се сплотява зад
републиканското правителство в Берлин, което е решило да се противопостави на Франция.
Това е последното, което Хитлер желае. Неговата цел е да сложи край на републиката.
Франция може да почака, докато в Германия бъде извършена националистическа революция
и бъде установена диктатура. Хитлер дръзва да застане срещу силното течение на
общественото мнение и да избере непопулярен курс: „Не – не долу Франция, а долу
предателите на Родината, долу ноемврийските престъпници! Това трябва да бъде нашият
лозунг.“6
През първите месеци на 1923 г. Хитлер посвещава всичките си усилия на задачата да
приведе в действие този лозунг. През февруари, благодарение главно на организаторските
дарби на Рьом, четири от въоръжените „патрио​тични съюзи“ на Бавария се присъединяват
към нацистите и формират т.нар. Arbeitsgemeinschaft der Vaterlaendischen Kampfverbaende
(Сдружение на патриотичните бойни съюзи) под политическото ръководство на Хитлер.
През септември е създадена още по-силна групировка под името Deutscher Kampfbund
(Германски боен съюз) с трима водачи, един от които е Хитлер. Тази организация възниква
от голям митинг, проведен в Нюрнберг на 2 септември в чест на годишнината от германската
победа над Франция в битката при Седан през 1870 г. В събитието участват представители на
повечето фашистки ориентирани групи в Южна Германия, а Хитлер е удостоен с нещо като
овация след яростната си реч срещу националното правителство. Целите на новия съюз са
заявени открито: да свали републиката и да скъса Версайския договор.
На митинга в Нюрнберг Хитлер стои на трибуната редом с генерал Лудендорф, докато трае
шествието на демонстрантите. Това не е случайност. От известно време младият нацистки
ръководител търси приятелството на героя от войната, който е предоставил прочутото си име
на организаторите на Каповския пуч в Берлин, и след като продължава да поощрява идеята за
дясна контрареволюция, вероятно може да бъде изкушен да подкрепи плана, който вече се
заражда в ума на Хитлер. Старият генерал е лишен от политически усет; сега, когато живее в
покрайнините на Мюнхен, той не крие презрението си към баварците, към претендента за
властта в Бавария, кронпринц Рупрехт, и към католическата църква в тази най-католическа
от всички германски държави. Хитлер е наясно с всичко това, но то съответства на неговите
цели. Той не иска Лудендорф като политически лидер на националистическата
контрареволюция – роля, която, както е известно, героят от войната има амбицията да
поеме. Хитлер държи да запази тази роля за себе си. Само че името на Лудендорф, неговата
репутация в офицерския корпус и сред консерваторите в цяла Германия биха били ценен
актив за един провинциален политик, който все още е общо взето неизвестен извън Бавария.
Хитлер започва да включва Лудендорф в своите планове.
През есента на 1923 г. Германската република и Бавария достигат кризисна точка. На 26
септември канцлерът Густав Щреземан обявява края на пасивната съпротива в Рур и
възобновяването на изплащането на репарации от страна на Германия. Този някогашен рупор
на Хинденбург и Лудендорф, заклет консерватор и при това монархист в душата си, е стигнал
до заключението, че за да бъде Германия спасена и обединена и да възвърне силата си, тя
трябва, поне засега, да приеме републиката, да се споразумее със Съюзниците и да си
осигури период на спокойствие, през който да възстанови икономическата си мощ. Всяко
отклонение от този курс би завършило с гражданска война и може би с окончателна разруха
на страната.
Отказът от съпротива срещу французите в Рур и възобновяването на бремето на
репарациите предизвиква изблик на гняв и истерия сред германските националисти, и
комунистите, които също набират сили от известно време, се присъединяват към тях в
яростното отричане на републиката. Щреземан е изправен пред сериозен бунт от страна
едновременно на крайната десница и крайната левица. Предвиждайки това, той е поискал от
президента Еберт да обяви извънредно положение в деня, когато съобщава за промяната на
политиката по отношение на Рур и репарациите. От 26 септември 1923 г. до февруари 1924 г.
изпълнителната власт в Германия по силата на Закона за извънредното положение
преминава в ръцете на министъра на отбраната Ото Геслер и на командващия армията
генерал фон Зеект. На практика това превръща генерала и неговата армия в диктатори на
Райха.
Бавария не е склонна да приеме подобно решение. Баварският кабинет на Ойген фон
Книлинг от своя страна също обявява извънредно положение на 26 септември и назначава
десния монархист и бивш премиер Густав фон Кар за комисар на Бавария с диктаторски
пълномощия. В Берлин се опасяват, че Бавария може да се отцепи от Райха, да възстанови
Вителсбахската монархия и вероятно да сключи Южногермански съюз с Австрия.
Президентът Еберт бързо свиква среща на кабинета, на която е поканен и генерал фон Зеект.
Еберт иска да разбере каква е позицията на армията. Зеект му заявява безцеремонно:
„Армията, господин президент, стои зад мен.“7
Думите, произнесени с леден тон от пруския главнокомандващ с монокъл на безизразното
лице, не предизвикват смайване у германския президент или неговия канцлер, както би
могло да се очаква. Те винаги са осъзнавали положението на армията като държава в
държавата, която се подчинява единствено на себе си. Три години по-рано, както вече
видяхме, когато силите на Кап окупират Берлин и властите отправят подобен призив към
Зеект, армията не застава зад републиката, а зад генерала. Единственият въпрос сега, през
1923 г., е къде ще застане Зеект.
За щастие на републиката, този път той решава да застане зад нея – не защото вярва в
републиканските, демократични принципи, а защото разбира, че за момента подкрепата на
съществуващия режим е необходима за запазването на армията, сама заплашена от бунт в
Бавария и на север, и за да се спаси Германия от катастрофална гражданска война. Зеект
знае, че някои от офицерите начело на армейската дивизия в Мюнхен са на страната на
баварските сепаратисти. Знае, че съществува заговор на „Черния Райхсвер“ под ръководството
на бившия офицер от генералния щаб майор Бухрукер за окупиране на Берлин и прогонване
на републиканското правителство. И сега действа с хладнокръвна точност и абсолютна
решителност, за да въведе ред в армията и да сложи край на заплахата от гражданска война.
През нощта на 30 септември 1923 г. войските на „Черния Райхсвер“ под командването на
майор Бухрукер превземат три укрепления на изток от Берлин. Зеект заповядва на редовната
войска да ги постави под обсада, и два дена по-късно Бухрукер се предава. Той е съден за
държавна измяна и осъден ефективно на десет години крепостен затвор. „Черният Райхсвер“,
който е бил създаден от самия Зеект и замаскиран под името Arbeitskommandos
(Работнически отряд), за да набави тайни попълнения за стохилядния Райхс​вер, е
разпуснат.AC
След това Зеект обръща поглед към заплахата от комунистически въстания в Саксония,
Тюрингия, Хамбург и Рур. Когато задачата е да се задуши левицата, лоялността на армията
може да се подразбира. В Саксония социалистическо-комунистическото правителство е
арестувано от местния командир на Райхсвера, а за управител е назначен райхскомисар. В
Хамбург и другите области комунистите са бързо и жестоко смазани. От гледна точка на
Берлин, относително лесното стъпкване на болшевиките вече е лишило конспираторите в
Бавария от претекста, че действат за спасяването на републиката от комунизма, и
националното правителството очаква те да признаят властта му. Само че събитията се
развиват по друг начин.
Бавария продължава да оспорва авторитета на Берлин. Тя вече е под диктаторския контрол
на триумвират: държавният комисар Кар; генерал Ото фон Лосов, командващ Райхсвера в
Бавария; и полковник Ханс фон Зайсер, началник на местната полиция. Кар отказва да
признае, че прокламацията на президента Еберт за извънредно положение в Германия има
каквото и да е отношение към Бавария. Той отказва да изпълнява каквито и да е заповеди от
Берлин. Когато националното правителство поставя искането да бъде спрян вестникът на
Хитлер, „Фьолкишер Беобахтер“, заради язвителните му нападки срещу републиката като
цяло и срещу Зеект, Щреземан и Геслер в частност, Кар отвръща с презрителен отказ.
Той игнорира и втора заповед от Берлин за задържането на трима прочути лидери на някои
от въоръжените групи в Бавария – капитан Хайс, капитан Ерхард („героя“ от Каповския пуч)
и лейтенант Росбах (приятел на Рьом). Зеект, чието търпение е на изчерпване, нарежда на
генерал фон Лосов да затвори нацисткия вестник и да арестува тримата мъже от
доброволческия корпус. Генералът, самият той баварец, объркан и слаб офицер, подведен от
красноречието на Хитлер и убедителната реч на Кар, не се решава да изпълни заповедта. На
24 октомври Зеект го уволнява и назначава на негово място генерал Крес фон Кресенщайн.
Кар обаче не приема този диктат от Берлин. Той заявява, че Лосов ще запази поста си като
командващ Райхсвера в Бавария и демонстрира незачитане не само на Зеект, но и на
конституцията, като принуждава офицерите и войниците да положат специална клетва за
вярност към баварското правителство.
За Берлин това е не само политически, но и военен бунт, и генерал фон Зеект вече е решен
да потуши и двата.8
Той направо предупреждава баварския триумвират и Хитлер и въоръжените съюзи, че на
всеки бунт от тяхна страна ще отговори със сила. За нацисткия лидер обаче е твърде късно да
отстъпи. Неговите яростни последователи настояват за действие. Лейтенант Вилхелм
Брукнер, един от командирите на СА, го увещава да нанесе удар веднага. „Наближава денят,
когато няма да мога да удържа хората – предупреждава той. – Ако сега не се случи нищо, те
ще ни напуснат.“ Хитлер освен това разбира, че ако Щреземан спечели още време и започне
да постига успехи в опитите си да възстанови спокойствието в страната, той самият ще
пропусне шанса си. Затова моли Кар и Лосов да започнат настъпление към Берлин, преди
Берлин да е предприел настъпление срещу Мюнхен. При това у него се засилва
подозрението, че членовете на триумвирата или са разколебани, или планират сепаратистки
преврат без негово участие, за да отцепят Бавария от Райха. Това е перспектива, на която
Хитлер с неговите фанатични идеи за силен, националистичен, обединен Райх твърдо се
противопоставя.
Кар, Лосов и Зайсер започват да се разколебават след предупреждението на Зеект. Тримата
нямат интерес от извършването на безполезен жест, който би могъл да ги унищожи. На 6
ноември те информират бойните съюзи, чийто политически водач е Адолф Хитлер, че няма
да се впускат в прибързани действия и че те сами ще решат кога и как да действат. За Хитлер
това е сигнал, че трябва сам да поеме инициативата. Той не разполага с нужната поддръжка,
за да извърши преврат със свои сили. За тази цел му е необходима подкрепата на
административната власт в Бавария, армията и полиция​та – това е урок, който е научил през
просешките си дни във Виена. По някакъв начин трябва да постави Кар, Лосов и Зайсер в
такова положение, че да им се наложи да действат заедно с него, и от което да няма връщане
назад. Ситуацията изисква смелост, дори безразсъдство, и Хитлер доказва, че притежава тези
качества. Той решава да отвлече членовете на триумвирата и да ги принуди да използват
властта си по негова заповед.
Тази идея му е подсказана първоначално от двама бежанци от Русия, Розенберг и
Шойбнер-Рихтер. Последният, който се кичи с името на жена си и нарича себе си Макс
Ервин фон Шойбнер-Рихтер, е съмнителен субект, който подобно на Розенберг е прекарал
по-голямата част от живота си в прибалтийските губернии на Русия, а след войната заедно с
други бежан​ци е заминал от Съветския съюз за Мюнхен, където се е присъединил към
Нацистката партия и е станал един от близките довереници на Хитлер.
На 4 ноември предстои провеждането на парад по случай Деня в памет на загиналите във
войните (Totengedenktag), и в пресата е излязло съобщение, че не само популярният
кронпринц Рупрехт, но и Кар, Лосов и Зайсер ще приемат поздрава на войските от трибуната
на една тясна улица, идваща откъм „Фелдхернхале“. Шойбнер-Рихтер и Розенберг предлагат
на Хитлер да докарат с камиони на уличката няколкостотин щурмоваци, преди да са дош​ли
войските за парада, и да я преградят с картечници. Тогава Хитлер ще се качи на трибуната,
ще обяви революцията и под дулата на оръжията ще убеди видните лица да се присъединят
към нея и да го подкрепят като неин водач. Планът допада на Хитлер и той го прегръща с
ентусиазъм. Само че в определения ден, когато Розенберг се появява по-рано на сцената с
разузнавателна цел, той остава поразен от откритието, че тясната уличка е напълно защитена
от голяма, добре въоръжена полицейска част. Налага се да се откажат от заговора, или по-
точно от „революцията“.
Всъщност тя е само отложена. Изготвен е втори план – такъв, който не може да бъде
осуетен от присъствието на отряд стратегически разположени полицаи. През нощта на 10
срещу 11 ноември СА и другите въоръжени групи на Бойния съюз ще се съберат в равнината
Фрьотманингер в северните околности на Мюнхен, и на 11-и сутринта – в годишнината на
омразното, позорно примирие – ще влязат в града, ще превземат стратегическите места, ще
провъзгласят национална революция и ще поставят нерешителните Кар, Лосов и Зайсер пред
свършен факт.
В този момент едно не особено важно съобщение кара Хитлер да изостави този план и да
импровизира с нов. В печата се появява кратка бележка, че по молба на няколко организации
на градския бизнес Кар ще говори пред събрание в „Бюргербройкелер“ – голяма бирария в
югоизточните предградия на Мюнхен. Събитието е насрочено за 8 ноември вечерта. В
съобщението се казва, че темата на речта на комисаря ще бъде програмата на баварското
правителство. Ще присъстват генерал фон Лосов, полковник фон Зайсер и други важни
фигури.
Две съображения тласкат Хитлер към прибързано решение. Първото е, че Кар може да
използва събранието, за да обяви независимостта на Бавария и възстановяването на
Вителсбахската династия на баварския трон. През целия ден на 8 ноември Хитлер напразно
се опитва да се види с Кар, който избягва срещата с него до последно. Това само засилва
подозренията на нацисткия лидер. Той трябва да изпревари Кар. Има и друго, и това е
второто съображение: събранието в „Бюргербройкелер“ предлага възможността, която е била
пропусната на 4 ноември – шанса да хване натясно всичките трима членове на триумвирата и
под дулото на пистолет да ги принуди да се присъединят към нацистите в осъществяването
на революцията. Хитлер решава да действа веднага. Отложени са плановете за мобилизация
на 10 ноември; щурмоваците бързо са приведени в бойна готовност за събранието в
бирарията.

Бунтът в бирарията
В около 21:15 ч. на 8 ноември 1923 г., след като Кар е говорил в продължение на половин час
пред около три хиляди жадни бюргери, седнали около грубо скованите маси и отпиващи
големи глътки бира от традиционните баварски каменни кани, отрядите на СА обграждат
„Бюргербройкелер“ и Хитлер нахлува в залата. Докато неколцина от неговите хора
инсталират картечница на входа, Хитлер скача върху една маса и за да привлече вниманието,
стреля с пистолет в тавана. Кар прекъсва речта си. Присъстващите се обръщат, за да видят
каква е причината за тази глъчка. С помощта на Хес и Улрих Граф – бившия месар, борец
любител и скандалджия, а сега телохранител на лидера, – Хитлер си проправя път към
платформата. Един майор от полицията се опитва да го спре, но Хитлер насочва пистолета
си към него и продължава напред. Кар, според един свидетел, вече е „пребледнял и смутен“.
Той се отдръпва от трибуната и Хитлер заема мястото му.
Националната революция започна! – изкрещява Хитлер. – Тази сграда е завзета от
шестстотин тежко въоръжени мъже. Никой да не напуска помещението. Ако не
осигурите тишина незабавно, ще инсталирам картечница в коридора. Баварското
правителство и централната власт са отстранени и е създадено временно национално
правителство. Казармите на Райхсвера и полицията са завзети. Армията и полицията
напредват към града под знаме със свастика.
Последното е лъжа – чист блъф. Само че в суматохата никой не е сигурен. Револверът на
Хитлер е истински. Произвел е изстрел. Щурмоваците с техните пушки и картечници са
истински. В този момент Хитлер нарежда на Кар, Лосов и Зайсер да слязат от платформата и
да го последват в една отделна стая наблизо. Побутвани от щурмоваците, тримата най-
високопоставени баварски чиновници изпълняват заповедта на Хитлер пред тълпата, която
ги гледа със смайване.
При това обаче и с нарастващо възмущение. Много бизнесмени още смятат Хитлер за
парвеню. Един от тях се провиква към полицаите: „Не бъдете страхливци като през 1918-а.
Стреляйте!“ Само че полицията, виждайки покорството на собствените си началници и
щурмоваците, които са окупирали помещението, не помръдва. Хитлер е инструктирал един
нацистки шпионин в полицейския щаб, Вилхелм Фрик, да телефонира на дежурните
полицаи в бирарията да не се намесват, а само да докладват. Тълпата започва да се настройва
толкова враждебно, че Гьоринг намира за необходимо да застане на трибуната и да успокои
хората. „Няма от какво да се боите – провиква се той. – Имаме изцяло приятелски
намерения. Така че нямате причина да мърморите. Пийте си бирата!“ И осведомява
присъстващите, че в съседната стая в момента се сформира ново правителство.
И това действително се случва – под дулото на револвера в ръката на Адолф Хитлер. След
като вкарва пленниците си в прилежащото помещение, Хитлер нарежда: „Никой да не
напуска стаята без мое разрешение.“ После ги информира, че всички ще получат важни
постове или в управлението на Бавария, или в националното правителство, което той съставя
заедно с Лудендорф. С Лудендорф? По-рано същата вечер Хитлер е изпратил Шойбнер-
Рихтер в Лудвигсхьое да доведе веднага в бирарията прочутия генерал, който не знае нищо за
нацисткия заговор.
Тримата затворници първоначално отказват дори да разговарят с Хитлер. Той продължава
да ги залива с високопарната си реч. Всички те трябва да заедно с него да обявят
революцията и новата власт; всеки трябва да заеме поста, на който той, Хитлер, ще го
назначи, в противен случай „няма право на съществуване“. Кар ще стане регент на Бавария;
Лосов – министър на националната армия; Зайсер – министър на полицията на Райха. Нито
един от тримата не се впечатлява от перспективата за толкова високопоставени длъжности.
Те не отговарят.
Продължителното им мълчание изнервя Хитлер. Накрая той размахва оръжието срещу тях.
„Имам четири куршума в пистолета! Три за моите сътрудници, ако ме изоставят. Последният
е за мен!“ Насочва оръжието към челото си и се провиква: „Ако до утре следобед не удържа
победа, ще бъда мъртъв!“
Кар не блести с ум, но е физически смел човек. „Г-н Хитлер – отговаря той, – можете да
заповядате да ме застрелят или сам да ме застреляте. Дали ще умра или не, няма значение.“
Зайсер също проговаря. Той упреква Хитлер, че е нарушил честната си дума да не извършва
преврат срещу полицията.
Да, така е – отвръща Хитлер. – Простете ми, но го направих в името на Отечеството.
Генерал фон Лосов запазва презрително мълчание. Когато обаче Кар започва да му шепне
нещо, Хитлер отсича: „Спрете! Никакви разговори без мое разрешение!“
Собствените му думи не постигат нищо. Нито един от тримата мъже, които упражняват
властта в държавата Бавария, не се е съгласил да се присъедини към него, дори под дулото на
пистолета. Пучът не се развива по план. Тогава Хитлер действа по внезапен импулс. Без да
каже и дума повече, той се втурва обратно в залата, качва се на платформата, изправя се пред
сърдитата тълпа и обявява, че членовете на триумвирата в съседната стая са се съгласили да
участват с него в съставянето на ново национално правителство.
Баварският кабинет е отстранен – провиква се той. – Обявено е, че правителството на
ноемврийските престъпници и президентът на Райха са свалени. Още днес тук, в Мюнхен,
ще бъде назовано ново национално правителство. Незабавно ще се сформира германска
 национална армия... Докато си уредим най-после сметките с ноемврийските престъпници,
предлагам аз да се заема с политическото управление в националното правителство.
Лудендорф ще поеме ръководството на германската национална армия... Задачата на
временното германско национално правителство е да организира поход срещу онзи
греховен Вавилон, Берлин, и да спаси германския народ... Утре или Германия ще има
национално правителство, или ние ще сме мъртви!
Не за пръв и със сигурност не за последен път Хитлер лъже изкусно и лъжата му успява.
Когато събралите се чуват, че Кар, генерал фон Лосов и полицейския началник фон Зайсер са
се присъединили към Хитлер, настроението им рязко се променя. Разнасят се високи
одобрителни възгласи, а техният звук прави силно впечатление на тримата мъже, заключени
в страничната стаичка.
В този момент Шойбнер-Рихтер довежда генерал Лудендорф, както фокусник вади заек от
шапката си. Героят от войната е вбесен на Хитлер заради пълната изненада, която му е
поднесъл, а когато се присъединява към тайните разговори в страничната стая и научава, че
не той, а бившият ефрейтор ще стане диктатор на Германия, възмущението му се усилва.
Едва удостоява с някоя дума безочливия младеж. Хитлер обаче няма нищо против, стига
Лудендорф да услужи с прославеното си име на отчаяното начинание и да спечели
подкрепата на тримата баварски ръководители, които се инатят и още не са се поддали на
собствените му увещания и заплахи. И Лудендорф го прави. Става дума за велика национална
кауза, казва той, и съветва господата да сътрудничат. Благоговеещи пред вниманието на
славния генерал, тримата явно отстъпват, макар и по-късно Лосов да отрича, че се е съгласил
да се постави под командването на Лудендорф. В продължение на няколко минути Кар се
запъва по въпроса за възстановяване на Вителсбахската монархия, която му е толкова скъпа.
Накрая казва, че ще сътрудничи в качеството си на „представител на Краля“.
Навременната поява на Лудендорф спасява Хитлер. Извън себе си от радост заради
щастливата развръзка, той извежда другите на трибуната, където всеки произнася кратка реч
и полага клетва за лоялност към останалите и към новия режим. Тълпата скача по столовете
и масите в прилив на ентусиазъм. „Той имаше детински искрено щастливо изражение, което
никога няма да забравя“ – заявява по-късно един виден историк, присъствал на това
събитие.9
Хитлер отново се качва на трибуната и произнася последното си слово пред събраното
множество:
Искам сега да изпълня обета, който си дадох преди пет години, когато лежах ослепен във
военната болница: да не видя нито почивка, нито спокойствие, докато ноемврийските
престъпници не бъдат свалени от власт, докато върху развалините на клетата днешна
Германия не се издигне отново могъща и велика Германия, свободна и прекрасна.
Събранието започва да се разотива. На излизане Хес, подпомаган от щурмовите отряди,
задържа някои от членовете на баварското правителство и други важни фигури, които се
опитват да се измъкнат с навалицата. Хитлер държи под око Кар, Лосов и Зайсер. След това
пристига новината, че край казармата на инженерния корпус се е стигнало до сблъсък между
щурмоваците от един от бойните съюзи, „Бунд Оберланд“, и редовната войска. Хитлер
решава да отиде на място и да уреди лично нещата, като остави Лудендорф да контролира
положението в бирарията.
Това се оказва фатална грешка. Лосов е първият, който се измъква. Той информира
Лудендорф, че трябва бързо да отиде в кабинета си в армейския щаб, за да издаде
необходимите заповеди. Когато Шойбнер-Рихтер възразява, Лудендорф отговаря надменно:
„Забранявам ви да се съмнявате в думата на един германски офицер.“ Кар и Зайсер също
изчезват.
Въодушевеният Хитлер се връща в „Бюргерброй“, за да открие, че птичката е излетяла от
кафеза. Това е първият удар тази вечер и той го зашеметява. Самонадеяно е очаквал да завари
своите „министри“ заети с новите си задачи, докато Лудендорф и Лосов съставят планове за
похода към Берлин. Само че не е предприето почти нищо. Дори Мюнхен не е окупиран от
революционните сили. Рьом, начело на отряд щурмоваци от друг боен съюз,
„Райхкригсфлаге“, е превзел щаба на армията във Военното министерство на
„Шьонфелдщрасе“, но не са завзети никакви други стратегически центрове, нито дори
телеграфната служба, по чиито линии новината за преврата стига до Берлин и са получени
ответните заповеди на генерал фон Зеект към военните части в Бавария да потушат бунта.
Макар и да има случаи на неизпълнение сред по-младите офицери и част от войниците,
чиито симпатии са на страната на Хитлер и Рьом, висшите офицери под ръководството на
генерал фон Данер, командващ Мюнхенския гарнизон, не само са готови да изпълнят
заповедите на Зеект, но и са изпълнени с яростно негодувание заради начина, по който е бил
третиран генерал фон Лосов. Според армейския кодекс цивилен, който насочва револвер
срещу генерал, заслужава да бъде убит от някой от офицерите. От щаба в казармите на 19-и
пехотен полк, където Лосов се е присъединил към Данер, са излъчени съобщения до по-
отдалечените гарнизони да изпратят подкрепления в града. Призори частите на редовната
армия заграждат с кордон силите на Рьом във Военното министерство.
Преди това Хитлер и Лудендорф се присъединяват към Рьом в сградата на министерството
за известно време, за да направят анализ на ситуацията. Рьом е шокиран от откритието, че
никой друг освен него не е предприел военни действия, за да окупира ключовите центрове.
Хитлер се опитва отчаяно да влезе във връзка с Лосов, Кар и Зайсер. До 19-и пехотен полк са
изпратени съобщения за тях от името на Лудендорф, но те не се връщат. Пьонер, бивш шеф на
полицията в Мюнхен и настоящ привърженик на Хитлер, е изпратен заедно с майор
Хюнлайн и група щурмоваци от СА, за да завземат щаба на полицията. Там са арестувани
веднага.
А какво прави Густав фон Кар, главата на баварското правителство? След като напуска
„Бюргербройкелер“, той бързо идва на себе си и си възвръща смелостта. Тъй като не желае
да рискува повече да стане пленник на Хитлер и неговите разбойници, Кар премества
правителството в Регенсбург. Преди да го направи обаче, нарежда да разлепят навсякъде из
Мюнхен афиши със следната прокламация:
Измамата и коварството на амбициозни другари превърнаха една демонстрация в
интерес на националното пробуждане в сцена на отвратително насилие. Декларациите,
изтръгнати от мен, генерал фон Лосов и полковник Зайсер под дулото на револвера,
нямат законна сила. Националсоциалистическата германска работническа партия, както
и бойните съюзи „Оберланд“ и „Райхскригсфлаге“, се разпускат.
 Фон Кар,
Главен държавен комисар
Триумфът, който по-рано тази вечер е изглеждал на Хитлер толкова близък и лесно
спечелен, с напредването на нощта бързо избледнява. Базата за успешна политическа
революция, на която той винаги е държал – подкрепата на съществуващи институции като
армията, полицията, управляващата политическа организация– вече се руши. Дори
магическото име на Лудендорф, както вече е ясно, не е привлякло въоръжените сили на
Бавария. Хитлер предполага, че положението вероятно може да бъде спасено, ако двамата с
Лудендорф се оттеглят в областта край Розенхайм и съберат селяните в подкрепа на
въоръжените отряди за щурм срещу Мюнхен, но Лудендорф категорично отхвърля тази идея.
Или може би има друг изход, който поне да предотврати катастрофата. Още щом научава за
бунта, кронпринц Рупрехт, който е непримирим личен враг на Лудендорф, е публикувал
кратко изявление с призив за бързото му потушаване. Сега Хитлер решава да се обърне към
принца с молба да ходатайства пред Лосов и Кар, за да постигне почетно мирно уреждане на
въпроса. Призори лейтенант Нойнцерт, приятел на Хитлер и на Рупрехт, е изпратен по
спешност в замъка Вителсбах близо до Берхтесгаден с тази деликатна мисия. Тъй като не
успява да намери автомобил, той е принуден да чака влак и пристига на мястото едва по
обяд, а дотогава събитията вземат обрат, какъвто Хитлер не е предвиждал, а Лудендорф не си
е представял като възможен.
Хитлер е замислил преврат, а не гражданска война. Въпреки трескавата си възбуда той се
владее достатъчно, за да разбере, че не му достигат сили да се справи с полицията и армията.
Искал е да извърши революция с помощта на въоръжените сили, а не против тях. Колкото и
кръвожаден да се е показал в речите си напоследък и през часовете, когато държи баварския
триумвират под прицела на оръжието си, той се отвращава от идеята, че мъже, обединени от
омразата си към републиката, могат да пролеят взаимно кръвта си.
Такава е и позицията на Лудендорф. Както е споделил със съпругата си, той би обесил
Еберт „и компания“ и с радост би гледал как се поклащат на бесилката. Само че няма
желание да убива полицаи и войници, които, поне в Мюнхен, са също като него убедени
привърженици на националната контрареволюция.
Сега Лудендорф предлага на разколебания млад нацистки лидер свой собствен план, който
все още би могъл да им донесе победа, като при това избегнат кръвопролитието.
Германските войници и дори германските полицаи – които са предимно бивши войници – не
биха се осмелили, сигурен е той, да стрелят срещу легендарния командир, който ги е довел
до велики победи както на източния, така и на западния фронт. Двамата с Хитлер ще се
придвижат с последователите си до центъра на града и ще го превземат. Полицията и
армията не само не биха дръзнали да му се противопоставят, положителен е той; те ще се
присъединят към него и ще се бият по негова заповед. Макар и да храни известен
скептицизъм, Хитлер се съгласява. Изглежда, че няма друг изход. Кронпринцът, отбелязва
той, не е отговорил на молбата му за посредничество.
Към 11 ч. на 9 ноември, точно една година след провъзгласяването на Германската
република, Хитлер и Лудендорф повеждат колона от около три хиляди щурмоваци от
градините на „Бюргербройкелер“ и се отправят към центъра на Мюнхен. Край тях в първата
редица крачат Гьоринг, командир на СА, Шойбнер-Рихтер, Розенберг, Улрих Граф, бодигард
на Хитлер, и шестима други нацисти, заемащи партийни длъжности, и водачи на бойни
съюзи. Начело на колоната се развява флаг със свастика и знаме на „Бунд Оберланд“. Край
челните редици пухти камион, натоварен с картечници и картечари. Щурмоваците носят
карабини на раменете си, някои с поставени щикове. Хитлер размахва своя револвер. Това не
е особено внушителна военна сила, но Лудендорф, който е командвал милиони от най-
добрите войници на Германия, явно я смята достатъчна за своите цели.
На няколкостотин метра северно от бирарията бунтовниците се натъкват на първото
препятствие. На Лудвиговия мост, който минава над река Изар и води към центъра на града,
пътят е препречен от въоръжена полицейска част. Гьоринг изскача напред, обръща се към
полицейския командир и заплашва да разстреля група заложници в задната част на колоната,
ако полицията стреля срещу неговите хора. През нощта Хес заедно с други нацисти е
задържал неколцина заложници, сред които и двама членове на кабинета, точно за подобни
непредвидени ситуации. Независимо дали Гьоринг говори истината, или блъфира,
полицейският началник явно го приема сериозно и оставя колоната да премине по моста
безпрепятствено.
На „Мариенплац“ колоната от нацисти се изправя пред голяма тълпа, заслушана в
призивите на Юлиус Щрайхер, антисемита от Нюрнберг, който се е втурнал към Мюнхен при
първата вест за бунта. За да не остане встрани от революцията, той завършва набързо речта
си и се присъединява към бунтовниците, подскачайки в крак непосредствено зад Хитлер.
Малко след пладне походът наближава своята цел, Военното министерство, където Рьом и
неговите щурмоваци са обградени от войници на Райхсвера. Нито обсадените, нито
обсаждащите до този момент не са произвели изстрел. Рьом и всички негови хора са бивши
войници и имат много бойни другари от другата страна на бодливата тел. И от двете страни
никой няма желание да убива.
За да стигнат до Военното министерство и да освободят Рьом, Хитлер и Лудендорф
повеждат колоната си през тясната „Резиденцщрасе“, която точно зад „Фелдхернхале“ излиза
на просторния „Одеонсплац“. Краят на подобната на дере улица е блокиран от полицейска
част от около сто души, въоръжени с карабини. Заели са стратегическо място и този път не
се отдръпват пред колоната.
Нацистите обаче отново правят опит да си пробият път с думи. Един от тях, преданият
телохранител Улрих Граф, излиза напред и се провиква към полицая, който ръководи отряда:
„Не стреляйте! Негово превъзходителство Лудендорф идва!“ Дори в този критичен, опасен
момент германският революционер, бил той в случая непрофесионален борец и
професионална „горила“, се сеща да назове видния господин със съответстващата му титла.
Хитлер надава друг вик. „Предайте се! Предайте се!“ – призовава той. Само че неизвестният
полицай не се предава. Явно името на Лудендорф няма магическо въздействие върху него;
това е полицията, а не армията.
Така и не става ясно от коя страна идва първият изстрел. Всяка прехвърля вината на
другата. Един свидетел по-късно дава показания, че Хитлер е стрелял пръв с револвера си.
Друг е на мнение, че това е бил Щрайхер, и няколко нацисти по-късно са казвали на автора,
че именно тази негова постъпка повече от всичко друго му е спечелила толкова задълго
привързаността на Хитлер.AD
 Във всеки случай е произведен изстрел, и в следващия миг се посипва градушка от
куршуми и от двете страни, която моментално обрича на гибел надеждите на Хитлер.
Шойбнер-Рихтер пада смъртно ранен. Гьоринг е сериозно ранен в бедрото. След по-малко от
минута стрелбата е прекратена, но улицата вече е обсипана с паднали тела – шестнайсет
нацисти и трима полицаи са мъртви или берат душа, мнозина други са ранени, а останалите,
включително Хитлер, се просват на улицата, за да спасят живота си. С едно изключение – и
ако неговия пример беше последван, денят би могъл да завърши различно. Лудендорф не се
хвърля на земята. Изправен и горд, в духа на най-добрата войнишка традиция, заедно с
адютанта си майор Щрек той продължава да крачи спокойно между цевите на полицейските
карабини, докато стига до „Одеонплац“. Трябва да е изглеждал самотна и причудлива
фигура. Нито един нацист не го последва. Дори и върховният вожд, Адолф Хитлер.
Бъдещият канцлер на Третия райх е първият, който се хвърля да търси спасение. Той държи
с лявата си ръка десницата на Шойбнер-Рихтер (странен, но вероятно показателен жест),
докато колоната наближава полицейския кордон, и когато последният пада, той повлича и
Хитлер надолу със себе си. Може би Хитлер е сметнал, че е ранен; той изпитва остра болка,
причината за която по-късно се оказва извадено рамо. Факт е обаче, че според
свидетелството на един от неговите нацистки последователи в колоната, д-р Валтер Шулц,
подкрепено и от няколко други свидетели, Хитлер е „първият, който скача и побягва“,
оставяйки своите мъртви и ранени другари да лежат на улицата. Натикан е бързо в чакащ
автомобил, който го откарва в извънградския дом на семейство Ханфщенгл в Уфинг, където
съпругата и сестрата на Пуци му оказват грижи и където е арестуван два дни по-късно.
Лудендорф е арестуван на място. Той е изпълнен с презрение към бунтовниците, които не
са имали куража да продължат с него, и толкова разярен заради отказа на армията да
премине на негова страна, че заявява, че оттук нататък няма да признае нито един германски
офицер и никога вече няма да облече офицерска униформа. Раненият Гьоринг получава
първа помощ от еврейския собственик на близка банка, в която е пренесен, след което
съпругата му го прекарва нелегално през границата в Австрия и го настанява в болница в
Инсбрук. Хес също избягва в Австрия. Рьом се предава във Военното министерство два часа
след краха пред „Фелдхернхале“. В рамките на няколко дни всички бунтовнически водачи с
изключение на Гьоринг и Хес са арестувани и хвърлени в затвора. Нацисткият бунт е
завършил с фиаско. Партията е разпусната. Националсоциализмът, по всичко личи, е мъртъв.
Неговият лидер с амбиции на диктатор, който е побягнал при първия куршумен залп, като че
ли е напълно дискредитиран, а шеметната му политическа кариера изглежда приключила.

На съд за измяна
Оказва се, че тази кариера е само прекъсната, и то не за дълго. Хитлер е достатъчно умен, за
да разбере, че този съдебен процес изобщо няма да го унищожи, а ще му предостави нова
трибуна, от която не само ще може да дискредитира компрометираните власти, наредили
задържането му, но и, което е още по-важно, за пръв път името му ще стане известно далеч
извън границите на Бавария и дори на самата Германия. Той добре осъзнава, че в Мюнхен се
тълпят кореспонденти от световната преса, както и от водещите германски вестници, за да
отразяват процеса, който започва на 26 февруари 1924 г. пред специален съд, заседаващ в
старото Пехотно училище на „Блутенбургщрасе“. По времето, когато съдът приключва
двайсет и четири дни по-късно, Хитлер е успял да превърне поражението в триумф, да
унищожи Кар, Лосов и Зайсер, представяйки ги пред обществеността като свои съучастници,
да впечатли германския народ със своето красноречие и пламенния си национализъм, и да
украси с името си първите страници на световния печат.
Макар и Лудендорф да е безспорно най-прочутият от десетимата затворници на
подсъдимата скамейка, Хитлер веднага привлича светлината на прожекторите. От началото
до края той владее положението в съдебната зала. Франц Гюртнер, баварският министър на
правосъдието и стар приятел и покровител на нацисткия лидер, се е погрижил съдебните
заседатели да бъдат незаинтересовани и снизходителни. На Хитлер е позволено да се
намесва когато му хареса, да подлага свободно на кръстосан разпит свидетели и да говори от
свое име когато и колкото иска – встъпителното му слово отнема четири часа, но то е само
първата от множество дълги тиради.
Той не възнамерява да повтаря грешката на онези подсъдими за съучастничество в
Каповския пуч, които, както по-късно той се изразява, пледират, че „не знаят нищо, не са
планирали нищо, не са искали нищо. Тъкмо това унищожи света на буржоазията – че те
нямаха смелостта да защитят действията си... да застанат пред съдията и да кажат: „Да, това
искахме да направим; искахме да унищожим Държавата“.
В този момент, пред съдиите и представителите на световната преса в Мюнхен, Хитлер
заявява гордо: „Аз сам поемам отговорността. Това обаче не ме прави престъпник. Ако днес
съм изправен тук като революционер, то е като революционер против революцията. Не
съществуват подобни неща като държавна измяна срещу предателите от 1918 г.“
А ако съществуват, тогава тримата мъже, оглавяващи правителството, армията и полицията
в Бавария и участвали заедно с него в заговора срещу националното правителство, са също
толкова виновни и би следвало да бъдат на подсъдимата скамейка редом с него, а не да
свидетелстват като негови главни обвинители. Той ловко обръща ситуацията срещу
смутените, разяждани от вина членове на триумвирата:
Едно е сигурно: Лосов, Кар и Зайсер имаха същата цел като нас – да се освободят от
правителството на Райха... Ако нашето начинание е наистина държавна измяна, тогава
през целия този период Лосов, Кар и Зайсер трябва да са извършвали държавна измяна
заедно с нас, защото през всички тези седмици не сме говорили за нищо друго освен за
това, в което сега ни обвиняват.
Тримата мъже трудно биха могли да отрекат това, защото е истина. Кар и Зайсер са
безпомощни срещу стрелите на Хитлер. Единствено генерал фон Лосов се защитава сърцато.
„Аз не съм бил безработен комита – напомня той на съда. – Заемах висок пост в държавата.“
И генералът излива цялото си презрение на стар армейски офицер върху този бивш
ефрейтор, този безработен парвеню, чиято всепоглъщаща амбиция го е докарала до там да се
опитва да диктува условия на армията и на държавата. Колко далеч, възкликва той, е стигнал
този безскрупулен демагог от времето, не толкова отдавна, когато е искал да бъде просто
„барабанчикът“ в едно патриотично движение!
Просто барабанчик? Хитлер знае как да отговори на това:
 Колко дребни са мислите на дребните хора! Повярвайте ми, аз не смятам, че
получаването на министерски портфейл е нещо, за което си струва да се боря. Не
смятам, че е достойно за един велик мъж да се стреми да влезе в историята просто
като стане министър. Има опасност да бъде погребан редом с други министри. Моята
цел от самото начало е хиляда пъти по-висока от това да стана министър. Исках да
стана унищожител на марксизма. Ще изпълня тази задача, и ако го направя,
министерското звание за мен ще бъде абсурдно.
Той се позовава на пример с Вагнер.
Когато за прът път застанах на гроба на Рихард Вагнер, сърцето ми се изпълни с
гордост заради човека, който беше забранил всякакви надписи от рода на „Тук почива
тайният съветник, диригентът, Негово превъзходителство барон Рихард фон Вагнер“.
Горд бях, че този човек и толкова много други в германската история са се задоволили да
дадат имената си на историята без титли. Не от скромност исках да бъда барабанчик в
онези дни. Това беше най-високият стремеж – останалото е нищо.
Обвиняват го, че иска да от барабанчик да се издигне направо до диктатор. Той не отрича.
Съдбата е решила така.
Мъжът, роден да бъде диктатор, не е принуден към това. Той го желае. Няма нещо,
което да го тласка напред – той сам се стреми към това. В това няма нищо нескромно.
Нескромно ли е за работника да се стреми към усилен труд? Самонадеян ли е
високочелият мислител, когато цяла нощ размишлява, за даде на света някое
изобретение? Мъжът, който се чувства призван да управ​лява страна, няма право да
каже: „Ако ме искате и ме призовете, ще помогна.“ Не! Негов дълг е сам да излезе
напред.
Макар и на подсъдимата скамейка, където може би го очаква присъда и продължителен
затвор за държавна измяна, неговата увереност в себе си, в призванието да „управлява
страната“, не е намаляла. Докато е бил в затвора в очакване на съдебния процес, той вече е
анализирал причините за провала на пуча и се е зарекъл да не допуска същите грешки в
бъдеще. Тринайсет години по-късно, след като вече е постигнал целта си, той си спомня
тогавашните си мисли пред своите стари последователи на празничната им среща в
„Бюргербройкелер“ по случай годишнината от опита за преврат: „Спокойно мога да кажа, че
това беше най-необмисленото решение в живота ми. Когато се сетя за това днес, свят ми се
завива... Ако днес можехте да видите как марширува някой от нашите отряди от 1923 г., бихте
попитали: „От кой изправителен дом са избягали?“... Съдбата обаче беше благосклонна към
нас. Не позволи да успеем в едно начинание, което, ако беше успяло, щеше неминуемо да
завърши с катастрофа поради вътрешната незрялост на движението в онези дни и
недостатъчната му организационна и интелектуална основа... Осъзнахме, че не е достатъчно
да свалим старата държава, а трябва да имаме вече изградена нова държава в наше
разпореждане... През 1933 г. целта вече не беше да свалим държавната власт чрез акт на
насилие; новата държава междувременно беше изградена и за нас оставаше единствено да
унищожим остатъците от старата – а това отне само няколко часа.“
 Как да изгради новата нацистка държава той вече си представя по времето, когато води
битка със своите съдии и обвинители на процеса. Преди всичко, следващият път германската
армия трябва да е на негова страна, а не против него. В заключителната си реч той се
упражнява върху идеята за помирение с въоръжените сили. Не изрича и дума на упрек срещу
армията.
Убеден съм, че ще настъпи часът народните маси, които днес стоят на улицата под
нашето знаме със свастиката, да се обединят с онези, които стреляха срещу тях...
Когато научих, че е стреляла полицията, бях щастлив, че Райхсверът не се е омърсил;
Райхсверът си остава неопетнен като по-рано. Един ден ще дойде часът, когато
Райхсверът – офицерите и войниците – ще застанат на наша страна.
Предсказанието е точно, но на това място председателстващият съдия се намесва. „Г-н
Хитлер, казвате, че полицията е била омърсена. Не мога да позволя това.“
Обвиняемият не обръща никакво внимание на предупреждението. В заключение, което
омагьосва аудиторията в съдебната зала, Хитлер произнася последните думи от речта си:
Армията, която ние сформираме, расте от ден на ден... Лелея гордата надежда, че един
ден ще дойде часът, когато тези необучени отряди ще прераснат в батальони,
батальоните – в полкове, полковете – в дивизии, че старата кокарда ще бъде извадена от
калта, че старите знамена ще се развеят отново, че ще има помирение на последния
велик божи съд, пред който се готвим да застанем.
Той обръща горящия си поглед директно към съдиите.
Защото, господа, не вие сте тези, които ни съдят. Тази присъда се дава от вечния съд на
историята. Известно ми е каква присъда ще произнесете вие. Онзи съд обаче няма да ни
попита: „Извършихте ли държавна измяна или не?“ Онзи съд ще съди нас – генерала
квартирмайстер от старата армия [Лудендорф], неговите офицери и войници – като
германци, които са искали само доброто на собствения си народ и Отечеството, които
са искали да се борят до смърт. Вие можете да ни обявите за виновни хилядократно, но
богинята на вечния съд на историята ще се усмихне и ще скъса на парчета записките на
държавния обвинител и присъдата на този съд. Защото тя ни оправдава.10
Присъдите на реалните съдии, макар и да потвърждават формално обвинението, както
пише Конрад Хайден, не са толкова далеч от присъдата на историята. Лудендорф е оправдан.
Хитлер и другите обвиняеми са признати за виновни. Само че въпреки постановеното от
закона – член 81 от Германския наказателен кодекс, – който гласи, че „който се опита да
промени със сила Конституцията на германския Райх или на която и да е германска държава,
се наказва с доживотен затвор“, Хитлер е осъден на пет години затвор в старата крепост
Ландсберг. Дори и тогава съдебните заседатели протестират срещу суровостта на присъдата,
но председателстващият съдия ги уверява, че затворникът ще може да бъде освободен
условно, след като излежи шест месеца. Усилията на полицията да депортира Хитлер като
чужденец (той още е австрийски гражданин) не дават резултат. Присъдите влизат в сила на 1
април 1924 г.
След по-малко от девет месеца, на 20 декември, Хитлер е пуснат от затвора, свободен да
възобнови борбата си за сваляне на демократичното управление. Както се оказва, въпреки
закона извършването на държавна измяна няма задължително тежки последствия, ако
извършителят принадлежи към крайната десница, и много антирепубликанци отбелязват
това.
Бунтът, макар и завършил с фиаско, превръща Хитлер във фигура от национален мащаб, а в
очите на мнозина – и в патриот и герой. Нацистката пропаганда скоро създава от това една
от най-големите легенди на движението. Всяка година, дори след като идва на власт и дори
след избухването на Втората световна война, на 8 ноември вечерта Хитлер се връща в
мюнхенската бирария, за да говори пред своите другари от „старата гвардия“ – alte Kämpfer,
както ги наричат, – които са последвали водача си в начинанието, изглеждало навремето като
нелеп и пълен провал. През 1935 г. Хитлер, вече на поста канцлер, нарежда да ексхумират
телата на шестнайсетте нацисти, паднали в кратката престрелка, и да ги погребат в
подземията на „Фелдхернхале“, която се превръща в национална светиня. При освещаването
на мемориала Хитлер казва за тях: „Те сега преминават в германското безсмъртие. Тук те
подкрепят Германия и бдят над нашия народ. Тук лежат като истинни свидетели за нашето
движение.“ Не казва, а и нито един германец явно не си спомня, че това са също и хората,
които Хитлер е оставил да умрат, докато той се е изправил и е избягал с чужда помощ.
През онова лято на 1924 г., в старата крепост Ландсберг високо над река Лех, Адолф
Хитлер, третиран като почетен гост, със самостоятелна стая с прекрасен изглед, отпраща
тълпите посетители, дошли да засвидетелстват уважението си и да му връчат подаръци,
привиква верния Рудолф Хес, който най-после се е върнал в Мюнхен и е получил присъда, и
започва да му диктува глава след глава текста на своята книга.AE
 4.
Идеите на Хитлер
и корените на Третия райх

Х итлер иска да нарече книгата си „Четири и половина години борба срещу лъжите,
глупостта и малодушието“, но практичният Макс Аман, директор на нацистката
издателска дейност, енергично се противопоставя на подобно тромаво (и непродаваемо)
заглавие и го съкращава на „Моята борба“ (Mein Kampf). Аман е жестоко разочарован от
съдържанието. Надявал се е преди всичко на колоритен личен разказ за това как Хитлер се е
издигнал от неизвестен „работник“ във Виена до световно признание. Както обаче видяхме,
в книгата има малко автобиографични данни. Нацисткият делови ръководител е разчитал и
на разказ „от кухнята“ за Бирения бунт, чийто драматизъм и двойни игри, сигурен е, ще бъдат
интересно четиво. Само че Хитлер вече е достатъчно обигран, за да разравя изстинали
въглени в момент, когато партията е достигнала най-ниската си точка.AF Неуспешният опит
за преврат почти не се споменава в „Моята борба“.
Първият том е публикуван през есента на 1925 г. Книгата от няколкостотин страници се
продава за 12 марки (три долара) – около двойно по-скъпо от повечето книги, които излизат
в Германия по това време. Тя в никакъв случай не става веднага бестселър. Аман се хвали, че
е продал 23 000 бройки през първата година и че продажбите се увеличават – твърдение,
което в анти​нацистките кръгове се приема скептично.
Благодарение на това, че през 1945 г. в ръцете на Съюзниците попадат справките на
нацисткото издателство „Ехер Ферлаг“ за авторските отчисления, вече могат да бъдат
разкрити фактите за действителните продажби на „Моята борба“. През 1925 г. са продадени
9473 екземпляра от книгата, като през следващите три години продажбите намаляват от
година на година. Те спадат на 6913 през 1926 г., 5607 през 1927 г. и едва 3015 през 1928 г.,
като се броят и двата тома. Нарастват леко – до 7664 – през 1929 г., увеличават се на 54 086
успоредно с успехите на Нацистката партия през 1930 г., когато се появява евтино еднотомно
издание за осем марки, намаляват леко до 50 808 през следващата година и скачат на 90 351
през 1932 г.
Авторските отчисления на Хитлер (негов главен източник на доходи от 1925 г. нататък) са
значителни, пресметнати средно за тези първи седем години. Те обаче са нищо в сравнение с
полученото през 1933 г. – годината, когатo става канцлер. През тази година са продадени
един милион копия от „Моята борба“, а приходите на Хитлер от отчисления, които са били
увеличени от 10 на 15% след 1 януари 1933 г., са над един милион марки (около 300 000
щатски долара), което го превръща в най-успешния автор в Германия и за пръв път – в
милионерAG. Като се изключи Библията, нито една книга не се продава толкова добре по
време на нацисткия режим, когато малко семейства се чувстват в безопасност без „Моята
борба“ на масата. Почти задължително (и със сигурност разумно) е да предложиш екземпляр
от книгата на булката и младоженеца като сватбен подарък, и почти всеки ученик я получава
при завършването на което и да е училище. До 1940 г., годината след избухването на Втората
световна война, в Германия са продадени шест милиона екземпляра от нацистката библия.1
Не всеки германец, който си е купил копие от „Моята борба“, задължително я е чел. Чувал
съм мнозина убедени нацисти да се оплакват, че се чете трудно, а някои и да признават в
частен разговор, че така и не са успели да стигнат до края на нейните 782 помпозни
страници. Може обаче да се каже, че ако повече германци с ненацистки възгледи я бяха
прочели през 1933 г. и ако чуждестранните държавници от същия период я бяха прегледали
внимателно, това вероятно би спасило Германия и света от катастрофа. Защото каквито и
обвинения да е заслужил Адолф Хитлер, никой не може да го обвини, че не е изложил
писмено каква точно Германия възнамерява да създаде, ако някога дойде на власт, и какъв
свят възнамерява да изгради със завоеванията на германското оръжие. Проектът на Третия
райх, и нещо повече – на варварския Нов ред, който Хитлер налага на завладяна Европа през
годините на триумф между 1939 и 1945 г., е изложен пространно и подробно в цялата си
ужасяваща примитивност между кориците на тази откровено написана книга.
Както видяхме, основните идеи на Хитлер се формират скоро след двайсетгодишната му
възраст във Виена, и той самият твърди, че не е научил почти нищо ново впоследствие и не е
променил нищо в мисленето си по-късно. Когато заминава от Австрия за Германия през 1913
г., на 24-годишна възраст, той е изпълнен със страстна привързаност към германския
национализъм, омраза към демокрацията, марксизма и евреите и увереност, че провидението
е избрало арийците, по-специално германците, за господстваща раса.
В „Моята борба“ той доразвива възгледите си и ги прилага конкретно към проблема не
само за възстановяването на победената и изпаднала в хаос Германия до по-голямо величие,
отколкото е притежавала някога, но и за създаване на нов вид държава на расова основа,
която да включва всички германци, живеещи в онзи момент извън границите на Райха, и в
която да бъде установена абсолютната диктатура на Вожда (т.е. него самия), с група по-
нискостоящи водачи, които да получават заповеди отгоре и да ги предават на низшестоящите.
С други думи, книгата съдържа, първо, общо описание на бъдещата германска държава и
средствата, чрез които тя един ден ще стане „господар на света“, както се изразява авторът;
и, второ, определен възглед, концепция за живота – или, ако използваме любимата немска
дума на Хитлер, Weltanschauung. Този възглед за живота, разбира се, би поразил нормално
мис​лещия човек от ХХ в. като нелеп буламач, забъркан от зле образован невротик с незряла
психика. Важното е, че е бил прегърнат фанатично от милиони германци, и че освен тях е
довел до гибел и милиони невинни, почтени хора в Германия и особено извън нея.
И така, по какъв начин новият Райх ще си възвърне позицията на световна сила и след това
ще се сдобие със световно господство? Хитлер разсъждава по въпроса в първия том, написан
главно през месеците му в затвора през 1924 г., и се връща към него по-надълго във втория,
който е завършен през 1926 г.
На първо място, Германия трябва да си уреди сметките с Франция, „най-смъртния враг на
германския народ“. Французите, казва той, винаги ще се стремят „Германия да представлява
слаба и раздробена държава... конгломерат от малки и съвсем малки държавици“. Това,
добавя Хитлер, е толкова очевидно, че „ако самият аз бях французин... бих постъпил така,
както постъпва Клемансо“. Следователно „ние трябва най-после да съберем всичките си
сили за активна борба с Франция, за последен решителен бой... Само тогава ще можем да
доведем действително работата до край и да прекратим вечната безплодна борба между нас и
Франция, коствала ни толкова много жертви. Всичко това, разбира се, ако допуснем, че в
унищожаването на Франция Германия вижда само средство, което впоследствие трябва да
открие на нашия народ възможност да си завоюва нови територии на друго място“2.
Нови територии на друго място? Къде? По този начин Хитлер ни довежда до същността на
своите идеи за германската външна политика, които ще се опита толкова честно да
осъществи, когато получи властта над Райха. Германия, казва той без заобикалки, трябва да
се разширява на изток – главно за сметка на Русия. В първия том на „Моята борба“ Хитлер се
разпростира надълго върху проблема за Lebensraum, жизненото пространство – тема, която
го занимава до последния му дъх. Империята на Хохенцолерните, заявява той, е направила
грешка с опитите си да създаде колонии в Африка. „Такава политика на придобиване на нови
земи трябва да бъде осъществена не някъде в Камерун. Нови земи трябваше да се търсят
почти изключително в Европа.“ Териториите в Европа обаче са вече заети. Вярно, признава
Хитлер, но „няма съмнение, че тази необработена земя предварително не е предназначена за
определена нация. Съществуващите свободни земи ще принадлежат на онези народи, които
ще намерят в себе си достатъчно сили, за да ги завладеят“. А ако сегашните притежатели се
противопоставят? „Тогава влиза в сила правото на нацията ни за самосъхранение... Това,
което не можем да получим с добро, трябва да го вземем със силата на юмрука“3.
Придобиването на нови земи, продължава Хитлер обясненията си за слепотата на
германската предвоенна външна политика, „е възможно само в Източна Европа... Взели
решение да придобием нови земи в Европа, ние можем да ги получим общо взето само за
сметка на Русия. В този случай ние трябва да препашем кръст и да поемем пътя, по който
някога са вървели рицарите от нашите ордени. Немският меч трябва да завоюва земя за
немския плуг и така да осигури насъщния за немската нация“4.
Сякаш не е бил достатъчно ясен в първия том, Хитлер се връща към темата във втория.
Ние трябва да се освободим от всякакви „традиции“ и предразсъдъци, трябва да
намерим в себе си мъжество да обединим целия наш народ и да тръгнем по този път,
който ще ни освободи от днешната теснотия, ще ни даде нови земи...
Националсоциалистическото движение на всяка цена трябва да премахне
съществуващата диспропорция между количеството на нашето народонаселение и
големината на нашите територии, като има предвид територията не само като
непосредствена продоволстваща база, но и като фактор за защита на границите... Ние
неотклонно ще се стремим към своите собствени цели... нашият немски народ да получи
на тази земя такива територии, каквито му подобават.5
Колко земи подобава да има германският народ? Буржоазията, казва Хитлер презрително,
на която напълно ѝ липсва „полет на ума за бъдещето на този свят“, призовава за
възстановяването на германските граници от 1914 г.
Искането да се възстановят онези граници, които съществуваха до 1914 г., е
политическа безсмислица, и при това такава, че по своите размери и последици е
равносилна на престъпление. Преди всичко нашите държавни граници от 1914 г. бяха
абсолютно нелогични. Те съвсем не бяха съвършени от гледна точка на националния
състав и съвсем не бяха целесъобразни от военно-географска гледна точка. Тези граници
 не бяха продукт на определена предварително обмислена политика, те до известна
степен бяха резултат на случая. Това бяха временни граници, а съвсем не резултат от
завършена политическа борба... Със същото, а в много случаи и с още по-голямо право
бихме могли да вземем не 1914 г, а някой друг жалон в немската история и да си
поставим за цел да постигнем възстановяването на границите от онова време.6
„Жалонът“ на Хитлер е от преди шест века, когато германците изтласкват славяните
обратно на изток. Натискът на изток трябва да бъде възобновен. „Днес имаме само 80
милиона немци в цяла Европа. Нашата външна политика ще може да се нарече правилна
само в случай, че след няколко десетилетия на нашия континент ще живеят не по-малко от
250 милиона немци...“7 И всички те – в границите на новия и разширен Райх.
Очевидно е, че някои други народи ще трябва да отстъпят място за толкова много
германци. Кои са те?
Ние, националсоциалистите... искаме да спрем вечния германски стремеж към юга и
запада на Европа и определено посочваме с пръст териториите, разположени на изток...
Когато говорим за завоюване на нова земи в Европа, ние, разбира се, имаме предвид на
първо място само Русия и онези държави в покрайнините ѝ, които са ѝ подчинени.AH, 8
Съдбата, отбелязва Хитлер, е била благосклонна към Германия в това отношение. Отдала е
Русия на болшевизма, което по неговите думи означава, че я е отдала на евреите. „Тази
гигантска източна държава е обречена на гибел – тържествува той. – Всички предпоставки са
вече узрели за това. Краят на еврейското господство в Русия ще бъде също край на Русия като
държава.“ Следователно огромните източни степи, заключава Хитлер, ще могат да бъдат
превзети лесно при разпадането на Русия, без това да струва много кръв на германците.
Би ли могъл някой да каже, че планът не е ясен и точен? Франция ще бъде унищожена, но
това е на второ място след германския напор на изток. Най-напред ще бъдат завладени
източните земи в непосредствено съседство, населявани предимно от германци. И кои са те?
Очевидно Австрия, Судетите в Чехословакия и западната част на Полша, включително
Данциг. След това – самата Русия. Защо тогава светът е толкова изненадан, когато канцлерът
Хитлер няколко години по-късно се заема да постигне точно тези цели?
Що се отнася до характера на бъдещата нацистка държава, идеите на Хитлер в „Моята
борба“ не са толкова стегнато изложени. Той казва достатъчно ясно, че няма да има
„демократични глупости“ и че Третият райх ще бъде управляван на Führerprinzip, принципа
на водачеството – т.е. ще бъде диктатура. В книгата почти не се говори за икономика. Темата
е отегчителна за Хитлер и той никога не се опитва да научи нещо за нея, освен да си играе с
ексцентричните идеи на Готфрид Федер – онзи оригинал, който се обявява срещу „дълговото
робство“.
Това, което интересува Хитлер, е политическата власт; икономиката би могла да се уреди
някак от само себе си.
Държавата фактически няма нищо общо с едно или друго икономическо становище, с
едни или други форми на икономическо развитие... Държавата е народностен, а не
икономически организъм... Само в редки случаи вътрешната стабилност на една или
друга държава съвпада с така наречения икономически растеж. Напротив, може да се
приведат безкрайно много примери за това, как такъв разцвет води тъкмо към близка
 разруха на държавата... Историята на Прусия доказва подчертано ясно, че за
образуването на държава са нужни не материални свойства, а идеални добродетели.
Само под закрилата на последните също се издига и разцъфтява икономиката... Винаги в
германската история политическият подем се е съпътствал и от икономически подем, но
винаги щом икономиката е ставала единствено съдържание на живота на народа ни,
веднага са се потъпквали идеалните добродетели, държавата е започвала да упада и след
известно време е въвличала в този упадък и самата икономика... Никога досега в
историята няма случай държава да е създадена по мирен икономически път...9
Следователно, както казва Хитлер в една реч в Мюнхен през 1923 г., „не е възможна
икономическа политика без меч, индустриализация без сила“. Като изключим тази неясна,
незряла философия, и едно бегло споменаване в „Моята борба“ на „икономически камари“,
„съсловни камари“ и „централен икономически парламент“, който „да поддържа
функционирането на националната икономика“, Хитлер се въздържа да изрази каквато и да е
позиция за икономическите основи на Третия райх.
И макар и самото име на нацистката партия да съдържа определението
„социалистическа“, Хитлер се изказва още по-неопределено за това какъв вид „социализъм“
предвижда за нова Германия. Това не е изненада, като се има предвид дефиницията за
„социалист“, която дава в една своя реч на 28 юли 1922 г.:
Който е готов да прегърне националната кауза като своя до такава степен, че да не
познава по-висок идеал от благополучието на страната си; който разбира нашия велик
национален химн, „Дойчланд юбер алес“ в този смисъл, че нищо по широкия свят не стои
по-високо в неговите очи от тази Германия, от нейните народ и земя – този човек е
социалист.10
Значителната редакторска помощ и дори намесата на най-малко трима помощници не
предпазва Хитлер от склонността да прескача без връзка от тема на тема в „Моята борба“.
Рудолф Хес, на когото той диктува по-голямата част от книгата в затвора Ландсберг и по-
късно в „Хаус Вахенфелд“ край Берхтесгаден, прави всичко възможно да приведе ръкописа в
по-стегнат вид, но той не е човек, способен да окаже отпор на Фюрера. По-голям успех в
това отношение има отец Бернхард Щемпфле, бивш член на йеронимитския орден и
журналист с антисемитски възгледи, който се радва на относителна известност в Бавария.
Този странен свещеник, за когото ще споменем пак по-нататък, коригира отчасти
граматичните грешки на Хитлер, оправя стила, доколкото може, и зачерква някои пасажи,
като убеждава автора, че са спорни от политическа гледна точка. Третият съветник е Йозеф
Черни, чех по произход и сътрудник в нацисткия вестник „Фьолкишер Беобахтер“, чиято
антисемитска поезия му спечелва симпатията на Хитлер. Черни съдейства за редактирането
на първия том на „Моята борба“ за второто му издание, в което някои смущаващи думи и
изречения са премахнати или променени; той прочита внимателно и коректурите на втория
том.
Въпреки това лъкатушният стил се запазва до голяма степен. Хитлер държи да изложи
хаотично мислите си по едва ли не всяка възможна тема, включително културата,
образованието, театърът, киното, комиксите, изкуството, литературата, историята, секса,
брака, проституцията и сифилиса. Всъщност на темата за сифилиса Хитлер посвещава десет
страници във високопарен стил, като обявява изкореняването му за „главна задача, а не
просто една от задачите“.AI Той изисква всички пропагандни ресурси на страната да бъдат
мобилизирани за борба с тази ужасна болест. „От разрешаването на тази задача зависи
всичко“ – са неговите думи. Проблемите на сифилиса и проституцията, заявява той, трябва
да бъдат атакувани и чрез улесняване на ранните бракове, и той отсега загатва за евгениката
на Третия райх, като твърди, че „бракът не е самоцел, че той трябва да служи за по-велика
цел – размножаване и съхраняване на вида и расата. Само в това се заключава истинския
смисъл на брака. Само в това е великата му задача.“11
С тези думи за съхраняването на вида и расата в „Моята борба“ стигаме до втория основен
фактор: Хитлеровият Weltanschauung, неговият мироглед, който някои историци, особено в
Англия, разглеждат като груба форма на дарвинизма, но който, както ще видим, има
всъщност дълбоки корени в германската история и мисъл. Подобно на Дарвин, но също и на
множество германски философи, историци, крале, генерали и държавни дейци, Хитлер
възприема живота като вечна борба, а света – като джунгла, където оцеляват най-пригодните
и управляват най-силните; където едно същество се храни с друго, а смъртта на по-слабия
означава живот за по-силния.
В „Майн Кампф“ изобилстват подобни заявления: „В последна сметка винаги побеждава
само инстинктът за самосъхранение... Човечеството е станало велико, защото вечно се е
борило, човечеството ще загине, ако настъпи вечен мир... Природата... дава живот на
човешките същества от нашата планета и пос​ле спокойно наблюдава свободната игра на
силите. Който има повече мъжество и старание, той ще бъде най-любимото ѝ чедо и тя на
него ще признае правото да владее земята... По-силният трябва да властва над по-слабия, а
съвсем не да се чифтосва с по-слабия и да жертва по такъв начин собствената си сила. Само
слабите намират в това нещо ужасно.“ За Хитлер запазването на културата „е подчинено на
железния закон за необходимостта, на запазване правото на победа от по-силния и по-
висшия... И така, който иска да живее, трябва да се бори, а който в този свят на вечна борба
не иска да участва в схватката, той не заслужава правото на живот... Нека да е жестоко, но е
така!“12
А кой е „най-любимото чедо на природата“, надарено с най-много „мъжество и
старание“? Арийците. Тук в „Моята борба“ стигаме до ядрото на нацистката идея за
расовото превъзходство, на концепцията за господстващата раса, на която се основават
Третият райх и Новият ред на Хитлер в Европа.
Всичко онова, което имаме сега в смисъл на човешка култура, в смисъл на резултати от
изкуството, науката и техниката – всичко това е почти изключително продукт от
творчеството на арийците. От това, разбира се, можем с основание да смятаме, че и в
миналото именно на арийците е принадлежала най-високата роля, т.е. че арийците са
основоположници на човечеството. Ариецът е Прометей на човечеството. Неговата
ясна глава е била надарена с божията искра на гения, на него е било дадено да запали
първите светлини на човешкия разум, на него най-напред се е удало да хвърли ярък лъч
светлина в тъмната нощ на загадките на природата и да покаже на човека пътя към
културата, научавайки го на тайнството на господството над всички останали живи
същества на тази земя... Именно арийците са създали, така да се каже, фундамента и
стените на всички човешки творения.13
 И как арийците са постигнали толкова много и са се издигнали до такова превъзходство?
Отговорът на Хитлер е: като са стъпквали другите. Подобно на толкова много германски
мислители от XIX в., Хитлер изпитва направо садистично (и обратното – мазохистично)
удоволствие, което за чужде​странните изследователи на германския дух винаги е било
толкова трудно за разбиране.
За образуването на по-високи култури е било абсолютно необходимо наличието на по-
низши раси... Първите стъпки на човешката култура повече са се опирали върху
използването на физическата сила на низшите раси от хора, отколкото върху
използването на физическата сила на укротените животни. Едва след като било
създадено робството на подчинените раси, аналогична съдба започва да постига също и
животните... Победителите са започнали да впрягат в плуга победения човек и едва след
известно време са започнали да впрягат коня... По такъв начин съвсем не е случайност, че
първите култури са възникнали там, където арийците са влезли в съприкосновение с
низшите народи и са ги подчинили на своята собствена воля... Докато арие​цът остава
докрай господар над завоюваните, той не просто ги ръководи, но умножава културата
им.14
Тогава се случва нещо, което Хитлер възприема като предупреждение към германците.
Когато покорените сами започнат да се издигат и по всяка вероятност започват да се
сближават със завоевателите също и в смисъл на езика, рязкото разделение между
господар и роб започва да отслабва.
Още по-лошо от споделянето на общ език с победителите обаче е нещо друго.
Арийците постепенно започват да губят чистотата на своята кръв и затова по-късно
загубват и мястото в рая, който сами са си създали. Под влиянието на смесването на
расите арийците все повече губят своите културни способности.
За младия нацистки лидер това е основната грешка.
Единствената причина за отмирането на старите култури е смесването на кръвта и
оттук произтичащото снижаване на равнището на расата. Хората загиват не в
резултат на загубени войни, а в резултат на отслабването на силата за съпротива,
присъща само на чистата кръв. Всичко на този свят, което не е добра раса, е плява.15
Плява са евреите и славяните, и след време, когато стане диктатор и завоевател, Хитлер ще
забрани браковете на германци с представителите на тези раси, макар че всеки учител в
началното училище би могъл да му каже, че в жилите на германците, особено тези в
източните провинции, тече много славянска кръв. За пореден път трябва да признаем, че в
прилагането на своите идеи за расата Хитлер удържа думата си напълно. По силата на Новия
световен ред, който той започва да налага на славяните на изток през войната, чехите,
поляците и руснаците са (и биха останали, ако нелепият Нов ред беше продължил)
дървосекачи и водоносци за своите германски господари.
За човек като Хитлер, невежа в областта на историята и антропологията, е лесно да обяви
германците за съвременните арийци – и следователно за господстваща раса. За Хитлер
германците са „пазители на висшите арийски ценности на земята“ и ще останат такива, ако
„се занимават не само с усъвършенстването на породи кучета, коне и котки, но пожалят най-
после и самите себе си“16.
Натрапчивата идея на Хитлер за расата довежда до застъпничеството му за
„националната“ държава. Каква точно държава е това – или трябва да бъде, – е нещо, което
никога не съм разбирал добре въпреки многократното препрочитане на „Моята борба“ и
слушането на множество речи по темата, произнесени от самия Фюрер, при все че неведнъж
съм чувал диктаторът да заявява, че това е най-същественото в цялото му мислене. Немската
дума Volk няма точен превод на английски. Обикновено се предава като „нация“ или „народ“,
но на немски тя има по-дълбоко и донякъде различно значение, носещо конотацията на
примитивно, племенно общество, основано на кръвта и почвата. В „Моята борба“ Хитлер се
затруднява да даде определение на националната държава: след като заявява например на с.
379, че ще изяс​ни „понятието „национален“, на следващите няколко страници се въздържа от
всякакви пояснения и се отклонява по други теми. Най-сетне прави един опит:
Като противовес на всичко това народническият, „фьолкиш“ мироглед признава главна
роля на расата. Народничеството принципно вижда в държавата само средство към
целта, а самата цел вижда в запазването на расовите основи на човечеството. По такъв
начин народничеството в никакъв случай не вярва в равенството на расите. То знае, че
расите са различни помежду си, че расите се делят на низши и висши и че нашата задача
на земята е да помагаме за победата на най-добрата, най-силната раса, която трябва да
подчини по-лошата и по-слабата раса. Народничеството по този начин принципно се
базира върху аристократичната гледна точка за природата и вярва, че този закон се
разпростира върху всичко в този свят, включително до всяко отделно живо същество. То
признава не само различната ценност на расите, но и различната ценност на отделните
хора. И тъкмо с това то има организиращо значение... То вярва в необходимостта от
идеализиране на човечеството, тъй като в това идеализиране вижда предпоставка за
цялото наше съществуване. Но то ще откаже право на съществуване на която и да било
етична идея, стига тя да представлява някаква заплаха за расовия живот, носител на
най-висока етика. Тъй като в понегрения свят на непълноценните всички човешки понятия
за прекрасното и възвишеното, всички човешки представи за идеалното бъдеще биха били
завинаги загубени...
Това означава, че народническият мироглед (фьолкиш) върви ръка за ръка с
действителните повели на природата. Той помага за възстановяването на свободната
игра на силите, която единствено е способна да съдейства за победата на най-добрата
раса, която трябва да владее цялата земя. Всички ние предчувстваме, че в отдалеченото
бъдеще пред човечеството ще възникнат проблеми, които ще бъдат по силите само на
висшата раса. И само тази висша господстваща раса, опирайки се на средствата и
възможностите на цялото земно кълбо, ще бъде призваната да разреши тези проблеми.17
„И така – заявява Хитлер малко по-нататък, – висша цел на действително народната
държава трябва да бъде грижата за запазването на онова основно расово ядро, което
единствено е способно да създава култура, да дарява на човечеството красота, достойнство и
всичко възвишено.“18 Това отново го насочва към въпроса за евгениката:
 Нашата държава ще направи расата средище на целия обществен живот. Нашата
държава системно ще се грижи за запазването на чистотата на расата... Тя ще се
погрижи потомство да имат само здрави хора. За позор ще се смята само плоденето на
деца, ако родителите са болни. За голяма чест ще се смята родителите да се откажат
да имат деца, ако не са достатъчно здрави. От друга страна ще се смята за осъдително
да не се раждат деца, ако родителите са здрави, тъй като на държавата е нужно здраво
потомство. [Националната] държава ще излиза в ролята на защитник на хилядолетното
бъдеще и с нейната воля ще трябва да се съобразяват желанията на отделните
граждани... Нашата държава ще постави институцията на брака на такава висота,
която би съответствала на неговото високо при​звание – да дава потомство от хора по
образ и подобие божие, а не потомство, състоящо се от смес на човек и маймуна.19
Фантастичната концепция на Хитлер за националната държава насочва към множество
други многословни съображения, които, ако се вземат под внимание, според него ще
осигурят на германците властта над земята: той е обсебен от мисълта за германското
господство. На едно място твърди, че заради неуспеха да запазят чиста германската раса,
германците са загубили възможността да завоюват световно господство. „Ако в хода на
историческото развитие немският народ беше имал също такова здраво единство като
останалите народи, то германската държава днес безусловно би господствала над цялото
земно кълбо.“20 Тъй като националната държава трябва да се основава на расата,
„германската държава трябва да обхване в себе си всички немци“ – това е основната мисъл в
неговата обосновка, която той не забравя и спазва стриктно, когато идва на власт.
Тъй като националната държава трябва да се основава на „аристократичната гледна точка
за природата“, от това следва, че демокрацията изобщо не е на дневен ред и трябва да бъде
заменена от Führerprinzip. Третият райх трябва да възприеме авторитаризма на пруската
армия: „власт на всеки вожд от горе надолу и отговорност пред вожда от долу нагоре“.
При нас няма да има никакви решения според болшинството на гласовете, а ще има само
отговорни личности. Разбира се, всеки деятел трябва да има свой съветник, но е длъжен
да решава самAJ... Отговорността да носи едно определено лице и същевременно само то
да има власт и право да заповядва... Това не значи, че тогава ще можем напълно да
минем без онези корпорации, които днес се наричат парламенти. Но членовете на тези
корпорации ще станат действително съветници... Нито в палатите, нито в сената
никога няма да има гласувания. Ние ще имаме само работещи учреждения, но не
гласуващи машини... Само при неотклонно прилагане в живота на съчетанието на
абсолютната отговорност с абсолютната власт ние постепенно ще създадем такава
отбрана корпорация от вождове, за каквато сега в епохата на безотговорния
парламентаризъм не може и да се мечтае.21
Такива са идеите на Адолф Хитлер, които той излага в ужасяващата им голота, докато седи
в затвора Ландсберг и се взира навън към цъфтящата овощна градина над река ЛехAK, или по-
късно, през 1925–1926 г., когато, облегнат на балкона на удобна странноприемница в
Берхтесгаден и загледан през върховете на Алпите към своята родна Австрия, той диктува
порой от думи на верния си Рудолф Хес и мечтае за Третия райх, който ще изгради върху
познатите ни вече долнопробни основи и който ще управлява с желязна ръка. Изобщо не се
съмнява, че някой ден ще го построи и ръководи, защото притежава онова изгарящо чувство
за мисия, присъщо на толкова много гении, които се появяват през вековете като че ли от
никъде и от нищото. Ще обедини един избран народ, който никога преди не е показвал
политически качества. Ще пречисти неговата раса. Ще го направи по-силен. Ще го издигне в
господар на света.
Примитивен дарвинизъм? Садистична фантазия? Безотговорен егоизъм? Мегаломания?
Всичко това – отчасти. Има обаче и нещо повече. Защото идеите и страстта на Хитлер,
всички тези аномалии, завладели трескавия му ум, имат дълбоки корени в германския опит и
мислене. Нацизмът и Третият райх всъщност са логично продължение на германската
история.

Историческите корени на Третия райх

През дните на трескав възторг в началото на септември, когато се провеждаха годишните
събрания на нацистката партия в Нюрнберг, често ме обсаждаха пълчища улични търговци,
които предлагаха пощенска картичка с портретите на Фридрих Велики, Бисмарк,
Хинденбург и Хитлер. Надписът гласеше: „Онова, което Кралят завоюва, Принцът
организира, Фелдмаршалът защити, а Войникът спаси и обедини.“ По този начин Хитлер,
„войникът“, беше показан не само като спасител и обединител на Германия, но и като
наследник на тези прославени фигури, които бяха направили страната велика. И повечето
хора стигаха до подразбиращия се извод за приемствеността в германската история,
достигнала връхната си точка при управлението на Хитлер. Самият израз „Третият райх“
също служеше да утвърди тази представа. За Първи райх се приемаше средновековната
Свещена римска империя; Вторият райх беше създаденият от Бисмарк през 1871 г., след
победата над Прусия над Франция. И двата бяха допринесли за славата на германското име.
Ваймарската република, както внушаваше нацистката пропаганда, беше съборила това светло
име в калта. Третият райх го възстановяваше, точно както Хитлер бе обещал. С други думи,
Германия на Хитлер беше представяна като логично развитие на всичко случило се по-рано –
или поне на всичко славно в миналото.
Само че някогашният виенски скитник, макар и с объркан ум, познава достатъчно
историята, за да осъзнава, че Германия е имала провали в миналото – провали, които трябва
да бъдат разглеждани на фона на успехите на Франция и Британия. Той никога не забравя, че
до края на Средновековието, през което възникват Британия и Франция като обединени
държави, Германия си остава разнородна мозайка от около триста отделни държави. Именно
тази липса на национално развитие определя до голяма степен насоката на германската
история от края на Средновековието до средата на XIX в. и я прави толкова различна от
другите велики държави в Западна Европа.
Към липсата на политическо и династично единство се добавя през XVI и XVII в. и бичът
на религиозните различия, последвали Реформацията. В тази книга няма достатъчно място
да опиша изчерпателно огромното влияние, което упражнява върху германците и по-
нататъшната им история Мартин Лутер – саксонският селянин, който става августински
монах и поставя началото на германската Реформация. Мога обаче да спомена между
другото, че този велик, но непоследователен гений, този яростен антисемит и противник на
Рим, който съчетава в буйния си нрав толкова много от най-добрите и най-лошите качества
на германците – грубост, несдържаност, фанатизъм, нетолерантност, свирепост, но също и
честност, простота, самоанализ, страст към ученето, музиката и поезията и стремеж към
праведност в очите на Бог – за добро и за зло е оставил върху живота на германците по-
незаличим и съдбоносен отпечатък от всяка друга личност преди или след това. Чрез своите
проповеди и великолепния си превод на Библията Лутер създава съвременния немски език,
пробужда у хората не само нов протестантски възглед за християнството, но и пламенен
германски национализъм и им внушава, поне в религиозен план, идеята за първостепенното
значение на личната съвест. Тяхната трагедия обаче е в това, че Лутер заема страната на
князете по време на селските въстания, които предимно той е вдъхновил, а страстта му към
политическото самовластие е сигурна основа за безсмислен и провинциален политически
абсолютизъм, който обрича огромното мнозинство от германския народ на бедност, ужасно
затъпяване и унизително покорство. И което е вероятно по-лошо – тя помага за запазването и
дори изострянето на отчайващото разделение не само между класите, но и между
различните династични и политически групировки сред германците. Това ликвидира
възможността за обединение на Германия за векове наред.
Трийсетгодишната война и Вестфалският мир от 1648 г., който бележи края ѝ, нанасят
последния катастрофален удар на Германия, толкова опустошителен, че страната никога не
се съвзема напълно от него. Това е последната от големите религиозни войни в Европа, но
преди да приключи, тя се изражда от конфликт между католици и протестанти в объркана
династична борба между изповядващите католицизма австрийски Хабсбурги от една страна,
и католическата френска Бурбонска династия и шведската протестантска монархия – от
друга. Жестокият сблъсък опустошава самата Германия, градовете и селата са разорени и
плячкосани, избити са много хора. По приблизителна оценка в тази варварска война загива
една трета от германския народ.
Вестфалският мирен договор е почти толкова катастрофален за бъдещето на Германия,
колкото самата война. Германските князе, които са действали в съюз с Франция и Швеция,
се утвърждават като абсолютни господари на своите малки владения, около 350 на брой, а
императорът остава просто формален владетел на германските земи. Вълната от реформи и
просвещение, заляла Германия в края на XV и началото на XVI в., е задушена. През този
период големите свободни градове са се радвали на практическа независимост; в тях
феодализмът е отмрял, процъфтявали са изкуствата и търговията. Дори в селските райони
германският селянин е разполагал с далеч повече свобода, отколкото неговите събратя в
Англия и Франция. Всъщност може да се каже, че в началото на XVI в. Германия е един от
изворите на европейската цивилизация.
Сега, след сключването на Вестфалския мирен договор, тя е срината до варварското
състояние на Московия. Отново е наложено крепостничеството, дори е въведено в области,
където е било непознато дотогава. Градовете загубват самоуправлението си. Селяните, хората
на физическия труд, дори бюргерите от средната класа са експлоатирани до краен предел от
князете, които с потисничеството си ги довеждат до унизително робско положение.
Стремежът към усвояване на знания и изкуства почти замира. Алчните управници нямат
чувство за германски национализъм и патриотизъм и потъпкват всяка тяхна проява у
поданиците си. Цивилизацията в Германия изпада в застой. Райхът, както се изразява един
историк, „е изкуствено стабилизиран на средновековно равнище на безпорядък и слабост“.22
Германия така и не се съвзема от този удар. Приемането на едноличната власт, на сляпото
подчинение на дребни тирани, които управляват като князе, пуска трайни корени в
германския ум. Идеята за демокрация, за парламентарно управление, която бележи толкова
бърз напредък в Англия през XVII и XVIII в. и си пробива експлозивно път във Франция през
1789 г., не покълва в Германия. Политическата изостаналост на германците, разпръснати
между толкова много малки държави и изолирани в тях от бушуващите вълни на
европейската мисъл и развитие, поставя Германия отделно и по-назад от другите западни
страни. Не възниква нация по естествен начин. Това трябва да се има предвид, ако искаме да
разберем катастрофалния път, по който този народ поема впоследствие, и изкривената
умствена нагласа, която се формира у него. В крайна сметка германската нация е изкована с
груба сила и се удържа с неприкрита агресия.
На изток отвъд Елба се намира Прусия. Към края на XIX в. – векът, станал свидетел на
жалкия неуспешен опит на обърканите и плахи либерали във Франкфурт през 1848–1849 г. да
създадат донякъде демократична, обединена Германия – Прусия поема в свои ръце съдбата
на Германия. От векове тази германска държава стои встрани от основния поток на
германското историческо развитие и култура. Тя изглежда почти като някакъв исторически
куриоз. Прусия се заражда като отдалечената пригранична държава Бранденбург в
песъчливата пустош източно от Елба, която от XI в. е постепенно завладявана от славяните.
Под управлението на бранденбургските владетели от рода на Хохенцолерните, които не са
нещо много повече от войнствени авантюристи, славяните, предимно поляци, постепенно са
изтласкани обратно към Прибалтика. Онези, които се съпротивляват, са избити или
превърнати в безимотни крепостни. Законът на Свещената римска империя забранява на
князете да приемат кралски титли, но през 1701 г. императорът приема коронясването на
курфюрста Фридрих III като крал на Прусия в Кьонигсберг.
До този момент Прусия е успяла със собствени сили да се нареди сред най-значителните
военни сили на Европа. Тя не разполага с нито един от ресурсите на другите държави.
Земята ѝ е неплодородна и бедна на полезни изкопаеми. Населението е малобройно. Няма
големи градове и промишленост, културата е слабо развита. Дори аристокрацията е бедна, а
безимотните селяни водят скотски живот. Въпреки това с върховно усилие на волята и
организаторски гений Хохенцолерните успяват да създадат военизирана държава от
спартански тип, чиято добре обучена армия печели победи една след друга и чиято
макиавелианска дипломация на временни съюзи с най-значимата за момента сила
постоянно увеличава териториите ѝ.
Така по доста изкуствен път възниква държава, родена не от народна сила, нито дори от
идея (като изключим завоевателната), чието единство се поддържа от абсолютната власт на
краля, от интелектуално ограничена бюрокрация, изпълняваща неговите заповеди, и от
армия, където владее безмилостна дисциплина. Две трети, а понякога и цели пет шести от
годишните приходи на държавата се харчат за войската, която, подчинена на владетеля, става
самата държава. „Прусия – отбелязва Мирабо – не е държава с армия, а армия с държава.“
Тази държава, управлявана с ефективността и бездушието на фабрика, става всичко;
човешките същества не са нещо много повече от винтчета в този механизъм. Не само кралете
и военните инструктори, но и философите учат хората, че ролята им в живота се свежда до
послушание, работа, саможертва и дълг. Дори Кант проповядва, че дългът изисква
потискането на човешките чувства, а пруският поет Вилибалд Алексис възхвалява робското
положение на народа под властта на Хохенцолерните. За Лесинг, който не го одобрява,
„Прусия е най-робската страна в Европа“.
Юнкерите, на които предстои да играят жизненоважна роля в модерна Германия, също са
уникално творение на Прусия. Те са, както сами твърдят, висша раса. Те са тези, които
окупират земите, завзети от славяните и я обработват под формата на големи стопанства с
труда на същите славяни, превърнати в безимотни крепостни, много различни от тези на
запад. Има съществена разлика между аграрната система в Прусия и тази в Западна Европа.
Във втория случай аристократите, които притежават по-голямата част от земята, получават
феодална рента от селяните, които, макар и често закрепостени, имат известни права и
привилегии и могат постепенно да придобият своя собствена земя и гражданска свобода –
което и правят. На запад селяните формират солидна част от общността; земевладелците,
при всичките им недостатъци, в свободното си време развиват култура, която води между
другото и до цивилизовано качество на живот, проявяващо се в изтънченост на маниерите,
мисленето и изкуствата.
Пруският юнкер не е склонен към безделие. Той управлява голямото си имение с усилен
труд, почти както управителят на някоя днешна фабрика. С безимотните си работници се
отнася практически като с роби. В обширното си имение той е абсолютен господар. Не
съществуват големи градове, нито значителна средна класа като на запад, която би могла да
му противодейства с цивилизоващото си влияние. За разлика от изтънчения западен
аристократ, юнкерът развива характера на груб, властен, арогантен човек, без възпитание или
култура, агресивен, тщеславен, безмилостен, ограничен и отдаден на дребно печалбарство,
каквото някои германски историци отбелязват в частния живот на Ото фон Бисмарк, най-
преуспелия от всички юнкери.
Той е политическият гений, апостолът на принципа „кръв и желязо“, който между 1866 и
1871 г. слага край на разделена Германия, просъществувала в този вид близо хиляда години, и
по насилствен път я заменя с Велика Прусия, която бихме могли да наречем и Пруска
Германия. Тази Германия, която познаваме днес, е уникално творение на Бисмарк –
проблемно дете за Европа и света в продължение на почти век, нация от даровити,
енергични хора, на която най-напред този забележителен мъж, а после кайзер Вилхелм и
накрая Хитлер, подпомогнати от военната каста и от множество ексцентрични
интелектуалци, успешно внушават жажда за власт и господство, страст към необуздан
милитаризъм, презрение към демокрацията и индивидуалната свобода и копнеж за
авторитет, за авторитарност. Попаднала под тяхната магия, тази нация достига до огромни
висоти, пада и се издига отново до пролетта на 1945 г., когато изглеждаше напълно
унищожена след края на Хитлер – но за това вероятно е твърде рано да се говори със
сигурност.
„Големите въпроси на деня – заявява Бисмарк при назначаването си за министър-
председател на Прусия през 1862 г. – няма да бъдат уредени чрез резолюции и с гласовете на
мнозинството, както погрешно смятаха дейците от 1848 и 1849 г., а с кръв и желязо.“ И
точно това е начинът, по който се заема да ги уреди, макар че трябва да признаем, че добавя
и елемент на дипломатическа хитрост, често равносилна на измама.
Целта на Бисмарк е да унищожи либерализма, да укрепи мощта на консерватизма – т.е. на
юнкерите, армията и короната – и да превърне Прусия като противник на Австрия в
доминираща сила не само сред германците, но ако е възможно, и в Европа. „Германия
разчита не на либерализма на Прусия – казва той пред депутатите в пруския парламент, – а
на нейната сила.“
Бисмарк най-напред укрепва пруската армия, а когато парламентът отказва да гласува
допълнителни кредити, той просто ги осигурява сам и накрая разпуска събранието. След
това с подсилената армия постига впечатляващи победи в три поредни войни. Първата, срещу
Дания през 1864 г., поставя херцогствата Шлезвиг и Холщайн под германско управление.
Втората, срещу Австрия през 1866 г., има дългосрочни последици. Австрия, която векове
наред е била първа сред германските държави, най-сетне е изключена от участие в
германските дела. Не ѝ е позволено да се присъедини към Северногерманската
конфедерация, която Бисмарк учредява впоследствие.
„През 1866 г. – пише изтъкнатият германски политолог Вилхелм Рьопке – Германия
престава да съществува.“ Прусия направо анексира всички германски държави северно от
Майн, които са воювали срещу нея, с изключение на Саксония, в това число херцогствата
Хановер, Хесе, Насау, Франкфурт и Елба. Всички други държави на север от Майн са
принудени да се присъединят към Северногерманската конфедерация. Тя е напълно
доминирана от Прусия, която вече се простира от Рейн до Кьонигсберг, а в рамките на пет
години, с победата над Франция на Наполеон III, южните германски държави, начело с
голямото кралство Бавария, също са погълнати от Пруска Германия.23
Върховното постижение на Бисмарк, създаването на Третия райх, е осъществено на 18
януари 1871 г., когато крал Вилхелм I Пруски е обявен за император на Германия в
Огледалната зала във Версай. Германия е обединена от пруската военна сила. Тя вече е най-
могъщата държава на континента; единственият ѝ съперник в Европа е Англия.
Има обаче един фатален недостатък. Германската империя, както казва Трайчке, е
всъщност придатък на Прусия. „Прусия е доминиращият фактор... – изтъква той. – Волята на
Империята не може да бъде друга освен волята на Пруската държава.“ Това е вярно и ще има
катастрофални последствия за самите германци. По тази причина от 1871 до 1933 г. и дори
до падането на Хитлер през 1945 г. германската история, като изключим промеждутъчния
период на Ваймарската република, следва праволинеен и напълно логичен курс.
Въпреки демократичната фасада, поставена с учредяването на Райхстага, чиито членове се
избират от мъжкото население чрез всеобщо гласуване, Германската империя всъщност е
милитаристична монархия, управлявана от краля на Прусия, който е също и император.
Райхстагът има ограничени пълномощия; той не е много повече от дискусионен клуб, където
народните представители изпускат парата или сключват сделки за жалките придобивки,
отпускани на представляваните от тях класи. Властта е съсредоточена в трона – по
божествено право. Дори през късната 1910 г. Вилхелм II е в съ​стояние да заяви, че кралската
корона е „дадена само по Божия милост, а не от парламенти, народни събрания и решения на
народа“. И добавя: „Тъй като се смятам за инструмент на Господ, ще постъпвам както реша.“
 Парламентът не му създава пречки. Канцлерът, когото назначава, носи отговорност пред
него, а не пред Райхстага. Парламентът не може нито да свали канцлер от поста му, нито да
го задържи. Това е прерогатив на монарха. С други думи, за разлика от развитието в другите
западни страни, идеята за демокрацията, за народа като суверен, за върховенството на
парламента така и не е утвърдена в Германия дори след началото на ХХ в. Няма съмнение, че
социалдемократите, след като са преследвани години наред от Бисмарк и императора, са се
превърнали в най-голямата самостоятелна политическа партия в Райхстага към 1912 г. Те
шумно настояват за установяването на парламентарна демокрация – само че без резултат.
При това, макар и да са най-голямата партия, те все още са малцинство. Средните класи,
постигнали просперитет благодарение на закъснялото, но устремно развитие на
индустриалната революция, и замаяни от успехите на Бисмарковата политика на война и
принуда, в името на материалното благополучие са се отказали от всякакви стремежи към
политическа свобода, каквито може да са имали.AL Те приемат автократичния режим на
Хохенцолерните. Охотно се подчиняват на юнкерската бюрокрация и горещо прегръщат
пруския милитаризъм. Звездата на Германия е изгряла и те – почти целият народ – ревностно
изпълняват нарежданията на своите господари, за да не помръкне тя.
Най-сетне, австриецът Хитлер също е един от тях. За него Вторият райх на Бисмарк,
въпреки неговите грешки и „ужасни сили на разложение“, е бляскаво дело, в което
германците най-после са показали истинските си възможности.
Такива настроения в немската нация – а те бяха почти масови преди войната – трябваше
да изглеждат като необяснима загадка за онези, които не умееха да се проникнат по-
дълбоко в обстановката. Защото точно Германия беше учудващия пример за държава,
възникнала на базата на чисто политическите фактори на силата. Основното ядро на
Германия – Прусия – беше възникнала благодарение на изключителния героизъм на чадата
ѝ, а съвсем не в резултат на финансови операции или търговски сделки. Възникването на
самата германска империя бе чудесна награда за войнското безстрашие и силното
политическо ръководство...
Още самото обединение на Германия и образуването на Германската империя бяха
увенчани със златния ореол на величествени дни, останали като най-великото събитие в
сърцата на цялата нация. Империята беше възникнала след редица непрекъснати и
чудесни военни победи, станали истински плод на безсмъртното, несравнимо мъжество
на героите ни... Не под мнимата закрила на парламента с неговите скучни словесни
дуели, а под грохота на пушека на фронтовете на немските армии, обкръжили от всички
страни Париж, се роди решението, прието единодушно от всички немци, започвайки от
краля и завършвайки с простия син на народа – да се образува в бъдеще една единна
империя и да се сложи на главата на пруския крал императорската корона... И не
дезертьорите, не героите в тила излязоха в ролята на основатели на бисмарковата
империя. Империята беше създадена от славните ни полкове на фронта.
Само тази обстановка, в която се раждаше нашата империя и в която тя получи
първото си бойно кръщене, я увенчаваше с ореола на великата историческа слава, която
рядко се случва и на най-старата от държавите.
А какъв изумителен подем започна в страната ни непосредствено след провъзгласяването
на единна Германия!
 Завоюваната от нас на военните полета пълна национална независимост ни осигуряваше
къшея хляб за всички в пределите на страната. Бързо растеше населението на страната,
бързо растяха земните ѝ богатства. Честта на държавата, а заедно с това и честта на
целия народ, сега се намираше под славната закрила на изумителната армия, чийто облик
по най-поразителен начин се отличаваше от този, който притежавахме до
обединението.24
Тази Германия Хитлер е решен да възстанови. В „Моята борба“ той се разпростира надълго
върху причините, които според него са довели до нейното падение: толерантността ѝ към
евреите и марксистите, грубият материализъм и егоизмът на средната класа, зловредното
влияние на „подлизурковците и блюдолизците“ около трона на Хохенцолерните,
„катастрофалната съюзническа политика на Германия“, която я свързва с изродените
Хабсбурги и неблагонадеждните италианци вместо с Англия, както и липсата на
фундаментална „социална“ и расова политика. Това са провалите, които, обещава той,
националсоциализмът ще поправи.

Интелектуалните корени на Третия райх

Като оставим настрана историята обаче, откъде Хитлер черпи идеите си? Макар и
опонентите му в Германия и извън нея да са твърде заети или твърде глупави, за да обърнат
внимание на това, преди да е станало твърде късно, по някакъв начин той е възприел,
подобно на толкова много германци, някаква странна смесица от безотговорни,
мегаломански идеи, каквито германските мислители раждат в изобилие през целия
деветнайсети век. Хитлер, който често ги усвоява от втора ръка, чрез посредничеството на
нескопосния псевдофилософ Алфред Розенберг или на пропилия се поет и свой приятел
Дитрих Екарт, ги прегръща с трескавия ентусиазъм на новопокръстен. По-лошото е, че
решава да ги приложи на практика, ако някога му се удаде възможност.
Вече видяхме какви са тези идеи, които се плискат в ума на Хитлер: про​слава на войната,
завоеванията и абсолютната власт на авторитарната държава; убеденост, че арийците или
германците са висша раса, и омраза към евреите и славяните; презрение към демокрацията и
хуманизма. Това не са оригинални мисли на Хитлер – макар и средствата на тяхното
прилагане по-късно да са такива. Те произтичат от странния конгломерат ерудирани, но
неуравновесени философи, историци и преподаватели, пленили съзнанието на германците
през века преди Хитлер – както се оказва, с катастрофални последствия не само за
германците, но и за голяма част от човечеството.
Няма съмнение: германци са някои от умствено и духовно най-издигнатите личности в
западния свят – Лайбниц, Кант, Хердер, Хумболт, Лесинг, Гьоте, Шилер, Бах и Бетховен,
които имат уникален принос за западната цивилизация. Само че германската култура, която
придобива господстващо положение през XIX в. и която съвпада с възхода на Пруска
Германия, започнал от Бисмарк и завършил с Хитлер, почива преди всичко върху Фихте и
Хегел, и на второ място върху Трайчке, Ницше, Рихард Вагнер и куп по-скромни светила,
сред които, колкото и да е странно, не на последно място стоят един странен французин и
един ексцентричен англичанин. Те успяват да постигнат духовно скъсване със Запада; и това
отчуждение не е преодоляно до днес.
 През 1807 г., след унизителното поражение, нанесено на Прусия от Наполеон край Йена,
Йохан Готлиб Фихте започва своите прочути „Обръ​щения към германската нация“ от
подиума на Берлинския университет, където завежда катедрата по философия. Те събуждат
емоциите и повдигат духа на разделения, победен народ, и кънтящото им ехо продължава да
отеква и в Третия райх. Проповедите на Фихте са упойващо вино за разочарованите
германци. За него романските народи, особено французите, и евреите са упадъчни раси.
Единствено германците притежават способността за прераждане. Техният език е най-
чистият, най-оригиналният. Под тяхното господство ще разцъфне нова епоха в историята. Тя
ще е отражение на космическия ред. Ще бъде предвождана от малоброен елит, свободен от
всякакви морални задръжки от „частен“ характер. Това са някои от идеите, които, както
видяхме, Хитлер излага в „Майн Кампф“.
След смъртта на Фихте през 1814 г., негов наследник в Берлинския университет става
Георг Вилхелм Фридрих Хегел. Това е острият и проницателен ум, чиято диалектика
вдъхновява Маркс и Ленин и така допринася за създаването на комунизма, и чиято гръмка
прослава на държавата като върховен принцип в човешкия живот проправя пътя за Втория и
Третия райх на Бисмарк и Хитлер. За Хегел Държавата е всичко, или почти всичко. Освен
всичко друго, казва той, тя е най-висшето откровение на „световния дух“; тя е „моралната
вселена“; тя е „реалното въплъщение на етическата идея... етическото съзнание... знание и
мисъл само по себе си“; Държавата „има върховното право срещу индивида, чийто върховен
дълг е да бъде член на Държавата... защото правото на световния дух е над всички специални
привилегии“.
А личното човешко щастие на земята? Хегел отговаря, че „световната история не е
империя на щастието. Периодите на щастие – заявява той – са празните страници на
историята, защото това са периоди на съгласие, без конфликт“. Войната е великата
пречистваща сила. Според Хегел тя допринася за „етическото здраве на народите, развратени
от продължителен мир, както духането на вятъра предпазва морето от замърсяването, което
би настъпило вследствие на продължително спокойствие“.
Нито висшата Държава, нито „героите“, които я ръководят, не трябва да бъдат смущавани
от никаква традиционна концепция за морал и етика. „Световната история има по-широка
основа и се извършва в по-висока сфера... Към световноисторическите деяния и извършилите
ги лица не бива да се предявяват морални изисквания, които са неуместни по отношение на
тях. Срещу тях не бива да се отправят досадни оплаквания по повод личните добродетели
скромност, смиреност, любов към хората и състрадателност... Такава велика личност е
принудена да стъпче някое и друго невинно цвете, да съкруши много неща по своя път.“AM
Хегел предвижда създаването на подобна държава за Германия, когато тя си възвърне
дадения от Бога гений. Той предрича, че „часът на Германия“ ще дойде и че нейната мисия
ще бъде да възроди света. Когато чете Хегел, човек разбира колко голямо вдъхновение е
почерпил от него не само Маркс, но и Хитлер, макар и по опосредстван начин. Както ще
видим в края на тази глава, онова, от което Хитлер с присъщото си непреодолимо чувство за
мисия се вдъхновява най-много у Хегел, е неговата теория за „героите“ – онези велики
деятели, които загадъчното провидение е предопределило да изпълнят „волята на световния
дух“.
 Хайнрих фон Трайчке постъпва в Берлинския университет по-късно. От 1874 г. до смъртта
си през 1896 г. той е професор по история там, при това се ползва с популярност и лекциите
му се посещават от множество ентусиазирани слушатели, сред които има не само студенти,
но и офицери от Генералния щаб и представители на юнкерската администрация. Неговото
влияние върху германската мисъл през последната четвърт на века е огромно и продължава
през дните на Вилхелм II и дори през времето на Хитлер. Макар и саксонец по произход, той
става големият проводник на опрусачването, по-голям прусак от самите прусаци. Подобно на
Хегел, Трайчке прославя Държавата и я издига във висша ценност, но неговата позиция е още
по-брутална: народът, поданиците, не са нещо много повече от роби в тази държава. „Няма
значение какво мислите, стига да се подчинявате“ – въз​кликва той.
При това Трайчке стига по-далеч от Хегел, като обявява войната за висш израз на човека.
За него „бойната слава е в основата на всички политически добродетели; в богатата
съкровищница на Германия пруската военна слава е скъпоценност, сравнима с шедьоврите
на нашите поети и мислители“. Той твърди, че „сляпото заиграване с мира... се е превърнало
в срам за мисленето и морала на нашата епоха“.
Войната е не само практическа, но и теоретична необходимост, налагана от логиката. В
концепцията за Държавата се съдържа концепцията за войната, защото същината на
Държавата е силата... Надеждата, че войните на света някога ще престанат, е не само
абсурдна, но и дълбоко неморална. Това би означавало атрофия на много от основните и
възвишени сили на човешката душа... Народ, който се отдаде на химеричната надежда
за вечен мир, накрая неизлечимо изгнива в гордата си изолация...
Ницше, подобно на Гьоте, няма високо мнение за германския народAN; този гений с
мегаломански идеи се различава от шовинистичните германски мислители от XIX в. и в
други отношения. Той дори смята повечето германски философи, включително Фихте и
Хегел, за „несъзнателни измамници“. Надсмива се над „тартюфщината на стария Кант“.
Германците, пише той в Ecce Homo, „нямат представа колко са долни“, и стига до
заключението, че „където Германия навлезе, тя разрушава културата“. Смята, че християните
в същата степен като евреите са отговорни за преобладаващия в света „робски морал“; никога
не е бил антисемит. Понякога изпитва опасения за бъдещето на Прусия, а през последните
години от живота си, преди безумието да помрачи ума му, дори зачеква идеята за Европейски
съюз и световно правителство.
Въпреки това мисля, че няма човек, който да е живял в Третия райх и да не е останал
впечатлен от влиянието на Ницше върху него. Книгите му може да са пълни, по думите на
Сантаяна, с „гениално слабоумие“ и „момчешки богохулства“. Нацистките драскачи обаче
неуморно го превъзнасят. Хитлер често посещава музея на Ницше във Ваймар и демонстрира
благоговението си пред философа, като публикува снимки, на които стои като в захлас пред
бюста на великия мъж.
Това присвояване на Ницше като един от основоположниците на нацистката идеология
има известно основание. Нима философът не е громил демокрацията и парламентите, нима
не е проповядвал волята за власт, нима не е славил войната и не е оповестил идването на
висшата раса и свръхчовека – при това с най-красноречиви фрази? Един нацист би могъл
гордо да го цитира почти по всеки въпрос; и те го правят. За християнството: „велико
проклятие, най-голямата поквара... наричам християнството най-голямото неизтриваемо
петно по тялото на човечеството.“AO И още:„Християнство не е нищо повече от типичното
учение на социалистите.“ За държавата, властта и човешкия свят на джунглата: „Обществото
никога не е зачитало добродетелта като нещо друго освен средство за сила, власт и ред.
Държавата [е] организирана неморалност... желанието за война, за завоевание и мъст... На
обществото не е дадено да съществува само за себе си, а само като основа и скеле, чрез които
избрана раса същества могат да се издигнат до по-висшия си дълг... Няма такова нещо като
право на живот, право на труд или право на щастие: в това отношение човекът не е по-
различен и от най-жалкия червей.“AP Той величае свръхчовека като хищник, „великолепен
рус звяр, бясно жадуващ плячка и победа“.
Ами войната? Тук Ницше възприема виждането на повечето германски мислители от XIX
в. На гръмкия старозаветен език, на който е написана „Тъй рече Заратустра“, философът се
провиква: „Вие трябва да обичате мира като средство за нови войни. А краткия мир повече
от дълготрайния. Съветвам ви не за работа, а за борба. Съветвам ви не за мир, а за победа....
Вие твърдите, че добрата кауза осветявала дори войната. Аз ви казвам: добрата война е тази,
която осветява добра кауза... Войната и смелостта са извършили повече велики дела,
отколкото любовта към ближния.“AQ
Най-сетне, Ницше предрича появата на елит, който ще управлява света и от който ще се
пръкне свръхчовекът. Във „Воля за власт“ той възкликва: „Създава се дръзка и господарска
раса... Целта трябва да е да се подготви преоценка на ценностите за особено силен вид
човек, надарен с най-висш интелект и воля. Този човек и елитът около него ще станат
„господари на света“.“
Подобни тиради, идващи от един от най-оригиналните умове на Германия, трябва да са
докоснали отзивчива струна в обърканото съзнание на Хитлер. Във всеки случай той си ги
присвоява за собствени цели – не само мислите, но и склонността на философа към
гротескно преувеличение, а често и самите му думи. „Господари на света“ е често срещан
израз в „Моята борба“. Не може да има съмнение, че Хитлер в крайна сметка започва да
смята себе си за свръхчовека от пророчеството на Ницше.
„Който иска да разбере националсоциалистическа Германия, трябва да познава Вагнер“ –
казва често Хитлер.AR Това може да се дължи на частично неразбиране на великия
композитор, защото макар и подобно на Хитлер да храни фанатична омраза към евреите,
които по негово убеждение ще завладеят света с парите си, и макар и да се отнася с
презрение към парламентите и демокрацията и към материализма и посредствеността на
буржоазията, Вагнер храни и надеждата, че германците, „с техните особени дарби“ ще станат
„не владетели, а облагородяваща сила в света“. Не политическите му писания обаче, а
неговите величествени опери са това, което извиква толкова живо в съзнанието света на
германската древност с нейните героични митове, борби на езически богове и герои, демони
и дракони, кръвни вражди и примитивни племенни закони, с нейното чувство за
предопределение, за великолепието на любовта и живота и благородството на мъртвите; те
са това, което вдъхновява митовете на модерна Германия и ѝ дава германския
Weltanschauung, не без известно основание възприет от Хитлер и нацистите като техен
собствен.
 От ранни години Хитлер боготвори Вагнер и дори когато животът му приближава към края
си, във влажния и мрачен бункер в щаба на армията на руския фронт, когато светът и мечтите
му започват да се пропукват и разпадат, той обича да си спомня всички онези моменти,
когато е слушал великите Вагнерови творби; да си спомня какво са означавали те за него,
както и вдъхновението, което е получавал от фестивала в Байройт и от безбройните си
посещения в „Хаус Ванфрид“ – домът на композитора, където още живее неговият син
Зигфрид Вагнер с родената си в Англия съпруга Уинифред – негова уважавана приятелка в
течение на известно време.
„Каква радост ми е доставяла всяка от творбите на Вагнер!“ – възклик​ва Хитлер на 24
януари вечерта, скоро след първите катастрофални загуби на Германия в Русия, докато
разговаря със своите генерали и стари приятели от партията, сред които и Химлер, в недрата
на подземното убежище на „Волфшанце“ в Растенбург, Източна Прусия. Отвън е сняг и
полярен студ – стихиите, към които той изпитва такава омраза и страх, и които са до​-
принесли за първото поражение на германците във войната. В топлината на бункера обаче
мислите му поне тази вечер се отнасят за едно от най-вдъхновяващите неща в неговия живот.
„Спомням си – казва той– какво почувствах първия път, когато влязох във „Ванфрид“. Да
кажа, че се вълнувах, би било слабо! От първите моменти те не са преставали да ме
поддържат, дори и Зигфрид Вагнер. Говорехме си на малки имена. Обичах ги всичките,
обичах и „Ванфрид“... Десетте дни в Байройт винаги са били един от благословените
периоди в живота ми. Изпитвам радост при мисълта, че някой ден ще мога да възобновя
поклонничеството си!... В деня след края на Байройтския фестивал... ме обзема огромна тъга
– като човек, който сваля украшенията от коледната елха.“25
Макар и Хитлер да повтаря в монолога си през онази зимна вечер, че за него „Тристан и
Изолда“ е „шедьовърът на Вагнер“, всъщност грандиозният цикъл „Пръстенът на
Нибелунгите“ – поредица от четири опери, които са вдъхновени от великия германски
митологичен епос „Песен за Нибелунгите“ и върху които композиторът работи близо 25
години – е произведението, което дава на Германия и особено на Третия райх толкова много
от техните прагермански митове. Митовете на един народ често са най-възвишеният и
истинен израз на неговите дух и култура, и това се отнася в най-голяма степен за Германия.
Шелинг дори твърди, че „нацията възниква с нейната митология... Единството на нейното
мислене, което означава колективна философия, [е] представено в митологията ѝ;
следователно в митологията се съдържа съдбата на нацията“. А съвременният поет Макс
Мел, който написва модерна версия на „Песен на Нибелунгите“, заявява: „Днес малко е
останало от гръцките богове, които хуманизмът искаше да внедри толкова дълбоко в нашата
култура... Но Зигфрид и Кримхилда винаги са присъствали в душата на народа!“
Зигфрид и Кримхилда, Брунхилда и Хаген – това са древните герои и героини, с които
толкова много съвременни германци обичат да се отъждествяват. И както с тях, така и със
света на варварските, езически Нибелунги – ирационален, героичен, мистичен свят,
изпълнен от предателства, залят от насилие, удавен в кръв и достигащ кулминацията си в
Götterdämmerung, залезът на боговете, когато Валхала, подпалена от Вотан след всички
негови премеждия, избухва в огнената оргия на самоунищожението, която винаги е очаровала
германския ум и е откликвала на някакъв страшен копнеж в германската душа. Тези герои,
този първичен, демоничен свят винаги са присъствали, по думите на Мел, „в душата на
народа“. В тази германска душа може да се почувства борбата между духа на цивилизацията
и духа на Нибелунгите – и по времето, за което се отнася настоящата книга, последният явно
надделява. Съвсем не е изненадващо, че Хитлер се опитва да имитира Вотан, когато през
1945 г. пожелава унищожението на Германия, за да може и тя да изгори в пламъците заедно с
него.
Вагнер, изумителен гений и творец от невероятна величина, е нещо много повече от
описаното тук. Конфликтът в оперите от „Пръстенът на Нибелунгите“ често се върти около
темата за алчния стремеж към златото, който композиторът приравнява към „трагедията на
съвременния капитализъм“ и който пред ужасения му поглед заличава старите добродетели,
наследени от по-ранни времена. Въпреки всичките си езически герои, той не е напълно
отчаян от християнството като Ницше. При това изпитва огромно съчувствие към
заблудения, враждуващ човешки род. Хитлер обаче не греши напълно, когато казва, че за да
разбере нацизма, човек трябва да познава Вагнер.
Вагнер е запознат с произведенията и търпи влиянието най-напред на Шопнехауер и
после на Ницше, макар и последният да недоволства срещу него, защото смята, че в оперите
си и най-вече в „Парсифал“ композиторът показва твърде много християнско себеотрицание.
През своя дълъг и бурен живот Вагнер установява връзки с двама други мъже, французин и
англичанин, които имат важна роля в тази история не толкова заради въздействието си върху
него, макар и то да е значително в единия случай, колкото заради влиянието си върху
германския ум и приноса си за неговото насочване към създаването на Третия райх.
Тези личности са граф Жозеф Артюр дьо Гобино, френски дипломат и учен, и Хюстън
Стюарт Чембърлейн – един от най-странните англичани, живели някога.
Нито един от тези двама души, нека кажем веднага, не е шарлатанин. И двамата са мъже с
огромна ерудиция, дълбока култура и голям опит в странство. И двамата обаче измислят
расови учения, толкова изопачени, че нито един народ, дори техните собствени, не ги
приема сериозно, с едно единствено изключение: германците. За нацистите техните спорни
теории се превръщат в евангелия. Вероятно няма да е преувеличение да се каже това, което
съм чувал от не един последовател на Хитлер – че Чембърлейн е духовният основател на
Третия райх. Този единствен измежду англичаните, който вижда в лицето на германците
висшата раса и надеждата за бъдещето, боготвори Вагнер и накрая сключва брак с една от
дъщерите му; благоговее първоначално пред Вилхелм II, а накрая – пред Хитлер, и е ментор и
на двамата. В края на странния си живот той приветства австрийския ефрейтор (при това
много преди Хитлер да дойде на власт или дори да има някакви изгледи за това) като
изпратен от Бог, за да изведе германския народ от пустинята. Хитлер, донякъде естествено,
смята Чембърлейн за пророк, какъвто той наистина се оказва.
Какво в ученията на тези двама мъже заразява германците с лудост, що се отнася до
въпросите за расата и предопределението на Германия?
Главният принос на Гобино е четиритомно съчинение, което той публикува в Париж
между 1853 и 1855 г., озаглавено Essai sur l’Inégalité des Races Humaines („Есе за
неравенството на човешките раси“). Доста ирония има в обстоятелството, че френският
аристократ, след служба като офицер в Кралската гвардия, е започнал обществената си
кариера като началник на кабинета на Алексис дьо Токвил, когато изтъкнатият автор на
„Демокрацията в Америка“AS заема за кратко министерски пост през 1848 г. След това
заминава за Хановер и Франкфурт като дипломат, и неговите теории за расовите неравенства
произтичат по-скоро от контактите му с германците, отколкото от общуването с дьо Токвил,
макар и веднъж да признава, че е написал томовете отчасти за да докаже превъзходството на
своето аристократично потекло.
За Гобино, както заявява в посвещението на книгата, адресирано до краля на Хановер,
расата е ключът към историята и цивилизацията. „Расовият въпрос стои над всички други
проблеми на историята... неравенството на расите е достатъчно, за да обясни цялото
развитие на съдбата на народите.“ Съществуват три основни раси, бяла, жълта и черна, и
бялата стои най-високо. „Историята – твърди той – показва, че цялата цивилизация
произтича от бялата раса, че не може да съществува цивилизация без съдействието на тази
раса.“ Перлата на бялата раса са арийците, „това знаменито човешко семейство, най-
благородно сред белите хора“, чиито корени той проследява назад до Централна Азия. За
съжаление, казва Гобино, съвременните арийци страдат от смесването с по-долни раси,
както може да се види в Южна Европа по негово време. На северозапад обаче, над линията,
която върви общо взето успоредно на Сена и стига до Швейцария на изток, арийците, макар
и не напълно чисти, са се запазили като висша раса. Тя обхваща част от французите, всички
англичани и ирландци, народите на Нидерландия, Рейн и Хановер, както и скандинавците.
Гобино, както изглежда, изключва по-голямата част от германците, които живеят източно и
югоизточно от тази линия – факт, който нацистите ретушират, когато прегръщат неговото
учение. Въпреки това в съзнанието на Гобино германците, или поне западногерманците, са
може би най-добрите от всички арийци, и това е откритие, което нацистите не премълчават.
Където и да отидат, германците донасят подобрение, смята той. Това важи дори в Римската
империя. Така наречените варварски германски племена, които завладяват Рим и
унищожават неговата империя, правят определена услуга на цивилизацията, защото
римляните през четвърти век не са много по-добри от изродени мелези, докато германците
са чисти арийци. „Арийският германец – заявява Гобино, – е могъщо създание... Всичко,
което мисли, казва и върши той, е от голямо значение.“
Идеите на Гобино скоро са усвоени в Германия. Вагнер, който се запознава с французина в
края на живота му, през 1876 г. (той умира през 1882 г.), ги приема с ентусиазъм, и скоро из
цяла Германия възникват сдружения на последователи на Гобино.AT

Странният живот
и необичайните трудове на Х. С. Чембърлейн
Сред ревностните членове на Дружеството „Гобино“ в Германия е Хюстън Стюарт
Чембърлейн, чиито живот и съчинения представляват един от най-очарователните иронични
нюанси в неумолимия ход на историята, довела до възхода и падението на Третия райх.
Този син на английски адмирал, племенник на британския фелдмаршал сър Невил
Чембърлейн и на двама британски генерали, както и зет на Рихард Вагнер, е роден в
Портсмут през 1855 г. Предвидено е да постъпи в британската армия или във флота, но
деликатното му здраве изключва подобно призвание, и той получава образование във
Франция и Женева, където френският става първият му език. Между петнайсет и
деветнайсетгодишна възраст съдбата го среща с двама германци, и оттам нататък той се
чувства неудържимо привлечен от Германия, където накрая става местен гражданин и един
от най-изтъкнатите мислители и написва на немски език всичките си многобройни книги,
част от които упражняват почти заслепяващо влияние върху Вилхелм II, Адолф Хитлер и
безброй по-незначителни германци.
През 1870 г., на петнайсетгодишна възраст, Чембърлейн попада в ръцете на един
забележителен преподавател – Ото Кунце, прусак на прусаците, който за четири години
запечатва в неговите възприемчив ум и чувствителна душа славните истории на
войнствената, победоносна Прусия, както и (явно без да осъзнава контрастите) на поети и
хора на изкуството като Бетховен, Гьоте, Шилер и Вагнер. На деветнайсет Чембърлейн се
влюбва безумно в Ана Хорст, също прусачка, десет години по-възрастна от него и също като
него с подчертано невротичен характер. През 1882 г., на двайсет и седем години, наапуска
Женева, където за три години се е потопил в изучаване на философия, естествена история,
физика, химия и медицина, и отива в Байройт. Там се запознава с Вагнер, който, според
собствените му думи, става слънцето на неговия живот, и с Козима, съпругата на
композитора, на която остава страстно и робски предан до края на дните си. От 1885 г.,
когато заедно с Ана Хорст, вече негова съпруга, отива да живее за четири години в Дрезден,
той става германец по мислене и език, като през 1889 г. се премества за десет години във
Виена, и накрая, през 1909 г. – в Байройт, където живее до смъртта си през 1927 г. Развежда
се с обожаваната си пруска съпруга през 1905 г., когато тя е шейсетгодишна и по-болна дори
от него умствено и психически (раздялата е толкова болезнена, че по думите му го довежда
почти до лудост), и три години по-късно се жени за Ева Вагнер и се установява близо до
„Ванфрид“, където може да бъде близо до тъща си Козима – тази жена със силен характер,
към която изпитва благоговейна почит.
Свръхчувствителен, невротичен и предразположен към чести нервни разстройства,
Чембърлейн е склонен да вижда демони, които според собственото му описание го карат
неотстъпно да търси нови области на изследване и да продължава плодовитата си писателска
работа. Едно след друго виденията го принуждават да премине от биологията към ботаниката
и по-нататък към изящните изкуства, музиката, философията, биографията и историята.
Веднъж през 1896 г., на връщане от Италия, усетил присъствието на демон толкова силно, че
слязъл от влака в Гардоне, затворил се в една хотелска стая за осем дена и като изоставил
замисъла си за някакво съчинение на музикална тема, се отдал на трескаво писане по
биология, докато стигнал до зародиша на онази тема, която щяла да доминира във всичките
му по-късни работи: расата и историята.
Каквито и да са недостатъците му, той притежава огромен умствен размах, който обхваща
областите на литературата, музиката, биологията, ботаниката, религията, историята и
политиката. Всичките му публикувани трудове, както изтъква Жан Реал26, се отличават с
дълбоко идейно единство и забележителна последователност. Поради усещането му, че е
подтикван от демони, неговите книги (за Вагнер, Гьоте, Кант, за християнството и расата) са
писани в крайно напрегнато състояние, в истински транс, в състояние на самовнушена
интоксикация – затова, както сам твърди в автобиографичната си книга Lebenswege, той
често е неспособен да разпознае в тях собствените си трудове, тъй като надминават
собствените му очаквания. Други умове, по-уравновесени от неговия, впоследствие сриват
напълно неговите теории за расата и много от историческите, а за френския германист
Едмон Вермей идеите на Чембърлейн са „долнопробни“ по своята същност. От друга страна,
за антинацисткия биограф на Хитлер, Конрад Хайден, който иначе оплак​ва влиянието на
неговото расово учение, Чембърлейн е „един от най-удивителните таланти в историята на
германската мисъл, извор на познание и дълбоки идеи“.
Книгата, оказала най-дълбоко влияние върху тази мисъл, тази, която довежда до екстаз
Вилхелм II и подхранва расовите заблуждения на нацистите, е „Основи на деветнайсети век“
(Grundlagen des Neunzehnten Jahrhunderts) – съчинение с обем 1200 страници, което
Чембърлейн, отново обсебен от поредния „демон“, написва за 19 месеца в периода между 1
април 1897 и 31 октомври 1898 г. във Виена, и което е издадено през 1899 г.
Както и Гобино, от когото се възхищава, Чембърлейн смята, че расата е ключът към
историята и дори основата на цивилизацията. За да обясни деветнайсетия век, тоест
съвременния му свят, човек трябва да си даде сметка на първо място какво е наследил той от
древността. Три неща, казва Чембърлейн: философията и изкуството на Гърция, римското
право и личността на Христос. Наследниците също са трима: евреите и германците, „двете
чисти раси“, и нечистокръвните латински народи от Средиземноморието – „хаос от народи“,
както той ги нарича. Германците са единствените, които заслужават подобно прекрасно
наследство. Наистина те са се появили в историята късно, едва през XIII в. Дори преди това
обаче са доказали своята стойност, унищожавайки Римската империя. Не е вярно – казва той,
– че тевтонските варвари са докарали така нареченото „мрачно Средновековие“; този мрак е
настъпил по-скоро вследствие на интелектуалната и морална несъстоятелност на
смешението от човешки раси, отгледано от умиращата Римска империя; ако не бяха
тевтонците обаче, над света щеше да се спусне вечна нощ. По времето, когато пише тези
редове, той вижда в тевтонците единствената надежда за света.
Чембърлейн причислява към „тевтонците“ също и келтите и славяните, макар и
тевтонците да са най-важният елемент. Той обаче е доста неясен в определенията си и на
едно място заявява, че „който се държи като тевтонец, е тевтонец, независимо от расовия си
произход“. Вероятно в случая има предвид собствения си негермански произход. Който и да
е той, тевтонецът според Чембърлейн е „душата на нашата култура. Значението на всяка
нация като жива сила днес зависи от процента на автентичната тевтонска кръв в нейното
население... Истинската история започва в момента, когато тевтонецът с умелата си ръка
поема наследството на античността“.
Ами евреите? Най-дългата глава в „Основите“ е посветена на тях. Както видяхме,
Чембърлейн твърди, че евреите и тевтонците са единствените чисти раси, останали на запад.
В тази глава той заклеймява „глупавия и възмутителен антисемитизъм“. Евреите, казва той,
не са „по-долни“ от тевтонците, а просто „различни“. Те притежават собствено величие;
разбират, че е „свят дълг“ на мъжа да пази чистотата на расата. Въпреки това в по-
нататъшния си анализ на евреите Чембърлейн изпада в същия вулгарен антисемитизъм,
който заклеймява у другите и който води в крайна сметка до неприличните карикатури на
евреи, публикувани от Юлиус Щрайхер в „Дер Щюрмер“ по времето на Хитлер. Значителна
част от „философската“ база на нацисткия антисемитизъм всъщност произлиза от тази
глава.
Абсурдността на възгледите, към които Чембърлейн се придържа, бързо става очевидна.
Той заявява, че личността на Христос е една от трите велики ценности, които модерната
цивилизация е наследила от античността. След това се заема да „докаже“, че Исус не е бил
евреин. Неговият произход от Галилея, неспособността му да артикулира правилно
арамейските гърлени звукове са за Чембърлейн „ясни знаци“, че Исус е имал „голям процент
несемитска кръв“. След това в типичния си стил отсича категорично: „Който твърди, че Исус
е бил евреин, или е глупак, или лъже... Исус не е бил евреин.“
Какъв е бил тогава? Чембърлейн отговаря: вероятно ариец! Ако не изцяло по кръв, то със
сигурност по силата на своето морално и религиозно учение, толкова противоположно на
„материализма и абстрактния формализъм“ на еврейската религия. Естествено е в такъв
случай – или поне така изглежда на Чембърлейн, – че Христос става „богът на младите
индоевропейски народи, преливащи от живот“, и преди всичко бог на тевтонците, защото
„нито един друг народ не е бил толкова добре подготвен като тевтонците да чуе божествения
му глас“.
Следва изложение, което претендира да бъде подробна история на еврейската раса от
времето, когато семитите или пустинните бедуини са се смесили с кръглоглавите хети, които
имали „еврейски нос“, и накрая с аморейците, които били арийци. За съжаление арийската
съставка – аморейците, казва той, били високи, руси и снажни – дошла твърде късно, за да
подобри „развалената“ еврейска порода. От този момент нататък англичанинът, в
противоречие с цялата си теория за чистотата на еврейската раса, поддържа мнението, че
евреите стават „негативна“ раса, „презрян род“, така че арийците с основание „отхвърлят“
Израел. Той дори порицава арийците, че придават на евреите „ореол на фалшива слава“.
След това намира, че евреите са „прискърбно лишени от истинска религия“.
В заключение, за Чембърлейн пътят на спасението се намира в тевтонците и тяхната
култура, а от всички тевтонци германците са надарени с най-високи добродетели, защото са
наследили най-добрите качества на гърците и индо-арийците. Това им дава правото да бъдат
господари на света. „Бог днес се осланя единствено на германците – пише той на друго
място. – Това е знанието, безспорната истина, която изпълва душата ми от години.“
Публикуването на „Основи на деветнайсети век“ предизвиква известна сензация и донася
на този странен англичанин внезапна слава в Германия. Въпреки множеството красноречиви
пасажи и изискания ѝ стил – защото Чембърлейн е артист по призвание, – книгата не се чете
лесно. Скоро обаче печели вниманието на висшите класи, които изглежда откриват в нея
точно това, в което искат да вярват. За десет години тя претърпява осем издания, от които са
продадени 60 000 екземпляра, а по времето, когато избухва Първата световна война през 1914
г., продажбите са достигнали 100 000 бройки. Книгата се радваше на голяма популярност по
времето на нацистите и аз си спомням съобщението за двайсет и четвъртото ѝ издание през
1938 г., когато вече имаше продадени над четвърт милион екземпляра от нея.
Сред нейните първи и най-ентусиазирани читатели е кайзер Вилхелм II. Той кани
Чембърлейн в двореца си в Потсдам и още с първата им среща се заражда приятелство, което
ще продължи до смъртта на автора през 1927 г. Двамата поддържат обширна
кореспонденция. Част от общо четирийсет и трите писма, които Чембърлейн адресира до
императора (Вилхелм отговаря на 23 от тях), са дълги есета, които владетелят използва в
няколко от своите високопарни речи и изявления. „Бог изпрати вашата книга на германския
народ, а вас лично – на мен“ – пише кайзерът в едно от първите си послания. Раболепието и
пресилените ласкателства на Чембърлейн в тези писма понякога са отблъскващи. „Ваше
величество и вашите поданици са родени в свещен храм“ – пише той и уведомява Вилхелм,
че е поставил неговия портрет в кабинета си срещу Христос на Леонардо, така че докато
работи, често се разхожда между ликовете на своя Спасител и своя суверен.
Угодничеството не пречи на Чембърлейн постоянно да предлага съвети на своенравния,
темпераментен монарх. През 1908 г. народната опозиция срещу Вилхелм набира такава сила,
че Райхстагът го цензурира заради неговата катастрофална намеса във външните работи.
Чембърлейн обаче съветва императора да не обръща внимание на общественото мнение,
което се формира от идиоти и предатели, а от своя страна Вилхелм отговаря, че двамата ще
защитят позициите си заедно: „Вие владеете перото; аз – речта [и] широкия си меч.“
При това англичанинът винаги напомня на императора за мисията и предназначението на
Германия. „Щом Германия получи властта – а можем уверено да очакваме, че ще я получи –
пише той след избухването на Първата световна война, – тя трябва веднага да започне да
осъществява гениална научна политика. Август е предприел системна трансформация на
света, и Германия трябва да направи същото... Снабдена с нападателни и отбранителни
оръжия, организирана със същата твърдост и безупречност като армията, превъзхождаща
всички в изкуството, науката, технологията, индустрията, търговията, финансите, накратко
във всяка област; като учител, кормчия, пио​нер на света, където всеки човек е на поста си,
всеки дава най-доброто от себе си за святата кауза – така Германия... ще завладее света чрез
присъщото си превъзходство.“
За проповядването на подобна славна мисия за втората си родина (той става
натурализиран германски гражданин през 1916 г., в средата на войната) Чембърлейн
получава от кайзера Железен кръст.
Най-голямо обаче е влиянието на този англичанин върху Третия райх, който настъпва едва
шест години след смъртта му, но чието идване той предсказва. Неговите расови теории и
изгарящото му чувство за предопределението на Германия и германците са възприети от
нацистите, които възторжено го провъзгласяват за един от своите пророци. По време на
Хитлеровия режим печатниците бълват книги, памфлети и статии, възхваляващи „духовния
основател“ на Националсоциалистическа Германия. Розенберг като един от менторите на
Хитлер често се опитва да покаже на Фюрера ентусиазираното си отношение към
английския философ. Изглежда, че Хитлер е научил за пръв път за съчиненията на
Чембърлейн, преди да напусне Виена, защото те са популярни сред пангерманските и
антисемитски групи, чиято литература той поглъща толкова жадно през онези дни. По време
на войната вероятно е прочел някои от шовинистичните статии на англичанина. В „Моята
борба“ той изразява съжаление, че наблюденията на Чембърлейн не са се радвали на по-
голямо внимание по време на Втория райх.
Чембърлейн е един от първите интелектуалци в Германия, които предвиждат голямо
бъдеще за Хитлер – и нови възможности за германците, ако го последват. Хитлер се среща с
него в Байройт през 1923 г.; и макар и болен, полупарализиран и разочарован от германското
поражение и падането на империята на Хохенцолерните – краха на всички негови надежди и
пророчества!, – Чембърлейн е зашеметен от красноречивия млад австриец. „Предстоят ви
могъщи дела... – пише той до Хитлер на следващия ден. – Моята вяра в германизма не се е
разколебала и за миг, макар че надеждата ми, признавам, беше слаба. С един замах вие
преобразихте състоянието на душата ми. Щом в часа на най-дълбоката си нужда Германия
ражда Хитлер, това доказва нейната жизненост; същото се отнася и за влиянията, които се
излъчват от него; защото тези две неща – личност и влияние – вървят заедно... Господ да ви
пази!“
Това се случва тогава, когато Адолф Хитлер с неговите мустаци а ла Чарли Чаплин,
хулигански маниери и яростен, извънреден екстремизъм още е предмет на шеги за повечето
германци. По това време той няма много последователи. Завладяващият магнетизъм на
неговата личност обаче омагьосва стареещия, болен философ и възобновява вярата му в
народа, към който е избрал да принадлежи и да изразява възторга си. Чембърлейн става член
на младата Нацистка партия и доколкото му позволява здравето, започва да пише за нейните
почти неизвестни издания. Една от неговите статии, публикувана през 1924 г., приветства
Хитлер, който по това време е в затвора, като предопределен от Бог за водач на германския
народ. Съдбата е призовала Вилхелм II, но той не е успял; сега е ред на Адолф Хитлер.
Седемдесетият рожден ден на този забележителен англичанин на 5 септември 1925 г. е
ознаменуван с пет хвалебствени колони в нацисткия „Фьолкишер Беобахтер“, които
превъзнасят неговите „Основи“ като „евангелие на нацисткото движение“, и шестнайсет
месеца по-късно, на 11 януари 1927 г., той умира с възкръснала надежда, че всичко, което е
проповядвал и предричал, все пак ще се сбъдне под божественото водачество на този нов
германски месия. Като се изключи един принц, представляващ Вилхелм II, който не може да
се върне в Германия, Хитлер е единствената обществена фигура на погребението на
Чембърлейн. В съобщението за смъртта на англичанина във „Фьолкишер Беобахтер“ се казва,
че германският народ е загубил „един от големите си оръжейници, чиито оръжия още не са
намерили в наши дни пълно приложение“. През онзи студен януари на 1927 г., когато
Нацистката партия преживява най-неблагополучни времена, нито полупарализираният,
умиращ старец, нито дори Хитлер, нито който и да е друг в Германия не би могъл да
предвиди колко скоро – съвсем скоро – оръжията, изковани от английския преселник, ще
бъдат използвани с пълна сила, нито какви ще са техните ужасяващи последствия.27
При все това през онези дни и дори по-рано Адолф Хитлер притежава мистично чувство
за своята мисия на земята. „Да предчувстват или дори да осъзнават правотата на нашата идея
могат... милиони хора. И независимо от това е необходимо отначало да излезе един човек и да
изложи учението с неопровержима сила – пише той в „Моята борба“ [курсивът е негов]. –
Само тогава окончателно ще повярват в него и милионите. Само тогава пред тях ще има не
безформена идея, а вечен непоколебим принцип. Само тогава ще бъде създадена желязната
канара на единната и несъкрушима вяра, само тогава ще стане реалност единната воля на
милионите, която ще срине всички прегради.“28
Той не оставя никакво съмнение в ума на читателите, че вече смята себе си за този един
човек. „Моята борба“ е изпъстрена с малки есета за ролята на гения, избран от
Провидението да избави великия народ от бедите и да го поведе към бъдещо величие, макар
че хората може първоначално да не го разбират или да не оценяват неговата стойност.
Читателят осъзнава, че Хитлер говори за себе си и настоящото си положение. Светът още не
го признава за онова, което той е уверен, че е, но съдбата на гениите винаги е била такава – в
началото. „За да се прояви геният, почти винаги е необходим външен тласък – отбелязва той.
– Отначало хората се съпротивляват и не искат да признаят за герой онзи, който външно е
изглеждал толкова сходен със средния от тях. Стара история. Това е почти винаги с всички
що-годе значителни хора... Искрата на гения несъмнено е живяла в него от самото му
рождение. Истинската гениалност винаги е вродено качество, тя не може просто да се
възпита в човека, а още по-малко да се научи.“29
Великите хора, които творят историята, смята той, съчетават качествата на практичен
политик и мислител. „Веднъж в продължение на голяма историческа епоха може да се случи
така, че качествата на твореца на нова програма и качествата на големия политик се
съчетават в едно и също лице. Но колкото по-тясно се съчетават в това лице и двете качества,
толкова по-големи препятствия ще срещне даденото лице по своя път, понеже ще излиза на
политическата арена. Такъв политик работи не за да удовлетвори степента на разбираемост
на всеки среден еснаф – такъв деец работи за реализирането на онези цели, които засега са
разбираеми за неколцина. Ето защо животът на такъв голям политик протича в условия на
гореща любов от страна на едни и силна ненавист от страна на други. Протестите от страна
на съвременниците, неосъзнаващи великото значение на дейността на този човек, се сливат
с признанието на другите, т.е. на тези, които вече осъзнават, че този деец работи и за
бъдещите поколения.“30
Тези редове са написани през 1924 г., когато малцина разбират какво възнамерява да
извърши този човек – по това време затворник, дискредитиран от провала на своя оперетен
бунт. Самият Хитлер обаче не изпитва съмнение. Спорно е дали наистина е чел Хегел. От
писанията и речите му обаче става ясно, че е бил запознат донякъде с идеите на философа,
било то и само от разговорите със своите първоначални ментори Розенберг, Екарт и Хес. По
един или друг начин прочутите лекции на Хегел в Берлинския университет трябва да са
привлекли вниманието му; същото се отнася и за множеството сентенции на Ницше. Вече
споменахме накраткоAU, че Хегел развива теория за „героите“, която допада много на
германския ум. В една от берлинските си лекции той обяснява как „волята на световния дух“
се изпълнява от „световноисторически личности“.
Трябва да ги наречем герои, защото те са черпили целите си и призванието си не просто
от един спокоен, подреден и осветен от съществуващата система ход на нещата, а от
източник, чието съдържание е било скрито и не е било доразвито до налично битие; от
вътрешния дух, който все още се намира под земята и чука по външния свят като по
обвивка, която разбива... Те са били практически и политически дейци. В същото време те
са били и мислещи хора, разбиращи това, което е нужно и което е своевременно. Именно
това е правдата на тяхното време и на техния свят... Тяхната работа е била да знаят
това всеобщо, най-близкото необходимо стъпало в развитието на техния свят, да го
направят своя цел и да приложат своята енергия за нейното осъществяване. Затова
световноисторическите личности, героите на една епоха трябва да бъдат признати за
проницателни хора; техните действия, техните думи са най-доброто за даденото
време.31
Обърнете внимание на сходствата между тези редове и горния цитат от „Моята борба“.
Синтезът на политик и мислител – това е факторът, който създава герой,
„световноисторическа“ фигура като Александър, Цезар, Наполеон. И ако същата сплав
присъства у него, както Хитлер вече е убеден, дали не би могъл да се издигне до техния ранг?
 В изложеното от Хитлер се прокарва тезата, че върховния водач стои над морала на
обикновения човек. Хегел и Ницше са на същото мнение. Знаем твърдението на Хегел, че
„личните добродетели“ и „неуместните морални изисквания“ не трябва да бъдат пречка за
великите владетели, и човек не трябва да придиря, ако героите, изпълнявайки своето
предназначение, стъпчат или „съкрушат“ някое невинно цвете. Ницше, с неговата склонност
към гротескни преувеличения, отива още по-далеч.
Силните хора, господарите, си възвръщат чистата съвест на хищен звяр; изпълнени с
веселие чудовища, те могат да запазят след ужасяващ низ убийства, палежи,
изнасилвания и мъчения същото сърдечно веселие, същото душевно задоволство, както
след някоя студентска лудория... Когато мъжът е способен да командва, когато е
„господар“ по природа, когато е свиреп в действията и жестовете си, какво значение
имат за него договорите?... За да съдим както трябва за морала, трябва да го заменим с
две понятия, заимствани от зоологията: опитомяването на звяра и размножаването на
определен вид.32
Подобни учения, доведени до крайност от Ницше и аплодирани от множество по-
незначителни германци, явно упражняват силно въздействие върху Хитлер.AV Геният с мисия
стои над закона; той не може да бъде ограничаван от „буржоазния“ морал. Затова, когато
идва неговото време да действа, Хитлер е способен да оправдае и най-безскрупулните и
хладнокръвни деяния, потискането на личната свобода, бруталната практика на робския
труд, извращенията на концентрационните лагери, клането на собствените му последователи
през юни 1934 г., избиването на военнопленници и масовото изтребление на евреи.
Когато излиза от затвора Ландсберг пет дена преди Коледа на 1924 г., Хитлер се сблъсква
със ситуация, която би накарала почти всеки друг да се оттегли от обществения живот.
Нацистката партия и нейната преса са поставени под забрана; бившите лидери враждуват
помежду си или отпадат от движението. На него самия е забранено да говори публично.
Нещо по-лошо – заплашва го депортация в родната му Австрия; баварската полиция е
препоръчала настоятелно тази мярка в доклад до Министерството на вътрешните работи.
Дори много от старите му другари споделят преобладаващото мнение, че с Хитлер е
свършено, че той вече ще потъне в забрава подобно на толкова много други провинциални
политици, които са се радвали на известност за кратко през онези размирни дни, когато е
изглеждало, че републиката всеки момент ще рухне.AW
Републиката обаче е устояла на бурите. Тя навлиза в период на разцвет. Докато Хитлер е
бил още в затвора, държавата е привлякла един финансов магьосник на име д-р Ялмар Хорас
Грийли Шахт, който да стабилизира валутата, и той е успял. Разрушителната инфлация е
спряна. Бремето на репарациите е облекчено от Плана „Доус“. В страната започва да се влива
капитал от Америка. Икономиката бързо се възстановява. Щреземан води успешна политика
на помирение със Съюзниците. Французите се изнасят от Рур. Обсъжда се пакт за сигурност,
който да проправи пътя за общоевропейско споразумение (Локарно) и да включи Германия в
Обществото на народите. За пръв път след поражението, след шест години на напрежение,
смут и депресия, германският народ започва да води нормален живот. Две седмици преди
Хитлер да бъде освободен от Ландсберг, социалдемократите – „ноемврийските
престъпници“, както той ги нарича – са спечелили с 30% повече гласове (близо осем
милиона общо) на общи избори, на които са се явили като поддръжници на републиката.
Гласовете за нацистите, в съюз със северни расови съюзи под общото название
Националсоциалистическо германско движение за свобода, са намалели от близо два
милиона през май 1924 г. на по-малко от милион през декември. Нацизмът изглежда
умираща кауза. Той е избуял на почвата на бедите, сполетели страната; сега, когато нейните
перспективи изведнъж се подобряват, бързо губи силата си. Или поне така смятат повечето
германци и чуждестранни наблюдатели.
Не и Адолф Хитлер обаче. Той не се обезкуражава лесно – и умее да чака. Докато
подхваща наново живота си в малкия двустаен апартамент на „Тирщрасе“ № 41 в Мюнхен
през зимните месеци на 1925 г., а по-късно, след идването на лятото, в различни
странноприемници в Оберзалцберг над Берхтесгаден, размислите за несполуките от
близкото минало и мрачното настояще само усилват неговата решителност. Зад портите на
затвора той е имал време да обхване мислено не само собственото си минало с неговите
триумфи и грешки, но и бурното минало на своя германски народ с неговите победи и
заблуди. Вече има по-ясен поглед и върху двете. И у него отново се ражда изгарящо чувство за
мисия – лично негова и на Германия изобщо, – което изключва всякакви съмнения. В това
приповдигнато състояние на духа той привършва диктовката на словесния порой, който ще
се превърне в първи том на „Моята борба“, и преминава веднага към втори том. Планът за
делата, които Всемогъщият го е призовал да извърши в този свят на катаклизми, и
философията, Weltanschauung, на която той се опира, са изложени черно на бяло за всеки.
Тази философия, макар и с оттенък на лудост, има, както видяхме, дълбоки корени в
германския живот. Планът вероятно изглежда абсурден за повечето умове на двайсети век,
дори в Германия. Той обаче притежава и определена логика. Открива поглед към бъдещето.
Освен това предлага, макар и това да е видимо за малцина навремето, продължение на
германската история. И посочва пътя към славна съдба за Германия.

A Превод от немски: Петър Калъпчиев. ИК „Жар птица“, 2001 г. За приведените цитати от „Моята борба” в книгата е
използвано посоченото издание на български. – Б.пр.
B A Самият Хитлер явно осъзнава това. В детството си той споделя с единствения приятел, когото е имал, че нищо не го било
зарадвало толкова много, колкото смяната на бащината му фамилия. Казва на Аугуст Кубичек, че името Шикългрубер му
изглеждало „толкова недодялано, толкова дебелашко, освен че е трудно за произнасяне и непрактично. Смяташе „Хидлер“...
за твърде меко; „Хитлер“ обаче звучеше добре и се запомняше лесно.“ (August Kubizek, The Young Hitler I Knew, p. 40.)
C Той сам разказва тази случка, когато изпада в едно от носталгичните си настроения във вечерта на 8 срещу 9 януари 1942 г.
в Щаба на върховното командване. (Hitler’s Secret Conversations, p. 160.)
D „Това бяха щастливи дни, които ми се сториха като осъществяване на мечтата ми...“ („Моята борба“, с. 18). В писмо с дата
4 август 1933 г., шест месеца след встъпването си в длъжност като канцлер, Хитлер пише до своя приятел от детинство
Аугуст Кубичек: „Трябва да съм много радостен... да съживя още веднъж с теб онези спомени за най-хубавите години от
живота ми.“ (Kubizek, The Young Hitler I Knew, p. 273.)
E Кубичек, който изглежда е бил единственият приятел на Хитлер през младите му години, обрисува в книгата си The Young
Hitler I Knew [на немски: Adolf Hitler, mein Jugendfreund – б.пр.] интересен портрет на своя другар от последните четири
години, преди да изпадне до положението на скитник във Виена на 19 години – портрет, който между другото не само
запълва една биографична празнина в живота на германския фюрер, но и донякъде коригира преобладаващите до този
момент впечатления от неговия характер на младини. Кубичек се различава от Хитлер толкова много, колкото човек
изобщо може да си представи. Той живее в щастливо семейство в Линц, изучава бащиния си занаят, тапицерството,
практикува го прилежно, като в същото време учи музика, завършва с отличие Виенската музикална консерватория и
започва обещаваща музикална кариера като диригент и композитор, която е прекъсната от Първата световна война.
F Вж. Das Ende des Hitler-Mythos от Йозеф Грайнер, който се запознава лично с Хитлер по време на пребиваването му във
Виена. Вж. също Hitler the Pawn, от Рудолф Олден; книгата на Олден включва свидетелства от Райнхолд Ханиш, судетски
 скитник, който за известно време е съквартирант на Хитлер в мъжкото общежитие и който предлага за продан някои от
картините му. В Der Führer Конрад Хайден също цитира материал от Ханиш, включително съдебни документи от процеса,
който Хитлер завежда срещу него с обвинението, че Ханиш си е присвоил неговия дял от продажбата на една картина.
G Курсивът е на Хитлер.
H В първото издание на „Моята борба“ е използван изразът „чумава развратница“, заменен в следващите издания от „чума“.
I Пасажът не фигурира в българския превод. Даденият превод е мой. – Б.пр.
J От 1910 г., когато навършва 21 години, той подлежи на военна служба. Според Хайден австрийските власти не успяват да го
открият, докато е във Виена. Накрая го намират в Мюнхен и му изпращат заповед да се яви пред наборна комисия в Линц.
В своята книга Das Ende des Hitler-Mythos Йозеф Грайнер публикува част от кореспонденцията между Хитлер и
австрийските военни власти, в която Хитлер отрича, че е заминал за Германия, за да избяга от австрийска военна служба.
Под предлог, че не разполага със средства, той моли за разрешение да се яви в Залцбург, тъй като е по-близо до Мюнхен.
На 5 февруари 1914 г. е прегледан там и определен като негоден за военна служба поради лошо здраве – очевидно още е
страдал от белодробно заболяване. Фактът, че не се е явил на военна служба, докато властите най-после не го откриват на
24-годишна възраст, вероятно безпокои Хитлер по времето, когато звездата му изгрява в Германия. Грайнер потвърждава
една история, която се разказваше в антинацистките кръгове, когато бях в Берлин – че когато германските войски
окупирали Австрия през 1938 г., Хитлер наредил на Гестапо да намерят официалните документи, свързани с неговата военна
служба. Търсенето на тези книжа в Линц било напразно, която докарало Хитлер до бяс. Те били взети от член на местната
администрация, който след войната ги показал на Грайнер.
K Изразът е използван в първото германско издание на „Моята борба“, но във всички следващи издания е променен на
„революция“.
L Приписването на мита на английски генерал едва ли почива на реални факти. Уийлър-Бенет в книгата си Wooden Titan:
Hindenburg обяснява, че по някаква ирония в създаването на лъжливата легенда всъщност са участвали неволно двама
английски генерали. „Първият е генерал-майор сър Фредерик Морис, чиято книга The Last Four Months, публикувана през
1919 г., е грубо изопачена от рецензентите в германската преса и представена като доказателство, че германската армия е
била предадена от социалистите на вътрешния фронт, а не е била победена на бойното поле.“ Генералът опровергава това
тълкуване в германския печат, но напразно. Лудендорф използва рецензиите, за да убеди Хинденбург. „Другият офицер –
пише Уийлър-Бенет – е генерал-майор Малкълм, глава на британската военна мисия в Берлин. Лудендорф вечерял с
генерала една вечер и с обичайното си надуто красноречие се разпрострял подробно върху темата как Върховното
командване винаги е страдало от липса на подкрепа от страна на гражданските власти и как революцията е извършила
предателство спрямо армията. В опит да синтезира същината на това многословно обяснение в едно изречение, генерал
Малкълм го попитал: „Искате да кажете, генерале, че са ви проболи в гърба?“ Очите на Лудендорф светнали и той се
вкопчил във фразата, както куче захапва кокал. „Прободени в гръб? – повторил той. – Да, точно така. Прободоха ни в
гърба.“
M Неколцина генерали имат смелостта да го изрекат. На 23 август 1924 г. „Франкфуртер Цайтунг“ публикува статия от
генерал Фрайхер фон Шьонайх, която анализира причините за поражението на Германия. Той стига до „неизбежното
заключение, че дължим провала си на надмощието на нашите военни власти над гражданските власти... Истината е, че
германските военни просто извършиха самоубийство“. (Цитирано от Телфорд Тейлър в Sword and Swastika, p. 16.)
N Кап е роден в Ню Йорк на 24 юли 1868 г.
O В края на войната Лудендорф избягва в Швеция, дегизиран с фалшиви мустаци и тъмни очила. Връща се в Германия през
февруари 1919 г., като пише на съпругата си: „Най-голямата глупост от страна на революционерите би била да ни оставят
живи. Е, ако аз някога отново дойда на власт, няма да има прошка. Тогава с чиста съвест ще обеся Еберт, Шайдеман и
компания и ще ги гледам как висят.“ (Margarine Ludendorff, Als ich Ludendorffs Frau war, p. 229.) Еберт е първият
президент, а Шайдеман – първият канцлер на Ваймарската република. Лудендорф, макар и втори в командването след
Хинденбург, е на практика диктатор на Германия през последните две години от войната.
P Екарт умира от препиване през декември 1923 г.
Q Харер се противопоставя и на свирепия антисемитизъм на Хитлер и е на мнение, че Хитлер отблъсква по-голямата част от
работническата класа. Това са истинските причини да подаде оставка.
R Организация, сдружение. – Б.пр.
S Вж. по-горе, с. 31–32.
T Той напуска партията през 1923 г., но изпълнява функциите на заместник-председател на Баварския парламент от 1924 до
1928 г. През 1930 г. се помирява с Хитлер, но никога не се връща към активна политическа дейност. Както отбелязва
Хайден, Дрекслер е сполетян от съдбата на всички откриватели.
U По аналогия с противопоставянето по време на Английската революция през XVII в. – Б.пр.
V В своите мемоари Unheard Witness Ханфщенгл казва, че към Хитлер го е насочил най-напред един американец. Това е
капитан Труман Смит, по онова време помощник военен аташе в американското посолство в Берлин. През ноември 1922 г.
Смит е изпратен от посолството в Мюнхен, за да се запознае с някакъв слабо известен политически агитатор на име Адолф
Хитлер и неговата новосформирана Националсоциалистическа работническа партия. За млад професионален американски
 офицер, капитан Смит притежава забележителна склонност към политически анализ. За една седмица в Мюнхен, от 15 до
22 ноември, той успява да се види с Лудендорф, кронпринц Рупрехт и десетина политически лидери в Бавария, повечето от
които му казват, че Хитлер е изгряваща звезда, а движението му – бързо растяща политическа сила. Без да губи време,
Смит посещава нацистко събрание на открито, на което Хитлер говори. „Никога не съм виждал подобна гледка през живота
си!“ – нахвърля той в дневника си непосредствено след събитието. „Срещнах се с Хитлер – пише Смит, – и той ми обеща
да говори с мен в понеделник и да обясни целите си.“ В понеделник Смит се отправя към квартирата на Хитлер – „малка
гола стая на втория етаж на една съборетина“, както я описва – и разговаря дълго с бъдещия диктатор, които е почти
неизвестен извън Мюнхен. „Великолепен демагог! – така започва записът, който американският помощник военен аташе
прави в дневника си същата вечер. – Рядко съм слушал толкова логичен и фанатичен човек.“ Датата е 22 ноември 1922 г.
Непосредствено преди да замине за Берлин същата вечер, Смит се среща с Ханф​щенгл, разказва му за срещата си с Хитлер и
го съветва да обърне внимание на този мъж. Нацисткият лидер се готви да говори на едно събиране същата вечер и
капитан Смит дава пропуска си на Ханфщенгл. Последният, подобно на мнозина други, е завладян от красноречието на
Хитлер, решава да го потърси след събранието и скоро прегръща каузата на нацизма.
След като се връща в Берлин, където по това време Хитлер е почти неизвестен, капитан Смит пише дълъг доклад, който
посолството изпраща във Вашингтон на 25 ноември 1922 г. Като се има предвид кога е написан, това е забележителен
документ.
Най-активната политическа сила в Бавария в настоящия момент [пише Смит] е Националсоциалистическата
работническа партия. По-скоро народно движение, отколкото политическа партия, тя трябва да се смята за
баварското съответствие на италианските фашисти... Напоследък придобива политическо влияние, твърде
диспропорционално на действителната ѝ тежест като членска маса...
Адолф Хитлер от самото начало е господстващата сила в движението, а личността на този мъж без съмнение е
един от най-важните фактори, които допринасят за успеха му... Неговата способност да въздейства върху
масови събрания е свръхестествена. В частен разговор той разкрива умение да говори завладяващо и логично,
което, в съчетание с фанатичната му сериозност, оставя много дълбоко впечатление у неутралния слушател.
Полковник Смит, който по-късно служи като американски военен аташе в Берлин през първите години на нацисткия режим,
любезно предостави своя дневник и бележките си от неговото пътуване до Мюнхен на автора на настоящата книга. Те са
безценен източник за написването на тази глава.
W Ханфщенгл прекарва част от Втората световна война във Вашингтон – формално като интерниран гражданин на
неприятелска страна, но всъщност като „съветник“ на американското правителство във връзка с Нацистка Германия. Тази
последна роля в живота му, толкова нелепа за американците, които познаваха него лично и Нацистка Германия, сигурно го е
забавлявала.
X Година по-късно генерал барон Валтер фон Лютвиц, реакционен офицер от старата школа, ще покаже колко лоялен е към
републиката като цяло и към Носке в частност, когато поведе частите на доброволческия корпус да превземат Берлин в
подкрепа на Каповския пуч. Еберт, Носке и останалите членове на правителството са принудени да избягат в пет сутринта
на 13 март 1920 г. Генерал фон Зеект, началник на армейския щаб и формално подчинен на министъра на отбраната Носке,
отказва да разреши на войската да зашити републиката срещу Лютвиц и Кап. „Тази нощ доказа провала на цялата ми
политика – провиква се Носке. – Вярата ми в офицерския корпус е разбита. Всички вие ме изоставихте.“ (Цитирано от
Уийлър-Бенет в The Nemesis of Power, p. 77.)
Y Разбира се, това устройство има недостатъци, и някои от тях в крайна сметка се оказват фатални. Системата на
пропорционално представителство и гласуване по списък може и да предотвратява пилеенето на гласове, но води и до
множенето на малки отцепнически партии, които накрая правят невъзможно формирането на стабилно мнозинство в
Райхстага и са причина за чести промени в управлението. В националните избори през 1930 г. участват около 28 партии.
Републиката би могла да придобие по-голяма стабилност, ако не бяха отхвърлени някои от идеите на професор Хуго Пройс,
главния съставител на конституцията. Във Ваймар той предлага Германия да бъде преобразувана в централизирана
държава, а Прусия и останалите държави от федерацията да бъдат разпуснати и превърнати в провинции. Националното
събрание обаче отхвърля това предложение.
И най-сетне, Член 48 от конституцията предоставя на президента диктаторски пълномощия при извънредна ситуация.
Използването на тази клауза от канцлерите Брюнинг, фон Папен и фон Шлайхер под президентството на Хинденбург им
позволява да управ​ляват без одобрението на парламента и по този начин още преди идването на Хитлер слага край на
демократичното парламентарно управление на Германия.
Z Алзас-Лорен на френски. – Б.пр.
AA Той съкращава армията до 100 000 доброволци на дългосрочна служба и ѝ забранява да има самолети или танкове.
Генералният щаб също е поставен извън закона. Флотът е сведен до почти символични размери и му е забранено да строи
подводници или плавателни съдове над 10 000 т.
AB Книгата е издадена в два тома от „Изток-Запад“. – Б.изд.
AC Войските на „Черния Райхсвер“, които наброяват приблизително 20 000 души, са разквартировани по източната граница през
размирните дни на 1920–1923 г. Нелегалната организация си спечелва страшна слава, като възстановява ужасните практики
 на средновековните Femegerichte, тайните съдилища, които изпълняват на своя глава смъртни присъди срещу германци,
разкрили дейността на „Черния Райхсвер“ пред Съюзническата контролна комисия. Няколко от тези брутални убийства
стигат до съда. На един от процесите германският министър на отбраната Ото Геслер, наследникът на Носке, отрича да
знае каквото и да е за организацията и упорито твърди, че тя не съществува. Само че когато един от водещите разпита
протестира, усъмнявайки се в невинността му, Геслер виква: „Който говори за „Черния Райхсвер“, извършва държавна
измяна!“
AD Няколко години по-късно, когато одобрява назначаването на Щрайхер за нацистки управител на Франкония въпреки
опозицията на много другари от партията, Хитлер заявява: „Вероятно има един-двама души, които не харесват формата на
носа на другаря Щрайхер. Само че когато легна до мен на паважа през онзи ден край „Фелдхернхале“, си дадох обещание
да не се отричам от него, докато той не се отрече от мен.“ (Heiden, Hitler: A Biography, p. 157.)
AE Преди пристигането на Хес, някои предварителни записки под диктовка са направени от Емил Морис – бивш затворник,
часовникар и първият командир на нацистките силови отряди.
AF „Защо да чоплим едва зараснали рани? – пише той в края на втория том. – Защо окончателно да приковаваме тези хора,
които дълбоко в душата си може би също се изпълнени с любов към своя народ, но не ни разбраха и не съумяха да тръгнат
по един път с нас!“ За толкова отмъстителен човек като Хитлер това говори за неочаквана толерантност към онези, които
са потушили неговия бунт и са го хвърлили в затвора; или, като се има предвид какво се случва по-късно с Кар и
останалите, които са му се противили, то е по-скоро демонстрация на силна воля – способност да се въздържа от
моментални действия по тактически съображения. Във всеки случай той не отправя контраобвинение.
AG Подобно на повечето писатели, Хитлер е имал известни проблеми с данъчната служба – най-малкото, както ще видим,
докато стане диктатор на Германия.
AH Курсивът е мой.
AI Курсивът е на Хитлер.
AJ Курсивът е на Хитлер.
AK „Без моето затворничество „Моята борба“ никога нямаше да бъде написана – отбелязва Хитлер много по-късно. – Онзи
период ми даде възможност да обмисля в дълбочина различните идеи, които дотогава чувствах само инстинктивно... От
онова време датира и убеждението ми – нещо, което много от поддръжниците ми така и не разбраха, – че вече не можем
да спечелим властта със сила. Държавата беше имала време да се консолидира и разполагаше с необходимите оръжия.“
(Hitler’s Secret Conversations, p. 235.) Забележката е направена пред някои от едновремешните му другари в щаба на
руския фронт през нощта на 3 срещу 4 февруари 1942 г.
AL В известен смисъл подобен компромис прави и германската работническа класа. За да се пребори със социализма, между
1883 и 1889 г. Бисмарк реализира програма за социално осигуряване, която надхвърля всичко познато в други страни. Тя
включва задължително осигуряване на работниците за възраст, болест, злополука и неспособност, и макар и организирана от
държавата, се финансира от работодатели и служители. Не може да се каже, че това спира възхода на социалдемократите
или профсъюзите, но нововъведението упражнява дълбоко влияние върху работническата класа, доколкото постепенно ѝ
създава навик да цени сигурността повече от политическата свобода и да гледа на държавата, макар и консервативна, като
на благодетел и закрилник. Хитлер, както ще видим, се възползва докрай от този начин на мислене. По този въпрос, както и
по други, той научава много от Бисмарк. „Започнах да изследвам епохата на изключителния закон на Бисмарк срещу
социалистите, подробно изучавах какви планове си е поставял Бисмарк, как именно е водил борбата и какви са получените
резултати“ – отбелязва Хитлер в „Моята борба“ (p. 155).
AM Хегел, „Философия на историята“, изд. Евразия, 1995 г. – Б.пр.
AN „Често съм изпитвал горчивина – казва веднъж Гьоте – при мисълта за германците, които са толкова достойни като
отделни личности и толкова ужасни като народ. Сравнението на германците с други народи буди мъчително чувство, което
се опитвам да преодолея по всевъзможни начини.“ (Разговор с Х. Луден на 13 декември 1813 г., в Goethes Gespräche,
Auswahl Biedermann; цитирано от Вилхелм Рьопке в The Solution of the German Problem, p. 131.)
AO „Антихрист“, прев. Пл. Градинаров. – Б.пр.
AP Ницше приписва на жените (каквито никога не е имал) значително по-нисък статус, както постъпват и нацистите, според
които мястото на жените е в кухнята, а главната им роля в живота – да раждат деца на германските воини. Ницше се
изразява по следния начин: „Мъжът трябва да бъде отгледан за война, а жената – за отдих на войника: всичко друго е
безумие.“ Той отива и по-далече. В „Тъй рече Заратустра“ възкликва: „При жена ли отиваш? Не забравяй камшика!“, което
дава повод на Бъртранд Ръсел да отбележи саркастично: „Девет от всеки десет жени биха му отнели камшика, той го е
знаел и затова е стоял настрана от жените...“
AQ Прев. Жана Николова-Гълъбова. – Б.пр.
AR Личният ми спомен се потвърждава от Ото Толишъс в неговата книга They Wanted War, p. 11.
AS Вж. „Америка и американците“ в българското издание.
AT Не и във Франция обаче.
AU Вж. по-горе, с. 129.
AV Вж. по-горе, с. 114–115, за цитати от „Моята борба“.
AW Дори през 1929 г. професор М. А. Джеротуол, който редактира дневниците на лорд д’Обърнон, пише към разказа на
посланика за Бирения бунт една бележка, в която споменава, че Хитлер е бил осъден на затвор, и добавя: „Накрая беше
освободен след шест месеца, за да изтърпи остатъка от присъдата условно, след което потъна в забрава.“ Лорд д’Обърнон
е британски посланик в Берлин от 1920 до 1926 г., който умело работи за укрепване на Ваймарската република.
 Книга втора
Триумф и консолидация
 5.
Пътят към властта: 1925–1931 г.

Г одините от 1925 до настъпването на депресията през 1929 г. са слаби за Адолф Хитлер и

нацисткото движение, но фактът, че той запазва надеждата и увереността си и никога не
изпада в съмнение, говори за неговата личност. Въпреки сприхавата си природа, която често
се проявява в изблици на истерия, той има търпението да изчака и прозорливостта да
разбере, че климатът на материален просперитет и чувство на облекчение, който се създава в
Германия през онези години, не е благоприятен за неговите цели.
Хитлер е уверен, че добрите времена няма да продължат дълго. Що се отнася до Германия,
казва той, тя зависи не от собствената си сила, а от тази на другите – преди всичко Америка,
от чиято богата хазна текат заеми, предна​значени да осигурят и поддържат благополучието
на Германия. Между 1924 и 1930 г. Германия сключва заеми на стойност около 7 млрд.
долара, предимно от американски инвеститори, които не се безпокоят особено как
германците ще се издължат в крайна сметка. Още по-малко мислят за това самите германци.
Републиката взема кредити, за да плаща репарации и да разшири своята огромна социална
система, която светът възприема като образцова. Държавите, градовете и общините заемат
средства, за да финансират не само необходимите подобрения, но и строителството на
летища, театри, спортни стадиони и модни плувни басейни. Индустрията, която е заличила
дълговете си по време на инфлацията, заема милиарди, за да се преоборудва и да
рационализира производствените си процеси. Нейната продукция, която през 1923 г. е
спаднала до 55% от нивото си през 1913 г., се увеличава със 122% до 1927 г. За пръв път от
началото на войната безработицата пада под 1 милион души – до 650 000 през 1928 г.
Продажбите на дребно през същата година се увеличават с 20% в сравнение с 1925 г., а през
следващата година заплатите се повишават с 10% спрямо предходните четири години.
Долната средна класа, милионите дребни търговци и нископлатени служители, на които е
трябвало да разчита Хитлер за масова подкрепа, също получават дял в общото благополучие.
Моето собствено познанство с Германия започна през онези дни. Тогава живеех в Париж,
от време на време в Лондон, и колкото и очарователни да бяха тези столици за един млад
американец, щастлив да се измъкне от забележителното самодоволство и празнота на ерата
Калвин Кулидж, те бледнееха малко, сравнени с Берлин и Мюнхен. В Германия кипеше
невероятно оживление. Животът изглеждаше по-свободен, по-модерен, по-вълнуващ,
отколкото на всяко друго място, което бях виждал. Никъде другаде изкуствата или
интелектуалният живот не изглеждаха толкова ярки. В съвременната литература, живопис,
архитектура, в музиката и драмата се наблюдаваха нови течения и чудесни таланти.
Навсякъде правеха впечатление младите. Млади хора заобикаляха посетителя в кафенетата
по тротоарите, елегантните барове, летните лагери, параходите по Рейн, задимените
творчески студия, и говореха безспирно за живота. Това бяха здрави, безгрижни младежи,
влюбени в слънцето, увлечени да се наслаждават на живота в пълнота и с абсолютна свобода.
Старият пруски дух на угнетение сякаш беше мъртъв и погребан. Повечето германци, които
срещах – политици, писатели, редактори, хора на изкуството, професори, студенти,
бизнесмени, профсъюзни лидери – правеха впечатление на демократично, либерално, дори
пацифистки настроени.
Рядко се чуваше нещо за Хитлер или нацистите, освен като обект на шеги – обикновено
във връзка с Бирения бунт, както беше станал известен. На изборите на 20 май 1928 г.
Нацистката партия спечели едва 810 000 гласа от общо 31 милиона подадени и само
дванайсет от всичките 491 депутатски места в Райхстага. Консервативните националисти
също претърпяха тежка загуба – техните гласоподаватели намаляха от 6 милиона през 1924 г.
на 4 милиона, а местата им в парламента – от 103 на 73. Социалдемократите от друга страна
спечелиха нови милион и четвърт гласове на изборите през 1928 г., общо над 9 милиона,
които им осигуриха 153 места в Райхстага и ги превърнаха в категорично най-голямата
политическа партия в Германия. Десет години след края на войната Германската република
като че ли най-сетне беше стъпила на крака.
Членовете на Националсоциалистическата партия през тази юбилейна за нея година, 1928
г., са 108 000. Колкото и да е малко, това число постепенно нараства. Две седмици след
излизането си от затвора в края на 1924 г. Хитлер, без да се бави, отива да се срещне с д-р
Хайнрих Хелд – премиер-министър на Бавария и глава на католическата Баварска народна
партия. Срещу обещание за добро поведение (Хитлер е на свобода все още условно) Хелд
отменя забраната на Нацистката партия и нейния вестник. „Дивият звяр е укротен – казва
Хелд на министъра на правосъдието Гюртнер. – Можем да си позволим да разхлабим
веригата.“ Баварският премиер е един от първите, но в никакъв случай последният политик
на Германия, който допуска тази фатална грешка в своята преценка.
„Фьолкишер Беобахтер“ се появява отново на 26 февруари 1925 г. с дълга редакционна
статия, написана от Хитлер и озаглавена „Ново начало“. На следващия ден той говори на
първото масово събрание на възкръсналата Нацистка партия в „Бюргербройкелер“, където
Хитлер и верните му последователи са били последно на 9 ноември сутринта, преди година
и половина, когато потеглят на своя злополучен поход. Много от тези предани привърженици
ги няма. Екарт и Шойбнер-Рихтер са мъртви. Гьоринг е в изгнание. Лудендорф и Рьом са
скъсали с лидера. Розенберг, който е във вражда със Щрайхер и Есер, стои сърдито настрана.
Такова е и поведението на Грегор Щрасер, който заедно с Лудендорф е ръководил
Националсоциалистическото германско движение за свобода, докато Хитлер е бил зад
решетките, а самата Нацистка партия – под забрана. Когато Хитлер кани Антон Дрекслер да
председателства събранието, старият шлосер и основател на партията му казва да върви по
дяволите. Въпреки това в бирхалето се събират около 4000 последователи, за да чуят пак
Хитлер, и той не ги разочарова. Неговото красноречие е вълнуващо както всякога. Към края
на двучасовата тирада тълпата реве от възторг. Въпреки множеството напуснали и мрачните
перспективи, Хитлер ясно показва, че още се смята за единовластен лидер на партията. „Аз
единствен ръководя движението и никой не може да ми налага условия, докато нося лично
отговорността – заявява той и добавя: – Отново нося цялата отговорност за всичко, което се
случва в движението.“
Хитлер е отишъл на събранието, имайки на ум две цели, които възнамерява да преследва
оттук нататък. Едната е да съсредоточи цялата власт в свои ръце. Другата е да възстанови
Нацистката партия този път като политическа организация, която ще се домогва до властта
изключително чрез конституционни средства. Още в затвора е обяснил новата тактика на
един от своите приближени, Карл Людеке: „Когато възобновя активната си работа, ще трябва
да следваме нова политика. Вместо да се стремим да вземем властта с въоръжен преврат, ще
трябва да действаме предпазливо и да влезем в Райхстага, като се противопоставим на
католическите и марксистките депутати. Ако ни отнеме повече време да ги победим на
избори, отколкото с оръжие, поне резултатът ще бъде гарантиран от тяхната собствена
конституция. Всеки законен процес е бавен... Рано или късно ще получим мнозинство – а
след това и самата Германия.“1 При освобождаването му от Ландсберг той е уверил
баварския премиер, че Нацистката партия оттук нататък ще действа в рамките на
конституцията.
При появата си в „Бюргербройкелер“ на 27 февруари обаче си позволява да се поддаде на
ентусиазма на тълпата. Неговите заплахи срещу държавата са почти неприкрити.
Републиканският режим, наред с марксистите и евреите, е „врагът“. В заключителната част
на речта си той се провиква: „От тази наша борба има само два възможни изхода: или
враговете ще минат през труповете ни, или ние през техните!“
При тази негова първа поява след затворничеството „дивият звяр“ съвсем не изглежда
укротен. Той отново заплашва държавата с насилие, въпреки обещанието да се държи
прилично. Баварското правителство веднага му забранява да говори повече публично –
ограничение, което продължава две години. Другите германски държави постъпват по същия
начин. Това е тежък удар за човек, чиято ораторска дарба го е отвела толкова далече.
Безмълвният Хитлер е победен Хитлер, безсилен като боксьор с белезници на ръцете – или
поне така смятат повечето хора.
Те обаче грешат и в този случай. Забравили са, че Хитлер притежава както омагьосващо
красноречие, така и организаторски талант. Обуздавайки гнева си от забраната да говори
публично, той се заема със свирепа целенасоченост да изгради наново
Националсоциалистическата германска работническа партия и да я преобрази в
организация, каквато Германия никога не е виждала. Намерението му е да я превърне в
подобие на армията – държава в държавата. Първата задача е да привлече членове, които да
плащат редовни вноски. Към края на 1925 г. те наброяват едва 27 000. Процесът е бавен, но
всяка година бележи известен напредък: 49 000 членове през 1926 г.; 72 000 през 1927 г.; 108
000 през 1928 г.; 178 000 през 1929 г. По-важно е изграждането на сложна партийна
структура, съответстваща на организацията на германското правителство, а всъщност и на
германското общество. Страната е разделена на области, или Gaue, които отговарят
приблизително на трийсет и четирите избирателни района на Райхстага, и начело на всяка от
тях е поставен гаулайтер, назначен от Хитлер. Има седем допълнителни Gaue за Австрия,
Данциг, Саар и Судетите в Чехословакия. Всяка от областите е разделена на окръзи, Kreise,
под ръководството на крайслайтери. Следващата най-малка партийна единица е местната
организация, Ortsgruppe, а в градовете те са допълнително разделени на клетки и сектори.
Политическата организация на Нацистката партия е разделена на две фракции: ПО I,
както е известна, предназначена да атакува и подкопава основите на правителството, и ПО II,
със задача да създаде държава в държавата. Втората фракция включва отдели по селското
стопанство, правосъдието, националната икономика, вътрешните работи и трудовите
въпроси – а също и, с оглед на бъдещето, по расовите, културните и инженерните въпроси.
ПО I включва международен и профсъюзен отдел и пресслужба. Има и самостоятелен отдел
по пропаганда със сложна организация.
Макар и някои от грубияните в партията, ветерани от улични битки и кръчмарски свади,
да се противопоставят на приемането на жени и деца в Нацистката партия, Хитлер скоро
създава организации и за тях. „Хитлеровата младеж“ обхваща юноши на възраст от 15 до 18
години, които имат собствени културни, учебни, печатни и пропагандни отдели, както и по
„самоотбрана“ и т.н., а децата от 10 до 15-годишна възраст се записват в организацията
„Дойчес Юнгфолк“. За момичетата има „Бунд Дойчер Медел“, а за жените – „НС
Фрауеншафтен“. Студенти, учители, чиновници, лекари, адвокати, юристи – всички имат
собствени организации; създадена е и „Наци Културбунд“, която да привлича интелектуалци
и хора на изкуството.
След значителни трудности СА са реорганизирани във въоръжена сила от няколкостотин
хиляди мъже, които да охраняват нацистките събрания, да разгонват събранията на други
партии и изобщо да тероризират онези, които се противопоставят на Хитлер. Някои от
началниците ѝ се надяват също, че СА ще замени редовната армия, когато Хитлер дойде на
власт. За да подготвят организацията за това, е създадена специална служба под
ръководството на генерал Франц Ритер фон Еп, наречена „Верполитише Амт“AX. Нейните
пет отдела се занимават с проблеми като външна и вътрешна отбранителна политика,
отбранителни сили, потенциал за народна отбрана и т.н. Само че членовете на СА, облечени
в отличителни кафяви ризи, така и не се превръщат в нещо много по-различно от пъстра
сбирщина хулигани. Много от най-високопоставените водачи на организацията, като се
започне с началника ѝ Рьом, са известни хомосексуалисти. Лейтенант Едмунд Хайнес, който
ръководи мюнхенското подразделение на СА, е не само хомосексуалист, но и осъждан за
убийство. Тези двамата, както и десетина други, се карат и враждуват така, както са
способни само мъже с неестествени сексуални наклонности с тяхната особена ревност.
За да има на разположение по-зависима сила, Хитлер създава СС, „Щуц​щафел“AY, облича
членовете му в черни униформи, наподобяващи тези на италианските фашисти, и ги кара да
положат специална клетва за вярност лично към него. Първоначално СС функционира
предимно като охрана за Фюрера. Първият му ръководител е вестникар на име Берхтолд. Тъй
като предпочита относителното спокойствие на редакцията на „Фьолкишер Беобахтер“ пред
ролята на полицай и войник, той е заменен от някой си Ерхард Хайден – бивш доносник на
полицията с мръсна репутация. Едва през 1929 г. Хитлер открива търсения от него идеален
водач на СС в лицето на един птицевъд от село Валдтрудеринг край Мюнхен – кротък
човечец, когото хората (включително авторът при първата си среща с него) вземат за
провинциален учител. Името му е Хайнрих Химлер. Когато поема ръководството на СС,
организацията наброява около двеста души. По времето, когато завършва работата си по
нейното доизграждане, СС властва в цяла Германия, а името ѝ всява страх навсякъде в
окупираните части от Европа.
На върха на пирамидата на сложната партийна организация стои Адолф Хитлер с
претенциозната титла Partei-und-Oberster-S.A.-Fuehrer, Vorsitzender der N.S.D.A.V. – което
може да се преведе като „Върховен водач (фюрер) на партията и СА, Председател на
Националсоциалистическата германска работническа организация“. Пряко прикрепена към
секретариата му е райхс​дирекцията (Reichsleitung), която е съставена от най-
високопоставените ръководители на партията и важни длъжностни лица като „ковчежник на
Райха“ и „директор по деловите въпроси на Райха“. През последните години на републиката
посетителят на великолепната Кафява палата в Мюнхен, националната партийна централа,
оставаше с впечатлението, че това наистина е седалището на държава в държавата. Няма
съмнение, че това впечатление беше точно търсеното от Хитлер, защото то допринасяше за
подкопаване на вътрешното и външното доверие в реалната германска държава, която той се
опитваше да свали.
Хитлер обаче има по-важна цел от тази да впечатлява. Три години след идването му на
власт, в реч пред „старите бойни другари“ в „Бюргерброй“ в юбилейната вечер на 9 ноември
1936 г., той обяснява една от задачите, които си е поставил при изграждането на партията
във формата на толкова внушителна и всеобхватна организация. „Ние осъзнавахме – казва
той, припомняйки си периода на реформиране на партията след опита за преврат, – че не е
достатъчно да унищожим старата държава, а трябва преди това да изградим новата държава,
която да е практически налице... През 1933 г. вече не ставаше дума да свалим властта чрез
насилствен акт; междувременно бяхме построили новата държава и всичко, което оставаше,
беше да разрушим последните останки от старата държава – а това отне само няколко часа.“2
Колкото и рационализирана и ефективна да е една организация, тя се състои от
несъвършени човешки същества, и през онези години, когато Хитлер подготвя партията си да
вземе в свои ръце съдбата на Германия, той има куп неприятности със своите главни
помощници, които постоянно се карат не само помежду си, но и с него самия. Той, който е
чудовищно нетолерантен по природа, проявява странна толерантност към хората в едно
отношение – техния морал. Нито една друга партия в Германия не привлича в редиците си
толкова много съмнителни типове. Както вече знаем, в нацистката партия като в естествен
рай се стича конгломерат от сводници, убийци, хомосексуалисти, алкохолици и изнудвачи.
Това не безпокои Хитлер, стига да са му полезни. Когато излиза от затвора, той открива не
само че са се хванали за гушите, но и че по-скрупульозните и уважавани лидери като
Розенберг и Лудендорф искат криминалните престъпници и особено сексуално извратените
да бъдат изключени от движението. Хитлер директно отказва да го направи. „Не смятам, че
политическият водач – пише той в своята редакционна статия „Ново начало“ във
„Фьолкишер Беобахтер“ на 26 февруари 1925 г. – има за задача да се опитва да подобри или
дори да претопи човешкия материал, с който вече разполага.“
През 1926 г. обаче обвиненията и контраобвиненията, с които се замерват нацистките
главатари, създават вече такива неудобства, че Хитлер учредява партиен съд, който да урежда
конфликтите и да попречи на неговите другари да изнасят мръсното си бельо на показ. Този
орган е известен с името USCHLA, съкратено от Untersuchung-und-Schlichtungs-Ausschuss –
Комитет за разследване и уреждане на разногласията. Неговият пръв ръководител е бивш
генерал на име Хайнеман; той обаче се оказва неспособен да схване реалното
предназначение на съда, което не е да произнася присъда над обвинените в обикновени
престъпления, а да ги усмирява и да се грижи да не нарушават партийната дисциплина и
авторитета на Вожда. Затова генералът е заменен от един по-съобразителен бивш офицер,
майор Валтер Бух, към когото са прикрепени двама помощници. Единият е Улрих Граф,
бившият месар, който е бил телохранител на Хитлер; другият е Ханс Франк, млад нацистки
адвокат, за когото ще стане дума пак по-късно, когато дойде време да разкажем за кървавото
му управление като генерал-губернатор на окупирана Полша – нещо, за което плаща на
бесилката в Нюрнберг. Този чудесен съдебен триумвират напълно удовлетворява очакванията
на Фюрера. В колкото и отвратително престъпление да е обвинен някой от партийните
водачи, отговорът на Бух неизменно гласи: „Е, и какво от това?“ Интересува го единствено
дали случаят нарушава партийната дисциплина или оскърбява Фюрера.
Колкото и ефективен да е обаче този партиен съд в хиляди случаи, той не е достатъчен, за
да държи юздите на многочислената и амбициозна сбирщина от нацистки главорези. Често
се налага Хитлер да се намеси лично не само за да поддържа привидно съгласие, но и за да
запази собствената си глава.
Докато той крее в Ландсберг, в нацисткото движение внезапно се издига един млад мъж
на име Грегор Щрасер. Аптекар по професия и баварец по рождение, той е три години по-
млад от Хитлер; и той като него е спечелил Железен кръст Първа степен, а през войната е
бил повишен в чин лейтенант. Постъпил е в партията през 1920 г. и скоро става областен
водач в Долна Бавария. Едър и набит, склонен към бонвиванство и преливащ от енергия, този
мъж се развива като влиятелен оратор по-скоро заради ярката си личност, отколкото заради
някакъв талант за красноречие, с каквото е надарен Хитлер. При това е роден организатор. С
крайно независимия си ум и дух Щрасер отказва да се кланя на Хитлер, както и да приеме
съвсем сериозно претенциите на австриеца да бъде абсолютен диктатор на нацисткото
движение. Това ще се окаже в крайна сметка фатален недостатък, както и искреният му
ентусиазъм по отношение на „социалистическия“ елемент в националсоциализма.
Въпреки че Хитлер се противопоставя от затвора, Щрасер заедно с Лудендорф и Розенберг
се заема да организира нацистко народно движение, което да се яви на местните и
националните избори през пролетта на 1924 г. В Бавария блокът получава достатъчно
гласове, за да стане втората по големина партия; в Германия, както вече видяхме, под името
Националсоциалистическо германско движение за свобода то печели два милиона гласа и
получава 32 места в Райхстага, едно от които заема Щрасер. Хитлер не гледа с добро око на
неговата дейност, а още по-малко на успехите му. Щрасер от своя страна не е склонен да
приеме Хитлер като повелител и демонстративно отсъства от голямото събрание в Мюнхен
на 27 февруари 1925 г., което дава нов старт на Нацистката партия.
Хитлер разбира, че ако иска движението да стане наистина национално, то трябва да се
утвърди на север, в Прусия, и преди всичко в крепостта на врага – Берлин. На изборите през
1924 г. Щрасер е организирал кампанията на север и е сключил съюзи с местни
ултранационалистически групировки под ръководството на Албрехт фон Грефе и граф Ернст
цу Ревентлов. Това означава, че единствен от нацистките водачи има лични контакти и
последователи в този район. Две седмици след събранието на 27 февруари Хитлер преглъща
личното си честолюбие, изпраща да повикат Щрасер, убеждава го да се върне в лоното на
нацизма и му предлага да организира партията на север. Щрасер приема. Той вижда в това
шанс да упражни таланта си, без завистливият, арогантен Вожд да има възможност да диша
във врата му.
За няколко месеца той основава в столицата вестник, „Берлинер Арбайтерцайтунг“, който
се издава от брат му Ото Щрасер, и двуседмичен бюлетин, „НС Брифе“, който постоянно
информира партийните дейци за линията на партията. Междувременно създава и основата
за политическа организация, която обхваща Прусия, Саксония, Хановер и индустриалната
Рейнска област. С неизчерпаемата си енергия Щрасер пътува из целия север, говори на
събрания, назначава области водачи и изгражда партиен апарат. Фактът, че е депутат в
Райхстага, му дава две непосредствени преимущества пред Хитлер: има безплатна карта за
железопътната мрежа, така че пътуванията не натоварват с разходи него или партията; и
разполага с парламентарен имунитет. Нито една власт не може да му забрани да говори
публично; нито един съд не може да го съди, ако пожелае да оклевети някого или нещо.
Както сардонично се изразява Хайден: „Свобода на придвижването и зло​словието – Щрасер
има голяма преднина пред своя Фюрер.“ За свой секретар и редактор на „НС Брифе“ Грегор
Щрасер назначава един двайсет и осем годишен рейнчанин на име Паул Йозеф Гьобелс.

Паул Йозеф Гьобелс излиза на сцената

Този смугъл, дребничък младеж с куц крак, пъргав ум и сложна и невротична личност не е от
скоро в нацисткото движение. Той го открива през 1922 г., когато за пръв път чува Хитлер да
говори в Мюнхен, прегръща нацизма и става член на партията. Движението обаче го открива
чак три години по-късно, когато Грегор Щрасе го чува да говори и решава, че би могъл да
използва един млад човек с такива очевидни таланти. На двайсет и осем години Гьобелс вече
е пламенен оратор, фанатичен националист, а освен това, както е известно на Щрасер,
притежава остро перо и – нещо рядко за нацистките лидери – солидно университетско
образование. Хайнрих Химлер току-що се е уволнил като секретар на Щрасер, за да посвети
по-голяма част от времето си на отглеждане на кокошки. Щрасер назначава Гьобелс на
неговото място. Изборът ще се окаже съдбоносен.
Паул Йозеф Гьобелс е роден на 29 октомври 1897 г. в Райт – текстилен център с население
от около 30 000 души в Рейнска област. Баща му, Фриц Гьобелс, е майстор в местен завод за
текстил. Майка му, Мария Катарина Оденхаузен, е дъщеря на ковач. И двамата му родители са
набожни католици.
От връзката с католицизма Гьобелс получава по-голямата част от образованието си. Той
посещава католическо енорийско начално училище, а след това гимназията в Райт.
Стипендия от Католическото дружество „Алберт Велики“ му позволява да продължи в
университета – всъщност в осем университета. Преди да получи докторска степен от
Хайделберг през 1921 г. на 24-годишна възраст, той е учил в университетите в Бон, Фрайбург,
Вюрцбург, Кьолн, Франкфурт, Мюнхен и Берлин. В тези прославени институти – цвета на
германското висше образование – Гьобелс се концентрира върху изучаването на философия,
история, литература и изкуства и продължава заниманията си с латински и гръцки.
Той има намерение да стане писател. През годината, когато получава докторска степен,
написва автобиографичен роман, „Микаел“, който нито един издател не приема по онова
време, а през следващите две години завършва две пиеси в мерена реч – „Скитникът“ (за
Исус Христос) и „Самотният гост“, които нито един режисьор не пожелава да поставиAZ . В
журналистиката късметът му не е по-голям. Големият либерален ежедневник „Берлинер
Тагеблат“ отхвърля десетките статии, които изпраща, както и кандидатурата му за
длъжността на репортер.
Личният му живот в началото също е изпълнен с разочарования. Заради недъга си не може
да служи във войската, а това го лишава от опита, който изглежда поне в началото толкова
славен за младите мъже от неговото поколение и който е необходим за издигане в челните
редици на Нацистката партия. Кракът на Гьобелс не е деформиран по рождение, както
смятат повечето хора. На седем години той е засегнат от остеомиелит – възпаление на
костния мозък. След неуспешна операция на лявото бедро левият му крак остава по-къс от
десния и малко хилав. Този недъг, заради който куца забележимо при ходене, го дразни
постоянно до края на живота му и е една от причините за ранното му ожесточаване. В
университета и през краткия период, когато агитира срещу французите в Рур, в отчаянието си
той често се представя за ранен ветеран от войната.
Не му върви и в любовта, макар че през целия си живот бърка флиртовете, с които се
прочува през годините си във властта, с голяма любов. Дневниците му от 1925–1926 г. (когато
е на 29 години, току-що вкаран в нацистката политика от Щрасер) са пълни с блянове по
любими жени, каквито има по няколко едновременноBA. Например:
14 август 1925 г.: Алма ми прати картичка от Бад Харцбург. Първият знак от нея след
онази нощ. Каква мъка, очарователна Алма!
Получих първото писмо на Елзе в Швейцария. Само скъпата Елзе може да пише така...
Скоро ще замина за Рейн за една седмица, за да остана съвсем сам. Тогава Елзе ще
дойде... С какво щастие я очаквам!
15 август: Напоследък си мисля толкова често за Анке... Колко прекрасно беше да
пътувам с нея. Това прекрасно момиче!
Копнея за Елзе. Кога ще я държа отново в прегръдките си?
Скъпа Елзе, кога ще те видя пак?
Алма, мила перушинке!
Анке, не мога никога да те забравя!
27 август: Три дни край Рейн... Нито дума от Елзе... Сърдита ли ми е? Как жадувам за
нея! Живея в същата стая, където бях с нея последния път по Петдесетница. Какви
мисли! Какво чувство! Защо не идва тя?
3 септември: Елзе е тук! Във вторник се върна от Швейцария – едра, напета, здрава,
весела, само леко загоряла. Много е щастлива и в чудесно настроение. Държи се добре с
мен и ми дарява много радост.
14 октомври: Защо Анке трябваше да ме остави?... Просто не бива да мисля за тези
неща.
21 декември: Върху мен и жените тегне проклятие. Тежко на онези, които ме обичат!
29 декември: В Крефелд миналата нощ с Хес. Празнувахме Коледа. Едно очарователно,
красиво момиче от Франкония. Мой тип. У дома с нея през дъжда и бурята. Au revoir!
Елзе пристигна.
6 февруари 1926 г.: Копнея за една сладка жена. О, мъчителна болка!
Гьобелс никога не забравя „Анке“ – Анке Хелхорн, своята първа любов, която е срещнал
през втория си семестър във Фрайбург. Дневникът му е пълен с мечтателни излияния за
нейната тъмноруса красота и разочарованието му по-нататък, когато тя го напуска. По-късно,
когато става министър на пропагандата, с типичната си суета и цинизъм той разкрива пред
приятели защо го е оставила. „Измени ми, защото другият имаше повече пари и можеше да
си позволи да я води на вечери и на представления. Колко глупаво от нейна страна!... Днес
можеше да е съпруга на министъра на пропагандата! Колко ли разочарована се чувства!“
Анке се омъжва за „другия“, развежда се и през 1934 г. отива в Берлин, където Гьобелс ѝ
намира работа в едно списание. 3
Това, с което Щрасер привлича младия Гьобелс, е неговият радикализъм, вярата му в
„социализма“ на националсоциализма. И двамата искат да изградят партията, като се опират
на пролетариата. Дневникът на Гьобелс от онова време е пълен с изрази на симпатия към
комунизма. „В крайна сметка – пише той на 23 октомври 1925 г., – за нас би било по-добре
да завършим живота си под болшевишка власт, отколкото да търпим робство при капитализ​-
ма.“ На 31 януари 1926 г. си казва в своя дневник: „Според мен е ужасно, че ние [нацистите]
и комунистите си разбиваме взаимно главите... Къде можем да стигнем някой ден заедно под
водачеството на комунистите?“ По същото време публикува и отворено писмо до един
комунистически лидер, в което го уверява, че нацизмът и комунизмът са в действителност
едно и също. „Вие и аз се борим един с друг – заявява той, – но всъщност не сме врагове.“
За Адолф Хитлер това е абсолютна ерес и той наблюдава с нарастваща тревога как братята
Щрасер и Гьобелс успешно изграждат жизнено, радикално, пролетарско крило на партията
на север. Ако бъдат оставени да действат сами, тези хора могат да овладеят партията, и то за
цели, на които Хитлер ревностно се противопоставя. Неизбежната конфронтация настъпва
през есента на 1925 г. и през февруари следващата година.
Тя е предизвикана от Грегор Щрасер и Гьобелс по въпрос, който събужда големи страсти в
Германия по онова време. Става дума за предложението на социалдемократите и
комунистите обширните имения и богатства на свалените кралски и княжески фамилии да
бъдат иззети и да станат притежание на републиката. Въпросът трябва да бъде решен чрез
плебисцит, в съответствие с Ваймарската конституция. Щрасер и Гьобелс предлагат
Нацистката партия да се включи в борбата редом с комунистите и социалистите и да
подкрепи кампанията за експроприация на аристократите.
Хитлер изпада в ярост. Няколко от тези бивши монарси са помагали на партията с
дарения. Нещо повече – немалко едри индустриалци започват да проявяват финансов интерес
към обновеното движение на Хитлер тъкмо защото то обещава да бъде полезно в борбата
срещу комунистите, социалистите и профсъюзите. Ако Щрасер и Гьобелс осъществят
плановете си, източниците на доходи за Хитлер незабавно ще пресъхнат.
Преди обаче фюрерът да успее да се намеси, Щрасер свиква събрание на партийните
лидери от северната област на 22 ноември 1925 г. в Хановер. Целта на тази проява е не само
да привлече северното крило на Нацистката партия в подкрепа на движението за
експроприация, но и да лансира нова икономическа програма, която да сложи край на
„реакционните“ двайсет и пет точки, приети още през 1920 г. Братята Щрасер и Гьобелс
искат да национализират големите индустриални предприятия и поземлени имоти и да
заменят Райхстага с Корпоративна камера от фашистки тип. Хитлер отказва да се яви на
събранието, но изпраща своя верен Готфрид Федер да го представлява и да смаже бунта.
Гьобелс настоява да изхвърлят Федер: „Не искаме никакви доносници!“ – крещи той. На
събитието присъстват няколко от водачите, които по-късно ще направят кариера в Третия
райх – Бернхард Руст, Ерих Кох, Ханс Керл и Роберт Лей, – но единствено Лей,
алкохолизиран химик и водач на Кьолнска област, подкрепя Хитлер. Когато д-р Лей и Федер
заявяват, че събранието е в разрез с правилата, че нищо не може да се предприема без
Хитлер, Върховния вожд, Гьобелс се провиква (според Ото Щрасер, който присъства на
срещата): „Настоявам дребният буржоа Адолф Хитлер да бъде изключен от Нацистката
партия!“
Младият Гьобелс с хапливия език е изминал дълъг път, откакто за пръв път е бил запленен
от магията на Хитлер три години по-рано – или поне така трябва да е изглеждало в очите на
Грегор Щрасер.
„В онзи момент се преродих! – възкликва Гьобелс, записвайки своите впечатления от
първия път, когато е чул Хитлер да говори, в цирка „Кроне“ в Мюнхен през юни 1922 г. –
Вече знаех по кой път да поема... Това беше заповед!“ В още по-голям екстаз го хвърля
поведението на Хитлер по време на съдебния процес срещу участниците в мюнхенския пуч.
След произнасянето на присъдите Гьобелс пише на Хитлер:
Вие се явихте пред блуждаещите ни очи подобно на изгряваща звезда, вие извършихте
чудеса, за да проясните умовете ни, и в свят на скептицизъм и отчаяние ни дадохте вяра.
Извисихте се над масите, изпълнен с вяра и сигурен в бъдещето, и завладян от волята да
освободите тези маси с вашата безгранична любов към всички онези, които вярват в
новия Райх. За пръв път видяхме със светнали очи един мъж да сваля маската от лицата,
изкривени от алчност, лицата на посредствените парламентарни интриганти...
В мюнхенския съд вие израснахте пред нас до величието на Фюрер. Вашите думи са най-
великите, изричани в Германия след Бисмарк. Вие изразявахте нещо повече от вашата
собствена болка... Назовахте нуждата на цяло едно поколение, което с объркан копнеж
търсеше хора и цел. Изреченото от вас е катехизис на новата политическа вяра, родена
от отчаянието на провала. Безбожен свят... Благодарим ви. Един ден Германия ще ви
благодари...
Сега обаче, година и половина по-късно, идолът на Гьобелс се е принизил. Станал е
„дребен буржоа“, който заслужава да бъде изритан от партията. Събранието в Хановер, с
изключение единствено на Лей и Федер, приема новата партийна програма на Щрасер и
одобрява решението да се присъединят към марксистите в кампанията за плебисцит за
изземване на имотите на бившите крале и князе.
Хитлер изчаква благоприятен момент и на 14 февруари 1926 г. нанася ответен удар. Той
свиква събрание в Бамберг в Южна Германия, като предвидливо го насрочва в работен ден,
когато за лидерите от север е трудно да се измъкнат от работа. Всъщност успяват да дойдат
само Грегор Щрасер и Гьобелс. Водачите от юга, подбрани от Хитлер, ги превъзхождат
многократно по брой. По настояване на Фюрера двамата са принудени да капитулират и да
се откажат от своята програма. Германски историци на нацизма като Хайден и Олден, както
и негерманските автори, които се водят от техните съчинения, разказват, че на събранието в
Бамберг Гьобелс открито изоставил Щрасер и преминал на страната на Хитлер. Само че
дневниците на Гьобелс, открити след като Хайден и Олден са написали своите трудове,
разкриват, че той не е предал Щрасер така внезапно. Те показват, че макар и Гьобелс заедно с
Щрасер да отстъпва пред Хитлер, според него Фюрерът греши напълно, и че поне за
момента няма никакво намерение да минава на негова страна. На 15 февруари, деня след
събранието в Бамберг, той споделя мислите си в дневника:
Хитлер говори в продължение на два часа. Чувствам се като пребит. Какъв Хитлер е
този? Реакционер? Крайно неприятен и непостоянен. В пълна заблуда по руския въпрос.
Италия и Англия са наши естествени съюзници! Безобразие!... Трябва да унищожим
Русия!... Въпросът за частната собственост на аристократите дори не трябва да се
засяга. Ужасно!... Не мога да кажа и дума. Чувствам се, като че ли някой ме е ударил по
главата...
Със сигурност едно от големите разочарования в живота ми. Вече нямам пълна вяра в
Хитлер. Това е ужасното: загубих почвата под краката си.
За да покаже на кого е лоялен, Гьобелс отива на гарата със Щрасер и се опитва да го
утеши. Седмица по-късно, на 23 февруари, той записва: „Дълъг разговор със Щрасер.
Резултатът: не трябва да завиждаме на онези от мюнхенското сборище за тяхната пирова
победа. Трябва да започнем наново своята борба за социализъм.“
Хитлер обаче е преценил пламенния млад рейнчанин по-добре от Щрасер. На 29 март
Гьобелс отбелязва: „Тази сутрин – писмо от Хитлер. Ще произнеса реч на 8 април в
Мюнхен.“
Пристига там на 7 април. „Колата на Хитлер ме чака – записва той. – Какъв кралски
прием! Ще говоря в историческата „Бюргерброй“.“ Произнася речта си на следващия ден, от
същата платформа като Вожда. Описва всичко в дневника си на 8 април:
Хитлер се обажда по телефона... Неговата любезност въпреки случилото се в Бамберг
ни кара да се срамуваме... В 2 часа потегляме към „Бюргерброй“. Хитлер вече е там.
Сърцето ми бие толкова бясно, че още малко и ще се пръсне. Гръмки приветствия... След
това говоря в продължение на два часа и половина... Хората реват и крещят. Накрая
Хитлер ме прегръща. Чувствам се щастлив... Хитлер е до мен през цялото време.
Няколко дена по-късно Гьобелс се предава напълно. „13 април: Хитлер говори три часа.
Блестящо. Може да накара човек да се усъмни в собствените си възгледи. Италия и Англия –
наши съюзници. Русия иска да ни погълне... Обичам го... Обмислил е всичко. Неговият
идеал: справедлив колективизъм и индивидуализъм. За земята – всичко принадлежи на
народа. Производството да бъде творческо и индивидуалистично. Тръстовете, транспортът и
т.н. да бъдат обществени. Вече съм спокоен с него... Покланям се пред великия мъж, пред
политическия гений.“
Когато Гьобелс заминава от Мюнхен на 17 април, той вече е човек на Хитлер и ще остане
негов най-предан последовател до последния си дъх. На 20 април изпраща на Фюрера
честитка за рождения ден: „Скъпи и уважаеми Адолф Хитлер! Научих толкова много от вас...
Най-сетне ми отворихте очите за светлината...“ И същата нощ в дневника: „Той е на трийсет и
седем години. Адолф Хитлер, обичам ви, защото сте едновременно велик и прост. Това са
характеристиките на гения.“
Гьобелс прекарва голяма част от лятото с Хитлер в Берхтесгаден, и дневникът му се
изпълва с нови панегирики за Вожда. През август той скъсва официално със Щрасер в
статия, публикувана във „Фьолкишер Беобахтер“.
Едва сега осъзнавам какви сте в действителност: революционери на думи, но не на дело
 [казва той на братята Щрасер и техните последователи]... Не говорете толкова много
за идеали и не се заблуждавайте, че вие сте създателите и защитниците на тези
идеали... Ние стоим твърдо зад Фюрера не за да изкупим греха си... Ние... му се
покланяме... с мъжествената, несломена гордост на древни скандинавци, които стоят
изправени пред техния германски феодален господар. Чувстваме, че той е по-велик от
всички нас, по-велик от вас и от мен. Той е инструментът на Божествената воля, който
формира историята със свежа, творческа страст.
В края на октомври 1926 г. Хитлер прави Гьобелс гаулайтер на Берлин. Дава му указания
да се отърве от свадливите грубияни с кафяви ризи, които спъват растежа на движението
там, и да завоюва столицата на Германия за каузата на националсоциализма. Берлин е
„червен“. Мнозинството от тамошните гласоподаватели са социалисти и комунисти. Гьобелс,
който току-що е навършил 29 години и който за по-малко от година се е издигнал от нула до
една от водещите фигури на Нацистката партия, се заема безстрашно да изпълни задачата си
във великия град, където живее духът на Вавилон.

Интерлюдия на отдих
и романтика за Адолф Хитлер
Политически слабите години за Адолф Хитлер са най-добрите в личния му живот, както
казва той по-късно. С наложена забрана за публични изказвания до 1927 г., погълнат от
задачата да завърши „Моята борба“ и да планира бъдещето на Нацистката партия, както и
своето собствено, той прекарва по-голямата част от времето си в Оберзалцберг над
пазарното селище Берхтесгаден в Баварските Алпи. Това е райско място за почивка и отмора.
Когато в своя щаб на фронта по време на войната Хитлер си отдъхва късно през нощта в
компанията на стари партийни другари и преданите си секретарки и се отдава на спомени,
монолозите му са пълни с носталгични разкази за значението на това планинско убежище –
единственото място, където някога е имал дом. „Да – възкликва той по време на едно от тези
събирания, през нощта на 16 срещу 17 януари 1942 г., – толкова много неща ме свързват с
Оберзалцберг. Толкова много неща се родиха там... Прекарах на това място най-хубавите
часове от моя живот... Там се зародиха и узряха всички мои велики проекти. През онези дни
имах свободни часове и толкова много очарователни приятели!“
През първите три години след освобождаването му от затвора Хитлер живее в различни
странноприемници в Оберзалцберг, и през онази носталгична зимна нощ през 1942 г. той
разказва за тях в продължение на цял час. Накрая се установява в „Дойче Хаус“, където
прекарва най-хубавата част от онези две години и приключва с диктовката на „Моята борба“.
Той и приятелите му от партията, казва Хитлер, много обичали „да посещават
„Драймедерлхаус“, където винаги имаше хубави момичета“. „Това беше голямо удоволствие
за мен – добавя той. – Една от тях особено беше истинска красавица.“
Същата вечер в бункера на щаба на сухопътните войски на руския фронт Хитлер прави
пред слушателите си една забележка, загатваща за две основни грижи, които са го
занимавали през приятните години в Берхтесгаден.
 През този период [в Оберзалцберг] познавах много жени. Някои от тях се привързаха към
мен. Защо тогава не се ожених? Да оставя съпруга? При най-дребното неблагоразумие
рискувах да се върна в затвора за шест години. Така че за мен не можеше да става
въпрос за брак. Затова трябваше да отхвърля някои възможности, които ми се
представиха.4
Страхът на Хитлер да не бъде върнат в затвора или депортиран в средата на двайсетте
години не са лишени от основание. Срокът на условното му освобождаване още не е изтекъл.
Ако открито пренебрегне забраната да говори публично, баварските власти спокойно биха
могли да го тикнат пак зад решетките или да го изпратят през границата в родната му
Австрия. Една от причините да избере Оберзалцберг за убежище е неговата близост до
австрийската граница; по всяко време би могъл да се промъкне през границата и да избегне
арест от германската полиция. Само че връщането в Австрия, било то доброволно или
принудително, би означавало крах за неговите планове. За да намали риска от депортация, на
7 април 1925 г. Хитлер официално се отказва от австрийското си гражданство – стъпка,
която австрийските власти приемат с готовност. По този начин обаче той става staatenlos –
човек без националност. Отказал се е от австрийското си гражданство, но не е станал
гражданин на Германия. Това е значителна спънка за един политик в Райха. Във всеки
случай не би могъл да бъде избран на държавна длъжност. Той е заявил публично, че никога
няма да моли републиканското правителство за гражданство, което той чувства, че му се
полага заради заслугите му към императорска Германия през войната. Въпреки това през
втората половина на 20-те години тайно прави постъпки пред баварското правителство да го
направи германски гражданин. Усилията му не се увенчават с успех.
Що се отнася до жените и брака, в това, което Хитлер разказва през онази нощ на 1942 г.,
също има известна истина. Противно на общоприетото мнение, той харесва компанията на
жени, особено ако са красиви. Връща се към темата неведнъж в разговор със сътрапезници в
Щаба на върховното командване през войната. „Колко красиви жени има по света!“ –
възкликва той пред другарите си в нощта на 25–26 януари 1942 г., и дава няколко примера от
личния си опит, като при това се хвали: „На младини във Виена познавах множество красиви
жени!“ Хайден споменава някои от жените, обект на романтичните му копнежи през
ранните години: Джени Хауг, сестра на шофьора на Хитлер, която минава за негова любима
през 1923 г.; високата и достолепна Ерна Ханфщенгл, сестра на Пуци; Уинифред Вагнер,
снаха на Рихард Вагнер. Единствената сериозна любовна история в живота на Хитлер обаче е
тази с неговата племенница.
През лятото на 1928 г. Хитлер наема вилата „Вахенфелд“ в Оберзалцберг над Берхтесгаден
за сто марки месечно (25 долара) от вдовицата на един хамбургски индустриалец и убеждава
своята полусестра Ангела Раубал да дойде от Виена, за да поддържа домакинството му в
първото жилище, което би могъл да нарече свой домBB. Фрау Раубал довежда със себе си
двете си дъщери, Гели и Фридл. Гели е двайсетгодишна, с буйна руса коса, красиви черти,
приятен глас и лъчезарен нрав, което я прави привлекателна за мъжете.5
Хитлер скоро се влюбва в нея. Води я навсякъде, на събрания и конференции, на дълги
разходки в планината, в кафенета и театри в Мюнхен. Когато през 1929 г. той наема луксозен
деветстаен апартамент на „Принцрегентенщрасе“, една от най-модните улици в Мюнхен,
Гели получава самостоятелна стая в него. В Мюнхен и нацистките кръгове в Южна Германия
неизбежно плъзват слухове за партийния лидер и неговата красива руса племенница. Някои
от по-строгите в морално отношение (или завистливи) партийни ръководители намекват на
Хитлер или да престане да показва публично младата си възлюбена, или да се ожени за нея.
Подобни приказки вбесяват Хитлер, който при една свада по този повод уволнява гаулайтера
на Вюртемберг.
Вероятно Хитлер е възнамерявал да се ожени за племенницата си. Негови стари партийни
другари, които са били в обкръжението му по това време, са казвали на автора, че бракът
изглеждал неизбежен. В това, че Хитлер е бил дълбоко влюбен в нея, няма никакви
съмнения. За нейните чувства можем само да предполагаме. Проявите на внимание от
страна на един мъж, който е на път да стане прочут, очевидно са я ласкаели и дори са ѝ
доставяли удоволствие. Дали е отговаряла с взаимност на любовта на чичо си, не е известно;
вероятно не, а накрая със сигурност не. Между тях настъпва дълбок разрив, чиито причини и
характер никога не са били напълно изяснени. Има много спекулации, но малко сигурни
доказателства. Всеки от двамата видимо ревнува другия. Тя се дразни от вниманието му към
други жени, сред които Уинифред Вагнер. Той я подозира в тайна връзка с Емил Морис –
бившия затворник, изпълнявал функциите на негов бодигард. Тя се противопоставя и на
тираничното му отношение към нея. Хитлер не желае да я вижда в компанията на нито един
друг мъж. Забранява ѝ да замине за Виена, за да продължи с уроците си по пеене, като по
този начин слага край на амбицията ѝ за кариера на оперната сцена. Иска я само за себе си.
Има и неясни намеци, че е отблъсната от мазохистичните склонности на своя обожател; че
този брутален тиранин копнеел да бъде роб на жената, която обичал – нерядко срещан
импулс у подобни мъже според сексолозите. Хайден разказва за някакво писмо, в което
Хитлер признавал на племенницата си своите най-дълбоки чувства в това отношение. То
попаднало в ръцете на сина на неговата хазяйка – с трагични последици за живота на повече
от един човек.6
Каквото и да помрачава любовта между чичото и неговата племенница, техните кавги
стават по-бурни, и в края на лятото на 1931 г. Гели заявява, че се връща във Виена, за да
поднови певческите си занимания. Хитлер ѝ забранява да замине. Съседите стават свидетели
на разигралата се между двамата сцена на 17 септември 1931 г., когато Хитлер заминава от
мюнхенския си апартамент, за да отиде в Хамбург. Те чуват как младото момиче крещи през
прозореца на чичо си, който се качва в колата: „Значи няма да ме оставиш да отида във
Виена?“, както и неговия отговор: „Не!“
На следващата сутрин Гели Раубал е намерена в стаята ѝ смъртоносно простреляна. След
щателно разследване държавният прокурор установява, че е самоубийство. Съдебният лекар
докладва, че куршумът е влязъл през гръдния ѝ кош под лявото рамо и е пронизал сърцето;
изглежда извън съмнение, че сама е произвела изстрела.
Въпреки това години по-късно в Мюнхен се носят смътни слухове, че Гели Раубал е била
убита – от Хитлер в пристъп на гняв или от Химлер, за да сложи край на тази ситуация,
която поставя партията в неудобно положение. Никога обаче не са намерени достоверни
доказателства в подкрепа на подобни слухове.
Самият Хитлер е съсипан от скръб. Грегор Щрасер по-късно разказва, че се наложило да
остане при Хитлер през следващите две денонощия, за да му попречи да отнеме собствения
си живот. Една седмица след погребението на Гели във Виена Хитлер издейства специално
разрешение от австрийското правителство, за да отиде там; прекарва вечерта край гроба ѝ,
плачейки. В продължение на месеци е безутешен.
Три седмици след смъртта на Гели Хитлер провежда първия си разговор с Хинденбург.
Това е неговата първа заявка за голямата игра, за канцлерския пост в Райха. Онези, които го
познават, отдават неговото объркано поведение на тази толкова важна среща (някои от
приятелите му твърдят, че сякаш не владеел напълно способностите си по време на
разговора, който се развил зле за нацисткия водач) на сътресението от загубата на неговата
любима племенница.
От този личен удар произтича според мен и една промяна в неговите навици – решението
му да се въздържа от месо; поне изглежда, че така смятат някои от най-близките му
привърженици. Пред тях той впоследствие винаги заявява, че Гели Раубал е единствената
жена, която някога е обичал, и винаги говори за нея с най-дълбока почит, а често и със сълзи.
Слугите казват, че нейната стая във вилата в Оберзалцберг, дори след като сградата е
преустроена и разширена по време на канцлерството на Хитлер, бил запазена във вида, в
който тя я оставила. В собствената му стая във вилата, както и в канцлерския му кабинет в
Берлин, са постоянно окачени портретиBC на младата жена, а в годишнините от нейното
раждане и смърт около тях винаги има цветя.
За такъв груб, циничен човек, който винаги е изглеждал неспособен да обича когото и да е
другиго, страстта на Хитлер към младата Гели Раубал се откроява като една от загадките на
неговия необикновен живот. И като всички мистерии, тя не може да бъде обяснена, а само
разказана. Почти сигурно е, че след това събитие Адолф Хитлер никога не се е замислял
сериозно за брак до деня преди да отнеме живота си четиринадесет години по-късно.
Компрометиращото писмо на Хитлер до неговата племенница е върнато от сина на
неговата хазяйка благодарение на усилията на отец Бернхард Щемпфле – онзи католически
свещеник йеронимит, известен с антисемитските си статии, който помага на нацисткия вожд
да приведе „Моята борба“ в по-добър вид за публикуване. Парите, с които е откупено, според
Хайден били осигурени от партийния ковчежник Франц Ксавер Шварц. Следователно отец
Щемпфле е един от малцината, които знаят някои тайни за любовта на Хитлер към Гели
Раубал. Той явно не запазва наученото единствено за себе си. И ще плати за тази грешка с
живота си, когато авторът на „Моята борба“ стане диктатор на Германия и един ден си
разчисти сметките с някои от своите стари приятели.
От какви източници са доходите на Хитлер през онези отрадни за него години, когато се
сдобива с вила в Оберзалцберг и луксозен апартамент в Мюнхен и разполага с личен шофьор
за лъскавия си автомобил, купен за 20 000 марки (5000 долара), остава неустановено. Все пак
документите за подоходния му данък, които са открити след войната, хвърлят известна
светлина върху темата.7 До момента, когато става канцлер и се освобождава официално от
данъчно облагане, той е в постоянен конфликт с данъчните власти, така че между 1925 и
1933 г. досието му във Финансовата служба на Мюнхен става доста дебело.
На 1 май 1925 г. тази служба го уведомява, че не е подал данъчна декларация за 1924 г.,
нито за първата четвърт на 1925 г. Хитлер отговаря: „Не съм получавал доходи през 1924 г.
[когато е в затвора], нито през първата четвърт на 1925 г. Покривал съм ежедневните си
разходи чрез банков заем.“ Ами колата за 5000 долара? – възразява данъчният служител.
Хитлер отговаря, че и тя е купена със заем от банката. Във всичките си данъчни заявления
Хитлер посочва като професия „писател“, и като такъв се опитва да приспадне значителен
дял от доходите си като необлагаеми разходи – сигурно е бил наясно, че това се практикува
от писателите навсякъде. В неговата първа данъчна декларация, за третата четвърт на 1925 г.,
са вписани брутен доход от 11 231 райхсмарки, необлагаеми професионални разходи от 6540
райхсмарки и плащания на лихви по заеми на стойност 2245 райхсмарки, при което
облагаемият доход остава 2446 райхсмарки.
В обяснение, което се простира на три страници, Хитлер защитава голямата сума,
приспадната като професионални разходи, с аргумента, че макар и голяма част от нея да се
дължи видимо на неговата политическа дейност, тази работа му е осигурявала материалите,
от които е имал нужда като автор по политически теми, и освен това е помогнала да се
увеличат продажбите на неговата книга.
Без моята политическа дейност името ми щеше да бъде неизвестно и нямаше да
разполагам с материали за публикуването на политическо съчинение... Съответно в моя
случай като политически автор, разходите за моята политическа дейност, която е
необходимо условие за моята професионална писателска работа, както и за
осигуряването на нейния финансов успех, не може да се смята за подлежаща на данъчно
облагане...
Финансовата служба може да се убеди, че от приходите от моята книга за този период
съм похарчил за себе си само съвсем малка част; никъде не притежавам имот или други
активи, които мога да нарека свои собствени.BD Налага ми се да се ограничавам в личните
си нужди дотолкова, че се въздържам напълно от алкохол и цигари, храня се в най-
скромните ресторанти, и като се изключи минималният наем за моя апартамент, не
харча никакви пари, които да не могат да се таксуват като мои разходи като
политически автор... Автомобилът също е за мен само средство за постигане на целта. Без
него не бих могъл да върша ежедневната си работа.8
Финансовата служба признава само половината от приспаднатите разходи, а когато Хитлер
се обръща към Ревизионната комисия, тя поддържа определения вече размер. От този
момент нататък данъчните власти му признават само половината от разходите. Той
протестира, но се издължава.
Брутният доход, заявен в данъчните декларации на нацисткия лидер, отговаря доста точно
на авторските отчисления от „Моята борба“: 19 843 райхсмарки през 1925 г., 15 903 през
1926 г., 11 494 през 1927 г., 11 818 през 1928 г. и 15 448 райхсмарки през 1929 г. Тъй като
счетоводните книги на издателствата подлежат на инспекция от данъчната служба, Хитлер
не би могъл да декларира по-малък доход от реалните отчисления, без да поеме риск. Как
обаче стои въпросът с други източници на доход? Той никога не декларира такива. Известно
е, че изисква, а и получава, голям хонорар за множеството статии, които пише през онези
дни за бедняшката националсоциалистическа преса. В партийните кръгове се мърмори
много за високата тарифа на Хитлер. Тези неща не фигурират в данъчните му декларации.
Към края на двайсетте години в Нацистката партия започват да се вливат пари от няколко
едри баварски и рейнски индустриалци, привлечени от политиката на Хитлер за
противопоставяне на марксистите и профсъюзите. Фриц Тисен, глава на германския
стоманен тръст, „Ферайнигте Щалверке“ (Обединени стоманолеярни заводи), и Емил
Кирдорф, въглищният крал на Рур, даряват значителни суми. Парите често са връчвани
направо на Хитлер. Каква част е запазвал за себе си, вероятно никога няма да узнаем.
Въпреки това неговият стандарт на живот през последните няколко години преди да стане
канцлер показва, че не всички пари, които е получавал от поддръжниците си, са били
предавани на партийната хазна.
Във всеки случай през периода от 1925 до 1928 г. той се оплаква, че му е трудно да плаща
данъците си; постоянно дължи нещо и неизменно моли за нови отлагания. През септември
1926 г. пише до Финансовата служба: „В момента не съм в състояние да платя данъците си;
за да покрия ежедневните си разходи, ми се наложи да взема заем.“ По-късно казва за същия
период: „Години наред се прехранвах с тиролски ябълки. Невероятно е какви икономии
трябваше да правя. Всяка спестена марка отиваше за партията.“ Между 1925 и 1928 г. твърди
пред данъчния инспектор, че затъва в още по-големи дългове. През 1926 г. съобщава за
направени разходи на стойност 31 209 райхс​марки при доход от 15 903 райхсмарки и заявява,
че дефицитът е бил запълнен чрез нови „банкови заеми“.
След това, като по чудо, през 1929 г., макар и декларираният от него доход да е значително
по-малък в сравнение с 1925 г., точката с плащането на лихви върху заеми изчезва от
данъчната му декларация – и не се появява никога повече. Както отбелязва професор Хейл,
на чието проучване се основават горните пасажи, „извършва се финансово чудо и той урежда
дълговете си“.9
Справедливо е да кажем, че Хитлер като че ли никога не проявява особен интерес към
парите – стига да има достатъчно, за да живее удобно и да не му се налага да се бъхти за
надници или заплата. Във всеки случай от 1930 г., когато отчисленията за неговата книга
изведнъж се увеличават тройно спрямо предходната година до около 12 000 долара, а едрият
бизнес започва да налива пари в партията, каквито и финансови неприятности да е имал в
миналото, те приключват веднъж завинаги. Хитлер може вече да посвети кипящата си
енергия и всичките си дарби на задачата да изпълни своето предопределение. Дошло е
времето за последен щурм към властта, моментът да се наложи като диктатор на велика
страна.

Благоприятните възможности на депресията

Депресията, която се разпростира по света като гигантски пожар към края на 1929 г., дава на
Адолф Хитлер необходимия му шанс – и той се възползва от него максимално. Подобно на
повечето велики революционери, той може да преуспее само в лоши времена, най-напред –
когато преобладаващото мнозинство от хората са безработни, гладни и отчаяни, а по-късно –
когато са опиянени от война. В едно отношение обаче Хитлер е уникален в сравнение с
познатите ни революционери от историята: той възнамерява да извърши своята революция,
след като придобие политическа власт. Не крои планове да получи контрол над държавата
чрез революция. Тази цел трябва да бъде постигната чрез гласовете на избирателите или със
съгласието на управляващите – накратко, с конституционни средства. За да получи гласовете,
Хитлер трябва само да се възползва от момента, когато в началото на 30-те германският
народ отново изпада в отчаяние; за да получи подкрепата на властимащите, трябва да ги
убеди, че единствено той е в състояние да спаси Германия от катастрофалното ѝ положение.
През неспокойните години от 1930 до 1933 г. проницателният и дързък нацистки водач се
заема с обновена енергия да постигне тази двойна цел. В ретроспекция е видимо, че самите
събития, както и слабостта и объркването на шепата хора, обвързани от клетва да защитават
предано демократичната република, наливат вода в мелницата на Хитлер. Това обаче по
никакъв начин не може да се предвиди в началото на 30-те години.
Густав Щреземан умира на 3 октомври 1929 г. Той се е докарал до изтощение с
напрегнатата си работа като външен министър през предходните шест години, с която се
стреми да върне победена Германия в редовете на великите сили и да доведе германския
народ до политическа и икономическа стабилност. Неговите успехи са удивителни. Той
успява да включи Германия в Обществото на народите, договаря Плана „Доус“ и Плана
„Йънг“, които намаляват репарациите до напълно поносимо ниво за Германия, а през 1925 г.
е един от главните архитекти на Пакта от Локарно, осигурил на Западна Европа първия
спокоен период за цяло поколение от нейните народи, изтощени от войни и измъчвани от
раздори.
Три седмици след смъртта на Щреземан, на 24 октомври, фондовата борса на Уолстрийт
претърпява срив. Резултатите скоро се усещат в Германия, и това е равносилно на
катастрофа. Крайъгълният камък на германския просперитет са били заемите от чужбина,
предимно от Америка, и международната търговия. След като потокът от нови заеми
пресъхва, а идва срокът за погасяване на старите, германската финансова система е
неспособна да издържи на напрежението. Когато световната търговия преживява спад
вследствие на общата икономическа криза, Германия е лишена от възможността да поддържа
достатъчен износ, за да плаща за вноса на основните суровини и храни, от които се нуждае.
Без износ германската индустрия не може да поддържа работата на заводите, и от 1929 до
1932 г. производството ѝ спада почти наполовина. Милиони хора са изхвърлени от работа.
Хиляди малки предприятия фалират. През май 1931 г. най-голямата банка на Австрия,
„Кредитанщалт“, се сгромолясва, а на 13 юли я последва една от главните германски банки,
„Дармщедтер унд Националбанк“, което заставя правителството в Берлин да затвори
временно всички банки. Дори инициативата на президента Хувър за налагане на мораториум
върху всички военни дългове, включително германските репарации, която влиза в действие
на 6 юли, не успява да спре вълната. Целият западен свят е поразен от сили, които неговите
лидери не разбират и които в техните очи са извън контрола на човек. Как е възможно хората
внезапно да изпаднат до толкова голяма бедност и такива страдания във времена на толкова
голямо изобилие?
Хитлер е предричал катастрофата, но и той като останалите политици не разбира какво е
довело до нея; може би дори я разбира по-слабо в сравнение с повечето, защото му липсват
както познания, така и интереси в област​та на икономиката. Не му липсват обаче познания и
интерес, що се отнася до възможностите, които депресията внезапно открива пред него.
Бедата на германския народ, чийто живот още носи белезите от катастрофалния срив на
марката преди по-малко от десет години, не буди съчувствие у него. Напротив – през най-
мрачните дни от този период, когато фабриките мълчат, когато регистрираните безработни
наброяват над 6 милиона, а опашките за хляб във всеки град на страната се проточват през
няколко улици, той си позволява да напише в нацисткия печат: „Никога през живота си не
съм бил в толкова добро разположение на духа и вътрешно доволен, както през тези дни.
Защото суровата действителност отваря очите на милиони германци за безпрецедентните
измами, лъжи и предателства на марксистките мошеници, които вкарват хората в заблуда.“10
Страданието на неговите сънародници не е нещо, на което ще губи време да съчувства, а
нещо, което хладнокръвно и незабавно ще трансформира в политическа подкрепа за
собствените си амбиции. И той се заема да постигне тази цел в края на лятото на 1930 г.
Херман Мюлер, последният социалдемократически канцлер на Германия и глава на
последното правителство на базата на демократична коалиция, подкрепяща Ваймарската
република, подава оставка през март 1930 г. заради несъгласие между управляващите партии
относно осигурителния фонд за безработица. Заменен е от Хайнрих Брюнинг,
парламентарния лидер на католическата Партия на центъра, който е бил награден с Железен
кръст като капитан на картечна рота по време на войната и чиито трезви, консервативни
възгледи в Райхстага са привлекли благосклонното внимание на армията и особено на един
генерал на име Курт фон Шлайхер, по онова време почти непознат на германската
общественост. Суетен, способен, амбициозен „щабен офицер“, известен вече във военните
кръгове като ловък и безскрупулен интригант, Шлайхер е човекът, подсказал името на
Брюнинг на президента фон Хинденбург. Новият канцлер, макар и вероятно да не разбира
напълно това, е кандидат на армията. Мъж с безупречни лични качества, жертвоготовен,
скромен, честен, всеотдаен, донякъде аскет по природа, Брюнинг се надява да установи
наново стабилно парламентарно управление в Германия и да спаси страната от
задълбочаващите се икономическа криза и политически хаос. Трагедията на този
добронамерен и демократично мислещ патриот е, че в опитите си да постигне това той
несъзнателно изкопава гроба на германската демокрация и по този начин неволно подготвя
почвата за идването на Адолф Хитлер.
Брюнинг не успява да убеди мнозинството в Райхстага да одобри някои мерки в неговата
финансова програма. Тогава се обръща към Хинденбург с молба да приложи Член 48 от
Конституцията и с дадените му от него извънредни пълномощия да утвърди собствения му
финансов законопроект с президентски указ. Райхстагът от своя страна гласува искане за
оттегляне на указа. Парламентарното управление се разпада в момент, когато
икономическата криза категорично изисква наличието на силна власт. В усилието си да
намери изход от задънената улица, през юли 1930 г. Брюнинг се обръща към президента с
искане да разпусне Райхстага. Насрочени са нови избори за 14 септември. По какъв начин
Брюнинг се е надявал да получи стабилно парламентарно мнозинство е въпрос, който остава
без отговор. Хитлер обаче разбира, че неговият момент е настъпил по-скоро, отколкото той
самият е очаквал.
Притиснат от трудностите, народът настоятелно търси изход от плачевното си положение.
Милионите безработни искат работни места. Дребните търговци искат помощ. Около четири
милиона млади хора, които са навършили възрастта за гласуване след последните избори,
искат някаква перспектива за бъдещето, която да им позволи поне да се прехранват. Във
вихрената си кампания Хитлер предлага на всички тези милиони недоволни нещо, което
сякаш им дава известна надежда в тяхната беда. Той ще направи Германия отново силна, ще
откаже да плаща репарации, ще отхвърли Версайския договор, ще ликвидира корупцията, ще
усмири финансовите магнати (особено ако са евреи) и ще се погрижи всеки германец да има
работа и хляб. За обезнадеждените, гладни хора, търсещи не само облекчение, но и нова вяра
и нови богове, този призив не е лишен от въздействие.
 Макар и очакванията му да са високи, Хитлер остава изненадан, когато през нощта на 14
септември 1930 г. пристигат резултатите от изборите. Две години по-рано неговата партия е
получила 810 000 гласа и е изпратила 12 депутати в Райхстага. Този път е разчитал на четири
пъти по-висок резултат за нацистите, който да им осигури около 50 места в парламента.
Само че в този ден подадените за НСДАП гласове достигат 6 409 600, което дава на партията
право на 107 места в Райхстага и я извежда от позицията на девета и най-малка партия в
парламента до положението на втора по големина.
В другия край на политическия спектър комунистите също са подобрили резултата си от 3
265 000 гласа през 1928 г. на 4 592 000, като представителите им в Райхстага се увеличават от
54 на 77. Умерените партии на средната класа, с изключение на католическия Център, губят
над 1 милион гласа; такъв е и резултатът на социалдемократите – и това въпреки участието
на четири милиона нови гласоподаватели в изборите. Гласовете на десните националисти на
Хугенберг намаляват от четири на два милиона. Ясно е, че нацистите са отнели милиони
привърженици от другите партии на средната класа. Ясно е също, че оттук нататък за
Брюнинг, а и за всеки друг, ще е по-трудно да разполага със стабилно мнозинство в
Райхстага. Как би могла да оцелее републиката без подобно мнозинство?
Този въпрос след изборите през 1930 г. придобива особено значение за два от стълбовете
на държавата, които всъщност никога не са приемали републиката освен като временно
злополучие в германската история: армията и света на едрите индустриалци и финансисти.
Въодушевен от своя успех на изборите, Хитлер вече насочва вниманието си към задачата да
спечели на своя страна тези две могъщи групи. Както знаем, той отдавна, още във Виена, е
научил от тактиката на кмета Карл Люгер колко е важно да привлечеш на своя страна „вече
съществуващите могъщи учреждения“.
Година по-рано, на 15 март 1929 г., Хитлер е произнесъл в Мюнхен реч, която призовава
армията да преразгледа враждебното си отношение към националсоциализма и своята
подкрепа за републиката.
Бъдещето не е в партиите на разрухата, а по-скоро в партиите, които носят в себе си
силата на народа, които са готови и които желаят да се обвържат с тази армия, за да
помогнат на армията някой ден да защити интересите на народа. Вместо това още
виждаме как офицерите от нашата армия се измъчват със закъснение от въпроса колко
далече могат да стигнат в подкрепата си за социалдемокрацията. Само че, драги
господа, вярвате ли наистина, че имате нещо общо с идеология, предвиждаща
разпадането на всичко онова, което е основата за съществуването на армията?
Това е умел призив за подкрепа от страна на армейските офицери, които според
собственото си убеждение, повторено сега от Хитлер за стотен път, са били прободени в гръб
и предадени от същата тази република, която сега поддържат и която при това не храни
любов към военното съсловие и всичко, защитавано от него. И тогава, с думи, в които се
съдържа пророчество за неговите бъдещи дела, той предупреждава офицерите какво ще им се
случи, ако марксистите триумфират над нацистите. Случи ли се това, казва той:
Можете да сложите на германската армия надпис: „Краят на германската армия.“
Защото тогава, господа, определено ще трябва да се политизирате... Тогава вероятно ще
станете палачи на режима и политически комисари, и ако не се държите добре,
 съпругите и децата ви ще бъдат поставени под ключ. А ако и тогава не се подчините, ще
ви изхвърлят и може би ще ви изправят до стената...11
Речта е чута от сравнително малко хора, но за да получи разпространение в кръговете на
армията, „Фьолкишер Беобахтер“ я публикува дословно в специално военно издание; тя се
обсъжда надълго и нашироко и на страниците на нацисткото месечно списание „Дойчер
Вергайст“ – отскоро съществуващо периодично издание на военна тематика.
През 1927 г. армията е забранила набирането на нацисти в стохилядния Райхсвер и дори
наемането им като цивилни служители в арсеналите и снаб​дителните бази. До началото на
1930 г. обаче става ясно, че нацистката пропаганда си пробива път сред военните, особено
по-младите офицери. Много от тях са привлечени не само от фанатичния национализъм на
Хитлер, но и от предлаганите от него перспективи за армия, възстановена до някогашните си
размери и величие, в която ще имат възможности за издигнане по чин, каквито
съществуващата малобройна въоръжена сила не им предоставя.
Инфилтрирането на нацисти във въоръжените сили става достатъчно сериозно, за да
подтикне генерал Грьонер, по това време министър на отбраната, да издаде на 22 януари
1930 г. заповед, напомняща предупреждението, отправено към армията от генерал фон Зеект
в навечерието на Бирения бунт седем години по-рано. Нацистите, заявява той, са алчни за
власт. „Затова ухажват Вермахта. За да го използват за политическите цели на своята партия,
те се опитват да хвърлят прах в очите ни [за да повярваме], че националсоциалистите
единствени представляват истински народна сила.“ Грьонер моли войниците да стоят
настрана от политиката и да „служат на държавата“, като стоят над всякакви партийни
борби.
Фактът, че някои от младите офицери на Райхсвера не стоят настрана от политиката или
поне от нацистката политика, става явен скоро след това и предизвиква фурор в Германия,
разногласия във висшите ешелони на офицерския корпус и радост в лагера на нацистите.
През пролетта на 1930 г. трима млади лейтенанти от гарнизона в Улм – Лудин, Шерингер и
Венд – са арестувани за пропагандиране на нацистката доктрина в армията и за опит да
склонят своите колеги офицери да не стрелят срещу бунтовниците в случай на въоръжен
нацистки бунт. Последното се квалифицира като държавна измяна, но генерал Грьонер, в
нежеланието си да разкрие факта, че в армията съществува предателство, се опитва да
потули работата, като уреди обвиняемите да бъдат изправени пред военен съд за просто
нарушение на дисциплината. Тази възможност е осуетена от демонстративното
неподчинение на лейтенант Шерингер, който тайно предава провокационна статия за
публикуване в „Фьолкишер Беобахтер“. Една седмица след успеха на нацистите на изборите
през септември 1930 г. тримата младши офицери са изправени пред Върховния съд в
Лайпциг по обвинения в държавна измяна. Сред техните защитници са двама изгряващи
нацистки адвокати – Ханс Франк и д-р Карл Зак.BE
Нито адвокатите, нито обвиняемите обаче са тези, които привличат всеобщото внимание
на процеса, а Адолф Хитлер. Франк го призовава като свидетел. Появата му е добре
пресметнат риск. Неудобно би било да се отрекат от тримата лейтенанти, чиято дейност е
доказателство за засилването на пронацистките настроения в армията, които той не желае да
обезкуражава. Неудобно е също, че са разобличени усилията на нацистите да подкопаят
армията. При това за сегашната тактика на Хитлер не е от полза, че обвинението уличава
Нацистката партия като революционна организация, която възнамерява да свали
правителството със сила. За да отхвърли това последно обвинение, той се наговаря с Франк
да бъде призован като свидетел на защитата. Истината обаче е, че Фюрерът има и много по-
важна цел. И тя е като лидер на популярно движение, току-що отбелязало изумителен
триумф на изборите, да увери армията и особено висшите ѝ офицери, че
националсоциализмът не представлява ни най-малка заплаха за Райхсвера, както може да се
предположи от делото на лейтенантите нацисти, а всъщност е спасение за нея и за
Германия.
От тази национална трибуна, каквато му предоставя свидетелската скамейка, Хитлер се
възползва добре от всички свои правни способности и от тънкия си усет за политическа
стратегия, и макар и неговото майсторско изпълнение да е пълно с измама, очевидно в
Германия, дори сред генералитета, малко хора го осъзнават. Хитлер любезно уверява съда (и
армейските офицери), че нито СА, нито партията имат намерение да се борят срещу
армията. „Винаги съм поддържал гледната точка, че всеки опит за подмяна на армията е
лудост – заявява той. – Никой от нас няма какъвто и да е интерес да подмени армията...
Когато дойдем на власт, ще се погрижим от сегашния Райхсвер да възникне велика германска
народна армия.“
И той повтаря пред съда (и генералите), че Нацистката партия се стреми да вземе властта
единствено с конституционни средства и че младите офицери са сгрешили, ако са очаквали
въоръжен бунт.
Нашето движение не се нуждае от насилие. Ще дойде време, когато германската нация
ще се запознае с нашите идеи; тогава зад мен ще застанат трийсет и пет милиона
германци... Когато притежаваме конституционни права, тогава ще преобразим
държавата по начина, който смятаме за правилен.
ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ НА СЪДА: Също с конституционни средства?
ХИТЛЕР: Да.
Макар и да се обръща предимно към армията и другите консервативни елементи в
Германия, Хитлер все пак трябва да се съобразява и с революционния плам на
последователите на собствената си партия. Не може да ги разочарова, както е постъпил с
тримата обвиняеми. Затова светкавично се възползва от предоставената му възможност,
когато председателят на съда се позовава на едно негово заявление от 1923 г., месец преди
злополучния му опит за преврат, че „в пясъка ще се търкалят глави“. Отказва ли се сега
нацисткият лидер от тези думи?
Мога да ви уверя [отговаря Хитлер], че когато националсоциалистическото движение
победи в тази борба, тогава ще има и националсоциалистически съд. Тогава ще бъде
отмъстено за революцията през ноември 1918 г. и ще се търкалят глави! 12
Никой не може да каже, че Хитлер не е предупредил какво ще направи, ако дойде на власт,
но аудиторията в съдебната зала явно приветства намеренията му, защото аплодира
заплашителните думи силно и продължително, и макар че председателят на съда протестира
срещу прекъсването, нито той, нито общественият прокурор не възразяват срещу самата
забележка. Тя се появява в сензационни заглавия във вестниците из цяла Германия, както и в
много чуждестранни издания. Възбудата от изказването на Хитлер оставя на заден план
конкретното съдебно дело. Тримата млади офицери, от чието увлечение по
националсоциализма се дистанцира самият Върховен вожд на националсоциализма, са
признати за виновни в заговор за държавна измяна и получават меката присъда от
осемнайсет месеца крепостен затвор – в републиканска Германия тежките присъди по това
обвинение са запазени за онези, които подкрепят републиката.BF
Септември 1930 г. отбелязва повратна точка по пътя, който води не​умолимо германците
към Третия райх. Изненадващият успех на Нацистката партия на националните избори
убеждава не само милиони обикновени хора, но и много водещи фигури в деловата сфера и в
армията, че може би се надига вълна, която не може да бъде спряна. Те може и да не харесват
партия​та с нейната демагогия и вулгарност, но от друга страна тя събужда старите чувства на
германски патриотизъм и национализъм, които са били толкова потискани през първите
десет години на републиката. Нацистката партия обещава да отклони германския народ от
комунизма, социализма, трейдюнионизма и демократичните безсмислици. И което е най-
важно – разпрост​ранила е влиянието си из целия Райх. Успехът ѝ е безспорен.
По тези причини, както и заради уверенията на Хитлер към армията на процеса в
Лайпциг, някои от генералите започват да се замислят дали националсоциализмът не е точно
това, което е нужно, за да се обедини народът, да се възстанови старата Германия, да се
направи армията отново голяма и силна и да се даде възможност на страната да се отърси от
оковите на унизителния Версайски договор. Допада им дръзкият начин, по който Хитлер
отвръща на въпроса на председателстващия Върховния съд какво има предвид, когато
продължава да говори за „германска национална революция“.
Това – заявява Хитлер – означава изключително спасяване на поробената германска
страна, която виждаме днес. Мирните договори връзват ръцете и краката на Германия...
За националсоциалистите тези договори не са закон, а нещо, което е наложено
принудително на Германия. Не сме съгласни бъдещите поколения, които нямат никаква
вина, да носят тяхното бреме. Ако протестираме срещу тях с всички достъпни за нас
средства, тогава значи сме стъпили на пътя на революцията.
Такова е и виждането на офицерския корпус. Някои от водещите фигури в него са
разкритикували остро министъра на отбраната генерал Грьонер, задето е позволил тримата
младши офицери да бъдат съдени от Върховния съд. Генерал Ханс фон Зеект, който доскоро е
заемал длъжността на главнокоман​дващ и по всеобщо признание е следвоенният гений на
германската армия, до​стоен наследник на Шарнхорст и Гнайзенау, се оплаква на Грьонер, че
това е отслабило духа на солидарност в офицерския корпус. Полковник Лудвиг Бек, който
скоро ще стане началник-щаб и дори още по-важна фигура в това повествование, но през
1930 г. още е командир на Пети артилерийски полк в Улм, откъдето са тримата лейтенанти,
не само протестира бурно пред висшестоящите срещу ареста на офицерите, но и
свидетелства в тяхна защита в Лайпциг.
Сега, когато процесът е приключил и Хитлер е направил изявлението си, генералите са по-
благоразположени към движението, което по-рано са възприемали като заплаха за армията.
По-късно генерал Алфред Йодл, началник на Оперативното управление на Върховното
командване на въоръжените сили през Втората световна война, разказва пред военния
трибунал в Нюрнберг какво точно е означавало изявлението на нацисткия водач в Лайпциг за
офицерския корпус. До този момент, казва той, старшите офицери смятали, че Хитлер се
опитва да подкопае устоите на армията; сега думите му ги успокоили. Самият генерал фон
Зеект след избирането му в Райхстага през 1930 г. влиза в открит съюз с Хитлер за известно
време и през 1932 г. агитира сестра си да гласува за Хитлер на президентските избори
вместо за неговия стар началник Хинденбург.
Политическото късогледство на офицерите от германската армия, което ще се окаже
толкова фатално за тях накрая, вече се засилва и става видимо.
Политическата некомпетентност на индустриалните и финансовите магнати не е по-
малка от тази на генералите и ги довежда до погрешното схващане, че ако жертват
достатъчно големи суми за Хитлер, той ще им бъде признателен и ако някога дойде на власт,
ще изпълнява техните заповеди. Мисълта, че австрийският парвеню, за какъвто са го смятали
много от тях през 20-те години, може наистина да поеме контрола върху Германия, започва
да осенява водещите фигури в бизнеса след сензационните успехи на нацистите на изборите
през септември 1930 г.
До 1931 г., свидетелства Валтер Функ в Нюрнберг, „моите приятели индустриалци и аз
стигнахме до убеждението, че Нацистката партия ще дойде на власт в не много далечното
бъдеще“.
През лятото на същата година Функ – тлъст, шкембест дребосък с шарещ поглед и лице,
което винаги ми е напомняло за жаба – зарязва високоплатената си работа като редактор на
водещия германски финансов вестник „Берлинер Бьорсенцайтунг“, постъпва в Нацистката
партия и става посредник между партията и група изтъкнати представители на бизнеса. В
Нюрнберг той обяснява, че някои от неговите приятели индустриалци, особено
притежаващите значителен дял в големите минни концерни в Рейнска област, го насърчавали
да се присъедини към нацисткото движение, „за да убеди партията да следва курс в подкрепа
на частното предприемачество“.
По това време ръководството на партията се придържаше към напълно противоречиви и
объркани възгледи за икономическата политика. Опитах се да изпълня мисията си, като
лично внушавах на Фюрера и партията, че частната инициатива, икономическата
самостоятелност на бизнесмена, творческият потенциал на свободното предприятие и
т.н. трябва да бъдат признати за основа на икономическата политика на партията.
Фюрерът нееднократно подчертаваше в разговори с мен и лидерите на индустрията, с
които го бях запознал, че е враг на държавната икономика и на т.нар. планова икономика
и че смята свободното предприемачество и конкуренцията за абсолютно необходими за
постигане на възможно най-висока производителност.13
По това време Хитлер, както казва неговият бъдещ президент на Райхсбанк и министър на
икономиката, започва да се среща с хората, които държат парите в Германия, и им казва общо
взето това, което искат да чуят. Партията се нуждае от големи суми, за да финансира
изборните си кампании, да покрива разходите за своята масова и усилена пропаганда, да
плаща заплати на стотиците си служители на пълен работен ден и да поддържа частните
армии на СА и СС, които до края на 1930 г. наброяват над 100 000 души – сила, надхвърляща
по численост Райхсвера. Бизнесмените и банкерите не са единственият финансов източник –
партията набира значителни суми от членски внос, оценки, дарения и от продажбите на
партийни вестници, книги и периодични издания, – но са най-големият. И колкото повече
пари дават на нацистите, толкова по-малко имат да дадат на другите консервативни парти,
които са поддържали дотогава.
През лятото на 1921 г. – разказва Ото Дитрих, когото Хитлер назначава за началник
най-напред на партийната, а по-късно на държавната преса – Фюрерът изведнъж реши
да се концентрира систематично върху сближаване с влиятелните индустриални
магнати.14
Кои са тези магнати?
Тяхната самоличност е тайна, до която имат достъп само лицата от най-близкото
обкръжение на Хитлер. На партията се налага да играе двойна игра. Трябва да остави
Щрасер, Гьобелс и маргинала Федер да залъгват масите с лозунга, че националсоциалистите
са наистина „социалисти“ и са против богаташите. От друга страна, за поддръжката на
партията трябва да се измъкват пари от онези, които ги имат в изобилие. През цялата втора
половина на 1931 г., казва Дитрих, Хитлер „пропътува Германия открай докрай, като проведе
частни разговори с видни личности [в сферата на бизнеса]“. Някои от тези срещи са толкова
секретни, че се налага да се състоят „на някоя усамотена горска поляна“.
„Конфиденциалността беше абсолютно наложителна – обяснява Дитрих. – Пресата не
трябваше да има шанс да напакости. Резултатът беше, че успяхме.“
Така политическото криволичене на нацистите придобива почти комичен характер.
Веднъж през есента на 1930 г. Щрасер, Федер и Фрик от името на Нацистката партия внасят
в Райхстага законопроект, който предвижда таван от 4% на всички лихви, експроприация на
авоарите на „банковите и борсовите махнати“ и на всички „източни евреи“ без компенсация,
както и национализация на големите банки. Хитлер е ужасен; това е не само болшевизъм, но
и финансово самоубийство за партията. Той категорично нарежда тези мерки да бъдат
оттеглени. Скоро след това комунистите внасят дословно същото предложение. Хитлер
заповядва на съпартийците си да гласуват против него.
От разпитите на Функ в Нюрнбергския затвор след войната знаем имената на поне някои
от „влиятелните индустриални магнати“, с които Хитлер е търсил съюз. Въглищният барон и
враг на профсъюзите Емил Кирдорф, който оглавява фонд за политически подкупи на име
„Рурска хазна“, набиран от собствениците на мини в Западна Германия, е съблазнен от
Хитлер на партиен конгрес през 1929 г. Фриц Тисен, директор на стоманения тръст, който
накрая ще съжалява за безразсъдството си и ще го опише в книга на име „Аз плащах на
Хитлер“, започва да подпомага партията още по-рано. След запознанството си с нацисткия
водач в Мюнхен през 1923 г. той е за​пленен от неговото красноречие и веднага след това с
посредничеството на Лудендорф дарява 100 000 златни марки (25 000 долара) на
неизвестната тогава Нацистка партия. Към Тисен се присъединява Алберт Фьоглер, който
също заема видно място в Обединените стоманолеярни заводи. Всъщност въгледобивният и
стоманодобивният бизнес са главните източници на средствата, с които индустрията помага
на Хитлер да преодолее последните препятствия по пътя към властта през периода от 1930
до 1933 г.
Функ обаче назовава и други браншове и концерни, чиито ръководители не искат да
останат на сухо, в случай че Хитлер накрая успее. Списъкът е дълъг, макар и далеч не пълен,
защото паметта на Функ е силно влошена по времето, когато се явява на процеса в Нюрнберг.
Той включва Георг фон Шницлер, главен директор на гигантския химически картел „И. Г.
Фарбен“; производителите на калиев карбонат Аугуст Рощерг и Аугуст Дин (Функ говори за
„положителното отношение към Фюрера“ в средите на тази индустрия); Куно от параходната
компания „Хамбург-Америка“; индустрията с кафяви въглища в Централна Германия;
производителите на гума „Конти“; Ото Волф, могъщият кьолнски индустриалец; барон Курт
фон Шрьодер, кьолнския банкер, който ще изиграе ключова роля в последната маневра,
довела до издигането на Хитлер на власт; няколко водещи банки, сред които „Дойче Банк“,
„Комерц унд Приват Банк“, „Дрезднер Банк“, „Дойче Кредит Гезелшафт“; и най-големия
застрахователен концерн в Германия, „Алианц“.
Вилхелм Кеплер, един от икономическите съветници на Хитлер, привлича група
южногермански индустриалци, които също сформират обособена делова общност, предана
на началника на СС Химлер, която носи името „Кръг от приятели на икономиката“
(Freundeskreis der Wirtschaft), станала известна по-късно като „Кръг от приятели на
райхсфюрера на СС“, т.е. Химлер; тя набира милиони марки специално за този бандит и
неговите „изследвания“ за произхода на арийците. От самото начало на своята политическа
кариера Хитлер е подпомаган финансово, а и социално, от богатия мюнхенски издател Хуго
Брукман и от производителя на пиана Карл Бехщайн, чиито съпруги развиват трогателна
привързаност към обещаващия млад водач на нацистите. Домът на Бехщайн в Берлин е
мястото, където Хитлер се среща за първи път с много от водещите фигури в армията и
бизнеса; там се провеждат и някои от решаващите тайни събрания, които накрая го довеждат
до канцлерския пост.
Не всички германски бизнесмени се присламчват към Хитлер след блестящото
представяне на нацистите на изборите през 1930 г. Функ споменава, че големите
електрически корпорации „Сименс“ и „АЕГ“ се държат настрана, както и кралете на
боеприпасната индустрия Круп фон Болен и Халбах. Фриц Тисен в своите признания
заявява, че Круп бил „яростен противник“ на Хитлер и че дори в деня преди Хинденбург да
назначи нацисткия лидер за канцлер, индустриалецът настоятелно увещавал стария
фелдмаршал да не допуска подобно безумие. Круп обаче скоро разбира накъде духа вятърът и
бързо става, според израза на разкаяния Тисен, „нацист екстра качество“.15
С други думи, очевидно е, че във финалния си устрем към властта Хитлер е получавал
значителна финансова поддръжка от доста голяма част от германските делови кръгове. Така
и не е установено с каква точно сума банкерите и бизнесмените са подпомогнали
Нацистката партия през онези последни три години преди януари 1933 г. Функ казва, че тя
вероятно възлиза на не повече от „два милиона марки“. Тисен я оценява на два милиона
годишно; казва, че той лично е дарил един милион марки. Ако се съди обаче по големите
суми, с които партията разполага през онези дни, макар и Гьобелс да се оплаква, че все не
достигат, общата сума на даренията от бизнеса сигурно многократно надхвърля тези оценки.
Каква полза са имали от тях тези политически незрели мъже от света на бизнеса, ще видим
по-нататък в този разказ. Един от най-големите ентусиасти сред тях по това време – както и
един от най-горчиво разочарованите впоследствие, – е д-р Шахт, който подава оставка като
президент на Райхсбанк през 1930 г. заради възраженията си срещу Плана „Йънг“, запознава
се с Гьоринг през същата година и с Хитлер през 1931 г., и през следващите две години
използва всичките си значителни способности, за да приближи Хитлер до своите приятели
от индустриалните и банковите среди, и най-вече до голямата цел – канцлерския пост. Към
1932 г. този икономически магьосник, чийто принос за установяването на Третия райх и
неговите първоначални успехи се оказва толкова неизмерим, пише на Хитлер: „Нямам
съмнение, че настоящото развитие на нещата може да доведе само до назначаването ви за
канцлер... Вашето движение се крепи вътрешно на толкова могъща истина и потребност, че
победата не може да ви се изплъзва за дълго... Независимо къде ще ме отведе моята работа в
близко бъдеще, дори някой ден да се озова затворен в някоя крепост, винаги можете да
разчитате на мен като ваш лоялен поддръжник.“ Едно от двете писма, от които са взети
цитираните думи, е подписано: „Поздравявам ви с енергично „Хайл“.“16
Една от „могъщите истини“ на нацисткото движение, която Хитлер никога не е крил, е, че
ако партията някога овладее Германия, тя ще потъпче личните свободи на германците,
включително д-р Шахт и неговите приятели бизнесмени. Ще мине известно време, преди
гениалният президент на Райхсбанк (отново на този пост при Хитлер) и неговите партньори
от индуст​рията и финансите да прогледнат за това. И тъй като тази част от историята,
подобно на всяка друга, е пълна с върховна ирония, не след дълго д-р Шахт ще се окаже
добър пророк не само относно назначаването на Хитлер за канцлер, но и относно
собственото си затворничество – макар и не в крепост, а в концентрационен лагер, което е
още по-лошо, и не като „лоялен поддръжник“ на Хитлер (тук той греши), а точно в
противоположното качество.
Сега, в началото на 1931 г., Хитлер вече е събрал около себе си в партията онази групичка
фанатични, безскрупулни мъже, които ще го подкрепят в неговия последен щурм към властта
и които (с едно изключение) ще останат до него, за да му помагат да удържи тази власт през
годините на Третия райх – при все че този, който му е най-близък от всички, вероятно най-
способният и най-безмилостният от тях, няма да оцелее дори физически през втората година
на нацисткото управление. Това са петимата, които стоят по-високо от останалите му
последователи по това време. Те са Грегор Щрасер, Рьом, Гьоринг, Гьобелс и Фрик.
Гьоринг се е върнал в Германия в края на 1927 г. след обявяването на всеобща политическа
амнистия, която десницата е прокарала в Райхстага с помощта на комунистите. В Швеция,
където е прекарал по-голямата част от изгнаничеството си, той се е излекувал от
зависимостта си от наркотиците в клиниката „Лангбро“, и след възстановяването си се е
прехранвал, работейки за шведска самолетна компания. Жизненият, красив ас от Първата
световна война е напълнял, но не е загубил нищо от енергията си или от своя вкус към
живота. Установил се е в малка, но луксозна ергенска квартира на „Бадишещрасе“ в Берлин
(неговата болна от епилепсия съпруга, която той дълбоко обича, се е заразила с туберкулоза и
затова е останала в Швеция), изкарва си прехраната като съветник на частни самолетни
компании и на държавната „Луфтханза“ и изгражда социални контакти. Поддържа връзки с
доста важни лица – от бившия кронпринц и принц Филип Хесенски, женен за дъщерята на
италианския крал принцеса Мафалда, до Фриц Тисен и други големи фигури в бизнеса,
както и с някои изтъкнати офицери от армията.
Това са тъкмо връзките, които липсват, но са нужни на Хитлер, и Гьоринг скоро се заема
активно да представи нацисткия лидер на своите приятели и да неутрализира неприятната
миризма, която излъчват някои от главорезите в кафяво за висшите кръгове. През 1928 г.
Хитлер избира Гьоринг за един от дванайсетте нацистки депутати, които да представляват
партията в Райхстага, а през 1932 г., когато нацистите вече са най-голямата партия в
парламента, Гьоринг става негов председател. Официалната резиденция на председателя на
Райхстага е мястото, където се провеждат много от срещите и се заплитат много от
интригите, довели до окончателния триумф на партията; именно там (нека прескочим малко
напред във времето) е подготвен заговорът, който помага на Хитлер да остане на власт, след
като става канцлер – подпалването на Райхстага.
Ернст Рьом е скъсал с Хитлер през 1925 г. и не след дълго е заминал, за да се присъедини
към боливийската армия като подполковник. В края на 1930 г. Хитлер го призовава да се
върне и да поеме отново ръководството на СА, която започва да става неуправляема.
Членовете на отрядите и дори техните началници явно вярват в нацистката революция чрез
насилие и все по-често излизат на улиците, за да тормозят и убиват своите политически
противници. Не минават избори, национални, местни или общински, без свирепи улични
битки. Тук трябва да споменем мимоходом един от тези сблъсъци, тъй като той дава на
националсоциализма неговия великомъченик. Един от кварталните предводители на СА в
Берлин е Хорст Весел, син на протестантски свещеник, който е изоставил семейството и
учението си, за да заживее в бедняшки квартал с бивша проститутка и да посвети живота си
на борба в името на нацизма. Много антинационалисти и досега твърдят, че младият човек
си е изкарвал прехраната със сводничество, макар че това обвинение може и да е
преувеличено. Факт е, че общува със сводници и проститутки. Той е убит от комунисти през
февруари 1930 г. и би потънал в забрава заедно със стотиците други жертви, дадени и от
двете страни в уличните войни, ако не беше фактът, че оставя след себе си една песен, чиито
текст и мелодия е съчинил сам. Това е песента „Хорст Весел“, която скоро става официална
песен на Нацистката партия, а по-късно и втори национален химн на Третия райх след
„Дойчланд юбер алес“. Самият Хорст Весел, благодарение на изкусната пропаганда на д-р
Гьобелс, се превръща в един от великите легендарни герои на движението, превъзнасян като
чист идеалист, дал живота си за каузата.
По времето, когато Рьом поема ръководството на СА, Грегор Щрасер е без съмнение
втората по значимост личност в Нацистката партия. Въздействащ оратор и блестящ
организатор, той е началник на най-важната служба на партията, Политическата
организация – пост, който му създава огромно влияние сред провинциалните и местните
водачи, чиято работа контролира. С общителния си баварски нрав той е най-популярният
лидер след Хитлер, при това за разлика от Фюрера се радва на личното доверие и дори добри
чувства от страна на повечето си политически опоненти. По това време доста хора, в
партията и извън нея, смятат, че Щрасер може да е добра алтернатива на мрачния,
непредсказуем австрийски лидер. Това виждане се радва на особено силна подкрепа в
Райхсвера и в Президентския дворец.
Братът на Грегор Щрасер, Ото, вече е вън от играта. За негово нещастие той е взел на
сериозно не само думата „социалистическа“, но и думата „работническа“ в официалното
название на Националсоциалистическата германска работническа партия. Подкрепил е
няколко стачки на социалистическите профсъюзи и е поискал партията да защити идеята за
национализация на индустрията. Това, разбира се, е равностойно на ерес за Хитлер, който
обвинява Ото Щрасер, че изповядва смъртните грехове на „демокрацията и либерализма“.
На 21 и 22 май 1930 г. Фюрерът влиза в открит конфликт със своя непокорен подчинен и
изисква пълно послушание. Когато отказва, Ото е изхвърлен от партията. Опитва се да
създаде истински национално „социалистическо“ движение, Съюзът на
националсоциалистите революционери, което става известно с краткото название „Черен
фронт“, но на изборите през септември не успява да отнеме от Хитлер какъвто и да е
значителен брой гласове.
Гьобелс, четвъртият от Голямата петорка около Хитлер, продължава да е враг и съперник
на Грегор Щрасер от разрива им през 1926 г. Две години по-късно той е наследил Щрасер
като шеф на партийната пропаганда, когато последният е издигнат до началник на
Политическата организация. Продължава да бъде гаулайтер на Берлин, а постиженията му в
реорганизирането на партията в града, както и пропагандистките му таланти, са направили
благоприятно впечатление на Фюрера. Неговият лек, но хаплив език и живият му ум не го
сближават с другите главни помощници на Хитлер, които му нямат доверие. Нацисткият
лидер обаче гледа със задоволство на борбата между своите първи подчинени, най-малкото
защото това е гаранция, че няма да заговорничат заедно срещу неговото водачество. Никога
не е имал пълно доверие на Щрасер, но е напълно уверен в лоялността на Гьобелс; при това
куцият дребен фанатик е постоянен извор на идеи, които носят полза на Хитлер. И най-
сетне, дарбите на Гьобелс като войнствен журналист (той вече има собствен берлински
вестник, „Дер Ангриф“, в който да се развихри) и демагогстващ оратор са безценни за
партията.
Вилхелм Фрик, петият и последен член на групата, е единствената безцветна личност в
нея. Той е типичен германски държавен чиновник. Като млад полицай в Мюнхен преди 1923
г. е служил като един от шпионите на Хитлер в полицейското управление, и Фюрерът винаги
е изпитвал благодарност към него. Често се е заемал с неблагодарни задачи. По настояване
на Хитлер е станал първият нацист, постъпил на служба в провинцията – в Тюрингия, – а по-
късно става водач на Нацистката партия в Райхстага. Той е кучешки предан, изпълнителен, и
поради привидната си стеснителност и вежливи маниери – полезен в контактите с
колебливите членове на републиканското правителство.
Някои от хората, играещи по-незначителна роля в партията в началото на трийсетте, ще
придобият впоследствие известност и страховито лично влияние в Третия райх. Хайнрих
Химлер, птицевъдът, който с пенснето си може да бъде взет погрешно за кротък, посредствен
учител (той е дипломиран агроном от мюнхенското „Технише Хохшуле“), изгражда малко по
малко преторианската гвардия на Хитлер – черноризците от СС. Той обаче работи в сянката
на Рьом, който е командир на СА и СС, и е слабо известен дори в партийните кръгове, освен
в родната си Бавария. В това число са и д-р Роберт Лей, химик по професия и пияница, който
е гаулайтер на Кьолн, и способният млад адвокат Ханс Франк, ръководител на правния отдел
на партията. В тази група е и Валтер Дарѐ, роден през 1895 г. в Аржентина – способен
агроном, който е спечелен за националсоциализма от Хес и чиято книга „Селячеството като
жизнен източник на нордическата раса“ привлича вниманието на Хитлер и му осигурява
назначение като началник на Земеделската служба на партията. Самият Рудолф Хес, който
няма лични амбиции и е кучешки предан на Вожда, се титулува просто частен секретар на
Фюрера. Има и втори частен секретар, някой си Мартин Борман, който подобно на къртица
предпочита да се рови в тъмните кътчета на партийния живот, за да плете интригите си, и
който някога е прекарал една година в затвора за съучастие в политическо убийство. Лидер
на младежката организация е Балдур фон Ширах, млад човек с романтични представи,
енергичен организатор. Майка му е американка, а прадядо му като офицер от армията на
Съюза е загубил единия си крак в битката при Бул Рън. Фон Ширах казва на американските
си надзиратели в Нюрнберг, че станал антисемит на седемнайсетгодишна възраст, след като
прочел книга на име „Вечният евреин“ от Хенри Форд.
В тази група е и Алфред Розенберг, скучният, умствено ограничен псевдофилософ от
Прибалтика, който, както вече знаем, е един от ранните ментори на Хитлер. След опита за
преврат през 1923 г. той бълва книги и памфлети с крайно неясни съдържание и стил, връх
на които е един труд от 700 страници, озаглавен „Митът на двайсети век“. Това е
смехотворен буламач от неговите недоносени идеи за нордическото превъзходство,
пробутван като плод на нещо, което минава за ерудиция в нацистките кръгове. За тази книга
Хитлер често казва шеговито, че е направил неуспешен опит да я прочете; тя дава повод на
Ширах, който също смята себе си за писател, да отбележи веднъж, че Розенберг „е продал
повече екземпляри от книга, която никой не е чел, в сравнение с който и да е друг автор“,
защото през първите десет години след публикуването ѝ през 1930 г. са продадени над
половин милион бройки. От началото до края Хитлер винаги запазва в сърцето си топло
чувство към този скучен, тъповат, непохватен мъж, като му подарява разнообразни партийни
длъжности като редактор на „Фьолкишер Беобахтер“ и други нацистки издания и го
номинира като един от депутатите на партията в Райхстага през 1930 г., където той
представлява движението в Комисията по външните работи.
Такъв е конгломератът от лица около лидера на националсоциалистите. В едно нормално
общество те сигурно биха изглеждали като нелепа сбирщина. Само че в хаоса през
последните дни на републиката за милиони объркани германци те започват да изглеждат
като спасители. При това притежават две преимущества в сравнение с противниците си:
имат за свой водач човек, който знае какво точно иска, и са достатъчно безмилостни и
достатъчно гъвкави, за да му помогнат да го постигне, без да се спират пред нищо.
Докато 1931 година следва тревожния си ход, с пет милиона уволнени работници,
изправена пред разорение средна класа, фермери, които не могат да плащат по ипотеките си,
парализиран парламент, едва функциониращо правителство и 84-годишен президент, който
бързо изпада в старческо слабоумие, в сърцата на нацистките главатари се надига увереност,
че няма да се наложи да чакат дълго. Както Грегор Щрасер се хвали открито: „Всичко, което
служи за ускоряване на катастрофата... е добро, много добро за нас и нашата германска
революция.“
 6.
Последните дни
на републиката: 1931–1933 г.

С ред сътресенията и хаоса, белязали живота в Германия, изпъква една странна и

изменчива фигура, която ще допринесе повече от всеки друг да бъде изкопан гробът на
републиката – човекът, който ще бъде за кратко нейният последен канцлер и по някаква
ирония с един от последните завои в удивителната си кариера ще се опитва отчаяно да я
спаси, когато вече е твърде късно. Това е Курт фон Шлайхер, чието име на немски означава
„интригант“ или „подлец“.
През 1931 г. той е генерал-лейтенант в армията. Роден през 1882 г., Шлайхер постъпва на
военна служба на осемнайсетгодишна възраст като младши офицер в стария полк на
Хинденбург, Трети гвардейски пехотен полк, където става близък приятел на Оскар фон
Хинденбург, сина на фелдмаршала и президента. Завързва и друго приятелство, което се
оказва почти също толкова полезно – с генерал Грьонер, който е впечатлен от блестящото му
представяне като курсант във Военната академия, и след като заема мястото на Лудендорф в
щаба на Върховното командване през 1918 г., взема при себе си младия офицер като свой
адютант. Шлайхер, който е предимно „щабен офицер“ – служил е само за кратко на руския
фронт, – впоследствие остава близък до центровете на властта в армията и във Ваймарската
република, където с живия си ум, любезни обноски и политически нюх впечатлява както
генералите, така и политиците. Под командването на генерал фон Зеект той играе все по-
важна роля с помощта си за организиране на нелегалния доброволчески корпус и също
толкова нелегалния и строго секретен „Черен Райхсвер“; освен това е ключова фигура в
конфиденциалните преговори с Москва, които довеждат до тайното обучение на офицери за
танковите и авиационните части в Съветска Русия и създаването на германски оръжейни
фабрики на нейна територия. Ловък манипулатор със страст към интригите, Шлайхер работи
най-добре под прикритие и на тъмно. До началото на 30-те години името му е непознато за
широката публика, но от известно време привлича нарастващо внимание на „Бендлерщрасе“,
където се помещава Военното министерство, и на „Вилхелмщрасе“, където заседават
министрите от кабинета.
През януари 1928 г. използва нарастващото си влияние пред президента Хинденбург, с
когото се е сближил чрез приятелството си с Оскар, за да издейства назначаването на своя
стар началник генерал Грьонер за министър на отбраната – първия военен, който заема този
пост по времето на републиката. Шлайхер, който става дясната ръка на Грьонер в
министерството, е поставен от него да оглави нова служба, т.нар. Министерско бюро, където
се занимава с политическите и печатните работи на армията и флота. „Моят политически
кардинал“ – така Грьонер нарича своя помощник и му поверява отношенията на армията с
другите министерства и с политическите лидери. На този пост Шлайхер освен влияние в
офицерския корпус започва да придобива и влияние в политиката. В армията той има
властта да подпомага или спъва кариерата на висшите офицери и започва да я прилага, като
през 1930 г. се отървава с измама от втория по ранг в командването генерал фон Бломберг и
го заменя със свой стар приятел от Трети гвардейски пехотен полк, генерал фон Хамерщайн.
През пролетта на същата година, както вече знаем, прави първия си опит да се добере до
канцлерския пост и с подкрепата на армията придумва Хинденбург да назначи на тази
длъжност Хайнрих Брюнинг. С постигането на този политически триумф Шлайхер прави
ход, който според него е първата стъпка в грандиозен план за овладяване на републиката –
идея, която се оформя от известно време в пъргавия му ум. Той вижда достатъчно ясно (и кой
ли не ги съзира?) причините за слабостта на Ваймарския режим. Има прекомерно много
политически партии (през 1930 г. десет от тях получават по повече от един милион гласа), а
те преследват твърде противоположни цели и са твърде погълнати от своята загриженост за
конкретните икономически и социални интереси, които представляват, за да могат да
погребат различията си и да формират устойчиво мнозинство в Райхстага, което да подкрепи
стабилно правителство, способно да се справи с голямата криза, връхлетяла страната в
началото на трийсетте. Парламентарно избраното правителство е станало предмет на нещо,
което германците наричат Kuhhandel, търговия с добитък: партиите се пазарят, за да
издействат специални облаги за групите, които са ги избрали, без да ги е грижа за
националните интереси. Нищо чудно, че когато Брюнинг поема канцлерския пост на 28 март
1930 г., в Райхстага вече е станало невъзможно да се постигне мнозинство за каквато и да е
политика – лява, центристка или дясна – и че просто за да продължи дейността на
правителството и да предприеме нещо срещу икономическата парализа, той трябва да
прибегне до Член 48 на конституцията, който му позволява в извънредна ситуация, стига да
има одобрението на президента, да управлява с укази.
Точно това е начинът, по който Шлайхер иска канцлерът да управлява. Той допринася за
силно правителство под твърдата ръка на президента, който все пак (според Шлайхер) чрез
прякото си избиране представлява волята на народа и има подкрепата на армията. Ако
демократично избраният Райхстаг не може да осигури стабилно правителство, тогава трябва
да го направи демократично избраният президент. Мнозинството германци, сигурен е
Шлайхер, искат правителство, което да заеме твърда позиция и да ги изведе от
безнадеждното им бедствено положение. Всъщност, както показват изборите, насрочени от
Брюнинг през септември, мнозинството германци не искат това. Или поне не искат да бъдат
изведени от пустинята от такова правителство, каквото са избрали Шлайхер и неговите
приятели в армията и президентството.
Истината е, че Шлайхер допуска две гибелни грешки. Като поставя Брю​нинг за канцлер и
го насърчава да управлява чрез президентски укази, той подкопава основата на влиянието,
което армията има сред народа – традиционният принцип да стои над политиката, отказът
от който ще доведе до крах лично него и цяла Германия. Освен това си е направил погрешно
сметките, що се отнася до избирателите. Когато шест и половина милиона от тях (в
сравнение с 810 000 две години по-рано) гласуват за Нацистката партия на 14 септември
1930 г., изкушеният от политиката генерал разбира, че трябва да поеме нов курс. Още преди
да е изтекла годината, се свързва с Рьом, който току-що се е върнал от Боливия, и с Грегор
Щрасер. Това е първият сериозен контакт между нацистите и онези, които разполагат с
политическата власт в републиката. Развитието му само за две години ще доведе Адолф
Хитлер до целта, а генерал фон Шлайхер – до неговото падение и в крайна сметка убийство.
 На 10 октомври 1931 г., три седмици след самоубийството на неговата племенница и
възлюбена Гели Раубал, Хитлер е приет за пръв път от президента Хинденбург. Срещата е
уговорена от Шлайхер, който се е заел да плете нова мрежа от интриги. По-рано същата есен
генералът е разговарял с Хитлер и е уредил той да се срещне както с президента, така и с
канцлера. Дълбоко в ума му, както и в този на Брюнинг, се върти въпросът какво да правят,
когато седем годишният мандат на Хинденбург изтече през пролетта на 1932 г.
Фелдмаршалът ще бъде на 85 години тогава, а промеждутъците, през които разсъждава ясно,
са все по-малко. При това всички разбират, че ако той няма шанс за втори мандат, тогава
Хитлер, макар и да не е германски гражданин по закон, би могъл да си издейства такъв
статут по някакъв начин, да се кандидатира, да спечели изборите и да стане президент.
През лятото високообразованият канцлер е размишлявал часове наред за отчаяното
положение на Германия. Той добре разбира, че неговото правителство е станало най-
непопулярното, което републиката някога е имала. За да се справи с депресията, е издал указ
за понижаване на надниците и заплатите, както и на цените, и е наложил жестоки
ограничения на търговията, финансите и социалните услуги. „Канцлерът на глада“ – така го
наричат и нацистите, и комунистите. Той обаче мисли, че вижда изход, който в крайна
сметка ще създаде отново стабилна, свободна, благоденстваща Германия. Ще се опита да
преговаря със Съюзниците за отмяна на репарациите, чието плащане е било временно
прекратено с мораториума на Хувър. На конференцията по разоръжаването, планирана за
следващата година, ще се опита да убеди Съюзниците или да зачетат ангажимента си във
Версайския договор да се разоръжат до нивото на Германия, или да позволят на Германия да
започне открито скромна програма по превъоръжаване, каквато всъщност вече е в ход тайно
и с неговото негласно одобрение. По този начин ще бъде отхвърлено последното бреме на
мирния договор и Германия ще застане наравно с великите сили. Това ще бъде не само
благотворно за републиката, но би могло също, смята Брюнинг, да даде начало на нова епоха
на увереност в западния свят, която да сложи край на икономическата депресия, причинила
на германския народ такива страдания. Освен това ще спре подема на нацистите.
Брюнинг планира да действа смело и на вътрешния фронт и да осъществи фундаментална
промяна на германската конституция със съгласието на всички големи партии без
комунистите. Той иска да възстанови монархията на Хохенцолерните. Дори да убедят
Хинденбург да се кандидатира отново, на неговата възраст той едва ли доживее до края на
нов седем годишен мандат. Ако умре след една-две години, Хитлер пак ще има възможност да
бъде избран да президент. За да предотврати това и да осигури приемственост и стабилност
в институцията на държавния глава, Брюнинг започва да подготвя следния план:
президентските избори през 1932 г. трябва да бъдат отложени и мандатът на Хинденбург
просто да се удължи, което може да се направи с гласовете на две трети от депутатите в двете
камари на парламента – Райхстага и Райхсрата. Щом това бъде постигнато, той ще предложи
на народното събрание да провъзгласи монархия с президента на мястото на регент. След
смъртта му един от синовете на кронпринца ще бъде поставен на трона на Хохенцолерните.
Този акт също ще сложи прът в колелата на нацистите; всъщност Брюнинг е уверен, че това
ще означава край на съществуването им като политическа сила.
Само че престарелият президент не е заинтересован от плана. Като командващ
императорската армия той е имал задължението през онзи мрачен ноемврийски ден в Спа
през 1918 г. да съобщи на кайзера, че трябва да си отиде, че с монархията е свършено; и сега
не би приел на трона да седне никой друг от Хохенцолерните освен самия император, който
продължава да живее в изгнание в Доом в Холандия. Брюнинг му обяснява, че
социалдемократите и профсъюзите, които с огромна неохота са насърчили донякъде неговия
план само защото е вероятно последният отчаян шанс да спрат Хитлер, не биха подкрепили
връщането нито на Вилхелм II, нито на най-големия му син, и че ако монархията бъде
възстановена, тя ще е конституционна и демократична, по английски образец. Посивелият
стар фелдмаршал е толкова възмутен, че веднага отпраща канцлера. Седмица по-късно го
вика отново, за да му съобщи, че няма да се кандидатира повторно.
Междувременно Брюнинг, а после и Хинденбург се срещат за пръв път с Адолф Хитлер. И
двата разговора протичат зле за лидера на нацистите. Той още не се е възстановил от удара,
който му е нанесло самоубийството на Гели Раубал; умът му блуждае, чувства се несигурен.
Когато Брюнинг иска подкрепата на нацистите за удължаване на мандата на Хинденбург,
Хитлер отвръща с дълга тирада срещу републиката, която не оставя съмнение, че той няма да
съдейства за плановете на канцлера. С Хинденбург Хитлер се чувства неловко. Опитва се да
въздейства на възрастния господин с дълга високопарна реч, но тя няма ефект. На тази първа
среща президентът не е впечатлен от „бохемския ефрейтор“, както го нарича, и казва на
Шлайхер, че подобен човек може да стане министър на съобщенията, но никога канцлер –
думи, които фелдмаршалът по-късно ще трябва да си вземе обратно.
Хитлер, завладян от кисело настроение, бърза да замине за Бад Харцбург, където на
следващия ден, 11 октомври, се включва в масова демонстрация на „националната опозиция“
срещу правителствата на Германия и Прусия. Това е събрание не толкова на крайната
десница, представлявана от националсоциалистите, колкото на по-старите, консервативни
реакционни сили: Германската национална партия на Хугенберг, частната армия на десните
ветерани, „Щалхелм“, т.нар. Бисмаркова младеж, Аграрната лига на юнкерите и чудновата
сбирщина стари генерали. Нацисткият лидер обаче не участва от сърце в митинга. Той
презира тези останки от стария режим с техните рединготи, цилиндри и медали, и вижда, че
за „революционно“ движение като неговото може да бъде опасно да се асоциира твърде
близко с тях. Произнася небрежно речта си и напуска мястото преди парада на „Щалхелм“,
участниците в който, за негова досада, са по-многобройни от СА. Харцбургският фронт,
който е създаден на същия ден и представлява усилие от страна на старомодните
консерватори да се обединят с нацистите в единен фронт за последен щурм срещу
републиката (те настояват за незабавната оставка на Брюнинг), се оказва мъртвороден.
Хитлер няма намерение да свири втора цигулка за тези господа с умове, погребани (според
него) в миналото, към което той знае, че няма връщане. Би могъл да ги използва временно,
ако съдействат за подкопаването на Ваймарския режим и му предоставят нови финансови
ресурси – което и правят. Той обаче няма да се остави да го използват на свой ред. След не
повече от няколко дни Харцбургският фронт е изправен пред разпадане; неговите
разнородни елементи за пореден път се хващат за гушите.
С едно изключение. Както Хугенберг, така и Хитлер отказват да приемат предложението
на Брюнинг за удължаване на мандата на Хинденбург. В началото на 1932 г. канцлерът
подновява усилията си да ги склони да променят решението си. С голям труд успява да
получи съгласието на президента да остане на поста си, ако парламентът удължи неговия
мандат и му спести необходимостта да се нагърби с бремето на тежка избирателна
кампания. Сега Брюнинг кани Хитлер да дойде в Берлин за ново обсъждане. Телеграмата
пристига в момент, когато Фюрерът разговаря с Хес и Розенберг в редакцията на
„Фьолкишер Беобахтер“ в Мюнхен. Запращайки хартията в лицата им, Хитлер се провиква:
„Сега вече са в ръцете ми! Признават ме за партньор в техните преговори.“1
На 7 януари Хитлер се съвещава с Брюнинг и Шлайхер, а на 10 януари се провежда втора
среща. Брюнинг повтаря предложението си към нацистите да приемат удължаване на
мандата на Хинденбург. Ако това бъде направено, веднага щом уреди въпросите за отмяната
на репарациите и равенството във въоръжаването, той самият ще се оттегли. Според някои
източници (този пункт е спорен) Брюнинг използва още една примамка: предлага да
подскаже на Хинденбург името на Хитлер като негов наследник.2
Хитлер не дава веднага категоричен отговор. Той се оттегля в хотел „Кайзерхоф“ на
съвещание със своите съветници. Грегор Щрасер предлага да приемат плана на Брюнинг с
аргумента, че ако нацистите предизвикат избори, Хинденбург ще спечели. Гьобелс и Рьом са
за директен отказ. В дневника си за 7 януари Гьобелс пише: „Президентството не е проблем.
Брюнинг просто иска да усили собствената си позиция за неопределено време... Шахматната
борба за власт започва... Главното е да останем силни и да не правим компромиси.“
Предната нощ е написал: „В организацията има един човек, на когото никой няма доверие...
Това е Грегор Щрасер.“3
Самият Хитлер не вижда разумна причина да укрепва властта на Брюнинг и по този начин
да удължава живота на републиката. Само че за разлика от дебелоглавия Хугенберг, който
направо отхвърля плана на 12 януари, Хитлер води по-тънка игра. Той отговаря не на
канцлера, а през главата му на президента, като заявява, че смята предложението на Брюнинг
за противоконституционно, но ще подкрепи преизбирането на Хинденбург, ако
фелдмаршалът отхвърли плана на Брюнинг. В Кайзерхоф нацисткият лидер се среща тайно с
Ото фон Майснер – повратливия държавен секретар в канцеларията на президента, който
усърдно служи в това си качество първо на социалиста Еберт, а после на консерватора
Хинденбург, и който вече се замисля за трети мандат при който и да е президент (може би
дори Хитлер?) – и му предлага да подкрепи Хинденбург на изборите, ако той първо се избави
от Брюнинг, назначи „национално“ правителство и насрочи нови избори за Райхстага и
пруския Ландтаг.
Предложението е отхвърлено от Хинденбург. Жегнат от отказа на нацистите и
националистите (последните – негови приятели и предполагаеми поддръжници) да му
спестят напрежението от изборната битка, Хинденбург дава съгласието си да се кандидатира
отново. Към неговото възмущение от националистическите партии обаче се добавя и
необясним яд срещу Брюнинг, който според него е действал изобщо неумело по този въпрос
и който сега го тласка към тежък конфликт точно с онези националистически сили, които са
го избрали за президент през 1925 г. срещу либерално-марксистите кандидати. Сега може да
спечели само с подкрепата на социалистите и профсъюзите, които винаги е презирал
открито. В отношенията му с неговия канцлер се промъква подчертана хладина – с този
канцлер, когото до неотдавна е наричал „най-добрия след Бисмарк“.
Към Брюнинг охладнява и генералът, който го е довел на канцлерския пост. Строгият
католически лидер в крайна сметка е разочаровал Шлайхер. Станал е най-непопулярният
канцлер, който някога е управлявал републиката. Оказал се е неспособен да получи
мнозинство в страната; не е успял да усмири нацистите или да ги спечели на своя страна;
провалил е плана за задържане на Хинденбург във властта. Следователно трябва да си отиде
– а с него може би и генерал Грьонер, уважаваният началник на Шлайхер, защото явно не
схваща идеите, които той, Шлайхер, има наум за бъдещето. Генералът, майстор на интригите,
не бърза кой знае колко. Брюнинг и Грьонер, двете силни фигури в правителството, трябва да
останат на власт до преизбирането на Хинденбург; без подкрепата им старият фелдмаршал
може и да не успее. След изборите вече няма да има полза от тях.

Хитлер срещу Хинденбург

В кариерата на Адолф Хитлер има няколко случая, когато, изправен пред труден проблем,
той изглежда неспособен да вземе решение – и това е един от тях. Въпросът, който стои пред
него през януари 1932 г., е този: да се кандидатира ли за президент или не? Хинденбург
изглежда непобедим. Легендарният герой ще бъде подкрепен не само от много десни сили,
но и от демократичните партии, които са били против фелдмаршала на изборите през 1925
г., но вече виждат в него спасител на републиката. Да се яви срещу Хинденбург и да загуби,
което почти със сигурност ще стане – не значи ли това да рискува репутацията за
непобедимост, която нацистите градят последователно на изборите в провинцията, откакто
са триумфирали на националния вот през 1930 г.? И все пак, да не се яви – не е ли това
признание за слабост, демонстрация на неувереност, че националсоциалистите са на прага
на властта? Има и друго съображение. Към този момент Хитлер дори няма право да участва в
изборите. Той не е германски гражданин.
Йозеф Гьобелс енергично го увещава да обяви кандидатурата си. На 19 януари двамата
пътуват заедно до Мюнхен и същата вечер Гьобелс записва в дневника си: „С Фюрера
обсъждахме въпроса за президентството. Още не е взето решение. Молих го настоятелно да
издигне собствената си кандидатура.“ През следващия месец дневникът на Гьобелс отразява
колебанията на Хитлер. На 31 януари: „Фюрерът ще вземе решение в сряда. Не можем повече
да стоим в неизвестност.“ На 2 февруари изглежда, като че ли го е взел. Гьобелс отбелязва:
„Решението му е да се кандидатира лично.“ Гьобелс обаче добавя, че това няма да бъде
обявено публично, докато не стане ясно какво ще правят социалдемократите. На следващия
ден партийните лидери се събират в Мюнхен, за да чуят решението на Хитлер. „Очакването
им е напразно – недоволства Гьобелс и добавя: – Всички са изнервени и напрегнати.“
Същата вечер дребният началник на пропагандата търси начин да се разтовари; измъква се да
гледа филм с Грета Гарбо и е „развълнуван и разтърсен“ от тази „най-велика жива актриса“.
По-късно през нощта: „При мен идват група стари партийни другари. Неопределеността ги
потиска. Опасяват се, че Фюрерът изчаква твърде дълго.“
Хитлер може би се бави прекомерно, но увереността му в неговия краен триумф остава
непоклатима. Една вечер в Мюнхен, разказва дневникът, Фюрерът обсъжда продължително с
Гьобелс какъв пост ще получи последният в Третия райх. Вождът, казва Гьобелс, възнамерява
да го назначи за „министър на народното образование, който ще се занимава с филмите,
радиото, изкуствата, културата и пропагандата“. Друга вечер Хитлер разговаря дълго със своя
архитект професор Троост относно плановете за „грандиозно преобразяване на
националната столица“. Гьобелс добавя: „Фюрерът завършва всички свои планове. Той
говори, действа и се чувства така, сякаш сме вече на власт.“
Само че още не обявява решението си, сякаш го тревожи мисълта да се изправи срещу
Хинденбург. На 9 февруари Гьобелс пише: „Фюрерът се връща в Берлин. Нови дебати за
президентските избори в „Кайзерхоф“. Нищо не е решено окончателно.“ Три дни по-късно
Гьобелс преглежда прогнозните си изчисления за гласуването заедно с Хитлер. „Има риск –
казва той, – но трябва да го поемем.“ Хитлер заминава за Мюнхен, за да продължи
обмислянето.
Накрая Хинденбург го подтиква да вземе решение. На 15 февруари престарелият
президент официално обявява своята кандидатура. Гьобелс е щастлив. „Вече имаме свобода
на действие. Вече не се налага да крием нашето решение.“ Хитлер обаче продължава да го
крие до 22 февруари, когато е проведено събрание в „Кайзерхоф“. „Фюрерът ми дава
разрешение да обявя кандидатурата му в Спортната палата довечера“ – ликува Гьобелс.
Кампанията е ожесточена и обърква представите на хората. В Райхстага Гьобелс нарича
Хинденбург „кандидат на партията на дезертьорите“ и е изгонен от камарата за обида на
президента. В Берлин националистическият „Дойче Цайтунг“, който е подкрепил
избирането на Хинденбург през 1925 г., сега се нахвърля яростно върху него. „Въпросът сега
е дали предателите интернационалисти и пацифистките свине, с одобрението на
Хинденбург, ще доведат Германия до окончателна гибел“ – заявява вестникът.
Всички традиционни пристрастия на класите и партиите са преобърнати в неразбориите и
възбудата на избирателната битка. Зад Хинденбург – протестант и прусак, консерватор и
монархист – застават социалистите, профсъюзите, католиците от Брюнинговата Партия на
Центъра и останките от либералните, демократични партии на средната класа. Хитлер –
католик, австриец, бивш скитник, „националсоциалист“, водач на масите от долната средна
класа – привлича, наред със собствените си последователи, и подкрепата на
високопоставените протестанти от севера, консервативните юнкери земевладелци и част от
монархистите, към които в последния момент се присъединява и бившият кронпринц.
Объркването се задълбочава допълнително от появата на още двама кандидати, нито един от
които не може да се надява да спечели, но всеки с шанс да получи достатъчно гласове, за да
попречи на двамата водещи конкуренти да постигнат абсолютното мнозинство, необходимо
за избирането им. Националистите издигат Теодор Дюстерберг, втори по ранг в
ръководството на „Щалхелм“ (чийто почетен командир е Хинденбург) – безличен бивш
лейтенант полковник, за когото нацистите скоро с радост откриват, че е правнук на евреин.
Комунистите, които крещят, че социалдемократите „предават работниците“ с подкрепата си
за Хинденбург, издигат собствен кандидат – лидера на партията Ернст Телман. Това не е
нито първият, нито последният път, когато комунистите, действащи по заповед на Москва,
рискуват да дадат рамо на нацистите.
Малко преди да започне кампанията, Хитлер решава проблема със своето гражданство. На
25 февруари се съобщава, че нацисткият вътрешен министър на държавата Брауншвайг е
назначил г-н Хитлер за аташе на посолството на Брауншвайг в Берлин. Чрез този оперетен
маньовър нацисткият лидер става автоматично гражданин на Брауншвайг и следователно на
Германия, и така получава правото да се кандидатира за президент на германския Райх. След
като преодолява с лекота това малко препятствие, Хитлер се хвърля в кампанията с бясна
енергия: обикаля страната, говори пред големи тълпи на десетки масови митинги и ги
разпалва до безумие. Гьобелс и Щрасер, другите двама изтъкнати оратори на партията,
следват подобно разписание. Това обаче не е всичко. Те дирижират пропагандна кампания,
каквато Германия никога не е виждала. Облепват стените на малки и големи градове с
милиони плакати в крещящи цветове, разпространяват осем милиона памфлета и дванайсет
милиона допълнителни екземпляра от партийните вестници, организират по три хиляди
митинги дневно и – за пръв път в германска избирателна кампания – използват много филми
и грамофонни записи, които излъчват по високоговорители, монтирани на камиони.
Брюнинг също работи неуморно, за да осигури на възрастния президент победа на
изборите. Този път справедливият иначе мъж проявява достатъчно безскрупулност, за да
запази цялото ефирно време в държавните радиостанции за своите – тактика, която довежда
Хитлер до бяс. Единствената реч на Хинденбург се предава на запис на 10 март, в
навечерието на гласуването. Тя е едно от малкото достойни изказвания по време на
кампанията и постига търсеното въздействие.
Избирането на партийна личност, представляваща едностранни екстремистки възгледи,
които впоследствие биха настроили срещу нея мнозинството от хората, би изложило
Отечеството на сериозни вълнения с непредсказуем изход. Дългът ми повели да попреча
на това... Ако бъда победен, поне няма да си навлека упрека, че по своя воля съм изоставил
поста си в критичен час... Не моля за гласовете на онези, които не желаят да гласуват за
мен.
Онези, които гласуват за него, са с 0,4% по-малко от необходимото абсолютно мнозинство.
Когато избирателните секции приключват работа на 13 март 1932 г., резултатите са следните:
Хинденбург 18 651 497 49,6%
Хитлер 11 339 446 30,1%
Телман 4 983 341 13,2%
Дюстерберг 2 557 729 6,8%
Тези числа са разочарование и за двете страни. Старият президент води пред нацисткия
демагог с над 7 милиона гласа, но не е успял да спечели необходимото абсолютно
мнозинство; това налага втори тур на изборите, на който ще бъде избран кандидатът с най-
много гласове. Хитлер е увеличил нацисткия вот с близо 5 милиона в сравнение с 1930 г.,
което е около 86%, но изостава с много от Хинденбург. Дълбоко отчаяние цари късно вечерта
на изборния ден в дома на Гьобелс в Берлин, където са се събрали много от партийните
ръководители, за да слушат резултатите по радиото. „Бити сме; ужасна перспектива – пише
Гьобелс в дневника си същата нощ. – В партията сме крайно потиснати и угнетени... Може да
ни спаси само някакъв умен ход.“
Въпреки това на следващата сутрин Хитлер заявява във „Фьолкишер Беобахтер“: „Първата
избирателна кампания завърши. Втората започва днес. Ще я водя аз.“ И подема кампанията
със същата енергия като преди. Наема пътнически самолет „Юнкерс“ и лети от единия до
другия край на Германия – новост в предизборната агитация по онова време, – като говори
на три-четири събрания дневно в същия брой градове. Предвидливо е променил тактиката
си, за да привлече повече гласове. През първата кампания е оплаквал главно нещастието на
народа и безсилието на републиката. Този път обрисува щастливо бъдеще за всички
германци, ако бъде избран: работни места за работниците, по-високи изкупни цени за
селските стопани, повече бизнес за бизнесмените, голяма армия за милитаристите, а
веднъж, в реч, произнесена в Лустгартен в Берлин, обещава: „В Третия райх ще има съпруг за
всяка германска девойка!“ Националистите оттеглят Дюстерберг от надпреварата и
призовават последователите си да гласуват за Хитлер. И още веднъж в хора се включва дори
разпътният бивш кронпринц, Фридрих Вилхелм: „Аз ще гласувам за Хитлер“ – обявява той.
Десети април 1932 г., денят на втория тур, е мрачен и дъждовен, и гласувалите граждани са
с един милион по-малко. Резултатите, обявени късно през същата вечер, са следните:
Хинденбург 19 359 983 53%
Хитлер 13 418 547 36,8%
Телман 3 706 759 10,2%
Макар и Хитлер да е увеличил общия брой на гласовете си с два милиона, а Хинденбург –
само с един милион, президентът има безспорно, абсолютно мнозинство. Повече от
половината германци са изразили по този начин вярата си в демократичната република; те
решително отхвърлят както десния, така и левия екстремизъм. Или поне така си мислят.
Самият Хитлер има много материал за размисъл. Представил се е впечатляващо. За две
години е удвоил нацисткия вот. И все пак мнозинството още му се изплъзва – а с него и
политическата власт, към която се стреми. Стигнал ли е до края на този конкретен път? В
партийните дискусии, последвали изборите на 10 април, Щрасер откровено заявява, че това
е реалната позиция на Хитлер. Той настоява за сделка с властимащите – с президента, с
правителството на Брюнинг и генерал Грьонер и с армията. Хитлер няма доверие на своя
пръв помощник, но не отхвърля идеята му. Не е забравил един от виенските уроци – че за да
се добере до власт, човек трябва да спечели подкрепата на някои от „съществуващите могъщи
учреждения“.
Преди да успее да набележи следващата стъпка, едно от тези „могъщи учреждения“,
правителството на републиката, се обръща срещу него.
В продължение на повече от година до правителствата на Райха и на различни други
германски държави са достигали документи, които показват, че някои високопоставени
нацистки ръководители, особено в СА, се готвят да овладеят Германия със сила и да
установят управление на терор. В навечерието на първия тур от президентските избори СА,
която вече наброява 400 000 души, е била напълно мобилизирана и е поставила постове
около Берлин. Макар и началникът на СА капитан Рьом да уверява генерал фон Шлайхер, че
мярката е чисто „предохранителна“, в нацисткия щаб в Берлин пруската полиция е заловила
документи, които ясно показват, че СА възнамерява да извърши държавен преврат още на
следващата вечер, ако Хитлер бъде избран за президент – такова е нетърпението на Рьом.
Един запис в дневника на Гьобелс от вечерта на 11 март потвърждава, че нещо се готви.
„Преговорихме инструкциите с командирите на СА и СС. Навсякъде цари дълбоко
безпокойство. Думата „преврат“ се носи във въздуха.“
Националното и местните правителства са вдигнати под тревога. На 5 април
представители на няколко от държавите, начело с двете най-големи, Прусия и Бавария, са
поискали от централното правителство да обуздае СА и са заявили, че в противен случай
сами ще го направят на своя територия. Канцлерът Брюнинг е далече от Берлин заради
участието си в предизборни изяви, но Грьонер, който приема делегатите в качеството си на
министър на вътрешните работи и отбраната, обещава да предприеме действия веднага след
връщането на Брюнинг, който трябва да се прибере на 10 април – деня на гласуването за
втория тур. Брюнинг и Грьонер смятат, че имат сериозни основания да ликвидират СА. Това
би сложило край на заплахата от гражданска война и би могло да стане прелюдия към края
на Хитлер като значим фактор в германската политика. Сигурни в преизбирането на
Хинденбург с абсолютно мнозинство, те чувстват, че избирателите им дават мандат да
защитят републиката срещу нацистите, които заплашват да я унищожат насилствено. Дошло е
времето да отговорят на силата със сила. Има и друго съображение – ако не вземат енергични
мерки, правителството ще изгуби подкрепата на социалдемократите и профсъюзите, които
формират по-голямата част от гласовете за Хинденбург и осигуряват основната подкрепа, за
да може кабинетът на Брюнинг да продължи управлението си.
Министрите се събират на 10 април, в разгара на гласуването, и решават да предприемат
незабавни действия срещу частните армии на Хитлер. Срещат известни трудности да убедят
Хинденбург да подпише указа (Шлайхер, който първоначално го е одобрил, започва да шепне
възражения на ухото на президента), но накрая документът е подписан на 13 април и
обнародван на 14-и.
Това е зашеметяващ удар за нацистите. Рьом и някои от лудите глави в партията призовават
към съпротива срещу заповедта. Хитлер обаче, който е по-умен от своите помощници,
нарежда да се подчинят. Моментът не е подходящ за въоръжено въстание. Освен това
пристига интересна новина за Шлайхер. Гьобелс отбелязва в дневника си на този ден, 14
април: „Уведомени сме, че Шлайхер не одобрява действията на Грьонер...“ И по-късно на
същия ден: „...телефонно обаждане от известна дама, която е близка приятелка на генерал
Шлайхер. Тя казва, че генералът иска да подаде оставка.“4
Гьобелс е заинтересуван, но остава скептичен. „Вероятно е просто някаква хитрост“ –
добавя той. Нито той, нито Хитлер, нито който и да е друг, със сигурност не и Брюнинг, а
най-малко Грьонер, на когото Шлайхер дължи бързото си издигане в армията и влиянието си
в правителствените кръгове, още не подозират на какво безгранично коварство е способен
този интригантстващ генерал с политически амбиции. Скоро обаче ще научат.
Още преди да бъде публикуван указът за забрана на СА, Шлайхер, който се е наложил над
нерешителния командващ на Райхсвера, генерал фон Хамерщайн, информира поверително
командващите на седемте военни окръга, че армията се противопоставя на този ход. После
убеждава Хинденбург да напише заядливо писмо на Грьонер на 16 април, в което
президентът пита защо „Райхсбанер“, паравоенната организация на социалдемократите, не е
била поставена под забрана заедно със СА. Шлайхер предприема и друга стъпка, за да
разклати позициите на началника си. Той подстрекава злостна клеветническа кампания
срещу генерал Грьонер, в която се разпространяват измислиците, че той е твърде болен, за да
остане на поста си, че е станал марксист и дори пацифист; освен това министърът на
отбраната бил опозорил армията с това, че му се е родило дете само пет месеца след като е
сключил брак – във военните кръгове, казва той на Хинденбург, наричали бебето „Нурми“, на
името на бързоногия фински бегач с олимпийска слава.
Междувременно Шлайхер подновява контактите си със СА. Провежда разговори както с
Рьом, началника на СА, така и с граф фон Хелдорф, ръководител на берлинското
подразделение на организацията. Според запис в дневника на Гьобелс от 26 април, Шлайхер
е информирал Хелдорф, че „иска да смени курса си“. Два дена по-късно генералът се среща
с Хитлер. Гьобелс съобщава: „Разговорът мина добре.“
Още на този етап от играта е очевидно, че по един въпрос Рьом и Шлайхер заговорничат
зад гърба на Хитлер. И двамата искат СА да се инкорпорира в армията като милиция –
крачка, на която Хитлер неизменно се противопоставя. По тази тема лидерът на нацистите
често се препира с началника на СА, който вижда в щурмоваците потенциална военна сила
за укрепване на страната, докато Хитлер ги смята за формация с чисто политическо
предназначение, шайка, която да всява страх по улиците срещу неговите политически
противници и да поддържа политическия ентусиазъм в редовете на нацистите. Само че в
разговорите си с нацистките ръководители Шлайхер има наум друга цел. Той иска СА да бъде
прикрепена към армията, където ще може да я контролира; освен това обаче иска и Хитлер –
единственият консервативен националист с масова подкрепа, – да влезе в правителството,
където ще може да контролира и него. Забраната на СА затруднява приближаването му към
тези две цели.
Към края на първата седмица от май 1932 г. интригите на Шлайхер до​стигат един от
кулминационните си моменти. Гьобелс отбелязва на 4 май: „Мините на Хитлер започват да
избухват. Най-напред трябва да си отидат Грьонер и Брюнинг.“ На 8 май Гьобелс записва в
дневника си, че Хитлер е имал „решителен разговор с генерал Шлайхер и с неколцина
господа, близки до президента. Всичко върви добре. Брюнинг ще падне до няколко дни.
Президентът ще оттегли доверието си към него“. После очертава плана, който Шлайхер и
президентската камарила са замислили заедно с Хитлер: Райхстагът ще бъде разпуснат, ще
бъде съставен президентски кабинет и ще бъдат отменени всички забрани срещу СА и
Нацистката партия. За да не би Брюнинг да заподозре какво се готви, добавя Гьобелс, Хитлер
ще стои настрана от Берлин. Късно тази вечер той „отвлича“ шефа си в Мекленбург, където
Хитлер на практика се укрива.
За нацистите, както отбелязва Гьоринг на следващия ден, президентския кабинет е просто
„временна“ работа. Подобно „безцветно“ преходно правителство, казва той, „ще разчисти
пътя за нас. Колкото по-слабо е то, толкова по-лесно ще го отстраним“. Това виждане,
разбира се, не се споделя от Шлайхер; той вече мечтае за ново правителство, което ще
действа без парламент, докато бъде постигната промяна на конституцията, и което той
самият ще контролира. Ясно е и друго – двамата с Хитлер вече са убедени, че всеки може да
се възползва максимално от другия. За момента обаче Шлайхер разполага с една силна карта.
Той може да увери уморения стар президент, че е в състояние да предложи нещо, което
Брюнинг не би могъл да осигури: правителство, подкрепяно от Хитлер, при това без
неудобството да включва фигурата на фанатичния демагог.
И така, всичко е подготвено и на 10 май, два дена след срещата си с Хитлер и кръга около
Хинденбург, Шлайхер нанася удар. Действието се разиграва в Райхстага. Когато генерал
Грьонер става да защити забраната на СА, Гьоринг се нахвърля яростно срещу него.
Измъчван от диабет и изпълнен с огорчение заради извършеното от Шлайхер предателство,
министърът на отбраната се опитва да се защити колкото може, но от скамейките на
нацистите го залива порой от обидни нападки. Изтощен и унизен, той си тръгва от залата, за
да се натъкне на генерал фон Шлайхер, който студено го уведомява, че „вече не се ползва с
доверието на армията и трябва да подаде оставка“. Грьонер апелира към Хинденбург, заради
когото той лоялно е действал като прикритие и е поел вината върху себе си в критични
моменти: най-напред през 1918 г., когато е съобщил на кайзера за необходимостта да
абдикира, и после, през 1919 г., когато е посъветвал републиканското правителство да
подпише Версайския договор. Старият фелдмаршал обаче винаги е изпитвал яд, задето
трябва да се чувства задължен на по-младия офицер, и отговаря, че „за съжаление“ не може
да направи нищо по въпроса. На 13 май, огорчен и разочарованBG, Грьонер подава оставка.
Същата вечер Гьобелс записва в дневника си: „Имаме новини от генерал Шлайхер. Всичко
върви по план.“
Планът предвижда да падне и главата на Брюнинг, и скоро вещият в конспирациите
генерал успява да я сложи на дръвника. Оставката на Грьонер е била тежко поражение за
слабата република; той е почти единственият сред военните, който ѝ служи умело и предано,
и в армията няма друга лоялна фигура от неговия калибър, която да го замести. Упоритият,
трудолюбив Брюнинг обаче още има влияние. Той е осигурил подкрепата на мнозинството
германци за преизбирането на Хинденбург и, както смята, за по-нататъшното запазване на
републиката. Изглежда, че е на крачка от сензационен успех във външната политика, що се
отнася до искането му за отмяна на репарациите и равноправно въоръжаване за Райха. Само
че стареещият президент, както знаем, се е отплатил със забележителна хладина за
нечовешките усилия на канцлера да му спечели още един мандат. Още по-студено става
отношението му, когато Брюнинг предлага държавата да откупи редица фалирали юнкерски
имения в Източна Прусия срещу щедра компенсация и да ги раздаде на безимотни селяни.
Когато в средата на май Хинденбург заминава за великденските празници за Нойдек –
източнопруското имение, което юнкерите с финансовата помощ на индустриалците са му
подарили за осемдесетия рожден ден, – неговите съседи аристократи не спират да настояват
за уволнението на канцлера, когото вече наричат „аграрен болшевик“.
Нацистите, без съмнение чрез Шлайхер, научават преди Брюнинг, че канцлерът е на път да
си отиде. На 18 май Гьобелс се връща от Мюнхен в Берлин, и като отбелязва, че „духът на
Великден“ още се чувства, записва в дневника си: „Само за Брюнинг изглежда е настъпила
зима. Смешното е, че той не го разбира. Не може да намери хора за кабинета си. Плъховете
напускат потъващия кораб.“ По-правилно е може би да се каже, че главният плъх, който ни
най-малко не се кани да напуска потъващия кораб на държавата, просто се готви да постави
начело нов капитан. На следващия ден Гьобелс пише: „Генерал Шлайхер е отказал да поеме
министерството на отбраната.“ Казаното е вярно, но не съвсем точно. Брюнинг наистина е
отправил такава молба към Шлайхер, след като го е упрекнал, че е подкопал позицията на
Грьонер. „Ще стана – отговаря Шлайхер, – но не във вашето правителство.“5
На 19 май в дневника на Гьобелс е записано: „Съобщение от Шлайхер. Списъкът на
министрите е готов. За преходния период това не е толкова важ​но.“ С други думи, най-малко
една седмица преди Брюнинг нацистите научават, че с него е свършено. В неделя, на 29 май,
Хинденбург вика канцлера при себе си и без заобикалки му иска оставката; на следващия
ден я получава.
Шлайхер тържествува. Свален е обаче не само Брюнинг; с него е паднала и
демократичната република, макар че смъртната ѝ агония ще продължи още осем месеца,
преди да бъде нанесен последният решаващ удар. Брюнинг носи немалка отговорност за
нейната гибел. Макар и демократ по душа, той е позволил да бъде поставен в положение,
което му налага да управлява през повечето време чрез президентски укази без съгласието на
парламента. Трябва да признаем, че е до голяма степен предизвикан да направи тази крачка;
политиците в тяхното заслепение са я направили почти неизбежна. Дори на 12 май обаче
той е имал възможност да получи вот на доверие в Райхстага за своя законопроект за
бюджета. Само че, изправен пред риска да получи отказ от парламента, той се е опирал в
управлението си на дадените от президента пълномощия. Сега тези пълномощия са
оттеглени. Оттук нататък, от юни 1932 до януари 1933 г., с тях ще бъдат удостоени две по-
незначителни личности, които, макар и да не са нацисти, не чувстват нужда да подкрепят
демократичната република, поне не в досегашното ѝ устройство.
Политическата власт в Германия вече не се намира (както е било от раждането на
републиката) у народа и институцията, която изразява народната воля – Райхстага. Тя вече е
съсредоточена в ръцете на един сенилен 85-годишен президент и онези неколцина
повърхностни и амбициозни мъже, които определят насоката на неговия изтощен, блуждаещ
ум. Хитлер вижда това съвсем ясно – и то съответства на неговите цели. Твърде невероятно
изглежда някога да спечели мнозинство в парламента. Новият курс на Хинденбург му
предлага единствената останала възможност да дойде на власт. Не веднага, разбира се, но
скоро.
Той бърза да се върне в Берлин от Олденбург, където на 29 май нацистите са спечелили
абсолютно мнозинство в изборите за местния ландтаг. На следващия ден е приет от
Хинденбург, който потвърждава конкретните точки на сделката, подготвена тайно от
нацисткия лидер заедно с Шлайхер на 8 май: отмяна на забраната на СА; президентски
кабинет, избран от самия Хинденбург; разпускане на Райхстага. Ще подкрепи ли Хитлер
новото правителство, пита Хинденбург. Хитлер отговаря утвърдително. Вечерта на същия
ден, 30 май, дневникът на Гьобелс отразява последното развитие: „Разговорът на Хитлер с
президента е минал добре... Споменава се ф. Папен като канцлер. Това обаче слабо ни
интересува. Важното е, че Райхстагът е разпуснат. Избори! Избори! Пряко от народа! Всички
сме много щастливи.“6

Фиаското на Франц фон Папен

В този момент по средата на сцената излиза една неочаквана и нелепа фигура. Човекът,
когото генерал фон Шлайхер пробутва на прехвърлилия осемдесетте президент и който на 1
юни е назначен за канцлер на Германия, е петдесет и три годишният Франц фон Папен –
издънка на обедняло семейство от вестфалската аристокрация, бивш офицер от генералния
щаб, великолепен ездач, неуспял политик аматьор от католическата Партия на центъра и
богат индустриалец по съпружеска линия. Той е слабо познат за широката публика – освен
като бивш военен аташе във Вашингтон, експулсиран оттам по време на войната за съучастие
в планирането на саботажни действия като взривяване на мостове и железопътни линии по
времето, когато САЩ са още неутрални.
„Изборът на президента беше посрещнат скептично – пише френският посланик в Берлин.
– Всички се подсмиваха, кикотеха или смееха, защото Папен се радваше на едно уникално
качество: нито приятелите му, нито враговете го вземаха на сериозно... Имаше славата на
повърхностен, неумел, фалшив, амбициозен, суетен, лукав интригант.“7 На такъв човек – а
мосьо Франсоа-Понсе не преувеличава – Хинденбург, подучен от Шлайхер, е поверил
съдбата на залитащата република.
Папен няма абсолютно никакъв политически опит. Дори не е член на Райхстага. Най-
високото място, до което е успявал да се издигне в политиката, е депутатски мандат в
пруския ландтаг. При назначаването му за канцлер неговите собствени съпартийци,
възмутени от предателството на Папен спрямо лидера Брюнинг, единодушно го изключват от
Партията на центъра. Президентът обаче му е възложил да формира надпартийно
правителство – и той успява да го направи веднага, защото Шлайхер вече има под ръка
списък с министри. Имената в него съставят т.нар. „кабинет на бароните“. Петима от
членовете му са аристократи, двама са директори на корпорации, а един – Франц Гюртнер,
министърът на правосъдието – е действал като закрилник на Хитлер в баварското
правителство през трудните дни преди и след Бирения бунт. Хинденбург извежда Шлайхер
иззад кулисите (предпочитаното от него място) и го назначава за министър на отбраната. По-
голямата част от населението възприема „кабинета на бароните“ като шега, макар и някои от
участниците в него – барон фон Нойрат, барон фон Елц-Рубенах, граф Шверин фон Крозиг и
д-р Гюртнер – да се оказват толкова издръжливи, че запазват постовете си продължително
време и в Третия райх.
Първият акт на Папен е да изпълни условията на споразумението между Шлайхер и
Хитлер. На 4 юни той разпуска Райхстага и свиква нови избори за 31 юли, а след известен
натиск от страна на подозрителните нацисти на 15 юни отменя забраната на СА. Това
веднага е последвано от вълна на политическо насилие и убийства, невиждана дотогава дори
в Германия. Щурмоваците излизат по улиците на пълчища, жадни за битки и кръв, и често се
намира кой да отговори на предизвикателството им – най-вече от средите на комунистите.
Само в Прусия между 1 и 20 юни по улиците се стига до 461 сериозни сблъсъка, които
взимат 82 жертви, а ранените са 400. През юли в списъците на загиналите при размирици
фигурират имената на 38 нацисти и 30 комунисти. На 10 юли, неделя, 18 души са пребити до
смърт по улиците, а следващата неделя, когато нацистите под полицейски ескорт устройват
поход през работническото предградие Алтона в Хамбург, са застреляни 19 души и ранени
285. Гражданската война, която кабинетът на бароните е трябвало да прекрати, постоянно се
усилва. Всички партии с изключение на Нацистката и Комунистическата настояват
правителството да вземе мерки да възстанови реда.
В отговор Папен прави две неща. Забранява всички политически шествия за две седмици
преди изборите на 31 юли. И предприема една стъпка, чиято цел е не само да успокои
нацистите, но и да разруши един от малкото останали стълбове на демократичната
република. На 20 юли той отстранява пруското правителство и назначава себе си за държавен
комисар на Прусия. Това е дързък ход, насочен към създаването на авторитарно управление,
към каквото се стреми той за цяла Германия. Папен го извършва под предлог, че бунтовете в
Алтона са показали неспособността на пруското правителство да поддържа законност и ред.
При това обвинява пруските власти, по набързо скалъпени от Шлайхер „доказателства“, че
имат тайно споразумение с комунистите. Когато министрите социалисти отказват да се
оттеглят, ако не бъдат принудени със сила, Папен услужливо прибягва и до това.
 В Берлин е обявено военно положение и местният командващ Райхсвера генерал фон
Рундщет изпраща един лейтенант с отряд от 12 души да извършат необходимите арести. Това
развитие не убягва от вниманието на десните политици, които са взели властта на федерално
ниво, и Хитлер също не пропуска да го забележи. Вече няма нужда да се безпокоят, че
левицата или дори демократичният център ще окажат сериозна съпротива срещу
ликвидирането на демократичната система. През 1920 г. всеобщата стачка е спасила
републиката от крах. Подобна мярка сега се обсъжда от профсъюзните лидери и
социалистите, но е отхвърлена като твърде опасна. По този начин, със свалянето на
конституционното пруско правителство, Папен е заковал поредният гвоздей в ковчега на
Ваймарската република. Както се хвали, за тази цел му е бил необходим само един отряд
войници.
Хитлер и неговите помощници от своя страна са решени да свалят не само републиката, но
и Папен и бароните му. Гьобелс назовава тази цел в дневника си на 5 юни: „Трябва в първия
възможен момент да прекъснем връзката си с този преходен буржоазен кабинет.“ Когато
Папен се среща с Хитлер за пръв път на 9 юни, водачът на нацистите му казва: „Смятам
вашия кабинет само за временно решение и ще продължа усилията си да направя моята
партия най-силната в страната. Канцлерският пост тогава ще премине у мен.“8
Изборите за Райхстаг на 31 юли са третите поред национални избори, проведени в
Германия в рамките на пет месеца, но нацистите ни най-малко не са уморени от
интензивната предизборна агитация и се впускат в кампанията с по-голяма енергия и
фанатизъм от всякога. Въпреки обещанието на Хитлер, че нацистите ще подкрепят
правителството на Папен, Гьобелс предприема яростни атаки срещу министъра на
вътрешните работи, а още на 9 юли Хитлер отива при Шлайхер и се оплаква рязко от
политиката на правителството. Размерът на тълпите, които се трупат да видят Хитлер, е
очевиден признак, че нацистите набират сила. На 27 юли той говори пред 60 000 души в
Бранденбург, още пред близо толкова в Потсдам, и вечерта – пред 120 000, събрани на
гигантския стадион „Грюневалд“ в Берлин, докато отвън други 100 000 души слушат речта му
от високоговорител.
Гласуването на 31 юли донася гръмка победа за Националсоциалис​тическата партия. С 13
745 000 гласа нацистите печелят 230 места в Райхс​тага, което ги превръща в безспорно най-
голямата партия в парламента, макар и все още далеч от абсолютното мнозинство в камара
от 608 депутати. Социалдемократите, безспорно заради плахото поведение на техните
лидери в Прусия, губят 10 места и остават със 133. Работническата класа се обръща към
комунистите, които печелят 12 нови места и стават третата по големина партия в Райхстага с
89 представители. Католическата Партия на центъра отбелязва известно увеличение, от 68
на 73 места, но останалите партии на средната класа и дори Германската национална партия
на Хугенберг, единствената, която подкрепя Папен на изборите, са сразени. Като се изключат
католиците, средната и висшата класи очевидно са преминали към нацистите.
На 2 август Хитлер прави равносметка на своя триумф край езерото Тегернзее близо до
Мюнхен, където се събира с другите водачи на партията. От последните избори за Райхстаг
две години по-рано националсоциалистите са спечелили над седем милиона гласа и са
увеличили представителството си в парламента от 107 на 230 депутати. През четирите
години, изминали от изборите през 1928 г., нацистите са привлекли около 13 милиона нови
гласове. Само че мнозинството, което би докарало партията на власт, още се изплъзва на
Хитлер. Той е спечелил само 37% от общия сбор подадени гласове. Мнозинството от
германците още е против него.
Съвещава се с помощниците си до късно през нощта. Гьобелс записва резултатите в
дневника си на 2 август: „Фюрерът е изправен пред трудни решения. Законно? С Центъра?“
С Партията на центъра нацистите биха могли да съставят мнозинство в Райхстага. За Гьобелс
обаче това е „немислимо“. Все пак той отбелязва: „Фюрерът не стига до окончателно
решение. Ще трябва малко време, докато назрее моментът.“
Не много обаче. Хитлер, въодушевен от победата, макар и да не е решаваща, няма
търпение. На 4 август той бърза за Берлин, за да се срещне не с канцлера фон Папен, а с
генерал фон Шлайхер, и, както пише Гьобелс, „да постави исканията си“. „Те няма да са
особено скромни“ – добавя той. На 5 август в казармите на Фюрстенберг недалеч от Берлин
Хитлер излага условията си пред генерал фон Шлайхер: канцлерския пост за себе си; за
своята партия – премиерския пост в Прусия, министерствата на вътрешните работи в Райха и
Прусия, министерствата на правосъдието, икономиката и авиацията в Райха, както и
създаване на ново министерство за Гьобелс – на народното просвещение и пропагандата.
Като примамка за Шлайхер Хитлер му обещава министерството на отбраната. Това не е
всичко: Хитлер казва, че ще поиска с акт на Райхстага да бъде упълномощен да управлява с
укази за определен период; ако получи отказ, Райхстагът ще трябва „да си отиде“.
Хитлер си тръгва от срещата с убеждението, че е спечелил Шлайхер за своята програма, и
в добро настроение заминава бързо на юг в своето планинско убежище в Оберзалцберг.
Гьобелс, винаги циничен по отношение на опозицията и винаги подозрителен към генерала
политик, не е толкова сигурен. „Добре е да се отнасяме скептично към по-нататъшния
развой“ – споделя той с дневника си на 6 август, след като е изслушал оптимистичния разказ
на Фюрера за срещата с Шлайхер. Гьобелс е сигурен обаче в едно: „Щом получим властта,
никога няма да я предадем. Ще трябва да изнесат труповете ни от министерствата.“
Нещата не вървят толкова добре, колкото Хитлер явно си мисли. На 8 август Гьобелс пише:
„Телефонно обаждане от Берлин. Там гъмжи от слухове. Цялата партия е готова да вземе
властта. Хората от СА напускат работните си места, за да се подготвят. Водачите на партията
се гласят за великия час. Ако всичко върви добре, чудесно. Ако нещата тръгнат на зле, това
ще е ужасен неуспех.“ На следващия ден Щрасер, Фрик и Функ пристигат в Оберзалцберг с
новини, които не са особено обнадеждаващи. Шлайхер отново се измята, също като червей.
Сега настоява, ако Хитлер получи канцлерския пост, да управлява с одобрението на
Райхстага. Функ съобщава, че неговите приятели в деловите среди са разтревожени от
перспективата за нацистко правителство. Едно съобщение от Шахт потвърждава това. В
крайна сметка, казват тримата на Хитлер, на „Вилхелмщрасе“ се опасяват от нацистки
преврат.
Тази тревога не е лишена от основание. На следващия ден, 10 август, Гьобелс научава, че в
Берлин СА са „в състояние на въоръжена готовност... СА затягат здраво хватката си около
Берлин... На „Вилхелмщрасе“ това предизвиква силно безпокойство. Това обаче е целта на
нашата мобилизация“. На следващия ден Фюрерът вече не може да понася чакането. Потегля
с автомобил към Берлин. Там ще гледа да не се „набива на очи“, казва Гьобелс, но от друга
страна ще е готов, когато го повикат. Когато повикването не идва, той само моли за среща с
президента. Преди това обаче трябва да се види с Шлайхер и Папен.
Разговорът на 13 август по обяд. Той протича бурно. Шлайхер се е отметнал от позицията
си от преди седмица. Поддържа Папен в настояването, че Хитлер може да се надява да стане
най-много вицеканцлер. Хитлер е оскърбен. Той иска канцлерския пост или нищо. Папен
слага край на разговора, като казва, че ще остави „окончателното решение“ на Хинденбург.BH
Хитлер сърдито се оттегля в близкия „Кайзерхоф“. Тогава в 3 часа след​обед получават
обаждане от канцеларията на президента. Един от присъстващите – вероятно Гьобелс, ако се
съди по дневника – пита: „Взето ли е вече решение? Ако не, Хитлер няма смисъл да отива.“
Казват на нацистите, че президентът „желае да говори първо с Хитлер“.
Стареещият фелдмаршал приема нацисткия лидер в своя кабинет, изправен и облегнат на
бастуна си, като по този начин предопределя ледения тон на разговора. За осемдесет и пет
годишен мъж, който само преди десет месеца е страдал от пълен умствен срив в
продължение на цяла седмица, Хинденбург показва изненадваща бистрота на ума. Той слуша
търпеливо, докато Хитлер повтаря искането си за канцлерския пост и за пълна власт. Ото
фон Майснер, началник на президентската канцелария, и Гьоринг като придружител на
Хитлер са единствените очевидци на този разговор, и макар и Майснер да не е напълно
надежден източник, неговите показания на Нюрнбергския процес са единственото
съществуващо пряко свидетелство за това, което следва. Звучат достоверно.
Хинденбург отговори, че поради напрегнатата ситуация той не може без никакви
угризения да рискува да прехвърли пълномощията на правителството на една нова
партия като националсоциалистическата, която не притежава мнозинство и която е
нетолерантна, шумна и недисциплинирана.
На това място Хинденбург с известно видимо вълнение спомена няколко неотдавнашни
случая – сблъсъци между нацистите и полицията, актове на насилие от страна на
последователите на Хитлер срещу хора с различно мнение, ексцеси срещу евреи и други
незаконни действия. Всички тези инциденти бяха затвърдили убеждението му, че в
партията има множество необуздани, неконтролируеми елементи... След
продължителна дискусия Хинденбург предложи на Хитлер да декларира, че е готов да
сътрудничи с другите партии, по-специално с десницата и центъра, и и да се откаже от
едностранчивата си идея, че трябва да получи пълната власт. В сътрудничество с
другите партии, заяви Хинденбург, той ще може да покаже какво е способен да постигне
и да работи за подобряване на постигнатото. Ако покаже положителни резултати, ще
придобие нарастващо и дори преобладаващо влияние даже в коалиционно правителство.
Хинденбург заяви, че това ще бъде и най-добрият начин да сложи край на ширещото се
опасение, че едно националсоциалистическо правителство ще злоупотребява с властта
си, ще преследва всички други възгледи и постепенно ще ги елиминира. Хинденбург каза, че
е готов да приеме Хитлер и представители на неговото движение в коалиционно
правителство, като точната комбинация е въпрос на преговори, но че не може да поеме
отговорността да даде изключителна власт само на Хитлер... Хитлер обаче твърдо
отказа да влезе в пазарлъци с лидерите на другите партии и така да състави
коалиционно правителство.9
 С други думи, дискусията завършва, без да е постигнато споразумение, но не преди
старият президент, все още на крака, да смъмри строго лидера на нацистите. Според текста
на официалното комюнике, публикувано веднага след това, Хинденбург „съжалява, че г-н
Хитлер не смята, че е в състояние да подкрепи национално правителство, назначено с
одобрението на президента на Райха, както беше приел да постъпи преди изборите за
Райхстаг“. От гледна точка на почитания президент Хитлер е нарушил думата си, но нека
внимава в бъдеще. „Президентът – гласи комюникето по-нататък – сериозно посъветва г-н
Хитлер да води опозицията от страна на Националсоциалистическата партия в рицарски дух
и да не забравя отговорността си към Отечеството и германския народ.“
Комюникето, което възпроизвежда версията на Хинденбург за срещата и твърди, че Хитлер
е поискал „пълен контрол над държавата“, е публикувано с такава бързина, че заварва
неподготвена пропагандната машина на Гьобелс и нанася голяма вреда на каузата на Хитлер
не само пред обществеността като цяло, но и в средите на самите нацисти. Напразно Хитлер
твърди в отговор, че не е искал „пълната власт“, а само канцлерския пост и няколко
министерства. Думата на Хинденбург се приема на доверие от повечето хора.
Междувременно мобилизираните щурмоваци губят търпение. Хитлер свиква водачите им и
говори пред тях същата вечер. „Трудна задача – отбелязва Гьобелс. – Кой знае дали ще можем
да запазим формациите им единни? Няма нищо по-трудно от това да кажеш на надъхана
войска, че някой е грабнал победата от ръцете ѝ.“ Късно тази вечер дребничкият доктор
търси утеха, като чете писмата на Фридрих Велики. На следващия ден заминава във ваканция
на брега на Балтийско море. „Сред партийните другари цари голямо униние – пише той.
Отказва да излиза от стаята си и дори да говори с тях. – Не искам да чувам за политика поне
една седмица. искам само слънце, светлина, въздух и спокойствие.“
Хитлер се оттегля в Оберзалцберг, за да се потопи в същите стихии и да помисли за
близкото бъдеще. Както казва Гьобелс, „първият голям шанс е пропуснат“. Херман Раушнинг,
по онова време водач на нацистите в Данциг, заварва Фюрера в мрачно настроение в неговата
планинска обител. „Трябва да бъдем безмилостни“ – казва му Хитлер и се впуска в тирада
срещу Папен. Все пак не е изгубил надежда. От време на време започва да говори, като че ли
е вече канцлер. „Задачата ми е по-трудна от тази на Бисмарк – казва той. – Трябва най-
напред да създам нация, преди изобщо да започна да разрешавам националните задачи,
които стоят пред нас.“ Ами ако нацистката партия бъде забранена от възможна военна
диктатура на Папен и Шлайхер? Хитлер изведнъж пита Раушнинг дали Данциг, който е
независим град-държава под защитата на Обществото на народите, има споразумение за
екстрадиция с Германия. Раушнинг първоначално не разбира въпроса, но по-късно става
ясно, че Хитлер търси място, което може да му послужи за убежище.10 В дневника си Гьобелс
споменава за „слухове, че Фюрерът ще бъде арестуван“. Дори и сега обаче, след като е
получил категоричен отказ от президента на Райха и правителството на Папен и Шлайхер, и
въпреки страховете си, че неговата партия може да бъде поставена извън закона, той е решен
да се придържа към избрания път на „законността“. Пресича всички приказки за преврат със
силите на СА. Като се изключат епизодичните пристъпи на потиснатост, той остава уверен,
че ще постигне целта си – не със сила и едва ли чрез парламентарно мнозинство, а със
средствата, които са издигнали на върха Шлайхер и Папен: със задкулисни интриги – игра,
която може да се играе от двама.
 Скоро дава и пример за това. На 25 август Гьобелс се среща с Хитлер в Берхтесгаден и
отбелязва: „Влязохме във връзка с Партията на центъра, дори и само за да притиснем нашите
опоненти.“ На следващия ден Гьобелс се връща в Берлин, където установява, че Шлайхер
вече е открил техните „сондажи към Центъра“. На следващия ден отива да се срещне с
генерала, просто за да се увери в това. Смята, че Шлайхер изглежда разтревожен от
изгледите за сближаване между Хитлер и католическия Център, защото двете партии заедно
имат абсолютно мнозинство в Райхстага. Гьобелс пише за Шлайхер: „Не знам кое в него е
истинско и кое – фалшиво.“
Контактите с Партията на центъра, макар и никога да не са били нещо много повече от
средство за оказване на натиск върху правителството на Папен, както казва Гьобелс, имат за
резултат едно комично събитие в Райхстага, което бележи началото на края за канцлера
жокей. Когато камарата се събира на 30 август, центристите заедно с нацистите избират
Гьоринг за председател на Райхстага. По този начин длъжността се заема за първи път от
националсоциалист, когато Райхстагът се събира отново на 12 септември, за да започне
работната си сесия. Гьоринг се възползва максимално от дадената му възможност. Канцлерът
фон Папен е издействал предварително от президента указ за разпускане на парламента –
първият случай, когато смъртната присъда на Райхстага е подписана, още преди депутатите
да се съберат и започнат работа. Само че за тази първа работна сесия е забравил да донесе
указа. Вместо него е взел реч, в която излага програмата на правителството си, като има
уверението, че един от депутатите националисти, в съгласие с повечето други партии, ще
възрази срещу гласуването на очакваното предложение на комунистите за бламиране на
правителството. В този случай едно-единствено възражение от когото и да е от над
шестстотинте депутати е достатъчно за отлагането на вота.
Само че когато комунистическият лидер Ернст Торглер внася предложението като
поправка на дневния ред, нито един националистически депутат, нито който и да е от
другите не става да възрази. Накрая Фрик иска половинчасово прекъсване от името на
нацистите.
„Положението беше сериозно – пише Папен в мемоарите си – и ме завари неподготвен.“
Той бързо изпраща човек до Канцлерството, за да донесе заповедта за разпускане.
Междувременно Хитлер се съвещава със своята парламентарна група в палатата на
председателя на Райхстага от другата страна на улицата. Нацистите са изправени пред
дилема и объркани. Те чувстват, че националистите са ги измамили, като не са предложили
отлагане на гласуването. Сега партията на Хитлер, за да свали правителството на Папен, ще
трябва да гласува заедно с комунистите за тяхното предложение. Хитлер решава да преглътне
горчивия хап на подобно нежелано обвързване. Той нарежда на депутатите си да гласуват за
поправката на комунистите и да свалят Папен, преди канцлерът да е успял да разпусне
Райхстага. За да изпълнят това, разбира се, Гьоринг като председателстващ ще трябва да
приложи някои бързи и ефикасни хитрости, използвайки парламентарната процедура.
Бившият въздушен ас, дръзка личност с разнообразни способности, които ще докаже на по-
голямата сцена по-късно, е на нужната висота за този случай.
Когато заседанието се подновява, Папен се появява с познатата червена чанта, в която по
традиция носи спешно доставената заповед за разпускане на събранието. Когато обаче иска
думата, за да я прочете, председателят на Райхстага се изхитрява да не го забележи, макар и
Папен, вече почервенял, да я размахва изправен на крака, така че всички от събранието го
виждат. Всички освен Гьоринг. С усмивка на лицето, той гледа в друга посока. Призовава за
незабавно гласуване. В този момент Папен, според очевидци, вече е сменил цвета си и не е
зачервен, а пребледнял от гняв. Изкачва се до трибуната на председателя и стоварва
заповедта за разпускане на бюрото му. Гьоринг не обръща внимание и нарежда гласуването
да продължи. Папен, последван от своите министри, сред които няма членове на
парламента, гордо напуска залата. Депутатите гласуват: 513 на 32 срещу правителството.
Едва тогава Гьоринг „забелязва“ листа хартия, който е бил запратен толкова гневно на
бюрото му. Прочита го пред събранието и отсъжда, че след като документът е приподписан
от канцлер, който току-що е бил отстранен от поста с конституционно мнозинство, не е
валиден.
Кои елементи в Германия печелят и кои губят от този фарсов инцидент, и до каква степен,
не става ясно веднага. Че суетният Папен е станал за смях, в това няма съмнение; само че
той винаги е бил донякъде обект на насмешка – дори за приятелите си, както казва посланик
Франсоа-Понсе. Райхстагът също ясно е демонстрирал, че преобладаващото мнозинство от
германците се противопоставя на президентското правителство, внимателно подбрано от
Хинденбург. Дали обаче покрай другото не е подкопал още повече общественото доверие в
парламентарната система? Що се отнася до нацистите, не са ли показали за пореден път, че
са не само безотговорни, но и готови да влязат в сговор дори с комунистите, за да постигнат
целите си? И нещо повече – нима гражданите не са вече изтощени от избори, и не рискуват
ли нацистите да изгубят гласове на неизбежните нови избори, четвърти поред в рамките на
годината? Грегор Щрасер и дори Фрик смятат, че е така, и че подобна загуба може да е
катастрофална за партията.
Хитлер обаче, както съобщава Гьобелс в дневника си същата вечер, е „извън себе си от
радост. Отново взе ясно, безпогрешно решение“.
Райхстагът скоро приема своето разпускане; насрочени са нови избори за 6 ноември. На
нацистите те създават известни трудности. Първо, както отбелязва Гьобелс, хората са
уморени от политически речи и пропаганда. Дори партийните работници, признава той в
дневника си на 15 октомври, са „много изнервени в резултат на тези безкрайни избори.
Претоварени са“... Задават се и финансови проблеми. Едрият бизнес и финансовите магнати
застават зад Папен, който им е направил известни отстъпки. Те се отнасят с нарастващо
недоверие към нацистите, както Функ е предупреждавал, заради отказа на Хитлер да
сътрудничи с Хинденбург и заради това, което в техните очи изглежда като усилващ се
радикализъм и склонност да сътрудничи дори с комунистите, както е показал епизодът в
Райхстага. Гьобелс обръща внимание на това в дневника си в записа от 15 октомври:
„Изключително трудно е да се осигурят пари. Всички „заможни и образовани“ господа
подкрепят правителството.“
Няколко дена преди изборите нацистите съвместно с комунистите организират стачка на
транспортните работници в Берлин, бойкотирана от профсъюзите и социалистите.
Резултатът е допълнително пресъхване на финансирането от средите на бизнеса точно в
момент, когато Нацистката партия има най-голяма нужда от средства, за да осигури ефектен
финал на кампанията. Гьобелс унило отбелязва на 1 ноември: „Недостигът на пари се
превърна в наша хронична болест. Не разполагаме с достатъчно, за да проведем наистина
голяма кампания. Много буржоазни кръгове са изплашени от участието ни в стачката. Дори
много от нашите партийни другари започват да изпитват съмнения.“ На 5 ноември, в
навечерието на изборите: „Последен щурм. Отчаян устрем на партията срещу поражението.
Успяваме да получим 10 000 марки в последната минута. Ще бъдат хвърлени в кампанията в
събота следобед. Направихме всичко, което можахме. Нека сега съдбата да реши.“
Съдбата, както и германските избиратели, решават на 6 ноември няколко неща, нито едно
от които не е определящо за бъдещето на разпадащата се република. Нацистите губят два
милиона гласа и 34 места в Райхстага, така че остават със 196 депутати. Комунистите
печелят 750 000 гласа – толкова, колкото социалдемократите губят; резултатът е, че местата
на комунистите се увеличават от 89 на 100, а тези на социалистите намаляват от 133 на 121.
Германската национална партия, единствената, която подкрепя правителството, печели
близо един милион допълнителни гласове – очевидно за сметка на нацистите, – и вече има
не 37, а 52 места. Макар и националсоциалистите да са все още най-голямата партия в
страната, загубата на два милиона гласа е сериозен неуспех. За пръв път голямата нацистка
вълна се отдръпва, при това без изобщо да се е доближила до мнозинство. Легендата за
нейната непобедимост е разколебана. Хитлер е в по-слаба позиция да се пазари за власт,
отколкото е бил след юлските избори.
Разбирайки това, Папен игнорира така наречената си „лична антипатия“ към Хитлер и на
13 ноември му пише писмо с покана да „обсъдят положението“. Хитлер обаче поставя
толкова много условия в отговора си, че Папен изоставя всяка надежда да постигне
разбирателство с него. Непреклонността на нацисткия лидер не изненадва повърхностния,
некомпетентен канцлер; изненадва го обаче новият курс, предложен в този момент от
Шлайхер, неговия приятел и ментор. Защото хлъзгавият кукловод е стигнал до заключението,
че ползата от Папен, както и от Брюнинг преди него, е вече изчерпана. В плодовития му ум
никнат нови идеи. Неговият добър приятел Папен трябва да си върви. Президентът трябва да
получи пълна свобода в отношенията си с политическите партии, особено най-големите. Той
подканва Папен да се оттегли, и на 17 ноември Папен и кабинетът му подават оставка.
Хинденбург веднага изпраща да повикат Хитлер.
Тяхната среща на 19 ноември не е толкова хладна като на 13 август. Този път президентът
предлага столове и позволява на госта си да се задържи по-дълго от час. Хинденбург
предлага на Хитлер да избере между две възможности: канцлерския пост, ако може да
подсигури работещо мнозинство в Райхстага за определена програма, или мястото на
вицеканцлер на Папен в нов президентски кабинет, който ще управлява чрез извънредни
укази. Хитлер се среша отново с президента на 21-ви, като разменя и няколко писма с
Майснер. Не се стига обаче до споразумение. Хитлер не може да получи работещо
мнозинство в парламента. Макар и Партията на центъра да се съгласява да го подкрепи при
условие че няма да се стреми към диктаторска власт, Хугенберг отказва сътрудничество от
страна на националистите. Затова Хитлер подновява искането си за канцлерския пост в
президентско правителство, но това е нещо, което Хинденбург не иска да допусне. Ако ще
има кабинет, който управлява с укази, президентът предпочита той да бъде оглавен от
неговия приятел Папен. На Хитлер, казва той в писмо, което Майснер изпраща от негово
име, не може да се даде подобен пост, „защото такъв кабинет неминуемо ще се развие в
партийна диктатура... Не мога да поема отговорността за това пред клетвата си и съвестта
си“11.
Старият фелдмаршал пророкува вярно по-скоро по първия въпрос, отколкото по втория.
Що се отнася до Хитлер, той още веднъж е потропал на вратата на Канцлерството и я е видял
да се открехва, само за да я затръшнат в лицето му.
Точно това е очаквал Папен, и когато двамата с Шлайхер отиват да се срещнат с
Хинденбург на 1 декември вечерта, той е сигурен, че ще бъде назначен отново за канцлер. Не
подозира какво се готви да направи коварният генерал. Шлайхер междувременно е влязъл във
връзка с Щрасер и е предложил на нацистите, ако не се включат в правителство на Папен, да
участват евентуално в кабинет, където той самият ще бъде канцлер. Хитлер е поканен да
дойде в Берлин за консултации с генерала, и според една от версиите, широко разгласена в
германската преса и по-късно приета от повечето историци, Фюрерът наистина взел нощния
влак от Мюнхен за Берлин, но в тъмна доба бил отклонен от Гьоринг в Йена и замъкнат във
Ваймар на среща на висшето нацистко ръководство. Колкото и да е странно, версията на
нацистите за този епизод е може би по-точна. Дневникът на Гьобелс в запис от 30 ноември
разказва, че пристигнала телеграма за Хитлер с молба да побърза за Берлин, но Фюрерът
решил, че Шлайхер може да почака, докато той се съвещава с другарите си във Ваймар,
където по програма трябвало да открие кампанията за изборите в Тюрингия. На това
събрание на 1 декември, в което участват Петимата водачи – Гьоринг, Гьобелс, Щрасер, Фрик
и Хитлер, – Щрасер, подкрепян от Фрик, призовава най-малкото за толерантност от страна
на нацистите към правителството на Шлайхер, макар че той самият предпочита да се
присъединят към него. Гьоринг и Гьобелс възразяват енергично срещу подобен курс и Хитлер
взема тяхната страна. На следващия ден Хитлер казва на някой си майор От, когото Шлайхер
е изпратил при него, да посъветва генерала да не поема канцлерския пост, но вече е твърде
късно.
Папен е в блажено неведение за интригата, която Шлайхер плете зад гърба му. В началото
на срещата с президента на 1 декември той уверено излага своите планове за бъдещето.
Трябва да продължи работата си като канцлер, да управлява с укази и да остави Райхстага на
мира за известно време, докато успее да „поправи конституцията“. Накратко, Папен иска
„поправки“, които да върнат страната в дните на империята и да върнат властта в ръцете на
консервативните класи. Като подсъдим на Нюрнбергския процес и в мемоарите си (както
всъщност и пред фелдмаршала) Папен признава, че предложението му предполага
„нарушаване на сегашната конституция от страна на президента“, но той уверява
Хинденбург, че „може да го оправдае това, че поставя благополучието на нацията по-високо
от клетвата си пред конституцията“, както, добавя той, веднъж е постъпил Бисмарк „в името
на страната“.12
За голяма изненада на Папен, Шлайхер се намесва, за да възрази. Той се възползва от
очевидното нежелание на престарелия президент да наруши клетвата си да спазва
конституцията, ако има как да го избегне – а генералът смята, че има начин. Той е убеден, че
е възможно да се състави правителство, което да разполага с мнозинство в Райхстага, ако го
оглави той самият. Сигурен е, че може да откъсне Щрасер и най-малко 60 нацистки депутати
от Хитлер. Към тази нацистка фракция би могъл да добави партиите на средната класа и
социалдемократите. Смята дори, че профсъюзите ще го подкрепят.
 Хинденбург е шокиран от подобна идея; обръща се към Папен и го моли веднага да
състави ново правителство. „Шлайхер изглеждаше втрещен“ – разказва Папен. След като си
тръгват от президента, двамата се впускат в продължителен спор, но не успяват да се
разберат. На раздяла Шлайхер се обръща към Папен с прочутите думи, казани на Лутер,
когато отива на събранието във Вормс: „Дребни монахо, избрал си труден път.“ Колко труден,
Папен научава на следващата сутрин в девет часа на свикано от него заседание на кабинета.
Шлайхер се изправи [казва Папен] и заяви, че няма възможност да изпълним
директивата, която президентът ми е дал. Всеки опит да го направим щял да доведе
страната до хаос. Полицията и въоръжените сили не можели да гарантират
поддръжката на транспорта и снабдяването в случай на обща стачка, нито да осигурят
законност и ред в случай на гражданска война. Генералният щаб бил провел проучване по
тези въпроси и той бил наредил на майор От [авторът на проучването] да се яви на
разположение на кабинета и да представи доклад.13
И генералът довежда майора. Ако забележките на Шлайхер са разтревожили Папен, то
докладът на майор Еуген От (по-късно посланик на Хитлер в Токио), подготвен като по
поръчка, го хвърля в потрес. От просто заявява че „защитата на границите и поддържането на
реда в противодействие едновременно на нацистите и комунистите е извън възможностите
на силите, с които разполагат федералното и местните правителства. Затова е
препоръчително правителството на Райха да се въздържи от обявяване на извънредно
положение“14.
За болезнена изненада на Папен, германската армия, която някога е извадила от играта
Кайзера и не толкова отдавна, подбудена от Шлайхер, е отстранила Грьонер и канцлера
Брюнинг, сега е на път да се отърве и от него. Отива веднага при Хинденбург с новината,
като се надява, че президентът ще уволни Шлайхер като министър на отбраната и ще
задържи Папен като канцлер – всъщност предлага му да постъпи така.
Драги ми Папен – отговаря старият президент, известен с твърдия си характер, – няма
да заслужа уважението ти, ако променя решението си. Аз обаче съм твърде стар и съм
преживял твърде много, за да поема отговорността за гражданска война. Единствената
ни надежда е да оставим Шлайхер да си опита късмета.
„Две големи сълзи“ се търкулнали по бузите на Хинденбург, кълне се Папен. Няколко часа
по-късно, докато канцлерът в оставка разчиства бюрото си, той получава снимка на
президента с надпис: Ich hatt’ einen Kameraden!BI На следващия ден президентът му пише
собственоръчно каква „мъка“ е почувствал, когато го е освободил от поста му, и повтаря, че
доверието му в него „остава неразколебано“. Това е истина, която скоро ще се потвърди.
На 2 декември Курт фон Шлайхер става канцлер – първият генерал, който заема този пост
след генерал граф Георг Лео фон Каприви де Капрара де Монтекуколи, наследил Бисмарк
през 1890 г. Заплетените интриги на Шлайхер най-после са го довели до най-високия пост в
момент, когато депресията (не особено разбираема за него) е в разгара си; когато
Ваймарската република, за чието компрометиране той е допринесъл толкова много, вече се
руши; когато вече никой му няма доверие, дори президентът, когото е манипулирал толкова
дълго. Дните му на върха са точно преброени – нещо очевидно за всички освен за него самия.
Нацистите са сигурни в това. В дневника на Гьобелс за 2 декември е записано следното:
„Шлайхер е назначен за канцлер. Няма да изкара дълго.“
Папен също смята така. Той страда от наранена суета и копнее за отмъщение срещу своя
„приятел и наследник“, както го нарича в мемоарите си. За да отстрани Папен от пътя си,
Шлайхер му предлага да стане посланик в Париж, но той отказва. Президентът, казва Папен,
иска от него да остане в Берлин „на разположение“. Това е най-стратегическото място,
където да изплете собствена мрежа от интриги срещу този архиинтригант. Енергичен и
чевръст като паяк, Папен се хваща на работа. Докато размирната 1932 г. отива към края си,
Берлин гъмжи от заговори, и от заговори вътре в заговорите. Освен тези на Папен и Шлайхер,
има и още един, в президентския дворец, където синът на Хинденбург, Оскар, и неговият
държавен секретар Майснер дърпат конците. Има и друг, в „Кайзерхоф“, където Хитлер и
неговите приближени съзаклятничат не само за власт, но и един срещу друг. Скоро мрежите
от интриги се преплитат дотолкова, че на прага на новата 1933 година никой от
заговорниците не знае кой срещу кого е. Не след дълго обаче ще им се изясни.

Шлайхер: последният канцлер на републиката

„Останах на власт само петдесет и седем дни – отбелязва Шлайхер веднъж пред френския
посланик, който го слуша с внимание, – и във всеки от тях бях предаван по петдесет и седем
пъти. Не ми говорете за „германска лоялност“!“15 Неговата собствена кариера и дела
несъмнено са го направили специалист по темата.
Първата му работа като канцлер е да предложи на Щрасер постовете на вицеканцлер на
Германия и премиер на Прусия. След като не му се е удало да привлече Хитлер в своето
правителство, Шлайхер сега се опитва да разцепи нацистите с тази примамка за Щрасер.
Има известно основание да смята, че ще успее. Щрасер е вторият човек в партията, а сред
левите елементи, които наистина вярват в националния социализъм, е по-популярен от
Хитлер. Като ръководител на партийната организация той е в пряк контакт с всички
провинциални и местни лидери и изглежда, че е спечелил тяхната лоялност. Щрасер вече е
убеден, че Хитлер е вкарал движението в задънена улица. По-радикалните последователи
преминават към комунистите. Самата партия е във финансов банкрут. През ноември Фриц
Тисен е предупредил, че не може повече да подпомага движението. То просто не разполага
със средства, за да плаща на хилядите партийни функционери или да издържа СА, която
сами по себе си му струва два и половина милиона марки седмично. Печатниците, в които се
печата огромната нацистка преса, заплашват да спрат машините, докато не получат плащане
по просрочените сметки. Гьобелс споменава за това в дневника си на 11 ноември:
„Финансовото положение на берлинските организации е безнадеждно. Само дългове и
задължения.“ През декември изказва съжаление, че заплатите в партията трябва да бъдат
намалени. И най-сетне изборите в Тюрингия на 3 декември – деня, в който Шлайхер отправя
покана към Щрасер, – показват, че нацистите са загубили 40% от гласовете. Вече е ясно,
поне за Щрасер, че нацистите никога няма да получат властта чрез избори.
Затова той увещава Хитлер да се откаже от своята политика на „всичко или нищо“ и да
вземе толкова власт, колкото може, като влезе в коалиция с Шлайхер. В противен случай,
опасява се той, партията ще се разпадне. Това е линия, към която настоятелно се придържа
от месеци, и дневникът на Гьобелс от лятото до декември е пълен с остри подмятания за
Щрасер и неговото „предателство“ към Хитлер.
Картите са свалени на 5 декември на среща на партийните ръководители в „Кайзерхоф“ в
Берлин. Щрасер иска нацистите поне да „толерират“ правителството на Шлайхер, и е
подкрепен от Фрик, водач на нацисткия блок в Райхстага, много от членовете на който се
боят да не загубят местата и депутатските си заплати, ако Хитлер предизвика пак избори.
Гьоринг и Гьобелс се противопоставят енергично на Щрасер и склоняват Хитлер на своя
страна. Фюрерът няма да „толерира“ режима на Шлайхер, но както се оказва, все пак е готов
да „преговаря“ с него. Възлага обаче тази задача на Гьоринг – вече е чул, както разкрива
Гьобелс, за частния разговор на Щрасер с канцлера два дена по-рано. На седми същия месец
Хитлер и Щрасер провеждат в „Кайзерхоф“ разговор, който се изражда в злостна кавга.
Хитлер обвинява своя пръв помощник, че се опитва да му нанесе удар в гърба, да го измести
като водач на партията и да разцепи нацисткото движение. Щрасер разгорещено отрича това,
кълне се, че е бил лоялен, но обвинява Хитлер, че води партията към унищожение. Явно
премълчава много неща, които са се трупали у него от 1925 г. до този момент. След като се
връща в стаята си в хотел „Ексцелсиор“, ги излага на хартия в писмо до Хитлер, в края на
което си подава оставката от всички постове в партията.
Писмото, което стига до Хитлер на осми декември, идва „като гръм от ясно небе“, както се
изразява Гьобелс в дневника си. Атмосферата в „Кайзерхоф“ е погребална. „Всички сме
угнетени и потиснати“ – отбелязва Гьобелс. Това е най-големият удар, който Хитлер понася,
след като е изградил наново партията през 1925 г. Сега, когато е на прага на властта,
неговият главен последовател го изоставя и заплашва да съсипе всичко, което той е изградил
за седем години.
Същата вечер [пише Гьобелс] Фюрерът се връща у дома при нас. Трудно е да бъдем
весели. Всички сме потиснати, най-вече заради опасността цялата партия да се
разпадне и всичкият ни труд да се окаже напразен... Телефонно обаждане от д-р Лей.
Ситуацията в партията се влошава с всеки изминал час. Фюрерът трябва да се върне
незабавно в „Кайзерхоф“.
Гьобелс е поканен да се присъедини към него там в два сутринта. Щрасер е дал историята
си на сутрешните вестници, които тъкмо по това време се появяват по улиците. Гьобелс
описва реакцията на Хитлер:
Предателство! Предателство! Предателство!
Часове наред Фюрерът крачи нагоре-надолу в хотелската стая. Той е огорчен и дълбоко
наранен от това предателство. Накрая се спира и казва: ако партията някога се
разпадне, ще сложа край на всичко това за три минути с един пистолетен изстрел.
Партията не се разпада и Хитлер не се застрелва. Щрасер би могъл да постигне и двете
неща, което щеше радикално да промени хода на историята, но в критичния момент той
самият се предава. Фрик, с позволението на Хитлер, го търси из целия Берлин; всички са
съгласни, че конфликтът трябва някак да се заглади, за да спасят партията от катастрофа.
Само че Щрасер, на когото му е дошло до гуша от всичко това, се е качил на влака и е
заминал на почивка в слънчева Италия. Хитлер, който винаги се справя отлично, когато
открие слабост у противника, нанася бърз и безмилостен удар. Политическата организация,
която Щрасер е изградил, е поета от самия Фюрер, а за неин кадровик е назначен д-р Лей,
гаулайтера от Кьолн. Приятелите на Щрасер са отстранени и всички партийни ръководители
са свикани в Берлин, за да подпишат нова декларация за лоялност към Адолф Хитлер, което
и правят.
Хитрият австриец за пореден път се е измъкнал от трудно положение, което лесно би
могло да се окаже катастрофално. Грегор Щрасер, когото мнозина са смятали за по-велик от
Хитлер, бързо е унищожен. „Мъртвец“ – така го нарича Гьобелс в дневника си в запис от 9
декември. Това ще стане вярно и в буквалния смисъл след по-малко от две години, когато
Хитлер решава да уреди окончателно сметките си.
На 10 декември, една седмица след като като е бил изигран от генерал фон Шлайхер,
Франц фон Папен започва да плете своя собствена мрежа от интриги. След като произнася
реч пред ексклузивния „Херенклуб“, измежду чиито аристократични и богати членове е бил
подбран неговият недълготраен кабинет, той провежда частен разговор с барон Курт фон
Шрьодер – кьолнския банкер, който е подпомагал със средства Националсоциалистическата
партия. Той предлага на финансиста да му уреди тайна среща с Хитлер. В мемоарите си
Папен твърди, че предложението е дошло от Шрьодер, но признава, че той го е приел. По
някакво странно съвпадение Вилхелм Кеплер, икономически съветник на Хитлер и един от
посредниците, чрез които контактува с деловите кръгове, отправя същото предложение от
името на нацисткия лидер.
Двамата мъже, които са били в такъв конфликт само преди няколко седмици, се срещат
(както те се надяват, при възможно най-голяма секретност) в дома на Шрьодер в Кьолн на 4
януари сутринта. Папен се изненадва, когато някакъв фотограф го снима на влизане, но не се
замисля особено за това до следващия ден. Хитлер пристига в компанията на Хес, Химлер и
Кеплер, но оставя помощниците си във фоайето и влиза в кабинета на Шрьодер, където се
затваря за два часа с Папен и техния домакин. Макар и да започва зле, с остро оплакване от
страна на Хитлер за отношението на Папен към нацистите като канцлер, разговорът скоро
стига до точка, която ще се окаже фатална за двамата мъже и страната им. Това е критичен
момент за вожда на нацистите. Със свръхчовешко усилие той е запазил партията
непокътната след отцепването на Щрасер. Обхождал е страната надлъж и на шир, говорил е
на три-четири събрания всеки ден, призовавал е партийните ръководители да се сплотят зад
него. Духът на нацистите обаче остава нисък, а партията е изпаднала във финансова
несъстоятелност. Мнозина казват, че с нея е свършено. Гьобелс отразява всеобщото чувство в
дневника си през последната седмица на годината: „1932-а ни донесе само лош късмет...
Миналото беше трудно, а бъдещето изглежда мрачно и безрадостно; всички перспективи и
надежди се изгубиха напълно.“
С други думи, Хитлер е в несравнимо по-неизгодна позиция да се пазари за власт,
отколкото е бил през изминалите лято и есен. Същото се отнася обаче и за Папен; той е
загубил поста си. Общата беда ги сближава.
Спорно е на какво основание се срещат. Като подсъдим в Нюрнберг, а също и в мемоарите
си Папен невъзмутимо поддържа, че макар и да бил лоялен към Шлайхер, просто предложил
на Хитлер да се присъедини към правителството на генерала. Като се има предвид обаче
дългият списък с измами на името на Папен и неговото естествено желание да се представи
във възможно най-благоприятна светлина на процеса и в книгата си, и с оглед на
последовалите събития, по-правдоподобно звучи напълно различната версия, която Шрьодер
излага в показанията си в Нюрнберг. Банкерът твърди, че Папен предложил правителството
на Шлайхер да бъде заменено с правителство на Хитлер-Папен, в което двамата да имат
равна тежест. Само че:
Хитлер... каза, че ако стане канцлер, ще трябва той да бъде глава на правителството, но
че поддръжниците на Папен могат да участват в неговото правителство като
министри, доколкото са готови да приемат неговата политика за промяна на много неща.
Тези промени включваха отстраняване на социалдемократите, комунистите и евреите
от ръководни позиции в Германия и възстановяване на реда в обществения живот. Фон
Папен и Хитлер се споразумяха по принцип... Разбраха се, че по-нататъшните
подробности ще трябва да се уточнят и че това може да се направи в Берлин или на
някое друго удобно място.16
И, разбира се, при най-голяма секретност. Само че, за ужас на Папен и Хитлер, на 5
януари сутринта вестниците в Берлин излизат с огромни заглавия и репортажи за срещата в
Кьолн, в допълнение в остри редакционни статии срещу Папен заради неговото предателство
към Шлайхер. Лукавият генерал е внедрил свои шпиони с обичайната си находчивост; един
от тях, както Папен научава по-късно, е бил онзи фотограф, който го е снимал на влизане в
дома на Шрьодер.
Освен сделката с Папен, Хитлер получава от кьолнската среща още две неща, които са
много ценни за него. Той научава от бившия канцлер, че Хинденбург не е упълномощил
Шлайхер да разпусне Райхстага. Това означава, че нацистите, с помощта на комунистите,
биха могли да свалят генерала, когато поискат. Второ, от срещата става ясно, че германските
делови кръгове имат готовност да покрият дълговете на Нацистката партия. Два дена след
разговорите в Кьолн Гьобелс споменава за „удовлетворителен напредък в политическото
развитие“, но продължава да се оплаква от „лошото финансово положение“. Десет дена по-
късно, на 16 януари, той съобщава, че финансовото положение на партията „се е подобрило
фундаментално за една нощ“.
Междувременно канцлерът Шлайхер – с оптимизъм, който е най-малкото късоглед – прави
опити да състави стабилно правителство. На 15 декември отправя неофициално обръщение
към нацията, в което моли слушателите да забравят, че е генерал, и ги уверява, че не е
поддръжник „нито на капитализма, нито на социализма“ и че за него „понятия като частна
икономика или планова икономика са изгубили страшното си звучене“. Неговата основна
задача, казва той, е да осигури работа на безработните и да помогне на страната да стъпи на
краката си в икономическо отношение. Няма да има увеличение на данъците, нито ново
намаление на надниците. Той дори отменя последните съкращения на надниците и
помощите, които е направил Папен. При това анулира земеделските квоти, които Папен е
въвел в полза на едрите земевладелци, и вместо това обявява план да отчужди 800 000 акра
от фалиралите юнкерски имения на изток и да ги раздаде на 25 000 селски семейства.
Обещава и твърдо контролирани ниски цени на стоки от първа необходимост като въглища и
месо.
Това е призив за подкрепа от страна на онези маси, срещу които е действал до този момент
или ги е пренебрегвал, и Шлайхер го потвърждава в разговори с профсъюзите, пред чиито
лидери създава впечатлението, че в неговата представа за бъдещето организираната работна
сила и армията ще бъдат двата стълба на нацията. Трудещите се обаче не могат да бъдат
заблудени от човек, към когото изпитват дълбоко недоверие, и отказват да му сътрудничат.
Индустриалците и едрите земевладелци от друга страна се вдигат на всеоръжие срещу
програмата на новия канцлер, която гласовито квалифицират като чист болшевизъм.
Бизнесмените са ужасени от внезапната дружелюбност на Шлайхер към профсъюзите.
Собствениците на големи имения са вбесени от отмяната на земеделските протекции и
разярени от перспективата да раздели банкрутиралите имения на изток. На 12 януари
„Ландбунд“, асоциацията на крупните фермери, напада ожесточено правителството, и
нейните ръководители, сред които са и двама нацисти, се отнасят с протеста си до
президента. Хинденбург, който вече сам е юнкер земевладелец, вика канцлера за обяснение.
В отговор Шлайхер заплашва да разгласи таен доклад на Райхстага за заемите по програмата
„Остхилфе“ („Помощ за Изтока“). Всеизвестно е, че в тази скандална история са замесени
стотици от най-старите юнкерски фамилии, които са се облажили от непогасените държавни
„заеми“; непряко е забъркан дори самият президент, тъй като подареното му източнопруско
имение е било незаконно прехвърлено на сина му, за да се избегнат данъците по
наследяването.
Въпреки ропота сред индустриалците и земевладелците и хладното отношение на
профсъюзите, Шлайхер остава неизменно уверен, че всичко върви добре. На Нова година той
и кабинетът му посещават престарелия президент, който им изразява своята благодарност, че
„най-тежките трудности са преодолени и пред нас вече е открит пътят нагоре“. На 4 януари –
деня, в който Папен и Хитлер се срещат в Кьолн – канцлерът урежда на Щрасер, който се е
върнал от почивката си под италианското слънце, среща с Хинденбург. Когато се вижда с
президента няколко дни по-късно, бившият нацист номер две изразява готовност да се
присъедини към кабинета на Шлайхер. Тази стъпка хвърля в ужас нацисткия лагер, в този
момент разположен в градчето Липе, където Хитлер и всички негови главни помощници се
борят яростно да постигнат успех на местните избори, за да подобрят позициите на Фюрера
в преговорите с Папен. Гьобелс разказва как Гьоринг пристигнал в полунощ на 13 януари с
лошата новина за Щрасер и как партийните началници я обсъждали цяла нощ и стигнали до
единодушното мнение, че ако той получи пост, това ще е тежко поражение за партията.
Шлайхер е на същото мнение, и когато Курт фон Шушниг, по това време австрийски
министър на правосъдието, го посещава на 15 януари, той го уверява, че „г-н Хитлер вече не
е проблем, неговото движение престана да бъде политически опасно, и изобщо проблемът е
разрешен, това е вече минало“.17
Щрасер обаче не става част от кабинета; същото се отнася и за лидера на
Националистическата партия Хугенберг, който на предния ден, 14-и, е уверил Хинденбург, че
ще се включи. И двамата скоро се обръщат към Хитлер. Щрасер е отхвърлен студено;
Хугенберг има по-голям успех. На 15 януари, в момента, когато Шлайхер злорадо уверява
Шушниг в края на Хитлер, нацистите постигат местен успех на изборите в малкия Липе. Не
е кой знае какво постижение. Подадените гласове са само 90 000, от които нацистите
получават 38 000 или 39% – увеличение със 17% спрямо предишното им явяване. Под
ръководството на Гьобелс обаче нацистите бият барабан за своята „победа“, и колкото и да е
странно, това впечатлява част от консерваторите, включително хората зад Хинденбург, сред
които главно място заемат държавният секретар Майснер и президентският син Оскар.
На 22 януари вечерта тези двама господа се измъкват от президентската квартира, вземат
такси – за да не ги забележат, както казва Майснер – и то ги закарва до покрайнините на
града, в дома на един неизвестен дотогава нацист на име Йоахим фон Рибентроп, който е
приятел на Папен: двамата са служили заедно на турския фронт през войната. Там се срещат
с Папен, Хитлер, Гьоринг и Фрик. Според Майснер Оскар фон Хинденбург се
противопоставял на всякакви връзки с нацистите до тази съдбоносна вечер. Хитлер вероятно
е знаел това; във всеки случай той настоява да говори с него „на четири очи“, и за удивление
на Майснер младият Хинденбург се съгласява и се оттегля с Хитлер в друга стая, където
двамата се затварят за един час. Какво е казал Хитлер на сина на президента, който не се
слави с блестящ ум или силен характер, остава неизвестно. В нацистките кръгове се смята
общо взето, че Хитлер си е послужил едновременно с предложения и заплахи, като
последните се изразявали в намеци, че ще разкрие публично участието на Оскар в скандала
„Остхилфе“ и укриването на данъци за имението на Хинденбург. За предложенията можем
да съдим единствено по факта, че няколко месеца по-късно към семейната собственост на
Хинденбург в Нойдек са добавени пет хиляди акра, освободени от данъци, и че през август
1934 г. Оскар от полковник в армията става изведнъж генерал-майор.
Във всеки случай няма съмнение, че Хитлер е направил силно впечатление на
президентския син. „В таксито по пътя на връщане – разказва Майснер по-късно в
писмените си показания в Нюрнберг – Оскар фон Хинденбург беше крайно мълчалив и
единствената забележка, която направи, беше, че това няма как да се избегне – нацистите
трябва да бъдат включени в правителството. Впечатлението ми беше, че Хитлер е успял да го
очарова.“
За Хитлер остава само да очарова и бащата. Това, разбира се, е по-трудно, защото колкото
и да е отслабнал умът на стария фелдмаршал, годните не са смекчили неговия гранитен
характер. По-трудно, но не невъзможно. Папен, който не знае умора, всекидневно обработва
стареца. При това е лесно да се види, че въпреки цялата си хитрост Шлайхер едва се държи.
Не е успял да спечели нацистите, нито да ги разедини. Не е могъл да получи подкрепа от
националистите, центристите или социалдемократите.
И така, на 23 януари Шлайхер отива да се види с Хинденбург, признава, че не е в
състояние да сформира мнозинство в Райхстага, и иска разпускането му, а за себе си –
извънредни пълномощия да управлява с укази по силата на Член 48 на Конституцията.
Според Майснер генералът помолил и за „временно елиминиране“ на Райхстага и откровено
признал, че ще трябва да трансформира правителството си във „военна диктатура“. 18
Въпреки хитрите си козни, Шлайхер се озовава в същото положение, в което е бил Папен в
началото на декември, само че сега ролите са разменени. Тогава Папен е поискал извънредни
пълномощия, а Шлайхер се е противопоставил и е предложил той самият да състави
правителство на мнозинството с подкрепата на нацистите. Сега генералът настоява за
диктаторска власт, а хитрата лисица Папен уверява фелдмаршала, че той самият може да
привлече Хитлер за съставяне на правителство, което ще има мнозинство в Райхстага.
Толкова изменчива е съдбата на мошениците и интригантите!
 Хинденбург припомня на Шлайхер основанията, които същият е изложил на 2 декември за
свалянето на Папен, и го информира, че те продължават да са валидни. Нарежда му да се
върне към задачата си да осигури мнозинство в Райхстага. С Шлайхер е свършено, и той го
знае. Знаят го и всички, които са тайно посветени в машинациите. Гьобелс, един от малкото
сведущи, които казват нещо по този въпрос, коментира на следващия ден: „Шлайхер ще
падне всеки момент – той, който стана причина за падането на толкова други.“
Краят му идва официално и окончателно на 28 януари, когато Шлайхер отива при
президента и подава оставката на правителството. „Вече съм с единия крак в гроба и не съм
сигурен дали няма да съжалявам за това на небето по-късно“ – казва Хинденбург на
разочарования генерал. „След като нарушихте даденото ви доверие, не съм сигурен, че ще
отидете на небето, господине“ – отговаря Шлайхер, и скоро изпада от германската история.
19

По обяд на същия ден президентът възлага на Папен да проучи възможностите за

съставяне на правителство на Хитлер „съобразно конституцията“. От една седмица този
хитър, амбициозен човек флиртува с идеята да измами Хитлер в крайна сметка и да стане
пак канцлер на президентско правителство, подкрепяно от Хугенберг. На 27 януари Гьобелс
отбелязва: „Все още има вероятност Папен да стане отново канцлер.“ Предишния ден
Шлайхер е изпратил главнокомандващия на сухопътните сили генерал фон Хамерщайн при
президента, за да го предупреди да не назначава Папен. В лабиринта от интриги, който
изпълва Берлин, предпочитанията на Шлайхер в последния момент започват да клонят към
Хитлер. Хинденбург уверява командира на войската, че няма намерение да назначава „онзи
австрийски ефрейтор“.
Следващият ден, 29 януари, неделя, е решаващ; заговорниците хвърлят отчаяно последните
си карти, и столицата се изпълва с най-тревожни и противоречиви слухове, част от които в
никакъв случай не са безпочвени. Още веднъж Шлайхер изпраща верния си Хамерщайн да
размъти водата. Началникът на сухопътните войски издирва Хитлер, за да го предупреди още
веднъж, че Папен може да го остави на сухо и че нацисткият лидер вероятно ще постъпи
мъдро, ако се съюзи със сваления канцлер и с армията. Хитлер не проявява особен интерес.
Връща се в „Кайзерхоф“ на торта и кафе с помощниците си и докато са на масата, Гьоринг
пристига с вестта, че Фюрерът ще бъде назначен за канцлер на другия ден сутринта.
Същата вечер нацистките главатари празнуват важната новина в дома на Гьобелс на
„Райхсканцлерплац“, когато пристига друг емисар на Шлайхер с тревожна новина. Това е
Вернер фон Алвенслебен – човек дотолкова отдаден на конспирацията, че дори да липсва
такава, ще си я измисли. Алвенслебен информира веселата компания, че Шлайхер и
Хамерщайн са привели в бойна готовност Потсдамския гарнизон и се готвят да изпратят
стария президент в Нойдек и да установят военна диктатура. Това е грубо преувеличение.
Възможно е на двамата генерали да им е минавала тази идея, но едва ли са предприели
каквито и да било действия. Предупреждението обаче хвърля нацистите в истерия. Гьоринг
забързва през площада, доколкото му позволява масивната фигура, за да предупреди
президента и Папен. По-късно той сам описва действията на Хитлер.
Моето непосредствено противодействие на този планиран [военен] преврат беше да
изпратя да повикат командира на СА в Берлин, граф фон Хелдорф, и чрез него да вдигна на
крак всички части на СА в Берлин. По същото време инструктирах майор Веке от
 полицията, на когото знаех, че мога да имам доверие, да се подготви да окупира
изненадващо „Вилхелмщрасе“ с шест полицейски батальона... Накрая дадох указания на
генерал фон Бломберг (който беше избран за бъдещ министър на Райхсвера) при
пристигането си в Берлин в 8 часа на 30 януари да отиде веднага при Стария господин, за
да положи клетва, така че да бъде официално назначен за главнокомандващ на Райхсвера,
за да потуши всички възможни опити за държавен преврат.20
Зад гърба на Шлайхер и главнокомандващия на сухопътните сили – всичко през този
безумен период се върши зад гърба на някого – генерал Вернер фон Бломберг е бил привикан
не от Хитлер, който още не е на власт, а от Хинденбург и Папен, да се върне от Женева,
където представлява Германия на Конференцията по разоръжаване, за да поеме поста на
министър на отбраната в кабинета Хитлер-Папен. Както казва Хитлер по-късно, това е
човек, който вече се ползва с неговото доверие и който се е поддал на влиянието на своя
началник-щаб в Източна Прусия, полковник Валтер фон Райхенау – неприкрит симпатизант
на нацистите. Когато Бломберг пристига в Берлин рано сутринта на 30 януари, на гарата го
посрещат двама офицери от армията с взаимноизключващи се заповеди за него. Майор фон
Кунцен, адютант на Хамерщайн, му нарежда да се яви пред главнокомандващия на
сухопътните войски. Полковник Оскар фон Хинденбург, адютант на баща си, заповядва на
объркания Бломберг да се яви пред президента на републиката. Бломберг отива при
президента, полага веднага клетва като министър на отбраната и така получава властта не
само да потуши какъвто и да е опит за военен преврат, но и да осигури подкрепата на
военните за новото правителство, което ще бъде обявено няколко часа по-късно. Хитлер
винаги е бил благодарен на армията, че го приема в този критичен момент. Скоро след тези
събития той казва на едно партийно събрание: „Ако в дните на нашата революция армията
не беше застанала на наша страна, нямаше да стоим тук днес.“ Това ще е тежка отговорност
за офицерския корпус през идните дни, която накрая ще буди у тях нещо повече от
съжаление.
Тази зимна утрин на 30 януари 1933 г. слага край на трагедията на Вай​мар​ската република
– неумелия опит на германците да постигнат работеща демокрация, който им носи
разочарования в продължение на четиринайсет години; преди това обаче, в последния
момент, преди завесата да падне окончателно, между пъстрата група конспиратори, които са
се събрали да погребат републиканския режим, се разиграва малък фарс. Папен го описва по-
късно.
Около десет и половина с членовете на проектния кабинет се срещнахме в дома ми и
отидохме през градината до президентския дворец, където останахме да чакаме в
кабинета на Майснер. Хитлер веднага подхвана наново оплак​ванията си, че не е бил
назначен за комисар на Прусия. Той чувстваше, че това жестоко ограничава властта му.
Казах му... че назначението за Прусия може да бъде оставено за по-късно. На това
Хитлер отвърна, че ако пълномощията му ще бъдат ограничени по този начин, тогава
трябва да настоява за нови избори за Райхстаг.
Това породи съвсем нова ситуация и дебатът се разгорещи. Хугенберг особено
възразяваше срещу идеята, и Хитлер се опита да го успокои, като заяви, че няма да прави
промени в кабинета, каквито и да са резултатите... Отдавна беше минало единайсет
 часът, времето, насрочено за нашия разговор с президента, и Майснер ме помоли да
сложа край на дискусията, тъй като Хинденбург не беше съгласен да чака повече.
Мненията ни внезапно се бяха разминали до такава степен, че се боях нашата нова
коалиция да не се разпадне още преди да се е родила... Накрая бяхме въведени при
президента и аз казах нужните официални встъпителни думи. Хинденбург произнесе
кратка реч за необходимостта от пълно сътрудничество в интерес на нацията, и всички
ние се заклехме. Кабинетът на Хитлер беше сформиран.21
По този начин, през задния вход, чрез мръсна политическа сделка с реакционерите от
старата школа, от които тайно се отвращава, бившият скитник от Виена, аутсайдерът от
Първата световна война, яростният революционер става канцлер на великата държава.
Във всеки случай националсоциалистите определено са малцинство в правителството;
имат само три от единайсет поста в кабинета, и като се изключи този на канцлера, другите
не са от ключово значение. Фрик е министър на вътрешните работи, но той не контролира
полицията, както министрите в повечето европейски страни – полицията в Германия се
управлява самостоятелно в отделните държави. Третият нацистки член на кабинета е
Гьоринг, но за него не успяват да намерят конкретен пост; наречен е „министър без
портфейл“, с идеята, че ще стане министър на авиацията, веднага щом Германия се сдобие с
военновъздушни сили. Никой не обръща особено внимание на факта, че Гьоринг е назначен
също и за министър на вътрешните работи на Прусия – длъжност, която контролира пруската
полиция; за момента общественото внимание е съсредоточено върху кабинета на Райха.
Името на Гьобелс, за изненада на мнозина, не фигурира в него; неочаквано се оказва, че е
останал с празни ръце.
Важните министерства са дадени на консерваторите, които са сигурни, че са впримчили
нацистите за свои собствени цели: Нойрат продължава да е министър на външните работи;
Бломберг е министър на отбраната; Хугенберг поема комбинираното Министерство на
икономиката и земеделието; Зелде, лидерът на „Щалхелм“, става министър на труда;
останалите министерства са поверени на непартийни „експерти“, които Папен е назначил
осем месеца преди това. Самият Папен става вицеканцлер на Райха и премиер на Прусия, а
Хинденбург му е обещал, че няма да приема канцлера, ако не е съпроводен от вицеканцлера.
Това уникално положение, сигурен е той, ще му позволи да сдържа крайния нацистки водач.
И не само: това правителство е замисъл на Папен, негово творение, и той е уверен, че с
помощта на непоклатимия стар президент, който е негов приятел, почитател и покровител, и
с вещата подкрепа на своите консервативни колеги, които превъзхождат необузданите
нацисти в съотношение осем към три, всъщност той сам ще упражнява властта.
Само че този лекомислен, двуличен политик не познава Хитлер – всъщност никой не
познава Хитлер – и не разбира колко мощни са силите, които са го изтласкали нагоре. При
това нито Папен, нито някой друг освен Хитлер разбира добре необяснимата, граничеща вече
с парализа слабост на съществуващите институции – армията, църквата, профсъюзите,
политическите партии – или на огромната ненацистка средна класа и добре организирания
пролетариат; всички те, както Папен отбелязва печално по-късно, ще се „предадат без
борба“.
Нито една класа, група или партия в Германия не може да отхвърли своя дял от
отговорността за отказа от демократичната република и издигането на Адолф Хитлер.
Основната грешка на германците, които се противопоставят на нацизма, е тяхната
неспособност да се обединят срещу него. На върха на своята популярност, през юли 1932 г.,
националсоциалистите са получили само 37% от гласовете. Само че онези 63% от
германския народ, които изразяват своето несъгласие с Хитлер, са твърде разделени и
непрозорливи, за да се сплотят срещу общата опасност – а трябва да са знаели, че тя ще ги
помете, ако не се обединят, макар и временно, за да я ликвидират. Комунистите, по повеля на
Москва, до края се придържат към глупавата идея да унищожат първо социалдемократите,
социалистическите профсъюзи и всички демократични сили на средната класа, която
обосновават със съмнителната тео​рия, че дори и това да доведе до нацистки режим, той ще е
само временен и ще доведе неизбежно до крах на капитализма, след което комунистите ще
вземат властта и ще установят диктатура на пролетариата. Фашизмът, от гледна точка на
болшевишкия марксизъм, представлява последният етап на умиращия капитализъм; след
него идва комунистическият потоп!
Четиринайсетте години на споделена политическа власт в републиката, на всевъзможни
компромиси, необходими за поддържането на коалиционни правителства, са изсмукали
силата и устрема на социалдемократите, докато партията им е сведена общо взето до
опортюнистична организация за натиск, служеща да издейства отстъпки за профсъюзите, от
които най-вече черпи силата си. Вярно е може би, както казват някои социалисти, че съдбата
не им се е усмихнала: комунистите, безскрупулни и антидемократични, са внесли разцеп​-
ление в работническата класа; депресията е причинила още по-голяма вреда на
социалдемократите, като е отслабила профсъюзите и е лишила партията от подкрепата на
милиони безработни, които в отчаянието си се обръщат или към комунистите, или към
нацистите. Трагедията на социалдемократите обаче не може да бъде обяснена изцяло с лош
късмет. Те са имали своя шанс да получат властта в Германия и да изградят държава,
основана на това, което винаги са проповядвали: социалдемокрацията. Само че не
притежават необходимата решителност, за да го сторят. Сега, в началото на третото
десетилетие на века, те са изтощена партия с пораженски дух под ръководството на
добронамерени, но общо взето посредствени мъже в доста напреднала възраст. Макар и да
остават лоялни на републиката до последно, накрая те са твърде объркани и твърде плахи, за
да поемат големите рискове, които единствено биха могли да ги спасят – както показва
неспособността им да действат, когато Папен събира отряд войници, за да свали
конституционното правителство в Прусия.
Между лявото и дясното в Германия липсва политически силна средна класа, която в
други страни – Франция, Англия, САЩ – се е доказала като главна опора на демокрацията.
През първата година на републиката партиите на средната класа – демократите, Народната
партия, Центърът – са получили общо 12 милиона гласа, само с два милиона по-малко от
двете социалистически формации. Впоследствие силата им угасва, когато техните
поддръжници започват да гравитират към Хитлер и националистите. През 1919 г.
демократите са имали 74 депутати в Райхстага; до 1932 г. остават само с две места. Само
католическият Център запазва изборната си сила до края. На първите републикански избори
през 1919 г. Партията на центъра има 71 депутати в Райхстага; през 1932 г. те са 70. Само че
дори в по-голяма степен от социалдемократите, от времето на Бисмарк Партията на центъра
е предимно опортюнистична, като поддържа всяко правителство, което прави отстъпки на
нейните особени интереси. И макар и да е привидно лоялна на републиката и да одобрява
нейната демократичност, лидерите ѝ, както знаем, влизат в преговори с нацистите да дадат
канцлерския пост на Хитлер, преди да бъдат изместени от Папен и националистите.
Така, както е лишена от умерена политическа класа, Германия не притежава и онази
стабилност, която в много страни се осигурява от някоя истински консервативна партия.
Германските националисти на върха на тяхната популярност през 1924 г. са получили шест
милиона гласа и са изпратили 103 депутати в Райхстага, където са втората по големина
партия. След това обаче, както се случва почти винаги по време на Ваймарския режим, те
отказват да заемат отговорна позиция, било то в правителството или в опозиция, като
единственото изключение е участието им в два кратко просъществували кабинета през
двайсетте години. Това, което искат десните в Германия, подкрепящи с гласовете си
предимно националистите, е край на републиката и връщане към имперска Германия, в
която всичките им привилегии да бъдат възстановени. Вярно е, че републиката се отнася към
десните, като личности и класа, с крайно великодушие, а като се има предвид каква е целта
им – и с изключителна търпимост. Това, както видяхме, позволява на армията да поддържа
държава в държавата, на бизнесмените и банкерите – да получават големи печалби, на
юнкерите – да запазят своите нерентабилни имения с помощта на държавни заеми, които
освен че никога не са погасени, рядко се използват за подобряване на земите им. Това
великодушие обаче не печели нито тяхната признателност, нито лоялно отношение към
републиката. С тес​ногръдие, предубеденост, слепота, които от днешна гледна точка
изглеждат непонятни на автора, те удрят по основите на републиката, докато накрая, в съюз с
Хитлер, я погубват.
Консервативните класи смятат, че в лицето на бившия австрийски скитник са открили
човек, който ще им помогне да постигнат целите си, оставайки същевременно техен
заложник. Унищожението на републиката е само първата стъпка. Това, което искат по-
нататък, е една авторитарна Германия, която във вътрешен план ще сложи край на
демократичните „глупости“ и на профсъюзите, а във външната политика ще отмени
решението от 1918 г., ще разкъса оковите на Версай, ще построи наново велика армия и със
своята военна мощ ще върне на страната полагащото ѝ се място под слънцето. Такива са и
целите на Хитлер. И макар и той да набавя онова, което е липсвало на консерваторите –
масова подкрепа, – десницата е сигурна, че ще остане под нейния контрол: та нали го
превъзхождат в отношение осем към три в кабинета? Подобна доминираща позиция ще
позволи при това на консерваторите (поне според тях) да постигнат целите си без
варварството на откровения нацизъм. Те, естествено, се смятат за почтени, богобоязливи
хора.
Империята на Хохенцолерните е била построена върху въоръжените триумфи на Прусия, а
републиката – върху поражението, нанесено от Съюзниците след голяма война. Третият Райх
обаче не дължи нищо нито на военните успехи, нито на външното влияние. Той е създаден в
мирно време и по мирен път от самите германци – от техните слаби и силни страни
едновременно. Германците сами налагат на себе си нацистката тирания. Много от тях,
вероятно повечето, не осъзнават това в онзи обеден час на 30 януари 1933 г., когато
президентът Хинденбург, действайки напълно конституционно, поверява канцлерството на
Адолф Хитлер.
Скоро обаче ще го разберат.
 7.
Нацификацията на Германия: 1933–1934 г.

Т еорията, която Хитлер развива през скитническия си период във Виена и никога не
забравя впоследствие – че пътят към властта за едно революционно движение е да влезе
в съюз с някои от могъщите институции в държавата – се е реализирала на практика общо
взето според неговите пресмятания. Президентът, с подкрепата на армията и
консервативните кръгове, го е назначил за канцлер. Неговата политическа власт обаче, макар
и голяма, не е пълна. Той я споделя с тези три източника на власт, които са го издигнали и
които стоят извън националсоциалистическото движение и хранят известно недоверие към
него.
Непосредствената задача на Хитлер следователно е да ги отстрани бързо от лостовете за
управление, да постави държавата в изключително владение на своята партия и после, с
властта на авторитарното правителство и неговата полиция, да извърши нацистката
революция. Само двайсет и четири часа след назначаването си прави първия решителен ход,
като залага капан за своите лековерни консервативни „надзорници“ и задвижва верига от
събития, които или произтичат, или се контролират от него. Шест месеца по-късно те ще
доведат до пълната нацификация на Германия и до избирането му за диктатор на Райха,
обединен и дефедерализиран за пръв път в германската история.
Пет часа след като е положил клетва, в 17 часа на 30 януари 1933 г., Хитлер свиква първото
заседание на своя кабинет. Протоколите от него, които излизат на бял свят в Нюрнберг сред
стотиците тонове пленени тайни документи, разкриват колко бързо и ловко Хитлер,
подпомогнат от сръчния Гьоринг, върти на пръста си своите консервативни колеги.BJ, 1
Хинденбург е възложил на Хитлер да оглави не президентски кабинет, а кабинет на
мнозинството в Райхстага. Само че нацистите и националистите, единствените две партии,
представени в правителството, имат само 247 места от общо 583 в Парламента, така че нямат
мнозинство. За да го получат, им е необходима подкрепата на Центъра с техните 70 места.
През първите часове на новото правителство Хитлер е изпратил Гьоринг да разговаря с
центристките лидери, и той съобщава на кабинета, че Центърът иска „определени
отстъпки“. Затова Гьоринг предлага Райхстагът да бъде разпуснат и да се проведат нови
избори. Хитлер се съгласява. Хугенберг, който при всичките си делови успехи не се отличава
с пъргав ум, възразява срещу привличането на центристите в правителството, но от друга
страна се противопоставя и на нови избори, защото знае добре, че нацистите, разполагайки с
ресурсите на държавата, могат да спечелят абсолютно мнозинство на изборите, а това ще им
позволи да се освободят от неговите собствени услуги и тези на консервативните му
приятели. Той предлага просто да се забрани Комунистическата партия; ако нейните 100
места отпаднат, нацистите и националистите ще имат мнозинство. Хитлер обаче не е готов
да отиде толкова далеч засега, и накрая се споразумяват самият канцлер да се срещне с
Партията на центъра на следващата сутрин, и ако преговорите се окажат безплодни, тогава
кабинетът да поиска нови избори.
 Хитлер лесно успява да ги направи безплодни. По негова молба лидерът на центристите,
монсеньор Каас, предлага като основа за дискусията списък с въпроси, които се свеждат до
искане Хитлер да обещае, че ще управлява конституционно. Хитлер обаче измамва както
него, така и членовете на кабинета си, като им докладва, че от Центъра са поставили
невъзможни искания и няма шанс за споразумение. Затова предлага да помолят президента
да разпусне Райхстага и да насрочи нови избори. Хугенберг и Папен са хванати в капан, но
след тържествено уверение от страна на нацисткия водач, че кабинетът ще остане
непроменен независимо от изборните резултати, се съгласяват да приемат решението му. За
дата на новите избори е определен 5 март.
За пръв път – на последните относително свободни избори, които ще се проведат в
Германия – Нацистката партия може вече да използва всичките огромни ресурси на
правителството, за да спечели гласове. Гьобелс тържествува. „Сега ще е лесно да се
преборим – пише той в дневника си на 3 февруари, – защото можем да впрегнем всички
ресурси на държавата. Радиото и печатът са на наше разположение. Ще изпълним шедьовър
на пропагандата. И този път, естествено, не липсват пари.“2
Едрите бизнесмени, доволни от новото правителство, което ще сложи организираните
работници на мястото им и ще остави ръководителите на предприятията да ги управляват
както искат, са помолени да развържат кесиите. Те дават съгласието си за това на среща,
проведена на 20 февруари при Гьоринг в Палатата на председателя на Райхстага, на която д-р
Шахт влиза в ролята на домакин, а Гьоринг и Хитлер набелязват бъдещата линия пред
двайсетина водещи германски магнати, включително Круп фон Болен, който за една нощ е
станал възторжен нацист, Бош и Шницлер от „И. Г. Фарбен“ и Фьоглер, глава на
Обединените стоманолеярни заводи. Запазен е протоколът от тази тайна среща.
Хитлер подхваща дълга реч, с която да предразположи индустриалците. „Частните
предприятия – казва той – не могат да се поддържат в епохата на демокрацията; те са
мислими само ако хората имат солидна представа за власт и личност... Всички земни блага,
които притежаваме, ние дължим на борбата на избраните... Не бива да забравяме, че всички
културни блага трябва да бъдат въвеждани повече или по-малко с железен юмрук.“ Той
обещава на бизнесмените, че ще „елиминира“ марксистите и ще възстанови Вермахта
(последното особено интересува компании като „Круп“, Обединените стоманолеярни и „И.
Г. Фарбен“, които извличат най-голяма изгода от превъоръжаването). „Сега сме изправени
пред последните избори“ – казва Хитлер в заключение и обещава на слушателите си, че
„независимо от резултата, отстъпление няма да има“. Ако не спечели, ще остане на власт „с
други средства... с други оръжия“. Гьоринг, който говори по-конкретно, подчертава
необходимостта от „финансови жертви“, които „индустрията несъмнено ще понесе много
по-леко, ако разбира, че изборите на пети март ще бъдат сигурно последните за следващите
десет години, а вероятно дори и за следващите сто години“.
Всичко това е казано достатъчно ясно на събраните индустриалци, и те реагират с
ентусиазъм на обещанието да се сложи край на тези проклети избори, на демокрацията и на
разоръжаването. Круп, кралят на боеприпасите, който според Тисен е убеждавал Хинденбург
на 29 януари да не назначава Хитлер, скача и изразява на канцлера „признателността“ на
бизнесмените за това, че им е представил „толкова ясна картина“. Тогава д-р Шахт пуска
шапката за волни пожертвования. „Събрах три милиона марки“ – спомня си той в Нюрнберг.3
 На 31 януари 1933 г., деня след назначаването на Хитлер за канцлер, Гьобелс пише в
дневника си: „На съвещание с Фюрера набелязваме курса за борба срещу Червения терор.
Засега ще се въздържаме от преки контрамерки. Болшевишкият опит за революция трябва
най-напред да се разгори. В подходящия момент ще нанесем удар.“
Въпреки усилващите се провокации от страна на нацистките власти няма признаци за
разгаряне на революция, била тя комунистическа или социалистическа, в хода на
предизборната кампания. До началото на февруари правителството на Хитлер е забранило
всички комунистически събрания и е закрило комунистическите печатни издания.
Събранията на социалдемократите или се забраняват, или се разтурват от бандитите на СА, а
водещите социалистически вестници постоянно се спират. Дори католическата Партия на
центъра не остава незасегната от нацисткия терор. Щегервалд, лидерът на Католическите
профсъюзи, е пребит от Кафявите ризи, когато се опитва да произнесе реч пред едно
събрание, а Брюнинг се вижда принуден да потърси закрила от полицията на друго събрание,
след като щурмоваците от СА раняват няколко негови последователи. Съобщава се за общо
петдесет и един антинацисти, убити по време на предизборната кампания, а нацистите
твърдят, че същото се е случило с осемнайсет души от техните.
Ключовият пост на Гьоринг като министър на вътрешните работи на Прусия вече започва
да привлича внимание. Игнорирайки сдържащата ръка на Папен, който като премиер на
Прусия би следвало да стои над него, Гьоринг отстранява стотици държавни чиновници и ги
заменя с нацисти, предимно служители в СА и СС. Той нарежда на полицията да избягва „на
всяка цена“ враждебни действия срещу СА, СС и „Щалхелм“, но от друга страна да бъде
безмилостна към онези, които са „враждебни към държавата“. Настоява полицаите „да
използват огнестрелни оръжия“ и предупреждава, че онези, които не изпълнят нареждането,
ще бъдат наказани. Това е явен призив всички, които се противопоставят на Хитлер, да бъдат
застрелвани от полицията на държавата Прусия, контролираща две трети от територията на
Германия. За да бъде сигурен, че ще се действа без скрупули, на 22 февруари Гьоринг създава
допълнителна полицейска сила от 50 000 души, от които 40 000 са изтеглени от редовете на
СА и СС, а останалите – от „Щалхелм“.
По този начин полицейската власт в Прусия започва да се прилага предимно от нацистки
главорези. От страна на германците би било безразсъдство да се обръщат към подобна
„полиция“ за защита срещу нацисткия терор.
И все пак, въпреки всичкия терор, „болшевишката революция“, от която Гьобелс, Хитлер и
Гьоринг се нуждаят, не се „разгаря“. Щом не могат да я провокират, дали не биха могли да я
измислят?
На 24 февруари полицията на Гьоринг щурмува „Карл Либкнехт Хаус“, централата на
комунистите в Берлин. Няколко седмици по-рано тя е била изоставена от комунистическите
лидери, част от които вече са минали в нелегалност или са се измъкнали тихомълком в
Русия. В мазето обаче са били оставени купчини пропагандни памфлети, а това е достатъчно
основание за Гьоринг да обяви в официално комюнике, че заловените „документи“ доказват
плановете на комунистите да започнат революция. Реакцията на обществото и дори на някои
от консерваторите в правителството е скептична. Очевидно е, че трябва да се намери нещо
по-сензационно, за да се въздейства върху общественото мнение, преди да се състоят
изборите на 5 март.
 Подпалването на Райхстага
На 27 февруари вечерта четирима от най-могъщите мъже в Германия се срещат на вечеря на
две различни места в Берлин. В ексклузивния „Херенклуб“ на „Фосщрасе“ вицеканцлерът
фон Папен е поканил президента фон Хинденбург. Канцлерът Хитлер пристига в дома на
Гьобелс за вечеря в тесен кръг. Според Гьобелс те си почиват, пускат музика на грамофона и
си разказват истории. „Изведнъж – разказва той в дневника си по-късно, – по телефона се
обажда д-р Ханфщенгл: „Райхстагът е в пламъци!“ Сигурен съм, че говори небивалици и
отказвам дори да спомена за това пред Фюрера.“4
Вечерящите в „Херенклуб“ обаче са съвсем близо до Райхстага.
Изведнъж [пише Папен по-късно] забелязахме червено сияние през прозорците и чухме
викове откъм улицата. Един от сервитьорите дойде бързо при мен и прошепна:
„Райхстагът гори!“, което аз повторих пред президента. Той стана и от прозореца
видяхме купола на Райхстага, който изглеждаше като осветен от прожектори. От време
на време някой огнен език или кълбо дим замъгляваше очертанията му.“5
Вицеканцлерът напъхва престарелия президент в собствената му кола и потегля бързо към
горящата сграда. Междувременно Гьобелс според неговия разказ, е размислил относно
„небивалиците“ на Пуци Ханфщенгл, провел е няколко телефонни разговора и е научил, че
Райхстагът наистина гори. След няколко секунди двамата с Фюрера се понасят „с 60 мили в
час по шосето за Шарлотенбург към местопрестъплението“.
Това е престъпление, комунистическо престъпление, заявяват те веднага, щом стигат до
пожара. Гьоринг, потен, запъхтян и извън себе си от възбуда, вече е там, и както си спомня
Папен по-късно, заявява патетично, че „това е комунистическо престъпление против новото
правителство“. После се провиква към новия шеф на Гестапо, Рудолф Дилс: „Това е началото
на комунистическата революция! Не бива да губим нито минута. Ще бъдем безмилостни.
Всеки комунистически сътрудник трябва да се застрелва на място. Всички комунистически
депутати трябва да бъдат обесени още тази нощ.“6
Цялата истина за подпалването на Райхстага вероятно никога няма да се разбере. Почти
всички, които са я знаели, са вече мъртви; повечето – убити от Хитлер през месеците
непосредствено след това. Дори в Нюрнберг мистерията не беше напълно разгадана, макар и
да има достатъчно доказателства, за да се изключи всяко разумно съмнение, че именно
нацистите са планирали палежа и са го извършили за собствените си политически цели.
В Палатата на председателя на Райхстага, където се помещава Гьоринг, има подземен
коридор за тръбите на централното отопление, който води до сградата на Райхстага. През
този тунел бившият пиколо Карл Ернст, вече началник на СА в Берлин, в нощта на 27
февруари превежда малък отряд щурмоваци до Райхстага, където те разливат бензин и
самовъзпламеняващи се вещества и после бързо се връщат до палатата по пътя, по който са
дошли. В същото време един слабоумен холандски комунист със страст към подпалвачество,
Маринус ван дер Любе, се е промъкнал в огромната, тъмна и непозната за него сграда и сам
е подпалил малки пожари. Този умствено недоразвит пироман е божи дар за нацистите.
Няколко дена по-рано хората от СА са го прибрали, след като бил чут да се хвали в някакъв
бар, че се е опитвал да подпали няколко обществени сгради и че следващия път ще опита с
Райхстага.
 Това съвпадение – че нацистите са открили умствено увреден комунистически подпалвач,
възнамеряващ да направи точно това, което те са решили да извършат – изглежда невероятно,
но въпреки това се потвърждава от доказателствата. Идеята за пожара почти със сигурност
произтича от Гьобелс и Гьоринг. Ханс Гизевиус, чиновник в пруското Министерство на
вътрешните работи по това време, свидетелства в Нюрнберг, че „първо на Гьобелс му хрумна
мисълта за подпалването на Райхстага“, а Рудолф Дилс, шефът на Гестапо, добавя в
писмените си показания, че: „Гьоринг знаеше как точно ще започне пожарът“ и че му
заповядал „да подготви, още преди пожара, списък с хора, които трябва да бъдат арестуване
веднага след това“. Генерал Франц Халдер, началник на германския Генерален щаб през
първата част на Втората световна война, се спомня в Нюрнберг как Гьоринг веднъж се
похвалил със своето дело.
На официална закуска на рождения ден на Фюрера през 1942 г. стана дума за сградата на
Райхстага и нейната художествена стойност. Чух със собствените си уши, когато
Гьоринг прекъсна разговора и извика: „Единственият, който познава добре Райхстага,
съм аз, защото аз го запалих!“ И като каза това, се плесна с длан по бедрото.BK
Ван дер Любе явно е бил пионка на нацистите. Насърчават го да опита да подпали
Райхстага. Основната работа обаче трябва да бъде извършена (без негово знание, разбира се)
от щурмоваците. На последвалия съдебен процес в Лайпциг всъщност е установено, че
слабоумният холандец не притежава средствата да запали толкова огромна сграда толкова
бързо. Две минути и половина след влизането му в голямата централна зала вече бушува
силен пожар. Освен ризата си, той няма друг материал за подпалки. Главните пожари, според
свидетелствата на експерти в съда, са били запалени с големи количества химикали и
бензин. Очевидно е, че един човек не би могъл да ги внесе в сградата, нито да запали
толкова много огньове на толкова различни места за толкова кратко време.
Ван дер Любе е арестуван на място, и Гьоринг, както казва той самият по-късно пред съда,
иска да го обесят веднага. На следващия ден парламентарният лидер на комунистите Ернст
Торглер се предава на полицията, когато чува, че Гьоринг е замесил и неговото име, а
няколко дни по-късно полицията задържа българския комунист Георги Димитров, по-късно
министър-председател на България, и двама други български комунисти, Попов и Танев.
Последвалият съдебен процес срещу тях в Лайпциг се превръща донякъде във фиаско за
нацистите и особено за Гьоринг, когото Димитров, защитавайки се сам в съда, лесно поставя
в глупаво положение в поредица от язвителни кръстосани разпити. В един момент, според
съдебния протокол, Гьоринг изкрещява на българина: „Вън, негоднико!“
СЪДИЯТА [към полицая]: изведете го.
ДИМИТРОВ [докато полицаят го извежда]: Страхувате ли се от въпросите ми, г-н
председател?
ГЬОРИНГ: Почакай само да те хванем извън този съд, негоднико!
Торглер и тримата българи са оправдани, макар че германският комунистически лидер
веднага е „задържан превантивно“, и това продължава до смъртта му по време на Втората
световна война. Ван дер Любе е признат за виновен и обезглавен.7
Въпреки раболепното отношение на съда към нацистките власти, съдебният процес
хвърля сериозни съмнения върху Гьоринг и нацистите, но твърде късно, за да има някакъв
практически резултат. Защото Хитлер, без да губи време, се възползва от пожара в Райхстага
до крайния възможен предел.
На 28 февруари, деня след пожара, той издейства от президента Хинденбург да подпише
указ „за защита на народа и държавата“, който суспендира седем раздела на конституцията,
гарантиращи индивидуални и граждански свободи. Описан като „защитна мярка срещу
комунистическите актове на насилие, заплашващи държавата“, декретът постановява:
Ограничения върху личната свобода, върху правото за свободно изразяване на мнение,
включително свободата на печата; върху правата на събиране и сдружаване; и
нарушаване на неприкосновеността на пощенските, телеграфните и телефонните
съобщения; и разрешения за обиск, заповеди за конфискация, както и ограничения върху
собствеността, също са допустими извън законовите граници, предписани другояче.
В допълнение указът оторизира правителството на Райха да поеме пълната власт във
федералните държави, когато е необходимо, и налага смъртна присъда за някои видове
престъпления, включително „сериозни нарушения на мира“ от страна на въоръжени лица.8
Така с един замах Хитлер успява не само да запуши легално устата на противниците си и
да ги арестува по свое желание, но и чрез „официалното“ обявяване на изфабрикуваната
комунистическа заплаха да хвърли милиони представители на средната класа и селячеството
в панически страх, че ако не гласуват за националсоциалистите на изборите след една
седмица, болшевиките може да вземат властта. Арестувани са около 4000 души, официално
принадлежащи към комунистическото движение, и много социалдемократи и либерали,
включително членове на Райхстага, които по закон притежават имунитет. Това е първият
сблъсък на германците с нацисткия терор, подкрепян от правителството. По улиците на цяла
Германия реват камиони, пълни със щурмоваци, които нахлуват с взлом в домовете,
подкарват жертвите и ги извозват до казармите на СА, където ги измъчват и бият.
Комунистическите издания и политически събрания са забранени; спрени са
социалдемократическите вестници и много либерални списания, а събранията на
демократичните партии или се забраняват, или се разгонват. Само на нацистите и на техните
съюзници националисти е позволено да провеждат кампаниите си необезпокоявани.
Сега, когато имат на разположение всички ресурси на националното и пруското
правителства, а в касите си – пари в изобилие от едрия бизнес, нацистите разгръщат
предизборна пропаганда, каквато Германия не е виждала по-рано. За пръв път държавното
радио донася гласовете на Хитлер, Гьоринг и Гьобелс до всички краища на страната. По
улиците, украсени със знамена със свастики, кънтят тежките стъпки на щурмоваците.
Провеждат се масови събрания, факелни шествия, по площадите гърмят високоговорители.
Таблата за афиши са покрити с ярки нацистки плакати, а нощем по хълмовете горят
празнични огньове. Избирателите са съблазнявани с обещания за германски рай, сплашвани
с кафявия уличен терор и стряскани с „разкрития“ за комунистическа „революция“. В деня
след запалването на Райхстага прус​кото правителство излиза с дълго изявление, че е открило
комунистически „документи“, които доказват:
Трябвало е да бъдат изгорени правителствени сгради, музеи, къщи и важни заводи...
Терористичните групи са щели да използват за прикритие жени и деца... Изгарянето на
Райхстага е трябвало да бъде знак за кърваво въстание и гражданска война... Установено
 е със сигурност, че днес в цяла Германия са щели да бъдат извършени терористични
актове срещу отделни лица, срещу частни имоти и срещу живота и здравето на
мирното население, и е щяла да започне всеобща гражданска война.
Дадено е обещание, че ще бъдат публикувани „документите, доказващи комунистическия
заговор“, но това така и не е направено. Въпреки това фак​тът, че самото пруско правителство
свидетелства за тяхната автентичност, прави впечатление на мнозина германци.
Колебаещите се вероятно са впечатлени и от заплахите на Гьобелс. Във Франкфурт на 3
март, в навечерието на изборите, той се провиква:
Сънародници, моите мерки няма да бъдат спъвани от никакви юридически съображения...
Аз нямам грижа за справедливостта; моята задача е само да унищожавам и
изкоренявам, нищо друго!... Разбира се, ще използвам максимално мощта на държавата и
полицията, драги ми комунисти, така че не си правете никакви лъжливи заключения; но в
борбата на живот и смърт, в която ще стисна в юмрук вратовете ви, ще се облягам на
онези там долу – на Кафявите ризи.9
Почти нечут остава гласът на бившия канцлер Брюнинг, който също говори през онзи ден и
заявява, че неговата Партия на центъра ще се противопостави на всеки опит за отмяна на
конституцията, като иска разследване на подозрителния пожар в Райхстага и призовава
президента Хинденбург „да защити потиснатите срещу техните потисници“. Напразен
призив! Престарелият президент пази мълчание. Думата има потресеният народ.
На 5 март 1933 г., деня на последните демократични избори, които ще видят, докато е жив
Хитлер, хората говорят чрез бюлетините. Въпреки целия терор и сплашване, мнозинството
отхвърля Хитлер. Нацистите водят със 17 277 180 гласа – увеличение от около пет милиона и
половина; но това са едва 44% от общия вот. Категоричното мнозинство продължава да се
изплъзва на Хитлер. Всички преследвания и забрани през изминалите седмици не успяват да
попречат на Партията на центъра да увеличи реално получените гласове от 4 230 600 на 4
424 900; със съюзниците си от католическата Баварска народна партия те получават общо
пет и половина милиона гласа. Дори социалдемократите запазват позицията си като втора
най-голяма партия, като получават 7 181 629 гласа – само със 70 000 по-малко. Комунистите
губят един милион поддръжници, но все пак взимат 4 848 058 гласа. Националистите, водени
от Папен и Хугенберг, са горчиво разочаровани от собственото си представяне – 3 136 760
гласа, едва 8% от подадените гласове и увеличение от по-малко от 200 000.
И все пак националистите с техните 52 места, добавени към 288 на нацистите, осигуряват
на правителството мнозинство от 16 депутати в Райхстага. Това вероятно е достатъчно за
ежедневната работа на правителството, но не стига за мнозинството от две трети, от което
Хитлер се нуждае, за да осъществи своя нов, дързък план да установи диктатура със
съгласието на парламента.

Gleichschaltung:
„координирането“ на Райха
Планът е измамно прост и има предимството, че позволява заграбването на абсолютната
власт да стане под прикритието на закона. Райхстагът ще бъде помолен да прокара „закон за
извънредните пълномощия“, който да даде на кабинета на Хитлер изключителни
законодателни правомощия за срок от четири години. Казано още по-просто, ще поискат от
германския парламент да прехвърли своите конституционни функции на Хитлер и да си
вземе дълга почивка. Тъй като обаче това налага промяна на конституцията, е необходимо да
бъде одобрено с мнозинство от две трети.
Как да постигнат това мнозинство, е основната точка от дневния ред на едно заседание на
кабинета на 15 март 1933 г., чийто протокол беше представен в Нюрнберг.10 Част от
проблема ще бъде решена от „отсъствието“ на осемдесетте и един комунистически членове
на Райхстага. Гьоринг е сигурен, че останалата част от проблема ще се уреди лесно, „като се
откаже достъп на няколко социалдемократи“. Настроението на Фюрера е бодро и уверено. В
крайна сметка, като се възползва от указа от 28 февруари, който Хинденбург е бил уговорен
да подпише в деня след запалването на Райхстага, Хитлер успява да арестува толкова
опозиционни депутати, колкото е необходимо, за да си осигури мнозинство от две трети.
Има известни съмнения относно католическата Партия на центъра, която иска гаранции, но
канцлерът е сигурен, че те ще се присъединят към него. Националистическият лидер
Хугенберг, който няма желание да предаде цялата власт в ръцете на Хитлер, иска
президентът да бъде оторизиран да участва в подготовката на законите, издавани от кабинета
по силата на Закона за извънредните пълномощия. Д-р Майснер, държавният секретар в
канцеларията на президента, който вече е поверил бъдещето си на нацистите, отговаря, че
„сътрудничеството на президента на Райха няма да е необходимо“. Той бързо е схванал, че
Хитлер няма желание да бъде спъван от упорития стар президент, както е било с
републиканските канцлери.
Хитлер обаче иска на този етап да направи внушителен жест към престарелия
фелдмаршал, както и към армията и консерваторите националисти, и по този начин да
свърже своя вулгарен революционен режим с почитаното име на Хинденбург и с цялата
минала военна слава на Прусия. За тази цел двамата с Гьобелс, който на 13 март става
министър на пропагандата, замислят майсторски ход. Хитлер ще открие новия Райхстаг,
който се кани да унищожи, в Гарнизонната църква в Потсдам, великия храм на пруския дух,
който събужда у толкова много германци спомени за имперски триумфи и величие. Това е
мястото, където лежат погребани костите на Фридрих Велики, където кралете от
Хохенцолернската династия са посещавали литургия и където най-напред е отишъл да се
поклони Хинденбург през 1866 г. като млад гвардейски офицер на връщане от Австро-
пруската война, донесла на Германия нейното първо обединение.
Датата, избрана за тържественото откриване на първия Райхстаг на Третия райх, 21 март,
също е красноречива, защото това е годишнината от деня, когато Бисмарк е открил първия
Райхстаг на Втория райх през 1871 г. Докато старите фелдмаршали, генерали и адмирали от
имперско време в бляскави униформи се събират в Гарнизонната църква, водени от бившия
кронпринц и фелдмаршал фон Макензен в импозантно хусарско облекло и шапка с череп и
кости, над тълпата витаят сенките на Фридрих Велики и Железния канцлер.
Хинденбург е видимо трогнат, и в един момент от церемонията Гьобелс, който дирижира
представлението и предаването му до нацията, забелязва – и споменава в дневника си, – че в
очите на стария фелдмаршал има сълзи. Придружаван от Хитлер, който явно се чувства
неловко в официалния си фрак, президентът, издокаран в сивозелена униформа с голямата
орденска лента на „Черния орел“, с островърх шлем в едната ръка и маршалския си жезъл в
другата, минава между редовете, спира да отдаде чест на празното място на кайзер Вилхелм
II в императорската галерия, а после пред олтара прочита кратка реч, в която дава
благословията си на правителството на Хитлер.
Нека старият дух на този прославен храм се всели в днешното поколение, нека ни
освободи от егоизма и партийните борби и ни сплоти в нашето национално
самосъзнание, за да благословим една горда, свободна и единна Германия.
Отговорът на Хитлер е тънко замислен да експлоатира симпатиите и да спечели доверието
на старата гвардия, представена в такъв блясък.
Нито кайзерът, нито правителството, нито нацията са искали войната. Единствено
рухването на нацията принуждава отслабналия род да поеме върху себе си, противно на
най-светите си убеждения, вината за тази война.
И после, обръщайки се към Хинденбург, който седи вдървено в своето кресло на около
един метър от него:
През последните няколко седмици нашата национална чест се възстановява с невиждан
подем, и благодарение на вашето разбиране, г-н генерал-фелдмаршал, честваме съюза
между символите на нашето минало величие и новата ни сила. Отдаваме ви почит.
Благосклонното провидение ви поставя начело на новите сили на нашата страна.11
Хитлер, демонстрирайки дълбоко смирение пред президента, когото възнамерява да лиши
от политическата му власт, преди да е изтекла седмицата, пристъпва напред, покланя се
ниско пред Хинденбург и стиска ръката му. Там, под светкавиците на фотоапаратите и сред
тракането на филмовите камери, които Гьобелс е разположил заедно с микрофони на
стратегически места, за погледа и слуха на нацията и на света е документирано
тържественото ръкостискане на германския фелдмаршал и австрийския ефрейтор, което
обединява нова и стара Германия.
След блестящото обръщение на Хитлер в Потсдам – пише по-късно френският посланик,
присъствал на тази сцена – можеха ли тези хора – Хинденбург и неговите приятели,
юнкерите и бароните монархисти, Хугенберг и неговите германски националисти,
офицерите от Райхсвера, – можеха ли да не загърбят опасението, с което бяха започнали
да гледат на изстъпленията и злоупотребите на неговата партия? Можеха ли да се
колебаят дали да му гласуват пълното си доверие, да изпълнят всички негови искания, да
му отстъпят пълната власт, за която претендираше?12
Отговорът е даден два дена по-късно, на 23 март, в сградата на операта „Крол“ в Берлин,
където се събира Райхстагът. Пред камарата е т.нар. Закон за извънредните пълномощия –
„Закон за преодоляване на трудностите на народа и държавата“ (Gesetz zur Behebung der Not
von Volk und Reich), както е наречен официално. Неговите пет кратки параграфа отнемат от
парламента законодателната власт, включително контрола върху бюджета на Райха,
одобряването на договорите с чужди държави и инициирането на конституционни промени,
и я предават на правителството на Райха за период от четири години. Нещо повече – според
този акт гласуваните от кабинета закони се подготвят от канцлера и „могат да се отклоняват
от конституцията“. Нито един закон няма да „засегне положението на Райхстага“
(несъмнено жестока шега!), а пълномощията на президента остават „непроменени“.13
Хитлер повтаря тези две последни точки в неочаквано сдържана реч пред депутатите,
събрани в разкошната оперна зала, в която по традиция се представят по-леки оперни творби
и чиито редове в този момент са оградени от щурмоваци с кафяви ризи и осеяни с белези
груби лица – знак, че няма да се толерират глупави прояви от страна на народните
представители.
Правителството [обещава Хитлер] ще се възползва от тези пълномощия само доколкото
са от съществена необходимост за прокарването на жизненоважни мерки. Не е
заплашено съществуването нито на Райхстага, нито на Райхсрата. Положението и
правата на президента остават непроменени... Самостоятелното съществуване на
федералните държави няма да бъде прекратено. Правата на църквите няма да бъдат
ограничавани, а отношенията им с държавата няма да се променят. Случаите, в които
има вътрешна необходимост да се прибегне до подобен закон, са ограничен брой сами по
себе си.
Думите на пламенния нацистки лидер звучат умерено и дори скромно; това се случва на
твърде ранен етап от живота на Третия райх, за да бъдат дори членовете на опозицията
напълно наясно колко струват обещанията на Хитлер. Все пак един от тях, Ото Велс, лидер
на социалдемократите, от които дванайсет депутати са били „задържани“ от полицията,
става (сред рева на щурмоваците отвън, които крещят: „Пълна власт – иначе!...“), за да даде
отпор на бъдещия диктатор. Спокойно и с подчертано достойнство той заявява, че
правителството може да лиши социалистите от властта им, но никога – от тяхната чест.
Ние, германските социалдемократи, се задължаваме в този исторически час да
защитаваме принципите на хуманността и справедливостта, на свободата и социализма.
Никакъв закон за извънредни пълномощия не може да ви даде властта да унищожите
идеи, които са вечни и неразрушими.
Хитлер скача на крака побеснял, и сега събранието го вижда в истинската му светлина.
Закъсняхте, но дойдохте все пак! [крещи той]... Вече не сте нужни... Звездата на
Германия ще изгрее, а вашата ще залезе. Краят ви е дошъл... Не искам вашите гласове,
Германия ще бъде свободна, но не благодарение на вас! [Бурни аплодисменти.]
Социалдемократите, които носят сериозна отговорност за отслабването на републиката,
поне се придържат към своите принципи и ще си отидат този път, демонстрирайки
несъгласието си. Не и Партията на центъра обаче, която веднъж вече се е опълчила успешно
срещу канцлера по време на т.нар. KulturkampfBL. Монсеньор Каас, водачът на партията, е
поискал от Хитлер писмена гаранция, че ще уважава правото на президента на вето. Макар и
да му е обещана преди гласуването, той така и не я получава. Въпреки това лидерът на
Центъра става и обявява, че неговата партия ще подкрепи закона. Брюнинг запазва мълчание.
Скоро гласовете са преброени: 441 „за“ и 84 (всички социалдемократи) „против“.
Нацистките депутати скачат на крака с възторжени викове и тропот, а после заедно с
щурмоваците запяват песента на Хорст Весел, която скоро ще заеме мястото си редом с
„Дойчланд юбер алес“ като втори национален химн:
 Знамето високо! Редиците стегнете!
СА марширува със спокойна твърда крачка.
Така парламентарната демокрация в Германия най-сетне е погребана. Като се изключат
арестите на комунистите и някои депутати от социалдемократите, всичко е направено общо
взето законно, макар и в атмосфера на терор. Парламентът е предал конституционната си
власт на Хитлер и по този начин е извършил самоубийство, макар че тялото му е запазено в
балсамирано състояние до самия край на Третия райх, служейки от време на време като
рупор за някои от гръмките възвания на Хитлер, като от този момент нататък членовете му се
избират от Нацистката партия, защото вече няма да има реални избори. Единствено Законът
за извънредните пълномощия създава законовата база за диктатурата на Хитлер. От 23 март
1933 г. нататък Хитлер е диктатор на Райха, свободен от всякакви ограничения, които биха
могли да му наложат Парламентът или (по същество) изтощеният от старостта президент.
Вярно е, че предстои още много работа, докато цялата страна и всички нейни институции
бъдат поставен под нацистката пета – макар че, както ще видим, това също е изпълнено с
главозамайваща бързина и със суровост, измама и жестокост.
„Уличните банди – по думите на Алън Булок – са заграбили контрола върху ресурсите на
една велика съвременна държава; на власт е дошла улицата.“ Само че, както Хитлер не спира
да се хвали, това е станало „законно“, с гласуване на мнозинството в парламента.
Германците могат да винят единствено себе си.
Една по една най-могъщите институции в Германия започват да се предават на Хитлер и
тихо и без съпротива преминават в небитието.
Отделните държави, които упорито са отстоявали самостоятелното си управление през
цялата германска история, сега падат първи. На 9 март вечерта, две седмици преди
прокарването на Закона за извънредните пълномощия, по заповеди на Хитлер и Фрик и с
помощта на неколцина щурмоваци генерал фон Еп изгонва баварското правителство и
установява нацистки режим. В рамките на една седмица са назначени райхскомисари, които
да поемат управлението в другите държави с изключение на Прусия, където Гьоринг вече е
хванал здраво юздите. На 31 март Хитлер и Фрик, използвайки за пръв път Закона за
извънредните пълномощия, обнародват закон, с който разпускат парламентите на всички
държави с изключение на Прусия и нареждат да бъдат преустроени въз основа на гласовете,
подадени на последните избори за Райхстаг. Местата на комунистите ще останат незаети.
Това решение обаче остава в сила само седмица. Канцлерът, действайки с трескава бързина,
на 7 април издава нов закон, с който назначава райхсгубернатори (Reichsstatthälter) във
всички държави и ги упълномощава да назначават и свалят местните правителства, да
разпускат парламентите и да назначават и уволняват държавни служители и съдии. Всички
нови управители са нацисти и от тях се „изисква“ да провеждат „генералната политка,
набелязана от райхс​канцлера“.
По този начин, преди да са изминали и две седмици, откакто е поучил извънредни
пълномощия от Райхстага, Хитлер успява да постигне това, което Бисмарк, Вилхелм II и
Ваймарската република не са се осмелили дори да опитат: отменя самоуправлението на
историческите държави и ги подчинява на централната власт на Райха, която е в негови ръце.
Той за пръв път в историята на страната обединява реално германския Райх, унищожавайки
неговото вековно федерално устройство. На 30 януари 1934 г., точно една година след
назначаването му за канцлер, Хитлер завършва тази задача официално чрез Закон за
възстановяване на Райха. „Народните събрания“ на държавите са премахнати, суверенното
им управление е прехвърлено на Райха, всички местни правителства са поставени под
властта на Райха, а губернаторите стават подчинени на райхсминистъра на вътрешните
работи.14 Фрик, който заема този министерски пост, обяснява: „Правителствата на отделните
държави отсега нататък са просто административни органи на Райха.“
Преамбюлът към закона от 30 януари 1934 г. обявява, че той е „обнародван с единодушно
гласуване на Райхстага“. Това е вярно, защото през изминалото време всички политически
партии в Германия с изключение на нацистите са били бързо елиминирани.
Не може да се каже, че са паднали в бой. На 19 май 1933 г. социалдемократите – онези,
които не са в затвора или в изгнание – гласуват в Райхстага като един в подкрепа на външната
политика на Хитлер. Девет дни преди това полицията на Гьоринг е завзела сградите и
вестниците на партията и е конфискувала нейната собственост. Въпреки това социалистите
все още се опитват да умилостивят Хитлер. Осъждат другарите си в емиграция, които
нападат Фюрера. На 19 юни избират нов партиен комитет, но три дни по-късно Фрик слага
край на опитите им за компромис, като разпуска Социалдемократическата партия с
аргумента, че е „подривна и враждебна към държавата“. Оцелелият до този момент лидер
Паул Лобе и няколко от членовете на партията в Райхстага са арестувани. Комунистите,
разбира се, вече са поставени извън закона.
Остават партиите на средната класа – но не за дълго. Католическата Баварска народна
партия, чието правителство е свалено от власт от нацисткия преврат на 9 март, се
саморазпуска на 4 юли, а нейният съюзник, Партията на центъра, която се е
противопоставяла толкова енергично на Бисмарк и е била главна опора на републиката,
последва нейния пример на следващия ден. Германия за пръв път в модерната епоха остава
без католическа партия – факт, който не възпира Ватикана да подпише конкордат с
правителството на Хитлер две седмици по-късно. Старата партия на Щреземан, Народната
партия, извършва харакири на 4 юли; демократите (Staatspartei) са направили същото
седмица преди това.
Какво се случва с партньорите на Хитлер в управлението, Германската национална партия,
без подкрепата на която австрийският ефрейтор никога нямаше да дойде на власт легално?
Въпреки близостта им с Хинденбург, армията, юнкерите и едрия бизнес, и въпреки че
Хитлер им е задължен, те имат съдбата на всички други партии, приета със същото
покорство. На 21 юли полицията и щурмоваците завземат канцелариите ѝ в цялата страна, а
на 29 юни Хугенберг, сприхавият партиен лидер, който е помогнал да Хитлер да влезе в
Канцлерството шест месеца по-рано, подава оставка от правителството и неговите
помощници разпускат „доброволно“ партията.
Остава само Нацистката партия, а на 14 юли е издаден закон, който постановява:
Националсоциалистическата германска работническа партия е единствената
политическа партия в Германия.
Който се заеме да поддържа организационната структура на друга политическа партия
или да създаде нова политическа партия, ще бъде наказан с до три години каторга или с
шест месеца до три години затвор, ако деянието не подлежи на по-тежко наказание
според други закони.15
 Еднопартийната тоталитарна държава е установена почти без да срещне съпротива или
неподчинение; това става четири месеца след като Райхстагът се е отказал от своите
демократични отговорности.
Свободните профсъюзи, които, както знаем, някога са осуетили фашисткия Каповски пуч
просто чрез обявяването на всеобща стачка, са ликвидирани със същата лекота като
политическите партии и самостоятелните държави, но след като им е приложена една
изкусна хитрина. От половин век 1 май е традиционният празник на германските и
европейските трудещи се. За да приспи бдителността на работниците и техните водачи,
преди да нанесе удара, нацисткото правителство обявява 1 май 1933 г. за национален
празник, официално наречен „Международен ден на труда“, и се подготвя да го отпразнува
по невиждан дотогава начин. Профсъюзните лидери са подведени от неочакваната
демонстрация на дружелюбно отношение към работническата класа от страна на нацистите
и с ентусиазъм се заемат да сътрудничат с правителството и партията, за да отбележат
празника достойно. Работнически лидери от всички райони на Германия пристигат в
Берлин, развети са хиляди знамена, приветстващи солидарността на нацисткия режим с
работниците, а Гьоринг се готви да устрои на летището „Темпелхоф“ най-голямата масова
демонстрация, която Германия е виждала някога. Преди масовото събрание Хитлер лично
приема делегатите на работниците, като заявява: „Ще видите колко невярно и несправедливо
е твърдението, че революцията е насочена срещу германските работници. Напротив.“ По-
късно, в речта си пред повече от 100 000 работници на летището, Хитлер обявява мотото:
„Почитай работата и уважавай работника!“ и обещава, че 1 май ще бъде празник в чест на
германските работници „през вековете“.
Късно същата вечер Гьобелс, след като описва в дневника си с най-високопарни изрази
огромния ентусиазъм на работниците на това първомайско тържество, устроено от него с
такъв блясък, добавя едно любопитно изречение: „Утре ще завземем сградите на
профсъюзите. Няма да срещнем особена съпротива.“BM , 16
Става точно така. На 2 май управленията на профсъюзите в цялата страна са окупирани,
фондовете им са конфискувани, организациите са разпуснати, а лидерите им – арестувани.
Много от тях са бити и пратени в концентрационни лагери. Теодор Лайпарт и Петер
Грасман, председателите на Конфедерацията на профъюзите, са обещали публично да
сътрудничат с нацисткия режим. Въпреки това са арестувани. „Такива като Лайпарт и
Грасман може да декларират лицемерно своята преданост към Фюрера, колкото искат –
казва д-р Роберт Лей, алкохолизираният кьолнски партиен бос, на когото Хитлер възлага
ръководството на профсъюзите и създаването на Германския трудов фронт. – По-добре е
обаче да бъдат в затвора.“ Това е и мястото, където попадат.
Най-напред обаче и Хитлер, и Лей се опитват да уверят работниците, че правата им ще
бъдат защитавани. В първото си обръщение Лей заявява: „Работници! Вашите институции са
свещени за нас, националсоциалистите. Аз самият съм син на беден селянин и знам какво е
бедност... Познавам експлоатацията на анонимния капитализъм. Работници! Заклевам се
пред вас, че не само ще запазим съществуващото досега – ние ще увеличим още повече
защитата и правата на трудещите се.“
Преди да са изминали три седмици, неискреността на поредното нацистко обещание става
очевидна: Хитлер издава закон, който слага край на колективното договаряне и постановява,
че от този момент нататък назначавани от него „трудови попечители“ ще „регулират
трудовите договори“ и ще поддържат „трудовия мир“.18 Тъй като решенията на попечителите
имат законова сила, този акт на практика поставя стачките извън закона. Лей обещава „да
върне абсолютното ръководство на естествения ръководител на фабриката – тоест
работодателя... Работодателят единствен може да решава. В продължение на години много
работодатели трябваше да се борят, за да бъдат „господари в дома си“. Сега те отново ще
бъдат „господарите в дома“.
Ръководителите на предприятия засега са доволни. Щедрите пожер​твования, които
толкова много работодатели са направили за Национал​социалис​тическата германска
работническа партия, се изплащат. Само че за да просперира един бизнес, е необходима
определена обществена стабилност, а през цялата пролет и ранното лято редът и законът в
Германия се разпадат, докато по улиците бродят побеснелите банди с кафяви униформи,
арестуват, бият и понякога убиват когото си искат пред погледа на полицията, която не
мръдва и малкия си пръст. Терорът по улиците не е резултат от рухването на държавната
власт, както по време на Френската революция; точно обратното – това се върши с
насърчението, а често и по нареждане на държавата, чиято власт в Германия никога не е
била по-голяма или по-концентрирана. Съдиите са сплашвани; от страх за живота си не
смеят да осъдят щурмовак дори за хладнокръвно убийство. Хитлер е законът сега, както
казва Гьоринг, а през май и юни 1933 г. Фюрерът заявява, че „националсоциалистическата
революция още не е приключила“ и че „тя ще завърши победоносно само ако бъде възпитан
нов германски народ“. На нацисткия жаргон „възпитан“ означава „сплашен“ – дотолкова, че
всички да приемат покорно нацистката диктатура и нейното варварство. За Хитлер, както
той е декларирал публично хиляда пъти, евреите не са германци, и макар че не се заема да ги
изтреби веднага (само сравнително малък брой, не повече от няколко хиляди, са ограбени,
пребити или убити през този първи месец), той издава закони, които ги лишават от правото
да заемат обществени длъжности, да учат и работят в университетите и да упражняват
определени професии. На 1 април 1933 г. той обявява и национален бойкот на еврейските
магазини.
Бизнесмените, които са посрещнали с такъв ентусиазъм смазването на пакостните
профсъюзи, сега откриват, че нацистите от лявата фракция, които наистина вярват в
социалистическия елемент в партията, се опитват да вземат под контрол асоциациите на
работодателите, да унищожат големите универсални магазини и да национализират
индустрията. Хиляди недодялани нацистки чиновници се нахвърлят върху фирмите, които не
са подкрепяли Хитлер, като веднъж заплашват да ги заграбят, а друг път изискват да получат
добре платена работа в управлението. Ексцентричният икономист д-р Готфрид Федер сега
настоява да бъде изпълнена програмата на партията – национализация на едрия бизнес,
подялба на печалбите и отмяна на нетрудовите доходи и „дълговото робство“. И сякаш това
не е достатъчно, за да уплаши деловия свят, Валтер Дарѐ, който току-що е бил назначен за
министър на земеделието, хвърля банкерите в паника, като обещава голямо намаление на
главницата на дълговете на фермерите и понижаване на лихвата върху остатъка до 2%.
И защо не? В средата на лятото на 1933 г. Хитлер вече е господар на Германия. Сега може
да изпълни програмата си. Папен, при цялата му хитрост, е останал с пръст в устата; напълно
погрешни са се оказали всичките му сметки за това как той, Хугенберг и другите защитници
на Стария ред, с тяхното мнозинство от 8 на 3 спрямо нацистите в кабинета, ще могат да
контролират Хитлер и да го използват за собствените си консервативни цели. Той самият е
бил изритан от поста си като премиер на Прусия и заменен от Гьоринг. Папен остава
вицеканцлер в кабинета на Райха, но както признава унило по-късно, „тази длъжност се
оказа аномална“. Хугенберг, този апостол на бизнеса и финансите, вече не е във властта, а
партията му е разпусната. Гьобелс, третият най-важен човек в Нацистката партия, е бил
включен в кабинета на 13 март като министър на народното просвещение и пропагандата.
Дарѐ, когото смятат за „радикал“ подобно на Гьобелс, е министър на земеделието. Д-р Ханс
Лутер, консервативният президент на Райхсбанк, ключовият пост в германската
икономическа система, е уволнен от Хитлер и изпратен като посланик във Вашингтон. На
неговото място на 17 март 1933 г. сяда напереният д-р Шахт, бившият шеф на Райхсбанк и
предан последовател на Хитлер, прозрял „истинността и насъщността“ на нацизма. Никой
друг в цяла Германия не би могъл да е по-полезен на Хитлер в усилването на
икономическата мощ на Третия райх и да способства повече за превъоръжаването на
страната за Втората световна война от Шахт, който по-късно става също министър на
икономиката и генерален пълномощник за военната икономика. Наистина, малко преди
началото на войната той се обръща срещу своя идол и накрая напуска или е уволнен от
всичките си длъжности и дори се присъединява към заговора за убийство на Хитлер. Тогава
обаче е твърде късно да спре хода на нацисткия лидер, на когото толкова дълго е служил
предано с престижа и яркия си талант.

„Без втора революция!“

Хитлер е завоювал Германия с голяма лекота, но в началото на лятото на 1933 г. се изправя
пред много проблеми. Поне пет от тях са сериозни: да предотврати втора революция; да
нормализира напрегнатите отношения между СА и армията; да извади страната от
икономическото блато и да осигури работни места за шест милиона безработни; да постигне
равни условия за въоръжаване за Германия на Конференцията по разоръжаването в Женева и
да ускори тайното въоръжаване на Райха, започнало през последните години на републиката;
и да реши кой ще замести болния Хинденбург след смъртта му.
Изразът „втора революция“ е измислен от Рьом, началникът на СА, който настоява и за
нейното провеждане. Към него се присъединява Гьобелс, който пише в дневника си на 18
април 1933 г.: „Сред народа всеки говори за втора революция, която трябва да настъпи. Това
означава, че първата революция не е завършила. Сега трябва да се справим с реакцията.
Революцията не бива да спира никъде.“19
Нацистите са унищожили левицата, но остава десницата: едрите бизнесмени и
финансисти, аристокрацията, юнкерите земевладелци и пруските генерали, които държат
здраво юздите на армията. Рьом, Гьобелс и другите „радикали“ в движението искат да
ликвидират и тях. Рьом, чиито щурмоваци вече са около два милиона – двайсет пъти по-
многочислени от войската, – предупреждава през юни:
Една победа по пътя на германската революция беше постигната... СА и СС, които носят
голямата отговорност за напредването на германската революция, няма да допуснат тя
да бъде предадена по средата на пътя... Ако филистимците смятат, че националната
 революция е продължила твърде дълго... наистина е крайно време националната
революция да свърши и да започне друга, националсоциалистическа... Ще продължим
борбата си – с тях или без тях. А, ако е необходимо, и срещу тях... Ние сме неподкупните
гаранти на германската революция.20
През август той произнася реч, в която добавя: „Днес още има хора на официални
длъжности, които нямат и най-малка представа за духа на революцията. Ние ще се
освободим от тях безмилостно, ако дръзнат да приложат своите реакционни идеи на
практика.“
Хитлер обаче разсъждава по противоположен начин. За него националсоциалистическите
лозунги са били просто пропаганда, средство да спечели на своя страна масите по пътя си
към властта. Сега, след като е получил властта, те вече не го интересуват. Необходимо му е
време, за да консолидира позицията си, както и тази на страната. Поне за момента десните
сили – бизнесът, армията, президентът – трябва да бъдат успокоени. Той не възнамерява да
доведе Германия до фалит и по този начин да рискува самото съществуване на своя режим.
Втора революция не трябва да има.
Хитлер показва ясно това на самите ръководители на СА и СС в адресирана до тях реч на 1
юли. Това, от което Германия се нуждае сега, е ред, казва той. „Ще смажа всеки опит за
нарушаване на съществуващия ред със същата безмилостност, с която ще се отнеса и към
така наречената втора революция, която би довела единствено до хаос.“ Той повтаря
предупреждението за нацистките губернатори, събрани в Канцлерството на 6 юли:
Революцията не е трайно състояние на нещата и не бива да допускаме да се развие в
такова състояние. Отприщеният поток на революцията трябва да бъде вкаран в
сигурното русло на еволюцията... Следователно не бива да отстраняваме някой
бизнесмен, ако е добър бизнесмен, дори и още да не е националсоциалист, особено ако
националсоциалистът, който ще заеме неговото място, не знае нищо за бизнеса. В
деловата сфера компетентността трябва да бъде единствен критерий...
Историята няма да съди за нас по това дали сме отстранили и пратили в затвора най-
голям брой икономисти, а по това дали сме успели да осигурим работа... Идеите на
програмата не ни задължават да действаме като глупци и да объркаме всичко, а да
реализираме хода на мислите си мъдро и внимателно. В крайна сметка, нашата
политическа власт ще бъде толкова по-стабилна, колкото по-добре успеем да я подкрепим
икономически. Следователно областните губернатори трябва да следят партийните
организации да не изземват функциите на правителството, да освобождават от
длъжност и да назначават на служба – неща, които са от компетентността на
централното правителство, и на райхсминистъра на икономиката, що се отнася до
бизнеса.21
Никога не е правено по-авторитетно заявление, че нацистката революция е политическа, а
не икономическа. В подкрепа на своите думи Хитлер отстранява известен брой нацистки
„радикали“, които са се опитали да си присвоят контрола върху асоциациите на
работодателите. Той възстановява Круп фон Болен и Фриц Тисен на ръководните им постове
в тези организации, разпуска Бойната лига на средните търговци, която създава
неприятности на големите универсални магазини, и назначава д-р Карл Шмит за министър
на икономиката на мястото на Хугенберг. Шмит е възможно най-ортодоксалният бизнесмен,
генерален директор на „Алианц“, най-голямата застрахователна компания в Германия, и
бързо се заема да сложи край на плановете на онези националсоциалисти, които са били
достатъчно наивни, за да вземат на сериозно програмата на своята партия.
Сред редовите нацисти и особено сред щурмоваците от СА, които са формирали голямото
ядро на масовото движение на Хитлер, разочарованието е голямо. Повечето от тях са
принадлежали към дрипавата армия на безимотните и недоволните. Те са антикапиталисти
на базата на собствения си опит и вярват, че революцията, за която са се борили в уличните
сражения, ще им донесе пари и добре платена работа в сферата на бизнеса или
администрацията. Сега, след опияняващите ексцеси през пролетта, надеждите им са
попарени. Работните места остават под контрола на старата шайка, без значение дали
представителите ѝ са партийни членове, или не. Това развитие обаче не е единствената
причина за вълнения в СА.
Старите разногласия между Хитлер и Рьом относно мястото и предназначението на СА
покълват отново. От първите дни на нацисткото движение Хитлер е настоявал щурмоваците
да бъдат политическа, а не военна сила; те трябва да са инструмент на физическото насилие,
терора, чрез който партията да си пробие силом път към политическата власт. За Рьом СА
открай време е не просто гръбнакът на нацистката революция, а ядрото на бъдещата
революционна армия, и ще служи на Хитлер така, както френската наборна армия е служила
на Наполеон след Френската революция. Време е да бъдат изметени реакционните пруски
генерали – онези „стари дръвници“, както той ги нарича презрително – и да се сформира
революционна бойна сила, ръководена от него самия и калените му помощници, които са
завоювали улиците на Германия.
Нищо не би могло да бъде по-далече от намеренията на Хитлер. Той разбира по-ясно от
Рьом или който и да е друг нацист, че не би могъл да дойде на власт без подкрепата или поне
търпимостта от страна на армейските генерали и че поне засега самото му оцеляване начело
на държавата зависи отчасти от тяхната продължаваща подкрепа, тъй като те още разполагат
с физическата власт да го свалят, стига да решат. Хитлер освен това предвижда, че
лоялността на армията лично към него ще му е нужна в онзи критичен момент не много
далече в бъдещето, когато главнокомандващият, осемдесет и шест годишният Хинденбург, се
спомине. Нещо повече – нацисткият лидер е сигурен, че единствено офицерският корпус с
всички негови военни традиции и умения е способен да осъществи собствената му цел – да
изгради за кратко време силна, дисциплинирана войска. СА е просто сбирщина от
разбойници, които са достатъчно добри за улични битки, но нямат особена стойност като
модерна армия. При това вече са изпълнили предназначението си и оттук нататък трябва
тактично да бъдат извадени от играта. Възгледите на Хитлер и Рьом са непримирими, и от
лятото на 1933 г. до юни следващата година между двамата ветерани на нацисткото
движение и близки приятели (Ернст Рьом е единственият мъж, към когото Хитлер се обръща
фамилиарно на „ти“) ще се води борба буквално на живот и смърт.
Рьом изразява дълбокото чувство на неудовлетворение сред щурмоваците в реч пред 15 000
офицери от СА в берлинския „Шпортпаласт“ на 5 ноември 1933 г. „Често чуваме... че СА е
изгубила всяко основание за съществуването си“ – казва той и предупреждава, че това не е
така. Хитлер обаче е непреклонен. „СА трябва да се отнася към армията по същия начин като
политическото ръководство“ – е предупредил той в Бад Годесберг на 19 август. А на 23
септември в Нюрнберг заявява още по-ясно:
На този ден би трябвало да си припомним особено ролята, изиграна от нашата армия,
защото всички знаем добре, че ако през дните на нашата революция армията не беше
застанала на наша страна, нямаше да стоим тук днес. Можем да уверим мъжете в
армията, че никога няма да забравим това, че виждаме в тях носители на традицията на
нашата славна стара войска и че от все сърце и с всички сили ще подкрепяме духа на
тази войска.
По-рано Хитлер е дал тайно на въоръжените сили уверения, които привличат много от
висшите офицери на негова страна. На 2 февруари 1933 г., три дни след встъпването си в
длъжност, той е направил двучасово обръщение към най-високопоставените генерали и
адмирали в дома на главнокомандващия генерал фон Хамерщайн. Адмирал Ерих Редер
разкрива в Нюрнберг общата насока на тази първа среща на нацисткия канцлер с
офицерския корпус.22 Хитлер, казва той, освободи военния елит от неговите опасения, че
въоръжените сили могат да бъдат мобилизирани за участие в гражданска война, и обеща, че
армията и флота могат вече да се посветят безпрепятствено на главната си задача – бързото
превъоръжаване на нова Германия. Адмирал Редер признава, че е бил дълбоко удовлетворен
от пер​спективата за нов флот, а генерал фон Бломберг, чието припряно назначаване за
министър на отбраната на 30 януари 1933 г. е елиминирало в средите на военните всяко
изкушение да се разбунтуват срещу издигането на Хитлер за канцлер, заявява по-късно в
непубликуваните си мемоари, че Фюрерът е открил „поле за действие, съдържащо големи
възможности за бъдещето“.
За да усили допълнително ентусиазма на висшите военни, още на 4 април Хитлер създава
Държавен съвет по отбрана, който да ускори изпълнението на нова и тайна програма за
превъоръжаване. Три месеца по-късно, на 20 юли, канцлерът обнародва нов Закон за
армията, който отменя юрисдикцията на гражданските съдилища над военните и премахва
изборното представителство на редовите военнослужещи, като по този начин връща на
офицерския корпус някогашните му военни прерогативи. Много генерали и адмирали
започват да виждат нацистката революция в различна и по-благоприятна светлина.
Като утешителна награда за Рьом, на 1 декември Хитлер го назначава (заедно с Рудолф
Хес, заместник ръководител на партията) за член на кабинета, а в началото на новата 1934 г,
пише до началника на СА топло и приятелско писмо. Макар и да повтаря, че „армията трябва
да гарантира защитата на страната срещу света извън нашите граници“, той признава, че
„задачата на СА е да осигури победата на националсоциалистическата революция и
съществуването на националсоциалистическата държава“ и че успехът на СА „се дължи
преди всичко“ на Рьом. В заключение пише:
Затова в края на годината на националсоциалистическата революция чувствам нужда да
ти благодаря, мой драги Ернст Рьом, за безсмъртните услуги, които оказа на
националсоциалистическото движение и германския народ, и да те уверя колко съм
благодарен на съдбата, че мога да назова подобни хора мои приятели и съратници.
С искрено приятелство и признателно уважение,
Твой Адолф Хитлер23
 Писмото, в което е използвано фамилиарното обръщение du, е публикувано в главния
нацистки ежедневник „Фьолкишер Беобахтер“ на 2 януари 1934 г. и успява до голяма степен
да смири за момента негодуванието в СА.В атмосферата на добри чувства, която преобладава
по време на коледните и новогодишните празници, съперничеството между СА и армията и
призивите на радикалните нацисти за „втора революция“ временно стихват.

Началото на нацистката външна политика

„Това не е победа, защото липсват врагове“ – отбелязва Освалд Шпенглер, коментирайки
колко лесно Хитлер е завладял и нацифицирал Германия през 1933 г. „С лошо предчувствие
гледам как това заграбване на властта се празнува всеки ден с толкова много шум – пише
авторът на „Залезът на Запада“ по-рано през същтата година. – По-добре да запазим това за
някой ден на истински и решителен успех, тоест във външната област. Други не
съществуват.“24
Философът историк, който за кратко е идол на нацистите, до момента на взаимно
разочарование, проявява неоснователно нетърпение. Хитлер трябва да завоюва Германия,
преди да се заеме да завоюва света. Само че след като германските му противници са били
отстранени – или са се отдръпнали доброволно – той, без да губи време, се обръща към
онова, което винаги най-много го е интересувало: външните работи.
Положението на Германия в света през пролетта на 1933 г. трудно би могло да бъде по-
лошо. Третият райх е изпаднал в дипломатическа изолация и военна немощ. Целият свят е
възмутен от нацистките изстъпления, особено преследването на евреите. Съседите на
Германия, Франция и Полша, са враждебни и подозрителни, и още през март 1933 г., след
полска военна демонстрация в Данциг, маршал Пилсудски намеква на французите, че е
желателно да започнат съвместна превантивна война срещу Германия. Дори Мусолини,
колкото и да позира външно, приветствайки установяването на втора фашистка власт,
всъщност посреща издигането на Хитлер без ентусиа​зъм. Фюрерът на страна, която е
потенциално толкова по-силна от Италия, скоро би могъл да засенчи Дучето. Един
фанатичен в пангерманизма си Райх сигурно ще има планове за Австрия и Балканите, където
италианският диктатор вече е предявил претенциите си. Очевидно враждебен към нацистка
Германия е Съветският съюз – единственият приятел на републиканска Германия през
годините след 1921 г. Третият райх всъщност се намира във враждебен свят без нито един
съюзник. При това е разоръжен – поне в сравнение със своите тежко въоръжени съседи.
Затова непосредствената стратегия и тактика на Хитлер във външната политика се диктува
от суровите факти на германската слабост и изолация. Колкото и да е парадоксално обаче,
тази ситуация поставя естествени цели, които отговарят на собствените му най-съкровени
желания – както и на тези на огромното мнозинство от германския народ: да се избавят от
оковите на Версай, без да си навлекат санкции; да се превъоръжат, без да рискуват война.
Едва след като постигне тези две краткосрочни цели, той ще има свободата и военната мощ
да се предприеме дългосрочния дипломатически курс, чии​то цели и методи е изложил
толкова откровено и подробно в „Моята борба“.
Първото, което трябва да направи, очевидно е да внесе объркване сред противниците на
Германия в Европа с проповеди за разоръжаване и мир, и да дебне внимателно за слаби
места в колективната им броня. На 17 май 1933 г. пред Райхстага Хитлер произнася своята
„Мирна реч“ – една от най-големите през неговата кариера, шедьовър на лъжливата
пропаганда, с която трогва дълбоко германския народ и го обединява зад себе си, и която
прави дълбоко и благоприятно впечатление на външния свят. На предния ден американският
президент Рузвелт е изпратил до държавните глави на 44 страни съобщение, в което очертава
плановете и надеждите на САЩ за разоръжаване и мир и призовава за унищожаването на
всички нападателни оръжия – бомбардировачи, танкове и подвижна тежка артилерия.
Хитлер не закъснява да приеме предизвикателството на президента и да се възползва
максимално от него.
Предложението, направено от президента Рузвелт, за което научих миналата вечер,
заслужи най-топлите благодарности на германското правителство. То е готово да
възприеме този метод за преодоляване на международната криза... Предложението на
президента е лъч на надежда за всички, които желаят да сътрудничат за поддържането
на мира... Германия има пълна готовност да се откаже от всички нападателни оръжия,
ако въоръжените страни от своя страна унищожат техните нападателни оръжия...
Германия при това е съвършено готова да разформирова целия си военен състав и да
унищожи малкото останали ѝ оръжия, ако съседните страни направят същото...
Германия е готова да приеме всеки тържествен договор за въздържане от агресия,
защото не мисли да напада, а само да придобие сигурност.
Още много неща са казани в тази реч, чиито умереност и признание в любов към мира
приятно изненадват тревожния свят. Германия не иска война. Войната е „безгранична
лудост“. Тя би причинила „сриването на сегашния социален и политически ред“. Нацистка
Германия няма желание да „германизира“ други народи. „Мисленето на предишния век,
което накара хората да мислят, че ще направят германци от поляците или французите, ни е
чуждо... Французите, поляците и другите са наши съседи, и ние знаем, че няма исторически
мислимо събитие, което може да промени тази действителност.“
Изречено е и едно предупреждение. Германия изисква да бъде третирана наравно с всички
други страни, особено що се отнася до въоръжаването. Ако това не може да бъде постигнато,
Германия би предпочела да се оттегли от участие както в Конференцията по разоръжаването,
така и в Обществото на народите.
Това предупреждение е забравено сред всеобщото ликуване на западния свят заради
неочакваната проява на разум от страна на Хитлер. Лондонският „Таймс“ се съгласява, че
срещу искането на Хитлер за равенство не може да се възрази. Лондонският „Дейли Хералд“,
официален орган на Лейбъристката партия, настоява думите на Хитлер да се приемат на
доверие. Консервативният лондонски седмичник „Спектейтър“ заключава, че Хитлер е
стиснал ръката на Рузвелт и че този жест предлага нова надежда на измъчения свят.
Във Вашингтон официалната германска информационна служба цитира секретаря на
президента, който казва: „Президентът реагира с ентусиазъм на факта, че Хитлер приема
неговите предложения.“
От неуправляемия нацистки диктатор са дошли не груби заплахи, както мнозина са
очаквали, а благост и светлина. Светът е очарован. А в Райхстага дори социалистическите
депутати (онези, които не са в затвора или в изгнание) гласуват без изключение, за да
осигурят единодушната подкрепа на събранието за външнополитическата декларация на
Хитлер.
Предупреждението на Хитлер обаче не е куха фраза, и когато в началото на октомври става
ясно, че Съюзниците ще настояват за осем годишен интервал, през който да сведат
въоръжението си до нивото на Германия, на 14 октомври той изведнъж заявява, че след като
другите държави в Женева не я признават за равноправна, Германия веднага ще се оттегли от
Конференцията по разоръжаването и от Обществото на народите. В същото време Фюрерът
предприема три други стъпки: разпуска Райхстага, обявява, че ще предложи решението си за
напускане на Женева на национален плебисцит, и нарежда на военния министър генерал
фон Бломберг да издаде тайни директиви до въоръжените сили да се противопоставят на
евентуална въоръжена атака, в случай че Обществото прибегне до санкции.25
Тези стремителни действия разкриват колко празна е била примирителната реч на Фюрера
през пролетта. Това е първата рискована изява на Хитлер във външен план. Тя означава, че
оттук нататък нацистка Германия има намерение да се превъоръжава, без да се съобразява с
каквото и да е споразумение за разоръжаване, както и с Версайския договор. Това е
пресметнат риск – първият от многото, – а тайната директива на Бломберг до армията и
флота, която става известна на Нюрнбергския процес, разкрива не само че Хитлер рискува
възможни санкции, но и че положението на Германия е щяло да бъде безнадеждно в случай
на тяхното прилагане.BN На запад срещу Франция и на изток срещу Полша и Чехословакия
директивата набелязва определени защитни линии, които според нареждането германските
сили трябва „да отстояват колкото е възможно по-дълго“. От заповедите на Бломберг е
очевидно, че поне германските генерали не хранят илюзии, че защитата на Райха може да
издържи за какъвто и да е период.
И така, това е първата от множество кризи в продължение на тези три години (до момента,
когато германците наново окупират демилитаризирания ляв бряг на Рейн през 1936 г.),
когато Съюзниците биха могли да наложат санкции – не заради това, че Хитлер се оттегля от
Конференцията по разоръжаването и Обществото на народите, а заради нарушенията на
клаузите за разоръжаване от Версайския договор, които се извършват в Германия най-малко
от две години, още преди идването на Хитлер. Че Сьюзниците в този момент биха могли
лесно да надвият Германия, е също толкова сигурно, колкото и че подобни действия биха
сложили край на Третия райх още в годината на неговото раждане. Само че геният на
някогашния австрийски бездомник се състои отчасти в това, че той отдавна е опознал
природата на своите чуждестранни противници в такива поразителни тънкости, в каквито е
преценил и вътрешните си опоненти. По време на тази криза, както и при по-големите,
които ще се редуват в бърза последователност до 1939 г., победилите във войната
съюзнически държави не предприемат никакви действия, защото са твърде разединени,
твърде безучастни, твърде слепи, за да проумеят характера или насоката на онова, което
расте отвъд Рейн. По този въпрос сметките на Хитлер са забележително правилни – каквито
са (и ще бъдат) и по отношение на собствения му народ. Той знае добре какво ще кажат
съгражданите му на плебисцита, който насрочва (заедно с новите избори на еднопартийни
нацистки кандидати за Райхстага) за 12 ноември 1933 г., деня след годишнината на
примирието от 1918 г. – черна дата, която още измъчва паметта на германците.
 „Погрижете се – казва той на предизборно събрание в Бреслау на 4 ноември – този ден да
бъде записан по-късно в историята на нашия народ като ден на избавление със следните
думи: на единайсети ноември германският народ официално загуби своята чест; петнайсет
години по-късно дойде дванайсети ноември, когато германският народ си възвърна честта.“
В навечерието на изборния ден достопочтеният Хинденбург дава своята подкрепа в
обръщение към нацията по радиото: „Покажете утре вашето здраво национално единство и
вашата солидарност с правителството. Подкрепете заедно с мен и райхсканцлера принципа
на равноправието и достойния мир, и покажете на света, че сме възродили и с Божията
помощ ще поддържаме и занапред германското единство!“
Отговорът на германския народ, след петнайсет години на разочарование и негодувание
срещу последиците от изгубената война, е почти единодушен. Около 96% от регистрираните
гласоподаватели пускат бюлетини, и 95% от тях одобряват оттеглянето на Германия от
конференцията в Женева. Гласувалите за единствената нацистка листа за Райхстага (която
включва и Хугенберг и шестима други ненацисти) са 92%. Дори в концентрационния лагер в
Дахау 2154 от общо 2242 задържани гласуват за правителството, което ги е вкарало в затвора!
Вярно е, че на много места се отправят заплахи към онези, които не гласуват или гласуват
погрешно; в някои случаи хората се страхуват, че всеки, който гласува срещу режима, може да
бъде разкрит и наказан. Дори и с тези уговорки обаче резултатите от изборите, при които
поне преброяването е честно, са зашеметяваща победа за Адолф Хитлер. Няма съмнение, че
в откритото предизвикателство, което отправя към външния свят, той има подкрепата на
огромното мнозинство от германския народ.
Три дена след плебисцита и изборите Хитлер вика при себе си новия полски посланик
Йозеф Липски. В края на техния разговор е издадено съвместно комюнике, което смайва не
само германската общественост, но и външния свят. Двете правителства, полското и
германското, са се споразумели „да уреждат въпросите, засягащи двете страни, чрез преки
преговори, и да се откажат от всякакво прилагане на сила в отношенията помежду си за
заздравяване на мира в Европа“.
В по-голяма степен дори от Франция, Полша е омразен и презрян враг в съзнанието на
германците. За тях най-гнусното престъпление на миротворците от Версай е разделянето на
Източна Прусия от Райха чрез Полския коридор, който откъсва от Германия Данциг и дава на
Полша провинцията Позен и част от Силезия, която, макар и населена предимно от поляци,
е била германска територия от момента на подялбата на ПолшаBO. Никой от германските
държавници през времето на републиката не е пожелал да приеме полските придобивки за
окончателни. Щреземан е отказал дори да разгледа възможността за Източен пакт с Полша в
допълнение към Рейнския гаранционен пакт, сключен в Локарно със западните страни.
Генерал фон Зеект, баща на Райхсвера и арбитър на външната политика през първите години
на републиката, още през 1922 г. съветва правителството: „Същестуването на Полша е
непоносимо, несъвместимо с основните предпоставки на живота на Германия. Полша
трябва да изчезне и ще изчезне.“ Нейното заличаване, добавя той, „трябва да бъде един от
фундаменталните мотиви на Германската политика... С изчезването на Полша ще падне един
от най-мощните стълбове на Версайския договор – хегемонията на Франция“26.
Хитлер осъзнава, че преди да бъде заличена, Полша трябва да бъде откъсната от своя съюз
със Франция. Курсът, който той предприема в този момент, предлага няколко
непосредствени преимущества освен крайното. Като се откаже публично да използва сила
срещу Полша, той може да усили своята пропаганда за мир и да приспи подозренията, които
прибързаното му оттегляне от конференцията в Женева е породило в Западна и Източна
Европа. Убеждавайки поляците да водят преки преговори, той получава възможност да
действа независимо от Обществото на народите и да отслаби неговия авторитет. При това би
могъл не само да нанесе удар на концепцията на Обществото за „колективна сигурност“, но
и да подкопае френските съюзи в Източна Европа, бастион на които е Полша. Германският
народ с неговата традиционна омраза към поляците вероятно не разбира това, но за Хитлер
едно от предимствата на диктатурата пред демокрацията е, че позволява временното
прокарване на непопулярни политики, които обещават значителни резултати, без риск от
вътрешен смут.
На 26 януари 1934 г., четири дена преди Хитлер да се срещне с Райхстага на първата
годишнина от издигането му на власт, е обявено подписването на десетгодишен пакт за
ненападение между Германия и Полша. От този ден нататък Полша, която под диктатурата на
маршал Пилсудски от своя страна също елиминира последните остатъци от парламентарна
демокрация, започва постепенно да се откъсва от Франция – неин закрилник от
възкръсването ѝ през 1919 г. – и да се сближава все повече с нацистка Германия. Този път ще
доведе до нейната гибел много преди да е изтекъл срокът на договора за „приятелство и
ненападение“.
Когато Хитлер се обръща към Райхстага на 30 януари 1934 г., той може да направи
равносметка на една година на небивали постижения в германската история. За дванайсет
месеца е успял да отхвърли Ваймарската република, да замени демократичното ѝ устройство
със своята лична диктатура, да унищожи всички политически партии освен своята, да
отстрани правителствата и парламентите на държавите от федерацията и да обедини и
дефедерализира Райха, да ликвидира профсъюзите, да стъпче всички демократични
сдружения, да изхвърли евреите от обществения и професионалния живот, да унищожи
свободата на словото и на печата, да задуши независимостта на съдилищата и да
„координира“ според нацистките правила икономическия, културния и социалния живот на
един древен и културно развит народ. За всички тези завоевания и за решителните си
действия в сферата на външните работи, които изваждат Германия от международното
договаряне в Женева и поставят категоричното ѝ искане да бъде третирана като равна на
великите сили, той получава (както са показали плебисцитът и изборите през есента)
подкрепата на преобладаващото мнозинство от германците.
В началото на втората година от неговата диктатура обаче на нацисткия хоризонт започват
да се трупат облаци.

Нощта на дългите ножове:

чистката на 30 юни 1934 г.
Помръкването на хоризонта се дължи на три неразрешени проблема, които са свързани
помежду си: нестихващите шумни искания за „втора революция“ от страна на радикалното
крило на партията и ръководителите на СА; съперничеството между СА и армията; и
въпросът кой ще наследи президента Хинденбург, след като в началото на пролетта става
ясно, че животът най-сетне започва да го напуска.
Рьом като кадрови началник на СА, набъбнала вече до два и половина милиона
щурмоваци, не се е оставил да бъде залъган от жеста на Хитлер да го назначи в кабинета,
нито от приятелския тон на личното писмо от Фюрера, публикувано на Нова година. През
февруари той представя на кабинета дълъг меморандум, който предлага СА да стане
основата на нова Народна армия и въоръжените сили, СА и СС и всички организации на
ветерани да бъдат поставени в подчинение на Министерството на отбраната, начело на което
– намекът е ясен – трябва да стои той самият. Офицерският корпус не би могъл да си
представи по-възмутителна идея, и високопоставените му членове не само отхвърлят
предложението, но апелират и до Хинденбург да ги подкрепи. Цялата традиция на военната
каста ще бъде унищожена, ако грубиянът Рьом и бандитите от неговата кафява гвардия
получат контрол върху армията. Нещо повече – генералите са шокирани от доста разпрост​-
ранените вече слухове за корупцията и покварата на кликата от хомосексуалисти около шефа
на СА. Както генерал фон Браухич свидетелства по-късно, „превъоръжаването беше твърде
сериозна и трудна работа, за да допуска участието на разхитители, пияници и
хомосексуалисти“.
Хитлер за момента не може да си позволи да оскърбява армията и не подкрепя
предложението на Рьом. Всъщност на 21 февруари той тайно съобщава на Антъни Идън,
който е дошъл в Берлин да обсъдят безизходното положение с разоръжаването, че е готов да
съкрати СА с две трети и да приеме система на надзор, която да гарантира, че остатъкът от
организацията няма да получава нито военно обучение, нито оръжия. Изтеклата информация
за това предложение допълнително разпалва ожесточението на Рьом и СА. С наближаването
на лятото отношенията между началника на СА и върховното командване на армията
продължават да се влошават. В кабинета се разиграват бурни сцени между Рьом и генерал
фон Бломберг, а през март министърът на отбраната протестира пред Хитлер, че СА тайно
въоръжава голяма специализирана гвардейска част, въоръжена с тежки картечници – което
не само че е заплаха срещу армията, но и, както генерал фон Бломберг добавя, се извършва
толкова публично, че застрашава тайното превъоръжаване на Германия под
покровителството на Райхсвера.
Ясно е, че в този критичен момент Хитлер, за разлика от твърдоглавия Рьом и неговите
приятели, мисли в перспектива за деня, когато болният Хинденбург ще предаде богу дух. Той
знае, че възрастният президент, подобно на армията и другите консервативни сили в
Германия, гледат с добро око на идеята за възстановяване на Хохенцолернската монархия
след кончината на фелдмаршала. Той самият има други планове, и когато през април до него
и Бломберг от Нойдек идва тайната, но сигурна новина, че дните на президента са
преброени, той разбира, че скоро ще трябва да предприеме дързък ход. За да осигури успеха
му, ще има нужда от подкрепата на офицерския корпус; и за да получи тази подкрепа, е готов
да направи едва ли не всичко.
Удобният случай за конфиденциални преговори с армията скоро му се представя сам. На
11 април канцлерът, съпровождан от генерал фон Блом​берг и главнокомандващите на
сухопътните и военноморските сили, генерал Фрайхер фон Фрич и адмирал Редер, заминават
с крайцера „Дойчланд“ от Кил за Кьонигсберг, за да присъстват на пролетните маневри в
Източна Прусия. Командирите на армията и флота са информирани за влошаващото се
състояние на Хинденбург и Хитлер, с подкрепата на услужливия Бломберг, направо предлага
себе си като наследник на президента с благословията на Райхсвера. В замяна на тяхната
подкрепа Хитлер предлага да прекърши амбициите на Рьом, драстично да намали състава на
СА и да гарантира на армия​та и флота, че единствено те ще имат право да носят оръжие в
Третия райх. Смята се, че Хитлер е открил пред Фрич и Редер и перспективата за огромно
разширяване на армията и флота, ако са готови да приемат плана му. За раболепния Редер
няма съмнение, че ще се съгласи, но Фрич, който е по-принципен, иска преди това да се
консултира със своите високопоставени генерали.
Консултацията е проведена в Бад Наухайм на 16 май, и след като „Пактът за Германия“ им
е разяснен, висшите офицери от германската армия единодушно подкрепят Хитлер като
наследник на президента Хинденбург. 27 За армията това политическо решение ще се окаже
от историческо значение. С доброволното си съгласие да се остави в ръцете на страдащ от
мегаломания диктатор тя предопределя собствената си съдба. Що се отнася до Хитлер,
сделката ще премахне всички пречки пред неговата диктатура. Сега, когато неподатливият
фелдмаршал не стои вече на пътя му, перспективата за възстановяване на Хохенцолерните е
отпаднала, а той самият ще оглави както правителството, така и държавата, Хитлер може да
действа безпрепятствено по свое усмотрение. Цената, която плаща за своето издигане до
върховната власт, е незначителна: да жертва СА. Той не се нуждае от организацията сега,
когато вече разполага с всички правомощия. Тази шумна сбирщина му създава единствено
трудности. Презрението на Хитлер към ограничения ум на генералите трябва да е нараснало
рязко през тази пролет. Учудващо лесно е да ги изиграеш, си е казвал сигурно Фюрерът. Към
тази преценка той се придържа неизменно (с изключение на един неприятен момент през
юни) до края – своя и техния. Въпреки това, когато лятото настъпва, проблемите на Хитлер
съвсем не са приключили. Берлин е обхванат от злокобно напрежение. Раздават се все повече
призиви за „втора революция“; дават им воля не само Рьом и началниците на щурмовите
отряди, но и самият Гьобелс – в речите си и в контролирания от него печат.
От своя страна консервативната десница в лицето на юнкерите и едрите индустриалци
около Папен и Хинденбург настоява да се сложи край на революцията, да бъдат обуздани
произволните арести, преследването на евреите, нападенията срещу църквите и арогантното
поведение на щурмоваците, и да се прекрати всеобщият терор, организиран от нацистите.
В самата нацистка партия се заражда нова и безмилостна борба за власт. Двамата най-
могъщи врагове на Рьом, Гьоринг и Химлер, се обединяват срещу него. На 1 април Химлер,
началник на облечените в черно части на СС, която все още е подразделение на СА и
респективно под командването на Рьом, е назначен от Гьоринг за началник на Гестапо в
Прусия, където той веднага започва да изгражда от тайната полиция собствена империя.
Гьоринг, когото Хинденбург е произвел в генерал от пехотата предишния август (макар и да е
министър на авиацията), с радост заменя износената си кафява щурмовашка униформа с по-
ефектната, която му се полага на новата служба, и промяната е символична: като генерал и
член на семейство от военната каста той скоро заема страната на армията в нейната борба
срещу Рьом и СА. За да си осигури защита в разгърналата се война без правила, Гьоринг
също набира своя лична полицейска сила от няколко хиляди души, „Ландесполицайгрупе
генерал Гьоринг“ и я съсредоточава в бившето Кадетско училище в Лихтерфелде – мястото,
където най-напред е постъпил в армията, стратегически разположено в околностите на
Берлин.
Слухове за заговори и контразаговори усилват напрежението в столицата. Генерал фон
Шлайхер, неспособен да се примири с живот в почтено уединение или да се досети, че вече
не се ползва с доверието на Хинденбург, генералите или консерваторите и следователно е
безсилен, е започнал пак да се меси в политиката. Поддържа връзки с Рьом и Грегор Щрасер,
и има сведения (част от които достигат до Хитлер), че усилено се домогва до сделка, според
която той ще стане вицеканцлер на мястото на стария си враг Папен, Рьом ще заеме поста на
военен министър, а СА ще се обедини с армията. В Берлин циркулират десетки „списъци“ на
предполагаемия кабинет; в някои от тях фигурират Брюнинг като министър на външните
работи и Щрасер като министър на икономиката. Тази информация няма особени
основания, но налива вода в мелницата на Гьоринг и Химлер, които в стремежа си (всеки по
собствени съображения) да унищожат Рьом и СА и същевременно да си разчистят сметките с
Шлайхер и недоволните консерватори украсяват слуховете и ги донасят на Хитлер, винаги
готов да се изпълни с подозрения по най-дребен повод. Намеренията на Гьоринг и неговия
началник на Гестапо са не само да извършат чистка на СА, но и да ликвидират опонентите си
отляво и отдясно, включително някои, които са се противопоставяли на Хитлер в миналото,
но вече не се занимават с политическа дейност. В края на май Брюнинг и Шлайхер са
предупредени, че има план да бъдат убити. Първият се измъква тихомълком от страната,
дегизиран, а вторият заминава на почивка в Бавария, но се връща в Берлин към края на юни.
В началото на юни Хитлер влиза в открит сблъсък с Рьом, който според собствения му
разказ пред Райхстага по-късно продължил близо пет часа и се проточил до полунощ. Това,
казва Хитлер, е неговият „последен опит“ да се разбере със своя най-добър приятел от
нацисткото движение.
Уведомих го, че от безброй слухове и множество заявления на верни стари партийни
другари и ръководители на СА имам впечатлението, че несъзнателни елементи
подготвят националболшевишка акция, която не би могла да донесе на Германия нищо
друго освен неизразима беда... Помолих го за последен път да се откаже доброволно от
тази лудост и вместо това да използва авторитета си, за да предотврати подобно
развитие, което при всички случаи може да завърши единствено с катастрофа.
Според Хитлер Рьом го оставил с „уверението, че ще стори всичко възможно да оправи
нещата“. Всъщност, както Хитлер твърди по-късно, Рьом започва „подготовка за личното му
елиминиране“.
Това почти със сигурност не е истина. Макар че вероятно никога няма да узнаем пълната
история на чистката, както и тази на пожара в Райхстага, всички намерени доказателства
сочат, че началникът на СА никога не е кроил заговор за отстраняването на Хитлер. За
съжаление пленените архиви не хвърлят върху т.нар. Нощ на дългите ножове повече светлина,
отколкото върху пожара на Райхстага; и в двата случая всички уличаващи документи вероятно
са били унищожени по заповед на Гьоринг.
Какъвто и да е бил истинският характер на разговора между двамата нацистки ветерани,
един или два дни по-късно Хитлер нарежда на членовете на СА да излязат в отпуск за целия
месец юли, като през това време им се забранява да носят униформи и да участват в паради
или учения. На 7 юни Рьом обявява, че той самият излиза в отпуск по болест, но в същото
време отправя дръзко предупреждение: „Ако враговете на СА се надяват, че СА няма да бъде
свикана отново или че ще бъде свикана само частично след отпуска, нека им позволим да се
порадват за кратко на тази надежда. Те ще получат полагащия им се отговор в такъв момент и
под такава форма, както бъде сметнато за необходимо. СА е и ще продължава да бъде съдбата
на Германия.“
Преди да замине от Берлин, Рьом кани Хитлер на среща с водачите на СА в курортния град
Висзее близо до Мюнхен на 30 юни. Хитлер с готовност се съгласява и наистина спазва
ангажимента, макар и не по начина, който Рьом вероятно си е представял – а може би не и
по начин, който самият той би могъл да предвиди в този момент. Защото, както признава по-
късно пред Райхстага, той изпитва постоянни колебания, преди да вземе окончателно
решение. „Все още таях надежда, че вероятно ще мога да спестя на движението и на моята
СА срама от подобно разногласие и че ще можем да преодолеем неприятностите без тежки
сблъсъци.“
„Трябва да се признае – добавя той, – че през последните дни на май излизаха на бял свят
все повече и повече обезпокояващи факти.“ Дали обаче наистина е така? По-късно Хитлер
твърди, че Рьом и неговите съзаклятници са се подготвяли да превземат Берлин и да го
задържат под стража. Само че ако това е вярно, защо всички ръководители на СА заминават
от Берлин в началото на юни и – което е още по-важно – защо Хитлер напуска Германия в
този момент и така предоставя на началниците на СА удобен случай да заграбят контрола
върху държавата в негово отсъствие?
Защото на 14 юни Фюрерът отпътува за Венеция, за да проведе първия от множество
разговори със своя събрат – фашисткия диктатор Мусолини. Така се случва, че срещата не
протича добре за германския лидер, който с изцапания си дъждобран и измачканата си
шапка се чувства неловко в присъствието на по-опитния Дуче, ослепителен в лъскавата си,
обсипана с медали черна фашистка униформа, и склонен да се държи снизходително със
своя посетител. Хитлер се връща в Германия много раздразнен и свиква събрание на
водачите на своята партия в градчето Гера в Тюрингия на 17 юни, неделя, за да докладва за
разговорите си с Мусолини и да даде оценка на влошаващата се вътрешна ситуация. По
някакво хрумване на съдбата същата неделя се провежда и друга среща в стария
университетски град Марбург, която привлича много повече внимание в Германия и дори в
света, и която допринася критичната ситуация да достигне кулминационната си точка.
Дилетантът Папен, който е бил грубо изтикан встрани от Хитлер и Гьо​ринг, но който все
още е номинално вицеканцлер и продължава да се ползва с доверието на Хинденбург, събира
достатъчно смелост, за да се изкаже публично срещу ексцесите на режима, след като е
направил толкова много за налагането му в Германия. През май той се е срещнал с болнавия
президент в Нойдек – последния път, когато вижда жив своя покровител – и внушителният,
но вече отслабнал стар фелдмаршал му е казал: „Нещата вървят зле, Папен. Опитай се да ги
оправиш.“
Окуражен по този начин, Папен е приел покана да произнесе реч в Марбургския
университет на 17 юни. Обръщението му е написано в общи линии от един от неговите
лични съветници, блестящият мюнхенски адвокат и писател Едгар Юнг, протестант, макар
че за някои от идеите имат заслуга един от секретарите на вицеканцлера, Херберт фон Бозе,
и водачът на „Католическо действие“ Ерих Клаузенер – сътрудничество, което ще коства
живота и на тримата. Речта е смела и благодарение на Юнг има красноречив стил и достойно
звучене. Тя призовава за край на революцията, за прекратяване на нацисткия терор, за
възстановяване на обикновеното приличие и връщането на някои свободи, особено свободата
на печата. Обръщайки се към министъра на пропагандата д-р Гьобелс, Папен казва:
Откритите, смели дискусии биха били от по-голяма полза за германския народ, отколкото
например сегашното състояние на германската преса. Правителството [трябва] да
помни старата максима: „Да не търпиш критика е израз на слабост“... Велики хора не се
създават чрез пропаганда... Ако някой желае близост и единство с народа, не бива да
подценява неговия разум. Не бива вечно да го води на каишка... Нито една организация,
нито една пропаганда, колкото и да е чудесна, не може да поддържа доверието за дълго.
Не подстрекателството... и не заплахите срещу безпомощната част от народа, а само
обсъждането на въпросите с него може да запази доверието и предаността. Само че
хората, третирани като морони, нямат доверие, което да дадат... Време е да се
обединим в братска дружба и уважение към всички наши сънародници, да не допуснем да
бъдат опропастени усилията на сериозните хора и да затворим устата на
фанатиците.28
След като става известно, обръщението е разпространено широко в Германия, но пада като
гръм от ясно небе за малката група нацистки лидери, събрани в Гера, и Гьобелс бързо взема
мерки колкото може по-малко хора да научат за него. Той забранява излъчването му на запис,
предвидено за същата вечер, както и споменаването му в пресата, и нарежда на полицията да
изземе броевете на „Франкфуртер Цайтунг“ с част от текста, които вече се продават по
улиците. Само че дори абсолютната власт на министъра на пропагандата не е достатъчна, за
да попречи на германския народ и външния свят да научат съдържанието на бунтовната реч.
Хитрецът Папен е снабдил предварително с копия от нея чуждестранните кореспонденти и
дипломати в Берлин, а още няколко хиляди екземпляра са спешно отпечатани в печатницата
на „Германия“, вестникът на Папен, и се разпространяват тайно.
Когато научава за марбургската реч, Хитлер побеснява. В речта си в Гера същия следобед
той изобличава „пигмея, който си въобразява, че с няколко фрази може да спре гигантското
обновление на народния живот“. Папен също е разярен от забраната, наложена на речта му.
Той нахлува при Хитлер на 20 юни и му заявява, че не може да толерира подобна забрана „от
по-нископоставен министър“, настоява, че е говорил „като попечител от името на
президента“ и веднага си подава оставката, като при това предупреждава, че „незабавно ще
уведоми за това Хинденбург“.29
Тази заплаха явно обезпокоява Хитлер. Според достигнали до него сведения, президентът
е толкова недоволен от ситуацията, че се замисля да обяви военно положение и да предаде
властта в ръцете на армията. За да прецени сериозността на тази опасност за самото
просъществуване на нацисткия режим, той отлита за Нойдек на следващия ден, 21 юни, за да
се срещне с Хинденбург. Приемът, който му оказват, е в състояние само да увеличи
страховете му. Посрещнат е от генерал фон Бломберг и бързо забелязва, че от обичайното
лакейско поведение на неговия военен министър няма и следа. Бломберг е придобил
маниерите на строг пруски генерал. Той безцеремонно заявява, че фелдмаршалът го е
упълномощил да каже на Хитлер, че ако на сегашното напрежение в Германия не бъде
сложен бързо край, президентът ще въведе военно положение и ще предаде контрола върху
държавата на армията. Когато на Хитлер е позволено да се види с Хинденбург за няколко
минути в присъствието на Бломберг, старият президент потвърждава ултиматума.
Това развитие на нещата е катастрофално за нацисткия канцлер. За​стра​шен е не само
планът му да наследи президента; ако армията поеме власт​та, това ще бъде краят за него и за
нацисткото правителство. По време на обратния полет към Берлин през същия ден той
сигурно е размишлявал, че има само един избор, ако иска да оцелее. Трябва да спази своя
договор с армията, да разгроми СА и да спре продължаването на революцията, за което
настояват лидерите на щурмоваците. Армията, подкрепяна от уважавания президент,
очевидно няма да се задоволи с нещо по-малко.
И все пак, през тази последна критична седмица от юни Хитлер се колебае – най-малкото
по въпроса колко драстично да действа спрямо началниците на СА, на които дължи толкова
много. В този момент обаче Гьоринг и Химлер му помагат да вземе решение. Те вече са
готови със сметките, които имат да уреждат – дълги списъци с минали и настоящи врагове,
които искат да ликвидират. Всичко, което трябва да направят, е да убедят Фюрера в
чудовищния размер на „заговора“ срещу него и в необходимостта от бързи и безмилостни
действия.
Според свидетелските показания, дадени в Нюрнберг от Вилхелм Фрик, министър на
вътрешните работи и един от най-верните последователи на Хитлер, Химлер е този, който в
крайна сметка успява да убеди Хитлер, че „Рьом иска да извърши преврат“. „Фюрерът –
допълва Фрик – заповяда на Химлер да потуши преврата.“ Химлер, обяснява той, бил
натоварен със задачата да го смаже в Бавария, а Гьоринг – в Берлин.30
Армията също насъсква Хитлер и по този начин поема отговорност за варварството, което
скоро ще бъде извършено. На 25 юни главнокомандващият генерал фон Фрич привежда
сухопътните войски в бойна готовност, като отменя всички отпуски и задържа военните
части в казармите. На 28 юни Рьом е изключен от Съюза на германските офицери – ясно
предупреждение, че началникът на СА ще има неприятности. И просто за да е сигурно, че
никой и преди всичко Рьом няма да храни илюзии относно позицията на армията, Бломберг
прави безпрецедентен ход – на 29 юни публикува от свое име във „Фьолкишер Беобахтер“
статия, в която заявява, че „армията... стои зад Адолф Хитлер... който остава един от нас“.
С други думи, армията оказва натиск за провеждането на чистката, но не иска да цапа
собствените си ръце. Това трябва да бъде извършено от Хитлер, Гьоринг и Химлер с черните
отряди на СС и специалната полиция на Гьоринг.
На 28 юни, четвъртък, Хитлер заминава от Берлин за Есен, за да присъства на сватбата на
местния нацистки гаулайтер Йозеф Тербовен. Пътуването и поводът за него не съдържат
намек, че той знае за приближаващата тежка криза. На същия ден Гьоринг и Химлер
заповядват на специалните части на СС и „Полицията на Гьоринг“ да поддържат готовност.
След като Хит​лер напуска града, те очевидно чувстват, че ръцете им са развързани. На
следващия ден, 29 юни, Фюрерът прави обиколка на трудовите лагери във Вестфалия, а
следобед се връща в Годесберг на Рейн и отсяда в хотел на брега на реката, чийто съдържател
е негов стар боен другар на име Дреезен. Същата вечер Гьобелс, който изглежда е имал
колебания към кой лагер да се присъедини (поддържал е тайно връзка с Рьом), пристига в
Годесберг, след като е взел решение, и съобщава (както Хитлер се изразява по-късно)
„тревожни новини“ от Берлин. Карл Ернст, бивш пиколо в хотел и охранител в кафене,
посещавано от хомосексуалисти, когото Рьом по-късно е направил лидер на берлинската СА,
е вдигнал на крак щурмоваците. Ернст – красив, но не особено умен млад мъж – в този
момент и през останалите 24 часа от живота си е убеден, че има работа с десен преврат, и ще
умре с гордия вик: „Хайл Хитлер!“
По-късно Хитлер твърди, че до този момент, 29 юни, е имал друго намерение – просто „да
отстраня началник състава [Рьом] от длъжност и да го задържа за известно време, и да
арестувам известен брой лидери на СА, чиито престъпления бяха неоспорими... и да се
обърна със сериозен призив към останалите, за да им напомня техния дълг“.
Само че [разказва той пред Райхстага на 13 юли] ... в един часа през нощта получих от
Берлин и Мюнхен две спешни съобщения за свикване под тревога: най-напред в Берлин бил
свикан сбор за четири следобед... а за пет следобед било планирано да започнат действия
с изненадващо нападение; правителствените сгради щели да бъдат окупирани... Второ, в
Мюнхен СА вече били свикани под тревога; имали заповед да се съберат в девет часа
вечерта... Това беше метеж!... При тези обстоятелства можех да взема само едно
решение... Само безмилостната и кървава намеса можеше вероятно да спре разпрост​-
ранението на бунта...
В два часа сутринта отлетях за Мюнхен.
Хитлер никога не разкрива от кого са дошли „спешните съобщения“, но може да се
предположи, че са били изпратени от Гьоринг и Химлер. Сигурно е във всеки случай, че те са
силно преувеличени. В Берлин лидерът на СА Ернст не е имал по-смели планове от този в
събота с новата му съпруга да отидат с кола да вземат кораб до Мадейра, където да прекарат
медения си месец. А какво става на юг, където е седалището на „заговорниците“ от СА?
В 2 часа след полунощ на 30 юни – моментът, когато Хитлер в компанията на Гьобелс
излита от летището „Хангелар“ край Бон – капитан Рьом и неговите лейтенанти от СА
мирно спят в леглата си в хотел „Ханслбауер“ във Висзее на брега на Тегернзее. Едмунд
Хайнес, обергрупенфюрерът на СА в Силезия – осъждан за убийство известен
хомосексуалист с момичешко лице и мускулесто тяло на хамалин – е в леглото с друг млад
мъж. Началниците на СА явно са толкова далеч от мисълта за бунт, че Рьом е оставил
щатните си телохранители в Мюнхен. Изглежда, че лидерите на СА са се впуснали в бурни
забавления, но не и в конспирация. Хитлер със своята малка компания (към него са се
присъединили също и началникът на нацистката преса Ото Дитрих, както и Виктор Луце –
безличният, но лоялен лидер на СА в Хановер) се приземява в Мюнхен в 4 ч. на 30 юни,
събота, и разбира, че вече са предприети известни мерки. Майор Валтер Бух, който е глава на
USCHLA, партийния трибунал, с помощта на такива стари приятели на Хитлер като Емил
Морис (бивш затворник и негов съперник за любовта на Гели Раубал) и Кристиан Вебер
(търговец на коне и бивша „горила“ в кабаре) е арестувал лидерите на СА в Мюнхен,
включително обергрупенфюрера Шнайдхубер, който е освен това и началник на полицията в
Мюнхен. Хитлер, който вече е на път да изпадне в същинска истерия, намира затворниците в
Министерството на вътрешните работи. С широки крачки отива до Шнайдхубер, който е
бивш полковник от сухопътните войски, откъсва нацистките знаци от униформата му и го
проклина за неговото „предателство“.
Скоро след съмване Хитлер и придружителите му потеглят спешно от Мюнхен към Висзее
в дълга колона автомобили. Заварват Рьом и приятелите му още да спят дълбоко в хотел
„Ханслбауер“. Събуждат ги грубо. Хайнес и младият му компаньон са измъкнати от леглото,
изведени от хотела и незабавно разстреляни по заповед на Хитлер. Фюрерът, според разказа
на Ото Дитрих, влиза сам в стаята на Рьом, нахоква го здраво и нарежда да го върнат в
Мюнхен и да го настанят в затвора „Щаделхайм“, където шефът на СА вече е лежал след
участието си в Бирения бунт с Хитлер през 1923 г. След четиринайсет бурни години двамата
приятели, които носят по-голяма отговорност от всеки друг за създаването на Третия райх, за
неговия терор и упадък, и които въпреки честите разногласия са се държали заедно в
моментите на криза, поражение и разочарование, са тръгнали по различни пътища; и
изпълненият с насилие живот на този кавгаджия с белязано лице, посветен на борба в името
на Хитлер и нацизма, е стигнал до своя край.
Хитлер прави (както той явно си го представя) последен жест на милосърдие, като
заповядва да оставят пистолет на масата на неговия стар другар. Рьом отказва да се
възползва от него. „Ако трябва да бъда убит, нека Адолф го направи сам“ – казват, че това
били думите му. Тогава, според свидетелството на един очевидец – лейтенант от полицията,
осъден на 23 години затвор по-късно на следвоенен процес в Мюнхен през 1957 г., – двама
офицери от СС влизат в килията и направо стрелят срещу Рьом. „Рьом искаше да каже нещо
– разказва свидетелят, – но офицерът от СС му направи знак да мълчи. Тогава Рьом застана
мирно – беше гол до кръста, – с лице, изпълнено с презрение.“BP Така той посреща смъртта
си, насилствена като живота му – с презрение към приятеля, на когото е помогнал да се
издигне до висоти, непостижими за нито един германец в миналото; почти със сигурност
така умират и стотици други, избити на този ден – като Шнайдхубер, който според свидетели
извикал: „Господа, не знам за какво е всичко това, но стреляйте точно“ – без никаква друга
ясна представа какво се случва или защо, освен че в основата му стои предателство, каквото
човекът, отдавна свикнал с предателството и предател сам по себе си, не е очаквал от Адолф
Хитлер.
В Берлин междувременно Гьоринг и Химлер не са стояли със скръстени ръце. Около 150
водачи на СА са арестувани, изправени до стената на Кадетското училище в Лихтерфелде и
разстреляни от наказателните отряди на Химлеровата СС и специалната полиция на Гьоринг.
Сред тях е Карл Ернст, чийто меден месец е прекъснат от въоръжените бойци на СС,
докато колата му наближава Бремен. Съпругата и шофьорът му са ранени; той самият е
повален в безсъзнание и откаран обратно в Берлин, за да бъде екзекутиран.
Ръководителите на СА не са единствените, които загиват през този кървав летен уикенд.
На 30 юни сутринта отряд членове на СС в цивилно облекло звънят на вратата във вилата на
генерал фон Шлайхер в околностите на Берлин. Генералът отваря вратата и е застрелян
веднага, а когато излиза съпругата му, за която се е оженил само преди осемнайсет месеца
(дотогава е бил ерген), тя също е убита на място. Същата съдба сполита тази вечер и генерал
Курт фон Бредов, близък приятел на Шлайхер. Грегор Щрасер е заловен в дома му в Берлин в
събота по обяд и няколко часа по-късно е затворен в килия на гестаповския затвор на „Принц
Албрехтщрасе“ по лична заповед на Гьоринг.
 Папен има по-голям късмет – остава жив. Кабинетът му обаче е претърсен от отряд на СС;
неговият първи секретар Бозе е застрелян на бюрото си; довереният му помощник Едгар
Юнг, който е бил арестуван няколко дни по-рано от Гестапо, е убит в затвора; друг негов
сътрудник, лидерът на „Католическо действие“ Ерих Клаузенер, е убит в кабинета си в
Министерството на съобщенията; а останалите му служители, включително и частната му
секретарка баронеса Щоцинген, са закарани в концентрационен лагер. Когато Папен отива
да протестира пред Гьоринг, последният, който в момента няма време за празни приказки,
„кажи-речи“ (според разказа на Папен по-късно) го изхвърля и го поставя под домашен арест
във вилата му, която е обградена от тежко въоръжени мъже от СС; телефонните кабели са
прерязани и на задържания са забранени всякакви контакти с външния свят – допълнително
унижение, което вицеканцлерът на Германия преглъща забележително лесно. Защото след
по-малко от месец той се опозорява, приемайки от нацистките убийци на своите приятели
ново назначение като германски пълномощен министър във Виена, където нацистите току-
що са убили канцлера Долфус.
Колко точно са убитите в Нощта на дългите ножове не е установено със сигурност. В
своята реч пред Райхстага на 13 юли Хитлер обявява, че са били застреляни 61 души,
включително деветнайсет „висши ръководители на СА“, и че още тринайсет са загинали
„при оказване на съпротива“, а трима са „извършили самоубийство“ – общо 77. В „Бялата
книга за чистката“, публикувана от емигранти в Париж, се твърди, че убитите са 401, но
авторите идентифицират само 116 от тях. На съдебния процес в Мюнхен през 1957 г. броят
им е определен като „повече от 1000“.
Мнозина са убити просто за отмъщение, защото са се противопоставяли на Хитлер в
миналото, други са убити явно защото знаят твърде много, и поне един – заради сгрешена
самоличност. В едно блато близо до Дахау е намерено тялото на Густав фон Кар, за чието
участие в потушаването на Бирения бунт през 1923 г. вече разказахме, и който отдавна се е
оттеглил от политиката; явно е бил пребит до смърт с пикели. Хитлер нито го е забравил,
нито му е простил. В гората Харлахинг край Мюнхен е открит трупът на отец Бернард
Щемпфле от ордена на йеронимитите, който, както споменахме по-рано, е помогнал за
редактирането на „Моята борба“, а по-късно вероятно твърде охотно е споделил какво знае за
причините, поради които се е самоубила любимата на Хитлер, Гели Раубал. Вратът му е
счупен, а сърцето му е пронизано от три изстрела. Хайден казва, че бандата убийци, които са
отнели живота му, е предвождана от Емил Морис – бившия затворник, който също е имал
любов с Гели Раубал. Сред останалите, които „знаят твърде много“, са тримата мъже от СА,
които вероятно са били съучастници на Ернст в подпалването на Райхстага. Ликвидирани са
заедно с него.
Има още едно убийство, което заслужава внимание. В 19,20 ч. на 30 юни д-р Вили Шмит,
изтъкнатият музикален критик на водещия мюнхенски вестник „Мюнхенер Нойесте
Нахрихтен“, свири на виолончело в кабинета си, докато съпругата му приготвя вечерята, а
трите им деца, на възраст девет, осем и две години, играят във всекидневната на техния
апартамент на „Шакщрасе“ в Мюнхен. На вратата се звъни. Влизат четирима есесовци, които
без обяснение извеждат някъде д-р Шмит. Четири дни по-късно тялото му е върнато в ковчег
със заповед от Гестапо да не бъде отварян при никакви обстоятелства. Главорезите на СС са
взели д-р Вили Шмит, който никога не е участвал в политиката, за местния лидер на СА
Вили Шмит, който междувременно е бил арестуван от друга част на СС и застрелян.BQ
Имало ли е изобщо заговор срещу Хитлер? Не го потвърждава нищо друго освен
собствената му дума, отразена в официалните комюникета и в речта, която той произнася в
Райхстага на 13 юли. Никога не е представил и най-малкото доказателство. Рьом не е крил
амбицията си да превърне СА в ядро на новата армия и да я оглави лично. Със сигурност е
поддържал контакти с Шлайхер във връзка с този план, който са обсъждали за пръв път още
преди генералът да загуби канцлерския пост. Вероятно, както казва Хитлер, са „привлекли“
и Грегор Щрасер. Подобни разговори обаче със сигурност не са равносилни на предателство.
Самият Хитлер е поддържал контакт с Щрасер, а в началото на юни според Ото Щрасер му е
предложил поста на министър на икономиката.
Първоначално Хитлер обвинява Рьом и Шлайхер, че са търсили подкрепата на „чужда
сила“ – очевидно Франция, – и стоварва върху генерал фон Бредов отговорността на
посредник в тази „външна политика“. Това е едно от основанията за уличаването им в
„предателство“. И макар и Хитлер да повтаря обвиненията в речта си пред Райхстага и да
подхвърля саркастичен намек за „един чуждестранен дипломат [не може да е друг освен
френския посланик Франсоа-Понсе], който обяснява, че срещата с Шлайхер и Рьом имала
съвсем невинен характер“, той не е в състояние да подкрепи обвиненията си с доказателства.
За всеки германец на отговорна длъжност в Третия райх е достатъчно престъпление дори да
се среща с чужди дипломати без негово знание, заявява той неубедително.
Когато трима предатели в Германия уреждат... среща с представител на чужда
държава... и нареждат до мен да не стига никаква вест за тази среща, тогава ще
застрелям тези мъже, дори ако се окаже вярно, че на проведената тайно от мен
консултация не са говорили за нищо друго освен за времето, за стари монети или за нещо
подобно.
Когато Франсоа-Понсе протестира енергично срещу внушението, че е участвал в
„заговора“ на Рьом, германското външно министерство информира официално френското
правителство, че обвиненията са напълно безпочвени и че правителството на Райха се надява
посланикът да остане на поста си. Истината, за която може да свидетелства и авторът, е, че
Франсоа-Понсе продължи да бъде в по-добри отношения с Хитлер от всеки друг посланик на
демократична страна.
Първите комюникета, особено смразяващият кръвта разказ, който ръководителят на
нацисткия печат Ото Дитрих представя като очевидец пред обществеността, и и дори речта
на Хитлер пред Райхстага залагат много на моралната поквара на Рьом и другите лидери на
СА, които са застреляни. Дитрих твърди, че сцената на ареста на Хайнес, когото са заварили
във Висзее в леглото с някакъв младеж, била „неописуема“; а Хитлер при обръщението си
към оцелелите водачи на щурмоваците на 30 юни по обяд в Мюнхен, веднага след първите
екзекуции, заявява, че дори само заради моралното си разложение тези мъже са заслужавали
да умрат.
Само че Хитлер е знаел отдавна, още от ранните дни на партията, че голяма част от
неговите най-близки и най-важни последователи са сексуално извратени и осъждани за
убийства. Говори се например, че Хайнес имал обичай да изпраща хора от СА да претърсват
цяла Германия, за да му намерят подходящи мъже за любовници. Хитлер не само проявява
търпимост към тези неща, но дори се изказва в тяхна защита; неведнъж е предупреждавал
партийните си другари да не бъдат твърде придирчиви към личния морал на някого, ако той е
фанатичен борец за движението. Този път обаче, на 30 юни 1934 г., заявява, че е шокиран от
нравствения упадък на някои от най-старите си лейтенанти.
Избиването общо взето приключва до неделя следобед, 1 юли, когато Хитлер, след като е
долетял обратно от Мюнхен в Берлин предната нощ, прие​ма гости на чай в градината на
Канцлерството. В понеделник президентът Хинденбург благодари на Хитлер за неговите
„решителни действия и доблестна лична намеса, които са унищожили предателството в
зародиш и са спасили германския народ от голяма опасност“. Той поздравява и Гьоринг за
неговите „енергични и ефикасни действия“ за потушаването на „държавната измяна“. Във
вторник фон Бломберг поздравява канцлера от името на кабинета, с което допълнително
„легализира“ клането като необходима мярка „за защита на държавата“. Освен това
генералът издава разпореждане до армията, в което изразява удовлетворението на
Върховното командване от развоя на събитията и обещава да установи „сърдечни отношения
с новата СА“.
Няма съмнение – естествено е армията да бъде доволна от елиминирането на нейния
противник, СА, но какво да кажем за чувството за чест, да не говорим за почтеността на
офицерския корпус, който не само извинява пред себе си, но и открито хвали властта за
извършването на безпрецедентно клане в германската история, при което двама от неговите
изтъкнати членове – генералите фон Шлайхер и фон Бредов – са заклеймени като предатели
и убити хладнокръвно? Чуват се само два гласа на протест – на осемдесет и пет годишния
фелдмаршал фон Макензен и генерал фон Хамерщайн, бившия главнокомандващ на
сухопътните войски – срещу убийствата на техните колеги офицери и обвиненията в
предателство, послужили за оправдаването на този акт.BR Това поведение от страна на
корпуса е черно петно върху честта на армията; то е и белег за нейното удивително
късогледство.
В съглашенството си с акта на беззаконие и дори бандитизъм, извършен от Хитлер на 30
юни 1934 г., генералите се поставят в такова положение, че вече никога няма да могат да се
противопоставят на проявите на нацистки терор не само в страната, но и зад граница, дори
когато са насочени срещу някого от собствените им редове. Защото армията поддържа
претенцията на Хитлер, че вече той е законът, или, както казва в речта си на 13 юли: „Ако
някой ме упрекне и попита защо не съм прибягнал до обичайните съдилища, мога да кажа
само следното: в този час аз бях отговорен за съдбата на германския народ и затова станах
върховен съдия [oberster Gerichtsherr] на германския народ.“ И за по-голяма убедителност
добавя: „Занапред всеки трябва да знае, че ако вдигне ръка срещу държавата, го чака сигурна
смърт.“ Генералите ще помнят това предупреждение през следващите десет години, почти до
деня, когато най-сетне най-отчаяните измежду тях ще се осмелят да вдигнат ръка срещу своя
„върховен съдия“.
Има и нещо друго: офицерският корпус само се заблуждава, като смята, че на 30 юни се е
отървал завинаги от заплахата на нацисткото движение срещу традиционните прерогативи и
власт на военните. Защото на мястото на СА идва СС. На 26 юли, като награда за
извършените от нея екзекуции, СС получава независимост от СА, а Химлер като неин
райхсфюрер от този момент отговаря единствено пред Хитлер. Скоро тази много по-
дисциплинирана и лоялна сила ще стане далеч по-могъща, отколкото СА е била някога, и
като съперник на армията ще успее там, където кафявите отряди на Рьом са претърпели
неуспех.
За момента обаче генералите са изпълнени със самодоволна увереност. Както Хитлер
повторно заявява в обръщението си към Райхстага на 13 юли, армията ще остане
„единствената въоръжена сила“. По нареждане на върховното командване канцлерът се е
избавил от СА, която е дръзнала да оспорва това заявление. Идва време армията да изпълни
своята част от „Пакта за Германия“.

Смъртта на Хинденбург
През цялото лято привидно несъкрушимият Хинденбург продължава да гасне, и на 2 август, в
девет сутринта, умира на осемдесет и седем годишна възраст. Три часа по-късно, по обяд, е
обявено, че според закон, издаден от кабинета на предишния ден, длъжностите на канцлер и
президент се сливат и че Адолф Хитлер получава правомощията на държавен глава и
главнокомандващ на въоръжените сили. Титлата „президент“ е премахната; Хитлер ще бъде
известен със званията „фюрер“ и „райхсканцлер“. Неговата диктатура вече е абсолютна. За
да не остави вратички за измъкване, той изисква от всички офицери и членове на
въоръжените сили да положат клетва за вярност – не към Германия, не към конституцията,
която е нарушил, като не е насрочил избори за наследник на Хинденбург, а лично към него.
Тя гласи:
Кълна се в Бог с тази свята клетва, че ще бъда безусловно верен на Адолф Хитлер,
фюрерът на германския Райх и народ, върховен главнокомандващ на въоръжените сили, и
ще бъдат готов като смел войник да рискувам живота си по всяко време за тази клетва.
По този начин от август 1934 г. насетне генералите, които до този момент биха могли
лесно да свалят нацисткия режим, стига да пожелаят, се обвързват с личността на Адолф
Хитлер, като го признават за върховната легитимна власт в страната и скрепяват тази връзка с
васална клетва, която се чувстват задължени да спазват по силата на честта при всякакви
обстоятелства, независимо колко разрушително е това поведение за тях и за Отечеството.
Тази клетва ще започне да безпокои съвестта на много от висшите офицери, когато
признатият от тях водач тръгне по път, за който чувстват, че може да доведе само до гибелта
на страната, и на който се противопоставят. Този обет ще позволи на още по-голям брой
офицери да отхвърлят всякаква лична отговорност за неописуемите престъпления,
извършени от тях по заповед на върховния главнокомандващ, чиято природа са прозрели за
себе си в клането на 30 юни.
Една от причините за ужасяващото падение на германския офицерски корпус от този
момент нататък е този конфликт на „честта“ – дума, с която често си служеха (както може да
свидетелства авторът от личен опит) и за която имаха толкова порочна представа. По-късно
и много често, спазвайки клетвата си, те позоряха себе си като човешки същества и тъпчеха в
калта моралния кодекс на своята професия.
 След смъртта на Хинденбург министърът на пропагандата д-р Гьобелс обявява официално,
че не е открито предсмъртно писмо или завещание от фелдмаршала и следователно трябва
да се приеме, че такова не съществува. На 15 август обаче, четири дни преди плебисцита, на
който германският народ трябва да одобри поемането на президентския пост от Хитлер, се
появява политическото завещание на Хинденбург, предоставено на Хитлер не от някой друг,
а от Папен. Съдържащите се в него похвални думи за Хитлер осигуряват на Гьобелс
въздействащ аргумент през последните дни на кампанията, който в навечерието на изборния
ден е подсилен от излъчено по радиото изказване на Оскар фон Хинденбург:
Моят баща лично виждаше в Адолф Хитлер свой пряк наследник като глава на
германската държава, и аз действам в съответствие с намерението на баща си, когато
призовавам всички германски мъже и жени да гласуват неговият пост да бъде предаден
на фюрера и райхсканцлера.BS
Почти сигурно е, че това не е истина. Защото са налице убедителни доказателства, че
последната воля и препоръка на Хинденбург е била след неговата смърт да бъде възстановена
монархията. Тази част от завещанието е премълчана от Адолф Хитлер.
Забулената в мистерия истина за завещанието на стария президент е ако не напълно, то
поне отчасти разкрита след войната от разпита на Папен в Нюрнберг и в неговите мемоари
по-късно. И макар че Папен не е безукорен свидетел и може да не казва всичко, което знае,
неговото свидетелство не е за пренебрегване.Той лично е написал първата чернова на
завещанието на Хинденбург – както твърди, по молба на фелдмаршала.
Моята чернова [пише той в мемоарите си] препоръчваше след смъртта му да бъде
установена конституционна монархия, и аз отбелязах, че е нежелателно да се съчетават
длъжностите на президент и канцлер. За да не би Хитлер да се почувства обиден, бяха
одобрително споменати някои от положителните достижения на нацисткия режим.
Папен съобщава, че е предал черновата на Хинденбург през април 1934 г.
Няколко дни по-късно той ме помоли да се отбия пак при него и ми каза, че е решил да не
одобрява документа във формата, която аз бях предложил. Смяташе... че нацията като
цяло трябва да реши каква форма на държавно устройство предпочита. Затова
намерението му беше равносметката на неговата служба да се приеме като завещание,
а препоръките му във връзка с възстановяването на монархията да бъдат изразени като
негово последно желание в частно писмо до Хитлер. Това, разбира се, означаваше, че
моето първоначално предложение губи напълно смисъл, тъй като препоръката относно
монархията вече не беше адресирана към нацията – факт, от който Хитлер
впоследствие се възползва максимално.
Нито един друг германец не е в толкова удобна позиция да наблюдава как точно Хитлер се
възползва от това.
Когато се върнах в Берлин след погребението на Хинденбург в Таненберг, Хитлер ми
позвъни. Попита ме дали съществува политическо завещание, съставено от Хинденбург,
и дали знам къде е. Отговорих, че ще попитам Оскар фон Хинденбург. „Ще ви бъда
задължен – каза Хитлер, – ако се погрижите да получа този документ колкото може по-
скоро.“ Затова казах на Кагенек, моя частен секретар, да отиде в Нойдек и да пита сина
 на Хинденбург дали завещанието още съществува и дали мога да го предам на Хитлер.
Тъй като не се бях виждал с Хинденбург, след като той замина от Берлин в края на май,
нямах представа дали е унищожил завещанието, или не.
Оскар, който не е успял да намери важния документ веднага след смърт​та на баща си,
внезапно го открива. Това сигурно не е било кой знае колко труден подвиг, както
свидетелства адютантът на Хинденбург граф фон дер Шуленбург в показанията си на
процеса за денацификация, където Папен е подсъдим. Той разкрива, че на 11 май
президентът е подписал два документа – завещанието си и последната си воля. Първият е
адресиран до „германския народ“, а вторият – до „райхсканцлера“. Когато Хинденбург
отпътува за последен път от Берлин за Нойдек, Шуленбург взема документите със себе си.
Папен казва, че тогава не е знаел за това. Секретарят му обаче се връща впоследствие от
Нойдек с два запечатани плика, които са му предадени от Оскар фон Хинденбург.
На 15 август Папен ги връчва на Хитлер в Берхтесгаден.
Хитлер прочете и двата документа много внимателно и обсъди съдържанието им с нас.
Беше очевидно, че препоръките на Хинденбург в документа с неговата последна воля бяха
в разрез с намеренията на Хитлер. Затова той се възползва от факта, че пликът беше
адресиран до „райхсканцлера Адолф Хитлер“. „Тези препоръки на покойния президент са
ми предадени лично – каза той. – По-късно ще реша дали и кога ще позволя да бъдат
публикувани.“ Напразно го молих да публикува и двата документа. Единственото, което
беше предадено за публикуване на неговия началник на печата, беше отчетът на
Хинденбург за неговата служба, вкойто включваше похвални думи за Хитлер.31
Какво се е случило с втория документ, който препоръчва като държавен глава не Хитлер, а
наследник от династията Хохенцолерн – това Папен не казва и вероятно не знае. Той така и
не е открит сред стотиците тонове пленени тайни нацистки документи, което означава, че
Хитлер вероятно е побързал да го унищожи.
Може би нищо нямаше да се промени, дори ако Хитлер беше имал куража и честността да
го публикува. Още преди смъртта на Хинденбург Фюрерът е накарал кабинета да обнародва
закон, с който му възлага правомощията на президента. Това се случва на 1 август – деня
преди кончината на фелдмаршала. Фактът, че „законът“ е незаконен, също няма особено
значение в Германия, където бившият австрийски ефрейтор вече е самият закон. Неговата
незаконност е очевидна. На 17 декември 1932 г., по време на правителството на Шлайхер,
Райхстагът е прокарал с необходимото мнозинство от две трети поправка на конституцията,
според която не канцлерът, а председателят на Върховния съд трябва да изпълнява
функциите на президент до провеждането на нови избори. И макар че Законът за
извънредните пълномощия, който предоставя „легалната“ основа за диктатурата на Хитлер,
дава на канцлера правото да издава закони в разрез с предписаното в конституцията, той
изрично му забранява да се намесва в президентската институция.
Само че има ли значение вече законът? Не и за Папен, който с радост заминава да служи
на Хитлер като посланик във Виена и да заглади възникналите неприятности след
убийството на канцлера Долфус, извършено от нацистите. Не и за генералите, които се
заемат усърдно с изграждането на Хитлеровата армия. Не и за индустриалците, които
посрещат с ентусиазъм възможностите за бизнес, открити от превъоръжаването.
Консерваторите от старата школа, „почтени“ германци като барон фон Нойрат в
Министерството на външните работи или д-р Шахт в „Райхсбанк“, не подават оставки. Никой
не подава оставка.
Всъщност д-р Шахт поема още един пост – на министър на икономиката – на 2 август –
денят, в който Хитлер си присвоява правомощията на уми​ращия президент.
А германският народ? На 19 август около 95% от регистрираните гласоподаватели отиват
до урните, и 90%, т.е. над 38 милиона от тях, подкрепят с гласовете си узурпирането на
абсолютната власт от Хитлер. Само 4 250 000 германци имат смелостта – или изобщо
желанието – да гласуват с „Не“.
Нищо чудно, че Хитлер е в самоуверено настроение, когато на 4 септември Нацистката
партия се събира на конгрес в Нюрнберг. Видях го на следващия ден да крачи като
победоносен император по централната пътека между редовете в огромната, украсена със
знамена зала „Луитполд“, докато оркестърът свиреше гръмко марша „Баденвайлер“ и
трийсет хиляди ръце стояха вдигнати в нацисткия поздрав. Няколко минути по-късно той
седеше гордо в центъра на голямата сцена със скръстени ръце и светнал поглед, докато
баварският гаулайтер Адолф Вагнер четеше прокламацията на Фюрера.
Германската форма на живот е ясно предопределена за следващите хиляда години.
Епохата на дръзновението на деветнайсетия век приключва с нас. В Германия няма да
има друга революция през следващите хиляда години!
Като всеки смъртен, той няма да живее хиляда години, но докато е жив, ще управлява този
велик народ като най-могъщият и безмилостен деспот, който германците са имали някога.
Почитаният Хинденбург вече го няма, за да оспори властта му, а армията е в неговите ръце,
обвързана с клетва за послушание, която нито един германски войник не би престъпил с
лекота. Всъщност цяла Германия и всички германци са в неговите окървавени ръце сега,
когато и последните непокорни са отстранени или изчезнали завинаги.
„Това е прекрасно!“ – провикна се той с ликуване към чуждестранните кореспонденти в
Нюрнберг в края на изтощителната седмица на паради, речи, езически церемонии и най-
безумното низкопоклоничество, което авторът някога беше виждал. Адолф Хитлер беше
изминал дълъг път от копторите на Виена. Беше само на четирийсет и пет години, а това
беше само началото. Дори човек, който се връщаше в Германия за пръв път от гибелта на
републиката, можеше да види, че при всички негови престъпления срещу човечеството
Хитлер беше отприщил дейна сила с неизмерими мащаби, която отдавна е била потискана в
германския народ. С каква цел – това беше вече разкрил ясно на страниците на „Моята
борба“ и в стотина речи, минали незабелязано, пренебрегнати или осмени от толкова хора
(всъщност почти всички) в Третия райх и особено извън неговите граници.
 8.
Живот в Третия райх: 1933–1937 г.

К раят на лятото на 1934 г. беше точно времето, по което започнах да живея и работя в
Третия райх. В нова Германия имаше много неща, които впечатляваха, озадачаваха и
безпокояха чуждестранния наблюдател. Преобладаващото мнозинство от германците
изглежда нямаха нищо против това, че им е отнета личната свобода, че толкова голяма част
от културата им е унищожена и заменена с плиткоумен варваризъм, или че животът и
работата им са контролирани до степен, непозната в миналото дори за народ, привикнал от
поколения към много строга дисциплина.
Вярно е, че зад всичко това се се таеше ужасът от Гестапо и страхът от концентрационните
лагери, предназначени за онези, които нарушаваха правилата, или пък бяха комунисти или
социалисти, или прекомерно либерално или пацифистки настроени, или бяха евреи. Нощта
на дългите ножове на 30 юни 1934 г. служеше като предупреждение колко безжалостни могат
да бъдат новите ръководители. Въпреки това нацисткият терор през ранните му години
засягаше живота на сравнително малко германци, и новопристигналият наблюдател
оставаше донякъде изненадан да види, че хората в тази страна явно нямат чувството, че са
тероризирани и потискани от една безскрупулна и жестока диктатура. Напротив – те я
подкрепяха с искрен ентусиазъм. По някакъв начин тя им вдъхваше нова надежда и нова
увереност и удивителна вяра в бъдещето на тяхната страна.
Хитлер унищожаваше миналото с всички негови несбъднати очаквания и разочарования.
Стъпка по стъпка, но същевременно бързо (както ще видим по-късно в детайли) той
освобождаваше Германия от оковите на Версай, като разстройваше плановете на победилите
Съюзници и превръщаше страната отново във военна сила. Това желаеха повечето германци,
и те охотно правеха жертвите, които Фюрерът искаше от тях за тази цел: загуба на личната
свобода, спартанско меню („първо пушките, после маслото“) и усилен труд. До есента на
1936 г. проблемът с безработицата беше в общи линии решен, почти всеки имаше отново
работаBT , и човек можеше да чуе как работниците, лишени от профсъюзните си права, се
шегуват над пълните си чинии, че при Хитлер поне нямат вече правото да гладуват.
Gemeinnutz vor Eigennutz! („Общото благо преди личната полза!“) беше популярен нацистки
лозунг през онези дни, и макар че много партийни лидери, сред които и Гьоринг, се
обогатяваха тайно, а печалбите на бизнеса растяха, нямаше съмнение, че масите са се
хванали на приказките за новия „националсоциализъм“, който привидно поставяше
благополучието на общността над личното облагодетелстване.
Расовите закони, които изключваха евреите от германското общество, изглеждаха за
външния наблюдател като потресаващ рецидив на някогашния примитивизъм, но тъй като
нацистките расови теории превъзнасяха германците като солта на земята и народ от
господари, никак не им лиспваше популярност. Човек можеше да срещне и такива германци
– бивши социалисти, либерали или дълбоко вярващи християни от старите консервативни
класи, – които негодуваха или дори се бунтуваха срещу преследването на евреите, но макар и
да помагаха за облекчаването на мъките им в редица отделни случаи, те не противодействаха
по никакъв начин на тази тенденция. Какво можеха да направят? Често ми задаваха този
въпрос, и отговорът не беше лесен.
От цензурираните печатни издания и радиостанции германците имаха смътна представа
за възмутените реакции зад граница, но забелязваха, че това не спира чужденците да се
стичат в Третия райх и поне видимо да се наслаждават на неговото гостоприемство. Защото
нацистка Германия, в много по-голяма степен от Съветска Русия, беше открита за погледа на
целия свят.BU Туристическият бизнес цъфтеше и привличаше огромни суми в чужда валута,
от която страната отчаяно се нуждаеше. Нацистките лидери явно нямаха нищо за криене.
Всеки чужденец, колко и антинацистки да беше настроен, можеше да дойде в Германия и да
разглежда и проучва каквото му харесва – с изключение на концентрационните лагери и,
както във всички страни, военните обекти. Мнозина го правеха. И много от тях се връщаха
ако не с коренно променена представа, то поне толерантно настроени към „новата
Германия“, убедени, че са станали свидетели на „положителни достижения“, както се
изразяваха. Дори един толкова прозорлив човек като Лойд Джордж, който беше довел Англия
до нейната победа над Германия през 1918 г., и който през същата година беше използвал за
предизборната си кампания лозунга „Да обесим Кайзера“, стигна дотам да посети Хитлер в
Оберзалцберг през 1936 г. и да си тръгне очарован от Фюрера, възхвалявайки го публично
като „велик човек“ с въображението и волята да разреши социалните проблеми на една
съвременна държава – преди всичко безработицата, тази язва, която продължаваше да
измъчва Англия, и за която великият либерален водач от войната с неговата програма
„Можем да победим безработицата“ беше намерил толкова слаб отклик в родината.
Олимпийските игри, проведени в Берлин през август 1936 г., предложиха на нацистите
златна възможност да впечатлят света с постиженията на Третия райх, и те се възползваха
максимално от нея. Табелките с надпис „Juden unerwuenscht“ („Евреите не са желани“) бяха
тихомълком свалени от магазините, хотелите, бирариите и обществените места за
развлечение, преследването на евреите и на двете християнски църкви беше временно
прекратено, и страната показа себе си в най-добра светлина. Никога преди игрите не са били
организирани толкова зрелищно, нито с подобно ярко изобилие от развлечения. Гьоринг,
Рибентроп и Гьобелс подготвиха бляскави тържества за чуждестранните посетители –
„Италианската нощ“ на министъра на пропагандата на о-в Пфауенинзел край Ванзее събра
на вечеря над хиляда гости; сцената напомняше „Приказки от хиляда и една нощ“.
Посетителите, особено тези от Англия и Америка, бяха силно впечатлени от видяното: един
очевидно щастлив, здрав, дружелюбен народ, обединен зад фигурата на Хитлер – съвсем
различна картина, казваха, от тази, която обрисуваха вестниците с новини от Берлин.
И все пак под повърхността, скрито от туристите през онези разкошни олимпийски дни в
Берлин в края на лятото и незабелязано дори от повечето германци или при учудващата им
пасивност, през същото време в страната се извършваше трансформация, която се изразяваше
– поне за чужденеца – в упадък на германския живот.
Нямаше, разбира се, нищо скрито около законите, които Хитлер издаваше срещу евреите,
или около организираното от властта преследване на тези нещастни хора. Така наречените
Нюрнбергски закони от 15 септември 1935 г. лишаваха евреите от германско гражданство и
ги свеждаха до положението на „поданици“. Те също така забраняваха браковете между
евреи и арийци, както и извънбрачните връзки между тях, и не позволяваха на евреите да
наемат за прислужници арийци от женски пол под 35-годишна възраст. През следващите
няколко години щяха да бъдат издадени около тринайсет указа в допълнение към
Нюрнбергските закони, които щяха да поставят евреите напълно извън закона. Само че дори
през лятото на 1936 г., когато Германия като домакин на Олимпийските игри омагьосваше
посетителите от запада, евреите вече бяха изключени било по закон, било чрез нацистки
терор (втората мярка обикновено предшестваше първата) от обществените и частните
дейности до такава степен, че поне половината от тях нямаха средства за препитание. През
първата година на Третия райх, 1933 г., ги бяха лишили от правото да заемат държавни и
граждански длъжности, да практикуват дейности като журналистика, преподаване и селско
стопанство, да работят в радиото, театъра и киното; през 1934 г. ги изгониха от фондовите
борси и макар че забраната да практикуват в сферите на правото и медицината или да се
занимават с бизнес влезе в сила чак през 1938 г., те на практика бяха отстранени от тези
области до края на първия четиригодишен период от нацисткото управление.
При това им бяха отказани не само повечето удобства, но често дори и най-необходимите
неща. В много градове за евреите беше трудно, ако не и невъзможно, да си купят храна. На
вратите на бакалиите и месарниците, на фурните и магазините за млечни продукти стояха
надписи: „Евреи не се допускат.“ На много места евреите не можеха да набавят мляко дори
за малките си деца. Аптеките не им продаваха лекарства или медицински стоки. Хотелите
отказваха да ги приемат. И винаги, където и да отиваха, ги посрещаха застрашителните
надписи: „В този град е строго забранено за евреи“ или „Евреите влизат тук на своя
отговорност“. На един остър завой на пътя край Лудвигсхафен имаше табела: „Карай
внимателно! Остър завой! Евреите – със 120 км/ч!“BV
Такова беше плачевното положение на евреите приблизително по времето, когато се
провеждаха Олимпийските игри в Германия. Това беше само началото на пътя, който скоро
щеше да доведе до масовото им изтребление.

Преследването на християнските църкви

Нацистката война срещу християнските църкви започва по-скромно. Макар и Хитлер, който
формално е католик, да хули политическия католицизъм в „Моята борба“ и да напада и двете
християнски църкви за тяхната неспособност да разберат расовия проблем, той, както
видяхме, предупреждава в книгата си, че „политическата партия не трябваше... да изпуска от
внимание обстоятелството, че, както показва целият исторически опит, никога досега чисто
политическа партия не е успявала да постигне религиозна реформация“. Член 24 от
партийната програма поставя искането за „свобода за всички религиозни вероизповедания в
държавата, доколкото те не са опасност за... моралните чувства на германската раса.
Партията се застъпва за положително християнство“. В речта си пред Райхстага на 23 март
1933 г., когато законодателният орган на Германия се отказва от функциите си в полза на
диктатора, Хитлер отдава дължимото на християнските вероизповедания като „съществени
фактори за предпазване на душата на германския народ“, обещава да съблюдава правата им,
заявява, че амбицията на неговото правителство е за „мирно съгласие между църквата и
държавата“, и добавя – с едно наум за гласовете на католическата Партия на центъра, които
получава, – че „се надяваме да подобрим нашите приятелски отношения със Светия
престол“.
Само четири месеца по-късно, на 20 юли, нацисткото правителство сключва конкордат с
Ватикана, в който гарантира свободата на католическата религия и правото на църквата „да
управлява собствените си дела“. Споразумението е нарушено от нацистите почти веднага
след като официалното му подписване от Папен, а от страна на Светия престол – от външния
министър на Ватикана монсиньор Пачели, по-късно папа Пий XII. Но тъй като е сключен в
момент, когато първите изстъпления на новия режим в Германия са предизвикали
възмущение по цял свят, конкордатът осигурява на хитлеристкото правителство така
необходимия му престиж.BW
На 25 юли, пет дена след ратифицирането на конкордата, германското правителство
обнародва закон за стерилизацията, който особено оскърбява католическата църква. Пет
дена по-късно са направени първите стъпки за разпускането на Католическия младежки
съюз. През следващите години са арестувани хиляди католически свещеници, монахини и
светски водачи, много от тях по скалъпени обвинения в „неморалност“ или „контрабанда на
чужда валута“. Ерих Клаузенер, лидерът на Католическо действие, е убит, както вече знаем,
през Нощта на дългите ножове на 30 юни 1934 г. Спряно е публикуването на десетки
католически издания, а агентите на Гестапо посягат дори на светостта на изповедалната. До
пролетта на 1937 г. католическата йерархия в Германия, която подобно на по-голямата част
от протестантското духовенство първоначално се е опитала да сътрудничи с новия режим,
губи всичките си илюзии. На 14 март 1937 г. папа Пий XI издава енциклика, озаглавена Mit
Brennender Sorge („С гореща скръб“), в която държи отговорно нацисткото правителство за
„извъртане“ и „нарушаване“ на конкордата и го обвинява, че е посяло „семената на
подозрение, раздор, омраза, клевета, на тайна и явна враждебност към Христос и Неговата
църква“. На „хоризонта на Германия“ папата вижда „застрашителните буреносни облаци на
разрушителни религиозни войни... които нямат друга цел освен... унищожение“.
Преподобният Мартин Нимьолер лично приветства идването на власт на нацистите през
1933 г. През същата година е публикувана неговата автобио​графия, „От подводницата до
амвона“. Историята за това как капитанът на подводница през Първата световна война става
виден протестантски пастор е отличена със специална похвала в нацистката преса и се
превръща в бестселър. За пастор Нимьолер, както и за много протестантски духовници,
казва той, четиринайсетте години на републиката са били „години на мрак“1, и в една
бележка в края на автобиографията си той изразява своето задоволство, че нацистката
революция най-после е възтържествувала и е донесла онова „национално възраждане“, за
което той самият се е борил толкова дълго – известно време и като участник в
доброволческия корпус, откъдето идват толкова много нацистки лидери.
Скоро обаче ще преживее ужасно разочарование.
Протестантите в Германия, както и в САЩ, не са единно вероизповеда​ние. Съвсем малка
част от тях – около 150 000 от общо 45 милиона души – принадлежат към различни свободни
църкви като баптистката и методистката. Останалите се придържат към някоя от двайсет и
осемте лютерански и реформирани църкви, най-голямата от които е Църквата на стария
пруски съюз, с паство от 18 милиона. С възхода на националсоциализма разделението сред
протестантите се усилва още повече. По-фанатичните привърженици на нацизма сред тях
организират през 1932 г. „Религиозно движение на германските християни“, чийто най-
яростен лидер е някой си Лудвиг Мюлер – военен свещеник на Източнопруския военен окръг,
предан последовател на Хитлер, който пръв е свързал Фюрера с генерал фон Бломберг,
когато последният е бил командващ на този окръг. „Германските християни“ горещо
поддържат нацистките доктрини за расата и принципа на водачеството и искат те да бъдат
приложени и към църквата на Райха, което би означавало обединение на всички протестанти
в едно всеобхватно цяло. През 1933 г. в „Германските християни“ членуват около 3000 от
общо 17 000 пастори, макар че техните светски последователи вероятно представляват по-
голям процент от черкуващите се.
На „Германските християни“ се противопоставя друго малцинство, което нарича себе си
„Изповядваща църква“. Тази група включва приблизително същия брой пастори, а неин водач
накрая става Нимьолер. Тя се противопоставя на нацификацията на протестантските
църкви, отхвърля нацистките расови теории и отрича антихристиянските учения на
Розенберг и други нацистки ръководители. Между тези две организации се намират
мнозинството протестанти, на които явно не им достига смелост да се присъединят към
някоя от двете враждуващи групи; те заемат изчаквателна позиция, и в повечето случаи
накрая се хвърлят в прегръдките на Хитлер, като приемат правото му да се намесва в
църковните дела и изпълняват неговите нареждания без видим протест.
Трудно е да разберем поведението на повечето германски протестанти през първите
години на нацизма, ако не познаваме две неща: тяхната история и влиянието на Мартин
ЛутерBX. Великият основател на протестантството е едновременно страстен антисемит и
яростен привърженик на идеята за абсолютното подчинение на политическата власт. Той
иска Германия да се отърве от евреите, като препоръчва при изгонването да им се отнемат
„всички пари и скъпоценности, и сребро, и злато“, както и „техните синагоги или училища
да бъдат подпалени, къщите им – разбити и разрушени... и да бъдат сложени под навес или в
обор, като циганите... в немотия и пленничество, като непрестанно плачат и се жалват на Бог
от нас“ – съвет, който Хитлер, Гьоринг и Химлер ще последват съвсем буквално четири века
по-късно.2
По време на може би единствения народен бунт в германската история, селското въстание
от 1525 г., Лутер съветва князете да предприемат най-безмилостни мерки срещу „бесните
кучета“, както той нарича отчаяните, угнетени селяни. В този случай, както и в изразите си
за евреите, Лутер си служи с език, чиято грубост и жестокост остават без аналог в
германската история до времето на нацизма. Тази внушителна фигура упражнява влияние
върху поколения германци, особено сред протестантите. Един от неговите резултати е
лекотата, с която германското протестантство става инструмент на краслкия и княжеския
абсолютизъм – от XVI в. до свалянето на кралете и князете през 1918 г. Наследствените
монарси и дребни владетели стават главни епископи на протестантската църква в своите
земи. В Прусия например кралят от Хохенцолернската династия е и църковен глава. В нито
една друга страна с изключение на Царска Русия духовенството не изпада традиционно в
подобно пълно раболепие към политическата власт на държавата. Неговите членове, с редки
изключения, стоят твърдо зад краля, юнкерите и армията, а през XIX в. считат за свой дълг
да се противопоставят на надигащите се либерални и демократични движения. Дори
Ваймарската република е анатема за повечето протестантски пастори – не само защото
отстранява кралете и князете, но и защото разчита за подкрепа предимно на католиците и
социалистите. На изборите за Райхстаг неизбежно прави впечатление, че протестантското
духовенство (Нимьолер е типичен пример) съвсем открито подкрепя националистите и дори
нацистките врагове на републиката. Подобно на Нимьолер, повечето пастори приветстват
назначаването на Адолф Хитлер за канцлер през 1933 г.
Скоро им предстои да се запознаят с подчертано силовата тактика, която е довела Хитлер
на власт в политиката. През юли 1933 г. представители на протестантските църкви са
съставили конституция за нова „църква на Райха“, която е официално призната от Райхстага
на 14 юли. Веднага се разгаря разгорещена борба около избора на първия епископ на Райха.
Хитлер настоява този висок пост да бъде даден на неговия приятел капитан Мюлер, когото
вече е назначил за свой съветник по протестантските църковни дела. Ръководителите на
Църковната федерация предлагат изтъкнатия теолог пастор Фридрих фон Боделшвинг. Колко
наивно от тяхна страна! Нацисткото правителство взема нещата в свои ръце, разпуска
няколко провинциални църковни организации, отстранява от длъжност няколко висши
духовници от протестантските църкви и предоставя на СА и Гестапо свобода на действие
срещу непокорните свещеници – фактически тероризира всички, които подкрепят
Боделшвинг. В навечерието на изборите за делегати за синода, който трябва да избере
епископ на Райха, Хитлер лично се изказва по радиото, за да „даде тласък“ на „Германските
християни“, чийто кандидат е Мюлер. Сплашването дава отличен резултат. Междувременно
Боделшвинг е принуден да оттегли кандидатурата си. На „изборите“ мнозинство получават
„Германските християни“ и през септември във Витенберг – мястото, където Лутер за пръв
път е отправил предизвикателство към Рим – те избират Мюлер за епископ на Райха.
Само че новият църковен глава, човек с твърда ръка, не успява да създаде единна църква,
нито да нацифицира напълно протестантските конгрегации. На 13 ноември 1933 г., един ден
след датата, на която огромното мнозинство от германския народ подкрепя Хитлер на
национален плебисцит, „Германските християни“ устройват масово събрание в берлинския
„Шпортпаласт“. Някой си д-р Райнхард Краузе, областен ръководител на сектата в Берлин,
предлага да се отхвърли Старият завет „с неговите приказки за търговци на добитък и
сводници“ и да се ревизира Новият завет, така че учението на Исус „да бъде в пълно
съответствие с нуждите на националсоциализма“. Съставени са резолюции с искане за
„Един народ, един Райх, една вяра“, които предвиждат всички пастори да положат клетва за
вярност на Хитлер и настояват всички църкви да въведат изискване за арийски произход и да
изключат покръстените евреи. Това е твърде много дори за плахите протестанти, които са
отказали да вземат каквото и да е участие в църковната война, и епископ Мюлер е принуден
да отстрани д-р Краузе и да се разграничи от него. По същество борбата между нацисткото
правителство и църквите е идентична с многовековния спор кое е кесаревото и кое –
божието. Що се отнася до протестантите, Хитлер подчертава, че ако нацисткото крило на
„Германските християни“ не успее да съгласува евангелистките църкви под ръководството на
райхсепископ Мюлер, тогава самото правителство ще трябва да поеме управлението на
църквите. Той винаги е изпитвал известно презрение към протестантите, които, макар и да
са свъсем скромно малцинство в родната му католическа Австрия, обхващат две трети от
гражданите на Германия. „Можете да направите с тях каквото поискате – споделя веднъж
той с помощниците си. – Те ще се подчинят... Това са незначителни хорица, послушни като
кучета, и се потят от притеснение, когато говориш с тях.“3 Той осъзнава ясно, че срещу
нацификацията на протестантските църкви се съпротивляват малка част от пасторите и още
по-малка част от богомолците.
Към началото на 1934 г. разочарованият пастор Нимьолер вече е духовен ръководител на
тази съпротива на малцинството както в „Изповядващата църква“, така и в Съюза на
пасторите. На генералния синод в Бармен през май 1934 г. и на специална среща в „Църквата
на Исус Христос“ на Нимьолер в берлинското предградие Далем през ноември
„Изповядващата църква“ обявява себе си за легитимната протестантска църква на Германия
и съставя временно църковно ръководство. Следователно вече има две групи – тази на
райхсепископа Мюлер и тази на Нимьолер, – които претендират, че представ​ляват законно
Църквата.
Очевидно е, че бившият военен свещеник въпреки близостта си до Хитлер не е успял да
интегрира протестантските църкви, и в края на 1935 г., след като Гестапо е арестувала 700
пастори от „Изповядващата църква“, той подава оставка и с това ролята му приключва. Още
през юли 1935 г. Хитлер е назначил един свой приятел, нацисткия адвокат д-р Ханс Керл, за
министър на църковните работи, със задачата да направи втори опит за координиране на
протестантите. Керл, който е сравнително мек за нацист и донякъде предпазлив,
първоначално има значителен успех. Той съумява не само да спечели консервативното
духовенство, което съставлява мнозинството, но и да съ​стави Църковна комисия за
изработване на общо споразумение, оглавявана от почитаемия д-р Цьолнер, който се ползва с
уважението на всички фракции. Макар и да сътрудничи с комисията, групата на Нимьолер
продължава да се придържа към виждането, че тя представлява единствената легитимна
църква. Когато през май 1936 г. тя изпраща до Хитлер любезен, но твърд меморандум, който
изразява протест срещу антихристиянските насоки на режима, отхвърля антисемитизма на
правителството и настоява да бъде прекратена държавната намеса в църковните дела, Фрик,
нацисткият министър на вътрешните работи, отговаря с безмилостни действия. Стотици
пастори от „Изповядващата църква“ са арестувани; един от подписалите меморандума, д-р
Вайслер, е убит в концентрационния лагер „Захсенхаузен“; фондовете на „Изповядващата
църква“ са конфискувани, като при това ѝ е забранено да събира пожертвования. На 12
февруари 1937 г. д-р Цьолнер подава оставка от Църковната комисия – от Гестапо не са му
позволили да посети Любек, където са били арестувани девет протестантски пастори – с
оплакването, че работата му се саботира от църковния министър. Д-р Керл отговаря на
следващия ден в реч пред група послушни църковни дейци. Той обвинява почитаемия
Цьолнер, че не разбира нацистката доктрина за расата, кръвта и почвата, и ясно разкрива
еднаквата враждебност на правителството към протестантските и католическата църкви.
Партията [казва Керл] стои на основата на положителното християнство, а
положителното християнство е националсоциализъм... Националсоциализмът е
осъществяване на Божията воля... Божията воля проявява себе си в германската кръв...
Д-р Цьолнер и граф Гален [католическият епископ на Мюнстер] се опитват да ми
обяснят, че християнството се състои във вяра в Христос като Божи син. Това ме
разсмива... Не, християнството не зависи от Апостолския символ... Истинското
християнство е представлявано от партията, и германският народ днес е призоваван
 към истинско християнство от партията и особено от Фюрера... Фюрерът е вестителят
на ново откровение.4
На 1 юли 1937 г. д-р Нимьолер е арестуван и хвърлен в затвора „Моабит“ в Берлин. На 27
юни той е изнесъл пред паството, което винаги изпълва до пръсване неговата църква в
Далем, последната си проповед в Третия райх.Сякаш предчувствайки какво ще се случи, той
казва: „Ние не мислим повече от древните апостоли как да използваме собствените си сили,
за да избегнем ръката на властта. Не сме по-склонни да мълчим по повелята на човек, когато
Бог заповядва да говорим. Защото това е и трябва да остане случаят, когато следва да се
подчиняваме на Бог, а не на човек.“
След осем месеца в затвора, на 2 март 1938 г. Нимьолер е изправен пред „Зондергерихт“,
едно от „специалните съдилища“, създадени от нацистите за обвинените в престъпления
срещу държавата; макар и да е оправдан по главното обвинение в „подмолни действия срещу
държавата“, той е осъден на глоба от две хиляди марки и на седем месеца затвор за
„злоупотреба с амвона“ и събиране на пожертвования в неговата църква. Тъй като вече е
излежал присъдата си с излишък, съдът нарежда да бъде освободен, но на излизане от залата
той е пресрещнат и „задържан превантивно“ от Гестапо, след което е затворен в
концентрационен лагер – най-напред в Захсенхаузен, а после в Дахау, където остава седем
години, докато е освободен от съюзническите войски.
Около 807 други пастори и миряни с ръководни позиции в „Изповяд​ващата църква“ са
арестувани през 1937 г., и стотици други – през следващите две години. Дори и да не е
напълно смазана, съпротивата на опозиционното крило на църквата, предвождано от
Нимьолер, е със сигурност пречупена. Що се отнася до мнозинството протестантски
пастори, те, както и почти всеки друг в Германия, отстъпват пред лицето на нацисткия
терор. Към края на 1937 г. високоуважаваният хановерски епископ Марахренс по внушение
на д-р Керл излиза с публична декларация, която изглежда особено унизителна за по-
последователните божи служители като Нимьолер: „Националсоциалистическата концепция
за живота е националното и политическо учение, което определя и характеризира
германските мъже. Като такава тя е задължителна и за германските християни.“ През
пролетта на 1938 г. епископ Марахренс прави и последната стъпка, като нарежда на всички
пастори в своята епархия да положат лична клетва за вярност към Фюрера. За кратко
огромното мнозинство от протестантските свещеници полагат клетвата, като по този начин
се задължават законово и морално да се подчиняват на заповедите на диктатора.
Погрешно би било впечатлението, че преследването на протестанти и католици от
нацистката държава е предизвикало разделение сред германския народ или дори че е
развълнувало кой знае колко огромното мнозинство от него. Съвсем не. Хората, които
толкова лесно са се отказали от своите политически, културни и икономически свободи, не
са склонни (със сравнително редки изключения) да отидат на смърт или дори да рискуват да
попаднат в затвора, за да запазят свободата на богослужението. Онова, което действително
вълнува германците през трийсетте години, са блестящите успехи на Хитлер в области като
осигуряването на работни места, създаването на просперитет и възстановяването на
германската военна мощ, както и поредицата от триумфи в неговата външна политика. Не са
много германците, сериозно разтревожени от арестите на няколко хиляди пастори и
католически свещеници или от разправиите между разни протестантски секти. Още по-
малко са тези, които се замислят, че под ръководството на Розенберг, Борман и Химлер и с
подкрепата на Хитлер нацисткият режим възнамерява в крайна сметка да унищожи
християнството в Германия, ако може, и да наложи на негово място древното езичество на
ранните племенни германски богове и новото езичество на нацистките екстремисти. Както
казва Борман, един от най-близките до Фюрера хора, през 1941 г.: „Националсоциализмът и
християнството са несъвместими.“
Какви са плановете на хитлеристкото правителство за Германия, е показано ясно в
програмата от 31 точки за „Национална църква на Райха“, съставена по време на войната от
Розенберг – откровен езичник, който освен другите си постове заема и този на
„Представител на Фюрера за цялостното интелектуално и философско възпитание и
обучение за Националсоциалистическата партия“. Някои от нейните трийсетина параграфи
предават най-същественото:
1. Националната църква на германския Райх категорично заявява, че има изключителното
право да контролира всички църкви на територията на Райха: тя декларира, че те са
национални църкви на германския Райх.
5. Националната църква е решена да изкорени окончателно... необичайните и чужди
християнски вероизповедания, внесени в Германия през злополучната 800 г.
7. Националната църква няма книжници, пастори, капелани или свещеници; в нея говорят
оратори на националния Райх.
13 Националната църква изисква да бъде незабавно преустановено издаването и
разпространението на Библията в Германия...
14. Националната църква заявява, че за нея, а следователно и за цялата германска нация, е
решено, че „Моята борба“ на Фюрера е най-великият от всички документи. Той... не само
съдържа най-великите, но и въплъщава най-чистите и истинни нравствени принципи за
днешния и бъдещия живот на нашата нация.
18. Националната църква ще премахне от своите олтари всички разпятия, библии и
изображения на светци.
19. На олтарите не трябва да има нищо друго освен „Моята борба“ (най-свещената книга за
германската нация и следователно за Бог), а вляво от олтара – меч.
30. В деня на нейното основаване християнският кръст трябва да бъде премахнат от всички
църкви, катедрали и параклиси... и трябва да бъде заменен от единствения непобедим
символ, свастиката.5

Нацификацията на културата
Вечерта на 10 май 1933 г., около четири месеца и половина след като Хитлер става канцлер,
в Берлин се разиграва сцена, каквато западният свят не е виждал от края на
Средновековието. Около полунощ факелно шествие от хиляди студенти стига до крайната си
точка на един площад на „Унтер ден линден“ срещу Берлинския университет. Младежите
поставят факлите върху огром​на купчина книги, които са били струпани там, и хвърлят нови
книги в пламъците, които ги обгръщат, докато огънят поглъща около двайсет хиляди от тях.
Подобни сцени се наблюдават и в няколко други градове. Изгарянето на книги е започнало.
 Много от книгите, които веселите студенти хвърлят в пламъците в Берлин през онази нощ
под одобрителния поглед на д-р Гьобелс, са написани от автори със световна слава. Сред тях
са германски писатели като Томас и Хайнрих Ман, Лион Фойхтвангер, Якоб Васерман,
Арнолд и Стефан Цвайг, Ерих Мария Ремарк, Валтер Ратенау, Алберт Айнщайн, Алфред Кер
и Хуго Пройс (учения, съставил Ваймарската конституция).
Изгорените произведения обаче не са само от германски автори. Сред тях попадат и
множество чуждестранни писатели: Джек Лондон, Ъптон Синклер, Хелън Келър, Маргарет
Сангър, Х. Дж. Уелс, Хейвлок Елис, Артур Шницлер, Фройд, Жид, Зола, Пруст. По думите на
една студентска прокламация, на пламъците се предава всяка книга, „която вреди подмолно
на нашето бъдеще или подрива корените на германската мисъл, германския дом и движещата
сила на нашия народ“. Д-р Гьобелс, новият министър на пропагандата, който от този момент
нататък ще навлече на германската култура нацистка усмирителна ризница, се обръща към
студентите, докато горящите книги стават на пепел: „Душата на германския народ може
отново да изрази себе си. Тези пламъци не само осветяват последния етап на една стара
епоха; те озаряват и новата.“
Новата нацистка епоха на германската култура е осветена не само от книжните клади и от
по-ефикасните, макар и не толкова символични мерки като забраната за продажба или
библиотечно разпространение на стотици томове и публикуването на много нови, но и от
регламентирането на културата в мащаб, непознат за нито една съвременна западна страна.
Още на 22 септември 1933 г. под ръководството на д-р Гьобелс е издаден закон за
сформирането на Културна камара на Райха. Нейното предназначение е формулирано в
закона по следния начин: „За да се придържат към политиката на германската култура,
всички творци от всички области трябва да се обединят в една организация под
ръководството на Райха. Райхът трябва не само да очертае насоките на прогреса, мисловен и
духовен, но и да ръководи и организира творческите професии.“
Създадени са седем подразделения на камарата, които да насочват и контролират всяка
сфера на културния живот – райхскамари по изящни изкуства, музика, театър, литература,
печат, радио и филми. Всички хора, ангажирани в тези области, са задължени да станат
членове на съответната камара, чиито решения и директиви имат силата на закон. Освен
другите правомощия, камарите могат да изключват (или да отказват да приемат) членове
заради тяхната „политическа неблагонадеждност“, което означава, че дори онези, които са
просто равнодушни към националсоциализма, могат да бъдат (и обикновено са) поставени в
невъзможност да упражняват своята професия или изкуство, и по този начин – лишени от
препитание.
Никой, който е живял в Германия през трийсетте години и който се интересува от тази
материя, не може да забрави отвратителния упадък на културното ниво на един народ, което
толкова дълго време е било забележително високо. Това, разбира се, става неизбежно в
момента, когато нацистките лидери решават, че изкуствата, литературата, печатните издания,
радиото и филмите трябва да служат изключително на пропагандните цели на новия режим
и неговата абсурдна философия. Нито един сравнително значим жив германски писател, с
изключение на Ернст Юнгер и Ернст Вихерт през ранните им години, не се публикува в
Германия през нацисткия период. Почти всички от такъв ранг, Томас Ман най-напред,
емигрират; малцината, които остават, пазят доброволно или принудително мълчание. Всеки
ръкопис на книга или пиеса трябва да бъде изпратен на Министерството на пропагандата,
преди да бъде одобрен за публикуване или поставяне.
Музиката е в най-добро положение, най-малкото защото от всички изкуства се докосва
най-слабо до политиката и заради богатото германско наследство в тази отношение – от Бах,
Бетховен и Моцарт до Брамс. Произведенията на Менделсон обаче са забранени, защото е
евреин (това се отнася за творбите на всички еврейски композитори), както и музиката на
най-големия съвременен германски композитор Паул Хиндемит. Евреите скоро са
изхвърлени от големите симфонични оркестри и операта. За разлика от писателите, повечето
големи фигури в германската музика избират да останат в нацистка Германия и фактически
поставят имената и таланта си в служба на Новия ред. Вилхелм Фуртвенглер, един от най-
добрите диригенти на века, остава в страната. Изпада в немилост за една година през 1934 г.
заради застъпничеството си за Хиндемит, но после подновява дейността си през оставащите
години от управлението на Хитлер. Рихард Щраус, вероятно най-изтъкнатият жив
композитор в света по това време, остава в Германия и дори за известно време става
президент на Музикалната камара на Райха и по този начин предоставя великото си име на
Гьобелс, който превръща културата в проститутка. Видният пианист Валтер Гизекинг
прекарва голяма част от времето си на турнета в чужбина, които са организирани или
одобрени от министъра на пропагандата с цел популяризиране на германската „култура“ зад
граница. Тъй като музикантите не емигрират и благодарение на огромното германско
богатство от класическа музика през дните на Третия райх там могат да се чуят великолепни
изпълнения на симфонична и оперна музика. В това изпъкват особено Берлинският
филхармоничен оркестър и Берлинската държавна опера. Прекрасната музика помага до
голяма степен на хората да забравят упадъка на останалите изкуства и на толкова много
сфери от живота под властта на нацистите.
Театърът, трябва да се признае, запазва до голяма степен превъзходните си качества в
случаите, когато се придържа към класическите пиеси. Макс Райнхард, разбира се, вече го
няма – както и всички други еврейски продуценти, режисьори и актьори. Нацистките автори
на драми са толкова абсурдно слаби, че публиката се въздържа да гледа техните
произведения, които неизменно се представят за кратко. Президент на Театралната
райхскамара е някой си Ханс Йост, неуспял драматург, който веднъж се е похвалил публично,
че когато някой спомене думата „култура“, той посяга за револвера си. Само че дори Йост и
Гьобелс, които определят какво да се представя на сцената и кои да бъдат режисьорите и
актьорите, не успяват да попречат на германския театър да представя по достоен и понякога
трогателен начин пие​сите на Гьоте, Шилер и Шекспир.
Колкото и да е странно, някои от пиесите на Шоу са разрешени за поставяне в нацистка
Германия – вероятно защото взема на подбив англичаните и осмива демокрацията, а може би
и защото неговото остроумие и левите му политически възгледи убягват на нацисткия ум.
Най-странен е случаят на великия германски драматург Герхарт Хаупт​ман. Заради
възгледите му на пламенен социалист неговите пиеси са били забранени за показване в
имперските театри по времето на кайзер Вилхелм II. През републиканския период той е бил
най-популярният драматург в Германия и интересното е, че запазва позицията си и в Третия
райх. Неговите пиеси продължават да бъдат поставяни. Никога няма да забравя сцената в
края на премиерата на неговата последна пиеса, „Дъщерята на катедралата“, когато
Хауптман – достопочтена фигура с дългата си бяла коса, която се спускаше по черното му
наметало – излезе от театъра под ръка с д-р Гьобелс и Йост. И той, подобно на толкова много
изтъкнати германци, беше сключил мир с Хитлер, и хитрият Гьобелс се възползваше много
ефикасно от това в пропагандата си, като не пропускаше да напомни на германския народ и
на външния свят, че най-великият жив драматург на Германия, бивш социалист и застъпник
на обикновените хора, не само е останал в Третия райх, но и продължава да пише и да
поставя своите пиеси.
Дали става дума за искреност, приспособенчество или просто непостоянство от страна на
възрастния драматург, може да се разбере от станалото след войната. Американските власти,
убедени, че Хауптман е оказал голяма услуга на нацистите, забраняват представянето на
негови пиеси в театрите в техния сектор в Западен Берлин. Руснаците от своя страна го канят
в Берлин, приветстват го като герой и поставят цикъл от гала представления на негови пиеси
в Източен Берлин. На 6 октомври Хауптман изпраща на комунистическия „Културен съюз за
демократично възраждане на Германия“ добрите си пожелания, като изразява надеждата, че
ще успеят да донесат „духовно прераждане“ на германския народ.
Германия, която е дала на света Дюрер и Кранах, не изпъква особено в сферата на
изящните изкуства през модерната епоха, макар че германският експресионизъм в
живописта и архитектурата в стила на мюнхенския „Баухаус“ са интересни и оригинални
течения, а германските художници имат участие във всички еволюционни и революционни
явления в изкуството на ХХ в. като импресионизма, кубизма и дадаизма.
За Хитлер, който се смята за истински художник въпреки миналите си провали като онзи
във Виена, цялото модерно изкуство е упадъчно и безсмислено. В „Майн Кампф“ той се
впуска в дълга тирада по тази тема, и една от първите му работи, след като идва на власт, е
да „прочисти“ Германия от нейното „декадентско“ изкуство и да се опита да го замести с
ново „германистко“ изкуство. Около 6500 модерни творби – не само произведения на
германци като Кокошка и Грос, но и на Сезан, Ван Гог, Гоген, Матис, Пикасо и много други –
са изнесени от германските музеи.
Какво ще ги замени, става ясно през лятото на 1937 г., когато Хитлер открива официално
„Дома на германското изкуство“ в Мюнхен в мрачна псевдо​класическа сграда, в чието
проектиране е участвал и която описва като „безпрецедентно и неподражаемо“ архитектурно
произведение. На тази първа изложба на нацистко изкуство са натъпкани около 900 работи,
подбрани измежду 15 000 изпратени – възможно най-долнопробната шлака, която авторът е
виждал в която и да е страна. Окончателният подбор е дело на самия Хитлер. Според някои
от съпартийците му, които са били с него по това време, той бил толкова вбесен от някои
картини, приети от нацисткото жури под председателството на посредствения художник и
глава на Райхскамарата за изящни изкуства Адолф ЦиглерBY, че не само заповядал да ги
изхвърлят, но и с ботушите си пробил дупки в няколко платна. „Винаги съм имал намерение
– заявява той в дългата си реч при откриването на изложбата, – ако съдбата някога ни даде
власт, да не обсъждам тези въпроси [за художествената оценка], а да вземам решения.“ Така
и постъпва.
В речта си, произнесена на 18 юли 1937 г., той набелязва нацисткия курс за „германско
изкуство“:
 Произведенията на изкуството, които не могат да бъдат разбрани, а се нуждаят от
обемист набор от инструкции, които да докажат правото им на съществуване и да
окажат въздействие на невротиците, податливи на подобни глупави или нагли
безсмислици, вече няма да се домогват открито до германската нация. Нека никой не си
прави илюзии! Националсоциализмът се е заел да прочисти германския Райх и нашия
народ от тези влияния, които заплашват тяхното съществуване и характер... С
откриването на тази изложба приключва безумието в изкуството, а с него и
замърсяването на художествените възприятия на нашия народ...
Намират се все пак германци, особено в художествения център на страната, Мюнхен,
които предпочитат да замърсяват художествените си възприятия. В друга част на града, в
една порутена галерия, до която се стига по тясна стълба, е поместена изложба на „упадъчно
изкуство“, която д-р Гьобелс организира, за да покаже на хората от какво ги спасява Хитлер.
Тя съдържа великолепна селекция от модерна живопис – Кокошка, Шагал и произведения на
експресионисти и импресионисти. В деня, когато я посетих, след изморителното препускане
през обширния Дом на германското изкуство, тя беше препълнена и с опашка от чакащи,
която се точеше по скърцащата стълба и излизаше на улицата. Всъщност около нея се събра
толкова голяма тълпа, че д-р Гьобелс, разярен и притеснен, скоро я закри.

Контролът на пресата, радиото и филмите

Всяка сутрин издателите на берлинските ежедневници и и кореспондентите на вестниците,
публикувани на други места в Райха, се събират в Министерството на пропагандата, където
д-р Гьобелс или някой от неговите помощници им казват кои новини да отпечатат и кои да
скрият, как да напишат и озаглавят новините, кои кампании да пропуснат или отразят и
какви редакционни статии са желателни за деня. За да се избегнат каквито и да е
недоразумения, заедно с устните инструкции се дава и писмена директива. За по-малките
вестници или периодични издания извън града директивите се изпращат по телеграфа или
пощата.
За да работи като редактор в Третия райх, човек трябва да бъде, на първо място,
политически и расово „чист“. Законът за печата на Райха от 4 октомври 1933 г., който
превръща журналистиката в „обществено призвание“, постановява, че всички редактори
трябва да са с германско гражданство, да имат арийски произход и да нямат еврейски съпруг
или съпруга. Раздел 14 на Закона за печата предписва на редакторите „да не допускат във
вестниците нищо, което е по някакъв начин подвеждащо за аудиторията, смесва
егоистичните цели с обществените задачи, стреми се открито или тайно да отслаби мощта
на германския Райх, общата воля на германския народ, защитата на Германия, нейната
култура и икономика... или оскърбява честта и достойнството на Германия“ – указ, който,
ако беше влязъл в сила преди 1933 г., би довел до забраната на всички нацистки редактори и
издания в страната. В този момент довежда до отстраняване на онези вестници, списания и
журналисти, които не са нацистки или които отказват да станат такива. Едно от първите
издания, принудени да се оттеглят, е „Фосише Цайтунг“. Основаният през 1704 г. вестник,
сред чиито дописници в миналото фигурират имената на личности като Фридрих Велики,
Лесинг и Ратенау, си е завоювал водещи позиции в Германия, сравними с тези на лондонския
„Таймс“ или „Ню Йорк Таймс“. Той обаче застъпва либерални възгледи и е собственост на
еврейската фирма „Улщайн“. Вестникът е спрян на 1 април 1934 г., след като е излизал
непрекъснато в продължение на 230 години. Друг световноизвестен либерален вестник,
„Берлинер Тагеблат“, се задържа малко по-дълго, до 1937 г., макар че неговият собственик,
евреинът Ханс Лакман-Мосес, е принуден да се откаже от своя дял в изданието през пролет​-
та на 1933 г. Третият голям либерален вестник на Германия, „Франкфуртер Цайтунг“, също
продължава да излиза, след като се лишава от еврейските си собственик и редактори.
Неговият лондонски кореспондент Рудолф Кирхер, англофил и либерал, става главен
редактор и подобно на Карл Зилекс – редактор на консервативния берлински „Дойче
Алгемайне Цайтунг“, дотогава също кореспондент в Лондон, стипендиант на Роудс, страстен
почитател на всичко британско и либерал, – върши полезна работа на нацистите. За тези
бивши „опозиционни вестници“ началникът на пресата в Райха Ото Дитрих казва, че често
се показват „пò католици от папата“. Оцеляването на последните три вестника се дължи
отчасти на германското външно министерство, на което тези международно признати
издания са необходими като показни образци, които да впечатляват външния свят. Те
придават на нацистка Германия лустро на благоприличие, като същевеременно подпомагат
нейната пропаганда.
След като всички вестници в Германия получават инструкции какво да публикуват и как
да пишат новините и редакционните материали, в националния печат неизбежно се
установява убийствен конформизъм. Дори народ като германския, толкова дисциплиниран и
склонен да се подчинява на властта, изпитва досада от ежедневниците. Спадат тиражите
дори на водещите нацистки ежедневници като сутрешния „Фьолкишер Беобахтер“ и
вечерния „Дер Ангриф“. Тиражът на всички списания като цяло също рязко намалява, след
като изданията едно по едно преминават в ръцете на нацисти. През първите четири години
на Третия райх броят на всекидневните вестници намалява от 3607 на 2671.
Само че липсата на свободен и разнообразен печат, която е загуба за страната, е изгодна за
партията – поне финансово. Макс Аман, сержант на Хитлер през Първата световна война и
директор на партийната издателска фирма „Еер Ферлаг“, става финансовият диктатор на
германската преса. Като ръководител на пресата в Райха и председател на Камарата по
печата той има законното право да спира всяко издание, което поиска, и произтичащото от
това право да го купи за жълти стотинки. За кратко „Еер Ферлаг“ се превръща в гигантска
издателска империя, вероятно най-голямата и най-доходоносната в света.BZ Въпреки че
продажбите на много нацистки издания намаляват, всекидневните вестници, притежавани
или контролирани от партията или от отделни нацисти, обхващат две трети от общия дневен
тираж от 25 милиона екземпляра по времето, когато избухва Втората световна война. В
писмени показания, дадени в Нюрнберг, Аман описва по какъв начин е оперирал:
След като партията дойде на власт през 1933 г. ... много от тези предприятия като
„Улщайн“, които се притежаваха или контролираха от еврейски капитали, или от
политически или религиозни групи, враждебни към Нацистката партия, намериха за
целесъобразно да продадат своите ветсници или активи на концерна „Еер“. Нямаше
свободен пазар за продажбата на подобни имоти и „Еер Ферлаг“ беше общо взето
единственият кандидат. По този начин „Еер Ферлаг“ заедно с издателските концерни,
притежавани или контролирани от него, израсна до монополист във вестникарския
 бранш в Германия... Инвестициите на партията в тези издателски предприятия се
оказаха много успешни финансово. Може справедливо да се каже, че основната цел на
нацистката програма за печата беше да елиминира всички печатни издания, които са в
опозиция на партията.6
По някое време през 1934 г. както Аман, така и Гьобелс призовават сервилните редактори
да внесат известно разнообразие в своите издания. Аман казва, че не одобрява „сегашното
прекомерно еднообразие на пресата, което не е резултат от мерките на правителството и не
съответства на неговото желание“. Един непредпазлив редактор, Ем Велке от седмичника
„Грюне Пост“, прави грешката да възприеме сериозно апелите на Аман и Гьобелс. Той
упреква Министерството на пропагандата за неговия бюрократизъм и за тежката ръка, с
която ограничава печата и го обрича на подобна сивота. Неговото издание веднага е спряно
за три месеца, а той самият е уволнен от Гьобелс и изпратен в концентрационен лагер.
Радиото и киното също бързо са впрегнати да обслужват пропагандата на нацистката
държава. Гьобелс винаги е виждал в радиото (телевизията още не е навлязла масово) главен
инструмент на пропагандата в модерното общество, и чрез радиоотдела на своето
министерство и Камарата за радио той придобива пълен контрол върху разпространението и
го моделира за собствените си цели. Неговата задача е улеснена от това, че в Германия, както
и в другите европейски страни, радиоразпространението е монополно притежание и
дейност на държавата. През 1933 г. нацисткото правителство става автоматично собственик
на Държавната корпорация за радиоразпръскване.
Филмите остават в ръцете на частни фирми, но Министерството на пропагандата и
Филмовата камара контролират всеки аспект на индустрията, като задачата им (по думите на
един официален коментатор) е „да изведат филмовата индустрия от сферата на либералното
икономическо мислене... и по този начин да ѝ позволят да се заеме с онези задачи, които
трябва да изпълнява в националсоциалистическата държава“.
Резултатът и в двата случая е, че германският народ е измъчван с радио​предавания и
филми, също толкова безсмислени и досадни като съдържанието на техните всекидневници
и периодични издания. Срещу това се бунтува дори подобна аудитория, която обикновено
приема без съпротива да ѝ казват какво е добро за нея. Зрителите масово избягват
нацистките филми и се тълпят в салоните, където се прожектират малкото чуждестранни
ленти (главно второкласни холивудски филми), които Гьобелс е разрешил да бъдат показвани
на германските екрани. По някое време през трийсетте германските филми са освирквани
толкова често, че министърът на вътрешните работи Вилхелм Фрик отправя строго
предупреждение срещу „предателското поведение на част от кинозрителите“. Аналогично
радиопредаванията са толкова остро критикувани, че председателят на Камарата за радио,
някой си Хорст Дреслер-Андрес, заявява, че подобно мърморене е „обида за германската
култура“ и няма да бъде толерирано. Тогава, през трийсетте години, германският слушател
все още може да завърти копчето на някоя от множеството чужди радиостанции, без да
рискува главата си, както става по-късно, след започването на войната. И вероятно мнозина
са го правили, макар че по мои наблюдения с течение на времето д-р Гьобелс се оказа прав:
радиото стана безспорно най-ефикасният инструмент за пропаганда на режима, като
успяваше повече от всяко друго средство за комуникация да моделира германския народ
според интересите на Хитлер.
 Лично можах да се убедя колко лесно е човек да бъде подведен от лъжливите и
цензурирани печат и радио в тоталитарната държава. Макар и за разлика от повечето
германци да имах ежедневен достъп до чужди вестници, особено от Лондон, Париж и
Цюрих, които получавах в деня след излизането им, и макар и да слушах редовно Би Би Си и
други чужди предавания, работата ми налагаше всеки ден в продължение на много часове да
преглеждам германската преса, да проверявам германското радио, да се срещам с нацистки
чиновници и да посещавам партийни събрания. С изненада и понякога ужас откривах, че
независимо от възможностите, които имах да научавам фактите и въпреки вътрешното ми
недоверие към информацията от нацистки източници, редовните порции фалшификации и
изопачаване, които поемах в продължение на години, оказваха определено въздействие на
ума ми и често го тласкаха към заблуждение. Никой, който не е живял години наред в
тоталитарна страна, не може вероятно да схване колко е трудно да избегнеш последствията
от внимателно пресметнатата и несекваща пропаганда на режима. Често се случваше в някой
германски дом или кабинет, или в непринуден разговор с непознат в ресторант, бирария или
кафене да се сблъсквам с най-невероятни твърдения от страна на явно образовани и
интелигентни хора. Очевидно беше, че по​втарят папагалски някаква глупост, която са чули
по радиото или прочели във вестниците. Понякога се изкушавах да възразя, но в подобни
случаи реакцията беше такъв невярващ поглед, такъв мълчалив потрес, сякаш бях изрекъл
богохулство, че разбирах колко безполезно е дори да се опитвам да установя връзка с
изкривения ум, за който житейските факти бяха информацията, поднасяна от Хитлер и
Гьобелс с тяхното цинично пренебрежение към истината.

Образованието в Третия райх

На 30 април 1934 г. Бернхард Руст, обергрупенфюрер в СА, по-рано гаулайтер на Хановер,
член на Нацистката партия и приятел на Хитлер от началото на двайсетте години, е назначен
за райхсминистър на науката, образованието и масовата култура. В странния, объркан свят на
националсоциализма Руст е забележително подходящ за тази работа. От 1930 г. той е
безработен провинциален учител, след като местните републикански власти в Хановер са го
уволнили заради известни прояви на неуравновесеност, макар че фанатичната му
привързаност към нацизма може да е допринесла за отстраняването му. Защото д-р Руст
проповядва нацисткото евангелие с ревностния плам на Гьобелс и в неразбираемия стил на
Розенберг. След като става пруски министър на науката, изкуството и образованието през
февруари 1933 г., той се хвали, че е успял за една нощ да „ликвидира училището като
институция на интелектуалната акробатика“.
На този безумен човек сега е поверен едноличният контрол върху германската наука,
обществените училища, институциите на висшето образование и младежките организации.
Защото образованието в Третия райх, както си го представя Хитлер, не бива да се ограничава
в задушните класни стаи, а трябва да бъде допълнено от спартанско политическо и военно
обучение по възрастови групи и да достига връхната си точка за осемнайсетгодишните не в
университетите и висшите технически училища, където постъпват съвсем малко младежи, а
в задължителна трудова повинност и след това – в наборна служба във въоръжените сили.
 Презрението на Хитлер към „професорите“ и интелектуалния академичен живот изпъстря
страниците на „Моята борба“, където той излага някои от идеите си за образованието.
„Народническата държава – пише той – ще вижда главната си задача не в наливането на
нашите деца с възможно по-голямо количество „знания“, а преди всичко в отглеждането на
напълно здрави хора.“ Още по-важно е обаче, подчертава Хитлер в книгата си, младежта да
бъде спечелена и впоследствие обучена да служи „на новата национална държава“ – тема,
към която той се връща нееднократно, след като става диктатор на Германия. „Когато някой
от противниците ни заявява: „Няма да премина на ваша страна“ – казва той в една реч на 6
ноември 1933 г., – аз спокойно отговарям: „Детето ти вече ни принадлежи... Какво си ти? Ти
ще си отидеш. Потомците ти обаче вече са в новия лагер. Скоро те няма да познават нищо
друго освен тази нова общност.“ На 1 май 1937 г. той заявява: „Този нов Райх няма да отстъпи
младежта си на никого, а ще вземе младежта и ще ѝ даде свое собствено образование и свое
собствено възпитание.“ Това не са празни хвалби; случва се точно описаното от него.
Германските училища, от първи клас до университетите, бързо се нацифицират.
Учебниците са спешно пренаписани, учебните програми са променени, а „Моята борба“
става – по думите на „Дер Дойче Ерциер“, официалният орган на работещите в
образованието – „нашата безпогрешна педагогическа пътеводна звезда“, и учителите,
неспособни да съзрат новата светлина, са изгонени. Повечето учители са били повече или
по-малко пронацистки настроени, без да членуват пряко в партията. За да заздравят
идеологическите им разбирания, ги изпращат в специални школи за интензивно обучение,
където усвояват принципите на националсоциализма, с акцент върху расовата доктрина на
Хитлер.
Всеки, който упражнява учителската професия, като се започне от детската градина и се
стигне до университетите, е задължен да се присъедини към Националсоциалистическия
съюз на учителите, който по закон „отговаря за осъществяването на идеологическата и
политическата координация на всички учители в съответствие с
националсоциалистическата доктрина“. Законът за държавната служба от 1937 г. изисква от
учителите да бъдат „изпълнители на волята на държавата, подкрепяна от партията“ и да са
готови „по всяко време да защитават безрезервно националсоциалистическата държава“.
Друг по-ранен указ ги класифицира като държавни служители, следователно попадат под
действието на расовите закони. На евреите, естествено, е забранено да преподават. Всички
учители се заклеват да бъдат „лоялни и покорни на Хитлер“. По-късно правото да бъдат
учители се полага само на онези, които преди това са служили в СА, в Трудовата повинност
или в Хитлеровата младеж. Кандидатите за преподавателски длъжности в университетите
трябва да прекарат шест седмици в лагер за наблюдение; там техните възгледи и характер се
изучават от нацистки експерти и се докладват на Министерството на образованието, което
издава разрешителни за практикуване на преподавателската професия въз основа на
политическата „благонадеждност“ на кандидатите.
До 1933 г. германските обществени училища са се намирали под юрисдикцията на
местните власти, а университетите – под тази на държавите от федерацията. Сега всички са
поставени под желязното ръководство на райхс​министъра на образованието. Той назначава и
ректорите, и деканите на университетите, които преди са се избирали от щатните професори
във всеки факултет. Той определя и лидерите на университетския студентски съюз, в който
трябва да членуват всички студенти, и на лекторския съюз, който обхваща всички
преподаватели. Националсоциалистическата асоциация на университетските лектори, под
стегнатото ръководство на проверени нацис​ти, получава решаващ глас в избора на
преподаватели и задачата да следи преподавания от тях материал да бъде в съзвучие с
нацистките теории.
Резултатът от тази толкова мощна нацификация е катастрофален за германското
образование и за германската ученост. Историята е дотолкова фалшифицирана в новите
учебници и от преподавателите в техните лекции, че започва да изглежда нелепо.
Преподаването на „расовите науки“, което величае германците като господарска раса, а
евреите – като източници на почти цялото зло в света, е още по-абсурдно. Достатъчен е
примерът с Берлинския университет, където в миналото са преподавали толкова велики
учени. Новият ректор – бивш щурмовак, ветеринар по професия – въвежда 25 нови курса по
Rassenkunde, расова наука; а до момента, когато на практика разсипва университета по-
късно, успява да открие 86 курса, свързани със собствената му професия.
Обучението по естествени науки, в което Германия е заемала водещо място поколения
наред, бързо се влошава. Великите преподаватели като физиците Айнщайн и Франк и
химиците Хабер, Вилщетер и Варбург са уволнени или пенсионирани. Онези, които остават,
или поне много от тях, са заразени от нацистките аберации и се опитват да ги прилагат към
чистата наука. Започват да преподават т.нар. германска физика, германска химия, германска
математика. През 1937 г. започва да излиза списание „Дойче Математик“, чиято първа
редакционна статия тържествено заявява, че идеята да се оценява математиката, без да се
взема под внимание расата, носи „в себе си семената на унищожението на германската
наука“.
Халюцинациите на тези нацистки учени стават невероятни дори за лаи​ците. „Германска
физика? – пита реторично професор Филип Ленард от Хайделбергския университет, който е
един от по-подготвените и международно признати учени на Третия райх. – Някой ще каже:
но нали науката е и си остава международна. Лъжа. Всъщност науката, подобно на всяко
друго човешко произведение, е расова и се обуславя от кръвта.“ Професор Рудолф Томашек,
директор на Института по физика в Дрезден, отива и по-далече. „Съвременната физика –
пише той, – е инструмент на [световното] еврейство за унищожаване на нордическата
наука... Истинската физика е създаването на германския дух... Всъщност цялата европейска
наука е плод на арийската, или по-добре германската мисъл.“ Професор Йоханес Щарк,
началник на Германския национален институт по физика, е на същото мнение. Може да се
каже, твърди той, че „основателите на физическите изследвания и великите откриватели, от
Галилео и Нютон до съвременните пионери във физиката, са почти изключително арийци,
предимно от нордическата раса“.
Нека споменем и професор Вилхелм Мюлер от Техническия университет в Аахен, който в
книгата си със заглавие „Еврейството и науката“ говори за световен еврейски заговор за
опорочаване на науката с цел унищожаване на цивилизацията. За него Айнщайн с неговата
теория за относителността е архизлодей. Теорията на Айнщайн, на която се основава
толкова голяма част от съвременната физика, за този необикновен нацистки професор е
„насочена от началото до края към целта да трансформира живия [т.е. нееврейския] свят на
живата същност, роден от майката земя и свързан с кръвта, и да го превърне в призрачна
абстракция, в която всички индивидуални различия между народите и нациите и всички
вътрешни граници на расите да се изгубят в нереалността, и в която оцелява само някакво
нематериално разно​образие от геометрични измерения, пораждащо всички събития по
силата на безбожното си подчинение на известни закони“. Световното признание, което
Айнщайн получава за публикуването на своята теория на относителността, според професор
Мюлер е всъщност само ликуване от „наближаването на еврейското световно управление,
което ще принизи необратимо и завинаги германските мъже до нивото на безжизнени роби“.
За професор Лудвиг Бибербак от Берлинския университет Айнщайн е „чужденец
шарлатанин“. Дори за професор Ленард „евреинът очевидно е лишен от разбиране за
истината... като в това отношение контрастира с арийския учен изследовател с неговото
внимателно и сериозно желание за истина... Следователно еврейската физика е фантом и
феномен на израждане на фундаменталната германска физика“7.
Въпреки това през периода от 1905 до 1931 г. десет германски евреи получават Нобелови
награди за своя принос към науката.
По време на Втория райх университетските професори, подобно на протестантското
духовенство, сляпо са подкрепяли консервативното правителство и неговите
експанзионистични стремежи, и аудиториите са се превърнали в развъдници на злостен
национализъм и антисемитизъм. Ваймарската република е настоявала за пълна академична
свобода – и един от резултатите е, че огромното мнозинство от университетските
преподаватели, с присъщите им антилиберални, антидемократични, антисемитски възгледи
съдейства за подкопаването на демократичния режим. Повечето професори са фанатични
националисти, които желаят връщането на консервативна, монархическа Германия. И макар
че много от тях преди 1933 г. намират нацистите за твърде недодялани и свирепи, за да се
присъединят към тях, техните проповеди също подготвят почвата за идването на нацизма.
Към 1932 г. мнозинството студенти изглежда вече са във възторг от Хитлер.
За някого може да е изненада колко много членове на университетските факултети се
примиряват с нацификацията на висшето образование след 1933 г. Макар и според
официалните данни броят на професорите и преподавателите, уволнени през първите пет
години на режима, да е 2800 (около една четвърт от общия състав), дялът на онези, които са
изгубили постовете си заради неподчинение на националсоциализма, е „извънредно малък“,
както се изразява професор Вилхелм Рьопке – сам той уволнен от Марбургския университет
през 1933 г. Колкото и да са малко, сред тях фигурират прочути имена в германския
академичен свят: Карл Ясперс, Е. Ю. Гумбел, Теодор Лит, Карл Барт, Юлиус Ебингхаус и
десетки други. Повечето от тях емигрират, най-напред в Швейцария, Холандия и Англия, а
накрая в Америка. Един от тях, проф. Теодор Лесинг, който е избягал в Чехословакия, е
издирен от нацистите и убит в Мариенбад на 31 август 1933 г.
По-голямата част от професорите обаче остават на постовете си, и още през есента на
1933 г. около 960 от тях, начело със светила като хирурга професор Зауербрух,
родоначалникът на немския екзистенциализъм Хайдегер и специалистът по история на
изкуството Пиндер публично се заричат да подкрепят Хитлер и националсоциалистическия
режим.
Това беше сцена на проституция, която опетни почтената история на германската
ученост“ – пише по-късно професор Рьопке.8 Както казва професор Юлиус Ебингхаус през
 1945 г., разглеждайки в ретроспектива тези грозни истории: „Германските
университети не успяха, докато още имаше време, да се противопоставят публично с
целия си авторитет на унищожаването на науката и на демократичната държава. Те се
провалиха в задачата да поддържат огъня на свободата и правото посред мрака на
тиранията.9
Този провал има висока цена. След шест години на нацификация броят на студентите в
университетите намалява повече от наполовина – от 127 920 до 58 325. В технологичните
институти, откъдето идват специалистите по природни науки и инженерите на Германия,
спадът е още по-значителен – от 20 474 на 9554. Академичните стандарти се понижават
главозамайващо. До 1937 г. започва да се усеща не само недостиг на младежи, завършили
научни и инженерни специалности, но и влошаване на тяхната квалификация. Много преди
избухването на войната химическата индустрия, ангажирана да подпомага нацисткото
превъоръжаване, се оплаква чрез своя печатен орган „Ди хемише Индустри“, че Германия
губи водещото си място в областта на химия​та. Това излага на риск не само националната
икономика, но и самата национална отбрана, се казва в статията, която вини за недостига на
млади учени и тяхната посредственост лошото качество на техническите университети.
Онова, от което Германия губи, се оказва от полза за свободния свят, особено в
надпреварата кой пръв ще създаде атомна бомба. Историята на успешните опити на
нацистките лидери под ръководството на Химлер да спъват работата на програмата за атомна
енергия е твърде дълга и заплетена, за да я пресъздаваме тук. Пример за ирония на съдбата е
фактът, че за разработването на бомбата в Съединените щати много допринасят двама души,
които са били изгонени заради расовия си произход от два диктаторски режима, нацисткия и
фашисткия: Айнщайн от Германия и Ферми от Италия.
Адолф Хитлер разчита не толкова на държавната училищна система, от която е отпаднал
толкова рано, колкото на организациите на Хитлеровата младеж да дадат на германските
младежи възпитанието, съответстващо на неговите цели. През годините, когато Нацистката
партия още се бори за власт, движението „Хитлерюгенд“ не е особено масово. През 1932 г.,
последната година на републиката, то наброява общо едва 107 956 души на фона на около
десет милиона младежи, които принадлежат към различните организации, обединени в
Райхскомитета на асоциациите на германската младеж. В нито една друга страна в света не е
имало толкова жизнено и многочислено младежко движение, както в републиканска
Германия. Хитлер, който разбира това, е решен да го овладее и нацифицира.
Неговият главен помощник за тази задача е един красив млад мъж с посредствен ум, но с
огромна енергия – Балдур фон Ширах, който се поддава на очарованието на Хитлер и се
записва в партията през 1925 г., на осемнайсет годишна възраст, а през 1931 г. е назначен за
младежки лидер на Нацистката партия. Сред грубите щурмоваци с осеяни с белези лица той
странно наподобява американски колежанин, свеж и неопитен, което може би се дължи на
споменатия вече факт, че има американски предци (включително двама, които са подписали
Декларацията за независимост).10
Ширах е назначен за „младежки лидер на германския Райх“ през юни 1933 г. Копирайки
тактиката на своите по-възрастни колеги от партийното ръководство, той най-напред
изпраща въоръжена група от петдесет яки момчета от „Хитлерюгенд“ да окупират
националните центрове на Държавния комитет на асоциациите на германската младеж.
Главата на комитета, старият офицер от пруската армия генерал Фогт, е принуден да избяга.
След това Ширах се обръща срещу един от най-прославените герои на германската флота,
адмирал фон Трота – бивш началник-щаб на Флота за действия в открито море през Първата
световна война, а в този момент председател на младежките асоциации. Достопочтеният
адмирал също е обърнат в бягство, длъжността му е закрита, а организацията – разпусната.
Присвоено е имущество на стойност милиони долари, главно във вид на стотици младежки
хостели, пръснати из цяла Германия.
Сключеният на 20 юли 1933 г. конкордат е позволил на Католическата младежка
асоциация да продължи безпрепятствено съществуването си. На 1 декември 1936 г. Хитлер
издава акт, с който поставя извън закона както нея, така и всички други ненацистки
организации за младежи.
...Цялата германска младеж в Райха е организирана в Хитлеровата младеж.
Германската младеж, наред с отглеждането ѝ в семейството и училището, ще бъде
възпитавана физически, интелектуално и морално в духа на националсоциализма... чрез
Хитлеровата младеж.11
Ширах, чиято служба по-рано е била подчинена на Минстерството на образованието,
започва да отговаря пряко пред Хитлер.
Този незрял 29-годишен млад мъж, който пише сантиментални стихове в прослава на
Хитлер („този гений, взрян във звездите“), последовател на Розенберг в неговото чудато
езичество и на Щрайхер в яростния му антисемитизъм, става диктатор на младите хора в
Третия райх.
От шест до осемнайсет годишна възраст, когато младежите постъпват в Службата за
трудова повинност или в армията, момчетата и момичетата са организирани в различните
структури на „Хитлерюгенд“. Родителите, провинили се в опит да възпрепятстват
постъпването на децата им в организацията, подлежат на тежки присъди за лишаване от
свобода, макар че понякога просто са против включването на дъщерите им в служби, където
случаите на забременяване са достигнали скандални размери.
От шест до десетгодишна възраст момчетата преминават през един вид чиракуване в
„Хитлерюгенд“ под названието „пимпф“. На всяко дете се дава бележник, в който се
отбелязва неговият напредък в рамките на цялото нацистко младежко движение,
включително идеологическото му израстване. На десет години, след като премине
съответните изпити по спортни и скаутски умения и нацифицирана история, момчето
преминава в по-горен курс като „юнгфолк“, където полага следната клетва:
Пред лицето на това кърваво знаме, което представлява нашия Фюрер, се заклевам да
посветя цялата си енергия и сила на спасителя на нашата страна, Адолф Хитлер. Готов
съм охотно да дам живота си за него, и нека Бог ми помага.
На четиринайсет момчето постъпва в самата „Хитлерова младеж“ и остава там до
осемнайсет годишна възраст, когато преминава в Службата за трудова повинност и после в
армията. Тази служба е обширна организация, изградена на паравоенен принцип подобно на
СА; в нея възмъжаващите младежи минават не само систематично обучение по скаутски
умения, спорт и нацистка идеология, но и военна подготовка. Много често през почивните
дни авторът, излязъл на пикник в околностите на Берлин, се натъкваше на членове на
„Хитлерюгенд“, които пълзяха през гората или пущинака с готови за стрелба пушки и тежки
войнишки раници на гърба.
Младите дами понякога също играят на войници, защото движението „Хитлерова младеж“
не пренебрегва девойките. От десет до четиринайсет годишна възраст германските момичета
членуват в „Юнгмедел“ (буквално „млади девойки“) и също имат униформа, състояща се от
бяла блуза, пирока синя пола, чорапи и тежки, крайно неподходящи за жена походни обувки.
Тяхното обучение до голяма степен наподобява това на момчетата на същата възраст и
включва дълги походи през почивните дни с тежки раници и обичайното индоктриниране в
духа на нацистката философия. Най-много обаче се набляга на ролята на жените в Третия
райх – да бъдат преди всичко майки на здрави деца. Върху това се акцентира още по-силно,
след като момичетата навършат четиринайсет години и станат членове на Б.Д.М., „Бунд
Дойчер Медел“– Съюза на германските момичета.
На осемнайсет годишна възраст няколко хиляди от момичетата в БДМ (те по принцип
членуват там, докато навършат 21 години) отиват да работят за една година във фермите –
т.нар. Ланд Яр, което съответства на трудовата повинност при младите мъже. Задачата им е
да помагат както в домакинството, така и на полето. Момичетата живеят понякога в самите
стопанства, а често и в малки лагери в селските райони, откъдето ги вземат с камиони рано
сутринта и ги закарват във фермите. Скоро възникват морални проблеми. Присъствието на
съвсем младо градско момиче понякога разстройва домакинството на селяните, започват да
се чуват и сърдити оплаквания от страна на родителите, че дъщерите им са забременели,
докато са били във фермата. Това обаче не е единственият проблем. Лагерът на момичетата
обикновено се намира близо до лагера на момчетата, изпълняващи трудова повинност. Тази
близост изглежда също е причина за множество бременности. В Германия става популярно
едно двустишие – пародия на движението „Сила чрез радост“ на Трудовия фронт, но
отнесено конкретно до младите девойки на „Ланд Яр“:
На полето, в пущинака
с радост останах без сила.
Подобни морални проблеми възникват и по време на Домакинската година за момичета –
година, през която около половин милион девойки от „Хитлерюгенд“ служат като домашни
помощници в градски домакинства. Всъщност по-непресторените нацисти изобщо не смятат
това за морален проблем. Неведнъж съм слушал как жени водачки на БДМ (те бяха
неизменно простовати и обикновено неомъжени) наставляват младите си повереници
относно моралния и патриотичен дълг да родят деца за Хитлеровия Райх – по възможност в
брачен съюз, но и без такъв, ако се налага.
До края на 1938 г. „Хитлеровата младеж“ наброява 7 728 259 души. Колкото и да е голямо
това число, очевидно е, че около 4 милиона младежи са съумели да останат извън
организацията, и през март 1939 г. правителството издава закон, според който всички
младежи се задължават да членуват в „Хитлерюгенд“ на същия принцип, на който ги набират
в армията. Неизпълнителните родители са предупредени, че децата ще им бъдат отнети и
настанени в сиропиталища или други семейства, ако не бъдат записани в организацията.
Последната ексцентрична промяна в образованието в Третия райх е внесена със
създаването на три типа училища за обучението на елита: училищата „Адолф Хитлер“ под
ръководството на „Хитлеровата младеж“, Националните политически институти и т.нар.
Орденски крепости, като последните две са под егидата на партията. Училищата „Адолф
Хитлер“ приемат най-обещаващите младежи от „Юнгфолк“, навършили 12 години, и чрез
интензивно шестгодишно обучение ги подготвят за ръководни длъжности в партията и в
държавните служби. Учениците живеят в училището, където цари спартанска дисциплина, и
след завършването му имат право да постъпят в университета. След 1937 г. са създадени
десет такива училища, главното от които е Академията в Брауншвайг.
Предназначението на Политическите институти за образование е да възстановят онзи тип
образование, който някога са давали старите пруски военни академии. Според един
официален коментар то култивира „воински дух с присъщите му храброст, чувство за дълг и
простота“. Към това се добавя специално обучение за усвояване на нацистките принципи.
Училищата са под надзора на СС, откъдето са и директорите, и по-голямата част от
учителите. Три такива училища са създадени през 1933 г., а до момента на избухването на
войната броят им нараства до 31, като три от тях са за жени.
На върха на пирамидата са т.нар. Орденски крепости, Ordensburgen. Там, в атмосфера,
напомняща замъците на Тевтонския орден от XIV и XV в., се обучава елитът на нацисткия
елит. Някогашният рицарски орден се основавал на принципа на абсолютно подчинение на
магистъра, Ordensmeister, и бил посветен на завоюването на славянските земи на изток и
поробването на местното население. Подобни са и редът и предназначението на нацистките
Орденски крепости. За тях се подбират само най-фанатичните млади националсоциалисти,
обикновено от най-изявените възпитаници на училищата „Адолф Хитлер“ и Политическите
институти. „Крепостите“ са общо четири и всеки студент посещава последователно и
четирите. Първата от шестте години на обучение преминава в тази, която е специализирана в
областта на „расовите науки“ и други аспекти на нацистката идеология. Набляга се на
умственото обучение и дисциплина, на които е подчинена физическата подготовка. Тази
йерархия се обръща на втората година в следващата Крепост, където на първо място са
атлетиката и спортните занимания, включително планинско катерене и скачане с парашут.
Третата Крепост, където студентите прекарват следващата година и половина, предлага
политическа и военна подготовка. Накрая, на четвъртия и последен етап от своето
образование, студентите се изпращат за година и половина в орденския замък в Мариенбург в
Източна Прусия, близо до полската граница. Там, между стените на същинския Ordensburg,
който е бил крепост на тевтонските рицари пет века по-рано, политическото и военното
обучение на младежите се концентрира върху Източния въпрос и нуждата (и правото!) на
Германия да се разшири върху земите на славяните в своя вечен стремеж към Lebensraum –
отлична подготовка, както се оказва и каквато е и целта, за събитията от 1939 г. и след това.
По такъв начин младежите бяха подготвяни за живот, работа и смърт в Третия райх. Макар
че целенасочено тровеха умовете им, прекъсваха редовното им обучение и с течение на
времето все повече заместваха дома им с училището, момчетата и момичетата, младите
мъже и жени изглеждаха невероятно щастливи, увлечени от живота, който водеха като
„Хитлерова младеж“. И без съмнение тази практика – да се събират на едно място деца от
всички класи и слоеве на обществото, така че бедни и богати, произхождащи от семейства на
работници, селяни, бизнесмени или аристократи да участват в общи задачи – беше добра и
здравословна сама по себе си. В повечето случаи за някое градско момче или момиче не
беше зле да прекарат шест месеца задължителна трудова повинност, където живееха на
открито и научаваха цената на физическия труд, а също и как да се разбират с хора от
различен произход. Никой, който пътуваше насам-натам из Германия през онези дни,
разговаряше с младежите в техните лагери и ги гледаше как работят и играят, нямаше как да
не забележи, че колкото и зловещо да беше обучението, налице беше едно изключително
динамично младежко движение.
Младите в Третия райх растяха силни и здрави физически, с вяра в бъдещето на своята
страна и в себе си и с чувство на дружба и разбирателство, което разбиваше всички класови,
икономически и социални прегради. Сетих се за това по-късно, през майските празници на
1940 г., когато по пътя между Аахен и Брюксел виждах контраста между германските
войници, загорели и свежи от младостта, прекарана на слънце, и добре хранени, и първите
британски военнопленици с техните хлътнали гърди, отпуснати рамене, блед тен и
развалени зъби – трагични примери за младежта, която Англия беше пренебрегвала толкова
безотговорно през годините между двете войни.

Фермерът в Третия райх

Когато Хитлер идва на власт през 1993 г., селските стопани, както в повечето страни, са в
отчаяно положение. Според един автор във „Франкфуртер Цайтунг“ ситуацията е по-лоша в
сравнение с всеки друг период, откакто катастрофалните Селски войни от 1524–1525 г.
донасят опустошение на Германия. Приходите от земеделие през 1932–1933 г. са спаднали
допълнително, с повече от 1 милиард марки под нивото на най-лошите следвоенни години –
1924 и 1925 г. Селските стопани имат дългове на стойност 12 милиарда, почти всичките
натрупани през последните осем години. Лихвата върху тези дългове поглъща около 14% от
целия доход на стопанствата, а към това се прибавя и сравнимо по размер бреме в данъци и
социални вноски.
„Моите партийни другари трябва ясно да кажат едно: има само един-единствен, последен
шанс за германските селяни“ – предупреждава Хитлер веднага щом встъпва в канцлерската
длъжност, а през октомври 1933 г. заявява, че „гибелта на германския селянин ще бъде гибел
на германския народ“.
От години Нацистката партия работи, за да спечели подкрепата на фермерите. Точка 17 от
„неизменяемата“ партийна програма им обещава „поземлена реформа... закон за
безвъзмездно отчуждаване на земи за общи цели; отмяна на лихвата върху фермерските
заеми и мерки за предотвратяване на всякакви спекулации със земя“. Подобно на повечето
други точки от програмата, обещанията към селските стопани не са спазени, като се изключи
последната клауза против спекулациите със земя. През 1938 г., след пет години на нацистко
управление, разпределението на земите остава по-неравномерно, отколкото във всяка друга
западна страна. Данните, публикувани през същата година в официалната годишна
статистика, показват, че най-малките два и половина милиона ферми притежават по-малко
земя от водещия един процент. Нацистката диктатура, подобно на социалистическо-
буржоазните правителства на републиката, не смее да раздели огромните феодални имения
на юнкерите, които се простират на изток от Елба.
 Въпреки това нацисткият режим наистина започва изпълнението на мащабна нова
програма в селското стопанство, съпътствана от голяма доза сантиментална пропаганда за
Blut und Boden („кръв и земя“) и за селяните като солта на земята и главната надежда на
Третия райх. Хитлер възлага осъществяването ѝ на Валтер Дарѐ – един от малкото партийни
ръководители, които, макар и да пригласят на повечето нацистки митове, имат добри
професионални познания в своята област. Изтъкнат специалист по земеделие с подходяща
академична подготовка, той е работил в земеделските министерства на Прусия и Райха.
Принуден да напусне работа заради конфликти с началството, Дарѐ се оттегля в дома си в
Рейнска област през 1929 г. и написва книга, озаглавена „Селячеството като извор на живота
на нордическата раса“. Подобно заглавие неизбежно привлича вниманието на нацистите.
Рудолф Хес довежда Дарѐ при Хитлер, който е толкова впечатлен от него, че му възлага да
състави подходяща селскостопанска програма за партията.
Когато Хугенберг напуска правителството през 1933 г., Дарѐ става министър на храните и
земеделието. До септември е готов с плана си за пре​устройство за германското земеделие.
През този месец са обнародвани два основни закона, които реорганизират цялата структура
на производството и пласмента с оглед да се осигурят по-високи цени за фермерите и в
същото време променят основно положението на германския селянин – и колкото и да е
парадоксално, за тази цел връщат стария феодален принцип на наследяване и собственост,
при който фермерът и наследниците му са принудително прикрепени към техния поземлен
имот (при условие че са германци от арийски произход) за вечни времена.
Законът за наследствената селска собственост от 29 септември 1933 г. е забележителна
смесица от връщане на селяните в Средновековието и защитата им срещу злините на
съвременната парична епоха. Всички стопанства с площ до 308 акра (125 хектара), способни
да осигурят прилично съществуване на едно семейство, са обявени за наследствени имоти,
подлежащи на древните закони за реда на наследяване. Те не могат да бъдат продавани,
разделяни, ипотекирани или запорирани заради дългове. След смъртта на собственика
преминават у най-стария или най-младия му син, в съответствие с местните обичаи (или у
най-близкия роднина от мъжки пол), който се задължава да осигури прехрана и образование
на своите братя и сестри, докато навършат пълнолетие. Притежател на такава ферма може да
стане само германец от арийски произход, който може да докаже чистотата на кръвта си
назад във времето до 1800 г. И само такъв мъж, постановява законът, може да носи
„почетното звание“ Bauer или селянин, от което се лишава, в случай че наруши „селския
кодекс на честта“ или престане, поради неспособност или друга причина, да се занимава
активно със селско стопанство. По този начин потъналият в дългове германски фермер в
началото на Третия райх е защитен от опасността да се лиши от своята собственост заради
просрочена ипотека или да загуби част от нея (тъй като не му се налага да продава земя, за
да плаща дългове), но в същото време е обвързан неразривно със земята аналогично на
крепостните през феодалната епоха.
При това всеки аспект от неговия живот и работа е строго регламентиран от т.нар.
Райхснерщанд, който Дарѐ учредява със специален закон на 13 септември 1933 г. – огромна
организация с правото да контролира всеки мислим дял на земеделското производство,
преработка и пласмент, която лично той ръководи в качеството си на ръководител на
селското стопанство в Райха. Главните цели на организацията са две: да постигне стабилни
и изгодни цени за фермера и да позволи на Германия сама да произвежда необходимите ѝ
храни.
Доколко успешен е този план? В началото фермерът, който толкова отдавна се чувства
пренебрегнат в държава, явно ангажирана с интересите на бизнеса и наемния труд,
несъмнено е поласкан, че му обръщат специално внимание и го обявяват за национален
герой и почетен гражданин. Още по-доволен е от повишаването на цените, което Дарѐ му
осигурява, като просто ги фиксира на определено изгодно ниво. През първите две години на
нацисткото управление цените на едро на земеделската продукция се увеличават с 20% (при
зеленчуците, млечните продукти и едрия добитък увеличението е малко по-голямо), но това
преимущество донякъде се заличава от подобно поскъпване на стоките, които фермерът
трябва да купува – преди всичко машини и торове.
Що се отнася до производството на храни за пълно задоволяване на собствените нужди,
което нацистките лидери смятат за необходимо (защото, както ще видим, замислят война),
тази цел така и не е постигната – а и не би могла, като се имат предвид качеството и
количеството на германската земя спрямо населението на страната. Най-доброто, което
успяват да постигнат нацистите въпреки всичките си усилия в широко рекламираната „Битка
за производство“, е задоволяване на 83% от нуждите, и едва чрез завоюването на чужди земи
германците си набавят достатъчно храна, което им позволява да издържат толкова дълго през
годините на Втората световна война.

Икономиката на Третия райх

В основата на успеха на Хитлер през първите години стоят не само неговите триумфи във
външната политика, които му носят толкова много безкръвни завоевания, но и
икономическото възстановяване на Германия, което в партийните кръгове и дори сред някои
икономисти в чужбина е приветствано като чудо. И вероятно наистина е изглеждало така за
много хора. Безработицата – проклятието на двайсетте и началото на трийсетте години, –
намалява, както видяхме, от 6 милиона през 1932 г. до по-малко от милион четири години
по-късно. Националното производство нараства със 102% от 1932 до 1937 г., а националният
доход се удвоява. За страничния наблюдател Германия в средата на 30-те напомня огромен
кошер. Колелата на индустрията бръмчат и всички се трудят като пчели.
През първата година икономическата политика на нацистите, която се определя предимно
от д-р Шахт (защото Хитлер се отегчава от икономиката, област, в която е почти напълно
невеж), е посветена най-вече на целта да върне на работа безработните чрез голямо
разширяване на общественото строителство и стимулиране на частното предприемачество.
Осигурен е държавен кредит чрез издаването на специални бонове за безработица, предлагат
се щедри данъчни облекчения за фирмите, които правят по-големи инвестиции и увеличават
заетостта.
Реалната основа на икономическото възстановяване на Германия обаче е
превъоръжаването, към което нацисткият режим насочва енергията на бизнеса и наемния
труд – а също и на генералите – след 1934 г. Германската икономика като цяло започва да се
нарича на нацистки жаргон Wehrwirtschaft, или военна икономика, и тя е целенасочено
устроена да функционира не само във война, но и в мирно време, през което се извършва
подготовка за война. В своята книга „Тотална война“ (Der Totale Krieg), публикувана в
Германия през 1935 г., генерал Лудендорф подчертава необходимостта да се мобилизира
националната икономика на същата тоталитарна основа като всичко останало, за да се
подготви както трябва за тотална война. Това не е съвсем нова идея за германците, защото,
както вече знаем, в Прусия през XVIII и XIX в. около 70% от държавните приходи се харчат за
армията, и цялата икономика на страната винаги се е разглеждала преди всичко не като
средство за благополучието на народа, а като инструмент на военната политика.
За нацисткия режим остава задачата да приспособи Wehrwirtschaft към третото
десетилетие на ХХ в. Резултатите са вярно обобщени от генерал-майор Георг Томас,
началник на военно-икономическия щаб: „Историята познава само няколко случая, когато
една страна дори в мирно време е нагаждала съзнателно и систематично всички свои
икономически сили към изискванията на войната, както Германия беше принудена да
направи през периода между двете световни войни.“12
Германия, разбира се, не е „принудена“ да се готви за война в такъв мащаб – това е
обмислено решение, взето от Хитлер. В тайния Закон за отбраната от 21 май 1935 г. той
назначава Шахт за генерален пълномощник за военната икономика, като му нарежда „да
започне работата си още в мирно време“ и го упълномощава „да ръководи икономическата
подготовка за война“. Неподражаемият д-р Шахт не е чакал пролетта на 1935 г., за да започне
поставянето на германската икономика върху военни релси. На 30 септември 1934 г., по-
малко от два месеца след като е станал министър на икономиката, той изпраща на Фюрера
доклад със заглавие „Отчет за състоянието на работата за военно-икономическа
мобилизация към 30 септември 1934 г.“, в който гордо изтъква, че неговото министерство „е
натоварено с икономическата подготовка за война“. На 3 май 1935 г., четири седмици преди
назначаването му за генерален пълномощник за военната икономика, Шахт връчва на Хитлер
личен меморандум, който започва с твърдението, че „изпълнението на програмата за бързо и
масово въоръжаване – това е [курсивът негов] проблемът на германската политика;
следователно всичко друго трябва да е подчинено на тази цел...“ Шахт обяснява на Хитлер, че
тъй като „въоръжаването трябва да бъде напълно скрито до 16 март 1935 г. [когато Хитлер
обявява свикване на набор за армия в състав от 36 дивизии], се налага да пуснат
печатницата“, за да финансират първите етапи. При това изтъква с известно задоволство, че
средствата, конфискувани от враговете на държавата (предимно евреи), и другите, взети от
блокирани чуждестранни сметки, са покрили отчасти разходите за оръжията на Хитлер. „В
този смисъл – отсича той – нашето въоръжаване се финансира частично за сметка на
политическите ни врагове.“13
Макар че като обвиняем пре съда в Нюрнберг той искрено протестира срещу обвиненията,
че е участвал в нацисткия заговор за започване на агресивна война (твърди, че е правил
точно обратното), остава неопровержим факт, че никой друг не носи толкова голяма
отговорност като Шахт за икономическата подготовка на Германия за войната, която Хитлер
подпалва през 1939 г. Това е признато безусловно и от армията. По случай шейсетият рожден
ден на Шахт военното издание „Милитер Вохенблат“ в броя си от 22 януари 1937 г. го
възхвалява като „човекът, направил възстановяването на Вермахта икономически възможно“.
И добавя: „На големите способности и талант на Шахт се дължи това, че силите на
отбраната въпреки всички парични затруднения успяха от армия в състав от 100 000 души да
израснат до сегашната мощ.“
Признатите забележителни способности на Шахт в областта на финансите са изцяло
посветени на задачата да осигурят пари за подготовката на Третия райх за война. Печатането
на банкноти е просто едно от неговите средства. Той манипулира валутата с такава ловкост,
че в един момент според оценката на чуждестранни икономисти тя има 237 различни
стойности. Шахт договаря удивително изгодни (за Германия) бартерни сделки с десетки
страни и за смайване на консервативните икономисти демонстрира успешно, че колкото
повече дължиш на една страна, толкова по-активни стават икономическите отношения с нея.
Създаването на кредит в страна, която разполага с малко ликвиден капитал и почти никакви
финансови резерви, е дело на гений – или, както някои казват, на изкусен манипулатор.
Добър пример за това са ценните книжа „мефо“. Те са просто менителници, създадени от
Райхсбанк и гарантирани от държавата, които се използват за плащане на оръжейните
производители. Книжата се приемат от всички германски банки и в крайна сметка се
сконтират от Райхсбанк. Тъй като не фигурират нито в публичните бюлетини на
националната банка, нито в бюджета на правителството, те помагат превъоръжаването на
Германия да продължава тайно. От 1935 до 1938 г. книжата „мефо“ са използвани
изключително за финансиране на превъоръжаването и възлизат на общо 12 млрд. марки.
Когато веднъж обяснява същността им на Хитлер, министърът на финансите граф Шверин
фон Крозиг отбелязва с раздразнение, че те са просто начин за „печатане на пари“.14
През септември 1936 г., с въвеждането на Четиригодишния план под железния контрол на
Гьоринг, който заменя Шахт като икономически диктатор, макар и да е почти толкова невеж
в тази област, колкото и Хитлер, Германия преминава към изцяло военна икономика. Целта
на плана е Германия да постигне самодостатъчност за четири години, така че да не бъде
задушена от възможна военна блокада. Вносът е сведен до незначителен минимум, установен
е строг контрол върху цените и надниците, дивидентите се ограничават до 6%, големите
фабрики се заемат да произвеждат синтетична гума, платове, горива и други продукти от
собствени германски суровини; създаден е огромният завод „Херман Гьоринг“, който да
произвежда стомана от местната нискокачествена руда. Накратко, германската икономика е
мобилизирана за война, и индустриалците, макар и печалбите им да нарастват неимоверно,
стават просто винтчета във военната машина, а дейността им е стеснена от толкова много
ограничения, от толкова много бюрократични процедури, че д-р Функ, който наследява Шахт
като министър на икономиката през 1937 г. и като председател на Райхсбанк през 1939 г., е
принуден да признае със съжаление, че „контактите с държавната администрация сега
заемат повече от половината кореспонденция на германския производител“ и че
„германският износ включва 40 000 отделни операции дневно; при това за една-единствена
операция трябва да се попълнят цели 40 различни формуляра“.
Погребани под планини от канцеларски формалности, инструктирани от държавата какво
могат да произвеждат, в какви количества и на каква цена, обременени с нарастващи данъци
и експлоатирани като източник на безкрайни и прекомерни „специални пожертвования“ за
партията, деловите кръгове, които са приветствали толкова ентусиазирано режима на Хитлер
заради очакването той да унищожи профсъюзите и да даде на предприемачите неограничена
свобода на действие, изпитват голямо разочарование. Сред тях е Фриц Тисен, един от
първите и най-големи спомоществователи на партията. След като напуска Германия при
избухването на войната, той признава, че „нацисткият режим е разрушил германската
индустрия“. И признава пред всички, които среща в чужбина: „Какъв глупак [Dummkopf] съм
бил!“15
Първоначално обаче бизнесмените стават жертви на заблудата, че нацисткото управление
е отговорът на всичките им молитви. Наистина „неизменяемата“ програма на партията им е
звучала застрашително със своите обещания за национализация на тръстовете, предоставяне
на дял от печалбите в търговията на едро на работниците, „обобществяване на
универсалните магазини и отдаването им под наем по ниска тарифа на дребни търговци“
(както гласи Точка 16), поземлена реформа и отмяна на лихвите върху ипотеките.
Индустриалците и финансистите обаче скоро разбират, че Хитлер няма и най-малкото
намерение да спази и една точка от икономическата част на програмата – радикалните
обещания са включени просто за да привлекат гласове. През първите няколко месеца на 1933
г. неколцина радикали от партията се опитват да получат контрол върху асоциациите на
бизнеса, да сложат ръка върху универсалните магазини и да установят корпоративна държава
на принципите, които Мусолини иска да въведе. Те обаче са бързо изхвърлени от Хитлер и
заменени от консервативни представители на бизнеса. Готфрид Федер, някогашният
икономически ментор на Хитлер, чудакът, който иска да отмени „дълговото робство“,
получава поста на заместник-министър в Министерството на икономиката, но неговият
началник, застрахователният магнат д-р Карл Шмит, който през целия си живот е давал пари
на кредит срещу лихва, не му възлага никаква работа, а когато Шахт поема министерството,
той освобождава Федер от длъжност.
Много от дребните предприемачи, които са били една от главните опори на партията и са
очаквали велики дела от канцлера Хитлер, скоро са унищожени и принудени да се върнат в
редовете на наемните работници. През октомври 1937 г. са издадени закони, които просто
разпускат всички корпорации с капитал под 40 000 долара и забраняват създаването на нови
с капитал под 200 000 долара. Това бързо елиминира една пета от всички малки търговски
фирми. От друга страна големите картели, които са били протежирани дори от републиката,
придобиват още по-голяма сила благодарение на нацистите. Всъщност по силата на закон,
обнародван на 15 юли 1933 г., те стават задължителни. Министерството на икономиката е
упълномощено да организира нови задължителни картели или да нареди на фирмите да се
присъединят към вече съществуващите обединения.
Системата от безброй делови и търговски асоциации, организирана по време на
републиката, е запазена от нацистите, макар че по силата на основния закон от 27 февруари
1934 г. те са реорганизирани на опростения принцип на водачеството и са поставени под
контрола на държавата. В тях са задължени да членуват всички предприятия. Начело на
невероятно сложната структура стои Икономическата камара на Райха, чийто ръководител се
назначава от държавата, и която контролира седем национални икономически организации,
23 икономически камари, 100 индустриални и търговски камари и 70 занаятчийски камари.
Сред този организационен лабиринт, всевъзможните служби и канцеларии на
Министерството на икономиката и Четиригодишния план и пороя от хиляди специални
укази и закони, дори най-хитрият бизнесмен често е безпомощен и се налага наемането на
специални юрисконсулти, за да може фирмата да функционира. Рушветите, необходими, за
да се добере човек до главните чиновници, които вземат важни решения и издават
нареждания, или за заобикаляне на безкрайните държавни и браншови правила и регулации,
през трийсетте години придобиват астрономически размери. „Икономическа необходимост“
– така ги определи един бизнесмен пред автора на тази книга.
Колкото и да са изтормозени обаче, бизнесмените реализират добри печалби. В областта
на тежката индустрия, която най-много се облагодетелства от превъоръжаването, те
нарастват от 2% през особено добрата 1926 г. до 6,5% през 1938 г. – последната мирна
година. Дори законът, който ограничава дивидентите до 6%, не създава трудности на самите
компании. Точно обратното. На теория, според закона, всеки излишък над това число трябва
да бъде инвестиран в държавни ценни книжа – и дума не може да става за конфискация. В
действителност повечето фирми реинвестират в собствената си дейност неразпределените
печалби, които нарастват от 175 млн. марки през 1932 г. до 5 млрд. марки през 1938 г., като
през последната година общата сума на спестяванията в банките възлиза на едва 2 милиарда,
т.е. по-малко от половината от неразпределените печалби, а разпределените печалби под
формата на дивиденти възлизат само на 1 200 000 000 марки.
Освен приятно големите печалби, утешителен за бизнесмените е и начинът, по който
работниците са поставени на мястото им при управлението на Хитлер. Няма вече неразумни
искания за увеличение на заплатите. Те дори са намалени малко, въпреки че животът
поскъпва с 25%. И преди всичко – няма скъпоструващи стачки. Всъщност няма никакви
стачки. Подобни прояви на недисциплинираност са verboten [забранени] в Третия райх.

Закрепостяването на работниците
Лишен от своите профсъюзи, колективни договори и правото да стачкува, германският
работник в Третия райх се превръща в индустриален крепостник, обвързан със своя господар
– работодателя, почти както средновековните селяни са били обвързани с владетеля на
феодалното имение. Така нареченият Трудов фронт, който на теория замества старите
профсъюзи, не представлява работника. Според закона от 24 октомври 1934 г., с който е
учреден, той е „организация на германците, които творят с ума и ръцете си“. В него членуват
не само наемните работници и надничари, но и работодателите, и професионалистите. В
действителност Трудовият фронт е огромна пропагандна организация и, както някои
работници казват, колосална измама. Неговото предназначение, определено от закона, е не
да защитава работника, а „да създаде истинска социална и производителна общност на
всички германци. Задачата му е да се грижи всеки отделен индивид да може... да изпълнява
максимум работа“. Трудовият фронт не е независима административна организация, а
подобно на почти всяка друга формация в нацистка Германия с изключение на армията е
интегрална част от НСДАП, или както се изразява нейният лидер д-р Лей (онзи „пелтечещ
пияница“, ако си послужим с израза на Тисен), „инструмент на партията“. Законът от 24
октомври всъщност постановява, че служителите на Фронта трябва да са от редовете на
партията, бившите нацистки професионални съюзи, СА и СС – и това изискване се спазва.
Още преди това Законът за регулиране на националния труд, издаден на 20 януари 1934 г.
и известен като „Хартата на труда“, е поставил работника на мястото му и е издигнал
работодателя до старото му положение на абсолютен господар – подвластен, разбира се, на
намесата на всемогъщата Държава. Работодателят става „водач на предприятието“, а
служителите „последователи“, или Gefolgschaft. Параграф 2 от закона постановява, че
„водачът на предприятието взема решения за служителите и работниците по всички въпроси,
които засягат предприятието“. И точно както в древни времена феодалният владетел се е
смятал за отговорен за добруването на своите поданици, така според нацисткия закон и
работодателят става „отговорен за благополучието на служителите и работниците“. В замяна,
се казва в закона, „служителите и работниците му дължат вярност“ – т.е. трябва да работят
усилено и продължително, да не нахалстват и да не мърморят – дори по повод на заплатите.
Заплатите се фиксират от т.нар. трудови настоятелства, назначавани от Трудовия фронт. На
практика те определят ставките според желанието на работодателя – не се предвиждат дори
консултации с работниците по подобни въпроси, – макар че след 1936 г., когато в оръжейната
индустрия се създава недостиг на работна ръка и някои работодатели се опитват да увеличат
заплатите, за да привлекат хора, нивото на заплащане се задържа по предписание на
държавата. Хитлер се изказва съвсем откровено за поддържането на ниски надници.
„Железен принцип на националсоциалистическото ръководство – заявява той в началото на
управлението си – е да не допуснем никакво увеличение на почасовото заплащане, а да
увеличаваме приходите единствено чрез повишаване на производителността“.16 В страна,
където в повечетото случаи заплащането е поне отчасти „на парче“, това означава, че
работникът може да се надява да спечели повече само като ускори работата си или се труди
по-продължително.
В сравнение със САЩ, и като се вземе под внимание разликата в разходите за живот и
социалните услуги, заплатите в Германия винаги са били нис​ки. Под управлението на
нацистите те са дори малко по-ниски в сравнение с по-рано. Според държавната статистика
ставките за квалифицирани работници са намалели от 20,4 цента на час през 1932 г., в
разгара на депресията, на 19,5 цента в средата на 1936 г. Ставките за неквалифициран труд
са паднали от 16,1 на 13 цента на час.
На партийния конгрес в Нюрнберг през 1936 г. д-р Лей заявява, че работниците на пълен
работен ден, членуващи в Трудовия фронт, печелят средно 6,95 долара седмично. Според
Статистическата служба на Райха съответната стойност за всички германски работници е
6,29 долара.
Макар и милиони хора да получават работа, дялът на всички германски работници в
националния доход спада от 56,9% през 1932 г. в условията на депресия на 53,6% през 1938 г.
в условията на икономическо оживление. В същото време приходите от капитал и делова
дейност нарастват от 17,4% до 26,6% от националния доход. Вярно е, че поради много по-
голямата заетост общият доход от надници и заплати нараства от 25 милиарда на 42
милиарда марки – увеличение от 66%. Само че доходът от капитал и бизнес нараства много
по-рязко – със 146%. Всички пропагандисти в Третия райх, като се започне от Хитлер, са
свикнали да държат гръмки публични речи срещу буржоазията и капиталистите и да заявяват
своята солидарност с работниците. Само че трезвият анализ на официалната статистика, за
който вероятно малцина германци си правят труда, показва, че именно очерняните
капиталисти, а не работниците, се облагодетелстват най-много от нацистката политика. И
най-сетне, чистата заплата на германския работник намалява. Освен постоянния подоходен
данък, задължителните вноски за осигуряване срещу болест, безработица и инвалидност и
членския внос за Трудовия фронт, физическите работници – подобно на всички други в
Германия – са подложени на постоянен натиск да правят все по-големи дарения за
разнообразните нацистки благотворителни организации, главната от които е Winterhilfe
(„Зимна помощ“). Много трудещи се губят работата си, защото не са дарили средства за
Winterhilfe или защото някой е преценил, че дарението им е твърде скромно. Един съд, който
утвърждава решението за уволнение на служител без предупреждение, определя подобно
провинение като „враждебно поведение към общността... което трябва да се наказва най-
строго“. В средата на трийсетте е изчислено, че данъците и вноските поглъщат от 15 до 35%
от брутната заплата на работника. При подобни удръжки на базата на 6,95 долара седмично
не остават много пари за наем, храна, дрехи и развлечения.
Както и средновековните крепостни, работниците в Хитлерова Германия се оказват все
по-тясно обвързани с работното си място, макар че не работодателят, а държавата ги поставя
в такава зависимост. Видяхме как селянинът в Третия райх е прикрепен към земята си от
Закона за наследствената селска собственост. По подобен начин законът прикрепва
земеделския работник към земята и му забранява да я напуска, за да работи в града. Трябва
да кажем, че това е пример за нацистки закон, който не се спазва на практика; между 1933 г.
и 1939 г. повече от милион (1 300 000) селскостопански работници мигрират към работни
места в промишлеността и търговията. За индустриалните работници обаче законът се
изпълнява. Най-различни правителствени укази, като се започне със закона от 15 май 1934 г.,
жестоко ограничават свободата на работника да сменя работното си място. След юни 1935 г.
държавните бюра по труда получават правото на изключителен контрол върху заетостта; те
определят кой може да бъде нает, къде и на каква работа.
„Трудовата книжка“ е въведена през февруари 1935 г., и в крайна сметка нито един
работник не може да бъде нает, ако не притежава такава. В нея се вписват неговите умения и
длъжност. Трудовата книжка не само предоставя на държавата и работодателя актуални
данни за всеки отделен служител в страната, но се използва и за да обвърже работника с
неговата месторабота. Ако той поиска да напусне, за да започне работа другаде,
работодателят може да задържи трудовата му книжка, което означава, че не може да бъде
нает законно другаде. Накрая, на 22 юни 1938 г., Службата за четиригодишния план издава
специален указ, с който се въвежда трудова повинност. Той задължава всеки германец да
работи там, където го назначи държавата. Работниците, които отсъстват от работа, без да
имат много добро извинение, са заплашени от глоба и затвор. Очевидно е, че тази монета
има и друга страна. Назначеният по този начин работник не може да бъде уволнен от своя
работодател без съгласието на държавното бюро по труда. Той е сигурен за работата си –
нещо почти непознато през годините на републиката.
Ограничени от толкова много механизми за контрол и със заплати малко над необходимия
минимум, германските работници подобно на римския пролетариат получават зрелища, с
които управниците отвличат вниманието им от тяхното окаяно положение. „Трябваше да
отклоним вниманието на масите от материалните към моралните ценности – обяснява на
едно място д-р Лей. – По-важно е храниш душите на хората, отколкото стомасите им.“
Затова той измисля организация, наречена „Крафт дурх Фройде“ („Сила чрез радост“). Тя
осигурява нещо, което не може да бъде наречено по друг начин, освен „организирано
развлечение“. При тоталитарната диктатура през ХХ в., както вероятно и при аналогичните
режими в миналото, се смята за необходимо да се контролира не само работното, но и
свободното време на отделния човек. С това се занимава „Сила чрез радост“. Преди
установяването на нацистката власт в Германия е имало хиляди клубове, посветени на
всевъзможни дейности – от шах и футбол до наблюдение на птици. При нацистите на нито
една социална, спортна или увеселителна организация не е позволено да функционира,
освен под контрола и управлението на „Крафт дурх Фройде“.
За обикновения германец в Третия райх тази официална всеобхватна организация,
посветена на развлеченията, несъмнено е по-добра от нищо, след като не му гласуват
доверието да се забавлява както сам реши. Тя например предлага на членовете на Трудовия
фронт безумно евтини екскурзии по суша и море. Д-р Лей построява два 25 000-тонни
кораба, единия от които нарича със собственото си име, и наема още десет, за да изпълняват
океански круизи за „Крафт дурх Фройде“. Веднъж участвах в подобна екскурзия; макар че
животът на борда беше организиран от нацистите с непоносим (за мен) педантизъм,
германските работници изглежда се забавляваха. При това на много изгодни цени! Екскурзия
до Мадейра например струваше 25 долара, което включваше релсов транспорт до и от
германското пристанище, а останалите излети бяха също толкова евтини. Организацията
взема под свое управление плажове по морето и езерата за хилядите летовници – един от тях,
в Рюген на Балтийско море, който не е завършен до избухването на войната, изисква да се
осигури възможност за настаняване на 20 000 души, – а през зимата се организират
специални скиорски екскурзии до Баварските Алпи на цена 11 долара седмично, което
включва транспорт, квартира, храна, наем на ски и уроци при инструктор.
Спортните занимания, които във всичките си разновидности са контролирани от „Сила
чрез радост“, имат масов характер, като в тях участват над 7 милиона души годишно според
официалните данни. Организацията предлага и билети за театър, опера и концерти на
изгодни цени, като по този начин осигурява за трудещите се и по-изтънчени развлечения,
както нацистките чиновници често се хвалят. „Крафт дурх Фройде“ разполага и със собствен
симфоничен оркестър от деветдесет души, който постоянно обикаля страната и често свири
в малки селища, където обикновено хората нямат достъп до хубава музика. И накрая,
организацията поема управлението на онези над 200 образователни институции за
възрастни, които са достигнали апогея си по време на републиката (самото движение води
началото си от скандинавските страни) и продължава да ги развива, макар че добавя към
обучението силен примес на нацистка идеология.
В крайна сметка, разбира се, работниците плащат организираните за тях зрелища.
Годишният приход на Трудовия фронт от членски внос възлиза на 160 000 000 долара през
1937 г. и надхвърля 200 000 000 долара до започването на войната, или поне така твърди д-р
Лей – счетоводството е извънредно неясно, защото се води не от държавата, а от
Финансовата служба на партията, която никога не публикува своите отчети. Десет процента
от членския внос са запазени за „Крафт дурх Фройде“. Само че таксите, които хората плащат
за ваканционни пътувания и развлечения, колкото и да са ниски, възлизат на 1 250 000 000
долара през годината преди започването на войната. Наемните работници плащат и друг
голям разход. Като най-голямата организация в еднопартийната страна, с 25 милиона
членуващи, Трудовият фронт се сдобива с раздут бюрократичен апарат, с десетки хиляди
служители на пълен работен ден. Всъщност по приблизителни оценки 20–25% от неговите
приходи отиват за покриване на административните разходи.
Една от конкретните измамнически схеми, с които Хитлер подлъгва германските
работници, си струва да бъде описана накратко. Тя е свързана с „Фолксваген“, „Народната
кола“ – блестящо хрумване на самия Фюрер. Всеки германец, или поне всеки германски
работник, казва той, трябва да притежава автомобил – също както в Съединените щати. До
този момент в страната, където на 50 души се пада по една кола (в сравнение с една на
петима в САЩ), работниците са се придвижвали с велосипед или градски транспорт. Сега
Хитлер нарежда да създадат за тях кола, която да се продава само за 990 марки – 396 долара
по официалния обменен курс. Както вече споменахме, той лично участва в реалното
изготвяне на проекта, което се извършва под ръководството на австрийския автомобилен
инженер д-р Фердинанд Порше.
Тъй като частната автомобилна индустрия не би могла да произведе автомобил за 396
долара, Хитлер нарежда с това да се заеме държавата и възлага отговорността за проекта на
Трудовия фронт. През 1938 г. организацията на д-р Лей веднага се заема да построи във
Фалерслебен близо до Брауншвайг „най-големия автомобилен завод в света“ с капацитет да
произвежда милион и половина коли годишно – „повече от „Форд“, както казват нацистките
пропагандатори. Трудовият фронт инвестира предварителен капитал от 50 милиона марки.
Това обаче не е основното финансиране. Хитроумният план на д-р Лей предвижда
работниците сами да набавят капитала чрез т.нар. „предварително изплащане на вноски“ – 5
марки седмично, или ако човекът може да си го позволи, 10 или 15 марки седмично. След
като изплати 750 марки, купувачът получава пореден номер, който му дава правото да
получи кола веднага щом бъде произведена. За нещастие на работниците, по време на Третия
райх не е произведена нито една кола за нито един клиент. Германските наемни работници
плащат десетки милиони марки, от които няма да им бъде възстановен нито един пфениг. До
започването на войната заводът „Фолксваген“ става производствен център за стоки, които са
по-полезни за армията.
Колкото и измамени да остават в този и много други случаи, и макар и да са превърнати,
както видяхме, в нещо като индустриални крепостници срещу минимално възнаграждение,
като при това са по-малко склонни от представителите на всеки друг сегмент от германското
общество да прегърнат идеите на нацизма или да бъдат увлечени от неговата неспирна
пропаганда, трябва да кажем, че германските работници очевидно не негодуват кой знае
колко срещу ниския си статут в Третия райх. Огромната германска военна машина, която
нахлува през полската граница призори на 1 септември 1939 г., не би могла да бъде създадена
без наистина съществения принос на германския работник. Да, той е подложен на
изключително строг контрол и понякога тероризиран, но това се отнася и за всички други – а
вековете на сурова дисциплина са приучили и него, и всички други германци да правят
каквото им е наредено. Макар че вероятно е глупаво да се обобщава за подобни неща, моите
собствени впечатления от работниците в Берлин и Рурска област показват, че макар и да се
отнасяха донякъде скептично към обещанията на режима, те не копнееха за бунт повече от
всеки друг в Третия райх. И като се има предвид липсата на организация и водачи, какво
можеха да направят? Работниците често задаваха този въпрос.
 Въпреки всичко това най-сериозната причина, поради която работниците приемат ролята
си в нацистка Германия, е без съмнение тази, че имат отново работа и уверението, че няма
да я загубят. Наблюдателят, запознат с несигурното положение на трудещите се по време на
републиката, може да разбере защо не са особено загрижени заради загубата на
политическата свобода и дори на профсъюзите – стига да са наети на пълен работен ден. В
миналото за много от тях – цели 6 милиона души и техните семейства – правата им на
свободни германски граждани са били засенчени, както се изразява един работник, от
правото да гладуват. Отнемайки им тази последна свобода, Хитлер си осигурява подкрепата
на работническата класа, която е вероятно най-квалифицираната, най-старателната и най-
дисциплинираната в западния свят. И това е подкрепа не за неговата недоносена идеология
или за злите му намерения, а за това, което има най-голямо значение: производството на
стоки за войната.

Правосъдието в Третия райх

Още от първите седмици на 1933 г., когато започват масови и произволни арести, побои и
убийства от страна на властта, Германия под управлението на националсоциалистите
престава да бъде общество, основано на закона. „Хитлер е законът!“ – гордо обявяват
правните светила на нацистка Германия, и Гьоринг набляга особено на това, когато на 12
юли 1934 г. казва на пруските прокурори, че „законът и волята на Фюрера са едно и също“.
Вярно е. Законът е това, което диктаторът казва, и както разбрахме от речта му пред
Райхстага непосредствено след Нощта на дългите ножове, в подобни моменти на криза той
сам заявява, че е „върховен съдия“ на германския народ и има право да осъди на смърт
когото пожелае.
През дните на републиката повечето съдии, както и мнозинството протестантски
духовници и университетски професори, са страстни противници на Ваймарския режим и по
мнението на мнозина със своите решения са написали най-тъмната страница от биографията
на германската република, като по този начин са допринесли за нейното падане. Все пак под
действието на Ваймарската конституция съдиите поне са независими, подвластни
единствено на закона, защитени от необосновани уволнения и задължени поне на теория от
Член 109 да съблюдават равенство пред закона. Много от тях са симпатизирали на
националсоциализма, но едва ли са подготвени за начина, по който скоро ще започне да ги
третира неговата реална власт. Законът за държавната служба от 7 април 1933 г. е приложим
към всички магистрати и скоро очиства съдебната система не само от евреи, но и от онези,
чиято привързаност към нацизма подлежи на съмнение – или, както е формулирано това в
закона, „който е показал, че вече не е готов да се застъпва във всички случаи за
националсоциалистическата държава“. Вярно е, че по силата на този закон не са отстранени
голям брой съдии, но затова пък всички са предупредени какъв е техният дълг. За да няма
съмнение, че са разбрали, д-р Ханс Франк, комисар по правосъдието и правен ръководител
на Райха, казва на юристите през 1936 г.: „Националсоциалистическата идеология е
фундаментът на всички основни закони, което важи особено за обясненията в партийната
програма и речите на Фюрера.“ Д-р Франк уточнява по-нататък какво има предвид:
 Не съществува независимост на закона в разрез с националсоциализма. Всеки път, когато
вземате решение, си казвайте: „Как би решил Фюрерът на мое място?“ При всяко
решение си задавайте въпроса: „Съвместимо ли е това решение с
националсоциалистическото съзнание на германския народ?“ Тогава ще имате здрава
желязна основа, която, в съюз с единството на националсоциалистическата народна
държава и с вашето съзнание за вечната същност на волята на Адолф Хитлер, ще
удостои вашата собствена област на решаване с авторитета на Третия райх, и така ще
е винаги.17
Това звучи съвсем ясно, както и приетият на следващата година (26 януари 1937 г.) нов
Закон за държавната служба, изискващ уволнението на всички държавни чиновници,
включително съдии, които са „политически неблагонадеждни“. Освен това всички юристи са
задължени да членуват в Съюза на националсоциалистическите германски юристи, където
често им изнасят лекции в същия дух като изказването на Франк.
Някои съдии, колкото и антирепубликански да са били настроени, не откликват с
достатъчен ентусиазъм на партийната линия. Всъщност някои от тях поне се опитват да се
основават на закона в своите присъди. Един от най-лошите примери в това отношение от
нацистка гледна точка е решението на Върховния съд на Германия, Reichsgericht, да оправдае
въз основа на съществуващите доказателства трима от четиримата комунисти, обвиняеми по
делото за подпалването на Райхстага през март 1934 г. (Само Ван дер Любе, малоумният
холандец, който прави самопризнания, е признат за виновен.) Това вбесява Хитлер и Гьоринг
до такава степен, че на 24 април 1934 г. отговорността да се гледат дела за измяна, които
дотогава са били под изключителната юрисдикция на Върховния съд, е снета от тази
достопочтена институция и е прехвърлена на новосъздадения Народен съд, Volksgerichtshof,
който скоро се превръща в най-ужасяващия трибунал в страната. Той се състои от двама
професионални съдии и петима други, избрани измежду служителите на партията, СС и
въоръжените сили, като при това съотношение втората група има мнозинство. Решенията и
присъдите, издадени от този съд, не могат да се обжалват, а заседанията му обикновено се
провеждат на закрито. От време на време обаче, когато предстои да бъдат издадени
сравнително леки присъди, с пропагандна цел се канят чуждестранни кореспонденти да
присъстват на процеса.
Благодарение на това ми се удаде случай да следя едно дело в Народния съд през 1935 г.
Направи ми впечатление, че това приличаше повече на военнополеви съд, отколкото на
граждански процес. Процедурата приключи за един ден, на практика нямаше възможност да
се представят свидетели на защитата (ако изобщо някой би дръзнал да се яви в защита на
обвинен в „измяна“), а защитните речи на адвокатите, които бяха „квалифицирани“ нацисти,
изглеждаха смехотворно слаби. От вестниците, които просто съобщаваха присъдите, човек
оставаше с впечатление, че по-голямата част от нещастните обвиняеми (макар и не по
делото, което наблюдавах) получаваха смъртни присъди. Не се публикуваха никакви числа,
макар че през декември 1940 г. Роланд Фрайслер, всяващият страх председател на Народния
съд (убит по-късно по време на войната от американска бомба, която разрушава съдебната му
зала по време на процес) твърди, че „само 4% от обвиняемите са екзекутирани“.
Още преди зловещия Народен съд е учреден Специалният съд, Sonder​gericht, който поема
от обикновените съдилища случаите на политически престъпления или (според
формулировката на закона от 21 март 1933 г., с който е създаден новият трибунал) случаите
на „коварни посегателства срещу властта“. Специалните съдилища се състоят от трима
съдии, които неизменно трябва да са надеждни партийни членове; съдебни заседатели няма.
В подобни случаи нацисткият прокурор може да избира дали да предяви обвинението в
обикновен съд или в Специалния съд, и той винаги предпочита втората възможност по
очевидни причини. Адвокатите на защитата пред този съд, както и пред Народния съд,
трябва да бъдат одобрени от нацистките длъжностни лица. Понякога, дори да са били
одобрени, нещата се развиват зле. Например адвокатите, които се опитват да представляват
вдовицата на д-р Клаузенер – ръководителя на „Католическо действие“, убит в Нощта на
дългите ножове – в нейния иск за обезщетение срещу държавата, са изпратени набързо в
концентрационния лагер „Захсенхаузен“, където са задържани, докато не оттеглят иска
официално.
Хитлер, а за известно време и Гьоринг, имат правото да прекратяват криминални дела.
Нюрнбергските документи18 хвърлят светлина върху един случай, когато министърът на
правосъдието настоятелно препоръчва да се повдигне обвинение срещу високопоставен
служител на Гестапо и група членове на СА, за които според него има ясни доказателства, че
са виновни за потресаващи изтезания на затворници в един концентрационен лагер. Той
изпраща доказателствата до Хитлер. Фюрерът нарежда обвинението да бъде оттеглено.
Гьоринг също първоначално има такова право. Веднъж през април 1934 г. той спира
криминалната съдебна процедура срещу известен бизнесмен. Скоро става ясно, че
обвиняемият е платил на Гьоринг около 3 млн. марки. Както коментира по-късно Герхард Ф.
Крамер, изтъкнат адвокат в Берлин по същото време: „Невъзможно беше да се определи дали
Гьоринг е изнудвал индустриалеца или индустриалецът е подкупил премиер-министъра на
Прусия.“19 Това, което се знае със сигурност, е, че Гьоринг е прекратил делото.
От друга страна Рудолф Хес като представител на Фюрера е упълномощен да предприема
„безмилостни действия“ срещу обвиняеми, които по негово мнение са се отървали с твърде
леки присъди. Изпраща му се списък с всички присъди срещу лица, признати за виновни в
посегателство срещу партията, Фюрера или държавата, и ако прецени, че наказанието не е
достатъчно тежко, той може да предприеме съответните „безмилостни“ действия. Това
обикновено означава жертвите да бъдат замъкнати в някой концентрационен лагер или
просто ликвидирани.
Трябва да се каже, че понякога съдиите от Sondergericht показват донякъде независим дух
и дори привързаност към закона. В подобни случаи се намесват или Хес, или Гестапо. По
такъв начин, както вече видяхме, след като пастор Нимьолер е оправдан от Специалния съд
по основните обвинения срещу него и получава само малка присъда, която вече е излежал в
очакване на процеса, Гестапо го задържа на излизане от съдебната зала и го закарва в
концентрационен лагер.
Защото Гестапо, подобно на Хитлер, също е законът. Организацията е учредена от Гьоринг
на 26 април 1933 г. най-напред за Прусия, за да замести т.нар. „Отдел IA“ – името, с което е
известна дотогава пруската политическа полиция. Той първоначално възнамерява да я нарече
просто Тайна полицейска служба (Geheimes Polizei Amt), само че германското съкращение
GPA твърде много напомня руското ГПУ. Някакъв неизвестен пощенски служител, помолен
да измисли щемпел за новата секция, предлага тя да се нарича просто Geheime Staatspolizei,
т.е. „Тайна държавна полиция“ или съкратено „Гестапо“ – и така неволно създава име, което
със самото си споменаване ще всява страх най-напред в Германия, а по-късно и в други
страни.
Първоначално Гестапо не е много повече от личен инструмент за сплашване, който
Гьоринг използва, за да арестува и убива противници на режима. Чак през април 1934 г.,
когато Гьоринг назначава Химлер за заместник-началник на Пруската тайна полиция,
Гестапо започва да се развива като подразделение на СС под гениалното ръководство на
новия си шеф, бившия птицевъд с хрисимо поведение и садистични наклонности, и на
Райнхард Хайдрих, млад мъж със сатанинско излъчване, който ръководи Службата за
безопасност на СС (или СД, от Sicherheitsdienst); едва тогава структурата се превръща в
чудовищна сила, която може да се разпорежда с живота и смъртта на всеки германец.
Още през 1935 г. Пруският върховен административен съд под натиска на нацистите
постановява, че заповедите и действията на Гестапо не подлежат на съдебно разглеждане.
Основният указ за Гестапо, обнародван от правителството на 10 февруари 1936 г., поставя
тайната полицейска организация над закона. На съдилищата не е позволено да се намесват в
дейността ѝ по какъвто и да било начин. Както обяснява д-р Вернер Бест, един от най-
доверените хора на Химлер в Гестапо: „Доколкото полицията изпълнява волята на
ръководството, тя действа законно.“21
Произволните арести и затварянето на жертвите в концентрационни лагери се правят под
прикритието на „законни“ действия. Точният термин е Schutzhaft, или „превантивен арест“,
а прилагането му се основава на закона от 28 февруари 1933 г., който, както казахме, отменя
онези клаузи на конституцията, които гарантират гражданските свободи. Само че целта на
„превантивното задържане“ не е да защити човек от възможна вреда, както в по-
цивилизованите страни. Това е начин да бъде поставен зад бодлива тел като наказание.
Първите концентрационни лагери никнат като гъби през началната година на Хитлеровото
управление. До края на 1933 г. те вече са 50, създадени предимно от СА, за да могат
щурмоваците да нанасят побои на жертвите, а след това да изтръгват от роднините или
приятелите им възможно най-голям откуп. Това е общо взето груба форма на шантаж.
Понякога обаче мъчителите убиват затворници – обикновено от чист садизъм и жестокост.
На Нюрнбергския процес са разкрити четири подобни инцидента, станали през пролетта на
1933 г. в концентрационния лагер на СС в Дахау, близо до Мюнхен. Във всеки от тези случаи
затворникът е бил убит хладнокръвно – в един случай чрез побой, в друг чрез удушаване.
Дори държавният прокурор в Мюнхен протестира.
След Нощта на дългите ножове през юни 1934 г., след като вече никой не оказва съпротива
на нацисткия режим, много германци си мислят, че масовите „превантивни арести“ и
затварянето на хиляди хора в концентрационни лагери ще престанат. На Бъдни вечер през
1933 г. Хитлер е обявил амнистия за 27 000 затворници от лагерите, но Гьоринг и Химлер
заобикалят заповедите му, така че всъщност са освободени само малцина. След това през
април 1934 г. министърът на вътрешните работи, безличният бюрократ Фрик, прави опит да
овладее злоупотребите на нацистките главорези с тайни укази, които да ограничат
безразборното прилагане на превантивни арести и да намалят броя на изпратените в
концентрационни лагери, но Химлер го убеждава да зареже тази работа. Ръководителят на
СС вижда по-ясно от министъра, че ролята на концентрационните лагери е не само да
наказват враговете на режима, но и със самото си съществуване да внушават страх у хората и
да възпират у тях дори мисълта за каквато и да е съпротива срещу нацистката власт.
Скоро след Нощта на дългите ножове Хитлер предава концентрационните лагери под
контрола на СС, която ги организира с безжалостната ефективност, очаквана от този елитен
корпус. Охраната им е поверена изключително на отрядите „Мъртвешка глава“
(Totenkopfverbände), чиито членове, набирани измежду най-закоравелите нацистки
елементи, служат в продължение на 12 години и носят на черните си блузи познатия знак с
череп и кости. Отговорността за всички концентрационни лагери е възложена на Теодор
Айке, командир на първото подразделение „Мъртвешка глава“ и първият началник на лагера
в Дахау. Временните центрове са закрити и са построени по-големи, главните сред които (до
войната, когато се разпростират и върху завоюваните територии) са „Дахау“ край Мюнхен,
„Бухенвалд“ край Ваймар, „Захсенхаузен“, който заменя прочутия в началото лагер
„Ораниенбург“ край Берлин, „Равенсбрюк“ в Мекленбург (за жени) и, след окупацията на
Австрия през 1938 г., „Маутхаузен“ край Линц – имена, които наред със създадените по-
късно в Полша „Аушвиц“, „Белжец“ и „Треблинка“ стават повече от известни в по-голямата
част от света.
В тях, преди краят им най-после да дойде, милиони нещастни хора са умъртвени, а
милиони други са подложени на унижения и изтезания, които са толкова възмутителни, че не
се побират във въображението на повечето от нас. В началото обаче, през трийсетте години,
обитателите на нацистките концентрационни лагери в Германия вероятно никога не са
надхвърляли 20-30 хиляди, а много от ужасите, изобретени и извършени по-късно от хората
на Химлер, още не са известни. Лагерите на смъртта, лагерите за робски труд, лагерите,
където затворниците са използвани като опитни животни за нацистки „медицински
изследвания“, стават реалност след избухването на войната. И ранните лагери обаче не се
отличават с хуманност. Пред мен е екземпляр от правилника, съставен за „Дахау“ на 1
ноември 1933 г. от неговия пръв началник Теодор Айке, който впоследствие ги въвежда във
всички лагери, след като е назначен за техен ръководител.
Член 11. Ще бъдат обесвани следните нарушители, които се смятат за подстрекатели:
всеки, който... обсъжда политически въпроси, произнася речи или свиква събрания с
подбудителски характер, сформира клики или се шляе в компанията на други; който, за да
снабди опозиционната пропаганда с разкази за жестокости, събира вярна или лъжлива
информация за концентрационния лагер; получава подобна информация, крие я, говори за
това с други, изнася я тайно от лагера, за да я предаде на чуждестранни посетители, и
т.н.
Член 12. Ще бъдат застрелвани на място или обесвани по-късно следните нарушители,
които се смятат за метежници. Всеки, който нападне физически пазач или човек от СС,
който откаже да се подчинява или да работи, докато е наряд... или вика, крещи,
подстрекава или държи речи, докато марширува или работи.
По-меки наказания като две седмици карцер и 25 удара с камшик се налагат, ако „в писмо
или друг документ някой се изказва пренебрежително за националсоциалистическите
водачи, държавата и правителството... [или] похвално за марксистките или либералните
водачи на старите демократически партии“.
 Свързана с Гестапо е Службата за сигурност, Sicherheitsdienst или СД – още едни
инициали, които всяват страх в сърцата на всички германци, а по-късно и сред народите от
окупираните страни. Създадена от Химлер през 1932 г. като разузнавателен филиал на СС и
поставена от него под ръководството на Райнхард Хайдрих, добил по-късно международна
известност като „палача Хайдрих“, нейната първоначална функция е да следи членовете на
партията и да докладва за всяка подозрителна дейност. През 1934 г. тя става също и
разузнавателна секция за тайната полиция, а до 1938 г. според нов закон тази ѝ функция се
разпростира върху целия Райх.
Под вещото управление на Хайдрих – бивш офицер от флотското разузнаване, уволнен от
адмирал Редер през 1931 г. на 26-годишна възраст, защото е отказал да се ожени за
компрометираната от него дъщеря на един корабостроител – СД скоро оплита в мрежите си
цялата страна, като използва около 100 000 нещатни информатори, инструктирани да дебнат
всеки гражданин в страната и да докладват и най-малкия признак за дейност, враждебна на
нацистката власт. Никой, освен ако не е глупак, не си позволява да каже или направи нещо,
което може да се изтълкува като проява на „антинацизъм“, преди да се увери, че не е
записван от скрити микрофони или не е подслушван от агент на СД. Може да се окаже, че
неговият баща, съпругата му, братовчед му или най-добрият му приятел, или неговият
началник или секретар работи като информатор за организацията на Хайдрих – никога не се
знае; и ако човек има ум в главата, не приема нищо за дадено.
Щатните копои на СД вероятно никога не са наброявали повече от 3000 души през
трийсетте, и повечето от тях са набирани от редовете на младите интелектуалци без
определено занятие – университетски възпитаници, които са се оказали неспособни да си
намерят подходяща работа или каквото и да е сигурно място в нормалното общество. Затова
и сред тези професионални шпиони постоянно витае чудата атмосфера на педантизъм. Те
проявяват почти комичен интерес към такива странични занимания като изследвания по
тевтонска археология, черепите на низшите раси и евгениката като метод за създаване на
господарска раса. За чуждестранния наблюдател обаче беше трудно да установи контакт с
тези странни субекти, макар че самият Хайдрих – арогантен, леденостуден и безмилостен
тип – от време на време се мярка в някой берлински нощен клуб в компанията на няколко от
неговите млади русокоси разбойници. Те избягват да привличат вниманието не само заради
характера на своята работа, но и защото (поне през 1934 и 1935 г.) някои от тях, които са
шпионирали Рьом и съюзниците му в СА, са ликвидирани от таен отряд, който се назовава
„Отмъстителите на Рьом“ и старателно прикрепва табелка с това име върху телата на
убитите.
Една от интересните, макар и второстепенни задачи на СД беше да установяват кой е
гласувал с „Не“ на организираните от Хитлер плебисцити. Сред множеството нюрнбергски
документи има таен доклад на СД в Кохерн за плебисцита на 10 април 1938 г.:
Приложен е екземпляр от списъка на лицата, които са гласували с „Не“ или с невалидни
бюлетини в Капел. Контролът беше осъществен по следния начин: някои членове на
избирателната комисия отбелязаха всички бюлетини с номера. По време на гласуването
беше съставен списък на гласоподавателите. Бюлетините бяха подавани по ред на
номерата, така че след това беше възможно... да се открият лицата, които са гласували
 с „Не“ или с невалидни бюлетини. Номерът беше отбелязван на гърба на бюлетината с
обезмаслено мляко.
Приложена е и бюлетината, пусната от протестантския пастор Алфред Волферс.22
На 16 юни 1936 г. за пръв път в германската история е създадена единна полиция за целия
Райх (дотогава полицията се организира поотделно от всяка от държавите във федерацията)
и за началник на германската полиция е назначен Химлер. С този акт полицията е предадена
на практика в ръцете на СС, която след извършеното от нея потушаване на „бунта“ на Рьом
през 1934 г. бързо набира сила. Вече е не само преторианска гвардия, не само единственото
въоръжено подразделение на партията, не само елитната организация, от редовете на която
се избират бъдещите ръководители на нова Германия; сега притежава и полицейската власт.
Третият райх – нещо неизбежно в развитието на всички тоталитарни диктатури – е станал
полицейска държава.

Правителството в Третия райх

Макар че Ваймарската република е унищожена, Хитлер никога не отменя офи​циално
Ваймарската конституция. Всъщност иронията на положението е, че Хитлер основава
„законността“ на своето управление върху презряната ре​публиканска конституция. По този
начин хилядите закони, установени с укази (в Третия райх има само такива), се основават
явно на извънредния президентски декрет от 28 февруари 1933 г. „за защита на народа и
държавата“, подписан от Хинденбург съобразно Член 48 от конституцията. Нека си
припомним, че престарелият президент е подлъган да подпише указа в деня след
подпалването на Райхстага, когато Хитлер го уверява, че има сериозна опасност от
комунистическа революция. Декретът, който суспендира всички граждански права, остава в
сила през целия период на Третия райх, като позволява на Фюрера да управлява в условия,
наподобяващи военно положение.
Законът за извънредните пълномощия, който Райхстагът гласува на 24 март 1933 г. и чрез
който предава своите законодателни функции на нацисткото правителство, е вторият стълб,
на който се крепи „конституционността“ на Хитлеровото управление. На всеки четири
години впоследствие действието му се удължава за нов четиригодишен период от послушния
Райхстаг, тъй като диктаторът никога не е имал намерение да премахне тази демократична
институция, а само да я направи недемократична. Парламентът се събира само дванайсет
пъти до започването на войната, „издава“ само четири законаCA, не провежда никакви дебати
или гласувания и не чува никакви други речи освен произнасяните от Хитлер.
След първите няколко месеца на 1933 г. сериозните обсъждания в кабинета са прекратени,
неговите заседания стават все по-нередовни след смърт​та на Хинденбург през август 1934 г.,
а след февруари 1938 г. правителството изобщо не се събира. Отделни членове на кабинета
обаче запазват същественото право да обнародват укази, които с одобрението на Фюрера
автоматично придобиват силата на закони. Тайният съвет на кабинета (Geheimer
Kabinettsrat), създаден с много шум през 1938 г., вероятно за да впечатли премиер-министъра
Чембърлейн, съществува само на хартия. Членовете му не се срещат нито веднъж. Съветът по
отбраната на Райха (Reichsverteidigungsrat), учреден в началото на режима като служба за
военно планиране под председателството на Хитлер, се събира официално само два пъти,
макар и някои от работните му комисии да са извънредно активни.
Много от функциите на кабинета са делегирани на специални агенции като Службата на
заместника на Фюрера (Хес и по-късно Мартин Борман), Службата на пълномощниците за
военната икономика (Шахт) и администрацията (Фрик) и Службата на представителя за
четиригодишния план (Гьоринг). Освен тях съществуват и т.нар. върховни правителствени
служби и национални административни агенции, много от които са наследени от
републиката. Националното правителство има общо около 42 изпълнителни агенции под
пряката юрисдикция на Фюрера.
Местните парламенти и правителства на федералните държави в Германия, както
видяхме, са премахнати през първата година на нацисткия режим, когато страната е
обединена и Хитлер назначава губернатори на държавите, които са сведени до провинции.
Местното самоуправление – единствената област, в която германците дотогава явно са
отбелязали значителен напредък към демокрация – също е ликвидирано. Поредица закони,
издадени между 1933 и 1935 г., лишават общините от тяхната местна автономия и ги
предават под прякото управление на райхсминистъра на вътрешните работи, който назначава
кметовете им (в случай, че населението е над 100 000 души) и ги реорганизира на принципа
на водачеството. В градовете с население под 100 000 души кметовете се избират от
губернаторите на провинциите. Хитлер си запазва правото да назначава бургмистрите на
Берлин, Хамбург и Виена (след окупирането на Австрия през 1938 г.).
Службите, чрез които Хитлер упражнява диктаторската си власт, включват четири
канцеларии: тези на президента (макар че званието престава да съществува след 1934 г.), на
канцлера (титлата е изоставена през 1939 г.) и на партията, както и четвърта, наречена
„Канцелария на Фюрера“, която се грижи за личните му работи и изпълнява специални
задачи.
Истината е, че Хитлер се отегчава от подробностите на ежедневното управление и след
като затвърждава позицията си след смъртта на Хинденбург, ги оставя общо взето на своите
помощници. Старите му партийни другари като Гьоринг, Гьобелс, Химлер, Лей и Ширах
получават свобода на действие да изградят свои собствени империи, които освен власт
обикновено им носят и материални изгоди. Шахт най-напред е оставен да набира средства за
увеличаване на правителствените разходи с всякакви манипулации, които е способен да
измисли. Когато интересите на тези мъже се сблъскват при подялбата на властта или
плячката, Хитлер се намесва. Враждите не го смущават. Дори често ги насърчава, защото
допринасят за положението му на върховен арбитър и не позволяват приближените му да се
сплотят против него. С явна радост например наблюдава как трима от тях си съперничат в
сферата на външните работи – външният министър Нойрат, Розенберг, който ръководи
партийния Отдел по външните работи, и Рибентроп, който се упражнява във външна
политика чрез собственото си бюро, наречено на негово име. Тримата са в постоянни
конфликти помежду си и Хитлер поддържа това положение, като запазва техните
конкуриращи се служби, докато накрая избира тъповатия Рибентроп за външен министър,
който да изпълнява собствените му заповеди в международната област.
Такова е правителството на Третия райх, управлявано от горе надолу на т.нар. принцип на
водачеството чрез огромна, всеобхватна бюрократична машина, лишена общо взето от
обичайно приписваната на германците ефективност, отровена от корупция, спъвана от
постоянна бъркотия и ожесточени съперничества, допълнително разстройвана от
вмешателството на партийните велможи и често безсилна пред терора на СС-Гестапо.
Най-отгоре на това гъмжило стои някогашният безпризорен австриец, който вече е станал
най-могъщият диктатор на земята, като се изключи Сталин. Както д-р Ханс Франк припомня
на едно събрание на юристи през пролетта на 1936 г.: „В Германия днес има само една власт,
и това е властта на Фюрера.“23
С тази власт Хитлер бързо унищожава онези, които му се противопоставят, обединява
държавата и я преобразява по нацистки тертип, поставя под строг контрол институциите и
културата на страната, потиска индивидуалната свобода, премахва безработицата и завърта
колелата на индустрията и търговията – немалко постижение за човек, който управлява едва
от три-четири години. И сега се обръща – всъщност вече се е обърнал – към двете главни
страсти на своя живот: приспособяването на германската външна политика за война и
създаването на мощна военна машина, която да му позволи да постигне целта си.
Време е вече да преминем към разказа – по-пълно документиран от всеки друг в
съвременната история – за това как този необикновен човек, застанал начело на толкова
велика и могъща страна, се заема да осъществи своите цели.

AX Военнополитическа служба. – Б.пр.

AY Охранителен отряд. – Б.пр.
AZ „Микаел“ накрая е публикуван през 1929 г., след като Гьобелс получава национална известност като нацистки лидер.
„Скитникът“ е поставен, след като Гьобелс става министър на пропагандата и ръководител на германския театър. Задържа
се кратко на сцена.
BA Тези ранни дневници, открити от агенти на съюзническото разузнаване след войната, са богат източник на информация за
този период от живота на Гьобелс.
BB По-късно той купува вилата, а след като става канцлер, я преустройва в разкошно про​сторно жилище, като я преименува от
„Хаус Вахенфелд“ на „Бергхоф“.
BC Нарисувани след смъртта ѝ от Адолф Циглер, любимия художник на Хитлер.
BD Акцентът е на Хитлер.
BE И двамата завършват живота си на бесилката – Зак заради участието си в заговора срещу Хитлер на 20 юли 1944 г., а
Франк – за това, което извършва в Полша от името на Хитлер.
BF Лейтенант Шерингер, огорчен от поведението на Хитлер, което смята за предателско, се отказва от Нацистката партия в
затвора и става фанатичен комунист. Подобно на мнозина, които се опълчват срещу Хитлер, е набелязан за ликвидиране в
чистката на 30 юни 1934 г., но по някакъв начин се измъква и доживява да види края на Хитлер. Лейтенант Лудин остава
ентусиазиран нацист, избран е в Райхстага през 1932 г., става висш офицер в СА и СС и е изпратен като германски
представител в марионетната държава Словакия, където при освобождаването е арестуван и екзекутиран от гражданите на
Чехословакия.
BG „Презрение и гняв бушуват в мен – пише Грьонер на Шлайхер няколко месеца по-късно (на 29 ноември), – защото се
излъгах във вас, моя стар приятел, ученик, приемен син.“ (Вж. Gordon A. Craig, „Reichswehr and National Socialism: The
Policy of Wilhelm Groener,“ Political Science Quarterly, June 1948.)
BH Папен в мемоарите си не споменава за присъствието на Шлайхер на тази среща, но от други източници става ясно, че той
е бил там. Това е важна подробност от гледна точка на последвалите събития.
BI „Имах един другар“, цитат от известна германска военна песен, която започва със същите думи. – Б.пр.
BJ Това заседание на кабинета, разбира се, има частен характер, и подобно на много от срещите, проведени от Хитлер и
неговите политически и военни помощници по време на Третия райх – в много случаи при най-строга секретност, –
протоколите и решенията от него не са били достъпни за широката публика до момента, когато пленените германски
документи бяха разгледани за пръв път по време на Нюрнбергския процес.
Значителна част от тези строго конфиденциални дискусии и произтичащите от тях решения – всички считани за държавни
тайни – ще бъдат описани оттук нататък в тази книга, почиваща оттук нататък до голяма степен на документите, в които
те са били отразени навремето. С риск на места страниците да бъдат претрупани с препратки към пояснителни бележки,
тези източници ще бъдат посочвани. Нито една друга конкретна епоха от историята на някоя страна, убеден съм, не е била
 толкова пълно документирана като тази на Третия райх, и ако авторът остави тези документи неупоменати, от негова гледна
точка това би намалило значително потенциалната стойност на тази книга като автентично историческо съчинение.
BK Както по време на разпитите, така и на процеса в Нюрнберг Гьоринг отрича до края, че е имал каквото и да е участие в
подпалването на Райхстага.
BL Борбата между католическата църква и светската власт в лицето на Бисмарк. – Б.пр.
BM Един документ, който излезе на бял свят в Нюрнберг, показва, че от известно време нацистите са планирали да унищожат
профсъюзите. В тайна заповед с дата 21 април, подписана от д-р Лей, се съдържат подробни инструкции за „координиране“
на профсъюзите на 2 май. Частите на СА и СС е трябвало да осъществят „завземането на профсъюзните имоти“ и да „да
задържат временно“ всички профсъюзни лидери. Фондовете на профсъюзите е трябвало да бъдат присвоени.17 На 2 май
нацистите не закачат Християнските (католически) профсъюзи. Техният край идва на 24 юни.
BN Няколко месеца по-рано, на 11 май, британският военен министър лорд Хошъм е предупредил публично, че всеки опит на
Германия да се превъоръжи ще бъде нарушение на мирния договор и ще предизвика ответни санкции в съгласие с договора.
В Германия мнението е, че това би означавало въоръжено нахлуване.
BO Става дума за подялбата на Полша в края на XVIII в. между Австрия, Прусия и Русия. – Б.пр.
BP Мюнхенският съдебен процес през май 1957 г. беше първият случай, когато реални свидетели и участници в чистката на 30
юни 1934 г. говориха за това публично. По време на Третия райх това би било невъзможно. Сеп Дитрих, когото авторът си
спомня лично като един от най-бруталните дейци на Третия райх, през 1934 г. е началник на подразделението за лична
охрана на Хитлер в СС и ръководи екзекуциите в затвора „Щаделхайм“. По-късно става генерал-полковник във „Вафен СС“
по време на войната, и е осъден на 25 години затвор за съучастие в убийството на американски военнопленници по време на
Арденската офанзива през 1944 г. След освобождаването му десет години по-късно той е доведен в Мюнхен през 1957 г. и е
осъден на 18 месеца затвор за участието си в екзекуциите на 30 юни 1934 г. Неговата присъда, заедно с тази на Микаел
Липерт – един от двамата офицери от СС, които са преките убийци на Рьом, – са първите наказания, наложени на
нацистките екзекутори, участвали в чистката.
BQ Кейт Ева Хьорлин, бивша съпруга на Вили Шмит, разказва историята на убийството на нейния съпруг в писмени показания,
дадени на 7 юли 1945 г. в Бингхамтън, Ню Йорк. Тя става американска гражданка през 1944 г. За да потули това
отвратително деяние, Рудолф Хес посещава лично вдовицата, извинява се за „грешката“ и ѝ осигурява пенсия от
германското правителство. Показанията са заведени под Nuremberg Document L-135, NCA, VII, pp. 883–90.
BR Двамата висши офицери продължават усилията си да изчистят имената на Шлайхер и Бредов. Те успяват да накарат
Хитлер на едно тайно заседание на партийни и военни ръководители в Берлин на 3 януари 1935 г. да признае, че убийствата
на двамата генерали са станали „по погрешка“, и да обяви, че имената им ще бъдат възстановени в почетните списъци на
техните полкове. Тази „реабилитация“ никога не е огласена публично в Германия, но офицерският корпус я приема в този ѝ
вид. (Вж. Wheeler-Bennett, The Nemesis of Power, p. 337.)
BS Интересен и вероятно показателен е фактът, че в по това време Хитлер повишава Оскар от полковник в генерал-майор. Вж.
по-горе, с 225.
BT От февруари 1933 г. до пролетта на 1937 г. броят на регистрираните безработни спада от 6 милиона на по-малко от 1
милион.
BU Също така, за разлика от СССР, нацистка Германия разрешава на всички свои граждани с изключение на няколко хиляди,
включени в черния списък на тайната полиция, да пътуват в чужбина, макар че тази възможност е силно накърнена от
валутните ограничения заради недостига на чуждестранна валута в страната. Валутните ограничения обаче не са по-строги
от тези за британските граждани след 1945 г. Важното е, че нацистките управници явно не се страхуват, че обикновеният
германец ще бъде заразен с антинацизъм, ако посещава демократичните страни.
BV Авторът си навлече ожесточени нападки в германския печат и радио и беше заплашен с експулсиране заради своя
дописка, в която се казваше, че част от антисемитските знаци са били премахнати за времето на Олимпийските игри.
BW В обръщение към Колегията на кардиналите на 2 юни 1945 г. папа Пий XII защитава подписания от него конкордат, но
характеризира националсоциализма, какъвто го е видял впоследствие, като „дръзко отстъпничество от Исус Христос,
отричане на Неговото учение и Неговото изкупление, култ на насилието, преклонение пред расата и кръвта, отхвърляне на
човешката свобода и достойнство“.
BX За да се избегне всяко недоразумение, вероятно е добре на това място авторът да уточни, че е протестант.
BY Циглер дължи мястото си на щастливото обстоятелство, че е нарисувал портрета на Гели Раубал.
BZ Доходите на самия Аман скачат от 108 000 марки през 1934 г. на 3 800 000 марки през 1942 г. (Писмо до автора от
професор Орън Дж. Хейл, който е изследвал запазените документи на нацисткото издателство.)
CA Законът за преустройството от 30 януари 1934 г. и трите Нюрнбергски закона с антисемитска насоченост от 15 септември
1935 г.
 Книга трета
Пътят към войната
 9.
Първите стъпки: 1934–1937 г.

Д а говори за мир, да се подготвя тайно за война и да напредва достатъчно предпазливо

във външната политика и скритото превъоръжаване, за да избегне каквито и да било
превантивни военни действия срещу Германия от страна на версайските сили – такава е
тактиката на Хитлер през първите две години.
Той допуска сериозна грешка с убийството на австрийския канцлер Долфус от нацистите
на 25 юли 1934 г. във Виена. На този ден по обяд 154 членове на Щандарте 89 от СС,
преоблечени в австрийски военни униформи, проникват във Федералното канцлерство и
прострелват Долфус в гърлото от по-малко от метър разстояние. На няколко пресечки оттам
други нацисти превземат радиото и разпространяват новината, че Долфус е подал оставка.
Хитлер научава вестта, докато слуша изпълнение на „Рейнско злато“ на годишния Вагнеров
фестивал в Байройт. Фюрерът е силно развълнуван от нея. Внучката на великия композитор,
Фриделинд Вагнер, която седи в семейната ложа наблизо, става свидетел на неговата
реакция. Както тя разказва по-късно, двама адютанти, Шауб и Брукнер, постоянно получават
новини от Виена по телефона в антрето на ложата и ги съобщават шепнешком на Хитлер.
След представлението Фюрерът беше в крайно възбудено състояние. Това вълнение се
усили, когато ни каза ужасната новина... Макар и да му беше почти невъзможно да
потисне радостния израз върху лицето си, Хитлер старателно поръча обяд в ресторанта
както обикновено.
„Трябва да обиколя наоколо за един час, за да ме видят – каза той, – иначе хора​та ще си
помислят, че имам нещо общо с това.“1
И не биха били далеч от истината. Нека си припомним – в първия параграф на „Моята
борба“ Хитлер пише, че повторното обединение на Австрия и Германия е „заветна цел, за
която трябва да се борим с всички средства“. Скоро след встъпването си в длъжност като
канцлер той е назначил един депутат от Райхстага, Теодор Хабихт, за инспектор на
Австрийската нацистка партия, а малко по-късно е настанил живеещия в доброволно
изгнание от Австрия партиен лидер Алфред Фрауенфелд в Мюнхен, откъдето той всяка вечер
говори по радиото, подстрекавайки своите другари във Виена да убият Долфус. През
месеците преди юли 1934 г. австрийските нацисти, снабдявани с оръжия и динамит от
Германия, са установили царство на терора: взривяват железопътни линии, електростанции
и правителствени сгради и убиват поддръжници на клерикално-фашисткия режим на
Долфус. Накрая Хитлер е одобрил сформирането на Австрийски легион от няколко хиляди
души, които се разполагат на лагер в Бавария близо до австрийската граница, готови да я
пресекат и да окупират страната в подходящия момент.
Долфус умира от раните си около 18 ч., но нацисткият преврат не успява – главно поради
неумелите действия на заговорниците, които са превзели Канцлерството. Правителствените
сили под ръководството на д-р Курт фон Шушниг скоро си възвръщат контрола, а
бунтовниците, въпреки обещанието да ги ескортират невредими до Германия, получено със
съдействието на германския пълномощен министър, са арестувани и по-късно тринайсет от
тях са обесени. Междувременно Мусолини, на когото Хитлер на срещата им във Венеция
само месец по-рано е обещал да не закача Австрия, предизвиква безпокойство в Берлин, като
мобилизира спешно четири дивизии при прохода Бренер.
Хитлер бързо превключва на заден ход. Новината, която официалната германска
телеграфна агенция ДНБ е подготвила за пресата и която посреща с ликуване падането на
Долфус и провъзгласява неизбежното настъпване на Велика Германия, е оттеглена набързо в
полунощ и заменена с друга версия, която изразява съжаление за „жестокото убийство“ и
обявява, че това е изцяло вътрешна работа на Австрия. Хабихт е отстранен, германският
пълномощен министър във Виена е отзован и уволнен, а Папен, който едва е избегнал
съдбата на Долфус само месец по-рано по време на юнската чистка, е изпратен по спешност
във Виена, за да възстанови „нормалните и приятелски отношения“, както го инструктира
Хитлер.
Първоначалното радостно оживление на Хитлер отстъпва място на страх. „Изправени сме
пред ново Сараево!“ – възкликва той според разказа на Папен, докато двамата се съвещават
по какъв начин да преодолеят кризата.2 Фюрерът обаче е научил урока си. Нацисткият
преврат във Виена, подобно на Бирения бунт в Мюнхен, е бил преждевременен. Германия все
още не е достатъчно силна във военно отношение, за да подкрепи със сила подобно дръзко
начинание. Твърде изолирана е дипломатически. Дори фашистка Италия се е присъединила
към Британия и Франция в настояването им Австрия да запази независимостта си. Нещо
повече – Съветският съюз за пръв път показва, че има интерес да сключи със Запада Източен
пакт в духа на Локарно, който би попречил на Германия да предприеме каквито и да било
действия на изток. През есента СССР се присъединява към Обществото на народите.
Изгледите да бъдат разделени Великите сили изглеждат по-слаби от всякога през цялата
критична 1934 година. Всичко, което Хитлер е в съ​стояние да направи, е да държи проповеди
за мир, да продължава тайното си превъоръжаване и да дебне сгодния случай.
Освен Райхстага, Хитлер разполага и с други средства да пропагандира мир пред външния
свят – чуждестранната преса, чиито кореспонденти, редактори и издатели постоянно искат
интервюта от него. Англичанинът Уорд Прайс с вечния си монокъл и неговият вестник,
лондонският „Дейли Мейл“, са винаги готови и по най-малкия повод да услужат на
германския диктатор. И така, през август 1934 г. в едно от поредицата интервюта, които ще
продължат до навечерието на войната, Хитлер казва на Прайс (и на неговите читатели), че
„войната няма да се повтори“, че Германия „познава по-дълбоко от всеки друг злото, което
войната причинява“, че „проблемите на Германия не могат да бъдат решени чрез война“.3
През есента той изразява същата пламенна убеденост пред Жан Гой, водач на френските
ветерани от войната и член на Камарата на депутатите, който ги предава в статия в парижкия
всекидневник „Льо Матен“.4

Нарушаването на Версайския договор

Междувременно Хитлер изпълнява с неотслабваща енергия своята програма за
възстановяване на въоръжените сили и снабдяването им с оръжия. Армията има нареждане
да утрои своята численост – от 100 000 до 300 000 до 1 октомври 1934 г. – и през април
същата година началникът на Генералния щаб генерал Лудвиг Бек разбира неофициално, че
до 1 април на следващата година Фюрерът открито ще нареди свикване на наборници и
публично ще отхвърли военните ограничения на Версайския договор.5 Дотогава трябва да се
спазва изключителна секретност. Гьобелс е предупреден изобщо да не допуска думите
„генерален щаб“ да се появяват в печата, тъй като Версайският договор забранява самото
съществуване на тази структура. След 1932 г. годишният списък на офицерския състав на
германската армия не се публикува, за да не би увеличението му да разкрие тайната пред
чуждото разузнаване. Генерал Кайтел, председател на Работната комисия на Съвета по
отбраната на Райха, още на 22 май 1933 г. напомня на своите помощници: „Не бива да се
изгуби нито един документ, защото в противен случай вражеската пропаганда ще го
използва. Нещата, които се съобщават устно, не могат да се докажат; те могат да бъдат
отречени.“6
Офицерите от флота също са предупредени да си мълчат. През юни 1934 г., след
продължителен разговор с Хитлер, Редер отбелязва:
Инструкции на Фюрера: не бива да се споменава за водоизместимост от 25–26 000 тона,
а само за подобряване на 10 000-тонни кораби... Фюрерът изисква пълна секретност
относно строителството на подводници.7
Както става ясно, флотът е започнал изграждането на два линейни крайцера с
водоизместимост 26 000 т (с 16 000 т над разрешеното от Версай), които впоследствие ще
станат известни с имената „Шарнхорст“ и „Гнайзенау“. Подводниците, каквито е забранено
да се строят според Версайския договор, са се правили тайно във Финландия, Холандия и
Испания по време на Германската република, а в последно време Редер е складирал
корпусите и частите на дванайсет от тях в Кил. Когато се среща с Хитлер през ноември 1934
г., той моли за разрешение да монтира шест от тях „преди да е настъпила критичната
ситуация през 1935 г.“ (очевидно и той е знаел какво планира да извърши Хитлер по това
време), но Фюрерът отговаря просто, че ще му каже, „когато ситуацията изисква
монтирането да започне“.8
На тази среща Редер изтъква още, че новата корабостроителна програма (отделно от
тройното увеличение на числения състав на флотата) ще струва повече пари, отколкото той
има на разположение. „В случай на необходимост той ще нареди на д-р Лей да предостави
на флотата 120–150 милиона от Трудовия фронт, тъй като парите и така ще бъдат похарчени в
полза на работниците“.9 С други думи, предвижда се членският внос на германските
работници да финансира програмата за усилване на флота.
Гьоринг също е зает през тези първи две години с изграждането на Военновъздушните
сили. Като министър на авиацията (гражданска, както се предполага) той изисква от
производителите да проектират военни самолети. Обучението на военни пилоти започва
веднага под удобното прикритие на Лигата за въздушни спортове.
Посетителят на Рурския и Рейнския индустриални райони през онези дни вероятно би
останал поразен от усилената работа на оръжейните заводи – особено тези на Круп, най-
големия производител на оръжие в Германия от 75 години, и на големи химически тръст „ИГ
Фарбен“. Макар и Съюзниците да са забранили на Круп да продължава производството на
оръжие след 1919 г., компанията всъщност не бездейства. Както Круп ще се похвали по-
късно, през 1942 г., когато германските войски окупират по-голямата част от Европа,
„основният принцип на въоръжението и конструкцията на купола за танкове беше изработен
още през 1926 г... Най-важните огнестрелни оръжия, използвани през 1939–1941 г., бяха вече
напълно завършени през 1933 г.“. Специалистите на „Фарбен“ са спасили Германия от
катастрофа в самото начало на Първата световна война, изнамирайки процес за получаване
на синтетични нитрати от въздух, след като обичайното снабдяване на страната с нитрати от
Чили е било прекъснато от британската блокада. Сега, под управлението на Хитлер, тръстът
се заема да подсигури на Германия достатъчно количество от два материала, без които не
може да се води война в съвременните условия и които до този момент е трябвало да се
внасят: бензин и каучук. Проблемът за производството на синтетично гориво от въглища
всъщност е бил реално решен от учените на компанията в средата на двайсетте. След 1933 г.
нацисткото правителство дава на „ИГ Фарбен“ зелена улица, като им нарежда да увеличат
производството на синтетичен петрол на 300 000 тона годишно до 1937 г. По това време в
компанията вече са открили как могат да правят синтетичен каучук от въглища и други
продукти, каквито Германия притежава в изобилие, и в Шкопау е създаден първият от
четирите завода за мащабно производство на буна – името, с което става известен
изкуственият каучук. До началото на 1934 г. Работната комисия на Съвета по отбраната на
Райха одобрява планове за мобилизирането на около 240 000 завода за военни поръчки. До
края на същата година превъоръжаването във всички негови етапи става толкова мащабно, че
вече е очевидно: то няма да може да остане задълго още скрито от подозрителните и
неспокойни Версайски сили.
Тези сили, водеща сред които е Великобритания, от известно време флиртуват с идеята да
признаят като свършен факт германското превъоръжаване, което съвсем не е толкова тайно,
колкото Хитлер предполага. Те са склонни да признаят на Хитлер правото на равно
въоръжение при условие че Германия се присъедини към едно общо европейско
споразумение, което ще включва Източен пакт в духа на Локарно. Това е начин да се
гарантира на източните държави – особено Русия, Полша и Чехословакия – същата
сигурност, която Договорът от Локарно обещава на западните страни, като, разбира се,
Германия ще получи същите гаранции. През май 1934 г. сър Джон Саймън, британският
външен министър, който се оказва добър предшественик на Невил Чембърлейн в
неспособността си да проумее мисленето на Адолф Хитлер, открито предлага равенство на
въоръжението за Германия. Французите категорично отхвърлят подобна идея.
Все пак предложенията за общо споразумение, включващо равенство на въоръжението и
Източен пакт, са подновени съвместно от британското и френското правителства в началото
на февруари 1935 г. Предишният месец, на 13 януари, жителите на Саар (Заар) са гласували
със съкрушително мнозинство (477 000 на 48 000) тяхната малка, богата на въглища
територия да бъде върната на Райха, и Хитлер се възползва от случая, за да обяви публично,
че Германия няма повече териториални претенции към Франция – което означава отказ от
германските претенции за Елзас и Лотарингия. В атмо​сферата на оптимизъм и добра воля,
породена от мирното връщане на Заар и коментара на Хитлер, англо-френските предложения
са официално представени на Фюрера в началото на февруари 1935 г. Отговорът, който
Хитлер им дава на 14 февруари, е донякъде неопределен – и от негова гледна точка това е
разбираемо. Той приветства план, който би позволил на Германия да се превъоръжава
открито, но е уклончив относно готовността на страната да подпише Източен пакт. Това би
означавало да остане с вързани ръце в основната област, където се намира германският
Lebensraum, както той самият винаги е проповядвал. Дали този въпрос не може да се уреди с
Британия отделно от Франция, която с нейните договори за взаимопомощ с Полша,
Чехословакия и Румъния е по-заинтересована от сигурността на изток? Хитлер сигурно е
смятал така, защото в предпазливия си отговор предлага общите преговори да бъдат
предшествани от двустранни дискусии и кани британците в Берлин за предварително
обсъждане. Сър Джон Саймън прие​ма с готовност и срещата е уредена за 6 март в Берлин.
Два дена преди тази дата е публикувана „Бяла книга“ на британското правителство, която
предизвиква сериозна имитация на гняв на „Вилхелмщрасе“. Всъщност за повечето
чуждестранни наблюдатели в Берлин документът разглежда впечатляващо трезво темата за
тайното превъоръжаване на Германия, чието ускорение е подтикнало самата
Великобритания да увеличи умерено своето. Твърди се обаче, че Хитлер е вбесен от доклада.
Нойрат информира Саймън в самото навечерие на отпътуването му за Берлин, че Фюрерът е
„настинал“ и разговорите ще трябва да се отложат.
Настинал или не, Хитлер със сигурност е осенен от блестяща идея – и присъствието на
Саймън и Идън би му попречило, ако се заеме да я претвори в дръзко действие. Той смята, че
е намерил претекст да нанесе на „Версайския диктат“ смъртоносен удар. Френското
правителство току-що е внесло законопроект за удължаване на военната служба от 18 месеца
на 2 години заради недостига на младежи, родени през Първата световна война. На 10 март
Хитлер сондира пробно настроението на Съюзниците. Услужливият Уорд Прайс е привикан
да вземе интервю от Гьоринг, който му казва официално нещо, известно вече на целия свят –
че Германия разполага с военновъздушни сили. Хитлер спокойно изчаква реакцията на
Лондон на това едностранно нарушение на Версайския договор.
Нещата се развиват точно според очакванията му. Сър Джон Саймън казва пред Камарата
на общините, че още разчита да отиде в Берлин.

Съботна изненада
На 16 март, събота (повечето изненади на Хитлер са запазени за този ден от седмицата)
канцлерът издава закон, който въвежда всеобща военна служба и предвижда мирновременна
армия от дванайсет корпуса и трийсет и шест дивизии – около половин милион души. Това е
краят на военните ограничения на Версай – освен ако Франция и Великобритания не вземат
ответни мерки. Както Хитлер очаква, те протестират, но не предприемат никакви действия.
Британското правителство дори отправя припряно питане дали Хитлер все пак ще приеме
неговия външен министър – въпрос, на който диктаторът благоволява да даде утвърдителен
отговор.
Неделя, 17 март, е ден на ликуване и тържество в Германия. Оковите на Версай, символ на
поражението и унижението на Германия, са разкъсани. Колкото и да не харесва един
германец Хитлер и неговото гангстерско управление, той трябва да признае, че Фюрерът е
постигнал онова, което нито едно републиканско правителство не се е осмелявало дори да
опита. За повечето германци честта на нацията е възстановена. Тази неделя съвпада и с Деня
за възпоменание на героите (Heldengedenktag). Присъствах на церемонията в Държавната
опера по обяд и бях свидетел на сцена, невиждана в Германия от 1914 г. Целият долен етаж
беше залят от военни униформи – бледосивите мундири и островърхите шлемове на старата
имперска армия, смесени с облеклото на новата войска, включително небесносините
униформи на Луфтвафе, които малцина бяха виждали по-рано. До Хитлер беше фелдмаршал
фон Макензен – последният оцелял фелдмаршал от армията на кайзера, живописно
пременен в униформата на хусарите от „Мъртвешка глава“. Ярки светлини играеха по
сцената, където млади офицери стояха като мраморни статуи и държаха изправени
националните бойни знамена.
На огромната завеса зад тях висеше грамаден сребристочерен железен кръст. Официално
това беше церемония за отдаване на почит на германците, загинали във войните. Оказа се, че
е възторжено празнуване на смъртта на Версайския договор и възраждането на германската
наборна армия.
Генералите, както можеше да се види по лицата им, бяха изключително доволни. Подобно
на всички други, и те бяха останали изненадани, защото Хитлер, който беше прекарал
предишните дни в планинското си убежище в Берхтесгаден, не се беше потрудил да сподели
намеренията си с тях. Според по-късното свидетелство на генерал фон Манщайн на
Нюрнбергския процес, той и неговият началник генерал фон Вицлебен, командващ Трети
военен окръг (Wehrkreis III) в Берлин, за пръв път научили за решението на Хитлер по
радиото на 16 март. Генералният щаб би предпочел да започне с по-малобройна армия.
Генералният щаб, ако го бяха попитали [свидетелства Манщайн], щеше да предложи
двайсет и една дивизии... Числото трийсет и шест беше резултат от спонтанно
решение на Хитлер.10
Другите сили реагират с поредица от празни жестове, които трябва да послужат като
предупреждение към Хитлер. Британците, французите и италианците се срещат в Стреза на
11 април, заклеймяват действията на Германия и потвърждават подкрепата си за
независимостта на Австрия и Договора от Локарно. Съветът на Обществото на народите в
Женева също изразява неудоволствието си от необмислените действия на Хитлер и надлежно
назначава комисия, която да предложи мерки срещу подобни прояви в бъдеще. Франция,
която разбира, че Германия никога няма да се присъедини към замисления Източен пакт,
набързо подписва споразумение за взаимопомощ с Русия, а Москва сключва подобен договор
с Чехословакия.
В заглавията на вестниците това сплотяване на редиците срещу Германия звучи донякъде
застрашително и дори успява да впечатли някои хора в германското външно министерство и в
армията, но очевидно не и Хитлер. В крайна сметка рискованата му игра се оказва
печеливша. Фюрерът обаче не може да почива на тези лаври. Време е, решава той, отново да
засвидетелства горещо своята любов към мира и да види дали новосформираното единство
на силите, строени срещу него, не може да бъде разколебано и в крайна сметка – разрушено.
На 21 май вечертаCB той произнесе нова „миролюбива“ реч пред Райхс​тага – вероятно най-
убедителното и със сигурност най-хитрото и най-подвеждащото от всички негови изказвания
пред Райхстага, които съм чувал (а съм присъствал на повечето от тях). Хитлер беше в
непринудено настроение и излъчваше не само увереност, но и (за изненада на слушателите)
дух на толерантност и помирение. Нямаше негодувание или предизвикателство към
страните, които бяха осъдили неговото нарушаване на военните клаузи на Версайския
договор. Вместо това се чуха уверения, че всичко, което той иска, е мир и разбирателство на
основата на справедливост за всички. Хитлер отхвърляше всяка идея за война: тя била
безсмислена, била безполезна, както и изпълнена с ужас.
Кръвопролитията на европейския континент през последните триста години не
съответстват на резултата от тези събития за всички страни. В крайна сметка
Франция си е останала Франция, Германия – Германия, Полша – Полша и Италия –
Италия. Чрез привидно обхватните политически промени, постигнати с реки от пролята
кръв, династичният егоизъм, политическите страсти и патриотичното заслепение едва
са се докоснали до повърхността, що се отнася до националното чувство. Те не са
променили фундаменталния характер на нациите. Ако тези държави бяха посветили дори
само частица от принесените жертви на по-мъдри цели, успехът със сигурност щеше да
бъде по-голям и по-траен.
Германия, заявява Хитлер, няма и най-малкото намерение да завладява други народи.
Нашата расова теория разглежда всяка война за подчинение и господство над чужд
народ като дело, което рано или късно променя и отслабва вътрешно победителя, и в
крайна сметка довежда до неговото поражение... Тъй като в Европа вече няма незаето
пространство, всяка победа... може в най-добрия случай да донесе количествено
нарастване на населението на дадена страна. Само че ако нациите придават на това
толкова голямо значение, те могат да го постигнат и без сълзи, по по-прост и по-
естествен начин – [чрез] разумна социална политика, чрез усилване на готовността на
нацията да ражда деца.
Не! Националсоциалистическа Германия иска мир заради своите фундаментални
убеждения. Тя иска мир също и защото осъзнава простия, елементарен факт, че едва ли
някоя война би променила съществено страданията на хората в Европа... Основният
резултат от всяка война е, че унищожава цвета на нацията...
Германия се нуждае от мир и желае мир!
Той постоянно подчертава тази мисъл. Накрая прави тринайсет конкретни предложения за
поддържане на мира, които изглеждат толкова възхитителни, че произвеждат дълбоко и
благоприятно впечатление не само в Германия, но и в цяла Европа. Преди да ги изложи,
Хитлер припомня следното:
Германия тържествено призна и гарантира на Франция нейните граници, определени
след плебисцита в Заар... При това най-сетне се отказахме от всякакви претенции към
Елзас-Лотарингия, земя, за която сме воювали в две големи войни... Без да взима под
внимание миналото, Германия сключи пакт за ненападение с Полша... Ще се придържаме
безусловно към него... Признаваме Полша за родина на един велик и национално осъзнат
народ.
За Австрия:
Германия няма нито намерение, нито желание да се намесва във вътрешните работи на
Австрия, да анексира Австрия или да сключва аншлус.
 Тринайсетте точки на Хитлер са много изчерпателни. Германия няма да се върне в Женева,
докато Обществото на народите не отхвърли Версайския договор. Когато това бъде направено
и всички страни бъдат признати за равни, има предвид той, тогава Германия ще се
присъедини пак към Обществото. Германия обаче ще „съблюдава безусловно“ невоенните
параграфи на Версайския договор, „включително териториалните клаузи“, и „в частност ще
поддържа и изпълнява всички задължения, произтичащи от Договора от Локарно“. Хитлер
освен това тържествено обещава, че Германия ще спазва демилитаризацията на Рейнска
област. Макар че „по всяко време“ охотно ще участва в система за колективна сигурност,
Германия предпочита двустранните споразумения и е готова да сключи пактове за
ненападение със съседните ѝ държави. Тя е съгласна също и да приеме британските и
френски предложения за допълнително въздушно споразумение към Договора от Локарно.
Що се отнася до разоръжаването, Хитлер е готов да стигне до крайност:
Германското правителство е готово да приеме всяко ограничение, което води до
премахване на най-тежкото въоръжение, годно най-вече за агресия, като най-тежката
артилерия и най-тежките танкове... Германия заявява, че е готова да приеме каквито и
да е ограничения на калибъра на артилерията, линейните кораби, крайцерите и
торпедните катери. Германското правителство съответно е готово да приеме и
ограничението на тонажа за подводници или пълния отказ от тях...
В тази връзка Хитлер залага специална примамка за Великобритания. Той изказва
готовност да ограничи новия германски флот до 35% от британските военноморски сили;
при това, добавя той, Германия пак ще отстъпва с 15% на Франция по отношение на тонажа
на корабите. Когато в чужбина се чуват възражения, че това ще е само началото на
германските искания, Хитлер отговаря: „За Германия това искане е окончателно и твърдо.“
Малко след 22 ч. Хитлер стига до заключителната част:
Който запали факела на войната в Европа, не може да иска нищо друго, освен хаос. Ние
обаче живеем с твърдото убеждение, че в наши дни ще се състои не упадъкът, а
възраждането на Запада. Че Германия може даде незаличим принос към това велико дело
– това е наша горда надежда и непоклатима вяра.11
Това са сладки думи на мир, разум и помирение, и в западните демокрации в Европа,
където хората и техните правителства отчаяно жадуват за продължаване на мира на всяко
разумно основание, те са приети безкритично. Най-влиятелният вестник на Британските
острови, лондонският „Таймс“, ги приветства с почти истерична радост.
Речта изглежда разумна, пряма и изчерпателна. Никой, който я прочете непредубедено,
няма да се усъмни, че политическите точки, изложени от хер Хитлер, могат спокойно да
съставят основата на пълно уреждане на отношенията с Германия – една свободна,
равнопоставена и силна Германия вместо съсипаната Германия, на която беше наложен
мир преди шестнайсет години...
Нека се надяваме, че речта ще бъде възприета навсякъде като искрено и добре обмислено
изказване, в което намеренията отговарят точно на думите.12
Това велико издание, една от перлите на английската журналистика, ще изиграе (подобно
на правителството на Чембърлейн) съмнителна роля в катастрофалната британска политика
на компромиси с Хитлер. Само че вестникът, поне за автора на тази книга, има дори по-
слабо оправдание от правителството, защото в лицето на своя берлински кореспондент
Норман Ебът (до изгонването му на 16 август 1937 г.) той разполагаше с много по-откровен
източник на информация за делата и намеренията на Хитлер в сравнение с това, което
предлагаха други чуждестранни кореспонденти или дипломати, включително и британски.
Макар че голяма част от това, което написа за „Таймс“ от Берлин по онова време, не беше
публикуваноCC, както той често ми се оплакваше и както се потвърди по-късно, редакторите
на „Таймс“ със сигурност са прочели всички негови дописки и следователно са знаели какво
всъщност се случва в нацистка Германия и колко празни са гръмките обещания на Хитлер.
Британското правителство в не по-малка степен от „Таймс“ е готово и бърза да приеме
предложенията на Хитлер като „искрени“ и „добре обмислени“ – особено онова, според
което Германия се съгласява на флот с размер 35% от този на британския.
По време на отложената веднъж визита на сър Джон Саймън и Идън, която те
осъществяват в края на март, Хитлер ловко е намекнал пред британския външен министър, че
двете страни могат лесно да постигнат споразумение относно военноморските сили, което
да гарантира превъзходството на Англия. Сега, на 21 май, той отправя публично и конкретно
предложение – германски флот, който да се равнява по тонаж на едва 35% от британския – и
вмъква в речта си няколко особено приятелски забележки за Англия. „Германия – казва той –
няма нито намерението, нито необходимостта, нито средствата да участва в каквото и да е
ново военноморско съперничество“ – думи, които явно не са без значение за англичаните и
намекват за дните преди 1914 г., когато Триплиц с ентусиазираната подкрепа на Вилхелм II
строи флот за действия в открито море, способен да се мери с този на Англия. „Германското
правителство – продължава Хитлер – осъзнава непреодолимата жизнена необходимост и
респективно основанието, което Британската империя има да се защитава предимно по
море... Германското правителство има честното намерение да постигне и поддържа такива
отношения с британския народ и държава, че никога да не допусне да се повтори
единственият сблъсък, до който двете страни някога са стигали.“ Хитлер изразява подобни
чувства в „Майн Кампф“, където подчертава, че една от най-големите грешки на кайзера е
била неговата враждебност към Англия и неговият абсурден опит да съперничи на
британците като морска сила.
С невероятно простосърдечие и бързина британското правителство захапва въдицата на
Хитлер. Рибентроп, който вече е станал момче за международни поръчки на Хитлер, е
поканен да отиде в Лондон през юни за военноморски преговори. Надут и безцеремонен, той
казва на британците, че предложението на Хитлер не може да бъде тема на преговори; те
трябва да приемат или да се откажат. Британците приемат. Без да се консултират със своите
съюзници от Стреза – Франция и Италия, които също са морски сили и са сериозно
обезпокоени от превъоръжаването на Германия и пренебрежението ѝ към на военните
клаузи от Версай – и без дори да информират Обществото на народите, ангажирано със
спазването на договорите от 1919 г., те се заемат да премахнат военноморските ограничения
от Версай, смятайки, че го правят за собствена изгода.
Защото и за най-просто устроения ум в Берлин е ясно, че като приема Германия да
построи флот с размер колкото една трета от британския, лондонското правителство дава на
Хитлер пълна свобода да изгради флота си колкото е възможно най-бързо – нещо, което ще
натовари до краен предел неговите корабостроителници и стоманолеярни за период от най-
малко десет години. С други думи, това не е ограничение на германското превъоръжаване, а
насърчение за неговото разширяване във военноморската област с максималната бързина, за
която Германия успее да намери средства.
И за да сипе сол в раната, нанесена вече на Франция, британското правителство, за да
изпълни обещанието си към Хитлер, отказва да разкрие пред най-близкия си съюзник какъв
вид и колко на брой кораби ще строи Германия с негово съгласие, с изключение на това, че
тонажът на германските подводници (а производството на подводници в Германия е изрично
забранено от Версайския договор) ще бъде 60% от този на британските и че при извънредни
обстоятелства може да достигне 100%.13 Англо-германското споразумение всъщност дава на
Германия правото да построи пет линейни кораба с тонаж и въоръжение, надхвърлящи тези
на който и да е британски плавателен съд, макар че официалните числа са фалшифицирани,
за да скрият истината от Лондон – 21 крайцера и 64 есминеца. Не всички са построени или
завършени напълно до избухването на войната, но достатъчно от тях, включително
подводниците, са готови да причинят на Британия катастрофални загуби през първите
години на Втората световна война.
Мусолини си прави необходимите изводи за „коварството на Албион“. В играта на
отстъпки с Хитлер могат да участват и двама. Нещо повече – циничното пренебрежение към
Версайския договор, което Англия демонстрира, подсилва убеждението му, че Лондон
вероятно няма да погледне твърде сериозно, ако бъде нарушен Уставът на Обществото на
народите. На 3 октомври 1935 г., пренебрегвайки устава, войските на Мусолини нахлуват в
древното планинско царство Абисиния. Обществото, по инициатива на Великобритания и с
неохотната подкрепа на Франция (която вижда, че Германия е по-голямата опасност в
дългосрочна перспектива), веднага гласува санкции. Те обаче са само частични и се прилагат
боязливо. Не могат да възпрат Мусолини да завладее Етиопия, но успяват да разрушат
приятелските отношения на фашистка Италия с Британия и Франция и слагат край на
Фронта Стреза, насочен срещу нацистка Германия.
Кой печели най-много от тази верига от събития, ако не Адолф Хитлер? На 4 октомври,
непосредствено след започването на италианската инвазия, прекарах деня на
„Вилхелмщрасе“ в разговори с различни длъжностни лица от партията и правителството.
Един запис в дневника ми от тази вечер обобщава колко бързо и точно германците
преценяват ситуацията:
На „Вилхелмщрасе“ са във възторг. Или Мусолини ще срещне съпротива и ще затъне
толкова дълбоко в Африка, че ще отслаби значително позициите си в Европа, при което
Хитлер може да превземе Австрия, до този момент покровителствана от Дучето; или
ще спечели напук на Франция и Британия и тогава ще узрее за съюз с Хитлер срещу
западните демокрации. И в двата случая Хитлер печели.14
Това скоро ще се потвърди на практика.

Успешен удар в Рейнска област

В своята „мирна“ реч пред Райхстага на 21 май 1935 г., която, както видяхме, прави толкова
силно впечатление по света и преди всичко във Велико​брита​ния, Хитлер споменава, че в
Договора от Локарно е бил внесен „елемент на правна несигурност“ в резултат от пакта за
взаимопомощ, който е бил подписан от Русия и Франция на 2 март в Париж и на 14 март в
Москва, но до края на годината не е бил ратифициран от френския парламент. Германското
външно министерство обръща внимание на Париж върху този „елемент“ в официална нота до
френското правителство. На 21 ноември френският посланик Франсоа-Понсе провежда
разговор с Хитлер, по време на който Фюрерът се впуска „в дълга тирада“ срещу Френско-
съветския пакт. Франсоа-Понсе докладва в Париж, че по негово убеждение Хитлер
възнамерява да използва пакта като претекст да окупира демилитаризираната зона на
Рейнска област. „Единствените колебания на Хитлер сега – добавя той – са свързани с избора
на подходящ момент за действие.“15
Франсоа-Понсе, който вероятно е най-добре информираният посланик в Берлин, знае за
какво говори, макар и без съмнение да не му е известно, че още предишната пролет, на 2 май,
19 дена преди Хитлер да даде публичните си уверения пред Райхстага, че ще зачита Договора
от Локарно и териториалните клаузи на Версайския договор, генерал фон Бломберг е издал
своята първа директива до трите вида въоръжени сили да подготвят планове за нова
окупация на демилитаризираната Рейнска област. Операцията с кодово име „Шулунг“ трябва
да бъде „изпълнена чрез изненадващ удар със светкавична скорост“, а планирането ѝ трябва
да бъде тайна, за която „да бъдат осведомени само минимален брой офицери“. От
съображения за секретност Бломберг дори пише заповедта на ръка.16
На 16 юни на десетата среща на Работната комисия на Съвета по отбраната на Райха
планираните действия са по-подробно обсъдени. По време на заседанието полковник
Алфред Йодл, който току-що е оглавил Отдела по гражданска отбрана, докладва плановете и
подчертава необходимостта от най-строга секретност. Нищо не бива да се излага в писмена
форма, ако не е абсолютно наложително, предупреждава той и добавя, че „подобен материал
без изключения трябва да се държи в сейфове“.17
През цялата зима на 1935–1936 г. Хитлер изчаква благоприятен момент. Той, разбира се,
забелязва, че Франция и Британия са погълнати от задачата да задържат настъплението на
италианците в Абисиния, но както личи, на Мусолини ще му се размине. Въпреки широко
разгласените санкции, Обществото на народите явно е безсилно да спре изпълнения с
решимост агресор. В Париж френският парламент изглежда не бърза да ратифицира пакта
със Съветския съюз; в средите на десницата се засилват категоричните настроения против
него.
Хитлер очевидно смята, че има голяма вероятност френската Долна камара или Сенатът да
отхвърлят съюза с Москва. В този случай той ще трябва да потърси друг претекст за
„Шулунг“ Пактът обаче е поставен за гласуване в Камарата на 11 февруари и на 27-и е
одобрен с 353 срещу 164 гласа. Два дена по-късно, на 1 март, Хитлер се решава на действие –
донякъде за ужас на генералите, повечето от които са убедени, че французите ще смажат
напълно малките германски сили, събрани за операцията в Рейнска област. Въпреки това на
следващия ден, 2 март 1936 г., в изпълнение на инструкциите на своя водач, Бломберг издава
официална заповед за окупацията на Рейнска област. Както казва той на висшите армейски
командири, това трябва да бъде „изненадващ ход“. Бломберг очаква окупирането да протече
като „мирна операция“. Ако се случи обратното – т.е. ако французите окажат съпротива, –
главнокомандващият си запазва „правото да вземе решение за всякакво военно
противодействие“.18 Всъщност, както научих шест дена по-късно и както ще потвърдят
впоследствие показанията на генералите в Нюрнберг, Бломберг вече е решил какво да бъде
това противодействие: бързо отстъпление назад през Рейн!
Само че французите, чиято страна вече е парализирана от вътрешни борби, а народът –
обзет от пораженски дух, не знаят тази подробност, когато германски войски в символично
малък състав преминават по мостовете на Рейн на 7 март сутринта и навлизат в
демилитаризираната зона.CD В 10 ч. послушният външен министър Нойрат свиква
посланиците на Франция, Британия и Италия, запознава ги с новините от Рейнска област и
им връчва официална нота, която отхвърля Договора от Локарно, току-що погазен от Хитлер
– и предлага нов мирен план! „Хитлер зашлеви противника си в лицето – отбелязва кисело
Франсоа-Понсе – и при това заяви: „Предлагам ви мир!“20
И наистина, два часа по-късно Фюрерът стои на трибуната на Райхстага пред изпадналите
в делириум слушатели, като се разпростира върху своето желание за мир и последните си
идеи за неговото поддържане. Отидох до операта „Крол“ да видя този спектакъл, който няма
да забравя никога, защото беше едновременно завладяващ и отблъскващ. След
продължително словоизлияние за злините на Версай и заплахата на болшевизма Хитлер
спокойно обяви, че пактът на Франция с Русия е обезсилил Договора от Локарно, който, за
разлика от Версайския, Германия е подписала свободно. Описал съм последвалата сцена в
дневника си същата вечер.
„Германия вече не се смята за обвързана с Договора от Локарно [каза Хитлер]. В името
на основните права на своя народ за сигурност на границата и гарантиране на неговата
защита, германското правителство възстановява, считано от днес, абсолютния и
неограничен суверенитет на Райха в демилитаризираната зона!“
В този миг шестстотинте депутати, всичките назначени лично от Хитлер, дребни хора
с едри тела, дебели вратове, късо подстригани коси и шкембета, облечени в кафяви
униформи и тежки ботуши... скачат на крака като автомати с десници, изпънати нагоре
в нацисткия поздрав, и надават вик: „Хайл“... Хитлер вдига ръка в знак, че иска тишина...
Той произнася с дълбок, звучен глас: „Мъже от германския Райхстаг!“ Мълчанието е
пълно.
„В този исторически час, когато в западните провинции на Райха германските войски в
този момент маршируват към своите бъдещи мирновременни гарнизони, ние всички
заедно даваме два свещени обета.“
Не успява да продължи. За тази сбирщина от „парламентаристи“ е новина, че германски
войници вече навлизат в Рейнска област. В главите им нахлува целият милитаризъм,
който носят в германската си кръв. Те скачат на крака с викове и рев... Ръцете им са
вдигнати в раболепен поздрав, лицата им вече са изкривени от истерия, устите, широко
отворени, не спират да крещят, очите им, горящи от фанатизъм, не се откъсват от
новия бог, Месията. А той играе ролята си великолепно. Навежда глава, сякаш от
скромност, и търпеливо изчаква да млъкнат. Тогава гласът му, все още нисък, но задавен
от емоции, произнася двата обета:
 „Първо, кълнем се, че няма да отстъпим пред никаква сила, за да възстановим честта на
нашия народ... Второ, тържествено обещаваме, че сега повече от всякога ще се борим за
разбирателство между европейските народи, особено с нашите западни съседи... Нямаме
териториални искания в Европа!... Германия никога няма да наруши мира!“
Дълго време аплодисментите не стихваха... Няколко генерали излязоха навън. Зад
усмивките им обаче неизбежно се усещаше напрежение... Сблъсках се с генерал фон
Бломберг. Лицето му беше побеляло, а бузите му потрепваха.21
И има основателна причина за това. Министърът на отбраната, който пет дена по-рано е
написал собственоръчно заповедта за придвижването на войските, губи самообладание. На
следващия ден научих, че преди операцията е дал заповед на частите си да се изтеглят
обратно през Рейн, в случай че французите предприемат съпротивителни действия.
Французите обаче не предприемат абсолютно нищо. Франсоа-Понсе казва, че след неговото
предупреждение през ноември предишната година френското върховно командване е
отправило питане към правителството какво ще прави, ако посланикът се окаже прав.
Отговорът по неговите думи бил, че правителството ще отнесе въпроса до Обществото на
народите.22 Всъщност когато ударът е нанесенCE, тъкмо френското правителство изявява
желание да противодейства, докато Генералният щаб се колебае. „Генерал Гамлен
предупреди – заявява Франсоа-Понсе, – че една военна операция, макар и ограничена, е
свързана с непредвидими рискове и не може да бъде предприета, без да се обяви обща
мобилизация.“23 Максималното, което Гамлен като началник на Генералния щаб е готов да
направи – и изпълнява реално – е да съсредоточи тринайсет дивизии близо до германската
граница, но само колкото да подсили Линията „Мажино“. Дори това е достатъчно, за да всее
паника в германското върховно командване. Бломберг, подкрепян от Йодл и повечето висши
офицери, иска да оттегли трите батальона, които са преминали Рейн. Както свидетелства
Йодл в Нюрнберг: „Като се има предвид в какво положение се намирахме, френските части
за прикритие можеха да ни направят на пух и прах.“24
Биха могли – и ако беше станало, това със сигурност щеше да бъде краят на Хитлер, след
което историята вероятно щеше да вземе друг, по-оптимистичен обрат, защото диктаторът
никога не би могъл да оцелее след подобно фиаско. Самият Хитлер го знае. „Едно
отстъпление от наша страна би било равнозначно на гибел“ – признава той по-късно.25 В
този случай, както и при много други по-нататък, единствено неговите железни нерви
спасяват положението и за смайване на нерешителните генерали донасят успех. Това обаче
не значи, че за него моментът е лек.
Онези 48 часа след навлизането в Рейнска област бяха най-напрегнатите в живота ми –
го чува по-късно да казва неговият преводач Паул Шмит. – Ако французите тогава бяха
влезли в Рейнска област, щеше да се наложи да се оттеглим с подвити опашки, защото
военните ресурси, с които разполагахме, щяха да бъдат напълно недостатъчни дори за
скромна съпротива.26
Уверен, че французите няма да настъпят, той категорично отхвърля всички предложения за
изтегляне на войските, направени от колебливото върховно командване. Началникът на
Генералния щаб, генерал Бек, иска Фюрерът поне да смекчи удара, като обяви, че няма да
укрепва областта на запад от Рейн – предложение, което, както Йодл свидетелства по-късно,
Фюрерът отхвърля „най-безцеремонно“ – по очевидни причини, както ще разберем.27
Предложението на Бломберг за изтегляне, казва Хитлер по-късно на генерал фон Рунщед, е
чиста проява на малодушие.28
Какво щеше да се случи, ако начело на Райха стоеше някой друг, а не аз! – възкликва
Хитлер на неофициална среща с другарите си в централния щаб на 27 март 1942 г.,
припомняйки си операцията в Рейнска област. – Всеки, за когото се сетите, щеше да
загуби присъствие на духа. Налагаше се да лъжа, и онова, което ни спаси, беше моето
непоклатимо упорство и невероятна самоувереност.29
Вярно е, но трябва да отбележим, че му помагат не само колебанията на французите, но и
бездействието на техните британски съюзници. Френският външен министър Пиер Етиен
Фланден на 11 март отлита за Лондон, където моли британското правителство да подкрепи
Франция при възможно военно противопоставяне в Рейнска област. Молбите му са
безрезултатни. Британия не желае да рискува война, въпреки че Съюзниците имат
съкрушително превъзходство над Германия. Както отбелязва лорд Лодиан: „Германците в
края на краищата просто влизат в задния си двор.“ Още на 9 март, преди французите да
пристигнат в Лондон, Антъни Идън, който е външен министър от декември 1935 г., е казал
пред Камарата на общините: „Завземането на Рейнска област от Райхсвера нанася тежък удар
на принципа за нерушимост на договорите. За щастие нямаме основание да предполагаме,
че сегашните действия на германците заплашват с враждебност.“30
И все пак Франция по силата на Договора от Локарно има право да предприеме военни
действия срещу присъствието на германски войски в демилитаризираната зона, а същият
договор задължава Британия да я подкрепи със собствените си въоръжени сили. Яловите
преговори в Лондон са потвърждение за Хитлер, че последното му хазартно начинание е
било успешно.
Британците не само не се осмеляват да рискуват война, но и за пореден път приемат
сериозно последната порция „мирни“ предложения на Хитлер. В нотите, връчени на тримата
посланици на 7 март, и в своята реч пред Райхстага Хитлер е дал идеята за подписване на 25-
годишен пакт за ненападение с Белгия и Франция, който да бъде гарантиран от Британия и
Италия; да сключи подобни пактове за ненападение с източните съседи на Германия; да се
съгласи на демилитаризация от двете страни на френско-германската граница; и най-сетне,
да възстанови членството на Германия в Обществото на народите. За искрените намерения
на Хитлер може да се съди по предложението му за демилитаризиране на областите от двете
страни на френско-германската граница, защото това би заставило Франция да се лиши от
Линията „Мажино“ – нейната последна защита срещу потенциално германско нападение.
В Лондон уважаваният „Таймс“, макар и да осъжда внезапното нахлуване на Хитлер в
Рейнска област, пуска водеща редакционна статия със заглавие „Шанс за възстановяване“.
В ретроспекция е лесно да се види, че успешната рискована операция на Хитлер в Рейнска
област му донася победа, която ще има огромни последствия, по-изумителни и по-
съдбоносни, отколкото би могъл да проумее човек в онзи момент. В Германия тя утвърждава
неговата популярностCF и властта му и ги издига до висоти, на каквито не се е радвал нито
един германски управник в миналото. Осигурява му силно влияние над неговите генерали,
които са проявили колебание и слабост в момент на криза, докато той е останал твърд.
Случилото се ги убеждава, че във външната политика и дори във военните работи неговата
преценка е по-добра от тяхната. Те са се бояли, че французите ще влязат в бой; той е
разбирал по-добре ситуацията. И накрая – най-важното: окупацията на Рейнска област,
макар и дреболия като военна операция, открива (нещо, което освен Хитлер като че ли
разбира единствено Чърчил в Англия) необятни нови възможности в Европа, където маршът
на трите германски батальона по мостовете на Рейн предизвиква не само потрес, но и
необратима промяна на стратегическата ситуация.
И от друга страна – също толкова лесно е да се види в ретроспекция, че неуспехът на
Франция да отблъсне батальоните на Вермахта и нежеланието на Британия да я подкрепи в
действия, които не биха били нещо повече от полицейска акция, са катастрофа за Запада, от
която произтичат всички други, още по-мащабни, които ще настъпят по-късно. През март
1936 г. двете западни демокрации получават последен шанс да спрат без риск от сериозни
военни действия възхода на онази милитаризирана, агресивна, тоталитарна Германия, и на
практика (както видяхме, че признава самият Хитлер) да провалят нацисткия диктатор и
неговия режим – и оставят този шанс да им се изплъзне.
За Франция това е началото на края. Нейните съюзници на изток – Русия, Полша,
Чехословакия, Румъния и Югославия – внезапно са изправени пред факта, че Франция не е
готова да се бори срещу германската агресия, за да запази системата за сигурност, чието
толкова усърдно изграждане е станало по инициатива именно на френското правителство.
Има обаче и нещо друго. Тези източни съюзници започват да разбират, че дори Франция да
не е толкова пасивна, тя скоро няма да е в състояние да им окаже сериозна помощ, тъй като
Германия трескаво изгражда Линията „Зигфрид“ по френско-германската граница. Те
виждат, че издигането на тази укрепена линия скоро ще промени стратегическата карта на
Европа – в тяхна вреда. Едва ли могат да се надяват, че Франция, която със своите сто
дивизии не е посмяла отблъсне три германски батальона, ще се реши да пролива кръвта на
младите си мъже срещу непревземаемите германски укрепления, докато Вермахтът настъпва
на изток. А дори и да се случи невероятното, то ще е напразно. От този момент нататък
французите биха могли да задържат на запад само малка част от нарастващата германска
армия. Останалата ще е свободна за операции срещу източните съседи на Германия.
Значението на укрепленията в Рейнска област за стратегията на Хитлер се разкрива на
Уилям К. Булит, американския посланик във Франция, при срещата му с германския външен
министър в Берлин на 18 май 1936 г.
Фон Нойрат каза [съобщава Булит на Държавния департамент], че политиката на
германското правителство не предвижда никаква активност във външен план, докато
„Рейнска област не бъде усвоена“. Той обясни какво има предвид, като каза, че докато не
бъдат построени германските укрепления на границите с Франция и Белгия, германското
правителство ще се стреми по всякакъв начин не да насърчава, а да възпира евентуален
бунт на нацистите в Австрия, и ще се придържа към мирен курс по отношение на
Чехословакия. „Веднага щом нашите укрепления бъдат завършени и страните от
Централна Европа разберат, че Франция не може да навлезе на германска територия,
щом пожелае, всички тези страни ще променят сериозно вижданията си за външната
политика и ще се създаде нова конфигурация“ – каза той.31
 И тя вече започва да се създава.
Докато стоях край гроба на моя предшественик [убития Долфус] – разказва д-р Шушниг
в своите мемоари, – разбрах, че за да запазя независимостта на Австрия, ще трябва да
предприема политика на отстъпки... Трябваше да избягваме всичко, което би могло да
даде на Германия повод за намеса, и трябваше да направим всичко, за да си осигурим по
някакъв начин търпимостта на Хитлер към статуквото.32
Новият и още млад австрийски канцлер се е почувствал окуражен от публичната
декларация на Хитлер пред Райхстага на 21 май 1935 г., че „Германия няма нито намерение,
нито желание да се намесва във вътрешните работи на Австрия, да анексира Австрия или да
сключва аншлус“; успокоила го е и препотвърдената в Стреза решимост на Италия, Франция
и Британия да съдействат за гарантирането на независимостта на Австрия. След това
Мусолини, главният закрилник на Австрия от 1933 г. нататък, е затънал във войната в
Абисиния и е развалил съюза си с Франция и Британия. Когато Германия навлиза в Рейнска
област и започва да строи укрепления в нея, д-р Шушниг разбира, че се налага да направи
известни отстъпки на Хитлер. Той започва да преговаря за ново споразумение с лукавия
германски пълномощен министър във Виена, Папен, който, макар че нацистите за малко да
го ликвидират по време на чистката през юни, след пристигането си в Австрия през лятото
на 1934 г. (след убийството на Долфус от нацистите) започва да работи срещу
независимостта на Австрия, за да осигури на Фюрера властта над неговата родина.
„Националсоциализмът трябва и ще успее да надделее над новата австрийска идеология“ –
пише той на Хитлер на 27 юли 1935 г., отчитайки се за първата година на своята служба във
Виена.33
Публикуваният текст на австро-германското споразумение, подписано на 11 юли 1936 г.,
привидно говори за необичайно великодушие и толерантност от страна на Хитлер. Германия
още веднъж признава суверенитета на Австрия и обещава да не се намесва във вътрешните
работи на съседа си. Австрия от своя страна декларира, че във външната си политика винаги
ще действа на принципа, че се признава за „германска държава“.
Договорът обаче съдържа тайни клаузи34, и в тях Шушниг прави отстъпки, които ще
доведат него и малката му страна до гибел. Той дава тайното си съгласие да амнистира
нацистките политически затворници в Австрия и да назначи представители на „т.нар.
Национална опозиция“ (евфемистично название за нацисти или симпатизанти на
нацистите) на „отговорни политически постове“. Така той на практика позволява на Хитлер
да вкара троянски кон в Австрия. В него скоро ще се промъкне виенският юрист Зайс-
Инкварт, който ще играе известна роля в по-нататъшното повествование.
Макар и Папен да е получил одобрението на Хитлер за текста на договора, като за тази цел
го е посетил лично в Берлин в началото на месеца, Фюрерът яростно напада своя
дипломатически представител, когато последният му телефонира на 16 юли, за да го
уведоми, че споразумението е било подписано.
Реакцията на Хитлер ме удиви [пише Папен по-късно]. Вместо да изрази задоволството
си, той избухна в поток ругатни. Бил съм го подвел, каза, да направи прекомерни
отстъпки... Цялата работа била капан.35
Както се оказва – била е капан за Шушниг, а не за Хитлер.
 Подписването на австро-германския договор е знак, че Мусолини е загубил контрола си
върху Австрия. Би могло да се очаква, че това ще влоши отношенията между двамата
фашистки диктатори. Случва се обаче точно обратното – благодарение на събития, които в
този момент, през 1936 г., наливат вода в мелницата на Хитлер.
На 2 май 1936 г. италиански войски влизат в абисинската столица Адис Абеба, а на 4 юли
Обществото на народите официално капитулира и отменя санкциите срещу Италия. Две
седмици по-късно, на 16 юли, Франко извършва военен преврат в Испания, където избухва
гражданска война.
Хитлер, както обикновено по това време на годината, отива на опера на Фестивала на
Вагнер в Байройт. На 22 юли през нощта, след като се връща от театъра, в Байройт пристига
германски бизнесмен от Мароко, съпровождан от местния нацистки лидер, и доставя
спешно писмо от Франко. Водачът на бунта се нуждае от самолети и друга помощ. Хитлер
веднага вика при себе си Гьоринг и генерал фон Бломберг, които по случайност също са в
града, и още същата вечер е взето решение да окажат подкрепа на испанското въстание. 36
Макар че германската помощ за Франко не се равнява на италианската, която включва
между 60 и 70 хиляди войници, огромно количество оръжия и самолети, тя е значителна.
Според по-късните им пресмятания германците са вложили половин милиард марки в тази
авантюра37, като не се броят доставените самолети, танкове, технически персонал и легиона
„Кондор“ – военновъздушен отряд, запомнен с това, че е заличил от земята испанския град
Гуерника и неговото цивилно население. Отнесено към грандиозното превъоръжаване на
самата Германия, това не е много, но от него Хитлер извлича прекрасни дивиденти.
По този начин Франция се сдобива с трета враждебна фашистка сила на своите граници.
Събитието изостря вътрешните борби между ляво и дясно в страната и следователно
отслабва главния съперник на Германия в западния свят. Преди всичко то прави невъзможно
ново сближаване на Британия и Франция с Италия, на каквото са се надявали правителствата
в Париж и Лондон след края на Абисинската война, и по този начин тласка Мусолини в
прегръдката на Хитлер.
От самото начало политиката на Фюрера по отношение на Испания е хитра, пресметлива
и далновидна. Внимателният прочит на заловените германски документи показва ясно, че
една от целите на Хитлер в този момент е да удължи Испанската гражданска война, за да
поддържа конфликта между западните демокрации и Италия и да привлече Мусолини на
своя страна.CG Още през декември 1936 г. Улрих фон Хасел, германският посланик в Рим,
още не толкова обръгнал на нацистките цели и практики, които по-късно ще опознае на
сцената на живота си, докладва на „Вилхелмщрасе“:
Ролята на испанския конфликт за отношенията на Италия с Франция и Англия може да
се сравни с тази на Абисинския конфликт по това, че очертава ясно реалните,
противоположни интереси на държавите и по този начин не позволява Италия да бъде
завлечена в мрежата на западните сили и използвана за техните машинации. Борбата за
доминиращо политическо влияние в Испания изважда наяве естественото
противопоставяне между Франция и Италия; в същото време положението на Италия
като сила в западното Средиземноморие я поставя в съперничество с Британия. Толкова
по-ясно Италия ще разбере колко е целесъобразно да се противопостави на западните
сили рамо до рамо с Германия.39
 Това са обстоятелствата, довели до възникването на Оста Рим-Берлин. На 24 октомври,
след консултации с Нойрат в Берлин, външният министър (и зет) на Мусолини граф Галеацо
Чиано прави първото от множеството си посещения в Берхтесгаден. Той заварва германския
диктатор в дружелюбно и общително настроение. Мусолини, заявява Хитлер, е „най-
бележитият държавник в света, с когото никой не може да се сравнява дори отдалечено“. С
общи сили Италия и Германия биха могли да победят не само „болшевизма“, но и Запада.
Включително Англия! Британците, смята Хитлер, могат в крайна сметка да потърсят
помирение с обединените Италия и Германия. Ако не, двете сили с общи действия биха
могли лесно да се отърват от нея. „Превъоръжаването на Германия и Италия – напомня
Хитлер на Чиано – напредва много по-бързо, отколкото може да стане това в Англия... За три
години Германия ще е готова...“40
Интересна е датата на този разговор. Три години го делят от есента на 1939 г.
В Берлин на 21 октомври Чиано и Нойрат са подписали таен протокол, който набелязва
обща външна политика за Германия и Италия. В реч, която произнася в Милано няколко дни
по-късно (на 1 ноември), Мусолини публично се позовава на него, без да разкрива
съдържанието му, като споразумение, представляващо „Ос“, около която европейските сили
„могат да работят заедно“. Тази дума ще стане прочута, а за Дучето ще има съдбоносно зна​-
чение.
След като си е осигурил подкрепата на Мусолини, Хитлер обръща вниманието си в друга
посока. През август 1936 г. той е назначил Рибентроп като посланик в Лондон, за да проучи
възможността за споразумение с Англия – при посочени от него условия. Ленив и
некомпетентен, суетен като паун, арогантен и лишен от чувство за хумор, Рибентроп е
възможно най-лошият избор за този пост – нещо, което Гьоринг разбира.
Когато разкритикувах квалификацията на Рибентроп да се занимава с британските
въпроси – заявява той по-късно, – Фюрерът ми изтъкна, че Рибентроп познавал „лорд
Еди-кой си“ и „министър Еди-кой си“. На което аз отговорих: „Да, но проблемът е, че те
познават Рибентроп.“41
Вярно е, че Рибентроп, колкото и да е непривлекателен лично, има влиятелни приятели в
Лондон. Приятелката на краля мисис Симпсън е една от тях, както смятат в Берлин. Само че
първоначалните усилия на Рибентроп на този пост не са обнадеждаващи, и през ноември той
отлита обратно в Берлин, за да довърши други свои дела, които нямат връзка с Британия. На
25 ноември той подписва Антикоминтерновския пакт с Япония, с който – казва той на
кореспондентите (сред които и авторът), без да му мигне окото – Германия и Япония
обединяват усилията си за защита на западната цивилизация. На повърхността този пакт не
изглежда нищо повече от пропаганден трик, чрез който Германия и Япония биха могли да си
спечелят световна подкрепа, като експлоатират единодушната неприязън към комунизма и
общото недоверие към Коминтерна. Само че в този договор също има таен протокол, който е
насочен конкретно против Русия. В случай на непредизвикано нападение от страна на
Съветския съюз срещу Германия или Япония двете страни се споразумяват да проведат
консултации за мерките „в защита на техните общи интереси“, както и „да не предприемат
мерки, които биха облекчили положението на Съветския съюз“. Договорено е също, че нито
една от двете страни няма да сключва никакви политически договори с Русия,
противоречащи на духа на споразумението, освен по взаимно съгласие. 42
Не след дълго Германия ще наруши споразумението и ще обвини несправедливо Япония,
че не го спазва. Пактът обаче изпълнява определена пропагандна цел пред по-лековерната
част от света и е първият акт, който свързва трите бедни и агресивни държави. Италия го
подписва на следващата година.
На 30 януари 1937 г. Хитлер излиза с обръщение пред Райхстага, като обявява „оттеглянето
на германския подпис“ от Версайския договор – лишен от съдържание, но характерен жест,
тъй като договорът отдавна е мъртъв – и с гордост прави обзор на своите четири години
управление. За гордостта му има оправдание, тъй като и във вътрешен, и във външен план
резултатите са впечатляващи. Както вече знаем, той е премахнал безработицата, постигнал е
икономическо оживление, създал е могъща армия, флота и военновъздушни сили, дал им е
значително въоръжение и перспективата за още по-мащабно. Сам е разкъсал оковите на
Версай и с блъфиране е завзел Рейнска област. Напълно изолиран в началото, той си е
осигурил лоялен съюзник в лицето на Мусолини и още един в лицето на Франко; откъснал е
Полша от Франция. Най-важното вероятно е това, че е отприщил живата енергия на
германския народ, събудил е вярата им в страната и тяхното чувство за мисия като велика и
растяща световна сила. Всеки може да види контраста между тази цъфтяща, войнствена,
смело ръководена Германия и упадъчните демокрации на Запада, които изглежда стават все
по-объркани и нерешителни с всеки нов месец. Макар и разтревожени, Британия и Франция
не са си мръднали и пръста, за да попречат на Хитлер да нарушава мирния договор с
действия като превъоръжаването на Германия и завземането на Рейнска област; не са успели
да спрат Мусолини в Абисиния. И в този момент, в началото на 1937 г., изглеждат жалки с
безполезните си жестове, предназначени да попречат на Германия и Италия да решат изхода
от испанската гражданска война. Всички знаят какво правят Италия и Германия в Испания,
за да осигурят победа на Франко. Само че правителствата в Лондон и Париж в продължение
на години са водили безсмислени дипломатически преговори с Берлин и Рим, за да
гарантират „ненамеса“ в Испания. Тази игра явно е забавлявала германския диктатор и със
сигурност е усилила неговото презрение към неумелите политически ръководители на
Франция и Британия – тези „червейчета“, както кратко ги нарича в един исторически
момент, когато за пореден път унижава с извънредна лекота двете западни демокрации.
Нито Великобритания и Франция, техните правителства и техните народи, нито
мнозинството от германския народ през 1937 г. явно не разбират, че почти всичко, което
Хитлер е извършил през първите четири години от управлението си, е подготовка за война.
Както авторът може да свидетелства от лични наблюдения, чак до 1 септември 1939 г.
германците бяха убедени, че Хитлер ще постигне каквото иска – и каквото те искат, – без да
прибягва до война. Само че сред елита, който управлява Германия или ѝ служи на ключови
позиции, не би могло да има съмнение каква е целта на Хитлер. Към края на
четиригодишния „пробен“ период на нацисткото управление, както Хитлер го нарича,
Гьоринг, който от септември 1936 г. отговаря за Четиригодишния план, откровено заявява
какво предстои в тайна реч пред индустриалци и висши държавни служители в Берлин.
Битката, към която се приближаваме сега [казва той], изисква огромен производствен
капацитет. Не може да се постави видима граница на превъоръжаването. Единствените
 алтернативи са победа или унищожение... Живеем във време, когато окончателната
битка е в обозримото бъдеще. Вече сме на прага на мобилизация и вече сме във война.
Единственото, което липсва, е реалното водене на огън.43
Предупреждението на Гьоринг е дадено на 17 декември 1936 г. Преди да изминат и
единайсет месеца, както скоро ще видим, Хитлер ще вземе своето съдбоносно и необратимо
решение да започне война.

1937 г.: „Без изненади“

В своето обръщение към роботите в Райхстага на 30 януари 1937 г. Хитлер заявява: „Времето
на така наречените изненади приключи.“
И наистина, през 1937 г. няма съботно-неделни сюрпризи.CH За Германия това е година на
консолидация и продължаваща подготовка за целите, които Фюрерът ще изложи накрая през
ноември пред малка група от своите най-висши офицери. Това е година, през която се кове
оръжие, обучават се войски, изпробват се новите Военновъздушни сили в ИспанияCI,
разработват се заместители на бензина и каучука, заздравява се Оста Рим-Берлин и се търсят
нови слаби места в Париж, Лондон и Виена.
През първите месеци на 1937 г. Хитлер постоянно изпраща важни емисари в Рим, за да
поддържат приятелството с Мусолини. Германците изпитват известно безпокойство заради
флирта на Италия с Британия (на 2 януари Чиано е подписал „джентълменско споразумение“
с британското правителство, в което двете страни взаимно признават жизнените си интереси
в Средиземноморието) и осъзнават, че въпросът за Австрия още е чувствителна тема в Рим.
Когато Гьоринг се среща с Дучето на 15 януари и заговаря без заобикалки за неизбежността
на аншлуса с Австрия, раздразнителният италиански диктатор (според германския преводач
Паул Шмит) поклаща енергично глава в знак на несъгласие, а посланик фон Хасел докладва
в Берлин, че изявлението на Гьоринг за Австрия е „срещнало хладен прием“. През юни
Нойрат бърза да увери Дучето, че Германия ще се придържа към своя пакт с Австрия,
сключен на 11 юли. Само в случай, че бъде направен опит за реставрация на Хабсбургите,
германците ще действат безкомпромисно.
Успокоен по този начин за Австрия и все още огорчен от факта, че Франция и Британия се
противопоставят на почти всички негови амбиции – в Етиопия, в Испания, в
Средиземноморието, – Мусолини приема поканата на Хитлер да посети Германия, и на 25
септември 1937 г., нагизден в нова униформа, изработена специално за случая, той
преминава Алпите и пристига в Третия райх. Посрещнат тържествено от Хитлер и неговите
помощници, които го ласкаят като герой завоевател, Мусолини няма как да знае в този
момент колко съдбоносно е това пътуване – първото от множеството му посещения при
Хитлер, които ще доведат до постепенното отслабване на собствените му позиции и накрая –
до катастрофален завършек. Целта на Хитлер не е да се впусне в нови дипломатически
преговори със своя гост, а да го впечатли със силата на Германия и така да се възползва от
маниакалния стремеж на Мусолини да се обвърже с печелившата страна. Разкарват без
почивка Дучето от единия до другия край на Германия: на паради на СС и войската, на
военни маневри в Мекленбург, в боботещите оръжейни фабрики в Рур.
Кулминация на неговото посещение е организираното на 28 септември в Берлин
тържество, което видимо го впечатлява. Огромна, милионна тълпа е събрана на стадиона
„Майфелд“, за да чуе речите на двамата фашистки диктатори. Мусолини, който ораторства на
немски, е въодушевен от оглушителните аплодисменти – както и от ласкателните думи на
Хитлер. Дучето, заявява Фюрерът, е „един от онези малцина мъже през вековете, които не
служат за пробен камък на историята, а сами творят история“. Помня, че преди Мусолини да
завърши словото си, над стадиона се разрази силна гръмотевична буря; сред хаоса на
разпръскващата се тълпа организираната от СС охрана се разстрои и гордият Дуче, измокрен
до кости и изпаднал в крайно неприятно положение, беше принуден да се добере сам до
квартирата си, както може. Това злополучно преживяване обаче не охлажда ентусиазма на
Мусолини да бъде партньор на тази нова, могъща Германия, и на следващия ден, след като
гледа военен парад на сухопътни, морски и военновъздушни части, той се връща в Рим
убеден, че бъдещето му е редом с Хитлер.
Затова не е изненадващо, че месец по-късно, когато Рибентроп заминава за Рим, за да
получи подписа на Мусолини под Антикоминтерновския пакт (церемонията по
подписването се провежда на 6 ноември), Дучето го уведомява, че Италия вече не е толкова
заинтересувана от независимостта на Австрия. „Нека оставим събитията [в Австрия] да
следват естествения си ход“ – казва Мусолини. Това е разрешението, което Хитлер е чакал.
И друг владетел е впечатлен от нарастващата мощ на нацистка Германия. Когато Хитлер
нарушава Договора от Локарно и при завземането на Рейнска област разполага германски
войски по границата с Белгия, крал Леополд оттегля страната си от Локарнския пакт и от
съюза ѝ с Британия и Франция и обявява, че оттук нататък Белгия ще спазва строг
неутралитет. Това е сериозен удар върху колективната отбрана на запада, но през април 1937
г. Британия и Франция го приемат – решение, за което както те, така и самата Белгия скоро
ще заплатят скъпо.
В края на май на „Вилхелмщрасе“ са наблюдавали с интерес оттеглянето на Станли
Болдуин като премиер-министър на Великобритания и издигането на Невил Чембърлейн на
този пост. За германците е радостна новината, че новият британски министър-председател
ще участва по-активно в международните дела от своя предшественик и че е решен да
постигне, ако е възможно, съглашение с нацистка Германия. Характерът на съглашението,
което би било приемливо за Хитлер, е описан в общи линии в таен меморандум от 10
ноември, съставен от барон фон Вайцзекер, по това време началник на политическия отдел
на германското Министерство на външните работи.
От Англия искаме колонии и свобода на действие на изток... Британците имат огромна
нужда от спокойствие. Изгодно би било да разберем какво е склонна да плати Англия за
подобно спокойствие.45
Удобен случай да разберат какво е склонна да плати Англия ще изникне през ноември,
когато лорд Халифакс, с ентусиазираното одобрение на г-н Чем​бърлейн, отпътува за
Берхтесгаден, за да се срещне с Хитлер в неговата планинска обител. На 19 ноември те
провеждат дълъг разговор, и в дългия секретен меморандум върху него, съставен от
германското външно министерство46, се открояват три пункта: Чембърлейн е особено
загрижен да постигне споразумение с Германия и предлага преговори между двете страни на
ниво кабинет; Британия иска общо европейско споразумение, в замяна на което е готова да
направи отстъпки на Хитлер по отношение на колониите и Източна Европа; Хитлер не е
особено заинтересуван в този момент от англо-германско съглашение.
С оглед на по-скоро негативния резултат от разговора, за германците е изненада, че
британците са като че ли окуражени от него.CJ Неизмеримо по-голяма би била изненадата на
британското правителство, ако знаеше за строго секретното заседание, което Хитлер е
провел в Берлин със своите военачалници и външен министър точно четиринайсет дни преди
разговора си с лорд Халифакс.

Фаталното решение от 5 ноември 1937 г.

Военачалниците на трите вида въоръжени сили получават указание за предстоящите събития
и необходимите за тях приготовления на 24 юни 1937 г., с директива на фелдмаршал фон
Бломберг, от която са направени само четири копия.47 „Общата политическа ситуация дава
основание да предполагаме, че Германия не следва да очаква нападение от нито една
страна“ – така военният министър и главнокомандващ въоръжените сили информира
началниците на трите рода войски. Нито западните сили, нито Русия, твърди той, имат
желание за война и не са подготвени за такава.
Въпреки това – се казва по-нататък в директивата – променливата политическа
ситуация в света, която не изключва изненадващи инциденти, изисква постоянна
готовност за война от страна на германските въоръжени сили... за да можем да се
възползваме във военно отношение от политически благоприятните моменти, ако
възникнат такива. Като се има предвид това, въоръжените сили трябва да се подготвят
за възможна война през мобилизационния период на 1937–1938 г.
Каква възможна война, след като Германия не бива да се опасява от нападение „от нито
една страна“? Бломберг е съвсем конкретен. Съществуват две вероятности за война
(Kriegsfalle), „за които се съставят планове“:
I. Война на два фронта, с основни бойни действия на запад. (Стратегическо
съсредоточаване „Червено“.)
II. Война на два фронта, с основни бойни действия на Югоизток. (Стратеги​че​ско
съсредоточаване „Зелено“.)
„Допускането“ в първия случай е, че французите биха могли да предприемат изненадващо
нападение срещу Германия, в който случай германците ще разгърнат основните си сили на
запад. На тази операция е дадено кодовото име „Червено“ (Rot)CK.
Ето и втората вероятност:
Войната на изток може да започне с изненадваща германска операция срещу
Чехословакия, за да парираме заплахата от нападение на превъзхождаща вражеска
коалиция. Необходимите условия, която да оправдаят такова действие политически и от
гледна точка на международното право, трябва да бъдат създадени предварително.
[Акцентът е на Бломберг.]
Чехословакия, изтъква се в директивата, трябва да бъде „елиминирана от самото начало“ и
окупирана.
 Има и още три случая, за които трябва да бъдат извършени „специални приготовления“:
I. Въоръжена интервенция срещу Австрия. (Специален случай „Ото“.)
II. Усложнения от военен характер с Червена Испания. (Специален случай „Рихард“.)
III. Англия, Полша и Литва се включват във война срещу нас. (Продължение на „Червено/
Зелено“.)
Случай „Ото“ е кодово име, което се среща сравнително често на тези страници. „Ото“ се
отнася за Ото фон Хабсбург, младият претендент за австрийския трон, който по това време
живее в Белгия. В юнската директива на Бломберг Случаят „Ото“ е обобщен по следния
начин:
Целта на тази операция – въоръжена намеса в Австрия в случай, че страната
възстанови монархията – ще бъде да принудим Австрия със силата на оръжието да се
откаже от реставрацията.
Като се възползваме от вътрешнополитическите разногласия сред австрийския народ,
ще настъпим за тази цел направо към Виена и ще сломим всяка съпротива.
В края на този красноречив документ се прокрадва нотка на предпазливост, която граничи
с отчаяние. Няма никакви илюзии относно Британия. „Англия – предупреждава директивата
– ще използва всички свои икономически и военни ресурси срещу нас.“ Ако Британия се
присъедини към Полша и Литва, признава се в директивата, „нашата военна позиция ще се
влоши до непоносимост, дори безнадеждност. Следователно политическите ръководители
трябва да направят всичко, за да осигурят неутралитета на тези държави, най-вече Англия“.
Макар и да е подписана от Бломберг, директивата очевидно идва от неговия господар в
Райхсканцеларията. Там, в сърцето на Третия райх на „Вилхелмщрасе“ в Берлин, на 5
ноември 1937 г. идват шестима души, за да получат допълнителни разяснения от Фюрера:
фелдмаршал фон Бломберг, министър на отбраната и главнокомандващ на въоръжените сили;
генерал-полковник барон фон Фрич, главнокомандващ на сухопътните войски; адмирал д-р
Редер, главнокомандващ на флота; генерал-полковник Гьоринг, главнокомандващ на
въоръжените сили; барон фон Нойрат, министър на външните работи; и полковник Хосбах,
военен адютант на Фюрера. Името на Хосбах не е споменавано на тези страници досега и
няма да се появи по-нататък. В здрачните часове на този ноемврийски ден обаче младият
полковник играе важна роля. Той си води бележки върху казаното от Хитлер и пет дена по-
късно ги обобщава в свръхсекретен меморандум, като по този начин засвидетелства за
историята (неговото описание се появява в Нюрнберг сред заловените документи)
решаващия повратен момент в живота на Третия райх.
Срещата започва в 16,15 ч. и продължава до 20,30 ч., като през повечето време Хитлер има
думата. Това, което има да каже, подхваща той, е плод на „внимателно обмисляне и опита от
четири и половина години във властта“. Обяснява, че смята коментарите, които ще направи,
за толкова важни, че в случай на неговата смърт трябва да се приемат за негова последна
воля и завещание.
Целта на германската политика – казва той – е да гарантира и съхрани расовата
общност и да увеличи размерите ѝ. Следователно възниква въпросът за пространството
[Lebensraum]. Германците – заявява той – имат „правото на по-голямо жизнено
 пространство от други народи... Следователно бъдещето на Германия зависи изцяло от
това, да се реши проблемът с необходимостта от пространство.
Къде? Не в някакви отдалечени африкански или азиатски колонии, а в сърцето на Европа,
„в непосредствена близост до Райха“. Въпросът за Германия е къде би могла да спечели най-
много на най-ниска цена?
Историята на всички епохи – Римската империя и Британската империя – е доказала, че
разширяването може да се осъществи само като се сломи съпротивата и се поемат
рискове; провалите са неизбежни. Никога не е имало... пространства без господар, няма и
днес; нападателят винаги влиза в сблъсък с притежател.
На пътя на Германия, заявява Хитлер, стоят две „надъхани с омраза“ страни: Британия и
Франция. И двете държави се противопоставят на „каквото и да е по-нататъшно усилване на
германската позиция“. Фюрерът не смята, че Британската империя е „непоклатима“.
Всъщност той вижда в нея много слабости и ги посочва по-подробно: проблемите с
Ирландия и Индия, съперничеството с Япония в Далечния изток и с Италия в Средиземно
море. Положението на Франция, смята той, е „по-благоприятно от това на Британия... но
Франция ще се сблъска с вътрешнополитически трудности“. Въпреки това Британия,
Франция и Русия трябва да се смятат за „фактори на силата в нашите политически сметки“.
Следователно:
Проблемът на Германия може да се реши само със силови средства, а това винаги е
съпътствано от риск... Ако приемем като основа на следващото изложение
необходимостта да прибегнем до сила със съпътстващите я рискове, тогава остава да
отговорим на въпросите „кога“ и „къде“. Има три случая, които трябва да разгледаме:
Случай I: периодът 1943–1945 г.
След тази дата може да се очаква, от наша гледна точка, единствено промяна към по-
лошо. Екипирането на сухопътните, военоморските и военновъздушните сили... е почти
завършено. Оборудването и въоръжението са модерни; по-нататъшното забавяне крие
опасност те да остареят. И в частност, секретният характер на „специалните
оръжия“ не може да се запази вечно... Нашата относителна сила ще намалява във връзка
с превъоръжаването... на останалия свят... Освен това, светът очаква нашето
нападение и увеличава мерките за противодействие от година на година. Именно докато
останалият свят подсилва своята отбрана, ние сме длъжни да преминем в настъпление.
Днес никой не знае каква ще бъде ситуацията през 1943–45 година. Сигурно е само едно –
че не можем да чакаме повече.
Ако Фюрерът е още жив, той е категорично решен да разреши проблема на Германия за
пространството най-късно до 1943–45 г. Необходимостта да се действа преди 1943–45 г.
възниква в Случаи II и III.
Случай II
Ако вътрешните борби във Франция се развият в такава национална криза, която да
погълне напълно ресурсите на френската армия и я направи негодна за използване във
война против Германия, значи е дошло времето за действие срещу чехите.
Случай III
Ако Франция е толкова затънала във война с друга държава, че не може да „действа“
 срещу Германия...
Нашата първа цел... трябва да бъде да победим едновременно Чехословакия и Австрия, за
да премахнем заплахата за нашия фланг във всяка възможна операция срещу Запада... Ако
чехите бъдат победени и установим обща германско-унгарска граница, можем с по-
голяма сигурност да разчитаме на неутрална позиция от страна на Полша в случай на
френско-германски конфликт.
Какво обаче ще направят Франция, Британия, Италия и Русия? Хитлер дава забележително
подробен отговор на този въпрос. Той е убеден, че „почти със сигурност Британия, а
вероятно и Франция вече тихомълком са отписали чехите. Трудностите, свързани с
имперския ѝ статут и изгледа да бъде за пореден път въвлечена в продължителна европейска
война, са сериозно съображение за Британия против участието ѝ във война срещу Германия.
Британската позиция сигурно ще окаже известно влияние върху тази на Франция. Нападение
от страна на французите без подкрепата на Британия, с перспективата да бъде спряно на
нашите западни укрепления, е слабо вероятно. Не трябва да очакваме и френско настъпление
през Белгия и Холандия без британска подкрепа... Разбира се, ще се наложи да поддържаме
силна отбрана на нашата западна граница, докато извършваме нашето нападение срещу
Чехия и Австрия.“
После Хитлер нахвърля в общи линии някои от преимуществата на „анексирането на
Чехословакия и Австрия“: по-добри стратегически граници за Германия, освобождаване на
военни сили „за други цели“, присъединяване на около 12 милиона „германци“,
допълнителни продоволствия за 5 или 6 милиона германци в Райха, както и човешка сила за
12 нови сухопътни дивизии.
Пропуснал е да спомене какво биха могли да направят Италия и Русия, и сега се връща към
този въпрос. Съмнява се, че Съветският съюз ще се намеси, „с оглед на позицията на
Япония“. Италия не би възразила срещу „елиминирането на чехите“, но още не е ясно каква
би била позицията ѝ, ако Австрия също бъде превзета. Тя зависи „предимно от това дали
Дучето е още жив“.
Хипотезата на Хитлер за Случай III е, че Франция ще бъде въвлечена във война с Италия –
конфликт, на какъвто той се надява. Това, обяснява той, е и причината за неговата политика
за удължаване на Испанската гражданска война: на нея се държи несъгласието на Италия с
Франция и Британия. Според него „определено се задава“ война между тях. Всъщност, казва
Хитлер, той е „решен да се възползва от нея, когато и да се случи, дори да е още през 1938 г.“
– което означава точно два месеца по-късно. Сигурен е, че Италия, с малко помощ от
Германия във вид на суровини, би могла да мине без приятелството на Британия и Франция.
Ако Германия се възползва от тази война, за да уреди чешкия и австрийския въпроси,
трябва да се предполага, че Британия (самата тя във война с Италия) ще предпочете да
не действа срещу Германия. Без британска подкрепа не трябва да се очакват военни
действия на Франция срещу Германия.
Моментът на нашата атака срещу чехите и Австрия трябва да бъде поставен в
зависимост от хода на англо-френско-италианската война... Тази благоприятна
ситуация... няма да се повтори повече... Десантът срещу чехите трябва да се осъществи
със „светкавична бързина“.
 И така, в онази есенна вечер на 5 ноември 1937 г., докато над Берлин се спуска здрач
(заседанието приключва в 20,15 ч.), жребият е хвърлен. Хитлер е съобщил своето
непоколебимо решение да влезе във война. За малката група мъже, които ще трябва да я
ръководят, вече не може да има никакво съмнение. Диктаторът го е казал цели десет години
по-рано в „Моята борба“ – казал е, че Германия се нуждае от Lebensraum на изток и трябва
да е готова да използва сила, за да го получи; само че тогава е бил просто неизвестен
агитатор, а неговата книга, както казва по-късно фелдмаршал фон Бломберг, за войниците –
и за мнозина други – е била „пропагандно четиво“, чийто „голям тираж се дължи на
принудителни продажби“.
Сега обаче началниците на Вермахта и Външният министър са изправени пред конкретни
дати за реална агресия срещу две съседни страни – действие, което, сигурни са те, ще доведе
до война в Европа. Трябва да са готови до следващата година – 1938-а, а най-късно – до 1943–
1945 г.
Осъзнаването на този факт ги стъписва. И не защото (доколкото се разбира от протокола
на Хосбах) са поразени от липсата на морал в предложенията на своя лидер, а по по-
практични съображения: Германия не е готова за голяма война; да предизвикат такава сега
означава да рискуват катастрофа.
На това основание Бломберг, Фрич и Нойрат се осмеляват да кажат мнението си и да
оспорят преценката на Фюрера. Преди да изминат и три месеца, и тримата ще загубят
постовете си, а Хитлер, избавен от тяхната опозиция, колкото и условна да е тя (а това е
последният път, когато някой му се противопоставя пряко по време на Третия райх), ще
тръгне по пътя на завое​вателя, за да постигне съдбата си. В началото този път е по-лесен,
отколкото той или който и да е друг е предполагал.
 10.
Странна, съдбоносна интерлюдия: падането на
Бломберг, Фрич,
Нойрат и Шахт

Р ешението да се използва военна сила срещу Австрия и Чехословакия, дори това да

означава въвличане на Германия във война с Великобритания и Франция – за което
Хитлер съобщава на 5 ноември – е такъв шок за неговия външен министър, че барон фон
Нойрат, при цялото му безгрижие, самодоволство и гъвкав морал, получава няколко сърдечни
пристъпа.1
„Бях извънредно разтревожен от речта на Хитлер – казва той по-късно пред трибунала в
Нюрнберг, – защото тя обезсмисли изцяло външната политика, която аз провеждах
последователно.“2 В такова настроение и въпреки сърдечните пристъпи два дни по-късно
той се свързва с генерал фон Фрич и генерал Бек, началника на Генералния щаб, и обсъжда с
тях какво може да се направи, „за да накараме Хитлер да промени намеренията си“.
Впечатлението на самия Бек от пламенната реч на Хитлер, съгласно полковник Хосбах, който
го информира за нея, е било „потресаващо“. Уговарят се, че Фрич трябва отново да изрази
несъгласието си с Хитлер при следващата си среща с него, като обърне внимание на
военните съображения, които правят неговите планове непрепоръчителни, докато Нойрат от
своя страна ще подчертае пак пред Фюрера какви са политическите опасности. Що се
отнася до Бек, той незабавно съставя документ с унищожителна критика на плановете на
Хитлер, но както личи по всичко, впоследствие не го показва на никого – първият признак за
пагубната слабост на духа и характера на този уважаван генерал, който първи е приветствал
настъплението на нацизма и който в крайна сметка ще плати с живота си при неуспешен
опит за унищожаването му.
Генерал фон Фрич се среща с Хитлер на 9 ноември. Липсва стенограма от техния разговор,
но може да се предположи, че главнокомандващият на сухопътните войски е повторил своите
военни аргументи срещу плановете на Хитлер, само че без резултат. Фюрерът не е настроен
да търпи възражения нито от генералите, нито от своя външен министър. Той отказва да
изслуша Нойрат и се оттегля за продължителна почивка в своето планинско убежище в
Берхтесгаден. Чак в средата на януари угриженият Нойрат успява да си уреди среща с вожда.
По този повод се опитах да го убедя [свидетелства Нойрат по-късно в Нюрнберг], че
неговата политика може да доведе до световна война и че аз не бих участвал в това...
Призовах го да обърне внимание на опасността от война и на сериозните
предупреждения на генералите... Когато, въпреки всичките ми аргументи, той продължи
да настоява на своето, аз му казах, че ще трябва да си намери друг външен министър...3
Нойрат още не знае, но точно такова е намерението на Хитлер. След две седмици Фюрерът
ще празнува петгодишен юбилей от идването си на власт и възнамерява да го отбележи с
провеждане на чистка не само във външното министерство, но и в армията – двете цитадели
на „реакцията“ на висшите касти, към които той изпитва скрито недоверие и усеща, че
никога не са го признавали напълно, нито пък са разбирали истински неговите цели, и
които, както са показали Бломберг, Фрич и Нойрат вечерта на 5 ноември, му препречват пътя
към реализирането на неговите амбиции. Със сигурност последните двама господа – но
може би и сговорчивият Бломберг, на когото той дължи толкова много – ще трябва да
придружат неподражаемия д-р Шахт в оставката му.
Защото ловкият финансист, в началото ентусиазиран привърженик на нацизма и
поддръжник на Хитлер, е вече низвергнат.
Шахт, както видяхме, е отдал всичките си сили и изобретателност, за да финансира
бързото превъоръжаване на Хитлер. Като генерален пълномощник за военната икономика,
както и като министър на икономиката, той е измислил безброй хитри схеми, включително с
използване на печатарската машина, за да събере пари за новата армия, флот и
военновъздушни сили и да плати разходите за въоръжаване. Но има граница, която държавата
не може да прекрачи, без да банкрутира, и той е убеден, че през 1936 г. Германия е
достигнала тази граница. Предупредил е Хитлер, Гьоринг и Бломберг, но без особен
резултат, въпреки че военният министър го подкрепя за известно време. С назначаването на
Гьоринг през септември 1936 г. за пълномощник за Четиригодишния план –
фантасмагоричен проект, който за четири години трябва да направи Германия икономически
независима; цел, която Шахт смята за невъзможна – главнокомaндващият Луфтвафе става де
факто икономически диктатор на Германия. Като неимоверно горделив и амбициозенCL
човек, при това изпълнен с презрение към икономическото невежество на Гьоринг, Шахт се
оказва в невъзможност да изпълнява длъжността си по-нататък, и след месеци ожесточена
полемика между двамата твърдоглави съперници Шахт моли Фюрера да прехвърли по-
нататъшното ръководство на икономиката изцяло в ръцете на неговия съперник, а на него да
разреши да се оттегли от поста си в правителството. Допълнително го обезсърчава
поведението на много от водещите индустриалци и бизнесмени на нацията, които, по негови
спомени, „се тълпяха в чакалнята на Гьоринг с надеждата да получат поръчки, докато аз се
опитвах да направя така, че да се чуе гласът на разума“.4
Да се чуе гласът на разума във френетичната атмосфера на нацистка Гер​мания през 1937 г.
е невъзможна задача – разбира го и самият Шахт, и след допълнителна размяна на удари с
Гьоринг през лятото, когато обявява за погрешни неговата валутна политика, политиката му
по отношение на про​изводството и финансовата му политика, през август той се отправя в
Обер​залцберг, за да връчи на Хитлер своята официална оставка. Фюрерът не е склонен да я
приеме заради неблагоприятната реакция в страната и в чужбина, която напускането на Шахт
почти със сигурност ще предизвика, но изгубилият позициите си министър е непреклонен и
Хитлер накрая се съгласява да го освободи в срок от два месеца. На 5 септември Шахт излиза
в отпуск, а оставката му е приета официално на 8 декември.
По настояване на Хитлер Шахт остава в кабинета като министър без портфейл и запазва
президентския си пост в Райхсбанк, за да спазят приличието и да притъпят шока за
германското и световното обществено мнение. Неговото влияние като спирачка за
трескавото превъоръжаване на Хитлер за война обаче приключва, макар че с оставането си в
кабинета и в Райхсбанк той продължава да служи с аурата на своето име и репутация за
целите на Хитлер. Всъщност Шахт скоро ще одобри публично и с ентусиазъм първия
извършен от Вожда бандитски акт на неприкрита агресия – подобно на генералите и
останалите консерватори, изиграли толкова ключова роля за нацисткия завой на Германия,
той осъзнава действителността с голямо закъснение.
Временно министър на икономиката става Гьоринг, но една вечер в средата на януари
1938 г. в Берлинската опера Хитлер се натъква на Валтер Функ и небрежно му съобщава, че
ще бъде наследник на Шахт. Официалното назначение на това мазно, дребно и сервилно
нищожество, изиграло определена роля (да не забравяме) за привличане на интереса на
водещите бизнесмени към Хитлер в началото на 30-те години, обаче се отлага. Защото в това
време в армията на Третия райх избухва двойна криза, ускорена между другото и от известни
сексуални подробности както с традиционен, така и с противоестествен характер. Тя дава
допълнителни козове в ръцете на Хитлер и му помага да нанесе на старата аристократична
военна йерархия удар, от който тя никога няма да се възстанови. Това ще има ужасни
последствия не само за армията, която по този начин губи и последните остатъци от
независимостта си, толкова ревностно пазена през епохите на династията Хохенцолерн и
Ваймарската република, но в крайна сметка и за Германия и целия свят.

Падането на фелдмаршал фон Бломберг

Какво влияние може да окаже една жена, дори без да го осъзнава, върху историята на
една държава, и по този начин – върху света! – възкликва полков​ник Алфред Йодл в своя
дневник на 26 януари 1938 г. – Имам чувството, че живеем в съдбовен за германския
народ час.5
Жената, за която говори този блестящ щабен офицер, е госпожица Ерна Грюн, а към края
на 1937 г. тя вероятно е смятала себе си за последния човек в Германия, който би могъл да
тласне германския народ към съдбоносна криза (по думите на Йодл) и да окаже дълбоко
влияние върху неговата история. Това вероятно е възможно само в безумния, мрачен и
психопатичен свят, който по онова време обитават висшите кръгове на Третия райх.
Госпожица Грюн е секретарката на Бломберг и към края на 1937 г. той се чувства
достатъчно очарован от нея, за да ѝ предложи брак. Първата му жена, дъщеря на бивш
армейски офицер, с която е сключил брак през 1904 г., е починала през 1932 г. Петте му деца
междувременно са пораснали (най-младата му дъщеря се е омъжила за най-големия син на
неговото протеже генерал Кайтел през 1937 г.) и отегчен от доста самотния си живот на
вдовец, той решава, че е време да се ожени отново. Разбирайки, че високомерният
аристократичен офицерски корпус не би приел добре женитба на старши офицер от
германската армия с жена от неблагородно потекло, Бломберг потърсва съвет от Гьоринг.
Той не вижда пречки за брака – не се ли е оженил самият той за разведена актриса, след като
първата му съпруга е починала? В Третия райх са неуместни остарелите социални
предразсъдъци на офицерския корпус. Гьоринг не само одобрява замисленото от Бломберг;
той изразява готовност, ако се наложи, да ходатайства пред Хитлер за безболезненото
решаване на въпроса и да съдейства по всеки друг начин. Оказва се обаче, че има друг начин
Гьоринг да помогне. Фелдмаршалът му признава, че възлюбената му има и друг обожател,
негов съперник. За Гьоринг това не е проблем. В други случаи подобни неприятности се
решават с изпращане в концентрационен лагер. Навярно от уважение към старовремския
морал на фелдмаршала обаче, Гьоринг предлага да изпрати проблемния съперник в Южна
Америка, което и прави.
Бломберг обаче все още изпитва тревога. На 15 декември 1937 г. Йодл прави любопитен
запис в дневника си: „Генерал-фелдмаршалът [Бломберг] е крайно неспокоен. Причината е
неизвестна; очевидно от личен характер. Той се оттегли за осем дни на неизвестно място.“6
На 22 декември Бломберг се появява, за да произнесе надгробно слово за генерал
Лудендорф във „Фелдхернхале“ в Мюнхен. Хитлер е там, но не иска да държи реч. Героят от
Световната война е отказал да има каквото и да било общо с него, след като Хитлер се е
спасил с бягство под дъжда от куршуми по време на Бирения бунт. След погребението
Бломберг съобщава на Хитлер намерението си за женитба. За негово облекчение Фюрерът му
дава своята благословия.
Венчавката е извършена на 12 януари 1938 г., а Хитлер и Гьоринг присъстват като главни
свидетели. Едва успява двойката младоженци да отлети за Италия, където ще прекара
медения си месец, и бурята се разразява. Непреклонният офицерски корпус вероятно би
преглътнал шока, че техният фелдмаршал се жени за своята стенографка, но те не са
подготвени да прие​мат брака му с жена с подобно минало, което сега започва да изплува във
всичките си ужасяващи подробности.
Отначало се носят само слухове. Надменните генерали започват да получават телефонни
обаждания от кикотещи се момичета, очевидно звънящи от долнопробни кафенета и нощни
клубове, които поздравяват армията, че е приела с почести една от тях. В дирекцията на
полицията в Берлин полицейски инспектор, който проверява слуховете, се натъква на досие,
озаглавено „Ерна Грюн“. Потресен, той го занася на началника на полицията граф фон
Хелдорф.
Графът, грубоват ветеран от Доброволческия корпус и от бурния период на СА, също е
потресен. Досието показва, че булката на фелдмаршала и главнокомандващ на сухопътните
сили е регистрирана в полицията като проститутка и е осъждана по обвинение, че е
позирала за порнографски снимки. Младата госпожа, оказва се, е израснала в притежаван от
майка ѝ салон за масажи, който в действителност, както нерядко се случва в Берлин, е
просто прикрит бордей.
Очевидно Хелдорф е длъжен да предаде унищожителното досие на своя началник –
ръководителя на германската полиция Химлер. Макар и ревностен нацист обаче, той в
миналото е бил член на корпуса на армейските офицери и е попил някои от техните
традиции. Знае, че Химлер, който вече над година е в смъртна вражда с висшето командване
на армията, а то го смята за по-зловеща заплаха от Рьом навремето, ще използва досието, за
да изнудва фелдмаршала и да го превърне в маша срещу консервативните генерали. Вместо
това Хелдорф има смелостта да занесе досието на генерал Кайтел. Той очевидно е убеден, че
Кайтел, който дължи скорошното си издигане в армията на Бломберг и е обвързан семейно с
него, ще се погрижи офицерският корпус сам да се справи със скандала и освен това ще
предупреди своя началник за заплахата, която го грози. Само че Кайтел – арогантен и
амбицио​зен човек, макар и с посредствен ум и морал – няма намерение да рискува своята
кариера и да си създава проблеми с партията и СС. Вместо да препрати документите към
командващия сухопътните войски генерал фон Фрич, той ги връща обратно на Хелдорф и го
съветва да ги покаже на Гьоринг.
 Никой не би се зарадвал да попаднат в ръцете му повече от Гьоринг, тъй като очевидно
Бломберг ще е принуден да подаде оставка и е логично според Гьоринг той самият да го
наследи като главнокомандващ Вермахта – цел, която отдавна си е поставил. Бломберг
прекъсва своя меден месец в Италия, за да се върне в Германия за погребението на майка си,
и на 20 януари, без все още да подозира какво му се готви, се появява в своя кабинет във
военното министерство, за да възобнови изпълнението на служебните си задължения.
Не за дълго обаче. На 25 януари Гьоринг занася взривоопасните документи на Хитлер,
който току-що се е завърнал от Берхтесгаден, и Фюрерът кипва. Неговият фелдмаршал го е
измамил и е направил така, че той, официалният свидетел на сватбата, да изглежда като
глупак. Гьоринг бързо изразява съгласието си и по обед отива да се срещне лично с Бломберг
и да му предаде новината. Фелдмаршалът изглежда съкрушен от разкритията за неговата
невеста и предлага веднага да се разведе с нея. Гьоринг обаче любезно му обяснява, че това
няма да е достатъчно. Армейското командване от своя страна изисква сам той да подаде
оставка. Както разкрива дневникът на Йодл два дни по-късно, началникът на генералния щаб
генерал Бек е информирал Кайтел, че е „недопустимо висш военен да се ожени за уличница“.
На 25 януари Йодл научава от Кайтел, че Хитлер е уволнил своя фелдмаршал. След два дни
злополучният шейсетгодишен офицер напуска Берлин и се отправя към Капри, за да
продължи своя меден месец.
На идиличния остров той е последван от своя флотски адютант, който нанася финалния
гротесков щрих в тази необикновена трагикомедия. Адмирал Редер е изпратил този
помощник, лейтенант фон Вангенхайм, да поиска от Бломберг заради честта на офицерския
корпус да се разведе със своята съпруга. Младшият флотски офицер е високомерен млад
мъж, приемащ задълженията си твърде ревностно, и когато пристига на място при
фелдмаршала, който се наслаждава на медения си месец, той превишава дадените му
нареждания. Вместо да постави искане за развод, той настоява бившият му началник да
изпълни своя дълг на честта, при което се опитва да пъхне револвер в ръката на Бломберг.
Само че въпреки своето падение фелдмаршалът явно е запазил вкус към живота и очевидно
продължава да е влюбен в своята невеста въпреки всичко, което се е случило. Той отказва да
вземе предлаганото му оръжие, отбелязвайки, както пише на Кайтел непосредствено след
това, че той и младият флотски офицер „изглежда имат съвсем различни възгледи и
критерии в живота“.7
В края на краищата Фюрерът му е загатнал перспективата за бъдещо назначение на най-
високо ниво, когато бурята отмине. Според дневника на Йодл Хитлер е казал на Бломберг по
време на разговора, в който го е уволнил, че „щом настъпи часът на Германия, вие отново ще
бъдете до мен и всичко, което се е случило в миналото, ще бъде забравено“8. Действително, в
своите непубликувани мемоари Бломберг пише, че Хитлер при тяхната последна среща му е
обещал, и то съвсем подчертано, в случай на война да му възложи върховното командване на
въоръжените сили.9
Както много други обещания на Хитлер, и това не е спазено. Името на фелдмаршал фон
Бломберг е зачеркнато завинаги от списъците на армията и дори когато настъпва войната и
той предлага услугите си, не го възстановяват на служба под каквато и да е форма. След
завръщането им в Германия Бломберг и неговата съпруга се установяват в баварското село
Висзее, където живеят в пълна неизвестност до края на войната. Подобно на случая с бившия
крал на Великобритания от същата епоха, той остава предан докрай на жената, станала
причина за свалянето му. А този край настъпва с неговата смърт на 13 март 1946 г. в затвора
в Нюрнберг, където той – вече съсухрена, достойна за съжаление фигура – е задържан, за да
свидетелства на процеса.

Падането на генерал
Фрайхер Вернер фон Фрич
Генерал-полковник Фрайхер Вернер фон Фрич, командващ сухопътните сили, талантлив и
корав офицер от старата школа (характеризиран от адмирал Редер като „типичен
представител на Генералния щаб“) е очевиден кандидат да наследи Бломберг като военен
министър и главнокомандващ въоръжените сили. Но и самият Гьоринг, както видяхме, е
хвърлил око на висшия пост, и някои хора са убедени, че той умишлено е тласнал Бломберг
да сключи брак с жена, за чието злополучно минало вероятно е знаел предварително, с цел
да разчисти пътя пред себе си. Ако това е истина, Бломберг не я е знаел, след като при
прощалния си разговор с Хитлер на 27 януари той отначало препоръчва Гьоринг за свой
наследник. Фюрерът обаче познава своя стар нацистки съратник по-добре от всеки друг.
Гьоринг, казва той, е твърде самовлюбен и му липсват достатъчно търпеливост и
трудолюбие. Фюрерът не е благосклонен и към генерал фон Фрич, чиято съпротива срещу
собствените му грандиозни планове на 5 ноември не му се е понравила и за която не е за​-
бравил. Нещо повече, Фрич никога не е криел неприязънта си към нацистката партия и
особено към СС – обстоятелство, което не само е привлякло вниманието на Фюрера, но е
провокирало у Хайнрих Химлер, ръководителя на СС и директор на полицията, растяща
решимост да детронира този внушителен противник, оглавяващ сухопътните сили.CM
И удобният случай за Химлер се появява, или по-скоро той сам си го създава, като
привежда в изпълнение толкова безобразна инсценировка, че е трудно да се повярва, че това
изобщо се е случило – още повече през 1938 г. – дори в управлявания от гангстери свят на СС
и Националсоциалистическата партия, или че германската армия с нейните традиции е
могла дапонесе това. По горещите следи на скандала с Бломберг той залага втора и много по-
мощна бомба, която разтърсва офицерския корпус до основи и определя неговата съдба.
На 25 януари – деня, когато Гьоринг показва на Хитлер полицейското досие на невестата
на Бломберг – той разтваря пред Фюрера и друг, още по-унищожителен документ.
Последният е осигурен много навреме от Химлер и неговия главен помощник Хайдрих,
началник на СД (службата за сигурност на СС), с претенцията, че доказва виновността на
генерал фон Фрич в хомосексуални престъпления по член 175 от германския криминален
кодекс, и че от 1935 г. генералът е плащал на един изнудвач, бивш затворник, за да купи
мълчанието му. Документите на Гестапо изглеждат толкова убедително, че Хитлер е склонен
да повярва на обвинението, а Бломберг, навярно давайки воля на своята обида към Фрич
заради враждебното отношение на армия​та спрямо него самия заради женитбата му, не
прави нищо, за да разубеди Фюрера. Фрич не е „любимец на жените“, споделя той и добавя,
че като заклет ерген генералът напълно би могъл „да прояви слабост“.
Адютантът на Фюрера полковник Хосбах, присъстващ при показването на досието от
Гестапо, е потресен и въпреки нареждането на Хитлер да не казва нищо на Фрич, отива
незабавно до жилището на командващия на сухопътните войски, за да го информира за
обвинението и да го предупреди за ужасната ситуация, в която се намира.CN Мълчаливият
пруски аристократ е изумен. „Куп зловонни лъжи!“ – изригва той. Когато се успокоява, той
дава на своя колега офицер своята честна дума, че обвинението е съвършено безпочвено.
Рано на следващата сутрин Хосбах, без да се бои за последствията, съобщава на Хитлер за
срещата си с Фрич и за това, че генералът категорично е отрекъл вината си, и настоява
Фюрерът да го изслуша и да му даде възможност лично да опровергае обвинението.
Хитлер дава съгласието си, за изненада на Хосбах, и командващият германската сухопътна
армия е повикан в Райхсканцеларията същия ден късно вечерта. Там той е принуден да
преживее нещо, за което неговото солидно възпитание на аристократ, офицер и порядъчен
човек едва ли му е осигурило нужната подготовка. Срещата се провежда в библиотеката на
Райхсканцеларията и този път в присъствието на Химлер и Гьоринг. След като Хитлер излага
накратко обвинението, Фрич му дава своята честна дума на офицер, че то е напълно невярно.
В Третия райх обаче подобни уверения вече нямат особена стойност и сега Химлер, който е
чакал три години настъпването на този момент, въвежда през странична врата някаква
тътреща се фигура с външност на дегенерат. Това е навярно един от най-странните, ако не и
най-долният тип, влизал някога в кабинета на германски канцлер. Казва се Ханс Шмит и
има дълга затворническа биография, започваща още с първото му изпращане в изправителен
дом. Любимото му занимание, както се оказва, е да шпионира хомосексуалисти и после да
ги изнудва. Сега той заявява, че е разпознал генерал фон Фрич като армейския офицер,
когото е заварил по време на хомосексуално действие в тъмна алея край Потсдамската
железопътна гара в Берлин, заедно с персонаж от подземния свят, известен като
„Бавареца“.CO Шмит твърди пред трите най-могъщи фигури в Германия, че от години този
офицер му плаща, за да държи устата си затворена, и плащанията са прекъснали единствено
когато законът отново е тикнал Шмит зад решетките.
Генерал Фрайхер фон Фрич е твърде потресен, за да отговори. Да види как главата на
германската държава, наследник на Хинденбург и династията Хохенцолерн, въвежда толкова
долнопробен персонаж на такова място и за такава цел, му идва твърде много. Неговото
безмълвие обаче само спомага Хитлер да се убеди във вината му, и Фюрерът иска неговата
оставка. Фрич обаче отказва да я даде и на свой ред настоява за военен съд на честта. Хитлер
обаче няма намерение да позволи на военната каста да поеме контрола върху случая, поне за
момента. Та това е щастлива възможност, която той не би пропуснал – да пречупи
съпротивата на генералите, които не се подчиняват на неговата воля и гений. Тогава, още
там, той нарежда на Фрич да излезе в безсрочен отпуск, което е равностойно на
отстраняване от длъжността главнокомандващ на сухопътните войски. На другия ден Хитлер
обсъжда с Кайтел въпроса за наследник не само на Бломберг, но и на Фрич. Йодл, чийто
основен източник на информация е Кайтел, изпъстря своя дневник с нови записи, които
свидетелстват за извършването на драстични промени не само в командването на
сухопътната армия, но и в цялата организация на въоръжените сили, които най-накрая да
поставят военните на колене.
Ще отстъпят ли висшите генерали своята власт, която, макар и далеч от абсолютната, е
единствената останала извън хватката на Хитлер? Когато Фрич се връща в жилището си на
„Бендлерщрасе“ след мъчителното преживяване в библиотеката на Райхсканцеларията, той
се съвещава с генерал Бек – началника на Генералния щаб на сухопътните сили. Някои
английски историци10 твърдят, че Бек го е убеждавал веднага да извършат военен преврат
срещу правителството на Хитлер и че Фрич е отказал. От друга страна Волфганг Фьорстер,
немският биограф на Бек, който има на свое разположение личните документи на генерала,
съобщава само, че в съдбовната вечер Бек първо се срещнал с Хитлер, който го известил за
тежките обвинения, после с Фрич, който ги отрекъл, и че накрая, късно същата вечер, той
хукнал обратно към Хитлер, за да поиска единствено да се даде шанс на главнокомандващия
на сухопътните сили да изчисти името си пред военен съд на честта. Бек също, както ясно
показва биографът му, още не е достигнал до онова разбиране за властелините на Третия
райх, което ще го споходи впоследствие – когато вече е твърде късно. Няколко дни след това,
когато също е твърде късно, когато не само са свалени Бломберг и Фрич, но и са
пенсионирани шестнайсет висши генерали, а четирийсет и четири други са преместени на
по-ниски длъжности, Фрич и неговите най-близки колеги, сред които и Бек, сериозно
обсъждат въоръжени контрамерки. Те обаче бързо изоставят тези опасни мисли. „Тези мъже
са наясно – пише Фьорстер, – че един военен преврат би довел до гражданска война и че
успехът далеч не е гарантиран.“ И в този момент, както винаги, германските генерали искат
да са сигурни в победата, преди да поемат каквито и да било големи рискове. Те се страхуват,
както показва този германски автор, не само че срещу тях ще се опълчат военновъздушните
сили на Гьоринг и флотът на адмирал Редер, чиито командващи са изцяло под обаянието на
Хитлер, но и че самата сухопътна армия може да не подкрепи напълно своя свален
главнокомандващ.11
Възниква все пак един последен шанс за висшите армейски офицери да нанесат на Хитлер
удар в своя полза. Предварителното разследване, проведено от армията съвместно с
Министерството на правосъдието, бързо установява, че генерал фон Фрич е невинна жертва
на инсинуация на Гестапо, организирана от Химлер и Хайдрих. Установено е, че
рецидивистът Шмит наистина е заварил армейски офицер по време на противоестествен акт
в сенките на Потсдамската гара и успешно го е изнудвал с години. Името на офицера обаче е
Фриш, а не Фрич, и той е вече тежко болен пенсиониран кавалерийски офицер, фигуриращ в
списъците на армията като Ритмайстер фон Фриш. В Гестапо са знаели това, но са
арестували Шмит и са го заплашили със смърт, ако не изобличи командващия сухопътните
сили. Болният Ритмайстер също е взет под стража от тайната полиция, за да не му бъде
позволено да проговори, но в крайна сметка армията измъква и него, и Шмит от хватката на
Гестапо и ги задържа на безопасно място, докато дойде време да свидетелстват пред военния
съд по делото на Фрич.
Старите армейски командири тържествуват. Не само че техният главнокомандващ ще бъде
оправдан и възстановен на своя водещ пост в армията: машинациите на СС и Гестапо, на
Химлер и Хайдрих, тези двама безскрупулни мъже, разполагащи с такава безконтролна власт
в държавата, ще бъдат разкрити, и те и СС ще трябва да последват пътя на Рьом и СА преди
четири години. Това ще е удар и срещу партията и самия Хитлер; той ще разтърси основите
на Третия райх толкова силно, че може да доведе и до падането на самият Фюрер. Ако той
опита да прикрие престъплението, армията сама, с ясното съзнание, че истината вече е
известна, ще поеме нещата в свои ръце. Само че за пореден път, както се е случвало толкова
често през последните пет години, генералите са надхитрени от бившия австрийски
ефрейтор и напълно сразени от съдбата, от която Вождът, за разлика от тях, знае как да се
възползва за своите цели.
През цялата последна седмица на януари 1938 г. в Берлин цари напрежение, напомнящо
това от края на юни 1934 г. Столицата отново гъмжи от слухове. По неизвестни причини
Хитлер е свалил от постовете им двамата най-високопоставени мъже в армията. Генералите
се бунтуват. Кроят заговор за военен преврат. Посланик Франсоа-Понсе е дочул, че Фрич,
който го е поканил на вечеря на 2 февруари и после е отменил поканата си, е арестуван. Има
съобщения, че армията планира да обкръжи Райхстага, когато той се събере на 30 януари, за
да изслуша речта на Хитлер, посветена на петгодишния му юбилей във властта, и да арестува
цялото нацистко правителство и неговите отбрани депутати. Слуховете придобиват още по-
достоверно звучене, когато е обявено, че заседанието на Райхстага се отлага за неопределен
срок. Германският диктатор очевидно има неприятности. Намерил си е майстора в лицето на
непреклонните висши генерали от германската армия. Така поне си мислят последните –
само че грешат.
На 4 февруари 1938 г. германското правителство се събира – и както се оказва, за последен
път. Каквито и затруднения да е срещнал Хитлер, той вече ги е разрешил по такъв начин, че
елиминира онези, които стоят на пътя му – не само в армията, но и във външното
министерство. Новият указ, който той прокарва набързо през кабинета на същия ден и който
е обявен пред нацията и света по радиото малко преди полунощ, започва така:
Отсега нататък аз поемам лично командването на всички въоръжени сили.
Като държавен глава, разбира се, Хитлер и досега е бил върховен главнокомандващ на
въоръжените сили, но в този момент поема от Бломберг и функциите на непосредствен
командир и закрива военното министерство, което влюбеният младоженец също е оглавявал
до този момент. На негово място е създадена организацията, която ще стане известна на
света по време на Втората световна война – Върховно командване на въоръжените сили или
ОКВ (от Oberkommando der Wehrmacht, OKW), на което се подчиняват трите вида войски:
армия, сухопътни, военноморски и военновъздушни сили. Хитлер става негов върховен
главнокомандващ, а под него има началник-щаб, чиято длъжност носи гръмкото название
„началник на Върховното коман​дване на въоръжените сили“ – пост, даден на подлизуркото
Кайтел, който успява да се задържи на него до края.
За да успокои наранените чувства на Гьоринг, който е бил сигурен, че ще наследи
Бломберг, Хитлер го произвежда във фелдмаршал, което го превръща във висш офицер на
Райха и очевидно му доставя изключително удоволствие. За да тушира възникналата
неловкост пред обществото, Хитлер обявява, че Бломберг и Фрич са подали оставки „по
здравословни причини“. По този начин Фрич е отстранен веднъж завинаги още преди делото
му да бъде разгледано от военния съд на честта, за който Хитлер знае, че ще го реабилитира.
Това е особено възмутително за висшите генерали, но те не могат да направят нищо, защото
със същия указ са отстранени и те. Шестнайсет от тях, сред които генералите фон Рундщет,
фон Лееб, фон Вицлебен, фон Клуге и фон Клайст, са освободени от своите командирски
постове, а четирийсет и четирима други, сметнати за недостатъчно ентусиазирани в
предаността си към нацизма, са преместени на други длъжности.
 За наследник на Фрич като главнокомандващ на сухопътните войски Хитлер след известно
колебание назначава генерал Валтер фон Браухич, който се радва на добра репутация сред
генералите, но ще се окаже също толкова слаб и отстъпчив като Бломберг, когато се налага да
устои на променливия темперамент на Хитлер. През няколкото дни на кризата се оказва, че
интимен проблем може да коства провала на Браухич, както е станало с Бломберг и Фрич. В
момента този офицер се развежда – постъпка, на която военната аристокрация гледа с
неодобрение. Вечно любопитният Йодл отбелязва деликатната ситуация в своя дневник. На
30 януари, неделя, той записва, че Кайтел е извикал сина на Браухич, „за да го изпрати при
майка му (от нея той трябва да получи съгласие за развода)“, а два дни по-късно съобщава за
среща на Браухич и Кайтел с Гьоринг „за обсъждане на семейната ситуация“. Гьоринг, който
изглежда е поел ролята на арбитър на интимните проблеми на генералите, обещава да се
занимае с въпроса. Същия ден Йодл дописва: „синът на Бр. се върна с много достойно писмо
от своята майка.“ Както става ясно, тя няма да създава пречки на съпруга си, а нито Гьоринг,
нито Хитлер биха порицали развода, който новият главнокомандващ на сухопътните сили
фактически получава няколко месеца след встъпването си в длъжност. И двамата знаят, че
госпожица Шарлоте Шмит – жената, с която той иска да се венчае – е, както казва Улрих
фон Хасел, „двестапроцентова яростна нацистка“. Бракът е сключен на следващата есен и се
оказва, както Йодл би могъл да отбележи и в този случай, пореден пример за влияние на
жена върху историята.CP
Хитлеровата чистка от 4 февруари не се ограничава само с генералите. Той измита и
Нойрат от министерството на външните работи, като го заменя с повърхностния и послушен
Рибентроп.CQ Двама опитни дипломати от кариерата – посланикът в Рим Улрих фон Хасел и
посланикът в Токио Херберт фон Дирксен – са освободени, както и Папен във Виена.
Болнавият Функ е обявен официално за наследник на Шахт като министър на икономиката.
На следващия ден, 5 февруари, „Фьолкишер Беобахтер“ излиза с крещящо заглавие:
МОЩНА КОНЦЕНТРАЦИЯ НА ЦЯЛАТА ВЛАСТ В РЪЦЕТЕ НА ФЮРЕРА! По изключение
този път водещият нацистки вестник не преувеличава.
4 февруари 1938 г. е важна повратна точка в историята на Третия райх и пореден етап от
неговия път към войната. Може да се каже, че към тази дата нацистката революция вече е
завършила. Отстранени са последните консерватори, които пречат на Хитлер да поеме по
курса, който отдавна е избрал да следва – щом Германия се въоръжи достатъчно. Бломберг,
Фрич и Нойрат са назначени на постовете си от Хинденбург и консерваторите от старата
школа, за да бъдат спирачка за нацистките ексцеси, а Шахт се е присъединил към тях. Оказва
се обаче, че в тази борба за контрол върху външната и икономическата политика и върху
военната мощ на Германия те не могат да мерят сили с Хитлер. Не притежават нито
достатъчно морална твърдост, нито политическа прозорливост, за да се изправят срещу него,
камо ли да го победят. Шахт напуска. Нойрат се оттегля. Бломберг подава оставка под
натиска на своите събратя генерали. Фрич, макар и със скалъпено по ганстерски маниер
фалшиво обвинение, приема своето отстраняване без дори намек за протест. Смирено го
приемат и други шестнайсет висши генерали, които сами губят постовете си. В офицерския
корпус се шири мълва за военен преврат, но си остава само мълва. Презрението на Хитлер
към кастата на пруските офицери, което той запазва до края на живота си, се оказва напълно
оправдано. Те са се примирили с глух ропот с оправданото от властите убийство на
генералите фон Шлайхер и фон Бредов. Сега пасивно преглъщат уволнението на своите
висши ръководители. Не гъмжи ли Берлин от по-млади генерали, нетърпеливи да ги заменят,
ревностно жадуващи да служат на Фюрера? Къде е прословутата солидарност на армейските
офицери? Не е ли само мит?
През петте години, предшестващи този зимен ден на 4 февруари 1938 г., армията е
притежавала физическата възможност да свали Хитлер и да сложи край на Третия райх. Защо
не се опитва да направи това, когато на 5 ноември 1937 г. разбира накъде е повел и нея, и
страната изобщо? Фрич сам отговаря на този въпрос след отстраняването си. На 18 декември
1938 г., неделя, той приема снетия от длъжност посланик фон Хасел в своето имение в
Ахтерберг, близо до Солтау, което армията му е предоставила на разположение след
уволнението му. Хасел записва в дневника си „същината на неговите възгледи“:
Този човек – Хитлер – е съдбата на Германия, за добро или зло. Ако сега рухне в бездната
– което Фрич вярва, че ще стане, – той ще повлече всички ни надолу. Не можем да
направим нищо.13
След като е съсредоточил в свои ръце външната, икономическата и военната политика и е
поставил въоръжените сили под прякото си командване, Хитлер продължава по своя път.
Избавил се е от Фрич, без да му предостави възможност да изчисти името си, и сега със
закъснение му дава този шанс, като свиква военен съд на честта, който да разгледа делото.
Председателстващ е фелдмаршал Гьоринг, а до него седят главнокомандващите на
сухопътните сили и флота – генерал фон Браухич и адмирал Редер, – както и двама
професионални съдии от Върховния военен трибунал.
Съдебният процес, на който не са допуснати нито журналисти, нито публика, започва в
Берлин на 10 март 1938 г., но неочаквано е прекъснат още на същия ден. Късно предишната
вечер от Австрия е дошла новина, която довежда Фюрера до един от най-силните му
пристъпи на ярост.CR Фелдмаршал Гьоринг и генерал фон Браухич са спешно необходими
другаде.
 11.
Аншлус: похищението на Австрия

К ъм края на 1937 г., тъй като смених работата си за вестник с радиорепортажи, моята
дирекция вече беше не в Берлин, а във Виена – град, който вече бях опознал като млад
кореспондент десетилетие по-рано. Въпреки че щях да прекарам по-голямата част от
следващия съдбовен тригодишен период в Германия, моята нова длъжност, която изискваше
от мен да отразявам континентална Европа, ми осигуряваше известен поглед към събитията
в Третия райх и между другото ме изпращаше в онези съседни страни, които ставаха жертви
на агресията на Хитлер, непосредствено преди и по време на тази агресия. В онези дни
сновях напред-назад между Германия и държавата, която в същия момент бе обект на
Хитлеровото настървение, и така добих впечатление от първа ръка за събитията, които
предстои да опиша и които неумолимо щяха да доведат до най-мащабната и кървава война,
която човечеството е преживяло. Въпреки че наблюдавахме тези процеси със собствените си
очи, поразително е колко малко всъщност сме знаели за техните механизми. Интригите и
машинациите, предателствата, фаталните решения и моменти на нерешителност, както и
драматичните срещи на главните участници, насочвали тайния ход на събитията под
повърхността, са ставали скрито от настойчивите погледи на чуждестранни дипломати,
журналисти и шпиони, и вследствие на това са останали с години неизвестни за всички
освен за шепата преки участници в тях.
Трябваше да дочакаме момента, когато лабиринтът от секретни документи и свидетелски
показания на оцелелите главни действащи лица в драмата, повечето от които по онова време
не бяха на свобода (мнозина попаднаха в нацистките концентрационни лагери) започна да
разказва тяхната история. По тази причина разказът по-нататък се основава предимно върху
масива от реални доказателства, който беше натрупан след 1945 г. Все пак за автора на
подобен труд вероятно е полезно, че е бил пряк свидетел на много от критичните моменти и
повратните точки на историята. И така – случи се, че се намирах във Виена през паметната
нощ на 11 срещу 12 март 1938 г., когато Австрия престана да съществува.
От повече от месец красивата барокова столица край Дунав, с най-обаятелните,
жизнерадостни и умеещи да се радват на живота обитатели, е обхваната от дълбоки тревоги.
Д-р Курт фон Шушниг, австрийският канцлер, по-късно ще си спомня периода между 12
февруари и 11 март като „Четириседмичната агония“.
След австро-германското споразумение от 11 юли 1936 г., когато Шушниг в таен анекс към
договора е направил прекомерни отстъпки пред австрийските нацисти, Франц фон Папен,
специалният пратеник на Хитлер във Виена, е продължил усилията си за подкопаване на
независимостта на Австрия и подтикването ѝ към съюз с нацистка Германия. В подробен
доклад до Фюрера в края на 1936 г. той съобщава за своя напредък, а година по-късно
повтаря същото, като този път подчертава, че „по-нататъшен напредък може да се постигне
само чрез оказване на най-силния възможен натиск върху федералния канцлер [Шушниг]“1.
Неговият съвет, макар че едва ли е необходим, скоро ще бъде последван по-буквално,
отколкото дори самият Папен би могъл да си представи.
През 1937 г. австрийските нацисти, финансирани и подстрекавани от Берлин, засилват
своята терористична кампания. Почти не минава ден без взрив на бомба в някоя част на
страната, а в планинските провинции масовите и често придружени с насилие нацистки
демонстрации отслабват позициите на правителството. Разкрити са планове, че нацистки
главорези се готвят да ликвидират Шушниг, както са постъпили с неговия предшественик.
Най-сетне на 25 януари 1938 г. австрийската полиция атакува виенската щабквартира на
група, наречена „Комитет на седемте“, която е създадена да работи за постигане на мир
между нацистите и австрийското правителство, но в действителност служи като център за
управление на нелегалното нацистко движение. Полицаите откриват документи, парафирани
от заместника на фюрера Рудолф Хес, които ясно показват, че австрийските нацисти
подготвят явен бунт през пролетта на 1938 г. и че ако Шушниг се опита до го потуши,
германската армия ще нахлуе в Австрия, за да предотврати „проливането на германска кръв
от германци“. Според Папен един от документите съдържал нареждане за местните нацисти
да убият самия него или неговия военен аташе генерал-лейтенант Муф, за да се създаде
претекст за германска интервенция2.
Любезният Папен, освен че не е особено щастлив да научи, че е бил набелязан – за втори
път – за ликвидация от нацистките щурмоваци по заповед на партийните лидери в Берлин, е
разтревожен и от телефонно обаждане, което го заварва в германското посолство във Виена
вечерта на 4 февруари. Държавният секретар Ханс Ламерс звъни от Райхсканцеларията в
Берлин, за да информира Папен, че неговата специална мисия в Австрия е приключила. Той
е уволнен, заедно с Нойрат, Фрич и още няколко други.
„Останах почти безмълвен от удивление“ – спомня си Папен по-късно3. Той се съвзема
достатъчно, за да осъзнае, че явно Хитлер е решен да действа по-драстично в Австрия, след
като вече се е избавил от него самия, Нойрат, Фрич и Бломберг. Всъщност Папен се е съвзел
достатъчно, за да му хрумне да направи „нещо необичайно за дипломат“, по собствените му
думи. Той решава да съхрани копия от цялата си кореспонденция с Хитлер „на сигурно
място“, което се оказва Швейцария. „Кампаниите за оклеветяване в Третия райх ми бяха
познати до болка“ – казва той. Както вече видяхме, те за малко не са му коствали живота
през юни 1934 г.
Освобождаването на Папен е и предупреждение за Шушниг. Канцлерът не е имал пълно
доверие на любезния бивш кавалерийски офицер, но скоро ще разбере, че Хитлер трябва да е
замислил нещо по-лошо от това да го атакува чрез лукавия пълномощен министър, който
поне е ревностен католик като самия него, а и все пак порядъчен човек. През последните
няколко месеца ходовете на европейската дипломация не са били благоприятни за Австрия.
Мусолини се е сближил с Хитлер след създаването на оста Рим – Берлин и не е толкова
загрижен за съхраняването на независимостта на малката държава, както по времето на
убийството на Долфус, когато е изпратил четири дивизии при прохода Бренер, за да сплаши
Фюрера. Както Британия, отскоро оглавявана от Чембърлейн и избрала да следва политика
за омиротворяване на Хитлер, така и обхванатата от тежки вътрешнополитически
разногласия Франция в последно време не показват особен интерес да защитят
независимостта на Австрия при евентуално нападение от страна на Хитлер. А сега, заедно с
Папен, си отиват и консервативните ръководители на германската армия и външно
министерство, които са упражнявали известно възпиращо влияние върху растящите амбиции
на Хитлер. Шушниг, който е ограничен човек, но достатъчно интелигентен в рамките на своя
кръгозор, а и доста добре информиран, не храни особени илюзии относно своето влошаващо
се положение. Дошъл е моментът, чувства той (както е било и след убийството на Долфус от
нацистите), да се опита отново да умилостиви германския диктатор.
Папен, макар и отстранен от длъжност, предоставя подобна възможност. Като човек, който
никога не би протестирал срещу шамар в лицето, стига да идва отгоре, той се е втурнал към
Хитлер още на следващия ден след освобождаването си, „за да получи някаква представа
какво се случва“. На 5 февруари в Берхтесгаден той заварва Фюрера „изтощен и разсеян“
след схватка с генералите. Способностите на Хитлер да се възстановява обаче са значителни
и скоро уволненият дипломат успява да го заинтересува с предложение, което вече му е
подхвърлил две седмици по-рано, при срещата им в Берлин: защо не изясни нещата лично с
Шушниг? Защо не го покани в Берхтесгаден за разговор на четири очи? Хитлер намира
идеята за интересна. Забравяйки, че току-що е уволнил Папен, той му нарежда да се върне
във Виена и да организира срещата.
Шушниг с готовност дава съгласието си, но въпреки цялата слабост на положението си
поставя определени условия. Трябва да е информиран предварително за точните въпроси,
които Хитлер иска да обсъдят, и трябва отсега да получи уверения, че съглашението от 11
юли 1936 г., с което Германия е обещала да зачита независимостта на Австрия и да не се
намесва в нейните вътрешни работи, ще бъде спазвано. Нещо повече, комюникето след края
на срещата трябва да потвърди, че двете държави и занапред ще се придържат към договора
от 1936 г. Шушниг иска да се застрахова срещу всички рискове, преди да влезе в бърлогата на
лъва. Папен се връща бързо в Оберзалцберг, за да обсъди нещата с Хитлер, и се връща с
уверение от Фюрера, че съглашението от 1936 г. ще остане непроменено и че той иска
просто да обсъдят „онези недоразумения и спорни въпроси“, възникнали след подписването
му. Не звучи толкова ясно формулирано, колкото австрийският канцлер е искал, но той казва,
че е удовлетворен от отговора. Срещата е насрочена за 12 февруари сутринтаCS, така че на 11
февруари вечерта Шушниг, придружаван от своя министър на външните работи Гуидо Шмит,
потегля със специален влак в най-строга секретност за Залцбург, откъдето на другата сутрин
да продължи с автомобил през границата до планинската резиденция на Хитлер. Пътуване,
което ще се окаже съдбоносно.

Срещата в Берхтесгаден: 12 февруари 1938 г.

Папен отива до границата, за да посрещне своите австрийски посетители, и въпреки
мразовития въздух на зимната утрин изглежда, според Шушниг, „в най-добро настроение“.
Той уверява гостите си, че този ден Хитлер е в превъзходно разположение на духа. Тогава
обаче идва първият предупредителен сигнал. Фюрерът, добавя сърдечно Папен, се надява, че
д-р Шушниг няма нищо против присъствието в Бергхоф на трима генерали, оказали се там
напълно случайно: Кайтел, новия глава на ОКВ (Върховното командване на Вермахта),
Райхенау, командващ въоръжените сили на баварско-австрийската граница, и Шперле, който
отговаря за военновъздушните сили в същия район.
 Папен по-късно си спомня, че на гостите „тази информация не им допаднала особено“.
По думите на Шушниг, той казал на германския представител, че няма нищо против, особено
след като „няма голям избор“. Като интелектуалец, минал през школовката на йезуитски
колеж, той вече застава нащрек.
И все пак се оказва неподготвен за това, което го очаква. Хитлер, облечен в кафяв кител на
щурмовак и черни панталони, заобиколен от тримата генерали, поздравява австрийския
канцлер и неговия придружител на стълбището на вилата. Шушниг усеща, че поздравът е
любезен, но формален. След няколко мига той се оказва насаме с германския диктатор в
просторния кабинет на втория етаж с огромни панорамни прозорци с изглед към
величествените заснежени Алпи и отвъд тях към Австрия, родното място на тези двама
мъже.
41-годишният Курт фон Шушниг, както биха се съгласили всички негови познати, е човек с
безукорни традиционни австрийски обноски, и за него не е неестествено да започне
разговора с изящна забележка за великолепната гледка, чудесното време този ден и
ласкателни слова за тази стая, която несъмнено е била сцена на много решаващи съвещания.
Адолф Хитлер го сряз​ва: „Не сме се събрали тук, за да говорим за хубавата гледка или за
времето.“ След това се разразява бурята. Както впоследствие свидетелства канцлерът на
Австрия, последвалият двучасов разговор е „някак едностранен“CT .
Направихте всичко възможно, за да избегнете дружеска политика [ядосано заявява
Хитлер]... Цялата история на Австрия е просто един непрекъснат акт на държавна
измяна. Така беше в миналото, и днес не е по-добре. Този исторически парадокс трябва да
намери своя отдавна закъснял край. И мога да ви кажа точно в този момент, хер
Шушниг, че съм твърдо решен да сложа край на всичко това. Германският Райх е една от
великите сили и никой няма да надигне глас, ако той се заеме да решава своите гранични
проблеми.
Шокиран от избухването на Хитлер, благовъзпитаният австрийски канцлер се опитва да се
държи примирително и едновременно да отстоява своята позиция. Той казва, че не споделя
мнението на домакина по въпроса за ролята на Австрия в германската история. „Приносът
на Австрия в това отношение е значителен“ – заявява той.
ХИТЛЕР: Абсолютна нула. Казвам ви, абсолютна нула. Всяка национална идея в течение
на историята е била саботирана от Австрия. И нещо повече – този саботаж беше
основното занимание на Хабсбургите и на католическата църква.CU
ШУШНИГ: Въпреки всичко, хер райхсканцлер, много от австрийските приноси е
невъзможно да бъдат отделени от общата картина на германската култура. Да вземем
например човек като Бетховен...
ХИТЛЕР: О, Бетховен? Позволете ми да ви кажа, че Бетовен произхожда от Рейнска
област.
ШУШНИГ: Но Австрия беше страната, в която той избра да живее, подобно на мнозина
други...
ХИТЛЕР: Може и така да е. Но още веднъж ви казвам, че нещата не могат да
продължават, както досега. Аз имам историческа мисия и ще изпълня тази мисия,
защото Провидението ме е предназначило за това... който не е с мен, ще бъде смачкан...
 Аз избрах най-трудния път, по който германец е поемал някога. Осъществих най-
голямото постижение в историята на Германия – по-голямо, отколкото на всеки друг
германец. И не насила, забележете. Аз съм тласкан от обичта на моя народ...
ШУШНИГ: Господин райхсканцлер, горещо бих искал да вярвам, че е така.
След като разговорът продължава в този дух цял час, Шушниг моли своя опонент да
изброи своите претенции. „Ние ще направим всичко, за да премахнем препятствията пред
по-доброто разбирателство, доколкото е възможно“ – казва той.
ХИТЛЕР: Така казвате вие, господин Шушниг. Но аз ви заявявам, че по един или друг
начин ще реша така наречения австрийски проблем.
После той се впуска в тирада срещу Австрия, задето е укрепила своята граница с Германия
– обвинение, което Шушниг отрича.
ХИТЛЕР: Слушайте, наистина ли мислите, че можете да преместите дори един камък в
Австрия, без аз да науча за това на следващия ден?... Достатъчно е само да дам заповед
и за една-единствена нощ всичките ви нелепи защитни механизми ще бъдат пръснати на
парчета. Сериозно ли вярвате, че можете да ме възпрете дори за половин час?... Много
бих искал да спестя на Австрия подобна съдба, защото такова действие би означавало
кръв. След армията ще настъпят СА и Австрийският легион и никой няма да възпре
тяхното отмъщение – дори и аз.
След тези заплахи Хитлер напомня на Шушниг (като оскърбително се обръща към него
винаги по име, вместо с титлата му, както изисква дипломатическата учтивост) за
изолацията на Австрия и произтичащата от нея безпомощност.
ХИТЛЕР: Не си помисляйте и за секунда, че някой на земята ще осуети мои​те решения.
Италия? С Мусолини сме на абсолютно еднакви позиции... Англия? Англия няма да си
мръдне и пръста за Австрия ... Или Франция?
Франция, казва той, е могла да спре Германия в Рейнска област, „и тогава щяхме да сме
принудени да отстъпим. Но вече е твърде късно за Франция“.
И накрая:
ХИТЛЕР: Предоставям ви още веднъж възможността да се договорим – за последен
път, господин Шушниг. Или ще намерим решение сега, или събития​та ще следват своя
ход... Помислете, господин Шушниг, помислете добре. Мога да изчакам само до днешния
следобед...
Какви са конкретните условия на германския канцлер, пита Шушниг.
– Ще обсъдим това днес следобед – казва Хитлер.
По време на обяда Хитлер изглежда, както установява Шушниг с известна изненада, „в
чудесно разположение на духа“. Темите на неговия монолог са две – коне и сгради. Той смята
да построи най-великите небостъргачи, които светът е виждал някога. „Американците ще
видят, – уверява той Шушниг, – че Германия строи по-големи и по-добри сгради от
Съединените щати.“ Колкото до злочестия австрийски канцлер, Папен отбелязва, че той
изглежда „угрижен и замислен“. Страстен пушач е, но не му е позволено да запали в
присъствието на Хитлер. След кафето в съседната стая обаче Хитлер се оттегля и Шушниг за
първи път получава възможност крадешком да изпуши цигара. Освен това успява да съобщи
лошата новина на своя министър на външните работи Гуидо Шмит. Скоро обаче положението
ще се влоши още повече.
След двучасов престой в малка чакалня двамата австрийци са въведени при Рибентроп,
новия германски външен министър, в присъствието на Папен. Рибентроп ги запознава с
потенциалното „споразумение“ в машинописна чернова на две страници и отбелязва, че това
са окончателните искания на Хитлер, който няма да позволи обсъждането им. Трябва да
бъдат подписани незабавно. Шушниг разказва как почувствал облекчение, че поне получава
нещо определено от Хитлер. Но докато преглежда документа, успокоението му се изпарява.
Пред него стои германски ултиматум, изискващ от него фактически да подчини
правителството на Австрия на нацистите в срок от една седмица.
Забраната на австрийската нацистка партия трябва да бъде отменена, всички намиращи се
зад решетките нацисти – да бъдат амнистирани, а пронацисткият виенски юрист д-р Артур
Зайс-Инкварт – да бъде направен министър на вътрешните работи, който да контролира
полицията и службите за сигурност. Друг симпатизант на нацистите, Глайзе-Хорстенау,
трябва да се назначи за военен министър, а австрийската и германската армии – да установят
близки отношения посредством множество разнообразни инициативи, включително
систематична обмяна на по сто офицери. „Ще се извърши подготовка – гласи последното
искане – за асимилация на австрийската в германската икономическа система. За тази цел д-
р Фишбьок [пронацист] ще бъде назначен за министър на финансите.“5
Шушниг моментално разбира, както пише самият той по-късно, че да приеме ултиматума
би означавало да сложи край на независимостта на Австрия.
Рибентроп ме посъветва да приема условията веднага. Аз протестирах и се позовах на
моята предварителна уговорка с фон Папен, направена преди идването ми в
Берхтесгаден, и ясно заявих на Рибентроп, че не съм бил готов да бъда изправен пред
толкова немислими условия...6
Дали обаче Шушниг е готов да ги приеме? Това, че не е бил готов да го изправят пред тях, е
очевидно дори за пън като Рибентроп. Въпросът обаче е: дали ще ги подпише? В този труден
и решаващ момент младият канцлер на Австрия проявява слабост. Той пита неуверено,
според собствената му оценка по-късно, дали австрийците могат да разчитат на добрата воля
на Германия, дали правителството на Райха има поне намерението да изпълни своята част от
сделката.7 Шушниг казва, че получил „утвърдителен“ отговор.
После с него се заема Папен. Уклончивият посланик признава своето „смайване“, когато е
прочел ултиматума. За него това е „недопустима намеса в австрийския суверенитет“.
Шушниг разказва, че Папен му се е извинил и е изразил своята „пълна изненада“ от
условията. Въпреки това обаче, той съветва канцлера на Австрия да ги подпише.
Освен това той ме информира, че мога да бъда сигурен, че Хитлер ще се погрижи, ако
подпиша и удовлетворя тези условия, от този момент Германия да остане вярна на това
съглашение, и че за Австрия няма да настъпят допълнителни усложнения.8
Шушниг, както се вижда от горните цитати (последният е от писмените му свидетелски
показания в Нюрнберг), не само показва слабост, но и си позволява да прояви наивност.
 Той има последен шанс да окаже съпротива. Отново го викат при Хитлер. Австрийският
канцлер открива Фюрера да крачи нервно насам-натам из своя кабинет.
ХИТЛЕР: Господин Шушниг... тук е черновата на документа. Няма какво да се обсъжда.
Няма да променя и една запетая. Или ще го подпишете в този му вид и ще изпълните
моите условия в тридневен срок, или ще заповядам нахлуване в Австрия.9
Шушниг капитулира. Той казва на Хитлер, че е склонен да подпише. Все пак му напомня,
че според австрийската конституция само президентът на републиката има законното право
да сключи и изпълни подобно съглашение. По тази причина, макар че Шушниг е готов да
призове президента да приеме условията, не може да гарантира това.
– Трябва да го гарантирате! – изкрещява Хитлер.
– Невъзможно е, господин райхсканцлер – отговаря Шушниг по собствените му думи.10
След този отговор [Шушниг разказва това впоследствие] Хитлер видимо загуби контрол
над себе си. Той хукна към вратата, отвори я и изкрещя: „Генерал Кайтел!“ После се
обърна пак към мен и каза: „Ще ви извикам по-късно.“11
Това е чист блъф, но измъченият канцлер на Австрия, на когото през целия ден е било
натрапвано присъствието на генералите, вероятно не го разбира. По думите на Папен Кайтел
впоследствие му е разказал как Хитлер го посрещнал с широка усмивка, когато Кайтел се
втурнал и попитал какви са заповедите. „Няма заповеди – изкискал се Хитлер. – Просто
исках да дойдете тук.“
Само че Шушниг и д-р Шмит, чакащи пред кабинета на Фюрера, остават впечатлени.
Шмит прошепва, че не би се учудил, ако и двамата бъдат арестувани през следващите пет
минути. Тридесет минути по-късно Шушниг отново е въведен при Хитлер.
Промених решението си, за първи път в моя живот [казва Хитлер]. Но ви
предупреждавам, че това е наистина последният ви шанс. Давам ви допълнителни три
дни да изпълните съглашението.12
Това е границата на отстъпките на германския диктатор, и въпреки че словесните
формулировки в окончателната чернова са донякъде смекчени, промените, както
свидетелства Шушниг впоследствие, са незначителни. Шушниг подписва. Това е смъртна
присъда за Австрия.
Поведението на хората, попаднали под натиск, се различава в зависимост от техните
характери и често е озадачаващо. Едва ли някой се е съмнявал, че Шушниг е храбър мъж –
въпреки относително младата си възраст, той е ветеран в безмилостната политическа
джунгла, където се е стигнало до убийството на предшественика му от нацистите. Въпреки
това неговата капитулация пред Хитлер на 11 февруари 1938 г., под ужасяваща заплаха от
въоръжено нахлуване, оставя привкус на неизяснени съмнения сред неговите сънародници и
наблюдателите и историците на онази съдбовна епоха. Била ли е капитулацията необходима?
Нямало ли е алтернатива? Само безотговорен човек може да твърди, че Британия и Франция,
в светлината на тяхното последвало поведение пред лицето на Хитлеровата агресия, биха се
притекли на помощ на Австрия, ако Хитлер тогава беше нахлул в нея. До този момент обаче
Хитлер още не е излизал извън границите на Германия, нито е подготвял собствения си
народ и останалия свят за подобен акт на непредизвикана агресия. Самата германска армия
едва ли е готова за война, в случай че Франция и Британия се намесят. В резултат на
берхтесгаденското „съглашение“, за няколко седмици Австрия ще бъде деморализирана от
местните нацисти и германските машинации до такава степен, че Хитлер ще е в състояние
да я присъедини с много по-малък риск от чуждестранна интервенция, отколкото на 11
февруари. Самият Шушниг по-късно признава, че приемането на условията на Хитлер не е
означавало „нищо друго, освен окончателния край на независимостта на австрийското
правителство“.
Вероятно е бил замаян от изпитанието. След като под дулото на пистолет е предал своята
страна в чужди ръце, той се впуска в странен разговор с Хитлер, който впоследствие сам
привежда в своята книга. „Дали господин райхсканцлерът – пита той – смята, че
разнообразните кризи в днешния свят могат да се разрешат по мирен начин?“ Нелепият
отговор на Фюрера е, че могат – „ако се следват моите съвети“. След което Шушниг заявява,
очевидно без сянка от сарказъм: „В момента състоянието на света изглежда доста
обещаващо, не мислите ли?“13
Подобно изказване в такъв момент изглежда невероятно, но сломеният канцлер на
Австрия сам твърди, че е изрекъл тези думи. Хитлер му е приготвил и още едно унижение.
Когато Шушниг предлага в изявлението за печата след тяхната среща да се упомене, че
разговорът е потвърдил съглашението от юли 1936 г., Хитлер възкликва: „О, не! Първо трябва
да изпълните условията на нашето съглашение. Ето какво ще съобщим на пресата: „Днес
Фюрерът и райхсканцлер разговаря с австрийския бундесканцлер в Бергхоф.“ Това е всичко.“
След като отклоняват поканата на Фюрера да останат за вечеря, Шушниг и Шмит потеглят
надолу от планините към Залцбург. Зимната нощ е мрачна и мъглива. Вездесъщият Папен ги
придружава до границата и не се чувства особено комфортно в атмосферата на „потискаща
тишина“, както сам я определя. Той чувства нужда да се опита да ободри своите австрийски
приятели.
– Е, добре –обръща се той към тях, – видяхте какъв е Фюрерът понякога! Но следващия път,
сигурен съм, ще бъде различно. Знаете ли, Фюрерът може да бъде крайно очарователен.CV

Четириседмичната агония:
12 февруари – 11 март 1938 г.
Хитлер е дал на Шушниг четири дни – до вторник, 15 февруари – да му изпрати
„потвърждаващ отговор“, че ще изпълни ултиматума, плюс още три дни – до 18 февруари – да
реализира неговите конкретни условия. Шушниг се връща във Виена сутринта на 12
февруари и незабавно издирва президента Миклас. Вилхелм Миклас е скучен, посредствен
мъж, за когото виенчани казват, че главното му постижение в живота е създаването на
голямо потомство. У него обаче има някаква провинциална солидност и в тази криза именно
той, със своите петдесет и две години държавнически стаж, демонстрира повече
решителност от всеки друг австриец. Склонен е да направи определени отстъпки пред
Хитлер, като амнистия за австрийските нацисти, но не желае да постави Зайс-Инкварт
начело на полицията и армията. Папен надлежно докладва това в Берлин вечерта на 14
февруари. Той съобщава, че Шушниг се надява „да преодолее съпротивата на президента до
утре“.
 В 19:30 същата вечер Хитлер одобрява съставените от генерал Кайтел заповеди за оказване
на военен натиск върху Австрия.
Разпространяване на фалшиви, но напълно правдоподобни новини, от които може да се
състави заключението за военни приготовления срещу Австрия.14
В действителност още веднага след отпътуването на Шушниг от Берхтесгаден Фюрерът
започва симулиране на военна акция, за да е сигурен, че австрийският канцлер ще изпълни
обещаното. Йодл записва всичко в дневника си.
13 февруари. Следобед генерал К[айтел] моли двамата с адмирал К[анарис] CW да отидем
в неговия апартамент. Съобщава ни, че Фюрерът е заповядал оказването на военен
натиск чрез мнима военна операция, която трябва да продължи до 15-и. Предложенията
за тези мерки са записани и предадени на Фюрера по телефона за одобрение.
14 февруари. Ефектът е бърз и мощен. В Австрия е създадено впечатлението, че
Германия извършва сериозни военни приготовления.15
Генерал Йодл не преувеличава. Пред заплахата от въоръжено нахлуване президентът
Миклас се предава и в последния ден от ултиматума, на 15 февруари, Шушниг официално
уведомява пълномощния министър фон Папен, че Берхтесгаденското съглашение ще бъде
изпълнено преди 18 февруари. На 16 февруари австрийското правителство обявява обща
амнистия за нацистите, включително и обвинените в убийството на Долфус, и дава гласност
на преобразувания кабинет, в който Артур Зайс-Инкварт е назначен за министър на
сигурността. Още на следващия ден този нацистки министър бърза да замине за Берлин, за
да се види с Хитлер и да получи неговите нареждания.
Зайс-Инкварт, първият от колаборационистите, е интелигентен млад виенски юрист с
добри маниери, който след 1918 г. е обхванат от страстното желание да види Австрия
обединена с Германия. Тази идея е популярна през първите години след войната. Нещо
повече – на 12 ноември 1918 г., само ден след сключване на примирието, Временното
национално събрание във Виена, което току-що е свалило от власт Хабсбургската династия и
е провъзгласило Австрийската република, опитва да извърши аншлус, като обявява, че
„Германска Австрия е съставна част от Германската република“. Победилите Съюзници не
го допускат и към момента на идването на Хитлер на власт през 1933 г. няма съмнение, че
болшинството австрийци са против тяхната малка страна да се обедини с нацистка
Германия. Нацистите обаче се обявяват решително за аншлуса и по тази причина Зайс-
Инкварт ги подкрепя, както казва самият той на своя процес в Нюрнберг. Той не става член
на партията и не взема участие в нейните брутални акции. По-скоро изпълнява ролята на
почтено лице на австрийските нацисти, а след съглашението от юли 1936 г., когато е
назначен за щатски съветник, съсредоточава усилията си върху вътрешното подкопаване на
Австрия, в което е подпомаган от Папен и други германски държавни лица и агенти. Колкото
и да е странно, и Шушниг, и Миклас изглежда му имат доверие почти до самия край.
Впоследствие Миклас, също като Шушниг ревностен католик, признава, че
благосклонността му е била повлияна от факта, че Зайс е „прилежен богомолец“.
Католицизмът на този човек, а също и обстоятелството, че подобно на Шушниг е служил в
Тиролския полк „Кайзерйегер“ през Първата световна война и няколко пъти е бил тежко
раняван, изглежда лежат в основата на доверието, което австрийският канцлер храни към
него. За съжаление Шушниг страда от фатално неумение да преценява хората на базата на
по-съществени качества. Вероятно смята, че ще може да държи юздите на своя нов нацистки
министър чрез обикновени рушвети. Той самият разказва в книгата си за магическия ефект
на някакви 500 долара върху Зайс-Инкварт година по-рано, когато последният заплашил да
подаде оставка като щатски съветник, но размислил, след като получил тази незначителна
сума. Хитлер обаче е в съ​стояние да изкуши амбициозния млад юрист с по-съблазнителни
примамки, както Шушниг скоро ще разбере.
На 20 февруари Хитлер произнася своята дългоочаквана реч пред Райхстага, отложена от 30
януари заради кризата Бломберг–Фрич и неговите собствени машинации срещу Австрия.
Въпреки че се изказва приятелски за проявеното от Шушниг „разбиране“ и за неговото
„сърдечно желание“ да постигне по-близко разбирателство между Австрия и Германия –
лицемерен пасаж, който впечатлява британския премиер Чембърлейн – Фюрерът вмъква
предупреждение, което, макар и да минава незабелязано за Лондон, е доловено ясно във
Виена, а също и в Прага.
Над десет милиона германци живеят в две държави, с които имаме обща граница... Не
бива да има съмнение в едно нещо. Политическата изолация от Райха не може да бъде
причина за лишаване от права – а именно от основното право на самоопределение. За
една световна сила е непоносимо да знае, че има нейни расови другари наблизо, които
постоянно са подложени на жестоки страдания заради тяхната симпатия или единство
с цялата нация, нейната съдба и нейния мироглед. Към интересите на германския Райх
спада и защитата на тези германци, които извън нашите граници не са в състояние със
собствени сили да осигурят своята политическа и духовна свобода.16
Това е откровено, публично предупреждение, че отсега нататък Хитлер смята бъдещето на
седемте милиона австрийци и трите милиона судетски немци в Чехословакия за работа на
Третия райх.
Шушниг отговаря на Хитлер четири дни по-късно, на 24 февруари, в реч пред австрийския
Бундестаг, чиито членове, подобно на колегите си в германския Райхстаг, са щателно отсети
от еднопартиен диктаторски режим. Макар и с примирителен тон към Германия, Шушниг
подчертава, че Австрия е достигнала крайната граница на отстъпките – „където трябва да
кажем: дотук и нито крачка нататък“. Австрия не бива никога доброволно да отстъпва своята
независимост, заявява той и завършва с бравурен призив: „Червено-бяло-червено [цветовете
на австрийския флаг] или смърт!“ (На немски изразът е римуван.)
„Двайсет и четвърти февруари беше съдбовна дата за мен“ – пише Шушниг след войната.
Той с тревога очаква да види как ще реагира Фюрерът на неговата дръзка реч. Папен
телеграфира до Берлин на следващия ден със съвет към външното министерство, че речта не
бива да се взема твърде на сериозно. Според него Шушниг си е позволил да изрази доста
силни националистически емоции с цел да възстанови позициите си вътре в страната; във
Виена има интриги за свалянето му заради неговите отстъпки в Берхтесгаден.
Междувременно – информира Папен Берлин – „работата на Зайс-Инкварт... продължава по
план“17. На другия ден Папен, чиято дългогодишна подмолна работа в Австрия е близка до
крайната цел, се прощава официално с австрийския канцлер и отпътува за Кицбюел, за да
покара ски.
 Речта на Хитлер от 20 февруари, която е излъчена от австрийската радиоразпръсквателна
мрежа, става повод за поредица от масови нацистки демонстрации в цяла Австрия. На 24
февруари, по време на излъчването на отговора на Шушниг, вилнееща тълпа от двайсет
хиляди нацисти в Грац нахлува на градския площад, събаря високоговорителите, смъква
австрийския флаг и издига германското знаме със свастика. Полицията, подчинена лично на
Зайс-Инкварт, не прави никакви опити да обуздае нацистките изблици. Правителството на
Шушниг губи почва под краката си. Настава не само политически, но и икономически хаос.
Изтеглят се големи суми от влогове в банките както от чужбина, така и от местните хора.
Вълна от прекратени поръчки от страна на разтревожени чуждестранни фирми залива
Виена. Туристите чужденци, една от основните опори на австрийската икономика, са
наплашени. Тосканини телеграфира от Ню Йорк, че отказва участие в Залцбургския
фестивал, привличащ десетки хиляди туристи всяко лято, „заради политическата обстановка
в Австрия“. Ситуацията става толкова отчайваща, че Ото фон Хабсбург, намиращият се в
изгнание млад претендент за трона, изпраща писмо от дома си в Белгия и, както Шушниг по-
късно разкрива, умолява последния, позовавайки се на някогашната му клетва за вярност на
бивш офицер от имперската армия, да го назначи за канцлер, ако смята, че това може да
спаси Австрия.
Изпаднал в отчаяние, Шушниг се обръща към австрийските работници, чиито профсъюзи
и политическа партия (Социалдемократическата) е оставил под забрана, след като Долфус
ги е смазал брутално през 1934 г. Тези хора представляват 42% от австрийските избиратели и
ако в някакъв момент през последните четири години канцлерът беше успял да прогледне
отвъд тесните хоризонти на своята клерикално-фашистка диктатура и си беше спечелил
тяхната подкрепа за една умерена антинацистка демократична коалиция, би се справил
лесно с нацистите – относително немногобройно малцинство. Но на Шушниг му липсва
мащаб, за да предприеме подобна стъпка. Макар да е почтен и възпитан мъж от човешка
гледна точка, той, подобно на други в Европа, изпитва презрение към западната демокрация
и е увлечен от идеята за авторитарно еднопартийно управление.
Дошли от фабрики и от затвори (откъдето мнозина от тях са освободени наскоро заедно с
нацистите) социалдемократи се събират масово на 4 март в отговор на призива на канцлера.
Въпреки всичко случило се досега, те заявяват, че са готови да помогнат на правителството
да защити независимостта на нацията. Всичко, което искат, е каквото канцлерът е отстъпил
на нацистите: правото да имат своя политическа партия и да проповядват своите идеи.
Шушниг се съгласява, но вече е твърде късно.
На 3 март винаги информираният генерал Йодл записва в своя дневник: „Австрийският
въпрос става критичен. Там ще бъдат изпратени 100 офицери. Фюрерът иска да се срещне
лично с тях. Те трябва да направят каквото е нужно, не за да воюват австрийските въоръжени
сили по-добре срещу нас, а за да не воюват изобщо.“
В този съдбовен момент Шушниг решава да направи още един последен, отчаян ход, който
обмисля от края на февруари, когато нацистите започват да надделяват в провинцията. Той
би могъл да проведе плебисцит. Би могъл да попита австрийския народ дали е за „свободна,
независима, социална, християнска и единна Австрия – да или не?“CX.
Усещах, че е дошъл моментът за ясно решение [пише той по-късно]. Изглеждаше
безотговорно да чакаме с вързани ръце, докато в течение на няколко седмици ни запушат
 и устата. Залогът в тази игра беше такъв, че изискваше максимални и върховни усилия.19
Скоро след завръщането си от Берхтесгаден Шушниг е информирал Мусолини, защитника
на Австрия, за заплахите на Хитлер, и е получил незабавен отговор от Дучето, че
италианската позиция относно Австрия е непроменена. Сега, на 7 март, той изпраща своя
военен аташе в Рим, за да информира Мусолини, че предвид събитията той „вероятно ще
трябва да прибегне до плебисцит“. Италианският диктатор отговаря, че това е грешка: „C’è
un errore!“ Той съветва Шушниг да се придържа към досегашния си курс. Нещата се
подобряват; предстоящо затопляне на отношенията между Рим и Лондон може значително да
помогне за отслабване на натиска. Това е последното, което Шушниг някога чува от
Мусолини.
Вечерта на 9 март Шушниг държи реч в Инсбрук, в която обявява, че е насрочен плебисцит
след четири дни – на 13 март, неделя. Неочакваната новина довежда Хитлер до истеричен
бяс. Записът в дневника на Йодл от 10 март изобразява първоначалната реакция в Берлин:
Изненадващо и без да се консултира със своите министри, Шушниг е наредил плебисцит в
неделя, 13 март...
Фюрерът е решен да не го допусне. Същата нощ, на 9 срещу 10 март, той вика Гьоринг.
Генерал фон Райхенау е извикан обратно от Олимпийския комитет в Кайро. На генерал
фон Шоберт [командващ мюнхенския военен окръг до австрийската граница] е
заповядано да дойде, както и на [австрийския] министър Глайзе-Хорстенау, който е... в
Пфалц ... Рибентроп се бави в Лондон. Нойрат го замества във външното
министерство.20
На следващия ден – четвъртък, 10 март – в Берлин цари голяма суматоха. Хитлер е решил
да пристъпи към военна окупация на Австрия и няма съмнение, че генералите му са
заварени неподготвени. Ако се наложи плебисцитът на Шушниг в неделя да бъде
предотвратен с военна сила, армията трябва да навлезе в Австрия до събота, а няма
разработени планове за толкова скорошни действия. Хитлер иска да говори с Кайтел в 10 ч.,
но преди да побърза да се яви при Фюрера, генералът се съвещава с Йодл и генерал Макс фон
Вибан, началник на оперативния щаб на Върховното командване на Вермахта.
Съобразителният Йодл си спомня за Специалния план „Ото“, съставен за противодействие
на евентуален опит за поставяне на Ото фон Хабсбург на австрийския престол. Тъй като това
е единственият наличен план за военни действия срещу Австрия, Хитлер решава, че той ще
влезе в работа. „Подгответе Случай „Ото“ – нарежда той.
Кайтел хуква обратно към щаба на ОКВ на Бендлерщрасе, за да го обсъди с генерал Бек,
началника на Генералния щаб. Когато иска от него подробности за плана „Ото“, Бек
отвръща: „Не сме подготвили нищо, нищо не е направено, абсолютно нищо.“ Бек на свой ред
е извикан в Райхсканцеларията. Той помъква със себе си генерал фон Манщайн, който тъкмо
се кани да напусне Берлин, за да поеме дивизионен пост, и го закарва на срещата с Хитлер.
Фюрерът им казва, че армията трябва да е готова да навлезе в Австрия до събота. Никой от
генералите не възразява по никакъв начин срещу това предложение за въоръжена агресия.
Безпокои ги единствено трудността да се импровизира военна операция в толкова кратък
срок. Манщайн, след завръщането си на Бендлерщрасе, се заема да състави чернови на
необходимите заповеди и довършва тази задача след пет часа, в 18 ч. В 18:30 ч., според
дневника на Йодл, са изпратени заповеди за мобилизация до три армейски корпуса и
военновъздушните сили. В 2 ч. на следващия ден, 11 март, Хитлер издава Директива №1 за
операция „Ото“. Бърза толкова много, че пропуска да я подпише и не успяват да получат
подписа му чак до 13 ч.
СТРОГО СЕКРЕТНО
1. Ако другите мерки се окажат неуспешни, планирам да завладея Австрия с въоръжена
сила, за да установя конституционен ред и да предотвратя по-нататъшен произвол
срещу прогерманското население.
2. Цялата операция ще се ръководи от мен...
3. Частите на сухопътната армия и военновъздушните сили, които са включени в тази
операция, трябва да са готови за нахлуване на 12 март 1938 г., най-късно до 12:00 ч...
4. Поведението на войниците трябва да създава впечатлението, че ние не искаме да водим
война срещу нашите австрийски братя... Затова трябва да се избягват всякакви
провокации. Ако обаче бъде оказана съпротива, тя трябва да бъде сломена безмилостно
със силата на оръжието...21
Няколко часа по-късно Йодл издава допълнителни „строго секретни“ заповеди от името на
началника на Върховното командване на въоръжените сили:
1. Ако в Австрия бъдат срещнати чехословашки военни части, те следва да се смятат за
враждебни.
2. Италианците навсякъде трябва да се третират като приятели, още повече, че
Мусолини декларира безразличието си към решаването на австрийския въпрос.22
Хитлер изпитва тревога във връзка с Мусолини. Следобед на 10 март, веднага след като
взема решението за военно нахлуване, той изпраща със специален самолет принц Филип
Хесенски с писмо до Дучето (датирано от 11 март), в което информира последния за
провежданата операция и моли италианския диктатор да прояви разбиране. Писмото,
изтъкано от лъжи относно неговите отношения с Шушниг и положението в Австрия, което,
уверява той Дучето, „се доближава до анархия“, започва с аргумент, който е толкова
скалъпен, че Хитлер го изпуска впоследствие, когато писмото е публикувано в Германия.CY
Той твърди, че Австрия и Чехословакия заговорничат за връщане на Хабсбургите и се готвят
„да хвърлят огромно множество от най-малко двайсет милиона души срещу Германия“.
После описва своите искания към Шушниг, които, уверява той Мусолини, са били „повече от
скромни“, обяснява как Шушниг не ги е изпълнил и говори за „подигравката“ с „така
наречения плебисцит“.
Мое задължение като Фюрер и канцлер на германския Райх, а също и като син на тази
земя, е да не стоя повече пасивен пред лицето на тези събития.
Решен съм да възстановя закона и реда в моята родина и да позволя на хората да избират
своята собствена съдба по тяхно усмотрение, като действам по недвусмислен, ясен и
открит начин...
Независимо по какъв начин ще се проведе този плебисцит, днес искам тържествено да
уверя Ваше превъзходителство, Дуче на фашистка Италия:
1. Разглеждайте тази стъпка като национална самоотбрана и следователно като
действие, което всеки човек с характер би извършил по същия начин, ако беше в моето
положение. Вие също, Ваше превъзходителство, нямаше да действате различно, ако
съдбата на италианците беше изложена на риск...
2. В критичен за Италия час вече Ви доказах непоколебимостта на моята симпатия. Не се
съмнявайте, че в бъдеще няма да има промяна в това отношение.
3. Каквито и да са последствията от бъдещите събития, аз вече очертах ясно определена
граница между Германия и Франция, а сега очертавам също толкова ясно определена
граница между Италия и нас. Това е проходът Бренер...CZ
С уверения за вечна дружба,
Ваш
АДОЛФ ХИТЛЕР23

Падането на Шушниг
Без да се интересува от трескавите събития отвъд границата с Третия райх, д-р Шушниг ляга
да спи вечерта на 10 март твърдо убеден, както по-късно свидетелства, че плебисцитът ще
бъде успех за Австрия и че нацистите „няма да представляват голямо препятствие“.DA Нещо
повече – същата вечер д-р Зайс-Инкварт го е уверил, че ще подкрепи плебисцита и дори ще
произнесе по радиото реч в негова подкрепа.
В пет и половина на следващата сутрин в петък, 11 март, канцлерът на Австрия е разбуден
от звъненето на телефона до леглото му. Отсреща е д-р Скубл, началникът на австрийската
полиция. Германците са доближили границата при Залцбург, казва той. Спрян е
железопътният трафик между двете държави. Съобщава се за съсредоточаване на германски
войски по австрийската граница.
В 6:15 ч. Шушниг пътува към своя кабинет в Балхаусплац, но решава първо да се отбие в
катедралата „Св. Стефан“. Тук, в първата бледа светлина на зората, на фона на сутрешната
меса, той посяда тревожно на пейката, замислен върху злокобното съобщение от началника
на полицията. „Не бях съвсем сигурен какво означава – спомня си той впоследствие. – Знаех
само, че ще донесе някакви промени.“ Втренчва се в свещите, които горят пред образа на
Дева Мария Помощница, оглежда се крадешком и се прекръства, както са правили безброй
виенчани пред тази фигура в трудни времена в миналото.
В Канцлерството всичко е тихо; през нощта дори не са пристигнали никакви
обезпокоителни телеграми от австрийските дипломати по света. Той звъни в управлението
на полицията и изисква като предохранителна мярка да се изгради полицейски кордон около
централната част на града и правителствените сгради. Освен това свиква своите колеги от
кабинета. Единствено Зайс-Инкварт не пристига. Шушниг не може да го открие никъде.
Всъщност нацисткият министър е на виенското летище. Папен, извикан спешно в Берлин
през изминалата нощ, е заминал със специален самолет в 6 ч. и Зайс го е изпратил. Сега
колаборационист №1 очаква колаборационист №2, Глайзе-Хорстенау – също като Зайс
министър в кабинета на Шушниг и подобно на него вече затънал в измяна, – който се очаква
да пристигне от Берлин с нареждания от Хитлер как да действат по отношение на
плебисцита.
 Нарежданията са да бъде отменен, и в 10 ч. двамата господа надлежно запознават Шушниг
с тях, както и с информацията, че Хитлер е разярен. След няколко часа консултации с
президента Миклас, колегите от своя кабинет и д-р Скубл, Шушниг се съгласява да отмени
плебисцита. Началникът на полицията неохотно му е признал, че правителството вече не
може да разчита на полицията, щедро попълнена с нацисти, възстановени на своите постове
в съответствие с берхтесгаденския ултиматум. От друга страна Шушниг е уверен, че армията
и милицията на Отечествения фронт – управляващата авторитарна партия в Австрия – ще се
сражават. Но в този критичен момент канцлерът решава – той твърди всъщност, че отдавна е
стигнал до това решение – да не оказва съпротива на Хитлер, ако това би означавало да се
пролее германска кръв. Хитлер е напълно готов да стигне до там, но Шушниг се стряска
само от мисълта за това.
В 14 ч. той вика Зайс-Инкварт и му съобщава, че е отменил плебисцита. Вежливият Юда
незабавно телефонира, за да уведоми Гьоринг в Берлин. Според нацистките разбирания
обаче една отстъпка от податлив опонент трябва бързо да доведе и до друга. Затова Гьоринг и
Хитлер веднага започват да вдигат мизата. Налице е поминутен отчет как точно е извършено
това, с всички употребени заплахи и примамки – по ирония на съдбата, съхранен от
собствения „Изследователски институт“ (Forschungsamt) на Гьоринг, записал и
транскрибирал 27 телефонни разговора от кабинета на фелдмаршала, започващи от 14:45 ч.
на 11 март. Документите са открити в германското министерство на авиацията след войната
и хвърлят светлина върху начина, по който съдбата на Австрия е решена по телефона от
Берлин в течение на следващите няколко съдбовни часа.24
При първото обаждане на Зайс до Гьоринг в 14:45 ч. фелдмаршалът му казва, че отмяната
на плебисцита от Шушниг не е достатъчна и че ще разговаря с Хитлер, след което ще
позвъни пак. Обажда се повторно в 15:05 ч. Шушниг, нарежда той, трябва да подаде оставка,
а Зайс-Инкварт да бъде назначен за канцлер в срок до два часа. Освен това Гьоринг
инструктира Зайс после да „изпрати телеграмата до Фюрера, както беше договорено“. Това е
първото упоменаване на телеграмата, която ще изникне в течение на безумните събития през
следващите няколко часа и която ще бъде използвана за скалъпване на измамата, послужила
на Хитлер да оправдае неговата агресия пред германския народ и пред чуждестранните
дипломати.
Вилхелм Кеплер, специален пратеник на Хитлер в Австрия, който при​стига следобед от
Берлин, за да поеме нещата в отсъствието на Папен, показва на Зайс-Инкварт текста на
телеграма, която последният трябва да изпрати на Фюрера. В нея се настоява за изпращане
на германски войски в Австрия, които да успокоят безредиците. В своите писмени
показания в Нюрнберг Зайс декларира, че е отказал да изпрати подобна телеграма, защото в
страната не е имало безредици. Кеплер, който настоява това да бъде направено, бързо отива в
австрийското канцлерство, където без да му мигне окото си устройва извънредна канцелария
в съседство със Зайс и Глайзе-Хорстенау. Непонятно е защо Шушниг позволява на подобни
натрапници и изменници да се настаняват физически в креслата на австрийското
правителство в този критичен час, но той го прави. По-късно той си спомня, че
Канцлерството е приличало на „разбунен пчелен кошер“, със Зайс-Инкварт и Глайзе-
Хорстенау, превърнали се в център на събитията в единия ъгъл и „постоянно заобиколени от
странни на вид мъже, които сноват напред-назад“; а на вежливия, загубил ума и дума
канцлер явно изобщо не му хрумва да ги изгони.
Шушниг е решил да отстъпи пред натиска на Хитлер и да подаде оставка. Докато е насаме
със Зайс, той звъни по телефона на Мусолини, но Дучето го няма в момента и няколко
минути по-късно Шушниг поставя слушалката. Да моли Мусолини за помощ, решава той, „би
било загуба на време“. Дори напереният защитник на Австрия я е изоставил в момент на
крайна нужда. Няколко минути по-късно, когато Шушниг се опитва да убеди президента
Миклас да приеме оставката му, от външното министерство пристига съобщение:
„Италианското правителство декларира, че не би могло да даде съвет при стеклите се
обстоятелства, в случай че подобен съвет бъде поискан.“25
Президентът Вилхелм Миклас не е велик човек, но е почтен и твърд. Той неохотно приема
оставката на Шушниг, но отказва да направи Зайс-Инкварт негов приемник. „Това е
абсолютно невъзможно, – казва той. – Няма да се поддадем.“ Той дава указания на Шушниг
да информира германците, че техният ултиматум е отхвърлен.26
Зайс-Инкварт незабавно докладва това на Гьоринг в 17:30 ч.
ЗАЙС-ИНКВАРТ: Президентът прие оставката [на Шушниг]... Аз предложих да повери
канцлерството на мен... но той би предпочел да назначи човек като Ендер...
ГЬОРИНГ: Това не бива да става! При никакви обстоятелства! Президентът трябва да
бъде информиран незабавно, че следва да предаде пълномощията на федерален канцлер на
вас и да приеме кабинета, който вие съставите.
На това място има прекъсване. Зайс-Инкварт предава слушалката на д-р Мюлман –
тайнствен австрийски нацист, когото Шушниг е забелязал да се мярка на заден план в
Берхтесгаден и който е личен приятел на Гьоринг.
МЮЛМАН: Президентът все още упорито отказва да даде съгласието си. Ние, трима
националсоциалисти, отидохме да разговаряме лично с него... Той не ни допусна дори да
се срещнем. Засега изглежда, че не желае да отстъпи.
ГЬОРИНГ: Дайте ми Зайс. [Към Зайс:] Сега запомнете следното: отивате незабавно с
генерал-лейтенант Муф [германския военен аташе] и казвате на президента, че ако
условията не бъдат приети незабавно, военните части, които вече напредват към
границата, ще навлязат тази нощ по цялото ѝ протежение и Австрия ще престане да
съществува... Кажете му, че вече няма време за никакви шеги. Ситуацията е такава, че
довечера навлизането ще започне от всички ъгълчета на Австрия. Нахлуването ще бъде
спряно и войските ще бъдат задържани на границата само ако до седем и трийсет тази
вечер бъдем информирани, че Миклас е поверил федералното канцлерство на вас... После
призовете националсоциалистите от цялата страна. В този момент те трябва да са на
улиците. И запомнете, докладът трябва да бъде получен до седем и трийсет. Ако Миклас
не е могъл да разбере това за четири часа, ние ще го накараме да разбере за четири
минути.
Упоритият президент обаче продължава да се противи.
В 18:30 ч. Гьоринг отново разговаря по телефона с Кеплер и Зайс-Инкварт. И двамата
докладват, че президентът Миклас е отказал да им се подчини.
 ГЬОРИНГ: Добре тогава, Зайс-Инкварт трябва да го отстрани! Просто се качете още
веднъж горе и му кажете ясно, че Зайс ще призове националсоциалистическите бойци и
до пет минути войските ще влязат по моя заповед.
След това нареждане генерал Муф и Кеплер предявяват на президента втори военен
ултиматум, със заплахата, че ако не отстъпи до един час, към 19:30 германските войски ще
нахлуят в Австрия. „Информирах двамата господа – свидетелства Миклас по-късно, – че
отхвърлям ултиматума... и че Австрия сама решава кой да оглави нейното правителство.“
Към този момент австрийските нацисти са установили контрол върху улиците, както и в
Канцлерството. Около 18 ч., на връщане от болницата, където съпругата ми се бореше за
живота си след трудно раждане, завършило с цезарово сечение, аз излязох от метрото на
Карлсплац и се оказах погълнат от крещяща, истерична нацистка тълпа, която се носеше към
центъра на града. Същите изкривени лица бях виждал и преди, на партийните митинги в
Нюрнберг. Те ревяха: „Зиг хайл! Зиг хайл! Хайл Хитлер! Хайл Хитлер! Обесете Шушниг!
Обесете Шушниг!“ Полицаите, които само няколко часа по-рано бях видял да разпръскват
малка група нацисти без никакъв проблем, стояха безучастни и се подсмихваха.
Шушниг чува тропота и крясъците на тълпата и чутото оказва въздействие върху него.
Втурва се към президентската канцелария, за да отправи една последна молба. Само че,
както казва той:
Президентът Миклас бе непреклонен. Не желаеше да назначи нацист за канцлер на
Австрия. На моето настояване да назначи Зайс-Инкварт, той отново каза: „Всички ме
изоставяте сега, всички.“ Но аз не виждах друга възможност, освен Зайс-Инкварт. С
малкото надежда, която ми беше останала, се уповавах на всички обещания, които той
ми даде, уповавах се на неговата лична репутация като вярващ католик и порядъчен
човек.27
Шушниг се уповава на своите илюзии до последно.
После сваленият канцлер предлага да бъде излъчена негова прощална реч, в която да
обясни защо е подал оставка. Той твърди, че Миклас се е съгласил, макар че президентът по-
късно отрича. Това беше най-прочувственото слово, което някога съм слушал по радиото.
Микрофонът стоеше на пет крачки от мястото, където Долфус е застрелян от нацистите.
...Германското правителство [казва Шушниг] днес връчи на президента Миклас
ултиматум с краен срок, като му нареди да назначи за канцлер човек, посочен от
германското правителство... в противен случай германски войски ще нахлуят в Австрия.
Аз заявявам пред света, че огласените в Германия съобщения за безредици, причинени от
работниците, за леещи се реки от кръв и за създала се ситуа​ция, която правителството
на Австрия не може да овладее, са лъжи от първата до последната буква. Президентът
Миклас ме помоли да кажа на австрийския народ, че ние отстъпваме пред натиск,
защото не сме готови дори в този ужасен час да пролеем кръв. Решихме да наредим на
въоръжените сили да не оказват съпротива.DB
Затова аз се сбогувам с австрийския народ с това германско благопожелание, което идва
от дълбините на сърцето ми: Бог да пази Австрия!
 Канцлерът може да се е сбогувал, но упоритият президент още не е готов да го последва.
Гьоринг научава това, когато телефонира на генерал Муф малко след речта на Шушниг. „Най-
добре ще бъде, ако Миклас подаде оставка“ – казва му Гьоринг.
– Да, но няма да го направи – отговаря Муф. – Беше много драматично.Разговарях с него
почти петнайсет минути. Той заяви, че при никакви обстоятелства няма да се поддаде на
натиск.
– Нима? Значи няма да отстъпи пред сила? – Гьоринг не може да повярва на думите.
– Не се поддава на натиск – повтаря генералът.
– Значи иска просто да го изгоним?
– Да – казва Муф. – Не отстъпва.
– Е, мъж с четиринайсет деца не бива да отстъпва – засмива се Гьоринг. – Както и да е,
кажете на Зайс да поеме нещата.
Остава въпросът с телеграмата, за която Хитлер настоява като средство да оправдае своето
нахлуване. Фюрерът, според Папен, който е отишъл при него в канцеларията в Берлин, вече е
„в състояние, граничещо с истерия“. Непреклонният австрийски президент е объркал
плановете му, а също и Зайс-Инкварт заради неизпратената телеграма, която да призове
Хитлер да изпрати в Австрия войски за обуздаване на безредиците. Изкаран от търпение,
Хитлер телеграфира заповедта за нахлуване в 20:45 ч. на 11 март.DC Три минути по-късно, в
20:48 ч., Гьоринг се обажда по телефона на Кеплер във Виена.
Слушайте внимателно. Следната телеграма трябва да бъде изпратена до нас от Зайс-
Инкварт. Записвайте.
Временното правителство на Австрия, което след оставката на правителството на
Шушниг смята за своя задача да наложи мир и ред в Австрия, се обръща към
германското правителство с неотложна молба да го подкрепи в тази задача и да помогне
да се предотврати проливането на кръв. За тази цел то моли правителството на
Германия да изпрати германски военни части колкото може по-скоро.
Кеплер уверява фелдмаршала, че незабавно ще покаже на Зайс-Инкварт текста на
„телеграмата“.
Добре – отвръща Гьоринг, – не е нужно дори той да изпраща телеграмата. Всичко, което
е необходимо, е да потвърди съгласието си.
Един час по-късно Кеплер звъни обратно в Берлин. „Предайте на фелд​маршала – казва
той, – че Зайс-Инкварт е съгласен.“DD
В резултат от всичко това, докато вървях през Берлин на следващия ден, зърнах крещящо
заглавие във „Фьолкишер Беобахтер“: ГЕРМАНСКА АВСТРИЯ СПАСЕНА ОТ ХАОС. Имаше
неправдоподобни истории, измътени от Гьобелс, описващи „червени“ безредици – побоища,
стрелба, грабежи – по централните улици на Виена. Приведен беше и текстът на
телеграмата, предоставен от официалната германска телеграфна агенция ДНБ, според която
телеграмата била изпратена от Зайс-Инкварт до Хитлер през изминалата нощ. Действително,
в архивите на германското Външно министерство след края на войната са открити две копия
на „телеграмата“, дословно както е продиктувана от Гьоринг. По-късно Папен обяснява как
са попаднали там. Те са били скалъпени след събитията от германския министър на пощите
и телеграфа и депозирани в правителствения архив.
 Следобеда и вечерта на този ден, изпълнен с безумно напрежение, Хитлер очаква
неспокойно не само капитулацията на президента Миклас, но и някаква вест от Мусолини.
Мълчанието на защитника на Австрия започва да става зловещо. В 22:25 ч. принц Филип
Хесенски се обажда в Райхсканцеларията от Рим. Хитлер сам грабва телефонната слушалка.
Техниците на Гьоринг записват проведения разговор:
ПРИНЦЪТ: Току-що се върнах от Палацо Венеция. Дучето прие всичко по много
приятелски начин. Той ви изпраща своите поздрави... Шушниг му е съобщил новините...
Мусолини казва, че Австрия е маловажен въпрос за него.
Хитлер изпитва неимоверно облекчение и радост.
ХИТЛЕР: В такъв случай, моля, предайте на Мусолини, че никога няма да забравя това!
ПРИНЦЪТ: Да, господине.
ХИТЛЕР: Никога, никога, никога – без значение какво ще се случи! Готов съм да сключа
съвсем друго споразумение с него.
ПРИНЦЪТ: Да, господине. Казах му и това.
ХИТЛЕР: Веднага щом австрийският въпрос се уреди, ще бъда готов да мина с него през
огън и вода – за каквото и да било!
ПРИНЦЪТ: Да, мой фюрер.
ХИТЛЕР: Чуйте! Бих сключил всякакво споразумение. Вече не се страхувам от ужасната
позиция във военно отношение, в която щяхме да изпаднем в случай на конфликт.
Можете да му кажете, че му благодаря от дъното на душата си. Никога, никога няма да
забравя това.
ПРИНЦЪТ: Да, мой фюрер.
ХИТЛЕР: Никога няма да забравя благодарността си към него, без значение какво ще се
случи. Ако някога му потрябва помощ или изпадне в опасност, може да е сигурен, че ще
остана с него, каквото и да се случи – дори ако целият свят се съюзи срещу него.
ПРИНЦЪТ: Да, мой фюрер.
А каква позиция заемат Великобритания, Франция и Обществото на народите в този
критичен момент, за да спрат германската агресия срещу една мирна съседна страна?
Никаква. Франция отново е без правителство. В четвъртък, 10 март, премиерът Шотан и
неговият кабинет са подали оставка. През целия съдбоносен ден в петък, 11 март, когато
Гьоринг телефонира със своя ултиматум във Виена, в Париж няма никой, който би могъл да
реагира. Чак след обявяването на Аншлуса на 13-и е формирано френско правителство,
оглавявано от Леон Блум.
А Британия? На 20 февруари, седмица след капитулацията на Шушниг в Берхтесгаден,
министърът на външните работи Антъни Идън подава оставка, предимно заради своето
несъгласие с по-нататъшното помирение с Мусолини от страна на премиера Чембърлейн.
Заменя го лорд Халифакс. Тази промяна е приветствана от Берлин, както при обръщението
на Чембърлейн към Камарата на общините след Берхтесгаденския ултиматум. Посолството
на Германия в Лондон докладва подробно за него в депеша до Берлин на 4 март.31
Чембърлейн е цитиран да казва, че „случилото се [в Берхтесгаден] е просто това, че двама
държавници са се споразумели за определени мерки за подобряване на отношенията между
техните страни... Едва ли може да се твърди, че само защото двама държавници са
договорили някакви вътрешни промени в една от двете страни – промени, желателни в
интерес на връзките между тях, – значи едната страна е пожертвала независимостта си за
сметка на другата. Напротив, речта на федералния канцлер от 24 февруари не съдържа нищо,
което би могло да остави впечатлението, че самият федерален канцлер [Шушниг] е убеден в
загубата на независимостта на неговата страна“.
В светлината на факта, че британското посолство във Виена, както аз самият научих
тогава, е информирало Чембърлейн в подробности за Хитлеровия ултиматум към Шушниг в
Берхтесгаден, тази реч, произнесена в Камарата на общините на 2 март, е просто
поразителна.DE Хитлер обаче я посреща със задоволство. Той разбира, че може да навлезе в
Австрия, без да си създаде усложнения с Британия. На 9 март новият германски външен
министър Рибентроп пристига в Лондон, за да приключи своите дела в посолството, където
е бил посланик. Той провежда продължителни разговори с Чембърлейн, Халифакс, с краля и
Кентърбърийския архиепископ. Докладва в Берлин впечатленията си от британския премиер
и външен министър, които са „много добри“. След дълга среща с лорд Халифакс Рибентроп
докладва направо на Хитлер на 10 март относно възможната реакция на Британия, „ако
австрийският въпрос не може да бъде решен по мирен път“. В общи линии, разговорите му в
Лондон го убеждават, че „Англия няма да направи нищо по отношение на Австрия“.33
На 11 март, петък, Рибентроп обядва на „Даунинг Стрийт“ с министър-председателя и
неговите подчинени, когато нахлува куриер от „Форин Офис“ със срочни депеши за
Чембърлейн, съобщаващи тревожните новини от Виена. Само допреди няколко минути
Чембърлейн е помолил Рибентроп да информира Фюрера „за неговото искрено желание и
решително намерение да проясни германо-британските отношения“. Сега, след получената
неприятна новина от Австрия, държавните мъже се оттеглят в кабинета на премиерa, където
Чембърлейн прочита на изпадналия в неловка ситуация германски външен министър две
телеграми от британското посолство във Виена, разказващи за ултиматума на Хитлер.
„Дискусията, – докладва Рибентроп на Хитлер – протече в напрегната атмосфера и
обикновено спокойният лорд Халифакс беше по-възбуден от Чембърлейн, който поне външно
изглеждаше спокоен и хладнокръвен.“ Рибентроп изразява съмнение в „истинността на
съобщенията“ и това видимо успокоява неговите британски домакини, тъй като „нашето
прощаване – разказва той – беше съвсем дружеско и дори Халифакс си възвърна
спокойствието“.34, DF
Реакцията на Чембърлейн на депешите от Виена е да инструктира посланик Хендерсън в
Берлин да напише нота до изпълняващия длъжността външен министър фон Нойрат, която да
заявява, че ако докладът за германския ултиматум към Австрия е верен, то „правителството
на Негово Величество е принудено да изрази най-решителен протест“.35 Но един формален
дипломатически протест в този късен час е най-маловажната грижа за Хитлер. На другия
ден, 12 март, докато германските войски нахлуват в Австрия, Нойрат връща надменен
отговор36, заявявайки, че австро-германските отношения са работа изключително на
германския народ, а не на британското правителство, и повтаря лъжите, че не е имало
германски ултиматум към Австрия и че войските са изпратени единствено в отговор на
„настоятелна“ молба от новосформираното австрийско правителство. Той се позовава пред
британския посланик на телеграмата, „вече публикувана в германската преса“.DG
Единствената сериозна тревога на Хитлер вечерта на 11 март е реакцията на Мусолини
спрямо неговата агресияDH, но Берлин проявява известно безпокойство и относно
възможните действия на Чехословакия. Неуморният Гьоринг обаче бързо изяснява това.
Колкото и да е зает да ръководи по телефона преврата във Виена, вечерта той успява да
отскочи до „Хаус дер Флигер“DI, където е официален домакин на хиляда високопоставени
чиновници и дипломати, забавлявани на бляскаво соаре от оркестъра, певците и балета на
Държавната опера. Когато чехословашкият пълномощен министър в Берлин д-р Мастни
пристига на гала-празненството, той незабавно е отведен настрани от окичения с медали
фелдмаршал, който му дава своята честна дума, че Чехословакия няма за какво да се страхува
от Германия, че въвеждането на войски на Райха в Австрия „не е нищо повече от вътрешен
семеен въпрос“ и че Хитлер иска да подобри отношенията си с Прага. На свой ред той моли
за уверение, че чехите няма да обявят мобилизация. Д-р Мастни напуска приема, телефонира
на своя външен министър в Прага и се връща в салона, за да каже на Гьоринг, че в неговата
страна няма мобилизация и че Чехословакия не възнамерява да прави опити да се намеси в
събитията в Австрия. Гьоринг въздъхва с облекчение и повтаря своите уверения, като добавя,
че е упълномощен да ги подкрепи и с думата на Хитлер.
Навярно дори проницателният чехословашки президент Едуард Бенеш тази вечер не е
имал време да се досети, че краят на Австрия означава край и за Чехословакия. Някои в
Европа през този уикенд смятат, че чехословашкото правителство е късогледо и се
аргументират, че от гледна точка на катастрофалното стратегическо положение, в което би се
оказала Чехословакия след нацистката окупация на Австрия – обградена от три страни с
германски войски – и като се има предвид, че нейната намеса за спасяване на Австрия би
могла да въвлече Русия, Франция и Британия, а също и Обществото на народите в конфликт с
Третия райх, какъвто германците не биха били в състояние да издържат, чехите е трябвало да
действат в нощта на 11 март. Но по-нататъшните събития, които ще бъдат проследени тук
малко по-нататък, категорично опровергават всеки подобен аргумент. Малко по-късно, когато
двете велики западни демокрации и Обществото получават по-добра възможност да възпрат
Хитлер, те не пожелават да се възползват от нея. Така или иначе, в нито един момент от този
богат на събития ден Шушниг не се обръща официално към Лондон, Париж, Прага или
Женева. Навярно, както показват мемоарите му, той е смятал, че това би било загуба на
време. Президентът Миклас от друга страна е бил с впечатлението, както свидетелства по-
късно, че австрийското правителство, което незабавно е информирало Париж и Лондон за
германския ултиматум, продължава да води „разговори“ с френското и британското
правителства в течение на следобеда с цел да установи тяхната „нагласа“.
Когато става ясно, че тяхната „нагласа“ е да не предприемат нищо повече от изказване на
безсъдържателни протести – т.е. малко преди полунощ, – президентът Миклас се предава.
Той назначава Зайс-Инкварт за канцлер и утвърждава списъка на министрите в неговия
кабинет. „Бях напълно изоставен, както у дома, така и от света“ – коментира той горчиво по-
късно.
След като написва грандиозна прокламация към германския народ, в която с обичайното
си презрение към истината оправдава своята агресия и обещава, че австрийският народ ще
може да избере бъдещето си на „реален плебисцит“ – Гьобелс я прочита по германското и
австрийското радио по обед на 12 март, – Хитлер се отправя към своята родна земя. Очаква
го шумно посрещане. Във всяко селце, украсено набързо в негова чест, има аплодиращи
тълпи. Следобед той достига първата си цел – Линц, където е прекарал ученическите си
години. Приемът там е френетично възторжен и Хитлер остава дълбоко трогнат. На
следващия ден, след като изпраща телеграма на Мусолини – „Вечно ще съм ви благодарен за
това!“, – той полага венец на гробовете на своите родители в Леондинг и се връща в Линц, за
да произнесе реч:
Когато преди години заминавах от този град, аз изповядвах в себе си съвсем същата
вяра, която и днес изпълва сърцето ми. Представете си силата на моето чувство, когато
след толкова много години аз имах възможността да доведа тази вяра до нейното
осъществяване. Ако Провидението някога ме е призовало да напусна този град, за да
стана вожд на Райха, по този начин то ме е натоварило с мисия и тази мисия може да
бъде единствено да върна моята родна земя в германския Райх. Аз вярвах в тази мисия,
живях и се борих за нея и вярвам, че сега съм я изпълнил.
На 12 март следобед Зайс-Инкварт, придружаван от Химлер, лети до Линц, за да се срещне
с Хитлер, и гордо обявява анулирането на член 88 от договора от Сен Жермен, провъзгласил
независимостта на Австрия за неотменна с Обществото на народите като неин гарант. За
развълнувания от ентусиазма на австрийските тълпи Хитлер обаче това не е достатъчно. Той
нарежда на д-р Вилхелм Щукарт– помощник-секретар във вътрешното министерство,
изпратен спешно от своя министър Фрик във Виена, за да състави проект на закон, който да
превърне Хитлер в президент на Австрия – да дойде веднага в Линц. За известна изненада на
този експерт по право, и както свидетелства същият по-късно в Нюрнберг, Фюрерът му
нарежда да „изработи проект на закон, който да предвижда цялостен аншлус“39.
Този проект Щукарт представя във Виена пред новосформираното австрийско
правителство в неделя, на 13 март – деня, в който е трябвало да се проведе плебисцитът на
Шушниг. Президентът Миклас, както видяхме, е отказал да го подпише, но Зайс-Инкварт,
който си е присвоил президентските правомощия, го парафира и късно същата вечер отлита
обратно в Линц, за да го представи на Фюрера. Законът провъзгласява края на Австрия.
„Австрия е провинция на германския Райх“ – това са думите, с които започва. Хитлер се
просълзява от радост, спомня си по-късно Зайс-Инкварт 40. Така нареченият Закон за
аншлуса е обнародван същия ден в Линц от германското правителство и подписан от Хитлер,
Гьоринг, Рибентроп, Фрик и Хес. Той предвижда „свободен и таен плебисцит“ на 10 април,
на който австрийците да могат да решат „въпроса за обединението с германския Райх“.
Германците от Райха, както обявява Хитлер на 18 март, също ще гласуват за аншлуса на
плебисцит, успоредно с новите избори за Райхстага.
Хитлер отлага триумфалното си влизане във Виена, където е живял толкова дълго като
скитник, за следобеда в понеделник, 14 март. Това се налага заради две непредвидени
обстоятелства. Въпреки делириума, в който са изпаднали австрийците пред перспективата
да видят Фюрера в столицата, Химлер настоява за един допълнителен ден, за да се вземат
максимални мерки за сигурност. Той вече е провел арестите на хиляди „неблагонадеждни“ –
а до няколко седмици бройката им ще достигне 79 000 само във Виена. Освен това
прехвалените германски танкови части са се повредили доста, преди да доближат виенските
хълмове. Според Йодл около 70 на сто от бронираната техника е изоставена по пътя от
Залцбург и Пасау към Виена, въпреки че командващият танковите войски генерал Гудериан
по-късно възразява, че само 30 на сто от силите му не са могли да продължат. Какъвто и да е
процентът, Хитлер е вбесен от закъснението. Той остава във Виена само за една нощ, като
отсяда в хотел „Империал“.
Въпреки всичко това триумфално завръщане в бившата имперска столица, в която на
младини се е чувствал отхвърлен и осъден на гладуване и окаян живот в мизерия, и която
днес го приветства с толкова буйно ликуване, не би могло да не повдигне настроението му.
Вездесъщият Папен, долетял спешно със самолет от Берлин до Виена, за да участва в
тържествата, заварва Хитлер на трибуната срещу Хофбург, стария дворец на Хабсбургите.
„Мога да опиша състоянието му единствено като екстаз“ – пише Папен по-късно.DJ
Фюрерът пребивава в това състояние през по-голямата част от следващите четири
седмици, докато прекосява Германия и Австрия открай докрай, разпалвайки обществена
еуфория, за да получи убедителен резултат „Да“ в полза на аншлуса. В своите темпераментни
речи обаче той не пропуска нито една възможност да очерни Шушниг или да повтори
изтърканите вече лъжи за това как е постигнат аншлусът. В обръщението си към Райхстага на
18 март той твърди, че Шушниг „е нарушил дадената дума“ със своята „изборна
фалшификация“, като добавя, че „само побъркан, заслепен човек“ може да постъпи по този
начин. На 25 март в Кьонигсберг „изборната фалшификация“ се превръща в съзнанието на
Хитлер в „тази абсурдна комедия“. Хитлер заявява, че са открити писма, доказващи, че
Шушниг умишлено е водил двойна игра, като се е стремял да забави реализацията на
Берхтесгаденското съглашение до „по-благоприятен момент за настройване на други
държави срещу Германия“.
В Кьонигсберг Хитлер отговаря и на нападките в чуждестранната преса за използваната от
него груба сила и откровената измама при обявяването на аншлуса, без дори да се изчака
решението на плебисцита:
Някои чужди вестници писаха, че сме нападнали Австрия с брутални методи. Ще кажа
само едно: те няма да спрат да лъжат дори на смъртно легло. В хода на моята
политическа борба аз спечелих голямата любов на моя народ, но когато пресякох бившата
граница [с Австрия], там ме посрещна такава вълна от любов, каквато никога не съм
преживявал. Ние дойдохме не като тирани, а като освободители... Под въздействието на
това впечатление реших да не чакаме до осми април, а да извършим обединението
веднага...
Макар че това не звучи особено логично – нито правдиво – за ушите на чужденеца, няма
съмнение, че направи огромно впечатление на германците. Когато в заключението на своята
реч пред Райхстага Хитлер умолява със задавен от вълнение глас: „Народе на Германия, дай
ми още четири години, за да мога да се възползвам от постигнатия съюз за всеобща полза!“,
той получава оглушителни овации, които надминават всичките му предишни триумфални
успехи на тази трибуна.
Фюрерът завършва своята предизборна кампания във Виена на 9 април, на вечерта преди
гласуването. Мъжът, който някога е бродил по паважа на този град като скитник с празен
стомах и неизпрани дрехи, но преди четири години е обсебил могъществото на кралете от
династията Хохенцолерн, а сега е поел и това на императорите от Хабсбургската династия, е
преизпълнен с чувство за пратена от Бог мисия.
 Вярвам, че именно Божията воля изпрати един младеж оттук в Райха, остави го да
израсне и го издигна да бъде лидер на нацията, за да му позволи да върне своята родина
обратно в Райха.
Има предопределение свише и всички ние не сме нищо повече от негови изпълнители.
Когато на 9 март господин Шушниг наруши своето обещание, в същата секунда аз
почувствах в себе си зова на Провидението. И всичко, което се случи през следващите
три дни, може да се осмисли само като осъществяване на пожеланието и на волята на
това Провидение.
За три дни Господ ги наказа! ...А аз в деня на предателството получих благоволение
успешно да обединя моята родина с Райха!...
Днес искам да благодаря на Него, който ми позволи да се завърна в моята родина, за да я
взема в моя германски Райх! Нека утре всеки германец оцени момента, почувства
неговата важност и се поклони в смирение пред Всемогъщия, който за няколко седмици ни
подари това чудо!
Че болшинството австрийци, които несъмнено са щели да кажат „Да“ на Шушниг на 13
март, ще кажат същото на Хитлер на 10 април, е вече предрешен въпрос. Мнозина от тях
искрено вярват, че в края на краищата съюзът с Германия в какъвто и да е вид, дори нацистка
Германия, е желан и неизбежен; че Австрия, отрязана от своя необятен славянски и унгарски
хинтерланд през 1918 г., не може да просъществува дълго време самостоятелно; че тя би
могла да оцелее само като част от германския Райх. Освен тези австрийци, има и фанатични
нацисти, чиито редици бързо набъбват от притока на безработни и работещи, привлечени от
успеха и жадуващи да се издигнат в обществото. Много католици в тази преобладаващо
католическа страна несъмнено са разколебани от широко разгласеното изявление на
кардинал Иницер, в което той приветства нацизма в Австрия и призовава да се гласува с
„Да“.DK
При едно честно и безпристрастно гласуване, в което социалдемократите и Християн-
социалната партия на Шушниг биха имали свободата да агитират открито, резултатът от
плебисцита, по мое мнение, би бил доста спорен. Но в реалните условия трябва да си доста
смел австриец, за да гласуваш с „Не“. Също както в Германия, и не без причина,
гласоподавателите се страхуват, че отказът им да пуснат утвърдителна бюлетина може да бъде
разкрит. В избирателния участък във Виена, който аз посетих онзи неделен следобед, широки
процепи в ъглите на тъмните стаички даваха на нацистката избирателна комисия, седяща
само на няколко крачки разстояние, добър изглед кой как гласува. В селските райони
малцина си даваха труда – или се осмеляваха – да сложат своите бюлетини скрити в тъмната
стаичка; те гласуваха открито, така че да ги видят всички. Аз излъчих репортажа си в 19:30 ч.
същата вечер, половин час след приключване на гласуването, когато бяха преброени съвсем
малко бюлетини. Нацистки чиновник ме увери преди репортажа, че 99 процента от
австрийците са гласували с „Да“. Официалният резултат, получен по-късно, беше същият:
99,08 процента в Германия и 99,75 – в Австрия.
Така Австрия като самостоятелна държава за миг остава в историята, и дори самото ѝ име
е премахнато от отмъстителния австриец, който сега я е присъединил към Германия.
Древната германска дума за Австрия – Йостерайх (Österreich) – е отменена. Австрия се
превръща в Остмарк, но скоро дори това име е изоставено и Берлин организира
административно страната в отделни Gaue (райони), които приблизително съответстват на
историческите области като Тирол, Залцбург, Щирия и Каринтия. Виена помръква и става
просто още един град от Райха – административен център на провинциална област. Бившият
австрийски бродяга, превърнал се в диктатор, изтрива своята родина от картата и отнема на
нейната някога бляскава столица последните остатъци от слава и значимост.
Разочарованието сред австрийците е неизбежно.
През първите няколко седмици поведението на виенските нацисти надмина всичко, което
бях видял в Германия. Това беше оргия на садизма. Ден след ден можеше да се види как
огромен брой евреи, мъже и жени изстъргват от тротоарите всеки знак, напомнящ за
Шушниг, и почистват канавките. Работеха коленичили и подпрени на ръце под
издевателствата на изправени до тях щурмоваци, а наоколо се събираха подигравателни
тълпи. Стотици евреи, мъже и жени, бяха прибрани от улиците и принудени да чистят
обществените тоалетни и тоалетните в бараките, където бяха разквартировани СА и СС.
Десетки хиляди бяха вкарани в затвора. Тяхното материално имущество беше конфискувано
или откраднато. Аз лично наблюдавах, от нашия апартамент на „Пльослгасе“, как взводове
на СС отмъкват сребърни украшения, гоблени, картини и друга плячка от съседния палат на
Ротшилд. Самият барон Луи дьо Ротшилд впоследствие успява да откупи бягството си от
Виена, като превръща своите стоманодобивни предприятия в Заводи „Херман Гьоринг“.
Вероятно на около половината от всичките 180 000 евреи в града им се удава до началото на
войната да откупят свободата си да емигрират, като предадат своята собственост на
нацистите.
Тази доходоносна търговия с човешката свобода се осъществява от специална организация,
създадена под шапката на СС от Хайдрих – т.нар. „Управление за еврейска емиграция“, което
става единствената нацистка служба, упълномощена да издава разрешения на евреи да
напускат страната. Управлявана от началото до края от австрийски нацист, произхождащ от
родния град на Фюрера Линц – Карл Адолф Айхман, – тя впоследствие се превръща в
агенция не за емиграция, а за изтребление, и организира умъртвяването на повече от четири
милиона души, предимно евреи. Химлер и Хайдрих също се възползват от оставането си в
Австрия през първите седмици след аншлуса, за да организират голям концентрационен
лагер в Маутхаузен, на северния бряг на Дунав, близо до Енс. Оказва се прекалено трудно да
се продължи транспортирането на хиляди австрийски граждани до концентрационните
лагери в Германия. Химлер решава, че Австрия се нуждае от собствен такъв. Преди
рухването на Третия райх броят на неавстрийските затворници превъзхожда този на
местните и Маутхаузен си извоюва съмнителната слава на германския концентрационен
лагер (лагерите за изтребление на изток са нещо различно) с най-големия брой официално
регистрирани екзекуции – 35 318 за шест и половина години съществуване.
Въпреки гестаповския терор, упражняван от Химлер и Хайдрих след аншлуса, тълпи от
германци наводняват Австрия, където със своите марки могат да купят луксозни храни,
недостъпни в Германия от години, и да си уредят на изгодна цена почивки сред безчислените
австрийски планини и езера. Германски бизнесмени и банкери се стичат, за да изкупят
концерните на прогонените евреи и противници на нацистите за малка част от реалната им
стойност. Сред усмихнатите посетители е и несравнимият д-р Шахт, който въпреки своите
търкания с Хитлер все още е министър (без портфейл) в кабинета на Райха, все още е
президент на Райхсбанк и след аншлуса е извън себе си от радост. Пристигнал, за да приеме
Австрийската национална банка под управлението на Райхсбанк още преди плебисцита, на
21 март той прави обръщение към персонала на Австрийската банка. Осмивайки чуждата
преса за критиките ѝ към методите на Хитлер за осъществяване на обединението, д-р Шахт
решително защитава тези методи с аргумента, че аншлусът е „последствие от безбройни
коварни интриги и брутални актове на насилие, които чуждите страни са извършили срещу
нас“.
Слава богу... Адолф Хитлер създаде единство на германската воля и германската мисъл.
Той го подкрепи с наново усиления Вермахт и най-сетне придаде външна форма на
вътрешния съюз между Германия и Австрия...
Нито една личност няма бъдеще сред нас, ако не е с цялото си същество за Адолф
Хитлер... Райхсбанк винаги ще бъде националсоциалистическа – в противен случай аз ще
престана да бъда неин управител.
Веднага след това д-р Шахт изисква от австрийския персонал да положи клетва за
„вярност и подчинение на Фюрера“.
– Който я наруши е негодник! – изкрещява д-р Шахт и после заставя слушателите си да
измучат трикратно „Зиг хайл!“.42
Междувременно д-р Шушниг е арестуван и с него се отнасят толкова унизително, че е трудно
да повярваме, че това не се върши по нареждане на самия Хитлер. Държан е под домашен
арест от 12 март до 28 май, през което време Гестапо се изхитрява да го лиши от сън чрез
най-дребнави похвати, а после – отведен в щабквартирата на Гестапо в хотел „Метропол“ във
Виена, където остава затворен в тясна стая на петия етаж през следващите седемнайсет
месеца. Там той е заставян с хавлиената кърпа, зачислена му за лично ползване, да чисти
квартирите, умивалниците, кофите за помия и тоалетните на стражите от СС и да изпълнява
разнообразна друга слугинска работа, измисляна от Гестапо. Към 11 март, една година след
падането си от власт, той е отслабнал с двайсет и шест килограма, но лекарят от СС
докладва, че физическото му състояние е превъзходно. Годините на самотно затворничество,
а после и на живот „сред живите мъртви“ в някои от най-лошите германски
концентрационни лагери като Дахау и Захсенхаузен, са описани от д-р Шушниг в неговата
книга.DL
Скоро след ареста му е разрешено да сключи задочно брак с бившата графиня Вера
Цернин, чийто брак е бил анулиран от църковен съдDM , а през последните години на войната
ѝ позволяват да сподели с него съществуванието в концентрационните лагери, заедно с
детето им, родено през 1941 г. Цяло чудо е, че оцеляват през кошмара на затворничеството.
Към края му към тях се присъединяват множество други видни жертви на Хитлеровия гняв,
като д-р Шахт, бившия френски премиер Леон Блум, заедно с мадам Блум, пастор Нимьолер,
куп високопоставени генерали и принц Филип Хесенски, чия​то съпруга принцеса Мафалда,
дъщеря на италианския крал, е доведена до смърт от СС в Бухенвалд през 1944 г. – част от
отмъщението на Фюрера за преминаването на Виктор Емануел на страната на Съюзниците.
На 1 май 1945 г. групата бележити затворници, припряно евакуирани от Дахау и
транспортирани във вътрешността, за да се избегне освобождаването им от американците,
напредващи от изток, пристига в селце високо в планините на Южен Тирол. Гестапо показва
на Шушниг списък на хората, които по заповед на Химлер трябва да бъдат ликвидирани,
преди да са попаднали в ръцете на съюзниците. Шушниг забелязва своето собствено име и
това на съпругата си, „акуратно отпечатани“. Той пада духом. Да оцелее толкова дълго, а
после да му видят сметката в последната минута!
На 4 май обаче Шушниг има възможност да напише в своя дневник:
В два часа този следобед – тревога! Американците!
Американска военна част превзема хотела.
Свободни сме!
Без да произведе нито един изстрел и без да се стигне до намеса на Великобритания,
Франция и Русия, чиито военни сили са в състояние да го сразят, Хитлер прибавя седем
милиона души към Райха и спечелва стратегическа позиция с огромна стойност за неговите
бъдещи планове. Не само че армиите му обграждат Чехословакия от три страни, но в ръцете
му вече е и Виена – портата към Югоизточна Европа. Като столица на старата Австро-
унгарска империя, градът отдавна е център на съобщенията и търговията в Централна и
Югоизточна Европа. Сега този нервен възел е в германско владение.
Най-важно за Хитлер обаче вероятно е поредното доказателство, че нито Британия, нито
Франция ще си мръднат пръста, за да го спрат. На 14 март Чембърлейн говори пред Камарата
на общините за действията на Хитлер в Австрия като за свършен факт, и германското
посолство в Лондон изпраща до Берлин поредица от спешни телеграми за протичането на
дебата. Хитлер няма от какво да се страхува особено. Чембърлейн декларира:
„Неопровержимият факт е, че нищо от това, което се случи в действителност [в Австрия], не
можеше да се предотврати – освен ако тази държава и другите държави бяха подготвени да
използват сила.“
Британският премиер, става ясно на Хитлер, не е склонен не само да употреби сила, но
дори и да се договаря с другите велики сили относно възпиране на бъдещи ходове на
Германия. На 17 март съветското правителство предлага да се проведе конференция на
великите сили, в рамките на Обществото на народите или независимо от него, за да се
обсъдят средства да се гарантира, че няма да има по-нататъшна германска агресия.
Чембърлейн се изказва прохладно за евентуална подобна среща и на 24 март, в Палатата на
общините, публично я отхвърля. „Неизбежна последица от всяко подобно действие – казва
той – би било утежняването на тенденцията за създаване на изключителни групи от нации,
което... ще бъде неблагоприятно за перспективите на мира в Европа.“ Той очевидно пропуска
да забележи или не взема на сериозно Оста Рим–Берлин или тристранния
антикоминтерновски пакт на Германия, Италия и Япония.
В същата реч Чембърлейн обявява едно решение на своето правителство, което трябва дори
още повече да е допаднало на Хитлер. Той без заобикалки отхвърля не само предложението
Британия да гарантира, че ще се притече на помощ на Чехословакия в случай, че последната
бъде нападната, но и идея​та Британия да подкрепи Франция, ако французите бъдат
принудени да изпълнят своето задължение по френско-чехословашкия договор. Това
откровено изказване значително облекчава проблемите на Хитлер. Той вече знае, че
Британия ще стои настрана, когато той се нахвърли върху следващата си жертва. Ако
Британия се въздържи, няма ли и Франция да направи същото? Както става ясно от неговите
секретни документи от следващите няколко месеца, Хитлер е бил сигурен в това. Освен това
знае, че според условията на съветските договори с Франция и Чехословакия, Съветският
съюз не е задължен да окаже помощ на чехите, докато французите не го направят първи. Това
знание му е достатъчно, за може незабавно да продължи реализацията на своите планове.
Колебливите германски генерали, разбира Хитлер след успеха на аншлуса, не бива повече да
застават на пътя му. Ако изобщо е имал съмнения в това, те са разсеяни след развръзката на
аферата Фрич.
Както вече знаемDN, процесът на генерал фон Фрич пред военен съд на честта по
обвинение в хомосексуализъм е прекратен внезапно в деня на започването си, 10 март, когато
фелдмаршал Гьоринг и началниците на армията и флота са свикани от Хитлер, за да решават
по-спешни въпроси във връзка с Австрия. Процесът е подновен на 17 март, но заради
събитията през този период не му е съдено да стане централна тема. Няколко седмици по-
рано старшите генерали са били убедени, че когато военният съд разкрие невероятните
машинации на Химлер и Хайдрих срещу Фрич, техният низвергнат главнокомандващ не само
ще бъде възстановен на поста си в армията, но и СС, а вероятно дори Третият райх, а може
би дори и Адолф Хитлер, ще загубят почва под краката си и може да паднат. Напразна и
лъжовна надежда! На 4 февруари, както вече разказахме, Хитлер смазва надеждите на стария
офицерски корпус, като лично поема командването на въоръжените сили и уволнява Фрич и
повечето висши генерали от обкръжението му. Сега той завоюва Австрия без нито един
изстрел. След този внушителен триумф никой в Германия – дори и старите генерали – не е
особено загрижен за генерал фон Фрич.
Наистина, той скоро е оправдан. След известно сплашване от Гьоринг, който сега заема
позата на най-безпристрастен съдия, изнудвачът и бивш затворник Шмит се пречупва в съда
и признава, че Гестапо е заплашило живота му, ако не свидетелства срещу генерал фон Фрич
– заплаха, която, между другото, въпреки всичко е изпълнена няколко дни по-късно – и че
сходството между имената на Фрич и на Ритмайстер фон Фрич, когото той всъщност е
изнудвал за хомосексуализъм, е довело до фабрикацията на делото. Не е предприет опит
нито от Фрич, нито от армията, за разкриване на истинската роля на Гестапо и личната вина
на Химлер и Хайдрих за изготвянето на фалшивите обвинения. На втория ден, 18 март,
делото приключва с неизбежното решение: „Оправдан като доказано невиновен по
обвиненията.“
Това е лично оневиняване за генерал фон Фрич, но не възстановява нито него като
командващ, нито армията в нейното доскорошно положение на относителна независимост в
Третия райх. Понеже делото се гледа при закрити врати, публиката не знае нищо за него и за
обстоятелствата около него. На 25 март Хитлер изпраща на Фрич телеграма с поздрави за
неговото „възстановено здраве“. И това е всичко.
Уволненият генерал, отказал в съда да насочи обвинителен пръст към Химлер, сега прави
последен безсмислен жест. Той кани началника на Гестапо на дуел. Поканата, написана в
строго съответствие със стария военен кодекс на честта от самия генерал Бек, е предадена на
генерал фон Рундщет, като най-старшия по ранг армейски офицер, за да я предаде на
началника на СС. Рундщет обаче изпада в нерешителност, разнася я със седмици в джоба си
и накрая забравя за нея.
Генерал фон Фрич и всичко, за което ратува той, скоро изчезват от живота на Германия. Но
за какво ратува той в крайна сметка? През декември генералът пише до своята приятелка
баронеса Маргот фон Шуцбар писмо, демонстриращо патетичното объркване, в което е
изпаднал, подобно на мнозина от другите висши офицери.
Наистина е странно, че толкова много хора трябва да гледат към бъдещето с растящи
страхове, въпреки безспорния успех на Фюрера през последните години...
Скоро след войната стигнах до извода, че ние трябва да сме победители в три битки, за
да може Германия да стане отново велика:
1. Битката срещу работническата класа – Хитлер я спечели.
2. Срещу католическата църква или, може би по-точно казано, срещу ултрамонтанизма,
и
3. Срещу евреите.
Ние сме в разгара на тези битки, като най-трудната е срещу евреите. Надявам се, че
всеки разбира сложностите на тази кампания.43
На 7 август 1939 г., докато облаците на войната се сгъстяват, той пише на баронесата: „За
мен няма място в Германия на хер Хитлер нито в мир, нито във война. Ще придружа моя
полк само в ролята на мишена, защото не мога да остана вкъщи.“
И точно това прави. На 11 август 1938 г. Фрич е назначен за почетен командир на своя
някогашен полк – 12-и артилерийски полк. Титлата е чисто номинална. На 22 септември
1939 г. той е взет на прицел от полски картечар пред обсадената Варшава и четири дни по-
късно е погребан с пълни военни почести в Берлин в една студена, дъждовна и мрачна
сутрин – ако се съди по дневника ми, един от най-потискащите дни, които съм преживял в
столицата.
С отстраняването на Фрич като главнокомандващ на германските сухопътни войски
двайсет месеца по-рано Хитлер удържа, както се убедихме, пълна победа над последната
цитадела на възможна опозиция в Германия – старата традиционна каста на армейските
офицери. Сега, през пролетта на 1938 г., чрез своята ловка победа в Австрия, той укрепва
още повече хватката си върху армията, като демонстрира своята увереност като водач и
подчертава, че сам ще взема решенията във външната политика, а ролята на армията е просто
да осигурява въоръжена сила или заплахата за използване на сила. Нещо повече, без да
пожертва дори един човешки живот, той е предоставил на армията стратегическа позиция,
която прави Чехословакия беззащитна във военно отношение. Това преимущество трябва да
се използва, без да се губи време.
На 21 април, единайсетия ден след нацисткия плебисцит в Австрия, Хит​лер вика генерал
Кайтел, началник на Върховното командване на Вермахта, за да обсъдят Случай „Зелено“.
 12.
Пътят към Мюнхен

С лучай „Зелено“ – това е кодовото название на плана за изненадващо нападение на

Чехословакия. Съставен е първоначално, както видяхме, на 24 юни 1937 г. от
фелдмаршал фон Бломберг, а Хитлер уточнява неговите подробности в лекцията си пред
генералите на 5 ноември, като ги предупреждава, че „внезапната атака срещу чехите“ трябва
да бъде „осъществена с мълниеносна бързина“ и че може да бъде предприета „още през 1938
г.“.
Очевидно след лесното завладяване на Австрия Случай „Зелено“ придобива донякъде
спешен характер; налага се планът да се осъвремени и приготовленията за неговото
осъществяване започват. Точно за тази цел на 21 април 1938 г. Хитлер вика при себе си
Кайтел. На следващия ден майор Рудолф Шмунт, новият военен помощник на Хитлер,
подготвя резюме на дискусията, която е разделена на три части: „политически аспекти“,
„военни заключения“ и „пропаганда“.1
Хитлер отхвърля „идеята за стратегическо внезапно нападение без причина или
възможност за оправдание“ заради опасността от „враждебна реакция на света, която може
да доведе до кризисна ситуация“. Той смята, че алтернативата за „акция след период на
дипломатическо обсъждане, който постепенно да доведе до криза или война“ е
„нежелателна, защото тогава чехите („зелените“) ще са взели мерки за сигурност“. Фюрерът,
поне за момента, предпочита трета алтернатива: „Мълниеносна акция по повод на инцидент
(например убийството на германския посланик по време на антигерманска
демонстрация)“DO. Подобен „инцидент“, нека си припомним, е бил планиран веднъж, за да
оправдае германското нахлуване в Австрия, когато Папен е бил набелязаната жертва. В
гангстерския свят на Хитлер германските посланици в чужбина определено са разходен
материал.
Германският върховен главнокомандващ, какъвто е вече той – след като е поел лично
командването на въоръжените сили, – подчертава пред генерал Кайтел необходимостта от
бързина при операциите.
Първите четири дни от военните действия са решаващи от политическа гледна точка.
При липса на категорични военни успехи със сигурност ще възникне криза в Европа. Ако
чуждите сили бъдат изправени пред свършен факт, това трябва да ги убеди, че военната
намеса е безперспективна.
Що се отнася до пропагандната страна на войната, още не е дошъл моментът да призоват
д-р Гьобелс. Хитлер само обсъжда листовки „за поведението на германците в Чехословакия“
и такива, които да съдържат „заплахи за насаждане на страх сред чехите“.
Република Чехословакия, която Хитлер сега е решен да унищожи, е творение на мирните
договори, сключени след Първата световна война, които са толкова ненавистни за
германците. Тя е и дело на двама забележителни чешки интелектуалци – Томаш Гариг
Масарик, самоук син на кочияш, който става бележит учен и първия президент на страната; и
Едуард Бенеш, син на селянин, който преминава обучение в Пражкия университет и три
френски института за висше образоване, а по-късно, след като е служил почти без
прекъсване като външен министър, става вторият президент на Чехословакия след
оттеглянето на Масарик през 1935 г. Обособена от Хабсбургската империя, която през XVI в.
е завладяла древното Кралство Бохемия, след основаването ѝ през 1918 г. Чехословакия се
развива като най-демократичната, прогресивна, просветена и просперираща държава в
Централна Европа.
При все това самият факт, че е съставена от няколко различни националности, залага в нея
от самото начало вътрешен проблем, който тя не успява да разреши напълно. Това е въпросът
за малцинствата в страната. В нея живеят един милион унгарци, половин милион русини и 3
250 000 судетски немци. Всеки от тези народи гледа с копнеж към своята „историческа
родина“ – съответно Унгария, Русия и Германия, макар че населението на Судетска област
никога не е принадлежало към германския Райх (освен като част от слабо интегрираната
Свещена римска империя), а само към Австрия. Във всеки случай тези малцинства искат по-
голяма автономия, отколкото им е дадена.
Дори словаците, които съставляват една четвърт от десетмилионната чехословашка нация,
искат частична автономия. Макар и близки до чехите в расово и езиково отношение,
словаците са имали различно развитие – историческо, културно и икономическо – предимно
поради факта, че в продължение на векове са били под унгарска власт. Споразумение между
чешки и словашки емигранти в Америка, подписано в Питсбърг на 30 май 1918 г., предвижда
словаците да имат собствено правителство, парламент и съдилища. Правителството в Прага
обаче не се чувства обвързано от това споразумение и не го спазва.
Във всеки случай, в сравнение с малцинствата в други страни – дори на запад и дори в
Америка, – тези в Чехословакия съвсем не живеят зле. Те се радват не само на пълни
демократични и граждански права, включително правото да гласуват, но при известни
условия им е позволено да имат свои училища и да поддържат собствени културни
институции. Лидери на политически партии от малцинствата често заемат министерски
постове в централното правителство. Въпреки това чехите, които не са се отърсили напълно
от последствията от векове австрийско потисничество, още са далече от решаването на
проблема с малцинствата. Те често имат шовинистично поведение и проявяват нетактичност.
От по-ранните си посещения в страната си спомням дълбокото негодувание на словаците
срещу затворничеството на д-р Войтех Тука, по онова време уважаван професор, който беше
осъден на 15 години лишаване от свобода „за измяна“, макар че едва ли имаше друга вина
освен тази, че се е стремил към автономия за Словакия. Преди всичко малцинствените групи
смятаха, че чехословашкото правителство не е спазило обещанието, дадено от Масарик и
Бенеш на Парижката мирна конференция през 1919 г., да учредят кантонна система, подобна
на тази в Швейцария.
Твърде парадоксално с оглед на по-нататъшното изложение е това, че положението на
судетските немци в чехословашката държава е доста прилично – определено по-добро от
това на всяко друго малцинство в страната, и по-добро от това на германските малцинства в
Полша или фашистка Италия. Да – дразнят ги дребнавите прояви на деспотизъм от страна на
местните чешки управници и дискриминацията, на която понякога са подложени в Прага.
Трудно им е да се нагодят към загубата на някогашното си надмощие в Бавария и Моравия по
времето на Хабсбургите. И все пак положението им като компактно население на
северозападните и югозападните райони на новата република, където са съсредоточени
повечето индустриални предприятия в страната, им носи просперитет, и с течение на
годините те постепенно са постигнали относително хармонично съжителство с чехите, като
при това не спират да настояват за повече автономия и по-голямо зачитане на техните
езикови и културни права. До издигането на Хитлер не е имало сериозно политическо
движение, което да иска нещо повече. Повечето от жителите на Судетите гласуват за
социалдемократите и други демократични партии.
По-късно, през 1933 г., когато Хитлер става канцлер, судетските немци при​хващат вируса
на националсоциализма. През тази година е основана Су​дет​ската германска партия (СДП)
под ръководството на хрисимия гимна​зиален учител Конрад Хенлайн. Още преди 1935 г.
партията започва да получава тайни субсидии от германското външно министерство в размер
на 15 000 марки месечно.2 За период от две години тя обхваща мнозинството от судетските
немци, като извън нея остават само социалдемократите и комунистите. По времето, когато е
извършен аншлусът, партията на Хенлайн, която от три години получава заповеди от Берлин,
с готовност изпълнява нарежданията на Адолф Хитлер.
За да получи тези нареждания, Хенлайн набързо заминава за Берлин две седмици след
анексирането на Австрия, и на 28 март разговаря с Хитлер в продължение на три часа в
присъствието само на Рибентроп и Хес. Инструкциите на Хитлер, изложени в меморандум
на външното министерство, са „Судетската германска партия да постави искания, които са
неприемливи за чешкото правителство“. Както самият Хенлайн обобщава вижданията на
Фюрера: „Трябва винаги да искаме толкова много, че да не можем да бъдем удовлетворени.“3
С други думи, положението на германското малцинство в Чехословакия за Хитлер е само
претекст (както и Данциг по отношение на Полша година по-късно) да предизвика вълнения
в страната, за която ламти, да подкопае стабилността ѝ, да обърка и подведе нейните
приятели и да скрие истинската си цел. Каква е тази цел, той показва ясно в речта си пред
военното ръководство и в първоначалните директиви за Случай „Зелено“: да унищожи
държавата Чехословакия и да заграби нейните територии и население за Третия райх.
Въпреки всичко, което се е случило в Австрия, лидерите на Франция и Великобритания не
проумяват това. През целия период на пролетта и лятото, всъщност почти до края, министър-
председателят Чембърлейн и премиерът Даладие, както и по-голямата част от света, като че
ли са искрено убедени, че всичко, което Хитлер иска, е справедливост за неговите
сънародници в Чехословакия. Всъщност с напредването на пролетта британското и
френското правителства оказват под всевъзможни форми натиск на чешкото правителство да
се съгласи на огромни отстъпки за судетските немци. На 3 май новият германски посланик в
Лондон, Херберт фон Дирксен, докладва в Берлин, че лорд Халифакс го е информирал за
демарш, който британското правителство скоро ще направи в Прага, „с цел да убеди Бенеш
да направи максимални отстъпки на судетските немци“.4 Четири дни по-късно, на 7 май,
посланиците на Великобритания и Франция в Прага предприемат такъв демарш, като
настояват пред чешкото правителство „да стигне докрай“ в изпълнението на исканията на
судетските жители, както германският посланик съобщава в Берлин. Хитлер и Рибентроп
явно се радват да узнаят, че британското и френското правителства са толкова загрижени да
им помогнат.
На този етап обаче да се завоалират целите на Германия е по-необходимо от всякога. На 12
май Хенлайн прави тайно посещение на „Вилхелмщрасе“ в Берлин и получава инструкции
от Рибентроп как да хвърли прах в очите на британците, когато пристигне в Лондон същата
вечер за среща със сър Робърт Ванситарт, главен дипломатически съветник на външния
министър, и с други британски длъжностни лица. Съставен от Вайцзекер меморандум
набелязва необходимия курс: „Хенлайн ще отрича в Лондон, че действа по инструкции от
Берлин... Накрая Хенлайн ще говори за задълбочаващата се дезинтеграция на чешката
политическа структура, за да обезсърчи кръговете, които смятат, че тяхната намеса в интерес
на тази структура може още да бъде от полза.“5 На същия ден германският пълномощен
минситър в Прага телеграфира на Рибентроп за необходимостта от предпазни мерки, които
да скрият ролята на неговата легация за предаването на пари и инструкции на Судетската
германска партия.
Хю Р. Уилсън, американският посланик в Берлин, се отбива при Вайцзе​кер на 14 май, за
да обсъдят Судетската криза, и е уведомен за германските опасения, че чешките власти
нарочно провокират европейска криза, за да се опитат да предотвратят „разпадането на
Чехословакия“. Два дни по-късно, на 16 май, майор Шмунт изпраща спешна и „съвършено
секретна“ телеграма до щабквартирата на ОКВ от името на Хитлер (по това време на
почивка в Оберзалцберг), в която Фюрерът пита колко дивизии на чешката граница са
„готови да потеглят в срок от 12 часа в случай на мобилизация“. Подполковник Цайцлер от
щаба на ОКВ отговаря веднага: „Дванайсет.“ Това не удовлетворява Хитлер. „Моля, изпратете
номерата на дивизиите“ – иска той. В получения съответно отговор са изброени по номера
десет пехотни дивизии, както и една бронирана и една планинска дивизия.6
Хитлер става все по-нетърпелив. На следващия ден, седемнайсети, той изисква от ОКВ
точна информация за укрепленията, които чехите са построили в Судетите на границата с
Германия. Те са известни като Чешката линия „Мажино“. Цайцлер отговаря от Берлин на
същия ден с дълга и „съвършено секретна“ телеграма, в която информира Фюрера в
значителни подробности за защитните съоръжения на чехите. Той дава ясно да се разбере, че
са твърде внушителни.7

Първата криза: май 1938 г.

Ситуацията, възникнала на 20 май, петък, през почивните дни придобива кризисен характер
и по-късно става известна като „Майската криза“. През следващите 48 часа правителствата в
Лондон, Париж, Прага и Москва са доведени до паническата увереност, че Европа е по-близо
до война, отколкото е била някога от лятото на 1914 г. Възможно е това да се дължи най-вече
на вероятно изтичане на информация за новите планове за германско нападение срещу
Чехословакия, които са съставени за Хитлер от ОКВ и са му представени същия този петък.
Във всеки случай, в Прага и Лондон поне смятат, че Хитлер ще предприеме агресия срещу
Чехословакия. С това убеждение чехите започват мобилизация, а Британия, Франция и Русия
демонстрират пред лицето на непосредствената германска заплаха (както се боят техните
правителства) твърдост и единство, каквито няма да покажат повече чак до момента, когато
бъдат заплашени с унищожение от нова световна война.
В петък, 20 май, генерал Кайтел изпраща на Хитлер в Оберзалцберг нов план за Случай
„Зелено“, върху който е работил с щаба си, след като Фюрерът е набелязал общите му насоки
на срещата между двамата на 21 април. В сервилно писмо до Вожда, прикрепено към плана,
Кайтел обяснява, че в него е взета под внимание „ситуацията, създадена от включването на
Австрия в германския Райх“ и че той няма да се обсъжда с главнокомандващите на трите
вида войски, докато Хитлер („вие, мой Фюрер“) не го одобри и подпише.
Новата директива за „Зелено“, с дата 20 май 1038 г., Берлин, е интересен и показателен
документ. Тя е образец на този тип нацистко планиране на агресия, което светът ще опознае
по-късно.
Моето намерение не е [започва документът] да смажа Чехословакия с военна операция в
непосредствено бъдеще без провокация, освен ако не се наложи... поради неизбежно
развитие на ситуацията в [подчертано в оригинала] Чехословакия, или ако
политическите събития в Европа породят особено благоприятна възможност, каквато
вероятно никога няма да се повтори.8
Разгледани са три „политически възможности за започване на операцията“. Първата,
„внезапно нападение без подходящо външно оправдание“, е отхвърлена.
С предимство ще се осъществи операция в един от двата случая:
a) след период на продължителни дипломатически противоречия и напрежение, свързани с
военна подготовка, които ще бъдат използвани, за да се прехвърли вината за войната върху
врага.
б) със светкавична акция като резултат от сериозен инцидент, който ще съдържа нетърпима
провокация към Германия и който, в очите на поне част от световното обществено
мнение, дава морално оправдание за военни мерки.
Случай (б) е за предпочитане както от военна, така и от политическа гледна точка.
Що се отнася до самата военна операция, тя трябва да постигне такъв успех в рамките на
четири дни, че да „демонстрира на вражеските държави, които може да пожелаят да се
намесят, безнадеждното положение на чехите във военно отношение, както и да даде стимул
на онези държави, които имат териториални претенции към Чехословакия, да се включат
веднага срещу нея“. Тези държави са Унгария и Полша, и планът разчита на тяхната намеса.
Изразено е съмнение дали Франция ще спази ангажиментите си към чехите, но „трябва да се
очаква, че Русия ще се опита да окаже военна подкрепа на Чехословакия“.
Германското върховно командване, или най-малкото Кайтел и Хитлер са толкова уверени,
че французите няма да влязат в бой, че според тях „трябва да бъде осигурена минимална
сила за прикритие на тила на запад“; подчертава се, че „цялата тежест на всички въоръжени
сили трябва да се използва за нахлуване в Чехословакия“. „Задачата на по-голямата част от
сухопътните войски“, подпомагани от Луфтвафе, е „да смажат чехословашката армия и да
окупират Бохемия и Моравия колкото се може по-бързо“.
Подготвя се тотална война, и за пръв път в плановете на германски военни се набляга на
значението на „пропагандната война“ и „икономическата война“ (както са наречени в
директивата), а използването им е вплетено в общия военен план за нападението.
 Пропагандната война [акцентирано в оригинала] трябва от една страна чрез заплахи да
всее страх сред чехите и да сломи съпротивителните им сили; от друга страна тя
трябва да подскаже на националните малцинства как да подкрепят нашите военни
операции и да склони неутралните на наша страна.
Икономическата война има за задача да използва всички достъпни икономически
средства, за да ускори окончателното рухване на чехите... В хода на военните операции е
от значение да съдействаме за усилване на тоталната икономическа война, като съберем
бързо информация за важните фабрики и ги пуснем отново в експлоатация колкото е
възможно по-скоро. По тази причина може да се окаже от решаващо значение да
запазим, доколкото военните операции позволяват, чешките промишлени и инженерни
предприятия.
Тази схема за нацистка агресия ще остане непроменена в основата си и ще бъде прилагана
с поразителен успех, докато най-после, много по-късно, светът прогледне за нея.
Малко след 12 ч. на 20 май германският пълномощен министър в Прага изпраща „спешна
и съвършено секретна“ телеграма до Берлин, в която съобщава, че чешкият външен министър
току-що го е информирал по телефона, че неговото правителство е „разтревожено от
съсредоточаването на [германски] войски в Саксония“. Дипломатическият представител е
отговорил, „че няма абсолютно никакви основания за безпокойство“, но моли Берлин да го
информира незабавно, в случай че нещо се готви.
Това е началото на трескава размяна на дипломатически послания през тези почивни дни,
през които Европа е разтърсена от страх, че Хитлер отново се готви за действие и че този път
ще последва всеобща война. На какво се основава информацията на британското и чешкото
разузнаване, че по чешката граница се съсредоточават германски войски, така и не става
ясно, доколкото имам сведения. Европа, която още не се е отърсила от шока от германската
окупация на Австрия, има няколко повода за подозрение. На 19 май един лайпцигски
вестник е публикувал репортаж за маневри на германските войски. Хенлайн, судетският
фюрер, е обявил на 9 май, че партията му прекратява преговорите с чешкото правителство, а
както е известно, на 14 май, на връщане от Лондон, той се е отбил в Берхтесгаден да се
срещне с Хитлер и още е там. В Судетска област стават престрелки. А през целия май д-р
Гьобелс води все по-активна пропагандната война, публикувайки фантастични истории за
„чешки терор“ срещу судетските немци. Напрежението като че ли наближава
кулминационната си точка.
Макар и да има известно придвижване на германски войски във връзка с пролетните
маневри, особено в източните райони, сред пленените германски документи не е намерено
нито едно свидетелство, което да говори за някакво внезапно, необичайно съсредоточаване
на въоръжени сили по границата с Чехия в този момент. Напротив – два документа на
германското външно министерство с дата 21 май съдържат конфиденциални уверения,
адресирани до „Вилхелмщрасе“ от полковник Йодл от ОКВ, че няма подобни концентрации
в Силезия или Долна Австрия. Не се извършва нищо друго „освен мирновременни маневри“,
твърди Йодл в съобщения, които не са предназначени да се четат в чужбина.9 Това не
означава, че на чешката граница няма германски войски. Както видяхме, на 16 май Хитлер е
бил информиран от ОКВ, в отговор на настоятелното си искане на информация, че на
границата с Чехия има 12 германски дивизии, „готови да потеглят в срок от 12 часа“.
 Възможно ли е чешкото или британското разузнаване да се е добрало до телеграмите, в
които се обменя тази информация? И да е научило за новата директива за „Зелено“, която
Кайтел изпраща на Хитлер за одобрение на 20 май? Защото на следващия ден чешкият
началник-щаб генерал Крейчи казва на германския военен аташе в Прага, полковник Тусен,
че има „неопровержими доказателства, че в Саксония е било извършено съсредоточаване на
от осем до десет [германски] дивизии“. 10 Що се отнася до броя на дивизиите, посочените
числа не са далеч от истината, дори и информацията за начина на тяхното разгръщане да е
отчасти неточна. Във всеки случай на 20 май следобед, след извънредно заседание на
кабинета в двореца Храдчани в Прага под председателството на президента Бенеш, чехите
решават да обявят веднага частична мобилизация. Чешкото правителство, за разлика от
австрийското два месеца по-рано, не възнамерява да се предаде без борба.
Чешката мобилизация, макар и частична, предизвиква у Адолф Хитлер пристъп на бяс – и
чувствата му не са смекчени от съобщенията, които получава в Оберзалцберг от германското
външно министерство в Берлин, за нееднократните посещения на британския и френския
посланици, които предупреждават Германия, че агресията срещу Чехословакия означава
европейска война.
Германците никога не са били подлагани на такъв усилен и настоятелен дипломатически
натиск, какъвто британците упражняват през този уикенд. Британският посланик сър Невил
Хендерсън, който е бил изпратен в Берлин от министър-председателя Чембърлейн, за да
приложи уменията си на професионален дипломат за умиротворяване на Хитлер и който ги
прилага с пълна сила, звъни постоянно в германското външно министерство, за да разпитва
за движенията на германски войски и да препоръчва сдържаност. Няма съмнение, че го
прави по внушение на лорд Халифакс и британския „Форин Офис“, защото приветливият,
любезен дипломат не храни особена симпатия към чехите, както е известно на всички, които
го познават в Берлин. Той се среща с Рибентроп на 21 май, а на следващия ден, макар и да се
пада неделя, отива при държавния секретарDP фон Вайцзекер (Рибентроп е бил привикан по
спешност в Оберзалцберг), за да му връчи лично съобщение от Халифакс, което изтъква
сериозността на ситуацията. В Лондон британският министър на външните работи също
вика германския посланик в почивния ден и подчертава колко сериозен е моментът.
При цялата тази комуникационна активност от британска страна германците не пропускат
да отбележат, както изтъква посланик фон Дирксен в една телеграма след среща с Халифакс,
че британското правителство, макар и да е сигурно, че Франция ще се притече на помощ на
Чехословакия, не потвърждава, че Британия ще се присъедини към нея. Британците не
отиват по-далеч от предупреждението, изказано според Дирксен от Халифакс, че „в случай
на европейски конфликт е невъзможно да се предвиди дали Британия няма да бъде въвлечена
в него“.11 В интерес на истината, правителството на Чембърлейн не стига по-далеч от това
изобщо – до момента, когато става твърде късно да бъде спрян Хитлер. Аз лично в Берлин от
този момент до края имах впечатлението, че ако Чембърлейн откровено беше казал на
Хитлер какво ще направи Британия в крайна сметка пред заплахата от нацистка агресия,
Фюрерът никога нямаше да се впусне в авантюрите, довели до Втората световна война –
впечатление, което беше категорично подкрепено от изследването на секретните германски
документи. Това беше фатална грешка на благонамерения министър-председател.
Адолф Хитлер, периодично обземан от мрачно настроение в своето планинско убежище в
Берхтесгаден, се чувства дълбоко унизен от чехите и от подкрепата, която им оказват в
Лондон, Париж и дори Москва; нищо не би могло да потопи германския диктатор в по-
угнетено, по-ужасно душевно състояние. Яростта му се усилва от преждевременните
обвинения, че се готви да предприеме агресия, каквато той наистина възнамерява да
извърши. През тези два почивни дни той е прегледал новия план за „Зелено“, предаден от
Кайтел. Той обаче не може да се изпълни веднага. Преглъщайки гордостта си, Хитлер
нарежда на външното министерство в Берлин да информира чешкия дипломатически
пратеник в понеделник, 23 май, че Германия няма агресивни намерения спрямо
Чехословакия и че съобщенията за съсредоточаване на германски войски по нейната граница
са неоснователни. В Прага, Лондон, Париж и Москва правителствените лидери въздъхват с
облекчение. Кризата е овладяна. Дали са урок на Хитлер. Сега вече той сигурно знае, че не
може да си позволи агресивни действия толкова лесно, както го е направил в Австрия.
Тези държавници не познават добре нацисткия диктатор.
След като остава сърдит в Оберзалцберг още няколко дни, изгарян от все по-яростно
желание да си уреди сметките с Чехословакия и особено с президента Бенеш, който в
собствените му представи го е унизил нарочно, той внезапно се появява в Берлин на 28 май и
свиква старшите офицери на Вермахта в Райхсканцеларията, за ги запознае с едно решение
от изключителна важност. Сам той разказва за това в реч пред Райхстага осем месеца по-
късно:
Възнамерявам да реша веднъж завинаги, и то радикално, Судетския въпрос. На 28 май
наредих:
1. Да се извършат приготовления за военни действия срещу тази държава до 2 октомври.
2. Изграждането на нашите защитни съоръжения на запад да се разшири и ускори
значително...
Беше планирана най-напред незабавната мобилизация на 96 дивизии...12
Пред събраните около него сподвижници – Гьоринг, Кайтел, Браухич, Бек, адмирал Редер,
Рибентроп и Нойрат – той заявява гръмко: „Моята непоклатима воля е Чехословакия да бъде
заличена от картата!“13 Случай „Зелено“ отново е изваден и преразгледан.
Дневникът на Йодл проследява какво се случва в трескавия, отмъстителен ум на Хитлер.
Намерението на Фюрера да не форсира чешкия проблем е променено заради
стратегическото съсредоточаване на чешки войски на 21 май, което става при
отсъствието на каквато и да е заплаха от страна на Германия и без най-малка причина.
Заради въздържаната политика на Германия се е стигнало до загуба на престиж за
Фюрера, каквато той не желае да претърпи повторно. Затова на 30 май е издадена
новата директива за „Зелено“.14
Новата директива по Случай „Зелено“, която Хитлер подписва на 30 май, в подробностите
не се различава съществено от версията, предложена на Хитлер девет дни по-рано. Има
обаче две важни промени. Вместо встъпителното изречение от 21 май, което гласи: „нямам
намерение да разбивам Чехословакия в близкото бъдеще“, новата директива започва така:
„Моето непоколебимо решение е да разбия Чехословакия с военна операция в близкото
бъдеще.“
 Какво означава „близкото бъдеще“ е обяснено от Кайтел в придружително писмо.
„Изпълнението на „Зелено“ – нарежда той – трябва да се осигури до 1 октомври 1938 г. най-
късно.“15
Каквото и да става, през поредица от кризи и пред прага на война, Хитлер ще се придържа
твърдо към тази дата.

Колебания сред генералите

След като отбелязва в дневника си на 30 май, че Хитлер е подписал новата директива за
„Зелено“ и че поради неговото изискване за „незабавен пробив в Чехословакия точно на
датата Х... предишните планове на армията трябва да бъдат променени значително“, Йодл
добавя следното изречение:
За пореден път остро изпъква контрастът между интуицията на Фюрера, че трябва да
го направим тази година, и мнението на армията, че все още не можем, защото
западните сили почти със сигурност ще се намесят, а ние още не сме им равностойни.16
Схватливият щабен офицер от Вермахта разбира точната причина за новия разрив между
Хитлер и някои от най-високопоставените генерали в армията. На грандиозните планове на
Фюрера за агресия се противопоставя най-напред генерал Лудвиг Бек, началник на
Генералния щаб на сухопътните сили, който от този момент ще поеме ръководството на
съпротивата – доколкото има такава – срещу Хитлер в Третия райх. По-късно този
чувствителен, интелигентен, но нерешителен генерал ще постави борбата си срещу Хитлер
на по-широка основа. През пролетта на 1938 г. обаче, след повече от четири години
националсоциалистическо управление, Бек се противопоставя на Фюрера само с по-строго
професионалния аргумент, че Германия още не е достатъчно силна, за да влезе в конфликт
със западните сили, а може би и с Русия.
Бек, както вече знаем, е приветствал идването на Хитлер на власт и е изразил публично
одобрението си към Фюрера за възстановяването на наборната германска армия в нарушение
на Версайския договор. Още през 1930 г., както можем да си припомним от страниците по-
назад, Бек, по онова време неизвестен полкови командир, е положил всички усилия да
защити трима от своите младши офицери по обвинение в измяна за това, че разпалват
нацистки настроения в армията; той дори е свидетелствал в тяхна полза пред Върховния съд,
след като Хитлер от свидетелското място е предупредил, че когато дойде на власт, „ще падат
глави“. Изглежда, че това, което му отваря очите, не е агресията на Фюрера против Австрия
(нея е подкрепил), а падналата глава на генерал фон Фрич заради изфабрикуваното от
Гестапо обвинение. Когато пелената се свлича, той започва да разбира, че ако следва
политиката си да рискува война с Британия, Франция и Русия въпреки съветите на висшите
генерали, Хитлер ще доведе Германия до гибел.
Бек е научил за срещата на Хитлер с Кайтел на 21 април, на която Вермахтът е получил
инструкции да ускори плановете за нападение на Чехословакия, и на 5 май пише първия си
от поредица меморандуми до генерал фон Браухич, новия главнокомандващ на сухопътните
сили, в които се противопоставя енергично на всяко подобно действие.17 Това са
великолепно съставени документи, безкомпромисни по отношение на неприятните факти и
пълни със солидни разсъждения и логика. Въпреки че Бек приписва по-голяма сила на
волята на Британия и Франция, надценява политическата проницателност на техните лидери
и мощта на френската армия и освен това греши относно изхода от чешкия проблем,
неговите дългосрочни предвиждания се оказват убийствено точни, поне що се отнася до
Германия.
Бек е убеден, както пише в неговия меморандум от 5 май, че едно германско нападение
срещу Чехословакия би предизвикало европейска война, в която Британия, Франция и Русия
ще се противопоставят на Германия и в която САЩ ще служат като арсенал на западните
демокрации. Германия просто не би могла да спечели подобна война. Дори само недостигът
на суровини прави победата невъзможна. Всъщност, твърди той, „военно-икономическото
положение на Германия е по-лошо, отколкото през 1917–1918 г.“, когато армиите на кайзера
започват да се разпадат.
На 28 май Бек е сред генералите, привикани в Райхсканцеларията след „Майската криза“,
за да чуят гръмките закани на Хитлер да заличи Чехо​словакия от картата през идната есен.
Той внимателно си води бележки върху тирадата на Фюрера и два дни по-късно, на същия
ден, когато Хитлер подписва новата директива за „Зелено“ с насрочена дата за нападението 1
октомври, пише друг, по-остър меморандум до Браухич, в който разкритикува програмата на
Хитлер точка по точка. За да е сигурен, че неговият предпазлив главнокомандващ го е
разбрал напълно, той му прочита документа лично. Накрая подчертава пред злощастния и
малко посредствен Браухич, че е налице криза във „висшата военна йерархия“, която вече е
довела до анархия, и че ако не бъде овладяна, съдбата на армията и дори на самата Германия
ще бъде „мрачна“. Няколко дни по-късно, на 3 юни. Бек изпраща до Браухич нов
меморандум, в който заявява, че новата директива за „Зелено“ е „нездрава във военно
отношение“ и че Генералният щаб я отхвърля.
Хитлер обаче настоява за нейното изпълнение. Плененият архив за „Зелено“ разкрива
трескавото състояние, в което изпада той с напредването на лятото. Обичайните есенни
маневри на войските по негова заповед трябва да бъдат изместени на по-ранна дата, така че
армията да е в готовност за нападението. Трябва да се проведат специални учения „за
превземане на укрепления с изненадваща атака“. Генерал Кайтел е информиран, че
„Фюрерът нееднократно подчертава необходимостта да се ускори работата по укрепленията
на запад“. На 9 юни Хитлер иска повече информация за чешкото въоръжение и получава
веднага подробен доклад за всяко мислимо оръжие, голямо и малко, което чехите използват.
На същия ден пита: „Чешките укрепления още ли се заемат в непълен състав?“ В
планинското убежище, където прекарва лятото в компанията на раболепни приближени, той
си играе на война, мятайки се между въодушевление и униние. На 18 юни издава нова „Обща
водеща директива“ за „Зелено“.
Няма опасност от превантивна война срещу Германия... Ще реша да предприема
действия срещу Чехословакия само ако съм твърдо убеден... че Франция няма да заповяда
настъпление, а следователно и Англия няма да се намеси.
На 7 юли обаче Хитлер излага своите „съображения“ какво да се прави, ако Франция и
Британия се намесят. „Първото съображение – казва той – е да се удържат западните
укрепления“, докато Чехословакия бъде разбита и войските могат да бъдат прехвърлени на
западния фронт. Фактът, че няма на разположение войски, които да удържат западните
укрепления, не се побира в пламналия му ум. Казва, че „Русия е най-вероятно да се намеси“,
а още не е сигурен дали и Полша няма да го направи. Трябва да се вземат мерки за справяне с
тези потенциални проблеми, но той не казва какви.
Очевидно Хитлер, който живее донякъде изолирано в Оберзалцберг, още не е дочул ропота
на несъгласие във висшите ешелони на Генералния щаб. Колкото и да досажда на Браухич със
своите меморандуми, към средата на лятото Бек започва да разбира, че несигурният
главнокомандващ не свежда мнението му до знанието на Фюрера. Затова към средата на юли
началникът на генералния щаб решава да направи последно отчаяно усилие да доведе тази
работа до край по един или друг начин. На 16 юли той написва последния си меморандум до
Браухич. В него настоява армейското ръководство да каже на Хитлер да спре своите
приготовления за война.
В пълно съзнание за величината на тази стъпка, но също и за моите отговорности,
чувствам, че е мой дълг настоятелно да помоля Върховният главнокомандващ на
въоръжените сили [Хитлер] да отмени своите приготовления за война и да се откаже
от намерението да разреши чешкия въпрос със сила, докато военната ситуация не се
промени фундаментално. Засега аз я смятам за безнадеждна, и този възглед се споделя
от всички висши офицери в Генералния щаб.
Бек връчва меморандума си лично на Браухич и го подсилва устно с допълнителни
предложения за общи действия от страна на генералите от армията, в случай че Хитлер не се
поддава на увещания. Той предлага конкретно при подобно развитие всички висши генерали
да подадат оставка. И за първи път в Третия райх повдига един въпрос, който по-късно
постоянно се натрапва по време на съдебните процеси в Нюрнберг: дали за офицера има по-
висша форма на лоялност от тази към Фюрера? В Нюрнберг десетки генерали оправдават
своите военни престъпления, като отговарят отрицателно. Трябвало е да се подчиняват на
заповедите, казват те. Само че Бек на 16 юли застъпва друг възглед, към който ще се
придържа – през по-голямата част от времето напразно – до края. Предаността към
Върховния главнокомандващ, казва той, има „предели“, където съвестта, знанията и
отговорността изключват изпълнението на дадена заповед. Бек смята, че генералите са
достигнали тези предели. Ако Хитлер настоява за война, те трябва вкупом да подадат
оставка. В този случай, твърди той, войната ще е невъзможна, защото няма да има кой да
поведе армиите.
Началникът на Генералния щаб в този момент е толкова възбуден, колкото не е бил никога
преди през живота си. Той проглежда за истината. Най-после вижда, че въпросът за
германската нация не е просто да спре един истеричен държавен глава, възнамеряващ в яда
си да атакува малка съседна държава с риск да разпали голяма война. Цялото безумие на
Третия райх, неговата тирания, терор, корупция, презрението му към старите християнски
добродетели изведнъж се разкриват ясно пред този някога пронацистки генерал. Три дни по-
късно, на 19 юли, той посещава отново Браухич, за да сподели своето откровение.
Генералите, настоява той, трябва не само да стачкуват, за да попречат на Хитлер да започне
война, но и да помогнат за прочистването на Третия райх. Германският народ и самият
Фюрер трябва да бъдат освободени от терора на СС и нацистките партийни босове. Трябва
да се възстанови върховенството на закона в държавата и обществото. Бек излага накратко
своята програма за реформи:
За Фюрера, против войната, против властта на босовете, мир с Църквата, свободно
изразяване на мнение, край на терора на тайната полиция, възстановяване на
справедливостта, намаляване на пожертвованията за партията наполовина, никакви
строежи на дворци повече, жилища за обикновените хора и повече пруска порядъчност и
простота.
Бек е твърде наивен в политическо отношение, за да разбере, че Хитлер повече от всеки
друг е отговорен точно за тези обстоятелства в Германия, срещу които той се бунтува по това
време. Непосредствената задача на Бек обаче е да продължи да пришпорва колебливия
Браухич да отправи до Хитлер ултиматум от името на армията с призив да прекрати
приготовленията си за война. За да способства за постигането на тази цел, той организира
тайна среща на генералите от командването на 4 август. Подготвя силна реч, която
главнокомандващият на сухопътните сили трябва да прочете, като сплоти зад себе си висшия
генералитет с общото настояване да не се предприемат нацистки авантюри, водещи към
въоръжен конфликт. Уви, Браухич няма смелостта да я прочете. Бек трябва да се задоволи да
прочете собствения си меморандум от 16 юли, който оставя дълбоко впечатление у повечето
генерали. Не са предприети обаче никакви решителни действия и срещата на
високопоставените военни завършва, без те да имат куража да поискат сметка от Хитлер,
както са постъпвали някога техните предшественици с императорите от Хохенцолернската
династия и имперските канцлери.
Браухич все пак събира смелост да покаже меморандума на Бек от 16 юли на Хитлер. В
отговор Хитлер свиква не опониращите му висши генерали, които стоят зад документа, а
следващите по чин офицери – началник-щабовете на различни части от сухопътните и
военновъздушните сили, по-млади хора, на които той е убеден, че ще може да разчита, след
като им въздейства с убедителното си красноречие. Когато по неговия призив се събират в
Бергхоф на 10 август (Хитлер почти не е мръднал от планинската си вила през цялото лято),
след обяда той ги угощава с реч, която продължила близо три часа според Йодл, който също
присъства и я описва в точния си дневник. В този случай обаче красноречието на Фюрера не
е толкова убедително, колкото той се е надявал. Йодл и Манщайн, който също присъства, по-
късно разказват за „много сериозен и неприятен сблъсък“ между генерал фон Витершайм и
Хитлер. Витершайм е най-високопоставеният офицер на срещата, и тъй като е назначен за
началник-щаб на сухопътните сили на Западната армия под командването на генерал
Вилхелм Адам, дръзва да заговори открито за основния проблем, който Хитлер и ОКВ гледат
да не засягат: че след като почти всички военни сили бъдат ангажирани за удара срещу
Чехословакия, Германия ще остане беззащитна на запад и ще бъде прегазена от французите.
Всъщност, докладва той, Западният вал не може да бъде удържан повече от три седмици.
Фюрерът [разказва Йодл в своя дневник] побеснява и разгорещено избухва, че в такъв
случай цялата армия не става за нищо. „Казвам ви, г-н генерал [крещи в отговор Хитлер]
– позицията може да се удържи не три седмици, а три години!“18
С какви сили – не казва. На срещата на висшите генерали на 4 август генерал Адам е
съобщил, че на запад той разполага само с пет бойни дивизии и че те ще бъдат разбити от
французите. Витершайм вероятно е повторил същото число пред Хитлер, но Фюрерът не
желае да слуша. Йодл, макар и с изразени качества като щабен офицер, е толкова запленен от
Вожда в този момент, че си тръгва от срещата крайно потиснат, задето генералите явно не
разбират гения на Хитлер.
Причината за това унило настроение [на Витершайм], което за жалост се шири масово
в Генералния щаб на сухопътните войски, почива на разнородни основания.
Най-напред, те [офицерите от Генералния щаб] робуват на стари спомени и се чувстват
отговорни за политически решения, вместо да се подчиняват и да изпълняват военните
си задачи. Трябва да се признае, че правят последното с традиционната си
всеотдайност, но им липсва сила на духа, защото в крайна сметка не вярват в гения на
Фюрера. А той вероятно може да се сравни с Карл XII.
И със същата сигурност, с която водата се стича надолу по склоновете, от това
пораженство [Miesmacherei] произтича не само огромен политически ущърб – защото
всички говорят за противоречието между мненията на генералите и това на Фюрера, –
но и опасност за морала на войската. Аз обаче не се съмнявам, че Фюрерът ще е в
състояние да повдигне духа на хората, когато дойде подходящият момент.19
Йодл би могъл да добави също, че Хитлер ще е в състояние да потуши и бунт сред
генералите. Както Манщайм казва пред Нюрнбергския трибунал през 1946 г., тази среща е
последната, на която Хитлер позволява каквито и да е въпроси и обсъждания от страна на
военните.20 На прегледа на войските в Ютербог на 15 август той повтаря пред генералите, че
твърдо възнамерява да разреши „чешкия въпрос със сила“, и нито един офицер не се
осмелява (или не получава възможността) да изрече и дума на несъгласие.
Бек вижда, че е победен, предимно от безгръбначното поведение на неговите събратя
офицери, и на 18 август подава оставка като началник на Генералния щаб на сухопътните
сили. Опитва се да убеди Браухич да по​следва примера му, но главнокомандващият вече се
подава на хипнотичното въздействие на Хитлер, несъмнено подпомогнат от ентусиазма на
жената, която ще стане негова втора съпруга.DQ Както казва за него Хасел: „Браухич
закопчава горното копче на яката си и казва: „Аз съм войник; мой дълг е да се подчинявам.“21
При обичайни обстоятелства оставката на началника на Генералния щаб в разгара на
криза, особено ако той е високоуважавана личност като генерал Бек, би предизвикала буря в
средите на армията и би оказала въздействие дори в чужбина. Само че Хитлер и тук проявява
присъщата си хитрост. Макар и веднага да приема оставката на Бек, и то с голямо
облекчение, той забранява да се споменава за нея в пресата и дори в официалните
правителствени и военни вестници, и заповядва на генерала в оставка и неговите колеги
офицери да запазят тази информация за себе си. Правителствата на Британия и Франция не
бива да се досещат за несъгласието на най-високо ниво в германската армия в този критичен
момент, и е възможно Париж и Лондон да не са чули за това до края на октомври, когато
новината е официално обявена в Берлин. Ако бяха научили, можем да предполагаме, че
историята щеше да вземе различен обрат; че отстъпките пред Фюрера нямаше да стигнат
толкова далеч.
Самият Бек, от чувство за патриотизъм и лоялност към армията, не се опитва да направи
новината за своето оттегляне публично достояние. Той обаче е разочарован, че нито един
висш офицер измежду тези, които са се съгласили с него и са го подкрепили в съпротивата
му срещу войната, не се чувства задължен да последва неговия пример и да подаде оставка.
Не се и опитва да ги убеди. Той, както Хитлер казва за него по-късно, е „чист Клаузевиц, без
проблясък на Блюхер или Йорк“22 – човек на принципите и идеята, но не и на действието.
Бек смята, че Браухич като главнокомандващ на сухопътните сили го е предал в решаващ
момент за германската история, и се чувства огорчен. Собственият му биограф и приятел
отбелязва години по-късно „дълбокото огорчение“, с което генералът винаги говорел за своя
стар командир. В подобни мигове той промърморвал, разтреперан от вълнение: „Браухич ме
изостави в най-трудния момент.“23
Мястото на Бек като началник на Генералния щаб на сухопътните сили (макар и Хитлер да
пази това в тайна няколко седмици, до края на кризата) е заето от 54-годишния Франц
Халдер, син на генерал от стара баварска военна фамилия. Обучен за артилерист, той е
служил като млад офицер в щаба на кронпринц Рупрехт през Първата световна война. Макар
и да е поддържал приятелски връзки с Рьом през първите дни след войната в Мюнхен, което
би могло да породи известни подозрения към него в Берлин, той се е издигнал бързо в
армията и през последната година е служил като заместник на Бек. Всъщност Бек е този,
който го препоръчва на Браухич като свой наследник, защото е сигурен, че неговият
заместник споделя възгледите му.
Халдер става първият баварец и първият католик, който заема длъжността началник на
Германския генерален щаб – рязко скъсване със старата протестантско-пруска традиция на
офицерския корпус. Човек с широки интелектуални интереси, с особено влечение към
математиката и ботаниката (първото ми впечатление от него беше, че изглежда като
университетски професор по математика или природни науки), вярващ християнин, той
несъмнено има необходимия ум и дух, за да бъде достоен наследник на Бек. Въпросът е дали
подобно на бившия си началник и той не е лишен от умението да предприема решителни
действия в нужния момент. И дали, ако го притежава, има достатъчно характер в този
момент да пренебрегне своята клетва за вярност към Фюрера и да тръгне решително против
него. Защото Халдер, подобно на Бек, макар и първоначално да не участва в разрастващата се
конспирация срещу Хитлер, знае за нея и очевидно като Бек е готов да я подкрепи. След
назначението си като началник на Генералния щаб той става ключовата фигура в първия
сериозен заговор за сваляне на диктатора на Третия райх.

Раждане на заговор против Хитлер

След пет години и половина националсоциализъм за малкото германци, които се
противопоставят на Хитлер, става очевидно, че армията единствена притежава физическата
сила да го свали от власт. Работниците, средната и висшата класа, дори и да искат, не
разполагат със средства да го сторят. Те нямат организация извън формациите на нацистката
партия и при това, разбира се, са невъоръжени. Макар че по-късно много ще се пише за
германското „съпротивително“ движение, то си остава от началото до края малко и слабо,
ръководено наистина от шепа храбри и почтени хора, но лишено от последователи.
Самото му съществуване, трябва да признаем, е трудно да се поддържа в полицейска
държава, където господстват терор и масово шпиониране. При това как би могла една малка
група хора (а дори и да беше голяма) да вдигне въстание срещу картечниците, танковете и
огнехвъргачките на СС?
Първоначално съпротивата срещу Хитлер, доколкото я има, възниква в средите на
гражданското население; генералите, както видяхме, са напълно удовлетворени от тази
система, която е разбила ограниченията на Версайския договор и им е възложила
вдъхновяващата и традиционна за тях задача да изградят отново велика армия. Колкото и да е
странно, най-изтъкнатите цивилни, които се оказват начело на опозицията, са заемали
важни длъжности в служба на Фюрера – повечето от тях като въодушевени поддръжници на
нацизма в началото, чийто ентусиазъм угасва едва когато през 1937 г. започва да им
просветва, че Хитлер води Германия към война, която почти със сигурност ще загуби.
Един от първите, които прозират истината, е Карл Гьорделер, кметът на Лайпциг, който е
бил назначен от Брюнинг за контрольор по цените и е продължил да заема тази длъжност
три години при управлението на Хитлер. Консерватор и монархист по душа, вярващ
протестант, способен, енергичен и интелигентен, но също така неблагоразумен и твърдоглав,
той скъсва с нацистите през 1936 г. заради техния антисемитизъм и трескавото им превъо​-
ръжаване, и след като напуска и двата си поста, започва да работи против Хитлер по най-
искрено убеждение. Една от първите му стъпки е да посети Франция, Англия и САЩ през
1937 г., за да предупреди дискретно за опасността от нацистка Германия.
Малко по-късно идва просветлението за други двама бъдещи заговорници – пруския
министър на финансите Йоханес Попиц и д-р Шахт. И двамата са носители на най-високото
отличие на Нацистката партия, Златния почетен знак, за своя принос за преустройството на
германската икономика за военни цели. И двамата са започнали да осъзнават каква е
реалната цел на Хитлер през 1938 г. Изглежда, че нито един от двамата не се ползва с
особено доверие във вътрешния кръг на опозицията – както заради миналото, така и заради
личните си особености. Шахт е прекомерен опортюнист, а Хасел отбелязва в дневника си, че
президентът на Райхсбанк бил способен „да говори едно и да върши друго“ – мнение, което
според него се споделя от генералите Бек и фон Фрич. Попиц е изключително способен, но
непостоянен. Отличен специалист по гръцка цивилизация, както и виден икономист, той
заедно с генерал Бек и Хасел членува в клуба „Сряда“ – група от шестнайсет интелектуалци,
които се събират веднъж седмично, за да обсъждат философски, исторически, художествени,
научни и литературни въпроси, и които с напредването (или изтичането) на времето
формират един от центровете на опозицията.
Улрих фон Хасел става нещо като съветник по външна политика за лидерите на
съпротивата. Неговите комюникета като посланик в Рим по време на Абисинската война и
Испанската гражданска война, както видяхме, съдържат множество съвети към Берлин как
да поддържа Италия в конфликт с Франция и Британия и следователно на страната на
Германия. По-късно той започва да се бои, че една война с Франция и Британия ще е фатална
за Германия и че такива последици ще има дори германският съюз с Италия. Твърде
културен, за да изпитва друго освен презрение към вулгарната идеология на
националсоциализма, той при все това не се отказва доброволно да служи на режима.
Изгонен е от дипломатическия си пост по време на голямата военна и политическа
реорганизация, която Хитлер устройва на 4 февруари 1938 г. Член на стара аристократична
хановерска фамилия, женен за дъщерята на гросадмирал фон Тирпиц, създателя на
германския флот, кавалер от старата школа до мозъка на костите си, Хасел, подобно на
мнозина от неговата класа, изглежда трябва да преживее шока да бъде изхвърлен от
нацистите, за да се почувства заинтересован да направи нещо за тяхното отстраняване. След
като това се случва, този чувствителен, интелигентен, неспокоен човек се посвещава на тази
задача и накрая, както ще видим, жертва живота си за нея, навличайки си жестока смърт.
Има и други, по-малко известни и предимно млади хора, които се опълчват срещу
нацистите от самото начало и постепенно се сближават и образуват различни кръгове на
съпротива. Сред водещите умове на една подобна група е Евалд фон Клайст, земеделец от
аристократичен произход и потомък на известния поет. Той сътрудничи с Ернст Никиш,
бивш социалдемократ и редактор на „Видерщанд“ („Съпротива“), и с младия адвокат Фабиан
фон Шлабрендорф, който е правнук на барон фон Щокмар, личен лекар и доверен съветник
на кралица Виктория. Сред тях има и бивши профсъюзни водачи като Юлиус Лебер, Якоб
Кайзер и Вилхелм Лойшнер. Двама служители в Гестапо, началникът на криминалната
полиция Артур Небе и младият кадрови полицай Бернд Гизевиус, стават ценни помощници с
разгръщането на конспирациите. Последният става любимец на американското обвинение в
Нюрнберг и написва книга, която хвърля значителна светлина върху заговорите срещу
Хитлер, макар и повечето историци да възприемат книгата и автора, меко казано, със
скептицизъм.
В това число влизат и няколко синове на уважавани фамилии в Германия: граф Хелмут
фон Молтке, праплеменник на прочутия фелдмаршал, който по-късно организира
опозиционна група от млади идеалисти, известна с името „кръга Крайзау“; граф Албрехт
Бернщорф, племенник на германския посланик във Вашингтон по време на Първата световна
война; Фрайхер Карл Лудвиг фон Гутенберг, редактор на безстрашно католическо месечно
издание; и пастор Дитрих Бонхофер, потомък на изтъкнати протестантски свещеници по
майчина и бащина линия, който смята Хитлер за антихрист и вярва, че е негов християнски
дълг „да го премахне“.
Почти всички тези смели мъже няма да изоставят усилията си до момента, когато бъдат
заловени и след мъчения – екзекутирани с въже или брадва, или направо убити от СС.
Минава доста време, докато това малко ядро на гражданска съпротива успее да привлече
интереса на армията към своята дейност. Както свидетелства маршал фон Бломберг в
Нюрнберг: „Преди 1938–1939 г. германските генерали не се противопоставяха на Хитлер.
Нямаше причина да му се противопоставят, защото той постигаше желаните от тях
резултати.“ Гьорделер поддържа известни контакти с генерал фон Хамерщайн, но бившият
главнокомандващ на сухопътните сили е в пенсия от 1934 г. и няма особено влияние сред
действащите генерали. Още в началото на режима Шлабрендорф влиза във връзка с
полковник Ханс Остер, пръв помощник на адмирал Канарис в Абвера, разузнавателната
служба на ОКВ, и установява, че той е не само непоколебим антинацист, но и е готов да се
опита да преодолее пропастта, разделяща военни и цивилни. Едва през зимата на 1937–1938
г. обаче, когато генералите преживяват поредица от сътресения – решението на Хитлер да
започне война, реорганизацията на военното командване, което той лично поема, и долната
му разправа с генерал фон Фрич – някои от тях осъзнават колко опасен за Германия е
нацисткият диктатор. Оставката на генерал Бек към края на август 1938 г., когато чешката
криза придобива по-застрашителна форма, им помага да прогледнат още по-добре, и макар и
никой от неговите колеги офицери да не се оттегля по неговия пример, веднага става
очевидно, че бившият началник на Генералния щаб е единствената личност, около която
могат да се сплотят и недоволните генерали, и водачите на гражданската съпротива. Бек се
ползва с уважението и доверието и на двете групи.
За тях става очевидно и още нещо. За да спрат Хитлер, ще се наложи да използват сила,
каквато единствено армията притежава. Само че кой именно в армията е способен да я
осигури? Хамерщайн и дори Бек не могат, защото са в оставка. Опозицията стига до
разбирането, че е необходимо да привлече генерали, които в този момент командват реално
военни части във и около Берлин и които биха могли да предприемат непосредствено
ефективни действия. Генерал Халдер, новият началник на Генералния щаб на сухопътните
войски, не разполага с реални сили под негово разпореждане. Генерал фон Браухич
контролира цялата армия, но му нямат пълно доверие. Неговата власт може да бъде от полза,
но заговорниците чувстват, че могат да го привлекат едва в последната минута.
Става така, че скоро откриват неколцина генерали на ключови позиции, които имат
желание да помогнат, и ги посвещават в назряващата конспирация. Трима от тях заемат
постове, които са от решаващо значение за успеха на рискованото начинание: генерал Ервин
фон Вицлебен, командир на изключително важния ВеркрайсDR III, който обхваща Берлин и
прилежащите му райони; генерал Ерих фон Брокдорф-Алефелд, командир на Потсдамския
гарнизон, който се състои от 23-а пехотна дивизия; и генерал Ерих Хьопнер, командващ
бронирана дивизия в Тюрингия, която би могла при необходимост да отблъсне каквито и да е
части на СС, опитващи се да подпомогнат Берлин от Мюнхен.
Планът на заговорниците във вида, който придобива към края на август, е да заловят
Хитлер веднага щом издаде окончателната заповед за нападение срещу Чехословакия и да го
завлекат пред някое от собствените му „народни съдилища“ по обвинение, че се е опитал
безразсъдно да въвлече Германия в европейска война и следователно вече не е способен да
управлява. Междувременно, за кратък период ще бъде установена военна диктатура, а след
нея – временно правителство, оглавявано от изтъкнат гражданин. После ще се сформира
консервативно демократично правителство.
Има два фактора, от които зависи успехът на преврата и които са свързани с двамата
главни съзаклятници, генерал Халдер и генерал Бек. Първият е изборът на момент. Халдер е
уредил, когато Хитлер издаде окончателна заповед за атака срещу Чехословакия, от ОКВ да
му съобщят за това в срок от 48 часа. Това ще му осигури достатъчно време да приведе в
изпълнение заговора, преди войските да пресекат чешката граница. По този начин ще може
не само да арестува Хитлер, но и да предотврати фаталната крачка, която би довела до война.
Вторият фактор е Бек да успее да убеди най-напред генералите, а после (по време на
предполагаемия процес срещу Хитлер) и германския народ, че евентуално нападение срещу
Чехословакия ще предизвика намесата на Британия и Франция и по този начин породи
европейска война, за която Германия не е подготвена и която със сигурност ще загуби. Това е
била същината на неговите меморандуми през цялото лято и основата на всичко, което вече е
готов да направи: да предпази Германия от европейски конфликт, който според него ще я
унищожи – като свали Хитлер.
Само че за нещастие на Бек, както и за по-голямата част от света в бъдеще, се оказва, че
именно Хитлер, а не наскоро пенсионираният началник на Генералния щаб има по-
проникновено виждане за вероятността от голяма война. Като образован европеец с
исторически усет, Бек не е способен да си представи, че Британия и Франция с готовност ще
жертват собствените си интереси, като се въздържат от намеса в случай на германско
нападение срещу Чехословакия. Той има усет за историята, но не и за съвременната
политика. Хитлер обаче притежава това качество. От известно време у него се засилва
убеждението, че премиер-министърът Чембърлейн по-скоро би жертвал чехите, отколкото да
тръгне на война, и че в такъв случай Франция няма да изпълни договорните си задължения
към Прага.
За „Вилхелмщрасе“ не са останали незабелязани дописките, публикувани в нюйоркските
вестници още на 14 май, в които техните лондонски кореспонденти съобщават за
„неофициални“ разговори на обед у лейди Астор. Британският премиер, предават
журналистите, казал, че нито Британия, нито Франция, нито вероятно Русия ще се притекат
на помощ на Чехословакия в случай на германско нападение, че чешката държава не може да
просъществува в сегашния си вид и че Британия, в интерес на мира, гледа благосклонно на
предаването на Судетска област на Германия. И както отбелязват германците, въпреки
отправените му гневни въпроси в Камарата на общините, Чембърлейн не е отрекъл
истинността на американските дописки.
На 1 юни премиер-министърът е разговарял отчасти неофициално с британски
кореспонденти, и два дни по-късно „Таймс“ е публикувал първата от своите уводни статии,
които ще помогнат за подкопаване на чешката позиция; текстът приканва чешкото
правителство да даде на малцинствата в страната право на „самоопределение“, „дори това да
означава отделянето им от Чехословакия“, и за пръв път предлага провеждането на
плебисцити като начин да се определи какво желаят жителите на Судетите и други. Няколко
дни по-късно германското посолство в Лондон информира Берлин, че статията в „Таймс“ се
основава на неофициално направени коментари на Чембърлейн и отразява неговите
възгледи. На 8 юни посланик фин Дирксен съобщава на „Вилхелмщрасе“, че правителството
на Чембърлейн приема отделянето на Судетска област от Чехословакия, стига да бъде
извършено след плебисцит и ако „не бъде прекъснато от силови мерки от страна на
Германия“24.
Всичко това трябва да са били приятни вести за Хитлер. Новините от Москва също не са
лоши. В края на юни Фридрих Вернер, граф фон Шуленбург, германският посланик в Русия,
уведомява Берлин, че Съветският съюз „едва ли ще се намеси в защита на една буржоазна
държава“, т.е. Чехословакия25. До 3 август Рибентроп информира главните германски
дипломатически представителства в чужбина, че не съществуват особени опасения от
намеса на Британия, Франция или Русия по отношение на Чехословакия26.
На същата дата, 3 август, Чембърлейн изпраща лорд Рънсиман в Чехосло​вакия с
любопитната мисия да действа като „посредник“ в Судет​ска​та криза. Случайно се намирах в
Прага в деня на пристигането му, и след като присъствах на дадената от него
пресконференция и разговарях с членове на неговата партия, съм отбелязал в дневника си, че
„цялата мисия на Рънсиман намирисва“. Още при обявяването ѝ в Камарата на общините на
26 юли самият Чембърлейн се впуска в увъртания, които сигурно са нещо уникално в
историята на британския парламент. Министър-председателят казва, че изпраща Рънсиман
„в отговор на молба от правителството на Чехословакия“. Истината е, че Рънсиман е
натрапен на чешкото правителство от Чембърлейн. Зад тази лъжа обаче се крие друга, по-
голяма. Всички, включително Чембърлейн, знаят, че мисията на Рънсиман да „посредничи“
между чешкото правителство и судетските лидери е невъзможна и нелепа. Знаят, че
судетският водач Хенлайн не действа независимо и не може да преговаря, и че спорът е
всъщност между Прага и Берлин. Бележките в моя дневник, нахвърляни през първата вечер и
следващите дни, ясно показват: чехите знаят прекрасно, че Чембърлейн е изпратил Рънсиман
да подготви почвата за предаването на Судетска област на Хитлер. Това е мръсен
дипломатически номер.
И така, лятото на 1938 г. е към края си. Рънсиман се шляе в Судетска област и в Прага, като
отправя все по-приятелски жестове към судетските немци и все по-големи искания към
чешкото правителство да им даде каквото желаят. Хитлер, неговите генерали и външният му
министър са погълнати от напрегната работа. На 23 август, по време на морски маневри в
Килския залив, Фюрерът приема на борда на лайнера „Патрия“ регента на Унгария адмирал
Хорти и членовете на унгарското правителство. Ако искат да се присъединят към чешкия
пир, казва им Хитлер, трябва да побързат. „Който иска да седне на масата, трябва поне да
помага в кухнята“ – са неговите думи.27 Италианският посланик Бернардо Атолико също е
гост на кораба. Само че когато притиска Рибентроп да му съобщи датата на „германския ход
срещу Чехословакия“, за да може Мусолини да бъде подготвен, германският външен
министър му отговаря уклончиво. Германците явно не вярват в дискретността на своя
фашистки съюзник. За Полша вече са сигурни. През лятото посланик фон Молтке във
Варшава последователно докладва в Берлин, че Полша не само ще откаже да помогне на
Чехословакия, като позволи на Русия да изпрати сухопътни и военновъздушни сили през
нейната територия, но и че полският външен министър полковник Йозеф Бек гледа с копнеж
към част от чешката територия – Тешинска област. Бек вече проявява онова фатално
късогледство, толкова разпространено в Европа през онова лято, което накрая ще се окаже
по-катастрофално, отколкото би могъл да предполага.
В ОКВ (Върховното командване на въоръжените сили) и ОКХ (Вър​ховното командване на
сухопътните сили) тече неспирна дейност. Съста​вят се окончателни планове, така че
въоръжените сили да имат готовност за навлизане в Чехословакия на 1 октомври. На 24
август полковник Йодл от ОКВ пише спешен меморандум за Хитлер, като подчертава, че
„най-важно е да се определи точното време за „инцидента“, който ще даде на Германия
повод за военна намеса“. От това зависи планирането на „Деня Х“ във времето, обяснява той.
Никакви предварителни мерки [продължава той], за които няма невинно обяснение, не
могат да бъдат предприети преди Х минус 1, защото иначе ще изглежда, че ние сме
изфабрикували инцидента... Ако по технически причини бъде сметнато, че подходящи за
инцидента са вечерните часове, тогава Денят Х не може да бъде следващият ден, а трябва да
е денят след него... Целта на тези бележки е да изтъкна колко важен е инцидентът за
Вермахта, както и че той трябва да бъде информиран навреме за намерението на Фюрера – в
частта, в която Абверът не е натоварен с организирането на инцидента.28
Специалните приготовления за удара срещу Чехословакия са явно доста напреднали към
края на лятото. Как обаче стои въпросът със защитата на запад, в случай че французите
останат верни на думата си към чехите и атакуват? На 26 август Хитлер заминава на
обиколка на западните укрепления в компанията на Йодл, д-р Тот (инженерът, отговарящ за
изграждането на Западния вал), Химлер и други партийни длъжностни лица. На 27 август
генерал Вилхелм Адам, прям и способен баварец, който командва войските на запад, се
присъединява към групата и през следващите два дена е свидетел на опиянението на Фюрера
от триумфалния прием, който му устройват жителите на Рейнска област. Самият Адам не се
впечатлява от това; всъщност изпитва безпокойство, и на 29-и в личния автомобил на Хитлер
се разиграва неочаквана сцена, когато генералът внезапно изявява желание да говори насаме
с Фюрера. Не без насмешка, според разказа на генерала по-късно, Хитлер отпраща Химлер и
останалите си другари от партията. Адам не губи време в празни приказки. Той заявява, че
въпреки всички фанфари за Западния вал, той едва ли ще може да го удържи с войските, с
които разполага. Хитлер изпада в истерия и се впуска в многословна тирада за това как е
направил Германия по-силна от Британия и Франция, взети заедно.
– Който не успее да удържи тези укрепления, е негодник! – изкрещява той.DS
Въпреки това съмнения по този въпрос се надигат и в умовете на други генерали освен
Адам. На 3 септември Хитлер вика в Бергхоф началниците на ОКВ и ОКХ, Кайтел и Браухич.
Всички споделят мнението, че на 28 септември полеви части трябва да бъдат разположени на
позиции край чешката граница. В ОКВ обаче трябва да научат кога ще е Денят Х до обяд на
27 септември. Хитлер не е удовлетворен от оперативния план за „Зелено“ и нарежда да го
променят в няколко отношения. От бележките, които майор Шмунт води на тази среща, става
ясно, че поне Браухич (защото Кайтел е твърде сервилен, за да говори открито) повдига
отново въпроса за това как ще удържат на запад. Хитлер го залъгва с уверението, че е дал
заповеди да се ускори изграждането на западните укрепления.30
На 8 септември генерал Хайнрих фон Щюлпнагел се среща с Йодл, и последният
отбелязва в дневника си песимизма на генерала относно военната ситуация на запад. И за
двамата вече става ясно, че Хитлер, с приповдигнат дух от фанатизма на току-що открития
партиен конгрес в Нюрнберг, няма да се откаже от нахлуването в Чехословакия, независимо
дали Франция ще се намеси. „Трябва да призная, че и аз съм обезпокоен“ – пише Йодл, който
обикновено е настроен оптимистично.
На следващия ден, 9 септември, Хитлер вика Кайтел, Браухич и Халдер в Нюрнберг на
съвещание, което започва в 22 ч., продължава до 4 ч. на следващата сутрин и както Кайтел
споделя по-късно с Йодл, а той от своя страна с дневника си, протича изключително бурно.
Халдер се озовава в неудобното положение (като се знае ролята му на главна фигура в
заговора за сваляне на Хитлер в момента, когато даде заповед за нападение) да е принуден да
обяснява в най-малки подробности плана на Генералния щаб за кампанията в Чехословакия,
и освен това, както се оказва, в неудобната ситуация да гледа как Хитлер къса плана на
парчета и хока и двамата с Браухич за тяхната плахост и неспособност като военни31. Кайтел,
отбелязва Йодл на 13 септември, е „ужасно разтърсен“ от преживяването в Нюрнберг и
„пораженството“ на най-високо ниво в германската армия, на което е станал свидетел.
Пред Фюрера са отправени обвинения за пораженски нагласи във Върховното командване
на армията... Кайтел заявява, че няма да толерира нито един офицер в ОКВ, който се
отдава на критики, нездрави мисли и пораженски настроения... Фюрерът знае, че
командващият на сухопътните сили [Браухич] е помолил своите военачалници да го
подкрепят, за да отворят очите на Фюрера за авантюрата, с която е решил да рискува.
Той самият [Браухич] вече няма влияние пред Фюрера.
 С други думи, в Нюрнберг преобладава студена и недружелюбна атмо​сфера; за голямо
съжаление зад Фюрера стои цялата нация с изключение на генералите, които стоят начело
на армията.
Всичко това неимоверно огорчава амбициозния млад Йодл, който е свързал съдбата си с
Хитлер.
Само чрез дела [тези генерали] могат с чест да поправят щетите, които са причинили
със своя слаб дух и неподчинение. Проблемът е същият като през 1914 г. Има само един
пример за неподчинение в армията, този на генералите, и в крайна сметка той произтича
от тяхната арогантност. Те не могат повече да вярват и да се подчиняват, защото не
признават гения на Фюрера. Много от тях още виждат в него ефрейтора от Първата
световна война, а не най-великият държавник след Бисмарк.32
В своя разговор с Йодл на 8 септември генерал фон Щюлпнагел, който заема поста на
Първи оберквартирмайстер във Върховното командване на армията и участник в заговора на
Халдер, е помолил за писмени уверения от ОКВ, че командването на сухопътните сили ще
получи известие за заповедта на Хитлер за нападението срещу Чехословакия пет дни
предварително. Йодл е отговорил, че заради неизвестните метеорологични условия може да
гарантира, че ще го уведоми най-много два дни предварително. За съзаклятниците и това е
достатъчно.
Те обаче се нуждаят и от други уверения – дали в края на краищата са били прави в своето
предположение, че Британия и Франция ще тръгнат на война срещу Германия, ако Хитлер
изпълни твърдото си решение да атакува Чехословакия. За тази цел са решили да изпратят
доверени агенти в Лондон не само за да разберат какви са намеренията на британските
власти, но и, ако е необходимо, да се опитат да повлияят върху тяхното решение, като ги
информират, че Хитлер е решил да нападне Чехословакия на определена дата през есента, и
че Генералният щаб, който знае датата, се противопоставя на тази операция и е готов да
предприеме решителни действия за осуетяването ѝ, ако Британия стои твърдо срещу Хитлер
до края.
Първият подобен пратеник на заговорниците, избран от полковник Остер от Абвера, е
Евалд фон Клайст, който пристига в Лондон на 18 август. Посланик Хендерсън в Берлин,
който вече няма търпение да даде на Хитлер каквото иска в Чехословакия, предупреждава
британското външно министерство, че „ще бъде неразумно той [Клайст] да бъде приет в
официалните кръгове“DT .
Въпреки това сър Робърт Ванситарт, главен дипломатически съветник на външния
министър и един от главните противници на политиката на отстъпки пред Хитлер в Лондон,
се среща с Клайст следобед в деня на пристигането му, а Уинстън Чърчил, който все още
тъне в политическа неизвестност в Британия, го приема на следващия ден. Пред двамата
мъже, които остават впечатлени от трезвата мисъл и искреността на своя посетител, Клайст
по​втаря каквото е инструктиран да каже, като изтъква, че Хитлер е определил дата за
агресия срещу Чехия и че генералите, повечето от които не са съгласни с него, са готови да
действат, но че нови британски отстъпки пред Хитлер биха разколебали позицията им. Ако
Британия и Франция заявят публично, че няма да стоят със скръстени ръце, докато Хитлер
нахлува с войските си в Чехословакия, и ако някой виден британски държавник предупреди
тържествено Германия за последиците от нацистката агресия, тогава германските генерали
от своя страна ще предприемат действия са спрат Хитлер.34
Чърчил дава на Клайст ясно писмо, което да занесе в Германия, за да ободри колегите си:
Сигурен съм, че ако значителни сили от германската армия или авиация пресекат
границата на Чехословакия, това ще доведе до подновяване на световната война. И сега,
както в края на юли 1914 г., съм сигурен, че Англия ще тръгне с Франция... Моля да не се
заблуждавате по този въпрос.DU
Ванситарт приема предупреждението на Клайст достатъчно сериозно, за да изпрати
веднага доклад за него на министър-председателя и външния министър на Великобритания,
и макар и Чембърлейн в писмо до лорд Халифакс да казва, че е склонен „да се отнесе
скептично към голяма част от онова, което той [Клайст] казва“, той добавя: „Не съм сигурен
дали не трябва да направим нещо.“36 Това, което прави, е след известен шум във вестниците
да повика посланик Хендерсън в Лондон на 28 август „за консултации“.
Той инструктира посланика си в Берлин да направи две неща: първо, да предупреди
сдържано Хитлер, и второ, да подготви тайно „личен контакт“ между него самия и Фюрера.
Според собствения му разказ Хендерсън убедил премиера да се откаже от първото искане.37
Що се отнася до второто, Хендерсън най-охотно ще се опита да го изпълни.DV
Това е първата крачка към Мюнхенското споразумение и най-голямата безкръвна победа
на Хитлер.
Неподозиращи за този завой в политиката на Чембърлейн, заговорниците в Берлин
продължават с опитите да предупредят британското правителство. На 21 август полковник
Остер изпраща агент, който да информира британския военен аташе в Берлин за
намерението на Хитлер да нахлуе в Чехословакия в края на септември. „Ако чрез твърди
действия в чужбина Хитлер може да бъде принуден в последния момент да се откаже от
сегашните си намерения, той няма да може да оцелее след този удар – казва пратеникът. –
Също и ако се стигне до война, незабавната намеса на Франция и Англия ще доведе до
падането на режима.“ Сър Невил Хендерсън чинно препраща това предупреждение до
Лондон, но го характеризира като „явно тенденциозно и до голяма степен пропагандно“.
Булото пред погледа на любезния британски посланик става все по-голямо и по-плътно със
задълбочаването на кризата.
Останал с чувството, че заговорниците не успяват да предадат посланието си на
британците достатъчно убедително, на 2 септември генерал Халдер изпраща в Лондон свой
личен емисар – един пенсиониран офицер, подполковник Ханс Бьом-Тетелбах, който да
влезе във връзка с британското Министерство на отбраната и военното разузнаване. Въпреки
че според собствения му разказ подполковникът се среща с няколко важни личности в
Лондон, той явно не им е направил особено впечатление.
Накрая съзаклятниците правят последно отчаяно усилие да внушат на британците да не се
поддават, като използват за целта германското Министерство на външните работи и
посолството в Лондон. Съветник в посолството и шарже д’афер е Теодор Корт, чийто по-
млад брат Ерих е началник на канцеларията на Рибентроп в германското външно
министерство. Братята са протежета на барон фон Вайцзекер, който е следващият по ранг
след министъра и безспорно мозъкът на това ведомство – човек, който след войната
парадира много с предполагаемия си антинацизъм, но в действителност служи вярно на
Хитлер и Рибентроп почти до края. От заловени документи на външното министерство обаче
става ясно, че по това време той се противопоставя на плана за агресия срещу Чехословакия
на същите основания, на които и генералите: че това ще доведе до война, която Германия ще
загуби. С мълчаливото съгласие на Вайцзекер и след консултации с Бек, Халдер и Гьорделер
е взето общото решение Теодор Корт да отправи последно предупреждение към „Даунинг
Стрийт“. Като съветник в посолството той може да посещава британските официални лица,
без да събуди подозрения.
Информацията, която Корт дава на 5 септември вечерта на доверения съветник на
Чембърлейн сър Хорас Уилсън, изглежда толкова важна и нетърпяща отлагане, че
последният бързо го завежда по заобиколен път до „Даунинг Стрийт“ и кабинета на
британския външен министър. Там той без заобикалки уведомява лорд Халифакс, че Хитлер
планира да заповяда обща мобилизация на 16 септември, че нападението срещу
Чехословакия е насрочено за 1 октомври най-късно, че германската армия се готви да се
разбунтува срещу Хитлер в момента, когато бъде дадена окончателната заповед за атаката, и
че те ще успеят, ако Британия и Франция покажат твърдост. Халифакс е предупреден също и
че на 12 септември Хитлер ще произнесе пламенна заключителна реч на Нюрнбергския
партиен конгрес, която вероятно ще запали искрата на конфликта в Чехословакия, и че това
ще е моментът за Британия да се изправи срещу диктатора.39
Въпреки постоянния си личен контакт с „Даунинг Стрийт“ и своята откровеност пред
външния министър в този случай, Корт също не знае какви са настроенията в Лондон. И той
обаче, както и всеки друг, разбира много добре това два дни по-късно, на 7 септември, когато
в лондонския „Таймс“ излиза една прословута уводна статия:
За чехословашкото правителство е може би целесъобразно да помисли дали да
пренебрегва напълно ползващата се с одобрение в някои кръгове идея да превърне
Чехословакия в по-хомогенна държава чрез отделяне на периферните области с чуждо
население, близко до страната, с която го свързва общият расов произход...
Предимствата, които ще получи Чехословакия като еднородна държава, може да
натежат над очевидните вреди от загубата на граничната Судетска германска област.
В редакционната статия не се споменава изобщо очевидният факт, че отстъпвайки
Судетска област на Германия, чехите ще се лишат едновременно от естествената защита на
планините в Бохемия и от своята укрепена „линия „Мажино“, и така ще се окажат
беззащитни пред нацистка Германия.
Макар и скоро след това британският „Форин Офис“ да отрича, че публикацията в „Таймс“
представлява виждането на правителството, Корт телеграфира до Берлин на следващия ден,
че вероятно „източникът ѝ е от обкръжението на премиера, откъдето са загатнали нещо пред
„Таймс“. Твърде вероятно наистина!
В сегашните кризисни години след Втората световна война е трудно човек да съживи в
паметта си мрачното, почти непоносимо напрежение, обхванало европейските столици с
наближаването на 12 септември – кулминацията на Нюрнбергския партиен конгрес, открит
на 6-и същия месец, – когато Хитлер се канеше да произнесе своята заключителна реч и да
провъзгласи пред света своето окончателно решение за мир или война с Чехословакия. През
тази седмица бях в Прага, самия център на кризата; и колкото и да е странно, въпреки
насилието, отприщено от германците в Судетска област, заплахите от страна на Берлин,
натиска на френското и британското правителства за отстъпки и страха, че могат да
изоставят Чехословакия в беда, чешката столица беше най-спокойна от всички – поне
привидно.
На 5 септември президентът Бенеш, осъзнавайки, че е необходимо да направи решителна
крачка за спасяването на мира, вика судетските лидери Кунт и и Себековски в двореца
Храдчани и им казва да изложат пълните си искания в писмена форма. Каквито и да са, той
ще ги приеме. „Боже мой, – възкликва на следващия ден Карл Херман Франк, един от
заместниците им, – дават ни всичко.“ Това обаче е последното, което искат судетските
политици и техните началници в Берлин. На 7 септември Хенлайн по указания от Германия
прекъсва всякакви преговори с чешкото правителство. Това е направено под изтъркания
предлог за предполагаем произвол на чешката полиция в Моравска Острава.
На 10 септември Гьоринг произнася войнствена реч на Нюрнбергския партиен конгрес.
„Едно нищожно късче от Европа измъчва човешкия род... Тази жалка пигмейска раса
[чехите] потиска един културен народ, а зад нея са Москва и вечната маска на еврейския
дявол.“ В обръщението си през същия ден обаче Бенеш игнорира филипиката на Гьоринг; той
отправя мирен, изпълнен с достойнство призив за спокойствие, доброжелателност и взаимно
доверие.
Под повърхността обаче чехите бяха напрегнати. Когато случайно се натъкнах на д-р Бенеш
в сградата на чешкото радио, забелязах, че лицето му е мрачно и че той явно осъзнава
напълно в какво ужасно положение се намира. Железопътната гара „Уилсън“ и летището
бяха пълни с евреи, които отчаяно се мъчеха да намерят превоз до по-безопасни места. През
почивните дни на населението бяха раздадени противогази. От Париж идваха слухове, че
френското правителство започва да се поддава на паника пред перспективата за война, а
съобщенията от Лондон говореха, че Чембърлейн замисля отчаяни мерки, за да удовлетвори
исканията на Хитлер – разбира се, за сметка на чехите.
И така, цяла Европа чака думата на Хитлер от Нюрнберг на 12 септември. Макар и груба,
високопарна и напоена с отровна злост срещу чешката държава и особено срещу чешкия
президент, речта на Фюрера, изнесена през обезумяла тълпа нацистки фанатици, събрани на
огромния стадион през последната вечер на партийния конгрес, не е обявяване на война. Той
отлага решението си – поне публично, защото, както знаем от пленените германски
документи, вече е определил 1 октомври за нахлуването през чешката граница. Сега просто
изисква от чешкото правителство да въздаде „справедливост“ на судетските немци. Ако ли
не, Германия ще има грижата да го принуди към това.
Отзвукът от гневната тирада на Хитлер е голям. В Судетска област тя подклажда бунт,
който след два дена на ожесточена борба е потушен от чешкото правителство, което въвежда
войски и обявява военно положение. Хенлайн се измъква през границата в Германия, като
заявява, че единственото решение сега е судетските райони да бъдат отстъпени на Германия.
Това е решението, на което в Лондон гледат все по-благосклонно, както вече знаем, само
че за да може да се придвижи по-нататък, е необходимо съгласието на Франция. На датата
след речта на Хитлер, 13 септември, френският кабинет заседава цял ден, като остава
безнадеждно разделен по въпроса дали трябва да спази задълженията си към Чехословакия в
случай на германско нападение, каквото очаква всеки момент. Същата вечер британският
посланик в Париж, сър Ерик Фипс, е повикан от „Опера Комик“ за спешно съвещание с
премиера Даладие. Последният призовава Чембърлейн да се опитат веднага да сключат
възможно най-изгодната сделка с германския диктатор.
Г-н Чембърлейн, както можем да предположим, не се нуждае от особено подканване. В 23
ч. същата вечер британският министър-председател изпраща спешно съобщение до Хитлер:
С оглед на задълбочаващата се критична ситуация предлагам веднага да замина, за да се
срещна с вас с идеята да се опитаме да намерим мирно разрешение. Предлагам да
пристигна със самолет и съм готов да отпътувам утре.
Моля да укажете най-ранния час, в който можете да се видите с мен, и да предложите
място за срещата. Ще ви бъда признателен, ако отговорите колкото може по-рано.40
Два часа по-рано германският шарже д’афер в Лондон, Теодор Корт, е телеграфирал в
Берлин, че както прессекретарят на Чембърлейн го е информирал, министър-председателят
„е готов да разгледа германски предложения с големи потенциални последици, включително
плебисцит, да вземе участие в тяхното осъществяване и да ги защити публично“41.
Капитулацията, която ще стигне докрай в Мюнхен, вече е започнала.

Чембърлейн в Берхтесгаден:
15 септември 1938 г.
„Това е подарък от небето!“ („Ich bin vom Himmel gefallen!“) – възкликва Хитлер, когато
прочита посланието на Чембърлейн.42 Той е удивен, но и много зарадван, че човекът, който
управлява съдбата на могъщата Британска империя, ще дойде при него с молба, и поласкан,
че един 69-годишен мъж, който никога преди не е летял със самолет, се е решил на дългия
седемчасов полет до Берхтесгаден в най-отдалечения край на Германия. Хитлер дори не е
благоволил да предложи да се срещнат някъде в околностите на Рейн, което би съкратило
маршрута наполовина.
Независимо от ентусиазма на англичанитеDW, които изглежда смятат, че премиерът
предприема дългото пътуване, за да направи онова, което г-н Аскуит и сър Едуард Грей не са
успели през 1914 г. – да предупреди Германия, че всяка агресия срещу малка държава ще ѝ
навлече война не само с Франция, но и с Британия, – както става ясно от поверителните
германски документи и от по-нататъшните събития, Хитлер разбира, че за него действията
на Чембърлейн са истински дар от съдбата. Вече уведомен от германското посолство в
Лондон, че британският ръководител е готов да подкрепи „германски предложения с големи
потенциални последици“, Фюрерът е почти сигурен: посещението на Чембърлейн е
допълнително уверение, че както той самият е бил убеден през цялото време, Британия и
Франция няма да се намесят в защита на Чехословакия. Не повече от час след началото на
тяхната среща тази оценка на ситуацията се потвърждава напълно.
Разговорът започва с дипломатическа престрелка, макар че, както обикновено, говори
най-вече Хитлер.43 Чембърлейн се е приземил на Мюнхен​ското летище на 15 септември по
обяд, продължил е с открита кола до железопътната гара и там се е качил на специален влак,
за да пристигне три часа по-късно в Берхтесгаден. Не пропуска да забележи, че по линията в
противоположна посока минават един след друг влакове с германски войски и артилерия.
Хитлер не посреща влака му в Берхтесгаден, а чака на горните стъпала на „Бергхоф“, за да
поздрави своя изтъкна посетител. Започнало е да вали. Д-р Шмит, германският преводач, си
спомня по-късно, че небето се смрачило и планината потънала в облаци. Вече е 16 ч., а
Чембърлейн е на път от зори.
След чая Хитлер и Чембърлейн се качват до кабинета на Хитлер на втория етаж – същата
стая, където диктаторът е приел Шушниг седем месеца по-рано. По настояване на посланик
Хендерсън, Рибентроп не е поканен да участва в разговора. Суетният външен министър е
толкова раздразнен от това изключване, че на следващия ден отказва да предостави на
премиера бележките на Шмит върху разговора – изключителна, но характерна за него
неучтивост, – така че Чембърлейн е принуден да разчита на паметта си за казаното от него и
от Хитлер.
Хитлер поставя начало на разговора по начина, по който започва речите си – с
многословна тирада за всичко, което е направил за германския народ, за мир и за
rapprochementDX между Англия и Германия. В момента съществува проблем, който той е
решен да уреди „по един или друг начин“. Трите милио​на германци в Чехословакия трябва
да се „върнат“ в Райха.DY
Той не искаше [както гласи официалният разказ на Шмит] да възникнат каквито и да
било съмнения в неговата абсолютна решимост да не търпи повече една малка,
второразредна страна да третира могъщия хилядолетен Райх като нещо по-долно... На
четирийсет и девет години е, и ако се налага Германия да влезе във война заради
чехословашкия въпрос, той иска да преведе страната си през кризата, докато е в силата
си... Ще съжалява, разбира се, ако от този проблем произлезе световна война. Тази
опасност обаче не е в съ​стояние да разколебае решимостта му... За това е готов да
приеме всякаква война, дори световна война. Останалият свят може да прави каквото
иска. Той няма да отстъпи и една крачка.
Чембърлейн, който до този момент рядко е успявал да вметне някоя дума, притежава
огромно търпение, но и то има граници. На това място той прекъсва монолога и казва: „Ако
Фюрерът е решен да уреди тази работа, без дори да изчака да я обсъдим помежду си, защо
прие да дойда? Загубих си времето.“
Германският диктатор не е свикнал да го прекъсват по такъв начин – нито един германец
до този момент не се е осмелявал да го прави, – и репликата на Чембърлейн явно упражнява
търсения ефект. Хитлер възприема по-спокоен тон. Смята, че могат да преминат към
„въпроса дали все пак в края на краищата не е възможно мирно споразумение“. И тогава
изстрелва своето предложение.
Би ли се съгласила Британия с отделяне на Судетска област или не?... Отделяне въз
основа на правото на самоопределение?
Предложението не шокира Чембърлейн. Той дори изразява задоволство, че вече са
„стигнали до основния проблем“. Според собствения си разказ, направен по памет,
Чембърлейн отговорил, че той лично не може да се ангажира, преди да се е консултирал с
кабинета си и с французите. Според версията на Шмит, извлечена от собствените му
стенографски бележки, каквито си е водил успоредно с превода, Чембърлейн наистина е
казал това, но с допълнението, че „лично той може да заяви, че признава принципа на
отделяне на Судетските области... Иска да се върне в Англия, за да докладва на
правителството и да получи тяхното одобрение в подкрепа на личната си позиция“.
От това отстъпление в Берхтесгаден следва всичко останало.
То очевидно не е изненада за германците. В момента на срещата в Берхтесгаден Хенлайн
пише от Егер тайно писмо до Хитлер с дата 15 септември – точно преди да избяга в
Германия:
МОЙ ФЮРЕР:
Вчера информирах британската делегация [Рънсиман], че единствената възможна
основа за бъдещи преговори... е постигането на обединение с Райха.
Има вероятност Чембърлейн да предложи подобно обединение.44
На следващия ден, 16 септември, германското външно министерство изпраща поверителни
телеграми до своите посолства във Вашингтон и няколко други столици.
Фюрерът вчера каза на Чембърлейн, че е окончателно решен по един или друг начин да
сложи край на непоносимото положение в Судетска област в много кратък срок. Вече не
става дума за автономия за судетските немци, а за предаване на областта на Германия.
Чембърлейн е дал да се разбере, че одобрява лично. Сега се консултира с британския
кабинет и поддържа контакт с Париж. Планира се нова среща между Фюрера и
Чембърлейн в съвсем близко бъдеще.45
Към края на техния разговор Чембърлейн е изтръгнал от Хитлер обещание да не
предприема военни действия, преди да са се срещнали пак. По това време министър-
председателят има голямо доверие в думата на Фюрера, като отбелязва ден или два по-късно:
„Въпреки твърдия и безмилостен израз, който ми се стори, че виждам на лицето му, останах
с впечатлението, че това е мъж, на когото може да се разчита, когато е дал обещание.“46
Докато британският държавен глава храни тези успокоителни илюзии, Хитлер продължава
своите военни и политически планове за нахлуване в Чехословакия. Полковник Йодл от
името на ОКВ разработва заедно с Министерството на пропагандата нещо, което в дневника
си нарича „съвместни приготовления за опровержение на нашите нарушения на
международното право“. Предстои брутална война, поне от страна на германците, а работата
на д-р Гьобелс е да намира оправдание на нацистките изстъпления. Планът за неговите лъжи
е разработен в големи подробности.47 На 17 септември Хитлер възлага на един щабен офицер
да помага на Хенлайн, който – вече от нова щабквартира в замъка Дондорф край Байройт –
работи за организирането на Судетски доброволчески корпус. Той ще бъде въоръжен с
австрийски оръжия, а Фюрерът му е поставил задачата да подклажда постоянни „безредици
и сблъсъци“ с чехите.
На 18 септември – деня, в който Чембърлейн е зает да получи подкрепата на кабинета си и
французите за своята политика на капитулация – Хитлер и неговите генерали са затрупани с
работа. Разпратен е планът за нападение за пет​те армии – Втора, Осма, Десета, Дванайсета и
Четиринайсета, които включват 36 дивизии, три от които бронирани. Хитлер освен това
потвърждава избора на командващи офицери за десет армии. Общото командване на запад е
оставено на генерал Адам въпреки непокорството, което е показал. Неочаквано двама от
участниците в заговора, макар и пенсионирани, са призовани и назначени да командват
армии: генерал Бек – Първа армия, и генерал Хамерщайн – Четвърта.
Политическите приготовления за окончателния удар срещу Чехословакия също
продължават. Пленените документи на германското външно министерство изобилстват от
сведения за нарастващия германски натиск върху Унгария и Полша да участват в
разграбването на плячката. Дори словаците са забъркани в тези козни. На 20 септември
Хенлайн ги подканва да формулират исканията си за автономия „по-остро“. На същия ден
Хитлер приема министър-председателя и външния министър на Унгария – Имреди и Каня, и
ги гълчи заради колебанието, което показват в Будапеща. Един меморандум на външното
министерство дава подробно описание на срещата.
Най-напред Фюрерът упрекна унгарските господа за неопределената позиция на Унгария.
Той, Фюрерът, [каза, че е] решен да уреди чешкия въпрос дори с риск от световна война...
Изрази [при това] убеждението, че нито Англия, нито Франция ще се намесят. [Каза,
че] това е последната възможност за Унгария да се присъедини. Ако не го направи, той
няма да е в състояние да се застъпи за унгарските интереси. По негово мнение, най-добре
би било Чехословакия да се унищожи...
Той представи две искания към унгарците: (1) Унгария да отправи незабавно искане за
плебисцит на териториите, към които има претенции, и (2) да не гарантира каквито и
да било нови граници, предложени за Чехословакия.48
Каквото и да се случи с Чембърлейн, Хитлер показва ясно на унгарците, че няма
намерение да позволи на Чехословакия да съществува дълго дори в остатъчен вид. Що се
отнася до британския премиер:
Фюрерът декларира, че ще представи германските искания на Чембър​л ейн с груба
откровеност. По негово мнение единственото задоволително решение ще бъде
постигнато с военни действия. Съществува обаче опасност чехите да се подчинят на
всяко искане.
Тази опасност не дава мира на диктатора при всички следващи срещи с британския
премиер, който нищо не подозира.
Подбудено от Берлин, на 21 септември полското правителство поставя на чехите искане за
плебисцит в областта Тешин, където има значително полско малцинство, и придвижва
войски към границата с тази област. На следващия ден унгарското правителство последва
примера му. На същата дата, 22 септември, Судетският доброволчески корпус, подкрепян от
германски части на СС, окупира чешките гранични градове Аш и Егер, които са вдадени в
германската територия.
Този ден, 22 септември, е напрегнат всъщност за цяла Европа, защото на сутринта
Чембърлейн отново е заминал за Германия, за да разговаря с Хитлер. Тук е необходимо да
споменем набързо какво е успял да свърши министър-председателят в Лондон през
интервала между своите визити при Фюрера.
След връщането си в Лондон на 16 септември вечерта Чембърлейн свиква съвещание на
кабинета, за да запознае своите министри с исканията на Хитлер. Лорд Рънсиман е
привикан от Прага, за да даде своите препоръки. А те са удивителни. В старанието си да
угоди на германците Рънсиман отива по-далеч и от Хитлер. Той съветва да се предадат на
Германия преимуществено судетските територии, като не намира за необходимо
провеждането на плебисцит. Настоятелно препоръчва да се заглуши всякаква критика към
Германия „от страна на партии или лица“ в Чехословакия чрез законови мерки. Изисква
дори Чехословакия, макар и лишена вече от нейната естествена планинска преграда и от
укрепления (и следователно беззащитна), при все това „така да преоформи своите външни
отношения, че да даде гаранции на съседите си, че няма при никакви обстоятелства да ги
атакува, нито да предприеме някакви агресивни действия срещу тях, произтичащи от
задължения към други държави“. Макар и да изглежда невероятно, че в този момент
Рънсиман е загрижен за опасността от агресия от страна на жалката чешка държава срещу
нацистка Германия, неговите фантастични препоръки очевидно правят дълбоко впечатление
на британския кабинет и затвърждават намерението на Чембърлейн да изпълни исканията на
Хитлер.DZ
Премиерът Даладие и неговият външен министър Жорж Боне пристигат в Лондон на 18
септември за консултации с британския кабинет. И през ум не им минава да поканят и
чехите. Британците и французите, загрижени да избегнат войната на всяка цена, без губене
на време се споразумяват за общи предложения, които чехите ще трябва да приемат. Всички
територии, където над 50% от населението са судетски немци, трябва да бъдат предадени на
Германия, за да се осигури „запазването на мира и сигурността на жизнените интереси на
Чехословакия“. Британия и Франция от своя страна се съгласяват да предоставят съвместно
„международна гаранция за новите граници... срещу непредизвикана агресия“. Предвижда се
тази гаранция да замени договорите за взаимопомощ, които чешката държава има с Франция
и Русия. Това е лесен изход за французите, и те се вкопчват в него под ръководството на Боне,
който, както ще покаже ходът на събитията, е решен да надмине Чембърлейн с политиката си
на отстъпки пред Хитлер. Решението е облечено в лицемерни формулировки.
Както френското, така и британското правителство [гласи официалната им нота до
чехите] осъзнават колко голяма е жертвата, която се иска в този случай от
чехословашкото правителство в името на мира. Въпреки това, тъй като каузата е обща
за Европа като цяло и за самата Чехословакия в частност, те смятат за свой дълг
заедно честно да разяснят условията, крайно необходими за нейното осъществяване.
При това бързат – германският диктатор не може да чака.
Министър-председателят трябва да възобнови разговорите с хер Хитлер не по-късно от
сряда [22 септември], а ако е възможно, по-рано. Затова считаме, че трябва помолим за
вашия отговор във възможно най-ранния момент.49
И така, на 19 септември по обяд пълномощните министри на Британия и Франция в Прага
заедно представят англо-френските предложения на чешкото правителство. Те са отхвърлени
на следващия ден с достойно написана нота, която обяснява – пророчески, – че ако ги
приеме, Чехословакия ще попадне „рано или късно под пълното господство на Германия“.
След като напомня на Франция за нейните договорни задължения, а също и за последствията
за нейното положение в Европа, в случай че чехите отстъпят, отговорът предлага целият
Судетски въпрос да бъде отнесен към арбитраж според условията на германско-чешкия
договор от 16 октомври 1925 г.EA
 Британците и французите обаче не са склонни да позволят такива неща като идеята за
ненарушимост на договорите да им се изпречват по избрания път. Веднага щом англо-
френските пратеници в Прага получават нотата с отказа в 17 ч. на 20 септември, британският
пълномощен министър сър Базил Нютън предупреждава чешкия министър на външните
работи д-р Камил Крофта, че ако чешкото правителство се придържа към нея, Британия ще
загуби интерес към съдбата на страната. Френският пълномощен министър мосьо дьо
Лакроа се присъединява към това заявление от името на Франция.
В Лондон и Париж междувременно чешката нота е приета неблагосклонно. Чембърлейн
свиква съвещание на кабинета в тесен състав, като същевременно е установена постоянна
телефонна връзка за разговори с Даладие и Боне през цялата вечер. Двете правителства се
споразумяват да продължат да оказват натиск върху Прага. На чехите трябва да се каже, че
ако се противят, не могат да очакват помощ от Франция или Британия.
По това време президентът Бенеш вече е разбрал, че предполагаемите му приятели го
изоставят. Той прави последно усилие да издейства подкрепа поне от Франция. Малко след
20 ч. на 20 септември възлага на д-р Крофта да постави този жизненоважен въпрос на
Лакроа: ще удържи ли Франция обещанието си към Чехословакия в случай на германско
нападение или не? И когато в 2:15 ч. на 21 септември Нютън и Лакроа изкарват Бенеш от
леглото, нареждат му да оттегли нотата и заявяват, че ако не направи това и ако англо-
френските предложения не бъдат приети, Чехословакия ще трябва да се бори с Германия
сама, президентът моли френския представител да изложи тази позиция в писмена форма.
Вероятно вече се е предал, но мисли за съда на историята.EB
През целия следващ ден, 21 септември, Бенеш, измъчван от умора, безсъние и мисли за
предателство и беда, провежда консултации с кабинета си, партийните лидери и върховното
командване на армията. Те са показали смелост пред лицето на вражеските заплахи, но
започват да се обезсърчават от дезертьорството на своите приятели и съюзници. Ами Русия?
По случайност на съшия ден съветският комисар по външните работи Литвинов произнася
реч в Женева, в която потвърждава, че Съветския съюз ще се придържа към договора си с
Чехословакия. Бенеш вика руския посланик в Прага, който подкрепя казаното от комисаря.
За беда на чехите, те разбират, че пактът с Русия я задължава да им окаже помощ при условие
че Франция направи същото. А Франция е отказала.
Късно следобед на 21 септември чешкото правителство капитулира и приема англо-
френския план. „Нямахме друг избор, защото останахме сами“ – обяснява горчиво
правителственото комюнике. В частен разговор Бенеш се изразява по-ясно: „Предадоха ни
подло.“ На следващия ден кабинетът подава оставка и Ян Сирови, генерален инспектор на
армията, оглавява ново „правителство на националното съсредоточаване“.

Чембърлейн в Годесберг: 22–23 септември

Макар и Чембърлейн да се готви да даде на Хитлер всичко, което той е поискал при
разговора им в Берхтесгаден, и двамата са неспокойни, когато се срещат в градчето Годесберг
на Рейн на 22 септември следобед. Германският шарже д’афер, след като изпровожда
премиера до лондонското летище, бързо изпраща телеграма в Берлин: „Чембърлейн и
неговата партия се разотидоха сериозно угрижени... Политиката на Чембърлейн безспорно се
натъква на все по-силна опозиция.“
Хитлер е крайно изнервен. На 21-ви сутринта закусвах на терасата на хо​тел „Дреезен“,
където трябваше да се състоят разговорите, когато видях Фю​ре​ра да минава на път към брега
на реката, където отиваше да нагледа яхтата си. Той изглежда имаше някакъв странен тик. На
всеки няколко крачки по​вдигаше нервно дясното си рамо, при което удряше силно с левия си
крак. Под очите му имаше грозни тъмни петна. Той изглеждаше, както съм отбелязал в
дневника си същата вечер, на ръба на нервен срив. „Teppichfresser!“ – измърмори моят
германски сътрапезник, редактор, който тайно презираше нацистите. После обясни, че
Хитлер бил обзет от такъв маниакален бяс срещу чехите през последните няколко дни, че
няколко пъти губел напълно контрол над себе си, хвърлял се на пода и започвал да гризе
крайчеца на килима. Оттам и прозвището, което означава „ядач на килими“. Предната вечер,
докато говорех с някои от партийните драскачи в „Дреезен“, чух същия израз, употребен по
адрес на Фюрера – разбира се, под сурдинка.50
Въпреки опасенията си заради растящата вътрешна опозиция на неговата политика, г-н
Чембърлейн изглежда в отлично настроение, когато пристига в Годесберг и минава с колата
си по улиците, украсени не само със свастики, но и с „Юнион Джек“, на път към квартирата
си в „Петерсхоф“ – подобен на замък хотел в планината Петерсберг, която се издига високо
над отсрещния (десен) бряг на Рейн. Дошъл е да изпълни всичко, което Хитлер е поискал в
Берхтесгаден, и дори нещо повече. Остава да се уточнят само подробностите, и за тази цел
той е взел със себе си, освен сър Хорас Уилсън и Уилям Странг (специалист по Източна
Европа във „Форин Офис“), и началника на правния отдел на „Форин Офис“, сър Уилям
Малкин.
Късно следобед министър-председателят преминава Рейн с ферибот на път към хотел
„Дреезен“EC, където го очаква Хитлер. Този път, поне в началото, Чембърлейн има думата.
Той говори повече от час, ако се съди по обемистите записки на д-р Шмит за срещата.51 След
като обяснява, че след „трудни преговори“ е убедил правителствата не само на Британия и
Франция, но и на Чехия да приемат исканията на Фюрера, той описва в големи подробности
средствата, с които те могат да бъдат изпълнени. По съвет на Рънсиман, той вече е готов да
се съгласи Судетска област да бъде предадена на Германия без плебисцит. Що се отнася до
смесените райони, тяхното бъдеще може да бъде определено от тричленна комисия,
съставена от германец, чех и гражданин на неутрална държава. И още нещо – договорите за
взаимопомощ на Чехословакия с Франция и Русия, които са толкова неприятни за Фюрера,
ще бъдат заменени от международна гаранция срещу непредизвикано нападение против
Чехословакия, която в бъдеще „ще трябва да бъде напълно неутрална“.
Всичко изглежда толкова просто, толкова разумно, толкова логично за миролюбивия
британски бизнесмен, заел поста на министър-председател. Явно доволен от себе си, както
разказва един свидетел, той замълчава, за да види реакцията на Хитлер.
– Да разбирам ли, че британското, френското и чешкото правителства са се съгласили
Судетска област да бъде прехвърлена от Чехословакия на Германия? – пита Хитлер.ED Той е
изумен, както казва по-късно на Чембърлейн, че получава толкова големи отстъпки с такава
бързина.
– Да – отвръща министър-председателят с усмивка.
 – Ужасно съжалявам – казва Хитлер, – но след събитията през последните няколко дни
този план вече няма смисъл.
Чембърлейн, спомня си по-късно д-р Шмит, е толкова слисан, че се надига от мястото си.
Лицето му, напомнящо бухал, пламва от изненада и гняв. Очевидно обаче не и от
възмущение, че Хитлер го е измамил, че Хитлер подобно на обикновен изнудвач поставя още
по-големи искания в момента, когато предишните бъдат приети. Министър-председателят
описва собствените си чувства в този миг в доклад пред Камарата на общините няколко дни
по-късно:
Не искам камарата да смята, че Хитлер ме е мамил умишлено – не съм си го помислял и
за момент, – но аз лично очаквах, че когато отида в Годесберг, ще трябва само да обсъдя
спокойно с него предложенията, които бях донесъл със себе си; и за мен беше абсолютен
шок, когато ми каза... че тези предложения са неприемливи...
Чембърлейн вижда как сградата на мира, която е построил „с толкова труд“ за сметка на
чехите, рухва като направена от карти. Чувства се, както казва на Хитлер, „едновременно
разочарован и озадачен“. С право може да каже, че Фюрерът е получил от него, каквото е
поискал.
За да постигне това, [Чембърлейн казва, че] е рискувал цялата си политическа кариера...
Известни кръгове във Великобритания го обвиняват, че е продал и предал Чехословакия,
че е отстъпил пред диктаторите, и когато е заминал от Англия тази сутрин, дори са го
освиркали.
Фюрерът обаче не се трогва от личните неприятности на британския премиер. Судетска
област, настоява той, трябва да бъде окупирана от Германия веднага. Проблемът „трябва да
бъде напълно и окончателно решен до първи октомври най-късно“. Той има под ръка карта,
на която да покаже кои територии трябва да бъдат отстъпени незабавно.
И така, със сърце, „изпълнено с лоши предчувствия“, както казва по-късно пред Камарата
на общините, Чембърлейн потегля обратно през Рейн, за да обмисли какво трябва да
направи. Тази вечер положението изглежда толкова безнадеждно, че след като се консултира
с колеги от собствения си кабинет и с членове на френското правителство по телефона,
всички стигат до единодушното решение Лондон и Париж на следващия ден да информират
чешкото правителство, че не могат „да продължават на своя отговорност да ги съветват да не
предприемат мобилизация“.EE
В 19:20 ч. същата вечер генерал Кайтел телефонира в щаба на сухопътните войски от
Годесберг: „Датата (на Деня Х) още не може да бъде определена със сигурност.
Продължавайте приготовленията по план. Ако се стигне до Случай „Зелено“, това няма да е
преди 30 септември. Ако стане по-скоро, вероятно ще импровизираме.“53
Защото самият Адолф Хитлер е изправен пред дилема. Макар и Чембър​лейн да не знае
това, реалната цел на Фюрера, посочена в неговата директива до ОКВ след майската криза, е
„да унищожи Чехословакия с военна операция“. Ако приеме англо-френския план, с който
чехите вече, макар и неохотно, са се съгласили, Хитлер не само ще получи своите судетски
немци, но и на практика ще унищожи чешката държава, защото тя ще остане беззащитна.
Това обаче няма да стане с военни средства, а Фюрерът твърдо възнамерява не само да унижи
президента Бенеш и чешкото правителство, които са го оскърбили толкова тежко през май,
но и да демонстрира безгръбначното поведение на западните сили. За тази цел е необходима
най-малкото военна окупация. Може да е безкръвна, както военната окупация на Австрия, но
трябва да се извърши. Трябва да причини поне това отмъщение на чешките парвенюта.
Двамата лидери не се срещат повече на 22 септември. Само че след като отлага решението
си за следващия ден и прекарва ранните сутрешни часове, крачейки напред-назад по балкона
с изглед към Рейн, Чембърлейн след закуска сяда да напише писмо до Хитлер. Той ще
представи новите германски искания на чехите, но не смята, че те ще бъдат приети.
Всъщност не се съмнява, че чехите енергично ще се съпротивляват срещу пряка окупация от
германски войски. Той обаче е готов да предложи на Прага, след като всички страни са се
съгласили Судетска област да бъде предадена на Германия, судетските немци сами да
поддържат реда и законността в тяхната област, докато бъде върната на Райха.
Хитлер не иска и да чуе за такъв компромис. След като е оставил премиера да чака през
по-голямата част от деня, той накрая отговаря писмено с гневна тирада, като изрежда отново
всички злини, които чехите са причинили на германците, отново отказва да промени и
отчасти позицията си и заключава, че „изглежда ще се стигне“ до война. Отговорът на
Чембърлейн е кратък. Той моли Хитлер да изложи новите си искания в писмена форма,
„заедно с карта“, и се наема „като посредник“ да ги изпрати в Прага. „Не виждам вече начин
да бъда полезен тук – заключава той. – Затова предлагам да се върна в Англия.“
Преди да го направи, той се отбива още веднъж в „Дреезен“ за последна среща с Хитлер,
която започва в 22:30 ч. на 23 септември. Хитлер представя исканията си под формата на
меморандум с приложена към него карта. Чембърлейн се оказва изправен пред нов
ултимативен срок. Чехите трябва да започнат евакуацията от отстъпените територии до 8 ч.
на 26 септември, т.е. до два дни, и да приключат с нея до 28 септември.
– Но това е чист ултиматум! – възкликва Чембърлейн.
– Нищо подобно – тросва се Хитлер.
Когато Чембърлейн отвръща, че на немски това се нарича Diktat, Хитлер отговаря:
„Съвсем не. Вижте, на документа пише „меморандум“.“
В този момент един адютант донася спешно съобщение за Фюрера. Той го поглежда бегло
и го подхвърля на Шмит, който превежда на срещата: „Прочетете това на г-н Чембърлейн.“
Шмит започва да чете. „Бенеш току-що е обявил по радиото обща мобилизация в
Чехословакия.“
В стаята, спомня си Шмит по-късно, се възцарява гробовно мълчание. После Хитлер
проговаря: „Сега, разбира се, цялата работа се урежда. На чехите и през ум няма да им мине
да отстъпят каквито и да е територии на Германия.“
Чембърлейн, според протокола на Шмит, изразява несъгласие. Всъщност избухва
разгорещен спор.
Чехите първи са обявили мобилизация [казва Хитлер]. Чембърлейн възразява. Германия
първа е обявила мобилизация... Фюрерът отрича, че Германия е обявила мобилизация.
Разговорът продължава в този дух до рано сутринта. Накрая, след като Чембърлейн се е
поинтересувал дали германският меморандум „е наистина последната му дума“ и Хитлер е
отговорил утвърдително, министър-председателят отговаря, че разговорите няма смисъл да
продължават. Той е направил всичко според възможностите си; усилията му са се провалили.
Ще си замине с мъка на сърцето, защото надеждите, с които е дошъл в Германия, са рухнали.
Германският диктатор не иска да остави Чембърлейн да се измъкне. В отговор той
предлага да направи „отстъпка“.
– Вие сте един от малкото хора, за които някога съм правил подобно нещо – казва той
безгрижно. – Готов съм да определя една-единствена дата за евакуацията на чехите, първи
октомври, ако това ще улесни задачата ви. – И с тези думи изважда молив и сам променя
датите. Това, разбира се, не е никаква отстъпка. Първи октомври отдавна е набелязан като
„Денят Х“.EF
Този жест обаче явно прави впечатление на министър-председателя. „Той напълно одобри
внимателното отношение на Фюрера по този въпрос“ – отбелязва Шмит в записките си.
Въпреки това, добавя Чембърлейн, той не е в положение да приема или отхвърля
предложения; може само да ги предава.
Ледът обаче е разчупен, и когато срещата приключва в 1:30 часа след полунощ, личната
близост между двамата мъже изглежда въпреки всичко, което се е случило, по-голяма от
всякога след първата им среща. От моя наблюдателен пост в портиерската будка на 7-8 м
разстояние, където бях устроил временно радио студио, видях с очите си как си вземат
довиждане до вратата на хотела. Бях поразен от топлотата, която проявяваха един към друг.
Шмит е записал думите, които тогава не успях да чуя.
Чембърлейн се сбогува сърдечно с Фюрера. Каза, че имал чувството, че в резултат от
разговорите през последните няколко дни между него и Фюрера са се зародили
доверителни отношения... Че не е престанал да се надява, че на​стоя​щ ата тежка криза
ще бъде преодоляна, и тогава с удоволствие ще обсъди други неразрешени проблеми с
Фюрера в същия дух.
Фюрерът благодари на Чембърлейн за тези думи и му каза, че се надява на същото. Както
вече бил декларирал няколко пъти, чешкият проблем е последната териториална
претенция, която имал да заяви в Европа.
Този отказ от по-нататъшно заграбване на земи изглежда също е оказал въздействие върху
заминаващия премиер, защото в следващия си доклад пред Камарата на общините той
подчертава, че Хитлер го произнесъл „с голяма сериозност“.
Когато Чембърлейн пристига в хотела си към 2 ч., един журналист го пита: „Безнадеждно
ли е положението, сър?“
– Не бих казал – отговаря премиерът. – Сега всичко зависи от чехите.55
Очевидно не му идва наум, че зависи и от германците с техните скандални искания.
Всъщност веднага след връщането си в Лондон на 24 септември министър-председателят
се опитва да направи тъкмо онова, което е заявил на Хитлер, че няма да направи: да убеди
британския кабинет да приеме новите нацистки искания. Този път обаче се сблъсква с
неочаквана опозиция. Дъф Купър, Първи лорд на Адмиралтейството, твърдо му се
противопоставя. Колкото и да е изненадващо, прави го и лорд Халифакс, макар и твърде
неохотно. Чембърлейн не успява да спечели кабинета. Не успява да убеди и френското
правителство, което на 24-и отхвърля меморандума от Годесберг и на същия ден нарежда
частична мобилизация.
 Когато френските министри начело с премиера Даладие пристигат в Лондон в неделя,
двете правителства получават известие, че чешкото правителство е отхвърлило официално
предложенията от Годесберг.EG На французите не им остава нищо друго освен да потвърдят,
че ще спазят дадената дума и ще окажат помощ на Чехословакия, ако бъде нападната. Трябва
обаче да знаят как ще постъпи Британия. Притиснат най-сетне до стената, Чембърлейн се
съгласява да информира Хитлер, че ако Франция влезе във война с Германия в изпълнение на
своите договорни задължения към чехите, Британия ще се чувства длъжна да я подкрепи.
Най-напред обаче той иска да отправи последен апел към германския диктатор.
Предвижда се Хитлер да произнесе реч на 26 септември в „Шпортпаласт“ в Берлин. За да го
убеди да не изгаря мостовете зад себе си, Чембърлейн за пореден път пише припряно лично
писмо до Фюрера и на 26-и следобед го изпраща в Берлин по своя верен помощник сър
Хорас Уилсън, който заминава спешно за германската столица със специален самолет.
След отпътуването на Чембърлейн рано сутринта на 24 септември германците изпадат в
мрачно настроение. Сега, когато явно са изправени пред война, поне на някои от тях това не
им харесва. Аз останах във фоайето на хотела известно време след късна вечеря. Наблизо
стояха Гьоринг, Гьобелс, Рибентроп, генерал Кайтел и някои по-незначителни лица и
говореха разпалено. Изглеждаха зашеметени от перспективата за война.
В Берлин по-късно през същия ден открих, че надеждите възкръсват. На „Вилхелмщрасе“
са склонни да смятат, че след като Чембърлейн, с целия си авторитет на британски
министър-председател, се е съгласил да представи новите искания на Хитлер в Прага, трябва
да се приеме, че британският държавен глава подкрепя предложенията на Хитлер. Както вече
знаем, предположението е много близо до истината – в известен смисъл.
Неделя, 25 септември, беше прекрасен ден от циганското лято в Берлин, топъл и слънчев,
и тъй като това несъмнено щеше да е последният подобен уикенд тази есен, половината от
населението на столицата се стичаше към околните езера и гори. Въпреки съобщенията за
гнева на Хитлер по повод на новината, че ултиматумът от Годесберг е бил отхвърлен в
Париж, Лондон и Прага, в Берлин нямаше усещане за сериозна криза или поне напрежение
като пред война. „Трудно е да се повярва, че ще има война“ – записал съм в дневника си през
онази вечер.EH
На следващия ден, понеделник, положението внезапно се влошава. В 17 ч. сър Хорас
Уилсън, придружаван от посланик Хендерсън и Ивон Къркпатрик, Първи секретар на
британското посолство, пристига в Канцлерството с писмото на Чембърлейн. Заварват
Хитлер в ужасно настроение – вероятно вече се настройва подобаващо за своята реч в
„Шпортпаласт“ три часа по-късно.
Когато д-р Шмит започва да превежда писмото, където се казва, че чешкото правителство
е определило меморандума от Годесберг като „напълно неприемлив“, както и той е
предупредил на срещата им, Хитлер според Шмит изведнъж скача, провиква се: „Няма
никакъв смисъл да преговаряме повече!“ и тръгва към вратата.58
Разиграва се мъчителна сцена, както разказва германският преводач. „За пръв и единствен
път в мое присъствие Хитлер напълно загуби самообладание.“ Според присъстващите
британци Фюрерът, който скоро се тръшва пак на стола си, продължава постоянно да
прекъсва четенето на писмото с крясъци: „Отнасят се с германците като с негри... На първи
октомври ще направя с Чехословакия каквото искам. Ако Франция и Англия решат да
атакуват – добре... Изобщо не ме е грижа.“
Предложението на Чембърлейн е, след като чехите са готови да дадат на Хитлер каквото
иска, т.е. Судетите, да бъде свикана веднага среща на чешки и германски представители,
които да уредят „със споразумение начина, по който да бъде предадена територията“. Той
добавя, че има готовност да изпрати на тази среща британски представители. Отговорът на
Хитлер е, че ще преговаря за подробностите с чехите, ако те приемат предварително
меморандума от Годесберг (който току-що са отхвърлили) и се съгласят Судетска област да
бъде окупирана от германците най-късно до 1 октомври. Казва, че трябва да получи
утвърдителен отговор в рамките на 44 часа – до 14 ч. на 28 септември.
Тази вечер Хитлер изгаря мостовете зад себе си – или поне така изглеждаше за онези, които
слушаха с изумление неговото безумно изстъпление в претъпкания „Шпортпаласт“ в Берлин.
С викове и крясъци, в най-тежкия пароксизъм, в който го бях виждал някога, той обсипа с
отровни лични нападки „хер Бенеш“ и заяви, че въпросът за война или мир сега зависи от
чешкия президент, и че при всички случаи той ще получи Судетска област до 1 октомври.
Макар и увлечен от гневния си словесен порой и звучните аплодисменти на тълпата,
Фюрерът прояви хитростта да подхвърли дребна примамка на британския премиер.
Благодари му за неговите усилия в полза на мира и по​втори, че това е последният път, когато
предявява териториални претенции в Европа. „Не ни трябват чехи!“ – промърмори
презрително той.
Докато произнасяше своята тирада, аз седях на балкона точно над него и се опитвах без
особен успех да я излъчвам едновременно в превод. Същата вечер съм отбелязал в дневника
си:
За пръв път през всички тези години, откакто го наблюдавам, тази вечер той явно загуби
напълно контрол над себе си. Когато седна, Гьобелс скочи и изкрещя в микрофона: „Едно е
сигурно: 1918-та никога няма да се повтори!“ Хитлер го погледна с някакъв див, пламтящ
поглед, сякаш това бяха думите, които търсеше и не намираше цяла вечер. Той скочи на
крака и с фанатичен огън в очите, който никога няма да забравя, замахна силно и удари с
дясната си ръка по масата и изкрещя с всичката сила на мощните си дробове: „Ja!“
После се свлече изтощен на стола.
Хитлер се е съвзел напълно, когато приема сър Хорас Уилсън за втори път по обяд на
следващия ден, 27 септември. Специалният пратеник, мъж, кой​то няма дипломатически
опит, но е загрижен поне колкото министър-председателя да даде на Хитлер Судетска област,
стига диктаторът да склони да я получи по мирен път, обръща внимание на Хитлер върху
едно специално изявление, направено от Чембърлейн в Лондон малко след полунощ в
отговор на речта на Фюрера в „Шпортпаласт“. С оглед на недоверието на канцлера към
обещанията на чехите, казва Чембърлейн, британското правителство ще поеме „моралната
отговорност“ да се погрижи чешките обещания да бъдат изпълнени „честно, докрай и с
цялата възможна бързина“. Той вярва, че канцлерът няма да отхвърли това предложение.
Хитлер обаче не проявява интерес към него. Той казва, че няма ново по​слание за г-н
Чембърлейн. Сега всичко зависи от чехите. Те могат да приемат или да отхвърлят неговите
искания. Ако ги отхвърлят, провиква се гневно той, „ще унищожа Чехословакия!“. И не спира
да повтаря заплахата с нескривано удоволствие.
Това очевидно е твърде много дори за услужливия Уилсън, който се изправя и казва: „В
такъв случай съм упълномощен от премиера да направя следното изявление: „Ако Франция,
в изпълнение на своите договорни задължения, се ангажира активно с враждебни действия
срещу Германия, Великобритания ще се чувства длъжна да подкрепи Франция.“
– Мога само да приема за сведение тази позиция – отговаря Хитлер с известно
раздразнение. – Това означава, че ако Франция реши да нападне Германия, Англия ще се
чувства задължена също да я атакува.
Когато сър Хорас отговаря, че не е казал такова нещо, че в края на краищата от Хитлер
зависи дали ще има мир или война, Фюрерът, който вече се е разпенил порядъчно, крясва:
„Ако Франция и Англия атакуват, добре тогава! За мен това няма абсолютно никакво
значение. Днес е вторник; до следващия понеделник вече ще сме във война.“
Според официалните записки на Шмит за срещата, Уилсън видимо има желание да
продължи разговора, но посланик Хендерсън го съветва да се въздържи. Това не възпира
неопитния специален пратеник да размени някоя дума с Фюрера насаме след прекъсването
на срещата. „Ще се опитам да вразумя тези чехи“EI – уверява той Хитлер, а последният
отговаря, че „ще приветства това“. Вероятно, трябва да си е помислил Фюрерът, Чембърлейн
все още може да бъде придуман да продължи с „вразумяването“ на чехите. И наистина,
същата вечер той сяда и диктува писмо до премиера, като подбира внимателно думите си.
Има основателни причини да го напише. През този ден, 27 септември, в Бер​лин, а и на други
места са се случили много неща.
В 13 ч., малко след заминаването на Уилсън, Хитлер издава „съвършено секретна“ заповед,
с която нарежда ударни части, включващи 21 усилени полка или седем дивизии, да се
придвижат от местата, където провеждат учения, до изходните позиции на чешката граница.
„Те трябва да са готови – казва се в заповедта, – да започнат действия срещу „Зелените“ на 30
септември, след като решението бъде взето един ден предварително, до обяд.“ Няколко часа
по-късно Фюрерът заповядва нова скрита мобилизация. Наред с другите мерки, пет нови
дивизии са мобилизирани за западната граница.59
Макар и Хитлер да продължава с военните ходове, през деня се случват събития, които все
пак го карат да се колебае. За да разпали войнствен ентусиазъм сред населението, Фюрерът
нарежда една моторизирана дивизия да премине парадно през столицата по здрач – часът,
когато хиляди берлинчани ще се изсипят от канцелариите на улиците. Тази инициатива се
превръща в ужасно фиаско – поне за върховния главнокомандващ. Добрите граждани на
Берлин просто не желаят да им се напомня за война. В дневника си през онази вечер съм
описал накратко неочакваната сцена.
Излязох на ъгъла на „Линден“, където колона [войски] завиваше по „Вилхелм​щрасе“, като
очаквах да видя огромна демонстрация. Представях си сцените, за които бях чел през
1914 г., когато на същата улица ликуващи тълпи замеряли с цветя маршируващите
войници, а момичетата притичвали да ги целунат... Днес обаче те се шмугваха в
подлезите, отказваха да гледат, а малцината, които го правеха, стояха на тротоара
безмълвни... Това беше най-забележителната антивоенна демонстрация, която съм
виждал някога.
 Подканен от един полицай, тръгнах надолу по „Вилхелмщрасе“ към „Райхсканцлерплац“,
където Хитлер стоеше на един балкон на Канцлерството и правеше преглед на войските.
Там нямаше и двеста души. Хитлер изглеждаше първо мрачен, после ядосан, и скоро
влезе вътре, като остави войските си да маршируват зад гърба му. Това, което видях
тази вечер, почти възражда малко вяра в германския народ. Той е категорично против
войната.
В Райхсканцеларията пристигат още лоши новини – този път от чужбина. Получено е
съобщение от Будапеща, според което Югославия и Румъния са информирали унгарското
правителство, че ще предприемат военни действия срещу Унгария, ако тя нападне
Чехословакия. По този начин войната ще се разпространи и върху Балканите – нещо, което
Хитлер не желае.
Новините от Париж са още по-сериозни. Германският военен аташе там е изпратил
телеграма с клеймо „извънредно спешно“, адресирана не само до Министерството на
външните работи, но и до ОКВ и Генералния щаб. Тя предупреждава, че частичната
мобилизация във Франция прилича толкова много на пълна, че аташето предвижда „пълно
разгръщане на първите 65 дивизии на германската граница до шестия ден от
мобилизацията“. На подобна сила, както Хитлер знае, германците могат да противопоставят
едва 12 дивизии, половината от които са запасни части със съмнителни качества. Освен това,
съобщава германският военен аташе, „изглежда вероятно в случай на военни мерки от страна
на Германия... да бъде извършено незабавно нападение, по всяка вероятност от Долен Елзас
и от Лотарингия в посока към Майнц“.
Накрая германският офицер уведомява Берлин, че италианците не правят абсолютно
нищо, за да притиснат френските войски на френско-италианската граница.60 Мусолини,
доблестният съюзник, явно изневерява на Хитлер в критичен момент.
Намесват се и президентът на Съединените щати, и кралят на Швеция. На предния ден,
26-и, Рузвелт се е обърнал към Хитлер с призив да помогне за запазването на мира, и макар
че Хитлер му е отговорил в рамките на 24 часа, че мирът зависи единствено от чехите, преди
да е изтекъл денят (27-и, сряда), идва друго послание от американския президент, в което
той предлага веднага да бъде свикана конференция на всички пряко заинтересовани страни
и намеква, че ако избухне война, светът ще държи Хитлер отговорен за това.61
Кралят на Швеция, предан приятел на Германия, както е доказал по време на войната през
1914–1918 г., е по-откровен. Следобед в Берлин пристига депеша от германския посланик в
Стокхолм, който съобщава, че кралят го е извикал по спешност и му е казал, че ако Хитлер не
удължи определения за 1 октомври срок с десет дни, неизбежно ще избухне световна война
по вина единствено на Германия, която при това също толкова неизбежно ще я загуби „с
оглед на настоящата конфигурация на силите“. В хладната, неутрална атмосфера на
Стокхолм прозорливият крал е успял да оцени военната ситуация по-обективно от главите на
правителствата в Берлин, Лондон и Париж.
Президентът Рузвелт, вероятно принуден от настроенията в Америка, е отслабил
въздействието на своите два апела за мир, като е подчертал, че САЩ няма да се намесват във
войната и дори няма да поемат никакви задължения „при воденето на сегашните преговори“.
По тази причина германският посланик във Вашингтон, Ханс Дикхоф, намира за необходимо
да изпрати „много спешна“ телеграма до Берлин през същия ден. Той предупреждава, че ако
Хитлер прибегне до сила и Британия му се противопостави, има основание да смята, „че
цялата тежест на Съединените щати ще легне върху везните от страната на Британия“. При
това посланикът, който обикновено не се осмелява да противоречи на Фюрера, добавя:
„Смятам, че е мой дълг да подчертая това много решително.“ Той не иска германското
правителство да изпадне в същите погрешни предположения относно Америка като през
1914 г.
А какво е положението в Прага? Има ли признаци на разколебаване? Вечерта пристига
телеграма от германския военен аташе полковник Тусен до ОКВ: „Спокойствие в Прага.
Изпълняват се последните мерки за мобилизация... Общият брой на мобилизираните е около
1 000 000; редовни части – 800 000...“62 Германия разполага с подобен брой обучени войници
за два фронта. Чехите и французите заедно превъзхождат числено германците в съотношение
повече от две към едно.
Изправен пред тези факти и това развитие, и несъмнено като има предвид думите на
Уилсън преди заминаването му, характера на Чембърлейн и неговия изключителен страх от
война, рано вечерта на 27 септември Хитлер започва да диктува писмо до британския
министър-председател. Д-р Шмит, който е повикан да го преведе на английски, остава с
впечатлението, че диктаторът е склонен да се откаже „от крайната стъпка“. Не може да се
каже със сигурност дали Хитлер знае, че същата вечер е издадена заповед за мобилизация на
британския флот. Адмирал Редер си урежда среща с Фюрера в 22 ч., така че е възможно
германските военноморски сили да са научили за движението в Британия, което започва в 20
ч. и е обявено публично в 23:38 ч., и Редер да е информирал Хитлер по телефона. Във всеки
случай, когато при​стига при Фюрера, адмиралът го призовава да не тръгва на война.
Това, което Хитлер със сигурност знае в този момент, е, че Прага не отстъпва, Париж бързо
се мобилизира, Лондон втвърдява позицията си, собственият му народ показва апатия,
водещите генерали са категорично против него, а ултиматумът му за предложенията от
Годесберг изтича в 14 ч. след​обед на следващия ден.
Писмото му е идеално пресметнато да се хареса на Чембърлейн. Написано в умерен тон,
то отрича, че неговите предложения ще „отнемат на Чехословакия всяка гаранция за нейното
съществуване“ или че войските му няма да се спрат до демаркационните линии. Готов е да
преговаря за по​дробностите с чехите; готов е да даде „официална гаранция за останалата
част от Чехословакия“. Чехите упорстват просто защото се надяват, с помощта на Англия и
Франция, да започнат европейска война. Въпреки това той не затръшва вратата пред
последните надежди за мир.
Трябва да оставя на вашата преценка [пише той в заключение] дали, с оглед на тези
факти, ще решите да продължите усилията си... да пресечете подобни маневри и да
внушите разум на правителството в Прага в последния час.63

В последния момент
Писмото на Хитлер, изпратено спешно по телеграфа до Лондон, стига до Чембърлейн в 22:30
ч. на 27 септември. То е получено в края на един натоварен ден за министър-председателя.
 Обезпокоителната новина, която сър Хорас Уилсън донася при пристигането си в Лондон
рано следобед от своята втора среща с Хитлер, подтиква към действие Чембърлейн и
кабинета му в тесен състав. Решено е да мобилизират флота, да свикат Спомагателните
военновъздушни сили и да обявят извънредно положение. В парковете и по площадите вече
дълбаят окопи за защита от бомбардировки; започнала е и евакуация на лондонските деца в
училищна възраст.
Освен това премиерът, без да се бави, изпраща съобщение до президента Бенеш в Прага, в
което го предупреждава, че неговите сведения от Берлин „ясно показват, че германската
армия ще получи заповед да пресече незабавно чехословашката граница, ако до утре [28
септември] в 14 ч. чехословашкото правителство не приеме германските условия“. Все пак,
след като е предупредил честно чехите, Чембърлейн не може да се въздържи да не им
напомни в края на своето послание, „че Бохемия ще бъде прегазена от германската армия и
нищо, което е по силите на друга държава или държави, няма да спаси вашата страна и вашия
народ от подобна съдба. Това си остава истина, независимо какъв би бил резултатът от една
световна война“.
По този начин Чембърлейн приписва отговорността за мира или войната вече не на
Хитлер, а на Бенеш. При това изразява мнение, което от военна гледна точка дори
германските генерали смятат за безотговорно. При все това, добавя премиерът в края на
съобщението, той не би поел отговорността да каже на чехите какво трябва да направят в
този момент. Това зависи от тях.
Само че така ли е наистина? Още преди Бенеш да успее да отговори на телеграмата,
пристига втора, в която Чембърлейн все пак се наема да каже на чешкото правителство как
да постъпи. Той предлага чехите да приемат ограничена германска окупация на 1 октомври –
на Егерланд и Аш, извън чешките укрепления, – след което германско-чешко-британска
гранична комисия бързо да определи кои останали области да бъдат върнати на германците.EJ
После министър-председателят добавя още едно предупреждение:
Единствената алтернатива на този план би била нахлуване и насилствено раздробяване
на страната, и макар че може да възникне конфликт, който да доведе до неизчислими
човешки жертви, Чехословакия няма да може да се възстанови в предишните граници,
какъвто и да бъде изходът от конфликта.64
С други думи, чехите са предупредени от приятелите си (Франция се присъединява към
тези последни предложения), че дори те и съюзниците им да победят Германия във война,
Чехословакия ще трябва да предаде Судетска област на германците. Намекът е ясен: защо да
хвърляме Европа във война, след като Судетска област така или иначе е загубена за вас?
След като е отметнал тази работа, министър-председателят се обръща към нацията по
радиото в 20:30 ч.:
Колко ужасно, фантастично, невероятно е, че трябва да копаем окопи... тук заради
скарване в някаква далечна страна между хора, за които не знаем нищо!...
Хитлер е получил „най-същественото от неговите искания“. Британия е предложила да
гарантира, че чехите ще ги приемат и изпълнят.
Не бих се поколебал да посетя Германия дори за трети път, ако сметна, че това ще е от
полза...
 Колкото и големи да са симпатиите ни към една малка страна в конфликт с голям и
мощен съсед, не можем при всички обстоятелства да се наемем да въвлечем цялата
Британска империя във война само заради това. Ако ще се бием, трябва да е за по-важни
проблеми от този...
Аз лично съм миролюбив човек в дъното на душата си. Въоръжените конфлик​ти между
държави за мен са кошмар; ако обаче съм убеден, че която и да е държава е решила да
завладее света със страх или сила, бих сметнал, че тя трябва да получи отпор. Под
такава власт за хората, които вярват в свободата, животът ще загуби смисъл; войната
обаче е нещо страшно, и преди да се заловим с нея, трябва да сме съвсем сигурни, че
залогът е наистина голям.
Уийлър-Бенет отбелязва, че след като са изслушали това предаване, повечето хора в
Британия са си легнали с убеждението, че до двайсет и четири часа Британия и Германия ще
влязат във война.65 Тези добри хора обаче не знаят какво се случва на „Даунинг Стрийт“ още
по-късно тази вечер.
В 22:30 ч. пристига писмото на Хитлер. То е сламка, за която министър-председателят се
хваща с упоение. Той пише в отговор на Фюрера:
След като прочетох писмото ви, чувствам увереност, че можете да получите всичко
най-съществено без война, при това без забавяне. Готов съм да дойда лично в Берлин
веднага, за да обсъдя как да се уреди прехвърлянето с вас и представители на чешкото
правителство, както и с представители на Франция и Италия, ако желаете. Убеден съм,
че можем да постигнем споразумение в рамките на една седмица. Не мога да си
представя, че ще поемете отговорността за започване на война, която може да сложи
край на цивилизацията, заради няколкодневно забавяне на уреждането на този
отдавнашен проблем.66
Изпратена е и телеграма до Мусолини с молба към него да настоява пред Фюрера за
приемането на този план и да се съгласи да бъде представен на предложената среща.
Идеята за конференция витае в ума на премиера от известно време. Още през юли сър
Невил Хендерсън е предложил същото от свое име в телеграма до Лондон. Неговата идея е
четири държави – Германия, Италия, Британия и Франция – да уредят Судетския проблем.
Британското външно министерство обаче напомня и на двамата – посланика и премиера, –
че ще е трудно да се изключат други сили от участие в подобна конференция.67 „Другите
сили“ са Русия, която има договор за взаимопомощ с Прага, и Чехословакия. Чембърлейн се е
върнал от Годесберг с напълно правилното убеждение, че Хитлер никога няма да се съгласи
на каквато и да е среща с участието на Съветския съюз. Присъствието на руснаците не е
желателно и за самия министър-председател. Макар и за най-ограничения ум в Британия да
е ясно, че в случай на война с Германия съветското участие на страната на западните сили
ще бъде от огромна полза, както Чърчил нееднократно се е опитвал да изтъкне пред главата
на британското правителство, тази гледна точка явно се изплъзва на министър-председателя.
Той, както вече знаем, е отхвърлил руското предложение за конференция след аншлуса, на
която да се обсъдят начини за противодействие на нова германска агресия. Въпреки
гаранциите, дадени от Москва на Чехословакия, и факта, че до този момент Литвинов
винаги е заявявал намеренията на Русия да ги спази, Чембърлейн няма намерение да позволи
на Съветите да попречат на неговата решимост да запази мира, като даде Судетска област на
Хитлер.
До 28 септември обаче той все още не е стигнал в мислите си дотам, че да изключи чехите
от възможна конференция. Всъщност на 25-и, след като Прага е отхвърлила исканията на
Хитлер от Годесберг, премиерът е повикал Ян Масарик, чешкия посланик в Лондон, и е
предложил Чехословакия да се съгласи на преговори „на международна конференция, в която
могат да участват Германия, Чехословакия и други държави“. На следващия ден чешкото
правителство е дало одобрението си за идеята. А и както видяхме преди малко, в своето
съобщение до Хитлер късно вечерта на 27-и Чембърлейн е уточнил, че в предложената от
него конференция с участието на Германия, Италия, Франция и Великобритания трябва да
бъдат включени и „представители на Чехословакия“.

„Черната сряда“ и заговорът

на Халдер срещу Хитлер
Берлин, Прага, Лондон и Париж тънат в дълбок мрак призори на 28 септември – „Черната
сряда“. Войната изглежда неизбежна.
„Голямата война едва ли ще може да бъде отлагана повече – казва Гьоринг тази сутрин,
цитиран от Йодл. – Тя може да продължи седем години, и ние ще я спечелим.“68
В Лондон продължава копаенето на окопи, евакуацията на учениците и изпразването на
болниците. В Париж хората напират да се качат на претъпканите влакове, заминаващи от
града, а пътният трафик от столицата е причинил задръствания. Подобни сцени се
наблюдават в Западна Германия. Същата сутрин Йодл отбелязва в дневника си съобщенията
за германски бежанци, които напускат граничните райони. В 14 ч. ще изтече срокът, който
Хитлер е дал на Чехословакия да приеме предложенията от Годесберг. Налице са обаче и
други признаци: голямо оживление на „Вилхелмщрасе“, където трескаво сноват посланиците
на Франция, Британия и Италия. Само че широката общественост и дори германските
генерали не знаят нищо за това.
За някои от генералите, и преди всичко за началника на Генералния щаб генерал Халдер, е
дошъл моментът да осъществят техния заговор да отстранят Хитлер и да спасят отечеството
от въвличане в европейска война, която според тях е обречено да загуби. През целия
септември конспираторите, както разказват по-късно оцелелите от тяхEK, са работили
усилено върху своите планове. Генерал Халдер поддържа тесни връзки с полковник Остер и
неговия началник в Абвера, адмирал Канарис, който се опитва да го държи в течение на
политическите ходове на Хитлер и сведенията от външното разузнаване. Заговорниците,
както вече знаем, са предупредили Лондон, че Хитлер е твърдо решен да нападне
Чехословакия до края на септември и са помолили британското правителство да покаже
ясно, че Британия, заедно с Франция, ще отговори на германската агресия с въоръжена сила.
От известно време генерал фон Вицлебен, който командва Берлинския военен окръг и който
трябва да осигури по-голямата част от войските за извършване на преврата, се колебае,
защото подозира, че Лондон и Париж тайно са предоставили на Хитлер свобода на действие
на изток и следователно няма да тръгнат на война заради Чехословакия – възглед, споделян
от още неколцина генерали и насърчаван от Хитлер и Рибентроп. Ако това е истина, тогава
заговорът за сваляне на Хитлер, по мнението на генерали като Халдер и Вицлебен, е
безсмислен. Защото на този етап от историята на Третия райх те са загрижени само да се
избавят от Фюрера, за да предотвратят европейска война, която Германия няма шанс да
спечели. Ако в действителност няма риск от голяма война, ако Чембърлейн възнамерява да
даде на Хитлер каквото той иска в Чехословакия без война, в такъв случай те не виждат
смисъл да се опитват да вдигнат бунт.
За да убедят генералите, че Британия и Франция са готови на решителни действия,
полковник Остер и Гизевиус уреждат на генерал Халдер и генерал фон Вицлебен среща с
Шахт, който освен с престижа на човек, финансирал германското превъоръжаване, и все още
член на кабинета, се ползва във военната йерархия и с името на експерт по британските
въпроси. Шахт ги уверява, че британците ще се бият, ако Хитлер прибегне до употреба на
оръжие срещу чехите.
Новината, достигнала до един от конспираторите, Ерих Корт, в германското външно
министерство късно вечерта на 13 септември – че Чембърлейн е предложил извънредно „да
дойде веднага със самолет“, за да потърсят мирно решение на чешката криза – предизвиква
ужас в лагера на заговорниците. Те са разчитали Хитлер да се върне от Нюрнбергския
партиен конгрес на 14-и, и според Корт са планирали да извършат преврата на същия или
следващия ден. Фюрерът обаче не се връща в столицата. Вместо това той заминава за
Мюнхен, а на 14-и продължава за Берхтесгаден, където остава да чака посещението на
британския премиер на следващия ден.
Участниците в заговора имат две основания да бъдат крайно разочаровани. Изпълнението
на техните планове е възможно само ако Хитлер е в Берлин, и те са били убедени, че след
като Нюрнбергският конгрес само е изострил чешката криза, той непременно ще се върне
веднага в столицата. На второ място, макар и някои от членовете на конспирацията
безгрижно да предполагат, че Чембърлейн лети за Берхтесгаден, за да предупреди Хитлер да
не допуска грешката, която Вилхелм II е направил през 1914 г. в преценката си за реакцията
на Великобритания в случай на германска агресия, Корт е съвсем наясно. Видял е текста на
спешното съобщение, в което Чембърлейн обяснява на Хитлер, че иска да го види, за да се
опитат да намерят „мирно решение“. Освен това е видял и телеграмата от своя брат, Теодор
Корт, съветник в германското посолство в Лондон, който го информира поверително, че
министър-председателят е готов да направи много, за да изпълни исканията на Хитлер в
Судетска област.
Това щеше да се отрази катастрофално на нашите планове – казва Корт. – Би било
нелепо да организираме преврат за свалянето на Хитлер в момент, когато британският
премиер се кани да пристигне в Германия, за да обсъди с Хитлер „световния мир“.
Само че на 15 септември вечерта, според Ерих Корт, д-р Паул Шмит, който е посветен в
заговора и който, както знаем, е единственият преводач (и единствен свидетел) на
разговорите между Хитлер и Чембърлейн, го уведомява „чрез предварително уговорен
шифър“, че Фюрерът не се е отказал от решението си да завладее цяла Чехословакия и че е
поставил на Чембърлейн невъзможни искания „с надеждата, че те ще бъдат отхвърлени“.
Това сведение повдига духа на съзаклятниците. Корт го предава на полковник Остер същата
вечер; решено е да проведат плана в изпълнение веднага щом Хитлер се върне в Берлин.
„Най-напред обаче трябва да върнем птичката в нейната клетка в Берлин“ – казва Остер.
Птичката долита обратно в „клетката“ след разговорите в Годесберг на 24 септември. На
сутринта на „Черната сряда“, 28 септември, Хитлер е в Берлин вече четвърти ден. На 26-и той
очевидно е изгорил мостовете зад себе си със своята яростна реч в „Шпортпаласт“. На 27-и е
изпратил сър Хорас Уилсън обратно в Лондон с празни ръце, а британското правителство в
отговор е мобилизирало флота и е предупредило Прага да очаква скорошно германско
нападение. През същия ден Хитлер е наредил „ударни части“ да заемат бойните си позиции
на чешката граница и да бъдат готови за „действие“ на 30 септември, т.е. след три дни.
Какво чакат заговорниците? Всички условия, които сами са си поставили, вече са
изпълнени. Хитлер е в Берлин. Решен е да тръгне на война. Определил е датата за нападение
срещу Чехословакия, 30 септември, до която остават два дена. Или трябва веднага да
извършат преврата, или ще стане твърде късно да свалят диктатора и да предотвратят
войната.
Корт твърди, че на 27 септември през деня заговорниците определили точна дата за
действие: 29 септември. От свидетелската скамейка в Нюрн​берг, както и в книгата си,
Гизевиус заявява, че генералите – Халдер и Виц​ле​бен – решили да пристъпят към действие
веднага на 28 септември, след като предната нощ получили копие от „предизвикателното
писмо“ на Хитлер с неговите „обидни искания“ към Чембърлейн.
Остер получи копие от това предизвикателно писмо [казва Гизевиус] късно тази вечер [27
септември], и на 28 септември сутринта занесох копието на Вицлебен. Вицлебен отиде с
него при Халдер. Сега, най-сетне, началникът на Генералния щаб получи исканото от него
недвусмислено доказателство, че Хитлер не блъфира, че иска война.
Сълзи на негодувание се стичаха по бузите на Халдер... Вицлебен настоя, че вече е време
да се действа. Той убеди Халдер да отиде да се срещне с Браухич. След малко Халдер се
върна и каза, че има добра новина. Браухич също бил възмутен и вероятно щял да вземе
участие в бунта.70
Само че или текстът на писмото е бил променен при копирането, или генералите са го
разбрали погрешно, защото, както видяхме, то е написано с толкова умерен тон, толкова
пълно с обещания да се преговаря за по​дробностите с чехите и да се даде „официална
гаранция за останалата част от Чехословакия“, толкова помирително с предложението към
Чембърлейн да продължи своите усилия, че след прочитането му министър-председателят
веднага е телеграфирал на Хитлер с предложение за конференция на Великите сили за
уреждане на подробностите, и на Мусолини с молба да подкрепи подобно предложение.
Генералите очевидно не знаят за този последен опит за компромис, но
главнокомандващият на сухопътните сили генерал фон Браухич вероятно подозира нещо.
Според Гизевиус Вицлебен телефонира на Браухич от кабинета на Халдер, казва му, че
всичко е готово и го моли сам да оглави бунта. Главнокомандващият обаче отговаря
уклончиво. Той уведомява Халдер и Вицлебен, че трябва първо да отиде до
Райхсканцеларията при Фюрера, за да се убеди лично, че генералите са преценили
ситуацията правилно.
Гизевиус разказва, че Вицлебен се втурнал обратно в своето военно управление.
 – Гизевиус – извикал той възбудено, – времето дойде!
В 11 ч. на този ден, 28 септември, телефонът на бюрото на Корт във външното министерство
иззвънява. Обажда се Чиано от Рим и иска спешно да разговаря с германския външен
министър. Рибентроп го няма (намира се в Райхсканцеларията), затова италианският външен
министър поръчва да го свържат с неговия посланик, Бернардо Атолико. Германците
подслушват и записват разговора. Оказва се, че разговора ще води Мусолини, а не неговият
зет.
МУСОЛИНИ: Говори Дучето. Чувате ли ме?
АТОЛИКО: Да, чувам ви.
МУСОЛИНИ: Помолете веднага да говорите с канцлера. Кажете му, че британското
правителство ме помоли чрез лорд ПъртEL да бъда посредник по Судетския въпрос.
Разминаването на позициите е незначително. Кажете на канцлера, че аз и фашистка
Италия сме зад него. Той трябва да реши. Кажете му обаче, че съм склонен да приема
предложението. Чувате ли ме?
АТОЛИКО: Да, чувам ви.
МУСОЛИНИ: Побързайте!71
Задъхан и пламнал от вълнение (както отбелязва преводачът д-р Шмит), посланик
Атолико се появява в Канцлерството, за да открие, че френският посланик вече разговаря
насаме с Хитлер. Мосьо Франсоа-Понсе се е добрал с мъка до тук. Много късно предната
нощ френският външен министър Боне, който вече е решил да засенчи Чембърлейн със
старанието си, е телефонирал на своя посланик в Берлин и му е наредил да се срещне с
Хитлер колкото е възможно по-рано и да му представи френско предложение за предаване на
Судетска област, което е много по-щедро от британския план. Докато предложението на
британския премиер, получено от Хитлер на 27 септември в 23 ч., предлага на Хитлер да
окупира Зона 1 от Судетска област до 1 октомври – чисто символична окупация на
миниатюрен анклав, – французите сега предлагат да му предадат до 1 октомври три обширни
зони, които обхващат по-голямата част от спорните територии.
Офертата е съблазнителна, но френският посланик среща сериозни затруднения да я
представи. В 8 ч. на 28 септември той телефонира, за да си уговори среща с канцлера, и след
като не получава отговор до 10 ч., пришпорва своя военен аташе да отиде в Генералния щаб
на сухопътните сили, за да информира германските генерали за предложението, което още
не е успял да предаде. Осигурява си и съдействието на британския посланик. Сър Невил
Хендерсън, от своя страна изпълнен с готовност да услужи на всеки, който би могъл да
предотврати възможна война – на каквато и да е цена, – телефонира на Гьоринг и
фелдмаршалът казва, че ще се опита да уреди среща. Между другото, Хендерсън се опитва да
уговори такава за себе си, защото е получил указания да представи на Хитлер „последно
лично съобщение от министър-председателя“ – онова, което Чембърлейн е съчинил предната
нощ и в което уверява Хитлер, че може да получи всичко „без война, при това без забавяне“,
и предлага международна конференция за уточняване на подробностите.72
Хитлер приема Франсоа-Понсе в 11:15 ч. Посланикът го заварва нервен и напрегнат.
Размахвайки набързо начертана от него карта с големи части от чешката територия, които
главният съюзник на Чехословакия сега е готов да поднесе на тепсия на Хитлер, френският
посланик увещава Фюрера да приеме френските предложения и да спаси Европа от война.
Въпреки негативните коментари на Рибентроп, които Франсоа-Понсе по неговите думи
оборил енергично, Хитлер е впечатлен – особено, както отбелязва д-р Шмит, от картата на
посланика с нейните щедри очертания.
В 11:40 разговорът внезапно е прекъснат от куриер, който обявява, че току-що е
пристигнал Атолико с неотложна вест за Фюрера от Мусолини. Хитлер излиза от стаята
заедно с Шмит, за да посрещне задъхания италиански посланик.
– Имам срочно съобщение за вас от Дучето! – провиква се отдалече Атолико, който по
принцип говори дрезгаво.73 И след като го предава, добавя, че Мусолини моли Фюрера да се
въздържи от мобилизация.
Това е моментът, когато е взето решение за мир, казва Шмит, който е единственият оцелял
свидетел на тази сцена. Часът е точно дванайсет – два часа преди изтичането на ултиматума
на Хитлер към чехите.
– Кажете на Дучето, че приемам неговото предложение – казва Хитлер на Атолико с явно
облекчение.74
През останалата част от деня напрежението спада. Посланик Хендерсън се присъединява
към Атолико и Франсоа-Понсе в компанията на Хитлер.
„По молба на моя голям приятел и съюзник Мусолини – казва Хитлер на Хендерсън –
отлагам мобилизацията на моите войски с двайсет и четири часа.“EM И заявява, че ще съобщи
решението си по други въпроси като предложената среща на Великите сили, след като се
консултира пак с Мусолини.75
Следват множество телефонни разговори между Берлин и Рим – Шмит казва, че двамата
фашистки диктатори разговаряли пряко веднъж. Няколко минути преди 14 ч. на 28
септември, точно преди изтичането на ултиматума, Хитлер взема решение и до държавните
глави на Великобритания, Франция и Италия бързо са изпратени покани да се срещнат с
Фюрера в Мюнхен на следващия ден по обяд, за да уредят чешкия въпрос. Покани до Прага
или Москва не са изпратени. Няма да бъде допусната намесата на Русия – другия гарант за
целостта на Чехословакия в случай на германска атака. Чехите изобщо не са повикани да
присъстват на произнасянето на собствената им смъртна присъда.
В своите мемоари сър Невил Хендерсън приписва главната заслуга за спасяването на мира
в този момент на Мусолини и по този въпрос има подкрепата на повечето историци, които са
писали за тази глава от европейската история.EN Сигурно е обаче, че с това му оказват
прекомерно голяма чест. Италия е най-слабата от Великите държави в Европа, а военната ѝ
мощ е толкова незначителна, че германските генерали, както става ясно от техните
документи, си правят шеги по неин адрес. Великобритания и Франция са единствените сили,
които са включени в германските сметки. А британският министър-председател е този,
който от самото начало е търсел начин да убеди Хитлер, че може да получи Судетска област
без война. Чембърлейн, а не Мусолини, прави възможна Мюнхенската спогодба – и по този
начин запазва мира точно за единайсет месеца. Цената, която ще платят за това постижение
собствената му страна и нейните съюзници и приятели, ще бъде разгледана по-късно – но
както и да се погледне, тя се оказва почти непоносима.
В три без пет следобед в „Черната сряда“, която вече не изглежда толкова тъмна както в
мрачните сутрешни часове, британският премиер вече е започнал доклада си пред Камарата
на общините в Лондон, в който разказва подробно за Чешката криза и ролята, която той и
правителството му са изиграли, опитвайки се да я разрешат. Ситуацията, която описва, още е
несигурна, но се е променила към по-добро. Мусолини, казва той, е успял да убеди Хитлер
да отложи мобилизацията с двайсет и четири часа. Вече е 16:15 ч. Чембърлейн е говорил час
и двайсет минути и речта му е към края си. В този момент го прекъсват. Сър Джон Саймън,
министърът на финансите, му подава някакъв документ, предаден до министерската
скамейка от лорд Халифакс, който седи в Камарата на лордовете.
Каквото и да е мнението на почитаемите членове за синьор Мусолини [казва в този
момент Чембърлейн], смятам, че всеки ще приветства неговия жест... за мир.
Премиерът спира, поглежда листа и се усмихва.
Това не е всичко. Имам да кажа още нещо на Камарата. Току-що бях уведомен от хер
Хитлер, че ме кани да се срещнем в Мюнхен утре сутринта. Поканил е също и синьор
Мусолини и мосьо Даладие. Синьор Мусолини е приел, и аз не се съмнявам, че и мосьо
Даладие ще приеме. Излишно е да казвам какъв ще е моят отговор...
Излишно е. Старата камара, майката на парламентите, реагира с масова истерия без
прецедент в нейната дълга история. Разнасят се лудешки викове, дневни програми политат
във въздуха, мнозина се просълзяват, а сред суматохата се чува глас, който явно изразява
съкровените чувства на всички: „Благодаря на Бога за министър-председателя!“
Чешкият посланик Ян Масарик, син на основателя на Република Чехо​сло​вакия, гледа от
дипломатическата галерия и не вярва на очите си. По-късно отива при премиера и външния
министър на „Даунинг Стрийт“, за да разбере дали неговата страна, която ще трябва да
направи всички жертви, ще бъде поканена в Мюнхен. Чембърлейн и Халифакс отговарят
отрицателно: Хитлер няма да го допусне. Масарик впива поглед в двамата богобоязливи
англичани и с усилие запазва контрол над себе си.
Ако сте пожертвали моята страна, за да запазите световния мир, аз ще бъда първият,
който ще ви аплодира – казва той накрая. – Но ако не е така, господа, нека Бог да е на
помощ на душите ви!76
Какво правят в това време заговорниците, генерали и цивилни – генерал Халдер и генерал
фон Вицлебен, Шахт, Гизевиус и Корт, и останалите, които малко преди обяд в онзи
съдбоносен ден са решили, както казва Вицлебен, че е дошло тяхното време? Можем да
отговорим накратко с техните собствени думи – казани много по-късно, когато всичко е
свършено и те са загрижени да покажат на света как са се опълчили срещу Хитлер и неговите
катастрофални безумия, довели Германия до пълен разгром след продължителна и
смъртоносна война.
Невил Чембърлейн – твърдят всички те – е злодеят! Давайки съгласието си да отиде в
Мюнхен, той ги е принудил в последната минута да се откажат от своите планове да свалят
Хитлер и нацисткия режим!
На 25 февруари 1946 г., когато дългият Нюрнбернгски процес отива към края си, генерал
Халдер е разпитан частно от капитан Сам Харис, млад нюйоркски юрист, заемащ щатна
длъжност в американското обвинение.
 Беше планирано [казва Халдер] да завземем с военна сила Райхсканцела​рията и онези
правителствени служби, най-вече министерства, които се управляваха от партийни
членове и близки поддръжници на Хитлер, с ясното намерение да не допуснем проливане
на кръв, а след това да изправим групата на съд пред целия германски народ... На този
ден [28 септември] Вицлебен дойде да се видим в кабинета ми по обяд. Обсъдихме
въпроса. Той поиска да му дам заповед за изпълнение. Обсъдихме други подробности –
колко време ни е необходимо, и т.н. По време на това обсъждане пристигна новината, че
британският министър-председател и френският премиер са се съгласили да отидат при
Хитлер, за да продължат разговорите. Това стана в присъствието на Вицлебен. Затова
отмених заповедта за изпълнение, защото, поради този факт, цялото основание за
действието беше отпаднало...
Бяхме твърдо убедени, че ще успеем. Само че се появи г-н Чембърлейн, и с един замах
опасността от война беше отклонена... Критичният час за употреба на сила беше
отменен... Можехме само да чакаме, в случай че ни се удаде друг шанс...
– Да разбирам ли, че ако Чембърлейн не беше отишъл в Мюнхен, вашият план щеше да
бъде изпълнен и Хитлер щеше да бъде отстранен? – пита капитан Харис.
– Мога да кажа само, че планът щеше да бъде изпълнен – отговаря генерал Халдер. – Не
знам дали щеше да успее.77
Д-р Шахт, който в Нюрнберг и в своите книги, написани след войната, явно преувеличава
своята роля в различните заговори срещу Хитлер, също обвинява Чембърлейн за неуспеха на
германците да осъществят заговора на 28 септември:
От по-късния ход на историята става съвсем ясно, че този първи опит за преврат от
Вицлебен и мен беше единственият, който би могъл да доведе до действителен обрат в
съдбата на Германия. Това беше единственият опит, планиран и подготвен в подходящо
време... През есента на 1938 г. още можеше да разчитаме да привлечем Хитлер под
отговорност пред Върховния съд, но всички следващи опити да го премахнем включваха
по необходимост покушения срещу живота му... Бях извършил приготовления за
държавен преврат в подходящ момент и те за малко щяха да успеят... Историята се
обърна против мен. Намесата на чужди държавници беше нещо, което вероятно не бих
могъл да предвидя.78
Гизевиус, който е най-упоритият защитник на Шахт на свидетелската скамейка в
Нюрнберг, добавя:
Беше се случило невъзможното. Чембърлейн и Даладие летяха за Мюнхен. Нашият бунт
пропадна. В продължение на няколко часа още си въобразявах, че все пак можем да
вдигнем бунт. Вицлебен обаче скоро ми доказа, че войските никога няма да се
разбунтуват срещу победоносния Фюрер... Чембърлейн спаси Хитлер.79
Истина ли е това? Или просто оправдание на германските цивилни и генерали за тяхната
неспособност да действат?
По време на неговия разпит в Нюрнберг Халдер обяснява на капитан Харис, че има три
условия за успешно „революционно действие“:
 Първото условие е ясно определено и решително ръководство. Второто условие е
готовността на народните маси да се присъединят към идеята за революция. Третото
условие е правилно избраният момент. От наша гледна точка, първото условие за ясно и
решително ръководство беше налице. Смятахме за изпълнено и второто условие,
защото... германският народ не искаше война. Следователно нацията беше готова да се
съгласи на революционен акт заради страх от война. Третото условие – правилно
избраният момент – беше спазено, защото трябваше да очакваме в срок от 48 часа
заповед за военна операция. Затова бяхме твърдо убедени, че ще успеем.
В този момент обаче се появи г-н Чембърлейн, и с един замах опасността от война беше
избегната.
Можем да се усъмним, че първото условие на генерал Халдер изобщо е било изпълнено,
както той твърди. Ако е имало „ясно определено и решително ръководство“, защо тогава
генералите са загубили четири дни в колебания? Имали са на разположение необходимата
военна сила, с която лесно да пометат Хитлер и неговия режим: Вицлебен контролира цял
армейски корпус, Трети, в Берлин и околностите му. Брокдорф-Алефелт има отлична
пехотна дивизия в близкия Потсдам, Хьофнер има танкова дивизия на юг, а двамата висши
полицейски служители в столицата, граф фон Хелдорф и граф фон Шуленбург, разполагат
със значителна сила от добре въоръжени полицаи, за да окажат съдействие. Всички тези
офицери, според самите заговорници, само чакат нареждането на Халдер, за да пристъпят
към действие с военна сила, превъзхождаща тази на противника. При това жителите на
Берлин, уплашени до смърт, че Хитлер ще докара война, биха подкрепили спонтанно
преврата – доколкото бих могъл да преценя от непосредствените си наблюдения.
Дали Халдер и Вицлебен са щели да действат накрая, ако Чембърлейн не се беше съгласил
да замине за Мюнхен, е въпрос, на който никога не може да се отговори окончателно. Като се
има предвид особената нагласа на тези генерали по това време, която ги кара да мислят за
отстраняването на Хитлер не за да сложат край на тиранията и терора на неговия режим, а
просто за да избегнат една предварително загубена война, те може би наистина щяха да се
решат на действие, ако не беше организирана Мюнхенската конференция. До този момент
липсва необходимата информация, за да се установи доколко добре е бил замислен заговорът,
каква готовност са имали въоръжените сили да се подчинят и колко близо са били Халдер и
Вицлебен до издаване на заповед. Разполагаме единствено с твърденията на шепа участници,
които след войната са заинтересовани да докажат, че са се противопоставяли на
националсоциализма, а нещата, които казват и пишат в своя защита, често са противоречиви
и объркващи.EO
Ако плановете им, както твърдят конспираторите, за малко са щели да се осъществят,
съобщението за пътуването на Чембърлейн до Мюнхен със сигурност е избило почвата под
краката им. Генералите едва ли биха могли да арестуват Хитлер и да го изправят пред съда
като военен престъпник, когато е очевидно, че той е на път да постигне важно завоевание
без война.
Сигурното сред цялата тази несигурност – и тук трябва да признаем правотата на д-р Шахт
– е, че германската опозиция никога повече не получава подобна златна възможност да се
избави от Хитлер, да приключи бързо с Третия райх и да спаси Германия и света от война.
Германците, ако смея да рискувам с подобно обобщение, имат слабостта да обвиняват
чужденци за собствените си неуспехи. Отговорността на Чембърлейн и Халифакс, на
Даладие и Боне за Мюнхенската конференция и съответно за всичките ѝ катастрофални
последствия е неизмерима. Те обаче могат да бъдат донякъде извинени, че не са възприели
много сериозно предупрежденията за „бунт“ от страна на група германски генерали и
цивилни, повечето от които до този момент са служили изключително умело на Хитлер. Те,
или поне някои от съветниците им в Лондон и Париж, вероятно са си припомнили
обективните факти от най-новата германска история: че военните са помогнали за
издигането на бившия австрийски ефрейтор до властта, радвали са се на възможностите,
които той им е дал за превъоръжаване, очевидно не са възразили срещу унищожаването на
индивидуалните свободи при националсоциализма и не са направили нищо нито във връзка с
убийството на един от тях самите, генерал фон Шлайхер, нито във връзка с отстраняването
на своя командващ офицер генерал фон Фрич по долно скалъпено обвинение; и най-сетне –
съгласили са се с похищаването на Австрия, дори са осигурили военната сила за неговото
осъществяване. Каквато и вина да тежи върху лидерите в Лондон и Париж с тяхната крайно
мекушава политика, колкото и голяма безспорно да е тя, това не отменя факта, че самите
германски генерали и техните цивилни сподвижници не се възползват от удобния момент, за
да действат сами.

Капитулацията в Мюнхен:
29-30 септември 1938 г.
В този бароков баварски град, където в сумрачните задни стаи на западнали малки кафенета
той е започнал от низините политическата си кариера, и на улиците на който е претърпял
фиаското на Бирения бунт, в 12:30 ч. на 29 септември Адолф Хитлер посреща като завоевател
държавните глави на Великобритания, Франция и Италия.
Съвсем рано тази сутрин той е отишъл до Куфщайн на бившата австро-германска граница,
за да се срещне с Мусолини и да договорят основа за общи действия на конференцията. Във
влака на път към Мюнхен Хитлер е във войнствено настроение и с разгърнати пред себе си
карти обяснява на Дучето как възнамерява да „ликвидира“ Чехословакия. Според Чиано,
който присъства на срещата, Фюрерът добавя също: „Ще дойде и времето, когато ще трябва
да се борим рамо до рамо срещу Франция и Англия.“ Мусолини се съгласява.80
Чембърлейн не прави подобно усилие да се срещне с Даладие предварително, за да
изработят обща стратегия за двете западни демокрации, с която да се противопоставят на
двете фашистки диктатури. Всъщност, както стана очевидно за много от нас, които
контактувахме с британската и френската делегации в Мюнхен през онзи ден, Чембърлейн е
дошъл в Мюнхен категорично решен, че никой – със сигурност не чехите и дори не
французите – не бива да му попречи да постигне бързо споразумение с Хитлер.EP В случая с
Даладие, който през целия ден върви като замаян, не са необходими предпазни мерки, но
изпълненият с решимост британски премиер не поема никакви рискове.
Разговорите, започнали в 12:45 ч. в т.нар. Фюрерхаус на Кьонигсплац, протичат скучно и
не са нещо много повече от чисто формален акт, с който на Хитлер е предадено всичко, което
иска, в момента, когато го иска. Д-р Шмит, несломимият преводач, който е повикан да
работи с три езика – немски, френски и английски, – от самото начало забелязва царящата
„атмосфера на общо доброжелателство“. Посланик Хендерсън по-късно си спомня, че „в
нито един момент от разговорите тонът не се повиши“. Няма председателстващ.
Обсъжданията се водят неофициално, и ако се съди по германските протоколи от срещата82,
които стават известни след войната, британският министър-председател и френският
премиер просто се надпреварват да угаждат на Хитлер. Дори когато той прави следното
встъпително заявление:
Той [каза, че] вече е декларирал в речта си в „Шпортпаласт“, че при всички случаи ще
нареди придвижване на войските на 1 октомври. Получил е отговор, че това действие ще
има характера на насилствен акт. Затова възниква задачата това действие да се
освободи от подобна квалификация. Действието обаче трябва да се извърши веднага.
Участниците в конференцията преминават към същината на въпроса, когато Мусолини
взема думата трети (Даладие е оставен за най-накрая) и казва, че „за да постигне
практическо решение на проблема“, е донесъл със себе си конкретно писмено предложение.
Неговият произход е интересен и, както съм убеден, остава неизвестен за Чембърлейн до
смъртта му. От мемоарите на Франсоа-Понсе и Хендерсън е ясно, че те също са
неосведомени по този въпрос. Всъщност историята се разкрива дълго след като и двамата
диктатори умират от насилствена смърт.
Това, което Дучето в този момент пробутва като свой собствен план за компромис, е било
нахвърляно набързо предния ден в германското Министерство на външните работи в Берлин
от Гьоринг, Нойрат и Вайцзекер зад гърба на външния министър фон Рибентроп, на чиято
преценка тримата мъже не се доверяват. Гьоринг го занася на Хитлер, който казва, че може
да свърши работа, след което документът е преведен спешно на френски от д-р Шмит и
предаден на италианския посланик Атолико, който диктува текста по телефона на
италианския диктатор в Рим точно преди заминаването му за Мюнхен. С други думи,
„италианските предложения“, които определят не само единствения дневен ред на
неофициалната конференция, но и в основни линии условията, които накрая ще се превърнат
в Мюнхенската спогодба, всъщност са германски предложения, измислени в Берлин.EQ
Това трябва да е изглеждало съвсем очевидно от текста, който следва стриктно
отхвърлените предложения на Хитлер от Годесберг; не е очевидно обаче за Даладие и
Чембърлейн, нито за техните посланици в Берлин, които ги придружават в този момент.
Френският премиер според германските протоколи „приветства предложението на Дучето,
издържано в обективен и реалистичен дух“; британският министър-председател „също
приветства предложението на Дучето“ и заявява, че „той самият се е замислял за решение в
насоката на това предложение“. Що се отнася до посланик Хендерсън, както пише той по-
късно, според него Мусолини „е представил тактично като своя собствена идея комбинация
от англо-френските предложения и тези на Хитлер“; докато посланик Франсоа-Понсе остава
с впечатлението, че участниците в конференцията работят по британски меморандум,
„съставен от Хорас Уилсън“.83 Толкова лесно се оставят да бъдат измамени британските и
френските държавници и дипломати, решени да отстъпят на всяка цена!
След като „италианските“ предложения са приветствани толкова топ​ло от всички
присъстващи, остава да се изгладят само някои подробности. Чембърлейн, както вероятно
може да се очаква от някогашния бизнесмен и бивш министър на финансите, се интересува
кой ще компенсира чешкото правителство за частната собственост, която ще премине към
Германия със Судетска област. Хитлер, който според Франсоа-Понсе изглеждал малко блед,
неспокоен и притеснен, защото за разлика от Мусолини не може да следи разговора на
френски и английски, отговаря остро, че няма да има компенсация. Когато министър-
председателят възразява срещу условието чехите да се изнесат от Судетска област, без да
вземат дори добитъка си (това е било едно от исканията в Годесберг), възкликвайки: „Значи
ли това, че фермерите ще бъдат изгонени, а добитъкът им – задържан?“, Хитлер избухва.
– Нашето време е твърде ценно, за да го пилеем за подобни дреболии! – виква той на
Чембърлейн.84 Министър-председателят изоставя темата.
Първоначално той действително настоява, че трябва да присъства чешки представител –
или поне да бъде „на разположение“, както се изразява Чембърлейн. Неговата страна, казва
той, „естествено не може да гарантира, че [Судетската] територия ще бъде евакуирана до 10
октомври [както е предложил Мусолини], ако няма потвърждение за това от чешка страна“.
Даладие го подкрепя без ентусиазъм. Френското правителство, казва той, „няма по никакъв
начин да толерира отлагането на тази работа от страна на чешките власти“, но премиерът
смята, че „присъствието на чешки представител, с когото да се консултират при
необходимост, би било от полза“.
Хитлер обаче е непреклонен. Той няма да допусне чехи в свое присъствие. Даладие
смирено отстъпва, но Чембърлейн най-сетне издейства малка отстъпка. Споразумяват се да
допуснат присъствието на чешки представител „в съседната стая“, както е предложил
британският министър-председател.
И наистина, по време на следобедното заседание пристигат двама чешки представители –
чешкият посланик в Берлин д-р Войтех Мастни и д-р Хуберт Масарик от външното
министерство в Прага, които са хладно поканени в една прилежаща стая. След като са
оставени да чакат напразно там от 14 до 19 ч., таванът, образно казано, се срутва над главите
им. В 19 ч. при тях идва Франк Аштън-Гуоткин, по-рано член на делегацията на Рънсиман, а
сега на Чембърлейн, и им съобщава лошата новина. Било е постигнато общо споразумение,
подробностите на което той още не може да им даде; във всеки случай то е много „по-
сурово“ от френско-британските предложения. Когато Масарик пита дали чехите не могат да
бъдат изслушани, англичанинът отговаря, както чешкият представител докладва по-късно на
своето правителство, „че явно игнорирам трудността на положението, в което са поставени
Великите сили, и че не мога да разбера колко тежко е било да се преговаря с Хитлер“.
В 22 ч. двамата злочести чехи са заведени при сър Хорас Уилсън, верният съветник на
британския премиер. От името на Чембърлейн той ги запознава с основните точки от
четиристранното споразумение и им връчва карта на судетските райони, които трябва
веднага да бъдат евакуирани от чехите. Когато двамата пратеници се опитват да протестират,
британският представител ги прекъсва рязко. Той няма какво повече да каже, заявява Уилсън
и веднага излиза от стаята. Чехите продължават да протестират пред Аштън-Гуоткин, който е
останал при тях, но напразно.
– Ако не приемете – предупреждава ги той, готвейки се да си тръгне, – ще трябва да
уреждате работите си с германците съвсем сами. Вероятно французите биха ви го казали по-
любезно, но можете да ми вярвате, че те споделят нашето виждане. Не са заинтересовани.
 И това е истината, колкото и ужасно да е прозвучала сигурно за двамата чешки емисари.
Малко след 1 ч. след полунощ на 30 септемвриER Хитлер, Чембърлейн, Мусолини и Даладие,
в този ред, полагат подписите си под Мюнхенската спогодба, която предвижда германските
войски да започнат инвазията си в Чехословакия на 1 октомври, както Фюрерът винаги се е
заричал, и да завършат окупацията на Судетска област до 10 октомври. Хитлер е получил
онова, което му е било отказано в Годесберг.
Остава мъчителната задача – мъчителна поне за жертвите – да се информират чехите
какво и в какъв срок трябва да предадат. Хитлер и Мусолини не се интересуват от тази част
от церемонията и се оттеглят, като я оставят на представителите на чехословашкия съюзник
Франция и на Великобритания. Сцената е описана живо от Масарик в неговия официален
доклад до чешкото външно министерство.
В 1:30 ч. ни въведоха в залата, където беше проведена конференцията. Присъстваха
мистър Чембърлейн, мосьо Даладие, сър Хорас Уилсън, мосьо Леже [главен секретар на
френското външно министерство], мистър Аштън-Гуо​ткин, д-р Мастни и аз.
Атмосферата беше потискаща; очаквахме произнасянето на присъда. Французите,
очевидно нервни, изглеждаха загрижени да запазят френския престиж пред съда.
Мистър Чембърлейн произнесе дълга встъпителна реч, в която се позоваваше на
спогодбата, и връчи текста ѝ на д-р Мастни...
Чехите започват да задават въпроси, но
Мистър Чембърлейн постоянно се прозяваше, без да прави каквото и да е усилие да скрие
прозевките си. Попитах господата Даладие и Леже дали очакват декларация или отговор
на спогодбата от страна на нашето правителство. Мосьо Даладие беше видимо нервен.
Мосьо Леже отговори, че четиримата държавни глави нямат много време. Той добави
бързо и повърхностно-небрежно, че от нас не се иска отговор, че те смятат плана за
приет, че нашето правителство трябва още на днешния ден, най-късно до 15 ч. да
изпрати свой представител в Берлин на заседанието на комисията, и накрая, че
чехословашкото длъжностно лице, което ще бъде изпратено, трябва да бъде в Берлин в
събота, за да се уточнят подробностите на евакуацията от първата зона. Атмосферата
започвала да става опасна за целия свят, каза той.
Разговаря с нас доста рязко. Това беше французин... Мистър Чембърлейн не криеше
умората си. Дадоха ни втора карта, леко коригирана. След това приключиха с нас и
можехме да си вървим.86
От онази съдбовна нощ помня тържествуващия блясък в погледа на Хитлер, докато
слизаше важно по широките стъпала на „Фюрерхаус“ след срещата, наперения вид на
Мусолини, стегнат в специалната си бойна униформа, прозевките на Чембърлейн и израза му
на приятна сънливост, докато се прибираше в хотел „Регина Палас“.
Даладие [писал съм в дневника си през онази нощ], от друга страна, имаше вид на
напълно съсипан и съкрушен човек. Той се отби в „Регина“ да се сбогува с Чембърлейн...
Някой попита или понечи да попита: „Мосьо президент, доволен ли сте от
споразумението?“ Той се обърна, сякаш за да каже нещо, но беше твърде уморен и
сломен, думите не излязоха от устата му и той излезе с неуверени стъпки, без да каже
нищо.87
 Чембърлейн още не е приключил разговора си с Хитлер за световния мир. Рано на другата
сутрин, на 30 септември, освежен от няколко часа сън и доволен от усилената си работа през
изминалия ден, той посещава Фюрера в неговия частен апартамент в Мюнхен да обсъдят по-
нататък състоянието на Европа и да издейства една малка отстъпка, която явно според него
ще подобри неговите политически позиции в собствената му страна.
Според д-р Шмит, който в качеството си на преводач е единственият свидетел на тази
неочаквана среща, Хитлер е блед и навъсен. Той слуша разсеяно многословния британски
държавен глава, който изказва своята увереност, че Германия „ще възприеме великодушна
позиция в прилагането на Мюнхенската спогодба“, и повторно изразява надеждата си, че
чехите няма „да проявят неблагоразумието да създават трудности“, и че ако го направят,
Хитлер няма да бомбардира Прага, „което би причинило ужасни загуби сред гражданското
население“. Това е само началото на дълго и несвързано словоизлияние, което би изглеждало
невероятно от страна на британски министър-председател – дори такъв, който е капитулирал
толкова унизително пред германския диктатор предната нощ, – ако не беше документирано
от д-р Шмит в официален меморандум на външното министерство. Дори днес, когато четем
този заловен документ, ни се струва трудно да повярваме.
Само че встъпителните коментари на британския ръководител са само прелюдия към нещо
друго. След като приключва с това безкрайно (както сигурно е изглеждало на мрачния
германски диктатор) изложение, в което предлага по-нататъшно сътрудничество за
завършване на Испанската гражданска война (на път да бъде спечелена от Франко с помощта
на германски и италиански „доброволци“), за продължаване на разоръжаването, за световен
икономически просперитет, за политически мир в Европа и дори за решаване на руския
проблем, Чембърлейн измъква от джоба си лист хартия. На него премиерът е написал нещо,
което се надява двамата да подпишат и предадат веднага за публикуване.
Ние, германският Фюрер и канцлер и британският министър-председател [гласи
документът], се срещнахме повторно днес и стигнахме единодушно до разбирането, че
въпросът за англо-германските отношения е от първостепенна важност за двете
страни и за Европа.
Смятаме, че споразумението, подписано миналата нощ, и Англо-германското
военноморско споразумение символизират желанието на нашите две нации никога повече
да не влизат във война една против друга.
Имаме твърдото намерение всички други въпроси, които засягат нашите две страни, да
се решават по метода на консултациите, и сме решени да продължим нашите усилия да
премахнем възможните източници на различия, и по този начин да допринесем за
осигуряването на мира в Европа.
Хитлер прочита декларацията и бързо я подписва за голямо удовлетворение на
Чембърлейн, както д-р Шмит отбелязва в своя официален доклад. Впечатлението на
преводача е, че Фюрерът се съгласява да го направи „с известна неохота... само за да направи
удоволствие на Чембърлейн“, който, разказва той, „благодари сърдечно на Фюрера... и
подчерта огромното психологическо въздействие, което очакваше от този документ“.
Заблуденият британски премиер не знае, разбира се, че – както секретните германски и
италиански документи ще разкрият много по-късно – на същата тази мюнхенска среща
Хитлер и Мусолини вече са с разбирането, че ще дойде време двамата да се бият „рамо до
рамо“ срещу Великобритания. А както скоро ще видим, не се досеща и за много други неща,
които вече се мътят в мрачния ум на Хитлер.88
Чембърлейн се завръща в Лондон (както и Даладие в Париж) триумфално. Размахвайки
декларацията, която е подписал с Хитлер, ликуващият министър-председател се изправя
пред голяма тълпа, която напира към „Даунинг Стрийт“. След като чува възгласи „Добрият
стар Невил!“ и енергично изпълнение на For He’s a Jolly Good FellowES, Чембърлейн с
усмивка казва няколко думи от един прозорец на втория етаж на „Номер 10“. „Мои добри
приятели – изрича той, – това е вторият път в нашата история, когато от Германия на
„Даунинг Стрийт“ идва почетен мир.ET Вярвам, че това е мир в наше време.“
„Таймс“ заявява, че „нито един завоевател след победа на бойното поле не се е връщал
украсен с по-благородни лаври“. Заражда се спонтанно движение за набиране на
„Национален благодарствен фонд“ в чест на Чембърлейн – предложение, което той любезно
отхвърля. Само Дъф Купър, Първи лорд на Адмиралтейството, подава оставка от кабинета; а
когато на последвалия дебат в Камарата на общините Уинстън Чърчил, все още глас в
пустиня, започва да произнася своите паметни думи: „Претърпяхме пълно, безусловно
поражение“, той е принуден да замълчи, докато стихне бурният протест срещу подобна
забележка, както сам пише по-късно.
Настроението в Прага, естествено, е напълно различно. В 6:20 ч. на 30 септември
германският шарже д’афер е измъкнал от леглото чешкия външен министър д-р Крофта, за
да му връчи текста на Мюнхенската спогодба и искане Чехословакия да изпрати двама
представители на първата среща на „Международната комисия“, която ще контролира
изпълнението на споразумението, в 17 ч. в Берлин.
Президентът Бенеш, който се е съвещавал цяла сутрин в двореца Храдчани с
политическите и военните ръководители, няма друг избор: трябва да се подчини. Британия и
Франция не само са изоставили страната му, но и вече ще подкрепят правото на Хитлер да
употреби въоръжена сила, в случай че чехите отхвърлят условията на Мюнхенския сговор. В
един без десет следобед Чехословакия се предава, „протестирайки пред света“, както се
казва в официалното изявление. „Бяхме изоставени. Сами сме“ – обяснява горчиво новият
премиер генерал Сирови в обръщение към народа на Чехословакия, излъчено в 17 ч.
До последния момент Британия и Франция продължават да оказват натиск върху страната,
която са прелъстили и изоставили. През деня техните посланици, както и този на Италия,
отиват да се срещнат с д-р Крофта, за да са сигурни, че чехите няма да се разбунтуват срещу
предаването в последната минута. Германският шарже д-р Хенке описва сцената в
съобщение до Берлин.
Опитът на френския посланик да се обърне към Крофта с думи на съчувствие беше
пресечен от външния министър със забележката: „Бяхме поставени в тази ситуация
принудително; сега дойде краят; днес е нашият ред, утре ще бъде ред на други.“
Британският посланик успя със затруднение да каже, че Чембърлейн е направил всичко по
силите си; получи същия отговор като френския посланик. Външният министър беше
напълно съкрушен и даде да се разбере, че има само едно желание: тримата посланици да
напуснат по-бързо стаята.89
 Президентът Бенеш подава оставка на 5 октомври по настояване на Берлин, и когато става
ясно, че животът му е в опасност, заминава за Англия и остава в изгнание. Заменен е
временно от генерал Сирови. На 30 ноември председателят на Върховния съд д-р Емил Хаха
– добронамерен, но слаб и сенилен 66-годишен мъж – е избран от народното събрание за
президент на оставащата част от Чехо-Словакия, чието име вече се изписва официално с
тире.
Така наречената „Международна комисия“ има грижата да предаде на Хитлер това, което
Чембърлейн и Даладие в Мюнхен не са се сетили да му предложат. В този набързо
сформиран орган влизат посланиците на Италия, Британия и Франция, чешкият пратеник в
Берлин и барон фон Вайцзекер, държавен секретар в германското Министерство на
външните работи. Всеки спор за допълнителна територия за германците се урежда в тяхна
полза, неведнъж под заплаха от страна на Хитлер и ОКВ да прибягнат до въоръжена сила.
Накрая, на 13 октомври, комисията гласува за отказ от предвидените в Мюнхенската
спогодба плебисцити в оспорваните райони. Те не са необходими.
Поляците и унгарците, след като отправят заплахи за военни действия срещу беззащитната
страна, сега се спускат като лешояди да откъснат дял от чехословашката територия. Полша,
по настояване на външния министър Йозеф Бек, който ще бъде сред главните персонажи в
напия разказ за следващите дванайсет месеца, превзема територия от около 1680 кв. км
около Тешин с 228 000 души население, от които 133 000 са чехи. Унгария получава по-голям
пай по силата на това, което им отреждат на 2 ноември Рибентроп и Чиано: около 19 400 кв.
км, с население от 500 000 унгарци и 272 000 словаци.
И това не е всичко: осакатената и вече беззащитна страна е принудена от Берлин да
състави прогерманско правителство с изразени фашистки тежнения. Ясно е, че от този
момент нататък съществуването на чехословашката нация зависи от милостта на
ръководителя на Третия райх.

Последствията от Мюнхен
По силата на Мюнхенския сговор Хитлер получава на практика онова, което е поискал в
Годесберг, а „Международната комисия“, която се огъва пред неговите заплахи, му дава и
значително повече. Окончателното уреждане на 20 ноември 1938 г. заставя Чехословакия да
отстъпи на Германия близо 28 500 кв. км територия, на която живеят 2 800 000 судетски
немци и 800 000 чехи. В тази област попадат всички обширни чешки укрепления, които са
образували най-страховитата защитна линия в Европа с изключение може би на Линията
„Мажино“ във Франция.
Това обаче не е всичко. Разкъсана е цялата система на Чехословакия от железопътни
линии, пътища, телефонни и телеграфни комуникации. Според германски данни,
разчленената страна губи 66% от каменните и 80% от лигнитните си въглища, 86% от
химическата индустрия, 80% от циментовите заводи, 80% от текстилната промишленост,
70% от добива на желязо и стомана, 70% от електропроизводството и 40% от дървения си
материал. Една просперираща индустриална държава е разцепена и докарана до фалит за
една нощ.
 Нищо чудно, че Йодл обобщава радостно в дневника си през нощта на подписването в
Мюнхен:
Мюнхенският пакт е подписан. Чехословакия като държава е вън от играта... Геният на
Фюрера и неговата решимост да не се побои дори от световна война отново спечелиха
победа без употреба на сила. Остава надеждата, че недоверчивите, слабите и
колебаещите се хора са променили мнението си веднъж завинаги.90
Много от колебаещите се променят мнението си, а малцината, с които това не се случва,
изпадат в отчаяние. Генералите като Бек, Халдер и Вицлебен и техните цивилни съветници
се оказват пак на погрешен път. Хитлер е получил каквото иска, постигнал е ново голямо
завоевание, без да даде нито един изстрел. Репутацията му се издига до нови висоти. Никой,
който е бил като мен в Германия през дните след Мюнхенската конференция, не може да
забрави възторга на германския народ. Хората чувстваха облекчение, че войната е била
избегната; бяха въодушевени и преизпълнени с гордост от безкръвната победа на Хитлер не
само над Чехословакия, но и над Великобритания и Франция. Както те напомняха на всеки,
в разстояние на само шест месеца Хитлер беше завладял Австрия и Судетска област – нещо,
което донесе на Третия райх още десет милиона души население и огромна стратегическа
територия, откриваща пътя за германско господство в Югоизточна Европа. При това без да
жертва живота дори на един германец! С инстинкта на гений, рядкост в германската
история, той беше предвидил не само слабостите на по-малките държави в Централна
Европа, но и тези на двете главни западни демокрации, Британия и Франция, и ги беше
принудил да се огънат пред неговата воля. Беше измислил и използвал със съкрушителен
успех нова стратегия и метод на политическа война, които отменяха необходимостта от
реална война.
Само за четири години и половина този човек с долен произход е изстрелял разоръжената,
раздирана от хаос, почти банкрутирала Германия, най-слабата от големите държави в
Европа, до положението да бъде смятана за най-могъщата страна в Стария свят, пред която
треперят всички други, дори Британия и Франция. На нито една крачка от този
главозамайващ възход победоносните сили от Версай не се осмеляват да опитат да я спрат,
дори когато е във властта им да го сторят. Истината е, че на срещата в Мюнхен, която бележи
най-голямото от всички завоевания, Британия и Франция се надпреварват да я подкрепят.
Това, което трябва да е забавлявало най-много Хитлер – и което със сигурност поразява
генерал Бек, Хасел и други от техния малък опозиционен кръг – е, че нито един от хората,
които ръководят правителствата на Британия и Франция (тези „червейчета“, както Фюрерът
ги нарича презрително в частен разговор след Мюнхенската конференция), не разбира
последствията от тяхната неспособност за каквато и да е енергична реакция спрямо
агресивните действия на нацисткия водач, които следват едно след друго.
Единственият, който явно го разбира, е Уинстън Чърчил в Англия. Никой друг не
формулира последствията от Мюнхенския сговор по-кратко и по-ясно от него в речта му пред
Камарата на общините на 5 октомври:
Претърпяхме пълно и безусловно поражение... Намираме се в катастрофална ситуация
от първа величина. Пътят към Дунав... пътят към Черно море е открит... Всички страни
в Средна Европа и по долината на Дунав, една след друга, ще бъдат въвлечени в
 огромната система на нацистката политика... разпространявана от Берлин... И не си
мислете, че това е краят. Това е само началото...
Чърчил обаче не е в състава на правителството и думите му остават пренебрегнати.
Необходима ли е била френско-британската капитулация в Мюнхен? Не блъфира ли Адолф
Хитлер?
Колкото и да е парадоксално, отговорът и на двата въпроса, както знаем сега, е „Не“.
Всички близки до Хитлер генерали, преживели войната, потвърждават, че ако не е била
Мюнхенската конференция, Хитлер е щял да нападне Чехословакия на 1 октомври 1938 г., и
те предполагат, че каквито и моментни колебания да би имало в Лондон, Париж и Москва,
накрая Британия, Франция и Русия са щели да бъдат въвлечени във войната.
При това – което е най-важно в тази история в този момент – германските генерали са
единодушни, че Германия е щяла да загуби войната, и то в кратък срок. Тезата, застъпвана от
поддръжниците на Чембърлейн и Даладие – а те са огромното мнозинство по онова време, –
че Мюнхенското споразумение е спасило Запада не само от война, но и от поражение във
войната, и между другото е предпазило Лондон и Париж да не бъдат заличени от
смъртоносните бомбардировки на Луфтвафе, е категорично отхвърлена по отношение на
последните два пункта от онези, които поради положението си са най-добре информирани:
германските генерали, и особено онези от тях, които са били най-близко до Хитлер и са го
подкрепяли с най-голям фанатизъм от началото до края.
Сред последните най-ярко изпъква началникът на ОКВ генерал Кайтел, лакей на Хитлер,
който не се отделя от него. Попитан като обвиняем на Нюрнбергския процес как са
реагирали германските генерали на Мюнхенското споразумение, той отговаря:
Бяхме извънредно доволни, че не се стигна до военна операция, защото... винаги сме били
на мнение, че нашите средства за атака срещу граничните укрепления на Чехословакия
са недостатъчни. От чисто военна гледна точка не разполагахме със средствата за
атака, при която да пробием граничните укрепления.91
Военните експерти на Съюзниците винаги са предполагали, че германската армия би
прегазила лесно Чехословакия. Само че към свидетелските показания на Кайтел, които
твърдят обратното, трябва да добавим и тези на фелдмаршал фон Манщайн, който става един
от най-блестящите немски полеви командири. Когато на свой ред свидетелства в Нюрнберг
(за разлика от Кайтел и Йодл той не е заплашен от смъртна присъда) за германската позиция
по време на Мюнхенската конференция, той обяснява:
Ако беше избухнала война, нямаше да можем да защитаваме ефективно нито нашата
западна граница, нито границата си с Полша, и няма никакво съмнение, че ако
Чехословакия се беше защитила, щяхме да бъдем спрени от нейните укрепления, защото
не разполагахме със средствата да ги пробием.92, EU
Йодл, „мозъкът“ на ОКВ, се изразява по следния начин, когато застава на подсъдимата
скамейка като защитник на самия себе си в Нюрнберг:
И дума не можеше да става, с пет бойни дивизии и седем запасни дивизии на западните
укрепления, които не бяха нищо повече от голяма строителна площадка, да удържим
срещу 100 френски дивизии. Това беше невъзможно от военна гледна точка.93
 Ако армията на Хитлер, както признават тези германски генерали, не е разполагала със
средствата да пробие чешките укрепления, и Германия, изправена пред превъзхождащата
френска сила на запад, е била в „невъзможна от военна гледна точка“ ситуация; и при
съществуващото (както вече знаем) толкова сериозно несъгласие сред генералите, че
началникът на Генералния щаб е готов да свали фюрера от власт, за да предотврати една
безнадеждна война – защо тогава това не е било известно на генералните щабове на Франция
и Великобритания? Или е било? А ако са знаели, как е могло държавните ръководители на
Британия и Франция да бъдат заставени в Мюнхен да пожертват толкова много от
жизненоважните интереси на своите страни? Търсейки отговори на тези въпроси, се
сблъскваме с една от мистериите на „мюнхенския период“, която не е разгадана и досега.
Дори Чърчил, при цялото внимание, което отделя на военните въпроси, рядко се докосва до
нея в своите обемисти мемоари.
Немислимо е генералните щабове на Британия и Франция и правителствата на двете
страни да не са знаели, че Генералният щаб на германската армия е против европейска
война. Защото, както вече отбелязахме тук, заговорниците в Берлин уведомяват британците
за това по най-малко четири различни канала през август и септември и както знаем,
въпросът е отнесен до самия Чембърлейн. До началото на септември Париж и Лондон трябва
да са научили за оставката на генерал Бек и за очевидните последствия, които има за
германската армия този акт на протест от страна на нейния най-изтъкнат и надарен
военачалник.
В Берлин по това време изобщо признават, че военните разузнавания на британците и
французите са сравнително добри. Изключително трудно е да се повярва, че военните
ръководители в Лондон и Париж не знаят за очевидната слабост на германските сухопътни и
военновъздушни сили и за тяхната неспособност да водят война на два фронта
едновременно. Какви съмнения би могъл да изпитва началникът на френския генерален щаб
генерал Гамлен – въпреки присъщата му изумителна предпазливост, – че с близо сто дивизии
ще може да надвие петте редовни и седемте запасни германски дивизии на запад и да
навлезе лесно и бързо във вътрешността на Германия?
Като цяло Гамлен, както разказва той самият по-късно94, не храни особени съмнения. На
12 септември, деня, в който Хитлер отправя гръмките си заплахи срещу Чехословакия на
заключителната сесия на Нюрнбергския конгрес, френският генералисимус е уверил
премиера Даладие, че ако се стигне до война, „демократичните страни ще диктуват мира“.
Той казва, че изпратил писмо в подкрепа на думите си, в което излагал основанията за своя
оптимизъм. На 26 септември, в кулминацията на Чешката криза след срещата в Годесберг,
Гамлен, който е придружавал френските правителствени ръководители в Лондон, повтаря
своите уверения пред Чембърлейн и се опитва да ги обоснове конкретно с анализ на
военната ситуация, с който разчита да ободри не само британския министър-председател, но
и собствения си нерешителен премиер. Опитът му очевидно не успява. Накрая,
непосредствено преди Даладие да отлети за Мюнхен, Гамлен очертава пред него границите
на териториалните отстъпки в Судетска област, които могат да се направят, без да бъде
застрашена сигурността на Франция. Главните чешки укрепления, както и основните
железопътни артерии, някои стратегически железопътни разклонения и основните центрове
на военната индустрия не бива да се дават на Германия. Преди всичко, добавя той, не бива да
се допуска германците да пресекат Моравския проход. Добър съвет, ако Чехословакия
можеше да бъде от полза за Франция във война с Германия, но както вече видяхме, Даладие
не е човекът, който да го последва.
Много се говори по време на мюнхенските събития, че една от причините за
капитулацията на Чембърлейн е неговият страх Лондон да не бъде заличен от германски
бомбардировки; няма съмнение, че и французите тръпнат пред ужасната перспектива
тяхната красива столица да бъде унищожена от въздушни удари. Само че това, което знаем
сега за силата на Луфтвафе в онзи момент, показва, че тревогата на лондончани и парижани,
както и на техните премиери, е прекомерна. Германските военновъздушни сили, подобно на
сухопътната армия, са концентрирани срещу Чехословакия и следователно подобно на
сухопътните сили са неспособни за сериозни действия на запад. Дори германците да усепят
да заделят няколко бомбардировача за атаки срещу Лондон и Париж, твърде съмнително е
дали те биха улучили целите си. Колкото и слаба да е изтребителната авиация, с която
разполагат британците и французите за защита, германците не биха могли да осигурят
изтребители за защита на своите бомбардировачи, дори да имат достатъчно самолети. Базите
на тяхната изтребителна авиация са твърде далече.
Твърди се също – с най-голяма положителност от посланиците Франсоа-Понсе и
Хендерсън, – че Мюнхенският сговор е дал на двете западни демокрации близо една година,
за да наваксат преднината на германците във въоръжаването. Фактите опровергават подобно
твърдение. Както пише Чърчил, поддържан от всички сериозни военни историци от
съюзническите страни: „Едногодишната отсрочка, която казват, че е била „спечелена“ с
Мюнхенското споразумение, остави Британия и Франция в много по-лоша позиция в
сравнение с Хитлер, отколкото по време на Мюнхенската криза.“95 Както ще видим, това се
потвърждава от всички германски военни разчети година по-късно, а следващите събития,
разбира се, не оставят каквито и да било съмнения.
Като погледнем назад, разполагайки вече с данните от тайните германски документи и от
следвоенните показания на самите германци, можем да направим следното обобщение, до
което е било невъзможно да се стигне през дните на мюнхенските събития.
Германия на 1 октомври 1938 г. не е в състояние да тръгне на война срещу Чехословакия,
Франция и Британия, да не говорим за Русия. Ако това беше станало, тя щеше да бъде
победена бързо и лесно, и това щеше да е краят на Хитлер и Третия райх. Ако опасността от
европейска война беше отклонена в последния момент с посредничеството на германската
армия, Хитлер вероятно щеше да бъде свален от Халдер и Вицлебен и техните съучастници в
изпълнение на техния план да го арестуват веднага щом издаде окончателната заповед за
нападението срещу Чехословакия.
С публичните си хвалби, че ще нахлуе в Судетска област до 1 октомври „при всички
случаи“, Хитлер се е поставил в крайно уязвимо положение. Той е в „безизходната ситуация“,
която генерал Бек е предвидил. Ако след всичките си категорични заплахи и декларации се
беше опитал сам да бие отбой, едва ли би могъл да оцелее за дълго, като се има предвид
характерът на всяка диктатура и на неговата в частност. За него би било изключително
трудно, ако не невъзможно, да отстъпи, и ако се беше опитал да го направи, загубата му на
престиж в Европа, сред собствения му народ и преди всичко сред неговите генерали щеше да
е най-вероятно фатална.
 Упоритата, фанатична настойчивост на Чембърлейн да даде на Хитлер каквото той иска,
неговите визити в Берхтесгаден и Годесберг и накрая – фаталното пътуване до Мюнхен
измъкват Хитлер от опасната ситуация и усилват позициите му в Европа, в Германия и в
армията до степен, която е била немислима няколко седмици по-рано. Освен това
допринасят неизмеримо за силовия превес на Третия райх спрямо западните демокрации и
Съветския съюз.
За Франция мюнхенските събития са катастрофа и е необяснимо, че това не се разбира
напълно в Париж. Военната ѝ позиция в Европа е съсипана. Защото нейната армия, когато
Райхът бъде мобилизиран напълно, не може да надхвърли значително по размер и
половината от армията на Германия – страна с двойно по-многобройно население; и тъй като
капацитетът ѝ за производство на оръжия е също по-малък, Франция старателно е изградила
съюзите и с по-малките страни в Европа източно от Германия (и Италия): Чехословакия,
Полша, Югославия и Румъния, които, взети заедно, имат потенциала на велика държава. И в
този момент загубата на 35 добре обучени, добре въоръжени чешки дивизии, разгърнати зад
техните силни планински укрепления и способни да задържат дори по-голяма германска
сила, е в ущърб на френската армия. Това обаче не е всичко. Как биха могли след
Мюнхенския сговор останалите съюзници на Франция в Източна Европа да имат изобщо
някакво доверие в писмено заверените ѝ обещания? Колко струват вече съюзите с Франция?
Отговорът във Варшава, Будапеща и Белград е: „Не много“; и в тези столици започва
надпревара, докато още е време, да сключат най-добрата възможна сделка с нацисткия
диктатор.
В Москва, макар и без подобна припряност, също настъпва раздвиж​ване. Въпреки че
Съветският съюз е обвързан военно с Чехословакия и с Франция, френското правителство не
е протестирало, когато Германия и Великобритания са изключили Русия от Мюнхенската
конференция. Това е проява на грубо пренебрежение, която Сталин не забравя и която ще
коства скъпо на двете западни демокрации през следващите месеци. На 3 октомври, четири
дни след Мюнхен, съветникът в германското посолство в Москва, Вернер фон Типелскирх,
докладва в Берлин за „последствията“ от мюнхенските събития за съветската политика. Той
смята, че Сталин „ще си направи заключения“; сигурен е, че Съветският съюз ще
„преразгледа своята външна политика“, ще се настрои по-недружелюбно към своя съюзник
Франция и „по-положително“ към Германия. Между другото, германският дипломат е на
мнение, че „сегашните обстоятелства предлагат благоприятни възможности за нова и по-
обхватна германска икономическа спогодба със Съветския съюз“.96 Това е първият случай,
когато в тайните германски архиви се споменава за промяна на вятъра, който вече повява,
макар и слабо, над Берлин и Москва, и който до една година ще породи исторически
последствия.
Въпреки изумителната си победа и унижението, на което е подложил не само
Чехословакия, но и западните демокрации, Хитлер е разочарован от резултатите от Мюнхен.
„Онзи тип [Чембърлейн] провали влизането ми в Прага!“ – възкликва той пред
обкръжението си от СС на връщане в Берлин според свидетелството на Шахт.97 Тъкмо това е
било истинското му желание през цялото време, както често е споделял със своите генерали
след лекцията, която е изнесъл пред тях на 5 ноември предната година. Завоюването на
Австрия и Чехословакия, обяснил им е той тогава, ще бъде само подготовка за по-сериозна
кампания за Lebensraum на изток и военно уреждане на отношенията с Франция на запад.
Както е казал на унгарския министър-председател на 20 септември, най-добре е „да
унищожат Чехословакия“. Това, казва той, ще даде „единственото задоволително решение“.
Плаши го единствено опасността чехите да отстъпят пред всички негови искания.
А сега г-н Чембърлейн с прословутия си чадър е дошъл в Мюнхен и е заставил чехите да
приемат всички искания на Хитлер, лишавайки го по този начин от военния му триумф.
Подобни мисли измъчват Хитлер след Мюнхенската конференция, както става ясно от
съществуващите свидетелства. „За мен беше ясно от самото начало – споделя по-късно той с
генералите си, – че не мога да се задоволя със судетско-германската територия. Това беше
само частично решение.“98
Няколко дни след мюнхенските събития германският диктатор привежда в изпълнение
планове за постигане на пълно решение.
 13.
Чехословакия престава да съществува

П реди да са изминали и десет дни, откакто е сложил подписа си под Мюнхенската

спогодба – и преди дори да е завършила мирната военна окупация на Судетска област, –
Адолф Хитлер изпраща спешно свръхсекретно съобщение до генерал Кайтел, началник на
ОКВ.
1. Какви укрепления са необходими в настоящата ситуация за съкрушаване на всяка чешка
съпротива в Бохемия и Моравия?
2. Колко време е необходимо за прегрупирането или придвижването на нови сили?
3. Колко време ще е необходимо за същата цел, ако се изпълни след планираните мерки за
демобилизация и връщане?
4. Колко време би било необходимо, за да постигнем състоянието на готовност от 1
октомври?1
Кайтел бързо изпраща на Фюрера телеграма с подробни отговори на 11 октомври. Няма да
са необходими нито много време, нито особено значителни подкрепления. В Судетска област
вече има 24 дивизии, включително три бронирани и четири моторизирани. „ОКВ счита –
заявява Кайтел, – че ще е възможно да започнем операциите без подкрепления, като се имат
предвид сегашните признаци на слабост в чешката съпротива.“2
След като получава тези уверения, десет дни по-късно Хитлер съобщава намеренията си
на своите военни ръководители.
СВРЪХСЕКРЕТНО Берлин, 21 октомври 1938 г.
Бъдещите задачи за въоръжените сили и приготовленията за водене на война,
произтичащи от тези задачи, ще бъдат изложени от мен в по-късна директива.
Преди тази директива да влезе в сила, въоръжените сили трябва да са подготвени по
всяко време за следните случаи:
1. Защита на границите на Германия.
2. Ликвидиране на останалата част от Чехословакия.
3. Окупация на района на Мемел.
МемелEV, прибалтийски пристанищен град с население около 40 000 души, преминава от
Германия към Литва след сключването на Версайския договор. Тъй като Литва е по-малка и
по-слаба от Австрия и Чехословакия, превземането на града не представлява проблем за
Вермахта, и в тази директива Хитлер просто споменава, че той ще бъде „анексиран“. Що се
отнася до Чехословакия:
Трябва да осигурим възможност да разбием по всяко време останалата част от
Чехословакия, ако нейната политика стане враждебна към Германия.
Приготовленията, които трябва да се извършат от въоръжените сили за този случай,
ще бъдат значително по-малки по размер от тези за „Зелено“; те обаче трябва да
гарантират значително по-голяма степен на подготвеност, след като планираните
 мерки за мобилизация отпадат. Организацията, бойният състав и дислокация и
състоянието на готовност на частите, определени за тази задача, трябва да бъдат
разчетени за изненадващо нападение, така че самата Чехословакия да бъде лишена от
всяка възможност за организирана съпротива. Целта е бързата окупация на Бохемия и
Моравия и откъсването на Словакия.3
Словакия, разбира се, може да бъде откъсната с политически средства, което вероятно ще
елиминира необходимостта да се използват германски войски. За тази цел трябва да
послужи германското Министерство на външните работи. През първите дни на октомври
Рибентроп и неговите помощници неспирно подстрекават унгарците да настояват за своя дял
от плячката в Словакия. Само че когато Унгария, която не се нуждае от особено
пришпорване, за да изостри лакомия си апетит, започва да говори за пряко завладяване на
Словакия, от „Вилхелмщрасе“ решително се възпротивяват. Там имат други планове за тази
земя. Веднага след Мюнхенската конференция правителството в Прага е предоставило на
Словакия широка автономия. Германското външно министерство съветва това решение да
бъде временно „толерирано“. Що се отнася до бъдещето обаче, германските намерения са
обобщени от д-р Ернст Вьорман, директор на политическия отдел в Министерството на
външните работи, в меморандум от 7 октомври. „Независима Словакия – пише той – ще бъде
естествено слаба и следователно най-добре ще способства за германската нужда от
проникване и заселване на изток.“4
Дошъл е нов повратен момент за Третия райх. За пръв път Хитлер е на път да предприеме
завоюване на негермански земи. През последните шест седмици той постоянно уверява
Чембърлейн, лично и публично, че Судетска област е неговото последно териториално
искане в Европа. И макар че британският министър-председател приема думата на Хитлер с
почти невъобразимо лековерие, той има известно основание да смята, че германският
диктатор ще спре, след като асимилира германците, които по-рано са живели извън
границите на Райха, но вече се намират в него. Нима Фюрерът не е заявявал многократно, че
не иска чехи в Третия райх? Нима в „Моята борба“ и в безброй свои публични речи не е
повтарял нацистката теория, че за да бъде силна, Германия трябва да е расово чиста, и
следователно не трябва да обхваща чужди – и особено славянски – народи? Да, казвал го е.
Само че – и вероятно в Лондон са забравили това – на много от страниците на „Моята борба“
е проповядвал във високопарния си стил, че бъдещето на Германия е в завоюването на
Lebensraum на изток. Повече от хилядолетие това про​странство се заема от славяните.

Седмицата на счупените стъкла

През есента на 1938 г. е достигната и друга повратна точка за нацистка Германия. Това се
случва през период, който в партийните кръгове по-късно наричат „Седмицата на счупените
стъкла“.
На 7 ноември един седемнайсетгодишен бежанец, германски евреин на име Хершел
Гринспан, прострелва и ранява смъртоносно третия секретар на германското посолство в
Париж, Ернст фон Рат. Бащата на младежа е бил сред десетте хиляди евреи, депортирани
малко преди това в Полша в закрити товарни вагони, и за да отмъсти за него и за
преследването на евреите в нацистка Германия изобщо, Гринспан отива до германското
посолство с намерение да убие посланика, граф Йоханес фон Велчек. Застрелва обаче
младия трети секретар, когото са изпратили да види какво иска посетителят. В смъртта на
Рат има елемент на ирония, защото той е бил следен от Гестапо заради своите антинацистки
възгледи; във всеки случай никога не е споделял антисемитските извращения на онези, които
управляват неговата страна.
През нощта на 9 срещу 10 ноември, скоро след като партийните шефове начело с Хитлер и
Гьоринг са отпразнували годишнината от Бирения бунт в Мюнхен, се случва най-тежкият
погром, извършван до този момент в Третия райх. Според д-р Гьобелс и германската преса,
която той контролира, това е „спонтанна“ демонстрация на германския народ в отговор на
новината за убийството в Париж. След войната обаче на бял свят излизат документи, които
показват колко „спонтанна“ е била.5 Те са сред най-изобличителните (и най-потресаващите)
тайни документи от предвоенната нацистка епоха.
На 9 ноември вечерта, според таен доклад на главния партиен съдия майор Валтер Бух, д-р
Гьобелс издава указания за „спонтанни демонстрации“, които трябва да бъдат „организирани
и проведени“ през нощта. Реалният организатор обаче е Райнхард Хайдрих, зловещият 34-
годишен началник на СС, втори по ранг след Химлер, който ръководи Службата за сигурност
(СД) и Гестапо. Неговите заповеди, изпратени по телетипа през тази вечер, са сред
пленените германски документи.
В 1:20 ч. на 10 ноември той изпраща по телетипа спешно съобщение до всички щабове и
участъци на държавната полиция и СД, като ги инструктира да се срещнат с водачите на
партийните организации и СС, „за да обсъдят организацията на демонстрациите“.
a. Да се предприемат само такива мерки, които не застрашават живота и имуществото на
германци. (Например синагогите трябва да се изгарят само когато няма опасност да
подпалят околните сгради.)EW
b. Търговските помещения и частните апартаменти на евреите могат да бъдат разрушавани,
но не и ограбвани...
d. 2. Демонстрациите, които ще се извършат, не бива да бъдат възпрепятствани от
полицията...
5. Трябва да бъдат арестувани толкова много евреи, особено от богатите, колкото могат да
бъдат настанени в съществуващите затвори... При арестуването им трябва да се установи
веднага контакт с подходящите концентрационни лагери, за да ги въдворим в тези лагери
колкото е възможно по-скоро.
В цяла Германия това е нощ, изпълнена с ужас. Синагоги, еврейски домове и магазини са
погълнати от пламъци, а някои евреи – мъже, жени и деца – са застреляни или убити по друг
начин, докато се опитват да се спасят живота си от огъня. На следващия ден, 11 ноември,
Хайдрих представя на Гьоринг предварителен конфиденциален доклад.
Размерът на унищожените еврейски магазини и къщи още не може да се удостовери с
точност... 815 разрушени магазини, 171 опожарени или разрушени жилищни сгради –
това е само малка част от реалните щети, що се отнася до палежите... Подпалени са
119 синагоги, а други 76 са напълно унищожени... Арестувани са 20 000 евреи. Съобщава
се за 36 убити и също толкова тежко ранени. Убитите и ранените са евреи...
 Смята се, че окончателният брой на убитите през тази нощ евреи е няколко пъти по-голям
от предварителното число. Един ден по-късно от цитирания предварителен доклад самият
Хайдрих споменава за 7500 ограбени магазина. Има и няколко случая на изнасилване, които
партийният съд на майор Бух, ако се съди по собствения му доклад, смята за по-лоши от
убийство, защото нарушават нюрнбергските расови закони, забраняващи половите сношения
между неевреи и евреи. Подобни нарушители се изключват от партията и се предават на
гражданските съдилища. Партийните членове, които само са убивали евреи, „не могат да
бъдат наказани“, твърди майор Бух, защото просто са изпълнявали заповеди. По този въпрос
той се изразява недвусмислено. „Цялото общество, без изключение – пише той – разбира, че
политически акции като онези от 9 ноември са организирани и ръководени от партията,
независимо дали това се признава или не.“EX
Убийствата, палежите и плячкосването не са единствените изпитания, които невинните
германски евреи понасят в резултат от убийството на Рат в Париж. Евреите трябва да
заплатят за унищожаването на собственото си имущество. Парите от застраховки, които им
се полагат, са конфискувани от държавата. Нещо повече – наложена им е колективна глоба от
1 милиард марки като наказание, както се изразява Гьоринг, „за техните отвратителни
престъпления и т.н.“. Размерът на тези допълнителни утежнения е определен на 12 ноември,
на фарсово заседание на дванайсет министри от германския кабинет и високопоставени
длъжностни лица под председателството на дебелия фелдмаршал, от което е запазен
частичен стенографски запис.
Известен брой германски застрахователни фирми са заплашени от банкрут, ако трябва да
изплатят полиците за унищожените сгради (повечето от които, макар и да приютяват
еврейски магазини, са собственост на неевреи) и повредените стоки. Само счупените стъкла
на прозорците възлизат на пет милиона марки (1 250 000 долара), както припомня на
Гьоринг някой си хер Хилгард, поканен на заседанието като представител на
застрахователните компании; а повечето от новите стъкла трябва да бъдат внесени в
Германия от чужбина срещу чужда валута, която е много дефицитна в страната.
„Това не може да продължава! – възкликва Гьоринг, който между другото е и пълновластен
господар на германската икономика. – Няма да издържим по този начин. Невъзможно е!“ И
като се обръща към Хайдрих, се провик​ва: „Ще ми се да бяхте убили двеста евреи, вместо да
унищожавате толкова много ценности!“EY „Има трийсет и петима убити“ – казва
отбранително Хайдрих.
Разговорът, от който в частичния стенографски запис са възпроизведени 10 000 думи, не е
толкова убийствено сериозен през цялото време. Гьоринг и Гьобелс се забавляват много, като
спорят на какви нови унижения да подложат евреите. Министърът на пропагандата дава
идеята да заставят евреите да разчистят и премахнат останките от синагогите; после тези
места да бъдат превърнати в паркинги. Той настоява евреите да бъдат изключени отвсякъде:
от училищата, театрите, кината, курортите, обществените плажове, парковете, дори от
германските гори. Предлага във влаковете да има специални вагони и купета за евреи, които
обаче да им се предоставят едва след като всички арийци са се настанили. „Е, ако влакът е
препълнен – смее се Гьоринг, – ще изритаме евреите навън и ще ги накараме да седят в
тоалетната по целия път.“
 Когато Гьобелс напълно сериозно изисква на евреите да се забрани да влизат в горите,
Гьоринг отговаря: „Ще дадем на евреите определена част от гората и ще се погрижим там да
се заселят и приспособят разни животни, които изглеждат досущ като евреи – например
лосовете имат същите закривени носове.“
С подобни приказки и много други от този род ръководителите на Третия райх си убиват
времето през критичната 1938 г.
Само че въпросът кой трябва да заплати щетите на стойност 25 милиона марки в резултат
от подбудения и организиран от държавата погром е напълно сериозен – особено за Гьоринг,
който вече отговаря за икономическото благополучие на нацистка Германия. Хилгард от
името на застрахователните компании изтъква, че ако полиците не бъдат изплатени на
евреите, доверието на хората към германското застраховане ще бъде загубено както в
страната, така и в чужбина. От друга страна, той не вижда как много от по-малките
компании биха могли да платят, без да фалират.
Този проблем е разрешен бързо от Гьоринг. Застрахователните компании ще платят всичко
на евреите, но сумите ще бъдат конфискувани от държавата и застрахователите ще бъдат
обезщетени за част от своите загуби. Това не удовлетворява хер Хилгард, който, ако се съди
по протокола от срещата, трябва да се е чувствал, като че е попаднал сред група психопати.
ГЬОРИНГ: Евреинът ще получи обезщетението от застрахователната компания, но
обезщетението ще бъде конфискувано. Ще остане някаква печалба за
застрахователните компании, тъй като няма да им се наложи да компенсират всички
щети. Хер Хилгард, можете да се смятате за страшен късметлия.
ХИЛГАРД: Нямам основание за това. Вие наричате печалба факта, че няма да се наложи
да покрием всички щети!
Фелдмаршалът не е свикнал да му говорят така и бързо срязва стъписания бизнесмен.
ГЬОРИНГ: Един момент! Ако сте задължени от закона да платите пет милиона, и
изведнъж ви се явява ангел, приел моя възпълен облик, и ви казва, че можете да
задържите един милион – за бога, нима това не е печалба? Нека делим по равно, или
както там се казва. Само да ви погледна. Целият излъчвате задоволство. Хубаво ще се
облажите!
Застрахователят пак не успява да схване мисълта му.
ХИЛГАРД: Губещи са всички застрахователни компании. Това е факт и си остава факт.
Никой не може да ме убеди в противното.
ГЬОРИНГ: Тогава вземете мерки да се чупят по-малко прозорци!
На фелдмаршала му е омръзнало да се занимава с този търговец. Хер Хилгард е отпратен и
потъва в забрава.
Един представител на Министерството на външните работи се осмелява да предложи да се
съобразяват с американското обществено мнение, когато вземат нови мерки срещу евреите.EZ
Това кара Гьоринг да избухне: „Тази страна на разбойници!... Тази гангстерска държава!“
След като дискусията продължава още доста време, се разбират да решат еврейския въпрос
по следния начин: да елиминират евреите от германската икономика; да прехвърлят всички
еврейски предприятия и имущество, включително ювелирни изделия и произведения на
изкуството, в арийски ръце, като предложат известна компенсация под формата на
облигации, от които евреите могат да използват лихвата, но не и главницата. Въпросът за
изключването на евреите от училищата, курортите, парковете, горите и т.н., както и дали да
ги изгонят, след като ги лишат от цялата им собственост, или да ги задържат в германски гета
и да ги използват за принудителен труд, е оставен за по-нататъшно разглеждане от комисия.
Както се изразява Хайдрих в края на заседанието: „Въпреки отстраняването на евреите от
икономическия живот, основният проблем остава – а именно, да изхвърлим евреите от
Германия.“ Министърът на финансите граф Шверин фон Крозиг, бившият стипендиант на
„Роудс“, който се гордее, че представлява „традиционната и порядъчна Германия“ в
нацисткото правителство, се съгласява: „Трябва да направим всичко, за да изгоним евреите в
чужбина.“ По въпроса за гетата, този германски аристократ се изказва плахо: „Не мисля, че
перспективата за гетото е много добра. Представата за гетото не е особено приятна.“
В 14:30 ч. –близо четири часа по-късно – Гьоринг закрива заседанието.
Ще закрия заседанието със следните думи: като наказание за своите отвратителни
престъпления, и т.н., германското еврейство трябва да направи пожертвование от един
милиард марки. Това ще подейства. Свинете няма да извършат друго убийство. Между
другото, иска ми се да вметна, че не бих желал да бъда евреин в Германия.
Този човек, неговата държава и неговият Фюрер ще причинят на евреите много по-големи
злини с течение на времето – и това време скоро ще настъпи. През нощта на 9 ноември 1938
г., изпълнена с пожари и безчинства, Третият райх е поел целенасочено по мрачен и жесток
път, от който няма връщане назад. Немалко евреи са били убивани, измъчвани и ограбвани и
преди, но тези престъпления, с изключение на станалите в концентрационните лагери, са
били извършени предимно от хулигани с кафяви ризи, мотивирани от собствения им садизъм
и алчност, пред безучастния или извърнат настрани поглед на държавата. Сега вече самото
германско правителство организира и извършва мащабен погром. Убийствата, грабежите,
изгарянето на синагоги, къщи и магазини през нощта на 9 ноември са нейно дело. Такива са
и официалните укази, надлежно публикувани в държавния вестник, Reichsgesetzblatt – три от
тях в деня на описаното заседание, – които налагат на еврейската общност глоба от един
милиард марки, изключват ги от икономиката, ограбват останалата им собственост и ги
вкарват в гетото; и това не е най-лошото.
Световното обществено мнение е потресено и възмутено от подобно варварство в страна,
която се гордее с многовековна християнска и хуманистична култура. Хитлер на свой ред е
вбесен от реакциите по света и си внушава, че това е просто доказателство за могъществото
и обхвата на „световния еврейски заговор“.
В ретроспекция е лесно да се види, че ужасите, причинени на германските евреи на 9
ноември, и грубите и жестоки мерки, взети срещу тях непосредствено след това, са
предвестници на фатална слабост, която накрая ще доведе диктатора, неговия режим и
страната му до пълен крах. Свидетелства за мегаломанията на Хитлер се срещат на стотици
страници от настоящата книга. До този момент обаче той е бил в състояние да я обуздава в
критични моменти от неговото издигане и възхода на страната му. В подобни мигове неговата
гениална способност да действа не само смело, но и обикновено след внимателно
пресмятане на последиците, му е носила успех след успех. Сега обаче, както събитията от 9
ноември и техните последици ясно показват, Хитлер губи самоконтрол. Неговата
мегаломания взема връх. Стенографският запис от заседанието на Гьоринг на 12 ноември
разкрива, че именно Хитлер в крайна сметка е отговорен за холокоста през онази
ноемврийска вечер; именно той е дал необходимото одобрение за неговото осъществяване;
по негово настояване Гьоринг продължава елиминирането на евреите от живота в Германия.
От този момент нататък абсолютният господар на Третия райх рядко ще демонстрира онази
сдържаност, която го е спасявала толкова често преди. И макар че неговият и националният
гений ще доведат до нови изумителни завоевания, отровните семена за бъдещото
самоунищожение на диктатора и страната му са вече посети.
Болестта на Хитлер е заразна; и нацията я прихваща, като че е вирус. Както мога да
свидетелствам от личен опит, много германци, взети поотделно, бяха също толкова ужасени
от 9 ноември, колкото и американците, англичаните и други чужденци. Само че нито
водачите на християнските църкви, нито генералите, нито който и да е друг представител на
„добрата“ Германия не протестира открито веднага. Те се прекланят пред онова, което
генерал фон Фрич нарича „неизбежността“, или „съдбата на Германия“.
Атмосферата от Мюнхен скоро се разнася. В Саарбрюкен, във Ваймар, в Мюнхен, Хитлер
произнася през тази есен заядливи речи, в които предупреждава външния свят и особено
британците да си гледат работата и да престанат да се занимават „със съдбата на германците
в границите на Райха“. Тази съдба, заявява той гръмко, е изключително работа на Германия.
Неминуемо е дори Невил Чембърлейн скоро да прогледне за характера на германското
правителство, на което толкова се е старал да угоди. Постепенно, с изтичането на
динамичната 1938 г. и наближаването на зловещата 1939 г., министър-председателят започва
да усеща какво крои зад кулисите Фюрерът, с когото толкова усърдно е търсил помирение в
интерес на мира в Европа.FA Скоро след Мюнхенската конференция Рибентроп заминава за
Рим. Той мисли единствено за война, отбелязва Чиано в дневника си на 28 октомври.9
Фюрерът [казва германският външен министър на Мусолини и Чиано] е убеден, че трябва
неизбежно да очакваме война със западните демокрации в рамките на няколко години,
може би три или четири... Чешката криза е показала нашата сила! Имаме предимството
на инициативата и сме господари на положението. Не могат да ни нападнат. Военната
ситуация е отлична: от септември [1939 г.] бихме могли да приемем война с великите
демократични държави.FB
Според младия италиански външен министър Рибентроп е „суетен, повърхностен и
бъбрив“, и към това негово описание в дневника си той добавя: „Дучето казва, че е
достатъчно да погледнеш главата му, за да видиш, че има малък мозък.“ Германският
министър на външните работи е дошъл в Рим да убеди Мусолини да подпише военен съюз
между Германия, Япония и Италия, проект за който е бил даден на италианците в Мюнхен;
Мусолини обаче увърта, за да спечели време. Както Чиано отбелязва, той още не е готов да
затръшне вратата на Британия и Франция.
В ума на самия Хитлер през тази есен се върти идеята да откъсне Франция от нейния
съюзник през Ламанша. Когато на 18 октомври диктаторът приема френския посланик
Франсоа-Понсе на прощална визита в призрачната крепост Орлово гнездо, разположена на
планински връх високо над БерхтесгаденFC, той избухва в злостни нападки срещу
Великобритания. Посланикът заварва Фюрера блед, с изопнато от умора лице, но достатъчно
бодър, за да обсипе с хули Албион. Британия постоянно отправяла „заплахи и призиви за
оръжие“. Проявявала егоизъм и си придавала „важност“. Британците били тези, които
разрушавали духа на Мюнхен. И така нататък. Франция била различна. Хитлер казва, че иска
по-приятелски и близки отношения с нея. За да го докаже, изказва готовност да подпишат
веднага договор за дружба, който да гарантира сегашните им граници (и по този начин за
пореден път да отхвърли всякакви германски претенции към Елзас-Лотарингия), и предлага
да разрешават всякакви бъдещи различия чрез консултации.
Пактът е надлежно подписан в Париж на 6 декември 1938 г. от външните министри на
двете държави. Франция е успяла да се съвземе донякъде от пораженската паника, обхванала
страната по време на Мюнхенските събития. По случайност се намирах в Париж в деня,
когато документът беше подписан, и ми направи впечатление ледената атмосфера. Когато
Рибентроп минаваше с колата си по улиците, те опустяваха, а няколко министри от кабинета
и други водещи фигури от френската политика и литература, включително изтъкнатите
председатели на сената и долната камара на парламента, господата Жьоне и Ерио, отказаха
да присъстват на протоколните събития в чест на нацисткия гост.
От тази среща между Боне и Рибентроп произтича едно недоразумение, което ще изиграе
определена роля в бъдещите събития. По думите на германския външен министър, Боне го
уверил, че след Мюнхенската среща Франция вече няма интерес към Източна Европа, и
впоследствие Рибентроп тълкува това в смисъл, че французите ще дадат на Германия свобода
на действие в този район, особено по отношение на Чехословакия и Полша. Боне отрича да е
казал това. Според протокола на срещата, воден от Шмит, в отговор на искането на
Рибентроп да бъде призната германската сфера на влияние на изток, Боне заявява, че „след
Мюнхен обстоятелствата са променени фундаментално“11. Безскрупулният външен министър
на Германия скоро извърта тази двусмислена забележка до категоричния извод (предаден
впоследствие и на Хитлер), че в Париж Боне е декларирал „че вече не проявява интерес към
въпроси, свързани с изтока“. Бързата капитулация на Франция в Мюнхен вече е внушила на
Фюрера същото убеждение. То не отговаря напълно на истината.

Словакия „спечелва“ своята „независимост“

Какво е станало с германската гаранция за остатъка от Чехословакия, която Хитлер е обещал
тържествено да даде в Мюнхен? Когато новият френски посланик в Берлин, Робер Кулондр,
отправя подобно запитване към Вайцзекер на 21 декември 1938 г., държавният секретар
отговаря, че съдбата на Чехословакия е в ръцете на Германия и че той отхвърля идеята за
британско-френска гаранция. Още на 14 октомври, когато новият чешки министър на
външните работи Франтишек Чвалковски се е явил смирено при Хитлер в Мюнхен да измоли
някоя троха и е попитал дали Германия ще се присъедини към Британия и Франция в
гаранциите за свитите граници на неговата страна, Фюрерът е отвърнал презрително, че
„британските и френските гаранции са безполезни... и че единствената действителна
гаранция е дадената от Германия“.12
Само че 1939 г. започва, а гаранция още няма. Причината е проста. Фю​ре​рът няма
намерение да я даде. Подобна гаранция би попречила на плановете, които е започнал да
чертае веднага след Мюнхен. Скоро няма да има Чехословакия, за която да се гарантира.
Най-напред Словакия ще бъде подбудена да се отцепи.
Няколко дни след мюнхенските събития, на 17 октомври, Гьоринг е приел двама словашки
лидери, Фердинанд Дуркански и Мах, както и лидерът на германското малцинство в
Словакия, Франц Кармазин. Дуркански, който е заместник-премиер на новосъздадената
автономна Словакия, уверява фелд​маршала, че това, което словаците всъщност искат, е
„пълна независимост, с много близки политически, икономически и военни връзки с
Германия“. В таен меморандум на външното министерство от същата дата се отбелязва, че по
решение на Гьоринг независимостта на Словакия трябва да бъде подкрепяна. „Една чешка
държава без Словакия е още по-безпомощна пред нас. Много важно е да имаме въздушна
база в Словакия за операция на изток.“13 Такива са съображенията на Гьоринг по този въпрос
в средата на октомври.
Тук трябва да се опитаме да проследим една двойна нишка в плана на германците: да
откъснат Словакия от Прага и да се подготвят да ликвидират каквото е останало от
държавата чрез военна окупация на чешките територии, Бохемия и Моравия. На 21 октомври
1938 г., както вече знаем, Хитлер е изпратил директива до Вермахта да имат готовност да
осъществят тази ликвидация.FD На 17 декември генерал Кайтел издава документ, който
нарича „допълнение към Директивата от 21 октомври“:
Свръхсекретно
Във връзка с „ликвидирането на остатъчната чешка държава“ Фюрерът издаде
следните заповеди:
Операцията трябва да се подготви въз основа на предположението, че не следва да
очакваме значима съпротива.
За външния свят трябва да изглежда ясно, че това е просто мирна акция, а не военно
начинание.
Следователно операцията трябва да се осъществи само с мирновременни въо​ръжени
сили, без подкрепления чрез мобилизация...14
Колкото и да се опитва да угоди на Хитлер, новото прогерманско правителство на
Чехословакия започва да разбира с настъпването на новата година, че съдбата на страната е
решена. Точно преди Коледа на 1938 г. чешкият кабинет, за да умилостиви по още някакъв
начин Фюрера, е разпуснал Комунистическата партия и е уволнил всички еврейски учители
в германските училища. На 12 януари 1939 г. външният министър Чвалковски в съобщение до
германското Министерство на външните работи подчертава, че правителството „ще се
постарае да докаже своята лоялност и добра воля, като направи много, за да изпълни
желанията на Германия“. На същия ден той обръща внимание на германския шарже в Прага
върху ширещите се слухове, „че предстои включването на Чехословакия в Третия райх“.15
За да се опита да спаси поне отломките, Чвалковски накрая успява да издейства Хитлер да
го приеме в Берлин на 21 януари. Срещата се оказва мъчително преживяване, макар и не
толкова болезнено за чехите колкото онова, което скоро ще последва. Чешкият външен
министър пълзи пред могъщия германски диктатор, който е в едно от най-тираничните си
настроения. Чехословакия, казва Хитлер, е била спасена от катастрофа „благодарение на
сдържаността на Германия“. Въпреки това, ако чехите не покажат по-различна нагласа, той
ще ги „унищожи“. Те трябва да забравят своята „история“, която е „измислица за деца“, и да
правят каквото им наредят германците. Това е единственото им спасение.
Конкретно – Чехословакия трябва да излезе от Обществото на народите, драстично да
намали числеността на своята армия – „защото тя така или иначе няма значение“, – да се
присъедини към Антикоминтерновския пакт, да приеме германските насоки за нейната
външна политика, да сключи преференциално търговско споразумение с Германия, едно от
условията в което е да не се създават нови чешки индустриални отрасли без съгласието на
германцитеFE, да уволни всички длъжностни лица и редактори, които не са приятелски
настроени към Райха, и накрая да постави евреите извън закона, както е направила Германия
с Нюрнбергските закони. („При нас евреите ще бъдат унищожени“ – казва Хитлер на своя
посетител.)
На същия ден Чвалковски получава нови искания от Рибентроп, който заплашва с
„катастрофални последствия“, ако чехите не коригират веднага поведението си и не правят
каквото им се казва. Германският външен министър, който се държи толкова лакейски пред
Хитлер, но подлага на дебелашки тормоз всеки, над когото има власт, нарежда на Чвалковски
да не споменава за новите германски искания пред британците и французите, а просто да
действа и да ги изпълнява.17
И да го направи, без да се грижи за германската гаранция за чешките граници! Този въпрос
очевидно не буди особена тревога в Париж и Лондон. Изминали са четири месеца от
мюнхенските събития, а Хитлер още не е спазил обещанието си да добави гаранцията на
Германия към дадените от Британия и Франция. Най-накрая, на 8 февруари, в Берлин е
представена англо-френска вербална нота, в която се казва, че двете правителства „ще се
радват да научат вече вижданията на германското правителство за най-добрия начин за
реализиране на постигнатата в Мюнхен договореност относно гаранциите за
Чехословакия“18.
Както показват пленените документи на германското външно министерство, Хитлер лично
съчинява отговора, и то едва на 28 февруари. Той гласи, че още не е дошло времето за
германска гаранция. Германия трябва „най-напред да изчака да се изясни вътрешното
развитие на Чехословакия“19.
Фюрерът вече насочва това „вътрешно развитие“ към очевиден край. На 12 февруари той
приема в Канцлерството в Берлин д-р Войтех Тука, един от словашките лидери, когото
продължителното затворничество е озлобило към чехите.FF Обръщайки се към Хитлер с „мой
Фюрер“, както подчертава тайният германски меморандум за този разговор, д-р Тука моли
германския диктатор да даде независимост и свобода на Словакия. „Предавам съдбата на
моя народ във вашите ръце, мой Фюрер – заявява той. – Моят народ очаква пълното си
освобождаване от вас.“
Отговорът на Хитлер е донякъде уклончив. Той казва, че за съжаление не е разбирал
словашкия проблем. Ако е знаел, че словаците искат да са независими, е щял да уреди това в
Мюнхен. За него би било „утеха“ да знае, че Словакия е независима. Би могъл да даде
„гаранция за независима Словакия по всяко време, дори днес...“ Това са утешителни думи и
за професор Тука.20 „Това беше най-великият ден в живота ми“ – казва той по-късно.
Вече може да се вдигне завесата за следващото действие от чехословашката трагедия. Друг от
ироничните нюанси, изобилстващи в тази история, е, че тъкмо чехите в Прага вдигат
завесата малко преждевременно. Към началото на март 1939 г. те са изпаднали в ужасна
дилема. Сепаратистките движения в Словакия и Рутения, подклаждани, както видяхме, от
германското правителство (а в Рутения също и от Унгария, която ламти да анексира тази
малка територия), са достигнали такъв стадий, че ако не бъдат смазани, Чехословакия ще се
разпадне. В такъв случай Хитлер със сигурност ще окупира Прага. Ако сепаратистите бъдат
разбити от централното правителство, тогава Фюрерът със същата сигурност ще се възползва
от последвалите вълнения и пак ще влезе в Прага.
След дълги колебания и едва след като провокациите стават нетърпими, чешкото
правителство избира втората алтернатива. На 6 март д-р Хаха, президентът на Чехословакия,
разпуска автономното правителство на Рутения, а през нощта на 9 срещу 10 март – и
автономното словашко правителство. На следващия ден той издава заповед за арест на
словашкия премиер монсеньор Тисо, д-р Тука и Дуркански, и въвежда военно положение в
Словакия. Единственият смел ход на това правителство, което е станало толкова раболепно
пред Берлин, скоро се превръща в катастрофа, която го унищожава.
Бързите действия на неустойчивото правителство в Прага изненадват Берлин. Гьоринг е
заминал на почивка в слънчевия Сан Ремо. Хитлер се готви да замине за Виена, за да
отпразнува първата годишнина от аншлуса. Вместо това обаче, като майстор на
импровизацията, се залавя трескаво за работа. На 11 март решава да завладее Бохемия и
Моравия с ултиматум. Текстът му е съставен на същия ден от генерал Кайтел по заповед на
Хитлер и е изпратен до германското Министерство на външните работи. Ултиматумът
призовава чехите да приемат военна окупация без съпротива.21 За момента обаче той остава
„строга военна тайна“.
Дошло е време Хитлер да „освободи“ Словакия. Карол Сидор, който е представлявал
автономното словашко правителство в Прага, е назначен от президента Хаха като нов
премиер на мястото на монсеньор Тисо. След като на 11 март, събота, се връща в Братислава,
където е седалището на словашкото правителство, Сидор свиква заседание на своя нов
кабинет. В 22 ч. сесията на словашкото правителство е прекъсната от странни и неочаквани
посетители. Колаборационистът Зайс-Инкварт, нацисткият губернатор на Австрия, и
нацисткият гаулайтер на Австрия Йозеф Бюркел, придружавани от петима германски
генерали, нахлуват в помещението, където се провежда съвещанието, и нареждат на
министрите от кабинета да обявят веднага независимостта на Словакия. Ако не го направят,
Хитлер, който е решил да уреди въпроса със Словакия окончателно и веднага, ще загуби
интерес към съдбата ѝ.22
Сидор, който е против скъсването на всички връзки с чехите, протака известно време, но
на следващата сутрин монсеньор Тисо, който е избягал от манастира (мястото на
предполагаемия му домашен арест), поставя искане да бъде свикано заседание на кабинета,
макар и той самият вече да не е част от него. За да предотврати нови прекъсвания от страна
на германски официални лица и генерали, Сидор свиква заседанието в собствения си
апартамент, а когато и там става несигурно – защото германските щурмоваци постепенно
превземат града, – го пренася в редакцията на местен вестник. Там Тисо го информира, че
току-що е получил телеграма от Бюркел, с която го канят веднага да отиде в Берлин за среща
с Фюрера. Ако откаже поканата, заплашва Бюркел, две германски дивизии оттатък Дунава
срещу Братислава ще влязат в Словакия и тя ще бъде поделена между Германия и Унгария.
Когато при​стига във Виена на другата сутрин, в понеделник на 13 март, с намерението да
продължи за Берлин с влак, дребният топчест прелатFG е натикан в един самолет от
германците и закаран при Хитлер; Фюрерът няма време за губене.
Когато Тисо и Дуркански се появяват в Канцлерството в Берлин в 19:40 ч. на 13 март, те
заварват Хитлер в компанията не само на Рибентроп, но и на неговите двама най-
високопоставени генерали – Браухич, главнокомандващ на сухопътните сили на германската
армия, и Кайтел, началник на ОКВ. При това, макар и словаците вероятно да не го разбират,
Фюрерът е в едно от характерните си настроения. И тук отново, благодарение на заловения
таен протокол от срещата, имаме възможност да надзърнем в изкривения ум на германския
диктатор, който бързо се поддава на мегаломанията, и да видим как съчинява своите
фантастични лъжи и сипе страшните си заплахи с такъв маниер и с такава невъздържаност,
за които несъмнено е бил сигурен, че няма да станат публично достояние.23
„Чехословакия – казва той, – дължи единствено на Германия това, че не беше осакатена
повече.“ Райхът бил проявил „забележителна сдържаност“. Само че чехите не оценили това.
„През последните седмици – продължава той, като се разгорещява бързо, – положението
стана невъзможно. Старият дух на Бенеш възкръсна отново.“
Словаците също го били разочаровали. След Мюнхен той се „скарал“ със своите приятели
унгарците, задето не им позволил да заграбят Словакия. Смятал, че словаците искат да бъдат
независими.
Сега е извикал Тисо, за да изяснят този въпрос в много кратък срок.FH ... Въпросът е: иска
ли Словакия да води независимо съществуване или не?... Това е въпрос не на дни, а на
часове. Ако Словакия желае да бъде независима, той ще я подкрепи и дори ще ѝ даде
гаранция... Ако се колебае или отказва да бъде отделена от Прага, той ще остави
съдбата на Словакия да се реши от събития, за които вече той не носи отговорност.
В този момент, както разкрива германският протокол, Рибентроп „връчва на Фюрера току-
що получен доклад, в който се съобщава за придвижване на унгарски войски на границата
със Словакия. Фюрерът прочита този доклад, предава съдържанието му на Тисо и изразява
надеждата, че Словакия скоро ще стигне до решение“.
Тисо не съобщава решението си в онзи момент. Той моли Фюрера „да го извини, ако под
въздействието на думите на канцлера не може да вземе веднага категорично решение“.
Словаците обаче, добавя той, „ще докажат, че са достойни за благоволението на Фюрера“.
Доказателството идва след съвещание, което продължава до късно през нощта в
Министерството на външните работи. Според нюрнбергските показания на Кеплер, който
действа като таен агент на Хитлер в Братислава, какъвто е бил и предната година във Виена в
навечерието на аншлуса, германците помагат на Тисо да съчини телеграма, която
„премиерът“ трябва да изпрати веднага щом се върне в Братислава. В нея той обявява
независимостта на Словакия и спешно моли Фюрера да вземе в свои ръце защитата на
новата държава.24 Това напомня за „телеграмата“, продиктувана от Гьоринг само година по-
рано, в която Зайс-Инкварт е трябвало да призове Хитлер да изпрати германски войски в
Австрия. Междувременно „телеграмният“ метод на нацистите е бил усъвършенстван. В
доста съкратен вид съобщението е надлежно изпратено от Тисо на 16 март, и Хитлер веднага
отговаря, че с радост ще „поеме защитата на Словашката държава“.
 Във външното министерство същата нощ Рибентроп на свой ред съставя словашката
декларация за „независимост“ и осигурява своевременен превод на словашки, за да може
Тисо да я вземе със себе си в Братислава, където „премиерът“ да я прочете – в леко изменена
форма, както съобщава един германски агент – пред парламента на следващия ден, вторник,
14 март. Опитите на няколко словашки депутати поне да я поставят на обсъждане са
осуетени от водача на германското малцинство Кармазин, който предупреждава, че ако
провъзгласяването на независимостта се забави, страната ще бъде окупирана от германски
войски. Изправени пред тази заплаха, колебаещите се депутати се предават.
По този начин на 14 март 1939 г. се ражда „независима“ Словакия. Макар че британските
дипломатически представители побързват да информират Лондон за начина на нейното
раждане, Чембърлейн, както ще видим, също бърза да използва „отцепването“ на Словакия
като извинителен претекст за Британия да не спази своята гаранция за Чехословакия, след
като Хитлер вечерта на същата дата, 14 март, се заема да довърши онова, което е останало
недовършено в Мюнхен.
Животът на Чехословашката република на Масарик и Бенеш е приключил. И още веднъж
измъчените държавни ръководители в Прага наливат вода в мелницата на Хитлер, за да
подготвят последното действие на трагедията на своята страна. Престарелият, объркан
президент Хаха моли да бъде приет от Фюрера.FI Хитлер милостиво се съгласява. Това му
дава възможността да подготви почвата за една от най-безсъвестните постъпки в цялата си
кариера.
Обърнете внимание колко добре диктаторът е нагласил ситуацията до следобеда на 14
март, когато очаква пристигането на чехословашкия президент. След като Словакия и
Рутения са обявили независимост, за което той е способствал толкова умело, за Прага остава
само чешкото ядро – Бохемия и Моравия. Нима Чехословакия вече не е престанала да
съществува реално – страната, чиито граници са били гарантирани от Британия и Франция
срещу агресия? Чембърлейн и Даладие, неговите партньори от Мюнхен, където са били
дадени тържествено гаранциите, вече имат вратичка да се измъкнат. Той не се съмнява, че ще
се възползват от нея – и има право. Това елиминира всяка опасност от чужда интервенция.
Все пак, за да се подсигури двойно – за да се погрижи следващият му ход да изглежда съвсем
законен и основателен по смътните критерии на международното право, поне на хартия, –
той ще принуди слабохарактерния и сенилен Хаха, който е помолил за среща с него, да
приеме именно това решение, което Хитлер е възнамерявал да постигне с военна сила. При
това, след като единствен в Европа е овладял новия метод за безкръвно завоюване, както са
доказали аншлусът и Мюнхенската спогодба, той може да създаде привидното впечатление,
че за това всъщност официално го е помолил президентът на Чехословакия. Така
предимствата на „законността“, от която се е научил да се възползва до съвършенство при
завземането на властта в Германия, ще бъдат запазени и при завладяването на негерманска
земя.
Хитлер е подготвил почвата също и да заблуди германците и другите лековерни хора в
Европа. От няколко дни германски провокатори се опитват да създават неприятности в
различни чешки градове – Прага, Бърно и Ихлава. Те не са имали особен успех, защото,
както съобщават от германската легация в Прага, „полицията е инструктирана да не
предприема действия срещу германци дори в случаи на провокация“26. Тази спънка обаче не
възпира д-р Гьобелс да разпалва истерия в германските вестници по повод на измислени
актове на терор от страна на чехите срещу злочестите германци. Както френският посланик
мосьо Кулондр информира Париж, това са същите истории със същите заглавия, които д-р
Гьобелс е скалъпил по време на Судетската криза – като се стигне до бременната германка,
убита от чешките зверове, и масовата „Blutbad“ („кървава баня“), на която беззащитните
германци били подложени от чешките варвари. Хитлер може да увери гордия германски
народ, че техните братя няма да останат за дълго без закрила.
Такава е ситуацията и такива са плановете на Хитлер (знаем от германските архиви),
когато влакът с президента Хаха и неговия външен министър Чвалковски пристига на гара
„Анхалт“ в Берлин в 22:40 ч. на 14 март. Заради болното си сърце президентът не е могъл да
пътува със самолет.

Мъчението на д-р Хаха

Германският протокол е съвършен. Чешкият президент получава всички офи​циални почести,
дължими на държавен глава. Почетна военна стража стои на гарата, където германският
външен министър лично поздравява изтъкнатия гост и връчва на дъщеря му красив букет
цветя. В елегантния хотел „Адлон“, където групата е настанена в най-добрия апартамент,
има шоколади за г-ца Хаха – личен подарък от Адолф Хитлер, който смята, че всички други
споделят неговата страст към сладките неща. И когато възрастният президент заедно със своя
външен министър пристига в Канцлерството, почетната стража от СС го посреща със салют.
Поканени са при Хитлер чак в 1:15 ч. след полунощ. Хаха трябва да е знаел какво му
готвят. Преди влакът му да напусне чешката територия, до него е дошла вест от Прага, че
германски войски вече са окупирали Моравска-Острава – важен чешки индустриален град, –
и са заели позиции по целия периметър на Бохемия и Моравия, готови за щурм. И когато
влиза в кабинета на Фюрера в ранния сутрешен час, той веднага вижда, че освен Рибентроп
и Вайцзекер край Хитлер стоят фелдмаршал Гьоринг, който е бил извикан спешно от
почивката си в Сан Ремо, и генерал Кайтел. Вероятно му убягва, че когато прекрачва
бърлогата на лъва, там е и лекарят на Хитлер, д-р Теодор Морел. Докторът обаче е там – и
това не е случайно.
Тайният германски протокол за срещата от самото начало разкрива достойна за съжаление
сцена. Клетият д-р Хаха, въпреки миналото си на уважаван съдия от Върховния съд, захвърля
всяко човешко достойнство в раболепието си пред наперения германски Фюрер.
Президентът вероятно мисли, че само по този начин може да събуди великодушието на
Хитлер и да запази нещо за своя народ; независимо от мотивите му обаче, неговите думи,
както са отразени от германците в техните поверителни архиви, са крайно отблъскващи за
читателя дори днес, толкова години по-късно. Той самият – така Хаха уверява Хитлер, –
никога не се е месил в политиката. Рядко се е срещал с основателите на Чехословашката
република, Масарик и Бенеш, а доколкото ги познава, не ги харесва. Техният режим, казва
той, му е бил „чужд“ – „толкова чужд, че непосредствено след смяната на режима [след
Мюнхен] се е запитал дали за Чехословакия изобщо е добре да бъде независима държава“.
Той е убеден, че съдбата на Чехословакия е в ръцете на Фюрера и вярва, че е на сигурно
място в такива ръце... След това стига до онова, което го вълнува най-много – съдбата
 на неговия народ. Той чувства, че именно Фюрерът е този, който може да разбере защо
поддържа схващането, че Чехословакия има правото на национален живот...
Чехословакия понася обвинения, защото още има много поддръжници на системата на
Бенеш... Правителството се опитва да ги заглуши с всички средства. Това е почти
всичко, което той има да каже.
Тогава Адолф Хитлер казва всичко, което има да се каже. След като изрежда всички
предполагаеми злини, които Чехословакия на Масарик и Бенеш е причинила на германците
и Германия, и повтаря за пореден път, че за съжаление чехите не са се променили след
Мюнхен, той стига до най-важното.
Той е стигнал до заключението, че това пътуване на президента, въпреки напредналата
му възраст, може да е от голяма полза за неговата страна, защото германската
интервенция е вече въпрос на часове... Той не храни враждебни чувства към нито една
страна... Това, че остатъчната Чешка държава изобщо съществува, може да се обясни
единствено с неговата лоялна позиция... През есента той не е пожелал да направи
окончателните изводи, защото е смятал съвместното съществуване за възможно, но е
дал ясно да се разбере, че ако зададената от Бенеш ориентация не изчезне напълно, той
ще унищожи напълно тази държава.
А тя не е изчезнала, и Хитлер посочва „примери“.
И така, миналата неделя, на 12 март, жребият е бил хвърлен... Той е дал заповед за
нахлуване на германските войски и за включване на Чехословакия в германския Райх.FJ
„Хаха и Чвалковски седяха като вкаменени – отбелязва д-р Шмит. – Само по очите им
личеше, че са живи.“ Хитлер обаче още не е свършил. Той трябва още да унизи гостите си със
заплахи за тевтонски терор.
Германската армия [продължава Хитлер] вече е започнала настъпление днес, и в
казармите, където е имало съпротива, тя е била безмилостно смазана.
Утре сутринта в шест часа германската сухопътна армия ще навлезе в Чехия от всички
страни, а германските военновъздушни сили ще окупират чешките летища. Има две
възможности. Първата е при настъпването на германските войски да се стигне до
сражение. В този случай съпротивата ще бъде сломена с груба сила. Другата
възможност е навлизането на германските войски да стане мирно, в който случай за
Фюрера ще е лесно да позволи на Чехословакия охолен живот, автономия и известна
степен на национална свобода.
Той прави всичко това не от омраза, а за да защити Германия. Ако Чехословакия не се
беше предала миналата есен, чешкият народ е щял да бъде изтребен. Никой не би му
попречил да го стори. Ако се стигне до сражение... за два дена чешката армия ще бъде
унищожена. Естествено, ще бъдат убити и германци, а това ще породи омраза, която
ще го принуди, от чувство за самосъхранение, да откаже автономия. Светът не би дал
за това и пукната пара. Той изпитва съчувствие към чешкия народ, когато чете
чуждестранните вестници. От тях е останал с впечатление, което може да бъде
обобщено с германската поговорка: „Мавърът свърши своето дело, мавърът може да си
върви.“
 Затова е помолил Хаха да дойде тук. Това е последната услуга, която може да направи на
чешкия народ... Посещението на Хаха може да предотврати най-лошото...
Часовете текат. В шест войските ще тръгнат в настъпление. Почти се срамува да
каже това, но на всеки чешки батальон се пада една германска дивизия. Сега той би
посъветвал [Хаха] да се оттегли с Чвалковски и да обсъдят какво трябва да се направи.
Какво трябва да се направи? Сломеният стар президент няма нужда да се оттегли, за да
реши. Той веднага казва на Хитлер: „Положението е напълно ясно. Съпротивата би била
лудост.“ Как обаче, пита той – защото вече е малко след 2 ч. след полунощ – как би могъл в
рамките на четири часа да нареди нещата така, че целият чешки народ да се въздържи от
съпротива? Фюрерът отговаря, че е най-добре да се посъветва със своите придружители.
Германската военна машина вече е в движение и не може да бъде спряна. Хаха трябва
веднага да се свърже с Прага. „Това е трудно решение“ – казва Хитлер според записаното в
германския протокол, но той вижда наченките на възможност за продължителен период на
мир между двата народа. В случай че решението бъде друго, вижда унищожението на
Чехословакия.
С тези думи той отпраща временно гостите си. Часът е 2:15 след полунощ. В една съседна
стая Гьоринг и Рибентроп засилват натиска върху двете жертви. Според френския посланик,
който в официално комюнике до Париж описва сцената, както му е била предадена от
достоверен според него източник, Хаха и Чвалковски протестират срещу грубото насилие
спрямо тяхната страна. Те заявяват, че няма да подпишат документа за капитулация. Ако го
направят, народът им вечно ще ги проклина.
Германските министри [Гьоринг и Рибентроп] били безмилостни [пише мо​сьо Кулондр в
своето съобщение]. Те буквално гонели д-р Хаха и мосьо Чвалковски около масата, на
която стояли документите; тикали ги постоянно пред тях, пъхали химикалки в ръцете
им, постоянно повтаряли, че ако упорстват в отказа си, до два часа половин Прага ще
бъде разрушена от бомбардировки, и това ще бъде само началото. Стотици
бомбардировачи чакали заповедта да излетят, и щели да получат тази заповед в шест
сутринта, ако подписите не са върху хартията.FK
В този момент д-р Шмит, който изглежда успява да присъства във всички моменти и на
всички места, където драмата на Третия райх достига кулминация, чува как Гьоринг вика д-р
Морел. „Хаха припадна!“ – крещи Гьоринг.
За момент нацистките мъчители са уплашени, че сломеният чешки президент може да
умре в ръцете им и, както казва Шмит, „целият свят утре да каже, че е бил убит в
Канцлерството“. Специалитетът на д-р Морел са инжекциите – на много по-късен етап той
за малко да убие Хитлер с тях – и сега връща д-р Хаха отново в съзнание с помощта на
иглата. Президентът се свестява достатъчно, за да може да вземе телефона, който
германците хвърлят в ръцете му, и да разговаря със своето правителство в Прага по
специална линия, инсталирана по нареждане на Рибентроп. Той уведомява чешкия кабинет
за случилото се и съветва да приемат капитулацията. След това, закрепен с втора инжекция
от д-р Морел, президентът на издъхващата република се връща със залитане при Адолф
Хитлер, за да подпише смъртната присъда на своята страна. Часът е четири без пет, а датата –
15 март 1939 г.
 Текстът е бил подготвен „предварително от Хитлер“, разказва Шмит, а докато траят
припадъците на Хаха, германският преводач е зает да копира официалното комюнике, което
също е било написано „предварително“, и което Хаха и Чвалковски също са били принудени
да подпишат. То гласи следното:
Берлин, 15 март, 1939 г.
По тяхна молба, днес Фюрерът прие чехословашкия президент д-р Хаха и чехословашкия
министър на външните работи д-р Чвалковски в Берлин, в присъствието на министъра на
външните работи фон Рибентроп. На срещата беше разгледана напълно откровено
сериозната ситуация, създадена от събитията през последните седмици на настоящата
чехословашка територия.
Двете страни изразиха единодушно убеждението, че целта на всички усилия трябва да
бъде гарантирането на спокойствие, ред и мир в тази част на Централна Европа.
Чехословашкият президент декларира, че в името на тази цел и за да постигне пълно
умиротворяване, той уверено предава съдбата на чешките народ и страна в ръцете на
Фюрера на германския Райх. Фюрерът прие тази декларация и изрази своето намерение
да вземе чешкия народ под закрилата на германския Райх и да му гарантира автономно
развитие на етническия живот съобразно неговия характер.
Машинациите на Хитлер са достигнали вероятно своя апогей.
Според една от неговите секретарки веднага след подписването Хитлер се втурнал в
кабинета си, прегърнал всички присъстващи жени и възкликнал: „Деца! Днес е най-
великият ден в живота ми! Ще вляза в историята като най-великият германец!“
Не му идва наум – и как ли би могло? – че краят на Чехословакия може да се окаже
началото на края за Германия. От това ранно утро на 15 март 1939 г., от тези мартенски
ИдиFL нататък се простира пътят към войната, към поражението, към катастрофата, както
вече знаем. Този път е кратък и следва най-правата линия. И след като е тръгнал веднъж по
него, Хитлер, подобно на Александър и Наполеон някога, няма да може да спре.28
В 6 ч. на 15 март в Бохемия и Моравия нахлуват германски войски. Те не срещат съпротива и
до вечерта Хитлер успява да влезе триумфално в Прага – нещо, от което по негово мнение
Чембърлейн подло го е лишил в Мюнхен. Преди да тръгне от Берлин, той се обръща към
германския народ с надута прокламация, в която повтаря някои от изтърканите лъжи за
„необузданите ексцеси“ и „терора“ на чехите, на които той е бил принуден да сложи край, и
гордо обявява: „Чехословакия вече не съществува!“
Хитлер прекарва нощта в замъка Храдчани, древното седалище на бохемските крале
високо над река Вълтава, където доскоро са живели Масарик и Бенеш и са работили за
първата демокрация, възникнала в Централна Европа. Възмездието на Фюрера е пълно, а
насладата му от него е видима от поредицата прокламации, които издава. Отмъстил си е за
всичката онази изгаряща злост срещу чехите, която го е изпълвала като бездомен австриец
във Виена три десетилетия по-рано и която е пламнала наново през миналата година, когато
Бенеш е дръзнал да се опълчи срещу него – всемогъщия германски диктатор.
На следващия ден, от замъка Храдчани, той провъзгласява Протектората Бохемия и
Моравия, който въпреки обявената „автономия и самоуправление“ за чехите, ги поставя, по
силата на самото си название, под германско иго. Цялата власт е дадена на
„райхспротектора“, на неговия държавен секретар и на началника на гражданската
администрация, които се назначават от Фюрера. За да предразположи оскърбеното
обществено мнение в Британия и Франция, Хитлер изважда от нафталина „умерения“
Нойрат и го назначава за протектор.FM Двамата най-високопоставени судетски водачи,
Конрад Хенлайн и Карл Херман Франк, получават възможността да си отмъстят на чехите,
след като получават назначение съответно като началник на гражданската администрация и
държавен секретар. Не след дълго Химлер като шеф на германската полиция стяга
протектората в желязната си хватка. За да изпълни целите си, той издига прочутия Франк
като началник на полицията в протектората и високопоставен офицер в СС.FN
В продължение на хилядолетие [казва Хитлер в речта, с която обявява протектората]
провинциите Бохемия и Моравия са съставлявали част от жизненото пространство на
германския народ... Чехословакия показа вродената си несъстоятелност, и затова сега
стана жертва на фактическо разпадане. Германският Райх не може да толерира
постоянни размирици в тези области... Затова германският Райх, в съгласие със закона на
самосъхранението, вече е решен да се намеси решително, за да изгради наново основите
на разумен ред в Централна Европа. Защото през хилядолетната си история е доказал, че
благодарение на величието и способностите на германския народ, той единствен е
призван да се заеме с тази задача.
Над Прага и чешките земи се спуска дълга нощ на германско варварство.
На 16 март Хитлер взима и Словакия под доброжелателната си закрила в отговор на
„телеграма“, съчинена в действителност в Берлин, както видях​ме, от премиера Тисо.
Германските войски бързо навлизат в Словакия, за да предоставят поисканата „закрила“. На
18 март Хитлер е във Виена, за да одобри „Договора за закрила“, подписан на 23 март в
Берлин от Рибентроп и д-р Тука и включващ таен протокол, който дава на Германия
изключителни права да експлоатира словашката икономика.30 Що се отнася до Рутения,
която е образувала източния край на Чехословакия, нейното независимо съществуване като
„Карпатско-украинска република“, обявено на 14 март, продължава само 24 часа. Тя напразно
призовава Хитлер за „защита“. Той вече е подарил територията ѝ на Унгария. Сред
заловените документи на германското външно министерство има интересно писмо,
написано на ръка от унгарския регент Миклош Хорти и адресирано до Адолф Хитлер с дата
13 март.
ВАШЕ ПРЕВЪЗХОДИТЕЛСТВО: сърдечни благодарности! Не мога да изразя колко съм
щастлив, защото този водоносен район [Рутения] е за Унгария – не обичам да си служа с
големи думи – от жизненоважно значение... Заемаме се с работата с ентусиазъм. Вече
са съставени планове. В четвъртък, 16-и, ще се случи граничен инцидент, който в събота
ще бъде последван от големия удар.31
Оказва се, че „инцидент“ не е необходим. Унгарските войски просто навлизат в Рутения в
6 ч. на 15 март, като съгласуват по време нашествието си с германското на запад, и на
следващия ден територията е официално присъединена от Унгария.
И така на 15 март, преди да приключи денят, започнал с пристигането на Хаха в
Канцлерството в Берлин в 1:15 ч., Чехословакия, както казва Хитлер, престава да
съществува.
 Нито Британия, нито Франция не правят и най-малкия жест, за да я спасят, макар и в
Мюнхен тържествено да са дали гаранции на Чехословакия срещу агресия.
След тази среща не само Хитлер, но и Мусолини е стигнал до заключението, че
британците са станали токова слаби, а техният министър-председател в резултат от това
толкова сговорчив, че вече не е необходимо да обръщат особено внимание на Лондон. На 11
януари 1939 г. Чембърлейн, придружаван от лорд Халифакс, е заминал за Рим, за да се опита
да подобри англо-италианските отношения. Случи се така, че бях на гарата в Рим, когато
двамата англичани пристигнаха, и съм отбелязал в дневника си „самодоволната усмивка“ на
лицето на Мусолини при посрещането на гостите. „Когато мина покрай мен – описвам
поведението им на тръгване от гарата, – Мусолини се шегуваше със своя зет Чиано и двамата
си разменяха остроумия.“32 Не успях, разбира се, да чуя какво говори, но по-късно Чиано
разкрива същината му в своя дневник.
Пристигането на Чембърлейн. [Пише Чиано на 11 и 12 януари]... Колко далече сме от
тези хора! Това е друг свят. Говорихме за това с Дучето следобед. „Тези хора – казваше
той, – не са направени от същото тесто като Френсис Дрейк и другите велики
авантюристи, които са създали Империята. Те са в крайна сметка уморените синове на
дълга поредица богаташи, и ще загубят своята империя.“
Британците не искат да се бият. Опитват се да отстъпват колкото е възможно по-
бавно, но не се бият... Нашите разговори с британците приключиха. Не се стигна до
нищо. Казах по телефона на Рибентроп, че посещението беше „голяма лимонада“ [т.е.
фарс]...
Придружих Дучето до гарата при отпътуването на Чембърлейн [пише Чиано на 14
януари]... Очите на Чембърлейн се изпълниха със сълзи, когато влакът потегли и
неговите сънародници запяха For He’s a Jolly Good Fellow. „Каква е тази песничка?“ –
попита Дучето.33
Макар и по време на Судетската криза Хитлер внимателно да е следил позицията на
Чембърлейн, в заловените германски документи няма и намек да е изпитвал загриженост
как гледа британският премиер на това, че Фюрерът е унищожил остатъка от Чехословакия
въпреки британската гаранция – а впрочем и въпреки Мюнхенското споразумение. На 14
март, докато Хитлер се готви да унизи Хаха в Берлин, а в Камарата на общините в Лондон се
надигат гневни въпроси за устроеното от Германия „отцепване“ на Словакия и неговото
отражение върху британската гаранция към Прага срещу агресия, Чембърлейн отговаря
разпалено: „Няма извършена подобна агресия.“ На следващия ден обаче, 15 март, след като
тя е наистина извършена, министър-председателят използва провъзгласяването на
„независимостта“ на Словакия като извинение да наруши обещанието, дадено от неговата
страна. „Тази декларация – обяснява той, – слага край на държавата, чиито граници сме
предложили да гарантираме, чрез вътрешен разпад. Правителството на Негово величество
съответно не може повече да се смята обвързано от това задължение.“
С други думи, стратегията на Хитлер е свършила идеална работа. Той е оставил на
Чембърлейн вратичка да се измъкне, и министър-председателят се е възползвал от нея.
Интересно е, че британският премиер не пожелава дори да обвини Хитлер, че е нарушил
обещанието си. „Толкова често съм чувал да се подхвър​лят обвинения за погазено доверие,
които са ми се стрували недостатъчно обосновани – казва той, – че не искам днес да се
ангажирам с никакви обвинения от този род.“ Той не упреква Фюрера с нито една дума, дори
за отношението му към Хаха и за долната измама, която очевидно (макар и подробностите да
са още неизвестни) е била извършена в Райхсканцеларията рано сутринта на тази дата, 15
март.
Нищо чудно, че британският протест на този ден, ако изобщо заслужава това имеFO, е
толкова половинчат, и че германците реагират на него (както и на последвалите англо-
френски оплаквания) с такава арогантност и презрение.
Правителството на Негово величество няма желание да се намесва без необходимост
във въпрос, който вероятно засяга по-пряко други правителства... То обаче, както
германското правителство със сигурност ще разбере, е дълбоко загрижено за успеха на
всички усилия за възстановяване на доверието и отслабване на напрежението в Европа.
То би осъдило всяко действие в Централна Европа, което е в ущърб на нарастването на
тази обща увереност...34
В нотата, която е изпратена на 15 март от посланик Хендерсън на Рибентроп като
официално съобщение от лорд Халифакс, не се споменава и дума за конкретните събития
през същия ден.
Французите поне се изразяват конкретно. Робер Кулондр, новият френски посланик в
Берлин, не споделя нито илюзиите на своя британски колега относно нацизма, нито
надменното отношение на Хендерсън към чехите. На петнайсети сутринта той иска разговор
с Рибентроп, но суетният и отмъстителен министър вече е на път за Прага, където
възнамерява да сподели с Хитлер насладата от унижението на един победен народ. Вместо
от него, Кулондр е приет по обяд от заместника му Вайцзекер. Посланикът, без да губи
време, казва онова, което Чембърлейн и Хендерсън още не са готови да изрекат: че с
военната си интервенция в Бохемия и Моравия Германия е нарушила едновременно
Мюнхенското споразумение и френско-германската декларация от 6 декември. Барон фон
Вайцзекер, който по-късно ще настоява, че винаги е бил убеден антинацист, е в арогантно
настроение, което би направило чест на Рибентроп. Ето какво се казва в собствения му
меморандум за срещата:
Разговарях доста рязко с посланика и му казах да не се позовава на Мюнхенското
споразумение, за което твърдеше, че било нарушено, и да не ни изнася лекции... казах му,
че с оглед на споразумението, постигнато миналата нощ с чешкото правителство, не
виждам причина за какъвто и да било демарш от страна на френския посланик... и че съм
сигурен, че когато се върне в посолството, ще намери нови инструкции и те ще го
успокоят.35
Три дни по-късно, на 18 март, когато британското и френското правителства си дават
сметка за общественото негодувание в двете страни и най-накрая благоволяват да отправят
официални протести към Райха, Вайцзекер дори надминава своя началник Рибентроп по
безочие – отново според собственото му свидетелство. В меморандум, намерен в архивите на
германското Министерство на външните работи, той разказва с видимо злорадство как е
отказал дори да приеме официалната френска протестна нота.
Веднага върнах нотата в плика и я хвърлих обратно на посланика със забележката, че
категорично отказвам да приема от него какъвто и да е протест по чехословашкия
 въпрос. Както и че няма да взема под внимание посланието, и че ще посъветвам мосьо
Кулондр да убеди правителството си да преразгледа документа...36
Кулондр, за разлика от Хендерсън по това време, не е емисар, който може да бъде сплашен
от германците. Той отвръща, че нотата на неговото правителство е била написана след
дължимото обмисляне и че не възнамерява да иска нейното редактиране. Когато държавният
секретар упорито отказва да приеме документа, посланикът му напомня за обичайната
дипломатическа практика и настоява, че Франция има абсолютно право да запознае
германското правителство със своите възгледи. Накрая Вайцзекер, според собствения му
разказ, оставя нотата на бюрото си, като обяснява, че „ще я разглежда като получена по
пощата“. Преди обаче да стигне до този безсрамен жест, той изтърсва следната мисъл:
От правна гледна точка, имаше съвместна декларация на Фюрера и президента на
държавата Чехословакия. Чешкият президент по своя собствена молба е дошъл в Берлин
и веднага е заявил, че иска да предаде съдбата на своята страна в ръцете на Фюрера. Не
бих могъл да си представя, че френските министри са повече католици от папата и имат
намерение да се бъркат в неща, които са надлежно уредени между Берлин и Прага.FP
Вайцзекер се държи по много различен начин със сговорчивия британски посланик, който
предава протеста на своето правителство късно следобед на 18 март. Великобритания този
път изразява позицията, че не може „да не сметне събитията от последните няколко дни за
пълно отхвърляне на Мюнхенското споразумение“ и че „германските военни действия“ са
„лишени от всякакво правно основание“. В преразказа си на документа Вайцзекер отбелязва,
че британците не стигат толкова далеч в това отношение като французите, в чиято нота се
казва, че Франция „няма да признае законността на германската окупация“.
Хендерсън е отишъл да се срещне с Вайцзекер на 17 март, за да го информира, че е отзован
в Лондон за „консултации“, и според държавния секретар сондирал мнението му за
„доводи“, които би могъл да предложи на Чембърлейн, „за да ги използва против
политическите си опоненти“. Хендерсън обяснил, „че британците нямат пряк интерес към
чехословашката територия. Той, Хендерсън, се безпокоеше повече за бъдещето“.37
Дори унищожаването на Чехословакия от Хитлер явно не е отворило очите на британския
посланик за характера на правителството, към което е акредитиран, а той изглежда не
разбира и какво се случва на този ден с правителството, което представлява.
Защото внезапно и неочаквано, на 17 март, два дни след като Хитлер е унищожил
Чехословакия, Чембърлейн е получил голямо просветление. То не е настъпило без известен
стимул. За негова огромна изненада, по-голямата част от британската преса (дори и „Таймс“,
но не и „Дейли Мейл“) и Камарата на общините са реагирали бурно на последната агресия
на Хитлер. И което е по-сериозно, много от собствените му поддръжници в парламента и
половината от министрите са се възпротивили категорично срещу каквито и да било по-
нататъшни отстъпки пред Хитлер. Лорд Халифакс по-специално, както германският
посланик уведомява Берлин, настоятелно е поискал от премиера да осъзнае какво се е
случило и рязко да промени курса си.38 За Чембърлейн става ясно, че рискува собственото си
положение като глава на правителството и водач на Консервативната партия.
Радикалната промяна на неговата позиция идва внезапно. Дори на 16 март сър Джон
Саймън от името на правителството произнася реч пред Камарата на общините, която е
толкова цинична по отношение на чехите и дотолкова издържана в „духа на Мюнхен“, че
според описанията в печата тя предизвиква в камарата „гняв с рядко виждана сила“. На
следващия ден, в навечерието на своя седемдесетгодишен рожден ден, Чембърлейн трябва да
държи реч в родния си град Бирмингам. Той е планирал да се изкаже по вътрешни проблеми,
с особен акцент върху социалните услуги. В следобедния влак за Бирмингам (по данни на
автора от френски дипломатически източници) Чембърлейн най-после взема решение. Той
се отказва от подготвената си реч и бързо нахвърля бележки за друга, съвсем различна.
Пред всички британци и дори пред голяма част от света, защото речта се предава по
радиото, Чембърлейн се извинява за „твърде сдържаното и предпазливо... донякъде хладно и
безпристрастно изявление“, което се е почувствал длъжен да направи в Камарата на
общините два дена по-рано. „Надявам се да коригирам това изявление тази вечер“ – казва
той.
Министър-председателят най-после е прозрял, че Адолф Хитлер го е измамил. Той прави
рекапитулация на разнообразните уверения на Фюрера, че Судетска област е била неговата
последна териториална претенция в Европа и че „не иска чехи“. Сега Хитлер се е отметнал
от тях – „взел е закона в собствените си ръце“.
Сега ни се казва, че това заграбване на територия е било наложено от безредици в
Чехословакия... Ако е имало вълнения, дали не са били подбудени отвън?... Дали това е
краят на една стара авантюра или началото на нова? Дали това е последното нападение
срещу малка държава, или то ще бъде последвано от други? Дали това е най-сетне
крачка, която води към опит за налагане на световно господство със сила?... Макар и да
не съм готов да натоваря тази страна с нови и неустановени отговорности при
обстоятелства, които не могат да бъдат предвидени, все пак не може да има по-голяма
грешка от предположението, че тъй като смята войната за нещо безсмислено и
жестоко, тази нация дотолкова е загубила мъжество, че да не напрегне докрай силите
си, за да се противопостави на подобно предизвикателство, в случай че бъде отправено.
Това е рязък и съдбоносен обрат за Чембърлейн и за Британия, и още на следващия ден
Хитлер е предупреден за това от прозорливия германски по​сланик в Лондон. „Погрешно би
било – информира Херберт фон Дирксен в обстоен доклад до външното министерство на 18
март – да се хранят каквито и да било илюзии, че в отношението на Британия към Германия
не е настъпила фундаментална промяна.“39
За всеки, който е чел „Моята борба“, който е погледнал картата и е видял новите позиции
на германската армия в Словакия, който е запознат с някои дипломатически ходове на
Германия след Мюнхенската конференция или който е размишлявал върху динамиката на
безкръвното завладяване на Австрия и Чехословакия от Хитлер през последните дванайсет
месеца, е очевидно кои точно са следващите „малки държави“ в списъка на Фюрера. И
Чембърлейн го знае прекрасно, подобно на почти всеки друг.
На 31 март, шестнайсет дни след като Хитлер е влязъл в Прага, министър-председателят
казва пред Камарата на общините:
В случай на каквото и да е действие, което явно застрашава полската независимост и на
което полското правителство съответно сметне за жизненоважно да се
противопостави със своите национални въоръжени сили, правителството на Негово
величество ще се чувства длъжно веднага да окаже на полското правителство цялата
подкрепа, на която е способно. В това то уверява полското правителство. Бих добавил, че
френското правителство ме упълномощи да заявя ясно, че те са на същата позиция по
този въпрос.
Дошъл е редът на Полша.
 14.
На ред е Полша

Н а 24 октомври 1938 г., по-малко от месец след мюнхенските събития, Рибентроп кани
Йозеф Липски, полския посланик в Берлин, на тричасов обяд в „Гранд хотел“ в
Берхтесгаден. Полша, подобно на Германия и дори в негласно съучастие с нея, току-що е
заграбила ивица чешка територия. Разговорът на масата протича, както подчертава
меморандумът на германското външно министерство, „в много приятелска атмосфера“1.
Независимо от това нацисткият външен министър, без да се бави, преминава към
съществените въпроси. Дошло е време, казва той, за общо споразумение между Полша и
Германия. Необходимо е най-напред, продължава той, „да поговорим с Полша за Данциг“.
Той трябва да се „върне“ в Германия. Освен това, казва Рибентроп, Райхът иска да построи
автострада и двойна железопътна линия през Данцигския коридор, които да свързват
Германия с Данциг и Източна Прусия. И двата пътя трябва се ползват с екстериториални
права. Най-сетне, Хитлер иска Полша да се присъедини към Антикоминтерновския пакт
срещу Русия. В замяна на всички тези отстъпки Германия ще се съгласи да удължи
действието на полско-германския договор от 10 на 20 години и да гарантира границите на
Полша.
Рибентроп подчертава, че повдига тези въпроси „строго поверително“. Той предлага
посланикът да предаде доклада си на външния министър Бек „устно – тъй като в противен
случай има голяма опасност да стигне до външни лица, особено до пресата“. Липски
обещава да докладва във Варшава, но предупреждава Рибентроп, че той лично не вижда
„никаква възможност“ Данциг да бъде върнат на Германия. После припомня на външния
министър на Германия два неотдавнашни случая – на 5 ноември 1937 г. и на 14 януари 1938
г., – когато Хитлер лично е уверил поляците, че той няма да подкрепи никаква промяна на
статута на Данциг.2 Рибентроп отговаря, че не иска отговор веднага, но съветва поляците „да
помислят“.
Правителството във Варшава не се нуждае от много време за обмисляне. Седмица по-
късно, на 31 октомври, външният министър Бек изпраща на своя посланик в Берлин
подробни указания как да отговори на германците. Последният обаче успява да си уреди
среща с Рибентроп едва на 19 ноември – нацистите очевидно държат поляците добре да
обмислят отговора си.
Той е отрицателен. Като жест на разбирателство, Полша е съгласна да заменят Обществото
на народите като гарант на Данциг с германско-полско споразумение за статута на
Свободния град. „Всяко друго решение – пише Бек в меморандум, който Липси прочита на
Рибентроп, – и особено всеки опит за включване на Свободния град в Райха, неизбежно ще
доведе до конфликт.“ И добавя, че маршал Пилсудски, покойният диктатор на Полша, е
предупредил германците през 1934 г., по време на преговорите за сключване на пакт за
ненападение, че „въпросът за Данциг е сигурен критерий за оценка на намеренията на
Германия към Полша“.
 Подобен отговор не е по вкуса на Рибентроп. Той казва, че „съжалява за позицията,
възприета от Бек“ и предупреждава поляците, че „си струва да разгледат сериозно
германските предложения“3.
Отговорът на Хитлер на отказа на Полша да отстъпи Данциг е по-краен. На 24 ноември,
пет дни след срещата на Рибентроп и Липски, той издава нова директива за
главнокомандващите на въоръжените сили.
СЪВЪРШЕНО СЕКРЕТНО
Фюрерът нарежда: освен за трите случая, споменати в инструкциите от 10/21/38FQ, да
се извършат и приготовления за изненадваща окупация на Сво​бодната държава Данциг
от германски войски.
Приготовленията да се извършат на следната база: условието е квазиреволюционна
окупация на Данциг, с възползване от политически благоприятна ситуация, а не война
срещу Полша.FR
Войските, които ще бъдат използвани за тази цел, не трябва да бъдат определени в същото
време за окупацията на Мемелска област, така че две​те операции да могат при необходимост
да се проведат едновременно. Флотът ще подкрепи операцията на сухопътните сили с
нападение по море... Плановете на различните видове войски трябва да бъдат предадени до
10 януари 1939 г.
Макар и Бек току-що да е предупредил, че всеки опит на германците да превземат Данциг
ще доведе „неизбежно“ до конфликт, Хитлер сега си внушава, че това може да се направи без
война. Данциг се контролира от местни нацисти, които подобно на судетските получават
заповеди от Берлин. Не би било трудно там да се раздуха „квазиреволюционна“ ситуация.
И така, към края на 1938 г. – годината, през която се е случила безкръвната окупация на
Австрия и Судетска област – Хитлер е погълнат от планове за нови завоевания: остатъка от
Чехословакия, Мемел и Данциг. Било е лесно да смири Шушниг и Бенеш. Сега е ред на
Йозеф Бек.
Само че когато Фюрерът приема полския министър на външните работи в Берхтесгаден
скоро след Нова година, на 5 януари 1939 г., той все още не е готов да упражни върху него
същия метод, по който е въздействал на Шушниг и който скоро ще приложи към президента
Хаха. Най-напред трябва да ликвидира остатъка от Чехословакия. Както ясно показват
тайните протоколи от срещата, полски и германски, Хитлер е в едно от по-примирителните
си настроения. „Напълно готов“ е, казва той в началото, „да бъде на услугите на Бек“. И пита
полският външен министър дали има предвид нещо „специално“. Бек отговаря, че има
предвид Данциг. Става очевидно, че Хитлер е имал предвид същото.
„Данциг е германски – напомня Фюрерът на своя гост, – винаги ще остане германски и
рано или късно ще стане част от Германия.“ Той обаче може да даде уверението си, че „в
Данциг няма да бъде устройван fait accompliFS“. Той иска Данциг, както и германска
магистрала и железопътна линия през коридора. Ако двамата с Бек „се откажат от старите
модели и започнат да търсят решения в напълно нови насоки“, той е сигурен, че могат да
постигнат споразумение, което да е справедливо и за двете страни.
Бек не е толкова сигурен. Макар и да не желае, както споделя с Рибен​троп на следващия
ден, да бъде твърде рязък с Фюрера, той отговаря, че „Дан​циг​ският проблем е много труден“.
Той не вижда в предложението на канцлера нищо „равностойно“ за Полша. Тогава Хитлер
изтъква „голямото преимущество“ за Полша, в случай че „нейната граница с Германия,
включително Данцигският коридор, бъде гарантирана с договор“. Това явно не оказва
въздействие върху Бек, но накрая той се съгласява да помисли още по проблема.4
След като размисля през нощта, полският министър на външните работи провежда
разговор с Рибентроп на следващия ден в Мюнхен. Моли го да информира Фюрера, че докато
всички предишни разговори с германците са го изпълвали с оптимизъм, днес, след срещата с
Хитлер, той е „за пръв път в песимистично настроение“. Особено що се отнася до Данциг,
както въпросът е бил поставен от канцлера, той не вижда „каквато и да е възможност за
споразумение“5.
На полковник Бек, както и на толкова много други личности, които присъстват на
страниците на книгата, му е било нужно известно време, за да се събуди и да стигне до този
песимистичен възглед. Подобно на повечето поляци, той е яростен русофоб. Освен това не
обича французите, на които има зъб от 1923 г., когато в качеството си на полски военен
аташе в Париж е бил експулсиран по обвинение, че е продавал документи, свързани с
френската армия. За този мъж, който през ноември 1932 г. става полски външен министър,
вероятно е било естествено да се обърне към Германия. От самото начало той изпитва
искрена симпатия към нацистката диктатура, и през изминалите шест години се е борил за
сближаване на страната си с Третия райх и за отслабване на нейните традиционни връзки с
Франция.
От всички страни, с които Германия граничи, Полша всъщност най-много има от какво да се
страхува. И от всички тях тя е най-сляпа за опасността от Германия. Нито една клауза от
Версайския договор не буди толкова голямо възмущение у германците като тази за
създаването на Данцигския коридор, който предоставя на Полша излаз на море – и при това
откъсва Източна Прусия от Райха. Отделянето на старото ханзейско пристанище Данциг от
Германия и превръщането му в свободен град под егидата на Обществото на народите, но
контролиран икономически от Полша, оскърбява германското обществено мнение в не по-
малка степен. Дори слабата и миролюбива Ваймарска република никога не е приемала това,
което смята за осакатяване на германския Райх от Полша. Още през 1922 г. генерал фон
Зеект, както знаем, е определил отношението на германската армия.
Съществуването на Полша е непоносимо и несъвместимо със съществените условия на
германския живот. Полша трябва да изчезне и ще изчезне – в резултат от собствената
си слабост и от действията на Русия – с наша помощ... Заличаването на Полша трябва
да бъде един от фундаменталните мотиви на германската политика... [и] е постижимо
чрез и с помощта на Русия.
Пророчески думи!
Германците са забравили – или вероятно не желаят да си спомнят, – че почти всички
германски земи, дадени на Полша във Версай, включително провинциите Позен и Полска
Померания (Поморже), които образуват Данцигския коридор, са били заграбени от Прусия
по време на поделбите, когато Прусия, Русия и Австрия са унищожили полската държава. В
продължение повече от хилядолетие те са били обитавани от поляци – и до голяма степен
още е така.
 Нито една страна, възстановена от Версай, не е преживяла такива тежки времена като
Полша. През първите бурни години на своето прераждане тя води агресивни войни с Русия,
Литва, Германия и дори Чехословакия – в последния случай заради богатата на въглища
Тешинска област. След като са били лишени от политическа свобода в продължение на век и
половина и следователно нямат съвременен опит в самоуправлението, поляците са
неспособни да съставят стабилно правителство или да започнат да решават своите
икономически и аграрни проблеми. През 1926 г. маршал Пилсудски, героят от революцията
през 1918 г., настъпва към Варшава, завзема контрола над правителството и макар и да е стар
социалист, постепенно заменя съществуващия хаотичен демократичен режим с лична
диктатура. Един от последните му актове преди да почине през 1935 г. е подписването на
пакт за ненападение с Хитлер. Това се случва на 26 януари 1934 г. и, както вече споменахме,
е една от първите крачки в подкопаването на системата от съюзи на Франция с източните
съседи на Германия и отслабването на Обществото на народите и неговата концепция за
колективна сигурност. След смъртта на Пилсудски Полша е управлявана предимно от малка
група „полковници“, водачи на стария Полски легион на Пилсудски, който се е сражавал
срещу Русия в Първата световна война. Главната фигура сред тях е маршал Шмигли-Ридз –
способен военен, но в никакъв случай не и държавник. Външната политика се оказва в
ръцете на полковник Бек. От 1934 г. нататък той става все по-подчертано прогермански
настроен.
Това е неминуемо самоубийствена политика. И наистина, когато човек разглежда
положението на Полша в Европа след Версай, е трудно да избегне заключението, че
поляците през трийсетте години на ХХ в., както и в някои случаи през миналите столетия, са
тласкани към самоунищожение от някакъв фатален недостатък в националния си характер, и
че през този период, както и понякога в миналото, са най-лошите врагове на самите себе си.
Докато съществуват Данциг и Данцигският коридор, между Полша и нацистка Германия не
може да има траен мир. Полша не е и достатъчно силна, за да си позволи лукса да враждува
едновременно с двата си гигантски съседа – Русия и Германия. Нейните отношения със
Съветския съюз са неизменно лоши от 1920 г., когато Полша е нападнала Русия, вече
отслабена от Първата световна война и гражданската война, и в резултат от това се е
стигнало до жесток сблъсък.FT
Вкопчвайки се във възможността да спечели приятелството на една толкова убедено
русофобска страна и същевременно да я откъсне от Женева и Париж, като подкопае по този
начин Версайската система, Хитлер поема инициативата за сключване на полско-германския
пакт от 1934 г. Това не е популярна стъпка в Германия. Тя ядосва германската армия, която е
на проруски и антиполски позиции от дните на Зеект. Само че обслужва забележително
добре временните цели на Хитлер. Приятелското благоразположение на Полша му помага да
изпълни най-напред първите си задачи: повторната окупация на Рейнска област,
унищожаването на Австрия и Чехословакия като независими държави. Всички тези стъпки,
които усилват Германия, отслабват Запада и застрашават Изтока, са извършени под
доброжелателния поглед на Бек и неговите колеги полковници, обзети от пълна и
необяснима слепота.
Ако в самото начало на новата година исканията на Хитлер са потопили полския министър
на външните работи в песимистично настроение, с идването на пролетта той изпада в още
по-голяма потиснатост. Макар че в юбилейната си реч пред Райхстага на 30 януари 1939 г.
Хитлер се изказва сърдечно за „приятелството между Германия и Полша“ и заявява, че то е
„един от факторите на политическия живот в Европа, които вдъхват увереност“, при
държавното си посещение във Варшава четири дни преди това Рибентроп е говорил по-
откровено. Той отново е повдигнал пред Бек въпроса за исканията на Хитлер относно
Данциг и съобщителните връзки през коридора, поддържайки упорито, че те са
„изключително умерени“. Германският външен министър обаче не получава задоволителен
отговор нито на тези въпроси, нито на настояването си Полша да се присъедини към
Антикоминтерновския пакт срещу Съветския съюз.6 Полковник Бек започва да проявява
предпазливост към своите приятели. Всъщност започва да извърта. На 26 февруари
германският посланик във Варшава информира Берлин, че Бек е поел инициативата да си
издейства покана да посети Лондон в края на март, а след това вероятно ще отиде в Париж.
Макар и със закъснение, Полша, както се изразява Молтке в комюникето си, „желае да
установи връзка със западните демокрации... [от] страх, че може да възникне конфликт с
Германия заради Данциг“7. Както е станало и с мнозина други, които са се опитвали да
утолят ненаситния апетит на Адолф Хитлер, пелената се смъква от очите на Бек.
Тя се свлича напълно и завинаги на 15 март, когато Хитлер окупира Бохемия и Моравия и
изпраща войските си да защитят „независима“ Сло​вакия. Когато се събужда тази сутрин,
Полша се оказва заградена на юг по границата със Словакия от германската армия, от която
вече е заобиколена на север по границите с Померания и Източна Прусия. За една нощ
нейната военна позиция е станала незащитима.
Датата 21 март 1939 г. е паметен ден в хрониката на пътя на Европа към войната. Денят е
белязан от усилена дипломатическа активност в Берлин, Варшава и Лондон. Президентът на
Френската република, съпровождан от външния министър Боне, пристига в британската
столица на държавно посещение. Чембърлейн предлага на французите техните две страни
заедно с Полша и СССР да излязат с официална декларация, че четирите държави веднага ще
започнат консултации за стъпки, които да предотвратят бъдеща агресия в Европа. Три дни
преди това Литвинов е предложил (също както и година по-рано, след аншлуса) да бъде
свикана европейска конференция, този път с участието на Франция, Британия, Полша,
Русия, Румъния и Турция, които да се обединят, за да спрат Хитлер. Британският премиер
обаче е определил идеята като „прибързана“. Той няма никакво доверие на Москва и смята,
че една „декларация“ от името на четирите държави, включително Съветския съюз, е
максималното, което би могъл да направи.FU
Неговото предложение е представено на Бек във Варшава от британския посланик на
същия ден, 21 март, и е прието донякъде хладно, що се отнася до участието на руснаците.
Полският външен министър се отнася към Съветския съюз с още по-голямо недоверие от
Чембърлейн, и при това споделя възгледите на министър-председателя за безполезността на
руската военна помощ. Той ще се придържа твърдо към тези възгледи до момента на
катастрофата.
Най-съдбоносното за Полша събитие от 21 март обаче се случва в Бер​лин. Рибентроп кани
полския посланик да се отбие при него по обяд. За пръв път, както Липски отбелязва после в
доклада си, министърът на външните работи се държи с него не само студено, но и
агресивно. Фюрерът, предупреждава той, „все повече се удивява от позицията на Полша“.
Германия иска задоволителен отговор на нейните искания за Данциг и за магистрала и
железопътна линия през коридора. Това е условие за продължаване на приятелските полско-
германски отношения. „Полша трябва да разбере – казва Рибентроп, – че не може да
провежда компромисен курс между Русия и Германия.“ Единственото ѝ спасение е „разумни
отношения с Германия и нейния Фюрер“. Това включва и съвместна „антисъветска
политика“. Нещо повече – Фюрерът иска Бек „да посети Берлин в скоро време“.
Междувременно Рибентроп настоятелно препоръчва на полския посланик, без да се бави,
да замине за Варшава и да обясни лично на своя външен министър какво е положението.
„Неговият съвет – пише Липски на Бек – беше да не отлагаме разговора [с Хитлер], за да не
би канцлерът да стигне до заключението, че Полша отхвърля всички негови предложения.“8

Една малка агресия между другото

Преди да си тръгне от „Вилхелмщрасе“, Липски пита Рибентроп дали може да му каже нещо
за разговора си с външния министър на Литва. Германецът отговаря, че са обсъждали
въпроса за Мемел, „който се нуждае от решение“.
Между другото, предишния ден Рибентроп е приел литовския министър на външните
работи Юозас Урбшис, който минава през Берлин на връщане от Рим, и е поискал Литва
незабавно да предаде Мемелска област обратно на Германия. В противен случай „Фюрерът
ще действа с мълниеносна бързина“. Литовците, предупреждава той, не бива да се залъгват с
очакването, че ще получат „някаква помощ от чужбина“9.
Всъщност няколко месеца по-рано, на 12 декември 1938 г., френският посланик и
британският шарже д’афер са представили на вниманието на германското правителство
доклади, че германското население на Мемел готви план за въстание, и са го помолили да
използва влиянието си да се запази статутът на Мемел, който е гарантиран от Британия и
Франция. В отговора си германското Министерството на външните работи изразява
„изненада и удивление“ от англо-френския демарш, а Рибентроп дава нареждане, ако двете
посолства отново предприемат подобни стъпки, да им се каже, „че сме очаквали на
французите и британците най-после да им омръзне да се месят в работите на Германия“10.
От известно време германското правителство и особено ръководителите на партията и СС
организират германците в Мемел по схема, която вече познаваме от аферите в Австрия и
Судетите. Германските въоръжени сили също са поканени да съдействат, и както вече знаем,
три седмици след сключването на Мюнхенското споразумение Хитлер е заповядал на своите
военачалници да подготвят, наред с ликвидирането на остатъка от Чехословакия, и
окупацията на Мемел. Тъй като флотът не е имал възможност за триумф при нахлуването в
Австрия и Судетска област, които са заобиколени от суша, Хитлер решава Мемел да бъде
превзет по море. През ноември са съставени морски планове за дръзката операция под
кодовото название „Транспортно упражнение Шчечин“. Хитлер и Редер са толкова
въодушевени от тази малка демонстрация на военноморска мощ, че отплават от Свинемюнде
за Мемел на борда на „джобния“ линеен кораб „Дойчланд“ на 22 март, точно една седмица
след триумфалното влизане на Фюрера в Прага, преди беззащитната Литва да е имала време
да капитулира пред германския ултиматум.
 На 21 март Вайцзекер, който с голямо закъснение ще изрази отвращението си към
бруталността на нацистките методи, уведомява литовското правителство, че „няма време за
губене“ и че неговите пълномощници трябва да дойдат в Берлин „със специален самолет
утре“, за да оформят писмено предаването на Мемелска област на Германия. Литовците
послушно пристигат късно следобед на 22 март, но въпреки германския натиск, какъвто им
оказва лично Рибентроп по внушение на Хитлер, който в това време се измъчва от морска
болест на борда на своя кораб, те не бързат да капитулират. Два пъти през тази нощ, както
разкриват пленените германски документи, Фюрерът изпраща спешни радиограми от
„Дойчланд“ до Рибентроп, за да пита дали литовците са предали, каквото им е било
поискано. Диктаторът и неговият адмирал трябва да знаят дали ще си пробиват път със
стрелба в пристанището на Мемел. Най-сетне, в 1:30 ч. след полунощ на 23 март, Рибентроп
успява да предаде по радиото на своя началник, че литовците са подписали.11
В 14:30 следобед на същия ден Хитлер за пореден път влиза триумфално в току-що
окупиран град, и в мемелския „Щаттеатър“ за пореден път произнася реч пред обезумяла
тълпа „освободени“ германци. Зачеркната е още една клауза от Версайския договор.
Направено е още едно безкръвно завоевание. Макар че Фюрерът не би могъл да го знае, то
ще е и последното.

Натискът върху Полша

Анексирането на Мемел от германците се оказва „много неприятна изненада“ за полското
правителство, както докладва от Варшава на следващия ден Ханс-Адолф фон Молтке,
германският посланик в Полша“. Главната причина за това – добавя той – е всеобщият страх,
че сега ще дойде редът на Данциг и Данцигския коридор.“12 Посланикът информира още
германското министерство на външните работи, че в Полша тече мобилизация на
военнослужещи от запаса. На следващия ден, 25 март, началникът на Абвера адмирал
Канарис съобщава, че Полша е мобилизирала три набора и съсредоточава войски в района на
Данциг. Генерал Кайтел не смята, че това е признак за „някакви агресивни намерения от
страна на поляците“, но отбелязва, че в Генералния щаб на сухопътните сили „гледат на това
по-сериозно“13.
Хитлер се връща от Мемел в Берлин на 24 март и на следващия ден провежда
продължителен разговор с генерал фон Браухич, главнокомандващ на сухопътните сили. От
поверителния меморандум на последния за този разговор изглежда, че Вождът още не е
решил как точно да постъпи с Полша.14 В действителност неспокойният му ум явно е
изпълнен с противоречия. Посланик Липски трябва да се върне на следващия ден, 26 март, а
Фюрерът не желае да се среща с него.
Липски ще се върне от Варшава в неделя, 26 март [отбелязва Браухич]. Той беше
упълномощен да попита дали Полша е готова да направи известни отстъпки относно
Данциг. Фюрерът замина на 25 март през нощта: той не желае да бъде тук, когато
Липски се върне. Рибентроп ще води преговорите първоначално. Фюрерът обаче не
желае да решава Данцигския проблем със сила. Той не би искал да тласка Полша в ръцете
на Великобритания по този начин.
 Военна окупация на Данциг ще се разглежда само ако Липски даде да се разбере, че
полското правителство не може да поеме отговорността към собствения си народ да отстъпи
доброволно Данциг и че за тях решението ще е по-лесно, ако бъдат поставени пред свършен
факт.
Това e интересна възможност да вникнем в мислите и характера на Хитлер в този момент.
Три месеца по-рано диктаторът лично е уверил Бек, че германците няма да действат на
принципа на свършения факт в Данциг. Той обаче помни как полският външен министър е
подчертал, че полският народ никога няма да подкрепи предаването на Данциг на Германия.
Ако германците просто го превземат, няма ли този свършен факт да улесни полското
правителство да го приеме? До този момент Хитлер гениално е преценявал слабостите на
своите чуждестранни опоненти и се е възползвал от тях, но тук, едва ли не за пръв път
досега, неговата преценка започва да се колебае. „Полковниците“, които управляват Полша,
са посредствени хора с объркан ум, но последното нещо, което искат или биха приели, е да
ги поставят пред свършен факт в Данциг.
Свободният град занимава ума на Хитлер най-много, но той мисли и за по-нататък, както е
правил по отношение на Чехословакия, след като е получил Судетска област по силата на
Мюнхенския сговор.
Засега [отбелязва Браухич] Фюрерът не възнамерява да разреши полския въпрос. По него
обаче трябва да се работи. Едно решение в близко бъдеще би трябвало да се основава на
особено благоприятни политически условия. В този случай Полша ще бъде повалена
напълно, дотолкова, че няма да е необходимо да се съобразяваме с нея като политически
фактор през следващите няколко десетилетия. Фюрерът има предвид като подобно
решение прокарване на гранична линия от източната граница на Източна Прусия до
източния край на Горна Силезия.
Браухич знае много добре какво означава тази граница. Това е предвоенната източна
граница на Германия, която Версайският договор е нарушил, и която е била в сила, докато не
е съществувала Полша.
Ако Хитлер е имал някакви съмнения каква ще е полската реакция, те се разпръсват,
когато посланик Липски се връща в Берлин в неделя, 26 март, и представя отговора на своята
страна под формата на писмен меморандум.15 Рибентроп го прочита веднага, отхвърля го,
беснее по повод на полските мерки за мобилизация и предупреждава пратеника за
„възможните последствия“. Освен това декларира, че всяко нарушаване на територията на
Данциг от полски войски ще се смята за агресия срещу Райха.
Писменият отговор на Полша, макар и издържан в помирителен тон, категорично отхвърля
германските искания. Той изразява готовност да обсъдят други средства за улесняване на
германския железопътен и автомобилен трафик през Данцигския коридор, но отказва да
разгледа възможността подобни комуникации да получат екстериториален статут. Що се
отнася до Данциг, Полша приема с готовност да заменят гарантирания му от Обществото на
народите статут с полско-германска гаранция, но не и да допусне Свободният град да стане
част от Германия.
Нацистка Германия по това време не е свикнала по-малки страни да отхвърлят нейните
искания и Рибентроп подхвърля на Липски, че „това му припомня за някои рисковани
стъпки, предприети от друга държава“ – очевиден намек за Чехословакия, в чието
разчленяване Полша е помогнала на Хитлер. Също толкова очевидно трябва да е било за
Липски, когато на следващия ден Рибентроп го вика в Министерството на външните работи,
че Третият райх вече се готви да приложи спрямо Полша същата тактика, която е била
използвана с такъв успех срещу Австрия и Чехословакия. Нацисткият външен министър
демонстрира гнева си от предполагаемото преследване на германското малцинство в Полша,
което, казва той, е произвело „пагубно впечатление в Германия“.
В заключение външният министър [на Германия] отбеляза, че вече не е в състояние да
разбере полското правителство... Предложенията, представени вчера от полския
посланик, не могат да се приемат като основа за споразумение. Следователно
отношенията между двете страни бързо се влошават.16
Варшава не е толкова лесна за сплашване като Виена или Прага. На следващия ден, 28
март, Бек вика германския посланик и в отговор на декларация​та на Рибентроп, че полски
удар срещу Данциг би означавал casus belli, му казва, че той от своя страна е принуден да
заяви, че всеки опит от страна на Германия или на нацисткия сенат в Данциг да промени
статута на Свободния град ще се смята от Полша за casus belli.
– Искате да преговаряме под насочени щикове! – възкликва посланикът.
– Това е вашият собствен метод – отговаря Бек.17
Прогледналият вече полски министър на външните работи може да си позволи да се
противопостави на Берлин по-твърдо, отколкото Бенеш е бил способен, защото знае, че
британското правителство, което година по-рано е било загрижено да помогне на Хитлер да
получи исканото за сметка на Чехословакия, сега възприема напълно противоположен курс
по отношение на Полша. Самият Бек е парирал британското предложение за четиристранна
декларация, като е заявил, че Полша отказва да се свързва с Русия по какъвто и да е начин.
Вместо това на 22 март той е предложил на сър Хауард Кенард, британския посланик във
Варшава, незабавно сключване на англо-полско споразумение за консултации в случай на
заплаха от нападение на трета страна. Само че, разтревожени от придвижването на
германски войски в съседство с Данциг и едноименния коридор и от информацията на
британското разузнаване във връзка с германските искания към Полша (които лукавият Бек е
отрекъл пред британците), Чембърлейн и Халифакс искат да отидат по-далече от обикновени
„консултации“.
На 30 март вечерта Кенард представя на Бек англо-френско предложение за пактове за
взаимопомощ в случай на германска агресия.FV Дори тази стъпка обаче е изпреварена от
събитията. Последните доклади за вероятността от предстояща германска атака срещу
Полша подтикват британското правителство същата вечер да отправи питане към Бек дали
възразява срещу едностранна британска гаранция за независимостта на Полша, която да бъде
предоставена междувременно. Чембърлейн трябва да знае до другата сутрин, защото иска да
отговори на парламентарен въпрос по темата. Бек (можем да си представим с какво
облекчение) не възразява. Всъщност, както казва на Кенард, „се съгласява без колебание“19.
На следващия ден, 31 март, както вече знаем, Чембърлейн прави своята историческа
декларация в Камарата на общините, че Британия и Франция „ще окажат на полското
правителство цялата подкрепа, на която са способни“, ако Полша бъде нападната и окаже
съпротива.
За всички в Берлин през тези почивни дни в края на март 1939 г., сред които се случи да бъде
и авторът, внезапната британска едностранна гаранция за Полша беше неразбираема, с
каквато и радост вероятно да са я посрещнали в земите на запад и на изток от Германия. В
много случаи, както вече знаем – през 1936 г., когато германците навлизат в
демилитаризираната Рейнска област, през 1938 г., когато превземат Австрия и заплашват с
война в Европа, за да получат Судетска област, и дори само две седмици по-рано, когато са
заграбили Чехословакия – Великобритания и Франция с подкрепата на Русия биха могли да
предприемат действия да спрат Хитлер, без това да им струва много. Само че в силното си
желание за мир Чембърлейн не се е решавал на подобни ходове. И не само това: правил е
всичко възможно, рискувал е, както сам казва, политическата си кариера, за да помогне на
Адолф Хитлер да получи каквото иска в съседните си земи. Не е сторил нищо, за да запази
независимостта на Австрия. Действал е в сговор с германския диктатор, за да унищожи
независимостта на Чехословакия – единствената наистина демократична страна на
източните граници на Германия и единствената, която е приятелски настроена към Запада и
поддържа Обществото на народите и идеята за колективна сигурност. Дори не е взел под
внимание каква военна стойност имат за Запада трийсет и петте добре обучени и въоръжени
чехословашки дивизии, окопали се зад своите силни планински укрепления в момент, когато
Британия може да изпрати само две дивизии във Франция и когато германската армия не е в
състояние да се сражава на два фронта, а според германските генерали е дори неспособна да
пробие чешката защита.
И сега, за една нощ, реагирайки разбираемо остро на окупирането на остатъка от
Чехословакия от Хитлер, Чембърлейн, след като съзнателно и безразсъдно е пропуснал
толкова шансове, се е наел да гарантира едностранно една източна държава, управлявана от
хунта политически бездарни „полковници“; на всичко отгоре последните до този момент са
сътрудничили тясно с Хитлер и подобно на хиени са се присъединили към германците в
разкъсването на Чехословакия, а страната им е изгубила потенциала си за военна защита
вследствие именно на германските завоевания, които са били осъществени от Райха с
помощта на Британия и Полша.FW При това британският премиер поема този риск в
последната минута, без да се потруди да си осигури помощта на Русия, чиито предложения
за съвместни действия срещу нова нацистка агресия е отхвърлил на два пъти през същата
година.
И накрая, направил е точно онова, което в продължение на повече от година е твърдял, че
Британия никога няма да направи: оставил е на друга държава решението дали неговата
страна да воюва.
Въпреки това припреният ход на министър-председателя, колкото и да е закъснял, поставя
Адолф Хитлер в съвсем нова ситуация. От този момент Британия явно ще възпрепятства по-
нататъшните му опити за агресия. Той повече няма да може да използва метода да превзема
държави една по една, докато западните демокрации стоят настрана и обсъждат какво да
направят. Нещо повече – ходът на Чембърлейн, изглежда, е първата сериозна крачка към
формиране на коалиция от държави срещу Германия, която, ако не бъде парирана успешно,
може да постави Райха точно в това обкръжение, което е неговият кошмар още от времето на
Бисмарк.

Случай „Бяло“
Новината за гаранцията, дадена от Чембърлейн на Полша, хвърля германския диктатор в
един от неговите характерни пристъпи на гняв. Така се случва, че с него е началникът на
Абвера адмирал Канарис, който разказва, че Хитлер беснеел из стаята, удрял с юмруци по
мраморната си маса с изкривено от ярост лице и крещял по адрес на британците: „Ще ги
сваря на каша, с която ще се задавят!“22
На следващия ден, 1 април, той произнася реч във Вилхелмсхавен, където линейният кораб
„Тирпиц“ е спуснат на вода. Настроението му е толкова войнствено, че явно не е сигурен в
себе си, защото в последния момент нарежда да отменят предаването на речта му по
радиото; дава указания да бъде излъчена по-късно на запис, който може да бъде
редактиран.FX Дори по-късно излъчената версия е пълна с предупреждения към Британия и
Полша.
Ако те [западните съюзници] очакват днешна Германия да си седи кротко до последния
момент, докато те създават сателитни държави и ги настройват срещу Германия,
тогава бъркат днешна Германия с Германия от преди войната.
Който заявява, че е готов да вади кестените от огъня заради тези държави, трябва да
разбере, че ще си изгори пръстите...
Когато в други страни казват, че ще се въоръжат и ще продължат да се въоръжават
още, мога да кажа на тези държавници само това: „Мен никога няма да уморите!“
Решен съм да продължа по този път.
Хитлер, както показва отмененото пряко предаване на неговата реч, е достатъчно
предпазлив, за да не предизвиква твърде много общественото мнение в чужбина. В Берлин
на този ден е оповестено, че той ще денонсира англо-германския морски договор като
първоначален отговор на Чембърлейн. В речта си обаче той просто декларира, че ако
Великобритания не желае да се придържа повече към него, Германия „ще приеме това
напълно спокойно“.
Както и толкова пъти по-рано, Хитлер завършва със стара, позната миролюбива нотка:
„Германия няма намерение да напада други народи... Изхождайки от това убеждение, реших
преди три седмици да назова предстоящия конгрес на партията „Партиен конгрес на мира“ –
лозунг, който с напредването на лятото на 1939 г. започва да звучи все по-иронично.
Това е за пред публиката. В условия на най-голяма секретност Хитлер дава своя истински
отговор на Чембърлейн и полковник Бек два дни по-късно, на 3 април. Той се съдържа в
съвършено секретна директива до въоръжените сили, от която са направени само пет копия и
в която за пръв път става дума за Случай „Бяло“. Това е кодово име, което впоследствие ще
придобие страховити измерения в световната история.
СЪВЪРШЕНО СЕКРЕТНО
Случай „Бяло“
 Сегашната позиция на Полша изисква... започването на военни приготовления, така че
при необходимост да бъде отстранена завинаги всяка заплаха от тази посока.
1. Политически изисквания и цели
Целта ще е да се унищожи полската военна мощ и да се създаде на изток ситуация,
която удовлетворява изискванията на националната отбрана. Свободната държава
Данциг ще бъде обявена за част от територията на Райха не по-късно от избухването на
военните действия.
Политическите ръководители смятат за своя задача в този случай, ако е възможно, да
изолират Полша, т.е. да ограничат военните действия само до Полша.
Развитието на задълбочаващи се вътрешни кризи във Франция и произтичащата от
това предпазливост на Британия могат да породят подобна ситуация в не много
далечното бъдеще.
Намеса на Русия... не може да се очаква да бъде от каквато и да е полза за Полша...
Позицията на Италия се определя от Оста Рим-Берлин.
2. Военни заключения
Големите цели при изграждането на германските въоръжени сили ще продължат да се
определят от антагонизма на западните демокрации. Случай „Бяло“ се въвежда само
като предпазно допълнение към тези приготовления...
Изолацията на Полша ще бъде още по-лесно да се поддържа, дори след началото на
военните действия, ако успеем да започнем войната с внезапни, силни удари и постигнем
бързи успехи...
3. Задачи на въоръжените сили
Задачата на Вермахта е да унищожи полските въоръжени сили. За тази цел трябва да се
постави като цел и да се подготви изненадващо нападение.
По отношение на Данциг:
Изненадваща окупация на Данциг може да стане възможна независимо от Случай
„Бяло“ чрез възползване от благоприятна политическа ситуация... Окупирането от
сухопътните сили ще се извърши от Източна Прусия. Флотът ще подкрепи действията
на сухопътните сили чрез интервенция от морето.
„Случай „Бяло“ е досадно дълъг документ с няколко „приложения“, „анекси“ и „особени
разпореждания“, повечето от които са издадени повторно като едно цяло на 11 април, и,
разбира се, с наближаването на момента за военни действия към тях са добавени още. Все
пак още на 3 април Хитлер прикрепва към „Случай „Бяло“ следните директиви:
1. Приготовленията трябва да се извършат по такъв начин, че операцията да може да се
изпълни по всяко време от 1 септември 1939 г. нататък.
Както и в случая с датата, която Хитлер е определил много време предварително за
завземането на Судетска област – 1 октомври 1938 г., – тази по-важна дата, 1 септември 1939
г., също трябва да се спази.
2. Върховното командване на въоръжените сили [ОКВ] е натоварено да съ​стави точно
разписание за Случай „Бяло“ и трябва да организира синхронното действие на трите вида
въоръжени сили на Вермахта.
 3. Плановете на видовете войски на Вермахта и подробностите по разписанието трябва да
бъдат предадени на ОКВ до 1 май 1939 г.23
Въпросът в този момент е дали Хитлер може да преодолее съпротивата на поляците, така
че да ги накара да приемат исканията му, както е постъпил с австрийците и (подпомогнат от
Чембърлейн) с чехите, или Полша ще продължава да държи на своето и ще се
противопостави на нацистката агресия, ако се стигне до такава, а ако го направи – с какви
средства. Авторът прекара първата седмица на април в Полша в търсене на отговори. Те бяха,
доколкото можех да разбера, че поляците няма да се подадат на заплахите на Хитлер, че ще
се сражават, ако земята им стане обект на нахлуване, но че се намират в катастрофална
военна и политическа ситуация. Техните военновъздушни сили бяха остарели, сухопътните
им войски – тромави, стратегическата им позиция (обкръжени от германците от три страни)
– почти безнадеждни. Още повече, че укрепването на Западния вал на Германия правеше
изключително трудна една англо-френска офанзива срещу Германия, в случай че Полша бъде
атакувана. И накрая, стана ясно, че твърдоглавите полски „полковници“ никога няма да се
съгласят да приемат руска помощ, дори ако германците са пред портите на Варшава.
Събитията от този момент се развиват бързо. На 6 април полковник Бек подписва в
Лондон споразумение със Великобритания, с което едностранната британска гаранция е
трансформирана във временен пакт за взаимопомощ. Както се съобщава, ще бъде подписан
постоянен договор веднага щом бъдат уточнени детайлите.
На следващия ден, 7 април, Мусолини изпраща войските си в Албания и добавя
завладяването на тази малка планинска страна към завоюването на Етиопия. Това му
предоставя плацдарм срещу Гърция и Югославия, и в напрегнатата атмосфера на Европа
изостря допълнително тревогата на малките страни, които дръзват да не се подчиняват на
Оста. Както показват документите на германското Министерство на външните работи, това е
извършено с пълното одобрение на Германия, която е била информирана предварително за
тази стъпка. На 13 април Франция и Британия реагират, като дават гаранции за Гърция и
Румъния. Започва оформянето на две противодействащи групи. В средата на април Гьоринг
пристига в Рим и за голямо неудоволствие на Рибентроп провежда два продължителни
разговора с Мусолини на 15-и и 16-и.24 Двамата стигат до единомислие, че „се нуждаят от
две или три години“, за да се подготвят за „генерален конфликт“, но Гьоринг декларира, че
ако войната настъпи по-скоро, „Оста е в много силна позиция“ и „може да победи всички
вероятни противници“.
На срещата става дума и за обръщението на президента Рузвелт, което е пристигнало в Рим
и Берлин на 15 април. Дучето, според Чиано, първоначално отказва да го прочете, а Гьоринг
заявява, че не си струва да му отговарят. Мусолини смята, че е „следствие от детския
паралич“, а впечатлението на Гьоринг е, че „Рузвелт страда от наченките на умствено
заболяване“. В своята телеграма до Хитлер и Мусолини президентът на САЩ поставя без
заобикалки един въпрос:
Готови ли сте да дадете уверение, че вашите въоръжени сили няма да атакуват или
навлязат в територията на следните независими страни?
Следва списък от 31 страни, включително Полша, прибалтийските държави, Русия, Дания,
Холандия, Белгия, Франция и Британия. Президентът се надява, че подобна гаранция за
ненападение може да се даде за „поне десет години“ или „четвърт век, ако се осмелим да
погледнем толкова далече“. Ако това бъде направено, той обещава Америка да участва в
глобални „обсъждания“ за облекчаване на света от „смазващото бреме на въоръжаването“ и
откриване на пътищата на международната търговия.
Неведнъж сте твърдели – напомня той на Хитлер, – че вие и германският народ нямате
желание за война. Ако това е истина, война не трябва да има.
В светлината на всичко, което ни е известно сега, този призив изглежда наивен, но
Фюрерът го намира за достатъчно притеснителен, за да даде да се разбере, че ще му
отговори – не пряко, а в реч пред Райхстага, на специално свикано заседание на 28 април.
Междувременно, както разкриват пленените документи на германското външно
министерство, „Вилхелмщрасе“ в циркулярна телеграма от 17 април поставя от своя страна
два въпроса на всички държави, споменати от Рузвелт, с изключение на Полша, Русия,
Британия и Франция: чувстват ли се заплашени от Германия по какъвто и да е начин?
Упълномощавали ли са Рузвелт да отправи своето предложение?
„Ние не се съмняваме – телеграфира Рибентроп до своите представители в споменатите
страни, – че и на двата въпроса ще получим отрицателен отговор, но въпреки това, по
особени причини, бихме искали веднага да получим реално потвърждение.“ „Особените
причини“ ще станат ясни, когато Хитлер произнесе речта си на 28 април.
До 22 април германското министерство на външните работи успява да съ​стави доклад за
Фюрера, че повечето от страните, включително Югосла​вия, Белгия, Дания, Норвегия,
Холандия и Люксембург „са отговорили отри​цателно и на двата въпроса“ – реакция, която
скоро ще покаже с какво простодушие се отнасят техните правителства към Третия райх. От
Румъния обаче пристига хаплив отговор, че „правителството на Райха и само е в позиция да
знае дали може да възникне заплаха“. Малката Латвия на север в Прибалтика първоначално
не разбира какъв отговор се очаква от нея, но германското външно министерство скоро ѝ
посочва правилната линия. На 18 април Вайцзекер телефонира на своя посланик в Рига, за
да му каже, че:
Не можем да разберем отговора на латвийския министър на външните работи на нашия
въпрос относно телеграмата на Рузвелт. Докато всички други правителства на практика
вече са отговорили, естествено, отрицателно, г-н Мунтерс възприема тази смехотворна
американска пропаганда като въпрос, по който той иска да се консултира с кабинета си.
Ако г-н Мунтерс не отговори веднага с „не“ на нашия въпрос, ще трябва да прибавим
Латвия към онези страни, които се проявиха като охотни съучастници на мистър
Рузвелт. Казах, че по моему една дума, казана за тези редове от хер фон Коце [германския
посланик], ще бъде достатъчна, за да получим от него очевидния отговор.25
И не греши.

Хитлер отговаря на Рузвелт

Получените отговори са мощни боеприпаси за Хитлер и той се възползва умело от тях, когато
се впуска в речта си пред Райхстага в приятния пролетен ден на 28 април 1939 г. Тя е, по мое
убеждение, най-дългото публично слово, която е държал някога, с продължителност над два
часа. В много отношения, особено по мощта на въздействието ѝ върху германците и
приятелите на нацистка Германия в чужбина, тя е вероятно и най-блестящата реч, която е
произнасял някога, и със сигурност най-великата, която авторът е чувал от неговите уста. По
самото си красноречие, лукавство, ирония, сарказъм и лицемерие тя достига ниво, до което
той няма да се издигне никога повече. И макар и предназначена за германския слух, тя се
излъчва не само по всички германски радиостанции, но и по стотици други в света; в САЩ
се предава от най-големите мрежи. Никога преди, нито по-късно не е имало подобна
световна аудитория, каквато събира той на този ден.FY
След обичайната встъпителна лекция за несправедливостта на Версай​ския договор и
множеството неправди и дълги страдания, който е причинил на германския народ, речта
започва най-напред с отговор към Великобритания и Полша, който разтърсва и без това
тревожната Европа.
След като декларира своите чувства на възхищение и приятелство към Англия, а после я
упреква за недоверието към него и новата ѝ „политика на обкръжаване“ на Германия, той
денонсира англо-германския морски договор от 1935 г. „Основата за него – казва Хитлер –
беше премахната.“
Подобно е положението и с Полша. Той съобщава за своето предложение към Полша във
връзка с Данциг и Данцигския коридор (което до този момент е пазено в тайна), нарича го
„най-голямата мислима отстъпка в интерес на европейския мир“ и уведомява Райхстага, че
полското правителство е отхвърлило това „единствено по рода си“ предложение.
Съжалявам за това необяснимо отношение на полското правителство... Най-лошото е,
че сега Полша, подобно на Чехословакия преди една година, смята, под натиска на
лъжлива международна кампания, че трябва да мобилизира войски, макар че Германия не
е свикала и един-единствен войник и не е помисляла да предприема каквото и да е против
Полша. Това е само по себе си достойно за съжаление и бъдещите поколения един ден ще
решат дали е било наистина правилно да се отхвърля това предложение, направено този
единствен път от мен... действително уникален компромис...
Слуховете, че Германия възнамерява да нападне Полша, продължава Хитлер, са „чисти
измислици на международния печат“. (Нито един от десетките милиони, които слушат, няма
откъде да знае, че само три седмици преди това той е дал писмени заповеди на своите
въоръжени сили да се подготвят за унищожението на Полша до 1 септември „най-късно“.)
Измислиците на печата, казва той по-нататък, са накарали Полша да сключи своето
споразумение с Великобритания, което „при определени обстоятелства би принудило Полша
да предприеме военни действия срещу Германия“. Следователно Полша е нарушила полско-
германския пакт за ненападение! „С други думи, от моя гледна точка, споразумението... е
било едностранно нарушено от Полша и следователно вече не съществува.“
След като самият той едностранно прекратява два официални договора, Хитлер казва пред
Райхстага, че с готовност ще преговаря за други, които да ги заменят! „Мога само да
приветствам подобна идея – възкликва той. – Никой не би се радвал повече от мен от тази
перспектива.“ Както знаем, това е стара хитрост, до която е прибягвал често и преди, когато
е нарушавал някой договор, но макар и вероятно да не знае, номерът вече не минава.
 След това Хитлер се обръща към президента Рузвелт и тук германският диктатор достига
апогея на своето ораторско изкуство. За нормалния слух, разбира се, думите му са пропити с
лицемерие и измама. Внимателно подбраните членове на Райхстага, както и милиони
германци, обаче са във възторг от неговия умел сарказъм и ирония. Шкембестите депутати се
тресат от дрезгав смях, докато Фюрерът обсипва американския президент с все по-язвителни
подигравки, които сякаш нямат свършване. Една по една той цитира точките от телеграмата
на Рузвелт, замълчава за кратко с едва доловима усмивка, после с маниера на учител
произнася тихо една дума – „отговор“, – и го съобщава на слушателите. (Още е жив споменът
ми как Хитлер спира от време на време, за да изрече тихо „Antwort“, докато над трибуната
Гьоринг на председателското място напразно се опитва да сподави кикота си, а членовете на
Райхстага се готвят, щом чуят съответния Antwort, да избухнат в гръмогласен смях.)
Г-н Рузвелт заявява, че за него е ясно, че всички международни проблеми могат да се
решат на масата за съвещания.
Отговор: ... Аз бих бил много щастлив, ако тези проблеми можеха наистина да намерят
решение на масата за съвещания. Моят скептицизъм обаче се основава на факта, че
самата Америка изрази най-категорично своето недоверие към ефективността на
конференциите. Защото най-голямата конференция на всички времена беше Обществото
на народите... представляващо всички народи по света и създадено съгласно волята на
един американски президент. Само че първата държава, която се отдръпна от това
начинание, бяха Съединените щати... Свободата на Северна Америка не е постигната на
масата за съвещания, нито пък конфликтът между Севера и Юга е бил решен на нея.
Няма да казвам нищо за безбройните борби, които накрая са довели до подчиняването на
северноамериканския континент като цяло.
Споменавам всичко това, само за да докажа, че вашият възглед, г-н Рузвелт, макар и
несъмнено напълно достоен за уважение, не намира потвърждение в историята на
вашата собствена страна или на останалия свят.
Германия, напомня Хитлер на президента, е присъствала веднъж на конференция – тази
във Версай, – не за да участва в обсъждане, а за да ѝ наредят какво да прави: нейните
представители са били „подложени на по-големи унижения, отколкото вероятно са били
принудени някога да изтърпят сиук​ските вождове“.
Най-накрая Хитлер стига до същината: своя отговор на молбата на президента да даде
уверения, че няма да нападне нито една от посочените 31 страни.
Отговор: Как е разбрал г-н Рузвелт кои страни се смятат за заплашени от германската
политика и кои – не? Или г-н Рузвелт е в състояние, въпреки огромния обем работа, с
която сигурно е натоварен в собствената си страна, да разпознава по свой почин всички
онези вътрешни духовни и умствени впечатления на другите народи и техните
правителства?
Накрая, г-н Рузвелт моли да му дам уверение, че германските въоръжени сили няма да
нападнат и преди всичко няма да посягат на територията или притежанията на
следните независими страни...
Хитлер прочита бавно името на всяка страна, и докато ги произнася (спомням си това),
смехът в Райхстага се усилва. Убеден съм – нито един депутат, нито един човек в Берлин,
както впрочем и авторът на тази книга, не забелязва, че той хитро пропуска Полша.
В този момент Хитлер изважда най-силния си коз – или поне със сигурност мисли така.
Отговор: Направих си труда да се допитам до споменатите страни, първо, дали се
чувстват застрашени, и второ и най-вече – дали това питане от американския
президент е било отправено към нас по тяхно внушение, или във всеки случай, с тяхно
съгласие.
Отговорът беше във всички случаи отрицателен... Вярно, нямаше как да поискам
проучване за някои от споменатите държави и страни, защото те самите – например
Сирия – понастоящем не разполагат със свободата си, а са окупирани и съответно
лишени от права от войските на демократични държави.
Като оставим настрана този факт обаче, всички граничещи с Германия държави са
получили много по-обвързващи уверения... отколкото г-н Рузвелт иска от мен в своята
любопитна телеграма... Трябва да обърна внимание на г-н Рузвелт върху една-две
исторически грешки. Той споменава Ирландия например и моли за потвърждение, че
Германия няма да нападне Ирландия. Ето, току-що прочетох една реч на Де Валера,
ирландския тишахFZ, в която, колкото и да е странно и в противоречие с мнението на г-н
Рузвелт, той не обвинява Германия, че потиска Ирландия, а упреква Англия, че подлага
Ирландия на постоянна агресия...
По същия начин, от вниманието на г-н Рузвелт е убягнал фактът, че Палестина
понастоящем е окупирана не от германски, а от английски войски; и че свободата на
тази страна се ограничава с най-грубо прилагане на сила...
Въпреки това, казва Хитлер, той е готов „да даде на всяка от назованите държави уверение
от този вид, който г-н Рузвелт желае“. И дори нещо повече! Погледът му светва.
Не бих искал да пропусна този удобен случай, без да дам преди всичко на президента на
САЩ уверение относно онези територии, които в края на краищата вероятно му
причиняват най-много опасения, а именно самите Съединени щати и другите държави на
американския континент.
Тържествено заявявам, че всички твърдения, разпространявани по какъвто и да е начин,
във връзка с планирано германско нападение или нахлуване на американска територия, са
долни лъжи и груби неистини, да оставим настрана факта, че подобни твърдения, що се
отнася до военните възможно​сти, могат да се родят само в нечие глупаво въображение.
Райхстагът е разтърсен от смях; Хитлер не се усмихва, а постига огромен ефект,
запазвайки тържествения си вид.
Тогава идва заключителната част – най-красноречива за германския слух от всички, с
които е завършвал речите си.
Г-н Рузвелт! Напълно разбирам, че огромните размери на вашата страна и нейното
неизмеримо богатство ви позволяват да се чувствате отговорен за историята на целия
свят и историята на всички страни. Аз, господине, се намирам в много по-скромна и по-
малка област... Някога поех управлението на държава, която беше изправена пред пълна
разруха благодарение на доверието ѝ в обещанията на останалия свят и на слабия режим
на демократични правителства... Победих хаоса в Германия, установих наново ред и
увеличих производството в огромна степен... развих транспорта, уредих изграждането
 на внушителни пътища и изкопаването на канали, създадох гигантски нови фабрики и в
същото време се заех да допълня образованието и културата на нашия народ.
Успях отново да намеря полезна работа за всичките седем милиона безработни... Не само
обединих политически германския народ, но и го превъоръжих. Освен това се заех да
унищожа лист по лист онзи договор, който в своите 448 члена съдържа най-срамното
потисничество, с което някой някога е очаквал да се примиряват народите и хората.
Върнах на Райха провинции, които ни бяха откраднати през 1919 г. Доведох обратно в
родната им страна милиони германци, които бяха откъснати от нас и страдаха... и
това, г-н Рузвелт, без да пролея кръв и без да причиня на моя народ, а следователно и на
други, нещастието на войната...
Вие, г-н Рузвелт, имате много по-лесна задача в сравнение с тази. Станахте президент
на САЩ през 1933 г., когато аз станах канцлер на Райха. От самото начало вие
застанахте начело на една от най-големите и най-богати държави в света... Условията
във вашата страна са предимно от такъв мащаб, че можете да намерите време и
възможност да посветите вниманието си на универсални проблеми... Вашите грижи и
идеи обхващат много по-голяма и обширна област от моите, защото моят свят, г-н
Рузвелт, в който Провидението ме е поставило и за който аз съм длъжен следователно
да работя, е за жалост много по-малък, макар че за мен е много по-скъп от всичко друго,
защото се свежда до моя народ!
Смятам обаче, че това е начинът най-добре да служа на онова, за което всички ние сме
загрижени, а именно справедливостта, благополучието, прогреса и мира на цялото
общество.
За изпадналия в заслепение германски народ тази реч е най-великият шедьовър на Хитлер.
Само който пътува из Европа през следващите дни, лесно може да разбере, че за разлика от
много други предишни речи на Хитлер тази вече не заблуждава хората или правителствата в
чужбина. За разлика от германците, те са в състояние да прозрат през лабиринта от измами.
И разбират, че германският Фюрер при цялото си умело красноречие, макар и да се е
подиграл с Рузвелт, всъщност не е отговорил на основните въпроси на президента: сложил
ли е край на агресията? Има ли вероятност да нападне Полша?
Както става ясно по-нататък, това е последната велика мирновременна публична реч в
живота на Хитлер. Някогашният австрийски бездомник е стигнал толкова далече в света,
колкото му позволява силата на неговия ораторски гений. От този момент нататък той ще се
опита да си спечели място в историята като воин.
Оттегляйки се през лятото в своето планинско убежище в Берхтесгаден, Хитлер не реагира
публично на полския отговор, даден му от полковник Бек на 5 май в реч пред парламента и в
официален правителствен меморандум, представен на Германия на същата дата. Заявлението
на поляците и речта на Бек представляват достоен отговор, примирителен по тон, но
категоричен по съдържание.
Ясно е [казва се в него], че преговори, при които една държава формулира искания, а
другата е длъжна да приеме тези искания в непроменен вид, не са преговори.
 Намесата на Русия: I
В своята реч пред Райхстага на 28 април Хитлер е пропуснал обичайните си нападки срещу
Съветския съюз. Няма и една дума за Русия. В отговора си полковник Бек е споменал за
„различни други намеци“, направени от Германия, които стигат „много по-далече от
дискутираните въпроси“, и си е запазил правото „да се върне към тази тема, ако е
необходимо“ – завоалирано, но явно напомняне за по-раншните усилия на Германия да убеди
Полша да се присъедини към Антикоминтерновския пакт срещу Русия. Макар и Бек, а също
и Чембърлейн, да не знаят това, тя е на път са изостави тези усилия. В Берлин и Москва
пускат кълнове нови идеи.
Трудно е да се установи с точност кога в двете столици са направени първите стъпки към
разбирателство между нацистка Германия и Съветския съюз, които ще имат толкова
мащабни последствия за света. Един от първите леки повеи на промяната, както вече
отбелязахме, се усеща още на 3 октомври 1938 г., четири дни след Мюнхенската
конференция, когато съветникът от германското посолство в Москва уведомява Берлин, че
Сталин ще извлече определени изводи от уреждането на Судетския въпрос, от което е бил
изключен, и има вероятност да възприеме „по-положително“ отношение към Германия.
Дипломатът настоятелно препоръчва „по-широко“ икономическо сътрудничество между
двете страни и подновява призива си във второ комюнике седмица по-късно.27 Към края на
октомври германският посланик в Москва, Фридрих Вернер граф фон Шуленбург, уведомява
германското Министерство на външните работи, че „възнамерява в най-близко бъдеще да се
обърне към Молотов, председателя на Съвета на народните комисари, за да се опитат да
постигнат уреждане на въпросите, които разстройват германско-съветските отношения“28.
Посланикът едва ли би замислил нещо подобно на своя глава, като се има предвид
предишното крайно враждебно отношение на Хитлер към Москва. Този ход трябва да му е
бил подсказан от Берлин.
Че това е така, става ясно от изследване на пленените архиви на германското външно
министерство. Първата крачка, от гледна точка на Германия, е да се подобри търговският
обмен между двете страни. Един меморандум на министерството от 4 ноември 1938 г.
разкрива „настойчиво искане от канцеларията на фелдмаршал Гьоринг поне да се опитаме
да активизираме наново нашата търговия с Русия, особено що се отнася до руските
суровини“.29 Сроковете на руско-германските икономически споразумения изтичат в края на
годината и документите от „Вилхелмщрасе“ изобилстват от материал, който показва
подемите и спадовете в преговорите за тяхното подновяване. Двете страни са настроени
много подозрително една към друга, но несигурно се сближават. На 22 декември в Москва се
провеждат продължителни разговори между руски длъжностни лица в сферата на търговията
и елитният германски специалист по уреждане на икономически проблеми Юлиус Шнуре.
Скоро след Нова година съветският посланик в Берлин, Алексей Мере​калов, прави едно от
редките си посещения на „Вилхелмщрасе“, за да информира германците за „желанието на
Съветския съюз да сложи начало на нова ера в германско-съветските икономически
отношения“. Следват обещаващи разговори, които продължават няколко седмици, но към
февруари 1939 г. са почти прекратени – под формалния претекст, че не е решено дали
основните преговори ще се водят в Москва или в Берлин. Истинската причина обаче е
разкрита в меморандум на директора на Отдела по икономическа политика на германското
Министерство на външните работи от 11 март 1939 г.: макар и Германия да се нуждае силно
от руски суровини и Гьоринг постоянно да настоява за тяхната доставка, Райхът просто не е
в състояние да снабдява Съветския съюз със стоките, които трябва да предостави в замяна.
Директорът е на мнение, че „прекъсването на преговорите“ е „крайно печално, като се има
предвид положението на Германия по отношение на суровините“.30 Макар и обаче първият
опит за сближаване в икономиката да е временно провален, във въздуха се долавят други
сигнали за него. На 10 март 1939 г., на първото заседание на Осемнайсетия партиен конгрес
в Москва, Сталин произнася дълга реч. Три дни по-късно внимателният Шуленбург изпраща
подробен доклад върху нея до Берлин. Според него е „достойно за отбелязване, че иронията
и критиките на Сталин са били насочени в значително по-силна степен срещу Британия,
отколкото срещу т.нар. държави агресори, и в частност Германия“. Посланикът специално
подчертава забележките на Сталин, че „слабостта на демократичните държави... е очевидна
от факта, че са изоставили принципа на колективната сигурност и са се обърнали към
политика на ненамеса и неутралитет. В основата на тази политика стои желанието да
отклонят държавите агресори към други жертви“. По-нататък той цитира обвиненията на
съветския диктатор, че
западните съюзници тласкат Германия все по на изток, като им обещават лесна плячка и
казват: „Само започнете война с болшевиките, и всичко друго ще се нареди от само себе
си. Това много прилича на насърчение... Изглежда, като че ли целта... е да се предизвика
яростта на Съветския съюз срещу Германия... и да се провокира конфликт с Германия без
явни причини...“
В заключение Сталин формулира следните ръководни принципи:
1. Да продължим да следваме политика на мир и укрепване на икономическите връзки с
всички страни.
2. Да не допускаме нашата страна да бъде въвлечена в конфликт от подпалвачи на война,
които имат обичай да оставят други да вадят техните кестени от огъня.31
По този начин човекът, който взема всички крайни решения в Русия, ясно предупреждава,
че Съветският съюз няма намерение да се остави да го вкарат във война с нацистка
Германия, за да спаси Британия и Франция; и ако в Лондон пренебрегват това, в Берлин поне
го отбелязват.GA
И все пак от речта на Сталин и от размяната на разнообразни дипломатически знаци скоро
след това е видно, че съветската външна политика, макар и предпазлива, продължава все пак
да бъде доста открита. Три дни след нацистката окупация на Чехословакия на 15 март
руското правителство предлага, както вече знаем, шестстранна конференция, на която да се
обсъдят средства за предотвратяване на нова агресия, но Чембърлейн отхвърля идеята като
„прибързана“.GB Това става на 18 март. Два дни по-късно с официално комюнике, за което
германският посланик там бърза да телеграфира в Берлин, Москва отрича, че Съветският
съюз е предложил на Полша и Румъния помощ, „в случай че станат жертви на агресия“.
Причината: „Нито Полша, нито Румъния са се обръщали към съветското правителство за
помощ или са [го] информирали за каквато и да е заплашваща ги опасност.“34
 Едностранната гаранция на британското правителство за Полша от 31 март вероятно е
допринесла за убеждението на Сталин, че Великобритания предпочита съюз с поляците пред
такъв с Русия и че Чембърлейн има същото намерение, каквото е имал и по време на
мюнхенските събития: да държи Съветския съюз извън концерта на великите държави в
Европа.35
В тази ситуация германците и италианците започват да съзират известни благоприятни
възможности. Гьоринг, който вече има сериозно влияние върху Хитлер по
външнополитическите въпроси, се среща с Мусолини в Рим на 16 април и обръща внимание
на Дучето върху последната реч на Сталин на комунистическия партиен конгрес. Направило
му е впечатление заявлението на съветския диктатор, че „руснаците няма да допуснат да
бъдат използвани като пушечно месо за капиталистическите държави“. Той казва, че ще
попита Фюрера дали не може да направят „предпазлив сондаж към Русия... с цел
установяване на приятелски отношения“. И припомня на Мусолини, че „в последните речи
на Фюрера изобщо не се споменава Русия“. Дучето, според конфиденциалния германски
меморандум за срещата, сърдечно приветства идеята за сближаване между силите на Оста и
Съветския съюз. Италианския диктатор също е усетил промяна в Москва; той е на мнение, че
сближаване може „да се постигне сравнително лесно“.
Целта [казва Мусолини] ще бъде да убедят Русия да реагира хладно и неблагосклонно на
британските опити за политика на обкръжаване, като следват насоките от речта на
Сталин... Още повече, че в своята идеологическа борба срещу плутокрацията и
капитализма силите на Оста имат до известна степен същите цели като руския
режим.36
Това е коренен обрат в политиката на Оста, който без съмнение би изненадал Чембърлейн,
ако беше научил за него. Вероятно и Литвинов би се изненадал.
Точно в деня на този разговор между Гьоринг и Мусолини, 16 април, съветският комисар
по външните работи приема британския посланик в Москва и отправя официално
предложение за троен пакт за взаимопомощ между Великобритания, Франция и Съветския
съюз. То съдържа призив за военна спогодба между трите държави в подкрепа на пакта,
както и за предоставяне на гаранция от участниците (към които при желание може да се
присъедини и Полша) за всички страни в Централна и Източна Европа, които се чувстват
заплашени от нацистка Германия. Това е последното усилие на Литвинов за съюз срещу
Третия райх, и руският външен министър, който е заложил своята кариера на политиката за
възпиране на Хитлер чрез колективни действия, сигурно си е мислил, че най-накрая ще успее
да обедини западните демокрации с Русия за тази цел. Както казва Чърчил в реч на 4 май, в
която се оплаква, че руското предложение още не е прието в Лондон, „няма начин да се
поддържа източен фронт срещу нацистката агресия без активната помощ на Русия“. Нито
една друга държава в Европа, най-малкото Полша, не притежава военната сила да поддържа
фронт в този регион. Въпреки това руското предложение е посрещнато с ужас в Лондон и
Париж.
Още преди да го отхвърлят обаче, Сталин прави първата сериозна крачка в посока към
противниковия лагер.
В деня след като Литвинов е отправил своето амбициозно предложение към британския
посланик в Москва, на 17 април, съветският посланик в Берлин посещава Вайцзекер в
германското Министерство на външните работи. Това, както отбелязва държавният секретар
в меморандум, е първата визита на Мерекалов при него, откакто е заел поста си година по-
рано.
След няколко встъпителни забележки относно германско-руските икономически връзки
[пише Вайцзекер], посланикът премина към политиката и ме попита направо какво мисля
за германско-руските отношения... Той каза нещо от рода на следното:
Руската политика винаги е била праволинейна. Идеологическите различия почти не са
оказали неблагоприятен ефект върху отношенията между Русия и Италия, и не е
необходимо да разстройват и тези с Германия. Русия не е използвала срещу нас
сегашните търкания между Германия и западните демокрации, нито пък има желание да
го прави. Що се отнася до Русия, тя няма причина да не живее в нормални отношения с
нас, а нормалните отношения може да се развиват към все по-добри.
С тази забележка, до която беше довел целенасочено разговора, г-н Ме​ре​калов завърши.
Той възнамерява да пътува до Москва след един или два дена.37
В руската столица, където съветският посланик се връща, предстои да се случи нещо. То
става известно на 3 май. На тази дата в съветските вестници, в сбутана на задната страница
колонка със заглавие „Новините накратко“, се появява малко съобщение: „Г-н Литвинов е
освободен от длъжността комисар по външните работи по негова собствена молба.“ На
негово място идва Вячеслав Молотов, председател на Съвета на народните комисари.
Германският шарже д’афер докладва за промяната в Берлин на следващия ден.
Внезапната промяна предизвика огромна изненада тук, тъй като Литвинов тъкмо водеше
преговори с британската делегация, беше се появил много близо до Сталин на парада на 1
май...
След като Литвинов беше приел британския посланик съвсем наскоро, на 2 май, и дори
беше споменат в пресата вчера като почетен гост на парада, изглежда, че неговото
уволнение трябва да е резултат от спонтанно решение на Сталин... На последния
партиен конгрес Сталин призова към предпазливост, така че Съветският съюз да не бъде
въвличан в конфликти. Молотов, който не е евреин, има репутацията на „най-сърдечен
приятел и близък съратник“ на Сталин. Неговото назначение очевидно цели да
гарантира, че външната политика ще следва строго насоките, очертани от Сталин.38
За всички е очевидно какво значение има внезапното отстраняване на Литвинов. То говори
за рязък и стихиен поврат в съветската външна политика. Литвинов е бил пръв апостол на
колективната сигурност, на идеята да се усили влиянието на Обществото на народите, както
и Русия да търси сигурност срещу нацистка Германия във военен съюз с Великобритания и
Франция. Колебанията на Чембърлейн относно подобен съюз са фатални за руския комисар
по външните работи. По оценка на Сталин – а тя е единствената, която има значение в
Москва, – политиката на Литвинов се е провалила. Нещо повече – тя заплашва да вкара
Съветския съюз във война с Германия, от участие в която западните демокрации е много
вероятно да се измъкнат. Време е, заключава Сталин, да опитат нов курс.GC Ако Чембърлейн
може да води политика на отстъпки спрямо Хитлер, не би ли могъл да го направи и руският
диктатор? Би могло да се очаква, че замяната на евреина Литвинов с Молотов (който, както
подчертава германското посолство в комюникето си до Берлин, не е евреин) ще окаже
определено въздействие в кръговете на високопоставените нацисти.
За да не остане значимостта на тази промяна незабелязана за германците, съветският
шарже д’афер Георгий Астахов повдига тази тема на 5 май в разговор с д-р Юлиус Шнуре –
експертът на германското външно министерство по източноевропейските икономически
въпроси.
Астахов отвори дума за уволнението на Литвинов [докладва Шнуре] и се опи​та... да
научи дали това събитие ще предизвика промяна в нашата позиция спрямо Съветския
съюз. Той изтъкна голямата роля на личността на Молотов, който в никакъв случай не е
специалист по външна политика, но ще има все по-голямо значение за бъдещата съветска
външна политика.39
Съветският дипломат освен това кани германците да подновят търговските преговори,
които са били прекратени през февруари.
Британското правителство отговаря едва на 8 май на съветските предложения от 16 април
за военен съюз. Британците на практика отказват. В Москва това усилва подозренията, че
Чембърлейн не желае да сключи военен пакт с Русия, за да попречат на Хитлер да превземе
Полша.
Не е изненадващо следователно, че руснаците правят все по-интензивни опити за
сближаване с германците. На 17 май Астахов пак се среща със Шнуре в Министерството на
външните работи, и след като обсъждат проблемите на търговията, преминава към по-големи
въпроси.
Астахов заяви [докладва Шнуре], че между Германия и Съветския съюз няма конфликти
във външната политика и следователно няма причина за каквато и да е враждебност
между двете страни. Вярно е, че в Съветския съюз съществува определено чувство за
заплаха, идваща от Германия. Без съмнение ще е възможно да елиминираме това чувство
за заплаха и недоверието в Москва... В отговор на мой случаен въпрос той коментира
англо-съветските преговори в смисъл, че като се има предвид тяхното състояние в
момента, желаният от Британия резултат едва ли ще бъде постигнат.40
Три дни по-късно, на 20 май, посланик фон Шуленбург провежда дълъг разговор с
Молотов в Москва. Новоназначеният комисар по външните работи е „много приятелски“
настроен и уведомява германския емисар, че икономическите преговори между двете страни
могат да се подновят, ако бъде създадена необходимата политическа база за тях. Това е нов
подход от страна на Кремъл, но подозрителният Молотов го прокарва предпазливо. На
въпроса на Шуленбург какво има предвид под „политическа база“, руснакът отговаря, че това
е нещо, за което ще трябва да помислят и двете правителства. Напразни остават всички
опити на посланика да накара хитрия външен комисар да разкрие картите си. „Той е
известен с донякъде несговорчивия си стил на поведение“ – напомня Шуленбург на
управляващите в Берлин.
На излизане от руското Министерство на външните работи посланикът случайно среща
съветския заместник-комисар по външните работи Владимир Потьомкин и му казва, че не е
успял да разбере от какъв характер са политическите искания на Молотов. „Помолих хер
Потьомкин да разбере“ – докладва Шуленбург.41
Възобновените контакти между Берлин и Москва не убягват на бдителния поглед на
френския посланик в германската столица. Още на 7 май, четири дни след отстраняването
на Литвинов, мосьо Кулондр информира френския министър на външните работи, че според
информация, която е получил от близък довереник на Фюрера, Германия търси съглашение с
Русия, което ще доведе наред с други резултати и до четвърта подялба на Полша. Два дни по-
късно френският посланик изпраща до Париж друга телеграма, предаваща новите слухове в
Берлин, „че Германия е направила или ще направи на Русия предложения, насочени към
подялба на Полша“42.

Стоманеният пакт
Макар и висшето военно ръководство на Вермахта да има ниско мнение за италианската
военна мощ, Хитлер настоява за военен съюз с Италия, какъвто Мусолини не бърза да
сключи. През април върховните командвания на двете страни започват преговори на щабно
ниво и Кайтел докладва пред ОКВ своето „впечатление“, че нито италианските въоръжени
сили, нито италианското превъоръжаване са в много добро състояние. Той е на мнение, че
трябва скоро да се вземе решение за война, или италианците няма да участват в нея.43
Към края на април, както показва неговият дневник44, Чиано долавя все повече тревожни
сигнали, че Германия може да атакува всеки момент Полша и да хвърли Европа във война, за
която Италия не е подготвена. Когато на 20 април посланик Атолико в Берлин телеграфира в
Рим, че германската операция срещу Полша е „предстояща“, Чиано го подканва да ускори
уреждането на срещата между него и Рибентроп, така че Италия да не бъде изненадана.
Двамата външни министри се срещат в Милано на 6 май. Чиано е дошъл с писмени
инструкции от Мусолини да подчертае пред германците, че Италия желае да избегне война
поне за три години напред. За изненада на италианеца, Рибентроп потвърждава, че и
Германия иска да запази мира за такъв период. Всъщност Чиано установява, че германският
външен министър „за пръв път“ е в „приятно спокойно душевно състояние“. Двамата
обсъждат ситуацията в Европа, договарят се да подобрят отношенията на Оста със Съветския
съюз и отиват на официална вечеря.
Когато след вечерята Мусолини се обажда да провери как са минали разговорите и Чиано
отговаря, че са минали добре, Дучето е внезапно осенен от блестящо хрумване. Той моли
своя зет да изпрати на пресата комюнике с новината, че Германия и Италия са решили да
сключат военен съюз. Рибентроп първоначално има известни колебания. Накрая се съгласява
да отнесе въпроса до Хитлер и когато се свързва с него по телефона, Фюрерът веднага
приема предложението на Мусолини.45
По този начин, под влиянието на внезапен импулс, след повече от година колебание,
Мусолини се обвързва необратимо със съдбата на Хитлер. Това е един от първите признаци,
че италианският диктатор, подобно на германския, започва да губи железния самоконтрол,
който до 1939 г. е позволявал на двамата да преследват националните си интереси с ледена
яснота. За Мусолини това скоро ще има гибелни последствия.
 „Стоманеният пакт“, както става известен техният договор, е подписан както подобава с
голяма тържественост в Райхсканцеларията в Берлин на 22 май. Чиано е удостоил Рибентроп
с Ордена на АнунциатаGD – нещо, което не само вбесява Гьоринг, но, както италианският
външен министър забелязва, го довежда даже до сълзи. Дебелият фелдмаршал дори устройва
бурна сцена, като се оплаква, че орденът е трябвало да бъде даден на него, който
действително е спомогнал за сключването на съюза.
„Обещах на Макензен [германския посланик в Рим], че ще се опитам да уредя орден на
Гьоринг“ – съобщава Чиано.
Италианският министър на външните работи намира, че Хитлер изглежда „много добре,
съвсем спокоен, не толкова агресивен“, макар и да му се струва, че е малко остарял, а очите
му са хлътнали, вероятно от недоспиване.GE Фюрерът е в отлично настроение, докато
двамата външни министри подписват документа пред неговия поглед.
Това е откровено деклариран военен съюз с агресивен характер, подчертан от едно
изречение в уводната част, добавено по настояване на Хитлер, в която се заявява, че двете
страни, „обединени от вътрешното сродство на техните идеологии... са решени да действат
рамо до рамо и с общи сили, за да осигурят своето жизнено пространство“. Същината на
договора се съдържа в Член III.
Ако противно на желанията и надеждите на високо договарящите се страни една от тях
бъде въвлечена в усложнена ситуация от военен характер с друга държава или държави,
другата от високо договарящите се страни веднага ще ѝ се притече на помощ като
съюзник и ще ѝ окаже подкрепа с всичките си въоръжени сили по суша, море и въздух.
Член V предвижда в случай на война нито една от страните да не сключва сепаративно
примирие или мир.46
Най-напред, както ще стане ясно, Мусолини нарушава първия принцип, а накрая Италия
престъпва и втория.

Хитлер изгаря мостовете си: 23 май 1939 г.

В деня след подписването на Стоманения пакт, на 23 май, Хитлер свиква своите
военачалници в кабинета си в Канцлерството в Берлин и им казва без заобикалки, че
следващите успехи не могат да бъдат спечелени без кръвопролитие и че следователно
войната е неизбежна.
Тази среща е по-разширена в сравнение с предишната от този род, проведена на 5 ноември
1937 г., когато Фюрерът за пръв път е съобщил решението си да тръгне на война на
главнокомандващите на трите вида въоръжени сили. Присъстват общо четиринайсет
офицери, включително фелдмаршал Гьоринг, гросадмирал Редер (вече с този чин), генерал
фон Браухич, генерал Халдер, генерал Кайтел, генерал Ерхард Милх, главен инспектор на
Луфт​вафе, и контраадмирал Ото Шнивинд, началник-щаб на военноморските сили.
Адютантът на Фюрера, подполковник Рудолф Шмунт, също присъства и си води бележки – за
щастие на историческата наука. Неговият протокол на срещата е сред пленените германски
документи. Очевидно думите на Хитлер в този случай се смятат за толкова съвършено
секретни, че не е направено нито едно копие от протокола; единственият, с който
разполагаме, е излязъл изпод ръката на Шмунт.47
Това е един от най-информативните и важни тайни документи, които опис​ват пътя на
Хитлер към войната. Тук, пред шепата мъже, които ще трябва да ръководят войските при
въоръжен конфликт, Хитлер в разрез със собствената си пропаганда и дипломатическа
хитрост назовава истинската причина, поради която трябва да нападне Полша и, ако се
наложи, да се изправи също и срещу Великобритания и Франция. Той предрича с необичайна
точност хода на бъдещата война – поне през първата ѝ година. И все пак при цялата си
откровеност неговата реч (защото говори единствено той) разкрива по-голяма несигурност и
душевно объркване, отколкото е показвал до този момент. Преди всичко мисълта за Британия
и британците още го смущава – нещо, което ще продължи до края на живота му.
Относно наближаването на войната обаче, както и за целите, с които ще я започне, той е
ясен и точен, и със сигурност нито един генерал или адмирал не си е тръгнал от
Канцлерството на 23 май, без да разбира точно какво предстои в края на лятото.
Икономическите проблеми на Германия, казва той в началото, могат да бъдат разрешени
само чрез придобиване на повече жизнено пространство в Европа, а „това е невъзможно, без
да нахлуем в други страни или да посегнем на притежанията на други народи“.
Вече не можем да постигаме нови успехи без проливане на кръв...
Данциг изобщо не е спорният въпрос. Става дума да разширим нашето жизнено
пространство на изток, да подсигурим хранителните си запаси и да разрешим проблема с
прибалтийските държави... В Европа няма друга възможност... Ако съдбата ни тласне
към открита конфронтация със Запада, безценно е да притежаваме голяма област на
изток. Във време на война още по-малко ще можем да разчитаме на рекордни реколти,
отколкото в мирно време.
Освен това, добавя Хитлер, ще разполагат с населението на негерманските територии на
изток като източник на работна ръка – с което отсега загатва за програмата за използване на
робски труд, която ще приведе в действие по-късно.
Изборът на първата жертва е очевиден.
Не може да става въпрос да пощадим Полша, така че ни остава решението:
да нападнем Полша при пръв удобен случай.GF
Не можем да очакваме да се повтори работата с Чехия. Ще има война. Нашата задача е
да изолираме Полша. Успешното ѝ изолиране ще бъде от решаващо значение.
И така, ще има война. Само с „изолираната“ Полша ли? По този въпрос Фюрерът не се
изказва толкова ясно. Всъщност изпада в объркване и противоречия. Трябва да запази за себе
си окончателната заповед за удара, казва той.
Не бива да се стига до едновременен открит конфликт със Запада – Франция и Англия.
Ако не е сигурно, че един германско-полски сблъсък няма да доведе до война със Запада,
тогава трябва да се изправят най-напред срещу Англия и Франция.
Следователно ето как стоят нещата по същество: конфликтът с Полша (който ще започне с
нападение срещу нея) ще бъде успешен само ако Западът не се намесва в него.
 Ако това не е възможно, по-добре е да нападнат западните държави и да довършат Полша в
същото време.
Изправени пред подобна градушка от противоречия, генералите сигурно са се стреснали,
може би дори са свалили моноклите си, макар че в протокола на Шмунт не е отбелязано
подобно нещо, нито пък се споменава някой от отбраната аудитория да е посмял да зададе
дори уточняващ въпрос.
После Хитлер преминава към Русия. „Не е изключено – казва той – Русия да не прояви
интерес към унищожението на Полша.“ От друга страна, ако СССР влезе в съюз с Британия и
Франция, това „ще ме накара да нанеса на Англия и Франция няколко опустошителни
удара“. Това би означавало да допусне същата грешка като Вилхелм II през 1914 г., но въпреки
че в тази лекция извлича няколко поуки от Първата световна война, Хитлер пропуска тази.
Мислите му се насочват към Великобритания.
Фюрерът се съмнява във възможността за мирно споразумение с Англия. Трябва да сме
подготвени за открита конфронтация. Англия вижда в нашето развитие създаване на
хегемония, която ще я постави в слаба позиция. Следователно Англия е наш враг, а
конфликтът с Англия е въпрос на живот и смърт.
Как ще изглежда този конфликт?GG
Англия не може да съкруши Германия с няколко мощни удара и да ни смаже. От решаващо
значение за Англия е да води войната колкото е възможно по-близо до Рур. Няма да мине
без френска кръв. (Западният вал!) Продължителността на нашето съществуване зависи
от притежанието на Рур.
След като решава да повтори една от грешките на кайзера – да атакува Франция и Англия,
ако се съюзят с Русия, – Хитлер сега заявява, че ще по​следва императора и в друго решение,
което накрая се е оказало пагубно за Германия.
Холандските и белгийските въздушни бази трябва да бъдат окупирани от войската.
Декларациите за неутралитет могат да бъдат пренебрегнати. Ако Англия поиска да се
намеси във войната с Полша, трябва да атакуваме мълниеносно Холандия. Трябва да се
стремим към установяване на нова отбранителна линия на холандска територия чак при
Зойдерзее. Войната с Англия и Франция ще бъде война на живот и смърт.
Идеята, че може да ни се размине леко, крие опасност; такава възможност няма.
Следователно трябва да изгорим мостовете си и въпросът вече няма да е за правилно и
грешно, а за съществуването или гибелта на осемдесет милиона души.
Макар и да е заявил току-що, че Германия ще нападне Полша „при пръв удобен случай“, и
макар и слушателите му да знаят, че почти цялата военна мощ на Германия е съсредоточена
за тази цел, в блуждаещите си мисли Хитлер постоянно се връща към Великобритания.
„Англия – подчертава той – е основната движеща сила срещу Германия.“ След което
започва да обсъжда нейните силни и слаби страни.
Самият британец е горд, смел, издръжлив, упорит и талантлив организатор. Знае как да
използва всяко ново развитие. Притежава любовта към приключенията и храбростта на
северната раса...
Англия е световна сила сама по себе си. В продължение на триста години без прекъсване,
усилена от съюзи. Тази мощ е не само нещо конкретно, но трябва да се разглежда и като
 психологическа сила, която обгръща целия свят.
Прибавете към това и неизмеримо богатство, и свързаната с него платежоспособност.
Геополитическа сигурност и защита от голяма военноморска мощ и храбри
военновъздушни сили.
Британия обаче има и слаби страни, напомня Хитлер на слушателите си, и започва да ги
изброява.
Ако през миналата война бяхме имали още два линейни кораба и още два крайцера, и ако
бяхме започнали битката при Ютланд на сутринта, британският флот щеше да бъде
победен, а Англия – поставена на колене.GH Това щеше да означава край на Световната
война. В миналото... за да завоюваш Англия, беше необходимо да навлезеш в нейната
територия. Англия можеше да се изхранва сама. Днес вече не може.
В момента, когато Англия бъде откъсната от снабдяването си, тя ще е принудена да
капитулира. Вносът на храни и горива зависи от защитата по море.
Атаките на Луфтвафе срещу Англия няма да я накарат да капитулира. Ако обаче бъде
унищожен флотът, следва незабавна капитулация. Няма съмнение, че една изненадваща
атака може да доведе до бързо решение.
Изненадваща атака с какво? Адмирал Редер със сигурност си е помислил, че Хитлер
дрънка празни приказки. Според т.нар. План Z, обявен в края на 1938 г., германската
военноморска сила едва ще започне да се доближава до британската към 1945 г. В този
момент, през пролетта на 1939 г., Германия не разполага с тежкобойните кораби, с които да
потопи британския флот, дори чрез изненадващо нападение.
Британия вероятно може да бъде сразена с други средства. Тук Хитлер слиза пак на земята
и начертава стратегически план, който година по-късно действително ще бъде изпълнен с
удивителен успех.
Целта трябва да бъде да нанесем на врага съкрушителен или окончателно решаващ удар в
самото начало. Съображенията за правилно и погрешно или за сключени договори нямат
място тук. Това ще е възможно само докато не се поддаваме да влезем във война с Англия
заради Полша.
Трябва да се извършат приготовления за продължителна война, както и за изненадващо
нападение, и всяка възможна интервенция на Англия на континента трябва да бъде
смазана.
Армията трябва да заеме позициите, които са важни за флота и Луфтвафе. Ако успеем
да окупираме и осигурим Холандия и Белгия, както и да победим Франция, основата за
успешна война срещу Англия е налице.
Тогава Луфтвафе може да направи близка блокада на Англия от Западна Франция, а
флотът да предприеме по-широка блокада с подводници.
Точно това ще бъде направено малко повече от година по-късно. Ще бъде изпълнен и друг
решаващ стратегически план, на който Фюрерът набляга особено на 23 май. Ако в началото
на последната война германската армия беше сменила направлението си в посока към
пристанищата на Ламанша вместо към Париж, казва той, краят щеше да е различен. Може би
щеше да е различен. Във всеки случай той ще опита това през 1940 г.
 „Целта винаги ще бъде да поставим Англия на колене“ – казва в заключение Хитлер, който
за момента явно е забравил изобщо за Полша.
Има и едно последно съображение.
Секретността е решаващата предпоставка за успех. Нашите цели трябва да се пазят в
тайна както от Италия, така и от Япония.
Дори собственият му Генерален щаб, чийто началник генерал Халдер също седи там и
слуша, не се ползва с пълно доверие. „Нашата разработка не трябва да се възлага на
Генералния щаб – заявява Фюрерът. – В такъв случай секретността няма да бъде
гарантирана.“ Той нарежда в ОКВ да се състави малък колектив, който да работи по
военните планове.
С други думи, на 23 май 1939 г. Хитлер, както сам се изразява, изгаря мос​то​вете си. Ще
има война. Германия се нуждае от жизнено пространство на изток. За да го получи, трябва
да нападне Полша при пръв удобен случай. Данциг няма нищо общо. Това е просто предлог.
Британия стои на пътя ѝ; тя е реалната движеща сила срещу Германия. Много добре, ще си
премерят силите и с нея, и с Франция. Ще бъде борба на живот и смърт.
Когато Фюрерът за пръв път е изложил своите планове за агресия пред военните
ръководители на 5 ноември 1937 г., фелдмаршал фон Бломберг и генерал фон Фрич са
протестирали – поне на това основание, че Германия е твърде слаба, за да се бие в
европейска война. През следващото лято генерал Бек е подал оставка като началник-щаб на
сухопътните сили по същата причина. На 23 май 1939 г. обаче нито един генерал или
адмирал, доколкото показват документите, не надига глас да оспори разумността на курса,
набелязан от Хитлер.
Работата им според тях е не да спорят, а да се подчиняват сляпо. Вече са използвали
значителните си способности, за да разработят планове за военна агресия. На 7 май
полковник Гюнтер Блументрит от генералния щаб на сухопътните войски, който заедно с
генералите фон Рундщет и фон Манщайн съставя малък „работен екип“, предава изготвената
оценка на ситуацията за Случай „Бяло“. Това всъщност е план за завладяването на Полша –
творчески замислен и дързък план, който ще бъде следван почти без промени.48
Адмирал Редер представя военноморските планове за Случай „Бяло“ в съвършено
секретна директива, подписана на 16 май.49 Тъй като Полша има само няколко километра
крайбрежна ивица на Балтийско море западно от Данциг и притежава само малък флот, не се
очакват трудности. Основната грижа на адмирала са Франция и Британия. Входът към
Прибалтика трябва да бъде защитен от подводници, а двата „джобни“ и другите два линейни
кораба заедно с „останалите“ подводници трябва да са готови за „война в Атлантика“.
Според инструкциите на Фюрера, флотът трябва да е готов да изпълни своята роля в плана
„Бяло“ до 1 септември, но Редер подканва своите командири да ускорят плановете, защото
„поради последните политически събития“ операцията може да бъде изтеглена по-скоро.50
Към края на май 1939 г. германските приготовления за война, която да започне до края на
лятото, са доста напреднали. Големите оръжейни заводи боботят и бълват оръдия, танкове,
самолети и бойни кораби. Способните щабни офицери от сухопътните, морските и
военновъздушните сили са стигнали до последния стадий на планирането. Войските са
попълнени с нови хора, свикани за „летни учения“. Хитлер може да бъде доволен от това,
което е постигнал.
 На 24 май, деня след лекцията на Фюрера пред военачалниците, генерал Георг Томас,
началник на Икономическия и оръжеен филиал на ОКВ, обобщава постигнатото в
конфиденциална лекция пред персонала на Министерството на външните работи. Както
напомня Томас на слушателите си, докато на имперската армия са ѝ били необходими 16
години – от 1898 до 1914 г., – за да увеличи мощта си от 43 на 50 дивизии, армията на Третия
райх само за 4 години е нараснала от 7 до 51 дивизии. Сред тях има пет тежки бронирани
дивизии и четири леки, „съвременна бойна кавалерия“, каквато не притежава нито една
друга страна. Военноморските сили са построили практически от нулата флот от два
линейни кораба от 26 000 тонаGI, два тежки крайцера, 17 есминеца и 47 подводници. Вече са
спуснали на вода два линейни кораба по 35 000 тона, един самолетоносач, 4 тежки крайцера,
5 есминеца и 7 подводници, и планират да спуснат още много кораби. От абсолютно нищо в
началото, Луфтвафе е изградена като сила от 21 ескадрили с персонал от 260 000 души.
Оръжейната индустрия, казва генерал Томас, вече произвежда повече, отколкото в разгара на
миналата война, а продукцията ѝ в повечето области далеч надхвърля тази на която и да е
друга страна. Всъщност германското превъоръжаване като цяло, заявява генералът, е
„вероятно уникално в света“.
Колкото и страховита да става германската мощ в началото на лятото на 1939 г.,
перспективата за успех във войната, която Хитлер планира за началото на есента, зависи от
вида на тази война. Германия още не е, а вероятно и никога няма да бъде достатъчно силна,
за да се изправи срещу Франция, Британия и Русия в допълнение към Полша. Когато
съдбоносното лято започва, всичко зависи от способността на Фюрера да ограничи войната
– най-вече да не допусне Русия да формира онзи военен съюз със Запада, който Литвинов е
предложил непосредствено преди отстраняването му и за който Чембърлейн, макар и
първоначално явно да го отхвърля, отново се замисля към края на май.

Намесата на Русия: II
По време на дебат в Камарата на общините на 19 май британският министър-председател
отново е изразил студено и дори презрително (по мнението на Чърчил) отношение към
руските предложения. С известна досада той е обяснил на депутатите, че „съществува нещо
като завеса, нещо като стена между двете правителства, която е крайно трудно да се пробие“.
Чърчил от друга страна, подкрепян от Лойд Джордж, твърди, че Москва е направила „честно
предложение... по-просто, по-прямо, по-практично“ от предложения​та на самия
Чембърлейн. Той се обръща към правителството на Негово величество с молба „да втълпят в
главите си някои груби истини. Без ефективен източен фронт не може да има задоволителна
отбрана на запад, а без Русия не може да има ефективен източен фронт“.
Огъвайки се пред критиките от всички страни, на 27 май Чембърлейн инструктира
британския посланик в Москва да се съгласи да започнат дискусии за пакт за взаимопомощ,
военна спогодба и гаранции за страните, заплашени от Хитлер.GJ Посланик фон Дирксен в
Лондон уведомява германското Министерство на външните работи, че британското
правителство е предприело тази стъпка „с много голяма неохота“. Освен това Дирксен
разкрива коя е вероятно основната причина за хода на Чембърлейн. Британското външно
министерство, докладва той спешно в Берлин, е узнало за „германските сондажи в Москва“
и се бои, „че Германия може да успее да задържи съветска Русия на неутрални позиции или
дори да я убеди да възприеме политика на доброжелателен неутралитет. Това би означавало
пълен провал на политиката на обкръжаване“.53
На последния ден от месец май Молотов произнася първата си реч като комисар по
външните работи в обръщение към Върховния съвет на СССР. Той критикува остро западните
демокрации за тяхното колебание и заявява, че ако имат сериозно намерение да се
присъединят към Русия за възпиране на агресията, трябва да подходят по същество и да се
споразумеят по три основни пункта:
1. Да сключат тристранен пакт за взаимопомощ от чисто отбранителен характер.
2. Да гарантират сигурността на държавите от Централна и Източна Европа, включително
всички европейски държави, граничещи със Съветския съюз.
3. Да сключат окончателно споразумение за формата и обхвата на пряката и ефективна
помощ, която могат да си окажат взаимно, както и на по-малките държави, заплашени от
агресия.
Както Молотов декларира, при това разговорите със Запада не означават, че Русия ще се
откаже от „търговски отношения на практическа основа“ с Германия и Италия. Всъщност
той казва, че „не е изключено“ търговските преговори с Германия да бъдат възобновени.
Както изтъква посланик фон дер Шуленбург в своя доклад за речта до Берлин, Молотов е
посочил, че Русия все още е готова да сключи договор с Британия и Франция, „при условие
че всички нейни искания бъдат приети“, но от обръщението вече е станало ясно, че ще мине
дълго време, преди да бъде сключено каквото и да е реално споразумение. Той подчертава, че
Молотов „избягва нападките срещу Германия и показва готовност да продължи разговорите,
започнати в Берлин и Москва“54.
Изведнъж се оказва, че тази готовност се споделя от Хитлер в Берлин.
През последните десет дни на май Хитлер и неговите съветници постоянно променят
позициите си по щекотливия въпрос дали да дадат аванси на Москва, за да попречат на
англо-руските преговори. В Берлин смятат, че в разговора си с посланик фон дер Шуленбург
на 20 май Молотов е полял със студен душ германските опити за сближаване, и на следващия
ден, 21 май, Вайцзекер телеграфира на посланика, че с оглед на казаното от външния
комисар, „сега трябва да проявим търпение и да изчакаме да видим дали руснаците ще
заговорят по-открито“55.
Само че Хитлер, след като е насрочил своето нападение срещу Полша за 1 септември, не
може да си позволи да проявява търпение. На 25 май или около тази дата Вайцзекер и
Фридрих Гаус, ръководител на правния отдел на германското външно министерство, са
повикани в селската къща на Рибентроп в Зоненбург и (според писмените показания, дадени
от Гаус в Нюрнберг)GK информирани, че Фюрерът иска „да установят по-търпими отношения
между Германия и Съветския съюз“. Рибентроп набелязва предварителни инструкции за
Шуленбург, като очертава в значителни подробности новия курс, който посланикът трябва да
възприеме спрямо Молотов, с когото е помолен да се срещне „колкото е възможно по-скоро“.
Този план е сред заловените документи на германското Министерство на външните работи.56
Ако се съди по нотацията на документа, той е показан на Хитлер на 26 май. Съдържанието
му е красноречиво. То разкрива, че към въпросната дата германското външно министерство е
убедено, че англо-руските преговори ще завършат успешно, ако Германия не се намеси
решително. Затова Рибентроп предлага на Шуленбург да каже на Молотов следното:
Между Германия и Съветска Русия не съществува реално противопоставяне на
интереси... Дошло е времето да помислим за умиротворяване и нормализиране на
германско-съветските междудържавни отношения... Италианско-германският съюз не е
насочен срещу Съветския съюз. Той е насочен изключително срещу англо-френското
обединение...
Ако противно на нашите желания се стигне до военни действия с Полша, ние сме твърдо
убедени, че дори тази необходимост няма по никакъв начин да доведе до сблъсък на
интереси със Съветска Русия. Можем дори да отидем по-далеч и да кажем, че при
уреждането на германско-полския въпрос – по какъвто и начин да стане това – ще
вземем предвид руските интереси, доколкото е възможно.
По-нататък трябва да се подчертае какви опасности крие за Русия един съюз с
Великобритания.
Не можем да разберем какво наистина би могло да склони Съветския съюз да играе
активна роля в играта на британската политика на обкръжаване... Това би означавало
Русия да поеме едностранна отговорност, без да получи нищо ценно в замяна от
британска страна... Британия по никакъв начин не е в състояние да предложи на Русия
нещо ценно в замяна, независимо как са формулирани договорите. Всяка помощ в Европа е
невъзможна заради Западния вал... Затова сме убедени, че Британия за пореден път ще
остане вярна на своята традиционна политика да остави другите държави да вадят
кестените от огъня.
Шуленбург трябва също да наблегне на това, че Германия „няма агресивни намерения
срещу Русия“. Най-накрая той получава указания да съобщи на Молотов, че Германия е
готова да обсъди със Съветския съюз не само икономически въпроси, но и „връщане към
нормалното в политическите отношения“.
Хитлер смята, че насоките отиват твърде далеч и нарежда да изчакат с тях. Фюрерът
според Гаус е бил впечатлен от оптимистичното изявление на Чембърлейн, направено два
дена по-рано, на 24 май, когато премиерът е казал пред Камарата на общините, че в резултат
от британските предложения се надява да бъде сключено пълно споразумение с Русия „на
ранна дата“. Това, от което Хитлер се бои, е директен отказ. Той не е изоставил идеята за
сближаване с Москва, но решава, че за известно време е най-добре да възприе​ме по-
предпазлив подход.
Редуването на приливи и отливи в мисълта на Хитлер през последната седмица на май е
засвидетелствано в заловените документи на германското външно министерство. На 25-и
или около този ден (точната дата не е напълно сигурна) той ненадейно се е обявил за
активизиране на разговорите със Съветския съюз, за да бъдат осуетени англо-руските
преговори. За тази цел Шуленбург трябва веднага да се срещне с Молотов. Въпреки това
инструкциите на Рибентроп за посланика, които са показани на Хитлер на 26-и, така и не са
изпратени. Фюрерът ги отменя. Същата вечер Вайцзекер телеграфира на Шуленбург и му
препоръчва да се придържа към „напълно резервирана позиция“ – той лично да не
предприема „никакъв ход до нови указания“57.
 Тази телеграма и едно писмо, което държавният секретар пише до посланика в Москва на
27 май, но го изпраща едва на 30-и заедно с важен пост​скриптум, обясняват до голяма степен
колебанията в Берлин.58 Вайцзекер в писмото от 27 май уведомява Шуленбург, че според
Берлин англо-руското споразумение „няма да бъде лесно да се предотврати“ и че Германия
се колебае да се намеси решително от страх да не би да предизвика „гръмовен татарски
смях“ в Москва. Освен това, както разкрива държавният секретар, както Япония, така и
Италия са реагирали хладно на предложените от Германия стъпки в Москва, и
резервираността на нейните съюзници е повлияла върху решението на Германия да пасува.
„С други думи – пише той в заключение, – засега предпочитаме да изчакаме и да видим
докъде ще стигне взаимното обвързване между Москва и Париж-Лондон.“
По някаква причина Вайцзекер не пуска писмото веднага; вероятно е чувствал, че Хитлер
още не е взел решение. Когато вече го изпраща на 30 май, той добавя послепис:
P.S. Към горните редове трябва да добавя, че с одобрението на Фюрера, въпреки всичко
сега трябва да направим опит за сближаване с руснаците, макар и много умерен,
посредством разговор, който ще проведа днес с руския шарже д’афер.
Този разговор с Георгий Астахов не постига голям напредък, но за германците той
представлява ново начало. Вайцзекер вика руския представител под предлог да обсъдят
бъдещето на съветската търговска мисия в Прага, която руснаците много държат да запазят.
Двамата дипломати маневрират около тази тема, като всеки се опитва да разбере какво се
върти в ума на другия. Вайцзекер изразява съгласие с Молотов, че политическите и
икономическите въпроси не могат да бъдат разглеждани напълно поотделно, и заявява
интерес от „нормализирането на отношенията между Съветска Русия и Германия“. Астахов
потвърждава, че Молотов няма „намерение да затваря вратата пред руско-германските
дискусии“.
Колкото и предпазливи да са двамата, германците се чувстват окуражени. В 22:40 ч.
същата вечер, на 30 май, Вайцзекер изпраща „извънредно спешна“ телеграма59 на Шуленбург
в Москва:
В противоречие с тактиката, планирана до този момент, в края на краищата решихме
да установим известен контакт със Съветския съюз.GL
Възможно е дългият таен меморандум, който Мусолини пише до Хитлер на 30 май, да е
усилил решимостта на Фюрера да се обърне към Съветския съюз, макар и предпазливо. Със
започването на лятото съмненията на Дучето относно целесъобразността на ранен конфликт
нарастват. Той е убеден, както пише на Хитлер, че „войната между плутократичните, себични
консервативни страни“ и Оста е „неизбежна“. При това обаче: „Италия се нуждае от период
на подготовка, който може да продължи до края на 1942 г. ... Едва от 1943 г. нататък едно
военно начинание ще има много големи изгледи за успех.“ След като изброява няколко
причини, поради които „Италия се нуждае от мирен период“, Дучето стига до заключението:
„По всички тези причини Италия не желае да ускорява започването на европейска война,
макар и да е убедена в неизбежността на подобна война.“60
Хитлер, който не е споделил със своя добър приятел и съюзник, че е опре​делил 1
септември като дата за нападение срещу Полша, отговаря, че е прочел тайния меморандум „с
огромен интерес“ и предлага двамата водачи да се срещнат, за да обсъдят нещата, в някакъв
бъдещ момент. Междувременно Фюрерът решава да провери дали не може да пробие
пукнатина в стената на Кремъл. През целия юни в Москва се водят разговори във връзка с
ново търговско споразумение между германското посолство и Анастас Микоян, руският
комисар по външната търговия.
Съветското правителство все още храни силни подозрения към Берлин. Както Шуленбург
докладва към края на месеца (на 27 юни), в Кремъл смятат, че германците искат с натиска за
подписване на търговско споразумение да торпилират руските преговори с Британия и
Франция. „Те се страхуват – съобщава посланикът, – че щом постигнем тази изгода, вероятно
ще оставим преговорите да стигнат до задънена улица.“61
На 28 юни Шуленбург провежда дълъг разговор с Молотов, който протича „приятелски“,
както се казва в неговата „секретна и спешна“ телеграма до Берлин. Въпреки това, когато
германският посланик, за да му внуши спокойствие, се позовава на договорите за
ненападение, които Германия току-що е сключила с прибалтийските държавиGM , съветският
външен комисар рязко отвръща, че „се налага да се усъмни в трайността на подобни договори
след опита на Полша“. Обобщавайки разговора, Шуленбург заключава:
Моето впечатление е, че съветското правителство е силно заинтересувано да се
запознае с нашите политически виждания и да поддържа контакт с нас. Макар че във
всичко казано от Молотов безспорно личеше силно недоверие, той все пак окачестви
нормализирането на отношенията с Германия като нещо желано и възможно.62
Посланикът иска да му изпратят по телеграфа указания за следващия ход. Шуленбург е
един от последните оцелели представители на школата на Зеект, Малцан и Брокдорф-Ранцау,
които са настоявали за сближаване на Германия със Съветска Русия след 1919 г. и са го
постигнали с Рапалския договор. Както показват неговите комюникета през цялата 1939 г.,
той искрено се е стремил да възстанови близките отношения, които са съществували по
време на Ваймарската република. Само че подобно на толкова много други германски
дипломати от кариерата, принадлежащи към старата школа, и той слабо разбира Хитлер.
Изведнъж на 29 юни Хитлер от своето планинско убежище в Берхтесгаден нарежда
разговорите с руснаците да бъдат прекратени.
Берхтесгаден, 29 юни 1939 г.
... Фюрерът реши следното:
Руснаците трябва да бъдат уведомени, че от тяхната позиция ние разбираме, че
поставят по-нататъшното продължаване на преговорите в зависимост от приемането
на основата за нашите икономически разисквания, определена през януари. Тъй като тази
основа не е приемлива за нас, пона​стоящем не проявяваме интерес към подновяване на
икономическите разисквания с Русия.
Фюрерът е съгласен този отговор да се отложи с няколко дни.63
В действителност неговата същина е изпратена по телеграфа до германското посолство в
Москва на следващия ден.
Външният министър [пише Вайцзекер]... е на мнение, че в областта на политиката е
казано достатъчно до по-нататъшни инструкции, и че за момента разговорите не бива
да бъдат подновявани по наша инициатива.
 Що се отнася до възможните икономически преговори с руското правителство,
обсъжданията тук още не са приключили. В тази област също ви молим засега да не
предприемате повече действия, а да чакате инструкции.64
В тайните германски документи не е загатнато нищо, което да обяснява защо Хитлер
внезапно е променил намеренията си. Руснаците вече са се показали склонни на компромис
със своите предложения от януари и февруари. При това Шнуре е предупредил на 15 юни, че
едно прекъсване на икономическите преговори ще бъде неизгодно за Германия както
икономически, така и политически.
Несигурният ход на англо-френско-съветските преговори също не може да е обезсърчил
Хитлер и да го е тласнал към подобно решение. От докладите на германското посолство в
Москва той знае, че Русия и западните сили са стигнали до мъртва точка по въпроса за
гаранциите за Полша, Румъния и прибалтийските държави. Полша и Румъния ще се радват да
получат гаранции от Британия и Франция, които обаче едва ли биха могли да им помогнат в
случай на германска агресия, освен индиректно, чрез създаване на западен фронт. Те обаче
отказват да приемат руска гаранция или дори да разрешат на съветски войски да преминат
през териториите им, за да посрещнат германско нападение. Латвия, Естония и Финландия
също упорито отказват да приемат каквато и да е руска гаранция – позиция, която, както
разкриха по-късно документи на германското външно министерство, се насърчава от
Германия под формата на ужасни заплахи, в случай че решимостта им бъде разколебана.
В тази безизходна ситуация Молотов в началото на юни предлага Вели​ко​британия да
изпрати своя външен министър в Москва, за да участва в преговорите. Явно от гледна точка
на руснаците това не само ще помогне да се излезе от задънената улица, но и ще покаже, че
Британия сериозно желае да постигне споразумение с Русия. Лорд Халифакс отказва да
отиде.GN Антъни Идън, който поне е бивш външен министър, предлага да замине вместо
него, но Чембърлейн отхвърля идеята му. Вместо това е решено да изпратят Уилиям Странг –
способен чиновник от „Форин Офис“, който по-рано е служил в посолството в Москва и
говори руски, но е слабо познат както в страната си, така и извън нея. Назначаването на
толкова нископоставено длъжностно лице като ръководител на толкова важна мисия за
преки преговори с Молотов и Сталин е сигнал за руснаците, както казват те по-късно, че
Чембърлейн все още не гледа особено сериозно на инициативата за изграждане на съюз за
възпиране на Хитлер.
Странг пристига в Москва на 14 юни, но макар и да участва в единайсет англо-френски
съвещания в Москва, неговата поява не оказва особено влияние върху хода на англо-
съветските преговори. Две седмици по-късно, на 29 юни, подозренията и раздразнението на
руснаците са демонстрирани публично в статия от Андрей Жданов, публикувана в „Правда“
под заглавието „Правителствата на Британия и Франция не искат договор на равноправна
основа за Съветския съюз“. Макар и да претендира, че пише „като частно лице, без да
ангажира съветското правителство“, Жданов е не само член на Политбюро и председател на
Комитета по външните работи в съветското народно събрание, но и, както изтъква
Шуленбург в доклада си по този въпрос, „един от доверените хора на Сталин, [чиято] статия
без съмнение е написана по заповед отгоре“.
 Струва ми се [пише Жданов], че правителствата на Британия и Франция не искат
реално споразумение, приемливо за СССР, а само разговори за споразумение, за да
демонстрират пред общественото мнение в своите страни предполагаемата
неотстъпчивост на СССР и по този начин да улеснят сключването на споразумение с
агресорите. Следващите няколко дни ще покажат дали това е така, или не.66
Недоверието на Сталин към Британия и Франция и подозрението, че западните съюзници
могат накрая да сключат сделка с Хитлер, както са направили преди година в Мюнхен, са
разгласени по този начин пред целия свят и дават повод за размисъл. Посланик фон дер
Шуленбург, след като размисля, подсказва на Берлин идеята, че една от целите на статията е
„да стовари върху Британия и Франция вината за възможния провал на преговорите“67.

Планове за тотална война

Въпреки всичко Адолф Хитлер не откликва на руската примамка. Причината вероятно е, че
през целия юни в Берхтесгаден той е бил зает да контролира изработването на военните
планове за нахлуване в Полша в края на лятото.
До 15 юни Хитлер получава свръхсекретния план на генерал фон Браухич за военната
кампания срещу Полша.68 „Целта на операцията – заявява главнокомандващият, повтаряйки
думите на своя господар – е да унищожим полските въоръжени сили. Политическото
ръководство изисква войната да започне със силни изненадващи удари и да доведе до бързи
успехи. Намерението на върховното командване на сухопътните сили е да предотврати
редовна мобилизация и съсредоточаване на полските сухопътни сили чрез изненадващо
нахлуване на полска територия и да унищожи по-голямата част от полската армия, която се
очаква да бъде западно от линията Висла–Нарва, чрез концентрично настъпление от Силезия
от едната страна и от Померания–Източна Прусия от другата.“
За изпълнението на този план Браухич определя две армейски групи – Армейска група
„Юг“, състояща се от Осма, Десета и Четиринайсета армия, и Армейска група „Север“,
съставена от Трета и Четвърта армия. Южната армейска група, под командването на генерал
фон Рундщет, трябва да атакува от Силезия „в основно направление Варшава, да разпръсне
изпречилите се полски войски и да окупира колкото е възможно по-скоро и с колкото може
по-значителни сили Висла от двете страни на Варшава, с цел да разбие полските войски,
които още се държат в Западна Полша, като действа съвместно с Армейска група „Север“.
Първата мисия на северната група е „да установи връзка между Райха и Източна Прусия“,
като организира настъпление през Данцигския коридор. Задачите на различните армии са
описани подробно, както и тези на военновъздушните сили и флота. Данциг, казва Браухич,
ще бъде обявен за германска територия на първия ден от военните действия и ще бъде
осигурен чрез местни сили под германско командване.
Допълнителна директива, издадена по същото време, предвижда заповедта за провеждане
на операция „Бяло“ да влезе в действие на 20 август. „Всички приготовления трябва да бъдат
приключени до тази дата“ – гласи директивата.69
Седмица по-късно, на 22 юни, генерал Кайтел предава на Хитлер „предварително
разписание за Случай „Бяло“70. След като го разглежда, Фюрерът го приема „в основни
линии“, но дава нареждане, „за да не се внушава безпокойство сред населението от
свикването на запасняци в по-голям от обичайния мащаб... на гражданските институти,
работодателите или други частни лица, които се интересуват, да се казва, че мъжете се
свикват за есенните маневри“. Освен това Хитлер поставя условие, „по съображения за
сигурност, да не се пристъпва към евакуиране на болниците в граничната област, което
Върховното командване на армията предлага да започне от средата на юли“.
Войната, която Хитлер замисля да разпали, ще бъде тотална и ще изисква не само военна
мобилизация, но и цялостна мобилизация на всички национални ресурси. За да се
координира тази огромна кампания, е свикано заседание на Съвета по отбраната на Райха на
следващия ден, 23 юни, което ще бъде председателствано от Гьоринг. Присъстват около 35
високопоставени длъжностни лица, цивилни и военни, включително Кайтел, Редер, Халдер,
Томас и Милх от страна на въоръжените сили, както и министрите на вътрешните работи,
икономиката, финансите и транспорта, а също и Химлер. Това е едва второто заседание на
съвета, но както Гьоринг обяснява, органът се свиква само за да вземе най-важните решения;
както показва плененият таен протокол от съвещанието, той не оставя никакво съмнение у
слушателите си, че войната е близко, а има да се направи още много, за да се осигури работна
ръка за индустрията и земеделието, както и да се свършат още много работи във връзка с
пълната мобилизация.71
Гьоринг информира съвета, че Хитлер е решил да призове в армията около 7 милиона
души. За да се увеличат трудовите ресурси, министърът на икономиката д-р Функ трябва да
планира „каква работа да се възложи на военнопленниците и на пребиваващите в затворите и
концентрационните лагери“. Химлер се включва, за да потвърди, че „концентрационните
лагери ще се използват повече във военно време“. Гьоринг добавя, че „стотици хиляди
работници от чешкия протекторат ще бъдат наети под контрола на Германия, особено в
земеделието, и ще бъдат настанени в бараки“. Очевидно нацистката програма за робски труд
вече придобива очертания.
Министърът на вътрешните работи д-р Фрик обещава да „спести работна сила от
държавната администрация“ и развеселява присъстващите с признанието си, че при
нацисткия режим броят на бюрократите е нараснал „от двайсет до четирийсет пъти –
невъзможно положение“. Създадена е комисия, която да поправи тази плачевна ситуация.
Още по-песимистичен е докладът на полковник Рудолф Герке, началник на Транспортния
отдел на Генералния щаб на сухопътните сили. „В сферата на транспорта Германия към
момента не е готова за война“ – заявява той директно.
Дали транспортните съоръжения на Германия ще са на необходимото ниво за тяхната
задача, зависи, разбира се, от това дали войната ще се води са​мо с Полша. Ако трябва да се
воюва на запад срещу Франция и Вели​ко​британия, има опасения, че транспортната система
просто няма да бъде адекватна. През юли са свикани две извънредни заседания на Съвета по
отбрана, „за да се приведе Западният вал до 25 август най-късно в оптимална готовност с
материала, който може да се достави до тази дата с извънредни мерки“. Потърсена е
подкрепата на „Круп“ и стоманения картел, които да се опитат да набавят необходимия
метал за комплектуване на въоръжението на западните укрепления. Защото, както
германците знаят, от тяхната непри​стъпност зависи дали англо-френските войски ще са
склонни да предприемат сериозна атака срещу Западна Германия, докато Вермахтът е зает с
кампанията в Полша.
Макар и Хитлер с необичайна откровеност да е заявил на генералите си на 23 май, че
Данциг изобщо не е причината за спора с Полша, в продължение на няколко седмици в
средата на лятото изглежда, като че ли Свободният град е онова буре с барут, което всеки
момент може да избухне, а заедно с него и войната. От известно време германците вкарват
контрабандно в Данциг оръжия и офицери от редовната армия, които да обучат местните
сили за отбрана как да ги използват.GO Оръжията и офицерите влизат през границата с
Източна Прусия и за да могат да ги следят по-отблизо, поляците увеличават броя на
митничарите и граничната стража. Местните данцигски власти, които вече действат
изключително по заповеди от Берлин, оказват противодействие, опитвайки се да
възпрепятстват полските длъжностни лица да изпълняват задълженията си.
Конфликтът достига кризисна точка на 4 август, когато полският дипломатически
представител в Данциг уведомява местните власти, че полските митнически инспектори са
получили заповед да изпълняват функциите си „с оръжие“ и че всеки опит от страна на
данцигци да ги възпрепятстват ще бъде считан за „акт на насилие“ срещу полски държавни
служители, и че в подобен случай полското правителство „ще отвърне незабавно с репресии
срещу Свободния град“.
Това е още един знак за Хитлер, че поляците не могат да бъдат сплашени, и той се
потвърждава от мнението на германския посланик във Варшава, който на 6 юли телеграфира
в Берлин, че Полша „почти със сигурност“ ще се бие, „ако има явно нарушение“ на нейните
права в Данциг. От една бележка с почерка на Рибентроп в полето на телеграмата знаем, че
тя е била показана на Фюрера.73
Хитлер побеснява. На следващия ден, 7 август, той привиква в Берхтес​гаден нацисткия
гаулайтер на Данциг, Алберт Форстер, и му казва, че е до​стигната границата на неговото
търпение към поляците. Берлин и Варшава си разменят гневни ноти – с толкова ожесточен
тон, че нито една от двете страни не се осмелява да ги направи публично достояние. На
девети правителството на Райха предупреждава Полша, че едно повторение на нейния
ултиматум към Данциг „ще доведе до влошаване на германско-полските отношения... за
което германското правителство трябва да отхвърли всякаква отговорност“. На следващия
ден полското правителство отговаря язвително,
че ще продължи да реагира както досега на всеки опит от страна на властите в
Свободния град да накърняват правата и интересите, с които Полша се ползва в Данциг,
и ще го прави с такива средства и мерки, каквито то самото сметне за уместни, и че ще
счита всяка намеса от страна на правителството на Райха... за акт на агресия.74
Нито една малка страна, която е стояла на пътя на Хитлер, не е използвала никога подобен
език. Когато на следващия ден, 11 август, той приема швейцареца Карл Буркхарт, който е
върховен комисар на Обществото на народите в Данциг и е положил големи усилия да
удовлетвори германските искания там, Фюрерът е в отвратително настроение. Той казва на
своя посетител, че „ако поляците опитат и най-дребното нещо, той ще се стовари върху тях
като мълния с всичкото мощно въоръжение, с което разполага, за което поляците нямат и
най-малка представа“.
Г-н Буркхарт каза [както върховният комисар съобщава по-късно], че това ще доведе до
генерален конфликт. Хер Хитлер отговори, че ако трябва да започне война, по-добре да го
 направи днес, отколкото утре, че няма да я води като Германия на Вилхелм II, който
винаги е имал скрупули да използва докрай всяко възможно оръжие, и че ще се бие колкото
може по-безмилостно.75
Срещу кого? Срещу Полша със сигурност. Срещу Британия и Франция, ако се наложи. А
срещу Русия? Що се отнася до Съветския съюз, Хитлер най-после е взел решение.

Намесата на Русия: III

От страна на руснаците е постъпила нова инициатива.
На 18 юли Е. Бабарин, съветският търговски представител в Берлин, придружаван от двама
свои помощници, отива при Юлиус Шнуре в германското Министерство на външните работи
и го информира, че Русия би желала да разшири и усили германско-съветските
икономически връзки. Той носи със себе си подробен меморандум за търговска спогодба,
който призовава за значително увеличаване на стокообмена между двете страни, и
декларира, че ако бъдат изчистени някои различия между двете страни, той е упълномощен
да подпише търговски договор в Берлин. Както показва поверителният меморандум на д-р
Шнуре за тази среща, вестта е много радостна за германците. Подобен договор, отбелязва
Шнуре, „непременно ще окаже своето въздействие най-малкото в Полша и Британия“76.
Четири дни по-късно, на 22 юли, в Москва руската преса съобщава, че съветско-германските
търговски преговори са били възобновени в Берлин. На същия ден Вайцзекер изпраща на
посланик фон дер Шуленбург в Москва възторжена телеграма с някои интересни нови
инструкции. Що се отнася до търговските преговори, както той информира посланика, „тук
ще действаме подчертано дружелюбно, тъй като е желателно сключване, при това в най-
ранния възможен момент, по причини от общ характер“. „Що се отнася до чисто
политическия аспект на нашите разговори с руснаците – добавя той, – считаме периода на
изчакване, определен за вас в нашата телеграма [от 30 юни], за изтекъл. Следователно сте
упълномощен да подхванете отново предишната работа, без по никакъв начин да
прибързвате.“77
Всъщност работата е подхваната наново четири дни по-късно, на 26 юли, в Берлин. Д-р
Шнуре е получил указания от Рибентроп да покани съветския шарже Астахов и Бабарин на
вечеря в скъп столичен ресторант и да сондира намеренията им. Двамата руснаци не се
нуждаят особено от сондиране. Както Шнуре отбелязва в своя конфиденциален меморандум
за срещата, руснаците остават почти до 00:30 ч. след полунощ и говорят „много живо и
заинтересовано по политическите и икономическите проблеми, които са от наш интерес“.
Астахов, със сърдечното одобрение на Бабарин, заявява, че съветско-германското
политическо сближаване отговаря на жизнените интереси на двете страни. В Москва, казва
той, никога не са разбирали добре защо нацистка Германия е толкова враждебна към
Съветския съюз. В отговор германският дипломат отбелязва: „Германската политика на
изток вече приема напълно различен курс.“
От наша страна и дума не може да става да заплашваме Съветския съюз. Нашите цели
са в съвсем друга посока... Германската политика е насочена към Британия... Мога да си
представя обширно взаимноизгодно споразумение при дължимото съобразяване с
руските проблеми.
 Тази възможност обаче би била изключена в момента, в който Съветският съюз застане
на страната на Британия срещу Германия. Моментът сега е благоприятен за
разбирателство между Германия и Съветския съюз, но няма да е така след сключване на
пакт с Лондон.
Какво може да предложи Британия на Русия? В най-добрия случай, участие в европейска
война и враждебно отношение от страна на Германия. Какво можем да предложим ние
срещу това? Неутралитет и ненамеса във възможен европейски конфликт, както и, ако
Москва пожелае, германско-руско взаимноизгодно споразумение, което, както и в
миналото, ще донесе полза и на двете страни... Дискусионни проблеми [между Германия и
Русия] не съществуват по мое мнение никъде – от Балтийско море до Черно море и
Далечния изток. Освен това, колкото и да се разминават техните възгледи за живота, в
идеологиите на Германия, Италия и Съветския съюз има нещо общо: противопоставяне
на капиталистическите демокрации на Запада.78
И така, в късните вечерни часове на 26 юли, в малък берлински ресторант, където
второразредни дипломати се гощават с хубава храна и вино, е направена първата сериозна
заявка на Германия за сделка със Съветска Русия. Новата линия, възприета от Шнуре, му е
зададена от самия Рибентроп.
Астахов се радва да научи за нея. Той обещава на Шнуре, че веднага ще докладва за това в
Москва.
На „Вилхелмщрасе“ германците чакат нетърпеливо да видят каква ще е реакцията в
съветската столица. Три дни по-късно, на 29 юли, Вайцзекер изпраща тайно съобщение по
куриер до Шуленбург в Москва.
За нас би било важно да знаем дали забележките, направени пред Астахов и Бабарин, са
получили някаква реакция в Москва. Ако намерите възможност да уредите нов разговор с
Молотов, моля, опитайте се по същия начин да разберете какво мисли. Ако тогава
Молотов изостави резервирания подход, към който се придържаше досега, можете да
направите още една крачка... Това се отнася особено до полския проблем. Бихме имали
готовност, както и да се развие полският проблем... да гарантираме всички съветски
интереси и да стигнем до споразумение с правителството в Москва. По въпроса за
Прибалтика също, ако разговорите приемат положителна насока, може да предложим
идеята да коригираме позицията си по отношение на прибалтийските държави, така че
да уважим жизненоважните съветски интереси в Балтийско море.79
Два дни по-късно, на 31 юли, държавният секретар изпраща на Шуленбург „извънредна и
секретна“ телеграма:
Във връзка с нашето съобщение от 29 юли, което пристига в Москва днес по куриер:
Моля, съобщете с телеграма датата и часа на вашия следващ разговор с Молотов
веднага щом бъде насрочен.
Загрижени сме разговорът да се състои по-скоро.80
За пръв път в депешите от Берлин до Москва се прокрадва нотка на неотложност.
Чувството за неотложност в Берлин има сериозно основание. На 23 юли Франция и
Британия най-после са се съгласили с предложението на Русия да се проведат веднага
преговори между военните щабове за съставяне на военна спогодба, която да регламентира
точно как трите държави да посрещнат войските на Хитлер. Макар и Чембърлейн да не
съобщава за това споразумение до 31 юли, когато го представя пред Камарата на общините,
германците научават за него по-рано. На 28 юли посланик фон Велчек в Париж телеграфира
в Берлин, че е узнал от „извънредно добре информиран източник“, че Франция и Британия
изпращат военни мисии в Москва и че френската група ще бъде оглавявана от генерал
Думенк, когото той описва като „изключително способен офицер“ и бивш заместник
началник-щаб под ръководството на генерал Максим Вейган.81 Както казва германският
посланик в допълнително комюнике два дни по-късно, той е останал с впечатлението, че
Париж и Лондон са се съгласили на преговори между военните щабове като последно
средство да предотвратят прекъсването на московските преговори.82
Впечатлението му е напълно основателно. Както се разбира от конфиденциални
документи на британския „Форин Офис“, политическите разговори в Москва са стигнали до
мъртва точка до последната седмица на юли, главно поради невъзможността да се приеме
обща дефиниция за „непряка агресия“. За британците и французите руското тълкуване на
този термин е толкова общо, че може да се използва, за да оправдае съветска интервенция
във Финландия и прибалтийските държави дори при отсъствие на сериозна нацистка
заплаха, а с това Лондон поне (французите са склонни на повече отстъпки) не е съгласен.
Освен това на 2 юни руснаците са поискали едновременно с пакта за взаимопомощ да
влезе в сила и военна спогодба, която да определя в подробности „методите, формата и
степента“ на военната помощ, която трите страни ще си оказват взаимно. Западните
държави, които не оценяват високо руската военна силаGP, се опитват да отклонят Молотов.
Те са съгласни да започнат преговори между щабовете едва след като бъде подписано
политическото споразумение. Руснаците обаче са непреклонни. Когато британците се
опитват да сключат сделка, като на 17 юли предлагат да започнат щабни преговори веднага,
ако Съветският съюз се откаже от искането си да подпишат едновременно политическо и
военно споразумение и при това приемат британската дефиниция за „непряка агресия“,
Молотов отказва без заобикалки. Ако французите и британците не са съгласни на пакетно
политическо и военно споразумение, казва той, няма смисъл да продължават преговорите.
Тази руска заплаха за прекратяване на обсъжданията е посрещната с ужас в Париж, който,
изглежда, осъзнава по-ясно от Лондон насоката на съветско-нацисткия флирт; и
благодарение най-вече на натиска от френска страна на 23 август британското правителство,
макар и да отхвърля руските предложения относно „непряката агресия“, неохотно се
съгласява да започне преговори за военна спогодба.84
Чембърлейн се отнася, меко казано, хладно към цялата тази работа с преговорите между
щабовете.GQ На 1 август посланик фон Дирксен в Лондон информира Берлин, че в
британските правителствени кръгове „се гледа скептично“ на военните преговори с
руснаците.
Това се потвърждава [пише той] от състава на британската военна делегация.GR
Адмиралът... е практически в списъка на офицерите в оставка и никога не е бил част от
щаба на военноморските сили. Генералът също е просто строеви офицер. Маршалът от
военновъздушните сили е забележителен пилот и инструктор, но не и стратег. Това,
струва ми се, показва, че задачата на военната делегация е по-скоро да удостовери
 боеспособността на съветските сили, отколкото да сключи споразумения за военни
операции... Аташетата от Вермахта са единодушни, че наблюдават учудващ
скептицизъм в британските военни кръгове, що се отнася до предстоящите преговори
със съветските въоръжени сили.86
И наистина, скептицизмът на британското правителство стига дотам, че то пропуска да
даде на адмирал Дракс писмено пълномощно да води преговори – пропуск (ако наистина е
това), от който маршал Ворошилов се оплак​ва, когато щабните офицери се срещат за пръв
път. Акредитивните писма на адмирала пристигат чак на 21 август, когато вече са
безполезни.
Макар и да няма писмена акредитация обаче, адмирал Дракс несъмнено има тайни
писмени инструкции за линията, към която да се придържа по време на военните преговори
в Москва. Както става ясно по-късно от документи на британския „Форин Офис“, адмиралът
е предупреден да „напредва много бавно с [военните] преговори, като следи напредъка на
политическите преговори“, докато бъде сключено политическо споразумение.87 Обяснено му
е, че на руснаците не може да се предоставя конфиденциална военна информация, докато не
бъде подписан политически пакт.
Само че след като политическите преговори са били преустановени на 2 август и Молотов
ясно е показал, че няма да се съгласи да ги подновят, докато не бъде постигнат известен
напредък във военните преговори, трудно може да се избегне заключението, че
правителството на Чембърлейн има пълна готовност да се бави с регламентирането на
военните задължения на всяка страна в предложения пакт за взаимопомощ.GS Всъщност
конфиденциалните документи на британското външно министерство общо взето не оставят
съмнение, че към началото на август Чембърлейн и Халифакс почти са изоставили
надеждата да постигнат споразумение със Съветския съюз за сдържане на Хитлер, но смятат,
че ако протакат щабните преговори в Москва, това може по някакъв начин да възпре
германския диктатор през следващите четири седмици да предприеме фаталната крачка към
война.GT
За разлика от британците и французите, руснаците включват в тяхната воен​на делегация
най-високопоставените офицери от своите въоръжени сили: маршал Ворошилов, който е
комисар по отбраната; генерал Шапошников, началник на Генералния щаб на Червената
армия; и главнокомандващите на флота и военновъздушните сили. На руснаците, естествено,
им прави впечатление, че през юли британците са изпратили началника на Имперския
генерален щаб генерал сър Едмънд Айрънсайд във Варшава за военни преговори с полския
генерален щаб, но не са счели за необходимо да командироват този висш британски офицер в
Москва.
Не може да се каже и че изпращането на англо-френските военни делегации в Москва се
отличава с особена спешност. Със самолет те биха пристигнали за един ден. Изпращат ги
обаче с бавноходен товарно-пътнически кораб, така че за времето, което им отнема
пътуването до Русия, „Куин Мери“ би могъл да ги закара до Америка. Делегациите отплават
за Ленинград на 5 август и пристигат в Москва чак на 11-и.
Дотогава вече е твърде късно. Хитлер ги е изпреварил.
Докато британските и френските офицери чакат бавноходния си кораб за Ленинград,
германците действат чевръсто. Трети август е решаваща дата за Берлин и Москва.
 В 12:58 ч. на този ден германският външен министър фон Рибентроп, който иначе
неизменно оставя изпращането на телеграми на държавния секретар фон Вайцзекер,
изпраща от свое име телеграма с клеймо „Секретно – извънредно спешно“ до Шуленбург в
Москва.
Вчера имах дълъг разговор с Астахов, за който следва телеграма.
Изразих желанието на Германия за преоформяне на германско-руските отношения и
заявих, че от Балтийско до Черно море няма проблем, който да не може да бъде решен по
удовлетворителен за двете страни начин. В отговор на желанието на Астахов за по-
конкретни разговори по актуални въпроси... Декларирах готовността си за подобни
разговори, ако съветското правителство ме информира чрез Астахов, че те също имат
желание да поставят германско-руските отношения на нова и ясно определена основа.89
Във външното министерство знаят, че Шуленбург ще се срещне с Молотов по-късно през
деня. Един час след като телеграмата на Рибентроп е изпратена, Вайцзекер изпраща друга от
свое име, пак с клеймо „Секретно – извънредно спешно“.
С оглед на политическата ситуация и в интерес на бързината сме загрижени, независимо
от вашия разговор с Молотов днес, да продължим в по-конкретни рамки в Берлин
разговорите за съгласуване на германско-съветските намерения. За тази цел днес Шнуре
ще приеме Астахов и ще му каже, че бихме имали готовност да продължим в по-
конкретен дух.90
Макар че внезапното желание на Рибентроп за „конкретни“ преговори за от Балтийско до
Черно море сигурно е изненадало руснаците (в определен момент, както министърът
информира Шуленбург в следващата си телеграма, изпратена в 15:47 ч., той прави „лек
намек [пред Астахов] за възможно споразумение между нас и Русия за съдбата на Полша“),
той подчертава пред своя посланик в Москва, че е казал на руския шарже, че Германия „не
бърза“.91
Това е блъф, и съобразителният съветски шарже го посочва, когато се среща със Шнуре във
външното министерство в 12:45 ч. Той отбелязва, че докато Шнуре явно бърза, германският
външен министър „не е показал подобна настойчивост“ предишния ден. Шнуре се възползва
от случая.
Казах на г-н Астахов [пише той в таен меморандум] 92, че макар и министърът на
външните работи да не е демонстрирал настойчивост пред съветското правителство
предната вечер, ние все пак смятаме за целесъобразно да се възползваме от следващите
няколко дниGU за продължаване на разговорите, за да установим основа колкото е
възможно по-бързо.
Това означава, че за германците следващите няколко дни са решаващи. Астахов казва на
Шнуре, че е получил „промеждутъчен отговор“ от Молотов на германските предложения.
Той е по-скоро отрицателен. Макар и Москва също да желае подобряване на отношенията.
„Молотов каза – съобщава Астахов, – че засега не се знае нищо конкретно за позицията на
Германия.“
Съветският комисар по външните работи излага мислите си направо пред Шуленбург в
Москва същата вечер. В дълго комюнике, изпратено малко след полунощ93, посланикът
докладва, че в разговора, продължил час и четвърт, Молотов е изоставил „типичната си
сдържаност“ и е изглеждал „необичайно откровен“. И несъмнено е така. Защото, след като
Шуленбург повторно представя германското виждане, че между двете страни няма
противоречия „от Балтийско до Черно море“ и потвърждава отново, че германците желаят
„да стигнат до споразумение“, несговорчивият руски министър изброява някои от
враждебните актове, който Райхът е извършил срещу Съветския съюз: Антикоминтерновския
пакт, подкрепата за Япония срещу Русия и изключването на Съветите от Мюнхенската
конференция.
„Как могат новите германски изявления да се съвместят с тези три фак​та? – пита Молотов.
– Доказателства за промяна на позицията на германското правителство засега липсват.“
Шуленбург, изглежда, е малко обезсърчен.
Моето общо впечатление [телеграфира той в Берлин] е, че съветското правителство
понастоящем е решено да сключи споразумение с Британия и Франция, ако те изпълнят
всички съветски желания... Убеден съм, че моите изявления направиха впечатление на
Молотов; въпреки това ще са нужни значителни усилия от наша страна, за да
предизвикаме поврат в курса на съветското правителство.
Колкото и добре осведомен да е германският дипломат ветеран за работите в Русия, той
очевидно надценява напредъка на преговорите с британците и французите в Москва. Освен
това още не осъзнава колко далеч са готови да стигнат вече в Берлин в „значителните
усилия“, които според него са необходими, за да обърнат посоката на съветската дипломация.
На „Вилхелмщрасе“ нараства увереността, че това може да бъде постигнато. Ако Русия
бъде неутрализирана, Британия и Франция или няма да се бият за Полша, или ако го
направят, лесно ще могат да бъдат задържани на западните укрепления, докато поляците
бъдат бързо разбити, и германската армия ще може да насочи цялата си сила на запад.
Проницателният френски шарже д’афер в Берлин, Жак Тарбе дьо Сен Ардуен, долавя
промяната на атмосферата в германската столица. На 3 август, деня, белязан от толкова
голяма дипломатическа активност в Берлин и Москва, той докладва в Париж: „През
миналата седмица в Берлин се наблюдаваше съвсем определена промяна в политическата
атмосфера... След периода на объркване, колебание, склонност към изчакване и дори
отстъпки, нацистките лидери навлизат в нова фаза.“94

Колебанието на германските съюзници

Различна е ситуацията с германските съюзници – Италия и Унгария. С напредването на
лятото правителствата в Будапеща и Рим изпитват все по-големи опасения, че техните страни
ще бъдат въвлечени във войната на Хитлер на страната на Германия.
На 24 юли унгарският премиер граф Телеки изпраща еднакви писма до Хитлер и
Мусолини, в които ги уведомява, че „в случай на общ конфликт Унгария ще съгласува своята
политика с политиката на Оста“. След като отива толкова далеч, той прави крачка назад. На
същия ден пише на двамата диктатори второ писмо, в което заявява: „За да предотвратя всяко
възможно погрешно тълкуване на моето писмо от 24 юли, аз... повтарям, че Унгария по
морални причини не е в положение да предприеме военни действия срещу Полша.“95
 Второто писмо от Будапеща предизвиква един от характерните гневни изблици на Хитлер.
Когато приема унгарския външен министър граф Чаки на 8 август в Оберзалцберг, в
присъствието на Рибентроп, той започва разговора със заявлението, че е бил „шокиран“ от
писмото на унгарския министър-председател. Фюрерът подчертава, според съставения за
външното министерство поверителен меморандум, че никога не е очаквал помощ от Унгария
– или от която и да е друга държава – „в случай на германско-полски конфликт“. Писмото на
граф Телеки, добавя той, „е невъобразимо“. И напомня на унгарския си гост, че именно
великодушието на Германия е позволило на Унгария да си възвърне толкова голяма
територия за сметка на Чехословакия. Ако Германия бъде победена във война, казва той,
„Унгария също ще бъде автоматично унищожена“.
Германският меморандум за този разговор, който е сред пленените документи на
външното министерство, разкрива настроенията на Хитлер през онзи съдбоносен месец
август. Полша, казва той, изобщо не е проблем за Германия от военна гледна точка. Въпреки
това той от самото начало предвижда война на два фронта. „Нито една държава в света не
може да пробие западните укрепления на Германия – хвали се Хитлер. – Никой през целия
ми живот не е бил способен да ме уплаши, и това се отнася и за Британия. Нито пък ще се
поддам на нервен срив, както често предричат.“ Що се отнася до Русия:
Съветското правителство няма да се бие срещу нас... Съветите няма да по​вторят
грешката на царя и да пролеят кръвта си за Британия. Те обаче ще се опитат да се
обогатят от ситуацията, вероятно за сметка на прибалтийските държави или Полша,
без сами да се ангажират с военни действия.
Тирадата на Хитлер е толкова убедителна, че в края на друг, втори разговор през същия ден
граф Чаки го моли „да смята, че двете писма от Телеки не са били написани“. Казва, че ще
отправи същата молба и към Мусолини.
От няколко седмици Дучето се безпокои и терзае заради опасността Фюрерът да въвлече
Италия във война. Неговият посланик в Берлин, Атолико, изпраща все по-тревожни доклади
за твърдото намерение на Хитлер да нападне Полша.GV От началото на юни Мусолини
настоява за нова среща с Хитлер, и през юли тя е насрочена за 4 август в прохода Бренер. На
24 юли той предлага на Хитлер чрез Атолико „някои основни принципи“ за тяхната
дискусия. Ако Фюрерът смята войната за „неизбежна“, тогава Италия ще го подкрепи.
Дучето обаче му напомня, че обхватът на една война с Полша не може да бъде ограничен; тя
би прераснала в европейски конфликт. Мусолини не смята, че е дошъл моментът за Оста да
започне подобна война. Той предлага вместо това „конструктивна мирна политика в
продължение на няколко години“, през които Германия да урежда противоречията си с
Полша, а Италия – нейните с Франция посредством дипломатически преговори. Дучето
отива и по-далеч. Той предлага нова международна конференция на Великите сили.97
Реакцията на Фюрера, както отбелязва Чиано в дневника си на 26 юли, е неблагосклонна,
и Мусолини решава, че може би ще е най-добре да отложи срещата си с Хитлер.98 Вместо
това на 7 август той предлага външните министри на двете страни да се срещнат веднага.
Записите в дневника на Чиано през тези дни говорят за растящото безпокойство в Рим. На 6
август той пише:
 Трябва да намерим някакъв изход. Ако следваме германците, ще влезем във война, и то при
най-неблагоприятни условия за Оста и особено за Италия. Златните ни резерви са почти
напълно изчерпани, както и запасите ни от метали... Трябва да избегнем войната.
Предлагам на Дучето идеята за среща между мен и Рибентроп... по време на която да се
опитам да продължа обсъждането на проекта за Мусолини за световна конференция.
9 август. Рибентроп е одобрил идеята да се срещнем. Реших да замина утре през нощта,
за се срещна с него в Залцбург. Дучето е силно загрижен да докажа на германците, с
помощта на документи, че избухването на война в този момент ще е безразсъдство.
10 август. Дучето е повече от всякога убеден в необходимостта от отлагане на
конфликта. Той самият е нахвърлил в общи линии доклад във връзка със срещата в
Залцбург, в края на който е загатната идеята за международни преговори за уреждане
на проблемите, които толкова опасно разстройват живота на Европа.
Преди да ме изпрати, той препоръчва да уведомя откровено германците, че трябва да
избягваме конфликт с Полша, тъй като ще е невъзможно да ограничим
разпространението му, а една всеобща война ще е пагубна за всички.99
С тези похвални, но при дадените обстоятелства наивни идеи и напътствия, младият
фашистки външен министър заминава за Германия, където през следващите три дни – 11, 12
и 13 август – Рибентроп и особено Хитлер го довеждат до най-големия потрес в живота му.

Чиано в Залцбург и Оберзалцберг:

11, 12 и 13 август
В продължение на около десет часа на 11 август Чиано разговаря с Рибентроп в имението на
последния във Фушл в околностите на Залцбург, което нацисткият външен министър е отнел
от един австрийски монархист, тикнат за удобство в концентрационен лагер. Както разказва
по-късно, темпераментният италианец оценява атмосферата като студена и мрачна. По
време на вечерята в странноприемницата „Белият кон“ в Санкт Волфганг двамата не
разменят и дума. Едва ли е необходимо. Рибентроп е уведомил по-рано през деня своя
посетител, че решението да нападнат Полша е непоклатимо. „Е, Рибентроп – попитал тогава
Чиано според собствения му разказ, – какво искате? Данцигския коридор?“ „Вече не –
отговаря Рибентроп, впивайки в него своя студен стоманен поглед. – Искаме война!“
Доводите на Чиано, че един конфликт с Полша не може да се ограничи, че ако Полша бъде
атакувана, западните демокрации ще влязат във войната, са отхвърлени безцеремонно.
Четири години по-късно, през 1943 г., когато в деня преди Бъдни вечер Чиано лежи в Килия
27 на затвора във Верона и очаква да го екзекутират заради подстрекателствата на
германците, той още си спомня онзи смразяващ ден на 11 август във Фушл и Залцбург.
Рибентроп, пише той на последните редове в своя дневник на 23 декември 1943 г., „на една
от онези мрачни вечери в „Йостерайхишер Хоф“ в Залцбург“ се обзаложил с него на
колекция стари германски доспехи срещу италианска картина, че Франция и Британия ще
останат неутрални – бас, който, отбелязва със съжаление италианецът, така и останал
неплатен.100
 Чиано заминава за Оберзалцберг, където Хитлер на двете им срещи на 12 и 13 август
повтаря, че Франция и Британия няма да влязат във войната. За разлика от нацисткия външен
министър, Фюрерът се държи сърдечно, но е също толкова непреклонен в решението си да
тръгне на война. Това е очевидно не само от докладите на Чиано, но и от поверителния
германски протокол на срещата, който е сред заловените документи.101 Италианският
министър заварва Хитлер застанал пред голяма маса, покрита с щабни военни карти.
Фюрерът започва с обяснения за мощта на германския Западен вал. Той, казва Хитлер, е
непробиваем. Освен това, добавя презрително Фюрерът, Британия може да изпрати във
Франция само три дивизии. Франция ще има значително повече, но тъй като Полша ще бъде
победена „за много кратко време“, Германия ще може след това да съсредоточи 100 дивизии
на запад „за борбата на живот и смърт, която ще започне тогава“.
Само че дали е така? Няколко минути по-късно Фюрерът, подразнен от първоначалната
реакция на Чиано, започва да си противоречи. Италианският министър изпълнява даденото
пред себе си обещание и разговаря с Хитлер прямо. Според германския протокол, той
изразява „голямата изненада на Италия от цялата неочаквана сериозност на ситуацията“.
Германия, оплаква се той, не е държала съюзника си в течение. „Тъкмо обратното – казва
той, – външният министър на Райха е заявил [в Милано и Берлин през май], че Данцигският
въпрос ще бъде уреден своевременно“. Когато Чиано се опитва да продължи със заявлението,
че конфликтът с Полша ще се разрасне в европейска война, неговият домакин го прекъсва, за
да изрази несъгласието си.
„Аз лично съм абсолютно убеден – казва Хитлер, – че западните демокрации до последно
ще избягват разпалването на обща война.“ На това Чиано отговаря (добавено е в германския
протокол), че „се надява Фюрерът да се окаже прав, но не му се вярва“. След това
италианският външен министър описва в големи подробности слабите страни на Италия, и
от разказа за тези неволи, както е предаден от германците, Хитлер сигурно най-сетне се е
убедил, че няма да получи особена помощ от Италия в предстоящата война.GW Едно от
съображенията на Мусолини за искането му да отложи войната, казва Чиано, е, че той
„придава голямо значение на заплануваното организиране на Световното изложение през
1942 г.“ – забележка, която трябва да прозвучала смайващо за Фюрера, погълнат от своите
военни карти и изчисления. Сигурно не по-малко е било смайването му, когато Чиано
наивно му представя – с настояване да го публикуват – текста на комюникето, в което се
заявява, че срещата на министрите от Оста е „затвърдила мирните намерения на техните
правителства“ и тяхното убеждение, че мирът може да се поддържа „чрез нормални
дипломатически преговори“. Чиано обяснява, че Дучето е замислял мирна конференция на
главните европейски страни, но от уважение към „опасенията на Фюрера“ ще се съгласи на
обикновени дипломатически преговори.
Хитлер на първия ден не отхвърля напълно идеята за конференция, но напомня на Чиано,
че „Русия не може повече да бъде изключвана от бъдещите срещи на Великите сили“. Това е
първият, но не и последният случай, когато е споменат Съветският съюз.
Накрая, когато Чиано се опитва да притисне домакина си относно датата на нападението
срещу Полша, Хитлер отговаря, че заради есенните дъж​дове, които ще направят безполезни
неговите бронирани и моторизирани дивизии в страна с малко павирани пътища,
„проблемът с Полша трябва да се уреди по един или друг начин до края на август“.
 Най-после Чиано е научил датата. Или поне последната възможна дата, защото минута по-
късно Хитлер започва да се горещи, че ако поляците извършат каквато и да е нова
провокация, той е решен „да нападне Полша в рамките на 48 часа“. Следователно, добавя
той, „действия срещу Полша трябва да се очакват всеки момент“. Този изблик слага край на
преговорите през първия ден, като се изключи обещанието на Хитлер да помисли върху
италианските предложения.
След като е имал 24 часа да ги обмисли, на следващия ден той казва на Чиано, че би било
по-добре да не се публикува каквото и да било комюнике за техните разговори.GX Поради
очакваното лошо време през есента
е от решаващо значение [казва той], първо, Полша да разкрие своите намерения в най-
кратък възможен срок, и, второ, Германия да не толерира никакви по-нататъшни актове
на провокация от какъвто и да било вид.
Когато Чиано пита какво означава „в най-кратък възможен срок“, Хитлер отговаря: „Най-
късно до края на август.“ Макар че ще са необходими само две седмици, за да победят Полша,
обяснява той, „окончателното ликвидиране“ ще изисква още две до четири седмици –
забележително точно предвиждане във времето, както ще се окаже.
Най-накрая Хитлер произнася обичайните си ласкателства по адрес на Мусолини, на
когото Чиано със сигурност го е убедил, че не може да разчита повече. Той лично се чувствал
щастлив, декларира Фюрерът, „да живее във време, когато има и друг жив държавник освен
него, който ще се откроява в историята като велика и единствена по рода си фигура“. И че е
извор на огромно лично щастие, че може да бъде приятел на този мъж. И че когато удари
часът за общата борба, той винаги ще бъде редом с Дучето, каквото и да стане.
Колкото и да се е впечатлявал вероятно суетният Мусолини от подобни думи, това не се
отнася за неговия зет. „Връщам се в Рим напълно отвратен от германците, от техния водач, от
техния начин на действие – записва той в дневника си на 13 август, след втората среща с
Хитлер. – Те ни предадоха и излъгаха. Сега ни въвличат в авантюра, която не сме искали и
която може да изложи на риск управлението и страната изобщо.“
Италия обаче в момента е най-малката грижа на Хитлер. Неговите мисли са съсредоточени
върху Русия. Към края на срещата с Чиано, на 12 август, на Фюрера е предадена „телеграма
от Москва“, както е написано в германския протокол. Разговорът е прекъснат за няколко
минути, докато Хитлер и Рибентроп я преглеждат. След това информират Чиано за нейното
съдържание.
– Руснаците – казва Хитлер – дават съгласието си в Москва да бъде изпратен германски
представител за провеждане на политически преговори.
 15.
Нацистко-съветският пакт

„Телеграмата от Москва“, чието съдържание Хитлер разкрива пред Чиано в Оберзалцберг

на 12 август следобед, подобно на някои други „телеграми“, за които вече стана дума в
този разказ, явно има съмнителен произход. В германските архиви не е намерено подобно
съобщение от руската столица. Шуленбург наистина изпраща телеграма от Москва до Берлин
на 12-и, но тя просто съобщава за пристигането на френско-британската военна делегация и
за размяната на приятелски тостове между руснаците и техните гости.
Все пак моментът с „телеграмата“, с която Хитлер и Рибентроп са се опитали толкова
демонстративно да впечатлят Чиано, не е съвсем безпочвен. На 12 август от „Вилхелмщрасе“
до Оберзалцберг е изпратено телетипно съобщение за резултатите от посещението на руския
шарже при Шнуре на същия ден. Астахов информира служителя на германското външно
министерство, че Молотов вече е готов да обсъди повдигнатите от германците въпроси,
включително Полша и други политически теми. Съветското правителство предлага Москва
като място на тези преговори. Само че, както Астахов дава да се разбере, с тях не бива да се
бърза. Той подчертава, отбелязва Шнуре в доклада си, който явно е бил изпратен по
спешност до Оберзалцберг, „че основният акцент в неговите инструкции от Молотов се
съдържа в израза „постепенно“... Обсъжданията могат да се предприемат само постепенно“1.
Адолф Хитлер обаче не може да чака за „постепенни“ преговори с Русия. Както току-що е
разкрил пред шокирания Чиано, той е определил 1 септември като крайна възможна дата за
нападението срещу Полша, а вече е почти средата на август. Ако иска да саботира успешно
англо-френските преговори с руснаците и сам да завърти сделка със Сталин, това трябва да
стане веднага – не на етапи, а с един голям скок.
Понеделник, 14 август, е още един решаващ ден. Докато посланик фон дер Шуленбург, на
когото Хитлер и Рибентроп очевидно още не се доверяват напълно, пише на Вайцзекер от
Москва, за да го уведоми, че Молотов е „странен човек с труден характер“, а също и: „Още
съм на мнение, че трябва да избягваме каквито и да е прибързани стъпки в нашите
отношения със Съветския съюз“, той получава „извънредно спешна“ телеграма от Берлин.2
Тя е от Рибентроп и е изпратена от „Вилхелмщрасе“ (министърът на външните работи още е
във Фушл) в 22:53 ч. на 14 август. На германския посланик е дадено нареждане да отиде при
Молотов и да му прочете „дословно“ едно дълго съобщение.
Това, най-сетне, е големият анонс на Хитлер. Германско-руските отношения, казва
Рибентроп, са стигнали до „исторически повратен момент... няма реални конфликти на
интереси между Германия и Русия... Двете страни в миналото са се развивали успешно като
приятели, и зле като врагове“.
Кризата, до която бяха доведени полско-германските отношения от английската
политика [продължава Рибентроп], и опитите за съюз, които са свързани с тази
политика, налагат необходимостта от бързо изясняване на германско-руските
отношения. В противен случай нещата... могат да вземат насока, която да лиши двете
 правителства от възможността да възстановят германско-руската дружба и
своевременно да изяснят заедно териториалните въпроси в Източна Европа.
Следователно ръководствата на двете страни не бива да изпускат контрол над
ситуацията, а да предприемат действия в удобния момент. Би било пагубно, ако поради
взаимно непознаване на възгледите и намеренията двата народа в крайна сметка се
отчуждят.
Затова германският министър на външните работи, „от името на Фюрера“, е готов да
действа в подходящото време.
Както бяхме информирани, съветското правителство също има желанието за изясняване
на германско-руските отношение. Тъй като обаче, ако се съди по предишния опит, това
изясняване може да се постигне само бавно по обичайните дипломатически канали, аз
съм готов да направя кратко посещение в Москва от името на Фюрера, за да изложа
вижданията на Фюрера пред г-н Сталин. От моя гледна точка, промяна може да бъде
постигната само чрез подобно пряко обсъждане, и по този начин не би било невъзможно
да положим основите за окончателно уреждане на германско-руските отношения.
Британският министър на външните работи не е пожелал да отиде в Москва, но сега
германският външен министър е не само готов, но и няма търпение да замине – контраст,
който според напълно правилните сметки на нацистите ще направи впечатление на
мнителния СталинGY. Германците разбират, че е от особено голямо значение да предадат
своето послание лично на самия руския диктатор. Затова Рибентроп прибавя едно
„допълнение“ към своята спешна телеграма.
Мoля [препоръчва Рибентроп на Шуленбург] да не давате тези инструкции на г-н
Молотов в писмен вид, а да бъдат отнесени до г-н Сталин във възможно най-точната им
форма, и ви упълномощавам, ако възникне случай, да поискате от г-н Молотов от мое име
аудиенция с г-н Сталин, така че да можете да предадете това важно съобщение
направо на него. Освен срещата с Молотов, условие за моето посещение ще бъде и
подробната дискусия със Сталин.3
В предложението на външния министър има почти нескрита примамка, на която
германците, не без основание, сигурно очакват Кремъл да се хване. Повтаряйки, че „няма
въпрос между Балтийско и Черно море, който да не може да бъде уреден удовлетворително и
за двете страни“, Рибентроп уточнява, че става дума за „прибалтийските държави, Полша,
югоизточните въпроси и т.н.“. И споменава за необходимостта „да изяснят заедно
териториалните въпроси в Източна Европа“.
Германия е готова да подели Източна Европа, включително Полша, със Съветския съюз.
Това е оферта, срещу която Британия и Франция не биха могли да предложат нищо
равностойно – а и да можеха, не биха го направили. И след като я е представил, Хитлер,
очевидно уверен, че тя няма да бъде отхвърлена, за пореден път (на същия ден, 14 август)
свиква главнокомандващите на своите въоръжени сили, за да им изнесе лекция върху
плановете и перспективите за бъдеща война.
 Военната конференция
в Оберзалцберг: 14 августGZ
„Голямата драма вече наближава своята кулминация“ – казва Хитлер на своите избрани
слушатели. Макар че политическите и военни успехи не могат да се постигнат без риск, той
е сигурен, че Великобритания и Франция няма да влязат във войната. Да вземем най-напред
това, че Британия няма ръководители от наистина голям мащаб: „Мъжете, с които се
срещнах в Мюнхен, не са от такъв тип, че да започнат нова световна война.“ Както и на
предишните срещи със своите военачалници, Фюрерът постоянно се връща в мислите си към
Англия и говори с големи подробности за нейните силни и слаби страни – особено второто.
Англия [това е записано от Халдер], за разлика от 1914 г., няма да допусне да бъде
вкарана във война, която ще продължи години... Такава е съдбата на богатите страни...
Днес дори Англия няма достатъчно пари, за да участва в световна война. За какво да се
бие Англия? Никой не се излага на смърт заради един съюзник.
Какви военни мерки, пита Хитлер, биха могли да вземат Британия и Франция?
Настъпление срещу Западния вал не е вероятно [отговаря той]. Прехвърляне на север,
през Белгия и Холандия, няма да донесе бърза победа. Нито едно от двете няма да помогне
на поляците. Всички тези фактори са довод против влизането на Англия и Франция във
войната... Няма нищо, което да ги принуди да се включат. Мъжете, които познавам от
Мюнхен, не биха поели рис​ка... Генералните щабове на Англия и Франция гледат много
трезво на пер​спективите за въоръжен конфликт и съветват да се избягва такъв... Всичко
това говори в подкрепа на убеждението, че колкото и гръмко да се заканва, дори да
отзове посланика си и евентуално да наложи пълно търговско ембарго, Англия със
сигурност няма да прибегне до въоръжена намеса в конфликта.
Следователно ще могат да се справят с Полша, докато е сама, но ще трябва да я победят „за
седмица или две“, обяснява Хитлер, така че светът да бъде убеден в нейния разгром и да не
се опитва да я спаси.
Хитлер не е напълно готов да каже на своите генерали докъде ще стигне на същия този
ден, за да сключи сделка с Русия, макар че това би ги зарадвало извънредно, като се има
предвид тяхното убеждение, че Германия не може да води голяма война на два фронта. Казва
им обаче достатъчно, за да изостри апетита им за нещо повече.
„Русия – казва той – ни най-малко не е склонна да вади кестените от огъня.“ И дава
разяснения за „неопределените контакти“ с Москва, които са започнали с търговските
преговори. Вече обмисля дали „в Москва трябва да отиде някой, който да преговаря, и дали
той трябва да е изтъкната фигура“. Съветският съюз, заявява Хитлер, не се чувства задължен
към Запада. Руснаците разбират, че става дума за унищожението на Полша. Те са
заинтересовани от „очертаване на сферите на интерес“. Фюрерът е „склонен да дели с тях
наполовина“.
Никъде в подробните записки по срещата, които Халдер си е водил на ръка, не се
споменава, че той като началник на Генералния щаб на сухопътните сили, генерал фон
Браухич като техен главнокомандващ или Гьоринг са поставили под въпрос политиката на
Фюрера за вкарване на Германия в европейски конфликт – защото въпреки увереността на
Хитлер изобщо не е сигурно, че Франция и Британия няма да се бият, нито че Русия ще стои
настрана. В действителност точно една седмица по-рано Гьоринг е получил директно
предупреждение, че Британия със сигурност ще влезе във войната, ако Германия нападне
Полша.
В началото на юли един негов приятел, шведът Биргер Далерус, се е опи​тал да го убеди, че
общественото мнение в Британия няма да търпи повече нацистка агресия, а когато
началникът на Луфтвафе изразява съмнение, му урежда частна среща с група от седем
британски бизнесмени на 7 август в Шлезвиг-Холщайн, близо до границата с Дания, където
Далерус притежава къща. Британските бизнесмени полагат всички усилия, в устен разговор
и в писмен меморандум, да убедят Гьоринг, че Великобритания ще спази договорните си
задължения към Полша, ако Германия извърши нападение. Съмнително е доколко успяват,
макар че Далерус, който също е бизнесмен, остава с такова впечатление.HA Този
ексцентричен швед, който ще изиграе известна роля като посредник за мир между Германия
и Британия през следващите седмици на трескава възбуда, безспорно има връзки с
високопоставени лица в Берлин и Лондон. Има достъп до „Даунинг Стрийт“, където на 20
юли е приет от лорд Халифакс и двамата обсъждат предстоящата среща на британските
бизнесмени с Гьоринг; скоро ще бъде поканен дори от Хитлер и Чембърлейн. Въпреки
добронамерения си стремеж да запази мира обаче, той е наивен, а дипломатическите му
умения – крайно непрофесионални. Години по-късно в Нюрнберг сър Дейвид Максуел-Файф
с унищожителен кръстосан разпит довежда самозвания шведски дипломатически посредник
до тъжното признание, че е бил отчайващо заблуден от Гьоринг и Хитлер.4
Защо обаче генерал Халдер, който единайсет месеца по-рано е оглавявал заговора за
премахване на Хитлер, на 14 август не се осмелява да се противопостави на неговата
решимост да започне война? Или, ако е смятал това за безполезно, защо не е възобновил
плановете да се избавят от диктатора на същото основание, както преди Мюнхенския сговор:
че една война в този момент би била гибелна за Германия? Много по-късно, по време на
неговия разпит в Нюрнберг, Халдер ще обясни, че дори в средата на август 1939 г. той просто
не е вярвал, че Хитлер в крайна сметка ще рискува война, независимо какво твърди.5 Освен
това, както показва една записка в неговия дневник от 15 август – деня след срещата с
Хитлер в „Бергхоф“, – Халдер не е вярвал също и че Франция и Британия ще поемат такъв
риск.
Що се отнася до Браухич, той не е човекът, който да оспори плановете на Фюрера. Хасел,
който научава за военното съвещание в Оберзалцберг от Гизевиус на 15 август, успява да
доведе до знанието на главнокомандващия, че той лично е „абсолютно убеден“, че Британия
и Франция ще се намесят, ако Германия нахлуе в Полша. „Нищо не може да се направи с него
– отбелязва тъжно Хасел в дневника си. – Или се страхува, или не разбира за какво става
дума... Не можем да се надяваме на нищо от генералите... Само неколцина още разсъждават
ясно: Халдер, Канарис, Томас.“6
Единствено генерал Томас, изключително способният началник на Икономическия и
оръжеен филиал на ОКВ, дръзва да предизвика открито Фюрера. Няколко дни след военното
съвещание на 14 август, след обсъждане с вече по-скоро пасивните участници в заговора
Гьорделер, Бек и Шахт, генерал Томас съставя меморандум и лично го прочита на генерал
Кайтел, началника на ОКВ. Бързата война и бързият мир са пълна илюзия, твърди той. Една
атака срещу Полша би сложила началото на световна война, а Германия не разполага с
достатъчно суровини и хранителни запаси, за да се бие. Кайтел обаче, който няма други идеи
освен попитите от Хитлер, се отнася с насмешка към самата мисъл за мащабна война.
Британия е прекалено упадъчна, Франция – прекомерно изродена, Америка – твърде
незаинтересована, за да се бият за Полша, казва той.7
И така, в началото на втората половина на август германските военни ръководители работят
усилено по своите планове да унищожат Полша и да защитят западната част на Райха за
всеки случай – ако демократичните държави въпреки всички явни признаци все пак се
намесят. На 15 август тайно е отменен годишният конгрес на партията в Нюрнберг, който
Хитлер на 1 април е обявил за „партиен конгрес на мира“ и който е трябвало да започне през
първата седмица на септември. Четвърт милион души са призовани във войските,
предназначени за запад. Издадени са предварителни заповеди за мобилизация на
железниците. Съставени са планове за преместване на щаба на сухопътните сили в Цосен,
източно от Берлин. И пак на този ден, 15 август, военноморските сили докладват, че
„джобните“ линейни кораби „Граф Шпее“ и „Дойчланд“, както и 21 подводници, са готови
да отплават за своите бази в Атлантическия океан.
На 17 август генерал Халдер записва в дневника си нещо странно: „Канарис съгласува с
Отдел I [оперативен]. Химлер, Хайдрих, Оберзалцберг: 150 полски униформи с аксесоари за
Горна Силезия.“
Какво означава това? Едва след войната става ясно. Отнася се за един от най-странните
инциденти, инсценирани някога от нацистите. По същия начин, както (нека си припомним)
Хитлер и неговите военачалници са замисляли да скалъпят някакъв „инцидент“, например
убийството на германския посланик, за да оправдаят нахлуването си в Австрия и
Чехословакия, така и в този момент, тъй като времето изтича, се заемат да устроят
произшествие, което (поне по тяхно мнение) да оправдае пред света заплануваната агресия
срещу Полша.
Кодовото име е „Операция Химлер“, а идеята – съвсем проста (и съшита с бели конци).
СС-Гестапо ще инсценира фалшиво нападение срещу германската радиостанция в Глайвиц
близо до полската граница, като използва осъдени затворници от концентрационен лагер,
преоблечени в полски военни униформи. Така ще могат да обвинят Полша, че е нападнала
Германия. В началото на август адмирал Канарис, началник на Абвера в ОКВ, е получил
заповед от Хитлер да предаде на Химлер и Хайдрих 150 полски униформи и полско
стрелково оръжие. Това нареждане му прави впечатление, защото му се струва странно, и на
17 август той пита за него генерал Кайтел. Макар и да заявява, че не придава голямо
значение на „подобни действия“, безгръбначният началник на ОКВ все пак казва на
адмирала, че „нищо не може да се направи“, тъй като заповедта е дошла от Фюрера.8 Макар
и отвратен, Канарис се подчинява на указанията му и предава униформите на Хайдрих.
Началникът на СД избира за изпълнител на операцията един млад, но опитен член на
тайната служба на СС на име Алфред Хелмут Науйокс. Това не е първата подобна задача,
възложена на този странен тип, а няма да бъде и последната. В началото на март 1939 г.,
малко преди германците да окупират Чехословакия, Науджокс, по указание на Хайдрих, се е
занимавал с внасяне на експлозиви в Словакия, където те по-късно са използвани, според
собственото му свидетелство по-късно, за „устройване на инциденти“.
 Алфред Науйокс е типичен продукт на СС-Гестапо, нещо като интелектуален гангстер.
Следвал е за инженер в Килския университет, където започва да участва в кавги и сбивания с
антинацисти; в един от тези случаи носът му е разбит от комунисти. Влиза в СС през 1931 г.,
а от създаването на СД през 1934 преминава към тях. Подобно на толкова много други
младежи около Хайдрих, той практикува занимания, които в СС минават за интелектуални –
особено „исторически“ и „философски“, – и в същото време скоро придобива репутацията
на закоравял млад мъж (друг такъв е Скорцени), комуто може да се повери изпълнението на
нелицеприятните замисли на Химлер и Хайдрих.HB На 19 октомври 1944 г. Науйокс се
предава на американците и в Нюрнберг година по-късно дава поредица от писмени
показания под клетва, като едно от тези свидетелства документира за историята
„инцидента“, използван от Хитлер като оправдание за неговото нападение срещу Полша.
На 10 август 1939 г. или около тази дата началникът на СД Хайдрих лично ми заповяда
да инсценирам нападение срещу радиостанцията край Глайвиц до полската граница
[разказва Науйокс в писмени показания, подписани в Нюрнберг на 20 ноември 1945 г.] и да
представя нещата така, все едно нападателите са били поляци. Хайдрих каза: „Нужно е
практическо доказателство за тези нападения на поляците за чуждестранната преса,
както и за германската пропаганда.“
Моите инструкции бяха да завземем радиостанцията и да я задържим достатъчно дълго,
за да може един полскоговорящ германец, който щеше да бъде на мое разположение, да
излъчи реч на полски. Както Хайдрих ми каза, в речта щеше да се твърди, че е дошло
времето за сблъсък между германци и поляци... Хайдрих ми каза също, че очаква
нападение на Германия срещу Полша до няколко дни.
Отидох до Глайвиц и останах да чакам там четиринайсет дни... Между 25 и 31 август
отидох да се срещна с Хайнрих Мюлер, началник на Гестапо, който по това време се
намираше наблизо в Опелн. В мое присъствие Мюлер обсъди с един мъж на име МелхорнHC
планове за друг граничен инцидент, в който трябваше да изглежда, че полски войници
атакуват германски военни части... Мюлер заяви, че разполага с 12–13 осъдени
криминални престъпници, които ще бъдат облечени в полски униформи и оставени
мъртви на мястото на инцидента, за да се покаже, че са били убити, докато са
извършвали атаката. За тази цел нает от Хайдрих лекар трябваше да им постави
смъртоносни инжекции. След това щяха да им нанесат и огнестрелни рани. След
инцидента на мястото щяха да бъдат заведени представители на пресата и други лица...
Мюлер ми каза, че има заповед от Хайдрих да ми предостави един от онези престъпници
за акцията в Глайвиц. Кодовото название, с която наричаше тези престъпници, беше
„консерви“9.
Докато Химлер, Хайдрих и Мюлер, по заповед на Хитлер, се подготвят да използват
„консервите“, за да осигурят фалшив повод за германската агресия срещу Полша, Фюрерът
прави първата решителна крачка за разгръщане на въоръжените сили за по-обхватна война.
На 19 август – друг съдбоносен ден – на германския флот са дадени заповеди за отплаване.
Двайсет и една подводници получават нареждане да отплават на позиции северно и
северозападно от Британските острови, „джобният“ линеен кораб „Граф Шпее“ – да се
отправи към водите край бреговете на Бразилия, а неговият кораб близнак „Дойчланд“ – да
заеме позиция на британските морски пътища в Северния Атлантик.HD
Показателна е датата на заповедта за изпращане на военните кораби за потенциални
военни действия срещу Британия. Защото на 19 август, след напрегната седмица на неистови
призиви от страна на Берлин, съветското правителство най-после дава на Хитлер искания от
него отговор.

Нацистко-съветските
преговори: 15–21 август 1939 г.
Посланик фон дер Шуленбург се среща с Молотов в 20 ч. на 15 август и според получените
инструкции му прочита спешната телеграма на Рибентроп, в която се казва, че външният
министър на Райха е готов да отиде в Москва за уреждане на съветско-германските
отношения. Според една „извънредно спешна секретна“ телеграма, която германският
дипломатически представител изпраща до Берлин по-късно същата вечер, съветският
комисар по външните работи приема информацията „с много голям интерес“ и „сърдечно
приветства германските намерения за подобряване на отношенията със Съветския съюз“.
Молотов обаче, който е майстор на дипломатическия покер, не показва с нищо, че бърза. Той
изказва предположение, че пътуване като предлаганото от Рибентроп „изисква съответната
подготовка, за да може размяната на мнения да доведе до резултати“.
Какви резултати? Хитрият руснак подхвърля някои намеци. Дали германското
правителство, пита той, би било заинтересовано от пакт за ненападение между двете
страни? Дали ще е готово да използва влиянието си пред Япония за подобряване на съветско-
японските отношения и „елиминиране на граничните конфликти“? – това по повод
необявената война, която бушува цяло лято на манджурско-монголската граница. И най-
сетне, пита Молотов, как гледа Германия на една съвместна гаранция по отношение на
прибалтийските държави?
Всички подобни въпроси, заключава той, „трябва да се обсъдят конкретно, така че ако
германският външен министър дойде тук, няма да се извършва просто размяна на мнения, а
ще се вземат конкретни решения“. И отново набляга на това, че „съответстваща подготовка
на въпросите е абсолютно необходима“10.
Оказва се, че първото предложение за нацистко-съветски пакт за ненападение идва от
руснаците – и то в момента, когато преговарят с Франция и Великобритания да влязат във
война, ако се наложи, за да се противопоставят на германската агресия.HE Хитлер няма
търпение да обсъдят един такъв пакт „конкретно“, тъй като подписването му ще изключи
участието на Русия във войната и ще му позволи да нападне Полша, без да се страхува от
съветска интервенция. А ако Русия остане настрана от конфликта, той е убеден, че Британия
и Франция ще подвият опашки.
Предложенията на Молотов са точно това, на което Хитлер се е надявал; те са по-
конкретни и отиват по-далеч от всичко, което той се е осмелявал да предложи. Има само
една трудност. Август вече отива към края си и той не може да приеме бавното съветско
темпо, указано от настояването на Молотов за „съответстваща подготовка“ за визитата на
външния министър в Москва. Докладът на Шуленбург за неговия разговор с Молотов е
предаден по телефона от „Вилхелмщрасе“ на Рибентроп във Фушл в 6:40 ч. на 16 август, и
той бързо потегля през планината, за да поиска по-нататъшни инструкции от Фюрера в
Оберзалцберг. До ранния следобед са готови с отговор до Молотов, чието съдържание е
предадено незабавно по телетип до Вайцзекер в Берлин с инструкции да го изпрати веднага
до Москва „по най-бързия начин“.12
Нацисткият диктатор приема безусловно съветските предложения. Ри​бен​троп нарежда на
Шуленбург да се срещне пак с Молотов и да го уведоми,
че Германия е готова да сключи пакт за ненападение със Съветския съюз, и ако
съветското правителство пожелае – с условие да не подлежи на денонсиране за срок от
25 години. Освен това Германия е готова да гарантира прибалтийските държави
съвместно със Съветския съюз. Накрая, Германия е готова да упражни влиянието си за
подобряване и укрепване на руско-японските отношения.
Вече са изоставени всички преструвки, че правителството на Райха не бърза да сключи
сделка с Москва.
Фюрерът [продължава телеграмата на Рибентроп] е на мнение, че с оглед на сегашната
ситуация и на възможността всеки момент да се случат сериозни събития (моля, на
това място обяснете на г-н Молотов, че Германия е решена да не понася до безкрайност
полските провокации) е желателно основно и бързо изясняване на германско-руските
отношения, както и позицията на всяка от двете страни по наболелите въпроси.
На тези основания съм готов да летя до Москва във всеки момент след 18 август, петък,
за да се занимая, на базата на получени от Фюрера всички пълномощия, с цялостния
комплекс на германско-руските отношения и, ако възникне възможността, да подпиша
съответните договори.
Рибентроп отново добавя „приложение“ с лични инструкции за посланика.
Моля отново да прочетете тези инструкции дума по дума пред Молотов и веднага да
попитате какви са вижданията на руското правителство и на г-н Сталин. Напълно
конфиденциално добавям за ваше упътване, че сме особено заинтересовани моето
пътуване до Москва да се състои в края на тази седмица или в началото на следващата.
На следващия ден Хитлер и Рибентроп горе в планината очакват с нетърпение отговора от
Москва. Телеграфните комуникации между Берлин и Москва не са в никакъв случай
мигновени – обстоятелство, което явно не среща разбиране в разредената атмосфера на
Баварските Алпи. На седемнайсети по обяд Рибентроп изпраща на Шуленбург „извънредно
спешна“ телеграма с искане за „телеграфно съобщение относно часа на вашето искане да
бъдете приет от Молотов и времето, за което е насрочен разговорът“13. Вечерта
изтормозеният посланик отговаря, също „извънредно спешно“, че е получил телеграмата на
външния министър чак в единайсет предната вечер, когато е било твърде късно за каквито и
да е дипломатически действия, и че първата му работа сутринта на този ден, 17 август, е била
да си уреди среща с Молотов за 20 ч.14
За изнервените вече до лудост нацистки лидери тази среща носи раз​оча​ро​вание. Усещайки
нетърпението на Хитлер, и без съмнение с пълно съзнание за неговите причини, руският
външен комисар разиграва германците, дразни ги и издевателства над тях. След като
Шуленбург му е прочел телеграмата на Рибентроп, Молотов, без да обръща особено
внимание на нейното съдържание, представя отговора на съветското правителство на
първото съобщение на външния министър на Райха от 15 август.
След хапливите встъпителни думи за начало, припомнящи по-раншната враждебност на
нацисткото правителство към Съветска Русия, следва обяснението, „че съвсем доскоро
съветското правителство изхождаше от предположението, че германското правителство
търси повод за конфликти със Съветския съюз... Да не говорим за факта, че германското
правителство чрез така наречения Антикоминтерновски пакт се опитваше да създаде и
създаде единен фронт от няколко държави срещу Съветския съюз“. По тази причина, се казва
в нотата, Русия „участва в организирането на отбранителен фронт срещу [германска]
агресия“.
Ако все пак [продължава нотата] германското правителство вече предприема промяна
на старата политика в посока към сериозно подобряване на политическите отношения
със Съветския съюз, съветското правителство може само да приветства подобна
промяна, и е готово, от своя страна, да преразгледа своята политики в смисъл на
сериозно подобрение в отношенията с Германия.
Само че, настоява руската нота, това трябва да става „чрез сериозни и практически
стъпки“ – а не с рязък скок наведнъж, както предлага Рибентроп.
Какви стъпки?
Първата: сключване на търговско и кредитно споразумение.
Втората, която „да бъде направена скоро след това“: сключване на пакт за ненападение.
Успоредно с втората стъпка, Съветите искат „подписване на специален протокол, който да
дефинира интересите на договарящите се страни по един или друг въпрос на външната
политика“.
Това е нещо повече от намек, че поне що се отнася до подялбата на Източна Европа,
Москва е склонна да възприеме германската гледна точка, че е възможна сделка.
Относно посещението на Рибентроп Молотов декларира, че съветското правителство е
„дълбоко удовлетворено“ от тази идея, „защото изпращането на един толкова изтъкнат
политик и държавник подчертава колко сериозни са намеренията на германското
правителство“. И добавя: „Това е в забележителен контраст с Англия, която в лицето на
Странг изпрати в Москва само един второстепенен чиновник. Пътуването на германския
министър на външните работи обаче изисква щателна подготовка. Съветското правителство
не желае общественото внимание, което подобно пътуване би предизвикало. То предпочита
да върши практическа работа без много шум.“15
Молотов не споменава нищо за спешното конкретно предложение на Рибентроп да посети
Москва през уикенда, и Шуленбург, вероятно донякъде слисан от насоката на разговора, не
настоява за отговор.
На следващия ден, след като получава доклада на посланика, Рибентроп се заема с тази
работа. Хитлер, както е очевидно, започва да губи надежда. От неговата лятна щабквартира в
Оберзалцберг на 18 август вечерта е изпратена нова „извънредно спешна“ телеграма до
Шуленбург, подписана от Рибентроп. Тя пристига в германското посолство в Москва в 5:45 ч.
на 19-и и нарежда на посланика „да уреди веднага нова среща с г-н Молотов и да направи
всичко възможно тя да се състои без забавяне“. Няма време за губене. „Моля да кажете на г-н
Молотов следното“ – пише Рибентроп:
Ние също, при нормални обстоятелства, бихме били готови естествено да работим за
реорганизирането на германско-руските отношения по дипломатически канали и да го
осъществим по обичайния начин. Сегашната необичайна ситуация обаче налага, по
мнение на Фюрера, да приложим различен метод, който да доведе до бързи резултати.
Германско-полските отношения се изострят от ден на ден. Трябва да имаме предвид, че
всеки момент е възможно да се стигне до инциденти, които да направят избухването на
открит конфликт неизбежно... Фюрерът смята за необходимо да не бъдем изненадани от
избухването на германско-полски конфликт, докато се борим за изясняване на германско-
полските отношения. Затова той смята предварителното изясняване за необходимо, най-
малкото за да може да вземе под внимание руските интереси в случай на подобен
конфликт, което, разбира се, би било трудно без подобно изясняване.
Посланикът трябва да каже, че „първият етап“ на консултациите, споменат от Молотов,
сключването на търговското споразумение, е бил приключен в Берлин на същия този ден (18
август) и че вече е време да „щурмуват“ втория етап. За тази цел германският външен
министър предлага „незабавно да отпътува за Москва“, където ще пристигне „с всички
пълномощия от Фюрера“, които му дават правото да уреди „напълно и окончателно целия
комплекс от проблеми“.
В Москва, добавя Рибентроп, той ще е в състояние „да вземе под внимание руските
искания“.
Какви искания? Германците вече не си служат със заобикалки.
Ще бъда в състояние също [продължава Рибентроп] да подпиша специален протокол,
който да урегулира интересите на двете страни по въпроси на външната политика от
един или друг характер; например установяването на сфери на интерес в прибалтийския
регион. Подобно уреждане обаче ще е възможно единствено чрез устно обсъждане.
Този път посланикът не трябва да приема отрицателен отговор от руснаците.
Моля, подчертайте [пише Рибентроп в заключение], че германската външна политика
днес е достигнала историческа повратна точка... Моля, настоявайте за бързо
осъществяване на моето пътуване и намерете подходящ начин да отхвърлите каквито и
да е нови възражения от руска страна. В тази връзка не бива да забравяте решаващия
факт, че е възможно скорошно избухване на открит германско-полски конфликт, така че
ние имаме най-голям интерес моето посещение в Москва да се състои веднага.16
Решаващият ден е 19 август. Заповедите за отплаване на германските подводници и
„джобни“ линейни корабни за британски води са задържани, докато дойдат новини от
Москва. Военните кораби ще трябва да потеглят веднага, за да могат да достигнат
назначенията си до датата, определена от Хитлер за започването на войната – 1 септември,
до която остават само тринайсет дни. Двете големи групи войски, предназначени за щурма
срещу Полша, ще трябва веднага да започнат разгръщане.
Напрежението в Берлин и особено в Оберзалцберг, където Хитлер и Рибентроп очакват
нервно решението на Москва, става почти непоносимо. Съобщенията и меморандумите на
Министерството на външните работи през този ден разкриват паническата тревога на
„Вилхелмщрасе“. Д-р Шнуре докладва, че дискусиите за търговското споразумение,
проведени с руснаците предишната вечер, са завършили „с пълно съгласие“, но че Съветите
бавят подписването. То е трябвало да се състои по обяд на същия ден, 19 август, казва той, но
по обяд руснаците са телефонирали, за да кажат, че трябва да изчакат инструкции от Москва.
„Очевидно е – докладва Шнуре, – че са получили инструкции от Москва да бавят
сключването на договора по политически причини.“17 Рибентроп изпраща на Шуленбург от
Оберзалцберг „извънредно спешна“ телеграма с указание непременно да докладва по
телеграфа всичко, което Молотов казва, и всеки знак за „руските намерения“, но
единствената телеграма, която получават от посланика този ден, е текстът на
опровержението от съветската информационна агенция ТАСС в Москва, че в преговорите
между руската и англо-френската военни делегации са възникнали усложнения по
далекоизточните въпроси. Официалното съобщение на ТАСС обаче допълва, че между
делегациите има различия по „съвсем други въпроси“. За Хитлер това е сигнал, че още има
време – както и надежда.
И тогава, в 19:10 ч. на 19 август, идва очакваната с нетърпение телеграма:
СЕКРЕТНО
ИЗВЪНРЕДНО СПЕШНО
Съветското правителство е съгласно министърът на външните работи на Райха да
посети Москва една седмица след като бъде обявено подписването на икономическото
споразумение. Молотов заяви, че ако сключването на икономическото споразумение бъде
обявено публично утре, външният министър на Райха може да пристигне в Москва на 26
или 27 август.
Молотов ми връчи проект на пакт за ненападение.
Веднага следва телеграма с подробно описание на двата разговора, които проведох с
Молотов днес, както и текстът на съветския проектодоговор.
ШУЛЕНБУРГ18
Първият разговор в Кремъл, който е започнал в 14 ч. на 19-и и е продължил един час, не е
преминал много добре според доклада на посланика. Руснаците явно не могат да бъдат
изнудени да приемат по-скоро външния министър на Хитлер. „Молотов упорстваше в
мнението си, че засега не е възможно дори приблизително да се определи времето на
пътуването, понеже ще са нужни задълбочени приготовления... – пише Шуленбург. – На
съображенията за необходимостта да се бърза, които изтъкнах нееднократно и с голяма
настойчивост, той отговори, че до този момент не е предприета дори първата стъпка –
сключването на икономическото споразумение. Най-напред трябва икономическата спогодба
да бъде подписана и обявена и да окаже въздействието си в чужбина. След това ще дойде
редът на пакта и протокола за ненападение.
Молотов очевидно не се трогна от моите протести, така че първият разговор приключи с
декларация от негова страна, че ме е уведомил за вижданията на съветското правителство и
няма какво да добави към тях.“
Скоро след това обаче се оказва, че има.
 Само половин час след като разговорът беше приключил – разказва Шулен​бург, –
Молотов ми изпрати съобщение с покана да отида пак при него в Кремъл в 16:30 ч.
Извини се, че ми създава това затруднение, и обясни, че е докладвал на съветското
правителство.
След което комисарят по външните работи връчва на изненадания, но зарадван посланик
проект на пакт за ненападение и му казва, че Рибентроп може да дойде в Москва на 26 или
27 август, ако търговският договор бъде подписан и публикуван на следващия ден.
Молотов не обясни причините за внезапната промяна на мнението си – доба​вя Шуленбург
в телеграмата. – Предполагам, че Сталин се е намесил.19
Предположението несъмнено е правилно. Според Чърчил намерението на Съветите да
подпишат пакт с Германия е било обявено пред Политбюро от Сталин на 19 август вечерта.20
Малко по-рано на същия ден, между 15 и 16:30 ч., както става ясно от съобщението на
Шуленбург, той е съобщил съдбоносното си решение на Молотов.
Точно три години по-късно, през август 1942 г., „в ранните утринни часове“, както
разказва по-късно Чърчил, съветският диктатор разкрива пред британския премиер, по това
време на посещение в Москва, някои от причините за своя безскрупулен ход.21
У нас се създаде впечатлението [казва Сталин], че правителствата на Британия и
Франция не са решени да тръгнат на война, ако Полша бъде атакувана, а се надяват, че
дипломатическият сговор между Британия, Франция и Русия ще възпре Хитлер. Ние
бяхме сигурни, че това няма да стане. „Колко дивизии ще изпрати Франция срещу
германия след мобилизацията?“ – попитал Сталин. Отговорът бил: „Около сто.“ После
той попитал: „А колко ще изпрати Англия?“ Отговорът бил: „Две, и по-късно още две.“
„А, две и после още две“ – повторил Сталин. И попитал: „Знаете ли колко дивизии ще
трябва да разположим на руския фронт, ако влезем във война с Германия?“ И след като
помълчал, продължил: „Повече от триста.“
В съобщението, в което докладва за резултата от своите разговори с Молотов на 19 август,
Шуленбург е добавил, че опитът му да убеди комисаря по външните работи да приемат по-
ранна дата за пътуването на Рибентроп до Москва бил, „за съжаление, неуспешен“.
За германците обаче успехът му е задължителен. Целият график за инвазията в Полша,
дори самият въпрос дали нападението изобщо ще се състои през краткия промеждутък преди
началото на есенните дъждове, зависи от него. Ако Рибентроп не бъде приет в Москва преди
26 или 27 август, и ако след това руснаците решат да се запънат малко, както се опасяват
германците, насрочената дата 1 септември няма да може да се спази.
На този критичен етап се намесва самият Адолф Хитлер, който се обръща към Сталин.
Преглъщайки гордостта си, той лично моли съветския диктатор, когото толкова често и
толкова дълго е нападал, да приеме веднага в Москва неговия външен министър. Неговата
телеграма до Сталин е изпратена спешно в 18:45 ч. в неделя, 20 август – само 12 часа след
като е било получено съобщението на Шуленберг. Фюрерът инструктира посланика да я
предаде на Молотов „веднага“.
Г-Н СТАЛИН, МОСКВА
 Искрено приветствам подписването на новото Германско-съветско търговско
споразумение като първата стъпка в преобразуването на германско-съветските
отношения.HF
Сключването на пакт за ненападение със Съветския съюз за мен означава трайно
установяване на германската политика за продължителен период. По този начин
Германия възобновява един политически курс, който е бил ползотворен и за двете
държави през изминалите векове...
Приемам проекта на пакт за ненападение, предаден от вашия външен министър г-н
Молотов, но смятам за неотложна необходимост да изясним свързаните с него въпроси
колкото е възможно по-скоро.
Убеден съм, че съдържанието на допълнителния протокол, какъвто Съветският съюз
желае, може да се изясни в най-кратък възможен срок, ако отговорен германски
държавник получи възможност да отиде в Москва да преговаря. В противен случай за
правителството на Райха не е ясно как допълнителният протокол би могъл да бъде
изяснен и определен в кратък срок.
Напрежението между Германия и Полша става непоносимо... Всеки момент може да се
стигне до криза. Германия е решена от сега нататък да се грижи за интересите на Райха
с всички средства, които има на разположение.
По мое мнение е желателно, с оглед на намеренията на двете държави да встъпят в нови
отношения помежду си, да не губим никакво време. Затова отново предлагам да
приемете моя външен министър във вторник, 22 август, или най-късно в сряда, на 23
август. Външният министър на Райха има всички пълномощия да състави и подпише
пакта за ненападение, както и протокола. По-дълъг престой на външния министър в
Москва от един или максимум два дни е невъзможен с оглед на международното
положение. Ще се радвам да получа скоро вашия отговор.
Адолф Хитлер22
През следващите 24 часа, от вечерта на 20 август, неделя, когато призивът на Хитлер до
Сталин заминава по телеграфните кабели за Москва, до следващата вечер, Фюрерът е на
границата на нервен срив. Не може да спи. Посред нощ телефонира на Гьоринг, за да
сподели тревогите си за реакцията на Сталин на неговото послание и да изрази яда си от
протакането в Москва. В 3 ч. на 21-ви в Министерството на външните работи е получена
„извънредно спешна“ телеграма от Шуленбург, в която се казва, че телеграмата на Хитлер, за
която Вайцзекер го е предупредил по-рано, още не е пристигнала. „Официалните телеграми
от Берлин до Москва – напомня посланикът – отнемат от четири до пет часа, включително
два часа часова разлика. Към тях трябва да се прибави и времето за дешифриране.“23 В 10:15
ч. в понеделник, 21 август, обезпокоеният Рибентроп изпраща спешна телеграма до
Шуленбург: „Моля, направете всичко по силите си пътуването да се осъществи на
посочената в телеграмата дата.“24 Малко след обяд посланикът уведомява Берлин: „Ще се
срещна с Молотов в 15 ч. днес.“25
Най-сетне, в 21:35 ч. на 21 август, отговорът на Сталин идва в Берлин по телеграфа.
ДО КАНЦЛЕРА НА ГЕРМАНСКИЯ РАЙХ
А. ХИТЛЕР
 Благодаря ви за писмото. Надявам се, че германско-съветският пакт за ненападение ще
донесе решителен обрат към по-добро в политическите отношения между нашите
страни.
Народите на нашите страни се нуждаят от мирни отношения помежду си. Съгласието
на германското правителство за сключване на пакт за ненападение предоставя основата
за премахване на политическото напрежение и за установяване на мир и сътрудничество
между нашите страни.
Имам нареждане от съветското правителство да ви информирам, че е съгласно хер фон
Рибентроп да пристигне в Москва на 23 август,
Й. Сталин 26
Нацисткият диктатор е срещнал достоен партньор в лицето на съветския деспот, що се
отнася до пълния им цинизъм. Пътят пред тях вече е открит, за да доведат до край една от
най-грубите сделки на тази долна епоха.
Отговорът на Сталин е препратен на Фюрера в „Бергхоф“ в 22:30 ч. Няколко минути по-
късно, както лично си спомням – малко след 23 ч., – музикалната програма по германското
радио беше внезапно прекъсната и един глас обяви: „Правителството на Райха и съветското
правителство се споразумяха да сключат пакт за ненападение. Министърът на външните
работи на Райха ще пристигне в Москва в сряда на 23 август за приключване на
преговорите.“
На следващия ден, 22 август 1939 г., след като самият Сталин му е дал уверение, че Русия
ще спазва приятелски неутралитет, Хитлер отново свиква висшия команден състав на своята
армия в Оберзалцберг, изнася им лекция за собственото си величие и за необходимостта да
водят войната брутално и безмилостно и им съобщава, че вероятно ще нареди атаката срещу
Полша да започне четири дни по-късно, в събота, 26 август. Това е вече възможно
благодарение на Сталин – смъртният враг на Хитлер.

Военната конференция на 22 август 1939 г.

На срещата с генералите Хитлер е в едно от своите неговите най-арогантни и
безкомпромисни настроения.HG „Свиках ви – казва им той, – за да ви обрисувам
политическата ситуация, така че да придобиете известна представа за отделните фактори, на
които се основавам в моето окончателно решение да действам, и да засиля вашата увереност.
След това ще обсъдим военните подробности.“ Най-напред, казва той, има съображения за
две личности.
Моята собствена личност и тази на Мусолини.
В основата си всичко зависи от мен, от моето съществуване, заради моите политически
дарби. Да добавим към това и факта, че вероятно никой друг никога няма получи като
мен доверието на целия германски народ. Може би никога повече в бъдеще няма да се
появи човек с по-голям авторитет от моя. Следователно моето съществуване е фактор
от огромно значение. Аз обаче мога да бъда премахнат по всяко време от някой
престъпник или маниак.
 Вторият личностен фактор е Дучето. Неговото съществуване също е решаващо. Ако
нещо се случи с него, лоялността на Италия към съюза няма вече да бъде сигурна.
Италианският съд в основни линии се противопоставя на Дучето.
Франко също е от полза. Той ще осигури „доброжелателен неутралитет“ от страна на
Испания. Що се отнася до „другата страна“, уверява той слушателите си, „в Англия и
Франция няма забележителни личности“.
Излиянията на демоничния диктатор продължават сигурно няколко часа с една-единствена
почивка за късен обяд – и нищо в запазените документи не свидетелства през това време
дори един генерал, адмирал или командир от ВВС да се е осмелил да го прекъсне, за да
постави под въпрос преценката му или дори да оспори лъжите му. През пролетта той е взел
решението си, казва Хитлер, че конфликтът с Полша е неизбежен, но е смятал, че най-напред
ще трябва да се обърне срещу Запада. В такъв случай обаче, както вече е „ясно“ за него,
Полша ще нападне Германия. Затова трябва да бъде унищожена сега.
Във всеки случай е дошло времето да влязат във война.
За нас е лесно да вземем решението. Нямаме какво да губим; можем само да спечелим.
Нашето икономическо положение е такова, че не можем да издържим повече от няколко
години. Гьоринг ще го потвърди. Нямаме друг избор, трябва да действаме...
Освен личния фактор, и политическата ситуация е благоприятна за нас; в
Средиземноморието – съперничество между Италия, Франция и Англия; в Ориента –
напрежение...
Англия е в голяма опасност. Положението на Франция също се влошава. Спад на
раждаемостта...
Югославия носи зачатъка на разпадането... Румъния е по-слаба от преди... След смъртта
на Кемал Турция е управлявана от ограничени умове, от непостоянни, слаби мъже.
Всички тези щастливи обстоятелства няма да се запазят две-три години. Никой не знае
колко дълго ще живея. Следователно конфронтацията, която няма да е безопасно да се
отложи за четири или пет години, е по-добре да се случи сега.
Такива са мислите, които нацисткия лидер излага разпалено.
Той смята, че е „твърде вероятно“ Западът да не влезе в бой, но така или иначе трябва да
поемат риска. Нима не е поемал рискове досега – при окупацията на Рейнска област, когато
генералите са искали да се оттеглят, при превземането на Австрия, Судетска област и
остатъка от Чехословакия? „Ханибал при Кана, Фридрих Велики при Лайден и Хинденбург
и Лудендорф при Таненберг са рискували – казва той. – Така сега и ние трябва да поемаме
рискове, при които можем да надделеем единствено с желязна решителност.“ Не трябва да
проявяват никаква слабост.
Големи вреди понесохме заради това, че мнозина германци на високи постове, които
имаха колебания, водиха разговори и кореспонденция с англичаните след решаването на
чешкия въпрос. Фюрерът доказа своята правота, когато вие паднахте духом и
побързахте да капитулирате.
Халдер, Вицлебен и Томас, а вероятно и други генерали, участвали в Мюн​хен​ския заговор,
сигурно са трепнали при тези думи. Хитлер очевидно знае повече, отколкото те са смятали.
 Във всеки случай, сега е дошло време за всички тях да покажат бойните си качества.
Хитлер е създал Велика Германия, напомня им той, „чрез политическо блъфиране“. Вече е
настъпила необходимост да изпробват военната машина. „Армията трябва да добие опит в
истинско сражение преди големия решаващ конфликт на запад.“ Полша предоставя такава
възможност.
И отново за Англия и Франция:
Западът има само две възможности да се бори с нас.
1. Блокада: няма да бъде ефективна заради нашата самодостатъчност и нашите
източници на подкрепа на изток.
2. Атака от запад от Линията „Мажино“. Смятам това за невъзможно.
Друга възможност е нарушаване на неутралитета на Холандия, Белгия и Швейцария.
Англия и Франция няма да нарушат неутралитета на тези страни. Те всъщност не могат да
помогнат на Полша.
Дълга ли ще е войната?
Никой не разчита на продължителна война. Ако хер фон Браухич ми беше казал, че ще ми
трябват четири години да завоювам Полша, щях да отговоря: невъзможно е. Глупаво е да
се твърди, че Англия иска да води продължителна война.
След като е уредил по удовлетворителен за него начин проблема с Полша, Британия и
Франция, Хитлер изважда своята печеливша карта. Обръща се към Русия.
Врагът се надяваше на друго – че Русия ще стане наш враг след завоюването на Полша.
Врагът не слагаше в сметките моята огромна решителност. Нашите врагове са
червейчета. Видях го в Мюнхен.
Бях убеден, че Сталин никога няма да приеме английското предложение. Само сляп
оптимист би могъл да повярва, че Сталин е толкова луд, че да не прозре намеренията на
Англия. Русия няма интерес да поддържа Полша... Уволнението на Литвинов беше
решаващо. За мен то прозвуча като пушечен изстрел, възвестяващ промяна в Москва по
отношение на западните сили.
Осъществих постепенно промяната спрямо Русия. Във връзка с търговския договор
влязохме в политически преговори. Накрая от руснаците дойде предложение за договор за
ненападение. Преди четири дни предприех специална стъпка, благодарение на която вчера
Русия обяви, че е готова да подпише. Установен е личен контакт със Сталин.
Вдругиден Рибентроп ще сключи договора. Сега Полша е в положението, в което исках да
бъде... Заложени са предпоставките за унищожаване на английската хегемония. След
като извърших политическите приготовления, пътят за войниците е отворен.
Тоест пътят за войниците ще е отворен, ако Чембърлейн не предизвика нова Мюнхенска
конференция. „Боя се само – казва Хитлер на своите воини – да не би някой SchweinehundHH
да предложи посредничеството си.“
В този момент съвещанието е прекъснато за обяд, но не преди Гьоринг да изрази
благодарност на Фюрера, че е посочил пътя, и да го увери, че въо​ръжените сили ще изпълнят
дълга си.HI
 Хитлер използва следобедната си лекция главно за да ободри своите военачалници и да им
внуши твърдост за предстоящата задача. Грубо нахвърляните бележки от трите протокола на
разговора свидетелстват за нейния характер.
Абсолютно желязна решителност от наша страна. Да не се спираме пред нищо. Всеки
трябва да се придържа към възгледа, че сме решени да се бием срещу западните сили от
самото начало. Борба на живот и смърт... Един продължителен мирен период няма да ни
донесе нищо добро... Мъжествено държане... Ние имаме най-добрите мъже... От
другата страна са по-слаби... През 1918 г. страната рухна, защото духовните
предпоставки бяха недостатъчни. Фридрих Велики е издържал единствено заради силата
на духа си.
Унищожаването на Полша има приоритет. Целта е да се елиминират редовните сили, а
не да се достигне определена линия. Дори да избухне война на запад, унищожението на
Полша остава първостепенна цел. Трябва да стане бързо, с оглед на сезона.
Ще намеря пропагандистко основание за започване на войната – без значение дали е
правдоподобно или не. По-късно никой няма да пита победителя дали е казал истината.
При започването и воденето на една война не е важно правото, а победата.
Затворете сърцата си за милостта! Действайте брутално! Осемдесет милиона души
трябва да получат каквото им се полага по право... По-силният е прав... Бъдете сурови и
безпощадни! Не се поддавайте на никакво състрадание!... Който е размишлявал за реда на
този свят, знае, че неговият смисъл е в успеха на най-добрите, постигнат със сила...
След тази гръмка ницшеанска проповед Фюрерът, който се е разпалил до абсолютен
тевтонски бяс, се успокоява и издава няколко директиви за предстоящата кампания.
Бързината е от съществено значение. Той има „непоклатима вяра“ в германския войник. Ако
се стигне до някакви кризисни моменти, те ще се дължат единствено на това, че
командирите са загубили присъствие на духа. Първата цел е да забият клинове от югоизток
към Висла и от север към Нарва и Висла. Военните операции, подчертава той, не трябва да
се влияят от това как ще постъпи той с Полша след нейното поражение. По този въпрос
Хитлер не казва нищо определено. Новата германска граница, заявява той, ще се основава на
„здрави принципи“. Може би ще създаде малка буферна полска държава между Германия и
Русия. Заповедта за започване на военните действия, казва в заключение Хитлер, ще бъде
дадена по-късно, вероятно за събота сутринта, 26 август.
На следващия ден, 23-и, след среща на началниците на отдели в ОКВ, генерал Халдер
отбелязва в дневника си: „Денят Y е определен окончателно за 26-и (събота).“

Съюзнически пат в Москва

Към средата на август военните преговори, които се водят в Москва между западните
демокрации и Съветския съюз, изпадат практически в застой – и вина за това има най-вече
непримиримата позиция на поляците. Както вече знаем, англо-френските военни делегации,
след като са отпътували с бавноходен кораб за Ленинград, са пристигнали в Москва на 11
август – точно една седмица след като разочарованият г-н Странг е напуснал руската
столица, очевидно облекчен от възможността да прехвърли на генералите и адмиралите
трудната и неприятна задача да се опитват да преговарят с руснаците.HJ
Това, което трябва да се изработи бързо в този момент, е военна конвенция, която да
описва в подробности точно как, къде и с какво може да бъде даден отпор на нацистката
военна сила. Само че, както разкриват конфиденциалните британски протоколи на
всекидневните военни преговори и докладите на британските преговарящи29, англо-
френският военен екип е бил изпратен в Москва, за да обсъжда не детайли, а „общи
принципи“. Руснаците обаче настояват да преминат веднага към сигурните, конкретни и (от
гледна точка на Съюзниците) неудобни факти, и в отговор на съюзническата декларация за
основните принципи, направена на първата среща от генерал Думенк, Ворошилов заявява, че
те са „твърде абстрактни и несъществени и не задължават никого да прави каквото и да е“.
„Не сме се събрали тук да правим отвлечени декларации – заявява той хладно, – а да
изработим цялостна военна конвенция.“
Съветският маршал поставя няколко съвсем конкретни въпроса: същест​вува ли договор,
който да определя какви действия ще предприеме Полша? С какви британски войски може
да бъде подсилена френската армия при избухването на войната? Какво ще направи Белгия?
Отговорите, които получава, не са твърде успокоителни. Думенк казва, че не е осведомен за
полските планове. Генерал Хейуд отговаря, че британците предвиждат „първоначален
контингент от 16 дивизии на ранния етап от войната, последвани по-късно от втори
контингент от 16 дивизии“. Притиснат от Ворошилов да разкрие какви британски войски ще
има в непосредствена готовност при избухването на войната, Хейуд отговаря: „В момента
има пет редовни дивизии и една механизирана дивизия в Англия.“ Тези частични сведения
неприятно изненадват руснаците, които казват, че имат готовност да разгърнат 120 пехотни
дивизии срещу потенциален агресор на запад при самото започване на военните действия.
Що се отнася до Белгия, генерал Думенк отговаря на въпроса на руснаците с думите:
„Френските войски не могат да влязат, ако не бъдат помолени, но Франция е готова да
откликне на всеки призив.“ Този отговор навежда на основния въпрос, който стои пред
преговарящите в Москва и който британците и французите много биха искали да избегнат.
Още по време на първата среща, както и по-късно на едно критично заседание на 14 август,
маршал Ворошилов настоятелно е твърдял, че най-същественият въпрос е дали Полша е
готова да допусне съветски войски да влязат на нейна територия, за да дадат отпор на
германците. Ако не, как тогава Съюзниците биха могли да попречат на германската армия да
прегази бързо Полша? На 14-и той пита конкретно: „Смятат ли генералните щабове на
Британия и Франция, че Червената армия може да се придвижи през Полша и конкретно
през Вилнюс и през Галиция, за да се срещне с врага?“
Това е същността на проблема. Както Сийдс телеграфира в Лондон, руснаците са
повдигнали
фундаменталния въпрос, от който зависи успехът или провалът на военните преговори и
който всъщност стои в основата на всичките ни трудности от самото начало на
политическите преговори, а именно – как да постигнем каквото и да е полезно
споразумение със Съветския съюз, докато съседите на страната поддържат нещо като
бойкот, който ще бъде прекратен... едва когато стане твърде късно.
 Ако възникне този въпрос – а как би могло това да не се случи?, – адмирал Дракс е бил
инструктиран от британското правителство как да подходи към него. Инструкциите, за които
узнаваме от конфиденциални британски документи, изглеждат невероятно наивни от
сегашна гледна точка. „Линията на аргументация“, която той трябва да възприеме по
отношение на отказа на Полша и Румъния „дори да разглеждат планове за възможно
сътрудничество“, е следната:
Една инвазия в Полша и Румъния ще промени до голяма степен становището им. При
това за Русия би било крайно неизгодно Германия да заеме позиция точно до руската
граница... Следователно е в интерес на самата Русия тя да има готови планове да окаже
помощ на Полша и Румъния, в случай че тези страни станат обект на нахлуване.
Ако руснаците предложат британското и френското правителства да отправят към
Полша, Румъния или прибалтийските държави предложения, включващи сътрудничество
с правителството или Генералния щаб на Съветския съюз, делегацията не трябва да
поема такъв ангажимент, а да се допита до страната си.
Тези насоки се спазват.
На заседанието на 14 август Ворошилов иска „ясни отговори“ на своите въпроси. „Без
точен и недвусмислен отговор – казва той, – продължаването на военните преговори ще бъде
безполезно...“ И добавя: „Съветската военна делегация не може да препоръча на своето
правителство да участва в начинание, толкова очевидно обречено на провал.“
От Париж генерал Гамлен съветва генерал Думенк да се опита да отклони руснаците от
темата. Те обаче не се оставят да бъдат отклонени.30
Срещата на 14 август, както разказва по-късно генерал Думенк, е драматична. Британските
и френските делегати са поставени натясно и го знаят. Опитват се да се измъкнат от въпроса,
доколкото могат. Дракс и Думенк твърдят, че поляците и румънците със сигурност ще
поискат руска помощ веднага щом бъдат нападнати. Думенк е уверен, че те „ще умоляват
маршала да ги подкрепи“. Дракс смята, че е „немислимо“ да не помолят за съветска помощ.
Той добавя – не особено дипломатично като че ли, – че „ако не помолят за помощ, когато се
наложи, и позволят да бъдат прегазени, в такъв случай вероятно ще станат германски
провинции“. Това е последното, което руснаците искат, защото то означава присъствие на
нацистки войски на съветската граница, и Ворошилов обръща специално внимание на
злополучната забележка на адмирала.
Накрая изпадналите в неловко положение англо-френски представители започват да
твърдят, че Ворошилов е повдигнал политически въпроси, които те не са компетентни да
решават. Дракс заявява, че тъй като Полша е суверенна държава, нейното правителство ще
трябва най-напред да санкционира влизането на руски войски. Тъй като обаче въпросът е
политически, той ще трябва да бъде решен от правителствата. Адмиралът предлага
съветското правителство да постави своите въпроси на полското правителство. Руската
делегация се съгласява, че това е политически въпрос. Тя обаче настоява, че правителствата
на Британия и Франция трябва да поставят въпроса на поляците и да ги притиснат, за да ги
вразумят.
Дали руснаците, като се има предвид тяхната комуникация с германците в този момент,
преговарят добросъвестно с френско-британските военни представители? Или пък, както
заключават по-късно външните министерства на Британия и Франция (да не говорим за
адмирал Дракс), настояват за правото да разгърнат войските си през Полша единствено за да
спъват умишлено преговорите, докато разберат дали могат да сключат сделка с Хитлер?HK
Първоначално, както разкриват британските и френските конфиденциални източници,
западните съюзници наистина смятат, че съветската военна делегация преговаря
добросъвестно – и дори че приема работата си твърде сериозно. На 13 август, след два дни на
щабни преговори, посланик Сийдс телеграфира в Лондон, че руските военни ръководители
явно наистина „имат сериозни намерения“. Вследствие на това инструкциите на адмирал
Дракс „да напредва много бавно“ са променени, и на 15 август той получава нареждане от
британското правителство да окаже подкрепа на Думенк за „възможно най-бързо“
приключване на военните преговори. Наложените му ограничения да разкрива поверителни
военни сведения пред руснаците са частично отменени.
За разлика от първоначалните британски инструкции за протакане, премиерът Даладие
лично е дал на генерал Думенк указания да се опита да сключи военен съюз с Русия на
колкото е възможно по-ранен етап. Въпреки британските опасения за изтичане на
информация към германците, на втория ден от срещата Думенк споделя с руснаците
„извънредно секретни данни“, както той ги нарича, за мощта на френската армия, които
членовете на съветската делегация обещават „да забравят“ веднага щом заседанието
приключи.
Чак на 17 август, след като двамата с Дракс в продължение на три дни са чакали напразно
инструкции от своите правителства как да отговорят на въпроса за Полша, генерал Думенк
телеграфира в Париж: „СССР иска военен пакт... Те не искат да им дадем къс хартия без
съществени гаранции. Маршал Ворошилов твърди, че... ще се справим без затруднение с
всички проблеми веднага щом бъде уреден най-същественият въпрос.“ Думенк настоява
енергично пред Париж да получи съгласие от Варшава да приеме руска помощ.
Противно на разпространеното по онова време мнение не само в Москва, но и в западните
столици, че британското и френското правителства не са направили нищо, за да убедят
поляците да се съгласят съветски войски да се бият с германските на полска земя, от
неотдавна публикувани документи става ясно, че Лондон и Париж са направили много – но
не достатъчно. Става ясно и че поляците са реагирали невъобразимо глупаво.31
На 18 август, след като във Варшава е направен първият англо-френски опит да се отворят
очите на поляците, полският министър на външните работи Бек казва на френския посланик
Леон Ноел, че руснаците „нямат военна стойност“, а началникът на полския генерален щаб
генерал Сташевич го подкрепя с изявлението, че според него „няма да има никаква полза от
действията на червеноармейски войски в Полша“. На следващия ден и британският, и
френският посланик отново се срещат с Бек и настойчиво го увещават да се съгласи с руското
предложение. Полският външен министър увърта, но обещава да им даде официален отговор
на следващия ден. Англо-френският демарш във Варшава е резултат от проведения в Париж
разговор по-рано, на 19 август, между френския външен министър Боне и британския шарже
д’афер. Британецът е донякъде изненадан, че министърът, който някога е стигнал до
крайност в отстъпките пред Хитлер, сега се вълнува много от перспективата да загубят Русия
като съюзник заради полското упорство.
 Би било пагубно [казва Боне], ако вследствие на полски отказ преговорите с руснаците
бъдат прекратени... Поляците не могат да си позволят да зае​мат подобна позиция, като
отказват единствената непосредствена ефикасна помощ, която би могла да стигне до
тях в случай на германско нападение. Това ще постави правителствата на Британия и
Франция в почти невъзможно положение, ако ни се наложи да искаме от страните си да
влязат във война в защита на Полша, която е отказала тази помощ.
Ако действително е така – а без съмнение това е вярно, – защо тогава британското и
френското правителства в този критичен момент не оказват максимален натиск върху
Варшава и не казват просто, че ако полското правителство не се съгласи да приеме руска
помощ, тогава Британия и Франция не виждат смисъл те самите да тръгват на война, за да
помогнат на Полша? Англо-полският договор за взаимно гарантиране на сигурността още не
е подписан официално. Не би ли могло като условие за сключването му да се постави
съгласието на Варшава да приеме руска военна подкрепа?HL
В разговора си с британския шарже в Париж на 19 август Боне дава такова предложение,
но правителството в Лондон реагира неодобрително на подобна „маневра“, както го наричат
на „Даунинг Стрийт“. Това е крайност, до която Чембърлейн и Халифакс няма да стигнат.
На 20 август сутринта началникът на полския щаб информира британския военен аташе
във Варшава, че „в никакъв случай няма да бъде дадено съгласие да се допуснат съветски
войски в Полша“. Същата вечер Бек официално отхвърля англо-френското искане. И същата
вечер Халифакс чрез своя посланик във Варшава увещава полския външен министър да
размисли, като подчертава със силни изрази, че полската позиция ще „провали“ военните
преговори в Москва. Бек обаче не отстъпва. „Не допускам, че може да има каквато и да е
дискусия относно използването на част от нашата територия от чужди войски – казва той на
френския посланик. – Ние нямаме военна спогодба със СССР. И не искаме такава.“
Отчаян от подобна демонстрация на сляпо упорство от страна на полското правителство,
премиерът Даладие (според собствения му разказ пред Учредителното събрание във
Франция на 18 юли 1946 г.) взема нещата в свои ръце. След като призовава още веднъж
поляците да проявят реализъм, той телеграфира на генерал Думенк на 21 август сутринта,
като го упълномощава да подпише военна конвенция с Русия при най-добрите условия, които
успее да издейства, но с уговорката, че тя трябва да получи одобрението на френското
правителство. Френският посланик Пол-Емил Наджияр по същото време е инструктиран от
Боне (както последният свидетелства по-късно) да каже на Молотов, че Франция е съгласна
„по принцип“ с преминаването на съветски войски през Полша, ако германците атакуват.
Това обаче е само празен жест, след като поляците не са дали съгласие – а и, както знаем,
безполезен с оглед на състоянието на руско-германските отношения. Думенк получава
телеграмата на Даладие чак късно вечерта на 21 август. Когато уведомява за нея Ворошилов
на следващата вечер – в деня преди отпътуването на Рибентроп за Москва, – съветският
маршал реагира с подчертан скептицизъм. Той изявява желание да види документа, който
упълномощава френския генерал да каже (както Думенк е направил), че френското
правителство му е дало правото да подпише военен пакт, разрешаващ преминаването на
съветски войски през Полша. Думенк, естествено, отказва.
След това Воропилов пита какъв е британският отговор и дали е получено съгласието на
Полша. Това са неудобни въпроси, и Думенк просто отговаря, че няма информация.
 Само че нито въпросите, нито отговорите по това време имат някаква реална стойност.
Когато са изречени, вече е твърде късно. Рибентроп е на път към Москва. Посещението е
било обявено публично предната нощ, а също и целта му: сключване на пакт за ненападение
между нацистка Германия и Съветския съюз.
Ворошилов, който, изглежда, е започнал да симпатизира искрено на френския генерал, се
опитва внимателно да му покаже, че техните контакти отиват към края си.
Имам едно опасение [казва Ворошилов]. Френската и английската страна допуснаха
политическите и военните обсъждания да се проточат твърде дълго. Затова не бива да
изключваме възможността за известни политически събития през това време.HM

Рибентроп в Москва: 23 август 1939 г.

Тези „известни политически събития“ вече се случват.
Снабден с всички писмени пълномощия от Хитлер да сключи договор за ненападение „и
други споразумения“ със Съветския съюз, които да влязат в сила веднага след подписването,
Рибентроп отлита за Москва на 22 август. Голямата германска делегация прекарва нощта в
Кьонигсберг в Източна Прусия, където нацисткият външен министър според д-р Шмит
продължава да работи през цялата нощ, като звъни непрекъснато в Берлин и Берхтесгаден и
си води подробни бележки за своите разговори със Сталин и Молотов.
Двата големи транспортни самолета „Кондор“, с които пътува германската делегация,
пристигат в Москва на 23 август по обяд и след импровизиран обяд в посолството Рибентроп
бързо потегля към Кремъл, за да се изправи пред съветския диктатор и неговия комисар по
външните работи. Тази първа среща продължава три часа, и както Рибентроп уведомява
Хитлер с „извънредно спешна“ телеграма, тя протича добре за германците.32 Ако се съди по
съобщението на външния министър, не възниква никаква пречка да се споразумеят за
условията на пакт за ненападение, който да изключи участието на Съветския съюз във
войната на Хитлер. Всъщност единствената трудност, докладва той, е безспорно
незначителна и засяга подялбата на плячката. Руснаците, казва той, искат Германия да
признае малките пристанища Лиепая и Вентспилс в Латвия като част от „тяхната сфера на
интерес“. Тъй като цяла Латвия ще попадне от съветската страна на линията, разделяща
интересите на двете държави, това искане не представлява проблем и Хитлер бързо се
съгласява. След първия разговор Рибентроп също уведомява Фюрера, че „се мисли за
подписването на таен протокол за очертаване на областите от взаимен интерес в целия
източен регион“.
Всички тези документи – договорът за ненападение и тайният протокол – са подписани на
второ заседание в Кремъл по-късно тази вечер. Германците и руснаците се споразумяват
толкова лесно, че по-голямата част от това дружеско заседание, което продължава до
малките часове на следващата сутрин, преминава не в трудни пазарлъци, а в топло и
приятелско обсъждане на световното положение, страна по страна, с неизбежните
разточителни тостове, обичайни за тържествените събрания в Кремъл. Таен германски
меморандум, съставен от член на германската делегация, присъстващ на срещата, пресъздава
невероятната сцена.33
 На въпросите на Сталин за амбициите на германските партньори, Италия и Япония,
Рибентроп дава небрежни, успокоителни отговори. Що се отнася до Англия, съветският
диктатор и нацисткият външен министър, който в този момент полага усилия да бъде
любезен, веднага демонстрират единомислие. Британската военна делегация в Москва,
споделя Сталин със своя гост, „така и не каза на съветското правителство какво всъщност
иска“. В отговор Рибентроп изтъква, че Британия винаги се е опитвала да разруши добрите
отношения между Германия и Съветския съюз. „Англия е слаба – надува се той – и иска
другите да се бият за нейните самонадеяни претенции за световно господство.“
„Сталин горещо го подкрепи“ – се казва в германския меморандум, и цитира неговата
забележка: „Ако Англия е владеела света, това се е дължало на глупостта на другите страни,
които винаги са се оставяли да бъдат заблудени.“
По това време съветският ръководител и външният министър на Хитлер вече се разбират
толкова прекрасно, че не се чувстват неудобно от споменаването на Антикоминтерновския
пакт. Рибентроп обяснява отново, че пак​тът не е бил насочен срещу Русия, а срещу западните
демокрации. Сталин вмъква забележката, че Антикоминтерновският пакт всъщност е
изплашил „преди всичко лондонското Сити [т.е. британските финансисти] и английските
дребни търговци“.
В този момент, разкрива германският меморандум, Рибентроп изпада в толкова добро
настроение от любезността на Сталин, че дори се опитва да пусне една-две шеги –
забележителен подвиг за този човек, дотолкова лишен от чувство за хумор.
Външният министър на Райха [продължава меморандумът] отбеляза шеговито, че г-н
Сталин със сигурност се е уплашил от Антикоминтерновския пакт по-малко от
лондонското Сити и английските търговци. Какво мисли германският народ по въпроса
било очевидно от една шега, която се зародила сред берлинчани, известни със своето
остроумие и чувство за хумор – че и самият Сталин също щял да се присъедини към
Антикоминтерновския пакт.
Накрая нацисткият външен министър обръща внимание колко сърдечно германският народ
приветства разбирателството с Русия. „Г-н Сталин отговори, че е уверен в това – се казва в
германския документ. – Германците заслужавали мир.“
Когато идва моментът за тостове, държавните мъже се впускат в още по-евтини
ласкателства.
Г-н Сталин спонтанно предложи тост за Фюрера:
„Знам колко много германският народ обича своя Фюрер. Затова бих искал да пия за
негово здраве.“
Г-н Молотов пи за здравето на външния министър на Райха... Господата Молотов и
Сталин вдигнаха тостове за Пакта за ненападение, за новата ера на германско-руските
отношения и за германската нация.
Външният министър на Райха на свой ред предложи тост за г-н Сталин, тост за
съветското правителство и за благоприятно развитие на отношенията между Германия
и Съветския съюз.
И все пак, въпреки размяната на подобни приятелски жестове между тези, които доскоро
са били такива смъртни врагове, Сталин, изглежда, е имал негласни съмнения дали
нацистите ще спазват пакта. Когато Рибентроп тръгва да си върви, той го придърпва
настрана и казва: „Съветското правителство гледа на новия пакт много сериозно. То може да
даде честната си дума, че Съветският съюз няма да предаде своя партньор.“
Какво са подписали новите партньори?
Публикуваният договор съдържа обещанието, че нито една от държавите няма да напада
другата. Ако една от тях стане „обект на враждебни действия“ от страна на трета държава,
другата страна по договора няма „по никакъв начин да оказва подкрепа на тази Трета
държава“. Също така нито Германия, нито Русия ще „се присъединяват към каквато и да е
групировка от държави, която е насочена пряко или непряко срещу другата страна“.HN По
този начин Хитлер получава точно каквото иска: прякото съгласие на Съветския съюз да не
се свързва с Британия и Франция, ако те спазят своите договорни задължения да се притекат
на помощ на Полша в случай, че бъде атакувана.HO
Цената, която плаща за това, е определена в „Тайния допълнителен протокол“ към
договора:
По повод подписването на Договора за ненападение между Германия и Съветския съюз,
долуподписаните пълномощни министри обсъдиха в строго конфиденциални разговори
въпроса за определяне на техните съответни сфери на интерес в Източна Европа.
1. В случай на териториално и политическо преобразуване на териториите,
принадлежащи на прибалтийските държави (Финландия, Естония, Латвия, Литва),
северната граница на Литва ще представлява границата на сферите на интерес на
Германия и СССР.
2. В случай на териториално и политическо преобразуване на териториите,
принадлежащи на Полската държава, сферите на интерес на Германия и СССР ще
бъдат очертани приблизително от линията на реките Нарва, Висла и Сан.
Въпросът дали с оглед на интересите на двете страни е желателно поддържането на
независима Полска държава и как ще бъдат очертани границите на тази държава, може
да бъде точно определен само в хода на по-нататъшните политически събития.
Във всеки случай двете правителства ще решават този въпрос чрез приятелско
споразумение.
За пореден път Германия и Русия, както в дните на германските крале и руските
императори, са се споразумели да си поделят Полша. Хитлер е дал на Сталин свобода на
действие в Източна Прибалтика. Най-сетне, по отношение на Югоизточна Европа, руснаците
подчертават своя интерес към Бесарабия, която е преминала от Съветския съюз към Румъния
през 1919 г., и германците декларират, че нямат интерес към тази територия – отстъпка, за
която Рибентроп ще съжалява по-късно.
„Този протокол ще се разглежда от двете страни като строго секретен“ – гласи
заключителната част на документа.36
И наистина, неговото съдържание става известно едва след войната със залавянето на
тайните германски архиви.
На следващия ден, 24 август, докато ликуващият Рибентроп лети обрат​но към Берлин,
военните делегации на Съюзниците в Москва отправят искане за среща с Ворошилов.
Адмирал Дракс всъщност е изпратил на маршала спешно писмо с молба да научи неговите
виждания за продължаването на преговорите.
Ворошилов ги съобщава на представителите на британския и френския военни щабове в 13
ч. на следващия ден, 25 август. „С оглед на променената политическа ситуация – казва той –
продължаването на разговорите не може да послужи за никаква полезна цел.“
Две години по-късно, когато германските войски нахлуват в Русия в нарушение на пакта,
Сталин пак ще намери оправдание за своята отвратителна сделка с Хитлер, сключена зад
гърба на англо-френските военни делегации, които са дошли да преговарят в Москва.
„Осигурихме мир за нашата страна в продължение на година и половина – гордо изтъква той
в обръщение към руския народ на 3 юли 1941 г., – както и възможност да подготвим силите
си за защита, ако фашистка Германия рискува да нападне страната ни в нарушение на пакта.“
Така ли е обаче? Дебати по този въпрос се водят и досега. Че мръсната тайна сделка
позволява на Сталин същата отсрочка (передышка), която цар Александър си е осигурил от
Наполеон в Тилзит през 1807 г., а Ленин от германците в Брест-Литовск през 1917 г. – това е
очевидно. За кратко време тя дава на Съветския съюз и по-добра отбранителна позиция
срещу Германия отвъд съществуващите руски граници, включително бази в прибалтийските
държави и Финландия – за сметка на поляците, латвийците, естонците и фините. И най-
важното, както изтъква по-късно официалната съветска „История на дипломацията“ – тя
дава увереност на Кремъл, че ако Русия по-късно бъде нападната от Германия, западните
сили вече ще бъдат безвъзвратно ангажирани срещу Третия райх и Съветският съюз няма да
остане сам срещу германската мощ, както Сталин се е боял през цялото лято на 1939 г.
Всичко това безспорно е истина. Въпросът обаче има и друга страна. По времето, когато
Хитлер решава да нападне Русия, армиите на Полша и Франция и Британският
експедиционен корпус на континента са вече унищожени, Германия може да черпи ресурси
от цяла Европа и няма западен фронт, който да ѝ връзва ръцете. В продължение на цели три
години – 1941, 1942 и 1943 г. – Сталин бурно ще недоволства, че в Европа няма втори фронт
срещу Германия и че Русия е принудена да носи сама бремето за удържане на почти цялата
германска армия. През 1939–1940 г. има западен фронт, който да отвлича германските
войски. А и Полша не би могла да бъде прегазена за две седмици, ако руснаците я бяха
подкрепили, вместо да ѝ забият нож в гърба. Нещо повече – би могло изобщо да няма война,
ако Хитлер знаеше, че трябва да се справи както с Полша, Англия и Франция, така и с Русия.
Дори плахите в политическо отношение германски генерали, ако можем да съдим по
техните по-късни показания в Нюрнберг, биха могли решително да се възпротивят на
започването на война срещу толкова страховита коалиция. Към края на май, според френския
посланик в Берлин, и Кайтел, и Браухич са предупреждавали Хитлер, че Германия няма
особен шанс да спечели война, в която Русия участва на страната на врага.
Нито един държавник, бил той и диктатор, не може да предскаже хода на събитията в
дългосрочна перспектива. Може да се каже, както твърди Чърчил, че колкото и безскрупулна
стъпка да е сключването на сделка от Сталин с Хитлер, тя е „до голяма степен реалистична в
този момент“37. Първото и основно съображение на Сталин, както и на всеки друг държавен
глава, е сигурността на страната му. Както казва по-късно на Чърчил, през лятото на 1939 г.
той е убеден, че Хитлер ще започне война. И е решен Русия да не бъде поставена в гибелната
ситуация, в която ще ѝ се наложи да се изправи сама срещу германската армия. Ако
надеждният съюз със Запада се е оказал невъзможен, защо тогава да не се обърне към
Хитлер, който внезапно е дошъл да чука на вратата му?
Към края на юли 1939 г. Сталин очевидно вече се е убедил не само в това, че Франция и
Англия не желаят обвързващ съюз, но и че правителството на Чембърлейн в Британия си
поставя за цел да внуши на Хитлер да води войните си в Източна Европа. Той явно се отнася
скептично към перспективата Британия да спази гаранцията си към Полша в по-голяма
степен, отколкото Франция е изпълнила задълженията си към Чехословакия. При това
всичко, което се е случило в западните държави през последните две години, по-скоро усилва
неговите подозрения: фактът, че Чембърлейн отхвърля съветските предложения, направени
след аншлуса и след нацистката окупация на Чехословакия, за конференции, на които да
приемат планове за възпиране на нова нацистка агресия; британската политика на отстъпки
пред Хитлер на Мюнхенската конференция, от която Русия е била изключена; протакането и
колебанията на Чембърлейн при преговорите за отбранителен съюз срещу Германия, докато
съдбоносните летни дни на 1939 г. се изнизват един след друг.
Едно нещо е сигурно, смятат почти всички – освен Чембърлейн. Про​валът на англо-
френската дипломация, която е губила почва под краката си при всяка стъпка на Хитлер, е
вече пълен.HP Крачка по крачка двете западни демокрации са отстъпвали назад: когато
Хитлер ги е предизвикал, въвеждайки наборна военна служба през 1935 г., когато е окупирал
Рейнска област през 1936 г., когато е превзел Австрия през 1938 г. и през същата година е
поискал и получил Судетска област; и малодушно са бездействали, когато е окупирал
останалата част от Чехословакия през март 1939 г. Със Съветския съюз на тяхна страна те
все още биха могли да откажат германския диктатор от намерението му да започне война,
или ако не успеят в това – да го победят сравнително бързо при въоръжен конфликт. Само че
са оставили тази последна възможност да се изплъзне от ръцете им.HQ И сега, в най-лошия
възможен момент и при възможно най-неблагоприятни обстоятелства, те поемат
задължението да се притекат на помощ на Полша, когато бъде нападната.
В Лондон и Париж се сипят шумни и злостни упреци към Сталин и неговата двойна игра.
Съветският деспот години наред е протестирал гръмко срещу „фашистките зверове“ и е
призовавал всички миролюбиви държави да се съюзят, за да спрат нацистката агресия. А сега
е станал неин съучастник. От Кремъл биха могли да възразят (и го правят), че Съветският
съюз просто е извършил същото, което Британия и Франция са направили година по-рано в
Мюнхен: купили са си време и мир, за да се превъоръжат срещу Германия за сметка на една
малка държава. Ако Чембърлейн е постъпил правилно и почтено, като е умилостивил Хитлер
през 1938 г., жертвайки Чехословакия, дали Сталин е действал погрешно и непочтено, като е
отстъпил пред Фюрера година по-късно за сметка на Полша, която така или иначе не е
искала съветска помощ?
Циничната и тайна сделка, в която Сталин си поделя с Хитлер Полша и получава свобода
на действие да погълне Латвия, Естония, Финландия и Бесарабия, не е известна извън
Берлин и Москва, но скоро ще стане явна от действията на Съветите и ще шокира по-
голямата част от света дори в този късен момент. Руснаците биха могли да кажат – и казват, –
че само са си възвърнали територии, които са им били отнети в края на Първата световна
война. Народите на тези земи обаче не са руски и не са показали желание да се върнат към
Русия. Могли са ди ги върнат единствено със сила, която Съветите са се въздържали да
използват по времето на Литвинов.
След присъединяването си към Обществото на народите Съветският съюз е натрупал
известен морален авторитет като застъпник на мира и водещ противник на фашистката
агресия. Сега този морален капитал е бил напълно пропилян.
И преди всичко, съгласявайки се на мръсна сделка с нацистка Германия, Сталин е дал
сигнала за започването на война, която почти със сигурност ще прерасне в световен
конфликт. Той го знае със сигурност.HR Това се оказва и най-голямата грешка в живота му.
 16.
Последните дни на мира

Б РИТАНСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО не е чакало със скръстени ръце официалното

подписване на нацистко-съветския пакт в Москва. Когато късно вечерта на 21 август в
Берлин се съобщава, че Рибентроп заминава за Москва, за да сключи германско-руско
споразумение, в британския кабинет настъпва раздвижване. На 22 август в 15 ч.
правителството се събира на заседание и издава комюнике, в което заявява категорично, че
един съветско-нацистки пакт за ненападение „няма да се отрази по никакъв начин на
тяхното задължение към Полша, което те многократно са потвърждавали публично и което са
готови да изпълнят“. Същевременно парламентът е свикан на 24 август, за да гласува Закона
за извънредните пълномощия (за отбраната), и са взети някои предварителни мерки за
мобилизация.
Макар че изявлението на кабинета е формулирано възможно най-ясно, Чембърлейн държи
у Хитлер да не останат никакви съмнения относно неговия смисъл. Веднага след края на
правителственото заседание той пише лично писмо до Фюрера.
Очевидно известието за германско-съветско споразумение се приема в някои кръгове в
Берлин като знак, че намесата на Великобритания на страната на Полша вече не е
възможност, с която трябва да се съобразяват. Не биха могли да допуснат по-голяма
грешка. Какъвто и да се окаже характерът на германско-съветското споразумение, то не
може да промени ангажимента на Великобритания към Полша...
Твърди се, че ако правителството на Негово величество беше показало по-ясно позицията
си през 1914 г., голямата катастрофа е могла да бъде избегната. Независимо дали това
твърдение е основателно, правителството на Негово величество е решено в този случай
да няма подобни трагични недоразумения.
Ако възникне такъв случай, то е твърдо решено и подготвено да употреби незабавно
всички сили под негово разпореждане, а след като веднъж започнат военните действия,
краят им е невъзможно да се предвиди...1
След като по този начин е представил позицията на Лондон „съвършено ясно“, както той
се изразява, министър-председателят отново призовава Хитлер да потърси мирно решение на
своите несъгласия с Полша и за пореден път предлага сътрудничеството на британското
правителство, за да помогне за постигането му.
Писмото, което посланик Хендерсън с полет от Берлин предава на Хит​лер малко след 13
ч. на 23 август в Берхтесгаден, разпалва свирепия гняв на нацисткия диктатор. „Хитлер беше
раздразнителен и безкомпромисен – телеграфира Хендерсън на лорд Халифакс. – Езикът му
беше груб и невъздържан по отношение както на Полша, така и на Англия.“2 Докладът на
Хендерсън за срещата и меморандумът на външното министерство за нея (който е сред
пленените нацистки документи) предават еднакво смисъла на тирадата, произнесена от
Хитлер. Англия, вилнее той, е отговорна за неотстъпчивостта на Полша, както е била
отговорна и за неразумната позиция на Чехословакия предната година. Десетки хиляди
Volksdeutsche в Полша са подложени на преследване. Дори има, твърди той, шест случая на
кастрация – тема, на която се е вманиачил. Той не е в състояние да понася това повече. Всяко
по-нататъшно преследване на германци от страна на поляците ще предизвика незабавни
действия.
Възразих по всички точки [телеграфира Хендерсън на Халифакс] и продължих да
повтарям, че твърденията му са погрешни, но единственият резултат беше, че го
накарах да се впусне в нова декламация.
Накрая Хитлер се съгласява да отговори писмено на посланието на премиера до два часа,
и Хендерсън се оттегля в Залцбург да се посъвземе.HS По-късно следобед Хитлер го вика и му
връчва отговора си. За разлика от първата среща, съобщава Хендерсън в Лондон, Фюрерът
този път е бил „напълно спокоен“ и не е повишил глас нито веднъж.
Каза, че е на петдесет години [разказва Хендерсън]; и предпочитал да воюва сега,
отколкото когато бъде на петдесет и пет или шейсет.
Мегаломанията на германския диктатор, който държи надути речи на своя планински
връх, проличава още по-силно в германския протокол на срещата. След като цитира
забележката му, че предпочита да води война на петдесет години, отколкото по-късно,
документът допълва:
Англия [казва Хитлер] ще направи добре да разбере, че като войник, воювал на фронта,
той знае какво е война и ще използва всички възможни средства. Със сигурност за всеки е
напълно ясно, че Световната война [т.е. войната от 1914–1918 г.] нямаше да бъде
загубена, ако той беше канцлер по това време.
Отговорът на Хитлер до Чембърлейн е смесица от всички изтъркани лъжи и
преувеличения, които той разтръбява пред чужденците и собствения си народ, откакто
поляците са дръзнали да му се противопоставят. Германия, казва той, не търси конфликт с
Великобритания. Тя е била готова да обсъди въпросите за Данциг и Данцигския коридор с
поляците „на основата на едно наистина безпрецедентно великодушно предложение“. Само
че безусловната гаранция, дадена от Британия на Полша, само е окуражила поляците „да
отприщят вълна от ужасяващ терор срещу онези един и половина милиона германци, които
живеят в Полша“. Подобни „жестокости“, заявява той, „са ужасни за жертвите и непоносими
за велика сила като германския Райх“. Германия няма да ги търпи повече.
Накрая той обръща внимание на уверението на премиера, че Велико​британия ще спази
своите ангажименти към Полша, и го уверява, „че това няма да промени решимостта на
правителството на Райха да защити интересите на Райха... Германия, ако бъде нападната от
Англия, ще бъде заварена подготвена и изпълнена с решимост“.3
Какъв е резултатът от тази размяна на писма? Хитлер е получил тържествено уверение от
Чембърлейн, че Британия ще влезе във войната, ако Германия атакува Полша. Министър-
председателят има думата на Фюрера, че това е без значение. И все пак, както ще покажат
събитията от следващите осем дена на трескава суетня, нито един от двамата на 23 август не
смята, че е чул последната дума на другия.
Това важи особено за Хитлер. Ободрен от добрите новини от Москва и изпълнен с
увереност, че въпреки това, което Чембърлейн току-що му е писал, Великобритания, а след
нея и Франция ще размислят дали да спазят обещанията си към Полша след ренегатството на
Русия, на 23 август вечерта, докато Хендерсън лети обратно към Берлин, Фюрерът насрочва
датата за нападението срещу Полша: 26 август, 4:30 ч.
Няма да има повече заповеди относно Деня Y и Часа X – отбелязва в дневника си генерал
Халдер. – Всичко ще се развива автоматично.
Началникът на Генералния щаб обаче греши. На 25 август се случват две събития, които
карат Адолф Хитлер да се отдръпне от пропастта по-малко от 24 часа преди войските му да
нахлуят през полската граница, както предвижда планът. Източник на едното е Лондон, а на
другото – Рим.
На 25 август сутринта Хитлер, който на предния ден се е върнал в Берлин, за да поздрави
Рибентроп при връщането му от Москва и да получи доклад от първа ръка за руснаците,
изпраща писмо до Мусолини. То съдържа закъсняло обяснение защо Фюрерът не е успял да
информира своевременно своя партньор от Оста за преговорите си със Съветския съюз.
(Нямал представа, казва той, че те ще стигнат толкова далече толкова бързо.) И заявява, че
рус​ко-германският пакт „трябва да се смята за най-голямата възможна придобивка за Оста“.
Реалната цел на писмото обаче (текстът на което е сред пленените документи) е да
предупреди Дучето, че всеки момент е възможно да бъде извършено германско нападение
срещу Полша, макар че Хитлер се въздържа да довери на своя приятел и съюзник точната
дата, която е определил. „В случай на нетърпими събития в Полша – казва той, – ще
действам незабавно... При тези обстоятелства никой не е в състояние да каже какво може да
донесе следващият час.“ Хитлер не моли конкретно за помощта на Италия. Условията на
италианско-германският съюз предполагат това да стане автоматично. Той се задоволява да
изрази надеждата Италия да прояви разбиране.4 Въпреки това няма търпение да получи бърз
отговор. Писмото е предадено лично от Рибентроп на германския посланик в Рим и стига до
Дучето в 15:20 ч.
Междувременно в 13:30 ч., Фюрерът е приел посланик Хендерсън в Канцлерството.
Неговата решимост да унищожи Полша по никакъв начин не се е разколебала, но той е по-
неспокоен, отколкото два дни по-рано, когато е разговарял с Хендерсън в Берхтесгаден, за да
направи последен опит да предотврати участието на Британия във войната.HT При
пристигането на посланика, както докладва последният в Лондон, Фюрерът се държи
„абсолютно спокойно и нормално“ и говори „изключително сериозно и очевидно искрено“.
Въпреки целия си опит от изминалата година Хендерсън не е способен дори с тази късна
дата да прозре зад „искреността“ на германския Вожд. Защото това, което Хитлер има да
каже, е напълно абсурдно. Той казва на посланика, че „приема“ Британската империя и е
готов „да се обвърже лично с обещание за нейното по-нататъшно съществуване и да
ангажира за това мощта на германския Райх“.
Той желае [това са думи на Хитлер] да направи крачка към Англия, също толкова
решаваща като крачката към Русия... Фюрерът е готов да сключи споразумения с Англия,
които не само да гарантират съществуването на Британската империя при всички
обстоятелства, доколкото зависи от Германия, но ако е необходимо, също и да гарантира
на Британската империя германска помощ, независимо от това къде може да е
необходима.
 Освен това, допълва той, е готов и „да приеме разумно ограничаване на въоръжението“ и
да смята западните граници на Райха за окончателни. По-нататък, според Хендерсън, Хитлер
изпада в типична демонстрация на евтина сантименталност – макар и посланикът да не я
описва по този начин в своята депеша до Лондон. Фюрерът заявява, че по природа е не
политик, а човек на изкуството, и че веднъж щом полският въпрос бъде уреден, той ще
завърши живота си като художник, а не като войнолюбец.
Диктаторът обаче завършва в друг тон.
Фюрерът повтори [се казва в устното заявление, което германците съставят за
Хендерсън], че е човек на големите решения... и че това е неговото последно
предложение. Ако те [британското правителство] отхвърлят тези идеи, ще има война.
В хода на разговора Хитлер нееднократно изтъква, че неговото „голямо всестранно
предложение“ към Британия е подчинено на едно условие: то ще влезе в сила само „след
решаването на германско-полския проблем“. Когато Хендерсън продължава да настоява, че
Британия не може да разгледа неговото предложение, ако то не предвижда в същото време
мирно уреждане на въпроса с Полша, Хитлер отговаря: „Ако смятате, че е безполезно, тогава
изобщо не изпращайте моето предложение.“
Посланикът обаче едва е успял да се прибере в посолството, на няколко крачки от
Канцлерството нагоре по „Вилхелмщрасе“, когато на вратата се появява д-р Шмит с писмено
копие от изказването на Хитлер (със значителни съкращения) с добавено към него послание,
в което Фюрерът моли Хендерсън да убеди британското правителство „да приеме
предложението много сериозно“ и му предлага лично да отлети с него за Лондон, за която
цел ще му бъде предоставен германски самолет.5
Както разбират читателите, които са стигнали до това място в книгата, рядко е лесно да се
разгадаят странните и фантастични пътища, които следва възпаленият ум на Хитлер.
Неговото нелепо „предложение“ от 25 август да даде гаранции за Британската империя
очевидно е спонтанно възникнала безумна идея, защото той не е споменал за нея два дни по-
рано, когато е обсъждал с Хендерсън писмото на Чембърлейн и е съчинил отговор за него.
Колкото и да държим сметка за отклоненията на диктатора, трудно е да повярваме, че и той
самият я е приел толкова сериозно, колкото е показал пред британския посланик. Освен това
как би могъл да иска от британското правителство да я приеме „много сериозно“, каквато е
молбата му, когато Чембърлейн едва ли би имал време да я прочете, преди нацистките армии
да нахлуят в Полша призори на другия ден – Деня X, който още е в сила?
Зад „предложението“ обаче несъмнено се крие сериозна цел. Хитлер явно смята, че
Чембърлейн, подобно на Сталин, търси възможност да се измъкне, за да може страната му да
остане настрана от войната.HU Купил е доброжелателния неутралитет на Сталин два дена по-
рано, предлагайки на Русия свобода на действие в Източна Европа „от Балтийско до Черно
море“. Дали не би могъл да купи британската ненамеса, като увери министър-председателя,
че Третият райх няма никога да стане заплаха за Британската империя, каквато е била
Германия на Хохенцолерните? Това, което не разбират нито Хитлер, нито Сталин (и
последният ще плати ужасна цена), е, че за Чембърлейн, който е прогледнал най-сетне,
господството на Германия на европейския континент ще бъде най-голямата възможна
заплаха за Британската империя – както всъщност и за съветската държава, наследила
някогашната Руска империя. От векове, както е отбелязал Хитлер в „Моята борба“, първият
императив на британската външна политика е бил да не допуска нито една отделна страна да
заеме доминиращо положение на континента.
В 17:30 ч. Хитлер приема френския посланик, но няма да му каже нищо кой знае колко
важно, освен да повтори, че „полските провокации към Райха“ са вече нетърпими, че той
няма да нападне Франция, но че ако Франция се включи в конфликта, ще воюва с нея до
край. След това понечва да отпрати френския емисар, като се надига от стола си. Кулондр
обаче има да каже нещо на Фюрера на Третия райх и държи да го каже. Той му дава честната
си дума на войник, че няма и най-малкото съмнение, „че ако Полша бъде нападната,
Франция ще застане на страната на Полша с всичките си сили“.
За мен е мъчителна мисълта, че трябва да воювам с вашата страна – казва Хитлер, – но
това не зависи от мен. Моля, предайте това на мосьо Даладие.6
Вече е 18 ч. на 25 август в Берлин. Напрежението в столицата нараства през целия ден. От
ранния следобед всички радио, телеграфни и телефонни съобщения с външния свят са
прекъснати по нареждане от „Вилхелмщрасе“. Предишната вечер последните британски и
френски кореспонденти и не​официални граждански лица са се отправили към най-близката
граница. През деня на 25-и, петък, става известно, че германското външно министерство е
изпратило телеграми до посолствата и консулствата в Полша, Франция и Британия с искане
германските граждани да бъдат помолени да напуснат тези страни по най-бързия маршрут.
Бележките в моя собствен дневник за 24–25 август пресъздават напрегнатата атмосфера в
Берлин. Времето беше топло и задушно и всички изглеждаха изнервени до краен предел. По
цялата обширна територия на града се разполагаха зенитни оръдия, а в посока към Полша
постоянно летяха бомбардировачи. „Изглежда, ще има война“ – написал съм на 24-и вечерта.
„Предстои война“ – повторил съм на следващия ден; спомням си, че и на дати германците,
които срещахме вечер на „Вилхелмщрасе“, шушукаха, че Хитлер е заповядал войските да
влязат в Полша призори.
Заповедите, както вече знаем, предвиждат атаката да започне в 4:30 ч. на 26 август,
събота.HV До 18 ч. на този ден, 25 август, не се е случило нищо, което да откаже Адолф
Хитлер от категоричното му решение да извърши агресията си по план – със сигурност не и
личните уверения на посланиците Хендерсън и Кулондр, че Британия и Франция ще спазят
своите ангажименти към Полша. Около 18 ч. обаче, или малко по-късно, от Лондон и Рим
пристигат новини, които предизвикват колебания у този човек с привидно непоклатима воля.
От поверителните германски документи и следвоенните свидетелства на служители от
„Вилхелмщрасе“ не става съвсем ясно кога точно Хитлер е научил, че в Лондон е бил
подписан официалният англо-полски договор, който преобразува британската едностранна
гаранция към Полша в пакт за взаимопомощ.HW Ако се съди по известни данни в дневника на
Халдер и в германския Флотски регистър, по обяд на 25 август до „Вилхелмщрасе“ е
достигнала вестта, че пактът ще бъде подписан през този ден. Началникът на Генералния
щаб отбелязва, че в 12 ч. по обяд са му се обадили от ОКВ с въпроса кой е последният
възможен срок за отлагане на решението за атака, и че той е отговорил: 15 ч. Във Флотския
регистър също се споменава, че новините за англо-полския пакт и за „информацията от
Дучето“ са били получени по обяд.7 Това обаче е невъзможно. Вестта от Мусолини е дошла
чак „около 18 ч.“ според германската нотация върху документа. А и Хитлер не би могъл да
научи за подписването на англо-полския договор в Лондон по-рано, тъй като това събитие се
случва чак в 17:35 ч. – при това само 15 минути след като полският посланик в Лондон граф
Едвард Рачински е получил по телефона разрешение от своя външен министър във Варшава
да положи подписа си.HX
По което и време да е разбрал – а има основание да приемем, че това е станало около 18
ч., – Хитлер е смутен от новината от Лондон. Точно това е вероятно британският отговор на
неговото „предложение“, условията на което трябва да са били получени в Лондон до този
момент. Това означава, че не е успял с опита си да се откупи от британците, както се е
откупил от руснаците. Д-р Шмит, който се намира в кабинета на Хитлер, когато идва
новината, си спомня по-късно, че след прочитането ѝ Фюрерът останал да седи на бюрото
си умислен.8

Мусолини губи кураж

Мислите му са прекъснати много скоро от не по-добра новина, която идва от Рим. През
целия следобед германският диктатор е очаквал с „нескрито нетърпение“, както се изразява
д-р Шмит, Дучето да отговори на писмото му. Италианският посланик Атолико е повикан в
Канцлерството в 15 ч., скоро след като Хендерсън си е тръгнал, но единственото, което може
да каже на Фюрера, е, че още не е получен отговор. По това време нервите на Хитлер са вече
толкова опънати, че той изпраща Рибентроп да се свърже с Чиано по международната
телефонна линия, но външният министър не успява да влезе в контакт с него. Атолико,
разказва Шмит, е отпратен „без излишна любезност“.9
От няколко дни Хитлер получава предупредителни сигнали от Рим, че неговият партньор
от Оста може да му измени в критичния момент на нападението срещу Полша, и тези
сведения не са безпочвени. След като се връща разочарован от срещата с Хитлер и Рибентроп
от 11 до 13 август, Чиано веднага се заема да обърне Мусолини срещу германците – дейност,
която не убягва от бдителния поглед на германското посолство в Рим. Дневникът на
фашисткия външен министър проследява успехите и неуспехите на неговите опити да накара
италианския диктатор да прозре истината и да прекъсне своевременно своята обвързаност с
войната на Хитлер.10 Вечерта на 13 ав​густ, след връщането си от Берхтесгаден, Чиано се
среща с Дучето и след ка​то предава разговорите си с Хитлер и Рибентроп, се опитва да убеди
своя началник, че германците са ги „предали и излъгали“ и се опитват да ги „въ​влекат в
авантюра“.
Реакциите на Дучето са променливи [отбелязва Чиано в дневника си същата нощ]. Най-
напред се съгласява с мен. После казва, че честта му налага да тръгне с Германия. Накрая
заявява, че иска своята част от плячката в Хърватия и Далмация.
14 август. Заварвам Мусолини разтревожен. Не се колебая да предизвикам у него всяка
възможна реакция против германците с всички достъпни за мен средства. Казвам, че
престижът му страда, че свири втора цигулка. И накрая му предавам документи, които
доказват измамното поведение на германците по полския въпрос. Съюзът се основаваше
 на клаузи, които те сега отхвърлят; те са предатели и не бива да имаме никакви
скрупули, когато ги изоставим. Мусолини обаче все още има много скрупули.
На следващия ден Чиано обсъжда въпроса с Мусолини в продължение на шест часа.
15 август. Дучето... е убеден, че не трябва да вървим сляпо с германците. Той обаче...
иска време, за да подготви скъсването с Германия... Все повече се засилва убеждението
му, че демокрациите ще се сражават... Този път това значи война. А ние не можем да
влезем във война, защото нашето трудно положение не ни позволява да го направим.
18 август. Разговор с Дучето сутринта; обичайната промяна на настроението му. Той
все пак мисли, че е възможно демокрациите да не тръгнат на война и Германия да се
облагодетелства на малка цена, а той не иска да стои настрани. Освен това се бои от
гнева на Хитлер. Смята, че денонсирането на пакта или друго подобно действие може
да накара Хитлер да се откаже от полския въпрос, за да си разчисти сметките с Италия.
Всичко това го изнервя и безпокои.
20 август. Дучето е променил напълно мнението си. Иска да подкрепи Германия на всяка
цена в конфликта, който вече е близко... Срещаме се Мусолини, аз и Атолико. [Посланикът
се е върнал от Берлин в Рим за консултации.] Ето най-важното: вече е твърде късно да
се отметнем от германците... По целия свят вестниците ще пишат, че Италия постъпва
предателски... Опитвам се да споря по въпроса, но вече е безполезно. Мусолини се
придържа много упорито към своята идея...
21 август. Днес говорих много ясно... Когато влязох в стаята, Мусолини потвърди
решението си да остане с германците. „Вие, Дуче, не можете и не бива да го правите...
Отидох в Залцбург, за да възприемем единна линия на действие. Озовах се пред лицето на
Diktat. Не ние, а германците предадоха съюза... Скъсайте договора. Хвърлете го в лицето
на Хитлер!...“
Резултатът от тази среща е решението Чиано да потърси среща с Рибентроп на следващия
ден в Бренер и да го информира, че Италия ще остане настрана от възможен конфликт,
предизвикан от германско нападение срещу Полша. След като по обяд поръчва да го свържат,
Чиано не успява да влезе в контакт с Рибентроп в продължение на няколко часа, но най-
накрая в 17:30 ч. той се появява на телефона. Нацисткият външен министър не успява да
отговори веднага на Чиано дали ще могат да се срещнат в Бренер толкова скоро, защото
очаква „важно съобщение от Москва“, и казва, че ще се обади по-късно. Това става в 22:30 ч.
22 август. Миналата вечер в 22:30 ч. започна ново действие [пише Чиано в дневника си].
Рибентроп телефонира, че предпочита да се срещнем в Инсбрук, вместо на границата,
защото по-късно трябва да замине за Москва, за да подпише политически пакт със
съветското правителство.
Това е новина за Чиано и Мусолини, при това крайно изненадваща. Те решават, че срещата
между двамата външни министри „вече няма да е уместна“. Техният германски съюзник за
пореден път е демонстрирал пренебрежение към тях, като не ги е уведомил за сделката с
Москва.
Колебанията на Дучето, антигерманските настроения на Чиано и възможността Италия да
се отметне от задълженията си по Член III от Стоманения пакт (който изисква автоматично
включване във война на едната страна, ако другата „бъде въвлечена във военни действия с
друга държава“) стават известни в Берлин, преди Рибентроп да замине за Москва на 22
август.
На 20 август италианският шарже д’афер в Берлин, граф Масимо Маджистрати, се отбива
при Вайцзекер в Министерството на външните работи и му разкрива нагласата на
италианците, „която, макар и да не ме изненадва, трябва според мен непременно да се вземе
под внимание“, пише държавният секретар до Рибентроп в поверителен меморандум.11
Маджистрати изтъква пред Вайцзекер, че тъй като не се е придържала към условията на
договора, които изискват близки контакти и консултации по важни въпроси, и е разглеждала
своя конфликт с Полша като изключително германски проблем, „Германия по този начин се
отказва и от въоръжената помощ на Италия“. И ако противно на германските очаквания
полският конфликт прерасне в мащабна война, Италия не смята, че „необходимите
предпоставки“ от договора са налице. Накратко, Италия търси начин да се измъкне.
Два дни по-късно, на 23 август, в Берлин е получено ново предупреждение от посланик
Ханс Георг фон Макензен в Рим. Той пише на Вайцзекер за това, което се случва „зад
кулисите“. Според една бележка в полето с почерка на Вайцзекер върху пленения документ,
писмото е „предадено на Фюрера“. То сигурно е отворило очите му. След поредица от срещи
между Мусолини, Чиано и Атолико, италианската позиция, както докладва Макензен, е, че
ако Германия нахлуе в Полша, тя ще наруши Стоманения пакт, който се основава на
споразумението да се въздържат от война до 1942 г. Освен това, в противовес на германското
виждане, Мусолини е сигурен, че ако Германия нападне Полша, Британия и Франция също
ще се намесят – „а също и Съединените щати няколко месеца по-късно“. Докато Германия е
в готовност да се отбранява на запад, французите и британците според Дучето ще атакуват
Италия с всички сили, с които разполагат. В тази ситуация Италия ще трябва да понесе
цялата тежест на войната, за да даде възможност на Райха да ликвидира проблема на
изток...12
Хитлер има наум тези предупреждения, когато изпраща писмото си до Му​со​лини на 25
август сутринта и в продължение на целия ден чака отговор с нарастващо нетърпение. Малко
след полунощ на предния ден Рибентроп, след като вечерта е разказал подробно на Фюрера
за своя триумф в Москва, се обажда на Чиано да го предупреди, „по настояване на Фюрера“,
за „изключителната сериозност на ситуацията вследствие на полските провокации“.HY Една
бележка от Вайцзекер разкрива, че целта на разговора е „да не позволи на италианците да
говорят за неочаквано развитие“.
Следователно по времето, когато посланик Макензен предава на Мусолини писмото на
Хитлер в Палацо Венеция в Рим – в 15:20 ч. на 25 август, Дучето вече знае, че германското
нападение срещу Полша ще се състои. За разлика от Хитлер той е сигурен, че
Великобритания и Франция веднага ще влязат във войната, с катастрофални последствия за
Италия, чийто флот не може да се сравнява с Британския средиземноморски флот и чиито
сухопътни сили ще бъдат разбити от французите.HZ Според описанието на срещата, което
Макензен изпраща до Берлин в 22:25 ч., Мусолини, след като два пъти прочита внимателно
писмото в негово присъствие, заявява, че е „на абсолютно същото мнение“ за нацистко-
съветския пакт и разбира, че „въо​ръженият конфликт с Полша не може вече да се избегне“.
Накрая „изрично“ подчертава, докладва Макензен, „че стои зад нас безусловно и с всичките
си ресурси“.13
Друго обаче е съдържанието на писмото от Дучето до Фюрера, написано без знанието на
германския посланик и продиктувано по телефона от Чиано на Атолико, който се е върнал
на своя пост в Берлин и „около 18 ч.“ отива в Канцлерството да предаде посланието лично
на Адолф Хитлер. То поразява Фюрера като гръм от ясно небе според Шмит, който
присъства на сцената. След като изразява „пълното си одобрение“ за нацистко-съветския
пакт и своето „разбиране относно Полша“, Мусолини преминава към главното.
Що се отнася до практическата позиция на Италия в случай на военни действия [пише
Мусолини, и подчертаването е негово], моята гледна точка е следната.
Ако Германия нападне Полша и конфликтът остане локализиран, Италия ще окаже на
Германия всякаква форма на политическа или икономическа помощ, която се иска от нея.
Ако Германия нападне ПолшаIA и съюзниците на последната предприемат контраатака
срещу Германия, предварително ви информирам, че за мен ще е уместно да не поемам
инициативата във военни операции с оглед на сегашното състояние на италианските
военни приготовления, за което сме информирали многократно и своевременно и вас,
Фюрер, и хер фон Рибентроп.
Нашата намеса въпреки това може да се извърши веднага, ако Германия ни достави
незабавно необходимите военни припаси и суровини, за да се противопоставим на
атаката, която французите и англичаните ще насочат предимно срещу нас.
На нашите срещи войната се предвиждаше за 1942 г., и до това време щях да бъда готов
по суша, по море и по въздух, според общо съгласуваните планове.
Освен това съм на мнение, че чисто военните мерки, които вече бяха взети, и другите
мерки, които ще бъдат взети по-късно, ще задържат значителни френски и британски
сили в Европа и Африка.
Смятам за свой неотменим дълг като предан приятел да ви кажа цялата истина и да ви
уведомя предварително за реалното положение. Ако не го направя, това би могло да има
неприятни последици за всички нас. Това е моето виждане, и тъй като в кратък срок
трябва да свикам най-висшите държавни органи, моля да ме информирате за вашето.
МусолиниIB, 15
И така, макар че ролята на Русия като приятелски неутрална вместо воюваща вражеска
страна е гарантирана, съюзникът на Германия от Стоманения пакт ѝ се изплъзва; и това се
случва на същия ден, когато Британия явно се е ангажирала необратимо, подписвайки пакт за
взаимопомощ с Полша срещу германска агресия. Хитлер прочита писмото на Дучето, казва
на Атолико, че ще му отговори веднага, и студено отпраща италианския пратеник.
„Италианците се държат точно както през 1914 г.“ – д-р Шмит дочува горчивия коментар
на Хитлер след излизането на Атолико, и същата вечер в Канцлерството отекват нелюбезни
думи по адрес на „нелоялния партньор от Оста“. Думите обаче не са достатъчни.
Германската армия трябва по план да потегли срещу Полша след девет часа, защото вече е
18:30 ч. на 25 август, а нахлуването е предвидено да започне в 4:30 ч. на 26 август.
Нацисткият диктатор трябва да реши веднага, с оглед на новините от Лондон и Рим, дали да
действа според плана или да го отложи или отмени.
 Шмит, който изпровожда Атолико от кабинета на Хитлер, се натъква случайно на генерал
Кайтел, който бърза да отиде при Фюрера. Няколко минути по-късно генералът изскача
оттам и се провиква възбудено към адютанта си: „Заповедта за настъпление пак се отлага!“
Хитлер, поставен натясно от Мусолини и Чембърлейн, бързо е взел решение. „Фюрерът е
твърде разтревожен“ – отбелязва Халдер в дневника си и продължава:
19:30 ч. Договорът между Полша и Англия е ратифициран. Да не се започват военни
действия. Всички движения на войски да бъдат спрени, дори покрай границата, ако не е
възможно другояче.
20:35 ч. Кайтел потвърждава. Канарис: отменени са ограниченията върху телефонните
разговори с Англия и Франция. Потвърждава развоя на събитията.
Германският флотски регистър дава по-сбита информация за отлагането, както и
основанията за него:
25 август: Случай „Бяло“, вече започнат, трябва да бъде спрян в 20:30 ч. заради промяна
на политическите обстоятелства. (Пакт за взаимопомощ Англия-Полша от 25 август по
обяд и информация от Дучето, че няма да спази обещанието си, но трябва да помоли за
голяма доставка на суровини.)16
Трима от главните обвиняеми на Нюрнбергския процес излагат по време на разпит своите
версии за отлагането на атаката.17 Рибентроп твърди, че когато научил за англо-полския пакт
и „чул“, че „се предприемат военни мерки срещу Полша“ (като че ли не е знаел за
нападението през цялото време), отишъл „веднага“ при Фюрера и започнал да го увещава да
отложи нахлуването в Полша, а Фюрерът „веднага се съгласил“. Това със сигурност изобщо
не отговаря на истината.
Показанията на Кайтел и Гьоринг поне изглеждат по-честни. „Ненадейно бях извикан при
Хитлер в Канцлерството – разказва Кайтел от подсъдимата скамейка в Нюрнберг – и той ми
каза: „Спрете всичко веднага. Свържете се с Браухич незабавно. Нуждая се от време за
преговори.“
Хитлер в този късен час още смята, че може с преговори да се измъкне от задънената
улица – нещо, което е потвърдено от Гьоринг по време на разпит преди началото на процеса
в Нюрнберг.
В деня, когато Англия даде официална гаранция на Полша, Фюрерът ми се обади по
телефона и ми каза, че е прекратил планираното нахлуване в Полша. Попитах го дали е
само временно или окончателно. Той каза: „Не, ще трябва да видя дали мога да
елиминирам британската намеса.“
Макар и отдръпването на Мусолини в последния момент да е тежък удар за Хитлер, от
горните показания е очевидно, че Британия с нейното подписване на пакт за взаимопомощ с
Полша оказва по-силно влияние за решението на германския водач да отложи атаката.
Странно е обаче, че след като посланик Хендерсън на същия този ден го е предупредил
повторно, че Британия ще се бие, ако Полша бъде нападната, и след като британското
правителство вече е дало тържествено обещание за това в официален договор, той все още
вярва, че би могъл, както казва на Гьоринг, да „елиминира британската намеса“. Изглежда,
опитът му с Чембърлейн в Мюнхен го кара да смята, че министър-председателят отново ще
отстъпи, ако може да се измисли начин за измъкване. И все пак е странно човекът, който по-
рано е демонстрирал такава прозорливост във външната политика, да не е знаел за
промените във възгледите на Чембърлейн и в британската позиция. В края на краищата,
Хитлер сам ги е предизвикал.
Нужни са известни усилия, за да бъде спряна германската армия на 25 август вечерта,
защото много части са вече в движение. В Източна Прусия заповедта за отмяна на атаката е
получена в I корпус на генерал Пецел в 21:37 ч. и само неистовите усилия на няколко
офицери, изпратени спешно до предните отряди, успяват да спрат войските. Моторизираните
колони на корпуса на генерал фон Клайст на юг призори са започнали да се при​движват към
полската граница. Спрени са на границата от щабен офицер, който се приземява спешно там
с малък разузнавателен самолет. В няколко участъка заповедите пристигат едва след като
стрелбата е започнала, но тъй като германците провокират инциденти по цялата граница
вече от няколко дни, полският Генерален щаб явно не подозира какво се случва в
действителност. Той дори съобщава на 26 август, че множество „германски банди“ са
пресекли границата и са нападнали укрепления и митнически постове с картечници и ръчни
гранати, като „в един случай това е била редовна военна част“.

Радост и объркване сред „заговорниците“

Новината на 25 август вечерта, че Хитлер е отменил нападението над Полша, предизвиква
огромно ликуване сред онези членове на Абвера, които са съ​причастни към заговора.
Полковник Остер съобщава новината на Шахт и Гизевиус с възклицанието: „С Фюрера е
свършено“, а на следващата сутрин адмирал Канарис си въобразява дори повече. „Хитлер –
заявява Канарис – никога няма да преживее този удар. Мирът е спасен за още двайсет
години.“ И двамата смятат, че вече не е необходимо да си дават труда да свалят нацисткия
диктатор; той е обречен.
От няколко седмици, докато лятото отива към края си, заговорниците (за каквито те
самите се смятат) са се раздвижили отново, макар и да е трудно да се разбере с каква цел
точно. Гьорделер, Адам фон Трот, Хелмут фон Молтке, Фабиан фон Шлабрендорф и Рудолф
Пехел – всички са посетили Лондон и там са информирали не само Чембърлейн и лорд
Халифакс, но и Чърчил и други британски ръководители, че Хитлер планира да нападне
Полша в края на август. Тези германски противници на Фюрера успяват лично да се убедят,
че британците, включително и Чембърлейн с емблематичния си чадър, са се променили от
дните на Мюнхенската конференция, и че условието, с което предната година сами са
обвързали своето решение да се отърват от Хитлер – а именно Британия и Франция да
декларират, че оттук нататък ще се противопоставят на всяка нацистка агресия с въоръжена
сила, – вече е изпълнено. Какво повече искат? Това не става ясно от документите, които са
оставили, и човек остава с впечатлението, че и те самите не знаят точно. Макар и да имат
добри намерения, те са в плен на крайно объркване и парализиращо чувство на безсилие.
Властта, с която Хитлер контролира Германия – армията, полицията, правителството,
народа, – е твърде всеоб​хватна, за да бъде отслабена или разклатена с каквито и да е
действия, за които биха могли да се сетят.
 На 15 август Хасел посещава д-р Шахт в новата му ергенска квартира в Берлин.
Уволненият министър на икономиката току-що се е върнал от шестмесечно пътешествие в
Индия и Бирма. „Гледището на Шахт е, че не можем да направим нищо, освен да си държим
очите отворени и да чакаме; че нещата ще следват неизбежния си ход“ – пише Хасел в
дневника си. На същия ден според записката в неговия дневник той казва на Гизевиус, че
също „поддържа отлагането на непосредствените действия за момента“.
Какви „непосредствени действия“ обаче има за отлагане? Генерал Халдер, който подобно
на Хитлер изгаря от нетърпение да разгроми Полша, в този момент няма интерес да се
избавят от диктатора. Генерал фон Вицлебен, който е трябвало да води войската за свалянето
на Фюрера предната година, сега командва военна част на запад и следователно не е в
позиция да действа в Берлин, дори да би желал. Има ли обаче подобно желание? Гизевиус го
посещава в неговия щаб, където го заварва да слуша по радиото новините на Би Би Си от
Лондон, и скоро разбира, че генералът просто иска да разбере какво се случва.
Що се отнася до генерал Халдер, вниманието му е погълнато от последните планове за
атаката срещу Полша, което изключва каквито и да е предателски мисли за отстраняване на
Хитлер. Когато го разпитват в Нюрнберг след войната, на 26 февруари 1946 г., той говори
извънредно мъгляво по въпроса защо той и другите предполагаеми врагове на нацисткия
режим не са направили нищо през последните дни на август, за да свалят Фюрера и по този
начин да предпазят Германия от въвличане във война. „Нямаше възможност“ – казва той.
Защо? Защото генерал фон Вицлебен е бил прехвърлен на запад. Без Вицлебен армията не би
могла да действа.
А германският народ? Когато американският водещ на разпита, капитан Сам Харис,
напомня на Халдер твърдението му, че германският народ е бил против войната, и пита:
„Ако Хитлер е бил окончателно решен да воюва, защо не сте могли да разчитате на
подкрепата на народа преди нахлуването в Полша?“, Халдер отговаря: „Извинете ме, ако се
усмихвам. Когато чувам думата „окончателно“ във връзка с Хитлер, трябва да кажа, че нищо
не беше окончателно.“ И началникът на Генералния щаб пояснява, че дори на 22 август, след
като Хитлер е разкрил пред генералите си на срещата в Оберзалцберг своето „окончателно“
решение да нападне Полша и да воюва със Запада, ако се наложи, той самият не е бил
убеден, че Фюрерът ще направи каквото е казал.18 В светлината на всичко, което самият
Халдер е записал в дневника си през този период, това твърдение наистина е учудващо. То
обаче е типично не само за Халдер, но и за повечето от другите заговорници.
Къде е генерал Бек, предшественикът на Халдер като началник на Гене​рал​ния щаб и
признат лидер на конспираторите? Според Гизевиус Бек написал писмо до генерал фон
Браухич, но главнокомандващият на сухопътните сили дори не потвърдил, че го е получил.
След това, пак според Гизевиус, Бек провел дълъг разговор с Халдер, който се съгласил с
него, че една голяма война би съсипала Германия, но смятал, че „Хитлер никога няма да
допусне световна война“ и следователно в момента нямало нужда да се опитват да го
свалят.19
На 14 август Хасел вечеря насаме с Бек, след което описва в дневника си техните чувства
на неудовлетворение.
Бек [е] много културен, приятен и интелигентен мъж. За жалост има много ниско
мнение за хората на ръководни постове в армията. По тази причина не вижда в нея
 място, където можем да установим силни позиции. Той е твърдо убеден в порочния
характер на политиката, провеждана от Третия райх.20
Убежденията на Бек, както и на другите от обкръжението му, са възвишени и благородни,
но докато Адолф Хитлер се готви да хвърли Германия във война, нито един от тези достойни
германци не прави нищо, за да го спре. Задачата очевидно е трудна, а може би – на толкова
късен етап – и неосъществима. Те обаче дори не се опитват да я изпълнят.
Генерал Томас прави известен опит. Действайки последователно в насоката на своя
меморандум до Кайтел, който лично е прочел пред началника на ОКВ в средата на августIC,
той отива пак при него в неделя на 27 август и според собствения си разказ му връчва
„нагледно илюстрирани статистически доказателства... [които] показват ясно огромното
военно-икономическо превъзходство на западните сили“ и „изпитанието“, на което ще бъде
подложена Германия. Кайтел, с необичайна за него смелост, показва материала на Хитлер,
който отговаря, че не споделя безпокойството на генерал Томас „относно опасността от
световна война, особено след като вече е привлякъл Съветския съюз на своя страна“21.
Така приключват опитите на „заговорниците“ да предотвратят започването на Втората
световна война от Хитлер, като се изключи плахият почин на д-р Шахт в последния момент,
от който ловкият финансист се възползва максимално в собствената си защита на
Нюрнбергския процес. След връщането си от Индия през август той пише писма на Хитлер,
Гьоринг и Рибентроп (явно в съдбоносния момент никой от опозиционните лидери не отива
по-далеч от писането на писма и меморандуми), но за своя „огромна изненада“, както се
изразява по-късно, не получава отговори. След това решава да отиде в Цосен, на няколко
километра югоизточно от Берлин, където върховното командване на сухопътните сили е
установило щаба си за полската кампания, и да се срещне лично с генерал фон Браухич. За да
му каже... какво? На свидетелската скамейка в Нюрнберг Шахт обяснява, че е възнамерявал
да каже на командира на сухопътните войски, че е противоконституционно Германия да
започва война без одобрението на Райхстага! И следователно дългът на главнокомандващия е
да спази клетвата си пред конституцията!
Уви, д-р Шахт така и не се среща с Браухич. Канарис го предупреждава, че ако отиде в
Цосен, командващият „вероятно ще заповяда да ни арестуват веднага“ – участ, която не
изглежда привлекателна на този бивш поддръжник на Хитлер.22 Само че истинската причина
Шахт да не замине за Цосен с тази смехотворна задача (за Хитлер би било детска игра да
застави марионетния Райхстаг да одобри неговата война, ако искаше да си губи времето с
подобна формалност) е посочена от Гизевиус в Нюрнберг, където той свидетелства в защита
на Шахт. Финансистът, изглежда, е планирал да отиде в Цосен на 25 август и е отменил
пътуването, когато Хитлер същата вечер отменя нападението над Полша, насрочено за
следващия ден. Три дни по-късно, според свидетелските показания на Гизевиус, Шахт
отново решава да изпълни мисията си в Цосен, но Канарис го информира, че е твърде
късно.23 Не може да се каже, че „конспираторите“ са изпуснали влака; те изобщо не са
отишли на гарата, за да се опитат да го хванат.
Също толкова неспособни да спрат Хитлер като шепата антинацисти са и ръководителите на
различни неутрални държави в света, които в този момент призовават Фюрера да
предотврати войната. На 24 август президентът Рузвелт изпраща спешни послания до Хитлер
и полския президент, като настоява пред тях да уредят несъгласията си, без да прибягват до
оръжие. Президентът Мошицки на следващия ден изпраща достоен отговор, в който напомня
на Рузвелт, че не Полша е тази, която „формулира искания и изисква отстъпки“, но въпреки
това е готова да уреди споровете си с Германия чрез преки преговори или чрез помирение,
както настоява американският президент. Хитлер не отговаря (Рузвелт му е напомнил, че
още не е отговорил и на неговия предишен призив от миналия април), и на следващия ден, 25
август, Рузвелт изпраща второ послание, в което уведомява Хитлер за помирителния отговор
на Мошицки и го моли усърдно да „се съгласи на мирните средства за споразумение, приети
от правителството на Полша“.
Второто писмо също не получава отговор, макар че на 26 август вечерта Вайцзекер вика
американския шарже д’афер в Берлин, Александър К. Кърк, и го моли да каже на президента,
че Фюрерът е получил двете телеграми и ги е предал „в ръцете на външния министър, за да
бъдат разгледани от правителството“.
На 24 август римският папа излиза с обръщение за мир по радиото, като умолява „в името
на Христовата кръв... силните да ни чуят и да не станат слаби заради несправедливостта...
[и] ако желаят властта им да не бъде разрушителна“. На 31 август следобед папата изпраща
еднакви ноти до правителствата на Германия, Полша, Италия и двете западни велики сили,
„умолявайки в името на Бог правителствата на Полша и Германия... да избягват всякакви
инциденти“, като моли правителствата на Британия, Франция и Италия да подкрепят този
апел и добавя:
Папата не желае да изостави надеждата, че предстоящите преговори могат да доведат
до справедливо мирно решение.
Негово Светейшество, подобно на всички други в света, не разбира, че „пред​стоящите
преговори“ са само пропаганден трик, с който Хитлер да оправ​дае своята агресия. В
действителност, както скоро ще стане ясно, през то​зи последен мирен следобед няма
добросъвестни преговори – предстоящи или каквито и да е.
Няколко дни по-рано, на 23 август, белгийският крал от името на държав​​ните водачи от
групата „Осло“ (Белгия, Нидерландия, Люксембург, Финландия и три​те скандинавски
страни) също е отправил по радиото трогателен апел за мир, призовавайки „хората,
отговорни за хода на събитията, да представят свои​те спорове и претенции на открити
преговори“. На 28 август кралят на Белгия и кралицата на Холандия заедно предлагат
посредничеството си „с надеждата да предотвратят война“24.
Колкото и благородни да са тези неутрални призиви по форма и намерение, в тях
откриваме нещо нереално и патетично, когато ги препрочитаме днес. Сякаш президентът на
Съединените щати, папата и държавните глави на малките северноевропейски демокрации
живеят на различна планета от тази на Третия райх и разбират какво става в Берлин не по-
добре, отколкото какво се случва на Марс. Това непознаване на ума, характера и целите на
Адолф Хитлер, а всъщност и на германците (които с малки изключения са готови да го
следват сляпо, без значение накъде и как и независимо от морала, нравствеността, честта
или християнското понятие за човечност), през следващите месеци ще струва скъпо на
народите, ръководени от Рузвелт и монарсите на Белгия, Холандия, Люксембург, Норвегия и
Дания.
 Тези от нас, които пребиваваха в Берлин през последните няколко напрегнати мирни дни
и които се опитваха да предават новините до външния свят, знаеха много малко за
случващото се на „Вилхелмщрасе“, където бяха Канцлерството и Министерството на
външните работи, или на „Бендлерщрасе“, където се намираха канцелариите на военните.
Следяхме, колкото ни беше по силите, трескавото движение на хора, сновящи по
„Вилхелмщрасе“. Всеки ден пресявахме лавина от слухове, намеци и партенки. Стремяхме се
да улавяме настроенията на хората по улиците, както и на познатите ни длъжностни лица от
правителството, партийни лидери, дипломати и военни. Що се отнася обаче до изреченото
на многократните и често бурно протичащи срещи на посланик Хендерсън с Хитлер и
Рибентроп, разменените писмени послания между Хитлер и Мусолини и между Хитлер и
Сталин, темите на разговор между Рибентроп и Молотов и между Рибентроп и Чиано,
съдържанието на всички тайни, кодирани съобщения, жужащи по телеграфните кабели
между слисаните, измъчени дипломати и служителите във външните министерства, и всички
ходове, планирани или извършвани от военачалниците – за всички тези неща ние, както и
обществеността, бяхме в почти пълно неведение по онова време.
Някои неща, разбира се, ни бяха известни – на нас и на обществото. Нацистко-съветският
пакт беше разтръбен до небесата от германците, макар че за тайния протокол за подялбата
на Полша и останалата част от Източна Европа разбрахме едва след войната. Знаехме, че
пред самото му подписване Хендерсън е летял до Берхтесгаден, за да натърти пред Хитлер,
че пактът няма да попречи на Британия да спази гаранцията си към Полша. В началото на
последната седмица от август в Берлин чувствахме, че войната е неизбежна – и че ще
започне до няколко дни. До 25 август последните британски и френски граждански лица се
бяха измъкнали. На следващия ден беше отложено официално голямото нацистко събрание в
Таненберг, планирано за 27 август, на което Хитлер трябваше да произнесе реч; същото стана
и с годишната партийна конференция в Нюрнберг („Партийния конгрес на мира“, както
Хитлер го беше нарекъл официално), която трябваше да се събере през първата седмица на
септември. На 27 август правителството обяви, че от следващия ден се въвеждат дажби за
храни, сапун, обувки, текстилни изделия и въглища. Помня, че това съобщение повече от
всички други накара германците да осъзнаят, че войната е съвсем близо, и техният ропот се
чуваше много ясно. В понеделник на 28 август берлинчани гледаха войските, които минаваха
през града, за да участват в поход на изток. Транспортираха ги в подвижни фургони, камиони
за стоки и всякакви други превозни средства, които можеха да се намерят.
За човека от улицата това също трябва да е било сигнал какво се готви. Почивните дни,
спомням си, бяха горещи и задушни и повечето берлинчани, независимо колко близко беше
войната, бяха потърсили убежище край езерата и горите в околностите на столицата. Когато
се върнаха в града в неделя вечерта, те научиха от радиото, че е имало тайно, неофициално
заседание на Райхстага в Канцлерството. В комюникето на германската информационна
агенция АДНБ се казваше, че Фюрерът е описал „трудността на положението“ – за пръв път
Хитлер казваше на германската общественост, че моментът е труден. Не се съобщаваха
подробности за заседанието и никой освен членовете на Райхстага и обкръжението на
Хитлер не би могъл да знае какво е настроението на нацисткия диктатор на този ден.
Записките в дневника на Халдер от 28 август го описват (много по-късно) по разказа на
полковник Остер от Абвера.
 Съвещание в Райхсканцеларията в 17:30 ч. Райсхтагът и няколко видни партийни
членове... Много трудна ситуация. Твърдо намерение да разрешим източния въпрос по
един или друг начин. Минимални искания: връщане на Данциг, уреждане на въпроса за
Коридора. Максимални искания: „В зависимост от военната ситуация.“ Ако
минималните искания не бъдат удовлетворени, тогава война: безмилостна! Той самият
ще бъде на фронта. Позицията на Дучето е изцяло в наша полза.
Войната много трудна, почти безнадеждна; „Докато съм жив, няма да се говори за
капитулация.“ Крайно погрешно разбиране за Съветския пакт в партията. Съюз със
Сатаната за прогонване на дявола... „Аплодисменти на сполучливите реплики, но слаби.“
Лично впечатление от Фюрера: изтощен, изпит, прегракнал, умислен. „Вече се
обгражда само със съветници от СС.“
В Берлин чуждестранният наблюдател можеше да следи и начина, по който пресата под
вещото ръководство на Гьобелс мамеше лековерния германски народ. От шест години,
откакто ежедневниците бяха под „координацията“ на нацистите, която означаваше
унищожаване на свободния печат, гражданите нямаха достъп до истината за събитията във
външния свят. Известно време от големите вестникарски будки в Германия можеха да се
купят швейцарски вестници на немски от Цюрих и Базел, които представяха новините
обективно. Напоследък обаче продажбата им в Райха беше или забранена, или ограничена до
няколко екземпляра. За германците, които можеха да четат на английски или френски, се
появяваха от време на време лондонски и парижки списания в няколко екземпляра –
недостатъчно, за да стигнат до повече от шепа хора.
„Колко напълно изолиран е светът, в който живее германският народ – отбелязал съм в
дневника си на 10 август 1939 г. – Достатъчно е човек да хвърли един поглед на вчерашните и
днешните вестници, за да си го припомни.“ Бях се върнал в Германия след кратък отпуск във
Вашингтон, Ню Йорк и Париж, и когато се качвах на влака от дома си в Швейцария два дни
по-рано, бях купил наръч берлински и рейнски вестници. Те бързо ме върнаха към
кривогледия свят на нацизма, толкова различен от света, от който току-що бях дошъл, като че
ли се намираше на друга планета. След пристигането ми в Берлин на 10 август съм отбелязал
още:
Докато целият останал свят смята, че мирът ще бъде нарушен от Германия, че
Германия е тази, която заплашва да нападне Полша... тук, в Германия, в света, създаден
от местните вестници, се поддържа точно обратното... Това, което нацистките
вестници разгласяват, е следното: Полша е, която смущава мира в Европа; Полша е,
която заплашва Германия с въоръжено нахлуване...
„ПОЛША, ВНИМАВАЙ!“ – предупреждава заглавието в „Б. Ц.“ и допълва: „ОТГОВОР НА
ПОЛША, ПОБЕСНЕЛИЯТ РУШИТЕЛ [AMOK​LÄUFFER] НА МИРА И ПРАВОТО В
ЕВРОПА!“
Или заглавието в „Дер Фюрер“, ежедневника на Карлсруе, който си купих във влака:
„ВАРШАВА ЗАПЛАШВА С БОМБАРДИРОВКА НА ДАНЦИГ – НЕВЕРОЯТЕН ИЗБЛИК НА
ПОЛСКАТА МЕГАЛОМАНИЯ [POL​NI​SCHEN GRÖßENWAHN]!“
Ще попитате: но сигурно германците не вярват на тези лъжи? Поговорете с тях.
Мнозина вярват.
До събота, 26 август – датата, първоначално определена от Хитлер за атаката срещу Полша
– кампанията на Гьобелс в печата беше достигнала кулминацията си. Записал съм в дневника
си някои от заглавията.
„Б. Ц.“: „ПЪЛЕН ХАОС В ПОЛША – ГЕРМАНСКИТЕ СЕМЕЙСТВА БЯГАТ – ПОЛСКИ
ВОЙНИЦИ НАПИРАТ КЪМ ГЕРМАНСКАТА ГРАНИЦА!“ „12-Ур Блат“: „ТАЗИ ИГРА С
ОГЪНЯ СТИГА ТВЪРДЕ ДАЛЕЧЕ – ПОЛЯЦИ ОБСТРЕЛВАТ ТРИ ГЕРМАНСКИ
ПЪТНИЧЕСКИ САМОЛЕТА – МНОГО ГЕРМАНСКИ ФЕРМИ В КОРИДОРА СА В
ПЛАМЪЦИ!“
На път за радиостанцията около полунощ взех неделното издание (от 27 август) на
„Фьолкишер Беобахтер“. Цялата горна част на заглавната страница беше изпълнена със
заглавия, отпечатани с едър шрифт:
ЦЯЛА ПОЛША ВЪВ ВОЕННА ТРЕСКА! 1 500 000 ДУШИ МОБИЛИЗИРАНИ! ПОСТОЯНЕН
ТРАНСПОРТ НА ВОЙСКИ КЪМ ГРАНИЦАТА! ХАОС В ГОРНА СИЛЕЗИЯ!
Нямаше, естествено, нито дума за мобилизация в Германия – макар че, както видяхме, в
Германия към този момент от две седмици се извършва мобилизация.

Последните шест дни на мира

След като се съвзема от студения душ на писмото от Мусолини, което е пристигнало рано
вечерта на 25 август и заедно с новината за сключването на англо-полския съюз го е
накарало да отложи нападението срещу Полша, планирано за следващия ден, Хитлер
изпраща рязка нота до Дучето, в която го пита „какви средства за война и суровини искат и в
какъв срок“, за да може Италия „да встъпи в голям европейски конфликт“. Писмото е
продиктувано лично от Рибентроп на германския посланик в Рим в 19:40 ч. и е предадено на
италианския диктатор в 21:30 ч.25
На следващата сутрин в Рим, Мусолини провежда заседание с началниците на
италианските въоръжени сили, за да подготвят списък с неговите минимални искания за
война с продължителност дванайсет месеца. По думите на Чиано, който помага за
съставянето му, списъкът бил „достатъчен да убие и бик – ако бикът можеше да чете“26.
Документът включва 7 млн. тона петрол, 6 млн. т въглища, 2 млн. т стомана, 1 млн. т дървен
материал и дълъг списък с други материали, като се стигне до 600 т молибден, 400 т титан и
20 т цирконий. В добавка Мусолини иска 150 зенитни батареи, за да защити индустриалната
област в Северна Италия, която е само на няколко минути летателно време от френските
военновъздушни бази – обстоятелство, за което той напомня на Хитлер в писмо, което
съчинява в същия момент. Това послание е предадено по телефона от Чиано на Атолико в
Берлин малко след 12 ч. на 26 август и веднага е представено на Хитлер.27
То съдържа нещо повече от раздут списък с необходими материали. В този момент
фашисткият лидер, загубил своята самонадеяност, очевидно вече твърдо е решил да се
измъкне от задълженията си към Третия райх, и Фюрерът, след като прочита това второ
писмо, вече не може да има и най-малкото съмнение в това.
ФЮРЕР [пише Мусолини на своя другар], нямаше да ви изпратя този списък, или пък той
щеше да съдържа по-малко точки и много по-малки числа, ако бях имал на разположение
 времето, за което се споразумяхме по-рано, да натрупам запаси и да ускоря темпото за
постигане на автаркия. Мой дълг е да ви кажа, че ако не съм сигурен, че ще получа тези
запаси, жертвите, които ще трябва да поискам от италианския народ... могат да се
окажат напразни и могат да компрометират както моята собствена, така и вашата
кауза.
Посланик Атолико, който е противник на войната и особено на присъединяването на
Италия към Германия в случай, че се стигне до там, когато предава съобщението, подчертава
на своя глава пред Хитлер, че „всички материали трябва да бъдат в Италия преди започването
на военните действия“ и че това искане е „решаващо“.ID
Мусолини още се надява на нов Мюнхен. Той добавя към нотата си един абзац, в който
заявява, че ако според Фюрера още има „каквато и да е възможност за решение в
политическата сфера“, той е готов, както и преди, да окаже пълна подкрепа на германския
си колега. Въпреки техните близки лични отношения, Стоманения пакт и всички шумни
демонстрации на солидарност, които са правили през изминалите години, факт е, че дори на
този толкова късен етап Хитлер не доверява на Мусолини истинската си цел, унищожаването
на Полша, и италианският му партньор остава общо взето в неведение за нея. Едва в края на
същия ден, 26-и, тази пропаст между двамата най-после е запълнена.
Най-много три часа по-късно на същата дата Хитлер изпраща дълъг отговор на посланието
на Мусолини. В 15:08 ч. Рибентроп отново го предава по телефона на посланик фон
Макензен в Рим, който, без да се бави, го занася на Мусолини малко след 17 ч. Макар че част
от италианските искания като тези за въглища и стомана могат да бъдат напълно
удовлетворени, много други не могат, казва Хитлер. Във всеки случай, да бъдат доставени
материалите преди избухването на военните действия, както е настоявал Атолико, е
„невъзможно“.
Сега вече, най-сетне, Хитлер доверява на своя приятел и съюзник истинските си и
непосредствени цели.
Тъй като нито Франция, нито Британия могат да постигнат някакви решаващи успехи
на запад, и тъй като германските войски на изток, в резултат от споразумението с
Русия, ще са изцяло свободни след поражението на Полша... Не се боя да разреша
Източния въпрос дори с риск от усложнения на запад.
Дуче, разбирам вашата позиция и бих ви помолил само да се опитате да задържите
англо-френските войски на отбранителни позиции чрез усилена пропаганда и подходящи
военни демонстрации, каквито вече сте ми предлагали.29
Това е първото свидетелство в германските документи, че двайсет и четири часа след като
е отменил нападението над Полша, Хитлер си е възвърнал увереността и продължава
изпълнението на плановете си, „дори с риск“ от война със Запада.
Същата вечер, на 26 август, Мусолини прави известен опит все пак да го разубеди. Той
пише пак до Фюрера, Чиано отново предава по телефона текста на Атолико и съобщението е
получено в Райхсканцеларията малко преди 19 ч.
Фюрер:
Убеден съм, че недоразумението, което Атолико неволно е предизвикал, е било изгладено
незабавно... Това, за което ви помолих, като се изключат зенитните батареи, трябва да
 бъде доставено в течение на дванайсет месеца. Но макар и недоразумението да е
премахнато, очевидно е, че за вас е невъзможно да ме подпомогнете материално, за да
попълните значителните липси във въоръжението на Италия, които войните в Етиопия
и Испания причиниха.
Затова ще възприема позицията, която препоръчвате, поне през началната фаза на
конфликта, обездвижвайки по този начин максимална част от френско-британските
сили, както вече се случва, като същевременно ускоря военните приготовления до
крайната възможна степен.
Все пак Дучето, който се разяжда от мъка (мъката, че се показва толкова жалък в подобен
критичен момент), смята, че трябва да се проучат възможностите за нов Мюнхен.
...Позволявам си отново [продължава той], и не по пацифистки съображения, чужди на
моята природа, а с оглед на интересите на нашите два народа и нашите два режима,
настоятелно да препоръчам възможността за политическо решение, което все още
смятам за възможно, и то такова, което да даде пълно морално и материално
удовлетворение на Германия.30
Както документите сега показват ясно, италианският диктатор се бори за мир, защото не е
готов за война. Тази роля обаче ужасно го разстройва. „На вас оставям – заявява той на
Хитлер при тази последна размяна на послания на 26 август – да си представите душевното
ми състояние, задето съм се оказал принуден от сили извън моя контрол да не ви предложа
истинска солидарност в решителния момент.“ Чиано отбелязва в дневника си през този
натоварен ден: „Дучето направо не е на себе си. Неговият военен инстинкт и чувството му за
чест го тласкаха към война. Сега разумът го възпира. Това обаче го измъчва много... Сега му
се наложи да се сблъска със суровата истина. И това за Дучето е голям удар.“
След тази интензивна размяна на писма, Хитлер вече се е примирил с мисълта, че
Мусолини го изоставя в бедата. Късно през нощта на 26 август той изпраща още една нота до
своя партньор от Оста. Тя е пусната по телеграфа от Берлин в 00:10 ч. на 27 август и стига до
Мусолини в 9 ч. същата сутрин.
Дуче:
Получих вашето съобщение за окончателната ви позиция. Уважавам съображенията и
мотивите, които са ви довели до това решение. При определени обстоятелства то
въпреки всичко може да сработи добре.
По мое мнение обаче условието е поне до избухването на военните действия светът да
няма представа каква позиция възнамерява да възприеме Италия. Затова от сърце ви
моля да подкрепите психологически моята борба чрез вашата преса или с други средства.
Бих помолил също, Дуче, ако можете, чрез демонстративни военни мерки поне да
принудите Британия и Франция да ограничат движението на част от войските си, или
във всеки случай да ги държите в несигурност.
Най-важното обаче, Дуче, е следното: ако се стигне, както казах, до голяма война,
проблемът на изток ще се реши, преди двете западни сили да успеят да отбележат
успех. След това, тази зима, най-късно напролет, аз ще атакувам на запад със сили,
които най-малкото ще се равняват на тези на Франция и Британия...
 Сега трябва да ви помоля за голяма услуга, Дуче. В тази трудна борба вие и вашият народ
можете да ми помогнете най-добре, като ми изпратите италиански работници, както за
индустрията, така и за земеделието... Като отправям специално тази молба към вашето
великодушие, ви благодаря за всички усилия, които полагате за нашата обща кауза.
Адолф Хитлер31
Дучето послушно отговаря късно следобед, че светът „няма да узнае преди избухването на
военните действия каква е позицията на Италия“ – той ще пази добре тайната. Също така ще
блокира колкото е възможно повече англо-френски сухопътни и военноморски части и ще
изпрати на Хитлер италианските работници, за които е помолил.32 По-рано на същия ден той
е повторил пред посланик фон Макензен „със силни изрази“, както последният докладва в
Берлин, че „още смята за възможно да постигнем всички наши цели, без да прибягваме до
война“, и е добавил, че отново ще постави тази страна на въпроса в писмото си до Фюрера.33
Само че не го прави. За момента явно е твърде обезсърчен дори за да спомене за това отново.
Макар и да се очаква, че Франция ще докара почти цялата съюзническа армия на западната
граница на Германия, ако внезапно избухне война, и макар че през първите седмици
войските ѝ като численост несравнимо ще превъзхождат германските, Хитлер към края на
август като че ли нехае какво ще направят французите. На 26 август премиерът Даладие му
изпраща прочувствено и красноречиво писмо, в което му напомня какво ще направи
Франция; тя ще воюва, ако Полша бъде нападната.
Ако не приписвате на френския народ [пише Даладие] по-слабо понятие за национална
чест, отколкото аз самият признавам у германския, не може да храните съмнение, че
Франция ще остане вярна на тържествените си обещания към други страни като
Полша...
След като призовава Хитлер да потърси мирно решение на своите противоречия с Полша,
Даладие допълва:
Ако кръвта на Франция и Германия започне да се пролива отново, както преди 25 години, в
по-дълга и дори още по-кървава война, и двата народа ще се бият с увереност в
собствената си победа, но най-сигурните победители ще бъдат силите на разрухата и
варварството.34
Посланик Кулондр, който представя писмото на премиера, прибавя устно към него и своя
пламенен личен призив, като заклева Хитлер „в името на човечността и заради
спокойствието на собствената си съвест да не пропуска този последен шанс за мирно
решение“. Посланикът обаче е принуден с „прискърбие“ да докладва в Париж, че писмото не
е трогнало Хитлер – той „остава на своето“.
Отговорът на Хитлер до френския премиер на следващия ден е хитро разчетен да
експлоатира нежеланието на французите да „умрат за Данциг“, макар и да не използва този
израз – той е оставен за съглашателски настроените французи. Германия се е отказала от
всякакви териториални претенции към Франция след връщането на Саар, заявява Хитлер;
следователно няма причина да влизат във война. Ако го направят, вината няма да е негова, и
това ще бъде „много мъчително“ за него.
С това се изчерпват дипломатическите контакти между Германия и Франция през
последната седмица на мира. След срещата на 26 август Кулондр не се вижда повече с
Хитлер до самия край. Страната, която създава най-големи грижи на германския канцлер в
този момент, е Великобритания. Както Хитлер казва на Гьоринг на 25 август вечерта, когато
отлага влизането в Полша, той иска да види дали би могъл да „елиминира британската
намеса“.

Германия и Великобритания
в последния момент
„Фюрерът твърде разтревожен“ – е отбелязал генерал Халдер в дневника си на 25 август,
след като новините от Рим и Лондон са накарали Хитлер да се отдръпне от бездната на
войната. На следващия ден следобед обаче началникът на Генералния щаб забелязва рязка
промяна у Вожда. „Фюрерът много спокоен и ведър“ – записал е той в дневника си в 15:22 ч.
За това има причина, която е посочена в дневника на генерала. „Всичко да е готово за
сутринта на седмия ден от мобилизацията. Атаката започва на 1 септември.“ Заповедта е
предадена по телефона от Хитлер до Върховното командване на армията.
И така, Хитлер ще получи своята война с Полша. Уредено е. Между​временно ще направи
всичко възможно, за да държи британците на разстояние. Бележките в дневника на Халдер
предават мислите на Фюрера и обкръжението му през решаващия ден на 26 август.
Говори се, че Англия е склонна да разгледа всестранно предложение.IE Подробности,
когато Хендерсън се върне. Според друг слух Англия подчертава, че тя сама трябва да
заяви, че жизнените интереси на Полша са застрашени. Във Франция все повече
протести пред правителството срещу войната...
План: Искаме Данциг, коридор през Коридора и плебисцит на същата основа като в Саар.
Англия вероятно ще приеме. Полша вероятно не. Клин между тях.35
Подчертаването е на Халдер, и няма съмнение, че то сравнително точно отразява какво се
върти в ума на Хитлер. Той ще измисли начин да забие клин между Полша и Британия и да
даде на Чембърлейн оправдание да се отметне от гаранцията си към Варшава. След като е
заповядал армията да бъде готова за настъпление на 1 септември, Фюрерът очаква от Лондон
отговор на своето бомбастично предложение да „гарантира“ Британската империя.
В момента той поддържа контакт с британското правителство по два канала извън
германското посолство в Лондон, в което посланикът (Дирксен) отсъства поради отпуск и
което не взима участие в трескавите преговори в последната минута. Единият е официален,
чрез посланик Хендерсън, който е отлетял за Лондон със специален германски самолет в
неделя сутринта, на 26 август, с предложенията на Фюрера. Другият канал е неофициален,
таен и както се оказва, твърде любителски – чрез шведския приятел на Гьоринг, „совалката“
Биргер Далерус, който на предния ден е отлетял от Берлин за Лондон с послание за
британското правителство от началника на Луфтвафе.
„По това време – разказва Гьоринг по-късно по време на разпит в Нюрн​берг – поддържах
връзка с Халифакс чрез специален куриер извън редовните дипломатически канали.“IF, 36
Британският външен министър е този, при когото шведският „куриер“ отива в 18:30 ч. на 25
август, петък. Далерус е бил повикан от Стокхолм в Берлин предишния ден от Гьоринг, който
го информира, че въпреки нацистко-съветския пакт, който е бил подписан предната нощ,
Германия иска „да се разбере“ с Великобритания. Той поставя на разположение на шведа
един от собствените си самолети, за да може той бързо да замине за Лондон и да сведе до
знанието на лорд Халифакс този забележителен факт.
Външният министър, който един час преди това е подписал англо-полския пакт за
взаимопомощ, благодари на Далерус за неговите усилия и го информира, че Хендерсън току-
що е разговарял с Хитлер в Берлин и вече лети за Лондон с последните предложения на
Фюрера, и че след като официалните канали за комуникация между Берлин и Лондон вече са
били възстановени, той не смята, че услугите на шведския посредник ще бъдат необходими
по-нататък. Скоро обаче се оказва, че има нужда от тях. Когато телефонира на Гьоринг по-
късно същата вечер, за да му предаде разговора си с Халифакс, Далерус научава от
фелдмаршала, че ситуацията се е влошила в резултат от подписването на англо-полския
договор и че единствено среща между представители на Британия и Германия вероятно би
могла да спаси мира. Както сам свидетелства по-късно в Нюрнберг, Гьоринг, подобно на
Мусолини, има предвид нова Мюнхенска конференция.
Късно през същата нощ неуморният швед информира британското Ми​нистерство на
външните работи за своя разговор с Гьоринг и на следващата сутрин е поканен да се срещне
отново с Халифакс. Този път той убеждава британския външен министър да напише писмо
до Гьоринг, когото описва като единствения германец, който би могъл да предотврати
войната. Писмото е кратко, уклончиво и съдържа общи формулировки. То просто изразява
повторно желанието на Британия да постигне мирно уреждане и подчертава, че за тази цел
трябва „да има на разположение няколко дни“.IG
Въпреки това дебелият фелдмаршал остава с впечатлението, че това писмо е от „огромно
значение“. Получил го е от Далерус същата вечер (на 26 август), докато е пътувал със
специалния си влак към своя щаб на Луфтвафе в Ораниенбург недалеч от Берлин. Влакът е
спрян на следващата гара, отнякъде е осигурен автомобил, и двамата мъже потеглят с голяма
скорост към Канцлерството, където пристигат в полунощ. В сградата е тъмно. Хитлер е
легнал да спи. Гьоринг обаче настоява да го събудят. До този момент Далерус подобно на
мнозина други е вярвал, че Хитлер не е неразумен човек и може да приеме мирно решение,
както е направил предната година в Мюнхен. Сега шведът за пръв път ще се сблъска с
нездравите фантазии и ужасния темперамент на харизматичния диктатор.38 За него това е
разтърсващо преживяване.
Хитлер не обръща внимание на писмото, което Далерус носи от Хали​факс и което се е
сторило на Гьоринг достатъчно важно, за да накара да събудят Фюрера посред нощ. Вместо
това той изнася на шведа двайсетминутна лекция за своите ранни борби, своите големи
постижения и за всичките си опити да постигне разбирателство с британците. След това,
когато Далерус успява да вметне, че някога е живял и работил в Англия, канцлерът започва
да го разпитва за странния остров и неговия странен народ, когото се е опитвал толкова
напразно да разбере. Следва дълга и донякъде специализирана лекция за военната мощ на
Германия. По това време вече Далерус, както казва по-късно, си мисли, че посещението му
„ще се окаже безполезно“. Накрая обаче шведът намира сгоден момент да каже на домакина
си нещо за британците и това, което е научил за тях.
Хитлер слушаше, без да ме прекъсва... но после изведнъж стана и с голяма възбуда и
раздразнение започна да обикаля напред-назад и да говори, сякаш на себе си, че Германия е
 непобедима... Внезапно спря в средата на стаята и застана така с втренчен поглед.
Гласът му беше неясен, а поведението му – на напълно ненормален човек. Заговори
отсечено: „Ако има война, тогава ще построя подводници, ще строя подводници,
подводници, подводници, подводници.“ Говорът му стана още по-завален и накрая съвсем
престана да се разбира. Тогава дойде на себе си, повиши глас, сякаш се обръщаше към
голяма аудитория, и закрещя: „Ще построя самолети, ще строя самолети, самолети,
самолети, и ще унищожа враговете си.“ Приличаше повече на фантом от книга с
приказки, отколкото на реална личност. Гледах го с изумление и се обърнах да видя
реакцията на Гьоринг, но на него и окото не му трепна.
Накрая развълнуваният канцлер се приближава до госта си и казва: „Хер Далерус, вие,
който познавате Англия толкова добре, можете ли да ми посочите някаква причина за
постоянния ми неуспех да се постигне споразумение с нея?“ Далерус признава, че в
началото се поколебал как да отговори, но после отвърнал, че по негово лично мнение
„причината е липсата на доверие към него и неговото правителство“ от страна на
британците. „Идиоти! – избухнал в отговор Хитлер, като махнал с дясната си ръка, а с лявата
се ударил в гърдите. – Та изричал ли съм някога лъжа през живота си?“
После нацисткият диктатор се успокоява, и след като обсъждат предложенията на Хитлер,
отправени чрез Хендерсън, накрая решават Далерус да замине обратно за Лондон с нова
оферта към британското правителство. Гьоринг възразява да я оформят писмено и казва на
услужливия швед, че вместо това той трябва да я запамети. Тя съдържа шест точки:
1. Германия иска пакт или съюз с Британия.
2. Британия трябва да помогне на Германия да получи Данциг и Коридора, но Полша ще
има свободно пристанище в Данциг и ще задържи балтийското пристанище Гдиня и
коридор към него.
3. Германия ще гарантира новите полски граници.
4. Германия ще получи обратно своите колонии или техен еквивалент.
5. Ще бъдат дадени гаранции за германското малцинство в Полша.
6. Германия ще се обвърже с обещание да защитава Британската империя.
С тези предложения, запечатани в паметта му, Далерус отлита за Лондон на сутринта в
неделя, 27 август, и малко след 12 ч. е откаран бързо по за​обиколен маршрут, за да избегне
дебнещите репортери на вестниците, и въведен при Чембърлейн, лорд Халифакс, сър Хорас
Уилсън и сър Александър Кадоган. Очевидно е, че британското правителство този път
възприема шведския куриер напълно сериозно.
Той носи със себе си няколко набързо нахвърлени в самолета бележки, в които описва
срещата си с Хитлер и Гьоринг предната нощ. В бележките си той уверява двамата членове
на британския кабинет, които в този момент внимателно разглеждат меморандума, че по
време на разговора Хитлер е бил „спокоен и овладян“. Макар и в архивите на „Форин Офис“
да не е намерено описание на тази извънредна неделна среща, тя е възстановена и включена
в документацията на външното министерство (VII том, Трета серия) по данни от лорд
Халифакс и Кадоган и от меморандума на пратеника. Британската версия се различава
донякъде от тази на Далерус в неговата книга и показанията му в Нюрнберг, но
комбинирането на различните разкази като че ли предава случилото се възможно най-точно.
 Чембърлейн и Халифакс веднага разбират, че имат пред себе си два набора с предложения
от Хитлер – най-напред дадения на Хендерсън, а сега и другия, донесен от Далерус; и че те
се различават. Докато първият предлага гаранция за Британската империя, след като Хитлер
си е уредил сметките с Полша, вторият явно навежда на мисълта, че Фюрерът е готов да
преговаря чрез британците за връщането на Данциг и Коридора, след което да „гарантира“
новите граници на Полша. Това звучи познато на Чембърлейн, след като чехословашкият
опит с Хитлер му е отворил очите, и той се отнася скептично към предложението на Хитлер,
представено от Далерус. Той казва на шведа, че не вижда „изглед за споразумение при тези
условия; поляците може и да отстъпят Данциг, но по-скоро ще се бият, отколкото да предадат
Коридора“.
Накрая се уговарят Далерус да се върне веднага в Берлин с предварителен и неофициален
отговор до Хитлер и после да докладва в Лондон за реакцията на Фюрера, преди да бъде
съставен официалният отговор, който да бъде изпратен с Хендерсън на следващата вечер.
Както се изразява Халифакс (според версията на британците), „можеше да се стигне до
известно объркване на въпросите в резултат от тези неофициални и тайни съобщения чрез г-
н Далерус. [Затова] беше желателно да изясним, че когато Далерус се върне в Берлин тази
нощ, той отива не за да занесе отговора на правителството на Негово величество, а по-скоро
за да подготви почвата за главното съобщение“ – онова, което Хендерсън ще занесе.39
Толкова важен е станал този неизвестен шведски бизнесмен като посредник в преговорите
между правителствата на двете най-могъщи страни в Европа, че (според собствения му
разказ) в този критичен момент той съветва премиера и външния министър, че „трябва да
задържат Хендерсън в Лондон до понеделник [следващия ден], така че да могат да дадат
отговора, след като бъдат информирани как се отнася Хитлер към английското становище“40.
И какво е английското становище, което Далерус представя на Хитлер? По този въпрос
има известна неяснота. Според грубо нахвърляните бележки на Халифакс за собствените му
устни инструкции към Далерус, британската позиция е просто това:
i. Тържествено уверение в желанието за добро разбирателство между Г. и Вб.
[Съкращенията са на Халифакс.] Нито един член на правит. не мисли другояче. ii. Вб.
длъжна да спази своите ангажименти към Полша. iii. Германско-полските разногласия
трябва да бъдат уредени мирно.41
Според Далерус повереният му неофициален британски отговор бил по-изчерпателен.
Естествено, точка 6, предложението за защита на Британската империя, беше
отхвърлена. Също така не искаха изобщо да обсъждат колониите, докато в Германия има
мобилизация. Що се отнася до полските граници, искаха те да бъдат гарантирани от
петте Велики сили. Относно Коридора предлагаха веднага да се започнат преговори с
Полша. По отношение на първата точка [от предложенията на Хитлер], Англия
изразяваше желание да се споразумее с Германия по принцип.42
Далерус отлита обратно за Берлин в неделя вечерта и се среща с Гьоринг малко преди
полунощ. Фелдмаршалът не смята, че британският отговор е „особено благоприятен“. След
като се вижда с Хитлер в полунощ обаче, Гьоринг позвънява на Далерус в хотела му в 1 ч. и
казва, че канцлерът ще „приеме английското становище“, при условие че официалната
версия, която Хендерсън ще донесе в понеделник вечерта, е в съгласие с него.
 Гьоринг е зарадван, а Далерус – още повече. Шведът събужда съветника в британското
посолство сър Джордж Огилви Форбс в 2 ч. през нощта, за да му съобщи радостната новина.
И не само за това, но и (толкова важен е станал, поне в собствените си очи) за да посъветва
британското правителство какво да каже в официалния си отговор. Тази нота, която
Хендерсън ще донесе по-късно на същия ден, 28 август, трябва – подчертава Далерус – да
съдържа обещанието, че Британия ще убеди Полша да влезе в преговори с Германия пряко и
незабавно.
Далерус току-що предаде по телефона от кабинета на Гьоринг [пише Форбс в телеграма,
изпратена по-късно на 28 август] следните идеи, които смята за особено важни.
1. В британския отговор до Хитлер не бива изобщо да се споменава за плана на Рузвелт.IH
2. Хитлер подозира, че поляците ще се опитат да избегнат преговори. Затова отговорът
би трябвало да включва ясно заявление, че на поляците настоятелно се препоръчва да
установят веднага връзка с Германия и да започнат преговори.II, 43
През целия ден шведът, изпълнен вече с увереност в себе си, не само засипва със съвети
Форбс, който прилежно ги изпраща по телеграфа до Лондон, но и лично телефонира в
британското външно министерство със съобщение до Халифакс, което съдържа нови
предложения.
В този критичен момент в световната история шведския дипломат любител е станал
наистина основният възел между Берлин и Лондон. В 14 ч. на 28 август Халифакс, който е
бил уведомен за настоятелните съвети на шведа както от посолството си в Берлин, така и от
обаждането на Далерус във „Форин Офис“, телеграфира на британския посланик във
Варшава сър Хауърд Кенард да се срещне „веднага“ с външния министър Бек и да го убеди да
упълномощи британското правителство да информира Хитлер, че „Полша е готова веднага да
започне преки разговори с Германия“. Външният министър бърза. Той иска да включи факта
на това упълномощаване в официалния отговор до Хитлер, който Хендерсън чака да занесе
обратно в Берлин на същия ден. Халифакс иска от посланика във Варшава да му предаде
отговора на Бек по телефона. Късно следобед Бек дава исканите пълномощия и те набързо са
включени в британската нота.44
Хендерсън се връща в Берлин с нея на 28 август вечерта, и след като е посрещнат в
Канцлерството от почетна стража от СС, която взема „за почест“ и бие барабаните
(формалните дипломатически превземки се запазват до края), той е въведен при Хитлер, на
когото връчва немски превод на нотата. Това става в 22:30 ч. Канцлерът я прочита веднага.
Британското правителство „е напълно съгласно“ с него, казва се в съобщението, че трябва
„първо“ да се уредят разногласията между Германия и Полша. „Всичко обаче зависи от
характера на уреждането и метода, по който то ще бъде постигнато“ – допълва нотата. По
този въпрос канцлерът засега „мълчи“, казва се в документа. Предложението на Хитлер да
„гарантира“ Британската империя е вежливо отклонено. Британското правителство „не би
могло срещу никаква изгода, предложена на Великобритания, да приеме споразумение,
излагащо на риск независимостта на държава, на която е дало своята гаранция“.
Гаранцията ще бъде съблюдавана, но заради „скрупулите“ на британското правителство
относно неговите задължения към Полша канцлерът не бива да смята, че то не е загрижено
за справедливо решение.
 От това следва, че следващата стъпка трябва да бъде започване на директни преговори
между германското и полското правителства на основата на... спазване на
съществените интереси на Полша, и закрепване на споразумението с международна
гаранция.
Те [британското правителство] вече са получили категорично уверение от полското
правителство, че са готови да влязат в преговори на тази основа, и правителството на
Негово величество се надява, че германското правителство също ще бъде склонно да
приеме тази линия.
...Едно справедливо споразумение... между Германия и Полша може да открие пътя към
световен мир. Ако не бъде постигнато, това ще разруши надеждите за споразумение
между Германия и Великобритания, ще доведе двете страни до конфликт и не е
изключено да хвърли целия свят във война. Подобен изход ще бъде безпрецедентна
катастрофа в историята.45
След като Хитлер прочита съобщението, Хендерсън започва да го доразвива по бележките,
които (както казва на Фюрера) си е водил по време на своите разговори с Чембърлейн и
Халифакс. Това е единствената му среща с Хитлер, казва той по-късно, на която говори
предимно той, посланикът. Същината на неговите забележки е, че Британия иска
приятелство с Германия, иска мир, но ще воюва, ако Хитлер нападне Полша. В отговор
Фюрерът, който в никакъв случай не мълчи, се разпростира върху темата за престъпленията
на Полша и своите собствени „великодушни“ предложения за мирно споразумение с нея,
които няма да бъдат направени повторно. Всъщност днес „той няма да се задоволи с нищо
по-малко от връщането на Данциг и целия Коридор, както и коригиране на ситуацията в
Силезия, където деветдесет процента от населението е гласувало за Германия на след​-
военния плебисцит“. Това не е вярно, както и репликата на Хитлер минута по-късно, че един
милион германци са били прогонени от Коридора след 1918 г. Там е имало само 385 000
германци според германското преброяване от 1910 г., само че, разбира се, по това време
нацисткият диктатор очаква всички да преглъщат лъжите му. За последен път в своята мисия
в Берлин, която е на път да се провали, британският посланик преглъща много от тях,
защото, както декларира в своя Заключителен доклад: „Хер Хитлер в този случай се държа
отново приятелски и разумно и явно не беше недоволен от отговора, който му бях донесъл.“
„Накрая му зададох два директни въпроса“ – пише Хендерсън до Лондон в 2:35 ч. в дълга
телеграма, в която описва разговора.46
Желае ли да преговаря директно с поляците и готов ли е да обсъдят въпроса за размяна
на население? Той отговори утвърдително на втория въпрос (макар и да не се съмнявам,
че в това време си мислеше за коригиране на границите).
Що се отнася до първия въпрос, той казва, че трябва първо да „обмисли внимателно“
цялата британска нота. В този момент, разказва Хендерсън в телеграмата, канцлерът се
обръща към Рибентроп и казва: „Трябва да повикаме Гьоринг и да я обсъдим с него.“ Хитлер
обещава, че ще отговори писмено на британското послание на следващия ден, вторник, 29
август.
„Разговорът беше проведен в много приятелска атмосфера въпреки абсолютната
непоколебимост и от двете страни“ – изтъква Хендерсън пред Халифакс. Вероятно
посланикът, въпреки целия му личен опит с неговия домакин, не схваща добре защо Хитлер
се е постарал атмосферата да бъде толкова дружелюбна. Фюрерът още държи на решението
си да тръгне на война срещу Полша още същия уикенд; и още се надява, въпреки всичко
казано от британското правителство и от Хендерсън, да предотврати участието на Британия
в нея.
Очевидно Хитлер, насърчаван от сервилния и невеж Рибентроп, просто не може да
повярва, че британците наистина мислят това, което казват – макар и да твърди, че е така.
На следващия ден Хендерсън добавя послепис към своята подробна депеша.
Хитлер упорито твърди, че не блъфира, и че хората ще направят голяма грешка, ако
решат, че го прави. Отговорих, че осъзнавам напълно това и че ние също не блъфираме.
Хер Хитлер заяви, че напълно разбира това.47
Така казва, но разбира ли го наистина? Защото в отговора си от 29 август той умишлено се
опитва да изиграе британското правителство по начин, който сигурно според него ще
позволи и вълкът да е сит, и агнето – цяло.
Отговорът на британците и първата реакция на Хитлер пораждат изблик на оптимизъм в
Берлин, особено в лагера на Гьоринг, където неподражаемият Далерус сега прекарва по-
голямата част от времето си. В 1:30 ч. на 29 август шведът получава телефонно обаждане от
един от адютантите на фелдмаршала. Той се обажда от Канцлерството, където Хитлер,
Рибентроп и Гьоринг са обмислили британската нота след заминаването на Хендерсън. От
своите германски приятели Далерус чува, че британският отговор е „във висша степен
задоволителен“ и че „имат всички основания да се надяват, че заплахата от война е минало“.
Далерус предава добрата новина по далекосъобщителната телефонна линия до британския
„Форин Офис“ по-късно същата сутрин, като информира Халифакс, че „Хитлер и Гьоринг
смятат, че вече има определена възможност за мирно уреждане“. В 10:50 ч. Далерус се среща
с Гьоринг, който го приветства с подчертана сърдечност, разтърсва енергично ръката му и
възкликва: „Ще има мир! Мирът е сигурен!“ Ободрен от тази щастлива увереност, шведският
куриер се отправя веднага към британското посолство, за да запознае Хендерсън, когото още
не познава лично, с радостната новина. Според телеграмата на посланика, описваща тази
среща, Далерус съобщава, че германците са изпълнени с оптимизъм. Те са „съгласни“ с
британския отговор „по същество“. Хитлер, казва Далерус, моли „само“ за Данциг и
Коридора – не за целия Коридор, а само за малък участък по железопътната линия до
Данциг. Всъщност, съобщава Далерус, Фюрерът е готов да бъде „много умерен“ и „ще
направи много, за да задоволи поляците“48.
Сър Невил Хендерсън, който най-сетне е започнал да прозира истината, не е толкова
сигурен. Той казва на своя посетител (според разказа на последния), че не може да се вярва и
на една дума, казана от Хитлер, и че същото се отнася за приятеля на Далерус – Херман
Гьоринг, – който е лъгал посланика „маса пъти“. Хитлер, по мнението на Хендерсън, играе
безчестна и безмилостна игра.
Шведът обаче, който вече е в центъра на събитията, не се поддава на убеждение – той ще
прогледне още по-късно от Хендерсън. Просто за да е сигурен, че необяснимият песимизъм
на посланика няма да изложи на риск собствените му усилия, той телефонира пак до
„Форин Офис“ в 19:10 ч., за да остави съобщение до Халифакс, че „германският отговор
няма да създаде затруднения“. Британското правителство обаче трябва да каже на поляците
„да се държат както трябва“, съветва шведът.49
Пет минути по-късно, в 19:15 ч. на 29 август, Хендерсън се явява в Кан​цлерството, за да
получи от Фюрера действителния отговор на Германия. Скоро става ясно колко празен е бил
оптимизмът на Гьоринг и неговия шведски приятел. Срещата, както посланикът уведомява
Халифакс непосредствено след нея, „протича бурно“, а хер Хитлер е „много по-нескромен от
вчера“.
Самата официална, писмена германска нота изразява повторно желанието на Райха за
приятелство с Великобритания, но набляга на това, че „то не може да бъде купено на цената
на отказ от жизнени германски интереси“. След многословното познато изреждане на
полските злодеяния, провокации и „варварски актове на малтретиране, които крещят до
небесата“, нотата за пръв път представя исканията на Хитлер в официална писмена форма:
връщане на Данциг и Коридора и гарантирана защита на германците в Полша. За да се
елиминират „настоящите условия“, допълва текстът, „остават вече не дни, още по-малко
седмици, а вероятно броени часове“.
Германия, казва се по-нататък в съобщението, повече не може да споделя виждането на
британците, че решение може да се намери чрез преки преговори с Полша. Все пак,
„единствено“ като жест към британското правителство и в интерес на англо-германската
дружба, Германия е готова „да приеме британското предложение и да влезе в директни
преговори“ с Полша. „В случай на териториално преустройство в Полша“ германското
правителство не може да даде гаранции без съгласието на Съветския съюз. (Британското
правителство, разбира се, не знае за тайния протокол към нацистко-съветския пакт за
подялба на Полша.) „В останалата част – заявява нотата, – с тези предложения германското
правителство никога не е имало каквото и да е намерение да накърни жизнените интереси
на Полша или да оспорва съществуването на независима полска държава.“
И след това, най-накрая, е заложен капанът.
Германското правителство съответно се съгласява да приеме предложението на
британското правителство да съдейства и осигури изпращането в Берлин на полски
емисар с всички пълномощия. То разчита на пристигането на този емисар в сряда на 30
август 1939 г.
Германското правителство веднага ще състави предложения за решение, което да е
приемливо за него, и ще ги предостави, ако е възможно, на разположение на британското
правителство преди идването на полския преговарящ.50
Хендерсън преглежда нотата пред Хитлер и Рибентроп, които го наблюдават безмълвно,
докато стига до пасажа, където се казва, че германците очакват пристигането на полски
пратеник с всички пълномощия на следващия ден.
„Това звучи като ултиматум“ – коментира той, но Хитлер и Рибентроп енергично отричат.
Казват, че просто искат да подчертаят „неотложността на момента, когато две напълно
мобилизирани армии стоят една срещу друга“.
Посланикът, който без съмнение помни какъв прием е оказал Хитлер на Шушниг и Хаха,
казва, че въпросът му е дали полският пълномощник, ако дойде, ще бъде „приет добре“ и
дали преговорите ще „се водят на напълно равноправна основа“.
 – Разбира се – отговаря Хитлер.
Следва настървен спор, провокиран по някое време от „неуместната“ (както се изразява
Хендерсън) забележка на Хитлер, че посланикът „пет пари не дава“ колко германци са
избивани в Полша. Хендерсън казва, че реагирал с „остро възражение“.IJ
„Напуснах Райхсканцеларията тази вечер, изпълнен с най-мрачни предчувствия“ –
разказва по-късно Хендерсън в своите мемоари, макар че явно не споменава за това в
съобщенията, които изпраща до Лондон същата нощ. „Моите войници ме питат – „да“ или
„не“?“ – му е казал Хитлер. Вече са загубили една седмица и не могат да си позволят да
загубят още една, „за да не би дъждовният сезон в Полша да се прибави към враговете им“.
Въпреки всичко, от официалните доклади на посланика и от книгата му е очевидно, че той
не разбира напълно характера на заложения от Хитлер капан до следващия ден, когато
изниква нов капан и измамата на Фюрера става явна. Играта на диктатора изглежда съвсем
очевидна от текста на неговата официална нота. На 29 август той поставя искането на
следващия ден в Берлин да се появи емисар с всички пълномощия да преговаря. Не може да
има съмнение, че възнамерява да го подложи на същата обработка като австрийския канцлер
и чехословашкия президент при същите, както той си ги представя, обстоятелства. Ако
поляците (в което е почти сигурен) не побързат да изпратят емисаря в Берлин или дори ако
го направят, но той откаже да приеме условията на Хитлер, тогава той може да обвини
Полша, че се е отказала от „мирно уреждане“ на въпроса, и вероятно да убеди Британия и
Франция да не ѝ оказват помощ, когато бъде нападната. Примитивно, но просто и ясно.IK
В нощта на 29 август обаче Хендерсън не го осъзнава толкова ясно. До​ка​то още подготвя
своите депеши до Лондон с описание на срещата му с Хитлер, той кани полския посланик да
намине към британското посолство. Там го осведомява подробно за германската нота и своя
разговор с Хитлер и му внушава „необходимостта от незабавни действия“, както сам
разказва. „Умолявах го в името на интересите на самата Полша да настоява пред своето
правителство да определят незабавно някого, който да ги представлява в предложените
преговори.“52
В лондонския „Форин Офис“ разсъждават по-трезво. В 2 ч. на 29 август Халифакс, след
като обмисля германския отговор и описанието на Хендерсън на срещата с Хитлер,
телеграфира на посланика, че макар и да смятат да разгледат внимателно германската нота,
е, „разбира се, неразумно да се очаква, че можем да осигурим полски представител в Берлин
днес, и германското правителство не трябва да очаква подобно нещо“53. Дипломатите и
служителите във „Форин Офис“ вече работят денонощно под пълна пара, така че Хендерсън
предава съобщението до „Вилхелмщрасе“ в 4:30 ч.
Той предава още четири съобщения от Лондон през деня на 30 август. Едно от тях е лична
нота от Чембърлейн до Хитлер, в която той го уведомява, че германският отговор се
разглежда „с най-голяма неотложност“ и че ще изпратят отговор по-късно следобед.
Междувременно премиерът настоятелно моли германското правителство да избягва
гранични инциденти, за което казва, че е настоявал и пред полското правителство. Иначе
„приветства показаното при размяната на гледни точки желание за англо-германско
разбирателство“.54 Второто послание, от Халифакс, е с подобно съдържание. В трето
съобщение външният министър споменава за германски саботаж в Полша и моли германците
да се въздържат от подобни действия. Четвъртото съобщение от Халифакс, изпратено в 18:50
ч., говори за втвърдяване на позицията както на „Форин Офис“, така и на британския
посланик в Берлин.
След като е размислил, Хендерсън е изпратил до Лондон по-рано през деня следната
телеграма:
Макар и все още да препоръчвам полското правителство да преглътне този крайно
закъснял опит за установяване на пряк контакт с Хитлер, дори и само за да убедят
света, че и сами са готови да направят жертви за запазване на мира, от германския
отговор може да се заключи единствено, че Хитлер е решен да постигне целите си с
така наречените мирни и справедливи средства, ако е възможно, но ако не успее – със
сила.55
По това време дори Хендерсън е изгубил желание за втори Мюнхен. По​ля​ците никога не
са разглеждали такъв вариант – не и за себе си. В 10 ч. на 30 август британският посланик
във Варшава е телеграфирал на Халифакс, че е сигурен, „че ще бъде невъзможно да убедим
полското правителство да изпрати веднага в Берлин г-н Бек или който и да е друг
представител, за да преговаря за споразумение на предложената от Хитлер основа. Те по-
скоро ще се бият до смърт, отколкото да се подложат на подобно унижение, особено след
примерите на Чехословакия, Литва и Австрия“. Хендерсън подсказва, че ако преговорите ще
бъдат „между равни“, те трябва да се проведат в някоя неутрална страна.56
След като твърдостта на собствената му позиция е усилена по този начин от неговите
посланици в Берлин и Варшава, Халифакс телеграфира на Хендерсън, че британското
правителство не може да „посъветва“ поляците да се съобразят с искането на Хитлер техен
емисар с всички пълномощия да отиде в Берлин. Това, казва външният министър, е „напълно
неприемливо“.
Не бихте ли могли да предложите на германското правителство [добавя Халифакс] да
възприеме нормалната процедура и когато техните предложения бъдат готови, да
поканят полския посланик, да му връчат предложенията, които да предаде на Варшава, и
да поискат ответни предложения за провеждане на преговори.57
Обещаният британски отговор на последната нота на Хитлер е предаден на Рибентроп от
Хендерсън в полунощ на 30 срещу 31 август. Следва крайно драматична среща, която
единственият присъстващ наблюдател, д-р Шмит, по-късно описва като „най-бурната, която
съм преживявал някога през моите 23 години практика като преводач“58.
„Трябва да ви кажа – телеграфира посланикът на Халифакс веднага след това, – че с
цялото си поведение по време на този неприятен разговор Рибентроп подражаваше на
Хитлер откъм най-лошата му страна.“ В своя заключителен доклад три седмици по-късно
Хендерсън си припомня „дълбоката враждебност“ на германския външен министър, „чиято
сила нарастваше с всяко мое изречение. Той постоянно скачаше от стола си в крайна възбуда
и питаше дали имам още нещо да кажа. Всеки път отговарях, че имам.“ Според Шмит,
Хендерсън също се надигал от стола. По някое време, разказва този едничък свидетел,
двамата мъже скочили от местата си и се втренчили един в друг толкова гневно, че
германският преводач помислил, че ще се сбият.
За историята обаче е важна не гротескната сцена на тази среща между германския
министър на външните работи и посланика на Негово величество в Берлин в полунощ на 30–
31 август, а една подробност по време на този разгорещен разговор, която изважда на показ
последния измамнически номер на Хитлер и добавя последния щрих към познанията на сър
Невил Хендерсън за Третия райх, когато вече е твърде късно.
Рибентроп почти не поглежда британския отговор, нито слуша опитите на Хендерсън да го
обясни.IL Когато посланикът се осмелява да попита за германските предложения за
споразумение с поляците, които Хитлер е обещал на британците в последната си нота,
Рибентроп презрително отвръща, че вече е твърде късно, след като полският пратеник не е
пристигнал до полунощ. Германците обаче са съставили предложения и Рибентроп сега се
заема да ги прочете. Той чете на немски „с максимална бързина, или по-скоро ломоти
колкото може по-бързо и с тон на извънредна досада“, докладва Хендерсън.
От шестнайсетте точки успях да схвана същината на шест или седем, но би било
невъзможно да гарантирам дори тяхната точност, без да изследвам внимателно самия
текст. Когато той свърши, съответно го помолих да ми позволи да го видя. Рибентроп
отказа категорично, хвърли документа на масата с презрителен жест и каза, че той вече
не е актуален, тъй като до полунощ не е пристигнал никакъв полски емисар.IM
Може да не е бил актуален, тъй като германците са предпочели да го съ​ставят така, но
важното е, че изобщо не са предвиждали тези германски „предложения“ да се разглеждат
сериозно или изобщо да се разглеждат. Те всъщност са прах в очите – симулация, чиято цел е
да подведе германския народ и, ако е възможно, световното обществено мнение, да повярват,
че Хитлер се е опитал в последната минута да постигне разумно уреждане на претенциите
си към Полша. Това признава и самият Фюрер. Д-р Шмит по-късно го чува да казва: „Имах
нужда от алиби, особено пред германския народ, за да му покажа, че съм направил всичко, за
да защитя мира. Това обяснява моето великодушно предложение за уреждане на въпросите за
Данциг и Коридора.“IN
В сравнение с неговите съвсем доскорошни искания то е великодушно – удивително
великодушно. В него Хитлер иска единствено Данциг да бъде върнат на Германия. Бъдещето
на Коридора трябва да бъде решено с плебисцит, и то едва след период от дванайсет месеца,
когато страстите са се успокоили. Полша ще запази пристанището Гдиня. Който и да получи
Коридора след плебисцита, ще предостави на другата страна екстратериториални пътища и
железопътни линии през него – това е връщане към неговото „предложение“ от предишната
пролет. Предвижда се да има размяна на население, както и всяка страна да предостави
пълни права на гражданите си от другата националност.
Бихме могли да предположим, че ако тези предложения бяха направени сериозно, те
несъмнено щяха да формират поне основата за преговори между Германия и Полша и може
би щяха да спестят на света втората голяма война в рамките на едно поколение. Те са
излъчени по радиото за германския народ в 21 ч. на 31 август, осем и половина часа след
като Хитлер е издал окончателните заповеди за нападението срещу Полша; и доколкото бих
могъл да преценя от мястото си в Берлин, те постигнаха целта си да заблудят германците.
Със сигурност успяха да заблудят самия автор, който остана дълбоко впечатлен от тяхната
умереност, когато ги чу по радиото, и го потвърди в репортажа си за Америка през тази
последна мирна нощ.
 Хендерсън се връща в посолството на Негово величество през онази нощ на 30 срещу 31
август, убеден, както казва по-късно, „че последната надежда за мир е изгубена“. Все пак
продължава да прави опити. Изкарва полския посланик от леглото му в 2 ч. сутринта, кани го
да побърза да дойде в посолството, дава му „обективно и преднамерено сдържано описание“
на своя разговор с Рибентроп, споменава отстъпването на Данциг и плебисцита в Коридора
като двете основни точки в германските предложения, заявява, че доколкото е могъл да
разбере, „те не са твърде неразумни“ и предлага Липски да препоръча на своето
правителство да предложи веднага среща между фелд​маршалите Шмигли-Ридз и Гьоринг.
„Почувствах се задължен да добавя – казва Хендерсън, – че не бих могъл да си представя
успешно завършване на ка​квито и да е преговори, ако те се водят от хер фон Рибентроп.“IO, 62
Междувременно неуморният Далерус не е стоял без работа. В 22 ч. на 29 август Гьоринг го е
повикал в дома си и го е уведомил за „незадоволителния ход“ на току-що приключилата
среща между Хитлер, Рибентроп и Хендерсън. Огромният фелдмаршал е в едно от
истеричните си състояния и свирепо избухва пред шведския си приятел по адрес на
поляците и британците. След това се укротява, уверява своя посетител, че Фюрерът вече се е
заел да съ​стави „щедро“ („grosszuegig“) предложение към Полша, в което единственото ясно
изразено искане ще бъде връщането на Данциг, а бъдещето на Коридора ще бъде великодушно
оставено да се реши с плебисцит „под международен контрол“. Далерус кротко пита какъв
ще е размерът на областта, обхваната от плебисцита, при което Гьоринг откъсва една
страница от стар атлас и с цветни моливи защрихова „полските“ и „германските“ части, като
включва сред последните не само предвоенната пруска част от Полша, но и промишленият
град Лодз, който се намира на стотина километра източно от границата от 1914 г.
Самозваният шведски дипломат няма как да не забележи „бързината и небрежността“, с
която се взимат подобни важи решения в Третия райх. Той обаче се съгласява с молбата на
Гьоринг да отлети веднага обратно за Лондон, за да подчертае пред британското
правителство, че Хитлер все още иска мир, и да намекне, че като доказателство за това
Фюрерът вече съставя изключително щедро предложение за Полша.
Далерус, който сякаш не знае умора, отлита за Лондон в 4 ч. на 30 август, като сменя
няколко автомобила по пътя от „Хестън“ към града, за да не би репортерите от вестниците
да попаднат на следите му (изглежда, че нито един журналист не знае за неговото
съществуване), и пристига на „Даунинг Стрийт“ в 10:30 ч., където веднага е приет от
Чембърлейн, Халифакс, Уилсън и Кадоган.
Само че тримата британски архитекти на Мюнхенския сговор (Кадоган, който отдавна
заема пост във „Форин Офис“, винаги е бил неуязвим за чара на нацистите) вече не се хващат
на въдицата на Хитлер и Гьоринг, нито пък се впечатляват особено от усилията на Далерус.
Добронамереният швед установява, че те са изпълнени с „дълбоко недоверие“ и към двамата
нацистки лидери и „склонни да приемат, че вече нищо няма да попречи на Хитлер да обяви
война на Полша“. Освен това британското правителство, както става ясно на шведския
посредник, не се е хванало на подвеждащото искане на Хитлер за полски пълномощен
представител, който да се яви в Берлин в срок от 24 часа.
Далерус обаче, подобно на Хендерсън в Берлин, продължава с опитите. Той телефонира на
Гьоринг в Берлин, предлага полско-германските делегати да се срещнат „извън Германия“ и
получава простия отговор, че „Хитлер е в Берлин“ и срещата ще трябва да се състои там.
 И така, шведският посредник не постига нищо с този полет. Към полунощ той се връща в
Берлин, където, нека да кажем, получава друга възможност да бъде поне полезен. Той стига
до щабквартирата на Гьоринг половин час след полунощ, за да завари началника на
Луфтвафе пак в експанзивно настроение. Фюрерът, казва Гьоринг, току-що е предал чрез
Рибентроп на Хендерсън „демократично, справедливо и осъществимо предложение“ за
Полша. Далерус, който явно е изтрезнял след срещата на „Даунинг Стрийт“, се обажда на
Форбс в британското посолство да провери и научава как Рибентроп е „изломотил“
условията толкова бързо, че Хендерсън не е успял да ги разбере напълно, и как са отказали
да дадат на посланика екземпляр от текста. Според разказа на Далерус той казал на Гьоринг,
че това не е начин, по който „да се отнасят с посланика на империя като Великобритания“, и
предложил на фелд​маршала, който имал един екземпляр от шестнайсетте точки, да му
позволи да ги прочете по телефона на британците в посолството. След известно колебание
Гьоринг се съгласил.IP
По такъв начин, по инициатива на един неизвестен шведски бизнесмен и със съучастието
на началника на Военновъздушните сили, британците са информирани за германските
„предложения“ към Полша без знанието на Хитлер и Рибентроп. Вероятно в този момент
фелдмаршалът, който в никакъв случай не е глупав или неопитен във външната политика,
проумява по-бързо от Фюрера и неговия угодлив външен министър, че могат да извлекат
определени ползи, ако накрая разкрият тайната на британците.
За да е напълно сигурен, че Хендерсън ще разбере всичко правилно, Гьо​ринг изпраща
Далерус в британското посолство в 10 ч. в четвъртък, 31 август, с печатен екземпляр от
шестнайсетте точки. Хендерсън все още се опитва да убеди полския посланик да установи
„желания контакт“ с германците. В 8 ч. той още веднъж моли настоятелно Липски, този път
по телефона, като го предупреждава, че ако Полша не предприеме нещо до обяд, ще има
война.IQ Малко след като Далерус пристига с текста на германските предложения, Хендерсън
го изпраща заедно с Форбс в полското посолство. Липски, който никога не е чувал за
Далерус, е донякъде объркан при срещата с шведа (по това време, подобно на повечето от
ключовите дипломати в Берлин, той е напрегнат и страшно уморен) и се нервира, когато
Далерус започва да го увещава да отиде веднага при Гьоринг и да приеме предложението на
Фюрера. След като е помолил шведа да продиктува шестнайсетте точки на един секретар в
съседната стая, той изразява пред Форбс досадата си, че е довел при него един „непознат“ на
толкова късна дата и по толкова сериозен въпрос. Изтормозеният полски посланик трябва да
се е чувствал потиснат и заради натиска на Хендерсън върху него и правителството му да
започнат веднага преговори на основата на предложение, което е получил току-що напълно
неофициално и скришно, но което според британския посланик, както той се е изразил пред
Липски предната нощ, „не е твърде неразумно като цяло“.IR Той не знае, че виждането на
Хендерсън не се подкрепя от „Даунинг Стрийт“.
Знае обаче, че няма намерение да приема съвети от някакъв непознат швед, макар и
изпратен при него от британския посланик, нито да отива при Гьоринг, за да приеме
„предложението“ на Хитлер, дори и да е упълномощен да го направи – а той не е.IS

Последният ден на мира

След като са уредили съгласието на германците и поляците за преки преговори, както си
мислят, правителствата на Франция и Британия, макар и настроени много скептично към
Хитлер, са концентрирали усилията си върху практическото осъществяване на подобни
преговори. В това отношение Британия поема водещата роля с дипломатическата поддръжка
на Франция в Берлин и особено във Варшава. Макар и британците да не съветват поляците
да приемат ултиматума на Хитлер и да изпратят представител с всички пълномощия в
Берлин на 30 август, защото поддържат мнението, че подобно искане е „напълно
неприемливо“ (както пише Халифакс в телеграмата си до Хендерсън), те все пак
настоятелно убеждават полковник Бек да декларира, че е готов да преговаря с Берлин „без
отлагане“. Това е основният смисъл на съобщението, което Халифакс изпраща до своя
посланик във Варшава късно през нощта на 30 август. Кенард има за задача да информира
Бек за съдържанието на британската нота до Германия, която Хендерсън ще представи на
Рибентроп, да го увери, че Британия ще спази ангажиментите си към Полша, но да подчертае
колко е важно Полша да се съгласи на преки преговори с Германия веднага.
Смятаме за извънредно важно [пише Халифакс в телеграма] от гледна точка на
вътрешната ситуация в Германия и на световното обществено мнение, докато
германското правителство заявява готовност да преговаря, да не му се дава удобен
повод да стовари вината за евентуален конфликт върху Полша.67
Кенард се среща с Бек в полунощ и полският министър на външните работи обещава да се
консултира със своето правителство и да даде „обмислен отговор“ до обяд на 31 август.
Депешата на Кенард с описание на този разговор е получена в британското външно
министерство в 8 ч., но тя не е напълно удовлетворителна за Халифакс. По обяд (вече е
последният ден на август) той телеграфира на Кенард, че трябва се „координира“ със своя
френски колега във Варшава (френския посланик Леон Ноел) и да предложи на полското
правителство
да уведомят германското правителство, за предпочитане пряко, а ако не, то чрез нас, че
знаят за нашия последен отговор до германското правителство и че потвърждават
съгласието си за принципа на директни преговори.
Френското правителство се опасява, че германското правителство може да се възползва
от мълчанието от страна на полското правителство.68
Лорд Халифакс още се безпокои за реакцията на своите полски съюзници и преди да са
изминали и два часа, в 13:45 ч., съставя отново телеграма до Кенард:
Моля, веднага информирайте полското правителство и ги посъветвайте, с оглед на
факта, че са приели принципа на преки преговори, веднага да инструктират полския
посланик в Берлин да предаде на германското правителство, че ако последното има
някакви предложения, той е готов да ги препрати на своето правителство, така че да
могат да ги разгледат веднага и да дадат предложения за скорошно започване на
преговорите.69
Само че малко преди телеграмата да бъде изпратена, Бек, в отговор на демарша от
предната нощ, вече е информирал британския посланик в писмена нота, че полското
правителство „потвърждава своята готовност... за пряка размяна на гледни точки с
германското правителство“, и го е уверил устно, че ще даде указания на Липски да поиска
разговор с Рибентроп, за да каже, че „Полша е приела британските предложения“. Когато
Кенард пита Бек какво ще направи Липски, ако Рибентроп му предаде германските
предложения, външният министър отговаря, че неговият посланик в Берлин няма да бъде
упълномощен да ги приеме, тъй като, „с оглед на миналия опит, това може да бъде
съпътствано от някакъв вид ултиматум“. Важното, казва Бек, е да се възстановят контактите,
„и след това да се обсъдят подробностите за това къде, с кого и на каква основа да започнат
преговорите“. В светлината на „миналия опит“, за който споменава някога пронацисткият
полски външен министър, това виждане не е лишено от основание. Както съобщава Кенард в
телеграмата си до Лондон, Бек добавя, че „ако бъде поканен да отиде в Берлин, той, разбира
се, няма да отиде, защото няма намерение да бъде третиран като президента Хаха“70.
Всъщност Бек не изпраща на Липски точно тези указания. Вместо да каже, че Полша
„приема“ британските предложения, Липски е инструктиран да съобщи на германците, че
Полша „гледа благосклонно“ на британските предложения и ще отговори официално „най-
късно през следващите няколко часа“.
В инструкциите на Бек до Липски се съдържа и нещо повече от това, и германците, които
са разшифровали полските кодове, го знаят.
По една проста и основателна причина, която скоро ще стане очевидна, германците нямат
особено желание да приемат полския посланик в Берлин. Твърде късно е. В 13 ч., няколко
минути след като е получил указания от Варшава по телеграфа, Липски иска разговор с
Рибентроп, за да представи съобщение от своето правителство. След като чака безрезултатно
в продължение на два часа, той получава обаждане от Ваайцзекер, който го пита от името на
германския външен министър дали идва като емисар с всички пълномощия „или в някакво
друго качество“.
Отговорих, че моля за разговор като посланик – съобщава Липски по-късно в
заключителния си доклад, – за да представя декларация от моето правителство.
Следва нов интервал на продължително очакване. В 17 ч. Атолико се отбива при
Рибентроп и му предава „настойчивото желание на Дучето“ Фюрерът да приеме Липски, „за
да установи по този начин поне минималния контакт, необходим за избягване на окончателно
скъсване“. Германският външен министър обещава да „предаде“ на Фюрера желанията на
Дучето.72
Това не е първото посещение, което италианският посланик прави на „Вилхелмщрасе“ на
този последен ден от август в опит да спаси мира. В 9 ч. същата сутрин Атолико е
информирал Рим, че положението е „отчаяно“ и че ако „не изникне нещо ново, след няколко
часа ще има война“. В Рим Мусолини и Чиано се съвещават, за да измислят нещо ново.
Първият резултат е, че Чиано се обажда на Халифакс да каже, че Мусолини не може да се
намеси, ако не е в състояние да предложи на Хитлер „тлъста печалба: Данциг“. Британският
министър на външните работи не захапва стръвта. Той казва на Чиано, че първото, което
трябва да се направи, е да се установи пряк контакт между германците и поляците чрез
Липски.
Така се стига до среща на Атолико с Вайцзекер в германското външно министерство, на
която италианският посланик съобщава, че Мусолини поддържа контакт с Лондон и е
предложил връщането на Данциг като първа стъпка към германско-полско споразумение, и
че Дучето се нуждае от някакъв „запас от време“, за да усъвършенства мирния си план.
Междувременно не би ли могло германското правителство да приеме Липски?
Липски е приет от Рибентроп в 18:15 ч., повече от пет часа след като е поискал среща. Тя
не трае дълго. Посланикът, въпреки умората и опънатите си нерви, се държи с достойнство.
Той прочита на външния министър писмено съобщение.
Миналата нощ полското правителство беше информирано от британското
правителство за размяна на гледни точки с правителството на Райха относно
възможността за преки преговори между правителствата на Полша и Германия.
Полското правителство ще разгледа доброжелателно предложението на британското
правителство и ще му даде официален отговор по този въпрос през следващите няколко
часа.
„Добавих – казва Липски по-късно, – че се опитвам да представя тази декларация от 13 ч.“
Когато Рибентроп го пита дали е дошъл като пратеник, упълномощен да води преговори,
посланикът отговаря, че „засега“ е получил инструкции само да предаде съобщението, което
е прочел току-що, при което го връчва на външния министър. Рибентроп отговаря, че е
очаквал Липски да се яви като „представител с всички пълномощия“, и когато посланикът
повторно заявява, че няма подобна роля, той е отпратен. Рибентроп казва, че ще уведоми
Фюрера.73
Когато се върнах в посолството – разказва Липски по-късно, – открих, че не мога да се
свържа с Варшава, защото германците бяха прекъснали телефона ми.
Въпросите на Вайцзекер и Рибентроп относно статута на посланика като преговарящ са
чисто формални, без съмнение предназначени за протокола, защото още от обяд, когато
съобщението на Липски е било получено с телеграма от Варшава, германците знаят, че той
не идва като пълномощен представител, както са поискали. Те веднага са разшифровали
телеграмата. Копие от нея е изпратено на Гьоринг, който го показва на Далерус и му дава
указания да го предаде възможно най-бързо на Хендерсън, така че британското
правителство, както фелдмаршалът обяснява по-късно от подсъдимата скамейка в Нюрнберг,
„да разбере колкото може по-скоро колко непримирима е полската позиция“. Гьоринг
прочита пред трибунала тайните инструкции до Липски, които напътстват посланика да се
въздържа от водене на официални преговори „при каквито и да е обстоятелства“ и твърдо да
заяви, че „няма неограничени пълномощия“ и че е упълномощен просто да предаде
официалното съобщение на своето правителство. В свидетелските си показания
фелдмаршалът набляга особено на това в напразните си усилия да убеди нюрнбергските
съдии, че Полша е „саботирала“ последния опит на Хитлер да запази мира и че той самият,
Гьоринг, не е искал война и е направил всичко според възможностите си да я предотврати.
Честността на Гьоринг обаче слабо превъзхожда тази на Рибентроп и пример за това е по-
късното му твърдение пред съда, че едва след посещението на Липски на „Вилхелмщрасе“ в
18:15 ч. на 31 август Хитлер е решил да предприеме „инвазия на следващия ден“.
Истината е твърде различна. В действителност цялото това суетене в последната минута
на отегчени и уморени дипломати, както и на напрегнатите им началници следобед и
вечерта на последния ден от август 1939 г., са преливане от пусто в празно, абсолютно
безполезни, а в случая с германците – напълно и преднамерено лъжливи.
Защото в 12:30 ч. на 31 август, преди лорд Халифакс да посъветва поляците да бъдат по-
сговорчиви, преди Липски да отиде при Рибентроп, преди германците да са обявили
публично своите „великодушни“ предложения към Полша и преди Мусолини да е опитал да
се намеси, Адолф Хитлер вече е взел своето окончателно решение и е издал решаващата
заповед, която ще потопи планетата в нейната най-кръвопролитна война.
Върховен главнокомандващ на въоръжените сили
Съвършено секретно
Берлин, 31 август 1939 г.
Директива № 1 за воденето на войната
1. След като са изчерпани всички политически възможности за справяне с непоносимата
за Германия ситуация на източната граница с мирни средства, взех решение да се
действа със сила.IT
2. Нападението срещу Полша трябва да бъде осъществено в съгласие с приготовленията,
направени за Случай „Бяло“, с поправките, които произтичат, що се отнася до
армията, от факта, че тя междувременно почти е завършила своята диспозиция.
Разпределението на задачите и оперативната цел остават непроменени.
Дата на нападението: 1 септември 1939 г.
Време на нападението: 4:45 ч. [Вмъкнато с червен молив.]
Този час се отнася и за операцията в Гдиня, Данцигския залив и Моста на ДиршауIU.
3. На запад е важно отговорността за започването на военните действия да падне
категорично върху Англия и Франция. Засега на незначителните нарушения на
границата трябва да се реагира с чисто локални действия.
Неутралитетът на Холандия, Белгия, Люксембург и Швейцария, на които сме дали
гаранции, трябва да се спазва стриктно.
По суша западната граница на Германия не трябва да се пресича без мое изрично
позволение.
По море същото се отнася за всички военни действия или действия, които могат да
бъдат считани за такива.IV
4. Ако Британия и Франция започнат военни действия срещу Германия, опериращите на
запад части на Вермахта имат за задача да пазят силите си, доколкото е възможно, и
по този начин да поддържат условията за победоносно приключване на операциите
срещу Полша. В тези граници трябва да се нанесат максимални щети на силите на
врага и техните военно-икономически ресурси. Заповедите за преминаване в атака
оставям във всеки случай за себе си.
Армията ще отстоява Западния вал и ще се подготви да предотврати обхождането му
във фланг на север чрез незаконно навлизане на белгийска или холандска територия от
страна на западните сили...
Флотът ще извършва военни действия срещу търговски съдове, насочени предимно срещу
Англия... Военновъздушните сили трябва преди всичко да не допуснат френските и
 британските ВВС да атакуват германската армия и германското жизнено
пространство.
Във воденето на война срещу Англия, трябва да се извършат приготовления за използване
на Луфтвафе с цел да се разстроят британското снабдяване по море, оръжейната
индустрия и транспортирането на войски до Франция. Трябва да се търси удобен случай
за ефективна атака срещу съсредоточени части на британските военноморските сили,
особено срещу линейни кораби и самолетоносачи. Атаките срещу Лондон остават мое
решение.
Трябва да се извършат приготовления за атаки срещу Британия по суша, като се има
предвид, че частичен успех с недостатъчни сили трябва да се избягва при всички
обстоятелства.
Адолф Хитлер74
Следователно малко след обедния час на 31 август Хитлер в официална и писмена форма
нарежда нападението срещу Полша да започне призори на следващия ден. Както показва
неговата първа военна директива, той още не е съвсем сигурен какво ще направят Британия и
Франция. Ще се въздържа да ги атакува пръв. Ако предприемат военни действия, е готов да
се изправи срещу тях. Може би, както Халдер е отбелязал в дневника си на 28 август,
британците ще спазят формално задължението си към Полша и ще водят „привидна война“.
Ако постъпят така, Фюрерът няма да го разбере „погрешно“.
Нацисткият диктатор вероятно е взел съдбоносното си решение малко преди 12:30 ч. на
последния ден от август. В 18:40 ч. на предния ден Халдер е нахвърлил в дневника си
съобщение от подполковник Курт Зиверт, адютант на генерал фон Браухич: „Извършете
всички приготовления нападението да може да започне в 4:30 ч. на 1 септември. Ако
преговорите в Лондон изискват отлагане, тогава на 2 септември. В този случай ще бъдем
уведомени до 3 ч... Фюрерът: или 1 септември, или 2-ри. Всичко ще е в ход след 2
септември.“ Заради есенните дъждове атаката трябва да започне веднага или да бъде
отменена напълно.
Съвсем рано сутринта на 31 август, докато Хитлер според собственото му твърдение още
очаква полския пратеник, германската армия получава нарежданията. В 6:30 ч. Халдер
отбелязва: „Вест от Райхсканцеларията, че е дадена заповед за настъпление на 1 септември.“
В 11:30 ч.: „Ген. Щулпнагел събщава, че времето на нападението е определено за 0445 [4:45
ч.]. Казва се, че намесата на Запада е неизбежна; въпреки това Фюрерът е решил да атакува.“
Един час по-късно е издадена официалната Директива № 1.
Помня, че през този ден в Берлин цареше призрачна атмосфера; всички ходеха като
замаяни. В 7:25 ч. Вайцзекер е телефонирал на Улрих фон Хасел, един от „заговорниците“, с
молба да намине по-скоро при него. Държавният секретар вижда само една последна
надежда: Хендерсън да убеди Липски и неговото правителство да изпратят веднага
упълномощено лице от Полша или поне да обявят намерението си за това. Дали Хасел, който
не е ангажиран с нищо, не би могъл за тази цел да се срещне веднага със своя прия​тел
Хендерсън, а също и с Гьоринг? Хасел се опитва. Среща се два пъти с Хендерсън и веднъж с
Гьоринг. Само че опитният дипломат, а вече и антинацист, явно не разбира, че събитията
напредват твърде неумолимо за подобни жалки усилия. Не схваща и колко объркана е
собствената му позиция, както и тази на Вайцзекер и на всички „добри“ германци, които,
разбира се, искат мир – при германски условия. Защото на 31 август трябва да им е било
ясно, че война ще има, освен ако или Хитлер, или поляците отстъпят, но че няма и най-
нищожната вероятност някоя от двете страни да капитулира. Въпреки това, както ясно
показват записките в дневника на Хасел от този ден, той очак​ва поляците да се огънат и да
тръгнат по същия гибелен път, по който са поели австрийците и чехите.
Когато Хендерсън се опитва да изтъкне пред Хасел, че „основната трудност“ се корени в
германските методи, в начина, по който те се опитват да се разпореждат с поляците „като с
глупави момченца“, Хасел отвръща, че „упоритото мълчание на поляците също е
осъдително“. Той добавя, че „всичко зависи от явяването на Липски – не за да задава
въпроси, а за да заяви готовността си да преговаря“. Дори Хасел очаква от поляците, които
са заплашени с предстоящо нападение по скалъпени от нацистите обвинения, да не задават
въпроси. И когато бившият посланик обобщава „окончателните си изводи“ за избухването на
войната, макар и да обвинява Хитлер и Рибентроп в „съзнателно поемане на риска от война
със Западните сили“, той приписва голяма отговорност и на поляците, и дори на британците
и французите. „Поляците, от своя страна – пише той, – с полска самонадеяност и славянско
лекомислие, уверени в английската и френската подкрепа, бяха пропуснали всички оставащи
шансове да избегнат война.“ Можем само да запитаме какъв друг шанс са пропуснали, освен
да отстъпят пред всички искания на Хитлер. „Правителството в Лондон – добавя Хасел – ...
се отказа от играта през последните дни и възприе позиция на незаинтересованост. Франция
премина през същите фази, само че с много повече колебания. Мусолини направи всичко по
силите си да избегне война.“75 Ако един образован, културен и опи​тен дипломат като Хасел е
могъл да разсъждава толкова нелогично, чудно ли е изобщо, че за Хитлер е било толкова
лесно да заблуди преобладаващата част от германския народ?
Докато следобедът на последния мирен ден отива към края си, се разиграва една донякъде
гротескна интерлюдия. С оглед на това, което знаем днес за решенията през този ден, бихме
могли да предположим, че главнокомандващият на Луфтвафе, която ще трябва да изпълнява
далекобойни въздушни операции срещу Полша от зори на следващата сутрин, трябва да е
изключително зает. Нищо подобно. Далерус го завежда на обяд в хотел „Еспланаде“ и го
гощава с хубава храна и напитки. Конякът е с толкова високо качество, че Гьоринг държи да
отмъкне две бутилки на тръгване. След като се е погрижил за подходящото настроение на
фелдмаршала, Далерус предлага да покани Хендерсън за разговор. С позволението на
Хитлер, той наистина кани посланика и Форбс у дома си на чай в 17 ч. Далерус (за чието
присъстиве Хендерсън не споменава в заключителния си доклад, нито в своята книга) казва,
че предложил Гьоринг от името на Германия да се срещне с полски емисар в Холандия, а
Хендерсън обещал да изпрати предложението до Лондон. Версията на британския посланик
за този разговор, изложена в неговия заключителен доклад, е, че Гьоринг „говори в
продължение на два часа за произвола на поляците и за собственото си и на хер Хитлер
желание за приятелство с Англия. Този разговор не доведе до нищо... Моето общо
впечатление е, че той представляваше последно, но обречено усилие от негова страна да
откъсне Британия от поляците... Предусещах най-лошото, съдейки по факта, че той беше в
състояние в подобен момент да ми отдели толкова много от времето си... Едва ли би си
позволил в такава минута да губи време в разговор, ако това не означаваше, че всичко до
последната по​дробност вече е готово за действие“.
 Третото и най-пикантно обяснение на този странен чаен прием е дадено от Форбс в
отговор на една анкета от адвоката на Гьоринг в Нюрнберг.
Атмосферата, макар и приятелска, навяваше чувства на негативизъм и безнадеждност...
Заявлението на Гьоринг пред британския посланик беше: ако поляците не се предадат,
германците ще ги смажат като въшки, а ако Британия реши да обяви война, ще
съжалява много, но това би било крайно неблагоразумно от страна на Британия.76
По-късно вечерта Хендерсън, според собствения му разказ, съставя телеграма до Лондон, в
която казва: „за мен ще е напълно безполезно да правя каквито и да е нови предложения,
защото те вече само ще бъдат изпреварени от събитията, и единственото, което ни остава,
разбира се, е да покажем нашата непреклонна решимост да се противопоставим на силата
със сила.“IW
Сър Невил Хендерсън явно е загубил напълно илюзиите си. Въпреки всички негови усилия
през годините да усмири ненаситния нацистки диктатор, неговата мисия в Германия, както
той я нарича, завършва с неуспех. През изтичащите часове на последния ден от август този
повърхностен, учтив англичанин, чиято лична дипломация в Берлин е била толкова гибелно
сляпа, се опитва да посрещне твърдо рухването на своите напразни надежди и несполучили
планове. И макар че на следващия ден, първия от войната, ще допусне още една типична,
невероятна грешка, вече го осенява една древна истина: че има моменти и обстоятелства,
когато, по собствените му думи най-накрая, на силата трябва да се отговори със сила.IX
Когато на 31 август 1939 г. небето над Европа се смрачава и милион и половина германски
войници започват да напредват към изходните си позиции на границата с Полша, за да
тръгнат в настъпление призори, за Хитлер остава само да извърши някои пропагандни
машинации, за да подготви германския народ за шока на агресивната война.
Народът имаше нужда от тази обработка, която Хитлер, със съдействието на Гьобелс и
Химлер, бе овладял до такова съвършенство. След разходката си по улиците на Берлин,
където разговарях с обикновените хора, на тази сутрин съм записал в дневника си: „Всички
са против войната. Хората говорят открито. Как може една страна да започне голяма война,
когато населението е толкова категорично против?“ Въпреки целия си опит в Третия райх, да
задавам толкова наивен въпрос! Хитлер знае отговора много добре. Нима предишната
седмица на своя планински връх в Бавария не е обещал на генералите, че ще намери
„пропагандистко основание за започване на войната“, съветвайки ги да не се безпокоят за
неговата правдоподобност? „По-късно никой няма да пита победителя дали е казал истината
– уверил ги е той. – При започването и воденето на една война не е важно правото, а
победата.“
В 21 ч., както вече видяхме, всички германски радиостанции предават мирните
предложения на Фюрера към Полша, които в онзи момент звучаха толкова разумно за мен,
заблудения кореспондент. Подминат е фактът, че Хитлер никога не ги е представял на
поляците, нито дори на британците, освен в неопределена и неофициална форма, при това
преди по-малко от 24 часа. В дългото изявление, в което обяснява на германския народ как
неговото правителство е изчерпало всички дипломатически средства за запазване на мира,
канцлерът, без съмнение подпомогнат от Гьобелс, показва, че не е загубил нищо от умението
си ловко да заблуждава. След като британското правителство на 28 август е предложило да
посредничи между Германия и Полша, казва той, германското правителство на следващия
ден е отговорило,
че макар и да се отнасят скептично към желанието на полското правителство да
постигне споразумение, те заявяват, че са готови в интерес на мира да приемат
британското посредничество или предложение... Те смятат за необходимо... ако
опасността от катастрофа може да бъде избегната, да се предприемат действия
веднага и без отлагане. Те заявяват, че са готови да приемат лице, определено от
полското правителство до 30 август вечерта, при условие че последното бъде
упълномощено не само да участва в обсъждане, но и да води и завършва преговори.
Въпреки направеното заявление относно пристигането на упълномощено лице, първият
отговор, който правителството на Райха получи на своята готовност за
разбирателство, беше новината за полската мобилизация...
Не може да се очаква, че правителството на Райха не само постоянно ще подчертава
своята готовност да започне преговори, но и реално ще е готово да го направи, когато
от полска страна просто го залъгват с празни увъртания и безсмислени декларации.
За пореден път стана ясно, в резултат от направен междувременно демарш на полския
посланик, че последният няма широки пълномощия нито да участва в обсъждания, нито
дори да преговаря.
И така, Фюрерът и германското правителство в продължение на два дни напразно
очакваха пристигането на полски преговарящ.
При тези обстоятелства германското правителство счита, че неговите предложения и
този път са били... отхвърлени, макар и да смята, че тези предложения, във вида, в който
бяха представени също и на британското правителство, бяха повече от почтени,
справедливи и изпълними.
За да бъде ефикасна, добрата пропаганда, както Хитлер и Гьобелс знаят от опит, иска нещо
повече от думи. Тя иска факти, независимо колко са подправени. След като са убедили
германския народ (за което авторът може да свидетелства от лични наблюдения), че
поляците са отхвърлили великодушното предложение на Фюрера за мир, остава само да
скалъпят деяние, което да „доказва“, че не Германия, а Полша е нападнала първа.
За това последно тъмно дело, нека си припомним, германците, по указание на Хитлер, са
се подготвили старателно.IY От шест дни Алфред Науйокс, интелектуалният главорез от СС,
чака в Глайвиц на полската граница да инсценира мнимо полско нападение над германската
радиостанция там. Планът е бил преразгледан. Мъже от СС, преоблечени в полски военни
униформи, ще открият стрелба, а на мястото като „жертви“ ще бъдат оставени да умират
упоени затворници от концентрационни лагери – тази последна възхитителна част от
операцията, както вече знаем, носи изразителното име „Консерви“. Планирани са няколко
такива лъжливи „полски нападения“, но основното ще е насочено срещу радиостанцията в
Глайвиц.
В 12 ч. на 31 август [разказва Науйокс в писмените си показания пред Нюрнбергския съд]
получих от Хайдрих кодовото название за атаката, която трябваше да се състои в 20 ч.
същата вечер. Хайдрих каза: „За да извършите тази атака, обърнете се към Мюлер за
„консерви“.“ Направих го и дадох на Мюлер инструкции да докара човека близо до
 радиостанцията. Получих този човек и го сложих да легне на входа на станцията. Той
беше жив, но в пълно безсъзнание. Опитах се да отворя очите му. Не можех да разбера
по тях, че е жив, а само по дишането му. Не видях рани от огнестрелно оръжие, но по
лицето му имаше размазана много кръв. Беше облечен в цивилни дрехи.
Превзехме радиостанцията, както беше заповядано, излъчихме една реч от три или
четири минути по аварийния предавателIZ, стреляхме няколко пъти с пистолет и си
тръгнахме.JA, 79
Същата вечер Берлин беше общо взето откъснат от външния свят, като се изключат
изходящите съобщения за печата и радиопредаванията, които разгласяваха „предложението“
на Фюрера към Полша и твърденията за полски „нападения“ на германска територия.
Опитах се да се свържа по телефона с Варшава, Лондон и Париж, но ми казаха, че
съобщенията с тези столици са прекъснати. Самият Берлин изглеждаше напълно нормално.
Нямаше евакуация на жени и деца, както беше станало в Париж и Лондон, нито уплътняване
на фасадни прозорци с торбички пясък, за каквото се съобщаваше от другите столици. Към 4
ч. на 1 септември, след последното ми предаване, шофирах от Радиоразпръсквателния
център към хотел „Адлон“. По улиците нямаше движение. В къщите беше тъмно. Хората
спяха и може би (доколкото знаех) си бяха легнали с надежда за най-доброто, за мир. Самият
Хитлер е бил в добро настроение през целия изминал ден. В 18 ч. на 31 август генерал
Халдер отбелязва в дневника си: „Фюрерът спокоен; спал добре... Решението да няма
евакуация [на запад] показва, че той не очаква Франция и Англия да предприемат
действия.“JB
Адмирал Канарис, началник на Абвера в ОКВ и един от главните антинацистки
конспиратори, е в по-различно настроение. Макар че Хитлер въвлича Германия във война –
действие, което Канарис и кръгът около него са се заклели да предотвратят, като отстранят
диктатора, или поне така се говори – сега, когато моментът за това е дошъл, няма реално
никакъв заговор.
По-късно следобед Гизевиус е бил повикан в щаба на ОКВ от полковник Остер. Това
място, което е мозъчният център на германската военна мощ, кипи от оживление. Канарис
повежда Гизевиус надолу по слабо осветен коридор. Със задавен от вълнение глас той казва:
„Това означава краят на Германия.“81
 17.
Започването на Втората световна война

П ризори на 1 септември 1939 г., същата дата, която Хитлер е определил в своята първа
директива за Случай „Бяло“ още на 3 април, германските войски нахлуват през полската
граница и се съсредоточават към Варшава от север, юг и запад.
Във висините реват германски самолети, летящи към своите цели: полски военни колони
и складове с муниции, мостове, железопътни линии и открити градове. Няколко минути по-
късно върху поляците, военни и цивилни, за пръв път от небето се стоварват масови
разрушения и смърт, поставяйки началото на терор, който скоро ще стане ужасяващо познат
на стотици мъже, жени и деца в Европа и Азия през следващите шест години – и чиято
сянка, след появата на атомните бомби, ще преследва човечеството със заплахата от пълно
унищожение.
Сутринта на този ден в Берлин беше сива, малко задушна, с облаци, надвиснали ниско над
града – известна защита от вражеските бомбардировачи, които се очакваха със страх, но така
и не се появиха.
Забелязах, че хората по улиците са равнодушни въпреки огромното значение на новините,
които им се разкриваха от техните радиоапарати и от извънредните издания на сутрешните
вестници.JC От другата страна на улицата срещу хотел „Адлон“ работниците от първа смяна
бяха дошли на работа в новата сграда на „И. Г. Фарбен“, като че ли нищо не се беше случило,
а когато се появиха момчета вестникопродавци, крещейки извънредните новини, никой не
остави инструментите, за да си купи вестник. Хрумна ми, че обикновените германци са
просто замаяни, след като при събуждането си тази сутрин се бяха оказали във война, която
бяха сигурни, че Фюрерът по някакъв начин ще избегне. И не можеха да повярват в нея
докрай сега, когато беше настъпила.
Не можех да не се замисля за контраста между тази унила апатия и начина, по който
германците бяха тръгнали на война през 1914 г. Тогава имаше бурен ентусиазъм. Тълпите по
улиците бяха устройвали възторжени демонстрации, бяха замеряли войските с цветя и бяха
аплодирали френетично кайзера и върховен главнокомандващ Вилхелм II.
Този път няма подобни демонстрации за войските или за нацисткия главнокомандващ,
който малко пред 10 ч. се отправя с колата си по празните улици от Канцлерството към
Райхстага, за да произнесе обръщение към нацията по повод епохалните събития, които той
самият, целенасочено и хладнокръвно, току-що е предизвикал. Дори марионетните членове
на Райхстага, в повечето случаи фигуранти от партията, които Хитлер е назначил, не успяха
да реагират с голям ентусиазъм, когато диктаторът се впусна в обясненията си защо Германия
се е оказала тази сутрин въвлечена във война. Аплодисментите бяха много по-малко,
отколкото при по-раншните и не толкова важни поводи, когато Вождът беше ораторствал от
тази трибуна в разкошната зала на операта „Крол“.
Въпреки отделни изблици на агресивност, речта му изглеждаше странно отбранителна; и
докато я слушах, си мислех, че в нея постоянно се долавяше някаква странна нотка, като че
ли самият той беше замаян от положението, до което сам се беше докарал, и чувстваше
известно отчаяние. Обяснението му защо Италия не е изпълнила автоматичните си
задължения да му окаже помощ явно не мина дори пред тази отбрана аудитория.
Бих искал [каза той] тук да благодаря преди всичко на Италия, която през цялото време
ни подкрепяше, но вие ще разберете, че за осъществяването на тази борба ние нямаме
намерение да призоваваме за чужда помощ. Сами ще изпълним нашите задачи.
След като е лъгал толкова често по пътя си към властта и през периода на нейното
укрепване, Хитлер не може да се въздържи и в този сериозен исторически момент да не
изстреля още няколко лъжи, с които да оправдае безпринципния си акт пред лековерния
германски народ.
Знаете за безкрайните опити, които правих за мирно изясняване и разбиране на проблема
с Австрия, а по-късно на проблема със Судетска област, Бохемия и Моравия, Всичко беше
напразно...
В моите преговори с полски държавници... формулирах най-накрая германските
предложения и... няма нищо по-умерено и почтено от тези предложения. Бих искал да
заявя това пред света. Аз единствен бях в положение да направя подобни предложения,
защото знам много добре, че постъпвайки така, се противопоставих на милиони
германци. Тези предложения бяха отхвърлени...
Цели два дни седях с моето правителство и чаках да видя дали е удобно за полското
правителство да изпрати пълномощен представител или не... Погрешно ме съдят обаче,
ако вземат моята любов към мира и моето търпение за слабост или дори малодушие... Не
виждам вече никакво желание от страна на полското правителство да води сериозни
преговори с нас... Затова съм решен да разговарям с Полша на същия език, който Полша
използва спрямо нас през изминалите месеци...
Тази нощ за пръв път полски редовни войници стреляха на наша собствена територия. От
5:45 ч. ние отвръщаме на огъня, и от сега нататък на бомбите ще отговаряме с бомби.
По този начин инсценираното от германци нападение над германската радиостанция в
Глайвиц, извършено, както знаем, от есесовци в полски униформи под ръководството на
Науйокс, е използвано от канцлера на Германия като оправдание за неговата хладнокръвна
агресия срещу Полша. И наистина, в първите си комюникета германското Върховно
командване нарича своите военни операции „контраатака“. Дори Вайцзекер с всички усилия
поддържа тази долна измама. През деня той изпраща циркулярна телеграма от външното
министерство до всички германски дипломатически мисии в чужбина, съветвайки ги към
каква линия да се придържат.
В защита срещу полските атаки, германските войски влязоха в бой срещу Полша днес
призори. Тези действия засега не трябва да се определят като война, а просто като
боеве, наложени от полските нападения.1
Дори германските войници, които сами са могли да видят кой е извършил нападенията по
полската граница, са бомбардирани с лъжите на Хитлер. В надута прокламация към
германската армия на 1 септември Фюрерът казва:
 Полската държава се отказа от мирното уреждане на отношенията, което желаех, и
прибягна до оръжието... Поредицата от нарушения на границата, нетърпими за една
Велика сила, доказват, че Полша вече не желае да зачита границата на Райха.
За да сложа край на това безумие, нямам друг избор, освен от тук нататък да отговарям
на силата със сила.
Само веднъж на този ден Хитлер изрича истината.
Не искам от нито един германец [казва той пред Райхстага] нещо повече от това, което
аз самият съм бил готов да направя през изминалите четири години... От сега нататък
аз съм просто първият войник на германския Райх. Още веднъж облякох този мундир,
който беше най-свят и най-скъп за мен. Няма да го сваля повече, докато победата не бъде
сигурна, или няма да доживея до резултата.
В този случай той най-после ще се окаже верен на думата си. Нито един германец, когото
срещнах в Берлин на същия ден, обаче не забеляза в тези думи на Фюрера недвусмисленото
признание, че той няма да понесе, няма да приеме поражението, ако се стигне до такова.
В речта си Хитлер назовава Гьоринг за свой наследник, ако нещо се случи с него. Хес,
добавя той, ще е следващият по ред. „Ако нещо се случи с Хес – съветва Хитлер, – тогава
Сенатът ще бъде свикан по закон и ще избере от своите среди най-достойния – тоест най-
храбрия – наследник.“ Какъв закон? Какъв Сенат? Никога не са съществували!
Сравнително овладяното поведение на Хитлер пред Райхстага отстъпва на друго, по-
неприятно настроение, когато той се връща в Канцлерството. Вездесъщият Далерус, който не
се отделя от Гьоринг, го заварва там в „извънредно раздразнено и силно развълнувано“
състояние.
Той ми каза [свидетелства шведският посредник по-късно], че през цялото време е
подозирал, че Англия иска война. После каза, че ще смаже Полша и ще анексира цялата
страна...
Възбудата му растеше все повече, той започна да размахва ръце и да вика в лицето ми:
„Ако Англия иска да воюва една година, аз ще воювам една година; ако Англия иска да
воюва две години, аз ще воювам две години...“ Млъкна и след това изкрещя с глас, който
се извиси до пронизителен писък, размахвайки бясно ръце: „Ако Англия иска да воюва три
години, аз ще воювам три години...“
Движенията на тялото му сега започнаха да следват тези на ръцете и когато накрая изрева:
„Und wenn es erforderlich ist, will ich zehn Jahre kämpfen“ („А ако е необходимо, ще воювам
десет години“), той размаха юмрук и се приведе толкова, че почти докосна пода.2
Въпреки цялата си истерия, Хитлер все пак в никакъв случай не е убеден, че ще трябва
изобщо да воюва с Великобритания. В този момент вече е следобед, германските бронирани
колони са навлезли на няколко километра в Полша и напредват бавно, а върху повечето
полски градове, включително Варшава, падат бомби, които вземат значителен брой цивилни
жертви. От Лондон или Париж обаче не се чува и дума, че Британия и Франция бързат да
спазят ангажимента си към Полша.
Техният курс изглежда ясен, но Далерус и Хендерсън като че ли полагат всички усилия да
го объркат.
 В 10:30 ч. британският посланик предава по телефона съобщение за Халифакс.
Разбирам [казва той], че поляците са взривили Моста на Диршау през нощта.JD И че се е
стигнало до бой с жителите на Данциг. Когато е получил тези новини, Хитлер е дал
заповед поляците да бъдат изтласкани обратно през границата и е наредил на Гьоринг да
унищожи полските военновъздушни сили по границата.
Едва в края на това съобщение Хендерсън добавя:
Тази информация идва от самия Гьоринг.
Хитлер може би ще поиска да се срещне с мен след Райхстага в последен опит да спаси
мира.3
Какъв мир? Мир за Британия? От шест часа Германия вече води война – с цялата си военна
мощ – срещу съюзник на Британия.
Хитлер не търси среща с Хендерсън след речта си в Райхстага, и посланикът, който
услужливо е предал до Лондон лъжите на Гьоринг за това как поляците са нападнали първи,
се обезсърчава – но не напълно. В 10:50 ч. той предава ново съобщение за Халифакс. В
неговия плодовит, но объркан ум се е родила нова идея.
Чувствам, че е мой дълг [докладва той], макар и перспективата за осъществяването му
да е слаба, да изразя убеждението, че единствената възможна надежда за мир сега ще е
маршал Шмигли-Ридз да обяви своята готовност да дойде веднага в Германия, за да
обсъди като военен и пълномощен представител целия въпрос с фелдмаршал Гьоринг.4
На този безподобен британски посланик явно не му идва на ум, че маршал Шмигли-Ридз
вероятно е твърде зает с опити да отблъсне масивната и непредизвикана германска атака,
или че ако успее да се откъсне и дойде в Берлин като „пълномощен представител“, това при
дадените обстоятелства би означавало да капитулира предаде. Поляците вероятно ще бъдат
разбити бързо, но няма да се предадат.
Далерус е още по-активен от Хендерсън през този първи ден от германското нападение
срещу Полша. В 8 ч. той отива да се види с Гьоринг, който му казва, че войната е избухнала,
„защото поляците са атакували радиостанцията в Глайвиц и са взривили един мост край
Диршау“. Шведът веднага се обажда във „Форин Офис“ в Лондон с новините.
„Съобщих на някого – свидетелства той по-късно при кръстосан разпит в Нюрнберг, – че
според получената от мен информация поляците са извършили нападение, и те, естествено,
се зачудиха дали съм добре, когато им дадох тази информация.“5 В крайна сметка обаче тя е
същата, която посланикът на Н. В. в Берлин ще предаде по телефона няколко часа по-късно.
Конфиденциален меморандум на британския „Форин Офис“ отразява обаждането на
шведа в 9:05 ч. По примера на Гьоринг, Далерус се опитва да убеди Лондон, че „поляците
саботират всичко“ и че разполага с „доказателство, че те не никога не са имали намерение да
започват преговори“6.
В 12:30 ч. Далерус отново е на далекосъобщителната линия за връзка с „Форин Офис“ в
Лондон, и този път попада на Кадоган. Отново обвинява поляците, че са саботирали мира,
взривявайки моста на Диршау, и предлага още веднъж да отлети за Лондон с Форбс. Само че
на строгия и неотстъпчив Кадоган не му се занимава с Далерус сега, след като войната, която
се е опит​вал да предотврати, вече е факт. Той казва на шведа, че „вече нищо не може да се
направи“.
Кадоган обаче е само постоянен заместник-министър на външните работи и дори не е
член на правителството. Далерус настоява молбата му да бъде предадена на самия кабинет,
като предупреждава надменно Кадоган, че ще се обади след един час. И когато го прави,
получава отговор.
Всяка идея за посредничество [казва Кадоган] в момента, когато германските войски
нахлуват в Полша, изобщо не подлежи на обсъждане. Единственият начин да бъде
спряна една световна война е (първо) да бъдат прекратени военните действия и (второ)
германските войски да се изтеглят веднага от полска територия.7
В 10 ч. полският посланик в Лондон граф Рачински е навестил лорд Халифакс и му е
предал официално новината за германската агресия, добавяйки, че „това е ясен случай,
какъвто е предвиден в договора“. Външният министър отговаря, че не се съмнява във
фактите. В 10:50 ч. той вика германския шарже д’афер Теодор Корт в министерството и го
пита дали има някаква информация. Корт отговаря, че няма нито информация за германско
нападение срещу Полша, нито каквито и да е инструкции. Халифакс тогава заявява, че
сведенията, които е получил, „създават много сериозна ситуация“. Не казва обаче нищо
повече. Корт предава тази информация на Берлин по телефона в 11:45 ч.
При това положение, до обяд Хитлер има основание да се надява, че Британия, макар и да
смята ситуацията за сериозна, може и да не тръгне на война в крайна сметка. Тази надежда
обаче скоро е разбита.
В 19:15 ч. член на британското посолство в Берлин телефонира в германското
Министерство на външните работи и моли Рибентроп да приеме Хендерсън и Кулондр „по
неотложен въпрос колкото е възможно по-скоро“. Подобна молба е отправена и от френското
посолство няколко минути по-късно. Рибентроп, който е отказал да се срещне с двамата
посланици едновременно, приема Хендерсън в 21 ч., а Кулондр – един час след това.
Британският посланик му връчва официална нота от британското правителство.
Ако германското правителство няма готовност [се казва в нея] да даде на
правителството на Негово величество задоволителни уверения, че германското
правителство е отменило всички агресивни действия срещу Полша и е готово да изтегли
незабавно войските си от полска територия, правителството на Негово величество без
колебание ще изпълни своето задължение към Полша.8
Съобщението от французите използва идентични формулировки.
И на двамата посланици Рибентроп отговаря, че ще предаде техните ноти на Хитлер, след
което се впуска в многословни разсъждения, като заявява, че „не може да става въпрос за
германска агресия“, а за полска агресия, и повтаря вече поизносената лъжа, че „редовни“
полски войски са извършили нападение на германска земя предишния ден. Все пак
дипломатическите тънкости са спазени. Сър Невил Хендерсън не пропуска да отбележи в
съобщението, в което същата нощ описва срещата, че Рибентроп е бил „любезен и учтив“.
Когато посланикът се приготвя да си тръгне, възниква спор дали германският външен
министър е прочел неразбираемо текста на германските „предложения“ към Полша на
разгорещената среща между двамата две вечери по-рано. Хендерсън казва, че е било така;
Рибентроп твърди, че ги е прочел „бавно и ясно“ и че „дори е дал устни обяснения по
основните точки, така че би могъл да предполага, че Хендерсън е разбрал всичко“. Това е
спор, който никога няма да бъде разрешен – но какво значение има вече?9
През нощта на 1 септември, докато германските войски проникват навътре в Полша, а
Луфтвафе я обсипва с бомби, Хитлер научава от англо-френските ноти, че ако не спре своите
армии и не ги изтегли бързо – което е немислимо, – той е изправен пред световна война. Или
през тази нощ още се надява, че късметът му – неговият мюнхенски късмет – може да
проработи? Защото неговият приятел Мусолини, уплашен от приближаването на войната и
изпълнен със страхове, че англичаните и французите могат да нанесат удар по Италия с
превъзхождащи военноморски и сухопътни сили, отчаяно се опитва да уреди нова
Мюнхенска конференция.

Мусолини се намесва в последния момент

Опитвайки се да се измъкне от задълженията на Италия по силата на Стома​нения пакт,
Дучето – нека си припомним, – на 26 август, колкото и да е късно, е убеждавал Фюрера, че
още има възможност за „политическо решение“, което ще даде „пълно морално и
материално удовлетворение на Германия“.JE Хитлер не си е дал труда да обсъди въпроса със
своя приятел и съюзник, и това е подействало обезсърчаващо на младшия партньор в Оста.
Въпреки това на 31 август, както знаем, Мусолини и Чиано, след като са били предупредени
от своя посланик в Берлин, че положението вече е отчаяно, настоятелно са молили Хитлер
да се срещне поне с полския посланик Липски и са го уведомили, че се опитват да убедят
британското правителство да се съгласи с връщането на Данциг „като първа стъпка“ в
мирните преговори.JF
За Хитлер обаче е твърде късно, за да се изкуши от подобна дребна примамка. Данциг е
просто претекст, както е казал Фюрерът на своите генерали. Това, което той иска, е да
унищожи Полша. Само че Дучето не го знае. На 1 септември сутринта той самият е изправен
пред избора или да обяви незабавно неутралитета на Италия, или да рискува атака от
британска и френска страна. Записките в дневника на Чиано разкриват колко кошмарна е
тази перспектива за неговия тъст, който е загубил предишната си напереност.JG
Рано сутринта на 1 септември злочестият италиански диктатор лично телефонира на
посланик Атолико в Берлин и, по думите на Чиано, иска от него „да помоли Хитлер да му
изпрати телеграма, с която да го освободи от задълженията му към съюза“11. Фюрерът бързо
и дори любезно се съгласява. Точно преди да тръгне към Райхстага, в 9:40 ч., той изпраща на
приятеля си телеграма, която е предадена по телефона до германското посолство в Рим, за
да се спести време.
Дуче:
Най-сърдечно ви благодаря за дипломатическата и политическата подкрепа, която
оказвате напоследък на Германия и нейната справедлива кауза. Убеден съм, че можем да
изпълним задачата, която ни е наложена, с военните сили на Германия. Следователно не
очаквам, че ще се нуждая от военната подрръжка на Италия при тези обстоятелства.
Благодаря ви също, Дуче, за всичко, което ще направите в бъдеще за общата кауза на
фашизма и националсоциализма.
 Адолф ХитлерJH, 12
В 12:45 ч., след като е произнесъл обръщението си към Райхстага и явно се е съвзел от
въздействието на своето избухване пред Далерус, Хитлер чувства необходимост да изпрати
ново послание на Мусолини. След като заявява, че е бил готов да разреши полския проблем
„чрез преговори“, че „цели два дни“ е очаквал напразно появата на полски преговарящ и че
„само през миналата нощ“ е имало „четиринайсет нови случая на нарушаване на границата“,
вследствие на което е решил да отговори на силата със сила, той отново изразява
благодарността си към своя ненадежден приятел.
Благодаря ви, Дуче, за всички ваши усилия. Благодаря ви особено и за вашите
предложения за посредничество. Още отначало обаче се отнасях скептично към тези
опити, тъй като полското правителство, ако беше имало и най-малкото намерение да
разреши въпроса по приятелски начин, можеше да го направи по всяко време. Те обаче
отказаха...
По тази причина, Дуче, не исках да ви излагам на риска да поемете ролята на посредник,
която, с оглед на непримиримата позиция на полското правителство, щеше по всяка
вероятност да бъде безрезултатна...
Адолф Хитлер13
Мусолини обаче, по внушение на Чиано, прави едно последно отчаяно усилие да се изложи
на риска да посредничи. Още на предния ден, малко след 12 ч., Чиано е предложил на
посланиците на Британия и Франция в Рим, ако техните правителства са съгласни,
Мусолини да покани Германия на конференция на 5 септември с цел да се „разгледат
клаузите на Версайския договор, които са причината за настоящите проблеми“.
Бихме могли да помислим, че след новината за германското нахлуване в Полша на
следващата сутрин предложението на Мусолини е станало излишно. За изненада на
италианците обаче Жорж Боне, френският премиер и корифей на политическите отстъпки, в
11:45 ч. на 1 септември телефонира на Франсоа-Понсе, по това време вече посланик в Рим, и
го моли да предаде на Чиано, че френското правителство приветства плана за подобна
конференция при условие че тя няма да се опитва да реши проблеми с непредставени на нея
страни и че няма да се ограничи с търсене на „частични и временни решения за ограничени
и неотложни проблеми“. Боне не споменава за никакво изтегляне на германски войски или
дори за спиране на настъплението като условие за подобна конференция.14, JI Британците
обаче настояват на това условие и успяват да издействат съгласието на фатално разделения
френски кабинет, така че на 1 септември вечерта в Берлин да могат да бъдат представени
еднакви ноти. Текстът на тези ноти, които информират, че Британия и Франция ще тръгнат
на война, ако германските войски не бъдат изтеглени от Полша, става публично известен още
същата вечер. Интересно е, че Мусолини, който вече се хваща отчаяно за всяка сламка – и
дори за сламки, които не съществуват, – на следващата сутрин отправя нов апел към Хитлер,
като че ли той, Дучето, не приема буквално англо-френските предупреждения.
Втори септември, както отбелязва Хендерсън в своя окончателен доклад, е ден на
несигурност.JJ Двамата с Кулондр напрегнато очакват Хитлер да отговори на техните ноти, но
отговор не идва. Малко след 12 ч. Атолико, малко задъхан, се появява в британското
посолство и казва на Хендерсън, че трябва веднага да узнае едно нещо: била ли е
британската нота от предната вечер ултиматум или не? „Казах му – пише по-късно
Хендерсън, – че съм бил упълномощен да кажа на министъра на външните работи, ако ме
попита (което той не направи), че това не е ултиматум, а предупреждение.“16
След като получава такъв отговор, италианският посланик забързано се отправя по
„Вилхелмщрасе“ към германското Министерство на външните работи. В 10 ч. на същата
сутрин Атолико се е появил на „Вилхелмщрасе“ със съобщение от Мусолини, и след като са
му казали, че Рибентроп не се чувства добре, е предал писмото на Вайцзекер.
2 септември 1939 г.
За сведение, Италия желае да информира, като оставя естествено всяко решение на
Фюрера, че още има възможността да убеди Франция, Британия и Полша да се съгласят
на конференция на основата на следните точки:
1. Примирие, при което армиите да останат там, където [подчертано в оригинала] са
сега.
2. Свикване на конференция до два-три дни.
3. Уреждане на полско-германския спор, което, с оглед на сегашната ситуация, със
сигурност ще е благоприятно за Германия.
Идеята, която произхожда първоначално от Дучето, вече се подкрепя особено от
Франция.JK
Данциг е вече германски, а Германия вече има в ръцете си залози, които ѝ гарантират по-
голямата част от нейните претенции. Нещо повече, Германия вече е получила своето
„морално удовлетворение“. Ако приеме предложението за конференция, тя ще постигне
всичките си цели и в същото време ще избегне война, която още отсега изглежда, че ще
прерасне във всеобщ и крайно продължителен конфликт.
Дучето не иска да бъде настоятелен, но за него е от изключително значение горното да
бъде незабавно доведено до знанието на хер фон Рибентроп и Фюрера.17
Нищо чудно, че когато бързо надмогналият болестта Рибентроп се среща с Атолико в 12:30
ч., той изтъква, че предложението на Дучето не може да се „съгласува“ с англо-френските
ноти от предната вечер, които имат „характера на ултиматум“.
Италианският посланик, който е не по-малко загрижен от своя началник да избегнат
световна война и определено по-искрен, прекъсва Рибентроп, за да каже, че британската и
френската декларации са били „обезсилени от последното съобщение от Дучето“. Атолико,
разбира се, изобщо не е упълномощен да прави подобно заявление, което не е и вярно, но в
тази последна минута той вероятно е помислил, че няма какво да загуби с дръзкото си
поведение. Когато германският външен министър изразява съмненията си, Атолико упорито
поддържа това виждане.
Френската и британската декларации [казва той] вече не се разглеждат. Граф Чиано е
телефонирал чак в 8:30 ч. тази сутрин, тоест по време, когато декларациите вече са
били излъчени по радиото в Италия. Следователно двете декларации трябва да се
смятат за обезсилени. Граф Чиано освен това заявява, че Франция особено гледа много
благосклонно на предложението на Дучето. Натискът идва засега от Франция, но Англия
ще я последва.18
 Рибентроп остава скептичен. Току-що е обсъдил предложението на Мусолини с Хитлер,
казва той, и Фюрерът иска да знае следното: дали англо-френските ноти са ултиматуми?
Външният министър накрая се съгласява с Атолико, който предлага да се консултира веднага
с Хендерсън и Кулондр, за да разбере.
Това е и причината за посещението на Атолико в британското посолство. „Още виждам
как Атолико, който не беше млад, излиза от стаята на Рибентроп и се затичва по стълбите
надолу, за да се консултира с Хендерсън и Кулондр... – пише по-късно Шмит, който е
присъствал в качеството си на преводач. – След половин час се върна тичешком, задъхан,
както на излизане.“19
След като си поема дъх, италианският посланик докладва: Хендерсън току-що му е казал,
че британската нота не е ултиматум. Рибентроп отговаря, че макар че „германският отговор
на англо-френските декларации може да бъде единствено отрицателен, Фюрерът разглежда
предложенията на Дучето, и ако Рим потвърди, че в англо-френската декларация не става
въпрос за ултиматум, той ще състави отговор до един-два дни“. Когато Атолико настоява за
по-бърз отговор, Рибентроп накрая се съгласява да отговорят до обяд на следващия ден –
неделя, 3 септември.
Междувременно в Рим надеждите на Мусолини претърпяват крах. В 14 ч. Чиано приема
посланиците на Британия и Франция и в тяхно присъствие телефонира на Халифакс и Боне
и ги информира за преговорите на Атолико с германския министър на външните работи.
Боне е излиятелен както обикновено и, според собствения си разказ (във френската „Жълта
книга“), сърдечно благодари на Чиано за неговите усилия в полза на мира. Халифакс е по-
резервиран. Той потвърждава, че британската нота не е ултиматум (учудващо е как
държавните мъже цепят косъма на две за една-единствена дума, защото англо-френските
декларации говорят за себе си недвусмислено), но допълва, че по негово лично мнение
британците не биха могли да приемат предложението на Мусолини за конференция, ако
германските армии не се изтеглят от Полша – въпрос, по който Боне отново мълчи.
Халифакс обещава да предаде по телефона на Чиано решението на британския кабинет.
Решението е обявено малко след 19 ч. Британците приемат предложението на Дучето, при
условие че Хитлер изтегли войските си до германската граница. Италианският външен
министър разбира, че Хитлер никога няма да приеме това и че „нищо повече не може да се
направи“, както отбелязва в своя дневник.
Не е моя работа [добавя той] да давам на Хитлер съвет, който той ще отхвърли
категорично и вероятно с презрение. Казвам това на Халифакс, на двамата посланици и
на Дучето, и накрая телефонирам в Берлин, че ако германците не ни посъветват друго,
ще изоставим преговорите. Последният знак на надежда умря.20
И така, в 20:50 ч. на 2 септември умореният и съкрушен Атолико още веднъж се отправя
към „Вилхелмщрасе“ в Берлин. Този път Рибентроп го приема в Канцлерството, където се
съвещава с Хитлер. Сцената е описана в един заловен меморандум на външното
министерство.
Италианският посланик донесе на външния министър информацията, че британците не
са готови да влязат в преговори на основата на италианското предложение за
 посредничество. Британците искат, преди да влязат в преговори, незабавно изтегляне на
всички германски войски от окупираните полски райони и от Данциг...
В заключение италианският посланик заяви, че Дучето вече смята своето предложение
да посредничи за невалидно. Външният министър прие съобщението от италианския
посланик без коментар.21
Нито дума на благодарност към неуморния Атолико за всичките му усилия! Само
мълчаливо презрение към съюзника, който се опитва да лиши Германия от нейната полска
плячка.
Последният нищожен шанс за предотвратяване на Втората световна война вече е изчерпан.
Това изглежда очевидно за всички с изключение на едно от действащите лица в драмата. В 21
ч. малодушният Боне телефонира на Чиано, потвърждава още веднъж, че френската нота към
Германия няма „характера на ултиматум“ и повтаря, че френското правителство е готово да
чака отговор от Германия до обяд на следващия ден, 3 септември. Само че, „за да може
конференцията да постигне благоприятни резултати“, казва Боне на Чиано, френското
правителство е съгласно с британското, че германските войски трябва да „се евакуират“ от
Полша. За пръв път Боне споменава за това, и то единствено защото британците са
настоявали. Чиано отговаря, че според него правителството на Райха няма да приеме това
условие. Боне обаче не се предава. През нощта той търси начин окончателно да се измъкне
от задължението на Франция към вече разбитата и обсадена Полша. Чиано описва този
странен маньовър в първия параграф на записката от 3 септември в своя дневник.
През нощта ме събудиха от министерството, защото Боне бил попитал Гуариля
[италианския посланик в Париж] дали не може да издействаме поне символично
изтегляне на германските войски от Полша... Изхвърлям предложението в кошчето за
боклук, без да уведомя Дучето. Това обаче показва, че Франция отива към голямото
изпитание без ентусиазъм и изпълнена с несигурност.22

Войната в Полша става Втора световна война

Неделята на 3 септември 1939 г. е прекрасен ден от късното лято. Слънцето грее, времето е
меко – „един от онези дни, които берлинчани обичат да прекарват в горите или край езерата
наоколо“, както съм отбелязал в дневника си.
Призори в британското посолство пристига телеграма от лорд Халифакс за сър Невил
Хендерсън с инструкции да поиска среща с германския външен министър в 9 ч. и да му
предаде съобщение с текст, който следва.
Правителството на Чембърлейн е стигнало докрай. Около 32 часа по-рано британският
кабинет е информирал Хитлер, че ако Германия не изтегли войските си от Полша, Британия
ще тръгне на война. Отговор не е получен, и сега британското правителство е решено да
спази думата си. На предния ден членовете му са се опасявали (както френският посланик в
Лондон, Шарл Корбен, е информирал нерешителния Боне в 14:30 ч.), че Хитлер умишлено
бави своя отговор, за да заграби колкото може повече полска територия, след което, сложил
вече ръка на Данциг, Коридора и други области, вероятно ще направи „великодушно“
предложение за мир въз основа на своите шестнайсет точки от 31 август.23
 За да избегне този капан, Халифакс е предложил на французите, в случай че германското
правителство не даде до няколко часа благоприятен отговор на англо-френските послания от
1 септември, двете западни страни да обявят война на Германия. След заседание на
британския кабинет на 2 септември следобед, когато е взето окончателно решение, Халифакс
предлага конкретно двете съюзнически държави да представят на Берлин ултиматум в
полунощ същата вечер, със срок до 6 ч. на 3 септември.24 Боне не иска да чуе за подобно
прибързано действие.
Всъщност крайно разединеният френски кабинет през изминалата седмица с мъка е
стигнал до решение да спази задълженията на Франция към Полша – и към Британия, на
първо място. В мрачния ден на 23 август, сразен от новината, че Рибентроп е пристигнал в
Москва, за да сключи нацистко-съветски пакт за ненападение, Боне е убедил Даладие да
свика съвещание на Съвета по национална отбрана, за да обсъдят какво да прави Франция.JL
Освен премиера Даладие и Боне, в срещата участват министрите на трите вида въоръжени
сили, генерал Гамлен, командващите на флота и военновъздушните сили, и четирима други
генерали – общо дванайсет души.
В протокола е записано, че Даладие поставя три въпроса:
1. Може ли Франция да остане пасивна, докато Полша и Румъния (или една от тях) бива
заличавана от картата на Европа?
2. С какви средства може да се противопостави на това?
3. Какви мерки трябва да се вземат в настоящия момент?
Самият Боне, след като обяснява обезпокоителния обрат на събитията, поставя въпрос,
който ще го занимава приоритетно до края:
Като анализираме ситуацията, дали е по-добре да останем верни на ангажиментите си
или трябва да преразгледаме нашата позиция и да се възползваме от получената по този
начин отсрочка?
... Отговорът на този въпрос е в основата си от военен характер.
Когато им прехвърлят топката по този начин, Гамлен и генерал Дарлан отговарят,
че армията и флотът са готови. В началните фази на конфликта те не могат да
направят много срещу Германия. Френската мобилизация сама по себе си обаче ще даде
на Полша известно облекчение, като задържи значителни германски части на нашата
граница.
... Генерал Гамлен, запитан колко дълго биха могли да устоят Полша и Румъния, казва, че
според него Полша ще се съпротивлява достойно, което няма да позволи на по-голямата
част от германските войски да се обърнат срещу Франция преди идната пролет;
дотогава Великобритания ще е дошла на помощ.JM
След продължително обсъждане французите най-сетне вземат решение, което е надлежно
записано в протокола на заседанието.
В хода на дискусията е отбелязано, че дори да станем по-силни няколко месеца по-късно,
Германия ще е спечелила дори повече, защото ще има на свое разположение полските и
румънските ресурси.
Следователно Франция няма избор.
 Единственото решение... е да се придържаме към нашите ангажименти към Полша,
поети преди започването на преговорите със СССР.
След като взема решение, френското правителство пристъпва към действие. След
съвещанието на 23 август е обявена alerteJN, при която всички гранични войски са поставени
в техните райони на военновременна дислокация. На следващия ден са свикани 360 000
души от запаса. На 31 август кабинетът публикува комюнике, в което се казва, че Франция
ще „изпълни твърдо“ своите задължения. А на следващия ден, първия от германската атака
срещу Полша, Халифакс убеждава Боне Франция да се присъедини към Британия в
предупреждението към Берлин, че двете страни ще спазят обещанието си към техния
съюзник.
На 2 септември обаче, когато британците настояват за ултиматум, който да бъде
представен на Хитлер в полунощ, генерал Гамлен и френският Генерален щаб изпадат в
колебание. В края на краищата, французите ще трябва да се бият сами, ако германците
атакуват веднага на запад. Няма да има и един британски войник, който да им помогне.
Генералният щаб държи да получи още 48 часа, през които да проведе безпрепятствено
всеобщата мобилизация.
В 18 ч. Халифакс телефонира на британския посланик в Париж сър Ерик Фипс:
„Четирийсет и осем часа са невъзможни за британското правителство. Френската позиция е
много неприятна за правителството на Н. В.“
Тази ситуация опасно се изостря два часа по-късно, когато Чембърлейн излиза с
обръщение към Камарата на общините, в която мнозинството членове, независимо от
партийната принадлежност, са раздразнени, че Британия не бърза да изпълни задълженията
си. Тяхното търпение почти се изчерпва след речта на министър-председателя. Той съобщава,
че още не е пристигнал отговор от Берлин. Ако не дойде такъв, който да съдържа уверение за
изтеглянето на германците от Полша, правителството „ще е длъжно да предприеме
действия“. Ако германците се съгласят да се изтеглят, британското правителство, казва той,
„с готовност ще приеме, че положението е същото, както преди германските сили да
прекосят полската граница“. Междувременно, казва той, правителството преговаря с
Франция за срока на тяхното предупреждение към Германия.
След трийсет и девет часа война в Полша, депутатите в Камарата на общините не са
настроени за подобна тактика на отлагане. Откъм правителството като че ли лъхва повеят на
Мюнхен. „Говорете за Англия!“ – провиква се Леополд Еймъри от мястото на
консерваторите, когато действащият лидер на лейбъристката опозиция Артър Грийнуд става,
за да се изкаже.
Чудя се колко дълго сме готови да се колебаем – казва Грийнуд, – във време, когато и
Британия, и всичко, което Британия защитава, и самата човешка цивилизация, са в
опасност... Трябва да вървим с французите...
Точно там е проблемът. За французите в този момент се оказва трудно да тръгнат.
Чембърлейн обаче е толкова смутен от гневните настроения в Камарата, че се намесва в
разгорещения дебат, за да изтъкне като оправдание, че е необходимо време за съгласуване на
„мислите и действията“ с Париж по телефона. „Бих се ужасил – допълва той, – ако членовете
на Камарата и за миг са помислили, че заявлението, което направих пред тях, показва и най-
слабото колебание от страна на това правителство или на френското правителство.“ Казва,
че по негова информация френското правителство е „в заседание в този момент“ и че ще
получат съобщение от него „през следващите няколко часа“. Във всеки случай той се опитва
да увери развълнуваните депутати: „Предвиждам, че има само един отговор, който ще мога
да дам на Камарата утре... и аз вярвам, че Камарата... ще повярва, че говоря напълно
чистосърдечно...“
Неумолимото наближаване на най-голямото изпитание в британската история е обявено,
както пише по-късно Неймиър, „крайно колебливо“.
Както показват конфиденциалните британски документи, Чембърлейн разбира добре, че
има сериозен проблем със собствения си народ и че в този критичен момент за страната има
опасност неговото собствено правителство да бъде свалено.
Веднага щом напуска Камарата, той се обажда на Даладие. Записано е времето на
обаждането, 21:50 ч., а Кадоган, който слуша разговора, съставя протокол, за да го
документира.
Чембърлейн: Ситуацията тук е много сериозна... Имаше бурна сцена в парламента... Ако
Франция настоява за 48-часов срок, считано от утре по обяд, за правителството тук ще
бъде невъзможно да удържи ситуацията.
Министър-председателят каза, че напълно разбира, че Франция трябва да понесе
тежестта на възможна германска атака. Той обаче е убеден, че още тази вечер трябва
да се предприеме някаква стъпка.
Предлага компромис... Ултиматум в 8 ч. утре сутринта... който изтича по обяд...
Даладие отговори, че ако британските бомбардировачи не са готови да действат
веднага, за французите би било по-добре, ако е възможно, да забавят с няколко часа
атаките срещу германските войски.
Не е изминал и час, когато в 22:30 ч. Халифакс се обажда на Боне. Той увещава французите
да приемат британското компромисно предложение – ултиматум, който да бъде представен в
Берлин в 8 ч. на другия ден (3 септември), със срок до обяд. Френският външен министър не
само че не се съгласява, но и протестира пред Халифакс, че британското настояване за
подобна бързина ще създаде „нежелателно впечатление“. Той иска Лондон да почака поне до
обяд, преди да представят какъвто и да е ултиматум на Хитлер.
Халифакс: Невъзможно е за правителството на Н. В. да чака до тогава... Много е
съмнително дали [британското] правителство ще успее да защити позицията си тук.
Камарата на общините предстои да се събере по обяд в неделя на 3 септември, а от
настроенията на вечерната сесия в събота за Чембърлейн и Халифакс е очевидно, че за да
оцелеят, трябва да дадат на парламента искания от него отговор. В 2 ч. на следващата сутрин
френският посланик в Лондон, Корбен, предупреждава Боне, че кабинетът на Чембърлейн
рискува да бъде свален, ако не успее да каже на парламента нещо определено. Затова и
Халифакс в края на своя телефонен разговор с Боне го информира, че Британия предлага „да
действа самостоятелно“.
Телеграмата на Халифакс до Хендерсън пристига в Берлин около 4 ч.JO Съобщението, което
той трябва да предаде на германското правителство в 9 ч. на 3 септември, неделя, напомня за
британската нота от 1 септември, в която Великобритания обявява своето намерение да
изпълни задълженията си към Полша, ако германските войски не бъдат изтеглени веднага.
Макар че това съобщение беше изпратено преди повече от 24 часа [се казва по-нататък
в посланието], отговор не беше получен, а германските атаки срещу Полша
продължават и се усилват. Имам съответно честта да ви уведомя, че ако до 11 ч. по
британското часово време днес, 3 септември, от германското правителство не бъдат
дадени задоволителни уверения по отношение на горното, и получени от правителството
на Негово величество в Лондон, двете държави ще бъдат в състояние на война, считано
от този час.26, JP
В ранните часове преди изгрев слънце в неделя Хендерсън се затруднява да влезе във
връзка с „Вилхелмщрасе“. Казват му, че Рибентроп няма да е „налице“ в 9 ч. в неделя, но че
може да остави съобщението си на официалния преводач д-р Шмит.
На този исторически ден д-р Шмит се успива и когато пристига забързано пред външното
министерство с такси, вижда как британският посланик вече се изкачва по стълбите на
министерството. Шмугвайки се през една странична врата, Шмит успява да се промъкне в
кабинета на Рибентроп в 9:00 часа, за да приеме Хендерсън с точност до секундата. „Той
влезе с много сериозен вид – разказва по-късно Шмит, – стисна ми ръка, но отклони
поканата да седне и остана тържествено изправен в средата на стаята.“28 Посланикът
прочита британския ултиматум, връчва екземпляр от него на Шмит и се сбогува.
Официалният преводач изтичва забързан надолу по „Вилхелмщрасе“ до Канцлерството с
документа. Пред кабинета на Фюрера той заварва събрани повечето от членовете на
кабинета и няколко високопоставени партийни чиновници, които „очакват с безпокойство“
неговата новина.
Когато влязох в следващата стая [разказва по-късно Шмит], Хитлер седеше на бюрото
си, а Рибентроп стоеше до прозореца. Когато влязох, и двамата вдигнаха поглед
очаквателно. Спрях на известно разстояние от бюрото на Хитлер и след това бавно
преведох британския ултиматум. Когато свърших, настана пълна тишина.
Хитлер седеше неподвижен, вторачен пред себе си... След пауза, която продължи сякаш
цяла вечност, той се обърна към Рибентроп, който продължаваше да стои до прозореца.
„Сега какво?“ – попита Хитлер със свиреп израз, сякаш искаше да каже, че неговият
външен министър го е подвел относно вероятната реакция на Англия.
Рибентроп отговори спокойно: „Предполагам, че французите ще ни връчат подобен
ултиматум до един час.“29
След като е изпълнил дълга си, Шмит се оттегля, като спира в преддверието, за да уведоми
останалите какво се е случило. Те също се умълчават за момент. След това:
Гьоринг се обърна към мен и каза: „Ако загубим тази война, Господ да ни е на помощ
тогава!“
Гьобелс стоеше сам в ъгъла, изпаднал в униние и погълнат от собствените си мисли.
Навсякъде в стаята виждах изрази на дълбоко безпокойство.30
Междувременно неподражаемият Далерус се е впуснал в последното си аматьорско усилие
да избегне неизбежното. В 8 ч. Форбс го е информирал за британския ултиматум, който ще
бъде представен час по-късно. Той бързо се отправя към щаба на Луфтвафе, за да се види с
Гьоринг и, според по-късния си разказ като свидетел в Нюрнберг, го призовава да направи
каквото може германският отговор на ултиматума да бъде „приемлив“. След това предлага,
преди да е станало 11 ч., самият фелдмаршал да заяви, че е готов лично да отлети за Лондон,
„за да преговаря“. В книгата си шведският бизнесмен твърди, че Гьоринг приел
предложението и телефонирал на Хитлер, който също се съгласил. В германските документи
не се споменава за това, а д-р Шмит ясно казва, че няколко минути след 9 ч. Гьоринг е бил
не в щаба си, а в Канцлерството, в чакалнята на Хитлер.
Във всеки случай няма съмнение, че шведският посредник е телефонирал в британския
„Форин Офис“ – не веднъж, а два пъти. При първото обаждане той се наема да информира
британското правителство, че германският отговор на ултиматума е „на път“ и че
германците са все още „силно загрижени да удовлетворят британското правителство и да
дадат задоволителни уверения, че няма да посегнат на независимостта на Полша.“ (!) Той
изразява надеждата, че Лондон ще разгледа отговора на Хитлер „в най-благоприятна
светлина“31.
Половин час по-късно, в 10:50 ч. – десет минути преди изтичането на ул​тима​тума, –
Далерус отново се свързва по далекосъобщителната линия с „Форин Офис“ в Лондон, този
път за да представи своето предложение Гьоринг със съгласието на Хитлер да отлети веднага
за британската столица. Той не разбира, че времето за подобни дипломатически комедии е
изтекло, но скоро е принуден да го осъзнае. Отговорът на Халифакс е категоричен. Неговото
предложение не може да бъде прието. На германското правителство е бил зададен ясен
въпрос „и може би те ще изпратят ясен отговор“. Правителството на Негово величество не
може да губи време за нов разговор с Гьоринг.32
При това Далерус оставя слушалката и изчезва в задния двор на историята до момента,
когато се появява отново, за кратко, след войната в Нюрнберг (и като разказвач в своята
книга), за да свидетелства за нелепия си опит да спаси световния мир.JQ Имал е добри
намерения, борил се е за мир; за няколко мига се е озовал в центъра на ослепителната сцена
на световната история. Нещата са твърде объркани, за да ги види ясно (нещо, което важи и за
почти всеки друг); и както ще признае сам в Нюрнберг, той в нито един момент не проумява
до каква степен е заблуден от германците.
Скоро след 11 ч., когато срокът на британския ултиматум вече е изтекъл, Рибентроп, който
е отказал да се срещне с британския посланик два часа по-рано, го вика при себе си, за да му
връчи отговора на Германия. Германското правителство, се казва в документа, отказва „да
получи или приеме, камо ли да изпълни“ британския ултиматум. Следва многословно и
долнопробно пропагандно заявление, явно скалъпено набързо от Хитлер и Рибентроп през
оставащите им два часа. Предназначено да замаже очите на германския народ, който лесно
се поддава на подобни похвати, то повтаря всички лъжи, които вече знаем, включително и
тази за полските „нападения“ на германска територия, обвинява Британия за всичко, което
се е случило, и отхвърля опитите „да бъде принудена Германия да отзове войските си, които
са разположени за отбраната на Райха“. В текста лъжливо се декларира, че Германия е
приела предложенията за мир, направени от Мусолини в последния момент, и се твърди, че
Британия ги е отхвърлила. И след всички отстъпки, направени на Хитлер от Чембърлейн,
заявлението обвинява британското правителство, че „проповядва унищожението и
изтреблението на германския народ“.JR
Хендерсън прочита документа („това напълно лъжливо представяне на събитията“, както
го нарича по-късно) и отбелязва: „Нека историята отсъди у кого е всъщност вината.“
Рибентроп отвръща, че „историята вече е доказала фактите“.
Аз самият се намирах на „Вилхелмщрасе“ пред Канцлерството около обяд, когато
високоговорителите внезапно обявиха, че Великобритания е обявила война на Германия.JS
Наоколо под слънцето стояха около 250 души – не повече. Те изслушаха внимателно
съобщението. Когато то свърши, не се чу никакво мърморене. Хората просто стояха като
зашеметени. Трудно им беше да проумеят, че Хитлер ги е въвлякъл в световна война.
Скоро, макар и да беше неделя, вестникарчетата започнаха да крещят извънредните
заглавия. Всъщност, както забелязах, те раздаваха вестниците безплатно. Взех един. Беше
„Дойче алгемайне цайтунг“, със заглавия в едър шрифт, на ширината на цялата страница:
БРИТАНСКИЯТ УЛТИМАТУМ Е ОТХВЪРЛЕН
АНГЛИЯ ОБЯВЯВА ВОЙНА НА ГЕРМАНИЯ
БРИТАНСКАТА НОТА ИСКА
ИЗТЕГЛЯНЕ НА НАШИТЕ ВОЙСКИ НА ИЗТОК
ФЮРЕРЪТ ЗАМИНАВА ДНЕС ЗА ФРОНТА
Заглавието на официалната новина звучеше, като че ли беше продиктувано от Рибентроп.
ГЕРМАНСКИ МЕМОРАНДУМ ДОКАЗВА ВИНАТА НА АНГЛИЯ
Макар и вероятно да я „доказваше“ за народ като германския, който се поддаваше толкова
лесно на заблуда, това не събуди лоши чувства към британците през същия ден. Когато минах
покрай сградата на британското посолство, откъдето Хендерсън и неговите сътрудници се
местеха в близкия хотел „Адлон“, отпред имаше само един германски полицай, който
крачеше напред-назад. Нямаше никаква друга работа.
Французите протакат малко по-дълго. Боне се мъчи да печели време до последния момент,
упорито вкопчен в надеждата, че Мусолини може би все пак ще договори сделка с Хитлер,
която ще позволи на Франция да се измъкне от отговорност. Той дори моли белгийския
посланик да убеди крал Леополд да използва влиянието си пред Мусолини, за да въздейства
на Хитлер. През целия съботен ден на 2 септември Боне твърди пред собствените си колеги
от кабинета, както е твърдял пред британците, че е „обещал“ на Чиано да изчака до обяд на 3
септември германския отговор на англо-френските предупредителни ноти от 1 септември и
че не може да се отметне от дадената дума. Вярно е, че е дал подобно уверение на
италианския външен министър по телефона – само че чак в 21 ч. на 2 септември.JT По това
време предложението на Дучето за конференция вече не дава никакви признаци на живот,
както Чиано се е опитал да му обясни. Освен това британците в този момент го молят да
представят общ ултиматум към Берлин в полунощ.
Малко след полунощ на 2 септември френското правителство най-после взема решение.
Точно в полунощ Боне телеграфира на Кулондр в Берлин, че сутринта ще изпрати условията
на „нов демарш“, който да бъде направен „по обяд на „Вилхелмщрасе“.JU
Изпраща го в 10:20 ч. в неделя, 3 септември – 40 минути преди изтичането на британския
ултиматум. Френският ултиматум има подобно съдържание, с едно изключение – в случай на
отрицателен отговор Франция декларира, че ще изпълни задълженията си към Полша, „които
са известни на германското правителство“.Дори в този последен критичен момент Боне
избягва да говори за официално обявяване на война.
Приведеният в официалната френска „Жълта книга“ текст на френския ултиматум,
изпратен по телеграфа до Кулондр, посочва 17 ч. като краен срок за германския отговор. Това
обаче не е часът, определен в оригиналната телеграма. В 8:45 ч. посланик Фипс е уведомил
Халифакс от Париж: „Боне ми казва, че френският срок ще изтече чак в 5 ч. сутринта в
понеделник [4 септември].“ Това е времето, посочено в телеграмата на Боне.
Макар и да е резултат от отстъпка, която Даладие рано сутринта в неделя с мъка е
издействал от френския Генерален щаб (който е настоявал за пълни 48 часа, считано от 12 ч.,
когато ултиматумът е представен в Берлин), това все пак предизвиква раздразнение у
британското правителство, което изразява ясно недоволството си пред Париж в часовете
преди обяд. Затова премиерът Даладие за последен път апелира към военните. В 11:30 ч. той
отива при генерал Колстон от Генералния щаб и настоява за по-кратък срок. Генералът
неохотно се съгласява да го съкрати с 12 часа, до 17 ч.
Така се стига дотам, че точно когато Кулондр тръгва от френското посолство в Берлин за
„Вилхелмщрасе“, Боне се свързва с него по телефона и го инструктира да направи
необходимата промяна в критичния момент.34
Френският посланик не успява да намери Рибентроп в 12 ч. Министърът е на скромна
церемония в Канцлерството, където новият съветски посланик Александър Шкварцев е
сърдечно приет от Фюрера – събитие, което придава странен нюанс на този исторически
неделен ден в Берлин. Кулондр, който държи да спази буквално инструкциите си да се яви на
„Вилхелмщрасе“ точно в дванайсет, е приет по тази причина от Вайцзекер. На запитването
на посланика дали държавният секретар е упълномощен да даде „задоволителен“ отговор на
французите, Вайцзекер отговаря, че не е в положение да му даде „какъвто и да е отговор“.
В този тържествен момент се разиграва малка дипломатическа комедия. Когато Кулондр
се опитва да изтълкува думите на Вайцзекер като отрицателен отговор от германска страна,
какъвто той очаква с пълна увереност, и да връчи на държавния секретар официалния
ултиматум на Франция, последният отказва да го приеме. Той предлага на посланика „да
бъде така добър да потърпи още малко и да се срещне лично с външния министър“. След като
е срязан по този начин, и то не за пръв път, Кулондр остава да чака близо половин час. В
12:30 ч. е изпроводен до Канцлерството, за да се срещне с Рибентроп.35
Макар и нацисткият външен министър да знае каква е мисията на посланика, той не може
да пропусне възможността – последната от този род, – да демонстрира пред френския
пратеник едно от обичайните си извъртания по отношение на станалите събития. След като
отбелязва, че Мусолини, представяйки своето предложение за мир в последния момент, е
наблегнал върху одобрението на Франция за него, Рибентроп заявява: „Германия вчера е
информирала Дучето, че тя също е готова да се съгласи с предложението. По-късно през деня
Дучето съобщи, че неговото предложение е било провалено от непреклонната позиция на
британското правителство.“
Кулондр обаче през последните месеци се е наслушал на фалшификациите на Рибентроп.
След като изчаква още малко нацисткия външен министър, който допълва, че ще съжалява,
ако Франция последва примера на Британия, и че Германия няма намерение да напада
Франция, посланикът го прекъсва с въпроса, който е дошъл да зададе: означават ли
забележките на външния министър, че отговорът на германското правителство на френската
нота от 1 септември е отрицателен?
– Ja – отговаря Рибентроп.
Тогава посланикът връчва на външния министър ултиматума на Франция, отбелязвайки
преди това, че „за последен път“ трябва да подчертае „тежката отговорност на
правителството на Райха“ за това, че е нападнало Полша „без обявяване на война“ и че е
отхвърлило англо-френското искане за оттегляне на германските войски.
– В такъв случай Франция ще бъде агресорът – казва Рибентроп.
– Историята ще отсъди – отговаря Кулондр.
На този неделен ден в Берлин всички участници в последното действие на драмата явно са
склонни да се позовават на съда на историята.
Въпреки че Франция мобилизира армия, която за момента би имала смазващо превъзходство
над германските сили на запад, Великобритания, чиито въоръжени сили в този момент са
пренебрежимо малки, заема във възпаления ум на Хитлер мястото на основния враг. За него
тя е противникът, почти изцяло отговорен за критичното положение, в което той се оказва,
докато датата 3 септември 1939 г. наближава края си и преминава в историята. Това става
ясно от две надути прокламации, които той издава този следобед за германския народ и за
военните части на запад. Неговото злобно негодувание и истеричен гняв към британците
изригват неочаквано.
Великобритания [казва той в своя „Призив към германския народ“] от векове преследва
целта да направи народите на Европа беззащитни срещу британската политика на
световни завоевания... [и] претендира за правото да атакува под банален претекст и да
унищожи всяка европейска държава, която изглежда най-опасна в момента...
Ние самите сме свидетели на политика на обкръжаване... която Великобритания
осъществява спрямо Германия от преди войната... Британските подстрекатели към
война... наложиха гнет на германския народ по силата на Версайския диктат...
Войници от Западната армия! [казва Хитлер в обръщение към войските, които в
продължение на много седмици единствени биха могли да се изправят срещу френската
армия] ... Великобритания следва политика на обкръжаване на Германия... Британското
правителство, тласкано от онези войнолюбци, които познаваме от последната война, е
решило да свали маската и да обяви война под изтъркан предлог...
Не казва и дума за Франция.
В Лондон, в 12:06 ч., Чембърлейн излиза с обръщение към Камарата на общините и
информира присъстващите, че Британия вече е във война с Германия. Макар че Хитлер от 1
септември беше забранил да се слушат чужди радиостанции под заплаха от смъртно
наказание, ние в Берлин узнахме за думите на министър-председателя, цитирани от Би Би
Си. У тези от нас, които го бяха видели да рискува политическата си кариера в Годесберг и
Мюнхен, за да успокои Хитлер, казаното от него събуди мъчително чувство.
Днес е тъжен ден за всички нас и за никого не е по-тъжен, отколкото за мен. Всичко, за
което съм работил, всичко, в което съм вярвал през моя обществен живот, рухна в
развалини. Остава ми да направя само едно нещо: и то е да по​светя всичките си сили и
 способности, за да способствам за победата на каузата, за която трябва да жертваме
толкова много... Вярвам, че може да доживея деня, когато хитлеризмът ще бъде
унищожен и ще възродим свободна Европа.
На Чембърлейн не му е било писано да доживее до този ден. Той умира, съсипан (макар и
още член на кабинета), на 9 ноември 1940 г. С оглед на всичко написано за него на тези
страници изглежда най-уместно да цитираме мнението на Чърчил, когото той е изключил от
британската политика толкова задълго и който на 10 май 1940 г. го наследява като министър-
председател. Чърчил отдава дължимото на паметта му в Камарата на общините на 12
ноември 1940 г., като казва:
В една от върховните световни кризи на Невил Чембърлейн се случи да бъде опроверган
от събитията, да остане разочарован в надеждите си и да бъде заблуден и изигран от
един злодей. Какви обаче бяха надеждите, в които беше разочарован? Какви бяха тези
негови желания, които останаха неудовлетворени? Каква беше вярата му, с която
злоупотребиха? Това бяха без съмнение едни от най-благородните и великодушни
инстинкти на човешкото сърце – любовта към мира, работата за мир, борбата за мир,
преследването на мира дори с огромен риск и определено с пълно пренебрежение към
популярността и шумните протести.
След като дипломацията му не успява да осуети включването на Британия и Франция във
войната, през следобедните часове на 3 септември Хитлер насочва вниманието си към
военните въпроси. Той издава Съвършено секретна директива № 2 за воденето на войната.
Въпреки англо-френските декларации за война, казва се в нея, „целта на войната за
Германия засега остава бързото и победоносно приключване на операциите срещу Полша...
На запад започването на военни действия трябва да се остави на врага... Срещу Британия са
позволени военноморски нападателни операции.“ Луфтвафе няма да атакува дори сили на
британския флот, ако британците не предприемат подобни атаки срещу германски цели – и
то само „ако изгледите за успех са особено благоприятни“. Наредено е цялата германска
индустрия да премине към „военна икономика“36.
В 21 ч. Хитлер и Рибентроп заминават от Берлин със специални влакове за Щаба на
върховното командване на изток. Преди това обаче правят още два дипломатически хода.
Британия и Франция вече са във война с Германия. Да не забравяме обаче и другите две
европейски велики сили, чиято подкрепа е направила възможно дръзкото начинание на
Хитлер: Италия – съюзникът, отстъпил от ангажиментите си в последния момент, и
Съветска Русия, която, макар и да не се ползва с доверието на нацисткия диктатор, му е
направила услуга, оправдавайки поетия от него риск да влезе във война.
Непосредствено преди да отпътува от столицата, Хитлер изпраща ново писмо до
Мусолини. То е пуснато по телеграфа в 20:51 ч., девет минути преди специалният влак на
Хитлер да потегли от гарата. Макар и да не е напълно откровено или лишено от измама, то
дава най-добрата представа, която вероятно ще получим някога за мислите на Адолф Хитлер
в момента, когато напуска за пръв път притъмнялата столица на Третия райх, за да поеме
ролята си на германски Върховен главнокомандващ. Писмото е сред пленените нацистки
документи.
Дуче:
 Трябва най-напред да ви благодаря за вашия последен опит за посредничество. Щях да
приема с готовност, но само при условие че можеше да се намери начин да получа
известни гаранции, че конференцията ще е успешна. Защото германските войски от два
дена напредват в Полша с изключителна бързина. Щеше да е невъзможно да позволя
кръвта, която е била пожертвана, да бъде пропиляна заради дипломатически интриги.
Въпреки всичко смятам, че можеше да се намери начин, ако Англия не беше решена от
самото начало да се стигне до война във всички случаи. Не се поддадох на заплахите на
Англия, защото, Дуче, вече не вярвам, че мирът можеше да се запази за повече от шест
месеца или, да речем, година. При тези обстоятелства сметнах, че сегашният момент е
въпреки всичко най-подходящ да защитим позициите си.
... Полската армия ще рухне за много кратко време. Дали щеше да е възможно да
постигна този бърз успех след още една или две години – това, трябва да кажа, е много
съмнително по мое мнение. Англия и Франция щяха да продължат да въоръжават
съюзниците си, докато решаващото техническо превъзходство на германския Вермахт
нямаше да бъде толкова явно. Аз осъзнавам, Дуче, че борбата, която започвам, е борба на
живот и смърт... Осъзнавам обаче също и че подобна борба не може да бъде избегната в
крайна сметка, и че моментът на съпротива трябва да бъде избран с ледена
пресметливост, за да се осигури шанс за успех; а вярата ми в този успех, Дуче, е твърда
като скала.
Следват предупредителни думи към Мусолини.
Вие любезно ме уверихте неотдавна, че можете да ми окажете съдействие в някои
области. Приемам това предварително с искрени благодарности. Вярвам обаче също, че
дори да вървим сега по различни пътища, съдбата отново ще ни свърже. Ако
националсоциалистическа Германия бъде унищожена от западните демокрации,
фашистка Италия също я чака нерадостно бъдеще. Аз лично винаги съм осъзнавал, че
бъдещето на нашите два режима е свързано, и знам, че и вие, Дуче, сте на абсолютно
същото мнение.
След като разказва за първоначалните германски победи в Полша, Хитлер пише в
заключение:
... На запад ще остана в отбрана. Франция може първа да пролее кръвта си там. После
ще дойде моментът, когато ще можем да се противопоставим и там на врага със
силата на цялата нация.
Моля, приемете още веднъж моите благодарности, Дуче, за цялата подкрепа, която сте
ми оказвали в миналото, и която ви моля да не ми отказвате и в бъдеще.
Адолф Хитлер37
Хитлер с нищо не показва разочарованието си, че Италия не спазва обещанието си дори
след като Британия и Франция са спазили техните, като са обявили война на съшия ден. Една
приятелски настроена Италия, макар и да не участва във войната, все пак може да му бъде от
полза.
Още по-полезна обаче може да бъде Русия.
 Още на първия ден от германското нападение срещу Полша съветското правителство,
както ще разкрият по-късно нацистките документи, е оказало свързочна услуга на
германската Луфтвафе. Съвсем рано същата сутрин началникът на генералния щаб на ВВС
генерал Ханс Йешонек е позвънил в германското посолство в Москва, за да каже, че за
подобряване на навигацията на своите пилоти при бомбардировките на Полша (той ги
нарича „спешни навигационни изпитания“), ще бъде благодарен, ако руската радиостанция в
Минск излъчва опознавателен сигнал постоянно. До следобяд посланик фон дер Шуленбург
успява да информира Берлин, че съветското правителство е „готово да се отзове“ на техните
желания. Руснаците се съгласяват да въведат опознавателен сигнал на радиостанцията през
колкото е възможно по-кратки интервали и да удължат времето на предаванията от Минск с
два часа, за да подпомогнат германските летци нощем. 38
Само че докато се готвят да отпътуват от Берлин късно на 3 септември, Хитлер и
Рибентроп имат наум много по-съществена руска военна помощ за завладяването на Полша.
В 18:50 ч. Рибентроп изпраща „извънредно спешна“ телеграма до посолството в Москва. Тя е
с гриф „Съвършено секретно“ и започва така: „Ексклузивно за посланика. За главата на
мисията или негов представител лично. Да се третира със специални мерки за сигурност. Да
се разшифрова от него самия. Извънредно секретно.“
При най-висока секретност германците канят Съветския съюз да се включи в нападението
срещу Полша!
Очакваме безусловно да нанесем решителен разгром на полската армия за няколко
седмици. След това ще задържим под военна окупация територията, която беше
определена в Москва като германска област на интерес. При това обаче, естествено, по
военни съображения, ще трябва да продължим действията срещу онези полски военни
сили, които по това време са разположени на полски територии, принадлежащи на
руската сфера на интерес.
Моля, обсъдете веднага това с Молотов и проверете дали Съветският съюз не смята за
желателно руски сили да настъпят в подходящия момент срещу полските сили в руската
област на интерес и от своя страна да окупират тази територия. По наша оценка това
ще е не само облекчение за нас, но ще е и в духа на московските споразумения, както и в
интерес на Съветите.39
Подобен циничен ход от страна на Съветския съюз наистина ще е „облек​чение“ за Хитлер
и Рибентроп – това е очевидно. Така не само ще се избегнат недоразумения и търкания
между германците и руснаците при подялбата на плячката, но и част от бремето на
нацистката агресия срещу Полша ще бъде прехвърлено от Германия върху Съветския съюз.
Щом ще делят плячката, защо да не поделят вината?
Сред по-високопоставените германци в Берлин тази неделя по обяд, след като става
известно, че Британия се включва във войната, един е в особено мрачно настроение –
гросадмирал Ерих Редер, главнокомандващ на германския флот. За него войната е започнала
с четири или пет години преждевременно. До 1944–1945 г. Планът Z на военноморските
сили е щял да бъде завършен и да осигури на Германия достатъчно голям флот, който да се
изправи срещу британския. Само че датата е 3 септември 1939 г. и Редер знае – дори и
Хитлер да не иска да го чуе, – че не разполага нито с надводните кораби, нито с
подводниците, необходими за успешна война срещу Великобритания.
Адмиралът доверява мислите си на своя дневник:
Днес избухна война срещу Франция и Англия – война, която, според по-ран​шните
твърдения на Фюрера, не трябваше да се очаква преди 1944 г. Фюрерът вярваше до
последната минута, че тя може да бъде избегната, дори това да означаваше отлагане
на окончателното уреждане на полския въпрос...
Що се отнася до флота, той очевидно по никакъв начин не е подобаващо екипиран за
голямата борба с Великобритания... подводните сили още са твърде незначителни, за да
имат каквото и да е решаващо влияние върху войната. При това надводните сили
дотолкова отстъпват по брой и по мощ на тези от британския флот, че дори в пълен
състав не могат да направят нищо повече от това да покажат, че знаят как да загинат
храбро...40
Въпреки това в 21 ч. на 3 септември 1939 г., в момента, когато Хитлер заминава от Берлин,
германският флот нанася удар. Без предупреждение подводницата U-30 торпилира и
потопява британския пътнически кораб „Атения“ на около 320 км западно от Хебридите.
Корабът пътува от Ливърпул за Монреал с 1400 пътници на борда, от които загиват 112,
включително 28 американци.
Втората световна война е започнала.
 Бележки

Съкращения, използвани в бележките

DBrFP – Documents on British Foreign Policy (Документи на британското Министерство на външните работи)
DDI – Documenti diplomatica italiani (Документи на италианското правителство)
DGFP – Documents on German Foreign Policy юДокументи на германското Министерство на външните работи)
FCNA – Съвещания на Фюрера по военноморски въпроси. Отчети от съвещанията на Хитлер с главнокомандващия на
германския флот
NCA – Nazi Conspiracy and Aggression (Част от Нюрнбергските документи)
N.D. – Нюрнбергски документ
NSR – Nazi–Soviet Relations (От документите на германското Министерство на външните работи)
TMWC – Trial of the Major War Criminals (Нюрнбергски документи и свидетелски показания)
TWC – Trials of War Criminals before the Nuremberg Military Tribunals.

Глава 1
1
Меморандумът на Хамерщайн, цит. от Wheeler-Bennett, The Nemesis of Power, p.285. Меморандумът е написан за Уийлър-
Бенет от д-р Кунрат фон Хамерщайн, син на генерала, въз основа на бележки и дневници на бащата. Той носи заглавието
„Шлайхер, Хамерщайн и заграбването на властта“.
2
Joseph Goebbels, VomKaiserhofzurReichskanzlei, p. 251.
3
Меморандум на Хамерщайн, цитиран от Wheeler-Bennett, op. cit., p. 280.
4
Goebbels, op. cit., p. 250.
5
Ibid., p. 252.
6
Ibid., p. 252.
7
André François-Poncet, The Fateful Years, p. 48. Авторът е френски посланик в Берлин през 1930–38 г.
8
Goebbels, Kaiserhof, pp. 251–54.
9
Прокламация от 5 септември 1934 г. в Нюрнберг.
10
Friedrich Meinecke, The German Catastrophe.
11
Adolf Hitler, Mein Kampf, American edition (Boston, 1943). В много от приведените цитати от тази книга съм променил отчасти
английския превод, така че да е по-близък до оригиналния текст на немски.
12
Konrad Heiden, Der Führer. Всички, които пишат за Третия райх, са задължени на Хайден за сведенията за ранните години на
Хитлер.
13
Ibid., p. 41.
14
Ibid., p. 43.
15
Ibid., p. 43.
16
Mein Kampf, p. 6.
17
Ibid., p. 8.
18
Ibid., pp. 8–10.
19
Ibid., p. 10.
20
Hitler’s Secret Conversations, 1941–44, p. 287.
21
Ibid., p. 346.
22
Ibid., p. 547.
23
Ibid., pp. 566–67
24
August Kubizek, The Young Hitler I Knew, p. 50.
25
Ibid., p. 49.
26
Mein Kampf, pp. 14–15.
27
Kubizek, op. cit., p. 52, иHitler’s Secret Conversations, p. 567.
28
Kubizek, op. cit., p. 44.
29
Mein Kampf, p. 18.
30
Ibid., p. 21.
31
Kubizek, op. cit., p. 59.
32
lbid., p. 76.
33
Ibid., pp. 54–55.
34
Konrad Heiden, Der Führer, p. 52.
35
Mein Kampf, p. 20.
36
Ibid., p. 18.
37
Ibid., p. 18.
38
Ibid., p. 21.
39
Ibid., pp. 21–22.
40
Ibid., p. 34.
41
Heiden, Der Führer, p. 54.
42
Ibid., p. 68.
43
Mein Kampf, p. 34.
44
Ibid., p. 22.
45
Ibid., pp. 35–37.
46
Ibid., pp. 22, 125.
47
Ibid., pp. 38–49.
48
Ibid., p. 41.
49
Ibid., pp. 43–44.
50
Ibid., pp. 116–17.
51
Ibid., p. 118.
52
Ibid., pp. 55, 69, 122.
53
Stefan Zweig, The World of Yesterday, p. 63.
54
Mein Kampf, p. 100.
55
Ibid., p. 107.
56
Ibid., p. 52.
57
Kubizek, op. cit., p. 79.
58
Mein Kampf, p. 52.
59
Ibid., p. 56.
60
Ibid., pp. 56–57.
61
Ibid., p. 59.
62
Ibid., pp. 63–64.
63
Ibid., pp. 123–24.
64
Ibid., pp. 161, 163.

Глава 2
1
Mein Kampf, pp. 204–5.
2
Ibid., p. 202.
3
Heiden, Der Führer, p. 84.
4
Rudolf Olden, Hitler, the Pawn, p. 70.
5
Mein Kampf, p. 193.
6
Ibid., pp. 205–6.
7
Ibid., p. 207.
8
Ibid., pp. 215–16.
9
Ibid., pp. 210, 213.
10
Ibid., pp. 218–19.
11
Ibid., p. 220.
12
Ibid., pp. 221–22.
13
Ibid., p. 224.
14
Ibid., p. 687n.
15
Ibid., p. 687.
16
Ibid., p. 354.
17
Ibid., p. 355.
18
Ibid., pp. 369–70.
19
Konrad Heiden, A History of National Socialism, p. 36.
20
Mein Kampf, pp. 496–97.
21
Heiden, A History of National Socialism, pp. 51–52.
22
Heiden, Der Führer, pp. 98–99.
23
Heiden, A History of National Socialism, p. 52.
24
Heiden, Hitler, pp. 90–91.

Глава 3
1
Wheeler-Bennett, Wooden Titan: Hindenburg, pp. 207–8.
2
Ibid., p. 131.
3
Wheeler-Bennett’s Nemesis, p. 58.
4
Franz L. Neumann, Behemoth, p. 23.
5
Heiden, Der Führer, pp. 131–33.
6
Ibid., p. 164.
7
Lt. Gen. Friedrich von Rabenau, Seeckt, ausseinemLeben, II, p. 342.
8
Ibid.,
9
Karl Alexander von Mueller, цитиран от Хайден в Der Führer, p. 190.
10
Съдебните протоколи се съдържат в Der Hitler Prozess.

Глава 4
1
Данните са от проучване на отчетите за авторските отчисления на „ЕерФерлаг“, направено от проф. Орон Джеймс Хейл и
публикувано вThe American Historical Review, July 1955, под заглавие „AdolfHitler: Taxpayer.“
2
Цитатите са от Mein Kampf, pp. 619, 672, 674.
3
Ibid., pp. 138–39.
4
Ibid., p. 140.
5
Ibid., pp. 643, 646, 652.
6
Ibid., p. 649.
7
Ibid., p. 675.
8
Ibid., p. 654.
9
Ibid., pp. 150–53.
10
Adolf HitlersReden, p. 32. Цит. от Bullock, op. cit., p. 68.
11
Mein Kampf, pp. 247–53.
12
Ibid., pp. 134–35, 285, 289.
13
Ibid., p. 290.
14
Ibid., pp. 295–96.
15
Ibid., p. 296, за този и двата по-горни цитата.
16
Ibid., p. 646.
17
Ibid., pp. 383–84.
18
Ibid., p. 394.
19
Ibid., pp. 402–4.
20
Ibid., p. 396.
21
Ibid., pp. 449–50.
22
A. J. P. Taylor, The Course of German History, p. 24.
23
Wilhelm Roepke, The Solution of the German Problem, 153.
24
Mein Kampf, pp. 154, 225–26.
25
Hitler’s Secret Conversations, p. 198.
26
Вж. неговото изследване на Чембърлейн в The Third Reich, ed. by Baumont, Fried and Vermeil.
27
Гореизложеното, от Чембърлейн до Фихте и Хегел назад във времето, се основава на трудовете на автори и на цитати и
тълкувания в книги като German Philosophy andPolitics, от John Dewey; The German Catastrophe, от Friedrich Meinecke;
The Solution ofthe German Problem, от Wilhelm Roepke; A History of Western Philosophy, от BertrandRussell; Thus Speaks
Germany, ред. W. W. Cooleи M. F. Potter; The Third Reich, ред.Baumont, Fried и Vermeil; German Nationalism: The Tragedy of
a People, от Louis L.Snyder; German History: Some New German Views, ред. Hans Kohn; The Rise and Fall ofNazi Germany,
от T. L. Jarman; Der Führer, от Konrad Heiden; The Course of GermanHistory, от A. J. P. Taylor; L’AllemagneContemporaine,
от Edmond Vermeil; History ofGermany, от Hermann Pinnow.
Bismarck and the German Empireот E. Eyck е безценно изследване.
Ограниченото място в съчинение като това не позволява да обсъдим значителното влияние, което оказват върху Третия райх
редица други германски интелектуалци, чиито трудове са популярни и имат тежест в Германия: Шлегел, Йозеф Гьорес,
Новалис, Арнт, Ян, Лагард, Лист, Дройзен, Ранке, Момзен, Константин Франц, Щьокер, Бернхарди, Клаус Вагнер, Лангбен,
Ланге, Шпенглер.
28
Mein Kampf, p. 381.
29
Ibid., p. 293.
31
Ibid., pp. 213–13.
32
Hegel,Lectures on the Philosophy of History, pp. 31–32. Цитиран от Bullock, op. cit., p. 351. (Цитатът на български е от
„История на философията“. изд. „Евразия“, 1995 г. – Б.пр.)
33
Цит. в The Third Reich, ред.Baumont et al., pp. 204–5, от две съчинения на Ницше:ZurGenealogie der MoralиDer
WillezurMacht.

Глава 5
1
Kurt Ludecke, I Knew Hitler, pp. 217–18.
2
Baynes (ed.), The Speeches of Adolf Hitler, I, pp. 155–56.
3
Curt Riess, Joseph Goebbels, p. 8.
4
Този, както и други цитирани спомени на Хитлер за Оберзалцберг от 16–17 януари 1942 г., са от Hitler’s Secret Conversations.
5
Авторитетни източници като Хайден и Булокразказват, че майката и дъщерята Раубал посетили „ХаусВахенфелд“ през 1925
г., когато Гели била седемнайсетгодишна. Казаното от Хитлер обаче разкрива, че е купил вилата чак през 1928 г. и тогава,
според неговия разказ: „Веднага се обадих на сестра си във Виена с новината и я помолих да бъде така добра да поеме
ролята на домакиня на къщата.“ Вж. Hitler’sSecret Conversations, p. 177.
6
Heiden, Der Führer, pp. 384–86.
7
Вж. увлекателния анализ на данъчните декларации на Хитлер, направен от проф. Орон Джеймс Хейл в The American
Historical Review, July 1955.
8
Ibid.
9
Ibid.
10
Heiden, Der Führer, p. 419.
11
Речта не фигурира у Baynes или в сборника с речи на Хитлер, издаден от Roussy de Sales(Hitler, My New Order). Тя е
публикувана дословно във VölkischerBeobachter(специално издание за Райхсвера) на 26 март 1929 г., а дълги пасажи от нея
са цитирани в „Blueprint of the NaziUnderground,“ Research Studies of the State College of Washington, June 1945.
12
Цитатите са от Frankfurter Zeitung, September 26, 1930.
13
Nazi Conspiracy and Aggression [оттук нататък обозначавано като NCA], Supplement A, p. 1194(Нюрнбергски документ
[оттук нататък N.D.] EC-440).
14
Otto Dietrich, Mit Hitler in die Macht.
15
Свидетелски показания на Функ, NCA, Suppl. A, pp. 1194–1204 (N.D. EC-440), иNCA, V., pp. 478–95(N.D. 2328–
PS).Заявленията на Тисен са от неговата книга I Paid Hitler, pp. 79–108.
16
NCA, VII, pp. 512–13 (N.D. EC-456).

Глава 6
1
СпоредHeiden, Der Führer, p. 433.
2
Heiden, History of National Socialism, p. 166.
3
Goebbels, Kaiserhof, pp. 19–20.
4
Ibid., pp. 80–81.
5
Wheeler-Bennett, Nemesis, p. 243.
6
Горните цитати са от Goebbels, Kaiserhof, pp. 81–104.
7
François-Poncet, op. cit., p. 23.
8
Franz von Papen, Memoirs, p. 162.
9
NCA, Suppl. A, p. 508 (N.D. 3309–PS).
10
Hermann Rauschning, The Voice of Destruction.
11
Гьобелс този път не е заварен неподготвен, както на 13 август. Той веднага предава кореспонденцията на пресата, и тя е
публикувана в сутрешните вестници на 25 ноември. Включена е в Jahrbuch des Oeffen-lichen Rechts, Vol. 21, 1933–40.
12
Papen, op. cit., pp. 216–17.
13
Ibid., p. 220.
14
Ibid., p. 221.
15
François-Poncet, op. cit., p. 43. Той погрешно използва израза „седемдесет дни“.
16
NCA, II, pp. 922–24.
17
Kurt von Schuschnigg, Farewell,Austria, pp. 165–66.
18
Писмени показания на Майснер,NCA, Suppl. A, p. 511.
19
Меморандумът на Хамерщайн, Wheeler-Bennett’s Nemesis, p. 280.
20
Hitler’s Secret Conversations, p. 404.
21
Papen, op. cit., pp. 243–44.

Глава 7
1
NCA, III, pp. 272–75 (N.D. 351–PS).
2
Goebbels, Kaiserhof, p. 256.
3
Вж. писмените показания на Георг фон Шницлер, NCA, VII, p. 501 (N.D. EC-439); речи на Гьоринг и Хитлер, NCA, VI, p. 1080
(N.D. D–203): разпит на Шахт, NCA, VI. p. 465 (N.D.3725–PS); разпит на Функ, NCA, V, p. 495 (N.D. 2828–PS).
4
Goebbels, Kaiserhof, pp. 269–70.
5
Papen, op. cit.,
6
Rudolf Diels, Lucifer ante Portas, p. 194.
7
Като източници за отговорността за пожара вРайхстагавж: писмени показания на Халдер, NCA, VI, p. 635(N.D. 3740–PS);
препис от кръстосания разпит на Гизевиус на 25 април 1946 г., Trial of theMajor War Criminals [оттук нататък
съкратеноTMWC], XII, pp. 252–53; писмени показания на Диел, отричане на Гьоринг, TMWC, IX, pp. 432–36, иNCA, VI, pp.
298–99 (N.D. 3593–PS); Willy Frischauer,The Rise and Fall of Hermann Goering, pp. 88–95; Douglas Reed, The Burning of
theReichstag; John Gunther, Inside Europe (Гантър присъства на Лайпцигския процес). Съществуват множество
свидетелства и признания от лица, които твърдят, че са участвали в подпалването на Райхстага или са знаели нещо за него,
но нито едно досега не е било подкрепено с доказателства. От тях известно доверие заслужават записките на
националистическия депутат Ернст Оберфорен и ръководителя на СА в Берлин, Карл Ернст. И двамата са убити от
нацистите през следващите няколко месеца след пожара.
8
NCA, III, pp. 968–70 (N.D. 1390–PS).
9
NCA, IV, p. 496 (N.D. 1856–PS).
10
NCA, V, p. 669 (N.D. 2962–PS).
11
Dokumente der deutschenPolitik, I, 1935, pp. 20–24.
12
François-Poncet, op. cit., p. 61.
13
Текст на закона, NCA, IV, pp. 638–39 (N.D.2001–PS).
14
Закони от 31 март и 7 април 1933 г.и 30 януари 1934 г., всички в NCA, IV, pp. 640–43.
15
NCA, III, p. 962 (N.D. 1388–PS).
16
Goebbels, Kaiserhof, p. 307.
17
NCA, III, pp. 380–85 (N.D. 392–PS).
18
Закон от 19 май 1933 г., NCA, III, p. 387 (N.D.405–PS).
19
Goebbels, op. cit., p. 300.
20
N. S. Monatshefte, No. 39 (юни 1933 г.).
21
Цитатите от 1 и 6 юли са от Baynes, I, p. 287 and pp. 865–66.
22
От изследване със заглавие My Relations with Adolf Hitler and the Party, което адмирал Редер пише в Москва след
залавянето му от руснаците и което е представено в Нюрнберг. NCA, VIII, p. 707.
23
Baynes, I, p. 289.
24
Spengler, Jahre der Entscheidung, p. viii.
25
Директива на Бломберг, TMWC, XXXIV, pp. 487–91 (N.D. C–140).
26
Цитиран от Telford Taylor вSword and Swastika, p. 41. Документите за Зеект сега се намират в Националния архив във
Вашингтон.
27
Източникът за „Пакта за Германия“ еWeissbuchueber die Erschiessung des 30Juni, 1934 (Paris, 1935), pp. 52–53. Херберт
Розинскив своята книга The German Army, pp. 222–23, потвърждава условията на пакта.Булок и Уийлър-Бенет приемат тези
данни в своите книги за същия период. Източникът за срещата на генералите 16 май е Jacques Bénoist-Méchin, Histoire de
l’Armée Allemande depuisl’Armistice, II, pp. 553–54.
28
Rede des Vizekanzlers von Papen vordemUniversitaetsbund, Marburg, am 17 Juni, 1934(Berlin: Germania-Verlag).
29
Papen, op. cit., p. 310.
30
NCA, V, pp. 654–55 (N.D. 2950–PS).
31
Papen, op. cit., pp. 330–33.

Глава 8
1
Leo Stein, I Was in Hell with Niemoeller, p. 80.
2
Neumann, Behemoth, p. 109. Той казва, че цитатите са от изследователския проект „Антисемитизмът“ на Института за
социални изследвания, публикуван в Studies in Philosophy andSocial Science, 1940.
3
Rauschning, The Voice of Destruction, p. 54.
4
Stewart W. Herman, Jr., It’s Your Souls We Want, pp. 157–58. Хърман е пастор на Американската църква в Берлин от 1936 до
1941 г.
5
Текстът е публикуванвHerman, op. cit., pp. 297–300; също и в New York Timesот 3 януари 1942 г.
6
Писмени показания от 19 ноември 1945 г., NCA, V, pp. 735–36 (N.D. 3016–PS).
7
Повечето чуждестранни кореспонденти в Берлин поддържаха колекции от подобни бисери. Моята собствена се загуби.
Цитатите са от Philipp Lenard, Deutsche Physik, предговор; Wallace Deuel, Peopleunder Hitler; William Ebenstein, The Nazi
State.
8
Wilhelm Roepke, The Solution of the German Problem, p. 61.
9
Цитирано във Frederic Lilge,The Abuse of Learning: The Failure of the German University, p.170.
10
За американския произход на Ширах се говори в книгата 22 Cells inNuremberg (pp. 86–87) на Дъглас М. Кели, американския
психиатър в Нюрнбергския затвор по време на процеса срещу главните военнопрестъпници.
11
Reichsgesetzblatt, 1936, Part 1, p. 933. Цитирано вNCA, III, pp. 972–73 (N.D. 1392–PS).
12
От неговата книга Basic Facts for a History of German War and Armament Economy. Цитирано в NCA, I, p. 350 (N.D. 2353–
PS).
13
Доклад на министерството от 30 септември 1934 г., NCA, VII, pp. 306–9 (N.D. EC-128); Доклад на Шахт от 3 май 1935 г.,
NCA, III, pp. 827–30 (N.D. 1168–PS); текст на тайния Закон за отбраната на Райха, NCA, IV, pp. 934–36 (N.D. 2261–PS).
14
NCA, VII, p. 474 (N.D. EC-419).
15
Thyssen, I Paid Hitler, pp. xv, 157.
16
Цитирано от НойманвBehemoth, p. 432.
17
Ebenstein, op. cit., p. 84.
18
NCA, III, pp. 568–72 (N.D. 787, 788–PS).
19
The Third Reich, ed. by Baumont et al., p. 630.
20
Израз на ОйгенКогон. Вж. неговата книга Der SS Staat–das System der deutschenKonzentrationslager. На английски е
публикувано съкратено издание, The Theory and Practice of Hell. Това е най-доброто изследване на нацистките
концентрационни лагери, писано досега. Когон е прекарал седем години в тях.
21
Цитирано вNCA, II, p. 258 (N.D. 1852–PS).
22
NCA, VIII, pp. 243–44 (N.D. R–142).
23
VölkischerBeobachter, May 20, 1936.

Глава 9
1
Friedelind Wagner, Heritage of Fire, p. 109.
2
Papen, op. cit., p. 338.
3
Daily Mail, Aug. 6, 1934.
4
Le Matin, Nov. 18, 1934.
5
Wolfgang Foerster, Ein General kämpftgegen den Krieg, p. 22. Книгата се основава на документи на Бек.
6
NCA, VII, p. 333 (N.D. EC–177).
7
NCA, I, p. 431 (N.D. C–189).
8
NCA, VI, p. 1018 (N.D. C–190).
9
Ibid.
10
TMWC, XX, p.603.
11
My New Order, ред.Roussy de Sales, pp. 309–33. текстът на речта е включен и в Baynes,II, pp. 1218–47.
12
My New Order, pp. 333–34.
13
Pertinax, The Grave Diggers of France, p. 381.
14
Berlin Diaryна автора, p. 43.
15
François-Poncet, op. cit., pp. 188–89.
16
NCA, VI, pp. 951–52 (N.D. C–139), текст на заповедта.Вж. същоTMWC, XV, pp. 445–48.
17
NCA, VII, pp. 454–55 (N.D. EC–405), протокол на заседанието
18
NCA, VI, pp. 974–76 (N.D. C–159).
19
TMWC, XV, p. 252, за свидетелството на Йодл; Hitler’s Secret Conversations, pp. 211–12, за споменатото от Хитлер число.
20
François-Poncet, op. cit., p. 193.
21
Berlin Diary, pp. 51–54.
22
François-Poncet, op. cit., p. 190.
23
Ibid., pp. 194–95.
24
TMWC, XV, p. 352.
25
Hitler’s Secret Conversations, pp. 211–12. Бележки от 27 януари 1942 г.
26
Paul Schmidt, Hitler’s Interpreter, p. 41.
27
TMWC, XV, p. 352.
28
TMWC, XXI, p. 22.
29
Hitler’s Secret Conversations, p. 211.
30
Цитиран от François-Poncet, op. cit., p. 196.
31
NCA, VII, p. 890 (N.D. L–150).
32
Kurt von Schuschnigg, Austrian Requiem, p. 5.
33
NCA, I, p. 466 (N.D. 2248–PS).
34
Documents on German Foreign Policy [оттук нататък съкратено DGFP], Series D, I, pp. 278–
81
(No. 152).
35
Papen, op. cit., p. 370.
36
DGFP, III, pp. 1–2.
37
Ibid., pp. 892–94.
38
DGFP, I, p. 37.
39
Ibid. III, p. 172.
40
Ciano’s Diplomatic Papers, ред. Malcolm Muggeridge, pp. 43–48.
41
Milton Shulman, Defeat in the West, p. 76. Като негов източник е посочен British War OfficeIntelligence Review, December 1945.
Изглежда е от разпит на Гьоринг.
42
Текст на тайния протокол, DGFP, I, p. 734.
43
TWC, XII, pp. 460–65 (N.D. NI–051).
44
TMWC, IX, p. 281.
45
DGFP, I, p. 40.
46
Ibid., pp. 55–57.
47
NCA, VI, pp. 1001–11 (N.D. C–175).
48
Протокол на Хосбах с дата 10 ноември 1937 г. Немският текст е включен в TMWC, XXV, pp.402–13, а най-добрият английски
превод е в DGFP, I, pp. 29–39. Английска версия, подготвена набързо в Нюрнберг, е отпечатана вNCA, III, pp. 295–305 (N.D.
386–PS). Хосбах разказва за срещата и в своята книга Zwischen Wehrmacht und Hitler, pp. 186–94.Кратките показания на
Гьоринг, Редер и Нойрат за съвещанието са отпечатани в TMWC.

Глава 10
1
Писмени показания на баронеса фон Ритер, роднина на Нойрат, TMWC, XVI, p. 640.
2
TMWC, XVI, p. 640.
3
Ibid., p. 641.
4
Schacht, Account Settled, p. 90.
5
Дневникът на Йодл, TMWC, XXVIII, p. 357.
6
Ibid., p. 356.
7
Ibid., pp. 360–62.
8
Ibid., p. 357.
9
Telford Taylor, Sword and Swastika, pp. 149–50. Ръкописът на непубликуваните мемоари на Бломберг е в Библиотеката на
Конгреса.
10
Bullock, op. cit., p. 381, и Wheeler-Bennett, Nemesis, p. 369.
11
Wolfgang Foerster, Ein General kämpftgegen den Krieg, op. cit., pp. 70–73.
12
TMWC, IX, p. 290.
13
The Von Hassell Diaries. 1938–1944, p. 23.

Глава 11
1
Телеграма до Хитлер, 21 декември 1937г.,DGFP, I, p. 486.
2
Papen, op. cit., p. 404.
3
Ibid., p. 406.
4
Schuschnigg, Austrian Requiem, pp. 12–19; NCA, V, pp. 709–12 (N.D. 2995–PS).
5
Чернова на протокол, предаден на Шушниг, DGFP, I, pp. 513–15.
6
NCA, V, p. 711 (N.D. 2995–PS).
7
Schuschnigg, Austrian Requiem, p. 23.
8
N.D. 2995–PS, op. cit.
9
Шушниг описва малко по-различно заплахите на Хитлер в своята книга (с. 24) и в писмените си показания в Нюрнберг, 2995–
PS (NCA, V, p. 712). Използвал съм и двата източника в съкратен вид.
10
Austrian Requiem, p. 24.
11
Ibid.
12
Ibid., p. 25, and Schuschnigg’s affidavit, N.D. 2995–PS, op. cit.
13
Austrian Requiem, p. 25.
14
NCA, IV, p. 357 (N.D. 1775–PS).
15
NCA. IV, p. 361 (N.D. 1780–PS).
16
От собствените ми бележки, водени по време на предаването.
17
Телеграма до германското външно министерство от 25 февруари 1938 г. с гриф „Много секретно“, DGFP, I, p.546.
18
За показанията на Миклас вж. NCA, Suppl. A, p. 523. Папен прави това предположение в своите Memoirs, p. 425.
19
Austrian Requiem, pp. 35–36.
20
NCA, IV, p. 362 (N.D. 1780–PS).
21
NCA, VI, pp. 911–12 (N.D. C–102).
22
Ibid., VI, p. 913 (N.D. C–103).
23
DGFP, I, pp. 573–76.
24
NCA, V, pp. 629–54 (N.D. 2949–PS).
25
Austrian Requiem, p. 47.
26
Показания на Вилхелм Миклас от 30 януари 1946 г., по време на съдебната процедура срещу д-р Рудолф Ноймайер. Макар че
бившият президент не си спомня напълно точно времето и последователността на събитията през онзи съдбовен ден,
неговите показания са много ценни и интересни. NCA,Suppl. A, pp. 518–34 (N.D. 3697–PS).
27
Austrian Requiem, p. 51.
28
Вж.NCA, Suppl. A, pp. 525–34 (N.D. 3697–PS). Also, NCA, V, p. 209 (N.D. 2465–PS, 2466–PS).
29
NCA, VI, p. 1017 (N.D. C–182).
30
DGFP, 1, pp. 584–86.
31
Ibid., pp. 553–55.
32
TMWC, XVI, p. 153.
33
DGFP, I, p. 263.
34
Ibid.
35
Ibid.
36
NCA, I, pp. 501–2 (N.D. 3287–PS).
37
Текст на циркулярна шифрована телеграма, DGFP, I, pp. 586–87.
38
TMWC, XX, p. 605.
39
TMWC, XV, p. 632.
40
Меморандум на Зайс-Инкварт в Нюрнберг, 9 септември 1945 г., NCA, V, pp. 961–92 (N.D. 3254–PS).
41
TMWC, XIV, p. 429.
42
Текст на обръщението на Шахт, NCA, VII, pp. 394–402 (N.D. EC–297–A).
43
NCA, IV, p. 585 (N.D. 1947–PS).

Глава 12
1
Папката за Случай „Зелено“ се пази в щаба на Хитлер и е намерена невредима от американските войски в Оберзалцберг.
Вторият от събраните документи е резюмето на дискусията между Хитлер и Кайтел на 21 април. Цялата папка е
представена като доказателство в Нюрнберг като N.D. 388–PS. Превод на английски има в NCA, III, pp. 306709; по-добрa
версия на английски на разговорите от 21 април има в DGFP, II, pp. 239–40.
2
Таен меморандум на Министерството на външните работи на Германия, 19 авг. 1938 г., NCA, VI, p. 855 (N.D.3059–PS).
3
DGFP, II, pp. 197–98.
4
Ibid., p. 255.
5
Меморандум на Вайцзекер, 12 май 1938г.,DGFP, II, pp. 273–74.
6
Текст на разменените четири телеграми, NCA, III, pp. 308–9 (N.D. 388–PS).
7
Ibid., pp. 309–10.
8
Текст на писмото на Кайтел и на директивата, DGFP, II, pp. 299–303.
9
Ibid., pp. 309–10.
10
Телеграма на германския пълномощен министър и военен аташе в Прага, 21 май 1938 г., ibid., pp.309–10.
11
Телеграма на посланик фон Дирксен, 22 май 1938г.,ibid., pp. 322–23.
12
Реч пред Райхстага, 30 ян. 1939г.,вMy New Order, ed.Roussy de Sales, p. 563.
13
Според Фриц Видерман, един от адютантите на Фюрера, който е присъствал и по-късно се кълне, че бил „сериозно разтърсен
от това заявление“. NCA, V, pp. 743–44 (N.D.3037–PS).
14
Записка в дневника на Йодл, без отбелязана дата, TMWC, XXVIII, p. 372 (N.D. 1780–PS).
15
Документ11 отпапка „Зелено“, NCA, III, pp. 315–20 (N.D. 388–PS); същоDGFP, II, pp. 357–62.
16
TMWC, XXVIII, p. 373. В този том на TMWCе включен немският текст. Английски превод на извадките от дневника на Йодл
има в NCA, IV, pp. 360–70.
17
Текстовете на меморандумите са приведени от Волфганг Фьорстер в Ein General kämpftgegen den Krieg, pp. 81–119.
18
Дневникът на Йодл, TMWC, XXVIII, p. 374. Превод на английски, NCA, IV, p. 364 (N.D. 1780–PS).
19
Ibid.
20
TMWC, XX, p. 606.
21
The Von Hassell Diaries, p. 6.
22
Ibid., p. 347.
23
Foerster, op. cit., p. 122.
24
Телеграми от 8 и 9 юни 1938 г., DGFP, II, pp. 395, 399–401.
25
Телеграма от 22 юни, Ibid., p. 426.
26
Ibid., pp. 529–31.
27
Ibid., p. 611.
28
Документ17 от папка „Зелено“, NCA, III, pp. 332–33 (N.D. 388–PS).
29
TMWC, XXVIII, p. 375.
30
Протокол от съвещанието на 3 септември 1938 г., NCA, III, pp. 334–35 (N.D. 388–PS).
31
Протокол на Шмунт от срещата на 9 септ.,ibid., pp. 335–38. Това е Документ 19 в папка „Зелено“.
32
Записка за 13 септ. в дневника на Йодл, TMWC, XXVIII, pp. 378–79 (N.D. 1780–PS).
33
DGFP, II, p. 536.
34
Съобщения за посещението на Клайст има в Documents on British Foreign Policy [оттук нататък съкратено DBrFP], Third
Series, II.
35
По-голямата част от текста на писмото на Чърчил е включена в DGFP, II, p. 706.
36
DBrFP, Third Series, II, pp. 686–87.
37
Nevile Henderson, Failure of a Mission, pp. 147, 150.
38
DBrFP, Third Series, I.
39
Ерих Корт предава разказа на брат си за тази среща в своята книга Nichtaus den Akten, pp.279–81.
40
DGFP, II, p. 754.
41
Ibid., p. 754.
42
L. B. Namier, Diplomatic Prelude, p. 35.
43
Налице е голямо изобилие от материали за срещата. Текстът на официалния доклад, съставен от Паул Шмит, който
изпълнява функциите на преводач и е единственият свидетел, е в DGFP, II, pp. 786–98. Шмит разказва за срещата като
очевидец в своята книга Hitler’s Interpreter, pp. 90–95.Бележките на Чембърлейн са включени в DBrFP, Third Series,pp. 338–
41; неговото писмо до сестра му за срещата е включено в книгата на Keith Feiling,Life of NevilleChamberlain, pp. 366–68.Вж.
също книгата на Невил Хендерсън Failure of a Mission, pp. 152–54.
44
DGFP, II, p. 801.
45
Ibid., p. 810.
46
Feiling, op. cit., p. 367.
47
NCA, VI, p. 799 (N.D. C–2).
48
DGFP, II, pp. 863–64.
49
British White Paper, Cmd. 5847, No. 2. Текстът е включен и в DGFP, II, pp. 831–32.
50
Вж.Berlin Diary, p. 137.
51
Главните източници за срещата в Годесберг са: бележките на Шмит за двете срещи в Годесберг, DGFP, II, pp. 870–79, 898–
908; разказът на Шмит за преговорите, Hitler’sInterpreter, pp. 95–102; текстовете на кореспонденцията между Хитлер и
Чембърлейн на 23 септември, DGFP, II, pp. 887–92; бележките на Къркпатрик за срещата, DBrFP, ThirdSeries, II, pp. 463–73,
499–508; описанието, дадено от Хендерсън в Failure of a Mission, pp. 156–62.
52
NCA, IV, p. 367 (N.D. 1780–PS).
53
Дневникът на Йодл, 26 септ. 1938г.,ibid.
54
Текст на меморандума от Годесберг, DGFP, II, pp. 908–10.
55
The Times, London, Sept. 24, 1938.
56
Текст на чешкия отговор, British White Paper, Cmd. 5847, No. 7.
57
Текст на писмото на Чембърлейн до Хитлер от 26 септ. 1938г.,DGFP, II, pp. 994–95.
58
Макар и бележките на д-р Шмит за тази среща да не фигурират сред документите на германското външно министерство, той
разказва за неяв книгата си, op. cit., pp. 102–3. Бележките на Къркпатрик са включени в DBrFP, Third Series, II, No. 1, p. 118.
Версията на Хендерсън е изложена в неговата книга, op. cit., p. 163.
59
Документи 31–33 от папка „Зелено“, NCA, III, pp. 350–52 (N.D. 388–PS).
60
Телеграма от Париж, DGFP, II, p. 977.
61
Текстът на двата призива на Рузвелт и отговорът, който Хитлер дава на първия, са в DGFP, II.
62
Телеграма от Прага, DGFP, II, p. 976.
63
Текст на писмото на Хитлер от 27 септ. 1938г.,DGFP, II, pp. 966–68.
64
Планът на Чембърлейн, DGFP, II, pp. 987–88. Съобщенията на министър-председателя са цитирани от Уийлър-Бенет в
Munich, pp. 151–52, 155, от чешките архиви.
65
Ibid., p. 158.
66
Текст в British White Paper, Cmd. 5848, No. I. Писмото е предадено на Хитлер от Хендерсън на следващия ден по обяд.
67
Henderson, op. cit., p. 144. DBrFP, Third Series, II, p. 614.
68
Дневникът на Йодл, 28септ., 1938, NCA, IV, p. 368 (N.D. 1780–PS).
69
Източници: разпит на Халдер в Нюрнберг от кап. Сам Харис, NCA, Suppl. B, pp. 1547–71: също и меморандумът на Халдер,
който е даден на пресата в Нюрнберг, но не е включен в томовете нито на NCA, нито наTMWC. Gisevius, To the BitterEnd, pp.
283–328; неговите показания в Нюрнберг, TMWC, XII, pp. 210–19. Schacht. AccountSettled, pp. 114–25.
70
Gisevius, To the Bitter End, p. 325. Също и показанията му като свидетел в Нюрнберг, TMWC, XII,p. 219.
71
Меморандум на Ерих Корт, до който авторът имаше достъп. Allen Dulles, Germany’sUnderground, p. 46. също дава описание
на разговора.
72
За срещите в Канцлерството на 28 септември преди обяд разполагаме с разкази на някои от участниците: Schmidt, op. cit., pp.
105–8; François-Poncet, op. cit., pp. 265–68;Henderson, op. cit., pp. 166–71.
73
Schmidt, op. cit., p. 107.
74
Ibid., p. 107.
75
Henderson, op. cit., pp. 168–69. Schmidt, op. cit., p. 108.
76
Масарик по-късно описа тази сцена на автора, както я е предал и на много други приятели. Моите тогавашни бележки обаче
се изгубиха, затова използвах вълнуващото описание на Уийлър-Бенет в Munich, pp. 170–71.
77
От разпита на Халдер, 25 февр.1946 г. NCA, Suppl. B, pp. 1553–58.
78
Schacht, op. cit., p. 128.
79
Gisevius, op. cit., p. 326.
80
Ciano’s Hidden Diary, 1937–1938, p. 166. В телеграма с дата 26 юни 1940 г. Мусолини напомня на Хитлер, че в Мюнхен е
обещал да вземе участие в нападението срещу Британия. Текстът на телеграмата е включен в DGFP, X, p. 27.
81
Текст на бележките на Чембърлейн и Бенеш, DBrFP, Third Series, II, pp. 599, 604.
82
Протоколите на двете срещи в Мюнхен, DGFP, II, pp. 1003–8, 1011–14.
83
Henderson, op. cit., p. 271. François-Poncet, op. cit., p. 271.
84
Schmidt, op. cit., p. 110.
85
Текст на Мюнхенското споразумение, DGFP, II, pp. 1014–16.
86
От официалния доклад на д-р Масарик до чешкото външно министерство. Източниците за тази част от Мюнхенската
конференция са:DGFP, II, както е посочено по-горе в бел. 83;текст на Мюнхенското споразумение, ibid., pp. 1014–16; DBrFP,
Third Series, II, No. 1, p. 227; и Чиано.Schmidt, Henderson, François-PoncetиWeizsaecker, op. cit.
87
Berlin Diary, p. 145.
88
Източниците за тази среща между Хитлер и Чембърлейн са: DGFP, II, p. 1017, за текста на декларацията; DGFP, IV, pp. 287–
93, за официалния меморандум на Шмит за срещата; книгата на Шмит, op. cit., pp. 112–13. DBrFP, Third Series, II, No. 1228,
представя малко по-различна версия на разговора.
89
DGFP, IV, pp. 4–5.
90
Дневникът на Йодл, NCA, IV, p. 368 (N.D. 1780–PS).
91
Свидетелски показания на Кайтел, 4 април 1946г.,TMWC, X, p. 509.
92
Свидетелски показания на Манщайн, 9 авг. 1946г.,TMWC, XX, p. 606.
93
Свидетелски показания на Йодл, 4 юни 1946г.,TMWC, XV, p. 361.
94
Gamelin, Servir, pp. 344–46. Книга, която разочарова! Pertinax, The Grave Diggers of France, p.3, потвърждава думите на
генерала по този въпрос. Това са и източниците за съвета на Гамлен на 26 и 28 септ.
95
Churchill, The Gathering Storm, p. 339.
96
DGFP, IV, pp. 602–4.
97
Шахт на свидетелската скамейка в Нюрнберг, TMWC, XII, p. 531.
98
Реч пред главнокомандващите, 23 ноември 1939г.,NCA, III, p. 573 (N.D. 789–PS).

Глава 13
1
Папка „Зелено“, док.48, NCA, III, pp. 372–74 (N.D. 388–PS).
2
Ibid.
3
Директива на Хитлер, 21 окт. 1938г.,NCA, VI, pp. 947–48 (N.D. C–136).
4
DGFP, IV, p. 46.
5
Заповед на Хайдрих до полицията за организиране на погрома, NCA, V, pp. 797–801 (N.D. 3051–PS); доклад на Хайдрих до
Гьоринг за материалните щети и броя на убитите и ранените,NCA, V. p. 854 (N.D. 3058–PS). Доклад на Валтер Бух, главен
партиен съдия, за погрома, NCA, V, pp. 868–76 (N.D. 3063–PS); майор Бух описва многобройните убийства на евреи в
зловещи подробности и обвинява Гьобелс за ексцесите.Стенографски запис на срещата на Гьоринг с членове на кабинета и
длъжностни лица и представител на застрахователните компании на 12 ноември, NCA, IV, pp. 425–57 (N.D. 1816–PS). Макар
че пълниятзапис липсва, намерената част от него е с обем 10 000 думи.
6
TMWC, IX, p. 538.
7
DGFP, IV, pp. 639–49.
8
DBrFP, Third Series, IV, No. 5.
9
Ciano’s Hidden Diary, записка за 28 окт. 1938г., p. 185; Ciano’s Diplomatic Papers, pp. 242–46.
10
DGFP, IV, pp. 515–20.
11
Schmidt, op. cit., p. 118; неговият протокол за срещата, DGFP, IV, pp. 471–77.
12
DGFP, IV, pp. 69–72.
13
Ibid., pp. 82–83.
14
Ibid., също и в NCA, VI, pp. 950–51 (N.D. C–138).
15
Телеграма на германскияшарже, DGFP, IV, pp. 188–89.
16
DGFP, IV, p. 215.
17
Меморандуми на двата разговора на Чвалковски, с Хитлер и Рибентроп, на 21 ян. 1939г.,DGFP,IV, pp. 190–202. Доклад на
Чвалковски до чехословашкото правителство на 23 ян., от чешките архиви, цитиран от Уийлър-Бенет в Munich, pp. 316–17.
Вж. също French Yellow Book,pp. 55–56.
18
Текст, DGFP, IV, pp. 207–8.
19
Текст, ibid., pp. 218–20.
20
Меморандум за срещата, ibid., pp. 209–13.
21
Текст, ibid., pp. 234–35.
22
Въз основа на описанието, дадено по-късно от британския пълномощен министър в Прага, NCA, VII, pp. 88–90 (N.D.D–571).
23
Таен протокол на разговора между Тисо и Хитлер, DGFP, IV, pp. 243–45.
24
Вж.DGFP, IV, p. 250.
25
Ibid., за телеграмата на посланик Кулондр вж. French Yellow Book, p. 96 (No. 77).
26
Телеграма от Прага, 13 март 1939г.,DGFP, IV, p. 246.
27
TMWC, IX, pp. 303–4.
28
Източниците за предходната част, „Мъчението на д-р Хаха“, са: Таен протокол за срещата между Хитлер и Хаха, DGFP, IV,
pp. 263–69; той е включен и в Нюрнбергските документи,NCA, V, pp. 43340 (N.D. 2798–PS). Текст на декларацията на
германското и чехословашкото правителства, 15 март 1939 г., DGFP, IV, pp. 270–71; първата част е издадена като
комюнике; всъщност тя е написана в Министерството на външните работи на 14 март. Прокламация на Фюрера до
германския народ, 15 март, NCA, VIII, pp. 402–3 (N.D. TC–50). Телеграма на Кулондр, French Yellow Book, p. 96 (No. 77).
 Описание на Шмит на срещатав неговата книга,op.cit., pp. 123–26. Хендерсън в неговата книга, op. cit., Ch. 9.Сцената със
секретарките, A. Zoller, ed.,Hitler Privat, p. 84.
29
TMWC, XVI, pp. 654–55.
30
Текст, DGFP, VI, pp. 42–45.
31
Текст, DGFP, IV, p. 241.
32
Berlin Diary, p. 156.
33
The Ciano Diaries, 1939–1943, pp. 9–12.
34
Текст, DGFP, IV, pp. 274–75.
35
Ibid., pp. 273–74.
36
DGFP, VI, pp. 20–21.
37
Ibid., pp. 16–17, 40.
38
Доклади на Дирксен, 18 март 1939 г., ibid., pp. 24–25, 36–39.
39
Ibid. p. 39.

Глава 14
1
Германски меморандум за срещата, DGFP, VI, pp. 104–7. Доклад на Липски до Бек, Polish White Book,No. 44; включен в in
NCA, VIII, p. 483 (N.D. TC–73.No. 44).
2
Уверение на Хитлер към Липски, 15 ноември 1937 г., DGFP, VI, pp. 26–27; уверение към Бек, 14 ян. 1938г.,ibid., p. 39.
3
Инструкции на Бек към Липски, 31 окт. 1938г.,Polish White Book, No. 45; NCA, VII, pp. 484–86. Меморандум на Рибентроп за
срещата с Липски, 19 ноември, DGFP, V, pp. 127–29.
4
Германски меморандум за срещата от д-р Шмит, DGFP, V, pp. 152–58. Полски протокол за нея, PolishWhite Book, No. 48;
NCA, VIII, pp. 48688 (N.D.TC–73).
5
Меморандум на Рибентроп, DGFP, V, pp. 159–61. Полски протокол, Polish WhiteBook, No. 49; NCA, VIII, p. 488 (N.D. TC–73).
6
Меморандум на Рибентроп за неговата среща с Бек във Варшава, 26 ян. 1939г.,DGFP, V, pp. 167–68; версията на Бек се
съдържа в Polish White Book, No. 52.
7
Телеграма на Молтке, 26 февр. 1939г.,DGFP, VI, p. 172.
8
Телеграма на Липски за срещата до Варшава, Polish White Book, No. 61; също и вNCA, VIII, pp.489–92 (N.D. TC–73, No. 61).
Меморандум на Рибентроп за срещата, DGFP, VI, pp. 70–72.
9
Меморандум на външното министерство за срещата, DGFP, V, pp. 524–26.
10
Ibid., pp. 502–4.
11
Източник за този параграф: DGFP, V, pp. 528–30.
12
DGFP, VI, p. 97.
13
Ibid., pp. 110–11.
14
NCA, VII, pp. 83–86 (N.D. R-100).
15
Текст вDGFP, VI, pp. 122–24. Доклад на Рибентроп за срещата с Липски на 26 март, ibid., pp.121–22; Полска версия, White
Book, No. 63.
16
Меморандум на д-р Шмит за срещата, DGFP, VI, pp. 135–36.
17
Телеграма на Молтке, ibid., pp. 147–48; Полска версия, White Book, No. 64.
18
DBrFP, IV, No. 538.
19
Вж.DBrFP, IV, Nos. 485,518, 538 (текст на англо-френското предложение), 561,563,566,571,573.
20
Ibid., No. 498.
21
DBrFP, V, No. 12.
22
Цитирано от Гизевиус, op. cit., p. 363.
23
Текстът на Случай „Бяло“, NCA, VI, pp. 916–28; частичен превод в DGFP, VI, pp. 186–87,223–28 (N.D. C–120). Оригиналният
текст на немски се съдържа в TMWC, XXXIV, pp. 380–422.
24
Конфиденциални германски меморандуми за разговорите между Гьоринг и Мусолини са включени в DGFP, VI, pp. 248–
53,258–63. Вж. също The Ciano Diaries, pp. 66–67.
25
Циркулярната телеграма от 17 април 1939 г., DGFP, VI, pp. 264–65; меморандум на външното министерство за отговорите,
ibid., pp. 309–10; обаждане на Вайцзекер до германския пълномощен министър в Рига, 18 април, ibid., pp.283–84.
26
Ibid., pp. 355, 399.
27
DGFP, IV, pp. 602–7.
28
Ibid., (телеграма от 26 окт. 1938 г.).
29
Ibid., pp. 608–9.
30
Ibid., p. 631.
31
DGFP, VI, pp. 1–3.
32
Davies, Mission to Moscow, pp. 437–39. Телеграма на посланик Сийдс, DBrFP, IV, No. 419.
33
Boothby, I Fight to Live, p. 189. Заявление на Халифакс пред Майски, DBrFP, IV, No. 433.
34
DGFP, VI, pp. 88–89.
35
Ibid., p. 139.
36
Германски меморандум за разговора между Гьоринг и Мусолини, 16 април 1939 г., ibid., pp. 259–60.
37
Ibid., pp. 266–67.
38
Ibid., pp. 419–20.
39
Ibid., p. 429.
40
Ibid., pp. 535–36.
41
Nazi–Soviet Relations, 1939–41 [оттук нататък съкратено NSR], pp. 5–7, 8–9.
42
French Yellow Book, Телеграми № 123, 125. Използвал съм френскоезичното издание (LeLivre JauneFrançais), но мисля, че в
английското издание номерата на телеграмите са същите.
43
DGFP, VI, pp. 1, 111. Приложение I на този том съдържа няколко меморандума за преговорите между военните щабове от
архива на германските ВМС.
44
The Ciano Diaries, pp. 67–68.
45
Германски меморандум за срещата в Милано, DGFP, VI, pp. 450–52. Протокол на Чиано, Ciano’sDiplomatic Papers, pp. 282–
87.
46
Текст на съюзния договор, DGFP, VI, pp. 561–64. Тайният протокол не съдържа нищо, което да е от особено значение.
47
Протокол на Шмит, 23 май 1939г., NC A, VII, pp. 847–54 (N.D. L–79). Налице е и превод на английски вDGFP, VI, pp. 574–80.
Немският текст е включен в TMWC, XXXVII, pp.546–56.
48
За подробности за плана вж. N.D. NOKW-2584.Включено в томовете на TWC [Trials of WarCriminals before the Nuremberg
Military Tribunals].
49
NCA, VI, pp. 926–27 (N.D. C–120).
50
TMWC, XXXIV, pp. 428–42 (N.D. C–126). Английският превод на този документ в NCA,VI, pp. 937–38, е толкова съкратен, че
няма особена стойност.
51
NCA, VI, p. 827 (N.D. C–23).
52
Текст на англо-френския проект, DBrFP, V, No. 624; разказът на британския посланик за реакцията на Москва е включен в
същия том, № 648 и 657.
53
„Спешна“ телеграма от 31 май, DGFP, VI, pp. 616–17.
54
Телеграма от 1 юни, ibid., pp. 624–26.
55
Ibid., p. 547.
56
Ibid., pp. 589–93.
57
Ibid., p. 593.
58
Писмо, Вайцзекер до Шуленбург, 27 май, с постскриптум от 30 май, pp. 597–98.
59
Ibid., pp. 608–9.
60
Ibid., pp. 618–20.
61
Ibid., pp. 790–91.
62
Ibid., pp. 805–7.
63
Ibid., p. 810.
64
Ibid., p. 813.
65
DBrFP, V, Nos. 5 and 38.
66
Правда, 29 юни 1939 г.
67
Телеграма от 29 юни,DGFP, VI, pp. 808–9.
68
TMWC, XXXIV, pp. 493–500 (N.D. C–142). В много по-кратка форма на английски е включен в NCA, VI, p. 956.
69
NCA, IV, pp. 1035–36 (N.D. 2327–PS).
70
NCA, VI, p. 934 (N.D. C–126).
71
Тайният протокол на срещата на Съвета по отбраната на Райха, 23 юни 1939 г., NCA, VI, pp.718–31 (N.D. 3787–PS).
72
DGFP, VI, pp. 750, 920–21.
73
Ibid., pp. 864–65.
74
Текст на протокола, DGFP, VII, pp. 4–5, 9–10.
75
Доклад на Буркхарт до Обществото на народите, 19 март 1940 г. Текст в Documents onInternational Affairs, 1939–1946, I,
pp. 346–47.
76
DGFP, VI, pp. 936–38.
77
Ibid., pp. 955–56.
78
Меморандум на Шнуре, ibid., pp. 11069.
79
Ibid., pp. 1015–16.
80
Ibid., pp. 1022–23.
81
Ibid., pp. 1010–11.
82
Ibid., p. 1021.
83
DBrFP, IV, No. 183.
84
See DBrFP, VI, Nos. 329, 338, 346, 357, 358, 376, 399.
85
Ibid.
86
Две телеграми от 1 август, DGFP, VI, pp. 1033–34.
87
DBrFP, Appendix V, p. 763.
88
Писмо на Бърнет в DBrFP, VII, Appendix II, p. 600; телеграма на Сийдс, ibid., VI, No. 416.
89
DGFP, VI, p. 1047.
90
Ibid., pp. 1048–49.
91
Ibid., pp. 1049–50.
92
Ibid., pp. 1051–52.
93
Ibid., pp. 1059–62.
94
French Yellow Book, Fr. ed., pp. 250–51.
95
Текст на двете писма, DGFP, VI, pp. 973–74.
96
Телеграмата на Атолико за неговата среща с Рибентроп на 6 юли е публикувана в I Documentidiplomaticaitaliani [оттук
нататък съкратено DDI], Седма серия, XII, No. 503. Използвал съм цитатите, преки и преразказани, от The Eve of the War,
ed. by Arnold and Veronica M. Toynbee.
97
Меморандум на Вайцзекер, DGFP, VI, pp. 971–72.
98
The Ciano Diaries, pp. 113–14.
99
Ibid., pp. 116–18.
100
The Ciano Diaries, pp. 118–19, 582–83. Протоколът на Чиано за срещата с Рибентроп е включен в Ciano’s Diplomatic Papers,
pp. 297–98; също и в DDI, Осма серия, XIII, No. 1.Не е намерен германски документ за тази среща.
101
Заловените германски протоколи от срещите на 12 и 13 август са представени в Нюрнберг като документи 1871–PS и TC–
77. Последният е по-пълен и е публикуван в превод на английски в NCA, VIII, pp. 516–29. Използвал съм версията,
подписана от д-р Шмит, в DGFP, VII, pp. 39–49, 53–56. Описанието на Чиано на неговите два разговора с Хитлер е
включено в Ciano’s Diplomatic Papers, pp. 303–4, и вDDI, XIII, № 4 и 21.Същото се отнася за записките за 12 и 13 август
1939 г. и 23 декември 1943 г. в неговите „Дневници“ – Diaries, pp. 119–20, 582–83.
102
Този откъс от дневника на Халдер е публикуван в DGFP, VII, p. 556.
103
Вж.DDI, Седма серия, XIII, №. 28, иDBrFP, VI, No. 662.

Глава 15
1
Меморандум на Шнуре за срещата, взет от неговото съобщение до посолството в Москва, 14 август 1939 г., DGFP, VII, pp.
58–59.
2
Текст на писмото на Шуленбург, ibid., pp. 67–68.
3
Текст на телеграмата на Рибентроп, ibid., pp. 62–64.
4
Меморандумът на британския бизнесмен е открит в папка в кабинета на Гьоринги публикуван в DGFP, VI, pp. 1088–93. Върху
документа има надраскани много бележки с почерка на Гьоринг. „Охо!“ – е написано на няколко места срещу твърдения, на
 които той очевидно не е могъл да повярва. Цялата фантастична и донякъде нелепа история с мирната мисия на Далерус,
която го поставя за кратко в центъра на събитията в тозиголям исторически момент, е описана в собствената му книга, The
Last Attempt. За нея се разказва и в свидетелските му показания в Нюрнберг, TMWC, IX, pp. 457–91, и в книгата на сър Луис
НеймиърDiplomatic Prelude, pp. 417–33; името на главата е „An Interloperin Diplomacy.“
5
Разпит на Халдер, 26 февр. 1946г.,NCA, Suppl. B, p. 1562.
6
Hassell, op. cit., pp. 53, 58–59.
7
Thomas, „Gedanken und Ereignisse,“ SchweizerischeMonatshefte, December 1945.
8
Меморандум на Канарис за разговора с Кайтел, 17 авг. 1939г.,NCA, III, p. 580 (N.D. 795–PS).
9
Писмени показания на Науйокс, NCA, VI, pp. 390–92 (N.D. 2751–PS).
10
Телеграма на Шуленбург, 2:48 ч., 16 август, DGFP, VII, pp. 7677. Посланикът дава по-пълно описание в меморандум, изпратен
по куриер, и допълва още подробности в писмо до Вайцзекер, ibid., pp. 87–90, 99–100.
11
DBrFP, Third Series, VII, pp. 41–42. За докладите на посланик Стейнхарт вж. U.S. DiplomaticPapers 1939г., I, pp. 296–99, 334.
12
Телеграма на Рибентроп до Шуленбург, 16 августDGFP, VII, pp. 84–85.
13
Ibid., p. 100.
14
Ibid., p. 102.
15
Телеграма от Шуленбург, 5:58ч., 18 август, ibid., pp. 114–16.
16
Телеграма на Рибентроп, 22:48 ч., 18 авг., ibid., pp. 121–23.
17
Меморандум на Шнуре, 19авг.,ibid., pp. 132–33.
18
Телеграма на Шуленбург, 18:22 ч., 19 авг., ibid., p. 134.
19
Телеграма на Шуленбург, 12:08 ч., 20 авг., ibid., pp. 149–50.
20
Churchill, The Gathering Storm, p. 392. Той не посочва източника си.
21
Ibid., p. 391.
22
Телеграма на Хитлер до Сталин, 20авг.,DGFP, VII, pp. 156–57.
23
Телеграма на Шуленбург, 1:19 ч., 21 авг., ibid., pp. 161–62.
24
Телеграма на Рибентроп, 21авг.,ibid., p. 162.
25
Телеграма на Шуленбург, 13:43 ч., 21 авг., ibid., p. 164.
26
Писмо на Сталин до Хитлер, 21авг.,ibid., p. 168.
27
NCA, Suppl. B, pp. 1103–5.
28
DBrFP, VI, No. 376.
29
Вж.DBrFP, Third Series, VII, Appendix II, pp. 558–614. Приложението съдържа подробно описание на военните преговори в
Москва ден по ден и е най-изчерпателният източник за съюзническата версия за преговорите, който съм виждал. Включва
доклади до Лондон, съставени по време на преговорите от маршал Бърнет от ВВС и генерал Хейуд, както и окончателния
доклад на британската мисия от адм. Дракс. Включва и дословен запис на драматичната среща между ген. Думенк и
маршал Ворошилов на 22 август вечерта, когато главата на френската военна делегация се опитва отчаяно да спаси
положението въпреки официалното съобщение, че Рибентроп пристига в Москва на следващия ден. Съдържа и описание на
последната мъчителна среща на съюзническите мисии с Ворошилов на 26 август. Том VII включва и много телеграми
между британското външно министерство и посолството в Москва, които хвърлят нова светлина върху този епизод.
Тази част от главата се основава предимно на тези поверителни британски документи. За съжаление руснаците, доколкото ми
е известно, не са публикували никога своите документи за срещата, макар че нейно описание фигурира в Origins of World
War II на Никонов, където са широко използвани документите на британското външно министерство. Съветската версия е
представена също и в Histoire de la Diplomatieпод редакцията наВ. Потемкин.
30
Paul Reynaud, In the Thick of the Fight, p. 212. Рейно, pp. 210–33, представя френската версия за преговорите на Съюзниците
в Москва през август 1939 г. Той посочва източниците си на с. 211.Боне излага своята версия в книгата си Fin d’une Europe.
31
Документите са включени в DBrFP, VII (вж. бел. 29 по-горе). Интересно е, че нито в британската „Синя книга“, нито във
френската „Жълта книга“ не е публикуван и един ред за опитите на англо-френската дипломация във Варшава да убеди
поляците да приемат руска помощ, нито за хода на военните преговори в Москва.
32
Телеграма на Рибентроп, 21:05 ч., 23 авг., от Москва, DGFP, VII, p. 220.
33
Секретни германски меморандуми, 24авг.,ibid., pp. 225–29.
34
Текст на съветския проект, DGFP, VII, pp. 150–51.
35
Писмени показания на Гаус в Нюрнберг, TMWC, X, p. 312.
36
Текст на германско-съветския пакт за ненападение и на тайния допълнителен протокол, подписан в Москва на 23 авг. 1939 г.,
DGFP, VII, pp. 245–47.
37
Churchill, The Gathering Storm, p. 394.
 Глава 16
1
British Blue Book, pp. 96–98.
2
Телеграма на Хендерсън, 23 авг. 1939г.,ibid., pp. 98–100. Меморандум на германското външно министерство за срещата,
DGFP, VII, pp. 210–15. Хендерсън докладва за втората среща на 24 август (British Blue Book, pp. 100–2).
3
Текст на писмото на Хитлер от 23 август до Чембърлейн, ibid., pp. 102–4. Отпечатан е също и в DGFP,VII, pp. 216–19.
4
Текст на писмото на Хитлер до Мусолини, 25авг.,DGFP, VII, pp. 281–83.
5
Текст на устното заявление на Хитлер към Хендерсън, 25 авг., съставен от Рибентроп и д-р Шмит, DGFP, VII, pp. 279–84;
също и в British Blue Book, pp. 120–22. Телеграмата на Хендерсън от 25 август с описание на разговора, British Blue Book,
pp. 122–23. Вж. също книгата на Хендерсън Failureof a Mission, p. 270.
6
Телеграма на Кулондр, 25авг.,French Yellow Book, Fr. ed., pp. 312–14.
7
NCA, VI, pp. 977–98. От картотека за руско-германските отношения, открита в архива на Върховното командване на ВМС.
8
Schmidt, op. cit., p. 144.
9
Ibid., pp. 143–44.
10
Ciano Diaries, pp. 120–29.
11
Меморандум на Вайцзекер, 20авг.,DGFP, VII, p. 160.
12
Писмо на Макензен до Вайцзекер, 23авг.,ibid., pp. 240–43.
13
Телеграма на Макензен, 25авг.,ibid., pp. 291–93.
14
Вж.DGFP, VII, бележка на с. 285.
15
Писмо на Мусолини до Хитлер, 25авг.,ibid., pp. 285–86.
16
NCA, VI, pp. 977–78 (N.D. 170).
17
Разпит на Рибентроп, 29 авг. 1945г.,NCA, VII, pp. 535–36; разпит на Гьоринг, 29 авг. 1945 г., ibid., pp. 534–35; показания на
Кайтел пред трибунала в Нюрнберг, дадени при пряк разпит, 4 април 1946 г., TMWC, X, pp. 514–15.
18
NCA, Suppl. B, pp. 1561–63.
19
Gisevius, op. cit., pp. 358–59.
20
Hassell, op. cit., p. 59.
21
Thomas, „Gedanken und Ereignisse,“ loc. cit.
22
Свидетелски показания на д-р Шахт, 2 май 1946г.,в Нюрнберг, TMWC. XII, pp. 545–46.
23
Свидетелски показания на Гизевиус, 25 април 1946 г., в Нюрнберг, ibid., pp. 224–25.
24
Текстовете на всички тези призиви са включени в British Blue Book, pp. 122–42.
25
Хитлер до Мусолини, 25авг.,19:40 ч., DGFP, VII, p. 289.
26
Ciano Diaries, p. 129.
27
Мусолини до Хитлер, 26авг., 12:10 ч., DGFP, VII, pp. 309–10.
28
Ciano Diaries, p. 129. Отчет на Макензен, DGFP, VII, p. 325.
29
Хитлер до Мусолини, 26авг.,15:08 ч., DGFP, VII, pp. 313–14.
30
Мусолини до Хитлер, 18:42 ч.,26 авг., ibid., p. 323.
31
Хитлер до Мусолини, 00:10 ч., 27 авг., ibid., pp. 346–47.
32
Мусолини до Хитлер, 16:30 ч., 27 авг., ibid., pp. 353–54.
33
Телеграма на Макензен, 27авг.,ibid., pp. 351–53.
34
Даладие до Хитлер, 26авг.,ibid., pp. 330–31. Също и във French Yellow Book, Fr. ed., pp. 321–22.
35
Дневникът на Халдер, записка от 28 август, резюмираща „поредицата събития“ от предишните пет дена. Тази част е
включена в DGFP, VII, pp. 564–66.
36
Разпит на Гьоринг, 29 авг. 1945г.,в Нюрнберг, NCA, VIII, p. 534 (N.D.TC–90).
37
TMWC, IX,p.498.
38
Разказът за действията на Далерус се основава на неговата книга, op. cit., и на дадените от него показания в Нюрнберг,
където той узнава колко наивно се е отнасял към германските си приятели. Вж. по-горе, бележка 4 за Глава 15. Тази версия
се подкрепя от множество материали на британското външно министерство, публикувани в DBrFP, Third Series, Vol. VII.
39
DBrFP, VII, p. 287.
40
Свидетелски показания на Далерус в Нюрнберг, TMWC, IX, p. 465.
41
DBrFP, VII, p. 319n.
42
TMWC, IX, p. 466.
43
DBrFP, VII, pp. 321–22.
44
British Blue Book, p. 125, and DBrFP, VII, p. 318.
45
Текст на британската нота до Германия, 28авг.,British Blue Book, pp. 126–28.
46
Телеграма на Хендерсън до Халифакс, 2:35 ч., 29 авг., ibid., pp. 128–31.
47
Телеграма на Хендерсън до Халифакс, 29авг.,ibid., p. 131.
48
Телеграма на Хендерсън,29авг.,DBrFP, VII, p. 360.
49
Ibid.
50
Текст на германския отговор, 29авг.,British Blue Book, pp. 135–37.
51
DBrFP, Third Series, VII, p. 393.
52
Henderson, Failure of a Mission, p. 281.
53
British Blue Book, p. 139.
54
Текст на нотата на Чембърлейн до Хитлер, 30авг.,DGFP, VII, p. 441.
55
British Blue Book, pp. 139–40.
56
Ibid., p. 140.
57
Ibid., p. 142.
58
Schmidt, op. cit., pp. 150–55. Също и свидетелските показания на Шмит в Нюрнберг, TMWC, X, pp. 196–222.
59
TMWC, X, p. 275.
60
Schmidt, op. cit., p. 152.
61
DGFP, VII, pp. 447–50.
62
Заключителен доклад на Хендерсън, Cmd. 6115, p. 17. Също и неговата книга, op. cit., p. 287.
63
DBrFP, VII, No. 575, p. 433.
64
TMWC, IX, p. 493.
65
Телеграма на Хендерсън до Халифакс, 12:30 ч., 31 авг., DBrFP, VII, p. 440; писмо до Халифакс, ibid.,pp. 465–67; телеграма,
00:30 ч., 1 септ., ibid., pp. 468–69. Телеграма на Кенард до Халифакс, 31 авг.,ibid., No. 618.
66
DBrFP, VII, pp. 441–43.
67
British Blue Book, p. 144.
68
Ibid., p. 147.
69
Ibid., p. 147.
70
Текст на полския писмен отговор до Британия, 31авг.,ibid., pp. 148–49; телеграма на Кенард, 31 авг. (тя е получена в Лондон
чак в 19:15 г.), ibid., p. 148.
71
За заключителния доклад на Липски вж. Polish White Book. Откъси от него са публикувани в NCA, VIII, pp. 499–512.
72
DGFP, VII, p. 462.
73
Версията на Липски в неговия заключителен доклад, loc. cit. Германско описание на разговора от д-р Шмит е включено в
DGFP, VII, p. 463.
74
Немският текст на директивата на Хитлер е включен в TMWC, XXXIV, pp. 456–59 (N.D. C–126). Преводи на английски са
включени в NCA, VI, pp. 935–39, иDGFP, VII, pp. 477–79.
75
Hassell, op. cit., pp. 68–73.
76
Свидетелски показания на Далерус в Нюрнберг, TMWC, IX, pp. 470–71; отговорът на Форбс на анкетата на адвоката на
Гьоринг в Нюрнберг е цитиран в Namier, Diplomatic Prelude, pp.376–77. Описанието на Хендерсън се съдържа в неговия
заключителен доклад, с. 19.
77
DBrFP, VII, p. 483. По-късно Хендерсън разказва за телеграмата в своя заключителен доклад, с. 20, и в книгата си, op. cit.,
pp. 291–92.
78
TMWC, II, p. 451.
79
Писмени показания на Науйокс, loc. cit.
80
DGFP, VII, p. 472.
81
Gisevius, op. cit., pp. 374–75.

Глава 17
1
DGFP, VII, p. 491.
2
От книгата на Далерус, op. cit., pp. 119–20; и от неговите показания като свидетел в Нюрнберг,TMWC, IX, p. 471.
3
DBrFP, VII, pp. 466–67.
4
Ibid.
5
TMWC, IX, p. 436. Свидетелските показания на Далерус, отпечатани там, съдържат типографска грешка, от която излиза, че
по неговите думи поляците „са били нападнати“, и следователно са напълно подвеждащи.
6
DBrFP, VII, pp. 474–75.
7
Ibid., Nos. 651, 652, pp. 479–80.
8
Текстът е включен в DGFP, VII, p. 492, както и в British Blue Book, p. 168. Бележките на д-р Шмит за коментарите на
Рибентроп пред Хендерсън и Кулондр са публикувани в DGFP, VII, pp. 493 и 495 съответно.
9
Версия на Шмит по този спор е включена в DGFP, VII, p. 493; Хендерсън разказва накратко за това в телеграмата си,
изпратена вечерта на 1 септ. 1939 г. (British Blue Book, p. 169).
10
DBrFP, VII, No. 621, p. 459.
11
Ciano Diaries, p. 135.
12
DGFP, VII, p. 483.
13
Ibid., pp. 485–86.
14
Боне до Франсоа-Понсе, 11:45 ч., 1 септ., French Yellow Book, Fr. ed., pp. 377–78. Предложението на Мусолини за конференция
на 5 септември е изложено в телеграма на Франсоа-Понсе до Боне на 31 авг., ibid., pp. 360–61.
15
DBrFP, VII, pp. 530–31.
16
Заключителен доклад на Хендерсън, с. 22.
17
Текст вDGFP, VII, pp. 509–10.
18
От меморандум на Шмит, на който се основава описанието на тази сцена, ibid., pp. 512–13.
19
Schmidt, op. cit., p. 156.
20
Ciano Diaries, pp. 136–37.
21
DGFP, VII, pp. 524–25.
22
Ciano Diaries, p. 137. Дьо Монзи, френски сенатор от кръга на пораженците, потвърждава този разказ в книгата си Ci-Devant,
pp. 146–47.
23
Телеграма на Корбен, French Yellow Book, Fr. ed., p. 395.
24
Тази част се основава на DBrFP, VII, за датите 2 и 3 септември. Отлично резюме, съставено въз основа на поверителни
документи на „Форин Офис“ и оскъдните френски източници, има в The Eve of the War, 1939, ed. by Arnold and Veronica M.
Toynbee. Полезни сведения има и в Namier,Diplomatic Prelude. Умишлено съм пропуснал препратките към десетки
документи в DBrFP, за да не задръствам страниците с числа..
25
Халифакс пише на Хендерсън: 23:50 ч., 2 септ., DBrFP, VII, No. 746, p. 528; 00:25 ч., 3 септ., ibid., p. 533.
26
Текстът е включен в British Blue Book, p. 175, и вDGFP, VII. p. 529.
27
DBrFP, VII, No. 758, p. 535.
28
Разказът на Шмит се съдържа в неговата книга, op. cit., p. 157; вж. също свидетелските му показания в Нюрнберг. TMWC, X,
p. 200.
29
Schmidt, op. cit., pp. 157–58; също и показанията му в Нюрнберг, TMWC, X, pp. 200–1.
30
Ibid.
31
DBrFP, VII, No. 762, p. 537, n. 1.
32
Ibid.
33
TMWC, IX, p. 473.
34
По спомени на самия Боне, op. cit., pp. 365–68.
35
Меморандум на Вайцзекер за срещата, DGFP, VII, p. 532.
36
Текстът е в DGFP, VII, pp. 54849.
37
Текстът е включен в DGFP, VII, pp. 538–39.
38
Това става ясно от документи на Министерството на външните работи на Германия, ibid., p. 480.
39
Текст на телеграма, ibid., pp. 540–41.
40
Fuehrer Conferences on Naval Affairs [от тук нататък съкратено FCNA], 1939, pp. 13–14.

CB По-рано през съшия ден Хитлер е обнародвал тайния Закон за отбраната на Райха, който, както вече знаем, възлага на д-р
Шахт отговорността за военната икономика и цялостната реорганизация на въоръжените сили. Райхсверът от Ваймарския
 период става Вермахт. Хитлер, като Фюрер и канцлер, е върховен главнокомандващ на въоръжените сили (Вермахта), а
Бломберг като министър на отбраната получава допълнителното звание „главнокомандващ на въоръжените сили“ –
единственият генерал в Германия, който някога е имал подобен чин. Всеки от трите рода войски има собствен
главнокомандващ и собствен генерален щаб. Камуфлажното наименование Truppenamt в армията е заменено с реалното, а
неговият глава, генерал Бек, получава званието „началник на Генералния щаб“. Тази титла обаче няма същото значение,
което е имала по времето на кайзера, когато началникът на Генералния щаб е всъщност главнокомандващ на германската
армия, подчинен на главнокомандващия император.
CC „Правя всичко възможно, нощ след нощ, да не печатам върху хартия нищо, което би могло да засегне техните [на
германците] уязвими места – пише на 23 май 1937 г. главният редактор на „Таймс“ Джефри Доусън на своя женевски
кореспондент Х. Г. Даниълс, който е бил командирован в Берлин преди Ебът. – Всъщност не мога да се сетя за нищо
публикувано от много месеци, срещу което биха могли да възразят като несправедливо.“ (John Evelyn Wrench, Geoffrey
Dawson andOur Times.)
CD Според показанията на Йодл в Нюрнберг, само три батальона преминават Рейн и се насочват към Аахен, Трир и
Заарбрюкен, а при завземането на цялата територия е разгърната само една дивизия. Според съюзническото разузнаване
силите са значително по-големи: 35 000 души, или приблизително три дивизии. Хитлер коментира по-късно: „Всъщност имах
само четири бригади.“19
CE Въпреки предупреждението на Франсоа-Понсе от предишната есен, действията на Германия очевидно са напълно
изненадващи за правителствата на Франция и Британия и за техните генерални щабове.
CF На 7 март Хитлер разпуска Райхстага и иска нови „избори“ и референдум за неговата операция в Рейнска област. Според
официалните данни от гласуването на 29 март, около 99% от всичките 45 453 691 регистрирани гласоподаватели отиват до
урните, и 98,8% от тях одобряват действията на Хитлер. Чуждестранните кореспонденти, които посещават местата за
гласуване, откриват някои нередности – най-вече явно гласуване вместо тайно и без съмнение някои германци се страхуват
(основателно, както вече знаем), че ако гласуват „против“, Гестапо може да ги разкрие. Д-р Хуго Екенер ми каза, че на
неговия нов цепелин „Хинденбург“, който по нареждане на Гьобелс обикаля германските градове с пропагандна цел,
гласовете „за“, които министърът на пропагандата обявява, са 42 – с два повече от броя на хората на борда. Въпреки това
аз, като наблюдател, който отразяваше изборите от единия до другия край на Райха, не се съмнявам, че огромното
мнозинство от хората са подкрепили с гласа си удара на Хитлер. И защо не? Захвърлянето на Версайския договор и
гледката на германски войници, навлизащи отново в земи, които са в края на краищата германска територия, бяха неща,
които почти всички германци естествено одобряваха. Гласовете „против“ бяха 540 211.
CG Повече от година по-късно, на 5 ноември 1937 г., Хитлер ще потвърди курса на своята политика в Испания по време на
конфиденциален разговор със своите генерали и външен министър. „Стопроцентова победа на Франко не е желателна от
германска гледна точка – им казва той. – По-скоро имаме интерес войната да се проточи и напрежението в
Средиземноморието да се запази.“38
CH Служителите на „Вилхелмщрасе“ често се шегуват, че Хитлер поднася изненадите си в събота, защото са му казали, че
през почивните дни британските държавни мъже заминават за провинцията.
CI В своите показания пред Нюрнбергския съд на 14 март 1946 г. Гьоринг разказва гордо за възможностите, които Испанската
гражданска война е предоставила на неговата млада Луфтвафе: „С разрешението на Фюрера изпратих голяма част от
моите транспортни самолети и известен брой експериментални изтребители, бомбардировачи и противовъздушни оръдия; и
по този начин имах възможност да проверя, в бойни условия, дали материалът съответства на задачата. За да може и
кадровият състав да натрупа определен опит, се погрижих да има постоянен поток, [така че] постоянно да изпращаме нови
хора и да отзоваваме другите.“44
CJ Чембърлейн пише в дневника си: „Германската визита [на Халифакс] беше от моя гледна точка голям успех, защото
постигна целта си да създаде атмосфера, в която е възможно да се обсъждат с Германия практическите въпроси, свързани
с възможното европейско споразумение.“ (Keith Feiling, The Life of Neville Chamberlain, p. 332.)
Самият Халифакс изглежда се хваща на въдицата на Хитлер. В писмен доклад до външното министерство той казва:
„Германският канцлер и други създават впечатлението, че не са разположени да се впускат в авантюри, предполагащи
използването на сила, или най-малкото във война.“ На Чембърлейн според Чарлс К. Танзил той докладва устно, че Хитлер
„не е склонен към прибързани авантюри, отчасти защото може да се окажат неизгодни, отчасти защото е зает да
възстанови Германия вътрешно... Гьоринг го уверил, че в Европа не бива да се пролее нито капка германска кръв, освен ако
Германия не е абсолютно принудена да го направи. Германците оставят у него [Халифакс] впечатлението... че
възнамеряват да постигнат целите си по почтен начин.“ (Tansill, Back Doorto War, pp. 365–66.)
CK Това е първото от множество подобни кодови имена за германски военни планове, каквито ще срещнем по-нататък в
изложението. Германците използват думата Fall, буквално „случай“ (Fall Rot, Fall Grün – Случай „Червено“, Случай
„Зелено“ – кодовите имена за операциите в Западна Европа и в Чехословакия ), и в началото, според твърденията на
германските генерали в Нюрнберг, това е просто обозначението, използвано от всички военни командвания за планове, които
да подсигуряват хипотетични ситуации. Както обаче ще стане очевидно по-нататък в книгата, този термин, употребяван от
германците, скоро започва да означава план за въоръжена агресия. Fall вероятно би било по-точно да се преведе с думата
 „операция“, а не с думата „случай“. За по-голямо удобство обаче авторът ще продължи да използва думата „случай“.
CL Проницателният френски посланик Франсоа-Понсе, който го познава добре, разказва в книгата си The Fateful Years (p. 221),
че в определен момент Шахт се надявал да наследи Хинденбург като президент и дори Хитлер, „ако нещата с Фюрера се
развият зле“.
CM На 1 март 1935 г. – деня, в който Германия присъедини Саар – аз стоях известно време до Фрич на трибуната в
Саарбрюкен, преди да започне парадът. Макар че едва ли ме познаваше, освен като един от многото американски
кореспонденти в Берлин, той изсипа град от саркастични забележки за СС, партията и различни нацистки ръководители,
като се започне от Хитлер. Не криеше своето презрение към всички тях. Вж. Berlin Diary, p. 27.
CN Това коства на Хосбах поста му два дни по-късно, но не и живота му, както някои се опасяват. Той е възстановен във
войната Генералния щаб на сухопътните войски, издига се до чин генерал от пехотата и командва Четвърта армия на руския
фронт до момента, когато внезапно е свален от Хитлер по телефона на 28 януари 1945 г. заради това, че е изтеглил своите
части, пренебрегвайки заповедите на Фюрера.
CO Името е споменато от Гизевиус в To the Bitter End, p. 229.
CP Според Милтън Шулман (Defeat in the West, p. 10) самият Хитлер е разговарял с първата госпожа фон Браухич, за да
получи нейното съгласие за развод, и е съдействал тя да получи финансово обезпечение, поставяйки по този начин
главнокомандващия на сухопътните сили в положение да му бъде лично задължен. Като свой източник Шулман посочва
сведения на разузнаването на канадската армия.
CQ За да отклони вниманието от военната криза и за да запази доколкото може престижа на Нойрат както у дома, така и в
чужбина, Хитлер, по предложение на Гьоринг, създава така наречения „Таен кабинетен съвет“ (Geheimer Kabinettsrat),
чието предназначение, според указа на Фюрера от 4 февруари, е да му дава „насоки в провеждането на външната
политика“. Нойрат е назначен за негов президент, а сред членовете му са Кайтел и командващите на трите вида въоръжени
сили, както и най-влиятелните членове на обикновения кабинет и на партията. Гьобелсовата пропагандна машина го
разтръбява мощно, създавайки впечатлението, че става дума за по-висока инстанция и че Нойрат фактически е повишен.
В действителност Тайният кабинетен съвет е пълна фикция. Той никога не е съществувал. Както Гьоринг свидетелства в
Нюрнберг: „Подобен кабинет със сигурност не е съществувал, но названието му трябваше да звучи впечатляващо и всички
да си помислят, че означава нещо... Заявявам под клетва, че този Таен съвет изобщо никога не се е събирал, дори за
минута.“12
CR Когато тридесет и шест часа по-късно Папен пристига в Райхсканцеларията в Берлин, той заварва Хитлер все още
„в състояние, граничещо с истерия“. (Papen, Memoirs, p. 428.)
CS На тази дата между другото се навършват четири години, откакто правителството на Долфус, в състава на което е влизал
и Шушниг, е извършило клане над австрийските социалдемократи. На 12 февруари 1934 г. седемнайсетхилядна
правителствена войска и фашистки отряди насочват оръдия към работническите жилища във Виена, като убиват хиляда
мъже, жени и деца и раняват още три или четири хиляди. Демократичните политически свободи са потъпкани и от този
момент Австрия се управлява като клерикално-фашистка диктатура първо от Долфус, а после и от Шушниг. Режимът
несъмнено е по-мек от нацисткия, както могат да свидетелстват моите колеги, работили и в Берлин, и във Виена по онова
време. При все това той лишава австрийците от политически свободи и ги подлага на повече репресии, отколкото са
виждали от Хабсбургската династия през последните десетилетия на монархията. Авторът разглежда този въпрос по-
подробно в Midcentury Journey.
CT По-късно д-р Шушниг записва по памет конспект на „важните пасажи“ (както той ги нарича) от еднопосочния разговор.
Въпреки че записът не е дословен, той звучи правдоподобно на всеки, който е слушал или изучавал безбройните излияния на
Хитлер, а съдържанието му е потвърдено не само от всичко случило се впоследствие, но и от други присъствали в Бергхоф
на същия ден, особено Папен, Йодл и Гуидо Шмит. Аз съм се придържал към разказа на Шушниг в неговата книга
„Реквием за Австрия“ и в показанията му на Нюрнбергския процес относно срещата.4
CU Очевидно Хитлеровата изкривена версия на австро-германската история, която той, както видяхме в предишните глави, си
е съставил на младини в Линц и Виена, е останала неизменна.
CV Версията на Папен (вж. Memoirs, p. 420) е по-различна, но тази на Шушниг изглежда по-правдоподобна.
CW Вилхелм Канарис е началник на Военното разузнаване и контраразузнаване (Абвер) при ОКВ.
CX Съгласно показанията на президента Миклас по време на процес срещу австрийски нацисти във Виена след войната,
плебисцитът е бил подсказан на Шушниг от Франция. В своите мемоари Папен твърди, че френският посланик във Виена и
близък личен приятел на канцлера г-н Пюо е бил „баща на идеята за плебисцит“. Той признава обаче, че Шушниг
несъмнено е прегърнал тази идея на своя собствена отговорност.18
CY Премахнатите пасажи са открити след войната в архива на италианското външно министерство.
CZ Прокарването на границата по прохода Бренер е отстъпка към Мусолини. Това означава, че Хитлер няма да иска
връщането на Южен Тирол, който във Версай е отнет от Австрия и даден на Италия.
DA В интерес на истината трябва да отбележим, че плебисцитът на Шушниг едва ли би бил по-свободен или демократичен от
тези, проведени от Хитлер в Германия. Тъй като в Австрия от 1933 г. не е имало свободни избори, не съществуват и
актуални избирателни списъци. Право да гласуват имат само избиратели на над двадесет и четири годишна възраст.
 Обществото е известено само четири дни предварително, така че няма време за провеждане на кампании, даже ако
опозиционните групи – нацистите и социалдемократите – са свободни да правят това. Социалдемократите безспорно биха
гласували с „Да“, тъй като смятат Шушниг за по-малко зло от Хитлер, а освен това им е обещано възстановяване на
политическата свобода. Няма съмнение, че техният вот би осигурил победата на Шушниг.
DB В своите свидетелски показания след войната, за които вече споменахме, Миклас отрича, че е молил Шушниг да заявява
подобно нещо, и дори че да се съгласил да се излъчи обръщението. Противно на твърденията на подалия оставка канцлер,
президентът още не е бил готов да се поддаде на натиска. „Нещата не са отишли чак толкова далеч, че да се налага да
капитулираме“ – това твърди той, че е казал на Шушниг. Миклас току-що е отхвърлил втория германски ултиматум. Той
настоява на своето. Но обръщението на Шушниг подкопава позицията му и не му оставя избор. Както ще видим, упоритият
стар президент се държи още няколко часа, преди да капитулира. На 13 март той отказва да подпише обнародвания от
Зайс-Инкварт по настояване на Хитлер Закон за аншлуса, който слага край на независимото съществуване на Австрия.
Макар че предава функциите на своя пост на нацисткия канцлер за времето, през което е възпрепятстван да ги изпълнява,
той настоява, че формално никога не е подавал оставка като президент. „Би било твърде малодушно“ – обяснява
впоследствие той пред виенски съд. Това не попречва на Зайс-Инкварт да обяви официално на 13 март, че „президентът, по
молба на канцлера подаде оставка от своя пост“, и че неговите „функции“ са прехвърлени на канцлера.28
DC Маркирана като „Строго секретна“ и озаглавена „Директива №2 на операция Ото“, освен всичко друго тя гласи: „Условията
на германския ултиматум към австрийското правителство не бяха изпълнени... За да избегнем по-нататъшно проливане на
кръв в австрийските градове, от сутринта на 12 март, съгласно Директива №1, ще започне навлизане на германски
въоръжени сили в Австрия. Очаквам поставените цели да бъдат достигнати чрез пълно напрягане на всички сили по най-
бързия възможен начин. (Подпис) Адолф Хитлер.“29
DD В действителност Зайс-Инкварт се опитва до късно след полунощ да убеди Хитлер да отложи германската инвазия.
Меморандум на германското външно министерство разкрива, че в 2:10 ч. на 12 март генерал Муф е телефонирал в Берлин,
за да съобщи, че по указание на канцлера Зайс-Инкварт той отправя молба „вдигнатите на крак военни части да останат на
границата, но да не я пресичат“. Кеплер също взема слушалката, за да потвърди тази молба. Генерал Муф, почтен човек и
офицер от старата школа, изглежда се е чувствал смутен от своята роля във Виена. Когато от Берлин го информират, че
Хитлер е отказал да спре войските, той отговаря, че е „огорчен от това съобщение“30.
DE В своите свидетелски показания в Нюрнберг Гуидо Шмит заявява под клетва, че и той, и Шушниг са информирали
подробно посланиците на великите сили за ултиматума на Хитлер.32 Нещо повече, виенските кореспонденти на „Таймс“ и
лондонския „Дейли Телеграф“, доколкото знам, също дадоха по телефона на своите вестници пълни и точни сведения.
DF Чърчил описва по доста забавен начин този обяд в своята книга The Gathering Storm (pp. 271–272).
DG Лъжите са повторени в циркулярна телеграма, изпратена на 12 март от барон фон Вайцзекер от външното министерство до
германските посолства в чужбина за „информация и насоки при вашите разговори“. Вайцзекер заявява, че декларацията на
Шушниг относно германския ултиматум „е явна измислица“ и по-нататък информира своите дипломати по света: „Истината
е, че въпросът за изпращането на въоръжени сили... беше повдигнат за първи път в добре известната телеграма на
новосформираното австрийско правителство. Предвид неминуемата заплаха от гражданска война, правителството на Райха
реши да изпълни тази молба“.37 По този начин германското външно министерство лъже не само чуждестранните дипломати,
но и своите собствени. В обемиста и слаба книга, която написва след войната, Вайцзекер, подобно на много други германци,
служили на Хитлер, твърди, че през цялото време е бил антинацист.
DH В своите свидетелски показания в Нюрнберг на 9 август 1946 г. фелдмаршал фон Манщайн подчертава, че „в момента,
когато Хитлер ни даваше заповеди за Австрия, основната му тревога беше не толкова възможната намеса на западните
сили, а единствено как ще постъпи Италия, защото изглеждаше, че Италия заема винаги страната на Австрия и
Хабсбургите“.38
DI „Дом на авиатора“ – организация, създадена от Гьоринг. – Б.пр.
DJ Наред с екстаза, само че останало скрито за повърхностния Папен, у Хитлер навярно е пламтяло чувство за отмъщение
към града и хората, които са му отказали признание като млад и които той в дълбините на душата си презира. Отчасти това
може да е и причината за краткия му престой. Въпреки че няколко седмици по-късно той публично ще каже на бургмистъра
на Виена: „Бъдете сигурни, че този град е перла в моите очи и аз ще направя за него всичко, което заслужава“, това навярно
е в по-голяма степен предизборна пропаганда, отколкото израз на неговите истински чувства. Тези чувства са разкрити по
време на войната пред Балдур фон Ширах, нацисткия губернатор и гаулайтер на Виена, на емоционална среща в Бергхоф
през 1943 г. Описвайки я в свидетелските си показания в Нюрнберг, Ширах разказва:
После Фюрерът започна с, мога да кажа, невероятна и безгранична омраза да говори срещу жителите на Виена... В
четири часа сутринта Хитлер внезапно произнесе нещо, което днес искам да повторя заради историческото му
значение. Той каза: „Виена не биваше никога да бъде допускана в Съюза на Велика Германия.“ Хитлер никога не е
обичал Виена. Той мразеше нейните жители.41
Празничното настроение на самия Папен на 14 март е помрачено на същия ден от новината, че Вилхелм фон Кетелер, негов
близък приятел и съветник в германското посолство, е изчезнал при обстоятелства, навеждащи на мисълта за инсценировка
от Гестапо. Три години по-рано друг негов приятел и сътрудник в посолството, барон Чиршки, отлита за Англия, за да
 избегне сигурна смърт от ръцете на СС. В края на април тялото на Кетелер е извадено от Дунав, където са го хвърлили
главорезите на Гестапо след убийството.
DK Няколко месеца по-късно, на 8 октомври, дворецът на кардинала срещу катедралата „Св. Стефан“ е разграбен от
хулиганстващи нацисти. Иницер твърде късно разбира какво представлява националсоциализмът и го казва откровено в
проповед срещу преследването на неговата църква от нацистите.
DL „Реквием за Австрия“.
DM Към този момент Шушниг вече е вдовец.
DN Вж. предната глава.
DO Вмъкнатата фраза присъства в оригинала.
DP Длъжността „държавен секретар“ в случая означава административен ръководител на министерството, който е
следващият в йерархията след министъра. – Б.пр.
DQ Генерал фон Браухич получава развод през лятото и на 24 септември се жени за фрау Шарлоте Шмит.
DR Военен окръг. – Б.пр.
DS Според дневника на Йодл, Хитлер използва по-силна дума – Hundsfott [отрепка].29 В своята книга Sword and Swastika
Телфорд Тейлър привежда по-пълно описание, което се основава на непубликуваните мемоари на генерал Адам.
DT Според меморандум на Министерството на външните работи на Германия от 6 август, в частен разговор Хендерсън
отбелязал пред присъстващите германци, „че Великобритания не би помислила да рискува и един матрос или авиатор за
Чехословакия и че ще се съгласи на всяко разумно решение, стига да не се прави опит да бъде наложено със сила“33.
DU Клайст се връща в Берлин на 23 август и показва писмото на Чърчил на Бек, Халдер, Хамерщайн, Канарис, Остер и други
участници в заговора. В Nemesis of Power (p. 413) Уийлър-Бенет пише, че според неофициалната информация, която е
получил след войната от Фабиан фон Шлабрендорф, Канарис направил две копия от писмото – едно за себе си и едно за
Бек, а Клайст скрил оригинала в своята селска къща в Шменцин, Померания. Там е открито от Гестапо след опита за
покушение срещу Хитлер на 20 юли 1944 г. и допринася за смъртната присъда на Клайст пред Народния съд, обявена и
изпълнена на 16 април 1945 г. Всъщност съдържанието на писмото на Чърчил става известно на германските власти много
по-рано, отколкото заговорниците са могли да помислят. Открих го в един меморандум на германското външно
министерство, който, макар и да няма обозначена дата, се знае, че е издаден на 6 септември 1938 г. Към него има бележка:
„Извадка от писмо на Уинстън Чърчил до германски довереник.“35
DV „Искрено вярвам, че е дошъл моментът да затегнем сериозно гайките в Прага... – пише посланикът до лорд Халифакс от
Берлин на 18 юли. – Ако Бенеш не може да удовлетвори Хенлайн, той не може да удовлетвори нито един судетски лидер...
Не трябва да угаждаме на чехите.“38 Изглежда немислимо дори Хендерсън да не е научил до този момент, че Хенлайн е
просто маша на Хитлер и е получил от него нареждане да поставя все по-големи искания, до такава степен, че Бенеш да не
може да го „удовлетвори“.
DW Дори най-строгите критици на външната политика на Чембърлейн в британската преса и парламент приветстват сърдечно
неговото посещение в Берхтесгаден. Известният поет Джон Мейсфийлд съчинява стихотворение, хвалебствен химн,
озаглавен „Невил Чембърлейн“, който е публикуван в „Таймс“ на 16 септември.
DX Сближаване. – Б.пр.
DY Както в разговора си с Хитлер, така и в своя доклад пред камарата на общините Чембърлейн, който явно няма обширни
познания по германска история, приема тази неоснователна употреба на думата „връщане“. Судетските немци са били
граждани на Австрия, но никога на Германия.
DZ Макар че основните точки от препоръките на Рънсиман са представени на кабинета на 16 септември вечерта, самият
доклад е изнесен официално чак на 21-ви, а е публикуван на 28-и, когато събитията са го лишили от всякакво друго значение
освен чисто академично. Както изтъква Уийлър-Бенет, някои части от доклада създават впечатлението, че са писани след
21 септември. Когато Рънсиман заминава от Прага на 16 септември сутринта, никой, дори Хитлер или судетските водачи, не
е стигнал толкова далече, че да предлага връщането на Судетска област на Германия без плебисцит. (Wheeler-Bennett,
Munich, pp. 111–12. Текстът на доклада на Рънсиман е в British White Paper, Cmd. 5847, No. 1.)
EA Предателството на Боне в този критичен момент е твърде сложна тема, за да се разглежда в историческо съчинение,
посветено на Германия. Между другото, той съумява да убеди министрите от двата кабинета, френския и британския, в
лъжата, че чешкото правителство е поискало французите да декларират, че няма да се бият за Чехословакия, за да има
добро извинение да капитулира. За подробности по тази история вж. Wheeler-Bennett,Munich; Herbert Ripka, Munich, Before
and After; Pertinax,The Grave Diggers of France.
EB Струва си да се отбележи, че нито британското, нито френското правителство публикува текста на тази чешка нота, когато
по-късно издават документите, оправдаващи техните политически ходове, които довеждат до Мюнхен.
EC От този хотел, стопанисван от стария приятел на Хитлер от нацисткото движение хер Дреезен, Фюрерът е излязъл през
нощта на 29–30 юни 1934 г., за да се разправи с Рьом и да извърши чистката в СА. Нацисткият ръководител често е търсел
в този хотел убежище, където да събере мислите си и да сложи край на колебанията си.
ED B Хитлер знае, че чехите са приели англо-френските предложения. Йодл отбелязва в дневника си, че в 11:30 ч. на 21
 септември, деня преди пристигането на Чембърлейн в Годесберг, му се обадил адютантът на Фюрера: „Фюрерът беше
известѐн преди пет минути, че Прага е приела безусловно.“ В 12:45 ч. Йодл пише: „Началниците на управления са
уведомени да продължат подготовката за „Зелено“, но при това да имат готовност с всичко необходимо за мирно
навлизане.“52 Възможно е обаче Хитлер да не е знаел условията на англо-френския план, докато министър-председателят не
му ги обяснява.
EE Чешката мобилизация започва в 22:30 ч. на 23 септември.
EF Меморандумът призовава до 1 октомври да бъдат оттеглени всички чешки въоръжени сили, включително полицията и т.н.,
от големи области, които са защриховани в червено на картата. Бъдещето на други области, защриховани в зелено, ще се
реши чрез плебисцит. Всички военни съоръжения в евакуираните територии трябва да останат непокътнати. Всички
търговски и транспортни материали, „особено подвижният състав на железопътната система“, трябва да бъдат предадени
на германците невредими. „И накрая, да не се извозват никакви хранителни продукти, стоки, добитък, сурови материали и
т.н.“54 На стотиците хиляди чехи в Судетска област не е разрешено да вземат със себе си дори използваните в
домакинството стоки или семейната крава.
EG Отговорът на чехите е вълнуващ и пророчески документ. Предложенията от Годесберг, казва се в него, „ни лишават от
всяка гаранция за нашето съществуване като нация“56.
EH При приключването на разговорите в Годесберг британските и френските кореспонденти – както и главният европейски
кореспондент на „Ню Йорк Таймс“, който е английски гражданин – се втурват към границите с Франция, Белгия и Холандия,
защото никой от тях не желае да бъде интерниран в случай на война.
EI Уверението на Уилсън е предадено на английски в оригинала на бележките, които Шмит води на немски.
EJ Тези предложения са изпратени от посланик Хендерсън и до германското външно мини​стер​ство в 23 ч. с молбата да бъдат
предадени веднага на Хитлер.
EK Това включва разкази от първа ръка от Халдер, Гизевиус и Шахт.69 Всеки от тях съдържа много объркващи и
противоречиви сведения, а на места и версиите си противоречат. Не бива да забравяме, че и тримата, които в началото са
служили на нацисткия режим, след войната са заинтересовани да дадат доказателства за опозицията си срещу Хитлер и
своята любов към мира. Ерих Корт, началник на канцеларията на Рибентроп в Министерството на външните работи, е друг
важен участник в заговора, който преживява войната. В Нюрнберг той съставя дълъг меморандум за събитията през
септември 1938 г., който имах възможност да използвам.
EL Британският посланик в Рим.
EM Както знаем, Хитлер вече е мобилизирал всички налични войски.
EN Алън Булок (Hitler–A Study in Tyranny, p. 428) казва: „Почти със сигурност намесата на Мусолини е това, което накланя
везните.“
EO Ето например обяснението за неуспеха на бунта, дадено от генерал Георг Томас, блестящият началник на Икономическия и
оръжеен филиал на ОКВ, който също е посветен в заговора: „Осъществяването на това начинание за съжаление се провали,
защото по мнението на командващия генерал, определен за тази задача [Вицлебен], на по-младите офицери не можеше да
се разчита за подобна политическа акция.“ Вж. неговата статия „Gedanken und Ereignisse“, публикувана в Schweizerische
Monatshefte в броя от декември 1945 г.
EP В 18:45 ч. предишната вечер Чембърлейн е изпратил на президента Бенеш съобщение, с което го информира официално за
срещата в Мюнхен. „Ще се съобразявам напълно с интересите на Чехословакия... – заявява той. – Отивам там [в Мюнхен]
с намерението да се опитам да намеря компромис между позициите на германското и чехословашкото правителства.“
Бенеш му е отговорил веднага: „Моля в Мюнхен да не се прави нищо, без да бъде чута Чехословакия.“81
EQ Ерих Корт говори за предложенията на Мусолини като произхождащи от германците в свидетелските си показания пред
американския Четвърти военен трибунал в Нюрнберг на 4 юни 1948 г., по делото „САЩ срещу Ернст Вайцзекер“.
Documents on German Foreign Policy, II, p. 1005, предлага резюме въз основа на официалния съдебен протокол. Корт
разказва тази история и в своята книга Wahn und Wirklichkeit, pp. 129–31. Д-р Шмит (Hitler’s Interpreter, p. 111) поддържа
версията на Корт и отбелязва, че му било лесно да преведе предложенията на Дучето, защото вече ги е превеждал в
Берлин предишния ден. В запис, който е направил в дневника си на 29–30 септември в Мюнхен, италианският външен
министър Чиано казва, че Мусолини извадил документа, „който всъщност ни беше продиктуван по телефона от нашето
посолство предишната вечер с пояснението, че изразява желанията на германското правителство“. (Ciano’s Hidden Diary,
1937–38, p. 167.)
ER Споразумението е с дата 29 септември, макар всъщност да е подписано чак в ранните сутрешни часове на 30 септември.
То предвижда германската окупация на „преобладаващо германските територии“ да бъде осъществена от германските
войски на четири етапа, от 1 октомври до 7 октомври. Оставащата територия ще бъде завзета „до 10 октомври“, след като
границите ѝ бъдат очертани от „Международната комисия“. Самата комисия трябва да се състои от представители на
четирите Велики сили и Чехословакия. Британия, Франция и Италия се споразумяват, „че евакуирането на територията
трябва да бъде завършено до 10 октомври, без да бъде разрушено нито едно от съществуващите съоръжения, и че
чехословашкото правителство ще отговаря евакуацията да бъде проведена без вреда за споменатите съоръжения“. Освен
това „Международната комисия“ ще организира плебисцити „не по-късно от края на ноември“ в регионите с неопределен
 етнографски характер и ще определи окончателно новите граници. В анекс към съглашението Британия и Франция
декларират, че „поддържат предложението си... що се отнася до международното гарантиране на новите граници на
Чехословакия срещу непредизвикана агресия. Когато въпросите за полското и унгарското малцинства... бъдат уредени,
Германия и Италия от тяхна страна ще предоставят гаранции на Чехословакия“85.
Обещанието за плебисцити така и не е изпълнено. Нито Германия, нито Италия дават гаранции на Чехословакия срещу
агресия, дори след като въпросът с полското и унгарското малцинства бива уреден, а както ще видим, Британия и Франция
отказват да спазят своята гаранция.
ES Популярна английска песен. – Б.пр.
ET Тук се има предвид връщането на Дизраели от Берлинския конгрес през 1878 г.
EU Дори Хитлер се убеждава отчасти в това, след като инспектира чешката укрепена линия. По-късно той казва на д-р Карл
Буркхарт, върховен комисар на Обществото на народите за Данциг: „Когато след Мюнхен имахме възможност да проучим
военната сила на Чехословакия отвътре, видяното силно ни смути; рискували сме много. Планът, подготвен от чешките
генерали, щеше да ни създаде огромни затруднения. Сега разбирам защо моите генерали настояваха за сдържаност.“
(Pertinax, The Grave Diggers of France, p. 5.)
EV Днес Клайпеда в Литва. – Б.пр.
EW Скобите присъстват в оригинала.
EX Докладът на майор Бух дава автентична представа за правосъдието в Третия райх. „В следните случаи на убийства на
евреи – пише на едно място – съдебните процедури са прекратени или са наложени незначителни наказания.“ След това са
изброени множество подобни „случаи“, като са посочени имената на убитите и убийците. „Партийният член Фрюлинг,
Август, за това, че е застрелял еврейската семейна двойка Голдберг и евреина Синасон... Партийните членове Беринг,
Вили, и Хайке, Йозеф, за това, че са застреляли евреина Розенбаум и еврейката Цвиники... Партийните членове Шмит,
Хайнрих, и Меклер, Ернст, за това, че са удавили евреина Илзофер...“, и т.н.
EY Когато по време на кръстосан разпит в Нюрнберг съдията Джаксън го пита дали наистина е казал това, Гьоринг отговаря:
„Да, казах го в момент на лошо настроение и възбуда... Не го мислех сериозно.“6
EZ Американският посланик в Берлин, Хю Уилсън, е привикан от президента Рузвелт „за консултации“ на 14 ноември, два дни
след описаната среща, и не се връща повече на поста си. Германският посланик във Вашингтон, Ханс Дикхоф, който на
същия ден докладва в Берлин, че „тук бушува ураган“ в резултат от германския погром, е отзован на 18 ноември и също не
се връща повече. На 30 ноември Ханс Томсен, германският шарже д’афер във Вашингтон, изпраща шифровано съобщение
в Берлин, в което съветва „с оглед на обтегнатите отношения и липсата на сигурност за секретния материал“ в посолството
„тайните политически архиви“ да бъдат преместени в Берлин. „Архивите са с такъв голям обем – казва той, – че не могат
да бъдат унищожени достатъчно бързо, ако възникне такава необходимост.“7
FA На 28 януари 1939 г. лорд Халифакс тайно предупреждава президента Рузвелт, че „още през ноември 1938 г. имаше
признаци, които постепенно станаха по-определени, че Хитлер планира нова авантюра в чужбина за пролетта на 1939 г.“
Според британския външен министър „докладите сочат, че Хитлер, насърчаван от Рибентроп, Химлер и други, замисля
нападение срещу западните сили като подготовка за следваща операция на изток“8.
FB За разговора на Рибентроп с Чиано в Рим на 28 октомври има и германска версия, съставена от д-р Шмит, която
потвърждава войнствената нагласа на Рибентроп и го цитира да казва, че Германия и Италия трябва да се подготвят за
„въоръжен конфликт със западните демокрации... още отсега“. На тази среща Рибентроп също така уверява Чиано, че
мюнхенските събития са разкрили силата на изолационистите в САЩ, „така че няма за какво да се боим от Америка“10.
FC Това фантастично убежище, построено с големи средства за три години, е труднодостъпно. Врязаният в планинския склон
път, изпълнен с остри завои, води до дълъг подземен пасаж, издълбан в скалата, откъдето издигането продължава около 110
метра с асансьор до хижа, кацнала на планинския връх с височина над 1800 метра. Оттам се разкрива главозамайващ
панорамен изглед към Алпите. В далечината се вижда Залцбург. Когато описва мястото по-късно, Франсоа-Понсе се пита:
„Беше ли това здание плод на нормален ум, или на измъчван от мегаломания и преследван от видения на господство и
самота?“
FD На 24 ноември Хитлер издава нова тайна директива с указание за Вермахта да извърши приготовления за военна окупация
на Данциг, само че той ще бъде превзет по-късно. В този момент Фюрерът вече гледа по-далече от окончателното
завладяване на Чехословакия.
FE Хитлер също изисква Чехословашката национална банка да предаде част от златния си резерв на Райхсбанк. Сумата, за
която става въпрос, е 391,2 млн. чешки крони в злато. На 18 февруари Гьоринг пише до германското Министерство на
външните работи: „С оглед на все по-трудното положение с валутата, най-решително настоявам 30-те или 40 милиона
райхсмарки в злато [от Чешката национална банка], за които става дума, да преминат в наше притежание в много кратък
срок; те са спешно необходими за изпълнението на важни заповеди на Фюрера“16.
FF Вж. по-горе, с. 433.
FG Монсеньор Тисо, когото авторът си спомня, е почти толкова широк, колкото и висок. Той е невероятно лаком. „Когато се
преуморя – казва той веднъж на д-р Шмит, – мога да изям половин фунт шунка, и това успокоява нервите ми.“ Предстои му
да умре на бесилката. Арестуван от американските власти на 8 юни 1945 г. и предаден на наскоро възстановената
 Чехословакия, той е осъден на смърт на 15 април 1947 г., след съдебен процес, продължил 4 месеца, и екзекутиран на 18
април.
FH Акцентът е от оригиналния германски протокол.
FI По този въпрос има различни мнения. Някои историци твърдят, че германците са накарали Хаха да отиде в Берлин.
Твърдението им вероятно се основава на едно съобщение на френския посланик в Берлин, който казва, че е научил това „от
надежден източник“. Само че документите на германското външно министерство, открити впоследствие, ясно показват, че
инициативата е дошла от Хаха. Той най-напред иска разговор с Хитлер на 13 март, чрез германската легация в Прага, и
повтаря молбата си на 14-и. Хитлер дава съгласието си същия следобед.25
FJ Акцентът е от германския оригинал.
FK На подсъдимата скамейка в Нюрнберг Гьоринг признава, че е казал на Хаха: „Ще съжалявам, ако ми се наложи да
бомбардирам красивата Прага.“ Всъщност нямал намерение да изпълни заплахата – „нямаше да е необходимо“, обяснява
той. „Мислех си обаче, че това може да послужи като аргумент и да ускори цялата работа.“27
FL Ден от римския календар, съответстващ на 15 март. На тази дата е убит Юлий Цезар, което ѝ придава значението на
повратна точка в историята на Древен Рим. – Б.пр.
FM От подсъдимата скамейка в Нюрнберг Нойрат заявява, че бил „напълно изненадан“, когато Хитлер го назначил за
протектор, и че имал „опасения“ във връзка с поемането на тази работа. Съгласил се обаче, казва той, когато Хитлер
обяснил, че с това назначение иска да увери Британия и Франция, „че не желае да води политика, враждебна към
Чехословакия“29.
FN Може би ще е интересно тук да избързаме и да споменем какво се случва с някои от персонажите, участвали в току-що
описаната драма. Франк е осъден на смърт от следвоенен чешки съд и обесен публично край Прага на 22 май 1946 г.
Хенлайн се самоубива, след като е арестуван от сили на чешката съпротива през 1945 г. Чвалковски, който става
представител на протектората в Берлин, е убит при бомбардировка на Съюзниците през 1944 г. Хаха е арестуван от чехите
на 14 май 1945 г., но умира, преди да бъде изправен пред съда.
FO На 16 март Чембърлейн казва пред Камарата на общините, че „до този момент“ не е бил депозиран протест пред
германското правителство.
FP Версията на Кулондр за този разговор е предадена във френската „Жълта книга“ (No. 78, pp. 102–3 във френското издание).
Тя потвърждава разказа на Вайцзекер. По-късно, на своя процес в Нюрнберг, държавният секретар твърди, че в своите
меморандуми за подобни срещи съзнателно е преувеличавал нацистките си пристрастия, за да прикрие своята антинацистка
дейност. Разказът на Кулондр за срещата обаче е само едно от доказателствата, че Вайцзекер изобщо не е преувеличавал.
FQ Трите „случая“ са ликвидирането на остатъка от Чехословакия, окупацията на Мемел и отбраната на границите на Райха.
FR Акцентирано в оригинала.
FS Т.е. няма да се опитва да постави поляците пред свършен факт. – Б.пр.
FT В резултат от тази война Полша измества източната си граница на 240 км източно от етнографската Линия Кързън за
сметка на Съветския съюз – граница, която поставя четири и половина милиона украинци и един и половина милиона
белоруси под полско управление. С други думи, западните и източните граници на Полша са неприемливи съответно за
Германия и Русия – факт, който западните демокрации явно пропускат да забележат, когато Берлин и Москва започват да
се сближават през лятото на 1939 г.
FU „Трябва да призная – пише Чембърлейн в частно писмо на 26 март, – че изпитвам крайно дълбоко недоверие към Русия. Не
вярвам ни най-малко в нейната способност да поддържа ефективна офанзива, дори да желае. Не се доверявам и на
мотивите ѝ... При това много от по-малките държави, особено Полша, Румъния и Финландия, хранят омраза и подозрение
към нея.“ (Feiling,The Life of Neville Chamberlain, p. 603.)
FV В телеграмата с инструкции за Кенард18 се споменава изрично, че Русия трябва да бъде игнорирана. „Става ясно – се
казва в текста, – че нашите опити да заздравим ситуацията ще бъдат осуетени, ако Съветският съюз бъде свързан открито
с лансирането на плана. Последните телеграми от множество мисии на Негово величество в чужбина съдържат
предупреждение, че включването на Русия не само ще изложи на риск успеха на нашите конструктивни усилия, но и по-
скоро ще укрепи връзките на страните в Антикоминтерновския пакт и освен това ще породи безпокойство в някои
приятелски правителства.“
FW Чембърлейн не може да не е бил осведомен за военната слабост на Полша. Седмица по-рано, на 22 март, британският
военен аташе във Варшава полковник Суорд е изпратил в Лондон дълъг доклад за катастрофалната стратегическа позиция
на Полша, „граничеща от три страни с Германия“, и за липсите в окомплектоването на полските въоръжени сили, особено
що се отнася до модерното въоръжение и екипировка.20
На 6 април, докато полковник Бек е в Лондон и участва в обсъждането на пакт за взаимопомощ, полковник Суорд и
британският военновъздушен аташе във Варшава, полковникът от авиацията капитан Вачел, изпращат нови доклади, които
са още по-обезсърчителни. Вачел подчертава, че през следващите дванайсет месеца полските военновъздушни сили ще
разполагат с „не повече от около 600 летателни апарата, много от които не могат да се мерят с германските“. Суорд
докладва, че полските сухопътни и военновъздушни сили страдат от такъв недостиг на модерно оборудване, че биха могли
да окажат само ограничена съпротива при германска атака с използване на всички ресурси. Обобщавайки докладите на
 своите аташета, посланик Кенард информира Лондон, че поляците няма да са в състояние да защитят Данцигския коридор
или западната си граница срещу Германия и ще трябва да отстъпят към Висла във вътрешността на Полша. „Следователно
– добавя той – приятелски настроена Русия“ е „от първостепенно значение“ за Полша.21
FX И наистина, транслацията до американските радиомрежи беше прекъсната, след като Хитлер започна да говори. В Ню
Йорк това предизвика слухове, че е бил убит. Аз се намирах в контролната зала на късовълновата секция на Германската
радиопредавателна компания в Берлин и отговарях за ретранслацията до „Кълъмбия Броудкастинг Систем“ в Ню Йорк,
когато предаването внезапно прекъсна. На моите протести германските служители отговориха, че нареждането е дошло от
самия Хитлер. Петнайсет минути по-късно получих обаждане от Ню Йорк да проверя съобщението за убийство. Лесно
можах да го опровергая, защото по отворената телефонна линия до Вилхелмсхавен чувах крясъците на Хитлер, който
произнасяше речта си. Трудно би било някой да застреля Фюрера през онзи ден, защото той говореше иззад параван от
непробиваемо за куршуми стъкло.
FY В деня на речта Вайцзекер телеграфира на Ханс Томсен, германския шарже във Вашингтон, с инструкция да осигури на
обръщението на Фюрера възможно най-голяма публичност, като го уверява, че за целта ще бъдат отпуснати допълнителни
средства. На 1 май Томсен отговаря: „Интересът към речта надхвърля всичко познато до този момент. Затова наредих
отпечатаният тук текст на английски да бъде изпратен... на адресите на десетки хиляди хора от всички класи и поприща, в
съгласие с приетия план. Следва отчет за разходите.“26
FZ Хитлер умишлено използва келтската дума за министър-председател.
GA Макар и в репортаж на „Асошиейтед Прес“ от Москва (публикуван в „Ню Йорк Таймс“ на 12 март) да се казва, че
критичното изказване на Сталин за опитите Русия да бъде въвлечена във война с Германия е довело до слухове в
дипломатическите среди в Москва, че е възможно сближаване между Съветския съюз и Германия, британският посланик
сър Уилям Бийдс явно не участва в подобни разговори. В своето комюнике, в което предава речта на Сталин, той не
споменава за подобна възможност. Един западен дипломат, Джоузеф Е. Дейвис, бивш американски посланик в Москва,
който по това време има назначение в Брюксел, успява да извлече правилните заключения от речта на Сталин. „Това
изявление има огромно значение – отбелязва той в дневника си на 11 март. – То носи белезите на ясно предупреждение към
британското и френското правителства, че на Съветите започва да им омръзва „нереалистичното“ противопоставяне на
агресорите. Това... наистина не предвещава нищо добро за преговорите... между британското външно министерство и
Съветския съюз. То със сигурност е най-опасният сигнал, който съм виждал досега.“ На 21 март той пише до сенатор Кей
Питман: „Хитлер полага отчаяни усилия да отдалечи Сталин от Франция и Британия. Ако британците и французите не се
събудят, боя се, че ще успее.“32
GB Когато на 19 март обяснява на съветския посланик в Лондон, Иван Майски, защо руското предложение за конференция, за
предпочитане в Букурещ, е „неприемливо“, лорд Халифакс казва, че за момента не могат да си позволят да изпратят нито
един от министрите на кралството в Букурещ. Очевидно е, че този груб отказ настройва зле руснаците в последвалите
преговори с британците и французите. Майски по-късно казва на Робърт Бут, член на парламента от Консервативната
партия, че отхвърлянето на руското предложение е било „поредният унищожителен удар върху политиката на действаща
колективна сигурност“ и е решило съдбата на Литвинов.33
GC Ако може да се вярва с известни уговорки на публикувания дневник на Литвинов (Notes for aJournal), Сталин е замислял
подобна промяна още от Мюнхенската конференция, от която Съветският съюз е бил изключен. Към края на 1938 г., според
един от записите в този дневник, Сталин казал на Литвинов: „Ние сме готови да стигнем до споразумение с германците... а
също и да обезвредим поляците.“ През януари 1939 г. комисарят по външните работи отбелязва: „Изглежда, че са решили
да ме отстранят.“ В същата записка той разкрива, че цялата му комуникация със съветското посолство в Берлин трябва
вече да минава през Сталин и че по указания на Сталин посланик Мерекалов скоро ще започне преговори с Вайцзекер, за да
каже на Хитлер „на практика“ следното: „Досега не можехме да стигнем до споразумение, но вече можем.“ Дневникът е
отчасти несигурен източник. Професор Едуард Хален Кар, британски специалист по Съветския съюз, го е изследвал и е
установил, че макар и дневникът да е подправен дотолкова, че част от написаното е „чиста измислица“, той до голяма
степен представя вярно гледната точка на Литвинов.
GD L'Ordine Supremo della Santissima Annunziata, най-високото отличие на Савойската династия – Б.пр.
GE Записите в дневника на Чиано от 22 май са пълни с пикантни клюки за Хитлер и ексцентричния му антураж. Фрау Гьобелс
се оплаква, че Фюрерът държи приятелите си будни по цяла нощ, и възкликва: „Вечно Хитлер е този, който говори! Повтаря
едно и също и отегчава гостите си.“ Чиано чува и подмятания „за нежните чувства на Фюрера към някакво красиво
момиче. Тя е двайсетгодишна, с прекрасни кротки очи, правилни черти и великолепно тяло. Името ѝ е Сигрид фон Лапус.
Двамата често си устройват интимни срещи“. (The Ciano Diaries, p. 85.) Чиано, който сам се ползва с голям успех сред
жените, е очевидно заинтригуван. Явно не е чувал за Ева Браун, любовницата на Хитлер, на която по това време рядко се
разрешава да идва в Берлин.
GF Акцентирано в оригинала.
GG Акцентирано в оригинала.
GH Хитлер очевидно има погрешно разбиране за Битката при Ютланд.
GI Като посочва тези тонажи за германските линейни кораби, генерал Томас мами дори Министерството на външните работи.
 В един интересен германски флотски документ51 с дата от преди повече от една година – 18 февруари 1938 г., се отбелязва,
че по силата на англо-германското военноморско споразумение на британското правителство са били подадени неверни
числа за тонажа на линейните кораби. В документа се казва, че действителният тонаж на 26 000-тонните кораби е 31 300
тона, а на 35 000-тонните кораби (най-високият клас в британския и американския флот) – 41 700 тона. Това е любопитен
пример за нацистка фалшификация.
GJ На 27 май британският посланик и френският шарже д’афер в Москва представят на Молотов англо-френски проект на
предлагания пакт. За изненада на западните емисари Молотов го приема много хладно.52
GK Тези писмени показания са отхвърлени като доказателство от трибунала и не са публикувани в изданията NaziConspiracy
and Aggression или Trial of the Major War Criminals, съдържащи свидетелства от Нюрнбергските процеси. Това не
намалява тяхната автентичност. Всички материали на тема нацистко-съветското сътрудничество през този период се
разглеждат предпазливо от трибунала, в който един от четиримата съдии е руснак.
GL В изданието Nazi–Soviet Relations, публикувано от Държавния департамент на САЩ през 1949 г., което съдържа
документи на германското Министерство на външните работи по тази тема, английският превод на телеграмата звучи
много по-категорично. Най-важното изречение е предадено по следния начин: „Взехме решение да започнем конкретни
преговори със Съветския съюз.“ Това е накарало много историци, включително Чърчил, да заключат, че тази телеграма от
30 май бележи решаващия обрат в усилията на Хитлер да сключи сделка с Москва. Този обрат всъщност настъпва по-
късно. Както изтъква Вайцзекер в послеписа на писмото си до Шуленбург от 30 май, германският подход, възприет с
одобрението на Хитлер, е трябвало да бъде „много умерен“.
GM За да се опита да осуети предоставянето на англо-френска гаранция на Латвия и Естония, които граничат със Съветския
съюз, на 7 юни Германия набързо е подписала пактове за ненападение с двете прибалтийски държави. Още преди това, на
31 май, Германия е прокарала подобен пакт и с Дания, който явно внушава на датчаните чувство за сигурност, необяснимо с
оглед на неотдавнашните събития.
GN Според документи на британския „Форин Офис“, на 8 юни Халифакс казва на Майски, че мислел да предложи на премиера
да отиде в Москва, но му било „невъзможно да се измъкне“. На 12 юни, след заминаването на Странг, Майски намеква на
Халифакс, че би било добре външният министър да замине за Москва, „когато положението се успокои“, но Халифакс
отново изтъква, че му е невъзможно да отсъства от Лондон „засега“.65
GO На 19 юни Върховното командване на сухопътните сили информира Министерството на външните работи, че 168 германски
офицери „са получили разрешение да пътуват през Свободната държава Данциг в цивилни дрехи на обиколка с проучвателни
цели“. В началото на юли генерал Кайтел отправя питане до външното министерство „дали е политически целесъобразно да
показваме публично дванайсетте леки и четирите тежки картечници, които са в Данциг, и да позволяваме провеждането на
учения с тях, или е по-добре да скрием присъствието на тези картечници“72. Как германците са успели да внесат тежка
артилерия незабелязано за полските инспектори, не се разкрива в германските документи.
GP Британското върховно командване, както и германското по-късно, драстично подценява потенциала на Червената армия.
Това вероятно се дължи до голяма степен на докладите, които получава от своите военни аташета в Москва. На 6 март
например военният аташе полковник Файърбрейс и военновъздушният аташе, подполковникът от авиацията Халауел,
изпращат в Лондон обширни доклади, в които се казва, че макар и отбранителните възможности на Червената армия и
нейните военновъздушни сили да са значителни, те не са в състояние да предприемат сериозна офанзива. Халауел е на
мнение, че руските военновъздушни сили, „подобно на сухопътните войски, има вероят​ност да бъдат спрени колкото от
вражеските действия, толкова и невъзможност да се поддържат основни функции“. Файърбрейс смята, че чистката сред
висшите офицери е отслабила значително Червената армия. Той обаче все пак подчертава пред Лондон, че „Червената
армия счита войната за неизбежна и без съмнение се подготвя усилено за нея“83.
GQ Странг е дори още по-въздържан в преговорите с Молотов в Москва. „Странно е наистина – пише той до „Форин Офис“ на
20 юли – да се очаква от нас да обсъждаме военни тайни със съветското правителство, без още да сме сигурни, че те ще
бъдат наши съюзници.“
Гледната точка на руснаците е точно противоположната, и тя е изложена от Молотов пред преговарящите от англо-френска
страна на 27 юли: „Важното е да разберем с колко дивизии може да допринесе всяка страна за общата кауза и къде ще
бъдат разположени те.“85 Преди да се ангажират политически, руснаците искат да знаят точно каква военна помощ биха
могли да очакват от Запада.
GR Британската делегация се състои от адмирал сър Реджиналд Плънкет-Ърнъл-Ърл-Дракс, бивш главнокомандващ (Плимут,
1935–1938 г.), маршалът от ВВС сър Чарлс Бърнет и генерал-майор Хейуд.
GS На 16 август маршалът от ВВС сър Чарлс Бърнет пише до Лондон от Москва: „Разбирам, че политиката на моето
правителство е да протакаме преговорите колкото е възможно по-дълго, ако не можем да получим съгласие за договор.“
След като на предния ден неговото правителство се е съгласило на преговори между военните щабове, Сийдс, британският
посланик в Москва, изпраща на 24 юли до Лондон следната телеграма: „Не съм оптимист за успеха на военните преговори,
нито пък смятам, че те могат да приключат бързо в какъвто и да е случай, но започването им сега ще разтърси здраво
силите на Оста и ще пораздвижи приятелите ни, като при това е възможно да се проточат достатъчно дълго, за да
преодолеем следващите няколко опасни месеца.“88 С оглед на данните на англо-френското разузнаване за срещите между
 Молотов и германския посланик, за усилията на Германия да заинтересува Русия с нова подялба на Полша (за които
Кулондр е предупредил Париж още на 7 май), за масовото съсредоточаване на германски войски на полската граница и за
намеренията на Хитлер, надеждите, които британците възлагат на протакането в Москва, са донякъде учудващи.
GT До това заключение стигат Арнолд Тойнби и неговите съавтори в книгата си The Eve of War, 1939, която се основава
предимно на документи на британското външно министерство.
GU Акцентът е в оригиналния документ.
GV Типичен пример е живо написаният доклад, който Атолико изпраща за своя разговор с Рибентроп, проведен на 6 юли. Ако
Полша се осмели да нападне Данциг, казва му нацисткият външен министър, Германия ще уреди Данцигския проблем за 48
часа – във Варшава! Ако Франция се намеси във връзка с Данциг и по този начин предизвика обща война – нека; толкова
по-добре за Германия. Франция ще бъде „унищожена“; Британия, ако започне да се бърка, ще доведе до разруха на
Британската империя. Русия? Ще има руско-германски договор, и Русия няма да предприеме нищо. Америка? Една реч на
Фюрера е била достатъчна да разгроми Рузвелт; а американците така или иначе не биха се помръднали. Страхът от Япония
ще накара Америка да се смири.
Слушах [разказва Атолико] в изумено мълчание, докато Рибентроп рисуваше тази картина на войната ad usum
Germaniae, която неговото въображение вече е запечатало незаличимо в главата му... Той не може да види нищо
друго освен собствената си версия – която е наистина невероятна – за сигурна германска победа във всяка област
и против всички... Накрая отбелязах, че доколкото разбирам, между Дучето и Фюрера има пълно съгласие, че
Италия и Германия се подготвят за война, която няма да е в непосредствено бъдеще.96
Само че прозорливият Атолико изобщо не вярва в това. В съобщенията си през целия юли той предупреждава за предстояща
германска операция в Полша.
GW В един момент Рибентроп с видимо раздразнение казва на Чиано: „Нямаме нужда от вас!“; на което Чиано отговаря:
„Бъдещето ще покаже.“ (От непубликувания дневник на генерал Халдер, запис от 14 август.102 Халдер казва, че го е научил
от Вайцзекер.)
GX Макар и германския протокол да се казва изрично, че Чиано се е съгласил с Хитлер „да не се издава комюнике след
приключването на разговора“, германците веднага след това изиграват своя италиански съюзник. Два часа след
отпътуването на Чиано и без каквато и да е консултация с италианците официалната германска информационна агенция
ДНБ публикува комюнике, че преговорите са засегнали всички злободневни проблеми, като е било отделено специално
внимание на Данциг, и са се увенчали със „стопроцентово“ съгласие. И то до такава степен – е добавено в комюникето, –
че нито един проблем не е бил оставен нерешен, поради което повече срещи няма да има, защото няма повод за такива.
Атолико изпада в ярост. Той протестира пред германците, като ги обвинява в измама. Намеква пред Хендерсън, че войната
е предстояща. И в гневна депеша до Рим характеризира германското комюнике като „макиавелианско“, изтъквайки, че то е
издадено с умисъла да обвърже Италия с Германия, след като последната атакува Полша, и моли Мусолини да прояви
твърдост, като поиска от Хитлер германците да спазват клаузите за „консултации“ в Стоманения пакт, и възползвайки се от
тези клаузи, да настоява за едномесечна отсрочка за уреждане на Данцигския въпрос по дипломатически канали.103
GY Вж. с. 592.
GZ Единственият известен източник за случилото се на това съвещание е непубликуваният дневник на генерал Халдер. Това е
първият запис в него – 14 август 1939 г. Халдер води дневника си по стенографския метод на Габелсбергер и написаното е
безценен документ за най-тайните военни и политически събития в нацистка Германия от 14 август 1939 г. до 24 септември
1942 г., когато генералът е уволнен от поста си. Записките от Оберзалцберг се състоят от стенографски бележки, които
Халдер е нахвърлял успоредно с речта на Хитлер, и резюме, което е добавил накрая. Странно е, че нито един американски
или британски издател не е публикувал дневника на Халдер. Докато пишех тази книга, имах възможност да ползвам негова
германска версия, преписана на нормален език от самия Халдер. Дневното разписание на Хитлер потвърждава датата на
тази среща и дава допълнителното сведение, че освен главнокомандващите, Браухич, Гьоринг и Редер, на нея е присъствал
и д-р Тот – инженерът, построил Западния вал.
HA Пред Нюрнбергския съд на 19 март 1946 г., когато се явява като свидетел на защитата на Гьоринг, Далерус казва, че
фелдмаршалът е успокоил британските бизнесмени, давайки им честната си дума, че ще направи всичко по силите си да
избегне война. Само че позицията на Гьоринг по онова време вероятно е изразена по-точно в едно негово изявление,
направено два дена след срещата с британските посетители. Хвалейки се с противовъздушната отбрана на Луфтвафе, той
казва: „В Рур няма да падне нито една бомба. Ако и един вражески бомбардировач стигне до Рур, да не се казвам Херман
Гьоринг; можете да ме наричате Майер!“ – хвалба, за която скоро ще съжалява.
HB Науйокс има пръст в „Инцидента във Венло“, за който ще стане дума по-нататък. Той участва в инициативата за
дегизиране на германски войници в холандски и белгийски граничарски униформи по време на инвазията на запад през май
1940 г. В началото на войната ръководи отдел в СД, който се занимава с подправяне на паспорти, и през този период дава
предложение за „Операция Бернхард“ – фантастичен план за разпръсване на фалшиви британски банкноти над Англия. На
Хайдрих накрая му идва до гуша от него и го принуждава да се включи в един есесовски полк в Русия, където го раняват.
През 1944 г. Науйокс се появява в Белгия, на ръководен пост в икономиката, но основната му работа по това време,
изглежда, е било убийството на няколко членове на датското съпротивително движение. Предава се на американската
 армия в Белгия, вероятно за да си спаси кожата. Всъщност има невероятен късмет. След като е задържан като военен
престъпник, през 1946 г. предприема драматично бягство от специален лагер за военнопрестъпници в Германия и така
успява да избегне съда. По времето, когато пишех тази книга, не беше заловен и нищо не се чуваше за него. Описание на
бягството му има в Schaumburg-Lippe, ZwischenKrone und Kerker.
HC Оберфюрерът от СС д-р Мелхорн, който управлява СД по времето на Хайдрих. Както разказва Шеленберг в своите
мемоари (The Labyrinth, pp. 48–50), на 26 август Мелхорн му казал, че му е било възложено да инсценира фалшиво
нападение в Глайвиц, но се измъкнал, като се престорил на болен. Психиката на Мелхорн заяква през по-късните години.
През войната той е известен подстрекател на гестаповски терор в Полша.
HD Подводниците отплават между 19 и 23 август, „Граф Шпее“ – на 21-ви, а „Дойчланд“ – на 24-и.
HE Британското правителство скоро научава за това. На 17 август американският заместник държавен секретар Съмнър Уелс
информира британския посланик във Вашингтон за предложенията на Молотов към Шуленбург. Американският посланик в
Москва ги е предал по телеграфен път до Вашингтон на предния ден, и то с изключителна точност.11 Посланик Стейнхарт се
е срещнал с Молотов на 16 август.
HF Споразумението е подписано в Берлин, в 2 ч. след полунощ на 20 август, неделя.
HG Не е открит официален протокол на тирадата на Хитлер, но няколко нейни записа излязоха на бял свят, два от които
направени от висши офицери въз основа на бележки, които са нахвърляли по време на съвещанието. Единият, дело на
адмирал Херман Бьом, началник на Флота за открито море, е представен в Нюрнберг в защита на адмирал Редер и
публикуван в оригинал на немски в TMWC,XLI, pp. 16–25. Генерал Халдер си води подробни бележки по своята уникална
стенографска система на Габелсбергер, и записът от неговия дневник, направен на 22 август, е публикуван в превод на
английски в DGFP, VII, pp. 557–59. Главният документ от заседанието, използван от обвинението в Нюрнбергския процес, е
един неподписан меморандум от две части от архивите на ОКВ, пленени от американски войски в Заалфелден в Тирол,
Австрия. Той е издаден в превод на английски в NCA, III, pp. 581–86 (Нюрнбергски документ 798-PS), 665–66 (N.D. 1014-
PS), както и в DGFP, VII, pp. 200–6. Оригиналният немски текст на меморандума е включен, разбира се, в томовете на
TMWC. В него езикът на Хитлер е някак по-жив, отколкото в записките на адмирал Бьом и генерал Халдер. Във всеки
случай и трите версии са близки по съдържание и не може да има съмнение в тяхната автентичност. В Нюрнберг имаше
известни колебания относно един четвърти запис на Хитлеровата реч, фигуриращ в списъка като N.D. C-3 (NCA, VII, pp.
752–54), и макар че за него се споменава в протоколите, обвинението не го представи като доказателство. Макар и
безспорно да звучи правдоподобно, той вероятно е леко разкрасен от лица, които не са присъствали на срещата в „Бергхоф“.
За да пресъздам цялостно забележките на Хитлер, използвах записките на Бьом и Халдер и неподписания меморандум,
представен като доказателство в Нюрнберг.
HH „Мръсно куче“.
HI Според описанието в Нюрнбергски документ C-3 (вж. бележката по-горе, с. 629), Гьоринг скочил на масата и изрекъл
„кръвожадни благодарности и кървави обещания“. „Танцуваше наоколо като дивак. Малцината, които се съмняваха,
запазиха мълчание.“ Това описание жегва страшно Гьоринг по време на неговия разпит в Нюрнберг на 28 и 29 август 1945 г.
„Оспорвам факта, че съм стоял на масата – казва Гьоринг. – Искам да знаете, че речта беше произнесена в голяма зала в
частния дом на Хитлер. Не съм свикнал да скачам по масите в частни домове. Такова поведение би било напълно
несъвместимо с това на германски офицер.“
– Е, факт е, че сте дали тон на аплодисментите след речта, нали? – казва на това място полковник Джон Х. Еймен,
американският водещ на разпита.
– Да, но не върху масата – отвръща Гьоринг.27
HJ „Унизително преживяване“ – така го нарича Странг в едно съобщение до „Форин Офис“ на 20 юли.28
HK Тук е важна последователността на събитията във времето. Молотов получава нацисткото предложение за посещение на
Рибентроп в Москва чак на 15 август вечерта (Вж. по-горе, с. 620.) Макар и да не го приема безусловно, той все пак дава
да се разбере, че Русия е заинтересована от пакт за ненападение с Германия, който, разбира се, би направил излишни
преговорите за военен съюз с Франция и Британия. Най-доброто заключение, до което мога да стигна, е, че към 14 август,
когато Ворошилов поставя искането за „недвусмислен отговор“ на въпроса дали съветските войски ще бъдат допуснати да
се бият с германците в Полша, в Кремъл все още не са решили към коя от страните да се присъединят. За съжаление
руските документи, които биха могли да изяснят този ключов въпрос, не са публикувани. Във всеки случай Сталин явно е
отлагал окончателното си решение до 19 август следобед. (Вж. по-горе, с. 619.)
HL Лойд Джордж в реч пред Камарата на общините на 3 април, четири дни след обявяването на едностранната гаранция на
Чембърлейн за Полша, е убеждавал британското правителство да постави такова условие. „Ако се включим без помощта
на Русия, ще влезем в капан. Тя е единствената страна, чиито войски могат да стигнат там [в Полша]... Не мога да
разбера защо, преди да се впуснем в това огромно начинание, да не осигурим приобщаването на Русия... ако Русия не е
била привлечена за този план заради известни чувства на поляците, които не желаят присъствието на руснаците, наше право
е да обявим условията си, и ако поляците не са готови да приемат единствените условия, при които можем успешно да им
помогнем, отговорността за това трябва да бъде тяхна.“
HM На заседание на военните делегации на предната сутрин, 21 август, Ворошилов е поискал отлагане на преговорите за
 неопределен срок с извинението, че той и неговите колеги ще бъдат заети с есенните маневри. На англо-френските
протести срещу подобно забавяне маршалът отговаря: „Намеренията на съветската делегация бяха – и все още са – да се
споразумеем за организирането на военно сътрудничество между въоръжените сили на трите страни... СССР, който няма
обща граница с Германия, може да окаже помощ на Франция, Британия, Полша и Румъния само при условие че войските му
получат право на преминаване през полска и румънска територия... Съветските сили не могат да сътрудничат с
въоръжените сили на Британия и Франция, ако не бъдат допуснати на полска и румънска територия... Съветската военна
делегация не е в състояние да си представи как е възможно правителствата и генералните щабове на Британия и Франция,
когато са изпратили своите мисии в СССР... да не са им дали някакви директиви по такъв елементарен въпрос... Това
показва само, че има причини да се съмняваме в тяхното желание да влязат в сериозно и ефективно сътрудничество със
СССР.“ Военната аргументация на маршала почива на здрава логика и неспособността на френското и особено на
британското правителство да я удовлетворят ще се окаже пагубна. Само че повтарянето на тези съображения (и цялото
останало заявление) на тази късна дата, 21 август, когато Ворошилов не може да не е знаел за решението на Сталин от 19
август, е вече неискрено.
HN Формулировката на съществените клаузи е почти идентична с тази на съветския проект, който Молотов връчва на
Шуленбург на 19 август и който Хитлер в телеграмата си до Сталин казва, че приема. В руския проект се уточнява, че
договорът за ненападение ще бъде валиден само ако едновременно с него бъде подписан „специален протокол“, който да
стане неделима част от пакта.34 Според Фридрих Гаус, който участва във вечерната среща, високопарният преамбюл, който
Рибентроп искал да вмъкне, за да наблегне на формирането на приятелски съветско-германски отношения, отпаднал по
настояване на Сталин. Съветският диктатор се оплакал, че „съветското правителство не може изведнъж да представи пред
обществеността уверения в приятелство, след като в продължение на шест години нацисткото правителство е изливало
върху него кофи с тор“35.
HO Член VII предвижда договорът да влезе в сила веднага след подписването. Официалното му ратифициране в две такива
тоталитарни страни е, разбира се, чиста формалност. Все пак би отнело няколко дни. Тази клауза е включена по настояване
на Хитлер.
HP Същото се отнася и за полската дипломация. В депеша до Париж посланик Ноел докладва как е реагирал външният
министър Бек на подписването на нацистко-съветския пакт: „Бек е напълно невъзмутим и не изглежда ни най-малко
обезпокоен. Той смята, че по същество почти нищо не се е променило.“
HQ Въпреки множеството предупреждения, че Хитлер ухажва Кремъл, за които вече знаем. На 1 юни мосьо Кулондр,
френският посланик в Берлин, е информирал френския външен министър Боне, че Русия заема все по-голямо място в
мислите на Хитлер. „Хитлер ще рискува война, ако не му се налага да воюва с Русия – пише Кулондр. – От друга страна,
ако знае, че трябва да воюва и с нея, по-скоро ще отстъпи, отколкото да постави страната, партията и самия себе си под
гибелна заплаха.“ Посланикът настоятелно препоръчва навременното приключване на англо-френските преговори в Москва
и уведомява Париж, че британският посланик в Берлин е отправил подобен призив към своето правителство в Лондон.
(French Yellow Book, Fr. ed.,pp. 180–81.)
На 15 август както Кулондр, така и Хендерсън се срещат със Вайцзекер в Министерството на външните работи. Както
британският посланик информира Лондон, държавният секретар е уверен, че Съветският съюз „накрая ще се включи в
подялбата на полската плячка“. (British Blue Book, p. 91.) Кулондр от своя страна след разговора си с Вайцзекер
телеграфира в Париж: „Необходимо е на всяка цена да се постигне някакво решение в руските преговори колкото е
възможно по-скоро.“ (French Yellow Book, p. 282.)
От началото на юни до края на юли американският посланик в Москва, Лорънс Стейнхарт, също е изпращал предупредителни
съобщения за заплахата от съветско-нацистка сделка, които президентът Рузвелт е предал на британското, френското и
полското посолства. Още на 5 юли, когато съветският посланик Константин Умански заминава в отпуск за Русия, той носи
със себе си послание от Рузвелт, „че ако неговото правителство се съюзи с Хитлер, със същата сигурност, с която нощта
следва деня, веднага щом Хитлер завоюва Франция, той ще се обърне срещу Русия“. (Joseph E. Davies, Mission to Moscow,
p. 450.) Предупреждението на президента е изпратено по телеграфа до Стейнхарт с инструкции да го предаде на Молотов,
което посланикът прави на 16 август. (U.S. Diplomatic Papers, 1939, I, pp. 296–99.)
HR Години преди това Хитлер е написал в „Моята борба“ следните пророчески думи: „Самият факт на сключване на съюз с
Русия съдържа в себе си план за следващата война. Нейният изход ще бъде краят на Германия.“ (Вж. с. 660 в изданието на
Houghton Mifflin, 1943.)
HS „Веднага щом вратата се затвори зад посланика – разказва по-късно Вайцзекер, който присъства на сцената, – Хитлер се
плесна по бедрото, засмя се и каза: „Чембърлейн няма да оцелее след този разговор; кабинетът му ще падне тази вечер.“
(Weizsaecker, Memoirs, p. 203.)
HT Според Ерих Корт (Wahn und Wirklichkeit, p. 192) Хитлер бил толкова възбуден от своя триумф в Москва, че на 25 август
сутринта попитал в своето бюро по печата за новини за правителствените кризи в Париж и Лондон. Смятал, че и двата
кабинета трябва да паднат. Слязъл на земята, когато бил уведомен за твърдия тон на речите, произнесени от Чембърлейн и
Халифакс в парламента на предния ден.
HU Или ако не настрана, то поне извън всякакво сериозно участие. Генерал Халдер намеква за това, когато обобщава
 „последователността от събития“ от 25 август в дневника си по-късно, на 28-и. Отбелязвайки, че в 13:30 ч. на 25-и Хитлер
се е срещнал с Хендерсън, Халдер добавя: „Фюрерът ще прояви разбиране, ако Англия започне привидна война.“
HV Макар че постоянните заповеди на Хитлер, които не са били отменени, предвиждат нападението да стане на този ден и
час, както казва Халдер, „автоматично“, някои германски автори съобщават, че няколко минути след 15 ч. Фюрерът е дал
изрични заповеди на следващата сутрин да бъде задействан FallWeiss. (Вж. Weizsaecker, Memoirs; Kordt, Wahn und
Wirklichkeit; и Walther Hofer, War Premeditated, 1939.) Хофер казва, че заповедта е дадена в 15:02 ч. и посочва като свой
източник генерал фон Форман, който присъства в Канцлерството в този момент. В германските документи не са открити
официални данни за това.
HW Към този договор има таен протокол, в който се казва, че „европейската държава“, спомената в Член 1, чиято агресия ще
бъде основание за взаимопомощ във военната област, е Германия. Това спестява на британците гибелната необходимост да
обявят война на Съветския съюз, когато Червената армия, в тайно споразумение с германците, нахлува в Източна Полша.
HX Германия не спазва смяната на зимно и лятно часово време, както прави Великобритания. Това елиминира разликата във
времето от един час между Берлин и Лондон.
HY
Не бива да забравяме, че „полските провокации“, за които Хитлер и Рибентроп опяват на своите срещи и в дипломатическия
си обмен с британците, французите, руснаците и италианците, и новините за които се публикуват под крещящи заглавия в
контролираната нацистка преса, са почти изцяло измислени от германците. По-голямата част от провокациите в Полша се
вършат от самите германци, по заповеди от Берлин. Заловените германски документи изобилстват с доказателства за това.
HZ На предния ден, 24 август, Чиано е посетил краля в неговата лятна резиденция в Пиемонт, и възрастният владетел, който е
бил изтикан в глуха линия от Мусолини, се изказва с презрение за въоръжените сили на страната. „Армията е в плачевно
състояние – цитира Чиано думите на краля. – Дори защитата на нашата граница е недостатъчна. Той е провел трийсет и
две инспекции и е убеден, че французите могат да проникнат много лесно. Офицерите от италианската армия не са
квалифицирани за тази работа, а оборудването ни е вехто и морално остаряло.“ (Ciano Diaries, p. 127.)
IA В немския превод на писмото на Мусолини, намерен в архивите на външното министерство след войната, който и аз съм
използвал тук, думата „Германия“ на това място е задраскана и над нея е напечатана думата „Полша“, така че да се чете:
„Ако Полша нападне...“ В италианския оригинал, публикуван след войната от италианското правителство, пасажът изглежда
така: „Se la Germania attacca la Polonia.“ Странно е, че нацистите са подправяли дори тайните документи, депозирани в
техните официални правителствени архиви.14
IB Сякаш писмото на Мусолини не е било достатъчно горчиво лекарство за Хитлер, някои германски автори, повечето от които
преки наблюдатели на драматичните събития през последните дни на мира, са публикували въображаем текст на това
писмо на Дучето до Фюрера. Ерих Корт, един от антинацистките конспиратори и завеждащ канцеларията на външното
министерство, пръв публикува тази лъжлива версия в печатен вид в своята книга Wahn und Wirklichkeit, издадена в
Щутгарт през 1947 г. Корт не я включва във второто издание, но други писатели продължават да я копират от първото. Тя
фигурира в Zwischen Hitler und Stalin от Петер Клайст, публикувана през 1950 г., и дори в английския превод на мемоарите
на Паул Шмит, публикувани в Ню Йорк и Лондон през 1951 г. Автентичният текст обаче е публикуван в Италия през 1946 г.,
а в превод на английски – през 1948 г. в Nazi–Soviet Relations, издание на Държавния департамент. Д-р Шмит, който е при
Хитлер, когато последният получава писмото от Атолико, привежда следния цитат от него: „В един от най-мъчителните
моменти от живота си трябва да ви уведомя, че Италия не е готова за война. Според това, което ми съобщават
отговорните ръководители на въоръжените сили, запасите на италианските ВВС от гориво са толкова малки, че ще стигнат
само за три летателни седмици. Същото е положението, що се отнася до запасите за сухопътните сили и запасите от
суровини... Моля, разберете моето положение.“ За една любопитна бележка във връзка с фалшифицирането на това писмо
вж. Namier, In the Nazi Era, p. 5.
IC Вж. по-горе, с. 616–617.
ID Това предизвиква още по-голямо възмущение в Берлин и известно неудобство в Рим, което се налага да бъде загладено от
Чиано. По-късно Атолико казва на Чиано, че нарочно е настоявал за пълна доставка преди началото на военните действия,
„за да убеди германците, че не могат да отговорят на техните искания“. Да се доставят 13 млн. тона за няколко дни е,
разбира се, напълно невъзможно, и Мусолини се извинява на посланик фон Макензен за „недоразумението“, като отбелязва,
че „дори Всемогъщият не може да транспортира подобни количества за няколко дни“ и че никога не му е хрумвало „да
предявява подобно абсурдно искане“28.
IE Т.е. предложението на Хитлер от 25 август да „гарантира“ Британската империя.
IF „Рибентроп не знаеше каквото и да е за изпращането на Далерус – свидетелства Гьоринг от подсъдимата скамейка в
Нюрнберг. – Никога не съм обсъждал въпроса за Далерус с Рибентроп. Той изобщо не знаеше, че Далерус посредничи
между мен и британското правителство.“37 Гьоринг обаче държи Хитлер в течение.
IG Текстът е публикуван в Documents on British Foreign Policy, Third Series, Vol. VII, p. 283. Той не е включен в нито един
публикуван британски документ до излизането на цитирания по-горе том през 1954 г. – пропуск, който е предмет на
множество коментари от страна на британските историци. Далерус не се споменава в британската „Синя книга“ с
документи, засягащи избухването на войната, нито в заключителния доклад на Хендерсън, нито дори в неговата книга
Failure of a Mission, макар че в книгата той фигурира като „източник, поддържащ връзка с Гьоринг“. В телеграмите на
 Хендерсън, както и в тези от други членове на британското посолство, които вече са публикувани, Далерус и неговата
дейност играят доста забележима роля, както и в различни меморандуми на британското Министерство на външните
работи.
Ролята на този ексцентричен шведски бизнесмен в опитите за спасяване на мира е добре пазена тайна, и както на
„Вилхелмщрасе“, така и на „Даунинг Стрийт“ правят много, за да останат действията му скрити от кореспондентите и
неутралните дипломати, които, доколкото ми е известно, не са знаели нищо за тях до явяването на Далерус като свидетел в
Нюрнберг на 19 март 1946 г. Неговата книга, „Последният опит“, е публикувана на шведски през 1945 г., в края на войната,
но английското издание се появява едва през 1948 г., при това минават още шест години, преди ролята на шведа да бъде
потвърдена официално, така да се каже, от документите в Том II от серията DBrFP. В документацията на германското
външно министерство от месец август Далерус не се споменава, като се изключи един редовен меморандум, който
отбелязва, че според получено съобщение от авиокомпанията „Луфтханза“, на 26 август с един от нейните самолети в
Берлин е пристигнал „Далерус, господин от „Форин Офис“. Името му обаче фигурира в някои по-късни документи.
IH Вероятно се има предвид посланието на президента Рузвелт до Хитлер от 24 и 25 август, призоваващо за преки преговори
между Германия и Полша.
II Справедливостта изисква да кажем, че Далерус съвсем не е бил толкова прогермански настроен, колкото изглежда от някои
негови съобщения. През нощта на същия този понеделник, след като е прекарал два часа с Гьоринг в щаба на Луфтвафе в
Ораниенбург, той се обажда на Форбс, за да му каже: „Германската армия ще бъде в изходни позиции за нападение срещу
Полша през нощта в сряда срещу четвъртък, 30–31 август.“ Форбс изпраща това сведение в Лондон по най-бързия начин.
IJ „Започнах да се надвиквам с Хитлер – телеграфира Хендерсън до Халифакс на следващия ден. – ...Виках много по-силно,
колкото гласът ми държеше.“51 За тази демонстрация на темперамент не се споменава в по-ранните британски документи.
IK Генерал Халдер формулира накратко играта на Хитлер в бележка, записана в дневника му на 29 август: „Фюрерът се надява
да вбие клин между британци, французи и поляци. Стратегия: да ги обсипе с демографски и демократични искания...
Поляците ще дойдат в Берлин на 30 август. На 31 август преговорите ще завършат с провал. На 1 септември започваме да
използваме сила.“
IL Макар и облечена в примирителна форма, британската нота е твърда. Правителството на Негово величество, казва се в
нея, „отвръща с взаимност“ на германското желание за подобряване на отношенията, но „не би могло да жертва интересите
на други приятели, за да постигне това подобряване“. Те разбират напълно, обяснява нотата по-нататък, че германското
правителство не може „да жертва жизнените интереси на Германия, но полското правителство е в същата позиция“.
Британското правителство трябва да изрази „открити резерви“ към условията на Хитлер, и макар и да настоява за преки
преговори между Берлин и Варшава, смята, че „ще бъде неизпълнимо да установят контакт още днес“. (Текст от British
Blue Book, pp. 142–43.)
IM Рибентроп, който лично според мен беше най-жалката фигура от всички главни обвиняеми на Нюрнбергския процес (и с
най-слаба защита), твърди от подсъдимата скамейка, че Хитлер, който лично бил продиктувал шестнайсетте точки, му бил
забранил изрично да изпуска от ръцете си тези предложения. Защо – това не казва; по време на кръстосания разпит не му е
зададен такъв въпрос. „Хитлер ми каза – признава Рибентроп, – че мога да предам на британския посланик само основния
им смисъл, ако намеря за уместно. Аз направих малко повече от това: прочетох всички предложения от началото до края.“
Хендерсън, казва Шмит, не владеел толкова добре немски и вероятно би бил по-полезен в тези критични преговори, ако
беше използвал родния си език. Английският на Рибентроп бил отличен, но той отказвал да говори на него по време на
въпросните преговори.60
IN Текстът на шестнайсетте предложения е изпратен по телеграфа на германския шарже д’афер в Лондон в 21:15 ч. на 30
август, четири часа преди Рибентроп да ги „изломоти“ пред Хендерсън. Германският пратеник в Лондон обаче е
инструктиран, че те трябва „да се пазят в строга тайна и да не се съобщават на никого до нови инструкции“.61 В своята нота
от предишния ден Хитлер, както знаем, е обещал да ги предостави на британското правителство преди пристигането на
полския преговарящ.
IO В съобщение до Халифакс, изпратено в 5:15 ч. (на 31 август), Хендерсън докладва, че също е посъветвал „най-настоятелно“
Липски да „се обади“ на Рибентроп и да поиска германските предложения, за да може да ги предаде на полското
правителство. Липски казва, че ще трябва най-напред да говори с Варшава. „Полският посланик – добавя Хендерсън –
обеща да телефонира веднага на своето правителство, но той е толкова муден или толкова ограничен от дадените му от
правителството инструкции, че не мога да разчитам на особено ефективни действия от негова страна.“63
IP В Нюрнберг на подсъдимата скамейка Гьоринг твърди, че като е предал текста на „предложението“ на Хитлер на
британското посолство, е поел „огромен риск“, тъй като Фюрерът бил забранил разпространяването на тази информация.
„Аз единствен можех да поема този риск“ – казва Гьоринг пред трибунала.64
IQ Дори здравомислещият френски посланик подкрепя в това британския си колега. Хендерсън му телефонира в 21 ч., за да
каже, че ако поляците не се съгласят до обяд да изпратят пълномощен представител в Берлин, германската армия ще
започне атаката. Кулондр отива веднага в полското посолство и се заема да увещава Липски да телефонира на своето
правителство и да поиска разрешение да установи веднага контакт с германците „като пълномощен представител“.
(FrenchYellow Book, French edition, pp. 366–67.)
IR Към този момент, т.е. преди обяд на 31 август, Хендерсън, който се бори отчаяно за мир на едва ли не всяка цена, си е
внушил убеждението, че германските условия са напълно приемливи и дори умерени. И макар и Рибентроп да му е казал
предната нощ, че германските предложения са „вече невалидни, защото не е пристигнал полски пратеник“, и макар и
полското правителство още да не ги е виждало, и макар и те да са общо взето прах в очите, Хендерсън през целия ден
настоява пред Халифакс да окаже натиск върху поляците да изпратят пълномощен представител, както е поискал Хитлер, и
не спира да изтъква колко разумни са шестнайсетте точки на Фюрера.
В 12:30 ч. (на 31 август) Хендерсън телеграфира на Халифакс и го „пришпорва“ да „настоя​ва“ пред Полша, че Липски трябва
да поиска от германското правителство германските предложения, за да ги предаде спешно на своето правителство „с
оглед на изпращането на пълномощен представител“. „Условията ми звучат умерено – твърди Хендерсън. – Това не е
Мюнхен... Полша никога вече няма да получи толкова добри условия...“
В същото време Хендерсън пише дълго писмо до Халифакс: „Германските предложения не застрашават независимостта на
Полша... Тя вероятно ще получи по-неизгодна сделка по-късно...“
Хендерсън не оставя на мира Халифакс и му телеграфира в 00:30 ч. на 1 септември, четири часа след планираното начало на
германското нападение (макар че той не го знае): „Германските предложения... не са неприемливи... Аз твърдя, че с
германската оферта войната ще бъде напълно неоправдана.“ Той пак настоява британското правителство да притисне
поляците да заявят „на ясен език“ своето „намерение да изпратят пълномощен представител в Берлин“.
Британският посланик във Варшава гледа на положението по различен начин. На 31 август той телеграфира на Халифакс:
„Посланикът на Н. В. в Берлин явно смята германските условия за приемливи. Боя се, че не мога да се съглася с него от
гледна точка на Варшава.“65
IS Друг малко странен дипломатически епизод от този последен мирен ден също заслужава да се отбележи. Далерус се връща
от посещението при Липски в британското посолство, където от кабинета на Хендерсън поръчва по обяд телефонен
разговор със сър Хорас Уилсън в британското външно министерство в Лондон. Той казва на Уилсън, че германските
предложения са „изключително щедри“, но полският посланик току-що ги е отхвърлил. „Ясно е, че поляците препятстват
възможностите за преговори“ – казва той.
В този момент Уилсън чува някакъв шум по далекосъобщителната линия, който го навежда на мисълта, че германците
подслушват. Опитва се да сложи край на разговора, но Далерус държи да се разпростре надълго върху неблагоразумието на
поляците. „Повторих на Далерус да замълчи – отбелязва сър Хорас в меморандум на „Форин Офис“, – но тъй като той не го
направи, поставих обратно слушалката.“
Уилсън докладва на висшестоящите за тази недискретност, допусната в самия кабинет на посланика на Н. В. в Берлин. В 13
ч., преди да е изминал и час, Халифакс изпраща шифрована телеграма на Хендерсън: „Трябва да внимавате много, когато
използвате телефона. Разговорът на Д. [в съобщенията между „Форин Офис“ и посолството в Берлин, Далерус винаги е
обозначаван с инициала „Д.“] от посолството по обяд е бил крайно недискретен и сигурно е бил чут от германците.“66
IT Акцентите са в оригиналния текст на немски.
IU Сега Тчев в Полша. – Б.пр.
IV Една бележка в полето на директивата изяснява този съмнителен пункт: „Т.е. силите в Атлантика засега ще останат на
изчаквателна позиция.“
IW Съставя я вероятно същата вечер, но я изпраща в Лондон чак в 15:45 ч. на следващия ден, близо дванайсет часа след
началото на германското нападение срещу Полша. Преди нея пуска няколко други телеграми, също по телефонната линия
(така че предаването им е едновременно), в които съобщава за избухването на военните действия. В нея се казва:
„Взаимното недоверие на германците и поляците е толкова пълно, че не виждам полза да приемам [sic] каквито и да е
предложения от тук, които само ще бъдат изпреварени още веднъж от събитията или няма да доведат до нищо в резултат
от използваните методи или от съображения за чест и престиж.
Последната надежда се крие в нашата непреклонна решимост да се противопоставим на силата със сила.“77
IX След като мои приятели, които прочетоха този пасаж, изразиха съмнения в обективността на автора по отношение на
Хендерсън, вероятно би следвало да приведа и друго мнение за британския посланик в Берлин. Британският историк сър Л.
Б. Наймиър дава следната обобщена характеристика на Хендерсън: „Суетен, празен, самонадеян човек, който твърдо се
придържа към предвзетите си представи, той бълва телеграми, депеши и писма с внушителен обем и в невероятни
количества, повтаряйки стократно едни и същи безпочвени възгледи и идеи. Достатъчно ограничен, за да бъде заплаха, и
недостатъчно глупав, за да бъде безобиден, той се оказва un homme néfaste.“ (Namier, Inthe Nazi Era, p. 162.)
IY Вж. по-горе, с. 617–619.
IZ Речта на полски е нахвърляна в общи линии за Науйокс от Хайдрих. Тя съдържа провокативни твърдения срещу Германия и
обявява нападението за извършено от поляци. Вж. по-горе, с. 618.
JA „Полското нападение“ в Глайвиц е използвано от Хитлер в неговата реч пред Райхстага на следващия ден и е посочено като
оправдание за нацистката агресия от Рибентроп, Вайцзекер и други представители на външното министерство в тяхната
пропаганда. „Ню Йорк Таймс“ и други вестници съобщават за него, както и за подобни инциденти, в техните броеве от 1
септември 1939 г. Остава само да допълним, че според свидетелските показания на генерал Лахузен от Абвера, дадени в
Нюрнберг, всички мъже, които са носили полски униформи при симулираното нападение през онази вечер, са били, както се
 изразява генералът, „отстранени“.78
JB През деня Хитлер намира време да изпрати телеграма до херцога на Уиндзор в Антиб, Франция.
Берлин, 31 август 1939 г.
Благодаря ви за вашата телеграма от 27 август. Можете да бъдете спокоен, че моето отношение към Британия и
моето желание да избегна нова война между нашите народи остават непроменени. От Британия обаче зависи
дали моите желания за бъдещото развитие на германско-британските отношения ще могат да се изпълнят.
Адолф Хитлер 80
Това е първото, но съвсем не и последното упоменаване на бившият крал на Англия в заловените германски документи.
Впоследствие, поне за известно време, както ще отбележим по-нататък, херцогът на Уиндзор започва да играе важна роля
в сметките на Хитлер и Рибентроп.
JC Прокламацията на Хитлер към армията, обявяваща започването на военните действия, беше излъчена по германското
радио в 5:40 ч., а извънредните издания на вестниците се появиха по улиците малко след това. Вж. по-долу, с. 730.
JD Германската операция за завземане на Моста на Диршау над Висла, преди поляците да успеят да го взривят, е била
планирана в началото на лятото и фигурира постоянно в документите за Случай „Бяло“. Тя е наредена конкретно в
Директива № 1 на Хитлер на 31 август. Всъщност операцията се проваля, отчасти защото ранната утринна мъгла
затруднява спускането на парашутистите, които трябва да завземат моста. Поляците успяват да го взривят тъкмо навреме.
JE Вж. по-горе, с. 674–675.
JF Вж. по-горе, с. 698.
JG Решението на Мусолини всъщност е предадено на британците предната нощ. В 23:15 ч. на 31 август във „Форин Офис“ е
получено съобщение от сър Пърси Лорейн в Рим: „Взето е решение на италианското правителство. Италия няма да воюва
нито срещу Англия, нито срещу Франция... Това ми беше съобщено под секрет от Чиано в 21:15 ч.10
Същата вечер италианците са били сплашени от британците, които прекъсват всички телефонни връзки с Рим след 20 ч. Чиано
се опасява, че това може да е прелюдия към англо-френска атака.
JH В 16:30 ч., след среща на Министерския съвет в Рим, италианското радио излъчва съобщението му „към италианския
народ, че Италия няма да поема инициативата, що се отнася до военни операции“. Веднага след това е излъчено
съобщението на Хитлер до Мусолини, което освобождава Италия от нейните задължения.
JI Два пъти този следобед, на 1 септември, Боне инструктира Ноел, френския посланик във Варшава, да попита Бек дали
Полша би приела италианското предложение за конференция. По-късно същата вечер получава следния отговор: „Намираме
се във война в резултат от непредизвикана агресия. Вече не става въпрос за конференция, а за общи действия, които
Съюзниците трябва да предприемат за съпротива.“ Съобщенията на Боне и отговорът на Бек са включени във френската
„Жълта книга“.
Британците не се присъединяват към усилията на Боне. Меморандум на „Форин Офис“, подписан от Р. М. Мейкинс, отбелязва,
че британското правителство „нито е консултирано, нито е информирано относно този демарш“15.
JJ Предишния следобед, по инструкции от Халифакс, Хендерсън е изгорил своите шифри и документи с поверително
съдържание и официално е помолил американския шарже д’афер „да бъде така добър да се нагърби с британските
интереси в случай на война“. (British Blue Book, p. 21.)
JK Чиано твърди, че нотата е била изпратена в резултат от „френски натиск“. (Ciano Diaries, p.136.) Това обаче със сигурност
е подвеждащо. Макар че Боне прави всичко възможно да уговори такава конференция, Мусолини лансира предложението
още по-упорито.
JL Протоколът на заседанието, съставен от генерал Декам, началник на военния кабинет на премиера Даладие, става известен
по време на Риомския процес. Документът не е бил предоставян за корекции на другите участници в заседанието, а генерал
Гамлен в своята книга Servir твърди, че е бил съкратен до степен да подвежда. Все пак дори плахият генералисимус
потвърждава съдържанието му в основни линии.
JM В своята книга Servir Гамлен признава, че се колебаел дали да привлече вниманието към някои военни слабости на
Франция, тъй като нямал доверие на Боне. Той цитира думите, казани му по-късно от Даладие: „Постъпилисте правилно.
Ако ги бяхте разкрили, германците щяха да знаят за тях на следващия ден.“
Гамлен твърди също (в книгата си), че на тази среща всъщност е посочил слабостта на военната позиция на Франция. По
думите му той обяснил, че ако Германия „унищожи Полша“ и след това прехвърли цялата си тежест срещу французите,
Франция ще изпадне в „трудно“ положение. „В този случай – казва той – за Франция вече би било невъзможно да започне
борбата... Надявах се, че до пролетта, с помощта на британски войски и американска материална помощ, ще бъдем в
състояние да водим отбранителни бойни действия (разбира се, ако се наложи). Добавих, че не можем да се надяваме на
победа, освен в продължителна война. Винаги съм бил на мнение, че няма да можем да преминем в настъпление, преди да
са минали две години... тоест, до 1941–1942 г.“
Несмелите виждания на френския генералисимус обясняват до голяма степен последвалите събития.
JN Бойна готовност (фр.). – Б.пр.
JO Външният министър през нощта е изпратил на Хендерсън две предупредителни телеграми. Първата, пусната в 23:50 ч.,
гласи:
Вероятно ще трябва да ви изпратя инструкции тази нощ да се свържете веднага с германското правителство. Моля,
бъдете готов да действате. Най-добре е да предупредите министъра на външните работи, че може да го
помолите за среща във всеки момент.
Тази телеграма създава впечатлението, че британското правителство още не е взело окончателно решение да действа
самостоятелно въпреки позицията на французите. Трийсет и пет минути по-късно обаче, в 00:25 ч. на 3 септември, Халифакс
телеграфира на Хендерсън:
Трябва да помолите за среща с М. В. Р. [министъра на външните работи] в 9 ч. сутринта в неделя. Следват
инструкции.25
Часът, отбелязан на решаващата телеграма от Халифакс, е 5 ч. лондонско време. Хендерсън в своя окончателен доклад казва,
че я е получил в 4 ч.
JP Халифакс изпраща допълнителна телеграма, пак с маркирано време 5 ч., с която информира посланика, че Кулондр „няма да
предаде подобно съобщение на германското правителство до обяд днес (неделя)“. Той не знае какъв ще е френският срок,
но смята, че „вероятно“ ще бъде между шест и девет часа.27
JQ Появява се отново за кратко на 24 септември, когато се среща с Форбс в Осло, „за да установи със сигурност“, както се
изразява той пред Нюрнбергския трибунал, преди да му отнемат думата, „дали още няма възможност да се предотврати
световна война“33.
JR Толкова нескопосна е тази набързо съставена нота, че завършва с изречението: „Намерението за още по-пълно
унищожаване на германския народ от постигнатото чрез Версайския договор, което ни беше предадено от г-н Кинг-Хол по
нареждане на британското правителство, е взето предвид от нас, така че ние ще отвърнем на всяко агресивно действие от
страна на англичаните със същите оръжия и в същата форма.“ Британското правителство, разбира се, никога не е стояло
зад адресираните към Германия намерения на Стивън Кинг-Хол – пенсиониран флотски офицер, чиито бюлетини са изцяло
частна инициатива. Всъщност Хендерсън е протестирал пред „Форин Офис“ срещу разпространението на изданието на
Кинг-Хол в Германия, а британското правителство е поискало от издателя да го прекрати.
JS В Лондон в 11:15 ч. Халифакс е връчил на германския шарже д’афер официална нота, в която заявява, че тъй като до 11 ч.
не са били получени никакви уверения от Германия, „имам честта да ви информирам, че двете страни са в състояние на
война, считано от 11 ч. днес, 3 септември“.
JT Вж. по-горе, с. 721.
JU Дори след това обаче, нека не забравяме, Боне прави последен опит да избегне включването на Франция във войната, като
през нощта предлага на италианците да убедят Хитлер да извърши „символично“ изтегляне от Полша.