Антъни Бийвър

ВТОРАТА СВЕТОВНА
ВОЙНА
ТОМ I
Английска. Първо издание

Превод от английски
Мария Кондакова

Antony Beevor
THE SECOND WORLD WAR
Copyright © Antony Beevor 2012

© Издателство „Изток-Запад”, 2021

© Мария Кондакова, превод, 2021
© Деница Трифонова, оформление на корицата, 2021

https://4eti.me

ISBN 978-619-01-0902-0
 Съдържание
Съдържание........................................................................................................... 3
Анотация................................................................................................................ 4
Въведение ............................................................................................................... 5

1. Избухването на войната .................................................................................. 15

2. „Цялостното унищожение на Полша“ ............................................................ 25
3. От „фалшивата война“ до блицкрига ............................................................. 41
4. Драконът и Изгряващото слънце .................................................................... 52
5. Норвегия и Дания ............................................................................................ 68
6. Удар на запад ................................................................................................... 76
7. Падането на Франция ...................................................................................... 94
8 Операция „Морски лъв“ и Битката за Британия ........................................... 114
9. Отражения ...................................................................................................... 130
10. Балканската война на Хитлер ..................................................................... 142
11. Африка и Атлантическият океан ................................................................ 159
12. „Барбароса“ .................................................................................................. 170
13. Rassenkrieg.................................................................................................... 189
14. „Големият съюз“ .......................................................................................... 200
15. Битката за Москва........................................................................................ 209
16. Пърл Харбър ................................................................................................ 224
17. Китай и Филипините ................................................................................... 243
18. Война по целия свят .................................................................................... 251
19. Ванзее и архипелагът СС ............................................................................ 264
20. Японската окупация и Битката при Мидуей .............................................. 271
21. Поражение в пустинята ............................................................................... 282
22. Операция „Блау“ - възобновяването на „Барбароса“ ................................ 295
23. Ответен удар в Тихия океан ........................................................................ 310
24. Сталинград ................................................................................................... 320
25. Аламейн и „Факел“ ...................................................................................... 336
26. Южна Русия и Тунис ................................................................................... 347
27. Казабланка, Харков и Тунис ....................................................................... 359

Съкращения ........................................................................................................ 374

Показалец ........................................................................................................... 376
За автора ........................................................................................................... 382
Търсете .............................................................................................................. 383

3
 Анотация

Тази война, която отнема живота на повече от 60 милиона души и засяга

цялата планета, илюстрира безпомощността на повечето обикновени смър-
тни пред непреодолимите сили на историята. В безпощадния си разказ, който
проследява събитията от нахлуването на Хитлер в Полша на 1 септември
1939 г. до победата над Япония на 14 август 1945 г., Бийвър описва конф-
ликта в неговия глобален обхват с участието на всички големи държави. Ре-
зултатът е зашеметяваща със своя драматизъм и задълбоченост история на
най-кръвопролитните и трагични събития на XX век.

„Kнигата на Бийвър е най-авторитетната история. Това е Втората

световна война, както Толстой би я описал - в голямото и в малкото.“
Уошингтън Поуст

4
 На Майкъл Хауард

Въведение
През юни 1944 г. млад войник се предава на американските въздушнодесантни
войски при нахлуването на Съюзниците в Нормандия. Първоначално взет от американ-
ците за японец, той се оказва всъщност кореец. Името му е Ян Кьонджон. През 1938 г.,
на осемнайсетгодишна възраст, той бил принудително вербуван за военна служба от
японците в тяхната Квантунска армия в Манджурия. Година по-късно бил пленен от
Червената армия след битката при Халхин Гол и изпратен в трудов лагер. Съветските
военни власти в момент на криза през 1942 г. го зачислили в своите войски заедно с
хиляди други пленници. После, в началото на 1943 г., той попаднал в плен при герман-
ците по време на битката за Харков в Украйна. През 1944 г., вече в германска униформа,
го изпратили във Франция да служи в един „остбатальон“ 1 със задачата да подсили Ат-
лантическия вал в основата на полуостров Котантен по посока от „Юта Бийч“ към су-
шата навътре. След като прекарва известно време във военнопленнически лагер в Бри-
тания, той заминава за САЩ, където не казва нищо за миналото си. Установява се в
страната и остава там до смъртта си в Илинойс през 1992 г.
В тази война, която отнема живота на повече от 60 милиона души и засяга цялата
планета, може да се каже, че този неволен ветеран от японската, съветската и германс-
ката армия е имал относителен късмет. В същото време обаче примерът на Ян може би
по най-поразителен начин илюстрира безпомощността на повечето обикновени смър-
тни пред непреодолимите сили на историята.
Войната, която започва в Европа на 1 септември 1939 г., не е плод на случайност.
Някои историци говорят за „трийсетгодишна война“ от 1914 до 1945 г., като дават на
Първата световна война определението „първоначалната катастрофа“ 2. Други твърдят,
че „дългата война“, започнала с болшевишкия преврат през 1917 г., е продължила под
формата на „европейска гражданска война“ 3 до 1945 г. или дори до падането на кому-
низма през 1989 г.
Историята обаче никога не е чиста и подредена. Сър Майкъл Хауард убедително до-
казва, че атаката на Хитлер на запад срещу Франция и Великобритания през 1940 г. е в
много отношения продължение на Първата световна война. 4 Герхард Вайнберг също
настоятелно се аргументира, че войната, започнала с нахлуването в Полша през 1939 г.,
е началото на Хитлеровия поход за „лебенсраум“ („жизнено пространство“) на изток –
неговата основна цел. Вярно е, да – но революциите и гражданските войни между 1917
и 1939 г. неизбежно усложняват картината. Например левите винаги са били страстно

1
Част от т.нар. Източни легиони (Ostlegionen или Ostgruppen на немски) – части от Вермахта, съставени от военноп-
ленници и доброволци от окупираните територии
2
„Първоначалната катастрофа“: терминът се приписва на George Kennan; вж. Stephan Burgdorff и Klaus Wiegrefe (eds),
DerErste Weltkrieg. Die Urkatastrophe des 20. Jahrhunderts, Munich, 2004, сс. 23-35, цит. в Ian Kershaw, Fateful Choices: Ten
Decisions that Changed the World, 1940-1941, London, 2007, с. 3.
3
Ernst Nolte, Der europaische Burgerkrieg, 1917-1945, Frankfurt am Main, 1988.
4
Michael Howard, ‘A Thirty Years War? The Two World Wars in Historical Perspective’, в Liberation or Catastrophe?
Reflections on the History of the Twentieth Century, London, 2007, сс. 35, 67; Gerhard Weinberg, A World at Arms: A Global
History of World War II, New York, 2005, с. 2.

5
убедени, че Испанската гражданска война бележи началото на Втората световна война,
докато десницата твърди, че тя е встъпителният акт от друга, Трета световна война
между комунизма и „западната цивилизация“. В същото време западните историци
обикновено пренебрегват Китайско-японската война от 1937 до 1945 г. и начина, по
който тя се слива със световната война. Някои азиатски историци, от друга страна, твър-
дят, че Втората световна война започва през 1931 г. с японското нахлуване в Манджу-
рия.
Споровете по тази тема могат да продължават безкрайно, но Втората световна война
очевидно е амалгама от конфликти. Повечето от тях се изразяват в противопоставяне
между нации, но в много случаи с примес от интернационалната гражданска война
между леви и десни, която често придобива дори доминиращо значение. Затова е важно
да си припомним някои от обстоятелствата, довели до този конфликт – най-жестокия и
най-разрушителния, който светът познава.
Ужасните последици от Първата световна война довеждат двамата главни победи-
тели в Европа, Франция и Великобритания, до изтощение и до твърдото намерение на
всяка цена да избягнат повтарянето на този сблъсък. Американците, с решаващия им
принос за победата над имперска Германия, искат да се освободят от всяка отговорност
за затъналия в пороци и поквара – от тяхната гледна точка – Стар свят. Централна Ев-
ропа, раздробена от новите граници, прокарани във Версай, е изправена пред унижени-
ето и нищетата на поражението. Гордостта на офицерите от австро-унгарската импера-
торска и кралска армия е потъпкана, когато преживяват историята за Пепеляшка нао-
паки и сменят приказните си униформи с износените дрехи на безработните. Горчиви-
ната от поражението сред повечето германски офицери и войници се усилва от факта,
че до юли 1918 г. армиите им са останали непобедени, поради което внезапният крах
вътре в страната изглежда още по-необясним и зловещ. От тяхна гледна точка метежите
и бунтовете в Германия през есента на 1918 г., които са предвестник и на абдикацията
на кайзера, са предизвикани единствено от еврейските болшевики. Вярно е, че левите
агитатори изиграват известна роля и че най-видните германски революционни водачи
през 1918-1919 г. са евреи, но основните причини за вълненията са умората от войната
и гладът. Гибелната конспиративна теория на германската десница, легендата за ножа в
гърба, е част от присъщия и импулс да смесва причина и следствие.
Хиперинфлацията от 1923-1924 г. подкопава както увереността, така и нравствените
устои на германската буржоазия. Горчивината от националния и личен позор поражда
ирационален гняв. Германските националисти мечтаят за деня, когато ще могат да си
върнат за унижението от Версайския „диктат“. Животът в Германия през втората поло-
вина на двайсетте става по-добър, благодарение най-вече на американските заеми. Само
че световната икономическа депресия, която започва след срива на Уолстрийт през 1929
г., нанася още по-жесток удар на Германия, след като Великобритания и други страни
се отказват от златния стандарт през септември 1931 г. Страхът от нов подем на хипе-
ринфлацията убеждава правителството на канцлера Брюнинг да запази връзката на
райхсмарката с цената на златото и по този начин да завиши курса и. Американските
заеми секват, а протекционизмът блокира германските пазари за износ. Това довежда
до масова безработица, която драстично увеличава полето за изява на демагозите и тех-
ните обещания за радикални решения.
Кризата на капитализма ускорява кризата на либералната демокрация, която в много
европейски страни става неефективна поради фрагментацията, предизвикана от пропор-
ционалното гласуване. Повечето парламентарни системи, възникнали след рухването

6
на трите континентални империи през 1918 г., са удавени от гражданските борби, с ко-
ито не са в състояние да се справят. Етническите малцинства, които са съществували
относително мирно при старите имперски режими, сега са заплашени от ученията за
чистота на нациите.
Пресните спомени за руската революция и жестоките разрушения от други граждан-
ски войни в Унгария, Финландия и балтийските държави, а и в самата Германия, значи-
телно стимулират процеса на политическа поляризация. Цикличното натрупване на
страх и омраза рискува да превърне подстрекателската реторика в самосбъдващо се про-
рочество, както скоро ще покажат събитията в Испания. Манихейските алтернативи не-
избежно разрушават демократичния центризъм, основан на компромис. В тази нова ко-
лективистична епоха насилствените решения изглеждат като висш героизъм за интелек-
туалците отляво и отдясно, както и за озлобените бивши войници от Първата световна
война. Пред лицето на финансовата катастрофа авторитарната държава внезапно се раз-
познава като естествен модерен ред в по-голямата част от Европа и като отговор на ха-
оса, предизвикан от фракционните борби.
През септември 1930 г. делът на гласовете, подадени за Националистическата пар-
тия, скача от 2,5% на 18,3%. Консервативната десница в Германия, която не зачита осо-
бено демокрацията, на практика унищожава Ваймарската република и по този начин
отваря вратата за Хитлер. Като подценяват драстично безпощадността на Хитлер, тези
среди решават, че могат да го използват като популистка марионетка, за да защитят
своята идея за Германия. Той обаче знае точно какво иска – за разлика от тях. На 30
януари 1933 г. Хитлер става канцлер и предприема бързи действия, за да премахне всяка
възможна опозиция.
Трагедията за бъдещите жертви на Германия се състои в това, че критична маса от
населението, в отчаяния си стремеж към ред и уважение, е готова да последва ентусиа-
зирано най-безразсъдния престъпник в историята. Хитлер успява да въздейства върху
най-лошите им инстинкти: негодувание, нетърпимост, високомерие и – най-лошото от
всички – чувство за расово превъзходство. Последният остатък от вяра в правовата дър-
жава, Rechtsstaat, рухва пред настояването на Хитлер, че съдебната система трябва да
бъде слуга на новия ред. Публичните институции – съдилищата, университетите, гене-
ралният щаб на армията и пресата – скланят глави пред новия режим. Опонентите се
оказват в безпомощна изолация и обект на нападки като предатели на новото определе-
ние за отечество – не само от страна на режима, но и от всички онези, които го подкре-
пят. Гестапо, за разлика от тайната полиция на Сталин, НКВД, има учудващо малко
работа. Повечето от арестите, които извършва, са просто реакция на доносите на гер-
манци срещу техни сънародници. 5
Офицерският корпус, дотогава горд с аполитичната си традиция, също се поддава на
ухажванията с обещания за увеличаване на въоръжените сили и сериозно превъоръжа-
ване въпреки презрението си към подобен вулгарен и зле облечен ухажор. Опортюниз-
мът върви ръка за ръка с малодушието пред лицето на властта. Самият Ото фон Бисмарк
като германски канцлер през XIX в. отбелязва веднъж, че моралната смелост е рядко
качество в Германия и напуска напълно германеца в момента, когато той сложи уни-
форма.6 Нищо чудно, че нацистите държат да облекат в униформа почти всеки – не на
последно място децата.

5
За упадъка на законността в Германия вж. Michael Burleigh, The Third Reich, London, 2000, сс. 149-215; Richard J.
Evans, The Coming of the Third Reich, London, 2005; и Ian Kershaw, Hitler, 1889-1936: Hubris, London, 1998.
6
Бисмарк за моралната страхливост на германците: Sebastian Haffner, Defying Hitler, London, 2002, с. 72.

7
 Най-големият талант на Хитлер е умението да забелязва и експлоатира слабостта на
своите противници. Левицата в Германия, жестоко разделена между Германската кому-
нистическа партия и социалдемократите, не го заплашва реално. Хитлер лесно успява
да надхитри консервативните сили, които с наивна арогантност си въобразяват, че могат
да го контролират. Веднага щом консолидира властта си в страната с радикални укази
и масови арести и затвор, той насочва вниманието си към нарушаването на Версайския
договор. През 1935 г. е възстановена задължителната военна служба; британците дават
съгласието си за увеличаване на германския флот; открито е създадена Луфтвафе. Ве-
ликобритания и Франция не реагират със сериозен протест на програмата за ускорено
превъоръжаване.
През март 1936 г. германски войски окупират отново Рейнска област – първото явно
нарушение на договорите от Версай и Локарно. Този шамар в лицето на французите,
които са завзели областта десет години по-рано, предизвиква масово преклонение пред
фюрера в Германия, дори от страна на много хора, които не са гласували за него. Тях-
ната поддръжка и вялата англо-френска реакция вдъхват на Хитлер нужната дързост, за
да продължи курса си. Той самият връща гордостта на германците, докато превъоръжа-
ването (а не толкова неговата прехвалена програма за обществено строителство) спира
нарастването на безработицата. Бруталното поведение на нацистите и загубата на сво-
бода са цена, която не изглежда висока за повечето германци.
Мощното въздействие, с което Хитлер прелъстява германския народ, започва малко
по малко да лишава страната от човешки ценности. Последиците се проявяват най-оче-
видно в преследването на евреите, което напредва на приливи и отливи. Противно на
общото мнение, импулсът за това често идва по-скоро от редовете на нацистката партия,
а не отгоре. Апокалиптичните тиради на Хитлер срещу евреите не означават непре-
менно, че той вече е стигнал до „окончателното решение“ за тяхното физическо унищо-
жаване. Фюрерът се задоволява да позволи на щурмоваците от СА (Sturmabteilung) да
нападат евреите и техните фирми и да отмъкват собствеността им, за да удовлетворят
ирационалната смесица от алчност, завист и въображаемо негодувание. На този етап
политиката на нацистите е насочена към това да лишат евреите от граждански права и
от всичките им притежания, а после чрез унижение и тормоз да ги принудят да напуснат
Германия. „Евреите трябва да се махнат от Германия, всъщност от цяла Европа – казва
Хитлер на своя министър на пропагандата Йозеф Гьобелс на 30 ноември 1937 г. – Това
ще отнеме известно време, но ще се случи и трябва да се случи.“ 7
Програмата на Хитлер да превърне Германия в доминираща европейска сила е ясно
разкрита още в „Майн Кампф“ – комбинация от автобиография и политически мани-
фест, публикувана за първи път през 1925 г. Най-напред смята да обедини Германия и
Австрия, след това да постави под контрола на Райха германците извън неговите гра-
ници. „Хора от същата кръв трябва да бъдат в същия Райх“ 8 – заявява той. Едва когато
това бъде постигнато, германският народ ще има „моралното право“ да „придобие
чужда територия. Тогава мечът ще стане плуг; а сълзите от войната ще произведат на-
същния хляб за идните поколения.“
Неговият агресивен политически курс е заявен ясно още на първата страница. Само
че, макар и всяка германска новобрачна двойка да купува задължително една бройка от

7
TBJG, част I, т. iii, с. 351. Най-добрият анализ на изследванията за зараждането на Холокоста и свързаната с това
историческа полемика може да се намери в Ian Kershaw, The Nazi Dictatorship: Problems and Perspectives of Interpretation,
London, 2000, сс. 93-133, и Kershaw, Hitler, the Germans and the Final Solution, New Haven, 2008.
8
Adolf Hitler, Mein Kampf, Mumbai, 1988, с. 1.

8
книгата, изглежда, че не са много тези, които вземат на сериозно войнствените му пред-
сказания. Те предпочитат да вярват на по-скорошните му заявления, че не желае война,
както често твърди. А дръзките удари на Хитлер пред лицето на британската и френс-
ката слабост укрепват надеждите им, че той би могъл да постигне всичко, което иска,
без сериозен конфликт. Не разбират, че прегрятата германска икономика и твърдото
намерение на Хитлер да се възползва от началното преимущество на страната си във
въоръжаването превръщат нахлуването в съседни страни във фактическа необходимост.
Хитлер е заинтересован не просто да окупира територията, която Германия е загу-
била след Версайския договор. Той гледа с презрение на подобна половинчата стъпка.
Изгаря от нетърпение, убеден, че няма да живее достатъчно дълго, за да постигне меч-
тата си за германско превъзходство. Той иска цяла Централна Европа и цялата терито-
рия на Русия до р. Волга за „лебенсраум“, който да осигури на Германия самодостатъч-
ност и статут на велика сила. Неговата мечта за подчинени източни територии е сери-
озно насърчена от кратката германска окупация на балтийските държави, част от Бело-
русия, Украйна и Южна Русия до Ростов на Дон през 1918 г. Това става в резултат от
сключения през същата година Договор от Брест-Литовск – всъщност „диктат“ от
страна на самата Германия над неукрепналия още съветски режим. „Житницата“ на Ук-
райна особено привлича интереса на германците, след като едва са се разминали с гла-
дуването, най-вече заради британската блокада през Първата световна война. Хитлер е
решен да избегне деморализацията, преживяна от германците през 1918 г., която е до-
вела до революция и срив. Този път други ще бъдат заставени да гладуват. Една от ос-
новните цели на неговия план за „лебенсраум“ обаче е да сложи ръка върху нефтопро-
изводството на изток. Около 85% от петролните запаси на Райха дори в мирно време се
налага да се доставят чрез внос – и това би била ахилесовата пета на Германия във
война.
Придобиването на източни колонии изглежда най-доброто средство да постигнат са-
модостатъчност, но Хитлер има несравнимо по-голяма амбиция от другите национа-
листи. В съответствие със своя социалдарвинистки възглед, че животът на нациите е
борба за расово господство, той иска да съкрати драстично числеността на славянското
население, като го подложи на целенасочено гладуване, и да превърне оцелелите в роб-
ска класа от илоти.
Неговото решение да се намеси в Испанската гражданска война през лятото на 1936
г. не е толкова опортюнистично, колкото често се представя. Той е убеден, че болше-
вишка Испания в съчетание с ляво правителство във Франция ще бъде стратегическа
заплаха за Германия от запад в момента, когато той ще се изправи срещу Съветския
съюз на Сталин на изток. За пореден път Хитлер успешно експлоатира типичното за
демокрациите отвращение от войната. Британците се опасяват, че конфликтът в Испа-
ния може да провокира нов конфликт в Европа, докато новото правителство на Народ-
ния фронт във Франция се страхува да действа самостоятелно. Това позволява очебий-
ната военна подкрепа на Германия за националистите на генералисимус (хенералисимо)
Франсиско Франко да осигури тяхната крайна победа, докато Луфтвафе на Херман Гьо-
ринг използва възможността да експериментира с нови самолети и тактики. Испанската
гражданска война освен това сближава допълнително Хитлер и Бенито Мусолини: ита-
лианското фашистко правителство изпраща от своя страна „доброволчески“ корпус,
който да се бие на страната на националистите. Мусолини обаче, въпреки бомбастич-

9
ните си маниери и амбициите си в Средиземноморието, е обезпокоен от твърдото наме-
рение на Хитлер да преобърне статуквото. Италианският народ не е готов за европейска
война – нито във военно, нито в психологическо отношение.
В ревностния си стремеж да се сдобие с още един съюзник в предстоящата война със
Съветския съюз Хитлер сключва Антикоминтерновския пакт с Япония през ноември
1936 г. Япония е започнала колониалната си експанзия в Далечния изток през послед-
ното десетилетие на XIX в. Възползвайки се от упадъка на китайския императорски ре-
жим, Япония установява присъствие в Манджурия, превзема Формоза (Тайван) и оку-
пира Корея. Победата и над царска Русия във войната от 1904-1905 г. я превръща в глав-
ната военна сила в региона. Антизападните настроения в страната се засилват под въз-
действието на срива на Уолстрийт и световната икономическа депресия. Офицерската
класа, в която все повече надделяват националистическите чувства, гледа на Манджу-
рия и Китай по същия начин, по който нацистите си представят Съветския съюз в своите
планове: като територия и население, които трябва да бъдат покорени, за да изхранват
родните японски острови.
Китайско-японският конфликт отдавна изглежда като липсваща част в пъзела на
Втората световна война. Започнал много преди избухването на бойните действия в Ев-
ропа, конфликтът в Китай често се разглежда като нещо напълно отделно, макар че е
свързан с най-мащабното разгръщане на японските сухоземни сили в Далечния изток и
привлича намесата както на американците, така и на СССР.
През септември 1931 г. японските военни организират Мукденския инцидент, при
който взривяват железопътна линия, за да оправдаят окупацията на Манджурия. Те се
надяват да превърнат областта в основен район за производство на храни, защото земе-
делието в собствените им територии е в катастрофален упадък. Наричат региона Ман-
джоу-Го и инсталират в него марионетен режим, начело на който формално стои свале-
ният император Хенри Пу И. Гражданското правителство в Токио, макар и презирано
от офицерите, се чувства длъжно да подкрепя армията. А Обществото на народите в
Женева отхвърля призивите на Китай за санкции срещу Япония. В Манджурия се стичат
японски заселници, предимно селяни, които си присвояват там земи с насърчението на
правителството. Неговата цел е през следващите двайсет години там да се установят
„един милион домакинства“ във фермерски колонии. Действията на Япония я поставят
в дипломатическа изолация, но страната се радва на триумфа си. Това бележи началото
на две съдбоносни тенденции – към експанзия в чужбина и нарастване на влиянието на
военните върху правителството в Токио.
Администрацията преминава в ръцете на по-войнствени кръгове и Квантунската ар-
мия в Манджурия разпростира контрола си почти до вратите на Пекин. Правителството
на Гоминдан на Чан Кайшъ в Нандзин е принудено да изтегли войските си. Чан претен-
дира, че е наследник на Сун Ятсен, който е възнамерявал да въведе демокрация в запа-
ден стил, но всъщност е генералисимус, който се опира на военни управители.
Японските военни започват да наблюдават своя съветски съсед на север и да хвърлят
погледи на юг към Тихия океан. Тяхната цел са британските, френските и холандските
колонии в Далечния изток, където са и нефтените находища на Нидерландска Индия 9.
Внезапен край на неловката ситуация в Китай е сложен на 7 юли 1937 г. от японската
провокация при Моста на Марко Поло край бившата столица Пекин. Императорската
армия в Токио уверява император Хирохито, че Китай може да бъде победен за няколко

9
Известна и с названието „Източни Индии“. Обхваща приблизително територията на днешна Индонезия и Филипи-
ните.

10
месеца. На континента са изпратени подкрепления; разгръща се ужасяваща военна кам-
пания, отчасти предизвикана от китайската страна с клане над японски цивилни. Импе-
раторската армия получава свобода на действие. Китайско-японската война обаче не
завършва с бърз триумф, както са предвиждали генералите в Токио. Ужасяващото на-
силие на агресора стимулира ожесточена съпротива. Хитлер пропуска да си вземе поука
за своето нападение срещу Съветския съюз четири години по-късно.
Някои хора на запад започват да разглеждат китайско-японската война по аналогия
с Гражданската война в Испания. Робърт Капа, Ърнест Хемингуей, У Х. Одън и Крис-
тофър Ишъруд, кинодокументалистът Йорис Ивенс и множество журналисти посеща-
ват Китай и изразяват своето съчувствие и подкрепа за китайците като цяло. Левите,
част от които пътуват до щабквартирата на китайските комунисти в Йенан, поддържат
Мао Дзъдун, макар че Сталин подкрепя Чан Кайшъ и неговата партия – Гоминдан. Въп-
реки това нито британското, нито американското правителство са готови да предприе-
мат някакви практически стъпки.
Правителството на Невил Чембърлейн, подобно на по-голямата част от британското
население, е все така склонно да се примири със съществуването на въоръжена и възро-
дена Германия. Много консерватори виждат в нацистите крепост срещу болшевизма.
Голямата грешка на Чембърлейн – бивш кмет на Бирмингам, който се отличава със ста-
ромодна почтеност – е, че очаква останалите държавници да споделят същите ценности
и неговия ужас от войната. Той се е проявил като способен министър и е постигнал
много добри резултати в областта на финансите, но е пълен невежа във вътрешната по-
литика и в сферата на отбраната. Със своята скосена яка, едуардиански мустаци и свит
чадър, той се оказва напълно безпомощен, когато се сблъсква с неприкритата безпощад-
ност на нацисткия режим.
Други, дори тези, които симпатизират на левицата, също нямат желание да се проти-
вопоставят на режима на Хитлер, защото все пак са убедени, че на Версайската конфе-
ренция към Германия са се отнесли твърде несправедливо. Освен това намират, че е
трудно да възразят срещу заявеното желание на Хитлер да включи в Райха съседните
германски малцинства, каквото живее например в Судетска област в Чехословакия.
Най-важното е, че мисълта за нова европейска война вдъхва ужас на британците и фран-
цузите. Да позволят на нацистка Германия да анексира Австрия през март 1938 г. изг-
лежда малка цена за световния мир, особено като се има предвид, че мнозинството авс-
трийци през 1918 г. са гласували за аншлус, т.е. обединение с Германия, а двайсет го-
дини по-късно приветстват завземането на Австрия от нацистите. Напълно неоснова-
телни са претенциите на Австрия в края на войната, че е била първата жертва на Хитлер.
След това Хитлер стига до решението да нахлуе в Чехословакия през октомври. 10
Предвижда се това да стане в момент, когато германските земеделци са напълно прик-
лючили с прибирането на реколтата, защото нацистките министри се опасяват от криза
с доставките на храни в национален мащаб. За негово огромно неудоволствие по време
на преговорите в Мюнхен през септември Чембърлейн и неговият френски колега Едуар
Даладие му предлагат Судетска област с надеждата да запазят мира. Това лишава Хит-
лер от желаната война, но му позволява в крайна сметка да превземе цялата страна без
въоръжена борба. Чембърлейн прави още една фундаментална грешка, като отказва да
се консултира със Сталин. Това повлиява върху решението на съветския диктатор през

10
Планът на Хитлер за нахлуване през октомври: вж. Adam Tooze, The Wages of Destruction: The Making and the Breaking
of the Nazi Economy, London, 2006, с. 264.

11
август следващата година да се съгласи на пакт с нацистка Германия. Чембърлейн, по-
добно на Франклин Д. Рузвелт по-късно със Сталин, изпитва самодоволна увереност в
способността си сам да убеди Хитлер, че добрите отношения със Западните съюзници
са в негов собствен интерес.
Някои историци твърдят, че ако Великобритания и Франция бяха готови за борба
през есента на 1938 г., събитията биха могли да се развият много различно. Такава въз-
можност вероятно съществува от германска гледна точка. Факт е, че нито британският,
нито френският народ в този момент имат психологическа готовност за война – най-
вече защото не получават вярна информация от политиците, дипломатите и пресата.
Всеки, който се опита да предупреди за плановете на Хитлер, както например Уинстън
Чърчил, си навлича обвинението, че подстрекава към война.
Едва през ноември още хора проглеждат за истинската природа на Хитлеровия ре-
жим. След като млад полски евреин убива чиновник от германското посолство в Париж,
нацистките щурмоваци в Германия започват погрома, известен като „Кристалната нощ“
заради безбройните изпотрошени витрини. През тази есен, когато облаците на войната
надвисват над Чехословакия, в нацистката партия се надига „бясна енергия“11. Щурмо-
ваците от СА горят синагоги, нападат и убиват евреи и чупят витрините на техните ма-
газини, което дава повод на Гьоринг да се оплаква колко скъпо излиза в чужда валута
да се заменят всички прозоречни стъкла, които се внасят от Белгия. Случилото се шо-
кира много от обикновените германци, но със своята политика за поставяне на евреите
в изолация нацистите скоро успяват да внушат на огромното мнозинство от сънародни-
ците си безразличие към съдбата им. Твърде много са и онези, които по-късно се изку-
шават от възможностите за лесна печалба чрез присвояване на собственост, експропри-
иране на апартаменти и „ариизация“ на еврейските фирми. Нацистите проявяват изклю-
чителна хитрост, като въвличат все повече и повече от сънародниците си в сферата на
своите престъпления.
Когато Хитлер превзема останалата част от Чехословакия през март 1939 г. – кре-
щящо нарушение на Мюнхенското споразумение, – това най-сетне доказва, че заяве-
ното му намерение да върне етническите германци в границите на Райха е всъщност
претекст да разшири територията си. Възмущението на британците принуждава Чем-
бърлейн да предложи гаранции на Полша като предупреждение към Хитлер да не пред-
приема нова експанзия.
Хитлер се оплаква по-късно, че през 1938 г. са му попречили да започне война, за-
щото „британците и французите приеха всички мои искания в Мюнхен“ 12. През про-
летта на 1939 г. той обяснява нетърпението си пред румънския външен министър: „Сега
съм на петдесет години – казва той. – По-добре да воювам сега, отколкото когато съм
на петдесет и пет или шейсет.“13
С това Хитлер разкрива, че има намерение да постигне целта си за господство в Ев-
ропа в рамките на своя живот, който очаква да бъде кратък. Маниакалната суета не му
позволява да повери на друг изпълнението на мисията си. Хитлер се смята за буквално
незаменим и казва на генералите си, че съдбата на Райха зависи само от него. Нацист-
ката партия и цялата му хаотична форма на управление никога не са били предназна-
чени да създадат стабилност и приемственост. А в реториката за „Хилядолетния Райх“
се съдържа значително психологическо противоречие, като се има предвид, че нейният

11
Ibid., с. 274.
12
Sebastian Haffner, The Meaning of Hitler, London, 1979, с. 18.
13
Ibid., с. 19.

12
източник е заклет ерген, който изпитва извратена гордост от липсата на генетични нас-
ледници и в същото време – нездраво влечение към самоубийството.
На 30 януари 1939 г., шест години след като е взел властта, Хитлер произнася важна
реч пред парламентарните представители в Райхстага. 14 В нея включва своето фатално
„пророчество“, към което той и последователите му в осъществяването на „окончател-
ното решение“ ще се връщат с натрапчиво постоянство. Хитлер заявява, че евреите са
се присмивали над неговите предсказания, че ще застане начело на Германия и „ще до-
веде и еврейския проблем до неговото решение“. След това произнася тържествено:
„Искам днес отново да пророкувам: ако международното еврейство в Европа и извън
нея успее да хвърли нациите в световна война още веднъж, резултатът ще бъде не бол-
шевизацията на земята и следователно победата на еврейството, а унищожаването на
еврейската раса в Европа.“ Това главозамайващо объркване на причина и следствие
стои в сърцето на неговата маниакална мрежа от лъжи и самозаблуди.
Въпреки своята готовност за война и желанието си за война с Чехословакия Хитлер
все пак не може да разбере защо британската позиция се променя толкова внезапно от
отстъпчивост към съпротива. Той наистина има намерение да атакува Франция и Вели-
кобритания по-късно, но това трябва да стане в избран от него момент. Нацисткият
план, съобразен с горчивия урок от Първата световна война, има за цел да разделя кон-
фликтите, за да избегне воюването на повече от един фронт по едно и също време.
Изненадата на Хитлер от реакцията на британците разкрива, че този самоук човек
има много непълно разбиране за световната история. Участието на Британия в почти
всяка европейска криза от XVIII в. следва модел, който би трябвало да обяснява и новия
курс на правителството на Чембърлейн. Промяната няма нищо общо с каквато и да е
идеология или идеали. Британия в този момент не възнамерява да се изправи срещу
фашизма или антисемитизма, въпреки че моралният аспект на нещата по-късно става
полезен за националната пропаганда. Нейните мотиви се коренят в една традиционна
стратегия. Вражеската окупация на Чехословакия от Германия ясно разкрива, че Хитлер
е решен да се пребори за господстващо място в Европа. Това е заплаха за статуквото,
каквато Британия, колкото и да е слаба и лишена от войнственост, не може никога да
допусне. Хитлер подценява и гнева на Чембърлейн, който разбира колко жестоко са го
измамили в Мюнхен. Дъф Купър, който подава оставка като Първи лорд на Адмирал-
тейството заради предателството към чехите, пише, че Чембърлейн „не беше срещал
никога в Бирмингам човек, който поне малко да прилича на Адолф Хитлер… никой в
Бирмингам не беше нарушавал обещанието си към кмета“ 15.
Намеренията на Хитлер вече са смразяващо ясни. Шокиращият му пакт със Сталин
през август 1939 г. потвърждава, че Полша ще бъде следващата жертва. „Държавните
граници – пише той в „Майн Кампф“ – се създават от човек и се променят от човек.“ В
ретроспекция може да ни се струва, че при нестихващото негодувание от Версайския
договор избухването на нова световна война е било неизбежно, но нищо в историята не
е предрешено. Вследствие на Първата световна война наистина се създават несигурни
граници и точки на напрежение в голяма част от Европа. Не може да има съмнение
обаче, че Адолф Хитлер е главният архитект на този нов и много по-страшен конфликт,
който се разпространява по целия свят, за да отнеме живота на милиони хора, включи-

14
Domarus, т. III, с. 1058, цит. Ian Kershaw, Hitler, 1936-1945: Nemesis, London, 2000, сс. 152-3
15
CCA, Duff Cooper Papers, DUFC 8/1/14, цит. Richard Overy, 1939: Countdown to War, London, 2009, с. 29.

13
телно и собствения му в крайна сметка. Любопитен парадокс е все пак, че първият кон-
фликт от Втората световна война – този, в който Ян Кьонджон е пленен за първи път –
започва в Далечния изток.

14
 1.
Избухването на войната
ЮНИ-АВГУСТ 1939 Г.

На 1 юни 1939 г. Георгий Жуков, нисък и набит командир от кавалерията, е повикан

по спешност в Москва.16 По това време чистката в Червената армия, започната от Ста-
лин през 1937 г., още не е приключила, затова Жуков, срещу когото вече е имало едно
обвинение, решава, че е бил изобличен като „враг на народа“. Следващото, което би
могъл да очаква, е да го натикат в „месомелачката“ на Лаврентий Берия, както е извес-
тна системата за разпити на НКВД. В параноичната атмосфера на „великия терор“ някои
от първите разстреляни като троцкистки шпиони са старши офицери. Арестувани са
около 30 000 души.
Много от обвинените с най-висок чин са екзекутирани, а мнозинството – принудени
чрез изтезания да направят нелепи самопризнания. Жуков, като близък до някои от жер-
твите, има приготвена чанта за затвора още от началото на чистката две години по-рано.
След като е очаквал отдавна този момент, той пише прощално писмо до съпругата си.
„Имам към теб следната молба – казва Жуков в началото. – Не си позволявай хленч,
дръж се твърдо и се опитай да понесеш неприятната раздяла с чест и достойнство.“17
Само че когато Жуков пристига с влак в Москва на следващия ден, не го арестуват,
нито го затварят на Лубянка. Нареждат му да се яви пред стария приятел на Сталин от
Първа кавалерийска армия в гражданската война маршал Климент Ворошилов, който
вече е народен комисар по отбраната. По време на чистката този „посредствен, безли-
чен, нискоинтелигентен“ 18 войник усилва позицията си, като усърдно елиминира талан-
тливи военачалници. Никита Хрушчов с груба прямота го нарича по-късно „най-голя-
мата торба с лайна в армията“19.
Жуков научава, че трябва да лети до съветската сателитна държава Външна Монго-
лия. Там ще поеме командването на 57-и специален корпус, който включва червеноар-
мейски и монголски войски, за да нанесе решително поражение на японската импера-
торска армия. Сталин се гневи, че местният военачалник явно не постига добри резул-
тати. Изправен пред заплахата от война, която Хитлер създава на запад, той иска да
сложи край на японските провокации от страна на марионетната държава Манджоу-Го.
Съперничеството между Русия и Япония датира от царско време и съветският режим
със сигурност помни унизителното поражение на Русия през 1905 г. При Сталин съвет-
ските войски в Далечния изток са значително подсилени.
Съзнанието на японските военни е обсебено от заплахата на болшевизма. Откакто
Германия и Япония са подписали Антикоминтерновския пакт през ноември 1936 г., нап-
режението между граничните войски на Червената армия и японската Квантунска армия
по монголската граница постоянно нараства. То се е повишило значително в резултат
от поредица гранични стълкновения през 1937 г., както и един сериозен сблъсък през

16
Otto Preston Chaney, Zhukov, Norman, Okla., 1971, сс. 62-5.
17
Цит. Ella Zhukova, „Интереси отца“, в И. Г. Александров (ред.), Маршал Жуков: Полководец и человек, 2 т., Москва,
1988, т. I, с. 38.
18
Димитрий Волкогонов, в Harold Shukman (ed.), Stalin’s Generals, London, 1993, с. 313.
19
Цит. Robert Edwards, White Death: Russia’s War on Finland, 1939-1940, London, 2006, с. 96.

15
1938 г. – Инцидента от Чан Куфън при езерото Хасан, на 110 километра западно от Вла-
дивосток.
Японците са също и разгневени, че Съветският съюз подкрепя китайските им врагове
не само икономически, но и с танкове Т-26, голям щаб от военни съветници и „добро-
волчески“ въздушни ескадрили. Командващите на Квантунската армия изпитват нарас-
тващо раздразнение от нежеланието на император Хирохито през август 1938 г. да им
позволи да дадат масиран военен отговор на Съветите. Тяхната арогантност се основава
на погрешното предположение, че Съветският съюз няма да отвърне на удара. Японс-
ките военни искат карт бланш да действат както намерят за уместно при всякакви бъ-
дещи гранични инциденти. Мотивирани са от собствените си интереси. Един не много
сериозен конфликт със Съветския съюз ще принуди Токио да подсили Квантунската
армия, а не да я намали. Японските военни се опасяват, че в противен случай някои от
формациите им могат да бъдат отклонени на юг за войната срещу китайските национа-
листически армии на Чан Кайшъ.20
Агресивните нагласи на квантунското командване имат известна подкрепа в импера-
торския генерален щаб в Токио. Флотът и цивилните политици обаче са дълбоко обез-
покоени. Натискът от страна на нацистка Германия да разглеждат Съветския съюз като
основен враг ги смущава сериозно. Те не искат да бъдат въвлечени във война на север
по границите с Монголия и Сибир. Това разцепление довежда до падането на правител-
ството на принц Коное Фумимаро. Споровете във висшето ръководство на страната и
войската обаче не стихват, докато в същото време става очевидно, че в Европа се задава
война. Армията и крайната десница разгласяват и често преувеличават зачестилите
сблъсъци по северната граница. Квантунската армия, без да информира Токио, издава
заповед, с която разрешава на командващия на място да действа както намери за умес-
тно, за да накаже извършителите. Тя е предадена под формата на т.нар. право на „полева
инициатива”21 , което позволява армиите да преместват войски в своя театър на бойни
действия по съображения за сигурност, без да се допитват до императорския генерален
щаб.
Номонханският инцидент, който в Съветския съюз по-късно е наречен Битката при
Халхин Гол по името на близката река, започва на 12 май 1939 г.
Един монголски кавалерийски полк прекосява Халхин Гол, за да могат дребните им
рунтави коне да пасат в обширната вълнообразна степ. След това се отдалечават на
около двайсет километра от реката, която японците приемат за граница, и стигат до го-
лямото село Номонхан, което според позицията на Монголската народна република се
намира на граничната линия. Манджурски войски от Квантунската армия ги изтласкват
обратно до Халхин Гол, след което монголците тръгват в контраатака. Схватките, които
се водят с променлив успех, продължават около две седмици. Червената армия докарва
подкрепления. На 28 май съветските и монголските войски унищожават японски отряд
от 200 души, както и някои остарели бронирани коли. В средата на юни червеноармейс-
ката авиация бомбардира поредица от цели, докато наземните сили настъпват към Но-
монхан.
Следва бърза ескалация. Частите на Червената армия в района са подсилени с войски
от Трансбайкалския военен окръг, както Жуков е поискал след пристигането си на 5

20
За развитието и хода на нарастващия конфликт вж. Alvin D. Coox, Nomonhan: Japan against Russia, 1939, 2 vols,
Stanford, 1985; и Katsu H. Young, ‘The Nomonhan Incident: Imperial Japan and the Soviet Union’, в Monumenta Nipponica, т.
22, no. 1/2, 1967, сс. 82-102.
21
Mark R. Peattie, ‘The Dragon’s Seed’, в Mark Peattie, Edward Drea and Hans van de Ven, The Battle for China: Essays on
the Military History of the Sino-Japanese War of1937-1945, Stanford, 2011, с. 55.

16
юни. Главният проблем пред съветските сили е, че оперират на повече от 650 километра
от най-близкия железопътен възел; това изисква огромни логистични усилия и налага
да се използват камиони по черни пътища в толкова лошо състояние, че пътят отнема
общо пет дни за отиване и връщане. Това ужасно затруднение поне подлъгва японците
да подценят боеспособността на силите, които Жуков събира.
Те изпращат в Номонхан 23-та дивизия на генерал-лейтенант Комацубара Мичитаро
и част от 7-а дивизия. Квантунската армия настоява за сериозно увеличено въздушно
присъствие в подкрепа на войските си. Това предизвиква загриженост в Токио. Импе-
раторският генерален щаб изпраща заповед, с която забранява ответните удари и съоб-
щава, че един от техните офицери ще отиде на място, за да докладва за ситуацията. Тази
новина дава подтик на квантунските военачалници да осъществят операцията, преди да
успеят да ги спрат. Сутринта на 27 юни те изпращат своите въздушни ескадрили да на-
несат удар срещу съветските бази във Външна Монголия. Това предизвиква гнева на
генералния щаб в Токио, който изпраща серия заповеди, забраняващи каквато и да е
активност във въздуха по-нататък.
През нощта на 1 юли японците предприемат щурм през Халхин Гол и завземат стра-
тегическа позиция на един хълм, откъдето заплашват съветския фланг. След три дена
тежки боеве обаче Жуков накрая ги изтласква обратно през реката с танкова контраа-
така. След това окупира част от източния бряг и започва своята голяма заблуждаваща
маневра – нещо, което в Червената армия наричат „маскировка“. Докато Жуков тайно
подготвя голяма офанзива, неговите войски създават целенасочено впечатление, че
формират позиционна отбранителна линия. Изпращат се зле шифровани съобщения с
искания за още и още материали за блиндажи; по високоговорители се излъчва шум от
машини за набиване на пилоти; раздават се щедри количества брошури със заглавие
„Какво трябва да знае съветският войник в отбрана“ с намерението някои от тях да по-
паднат във вражески ръце. Междувременно под прикритието на нощта Жуков докарва
танкови подкрепления, които остават скрити. Неговите шофьори грохват от изтощение,
докато докарат достатъчно боеприпаси за офанзивата по ужасните пътища от железо-
пътния възел. 22
На 23 юли японците отново атакуват фронтално, но не успяват да пробият съветските
позиции. Самите те имат проблеми със снабдяването, което означава, че трябва пак да
изчакат известно време, докато бъдат готови да предприемат трета атака. Не знаят
обаче, че войската на Жуков вече е достигнала 58 000 души с близо 500 танка и 250
самолета.
В 5:45 ч. на 20 август, неделя, Жуков започва своето изненадващо нападение – най-
напред с тричасов артилерийски обстрел, а после с танкове и самолети, както и пехота
и кавалерия. Жегата е страшна. Разказват, че при температура 40 градуса картечниците
и оръдията се запушвали, а прахолякът и пушекът от експлозиите скривали полесраже-
нието от погледа.
Докато съветската пехота, която включва три стрелкови дивизии и една парашутна
бригада, се сражава упорито в центъра, за да задържи по-голямата част от японските
сили, Жуков изпраща своите три бронетанкови бригади и една монголска кавалерийска
дивизия да ги обкръжат отзад. Сред неговите танкове, които прегазват с висока скорост
един от притоците на Халхин Гол, има машини Т-26, които са били използвани в Ис-
панската гражданска война в подкрепа на републиканците, както и много по-бързи про-
тотипи на бъдещия модел Т-34 – най-ефикасния среден танк от Втората световна война.
22
Chaney, Zhukov, сс. 69-70.

17
Остарелите японски танкове нямат шанс срещу тях. Техните оръдия нямат бронебойни
снаряди.23
Японската пехота, макар и да не разполага с ефикасни противотанкови оръдия, се
сражава отчаяно. Лейтенант Садакаджи с изваден самурайски меч се нахвърля срещу
танк, който го прегазва. Японските войници продължават да се бият от своите блиндажи
и причиняват тежки загуби на нападателите, които в някои случаи докарват танкове с
огнехвъргачки, за да се справят с тях. Жуков не се разколебава от собствените си загуби.
Когато главнокомандващият на Трансбайкалския фронт, който е дошъл да наблюдава
сражението, му предлага да спре офанзивата за момент, Жуков срязва безцеремонно
своя висшестоящ. Казва, че ако прекрати атаката и я започне наново, съветските загуби
ще бъдат десетократно по-големи „заради нашата нерешителност“ 24.
Въпреки твърдата решимост на японците да не се предават остарялата тактика и въ-
оръжение на Квантунската армия довеждат до унизително поражение. Силите на Кома-
цубара са обкръжени и почти напълно унищожени в продължително клане, което взема
61 000 жертви. Убитите червеноармейци са 7974, а ранените – 15 251.25 На 31 август
сутринта битката приключва. Докато се води сражението, е подписан нацистко-съветс-
кият пакт в Москва, а по времето, когато боевете приключват, германските войски се
трупат по границата с Полша, готови да поставят началото на войната в Европа. От-
делни сблъсъци продължават до средата на септември, но Сталин решава, с оглед на
ситуацията в света, че ще бъде разумно да приемат японските искания за примирие.
Жуков, който е пристигнал в Москва с опасението, че ще го арестуват, при връща-
нето си в столицата получава лично от Сталин златната звезда на герой на Съветския
съюз. Неговата първа победа, светъл момент през един ужасен период за Червената ар-
мия, има далечни последици. Японците са потресени до дъното на душата си от това
неочаквано поражение, което, от друга страна, действа окуражително на техните ки-
тайски противници – както националисти, така и комунисти. В Токио фракцията за
„удар на север“, която иска война срещу Съветския съюз, претърпява голям неуспех.
Във възход е групата, която подкрепя „удар на юг“ и в която флотът има водеща роля.
През април 1941 г., само няколко седмици преди началото на операция „Барбароса“,
германското нахлуване в СССР, за ужас на Берлин ще бъде подписан съветско-японски
пакт за ненападение. Накратко, битката при Халхин Гол оказва голямо влияние върху
взетото впоследствие от Япония решение да тръгне срещу колониите на Франция, Хо-
ландия и Великобритания в Югоизточна Азия и дори да нападне САЩ в Тихия океан.
Произтичащият от същото събитие отказ на Токио да нападне Съветския съюз през зи-
мата на 1941 г. ще изиграе решаваща роля за геополитическия обрат във войната – както
в Далечния изток, така и в борбата на живот и смърт, която Хитлер води със Съветския
съюз.
Стратегията на Хитлер в предвоенния период не е последователна. Преди да стигне
до крайното решение за нападение срещу СССР, на моменти той се надява да сключи
съюз с Великобритания, след което обаче замисля да я лиши от влияние на континента
чрез изпреварващ удар срещу Франция. За да защити източния си фланг, в случай че
нанесе удар първо на запад, Хитлер пришпорва своя външен министър Йоахим фон Ри-
бентроп да сондира настроенията в Полша, като и предложи съюз. Поляците, които ясно

23
За по-подробни описания на битката вж. Edward J. Drea, Nomonhan: Japanese-Soviet Tactical Combat, 1939, Fort
Leavenworth, 1981; Coox, Nomonhan: Japan against Russia; и Георгий Жуков, Маршал Жуков: каким мм его помним, Мос-
ква, 1988.
24
Цит. Chaney, Zhukov, с. 73.
25
G. F. Krivosheev, Soviet Casualties and Combat Losses in the Twentieth Century, London, 1997, с. 53.

18
осъзнават, че е опасно да провокират Сталин, и с основание подозират, че Хитлер иска
да се сдобие със сателитна страна в тяхно лице, проявяват изключителна предпазливост.
Полското правителство обаче допуска сериозна грешка поради чист опортюнизъм. Ко-
гато Германия влиза в Судетска област през 1938 г., полски войски окупират чехосло-
вашката провинция Тешин, за която Варшава претендира от 1920 г. като за територия,
населена с етнически поляци, и разширяват границата на Полша в Карпатите. Този ход
настройва враждебно Съветите и е посрещнат с тревога от британското и френското
правителство. От самонадеяността на поляците печели Хитлер. Илюзорна се оказва иде-
ята на поляците да създадат централноевропейски блок срещу германската експанзия –
„Трета Европа“, както те го наричат.
На 8 март 1939 г., малко преди войските му да окупират Прага и останалата част от
Чехословакия, Хитлер съобщава на своите генерали, че възнамерява да унищожи
Полша. Той се аргументира с това, че тогава Германия ще може да се възползва от пол-
ските ресурси и да установи господство над Централна Европа на юг. Решил е да оси-
гури бездействието на Полша по пътя на завоеванието, а не на дипломацията, преди да
атакува на запад. Казва им също, че има намерение да унищожи „еврейската демокра-
ция“26 на Съединените щати.
На 23 март Хитлер отнема Мемелска област от Литва, за да я присъедини към Из-
точна Прусия. Неговата военна програма се ускорява, защото той се бои, че британците
и французите скоро ще наваксат изоставането в превъоръжаването. Въпреки това не
възприема сериозно гаранцията на Чембърлейн за Полша, обявена в Камарата на общи-
ните на 31 март. На 3 април той заповядва на своите генерали да подготвят планове за
операция „Бяло“ – нахлуване в Полша, за което трябва да имат готовност към края на
август.
Чембърлейн, който избягва контакти със Сталин заради дълбоко вкоренения си анти-
комунизъм и надценява силата на поляците, не бърза със създаването на отбранителен
блок срещу Хитлер в Централна Европа и на Балканите. Всъщност британската гаран-
ция за Полша по подразбиране изключва участието на Съветския съюз. Правителството
на Чембърлейн започва да реагира на този фрапантен пропуск едва когато до него стига
информация за германско-съветските търговски преговори. Сталин, който мрази поля-
ците, е дълбоко разтревожен от това, че правителствата на Британия и Франция не са се
противопоставили на Хитлер. Възмущението му само се усилва от факта, че предишната
година са пропуснали да го включат в дискусиите за съдбата на Чехословакия. Той ос-
вен това подозира, че британците и французите искат да го въвлекат в конфликт с Гер-
мания, за да си спестят необходимостта да воюват. Сталин, естествено, предпочита да
види капиталистическите държави вкопчени в унищожителна война помежду си.
На 18 април Сталин подлага на изпитание френското и британското правителство,
като им предлага да сключат пакт, в който да обещаят помощ на всяка централноевро-
пейска страна, заплашена от агресор. Британците се колебаят в реакцията си. Първият
инстинктивен импулс на външния министър лорд Халифакс и неговия постоянен замес-
тник сър Александър Кадоган е да окачествят съветския демарш като „лукавство“ 27.
Чембърлейн се бои, че ако даде съгласието си за подобна стъпка, само ще провокира
Хитлер. В действителност това подтиква фюрера да потърси сам съглашение със съвет-
ския диктатор. Във всеки случай поляците и румънците са изпълнени с подозрение. Те
с основание се страхуват, че Съветският съюз ще поиска разрешение за минаване на

26
GSWW, т. i, с. 685.
27
David Dilks (ed.), The Diaries of Sir Alexander Cadogan, London, 1971, с. 175.

19
червено-армейски войски през техните територии. Французите, от друга страна, които
виждат в Русия свой естествен съюзник срещу Германия отпреди Първата световна
война, са много по-заинтересувани от идеята за съюз със Съветите. Те чувстват, че не
могат да предприемат нищо без Британия, затова оказват натиск върху Лондон да се
съгласи на съвместни военни преговори със съветския режим. Сталин не е във възторг
от колебливата реакция на британците, но от своя страна също тайно планира да пре-
мести съветската граница на запад. Вече е хвърлил око на румънската област Бесарабия,
балтийските държави и Източна Полша, особено частите от Белорусия и Украйна, отс-
тъпени на Полша след нейната победа през 1920 г. Британците, най-после приели необ-
ходимостта от пакт със Съветския съюз, започват преговори едва към края на май. Ста-
лин обаче подозира, не без основание, че британското правителство се опитва да спе-
чели време.
Още по-негативни са впечатленията му от френско-британската военна делегация,
която заминава на 5 август с бавен параход за Ленинград. Генерал Еме Думенк и адми-
рал сър Реджиналд Плънкет-Ърнли-Ърл-Дракс не са упълномощени да взимат каквито
и да е решения. Те могат само да изпращат доклади до Париж и Лондон. Мисията им
във всеки случай е обречена на провал по други причини. Думенк и Дракс са изправени
пред непреодолим проблем заради настояването на Сталин за право на преминаване на
червеноармейски войски през полска и румънска територия. Това е искане, което нито
една от двете страни не може да приеме. Полша и Румъния изпитват инстинктивни по-
дозрения към комунистите по принцип и преди всичко към Сталин. Времето изтича в
безплодни преговори, които продължават и през втората половина на август, но дори
французите, които отчаяно се стремят към споразумение, не успяват да убедят прави-
телството във Варшава да отстъпи по тази точка. Полският главно-командващ, маршал
Едвард Шмигли-Ридз, казва: „С германците рискуваме да загубим свободата си, но с
руснаците рискуваме да загубим душата си.“ 28
Хитлер, провокиран от опитите на британците и французите да включат Румъния в
отбранителен пакт срещу нова германска агресия, решава, че е време да разгледа идео-
логически немислимата стъпка към нацистко-съветски пакт. На 2 август Рибентроп спо-
менава за пръв път идеята за нови отношения пред съветския шарже дафер в Берлин.
„От Балтика до Черно море няма проблем, който да не може да се реши между нас два-
мата“29 – казва му германският външен министър.
Рибентроп не крие агресивните намерения на Германия към Полша и намеква за по-
дялба на плячката. Два дни по-късно германският посланик в Москва дава да се разбере,
че Германия ще смята балтийските държави за част от съветската сфера на влияние. На
14 август Рибентроп предлага да отиде на посещение в Москва за преговори. Новият
съветски външен министър Вячеслав Молотов изразява загриженост заради подкрепата
на Германия за японците, чиито войски още са вкопчени в схватка с Червената армия
от двете страни на Халхин Гол, но въпреки това показва, че Съветският съюз е готов да
продължи разговорите, особено по отношение на балтийските държави.
За Сталин предимствата стават все по-очевидни. Той всъщност мисли за договаряне
с Хитлер още от Мюнхенското споразумение. Приготовленията са придвижени малко
по-напред през пролетта на 1939 г. На 3 май войски на НКВД обкръжават комисариата
по външните работи. „Изчистете министерството от евреите – е заповедта на Сталин. –

28
Цит. Terry Charman, Outbreak 1939: The World Goes to War, London, 2009, с. 46.
29
Raymond James Sontag and James Stuart Beddie (eds), Nazi-Soviet Relations, 1939-1941, New York, 1948, с. 38.

20
Изхвърлете „синагогата“.“30 Външният министър, съветският ветеран в дипломацията
Максим Литвинов, е заменен от Молотов; няколко други евреи са арестувани.
Ако Сталин постигне споразумение с Хитлер, това ще му позволи да превземе бал-
тийските държави и Бесарабия, и разбира се, Източна Полша в случай на германско
нахлуване от запад. Освен това, като има предвид, че следващият ход на Хитлер ще е
срещу Франция и Великобритания, той се надява германската мощ да намалее в очак-
ваната от него кръвопролитна война с капиталистическия Запад. Това ще му даде време
да стегне редиците на Червената армия, отслабена и деморализирана от неговата чистка.
Ако Хитлер от своя страна се споразумее със Сталин, това ще му позволи да започне
войната си – най-напред срещу Полша, а после срещу Франция и Британия, дори без да
разчита на съюзници. Така нареченият Стоманен пакт с Италия, подписан на 22 май,
няма почти никаква стойност, тъй като Мусолини не смята, че страната му ще е готова
за война преди 1943 г. Хитлер обаче поема риска да се довери на предчувствието си, че
въпреки дадените от тях гаранции Британия и Франция ще се въздържат от война, ко-
гато той нахлуе в Полша.
Пропагандната война на нацистка Германия срещу Полша се усилва. На поляците
трябва да се вмени вина за нападението, което се подготвя срещу тях. Хитлер взема
всички възможни мерки да избегне преговорите, защото не иска и този път да го лишат
от война с отстъпки в последния момент.
За да увлече с каузата си германците, той експлоатира тяхното дълбоко негодувание
срещу Полша, която е получила Западна Прусия и част от Силезия по силата на омраз-
ния Версайски договор. Свободният град Данциг31 и Полският (Данцигският) коридор,
който е създаден, за да предостави на Полша достъп до Балтийско море, и разделя Из-
точна Прусия от останалата част от Райха, служат като пример за две от най-големите
несправедливости на Версайския договор. На 23 май обаче фюрерът е обявил, че пред-
стои война не за Свободния град Данциг, а за „лебенсраум“ на изток. Разпространяват
се грубо манипулирани съобщения за потискането на малцинството от един милион ет-
нически германци в Полша. Както би могло да се очаква, заплахите на Хитлер към
Полша са предизвикали дискриминационни мерки срещу тях и около 70 000 души от
това население са избягали в Райха в края на август. Твърденията на поляците, че етни-
чески германци са участвали в подривни актове преди започването на конфликта, почти
със сигурност не отговарят на истината. Във всеки случай нацистката преса публикува
драматични описания на преследвания срещу етническите германци в Полша.
На 17 август, когато германската армия изпълнява маневри на река Елба, двама бри-
тански капитани от посолството, поканени там за наблюдатели, установяват, че по-мла-
дите германски офицери са „много самоуверени и сигурни, че германската армия може
да излезе на бой срещу всеки“ 32. Генералите и по-високопоставените служители във
външното министерство обаче се безпокоят, че нахлуването в Полша ще предизвика
война в цяла Европа. Хитлер запазва убеждението си, че британците няма да започнат
борба. Във всеки случай, съобразява той, предстоящото сключване на пакта със Съвет-
ския съюз ще успокои онези генерали, които се страхуват от война на два фронта. На 19
август обаче, в случай че британците и французите все пак обявят война, гросадмирал

30
Цит. Simon Sebag Montefiore, Stalin: The Court of the Red Tsar, London, 2003, с. 269.
31
Днес Гданск в Полша.
32
JJG, 17.8.39.

21
Ерих Редер нарежда „джобните“ линейни кораби „Дойчланд“ и „Граф Шпее“, както и
шестнайсет подводници, да излязат в морето и да отплават към Атлантическия океан. 33
На 21 август в 11:30 ч. германският външен министър на „Вилхелмщрасе“ съобщава,
че е отправено предложение за съветско-германски пакт за ненападение. Когато нови-
ната, че Сталин се е съгласил на преговори, стига до Хитлер в неговото алпийско убе-
жище „Бергхоф“, според разпространената версия той стиснал юмруци победоносно и
ударил по масата, като заявил на антуража си: „Пипнах ги! Пипнах ги!“ 34 „Германците
в кафенетата се вълнуваха, защото смятаха, че това означава мир“ 35 – отбелязва един
служител от персонала на британското посолство. Посланикът сър Невил Хендерсън
съобщава в Лондон скоро след това, че „първото впечатление в Берлин беше за огромно
облекчение… още веднъж се потвърди вярата на германския народ в способността на
хер Хитлер да постига целта си без война“.36
Британците са разтърсени от новината, но за французите, които са разчитали много
повече на споразумение със своя традиционен съюзник Русия, тя има ефекта на бомба.
Парадоксално е, че Франко в Испания и японското ръководство посрещат станалото с
най-голям ужас. Те се чувстват предадени, защото не са били предупредени, че иници-
аторът на Антикоминтерновския пакт търси съюз с Москва. Правителството в Токио
рухва, разтърсено от новината, но тя е тежък удар и за Чан Кайшъ и китайските нацио-
налисти.
На 23 август Рибентроп заминава на историческия си полет до съветската столица.
Няколко са спорните въпроси в преговорите, в които двата тоталитарни режима си по-
делят Централна Европа с таен протокол. Сталин иска цяла Латвия и Рибентроп я отс-
тъпва, след като Хитлер бързо му дава одобрението си по телефона. Веднага след под-
писването на пакта за ненападение и тайните протоколи Сталин предлага тост в чест на
Хитлер. Той казва на Рибентроп, че знае „колко много германската нация обича своя
Фюрер“.
На същия ден сър Невил Хендерсън е отпътувал със самолет за Берхтесгаден с писмо
от Чембърлейн, за да се опита в последния момент да предотврати войната. Хитлер
обаче просто обвинява британците, че са насърчили поляците да възприемат антигер-
манска позиция. Хендерсън, макар и да е краен привърженик на политиката на отс-
тъпки, най-сетне се убеждава, че „ефрейторът от последната война беше още по-загри-
жен да докаже какво може да постигне като генералисимус завоевател в следващата“ 37.
Същата нощ Хитлер издава заповед за армията да се приготви за нахлуване в Полша три
дни по-късно.
В 3 ч. сутринта на 24 август британското посолство в Берлин получава телеграма от
Лондон с кодовата дума „Раджа“. Дипломати, някои още по пижами, започват да изга-
рят секретни документи. По обед е издадено предупреждение до всички британски по-
даници да напуснат страната. Посланикът, макар че не си е отспал след пътуването до
Берхтесгаден, същата вечер играе бридж с членове на персонала.
На следващия ден Хендерсън отново се среща с Хитлер, който се е появил в Берлин
междувременно. Фюрерът предлага да сключи пакт с Британия веднага щом окупира
Полша, но реагира с раздразнение, когато Хендерсън казва, че за да постигнат каквото
и да е споразумение, фюрерът ще трябва да се въздържи от агресивни действия и да

33
GSWW, т. II, с. 153.
34
Алберт Шпеер, цит. Gitta Sereny, Albert Speer: His Battle with Truth, London, 1995, с. 207.
35
JJG, 21.8.39.
36
FRNH, с. 9.
37
Ibid., с. 10.

22
изтегли войските си от Чехословакия. Хитлер още веднъж заявява, че ако ще има война,
тя трябва да започне сега, а не когато той ще е на петдесет и пет или шейсет години.
Същата вечер, за искрена изненада и потрес на Хитлер, е подписан официално англо-
полският пакт.
В Берлин британските дипломати очакват най-лошото. „Пренесохме целия си личен
багаж в балната зала на посолството, която започва да прилича на гара „Виктория“ след
пристигането на влак с пътници за някой параход“ 38 – пише един от тях. Германските
посолства и консулства в Британия, Франция и Полша получават указания да наредят
на хората от германска националност да се върнат в Райха или да се преместят в неут-
рална страна.
На 26 август, събота, германското правителство отменя честването на двайсет и пе-
тата годишнина от Битката при Таненберг. Церемонията по този случай всъщност по-
рано е била използвана като камуфлаж за масирана концентрация на войски в Източна
Прусия. Старият линеен кораб „Шлезвиг-Холщайн“ е пристигнал в Данциг на предния
ден, привидно за посещение на добра воля, но без каквото и да е уведомление до полс-
кото правителство. Складовете му са пълни със снаряди, готови за обстрелване на пол-
ските позиции на полуостров Вестерплате близо до устието на Висла.
В Берлин през този уикенд хората се наслаждават на прекрасното време. Плажовете
по брега на Ванзее в Грюневалд са пълни с посетители, които се пекат на слънце и плу-
ват. Те като че ли са забравили заплахата от война въпреки съобщението, че ще бъдат
въведени хранителни дажби. В британското посолство персоналът начева запасите от
шампанско в избата. Забелязали са сериозно нарасналото присъствие на войници по
улиците; голяма част от тях носят нови високи ботуши от жълта кожа, която още не е
почерняла от вакса.
Началото на инвазията е планирано за този ден, но Хитлер, изваден от равновесие
заради твърдото намерение на Британия и Франция да подкрепят Полша, го е отложил
предишната вечер. Той още се надява да долови признаци на несигурност от страна на
британците. Стига се до неловка ситуация, когато едно подразделение от Бранденбург-
ските специални части39, което не е получило навреме заповедта за отлагане, навлиза в
Полша, за да завземе важен мост.
Хитлер, все още с надеждата, че ще може да хвърли върху Полша вината за нахлува-
нето, привидно се съгласява на преговори с Британия и Франция, както и с Полша. След
това обаче се разиграва мрачен фарс. Хитлер отказва да представи каквито и да е усло-
вия за обсъждане от полското правителство, не прави стъпки да покани емисар от Вар-
шава и определя краен срок за постигане на споразумение до полунощ на 30 август. Той
отхвърля и дошлото от правителството на Мусолини предложение за посредничество.
На 28 август пак издава заповед до армията да бъде готова за нахлуване на 1 септември
сутринта.
Рибентроп междувременно избягва среща с посланиците на Полша и Великобрита-
ния. Това поведение е в съзвучие с обичайната му високомерна поза – с поглед, втора-
чен някъде напред, игнориращ околните, сякаш не са достойни да сподели мислите си
с тях. Накрая се съгласява да приеме Хендерсън на 30 август, точно по времето, когато
изтича срокът на необявените мирни условия. Хендерсън настоява да узнае какви са
тези условия. Ето неговото свидетелство за случилото се: Рибентроп „извади дълъг до-
кумент, който ми прочете на глас на немски или по-скоро го изломоти колкото можеше

38
JJG, 25.8.39.
39
Названието идва от мястото, където се е намирала първата постоянна щабквартира на частта.

23
по-бързо с тон на крайна досада… Когато завърши, аз съответно помолих да ми позволи
да го видя. Хер фон Рибентроп категорично отказа, захвърли документа на масата с
презрителен жест и заяви, че вече е невалиден, тъй като до полунощ в Берлин не е прис-
тигнал полски пратеник.“40 На следващия ден Хитлер издава Директива № 1 за опера-
ция „Бяло“, нахлуването в Полша, което е било подготвено през предходните пет ме-
сеца.
В Париж, където си спомнят дадените над милион жертви в предишния конфликт,
цари мрачно примирение. В Британия е обявена масова евакуация на децата от Лондон
за 1 септември, но мнозинството от хората още смятат, че нацисткият вожд блъфира.
Поляците не си правят подобни илюзии; във Варшава обаче няма признаци на паника,
а само твърда решимост.
Последният опит на нацистите да изфабрикуват повод за война е точна илюстрация
на техните методи. Този акт на черна пропаганда е планиран и организиран от Райнхард
Хайдрих, заместник на райхсфюрера на СС Хайнрих Химлер. Хайдрих старателно е
подбрал група от своите най-верни есесовци. Задачата им е да инсценират нападение
едновременно срещу германски митнически пост и срещу една радиостанция близо до
град Глайвиц, след което да излъчат съобщение на полски. За тази цел членовете на СС
ще застрелят няколко упоени затворници от концентрационния лагер Захсенхаузен, об-
лечени в полски униформи, и ще оставят телата им като доказателство. На 31 август
следобед Хайдрих телефонира на офицера, когото е назначил да отговаря за плана, за
да му предаде кодовата фраза за започването на операцията: „Баба умря!“ 41 Смразяващо
символичен е фактът, че първите жертви на Втората световна война в Европа са затвор-
ници от концентрационен лагер, убити заради една лъжа.

40
FRNH, с. 17.
41
Overy, 1939, с. 68.

24
 2.
„Цялостното унищожение на Полша“42
СЕПТЕМВРИ-ДЕКЕМВРИ 1939 Г.

Бранните часове на 1 септември 1939 г. германските сили чакат в готовност да пре-

секат полската граница. За всички други освен ветераните от Първата световна война
това ще бъде техният първи боен опит. Подобно на повечето войници, в усамотението
на нощта те размишляват какви са шансовете им да оцелеят и дали няма да се посрамят.
Докато чакат да запалят двигателите, един танков командир на границата на Силезия
описва призрачната обстановка: „Тъмната гора, пълнолунието и светлата земя трябва
да са фантастична сцена.“43 В 4:45 ч. са изстреляни първите снаряди от морето край
Данциг. „Шлезвиг-Холщайн“, ветеран от Битката при Ютланд през 1916 г., се е прид-
вижил в тъмнината преди разсъмване до позиция край полуостров Вестерплате. Той от-
крива огън срещу полската крепост със своите оръдия от главен калибър 280 мм. Една
щурмова рота от Кригсмарине, скрита на борда на „Шлезвиг-Холщайн“, по-късно из-
вършва десант, но е отблъсната, при което дава много жертви. В самия Данциг полски
доброволци се втурват да отбраняват централната поща на „Хевелиусплац“, но нямат
особен шанс срещу щурмоваците, бойците от СС и редовните войници, докарани тайно
в града. Почти всички оцелели поляци са екзекутирани след битката.
На обществените сгради се появяват нацистки знамена и под звъна на църковни кам-
бани са арестувани свещеници, учители и други изтъкнати поляци в града, както и ев-
реи44. Налага се да ускорят работата по изграждането на близкия концентрационен лагер
Щутхоф, за да осигурят място за притока от нови затворници. По-късно през войната
Щутхоф ще доставя телата за експериментите в данцигския Институт по анатомична
медицина, съсредоточени върху производството на кожа и сапун от човешки трупове. 45
Това, че Хитлер отлага нахлуването с шест дни, дава на Вермахта възможността да
мобилизира и разгърне още двайсет и една пехотни дивизии и две допълнителни мото-
ризирани дивизии. В този момент германската армия включва близо три милиона вой-
ници, 400 000 коня и 200 000 транспортни средства.46 Един и половина милиона вой-
ници са придвижени до полската граница, много от тях с халосни патрони, под предлог,
че са изпратени на маневри. Всяка несигурност относно тяхната мисия отпада, когато
получават указания да заредят бойни патрони вместо халосните.

В рязък контраст с тяхната готовност е положението на полските войски, чиято дис-

локация не е завършена, защото правителствата на Британия и Франция са предупре-
дили Варшава, че преждевременна мобилизация би могла да послужи на Хитлер като
претекст да атакува. Поляците отлагат заповедта за обща мобилизация до 28 август, но
я отменят на следващия ден по внушение на британския и френския посланици, които
се надяват на преговори в последния момент. Накрая заповедта е издадена отново на 30

42
Хитлер, 22.8.39, DGFP, Series D, т. VII, no. 193.
43
BA-MA, RH39/618, цит. Jochen Bohler, Auftaktzum Vernichtungskrieg.Die WehrmachtinPolen, 1939, Frankfurt am Main,
2006, с. 52.
44
Overy, 1939, сс. 69-70.
45
GARF 9401/2/96 and RGVA 32904/1/19.
46
GSWW, т. II, с. 90.

25
август. Тези промени предизвикват хаос. Само около една трета от фронтовите войски
на Полша са на своите позиции на 1 септември.
Единствената им надежда е да издържат, докато французите успеят да започнат обе-
щаната от тях офанзива на запад. Главнокомандващият генерал Морис Гамлен е дал
гаранции на 19 май, че френската армия ще се появи с „по-голямата част от силите си“47
най-късно на петнайсетия ден след като правителството нареди мобилизация. Само че
както времето, така и географията са против поляците. Германците няма да се забавят
да стигнат до централната част на страната от Източна Прусия на север, Померания и
Силезия на запад и подвластната им Словакия на юг. Тъй като не знае за тайния прото-
кол в пакта „Рибентроп-Молотов“, полското правителство не се опитва да защити със
значителни сили своята източна граница. Двойното нахлуване, съгласувано между на-
цисткото и съветското правителство, все още изглежда твърде парадоксална полити-
ческа идея.

Нахлуването в Полша и подялбата на страната, септември – ноември 1929 г.

47
SHD-DAT, цит. Claude Quetel, L’Impardonnable Defaite, Paris, 2010, с. 196.

26
 В 4:50 ч. на 1 септември, докато чакат момента на нападението, германските войски
чуват зад себе си рева на самолетни двигатели. Когато щуките, месершмитите и хайн-
келите прелитат над главите им, войниците се чувстват ободрени от мисълта, че
Луфтвафе скоро ще порази полските летища с изпреварващ удар. Техните офицери са
ги предупредили, че поляците ще отвърнат със задкулисна тактика, ще използват снай-
перисти и саботажи. 48 Казали са им, че полските евреи се отнасят „приятелски към бол-
шевиките и враговете на германците“. 49
Планът на Вермахта е да нахлуят в Полша едновременно от север, запад и изток.
Настъплението им трябва да бъде „бързо и безмилостно“ 50, с участието на бронирани
колони и Луфтвафе, които да изненадат поляците, преди да са установили надеждни
линии на отбрана. Формациите на Група армии „Север“ атакуват от Померания и Из-
точна Прусия. Тяхната приоритетна задача е да се съединят през Данцигския коридор и
да се насочат на югоизток към Варшава. Група армии „Юг“ под командването на гене-
рал-полковник Герд фон Рундщет трябва да тръгнат в бързо настъпление от Южна Си-
лезия към Варшава в по-широк фронт. Планът предвижда двете групи армии да отрежат
пътя на по-голямата част от полската армия западно от Висла. Десета армия, в центъра
на оформения по този начин сърп, съдържа най-голям брой моторизирани формации.
Вдясно от нея Четиринайсета армия ще тръгне към Краков, докато три планински ди-
визии, една танкова дивизия, една моторизирана дивизия и три словашки дивизии ата-
куват на север от марионетната държава Словакия, подчинена на германците.
В центъра на Берлин в сутринта на нахлуването охранители от СС се подреждат от
двете страни на „Вилхелмщрасе“ и „Паризер Плац“, откъдето минава Хитлер на път от
Райхсканцеларията към опера „Крол“. Там заседава Райхстагът след прословутия по-
жар, изгорил парламентарната сграда по-малко от месец след като нацистите са дошли
на власт през 1933 г. Хитлер заявява, че неговите разумни искания към Полша – същите
онези, с които се е постарал Варшава да не бъде запозната изобщо – са били отхвърлени.
Този „мирен план от шестнайсет точки“ е публикуван на същия ден в циничен опит да
се демонстрира, че правителството във Варшава е отговорно за конфликта. Под бурни
аплодисменти той обявява връщането на Данциг в Райха.51 Д-р Карл Якоб Буркхарт,
върховен комисар на Обществото на народите в Свободния град, е принуден да го на-
пусне.
В Лондон, след като фактите на нахлуването са потвърдени със сигурност, Чембър-
лейн издава заповед за обща мобилизация. В течение на предходните няколко дни Ве-
ликобритания е предприела начални стъпки, за да се подготви за война. Чембърлейн не
е поискал пълна мобилизация, защото това би могло да предизвика верижна реакция в
Европа, както е станало през 1914 г. Първостепенен приоритет са противовъздушната и
крайбрежната отбрана. Обществените нагласи се променят драстично веднага след като
идва новината за германската инвазия. Вече никой не смята, че Хитлер блъфира. Наст-
роението в страната и в Камарата на общините е много по-решително в сравнение с
времето преди Мюнхенската криза предишната година. Въпреки това кабинетът и ми-
нистерството на външните работи посвещават по-голямата част от деня на задачата да
съставят ултиматум до Хитлер, с който настояват да изтегли войските си от Полша.

48
BA-MA RH37/1381; RH26-208/5, цит. Bohler, Auftakt zum Vernichtungskrieg, с. 40.
49
NA II RG 242, T-79, R.131, 595.
50
GSWW, т. II, с. 82.
51
Hitler to Reichstag: 1.9.39, Domarus, т. II, с. 1307.

27
Дори в окончателния си вид обаче той не звучи като истински ултиматум, защото не
поставя точни условия.
След като френският министерски съвет получава доклад от своя посланик в Берлин,
Робер Кулондр, Даладие издава заповед за пълна мобилизация на следващия ден. „Са-
мата дума „война“ не се произнася в хода на съвещанието“ 52 – отбелязва един от при-
състващите. За нея се говори само с евфемизми. Издадени са и указания за евакуация на
децата от двете столици.
В Париж новината за нахлуването е подействала като удар след зародилата се в пред-
хождащите го дни надежда, че е възможно да се избегне конфликт в Европа. Външният
министър Жорж Боне, най-крайният поддръжник на политиката на отстъпки, обвинява
поляците за тяхната „глупава и вироглава позиция“53. Той дори иска да привлече Мусо-
лини като посредник за ново споразумение в мюнхенски стил. „Всеобщата мобилиза-
ция“ обаче продължава с влакове, пълни със запасняци, които тръгват от Гар дьо л’Ест
към Мец и Страсбург.
Полското правителство във Варшава започва – което не е изненадващо – да се опа-
сява, че Съюзниците отново са загубили смелост. Дори политици в Лондон подозират,
заради неточната формулировка на нотата и отсъствието на краен срок, че Чембърлейн
може все пак да се опита да се измъкне от ангажимента към Полша. Великобритания и
Франция обаче следват конвенционалния дипломатически път – сякаш искат да подчер-
таят колко се различават от застъпника на необявения блицкриг.
В Берлин през нощта на 1 септември става необичайно горещо. Луната осветява пом-
ръкналите улици на столицата на Райха, където електричеството е прекъснато като
предпазна мярка в случай на полски въздушни нападения. Наложена е и друга форма на
затъмнение. Гьобелс въвежда закон, който обявява слушането на чуждестранни радиос-
танции за сериозно престъпление. Рибентроп отказва да се срещне с посланиците на
Британия и Франция едновременно, затова в 21:20 ч. Хендерсън връчва своята нота с
искането за незабавно оттегляне на германските сили от Полша. Кулондр предава френ-
ската версия на документа половин час по-късно. Хитлер, вероятно насърчен от недос-
татъчно твърдите изрази на дипломатическите ноти, остава убеден, че правителствата и
на двете държави все пак ще се отдръпнат в последния момент.
На следващия ден персоналът в британското посолство се сбогува с германската си
прислуга, преди да се премести в близкия хотел „Адлон“. В трите столици едновре-
менно се разиграва дипломатическа интерлюдия. В Лондон възникват подозрения, че
опитите за постигане на компромис са подновени, но забавянето е по искане на фран-
цузите, които казват, че се нуждаят от повече време, за да мобилизират запасните си
сили и да евакуират цивилните. Двете правителства са убедени, че е необходимо да
действат заедно, но Жорж Боне и неговите съмишленици продължават усилията си да
отложат съдбоносния момент. За съжаление, прочутият със своята нерешителност До-
летия позволява на Боне да поощрява идеите за международна конференция с фашист-
кото правителство в Рим. Боне се обажда в Лондон, за да убеди британците да го подк-
репят, но външният министър лорд Халифакс и Чембърлейн заявяват твърдо, че не мо-
гат да се провеждат никакви преговори, докато на полска територия пребивават герман-
ски войски. Халифакс се обажда и на италианския външен министър граф Чайно, за да
изключи всяко съмнение по въпроса.

52
Anatole de Monzie, Ci-devant, Paris, 1941, цит. Quetel, L’Impardonnable Defaite, с. 204.
53
Georges Bonnet, Dans la tourmente: 1938-1948, Paris, 1971, quoted Quetel, L’Impardonnable Defaite, с. 195.

28
 Липсата на определен краен срок в неясния ултиматум довежда до криза на кабинета
в Лондон към края на същия следобед. Чембърлейн и Халифакс обясняват, че е необхо-
димо да запазят единната си позиция с французите, което означава, че окончателното
решение зависи от тях. Скептиците обаче, с подкрепата на началниците на щабове, ко-
ито присъстват на съвещанието, отхвърлят тази логика. Те се боят, че без твърда бри-
танска инициатива французите няма да се помръднат. Трябва да се определи краен срок.
Още по-голям удар за Чембърлейн е начинът, по който го приемат в Камарата на общи-
ните по-малко от три часа след това. Неговото обяснение защо се бавят да обявят война
е изслушано с враждебно мълчание. После, когато Артър Грийн като лидер на Лейбъ-
ристката партия става, за да отговори, дори заклети консерватори се провикват: „Говори
за Англия!“ Грийнуд дава ясно да се разбере, че Чембърлейн ще трябва да отговаря пред
камарата още на следващата сутрин.
Същата нощ, докато навън вилнее буря, Чембърлейн и Халифакс викат на „Даунинг
стрийт“ френския посланик Шарл Корбен. Обаждат се в Париж, за да разговарят с Да-
ладие и Боне. Френското правителство все така не желае да го пришпорват, въпреки че
Даладие е получил пълна подкрепа за военни кредити в „Шамбр де Депюте“ няколко
часа по-рано. (Самата дума „война“ продължава суеверно да се избягва във френските
управляващи кръгове. Тя се замества с евфемизми по време на целия дебат в „Пале Бур-
бон“.) Тъй като Чембърлейн вече е убеден, че неговото правителство ще бъде свалено
на следващата сутрин, ако не представи по-точен ултиматум, Даладие накрая приема,
че Франция не може повече да отлага. Той обещава, че на следващия ден ще бъде връчен
и ултиматум от името на неговата страна. След това Чембърлейн свиква британския
кабинет. Малко преди полунощ съставят окончателен ултиматум, по който постигат
общо съгласие. Той ще бъде предаден в 9:00 ч. на следващия ден от сър Невил Хендер-
сън в Берлин, а срокът му ще изтече два часа по-късно.
Сутринта на 3 септември, неделя, сър Невил Хендерсън изпълнява буквално даде-
ните му инструкции. Хитлер, след постоянните уверения на Рибентроп, че британците
ще тръгнат на заден ход, е явно зашеметен. След като текстът е прочетен на глас, нас-
тава продължително мълчание. Накрая той се обръща ядосано към Рибентроп и пита:
„А сега какво?“ 54 Рибентроп – арогантен позьор, когото собствената му тъща описва
като „крайно опасен глупак“ 55 – дълго е уверявал Хитлер, че му е известно как точно ще
реагират британците. Този път няма какво да отговори. След като Кулондр връчва френ-
ския ултиматум по-късно, Гьоринг казва на преводача на Хитлер: „Ако загубим вой-
ната, дано Бог се смили над нас.“
След бурята от предната нощ сутринта в Лондон е ясна и слънчева. От Берлин още
няма отговор по времето, когато Биг Бен удря единайсет пъти. От германската столица
Хендерсън потвърждава в телефонен разговор, че и той не е чул още нищо. В канцела-
рията на посолството един трети секретар спира часовника на единайсет часа и залепва
за предното му стъкло бележка, на която пише, че няма да го пуснат отново, докато
Хитлер не бъде победен.
В 11:15 ч. Чембърлейн произнася своето обръщение към нацията от правителствения
кабинет на „Даунинг стрийт“ № 10. В цялата страна хората стават на крака, когато в
края на предаването пускат националния химн. Някои се просълзяват. Министър-пред-
седателят е говорил просто и в същото време красноречиво, но мнозина забелязват
колко тъжно и уморено звучи гласът му. Веднага след кратката реч започват да вият

54
Paul Schmidt, Hitler’s Interpreter, New York, 1950, сс. 157-8.
55
Цит. Harold Nicolson, Friday Mornings, 1941-1944, London, 1944, с. 218.

29
сирените за въздушно нападение. Гражданите се събират в мазета и убежища в очакване
над главите им да се появят черни самолети. Тревогата обаче се оказва фалшива и скоро
прозвучава сигналът за отбой.
Много от хората реагират по типично британски начин – слагат чайника, за да при-
готвят по чаша чай. Не във всички случаи обаче реакцията е толкова флегматична, както
показва доклад на изследователския център „Мас Обзървейшън“. „Носят се слухове, че
почти всички важни градове са били разрушени от бомбардировки през първите дни на
войната – казва се в документа. – Стотици свидетели са видели самолети да падат в пла-
мъци.“56
Хората чуват как войниците в тритонните военни камиони, минаващи през града,
пеят „Дълъг е пътят до Типъреъри“, която въпреки веселата си мелодия им напомня за
ужасите на Първата световна война. Лондон облича военната си униформа. В „Хайд
Парк“, срещу казармата „Найтсбридж“, парни екскаватори започват да копаят и товарят
камиони с пръст, която да бъде насипана в чували за укрепване на правителствените
сгради. Кралските гвардейци пред Бъкингамския дворец са свалили кожените калпаци
и яркочервените кители. Вече носят стоманени шлемове и войнишки униформи с иде-
ално изгладени ръбове. Въздушни баражи от сребристи аеростати се реят над града и
променят напълно силуета му. Върху червените пощенски кутии се появяват жълти
петна от индикаторна боя, която реагира на наличието на отровен газ. Върху прозорците
са залепени на кръст ивици хартия, за да намалят опасността от хвърчащи стъкла. Про-
меня се и обликът на тълпите, в които се мяркат много повече униформени, както и
цивилни, носещи картонени кутии с противогази. Железопътните гари са претъпкани с
евакуирани деца, стиснали в ръце парцалени кукли и плюшени мечета и със закачени за
дрехите им етикети за багаж с техните имена и адреси. Нощем, когато е наложено за-
тъмнение заради опасността от въздушна атака, градът изглежда неузнаваем. Само тук-
там някой шофьор се осмелява да изкара на улицата колата си с полузасенчени фарове.
Много хора просто седят вкъщи и слушат Би Би Си по радиото зад спуснатите свето-
непропускливи щори. 57
Австралия и Нова Зеландия също обявяват война на Германия до края на деня. Така
постъпва и индийското правителство под британски контрол, но без да се допита до
когото и да е от индийските политически лидери. Южна Африка обявява война три дни
по-късно след смяна на правителството, а Канада влиза във войната официално на след-
ващата седмица. Същата нощ британският лайнер „Атения“ е потопен от германската
подводница U-30.58 От 112 жертви двайсет и осем са северноамериканци. Почти неза-
белязано в този ден Чембърлейн неохотно решава да включи в правителството си своя
най-голям критик. Връщането на Чърчил в Адмиралтейството, което е ръководил в на-
чалото на Първата световна война, става причина Първият морски лорд да телеграфира
до всички кораби в Кралския флот: „Уинстън се върна!“
В Берлин настроението не е особено празнично, след като става известно, че Брита-
ния е обявила война. Повечето германци са зашеметени и потиснати от новината. Те са
разчитали на късмета, който Хитлер е имал неведнъж в наглостта си, и са вярвали, че
той ще му донесе и победа над Полша, без да се стига до конфликт в Европа. След това,
въпреки опитите за увъртане на Боне, в 17:00 ч. изтича и срокът на френския ултиматум

56
Mass Observation, quoted Daniel Swift, Bomber County, London, 2010, с. 118791 notes.
57
За преобразяването на Лондон: Molly Panter Downes, London War Notes, 1939-1945, London, 1971, сс. 3-6.
58
Loss of Athenia: Overy, 1939, сс. 107-8.

30
(в текста на който все така се избягва вдъхващата ужас дума „война“). Въпреки че пре-
обладаващата нагласа във Франция е на примирена досада – ilfaut en finir, „трябва да се
приключи с това“, – явно антимилитаристите от левицата, подобно на пораженците от
десницата, не искат „да умират за Данциг“. И което е още по-тревожно, някои френски
старши офицери започват да си внушават, че британците са им натрапили тази война.
„Целта е да ни поставят пред свършен факт – пише генерал Пол дьо Вилюм, главният
офицер за свръзка с правителството, – защото англичаните се боят, че може да проявим
нерешителност.“59 Девет месеца по-късно неговото влияние ще допринесе сериозно за
пораженската позиция на следващия премиер Пол Рейно.
Новината за двойното обявяване на война въпреки всичко предизвиква неистова ра-
дост във Варшава. Обнадеждени поляци, които не подозират за колебанията във Фран-
ция, се събират пред двете посолства. По радиото звучат националните химни на трите
съюзни държави. В прибързания си оптимизъм много поляци заключават, че обещаната
френска офанзива бързо ще обърне хода на войната в тяхна полза.
В други райони обаче се разиграват по-грозни сцени. Някои поляци се нахвърлят
върху съседите си от германския етнос, за да отмъстят за нахлуването. В обстановката
на страх, гняв и хаос, породена от внезапното избухване на войната, на редица места са
извършени нападения срещу етнически германци. На 3 септември в Бидгошч (Бром-
берг) в резултат от безразборна стрелба срещу поляци по улиците се стига до клане, в
което загиват 223 етнически германци, макар и официалната германска история да
твърди, че жертвите са били 1000. 60 По приблизителни оценки броят на етническите
германци, убити в Полша, варира между 2000 и 13 000, но най-вероятното число е около
6000. Гьобелс по-късно раздува общия им брой до 58 000 в опит да оправдае германс-
ката програма за етническо прочистване срещу поляците.
На този първи ден от европейската война германската Четвърта армия, която атакува
от Померания, в крайна сметка осигурява Данцигския коридор в неговата най-широка
точка. Източна Прусия е физически съединена с останалата част от Райха. Авангардни
части от Четвърта армия превземат и плацдарм от другата страна на Висла в долното ѝ
течение.
Трета армия, която атакува от Източна Прусия, напредва на югоизток към река
Нарва, за да заобиколи Модлин и Варшава. Група армии „Юг“ междувременно отблъс-
ква армиите „Лодз“ и „Краков“, които дават множество жертви. Луфтвафе, след като
елиминира по-голямата част от полските военновъздушни сили, съсредоточава усили-
ята си върху поддръжката на наземните войски на Вермахта и бомбардировките на го-
лемите градове в полския тил, за да разстрои комуникациите.
Германските войници скоро дават израз на ужаса и презрението си, предизвикани от
състоянието на бедните полски села, през които минават. В много от тях, изглежда, няма
поляци, затова пък са пълни с евреи. Войниците описват селата като „ужасяващо
мръсни и много изостанали“61. Още по-крайни са реакциите на германските войници,
когато виждат „източни евреи“ с бради и кафтани. С физическия си облик, „шарещите

59
General с. de Villelume, Journal d’une defaite: aoht 1939-juin 1940, Paris, 1976, цит. в Quetel, L’Impardonnable Defaite,
с. 211.
60
GSWW, т. II, с. 138.
61
Писмо 17.9.39, BfZ-SS 28774, цит. в Bohler, Auftakt zum Vernichtungskrieg, с. 43; вж. също BA-MA RH37/5024; RH53-
18/152; RH37/5024.

31
погледи“62 и „угодническия“ жест63, с който „свалят почтително шапките си“64, те като
че ли отговарят в много по-голяма степен на карикатурните образи от нацистката про-
паганда в крайно антисемитския вестник „Дер Щюрмер“ 65, отколкото техните интегри-
рани в обществото еврейски съседи, които са срещали в Райха. „Всеки човек, който още
не е станал безмилостен враг на евреите, тук трябва да стане такъв“ 66 – пише един еф-
рейтор. Обикновени германски войници, не само членове на СС, с удоволствие малтре-
тират евреите: бият ги, режат брадите на възрастните мъже, унижават и дори изнасилват
млади жени (въпреки Нюрнбергските закони срещу расовото кръвосмешение) и палят
синагоги.
Преди всичко войниците помнят предупрежденията за опасностите от саботаж и от
снайперисти, които могат да ги застрелят в гръб. Ако се чуе отделен изстрел, подозре-
нието веднага пада върху всички евреи наоколо, въпреки че има много по-голяма веро-
ятност партизанските нападения да са извършени от поляци. Случва се, изглежда, да
настане клане, след като някой часовой със слаби нерви открие огън и в стрелбата се
включат и всички останали; понякога се оказва, че германски войници стрелят един
срещу друг. Офицерите са ужасени от липсата на огнева дисциплина, но явно са без-
силни да противодействат на т.нар. Freischarlerpsychose – маниакалния страх на войни-
ците да не бъдат застреляни от въоръжени цивилни. 67 (Другото му название е Heckens-
chutzenpsychose – буквално мания, че ще бъдат застреляни иззад плета.) Малко обаче са
офицерите, които правят сериозни усилия да възпрат подчинените си от сляпо отмъще-
ние след подобен инцидент. Войниците запращат гранати в мазетата, където обикно-
вено се крият семейства, а не партизани. За тях това е законна самоотбрана, а не военно
престъпление.
Страхът от снайперисти, който е обсебил отдавна германците, довежда до поредица
от екзекуции без съд и изгорени села. Военните части много рядко са склонни да губят
време в правни процедури. От тяхна гледна точка поляците и евреите просто не заслу-
жават подобни глезотии. Някои подразделения избиват повече цивилни от други. Изг-
лежда, че най-лоша в това отношение е охраната на Хитлер – СС Лайбщандарте „Адолф
Хитлер“. Голяма част от убийствата обаче са извършени в тила от айнзацгрупите на СС,
Полицията за сигурност и милицията „Фолксдойчер Зелбстшуц“ (Организацията за са-
моотбрана на етническите германци), която жадува за мъст.
Според германски източници по време на петседмичната кампания са били екзеку-
тирани над 16 000 цивилни.68 Реалното число вероятно е много по-голямо, тъй като до
края на годината то се доближава до 65 000. Германската милиция избива около 10 000
поляци и евреи в ями за чакъл край Мнишек и други осем хиляди в една гора край Кар-
лсхоф.69 Като форма на колективно отмъщение се палят къщи и понякога цели села.
Общо над 500 села и градчета са изгорени до основи. На някои места линията на гер-
манското настъпление личи през нощта по червеникавото зарево на хоризонта от горя-
щите села и ферми.

62
Цит. в Klaus Latzel, Deutsche Soldaten – nationalsozialistischer Krieg? Kriegserlebnis –Kriegserfahrung 1939-1945,
Paderborn, 1998, с. 153.
63
BA-MA RH41/1012 (‘katzenfreundlich’).
64
BA-MA RH37/6891, с. 11 (‘zogen respektvoll den Hut’).
65
BA-MA RH28-1/255.
66
BA-MA RH53-18/17.
67
BA-MA RH26-4/3, цит. в Bohler, Auftakt zum Vernichtungskrieg, с. 109.
68
Bohler, Auftakt zum Vernichtungskrieg, сс. 241-2.
69
Evans, The Third Reich at War, сс. 14-15.

32
 Скоро и евреите, и поляците започват да се крият, когато се появят германски войски.
Това изнервя още повече войниците, които са убедени не само, че от прозорците на
мазетата и таваните ги наблюдават хора, но и че срещу тях са насочени невидими оръ-
жия. На моменти изглежда, като че ли много от войниците жадуват да разрушат незд-
равословните и враждебни към тях села, за да не може тази зараза, както си я представят
те, да плъзне в съседна Германия. Това обаче не ги възпира да грабят при всеки сгоден
случай – пари, дрехи, скъпоценности, храна и постелки и завивки. И за пореден път
смесват причина и следствие, когато им се струва, че омразата, на която се натъкват по
време на инвазията, по някакъв начин оправдава самата инвазия.
Полската армия, въпреки че се сражава често с отчаяна храброст, е тежко възпрепят-
ствана не само от остарялото си въоръжение, но и преди всичко от липсата на радиотех-
ника. За изтеглянето на дадена формация не може да се съобщи до нейните части по
фланговете и резултатите от това са катастрофални. Главнокомандващият маршал
Шмигли-Ридз вече е убеден, че войната е загубена. Дори ако французите предприемат
обещаната от тях офанзива, тя ще дойде твърде късно. На 4 септември Хитлер, който се
изпълва с нарастваща увереност, казва на Гьобелс, че не се опасява от нападение от
запад. Той предвижда, че там ще се води Kartoffelkrieg – „картофена“ или позиционна
война.70
Древният университетски град Краков е превзет на 6 септември от Четиринайсета
армия, а настъплението на Група армии „Юг“ на Рундщет продължава бързо, докато
полските защитници отстъпват обезкуражени. Три дни по-късно обаче върховното ко-
мандване на сухопътните сили, ОКХ (Oberkommando des Heeres), е обезпокоено, че пол-
ските армии може да се изплъзнат от планираното обкръжение западно от Висла. Затова
два корпуса от Група армии „Север“ получават заповед да продължат на изток, ако е
необходимо, до река Буг и отвъд нея, за да заложат капан на втора линия.
Близо до Данциг героичните полски защитници на позициите на Вестерплате остават
без боеприпаси и накрая са разбити и принудени да отстъпят на 7 септември под обст-
рела на щуките и тежките оръдия на „Шлезвиг-Холщайн“. След това старият линеен
кораб се насочва на север, за да помогне при атаката на пристанището Гдиня, което
устоява до 19 септември.
В Централна Полша съпротивата се ожесточава с приближаването на германците до
столицата. Колона от 4-та танкова дивизия стига до покрайнините на града на 10 сеп-
тември, но е принудена да премине в бързо отстъпление. Поляците са решени да се бият
за Варшава, както става ясно от съсредоточаването на тяхната артилерия по източния
бряг на Висла, откъдето са готови да обстрелват собствения си град. На 11 септември
Съветският съюз изтегля посланика и дипломатическия си персонал от Варшава, но по-
ляците още не предполагат, че ги очаква нож в гърба от изток.
На други места, където механизираните германски сили са обкръжили полски
войски, военнопленниците стават все повече. На 16 септември германците започват го-
ляма битка с обкръжение на 80 километра източно от Варшава, след като са приклещили
две полски армии между реките Бзура и Висла. Полската съпротива накрая е пречупена
с мощни удари на Луфтвафе срещу концентрациите на войски. Общо около 120 000
души попадат в плен. Доблестната полска авиация с нейните 259 остарели изтребители
(P-11, които силно наподобяват „Лизандър“) няма шанс срещу лъскавите месершмити.

***
70
Kartoffelkrieg: TBJG, част I, т. VII, с. 92.

33
 Ако у поляците са останали някакви илюзии, че ще бъдат спасени от съюзническа
офанзива на запад, те скоро угасват. Генерал Гамлен, с подкрепата на френския премиер
Даладие, отказва да разгледа възможността за каквито и да е действия, преди да бъде
дислоциран Британският експедиционен корпус и преди да бъдат мобилизирани всички
запасни войници във Франция. Освен това настоява, че Франция трябва да купи военна
екипировка от Съединените щати. Във всеки случай френската военна доктрина е отб-
ранителна по принцип. Гамлен, въпреки обещанието към Полша, се плаши от всяка идея
за голяма офанзива, защото смята, че долината на Рейн и германската отбранителна ли-
ния „Вествал“ не могат да бъдат преодолени. Не може да се каже, че британците са по-
агресивни. Те наричат Вествал „линията Зигфрид“ – същата, на която според веселата
песничка от „Седящата война“ искат да прострат прането си. Британците смятат, че вре-
мето е на тяхна страна и (по някаква чудновата логика) че най-добрата стратегия за тях
е блокада на Германия, въпреки че този подход има очевидно слабо място – възмож-
ността Хитлер да набави всичко необходимо за военната си индустрия с помощта на
Съветския съюз.
Много британци се срамуват от тази липса на войнствен порив за помощ на поля-
ците. Кралските военновъздушни сили започват полети над Германия, за да разпръскват
пропагандни листовки, които дават повод за шеговити изрази като „Майн Памф“ и
„война с конфети“.71 Едно бомбено нападение срещу германската военноморска база
във Вилхелмсхафен на 4 септември се оказва унизително безрезултатно. На същия ден
предни отряди от Британския експедиционен корпус извършват десант във Франция, а
през следващите пет седмици общо 158 000 души прекосяват Ла Манш. До декември
обаче те не влизат в сблъсък с германските сили.
Французите се задоволяват да се придвижат на няколко километра до германската
територия близо до Саарбрюкен. Първоначално германците се опасяват от сериозна
атака. Хитлер е особено разтревожен, като се има предвид, че по-голямата част от ар-
мията му се намира в Полша, но крайно ограниченият характер на офанзивата показва,
че това не е нищо повече от символичен жест. Върховното командване на въоръжените
сили, ОКВ (Oberkommando der Wehrmacht), скоро си възвръща спокойствието. Не се
налага прехвърляне на войски. Французите и британците позорно са се отметнали от
задълженията си, особено след като през юли поляците са предали на Великобритания
и Франция своите реконструкции на германската шифровъчна машина „Енигма“.
На 17 септември мъченичеството на Полша е подпечатано напълно, когато съветски
войски пресичат нейната дълга източна граница в съответствие с тайния протокол, под-
писан в Москва по-малко от месец преди това. Германците са изненадани, че нападени-
ето не е извършено по-рано, но Сталин си е направил сметката, че ако избърза с атаката,
западните съюзници може да се почувстват задължени да обявят война и на Съветския
съюз. С цинизъм, който вероятно би могъл да се предвиди, Съветите твърдят, че полски
провокации са ги принудили да се намесят в защита на етническите белоруси и укра-
инци. Като допълнителен довод Кремъл посочва, че Съветският съюз вече не е обвързан
със своя договор за ненападение с Полша, защото правителството във Варшава вече не
съществува. Полското правителство наистина е напуснало Варшава същата сутрин, но
само за да се изплъзне от капана, в който е щяло да попадне с идването на съветските

71
Panter Downes, London War Notes, с. 19.

34
войски. Министрите му нямат друг избор, освен да потеглят бързо към румънската гра-
ница, преди червеноармейските подразделения, които идват от Каменец-Подолск в
Югозападна Украйна, да пресекат пътя им.
Военният транспорт и цивилните автомобили, върнати от граничните постове, съз-
дават чудовищни задръствания по пътищата, но в крайна сметка победените поляци ус-
пяват да преминат границата тази нощ. Почти всички вземат със себе си шепа пръст или
камък от Полша, преди да я напуснат. Много от тях плачат. Някои се самоубиват. Обик-
новените румънци се отнасят добре с изгнаниците, но Германия оказва натиск върху
правителството им да предаде обратно поляците. Повечето успяват да се спасят от арест
и затвор с подкуп, стига да не попаднат на офицер, който е поддръжник на фашистката
организация „Желязна гвардия“. Част от поляците бягат на малки групи. Полските
власти в Букурещ организират и по-големи, които заминават за Франция с кораби от
Констанца и други черноморски пристанища. Други се измъкват през Унгария, Югос-
лавия и Гърция, а по-малка част (и с повече трудности) се отправят на север към бал-
тийските държави и оттам – към Швеция.72
По поръчение на Хитлер ОКВ бързо издава заповеди до германските формации от-
въд Буг да се подготвят за изтегляне. Благодарение на тясното сътрудничество между
Берлин и Москва изтеглянето на германците от районите, отредени за Светския съюз по
силата на секретния протокол, е съгласувано с настъпващите червеноармейски форма-
ции.
Първият контакт между невероятните съюзници се осъществява на север от Брест-
Литовск (Брест). На 22 септември голямата Брест-Литовска крепост е предадена на Чер-
вената армия по време на парадна церемония. За съветските офицери, които участват в
нея, този контакт с германски офицери има печални последствия, защото ги превръща
в главни обекти на арестите, извършвани от НКВД под ръководството на Берия.
Полската съпротива продължава, докато обкръжените подразделения правят опити
да излязат навън, а отделни войници сформират нередовни групи за борба в по-недос-
тъпните горски, блатисти и планински области. Пътищата на изток са задръстени с бе-
жанци, които се опитват да избягат от боевете, като използват селски каруци, разнеби-
тени автомобили и дори велосипеди. „Врагът идваше винаги от въздуха – пише млад
полски войник – и дори когато летяха много ниско, пак бяха извън обсега на нашите
стари маузери. Зрелището на войната скоро стана еднообразно; ден след ден виждахме
едни и същи сцени: цивилни, които бягат, за да се спасят от въздушните нападения,
конвои, които се разпръсват, горящи камиони или каруци. Миризмата по пътя също не
се променяше. Това беше миризмата на умрели коне, които никой не си даваше труд да
погребе и смрадта стигаше до небето. Придвижвахме се само нощем и се научихме да
спим, докато маршируваме. Пушенето беше забранено, за да не би проблясването на
някоя цигара да докара над нас цялата могъща Луфтвафе.“73
Варшава междувременно остава главният бастион на полската съпротива. Хитлер
няма търпение да покори полската столица, затова Луфтвафе започва интензивни бом-
бардировки. Тя не среща особена съпротива във въздуха, а градът не разполага с ефек-
тивна противовъздушна отбрана. На 20 септември Луфтвафе атакува Варшава и Мод-
лин с 620 самолета. На следващия ден Гьоринг нарежда на Първи и Втори въздушен
флот да извършат масирани нападения. Бомбардировките продължават с максимална

72
Adam Zamoyski, The Forgotten Few: The Polish Air Force in the Second World War, London, 1995, сс. 35-43.
73
K. S. Karol, ‘A Polish Cadet in Inaction’, в неговата книга Between Two Worlds: The Life of a Young Pole in Russia, New
York, 1987, quoted Jon E. Lewis, Eyewitness World War II, Philadelphia, 2008, сс. 36-7.

35
интензивност (Луфтвафе докарва дори транспортни самолети „Юнкерс-52“, които да
хвърлят запалителни вещества), докато на 1 октомври Варшава капитулира. Смрадта от
труповете, погребани под развалините, и от подутите тела на мъртви коне по улицата
става непоносима. Атаките са отнели живота на около 25 000 цивилни и 6000 войници.
На 28 септември, докато Варшава е под натиска на атаката, Рибентроп заминава от-
ново със самолет за Москва и подписва допълнителен „договор за граница и приятелс-
тво“ със Сталин, с който са внесени различни промени в демаркационната линия. По
този начин Съветският съюз получава почти цяла Литва в замяна на слабо увеличаване
на полската територия под германска окупация. Етническите германци на окупираните
от СССР територии ще бъдат прехвърлени към райони под управлението на нацистите.
Режимът на Сталин предава и множество германски комунисти, както и други полити-
чески опоненти. След това и двете правителства отправят призив да се сложи край на
войната в Европа, след като „полският въпрос“ е бил разрешен.
Не може да има особено съмнение кой печели най-много от двете споразумения, със-
тавляващи нацистко-съветския пакт. Германия, заплашена с морска блокада от страна
на Британия, вече може да получава всичко необходимо, за да продължи войната. Освен
всички суровини и стоки, които се доставят от Съветския съюз, включително зърно,
нефт и манган, правителството на Сталин действа и като посредник за набавянето на
други материали, особено каучук, които Германия няма възможност да купува от чуж-
бина.
По същото време, когато текат преговорите в Москва, Съветите започват да упраж-
няват натиск върху балтийските държави. На 28 септември на Естония е натрапен дого-
вор за „взаимопомощ“. През следващите две седмици Латвия и Литва са принудени да
подпишат подобни договори. Въпреки личните уверения на Сталин, че суверенитетът
им ще бъде зачитан, и трите държави са включени в състава на Съветския съюз в нача-
лото на следващото лято, а НКВД се заема да депортира около 25 000 „нежелани еле-
менти“74.
Въпреки че се примиряват с превземането на балтийските държави от Сталин и дори
с това, че заграбва Бесарабия от Румъния, нацистите виждат в амбициите му да контро-
лира Черно море и устието на Дунав близо до петролните находища на Плоещ не просто
провокация, а заплаха.

***

На места полската съпротива продължава и през октомври, но мащабът на пораже-

нието е жесток. Загубите на полските въоръжени сили, които се сражават срещу гер-
манците, са по приблизителна оценка 70 000 убити, 133 000 ранени и 700 000 взети в
плен. Жертвите от германска страна са общо 44 400, от които 11 000 убити. Малката
полска военна авиация е унищожена, но загубите на Луфтвафе по време на тази кампа-
ния – 560 самолета, пострадали главно при катастрофи и от наземен огън – са изненад-
ващо тежки. Съществуващите оценки за жертвите от съветската инвазия са смразяващи.
Според тези данни Червената армия е дала 996 убити и 2002 ранени, докато загиналите
поляци са 50 000, а за ранените няма никакви данни. Подобна диспропорция вероятно

74
В. Н. Земсков. Принудительние миграции из Прибалтики в 1940-1950 годах. Отечественний архив, № 1, 1993, с. 4,
цит. в Geoffrey Roberts, Stalin’s Wars: From World War to Cold War, 1939-1953, New Haven, 2006, с. 45.

36
може да се обясни само с извършени екзекуции, към които вероятно трябва да се доба-
вят и кланетата от следващата пролет, включително това в Катинската гора. 75
Хитлер не обявява веднага гибелта на полската държава. Той се надява, че през ок-
томври британците и французите ще склонят на споразумение. Неосъществената съюз-
ническа офанзива на запад в помощ на поляците го навежда на мисълта, че британците
и най-вече французите всъщност не искат да продължават войната. На 5 октомври, след
като приема победния парад във Варшава с генерал-майор Ервин Ромел до себе си, той
се изказва пред чуждестранни журналисти. „Господа – казва Хитлер, – видяхте разва-
лините на Варшава. Нека това бъде предупреждение към онези държавници в Лондон и
Париж, които още мислят за продължаване на войната.“76 На следващия ден той обявява
своето „мирно предложение“ в Райхстага. Само че когато и двете съюзнически прави-
телства го отхвърлят и става ясно, че Съветите са решени да изкоренят всякакво полско
самосъзнание в тяхната зона, Хитлер накрая решава да унищожи напълно Полша.
Окупираната от германците полска територия е разделена между т.нар. Генерално
губернаторство, което обхваща централната и южната част, и онези райони, които ще
бъдат включени в Райха (Данциг-Западна Прусия и Източна Прусия на север, Вартеланд
на запад и Горна Силезия на юг). В последните, „германизирани“ райони е приведена в
действие мащабна програма за етническо прочистване. Те ще бъдат заселени с „фолкс-
дойче“, етнически германци от балтийските държави, Румъния и други балкански
страни. Имената на полските градове са променени. Лодз е наречен Лицманщат по
името на германски генерал, загинал в Първата световна война. Познан, на който е вър-
нато пруското име Позен, става столица на Вартегау.
Католическата църква в Полша, символ на патриотизма в тази страна, е подложена
на безмилостни преследвания, които се изразяват в арести и депортации на свещеници.
В опит да се елиминира полската култура и да се унищожи зародишът на бъдещо вода-
чество, се затварят училища и университети. Ще бъде разрешено само най-основно об-
разование, достатъчно единствено за класа от роби. През ноември професорите и пре-
подавателският състав на Краковския университет са депортирани в концентрационния
лагер Заксенхаузен. Полските политически затворници са изпратени в бившата кавале-
рийска казарма при Освиенцим, който е преименуван на Аушвиц.
Нацистките чиновници започват да подбират множество поляци за работа в Герма-
ния, както и млади жени, които да се трудят като домашни прислужници. Хитлер казва
на главнокомандващия на армията генерал Валтер фон Браухич, че искат „евтини
роби“77, както и да разчистят „сганта“ от новопридобитата германска територия. Русо-
коси деца, които отговарят на арийския идеал, се отнемат от родителите им и се изпра-
щат в Германия за осиновяване. В същото време Алберт Фьорстер, гаулайтерът на Дан-
циг-Западна Прусия, предизвиква гнева на нацистките радетели за чиста раса, когато
разрешава масово прекласифициране на поляци като етнически германци. За поляците,
които са обект на такава политика, отказът от техния произход, колкото и да е противен
и унизителен, все пак е единственият начин да избягнат депортацията и да запазят до-
мовете си. Мъжете обаче скоро се оказват записани във Вермахта.

75
За жертвите от полска и германска страна, GSWW, т. II, с. 124; за съветските жертви, Krivosheev, Soviet Casualties
and Combat Losses, с. 59.
76
Joseph W. Grigg, ‘Poland: Inside fallen Warsaw’, United Press, 6.10.39.
77
Franz Halder, Generaloberst Halder: Kriegstagebuch. Tagliche Aufzeichnungen des Chefs des Generalstabes des Heeres,
1939-1942, 3 vols, Stuttgart, 1962-4, т. i: Vom Polenfeldzug bis zum Ende der Westoffensive, с. 107.

37
 На 4 октомври Хитлер издава заповед за амнистия на войниците, които са убивали
пленници и цивилни. Предлогът е, че към това ги е подтикнало „озлоблението от жес-
токостите, извършени от поляци“ 78. Много от офицерите са обезпокоени от този акт, в
който виждат разхлабване на военната дисциплина. „Видяхме и бяхме свидетели на от-
блъскващи сцени, в които германски войници палят и грабят, убиват и плячкосват, без
да се замислят – пише един батальонен командир от артилерията. – Възрастни мъже,
които, без да осъзнават какво вършат – и без никакви скрупули, – престъпват закони и
заповеди и погазват честта на германския войник.“ 79
Генерал-лейтенант Йоханес Бласковиц, главнокомандващ на Осма армия, протес-
тира бурно срещу избиването на цивилни от СС и помощните им организации – „Зихер-
хайтполицай“ (или „Зипо“), Полицията за сигурност, и „Фолксдойчер Зелбстшуц“. Ко-
гато научава за неговата докладна записка, Хитлер казва вбесен, че „не може да водите
война с методите на Армията на спасението“ 80. Всякакви други възражения от страна
на армията също се посрещат с презрителен коментар. Все пак много от германските
офицери са убедени, че Полша не заслужава да съществува. Почти никой не възразява
на морални основания. Като някогашни членове на Доброволческия корпус в кръвоп-
ролитния хаос, последвал Първата световна война, някои от по-старите офицери са
участвали в ожесточени сражения срещу поляците по границата, особено в Силезия.
В няколко отношения полската кампания и нейните последици стават изпитателен
полигон за бъдещата „расова война“ на Хитлер (Rassenkrieg) срещу Съветския съюз.
Разстреляните около 45 000 цивилни – поляци и евреи – са убити в повечето случаи от
обикновени германски войници. Айнзацгрупите на СС избиват обитателите на психи-
атричните заведения. В тила на всяка армия е изпратена по една подобна група със за-
дачи, които носят кодовото име операция „Таненберг“ – да залавят и дори избиват чле-
нове на аристокрацията, съдии, изтъкнати журналисти, професори и всички други лич-
ности, които биха могли под някаква форма да оглавят бъдещо полско съпротивително
движение. На 19 септември обергрупенфюрерът от СС Хайдрих казва напълно открито
на генерала от артилерията Франц Халдер, началник на армейския щаб, че ще има „про-
чистване: евреи, интелигенция, свещеници, аристокрация“ 81. Първоначално терорът е
хаотичен, особено от страна на милицията от етнически германци, но към края на годи-
ната става по-последователен и насочен.
Въпреки че Хитлер остава непоколебим в омразата си към евреите, започналият през
1942 г. геноцид в индустриален мащаб невинаги е бил част от неговия план. Той се
опива от своя маниакален антисемитизъм и формира нацисткия възглед, че Европа
трябва да бъде „изчистена“ от всякакво еврейско влияние. Неговите планове преди вой-
ната обаче не са включвали физическо унищожение. Те са били концентрирани върху
създаване на непоносим натиск, който да тласне евреите към принудителна емиграция.
Нацистката политика по „еврейския въпрос“ търпи колебания. Самият термин „по-
литика“ е всъщност подвеждащ, ако вземем предвид институционалния безпорядък на
Третия райх. Небрежното отношение на Хитлер към административните въпроси поз-
волява да избуят удивително множество отдели и министерства. Следствие от техните
съперничества, особено между гаулайтерите и други чиновници от нацистката партия,
СС и армията, е отсъствието на координация, което води до невероятни загуби и е в

78
GSWW, т. IX/1, с. 811.
79
12.10.39, BA-MA RH41/1177, цит. в Bohler, Auftakt zum Vernichtungskrieg, с. 7.
80
GSWW, т. IX/1, с. 811.
81
Halder, Kriegstagebuch, т. i, с. 79, quoted Evans, The Third Reich at War, с. 16.

38
пълно противоречие с представата за безпощадната ефективност на режима. В конку-
ренцията за благосклонността на фюрера някои поставят началото на нови програми,
откривайки повод в случайно подхвърлен от него коментар, или се опитват да отгатнат
желанията му, без да потърсят мнението на други заинтересовани организации.
На 21 септември 1939 г. Хайдрих издава заповед за определяне на „предварителни
мерки“ по отношение на евреите в Полша, които преди инвазията възлизат на около три
милиона и половина и представляват 10% от населението на страната – най-високият
дял в Европа. В съветската зона са попаднали милион и половина, но числото им нарас-
тва, след като още 350 000 евреи побягват на изток, подгонени от германските армии.
Хайдрих нарежда онези, които са останали на германска територия, да бъдат съсредо-
точени в големи градове с добри железопътни връзки. Предвижда се преместване на
големи маси хора. На 30 октомври Химлер дава указания всички евреи във Вартегау да
бъдат принудително закарани в Генералното губернаторство. Къщите им ще бъдат да-
дени на заселници от германския етнос, които никога не са живели в границите на
Райха, а техният немски език често се определя като неразбираем.
Ханс Франк, арогантният и корумпиран нацистки убиец, който управлява Генерал-
ното губернаторство в своя лична изгода от кралския замък в Краков, е разярен от но-
вината, че трябва да се приготви да приеме няколкостотин хиляди евреи и изселени по-
ляци. Няма съставен план за подслоняването или изхранването на жертвите на тази на-
силствена миграция и никой не е помислил какво ще правят с тях. На теория евреите,
които са в добра физическа форма, ще се използват за принудителен труд. Останалите
ще бъдат затворени във временни гета в по-големите градове, докато стане възможно
да бъдат преселени. В капана на гетата, без парични средства и с недостатъчно храна,
евреите в много случаи се оставят да измират от глад и болести. Макар и да не е прог-
рама за пряко унищожаване, решението е важна стъпка в тази насока. А когато се оказва,
че преселването на евреите във все още неопределена „колония“ е по-трудно от очаква-
ното, бързо си пробива път и идеята, че вероятно ще е по-лесно да ги избият, отколкото
да ги откарат някъде другаде.
Докато грабежите, убийствата и хаосът превръщат в ужас живота в районите под
нацистка окупация, от съветската страна на новата вътрешна граница съдбата на поля-
ците не е много по-добра.
Омразата на Сталин към поляците датира още от Съветско-полската война и пора-
жението на Червената армия в Битката при Варшава през 1920 г., която поляците нари-
чат „Чудото на Висла“. Тогава Сталин е понесъл сериозни критики заради ролята си в
провала на Първа кавалерийска армия в задачата и да подкрепи силите на маршал М. Н.
Тухачевски, когото той екзекутира по-късно по фалшиви обвинения през 1937 г., в на-
чалото на чистката в Червената армия. През 30-те години на ХХ в. НКВД нарочва за
шпиони множеството поляци, които живеят в Съветския съюз – предимно комунисти.
Николай Ежов, началникът на НКВД по време на Големия терор, е обзет от манията
за въображаеми полски заговори. Извършена е чистка на поляците в НКВД, а в Заповед
№ 00485 от 11 август 1937 г. поляците са определени по смисъл като врагове на държа-
вата.82 Когато Ежов му докладва след първите двайсет дни на арести, изтезания и екзе-

82
За заповед № 00485 и антиполската политика вж. Timothy Snyder, Bloodlands: Europe between Hitler and Stalin,
London, 2010, сс. 89-104.

39
куции, Сталин хвали работата му: „Много добре! Продължавайте да изравяте и да раз-
чиствате тази полска мръсотия. Елиминирайте я в интерес на Съветския съюз.“ 83 В прес-
ледванията срещу поляците по време на Големия терор 143 000 души са арестувани за
шпионаж, а екзекутираните са 111 091. През този период за поляците е имало около
четирийсет пъти по-голяма вероятност да бъдат екзекутирани, отколкото за останалите
съветски граждани.
По силата на Рижкия договор от 1921 г., с който завършва Съветско-полската война,
победителката Полша е присъединила към територията си западните части от Белору-
сия и Украйна. Впоследствие заселва там много от легионерите на маршал Йозеф Пил-
судски. След нахлуването на Червената армия през 1939 г. обаче над пет милиона по-
ляци се оказват под съветско управление, което третира полския патриотизъм като кон-
трареволюционен по дефиниция. НКВД арестува 109 400 души, повечето от които са
изпратени в трудовите лагери на Гулаг, а 8513 са екзекутирани. Съветските власти на-
белязват всички онези, които биха могли да допринесат за поддържането на полския
национализъм, включително земевладелци, юристи, учители, свещеници, журналисти и
офицери. Това е целенасочена политика на класова война и национално обезглавяване.
Източна Полша, окупирана от Червената армия, трябва да бъде разделена и включена в
Съветския съюз, при което северната област да стане част от Белорусия, а южната да
бъде присъединена към Украйна.
През февруари 1940 г. започват масови депортации в Сибир или Централна Азия.
Стрелковите полкове на НКВД арестуват 139 794 полски цивилни и ги държат при тем-
ператури под минус трийсет градуса. Първата група семейства са събудени с викове и
блъскане с приклади по вратите. Червеноармейски войници от украинската милиция
под командването на офицер от НКВД налитат срещу тях с насочени оръжия и запла-
шителни крясъци. Преобръщат легла и преравят шкафове под предлог, че търсят скрити
оръжия. „Вие сте полският елит – казва човекът от НКВД на семейство Адамчик. – Вие
сте полските господари и големци. Вие сте врагове на народа.“ 84 НКВД използва по-
често формулата „Поляк ли е, кулак ще е“85 – съветския ругателен израз за богат селя-
нин с реакционни възгледи.
Семействата почти нямат време да се приготвят за предстоящото им ужасно пъту-
ване, след като изоставят завинаги своите домове и стопанства. Тази перспектива ско-
вава повечето от тях. Бащи и синове са принудени да коленичат с лице срещу стената,
докато на жените е позволено да вземат някои вещи като шевна машина, за да печелят
пари там, където ще ги отведат, както и кухненски прибори, завивки, семейни снимки,
някоя детска кукла и учебници. 86 Някои съветски войници явно се чувстват неудобно
от задачата си и мърморят извинения. На няколко семейства е разрешено да издоят кра-
вата си, преди да тръгнат, или да заколят няколко пилета или прасенце, за да имат храна
за триседмичното пътуване във вагони за добитък. Налага се да оставят всичко друго.
Така започва масовото разселване на поляците.

83
Леонид Наумов, Сталин и НКВД, Москва, 2007, сс. 299-300, цит. ibid., с. 96.
Wesley Adamczyk, When God Looked the Other Way: An Odyssey of War, Exile and Redemption, Chicago, 2006, сс. 26-7,
цит. в Matthew Kelly, Finding Poland, London, 2010, с. 62. Цит. в Snyder, Bloodlands, с. 86.
84
Wesley Adamczyk, When God Looked the Other Way: An Odyssey of War, Exile and Redemption, Chicago, 2006, сс. 26–
7, цит. в Matthew Kelly, Finding Poland, London, 2010, с. 62.
85
Цит. в Snyder, Bloodlands, с. 86.
86
Kelly, Finding Poland, с. 63. Вж също и описанията в Association of the Families of the Borderland Settlers, Stalin’s Ethnic
Cleansing in Eastern Poland: Tales of the Deported, 1940–1946, London, 2000.

40
 3.
От „фалшивата война“ до блицкрига
СЕПТЕМВРИ 1939 – МАРТ 1940 Г.

Веднъж след като става очевидно, че няма непосредствена опасност купища вра-
жески бомбардировачи да изравнят Лондон и Париж със земята, животът се връща
почти към нормалния си ритъм. Войната има „странен, сомнамбулистичен характер“ 87,
пише един коментатор за всекидневния живот в Лондон. Като се изключи рискът да се
блъснеш в някоя улична лампа заради затъмнението, най-голямата опасност е да те пре-
гази автомобил.88 В Лондон през последните четири месеца от 1939 г. загиват над 2000
пешеходци. Пълната тъмнина насърчава някои млади двойки да се съвкупляват прави
във входовете на магазините – занимание, което скоро става тема на вариететни шеги.
Кината и театрите постепенно отварят пак. В Лондон кръчмите са претъпкани. В Париж
кафенетата и ресторантите се пълнят, докато Морис Шевалие пее хита си от онова време
Paris sera toujours Paris („Париж винаги ще бъде Париж“). Съдбата на Полша вече е
почти забравена.
Докато войната се води вяло на сушата и във въздуха, военните действия в морето
стават по-интензивни. За британците тя започва с трагедия. На 10 септември 1939 г.
тяхната подводница „Тритон“ потопява друга британска подводница, „Оксли“, с пог-
решното убеждение, че това е германски съд.89 Първата германска подводница е пото-
пена на 14 септември от ескортиращите миноносци на британския самолетоносач „Арк
Роял“. На 17 септември обаче германската подводница U-39 успява да потопи остарелия
самолетоносач „Кърейджъс“. Близо месец по-късно Кралският флот понася много по-
тежък удар, когато U-47 прониква през защитата на военноморската база в Скапа Флоу
край островите Оркни и потопява линейния кораб „Роял Оук“. Вярата на британците в
могъществото на техния флот е дълбоко разколебана.
Двата джобни линейни кораба в Атлантическия океан, „Дойчланд“ и „Адмирал Граф
Шпее“, междувременно са получили разрешение за започване на сериозни бойни дейс-
твия. На 3 октомври обаче Кригсмарине прави ужасна грешка, когато „Дойчланд“ пле-
нява американски товарен кораб като военна плячка. След бруталното нахлуване в
Полша това настройва допълнително общественото мнение в САЩ против Закона за
запазване на неутралитет, който забранява продажбата на оръжия на воюваща страна, и
в полза на Съюзниците, които имат нужда от купуването им.
На 6 октомври Хитлер обявява в Райхстага своето предложение за мир към Великоб-
ритания и Франция, като предполага, че те ще се примирят с германската окупация на
Полша и Чехословакия. Още на следващия ден, без дори да изчака техния отговор, той
започва да обсъжда с главнокомандващите и с генерала от артилерията Халдер възмож-
ностите за офанзива на запад. На Върховното командване на сухопътните сили, ОКХ, е
възложено да състави план за атака в срок от пет седмици – Случай „Жълто“. Доводите
на старшите командири за трудностите на предислоцирането и снабдяването и твърде

87
Panter Downes, London War Notes, с. 21.
88
Лондон по време на затъмнение: Charman, Outbreak 1939, сс. 322–3.
89
SWWEC, Everyone’s War, no. 20, Winter 2009, с. 60.

41
късния за подобна операция сезон предизвикват раздразнението му. Сигурно е бил сму-
тен и от безумния слух, който се разпространява в Берлин на 10 октомври, че британ-
ците щели да се съгласят на мирни условия. Спонтанното веселие по улични пазари и
хотели се превръща в униние, когато от речта на Хитлер по радиото, очаквана с голям
интерес, става ясно, че това е фантазия, която приема желаното за действително.
Гьобелс е вбесен, главно заради демонстрираната липса на ентусиазъм по отношение на
войната.
На 5 ноември Хитлер дава съгласието си да се срещне с генерал-полковник Фон Бра-
ухич, главнокомандващия на сухопътните сили. Уговорен от други старши офицери да
се обяви твърдо срещу нахлуване на толкова ранен етап, Браухич предупреждава Хит-
лер да не подценява французите. Казва, че заради недостига на боеприпаси и екипи-
ровка армията се нуждае от повече време. Хитлер го прекъсва, за да изрази презрението
си към французите. Браухич тогава се опитва да изтъкне друг аргумент: че по време на
полската кампания германската армия е показала слаба дисциплина и недостатъчно обу-
чение. Хитлер избухва гневно и настоява да чуе примери. Стреснатият Браухич не ус-
пява да даде импровизиран отговор. Хитлер отпраща своя главнокомандващ разтрепе-
ран и напълно унизен, със заплашителната забележка, че той познава „духа на Цосен
[щабквартирата на ОКХ] и е решен да го смаже“90.
Халдер, началникът на армейския щаб, който си е поиграл с идеята за военен преврат
срещу Хитлер, заради тази забележка на фюрера сега е обзет от страх, че Гестапо знае
за неговите планове. Той унищожава всичко, което би могло да го уличи. Халдер, който
прилича повече на германски професор от XIX в. с пригладената си назад коса и
пенснето си, ще страда най-много от нетърпимостта на Хитлер към консерватизма на
генералния щаб.
Сталин през този период бърза да заграби придобивките, които му предлагат подпи-
саните от Молотов и Рибентроп споразумения. Непосредствено след като съветската
окупация на Полша завършва, Кремъл налага на балтийските държави своите така на-
речени договори за взаимопомощ. На 5 октомври финландското правителство е помо-
лено да изпрати свои представители в Москва. Седмица по-късно Сталин им поднася
списък с искания, включени в друг проект за договор. Той предвижда да се отдаде под
наем на СССР полуостров Ханко и да се предадат на Съветския съюз няколко острова
във Финския залив, както и част от полуостров Рибачий край Мурманск и пристанището
Петсамо. 91 В друга точка се настоява да бъде преместена с 35 километра на север гра-
ницата, която минава по Карелския провлак над Ленинград. В замяна Сталин предлага
на финландците необитаема в по-голямата си част територия в съветската Северна Ка-
релия.
Преговорите в Москва продължават до 13 ноември, без да се стигне до окончателно
споразумение. Убеден, че фините нямат международна подкрепа, нито воля да се сра-
жават, Сталин решава да нахлуе в страната. Неубедителният претекст, на който се по-
зовава, е съществуването на марионетно „правителство в изгнание“, съставено от шепа
финландски комунисти, които призовават за братска помощ от Съветския съюз. Съвет-
ските сили провокират граничен инцидент близо до Майнило в Карелия. Финландците
се обръщат за помощ към Германия, но нацисткото правителство отказва да ги подкрепи
по какъвто и да е начин и ги съветва да отстъпят.

90
Цит. в Tooze, The Wages of Destruction, с. 330.
91
За съветските искания към Финландия: GSWW, т. II, с. 12 .

42
 На 29 ноември Съветският съюз прекъсва дипломатическите си отношения с Фин-
ландия. На следващия ден войски от Ленинградски военен окръг атакуват финските по-
зиции, а бомбардировачи от червеноармейската авиация атакуват Хелзинки. Това е на-
чалото на Зимната война. Съветските ръководители предполагат, че кампанията ще се
увенчае с лесна победа, подобно на окупацията на Източна Полша. Ворошилов, коми-
сарят по отбраната, иска тя да завърши навреме за шейсетия рожден ден на Сталин на
21 декември. На Дмитрий Шостакович е поръчано да напише музикално произведение
в чест на събитието.

Зимната война, ноември 1939 г. – март 1940 г.

43
 Във Финландия маршал Карл Густав Манерхайм, бивш офицер от царските кавалер-
гарди и герой от войната за независимост срещу болшевиките, е извикан от пенсия, за
да поеме длъжността на главнокомандващ. С по-малко от 150 000 войници, сред които
много запасняци и момчета под двайсетгодишна възраст, финландците се изправят
срещу силите на Червената армия – повече от един милион души. Отбранителната им
линия през Карелския провлак на югозапад от Ладожкото езеро, известна като „линията
Манерхайм“, се състои предимно от траншеи, блиндажи с облицовка от дървени трупи
и няколко укрепени с бетон позиции. Горите и езерцата също подпомагат финландците,
като насочват всички линии на настъпление към внимателно подготвените минни заг-
раждения.
Въпреки сериозната артилерийска поддръжка съветската Седма армия претърпява
неприятен удар. Нейните пехотни дивизии са забавени най-напред от прикриващи сили
и снайперисти близо до границата. Тъй като не разполагат с минотърсачи, а имат запо-
вед да настъпват, без да се бавят, съветските командири просто повеждат войниците
напред през заснежените минни полета пред линията Манерхайм. Червеноармейските
войници, на които са казвали, че финландците ще ги посрещнат като братя и освободи-
тели от капиталистическите потисници, постепенно падат духом, изправени пред реал-
ността на битките, докато се мъчат да си пробият път през снеговете към брезовите гори,
зад които са скрити части от линията Манерхайм. Финландците, които са майстори на
зимния камуфлаж, ги покосяват с картечници.
В далечния фински Север съветски войски от Мурманск атакуват минната област и
пристанището Петсамо, но опитите им да се придвижат на юг, за да разсекат Финландия
през средата от изток до Ботническия залив, завършват с впечатляваща катастрофа. Ста-
лин, удивен, че финландците не са се предали веднага, нарежда на Ворошилов да ги
смажат с численото си превъзходство. Наплашени от чистките и спъвани от задушава-
щата праволинейност на установената впоследствие военна доктрина, военачалниците
могат само да изпращат на смърт нови и нови войници. При температури от минус 40
градуса съветските войници, зле екипирани и необучени за подобен род зимна война,
се открояват в кафявите си шинели, докато се препъват през дълбокия сняг. Сред зам-
ръзналите езера и горите на Централна и Северна Финландия съветските колони могат
единствено да следват малкото пътища през горите. Там от засада с мълниеносна бър-
зина ги нападат финландски скиорски войски с автомати „Суоми“, гранати и лов-
джийски ножове, с които довършват жертвите си.
Финландците възприемат така наречената от тях тактика на дървосекача: разсичат
вражеските колони на части и отрязват снабдителните им пътища, което ги обрича на
гладуване. Скиорските им войски изникват мълчаливо от ледената мъгла и хвърлят гра-
нати или бомби „коктейл Молотов“ срещу съветските танкове и оръдия, след което из-
чезват също толкова бързо. Това е форма на полупартизанска война, за която Червената
армия е напълно неподготвена. Финландците изгарят ферми, обори и плевни, за да ли-
шат от всякакъв подслон настъпващите червеноармейски колони. По пътищата са зало-
жени мини и капани с експлозиви. Всеки ранен при подобни атаки замръзва бързо до
смърт. Съветските войници започват да наричат облечените в камуфлаж фински вой-
ници скиори белая смерть, „бялата смърт“. Близо до Суомусалми е обкръжена 163-та
стрелкова дивизия; след това 44-та стрелкова дивизия, която отива да я подкрепи, е раз-
цепена с поредица от атаки и също става жертва на белите призраци, които се стрелкат
между дърветата.

44
 „В продължение на четири мили – пише американската журналистка Вирджиния Ка-
улс, която посещава полесражението по-късно – пътят и горите бяха застлани с човешки
и конски трупове; с разбити танкове, полеви кухни, камиони, лафети, карти, книги и
части от облекло. Труповете бяха замръзнали и твърди като вкаменени дървета, а ко-
жата им имаше цвят на махагон. Някои от телата бяха натрупани едно върху друго като
купчина смет, наметнати само с милостивото покривало на снега; други лежаха опрени
на дърветата в гротескни пози. Всички бяха замръзнали в положението, в което са се
свили. Видях един с ръце, притиснати върху рана в стомаха; друг се мъчеше да разтегне
яката на балтона си.“92
Подобна съдба е сполетяла 122-ра стрелкова дивизия, която настъпва на югозапад от
Колския полуостров към Кемиярви, където е изненадана и избита от силите на генерал
К. М. Валениус. „Колко странни бяха тези трупове на пътя – пише първият чуждестра-
нен журналист, който става свидетел на резултатите от храбрата финска съпротива. –
Студът ги беше сковал в положението, в което са паднали. При това беше смалил леко
телата и чертите на лицата, което им придаваше неестествен вид, като че ли бяха от
восък. Целият път изглеждаше като някаква огромна восъчна имитация на бойна сцена,
старателно режисирана… един мъж, облегнат на колело от фургон, държеше в ръцете
си жица; друг поставяше пачка патрони в магазина на винтовката си.“ 93
Международното осъждане на инвазията довежда до изключването на Съветския
съюз от Обществото на народите – крайната мярка, която се прилага от организацията.
Хората в Лондон и Париж са възмутени от това нападение едва ли не повече, отколкото
от атаката срещу Полша. Германия като съюзник на Сталин също се оказва в трудно
положение. От една страна, тя получава все по-големи доставки от Съветския съюз, а
от друга страна се бои да не пострадат отношенията и търговията ѝ със скандинавските
страни, особено Швеция. Преди всичко нацисткото ръководство е смутено от призи-
вите, които се чуват в Британия и Франция, да се изпрати военна помощ на Финландия.
Присъствието на Съюзниците на Скандинавския полуостров създава риск от прекъсване
на шведските доставки на желязна руда за Германия – висококачествена суровина, ко-
ято е от решаващо значение за военната индустрия.
Въпреки всичко Хитлер по това време изпитва безметежна увереност. Затвърдило се
е убеждението му, че провидението е на негова страна и го пази за осъществяването на
неговата велика задача. На 8 ноември той произнася своята годишна реч в „Бюргерб-
ройкелер“ в Мюнхен, откъдето е започнал неуспешният опит за преврат на нацистите
през 1923 г. Дърводелецът Георг Елзер тайно е напълнил с експлозиви една колона
близо до трибуната. Този път обаче Хитлер е съкратил участието си, за да се върне в
Берлин. Дванайсет минути след заминаването му в бирарията избухва страхотен взрив,
който освен материалните щети причинява и смъртта на няколко „стари бойци“ от на-
цисткото движение. Според един наблюдател реакцията на тази новина в Лондон може
да се опише накратко като „коментар за „лошия късмет“, изречен с британско спокойс-
твие, все едно някой е пропуснал да улучи фазан“94. Проявявайки неуместен оптимизъм,
британците се утешават с мисълта, че е въпрос на време германците да се избавят сами
от собствения си отвратителен режим.
Елзер е арестуван същата вечер, докато се опитва да премине границата с Швейца-
рия. Въпреки че явно е действал съвсем сам, нацистката пропаганда веднага обвинява

92
Virginia Cowles, Sunday Times, 4.2.40.
93
Geoffrey Cox, Countdown to War: A Personal Memoir of Europe, 1938–1940, London, 1988, сс. 176–7.
94
Panter Downes, London War Notes, с. 25.

45
британската Секретна разузнавателна служба 95 за покушението срещу живота на Хит-
лер. Химлер има идеалната възможност да се възползва от тази измислена връзка. Спе-
циалистът по разузнаването от СС Валтер Шеленберг е влязъл в контакт с двама офи-
цери от британското разузнаване, които е убедил, че участва в заговор против Хитлер
във Вермахта. На следващия ден той ги уговаря да се срещнат отново във Венло на гра-
ницата с Холандия. Обещава им да доведе със себе си германски генерал, който е про-
тивник на нацистите. Вместо това обаче двамата британци се оказват обкръжени и за-
ловени от отряд есесовци. Техен ръководител е щурмбанфюрер Алфред Науйокс, който
е командвал инсценираното нападение срещу радиото в Глайвиц в края на август. Това
няма да е единствената британска секретна операция, завършила с ужасен провал в Ни-
дерландия.
Този съкрушителен неуспех остава скрит от британската общественост, която по-
късно през същия месец поне си възвръща гордостта от Кралския флот. На 23 ноември
въоръженият търговски крайцер „Равалпинди“ влиза в бой с германските бойни край-
цери „Гнайзенау“ и „Шарнхорст“. В безнадеждна проява на велика храброст, която хо-
рата неизбежно сравняват с подвига на сър Ричард Гренвил с неговия кораб „Ривендж“
срещу огромните испански галеони, оръдейните екипажи се сражават до смъртта си 96.
Бойното знаме още се развява на „Равалпинди“, когато той потъва, обхванат от пламъци
от носа до кърмата.
После, на 13 декември, край бреговете на Уругвай, ескадрата на комодор Хенри Ха-
руд с крайцерите „Аякс“, „Ахилес“ и „Ексетър“ забелязва „джобния“ линеен кораб „Ад-
мирал Граф Шпее“, който вече е потопил девет кораба. Неговият командир капитан
Ханс Лангсдорф се ползва с голямо уважение заради доброто си отношение към екипа-
жите на победените. Той погрешно решава, че британските кораби са само миноносци,
и не се отклонява от сражение, както би трябвало да постъпи, макар че с 11-инчовия си
главен калибър превъзхожда противниците си по въоръжение. „Ексетър“, който прив-
лича върху себе си огъня на „Граф Шпее“, получава тежки повреди, докато „Аякс“ и
„Ахилес“ (чийто екипаж е от Нова Зеландия) се опитват да се приближат достатъчно, за
да изстрелят торпеда. Въпреки че британската ескадра е пострадала зле, „Граф Шпее“,
който също има поражения, прекратява бойните действия под димна завеса и се отправя
към пристанището Монтевидео.
През следващите дни британците успяват да заблудят Лангсдорф, че ескадрата им е
получила сериозни подкрепления. На 17 декември, след като най-напред е свалил на
брега пленниците и по-голямата част от екипажа, германският капитан навлиза с „Граф
Шпее“ в устието на река Ла Плата и го потопява, като отваря люковете. Скоро след това
се самоубива. Британците празнуват тази победа, споходила ги в момент, когато има
нужда да повдигнат духа си. Хитлер, притеснен, че същата участ може да сполети „Дой-
чланд“, нарежда да преименуват кораба на „Лютцов“. Той не иска вестниците по света
да излязат със заглавия, че кораб на име „Германия“ е потънал. Символите са от пър-
востепенно значение за Хитлер, както ще стане още по-очевидно, когато войната се
обърне срещу него.
След като пропагандното министерство на Гьобелс е разпространило информацията,
че са победили в битката при река Плата, германците са разтърсени от новината, че
„Граф Шпее“ е бил потопен. Нацистките власти се опитват да направят всички въз-

95
Известна като МИ-6.
96
В Битката при Флорес по време на Англо-испанската война от 1585 г.

46
можно тази вест да не развали тяхната „военновременна Коледа“. За празниците те об-
лекчават дажбената система и насочват вниманието на населението към съкрушител-
ната победа над Полша. Повечето хора си внушават, че скоро ще има мир след призива
на Съветския съюз и Германия към Съюзниците да приемат унищожението на Полша
като факт.
Пуснатите от пропагандното министерство кинопрегледи, които показват дечица
край коледни елхи, са сладникаво тържество на германската сантименталност. Много
семейства обаче са преследвани от ужасни мисли. Макар и да са информирани офици-
ално, че техните недъгави деца или възрастни роднини са починали от „пневмония“ в
някое болнично заведение, все по-сериозни стават подозренията, че техните близки
всъщност са били умъртвени с отровен газ в изпълнение на програма под ръководството
на СС и представители на медицинската професия. Заповедта на Хитлер за евтаназията
е била подписана през октомври, но със задна дата 1 септември, първия ден от войната,
за да обхване и първите извършени от СС убийства на около 2000 психично болни в
Полша, някои от тях застреляни в усмирителните им ризи. Скритите посегателства на
нацистите срещу „дегенератите“, „безполезните гърла“ и „живота, който не си струва
да се живее“ са тяхната първа стъпка към целенасоченото изтребване на онези, които
определят като „подчовеци“. Хитлер е изчакал започването на войната, за да замаскира
тази радикална програма по евгеника. До август 1941 г. по този начин са убити вероятно
над 100 000 германци с физически и психични увреждания. В Полша убийствата про-
дължават – главно чрез изстрел в тила, но понякога в запечатани камиони, в които се
помпат отработени газове, а също и (за първи път) в импровизирана газова камера в
Позен: процедура, която Химлер идва да наблюдава лично. Освен хора с увреждания
има убити проститутки и цигани.97
Хитлер, който тържествено се е отрекъл от страстта си към киното за времето на
войната, се отказва и от Коледа. През празничните дни той прави поредица от шумно
разгласявани посещения в подразделения от Вермахта и СС, включително полка „Грос-
дойчланд“, летищата и противовъздушните батареи на Луфтвафе и есесовската Лайб-
щандарте „Адолф Хитлер“, която си отдъхва от своята кървава кампания в Полша. На
Бъдни вечер фюрерът излиза с обръщение към народа по радиото. Той обявява възтър-
жествуването на „Нов ред в Европа“ и казва: „Ще говорим за мир едва когато спечелим
войната. Еврейският капиталистически свят няма да преживее двайсетия век.“ Не спо-
менава за „еврейския болшевизъм“, след като съвсем наскоро е изпратил поздравления
до Сталин за неговия шейсети рожден ден – послание, в което освен другото отправя и
най-добри пожелания „за благополучното бъдеще на народите от приятелския Съветски
съюз“. Сталин отговаря, че „дружбата между народите на Германия и Съветския съюз,
споена с кръв, има всички основания да бъде трайна и крепка“. Въпреки лицемерието,
наложено от техните неестествени отношения, изразът „споена с кръв“, отнесен към
тяхното двойно нападение срещу Полша, е връх на безсрамието и зловещо предзнаме-
нование за бъдещето.
Сталин едва ли е бил в добро разположение на духа към края на годината, която си
отива. Финландските сили вече се придвижват в настъпление към съветска територия.
Той е принуден да приеме, че причина за катастрофалното представяне на Червената
армия в Зимната война е отчасти некомпетентността на неговия стар другар маршал
Ворошилов. Унижението на Червената армия пред погледа на света трябва да бъде

97
Относно нацистката програма за евтаназия: Weinberg, A World at Arms, сс. 96–7, и Evans, The Third Reich at War, сс.
75–105.

47
спряно, особено след като Сталин с тревога е следил опустошителната ефективност на
германската тактика на блицкриг в полската кампания.
Затова той решава да изпрати армейски командир С. К. Тимошенко, който да оглави
нов Северозападен фронт. Подобно на Ворошилов, Тимошенко също е ветеран от Първа
кавалерийска армия, където Сталин е служил като комисар през Гражданската война в
Русия, но поне има малко повече въображение. Отпуснати са нови оръжия и екипи-
ровка, включително най-нови модели винтовки, моторни шейни и тежки танкове КВ.
Вместо с масирани пехотни атаки съветските сили ще разчитат да разгромят финландс-
ката отбрана с артилерия.
На 1 февруари 1940 г. започва нова съветска офанзива срещу линията „Манерхайм“.
Финландците се огъват под натиска. Четири дни по-късно техният външен министър
влиза в контакт с г-жа Александра Колонтай, съветската посланичка в Стокхолм. Бри-
танците и особено французите се надяват съпротивата на Финландия да продължи с
тяхна помощ. Правят съответно постъпки пред правителствата на Норвегия и Швеция,
за да получат право на преминаване за експедиционна войска в помощ на финландците.
Разтревожени, германците започват да проучват възможността да изпратят войски на
Скандинавския полуостров, за да предотвратят съюзнически десант.
Правителствата на Великобритания и Франция също разглеждат възможността да
окупират Нарвик в Норвегия и минните области в Северна Швеция, за да прекъснат
доставките на желязна руда за Германия. Както шведското, така и норвежкото прави-
телство обаче се страхуват да не бъдат въвлечени във войната. Те отхвърлят молбите на
британците и французите да преминат през територията им, за да помогнат на финланд-
ците.
На 29 февруари финландците, останали без надежда за външна помощ, решават да
потърсят споразумение на базата на първоначалните съветски искания и на 13 март в
Москва е подписан договор. Условията са тежки, но биха могли да бъдат много по-
лоши. Финландците са показали с каква решителност са готови да защитават независи-
мостта си, но най-важното е, че Сталин не иска да продължава война, в която биха могли
да се включат Западните съюзници. Освен това е принуден да приеме, че пропагандата
на Коминтерна е изградена върху смехотворни самозаблуди, и се отказва от марионет-
ното си правителство от финландски комунисти. Загубите на Червената армия възлизат
на 84 994 убити и безследно изчезнали и 248 090 ранени и болни. Убитите от финланд-
ска страна са 25 000.98
Сталин обаче продължава да отмъщава на Полша. На 5 март 1940 г. той и Политбюро
одобряват плана на Берия да се убиват полските офицери и други потенциални водачи,
които отхвърлят всички опити за комунистическо „превъзпитание“. Това е част от по-
литическите мерки на Сталин да елиминират възможността за независима Полша в бъ-
деще. Жертвите – 21 892 души – са изведени от затворите и натоварени на камиони, за
да бъдат екзекутирани на пет различни места. Най-известното е Катинската гора край
Смоленск в Белорусия. НКВД е записал адресите на семействата на жертвите, когато
им е било позволено да пишат на близките си. Те също са арестувани и 60 667 души са
депортирани в Казахстан. Скоро след това повече от 65 000 полски евреи, които са из-
бягали от СС, но са отказали да получат съветски паспорти, също ще бъдат депортирани
в Казахстан и Сибир. 99

98
Krivosheev, Soviet Casualties and Combat Losses, с. 58.
99
За депортациите на поляци и полски евреи през 1940 г.: Snyder, Bloodlands, сс. 140–1.

48
 ***

Френското правителство междувременно иска да прогони войната колкото е въз-

можно по-далече от своята територия. Даладие, раздразнен от подкрепата на френските
комунисти за нацистко-съветския пакт, решава, че Съюзниците могат да отслабят Гер-
мания, като атакуват съюзника на Хитлер. Той препоръчва бомбено нападение срещу
обекти на съветската нефтодобивна промишленост в районите на Баку и Кавказ, но бри-
танците убеждават французите да изоставят тази идея, защото иначе рискуват да въвле-
кат Съветския съюз във войната на германска страна. По-късно Даладие подава оставка
и на 20 март мястото му е заето от Пол Рейно.
Френската армия, която е поела основната тежест от съюзническите усилия през
Първата световна война, според широкоразпространеното мнение е най-силната в Ев-
ропа и със сигурност способна да защити собствената си територия. По-прозорливите
наблюдатели не са толкова убедени. Още през март 1935 г. маршал Тухачевски е пред-
видил, че тя няма да е в състояние да се противопостави на германска агресия. 100 Фатал-
ният ѝ недостатък според неговото разбиране е, че реагира твърде бавно на атака. Това
е резултат не просто от строго отбранителен начин на мислене, а от почти пълното от-
съствие на радиовръзки. Във всеки случай германците са разчели остарелите френски
шифри още през 1938 г.
Президентът Рузвелт, който следи постоянно съобщенията от своето посолство в Па-
риж, също осъзнава слабостта на французите. Авиацията им тепърва започва да подменя
остарелите самолети. Армията, макар и една от най-големите в света, е тромава, старо-
модна и разчита изключително на своята отбранителна линия „Мажино“ покрай грани-
цата с Германия, което ѝ налага определени мисловни рамки. В основата на тази „бун-
керна психика“ стоят огромните загуби на французите през Първата световна война, в
която са дали 400 000 жертви само в Битката за Вердюн. И както отбелязват много жур-
налисти, военни аташета и коментатори, хроничните политически и социални проблеми
на страната след толкова много скандали и падането на толкова много правителства са
пресушили всяка надежда за единство и решителни действия в момент на криза.
Рузвелт с достойна за възхищение далновидност разбира, че единствената надежда
за демокрация и пътят, отговарящ на дългосрочните интереси на САЩ, е да подкрепят
Британия и Франция срещу нацистка Германия. Накрая, на 4 ноември 1939 г., е ратифи-
циран гласуваният от Конгреса закон, който разрешава продажбата на оръжия на вою-
ващи страни. Това първо поражение за изолационистите позволява на двете съюзни-
чески държави да купуват оръжия.
Във Франция трайно се е установила атмосфера на нереалност. Кореспондент на
„Ройтерс“101, който посещава бездействащите на фронта френски войници, ги пита защо
не стрелят срещу германските войници, които се разхождат насам-натам пред очите им.
Войниците изглеждат шокирани от въпроса. „Ils ne sont pas mechants 102 – отговаря
един. – Освен това, ако стреляме, и те ще открият стрелба срещу нас.“ Германските пат-
рули, които изпробват надеждността на отбраната им, скоро установяват, че повечето
френски формации са с ниска боеспособност и им липсва агресивност. Германската про-
паганда същевременно продължава да подхранва идеята, че британците принуждават
французите да поемат основната тежест на войната.

100
Tukhachevsky on the French army: Pravda, 29.3.35.
101
Gordon Waterfield, What Happened to France, London, 1940, с. 16.
102
„Те не са лоши“ (фр.).

49
 Като се изключи малкото работа по отбранителните позиции, френската армия почти
не се упражнява. Нейните войници просто стоят и чакат. Бездействието води до отслаб-
ване на морала и депресия – le cafard. До политиците стигат известия за пиянство, са-
моотлъчвания и появата на войници с немарлив външен вид на публични места. „Човек
не може да прекарва цялото си време в игри на карти, пиене и писане на писма до съп-
ругата – пише един войник. – Лежим върху сламата, прозяваме се и дори придобиваме
вкус към безделието. Мием се все по-рядко, вече не си правим труда да се бръснем, не
можем да съберем сили да пометем или да почистим масата след ядене. Мръсотията
завладява базата заедно с отегчението.“ 103
Жан-Пол Сартр в неговата военна метеорологична станция намира време да напише
първия том на Chemins de la liberte („Пътищата на свободата“) и част от L’Etre et le neant
(„Битието и нищото“). Тази зима, пише той, въпросът е „само да спиш, да ядеш и да не
ти е студено. Това беше всичко“.104 Генерал Едуар Руби отбелязва: „Всяко упражнение
се смяташе за досадно, всяка работа – за уморителна. След няколко месеца на застой
никой вече не вярваше във войната.“ 105 Не всички офицери се примиряват. Прямият
полковник Шарл дьо Гол, пламенен застъпник на идеята за създаване на бронирани ди-
визии по образец на германската армия, предупреждава, че „да бездействаш означава
да бъдеш победен“106. Генералите обаче отминават призивите му с раздразнение.
Единственото, което френското върховно командване прави, за да поддържа духа, е
да организира развлечения на фронта с гостувания на прочути актьори и певци като
Едит Пиаф, Жозефин Бейкър, Морис Шевалие и Шарл Трене. В Париж, където ресто-
рантите и кабаретата са пълни, любимата песен е J’attendrai – „Ще чакам“. По-обезпо-
коителни за каузата на Съюзниците обаче са онези влиятелни фигури от десницата, ко-
ито казват „По-добре Хитлер, отколкото Блум“, като имат предвид лидера на Народния
фронт от 1936 г., социалиста Леон Блум, който е освен това и евреин.
Жорж Боне, големият умиротворител от Ке д’Орсе, има племенник, с чието посред-
ничество преди войната нацистите са финансирали антибританска и антисемитска про-
паганда във Франция.107 Сериозно замесен в тази работа и поради това експулсиран от
страната е приятелят на външния министър Ото Абец, по-късно нацистки посланик в
Париж по време на окупацията. Дори новият премиер Пол Рейно, който твърдо подк-
репя войната срещу нацизма, има опасна слабост. Неговата любовница графиня Елен
дьо Порт, „жена с малко груби черти, които обаче излъчват необикновена жизненост и
увереност“ 108, смята, че Франция изобщо не е трябвало да спазва гаранцията си към
Полша.
Самата Полша под формата на правителство в изгнание се е преместила във Фран-
ция – с генерал Владислав Сикорски като министър-председател и главнокомандващ.
Той се установява в Анжер, откъдето се заема да реорганизира полските въоръжени
сили от онези 84 000 души, които са избягали предимно през Румъния, след като стра-
ната им е престанала да съществува. 109 Междувременно в родината им е започнало да
се развива полско съпротивително движение; всъщност то е най-бързо организираното

103
Georges Sadoul, Journal de guerre, Paris, 1972, 12.12.39.
104
Jean Paul Sartre, Les Carnets de la drôle de guerre (2 septembre 1939–20 juillet 1940), Paris, 1983, с. 142
105
Édouard Ruby, Sedan, terre d’épreuve, Paris, 1948, цит. в Alistair Horne, To Lose a Battle, London, 1969, с. 163.
106
Цит. в Quétel, L’Impardonnable Défaite, с. 253.
107
Cox, Countdown to War, с. 142.
108
Ibid., с. 138.
109
За полското правителство в изгнание и нелегалната армия: GSWW, т. II, сс. 141–2.

50
в сравнение с всички окупирани страни. Към средата на 1940 г. полската нелегална ар-
мия наброява около 100 000 души само в Генералното губернаторство. Полша е една от
съвсем малкото страни в нацистката империя, където колаборацията със завоевателя е
на практика непознато явление.
Французите са решени да не споделят съдбата на Полша. Повечето от нейните ръко-
водители обаче, както и по-голямата част от населението, изобщо не осъзнават, че тази
война ще бъде различна от по-ранните конфликти. Нацистите никога няма да се задово-
лят с репарации и с предаването на една-две провинции. Те възнамеряват да преустроят
Европа по свой собствен брутален образец.

51
 4.
Драконът и Изгряващото слънце
1937-1940 Г.

Страданието не е непознато преживяване за обеднялата маса на китайското селячес-

тво. То познава твърде добре глада, който настъпва след наводнение, суша, изсичане на
горите, ерозия на почвата и грабежите на военните главатари с техните армии. Хората
живеят в порутени глинени къщи, сред болести, невежество, суеверие и експлоатация
от земевладелците, които им изтръгват между една втора и две трети от реколтата под
формата на рента.
Градските жители, включително дори мнозина леви интелектуалци, не са склонни да
виждат в селяните нещо повече от безлика маса товарни добичета. „Да се съчувства на
народа е напълно безполезно – казва един преводач комунист на безстрашната амери-
канска журналистка и активистка Агнес Смедли. – Той е твърде многоброен.“110 Самата
Смедли сравнява живота на селяните с този на „крепостните през Средновековието“ 111.
Те се изхранват с мизерни порции ориз, просо или смачкани плодове, които готвят в
железен котел – тяхното най-ценно притежание. Много от тях ходят боси през зимата,
а през лятото носят тръстикови шапки, докато се трудят с превит гръб на полето. Живеят
кратко, затова и старите селянки, сбръчкани от възрастта, които още куцукат на прис-
тегнатите си крака, се срещат сравнително рядко. Много от тези хора не са виждали
никога автомобил или самолет, или дори електрическо осветление. В голяма част от
страната още управляват военни диктатори или земевладелци, упражняващи феодална
власт.
Животът в градовете не е по-добър за бедните, дори за онези, които имат работа. „В
Шанхай – пише един американски журналист – е нещо обичайно сутрин пред вратите
на фабриката да събират безжизнените тела на деца, които са работили в нея.“ 112 Алчни
бирници и бюрократи също угнетяват бедняците. В Харбин традиционният възглас на
просяците е: „Дайте! Дайте! Дано да забогатеете! Да станете чиновник!“ 113 Понякога
звучи по-различно: „Дано да забогатеете! Да станете генерал!“ Фатализмът е толкова
присъщ на бедните, че реалната социална промяна е нещо, което надхвърля въображе-
нието им. Революцията от 1911 г., белязала падането на династията Цин и началото на
републиката на д-р Сун Ятсен, е дело на средната класа и градските жители. Същото се
отнася, поне в началото, и за китайския национализъм, събуден от очевидните планове
на Япония да се възползва от слабостта на страната.
Уан Чинуей, който за кратко става водач на Гоминдан след смъртта на Сун Ятсен
през 1924 г., е главният съперник на издигащия се генерал Чан Кайшъ. Гордият и малко
параноичен Чан таи огромна амбиция и е решен да стане великият водач на Китай. Слаб
и плешив мъж със спретнати мустачки на военен, той е много талантлив политик, но
невинаги добър главнокомандващ. По-рано е бил комендант на Военната академия

110
Agnes Smedley, China Fights Back, London, 1938, с. 30.
111
Ibid., с. 28.
112
Theodore H. White and Annalee Jacoby, Thunder out of China, New York, 1946, с. xiii.
113
Smedley, China Fights Back, с. 31.

52
„Уампоа“ и назначава свои любими студенти на важни командни постове. Само че за-
ради съперничествата и фракционните вътрешни борби в Националната революционна
армия и между военачалниците, които са в съюз с него, Чан се опитва да контролира
формациите си от разстояние, а това води до объркване и забавяне.

Китай

53
 През 1932, годината след Мукденския инцидент и превземането на Манджурия от
японците, Япония докарва военноморски подразделения в своята концесия в Шанхай с
откровено войнствени намерения. Чан предвижда, че предстои много по-сериозно на-
падение, и започва да се готви за него. Генерал Ханс фон Зеект, бившият главнокоман-
дващ на Райхсвера по време на Ваймарската република, който пристига в Китай през
май 1933 г., дава съвети за модернизацията и професионализацията на националисти-
ческите армии. Зеект и неговият наследник генерал Александър фон Фалкенхаузен пре-
поръчват продължителна война на изтощение като единствено средство срещу по-добре
обучената Императорска армия на Япония. Тъй като не разполага с достатъчно чужда
валута, Чан решава да разменя китайски волфрам за германски оръжия.
Чан Кайшъ е неуморен модернизатор, който по това време е мотивиран от искрен
идеализъм. През т.нар. Нандзинско десетилетие (1928-1937 г.) той ръководи програма
за индустриализация, пътно строителство, военна модернизация и подобрения в земе-
делието, която се осъществява с бързо темпо. Друг негов стремеж е да сложи край на
психологическата и дипломатическата изолация на Китай. В същото време той осъзнава
военната слабост на страната си и е решен да избягва война с Япония колкото може по-
дълго.
През 1935 г. Сталин чрез Коминтерна нарежда на китайските комунисти да създадат
общ фронт с националистите срещу японската заплаха. Това е курс, който едва ли до-
пада лично на Мао Дзъдун след атаките на Чан срещу комунистическите сили, които са
го принудили да предприеме Дългия поход през октомври 1934 г., за да избегне унищо-
жаването на Червената армия. Всъщност Мао – едър мъж с неочаквано писклив глас –
е дисидент от гледна точка на Кремъл, защото разбира, че интересите на Сталин не съв-
падат с тези на Китайската комунистическа партия. Той смята, в духа на ленинското
учение, че войната подготвя почвата за вземане на властта чрез революция.
Москва, от друга страна, не желае война в Далечния изток. Там придават много по-
голямо значение на интересите на Съветския съюз, отколкото на една дългосрочна по-
беда за китайските комунисти. Затова Коминтернът обвинява Мао, че е лишен от „ин-
тернационалистична перспектива“. А той се доближава до ерес с твърдението си, че
марксистко-ленинските принципи за първостепенната роля на градския пролетариат са
неприложими в Китай, където селяните трябва да формират авангарда на революцията.
Мао поддържа идеята за независима партизанска война и разработване на мрежи в тила
на японците.
Чан изпраща свои представители да се срещнат с комунистите, за да поиска от тях
да се включат с войските си в армията на Гоминдан. В замяна ще получат собствен ре-
гион на север, а той ще прекрати атаките срещу тях. Мао подозира, че с тази политика
Чан цели да ги изтласка в район, където ще бъдат унищожени от японците, атакуващи
от Манджурия. Чан, от друга страна, знае, че комунистите никога няма да се съгласят
на дългосрочен компромис или сътрудничество с която и да е друга партия. Единстве-
ният им интерес е да получат цялата власт за себе си. „Комунистите са болест на сър-
цето – казва веднъж той. – Японците са болест на кожата.“114
Докато се опитва да уреди въпроса с комунистите в Южен и Централен Китай, Чан
няма големи възможности да противодейства на японските набези и провокации на се-
вероизток. Квантунската армия на Манджоу-Го влиза в разногласие с Токио, като
твърди, че не е време за компромиси с Китай. Нейният началник-щаб генерал Тоджо

114
Цит. в Stephen Mackinnon, ‘The Defense of the Central Yangtze’, в Peattie, Drea and van de Ven, The Battle for China, с.
184.

54
Хидеки, бъдещият министър-председател, заявява, че да се готвят за война със Съветс-
кия съюз, без да унищожат „заплахата в тила“ 115 в лицето на правителството в Нандзин,
означава „да си търсят белята“.
По същото време предпазливата политика на Чан Кайшъ по отношение на японската
агресия предизвиква изблик на масово недоволство сред народа и студентски демонст-
рации в столицата. В края на 1936 г. японски войски навлизат в провинция Суйюан на
границата с Монголия с намерението да превземат въгледобивните мини и находищата
на желязна руда в региона. Националистическите сили контраатакуват и ги изтласкват
обратно. Това усилва позицията на Чан и неговите условия за обединен фронт с кому-
нистите стават по-твърди. Комунистите заедно със Северозападния съюз на военни дик-
татори атакуват националистическите части откъм тила. Чан иска да задуши напълно
комунистите, макар че преговорите с тях продължават. В началото на декември обаче
той отлита за Сиан за преговори с двама националистически военачалници, които искат
да създадат силен фронт срещу Япония и да сложат край на гражданската война с кому-
нистите. Те го арестуват и го задържат за две седмици, докато се съгласи на условията
им. Комунистите настояват Чан Кайшъ да бъде изправен пред народен трибунал.
Чан е освободен и се връща в Нандзин, след като са го принудили да промени поли-
тическия си курс. Перспективата за обединение срещу японците предизвиква истинско
ликуване сред нацията. На 16 декември Сталин, сериозно обезпокоен от Антикоминтер-
новския пакт между нацистка Германия и Япония, оказва натиск върху Мао и неговия
изтънчен и по-дипломатичен колега Джоу Енлай да се обединят в общ фронт с нацио-
налистите. Съветският вожд се опасява, че ако китайските комунисти създават проб-
леми на север, Чан Кайшъ може да сключи съюз с японците срещу тях. А ако Чан бъде
отстранен, тогава Уан Чънуей, който не иска да се бият с японците, вероятно ще оглави
Гоминдан. Сталин дава надежди на националистите, че би могъл да застане на тяхна
страна в случай на война срещу Япония, само и само да осигури поддържането на тях-
ната съпротива. И продължава да размахва пред тях този морков, без да има каквото и
да е намерение да въвлича Съветския съюз във война.
Още няма подписано споразумение между Гоминдан и комунистите, когато на 7 юли
1937 г. става сблъсъкът между китайски и японски войски при моста „Марко Поло“ 116
югозападно от Берлин. Този инцидент бележи началото на главния етап от Китайско-
японската война. От край до край той има характер на трагичен фарс и е пример за
ужасната непредсказуемост на събитията в моменти на напрежение. Един японски вой-
ник изчезва по време на нощно учение. Неговият ротен командир отправя искане да му
отворят вратите на град Уанпин, за да го потърси. Когато му отказват, атакува града,
китайската войска отвръща на нападението, а в това време изгубеният войник сам се
връща в казармата. Към това се добавя и друг щрих на ирония: генералният щаб в Токио
най-после прави опит да обуздае своите фанатични офицери в Китай, които са отго-
ворни за провокациите, докато в същото време съюзниците на Чан го подлагат на силен
натиск да не допуска повече компромиси.
Несигурен относно намеренията на японците, генералисимусът свиква конференция
на китайските лидери. Първоначално сред самите японски военни има разцепление.

115
Цит. в Edward J. Drea, ‘The Japanese Army on the Eve of War’, в Peattie, Drea and van de Ven, The Battle for China, с.
107.
116
Yang Tianshi, ‘Chiang Kaishek and the Battles of Shanghai and Nanjing’, в Peattie, Drea and van de Ven, The Battle for
China, с. 143.

55
Тяхната Квантунска армия в Манджурия иска да разшири конфликта, докато генерал-
ният щаб в Токио се опасява от реакция на Червената армия по северната граница. Само
седмица по-рано е имало сблъсък на река Амур. Скоро след това обаче японските на-
чалници на щабове вземат решение за тотална война. Те смятат, че Китай може да бъде
победен бързо, преди разгръщането на по-широк конфликт – било то със Съветския
съюз или със западните държави. Подобно на Хитлер със Съветския съюз по-късно,
японските генерали правят сериозна грешка, като подценяват масовото негодувание
сред китайците и тяхното твърдо намерение за съпротива. Не им идва наум, че ответната
стратегия на Китай ще бъде да води продължителна война на изтощение.
Чан Кайшъ, който си дава ясна сметка за недостатъците на собствената си армия и
непредвидимостта на своите съюзници на север, разбира какви огромни рискове крие
войната с Япония. Само че няма голям избор. Японското правителство отправя на два
пъти ултиматум, който правителството в Нандзин отхвърля, и на 26 юли тяхната армия
тръгва в атака. Три дни по-късно пада Пекин. Силите на националистите и техните съ-
юзници отстъпват, като оказват само спорадична съпротива, докато японците напредват
на юг.
„Войната внезапно се стовари върху нас“117 – пише Агнес Смедли, която слиза от
джонка на северния бряг на Жълтата река край „разхвърляния град от глинени къщи
Фенлинтокоу“. „В това градче, в което се надявахме да намерим подслон за през нощта,
имаше маса войници, цивилни, каруци, мулета, коне и улични търговци. Докато вър-
вяхме по черните пътеки към града, видяхме от двете им страни да лежат дълги редици
от ранени войници. Те бяха стотици, увити в мръсни, кървави бинтове, някои в безсъз-
нание… С тях нямаше нито лекари, нито медицински сестри или санитари.“
Въпреки всички усилия на Чан да модернизира националистическите войски те,
както и армиите на съюзените с него военни диктатори, са несравнимо по-зле обучени
и съоръжени в сравнение с японските дивизии, срещу които излизат. Пехотинците са
облечени в сивосини памучни униформи през лятото, а през зимата, ако имат късмет –
в подплатени ватенки или овчи кожуси, каквито носят монголските войници. Краката
им са обути в платнени обувки или сламени сандали. Макар че им дават предимството
да се придвижват безшумно, те не предлагат защита срещу заострените бамбукови
пръчки, намазани с екскременти, за да инфектират кръвта – средство, с което японците
защитават своите позиции.
Китайските войници носят кръгли островърхи шапки с наушници, завързани отгоре.
Нямат стоманени шлемове освен онези, които са взели от мъртви японски войници и
които носят с гордост. Много от тях носят и куртки, взети от вражески войници, което
предизвиква объркване в критични моменти. Най-ценният трофей е японският писто-
лет. За китайските войници всъщност често е по-лесно да намерят повече боеприпаси
за пленените японски оръжия, отколкото за собствените си пушки, които идват от раз-
нообразни страни и производители. Най-слабите им места са медицинската помощ, ар-
тилерията и авиацията.
В бой и извън битка китайските войници получават команди със сигнална тръба. Ра-
диовръзки има само между главните щабове, а и на тях не може да се разчита. Освен
това японците с лекота разчитат техните шифри и така получават информация за дис-
локацията на войските и плановете им. Китайският военен транспорт се състои от ня-
колко камиона, но повечето полеви части разчитат на мулета, които войниците шибат с

117
Smedley, China Fights Back, с. 132.

56
традиционни проклятия, както и на монголски понита и волски каруци с масивни дър-
вени колела. Те вечно не достигат, а това означава, че войниците често не получават
храна. И тъй като заплатите им почти винаги се плащат с месеци закъснение, а понякога
се присвояват от офицерите, духът на войската страда силно. Не може да има обаче
съмнение в храбростта и решителността на китайските войници в Битката за Шанхай
през това лято.
За първоначалните причини и мотиви, довели до този голям сблъсък, още има спо-
рове между историците. Класическото обяснение е, че Чан отваря нов фронт при Шан-
хай, докато сраженията на север и в централната част продължават, с цел да разцепи
японските войски, за да предотврати съсредоточаването им за бърза победа. Това ще
бъде война на изтощение, в съответствие с препоръките на генерал Фон Фалкенхаузен.
Атака срещу Шанхай ще принуди комунистите и други съюзнически армии да посветят
усилията си на Съпротивителната война, макар че винаги съществува опасността да се
изтеглят, за да не рискуват войските и опорната си база. Този ход осигурява и деклара-
ция за подкрепа от страна на СССР, който изпраща военни съветници, както и матери-
ална помощ във вид на изтребители, танкове, оръдия, картечници и транспортни средс-
тва. За тях китайците ще платят с износ на суровини за Съветския съюз.
Има и друго, несъмнено убедително обяснение. Сталин, дълбоко обезпокоен от япон-
ските успехи в Северен Китай, е всъщност този, който иска да измести бойните действия
на юг и по-далече от своите източни граници. И успява да постигне това чрез национа-
листическия командир генерал Чан Чинчун, който в действителност е съветска „кър-
тица“. На няколко пъти Чан Чинчун се опитва да убеди генералисимуса да предприеме
изпреварваща атака срещу японския гарнизон от 3000 морски пехотинци в Шанхай. 118
Чан Кайшъ го предупреждава да не прави нищо без изрични заповеди. Една атака срещу
Шанхай носи огромен риск. Градът се намира само на 290 км от Нандзин и ако претър-
пят поражение там, близо до устието на Яндзъ, това може да доведе до бързо настъпле-
ние на японците срещу столицата и в централната част на Китай. На 9 август Чан Чин-
чун изпраща група подбрани войници на шанхайското летище, където те застрелват
един японски лейтенант от морската пехота и войник, който го придружава. Според
свидетелството на самия Чан Чинчун после застреляли един китайски затворник, осъден
на смърт, за да инсценират, че японците са стреляли първи. Японците, които също нямат
желание да започват битка в района на Шанхай, първоначално не реагират по друг на-
чин освен с искане за подкрепления. Чан Кайшъ отново забранява на своя генерал да
атакува. На 13 август японски линейни кораби започват да обстрелват китайските квар-
тали в Шанхай. На следващата сутрин две националистически дивизии предприемат
атака срещу града. Започва и нападение срещу флагманския кораб на японския Трети
флот – стария крайцер „Идзумо“, закотвен край Бунд 119 в центъра на града. Това начало
не предвещава успех. Линейният кораб открива огън, който отблъсва остарелите само-
лети. Няколко изстрела попадат в бомбения товар на един от тях и докато лети над меж-
дународния район, самолетът пуска бомбите над хотел „Палас“ на пътя за Нандзин,
както и на други места, претъпкани с бежанци. По този начин около 1300 цивилни са
убити или ранени от собствения им самолет. 120

118
За генерал Чан Чинчун и Шанхай: Jung Chang and Jon Halliday, Mao: The Unknown Story, London, 2007, сс. 245–6.
119
Крайбрежна зона на р. Хуанпу в Шанхай, една от забележителностите на града.
120
За неуспешното нападение срещу „Идзумо“: Diana Lary, The Chinese People at War: Human Suffering and Social
Transformation, 1937–1945, Cambridge, 2010, сс. 22–3.

57
 И от двете страни започва струпване на войски. Бързата ескалация на сблъсъка го
превръща в най-голямата битка от Китайско-японската война. На 23 август японците,
след като са подсилили войските си в Шанхай, извършват десанти по брега на север, за
да заобиколят по фланга позициите на националистите. Техните бронирани десантни
кораби свалят на брега танкове и огънят на японските военноморски части става още
по-ефикасен, докато националистическите дивизии почти нямат артилерия. Опитите на
националистите да наложат блокада по Яндзъ също не успяват, а тяхната повече от
скромна авиация няма особен шанс срещу японското въздушно превъзходство.
От 11 септември националистическите войски под ръководството на Фалкенхаузен
се сражават с голяма храброст въпреки ужасните загуби. Повечето дивизии, особено
елитните формации на Чан Кайшъ, губят над половината от своя числен състав, вклю-
чително 10 000 младши офицери. Неспособен да реши дали да продължи боевете, или
да се изтегли, Чан в крайна сметка изпраща още дивизии. Той се надява да привлече
международно внимание към борбата на Китай непосредствено преди очакваната среща
на Обществото на народите.
Японците изпращат общо почти 200 000 души на Шанхайския фронт – повече, от-
колкото дислоцират в Северен Китай. През третата седмица на септември те започват
да пробиват на места отбраната на националистите, като ги принуждават през октомври
да отстъпят до линията на река Суджоу, която е надеждно водно препятствие. Един-
единствен батальон е оставен да отбранява някакъв склад, за да създаде впечатлението,
че националистите още удържат положението в Шанхай. Този „самотен батальон“ се
превръща в голям пропаганден мит в подкрепа на китайската кауза.
В началото на ноември, след още отчаяни сражения, японците прекосяват река Су-
джоу с малки метални десантни катери и установяват плацдарми на няколко места. След
това, с още един десант на брега по на юг, те заставят националистите да отстъпят. Дис-
циплината и духът, които са се запазили на ниво по време на ожесточените боеве и въп-
реки тежките загуби, рухват в този момент. Войници захвърлят пушките си; някои от
бежанците са стъпкани в паниката, причинена от японските бомбардировачи и изтреби-
тели. През трите месеца на боеве около Шанхай японците са дали над 40 000 жертви.
Загубите на китайците са малко над 187 000 – поне четири пъти и половина повече.121
В неудържимо настъпление, като изгарят селата по пътя си, японските дивизии нап-
редват стремително към Нандзин. Императорският флот на Япония изпраща минни тра-
улери и артилерийски катери по Яндзъ, за да обстрелват града.
Националистическото правителство започва да се изнася по Яндзъ, главно с речен
параход и джонка за Ханкоу, който ще бъде временна столица. Тази роля по-късно ще
бъде прехвърлена на Чунцин по горното течение на р. Яндзъ в Съчуан.
Чан Кайшъ се затруднява да вземе решение дали да защитава Нандзин, или да го
изостави без бой. Отбраната на града е невъзможна, но да се откажат от толкова важен
символ би било унизително. Генералите му не могат да се съгласят с това. В крайна
сметка избират най-лошия среден път – частична отбрана, която единствено ожесточава
нападателите. Японските военачалници дори възнамеряват да използват иприт и запа-
лителни средства срещу столицата, ако боевете се доближат по интензивност до тези,
които са преживели при Шанхай.122

121
За битката за Шанхай вж. Yang Tianshi, ‘Chiang Kaishek and the Battles of Shanghai and Nanjing’, в Peattie, Drea and
van de Ven, The Battle for China, сс. 145–54.
122
Hattori Satoshi, ‘Japanese Operations from July to December 1937’, в Peattie, Drea and van de Ven, The Battle for China,
с. 176.

58
 Китайците със сигурност познават безмилостната природа на враговете си, но дори
те не могат да си представят докъде ще стигнат японците в жестокостта си. На 13 де-
кември китайските войски се изтеглят от Нандзин само за да попаднат ненадейно в об-
кръжение извън него. В града влизат японски войски със заповед да убиват всички плен-
ници. Едно-единствено подразделение от 16-та дивизия избива 15 000 пленени ки-
тайци;123 1300 са жертвите на само една рота. Един германски дипломат докладва в Бер-
лин, че „освен масовите екзекуции с картечен огън се използват и други, по-индивиду-
ални методи на умъртвяване като например заливане на жертвата с бензин и подпалва-
нето ѝ след това“124. Японците разграбват сградите и след това ги запалват. За да се спа-
сят от убийствата, изнасилванията и унищожението, цивилните търсят убежище в пред-
варително обозначените „международни зони за безопасност“.
„Японската ярост“, furia japonica, хвърля в потрес света с ужасяващите кланета и
масови изнасилвания – отмъщение за ожесточените боеве при Шанхай, толкова неочак-
вани за японската армия, която презира китайците. Данните за броя на цивилните жер-
тви варират в широки граници. Някои китайски източници ги определят на 300 000, но
вероятно са по-близко до 200 000. Японските военни власти в поредица от абсурдни
лъжи твърдят, че убиват само китайски войници, преоблечени като цивилни, и че жер-
твите са малко над хиляда. Сцените на кланетата напомнят картини от ада – с гниещи
трупове на всяка улица и всяко открито пространство, много от тях наръфани от полу-
диви кучета. Всяко езеро, поток и река са замърсени от разлагащи се тела.
Японските войници са възпитани в милитаристично общество. 125 В знак на почит
към тези войнствени ценности цялото село или квартал обикновено излиза да изпрати
войник, който заминава, за да се присъедини към армията. Затова войниците са склонни
да се сражават за честта на своето семейство и общност, а не за императора, както обик-
новено смятат жителите на западните държави. Началното им обучение е предназна-
чено да унищожи тяхната индивидуалност. Подофицерите ги подлагат на оскърбления
и бой, за да закоравеят и да ги провокират да насочат гнева си към войниците и цивил-
ните на победения враг – нещо като ефект на доминото в областта на силовото въздейс-
твие. На всички тях още от началното училище се втълпява, че китайците стоят несрав-
нимо по-ниско от „божествената раса“ на японците и са „по-долни от свинете“126. В ха-
рактерен пример за следвоенна изповед някакъв войник признава, че макар и да бил
ужасен от безпричинното изтезаване на един китайски пленник, поискал да се заеме с
тази работа, за да компенсира чувството на нанесена обида.
В Нандзин японците промушват с щиковете си ранени китайски войници на мястото,
където лежат. Офицери заставят пленниците да коленичат в редица, след което се уп-
ражняват да ги обезглавяват един по един със самурайските си мечове. Войниците им
също имат заповед да тренират пробождане с щик върху хиляди китайски пленници,
завързани за дървета. Подофицерите пребиват жестоко всеки, който откаже да го нап-
рави. Императорската японска армия усилва процеса на дехуманизация на своите вой-
ници веднага щом пристигнат в Китай от родните си острови. Ефрейтор Накамура, са-
мият той впрочем вербуван като войник против волята си, описва в своя дневник как
123
Ibid., с. 179.
124
Д-р Розен до Министерството на външните работи на Германия, 20.1.38, цит. в John Rabe, The Good German of
Nanking: The Diaries of John Rabe, New York, 1998, с. 145. Дневникът на Рабе, директор на местното представителство на
„Сименс“ и организатор на междуна- родната зона за безопасност, е източник на най-надеждните описания на извършените
в Нандзин жестокости.
125
За „обработката“ на японските войници вж. Kawano Hitoshi, ‘Japanese Combat Morale’, в Peattie, Drea and van de Ven,
The Battle for China, сс. 332–4.
126
Kondo Hajime, цит. в Laurence Rees, Their Darkest Hour: People Tested to the Extreme in WWII, London, 2007, с. 61.

59
той и другарите му принудили няколко японски новобранци да ги гледат, докато измъч-
вали до смърт петима цивилни китайци. Новодошлите били ужасени, но Накамура
пише: „Всички новобранци са такива, но скоро и те самите ще вършат същите неща.“ 127
Шимада Тошио, редник втори клас, разказва за своето „кръщаване с кръв“ при явява-
нето си в 226-ри полк в Китай по-късно. Един китайски пленник бил завързан за ръцете
и глезените между два кола. Почти петдесет новобранци били строени, за да го прободат
с щиковете си. „Емоциите ми трябва да са били парализирани. Не чувствах милост към
него. Накрая той започна да ни моли: „Хайде. Побързайте!“ Не можехме да улучим пра-
вилното място. Затова той каза „Побързайте!“, което означаваше, че иска да умре
бързо.“128 Шимада твърди, че било трудно, защото щикът се заклещвал в него „като [в]
тофу“.
Джон Рабе, германски бизнесмен от „Сименс“, който организира международната
зона за безопасност в Нандзин и проявява и човечност, и смелост, пише в дневника си:
„Аз съм напълно озадачен от поведението на японците. От една страна, те искат да по-
лучат признание и отношение като велика сила, равна на европейските държави; от
друга – в момента демонстрират примитивност, бруталност и диващина, несравними с
нищо друго освен с ордите на Чингис хан.“ 129 Дванайсет дни по-късно добавя: „Човек
остава без дъх от погнуса, когато открива постоянно женски трупове със забита във
вагината бамбукова пръчка. Дори старици на възраст над 70 години редовно стават жер-
тви на изнасилвания.“130
Колективният дух на Императорската японска армия, насаден чрез колективни нака-
зания по време на обучението, създава и неофициални отношения на йерархия между
опитни войници и новобранци. Старите войници организират масовите изнасилвания –
до трийсет мъже на една жена, които я убиват, след като приключат с нея. На новодош-
лите войници не се разрешава да участват. Едва когато бъдат приети като част от гру-
пата, ги „канят“ да се присъединят.
На новобранците не се позволява също и да посещават „жените за разтуха“ във вой-
нишките публични домове. Това са момичета и млади омъжени жени, отвлечени от ули-
цата или определени от селските старейшини, които трябва да предоставят точно опре-
делена квота по заповед на страховитата военна полиция „Кемпейтай“. След кланетата
и изнасилванията в Нандзин японските военни власти отправят искане за още 3000 жени
„за нуждите на армията“131. Над 2000 са били взети само от град Суджоу след превзема-
нето му през ноември.132 Освен местни жителки, отведени против волята им, японците
внасят множество млади жени от колонията си в Корея. Един батальонен командир в
37-а дивизия дори има три китайски робини, които държи в щаба си за своя лична упот-
реба.133 Главите им са обръснати, за да изглеждат като мъже – опит да се прикрие дейс-
твителната им роля.
Идеята на военните власти е да намалят разпространението на венерически заболя-
вания и да ограничат броя на изнасилванията, извършвани публично от собствените им
войници, за да не провокират населението към съпротива. Те предпочитат робините да

127
Дневник на ефр. Накамура, взет от тялото му от Нова Четвърта армия, цит. в Agnes Smedley, Battle Hymn of China,
London, 1944, с. 186.
128
Цитатът на Шимада Тошио е от Kawano, ‘Japanese Combat Morale’, в Peattie, Drea and van de Ven, The Battle for
China, с. 341.
129
Rabe, The Good German of Nanking, 22.1.38, с. 148.
130
Ibid., с. 172.
131
Smedley, China Fights Back, сс. 227 и 230.
132
Lary, The Chinese People at War, с. 25.
133
Kawano, ‘Japanese Combat Morale’, in Peattie, Drea and van de Ven, The Battle for China, с. 351.

60
бъдат изнасилвани непрекъснато в уединението на „домовете за разтуха“ 134. Тази идея
обаче – че осигуряването на жени за развлечение ще възпре по някакъв начин японските
войници да изнасилват на воля – се оказва напълно погрешна. Войниците явно предпо-
читат случайните насилствени актове пред реденето на опашки в домовете за разтуха, а
офицерите им смятат, че изнасилването допринася за техния боен дух.
В редките случаи, когато японците са принудени да напуснат някой град, те избиват
„жените за разтуха“ от желание да отмъстят на китайците. Например когато китайците
си връщат временно град Сюенчън недалеч от Нандзин, китайските войници влизат в
„сграда, където след прогонването на японците са открити голите тела на дванайсет ци-
вилни китайки. Табелата на вратата, гледаща към улицата, още гласи: „Дом за разтуха
на Великата императорска армия“.135
В Северен Китай японците претърпяват някои поражения, почти изцяло от национа-
листическите войски. Комунистическите сили от Осма походна армия, за които се
твърди, че могат да изминават повече от сто километра на ден, стоят настрана от най-
тежките битки по строга заповед на Мао. Към края на годината обаче Квантунската ар-
мия контролира градовете в провинциите Чахар и Суейюен и северната част на Шанси.
Южно от Пекин те превземат с лекота провинцията Шандун и нейната столица най-вече
благодарение на малодушието на областния командващ генерал Хан Фучу.
Генерал Хан, който е избягал оттам със самолет, отнасяйки със себе си съдържанието
на местната хазна и едно сребърно ковчеже, е арестуван от националистите и осъден на
смърт. След като го заставят да коленичи, негов колега генерал го убива с изстрел в
главата. Това предупреждение към военачалниците получава широкото одобрение на
всички партии и допринася значително за единството на Китай. Японците се обезсър-
чават все повече от решимостта на китайците да продължават борбата дори след като
са загубили столицата си и почти цялата си авиация. Вбесява ги и начинът, по който
след Битката за Шанхай китайците успяват да избягват решително сражение, което би
ги съсипало.
През януари 1938 г. японците започват настъпление на север по железопътната линия
от Нандзин за Суджоу – важен комуникационен център, който е от голямо стратеги-
ческо значение, защото има връзка с пристанище на източния бряг и е разположен от
двете страни на железопътната линия, водеща на запад. Ако Суджоу падне, това ще пос-
тави в уязвимо положение големия индустриален район на Учан и Ханкоу (днешен
Ухан). Както и в Руската гражданска война, железопътните линии в Китай са от огромно
значение за придвижването и снабдяването на армиите. Чан Кайшъ, който отдавна знае,
че Суджоу ще бъде основна цел в японската инвазия, събира в региона около 400 000
войници – смесица от националистически дивизии и съюзнически части от силите на
военните диктатори.
Генералисимусът осъзнава много добре значението на предстоящите битки. Конф-
ликтът в Китай е привлякъл множество чуждестранни журналисти и се възприема като
аналог на Испанската гражданска война. Някои от същите писатели, фотографи и режи-
сьори, които са били в Испания – Робърт Капа, Йорис Ивенс, У. Х. Одън и Кристофър
Ишъруд, – идват, за да следят отблизо и да документират китайската съпротива срещу
японската агресия. Предстоящата отбрана на Учан се сравнява със защитата на Мадрид
от републиканците срещу Африканската армия на Франко през есента на 1936 г. Лекари,

134
По темата за „жените за разтуха“ и изнасилванията, вж. Yuki Tanaka, Hidden Horrors: Japanese War Crimes in World
War II, Oxford, 1996, сс. 94–7.
135
Smedley, Battle Hymn of China, с. 206.

61
които са лекували ранени испански републиканци, скоро започват да пристигат, за да
помагат на националистическите и комунистическите сили в Китай. Най-известен е ка-
надският хирург д-р Норман Бетюн, който умира в Китай от отравяне на кръвта.
Сталин също вижда известни паралели с Испанската гражданска война, но Чан е заб-
луден от прекомерния оптимизъм на своя представител в Москва, който изразява убеж-
дението, че Съветският съюз ще се присъедини към войната срещу Япония. Докато бо-
евете продължават, Чан започва преговори с японците чрез посредничеството на гер-
манския посланик отчасти за да подтикне Сталин към действие, но те поставят твърде
тежки условия. Сталин, вероятно добре осведомен от един от своите агенти, знае, че
националистите едва ли ще ги приемат.
През февруари японски дивизии от Втора армия, която идва от север, пресичат Жъл-
тата река, за да обкръжат китайските формации. Към края на март японците влизат в
град Суджоу, където в продължение на няколко дни се водят ожесточени боеве. Китай-
ците нямат достатъчно оръжия, за да се справят с японските танкове, но започват да
получават съветско въоръжение и предприемат контраатаки на около 60 км източно от
Таярджуан, където националистите отбелязват голяма победа. Японците бързо докарват
подкрепления от Япония и Манджурия. На 17 май те решават, че са впримчили в капан
по-голямата част от китайските дивизии, но 200 000 националистически войници, раз-
делени на малки групи, се измъкват от обкръжението. Суджоу най-сетне пада на 21 май
и 30 000 души попадат в плен. 136
През юли се случва първият значителен граничен сблъсък между японците и Черве-
ната армия при езерото Хасан. У националистите се събужда отново надеждата, че Съ-
ветският съюз ще влезе във войната, но очакванията им са измамени. Сталин дори приз-
нава негласно японския контрол върху Манджурия. Плановете на Хитлер за Чехослова-
кия предизвикват безпокойството му относно германската заплаха на запад. Все пак
Сталин започва да изпраща военни съветници при националистите. Първият от тях
пристига през юни, непосредствено преди заминаването на генерал Фон Фалкенхаузен
и неговата група, които Гьоринг е повикал обратно в Германия.
Следващият план на японците е да атакуват Учан и Ханкоу, точно както Чан се е
опасявал. Те решават също да установят свое марионетно китайско правителство. За да
забави вражеското настъпление, Чан Кайшъ нарежда да разкъсат дигите по Жълтата
река – или, според формулировката на главното командване, да „използват водата като
заместител на войниците“137. Тази политика на „удавената земя“ наистина забавя япон-
ците с около пет месеца, но в същото време причинява ужасяващи разрушения и ци-
вилни жертви на територия, надхвърляща 70 000 кв.км. Липсват високи места, където
хората да могат да потърсят убежище. Според официалните данни жертвите на удавяне,
глад и болести достигат 800 000; бежанците, които напускат областта, са повече от 6
милиона.
След като земята най-после изсъхва достатъчно, за да позволи придвижването на
техния транспорт, японците подновяват настъплението си срещу Учан и Ханкоу с войс-
ките на Императорския флот по р. Яндзъ и Единайсета армия, която ги следва от двете
страни, по северния и южния бряг. Яндзъ става жизненоважна снабдителна линия за
войските им, неуязвима за партизански атаки.

136
За Ухан и Тайарджуан вж. Tobe Ryöichi, ‘The Japanese Eleventh Army in Central China, 1938–1941’, в Peattie, Drea and
van de Ven, The Battle for China, сс. 208–9.
137
Цит. в Lary, The Chinese People at War, с. 61.

62
 Националистите до този момент са получили около 500 съветски самолета и 150 пи-
лоти „доброволци“ от Червената армия, но тъй като служат само по три месеца, те си
заминават веднага щом натрупат толкова необходимия опит. 138 Служещите по едно и
също време са между 150 и 200 души, а общият им брой в Китай е 2000. Те устройват
успешна засада на 29 април 1938 г., когато отгатват правилно, че японците ще предпри-
емат голямо нападение срещу Учан за рождения ден на император Хирохито, но пило-
тите от японския Императорски флот като цяло утвърждават превъзходството си в Цен-
трален и Южен Китай. Китайските пилоти, макар и да летят с неподходящи самолети,
са склонни да се впускат в зрелищни атаки срещу военни кораби, които завършват със
собствената им гибел.
През юли японците бомбардират речното пристанище Дзюдзян; почти сигурно е, че
са използвали химически оръжия, които те назовават с евфемизма „специален дим“. На
26 юли, когато градът пада, подразделението „Намита“ извършва поредното страхотно
клане на цивилни. Силните горещини обаче забавят настъплението на Единайсета ар-
мия, която среща ожесточена съпротива от страна на китайските сили, а японските вой-
ници масово се разболяват от малария и холера. Това дава на китайците време да де-
монтират фабриките и да ги изпратят по р. Яндзъ до Чунцин. На 21 октомври японската
21-ва армия превзема с десант голямото пристанище Кантон на южното морско крайб-
режие. Четири дни по-късно Шеста дивизия от Единайсета армия влиза в Учан, докато
китайските войски се изтеглят.
Чан Кайшъ ругае грешките на щабовете и слабостите на връзките, разузнаването и
съобщенията. Дивизионни щабове се опитват да се отклонят от заповедите на върхов-
ното командване за атака. Отбраната вечно е лишена от дълбочина и сведена до редица
траншеи, които лесно могат да бъдат преодолени, а резервите рядко се случва да бъдат
дислоцирани там, където има нужда от тях. Следващата катастрофа обаче е преди
всичко грешка на Чан.
След падането на Учан град Чанша явно изпада в уязвимо положение. Японски са-
молети го бомбардират на 8 ноември. На следващия ден Чан заповядва да подготвят
града за унищожаване с огън, в случай че японците проникнат в него. Дава за пример
руснаците, които през 1812 г. са разрушили Москва. Три дни по-късно плъзват напълно
неоснователни слухове, че японците ще пристигнат всеки момент, и в ранните часове
на 13 ноември градът е запален. Чанша гори в продължение на три дни. Напълно уни-
щожени са две трети от града, включително складовете, пълни с ориз и зърно. Загиват
20 000 души, включително всички ранени войници, а 200 000 остават без дом.
Въпреки своите победи японската Императорска армия в никакъв случай не тъне в
самодоволство. Нейните командващи знаят, че не са успели да нанесат съкрушителен
удар. Снабдителните им линии са твърде разтегнати и уязвими. Напълно си дават
сметка и за съветската военна подкрепа за националистите, защото червеноармейските
пилоти свалят много от техните самолети. Японците тревожно се питат какво ли за-
мисля Сталин. Това безпокойство ги подтиква да предложат през ноември изтегляне на
всичките си войски зад Великата китайска стена на север, при условие че националис-
тите сменят правителството си, отстъпят на японците правата над Манджурия, позволят
на японците да експлоатират техните ресурси и се съгласят на общ фронт срещу кому-
нистите. Съперникът на Чан Кайшъ, генерал Уан Чънуей, заминава за Индокитай през
декември и сключва договор с японските власти в Шанхай.

138
John W. Garver, Chinese–Soviet Relations, 1937–1945: The Diplomacy of Chinese Nationalism, Oxford, 1988, сс. 40–1; и
Hagiwara Mitsuru, ‘Japanese Air Campaigns in China’, в Peattie, Drea and van de Ven, The Battle for China, сс. 245–6.

63
 Той смята, че като водач на мирната фракция в Гоминдан е техният очевиден канди-
дат за мястото на Чан. Не са много обаче политиците, които го последват, когато отива
да се присъедини към врага. Могъщият призив на Чан за национално спасение надде-
лява.
Японците, след като изоставят стратегията за постигане на бърза победа със съкру-
шителна атака, възприемат по-предпазлив подход. При перспективата за наближаваща
война в Европа те подозират, че скоро ще трябва да предислоцират част от многочисле-
ните си войски в Китай на други фронтове. Освен това смятат – твърде идиотска мисъл
след извършените от техните войници жестокости, – че могат да спечелят на своя страна
китайското население. Затова, въпреки че националистическите войски и цивилните ки-
тайци продължават да дават огромни жертви (около 20 милиона души загиват още
преди края на войната през 1945 г.), японците преминават към операции с по-скромен
мащаб, насочени предимно срещу партизанските групи в тила им.
Комунистите набират множество местни цивилни в своите партизански милиции,
като например Нова Четвърта армия в долината покрай централната част на Яндзъ. Въ-
оръжението на много от тези селяни партизани почти се изчерпва със земеделски инст-
рументи или бамбукови копия. След пленума на Централния комитет през октомври
1938 г. Мао строго се придържа към избрания курс139: комунистическите сили не трябва
да се сражават с японците, ако не бъдат нападнати. Трябва да пазят силите си, за да
могат да заграбят територия от националистите. Мао показва ясно, че Чан Кайшъ е тех-
ният опонент в крайна сметка, техният „враг № 1“.
При набезите си в селските райони японците използват убийствата и масовите изна-
силвания като средства за терор. Японските войници най-напред избиват всички млади
мъже в селото. „Завързваха ги заедно и след това разцепваха главите им с мечове.“ 140
След това насочват вниманието си към жените. Ефрейтор Накамура пише в дневника
си през септември 1938 г. за нападението срещу Люкуочън южно от Нандзин: „Завзехме
селото и претърсихме всички къщи. Опитахме се да хванем най-интересните момичета.
Гонитбата продължи два часа. Ниура застреля една, защото това ѝ беше първият път, а
тя беше грозна и останалите не я искахме.“141 Изнасилванията в Нандзин и безбройните
жестокости по места предизвикват сред селяните патриотичен гняв, немислим преди
войната, когато не са знаели почти нищо за Япония и дори за Китай като държави.
Следващата голяма битка се случва едва през март 1939 г., когато японците докарват
многочислени войски в провинция Дзянси, за да атакуват нейната столица Нанчан. Ки-
тайската съпротива е ожесточена, въпреки че японците отново използват отровен газ.
На 27 март градът пада след улични боеве, които се водят за всяка сграда. Още стотици
хиляди бежанци тръгват на запад с гърбове, превити под тежките им вързопи, или с
дървени ръчни колички, натоварени с всичко, което притежават на този свят – завивки,
инструменти и купи за ориз. Косите на жените са сплъстени от праха, а стариците ку-
цукат мъчително на стяганите си стъпала.
Генералисимусът дава заповед за контраатака, за да си върнат контрола над Нандзин.
Нападението изненадва японците и националистите си пробиват път в града в края на
април, но усилието им идва в повече. Чан Кайшъ, който е заплашил командирите със
смърт, ако не превземат града, е принуден да се съгласи на изтегляне.

139
Пленум на Централния комитет, септември–октомври 1938 г.: вж. Chang and Halliday, Mao, сс. 260–4.
140
Smedley, China Fights Back, с. 156.
141
Дневник, взет от Нова Четвърта армия, цит. в Smedley, Battle Hymn of China, сс. 185–6

64
 Скоро след съветско-японските сблъсъци при Халхин Гол през май, които стават
причина Сталин да изпрати там Жуков като главнокомандващ, главният съветски вое-
нен съветник при Чан Кайшъ го увещава да предприеме голяма контраофанзива, за да
превземе отново град Учан. Сталин създава у Чан погрешното впечатление, че се готви
да сключи споразумение с британците, докато всъщност вече отива към спогодба с на-
цистка Германия. Чан обаче се бави, защото с основание подозира, че Сталин просто
иска да отслаби натиска върху съветските гранични райони. Националистите са разтре-
вожени от експанзията на комунистите и от нарастващата подкрепа на Сталин за Мао.
Чан обаче преценява, че основната цел на Сталин е да задържи Гоминдан във войната
срещу Япония, което му дава увереност, че може се противопостави на посегателството
на комунистическите сили. Това довежда до множество кръвопролитни схватки, в които
по данни на комунистически Китай са убити над 11 000 души. 142
Въпреки че Чанша е била унищожена от онзи трагичен пожар, японците са решени
да превземат града заради стратегическото му положение. Чанша е очевиден обект на
нападение, тъй като се намира на железопътната линия между Кантон и Учан, които
вече са окупирани от силни японски войски. Превземането му ще постави в изолация
националистите в тяхната западна крепост Съчуан. Японците започват атаката си през
август, по същото време, когато другарите им от Квантунската армия се сражават срещу
войските на генерал Жуков далече на север.
На 13 септември, докато германските войски навлизат във вътрешността на Полша,
японците напредват към Чанша с шест дивизии с обща численост 120 000 души. Планът
на националистите е най-напред да се изтеглят бавно в отстъпление с бой, след което да
изчакат бързото настъпление на японците към града, преди да ги връхлетят в изненад-
ваща контраатака по фланговете. Чан Кайшъ вече е забелязал склонността на японците
да разтягат прекомерно силите си. В жаждата си за слава генералите, които съперничат
помежду си, се устремяват бързо напред, без да държат сметка за формациите в съсед-
ство. Програмата за обучение, която прилага след загубата на Учан, е дала резултат и
засадата се оказва успешна. Китайците твърдят, че дадените от японците жертви са 40
000.
Основен приоритет на Сталин през този август, докато Жуков печели Битката при
Халхин Гол, е да избегне разширяване на конфликта с Япония, докато в същото време
започва тайни преговори с Германия. Новината за сключването на нацистко-съветския
пакт обаче разтърсва японските ръководители до дъното на душата им. Струва им се
почти невъзможно да повярват, че техният германски съюзник е сключил споразумение
с комунистическия дявол. В същото време отказът на Сталин да продължи борбата с
японците след победата на Жуков е, естествено, тежък удар за националистите. Прими-
рието, сключено на монголската и сибирската граница, позволява на японците да се със-
редоточат върху борбата с китайците, без да им се налага да поглеждат през рамо към
съветския Север.
Чан Кайшъ се опасява, че Съветският съюз и Япония могат да стигнат до тайно спо-
разумение да разделят Китай, както нацистка Германия и СССР са си поделили Полша
през септември. Мао, от друга страна, приветства тази възможност, защото тя ще уве-
личи значително влиянието му за сметка на националистите. Тревожен сигнал за Чан е
и това, че Сталин намалява обема на военната помощ, която оказва на националистите,
а започването на войната в Европа през септември означава, че шансът да получи под-
крепа от британците и французите е още по-малък.
142
За сблъсъците между националисти и комунисти през 1939 г.: Garver, Chinese–Soviet Relations, сс. 81–2.

65
 Отсъствието на външна помощ се отразява все по-сериозно върху националистите,
особено след като остават лишени от своите големи индустриални бази и данъчни при-
ходи. Военната заплаха не е единствената последица от японското нахлуване. Нару-
шени са дейностите около прибирането на реколтата и снабдяването с храни. Все по-
широко се разпространява бандитизмът с умножаването на дезертьорите и изостаналите
от частта си войници, които скитат в разбойнически шайки. Десетки милиони бежанци
се опитват да избягат на запад дори само за да спасят съпругите и дъщерите си от жес-
токостта на японските войски. В резултат от нехигиеничните условия в претъпканите
градове избухва холера. С масовото преселение на хора маларията се разпространява в
нови области. Ендемично заболяване става коремният тиф – разнасяната от въшките на-
паст на бягащите войници и цивилни. Въпреки големите усилия за подобряване на ки-
тайските медицински услуги и в гражданската, и във военната сфера, малобройните ле-
кари не могат да помогнат особено на бежанците, които страдат от тения, краста, тра-
хома и всички други язви на бедността, изострени от тежкото недохранване.
Въпреки това, окуражени от успеха си при Чанша, националистите предприемат се-
рия от контраатаки, съставляващи тяхната „зимна офанзива“ на юг през територията на
Централен Китай. Те възнамеряват да прережат снабдителните линии на уязвимите
японски гарнизони, като възпрепятстват речния трафик по Яндзъ и прекъснат железо-
пътните връзки. Само че веднага след като започват атаките на националистите през
ноември, японците нахлуват с десант в югозападната провинция Гуанси. На 24 ноември
те превземат град Нанин и застрашават железопътната линия до Френски Индокитай.
Малобройните националистически войски в областта са изненадани и отстъпват бързо.
Чан Кайшъ хвърля там подкрепления и боевете, които продължават два месеца, са сви-
репи. Японците твърдят, че са избили 25 000 китайци само в една от битките. Други
японски офанзиви по-далече на север завземат региони, които са важни за националис-
тите с оглед на запасите от зърно и набирането на нови войници. Освен това струпват
бомбардировъчната си авиация в Китай, за да извършват нападения дълбоко в тила на
националистите и да обсипят с удари тяхната нова столица Чунцин. Комунистите меж-
дувременно тайно договарят сделка с японците в Централен Китай, с която се ангажират
да не атакуват железопътните линии, при условие че японците оставят на мира тяхната
Нова Четвърта армия в селската част на региона.
Международната ситуация е много неблагоприятна за националистите, тъй като Ста-
лин е в съюз с Германия и предупреждава Чан Кайшъ да не се свързва по никакъв начин
с Британия и Франция. Съветският вожд се страхува, че както китайците, така и британ-
ците искат да го тласнат към война с Япония. През декември 1939 г., по време на Зим-
ната война срещу Финландия, националистите се изправят пред ужасна дилема, когато
Съветският съюз е заплашен с изключване от Обществото на народите заради своята
агресия. Те не искат да провокират Сталин, но не могат и да използват правото си на
вето, за да предотвратят изключването, защото това ще разгневи западните държави. В
крайна сметка техният представител се въздържа. Това предизвиква гнева на Москва,
без да се задоволят очакванията на британците и французите. Съветските доставки на
военни материали намаляват значително и не се връщат към предишното им ниво в про-
дължение на година. За да притисне Сталин да смекчи тази политика, Чан Кайшъ де-
монстрира шумно, че се стреми към мирни преговори с японците.
Все пак националистите възлагат все по-големи надежди за бъдещето на Съедине-
ните щати, които са показали, че осъждат японската агресия, и са започнали да подсил-
ват собствените си бази в Тихия океан. Чан Кайшъ обаче е изправен пред два вътрешни

66
източника на затруднение. Китайската комунистическа партия под ръководството на
Мао става все по-нападателна, като усилва контрола си върху територии в тила на япон-
ците и заявява, че ще победи Гоминдан след края на Китайско-японската война. Другият
проблем е, че на 30 март 1940 г. японците поставят Уан Чънуей начело на „национално
правителство“ на „реформирания Гоминдан“ в Нандзин. Истинските националисти го
наричат просто „престъпния изменник“ 143. Те се безпокоят, че режимът му може да бъде
признат не само от Германия и Италия, единствените европейски съюзници на Япония,
но и от други чужди държави.

143
Van de Ven, War and Nationalism in China, с. 237.

67
 5.
Норвегия и Дания
ЯНУАРИ-МАЙ 1940 Г.

Първоначалното намерение на Хитлер е било атаката срещу Холандия, Белгия и

Франция да започне през ноември 1939 г., веднага щом стане възможно там да бъдат
прехвърлени германски дивизии от Полша. Той иска преди всичко да завземе приста-
нища и летища в близост до Ла Манш за удар срещу Британия, която смята за своя най-
опасен враг. Бърза отчаяно да постигне решаваща победа на запад, преди Съединените
щати да са в състояние да се намесят.
Германските генерали са неспокойни. Те са убедени, че размерът на френската армия
може да доведе до нова патова ситуация, както през Първата световна война. Германия
не притежава нито достатъчно гориво, нито суровини за продължителна кампания. Ня-
кои изпитват и нежелание да атакуват неутралните Холандия и Белгия, но Хитлер отх-
върля яростно подобни морални скрупули – както и малобройните протести срещу из-
биването на полски цивилни от СС. Още по-силно го разярява информацията, че Вер-
махтът изпитва опасен недостиг на боеприпаси, най-вече бомби, и танкове. 144 Дори
кратката полска кампания е изчерпала запасите и е показала ясно недостатъците на тан-
ковете „Марк I“ и „Марк II“. Хитлер обвинява за недостига системата на поръчки и дос-
тавки за армията и скоро назначава за неин ръководител своя началник на строителст-
вото, д-р Фриц Тот. При това взема типичното за него решение да използва докрай
всички запаси от суровини „без оглед на бъдещето и за сметка на по-късните години от
войната“145. Те могат да бъдат попълнени отново, твърди той, веднага щом Вермахтът
превземе въглищните и стоманодобивните райони на Холандия, Белгия, Франция и
Люксембург.
Мъглите и влагата през късната есен на 1939 г. във всеки случай принуждават Хитлер
да приеме, че Луфтвафе не може да осигури жизненоважната подкрепа, необходима за
определената от него дата през ноември. (Изкушаваща е възможността да спекулираме
колко различно биха могли да се развият нещата, ако Хитлер беше предприел планира-
ната атака тогава вместо шест месеца по-късно.) Тогава Хитлер нарежда да бъдат със-
тавени планове за нападение срещу неутрална Холандия в средата на януари 1940 г.
Прави впечатление, че както белгийците, така и холандците са предупредени за това от
министерството на външните работи в Рим. Причината е, че много италианци, особено
външният министър на Мусолини, граф Чано, са едновременно обезпокоени и разгне-
вени, че Германия бърза да започне война през септември. Те се боят, че британците
най-напред ще атакуват тях в Средиземноморието. Полковник Ханс Остер от Абвера
(германското военно разузнаване), който е с антинацистки възгледи, също предава ин-
формация на холандския военен аташе в Берлин. След това, на 10 януари 1940 г., един
германски свързочен самолет попада в гъст облак, губи ориентация и се приземява ава-
рийно на белгийска територия. Щабният офицер от Луфтвафе на борда, който носи със
себе си копие от плановете за нападение срещу Холандия, се опитва да изгори книжата,
но преди да успее да унищожи всички, на мястото пристигат белгийски войници.

144
Вж. Tooze, The Wages of Destruction, сс. 328–57.
145
Гьоринг до генерал-майор Томас, 30.1.40, цит. ibid., с. 357.

68
 Парадоксално, но този развой на събитията ще се окаже крайно неблагоприятен за
Съюзниците. Приемайки, че германското нахлуване предстои, те преместват незабавно
на границата своите формации в Североизточна Франция, предназначени за защитата
на Белгия, и по този начин издават собствения си план. Хитлер и ОКВ от своя страна се
чувстват длъжни да преосмислят стратегията си. Това, с което ще я заместят, е блестя-
щият план на генерал-лейтенант Ерих фон Манщайн да атакуват с танкови дивизии през
Ардените, след което да се насочат към Ла Манш зад гърба на британските и френските
армии, които трябва да навлязат в Белгия. Всички тези отлагания приспиват бдител-
ността на съюзническите сили, които бездействат на френските граници, поддавайки се
на измамно чувство за сигурност. Много от войниците и дори от плановиците във воен-
ното министерство започват да смятат, че Хитлер никога няма да събере смелост да
нахлуе във Франция.
Гросадмирал Редер, за разлика от старшите офицери в командването на сухопътните
сили, е напълно съгласен с агресивната стратегия на Хитлер. Той отива дори още по-
далече и увещава фюрера да включи нахлуването в Норвегия в плановете си, за да оси-
гури на Германия военноморски фланг, от който да предприема действия срещу бри-
танските кораби. Към това прибавя и аргумента, че трябва да превземат северното нор-
вежко пристанище Нарвик, за да осигурят доставките на шведска желязна руда, която е
от критично значение за военната индустрия на Германия. Редер довежда и пронацист-
кия водач в Норвегия, Видкун Кислинг, за да се срещне с Хитлер, и Кислинг помага да
убедят фюрера, че окупацията на Норвегия е от съществено значение за Германия. И
без това го е смутила заплахата от британска и френска интервенция в Норвегия като
част от плана им за подкрепа на Финландия. А ако британците установят военноморско
присъствие в Южна Норвегия, може да отрежат достъпа до Балтика. Химлер също е
хвърлил око на скандинавските страни, но като източник на нови попълнения за воен-
ните формации на своята Вафен СС. Нацистките опити за инфилтриране в скандинавс-
ките държави обаче не са толкова успешни, колкото те са се надявали.
Нацистите не знаят, че Чърчил първоначално си е поставял много по-големи цели от
простото изолиране на Балтика. Свадливият Първи лорд на Адмиралтейството е искал
направо да пренесе войната в Балтийско море, като изпрати там надводен флот, но за
щастие на британските военноморски сили, операция „Катрин“ не се осъществява. Чър-
чил иска освен това да прекратят доставките на шведска руда, която се транспортира от
пристанището Нарвик до Германия, но Чембърлейн и военновременният кабинет са
твърдо против нарушаване на норвежкия неутралитет.
Тогава Чърчил предприема пресметнат риск. На 16 февруари „Косак“, британски ми-
ноносец от клас „Трайбъл“, пресреща в норвежки води снабдителния кораб на „Граф
Шпее“, „Алтмарк“, за да освободи намиращите се на борда му пленници от британския
търговски флот. Прочутият вик на английската абордажна група към пленниците в
трюма – „Флотът е тук!“ – намира трепетен отзвук сред британската общественост, ко-
ято до този момент понася неудобствата на войната, без да се докосне до нейната драма.
Кригсмарине реагира с увеличаване на присъствието си по море. На 22 февруари обаче
два германски миноносци са атакувани от самолети „Хайнкел 111“, защото Луфтвафе
не е била информирана навреме, че те са в морето. 146 Миноносците са улучени и мин-
ното им оръжие се взривява. И двата кораба потъват.

146
GSWW, т. II, сс. 170–1.

69
 Германското нахлуване в Норвегия и Дания, април – юни 1940 г.

След това германските военни кораби са повикани да се върнат в пристанищата, ма-

кар и по друга причина. На 1 март Хитлер издава заповед да се подготвят за нахлуването
в Дания и Норвегия – операция, за която ще са необходими всички налични наводни

70
кораби. Решението му да нападне двете страни предизвиква тревога както в германската
армия, така и в Луфтвафе. Тяхното мнение е, че вече са изправени пред достатъчно тру-
ден проблем с нахлуването във Франция. Да отклоняват вниманието си с операция в
Норвегия непосредствено преди това може да се окаже катастрофално решение. Осо-
бено разярен е Гьоринг, но главно от засегнато честолюбие. Той смята, че е трябвало
най-напред да се допитат до него.
На 7 март Хитлер подписва директивата. Както изглежда, впоследствие тя придобива
по-спешен характер, защото въздушното разузнаване докладва, че британският флот
концентрира свои сили в Скапа Флоу 147. Предполага се, че това е подготовка за десант
на норвежкото крайбрежие. Няколко дни по-късно обаче пристига новината за споразу-
мението между СССР и Финландия да сложат край на своя конфликт, която е приета
със смесени чувства от германското върховно командване. Дори плановиците от Криг-
смарине, които през цялото време са настоявали за интервенция в Норвегия, вече смя-
тат, че това не е наложително, тъй като британците и французите са останали без изви-
нителен претекст за десант на Скандинавския полуостров. Според Хитлер обаче, както
и по мнението на други, включително гросадмирал Редер, приготовленията са толкова
напреднали, че нахлуването трябва да се осъществи. Германската окупация би била
също и много ефикасно средство да се поддържа натискът върху Швеция да продължи
своите доставки на желязна руда. Освен това на Хитлер му допада идеята Германия да
притежава бази, разположени срещу източното крайбрежие на Британия, които предла-
гат достъп до северната част на Атлантическия океан.
Едновременното нахлуване в Норвегия („Везерюбунг – Север“) с шест дивизии и в
Дания („Везерюбунг – Юг“) с две дивизии и една моторизирана стрелкова бригада е
определено за 9 април. Транспортни кораби, ескортирани от Кригсмарине, ще стоварят
войските си в няколко пункта, включително Нарвик, Тронхайм и Берген. Десети възду-
шен корпус на Луфтвафе ще спусне парашутисти и въздушнодесантни части на други
места, по-специално Осло. Копенхаген и още няколко важни градове в Дания ще бъдат
атакувани по суша и от морето. ОКВ подозира, че тече надпревара между тях и британ-
ците за Норвегия, но в действителност германците имат достатъчна преднина. Чембър-
лейн, който не е осведомен за германските планове, е оттеглил англо-френската експе-
диционна войска за Норвегия и Финландия след сключването на съветско-финландския
пакт. Това е в разрез с препоръката на началника на имперския генерален щаб генерал
сър Едмънд Айрънсайд. Чембърлейн, който се ужасява от мисълта за разпростиране на
войната върху неутралните скандинавски страни, просто се надява, че между Германия
и Съветския съюз ще настъпи отчуждение. Само че бездействието на Съюзниците и
благочестивите надежди, че ще воюват по правила, установени от Обществото на наро-
дите, не могат да трогнат никого.
Даладие, все още в качеството си на френски премиер, препоръчва много по-твърда
стратегия, при условие че се изключат бойни действия на територията на Франция. Ос-
вен бомбардировки на Баку и нефтените находища в Централен Кавказ – идея, която
хвърля в ужас Чембърлейн – Даладие предлага и окупация на Петсамо в Северна Фин-
ландия, близо до съветската военноморска база в Мурманск. Освен това настоява за де-
санти по норвежкия бряг и установяване на пълен контрол над Северно море, за да не
позволят шведска желязна руда да стигне до Германия. Британците обаче подозират, че
той иска да отклони войната към Скандинавския полуостров, за да намали вероятността

147
Залив в островите Оркни в северната част на Шотландия, главната британска военноморска база през Втората све-
товна война.

71
от германско нападение срещу Франция. Това убеждение се дължи отчасти на упори-
тото противопоставяне на Даладие срещу британския план да блокират транспорта по
Рейн, като пуснат мини в реката. Във всеки случай Даладие е принуден да подаде ос-
тавка като министър-председател на 20 март. Постът е поет от Пол Рейно, а в резултат
от рокади в правителството Даладие става военен министър.
Пазарлъците между Съюзниците за техните конкурентни операции са загуба на
ценно време. Под натиска на Даладие Рейно продължава да се противопоставя на пред-
ложението за миниране на р. Рейн. Британците приемат френския план да се минират
водите край Нарвик, който е осъществен на 8 април. Чърчил иска да има на разположе-
ние готова десантна сила, тъй като е сигурен, че германците ще реагират, но Чембър-
лейн остава твърде предпазлив.
Без знанието на британците голямо германско морско съединение с пехотинци на
борда е отплавало от Вилхелмсхафен за Тронхайм и Нарвик в Северна Норвегия още на
7 април. Линейните крайцери „Гнайзенау“ и „Шарнхорст“ са придружавани от тежкия
крайцер „Адмирал Хипер“ и четиринайсет миноносци. Други четири групи се отправят
към пристанища в Южна Норвегия.
Британски самолет забелязва главното оперативно съединение под командването на
вицеадмирал Гюнтер Лютйенс. Британски бомбардировачи предприемат атака, но не
успяват да нанесат нито един точен удар. Флотът на метрополията под командването на
адмирал сър Чарлс Форбс отплава от Скапа Флоу, но изостава много. Единствената во-
енноморска сила, чието местоположение ѝ позволява да пресрещне германското съеди-
нение, е британският линеен крайцер „Риноун“ и ескортиращите го миноносци, които
участват в операцията по миниране на морето край Нарвик. Един от тези миноносци,
„Глоуорм“, забелязва германски миноносец и се впуска в преследване, но Лютйенс из-
праща срещу него „Хипер“, който потопява „Глоуорм“, когато британският кораб се
опитва да го удари.
Кралският флот, с намерението да концентрира силите си за голяма морска битка,
нарежда да разтоварят войските на други военни кораби, готови да отплават за Нарвик
и Тронхайм. Флотът на метрополията обаче отбелязва скромни успехи в прихващането
на основното германско оперативно съединение. Това дава време на Лютйенс да изп-
рати своите миноносци до Нарвик, но тогава, призори на 9 април, неговата ескадра за-
белязва „Риноун“. С впечатляващо точен обстрел в условията на силно вълнение бри-
танският крайцер обсипва с удари „Гнайзенау“ и поврежда „Шарнхорст“, като принуж-
дава Лютйенс да се изтегли, докато бъде направен авариен ремонт на корабите.
Германските миноносци, след като потопяват два малки норвежки военни кораба,
извършват десант с войските си и превземат Нарвик. Пак на 9 април „Хипер“ и неговите
миноносци стоварват войски в Тронхайм, а друго съединение влиза в Берген. Ставангер
също е превзет от парашутни войски и два пехотни батальона, спуснати с въздушен
десант. Осло се оказва много по-трудна задача, въпреки че Кригсмарине е изпратила
там новия тежък крайцер „Блюхер“ и „джобния“ линеен кораб „Лютцов“ (бившия „Дой-
чланд“). Норвежките брегови батареи и торпеда потопяват „Блюхер“, а „Лютцов“ също
понася щети, което налага оттеглянето му.
На следващата сутрин край Нарвик пет британски миноносци успяват да навлязат
незабелязано във фиордите. Обилният снеговалеж ги скрива от крайбрежния щит от
германски подводници. В резултат те успяват да изненадат пет германски миноносци в
момента, в който се зареждат с гориво. Потопяват два от тях, след което обаче са атаку-
вани от други германски миноносци от съседни фиорди. Два миноносци от британския

72
флот са потопени, а трети е сериозно повреден. Неспособни да излязат от обкръжението,
оцелелите кораби са принудени да чакат до 13 април, когато линейният кораб
„Уорспайт“ и девет миноносци им идват на помощ и ликвидират всички останали гер-
мански военни кораби.
В други акции по крайбрежието са потопени два германски крайцера, „Кьонигсберг“
и „Карлсруе“ – първият от бомбардировачи „Скуа“, излитащи от самолетоносач, а вто-
рият – от торпеда, изстреляни от подводница. Повредите на „Лютцов“ са толкова тежки,
че се налага да го изтеглят на буксир до Кил. Частичните успехи на британския флот
обаче не могат по никакъв начин да попречат на транспортирането на 100 000 германски
войници до Норвегия в течение на един месец.
Окупацията на Дания се оказва още по-лесна за германците. Войските им успяват да
извършат десант в Копенхаген, преди бреговите батареи да бъдат вдигнати под тревога.
Датското правителство решава, че е длъжно да приеме условията, диктувани от Берлин.
Норвежците обаче отхвърлят всяка мисъл за „мирна окупация“ 148. Кралят, който се из-
тегля с правителството от Осло на 9 април, дава заповед за мобилизация. Въпреки че
превземат множество бази със своето внезапно нападение, германските сили се оказват
в изолация, докато не пристигат изпратените значителни подкрепления.
Заради решението на Кралския флот да разтовари войски на 9 април, първите съюз-
нически сили отплават едва два дни по-късно. С нищо не облекчава ситуацията и нетър-
пеливият Чърчил, който променя решенията си и се меси постоянно в оперативните ре-
шения, предизвиквайки раздразнението на генерал Айрънсайд и флота. Междувре-
менно норвежки войски проявяват огромна храброст в атаката си срещу германската 3-
та планинска дивизия. Германците обаче вече са се установили в Нарвик и Тронхайм,
което налага англо-френските десанти да бъдат направени в точки по техните флангове.
Прекият щурм на пристанищата се счита за твърде опасен. Едва на 28 април започват
десантите на британски войски и два батальона от френския Чуждестранен легион, под-
силени от една полска бригада. Те превземат Нарвик и успяват да разрушат пристани-
щето, но въздушното превъзходство на Луфтвафе обрича съюзническата операция на
неуспех. През следващия месец германската агресия срещу Холандия,
Белгия и Франция ще доведе до принудителна евакуация на съюзнически сили от
северния фланг и респективно капитулацията на норвежки войски.
Кралското семейство и правителството на Норвегия отплават за Англия, за да про-
дължат войната. Маниакално съсредоточен върху Норвегия, Редер заразява с това чув-
ство и Хитлер – нещо, което ще се отрази твърде нееднозначно върху нацистка Герма-
ния. През цялата война армията не спира да се оплаква, че окупацията на Норвегия ан-
гажира твърде много военни сили, от които би имало далеч по-голяма полза на други
фронтове. От гледна точка на Съюзниците норвежката кампания е много по-катастро-
фална. Въпреки че британският флот успява да потопи половината миноносци на Криг-
смарине, обединената операция е най-лошият пример за взаимодействие между въоръ-
жените сили. Много от старшите офицери подозират, че неуместният ентусиазъм на
Чърчил е повлиян от тайно желание да заличи спомена за своята злополучна експедиция
при Дарданелите през Първата световна война. Отговорността за провала в Норвегия,
както Чърчил признава по-късно в частни разговори, лежи в много по-голяма степен
върху него, отколкото върху Невил Чембърлейн. Само че, по жестоката ирония на по-
литиката, неуспехът ще го постави на мястото на Чембърлейн като министър-председа-
тел.
148
Ibid., с. 212.

73
 По френската граница „фалшивата война“ (или „странната война“, или „седящата
война“, както я наричат германците) продължава много по-дълго, отколкото Хитлер е
планирал. Той презира френската армия и е сигурен, че холандската съпротива ще
угасне веднага. Всичко, от което се нуждае, е подходящ план в замяна на онзи, който
белгийците са предали на Съюзниците.
Висшите армейски ръководители не харесват дръзкия проект на генерал Фон Ман-
щайн и се опитват да го отклонят. Манщайн обаче, след като най-после получава достъп
до Хитлер, показва, че германското нахлуване в Холандия и Белгия ще доведе до изтег-
ляне на британските и френските сили от френско-белгийската граница. Тогава герман-
ците ще могат да ги отрежат чрез настъпление през Ардените и през река Мьоз в посока
към устието на Сома и Булон. Хитлер се вкопчва алчно в тази възможност, защото има
нужда да нанесе съкрушителен удар. По-късно твърди – типично за него извъртане, –
че това е била негова идея през цялото време.149
Британският експедиционен корпус с четири дивизии е заел позиции по белгийската
граница още през октомври предходната година. Към май 1940 г. формацията е разши-
рена до една бронирана и десет пехотни дивизии под командването на генерал лорд
Горт. Въпреки високото си положение в командването Горт трябва да получава запо-
веди от френския командващ на североизток, генерал Алфонс Жорж, и неуместно ко-
лебливия френски главнокомандващ генерал Морис Гамлен. Няма обединено Съюзни-
ческо командване като през Първата световна война.
Най-големият проблем пред Горт и Жорж едновременно е упоритият отказ на пра-
вителството в Брюксел да рискува неутралитета на Белгия, въпреки че германските пла-
нове за нападение са му известни. Това означава, че Горт и съседните му френски фор-
мации трябва да изчакат германското нахлуване, за да могат да тръгнат в настъпление.
Холандците, които са съумели да останат неутрални през Първата световна война, са
още по-твърди в решението си да не провокират германците, като правят общи планове
с французите или белгийците. При все това те се надяват, че съюзническите сили ще се
притекат в подкрепа на тяхната малка и зле екипирана армия, когато боевете започнат.
Великото херцогство Люксембург, макар и да симпатизира на Съюзниците, знае, че не
може да направи нищо друго, освен да затвори границата си и да изтъкне пред герман-
ските нашественици, че нарушават неутралитета ѝ.
Планирането на французите има още един фатален недостатък. Линията „Мажино“
се простира само от границата с Швейцария до най-южната точка на белгийската гра-
ница срещу Ардените. Нито френските, нито британските щабове си представят, че гер-
манците ще се опитат да нанесат удар през този регион, обрасъл с гъсти гори. Белгий-
ците предупреждават французите, че има такава опасност, но високомерният Гамлен
пренебрегва тази възможност. Рейно, който нарича Гамлен „мекотелия философ“ 150 ,
иска да го уволни, но Даладие като военен министър настоява да го задържи на поста
му. Парализата, възпрепятстваща всяко решение, достига до самите върхове.
Липсата на подкрепа във Франция за войната е трудно да се скрие. Твърденията на
германците, че Британия въвлича насила Франция в конфликта, а след това ще я остави
да поеме тежестта на сраженията, успешно разколебават твърдостта на французите.
Дори френският генерален щаб под ръководството на генерал Гамлен не проявява осо-
бен ентусиазъм. Крайно неубедителният жест, какъвто е ограниченото настъпление

149
Хитлер и Манщайн: вж. Karl-Heinz Frieser, The Blitzkrieg Legend: The 1940 Campaign in the West, Annapolis, Md, сс.
79–81.
150
Horne, To Lose a Battle, с. 155.

74
през септември при Саарбрюкен, може да се разбира почти като оскърбление към поля-
ците.
Отбранителното мислене на французите дава отражение върху военната им органи-
зация. Мнозинството от техните танкови части, макар и да не отстъпват на германските
в техническо отношение, са недостатъчно обучени. Като се изключат три механизирани
дивизии (набързо се подготвя и четвърта под командването на полковник Шарл дьо
Гол), френските танкове са поделени между пехотните формации. Както във френските,
така и в британските войски има недостиг на противотанкови оръдия (британското дву-
фунтово оръдие е известно с прозвището „изстрелвача на грахчета“), а радиовръзките
им са в най-добрия случай примитивни. Във война на постоянно движение полевите
телефони и наземните линии ще се окажат почти безполезни.
Френските военновъздушни сили продължават да бъдат в плачевно състояние. Гене-
рал Вюйман е писал на Даладие още по време на Чехословашката криза, за да го пре-
дупреди, че Луфтвафе бързо ще унищожи техните ескадрили. Оттогава са направени
само незначителни подобрения. Затова французите очакват британската авиация да по-
еме по-голямата част от това бреме, но началникът на изтребителната авиация, марша-
лът от ВВС Хю Даудинг, се противопоставя категорично на идеята да се разположат
самолети във Франция. Първостепенната роля на изтребителната авиация е защитата на
Обединеното кралство, а и във всеки случай френските летища не разполагат с ефек-
тивна противовъздушна защита. Освен това нито британските, нито френските военно-
въздушни сили са се обучавали да осигуряват непосредствена поддръжка за собствените
си наземни войски. Съюзниците са пропуснали да усвоят този урок от полската кампа-
ния, както и други – например за умението на Луфтвафе да нанася безмилостни изпре-
варващи удари срещу летищата и за способността на германската армия да дезориен-
тира отбраната на врага, като извършва внезапни атаки с бронирани части.
След още няколко отлагания, които се дължат отчасти на кампанията в Норвегия и
отчасти, през последните няколко дни, на неблагоприятните метеорологични прогнози,
датата на германското нашествие на запад е най-после определена. Петък, 10 май, ще
бъде „Денят Х“. Хитлер с присъщата си нескромност предвижда „най-великата победа
в световната история“ 151.

151
GSWW, т. II, с. 280.

75
 6.
Удар на запад
МАЙ 1940 Г.

Четвъртъкът на 9 май 1940 г. е прекрасен пролетен ден в по-голямата част от Северна

Европа. Един военен кореспондент вижда белгийски войници да садят маргаритки
около своята казарма.152 Носят се слухове за германска атака и се говори, че близо до
границата се сглобяват понтонни мостове, но в Брюксел не обръщат внимание. Много
хора, изглежда, смятат, че Хитлер се готви да предприеме удар на Балканите, а не на
запад. Във всеки случай почти никой не си представя, че ще извърши нахлуване в че-
тири страни едновременно – Холандия, Белгия, Люксембург и Франция.
В Париж животът продължава както обикновено. Столицата рядко е изглеждала тол-
кова красива. Кестеновите дървета са се разлистили. Кафенетата са пълни. Никой не
прозира ирония в думите на песента Jattendrai, която е все така популярна. В Отьой
продължават конните състезания; в „Риц“ е пълно с елегантни жени. Най-голямо впе-
чатление прави, че по улицата се срещат множество офицери и войници. Генерал Гам-
лен току-що е подновил разрешението си за отпуск. По някакво любопитно съвпадение
премиерът Пол Рейно същата сутрин е предложил оставката си на президента Албер
Льобран, защото Даладие отново е отказал да уволни главнокомандващия. 153
В Британия в новините на Би Би Си се съобщава, че предишната нощ трийсет и трима
консерватори са гласували срещу правителството на Чембърлейн в Камарата на общи-
ните след дебат за фиаското в Норвегия. Речта, с която Лио Еймъри напада Чембърлейн,
ще се окаже фатална за министър-председателя. Той я завършва с думите на Кромуел
към Дългия парламент през 1653 г.: „Тръгвайте, казвам, и нека приключим с вас. В
името на Бог, вървете си!“ Сред бурни сцени и скандиране: „Вървете си! Вървете си!
Вървете си!“, разтърсен, Чембърлейн напуска залата, като се опитва да скрие емоциите
си.
През целия този слънчев ден политици в Уестминстър и в клубовете на „Сейнт
Джеймс“ обсъждат каква ще е следващата стъпка – някои тихо, други разпалено. Кой
ще наследи Чембърлейн – Чърчил или външният министър лорд Халифакс? За повечето
консерватори Едуард Халифакс е естественият избор.
Много от тях продължават да изпитват недоверие към Чърчил, в когото виждат опа-
сен, дори безскрупулен авантюрист. Чембърлейн обаче още прави опити да се задържи.
Обръща се към Лейбъристката партия с предложение за коалиция, но оттам му отгова-
рят без заобикалки, че не са готови да служат под негово ръководство. Същата вечер
той е принуден да се примири с факта, че трябва да подаде оставка. По този начин Бри-
тания се оказва в несигурно положение в самото навечерие на голямата германска офан-
зива на запад.
В Берлин Хитлер диктува своето възвание за утрешния ден до армиите на западния
фронт. „Битката, която започва днес, ще реши съдбата на германската нация за следва-
щите хиляда години“ 154 – се казва в заключителната му част. С наближаването на този

152
Cox, Countdown to War, сс. 194–5.
153
Париж в началото на май: вж. Horne, To Lose a Battle, сс. 171–2.
154
Nicolaus von Below, Als Hitlers Adjutant, 1937–1945, Mainz, 1980, с. 228.

76
момент нараства и оптимизмът на фюрера, особено след успеха на норвежката кампа-
ния. Той предвижда, че Франция ще се предаде до шест седмици. Най-силен е възторгът
му от дръзкия десант с планери във важната белгийска крепост Ебен Емаел близо до
границата с Холандия. Неговият специален влак, „Америка“, отпътува следобед, за да
го закара до новия Щаб на фюрера, наречен „Фелзеннест“ (или „Скално гнездо“) в го-
ристите хълмове на Айфел близо до Ардените. В 21:00 ч. до всички групи армии е изп-
ратена паролата „Данциг“. Метеорологичните доклади са потвърдили, че следващият
ден ще осигури идеална видимост за Луфтвафе. В резултат от големите старания за
спазване на секретност се оказва, че след всички отлагания на определената дата някои
офицери отсъстват от полковете си в момента, когато идва заповедта за атаката.
На север, от двете страни на Рейн, германската Осемнайсета армия е готова да нав-
лезе в Холандия и да атакува в посока към Амстердам и Ротердам. Трета формация ще
се насочи към морето северно от Тилбург и Бреда. Малко по на юг се намира Шеста
армия на генерал-полковник Валтер фон Райхенау. Нейните цели са Антверпен и Брюк-
сел. В Група армии A на генерал-полковник Фон Рундщет, с общо 44 дивизии, са основ-
ните танкови сили. Четвърта армия на генерал-полковник Гюнтер фон Клуге ще навлезе
в Белгия, в посока към Шарльороа и Динан. В резултат от удара, нанесен от изток с
всички тези армии на териториите на Холандия, Белгия и Люксембург, британските и
френските сили ще потеглят бързо на север, за да се съединят с белгийците и холанд-
ците. В този момент ще влезе в действие плана на Манщайн за „сърповия удар“ –
Sichelschnitt. Дванайсета армия на генерал-полковник Вилхелм Лист ще тръгне в нас-
тъпление през Северен Люксембург и белгийската част на Ардените и ще прекоси река
Мьоз южно от Живе и близо до Седан – сцената на голямото френско поражение от 1870
г.155
След като прехвърлят Мьоз, танковата група под командването на генерала от кава-
лерията Евалд фон Клайст ще се насочи към Амиен, Абвил и устието на Сома при Ла
Манш. Това ще отреже Британския експедиционен корпус (BEF) и френските Седма,
Първа и Девета армия. В това време германската Шестнайсета армия ще се придвижи
напред през южната част на Люксембург, за да защити уязвимия ляв фланг на Клайст.
Група армии C на генерал-полковник Ритер фон Лееб с още две армии ще поддържат
натиск върху линията „Мажино“ на юг, за да не дадат възможност на французите да
изпратят войски на север в помощ на своите формации, обкръжени във Фландрия.
От това става ясно, че „сърповидният удар“ отляво на Манщайн е обратен вариант
на плана „Шлифен“ за страничен удар отдясно, изпробван през 1914 г., който францу-
зите очакват да бъде приложен и този път. Началникът на Абвера адмирал Вилхелм
Канарис организира много ефикасна кампания за дезинформация, като разпространява
в Белгия и други страни слухове, че планът на германците е точно такъв. Манщайн е
уверен, че Гамлен ще изпрати по-голямата част от подвижните си сили в Белгия, защото
те са се придвижили веднага към границата след залавянето на документите от авари-
ралия самолет. (Много от старшите съюзнически офицери впоследствие решават, че са-
молетната злополука е била хитра германска инсценировка, докато всъщност инциден-
тът е бил истински, което се потвърждава и от яростната реакция на Хитлер в онзи мо-
мент.) Във всеки случай планът на Манщайн да привлече Съюзниците в Белгия дава
желания резултат и по друга причина: генерал Гамлен, подобно на повечето си съна-
родници, предпочита да се сражават на белгийска територия, а не във френска Фланд-
рия, която е пострадала от тежки разрушения през Първата световна война.
155
Става дума за решаващата битка при Седан от Френско-пруската война.

77
 Хитлер освен това много държи в операцията да участват и въздушнодесантни
войски, както и специални части. Още през октомври той е повикал в Райхсканцелари-
ята генерал-лейтенант Курт Щудент и му е наредил да подготви групи за превземане на
крепостта Ебен Емаел и важни мостове по канала Албер, като използва ударни групи с
планери. Отряди от Бранденбургските специални части, облечени в холандски уни-
форми, имат за задача да осигурят мостовете, докато други, дегизирани като туристи,
ще проникнат в Люксембург непосредствено преди началото на офанзивата. Главният
въздушен удар обаче ще се състои от нападение срещу три летища в района на Хага с
отряди от 7-а парашутнодесантна дивизия и 22-ра въздушнодесантна дивизия под ко-
мандването на генерал-майор Ханс граф фон Шпонек. Тяхната цел е да превземат хо-
ландската столица и да пленят членовете на правителството и кралското семейство.
Германците са произвели значителен „шум“ с цел отвличане на вниманието: слухове
за съсредоточаване на войски срещу Холандия и Белгия, за атаки срещу линията „Ма-
жино“, дори с намек, че е възможно да заобиколят южния ѝ край, като нарушат швей-
царския неутралитет. Гамлен е сигурен, че нападението на германците срещу Холандия
и Белгия ще бъде техният главен удар. Той не обръща особено внимание на участъка
срещу Ардените, убеден, че неговите обрасли с гори хълмове са „непроходими“. Пъти-
щата и горските пътеки всъщност са достатъчно големи за германските танкове, а коро-
ните на буковете, елите и дъбовете са идеално прикритие за танковата група на Клайст.
Генерал-полковник Фон Рундщет е получил уверения от придадения към щаба му
специалист по фотографско разузнаване, че френските отбранителни позиции, предназ-
начени да покрият Мьоз, са далече от окончателното им завършване. За разлика от
Луфтвафе, която извършва постоянно полети за фоторазузнаване над съюзническите
линии, френската авиация отказва да изпраща самолети над германска територия. Въп-
реки това военното разузнаване на Гамлен, Второ бюро, разполага със забележително
точна картина на германския боен състав и дислокация. То посочва като място на по-
голямата част от бронетанковите дивизии Айфел, на малко разстояние от Ардените, и е
установило, че германците се интересуват от маршрутите от Седан до Абвил. Въз ос-
нова на информация от швейцарското разузнаване, което действа с впечатляваща ефек-
тивност, френският военен аташе в Берн предупреждава щаба на Гамлен на 30 април,
че германците ще атакуват между 8 и 10 май и че Седан се намира върху „главната ос
на настъплението”. 156
Гамлен и други офицери от френското висше командване въпреки това продължават
да отричат заплахата. „Франция не е Полша“: така може накратко да се формулира по-
зицията им. Генерал Шарл Ансиже, чиято Втора армия отговаря за седанския сектор,
разполага само с три третокласни дивизии по тази част от фронта. Той знае колко не-
подготвени за бой са неговите запасняци и до каква степен им липсва ентусиазъм. Об-
ръща се към Гамлен с молба за още четири дивизии, защото отбранителната му система
не е готова, но главнокомандващият отказва. Според някои версии обаче самият Ансиже
се поддал на самодоволство, а генерал Андре Корап, командващият на съседната Девета
армия, осъзнавал по-ясно заплахата.157 Във всеки случай бетонните позиции над река
Мьоз, построени от граждански подизпълнители, нямат дори амбразури, които да гле-
дат в правилната посока. Минните полета и преплетената бодлива тел са съвсем недос-

156
Второ бюро и „главната ос“: Horne, To Lose a Battle, с. 169.
157
Ibid., с. 165; За Корап вж. Julian Jackson, The Fall of France: The Nazi Invasion of 1940, Oxford, 2003, с. 35.

78
татъчни, а предложенията да се препречат с отсечени дървета горските пътеки по из-
точния бряг на реката са отхвърлени, за да не възпрепятстват потенциално настъпление
на френската кавалерия.

Германското нахлуване в Белгия, Холандия, Люксембург и Франция, май 1940 г.

79
 В ранните часове на 10 май, петък, до Брюксел стига новината за непосредствено
предстояща атака. В целия град започват да звънят телефони. Полицията тича от хотел
на хотел, за да каже на портиерите да събудят всички военни, отседнали там. Офицери,
които се мъчат да закопчеят униформите си в движение, бързат да хванат такси, за да
се присъединят към своите полкове или щабове. На разсъмване се появява Луфтвафе.
Белгийски изтребители биплани излитат, за да ги пресрещнат, но остарелите машини
нямат никакъв шанс. В Брюксел гражданите се събуждат от гърмежите на зенитни оръ-
дия.
Доклади за движение на врага се получават и в щаба на Гамлен съвсем рано сутринта,
но остават пренебрегнати, защото се окачествяват като преувеличена реакция след тол-
кова много фалшиви тревоги. Главнокомандващият се събужда едва в 6:30 ч. Неговата
главна квартира в средновековната крепост Венсен в източния край на Париж е далече
от бойното поле, но близо до центъра на властта. Гамлен е политиканстващ военен,
който умело поддържа позицията си в задкулисния свят на Третата република. За раз-
лика от крайнодесния генерал Максим Вейган, когото е заменил през 1935 г., той из-
бягва да си навлече репутацията на антирепубликанец.
Гамлен, който навремето като блестящ млад офицер е получил задачата да планира
Битката при Марна през 1914 г., вече е дребен, капризен 68-годишен мъж с безупречно
скроени бричове. На мнозина прави впечатление неочаквано отпуснатото му ръкостис-
кане. Той се наслаждава на разредената атмосфера, създадена от общуването с неговите
любими щабни офицери, които споделят интелектуалните му интереси и разискват теми
от изкуството, философията и литературата, подобно на участници в претенциозна
френска пиеса без връзка с реалния живот. Тъй като Гамлен не вярва в радиовръзките и
не притежава такива, заповедите за подготовка за настъпление в Белгия се предават по
телефона. В онази сутрин френският главнокомандващ излъчва увереност, че герман-
ците сами улесняват задачата му. Един щабен офицер го чува да си подсвирква военна
мелодия, докато крачи напред-назад по коридорите.
Известие за атаката е стигнало и до Лондон. Един министър от кабинета отива да се
срещне с Уинстън Чърчил в Адмиралтейството в 6:00 ч., където го заварва да пуши
пура, докато закусва с яйца и бекон. Чърчил чака да научи резултата от размишленията
на Чембърлейн. Подобно на краля и много изтъкнати консерватори, Чембърлейн иска
да бъде наследен от лорд Халифакс, в случай че трябва да си отиде. Халифакс обаче,
който притежава дълбоко чувство за обществен дълг, се досеща, че Чърчил ще бъде по-
способен военен ръководител, и отказва премиерския пост. Чърчил е обърнал внимание
и на това, че Халифакс, като член на Камарата на лордовете, не би могъл да ръководи
реално правителството от позицията си извън Камарата на общините. В Британия на
този ден драмата на политическата промяна засенчва много по-сериозните събития от
другата страна на Ла Манш.
Планът на Гамлен предвижда Седма армия на генерал Анри Жиро, разположена най-
отляво, да потегли бързо нагоре по крайбрежието покрай Антверпен и да се съедини с
холандската армия около Бреда. Това допълнение към неговото настъпление в „Ниските
страни“ ще се окаже важен елемент от последвалата катастрофа, тъй като Седма армия
е единствената му резерва в Североизточна Франция. Холандците са се надявали на по-
сериозна помощ, но очакването им е абсурдно оптимистично след техния отказ да съг-
ласуват плановете си със Съюзниците, а също и предвид разстоянието, което трябва да
се измине от френската граница.

80
 Според така наречения План D на Гамлен белгийска формация от 22 дивизии ще от-
бранява река Дил от Антверпен до Лувен. Британският експедиционен корпус на Горт
с девет пехотни и една бронирана дивизия ще се присъедини към тях отдясно и ще за-
щитава Дил на изток от Брюксел, от Лувен до Уавър. По южния фланг на БЕФ 158 Първа
френска армия на генерал Жорж Бланшар ще удържа фронта в промеждутъка между
Уавър и Намур, докато Девета армия на генерал Корап ще заеме позиции покрай река
Мьоз южно от Намур до областта западно от Седан. Германците, които без никакво
затруднение са разчели френските шифри, са наясно с всяка подробност. 159
Гамлен е приел за даденост, че на белгийските войски, които защитават канала Албер
от Антверпен до Маастрихт, ще им се удаде да задържат германците достатъчно дълго,
за да могат Съюзниците да стигнат до предварително подготвените – както се очаква –
позиции. На хартия планът „Дил“ изглежда като задоволителен компромис, но той
изобщо не успява да предвиди бързината, безпощадността и хитростта на комбинира-
ната операция на Вермахта. Уроците от полската кампания просто са били пропуснати.
Още веднъж Луфтвафе изпраща в зори изпреварващи атаки срещу летища в Холан-
дия, Белгия и Франция. Месершмитите успяват да поразят част от разсредоточените
френски самолети. Полските пилоти са ужасени от „френското безгрижие“ 160 и липсата
на ентусиазъм за влизане в бой с врага. Ескадрилите на британската авиация излитат
бързо, когато получат заповед, но след като се издигнат във въздуха, нямат особено ясна
представа къде да отидат. Без действащ радар ползата от наземния контрол е слаба. В
този първи ден британските изтребители „Хърикейн“ все пак успяват да свалят повече
от трийсет германски бомбардировача, но им е спестена необходимостта да излязат
срещу ескорти от германски изтребители, а Луфтвафе не повтаря тази грешка.
Най-храбрите пилоти са тези, които управляват остарелите леки бомбардировачи
„Феъри Батъл“, изпратени да атакуват германска колона, която напредва през Люксем-
бург. Бавни и слабовъоръжени, те са силно уязвими както за вражеските изтребители,
така и за наземен огън. Тринайсет от общо трийсет и два са свалени, а всички останали
претърпяват повреди. Французите на този ден губят 56 самолета от 879, а британските
военновъздушни сили – 49 от 384. Холандската бойна авиация губи половината от със-
тава си за една сутрин. Въпреки това битката не е в никакъв случай едностранна. Уни-
щожени са 126 от машините на Луфтвафе, повечето от които са транспортни самолети
„Юнкерс-52“.161
Преобладаващата част от усилията на Луфтвафе са концентрирани срещу Холандия
с надеждата да я елиминират бързо от борбата, но също и за да потвърдят впечатлени-
ето, че главната атака е насочена на север. Всичко това е част от тактика, която военният
аналитик Базил Лидъл Харт нарича по-късно „плаща на матадора“, с цел да примамят в
капана подвижните войски на Гамлен.
Демонстрирайки нов похват във военното дело, транспортни самолети „Юнкерс-52“,
ескортирани от месершмити, започват да спускат ударни въздушнодесантни войски.
Главната цел обаче – да превземат Хага с части от 7-а парашутнодесантна и 22-ра ави-
одесантна дивизия – не е постигната, а неуспехът им струва скъпо. Много от бавните
транспортни самолети са свалени по пътя към целта и докато стигнат до трите летища

158
От British Expeditionary Force (BEF), Британски експедиционен корпус.
159
Frieser, The Blitzkrieg Legend, с. 87.
160
Zamoyski, The Forgotten Few, с. 51.
161
Унищожени самолети: James Holland, The Battle of Britain, London, 2010, сс. 67–8.

81
около холандската столица, германските сили вече са по-малко от половината. Холанд-
ски военни части отвръщат на удара и вземат много жертви сред парашутистите, докато
кралското семейство и правителството се измъкват. Други подразделения от същите две
дивизии успяват да превземат летището „Ваалхавен“ край Ротердам, както и някои
важни мостове. На изток обаче холандските войски са реагирали много бързо и са взри-
вили мостовете около Маастрихт, преди германските специални части, преоблечени в
холандски униформи, да успеят да ги завземат.
Разказват, че Хитлер във „Фелзеннест“ плакал от радост, когато научил, че Съюзни-
ците се отправят към белгийския капан. Друга вест, която го изпълва с възторг, е, че
ударната група от десантчици с планери е успяла да се спусне точно на предния склон
на крепостта Ебен Емаел на мястото, където се сливат река Мьоз и каналът Албер. По
този начин задържат там големия белгийски гарнизон до пристигането на Шеста армия
на следващата вечер. Други парашутни подразделения превземат мостове по канала Ал-
бер и германците бързо пробиват първите основни отбранителни линии. Въпреки че
главната въздушна операция срещу Хага не е била успешна, парашутният десант във
вътрешността на Холандия причинява ужасна паника и бъркотия. Тя започва с безумни
слухове за парашутисти, които се спускат преоблечени като монахини, за отровни слад-
киши, които се хвърлят за децата, и за изменници, които дават тайни сигнали от таван-
ски прозорци: феномен, който заразява Белгия, Франция и по-късно Британия.
В Лондон военновременният кабинет се събира на съвещание най-малко три пъти на
този ден – 10 май. Чембърлейн първоначално е изявил желание да остане премиер с
настояването, че не бива да се правят промени в правителството, докато продължава
битката от другата страна на Ла Манш, но когато се потвърждава известието, че Лейбъ-
ристката партия отказва да го подкрепи, той разбира, че трябва да подаде оставка. Ха-
лифакс отново отклонява премиерския пост; Чембърлейн е закаран до Бъкингамския
дворец, за да препоръча на крал Джордж VI да повика Чърчил. Кралят е разстроен, че
неговият приятел Халифакс е отказал поста, но няма алтернатива.
След потвърждаването на неговата позиция Чърчил не губи време, а насочва внима-
нието си пак към войната и настъплението на БЕФ в Белгия. Войниците от 12-ри крал-
ски улански полк с бронираните си коли са потеглили първи като разузнавателен щит в
10:20 ч. Повечето други британски части тръгват след тях през деня. Водещата колона
на 3-та дивизия е спряна на границата от униформен белгийски чиновник, който им иска
„разрешително за влизане в Белгия“162. Един камион просто разбива бариерата, като ми-
нава през нея. Почти всички пътища, които влизат в Белгия, са изпълнени с колони от
военни автомобили, които се движат на север към линията на река Дил; 12-ри улански
полк стига до нея в 18:00 ч.
Съсредоточаването на Луфтвафе най-напред срещу летищата и след това срещу Хо-
ландия означава поне, че съюзническите армии, навлизащи в Белгия, са пощадени от
въздушни атаки. Французите като че ли забавят движението си в твърде неподходящ
момент. Много френски формации потеглят едва вечерта. 163 Това е сериозна грешка,
тъй като пътищата бързо се задръстват от бежанци, които се движат в обратната посока.
Френската Седма армия, от друга страна, напредва бързо покрай Ла Манш в посока към
Антверпен, но скоро става прицел на концентрирани атаки на Луфтвафе, когато набли-
жава Южна Холандия.

162
Robin McNish, Iron Division: The History of the 3rd Division, London, 2000, с. 77.
163
GSWW, т. II, с. 283.

82
 В този горещ ден от кафенетата по пътя излизат белгийци, за да предложат кани с
бира на зачервените маршируващи войници – великодушен жест, който не всички офи-
цери и подофицери одобряват. Други британски подразделения минават през Брюксел
по здрач. „Белгийците стояха и аплодираха – пише един наблюдател, – а войниците в
камионите и картечните коли им махаха в отговор. Всеки от мъжете носеше люляк,
който се открояваше на фона на стоманения шлем, затъкнат в цевта на винтовката, под
някой колан или ремък. Те се усмихваха и поздравяваха с вдигнати палци – жест, който
първоначално шокира белгийците, защото за тях има много грубо значение, но който
скоро свикнаха да разпознават като знак за бодра увереност. Беше велика гледка, която
можеше да докара човек до сълзи, когато тази военна машина напредваше с цялата си
сила, неотстъпно, спокойно, а британски военни полицаи я насочваха на всяко кръсто-
вище, сякаш регулираха движението в натоварен лондонски час. 164
Изходът от великата битка обаче ще се реши доста по-далече, на югоизток в Арде-
ните, където е Група армии А на Рундщет. Неговите огромни транспортни колони лъка-
тушат през горите, които ги скриват от съюзническите самолети.
Над тях се носи щит от изтребители „Месершмит“, готови да атакуват вражески бом-
бардировачи или разузнавателни самолети. Всяко превозно средство или танк, които се
повредят, се избутват встрани от пътя. Германците спазват стриктно графика за прид-
вижване и въпреки опасенията на много щабни офицери системата работи далеч по-
добре от очакваното. Всички транспортни средства в Танкова група „Клайст“ имат щам-
пована малка буква „к“ в бяло отзад и отпред – знак за абсолютно предимство. Щом се
появят, маршируващата пехота и всички други превозни средства трябва веднага да се
отдръпват от пътя им.
В 4:30 ч. генералът от танковите войски Хайнц Гудериан, командващият на XIX кор-
пус, е съпровождал 1-ва танкова дивизия при пресичането на люксембургската граница.
Бранденбургските специални части вече са завзели няколко важни кръстовища и мос-
тове. Люксембургските жандарми могат само да протестират, че Вермахтът нарушава
неутралитета на страната, преди да бъдат взети в плен. Великият херцог и неговото се-
мейство едва успяват да избягат благодарение на това, че остават неразпознати от
„Бранденбургерите“.
На север XLI танков корпус напредва в посока към Мьоз при Монтерме, а още по на
север, вдясно от тях, XV корпус на генерала от танковите войски Херман Хот, начело
със 7-а танкова дивизия на генерал-майор Ервин Ромел, се отправя към Динан. Движе-
нието на няколко танкови дивизии обаче – за тяхно удивление и за тревога на Клайст –
се забавя заради взривяването на мостове от белгийски сапьори, придадени към
Chasseurs d’Ardennes – мотострелковите белгийски подразделения.
На разсъмване на 11 май 7-а танкова дивизия на Ромел, с 5-а танкова дивизия зад и
вдясно от нея, отново тръгва в стремително настъпление и стига до река Урт. Френските
кавалерийски части, изпратени за прикритие, успяват да взривят моста точно навреме,
но се оттеглят след кратка престрелка. Пътностроителните подразделения скоро пост-
рояват понтонен мост и настъплението към Мьоз продължава. Ромел отбелязва, че в
схватките на неговата дивизия с французите германците постигат най-добър резултат,
ако открият незабавно огън с всички налични средства.
На юг XLI танков корпус на генерал-лейтенант Георг Ханс Райнхарт, който се е на-
сочил към Бастон и след това Монтерме, е бил спрян от част от войската на Гудериан,
която минава през неговия фронт. В самия XIX корпус на Гудериан настава временно
164
Cox, Countdown to War, с. 203.

83
объркване, което се дължи отчасти на промяна в заповедите. Б безпорядък обаче е и
френското кавалерийско прикритие, което се състои от конни отряди и леки танкове.
Въпреки че масираното германско настъпление към Мьоз става все по-очевидно, френ-
ските военновъздушни сили не предприемат излитания. Британските (Кралски) ВВС из-
пращат още осем бомбардировача „Феъри Батъл“. Седем от тях са унищожени, пове-
чето от наземен огън.
Съюзническите самолети, които атакуват мостовете при Маастрихт и канала Албер,
също понасят тежки щети, но и тези опити са твърде слаби и закъснели. Германската
Осемнайсета армия вече е навлязла дълбоко на холандска територия, където съпроти-
вата се разпада. Шеста армия на Райхенау пресича канала Албер, като подминава Лиеж,
докато друг корпус напредва към Антверпен.
Британският експедиционен корпус, който вече е установил позиции покрай теснич-
кото корито на Дил, и френските формации, които напредват към своите позиции, не
привличат вниманието на Луфтвафе. Това е сигнал за безпокойство на по-схватливите
офицери, които се питат дали не ги примамват в капан. Най-непосредствената грижа
обаче е бавното напредване на френската Първа армия – проблем, който вече се задъл-
бочава до крайност от нарастващото множество белгийски бежанци. Трябва да се очак-
ват още много подобни вълни, както подсказват сцените, наблюдавани в Брюксел. „Те
вървяха пеша, возеха се на коли и каруци или яздеха магарета, караха ги в инвалидни
кресла, дори в ръчки колички. Имаше младежи на велосипеди, старци и старици, бебета,
селянки с кърпи на главите, които седяха на каруци, отрупани с дюшеци, мебели, дома-
кински съдове. Дълга върволица от монахини със зачервени лица, изпотени под шапчи-
ците си, вдигаха прахоляк с дългите си сиви раса… Гарите бяха като илюстрации на
руските гари през революцията, с хора, спящи на пода, сгушени до стените, жени с пла-
чещи кърмачета, бледи и изтощени мъже.“ 165
Вестниците в Париж и Лондон на 12 май създават впечатлението, че германската
атака е спряна. „Сънди Кроникъл“ съобщава за „Отчаяние в Берлин“ 166. Германските
сили обаче са минали през Холандия и са стигнали до морето, а остатъците от холандс-
ката армия са се изтеглили в триъгълника между Амстердам, Утрехт и Ротердам. Седма
армия на генерал Жиро, която вече е стигнала до Южна Холандия, продължава да по-
нася яростните удари на Луфтвафе.
В Белгия Кавалерийският корпус на генерал Рене Приу, авангардът на закъснялата
Първа армия, успява да отблъсне прекомерно разтегнатите германски танкови части,
които настъпват срещу линията на Дил. Съюзническите ескадрили, които се опитват да
бомбардират мостове и военни колони, отново са унищожени от германските леки про-
тивовъздушни части с техните четиристволни 20-милиметрови оръдия.
Германските части, които се борят да преминат Мьоз, се чувстват малко обидени, че
новините в Германия наблягат само на битките в Холандия и Северна Белгия. Почти
нищо не се казва за основната атака на юг. Това се прави умишлено и е част от плана да
отвлекат вниманието на Съюзниците от секторите при Седан и Динан. Гамлен все така
отказва да признае заплахата за горното течение на Мьоз въпреки неколкократните пре-
дупреждения, но главнокомандващият на Североизточния фронт генерал Алфонс
Жорж – стар военен със скръбно лице, който има почитател в лицето на Чърчил – се
намесва, за да даде приоритет на сектора на Ансиже около Седан. Жорж, когото Гамлен

165
Ibid., с. 213.
166
Цит. в Horne, To Lose a Battle, с. 209.

84
не може да понася, така и не се е възстановил напълно от сериозните рани в гърдите,
които е получил при покушението срещу югославския крал Александър през 1934 г.
Ситуацията се влошава допълнително от обърканата верига на командването във
Френската армия, измислена в по-голямата си част от Гамлен, който е решен да подко-
пае позицията на своя заместник. Дори Жорж обаче реагира на опасността твърде късно.
Френски части, дислоцирани на североизток от Мьоз, са изтеглени обратно през реката,
на места в пълен безпорядък. Първа танкова дивизия на Гудериан влиза в град Седан,
без да срещне почти никаква съпротива. При изтеглянето си френските войски поне ус-
пяват да взривят мостовете при Седан, но германските пътно- и мостостроителни роти
вече са демонстрирали своята бързина и умения.
Същия следобед 7-а танкова дивизия на Ромел също стига до Мьоз в долното и тече-
ние край Динан. Въпреки че белгийските ариергардни части взривяват главния мост,
гренадири от германската 5-а танкова дивизия са открили стар бент. Под прикритието
на гъстата речна мъгла тази нощ няколко роти успяват да преминат Мьоз и да установят
плацдарм. Девета армия на Корап не успява да придвижи напред войски навреме, за да
защити сектора.
На 13 май войниците на Ромел започват форсирано преминаване на Мьоз в две други
точки, но попадат под интензивен обстрел от френски редовни войски, заели добри по-
зиции. Ромел посещава точките на преминаване край Динан в своята осемколесна бро-
нирана кола, за да направи оценка на ситуацията. Когато открива, че бронираните авто-
мобили нямат димни гранати, той нарежда на войниците си да запалят няколко къщи от
подветрената страна на местата, където преминават. След това докарва няколко по-
тежки танка „Марк IV“, които да обстрелват през реката френските позиции, за да прик-
риват пехотинците в техните масивни гумени десантни лодки. „Първите лодки едва
бяха спуснати във водата, когато адът се отприщи – пише един офицер от разузнавател-
ния батальон на 7-а танкова дивизия. – Снайперисти и тежка артилерия атакуваха от
двете страни беззащитните мъже в лодките. Опитахме се да неутрализираме врага с на-
шите танкове и артилерия, но той имаше твърде добро прикритие. Атаката на пехотата
замря.“167
Този ден поставя началото на легендата „Ромел“. На неговите офицери им се струва,
че той е навсякъде: катери се по танковете, за да насочва огъня, придружава сапьорите
и сам преминава реката. Неговата енергия и храброст поддържат войниците му, когато
има опасност устремът на атаката да отслабне. В един момент поема командването на
пехотен батальон, който прекосява Мьоз, когато се появяват френски танкове. Може би
това е част от мита, но казват, че Ромел наредил на войниците си, които нямали проти-
вотанкови оръжия, да стрелят срещу тях със сигнални ракети. Френските танкови еки-
пажи сметнали, че това са бронебойни снаряди, и се изтеглили веднага. Загубите на гер-
манците са тежки, но до вечерта Ромел установява два плацдарма – един при У и друг в
точката на преминаване при Динан, където боят е много оспорван. През нощта неговите
сапьори построяват понтонни мостове, за да прекарат танковете през реката.
Гудериан, който подготвя свои пунктове за преминаване от двете страни на Седан,
влиза в ужасен конфликт със своя непосредствен началник, генерал-полковник Фон
Клайст. Гудериан поема риска да го пренебрегне и убеждава ръководството на
Луфтвафе да подкрепи неговия план с масирано съсредоточаване на самолети от II и
VIII въздушен корпус. Последният е под командването на генерал-майор Волфрам
Фрайхер фон Рихтхофен – по-млад братовчед на въздушния ас от Първата световна
167
Hans von Luck, Panzer Commander, London, 1989, с. 38.

85
война „Червения барон“ и бивш командир на Легион „Кондор“, отговорен за разруша-
ването на Герника. Щуките на Рихтхофен, които връхлитат с вой от техните „йерихон-
ски тръби“, ще разколебаят духа на френските войници, отбраняващи сектора около
Седан.
Удивително е, че френската артилерия, въпреки че има пред себе си голяма концен-
трация на германски транспортни средства и войници, е получила заповед да ограни-
чава огъня, за да пести боеприпаси. Дивизионният командир е очаквал, че германците
ще имат нужда от още два дена, за да докарат собствените си полеви оръдия, преди да
преминат реката. Той още не е разбрал, че щуките вече са летящата артилерия на чел-
ните танкови отряди – и щуките атакуват неговите артилерийски позиции със забеле-
жителна точност. Докато в град Седан се разгарят свирепи пожари от интензивния обс-
трел и бомбардировки, германците щурмуват реката в своите тежки гумени десантни
лодки, като гребат с бясна скорост. Дават много жертви, но накрая щурмовите сапьори
преминават отсреща и атакуват бетонните блиндажи с огнехвъргачки и подривни за-
ряди.
Докато се стъмва, сред ужасените френски запасняци се пръсва панически слух, че
вражески танкове вече са преминали реката и че скоро собственият им път ще бъде от-
рязан. Комуникациите между бойни части и командване на практика са се разпаднали в
резултат от бомбите, които прекъсват полевите телефонни линии. Най-напред френс-
ката артилерия, а после и самият дивизионен командир започват да отстъпват. Хората
са завладени от чувството, че трябва да се спасяват, както могат. Струпаните запаси от
муниции за още един ден падат в ръцете на врага без борба. По-старите запасняци, с
прозвището „крокодили“, са преживели Първата световна война и не искат да загинат
сега, в битка, която за тях е несправедлива. Антивоенните трактати на Френската кому-
нистическа партия са повлияли на много хора, но най-ефикасна е германската пропа-
ганда, която твърди, че британците са ги въвлекли в тази война. Обещанието, дадено от
Рейно през март на правителството в Лондон, че Франция никога няма да потърси сепа-
ративен мир с Германия, само е усилило тези подозрения.
Френските генерали, останали с нагласата си от голямата си победа през 1918 г., са
пометени от тези ненадейни за тях събития. Генерал Гамлен, по време на посещението
си в щаба на генерал Жорж този ден, още очаква главният удар да дойде през Белгия.
Едва вечерта открива, че германците са преминали Мьоз. Той заповядва на Втора армия
на Ансиже да предприеме контраофанзива, но докато генералът успее да предислоцира
своите формации, става твърде късно да предприеме каквото и да е освен отделни атаки
по места.
Във всеки случай Ансиже е разбрал напълно погрешно намеренията на Гудериан.
Той предполага, че планът предвижда удар на юг и атака на линията „Мажино“ откъм
тила. Затова укрепва силите си отдясно, докато Гудериан настъпва от лявата страна,
където французите са много по-слаби. Падането на Седан, с всички асоциации за няко-
гашната капитулация на Наполеон III през 1870 г., всява ужас в сърцата на френските
командващи. В ранните часове на следващата сутрин, 14 май, капитан Андре Бофр,
който придружава генерал Думенк, влиза в щаба на генерал Жорж. „Атмосферата беше
като в семейство, където някой е починал“ – пише Бофр по-късно. „Пробили са нашия
фронт при Седан!168 – казва Жорж на новодошлите. – Това е катастрофа.“ Изтощеният
генерал се тръшва на един стол и избухва в плач.

168
André Beaufre, The Fall of France, London, 1967, с. 183.

86
 С три германски плацдарма около Седан, Динан и един по-малък помежду им, близо
до Монтерме, където XLI танков корпус на Райнхарт започва да наваксва изоставането
си след трудна битка, във френския фронт скоро ще се отвори пролука от близо осем-
десет километра. Имало е шанс да разбият германските челни отряди, ако френските
военачалници бяха реагирали по-бързо. В сектора около Седан генерал Пиер Лафонтен
от 55-а дивизия вече е получил два допълнителни пехотни полка и два батальона леки
танкове, но в продължение на девет часа не се решава да издаде заповед за контраатака.
Движението на танковите батальони освен това се забавя заради бягащи войници от 51-
ва дивизия, които задръстват пътищата, и заради лошите комуникации. През нощта гер-
манците, без да губят време, са прехвърлили още танкове през Мьоз. Френските танкове
влизат в действие най-сетне рано сутринта, но огромното мнозинство са извадени от
строя. Разпадането на 51-ва дивизия междувременно е предизвикало паника в други съ-
седни формации.
Съюзническите военновъздушни сили тази сутрин изпращат 152 бомбардировача и
250 изтребителя, за да атакуват понтонните мостове над Мьоз. Оказва се обаче, че це-
лите им са твърде дребни, за да ги улучат; Луфтвафе изпраща многочислени ескадрили
от изтребители „Месершмит“, а германските зенитни подразделения откриват смърто-
носен огън. Това е битката, в която британската авиация дава най-много жертви – чети-
рийсет бомбардировача от общо седемдесет са свалени. Отчаяни, французите изпращат
някои от най-остарелите си бомбардировачи, които са унищожени безмилостно. Жорж
заповядва придвижването на една неизпробвана бронирана дивизия и една моторизи-
рана пехотна дивизия под командването на генерал Жан Флавини, но недостигът на го-
риво става причина да се забавят. Флавини получава нареждане да атакува седанския
плацдарм от южната му страна, защото Жорж, подобно на Ансиже, смята, че основната
заплаха е отдясно.
Други опити за контраатака са извършени на север от 1-ва бронирана дивизия срещу
плацдарма на Ромел. И този път обаче се стига до фатално забавяне заради белгийските
бежанци, които блокират пътищата, така че петролните цистерни не успяват да стигнат
до предназначението си. На следващата сутрин, 15 май, авангардът на Ромел изненадва
тежките танкове B1 на дивизията, докато зареждат гориво. Започва хаотично сражение,
в което френските танкови екипажи са в крайно неизгодно положение. Ромел оставя 5-
а танкова дивизия да продължи битката, докато той се придвижва напред. Ако са били
в готовност, френските танкове биха могли да постигнат значителна победа. В случая,
въпреки че френската 1-ва бронирана дивизия успява да унищожи близо сто германски
танка, до края на деня тя е практически ликвидирана предимно от германски противо-
танкови оръдия.
Съюзническите сили в Белгия и Холандия все още нямат представа за заплахата от-
към тила. На 13 май Кавалерийският корпус на генерал Приу се изтегля последователно
с бой до линията на Дил, където останалата част от Първа армия на Бланшар заема по-
зиции. Въпреки че танковете „Сомуа“ на Приу са здраво бронирани, превъзходството
на германската артилерия и маневри е значително, а липсата на радиостанции във френ-
ските танкове ги поставя в много неизгодно положение. След като е загубил почти по-
ловината от войските си след доблестно сражение, корпусът на Приу е изтеглен. Той не
е в състояние да осъществи атака на югоизток срещу арденския пробив, както иска Гам-
лен.
Френската Седма армия започва да се изтегля към Антверпен след безрезултатното
си настъпление към Бреда в опит да се съедини с изолираните холандски сили. Макар и

87
недостатъчно обучени и зле въоръжени, холандските войници се сражават храбро
срещу 9-а танкова дивизия, която с бой си пробива път към Ротердам. Командващият
на германската Осемнайсета армия е изненадан неприятно от тяхната съпротива, но ве-
черта танковете най-накрая пробиват защитата.
На следващия ден холандците договарят предаването на Ротердам, но германският
командващ пропуска да информира за това Луфтвафе. Предприето е голямо бомбено
нападение срещу града. Над 800 са цивилните жертви.
Холандският външен министър заявява същата вечер, че убитите са 30 000 – съоб-
щение, което хвърля в ужас Париж и Лондон. Във всеки случай холандският главноко-
мандващ генерал Анри Винкълман решава да обяви обща капитулация, за да предотв-
рати гибелта на още хора. Когато научава за това, Хитлер веднага заповядва да се орга-
низира триумфален марш през Амстердам с части от СС Лайбщандарте „Адолф Хит-
лер“ и 9-а танкова дивизия.
Хитлер е едновременно развеселен и подразнен, когато получава телеграма от бив-
шия кайзер Вилхелм II, който още живее като изгнаник в холандския град Апелдорн.
„Мой Фюрер – се казва в писмото, – поздравявам ви и се надявам под вашето чудесно
ръководство германската монархия да бъде напълно възстановена.“ 169 Хитлер е изумен,
че старият кайзер очаква от него да играе ролята на Бисмарк. „Какъв идиот!“ – комен-
тира той пред личния си прислужник Линге.
Френската контраатака, планирана срещу източната част на седанския клин за 14
май, е най-напред отложена, а след това отменена от генерал Флавини, командващия на
XXI корпус. Той взема катастрофалното решение да раздели 3-та бронирана дивизия
само за да създаде отбранителна линия между Шемри и Стон. Ансиже все още е убеден,
че германците ще се насочат на юг зад линията „Мажино“. В съответствие с това очак-
ване той завърта армията си около оста, за да препречи пътя на юг. Единственият резул-
тат е, че открива пътя на запад.
Генерал Фон Клайст, когато научава за пристигането на френски подкрепления, за-
повядва на Гудериан да спре и да изчака идването на още войски, които да защитят
фланга. След бурна препирня Гудериан успява да го убеди, че може да продължи нас-
тъплението си с 1-ва и 2-ра танкови дивизии, при условие че изпратят 10-а танкова ди-
визия и пехотния полк „Гросдойчланд“ под командването на граф Фон Шверин срещу
селото Стон, разположено на висок хълм. Рано сутринта на 15 май „Гросдойчланд“
тръгва право в атака, без да изчака 10-а танкова дивизия. Танковите екипажи на Фла-
вини отвръщат на нападението и до края на деня селото преминава ту във френски, ту в
германски ръце с много жертви и от двете страни. По тесните улички на селото проти-
вотанковите оръдия на „Гросдойчланд“ в крайна сметка изваждат от строя тежките тан-
кове B1, а изтощените германски пехотинци получават подкрепление в лицето на мото-
пехотинци от 10-а танкова дивизия. Жертвите от „Гросдойчланд“ са 103 убити и 459
ранени. Това е най-тежката загуба за германците в цялата кампания.
Генерал Корап започва изтегляне на своята Девета армия, но това предизвиква бърз
разпад на фронта и разширява допълнително пробива. Танковият корпус на Райнхарт в
средата не само е настигнал другите два на 15 май; неговата 6-а танкова дивизия ги
изпреварва драстично, като напредва с 60 километра към Монкорне и по този начин
разделя на две злополучната френска 2-ра бронирана дивизия. Този удар дълбоко във
френския тил убеждава генерал Робер Тушон, който се опитва да събере нова Шеста
армия за запушване на пробива, че е твърде закъснял. Той нарежда на своите формации
169
Цит. в Lev Kopelev, Ease my Sorrows, New York, 1983, сс. 198–9.

88
да отстъпват в посока на юг от река Ен. В този момент вече са останали много малко
френски войски между германските танкове и крайбрежието на Ла Манш.
Гудериан е получил нареждане да не започва настъпление, докато не бъдат прехвър-
лени достатъчно пехотни дивизии през Мьоз. Всички негови началници, Клайст,
Рундщет и Халдер, са разяждани от дълбоко безпокойство да не би някой прекомерно
разтеглен танков ариергард да бъде изложен на сериозна френска контраатака от юг.
Дори Хитлер има опасения. Гудериан обаче чувства, че сред французите цари хаос. Това
е твърде добра възможност, за да я пропуснат. От това става ясно, че „стратегията на
блицкрига“, както я описват погрешно, всъщност е до голяма степен импровизирана.
Германските челни отряди напредват бързо. Най-отпред са разузнавателните бата-
льони в четириосни бронирани автомобили и мотоциклети с кошове. Те превземат мос-
тове, които французите на са имали достатъчно време да подготвят за разрушаване. Чле-
новете на танковите екипажи в черни униформи са мръсни, небръснати и изтощени.
Ромел почти не оставя на 7-а и 5-а танкови дивизии време да си отдъхнат или дори да
поддържат машините си. Повечето войници все още се държат благодарение на таблет-
ките первитин (вид метамфетамин) и опиянението от съкрушителната победа. Френс-
ките войници, които срещат по пътя си, са толкова зашеметени, че се предават неза-
бавно. Нареждат им просто да хвърлят оръжието си и да продължат напред, така че гер-
манската пехота, която идва отзад, да се погрижи за тях.
Втората вълна, която следва непосредствено танковите дивизии, се състои от мото-
ризирана пехота. Александър Щалберг, по това време лейтенант във 2-ра пехотна диви-
зия (моторизирана), а по-късно адютант на Манщайн, се взира в „развалините на побе-
дената френска армия: надупчени от куршуми автомобили, смачкани и изгорели тан-
кове, изоставени оръдия, безкраен низ от разруха“ 170. Германците минават през празни
села и в настъплението си се боят от врага не повече, отколкото по време на маневри.
Доста по-назад вървят пехотинците с пламнали в ботушите крака, пришпорвани от офи-
церите да настигнат предните части. „Вървим ли, вървим. Все по-нататък, все по на за-
пад“171 – пише един от тях в дневника си. Дори конете им са „смъртно уморени“
Ако Хитлер беше осъществил плана си предишната есен, нахлуването във Франция
щеше почти със сигурност да завърши катастрофално. Успехът при Седан е истинско
чудо за германската армия, която страда от недостиг на боеприпаси. Луфтвафе има дос-
татъчно бомби само за четиринайсет дни на сражения. Освен това моторизираните и
танковите формации биха изпаднали в много уязвимо положение. По-тежките танкове,
„Марк-III“ и „Марк-IV“, които са способни да излязат срещу френските и британските
танкове, по това време просто не са налице. А необходимостта от обучение, особено на
офицери, в армия, която е нараснала от 100 000 на 5,5 милиона души, също изисква още
месеци време. Двайсет и деветте отлагания на операция „Жълто“ са позволили на Вер-
махта да попълни запасите си достатъчно и да се подготви както трябва. 172
В Лондон на 14 май дори военновременният кабинет няма ясна представа за ситуа-
цията на запад от Мьоз. По чисто съвпадение военният министър Антъни Идън обявява
на същия ден създаването на Доброволческия корпус за местна отбрана. Около 250 000
души се записват в него за по-малко от седмица. Правителството на Чърчил обаче за-
почва да оценява реално мащаба на кризата едва когато Рейно изпраща от Париж телег-

170
Alexander Stahlberg, Bounden Duty, London, 1990, с. 132.
171
Riedel, 20.5.40, BfZ-SS795.
172
За германския недостиг на боеприпаси и нуждата от повече време: Frieser, The Blitzkrieg Legend, сс. 21–3.

89
рама късно следобед на 14 май. Той моли за още десет изтребителни ескадрили от Бри-
тания, които да защитават войските му от нападенията на щуките. Признава, че герман-
ците са извършили пробив южно от Седан, и казва, че според него ще се отправят към
Париж.
Генерал Айрънсайд, началникът на генералния щаб, дава заповеди да изпратят офи-
цер за свръзка в щаба на Гамлен или на Жорж. Постъпващата информация е оскъдна,
затова Айрънсайд заключава, че поведението на Рейно е „леко истерично“ 173. Френс-
кият премиер обаче скоро открива, че ситуацията е още по-катастрофална, отколкото
той се е опасявал. Военният министър Даладие току-що е разговарял с Гамлен, който се
е отърсил от самодоволството си, след като е получил доклад за разпадането на Девета
армия. Пристигат и сведения, че танковият корпус на Райнхарт е стигнал до Монкорне.
Късно през нощта Рейно свиква среща в министерството на вътрешните работи с учас-
тието на Даладие и военния управител на Париж. Ако германците се насочат към Па-
риж, трябва да обсъдят как да избегнат паниката и да съхранят спазването на закона и
реда.
В 7:30 ч. на следващата сутрин Чърчил е събуден с телефонно обаждане от Рейно.
– Победени сме – изтърсва френският премиер. Чърчил, още полузаспал, не отговаря
веднага. – Биха ни; загубихме битката – натъртва Рейно.
– Сигурно не е възможно толкова скоро? – казва Чърчил.
– Фронтът е пробит при Седан; изсипват се на огромни пълчища, с танкове и брони-
рани коли. – Според Ролан дьо Маржри, съветника на Рейно по външната политика,
премиерът добавил: – Пътят към Париж е открит. Изпратете ни всички самолети и вой-
ници, които можете.174
Чърчил решава да отлети за Париж, за да вдъхне твърдост на Рейно, но най-напред
свиква съвещание на военновременния кабинет, за да обсъдят искането за още десет
изтребителни ескадрили. Той е решен да направи всичко по силите си, за да помогне на
французите. Само че главният маршал от военновъздушните сили и командващ на изт-
ребителната авиация Доудинг се противопоставя твърдо на изпращането на каквито и
да е самолети повече. След разгорещен спор той заобикаля масата и поставя пред Чър-
чил документ, който показва вероятния процент на загубите въз основа на текущите
данни за дадените жертви. След десет дена няма да остане и един „Хърикейн“ нито във
Франция, нито в Британия. Военновременният кабинет остава впечатлен от доводите
му, но все пак е на мнение, че трябва да изпратят във Франция още четири ескадрили.
Кабинетът стига до друго решение на този ден. Бомбардировъчната авиация трябва
най-сетне да предприеме офанзива на германска територия. Тя трябва да извърши напа-
дение над Рур в отговор на атаката на Луфтвафе срещу Ротердам. Малко от самолетите
намират своите цели, но все пак е отбелязана първата крачка към кампанията за страте-
гически бомбардировки.
Дълбоко смутен от възможността Франция да рухне, Чърчил изпраща телеграма до
президента Рузвелт с надеждата да го стресне и по този начин да го подтикне към дейс-
твие в подкрепа на Съюзниците. „Както знаете без съмнение, облаците бързо се сгъстя-
ват. Ако е необходимо, ще продължим войната сами и не се боим от това. Разбирате
обаче, надявам се, г-н президент, че гласът и мощта на Съединените щати може би няма
да имат никакво значение, ако се сдържат прекалено дълго. Една напълно подчинена,
нацифицирана Европа може да стане факт удивително бързо, а бремето може да се

173
Цит. в Horne, To Lose a Battle, с. 331.
174
Roland de Margerie, Journal, 1939–1940, Paris, 2010, сс. 180–1.

90
окаже по-тежко, отколкото сме способни да понесем.“175 Рузвелт отговаря с приятелски
тон, но не поема ангажимент да се намеси. Чърчил съставя ново писмо, в което подчер-
тава твърдото намерение на Британия „да се бори упорито до самия край, какъвто и да
е резултатът от голямата битка, бушуваща във Франция“, и отново изтъква нуждата от
бърза американска помощ.
Все още с чувството, че Рузвелт не разбира колко неотложен е въпросът, той пише
още едно съобщение на 21 май, което се колебае дали да изпрати. Макар и да твърди
настоятелно, че неговото правителство никога няма да се съгласи на капитулация, той
посочва друга опасност. „Ако членовете на сегашното управление си отидат и дойдат
други, които да преговарят сред развалините, не трябва да сте слепи за факта, че един-
ственото преимущество, което ще ни остане, за да се договорим с Германия, ще бъде
флотът, и ако Съединените щати изоставят тази страна на съдбата и, никой няма да има
правото да обвинява тогавашните управници, ако издействат най-добрите възможни ус-
ловия за оцелелите жители. Извинете ме, г-н президент, за откровеното описание на
този кошмар. Очевидно не бих могъл да отговарям за моите наследници, които от
крайно отчаяние и безпомощност е възможно да се принудят да отстъпят пред волята
на Германия.“176
Чърчил все пак изпраща и тази телеграма, но както сам разбира по-късно, неговата
шокова тактика с намека, че германците може дори да получат военните кораби на бри-
танския флот и да ги използват срещу САЩ, има обратен ефект. Тя, както може да се
очаква, разклаща увереността на Рузвелт в твърдата решимост на Британия да се бори
сама и президентът се допитва до собствените си съветници за възможността британс-
кият флот да се премести в Канада. Той дори се свързва с канадския премиер Уилям
Маккензи Кинг, за да обсъдят въпроса. Тази грешка на Чърчил ще има трагично влияние
няколко седмици по-късно.
На 16 май следобед Чърчил отлита за Париж. Той не знае, че Гамлен се е обадил на
Рейно, за да му каже, че може германците да стигнат до столицата тази нощ. Вече приб-
лижават Лаон, който е на по-малко от 120 километра. Военният управител препоръчва
цялата администрация да замине колкото е възможно по-скоро. Министри започват да
изгарят клади от документи в дворовете си, а чиновниците изхвърлят през прозорците
цели наръчи с книжа.
„Вятърът издухваше вихрушки от искри и късчета хартия, които скоро покриха це-
лия район“177 – пише Ролан дьо Маржри. Той отбелязва, че известната с пораженската
си нагласа любовница на Рейно, графиня Дьо Порт, направила хаплив коментар за „иди-
ота, който е дал това нареждане“. Началникът на службата отговорил, че това бил са-
мият Рейно: „C’est le President du Conseil, Madame.“ В последния момент обаче Рейно
решава, че правителството трябва да остане. От това няма особена полза, защото нови-
ната се е разпространила. Населението на Париж, което строгата цензура на печата
държи в пълно неведение, скоро е обхванато от паника. Започва голямото бягство, la
grande fuite. Автомобили с натрупани на покрива куфари започват да се точат към Ор-
леанската и Италианската порта.
Чърчил, придружаван от генерал сър Джон Дил, новия началник на британския ге-
нерален щаб, и секретаря на военновременния кабинет генерал-майор Хейстингс Ис-

175
TNA PREM 3/468/201.
176
Ibid.
177
Margerie, Journal, с. 181.

91
мей, се приземява със своя самолет „Фламинго“, за да открие, че „ситуацията е несрав-
нимо по-лоша, отколкото си представяхме“. На „Ке д’Орсе“ те се срещат с Рейно, Да-
ладие и Гамлен. Атмосферата е такава, че дори не сядат. „Пълно униние беше изписано
на всяко лице“178 – пише Чърчил по-късно. Гамлен застава до един статив с изложена
карта, на която се вижда издатина при Седан, и се опитва да обясни позицията.
– Къде е стратегическият резерв? – пита Чърчил и след това повтаря на своеобразния
си френски: – Ой est la masse de manoeuvre?
Гамлен се обръща към него и „с поклащане на глава и повдигане на рамене“ отго-
варя:
– Aucune179
Тогава Чърчил забелязва, че извън сградата се издига дим. От прозореца вижда как
чиновници от външното министерство трупат купчини от документи в ръчни колички,
за да ги изсипят в големите клади. Той е смаян, че в плана на Гамлен не е предвиден
голям резерв за контраатака в случай на пробив. Освен това е потресен от собственото
си неведение за опасността и плачевното състояние на координацията между Съюзни-
ците.
Когато се обръща към Гамлен с въпрос относно приготовленията за контраатаки,
главнокомандващият само повдига рамене обезсърчено. Френската армия е рухнала.
Сега очакват спасение от британците. Ролан дьо Маржри тихо предупреждава Чърчил,
че ситуацията е още по-лоша, отколкото са казали Даладие или Гамлен. А когато добавя,
че може да се наложи да се изтеглят до река Лоара или дори да продължат войната от
Казабланка, Чърчил го поглежда „avec stupeur“180
Рейно повдига въпроса за десетте изтребителни ескадрили, които е поискал. Чърчил,
който помни предупреждението на Даудинг, обяснява, че да лишат Британия от нейната
защита ще бъде катастрофално. Напомня им за ужасните загуби, които са понесли Крал-
ските ВВС при опита да бомбардират местата на преминаване на Мьоз, и съобщава, че
ще пристигнат други четири ескадрили и че други изпълняват задачи над Франция от
базите си в Британия, но слушателите му далеч не са удовлетворени. Същата вечер Чър-
чил изпраща съобщение от британското посолство до военновременния кабинет с молба
за другите шест ескадрили. (По съображения за сигурност, тъй като линиите са открити,
съобщението е продиктувано на хинди от генерал Исмей и е записано от негов колега
офицер от индийската армия в Лондон.) Когато получава съгласието им малко преди
полунощ, Чърчил отива да се срещне с Рейно и Даладие, за да им помогне да си възвър-
нат куража. Рейно го приема по пижама и пантофи.
В крайна сметка се налага допълнителните ескадрили да се върнат в базите в Брита-
ния и всеки ден да излитат оттам, за да водят сражения. С напредването на германците
възниква недостиг на летища, напълно липсват ремонтни бази. Общо 120 изтребители
„Хърикейн“, които оперират от бази от другата страна на Ла Манш и са пострадали в
битка, се налага да бъдат изоставени в забързаното отстъпление. Пилотите са крайно
изтощени. Повечето от тях правят до пет излитания дневно и тъй като френските изтре-
бители нямат особен шанс срещу „Месершмит 109“, на ескадрилите от хърикейни се
пада да поемат основната тежест на твърде неравностойната битка.
Все повече стават известията за разложението във френската армия и лошата дис-
циплина. Правят се опити да се принудят някои бойни части да останат на мястото си и

178
Winston S. Churchill, The Second World War, 6 vols, London, 1948–53, т. II: Their Finest Hour, с. 42.
179
„Няма такъв“.
180
Смразен от изумление.

92
да се сражават, като се екзекутират офицери, обвинени, че са изоставили командването
си. Армията е завладяна от шпиономания. Множество офицери и редници са застреляни
от уплашени войници, убедени, че това са германци в съюзнически униформи. Възниква
паника, породена от безумни слухове за германски тайни оръжия и страхове от несъ-
ществуваща пета колона. Измяната изглежда единственото обяснение за подобно уди-
вително поражение, посрещнато с гневния възглас: „Nous sommes trahis!“181
Хаосът се увеличава успоредно с нарастващите вълни от бежанци в Североизточна
Франция. Около осем милиона души, включително холандци и белгийци, тръгват по
пътищата това лято – гладни, жадни и изтощени, богатите – в коли, останалите – в сел-
ски каруци или пеша, като бутат пред себе си велосипеди или детски или ръчни ко-
лички, натоварени с жалките им притежания. „Това е крайно мъчителна гледка – пише
в дневника си генерал-лейтенант сър Алън Брук, командващ на II корпус от БЕФ. –
Жени, които куцат на подбитите си крака, дечица, изморени от пътя, но прегърнали
куклите си, и всички старци и сакати, които едвам се влачат.“182 Съдбата на Ротердам е
вселила ужас в сърцата на мнозина. Огромното мнозинство от жителите на Лил напус-
кат града с приближаването на германците. Макар и да няма доказателства, че Луфтвафе
е издала заповед до пилотите на изтребители да преследват колоните от бежанци, чле-
нове на съюзническите сили стават свидетели на подобни случаи. Френската армия, ко-
ято е разчитала на позиционна отбрана, става още по-неспособна да реагира на неочак-
ваното с тези пътища, задръстени от ужасени цивилни.

181
„Предадени сме!“ – (фр.).
182
Field Marshal Lord Alanbrooke, War Diaries, 1939–1945, London, 2001, с. 67.

93
 7.
Падането на Франция
МАЙ-ЮНИ 1940 Г.

Духът на германците едва ли би могъл да е по-приповдигнат. Танкови екипажи в

черни униформи приветстват командващите си всеки път, щом ги видят, докато напред-
ват към Ла Манш през обезлюдените извънградски райони, като зареждат танковете от
изоставени бензиностанции и от френски армейски складове за гориво. Собствените им
снабдителни линии са напълно незащитени. Стремителното им настъпление се забавя
главно заради блокирани от повредени френски транспортни машини и колони от бе-
жанци пътища.
Докато танковете на Клайст се носят към крайбрежието на Ла Манш, у Хитлер на-
раства тревогата, че французите могат да ги атакуват по фланга от юг. Той, големият
хазартен играч, не може да повярва на късмета си. Натрапчиви спомени преследват и
по-старите генерали – за 1914 г., когато инвазията във Франция е била осуетена от кон-
траатака по техния фланг. Генерал-полковник Фон Рундщет е на същото мнение като
Хитлер и на 16 май нарежда на Клайст да спре своите танкови дивизии, за да позволи
на пехотата да ги настигне. Генерал Халдер обаче, който накрая е възприел дръзкия
план на Манщайн, го увещава да продължат. Клайст и Гудериан отново влизат в конф-
ликт на следващия ден, при което Клайст цитира заповедта на Хитлер. Все пак постигат
компромис, който позволява на „боеспособни разузнавателни формации“ да извършат
сондажи по посока към морския бряг, докато щабът на XIX корпус остава на мястото
си. Това дава на Гудериан желания шанс. За разлика от Хитлер в неговия „Фелзеннест“,
той знае, че французите са парализирани от дързостта на германския удар. Остават само
изолирани гнезда на съпротива, където остатъците от някои френски дивизии продъл-
жават борбата пред лицето на катастрофата. 183
По съвпадение на същия ден, когато танковите дивизии са спрени (и получават
крайно необходимата им възможност за почивка и ремонт на машините), е извършена
френска контраатака от юг. Полковник Шарл дьо Гол, който е главният застъпник на
„танковата война“ във френската армия (и с това е станал много непопулярен сред пра-
волинейните възрастни генерали), току-що е получил командването на т.нар. 4-та бро-
нирана дивизия. Със своята страстна поддръжка за механизираните средства за война
той си е спечелил прякора „полковник Мотор“ 184. Само че 4-та бронирана дивизия е зле
подбран конгломерат от танкови батальони със слаба пехотна поддръжка и почти ни-
каква артилерия.
Генерал Жорж му дава инструкции и го изпраща по пътя му с думите: „Давайте, Дьо
Гол! Вие отдавна поддържате идеите, които врагът прилага на практика, ето ви сега
шанс за действие.“185 Дьо Гол няма търпение да атакува, след като е научил за наглото
държане на германските танкови екипажи. Когато минават покрай френски войски по

183
Клайст и Гудериан: GSWW, т. II, с. 287.
184
Margerie, Journal, с. 12.
185
Charles de Gaulle, Mémoires de guerre, 3 vols, Paris, 1954–9, т. i: L’Appel, 1940–1942, с. 30.

94
пътя, те просто им казват да хвърлят оръжието и да вървят на изток. Небрежното под-
викване, с което ги изпращат – „Нямаме време да ви пленим“, – оскърбява неговия пат-
риотизъм.
От Лаон Дьо Гол решава да нанесе удар на североизток към Монкорне – важен пътен
възел по снабдителния маршрут на Гудериан. Внезапното настъпление на 4-та брони-
рана дивизия изненадва германците и замалко да прегази щаба на германската 1-ва тан-
кова дивизия. Германците обаче реагират с голяма бързина, като използват няколко
току-що ремонтирани танка и самоходни оръдия. Поискана е въздушна поддръжка от
Луфтвафе и след като понася сериозни удари, формацията на Дьо Гол, която не разпо-
лага със зенитни оръдия и прикритие от изтребители, е принудена да се изтегли. Гуде-
риан, естествено, не информира щаба на Рундщет за действията на този ден.
Силите на Британския експедиционен корпус, които са отблъснали германските
атаки в своя сектор от р. Дил, остават изумени вечерта на 15 май, когато научават слу-
чайно, че генерал Гастон Бийот, командващият на Първа група армии, се подготвя да се
изтегли до линията на река Еско. Това означава да изоставят Брюксел и Антверпен. Бел-
гийските генерали узнават за това решение едва на следващата сутрин и се гневят, че
никой не ги е предупредил.
Щабът на Бийот е в състояние на психологически срив; много от офицерите плачат.
Истински ужасен от това, което е чул от британския свързочен офицер, началник-щабът
на Горт се обажда във военното министерство в Лондон, за да предупреди, че може би
ще се наложи на някакъв етап да евакуират БЕФ. За британците 16 май бележи началото
на отстъпление с бой. Малко по на юг от Брюксел, на хребета на едно възвишение близо
до Ватерлоо, се разполагат батареи на Кралската артилерия с 25-фунтови оръдия. Този
път оръдията са прицелени към Уавър, откъдето прусаците са се появили, за да помог-
нат на предците им през 1815 г.186 Преди да е изминала следващата нощ обаче, в бел-
гийската столица влизат германски войски.
На този ден Рейно изпраща телеграма до генерал Максим Вейган в Сирия с молба да
отлети за Франция, за да поеме върховното командване. Премиерът е решил да се из-
бави от Гамлен, каквото и да казва Даладие. Освен това възнамерява да смени своите
министри. Жорж Мандел, който е бил дясна ръка на бившия премиер Жорж Клемансо
и е решен да се бори докрай, ще стане министър на вътрешните работи. Самият Рейно
поема военното министерство и планира да назначи за заместник-министър Шарл дьо
Гол, който временно получава чина „младши генерал“. Рейно се убеждава окончателно
в правилността на решението си, когато на следващия ден научава от писателя Андре
Мороа, действащ като свързочен офицер, че макар и британците да се сражават добре,
те са загубили всякакво доверие във френската армия и особено в нейното висше ко-
мандване.187
Рейно обаче прави в същото време фатална грешка, вероятно под влиянието на сво-
ята капитулантски настроена любовница Елен дьо Порт. Той изпраща свой представи-
тел в Мадрид, за да убеди маршал Филип Петен, по това време френски посланик при
Франко, да стане негов главен заместник. Репутацията на Петен като победителя от Вер-
дюн му придава героичен статус. Подобно на Вейган обаче, осемдесет и четири годиш-
ният маршал се страхува от революция и от разпадането на френската армия повече,

186
Става дума за пруската армия на фелдмаршал Фон Блюхер, която в битката при Ватерлоо се сражава като съюзник
на англичаните в коалицията срещу Наполеон.
187
Margerie, Journal, с. 201.

95
отколкото от поражението. Подобно на много други французи с десни възгледи, той
смята, че британците са въвлекли непочтено Франция в тази война.
Сутринта на 18 май 1940 г., само осем дни след като Чърчил е поел премиерския пост
и докато германците заплашват да обкръжат БЕФ в Северна Франция, Рандолф Чърчил
посещава своя баща. Министър-председателят, който се бръсне в този момент, му казва
да прочете вестниците, докато го чака. После изведнъж произнася: „Мисля, че виждам
начин“188, и продължава бръсненето. Учуден, синът му пита:
– Имаш предвид, че можем да избегнем поражение?… или да победим копелетата?
Чърчил оставя бръснача и се обръща.
– Разбира се, имам предвид, че можем да ги победим.
– Добре, изцяло съм „за“, но не виждам как можете да го направите.
Баща му подсушава лицето си и изрича, като натъртва силно на думите:
– Ще въвлека Съединените щати.
По случайност това е също и денят, в който правителството по настояване на Хали-
факс изпраща безкомпромисния социалист сър Стафорд Крипс в Москва, за да се опита
да подобри отношенията със Съветския съюз. Чърчил е на мнение, че Крипс е лош из-
бор, като се има предвид, че Сталин мрази социалистите едва ли не повече, отколкото
ненавижда консерваторите. Освен това смята, че Крипс с неговите възвишени принципи
едва ли е човекът, който ще намери общ език с груб, подозрителен и пресметлив циник
като Сталин. Крипс обаче е значително по-далновиден от премиера в някои отношения.
Той вече е предвидил, че войната ще сложи край на Британската империя и впоследст-
вие ще доведе до фундаментална социална промяна. 189
На 19 май „танковият коридор“, както става известен германският клин, вече се прех-
върля от другата страна на Канал дю Нор. Както Гудериан, така и Ромел имат нужда от
почивка за своите екипажи, но Ромел убеждава командира на своя корпус, че още тази
нощ трябва да продължи към Арас.
Британският военновъздушен контингент във Франция вече е напълно отрязан от
наземните британски сили, затова е взето решение да върнат шейсет и шестте останали
във Франция хърикейна обратно в Британия. Французите, естествено, тълкуват този ход
като предателство, но поради загубата на летища и изтощението на пилотите той е не-
избежен. Кралските ВВС вече са изгубили една четвърт от всичките си изтребители в
Битката за Франция.
Далече на юг Първа армия на генерал Ервин фон Вицлебен на същия ден извършва
първия пробив в линията „Мажино“. Неговата цел е да попречи на французите да изп-
ратят войски срещу южния фланг на „танковия коридор“, въпреки че този фланг вече е
под защитата на германски пехотни дивизии, пристигнали изтощени след форсирани
маршове.
Полковник Дьо Гол на същия ден предприема нова атака със 150 танка на север към
Креси сюр Сер. Обещано му е прикритие от изтребители от френските ВВС, които да
отбиват нападенията на щуките, но заради лошите комуникации появата им е твърде
закъсняла. Дьо Гол е принуден да изтегли разбитите останки от своята формация през
река Ен.

Цит. в Martin Gilbert, Finest Hour: Winston S. Churchill, 1940–41, London, 1983, с. 358.
188

Крипс в Москва: вж. Gabriel Gorodetsky, Grand Delusion: Stalin and the German Invasion of Russia, New Haven and
189

London, 1999, сс. 19–22.

96
 Връзките между съюзническите армии остават лоши и това довежда до подозрения,
че БЕФ вече се подготвя за евакуация. Генерал лорд Горт не изключва такава възмож-
ност, но на този етап няма съставени планове. Той не може да получи от генерал Бийот
откровен отговор на въпроса каква е реалната ситуация на юг и с какви резерви разпо-
лагат французите. В същото време в Лондон генерал Айрънсайд се обръща към Адми-
ралтейството с питане какви малки кораби имат на разположение.
Въпреки че британският народ няма представа за реалната сериозност на ситуацията,
изведнъж се увеличават тревожните слухове: че кралят и кралицата се готвят да изпра-
тят принцесите Елизабет и Маргарет в Канада; че Италия вече се е включила във вой-
ната и армията ѝ навлиза в Швейцария; че на острова са се приземили германски пара-
шутисти; и че „лорд Хо-Хо“ (известният с пронацистките си възгледи Уилям Джойс)
изпраща тайни послания до германски агенти в Британия чрез своите радио-предавания
от Берлин.
Тази неделя – последния ден от командването на Гамлен – френското правителство
присъства на литургия в „Нотр Дам“, за да се помоли за божествена намеса. Американ-
ският посланик, франкофилът Уилям Булит, плаче по време на церемонията.
Генерал Вейган – дребен, енергичен мъж със сбръчкана лисича физиономия – държи
да се наспи хубаво след дългия полет от Сирия. В много отношения назначението на
този монархист е изненадващ избор, защото той ненавижда Рейно, който го е посочил.
Истината е, че Рейно в отчаянието си търси опората на победоносни символи в лицето
на Петен и Вейган, който като заместник на маршал Фердинан Фош се свързва в съзна-
нието на хората с окончателния триумф от 1918 г.
В понеделник, 20 май, първия ден от командването на Вейган, германската 1-ва тан-
кова дивизия стига до Амиен, който е бил обект на интензивни бомбардировки предиш-
ния ден. Един батальон от Кралския Съсекски полк, единствената съюзническа част в
града, е унищожен в обречен опит да отбранява града. Войските на Гудериан завземат
и плацдарм над река Сома, готови за следваща фаза от битката. След това Гудериан
изпраща австрийската 2-ра танкова дивизия до Абвил, където тя пристига вечерта. Ня-
колко часа по-късно един от танковите ѝ батальони стига до крайбрежието. „Сърповият
удар“ на Манщайн е изпълнен. За Хитлер, който не може да си намери място от радост,
е трудно да повярва на новината. Изненадата е толкова голяма, че върховното команд-
ване на сухопътните сили не е в състояние да реши какво да предприеме нататък.
От северната страна на коридора 7-а танкова дивизия на Ромел е стигнала с бързо
настъпление до Арас, където обаче е спряна от батальон от Уелския гвардейски полк.
Тази вечер генерал Айрънсайд пристига в щаба на Горт със заповед от Чърчил да си
пробие път през коридора, за да се съедини с французите от южната страна. Горт обаче
изтъква, че повечето от неговите дивизии отбраняват линията на Шелда и не могат да
бъдат изтеглени оттам на този етап. Той все пак организира атака срещу Арас с две
дивизии, но няма представа какви са френските планове.
След това Айрънсайд отива в щаба на Бийот. След като открива френския генерал в
състояние на пълно униние, огромният Айрънсайд го сграбчва за куртката и го разтър-
сва. Бийот в крайна сметка се съгласява да предприеме едновременна контраатака с
други две дивизии. Горт е крайно скептичен в очакванията си. И има право. Генерал
Рене Алтмайер, командващият на френския V корпус, който има заповед да поддържа
британците, просто плачел на леглото си според разказа на един френски свързочен
офицер. Само малка част от силния кавалерийски корпус на генерал Приу идва на по-
мощ.

97
 Британската контраатака около Арас 190 е предназначена да завземе територия на юг
от града, за да отреже танковия авангард на Ромел. Формацията се състои главно от 74
танка „Матилда“ от 4-ти и 7-и Кралски танков полк, два батальона от Дърамския лек
пехотен полк, част от Нортъмбърландския фузилиерски полк и бронираните коли на 12-
ри Улански полк. За пореден път обещанията за артилерийска поддръжка и въздушно
прикритие за операцията не се материализират. Ромел лично става свидетел как него-
вите пехотинци и артилеристи побягват с все сили, а новодошлата механизирана пе-
хотна дивизия от СС „Тотенкопф“ изпада в паника, но той скоро привежда в действие
няколко противотанкови и зенитни оръдия срещу тромавите танкове „Матилда“. За-
малко сам да загине в сблъсъка, но рисковете, които поема с намесата си като младши
офицер, почти със сигурност спасяват германците от поражение в тази битка.
Другата британска колона има по-голям успех, въпреки че повечето от танковете и
се повреждат. Германските противотанкови снаряди отскачат от тежката броня на оста-
налите „Матилди“, но много от тях накрая получават механични повреди, след като
причиняват значителни щети на германските бронирани и небронирани машини. Конт-
раатаката, макар и смела, просто няма необходимата сила или поддръжка, за да постигне
целта си. Фактът, че французите (с почетното изключение на кавалерията на Приу) не
се присъединяват към битката, убеждава британското командване, че тяхната армия е
изгубила желание за бой. Съюзът, за голямо нещастие на Чърчил, вече е обречен да
деградира до взаимни подозрения и обвинения. Французите всъщност предприемат
друга контраатака към Камбре, но и тя няма траен успех.
Същата сутрин основната сила на БЕФ е била яростно атакувана по линията на Еско
и отблъсва германците с голяма решителност. По време на бойните действия са спече-
лени два кръста „Виктория“. Германците, които не са готови да изгубят толкова много
хора при втори опит, прибягват до друга тактика, като обстрелват британците с артиле-
рия и минохвъргачки. Цялата позиция на Съюзниците е на косъм от разпадане заради
лошите връзки и недоразуменията между висшите командващи офицери, когато Вейган
свиква съвещание следобед в Ипр. Той иска британците да се изтеглят, за да предприе-
мат силна атака през германския коридор в посока към Сома. Няма обаче връзка с Горт,
който пристига с голямо закъснение. А споразумението на Вейган с белгийския крал
Леополд III да задържи войските си на белгийска територия довежда до катастрофа. Към
това се прибавя и смъртта на генерал Бийот, който се врязва с щабния си автомобил в
задницата на камион, натъпкан с бежанци. Генерал Вейган и някои френски наблюда-
тели по-късно изказват предположението, че Горт умишлено е избягвал да се яви на
срещата в Ипр, защото по това време вече планирал тайно да евакуира БЕФ, но за това
няма доказателства.
„Лицето на войната е ужасно – пише до близките си на 20 май един германски вой-
ник от 269-а пехотна дивизия. – Разрушени градове и села, разграбени магазини нався-
къде, ценности, стъпкани от войнишки ботуши, домашни животни скитат изоставени,
кучета обикалят унило около къщите… Живеем като богове във Франция. Ако ни пот-
рябва месо, заколваме някоя крава и взимаме само най-хубавите парчета, останалото се
изхвърля. Аспержи, портокали, марули, орехи, какао, кафе, масло, шунка, шоколад,
шампанско, вино, силни алкохолни напитки, бира, тютюн, пури и цигари, както и пълни
комплекти бельо – всичко е в изобилие. Тъй като се налага да изминаваме големи учас-
тъци, губим контакт с нашите подразделения. Тогава с оръжие в ръка разбиваме вратата

190
За контраатаката при Арас вж. Hugh Sebag-Montefiore, Dunkirk: Fight to the Last Man, London, 2007, сс. 142–55.

98
на някоя къща и засищаме глада си. Ужасно, нали? Но човек свиква с всичко. Слава
богу, че положението не е такова в родината. 191
„Край пътищата лежат безкрайни редици от разбити и изгорели френски танкове и
автомобили – пише на жена си един ефрейтор от артилерията. – Разбира се, има и гер-
мански сред тях, но удивително малко.“192 Някои войници се оплакват колко малко ра-
бота имат. „Има много, много дивизии, които не са дали и един изстрел – пише един
ефрейтор от 1-ва пехотна дивизия. – А пред нас врагът бяга. Французи и англичани,
равностойни противници в световната война, сега отказват да се изправят срещу нас.
Нашата авиация наистина контролира небето. Не сме видели и един вражески самолет,
само наши. Просто си представете. Позиции като Амиен, Лаон, Шмен де Дам падат за
часове. През 14-18 [г.] за тях се воюваше с години. 193
Изпълнените с триумфално чувство писма до дома не споменават за случаите, когато
германците избиват британски или френски военнопленници и дори цивилни. Не раз-
казват и за по-често извършваните кланета на пленници от френските колониални
войски, особено сенегалските tirailleurs194, които се сражават храбро и предизвикват ра-
систката ярост на германските войници. Разстрелите, понякога на 50-100 души еднов-
ременно, се извършват от германски формации, включително „СС Тотенкопф“, 10-а
танкова дивизия и полка „Гросдойчланд“. По обща оценка до 3000 войници от колони-
ите са разстреляни веднага след вземането им в плен по време на Битката за Франция. 195
В тила на британските и френските войски Булон е потънал в хаос; някои войници
от френския военноморски гарнизон са мъртвопияни, докато други унищожават крайб-
режните батареи. Един батальон от Ирландския гвардейски полк и друг от Уелския са
свалени на брега, за да подсилят отбраната на града. Докато напредва на север към прис-
танището, германската 2-ра танкова дивизия на 22 май е издебната от засада от френс-
кия 48-и полк – предимно щабен персонал, който борави с непривични за него противо-
танкови оръдия. Смелата им отбрана е в рязък контраст със срамните сцени в Булон, но
2-ра танкова дивизия надделява и продължава нататък, за да атакува пристанището.
Двата гвардейски батальона там имат малко противотанкови оръдия и скоро са при-
нудени да се изтеглят в града, а след това в по-ограничен вътрешен периметър около
пристанището. Когато става ясно, че не могат да задържат Булон, на 23 май започва
евакуация на британския заден ешелон с миноносци от Кралския флот. Забележително
сражение се разгръща, когато британските военни кораби влизат в пристанището и от-
криват огън срещу германските танкове с главните си оръжия. В същото време обаче
френският командир, който е получил заповед да се сражава до последния човек, е въз-
мутен. Той обвинява британците в дезертьорство и това допринася значително за до-
пълнително вгорчаване на отношенията между Съюзниците. Това неразбирателство
затвърждава решението на Чърчил да защити Кале, каквото и да става.
Макар и подсилен с четири батальона и известен брой танкове, Кале няма особен
шанс да устои въпреки заповедта да не се предприема евакуация „в името на съюзни-
ческата солидарност“ 196. На 25 май германската 10-а танкова дивизия иска помощ под
формата на щуки и тежка артилерия от Гудериан и започва да обстрелва стария град,
където са се изтеглили оцелелите защитници. Отбраната на Кале продължава през целия

191
Sold. Hans B., 7.kl.Kw.Kol.f.Betr.St./Inf.Div.Kol.269, BfZ-SS.
192
Gefr. Ludwig D., Rgts.Stab/Art.Rgt.69, Tuesday, 21.5.40, BfZ-SS.
193
Gefr. Konrad F., 5.Kp./Inf.Rgt.43, 1.Inf.Div., Wednesday, 22.5.40, BfZ-SS
194
Пехотинци.
195
Christophe Dutrône, Ils se sont battus: mai–juin 1940, Paris, 2010, с. 150.
196
TNA WO 106/1693 и 1750, цит. в Sebag-Montefiore, Dunkirk, с. 228.

99
следващ ден. Пламъците на горящия град се виждат чак от Дувър. Френските войници
се сражават, докато свършват боеприпасите. Френският военноморски командващ ре-
шава да се предаде и британците, които са дали много жертви, нямат друг избор, освен
да постъпят по същия начин. Отбраната на Кале, макар и обречена, поне е забавила нас-
тъплението на 10-а танкова дивизия покрай брега в посока към Дюнкерк.
В Британия духът на цивилните остава твърд – най-вече защото са незапознати с
действителното положение на нещата от другата страна на Ла Манш. На 22 май обаче,
когато става известна забележката на Рейно, че „само чудо може да спаси Франция“ 197,
това предизвиква голяма тревога. Страната изведнъж е започнала да се събужда. Зако-
нът за извънредните пълномощия получава масово одобрение, също както и арестът на
сър Осуалд Мозли, водача на Британския съюз на фашистите. Проучванията на общес-
твеното мнение показват, че като цяло по-решително са настроени хората в селата и
селските райони, отколкото тези в градовете, и че жените се чувстват много по-неси-
гурни от мъжете. Средната класа е по-разтревожена от работническата класа. Както каз-
ват тогава – „колкото по-бяла е яката, толкова по-слаба е увереността“ 198. Всъщност
най-голям процент пораженци има сред богатите и висшите класи.
Много хора стигат до убеждението, че абсурдните слухове – например че генерал
Гамлен е бил разстрелян като изменник или се е самоубил – се разпространяват умиш-
лено от предателски елементи. Изследователите на масовите нагласи обаче докладват в
министерството на информацията, че „съществуващите до момента свидетелства показ-
ват, че източник на повечето слухове са уплашени, подозрителни хора без занятие“ 199.
На 23 май генерал Брук, командващият на II корпус, пише в дневника си: „Нищо
друго освен чудо не може да спаси БЕФ сега, а краят не може да е много далече!“ 200 Все
пак, за щастие на британските експедиционни войски, неуспешната контраатака при
Арас поне е накарала германците да станат по-предпазливи. Рундщет и Хитлер настоя-
ват, че областта трябва да бъде осигурена, преди да възобновят настъплението. А заба-
вянето на 10-а танкова дивизия при Булон и Кале означава, че Дюнкерк не е бил превзет
зад гърба на БЕФ.
Вечерта на 23 май генерал-полковник Фон Клуге спира тринайсетте германски ди-
визии покрай „линията Ла Манш“, както я наричат британците, от западната страна на
сектора, което започва да се оформя като „дюнкеркския чувал“. Той заема участък от
малко над 50 километра от Ла Манш покрай река Аа и канала на нейното продължение
през Сен Омер, Бетюн и Ла Басе. Танковете от двата корпуса на Клайст се нуждаят
спешно от ремонт на ходовата част. Неговата танкова група вече е загубила половината
от бронираната си мощ. За три седмици 600 танка са били унищожени в резултат от
вражески действия или са претърпели сериозни механични повреди – число, което съ-
ответства на повече от една шеста от цялата германска сила по всички фронтове. 201
Хитлер одобрява тази заповед на следващия ден, но това не е негова лична инициа-
тива, както много често се смята. Генерал-полковник Фон Браухич, главно-командва-
щият на германската армия, с подкрепата на Халдер, през нощта на 24 май дава заповед
за продължаване на настъплението, но Рундщет, с подкрепата на Хитлер, настоява, че
най-напред трябва да изчакат идването на пехотата. Те искат да запазят танковите си

197
Paul Addison and Jeremy Crang (eds), Listening to Britain, London, 2010, 22.5.40, с. 19.
198
Ibid., с. 39.
199
Ibid., с. 31.
200
Alan Brooke, War Diaries, с. 67.
201
BA-MA, W 6965a and Wi/1F5.366, цит. в GSWW, т. II, с. 290.

100
сили за офанзива през Сома и Ен, преди по-голямата част от френската армия да е ус-
пяла да се реорганизира. Да тръгнат в настъпление през каналите и блатата на Фландрия
им се струва излишен риск, след като Гьоринг заявява, че неговата Луфтвафе може да
се справи с всеки британски опит за евакуация. Макар и да маршируват с бързо темпо,
германските пехотни дивизии се затрудняват да наваксат изоставането от танковите
формации. Удивление предизвиква фактът, че БЕФ и преобладаващата част от френс-
ките формации притежават много повече моторни транспортни средства от германската
армия, в която само шестнайсет дивизии от общо 157 са напълно моторизирани. Всички
останали трябва да разчитат на коне, които да теглят артилерийските оръдия и багажа
им.202
Британците са подпомогнати и от друга щастлива случайност. Пленена е германска
щабна кола с документи, които показват, че следващата атака ще бъде на изток, близо
до Ипр, между белгийските сили и британския ляв фланг. Генерал Брук убеждава лорд
Горт, че трябва да премести една от своите дивизии, която е била определена за друга
контраатака, за да запълни празнината.
Когато научава, че французите не могат да предприемат атака през Сома, военният
министър Антъни Идън инструктира Горт през нощта на 25 май, че безопасността на
БЕФ трябва да бъде „доминиращото съображение“ 203. Това означава, че трябва да за-
почнат изтегляне към крайбрежието на Ла Манш за евакуация. Военновременният ка-
бинет, принуден да приеме факта, че френската армия не може да се възстанови от своя
крах, трябва да помисли какви ще бъдат последствията, ако Британия се сражава сама.
Горт вече е предупредил Лондон, че има вероятност БЕФ да загуби цялото си оборуд-
ване и че се съмнява дали значителна част от силите му ще могат да се евакуират.
Идън не знае, че Рейно, когото обстоятелствата угнетяват все повече, е обект на тай-
ните интриги на маршал Петен и генерал Вейган. Петен поддържа контакт с Пиер Ла-
вал – политик, който мрази британците и изчаква шанса си да замени Рейно. Лавал се е
свързал с италиански дипломат, за да провери възможността да преговарят с Хитлер
чрез посредничеството на Мусолини. Главнокомандващият Вейган обвинява полити-
ците преди всичко за „престъпната липса на благоразумие“ 204 да влязат във война. С
подкрепата на Петен той поставя искането Франция да оттегли дадената гаранция, че
няма да се стреми към сепаративен мир. Приоритетната им цел е да съхранят армията,
за да поддържат ред. Рейно дава съгласието си да отлети за Лондон на следващия ден
за консултации с британското правителство.
Надеждата на Вейган, че могат да убедят Мусолини да не се включва във войната,
като му обещаят още колонии, и с посредничеството му да се споразумеят за мир, е
напълно неоснователна. Обявената от Хитлер победа подтиква колебливия Мусолини
да заяви на германците и на собствения си генерален щаб, че Италия ще влезе във вой-
ната скоро след 5 юни. И той, и генералите му знаят, че Италия не е способна на каквито
и да е ефективни настъпателни действия. Обмислят все пак възможността за нападение
срещу Малта, но после решават, че е излишно, тъй като могат да превземат острова
веднага след като Британия рухне. През следващите дни Мусолини казва (или поне така
се твърди): „Този път ще обявя война, но няма да я водя.“ 205 Главната жертва на гибел-

202
За недостига на моторни транспортни средства в германската армия: Frieser, The Blitzkrieg Legend, с. 29.
203
TNA WO 106/1750, цит. в Sebag-Montefiore, Dunkirk, с. 250.
204
J. Paul-Boncour, Entre deux guerres, т. III, Paris, 1946, цит. в Quétel, L’Impardonnable Défaite, с. 303.
205
Цит. в GSWW, т. III, с. 62.

101
ния му опит за хитруване ще бъдат неговите оперетни армии, които са плачевно непод-
готвени и зле въоръжени. Бисмарк е отбелязал някога в един от своите много-значи-
телни коментари, че Италия има голям апетит, но лоши зъби. 206 Това ще се окаже катас-
трофално вярно през Втората световна война.
Сутринта на 26 май, неделя, докато британските войници се изтеглят към Дюнкерк
след тежка буря – „гръмотевици, които се смесват с артилерийския тътен“ 207, – Воен-
новременният кабинет, който не знае за намеренията на Мусолини, се събира в Лондон.
Лорд Халифакс обръща внимание върху възможността правителството да започне раз-
говори с Дучето, за да разбере при какви условия Хитлер би се съгласил да сключи мир.
Той дори е провел частна среща с италианския посланик предния следобед, за да сон-
дира мнението му. Халифакс е убеден, че след като няма изгледи да получи помощ от
САЩ в близкото бъдеще, Британия не е достатъчно силна, за да се съпротивлява сама
срещу Хитлер.
Чърчил отговаря, че британската свобода и независимост са от първостепенно зна-
чение. Той се е запознал с документ, подготвен от началниците на щабове, със заглавие
„Британска стратегия при определено развитие на нещата“ 208 – евфемистичен израз за
капитулация на Франция. Този материал разглежда възможностите на Британия да про-
дължи сама борбата. В някои аспекти той е неоправдано песимистичен, както се разбира
по-късно. Докладът приема, че по-голямата част от БЕФ ще бъде изгубена във Франция.
Адмиралтейството не се надява да измъкне повече от 45 000 души, а началниците на
щабове се опасяват, че Луфтвафе ще разруши самолетните заводи в Мидландс. Други
предположения са свръхоптимистични: например началниците на щабове предвиждат,
че военната икономика на Германия ще бъде отслабена от недостиг на суровини –
странна хипотеза, при положение че Германия контролира по-голямата част от Западна
и Централна Европа. Главното заключение обаче е, че Великобритания вероятно може
да устои срещу нахлуване, при условие че нейните военновъздушни сили и флот оста-
нат невредими. Това е основната мисъл, която подкрепя позицията на Чърчил срещу
тази на Халифакс.
Чърчил отива в Адмиралтейството, за да обядва с Рейно, който току-що е пристигнал
със самолет в Лондон. От думите на френския премиер става ясно, че за няколко дни
генерал Вейган е сменил положителния си до безумие поглед върху ситуацията с отк-
ровено пораженска нагласа. Французите вече разглеждат възможността да загубят Па-
риж. Рейно дори казва, че той лично никога няма да подпише сепаративен мир, но е
възможно да го заменят с друг, който да го направи. Вече му оказват натиск да убеди
британците – „за да намалим пропорционално собствения си принос“ 209 – да предадат
Гибралтар и Суец на италианците.
Когато Чърчил се връща при членовете на кабинета и им предава съдържанието на
този разговор, Халифакс подновява предложението си да потърсят контакт с италианс-
кото правителство. Чърчил трябва да изиграе внимателно картите си. Той не може да
рискува да скъса открито с Халифакс, който има лоялната подкрепа на твърде много от
консерваторите, докато позицията на самия Чърчил е несигурна. За щастие, Чембърлейн
започва да клони в полза на Чърчил, който се отнася към него извънредно уважително
и великодушно въпреки предишния им антагонизъм.

206
Цит. в John Lukacs, Five Days in London: May 1940, New Haven, 1999.
207
Riedel, 26.5.40, BfZ-SS.
208
TNA CAB 66–7.
209
Margerie, Journal, с. 239

102
 Премиерът защитава позицията, че Британия не трябва да бъде свързана с Франция,
ако тя се опита да договори мирни условия. „Не трябва да се обвързваме с подобна по-
зиция, преди да сме участвали в сериозно сражение.“ 210 Не бива да се взема решение,
докато не стане ясно каква част от БЕФ може да бъде спасена. Във всеки случай усло-
вията на Хитлер със сигурност биха попречили на Британия да „завърши превъоръжа-
ването си“. Чърчил с основание предполага, че Хитлер ще предложи на Франция много
по-меки условия, отколкото на Британия. Външният министър обаче е твърдо решен да
не се отказва от идеята за преговори. „Ако сме стигнали дотам да обсъждаме условия,
които не изискват унищожаването на нашата независимост, би било глупаво да не ги
приемем.“ Налага се Чърчил да намекне отново, че не възразява срещу идеята да започ-
нат преговори с Италия, но всъщност целта му е да спечели време. Ако по-голямата част
от БЕФ бъде спасена, собствените му позиции, както и тези на страната, ще укрепнат
неизмеримо.
Същата вечер Антъни Идън изпраща телеграма до Горт с потвърждение, че той
трябва да „отстъпва нагоре по крайбрежието… заедно с френските и белгийските ар-
мии“211. По същото време вицеадмирал Бъртрам Рамзи в Дувър получава заповед да за-
почне операция „Динамо“ – евакуация по море на Британския експедиционен корпус.
За съжаление, в съобщението на Чърчил до Вейган, с което се потвърждава отстъпле-
нието към пристанищата на Ла Манш, планът за евакуация не е обяснен точно. Причи-
ната е неразумното предположение, че при съществуващите обстоятелства евакуацията
се подразбира. Последиците за влошаващите се отношения между Британия и Франция
ще бъдат сериозни.
Спирането на германските танкови дивизии е предоставило на щаба на Горт възмож-
ността да подготви нов отбранителен периметър, очертан по линия от укрепени села,
докато по-голямата част от БЕФ се изтегля. Френските командващи във Фландрия обаче
са разярени от откритието, че британците планират евакуация. Горт е приел, че Лондон
е информирал генерал Вейган в същия момент, когато е изпратил до него самия инст-
рукции да се изтегли до брега. Той е убеден също, че и французите са получили дирек-
тиви да натоварят войските на кораби, и с ужас открива, че това не е така.
От 27 май 2-ри батальон от Глостършърския полк и един батальон от Оксфордско-
Бъкингамшърския лек пехотен полк защитават Касел на юг от Дюнкерк. Взводове вой-
ници са заели околни ферми, където се задържат в някои случаи три дни срещу многок-
ратно превъзхождащи сили. На юг от тях британската 2-ра дивизия, преместена, за да
отбранява „линията Ла Манш“ от Ла Басе до Ер, е подложена на много силни атаки.
След като остават без боеприпаси, войници от изтощения и недобре окомплектован 2-
ри Кралски Норфъкски полк се принуждават да щурмуват танковете с ръчни гранати,
които хвърлят пред веригите им. Остатъците от батальона са обкръжени от „СС Тотен-
копф“ и пленени. През нощта есесовците избиват деветдесет и седем от тях. В белгийс-
кия сектор на този ден германската 255-а дивизия отмъщава за загубите си край селото
Винкт, като екзекутира 78 цивилни под лъжливия предлог, че някои от тях били въоръ-
жени. На следващия ден група от „СС Лайбщандарте“ под командването на ха-
уптщурмфюрер Вилхелм Монке избива при Уормут близо деветдесет британски воен-
нопленници, главно от Кралския Уоруикшърски полк, които също са действали като
ариергард. По този начин ехото от кървавата война срещу Полша отеква и на предпола-
гаемо цивилизования западен фронт.

210
TNA CAB 65/13.
211
TNA WO 106/1750.

103
 На юг от Сома британската 1-ва бронирана дивизия предприема контраатака срещу
германския плацдарм.212 Френската артилерийска и въздушна подкрепа за пореден път
не се материализират и 10-и хусарски полк и „Куинс Бейс“213 губят 65 танка предимно
от германски противотанкови оръдия. По-резултатна е контраатаката на 4-та бронирана
дивизия на Дьо Гол срещу германския плацдарм близо до Абвил, но и тя е отблъсната.
В Лондон на 27 май Военновременният кабинет се събира отново три пъти. Във вто-
рото съвещание, проведено следобед, се съдържа вероятно най-критичният момент от
войната, когато нацистка Германия би могла да спечели. Това е моментът, в който наз-
ряващият конфликт между Халифакс и Чърчил се проявява открито. Халифакс е още
по-твърд в намерението си да използва Мусолини като посредник, за да разбере какви
условия би могъл да предложи Хитлер на Франция и Британия. Той е убеден, че ако се
забавят, предлаганите условия ще бъдат още по-лоши.
Чърчил се изказва категорично против подобно разколебаване и настоява, че трябва
да продължат борбата. „Дори да ни победят, няма да сме в по-лошо положение, откол-
кото ще бъдем, ако сега изоставим борбата – казва той. – Затова нека да не допуснем да
ни завлекат по опасния път надолу заедно с Франция.“ 214 Чърчил разбира, че започнат
ли веднъж преговори, няма да могат да се върнат назад и да съживят бойкия дух на
населението. Той има поне непряката подкрепа на Клемънт Атли и Артър Гринуд, два-
мата водачи на лейбъристите, както и либералния лидер сър Арчибалд Синклер. Чем-
бърлейн също приема за убедителен главния аргумент на Чърчил. По време на тази
бурна среща Халифакс показва ясно на Чърчил, че ще подаде оставка, ако мнението му
бъде пренебрегнато, но премиерът по-късно успява да го успокои.
Нов удар се стоварва върху Съюзниците същата вечер. След като белгийските пози-
ции на река Лис са пробити, крал Леополд решава да капитулира. На следващия ден той
се предава безусловно на Шеста армия. Генерал-полковник Фон Райхенау и неговият
началник-щаб генерал-лейтенант Фридрих Паулус диктуват условията в техния щаб.
Следващата капитулация, която Паулус ще води, ще бъде собственото му предаване при
Сталинград две години и осем месеца по-късно.
Френското правителство външно посреща с унищожителна критика „предателст-
вото“ на крал Леополд, но ликува вътрешно. Един от капитулантите изразява това нас-
троение с коментара си: „Най-после имаме изкупителна жертва!“ 215
Британците обаче не са изненадани от падането на Белгия. Горт, по съвет на генерал
Брук, благоразумно е взел предпазни мерки, като е преместил войските си зад белгийс-
ките линии, за да не допусне пробив на германците между Ипр и Комин по източния
фланг.
Генерал Вейган, вече официално информиран, че британците са решили да се изтег-
лят, е разгневен от липсата на откритост. За съжаление, той дава заповед за евакуация
на собствените си бойни части едва на следващия ден, поради което френските войски
стигат до брега много след британските. Маршал Петен настоява, че оттеглянето на
британската подкрепа трябва да доведе до преразглеждане на подписаното през март от
Рейно споразумение да не се преговаря за сепаративен мир.
Следобед на 28 май Военновременният кабинет се събира пак, но този път в камарата
на общините по искане на министър-председателя. Битката между Халифакс и Чърчил

212
Вж. Sebag-Montefiore, Dunkirk, сс. 272–3.
213
Или 2-ри гвардейски драгунски полк.
214
TNA CAB 65/13/161, цит. в Gilbert, Finest Hour, с. 412.
215
Цит. в Margerie, Journal, с. 253.

104
се разгаря наново, като този път Чърчил застъпва още по-категорична позиция срещу
каквато и да е форма на преговори. Дори ако британците станат и се оттеглят от масата
за преговори, твърди той, „ще открием, че цялата решителност, с която разполагаме
сега, е изчезнала“.216
Веднага след като съвещанието на Военновременния кабинет завършва, Чърчил
свиква среща на целия кабинет. Пред членовете му заявява, че е разглеждал възмож-
ността за преговори с Хитлер, но е убеден, че условията на Хитлер биха превърнали
Британия в „робска държава“217, управлявана от марионетно правителство. Подкрепата,
която получава от кабинета, е максималната, на която би могъл да се надява. Халифакс
е решително надигран. Британия ще се бори докрай.
Хитлер, който не иска да използва в пълна степен оределите си танкови войски, пос-
тавя ограничение на новото им настъпление към Дюнкерк. Трябва да спрат веднага щом
пристанището влезе в обсега на техните артилерийски полкове. Обстрелът и бомбарди-
ровките започват с пълна сила, но това е недостатъчно, за да осуети операция „Динамо“,
тоест евакуацията. Бомбардировачите на Луфтвафе, които често продължават да изли-
тат от базите си в Германия, нямат достатъчна поддръжка от изтребители и често са
пресрещани от ескадрили „Спитфайър“, които излитат от много по-близки летища в
Кент.
Докато се събират на пясъчните дюни, където чакат реда си да се качат на корабите,
злополучните британски войници проклинат Кралските ВВС, защото не разбират, че
изтребителите им се сражават с германските бомбардировачи навътре в сушата. Въп-
реки хвалбите на Гьоринг, че ще унищожи британците, Луфтвафе нанася сравнително
малко поражения. Смъртоносното действие на бомби и снаряди е значително отслабено
от меките пясъчни дюни. На брега повече съюзнически войници загиват от тежък арти-
лерийски обстрел, отколкото от хвърлени бомби.
До момента, когато е възобновено настъплението на германската пехота, усилената
отбрана на британските и френските войски предотвратява германски пробив. Малци-
ната, които се измъкват от отбраняваните села, са изтощени, гладни, жадни и в много
случаи ранени. Наложило се е да изоставят по-тежко ранените. С германци, които ги
заобикалят отвсякъде, отстъплението е изпитание за нервите, при което никога не се
знае кога ще се натъкнат на вражески сили.
Евакуацията е започнала на 19 май, когато са прибрани ранени и войски от тила, но
основното усилие започва чак през нощта на 26 май. След отправен по Би Би Си призив
Адмиралтейството се свързва с изявилите желание собственици на малки плавателни
съдове като яхти, речни трамваи и туристически катери. Нарежда им да се явят в опре-
делен сборен пункт, най-напред край Шиърнес, после край Рамсгейт. Около 600 такива
плавателни съдове, почти всички с любителски екипажи, са използвани в хода на опе-
рация „Динамо“ в допълнение към контингента от над 200 съда на Кралския флот.
Дюнкерк се разпознава лесно от далечно разстояние както откъм морето, така и от-
към сушата. Стълбове от пушек се издигат в небето от горящия град, атакуван от гер-
мански бомбардировачи. Резервоари с петрол, обхванати от бушуващи пламъци, бълват
гъсти черни кълба дим. Всички пътища към града са задръстени от изоставени и повре-
дени армейски превозни средства.
Отношенията между старшите британски и френски офицери, особено от щаба на
адмирал Жан Абриал, командващ на северния флот, се изострят все повече. Проблемът

216
TNA CAB 65/13.
217
Ibid.

105
се задълбочава допълнително от поведението на мародерстващите в Дюнкерк британ-
ски и френски войници, за което всяка страна обвинява другата. Много от тях са пияни,
след като са се опитали да утолят жаждата си с вино, бира и спиртни напитки, тъй като
водопроводната система вече не функционира.
Плажовете и пристанището са препълнени с войници, които се редят на опашка, за
да се качат на корабите. Всеки път, когато самолетите на Луфтвафе ги връхлетят в атака
и сирените на пикиращите щуки запищят „като ято огромни пъклени чайки“ 218, хората
се разпръсват, за да спасят живота си. Шумът е оглушителен; всички зенитни оръдия на
миноносците край пристанището работят на предела на възможностите си. След това,
когато всичко свърши, войниците хукват обратно, уплашени да не загубят мястото си
на опашката. Нервите на някои не издържат на напрежението. За жертвите на бойния
стрес не може да се направи почти нищо.
През нощта войниците остават да чакат в морето, което стига до раменете им, докато
към брега се промъкват спасителни лодки и малки корабчета, за да ги приберат. Пове-
чето мъже са толкова уморени и безпомощни в подгизналите си походни униформи и
ботуши, че се налага моряците да ги прехвърлят с ругатни през планшира, като ги хва-
щат за коланите.
Хората от Кралския флот страдат не по-малко от войниците, които спасяват. На 29
май, когато Гьоринг под натиска на Хитлер предприема усилени действия срещу еваку-
ацията, десет миноносци, както и много други плавателни съдове, са потопени или се-
риозно повредени. Това става причина Адмиралтейството да изтегли по-големите ес-
кадрени миноносци, които биха били от жизненоважно значение за защитата на Южна
Англия. Един ден по-късно обаче, когато темпото на евакуацията намалява, ги връщат
обратно, защото всеки есминец може да откара до 1000 войници наведнъж.
На същия ден вътрешният периметър се отбранява ожесточено от Гренадирския
гвардейски полк, Колдстриймския гвардейски полк и Кралския Бъркшъркски полк от 3-
та пехотна дивизия. До този момент те са се справили със задачата да задържат герман-
ските атаки, които в случай на успех биха сложили край на всяка по-нататъшна евакуа-
ция. Френски войски от 68-а дивизия продължават да държат западната и югозападната
част на дюнкеркския периметър, но отношенията във френско-британския съюз се об-
тягат сериозно.
Французите са сигурни, че британците ще дадат предимство на собствените си вой-
ници, и наистина, по този въпрос от Лондон изпращат противоречиви инструкции. В
британските пунктове за евакуация често се появяват френски войници, на които не се
разрешава да минат, и това естествено води до бурни сцени. Британски войници, разя-
рени, че французите носят багаж въпреки нареждането да изоставят притежанията си,
ги изблъскват от стената на пристанището в морето. В друг случай британски войници
се нахвърлят върху кораб, предназначен за французите, а група френски войници са
хвърлени в морето, докато се опитват да се качат на британски кораб. 219
Дори прочутият с обаянието си генерал-майор Харолд Александър, командващ на 1-
ва дивизия, не е в състояние да отклони гнева на командващия на XVI корпус генерал
Робер Фагалд и на адмирал Абриал, когато им казва, че заповедта му е да натовари кол-
кото може повече британски войници. Те представят писмо от лорд Горт, в което той ги
уверява, че три британски дивизии ще бъдат оставени на сушата, за да отбраняват пе-

218
Lieutenant с. D. Elliman, 1st HAA Regiment, цит. в Sebag-Montefiore, Dunkirk, с. 387.
219
За напрежението между британци и французи в Дюнкерк: вж. ibid., сс. 404–11.

106
риметъра. Адмирал Абриал дори заплашва да затвори пристанището на Дюнкерк за бри-
тански войски. Спорът е отнесен до Лондон и Париж, където Чърчил е на среща с Рейно,
Вейган и адмирал Франсоа Дарлан, който оглавява френския флот. Вейган приема, че
не може да се очаква Дюнкерк да се държи до безкрайност. Чърчил настоява евакуаци-
ята да продължи на равностоен принцип, но надеждата му да съхрани духа на съюза не
се споделя от управляващите кръгове в Лондон. Там преобладава негласното мнение,
че след като Франция вероятно ще изостави битката, за британците е по-добре да се
погрижат за себе си. Съюзите са свързани с доста усложнения дори при победа, но в
случай на поражение неизбежно пораждат най-тежките обвинения, които някой може
да си представи.
На 30 май ситуацията навежда на заключението, че половината от Британския екс-
педиционен корпус ще бъде изоставена. На следващия ден обаче пристигат множество
съдове от Кралския флот заедно с другите „корабчета“: миноносци, минни заградители,
яхти, колесни параходи, влекачи, спасителни и риболовни лодки и увеселителни ко-
раби. Много от по-малките плавателни съдове прекарват войници от плажовете до по-
големите кораби. Една от яхтите, „Съндаунър“, е собственост на капитан Ч. Х. Лайто-
лър, който е най-старшият оцелял член от екипажа на „Титаник“. Чудото на Дюнкерк
произтича от това, че през решаващите дни и нощи морето остава спокойно.
На борда на миноносците матросите раздават на изтощените и прегладнели войници
канчета с какао, консерви с говеждо и хляб. В това време обаче Луфтвафе усилва ата-
ките си всеки път, щом намери пролука в прикритието на британските изтребители, и
дори хората да стигнат до някой кораб, това не означава, че са намерили безопасно убе-
жище. Трудно е да се забравят разказите за ужасните рани, причинени от въздушна
атака, за давещите се от потопените кораби и виковете за помощ, на които никой не се
отзовава. Още по-тежки са условията за ранените, изоставени в периметъра на Дюнкерк,
където санитарите и лекарите не могат да предложат почти никаква утеха на умира-
щите.
Дори евакуираните не намират голямо облекчение за страданията си, когато стигнат
до Дувър. Масовата евакуация е довела до претоварване на системата. Болнични вла-
кове ги разпределят в най-различни посоки. Един ранен войник, оставил зад гърба си
ужаса на Дюнкерк, не може да повярва на очите си, когато вижда през прозореца на
влака облечени в бяло играчи на крикет, като че ли в Британия мирът продължава. В
много случаи, когато войниците най-после получават лечение, се оказва, че раните им
са инфектирани с личинки под превръзките, направени в полеви условия, или че имат
гангрена и трябва да ампутират някой от крайниците им.
Сутринта на 1 юни ариергардът в Дюнкерк, който включва 1-ва гвардейска бригада,
е разбит от решителна германска офанзива през канала Берг-Вьорне. Някои войници и
дори цели взводове се огъват, но храбростта, проявена на този ден от други, е възнагра-
дена с кръст „Виктория“ и няколко други медали. Евакуацията на дневна светлина вече
трябва да се отмени заради тежките загуби на Кралския флот, както и на два болнични
кораба – единия потопен, другия сериозно повреден. Последните кораби пристигат в
Дюнкерк през нощта на 3 юни. Генерал-майор Александър в моторна лодка прави пос-
ледна обиколка по плажовете и пристанището, като призовава, ако има останали вой-
ници, да се покажат. Малко преди полунощ придружаващият го офицер от флота, капи-
тан Бил Тенант, телеграфира на адмирал Рамзи в Дувър, че мисията им е изпълнена. 220

220
За съюзническите войски, откарани от пристанището и плажовете на Дюнкерк: GSWW, т. II, сс. 293 и 295; Sebag-
Montefiore, Dunkirk, сс. 540–1, 628–9.

107
 Вместо 45 000 войници, колкото Адмиралтейството се е надявало да спасят, воен-
ните кораби на Кралския флот и разнообразните цивилни плавателни съдове са отка-
рали около 338 000 души от съюзническите войски, от които 193 000 са британци, а
останалите – французи. Около 80 000 войници, предимно френски, остават на сушата в
резултат от объркването и бавните действия на командирите при изтеглянето им. По
време на кампанията в Белгия и Североизточна Франция британците са загубили 68 000
души. Почти всичките им останали танкове и моторни транспортни средства, по-голя-
мата част от артилерията и огромната част от припасите им се налага да бъдат унищо-
жени. Полските войски във Франция също заминават за Британия, което дава повод на
Гьобелс да ги нарече презрително „туристите на Сикорски“ 221.
Великобритания реагира със смесени чувства – с пресилени страхове, но и с емоци-
онално облекчение, че Експедиционният корпус е бил спасен. Духът на народа е тол-
кова висок, че според Министерството на информацията е „почти прекалено“. Все пак
хората са започнали да осъзнават възможността за нахлуване. Разпространяват се слу-
хове за германски парашутисти, преоблечени като монахини. 222 Някои хора явно дори
вярват, че в Германия „се набират хора с психични увреждания за корпус от самоу-
бийци“ и че „германците прокопали тунел под Швейцария и се появили в Тулуза“. Зап-
лахата от инвазия неизбежно поражда смътен страх от чужди елементи. След евакуаци-
ята от Дюнкерк проучването на масовите нагласи отбелязва също, че хората посрещат
сърдечно френските войници, но са резервирани към холандските и белгийските бе-
жанци.
Германците бързат да започнат следващата фаза от своята кампания. На 6 юни те
атакуват линията на река Сома и Ен, при което се радват на значително числено преи-
мущество и въздушно превъзходство. Френските дивизии, след като са преодолели пър-
воначалния шок от катастрофата, се сражават с голяма храброст, но вече е твърде късно.
Чърчил, предупреден от Даудинг, че няма достатъчно изтребители, за да защитава Бри-
тания, отказва на френските молби да изпрати още ескадрили от другата страна на Ла
Манш. Там има още над 100 000 британски войници южно от Сома, включително 51-ва
Хайлендска дивизия, която скоро е отрязана от останалите при Сен Валери заедно с
френската 41-ва дивизия.
За да се опита да задържи Франция във войната, Чърчил изпраща през Ла Манш нов
експедиционен корпус под командването на сър Алън Брук. Преди да замине, Брук пре-
дупреждава Идън, че макар и да разбира дипломатическите изисквания на своята мисия,
правителството трябва да осъзнае, че тя не предлага шанс за военен успех. Въпреки че
част от френските войски се сражават добре, много други са започнали да се измъкват
тихомълком и да се присъединяват към колоните бежанци, които бягат към Югозападна
Франция. Слуховете за отровен газ и германски жестокости всяват паника.
В потоците от коли, които се движат на югозапад, първи са тези на богаташите, които
изглеждат добре подготвени. Тяхната преднина им позволява да изкупят със спекула-
тивна цел намаляващите петролни запаси по пътя. Следват ги хора от средната класа с
техните по-скромни автомобили, със завързани за покрива дюшеци, а отвътре натова-
рени с най-ценните притежания на семейството, включително куче или котка, или ка-
нарче в клетка. По-бедните семейства тръгват пеша, като използват велосипеди, ръчни
колички, коне и детски колички, за да пренесат вещите си. Тези хора често се движат

221
SHD-DAT 1 K 543 1.
222
За духа на народа и слуховете: Addison and Crang, Listening to Britain, сс. 71, 53.

108
не по-бавно от другите, които заради простиращите се на стотици километри задръст-
вания напредват малко по малко с колите си, чиито двигатели прегряват от жегата.
По пътя си на югозапад тези реки от уплашени човешки същества, около осем мили-
она, скоро откриват, че не само петролът, но и храната е недостъпна. Огромният брой
градски жители, които купуват всяко хлебче и хранителен продукт, който намерят,
скоро поражда реакция на съпротива, която надделява над състраданието, и възмущение
от този наплив, който за някои напомня облак от скакалци. Те не се трогват и от мно-
жеството ранени, пострадали от германски самолети, които минават в бръснещ полет и
бомбардират претъпканите пътища. Не за пръв път жените поемат основното бреме на
нещастието и проявяват нужното спокойствие и жертвоготовност. Мъжете са тези, ко-
ито проливат сълзи от отчаяние.
На 10 юни Мусолини обявява война на Франция и Британия, макар и да осъзнава
военната и материалната слабост на своята страна. Той е решен да не пропуска шанса
да се облагодетелства в териториално отношение, преди да настъпи мир. Само че ита-
лианската офанзива в Алпите, за която германците не са били информирани, се оказва
катастрофална. Загубите на французите са едва малко над 200 души. Италианците дават
6000 жертви, сред които и над 2000 случая на тежко измръзване. 223
Френското правителство само допринася за безпорядъка с решението си да се пре-
мести в долината на Лоара, където различните министерства и щабове се разполагат в
отделни имения. На 11 юни Чърчил лети за Бриар на Лоара за среща с френските ръко-
водители. С ескорт от ескадрила хърикейни той и екипът му се приземяват на едно изос-
тавено летище наблизо. Заедно с Чърчил пристигат генерал сър Джон Дил, новият на-
чалник на генералния щаб, генерал-майор Хейстингс Исмей, секретарят на Военно-вре-
менния кабинет, и генерал-майор Едуард Спиърс, неговият личен представител при
френското правителство. Всички са закарани в „Шато дю Мюге“, където е временната
щабквартира на генерал Вейган.
В мрачната трапезария ги очаква Пол Рейно – дребен мъж с високо извити вежди и
лице, „подпухнало от умора“224. Състоянието му е близко до нервно изтощение. Освен
него присъстват раздразнителният Вейган и маршал Петен. Отзад стои бригаден гене-
рал Шарл дьо Гол, заместник военен министър при Рейно; той е бил протеже на Петен
до разрива между двамата преди войната. Както отбелязва Спиърс, въпреки учтивия
поздрав на Рейно държането на французите е такова, че членовете на британската деле-
гация се чувстват като „бедни роднини на погребална церемония“ 225.
Вейган описва катастрофата в най-безнадеждни краски. Чърчил, макар и облечен в
плътен черен костюм в този горещ ден, прави всичко според възможностите си да звучи
сърдечно и ентусиазирано на своята неподражаема смесица от английски и френски.
Без да знае, че Вейган вече е дал заповеди да оставят Париж на германците, той препо-
ръчва да защитават града в улични боеве и с партизански действия. Подобни идеи хвър-
лят в ужас Вейган, а също и Петен, който изплува от мълчанието си, за да каже: „Това
би означавало унищожение на страната!“226 Главната им грижа е да запазят достатъчно
войски за потушаване на революционни безредици. Съсредоточили са се маниакално
върху идеята, че комунистите могат да превземат властта в изоставения Париж.

223
GSWW, т. III, с. 247.
224
Cox, Countdown to War, с. 236.
225
Edward Spears, Assignment to Catastrophe, т. II: The Fall of France, London, 1954, с. 138.
226
Цит. в Quétel, L’Impardonnable Défaite, с. 330.

109
 Вейган, който се опитва да прехвърли отговорността за рухването на френската съп-
ротива, поставя искане за още британски изтребителни ескадрили, като знае, че британ-
ците със сигурност ще откажат. Само няколко дни по-рано той е стоварил вината за
поражението на Франция не върху генералите, а върху Народния фронт и учителите,
„които са се отказали да развиват у децата чувство на патриотизъм и жертвоготов-
ност“227. Позицията на Петен е подобна. „Тази страна – казва той на Спиърс – е разядена
от политика.“228 По-точно е може би да се каже, че при съществуващото непримиримо
разделение на Франция замерянето с обвинения е неизбежно.
Чърчил и спътниците му отлитат обратно за Лондон, останали без всякакви илюзии,
макар и да са изтръгнали от французите обещание, че ще се консултират с тях, преди да
сключат примирие. Основните въпроси от британска гледна точка са бъдещето на френ-
ския флот и дали правителството на Рейно ще продължи войната от френска Северна
Африка. Вейган и Петен обаче се противопоставят решително на тази идея, защото са
убедени, че при липсата на правителство Франция ще потъне в хаос. На следващата
вечер, 12 юни, Вейган открито настоява за примирие на заседание на министерския съ-
вет, на който самият той не е член. Рейно се опитва да му напомни, че Хитлер не е
почтен възрастен господин като Вилхелм I през 1871 г., а нов Чингис хан. Това обаче е
последният опит на Рейно да упражни контрол върху своя главно-командващ.
Париж е почти опустял. Огромен стълб от черен дим се издига от рафинерията на
„Стандарт Ойл“, която е била запалена по искане на френския генерален щаб и амери-
канското посолство, за да не предоставя петрол на германците. Френско-американските
отношения са изключително сърдечни през 1940 г. Посланикът на САЩ, Уилям Булит,
се ползва с такова доверие във френската администрация, че е назначен временно за
кмет и помолен да води преговори за предаването на столицата на германците. След
като германски офицери под бяло знаме са били застреляни близо до Порт Сен Дени в
северния край на Париж, главнокомандващият на германската Десета армия генерал-
полковник Георг фон Кюхлер заповядва да бомбардират Париж. Булит се намесва и ус-
пява да спаси града от унищожение. 229
На 13 юни, докато германците се готвят да влязат в Париж, Чърчил отлита за нова
среща в Тур. Най-лошите му страхове се потвърждават. По внушение на Вейган Рейно
поставя въпроса дали Британия ще освободи Франция от нейния ангажимент да не пред-
приема стъпки за сключване на сепаративен мир. Само шепа хора от управляващите,
като министъра на вътрешните работи Жорж Мандел и съвсем младия генерал Дьо Гол,
са решени да продължат борбата на всяка цена. Рейно, макар и да е съгласен с тях, при-
лича, по думите на Спиърс, на парализирана мумия, омотана в бинтове от пораженците.
Изправен пред искането на Франция за сепаративен мир, Чърчил показва, че разбира
тяхната позиция. Пораженците извъртат думите му, тълкувайки ги като съгласие, което
той разгорещено отрича. Британският премиер не е готов да освободи французите от
поетото задължение, докато Британия не се увери, че германците никога няма да уста-
новят контрол върху френския флот. Ако попадне във вражески ръце, с него германците
имат много по-голям шанс да осъществят успешна инвазия в Британия. Чърчил насто-
ява Рейно да започне преговори с президента Рузвелт, за да разбере дали САЩ все пак
не са готови да се намесят в помощ на Франция в краен случай. Всеки ден, през който

227
Цит. в Paul Baudouin, Private Diaries: March 1940– January 1941, London, 1948, в Jackson, The Fall of France, 2003, с.
135.
Spears, Assignment to Catastrophe, т. II, с. 171.
228

Предаването на Париж: Charles Glass, Americans in Paris: Life and Death under Nazi Occupation, 1940–1944, London,
229

2009, сс. 11–22.

110
Франция продължава съпротивата, ще даде на Британия по-добра възможност да се под-
готви за германска агресия.
Същата вечер в „Шато дьо Канже“ е свикан съвет на министрите. Вейган, който
държи на примирие, заявява, че комунистите са взели властта в Париж и че водачът им
Морис Торес е превзел Елисейския дворец. Това е нелеп опит за заблуда. Мандел вед-
нага се обажда на полицейския префект в столицата, който опровергава напълно твър-
дението. Въпреки че това запушва устата на Вейган, маршал Петен изважда от джоба
си някакъв документ и започва да чете. Той не само че настоява за примирие, но и отх-
върля всяка идея правителството да напусне страната. „Ще остана с френския народ, за
да споделя неговата болка и страдание.“ 230 След като нарушава мълчанието си, Петен
разкрива своето намерение да застане начело на Франция в нейното робство. Рейно, ма-
кар и да има подкрепата на достатъчен брой министри, както и на председателите на
Долната камара и Сената, не събира смелост да го уволни. Приет е фатален компромис.
Ще изчакат отговора на президента Рузвелт, преди да вземат окончателно решение за
примирие. На следващия ден правителството заминава за Бордо, където започва пос-
ледното действие на трагедията.
Най-лошите опасения на генерал Брук са се потвърдили скоро след неговия десант в
Шербур. Той стига до щаба на Вейган на 13 юни вечерта, но Вейган още не се е върнал
от съвета на министрите в „Шато дьо Канже“. Брук се среща с него на следващия ден.
Вейган е по-слабо обезпокоен от разпадането на армията, отколкото от факта, че в края
на военната си кариера не се е показал на висота.231
Брук се обажда в Лондон, за да изрази несъгласието си със заповедта да отбранява с
втория експедиционен корпус редут в Бретан – проект, който има подкрепата на Дьо
Гол и Чърчил. Генерал Дил веднага проявява разбиране. Той ще прекрати изпращането
на каквито и да е нови подкрепления за Франция. Двамата са единодушни, че всички
британски войници, останали в Северозападна Франция, трябва да се изтеглят до прис-
танища в Нормандия и Бретан за евакуация.
Чърчил, който вече е в Лондон, реагира с ужас на новината. Раздразненият Брук раз-
говаря с него по телефона половин час, като му обяснява подробно ситуацията. Минис-
тър-председателят настоява, че Брук е бил изпратен във Франция, за да внуши на фран-
цузите чувството, че Британия ги подкрепя. Брук отвръща, че е „невъзможно да внушиш
някакво чувство на труп и че френската армия е мъртва във всяко отношение“ 232. Ако
продължат, „единственият резултат ще е безсмислено похабяване на добри войски“.
Разсърден от намека, че го е „дострашало“, Брук отказва да отстъпи. Накрая Чърчил
приема, че това е единственият възможен курс.
Германските войски още са изумени от готовността, с която повечето френски вой-
ници се предават. „Ние влязохме първи в един конкретен град – пише войник от 62-ра
пехотна дивизия – и френските войници седяха в баровете от два дни и чакаха да ги
вземем в плен. Та така беше във Франция, това беше прославената „Велика нация“.“ 233
На 16 юни маршал Петен заявява, че ще подаде оставка, ако правителството не по-
търси веднага примирие. Убеждават го да изчака, докато се получи отговор от Лондон.
Отговорът на президента Рузвелт на по-ранната молба на Рейно е изпълнен със съчувс-

230
Philippe Pétain, Actes et écrits, Paris, 1974, с. 365.
231
Alanbrooke, War Diaries, с. 80.
232
Ibid., с. 81.
233
Sold. Paul Lehmann, Inf.Div.62, 28.6.40, BfZ-SS.

111
твие, но не обещава нищо. От Лондон генерал Дьо Гол прочита по телефона предложе-
ние, очевидно подсказано първоначално от Жан Моне, който по-късно е смятан за съз-
дател на европейския идеал, но по онова време отговаря за покупките на оръжия. Бри-
тания и Франция трябва да образуват единна държава с един-единствен военновременен
кабинет. Чърчил приема с ентусиазъм този план да се задържи Франция във войната;
Рейно също е изпълнен с надежда. В момента, когато го излага пред министрите обаче,
повечето реагират с безмилостно пренебрежение. Петен го характеризира като „брако-
съчетание с труп“, докато други се опасяват, че „коварният Албион“ се опитва да прев-
земе страната и колониите ѝ в този момент на несравнима слабост.
Напълно разсипан, Рейно се среща с президента Льобран и си подава оставката. Той
е на границата на нервен срив. Льобран се опитва да го убеди да остане на поста си, но
Рейно е загубил всяка надежда да се противопостави на исканията за примирие. Той
дори препоръчва да поканят маршал Петен да състави правителство, което да уговори
примирие. Льобран, въпреки че принципно е на страната на Рейно, се чувства задължен
да приеме предложението му. В 23:00 ч. Петен застава начело на нов съвет от министри.
Третата република е практически мъртва. Някои историци твърдят не без основание, че
Третата република е била вече унищожена от вътрешен военен преврат, извършен от
Петен, Вейган и адмирал Дарлан, когото са привлекли на своя страна на 11 юни в Бриар.
Ролята на Дарлан е да не позволи френският флот да бъде използван за евакуация на
правителството и на войски до Северна Африка, откъдето да продължат борбата.
През нощта Дьо Гол е отлетял обратно за Бордо с предоставен по нареждане на Чър-
чил самолет. При пристигането си открива, че неговият покровител е подал оставка, а
той самият вече не е част от правителството. Във всеки момент може да получи заповеди
от Вейган, които като действащ военен трудно би отказал да изпълни. Опитвайки се да
остане незабелязан, което не е лесно с неговия ръст и запомнящи се черти на лицето,
той отива да се срещне с Рейно и му казва, че има намерение да се върне в Англия, за
да поднови борбата. Рейно му предоставя 100 000 франка от тайни фондове. Спиърс се
опитва да убеди Жорж Мандел да замине с тях, но той отказва. Тъй като е евреин, не
иска да го приемат за дезертьор, но той подценява антисемитизма, който се надига в
страната му. Накрая това ще му струва живота.
Дьо Гол, неговият адютант и Спиърс излитат от летището, където ги заобикалят пов-
редени самолети. Докато летят за Лондон през Нормандските острови, Петен съобщава
по радиото във Франция новината, че предприема стъпки за сключване на примирие.
Жертвите, дадени от французите, са 92 000 убити и 200 000 ранени. Близо два милиона
души са задържани като военнопленници. Френската армия вследствие на собственото
си разделение, което се дължи отчасти на комунистическа и крайнодясна пропаганда, е
подарила на Германия лесна победа, да не говорим за голямото количество моторни
превозни средства, които ще бъдат използвани на следващата година при нахлуването
в Съветския съюз.
В Британия хората нямат думи да изразят шока от новината за капитулацията на
Франция. Какви ще бъдат последствията, е ясно подчертано от съобщението на прави-
телството, че от този момент нататък църковните камбани ще бият само като предуп-
реждение за нахлуване. Пощальоните оставят във всяка къща официални брошури, ко-
ито предупреждават хората в случай на германски десант да останат по домовете си.
Ако побягнат и задръстят пътищата, Луфтвафе ще ги обстрелва с картечници.
Генерал Брук, без да губи време, организира евакуацията на останалите британски
войски от Франция – за щастие, тъй като съобщението на Петен поставя тези хора в

112
незавидно положение. До сутринта на 17 юни са прибрани 57 000 от общо 124 000 души
от сухопътните сили и авиацията, които още се намират във Франция. Вложени са много
сили и средства колкото е възможно по-голяма част от останалите да се евакуират по
море от Сен Назер в Бретан. Според направена оценка на този ден над 6000 военнослу-
жещи и цивилни британци са се качили на лайнера „Ланкастрия“, собственост на „Къ-
нард“. Германската авиация бомбардира кораба. Над 3500 души се удавят, включително
много от тези, които не успяват да се измъкнат от помещенията под палубата. Това е
най-тежката морска катастрофа в британската история. Въпреки тази ужасна трагедия
още 191 000 съюзнически войници са закарани обратно в Англия при тази втора еваку-
ация.234
Чърчил посреща приятелски Дьо Гол в Лондон, като скрива разочарованието си, че
нито Рейно, нито Мандел не са дошли с него. На 18 юни, деня след неговото пристигане,
Дьо Гол излиза с обръщение към Франция по Би Би Си – дата, която ще бъде чествана
в по-късни години. (Той, както изглежда, не се е досетил, че на този ден се навършват
125 години от Битката при Ватерлоо.) Министърът на информацията, франкофилът Дъф
Купър, открива, че външното министерство е твърдо против публичното обръщение на
Дьо Гол. „Форин Офис“ се бои да провокира администрацията на Петен в този момент,
когато бъдещето на френския флот е неясно. Въпреки това Купър, подкрепян от Чърчил
и други членове на кабинета, казва на Би Би Си да излъчат предаването.
В своето прочуто обръщение, което всъщност е чуто от твърде малко хора тогава,
Дьо Гол използва радиото, за да „вдигне знамето“ на „свободните французи“ или la
France combattante235. Въпреки че не може да атакува пряко администрацията на Петен,
той отправя вълнуващ призив за борба, макар и пренаписан в подобрена версия по-
късно: La France a perdu une bataille! Mais la France n’a pas perdu la guerre!236 Във всеки
случай той разкрива забележителна проницателност, що се отнася до бъдещото разви-
тие на войната. Макар и да признава, че Франция е била победена от нова форма на
модерна и механизирана война, той предвижда, че индустриалната мощ на Съединените
щати ще обърне хода на конфликта, който междувременно се превръща в световна
война. По този начин Дьо Гол индиректно отхвърля убеждението на капитулантите, че
Британия ще бъде победена за три седмици и че Хитлер ще диктува условията за мир в
Европа.
В своята реч за „звездния час“, която произнася на същия ден в Камарата на общи-
ните, Чърчил също споменава за необходимостта Съединените щати да влязат във вой-
ната на страната на свободата. Битката за Франция наистина е завършила, но Битката за
Британия тепърва предстои.

234
Евакуацията и потопяването на „Ланкастрия“: Sebag-Montefiore, Dunkirk, сс. 486–95.
235
„Сражаващата се Франция“.
236
„Франция загуби една битка! Франция обаче не е загубила войната!“

113
 8
Операция „Морски лъв“ и Битката за Британия
ЮНИ-НОЕМВРИ 1940 Г.

На 18 юни 1940 г. Хитлер се среща с Мусолини в Мюнхен, за да го информира за

условията на примирието с Франция. Той не иска да налага наказателни условия и за-
това няма да позволи на Италия да си присвои френския флот или която и да е от френ-
ските колонии, както се е надявал Мусолини. На церемонията по подписване на прими-
рието дори няма да присъства италиански представител. Япония междувременно бърза
да се възползва от поражението на Франция. Правителството в Токио предупреждава
кабинета на Петен, че снабдяването на китайските националистически сили чрез Индо-
китай трябва да се прекрати незабавно. Нахлуването им във френската колония се
очаква всеки момент. Френският губернатор се поддава на натиска на японците и им
разрешава да разположат войски и самолети в Тонкин.
На 21 юни приготовленията за примирието завършват. Хитлер, който отдавна мечтае
за този момент, е наредил да докарат обратно в Компиенската гора железопътния вагон
на маршал Фош, в който германските представители са подписали капитулацията през
1918 г. и който оттогава се съхранява в музей. Скоро ще си върне за унижението, което
тегне над неговия живот. Самият Хитлер се разполага във вагона, където заедно с Ри-
бентроп, заместник-фюрера Рудолф Хес, Гьоринг, Редер, Браухич и началника на ОКВ
генерал-полковник Вилхелм Кайтел чака делегацията на генерал Ансиже. Есесовският
ординарец на Хитлер, Ото Гюнше, носи пистолет, в случай че някой от френските де-
легати се опита да навреди на фюрера. Кайтел прочита на глас условията на примири-
ето. Хитлер го изслушва мълчаливо. После излиза и по-късно се обажда на Гьобелс.
„Сега позорът е заличен – отбелязва Гьобелс в дневника си. – Чувството е, все едно се
раждаме отново.“237
Ансиже е уведомен, че Вермахтът ще окупира северната половина на Франция и Ат-
лантическото крайбрежие. Генерал Петен и неговата администрация ще управляват ос-
таналите две пети от територията на страната; разрешено им е да поддържат армия от
100 000 души. Франция ще трябва да плати цената на германската окупация. Определен
е безобразно изгоден курс на райхсмарката спрямо френския франк. От друга страна,
Германия няма да посяга на флота или колониите на Франция. Както Хитлер се досеща,
това са двата пункта, по които дори Петен и Вейган няма да отстъпят. Той иска да забие
клин между французите и британците и просто да бъде сигурен, че Франция няма да
предаде флота си на своя бивш съюзник. Кригсмарине, която отдавна копнее да сложи
ръка на френския флот „за продължаване на войната с Британия“ 238, е жестоко разоча-
рована.
След като подписва условията по поръчение на Вейган, генерал Ансиже чувства дъл-
боко безпокойство. „Ако Великобритания не бъде поставена на колене до три месеца,
тогава ние сме най-големите престъпници в историята“ 239 – казал той според някои.

237
TBJG, част I, т. VIII, с. 186.
238
BA-MA RM 7/255, цит. в GSWW, т. III, с. 131.
239
Цит. в Quétel, L’Impardonnable Défaite, с. 384.

114
Примирието влиза в сила официално в ранните часове на 25 юни. Хитлер издава прок-
ламация, в която обявява „най-славната победа на всички времена“ 240. В Германия една
седмица ще бият камбани и десет дни ще се веят знамена в чест на събитието. След това
Хитлер си прави разходка из Париж рано сутринта на 28 юни в компанията на скулптора
Арно Брекер и архитектите Алберт Шпеер и Херман Гислер. По ирония техен придру-
жител е генерал-майор Ханс Шпайдел, който ще бъде главният участник в заговора
срещу Хитлер във Франция четири години по-късно. Хитлер не е впечатлен от Париж.
Той смята, че новата столица на Германия, която замисля да построи, ще бъде несрав-
нимо по-величава. После се връща в Германия, където планира триумфалното си завръ-
щане в Берлин и обмисля призив към Британия да се примири, който ще бъде огласен в
реч пред Райхстага.
Хитлер обаче е обезпокоен от превземането на Бесарабия и Северна Буковина в Ру-
мъния от Съветския съюз на 28 юни. Амбициите на Сталин в региона може да поставят
под заплаха делтата на Дунав и петролните находища на Плоещ, които са от жизнено-
важно значение за германските интереси. Три дни по-късно румънското правителство
се отказва от англо-френската гаранция за своите граници и изпраща емисари в Берлин.
Оста скоро ще се сдобие с още един съюзник.
Чърчил, който не е загубил нищо от решимостта си да продължи борбата, междувре-
менно е стигнал до трудно решение. Той очевидно съжалява за телеграмата си до Руз-
велт от 21 май, в която е загатнал перспективата за поражение на Британия и загуба на
нейния флот. В този момент той чувства нуждата да направи жест пред САЩ и света
изобщо, с който да демонстрира непоколебимо намерение за съпротива. И тъй като
опасността френският флот да попадне в германски ръце продължава да го безпокои
силно, Чърчил решава да форсира въпроса. Не е получил отговор на посланията си до
новата френска администрация, с които я увещава да изпрати военните си кораби в бри-
тански пристанища.
Предишните уверения на Дарлан вече му се струват неубедителни, след като френс-
кият адмирал тайно се е присъединил към капитулантите. А дадената от Хитлер гаран-
ция според условията на примирието може лесно да бъде отменена, подобно на всички
негови предишни обещания. Френският флот ще бъде от неоценима стойност за герман-
ците, ако нахлуят в Британия, особено след загубите на Кригсмарине край Норвегия. А
влизането на Италия във войната може да застраши господството на Кралския флот в
Средиземно море.
Неутрализирането на френските военноморски сили с тяхната забележителна мощ е
почти неизпълнима мисия във всеки случай. „Натоварен сте с една от най-неприятните
и трудни задачи, пред които британски адмирал се е изправял някога“ 241 – се казва в
телеграма на Чърчил до адмирал сър Джеймс Съмървил, който е отплавал със своето
съединение „Форс H“ от Гибралтар предишната нощ. Подобно на повечето офицери от
британските ВМС, Съмървил дълбоко се противи срещу използването на сила спрямо
съюзнически флот, с който по-рано е имал отношения на близко сътрудничество и при-
ятелство. Той оспорва заповедите си за операция „Катапулт“ в телеграма до Адмирал-
тейството само за да получи в отговор много конкретни инструкции. Французите могат
или да се присъединят към британците, за да продължат войната срещу Германия и Ита-
лия, като отплават до някое британско пристанище, до френско пристанище в Карибс-
кия регион, например Мартиника, или до САЩ; или да потопят сами корабите си в срок

240
Domarus, т. II, с. 1533, цит. в Kershaw, Hitler, 1936–1945: Nemesis, с. 299.
241
Цит. в Colin Smith, England’s Last War against France, London, 2009, с. 62.

115
до шест часа. Ако откажат да избират между всички тези възможности, тогава той има
„заповед от правителството на Негово Величество да използва каквато сила е необхо-
дима, за да не допусне [техните] кораби да попаднат в германски или италиански
ръце“242.
Малко преди разсъмване на 3 юли, сряда, британците пристъпват към действие.
Френски кораби, съсредоточени в южни британски пристанища, са взети на абордаж от
въоръжени отряди; жертвите са малко. В Александрия адмирал сър Андрю Кънингам
урежда въпроса с по-джентълменски средства, като установява блокада на френската
ескадра в пристанището. Голямата трагедия ще се разиграе във френското северноаф-
риканско пристанище Мерс ел Кебир край Оран – старата база на берберските пирати.
Британският миноносец „Фоксхаунд“ се появява до пристанището на разсъмване и след
като сутрешната мъгла се вдига, капитан Седрик Холанд, пратеникът на Съмървил, из-
праща съобщение, че желае да разговаря. Адмирал Марсел Жансул, на флагманския ко-
раб „Дюнкерк“, командва също и линейните крайцери „Страсбург“, „Бретан“ и „Про-
ванс“, както и малка флотилия от бързи ескадрени миноносци. Жансул отказва да го
приеме, така че Холанд е принуден да направи много незадоволителен опит за прего-
вори с посредничеството на артилерийския офицер на „Дюнкерк“, когото познава
добре.
Жансул заявява твърдо, че френският флот никога няма да позволи корабите му да
бъдат присвоени от германците или италианците. Ако британците продължават да ги
заплашват, неговата ескадра ще отвърне на силата със сила. Тъй като Жансул все така
отказва да приеме Холанд, той предава писмен ултиматум, в който са изброени алтер-
нативите. Възможността да отплават за Мартиника или Съединените щати, която дори
адмирал Дарлан е бил склонен да разгледа, рядко присъства във френските версии за
този инцидент. Причината вероятно е тази, че Жансул изобщо не я споменава в съоб-
щението си до Дарлан.
Жегата през деня се усилва; Холанд продължава опитите, но Жансул отказва да про-
мени първоначалния си отговор. Когато наближава определеният краен срок, 15:00 ч.,
Съмървил изпраща заповед самолети „Суордфиш“ от самолетоносача „Арк Роял“ да
преградят входа на пристанището с магнитни мини. Надява се по този начин да убеди
Жансул, че не блъфира. Френският адмирал най-после се съгласява да се срещне лично
с Холанд и крайният срок е удължен до 17:30 ч. Французите се опитват да протакат, но
Съмървил, отвратен от задачата си, е готов да поеме този риск. Когато се качва на борда
на „Дюнкерк“, без съмнение с мисълта за злополучното съвпадение на имената, Холанд
забелязва, че френските кораби вече са на бойни позиции, в готовност да изтеглят с
буксирни въжета четирите линейни кораба от пристанището.
Жансул предупреждава Холанд, че ако британците открият огън, това ще бъде „рав-
носилно на обявяване на война“243. Той ще потопи корабите си само ако германците се
опитат да ги вземат. Съмървил обаче междувременно е подложен на натиск от Адми-
ралтейството да уреди бързо въпроса, защото има прихванати съобщения, които показ-
ват, че френска ескадра от крайцери е потеглила от Алжир. Той изпраща телеграма до
Жансул, в която подчертава, че ако френският адмирал не се съгласи да приеме веднага
една от предлаганите възможности, той ще бъде принуден да открие огън в 17:30 ч.,
както е определено. Налага се Холанд да си тръгне бързо. Съмървил изчаква още близо
половин час дори след удължения срок, с надеждата, че от другата страна ще премислят.

242
TNA ADM 399/192.
243
TNA ADM 199/391.

116
 В 17:54 ч. британският линеен крайцер „Худ“ и линейните кораби „Валиант“ и „Ре-
золюшън“ откриват огън със своите 15-инчови главни оръдия. Скоро успяват да се при-
целят. „Дюнкерк“ и „Прованс“ са сериозно повредени, а „Бретан“ експлодира и се пре-
обръща. Другите кораби остават невредими като по чудо, но Съмървил прекратява вре-
менно огъня, за да даде на Жансул още един шанс. Той не вижда, че „Страсбург“ и два
от трите ескадрени миноносци под прикритието на гъстия дим са успели да излязат в
открито море. Когато един въздушен наблюдател предупреждава флагмана за тяхното
бягство, Съмървил не вярва, защото е предполагал, че хвърлените мини ще попречат на
това. Накрая „Худ“ се впуска да ги преследва, а от „Роял Арк“ излитат самолети
„Суордфиш“ и „Скуа“, но атаките им завършват без успех, когато са пресрещнати от
френски изтребители, излетели набързо от оранското летище. По това време над север-
ноафриканското крайбрежие вече бързо се спуска нощ.
Ужасна е гибелта на жертвите от поразените кораби в Мерс ел Кебир, особено на
онези, които се оказват в капан долу в машинните отделения. Много от тях се задушават
от дима. Загиват общо 1297 френски моряци, а ранените са 350. Повечето от убитите са
от Бретан. Кралският флот с пълно основание счита, че операция „Катапулт“ е най-
срамната задача, която някога му е била възлагана за изпълнение. Това едностранно
сражение, от друга страна, има извънредно силно въздействие по целия свят като де-
монстрация, че Британия е готова да продължи борбата с безмилостни средства, когато
това се налага. Рузвелт специално се убеждава, че британците няма да се предадат. Това
е и причината Чърчил да бъде аплодиран в Камарата на общините – а не някаква омраза
към французите за това, че са потърсили примирие.
Неистовата англофобия на администрацията на Петен, която и преди е хвърляла в
потрес американските дипломати, се превръща в сляпа ненавист след инцидента в Мерс
ел Кебир. Дори Петен и Вейган обаче разбират, че ако обявят война, няма да има полза.
Те просто скъсват дипломатически отношения. За Шарл дьо Гол това естествено е
ужасен период. Твърде малко френски моряци и войници в Британия са готови да се
присъединят към неговите сформиращи се войски, които първоначално наброяват едва
няколкостотин души. Мнозинството, изпълнени с носталгия, молят вместо това да бъ-
дат репатрирани.
Хитлер също е принуден да се замисли върху тези събития, докато трае подготовката
за неговото внушително триумфално влизане в Берлин. Той се е канел да отправи „пред-
ложение за мир“ към Британия след завръщането си, но вече не е толкова сигурен в
намеренията си.
Повечето германци, които са се опасявали от нова кървава баня във Фландрия и
Шампан, са извънредно зарадвани от смайващата победа. Този път са сигурни, че вой-
ната ще свърши. Подобно на френските капитуланти, те са убедени, че е изключено
Британия да издържи сама. Чърчил ще бъде свален от партия на мира. На 6 юли, събота,
момичета в униформата на „Бунд Дойчер Медел“, женския еквивалент на „Хит-
лерюгенд“, обсипват с цветя пътя от гарата „Анхалтер Банхоф“, където ще пристигне
влакът на фюрера, чак до Райхсканцеларията. Огромни тълпи започват да се събират
още шест часа преди появата му. Цари трескава възбуда, особено необичайна след уди-
вително сдържаната реакция в Берлин на новината за окупирането на Париж от герман-
ски войски. Вълнението далеч надхвърля пламенните емоции след аншлуса, присъеди-
няването на Австрия. Дори опоненти на режима се поддават на неистовото ликуване от

117
победата. Този път енергия му придава и омразата към Британия – единственото оста-
ващо препятствие пред установяването на Pax Germanica в цяла Европа. 244
В този триумф по римски образец липсват само окованите пленници и робът, който
да шепне в ухото на Хитлер, за да му напомни, че все пак си остава смъртен. Следобе-
дът, когато пристига, е слънчев, което сякаш потвърждава чудото на благоприятното,
„фюрерско“ време във великите моменти на Третия райх. По маршрута се тълпят „хи-
ляди ликуващи, които стигаха до безумна истерия с викове и плач“ 245. След като триос-
ните мерцедеси от конвоя на Хитлер стигат до Райхсканцеларията, пронизителните хва-
лебствени възгласи на момичетата от БДМ се смесват с рева на тълпите, които призова-
ват фюрера да се покаже на балкона.
Няколко дни по-късно Хитлер взема решение. След като е обмислял възможни стра-
тегии срещу Британия и е обсъждал въпроса за нахлуване със своите главнокоманд-
ващи, той издава „Директива № 16 за подготовка на десантна операция срещу Англия“.
Първите извънредни планове за нахлуване в Британия, Studie Nordwest, са били завър-
шени през декември предишната година.246 Само че още преди загубите на Кригсмарине
по време на норвежката кампания гросадмирал Редер е заявил категорично, че такова
нахлуване може да се предприеме едва след като Луфтвафе постигне превъзходство във
въздуха. Халдер, от името на сухопътните сили, настоява, че до нахлуване трябва да се
прибегне само в краен случай.
Кригсмарине се изправя пред почти невъзможната задача да събере достатъчно ко-
раби и плаващи средства, за да транспортира през Ла Манш първата вълна от 100 000
войници с танкове, моторни превозни средства и екипировка. Германските ВМС трябва
да вземат предвид също и че безспорно отстъпват на Кралския флот по отношение на
военните кораби. ОКХ първоначално определя за силите на нахлуване Шеста, Девета и
Шестнайсета армия, разположени по крайбрежието на Ла Манш между полуостров
Шербур и Остенде. По-късно решава да се ограничи само с Девета и Шестнайсета ар-
мия, които да извършат десант между Уортинг и Фолкстън.
Заради препирните между различните видове въоръжени сили относно непреодоли-
мите проблеми все по-малка става вероятността от започване на операция преди нача-
лото на променливото есенно време. Единствената част от нацисткото управление, ко-
ято изглежда готова да приеме сериозно нахлуването в Британия, е РСХА
(Reichssicherheitshauptamt, Главното управление за сигурност на Райха) на Химлер, ко-
ето включва Гестапо и СД (Службата за сигурност, Sicherheitsdienst). Неговият отдел за
контрашпионаж, под ръководството на Валтер Шеленберг, съставя необикновено под-
робна (и на места изумително неточна) справка за Великобритания със „специален спи-
сък за издирване“247 от 2820 души, които Гестапо възнамерява да арестува след инвази-
ята.
Хитлер има друго основание за предпазливост. Загрижен е, че в резултат от разпада-
нето на Британската империя е възможно САЩ, Япония и Съветският съюз да заграбят
колониите ѝ. Той решава, че операция „Морски лъв“ трябва да се осъществи само ако

244
Завръщането на Хитлер в Берлин: Kershaw, Hitler, 1936–1945: Nemesis, сс. 300–1; и Roger Moorhouse, Berlin at War:
Life and Death in Hitler’s Capital, 1939–1945, London, 2010, сс. 61–3.
245
New York Times, 7 July 1940.
246
Завършен окончателно към 13.12.40, BA-MA RM 7/894, цит. в GSWW, т. IX/1, с. 525, n. 11.
247
„Специален списък за издирване“ или Sonderfahndungsliste: Walter Schellenberg, Invasion 1940: The Nazi Invasion
Plan for Britain, London, 2000.

118
Гьоринг – вече повишен в новосъздадения чин „райхсмаршал“ – е в състояние да пос-
тави Британия на колене със своята Луфтвафе. Затова на най-високо ниво не разглеждат
нахлуването в Британия като спешна задача.
Луфтвафе не е готова. Гьоринг е приемал за даденост, че британците ще молят за
мир след поражението на Франция, а неговият въздушен флот се нуждае от време, за да
преоборудва своите ескадрили. Германските загуби в Холандия, Белгия и Франция са
били далеч по-големи от очакваното. Унищожени са общо 1284 от техните самолети,
докато Кралските ВВС са загубили 931. Освен това предислоцирането на изтребител-
ните и бомбардировъчни части на летищата в Северна Франция отнема повече време от
предвиденото. През първата част на юли Луфтвафе просто се съсредоточава върху ко-
рабите в Ла Манш, устието на Темза и Северно море – нещо, което германците наричат
Kanalkampf. Атаките, извършвани предимно с пикиращи бомбардировачи „Щука“ и
бързи торпедни катери („S Boote“, наричани на английски „E boats“), на практика зат-
варят Ла Манш за британски конвои.
На 19 юли Хитлер произнася дълга реч пред членовете на Райхстага и своите гене-
рали, събрани най-тържествено в сградата на опера „Крол“. След като поздравява вое-
началниците си и превъзнася военните постижения на Германия, той се обръща към
Англия, за да обсипе с нападки Чърчил като войнолюбец и да отправи „призив към ра-
зум“248, който британското правителство отхвърля веднага. Хитлер изобщо не успява да
разбере, че Чърчил вече е непоколебим в позицията си – олицетворение на упорство и
решителност.
Разочарованието на Хитлер е още по-голямо на фона на неговия триумф в железо-
пътния вагон в Компиенската гора и огромното нарастване на германската мощ. Окупа-
цията на Северна и Западна Франция от Вермахта осигурява достъп по сушата до ис-
панските суровини и военноморските бази по брега на Атлантика. Алзас, Лорен, Вели-
кото херцогство Люксембург и Йопен-Малмеди в Източна Белгия са присъединени към
Райха. Италианците контролират част от Югоизточна Франция, докато останалата част
от Южна Централна Франция, неокупираната зона, е оставена на „френската държава“
на маршал Петен с център в курортния град Виши.
На 10 юли, една седмица след събитията в Мерс ел Кебир, в Голямото казино на
Виши се събира Националното събрание, Assemblee Nationale. Членовете му гласуват
всички пълномощия на маршал Петен само с осемдесет гласа против от общо 649. Тре-
тата република е престанала да съществува. Френската държава, Etat Frangais, предпо-
лагаемо въплъщение на традиционните за страната ценности – Travail, Famille, Patrie
(работа, семейство, отечество), – създава задушна морална и политическа атмосфера на
ксенофобия и потисничество. Тя така и не признава, че подпомага нацистка Германия,
като налага полицейски ред в неокупираната част от Франция в интерес на Германия.
Франция се задължава да плати не само разходите за собствената и окупация, но
също и една пета от германските разходи за войната до този момент. Раздутите сметки
и определеният от Берлин обменен курс на райхсмарката не могат да се оспорват. Това
е огромна премия за окупационната армия. „Сега можем да купуваме много неща с па-
рите си и да спестим много пфениги – пише един войник. – Разквартирувани сме в едно
голямо село, а магазините вече са почти празни.“ 249 В Париж всичко се изкупува, осо-
бено от офицерите в отпуск. Освен това нацисткото правителство има възможност да

248
Domarus, т. II, с. 1558.
249
Sold. Paul Lehmann, Inf.Div.62, 28.6.40, BfZ-SS.

119
си присвои всякакви запаси от материали, необходими за собствената му военна индус-
трия. А взетата военна плячка – в оръжия, превозни средства и коне – ще покрие значи-
телна част от нуждите на Вермахта за нахлуването в Съветския съюз година по-късно.
Френската индустрия междувременно се реорганизира, за да обслужва нуждите на
завоевателя, а с помощта на френското земеделие германците заживяват по-добре, от-
колкото преди Първата световна война. Дневната дажба на французите от месо, мазнини
и захар трябва да се намали до около половината на тази за германците. Според герман-
ците това е справедливо възмездие за гладните години, които са преживели след Пър-
вата световна война. На французите, от друга страна, се предлага да се утешават с иде-
ята, че щом Британия се вразуми, ще бъде сключено общо мирно споразумение, което
ще подобри условията за всички.
След Дюнкерк и френската капитулация британците са в състояние на шок, подобно
на ранен войник, който не чувства болка. Те знаят, че положението е отчайващо, ако не
катастрофално, след като почти всички оръжия и превозни средства на армията са били
изоставени от другата страна на Ла Манш. Въпреки това, с насърченията на Чърчил, те
приемат едва ли не с радост безпощадната яснота на съдбата си. Оформя се успокоител-
ното убеждение, че макар и британците винаги да се справят зле в началото на война,
те ще „спечелят последната битка“, макар че никой няма и най-смътна представа по
какъв начин. Мнозина, сред които и кралят, изразяват облекчение, че французите вече
не са техни съюзници. Главният маршал от авиацията Даудинг по-късно твърди, че ко-
гато научил за предаването на Франция, паднал на колене и благодарил на Бог, че не е
необходимо да рискуват повече изтребители отвъд Ла Манш.250
Британците очакват, че след като са завоювали Франция, германците ще предприе-
мат бързо нахлуване. Генерал сър Алън Брук, който на този етап отговаря за отбраната
на южното крайбрежие, е загрижен най-вече заради недостига на оръжия, бронирани
машини и обучени бойни части. Началниците на щабове още са дълбоко обезпокоени
от заплахата за самолетните заводи, на които Кралските ВВС разчитат, за да заменят
загубените във Франция самолети. Все пак периодът, през който Луфтвафе се привежда
в готовност за нападението срещу Британия, осигурява жизненонеобходимо време за
подготовка.
Британците може да имат едва 700 изтребителя в този момент, но германците про-
пускат да отбележат, че врагът им е в състояние да произвежда по 470 самолета ме-
сечно – двойно повече от капацитета на собствената им оръжейна индустрия. Ръково-
дителите на Луфтвафе освен това са уверени, че техните пилоти и самолети са очевидно
по-добри. Британската авиация е загубила 136 пилоти, убити или пленени във Франция.
Дори с попълненията от други националности те пак не достигат. Летателните школи
обучават колкото могат повече хора, но новообучените пилоти почти винаги падат
първи в сражение.
Поляците формират най-големия чуждестранен контингент, с повече от 8000 души
личен състав. Те са единствените с боен опит, но интеграцията им в Кралските ВВС
върви бавно. Преговорите с генерал Сикорски, който иска независима полска авиация,
са сложни. Все пак, щом първите групи пилоти са включени в доброволческия резерв
на британските военновъздушни сили, те бързо доказват уменията си. Британските пи-
лоти често ги наричат „лудите поляци“ заради тяхната храброст и презрение към авто-

250
Цит. в Max Hastings, Finest Years: Churchill as Warlord, 1940–45, London, 2009, с. 67.

120
ритетите. Новите им другари скоро показват раздразнението си от бюрократичната сис-
тема на Кралските ВВС, но все пак признават, че те се управляват несравнимо по-добре
от френската авиация. 251
Дисциплината често е проблем – отчасти защото полските пилоти още са ядосани на
собствените си началници заради състоянието на тяхната авиация по времето на гер-
манската инвазия през септември предходната година. Тогава са чувствали бурна радост
пред перспективата да влязат в бой с Луфтвафе, убедени, че макар и машините им P-11
да са бавни и зле въоръжени, ще надделеят с умения и кураж. Вместо това са победени
от численото и техническо превъзходство на германските въздушни флотилии. Този
горчив опит, а още повече ужасният начин, по който са постъпили със страната им Хит-
лер и Сталин, е породил у тях изгаряща жажда да отмъстят, след като вече имат на раз-
положение модерни изтребители. Старшите офицери от Кралските ВВС грешат дъл-
боко, като високомерно си представят, че поляците са „деморализирани“ от своето по-
ражение, и решават да ги обучават за своите бомбардировъчни ескадрили.
Разликата в британския начин на мислене, маниери и храни е била шок за поляците.
Малко от тях успяват да превъзмогнат спомена за сандвичите с рибен пастет, поднесени
им при тяхното пристигане в Англия, а още по-силна носталгия им причинява британс-
ката кухня, като се започне от прегорялото овнешко със зеле и се стигне до вездесъщия
яйчен крем (който предизвиква същия ужас у „свободните французи“). От друга страна
са удивени от топлотата, с която ги посрещат повечето жители на Британия, и поздра-
вителните възгласи: „Да живее Полша!“. Полските пилоти с образа им на смели герои
се виждат заобиколени от вниманието и авансите на млади британки, които за пръв път
разполагат с толкова свобода. Езиковата бариера на дансинга е по-малък проблем, от-
колкото във въздуха.
Репутацията на полските пилоти като безразсъдни смелчаци е подвеждаща. Всъщ-
ност смъртността сред тях е по-ниска, отколкото сред пилотите от Кралските ВВС –
отчасти заради опита им, но също и заради по-доброто им умение да оглеждат посто-
янно небето за засади от германски изтребители. Те със сигурност са индивидуалисти и
явно презират остарялата тактика на британската авиация за летене в стегнати V-об-
разни формации от по три самолета. Минава време, което коства и множество излишни
жертви, докато Кралските ВВС започнат да възпроизвеждат германската система, поз-
ната от Испанската гражданска война, съставена от две двойки самолети и известна като
„четири пръста“252.
Към 10 юли в ескадрилите на британската изтребителна авиация има четирийсет пол-
ски пилоти, а броят им постоянно се увеличава, защото все повече поляци от Франция
получават необходимата квалификация. По времето, когато Битката за Британия дос-
тига своята кулминация, над 10% от пилотите на изтребители в югоизточната част на
страната са поляци. На 13 юли е сформирана първата полска ескадрила. След по-малко
от месец британското правителство става по-отстъпчиво и приема искането на Си-
корски за полски военновъздушен флот със собствени изтребителни и бомбардиро-
въчни ескадрили, но под командването на Кралските ВВС.
На 31 юли Хитлер свиква генералите си в „Бергхоф“ над Берхтесгаден. Той още е
озадачен от отказа на Британия да се смири. Тъй като няма изгледи САЩ да се включат
във войната в обозримото бъдеще, той смята, че Чърчил разчита на Съветския съюз.

251
За полските летци в Британия вж. Zamoyski, The Forgotten Few, p.130.
252
Заради разположението на самолетите във формацията, което напомня върховете на четирите пръста на ръката (без
палеца).

121
Това изиграва значителна роля в решението му да се заеме със своя най-голям проект –
унищожаването на „еврейския болшевизъм“ на изток. Само победата над съветската
мощ чрез масирано нахлуване ще принуди Британия да отстъпи, съобразява той. В този
смисъл твърдото решение на Чърчил в края на май да продължи борбата има много по-
широки последствия, освен просто да реши съдбата на Британските острови.
„Когато Русия бъде смазана – казва Хитлер на своите главнокомандващи, – послед-
ната надежда на Британия ще рухне. Германия тогава ще бъде господар на Европа и
Балканите.“253 Този път генералите, които са проявили нервност преди нахлуването във
Франция, показват забележителна решителност пред перспективата да нападнат Съвет-
ския съюз. Дори без пряка заповед от Хитлер Халдер е наредил на щабните офицери да
разгледат примерни планове.
В еуфорията от разгрома над Франция и пълния обрат на версайското унижение глав-
нокомандващите на Вермахта възхваляват фюрера като „първия войник на Райха“ 254,
който ще осигури бъдещето на Германия за вечни времена. Две седмици по-късно Хит-
лер, който в тесен кръг коментира цинично колко лесно е да подкупи своите главни
военачалници с почести, медали и пари, официално връчва дванайсет фелдмаршалски
жезъла на завоевателите на Франция. Преди обаче да се обърне срещу Съветския съюз –
което според него щяло да бъде „детска игра“ 255 след победата над Франция, – Хитлер
все пак се чувства длъжен да се справи с Британия, за да избегне война на два фронта.
Директивата на ОКВ съдържа инструкции за Луфтвафе да се съсредоточи върху уни-
щожаването на британската авиация, „нейната наземна поддържаща организация и бри-
танската оръжейна индустрия“256, както и пристанища и военни кораби. Гьоринг прог-
нозира, че това ще отнеме по-малко от месец. Духът на неговите пилоти е висок благо-
дарение на победата над Франция и численото им превъзходство. Луфтвафе има във
Франция 656 изтребителя „Месершмит-109“, 168 двумоторни изтребителя „Ме-110“,
769 бомбардировача „Дорние“, „Хайнкел“ и „Юнкерс-88“ и 316 пикиращи бомбардиро-
вача „Щука“. Даудинг разполага само с 504 изтребителя „Хърикейн“ и „Спитфайър“.
Преди започването на основната атака в началото на август два авиационни корпуса
в Северна Франция се съсредоточават върху задачата да разузнаят летищата на Кралс-
ките ВВС. Те предприемат проучвателни набези, за да провокират британските изтре-
бители да се вдигнат в небето и да ги изтощят, преди да е започнала битката; атакуват
и крайбрежните радиолокационни станции. Наличието на радиолокатори в съчетание с
Корпуса за наблюдение и надеждните комуникации с командните центрове означава, че
за Кралските ВВС не е необходимо да губят летателно време за въздушни патрули над
Ла Манш. Поне на теория ескадрилите могат да излетят бързо, но не повече от необхо-
димото – така че да имат време да наберат височина, но и да могат да пестят гориво и
да се задържат във въздуха максимално дълго. За щастие на британците, радарните стан-
ции се оказват трудна цел и дори когато бъдат повредени, функциите им скоро се възс-
тановяват.
Даудинг е задържал ескадрилите „Спитфайър“ по време на боевете във Франция, ос-
вен при евакуацията от Дюнкерк. В този момент той използва пестеливо силите си, като
се опитва да отгатне какво означава германската тактика. Въпреки скръбния и отчужден
вид, който е придобил след смъртта на съпругата си през 1920 г., Даудинг таи силна

253
Цит. в Halder, Kriegstagebuch, т. II: Von der geplanten Landung in England bis zum Beginn des Ostfeldzuges, с. 49.
254
BA-MA RH 19I/50, цит. в GSWW, т. IX/1, с. 529.
255
Albert Speer, Erinnerungen, Frankfurt am Main, 1969, с. 188, цит. в Kershaw, Hitler, 1936–1945: Nemesis, с. 305.
256
BA–MA RL 2/v. 3021, цит. в GSWW, т. II, с. 378.

122
любов към своите „скъпи момчета изтребители“257, които му се отплащат с голяма пре-
даност. Той има добра представа с какво ще се сблъскат. Прави необходимото, за да
подсигури достоен командващ на „Група 11“, която защитава Лондон и Югоизточна
Англия. Маршал от авиацията Кийт Парк е новозеландец, който е свалил двайсет гер-
мански самолета в предишната война. Подобно на Даудинг, той е готов да се вслушва в
своите пилоти и да им позволи да игнорират закостенялата тактика от предвоенната
доктрина, за да разработят собствена.
През това историческо лято британската изтребителна авиация приема характера на
международно съединение. От 2917 души летателен състав, които служат по време на
Битката за Британия, само 2334 са британци. Останалите включват 145 поляци, 126 но-
возеландци, 98 канадци, 88 чехи, 33 австралийци, 29 белгийци, 25 южноафриканци, 13
французи, 11 американци, 10 ирландци и няколко души от други националности.
Първият значителен сблъсък се случва преди официалното започване на германската
въздушна офанзива. На 24 юли съединение от четирийсет изтребители „Месершмит-
109“ и осемнайсет бомбардировачи „Дорние-17“ начело с Адолф Галанд напада конвой
в устието на Темза. Спитфайъри от три ескадрили се вдигат за атака срещу тях. Макар
и да свалят само два германски самолета, а не шестнайсет, както се твърди първона-
чално, Галанд е стреснат от решителността на отстъпващите по брой британски пилоти.
Той смъмря собствените си пилоти, когато се връщат, за нежеланието им да атакуват
спитфайърите, и започва да подозира, че предстоящата битка няма да бъде толкова
лесна, колкото райхсмаршалът е предполагал.
С типична нацистка помпозност германската офанзива е наречена с кодовото име
Adlerangriff („Атаката на орела“); след няколко отлагания е насрочен т.нар. Adlertag
(„Денят на орела“) за 13 август. След известно объркване, предизвикано от метеороло-
гичните прогнози, във въздуха излитат формации от германски бомбардировачи и изт-
ребители. Най-голямата група има за задача да атакува военноморската база в Портс-
мът, докато останалите нападат летищата на Кралските ВВС. Въпреки всички разузна-
вателни действия данните на Луфтвафе са погрешни. Те атакуват главно второстепенни
летища или бази, които не принадлежат на изтребителната авиация. Когато небето се
изяснява следобед, радиолокационните пунктове по южното крайбрежие откриват съе-
динение от около 300 самолета, които летят към Саутхамптън. Бързо са вдигнати осем-
десет изтребителя – число, немислимо през седмиците по-рано. „Ескадрила 609“ успява
да се вмъкне сред група щуки и да свали шест от тях.
Общо изтребителите на Кралските ВВС са свалили 47 самолета срещу тринайсет
свои и трима убити пилоти. Германците обаче са загубили много повече хора – 89 убити
или пленени. Ла Манш този път е фактор в полза на британската авиация. По време на
Битката за Франция пилотите на повредени самолети на връщане към дома са се опася-
вали от принудително кацане в морето, което би могло да завърши с катастрофа. Този
път германците са заплашени от подобна опасност, плюс риска от сигурен плен, в слу-
чай че се наложи да скочат с парашут над Англия.
Гьоринг, раздразнен от незадоволителния резултат от „Адлертаг“, предприема още
по-голяма атака на 14 август – с 1790 изтребители и бомбардировачи, които излитат от
Северна Франция, Норвегия и Дания. Формациите от Пети въздушен флот от Сканди-
навския полуостров губят близо 20% от общата си численост и не се връщат обратно в
битката. Луфтвафе нарича този ден „Черния четвъртък“, но британската авиация не
може да си позволи да тържествува. Собствените ѝ загуби не са леки, а благодарение на
257
Patrick Bishop, Fighter Boys, London, 2003, с. 239.

123
самото си числено превъзходство Луфтвафе може да продължава набезите. Освен това
постоянните атаки срещу летища убиват и раняват механици, монтьори, ординарци и
дори шофьори и диспечери от Женския спомагателен военновъздушен корпус. На 18
август „Ескадрила 43“ отмъщава достойно, когато нейните изтребители връхлитат съе-
динение от пикиращи щуки, които бомбардират радиолокационна станция. Те елими-
нират осемнайсет от тези уязвими хищници, преди ескортът им от изтребители „Месер-
шмит-109“ да се включи в схватката.
Новите офицери от авиацията, които идват като подкрепления, нетърпеливо разпит-
ват онези, които са участвали в боеве. Налага им се да свикнат бързо с ежедневната
рутина. Сутрин ординарецът ги събужда с чаша чай; закарват ги до летището за разсре-
доточаване, където закусват; след това чакат да изгрее слънцето. За нещастие на бри-
танската изтребителна авиация, времето през по-голямата част от август и септември
тази година е идеално за Луфтвафе, с ясно синьо небе. 258
Най-лошият период е чакането. Това е моментът, когато пилотите усещат сухота в
устата и металния вкус на страха. След това чуват ужасния звук от пронизителния звън
на полевия телефон и вика: „Тревога! Излитаме!“ Втурват се към самолетите, а парашу-
тите се удрят в гърба им. Наземният екипаж им помага да се покатерят в пилотската
кабина, където извършват проверките за безопасност. Когато двигателите „Мерлин“ за-
боботят, подпорите на самолетите се издърпват и пилотите ги придвижват до позиция
за излитане; имат да мислят за твърде много неща, за да бъдат уплашени – поне за мо-
мента.
Щом като се издигнат във въздуха, като натоварват двигателите, за да наберат висо-
чина, новаците не бива да забравят да се оглеждат във всички посоки. Скоро разбират,
че по-опитните пилоти носят копринени шалчета не от суета. Когато въртят постоянно
глава, вратът им се протрива от униформените яки и вратовръзки. Непрекъснато им на-
биват в главите „да се озъртат постоянно на четири очи“. Ако преживеят първия си
бой – а не всички успяват, – те се връщат в базата, където пак остават в очакване, като
ядат сандвичи с консервирано месо и ги прокарват с канчета чай, докато наземният пер-
сонал зарежда самолетите им с гориво и боеприпаси. Повечето заспиват веднага от из-
тощение на земята или в шезлонгите.
Когато се върнат отново във въздуха, диспечерите за съответния сектор ги насочват
към някоя формация от „бандити“. Възгласът Tally ho! по радиостанцията означава, че
пилотът е забелязал формация от черни точки. Той включва колиматорния прицел и
напрежението нараства. Жизненоважен елемент от дисциплината е да се контролира
страхът – в противен случай той ще доведе бързо до смъртта на пилота.
Първостепенната задача е да разпръснат бомбардировачите, преди да се намеси тех-
ният „чадър“ от изтребители „Месершмит-109“. Ако срещу вражеската сила са насо-
чени няколко ескадрили, по-бързите спитфайъри нападат противниковите изтребители,
докато хърикейните се опитват да се справят с бомбардировачите. За секунди небето се
превръща в хаотична сцена, където самолети се въртят, пикират и се мъчат да заемат
удобна позиция за серия бързи изстрели, като в същото време се опитват да не загубят
бдителност. Маниакалното съсредоточаване върху целта дава на вражеския изтребител
шанса да атакува отзад, без да бъде забелязан. Някои нови пилоти, когато попаднат под
огън за първи път, остават парализирани. Ако не се изтръгнат от вцепенението си, с тях
е свършено.

258
За ежедневието в изтребителните ескадрили: ibid.; Holland, The Battle of Britain; Larry Forrester, Fly for your Life,
London, 1956.

124
 Ако двигателят бъде улучен, назад се излива гликол или масло и покрива предното
стъкло на кабината. Най-голям е страхът да не се запали моторът и огънят да се разп-
ространи назад. От горещината капакът на кабината може да заяде, но след като пилотът
го отвори със сила и се освободи от ремъците, той трябва да преобърне машината с
горната част надолу, за да може да падне безпрепятствено. Много често човекът е тол-
кова замаян и дезориентиран от това преобръщане, че трябва да направи съзнателно
усилие, за да се сети да дръпне шнура за отваряне на парашута. Ако има възможност да
се огледа, докато се спуска надолу, пилотът често открива, че небето, което е изглеж-
дало пълно със самолети, внезапно е опустяло и той е съвсем сам.
При условие че не се намират някъде над Ла Манш, пилотите от Кралските ВВС
знаят поне, че се спускат на родна земя. Поляците и чехите разбират, че въпреки уни-
формите им някои ентусиазирани местни жители или членове на отрядите за самоотб-
рана могат да ги вземат за германци. Парашутът на полски пилот на име Чеслав Тарков-
ски се закача за един дъб. „Дотичаха хора с вили и обръчи от бъчви – разказва той. –
Един от тях, въоръжен с ловна пушка, крещеше: „Hande hoch!“ „Fuck off‘ – отговорих
аз на най-добрия си английски. Навъсените лица веднага просветнаха. „От нашите е!“ –
викнаха те в един глас.“259 Друг поляк се приземява един следобед на територията на
много уважаван тенис клуб. Записват го като гост, дават му ракета, заемат му бели спор-
тни дрехи и го канят да вземе участие в мач. Когато идва автомобил на Кралските ВВС
да го прибере, противниците му в играта са разбити и напълно изтощени.
В откровен разговор пилотите признават, че изпитват „дивашки, първобитен въз-
торг“260, когато видят как пада удареният от тях вражески самолет. След като британ-
ците са им казали, че целта не е да застрелят германските пилоти, които се спускат с
парашут, поляците понякога прибягват до друго средство – летят над техните парашути,
така че куполът да попадне в попътната струя на самолета, да се свие и врагът да падне
и да се пребие на земята.261 Други изпитват моментно състрадание, когато си припом-
нят, че не просто унищожават самолет, а убиват или осакатяват човешко същество.
Комбинацията от изтощение и страх довежда до опасно повишаване на стреса. Мно-
зина сънуват страшни сънища всяка нощ. Неизбежно някои не издържат на напрежени-
ето. Почти всички преживяват паническа атака в някакъв момент, но си налагат да про-
дължат. Някои обаче се отклоняват от участие в бой, като се позовават на проблеми с
двигателя. След няколко такива случая това прави впечатление. На официалния жаргон
на Кралските ВВС подобни прояви се обясняват с „липса на морална устойчивост“, а
провинилите се пилоти се пренасочват към някаква неквалифицирана работа.
Огромното мнозинство от британските пилоти на изтребители са на възраст под 22
години. Те нямат друг избор, освен да пораснат бързо, въпреки че си запазват прякорите
и буйното ученическо поведение по време на хранене в столовата, за учудване на коле-
гите им пилоти от други страни. Постепенно обаче, когато атаките на Луфтвафе срещу
Британия се усилват и броят на цивилните жертви нараства, сред тях се надига чувство
на яростно негодувание.
Германските пилоти на изтребители също страдат от стрес и изтощение. Принудени
да действат от импровизирани и неравни летища в Па дьо Кале, те претърпяват множес-
тво злополуки. „Месершмит-109“ е отличен самолет за опитни пилоти, но за набързо
обучените летци е трудно да овладеят този звяр. За разлика от Даудинг, който променя

259
Цит. в Zamoyski, The Forgotten Few, с. 84.
260
Цит. в Bishop, Fighter Boys, с. 204.
261
Zamoyski, The Forgotten Few, с. 71.

125
разпределението на ескадрилите по сектори, за да е сигурно, че ще могат да си отдъхнат
в някой по-спокоен район, Гьоринг е безмилостен към своите въздушни екипажи, чиито
нарастващи загуби започват да вредят на бойния им дух. Бомбардировъчните ескадрили
се оплакват, че пилотите на „Ме-109“ завиват обратно и ги оставят незащитени, но при-
чината е, че изтребителите просто нямат достатъчен запас от гориво, за да останат над
Англия повече от трийсет минути и дори по-малко в случаите, когато се завързват тежки
въздушни двубои.
В същото време пилотите на двумоторни изтребители „Ме-110“ се чувстват потис-
нати от своите загуби и искат да бъдат ескортирани от изтребители „Ме-109“. Британ-
ски пилоти с железни нерви са открили, че най-добрият начин да се справят с тях е да
ги атакуват фронтално. Колкото и да е разярен, Гьоринг се принуждава да изтегли пи-
киращите бомбардировачи „Щука“ от големи операции след погрома от 18 август. Въп-
реки това райхсмаршалът, поощряван от отчайващо оптимистичните оценки на своя на-
чалник на разузнаването, остава сигурен, че британската авиация скоро ще рухне. Той
заповядва да се усили интензивността на атаките срещу летищата. Собствените му пи-
лоти обаче са угнетени от постоянните натяквания, че Кралските ВВС са на края на
силите си, след като при всяко излитане сами се сблъскват със свирепо противодействие
от тяхна страна.
Даудинг е предвидил тази битка на изтощение. Увеличаването на щетите върху ле-
тищата е основна грижа. Въпреки че британската авиация почти всеки ден сваля повече
германски самолети, отколкото губи, тя оперира от много по-скромна база. Впечатля-
ващото нарастване на производството на изтребители елиминира една от причините за
тревога, но най-голямата грижа на Даудинг си остават загубите сред пилотите. Хората
му са толкова уморени, че заспиват по време на хранене и дори по средата на разговор.
За да се намалят жертвите, изтребителните ескадрили получават заповед да не преслед-
ват германските нашественици над Ла Манш и да не реагират, когато малки групи ме-
сершмити атакуват от бръснещ полет.
Командването на изтребителната авиация има и друг проблем – разногласия по так-
тическите въпроси. Маршал от авиацията Трафърд Лий Малори, командващият на Де-
сета авиогрупа северно от Лондон, предпочита да използват формация „голямо крило“
със съсредоточаване на голям брой ескадрили. Тази тактика е препоръчана най-напред
от подполковника от авиацията Дъглас Бейдър – смел, но своенравен офицер, прочут с
това, че се е върнал към работата на летец-изтребител, след като е загубил двата си крака
в катастрофа преди войната. И Кийт Парк, и Даудинг обаче се отнасят крайно неодоб-
рително към нововъведението „голямо крило“. Докато Десета авиогрупа успее да орга-
низира една от тези формации във въздуха, германските самолети обикновено отлитат.
През нощта на 24 август съединение от над 100 германски бомбардировачи прелита
над целите си и бомбардира по погрешка Източен и Централен Лондон. Това предиз-
виква Чърчил да даде заповед за поредица от бомбени атаки срещу Германия за отмъ-
щение. Последиците са тежки за лондончани, но освен това допринасят за фаталното
решение на Гьоринг да смени летищата с други цели. Това спасява британската изтре-
бителна авиация на критичен етап от сблъсъка.
Под натиска на Гьоринг германските атаки стават още по-интензивни в края на ав-
густ и през първата седмица от септември. Само за един ден британската изтребителна
авиация губи 40 самолета; загиват девет пилоти, а осемнайсет са сериозно ранени.
Всички са под огромно напрежение, но мисълта, че битката ще се води буквално докрай

126
и че британските изтребители нанасят още по-тежки поражения на Луфтвафе, вдъхва
на пилотите желязна решителност.
На 7 септември следобед, пред очите на Гьоринг, който ги наблюдава от скалите на
Па дьо Кале, Луфтвафе изпраща над хиляда самолета в масирана атака.
Командването на британската изтребителна авиация вдига бързо във въздуха еди-
найсет изтребителни ескадрили. Навсякъде в Кент земеделски работници, мобилизи-
рани в селското стопанство жени и селяни се взират напрегнато в инверсионните следи
от самолетите, участващи в битката. Невъзможно е да се различи на коя страна принад-
лежат изтребителите, но всеки път, когато някой бомбардировач започне да пада на-
долу, бълвайки дим, се чуват одобрителни възгласи. Целта на повечето от бомбардиро-
въчните ескадрили са доковете в Лондон. Това е отмъщението на Хитлер за атаките на
британските бомбардировачи срещу Германия. Димът от бушуващите пожари в резул-
тат от хвърлените запалителни вещества служи за ориентир на следващите вълни от
бомбардировачи, насочвайки ги по пътя им към набелязания район. В Лондон загиват
над 300 цивилни, а ранените са 1300 – първият от множество тежки удари. Само че
убеждението на Гьоринг, че британската изтребителна авиация е изтощена, и решени-
ето да насочи атаките срещу градовете, главно през нощта, означават, че Луфтвафе не е
успяла да спечели битката.
Британците обаче продължават да очакват всеки момент звън на църковни камбани,
който да ги извести за нахлуването. Бомбардировъчната авиация не престава да напада
шлеповете, които се събират в пристанищата покрай Ла Манш. Никой не знае за съмне-
нията на самия Хитлер. Ако британската авиация не бъде унищожена до средата на сеп-
тември, тогава операция „Морски лъв“ ще трябва да се отложи. Гьоринг, който осъз-
нава, че ще бъде обвинен за неуспеха да смаже Кралските ВВС, както се е хвалил, че ще
направи, дава заповед за ново голямо нападение в неделя, 15 септември.
На този ден Чърчил е решил да посети щаба на Авиационна група 11 в Ъксбридж,
където се застоява в контролната зала заедно с Парк. Той наблюдава с ненаситен инте-
рес как информацията от радиолокационните станции и Корпуса за наблюдение се пре-
образява в набег на германски самолети върху таблото долу. Към обед Парк, който ин-
стинктивно усеща, че това е масирана атака, изпраща във въздуха двайсет и три ескад-
рили от изтребители. Този път пилотите на спитфайърите и хърикейните са получили
множество предупреждения да наберат височина. И в момента, когато ескортиращите
„Ме-109“ се налага да се върнат, защото горивото им свършва, върху бомбардировачите
връхлитат изтребителите на авиацията, за която са им казвали, че е унищожена.
Същата схема се повтаря следобеда, когато Парк мобилизира още подкрепления от
авиационните групи 10 и 12 в Западна Англия. До края на деня Кралските ВВС унищо-
жават 56 самолета, което им струва 29 изтребителя и смъртта на 12 пилоти. Няколко
дни по-късно следват и нови атаки, но нито една с подобен мащаб. Въпреки това на 16
септември началникът на разузнаването на Гьоринг с несломен оптимизъм го убеждава,
че британската изтребителна авиация е сведена до 177 самолета.
Страхът от нахлуване не се е разсеял, но на 19 септември Хитлер решава да отложи
„Морски лъв“ до по-нататъшно разпореждане. Кригсмарине и ОКХ имат още по-малко
желание за операцията сега, след като е станало ясно, че Луфтвафе не е могла да се
справи с британските изтребители. Докато войната на запад навлиза в етап на застой,
започват да се появяват признаци за превръщането ѝ в глобален конфликт. Японците са
били неприятно изненадани наскоро от серия атаки, предприети от комунистическите

127
сили в Северен Китай. Китайско-японската война отново припламва в поредица от жес-
токи сражения. На 27 септември японците подписват тристранен пакт в Берлин. Той
очевидно е насочен срещу Съединените щати. Президентът Рузвелт веднага събира во-
енните си съветници, за да обсъдят последствията, а два дена по-късно Великобритания
отново отваря Бирманския път за превоза на военни материали за китайските национа-
листи.
Битката за Британия е счетена за приключила в края на октомври, когато Луфтвафе
се концентрира върху нощните бомбардировки на Лондон и на промишлени цели в
Мидландс. Ако разгледаме данните за август и септември, основния период от битката,
Кралските ВВС са загубили 723 самолета, докато Луфтвафе е загубила повече от 2000.
Удивително голям дял от тях са резултат не от „вражески действия“, а от „особени обс-
тоятелства“, което означава предимно злополуки. През октомври британската авиация
сваля 206 германски изтребители и бомбардировачи, но общите загуби на Луфтвафе за
този месец са 375.262
Така нареченият блиц – въздушните удари срещу Лондон и други градове – продъл-
жава през зимата. На 13 ноември британската бомбардировъчна авиация извършва от-
ветен удар срещу Берлин по заповед на Чърчил. Причината е, че съветският външен
министър Молотов е пристигнал там за преговори предишния ден. Сталин е разтрево-
жен от присъствието на германски войски във Финландия и нацисткото влияние на Бал-
каните. Освен това иска Германия да гарантира съветските права на превоз от Черно
море през Дарданелите до Средиземно море. За много хора е странно да чуят военен
оркестър на Вермахта да свири „Интернационала“ при пристигането на Молотов на гара
„Анхалтер“, която е украсена с червени съветски знамена.
Срещата не е успешна и поражда само взаимно раздразнение. Молотов иска отговори
на конкретни въпроси. Той пита дали нацистко-съветският пакт от предишната година
е още валиден. Когато Хитлер отвръща, че това естествено е така, Молотов обръща вни-
мание, че германците установяват близки отношения с финландците, които са врагове
на СССР. Рибентроп увещава Съветите да предприемат атаки на юг към Индия и Пер-
сийския залив и да участват в подялбата на плячката от Британската империя. Загатва-
нето, че за тази цел Съветският съюз трябва да се присъедини към Тристранния пакт с
Италия и Япония, не е нещо, което Молотов може да приеме сериозно. Той не е склонен
да се съгласи и когато Хитлер в типичен за него монолог се опитва да му внуши, че
британците са на практика победени, както твърди и Рибентроп. Затова, когато сирените
за въздушно нападение започват да вият и Молотов е заведен долу в бункера на „Вил-
хелмщрасе“, той не успява да се въздържи и отбелязва пред нацисткия външен минис-
тър: „Казвате, че англичаните са победени. Защо тогава седим сега тук, в това бомбоу-
бежище?“263
Следващата нощ Луфтвафе атакува Ковънтри, но това е било планирано предвари-
телно и не е наказателна акция. Интензивната атака поразява дванайсет оръжейни фаб-
рики, разрушава древната катедрала и убива 380 цивилни. Кампанията за нощни бом-
бардировки обаче не успява да сломи волята на британския народ, въпреки че до края
на годината са убити 23 000 цивилни, а 32 000 са сериозно ранени. Мнозина се оплакват
от сирените, чийто „протяжен призрачен вой“264, както се изразява Чърчил, скоро е сък-

262
Загуби за август и септември: GSWW, т. II, с. 388; загуби за октомври: ibid., с. 403.
263
В. Н. Павлов, „Автобиографические заметки“, в Новая и новейшая история, Москва, 2000, с. 105.
264
Цит. в Panter Downes, London War Notes, сс. 97–8; „Сирените започват…“: ibid.

128
ратен, за да се даде възможност на хората да поспят. „Сирените започват да свирят приб-
лизително по едно и също време всяка вечер и в по-бедните райони пред бомбоубежи-
щата много отрано започват да се образуват опашки от хора, които носят одеяла, тер-
моси и бебета.“ Върху закованите с дъски витрини на магазини, строшени от избухва-
нето на някоя бомба, стоят лепенки с надписи „Всичко е нормално“, а обитателите на
разрушени къщи в източния край на Лондон забиват хартиени британски знамена в куп-
чините отломки, където са били домовете им.
„По-лоша от еднообразието на дните ни беше мизерията на нашите неспокойни
нощи – пише Питър Куенъл, който работи в министерството на информацията. – Много
често се налагаше да работим на смени – безброй часове в задушното спално помещение
под земята, под груби, многократно използвани одеяла; безброй часове над земята, пре-
гърбени над неизменните ни бюра или заспали на пода през някое кратко затишие, го-
тови да бъдем събудени от възрастния разсилен с някаква отвратителна новина – нап-
ример за пряко попадение върху претъпкано бомбоубежище, – от която ние трябваше
да изтръгнем жилото. Странно е обаче колко бързо се свиква, колко лесно се приспосо-
бяваме към необичаен начин на живот и колко често нещата, които смятаме за основна
необходимост, се разкриват като излишества.“265
Въпреки че лондончани посрещат трудностите много по-смело, отколкото се очаква,
като проявяват „духа на блицкрига“ в подземните станции на метрото, страхът от поя-
вата на германски парашутисти остава жив, особено сред жените извън Лондон. Сед-
мица след седмица се разпространяват слухове за нахлуване. На 2 октомври обаче опе-
рация „Морски лъв“ е реално отложена за следващата пролет. „Морски лъв“ е изиграла
двойствена роля. Заплахата от германска инвазия е помогнала на Чърчил да обедини
страната и да я подготви да издържи продължителна война. Хитлер обаче хитро под-
държа психологическата заплаха дълго след като се е отказал от идеята за нахлуване.
Това убеждава британците да задържат в Обединеното кралство много повече сили за
отбрана, отколкото е необходимо.
В Берлин нацистките ръководители се примиряват с факта, че дори бомбардировъч-
ната кампания няма изгледи да постави Британия на колене. „Вече се налага виждането,
че най-важното оръжие срещу Британия е гладът в резултат от блокада, а не притиска-
нето и до стената“266 – пише в дневника си на 17 ноември Ернст фон Вайцзекер, щатс-
секретар267 в германското външно министерство. Самата дума „блокада“ носи емоцио-
нална нотка на възмездие за германците, натоварена със спомени от Първата световна
война и блокадата на Кралския флот. Същата стратегия този път ще бъде насочена
срещу Британските острови със средствата на подводната война.

265
Peter Quennell, The Wanton Chase, London, 1980, с. 15.
266
Ernst von Weizsäcker, Die Weizsäcker-Papiere, 1933–1950, Berlin, 1974, с. 225.
267
В случая длъжност с функциите на помощник-министър.

129
 9.
Отражения
ЮНИ 1940 – ФЕВРУАРИ 1941 Г.

Падането на Франция през лятото на 1940 г. дава отражения, преки и непреки, по

целия свят. Сталин е дълбоко обезпокоен. Надеждите му, че мощта на Хитлер ще бъде
сериозно отслабена във война на изтощение срещу Франция и Британия, се оказват на-
пълно безпочвени. Германия става несравнимо по-могъща, след като голяма част от
транспортните средства и оръжия на френската армия преминават невредими в нейни
ръце.
По-далече на изток това събитие е двойно по-тежък удар за Чан Кайшъ и китайските
националисти. След загубата на Нандзин те са преместили своята промишлена база в
югозападните провинции Юнан и Гуанси, близо до границата с Френски Индокитай,
убедени, че това е най-сигурният за тях район с достъп до външния свят. Новият
вишиски режим на маршал Петен обаче започва да отстъпва пред японските искания
през юли и се съгласява да приеме японска военна мисия в Ханой. Снабдителният мар-
шрут на националистите през Индокитай е отрязан.
Настъплението на японската 11-а армия нагоре по долината на Яндзъ довежда до
разцепване на националистическите армии и причинява огромни загуби. Падането на
голямото речно пристанище Ичан на 12 юни е ужасен удар. Освен това поставя в изо-
лация националистическата столица Чунцин и позволява на японската военноморска
авиация да я атакува с постоянни набези. По това време на годината няма речни мъгли,
които да възпрепятстват видимостта. Освен че бомбардират градове и села покрай ре-
ката, японските самолети нападат параходи и джонки, които, препълнени с ранени и
бежанци, плават нагоре по реката през дълбоките проломи на Яндзъ.268
Агнес Смедли разпитва за ситуацията лекар от Червения кръст. Той признава, че от
сто и петдесетте военни болници на централния фронт само пет са оцелели. „Ами ране-
ните?“ – пита Смедли. „Той не каза нищо и аз разбрах отговора.“ 269 Смъртта е навсякъде
около тях. „Всеки ден – добавя тя – виждахме подути трупове на човешки същества да
се носят бавно надолу по реката, удряйки се в джонките, откъдето лодкарите ги избут-
ваха с дълги заострени прътове.“
Когато Смедли стига до Чунцин, високо на скалите над мястото, където се сливат
реките Яндзъ и Дзялин, я стряска шум от експлозии, които обаче не са бомби. Китайски
инженери взривяват тунели в скалите, за да построят скривалища от въздушни нападе-
ния. Тя открива, че през времето на отсъствието и са настъпили много промени – някои
за добро, други за лошо. Населението на предишния провинциален град с 200 000 жи-
тели нараства и е на път да достигне един милион души. Ръстът на промишлените коо-
перативи е много обнадеждаващ, но десните елементи в Гоминдан, които стават все по-
влиятелни, виждат в тях криптокомунистически организации. Внесени са подобрения в

268
За операцията в Ичан вж. Tobe Ryöichi, ‘The Japanese Eleventh Army in Central China, 1938–1941’, в Peattie, Drea and
van de Ven, The Battle for China, сс. 207–297.
269
Smedley, Battle Hymn of China, сс. 343–4.

130
медицинското обслужване за армията със създаването на безплатни клиники в нацио-
налистическите райони, но босовете на Гоминдан искат да получат контрол и върху тях,
най-вероятно с цел собственото си обогатяване.
Най-зловещо е нарастващото влияние на началника на сигурността генерал Тай Ли,
за когото се говори, че разполага вече със силов контингент от 300 000 души – унифор-
мени и цивилни. Огромното му могъщество ражда подозрения, че контролира дори са-
мия генералисимус Чан Кайшъ. Генерал Тай потъпква не само несъгласието, но и сво-
бодата на словото в каквато и да е форма. Китайските интелектуалци започват да бягат
в Хонконг. Дори най-безобидни организации като Християнското дружество на мла-
дите жени са закрити в тази кризисна атмосфера.
Чужденците в Чунцин според Смедли се отнасят с презрение към китайските армии.
„Китай не може да се бори, казваха те; генералите му са негодни; войниците му са нег-
рамотни хора или дори момчета; народът му е невеж; грижат се отвратително за ране-
ните. Някои обвинения бяха верни, други не, но в основата на почти всички стоеше
липсата на разбиране за страхотното бреме, под което се олюляваше Китай.“ 270 Евро-
пейци и американци и в най-малка степен не осъзнават какъв е залогът и не помагат
почти с нищо. Единствената съществена помощ за медицинско обслужване идва от ки-
тайци, които живеят в чужбина – в Малая, Ява, САЩ или на други места. Те проявяват
голяма щедрост и през 1941 г. японските завоеватели ще ги накарат да страдат заради
нея.
Чан Кайшъ продължава безсмислените мирни преговори с надеждата, че ще при-
тисне Сталин да увеличи своята военна помощ до предишното и ниво. През юли 1940 г.
обаче, след промяна в правителството в Токио, генерал Тоджо Хидеки влиза в кабинета
като военен министър. Тези потайни преговори са прекратени. Тоджо иска да лиши на-
ционалистите от запаси и да ги доведе до глад, като сключи по-обвързващо споразуме-
ние със Съветския съюз и отреже снабдителните им пътища. В Токио военните ръково-
дители обръщат поглед на юг към Тихия океан и на югозапад към британските, френс-
ките и холандските територии около Южнокитайско море. От тях ще могат да си наба-
вят ориз, като същевременно прекъснат вноса на китайските националисти; най-много
обаче ламтят за нефтените находища в Нидерландска Индия. Всяка идея за компромис
със Съединените щати, който включва изтегляне от Китай, е немислима за режима в
Токио, след като до този момент 62 000 японски войници са загинали в „китаиския ин-
цидент” .271
През втората половина на 1940 г. Китайската комунистическа партия по инструкции
от Москва започва своята кампания на „Стоте полка“ 272 на север с близо 400 000 вой-
ници. Целта им е да разстроят преговорите на Чан Кайшъ с японците; те не знаят, че
въпросните преговори са прекратени и преди всичко че не са били никога сериозни.
Комунистите успяват да изтласкат японците на много места, прекъсват железопътната
линия Пекин-Ханкоу, разрушават въглищни мини и дори извършват атаки в Манджу-
рия. Това масирано усилие, в което използват по-конвенционална тактика, им струва 22
000 жертви, които трудно могат да си позволят.
В Европа Хитлер демонстрира удивителна лоялност към Мусолини, която често до-
вежда до отчаяние неговите генерали. В същото време Дучето, неговият някогашен нас-
тавник, изпробва всевъзможни хитрости, за да не се постави в подчинено положение.

270
Ibid., с. 348.
271
Kershaw, Fateful Choices, с. 99.
272
Garver, Chinese–Soviet Relations, сс. 140–1.

131
Фашисткият ръководител иска да води „паралелна война“ 273 отделно от тази на нацис-
тка Германия. Той не уведомява предварително Хитлер за своя план да окупира Алба-
ния през април 1939 г., опитвайки се да го представи като съпътстващ детайл от прев-
земането на Чехословакия от Хитлер. Нацистките ръководители, от друга страна, не же-
лаят да споделят тайни с италианците. Въпреки това германците държат да подпишат
Стоманения пакт малко повече от месец по-късно.
Подобно на лекомислени любовници, които се надяват да извлекат изгода от връз-
ката си, и двамата се заблуждават взаимно, и двамата се чувстват излъгани. Хитлер ни-
кога не е предупреждавал Мусолини за намерението си да разгроми Полша, но въпреки
това очаква от него подкрепа срещу Франция и Британия, докато италианският ръково-
дител е убеден, че в Европа поне още две години няма да се стигне до общ конфликт.
Последвалият отказ на Мусолини да влезе във войната през септември 1939 г. на стра-
ната на Германия е голямо разочарование за Хитлер. Дучето знае, че неговата страна
просто не е готова, а единственото му извинение са прекомерните искания за предоста-
вяне на военна екипировка като условие да даде подкрепата си.
Мусолини обаче има твърдото намерение да влезе във войната на някакъв етап, за да
придобие повече колонии и да придаде на Италия блясъка на велика сила. Затова не
иска да пропусне възможността, когато двете големи колониални държави, Британия и
Франция, претърпяват сериозно поражение в началото на лятото през 1940 г. Изумител-
ната бързина на германската кампания срещу Франция и широкоразпространеното
убеждение, че Британия ще трябва да се съгласи на споразумение, го хвърлят в състоя-
ние на трескава несигурност. Германия ще диктува облика на Европа, почти със сигур-
ност превръщайки се в господстваща сила на Балканите, докато Италия рискува да бъде
изтикана настрани. Единствено по тази причина Мусолини отчаяно се стреми да получи
правото на участие в мирни преговори. Той си прави сметка, че ако пожертва няколко
хиляди италианци, ще получи срещу тази цена място на масата за преговори.
Нацисткият режим определено не възразява срещу влизането на Италия във войната,
дори в последния момент. Хитлер обаче съществено надценява боевата мощ на Италия.
Мусолини се е прочул с хвалбите за своите „осем милиона щика“, докато всъщност раз-
полага с по-малко от 1,7 милиона войници, а много от тях дори нямат оръжия, на които
да прикрепят щикове. Страната изпитва отчаян недостиг от пари, суровини и моторни
превозни средства. За да увеличи броя на дивизиите, Мусолини съкращава числеността
им от три на два полка. От 73 дивизии само 19 са напълно екипирани. Всъщност войс-
ката на Италия е по-малка и по-зле въоръжена, отколкото е била при влизането на стра-
ната в Първата световна война през 1915 г.274
Хитлер неблагоразумно приема предоставените от Мусолини оценки на италианс-
ката мощ за чиста монета. В неговите твърде ограничени военни представи, обусловени
от изпъстрените с обозначения карти в щаба на фюрера, дивизията си е дивизия, дори и
недокомплектувана, недостатъчно въоръжена или зле обучена. В своите сметки Мусо-
лини допуска фаталната грешка да повярва през лятото на 1940 г., че войната е практи-
чески завършила, докато тя всъщност едва е започнала. Той не схваща, че някогашната
реторика на Хитлер на тема „лебенсраум“ на изток ще се превърне в конкретен план.
На 10 юни Дучето е обявил война на Британия и Франция. В своята високопарна реч от
балкона на Палацо Венеция в Рим, изпъчил гърди, той заявява, че „младите и плодовити

273
GSWW, т. III, с. 2.
274
Италианските въоръжени сили през 1940 г.: ibid., с. 68.

132
нации“ ще разгромят уморените демокрации. Тълпата от лоялни черноризци акламира
изказването му, но повечето италианци никак не са щастливи.
Германците не са във възторг от опита на Мусолини да се къпе в отразената слава на
Вермахта. Щатссекретарят на „Вилхелмщрасе“ вижда техния партньор от Оста „като
цирков клоун, който навива килима след изпълнението на акробата и твърди, че апло-
дисментите се отнасят за него“275. След като фашисткият лидер обявява война на побе-
дената Франция, още повече хора го сравняват с „чакал“, който се опитва да грабне част
от плячката, убита от лъв. Неговият опортюнизъм наистина е безсрамен, но зад него се
крие нещо по-лошо. Мусолини е превърнал страната си в заложник и жертва на своите
собствени амбиции. Той разбира, че не може да избегне съюз с Хитлер като доминираща
фигура, но упорито се залъгва с фантазии, че Италия би могла да следва самостоятелен
курс на колониална експанзия, докато останалата част от Европа е въвлечена в много
по-смъртоносен конфликт. Слабостта на Италия ще се окаже абсолютно гибелна за са-
мата нея и сериозно уязвимо място за Германия.
На 27 септември 1940 г. Германия подписва Тристранния пакт с Италия и Япония.
Идеята отчасти е да откажат Съединените щати от намеса във войната, която е в неоп-
ределено състояние, след като не са успели да пречупят Великобритания. Когато Хит-
лер се среща с Мусолини в прохода Бренер на 4 октомври, той го успокоява, че нито
Москва, нито Вашингтон са реагирали застрашително на обявяването на пакта. Това,
което той иска да постигне, е континентален съюз срещу Британия.
Хитлер е възнамерявал да остави Средиземноморието като италианска сфера на ин-
тереси, но скоро след падането на Франция открива, че въпросът е много по-сложен.
Налага се да балансира между взаимно изключващите се очаквания на Италия, вишиска
Франция и франкистка Испания. Франко иска Гибратлтар, но също и Френско Мароко
и други територии в Африка. Хитлер обаче не желае да провокира френската държава
на Петен и нейните лоялни войски в колониите на страната. От негова гледна точка е
далеч за предпочитане вишиска Франция да контролира основната си територия и се-
верноафриканските колонии в интерес на Германия, докато войната продължава. След
като бъде спечелена, тогава може да даде френски колонии на Италия или Испания.
Само че Хитлер, въпреки своята видимо неограничена власт след поражението на Фран-
ция през 1940 г., през октомври се оказва неспособен да убеди своя длъжник Франко,
своя васал Петен или своя съюзник Мусолини да подкрепят неговата стратегия за кон-
тинентален блок срещу Британия.
На 22 октомври бронираният влак на Хитлер „Фюрерзондерцуг Америка“, със своите
два двигателя в тандем и двата вагона със зенитни оръдия, спира на гарата в Монтоар
сюр льо Лоар. Там германският ръководител се среща със заместника на Петен, Пиер
Лавал, който се опитва да издейства гаранции за статута на режима във Виши. Хитлер
избягва утвърдителен отговор и същевременно се опитва да привлече Виши в коалиция
срещу Британия.
Лъскавите вагони на „Америка“ продължават към Андай на испанската граница, къ-
дето на следващия ден фюрерът се среща с Франко. Влакът на Каудильото се е забавил
заради плачевното състояние на испанските железопътни линии и продължителното
очакване не се е отразило добре на настроението на Хитлер. Двамата диктатори приемат
почетен караул от неговия личен ескорт, „Фюрербеглайткомандо“, строен на перона.

275
Weizsäcker, Die Weizsäcker-Papiere, с. 206.

133
Щурмоваците в черни униформи се извисяват над шкембестия испанския диктатор, чи-
ято угодническа и в същото време самодоволна усмивка почти не слиза от лицето му. 276
Когато Хитлер и Франко започват преговорите, Каудильото залива посетителя си със
словесен порой, който му отнема възможността да говори – положение, с което фюре-
рът не е свикнал. Франко подхваща темата за тяхното другарство по оръжие по време
на Испанската гражданска война и своята благодарност за всичко сторено от Хитлер и
напомня за „alianza spiritual“ 277 , духовния съюз, който съществува между техните
страни. После изразява дълбоко съжаление, че не е в състояние да влезе веднага във
войната на страната на Германия в резултат от обедняването на Испания. През голяма
част от тяхната тричасова среща Франко разказва несвързано за живота и преживявани-
ята си, което дава повод на Хитлер да каже по-късно, че би предпочел да му извадят
три-четири зъба, отколкото да проведе друг разговор с испанския диктатор.
Хитлер накрая се намесва, за да каже, че Германия е спечелила войната. Британия се
крепи единствено на надеждата да бъде спасена от Съветския съюз или Съединените
щати, а американците ще имат нужда от година и половина или две години, за да се
подготвят за война. Единствената заплаха от британска страна е, че могат да окупират
острови в Атлантическия океан или с помощта на Дьо Гол да възбудят вълнения във
френските колонии. Затова той желае да създаде „широк фронт“ срещу Великобрита-
ния.
Хитлер иска Гибралтар; същото искат Франко и неговите генерали, но не им допада
идеята германците да командват операцията. Франко се бои също, че британците ще
превземат Канарските острови като наказателна мярка. Той обаче е смаян от арогант-
ните искания на германците да им предостави един от Канарските острови, както и бази
в Испанско Мароко. Хитлер проявява интерес още и към португалските Азорски ост-
рови и островите Кабо Верде, също португалска територия. Азорските острови са важни
не само като атлантическа военноморска база за Кригсмарине. Във военния дневник на
ОКВ по-късно е отбелязано: „Фюрерът вижда стойността на Азорите в две отношения.
Той иска да разполага с тях в случай на американска намеса, както и след войната.“ 278
Хитлер вече мечтае за ново поколение „бомбардировачи с обхват от 6000 километра“,
за да атакува източното крайбрежие на САЩ.
Очакванията на Франко, че ще получи обещание за Френско Мароко и Оран дори
още преди да е влязъл във войната, поразяват фюрера със своето нахалство, ако трябва
да си послужим с най-умерени изрази. Твърди се, че при друг случай Хитлер се възму-
щавал как отношението на Франко го накарало да се чувства едва ли не „като евреин,
който иска да търгува с най-светите си притежания“ 279. По-късно, след връщането си в
Германия, в изблик на откровеност пред близкото си обкръжение той определя Франко
като „йезуитска свиня“280. Макар и идеологически близко до Германия и с нов прона-
цистки външен министър – Рамон Серано Сунер, който е за влизането на Испания във
войната, – правителството на Франко е загрижено да не провокира Британия. Оцелява-
нето на Испания зависи от вноса, отчасти от Британия, но преди всичко от САЩ, откъ-
дето купува зърно и петрол. Испания е в ужасно състояние след опустошенията от граж-
данската война. Нерядко се виждат хора, които припадат на улицата от недохранване.

276
Франко и Хитлер в Андай: Stanley G. Payne, Franco and Hitler, New Haven, 2008, сс. 90–4; и Javier Tusell, Franco,
España y la II Guerra Mundial: Entre el Eje y la Neutralidad, Madrid, 1995, сс. 83–201.
277
Tusell, Franco, España y la II Guerra Mundial, с. 159.
278
KTB OKW, т. i, 15.11.40, с. 177.
279
Ibid., с. 144 (‘como un judío que quiere trafi car con las más sagradas posesiones’).
280
Halder, Kriegstagebuch, т. i, с. 670.

134
Британците, а след това и американците използват лоста за икономически натиск много
умело, като знаят, че Германия не е в състояние да компенсира разликите във вноса.
Затова, когато става все по-ясно, че Британия няма намерение да направи компромис с
Германия, правителството на Франко, изпитващо в този момент критичен недостиг на
храни и гориво, може единствено да обяви подкрепата си за Оста и да обещае, че ще се
включи във войната на неназована по-късна дата. Това все пак не пречи на Франко да
обмисля своя собствена „паралелна“ война – нападение срещу традиционния съюзник
на Британия, Португалия. За щастие, този план остава далече от реалното му осъщест-
вяване.
След срещата в Андай специалният влак на Хитлер завива в обратна посока и се от-
правя към Монтоар, където го очаква самият Петен. Той поздравява фюрера като равен,
с което не печели неговата благосклонност. Старият маршал изразява надеждата, че от-
ношенията с Берлин ще бъдат белязани от сътрудничество, но искането му да се гаран-
тират френските колониални владения е отхвърлено безцеремонно. Франция е започ-
нала войната срещу Германия, отвръща Хитлер, и сега ще трябва да плати за нея „тери-
ториално и материално“ 281. Германският лидер, у когото Петен предизвиква далеч по-
малко раздразнение в сравнение с Франко, оставя въпроса открит. Той още иска Виши
да се присъедини към антибритански съюз, но в крайна сметка разбира, че не може да
разчита на „латинските“ страни, що се отнася до сформирането на континентален блок.
Хитлер се отнася със смесени чувства към идеята за периферна стратегия за продъл-
жаване на войната срещу Британия в Средиземно море след преценката, че инвазия в
Южна Англия едва ли би имала успех. Мислите му са насочени предимно към нахлу-
ване в Съветския съюз, въпреки че изпитва колебания и обмисля отлагането му. В на-
чалото на ноември ОКВ все пак подготвя примерни планове с кодово название операция
„Феликс“ за превземане на Гибралтар и островите в Атлантика.
През есента на 1940 г. Хитлер се е надявал да изолира Британия и да прогони Крал-
ския флот от Средиземно море, преди да се заеме с основния си план – нахлуването в
Съветския съюз. След това си внушава, че най-лесният начин да принуди Британия да
отстъпи е да победи Съветския съюз. Това е разочарование за Кригсмарине, тъй като
означава, че армията и Луфтвафе ще получат приоритет във въоръжаването.
Хитлер несъмнено е готов да съдейства на италианците в плана им да предприемат
атака от своята колония Либия срещу британските сили в Египет и в района на Суецкия
канал, тъй като това ще ограничи възможностите на британците и ще постави под зап-
лаха техните комуникации с Индия и Австралазия. Италианците обаче, макар и да при-
емат със задоволство подкрепата на Луфтвафе, не желаят присъствието на наземни сили
на Вермахта в своя район на бойни действия. Те знаят, че германците ще искат да ръко-
водят всичко.
Хитлер се интересува особено от Балканите, тъй като те представляват базата на не-
говия южен фланг за нахлуването в Русия. Тъй като за момента не желае да нарушава
Нацистко-съветския пакт, след съветската окупация на Бесарабия и Северна Буковина
Хитлер е посъветвал румънското правителство „да приеме всичко засега“ 282. Фюрерът
изпраща военна мисия и войски в Румъния, за да осигури нефтените находища при
Плоещ. Това, което Хитлер определено не иска, е Мусолини да размъти водата на Бал-
каните, като нападне Югославия или Гърция от окупираната от италианци Албания. За
тази цел неблагоразумно разчита на италианската леност.

281
GSWW, т. III, с. 194.
282
The Times, 2.7.40.

135
 Първоначално изглежда, че Мусолини няма да стигне далеч в действията си. Итали-
анският флот, въпреки по-ранните си заявки за агресия, излиза в морето само за да ес-
кортира конвои до Либия. Тъй като не иска да влиза в сблъсък с британските ВМС, той
оставя авиацията да бомбардира Малта. А в Либия губернаторът маршал Итало Балбо
се въздържа от решителни действия, като настоява, че ще тръгне срещу британците в
Египет едва когато германците нахлуят в Англия.
Британците в Египет бързо разбират с какъв противник си имат работа. На 11 юни
вечерта, веднага след като Мусолини обявява война, 11-и хусарски полк със своите по-
остарели бронирани коли „Ролс-Ройс“ потеглят в посока на залязващото слънце и пре-
сичат либийската граница малко след смрачаване. Насочват се към Форт Мадалена и
Форт Капуцо, двете главни италиански отбранителни позиции на границата. Там уст-
ройват засади и вземат в плен седемдесет души.
Италианците са крайно обезпокоени. Никой не се е погрижил да ги уведоми, че тях-
ното правителство е обявило война. На 13 юни и двете крепости са превзети и разру-
шени. При друго нападение два дни по-късно по пътя между Бардия и Тобрук 11-и ху-
сарски полк пленява още сто войници. Сред улова им е дебел италиански генерал в
щабна „Ланчия“, придружаван от „приятелка“283, която е в напреднала бременност и не
е негова съпруга. Това предизвиква скандал в Италия. За британците е по-важно, че ге-
нералът носи със себе си всички планове, разкриващи отбраната на Бардия.
Командването на маршал Балбо в Либия просъществува кратко. На 28 юни италиан-
ски противовъздушни батареи в Тобрук в прекомерния си ентусиазъм свалят самолета
му по погрешка. По-малко от седмица по-късно заместникът му маршал Родолфо Гра-
циани е ужасен, когато получава заповед от Мусолини да предприеме настъпление в
Египет на 15 юли. Дучето смята похода срещу Александрия за „предрешена работа“284.
Както може да се предвиди, Грациани прави всичко според възможностите си да отложи
операцията, най-напред с довода, че не може да атакува в разгара на лятото, а после с
оправданието, че не му достигат оръжия и техника.
През август херцогът на Аоста, вицекралят на италианска Източна Африка, е постиг-
нал лесна победа, навлизайки от Абисиния в Британска Сомалия, при което е принудил
малобройните и защитници да се изтеглят през протока 285 до Аден. Аоста обаче знае, че
положението му е безнадеждно, ако маршал Грациани не завладее Египет. Заобиколен
от западната страна от Англо-египетски Судан и Британска Кения, при положение че
Кралският флот контролира Червено море и Индийския океан, той не може да очаква
снабдяване с припаси, преди да бъде превзет Египет.
Докато Грациани продължава да протака, Мусолини губи търпение. Накрая на 13
септември италианците тръгват в настъпление. Те се радват на подчертано превъзходс-
тво с пет дивизии срещу три недокомплектувани от страна на Британия и Общността.
Седма бронирана дивизия, „Пустинните плъхове“ има само седемдесет танка в задово-
лително техническо състояние.
Италианците успяват да се загубят още преди да стигнат до египетската граница.
Придържайки се към плана, британските войски водят отстъпление с бой и дори преда-
ват Сиди Барани, където Грациани спира настъплението си. Мусолини настоява той да

283
Dudley Clarke, The Eleventh at War, London, 1952, с. 95; и Michael Carver, Out of Step, London, 1989, сс. 54–5.
284
Count Galeazzo Ciano, Ciano’s Diplomatic Papers, London, 1948, с. 273.
285
Баб ел Мандеб.

136
продължи напред по крайбрежния път към Марса Матрух. Само че заради предстоя-
щото италианско нападение срещу Гърция силите на Грациани не получават припасите,
които са им необходими, за да продължат.
Германците на няколко пъти са предупреждавали Мусолини да не атакува Гърция.
На 19 септември той е уверил Рибентроп, че ще завладее Египет, преди да нападне Гър-
ция или Югославия. Италианците привидно се съгласяват, че Британия трябва да бъде
първата цел. След това обаче, на 8 октомври, Мусолини остава с чувството, че е пренеб-
регнат, когато научава, че германците изпращат войски в Румъния. Неговият външен
министър граф Чано е забравил да му каже, че Рибентроп е споменал по-рано за това.
„Хитлер постоянно ме поставя пред свършен факт – казва Дучето на Чано на 12 октом-
ври. – Този път ще му платя със същата монета.“ 286
На следващия ден Мусолини нарежда на „Командо Супремо“, върховното команд-
ване на въоръжените сили, да състави планове за незабавно нахлуване в Гърция от Ал-
бания, която е под италианска окупация. Нито един от най-висшите офицери, особено
командващият в Албания генерал Себастиано Висконти Праска, няма смелостта да пре-
дупреди Дучето за огромните транспортни и снабдителни проблеми, с които ще е свър-
зана една зимна кампания в планинската област Епир. Приготовленията са хаотични.
Главно по икономически причини голяма част от италианските въоръжени сили са в
процес на демобилизация. Налага се реформирането на недокомплектувани военни
части. Планът изисква двайсет дивизии, но за превозването на по-голямата им част през
Адриатическо море ще са необходими три месеца. Мусолини иска да започнат атака на
26 октомври, което означава след по-малко от две седмици.
Германците знаят за приготовленията, но не очакват атака срещу Гърция, преди ита-
лианците да навлязат в Египет и да превземат Марса Матрух. Хитлер пътува в своя бро-
ниран влак на връщане от срещите с Франко и Петен, когато научава, че нахлуването в
Гърция вече започва. Вместо да продължи към Берлин, специалният влак обръща посо-
ката. Хитлер потегля на юг към Флоренция, където германският външен министър е
настоял за спешна среща между Мусолини и фюрера.
Рано сутринта на 28 октомври, малко преди срещата с Мусолини, Хитлер научава,
че италианската инвазия в Гърция е вече в ход. Той е разярен. Досеща се, че Мусолини
завижда за германското влияние на Балканите, и предвижда, че италианците могат да
преживеят неприятна изненада. Над всичко друго преобладават опасенията му, че този
ход ще доведе британски войски в Гърция и ще им предостави база за техните бомбар-
дировачи за атака срещу нефтените находища край Плоещ в Румъния. Безотговорните
действия на Мусолини може дори да изложат на риск операция „Барбароса“. Хитлер
обаче успява да овладее гнева си, преди специалният влак да спре край перона във Фло-
ренция, където го очаква Мусолини. В крайна сметка в разговора си в Палацо Векио
двамата ръководители почти не засягат темата за нахлуването в Гърция, като се изк-
лючи предложението на Хитлер да предостави една въздушнодесантна и една пара-
шутна дивизия, за да осигурят о-в Крит срещу британска окупация.
В 3:00 ч. на същия ден италианският посланик в Атина е представил на гръцкия дик-
татор генерал Йоанис Метаксас ултиматум, чийто срок изтича след три часа. Метаксас
отговаря с кратко „не“, но фашисткият режим не се интересува от неговия отказ или
съгласие. Нахлуването, в което участват 140 000 войници, започва два часа и половина
по-късно. Настъплението на италианските войски става в проливен дъжд. Те не стигат
далече. Пороят продължава вече два дни. Придошлите реки и потоци отнасят някои
286
Ibid., 12.10.40, с. 297.

137
мостове, а други са взривени от гърците, осведомени отрано за нападението, което е
било публична тайна в Рим. Пътищата без настилка стават практически непроходими
заради гъстата кал.
Гърците, които не са сигурни дали българите няма също да започнат атака на севе-
роизток, са принудени да оставят четири дивизии в Източна Македония и Тракия. Тях-
ната отбранителна линия срещу италианската атака от Албания се простира от Прес-
панското езеро на югославската граница през планината Грамоси покрай бързотечащата
река Тиамис287 до крайбрежието срещу северния край на Корфу. Гърците нямат танкове
и противовъздушни оръдия. Разполагат с малко модерни самолети. Най-голямата им
сила се състои в непоколебимата смелост на техните войници, твърдо решени да отб-
лъснат тази атака на презрените „макаронаджии“288, както те ги наричат. Дори гръцката
общност в Александрия е заразена от патриотичния плам. Около 14 000 души отплават
за Гърция, за да се бият, а набраните в града средства за водене на войната са повече от
целия военен бюджет на Египет.289
Италианците подновяват своята офанзива на 5 ноември, но осъществяват пробив
само по крайбрежието и северно от Коница, където дивизията „Джулия“ на Алпини нап-
редва на повече от двайсет километра. Тази дивизия обаче, която е една от най-добрите
италиански формации, няма подкрепа и скоро се оказва практически обкръжена. Из-
мъква се само част от нея, а генерал Праска нарежда войските да преминат в отбрана по
140-километровия фронт. Върховното командване в Рим се принуждава да отложи
офанзивата в Египет и да отклони войски за подсилване на армията в Албания. Хвал-
бите на Мусолини, че ще окупира Гърция за петнайсет дни, очевидно се оказват надуто
празнословие, но той продължава да си внушава, че неговите войски ще победят. Хит-
лер не е изненадан от унижението на своя съюзник, след като е предвидил вече, че гър-
ците ще се покажат като по-добри войници от италианците. Генерал Александрос Па-
пагос, началникът на гръцкия генерален щаб, вече привършва комплектуването на соб-
ствените си резерви в подготовка за контраатака.
Гордостта на италианците понася нов удар в нощта на 11 ноември, когато британс-
кият флот атакува военноморската база в Таранто с торпедоносци „Феъри Суордфиш“
от самолетоносача „Илъстриъс“ и ескадра от четири крайцера и четири миноносци. Те
поразяват с торпеда три италиански линейни кораба – „Литорио“, „Кавур“ и „Ду-
илио“, – а от своя страна губят два самолета. „Кавур“ потъва. Адмирал сър Андрю Къ-
нингам, главнокомандващият в Средиземно море, може да се успокои с мисълта, че
няма особени причини да се бои от италианския флот.
На 14 ноември генерал Папагос предприема своята контраофанзива, сигурен, че има
числено превъзходство на албанския фронт, докато пристигнат италианските подкреп-
ления. Неговите войници тръгват в настъпление, проявявайки голяма храброст и изд-
ръжливост. До края на годината гърците изтласкват нападателите обратно в Албания,
на 50-70 километра от границата. Италианските подкрепления, с които армията в Алба-
ния достига 490 000 души, не променят особено ситуацията. До април следващата го-
дина, когато Хитлер нахлува в Гърция, италианците са загубили близо 40 000 души, а
пострадалите от рани, болести и измръзване са 114 000.290 Претенциите на Италия за

287
Или Каламас.
288
Mark Mazower, Inside Hitler’s Greece: The Experience of Occupation, 1941–44, New Haven, 1993.
289
Гърците в Египет: Artemis Cooper, Cairo in the War, 1939–1945, London, 1989, с. 59.
290
GSWW, т. III, с. 448.

138
статута на велика сила са напълно разбити. Това е краят на всяка идея за „паралелна
война“. Мусолини вече не е съюзник на Хитлер, а негов подчинен.
Хроничната военна слабост на Италия скоро се проявява и в Египет. Генерал сър
Арчибалд Уейвъл, главнокомандващият в Близкия изток, има застрашително широк на-
бор от отговорности, които обхващат Северна Африка, Източна Африка и Близкия из-
ток като цяло. Първоначално е разполагал с едва 36 000 души в Египет, изправени срещу
215 000 италианци в тяхната либийска армия. На юг херцогът на Аоста предвожда чет-
върт милион войници, голяма част от които са вербувани на място. Скоро обаче в Еги-
пет започват да пристигат войски от Британия и Общността, за да подкрепят силите под
командването на Уейвъл.
Мълчаливият и интелигентен Уейвъл, който обича поезията, не вдъхва доверие на
Чърчил. Войнственият премиер предпочита хора с огнен темперамент, особено в Близ-
кия изток, където италианците са уязвими. Чърчил е нетърпелив. Той подценява „кош-
мара на интенданта“, както може да се квалифицира войната в пустинята. Уейвъл, който
се опасява от намеса на премиера в плановете си, не го уведомява, че подготвя контра-
атака с кодово име операция „Компас“. Съобщава за това на Антъни Идън, който е на
посещение в Египет по това време, едва когато е помолен да изпрати на гърците оръжия
в отговор на отчаяната им нужда. Когато Чърчил научава за плана на Уейвъл след връ-
щането на Идън в Лондон, започва да „мърка като шест котки“ 291. Той веднага подканва
Уейвъл да предприеме атаката колкото може по-скоро и непременно преди изтичането
на месеца.
Командващ на Западния пустинен контингент е генерал-лейтенант Ричард О’Конър.
Дребният, жилав и решителен О’Конър разполага със 7-а бронирана дивизия и 4-та ин-
дийска дивизия, които ситуира на около 40 километра южно от главната италианска
позиция при Сиди Барани. Друго, по-малко подразделение, „Селби“, поема по крайб-
режния път от Марса Матрух, за да предприеме настъпление срещу Сиди Барани от
запад. Кораби на Кралския флот се придвижват близо до брега, готови да осигурят ар-
тилерийска поддръжка. О’Конър вече е имал грижата да подготви скрити складове, из-
несени по-напред.
Тъй като е известно, че италианците имат множество агенти в Кайро, включително в
обкръжението на крал Фарук, е трудно да се поддържа секретност. Затова, за да създаде
впечатление, че няма никакви планове, генерал Уейвъл в компанията на съпругата и
дъщерите си отива на конни надбягвания в Гезира непосредствено преди битката. Съ-
щата вечер организира забава в клуба на хиподрума.
Когато операция „Компас“ започва рано на 9 декември, британците откриват, че са
постигнали пълна изненада. Индийската дивизия, с танкове „Матилда“ от 7-и кралски
танков полк в авангард, за по-малко от 36 часа превзема главните италиански позиции
чак до периферията на Сиди Барани. Едно подразделение от 7-а бронирана дивизия с
удар на северозапад отрязва крайбрежния път между Сиди Барани и Букбук, докато ос-
новната част от нея атакува дивизия „Катанцаро“ пред Букбук. До края на 10 декември
4-та индийска дивизия превзема Сиди Барани, а четири италиански дивизии в района се
предават на следващия ден. Букбук също пада, а дивизия „Катанцаро“ е унищожена.
Само дивизия „Кирена“ на 40 километра на юг успява да се спаси, като се изтегля бързо
в посока към прохода Халфая.

291
Churchill, The Second World War, т. II, с. 480.

139
 Войските на О’Конър са пожънали съкрушителна победа. С цената на 624 жертви те
са пленили 38 300 души, 237 оръдия и 73 танка. О’Конър иска да премине към следва-
щата фаза от операцията, но се налага да изчака. По-голямата част от 4-та индийска
дивизия е прехвърлена в Судан, за да посрещне силите на херцог Аоста в Абисиния. В
замяна на това британският командващ получава 16-а австралийска пехотна бригада,
предната формация на 6-а австралийска дивизия.
Главната цел е Бардия, пристанище в Либия съвсем близо до Египет. По заповед на
Мусолини маршал Грациани съсредоточава около нея шест дивизии. Пехотата на О’Ко-
нър атакува на 3 януари 1941 г., подкрепяна от останалите им танкове „Матилда“. След
три дни италианците се предават на австралийската 6-а дивизия, която взема в плен 45
000 души, 462 полеви оръдия и 129 танка. Командващият генерал Анибале Бергонцоли,
наричан с прякора „Електрическите мустаци“ заради впечатляващата растителност по
лицето си, успява да избяга на запад. Нападателите са изгубили само 130 души, ране-
ните са 326.
Междувременно 7-а бронирана дивизия се хвърля напред, за отреже Тобрук. Две ав-
стралийски бригади са потеглили с бърз ход от Бардия, за да завършат обсадата. Тобрук
също се предава, като оставя в ръцете на противника още 25 000 пленници, 208 оръдия,
87 бронирани машини и четиринайсет проститутки, придружаващи италианската ар-
мия, които са изпратени в един манастир в Александрия и водят окаяно съществуване
там до края на войната. О’Конър с ужас узнава, че предложението на Чърчил да предос-
тави на Гърция както самолети, така и наземни сили, излага на риск останалата част от
неговата офанзива. За щастие, Метаксас отказва. Той смята, че всичко в размер, по-ма-
лък от девет дивизии, заплашва да провокира германците, без да дава каквато и да е
надежда да бъдат удържани.
Разпадането на Италианската империя в Източна Африка междувременно продъл-
жава. На 19 януари, докато 4-та индийска дивизия остава в готовност в Судан, частите
на генерал-майор Уилям Плат напредват срещу изолираната и трудноподвижна армия
на херцог Аоста в Абисиния. Два дни по-късно император Хайле Селасие се връща, за
да участва в освобождаването на своята страна, придружаван от майор Орд Уингейт. На
юг войски под командването на генерал-майор Алън Кънингам, по-младия брат на ад-
мирала, атакуват от Кения. Армията на Аоста, която страда от недостиг на припаси, не
може да издържи много дълго.
В Либия О’Конър решава да хвърли всичките си сили, за да приклещи по-голямата
част от италианските войски в издадената крайбрежна част на Киренайка, като изпрати
7-а бронирана дивизия право през нея до залива Сирт южно от Бенгази. Много от тан-
ковете му обаче не са годни за използване, а ситуацията със снабдяването е отчайваща,
като се има предвид, че комуникациите са разтеглени на повече от 1300 километра до
Кайро. О’Конър нарежда на дивизията да спре временно пред силна италианска позиция
при Мечили, южно от масива Джебел Ахдар. Тогава обаче бронирани автомобилни пат-
рули и самолети на Кралския флот забелязват признаци на мащабно отстъпление. Мар-
шал Грациани започва евакуация на цяла Киренайка.
На 4 февруари надпреварата, която кавалерийските полкове наричат „надбягването
от Бенгази“, започва сериозно. Начело с 11-и хусарски полк 7-а дивизия напредва през
неблагоприятния терен, за да отреже остатъците от италианската Десета армия, преди
да са се измъкнали. Шеста австралийска дивизия подгонва отстъпващите войски по
крайбрежието и влиза в Бенгази на 6 февруари.

140
 Операция „Компас", декември 1940 г, – февруари 1941 г.

Когато чува, че италианците се евакуират от Бенгази, командващият на 7-а дивизия

генерал-майор Майкъл Крей изпраща напред „летяща колона“, която да отреже пътя им
при Беда Фом. Тази формация, 11-и хусарски полк, 2-ри батальон от Стрелковата бри-
гада и три батареи от конната артилерия стигат до пътя точно навреме. Изправени срещу
20 000 италианци, които отчаяно искат да се измъкнат, те се боят, че врагът ще ги пре-
одолее с численото си превъзходство. Точно когато им се струва, че ще бъдат погълнати
от страната към сушата, се появяват леките танкове на 7-и хусарски полк. Те нападат
левия фланг на италианците в линеен фронт, предизвиквайки тревога и объркване. Бо-
евете стихват едва по залез слънце.
Битката се подновява след разсъмване, когато пристигат още италиански танкове.
Британският летящ отряд обаче също започва да получава поддръжка, когато го насти-
гат още батальони от 7-а бронирана дивизия. Над осемдесет италиански танка са уни-
щожени, докато се опитват да пробият фронта. В това време австралийците, напредващи
от Бенгази, увеличават натиска отзад. След като последният опит за измъкване се про-
валя на 7 февруари сутринта, генерал Бергонцоли се предава на подполковник Джон
Кум, командващия на 11-и хусарски полк. „Електрическите мустаци“ е оцелелият офи-
цер с най-висок чин от Десета армия.
Изтощени и окаяни италиански войници седят сгушени един до друг под дъжда, до-
където погледът стига. Казват, че един от подчинените на Кум офицери, запитан по ра-
диовръзката колко души е пленил 11-и хусарски полк, отвърнал с истинска кавале-
рийска небрежност: „О, няколко акра, струва ми се.“ Пет дена по-късно генерал-лейте-
нант Ервин Ромел извършва десант в Триполи, последван от предните части на бъдещия
Африкански корпус.

141
 10.
Балканската война на Хитлер
МАРТ-МАЙ 1941 Г.

Когато разбира, че опитите му да победи Британия са се провалили, Хитлер се кон-

центрира върху главната цел на живота си. Преди обаче да нахлуе в Съветския съюз,
той има твърдото намерение да се осигури по двата фланга. Започва преговори с Фин-
ландия, но по-важни са балканските държави на юг. Петролните находища при Плоещ
ще доставят гориво за неговите танкови дивизии, докато румънската армия на маршал
Йон Антонеску ще служи като източник на жива сила. Тъй като Съветският съюз също
счита Югоизточна Европа за своя сфера на влияние, Хитлер знае, че трябва да действа
внимателно, за да не провокира Сталин, докато още не е готов.
Катастрофалното нападение на Мусолини срещу Гърция е довело точно до резул-
тата, от който Хитлер се е боял – британско военно присъствие в Югоизточна Европа.
През април 1939 г. Британия е дала на Гърция гаранция за подкрепа и генерал Метаксас
съответно е отправил призив за помощ. Британците предлагат изтребители – първите
ескадрили от Кралския флот стигат до Гърция през втората седмица на ноември 1940
г. – и на Крит е извършен десант на британски части, които да освободят гръцките
войски на острова за служба на албанския фронт. Заради нарастващите си опасения, че
британците ще използват гръцки летища, за да атакуват нефтените находища при
Плоещ, Хитлер моли българското правителство да разположи по границата си наблю-
дателни постове за ранно предупреждение. Метаксас обаче настоява британците да не
нападат нефтените кладенци при Плоещ, защото по този начин ще провокират нацистка
Германия. Неговата страна може да се справи с италианците, но не и с Вермахта.
Хитлер обаче по това време вече обмисля собствена инвазия в Гърция, отчасти за да
сложи край на унижението на италианците, което се отразява зле на Оста като цяло, но
преди всичко за да защити Румъния. На 12 ноември той нарежда на ОКВ да съставят
планове за нахлуване през България, за да осигурят северното егейско крайбрежие. На
операцията е дадено кодово име „Марита“.
Луфтвафе и Кригсмарине скоро го убеждават да включи в плана цяла континентална
Гърция.
„Марита“ ще последва завършването на операция „Феликс“ – атаката срещу Гибрал-
тар през пролетта на 1941 г. и окупирането на Северозападна Африка с две дивизии.
Тъй като се опасява, че френските колонии може да се отцепят от Виши, Хитлер на-
режда да се съставят планове за непредвидена ситуация за операция „Атила“ – превзе-
мане на френските владения и френския флот. Изпълнението на тези действия ще бъде
много безмилостно в случай на съпротива.
Тъй като Гибралтар е от критично значение за британското присъствие в Средиземно
море, Хитлер решава да изпрати началника на Абвера, адмирал Канарис, да се срещне
с Франко. Задачата му е да постигне споразумение за преминаването на германски
войски по средиземноморския крайбрежен път на Испания през февруари. Само че уве-
реността на Хитлер, че Франко ще се съгласи в крайна сметка да влезе във войната на
страната на Оста, се оказва твърде оптимистична. Каудильото дава „ясно да се разбере,

142
че ще може да влезе във войната едва когато Британия бъде изправена пред непосредс-
твен провал“292. Хитлер е решен да не изоставя този проект, но след като плановете му
за Западното Средиземноморие са осуетени временно, съсредоточава вниманието си
върху южния фланг на „Барбароса“.
На 5 декември 1940 г. Хитлер твърди, че възнамерява да изпрати само две авиогрупи
от Луфтвафе в Сицилия и Южна Италия, за да атакуват британските военноморски сили
в Източното Средиземноморие. На този етап той е против идеята да изпратят наземни
войски в подкрепа на италианците в Либия. През втората седмица на януари 1941 г.
обаче съкрушителният успех на О’Конър става причина да размисли. Малко го е грижа
за Либия, но ако Мусолини бъде свален в резултат от тамошните събития, това ще бъде
сериозен удар върху Оста и ще повдигне духа на враговете му.
Присъствието на Луфтвафе в Сицилия е засилено с включването на целия Х авио-
корпус, а 5-а лека дивизия получава заповед да се приготви да отпътува за Северна Аф-
рика. Към 3 февруари обаче става ясно, че драматичната победа на О’Конър е изложила
на риск и Триполитания. Хитлер дава заповед за изпращането на корпус под командва-
нето на генерал-лейтенант Ромел, когото познава добре от полската кампания и Фран-
ция. Съединението ще бъде наречено „Дойчес Африка Корпс“, а на плана е дадено
името операция „Слънчоглед“.
Мусолини няма друг избор, освен да се съгласи да предаде на Ромел фактическото
командване на италианските войски. След срещи в Рим на 10 февруари Ромел отлита за
Триполи два дни по-късно. Той веднага скъсва италианските планове за отбрана на
града. Фронтът ще бъде задържан много по-напред при Сиртския залив, докато войс-
ките му бъдат свалени на брега, но това, както Ромел разбира скоро, ще коства време.
Пета лека дивизия няма да бъде готова за бойни действия до началото на април.
Междувременно X авиокорпус в Сицилия бомбардира остров Малта, особено лети-
щата и военноморската база Валета, и атакува британските конвои, които рискуват пла-
ване през Средиземно море. Кригсмарине се опитва да убеди командването на италиан-
ския флот да атакува Британския средиземноморски флот, но доводите им не дават осо-
бен резултат до края на март.
Приготовленията за операция „Марита“, нахлуването в Гърция, продължават през
първите три месеца на 1941 г. Формации от Дванайсета армия под командването на ге-
нерал-фелдмаршал Лист навлизат в Румъния през Унгария. И в двете страни са на власт
антикомунистически режими, които са станали съюзници на Оста в резултат от енер-
гични дипломатически действия. България също трябва да бъде спечелена, за да могат
германските войски да преминат през територията и. Сталин наблюдава тези събития с
дълбоко подозрение. Уверенията на германците, че присъствието им е насочено само
срещу британците, му се струват неубедителни, но не може да направи почти нищо.
Британците, които са много добре осведомени за струпването на германски войски
покрай долното течение на Дунав, решават да действат. Чърчил, с мисълта да съхрани
доверието към Британия и с надеждата да впечатли американците, нарежда на Уейвъл
да изостави всякакви намерения за навлизане в Триполитания и вместо това да изпрати
три дивизии в Гърция. Метаксас току-що е починал, а новият министър-председател
Александрос Коризис, изправен пред реалността на германската заплаха, вече е готов
да приеме всяка помощ, колкото и малка да е тя. Нито печалният Уейвъл, нито адмирал
Кънингам смятат, че тази експедиционна сила може да се надява да задържи герман-
ците, но тъй като Чърчил е на мнение, че става въпрос за честта на Британия, а Идън е
292
KTB OKW, т. i, 10.12.40, с. 222.

143
дълбоко убеден, че това е правилният курс, на 8 март им се налага да отстъпят. Всъщ-
ност частите с обща численост 58 000 души, изпратени в изпълнение на британската
гаранция за Гърция, се състоят от австралийци и новозеландци. Това са формациите, с
които им е най-удобно да разполагат, но по-късно това ще породи сериозно негодувание
в страните от южното полукълбо.
Експедиционните войски са под командването на генерал сър Мейтланд Уилсън, из-
вестен с прякора „Джъмбо“ заради огромната си височина и масивно телосложение.
Уилсън не си прави илюзии за предстоящата битка. След като британският посланик в
Атина сър Майкъл Палайрет му представя ситуацията в твърде оптимистична светлина,
според свидетели той коментирал: „Е, за това не знам. Вече съм поръчал карти на Пео-
лопонес.“293 Там, в най-южната част на континентална Гърция, е мястото, където него-
вите войски ще бъдат евакуирани в случай на поражение. Гръцката авантюра по пре-
ценка на висшите офицери вероятно ще бъде „още една Норвегия“. Австралийски и но-
возеландски младши офицери, от друга страна, с ентусиазъм разгръщат карти на Бал-
канския полуостров, за да изследват маршрути за нахлуване през Югославия към Виена.
Експедиционните войски на Уилсън, „W Форс“, се готвят да посрещнат германско
нахлуване от България. Те заемат позиции по „линията Алиакмон“, която донякъде
върви успоредно на едноименната река и се спуска по диагонал от югославската граница
до егейското крайбрежие на север от планината Олимп. Втора новозеландска дивизия
на генерал-майор Бърнард Фрайбърг е отдясно, а 6-а австралийска дивизия – отляво, с
британската 1-ва бронирана бригада отпред като прикритие. Съюзническите войски си
спомнят тези дни на очакване в идилична светлина. Въпреки студените нощи времето е
прекрасно, планините са отрупани с диви цветя, а гръцките селяни надминават всяка
представа за щедрост и гостоприемство.
Докато войските от Британия и доминионите чакат германското нападение в Гърция,
Кригсмарине упражнява натиск върху италианските ВМС да атакуват британския флот,
за да отклонят вниманието от транспортирането на войските на Ромел до Северна Аф-
рика. Италианците ще имат подкрепата на X авиокорпус в Южна Италия; като насърче-
ние служи и идеята да отмъстят за обстрелването на Генуа от Кралския флот.
На 26 март италианският флот излиза в открито море с линейния кораб „Виторио
Венето“, шест тежки крайцера, два леки крайцера и тринайсет миноносци. Кънингам,
предупреден за тази заплаха от информационното разузнаване „Ултра“, което подс-
лушва трафика на Луфтвафе, разгръща налични военни кораби в отговор: собственото
му съединение „Форс А“ с линейните кораби „Уорспайт“, „Валиант“ и „Барам“, само-
летоносача „Формидабъл“ и девет миноносци; и „Форс В“ с четири леки крайцера и
четири миноносци.
На 28 март италиански хидроплан от „Виторио Венето“ забелязва крайцерите от
„Форс В“. Ескадрата на адмирал Анджело Якино се впуска да ги преследва. Той няма
представа за присъствието на Кънингам на изток от Крит и южно от нос Матапан. Тор-
педоносци от „Формидабъл“ улучват „Виторио Венето“, но корабът успява да се из-
мъкне. Втора вълна самолети повреждат тежкия крайцер „Пола“ и го принуждават да
спре. Други италиански кораби получават заповед да окажат помощ и това предоставя
шанс на британците. Опустошителният им артилерийски обстрел потопява три тежки
крайцера, включително „Пола“, и два миноносци. Въпреки дълбокото разочарование на
Кънингам, че „Виторио Венето“ се е изплъзнал, Битката при нос Матапан е голяма пси-
хологическа победа за Кралския флот.
293
Sir Francis de Guingand, Generals at War, London, 1964, с. 33.

144
 Германското нападение срещу Гърция е планирано да започне в началото на април,
но в Югославия избухва неочаквана криза. Хитлер се е опитвал да привлече страната и
по-специално регента принц Павел като част от своята дипломатическа офанзива да си
осигури Балканите преди операция „Барбароса“. Сред югославяните обаче се шири на-
растващо негодувание, най-вече заради грубите опити на германците да сложат ръка на
всичките им суровини. Хитлер увещава настойчиво правителството в Белград да се при-
съедини към Тристранния пакт и на 4 март двамата с Рибентроп оказват силен натиск
върху принц Павел.
Югославското правителство протака, тъй като е наясно с нарастващата опозиция в
страната, но исканията от Берлин стават твърде настоятелни. Накрая принц Павел и
представители на правителството подписват пакта на 25 март във Виена. Два дни по-
късно сръбски офицери превземат властта в Белград. Принц Павел е отстранен като ре-
гент, а младият крал Петър II е поставен на трона. При антигермански демонстрации в
Белград е нападната колата на германския пълномощен министър. Хитлер, според не-
говия преводач, „се задъхва от жажда за мъст“294. Той стига до убеждението, че британ-
ците имат пръст в преврата. Рибентроп веднага е извикан от среща с японския външен
министър, на когото току-що е предложил японски войски да превземат Сингапур. След
това Хитлер нарежда на ОКХ да подготви нахлуване. Няма да има ултиматум или обя-
вяване на война. Луфтвафе трябва да атакува Белград колкото може по-скоро. Операци-
ята ще бъде наречена „Щрафгерихт“ – „Възмездие“.
Хитлер с времето започва да вижда в преврата в Белград от 27 март „окончателно
потвърждение“295 за „заговора на еврейските англосаксонски подпалвачи на война и ев-
реите на власт в московския щаб на болшевиките“. Той дори успява да си внуши убеж-
дението, че това е долно предателство спрямо Германо-съветския пакт за приятелски
отношения, който сам вече планира да наруши.
Въпреки че югославското правителство е обявило Белград за открит град 296, „Щраф-
герихт“ е приведена в изпълнение на Връбница, 6 април. За два дни Четвърти въздушен
флот разрушава по-голямата част от града. Невъзможно е да се пресметне броят на ци-
вилните жертви. Приблизителните оценки се движат между 1500 и 30 000 убити, като
реалното им число вероятно е някъде по средата.297 Югославското правителство бърза
да подпише пакт със Съветския съюз, но Сталин се въздържа, защото се бои да не про-
вокира Хитлер.
В неделя сутринта, докато петстотин самолета се отправят да бомбардират Белград,
германският пълномощен министър в Атина информира гръцкия премиер, че войски на
Вермахта ще нахлуят в Гърция заради присъствието на британски войници на нейна
територия. Коризис отговаря, че Гърция ще се защитава. Малко преди разсъмване на 6
април Дванайсета армия на Лист започва едновременни офанзиви в Гърция и на запад
в Югославия. „В 5:30 ч. започна атаката на Югославия – записва в дневника си един
ефрейтор от 11-а танкова дивизия. – Танковете тръгнаха. Леката артилерия откри огън,
тежката артилерия влезе в действие. Появиха се разузнавателни самолети, после 40
щуки бомбардираха позициите, казармите пламнаха … величествена гледка на зазоря-
ване.“ 298

294
Schmidt, Hitler’s Interpreter, с. 223.
295
Domarus, т. II, сс. 1726ff.
296
Статут, който предполага при нападение градът да бъде окупиран мирно, без разрушения.
297
GSWW, т. III, с. 498.
298
Gefr. G., Art.Rgt.119, 11. Pz.Div., BfZ-SS 13/517A.

145
Германското нахлуване в Гърция и Крит, април – май 1941 г.

146
 Рано на същата сутрин прочутият със своята арогантност генерал от авиацията Вол-
фрам фон Рихтхофен, командирът на VIII авиокорпус, отива да гледа атаката на 5-а пла-
нинска дивизия край прохода Рупел близо до югославската граница и да види своите
щуки в действие. „На командния пост в 4:00 часа – пише той в дневника си. – Щом се
развидели, артилерията започна. Мощни фойерверки. После бомбите. Възниква ми-
сълта дали не оказваме твърде голяма чест на гърците.“ 299 Неприятна изненада очаква
обаче 5-а планинска дивизия; самолетите на Рихтхофен бомбардират по погрешка соб-
ствените си войски. Гърците се оказват много по-жилави от очакваното.
Набързо мобилизираната югославска армия, която не разполага нито със зенитна,
нито с противотанкова артилерия, няма шанс срещу мощта на Луфтвафе и германските
танкови дивизии. Германците отбелязват, че сръбските дивизии оказват много по-ре-
шителна съпротива от хърватите или македонците, които често се предават при първа
възможност. Една колона от 1500 военнопленници е атакувана по погрешка от щуки,
които избиват „ужасяващо число“ от тях. „Война е!“ – с този коментар реагира Рих-
тхофен.300
Нахлуването в Югославия създава неочаквана опасност за линията Алиакмон. Ако
германците тръгнат на юг през долината на Монастир край Флорина, както сигурно ще
направят, веднага ще заобиколят по фланга позициите на Съюзниците. Войските по ли-
нията Алиакмон трябва да се изтеглят веднага, за да бъде посрещната тази заплаха.
Хитлер иска да прекъсне комуникациите на съюзническите експедиционни войски в
Гърция и да ги унищожи. Той не знае, че генерал Уилсън има едно тайно предимство.
За пръв път посредством прихванатите от „Ултра“ съобщения, разшифровани в „Блечли
парк“, полеви командир получава предупреждение за движенията на Вермахта. Както
гръцкото, така и британското командване обаче са изумени от бързото разпадане на
югославската армия, която убива само 151 германци през цялата кампания.
Гръцки войски, отбраняващи линията Метаксас близо до българската граница, про-
явяват голяма храброст в сраженията, но накрая част от германския XVIII планински
корпус си пробива път през югоизточния край на Югославия и открива пътя към Солун.
На 9 април сутринта Рихтхофен чува „удивителната новина“ 301, че германската 2-ра тан-
кова дивизия е влязла в покрайнините на града. Гърците обаче продължават да предп-
риемат контраатаки близо до прохода Рупел, което принуждава Рихтхофен, настроен
вече по-уважително, да отклони бомбардировачи, за да раздроби силите им.
На 11 април британската 1-ва бронирана бригада южно от Веви се изправя срещу СС
Лайбщандарте „Адолф Хитлер“. Майор Джери де Уинтън, командир на свързочната
рота, си спомня сцената в долината под вечерната светлина „точно като картина от
лейди Бътлър, 302 със залязващото слънце отляво, атакуващите германци отпред и арти-
леристите вдясно, строени на своите позиции, с предниците на оръдията“ 303. Прихва-
нато от „Утра“ съобщение показва, че се противопоставят успешно: „Край Веви
шуцщафел „Адолф Хитлер“ среща яростна съпротива.“ 304 Подобни акции обаче са
редки. Започва изтегляне от един планински проход към друг, при което съюзническите
части успяват да запазят една крачка преднина пред германците. Гръцките части, които

299
Richthofen KTB, 6.4.41, BA-MA N671/2/7/9, с. 53.
300
Richthofen KTB, 10.4.41, BA-MA N671/2/7/9, с. 59.
301
Richthofen KTB, 9.4.41, BA-MA N671/2/7/9, с. 58.
302
Елизабет Томпсън, лейди Бътлър, е британска художничка, известна с картините си на батални сцени.
303
Майор Дж. де Уинтън, цит. в Antony Beevor, Crete: The Battle and the Resistance, London, 1990, с. 36.
304
OL 2042, TNA DEFE 3/891.

147
нямат моторизиран транспорт, не могат да поддържат същото темпо, вследствие на ко-
ето зейва голяма празнина в линията между „ W Форс“ и гръцката Епирска армия на
албанския фронт.
Докато колоните се изтеглят под постоянния натиск на безмилостни въздушни атаки,
налага се да изоставят и унищожават танкове и превозни средства, които не могат да
преодолеят каменистите пътища. Малобройните британски ескадрили от хърикейни,
които напълно отстъпват по численост на месершмитите на Рихтхофен, почти не са в
състояние да помогнат. А по време на отстъплението, докато се изтеглят от едно имп-
ровизирано летище към друго, екипажите се връщат към неловкия спомен за падането
на Франция. От друга страна, всеки германски пилот, който бъде свален, трябва да
очаква суров прием от гръцките селяни, жадуващи за отмъщение.
На 17 април югославяните се предават. Срещу нахлуващите войски от австрийска
територия на север, от Унгария, от Румъния и армията на Лист от България техните
разпръснати сили нямат почти никакъв шанс. Германската 11-а танкова дивизия е много
доволна от себе си. „За по-малко от пет дни седем вражески дивизии унищожени – от-
белязва в дневника си един ефрейтор, – огромно количество военни материали завла-
дени, 30 000 души взети в плен, Белград принуден да се предаде. Собствени загуби съв-
сем малки.“305 Един от членовете на 2-ра СС дивизия „Дас Райх“ се пита: „Смятали ли
са наистина [сърбите], че с тяхната недокомплектувана, старомодна и зле обучена армия
могат да застанат срещу германския Вермахт? Това е все едно някой дъждовен червей
да иска да погълне боа!“306
Въпреки лесната победа австриецът Хитлер си е наумил да отмъсти на сръбското
население, което все още идентифицира с терористите, отговорни за Първата световна
война и всички нейни злини. Югославия трябва да бъде разделена и късчета от терито-
рията и – подарени на неговите унгарски, български и италиански съюзници. Хърватия,
където на власт е фашистко правителство, става италиански протекторат, докато Гер-
мания окупира Сърбия. Суровото отношение на нацистите към сърбите ще постигне
опасен обратен ефект: то довежда до извънредно ожесточена партизанска война и не
позволява на германците да експлоатират суровините на страната.
Отстъплението в Гърция, при което югославяни се смесват със съюзнически войници
и гърци, ражда образи, близки до халюцинации. В средата на едно задръстване от во-
енни автомобили е забелязан белградски плейбой с двуцветни обувки, който седи в дву-
местен буик с любовницата си. Британски офицер като насън вижда „отряд сръбски
улани с дълги пелерини да минават на лунна светлина като призраци на победените в
отдавна минали войни“.307
След като е изгубен всякакъв контакт между гръцката армия отляво и „W Форс“,
генерал Уилсън дава заповед за отстъпление към линията Термопили. Това става въз-
можно единствено благодарение на храбрата отбрана на долината Темпе, където 5-а но-
возеландска бригада успява да задържи германските 2-ра танкова дивизия и 6-а планин-
ска дивизия в продължение на три дни. Информация от „Ултра“ обаче предупреждава,
че германците извършват пробив на адриатическото крайбрежие в посока към Коринт-
ския залив.
Съюзническите войски в Гърция са дълбоко смутени от това, че при изтеглянето си
разрушават мостове и железопътни линии, но местните хора продължават да се отнасят

305
Gefr. G., Art.Rgt.119, 11.Pz.Div., 17.4.41, BfZ-SS 13 517A.
306
Sold. Erich N., 8.Kp./SS-Rgt.(mot.) DF, SS-Div. Reich, 10.5.41, BfZ-SS 11 707 E.
307
Beevor, Crete, с. 38.

148
с тях извънредно приятелски и великодушно. Православни свещеници благославят ма-
шините им, селянки ги изпращат с цветя и хляб, въпреки че изгледите за собственото
им бъдеще под вражеска окупация са крайно безрадостни. Те не знаят колко ужасна ще
бъде съдбата им. След няколко месеца самун хляб ще струва два милиона драхми. 308
През първата година от окупацията над 40 000 гърци умират от глад.
На 19 април, деня след самоубийството на гръцкия премиер, генерал Уейвъл отлита
до Атина за консултации. Заради несигурната ситуация неговите щабни офицери носят
служебни револвери. Решението да се евакуират всички войници на Уилсън е взето на
следващата сутрин. В небето над Атина на този ден последните петнайсет изтребители
„Хърикейн“ излизат срещу 120 германски самолета. В британската легация и в щаба на
военната мисия в хотел „Гранд Бретан“ започват да горят документи, най-важните от
които са дешифрираните съобщения от „Ултра“.
Дори след като новината за евакуацията се разпространява, хората продължават да
приветстват съюзническите войски по пътя им. „Върнете се с успех! – провикват се гър-
ците. – Върнете се с победа!“ Мисълта, че ги оставят на съдбата им, огорчава до сълзи
много офицери и войници. Единствено необходимостта да бързат сред хаоса на замина-
ването им помага да съсредоточат мислите си. Със силен ариергард от австралийци и
новозеландци, които да задържат германците, остатъците от „W Форс“ си пробиват път
до пунктовете, където ще се качат на корабите – или при Рафина и Порто Рафти на юг
от Атина, или на южното крайбрежие на Пелопонес. Германците са твърдо решени да
не допуснат да се повтори „чудото от Дюнкерк“ – Dunkirchen-Wunder.309
Въпреки че генерал Папагос и гръцкият крал Георгиос II искат да продължат бор-
бата, докато съюзническият експедиционен корпус още е на континента, командването
на Епирската армия, действаща срещу италианците, решава да се предаде на герман-
ците. На 20 април генерал Георгиос Цолакоглу започва преговори с генерал-фелдмар-
шал Лист при условието, че гръцката армия няма да урежда въпроси с италианците.
Лист дава съгласието си. Когато узнава за това, Мусолини се оплаква на Хитлер, който
отново проявява нежеланието си да унижава своя съюзник. Той изпраща генерал-лей-
тенант Алфред Йодъл от ОКВ да приеме церемонията по предаването в присъствието
на италиански офицери вместо вбесения от това Лист.
Трепетната възбуда от тази лесна победа е изразена в писмото, което един германски
артилерийски офицер от 11-а танкова дивизия пише до съпругата си на 22 април: „Ако
виждах враговете, стрелях по тях и винаги изпитвах бурно, истинско удоволствие от
боя. Това беше радостна война… Бяхме загорели от слънцето и сигурни в победата.
Прекрасно е да принадлежиш към такава дивизия.“ 310 Един капитан от 73-та пехотна
дивизия размишлява как с Новия европейски ред дори на Балканите ще настъпи мир,
„така че децата ни да не познаят вече война“ 311. Веднага след като първите германски
части навлизат в Атина на 26 април, над Акропола е издигната огромна червена свас-
тика.
На същия ден призори германски парашутни части извършват десант от южната
страна на Коринтския канал в опит да блокират отстъплението на Съюзниците. В хао-
тичната схватка те понасят тежки загуби от няколко новозеландци с оръдия „Бофорс“ и

308
Mazower, Inside Hitler’s Greece, с. xiii799 notes.
309
Richthofen KTB, 10.4.41, BA-MA N671/2/7/9, с. 60.
310
Цит. в GSWW, т. IX/1, с. 536.
311
Hauptmann Friedrich M., 73.Inf.Div., BfZ-SS 20 305.

149
няколко леки танка от 4-ти хусарски полк. Парашутистите претърпяват неуспех и в ос-
новната си мисия да превземат моста. Двамата сапьори, които са го подготвили за раз-
рушаване, успяват да пропълзят обратно и да го взривят.
Докато германците празнуват победата си в Атика, евакуацията на войските на Уил-
сън продължава с отчаяна бързина. Използват се всички достъпни средства. Леки бом-
бардировачи „Бленхайм“ и хидросамолети „Съндърланд“ едва успяват да излетят, пре-
пълнени с хора, сврени неудобно в бомбените отсеци и оръдейните кули. Каици, малки
търговски съдове и всякакви други налични кораби отплават на юг към Крит. Кралският
флот изпраща шест крайцера и деветнайсет миноносци, за да приберат отново победена
армия. Пътищата към пунктовете за евакуация в Южен Пелопонес са блокирани от на-
бързо саботирани военни машини. Накрая са пленени само 14 000 от всичките 58 000
души, изпратени в Гърция. Други 2000 са убити или ранени в боевете. От гледна точка
на човешките загуби поражението би могло да бъде много по-тежко, но загубата на бро-
нирани машини, транспортни средства и оръжия е катастрофална в този момент, когато
Ромел напредва към Египет.
Хитлер чувства облекчение, че е осигурил южния си фланг, но непосредствено преди
края на войната той оправдава отложеното начало на „Барбароса“ с тази кампания. През
последните години историците спорят доколко операция „Марита“ е повлияла върху
инвазията в Съветския съюз.312 Повечето от тях приемат, че отражението и е слабо. От-
лагането на „Барбароса“ от май за юни се приписва обикновено на други фактори, като
забавеното разпределение на моторните превозни средства, предимно машини на френ-
ската армия, пленени през 1940 г.; проблеми с доставките на гориво; или трудностите
при подготовката на полеви летища за Луфтвафе, предизвикани от обилните дъждове в
края на пролетта. Все пак почти със сигурност вследствие на операция „Марита“ се зат-
върждава убеждението на Сталин, че германският удар на юг говори за съсредоточаване
на вниманието им върху превземането на Суецкия канал, а не върху нахлуване в Съвет-
ския съюз.
Докато прекосяват Егейско море, претоварените плавателни съдове с остатъците от
„W Форс“ се опитват с ограничен успех да избягват самолетите на Рихтхофен – „Щука“,
„Юнкерс 88“ и „Месершмит“. Двайсет и шест са потопени, включително два болнични
кораба; загиват над 2000 души. Над една трета от жертвите са дадени, когато два бри-
тански миноносци, „Даймънд“ и „Райнек“, се опитват да спасят оцелелите от потъващ
холандски търговски кораб. И двата са потопени от последователни вълни от германски
самолети.
По-голямата част от евакуираните войници, около 27 000, са свалени на брега в го-
лямото естествено пристанище Суда на северния бряг на Крит през последните дни от
април. Изтощени мъже се потътрят на сушата, за да се скрият в маслинените горички,
където получават сухари и консерви с говеждо. Отделни изостанали войници, техни-
чески персонал, основни подразделения и цивилни британци се смесват в безпорядък,
без да знаят къде да отидат. Новозеландската дивизия на Фрайбърг слиза на брега в
пълен ред заедно с няколко австралийски батальона. Всички те очакват да ги закарат в
Египет, за да продължат битката срещу Ромел.

312
За дебата върху отлагането на „Барбароса“ вж. Martin van Creveld, Hitler’s Strategy, 1940–1941: The Balkan Clue,
London, 1973; Salonika symposium, May 1991; GSWW, т. III, с. 525; Müller Hillebrand, ‘Improvisierung’, 78, MGFA-P 030;
Andreas Hillgruber, Hitlers Strategie, Frankfurt am Main, 1965, сс. 504ff.; and Andrew L. Zapantis, Greek–Soviet Relations, 1917–
1941, New York, 1983, сс. 498 ff.

150
 В началото на февруари в ОКВ са проучили възможностите за нахлуване в Малта.
Както германската армия, така и Кригсмарине подкрепят плана да се осигури маршрут
за конвои до Либия. Хитлер обаче решава, че трябва да почака до по-късно през годи-
ната, след победата над Съветския съюз. Британците на Малта ще се окажат напаст за
снабдяването на силите на Оста в Либия, но съюзническите бази на Крит крият по-го-
ляма опасност от негова гледна точка, защото островът може да се използва за бомбени
нападения срещу нефтените находища при Плоещ. По подобни причини Хитлер насто-
ява италианците да се задържат на техните острови в Додеканезите на всяка цена. Ако
германците окупират Крит, това ще им даде и предимство. Островът може да се изпол-
зва като база, от която Луфтвафе да бомбардира пристанището на Александрия и Суец-
кия канал.
Още преди падането на Атина офицери от Луфтвафе започват да проучват възмож-
ността за въздушна атака срещу острова. Особено голям е ентусиазмът на генерала от
авиацията Курт Щудент, основателя на германските военновъздушни сили. Луфтвафе
смята, че по този начин ще възстанови престижа си, след като не е успяла да победи
Кралските ВВС в Битката за Британия. Гьоринг дава благословията си за плана и взема
със себе си Щудент, за да се срещнат с Хитлер на 21 април. Щудент очертава общ план
за превземането на Крит с неговия XI авиокорпус, последвано от десант в Египет, когато
Африканският корпус на Ромел наближи страната. Хитлер реагира с лек скептицизъм и
предвижда тежки загуби. Той категорично отхвърля втората част от проекта на Щудент,
но дава съгласието си за нахлуването в Крит, при условие че това няма да отложи нача-
лото на „Барбароса“. На операцията е дадено кодовото название „Меркур“ („Мерку-
рий“).
Крит, както е еднакво добре известно на Уейвъл и адмирал Кънингам, е труден за
отбраняване остров. Почти всички пристанища и съществуващи летища са на северното
крайбрежие. Те са крайно уязвими за атака от летищата на Оста на Додеканезите; съ-
щото важи и за корабите, които поддържат снабдяването на острова. В края на март
прихванати от „Ултра“ съобщения са разкрили, че в България се намира част от XI ави-
окорпус на генерал Щудент, която включва 7-а парашутна (Fallschirmjager) дивизия. В
средата на април от друго съобщение става ясно, че там са били прехвърлени и 250
транспортни самолета. Очевидно се планира голяма въздушнодесантна операция, обект
на която вероятно ще бъде Крит, особено ако германците искат да го използват като
плацдарм за Суецкия канал. Оживена размяна на съобщения, прихванати от „Ултра“
през първата половина на май, потвърждава, че целта наистина е Крит.
Още от началото на британската окупация на острова през ноември 1940 г. за бри-
танските плановици е ясно, че германците могат да превземат Крит само чрез въздушен
десант. Силното присъствие на Кралския флот в Източното Средиземноморие и липсата
на военни кораби на Оста изключват морски десант. Бригадир О. Х. Тидбъри, първият
командващ на острова, извършва старателно разузнаване и определя всички вероятни
зони на германски десант: летищата на Ираклион, Ретимно и Малеме, както и една до-
лина югозападно от Ханя. На 6 май прихванато съобщение от „Ултра“ потвърждава, че
Малеме и Ираклион ще бъдат използвани за „въздушен десант на остатъка от XI авио-
корпус, включително щаб и подчинени армейски подразделения“ 313, както и за изнесени
напред бази за пикиращи бомбардировачи и изтребители.
Британските сили са на Крит от близо шест месеца, но не са направили много за
превръщането на острова в крепост, каквото е било желанието на Чърчил. Това се дължи
313
OL 2167, TNA DEFE 3/891.

151
отчасти на инертност, на недостатъчно ясно мислене и на това, че островът не е сред
главните приоритети на Уейвъл. Пътят от по-малко уязвимото южно крайбрежие едва
е започнат, а строежът на летище изостава. Дори в залива Суда, който Чърчил си е пред-
ставял като втора „Скапа Флоу“ за флота, липсват съоръжения.
Генерал-майор Бърнард Фрайбърг, носител на кръст „Виктория“ и командващ на Но-
возеландската дивизия, стига до Крит на борда на кораба „Аякс“ чак на 29 април. Пос-
тъпвайки в типичен за него стил, той е изчакал почти до последния момент, за да е си-
гурен, че войниците му са се измъкнали. Едър мъж с мечешка фигура, Фрайбърг отдавна
е герой в очите на Чърчил заради храбростта, която е проявил в злополучната кампания
при Галиполи. Чърчил го нарича „големия свети Бърнард“. В деня на пристигането си
Фрайбърг е повикан на съвещание от Уейвъл, който отлита за Крит с бомбардировач
„Бленхайм“ същата сутрин. Срещат се в една вила край морето. За ужас на Фрайбърг,
Уейвъл се обръща към него с молба да остане на Крит със своите новозеландци и да
командва отбраната на острова. Уейвъл го информира за сведенията, които има за гер-
манското нападение, което според тогавашните предположения ще се състои от „пет до
шест хиляди души от десантните войски плюс възможна морска атака“ 314.
Мрачното настроение на Фрайбърг се задълбочава с откритието за липсата на въз-
душно прикритие; той се опасява, че Кралският флот няма да може да осигури защита
срещу „морско нахлуване“ 315. Изглежда, че е схванал положението погрешно от самото
начало. Той не може да си представи Крит да бъде превзет с въздушен десант, поради
което обръща все по-голямо внимание на заплахата по море. Уейвъл обаче, както по-
казват телеграмите му до Лондон, има съвсем ясното виждане, че Оста просто не разпо-
лага с нужната морска сила, за да пристигне по море. Това фундаментално неразбиране
от страна на Фрайбърг оказва влияние както върху първоначалната диспозиция на не-
говите войски, така и върху начина, по който води битката в решаващия момент.
Съюзническите войски на острова под командването на Фрайбърг стават известни
като „Крефорс“. Летището на Ираклион на изток се отбранява от британската 14-а пе-
хотна бригада и един австралийски батальон. Летището на Ретимно е покрито от два
батальона австралийци и два гръцки полка. Летището при Малеме на запад обаче, което
е главната цел на германците, се отбранява само от един новозеландски батальон. При-
чина за това е убеждението на Фрайбърг, че на брега малко по на запад от Ханя ще бъде
извършен морски десант. Резултатът е, че той съсредоточава по-голямата част от диви-
зията си по този участък, с Уелския полк и още един новозеландски батальон в резерв.
Абсолютно никакви войски не са разположени от по-далечната страна на Малеме.
На 6 май дешифрирано от „Утра“ съобщение показва, че германците планират да
извършат въздушен десант с две дивизии – над двойно повече от хората, които Уейвъл
е посочил първоначално. Следва потвърждение и допълнителни подробности за герман-
ския план, от които става абсолютно ясно, че основното усилие е съсредоточено върху
въздушен десант. За жалост, Управлението по военно разузнаване в Лондон погрешно
е увеличило числото на резервите, транспортирани по море на втория ден. Фрайбърг
обаче отива много по-далече, като си представя възможността за „морски десант с тан-
кове“316, за какъвто не се е споменавало никога. След битката той признава: „От наша

314
TNA PREM 3/109.
315
Фрайбърг до Уейвъл, цит. в Churchill, The Second World War, т. III: The Grand Alliance, с. 243.
316
Фрайбърг, цит. в John Connell, Wavell: Scholar and Soldier, London, 1964, с. 454.

152
страна бяхме загрижени най-вече за морски десанти, не за заплахата от въздушни де-
санти.“317 Чърчил, от друга страна, тържествува от подробните разкрития, които дешиф-
рираните от „Ултра“ съобщения представят за въздушното нахлуване. Рядка възмож-
ност е във война да знаеш точното разписание във времето и основните цели на дадена
вражеска атака. „Това трябва да е чудесна възможност да унищожим парашутните
войски“318 – се казва в негова телеграма до Уейвъл.
Докато съюзническите сили, отговарящи за отбраната, имат огромно информаци-
онно предимство, германското военно разузнаване е извънредно неумело, вероятно по-
ради прекомерна самоувереност след всички лесни победи на Германия. В сводка от 19
май, навечерието на атаката, се прави оценка, че на острова има само 5000 съюзнически
войници, от които едва 400 в Ираклион. Фоторазузнавателните полети със самолети
„Дорние“ пропускат да забележат добре замаскираните позиции на войските от Брита-
ния и доминионите. Най-удивителното в документа е твърдението, че критяните ще
приветстват германските нашественици.
Поради забавените доставки на авиационно гориво операцията е отложена от 17-и за
20 май. През последните дни преди атаката драстично се увеличава натискът от щуките
и месершмитите на Рихтхофен. Тяхната главна цел са позициите на противовъздушната
артилерия. Артилеристите, обслужващи оръдията „Бофорс“, преживяват страшни мо-
менти, освен на летището в Ираклион, където им е наредено да изоставят оръдията си и
да създадат у врага впечатление, че са унищожени. Четиринайсета пехотна бригада
предвидливо ги поддържа в готовност за момента, когато се появят десантните транс-
порти. Фрайбърг обаче отново показва, че не се ориентира добре в ситуацията. Макар и
предупреден от прихванатите от „Ултра“ съобщения, че германците не искат да повре-
дят летищата, защото възнамеряват веднага да се възползват от тях, той пропуска да
саботира пистите с изровени ями.

***

Когато се разсъмва на 20 май, войските са в бойна готовност. Очертава се поредният

красив и горещ средиземноморски ден. Обичайните въздушни атаки започват в 6:00 ч.
и продължават час и половина. Когато приключват, войниците изпълзяват от тесните си
окопи и се готвят за закуска. Много от тях смятат, че въздушното нахлуване, което са
ги предупредили да очакват на 17 май, може изобщо да не се състои. Макар и да знае,
че то е вече планирано за същата сутрин, Фрайбърг е решил да задържи информацията.
Малко преди 8:00 ч. се чува различен шум от самолетен двигател, когато транспорт-
ните самолети „Юнкерс-52“ наближават острова. Войниците грабват оръжието и се за-
тичват към позициите си. При Малеме и на полуостров Акротири близо до щаба на
Фрайбърг ниско в небето профучават самолети със странна форма и дълги заострени
криле. Надига се вик: „Планери!“ Защитниците откриват огън с автомати и картечници.
При Малеме се вижда как 40 планера се спускат над летището и се приземяват отвъд
западния периметър и извън зоната на обстрел, в коритото на р. Тавронитис и от другата
и страна. Няколко от планерите се разбиват, други са поразени от наземен огън. Веднага
проличава, че Фрайбърг е допуснал грешка, като не е разположил войски западно от
Малеме. Планерите превозват I батальон от Парашутнодесантния щурмови полк под
командването на майор Кох, който е ръководил щурма на белгийската крепост Ебен

317
Цит. в Ian Stewart, The Struggle for Crete, Oxford, 1955, с. 108.
318
Цит. в Churchill, The Second World War, т. III, с. 241.

153
Емаел предишната година. Съвсем скоро след това още по-силен шум от самолетни дви-
гатели възвестява пристигането на основната част от парашутно-десантните войски.
За изненада на по-младшите офицери в щаба на „Крефорс“ генерал Фрайбърг, след
като чува шума, продължава със закуската си. Само хвърля един поглед и отбелязва:
„Дяволски точни са.“319 Невъзмутимото му поведение едновременно впечатлява и тре-
вожи някои от присъстващите. Хората от щаба му наблюдават с бинокли, докато въл-
ните от юнкерси спускат парашутисти и по крайбрежната ивица се разразява битка. Ня-
колко от по-младите офицери се присъединяват към усилията за залавяне на екипажите
от планерите, които са се разбили малко по на север от кариерата, където е установен
щабът на „Крефорс“.
Новозеландците се заемат да избиват с ентусиазъм парашутистите още при спуска-
нето им. Офицерите нареждат на войниците си да се целят в ботушите им, докато се
приближават към земята, като отчитат скоростта на спускането им. При Малеме още
два германски батальона се спускат от другата страна на Тавронитис. Новозеландският
22-ри батальон, който отговаря за летището, е разположил около него само една рота, с
един-единствен взвод от уязвимата западна страна. Малко по на юг от летището има
скалисто образувание, известно като „Хълм 107“, където подполковник Л. У. Андрю,
носител на кръст „Виктория“, е разположил своя команден пост. Командирът на ротата
от западната страна на хълма насочва много резултатно огъня на своите хора, но когато
предлага в боя да се включат и двете брегови оръдия, получава отговор, че те са пред-
назначени за употреба само срещу цели в морето. Маниакалната съсредоточеност на
Фрайбърг върху „морското нахлуване“ става причина за отказа му да използва артиле-
рията и да разгърне резервите си – фундаментална грешка, тъй като най-разумният так-
тически отговор е да предприеме незабавна контраатака, преди вражеските десантчици
да имат възможност да се организират.
Клане очаква мнозина от германците, които се спускат югозападно от Ханя в т.нар.
Долина на затвора, право върху добре замаскираните позиции. Една група се спуска
върху щаба на 23-ти батальон. Командващият офицер застрелва петима, а адютантът
му – двама, от мястото, на което седи. Викове „Улучих копелето!“ се чуват във всички
посоки. В разгорещената схватка са взети малко пленници.
Най-безмилостни в своята решимост да защитят острова са самите критяни. Старци,
жени и деца, въоръжени с ловджийски пушки, стари винтовки, лопати и кухненски но-
жове, се нахвърлят срещу германските десантчици на открито и срещу онези, които са
се заплели с парашутите си в маслиновите дървета. При вестта за нахлуването отец Сти-
лианос Францескакис се втурва към църквата и започва да бие камбаната. Самият той
взема пушка и повежда енориашите си от Палеохора, за да се сражават с врага. Герман-
ците, които изпитват пруска ненавист към нередовната войска, разкъсват дрехите на
раменете на цивилните. Ако забележат, че някой има следи от откат, или открият, че
носи нож, го екзекутират на място независимо от възрастта или пола.
„Крефорс“ е затруднена от лошите комуникации вследствие от недостига на радиос-
танции, тъй като през трите седмици преди атаката от Египет не са им изпратили нито
една. Затова австралийците при Ретимно и британската 14-а пехотна бригада при Ирак-
лион до 14:30 ч. нямат представа, че нахлуването е започнало в западната част на ост-
рова.
За щастие на британците, заради проблеми със зареждането с гориво на летищата в
Гърция заминаването на 1-ви парашутнодесантен полк на полковник Бруно Бройер е
319
Woodhouse, цит. в C. Hadjipateras and M. Fafalios, Crete 1941, Athens, 1989, с. 13.

154
било забавено. Това означава, че предварителната атака от щуки и месершмити е завър-
шила много преди да се появи вълната от транспортни самолети „Юнкерс-52“. Сигна-
листите свирят обща тревога малко преди 17:30 ч. Войниците се хвърлят към своите
добре замаскирани позиции. Екипажите на оръдия „Бофорс“, които пак не са реагирали
по време на въздушното нападение, този път завъртат стволовете им, готови да стрелят
срещу тромавите транспортни самолети. Успяват да свалят петнайсет от тях през след-
ващите два часа.
Бройер, подведен от погрешните разузнавателни данни, е решил да разпръсне частта
при десанта, като спусне III батальон югозападно от Ираклион, II батальон – на лети-
щето източно от града, и I батальон – около село Гурнес още по на изток. II батальон на
капитан Буркхарт е унищожен до крак. Планинците от „Черната стража“320 откриват
смъртоносен огън. Малцината оцелели са разбити при контраатаката на част от 3-ти
хусарски полк. Техните танкове „Уипет“ прегазват и повалят с оръдията си всички, ко-
ито се опитват да избягат.
III батальон на майор Шулц, който е спуснат в царевични полета и лозя, си пробива
с бой път до Ираклион и влиза в града въпреки ожесточената съпротива, която му оказ-
ват гръцките войници и критските доброволци от стените на стария венециански град.
Кметът предава града, но последвалата контраатака на Йоркско-Ланкастърския и Лес-
тършърския полк принуждава германските десантни войски да го напуснат. Когато се
стъмва, полковник Бройер разбира, че операцията му се развива по драстично нежела-
телен начин.
При Ретимно, между Ираклион и Ханя, част от 2-ри парашутнодесантен полк на пол-
ковник Алфред Щурм също попада в капан. Подполковник Иън Камбъл е разпръснал
двата си австралийски батальона на издигнат участък с изглед към крайбрежния път и
летището, като разстоянието е запълнено от зле въоръжените гръцки войски. Когато
юнкерсите долитат, движейки се успоредно на морето, защитниците откриват унищо-
жителен огън. Седем самолета са свалени. Други, в опит да се измъкнат, спускат пара-
шутистите в морето, където някои от тях се удавят, затиснати от куполите на парашу-
тите. Някои парашутисти се приземяват върху скалист терен, при което се нараняват,
други загиват от ужасна смърт, като се спускат в обрасли с тръстика участъци, където
се нанизват на стъблата. И двата австралийски батальона се втурват в контраатака. Оце-
лелите германци са принудени да се измъкнат на изток, където заемат позиция във фаб-
рика за зехтин. Друга група, която се е спуснала по-близо до Ретимно, се изтегля в се-
лото Периволия, за да се отбранява, когато е атакувана от критски жандармеристи и
въстаници от града.
Когато над Крит пада нощ, войниците от двете страни рухват от изтощение. Прест-
релките замират. Германските парашутисти агонизират от жажда. Техните униформи са
предназначени за северен климат и много от хората са сериозно обезводнени. Критски
въстаници им устройват засади край кладенците и продължават да дебнат през цялата
нощ. Загинали са голям брой германски офицери, включително командващият на 7-а
парашутнодесантна дивизия.
В Атина новината за катастрофата се разпространява. Генерал Щудент гледа втрен-
чено гигантската карта на острова на стената на балната зала в хотел „Гранд Бретан“.
Макар и щабът му да не разполага с подробни данни, там знаят, че са дадени много
жертви и че нито едно от трите летища не е осигурено. Само Малеме все още изглежда
открита възможност, но щурмовият полк в долината на Тавронитис е останал почти без
320
Название на 3-ти батальон от Кралския шотландски полк.

155
боеприпаси. В щаба на Дванайсета армия на генерал-фелдмаршал Лист и VIII авиокор-
пус на Рихтхофен са убедени, че операция „Меркурий“ трябва да се прекрати дори това
да означава да изоставят десантните си войски на острова. Един пленен офицер дори
признава пред австралийски батальонен командир: „Ние не подкрепяме неуспеха.“ 321
Междувременно в 22:00 ч. генерал Фрайбърг изпраща телеграма до Кайро, за да съ-
общи, че доколкото му е известно, неговите войски още контролират трите летища и
двете пристанища. Той обаче е печално неосведомен за ситуацията в Малеме. Разнеби-
теният батальон на полковник Андрю се е сражавал по най-добрия начин според въз-
можностите си, но молбите му за контраатака срещу летището са били на практика пре-
небрегнати. Висшестоящият началник на Андрю, бригадир Джеймс Харджест, вероятно
повлиян от това, че Фрайбърг придава особено значение на заплахата откъм морето, не
изпраща помощ. Когато Андрю го предупреждава, че ще трябва да се изтегли, ако не
получи подкрепа, Харджест отговаря: „Щом трябва, значи трябва.“ Малеме и „Хълм
107“ са изоставени през нощта.
Генерал Щудент, твърдо решен да не се предава, взема решение, без да предупреди
генерал-фелдмаршал Лист. Вика при себе си капитан Клайе, най-опитния пилот под не-
гово командване, и го моли да направи изпитателно приземяване на летището веднага
след разсъмване. По-късно Клайе се връща, за да докладва, че не е попаднал под пряк
обстрел. Друг „Юнкерс“ е изпратен да достави боеприпаси на щурмовия полк и да ева-
куира част от неговите ранени. Щудент веднага заповядва 5-а планинска дивизия на
генерал-майор Юлиус Рингел да се готви за излитане, но най-напред изпраща всички
налични резерви от 7-а парашутнодесантна дивизия под командването на полковник
Херман Бернхард Рамке да бъдат спуснати край Малеме. След като летището е осигу-
рено, в 17:00 ч. започват да се приземяват първите самолети с войници с част от 100-и
планински полк.
Фрайбърг, който още очаква флот за нахлуване, отказва да позволи на каквато и да е
част от останалите резерви освен 20-и новозеландски батальон да се използва за конт-
раатака. Уелският полк, неговата най-голяма и най-добре оборудвана част, трябва да
бъде задържан, защото той все още се опасява от „морска атака в район Кания
[Ханя]“322. Един от офицерите в неговия щаб обаче му е съобщил, въз основа на зало-
вени германски планове, че Групата от леки кораби, която кара подкрепления и при-
паси, се насочва към определена точка на запад от Малеме, на около 20 километра от
Ханя.323 Фрайбърг е отказал да се вслуша и в уверенията на старшия военноморски офи-
цер на острова, че Кралският флот е напълно способен да се справи с малките плава-
телни съдове, идващи по море.
По здрач, веднага щом Луфтвафе изчезва от небето над Егейско море, три опера-
тивни групи от британските ВМС се връщат с пълна скорост към двата края на острова.
Благодарение на прихванати от „Ултра“ съобщения те знаят какъв е курсът на преслед-
ваните обекти. Съединението „Форс D“, с три крайцера и четири миноносци, които из-
ползват радар, издебва от засада флотилията от каици, ескортирана от италиански лек
миноносец. Прожекторите светват и клането започва. Само един каик се изплъзва от
мрежата им и стига до брега.
Фрайбърг, който наблюдава тази морска акция на хоризонта на север, не е на себе си
от възторг. Един от щабните му офицери си спомня, че той подскачал нагоре-надолу с

321
Бригадир Рей Сандоувър, разговор с автора, 12.10.90.
322
Военен дневник на Новозеландската дивизия, цит. в Stewart, The Struggle for Crete, с. 278.
323
BA-MA RL 33/98.

156
ученически ентусиазъм. Когато всичко приключва, коментарите на Фрайбърг показват,
че според него островът е вече в безопасност. С олекнало сърце той си ляга да спи, без
дори да попита как напредва контраатаката срещу Малеме.
Атаката е определена да започне в 1:00 ч. на 22 май, но по настояване на Фрайбърг е
решено 20-и батальон да остане на място, докато не бъде заменен от един австралийски
батальон от Георгиуполис. Поради липса на достатъчно транспортни средства австра-
лийците се забавят и резултатът е, че до 3:30 ч. 20-и батальон не е готов да се присъе-
дини към 28-и (маорски) батальон в настъплението. Изгубени са безценните часове на
тъмнина. Въпреки голямата храброст на атакуващите – лейтенант Чарлс Ъпам получава
първия от своите два кръста „Виктория“ по време на тази битка – те нямат шанс срещу
подсилените парашутнодесантни войски и планински батальони, да не говорим за пос-
тоянните бръснещи атаки на месершмитите след изгрев слънце. Следобед изтощените
новозеландци са принудени да се изтеглят. Остава им само да наблюдават вбесени как
натоварените с войници „Юнкерс-52“ продължават да се приземяват с ужасяващо забе-
лежително темпо от 20 самолета в час. Островът вече е обречен.
Същият ден е белязан и от катастрофа в морето. Кънингам, решен да проследи вто-
рата група от леки кораби, която се е забавила, изпраща „Форс С“ и „Форс A1“ в Егейско
море през деня. Накрая те забелязват групата и ѝ нанасят известни щети, но интензив-
ната германска въздушна атака причинява все по-големи загуби. Средиземноморският
флот се лишава от два крайцера; един миноносец потъва. Два линейни кораба, два край-
цера и няколко миноносци получават тежки повреди. Флотът още не е усвоил поуката,
че епохата на линейните кораби е приключила. Други два миноносци, „Кели“ на лорд
Луис Маунтбатън и „Кашмир“, са потопени на следващия ден.
На 22 май вечерта Фрайбърг решава да не рискува пълна контраатака със своите три
неизползвани батальона. Той очевидно не желае да го запомнят като човека, загубил
Новозеландската дивизия. Можем да си представим гнева на австралийците при Ре-
тимно и на британската 14-а пехотна бригада при Ираклион, които смятат, че са спече-
лили своите битки. Започва мъчително изтегляне по скалистите пътеки на Бялата пла-
нина (Левка), през която жадните и изтощени членове на „Крефорс“ с подбити крака
стигат до пристанището Сфакия, където Кралският флот за пореден път се готви да от-
кара победена армия. Специалната бригада на бригадир Робърт Лейкок, изпратена като
подкрепление, слиза в залива Суда само за да научи, че Съюзниците изоставят острова.
Те гледат невярващо как войниците изгарят припаси на кея. Лейкок с неудоволствие
установява, че неговите хора ще трябва да съставят ариергарда срещу планинските
войски на Рингел.
Кралските ВМС не трепват въпреки тежките загуби около Крит. Четиринайсета пе-
хотна бригада е евакуирана с два крайцера и шест миноносци след изтегляне под иде-
ално прикритие до пристанището в Ираклион през нощта на 28 май. Офицерите се се-
щат за погребението на сър Джон Мур в Коруна – стихотворение за най-прочутата ева-
куация от Наполеоновите войни, което почти всички са се учили да рецитират в учи-
лище. По-нататък обаче нещата не вървят толкова добре. Забавени от един повреден
миноносец, корабите още не са освободили канала около източния край на острова, ко-
гато изгревът започва. След разсъмване щуките атакуват. Два от миноносците са загу-
бени, а два крайцера понасят тежки щети. Ескадрата се добира с мъка до пристанището
на Александрия, натоварена с мъртъвци. Една пета от 14-а бригада са убити в морето –
много по-голям процент от загиналите в борбата срещу парашутнодесантните части.
Гайдар от „Черната стража“, осветен от прожектор, свири жална мелодия. Много от

157
войниците плачат, без да се срамуват. Германците виждат в загубите, причинени на
Кралския флот по време на критската кампания, възмездие за потопяването на „Бис-
марк“ (вж. следващата глава). Рихтхофен и неговият гост генерал Фердинанд Шьорнер
вдигат тост за победата с шампанско в Атина.
Евакуацията от южния бряг също започва през нощта на 28 май, но австралийците
при Ретимно така и не получават заповед да се изтеглят. „Врагът още стреля“ 324 – се
казва в съобщението на германските парашутисти до Гърция. Накрая само петдесет от
австралийците успяват да избягат, като прекосяват планините, и са прибрани от подвод-
ница едва няколко месеца по-късно.
В Сфакия цари хаос и безпорядък, причинени предимно от масата останали без ко-
мандване войници, които се блъскат напред в тълпа. Новозеландците, австралийците и
британските морски пехотинци, които отстъпват в строй, образуват кордон, за да не
позволят плавателните съдове да бъдат претоварени. Последните кораби отплават в ран-
ните часове на 1 юни, докато германските планински части наближават брега. Кралс-
кият флот успява да прибере 18 000 души, включително почти цялата Новозеландска
дивизия. Налага се да оставят други 9000 души, които попадат в плен.
Лесно е да си представим тяхното огорчение. Още на първия ден съюзническите
войски са убили 1856 парашутисти. Силите на Щудент губят общо около 6000 души;
146 от самолетите им са унищожени, а 165 – сериозно повредени. Липсата на тези тран-
спортни самолети „Юнкерс-52“ ще се усети остро от Вермахта по-късно през лятото, по
време на нахлуването в Съветския съюз. VIII авиокорпус на Рихтхофен също е изгубил
60 самолета.325 Битката за Крит е най-големият удар, нанесен на Вермахта от началото
на войната. Само че въпреки ожесточената отбрана на Съюзниците битката след това се
превръща в безсмислено и болезнено поражение. Странно, но двете страни извличат
подчертано различни поуки от изхода от въздушнодесантната операция. Хитлер е ре-
шен никога повече да не предприема голям въздушен десант, докато за Съюзниците
случилото се е стимул да развият собствени парашутни формации, които постигат
твърде смесени резултати по-късно във войната.

324
Richthofen KTB, 28.5.41, BA-MA N671/2/7/9, с. 115.
325
Германски загуби: BA-MA ZA 3/19 и RL2 III/95.

158
 11.
Африка и Атлантическият океан
ФЕВРУАРИ-ЮНИ 1941 Г.

Отклоняването на войските на Уейвъл към Гърция през пролетта на 1941 г. не би

могло да стане в по-неподходящ момент. Това е пореден класически британски пример
за разхвърляне на недостатъчни ресурси в твърде много различни посоки. Британците
и преди всичко Чърчил като че ли са принципно неспособни да постигнат присъщото
на германската армия умение за безмилостно подреждане по приоритет.
Възможността британците да спечелят войната в Северна Африка през 1941 г. е из-
губена в момента, когато изтеглят войски за Гърция, а Ромел пристига в Триполи с глав-
ните подразделения на Африканския корпус. Когато изборът на Хитлер пада върху Ро-
мел, това не се посреща добре от старшите офицери в ОКХ. Те биха предпочели гене-
рал-майор Ханс Фрайхер фон Функ, който е бил изпратен да докладва за ситуацията в
Либия. Фюрерът обаче мрази Функ главно заради близките му отношения с генерал-
полковник Вернер Фрайхер фон Фрич, когото Хитлер е уволнил като главнокомандващ
на армията през 1938 г.326
На Хитлер му допада, че Ромел не е аристократ. Той говори с подчертан швабски
акцент и минава отчасти за авантюрист. Началниците му в армията, както и много не-
гови съвременници, го смятат за арогантен славолюбец. Той им вдъхва недоверие и с
начина, по който използва възхищението на Хитлер и Гьобелс, за да заобикаля йерар-
хията на командването. Изолираната кампания в Африка, както Ромел бързо се досеща,
му предоставя идеалната възможност да игнорира директивите на ОКХ. Ромел не пе-
чели популярност и с твърденията си, че вместо да нахлува в Гърция, Германия би тряб-
вало да пренасочи тези сили към Северна Африка, за да превземе Близкия изток с него-
вите нефтени запаси.
Хитлер, след като е променил на няколко пъти мнението си относно значението на
Либия и необходимостта да изпрати войски в Северна Африка, вече смята за крайно
необходимо да предотврати падането на режима на Мусолини. Освен това се опасява,
че британците могат да се свържат с френска Северна Африка и че под влиянието на
генерал Максим Вейган вишиската армия може да се присъедини към тях. Дори след
катастрофалната Дакарска експедиция през септември предишната година, когато „сво-
бодните французи“ и една британска морска ескадра са били отблъснати от вишиски
лоялисти, Хитлер продължава да надценява силно влиянието на генерал Шарл дьо Гол
на този етап.
Когато Ромел слиза в Триполи на 12 февруари 1941 г., той е придружаван от главния
военен адютант на Хитлер, полковник Рудолф Шмунт. Това увеличава значително ав-
торитета му пред италианците и пред германските старши офицери. Ден преди това два-
мата мъже са изумени от съобщението на командващия на XI авиокорпус в Сицилия, че
италианските генерали са го обсаждали с молби да не бомбардира Бенгази, защото

326
За отношението на Хитлер към генерал-лейтенант Фон Функ: Gen der Artillerie Walter Warlimont, ETHINT 1311.

159
много от тях притежавали имоти там. Ромел моли Шмунт да телефонира веднага на
Хитлер. Няколко часа по-късно германските бомбардировачи са вече на път. 327
Ромел е информиран за ситуацията в Триполитания от един германски свързочен
офицер. Повечето от отстъпващите италианци са захвърлили оръжията си и са загра-
били камиони, с които да избягат. Генерал Итало Гариболди, назначен на мястото на
Грациани, отказва да поддържа предна отбранителна линия срещу британците, които
вече са стигнали до Ел Агейла. Ромел поема нещата в свои ръце. Две италиански диви-
зии са изпратени напред и на 15 февруари той нарежда да ги последват и първите гер-
мански подразделения от десанта – една разузнавателна част и батальон със самоходна
артилерия. Високопроходими автомобили (Kubelwagen) са дегизирани като танкове, за
да разколебаят британците да продължат настъплението.
Към края на месеца пристигането на още части от 5-а лека дивизия дават кураж на
Ромел да започне да влиза в неголеми схватки с британците. Едва в края на март, когато
разполага вече с 25 000 германски войници на африканска земя, той решава, че е готов
за настъпление. През следващите шест седмици ще получи останалата част от 5-а лека,
както и 15-а танкова дивизия, но фронтът е на 700 километра източно от Триполи. Ромел
е изправен пред огромен логистичен проблем, който се опитва да игнорира. Когато по-
ложението се затяга, той инстинктивно обвинява съперниците си във Вермахта за това,
че е лишен от необходимите припаси. В действителност кризите възникват обикновено
тогава, когато Кралските ВВС и ВМС потопяват германски транспортни кораби в Ли-
бийско море.
Ромел освен това не разбира, че приготовленията за „Барбароса“ все повече измест-
ват Северноафриканската кампания на втори план. Възникват и други проблеми вслед-
ствие на зависимостта от италианците. Италианската армия изпитва хроничен недостиг
на моторни транспортни средства. Горивото ѝ е с толкова ниско качество, че често се
оказва неподходящо за германски двигатели, а дажбите в италианската армия са забе-
лежително лоши. Те обикновено се състоят от месни консерви с щемпел „АМ“ – съкра-
тено от „Администрационе Милитар“, „Военна администрация“. Италианските вой-
ници казват, че съкращението идва от Arabo Morte, „умрял арабин“328, докато германс-
ките им събратя го разчитат като Alter Mann („старец“) или „задникът на Мусолини“.
Ромел има късмет, че Западният пустинен корпус на Съюзниците е толкова слаб на
този етап. Седма бронирана дивизия е била изтеглена в Кайро за преоборудване и заме-
нена от неподготвената и значително намалена като състав 2-ра бронирана дивизия, до-
като новопристигналата 9-а австралийска дивизия е заела мястото на изпратената в Гър-
ция 6-а австралийска дивизия. В същото време обаче исканията на Ромел за подкрепле-
ния, с които да предприеме настъпление към Египет, са отхвърлени. Казват му, че през
зимата ще бъде изпратен един танков корпус веднага след победата над Съветския съюз.
Дотогава не трябва да предприема офанзива в пълен мащаб.
Ромел скоро пренебрегва дадените му заповеди. За ужас на генерал Гариболди той
навлиза с 5-а лека дивизия в Киренайка, възползвайки се от слабостта на съюзническите
войски. Една от най-големите грешки на Уейвъл е, че заменя О’Конър с неопитния ге-
нерал-лейтенант Филип Нийм. Уейвъл освен това подценява решимостта на Ромел да
тръгне в настъпление веднага. Той приема, че германският командващ няма да атакува
преди началото на май. Обедната температура в пустинята вече достига 50 градуса по

327
Adalbert von Taysen, Tobruk 1941: Der Kampf in Nordafrika, Freiburg, 1976, цит. в Martin Kitchen, Rommel’s Desert
War: Waging World War II in North Africa, 1941 –1943, Cambridge, 2009, с. 54.
328
Kitchen, Rommel’s Desert War, с. 17.

160
Целзий. Войниците със стоманени каски страдат от раздиращо главоболие, главно в ре-
зултат от обезводняване.
На 3 април Ромел решава да изтласка съюзническите сили от издадената част на Ки-
ренайка. Докато италианската Дивизия „Бреша“ е изпратена да превземе Бенгази, който
Нийм евакуира припряно, Ромел нарежда на 5-а лека дивизия да прегради крайбрежния
път малко преди Тобрук. Съюзническите сили скоро изпадат в катастрофално положе-
ние; самият Тобрук е отрязан. Слабата 2-ра бронирана дивизия изгубва всичките си тан-
кове при изтеглянето заради технически повреди и недостиг на гориво. На 8 април ней-
ният командващ генерал Гембиър Пари с щабния си състав е пленен при Мечили заедно
с по-голямата част от 3-та индийска моторизирана бригада. На същия ден генерал Нийм
и генерал О’Конър, който го придружава като съветник, също попадат в плен, когато
шофьорът им обърква пътя.
Германците са във възторг от голямото количество запаси, които откриват в Мечили.
Ромел си избира чифт британски очила за танкисти, които започва да носи вдигнати на
кепето си като свой отличителен знак. Той решава да превземе Тобрук, след като си е
внушил, че британците се готвят да го изоставят, но скоро открива, че 9-а австралийска
дивизия няма намерение да се откаже от борбата. Тобрук получава подкрепления по
море, с което командващият генерал-майор Лесли Морсхед се сдобива с общо четири
бригади със силна артилерия и противотанкови артилерийски части. Морсхед – мъж с
властен характер, известен сред войниците си с прякора „Минг Безмилостния“ 329 –
бърза да подсили отбраната на Тобрук. Девета австралийска дивизия, която със своята
липса на опит и дисциплина довежда до неизразима ярост британските офицери, се
оказва сбор от забележителни бойци.
В нощта на 13 април Ромел започва своята основна атака срещу Тобрук, но няма
представа колко силна е неговата отбрана. Въпреки че е отблъснат с тежки загуби, той
прави още няколко опита за ужас на своите офицери, сред които скоро си създава име
на жесток командир. Това е идеалният момент за съюзническа контраатака, но герман-
ците успяват хитро да заблудят британците и австралийците, че войските на Ромел са
значително по-големи, отколкото са в действителност.
Призивите на Ромел да му изпратят подкрепления ядосват генерал Халдер и ОКХ,
особено след като е пренебрегнал техните предупреждения да не се заема с непосилни
задачи. Дори след всичко това Ромел изпраща някои от своите изтощени части напред
към египетската граница, която Уейвъл отбранява с 22-ра гвардейска бригада, докато
пристигнат други части от Кайро. Ромел уволнява генерал-майор Йоханес Щрайх, ко-
мандващия на 5-а лека дивизия, защото е твърде загрижен да съхрани живота на своите
войници. Генерал-майор Хайнрих Кирхайм, който заема мястото му, е също толкова
разочарован от Ромел заради неговия стил на командване. По-късно през същия месец
той пише до генерал Халдер: „Той по цял ден търчи между разпръснатите си надалече
части, като дава заповеди за атака и прахосва войниците си.“ 330
Генерал Халдер, след като получава толкова противоречиви доклади за случващото
се в Северна Африка, решава да изпрати там генерал-лейтенант Фридрих Паулус, който
е служил в същия полк като Ромел през Първата световна война. Халдер е на мнение,
че Паулус е „вероятно единственият човек с достатъчно лично влияние, за да обуздае

329
Персонаж от комикса „Флаш Гордън“, зъл и тираничен владетел.
330
Halder, Kriegstagebuch, т. II, 23.4.41, с. 381, цит. ibid., с. 100.

161
този обезумял войник“331. Педантичният щабен офицер Паулус е едва ли не пълна про-
тивоположност на агресивния полеви командир Ромел. Единственото им сходство е тех-
ният сравнително скромен произход. Задачата на Паулус е да убеди Ромел, че не може
да разчита на значителни подкрепления, и да разбере какво възнамерява да прави той.
Отговорът е, че Ромел отказва да изтегли частите си, изнесени напред на границата
с Египет, а с новопристигналата 15-а танкова дивизия има намерение да атакува отново
Тобрук. Това се случва на 30 април, когато пак е отблъснат с тежки загуби, особено в
танкове. Войските на Ромел при това почти са изчерпали боеприпасите си. Използвайки
дадените му от ОКХ пълномощия, на 2 май Паулус връчва на Ромел писмена заповед,
че атаките не може да бъдат подновени, докато не стане ясно, че врагът се изтегля. Ко-
гато се връща, той докладва на Халдер, че „основният проблем в Северна Африка“332 не
е Тобрук, а попълването на запасите на Африканския корпус и характерът на Ромел.
Последният просто отказва да признае какъв огромен проблем е да се докарат неговите
припаси през Средиземно море и да се разтоварят в Триполи.
След загубите на Съюзниците в Гърция и Киренайка Уейвъл е обезпокоен от липсата
на танкове, с които да се изправи срещу германската 15-а танкова дивизия. Чърчил ор-
ганизира операция „Тигър“ – транспортирането на близо 300 танка „Крусейдър“ и над
50 самолета „Хърикейн“ с конвой през Средиземно море в началото на май. Рискът е
сериозен, като се има предвид, че германският X авиокорпус е още в Сицилия, но бла-
годарение на лошата видимост само един транспортен кораб е потопен по пътя.
Нетърпелив, Чърчил притиска Уейвъл за офанзива на границата още преди да са
пристигнали новите танкове. Всъщност операция „Краткост“ 333 под командването на
бригадир „Стрейфър“ Гот започва едва на 15 май, но предизвиква бърза контраатака на
Ромел по фланга. Индийските и британските войници са отблъснати и германците в
крайна сметка си връщат прохода Халфая. Веднага след като пристигат новите танкове
„Крусейдър“, Чърчил отново настоява за действие – в този случай за нова офанзива с
кодово название операция „Бойна секира“. Той не иска да чуе, че много от свалените на
сушата танкове не са напълно готови, нито че 7-а бронирана дивизия се нуждае от
време, за да могат екипажите да се запознаят с новото техническо оборудване.
Уейвъл отново се оказва притиснат между противоречиви искания от Лондон. В на-
чалото на април прогерманска фракция, насърчена от слабостта на британците в Близ-
кия изток, е взела властта в Ирак. Началниците на щабове в Лондон препоръчват Вели-
кобритания да се намеси. Чърчил веднага се съгласява и войски от Индия извършват
десант в Басра. Ръководителят на новото иракско правителство Али ал Гайлани иска
помощ от Германия, но не получава отговор заради объркването в Берлин. На 2 май
избухват боеве, след като иракската армия обкръжава британската военновъздушна база
в Хабания близо до Фалуджа. Четири дни по-късно ОКВ решава да изпрати изтребители
„Месершмит-110“ и бомбардировачи „Хайнкел-111“ през Сирия до Мосул и Киркук в
Северен Ирак, но самолетите скоро стават негодни за експлоатация. В същото време
британски имперски войски от Индия и Йордания настъпват към Багдад. Правителст-
вото на Галиани няма друг избор, освен да приеме поставеното на 31 май от британците
искане за преминаване на войските им през иракска територия.
Въпреки че иракската криза не е засегнала войските на Уейвъл, той получава заповед
от Чърчил да нахлуе в Ливан и Сирия, където френските вишиски войски подпомагат

331
Halder, Kriegstagebuch, т. II, 23.4.41, с. 385.
332
Ibid., с. 412.
333
Operation Brevity.

162
германците в злополучното прехвърляне на войски от Луфтвафе до Мосул и Киркук.
Чърчил неоснователно се бои, че германците ще използват Сирия като база за атаки
срещу Палестина и Египет. Адмирал Дарлан, заместник на Петен и министър на отбра-
ната във вишиското правителство, моли германците да се въздържат от провокативни
операции в региона, докато той изпрати във френската колония подкрепления, които да
се противопоставят на британците. На 21 май, деня след нахлуването в Крит, група из-
требители от вишиска Франция се приземява в Гърция на път за Сирия. „Войната става
все по-чудновата – отбелязва Рихтхофен в дневника си. – От нас се очаква да им осигу-
ряваме припаси и развлечения.“ 334
Операция „Експортър“, съюзническата инвазия във вишиски Ливан и Сирия, в която
участват войски на „свободните французи“, започва на 8 юни с настъпление на север от
Палестина през река Литани. Вишиският командващ генерал Анри Денц моли за съ-
действието на Луфтвафе, както и за подкрепления от вишиските сили в Северна Африка
и Франция. Германците решават, че не могат да предложат въздушна подкрепа, но поз-
воляват френски войски с противотанкови оръдия да пътуват с влак през окупираните
Балкани до Солун и оттам с кораб до Сирия. Британското военноморско присъствие
обаче е твърде силно, а Турция, която не желае да се замесва, отказва право на преми-
наване. Френската Левантинска армия скоро разбира, че е обречена, но запазва твърдата
си решимост за съпротива. Боевете продължават до 12 юли. След подписване на прими-
рие в Акра е обявено, че Сирия се намира под контрола на „свободните французи“.
Липсата на ентусиазъм по отношение на сирийската кампания и песимизмът относно
перспективите на операция „Бойна секира“ поставят Уейвъл в разногласие с министър-
председателя. Нетърпението на Чърчил и неговата пълна липса на преценка за пробле-
мите, с които е свързано организирането на две офанзиви по едно и също време, довеж-
дат Уейвъл почти до отчаяние. Премиерът, изпълнен със самонадеяност след доставя-
нето на танкове за операция „Тигър“, пренебрегва с лекота предупрежденията на Уей-
въл за ефикасното действие на германските противотанкови оръдия. Те, а не германс-
ките танкове, са средството, което унищожава по-голямата част от неговите бронирани
машини. Британската армия се забавя непростимо с разработването на оръжие, което да
може да се сравнява с всяващото страх 88-милиметрово оръдие на германците. Нейните
собствени двуфунтови оръдия за „стрелба с грахови зърна“ са безполезни. А консерва-
тизмът на британската армия спъва приспособяването на 3,7-инчовото противовъз-
душно оръдие за противотанково оръжие.
На 15 юни „Бойна секира“ започва приблизително по същия начин като „Краткост“.
Въпреки че британците си връщат прохода Халфая и постигат някои други успехи по
места, те скоро са изтласкани, когато Ромел хвърля в настъпление всичките си танкове
от обсадата на Тобрук. В тежки боеве, които продължават три дни, британците отново
са заобиколени по фланга и пак се налага да се изтеглят в крайбрежната равнина, като
едва успяват да избегнат обкръжение. Африканският корпус дава много жертви, но бри-
танците губят 91 танка, главно от огъня на противотанкови оръдия, докато германците
се лишават само от дванайсет. Британската авиация също губи много повече самолети
в битката в сравнение с Луфтвафе. Германски войници твърдят – с голямо преувеличе-
ние, – че са унищожили 200 британски танка и са спечелили „най-великото танково сра-
жение на всички времена“335.

334
Richthofen KTB, 19.5.41, BA-MA N671/2/7/9, с. 100.
335
Gefr. Wolfgang H., 15.Pz.Div., 21.6.41, BfZ-SS 17 338.

163
 На 21 юни Чърчил заменя Уейвъл с генерал сър Клод Окинлек, известен на всички
като „Ок“. Уейвъл поема поста на Окинлек като главнокомандващ в Индия. Скоро след
това Хитлер повишава Ромел в генерал от танковите войски и му предоставя още по-
голяма независимост, с което предизвиква изумлението и възмущението на Халдер.
Раздразнението на Чърчил срещу Уейвъл и унилото ръководство на британската ар-
мия е подклаждано от два изключително важни фактора. Единият е нуждата от агре-
сивни действия, които да поддържат духа в родината и да не позволят на страната да
потъне в мрачно бездействие. Другият е необходимостта да впечатлят Съединените
щати и президента Рузвелт. Преди всичко Чърчил трябва да противодейства на доня-
къде оправданото чувство, че британците чакат САЩ да влязат във войната и да спасят
положението.
Рузвелт, за голямо облекчение на Чърчил, е бил преизбран за президент през ноември
1940 г. Британският премиер е окуражен допълнително от информацията за стратеги-
ческия обзор, подготвен през същия месец от главнокомандващия на военноморските
сили на САЩ. „Планът Куче“, както е известен, довежда до американско-британски
преговори на щабно ниво в края на януари 1941 г. Тези дискусии, които се провеждат
във Вашингтон под кодовото название „ABC 1“, продължават до март. Те формират
основата на съюзническата стратегия, когато САЩ влизат във войната. Като основен
принцип е възприет политическият курс „първо Германия“. Това означава, че дори в
случай на война срещу Япония в Тихия океан Съединените щати ще се концентрират
най-напред върху поражението на нацистка Германия, защото без ангажиране на значи-
телни американски сили на европейския театър британците просто не са в състояние да
спечелят сами. Ако загубят, тогава САЩ и тяхната световна търговия ще бъдат в опас-
ност.
Рузвелт е осъзнал заплахата, създадена от нацистка Германия, още преди Мюнхенс-
кото споразумение от 1938 г. Предвиждайки важната роля на военновъздушната мощ в
наближаващата война, той бързо е започнал осъществяването на програма за производ-
ство на 15 000 самолета годишно за военновъздушните сили на американската армия.
Генерал Джордж К. Маршал, помощник началник-щаб на армията на САЩ, присъства
на съвещанието за обсъждане на този въпрос. Макар и да е съгласен с този план, Мар-
шал сгълчава президента, че пренебрегва необходимостта да увеличат своите плачевно
малобройни наземни войски. Армията на САЩ с нейните малко повече от 200 000 души
разполага само с девет недокомплектувани дивизии – едва една десета от бойния състав
на германската армия. Неговите доводи впечатляват Рузвелт. След по-малко от година
той подкрепя назначението на Маршал като началник-щаб, съвпаднало по време с деня,
когато Германия нахлува в Полша.
Маршал е мъж с официални маниери, който се отличава с голяма почтеност и пър-
вокласни организаторски способности. Под негово ръководство армията на САЩ ще се
увеличи от 200 000 на 8 милиона души през годините на войната. Той винаги казва на
Рузвелт какво точно мисли и никога не се поддава на президентския чар. Най-големият
му проблем е, че Рузвелт често пропуска да го информира за разговорите и взетите при
тях решения с други лица, особено Уинстън Чърчил. 336
За Чърчил неговите отношения с Рузвелт са безусловно най-важният елемент в бри-
танската външна политика. Той влага огромна енергия, въображение и понякога безс-

336
За Рузвелт и Маршал вж. Andrew Roberts, Masters and Commanders: How Roosevelt, Churchill, Marshall and Alanbrooke
Won the War in the West, London, 2008, сс. 24–34.

164
рамно ласкателство в усилията си да спечели Рузвелт и да получи това, което е необхо-
димо за оцеляването на неговата практически фалирала страна. В много дълго и под-
робно писмо с дата 8 декември 1940 г. Чърчил призовава за „решителен акт на конст-
руктивно неучастие във войната“ 337, за да удължи британската съпротива. Това би тряб-
вало да включва използването на военни кораби от флота на САЩ за защита срещу зап-
лахата от германски подводници и търговски кораби с обща водоизместимост 3 мили-
она тона, за да се поддържа жизненоважният за Британия снабдителен път през Атлан-
тика след опустошителните загуби – над 2 милиона тона, – които е понесла до този мо-
мент. Британският премиер моли и за 2000 самолета месечно. „Най-накрая стигам до
въпроса за финансите“ – пише Чърчил. Кредитите на Британия в долари скоро ще бъдат
изчерпани; всъщност поръчките, които са вече направени или са в процес на договаряне,
„надвишават многократно общите валутни ресурси, с които Великобритания още раз-
полага“. Няма друго писмо с толкова важна молба, отправена с подобно достойнство.
Това става почти точно една година преди датата, на която Съединените щати ще се
окажат въвлечени във войната.
Рузвелт получава писмото на борда на „Тускалуза“, кораб от американските ВМС, в
Карибския регион. Обмисля съдържанието му и в деня след връщането си свиква прес-
конференция. На 17 декември той разказва своята прочута, но свръхопростена притча
за човека, който моли съседа си да му заеме маркуч, защото къщата му е обхваната от
пожар. По този начин Рузвелт подготвя общественото мнение, преди Законът за „Ленд-
лийз“ да бъде представен пред Конгреса.
В Камарата на общините Чърчил го възхвалява като „най-безкористния акт в исто-
рията на всички народи“ 338. В по-тесен кръг обаче британското правителство не крие
своя потрес от суровите условия, с които е обвързан договорът. Американците искат
проверка на всички британски активи и настояват, че не може да има субсидия, преди
всичката чужда валута и златни запаси да са използвани докрай. Военен кораб от флота
на САЩ е изпратен до Кейптаун, за да прибере последното британско злато, съхраня-
вано там. Британски компании в САЩ, преди всичко „Кортолд“, „Шел“ и „Ливър“, се
налага да бъдат продадени на занижени цени, след което са препродадени с голяма пе-
чалба. Чърчил великодушно обяснява всичко това с нуждата на Рузвелт от силен коз
срещу противниците на Британия и „Ленд-лийз“, мнозина от които подхващат отново
темата за неизплатените британски и френски дългове от Първата световна война. Бри-
танците като цяло подценяват неодобрителното отношение на много американци, които
ги смятат за империалисти, сноби и специалисти в изкуството да водят войни на чужд
гръб.
Британия обаче е притисната в ъгъла и не е в положение да протестира. Отглас от
недоволството заради тези условия ще има и по-късно, през годините след войната –
дори и само заради това, че платените от Британия 4,5 милиона долара в брой за дос-
тавки на оръжия през 1940 г. са спасили Съединените щати от депресията и са дали
тласък на икономическия им разцвет през войната. За разлика от висококачествения ма-
териал, доставян по-късно, оборудването, закупено в дните на отчаяние през 1940 г.,
нито е било много добро, нито е донесло значителна полза. Петдесетте миноносци от
Първата световна война, доставени в замяна на британските Вирджински острови през
септември 1940 г., се нуждаят от огромен обем ремонтни работи, за да станат годни за
плаване.

337
Чърчил до Ф. Д. Рузвелт, цит. в Winston Churchill, The Second World War, т. II, с. 498.
338
Ibid., с. 503.

165
 На 30 декември Рузвелт се обръща към американския народ по радиото в „беседа
край камината“, за да защити споразумението. „Ние трябва да бъдем големият арсенал
на демокрацията“ – заявява той. И това става факт. В нощта на 8 март 1941 г. Законът
за „Ленд-лийза“ е гласуван от Сената. 339 Твърдият нов политически курс на Рузвелт
включва декларация за Панамериканска зона за сигурност в западната част на Атланти-
ческия океан; установяването на бази в Гренландия; и плана да заменят британските
войски в Исландия, което става окончателно в началото на юли. Британски военни ко-
раби, първият от които е повреденият самолетоносач „Илъстриъс“, могат вече да се ре-
монтират в американски пристанища, а пилоти от Кралските ВВС започват да се обуча-
ват във военновъздушните бази на армията на САЩ. Едно от най-важните последствия
е, че флотът на САЩ започва да поема функциите на ескорт за британски конвои чак до
Исландия.
Германското външно министерство реагира на тези събития, като изразява надеж-
дата, че Британия ще бъде победена, преди американското въоръжение да започне да
играе съществена роля, което по тяхна преценка ще стане през 1942 г. Хитлер обаче е
твърде погълнат от „Барбароса“, за да обърне голямо внимание. Основната му грижа на
този етап е Америка да не бъде провокирана да влезе във войната, преди той да е побе-
дил Съветския съюз. Хитлер отхвърля искането на гросадмирал Редер неговите подвод-
ници да оперират в западната част на Атлантика чак до зоната на американските крайб-
режни води на 5 километра от континента. 340
Чърчил по-късно ще каже, че заплахата от германските подводници е единственото
нещо, от което е изпитвал страх през войната. На определен етап той дори обмисля да
превземе със сила южните пристанища на неутрална Ирландия, ако е необходимо. Крал-
ският флот страда от отчаян недостиг на плавателни съдове за ескорт на морските си
конвои. Той е понесъл тежки загуби по време на злополучната интервенция в Норвегия,
а след това се налага да поддържа миноносци в готовност за германска инвазия. По
време на „безчинствата по източния бряг“, когато германски подводници атакуват пла-
ващи покрай брега съдове в Северно море, капитан Ернст Калс с U-173 получава Рицар-
ски кръст за това, че е потопил девет кораба за две седмици.
От есента на 1940 г. Германският подводен флот е започнал най-сетне да причинява
сериозни щети на съюзническите кораби. Той притежава бази на атлантическия бряг на
Франция, а проблемът с детонатора на торпедата, който е разстройвал операциите на
германските подводници в началото на войната, вече е отстранен. За една-единствена
седмица през септември те потопяват 27 британски кораба с обща водоизместимост над
160 000 тона. Подобни загуби са още по-стъписващи, като се има предвид колко малко
подводници имат германците в морето. Гросадмирал Редер през февруари 1941 г. все
още разполага с не повече от двайсет и две функциониращи подводници. 341 Въпреки
всички молби към Хитлер програмата за строителство на подводници отстъпва по при-
оритет пред приготовленията за нахлуване в Съветския съюз.
Германският флот първоначално е очаквал много от своите „джобни“ линейни ко-
раби и въоръжени търговски плавателни съдове. Макар и „Граф Шпее“ да е бил потопен
край Монтевидео за бурна радост на британците, най-успешното излизане е това на

339
Американските условия за ленд-лийза: Hastings, Finest Years, сс. 171–4.
340
Реакцията на Германия на ленд-лийза: DGFP, Series D, т. xii, no. 146, 10.3.41, сс. 258–9.
341
GSWW, т. II, с. 343.

166
„джобния“ линкор „Адмирал Шеер“.342 По време на 161-дневно пътуване в Атлантичес-
кия и Индийския океан той потопява седемнайсет кораба. Скоро обаче става ясно, че
подводниците са много по-рентабилни от „джобните“ линкори и други наводни съдове
с нападателни функции, които потопяват кораби с общ тонаж едва 57 000 т. Най-успеш-
ният германски командир на подводница, Ото Кречмер, потопява 37 кораба, общият
тонаж на които е над двойно по-голям от този на потопените от „Адмирал Шеер“. Със-
тавът от ескортни кораби на Кралския флот започва да нараства едва след като петде-
сетте вехти американски миноносци са преоборудвани, а британските корабостроител-
ници започват да произвеждат корвети.
Адмирал Карл Дьониц, командващият на подводните сили в Кригсмарине, определя
мисията си като „война на тонажи“: неговите подводници трябва да потопяват кораби
по-бързо, отколкото британците могат да ги строят. В средата на октомври 1940 г. Дьо-
ниц започва да прилага тактиката на „глутницата“: след като забележат вражески кон-
вой, до дванайсет германски подводници се струпват на едно място и започват да пото-
пяват корабите през нощта. Огънят от един кораб осветява или очертава силуета на дру-
гите. Ударът на първата „глутница“ е насочен срещу Конвой SC 7 и потопява седемнай-
сет кораба. Непосредствено след това Гюнтер Прин, командирът на подводницата, по-
топила британския кораб „Роял Оук“ в Скапа Флоу, повежда подобна групова атака
срещу Конвой HX 79 от Халифакс. Само с четири подводници те потопяват дванайсет
кораба от общо 49. През февруари 1941 г. загубите на Съюзниците отново рязко се по-
вишават. Едва през март ескортните съдове на Кралския флот успяват донякъде да въз-
мездят загубите, като потопяват три германски подводници, включително командваната
от Прин U-47, и пленяват U-99 и нейния командир Ото Кречмер.
Въвеждането в експлоатация на подводницата за далечно плаване Тип IX скоро става
причина за ново увеличаване на загубите до лятото, когато прихванатите от „Ултра“
съобщения започват да оказват влияние, а през септември идва и помощ под формата
на ескортни кораби от американските ВМС в западната част на Атлантическия океан.
Дешифрираните от „Блечли Парк“ съобщения рядко довеждат пряко до потопяване на
германски подводници на този етап, но са от голяма полза за планирането на „обходни
маршрути“ за конвоите, което означава отклоняването им от местата, където се събират
„глутници“. Прихванатата информация освен това дава на военноморското разузнаване
и бреговото командване много по-ясна представа за снабдителните и оперативните про-
цедури на Кригсмарине.
Битката за Атлантика се изразява в монотонното изпълнение на рутинни дейности в
морето на фона на постоянен страх. От смели по-смели са екипажите на петролните
танкери, които знаят, че плават върху гигантска запалителна бомба. Всички, от капитана
до матросите, неизбежно се питат дали вече не са под дебнещия прицел на германски
подводници и дали няма да излетят от каютите, разтърсени от удара на експлодиращо
торпедо. Единственото, което сякаш намалява опасността, е отвратителното време и
силното морско вълнение.
Тези хора живеят във вечна влага и студ, увити в дебели палта с качулки или шапки
за дъжд, и рядко имат възможност да изсушат дрехите си. Наблюдателите на вахта ги
заболяват очите да се взират в сивото море, търсейки безнадеждно очертанията на пе-
рископ. Канчетата с горещо какао и сандвичите с консервирано месо са единственият
им отдих и разтуха. На ескортните съдове, предимно миноносци и корвети, помитащото
движение на радарните екрани и екливите импулси на хидроакустичната станция или
342
Ibid., с. 353.

167
ехолокатора пораждат смесица от страх и очарование с хипнотичното си въздействие
върху сетивата. Психологическото напрежение е още по-голямо за моряците от търгов-
ския флот заради неспособността им да отвърнат на удар. Всички знаят, че ако конвоят
бъде нападнат от „глутница“ и им се наложи да скачат в мазната вода след удар с тор-
педо, шансовете им да бъдат извадени от морето са твърде малки. Корабът, който спре,
за да спаси оцелелите, би бил лесна цел за някоя друга подводница. Когато стигнат до
Мърси или Клайд 343 по пътя обратно, всеобщото облекчение преобразява атмосферата
на борда.
Екипажите на германските подводници живеят в още по-неблагоприятни условия.
От кондензиралата по стените влага се вдига пара, а въздухът е пропит с вонята на
мокри дрехи и немити тела. Духът обаче е висок като цяло на този етап от войната,
когато постигат толкова големи успехи, а британските средства за противодействие са
още в процес на развитие. Голяма част от времето прекарват на повърхността, което
повишава скоростта и намалява консумацията на гориво. Най-голямата опасност идва
от съюзническите хидросамолети. Веднага щом бъде забелязана някоя от тези машини,
клаксонът изсвирва предупредително и подводницата преминава към спешно потопя-
ване, което е добре усвоено при ученията. Само че преди да се монтират радари на са-
молетите, шансовете да се открият подводниците остават твърде слаби.
През април 1941 г. загубите на Съюзниците в кораби възлизат на 688 000 тона, но се
случват неща, които вдъхват надежда. Въздушното прикритие на конвоите е увеличено,
въпреки че „гренландската празнина“ – голямата централна област в Северния Атлан-
тик отвъд обхвата на Кралската канадска авиация и бреговото командване на Кралските
ВВС – продължава да бъде проблем. Край Норвегия е превзет един германски въоръжен
траулер с две шифровъчни машини „Енигма“ на борда с настройките за предишния ме-
сец. На 9 май британският кораб „Булдог“ успява да принуди германската подводница
U-110 да изплава на повърхността. Въоръжена абордажна група успява да сложи ръка
на нейните шифровъчни книги и машината „Енигма“, преди да бъдат унищожени.
Ценни находки са открити и на други пленени плавателни съдове – плаваща метеоро-
логична станция и транспортен кораб. Само че когато съюзническите конвои започват
да минават през ситото на дебнещите подводници и след като по-късно три германски
подводници са нападнати от засада край Кабо Верде, у Дьониц се заражда подозрени-
ето, че техните шифри може да са компрометирани. Мерките за сигурност около
„Енигма“ се затягат.
Годината като цяло е била много тежка за Кралския флот. По времето, когато Съюз-
ниците понасят нарастващи загуби в Битката за Крит в Средиземноморието, големият
линеен крайцер „Худ“ експлодира от удара на един-единствен снаряд от „Бисмарк“ на
23 май в Датския проток между Гренландия и Исландия. Адмирал Гюнтер Лютйенс е
отплавал с „Бисмарк“ от Балтийско море заедно с тежкия крайцер „Принц Ойген“. От-
звукът в Лондон е силен шок и не по-малко желание за възмездие. Над сто военни ко-
раба се включват в преследването на „Бисмарк“, включително линейните кораби „Крал
Джордж V“ и „Родни“ и самолетоносачът „Арк Роял“.
Той се откъсва от преследващия го крайцер „Съфък“, но на 26 май, когато горивото
на британската бойна ескадра привършва, хидросамолетът „Каталина“ забелязва „Бис-
марк“. На следващия ден торпедоносци „Суордфиш“ излитат от „Арк Роял“ при лоши
метеорологични условия. Две торпеда разбиват рулевия механизъм на „Бисмарк“, до-

343
Реки в западната част на Британските острови с големи речно-морски пристанища.

168
като корабът плава към безопасното пристанище Брест. Големият германски военен ко-
раб може само да се върти в кръг. Това дава време на „Крал Джордж“ и „Родни“, ескор-
тирани от 4-та миноносна флотилия, да се доближат до плячката с масирани залпове от
странично разположеното си главно въоръжение. Адмирал Лютйенс изпраща последна
радиограма: „Корабът неспособен да маневрира. Ще се борим до последния снаряд. Да
живее Фюрерът.“ Крайцерът „Дорсетшър“ е изпратен да довърши кораба с торпеда.
Лютйенс, който заповядва да потопят кораба, загива заедно с 2200 от своите моряци.
Само 110 души са спасени от морето.

169
 12.
„Барбароса“
АПРИЛ-СЕПТЕМВРИ 1941 Г.

През пролетта на 1941 г., докато нахлуването на Хитлер в Югославия постига бърз
успех, Сталин решава да възприеме предпазлив политически курс. На 13 април Съвет-
ският съюз подписва петгодишно „споразумение за неутралитет“ с Япония, като приз-
нава марионетния ѝ режим в Манджоу-Го. Това е кулминацията на събитията, от които
Чан Кайшъ се е опасявал още от подписването на пакта „Молотов-Рибентроп“. Той се е
опитвал да води двойна игра през 1940 г. чрез показни сондажи за мир с Япония. Надя-
вал се е по този начин да принуди Съветския съюз да увеличи значително намалената
си подкрепа за Китай и така да саботира помирението с Токио. Чан обаче знае също, че
ако се споразумее реално с японците, ръководството на китайските маси ще премине в
ръцете на Мао и комунистите, защото този акт ще бъде възприет като потресаващо и
малодушно предателство.
След като Япония подписва Тристранния пакт през септември 1940 г., Чан, подобно
на Сталин, разбира, че вероятността от сблъсък между Япония и Америка нараства, а
тази перспектива силно го обнадеждава. Оцеляването на Китай е в ръцете на САЩ, ма-
кар и Чан интуитивно да се досеща, че Съветският съюз в крайна сметка също ще стане
част от антифашистки съюз. Той предвижда, че светът ще стигне до по-ясна поляриза-
ция. Триизмерната шахматна партия ще бъде сведена накрая до две измерения.344
Колкото и да се ненавиждат взаимно, японският и съветският режим искат да си под-
сигурят гърба. През април 1941 г., след подписването на Съветско-японския пакт за не-
утралитет, Сталин се появява лично на железопътната гара „Ярославски“ в Москва, за
да се сбогува с японския външен министър Мацуока Йосуке, все още неизтрезнял от
мечешкото гостоприемство на съветския ръководител. 345 Сред тълпата на перона Ста-
лин внезапно съзира полковник Ханс Кребс, германския военен аташе (който ще стане
последният началник на генералния щаб през 1945 г.). За удивление на германеца Ста-
лин го потупва по гърба и казва: „Трябва винаги да останем приятели, каквото и да
става.“346 Сърдечният жест на диктатора е в контраст с напрегнатия и неестествен израз
на лицето му. „Убеден съм в това“ – отговаря Кребс, след като се съвзема от изненадата.
Очевидно му е трудно да повярва, че Сталин още не се е досетил за подготвяното от
Германия нахлуване.
Хитлер е изпълнен с крайна самоувереност. Решил е да пренебрегне както предуп-
реждението на Бисмарк да не нападат Русия, така и познатите рискове, които носи вой-
ната на два фронта. Аргументира се с това, че неговата отколешна амбиция да смаже
„еврейския болшевизъм“ е най-сигурният начин да принуди Британия да отстъпи. Щом
бъде победен Съветският съюз, тогава Япония ще бъде в състояние да отклони внима-
нието на американците към Тихия океан и по-далече от Европа. Първостепенната цел
на нацистките ръководители обаче е да си осигурят петрола и храните на Съветския
съюз, с които по тяхно мнение ще станат непобедими. „Планът на глада“, измислен от

344
За отношенията между Чан Кайшъ и Сталин: Garver, Chinese–Soviet Relations, сс. 112–18.
345
Valentin M. Berezhkov, At Stalin’s Side, New York, 1994, с. 205.
346
Писмо на Кребс от 15.4.41, BA-MA MSg1/1207.

170
щатссекретаря Херберт Баке, предвижда изземването на съветската хранителна продук-
ция от Вермахта, което да доведе до смъртта на милиони хора, предимно в големите
градове.347
Хитлер, Гьоринг и Химлер са се заловили с ентусиазъм за радикалния план на Баке.
Той като че ли обещава кардинално решение на нарастващия проблем с недостига на
храни в Германия и едновременно с това – силно оръжие в нейната идеологическа война
срещу славянството и „еврейския болшевизъм“. Вермахтът също го одобрява. Ако мо-
гат да изхранват своите три милиона войници и 600 000 коня с местни ресурси, това
сериозно ще облекчи затрудненията, свързани със снабдяването на огромни разстояния
с недостатъчен железопътен транспорт. Става ясно, че съветските военнопленници
също ще бъдат систематично уморявани от глад според дадените насоки. По този начин,
още преди да са прозвучали първите изстрели, Вермахтът ще стане активен участник в
геноцидна война на унищожение.
На 4 май 1941 г. Хитлер, със своя заместник Рудолф Хес и райхсмаршал Гьоринг от
двете си страни, произнася реч пред Райхстага. Той обявява, че националсоциалисти-
ческата държава ще „просъществува хиляда години“. Шест нощи по-късно Хес отлита
със своя „Месершмит-110“, без да предупреди никого в Берлин. Той стига до Шотлан-
дия по пълнолуние и скача с парашут, но счупва глезена си при приземяването. Астро-
лозите са го убедили, че може да договори мир с Британия. Въпреки леките си проблеми
с душевното равновесие Хес, подобно на Рибентроп, има ясното чувство, че нахлува-
нето в Съветския съюз може да се окаже катастрофално. Неговата самозвана мирна ми-
сия обаче е обречена на безславен провал.
Пристигането му съвпада с един от най-тежките въздушни набези от блицкрига.
Луфтвафе, която също се възползва от „луната на бомбардировача“ 348 през тази нощ,
атакува Хъл и Лондон, като нанася щети на Уестминстърското абатство, Камарата на
общините, Британския музей, множество болници, Лондонското Сити, Тауър и доко-
вете. Запалителни бомби причиняват 2200 големи пожара. С това нападение общият
брой на цивилните жертви стават 40 000 убити и 46 000 тежко ранени.
Чудноватата инициатива на Хес предизвиква смут в Лондон, ужас в Германия и дъл-
боко подозрение в Москва. Британските власти реагират неправилно на целия епизод.
Те би трябвало да обявят веднага, че Хитлер се е опитал да начене преговори за мир, а
правителството е отказало категорично. При съществуващите обстоятелства обаче Ста-
лин е убеден, че самолетът на Хес е бил насочван от британската Секретна разузнава-
телна служба (СРС). Той отдавна подозира, че Чърчил се опитва да провокира Хитлер
да нападне Съветския съюз. Вече се пита дали крайният антиболшевик Чърчил не е в
заговор с Германия. Сталин е пренебрегнал всички получени от Британия предупреж-
дения за германските приготовления за нахлуване в Съветския съюз като „английска
провокация“. Той отхвърля с гняв дори подробните сведения от собствените си разуз-
навателни служби, често с аргумента, че офицерите им в чужбина са се поддали на
чужди влияния.
Сталин все още приема уверенията на Хитлер, който в писмо от началото на годината
е заявил, че придвижването на германски войски на изток е организирано единствено с
цел да бъдат поставени извън обсега на британските бомбардировки. Генерал-лейтенант
Филип Иванович Голиков, неопитният началник на военното разузнаване (ГРУ), също

347
За Баке и „Плана на глада“ вж. Lizzie Collingham, The Taste of War: World War II and the Battle for Food, London,
2011, сс. 32–8; Tooze, The Wages of Destruction, сс. 173–5, 476–80.
348
Тоест ясна нощ при пълнолуние.

171
е убеден, че Хитлер няма да атакува Съветския съюз, докато не завладее Британия. Го-
ликов отказва да предаде каквато и да е част от данните на своя отдел за германските
намерения на Жуков, началника на генералния щаб, или на Тимошенко, който е заменил
Ворошилов като комисар по отбраната. Там обаче са добре осведомени за струпването
на войски от Вермахта и са съставили план за извънредна ситуация с дата 15 май, в
който се разглежда нанасянето на изпреварващ удар с цел да бъдат разстроени приго-
товленията на германците.349 Сталин освен това е дал съгласието си за общо струпване
на войски като предпазна мярка, при което са мобилизирани 800 000 запасняци, а по
западните граници на СССР са дислоцирани близо 30 дивизии.
Някои историци ревизионисти се опитват да внушат, че всичко това съставлява реа-
лен план за нападение срещу Германия, и по този начин да оправдаят косвено послед-
валото нахлуване на Хитлер. Червената армия обаче просто не е в състояние да предп-
риеме голяма офанзива през лятото на 1941 г., а и във всеки случай решението на Хит-
лер за инвазия е взето значително по-рано. От друга страна, не можем да изключим ве-
роятността Сталин, разтревожен от бързото поражение на Франция, да е обмислял пре-
вантивна атака през зимата на 1941 г. или по-скоро през 1942 г., когато Червената армия
е щяла да бъде по-добре обучена и екипирана.
Постъпват все повече и повече сведения, които потвърждават опасността от герман-
ско нахлуване. Сталин отказва да приеме докладите на Рихард Зорге от германското
посолство в Токио, неговия най-успешен агент. В Берлин съветският военен аташе е
открил, че по границата със СССР вече са дислоцирани 140 германски дивизии. Съвет-
ското посолство в Берлин дори се е сдобило с коректурите на руски фразеологичен реч-
ник, предназначен за войниците, за да могат да изричат изрази като „Горе ръцете“, „Ко-
мунист ли си?“, „Ще стрелям!“ и „Къде е председателят на колхоза?“.
Най-удивителното от всички предупреждения идва от германския посланик в Мос-
ква, граф Фридрих фон дер Шуленбург – антинацист, който по-късно е екзекутиран за
участието си в заговора за убийство на Хитлер от 20 юли 1944 г. Когато чува за това,
недоверчивият Сталин избухва: „Дезинформацията вече е достигнала до ниво посла-
ник!“ 350 В системното отрицание на фактите съветският ръководител си втълпява, че
германците просто се опитват да го притиснат да бъде по-отстъпчив при сключване на
нов договор.
Откровеността на Шуленбург всъщност е единственото изключение в умелата игра
на германската дипломация, целяща да заблуди Сталин. Дори презреният Рибентроп
подклажда хитро подозренията на съветския диктатор към Чърчил, така че британските
предупреждения за „Барбароса“ предизвикват у Сталин противоположна реакция. Съ-
ветският ръководител е информиран и за плановете на Съюзниците да бомбардират пет-
ролните находища край Баку по време на войната с Финландия. А съветската окупация
на Бесарабия през юни 1940 г., която крал Карол е приел по препоръка на Рибентроп,
всъщност е тикнала Румъния право в циничните обятия на Хитлер.

349
Документ от 15 май: за най-добър анализ вж. Chris Bellamy, Absolute War: Soviet Russia in the Second World War,
London, 2007, сс. 99–121; също и Constantine Pleshakov, Stalin’s Folly: The Secret History of the German Invasion of Russia,
June 1941, London, 2005, сс. 75–84; Bianka Pietrow-Ennker (ed.), Präventivkrieg? Der deutsche Angriff auf die Sowjetunion,
Frankfurt am Main, 2000; и за авторите на конспиративни теории, Viktor Suvorov, Icebreaker: Who Started the Second World
War?, London, 1990; Heinz Magenheimer, Hitler’s War, London, 2002, сс. 51–64. Целият този дебат е разгледан от Руското
дружество на историците на Втората световна война на 28.12.97 (Информационен бюлетин No.4, 1998 г.) и те с право
заключават, че Червената армия просто не е била в състояние да предприеме нападателни действия. Признателен съм на
техния председател професор О. А. Ржешевски, който ми изпрати оригиналния доклад.
350
Правда, 22.6.89.

172
 Сталин продължава да угажда на Хитлер, като увеличава значително доставките за
Германия на зърно, горива, памук, метали и каучук, който купува от Югоизточна Азия,
избягвайки британската блокада. През периода на пакта „Молотов-Рибентроп“ Съветс-
кият съюз е доставил на Райха 26 000 т хром, 140 000 т манган и над два милиона тона
нефт. Въпреки че е получил много над 80 (всъщност вероятно над сто) индикации за
предстояща германска инвазия, Сталин като че ли е по-загрижен от „проблема със си-
гурността по нашата северозападна граница“, което означава с балтийските държави.
През нощта на 14 юни, седмица преди германското нахлуване, 60 000 естонци, 34 000
латвийци и 38 000 литовци са принудително натоварени във фургони за добитък, за да
бъдат депортирани в лагери в отдалечените вътрешни области на Съветския съюз. 351
Сталин не променя мнението си дори когато през последната седмица преди нахлува-
нето германските кораби бързо отплават от съветските пристанища, а персоналът на
посолството се евакуира.
„Това е война на унищожение – казва Хитлер на своите генерали на 30 март. – Ко-
мандващите трябва да се приготвят да пожертват личните си скрупули.“ 352 Единстве-
ната грижа на старшите офицери е как ще се отрази това върху дисциплината. Най-дъл-
боките им инстинкти – антиславянски, антикомунистически и антисемитски – са в съз-
вучие с нацистката идеология, макар и много от тях да не одобряват партията и нейните
функционери. Казва им се, че гладът ще бъде оръжие на войната; около 30 милиона
съветски граждани ще загинат от гладна смърт. Това ще прочисти част от населението,
така че да останат само толкова, колкото да служат като роби в колонизираната от гер-
манците „райска градина“. Мечтата на Хитлер за „лебенсраум“ най-после изглежда пос-
тижима.
На 6 юни е издадена прословутата „Комисарска заповед“ на Вермахта, която съ-
държа изричен отказ от спазване на международното право. В нея и други директиви се
изисква съветските политически офицери (политруки), комунистите с карти на пар-
тийни членове, саботьорите и евреите от мъжки пол да бъдат разстрелвани като парти-
зани.
През нощта на 20 юни ОКВ излъчва кодовата дума „Дортмунд“. Във военния днев-
ник на главното командване е отбелязано: „И така, заповедта за началото на атаката е
издадена окончателно за 22 юни. Заповедта да бъде предадена до групите армии.“ 353
Хитлер, който, напрегнат от възбуда, очаква великия миг, се готви да замине за своята
нова щабквартира край Растенбург, наречена „Волфсшанце“, „Вълчата бърлога“. Той е
все така убеден, че Червената армия и целият съветски строй ще се разпаднат. „Трябва
само да ритнем вратата и цялата гнила постройка ще се срути“ – заявил е Хитлер пред
военачалниците си.
По-разсъдливите офицери по източните граници имат скрити съмнения. Някои са
препрочели генерал Арман дьо Коленкур, който описва похода на Наполеон срещу Мос-
ква и ужасното отстъпление. По-възрастните офицери и войници, които са се сражавали
в Русия през Първата световна война, също са неспокойни. Въпреки това поредицата от
триумфални завоевания на Вермахта – в Полша, скандинавските страни, Холандия, Бел-
гия, Люксембург, Франция и Балканите – вдъхват на повечето германци успокоителната
увереност, че техните войски са непобедими. Офицерите казват на войниците си, че се

351
Christopher Andrew and Oleg Gordievsky, KGB: The Inside Story of its Foreign Operations from Lenin to Gorbachev,
London, 1990, с. 203.
352
Halder, Kriegstagebuch, т. II, сс. 336–7.
353
KTB OKW, т. i, с. 417.

173
намират „в навечерието на най-голямата офанзива в историята“ 354. В кръстоносния по-
ход срещу болшевизма участват близо три милиона германски войници, които скоро ще
бъдат подкрепени с армии от Финландия, Румъния, Унгария и накрая Италия.
В брезовите и елови гори, в които са скрити автомобилни паркове, щабове в палатки
и свързочни полкове, както и бойни подразделения, офицерите информират накратко
войниците си. Много от тях ги уверяват, че ще им отнеме само три-четири седмици да
разбият Червената армия. „Утре рано сутринта, слава богу, тръгваме срещу нашия смър-
тен враг болшевизма – пише един войник от планинска дивизия. – Що се отнася до мен,
направо камък ми падна от сърцето. Най-сетне идва край на тази несигурност и човек
знае къде се намира. Настроен съм много оптимистично… И смятам, че ако успеем да
завземем цялата земя и всички суровини до Урал, тогава Европа ще може да се изхранва,
а войната по море може да продължава колкото си иска.“355 Един подофицер свързочник
от СС дивизия „Дас Райх“ е още по-уверен. „Убеден съм, че унищожаването на Русия
няма да отнеме повече време, отколкото на Франция, и в такъв случай предположени-
ето, че ще си взема отпуск през август, ще се окаже вярно.“ 356
Около полунощ в това навечерие на лятното слънцестоене първите части се прид-
вижват напред към позициите си за атака, докато последните влакове със съветски дос-
тавки минават покрай тях на път за Германия. Тъмните силуети на построените във фор-
мация танкове изпускат облаци отработени газове, когато двигателите им се включват.
Артилерийски полкове свалят камуфлажните мрежи от своите оръдия, за да ги изтеглят
близо до скритите купчини снаряди на техните огневи позиции. По западния бряг на
река Буг тежки гумени щурмови лодки са издърпани в заблатената периферия от мъже,
които шепнат, за да не би гласовете им да стигнат до граничарите от НКВД от другата
страна на реката. Срещу голямата крепост Брест-Литовск пътищата са поръсени с пясък,
за да заглушават стъпките на войнишките ботуши. Утрото е хладно и ясно, ливадите са
покрити с роса. Мислите на войниците се връщат инстинктивно към техните съпруги и
деца, любими и родители, всички спящи у дома в Германия в блажено неведение за това
гигантско начинание.
На 21 юни вечерта в Кремъл нервността на Сталин се усилва. Заместник-началникът
на НКВД току-що е докладвал, че предишния ден са регистрирани не по-малко от „трий-
сет и девет случая на навлизане на самолети през държавната граница на СССР“ 357. Ко-
гато му съобщават за германски дезертьор, бивш комунист, който е пресякъл границата,
за да предупреди за атаката, Сталин веднага заповядва да го разстрелят за дезинформа-
ция. Единствената му отстъпка пред нарастващото отчаяние на генералите е, че разпо-
лага противовъздушни батареи около Москва и издава предупредителна заповед до ко-
мандващите по граничните области да бъдат в готовност, но да не отвръщат на огъня.
Сталин се е вкопчил в идеята, че ако има атака, тя не е дело на Хитлер. Трябва да е
„провокация“ от страна на германски генерали.
Сталин си ляга необичайно рано в дачата си в околностите на Москва. В 4:45 ч. се
обажда Жуков и настоява да го събудят. Получени са доклади за германско бомбено
нападение срещу съветската военноморска база в Севастопол и други атаки. Сталин
дълго време не отговаря, само диша тежко, след което казва на Жуков, че войските не
трябва да отвръщат с артилерийски огън. Той ще свика съвещание на Политбюро.

354
Sold. Paul B., Flak-Sonderger Wrkst. Zug 13, 22.6.41, BfZ-SS L 46 281.
355
Sold. Kurt U., 1.San.Kp.91, 6.Geb.Div., 21.6.41, BfZ-SS.
356
Fw. Herbert E., 2.Kp./Nachr.Abt.SS, SS-Div.Reich, BfZ-SS.
357
Масленников, РГВА 38652/1/58.

174
 Когато се събират в Кремъл в 5:45 ч., Сталин все още отказва да повярва, че Хитлер
знае каквото и да е за тази атака. Казва на Молотов да повика Шуленбург, който го
информира, че Германия и Съветският съюз са в състояние на война. След като сам е
предупредил за опасността по-рано, Шуленбург е изумен от учудването, което поражда
това заявление. Потресеният Молотов се връща на съвещанието, за да доложи на Ста-
лин. Сред присъстващите настава потискащо мълчание.
В ранните часове на 22 юни по целия източноевропейски пояс от Балтийско до Черно
море десетки хиляди германски офицери се вглеждат в синхронизираните си ръчни ча-
совници под приглушената светлина на джобно фенерче. Точно в определения момент
чуват зад себе си самолетни двигатели. Застиналите в очакване войници поглеждат на-
горе към нощното небе, докато мощният поток ескадрили на Луфтвафе минава над гла-
вите им и се насочва към сиянието на зората над необятния източен хоризонт.
В 3:15 ч. германско време (с един час по-назад от московското) започва масиран ар-
тилерийски обстрел. В този момент, на първия ден от съветско-германската война, Вер-
махтът се врязва с лекота в граничната отбранителна линия по 1800-километров фронт.
Граничарите са застреляни още по бельо, а семействата им загиват в казармите от арти-
лерийския огън. „С напредването на сутринта се усилва впечатлението, че е постигната
изненада по всички сектори“ 358 – отбелязва военният дневник на ОКВ. Един след друг
армейските щабове докладват, че всички мостове по фронта са превзети невредими. За
часове германските предни танкови формации опустошават съветските складове с при-
паси.
Хванали са Червената армия почти напълно неподготвена. През месеците преди нах-
луването съветският ръководител я е заставил да се придвижи по-навътре от старата
граница и да установи предни позиции на отбрана по границата от пакта „Молотов-Ри-
бентроп“. Не е направено достатъчно за подготвяне на новите позиции въпреки енер-
гичните опити на Жуков в тази насока. Повече от половината укрепени точки нямат
каквото и да е тежко оръжие. Артилерийските полкове са останали без трактори, които
са били изпратени да помагат за прибирането на реколтата. Съветската авиация е зава-
рена на земята със строени в редици самолети – лесни цели за изпреварващите удари на
Луфтвафе срещу шейсет и шест летища. Има данни, че в първия ден от атаката са били
унищожени около 1800 изтребители и бомбардировачи, повечето от тях на земята.
Луфтвафе губи само 35 самолета.
Дори след мълниеносните кампании на Хитлер срещу Полша и Франция съветският
план за отбрана приема, че ще имат на разположение от десет до петнайсет дни, преди
да се включат основните сили. Отказът на Сталин да реагира, в съчетание с безмилост-
ните действия на Вермахта, не им оставя никакво време. „Бранденбургерите“, специал-
ните части от Полк 800, са се инфилтрирали преди атаката или са се спуснали с пара-
шути, за да осигурят мостове и да прекъснат телефонните линии. На юг също са изпра-
тени украински националисти, за да всяват хаос и да подстрекават към въстание срещу
съветското господство. Резултатът е, че съветските командващи нямат представа какво
се случва и не могат нито да издават заповеди, нито да се свържат с началниците си.
От източнопруската граница Група армии „Север“ на генерал-фелдмаршал Вилхелм
Ритер фон Лееб навлиза с атака в балтийските държави и се насочва към Ленинград.
Голям принос в настъплението му имат „бранденбургерите“, които, облечени в кафяви
съветски униформи, на 26 юни превземат железопътно-шосейни мостове над река
Дрина. LVI танков корпус на генерал-лейтенант Фон Манщайн, който напредва с близо
358
KTB OKW, т. i, с. 417.

175
80 километра на ден, само за пет дни ще измине половината път до целта. Както пише
той по-късно, това „вихрено настъпление“359 е „осъществената мечта на танковия ко-
мандир“.
На север от Припятските блата Група армии „Център“ под командването на генерал-
фелдмаршал Федор фон Бок навлиза бързо в Белорусия и скоро се включва в голяма
операция за обкръжаване заедно с танковите войски на Гудериан и генерал-полковник
Херман Хот. Единственият източник на ожесточена съпротива е мощната крепост
Брест-Литовск на границата. Австрийската 45-а пехотна дивизия дава много жертви,
много повече, отколкото през цялата кампания за Франция, когато нейни щурмови от-
ряди се опитват да измъкнат на открито упоритите защитници с огнехвъргачки, сълзот-
ворен газ и гранати. Оцелелите, измъчвани ужасно от жажда и останали без медицински
материали, се сражават още три седмици, докато бъдат ранени или останат без боепри-
паси. През 1945 г. обаче, когато се връщат от германски плен, тяхната невероятна храб-
рост не ги спасява от изпращане в Гулаг. Сталин е издал заповед, че предаването озна-
чава измяна към родината.
Гранични застави от силите на НКВД също оказват отчаян отпор, когато германците
не успяват да ги изненадат. Твърде често обаче офицери от Червената армия изоставят
своите войници, като се впускат в паническо бягство. След като комуникациите са раз-
строени, командващите изпадат в парализа в резултат или от липсата на инструкции,
или от дадени заповеди за контраатака, които не отговарят на реалната ситуация на
място. Вследствие на чистката в Червената армия неопитни офицери са назначени за
командващи на цели дивизии и армейски корпуси, докато в същото време страхът от
доноси и арест от НКВД е убил всяка инициатива. Дори най-смелите командири често
се разтреперват и изпотяват от страх, ако в щаба им внезапно се появят офицери от
НКВД с отличителните им зелени петлици и лента на фуражката. Това положение кон-
трастира напълно със системата на Auftragstaktik в германската армия, при която на
младшите командири се възлага определена задача и се разчита на тях да я изпълнят по
най-добрия възможен начин.
Група армии „Юг“ под командването на генерал-фелдмаршал Фон Рундщет настъпва
в Украйна. Скоро Рундщет получава подкрепление под формата на две румънски армии,
които жадуват да си върнат отнетата им от СССР Бесарабия. Техният диктатор и глав-
нокомандващ маршал Йон Антонеску е уверил Хитлер десет дни преди това: „Разбира
се, аз ще бъда там от самото начало. Когато става въпрос да се действа срещу славяните,
винаги можете да разчитате на Румъния.“360
След като нахвърля реч, с която да съобщи официално за нахлуването, Сталин на-
режда на Молотов да я прочете по съветското радио по обед. Тя е излъчена с високого-
ворители, за да я чуят тълпите по улиците. Скованият прочит на външния министър
завършва със заявлението: „Нашата кауза е справедлива, врагът ще бъде разбит, побе-
дата ще е наша.“ Въпреки неизразителната интонация на Молотов народът като цяло е
възмутен от това посегателство срещу родината. Пред наборните центрове веднага се
образуват огромни опашки от доброволци. Събират се обаче и други, не толкова дис-
циплинирани опашки от хора, които изкупуват панически консервирани или сушени
храни и теглят пари от банките.

359
Erich von Manstein, Lost Victories, London, 1982, с. 187.
360
Schmidt, Hitler’s Interpreter, с. 233.

176
Операция „Барбароса", юни – септември 1941 г

177
 Долавя се и странно чувство на облекчение, че предателското нападение е освобо-
дило Съветския съюз от неестествения съюз с нацистка Германия. По време на нападе-
ние на Луфтвафе срещу Москва по-късно, младият физик Андрей Сахаров е поздравен
от една леля в бомбоубежището. „За пръв път от години се чувствам отново рус-
киня!“ 361 – казва тя. В Берлин също някои изразяват подобни чувства на облекчение, че
най-после се сражават с „истинския враг“.
Изтребителните полкове от червеноармейската авиация с неопитни пилоти в оста-
рели машини нямат шанс срещу Луфтвафе. Германските изтребителни асове скоро за-
почват да отчитат огромен брой попадения и наричат лесните успехи срещу своите жер-
тви „детеубийство“. Техните съветски противници се чувстват победени психологи-
чески още преди да се сблъскат с врага. И въпреки това, макар че много пилоти се стре-
мят да не влизат в бой, се надига нарастваща жажда за възмездие. Шепа от най-големите
храбреци просто се блъскат в някой германски самолет, ако им се удаде случай, като
знаят, че не могат да се надяват да се „закачат“ за опашката му, за да го свалят.
Романистът и военен кореспондент Василий Гросман разказва как са очаквали само-
летите от един полк изтребители да се върнат на летището край Гомел в Белорусия.
„Накрая, след успешно нападение срещу германска колона, изтребителите се върнаха и
се приземиха. В радиатора на самолета на командира имаше набита човешка плът. При-
чината беше, че поддържащият самолет улучил камион с боеприпаси, които се взривили
точно докато водачът минавал отгоре. Попе, командирът, почиства мястото с пила. Ви-
кат лекар, който внимателно оглежда окървавената маса и заявява: „Арийско месо!“
Всички се смеят. Да, дойде безжалостно време – желязно време!“ 362
„Руснакът е труден противник – пише германски войник. – Почти не вземаме плен-
ници, вместо това разстрелваме всички.“363 Докато маршируват напред, някои се забав-
ляват, стреляйки напосоки срещу тълпите пленени червеноармейци, които германците
натикват в импровизирани лагери на открито и ги оставят да умират от глад. Някои от
германските офицери са ужасени, но повечето от тях са загрижени единствено заради
липсата на дисциплина.
От съветска страна НКВД под ръководството на Берия избива обитателите на затво-
рите близо до фронта, за да не бъдат освободени в резултат от германското настъпление.
Убити са близо 10 000 полски пленници. Дори само в един-единствен град, Лвов, НКВД
избива около 4000 души. Целият град е пропит със смрадта от разлагащи се тела заради
жегата в края на юни. Извършваните от НКВД кланета подтикват украинските нацио-
налисти да започнат партизанска война срещу съветските окупатори. В неистовия си
страх и омраза НКВД избива още 10 000 пленници в районите на Бесарабия и балтийс-
ките държави, превзети през предходната година. Други затворници са заставени да
маршируват на изток; НКВД разстрелва всеки, който падне по пътя. 364
На 23 юни Сталин създава щаб на върховното командване, като му дава старото име
„Ставка“, използвано в царско време. Няколко дни по-късно той влиза в комисариата
по отбраната, придружаван от Берия и Молотов. Там заварват Тимошенко и Жуков, ко-
ито напразно се опитват да въдворят някакъв ред по огромния фронт. Минск току-що е
паднал. Сталин се взира в ситуационните карти и прочита някои от докладите. Той е
явно разтърсен от откритието, че положението е още по-катастрофално, отколкото се е

361
Цит. в Richard Lourie, Sakharov: A Biography, Hanover, NH, 2002, с. 52.
362
РГАЛИ 1710/3/43.
363
Sold. Rudolf B., Stab/Nachsch.Btl.553, 27.7.41, BfZ-SS.
364
За избиването на затворници от НКВД: Anne Applebaum, Gulag: A History of the Soviet Camps, London, 2003, сс. 377–
8; за избиването на полски пленници: Snyder, Bloodlands, с. 194.

178
опасявал. Ругае Тимошенко и Жуков, които не се опитват да сдържат реакциита си. „Ле-
нин основа нашата държава, а ние я просрахме 365 – казва той.
Съветският лидер изчезва в дачата си в Кунцево, като оставя другите членове на По-
литбюро в недоумение. Някои мърморят, че Молотов трябва да поеме ръководството,
но са твърде уплашени, за да направят нещо против диктатора. На 30 юни решават, че
трябва да бъде учреден Държавен комитет за отбрана с абсолютни пълномощия. Тръг-
ват с кола за Кунцево, за да се срещнат със Сталин. Той изглежда измъчен и подозрите-
лен – явно смята, че са дошли да го арестуват. Пита ги защо са дошли. Когато обясняват,
че той трябва да оглави този извънреден военновременен кабинет, Сталин не скрива
изненадата си, но се съгласява да поеме тази роля. Правени са предположения, че зами-
наването на Сталин от Кремъл е било тактически ход в традицията на Иван Грозни с
цел да поощри потенциалните си опоненти в Политбюро да се издадат, за да може да ги
унищожи по-късно, но това са чисти спекулации.
Сталин се връща в Кремъл на следващия ден, 1 юли. Два дни по-късно той излиза
лично с обръщение към съветските народи. Инстинктите му подсказват верен подход.
Той изненадва слушателите, като се обръща към тях с „другари, граждани, братя и сес-
три“. Нито един от господарите в Кремъл не е наричал народа си с подобни думи на
родствена близост. Той ги призовава да защитят родината с тактика на опожарената
земя в тотална война, което предизвиква асоциации с Патриотичната война срещу На-
полеон. Сталин разбира, че е много по-вероятно съветските народи да жертват живота
си за страната си, отколкото за каквато и да е комунистическа идеология. Той знае, че
войната придава отчетлива форма на патриотичните чувства, и разбира, че те ще се съ-
живят в резултат от нахлуването. Не крие колко сериозна е ситуацията, макар и по ни-
какъв начин да не признава своята роля в катастрофата. Нарежда също да бъде органи-
зирано народно опълчение. Очаква се тези батальони от зле въоръжено пушечно месо
да забавят напредването на германските танкови дивизии едва ли не само с телата си.
Ужасните страдания на цивилните, въвлечени в борбата, не са включени в сметките
на Сталин. Бежанци, подгонили пред себе си добитъка от колхозите, напразно се мъчат
да запазят преднина пред танковите дивизии. На 26 юни писателят Александър Твар-
довски става свидетел на необикновена гледка от прозореца на вагона си, когато влакът
спира на една крайпътна гара в Украйна. „Цялото поле беше покрито от хора, които
лежаха, седяха, тълпяха се – пише той в дневника си. – Носеха вързопи, раници, куфари,
деца и ръчни колички. Никога не бях виждал такова огромно количество покъщнина,
каквато хората вземат със себе си, когато напускат дома си с припряна бързина. Имаше
може би десетки хиляди хора на това поле… Полето се надигна, раздвижи се, тръгна
към железопътната линия, към влака, започна да чука по стените и прозорците на ваго-
ните. Изглеждаше, като че ли е способно да избута влака от релсите. Влакът започна да
помръдва…“366
Стотици, ако не хиляди, загиват при бомбардировките на големите градове в Бело-
русия. Не много по-добро е положението на оцелелите, които се опитват да избягат на
изток. „След като Минск пламна – отбелязва един журналист, – слепци от дома за ин-
валиди тръгнаха по магистралата в дълга редица, привързани с кърпи един към друг.“ 367
Вече има множество сираци от войната, деца, чиито родители са загинали или са се

365
Цит. в Richard Overy, Russia’s War, London, 1999, с. 78.
366
Александр Твардовский, Дневники и письма, 1941–1945, Москва, 2005, с. 32.
367
Документи на Василий Гросман, РГАЛИ 1710/3/43.

179
загубили в суматохата. Заради подозрения, че германците използват някои от тях за
шпиони, НКВД не проявява особено съчувствие към тези деца.

***

След удивителния си успех във Франция германските танкови формации пак се но-
сят напред в идеалните летни условия, оставяйки пехотните дивизии да ги следват кол-
кото могат по-бързо. Понякога, когато танковият авангард остане без боеприпаси, се
налага да отклонят самолети „Хайнкел 111“, за да спуснат запаси с парашут. Линията
на настъплението в горещините се очертава от горящите села, облаците прах от вери-
гите на транспортните машини и твърдите стъпки на маршируващата пехота и нейната
теглена от коне артилерия. Артилеристите, седнали на лафетите, са покрити със светла
прах, която им придава вид на глинени фигури, а впрегатните им животни се влачат
примирено с равномерни стъпки. Над 600 000 коне, събрани от цяла Европа, също както
за Великата армия на Наполеон навремето, формират основния транспорт за по-голя-
мата част от Вермахта в тази кампания. Хранителните дажби, боеприпасите и дори са-
нитарните коли зависят от конската сила. Без огромните количества моторни превозни
средства, които френската армия не е сварила да унищожи преди примирието – тема,
която предизвиква свирепия гняв на Сталин, – механизацията на германската армия би
била сведена почти изцяло до четирите танкови групи.
Две големи танкови формации на Група армии „Център“ вече са постигнали своето
първо голямо обкръжение, като са заградили четири съветски армии със състав от 417
000 души в „чувала“ при Бялисток западно от Минск. Трета танкова група на Хот от
северната страна на германските клещи и Втора танкова група на Гудериан от южната
се съединяват на 28 юни. След това бомбардировачите и щуките от Втори въздушен
флот започват удари срещу приклещените червеноармейски войски. Фактът, че са нап-
реднали дотам, означава, че Група армии „Център“ не е никак далече от „сухопътния
мост“ между реките Двина, която се влива в Балтийско море, и Днепър, който стига до
Черно море.
Генерал Дмитрий Павлов, съветският танков командир от Испанската гражданска
война, а на този етап – злополучен командващ на Западния фронт, е заменен от маршал
Тимошенко. (В Червената армия „фронт“ означава военна формация, подобна на група
армии.) Павлов скоро е арестуван заедно с други старши офицери от своето командване,
след което е съден по бързата процедура и екзекутиран от НКВД. Няколко старши офи-
цери се самоубиват от отчаяние. Един от тях си пръсва главата в присъствието на Ни-
кита Хрушчов, по това време комисар за Украйна.
На север групата армии на Лееб е посрещната с радост от повечето жители на бал-
тийските държави след вълните на съветско потисничество и депортациите от предиш-
ната седмица. Националистически групи нападат отстъпващите съветски части и прев-
земат градове. Пети моторизиран стрелкови полк от НКВД е изпратен в Рига, за да въз-
станови реда, което означава незабавни репресии срещу латвийското население. „Пред
труповете на нашите паднали другари съставът на полковете положи клетва да смаже
безмилостно фашистките влечуги и на същия ден буржоазията в Рига изпита върху себе
си нашето възмездие.“368 Скоро обаче съветските войски са принудени да се изтеглят по
балтийското крайбрежие.

368
РГВА 32904/1/81, с. 28, цит. в Anna Reid, Leningrad: The Epic Siege of World War II, 1941–1944, New York, 2011, с.
43.

180
 Северно от Каунас в Литва съветски механизиран корпус изненадва настъпващите
германци с контраатака, като използва тежки танкове КВ. Танковите снаряди просто
отскачат от тях и германците успяват да ги елиминират едва когато докарват 88-мили-
метрови оръдия. Съветският Северозападен фронт се изтегля в Естония под натиска на
импровизирани националистически сили, които се появяват неочаквано както за Черве-
ната армия, така и за германците. Малко преди германците да навлязат на тези терито-
рии, започват жестоки погроми срещу евреите, които националистите обвиняват, че са
взели страната на болшевиките.
Група армии „Юг“ на Рундщет не жъне толкова големи успехи. Генерал-полковник
Михаил Кирпонос, който командва Югозападния фронт, е бил предупреден за атаката
от граничните постове на НКВД. Той разполага и с по-силни войски, защото Тимошенко
и Жуков са очаквали главния удар на това място. Кирпонос получава заповед да предп-
риеме масирана контраатака с пет механизирани корпуса. Най-мощният, с тежки тан-
кове КВ и нови Т-34, е под командването на генерал-майор Андрей Власов. Кирпонос
обаче не успява да разгърне ефективно силите си, защото наземните комуникации са
били прекъснати, а формациите му са разпръснати на голямо разстояние.
На 26 юни Първа танкова група на генерала от кавалерията Фон Клайст настъпва към
Ровно, с крайна цел Киев, столицата на Украйна. Кирпонос изпраща пет от своите ме-
ханизирани корпуси с твърде смесени резултати. Германците са разтърсени от открити-
ето, че танковете Т-34 и тежките КВ са по-добри от всичко, с което самите те разполагат,
но дори Народният комисар по отбрана намира, че съветската танкова артилерия е „не-
задоволителна в навечерието на войната“369, а от общо 14 000 съветски танка „само 3800
са готови за бой“370 на 22 юни. Военната подготовка на германската армия, нейната так-
тика, радиовръзките и бързината на реакция в танковите ѝ екипажи доказват своето нес-
равнимо превъзходство като цяло. Освен това те разчитат на силна поддръжка от ескад-
рилите щуки. Главната опасност за тях е прекомерната самоувереност. Генерал-майор
Константин Рокосовски, бивш кавалерийски офицер от полски произход, който по-
късно става един от изтъкнатите военачалници от войната, успява да примами 13-а тан-
кова дивизия в артилерийска засада, след като собствените му остарели танкове са били
разбити предишния ден.
Изправен пред нестихваща паника и масово дезертиране, Кирпонос въвежда „загра-
дителни отряди“, за да принуди войниците да се бият. Плъзват безумни слухове, които
пораждат хаос, както е станало и във Франция. Все пак съветските контраатаки, въпреки
високата си цена и безуспешност, поне забавят германското настъпление. Никита
Хрушчов по заповед на Сталин вече е предприел мащабни усилия за евакуиране на ма-
шините от украинските фабрики и цехове. С тази безпощадно изпълнена операция ус-
пяват да пренесат с железопътен транспорт по-голямата част от индустрията на репуб-
ликата в района на Урал и още по на изток. Подобни операции са осъществени в по-
малък мащаб и в Белорусия, и на други места. До края на годината са преместени общо
2593 промишлени обекта. Това в крайна сметка ще позволи на Съветския съюз да под-
нови производството на въоръжение далече извън обсега на германските бомбардиро-
вачи.
Политбюро е взело решение също в условия на най-голяма секретност да изпрати
мумифицираното тяло на Ленин 371, както и златните запаси и царските съкровища, от

369
ЦАМО 35/107559/5, с. 364.
370
Ibid.
371
Ilya Zbarsky, Lenin’s Embalmers, London, 1998, сс. 118–21.

181
Москва в Тюмен в Западен Сибир. В началото на юли под охраната на войски от НКВД
натам отпътува специален влак с необходимите химикали и с учени, които да се грижат
за съхранението на трупа.
На 3 юли генерал Халдер отбелязва в дневника си, че „вероятно не е преувеличено
да се каже, че руската кампания беше спечелена в разстояние на две седмици“ 372. Той
все пак признава, че огромните мащаби на страната и продължаващата съпротива ще
ангажират силите за нахлуване „за още много седмици по-нататък“. В Германия в съ-
щото време в своите доклади за общественото мнение СС съобщава, че хората сключват
облози колко бързо ще свърши войната. Някои си внушават дори, че армиите им вече
са на сто километра от Москва, но Гьобелс се опитва да заглуши подобни спекулации.
Той не иска победата им да бъде омаловажена заради впечатлението, че е отнела повече
време от очакваното.
Поразителните размери на тази област от сушата, в която нахлува Вермахтът, с ней-
ните безкрайни хоризонти, започват да оказват въздействие върху германския Landser –
името, с което наричат обикновения пехотинец. Равната повърхност на този сякаш без-
брежен океан от земя влияе особено потискащо на войниците от алпийските региони.
Предните формации скоро откриват, че за разлика от французите, изолирани групи съ-
ветски войници продължават да се бият дори след като врагът ги е подминал. Те вне-
запно откриват огън от укрития сред необятните царевични полета и атакуват подкреп-
ленията или щабовете в движение. Когато заловят някого от тези нападатели, разстрел-
ват го веднага като партизанин.
Много от съветските граждани също са прекалени оптимисти. Някои си втълпяват,
че германският пролетариат ще въстане срещу своите нацистки господари, след като те
атакуват „майката на потиснатите“. А онези, които закачат на стените карти, за да отбе-
лязват върху тях успехите на Червената армия, скоро се принуждават да ги свалят, ко-
гато става ясно колко навътре в съветската територия е навлязъл Вермахтът.
Чувството за триумф на германските армии обаче скоро започва да помръква. Голе-
мите операции за обкръжаване, особено при Смоленск, изискват все повече усилия.
Танковите формации не се затрудняват в изпълнението на своите помитащи маневри,
но войниците от моторизираната пехота не са достатъчно, за да поддържат огромното
обкръжение срещу атаки отвътре и отвън. Много съветски войски успяват да се про-
мъкнат, преди изнурените германски пехотинци да наваксат изоставането си, схванати
и с подбити крака от форсираните маршове със скорост до 50 километра на ден в пълно
снаряжение. А обкръжените червеноармейци не се предават. Те продължават да се сра-
жават с отчаяна смелост, макар и често под дулото на пистолет, принудени от комисари
и офицери. Когато останат без боеприпаси, се хвърлят напред с рев като големи чо-
вешки вълни, опитвайки се да прекъснат кордона. Някои тръгват срещу врага хванати
за ръце, докато германските картечари ги покосяват един след друг и оръжията им прег-
ряват от непрекъснатото използване. Виковете на ранените продължават часове след
битката, като обтягат нервите на изтощените германски войници.
На 9 юли пада Витебск. Подобно на Минск, Смоленск и по-късно Гомел и Чернигов,
запалителните бомби на Луфтвафе го превръщат в ад от горящи дървени къщи. Пожа-
рите бушуват с такава ярост, че много германски войници в своите бойни машини се
принуждават да завият обратно. Общо трийсет и две германски дивизии са нужни, за да
затегнат обкръжението (или „котела“, Kessel, както те го наричат) при Смоленск. Бит-
ката за завършване на обкръжението, т.нар. Kesselschlacht, продължава чак до 11 август.
372
Halder, Kriegstagebuch, т. III: Der Russlandfeldzug bis zum Marsch auf Stalingrad, с. 38.

182
За съветските сили тя приключва с 300 000 „невъзстановими загуби“, т.е. убити или
пленени, и с унищожението на 3200 танка и 3100 оръдия. Съветските контраатаки от
изток обаче помагат на повече от 100 000 души да се измъкнат, а забавянето на герман-
ското настъпление се оказва решаващо.
Василий Гросман посещава една полева болница. „Около 900 ранени войници ле-
жаха на едно малко сечище сред млади трепетлики. Имаше напоени с кръв парцали,
късчета човешка плът, стонове, сподавен вой, стотици тъжни, страдащи очи. Младата
червенокоса „докторка“ беше останала без глас – оперирала цяла нощ. Лицето ѝ беше
бяло, сякаш щеше да припадне всеки момент.“373 Тя му разказва с усмивка как е опери-
рала неговия приятел, поета Йосиф Уткин. „„Докато режех, той ми рецитираше сти-
хове.“ Гласът ѝ едва се чуваше, тя допълваше думите с жестове. Продължаваха да прис-
тигат ранени. Всички бяха мокри от кръв и дъжд.“
Въпреки страховитото си настъпление в различни направления и поставянето на пъ-
тепоказатели, сочещи към Москва, германската армия на Източния фронт изведнъж за-
почва да се опасява, че победата в крайна сметка може и да не бъде постигната тази
година. Трите групи армии са дали 213 000 жертви. Числото може да е едва една десета
от съветските загуби, но ако битката на изтощение продължи още дълго, за Вермахта
ще стане трудно да защитава своите прекомерно разтеглени снабдителни линии и да
победи оставащите съветски войски. Перспективата да продължат борбата и през рус-
ката зима буди дълбока тревога. Германците не са успели да унищожат Червената армия
в западната част на Съветския съюз, а сега пред тях се ширят евразийските земни прос-
тори. Фронтът от 1500 километра се удължава и достига 2500 километра.
Оценката на съветската мощ, дадена от военното разузнаване, скоро започва да изг-
лежда печално занижена. „В началото на войната нашите разчети бяха за около 200 вра-
жески дивизии – пише генерал Халдер на 11 август. – Вече сме преброили 360.“374 Фак-
тът, че съветската дивизия може би отстъпва значително на германската по боеспособ-
ност, не е достатъчен, за да ги успокои. „Ако разбием дузина от тях, руснаците просто
извеждат напред нова дузина.“
За руснаците е мъчителна мисълта, че германците в този момент се движат по мар-
шрута на Наполеон към Москва. Все пак заповедта на Сталин да предприемат масирани
контраатаки дава резултат въпреки ужасяващата цена, която заплащат в хора и оборуд-
ване. Това допринася за решението на Хитлер да нареди на Група армии „Център“ да
премине в отбрана, докато Група армии „Север“ настъпва към Ленинград, а Група ар-
мии „Юг“ – към Киев. Трета танкова група е отклонена към Ленинград. Хитлер, според
генерал-лейтенант Йодъл от щаба на ОКВ, искал да избегне грешките на Наполеон.
Генерал-фелдмаршал Фон Бок е ужасен от тази промяна на приоритетите, както и
други офицери от висшето командване, които са предполагали, че главната им цел ще
остане Москва, центърът на съветските комуникации. Някои генерали обаче са на мне-
ние, че преди да тръгнат в настъпление срещу Москва, трябва да елиминират огромните
съветски сили за отбрана на Киев, за да не ги атакуват по южния фланг.
На 29 юли Жуков предупреждава Сталин, че Киев ще бъде обкръжен, и настоява да
изоставят украинската столица. Вождът (както го наричат) казва на Жуков, че говори
глупости. Жуков реагира с искане да бъде освободен от поста си като началник на щаба.
Сталин го назначава за командващ на Резервния фронт, но го задържа като член на Став-
ката.

373
Документи на Гросман, РГАЛИ 1710/3/43.
374
Halder, Kriegstagebuch, т. III, с. 506.

183
 Втора танкова група на Гудериан получава задачата да направи изненадващ завой
надясно от клина при Рославъл и да се придвижи на 400 километра на юг до Лохвица.
Там, на 200 километра източно от Киев, той трябва да се съедини с Първа танкова група
на Клайст, която е започнала да обкръжава украинската столица от южната страна.
Стремителното настъпление на Гудериан предизвиква хаос от съветска страна. Налага
се да изоставят набързо Гомел, последния голям град в Белорусия. В същото време
обаче Югозападният фронт на Кирпонос, подсилен по заповед на Сталин, още няма раз-
решение да изостави Киев.
Василий Гросман при бягството си в Украйна замалко да бъде пленен от танковите
дивизии на Гудериан по време на стремителното им настъпление на юг. В объркването
си след нахлуването някои руснаци първоначално смятат, че Гудериан трябва да е на
тяхна страна, защото името му звучи като арменско. Гросман, за разлика от повечето
съветски военни кореспонденти, е дълбоко покъртен от страданията на цивилните. „Не-
зависимо дали пътуват за някъде или стоят край оградите си, те се разплакват още с
първите думи, и на човек също му идва да заплаче неволно. Толкова много мъка!“ Той
се отнася с презрение към пропагандните клишета на своите колеги журналисти, които
никога не са стигали по-близо до фронта от армейския щаб и прибягват до нелепо лъж-
ливи формули от рода на „след като понесе големи щети, врагът продължи малодуш-
ното си настъпление“375.
Група армии „Юг“ на Рундщет вече е взела в плен 107 000 души край Уман в Украйна
на 10 август. Сталин издава заповед, с която осъжда на смърт червено-армейските гене-
рали, които са се предали там. Подценявайки заплахата от удар на Гудериан в южна
посока, Сталин все още отказва да позволи на Кирпонос да се изтегли от линията на
Днепър. Огромният язовир и водноелектрическата централа при Запорожие, великият
символ на съветския прогрес, са взривени като част от политиката на изгорената земя.
Евакуирането на цивилни, добитък и оборудване продължава още по-спешно, както
разказва Гросман. „Нощем небето червенееше от десетки далечни пожари, а денем над
целия хоризонт се стелеше сива завеса от дим. Жени с деца на ръце, старци, стада от
овце, крави и колхозни коне, потънали в прах, се движеха на изток по селските пътища,
с каруци или пеша. Трактористи караха машините си, които трещяха оглушително. Вла-
кове с фабрично оборудване, двигатели и парни котли заминаваха на изток всеки ден и
нощ.“376
На 16 септември танковите групи на Гудериан и Клайст се срещат при Лохвица и 700
000 души попадат в тяхното обкръжение. Наблизо Трета танкова дивизия унищожава
много щабни офицери, включително Кирпонос, и около 2000 войници. Шеста армия на
генерал-фелдмаршал Фон Райхенау навлиза сред развалините, в които интензивните
бомбардировки са превърнали Киев. Останалите в града цивилни са обречени на глад.
По-бърза смърт очаква евреите, избивани от отредите за разстрел. Още по на юг Еди-
найсета армия и Четвърта румънска армия напредват към Одеса. Следващите цели на
Група армии „Юг“ ще бъдат Крим, с голямата военноморска база Севастопол, и Ростов
на Дон, портата към Кавказ.
Битката за обкръжаване на Киев е най-голямата във военната история. Духът на гер-
манците пак се повишава. Завладяването на Москва отново изглежда възможно. За об-
лекчение на Халдер, Хитлер се е върнал към тази идея. На 6 септември той издава Ди-
ректива на Фюрера № 35, с която потвърждава настъплението срещу Москва. На 16

375
РГАЛИ 1710/3/43.
376
Документи на Гросман, РГАЛИ 1710/3/49.

184
септември, деня, когато двете танкови групи се съединяват при Лохвица, генерал-фел-
дмаршал Фон Бок издава предварителни заповеди за операция „Тайфун“.
Групата армии на Лееб след бързото си настъпление през балтийските държави
среща нарастваща съпротива с приближаването си към Ленинград. В средата на юли
контраатаката на генерал-лейтенант Николай Ватутин изненадва германците при езе-
рото Илмен. Дори с подкрепата на Трета танкова група на Хот настъплението на Лееб е
забавено от трудния терен, прошарен с брезови гори, езера и пълни с комари блата. По-
ловин милион мъже и жени от застрашения град са мобилизирани, за да изкопаят земни
насипи с дължина 1000 км и 636 километра противотанкови траншеи. На 8 август Хит-
лер заповядва на Лееб да обкръжи Ленинград, докато финландците си връщат загубе-
ните територии от двете страни на Ладожкото езеро. Необученото и зле въоръжено на-
родно опълчение е хвърлено в безплодни и кръвопролитни атаки, в буквалния смисъл
на руския израз „пушечно месо“. Общо над 135 000 ленинградчани, от фабрични работ-
ници до професори, се записват като доброволци – по свой избор или принудително. Те
не са обучени и нямат осигурена медицинска помощ, нито униформи, транспорт или
система за снабдяване. Над половината от тях нямат винтовки и въпреки това получават
заповеди за контраатаки срещу танкови дивизии. Повечето побягват в ужас от танко-
вете, срещу които нямат абсолютно никаква защита. Тези масови загуби на човешки
живот – може би около 70 000 души – са трагично безсмислени и никак не е сигурно
дали тяхната саможертва дори е забавила германците, достигнали линията на река Луга.
Съветската 34-та армия е разбита. Когато войниците се разбягват, 4000 души са аресту-
вани като дезертьори, а почти половината от ранените са заподозрени в самонараняване.
В една болница 460 души от общо 1000 имат огнестрелни рани в лявата ръка. 377
Естонската столица Талин е била отрязана вследствие на германското настъпление,
но Сталин отказва да разреши на съветските защитници да се евакуират по море по
Финландския залив до Кронщат. Докато промени мнението си, става твърде късно за
организирано изтегляне. На 28 август на корабите на Балтийския флот в Талин се качват
23 000 съветски граждани, докато германците си пробиват път в града. Без въздушна
поддръжка импровизираният флот отплава в морето. Германските мини, финландските
торпедни катери и Луфтвафе потопяват общо 65 кораба; 14 000 души загиват. Това е
най-голямата морска катастрофа в историята на Русия – по-тежка дори от поражението
през 1905 г. при Цушима.378
На юг от Ленинград германците се насочват през главната железопътна линия към
Москва. На 1 септември градът влиза в зоната на поражение на тяхната тежка артиле-
рия, която започва обстрел. Съветски военни камиони, пълни с ранени и бежанци от
последната вълна, се връщат в Ленинград; селяни карат претоварени каруци, други мък-
нат вързопи, а едно момче дърпа с въже коза, която се запъва по пътя, докато селата им
зад тях горят.379
Сталин беснее по адрес на Андрей Жданов, ръководителя на Комунистическата пар-
тия в Ленинград, и Ворошилов, местния началник на отбраната, когато научава, че гра-
довете се предават един след друг на германците, които обсаждат някогашната столица
от юг. Той подхвърля, че това сигурно е работа на изменници. „Не ти ли се струва, че
някой целенасочено разчиства пътя на германците? – пита той в телеграма до Молотов,

377
РГАСПИ 558/11/49, с. 1, цит. в Reid, Leningrad, сс. 65–6.
378
За евакуацията на Талин: David M. Glantz, The Battle for Leningrad, 1941–1944, Lawrence, Kan., 2002, с. 46.
379
Описание на бежанци от Василий Чекризов: Reid, Leningrad, с. 116.

185
който е на посещение в града с цел изясняване на фактите. – Безполезността на ленинг-
радското командване е абсолютно непонятна.“ 380 Само че вместо Ворошилов или Жда-
нов „да бъдат изправени пред трибунал“, през града преминава малка вълна на терор –
НКВД арестува обичайните заподозрени, които често са хора с чуждестранно звучащи
имена.
На 7 септември германската 20-а моторизирана дивизия настъпва на север от Мга, за
да превземе Синявинските възвишения. А на следващия ден, подсилена с част от 12-ра
танкова дивизия, стига до град Шлиселбург с неговата царска крепост от югозападната
страна на Ладожкото езеро, където в него се влива Нева. Ленинград вече е напълно об-
граден по суша. Единственият останал маршрут е през огромното езеро. Ворошилов и
Жданов цял ден събират смелост да кажат на Сталин, че германците са превзели Шли-
селбург. Обсадата на Ленинград, най-продължителната и най-безмилостната в модер-
ната история, е започнала.
Освен войниците, които са половин милион, цивилното население на Ленинград въз-
лиза на повече от два и половина милиона души, включително 400 000 деца. Щабът на
фюрера решава, че не иска да окупира града. Вместо това германците ще го бомбарди-
рат и ще го държат в изолация, така че жителите му да измрат от глад и болести. След
това самият град ще бъде разрушен, а областта – предадена на финландците.
Сталин вече е решил, че трябва да смени командването в Ленинград. Той нарежда на
Жуков да поеме нещата, разчитайки на неговата безпощадност. Жуков отлита от Мос-
ква веднага щом получава заповедта. Когато пристига, потегля с автомобила си направо
към военния съвет в Института „Смолни“, където по неговите думи се сблъскал с пора-
женски настроения и пиянство. Скоро той стига по-далече и от Сталин в готовността си
да заплаши семействата на войниците, които се предават. Жуков издава заповед до ко-
мандващите на Ленинградския фронт: „Дайте на всички войници ясно да разберат, че
семействата на онези, които се предадат на врага, ще бъдат разстрелвани, и че те самите
ще бъдат разстрелвани след връщането им от плен.“ 381
Жуков явно не осъзнава, че ако заповедта му бъде изпълнена буквално, това би оз-
начавало екзекуцията на самия Сталин. Синът на съветския диктатор, лейтенант Яков
Джугашвили, е бил пленен по време на операция за обкръжаване. Сталин заявява в час-
тен разговор, че щяло да бъде по-добре да не се е раждал. Нацистките пропагандни
служби скоро се възползват от трофейния пленник. „Появи се германски самолет – раз-
казва войник на име Василий Чуркин в дневника си. – Беше слънчев ден и видяхме как
от самолета се изсипват купчина листовки. На тях имаше снимка на сина на Сталин,
подкрепян от двете му страни от усмихнати германски офицери. Тя обаче беше нагла-
сена от Гьобелс и нямаше успех.“ 382 Безмилостното отношение на Сталин към сина му
се смекчава едва през 1945 г., когато разбира, че Яков се е хвърлил върху бодливата тел
в лагера и принудил охраната да го застреля.
Сталин не съчувства на цивилните. Когато научава, че германците принуждават
„старци и жени, майки и деца“ да вървят пред тях като човешки щит или да предадат
искане за капитулация, той заповядва тези хора да се разстрелват. „Моят отговор е –
никаква сантименталност. Вместо това удряйте в лицето врага и неговите съучаст-

380
РГАСПИ 558/11/492, с. 27, цит. ibid., с. 106.
381
РГАСПИ 83/1/18, с. 18.
382
ДВЧ, 21.8.41.

186
ници, болни или здрави. Войната е безжалостна и онези, които покажат слабост и до-
пуснат колебание, са първите, които ще паднат победени.“ 383 Един ефрейтор от 269-а
пехотна дивизия пише на 21 септември: „Тълпи от цивилни бягат от обсадата и човек
трябва да си затвори очите, за да не вижда нещастието. Дори на фронта, където в мо-
мента стават ожесточени престрелки, има много деца и жени. Щом някой снаряд про-
фучи опасно наблизо, те хукват да търсят укритие. Толкова комично изглежда, че за-
почваме да се смеем; всъщност обаче е тъжно.“384
Когато последните ранени и разбити войници успяват да се доберат до града, влас-
тите се опитват да наложат желязно управление чрез войските на НКВД, готови да раз-
стрелят на място всеки дезертьор или „пораженец“. Надига се вълна от сталинска пара-
ноя със заповед до НКВД да арестува потенциални врагове от двайсет и девет катего-
рии. Градът е обзет от трескава шпиономания, подклаждана от фантастични слухове,
най-вече защото съветските власти дават твърде оскъдна информация. Малък процент
от жителите на Ленинград се надяват, че сталинисткият режим може да падне, но няма
данни за германски или финландски разузнавачи, които да действат в града.
Жуков дава заповед да разположат оръдията от Балтийския флот в Кронщат – или
като плаващи батареи, или като ги демонтират и закарат на Пулковските хълмове край
Ленинград, откъдето да отвръщат на огъня на вражеските артилерийски позиции. Огъ-
нят им се насочва от генерала от артилерията Николай Воронов от купола на катедра-
лата „Исакиевски събор“. Нейното голямо позлатено кубе, което се вижда от Финлан-
дия, скоро е покрито с камуфлажна сива боя.
На 8 септември, деня, в който германците превземат Шлиселбург, бомбардировачи
на Луфтвафе се прицелват в складовете за храни южно от града. „Стълбове от гъст дим
се издигат високо – пише в дневника си Чуркин, ужасен от последствията, които ще има
това. – Горят Бадаевските складове за хранителни продукти. Огънят поглъща шестме-
сечните продоволствени запаси за цялото население на Ленинград.“ 385 Властите не про-
явили достатъчно предвидливост, за да разположат складовете на отдалечени места.
Дажбите ще трябва да бъдат намалени драстично. Не са взети достатъчно мерки да се
доставят и дърва за горене за зимата. Най-голямата грешка обаче е тази, че не са еваку-
ирали повече цивилни. Като се изключат бежанците, по-малко от половин милион ле-
нинградчани са били изпратени на изток, преди германското настъпление да прекъсне
връзката с Москва.
През втората половина на септември германците предприемат яростни атаки с ин-
тензивни въздушни нападения. Съветските пилоти с техните остарели самолети отново
нямат друг избор, освен да се блъскат в германските бомбардировачи. Все пак защит-
ниците, главно благодарение на артилерийската поддръжка, успешно отбиват назем-
ните атаки. Морските пехотинци от Балтийския флот изиграват решаваща роля. Те но-
сят тъмносините си моряшки шапки дръзко нахлупени, с паднал върху челото перчем,
като горд отличителен знак.
На 24 септември генерал-фелдмаршал Фон Лееб признава, че не му достигат сили да
пробие отбраната. Това съвпада с продължаващия натиск от други германски команд-
ващи да подновят настъплението срещу Москва. Танковата група на Хот е повикана
обратно в Група армии „Център“. И двете страни са вече в отбрана и с наближаването
на зимата, която донася по-силни студове нощем, боевете се превръщат в окопна война.

383
20.9.41, РГАЛИ 1817/2/185.
384
Gefr. Hans B., 269.Inf.Div., BfZ-SS.
385
ДВЧ, 4.9.41.

187
В края на месеца ожесточено оспорваният фронт се разпада на спорадични артиле-
рийски двубои.
Съветските загуби на север са потресаващи, с 214 078 „невъзстановими загуби“. Това
означава между една трета и една втора от всички дислоцирани войски. Те обаче ще се
окажат малко в сравнение с масовото измиране от глад, което предстои. Дори Ленинг-
рад да се предаде, Хитлер няма намерение да окупира града и още по-малко – да изх-
ранва неговите жители. Той иска и самото населено място, и обитателите му да бъдат
изтрити от лицето на земята.

188
 13.
Rassenkrieg 386

ЮНИ-СЕПТЕМВРИ 1941 Г.

Германските войници, които са били ужасени от нищетата на полските села през

1939 г., изразяват още по-силно отвращение от видяното на съветска територия. Като се
започне от избиването на затворниците от НКВД и се стигне до примитивните условия
в колхозите, впечатленията им от „съветския рай“, както го нарича Гьобелс с унищожи-
телен сарказъм, потвърждават техните предразсъдъци. Нацисткият пропаганден минис-
тър със сатанинския си гений разбира, че само презрение и ненавист не са достатъчни.
Комбинацията от омраза и страх е най-ефикасното средство да вдъхновят нагласата за
унищожение. Всички епитети, които използва – „азиатски“, „предателски“, „еврейски
болшевики“, „скотски“, „подчовешки“ – сочат към тази цел. Хитлер е убедил повечето
войници, че евреите са започнали войната.
Атавистичният, пропит със страх интерес, който много, ако не повечето, германци
изпитват към източните славяни, е усилен, естествено, от сведенията за невероятните
жестокости от революцията и гражданската война в Русия. Нацистката пропаганда се
стреми да експлоатира идеята за културен сблъсък между германския ред, от една
страна, и болшевишкия хаос, мизерия и безбожие – от друга. Въпреки повърхностните
сходства между нацисткия и съветския режим идеологическото и културно разделение
между двете страни е дълбоко и засяга всички сфери на живота, от най-значимите до
най-маловажните.
През горещите летни месеци германците често карат мотоциклетите си само по къси
панталони и очила. В Белорусия и Украйна възрастните жени са шокирани от изложе-
ните им на показ тела. Още по-голям е потресът им, когато германски войници се раз-
хождат голи из къщите им и закачат младите жени. Въпреки сравнително малобройните
изнасилвания от германски войници, разквартирувани в селата близо до фронта, много
повече подобни случаи има в тила, особено срещу млади еврейки.
Най-тежкото престъпление е извършено с официално одобрение. Млади украинки,
белорускини и рускини са задържани и изпращани принудително в армейски публични
домове. Това робство ги подлага на постоянни изнасилвания от войниците в свободното
им време. Ако се съпротивляват, германците ги наказват жестоко и дори ги разстрелват.
Въпреки че половите сношения с „подчовеци“ са нарушение на нацистките закони, во-
енните власти виждат в тази система прагматично решение от гледна точка както на
дисциплината, така и на физическото здраве на техните войници. Младите жени могат
поне да бъдат редовно преглеждани за заразни болести от лекарите на Вермахта.
Все пак германските войници понякога изпитват съжаление към съветските жени,
които са били изоставени при отстъплението и трябва да се справят без мъже, работни
животни или машини. „Понякога дори виждаме две жени, впрегнати в домашно изра-
ботен плуг, докато трета го насочва – пише един ефрейтор от свързочните войски в
писмо до близките си. – Цяла тълпа жени ремонтират пътя под надзора на човек от „Ор-
ганизация Тот“. Задължително използва камшика, за да внуши покорство! Едва ли има

386
Расова война.

189
семейство, в което мъжът да е още жив. В 90% от случаите отговорът на въпроса е:
„Съпругът загинал във войната!“ Страшно е. Руснаците безспорно са загубили ужасно
много мъже.“ 387
Много съветски граждани, особено украинци, не са очаквали ужасите на германската
окупация. В Украйна много селяни първоначално посрещат приятелски германските
войски с традиционния дар от хляб и сол. След извършената от Сталин принудителна
колективизация на стопанствата и ужасния глад от 1932-1933 г., в резултат от който
загиват около 3,3 милиона души, омразата към комунистите е масова. 388 По-възрастните
и по-религиозни украинци се обнадеждават при вида на черните кръстове върху гер-
манските бронирани машини, които навяват мисли, че са тръгнали на кръстоносен по-
ход срещу безбожния болшевизъм.
Офицери от Абвера смятат, че като се има предвид колко обширни области трябва
да завладеят, най-добрата стратегия на Вермахта би била да наберат украинска армия
от един милион души. Тяхното предложение не се приема от Хитлер, който не иска да
раздават оръжия на славянските „унтерменшен“ 389, но армията и СС започват скоро да
игнорират мнението му и да вербуват войници. От друга страна, германците забраняват
Организацията на украинските националисти, чиито членове са им помагали непосред-
ствено преди нахлуването. Берлин иска да смаже надеждите им за независима Украйна.
След всички пропагандни твърдения за съветския индустриален триумф украинците
и хора от други етноси са изумени от качеството и разнообразието на германската тех-
ника. Василий Гросман описва как селяните се струпали около пленен австрийски мо-
тоциклетист. „Всички се възхищават на неговата дълга и мека стоманеносива кожена
куртка. Всички я пипат, като поклащат глави. Това означава: как изобщо можем да се
борим с хора, които носят подобни куртки? Самолетите им сигурно са също толкова
добри като куртките.“390
В писмата до дома германските войници се оплакват, че в Съветския съюз няма
почти нищо за плячкосване освен храна. Пренебрегвайки подаръците, които получават
в началото, те ловят гъски, пилета и рогат добитък. Мачкат кошери, за да вземат меда,
и не обръщат внимание на молбите на жертвите, които им казват, че няма да им остане
с какво да преживеят зимата. Германските пехотинци си спомнят с тъга за кампанията
във Франция и богатите печалби от нея. Освен това, за разлика от французите, войни-
ците от Червената армия продължават да се бият, отказвайки да признаят поражението.
Всеки германски войник, който покаже състрадание към мъките на съветските плен-
ници, си навлича присмеха на своите другари. За огромното мнозинство от тях стоти-
ците хиляди военнопленници не са нищо повече от човешка сган. Жалкото състояние и
мръсотията им – резултат от отношението към тях, – само усилват предразсъдъците, на-
садени от пропагандата през предишните осем години. По този начин жертвите стават
обект на дехуманизация и предварителните очаквания лесно се потвърждават от прак-
тиката. Войник, който охранява колона съветски военнопленници, пише на семейството
си, че те ядат „трева като добитък“. А когато минават през поле с картофи, „се хвърлят
на земята, изкопават ги с пръсти и ги ядат сурови“. 391 Въпреки че битките за обкръжа-
ване са основният елемент в плана за „Барбароса“, германското военно ръководство

387
O’Gefr. Hanns W., 387.Inf.Div., 31.5.42, BfZ-SS 45 842.
388
За глада в Украйна: вж. Snyder, Bloodlands, с. 53.
389
„Подчовеци“, непълноценни хора.
390
Документи на Гросман, РГАЛИ 1710/3/49.
391
Sold. Josef Z., 3.Kp/Ldsschtz. Btl.619, 12.9.41, BfZ-SS 20 355 D.

190
умишлено е пропуснало да се подготви за огромния брой пленници. Колкото повече
умрат от липса на грижи, толкова по-малко ще трябва да бъдат изхранвани.
Един френски военнопленник описва пристигането на група съветски пленници в
лагер на Вермахта в Генералното губернаторство: „Руснаците идваха в редици по пе-
тима, хванати за ръце, защото никой от тях не можеше да върви сам – „ходещи скелети“
всъщност беше единственото подходящо описание. Цветът на лицата им не беше дори
жълт, той беше зелен. Почти всички примигваха, сякаш нямаха сили да фокусират пог-
леда си. Падаха ред по ред, по петима наведнъж. Германците ги блъскаха и удряха с
приклади и камшици.“392
По-късно германските офицери се опитват да обяснят отношението към трите мили-
она души, взети в плен до октомври, с липсата на достатъчно войници за охраната им и
недостига на транспорт, необходим за изхранването им. Истината обаче е, че хиляди
червеноармейски пленници умират при форсирани маршове просто защото Вермахтът
не иска неговите камиони или влакове да бъдат „заразени“ от „смрадливата“ човешка
маса. Няма подготвени лагери, затова натикват хилядите мъже в участъци, заградени с
бодлива тел, под открито небе.
Доставят им оскъдни количества храна или вода. Това е част от нацисткия „План на
глада“, предназначен да унищожи три милиона съветски граждани, за да премахне проб-
лема с „пренаселеността“ на окупираните територии. Ранените се оставят на грижите
на червеноармейски лекари, които обаче нямат никакви медицински средства. Когато
германските пазачи хвърлят през телената ограда крайно недостатъчни количества
хляб, те се забавляват да гледат как хората се борят за него. Само през 1941 г. над два
милиона съветски военнопленници умират от глад, болести и непоносими условия на
живот.
Съветските войници отвръщат със същото, като убиват пленници с куршуми или
щикове в гнева си, предизвикан от неочакваната инвазия и безмилостните военни ме-
тоди на германците. Във всеки случай невъзможността да се хранят и пазят пленниците
в хаоса на отстъплението означава, че малко от тях ще се спасят. Старшите командири
са раздразнени от загубата на „езици“, които да бъдат разпитани с разузнавателна цел.

***

Съчетанието от страх и омраза има голям дял и в жестокостта на войната срещу пар-
тизаните. Традиционната германска военна доктрина открай време възпитава чувство
на възмущение срещу всяка форма на партизанска война, дълго преди да се появят ин-
струкциите на ОКВ за разстрелване на комисари и партизани. Още преди Сталин да
призове за въстание в тила на германците в речта си на 3 юли 1941 г., се заражда спон-
танна съветска съпротива сред групите червеноармейски войници, които германските
армии са подминали. В гористи и блатисти райони се сформират отряди, попълвани от
цивилни, които бягат от преследване и от разрухата в своите села.
Използвайки познанията си за местността и камуфлажните умения, които са нещо
естествено за живеещите в селските области и горите, съветските партизани скоро се
превръщат в несравнимо по-голяма заплаха, отколкото създателите на „Барбароса“ ня-
кога са си представяли. Към началото на септември 1941 г. зад германските линии само
в Украйна действат 63 партизански подразделения с общ състав близо 5000 мъже и

392
Свидетелски показания на Пол Розе, IMT VI, с. 291, цит. в Peter Padfield, Himmler, Reichsführer- SS, London, 2001, с.
431.

191
жени. НКВД планира да внедри още осемдесет групи, докато други 434 подразделения
се обучават, за да действат в тила на противника. Общо над 20 000 партизани вече дейс-
тват по места или се подготвят за това. Това число включва специално обучени теро-
ристи, които могат да се представят за германски офицери. Обекти на нападенията им
стават железопътни линии, подвижни състави и локомотиви, военни влакове, снабди-
телни камиони, куриери с мотоциклети, мостове, складове за гориво, боеприпаси и
храни, телефонни и телеграфни линии. Като използват спуснати с парашут радиостан-
ции, партизански подразделения под ръководството на офицери предимно от гранич-
ните войски на НКВД предават разузнавателни сведения до Москва и получават указа-
ния.393
Естествено, партизанската кампания лишава донякъде от привлекателност идеята за
колонизиране на „райската градина“ на Хитлер в очите на потенциалните заселници от
Германия и етническите германци, на които са обещани ферми по тези земи. Целият
план за „жизнено пространство“ на изток изисква „прочистени“ райони и напълно под-
чинено селячество. Както може да се предвиди, наказателните мерки на нацистите ста-
ват все по-жестоки. Селата близо до партизанските нападения се изгарят до основи. Ек-
зекутират се заложници. Правят впечатление наказания като публично обесване на
млади жени и девойки, обвинени, че помагат на партизаните. Колкото по-безмилостна
е реакцията обаче, толкова повече се усилва решимостта за съпротива. В много случаи
съветските партизани умишлено провокират германските репресивни мерки, за да уве-
личат омразата към нашествениците. Наистина това е „желязно време“ 394. Животът на
отделния човек като че ли е загубил всякаква стойност – особено в очите на германците,
ако този човек е евреин.
Холокостът се състои от две основни части, които Василий Гросман по-късно нарича
„шоа395 чрез куршуми и шоа чрез газ“396, а развитието на процеса, който накрая ще до-
веде до промишления мащаб на унищожение в лагерите на смъртта, е във всеки случай
неравномерно. До септември 1939 г. нацистите са се надявали да принудят германските,
австрийските и чешките евреи да емигрират, като ги малтретират, унижават и изземват
имуществото им. След като войната започва, това става все по-трудно. Завладяването
на Полша поставя под тяхната юрисдикция още 1,7 милиона евреи.
През май 1940 г., по време на нахлуването във Франция, Химлер пише за Хитлер
доклад, озаглавен „Някои размисли върху третирането на чуждестранното население на
изток“397. Той предлага да се пресее полското население, за да могат „расово пригод-
ните“ да бъдат германизирани, а останалите – превърнати в робска работна сила. Що се
отнася до евреите, той пише: „Надявам се да залича напълно понятието „евреи“ чрез
възможността за масова емиграция в колония в Африка или на друго място.“ На този
етап Химлер смята геноцида – „болшевишкия метод на физическо унищожение“ – за
„негермански и невъзможен“.
Намеренията на Химлер да изпрати европейските евреи в чужбина се съсредоточават
върху Мадагаскар. (Адолф Айхман, все още младши функционер по това време, мисли
за Палестина, която е подмандатна територия на Великобритания.) 398 Райнхард
393
Подготовка на партизанска съпротива: 2.9.41, Bellamy, Absolute War, сс. 267–8.
394
Документи на Гросман, РГАЛИ 1710/3/43.
395
Катаклизъм, катастрофа (иврит).
396
Документи на Василий Гросман, The Road, London, 2009, с. 60.
397
Christopher Browning, ‘Nazi Resettlement Policy and the Search for a Solution to the Jewish Question, 1939–1941’, в
неговата книга The Path to Genocide: Essays on Launching the Final Solution, Cambridge, 1992, сс. 16–17, цит. в Mark Mazower,
Dark Continent: Europe’s Twentieth Century, London, 1998, с. 170.
398
Химлер и Мадагаскар: Christopher R. Browning, The Origins of the Final Solution, London, 2004, сс. 81–9.

192
Хайдрих, заместникът на Химлер, също изказва мнението, че проблемът с тези 3,75 ми-
лиона евреи, колкото се намират на окупираната от германците територия, не може да
се реши чрез емиграция, така че е необходимо „териториално решение“399. Проблемът
е, че макар и вишиска Франция да дава съгласието си, „планът Мадагаскар“ не може да
се осъществи заради британското военноморско превъзходство. Все пак идеята да де-
портират евреите в нещо подобно на резерват си остава предпочитаният вариант.
През март 1941 г., когато гетата в Полша преливат от народ, се разглежда възмож-
ността за масова стерилизация. След това, с плановете на Хитлер за операция „Барба-
роса“, нацистите на високи постове прегръщат идеята да преместят европейските евреи,
както и 31 милиона славяни, в някой далечен район във вътрешността на Съветския
съюз веднага щом постигнат победа. Това ще стане, когато германските армии стигнат
до линията Архангелск-Астрахан и Луфтвафе може да премине към бомбардировки на
отдалечени цели като оставащите съветски оръжейни заводи и комуникационни цент-
рове в района на Урал и на изток от него. За Ханс Франк, временно управляващ Гене-
ралното губернаторство, нахлуването обещава възможността да депортира всички ев-
реи, които са били струпани на неговата територия.
Други, включително Хайдрих, се концентрират върху по-непосредствени грижи, по-
специално „умиротворяването“ на завладените територии. Представата на Хитлер за
„умиротворяване“ е напълно ясна. „Това – казва той на Алфред Розенберг, пълномощ-
ния министър за източните територии – ще стане най-добре, като разстрелваме всеки,
който дори ни погледне накриво.“400 Войниците не трябва да се подлагат на съдебно
преследване за престъпления срещу цивилни, освен ако това не е абсолютно наложи-
телно заради изискванията на дисциплината.
Командващите на сухопътните войски, запленени от Хитлер след триумфа над Фран-
ция, в който открито са се съмнявали, не повдигат възражения. Някои от тях прегръщат
с ентусиазъм идеята за война на унищожение – Vernichtungskrieg. Доколкото е останало
някакво чувство на възмущение от жестокостите на СС в Полша, то се е разсеяло. Глав-
нокомандващият генерал-фелдмаршал Фон Браухич работи в тясно сътрудничество с
Хайдрих върху връзката между армията и СС по време на „Барбароса“. Германската
армия ще снабдява айнзацгрупите и ще поддържа връзка с тях чрез старшия офицер от
разузнаването във всеки армейски щаб. Следователно на ниво армейско командване и
старши офицерски състав в щабовете никой не може да твърди, че е бил в неведение за
техните действия.
Когато става дума за „шоа чрез куршуми“, обикновено се сещаме за делата на трите
хиляди есесовци от айнзацгрупите. Затова често се пренебрегват кланетата, извършени
от онези 11 000 души от батальоните (двайсет и един на брой) на полицията за опазване
на реда, Ordnungspolizei, които следват настъпващите армии като втора вълна значи-
телно по-назад в тила им. Химлер сформира и една есесовска кавалерийска бригада, и
две други бригади от Вафен СС, които също са готови да съдействат. Командващият на
1-ви кавалерийски полк от СС е Херман Фегелайн, който през 1944 г. сключва брак със
сестрата на Ева Браун и така става част от обкръжението на фюрера. Химлер заповядва
на неговата кавалерия да екзекутира всички евреи от мъжки пол и да натика жените им
в Припятските блата. Към август 1941 г. кавалерийската бригада по собствените и данни
е убила в битка 200 руснаци и е разстреляла 13 788 цивилни, повечето от които евреи,
квалифицирани като „грабители“.

399
Цит. в Kershaw, The Nazi Dictatorship, с. 112.
400
Цит. ibid., с. 266.

193
 Всяка от трите групи армии в нахлуването ще бъде следвана плътно от айнзацгрупа.
По-късно ще бъде добавена и четвърта, която да следва румънците и Единайсета армия
на юг по крайбрежието на Черно море. Личният състав на айнзацгрупите се набира от
всички части на империята на Химлер, включително Вафен СС, СД (Sicherheitsdienst)401,
Зипо (Sicherheitspolizei)402, Криминалната полиция (Крипо) и Полицията за опазване на
реда (Ordnungspolizei). Всяка айнзац-група от около 800 души се състои от два специ-
ални отряда (Sonderkommando), които действат в непосредствена близост зад войската,
и два оперативни отряда (Einsatzkommando), които ги следват малко по-назад.403
Хайдрих инструктира командващите на айнзацгрупите, които произлизат от инте-
лектуалния елит на СС (повечето имат докторска степен), да насърчават местните анти-
семитски групировки да избиват евреи и комунисти. Тези дейности получават опреде-
лението „усилия за самопрочистване“404. Те обаче не трябва да свидетелстват за офици-
ално одобрение от страна на германците, нито пък да позволят на тези групировки да
смятат, че с действията си могат да спечелят някаква форма на политическа независи-
мост. Самите айнзацгрупи ще екзекутират функционерите на Комунистическата партия,
комисарите, партизаните и „евреите на партийни и държавни длъжности“ 405. Вероятно
Хайдрих приема също така, че те могат и трябва да излизат извън границите на тези
категории, ако намерят за уместно, когато изпълняват задълженията си с „безпрецеден-
тна суровост“, например като разстрелват мъжете евреи на възраст за военна служба.
Както изглежда обаче, на този етап няма официални свидетелства да се насърчават
убийствата на еврейски жени и деца.
Избиването на евреи от мъжки пол започва веднага след като германските армии
преминават съветската граница на 22 юни. Много от рано извършените кланета са дело
на литовски и украински антисемити, както е предвиждал и Хайдрих. В Западна Ук-
райна те избиват 24 000 евреи. В Каунас жертвите са 3800. В някои случаи пред погледа
на германски войници залавят евреи и ги измъчват; скубят или палят брадите на рави-
ните. След това ги пребиват до смърт под одобрителните викове на тълпата. Германците
стимулират и поддържат представата, че тези убийства са възмездие за кланетата, из-
вършени от НКВД преди неговото отстъпление. Айнзацгрупите и полицейските бата-
льони също започват да арестуват и разстрелват евреи със стотици и дори хиляди.
Жертвите им са заставени да изкопават сами масовите си гробове. Разстрелват всеки,
който не копае достатъчно бързо. След това ги карат да се съблекат – отчасти за да могат
да раздадат на други дрехите им след това, но също и в случай че крият в тях ценни
предмети или пари. Заставят ги да коленичат на ръба на ямата и ги застрелват в тила,
така че тялото да се наклони напред и да падне вътре. Други части от СС и полицията
смятат за по-чиста работа да принудят първите жертви да легнат в редица по дъното на
големия изкоп и да ги застрелят на място с картечни пистолети. После заставят следва-
щата група хора да легнат върху телата, с глави към краката, и разстрелват и тях. Този
подход е известен като „метод на сардините“ 406. В няколко случая закарват евреите в
синагогата и я запалват. Ако някой се опита да избяга, застрелват го.

401
Службата за сигурност.
402
Охранителната полиция.
403
За айнзацгрупите вж. ibid., сс. 224–43.
404
„Усилия за самопрочистване“ или Selbstreinigungsbestrebungen: ibid., с. 228.
405
Ibid., с. 219.
406
Raul Hilberg, The Destruction of the European Jews, New York, 1985, с. 146.

194
 С постоянните визити на Химлер с цел да поощри хората си по принцип, процесът
ескалира от само себе си. Първоначалната целева група на „евреите на партийни и дър-
жавни длъжности“ веднага се разширява, за да включи всички мъже на възраст за во-
енна служба, а след това и всички евреи от мъжки пол независимо от възрастта. В края
на юни и началото на юли еврейски жени и деца се избиват предимно от местни анти-
семитски групи. Към края на юли обаче айнзацгрупите от СС, бригадите от Вафен СС
на Химлер и полицейските батальони също редовно убиват жени и деца. Въпреки ука-
занието на Хитлер да не се въоръжават славяни, в това им помагат около 26 полицейски
батальона от местни жители, повечето от които са привлечени от възможността да обе-
рат своите жертви.
Редовни войници от германската армия и дори членове на Луфтвафе също участват
в убийствата, както по-късно установяват служители на Седми отдел от НКВД от раз-
питите на германски военнопленници. „Един пилот от Трета въздушна ескадрила каза,
че участвал в екзекуцията на група евреи в едно от селата край Бердичев в началото на
войната. Те били екзекутирани за наказание, че са предали германски пилот на Черве-
ната армия. Един ефрейтор от 765-и пионерен батальон на име Тракслер свидетелства
за екзекуциите на евреи от войници на СС край Ровно и Дубно. Когато един от войни-
ците отбелязал, че гледката е ужасна, някакъв подофицер от същата част, на име Граф,
казал, че „евреите са свине и с премахването им показваш, че си цивилизован човек“.“ 407
Един ден германски ефрейтор от транспортните войски, придружаван от писаря на
своята рота, случайно видял „как хора от СС карат по пътя мъже, жени и деца, завързани
с тел заедно за ръцете“408. Отиват да погледнат какво става. Край селото виждат 150-
метров изкоп с дълбочина около три метра. На мястото са събрани стотици евреи. Жер-
твите са заставени да легнат в изкопа в редици, така че и от двете им страни да мине по
един есесовец и да ги разстреля с картечен пистолет, пленен от съветски войски. „След
това отново избутаха напред хора, които трябваше да влязат вътре и да легнат върху
мъртвите. В този момент едно момиче – трябва да беше на около 12 години – извика с
ясен и жален пронизителен глас: „Оставете ме да живея, аз още съм само дете!“ Сграб-
чиха детето, хвърлиха го в изкопа и го застреляха.“
Малцина успяват да се спасят от тези кланета. Разбира се, те са крайно травматизи-
рани от преживяното. В североизточната част на Украйна Василий Гросман среща една
от тях. „Едно момиче – еврейска красавица, която успяла да избяга от германците, – има
блестящи, напълно безумни очи“ 409 – пише той в бележника си.
По-младите офицери във Вермахта, както изглежда, по-лесно приемат избиването на
еврейски деца в сравнение с по-старото поколение главно защото са убедени, че поща-
дените ще се върнат да търсят възмездие в бъдещето. През септември 1944 г. тайно е
записан разговор между генерала от танковите войски Хайнрих Ебербах и неговия син
в Кригсмарине, докато двамата са в британски плен. „Според мен – казва генерал Ебер-
бах – можем дори да допуснем, че избиването на онези милион евреи, или колкото са
били, е било необходимо в интерес на нашия народ. Да се убиват жените и децата обаче
нямаше нужда. Това беше прекалено.“ Синът му отговаря: „Е, ако ще избиваме евреите,
тогава да убиваме и жените и децата, или поне децата. Няма нужда да се прави пуб-
лично, но каква е ползата да убиваме старите хора?“ 410

407
ЦАФСБ 14/4/326, сс. 264–7.
408
Ефр. Ханс Р., интервю ‘Die Deutschen im Zweiten Weltkrieg’, SWF TV, 1985, цит. в Robert Kershaw, War without
Garlands, London, 2009, сс. 285–6.
409
РГАЛИ 1710/3/49.
410
TNA WO 208/4363.

195
 По принцип фронтовите формации нямат дял в кланетата, но има и забележителни
изключения, особено СС дивизия „Викинг“ в Украйна и някои пехотни дивизии, които
участват в убийства като тези в Брест-Литовск. Макар и да няма съмнение относно тяс-
ното сътрудничество между СС и щабовете на групите армии, старшите офицери от
сухопътните сили се опитват да се дистанцират от случващото се. Издават се заповеди
срещу членове на Вермахта, станали участници или свидетели на масови убийства, но
все повече войници в свободното си време отиват да гледат и снимат жестокостите. Ня-
кои дори предлагат доброволно да поемат работата, когато екзекуторите поискат да си
вземат почивка.
Както и в Литва, Латвия и Белорусия, масовите убийства се разпространяват в цяла
Украйна, често подпомагани от местни хора, вербувани за съставяне на помощни части.
Антисемитизмът се е усилил значително по време на големия глад в Украйна, когато
съветски агенти пускат слухове, че евреите носят основната вина за глада, за да снемат
отговорността от самия Сталин с неговата политика на колективизация и „разкулач-
ване“. За охрана на пленените червеноармейци също се използват украински добро-
волци. „Те са изпълнителни и приятелски настроени – пише един ефрейтор. – Голямо
облекчение са за нас.“411
След кланетата в Лвов и други големи градове украински колаборатори издават и
залавят жертвите на Айнзацгрупа C в Бердичев, който е едно от местата с най-голяма
концентрация на евреи. Когато германските войски влизат в града, „войниците се про-
виквали „Jude kaputt!“ от камионите и размахвали оръжията си“412, открива Василий
Гросман много по-късно през войната. Над 20 000 евреи са избити на групи край само-
летната писта. Сред тях е майката на Гросман и през останалата част от живота си той
се измъчва от чувство на вина, че не я е върнал обратно в Москва веднага след като
германското нахлуване е започнало.
Еврейката Ида Белозовская описва сцената, когато германците влизат в нейния град
близо до Киев на 19 септември: „Хора с угоднически, щастливи, сервилни изрази на
лицето стояха от двете страни на пътя, приветствайки своите „освободители“. В онзи
ден вече знаех, че животът ни свършва, че започва нашето изпитание. Всички бяхме в
мишеловка. Къде можехме да отидем? Нямаше къде да избягаме.“ 413 Местните хора из-
дават евреите на германските власти не само по антисемитски подбуди, но и от страх,
както свидетелства Белозовская. Германците избиват всички семейства, разкрити, че
приютяват евреи, така че дори онези, които им съчувстват и са готови да им дадат храна,
не смеят да ги приберат в дома си.
Докато унгарската армия, придадена към Група армии „Юг“ на Рундщет, не участва
в масовите убийства, румънците, които нападат Одеса – град с многобройно еврейско
население, – извършват ужасяващи жестокости. Има сведения, че още през лятото на
1941 г. румънците са избили около 10 000 евреи при отвоюването на окупираните от
СССР области Бесарабия и Буковина. Дори германски офицери оценяват поведението
на своите съюзници като произвол и ненужен садизъм. В Одеса румънците избиват 35
000 души.
Към германската Шеста армия под командването на генерал-фелдмаршал Фон Рай-
хенау, най-убедения нацист от цялото висше командване, е придадена 1-ва СС бригада.
В масовите убийства по пътя участва също и една дивизия от полевата жандармерия

411
Gefr. Ludwig B., Nachsch.Btl.563, 27.7.42, BfZ-SS 28 743.
412
Документи на Гросман, РГАЛИ 1710/1/123.
413
Ида С. Белозовская, ГАРФ 8114/1/965, сс. 68–75.

196
(Feldgendarmerie), както и други военни части. На 27 септември, малко след превзема-
нето на Киев, Райхенау участва в съвещание с коменданта на града и есесовски офицери
от „Зондеркоманда 4а“. Разбират се комендантът да разлепи афиши, в които се нарежда
на евреите да се съберат за „евакуация“, като донесат със себе си документи за само-
личност, пари, ценни вещи и топли дрехи.
Жестоките намерения на нацистите са неочаквано подпомогнати от един любопитен
страничен ефект от пакта „Молотов-Рибентроп“. Сталинската цензура е задушавала
всеки намек за свирепия антисемитизъм на Хитлер. Затова когато на евреите в Киев е
наредено да се явят за „преселване“, цели 33 771 души изпълняват нареждането. Шеста
армия, която трябва да съдейства за транспортирането им, е очаквала да се явят не по-
вече от 7000. На специалния отряд от СС му отнема три дни да избие всичките в дефи-
лето Бабий Яр близо до града. 414 Ида Белозовская, която е омъжена за друговерец,
описва събирането на евреите в Киев, сред които и членове на собственото и семейство.
„На 28 септември моят съпруг и сестра му, рускиня, отидоха да изпратят моите клет-
ници на последното им пътуване. Те си мислеха, а и всички ние искахме да вярваме, че
германските варвари просто ще ги изпратят някъде, и в продължение на няколко дни
хората се отправяха на големи групи към своето „спасение“. Нямаха време да приемат
всички и нареждаха на хората да се върнат на следващия ден (германците не се прето-
варваха с работа). И хората продължаваха да идват ден след ден, докато накрая дойдеше
техният ред да напуснат този свят.“ 415
Нейният съпруг руснак тръгва след една от групите, транспортирани до Бабий Яр, за
да разбере какво става. „Ето какво видял през една цепнатина във високата ограда. Хо-
рата били разделяни – мъжете на една страна, жените на друга. Застанали разсъблечени
(трябвало да оставят нещата си на друго място) и тогава започнали да ги покосяват с
картечни пистолети и картечници, а звукът от изстрелите заглушавал техните викове и
стенания.“
Според направената оценка над един милион и половина съветски евреи са се спа-
сили от отрядите за унищожение. Повечето евреи в Съветския съюз обаче са съсредо-
точени в западната част на страната, най-вече в големите градове, което улеснява зна-
чително работата на айнзацгрупите. Командирите на айнзац-групите при това са при-
ятно изненадани от готовността и понякога силното желание за сътрудничество от
страна на техните колеги от армията. Изчислено е, че общият брой на евреите, избити
от есесовските айнзацгрупи, Полицията за опазване на реда, антипартизанските части и
самата германска армия, до края на 1942 г. надхвърля 1,35 милиона души.
Неравномерно се развива и практиката на „шоа чрез газ“. Още през 1935 г. Хитлер е
дал да се разбере, че щом войната започне, той ще въведе програма за евтаназия. Прес-
тъпниците с увредена психика, „слабоумните“, инвалидите и децата с вродени де-
фекти – всички те са включени в нацистката категория на „живота, който не си струва
да се живее“. За първи път евтаназия е приложена на 25 юли 1939 г. от личния лекар на
Хитлер, д-р Карл Брант, когото фюрерът е помолил да състави консултативен комитет.
По-малко от две седмици преди нахлуването в Полша министерството на вътрешните

414
Шеста армия и Бабий Яр: Hannes Heer (ed.), Vernichtungskrieg. Verbrechen der Wehrmacht 1941 bis 1944, Hamburg,
1996.
415
Ида С. Белозовская, ГАРФ 8114/1/965, сс. 68–75.

197
работи издава заповед до болниците да докладват за всеки случай на „уродливи ново-
родени“416. Приблизително по същото време в тази система за информиране са вклю-
чени и възрастни пациенти.
Умъртвяването на пациенти с умствени увреждания обаче започва най-напред в
Полша, три седмици след нахлуването. Те са разстреляни в една близка гора. Скоро за-
почва избиване на други обитатели на психиатриите. Над 20 000 души са убити по този
начин. След това са разстреляни германски пациенти от Померания. Две от болниците,
опразнени по този начин, са превърнати в казарми за Вафен СС. Към края на ноември
започват да действат газовите камери с въглероден моноксид, а Химлер наблюдава едно
от тези групови убийства през декември. В началото на 1940 г. се правят експерименти
със запечатани камиони като подвижни газови камери. Това се смята за напредък, за-
щото елиминира усложненията, свързани с превоза на пациентите. На организатора са
обещани десет райхсмарки на глава.
Управлявана от Берлин, системата се разширява на територията на Райха под името
Т4. Убеждават родителите на деца с недъзи (някои от които просто имат затруднения с
ученето), че има друга институция, където ще се грижат по-добре за тях. После им съ-
общават, че детето е починало от пневмония. Около 70 000 германци, възрастни и деца,
са умъртвени в газови камери до август 1941 г. Това число включва и германски евреи,
които са били хоспитализирани за продължително време.
Огромният брой на жертвите и неубедителните смъртни актове не позволяват прог-
рамата за евтаназия да остане в тайна. Хитлер нарежда да бъде прекратена същия август,
след като е изобличена от духовници под ръководството на епископ Клеменс Аугуст,
граф Фон Гален. Тя обаче продължава и след това в неофициална форма, като става
причина за смъртта на още 20 000 души до края на войната. Членове на персонала, учас-
твал в програмата за евтаназия, са привлечени за работа в лагерите на смъртта в Източна
Полша през 1942 г. Както подчертават няколко историци, от нацистката програма за
евтаназия произтича не само началният план за „окончателното решение“; тя лежи и в
основата на техния идеал за расово и генетически чисто общество.
Тъй като Хитлер избягва писменото потвърждаване на противоречиви решения, ис-
ториците тълкуват заобиколния и често евфемистичен език на съпътстващите ги доку-
менти по различен начин, когато се опитват да определят в кой момент точно е напра-
вена крачката към осъществяване на „окончателното решение“. Това се оказва непо-
силна задача най-вече защото пътят към геноцида се състои от недокументирани актове
на поощрение отгоре в съчетание с поредица от некоординирани стъпки и експери-
менти, осъществявани по места от различните групи за унищожение. Той отразява по
любопитен начин армейския принцип за предоставяне на самостоятелност при изпъл-
нението на задачите, когато дадена обща инструкция трябва да се претвори в действие
от командира на място.
Достоверно е твърдението на някои историци, че основното решение да се пристъпи
към пряк геноцид е било взето през юли или август 1941 г., когато още изглежда, че е
във възможностите на Вермахта да постигне бърза победа. Други смятат, че това е ста-
нало не по-рано от есента, когато германското настъпление в Съветския съюз се забавя
осезаемо и „териториалното решение“ започва да изглежда все по-трудно осъществимо.

416
Henry Friedlander, The Origins of Nazi Genocide: From Euthanasia to the Final Solution, Chapel Hill, 1995, с. 43. Фрид-
ландър е главният източник за частта, която разглежда програмата за евтаназия.

198
Някои посочват още по-късна дата, вероятно втората седмица на декември, когато гер-
манската армия е спряна недалече от Москва, а Хитлер обявява война на Съединените
щати.
Фактът, че всяка отделна айнзацгрупа разбира мисията си донякъде различно, пред-
полага, че не е имало централизирано издаване на указания. Едва от август тоталният
геноцид се превръща в еталон и масовите убийства на еврейски жени и деца също стават
практика. На 15 август Химлер за пръв път става очевидец на екзекуция на сто евреи
край Минск – спектакъл, организиран по негово искане от Айнзацгрупа B. Гледката се
оказва непоносима за Химлер. Впоследствие обергрупенфюрерът Ерих фон дем Бах-
Целевски обръща внимание на факта, че в този случай са били разстреляни само сто
евреи. „Вгледайте се в очите на войниците от този отряд – казва му Бах-Целевски, –
колко дълбоко са разтърсени! Тези мъже са свършени за остатъка от живота си. Какъв
вид последователи обучаваме тук? Невротици или диваци!“ 417 Самият Бах-Целевски,
който страда от кошмари и болки в стомаха, по-късно е закаран в болница, за да бъде
лекуван по заповед на Химлер от главния лекар на СС.
Химлер след това произнася реч пред войниците, в която оправдава техните действия
и дава да се разбере, че Хитлер е дал заповед за ликвидирането на всички евреи в източ-
ните територии. Той сравнява работата им с унищожаване на дървеници или плъхове.
Същия следобед обсъжда с Бах-Целевски и с командира на айнзацгрупата Артур Небе
алтернативи на разстрелите. Небе предлага експеримент с експлозиви, който Химлер
одобрява. Опитът завършва с грозен, кървав и конфузен провал. Следващият етап е га-
зовият фургон, в който се вкарва въглероден моноксид от отработено гориво. Химлер
иска да намерят метод, който да е по-„хуманен“ за екзекуторите. Загрижен за духовното
им благосъстояние, той настоява командирите да организират забави с песни за вече-
рите. Повечето от убийците обаче предпочитат да търсят забвение в бутилката.
Възходящата тенденция в масовите убийства на евреи съвпада и с нарастващата бру-
талност към съветските военнопленници и тяхното пряко избиване. На 3 септември ин-
сектицидът „Циклон Б“, разработен за химическия конгломерат „ИГ Фарбен“, е изпитан
за първи път в Аушвиц-Биркенау върху съветски и полски затворници. В същото време
полицейски служители избиват евреи от Германия и Западна Европа, транспортирани
до източните територии, още при пристигането им с твърдението, че това е единстве-
ният начин да се справят с натрапените им множества. Висшите ръководители в окупи-
раните от германците източни територии – Райхскомисариат „Остланд“ (балтийските
държави и част от Белорусия) и Райхскомисариат „Украине“ – нямат представа каква е
официалната политика. Това ще стане ясно едва след Ванзейската конференция през
януари следващата година.

417
Цит. в Hilberg, The Destruction of the European Jews, с. 137.

199
 14.
„Големият съюз“
ЮНИ-ДЕКЕМВРИ 1941 Г.

Чърчил се е прочул с невъздържаното си бълване на идеи за продължаване на вой-

ната. Както един от неговите колеги отбелязва, проблемът е, че не знае кои от тях имат
някакъв смисъл. Чърчил обаче не е просто лисица, както го определя Айзая Бърлин. Той
притежава и характеристиките на таралеж и от самото начало има една голяма идея.
Великобритания сама няма шанс срещу Нацистка Германия. Британският премиер знае,
че трябва да привлече американците във войната, както е предвидил и в разговора със
сина си Рандолф през май 1940 г.
Без някога да се отклонява от тази цел, Чърчил не закъснява да сключи съюз с бол-
шевишкия режим, който винаги е ненавиждал. „Няма да се отрека от нито една дума,
която съм казал по въпроса – заявява той в реч по радиото на 22 юни 1941 г. след нови-
ната за германското нахлуване в Съветския съюз. – Всичко това обаче бледнее пред
спектакъла, който се разгръща сега.“ По-късно отбелязва пред своя частен секретар
Джон Колвил, че „ако Хитлер нахлуе в ада, аз най-малкото ще кажа някоя добра дума
за дявола в Камарата на общините“418. В своята реч тази вечер, подготвена с американ-
ския посланик Джон Г. Уайнънт, той обещава на Съветския съюз „всяка техническа или
икономическа помощ, която е по силите ни“. Това прави добро впечатление в Британия,
в САЩ и в Москва, макар и Сталин и Молотов да остават убедени, че британците про-
дължават да крият истинския характер на мисията на Рудолф Хес.
Два дни по-късно Чърчил инструктира Стюарт Мензис, началника на Секретната ра-
зузнавателна служба419, да изпрати в Кремъл дешифрирани от „Ултра“ документи. Мен-
зис предупреждава, че „това ще бъде фатално“ 420. Червената армия не притежава надеж-
дни шифри и германците ще проследят много бързо източника на разузнавателната ин-
формация. Чърчил се съгласява, но добитите от „Ултра“ сведения са предадени по-
късно под подходяща маскировка. Скоро след това е договорено споразумение за во-
енно сътрудничество между двете страни, въпреки че на този етап британското прави-
телство не очаква Червената армия да преживее нацистката атака.
Чърчил е обнадежден от събитията от другата страна на Атлантическия океан. На 7
юли Рузвелт информира Конгреса, че американски войски са слезли в Исландия, за да
заменят британските и канадските войници. На 26 юли Съединените щати и Великоб-
ритания с общи действия замразяват японските активи като наказателна мярка за тях-
ната окупация на Френски Индокитай. Японците се нуждаят от военновъздушни бази,
за да атакуват Бирманския път, по който се доставят оръжия и припаси за националис-
тическите китайски войски. Рузвелт има голямо желание да подкрепи националистите
на Чан Кайшъ и в САЩ е подготвена формация от наемни американски пилоти, извес-
тни като „Летящите тигри“, за защита на Бирманския път от Мандалай, по който мина-
ват техните доставки. Само че когато САЩ и Британия налагат ембарго върху продаж-
бата на нефт и други материали на Япония, залозите стават много по-високи. Японците

418
Реч на Чърчил и Уайнънт на 22 юни 41 г., Valentin M. Berezhkov, History in the Making, Moscow, 1983, с. 123.
419
Известна като МИ-6.
420
TNA HW 1/6, C/6863, цит. в David Stafford, Roosevelt and Churchill, London, 2000, с. 65.

200
вече са достатъчно близко за удар срещу Малая, Тайланд и петролните находища на
Нидерландска Индия, които се очертават все по-убедително като тяхната следваща цел.
Нищо чудно, че Австралия също смята положението си за рисковано.
Нито един ухажор не се е готвил толкова старателно, колкото Чърчил за своята първа
военна среща с американския президент в началото на август. И двете страни поддържат
истинска секретност. Чърчил и неговите придружители, много от които нямат представа
къде отиват, се качват на линейния кораб „Принс ъф Уелс“. Премиерът носи със себе си
няколко яребици, застреляни преди сезона, за да угости президента, както и няколко
„златни яйца“ от дешифровките на „Ултра“, за да го впечатли. Той постоянно разпитва
Хари Хопкинс – близкия приятел на Рузвелт, който ги придружава – за всичко, което
той може да му разкаже за американския лидер. Чърчил няма спомени от своята първа
среща с Рузвелт през 1918 г., когато не е успял да направи добро впечатление на бъде-
щия президент.
Рузвелт, заедно с началниците на щабове, също си е дал известен труд за тази среща.
Изплъзвайки се на пресата, той се е прехвърлил от президентската яхта „Потомак“ на
тежкия крайцер „Огъста“. Със силен ескорт от миноносци корабът е отплавал на 6 ав-
густ за срещата в залива Пласенша край Нюфаундленд. Скоро между двамата ръково-
дители възникват сърдечни отношения, а общата църковна служба на задната палуба на
„Принс ъф Уелс“, старателно организирана от Чърчил, произвежда дълбоко емоцио-
нално въздействие. Рузвелт обаче, макар и очарован и впечатлен от британския пре-
миер, остава незаинтересован. Той притежава, както отбелязва един негов биограф, „та-
ланта да се отнася с всеки нов познат, сякаш двамата се познават цял живот, способ-
ността да имитира външна близост, от която се възползва безмилостно“421. В интерес на
приятелските отношения те избягват въпросите с потенциал да породят разногласие,
най-вече темата за империята на Британия, към която Рузвелт се отнася твърде неодоб-
рително. Документът, който подписват заедно на 12 август, известен като „Атлантичес-
ката харта“, обещава свободен свят с право на самоопределение, с негласно изключение
за Британската империя и, без съмнение, Съветския съюз.
Обсъжданията, продължили няколко дни, обхващат най-различни теми, от опас-
ността Испания да се присъедини към Оста до заплахата от Япония в Тихия океан. За
Чърчил един от най-важните резултати е съгласието на САЩ да осигурят охрана за кон-
воите на запад от Исландия, бомбардировачи за Британия и инициатива за предоставяне
на значителна помощ за Съветския съюз, за да остане участник във войната. В Съеди-
нените щати обаче Рузвелт се сблъсква с масово нежелание да се отива към война с
нацистка Германия. На връщане от Нюфаундленд той научава, че Камарата на предста-
вителите е прокарала Закона за военната служба, с която започва първото мирновре-
менно набиране на войници, с мнозинство от един-единствен глас.
Американските изолационисти отказват да признаят, че нацистката инвазия в Съвет-
ския съюз неизбежно ще разшири обхвата на войната далеч извън границите на Европа.
На 25 август войски на Червената армия и британски сили от Ирак нахлуват в неутрален
Иран, за да осигурят неговите петролни запаси, както и снабдителен маршрут от Пер-
сийския залив до Кавказ и Казахстан. През лятото на 1941 г. нарастват опасенията на
Британия от японска атака срещу нейните колонии. По съвет на Рузвелт Чърчил отменя
планираната от Управлението за специални операции (УСО) атака срещу японския то-
варен кораб „Асака Мару“, който отплава от Европа с товар от жизненоважни матери-
али за японската военна машина. Британия не може да рискува да воюва сама срещу
421
Kenneth S. Davis, FDR: The War President, New York, 2000, с. 212.

201
Япония в Тихия океан. Нейният главен приоритет е да осигури позицията си в Северна
Африка и Средиземно море. Докато Съединените щати не влязат във войната, Чърчил
и неговите началници на щабове не могат да мислят за нещо повече от това да осигурят
оцеляването на страната си, като създадат бомбардировъчна авиация, за да атакуват
Германия, и съдействат на СССР да продължи борбата срещу германците.
Бомбардировъчна офанзива срещу Германия е едно от основните очаквания на Ста-
лин към помощта на Съюзниците, докато Вермахтът нанася опустошителни поражения
на Червената армия през лятото на 1941 г. Той настоява също за нахлуване в Северна
Франция в най-ранния възможен момент, което да облекчи натиска върху Източния
фронт. На среща със сър Стафорд Крипс пет дни след нахлуването Молотов се опитва
да изкопчи от британския посланик информация за точния мащаб на помощта, която
Чърчил явно предлага. Крипс обаче не е в състояние да я предостави. Съветският вън-
шен министър го притиска отново два дни по-късно, след срещи в Лондон между лорд
Бийвърбрук, министър на снабдяването при Чърчил, и съветския посланик Иван
Майски. Изглежда, че Бийвърбрук е обсъждал с Майски възможността за нахлуване във
Франция, без да се консултира с британските началници на щабове. От този момент
нататък една от основните цели на съветската външна политика ще бъде да изтръгнат
от британците твърдо обещание. Както руснаците с основание подозират, сдържаността
на британците произтича от убеждението, че Съветският съюз няма да издържи „много
повече от пет-шест седмици”422.
Друга, по-сериозна проява на ограничено въображение от съветска страна трови от-
ношенията чак до началото на 1944 г. Сталин, който прилага към Съюзниците собстве-
ната си мярка, очаква от тях да предприемат операция през Ла Манш независимо от
трудностите и загубите. Нежеланието на Чърчил да се ангажира с нахлуване в Северо-
западна Европа събужда подозрението на съветския ръководител, че Британия иска Чер-
вената армия да понесе основната тежест на войната. В това, разбира се, има значителен
елемент истина, но и значителна доза лицемерие от страна на Съветите, тъй като през
1940 г. самият Сталин се е надявал, че западните капиталисти и германците ще се обез-
кървят взаимно до смърт. Съветският диктатор обаче е напълно неспособен да разбере
под какъв натиск работят демократичните правителства. Той разсъждава от погрешната
предпоставка, че Чърчил и Рузвелт се радват на абсолютна власт в собствените си
страни. Фактът, че те трябва да отговарят пред Камарата на общините и Конгреса или
да се съобразяват с печата, е жалко извинение в неговите очи. Той така и не успява да
приеме идеята, че Чърчил всъщност може да бъде принуден да подаде оставка, ако за-
почне операция, която да струва на страната катастрофални жертви.
Въпреки че десетилетия наред е чел с маниакално упорство, Сталин не е успял да
разбере и основата на традиционната за Британия стратегия на периферна война, спо-
мената по-горе. Британия не е континентална държава. Тя все още разчита на своята
морска сила и на коалиции, за да поддържа баланс на силите в Европа. Със забележи-
телното изключение на Първата световна война, тя избягва участието в мащабни конф-
ронтации по суша, докато не се очертае краят на войната. Чърчил твърдо възнамерява
да следва този модел, въпреки че и двамата му съюзници, американският и съветският,
се придържат към диаметрално противоположната военна доктрина за мощен сблъсък
колкото е възможно по-скоро.

422
Berezhkov, History in the Making, с. 126.

202
 На 28 юли, малко повече от две седмици след подписването на Англо-съветското
споразумение, Хари Хопкинс пристига в Москва с проучвателна мисия по молба на Руз-
велт. Хопкинс трябва да разбере от какво има нужда Съветският съюз, за да продължи
войната – както непосредствено, така и в по-дългосрочен план. Съветското ръководство
веднага проявява интерес. Хопкинс поставя под съмнение безнадеждно песимистич-
ните доклади на американския военен аташе в Москва, който смята, че Червената армия
ще се разпадне. Той скоро се убеждава, че Съветският съюз ще устои.
Решението на Рузвелт да помогне на Съветския съюз е наистина алтруистично и при
това щедро. Съветският „Ленд-лийз“ потръгва мудно, за голямо неудоволствие на пре-
зидента, но неговият мащаб и обхват ще изиграя голяма роля в крайната съветска победа
(факт, който повечето руски историци все още не са склонни да признаят). Освен висо-
кокачествената стомана, противовъздушните оръдия, самолетите и огромните доставки
на храни, които спасяват Съветския съюз от глад през зимата на 1942-1943 г., най-зна-
чителният принос на тази помощ е за подвижността на Червената армия. Нейните впе-
чатляващи настъпления по-късно през войната стават възможни само благодарение на
американските джипове и камиони.
Реториката на Чърчил, от друга страна, никога не съответства на реалните резултати,
що се отнася до помощта – до голяма степен поради бедността на Британия и неотлож-
ността на собствените ѝ непосредствени нужди. Голяма част от предоставената матери-
ална помощ е остаряла или неподходяща. Шинелите на британската армия са безпо-
лезни в руската зима, обувките със стоманени цинтове ускоряват измръзването, танко-
вете „Матилда“ определено отстъпват на съветските Т-34, а червеноармейските авиа-
тори критикуват хърикейните втора употреба и питат защо не са им изпратили спитфа-
йъри вместо тях.
Първата важна конференция между Западните съюзници и Съветския съюз започва
в Москва в края на септември, след като лорд Бийвърбрук и представителят на Рузвелт,
Авърел Хариман, пристигат в Архангелск на борда на британския крайцер „Линкълн“.
Сталин ги приема в Кремъл и започва да изброява цялото военно оборудване и превозни
средства, от които Съветският съюз се нуждае. „Страната, която успява да произвежда
най-много двигатели, ще победи в крайна сметка“ 423 – казва той. После предлага на Бий-
върбрук британците да изпратят и войски, за да помогнат за защитата на Украйна –
идея, от която старият приятел на Чърчил остава очевидно стъписан.
Сталин, който не е в състояние да изостави темата за Хес, разпитва Бийвърбрук за
заместника на Хитлер и за това, което е казал след появата си в Англия. Съветският
ръководител още веднъж изненадва събеседниците си, когато предлага да обсъдят след-
военно споразумение. Сталин иска признаване на съветската граница от 1941 г., която
обхваща балтийските държави, Източна Полша и Бесарабия. Бийвърбрук отказва да се
впусне в тема, която го поразява с безспорната си преждевременност, с оглед на това,
че германските армии са на по-малко от сто километра от мястото, където те седят в
Кремъл. Макар и той да не знае това, на предния ден Втора танкова армия на Гудериан
е започнала първата фаза на операция „Тайфун“ срещу Москва.
Британските дипломати са подразнени от хапливите забележки на Сталин, че тяхната
страна е „отказала да предприеме активни военни операции срещу хитлеристка Герма-
ния“, при положение че войски на Британия и Общността водят боеве в Северна Аф-
рика. Все пак в очите на Съветите, които са изправени пред три германски групи армии

423
Цит. ibid., с. 141.

203
във вътрешността на страната си, боевете около Тобрук и либийската граница трудно
могат да минат дори за отвличащ удар.
Скоро след германското нахлуване в Съветския съюз Ромел започва да планира нова
атака срещу обсаденото пристанище на Тобрук, което е станало основен фактор за вой-
ната в Северна Африка. То му е необходимо, за да снабдява войските си и да елиминира
заплахата за тила си. Тобрук е под контрола на британската 70-а дивизия, подсилена с
една полска бригада и един чешки батальон.
През лятото под яркото небе на пустинята, където трепти призрачна мараня, се разг-
ръща подобие на война, без други действия освен някоя друга случайна схватка по ли-
нията на либийската граница. Британски и германски разузнавателни патрули си при-
казват по радиостанциите, като в един от случаите се жалват, че някакъв новодошъл
германски офицер накарал войниците да открият огън въпреки установеното негласно
примирие. За пехотата от двете страни животът не е много приятен при такива условия,
само с един литър вода дневно за пиене и миене. В окопите им се налага да се справят
със скорпиони, пясъчни бълхи и нахални пустинни мухи, които се събират на рояци над
всяко парче храна и всеки сантиметър оголена плът. Дизентерията се превръща в зна-
чителен проблем, особено за германците. Дори защитниците на Тобрук нямат доста-
тъчно вода, защото една „Щука“ е повредила инсталацията за обезсоляване. Самият
град е пострадал сериозно от артилерийски огън и бомбардировки, а пристанището е
пълно с потънали кораби. Снабдяването им продължава единствено благодарение на
решителността на Кралските ВМС. Членове на оставащата австралийска бригада започ-
ват да разменят военна плячка срещу бира веднага щом пристигне някой кораб.
Ромел има много по-голям проблем с попълването на запасите през Средиземно
море. Между януари и края на август 1941 г. британците са успели да потопят петдесет
и два кораба на Оста и да повредят други трийсет и осем. 424 През септември британската
подводница „Ъпхолдър“ потопява два големи пътнически кораба, които превозват под-
крепления. (Ветерани от Африканския корпус започват да наричат Средиземно море
„Германския плувен басейн“425.) Оказва се, че са направили сериозна грешка, като са
отложили нахлуването си в Малта през 1940 г. В Кригсмарине по-специално са били
много смутени, когато по-рано през годината Хитлер е настоял да използват военновъз-
душните сили не срещу Малта, а срещу Крит, опасявайки се от съюзнически атаки
срещу петролните находища при Плоещ. Впоследствие става ясно, че постоянните бом-
бардировки на летищата в Малта и Голямото пристанище на Валета не са сполучлив
заместител на пряката окупация.
Дешифрирането на италиански военноморски кодове от британците дава ценни ре-
зултати. На 9 ноември отплава съединението „К Форс“ с леките крайцери „Аурора“ и
„Пенелъпи“ и два миноносци, които попадат на пътуващ за Триполи конвой. Въпреки
че конвоят се охранява от два тежки крайцера и десет миноносци, британците се насоч-
ват към тях през нощта, като използват радар. За по-малко от трийсет минути трите
военни кораба на Кралския флот потопяват всичките седем товарни кораби и един ми-
ноносец, без да пострадат изобщо. В гнева си германските ВМС заплашват да поемат
контрол над италианските военноморски операции. Африканският корпус показва по-
добно покровителствено снизхождение към съюзниците си. „С италианците трябва да
се отнасяш като с деца – пише до семейството си един лейтенант от германската 15-а

424
Петдесет и два кораба на Оста потопени и трийсет и осем повредени от 27 януари до 20 август: GSWW, т. III, с. 712.
425
Wolf Heckmann, Rommel’s War in Africa, New York, 1981, с. 157.

204
танкова дивизия. – Те не са добри войници, но са чудесни другари. Можеш да получиш
всичко от тях.426
След всички отлагания и очакване на припаси, които така и не идват, Ромел планира
удара си срещу Тобрук за 21 ноември. Той се отнася с недоверие към предупрежденията
на италианците, че британците ще предприемат голяма офанзива, но се чувства длъжен
да остави 21-ва танкова дивизия между Тобрук и Бардия за всеки случай. По този начин
войските, които му остават, вероятно не са достатъчни за успешна атака срещу Тобрук.
Във всеки случай на 18 ноември, три дни преди планираното от него нападение срещу
пристанището, британската Осма армия (отскоро с това име) под командването на ге-
нерал-лейтенант сър Алън Кънингам пресича либийската граница в изпълнение на опе-
рация „Кръстоносец“. След като предприема марш за сближаване през нощта при
строго радиомълчание и остава скрита и през деня от пясъчни и след това гръмотевични
бури, Осма армия постига пълна изненада.
„Африка корпс“ в този момент се състои от 15-а и 21-ва танкова дивизия, както и
една смесена дивизия, преименувана по-късно на 90-а лека дивизия. Тази формация
включва един пехотен полк, съставен предимно от германци, които са служили във
Френския чуждестранен легион. Поради болестите и недохранването обаче фронтовите
части на Африканския корпус, включващ по принцип 45 000 души, са с 11 000 войници
по-малко. Катастрофалната ситуация със снабдяването означава също, че неговите тан-
кови дивизии с общо 249 танка имат отчаяна нужда от резервни части. Италианците
хвърлят в сражението бронираната дивизия „Ариете“ и три полумоторизирани дивизии.
Британците, от друга страна, в този случай специално са отлично снабдени, с 300
танка „Крузър“ и 300 американски леки танка „Стюарт“, които те наричат „Сладур-
чета“, както и над сто танка „Матилда“ и „Валънтайн“. Западният пустинен въздушен
флот разполага с 550 самолета в добро техническо състояние срещу едва 76 за
Луфтвафе. С подобни преимущества Чърчил се надява на дългоочакваната победа най-
вече защото е крайно наложително да покаже нещо на Сталин. Само че британците,
макар и напълно екипирани най-сетне, решително отстъпват на германците по качество
на въоръжението. Новите танкове „Стюарт“ и „Крузър“ с техните двуфунтови оръдия
нямат шанс срещу германското 88-милиметрово оръдие, „дългата ръка“ на Африканс-
кия корпус, което може да ги извади от строя много преди да е влязло в техния обсег, за
да отвърнат на огъня. Впечатляващо е само британското 25-фунтово полево оръдие, а
командващите най-после са се научили да го използват с механичен прицел срещу гер-
манските танкови атаки. Германците го наричат „рач-бум“.
Планът на британците е да съсредоточат XXX корпус с по-голямата част от брони-
раните войски в атака на северозапад от либийската граница. Тези сили трябва да побе-
дят германските танкови дивизии и след това да продължат в настъпление към Тобрук,
за да прекъснат обсадата. Седма бронирана бригада ще бъде начело на удара на 7-а бро-
нирана дивизия в посока към Сиди Резег, срещу укреплението на югоизток от отбрани-
телния периметър на Тобрук. Отдясно XIII корпус ще влезе в бой с германските позиции
близко до крайбрежието при прохода Халфая и Солум. В идеалния случай Осма армия
би трябвало да изчака, докато Ромел започне своята атака срещу Тобрук, но Чърчил
отказва да позволи на генерал Окинлек да отлага повече.
Седма бронирана бригада стига до Сиди Резег, превзема летището и пленява девет-
найсет самолета на земята, преди германците да имат време да реагират. В същото време
обаче 22-ра бронирана бригада отляво попада под изненадващ артилерийски обстрел от
426
Leutnant André F., 15.P.Div., 28.5.41, BfZ-SS 37 007.

205
Дивизия „Ариете“, докато 4-та бронирана бригада вдясно от нея се озовава срещу части
от германските 15-а и 21-ва танкови дивизии, които атакуват южно от крайбрежния път
Вия Балбия. За щастие на британците, германците страдат от недостиг на дизелово го-
риво. Всички превозни средства харчат много на подобен терен. Един новозеландски
офицер описва Либийската пустиня като „гола, плоска равнина, осеяна с камилски трън,
с множество широки скалисти сипеи, участъци с мек пясък и плитки, криволичещи пре-
съхнали речни русла“ 427. Тя освен това все по-силно напомня сметище за военни отпа-
дъци, с изхвърлени консервни кутии от войнишки дажби, празни петролни резервоари
и изгорели транспортни машини.
На 21 ноември генерал Кънингам, който прелива от оптимизъм, решава да издаде
заповед да се предприемат действия за разкъсване на обсадата на Тобрук отвътре, въп-
реки че унищожаването на германските танкови сили още не е започнало. Това довежда
до тежки загуби както сред обсадените, така и в 7-а бронирана бригада: един от нейните
полкове губи три четвърти от своите танкове, след като попада под обстрела на 88-ми-
лиметрови оръдия, придадени към един германски разузнавателен батальон. Скоро ти-
лът на 7-а бронирана бригада е заплашен от двете германски танкови дивизии и докато
се стъмни, броят на танковете ѝ е сведен до двайсет и осем.
Кънингам, който не е информиран за загубите, предприема следващата фаза от опе-
рацията с настъплението на XIII корпус на север зад италианските позиции по грани-
цата. Повежда го в решителен стил Новозеландската дивизия на генерал Фрайбърг с
подкрепата на една танкова бригада с „матилди“. Кънингам дава също заповед да се
подновят усилията за излизане от Тобрук. На този етап обаче 7-а бронирана бригада,
атакувана от две страни при Сиди Резег, вече е останала само с десет танка. А 22-ра
бронирана бригада, която е пристигнала да я подкрепи, има само трийсет и четири. Те
са принудени да отстъпят на юг, за да се съединят с 5-а южноафриканска бригада на
нейната отбранителна позиция. Целта на Ромел е да ги разбие, като ги притисне между
своите танкови дивизии от една страна и „Ариете“ от друга.
На 23 ноември, когато се пада празникът Тотензонтаг, неделята, в която германците
отдават почит на мъртвите, започва битка за обкръжаване южно от Сиди Резег срещу 5-
а южноафриканска бригада и остатъците от двете британски бронирани бригади. Това
е пирова победа за германците. Южноафриканската бригада е на практика унищожена,
но заедно с подкреплението от 7-а бронирана бригада кара противниците си да заплатят
скъпо за това. Загубите на германците възлизат на седемдесет и два танка, които трудно
могат да се заменят, и извънредно голям процент офицери и подофицери сред жертвите.
Седма индийска дивизия и новозеландците на изток също се сражават успешно, като
войниците на Фрайбърг пленяват част от щаба на Африканския корпус.
След ужасните загуби на британците в танкове Кънингам взема решение да се из-
тегли, но Окинлек го отменя. Той нарежда на Кънингам да продължи операцията, как-
вото и да им струва това. Това е смело решение, а също и правилно, както показват
събитията впоследствие. На следващата сутрин Ромел, който няма търпение да довърши
унищожението на 7-а бронирана дивизия и да принуди британците към всеобщо отс-
тъпление, се увлича твърде много, предвкусвайки победа. Той лично повежда 21-ва тан-
кова дивизия в бързо настъпление към границата, като смята, че може да обкръжи по-
голямата част от Осма армия. Това обаче предизвиква хаотична обстановка на противо-
речиви заповеди и неефективни комуникации. В един момент щабният автомобил на

427
Geoffrey Cox, A Tale of Two Battles, London, 1987, с. 134.

206
Ромел се поврежда и той се оказва извън обсега на радиовръзката, блокиран от египет-
ската страна на границата зад дебелата телена ограда. Настояването му да ръководи
битката от фронта за пореден път довежда до сериозни проблеми в организацията на
сложно сражение.
На 26 ноември Ромел научава от щабквартирата на Африканския корпус, че Новозе-
ландската дивизия, подкрепяна от друга бронирана бригада с танкове „Валънтайн“, е
превзела отново летището при Сиди Резег по пътя си към Тобрук.
Четвърта новозеландска бригада е овладяла и летището при Камбут, което означава,
че Луфтвафе остава без изнесени напред бази. По-късно през деня гарнизонът в Тобрук
се съединява със силите на Фрайбърг. Стремителното настъпление на Ромел към грани-
цата се оказва катастрофална грешка. Седма бронирана дивизия се превъоръжава с по-
голямата част от запасните 200 танка, докато собствените му войници са изтощени. А
когато се връщат след това напразно усилие, по пътя ги измъчват хърикейните от За-
падния пустинен въздушен флот, който вече се радва на превъзходство във въздуха.
Окинлек решава да освободи Кънингам, когото смята за недостатъчно агресивен и
който във всеки случай е на ръба на нервно разстройство. Заменя го с генерал-майор
Нийл Ричи. Ричи подновява атаката на запад, като се възползва от кризата на снабдява-
нето при Ромел. Италианците са предупредили отново Ромел, че не може да очаква по-
големи от минимално необходимите доставки на боеприпаси, гориво и хранителни
дажби. Все пак увереността на италианския флот се възвръща, когато неговите кораби
успяват да докарат още припаси до Бенгази. Италиански подводници са използвани за
доставка на спешно необходими муниции до Дарна, а лекият крайцер „Кардона“ е пре-
върнат в танкер. Кригсмарине ненадейно се впечатлява от усилията на своя съюзник.
На 2 декември Хитлер прехвърля II авиокорпус от Източния фронт в Сицилия и Се-
верна Африка. Решен да подкрепи Ромел, той остава ужасен от наученото за ситуацията
със снабдяването вследствие на британските атаки срещу конвои на Оста. Хитлер на-
режда на адмирал Редер да прехвърли 24 подводници в Средиземно море. Редер се оп-
лаква, че „Фюрерът е готов на практика да изостави подводната война в Атлантическия
океан, за да се справи с нашите проблеми в Средиземно море“ 428. Хитлер пренебрегва
доводите на Редер, че повечето от транспортните кораби на Оста стават жертва на съ-
юзнически самолети и подводници, така че подводниците не са най-подходящото сред-
ство за противодействие, с което да защитят конвоите на Ромел. В случая обаче герман-
ските подводници причиняват сериозни загуби на Кралския флот. През ноември те по-
топяват в Средиземно море най-напред самолетоносача „Арк Роял“, а след него и ли-
нейния кораб „Барам“. Следват още загуби, а през нощта на 18 декември италианска
група човешки торпеда под ръководството на принц Боргезе проникват в пристанището
Александрия, за да потопят линейните кораби „Куин Елизабет“ и „Валиант“, както и
един норвежки танкер. Адмирал Кънингам остава без големи линейни кораби в Среди-
земно море. Това се случва в най-лошия възможен момент, само осем дни след като
японски самолети са потопили линейния кораб „Принс ъф Уелс“ и линейния крайцер
„Рипълс“ край брега на Малая.
Въпреки че ситуацията за Оста в Средиземноморието се подобрява, молбата на Ро-
мел до ОКВ и ОКХ на 6 декември за нови машини и оръжия, както и подкрепления, е
неизбежно отхвърлена в този критичен момент за Източния фронт. На 8 декември Ромел
вдига обсадата на Тобрук и започва да се изтегля към линията Газала на повече от шей-
сет километра на запад. После, през останалата част от декември и в началото на януари
428
BA-MA RM 7/29.

207
1942 г., той изоставя цяла Киренайка и се изтегля до линията, откъдето е тръгнал пре-
дишната година.
Британците празнуват победния завършек на операция „Кръстоносец“, но това е вре-
менен успех, постигнат главно чрез превъзхождаща сила и със сигурност не чрез по-
добра тактика. Най-голямата грешка е била, че не са задържали заедно бронираните
бригади. Загубили са над 800 танка и 300 самолета. По времето, когато Осма армия стига
до границата на Триполитания, година след победата ѝ над италианците, тя е жестоко
отслабена, с извънредно дълги снабдителни линии. В колебливия баланс на Северноаф-
риканската кампания, към който вече се прибавят и неотложните нужди от Далечния
изток, силите на Британия и доминионите остават уязвими за още едно поражение през
1942 г.
Дори преди началото на войната в Далечния изток британското правителство смята,
че проблемите му са повече от достатъчно. После, на 9 декември, Сталин оказва натиск
върху Британия да обяви война на Финландия, Унгария и Румъния, тъй като те са съюз-
ници на Германия на Източния фронт. Само че желанието на Сталин да получи съгла-
сието на новите си западни съюзници да приемат следвоенните граници още преди да е
започнала битката за Москва, е отчасти опит да преодолее едно смущаващо противоре-
чие. В съветските затвори и трудови лагери още има над 200 000 полски войници, пле-
нени през 1939 г. по време на съвместната му операция с нацистка Германия. На този
етап обаче поляците са съюзници, с правителство в изгнание, което е признато от Ва-
шингтон и от Лондон. Енергичното застъпничество на генерал Сикорски, подкрепено
от правителството на Чърчил, убеждава съветския режим въпреки упоритите му възра-
жения, че НКВД трябва да освободи своите полски затворници, за да сформират нова
армия.
Въпреки постоянното противодействие на съветските чиновници новоосвободените
поляци започват да се събират и да сформират бойни части под командването на генерал
Владислав Андерс, който е прекарал предишните двайсет месеца в Лубянка. В началото
на декември е организиран преглед на неговата армия край Саратов на Волга. Събити-
ето е изпълнено с горчива ирония, както свидетелства писателят Иля Еренбург. Генерал
Сикорски пристига в компанията на Андрей Вишински. Прословутият обвинител от по-
казните съдебни процеси през епохата на Големия терор явно е бил избран заради пол-
ския си произход. „Двамата със Сикорски си чукнаха чашите, усмихвайки се сладко-
сладко – отбелязва Еренбург. – Много от поляците изглеждаха мрачни, изпълнени с не-
годувание от това, през което са минали; някои не успяваха да се въздържат от призна-
нието, че ни мразят… Сикорски и Вишински се наричаха взаимно „съюзници“, но зад
сърдечните думи прозираше враждебност.“429 Омразата и недоверието на Сталин към
поляците са се променили само на повърхността, както ще покажат последвалите съби-
тия.

429
Ilya Ehrenburg, Men, Years – Life, т. V: The War: 1941–1945, New York, 1964, с. 19.

208
 15.
Битката за Москва
СЕПТЕМВРИ-ДЕКЕМВРИ 1941 Г.

На 21 юли 1941 г. Луфтвафе бомбардира съветската столица за първи път. Андрей

Сахаров, като отговорник по пожарната безопасност в университета, прекарва повечето
нощи „на покрива, в наблюдение, докато прожектори и трасиращи куршуми разсичаха
неспокойното небе над Москва“430. След загубите си в Битката за Британия обаче гер-
манските бомбардировъчни формации все още са с драстично намален състав. Неспо-
собни да нанесат на града сериозни щети, те се връщат към операции в подкрепа на
наземните сили.
След като е спрял Група армии „Център“, за да съсредоточи войски срещу Ленинград
и Киев, Хитлер най-после се е върнал към идеята за голяма офанзива срещу Москва.
Неговите генерали изпитват смесени чувства. Огромното обкръжение източно от Киев
им е възвърнало чувството на триумф, но въпреки това необятните простори на сушата,
дължината на техните комуникационни линии и неочакваният размер на Червената ар-
мия им внушават безпокойство. Малко от тях все още смятат, че ще постигнат победа
тази година. Те се страхуват от предстоящата руска зима, за която са извънредно зле
екипирани. В пехотните им дивизии не достигат ботуши след стотиците километри, ко-
ито са извървели войниците, и не са взети мерки да им се осигурят топли дрехи, защото
Хитлер е забранил темата изобщо да се обсъжда. Танковите части изпитват недостиг на
резервни танкове и двигатели след техническите повреди, причинени от наслоения
прах. Въпреки това, за ужас на техните командири, Хитлер не желае да отпусне резер-
вни запаси. Голямата офанзива срещу Москва, операция „Тайфун“, не е готова до края
на септември. Забавянето се дължи на това, че Четвърта танкова група на генерал-пол-
ковник Ерих Хьопнер е стигнала до мъртва точка около Ленинград. Група армии „Цен-
тър“ на фелдмаршал Фон Бок има в състава си милион и половина войници, включи-
телно три сериозно отслабени танкови групи. Те са изправени срещу Резервния фронт
на маршал Семьон Будьони и Брянския фронт на генерал-полковник Андрей Ерьо-
менко. Западният фронт на генерал-полковник Иван Конев формира втора линия зад
армиите на Будьони. Дванайсет от дивизиите се състоят от потресаващо зле въоръжено
и необучено опълчение, включващо студенти и преподаватели от Московския универ-
ситет. „Повечето войници от опълчението носят цивилни балтони и шапки“ 431 – пише
един от тях. Докато маршируват по улиците, зрителите си мислят, че това са партизани,
които ще бъдат изпратени срещу германския тил.
На 30 септември, в мъглата на ранната есенна утрин, започва предварителната фаза
от операция „Тайфун“ с атака на Втора танкова армия на Гудериан на северозапад, към
град Орел, който се намира на повече от 300 километра южно от Москва. Небето скоро
се изяснява, което позволява на Луфтвафе да осигури близка поддръжка на танковия
авангард. Внезапната атака причинява паника в селските райони.
„Мислех, че съм виждал отстъпление – пише Василий Гросман в бележника си, – но
никога не съм виждал нещо подобно на това, което виждам сега… Масово изселване!

430
Цит. в Lourie, Sakharov, с. 53.
431
Юрий Владимиров, Война солдата-зенитчика, 1941–1942, Москва, 2009, с. 118.

209
Библейски изход! Превозните средства се движат по осем в един ред, чува се свирепото
ръмжене на десетки камиони, които едновременно се опитват да изтръгнат колелата си
от калта. Огромни стада от овце и крави, подкарани през полетата. Следват ги процесии
от каруци с конски впряг, хиляди фургони, покрити с цветно зебло. Има и тълпи от хора,
които вървят пеша, с торби, вързопи, куфари… Детски глави, светли и тъмни, надничат
изпод импровизираните покривала на каруците, подават се и брадите на еврейски ста-
рейшини, и чернокосите глави на еврейки – момичета и жени. Колко мълчание в очите
им, колко мъдра печал, какво чувство за съдба, за всеобща катастрофа! Вечерта слън-
цето се показва от слоевете синкави, черни и сиви облаци. Лъчите му са широки, про-
тягат се от небето до земята, като в картините на Доре, изобразяващи онези страховити
библейски сцени, в които небесни сили връхлитат Земята.“432
На 3 октомври до Орел стигат слухове за бързо настъпление, но старшите офицери в
града отказват да повярват на съобщенията и продължават да пият. Слисани от това
гибелно самодоволство, Гросман и неговите спътници потеглят по пътя за Брянск с
очакването да видят германски танкове всеки момент. Те обаче са малко по-назад. Аван-
гардът на Гудериан влиза в Орел в 18:00 ч. Първите танкове се разминават с трамваи по
улиците.
На предния ден, 2 октомври, още по на север е започнала основната фаза от „Тай-
фун“. След кратка бомбардировка и хвърляне на димна завеса Трета танкова група и
Четвърта танкова група пробиват от двете страни Резервния фронт под командването
на маршал Будьони – още един стар приятел на Сталин от кавалерията в Гражданската
война, мустакат шут и пияница, който не е в състояние да намери собствения си щаб.
Началник-щабът на Конев получава задачата да организира контраатаката на Западния
фронт с три дивизии и две танкови бригади, но те са избутани настрани. Комуникациите
се разпадат и за шест дни двете германски танкови групи обкръжават пет от армиите на
Будьони, като се съединяват при Вязма. Танковете преследват червеноармейски вой-
ници, като се опитват да ги прегазят с веригите си. 433 Това се превръща в нещо подобно
на спорт.
В Кремъл почти нямат информация за хаоса и катастрофата, които се разгръщат на
запад. Едва на 5 октомври Ставката получава доклад от един пилот на изтребител, който
е забелязал двайсеткилометрова колона от германски бронирани машини да напредва
към Юхнов. Никой не смее да повярва. Изпратени са още два разузнавателни полета,
които потвърждават видяното, но Берия въпреки това заплашва да изправи командира
им пред трибунал на НКВД като „паникьор“ 434. Сталин обаче разбира опасността. Той
свиква съвещание на Държавния комитет за отбрана и изпраща на Жуков в Ленинград
телеграма с нареждане да се върне в Москва.
Жуков пристига на 7 октомври. По-късно той твърди, че когато влязъл в кабинета на
Сталин, случайно го чул да инструктира Берия да използва агентите си, за да влезе в
контакт с германците и да проучи възможността за мир. Сталин нарежда на Жуков да
отиде веднага в щаба на Западния фронт и да докладва точно за ситуацията. Той прис-
тига по тъмно и заварва Конев и неговите щабни офицери наведени над карта на свет-
лината на свещи. Налага се Жуков да телефонира на Сталин и да му каже, че германците

432
Документи на Гросман, РГАЛИ 1710/3/49.
433
Владимир Войцехович, в Артьом Драбкин (ред.), Священная война. Я помню, Москва, 2010, с. 12.
434
John Erickson, The Road to Stalingrad, London, 1975, с. 217.

210
са обкръжили пет от армиите на Будьони западно от Вязма. В ранните часове на 8 ок-
томври в щаба на Резервния фронт той установява, че Будьони не се е мяркал от два
дни.
Условията в обкръженията на Вязма и Брянск са неописуеми. Щуки, изтребители и
бомбардировачи атакуват всяка група, достатъчно голяма, за да заслужи вниманието
им, докато танковете и артилерията околовръст постоянно обстрелват обкръжените
войски. Гниещи трупове се събират на купища, мръсни и гладуващи червеноармейски
войници избиват коне за храна, докато ранените умират сред хаоса, без някой да се пог-
рижи за тях. Общо над 700 000 души се намират в обкръжение. На онези, които се пре-
дадат, нареждат да хвърлят оръжията си и да тръгнат на запад без храна. „Руснаците са
животни – пише един германски майор. – Напомнят на звероподобните физиономии на
негрите във Френската кампания. Каква измет.“ 435
Когато Гросман побягва от Орел на 3 октомври, изпреварвайки с малко германците,
той се отправя към щаба на Ерьоменко в гората край Брянск. През цялата нощ на 5 ок-
томври Ерьоменко чака отговор на искането си да се изтегли, но от Сталин не идва раз-
решение. В ранните часове на 6 октомври Гросман и кореспондентите с него научават,
че дори фронтовият щаб вече е под заплаха. Трябва да карат колкото е възможно по-
бързо към Тула, преди германците да са отрязали пътя. Ерьоменко е ранен в крака и
замалко да попадне в плен при обкръжението на Брянския фронт. Той има късмета да
го евакуират със самолет, за разлика от генерал-майор Михаил Петров, който умира от
гангрена в колибата на един дървар навътре в гората.
Гросман е изумен от хаоса и страха, завладели тила. В Бельов, по пътя за Тула, той
отбелязва: „Носят се купища безумни слухове, нелепи и предизвикани изцяло от паника.
Изведнъж избухва ожесточена стрелба. Оказва се, че някой е включил уличното освет-
ление, а войниците и офицерите са открили огън с винтовки и пистолети срещу лампите,
за да ги изгасят. Де да стреляха така и срещу германците.“ 436
Не всички съветски формации обаче се сражават зле. На 6 октомври 1-ви гвардейски
стрелкови корпус под командването на генерал-майор Д. Д. Лелюшенко, подкрепян от
две въздушни бригади и 4-та танкова бригада на полковник М. Е. Катуков, контраата-
кува 4-та танкова дивизия на Гудериан близо до Миценск от умно планирана засада.
Катуков скрива в гората своите танкове Т-34, като оставя предния танков полк да мине
покрай тях. После, когато те са спрени от пехотата на Лелюшенко, неговите танкове се
появяват измежду дърветата и атакуват. Когато се управлява добре, Т-34 е по-добър от
„Марк IV“, и 4-та танкова дивизия понася тежки загуби. Гудериан явно е сериозно раз-
тревожен от откритието, че Червената армия започва да се учи от грешките си и от гер-
манската тактика.
През нощта пада сняг, който после бързо се стопява. Сезонът на дъжда и калта, на
руски „распутица“, е дошъл точно навреме, за да забави германското настъпление. „Не
мисля, че някой е виждал подобна ужасна кал – отбелязва Гросман. – Има дъжд, сняг,
зърна от градушка, течно, бездънно блато, черна маса, размесвана от хиляди ботуши,
колела и гъсенични вериги. И всички са отново щастливи. Германците непременно ще
затънат в нашата адска есен.“437 Настъплението към Москва обаче продължава, макар и
с по-бавно темпо.

435
Maj. Hans Sch., Stab/Pi.Btl.652, BfZ-SS 33 691.
436
Ibid.
437
Документи на Гросман, РГАЛИ 1710/3/49.

211
 По пътя от Орел за Тула Гросман се поддава на изкушението да посети имението на
Толстой в Ясна поляна. Там заварва внучката на Толстой да опакова вещите от дома-
музей, за да ги евакуира преди идването на германците. Той веднага се сеща за онзи
пасаж от „Война и мир“, когато старият княз Болконски е принуден да напусне дома си
в Лисие Гори, докато Наполеоновата армия наближава. „Гробът на Толстой – нахвърля
Гросман в бележника си. – Рев на изтребители над него, бучене от експлозии и величес-
твеният покой на есента. Толкова е тежко. Рядко съм чувствал подобна мъка.“ 438 След-
ващият посетител след заминаването им е генерал Гудериан, който ще превърне мяс-
тото в щаб за настъплението срещу Москва.
Само няколко съветски дивизии се измъкват от обкръжението при Вязма на север.
По-малкият „чувал“ при Брянск се оказва най-голямата катастрофа до този момент, с
убити или пленени 700 000 души. Германците усещат мириса на победа и са обзети от
еуфория. Пътят към Москва е едва защитен. Скоро германската преса започва да тръби
за пълна победа, но това създава чувство на неудобство дори у амбициозния генерал-
фелдмаршал Фон Бок.
На 10 октомври Сталин заповядва на Жуков да поеме командването на Западния
фронт от Конев и остатъците от Резервния фронт. Жуков успява да убеди Сталин, че
Конев (който по-късно ще стане негов голям съперник) трябва да бъде задържан на
поста си, вместо да го превръщат в изкупителна жертва. Сталин нарежда на Жуков да
държи линията на фронта при Можайск на шосето за Смоленск, само на сто километра
от Москва. Осъзнавайки мащаба на катастрофата, Кремъл нарежда да бъде изградена
нова отбранителна линия. Четвърт милион цивилни, предимно жени, са мобилизирани
да копаят траншеи и противотанкови ровове. Много от тях са убити по време на работа
от германски изтребители, които минават в бръснещ полет.
За още по-жестоко затягане на дисциплината допринасят заградителните отряди от
НКВД, готови да застрелят всеки, който отстъпва без заповед. „Те използваха страх, за
да надвият страха“439 – обяснява един офицер от НКВД. Специалните подразделения на
НКВД (които от 1943 г. са известни с името СМЕРШ) вече разпитват офицери и вой-
ници, които са се измъкнали от обкръжения. Всички, които са класифицирани като
страхливци или заподозрени в контакти с врага, се разстрелват или изпращат в наказа-
телни роти – „щрафроти“. Там ги очакват възможно най-смъртоносните задачи, като
например да водят атаки през минни полета. В тези подразделения записват и крими-
нални престъпници от Гулаг, които и след това си остават престъпници. Дори когато
член на НКВД екзекутира един бандитски бос с изстрел в слепоочието, това има само
временно въздействие върху неговите последователи. 440
Други отряди от НКВД посещават полевите болници, за да разследват възможни слу-
чаи на самонараняване. Те незабавно екзекутират така наречените самовредители или
леворъки – онези, които се прострелват сами в лявата ръка в наивен опит да се измъкнат
от сражение. Един полски хирург в Червената армия по-късно признава, че е ампутирал
ръце на момчета, които са опитвали този номер, само и само за да ги спаси от разстрел.
Затворниците на НКВД са в още по-лошо положение, разбира се. По заповед на Берия
са екзекутирани 157 изтъкнати фигури, включително сестрата на Троцки. Други са
убити от пазачи, които хвърлят ръчни гранати в килиите им. Едва в края на месеца,

438
Ibid.
439
Владимир Огрызко, цит. в Laurence Rees, World War II behind Closed Doors: Stalin, the Nazis and the West, London,
2009, с. 112.
440
Владимир Войцехович, в Драбкин (ред.), Священная война, с. 15.

212
когато Сталин казва на Берия, че неговите теории за заговори са „глупости“ 441, работата
на „месомелачката“ се забавя.
Депортацията на 375 000 живеещи край Волга германци в Сибир и Казахстан, която
е започнала през септември, е ускорена, за да включи и всички московски жители от
германски произход. Започват приготовления за взривяване на метрото и главните
сгради в столицата. Дори дачата на Сталин е минирана. Терористичните и саботажни
отряди на НКВД се преместват в безопасни къщи в града, готови да водят партизанска
война срещу германската окупация. Дипломатическият корпус получава инструкции да
замине за Куйбишев на Волга – град, който вече е набелязан като резервна столица за
правителството. Главните театрални трупи в Москва, символи на съветската култура,
също получават нареждане да се евакуират. Самият Сталин се колебае дали да остане в
Кремъл, или да замине.
На 14 октомври, докато част от Втора танкова армия на Гудериан на юг обкръжава
яростно отбранявания град Тула, 1-ва танкова дивизия завладява Калинин северно от
Москва, като превзема моста над горното течение на Волга и прекъсва железопътната
линия Москва-Ленинград. В центъра СС дивизия „Дас Райх“ и 10-а танкова дивизия
пристигат на полесражението Бородино от войната с Наполеон, само на 110 километра
от столицата. Тук ги очакват трудни боеве срещу войска, подсилена с новите ракетни
установки „Катюша“ и два сибирски стрелкови полка – първите от множество дивизии,
разгърнати около Москва, които ще изненадат германците.
Рихард Зорге, главният съветски агент в Токио, е открил, че японците планират удар
срещу американците на юг в Тихия океан. Сталин не се доверява напълно на Зорге, въп-
реки че той се е оказал прав за „Барбароса“, но информацията е потвърдена от прихва-
нати съобщения. Отслабването на заплахата за далечния източен край на Съветския
съюз позволява на Сталин да започне докарването на още дивизии на запад по Транс-
сибирската железница. Победата на Жуков при Халхин Гол е изиграла голяма роля за
тази важна промяна в японската стратегия.
Германците не са обърнали достатъчно внимание как ще се отразят на тяхното нап-
редване дъждът и снегът, които превръщат пътищата в тресавища от гъста черна кал.
Транспортирането на запаси от гориво, боеприпаси и хранителни дажби става невъз-
можно и настъплението се забавя. Възпрепятства го и съпротивата на войници, които
още са в капана на обкръжението и не позволяват на нашествениците да освободят
войски, за да продължат настъплението към Москва. Генералът от авиацията Волфрам
фон Рихтхофен прелита на ниска височина над остатъците от чувала при Вязма и забе-
лязва купчините трупове и унищожените транспортни машини и оръдия.
Намесата на Хитлер също подпомага Червената армия. Първа танкова дивизия в Ка-
линин, готова за атака на юг към Москва, внезапно получава заповед да тръгне в проти-
воположната посока заедно с Девета армия, за да направят нов опит за обкръжение с
Група армии „Север“. Хитлер и ОКВ нямат представа от условията, в които се сражават
войските им, но заради еуфорията от победата в Щаба на фюрера съсредоточените
срещу Москва войски не са използвани оптимално.

441
Цит. в Dmitri Volkogonov, Stalin: Triumph and Tragedy, London, 1991, с. 422.

213
Битката за Москва, ноември – декември 1941 г.

214
 Сталин и Държавният комитет за отбрана решават на 15 октомври да евакуират пра-
вителството в Куйбишев. На чиновниците е наредено да напуснат бюрата си и да се
качат в наредените отвън редици камиони, които ще ги откарат до Казанската железо-
пътна гара. И други имат същото намерение. „Началниците от много фабрики качваха
семействата си на камиони и напускаха столицата, и тогава се започна. Цивилни се впус-
наха да грабят магазините. Докато вървеше по улицата, човек виждаше навсякъде за-
червените, доволни лица на хора, които носеха суджуци и топове плат под мишница.
Случваха се неща, които биха били немислими дори два дни преди това. На улицата
говореха, че Сталин и правителството са избягали от Москва.“442
Паниката и грабежите се подклаждат от налудничавите слухове, че германците вече
са пред прага. Уплашени партийни функционери унищожават членските си карти – акт,
за който много от тях ще съжаляват по-късно, когато НКВД възстанови реда, защото ще
бъдат обвинени в престъпно пораженство. На 16 октомври сутринта Алексей Косигин
влиза в сградата на Совнаркома, Съвета на народните комисари, на който е заместник-
председател. Мястото е изоставено, без да бъде заключено, по пода се търкалят секретни
документи. В празните кабинети звънят телефони. Досещайки се, че това са обаждания
на хора, които се опитват да разберат дали правителството е заминало, той вдига слу-
шалката на един апарат. Някакъв чиновник пита дали Москва ще бъде предадена.
По улиците навън милицията е изчезнала. Както се е случило и предходната година
в Западна Европа, Москва е обхваната от психоза на тема вражески парашутисти. Ната-
лия Гесе, която куцука на патерици след операция, се оказва „заобиколена от тълпа
хора, подозиращи, че съм си счупила краката при скачане с парашут от самолет“ 443.
Много от мародерите са пияни и оправдават действията си с аргумента, че е по-добре
да вземат каквото могат, преди германците да са го заграбили. Обзети от паника хора
се тълпят на гарите, опитвайки се да щурмуват заминаващите влакове – „човешки вих-
рушки444, в които децата се оказват изтръгнати от майчините ръце. „Това, което ставаше
на Казанската гара, не подлежи на описание“445 – пише Иля Еренбург. Не по-радостна е
картината на западните московски гари, където на пероните върху носилки лежат зах-
върлени стотици ранени войници, за които няма кой да се погрижи. Между тях обикалят
жени, които отчаяно търсят своя син, съпруг или любим.
Когато излиза от кремълската крепост, Сталин остава шокиран от гледките, на които
става свидетел. Обявено е обсадно положение и в града влизат стрелкови полкове от
НКВД, за да разчистят улиците, като разстрелват мародерите и дезертьорите веднага
щом ги видят. Редът е възстановен с брутални мерки. Тогава Сталин решава, че ще ос-
тане, и това е обявено по радиото. Моментът е критичен и съобщението постига значи-
телен ефект. Настроението се променя от масова паника към масова решимост да защи-
тят града на всяка цена. Това е феномен, подобен на прелома в нагласите по време на
отбраната на Мадрид пет години по-рано.
Подчертавайки необходимостта от секретност, Сталин казва на Държавния комитет
за отбрана, че тържествата по случай годишнината от болшевишката революция ще се
състоят въпреки всичко. Някои от членовете са поразени, но разбират, че рискът веро-
ятно си струва, за да демонстрират пред страната и света изобщо, че Москва никога
няма да се предаде. В „навечерието на Революцията“ Сталин произнася реч, която е

442
Ефим Абелевич Голбрайх, в Драбкин (ред.), Священная война, с. 79.
443
Цит. в Lowrie, Sakharov, с. 55.
444
Ibid.
445
Ehrenburg, Men, Years – Life, т. V, с. 17.

215
излъчена от огромната декорирана зала на метростанция „Маяковски“. Той извиква
духа на великите – но съвсем не пролетарски, – герои на руската история, Александър
Невски, Дмитрий Донски, Суворов и Кутузов. „Германските агресори искат война на
унищожение. Много добре тогава. Ще я получат!“ 446
С този ярък жест Сталин се завръща в съветското съзнание, след като няколко месеца
е бягал от възможността да го свържат с трагедията на отстъплението. „Преглеждал съм
архивите със стари вестници от юли до ноември 1941 г. – пише Иля Еренбург много
години по-късно. – Името на Сталин почти не се споменава.“ 447
Вождът вече е неразривно свързан с храбрата отбрана на столицата. А на следващия
ден, 7 ноември, Сталин приема парада от празния мавзолей на Ленин на Червения пло-
щад, докато подкрепленията маршируват в строй под падащия сняг, готови да се отпра-
вят на северозапад и към фронта. Прозорливият Сталин е предвидил какъв ефект ще
има този спектакъл и има грижата той да бъде заснет за кинопрегледи, които ще се из-
лъчват в страната и в чужбина.
През следващата седмица настават силни студове, а на 15 ноември германците под-
новяват настъплението. За Жуков скоро става ясно, че основното направление на тях-
ната атака ще бъде срещу Волоколамския сектор, където 16-а армия на Рокосовски е
принудена да води отстъпление с бой. Подложен на огромен натиск, Жуков губи само-
обладание и се нахвърля срещу Рокосовски. Между тях съществува възможно най-го-
лям контраст, въпреки че и двамата са бивши кавалеристи. Ниският, набит и безмилос-
тен Жуков кипи от енергия, докато високият и елегантен Рокосовски е спокоен и праг-
матичен. Към края на чистката в Червената армия Рокосовски, потомък на дребни пол-
ски благородници, е бил арестуван. Той има девет метални зъба на мястото на онези,
които са му били избити в „поточната линия“ на разпитите. Сталин е наредил да го ос-
вободят, но му напомня от време на време, че това е временна отстъпка. Допусне ли
грешка, ще се озове пак при главорезите на Берия.
На 17 ноември Сталин подписва заповед всички войници и партизани да „унищожа-
ват и изгарят до основи” 448 всички сгради в зоната на сражения и зад нея, за да лишат
германците от подслон в наближаващите студове. За съдбата на цивилните не се мисли
изобщо. Ужасяващи са и страданията на войниците, особено на ранените, изоставени на
железопътните перони. „Гарите бяха покрити с човешки изпражнения и ранени войници
с окървавени превръзки 449 – пише офицер от Червената армия.
Към края на ноември германската Трета танкова армия е на 40 километра от Москва
от северозападната ѝ страна. Един от авангардните ѝ отряди дори завзема плацдарм на
мост над канала Москва-Волга 450 . Четвърта танкова армия междувременно стига до
друга точка на шестнайсет километра от западния край на Москва, след като е изтлас-
кала 16-а армия на Рокосовски. Съобщава се, че в гъста мъгла един мотоциклетист от
полк „СС Дойчланд“ влязъл направо в Москва и бил застрелян от патрул на НКВД близо
до Белоруската гара.451 Други германски части могат да видят през мощни бинокли ку-
полите на Кремъл с форма на луковици. Германците се сражават отчаяно със съзнани-
ето, че руската зима скоро ще ги връхлети с пълна сила. Войниците им обаче са изто-
щени, много от тях вече страдат и от измръзване.

446
Alexander Werth, Russia at War, London, 1964, с. 246.
447
Ibid., с. 15.
448
Цит. във Volkogonov, Stalin: Triumph and Tragedy, с. 456.
449
Владимиров, Война солдата-зенитчика, с. 119.
450
Свързващ реките Москва и Волга.
451
Bellamy, Absolute War, с. 317.

216
 Строителството на отбранителни съоръжения на подстъпите към Москва продъл-
жава с бясно темпо. Подобни на гигантски рогатки „таралежи“, направени от заварени
една за друга стоманени греди, действат като противотанкови препятствия. НКВД ор-
ганизира „батальони за унищожение“ 452, които да противодействат на парашутнодесан-
тни или саботажни атаки срещу важни фабрики и като последна линия на отбрана.
Всеки боец получава стрелково оръжие, десет патрона и няколко гранати. Сталин, който
се опасява, че Москва може да бъде обкръжена от северната страна, нарежда на Жуков
да подготви серия контраатаки. Най-напред обаче той трябва да подсили армиите севе-
розападно от Москва, които понасят ударите на германските Трета и Четвърта танкови
армии.
Ситуацията в южната част на страната също изглежда критична. Групата армии на
Рундщет са осигурили минния и индустриален район Донбас в средата на октомври,
точно когато румънците най-после превземат Одеса. Единайсета армия на Манщайн в
Крим обсажда голямата военноморска база Севастопол. Първа танкова армия напредва
бързо към Кавказ, като оставя зад себе си пехотата. На 21 ноември 1-ва танкова дивизия
„СС Лайбщандарте Адолф Хитлер“ под командването на бригаденфюрер Зеп Дитрих –
„добрия стар боен кон“453, както го нарича Рихтхофен, – е влязла в Ростов на входа на
Кавказ и е завзела плацдарм от другата страна на река Дон. Хитлер тържествува. Изг-
лежда, че малко остава да сложи ръка на петролните находища по на юг. Танковият
авангард на Клайст обаче е прекомерно разтегнат, а левият му фланг се пази само от зле
въоръжени унгарски войски. Маршал Тимошенко се възползва веднага от случая и кон-
траатакува през замръзналата река Дон.
Рундщет, който разбира, че е невъзможно да осъществят докрай настъпление в Кав-
каз преди следващата пролет, изтегля войските си до линията на река Миус, която се
влива в Азовско море западно от Таганрог. Това предизвиква гневната реакция на Хит-
лер, за когото е трудно да повярва, че германски войски са се изтеглили за първи път
през войната. Той заповядва отстъплението да се отмени незабавно. Рундщет подава
оставката си, която е приета веднага. На 3 декември Хитлер отлита за щаба на Група
армии „Юг“ при Полтава, където Карл II Шведски, нашественик от по-ранна епоха, е
претърпял навремето съкрушителна загуба. На следващия ден той назначава генерал-
фелдмаршал Фон Райхенау, убеден нацист и според пренебрежителното описание на
Рундщет – дръвник, който „търчи наоколо полугол, докато прави физически упражне-
ния“454.
За смайване на Хитлер обаче Зеп Дитрих, командващият на „СС Лайбщандарте“, е
съгласен с решението на Рундщет. А Райхенау, след като е уверил Хитлер, че няма да
отстъпва, веднага продължава изтеглянето, като поставя щаба на фюрера пред свършен
факт. Хитлер, който се вижда принуден да предложи компенсация на уволнения
Рундщет, му дава 275 000 райхсмарки като подарък за рождения ден. Той често комен-
тира цинично колко лесно е да подкупи генералите си с пари, раздаване на имения и
отличия.
Ленинград е спасен от унищожение отчасти благодарение на безмилостното ръко-
водство на Жуков и решителността на войниците, но главно заради решението на гер-
манците да се концентрират върху Москва. Група армии „Север“ от този момент ще

452
Владимир Викторович Войцехович, в Драбкин (ред.), Священная война, 2010.
453
Richthofen KTB, 10.4.41, BA-MA N671/2/7/9, с. 59.
454
Цит. в Charles Messenger, The Last Prussian: A Biography of Field Marshal Gerd von Rundstedt, 1875–1953, London,
1991, с. 61.

217
бъде бедният роднина на Източния фронт, който почти никога не получава подкрепле-
ния и е в постоянен страх, че ще му отнемат части, за да подсилят формации в централ-
ната и южната част на страната. Това пренебрежение от германска страна е още по-
голямо в съветския лагер, където Сталин на няколко пъти иска да лиши Ленинград от
войски заради отбраната на Москва. Сталин не храни топли чувства към този град, за-
щото го смята за средище на интелектуалци, които презират московчани и имат подоз-
рително топли чувства към Западна Европа. Трудно е да се каже доколко сериозно об-
мисля да предаде града, но е напълно ясно, че през тази есен и следващата я зима той е
много по-загрижен да запази войските на ленинградския фронт, отколкото града, да не
говорим за неговите жители.
Съветските опити за разбиване на обкръжението отвътре със силите на 54-та армия
не успяват да изтласкат германците от най-южния край на Ладожкото езеро. Все пак
защитниците продължават да контролират тесния участък между града и езерото, въп-
реки че това се дължи отчасти на предпазливостта на финландците, които не се решават
да започнат настъпление срещу съветската територия отпреди 1939 г.
Обсадата започва да следва определена схема, с редовни германски бомбардировки
на града в определени моменти от деня. Цивилните жертви се увеличават, но главната
причина за тях е гладът. Ленинград е на практика остров. Единствената все още въз-
можна връзка с „материка“ е през Ладожкото езеро или по въздуха. В капана на обкръ-
жението са около 2,8 милиона цивилни и като се добавят и половин милион войници,
властите трябва да доставят припаси за 3,3 милиона души. Разпределението на храната
е изумително неравномерно за общество с егалитарни претенции. Партийните чинов-
ници правят необходимото, така че семействата и близките им роднини да не страдат, а
онези, които контролират снабдяването с храни, като се стигне до хлебарниците и об-
ществените столове, безсъвестно се облагодетелстват. Често е необходим подкуп, за да
се получи дори основна дажба.
Храната всъщност означава власт – както за корумпирания индивид, така и за съвет-
ската държава, която открай време я използва, за да принуждава към подчинение или
като средство за отмъщение срещу социални категории, към които се отнася неблагос-
клонно. Работниците в индустрията, децата и войниците получават пълна дажба, но
други, като неработещи съпруги и деца в юношеска възраст, получават само дажба на
„зависимо лице“. Техните купони за храна стават известни с името „смертник“.455 С ти-
пично съветското отношение към йерархията тези хора са смятани за „излишни гърла“,
докато партийните шефове получават допълнителни дажби, които да ги подпомогнат
при вземането на решения в името на общото благо.
„Положението с храната тук е много лошо – отбелязва Василий Чуркин в края на
октомври, когато участва в отбраната на фронтовата линия край Шлиселбург на Ладож-
кото езеро. – Получаваме 300 грама хляб, който е черен като земя, и водниста супа. Хра-
ним конете си с брезови клонки без листа и те умират един след друг. Местните хора от
Берьозовка и нашите войници оставят само костите от падналия кон. Режат парчета
месо и ги варят.“456
Войниците са в несравнимо по-добро положение от цивилните и тези, които имат
семейства в града, очакват зимата с растяща тревога. Разпространяват се ужасяващи ис-
тории за канибализъм. Чуркин пише: „Нашият ефрейтор Андронов, висок, широкопле-
щест момък, пълен с енергия, направи грешка, за която плати с живота си. Началникът

455
Reid, Leningrad, сс. 168–9.
456
ДВЧ, 28.10.41.

218
по снабдяването го изпрати с кола в Ленинград по някакъв повод. По това време в Ле-
нинград гладуваха повече от нас, а повечето от нас имаха семейства там. Колата с Анд-
ронов била спряна по пътя. В колата намерили консерви, месо и зърнени храни, които
бяхме отделили от нашите оскъдни дажби [за да ги изпратим на семействата си]. Три-
буналът осъди на смърт Андронов и неговия началник. В Ленинград беше съпругата му
с малко дете. Хората казват, че техен съсед изял детето и жената загубила разсъдък.“ 457
Гладуващият град се нуждае от силни студове, за да може ледът по Ладожкото езеро
да се втвърди достатъчно, за да издържа тежестта на камиони за доставка на хранителни
припаси по „ледения път“. През първата седмица на декември се поемат големи рискове.
„Видях един камион „полуторка“ 458 – пише Чуркин. – Задните му колела бяха пропад-
нали през леда. В него имаше чували с брашно, те бяха сухи… Кабината сочеше нагоре,
предните колела бяха стъпили на леда. Минах покрай дванайсет „полуторки“, натова-
рени с брашно, които бяха замръзнали в леда. Това бяха първите, потеглили по „пътя на
живота“. При камионите нямаше никой.“459 Жителите на Ленинград ще трябва да поча-
кат още малко за събраните вече запаси. Край селото Кабона до езерото Чуркин вижда,
че „по целия бряг, на толкова километри, че краят им не се виждаше, лежаха натрупани
огромно количество чували с брашно и сандъци с храни, приготвени, за да бъдат изпра-
тени по леда до гладуващия Ленинград“.460
Към началото на декември много от германските командващи в Група армии „Цен-
тър“ разбират, че техните изтощени и премръзнали войници няма да успеят да превзе-
мат Москва. Те искат да изтеглят намалелите си войски на отбранителни позиции до
есента, но генерал Халдер вече е отхвърлил подобни идеи по указания от Щаба на фю-
рера. Някои започват да мислят за 1812 г. и ужасното отстъпление на Наполеоновата
армия. Въпреки че калта вече е замръзнала здраво, ситуацията със снабдяването не се
подобрява. При температури, които спадат до минус 20 градуса по Целзий, и често лип-
сваща видимост, Луфтвафе е принудена да остава на земята през повечето време. Както
наземните екипажи по летищата, така и войниците от моторизираните части трябва да
палят огън под двигателите на своите превозни средства, за да могат да се надяват, че
ще ги включат. Картечници и автомати замръзват напълно, защото Вермахтът не разпо-
лага с подходяща смазка за зимна война, а радиостанциите отказват да работят при
крайно ниските температури.
Докараните от Западна Европа впрегатни коне за артилерия и транспорт не са при-
викнали към студа и за тях не достига фураж. Хлябът се доставя съвсем замръзнал. На-
лага се войниците да го разрязват с ножовки и да го държат в джобовете на панталоните
си, докато се размрази, за да могат да го ядат. Отслабналите пехотинци не могат да из-
копават траншеи в твърдата като желязо земя, ако не я размекнат преди това, палейки
големи огньове. Не са получили достатъчно ботуши за замяна на старите, които са се
разпаднали на парчета след толкова маршируване. Не достигат и подходящи ръкавици.
Случаите на измръзване вече са повече от броя на ранените в битка. Офицерите се оп-
лакват, че войниците им са заприличали на руски селяни, защото крадат зимните дрехи
на цивилните и понякога дори ги заплашват с оръжие, за да ги принудят да им дадат
ботушите си.

457
Ibid., 20.11.41.
458
Товарен камион ГАЗ-АА.
459
Ibid., 8.12.41.
460
Ibid., 8–9.12.41.

219
 След като извеждат насила в снега жени, деца и старци от техните дървени къщички,
т.нар. изби, войниците разбиват подовете, за да търсят запаси от картофи. Това е може
би по-жестоко, отколкото ако убиваха жертвите си, вместо да ги обричат на гладна
смърт или замръзване, оставяйки ги полуоблечени навън в свирепата зима, каквато не е
имало там от години. Най-лоши са условията за съветските пленници. Те измират с хи-
ляди от изтощение, докато са принудени да вървят на запад през снега, както и от глад
и болести, предимно коремен тиф. Някои стигат до канибализъм, след като ужасява-
щите страдания подкопават човешката им същност. Всяка сутрин пазачите им ги карат
да изминат тичешком няколкостотин метра, като ги удрят при това. Застрелват веднага
всеки, който рухне. Пълната власт над същества, които са научени да презират и мразят,
превръща жестокостта им във вкоренен навик.
Към 1 декември Москва най-сетне влиза в обхвата на германската тежка артилерия.
На този ден Четвърта армия на генерал-фелдмаршал Фон Клуге започва последната
атака срещу града от запад. Леденият вятър навява дълбоки снежни преспи и войниците
се изтощават, докато напредват с мъка през тях. Все пак с изненадващ масиран артиле-
рийски огън и известна въздушна поддръжка от Луфтвафе неговият XX корпус успява
да пробие позицията на 33-та армия в посока към шосето Минск-Москва. Застрашен е
и тилът на намиращата се в съседство съветска 5-а армия. Жуков реагира незабавно и
хвърля там всички подкрепления, които успява да събере, включително сибирската 32-
ра стрелкова дивизия.
Късно през деня на 4 декември Червената армия възстановява позицията си. Герман-
ската пехота рухва от изтощение и студ. Температурите са паднали под минус 30 гра-
дуса по Целзий. „Не мога да ви опиша какво означава това – пише на този ден до се-
мейството си един ефрейтор от германската 23-та пехотна дивизия. – Най-напред стра-
хотния студ, виелици, напълно подгизнали крака – ботушите ни не изсъхват изобщо и
не е разрешено да ги събуваме, – и второ, натискът на руснаците.“ 461 Клуге и Бок осъз-
нават, че са претърпели провал. Опитват се да намерят успокоение в мисълта, че и Чер-
вената армия трябва да е на края на силите си, както Хитлер е твърдял толкова често.
Всъщност са безкрайно далече от истината. През последните шест дни Жуков и Став-
ката подготвят контраатака.
Новият професионален подход в лицето на военачалници като Жуков, Рокосовски,
Лелюшенко и Конев започва да оказва въздействие. Това вече не е склерозиралата ор-
ганизация от юни, когато в ужаса си да не бъдат арестувани от НКВД командващите не
смеят да покажат и най-малката инициатива. Тромавите формации от онзи период също
са изоставени. Една съветска армия вече се състои от малко повече от четири дивизии.
На този етап командването на ниво корпус е премахнато, за да се подобри контролът.
В тила са сформирани единайсет нови армии. Някои включват скиорски батальони,
както и добре обучените сибирски дивизии, екипирани подходящо за зимна война, с
подплатени куртки и бели камуфлажни костюми. Новият танк Т-34 с широките си ве-
риги се справя с леда и снега несравнимо по-добре от германските танкове. Освен това,
за разлика от германското оборудване, съветските оръжия и машини имат подходящите
смазки, които ги предпазват от въздействието на ниските температури. На летищата
около Москва се събират авиационни полкове от Червената армия. С изтребители „Як“
и щурмови самолети за атакуване на наземни цели те за пръв път ще постигнат преиму-
щество във въздуха, докато повечето машини на Луфтвафе остават замръзнали на зе-
мята.
461
Gefr. Hans Joachim C., 6.Kp/Infantry.Rgt.67, 23.Inf.Div., 4.12.41, BfZ-SS.

220
 Планът на Жуков, одобрен от Сталин, има за цел да елиминира двата германски
клина от двете страни на Москва. Главният, този на северозапад, включва германската
Четвърта армия и намалелите Трета и Четвърта танкови армии. Южният клин, малко по
на изток от Тула, се държи от Втора танкова армия на Гудериан. Самият Гудериан обаче,
почувствал опасността, започва да изтегля някои от предните части.
В 3:00 ч. на 5 декември, петък, новосформираният Калинински фронт на Конев се
насочва срещу северната страна на главния клин с 29-а и 31-ва армии, които атакуват
през замръзналата Волга. На следващата сутрин 1-ва ударна армия и 30-а армия тръгват
в настъпление на запад. После Жуков изпраща още три армии, включително подсиле-
ната 16-а армия на Рокосовски и 20-а армия на Власов, срещу южната страна на клина.
Той възнамерява да отреже пътя на Трета и Четвърта танкови армии. Веднага щом в
германските линии се отваря пролука, 2-ри гвардейски кавалерийски корпус на генерал
Лев Доватор нахлува, за да нанесе щети в германския тил. Издръжливите казашки кон-
чета могат да газят в сняг с дълбочина един метър и скоро настигат германската пехота,
която с труд отстъпва през преспите.
На юг 50-а армия атакува северния фланг на Втора танкова армия на Гудериан от
Тула, докато 10-а армия настъпва от североизток. Първи гвардейски кавалерийски кор-
пус на Павел Белов, подкрепян от танкове, нанася удар в германския тил. Гудериан се
движи бързо и успява да измъкне по-голямата част от войските си. Не смогва обаче да
възстанови линията, както се е надявал, защото тогава Югозападният фронт изпраща
13-а армия и една оперативна група да атакуват Втора армия по южния фланг. Гудериан
е принуден да се изтегли на още осемдесет километра. По този начин от лявата му
страна зейва голяма празнина между него и Четвърта армия.
Червената армия все още страда от недостиг на танкове и артилерия, но с новите
армии вече почти се изравнява по сила с германците на московския фронт. Нейното
главно предимство е елементът на изненада. Германците са игнорирали напълно докла-
дите от пилоти на Луфтвафе за движение на големи военни формации в тила. Нямат и
резерви. А при положение че на югоизток от Ленинград се водят тежки сражения, а
Група армии „Юг“ се е изтеглила до Миус, Бок не може да получи подкрепления от
фланговете. Чувството на несигурност стига дори до един старши ефрейтор от снабди-
телната част на 31-ва пехотна дивизия. „Не знам какво не е наред – пише той на близ-
ките си у дома. – Просто имаме неприятното чувство, че тази огромна Русия не ни е по
силите.“462
Към 7 декември битката за главния клин се развива добре. Изглежда, като че ли уси-
лието на съветските войски да преградят пътя на Трета танкова армия и част от Четвърта
има шанс да успее. Настъплението обаче върви бавно за крайно неудоволствие на Жу-
ков. Участващите в него армии се задържат по пътя заради опитите да елиминират
всички опорни точки на врага, отбранявани от импровизирани германски бойни групи,
Kampfgruppen. Два дни по-късно Жуков заповядва на командващите да прекратят фрон-
талните атаки и да подминават центровете на съпротива, за да навлязат стабилно в гер-
манския тил.
На 8 декември германски войник записва в дневника си: „Дали ще се наложи да се
изтеглим? Тогава дано Бог се смили над нас.“ 463 Те знаят какво ще означава това сред
снега на открито. Отстъплението по целия път е белязано от горящи села, запалени, до-

462
Obgefr. Herbert B., Nachschubkp.31, 6.12.41, BfZ-SS.
463
Oberschütze Helmut G., 8.12.41, BfZ-SS.

221
като войниците се изтеглят мъчително през дълбокия сняг. Земята зад тях остава пок-
рита с транспортни машини, спрели заради липса на гориво, коне, умрели от изтощение,
и дори ранени, оставени да лежат в снега. Гладни войници режат парчета замръзнало
месо от хълбоците на конете.
Сибирски скиорски батальони изскачат от мразовитата мъгла за набези и атаки. С
мрачно задоволство отбелязват напълно неподходящата екипировка на германците,
принудени да се увиват в ръкавици и шалове, ограбени от селата или свалени направо
от гърба на стариците. „Студовете бяха люти – пише Еренбург, – но сибиряците от Чер-
вената армия ръмжаха: „Сега ако стегне истински студ, ще ги умори веднага.“.“ 464
Тяхното отмъщение е безмилостно след това, което са слушали за отношението на
германците към пленници и цивилни. На практика невъзпрепятствани от Луфтвафе,
полкове изтребители и „щурмовици“ от червеноар-мейската авиация преследват дъл-
гите колони отстъпващи войници, черни на фона на снега. Ударни групи от гвардейския
кавалерийски корпус на Белов и Доватор се врязват дълбоко в тила, където нападат
складове и артилерийски батареи с извадени саби. Партизани извършват набези срещу
снабдителните линии, като понякога се съединяват с кавалеристите. Жуков решава да
спуснат с парашути 4-ти военновъздушен корпус зад германските фронтови линии. Съ-
ветските войници не изпитват жал към премръзналите и въшлясали германски пехо-
тинци.
В германските полеви болници се налага да ампутират все повече крайници, защото
нелекуваното измръзване води до гангрена. При температури под минус трийсет гра-
дуса кръвта замръзва в раните моментално и много войници получават стомашни проб-
леми от това, че спят на твърда като леда земя. Почти всички страдат от диария, която
е особено мъчителна в подобни условия. Тези, които не могат да се движат самостоя-
телно, са обречени. „Много от ранените се застрелват“ 465 – отбелязва един войник в
дневника си.
Замръзналите оръжия често отказват да работят. Налага се да изоставят танкове по-
ради липса на гориво. Шири се страх, че пътят им ще бъде отрязан. Все повече и повече
офицери и войници започват да съжаляват за отношението си към съветските военноп-
ленници. Все пак, въпреки постоянните мисли за 1812 г. и чувството, че Вермахтът е
вече прокълнат като Великата армия на Наполеон, отстъплението не се превръща в без-
редно бягство. Германската армия, особено на ръба на катастрофа, често изненадва про-
тивниците със своя отпор. Импровизирани бойни групи, съставени под дулото на пис-
толет от полевата жандармерия, която задържа изостанали от своите части войници, под
ръководството на решителни офицери и подофицери оказват твърда съпротива със сме-
сени сили от пехотинци, сапьори и разнородни оръжия като зенитни оръдия и тук-там
някое самоходно оръдие. На 16 декември една група, след като успява да пробие обкръ-
жението си, най-сетне стига до германски позиции. „Огромен брой хора страдат от нер-
вно разстройство – отбелязва в дневника си един от тях. – Нашият офицер плаче.“466
Хитлер първоначално отказва да повярва на новината за съветската офанзива, след
като си е внушил, че докладите за нови армии са заблуда. Той не може да разбере откъде
са дошли. Унизен от този напълно неочакван обрат на войната след доскорошните за-
явления за победа над славянския „унтерменш“, фюрерът е разгневен и объркан. Той

464
Ehrenburg, Men, Years – Life, т. V, с. 35.
465
Oberschütze Helmut G., BfZ-SS, N:Gil.
466
Oberschütze Helmut G., BfZ-SS.

222
инстинктивно се опира на ирационалното си верую, че волята ще пожъне триумф. Фак-
тът, че войниците му нямат подходящо облекло, боеприпаси, хранителни дажби и го-
риво за бронираните машини, за него е почти без значение. Обсебен от мисълта за отс-
тъплението на Наполеон от 1812 г., той е решен да не допусне повторение на историята.
Нарежда на войските си да се задържат на място, въпреки че не могат да изкопаят отб-
ранителни позиции в твърдата като камък земя.
Докато вниманието на всички в Москва е съсредоточено върху голямата борба на
запад от столицата, новината за японското нападение срещу Пърл Харбър не ги впечат-
лява особено. Тя обаче има значителен ефект в Куйбишев, където са всички чуждест-
ранни кореспонденти (все още с категорични указания от съветските цензори да посоч-
ват Москва като място на всички свои статии). Иля Еренбург наблюдава развеселен как
„американците в „Гранд хотел“ стигат до бой с японски журналисти“ 467. За американ-
ците и японците този сблъсък ще бъде всъщност най-незначителният.

467
Ehrenburg, Men, Years – Life, т. V, с. 18.

223
 16.
Пърл Харбър
СЕПТЕМВРИ 1941 – АПРИЛ 1942 Г.

На 6 декември, точно когато започва съветската контраатака около Москва, дешиф-

ровчици от военноморските сили на САЩ успяват да разчетат съобщение между Токио
и японския посланик във Вашингтон. Макар и последната част да липсва, смисълът е от
ясен по-ясен. „Това означава война“ 468 – казва Рузвелт на Хари Хопкинс, който е в Овал-
ния кабинет същата вечер, когато е донесено съобщението. Президентът току-що е из-
пратил лично съобщение до император Хирохито, в което настоява страната му да се
оттегли от конфликта.
Във военното министерство началникът на разузнаването предава прихванатата ин-
формация на бригаден генерал Ленард Джероу от Отдела за военно планиране с указа-
ния да предупреди базите в Тихия океан. Джероу обаче решава да остави нещата така.
„Смятам, че получават един куп предупреждения“ 469 – бил коментарът му според сви-
детели. Причината е, че щабовете на флота и армията на САЩ в Тихия океан са били
информирани на 27 ноември, че войната е неминуема. Тези сведения също се основават
на прихванати съобщения от японския дипломатически съобщителен трафик.
Любопитно – или може би показателно – е, че от Кремъл не идва предупреждение
въпреки желанието на Рузвелт да помогне на Съветския съюз. Може само да правим
догадки за мотивите на Сталин, но той отказва да предаде на американците сведенията,
получени от Рихард Зорге преди Битката за Москва, че японците планират да предпри-
емат изненадваща атака срещу американските войски в Тихия океан. В същото време
едно от най-поразителните съвпадения от Втората световна война е, че на 6 декември
1941 г., деня преди японското нападение, президентът Рузвелт взема решение да за-
почне проекта за разработване на атомно оръжие. 470
През първата седмица от септември военните ръководители на Япония са принудили
император Хирохито да приеме решението им да влязат във война. Единственото му
възражение е да им прочете стихотворение във възхвала на мира, написано от неговия
дядо. Позицията на Хирохито като командващ на въоръжените сили обаче е крайно про-
тиворечива. Той се противопоставя на войната не от морални подбуди, а просто защото
се страхува, че могат да претърпят неуспех. Крайните милитаристи, предимно офицери
с младши и средни чинове, са убедени, че страната им има божествена мисия да изгради
империя с евфемистичното название „Велика източноазиатска сфера на всеобщ проспе-
ритет“ – или, както е предупреждавал далновидният американски посланик в Токио
през 1934 г., pax japonica. Към ноември 1941 г. той има опасения, че военните са готови
да поведат страната си към „национално харакири. 471
Японският стремеж към имперска експанзия е създал трудно съвместими приори-
тети: войната в Китай, страх и ненавист към Съветския съюз на север и възможността
да заграбят френските, холандските и британските колонии на юг. Външният министър

468
Robert E. Sherwood, The White House Papers of Harry L. Hopkins, 2 vols, New York, 1948, т. I, с. 430.
469
D. K. R. Crosswell, Beetle: The Life of General Walter Bedell Smith, Lexington, Ky, 2010, сс. 227–8
470
Kershaw, Fateful Choices, с. 7.
471
Joseph C. Grew, Ten Years in Japan, New York, 1944, с. 468, цит. ibid., с. 366.

224
Мацуока Йосуке е уредил японско-съветски пакт за неутралитет през април 1941 г.,
малко преди инвазията на Хитлер. След като германските армии тръгват в бързо нас-
тъпление на изток, Мацуока променя рязко позицията си и препоръчва удар на север
срещу съветския тил. Старшите офицери в Императорската японска армия обаче се про-
тивопоставят на този план. Те помнят поражението, което им е нанесъл Жуков през ав-
густ 1939 г., и повечето предпочитат най-напред да завършат войната в Китай.
Окупацията на Френски Индокитай през 1940 г. е била предприета предимно за да се
спрат доставките за националистическите армии на Чан Кайшъ, но това се оказва реша-
ващата крачка към стратегията за „удар на юг“, препоръчвана главно от японския Им-
ператорски флот. Индокитай се оказва идеална база, от която да превземат петролните
находища на Нидерландска Индия. А след като САЩ и Великобритания налагат ем-
барго на Япония в отговор на нейната окупация на Индокитай, командващият на Импе-
раторския флот адмирал Ямамото Исороку е предупреден, че корабите му ще останат
без гориво, преди да е изминала и една година. Японските милитаристи смятат, че
трябва да продължават в същия дух и да си присвоят всичко, което им е необходимо. Да
се върнат назад би било непоносимо унижение.
Военният министър генерал Тоджо Хидеки признава, че да се изправят срещу Съе-
динените щати с тяхната индустриална мощ е ужасно рисковано начинание. Ямамото,
който също се бои от последиците от продължителна война със САЩ, чувства, че един-
ственият им шанс за оцеляване е да започнат военни действия първи с масирано напа-
дение. „През първите шест до дванайсет месеца от войната със Съединените щати и
Британия ще се развихря и ще печеля победа след победа – гласи доста точното му пред-
виждане. – След това… Не очаквам успех.“ 472
Военните ръководители привидно са приели предпочитанието на императора и пре-
миера принц Коное Фумимаро да потърсят дипломатическо решение със Съединените
щати, но никога не са имали намерение да приемат сделка, която да включва значителни
отстъпки. Императорската армия решително се противопоставя на всяко изтегляне от
Китай. Въпреки фаталистичните им очаквания за бъдещето в много случаи, особено при
условие че войната се проточи, японските военачалници предпочитат риска от нацио-
нално самоубийство пред позора.
Рузвелт е убеден, че най-добрата политика е твърдата линия, макар и да не иска война
на този етап. Както генерал Маршал, така и адмирал Харолд Р. Старк, началник-щабо-
вете на армията и флота, са го предупредили ясно, че САЩ още не са достатъчно под-
готвени. Неговият държавен секретар Кордел Хъл обаче, по време на преговори с япон-
ски пратеник, на 25 ноември получава възмутителната новина, че голям конвой от во-
енни кораби и транспортно-десантни самолети се е насочил към Южнокитайско море.
Той реагира с поредица от искания, които в Токио се възприемат като ултиматум.
В „Десетточковия“ документ на Хъл се настоява между другото японците да се из-
теглят от Индокитай и Китай, както и да денонсират Тристранния пакт с Германия. Тази
твърда реакция е насърчена от китайските националисти и британците. Само пълно и
незабавно отстъпване от позициите на САЩ и Британия би могло да предотврати кон-
фликта на този етап. Подобен знак за слабост от страна на Запада обаче вероятно би
поощрил японската агресия.

472
Arthur Zich, The Rising Sun, Alexandria. Va, 1977, с. 19.

225
 Непреклонната позиция на Хъл убеждава японските военни ръководители, че тех-
ните приготовления за война са оправдани. Забавянето само би ги отслабило, а отлага-
нето на войната би свело Япония до „третокласна държава“473, както е заявил Тоджо на
решаващото съвещание на 5 ноември. Във всеки случай флотът от самолетоносачи на
Ямамото тъкмо е потеглил от Курилските острови в Северния Тихи океан, а целта му е
Пърл Харбър. Часът на атаката вече е определен – 8:00 ч. на 8 декември (токийско
време).
Целта на японския план е да осигури определен периметър около западната част на
Тихия океан и Южнокитайско море. Пет армии ще завладеят пет основни цели. Двайсет
и пета армия ще атакува по Малайския полуостров на юг, за да превземе британската
военноморска база Сингапур. Двайсет и трета армия в Южен Китай ще превземе Хон-
конг. Четиринайсета армия ще извърши десант във Филипините, където е щабът на аме-
риканския главнокомандващ и консул генерал Дъглас Макартър. Петнайсета армия ще
нахлуе в Тайланд и Южна Бирма. Шестнайсета армия ще осигури Нидерландска Индия
(днешна Индонезия) с нейните нефтени находища, които са от жизненоважно значение
за военните усилия на Япония. Въпреки сериозните съмнения на колегите си в японския
Императорски флот адмирал Ямамото е заявил твърдо, че някои от тези операции, осо-
бено атаката срещу Филипините, ще бъдат изложени на риск, ако не изпрати най-напред
самолетоносачите си, за да унищожат американския флот.
Пилотите от военноморската авиация на Ямамото в продължение на няколко месеца
са се подготвяли да извършват атаки с торпеда и бомби. Разузнавателни данни за тех-
ните цели се осигуряват от японския генерален консул в Хонолулу, който наблюдава
движенията на американските кораби. Те винаги са в пристанищата в събота и неделя.
Моментът, определен за изпреварващия удар, е веднага след разсъмване в неделя, 8 де-
кември, което е все още 7 декември в часовия пояс на Вашингтон. Призори на 26 ноем-
ври съединението от самолетоносачи начело с флагмана „Акаги“ отплава при пълно ра-
диомълчание от Курилските острови в северната част на Тихия океан.
В Хавай адмирал Хъзбанд Е. Кимел, главнокомандващият на Тихоокеанския флот, е
дълбоко обезпокоен, че разузнавателният му щаб няма представа за местоположението
на самолетоносачите от японските Първи и Втори флот. „Да не искате да кажете, че е
възможно да обкръжават Даймънд Хед [близо до входа към Пърл Харбър] и ние да не
знаем?“474 – отвръща той, когато му съобщават това на 2 декември. Дори Кимел обаче
не може да си представи атака срещу Хавай в средата на Тихия океан. Подобно на щабо-
вете на армията и флота във Вашингтон, той смята, че е много по-вероятно да бъде из-
вършена японска атака около Южнокитайско море, срещу Малая, Тайланд или Фили-
пините. Затова мирното ежедневие продължава, офицерите носят белите си тропически
униформи, а матросите очакват с нетърпение почивните дни, когато ще пият бира и ще
се развличат на плажа Уайкики с местни девойки. На много от корабите екипажите ос-
тават в минимален състав през уикенда.
В 6:05 ч. на 8 декември, неделя, на полетната палуба на „Акаги“ размахват зелена
лампа. Пилотите нагласят своите „хачимаки“ – бяла лента за глава със символа на изг-
ряващото слънце на челото, знак, че са се зарекли да умрат за императора. От наземните
екипажи се откъсва насърчителен вик „Банзай!“. Въпреки силното мъртво вълнение, от
шестте самолетоносача в ударното съединение излита първата вълна от 183 самолета,

473
Nobutaka Ike (ред.), Japan’s Decision for War: Records of the 1941 Policy Conferences, Stanford, 1967, сс. 208–39, цит.
в Kershaw, Fateful Choices, с. 365.
474
Zich, The Rising Sun, с. 51.

226
включително изтребители „Зеро“, бомбардировачи „Накаджима“, торпедни бомбарди-
ровачи и пикиращи бомбардировачи „Аичи“. Остров Оаху се намира на 370 километра
на юг от тях.
Самолетите кръжат над флота от самолетоносачи, след това излитат във формация
към своята цел. Докато летят над облаците в изсветляващото небе, е трудно да се про-
вери дрейфът им, затова ръководителят на бомбардировъчната част, командир Фучида
Мицуо, се настройва да приема американската радиостанция на Хонолулу. Оттам пре-
дават танцова музика. След това включва пеленгатора. Коригира курса с пет градуса.
Музиката е прекъсната от метеорологичен бюлетин. Фучида с облекчение чува, че ви-
димостта над островите се подобрява и облачността се разкъсва.
Час и половина след излитането водещите пилоти забелязват северния край на ост-
рова. Разузнавателният самолет, който е излязъл напред, съобщава, че американците
явно не са осведомени за присъствието им. Фучида изстрелва от кабината си сигнална
ракета „черен дракон“ – знак, че могат да следват по-нататък плана за изненадваща
атака. След това разузнавателният самолет докладва за присъствието на десет линейни
кораба, един тежък крайцер и десет леки крайцера. Когато Пърл Харбър влиза в полез-
рението им, Фучида изследва пристанището с бинокъл. В 7:49 ч. дава заповед да про-
дължат, след което предава до японския флот от самолетоносачи сигнала „Тора, тора,
тора!“. Паролата, която означава „Тигър“, е знак, че са постигнали пълна изненада.
Две групи пикиращи бомбардировачи с петдесет и три самолета се отклоняват, за да
атакуват трите близки летища. Торпедните бомбардировачи се насочват в нисък полет
направо срещу седемте главни кораба в „Батълшип Роу“. По радиото от Хонолулу про-
дължава да свири музика. Фучида вече вижда водните стълбове, които избухват покрай
линейните кораби. Нарежда на пилота си да направи вираж – знак за десетте ескадрили
да започнат заход за бомбардировка, подреждайки се в колона. „Великолепна форма-
ция“475 – отбелязва той. Докато приближават обаче, американските зенитни оръдия от-
криват огън. Навсякъде около тях избухват експлозии в тъмносиво, разтърсвайки само-
летите. Първите торпеда поразяват линейния кораб „Оклахома“, който бавно се преоб-
ръща. Загиват над 400 души, захлупени под корпуса му.
Фучида е стреснат от бързата американска реакция, когато самолетите му се насоч-
ват към кораба „Невада“ на 3000 метра. Той вече съжалява, че е решил да атакуват в
линеен строй. Ударите срещу тях продължават, докато американският кораб „Аризона“
избухва в мащабна експлозия, при която загиват повече от хиляда души на борда. Чер-
ният дим от горящия нефт е толкова гъст, че много от самолетите подминават целта и
се налага да се върнат за нов заход.
Част от пикиращите бомбардировачи и изтребители на Фучида са се отклонили, за
да атакуват военновъздушните бази на американската армия при Уийлър Фийлд и Хи-
към Фийлд и авиационната база на ВМС на о-в Форд. Наземните екипажи и пилотите
са на закуска, когато започва ударът. Първият човек, който отвръща на нападението в
Хикъм Фийлд, е един свещеник от армията, който по това време приготвя олтара си за
литургия на открито. Той грабва намиращата се наблизо картечница, подпира я на ол-
тара и започва да стреля срещу връхлитащите вражески самолети. И на двете летища
обаче самолетите, подредени спретнато край пистата, са лесна цел за японските пилоти.
Приблизително един час след като първите самолети са се прицелили в своите обекти,

475
Fuchida Mitsuo, ‘Pearl Harbor: The View from the Japanese Cockpit’, в Stanley M. Ulanoff (ed.), Bombs Away!, New
York, 1971, quoted Lewis, Eyewitness World War II, сс. 260–1.

227
пристига втора вълна от японски нападатели, но тяхната задача е по-трудна заради гъс-
тия дим и насочения нагоре срещу тях огън. Дори петинчови военноморски оръдия стре-
лят срещу самолетите. Има данни, че някои от снарядите са паднали в град Хонолулу,
където причинили смъртта на цивилни.
Небето изведнъж се опразва. Японските пилоти са се насочили обратно на север, за
да настигнат самолетоносачите си, които вече се носят към своята база. Освен линей-
ните кораби „Аризона“ и „Оклахома“ американският флот при Пърл Харбър е загубил
два миноносци. Други три линейни кораба са потопени или изтеглени на брега, макар
че по-късно са ремонтирани; повреди имат и още три. Загубите на армейската авиация
и флота са 188 унищожени самолета и 159 повредени. Убити са общо 2335 американски
военнослужещи, а 1143 са ранени. Унищожени са само двайсет и девет японски само-
лета; Императорският флот също губи една океанска подводница и пет миниподвод-
ници, за които се предполага, че са били за отвличане на вниманието.
Въпреки шока от нападението много матроси и хавайски корабостроителни работ-
ници веднага се гмурват във водата, за да спасяват хората, изхвърлени от корабите. Ко-
жата на повечето от тези, които се мъчат да изплуват в пристанището, е покрита с нефт
и трябва да бъде почистена с памучни отпадъци. Малки групи с оксижени започват да
разрязват стени и дори корпуси, за да спасят погребаните си под тях другари. Навсякъде
около тях се виждат повредени кораби, обгърнати от черен дим, изкривени и усукани
портални кранове и надупчени пристанищни сгради. Две седмици ще са необходими, за
да изгасят и последните пожари. Гневът дава стимул на всички в задачата им да възста-
новят бойната мощ на американския Тихоокеански флот. Поне една важна подробност
им дава утеха. Нито един от самолетоносачите не е бил в пристанището. Защото те ще
бъдат единственото средство да нанесат ответен удар във военноморската война, чийто
облик се е променил завинаги.
Пърл Харбър далеч не е единствената цел. Бомбардировачи от Императорския воен-
новъздушен флот чакат да излетят от остров Формоза (Тайван), за да атакуват амери-
канските летища на Филипините – само че гъстата мъгла ги задържа на земята.
Генерал Макартър е събуден в апартамента си в един хотел в Манила с новината за
нападението над Пърл Харбър. Той веднага свиква съвещание на щаба в главната си
квартира. Генерал-майор Луис Бреретън, началник на Далекоизточните военновъз-
душни сили, иска разрешение да изпрати своите летящи крепости B-17 срещу летищата
на Формоза. Макартър обаче се колебае. Той има сведения, че базираните там японски
бомбардировачи нямат нужния обхват, за да атакуват Филипините. Този аргумент не е
убедителен за Бреретън. Той изпраща в небето своите боинги с ескорти от изтребители,
за да не бъдат задържани на земята. Накрая Макартър дава разрешение за разузнавате-
лен полет над Формоза, който да бъде последван от бомбено нападение на следващия
ден. Бреретън нарежда на своите бомбардировачи да се върнат в базата Кларк Фийлд на
около 90 километра от Манила, за да заредят с гориво, а изтребителите да се приземят
в базата си край Иба на северозапад.476
В 12:20 ч. местно време, докато екипажите обядват, японските самолети се появяват
над тях. Те не могат да повярват на късмета си, че намират всичките си цели толкова
удобно подредени. Унищожени са общо осемнайсет бомбардировача B-17 и петдесет и
три изтребителя P-40. Половината от Далекоизточните военновъздушни сили са унищо-
жени на първия ден. Американците не са получили предупреждение, защото радарната
им система още не е инсталирана. Други японски бомбардировачи атакуват столицата
476
Командването на Макартър на Филипините: Philippine Islands, USACMH, Washington, DC, 1992, сс. 4–9.

228
Манила. Филипинските цивилни нямат представа как да реагират. Един американски
морски пехотинец свидетелства: „Под акациевите дървета в парка се тълпяха жени. Ня-
кои от тях бяха разтворили чадърите си за допълнителна защита.“ 477
Остров Уейк, на половината път между Хавайските и Марианските острови, също е
атакуван от японски самолети на 8 декември, но американците там са готови. Майор
Джеймс Деверо, който командва четиристотин двайсет и седемте американски морски
пехотинци, нарежда на тръбача да свири „На оръжие“ веднага щом научава за атаката
срещу Пърл Харбър. Четирима пилоти от военноморската авиация в изтребители „Гръ-
ман Уайлдкет“ успяват да свалят шест изтребителя „Зеро“, след като останалите осем
американски изтребители са били унищожени или повредени още на земята. На 11 де-
кември до брега се приближават японски военни кораби, за да разтоварят войски, но
петинчовите оръдия на морската пехота потопяват два миноносци и повреждат край-
цера „Юбари“. Японското съединение се изтегля, без дори да се опита да свали на брега
своите морски пехотинци.
Макар и въодушевени от изключителното си постижение, американските морски пе-
хотинци на Уейк знаят, че японците ще се върнат и следващия път ще бъдат още повече.
На 23 декември се появява много по-многобройно ударно съединение, този път с два
самолетоносача и шест крайцера. Морските пехотинци оказват храбра съпротива при
съотношение на силите пет към един, с подкрепата на масиран обстрел от морската ар-
тилерия и въздушни атаки. Въпреки че успяват да причинят тежки загуби, американците
са принудени да се предадат, за да избягнат многобройни жертви сред цивилното насе-
ление на острова.
На 10 декември 5400 японски морски пехотинци извършват десант на Гуам, един от
Марианските острови, на около 2500 километра източно от Манила. Малкият и леко
въоръжен гарнизон от американски морски пехотинци няма шанс срещу тях.
Британците в Хонконг и Малая очакват японско нахлуване от края на ноември. Ма-
лая е богата плячка със своите калаени мини и каучукови плантации. Губернаторът сър
Шентън Томас описва страната като „доларовия арсенал на империята“478. Затова Малая
е с почти същия приоритет за японците като нефтените находища в Нидерландска Ин-
дия. На 1 декември в Сингапур е обявено извънредно положение, но подготовката на
британците още е на плачевно ниво. Колониалните власти се опасяват, че една преси-
лена реакция може да разбуни коренното население.
Потресаващото самодоволство на колониалното общество е породило самозаблуда,
в основата на която стои най-вече високомерието. Част от фаталното подценяване на
техните нападатели е представата, че всички японски войници са късогледи и по при-
родните си качества отстъпват на западните войници. Всъщност те са безкрайно по-
издръжливи, а в резултат от промиването на мозъци – убедени, че няма по-велика слава
от това да дадат живота си за императора. Техните командири, пропити с чувство за
расово превъзходство и убедени в правото на Япония да властва над Източна Азия, ос-
тават слепи за фундаменталното противоречие на пропагандната теза, че целта на вой-
ната им е да освободи региона от западната тирания.
Британският флот има огромна и модерна военноморска база в североизточния край
на остров Сингапур. Подстъпите към нея са защитени от мощни крайбрежни батареи,
готови да разбият всяка десантна атака, но внушителният комплекс, който е струвал
значителна част от бюджета на военноморските сили, е почти празен. Първоначалният

477
Carlos с. Romula, USMC, цит. в Lewis, Eyewitness World War II, с. 268.
478
Цит. в Peter Thompson, The Battle for Singapore, London, 2005, с. 16.

229
план е бил да изпратят там флот от Британия в случай на война. Само че поради задачите
на ВМС в Атлантическия океан и Средиземно море и необходимостта да охраняват се-
верните конвои до Мурманск с припаси за руснаците, британците нямат линеен флот в
Далечния изток. Обещанието на Чърчил да подпомага Съветския съюз означава също,
че Далекоизточното командване не разполага с модерни самолети и танкове, както и с
други видове оборудване. Единственият наличен изтребител, „Брустър Бъфало“, извес-
тен като „летящото бирено буре“ заради тумбестата форма и мудността си, няма шанс
срещу японските „Зеро“.
Британският командващ в Малая е генерал-лейтенант Артър Пърсивал – много висок
и слаб мъж с войнишки мустаци, който не успява да отклони вниманието от своите из-
дадени напред зъби и слабо изразена брадичка. Въпреки че е придобил може би незас-
лужена репутация за жестоко отношение към пленниците от ИРА по време на размири-
ците в Ирландия, той проявява типичното за слабия характер упорство в отношенията
си с подчинените командващи. Генерал-лейтенант сър Луис Хийт, командващият на III
индийски корпус, не уважава Пърсивал и злостно негодува, че последният е бил пови-
шен в по-висок чин от него. При това отношенията между различните командващи от
армията и ВВС, както и с австралийския командващ, буйния и параноичен генерал-ма-
йор Хенри Гордън Бенет, далеч не са приятелски. На теория Пърсивал командва близо
90 000 души, но по-малко от 60 000 са фронтови войски. Те нямат почти никакъв опит
в джунглите, а индийските батальони и местните доброволци са на практика необучени.
Жалкото състояние на британската отбрана е добре известно в Токио. Трите хиляди
японци, които по това време живеят в Малая, предават подробна разузнавателна инфор-
мация чрез генералното си консулство в Сингапур.
На 2 декември ескадра от Кралския флот под командването на миниатюрния адмирал
сър Томас Филипс наближава Сингапур. Тя се състои от модерния линеен кораб „Принс
ъф Уелс“, стария линеен крайцер „Рипълс“ и четири миноносци. Важна подробност е,
че не може да разчита на поддръжка от изтребители, тъй като самолетоносачът „Индо-
митабъл“ с четирийсет и пет изтребителя „Хърикейн“ е бил задържан за ремонтни ра-
боти. Това обаче явно не тревожи британците в Сингапур. Те не мислят, че японците ще
се осмелят да предприемат нахлуване в Малая сега, когато в тамошната база има тол-
кова мощни кораби. Генерал Пърсивал междувременно отказва да изгради отбрани-
телни линии с аргумента, че това влияе отрицателно върху настъпателния дух на него-
вите войници.
В събота, 6 декември, бомбардировач от Кралските австралийски ВВС, базиран в
Кота Бару в крайната североизточна част на Малая, забелязва японски транспортни съ-
дове, охранявани от военни кораби. Те са отплавали от остров Хайнан край южното
китайско крайбрежие, а към тях предстои да се присъединят два конвоя от Индокитай.
Това съединение, което ще се раздели отново, отива в посока към южните тайландски
пристанища Патани и Сингора на провлака Кра и военновъздушната база в Кота Бару.
От провлака Кра 25-а армия на генерал Ямашита Томоюки ще атакува едновременно на
северозапад към Южна Бирма и на юг в Малая.
Британците са разработили план, операция „Матадор“, който предвижда да навлязат
в Южен Тайланд и да забавят японците там. Тайландското правителство обаче, прими-
рявайки се с неизбежното и с надеждата да си възвърне територия в Северозападна Кам-
боджа, на практика е приело предварително японското господство. Главният маршал от
авиацията сър Робърт Брук Попам, позастарелият главнокомандващ за Далечния изток,
не може да реши дали да започне операция „Матадор“. Брук Попам е известен с прякора

230
„Попоф“479 заради склонността си да заспива по време на съвещания. Генерал Хийт е
крайно раздразнен от тази нерешителност, тъй като неговите индийски войски продъл-
жават да чакат заповед за влизане в Тайланд, когато би трябвало да тръгнат към Джитра
на северозапад, за да подготвят отбранителни позиции там. Подгизнали до кости от му-
сонните дъждове, те стават все по-деморализирани.
Накрая, в ранните часове на 8 декември, до Сингапур стига новината, че японците
извършват десант и се готвят да атакуват Кота Бару. В 4:30 ч., докато висшето команд-
ване и губернаторът са на съвещание, японски бомбардировачи извършват първия си
рейд над Сингапур. Градът още е окъпан в светлина. Адмирал Филипс, въпреки че е
наясно с отсъствието на въздушно прикритие, решава да изведе ескадрата си нагоре по
източното крайбрежие на Малая, за да атакува японския флот за нахлуване.
В Кота Бару единствените експлозии до този момент са от мини по брега, задейст-
вани от бездомни кучета или от паднали върху тях кокосови орехи. Малко по-навътре в
сушата 8-а бригада е съсредоточила един батальон около летището, но плажовете се
охраняват само от два батальона, разпръснати на повече от петдесет километра.
Японската атака е започнала около полунощ на 7 декември – всъщност един час
преди нападението срещу Пърл Харбър, макар и да се смята, че двете са извършени
едновременно. През периода на мусоните в морето има силно вълнение, но това не
спира японците да стигнат до брега. Индийските пехотни взводове успяват да избият
доста от нападателите, но са разпръснати твърде нарядко, а в силния дъжд видимостта
е слаба.
Австралийските пилоти на пистата излитат бързо с десетте си изправни бомбарди-
ровача „Хъдсън“ и атакуват транспортните кораби край брега, като унищожават един,
повреждат друг и потопяват няколко десантни баржи. След като се развиделява обаче,
летището в Кота Бару и други по крайбрежието стават обект на нови атаки от японски
„Зеро“, които излитат от Френски Индокитай. До края на деня британските и австра-
лийските ескадрили в Малая остават само с петдесет самолета. Разсредоточаването на
войските, за да охраняват летищата като основен приоритет, се оказва сериозна грешка
на Пърсивал. А в резултат от колебанията на Брук Попам относно операция „Матадор“
японските военновъздушни сили скоро започват да оперират от бази в Южен Тайланд.
Генерал Хийт ядосва Пърсивал, като започва отстъпление от североизток на следващия
ден.

***

Президентът Рузвелт след прочутото си заявление, че 7 декември е „дата, която ще

бъде покрита с позор“, изпраща телеграма до Чърчил в Лондон, за да съобщи, че Сена-
тът и Камарата на представителите са гласували за обявяване на война. „Днес всички
ние сме в същата лодка като вас и народа на империята и това е кораб, който няма и не
може да бъде потопен.“480 Това е злополучна метафора, като се има предвид, че в съ-
щото време „Принс ъф Уелс“ и „Рипълс“ отплават от военноморската база, ескортирани
от своите миноносци. Докато потегля, адмирал Филипс е предупреден, че не може да
очаква поддръжка от изтребители и че в Южен Тайланд вече има базирани японски
бомбардировачи. Филипс смята, че в най-добрите традиции на службата не бива да от-
клонява дълга си.

479
От „pop off“, „хвърлям топа“.
480
TNA PREM 3/469/13.

231
 Командваното от Филипс съединение „Форс Z“ е забелязано от японски хидроплани
чак през късния следобед на 9 декември. След като не открива транспортни или военни
кораби, Филипс решава да потегли обратно през нощта и да се върне в Сингапур. В
ранните часове на 10 декември обаче неговият флагман получава съобщение за друг
десант в Куантан, който се намира по пътя му.
След бърза закуска със сандвичи с шунка и мармалад, на британските военни кораби
от „Форс Z“ е дадена команда за заемане на бойни позиции. Артилерийски екипажи с
огнеустойчиви костюми, стоманени каски, очила и азбестови ръкавици застават на ма-
локалибрените оръдия. „„Принц оф Уелс“ изглеждаше великолепно – пише един наб-
людател на борда на „Рипълс“. – Вълни с бели гребени играеха край носа му, който по-
реше водата. Той се надигаше и спускаше отново сред вълните, които го обгръщаха с
водни дантели. Движеше се нагоре-надолу толкова методично, че хипнотизираше пог-
леда. Свежият бриз развяваше флага на Кралския флот, който изглеждаше изправен като
дъска. Чувствах как нараства възбудата ми от очакването този и останалите кораби от
съединението да се сблъскат с вражески десантни отряди и ескортиращите ги военни
кораби.“481
Съобщението за десанти в Куантан е всъщност невярно. Това отвличане на внима-
нието и забавянето на връщане обаче се оказва фатално. По-късно сутринта е забелязан
японски разузнавателен самолет. В 11:15 ч. „Принс ъф Уелс“ открива огън срещу малка
група вражески самолети. Няколко минути по-късно се появява друга група торпедо-
носци. Множеството малокалибрени оръдия на двата кораба започват стрелба. Екипа-
жите им ги наричат „чикагски пиана“. Трасиращите снаряди излитат в светещи дъги и
описват множество полегати криви по пътя към целите си. Само че докато артилерис-
тите се съсредоточават върху торпедоносците, никой не забелязва бомбардировачите на
много по-голяма височина. „Рипълс“ е улучен от бомба, която се забива право в палу-
бата с катапулта. От пробития отвор се издига дим, но вниманието остава съсредоточено
върху атакуващите самолети. Когато малокалибрените оръдия свалят от небето един от
по-ниско летящите нападатели, всички бодро се провикват: „Залегни!“ Тогава обаче
един матрос-сигналист им напомня за по-непосредствената опасност, предупрежда-
вайки за нещо, от което всички се страхуват – „огън на кораба“. Пожарни шлангове се
насочват към дупката, бълваща черен дим, но се оказват почти безполезни.
Следващата вълна атакуващи самолети се концентрира върху „Принс ъф Уелс“. Едно
торпедо улучва кърмата му, запращайки нагоре „дървоподобен стълб“ от вода и пушек.
Големият кораб започва да се накланя в крен към левия борд. „Изглежда невъзможно
тези леки на вид самолети да му причинят подобно нещо“ – отбелязва същият наблю-
дател на борда на „Рипълс“, който още не може да повярва, че това е наистина краят на
линейния кораб. Съвсем не е сигурно, че дори присъствието на британския самолетоно-
сач „Индомитабъл“ би било достатъчно, за да отбият решителните японски атаки.
След като рулевата машина и двигателите му са излезли от строя, за „Принс ъф Уелс“
няма спасение, когато в небето се появява нова вълна от торпедни бомбардировачи. Ар-
тилерийските екипажи на „Рипълс“ правят какво могат, за да попречат на атаката, но
още три торпеда улучват целта. Кренът на линейния кораб се увеличава драстично. Оче-
видно е, че ще падне всеки момент. В този момент „Рипълс“ също е ударен от две тор-
педа едно след друго. Идва заповед да изоставят кораба. Признаци на паника почти не

481
O. D. Gallagher, ‘The Loss of the Repulse and the Prince of Wales’, Daily Express, 12.12.41

232
се забелязват. Някои моряци дори успяват да запалят по цигара, докато се строяват. Ко-
гато идва техният ред, си поемат дълбоко въздух и скачат в черното, покрито с петрол
море под тях.
Чърчил, у когото големите кораби от Кралския флот будят възторг от времето, когато
е заемал поста Първи лорд на Адмиралтейството, е зашеметен от катастрофата. Траге-
дията придобива още по-личен оттенък за него заради пътуването му с „Принс ъф Уелс“
до Нюфаундленд през август. Японският Императорски флот вече няма съперник в Ти-
хия океан. Хитлер е зарадван от новината. Тя е добро предзнаменование за неговото
решение да обяви война на САЩ, което става факт на 11 декември.
Хитлер винаги е предполагал, че ще трябва да влезе в сблъсък с Америка в някакъв
момент, и си прави сметката, че с тяхната малка армия и при кризисната обстановка в
Тихия океан Съединените щати няма да са в състояние да играят решителна роля в Ев-
ропа в продължение на близо две години. В тази преценка е поощряван преди всичко от
адмирал Дьониц, който иска да изпрати своите „глутници“ от подводници срещу аме-
риканските кораби. Ако подводната война се разрази с пълна сила, това може би ще
постави Британия на колене.
Когато Хитлер обявява решението си пред Райхстага, това е знак за неговите предс-
тавители да го аплодират, станали на крака. В Съединените щати те виждат голямата
еврейска държава на запад. На Източния фронт обаче германските офицери, които про-
дължават да водят боеве в отчаяно отстъпление, не знаят какво да мислят, когато нови-
ната стига до тях. По-прозорливите схващат, че тази световна война, със САЩ, Британ-
ската империя и Съветския съюз едновременно, не може да бъде спечелена. Отблъсква-
нето на германските войски пред Москва в съчетание с влизането на Америка във вой-
ната превръщат декември 1941 г. в геополитическа повратна точка. От този момент Гер-
мания вече не е в състояние да спечели напълно Втората световна война, въпреки че
запазва способността си да причинява ужасяващи щети и да сее смърт.
На 16 декември генерал-фелдмаршал Фон Бок, който страда от някакво психосома-
тично заболяване, информира Хитлер, че трябва да реши дали Група армии „Център“
ще остане на мястото си и ще се сражава, или ще се изтегли. Всяка от двете линии на
действие крие риск от разпадане на армията. Той очевидно иска да бъде освободен от
командването, в което се е провалил, и няколко дни по-късно е заменен от Клуге, който
първоначално се съгласява с отказа на Хитлер да се изтеглят. Браухич, главнокоманд-
ващият на сухопътните сили, също е уволнен заради песимизъм. Хитлер чевръсто се
самоназначава за главнокомандващ на негово място. Други членове на висшето коман-
дване също са отстранени, но най-потискащо за германските офицери е уволнението на
Гудериан, символа на стремителното настъпление. Верен на себе си, Гудериан не е из-
пълнил заповедите да задържи позициите си на всяка цена. Отдавна се води дебат дали
решението на Хитлер за твърдо отстояване на позициите е било проява на мъдрост или
безразсъдство. Дали е предотвратило разгром от типа на онзи през 1812 г., или е станало
причина за огромни и ненужни загуби?
На 24 декември германските войници, толкова далеч от дома, чувстват настоятелна
нужда да отпразнуват Коледа, макар и в крайно мизерна обстановка. Лесно намират
дръвче, което украсяват със звезди, направени от сребристия станиол от цигарените ку-
тии. Понякога се случва дори руски селяни да им дадат свещи. Притиснати един до друг,
за да се стоплят, в села, които още не са изгорени, те си разменят трогателни дребни
подаръци и пеят „Stille Nacht, heilige Nacht“482. Макар и да чувстват, че им е провървяло
482
„Тиха нощ, свята нощ“.

233
да оцелеят, след като толкова много от техните другари са загинали, мислите за близ-
ките у дома им навяват непреодолима самота.
Само някои осъзнават парадокса на германската сантименталност на фона на подпа-
лената от тях безмилостна война. Точно на Коледа военнопленнически-ят лагер край
Калуга е евакуиран при температури под минус трийсет градуса. Много от съветските
пленници, някои от които са стигнали до канибализъм, рухват в снега и са застреляни.
Не е за учудване, че съветски войници си отмъщават, като убиват ранените и изоставени
при отстъплението германци – поне в един от случаите, като ги заливат с намерени за-
паси от гориво и ги запалват.
Никой не осъзнава по-добре от Сталин драматичната промяна в международната си-
туация. Само че нетърпението да отмъсти на германците и да се възползва от възмож-
ностите, открити от тяхното отстъпление, го подтиква да настоява за обща офанзива по
целия фронт – поредица от операции, за които Червената армия няма необходимите
транспортни средства, артилерия, припаси и преди всичко подготовка. Жуков е ужасен,
въпреки че операциите до този момент се развиват много по-успешно, отколкото той е
очаквал. Чудовищно свръхамбициозните планове на Ставката поставят като цел унищо-
жаването на двете групи армии, „Център“ и „Север“, както и масиран удар в Украйна.
След толкова много месеци на страдание настроението на съветските хора също се
люшва рязко към прекомерен оптимизъм. „Ще се справим до пролетта“ 483 – казват
много от тях. И те обаче, както и техният ръководител, ще преживеят още множество
удари.

***

Британската колония Хонконг, която е поддържала някаква форма на неутралитет

през последните четири години на Китайско-японската война на север, е очевидна цел.
Като оставим настрана богатството му, Хонконг е един от главните снабдителни марш-
рути за силите на националистите. Както и в Сингапур, тамошната японска общност
предоставя на Токио подробна информация за неговата отбрана и слабите му места.
Планове за превземането му се обмислят от две години. Подготвена е и пета колона,
която се основава предимно на престъпни банди – триади, привлечени със солидни под-
купи.
Британската общност, след толкова години на задушаващо господство, няма предс-
тава дали хонконгските китайци, бежанците от провинция Гуандун на север, индийците
или дори евразийците има шанс да останат лоялни. Затова и не се стараят особено да ги
информират за ситуацията и не смеят да ги въоръжат за съпротива срещу японците.
Вместо това решават да се осланят на дванайсетте хиляди войници от Британия и доми-
нионите и Хонконгския доброволчески отбранителен корпус, който се състои почти из-
цяло от европейци. Националистите на Чан Кайшъ предлагат помощ за отбраната на
Хонконг, но британците никак не са склонни да я приемат. Те знаят, че Чан иска да
върне колонията във владение на Китай. Стига се до парадоксална ситуация, в която
британските офицери се радват на много по-близки отношения с китайските партизани
комунисти, а по-късно им доставят оръжия и експлозиви – поведение, което хвърля в
ужас китайските националисти. Както националистите, така и комунистите подозират,
че британците биха предпочели японците да им отнемат Хонконг, отколкото да го отс-
тъпят на китайците.
483
Ibid., с. 35.

234
 Чърчил не си прави илюзии от чисто военна гледна точка. Ако японците предприе-
мат нахлуване, смята той, не съществува „и най-малкият шанс да задържим Хонконг
или да преодолеем обсадата“484. Все пак под натиска на американците се съгласява да
укрепи колонията, за да покаже солидарност с Филипините, за които заплахата не е по-
малка. На 15 ноември са пристигнали 2000 канадски войници за подсилване на гарни-
зона. Макар и неопитни, те могат да се досетят каква съдба ги очаква, ако японската
армия атакува. Неубедителен им се струва планът на Съюзниците колонията да бъде
отбранявана в продължение на до 90 дни, за да спечелят време за американския флот в
Пърл Харбър да им се притече на помощ.
На 8 декември, точно когато японските войски наближават Шанхай, подготвяйки
окупацията му, японски самолети нанасят удар срещу летището Кайтак и унищожават
петте самолета на колонията. Една дивизия от 23-та армия на генерал-лейтенант Сакаи
Такаши прекосява река Шънджън, която бележи границата на Новите територии. Бри-
танският командващ генерал-майор К. М. Малтби и неговите хора са изненадани непод-
готвени. Като взривяват само няколко моста, войниците му се изтеглят бързо към отб-
ранителната линия на „Пиячите на джин“, както я наричат, която минава през Новите
територии. С леката си екипировка, камуфлажни униформи и обувки с каучукови под-
метки японците се придвижват тихо и бързо през селските области, докато защитниците
се препъват по скалистите хълмове с походните си ботуши с метален обков и в пълно
снаряжение. Японските войски заобикалят отбранителната линия с помощта на вода-
чите си – членове на триади и поддръжници на китайския марионетен ръководител Уан
Дзинуей. Малтби е дислоцирал само четвърт от своите войски в Новите територии. По-
голямата част са задържани на о-в Хонконг, готови да посрещнат атака от морето, как-
вато така и не идва.485
Китайското население в Хонконг е на мнение, че това не е негова война. Разпределя-
нето на храната чрез дажби и бомбоубежищата, организирани от колониалните власти,
се оказват напълно недостатъчни за местните китайци. Наетите като допълнителни шо-
фьори се измъкват, като изоставят автомобилите си. Китайските полицаи и служещите
в гражданската отбрана просто захвърлят униформите си и се прибират вкъщи. Персо-
налът в хотелите и прислугата в частните домове също изчезват. Агенти от петата ко-
лона провокират вълнения в бежанските лагери, пълни с бежанци от войната в Китай,
като открадват всичкия ориз. Скоро започват бунтове и грабежи, ръководени от триади.
Някой издига голямо японско знаме над високия хотел „Пенинсюла“ близо до крайб-
режната част на Коулун. Това предизвика паническата реакция на канадски войници,
помислили, че са обкръжени. На 11 декември по обед генерал Малтби решава, че няма
друг избор, освен да изтегли всичките си войски през пристанището до остров Хонконг.
Настава хаос, когато човешки тълпи се опитват да щурмуват плавателните съдове преди
отпътуването им.
Новината за потъването на „Принс ъф Уелс“ и „Рипълс“ потвърждава, че не могат да
очакват съединение от британския флот, изпратено да облекчи положението им. Самият
остров кипи след безмилостния артилерийски обстрел и бомбардировките на японските
самолети. Агенти на петата колона извършват саботажи, които усилват истерията. Бри-
танската полиция задържа пребиваващи на острова японци и арестува саботьори, някои
от които са разстреляни незабавно. Кризата принуждава британците да се обърнат към

484
Цит. в Philip Snow, The Fall of Hong Kong: Britain, China and the Japanese Occupation, New Haven and London, 2003,
с. 41.
485
Нахлуването на 23-та армия в Хонконг: вж. ibid., сс. 53–7.

235
представителя на Чан Кайшъ в Хонконг, еднокракия адмирал Чан Чак. На неговата на-
ционалистическа мрежа от платени бойци се възлагат надежди да възстанови донякъде
реда и да се справи с триадите, които кроят планове да избият европейците.
Най-ефикасното средство е да подкупят бандитите. Водачите на триади се съгласяват
на среща в хотел „Сесил“. Исканията им са възмутителни, но е постигнато споразуме-
ние. Организацията на адмирал Чан Чак, действаща под името „Лоялно и справедливо
благотворително обединение“, скоро достига 15 000 души, от които 1000 са придадени
към Специалната служба. Започва подмолна война срещу партизаните на Уан Дзинуей.
Повечето от заловените се екзекутират в съмнителни улички. След като практичният
китайски адмирал спасява ситуацията и печели подчертаното им благоразположение,
британците в крайна сметка се съгласяват да потърсят помощ от националистическите
армии.
Слуховете за очаквана помощ и възстановеният на практика ред допринасят за пов-
дигането на духа на обсадения остров. Малтби обаче, който не е сигурен къде трябва да
съсредоточи войските си, за да отблъсне десант, пропуска да укрепи силите си в севе-
роизточния край на острова. Четирима японци доплуват до него през нощта, за да ра-
зузнаят участъка; и на следващата нощ, на 18 декември, дотам са транспортирани 7500
войници с всякакви малки плавателни съдове, които могат да се намерят. След като се
установява на сушата, 38-а дивизия не се опитва да тръгне в обход по крайбрежието в
посока към Виктория, както Малтби очаква. Вместо това си пробива път през хълмис-
тата вътрешност на острова, като изтласква двата канадски батальона, за да раздели ос-
трова на две. Скоро както Виктория, така и Станли остават без електричество или вода,
а голяма част от китайското население започва да гладува.
Губернаторът сър Марк Йънг вече е бил убеден от генерал Малтби, че няма надежда
да устоят. На 21 декември Йънг изпраща телеграма до Лондон, в която моли за разре-
шение да преговаря с японския командващ. Чърчил отговаря чрез Адмиралтейството,
че „не трябва да има и мисъл за предаване. Трябва да се води бой за всяка част от Ост-
рова и да се оказва възможно най-упорита съпротива срещу врага. С всеки ден, през
който успеете да поддържате съпротивата, помагате на каузата на Съюзниците по целия
свят“. Йънг, явно разстроен от мисълта да стане „първият човек, предал британска ко-
лония след Корнуолис при Йорктаун“ 486, се съгласява да продължи борбата.487
Въпреки храбрия отпор на моменти, духът на обречените защитници е на път да
рухне. Индийските войски, особено раджпутите, които са понесли тежки загуби, са в
много лошо състояние. За спадането на морала им допринася и постоянната японска
пропаганда, която ги увещава да се предадат, с подтекста, че поражението на Британс-
ката империя ще донесе свобода на Индия. Сикхските полицаи са дезертирали почти до
един. Тяхното недоволство от британците се подклажда от спомени за клането в Амрис-
тар през 1919 г.488
В обстановка на бушуващи пожари и прекъснато водоснабдяване, което създава и
сериозен проблем с хигиената, британската общност, особено съпругите, започват да
оказват натиск на Малтби и губернатора да сложат край на сраженията. Йънг остава
твърд, но следобед в деня на Коледа, когато японците усилват бомбардировките,

486
Става дума за обсадата на Йорктаун през 1781 г., по време на Американската война за независимост. Командващият
на британската армия Чарлс Корнуолис се предава, след като губи битката с обединените американски и френски сили. –
Б. р.
487
Ibid., сс. 66–7.
488
Когато бригаден генерал Реджиналд Дайър заповядва на войници от Британската индийска армия, включително
сикхи, да стрелят срещу събрание на невъоръжени цивилни индийци.

236
Малтби заявява категорично, че съпротивата вече е невъзможна. Същата вечер двамата
мъже са закарани с моторница през пристанището от японски офицери, за да се предадат
на генерал Сакаи под светлината на свещи в хотел „Пенинсюла“. През нощта адмирал
Чан Чак и няколко британски офицери напускат Хонконг с торпедни катери, за да се
присъединят към националистическите сили на материка.
През следващите двайсет и четири часа триадите се спускат да грабят на воля, осо-
бено в британските къщи на връх Виктория. Въпреки че генерал Сакаи е дал заповед на
войниците си да се отнасят добре с пленниците, тежките боеве на острова са ги ожесто-
чили. Има случаи, когато намушкват с щиковете си медицински персонал и ранени,
обесват ги или ги обезглавяват. Все пак изнасилванията на европейки са сравнително
малобройни, а извършителите са сурово наказани, което е в изненадващ контраст с по-
ведението на японската Императорска армия на континента. Всъщност японците се от-
насят към европейците като цяло с известно уважение, сякаш за да докажат, че са също
толкова цивилизовани. Само че в извратено противоречие с твърденията на японската
пропаганда, че предприемат война за освобождение на Азия от белите окупатори, офи-
церите не правят почти никакви усилия да попречат на войниците си да изнасилват ки-
тайките в Хонконг. По приблизителна оценка над 10 000 стават жертви на групово из-
насилване, а няколкостотин цивилни са убити през „почивката“ след сражението. 489
Армията на генерал Ямашита, която се е установила успешно на Малайския полуос-
тров, макар и по-малобройна, се радва на поддръжката на една бронирана дивизия,
както и на превъзходство във въздуха. Индийските войници, повечето от които никога
преди не са виждали танк, изпитват благоговеен ужас. Плаши ги също и джунглата,
както и тайнственият сумрак на каучуковите плантации. Най-ефективната японска так-
тика обаче е настъпление по източния и западния крайбрежен път с танков авангард и
при наближаване на блокада по пътя – обход на защитниците по фланговете, при който
пехотата се придвижва през оризищата или джунглата. За бързината на японското нас-
тъпление допринасят значително велосипедните войски, които често застигат отстъпва-
щите защитници.
Като настъпват едновременно по западния и източния бряг на Малайския полуост-
ров, калените в битки войници на Ямашита изтласкват смесените британски, индийски,
австралийски и малайски части към южния край на Джохор. В редица акции определени
части се сражават достойно и причиняват сериозни загуби. Постоянните отстъпления
обаче са едновременно изтощителни и деморализиращи под натиска на японските тан-
кове и постоянния обстрел на изтребителите „Зеро“.
Генерал Пърсивал все още отказва да установи отбранителна линия в Джохор, за-
щото смята, че това ще се отрази зле върху морала. Тази липса на подготвени позиции
е катастрофална за отбраната на Сингапур. Все пак австралийската 8-а дивизия специ-
ално успява да задържи японската Императорска гвардейска дивизия и да я извади от
равновесие с нападения от засада.
Пристига и съединение изтребители „Хърикейн“, което да заздрави отбраната на
Сингапур, но се оказва, че те отстъпват на „Зеро“. След двуседмични боеве в Джохор
остатъците от съюзническите войски са изтеглени на о-в Сингапур. След това мостовият
път през Джохорския проток е взривен на 31 януари 1942 г., веднага след като шотланд-
ците от полк „Аргайл-Съдърланд“ преминават по него под свирнята на гайди. Има
данни, че японците са обезглавили 200 австралийски и индийски войници, изоставени,
защото тежките рани не им позволяват да се движат.
489
Ibid., сс. 81–2; вж. също свидетелството на Кони Съли в Rees, Their Darkest Hour, сс. 129–35.

237
 Хотел „Рафълс“ продължава да предлага танцови вечери през повечето дни с идеята,
че ако всичко продължава по обичайния начин, това ще поддържа духа на хората. Само
че за офицерите, които се връщат от боевете на Малайския полуостров, тази практика
напомня повече за свирещия оркестър на борда на „Титаник“. Под безмилостните япон-
ски бомбардировки голяма част от града е в развалини. Много от европейските семейс-
тва са започнали да заминават – или с хидроплан до Ява, или до Цейлон с връщащите
се транспортни кораби, които тъкмо са докарали подкрепления. Повечето от бащите и
съпрузите са се записали в доброволческите части. Някои жени храбро остават да рабо-
тят като медицински сестри въпреки опасенията какво ще ги сполети, когато японците
завладеят града.
Уязвимостта на Сингапур, произтичаща от самото му разположението покрай Джо-
хорския проток, се задълбочава от убеждението на Пърсивал, че японците ще атакуват
североизточната част на острова. То е следствие от неговата необяснима увереност, че
разрушената вече военноморска база е основният елемент, който трябва да отбраняват.
Той пренебрегва указанията на генерал Уейвъл – вече главнокомандващ на Съюзниците
в региона – да подсили северозападната част на острова, която с мангровите си блата и
потоци е най-трудният за отбрана участък.
Австралийската 8-а дивизия, на която е поверен този сектор, веднага разбира опас-
ността. Тя няма ясно поле на обстрел, не разполага и с мини и бодлива тел, защото по-
голямата част от тях са били запазени за североизточната страна. Батальоните ѝ са под-
силени със свежи войски, които са пристигнали току-що, но повечето от тези войници
едва знаят как да боравят с винтовка. Генерал Гордън Бенет, макар и да осъзнава фун-
даменталната грешка на Пърсивал, се въздържа от коментар и просто се оттегля в щаба
си.
На 7 февруари японската артилерия за пръв път открива огън срещу Сингапур, над
който се разстила огромен облак от черен дим от петролния склад на военноморската
база, бомбардирана през предишната нощ. На следващия ден се усилва драстично обс-
трелът на североизточния фланг, което е ход за отвличане на вниманието. Това затвър-
ждава още повече убеждението на Пърсивал, че атаката ще дойде оттам.
Ямашита наблюдава събитията от една кула в двореца, собственост на султана на
Джохор, която гледа към тесния проток. Той е решил да изразходва докрай последните
си артилерийски боеприпаси точно преди войските му да преминат през нощта с лодки
и баржи отсреща, до мангровите блата по северозападния бряг на Сингапур. Картечни-
ците „Викърс“ причиняват на нападателите сериозни загуби, но трите хиляди австра-
лийци, отбраняващи сектора, са бързо прегазени от шестнайсетте батальона на Яма-
шита, които нахлуват неудържимо във вътрешността. Масираният японски обстрел е
прекъснал всички полеви телефонни линии, така че е необходимо известно време, за да
може артилерийската поддръжка да реагира, а в щаба на 8-а дивизия почти нямат пред-
става какво се случва. Дори сигналните ракети „Вери“, изстреляни от австралийската
фронтова линия, остават незабелязани.
До разсъмване на 9 февруари на брега слизат близо 20 000 японски войници. Пърси-
вал обаче продължава да не предприема каквито и да е значителни промени в дислока-
цията, с изключение на това, че изпраща два недокомплектувани батальона, които да
формират преградна позиция. Той позволява и последната ескадрила хърикейни да бъде
изтеглена на Суматра. Обърканата ситуация скоро попарва надеждите му да формира
линия на последна съпротива северозападно от град Сингапур. Японците са докарали

238
на острова танкове и скоро унищожават всички прегради по пътя си. По заповед на гу-
бернатора фискът започва да изгаря всички притежавани от него банкноти. Избутват
автомобили в пристанището, за да не попаднат в ръцете на японците, но в повечето слу-
чаи колите остават на улиците във вид на изгорели останки. Из бомбардирания и горящ
град се носи смрад от разлагащи се тела, а болниците преливат от ранени и мъртви.
Евакуацията на жени, включително медицински сестри, се ускорява с отплаването на
последните кораби, но част от тези съдове попадат под ударите на бомби. Някои от оце-
лелите, които успяват да доплуват до брега, са намушкани с щикове или застреляни от
японски патрули. Военните съдове, които се опитват да се измъкнат, се натъкват право
на японска флотилия от военни кораби.
Пърсивал, който е получил заповед от Чърчил и Уейвъл да се сражава до последно,
попада под натиска на подчинените си командващи да се предаде, за да избегне дава-
нето на още човешки жертви. Той изпраща телеграма до Уейвъл, който твърдо държи
на заповедта да продължават битката, като водят бой за всяка улица. Градът обаче е
заплашен да остане без вода, защото водопроводите са разкъсани от бомбите. Японски
войници нахлуват във военната болница в Александра и избиват с щикове пациенти и
персонал. Под ударите им умира и пациент, който лежи упоен на операционната маса.
Най-сетне, на 15 февруари, неделя, генерал Пърсивал се предава на генерал Яма-
шита. Генерал Бенет се измъква, след като заповядва на хората си да изпразнят оръжи-
ята и да останат на място. Заедно с група войници той се добира с плуване до някаква
лодка и успява да стигне до Суматра, като подкупва капитана на една китайска джонка.
Вече в Австралия, Бенет твърди, че е избягал, за да предаде своя опит от боевете с япон-
ците, но огорчението на изоставените от него войници е разбираемо.
Пърсивал, губернаторът Шентън Томас, Бенет, Брук, Попам, Уейвъл и други членове
на командването стават прицел на съкрушителни обвинения след унизителната катаст-
рофа. „Много скъпо плащаме сега, че не сме се погрижили за застраховката, която е от
съществено значение за сигурността на Европа“490 – пише в дневника си сър Алън Брук,
който е наследил сър Джон Дил като началник на имперския генерален щаб. Само че
колкото и плачевни да са били подготовката и ръководството на малайската кампания,
Сингапур не би могъл да бъде непревземаема крепост, докато японците контролират
въздуха и морето наоколо. Освен войниците на острова има един милион цивилни, на
които във всички случаи гладът не би оставил никакъв избор.
На 19 февруари японски самолети атакуват пристанището Даруин в северната част
на Австралия, като потопяват осем кораба и убиват 240 цивилни. Австралийското пра-
вителство е обхванато от гняв и тревога. Страната е беззащитна, тъй като най-добрите
и дивизии още са в Близкия изток. Австралийците едва са започнали да проглеждат за
своята уязвимост през ноември предишната година, когато австралийският кораб
„Сидни“ е потопен близо до брега, докато пресреща германския въоръжен рейдер „Кор-
моран“, издигнал холандски флаг. През последвалия дълг и разпален дебат и при про-
веждането на две правителствени разследвания след 1998 г. мнозина изказват подозре-
нието, че германският рейдер не е бил сам. Съществува мнение, че „Сидни“ е бил тор-
пилиран от японска подводница, действаща заедно с „Корморан“, осемнайсет дни преди
атаката срещу Пърл Харбър.491 Гневът на австралийците срещу неуспеха на британците
да защитят Малая е оправдан, но това не променя факта, че страната е отделяла малко

490
Alanbrooke, War Diaries, 12.2.42, с. 229.
491
Относно „Сидни“: признателен съм на Майкъл Монтгомъри, сина на щурмана на крайцера, който ми предостави
актуална информация за комисията по разследването през 2008–2009 г., оглавявана от съдия Терънс Коул.

239
средства за отбрана. Елемент на ирония има и в това, че яростните критики на австра-
лийците стават основната причина Чърчил да изпрати в Сингапур още подкрепления,
които почти без изключение попадат в японски ръце.
Суматра в Нидерландска Индия се намира срещу Сингапур, точно от другата страна
на Малакския проток, и японците бързат да я прибавят към завоеванията си. На 14 фев-
руари 1942 г., деня преди предаването на Пърсивал, японски парашутни войски се спус-
кат в Палембанг, за да осигурят петролните находища и рафинериите на „Дъч Шел“.
Край брега се появява японско ударно съединение със самолетоносач, шест крайцера и
единайсет миноносци за ескорт на войсковите транспорти.
Остров Ява е следващата цел. Изходът от борбата се решава бързо с битката за Яван-
ско море на 27 февруари. Съюзническо съединение от холандски, австралийски и бри-
тански крайцери и шест миноносци атакува два японски конвоя, ескортирани от три
тежки крайцера и четиринайсет миноносци. През следващите 36 часа противникът
взема връх над съюзническите кораби с превъзходството на своята артилерийска и тор-
педна мощ. Техните усилия са доблестни, но обречени. До 9 март се предават Батавия
(днес Джакарта) и останалата част от Нидерландска Индия.
Бирма се очертава като най-важната цел за командващите на японската армия в Ки-
тай. Тя предлага най-добрия начин да прекъснат снабдяването на националистическите
армии на Чан Кайшъ, както и да защитят целия си западен фланг в Югоизточна Азия.
Императорският генерален щаб първоначално е планирал да окупира само Южна
Бирма, но това намерение скоро се променя със стремителността на японското настъп-
ление.
Битката за Бирма започва на 23 декември 1941 г., когато японски бомбардировачи
атакуват Рангун. Нови набези предизвикват паническо бягство на хора от града. Съюз-
ниците разполагат само с една ескадрила „Брустър Бъфало“ от Кралските ВВС и ескад-
рила от „Къртис P-40 Уорхоук“ с американски пилоти доброволци, известни като „Ле-
тящите тигри.“ Скоро след това пристигат и три ескадрили „Хърикейн“, отклонени от
Малайзия.
На 18 януари 1942 г. 15-а армия на генерал Иида Шоджиро започва атака през гра-
ницата с Тайланд. Награденият с кръст „Виктория“ генерал-майор Джон Смит, който
командва 17-а индийска дивизия, иска да формира отбранителна линия покрай река Си-
танг, която представлява надеждна преграда. Уейвъл обаче му нарежда да се придвижи
на югоизток към границата с Тайланд, за да забави японското настъпление на колкото е
възможно по-ранен етап, тъй като се нуждае от време, за да подсили Рангун. Това ре-
шение се оказва катастрофално, тъй като в резултат от него само една недокомплекту-
вана дивизия се опитва да защити цяла Южна Бирма.
На 9 февруари японците внезапно променят курса. Обзети от „победна треска“, на-
чалниците в Императорския генерален щаб се убеждават, че всъщност могат да превзе-
мат по-голямата част от Бирма, за да прекъснат китайския снабдителен маршрут в са-
мото му начало. По-късно Смит е принуден да отстъпи до Ситанг, както сам е предвиж-
дал, но на този етап това означава да изтегли войниците от дивизията си един по един
по дъсчен мост през нощта на 21 февруари. Пътят е задръстен от камион и цялата колона
се задържа три часа. Когато се разсъмва, по-голямата част от дивизията се оказва в на-
пълно уязвима позиция на изток от бързотечащата река. Едно японско съединение, ко-
ето се опитва да ги обкръжи, заплашва да превземе моста. Вторият в командването след
Смит решава, че е длъжен да взриви съоръжението. По-малко от половината дивизия
успява да се измъкне. Следва хаотично отстъпление към Рангун.

240
 Защитниците на бирманската столица, „Летящите тигри“ и британските изтреби-
тели, са принудили японците да преминат към нощни бомбардировки. Това е позволило
да докарат в пристанището подкрепления, включително 7-а бронирана бригада с леки
танкове „Стюарт“. Въпреки това Рангун е обречен и припасите са преместени на север,
преди мястото да бъде изоставено окончателно. Един пазач в зоопарка освобождава
всички животни, включително опасните, което причинява известна паника. В наполо-
вина изоставения град губернаторът сър Реджиналд Дорман-Смит и неговият помощ-
ник изиграват един последен билярд, след като са довършили последните няколко бу-
тилки вино от избата. После, за да не оставят в ръцете на японците строгите портрети
на бившите губернатори, те разкъсват платната, като хвърлят по тях топките за билярд.
Генерал сър Харолд Александър, назначен за главнокомандващ в Бирма, отлита за
Рангун, докато японците наближават столицата. На 7 март той заповядва да унищожат
резервоарите на „Бърма Оил“ край града и нарежда оставащите британски сили да се
изтеглят на север. За техен късмет японците не успяват да организират голямо нападе-
ние от засада на следващия ден, което позволява на британците да се измъкнат. Планът
е да се формира нова отбранителна линия на север заедно с 1-ва бирманска дивизия,
съставена от каренски планинци, яростни противници на японците, и 50 000 души от
китайските националистически войски под ръководството на американския командващ
в Китай, генерал-майор Джоузеф Стилуел. „Джо Оцета“ е яростен англофоб. Той
твърди, неособено убедително, че Александър бил „смаян да види мен – точно мен, един
проклет американец – да командвам китайските войски. „Нев’роятно!“ Погледна ме,
като че ли съм изпълзял изпод някой камък.“492
Японците, след като окупират Рангун с принадлежащото му пристанище, успяват
бързо да подсилят армията си. На техните самолети, които вече оперират от летища в
самата Бирма, се удава да унищожат почти всички оставащи изтребители на британс-
ката авиация и „Летящите тигри“ на едно летище по-далече на север.
В края на март китайските сили са победени и Бирманският корпус (както вече се
нарича) под командването на генерал-лейтенант Уилям Слим е принуден да отстъпва
бързо, за да избегне обкръжение. Чан Кайшъ обвинява британците, че не са успели да
удържат позициите. Със сигурност двете армии не съгласуват действията си ефективно
отчасти защото китайците нямат карти, а не могат да разчетат имената върху онези,
които им предоставят британците. Катастрофата става неминуема, когато Стилуел нас-
тоява за офанзива, която китайските армии не са в състояние да осъществят.
Стилуел отхвърля плана на Чан Кайшъ да защитават Мандалай като прекомерно па-
сивен. Без да предупреди британците, той изпраща две китайски дивизии в атака на юг
и отказва да позволи на 200-а дивизия да се оттегли от Таунгу. Японците бързо се въз-
ползват от това прекомерно разтягане на формациите, като минават покрай тях в нас-
тъпление към Лашио на североизток от Мандалай и по този начин обхождат по фланга
и британците. Стилуел, който отказва да признае отговорността си за катастрофата, об-
винява китайските си войници, че са проявили глупава неохота да атакуват и са изгу-
били шанса за велика победа. Британците оценяват техните усилия значително по-ви-
соко и подобно на Чан Кайшъ са вбесени от Стилуел.
На 5 април мощно японско оперативно съединение навлиза в Бенгалския залив, за да
атакува британската военноморска база в Коломбо. Адмирал сър Джеймс Съмървил ус-
пява навреме да изпрати по-далече повечето от корабите си, но въпреки това нанесените
щети са изключително сериозни. Към началото на май японците са превзели Мандалай
492
Theodore White (ed.), The Stilwell Papers, New York, 1948, с. 60.

241
и дори са прекосили границата с Китай по Бирманския път, принуждавайки част от ки-
тайските националистически сили да отстъпят в провинция Юнан. От отстъплението на
север обаче страдат най-вече индийските цивилни от голямата общност в Бирма, вклю-
чително дребни търговци и техните семейства, несвикнали с трудностите. Мразени от
бирманците, те стават жертви на нападения и грабежи. Оставащите съюзнически войски
нямат друг избор, освен да отстъпват към границата с Индия. Жертвите сред тях са 30
000. Японската окупация на Югоизточна Азия изглежда завършена.

242
 17.
Китай и Филипините
НОЕМВРИ 1941 – АПРИЛ 1942 Г.

Началото на 1941 година е било по-обнадеждаващо за китайските националисти.

Японската 11-а армия е разпръсната върху толкова обширна територия, че не може да
се съсредоточи за резултатна офанзива. На юг от Яндзъ националистите дори успяват
да предизвикат рязък обрат при река Дзин срещу 33-та и 34-та дивизия с около 15 000
жертви от японска страна. Чан Кайшъ от своя страна, поемайки добре пресметнат риск,
е заставил комунистическата партизанска Нова Четвърта армия да изостави районите
си южно от Яндзъ и да се придвижи на север от Жълтата река.493 Изглежда, че въпреки
постигнатото споразумение за това изтегляне Мао прави каквото може, за да го наруши.
Стига се до ожесточени боеве, когато комунистическите войски, изпратени умишлено
в погрешна посока от Мао, влизат в нежелан сблъсък с националистически сили. Вер-
сиите на двете страни за случилото се неизбежно се различават. Сигурно е само, че в
резултат от това става още по-трудно да се избегне последваща гражданска война. Съ-
ветските представители се задоволяват да изразят загриженост, че националисти и ко-
мунисти се сражават помежду си, когато би трябвало да атакуват японците. В световен
мащаб обаче чуждестранните комунистически партии използват инцидента като пропа-
гандно средство в твърденията си, че националистите винаги са агресорите.
Генералисимусът в същото време е възмутен от растящия съветски контрол над край-
ната северозападна провинция Синдзян, която граничи с Монголия, СССР и Индия.
Посредством местния военен диктатор Шън Шъцай Съветският съюз е изградил бази и
фабрики, разположил е военен гарнизон и е започнал добив на калай и сондажи за нефт.
Там има и таен лагер, в който се обучават кадри за Китайската комунистическа партия,
чието влияние в провинцията расте. Шън Шъцай дори кандидатства за членство в пар-
тията. Сталин налага вето върху подобна стъпка, но вместо това Шън е приет по-късно
в комунистическата партия на самия Съветски съюз. Тъй като Синдзян е важен транзи-
тен пункт за снабдяването и търговията със СССР, националистите са с вързани ръце.
Чан Кайшъ може само да чака изникването на благоприятен момент, за да утвърди от-
ново контрола си върху тази територия, която се е превърнала в съветско владение.
Въпреки тези търкания съветските доставки са възобновени поне за момента, най-
вече защото Сталин се опасява от съживяване на японската заплаха в Далечния изток.
В битка за южната провинция Хунан националистите отново използват своята тактика
на изтегляне, последвано от контраатака. Само в Шънси японците успяват да напреднат
значително и да завземат ценни земеделски райони, от които националистите зависят за
набавяне на храни и набиране на нови войници. Това се случва след съкрушителната им
победа в Битката за Джунюен, която Чан Кайшъ нарича „най-големия позор в историята
на войната срещу Япония“ 494.
Ърнест Хемингуей и Марта Гелхорн, която отскоро е негова съпруга, пътуват в Ки-
тай по това време и нищетата и мизерията наоколо са смазващи дори за безстрашната
Гелхорн. „Китай ме излекува – не искам да пътувам никога вече – пише тя на майка

493
За случая с Нова Четвърта армия вж. Chang and Halliday, Mao, сс. 278–85.
494
Цит. в Kawano, ‘Japanese Combat Morale’, в Peattie, Drea and van de Ven, The Battle for China, с. 331.

243
си. – Реалният живот на Изтока е агония, когато го наблюдаваш, и ужас, когато го спо-
деляш.“ Мръсотията, миризмите, плъховете и дървениците си казват думата. В нацио-
налистическата столица Чунцин, която Хемингуей описва като „сива, безформена,
кална, съвкупност от безлични циментови сгради и бедняшки коптори“, те обядват с
мадам Чан Кайшъ и генералисимуса; по-късно им казват, че е било голяма чест да ги
приеме без изкуствените си челюсти. 495
Генералисимусът не би се радвал да узнае за възхищението на Гелхорн от комунис-
тическия представител в Чунцин, Джоу Енлай. Хемингуей, от друга страна, показва, че
не е толкова безкритичен към комунистите, колкото е бил в Испания. Той е добре за-
познат с ефективността на тяхната пропаганда и е наясно как поддръжници на комунис-
тите като Едгар Сноу са успели да убедят читателите в Съединените щати, че силите на
Мао се сражават твърдо, а корумпираните националисти не си дават особен труд, докато
в действителност е обратното.
Корупция със сигурност има в националистически Китай, но в различна степен при
различните армии и офицери. Щабни офицери от старата школа в Петнайсета армия
използват военни камиони, за да доставят опиум от Съчуан, който продават в долината
на Яндзъ, но не всички националистически офицери следват традиционното поведение
на военни диктатори. Докато някои се облагодетелстват безсрамно, като крадат и про-
дават дажбите на собствените си войници, други, с по-модерни и либерални възгледи,
купуват от джоба си медицински материали за своите хора. Комунистите скоро доказ-
ват, че не са по-добри. Те произвеждат и продават опиум, за да създадат военен фонд за
финансиране на борбата им с националистите по-късно. През 1943 г. съветският посла-
ник оценява продажбите на опиум от комунистите на 44 760 килограма, чиято стойност
по това време е 60 милиона долара.496
Нахлуването на Хитлер в Съветския съюз през юни 1941 г. е нож с две остриета от
гледна точка на националистите. Положителната му страна е, че Сталин не може да си
позволи да бъде толкова нападателен в усилията си да установи контрол над провинция
Синдзян. Най-важното е, че събитието очертава ясно фронтовите линии на Втората све-
товна война, като поставя Великобритания, САЩ и Съветския съюз на една и съща
страна срещу Германия и Япония. От друга страна, станалото усилва решимостта на
Сталин да избегне сблъсък с Япония. Той се опасява от струпване на японски сили на
север и се обръща с молба към китайските комунисти да предприемат сериозни парти-
зански атаки, но Мао не прави нищо въпреки изразеното си привидно съгласие. Единс-
твената комунистическа офанзива, операция „Сто полка“, се е състояла предишното
лято. Резултатите и вбесяват Мао, защото тя е помогнала на националистите в тежък
момент и макар че са нанесли сериозни щети на железопътни линии и мини, комунис-
тите са дали множество жертви.
Въпреки че комунистическите сили до края на 1941 г. са стигнали до практически
неутралитет, японският командващ генерал Окамура Ясуджи предприема жестоките си
антипартизански кампании „Трите всичко“ („убивай всички, изгаряй всичко, разруша-
вай всичко“)497 срещу районите, които служат като бази на комунистите. По-младите
мъже, ако не бъдат убити, се отвличат за принудителен труд. Гладът също се използва
като оръжие. Японците изгарят цялата реколта, която не могат да вземат за себе си. По

495
За посещението на Хемингуей и Гелхорн в Китай, „Китай ме излекува“ и т.н.: Caroline Moorehead, Martha Gellhorn:
A Life, London, 2003, с. 213.
496
А. С. Панюшкин, Записки посла: Китай 1939 –1944, Москва, 1981, с. 278, цит. в Chang and Halliday, Mao, с. 3.
497
Edward L. Dreyer, China at War, 1901–1949, London, 1995, с. 253.

244
приблизителни изчисления населението в базовите райони на комунистите е намаляло
от 44 милиона на 25 милиона през този период.498
Мао предизвиква гнева на Москва, като изтегля много от своите войски и разделя
онези, които още са в тила на японците. В очите на Съветите това е предателство към
„пролетарския интернационализъм“ 499, който задължава комунистите навсякъде да пра-
вят всички жертви за „родината на потиснатите“. Сталин вече знае със сигурност, че
Мао е по-заинтересуван да заграби територия от националистите, отколкото да се бори
срещу японците. Мао освен това прави всичко възможно да намали съветското влияние
в Китайската комунистическа партия.
Въпреки че Сталин е подписал пакт за ненападение с Япония през април, а след това
е престанал да доставя военни припаси на националистите, той все пак продължава да
им изпраща военни съветници. Главният съветник по това време е генерал Василий
Чуйков, който по-късно ще командва 62-ра армия в отбраната на Сталинград. Общо
около 1500 червеноармейски офицери са служили в Китай, където трупат опит и оценя-
ват качествата на оръжейни системи, както са правили и в Испанската гражданска
война.500
Британците също предлагат оръжия и обучение на китайски партизански подразде-
ления. Тази дейност се организира от бюрото на Управлението за специални операции
в Хонконг, но тъй като служителите му започват да въоръжават комунистически групи
в района на Дун („Източната река“), Чан изисква прекратяването на програмата. Аме-
риканците междувременно също започват да оказват помощ. Това включва сформира-
нето на Американската доброволческа група, „Летящите тигри“, под командването на
пенсионирания офицер от авиацията на американската армия Клер Шено, съветник на
Чан Кайшъ по въпросите на авиацията, и въоръжена със сто изтребителя „Къртис Р-40“.
Те са базирани в Бирма, за да помагат за защитата на пътната връзка с Югозападен Ки-
тай, но Р-40 нямат шанс срещу японските „Мицубиши Зеро“, освен ако пилотите изпол-
зват специална тактика.
Над самия Китай и особено столицата Чунцин пилоти от миниатюрната авиация на
националистите правят каквото могат, за да разбият формациите от японски бомбарди-
ровачи. Императорският генерален щаб е бил принуден да приеме през декември 1938
г., че тактиката на китайските националисти е осуетила всяка надежда за бърза победа.
Затова прибягват до стратегически бомбардировки с надеждата да сломят волята на ки-
тайците за съпротива. Сред целите им са всички промишлени концерни, но най-вече
столицата на националистите, която атакуват безмилостно с фугасни бомби и запали-
телни вещества. Японците възприемат стратегия на многобройни малки набези, за да
държат града в постоянна тревога и да изтощят противовъздушната му отбрана. Китайс-
ките историци наричат това „голямата бомбардировка на Чунцин“, най-интензивният
етап от която продължава от януари 1939 до декември 1941 г., когато части от японската
военноморска авиация са предислоцирани в Тихия океан. Над 15 000 китайски цивилни
са убити, а 20 000 са тежко ранени.501

498
Chalmers A. Johnson, Peasant Nationalism and Communist Power: The Emergence of Revolutionary China, 1937–1945,
Stanford, 1962, с. 58.
499
Garver, Chinese–Soviet Relations, с. 239.
500
Съветски военни съветници в Китай: ibid., с. 40; Zhang Baijia, ‘China’s Quest for Foreign Military Aid’, в Peattie, Drea
and van de Ven, The Battle for China, сс. 288–93.
501
За японските стратегически бомбардировки вж. Edna Tow, ‘The Great Bombing of Chongqing and the Anti-Japanese
War, 1937–1945’, в Peattie, Drea and van de Ven, The Battle for China, сс. 256–82.

245
 На 18 септември 1941 г. японската 11-а армия предприема нова офанзива срещу стра-
тегически важния град Чанша с четири дивизии. Успоредно с изтеглянето на китайските
сили се водят тежки боеве. Както винаги, ранените страдат най-много по време на отс-
тъпление. Китайски лекар от Тринидад в Карибския регион описва сцена, която за съ-
жаление, е типична. „Линейка от Червения кръст стоеше на пътя, заобиколена от сто-
тици ранени, прави или легнали. Беше натоварена, леко ранените се бяха покатерили на
покрива. Някои се бяха сбутали дори на шофьорската седалка. Шофьорът стоеше пред
тях с вдигнати ръце в отчаяна молба. Такива сцени не бяха рядкост. Ранени мъже лягаха
на пътя, за да не позволят на камионите да ги оставят там.“ 502
По време на този нов опит за обкръжаване на Чанша японците този път понасят по-
вече загуби, отколкото причиняват. Действията на националистите, съчетаващи конвен-
ционални и партизански операции, стават по-ефикасни. Планът им е съставен от гене-
рал Чуйков. За пореден път китайците контраатакуват точно когато японците влизат в
града. Японски източници твърдят, че войските им са се изтеглили единствено заради
заповед от Императорския генерален щаб, докато китайците честват голяма победа.
Междувременно китайците са изпратили голямо съединение срещу важното приста-
нище Ичан на река Яндзъ, за да се опитат да си върнат контрола над него. На 10 октом-
ври те почти успяват да разбият японската 13-а дивизия, която отбранява мястото. „По-
ложението на дивизията беше толкова отчаяно, че членовете на щаба се готвеха да из-
горят знамената на полка, да унищожат секретните документи и да се самоубият.“ 503
Спасени са обаче тъкмо навреме от 39-а дивизия, която им идва на помощ.
Както националистическите армии и военните управители в съюз с тях, така и ки-
тайските комунисти умишлено водят продължителна и географски разгъната кампания,
като сами избягват големи офанзиви. Понякога националистите и особено комунистите
се опитват да сключат примирие с японците по места. Японската Императорска армия,
от друга страна, използва операциите в Китай като учебен полигон за новообразувани
формации. И въпреки че продължаващата съпротива на Китай срещу Япония не про-
меня изхода от войната в Далечния изток, тя има значителни непреки последици.
Дори по времето, когато японците започват война на по-широк фронт в Тихия океан
през декември 1941 г., тяхната Китайска експедиционна армия наброява 680 000 души.
Това означава, че е четири пъти по-голяма от всички японски наземни войски, използ-
вани за атаки срещу владенията на Британия, Холандия и САЩ. Освен това, както по-
сочват няколко историци, бюджетът и ресурсите, посветени на Китайско-японската
война от 1937 г., биха могли да се използват с много по-добър резултат за подготовката
на войната в Тихия океан, най-вече за построяването на повече самолетоносачи. Най-
важното следствие от китайската съпротива обаче, повлияно и от съветската победа при
Халхин Гол, е отказът на японците да нападнат Сибир, когато Червената армия е в най-
уязвимото си състояние, през есенно-зимния период в края на 1941 г. Ходът на Втората
световна война можеше да е много различен, ако беше предприета по-добна атака.
През февруари 1942 г. генерал Маршал избира генерал-майор Джоузеф Стилуел за
командващ на американските сили в Китай и Бирма. Стилуел е заемал поста на амери-
кански военен аташе в Нандзин при националистическото правителство, когато е започ-
нала Съпротивителната война срещу Япония през 1937 г. Затова във Вашингтон минава

502
Smedley, Battle Hymn of China, с. 158.
503
Tobe Ryöichi, ‘The Japanese Eleventh Army in Central China, 1938–1941’, в Peattie, Drea and van de Ven, The Battle for
China, с. 227.

246
за познавач на Китай. „Джо Оцета“ обаче смята китайските офицери за мързеливи, дву-
лични, коварни, прикрити, лишени от военни качества, корумпирани и дори глупави.
Възгледите му, общо взето, се припокриват със схващанията от XIX в. за Китай като
„болния човек на Азия“504. Той явно не е разбирал добре реалните трудности, пред които
се изправя режимът на Чан Кайшъ, особено проблемите на снабдяването с храни, които
са наложили изтеглянето на много войски към по-богати земеделски райони просто за
да се предотврати рискът да дезертират от глад.505
Храната, както Стилуел отказва да проумее, неминуемо е главна грижа на национа-
листите, особено след като на териториите им нахлуват повече от 50 милиона бежанци,
търсещи спасение от жестокостта на японците. След последователните години на лоши
реколти и загубата на земеделски области, преминали в ръцете на врага, цените на хра-
ните се повишават главозамайващо. Бедните хора и бежанците гладуват и дори дреб-
ните чиновници едва изхранват семействата си. Правителството установява, че е прак-
тически невъзможно да попречи на спекуланти и офицери да задържат зърното и ориза,
за да извлекат от тях големи печалби по-късно, въпреки че част от натрупаните запаси
се развалят. Твърде трудна е борбата с корупцията, която Стилуел заклеймява. 506
Решението на националистите е да обложат селяните с натурален данък, но това
прехвърля бремето за изхранване на огромните армии върху техните рамене, при поло-
жение че много от тях също са мобилизирани за работа във военната сфера. В много
области скоро настава глад. Друг резултат от това решение е, че набирането на войници
става по-трудно, започва да се извършва насилствено, а всякакви изключения се игно-
рират. Дажбите се намаляват постоянно и до края на войната инфлацията свежда едно-
месечната войнишка заплата до цената на две зелки. Пръснатото върху голяма терито-
рия и разорено аграрно общество с разрушени комуникации е естествено неспособно да
води модерна война. Комунистите се справят по-добре в своите по-слабо населени ра-
йони, главно чрез налагане на безмилостен контрол на всички нива. Те проявяват и по-
голяма далновидност, като използват по-ефективно работната сила и дори докарват вой-
ници, за да помагат за прибирането на реколтата. Комунистическите армии създават и
собствени стопанства, за да задоволяват сами нуждите си. По този начин привличат
много по-голяма подкрепа сред бедните селяни, отколкото националистите. Голямото
им предимство обаче е, че остават сравнително необезпокоявани, докато японците със-
редоточават силите си срещу националистите.
Маршал е избрал Стилуел и по друга причина – защото е абсолютно предан на док-
трината на армията на САЩ, която подчертава важността на офанзивните действия.
Само че националистите и армиите на съюзниците им просто не са в състояние да пред-
приемат ефективни операции. Не им достигат транспортни средства за съсредоточаване
на войски, нямат въздушна поддръжка, липсват им танкове. По тази причина, още преди
да започне войната, Чан Кайшъ е решил, че единственият им шанс да оцелеят е продъл-
жителната война на изтощение. Реалист, който познава страната си и ограниченията на
своите армии несравнимо по-добре от Стилуел, Чан е принуден да изслушва търпеливо
постоянни тиради за своята липса на „нападателен дух“ 507. Стилуел нарича генералиси-
муса с презрителното прозвище „Фъстъка“. Чан, който подценява гнева на американс-
ката общественост срещу Япония, неоснователно се бои, че САЩ може да сключат мир

504
Van de Ven, War and Nationalism in China, с. 13.
505
За проблемите на националистите с набирането на войници и изхранването на войските вж. ibid., сс. 253–83.
506
Хранителната криза в националистически Китай: Collingham, The Taste of War, сс. 250–5
507
Van de Ven, War and Nationalism in China, с. 10.

247
с Токио и да го изоставят. Затова в отчаяната си нужда от тяхната помощ смята, че
трябва да се примири с подобен непочтителен съюзник.
Стилуел също споделя общото подозрение на Маршал и неговите последователи, че
британците са заинтересовани само да възстановят империята си и са готови да се въз-
ползват от американската помощ, за да постигнат тази цел. Той обаче е напълно сам в
убеждението си, че японците могат да бъдат победени с най-голям успех в Китай. Това
схващане е в пълен разрез със стратегията на Вашингтон да насърчи Чан Кайшъ да ан-
гажира многобройни японски войски в Китай, докато Съединените щати овладеят Ти-
хия океан. Маршал категорично отхвърля молбата на Стилуел за американски армейски
корпус, който да служи като авангард на борбата в Китай.
Тласкан от убеждението си, че войната с Китай е от първостепенно значение, Сти-
луел се концентрира върху Бирма, за да осигури снабдителната линия на националис-
тите. Британците, от друга страна, възприемат силите на Чан Кайшъ като средство да
защитят Индия, а по-късно – като съюзник, който да им помогне да възстановят импер-
ските си владения Бирма и Малая. Те знаят, че въпросът за Хонконг ще е много по-
сложен, защото Чан се е заел да го върне на Китай.
Макар че Стилуел е отчасти отговорен за катастрофата в Бирма, американската
преса, потресаващо зле информирана за войната в Китай, го представя като герой. На-
ционалистите всъщност управляват успешно войната до 1941 г., като балансират между
нуждите на селската икономика и набирането на два милиона души годишно за войската
и необходимостта да ги издържат. Японската офанзива от южната част на Шънси обаче,
в резултат от която е превзет комуникационният център Ичан на Яндзъ, откъсва по-
голямата част от националистическите армии от техните хранителни запаси в Съчуан.
За неудоволствие на Чан Кайшъ, след продължителното изтегляне от Бирма през
1942 г. Стилуел отстъпва в Индия с две от най-добрите си дивизии. Чан с основание
подозира, че Стилуел се опитва да изгради свое собствено независимо командване, но
толерира това поведение, защото е още по-загрижен тези формации да не попаднат под
контрола на британците. Въпросните дивизии, 22-ра и 38-а, са екипирани с резерви от
оборудването по „Ленд-лийза“, предназначено за армиите на Чан в Китай, което обаче
не може да бъде доставено заради загубата на Бирманския път. Само транспортни само-
лети, които прелитат над „Гърбицата“ на Хималаите, могат да им докарват малки коли-
чества припаси. Още по-голям обем помощи, предназначени за националистите, или
стоят складирани в САЩ, или са дадени на британците. Контролът на Стилуел върху
доставките по програмата „Ленд-лийз“ неизбежно води до напрежение и подозрител-
ност в отношенията му с генералисимуса, чийто началник-щаб той се явява. Стилуел е
твърдо убеден, че като отговорник за разпределянето на помощта той трябва да я изпол-
зва като лост, за да принуждава Чан да прави каквото му казват.
Войната в Тихия океан, в която се придава особено значение на морската и въздуш-
ната сила в подкрепа на десантни операции, е много различна от континенталната война
в съответната част от Китай. На Филипините генерал Макартър задържа по-голямата
част от войските си, когато на 10 декември 1941 г. японците извършват малки десанти
на северния бряг на главния остров Лусон. Той правилно се досеща, че това са диверси-
онни атаки, които целят да разцепят силите му. Два дни по-късно е извършен друг япон-
ски десант на полуострова в югоизточната част на Лусон. Главната атака идва едва на
22 декември, когато 43 000 души от 14-а армия слизат на брега на 200 километра северно
от Манила.

248
 Двата основни десанта издават намерението на Императорската армия да атакува
филипинската столица, като я обхване в клещи. Теоретично Макартър командва съеди-
нение от 130 000 души, но повечето от тях са филипински запасни части. Той разполага
с едва 31 000 американски и филипински войници, на които смята, че може да разчита.
Калените в битки японски войски с бронирани авангардни части скоро започват да изт-
ласкват силите му назад към Манилския залив. Макартър привежда в действие извън-
редния план „Ориндж“.508 Той предвижда войските да се изтеглят на полуостров Батаан
и да се задържат там. От остров Корегидор в устието на големия залив може да се кон-
тролира влизането с крайбрежните артилерийски батареи и да се отбранява югоизточ-
ният край на полуострова с дължина петдесет километра.
Тъй като не разполага с достатъчно военни транспортни средства, за да изтегли юж-
ните си войски, Макартър реквизира манилските автобуси, боядисани в ярки цветове.
На 24 декември вечерта Макартър, придружаван от президента Мануел Кесон и него-
вото правителство, отпътува от столицата с параход, за да установи щаба си на остров-
ната крепост Корегидор, известна като „Скалата“. Огромните нефтохранилища и скла-
дове около Манила и в кораборемонтната база са запалени и бълват стълбове черен дим,
които се издигат в небето.
Изтеглянето на петнайсетте хиляди американски и шейсет и петте хиляди филипин-
ски войници към Батаан и неговата първа отбранителна линия покрай река Пампанга е
съпроводено с трудности. Много от филипинските запасняци се измъкват, за да се при-
берат у дома, но други се насочват към хълмовете, за да продължат да водят партизанска
война срещу нашествениците. От другата страна на залива срещу Батаан японците вли-
зат в Манила на 2 януари 1942 г. Най-големият проблем на Макартър е изхранването на
80 000 войници и 26 000 цивилни бежанци на полуострова, след като японският флот е
установил ефективна блокада и при това се радва на превъзходство във въздуха.
Японските атаки започват на 9 януари. Силите на Макартър, които заемат тесния
участък на полуостров Батаан, са разделени от планината Натиб по средата. Районът на
гъстата джунгла и дефилетата от западната страна и блатата от източната, покрай Ма-
нилския залив, са места с адски условия, всяко по своему. Малария и денга вилнеят сред
войниците на Макартър, които нямат достатъчно хинин, както и други медицински
средства. Повечето и без това са отслабнали от дизентерията, която американските мор-
ски пехотинци наричат „бързеите на Яндзъ“. Главната грешка на Макартър е, че е раз-
пръснал снабдяването си, вместо да го съсредоточи в Батаан и Корегидор.
След две седмици ожесточени боеве японците извършват пробив в планинската цен-
трална част на 22 януари и принуждават войските на Макартър да се изтеглят към друга
линия на полуострова по на юг. Неговите болни войници, с дрипави униформи и с тро-
пически язви по кожата от условията в джунглата и блатата, са вече изтощени и крайно
отслабнали. Нова заплаха възниква, когато японците извършват четири десанта в юго-
западния край на полуострова. Силите на Макартър ги спират и отблъскват с огромно
усилие и много жертви и от двете страни.
Съпротивата на американските и филипинските войници е толкова резултатна и на-
нася толкова тежки загуби на японците, че в средата на февруари генерал-лейтенант
Хома Масахару изтегля войските си донякъде, за да им даде почивка и да изчака подк-
репления. Въпреки че това повдига духа на защитниците, които се възползват от въз-
можността да подобрят отбраната си, пораженията от болестта и съзнанието, че не могат

508
Philippine Islands, USACMH, 1992.

249
да очакват помощ отвън, скоро си казват думата. Много от „батаанските бойни копе-
лета“509, както сами се наричат те, се озлобяват от мисълта как Макартър ги призовава
към още усилия от безопасното си укритие в бетонните тунели на Корегидор. Той става
известен като „Окопния Дъг“510. Макартър иска да остане на Филипините, но получава
пряка заповед от Рузвелт да замине за Австралия, за да се подготви да даде отпор. На
12 март заедно със семейството и щаба си Макартър отпътува с флотилия от четири
бързи патрулни торпедни катера.
Онези, които остават там под командването на генерал-майор Джонатан Уейнрайт,
знаят, че ситуацията е безнадеждна. Вследствие на глада и болестите по-малко от една
четвърт са в състояние да се бият. Войските на генерал Хома, от друга страна, са под-
силени междувременно с още 21 000 войници, бомбардировачи и артилерия. На 3 април
японците атакуват отново с превъзхождаща сила. Отбраната рухва и на 9 април войс-
ките на Батаан под командването на генерал-майор Едуард Кинг се предават. Уейнрайт
на Корегидор още се държи, но Скалата е разсипана от постоянните бомбардировки,
огъня на военноморската артилерия откъм морето и артилерийския обстрел от сушата.
През нощта на 5 май японски войски слизат на острова, а на следващия ден съкрушеният
Уейнрайт е принуден да предаде оставащите си 13 000 войници. С това обаче агонията
на защитниците на Батаан и Корегидор съвсем не свършва.

509
Philippine Islands, USACMH, 1992.
510
Dugout Doug.

250
 18.
Война по целия свят
ДЕКЕМВРИ 1941 – ЯНУАРИ 1942 Г.

Въпреки че войната с Германия и войната с Япония протичат като отделни конф-

ликти, те оказват много по-голямо влияние една върху друга, отколкото изглежда на
повърхността. Съветската победа при Халхин Гол през август 1939 г. не само допринася
за решението на японците да атакуват на юг и да въвлекат Съединените щати във вой-
ната; благодарение на нея Сталин получава възможност да придвижи своите сибирски
дивизии на запад, за да осуети опита на Хитлер да превземе Москва.
Нацистко-съветският пакт, който е бил голям удар за Япония, дава отражение и
върху стратегическото ѝ мислене. Ситуацията се усложнява от удивителната липса на
съгласуваност между Германия и Япония, която сключва своя пакт за ненападение със
Съветския съюз точно два месеца преди Хитлер да започне нахлуването в СССР. В То-
кио се налага фракцията за „удар на юг“ – не само срещу привържениците на война със
Съветския съюз, но и срещу онова крило в японската Императорска армия, което иска
най-напред да завършат войната в Китай. Във всеки случай съветско-японският пакт за
неутралитет означава, че САЩ вече стават основният снабдител на китайските нацио-
налисти. Чан Кайшъ все така се опитва да убеди президента Рузвелт да окаже натиск
върху Сталин да се присъедини към войната срещу Япония, но той отказва да се пазари
за програмата „Ленд-лийз“. Сталин е категоричен, че Червената армия може да се
справи само с един фронт.
Значително увеличената помощ на Рузвелт за Чан Кайшъ през 1941 г. вбесява Токио,
но решението на Вашингтон да наложи петролно ембарго е това, което за японците е
равносилно на обявяване на война. Фактът, че то е обявено в отговор на тяхната окупа-
ция на Индокитай и като предупреждение да не нахлуват в други страни, не намира
място в тяхната логика, която се основава на национална гордост.
В резултат от убеждението в собственото им превъзходство японските милитаристи,
подобно на нацистите, са склонни да смесват причина и следствие. Както вероятно може
да се предвиди, те са разгневени от Атлантическата харта на Рузвелт и Чърчил, в която
виждат опит да се наложи на света англо-американската версия на демокрация. Те биха
могли с основание да изтъкнат парадокса, че британците се застъпват за самоопределе-
ние, и все пак собствената им идея за имперско освобождение с „Велика източноазиат-
ска сфера на всеобщ просперитет“ е далеч по-потисническа. Всъщност техният азиатски
нов ред е удивително сходен с неговата германска версия, а подходът им към китайците
е аналогичен на нацисткото отношение към славянските „унтерменшен“.
Японците никога не биха посмели да нападнат Съединените щати, ако Хитлер не
беше започнал войната в Европа и Атлантическия океан. Войната в два океана им пред-
лага единствения шанс срещу военноморската мощ на САЩ и Британската империя.
Точно по тази причина през ноември 1941 г. те искат уверение от нацистка Германия,
че ще обяви война на Съединените щати веднага щом японците атакуват Пърл Харбър.
Рибентроп, без съмнение под влияние на обидата от отказа на Япония през юли да

251
тръгне срещу Владивосток и Сибир, първоначално реагира уклончиво. „Рузвелт е фана-
тик – казва той, – така че е невъзможно да се предвиди какво ще направи.“ 511 Японският
посланик генерал Ошима Хироши задава директно въпроса как ще постъпи Германия.
„В случай че Япония бъде въвлечена във война срещу Съединените щати – принуж-
дава се да отвърне Рибентроп, – Германия, разбира се, ще се присъедини към войната
веднага. Няма абсолютно никаква възможност Германия да сключи сепаративен мир
със САЩ при подобни обстоятелства: Фюрерът е категоричен по този въпрос.“
Японците не са уведомили Берлин за плановете си, така че съобщението за атаката
срещу Пърл Харбър идва „като гръм от ясно небе“ 512 според Гьобелс. Хитлер посреща
новината с дълбока радост. Японците ще ангажират американците, съобразява той, а
войната в Тихия океан сигурно ще доведе до намаляване на американските доставки за
Съветския съюз и Британия. Той преценява, че Съединените щати неизбежно ще влязат
във войната срещу него в близкото бъдеще, но няма да бъдат в състояние да се намесят
в Европа по-рано от 1943 г. Хитлер не знае нищо за основния принцип „Германия
първо“, възприет от американските и британските началник-щабове по общо съгласие.
На 11 декември 1941 г. американският шарже д’афер в Берлин е повикан на „Вил-
хелмщрасе“, където Рибентроп прочита на глас текста, с който нацистка Германия обя-
вява война на САЩ. По-късно следобед под възторжените възгласи „Зиг хайл!“ на пар-
тийните членове в Райхстага самият Хитлер обявява, че Германия и Италия са във война
с Америка заедно с Япония съгласно Тристранния пакт. Всъщност Тристранният пакт е
съюз за взаимна отбрана. Германия в никакъв случай не е задължена да помага на Япо-
ния, ако тя е агресорът.
В момент, когато германските войски са в отстъпление пред Москва, обявяването на
война на Съединените щати изглежда най-малкото прибързано.
Решението е пропито с дух на надменно предизвикателство, което проличава осо-
бено във високопарното заявление на Рибентроп (който вероятно повтаря дословно ду-
мите на самия Хитлер): „Една велика сила не се оставя да ѝ обявят война – тя сама обя-
вява война.“513 Хитлер обаче още не се е консултирал с ОКВ и най-важните офицери в
Щаба на фюрера като генерал Алфред Йодъл и генерал Валтер Варлимонт. Те са разт-
ревожени от необмислеността на решението, особено след като Хитлер е твърдял през
предишното лято, че не иска война с Америка, докато не разгроми Червената армия.
Стратегията, която Хитлер използва за свое оправдание – че една победа над Съвет-
ския съюз ще застави най-сетне Британия да излезе от войната, – е преобърната наопаки
с един замах. Германия вече е изправена реално пред война на два фронта. Генералите
са ужасени от това очевидно непознаване на американската индустриална мощ. А обик-
новените германци започват да се страхуват, че конфликтът ще се проточи с години.
(По-късно е удивително колко много германци си внушават към края на войната, че
всъщност Съединените щати са обявили война на Германия, а не обратното.)
Войниците на Източния фронт слушат съобщението с твърдото намерение да го из-
тълкуват във възможно най-добрия смисъл. „На самия 11 декември имахме възмож-
ността да слушаме речта на Фюрера, изключително събитие – пише един ефрейтор от
2-ра танкова дивизия, който се хвали, че са стигнали на двайсет километра от Кремъл. –
Сега вече започва истинската световна война. Тя трябваше да настъпи.“ 514

511
Цит. в Berezhkov, History in the Making, сс. 159–60.
512
TBJG, част II, т. II, с. 453.
513
Ernst von Weizsäcker, Erinnerungen, Munich, 1950, с. 280, цит. в Kershaw, Fateful Choices, с. 422.
514
Gefr. Bisch, 2.Kp./Pz.Rgt.3, 2.Pz.Div., 21.12.41, BfZ-SS.

252
 Основно място в мислите на Хитлер заема войната в морето. Подходът на Рузвелт
става все по-агресивен, на принципа „да се стреля без предупреждение“; американските
военни кораби имат заповед да атакуват германските подводници, където ги открият.
Това, заедно с решението да осигури ескорти за конвоите на запад от Исландия, е за-
почнало да накланя Битката за Атлантика в полза на Съюзниците. Гросадмирал Редер
настоятелно иска от Хитлер разрешение за своите „глутници“ да отвърнат на удара.
Хитлер споделя недоволството му, но не смее да предприеме нищо, докато японците не
ангажират американския флот в Тихия океан и не дадат официално съгласие да не се
опитват да сключат сепаративен мир със САЩ. Сега вече западната част на Атланти-
ческия океан и цялото северноамериканско крайбрежие могат да станат зона на неогра-
ничен огън в „торпедната война“. Това по мнението на Хитлер може в крайна сметка да
предложи друг начин да пречупят Британия още преди да са завладели Съветския съюз.
Контраадмирал Карл Дьониц, командващият на германския подводен флот, е помо-
лил Хитлер през септември 1941 г. да го предупреди колкото е възможно по-отрано за
обявяването на война на Съединените щати. Нужно му е време да подготви „глутни-
ците“ си, за да могат да нападат безмилостно американските кораби по източното крайб-
режие, докато САЩ още не са готови. Случва се обаче така, че внезапното решение на
Хитлер е взето в момент, когато в района не са налице никакви германски подвод-
ници.515
Антисемитската мания на Хитлер го е довела до убеждението, че Съединените щати
са нордическа в основата си страна, в която господстват еврейски войнолюбци, и това е
поредната причина, поради която решаващият сблъсък между Америка и неговия Нов
ред в Европа е неизбежен. Той обаче не отчита, че атаката срещу Пърл Харбър е обеди-
нила Америка много по-здраво, отколкото Рузвелт би могъл да се надява да постигне
сам. Гласът на изолационисткото лоби, което се ръководи от лозунга „Америка първо“,
заглъхва напълно, а когато Хитлер обявява война, това е добре дошло за Рузвелт. Иначе
президентът не би могъл да разчита на Конгреса за каквито и да е по-нататъшни стъпки
в неговата „необявена война“ в Атлантическия океан.
Тази втора седмица от декември 1941 г. е без съмнение повратната точка на войната.
Въпреки ужасните новини от Хонконг и Малая Чърчил вече знае, че Британия не може
никога да бъде победена. Той казва, че след като чул новината за Пърл Харбър, отишъл
да си легне и заспал „съня на спасения и благодарния“516. Отблъскването на германските
армии пред Москва също показва, че Хитлер едва ли ще постигне победа там над най-
страховития си противник по суша. Временно облекчение настъпва и в Битката за Ат-
лантика и дори новините от Северна Африка са най-после обнадеждаващи, след като
офанзивата „Кръстоносец“ на Окинлек изтласква Ромел от Киренайка. Затова Чърчил
отплава пак за Новия свят с голям оптимизъм, този път с линейния кораб „Дюк ъф
Йорк“, сестрински кораб на „Принс ъф Уелс“. Поредицата негови срещи с Рузвелт и
американските началници на щабове носи кодовото име „Аркадия“.517
Докато прекосява Атлантическия океан, Чърчил подготвя идейния фермент на виж-
данията си за бъдещото водене на войната. Те са доуточнени в дискусия със собствените
му началник-щабове, за да получат определена форма в британското стратегическо пла-
ниране. Няма да правят опит за десант в Северна Европа, докато германската индустрия,

515
Дьониц и Хитлер: Kershaw, Fateful Choices, с. 384.
516
Интервю с лейди Соумс, Brendon papers, цит. в Carlo D’Este, Warlord: A Life of Churchill at War, 1874–1945, London,
2008, с. 622.
517
Hastings, Finest Years, сс. 217–39.

253
по-специално самолетното производство, не бъде редуцирано с удари от тежки бомбар-
дировачи – кампания, за която се изисква участието на американските военновъздушни
сили. Американски и британски войски ще извършат десант в Северна Африка през
1942 г., за да помогнат за победата над Ромел и да възстановят сигурността в Среди-
земно море. След това през 1943 г. може да бъдат предприети десанти в Сицилия и Ита-
лия или на други места по крайбрежието на Северна Европа. Чърчил разбира също, че
американците трябва да противодействат на японците със самолетоносачи.
След трудно пътуване в неспокойно море „Дюк ъф Йорк“ най-после стига до САЩ
на 22 декември. Чърчил е посрещнат от Рузвелт и настанен в Белия дом, където се про-
явява като уморителен гост през следващите няколко седмици. Той обаче е в стихията
си, а обръщението му към Конгреса е посрещнато с възторг. Двамата ръководители
трудно биха могли да се различават повече. Рузвелт несъмнено е велик мъж, но макар
че много успешно използва чара си и създава привидно впечатление за близост, в същ-
ността си е твърде суетен, студен и пресметлив.
Чърчил, от друга страна, е пламенен, експанзивен, сантиментален и често мени нас-
троенията си. Добре известните му периоди на депресия загатват за състояние, близко
до биполярно разстройство. Най-голямата разлика между двамата е в отношението им
към империята. Чърчил се гордее с произхода си от великия херцог на Марлборо и си
остава старомоден империалист. Рузвелт смята подобни схващания не само за отжи-
вели, но и за дълбоко погрешни. Той освен това е убеден, че презира „реалната поли-
тика“, но постоянно показва готовност да подчинява на волята си по-малки страни. Ан-
тъни Идън, който отново е външен министър, във връзка с трудностите на тристранните
отношения със Съветския съюз скоро прави сухия коментар, че „политиката на Съеди-
нените щати е преувеличено морална, поне що се отнася до неамериканските инте-
реси“.518
Американските началници на щабове успокояват британската делегация, че воде-
щият им принцип продължава да бъде „първо Германия“. Това решение е повлияно и
от проблема с недостига на кораби. Тъй като става дума за големи разстояния, всеки
плавателен съд може да направи само три курса с отиване и връщане годишно до тихо-
океанския военен театър. Липсата на кораби обаче означава също, че събирането на аме-
рикански войски за инвазия през Ла Манш ще отнеме повече време, отколкото се
очаква. Решаването на този проблем ще започне едва когато влезе в действие строител-
ната програма „Кораб на свободата“ за масово производство на транспортни кораби.
С влизането си във войната Съединените щати ще станат нещо много повече от „го-
лемия арсенал на демокрацията“. „Програмата за победа“, създадена по първоначална
идея на Жан Моне – един от малкото французи, които американската администрация
истински уважава, – вече е в ход. В изпълнение на план за увеличаване на американс-
ките въоръжени сили до осем милиона души и без да се скъпят в оценката за оръжията,
самолетите, танковете, боеприпасите и корабите, необходими за победата над Германия
и Япония, американците преустройват индустрията си за всеобхватно военно производ-
ство. Бюджетът достига до 150 милиарда британски лири. Щедростта на военните раз-
ходи ще стане изумителна. Както отбелязва един генерал: „Американската армия не ре-
шава проблемите си – тя ги превъзмогва.“519

518
Anthony Eden, The Eden Memoirs: The Reckoning, London, 1965, с. 319.
519
Цит. в John Ellis, Brute Force: Allied Strategy and Tactics in the Second World War, New York, 1990, с. 525.

254
 Програмата „Ленд-лийз“ за Съветския съюз също е одобрена от Конгреса през ок-
томври. Доставени са и медицински материали на стойност 5 милиона долара чрез аме-
риканския Червен кръст. Рузвелт особено държи да се изпълняват доставките за Съвет-
ския съюз. Чърчил, от друга страна, е дал храна за подозренията на Сталин с разточи-
телните си обещания за помощ, която така и не осигурява. На 11 март 1942 г. Рузвелт
казва на финансовия си министър Хенри Моргентау, че „англичаните не са изпълнили
нито едно обещание, което са дали на руснаците… Единствената причина да имаме тол-
кова добри отношения с руснаците е, че ние спазваме обещанията си“ 520. Той пише на
Чърчил: „Знам, че нямате нищо против моята безмилостна откровеност, когато ви каз-
вам, че според мен аз лично мога да се оправя със Сталин по-добре, отколкото вашето
Министерство на външните работи или моят Държавен департамент. Сталин мрази в
червата всички, които са на върха при вас. Той смята, че харесва повече мен, и се надя-
вам, че ще продължи да мисли така.“521 Тази твърде арогантна и пресилена увереност
на Рузвелт в неговото влияние над Сталин ще се превърне в опасна слабост, особено
към края на войната.
Сталин иска Британия да признае претенциите на Съветския съюз към Източна
Полша и балтийските държави, окупирани след пакта „Молотов-Рибентроп“, и оказва
натиск върху Антъни Идън да даде съгласие. Първоначално британците са отказали да
обсъждат това, защото е в крещящо противоречие с изразената в Атлантическата харта
настоятелна подкрепа за правото на самоопределение. Все пак Чърчил, заради опасени-
ето си, че Сталин може да потърси сепаративен мир с Хитлер, повдига въпроса пред
Рузвелт с идеята, че може би трябва да се съгласят. Рузвелт отхвърля категорично пред-
ложението. Впоследствие, колкото и да е парадоксално, именно Рузвелт ще допринесе
най-много за недоверието на Сталин с едно неизпълнимо обещание. През април 1942 г.,
без да е проучил въпроса, той предлага на съветския ръководител да открият втори
фронт по-късно през същата година.
Генерал Маршал е ужасен от достъпа на Чърчил до президента в Белия дом, защото
познава склонността на Рузвелт да изработва основния политически курс зад гърба на
собствените си началник-щабове. Стъписването му е още по-силно, когато през юни
1942 г. при друга визита на Чърчил открива, че Рузвелт се е съгласил с плана му за
десанти в Северна Африка – операция „Гимнастик“, – в който мнозина американски
старши офицери виждат британски план за спасяване на империята.
Чърчил се връща триумфално от САЩ, но скоро, изтощен и болен, нова серия катас-
трофи го принуждава да стъпи на земята. През нощта на 11 февруари 1942 г. и през
следващия ден германските линейни крайцери „Шарнхорст“ и „Гнайзенау“ заедно с
тежкия крайцер „Принц Ойген“ извършват своята операция „Цербер“, като се връщат
от Брест в свои води, използвайки лошата видимост. По пътя се изплъзват от многоб-
ройните атаки на британските бомбардировачи и торпедни катери. Страната е уплашена
и разгневена. На много места се чувстват пораженски настроения. След това, на 15 фев-
руари, Сингапур се предава. Унижението на Британия изглежда пълно. Чърчил, таче-
ният военен лидер, изведнъж се оказва атакуван от всички страни – от пресата, в парла-
мента и от австралийското правителство. На всичко отгоре започват големи митинги и
демонстрации с искане за „Втори фронт сега“ в помощ на Съветския съюз – единстве-
ната офанзива, която Чърчил не може и не иска да предприеме.

Robert Dallek, Franklin D. Roosevelt and American Foreign Policy, 1932–1945, New York, 1979, с. 338.
520

Warren F. Kimball (ed.), Churchill and Roosevelt: The Complete Correspondence, 3 vols, Princeton, 1984, т. I: Alliance
521

Emerging, с. 421.

255
 Най-голямата заплаха в този момент обаче няма нищо общо с британските военни
неуспехи. Кригсмарине тъкмо е променила настройките на „Енигма“, добавяйки допъл-
нителен ротор. „Блечли Парк“ не е в състояние да разшифрова и една-единствена тран-
слация. „Глутниците“ на Дьониц, вече разгърнати напълно в Северния Атлантически
океан и по северноамериканската брегова линия, започват да причиняват загуби в ма-
щабите, за които Хитлер мечтае. Общо 1769 съюзнически и 90 неутрални кораба са по-
топени през 1942 г. След еуфорията на Чърчил от влизането на Америка във войната
Британия е изправена пред глад и гибел, ако Битката за Атлантика бъде загубена. Нищо
чудно, че докато върху него се трупат проблеми и унижения, той завижда страстно на
Сталин, че е успял да отблъсне германците от Москва.

***

Голямото постижение на Червената армия в Битката за Москва през декември скоро

е подкопано от самия Сталин. Вечерта на 5 януари 1942 г. той свиква съвещание на
Ставката и Държавния комитет за отбрана в Кремъл. Опиянен от мисли за възмездие,
съветският ръководител си внушава, че е дошъл моментът за общо настъпление. Гер-
манците са в безпорядък. Те не са се подготвили за зимата и няма да са готови да отб-
лъснат голяма атака, преди да е дошла пролетта. Докато крачи напред-назад в кабинета
си и пафка с лулата си, той настоява на своя план за започване на масирани операции за
обкръжение на централния фронт срещу Москва, на северния покрай Ленинград – за
снемане на обсадата, и на южния – срещу армията на Манщайн в Крим, в Донбас и за
връщане на Харков.
Жуков, който не е информиран за инструкциите на Сталин към Ставката, е ужасен.
В разговор със Сталин той се опитва да докаже, че офанзивата трябва да бъде съсредо-
точена срещу „Западната ос“ край Москва. Червената армия няма достатъчно резерви и
припаси, най-вече муниции, за генерално настъпление. След Битката за Москва арми-
ите, участвали в нея, са понесли тежки загуби и са изтощени. Сталин изслушва Жуков,
но пренебрегва всичките му предупреждения. „Изпълнявайте заповедта!“ 522 – казва той.
Срещата е приключила. Едва по-късно Жуков разбира, че напразно е хабил думите си.
Зад гърба му вече са били изпратени подробни указания до командващите на фронта.
Германската армия наистина е разнебитена и страда жестоко. Премръзналите, бра-
дясали войници с олющени носове и възпалени от студа бузи, в дрехи, отмъкнати от
селяните, сякаш не са същите, които са настъпвали на изток предишното лято с маршови
песни. Германските войници възприемат местната практика да режат краката на мър-
тъвците и да ги разтопяват на огън, за да свалят ботушите. Увиват обувките с плат, но
дори това е недостатъчно да ги предпази от измръзване, когато са на пост. Измръзналите
крайници, ако не се лекуват веднага, скоро гангренясват и се налага да бъдат ампути-
рани. Ранените са толкова много, че военните хирурзи в полевите болници просто хвър-
лят отрязаните ръце и крака на купчини в снега отвън.
Противниците обаче винаги са подценявали способността на германската армия да
се съвзема след поражение. Дисциплината, която е била на крачка от разпадане, скоро
е възстановена. По време на хаотичното отстъпление отделни офицери са формирали
импровизирани бойни групи от пехотинци, към които се прибавят самоходни оръдия,
сапьори и няколко танка. Към първата седмица на януари по настояване на Хитлер войс-
ките превръщат села в укрепени пунктове. Когато земята замръзва и става прекалено
522
Георгий Жуков, Воспоминания и размышления, 2 тома, Москва, 2002, т. II, с. 51.

256
твърда, за да копаят траншеи, използват експлозиви или снаряди, за да издълбаят ями,
или подготвят минометни позиции и огневи точки зад купчини сняг и лед, укрепени с
дънери. Понякога се налага да ринат сняг с прикладите на оръжията си. Германските
войници още не са получили никакво зимно облекло. Надеждата им е да успеят да сва-
лят ватенките на убитите съветски войници, но в силните студове това рядко се оказва
възможно. Дизентерията, от която страдат почти всички войници, е двойно проклятие,
когато трябва да смъкват панталоните си при подобни температури. А яденето на сняг
вместо вода обикновено влошава състоянието.
Шестнайсета армия на Рокосовски и 20-а армия на генерал Андрей Власов атакуват
северно от Москва и когато се открива пролука, през нея нахлува 2-ри гвардейски кава-
лерийски корпус с поддръжката на танкове и скиорски батальони. Само че, както Жуков
е предупреждавал, германците вече не са дезорганизирани. Съветските войски скоро
откриват, че вместо да обкръжават германците, те самите попадат в обкръжение. Някои
германски формации са подминати от настъплението, но остават на място и продължа-
ват борбата, а припаси им се доставят по въздуха. Най-големият „котел“ се състои от
шест германски дивизии, обкръжени около Демянск на шосето от Ленинград за Новго-
род.
Още по-далече на северозапад Волховският фронт на генерал Кирил Мерецков се
опитва отново да пробие обсадата на Ленинград, като използва 54-та армия и 2-ра
ударна армия. Сталин го изнудва да предприеме прибързана атака с необучени форма-
ции и оръдия с липсващи прицели, докато генерал Воронов докара такава пратка. Втора
ударна армия настъпва през река Волхов и бързо прониква в германския тил, като зап-
лашва да обкръжи германската Осемнайсета армия. Настъплението обаче е забавено от
германски контраатаки и от зимните условия. „За да проправят път през дълбокия сняг,
те трябваше да се строят в колона по петнайсет в редица. Първата редица вървеше нап-
ред и газеше в снега, който на места стигаше до кръста. След десет минути първата
редица се изтегляше и заемаше позиция най-отзад на колоната. Движението се затруд-
няваше допълнително от това, че понякога стигаха до полузамръзнали участъци от
блата и потоци, покрити с тънка ледена кора.“523 С подгизнали и вкочанени крака, много
от войниците получават тежки измръзвания. Зле хранените им коне са изтощени, така
че се налага сами да носят мунициите и припасите.
Генерал Власов, който наскоро е получил похвали за участието си в отбраната на
Москва, е изпратен от Сталин да поеме командването. Обещават му подкрепления и
припаси, но когато те пристигат, вече е твърде късно. Спускат боеприпаси с парашути,
но повечето попадат зад германските линии. Армията на Власов скоро се оказва на-
пълно откъсната в замръзналите блата и брезови гори. Мерецков предупреждава Сталин
за надвисналата катастрофа. Скоро след пролетното топене на снеговете 2-ра ударна
армия на практика вече не съществува. Загубите възлизат на около 60 000 души. Измък-
ват се едва 13 000. Озлобеният Власов попада в плен през юли. Германците скоро го
убеждават да сформира Руска освободителна армия или РОА. Повечето от добровол-
ците в нея се присъединяват просто за да избягнат гладна смърт във военнопленничес-
ките лагери. Реакцията на Сталин спрямо предателството на Власов разкрива маниите
му от времето на Големия терор и чистката в Червената армия, които го тласкат към

523
Герасимов, ВИЖ, № 7, 1967 г., цит. в Rodric Braithwaite, Moscow 1941: A City and its People at War, London, 2007,
сс. 327–8.

257
неверни заключения. „Как сме го пропуснали преди войната?“524 – пита той Берия и
Молотов.
Емисарите на Сталин, включително зловещият и некомпетентен комисар Лев Мех-
лис, просто тормозят фронтовите командири, като ги обвиняват за всяка слабост, въп-
реки че те не са отговорни за липсата на припаси и превозни средства. Никой не се ос-
мелява да съобщи на Сталин за хаоса, причинен от неговия нелепо амбициозен план,
който предвижда дори връщане на Смоленск. Докарани от Франция германски подк-
репления са хвърлени направо в боя, все още без зимна екипировка, докато много от
съветските дивизии се свиват до малко над 2000 души всяка.
Опитът за създаване на голямо обкръжение около Вязма се проваля. Жуков дори на-
режда част от 4-и въздушнодесантен корпус да се спусне зад германските линии, но
Луфтвафе нанася удар срещу летищата им около Калуга, които германците познават
добре, след като са ги изоставили съвсем наскоро. По целия Източен фронт, от Ленинг-
рад до Черно море, германските укрепени точки успяват да предотвратят какъвто и да е
значителен пробив. На Крим Манщайн спира успешно съветски десант с нахлуване на
Керченския полуостров, извършен в опит да се разбие обсадата на Севастопол.
Най-голямата криза настъпва при Ржев, където германската Девета армия е запла-
шена от обкръжаване. Генерал Валтер Модел, който става един от любимците на Хитлер
с безпощадната си енергия, е изпратен да поеме командването.
Модел демонстрира не само голяма физическа храброст, но понякога и нравствена
смелост, като влиза в противоречие с Хитлер. Той веднага предприема контраатака, ко-
ято заварва съветските войски неподготвени.
По този начин фронтовата линия е възстановена, а 29-а армия попада в клопка. Чер-
веноармейските войници обаче, информирани каква съдба ги очаква, ако бъдат пленени
от силите на Модел, продължават борбата докрай.
Друг фаворит на Хитлер, генерал-фелдмаршал Фон Райхенау, назначен за главноко-
мандващ на Група армии „Юг“ след уволнението на Рундщет, е станал междувременно
жертва на друго произшествие. На 12 януари той е излязъл за сутрешния си крос близо
до щаба си край Полтава. По обед се е почувствал зле и е получил сърдечен удар. Хитлер
веднага нарежда да откарат Райхенау със самолет до Германия за лечение, но фелдмар-
шалът умира по пътя. Малко преди смъртта си Райхенау, чиято Шеста армия е съдейс-
твала на есесовския специален отряд (Sonderkommando) в клането от Бабий Яр, е убедил
Хитлер да назначи неговия началник-щаб генерал-лейтенант Фридрих Паулус да поеме
командването на Шеста армия.
Германците успяват да попълнят запасите на своите обкръжени войски при Демянск,
Холм и Бели. В големия „Демянски котел“ те ги поддържат с ежедневни курсове на
повече от сто транспортни самолета „Юнкерс-52“. Този успех ще има сериозни после-
дици годна по-късно, когато Гьоринг уверява Хитлер, че ще може да поддържа Шеста
армия на Паулус, обкръжена около Сталинград. От друга страна, докато германските
войници около Демянск получават достатъчно храна, за да продължат да се бият, рус-
ките цивилни в „котела“ са оставени да гладуват.
Около Курск силите на Тимошенко успяват да отблъснат германците в отчаяни
схватки. След оттеглянето им бойните полета изглеждат като замръзнала картина, запе-
чатала образа на смъртта. Офицер от Червената армия на име Леонид Рабичев среща
„красива девойка, телефонистка, която се криела в гората, откакто дошли германците.

524
Volkogonov, Stalin: Triumph and Tragedy, сс. 443–4.

258
Искаше да се присъедини към армията. Казах ѝ да се качи в каруцата.“525 Малко по-
нататък „видях ужасяваща гледка. Огромно пространство, което се простираше до хо-
ризонта, беше изпълнено с наши и германски танкове. Между тях имаше хиляди се-
дящи, изправени или пълзящи руснаци и германци, напълно замръзнали. Някои от тях
се опираха един върху друг, други бяха прегърнати. Някои се подпираха на автомати,
други държаха картечница. Много от тях бяха с отрязани крака. Това беше извършено
от наши пехотинци, които не са успели да свалят ботушите от замръзналите крака на
фрицовете, затова ги отрязали, за да могат да ги затоплят в бункерите. Гришечкин [не-
говият ординарец] претърси джобовете на замръзналите войници и намери две запалки
и няколко пакета цигари. Момичето гледаше всичко това равнодушно. Беше го виждало
много пъти по-рано. Но аз бях ужасен. Имаше танкове, които са се опитвали да се избу-
тат или прегазят един друг, и бяха останали изправени върху задната си част след
сблъсъка. Ужасно беше да се помисли как ранените, наши и германци, са замръзвали до
смърт. Фронтът се беше изместил напред и бяха забравили да погребат тези хора.“
Страданията на цивилните са още по-големи. От всички страни ги смазва жесто-
костта на германците и на собствената им Червена армия и партизаните, на които Ста-
лин е наредил да разрушат всички сгради, където германците биха могли да се подсло-
нят. В новоосвободените райони войски на НКВД залавят селяни, които вероятно са
сътрудничили с германците. Близо 1400 души са арестувани през януари, въпреки че
разграничителната линия между оцеляване и сътрудничество е трудно да се определи. 526
Настъпващите съветски войски срещат бесилки и чуват от селяни за други случаи на
германски жестокости, но понякога германските войници са проявявали милост. В та-
къв случай за селяните е по-добре да мълчат, за да избягнат обвиненията в измяна към
родината.
Напълно неуместните надежди на Сталин, че Вермахтът ще бъде сполетян от съдбата
на Наполеоновата Велика армия, не го напускат чак до април, когато жертвите от съ-
ветска страна са нараснали до малко повече от милион, половината от които са мъртви
или изчезнали. 527

***

Тъй като движението на войските и военното снабдяване има първостепенен прио-

ритет в транспорта, населението на Москва почти гладува. Възниква черен пазар на
дрехи и обувки, които се разменят за картофи. По-възрастните хора си припомнят глад-
ните години през Гражданската война. Децата боледуват от рахит. Няма топливо или
дърва за печките, затова водопроводите и канализационните тръби замръзват. Сто хи-
ляди жени и деца са изпратени в близките гори да секат дърва за горене. Електричест-
вото не достига и се изключва често. Два пъти повече хора умират от туберкулоза в
сравнение с предходната година, а общата смъртност се утроява. Има опасения за епи-
демия от тиф, но благодарение на напрегнатите усилия на медицинските власти в Мос-
ква не се стига дотам.528

525
Леонид Рабичев, Война всë спишет, воспоминания офицера-связиста 31-й армии, 1941–1945, Москва, 2009, с. 75.
526
М. Горинов (ред.), Москва прифронтовая, 1941–1942: Архивные документы и материалы, Москва, 2001, с. 415, цит.
в Braithwaite, Moscow 1941, с. 323.
527
Съветските загуби при офанзивите през периода януари – април 1942 г.: Krivosheev, Soviet Casualties and Combat
Losses, сс. 122–3.
528
Москва през първите месеци на 1942 г.: Braithwaite, Moscow 1941, сс. 333–9.

259
 Условията в обсадения Ленинград са неизмеримо по-лоши. Германската артилерия
обстрелва редовно града по четири пъти на ден. Отбраната обаче се държи, главно бла-
годарение на военноморските оръдия, част от които са демонтирани, а други още са на
корабите от Балтийския флот – във военноморската база в Кронщат или закотвени в
Нева. Оцеляването на града в този момент зависи повече от неговия несигурен снабди-
телен път.
Съветските власти правят енергични, но често некомпетентни усилия да запазят от-
крита крехката връзка на града с областта на изток. Тъй като германците са на южния
бряг на Ладожкото езеро, единственият маршрут е по „ледения път“. Ледът става дос-
татъчно плътен, за да издържи моторен и конски транспорт, едва след третата седмица
на ноември, когато в града вече са останали запаси само за два дни. Най-страшна е опас-
ността от внезапно затопляне.
От източната страна германците са превзели Тихвин на 8 ноември 1941 г. Това при-
нуждава Съветите да построят път от напречно разположени брезови трупи през гората
на север. В процеса на тази принудителна работа загиват няколко хиляди души – селяни,
затворници от Гулаг и тиловаци, – а телата им са хвърлени в калта под дървената пъ-
тека.529 Усилията и жертвите се оказват почти напълно излишни, защото войските на
Мерецков, подпомогнати от партизански подразделения в германския тил, превземат
отново Тихвин на 9 декември – три дни след завършването на дървения път. Това поз-
волява отварянето на железопътния възел и значително съкращава пътуването до юго-
източния край на Ладожкото езеро.
Двупосочният трафик по замръзналото езеро, с фабрични машини от града, които
отиват на изток, и припаси, които се движат на запад, е изключително постижение. Кар-
течни позиции и противовъздушни оръдия, разположени на укрепени точки по леда,
отбраняват пътя по езерото срещу атаки от германските скиорски войски. Към тях има
построени иглута, където се подслоняват войниците от Червената армия. Съветският
съюз произвежда и военни аерошейни със самолетни двигатели и въздушен винт отзад,
нещо като аеролодки, пригодени за зимата. По леда са установени медицински пунктове
и постове за регулиране на движението. Евакуацията на цивилни от Ленинград обаче
често се управлява некомпетентно и без въображение. Дори НКВД се оплаква от „бе-
зотговорното и безсърдечно отношение“ 530 към хората и „нечовешките“ условия във
влаковете. Нищо не се прави за онези, които стигат живи до „материка“. Оцеляването
им зависи от това дали имат роднини или приятели, които да им помогнат с храна и
подслон.
Дори след повторното превземане на Тихвин ленинградчани са толкова отслабнали
от глад, че много от тях припадат на замръзналите улици, докато обикалят безцелно в
търсене на топливо или храна. Веднага се намира кой да открадне купоните им за храна.
Случва се някой да грабне хляба от ръцете на хора, които се връщат от фурната. Нищо
не разрушава моралните устои по-бързо от глада. Когато умира член на семейство, ос-
таналите често скриват трупа в леденостудения апартамент, за да продължат да получа-
ват дажбата на починалия.
Въпреки опасенията на властите обаче, рядко има опити за щурмуване и разграбване
на хлебарници. Вероятно само партийните босове и онези, които са в пряка връзка с
продоволствената верига – заетите в пласмента и продажбите, – биха имали сили за

529
Построяването на дървения път: Bellamy, Absolute War, сс. 366–70.
530
Цит. в Reid, Leningrad, с. 278.

260
това. Хората на социалното дъно, които не работят във фабрика и съответно нямат дос-
тъп до субсидирана столова, са със слаби шансове за оцеляване. Те видимо се състаря-
ват толкова бързо, че и близък роднина може да не ги познае. Най-напред започват да
ядат врани, гълъби и чайки, след това – котки и кучета (дори прочутите кучета от екс-
периментите на Павлов в Института по психология) и накрая – плъхове.
Почти всеки, който се опитва да отиде пеша на работа или да се нареди на опашка за
храна, трябва да спира за почивка на всеки няколко метра – толкова слаби са хората.
Детските шейни се използват, за да се превозват дърва за горене. Скоро започват да
служат за пренасяне на трупове (наричани „мумии“, защото са увити в хартия или пар-
цали от плат) до масовите гробове. Не може да се отдели дървен материал за ковчези.
Той е необходим за отопление, за да продължат другите да живеят.
От 2 280 000 души население през декември 1941 г. общо 514 000 са евакуирани на
„материка“ до пролетта, а 620 000 умират. За по-възрастните жители на града обсадата
е вторият период на страшен глад, който преживяват – първият е започнал през 1918 г.
с Гражданската война. Мнозина отбелязват, че около 48 часа преди човек да издъхне, у
него възниква предчувствие за близката смърт. С последни сили много хора се явяват
на работното си място, за да предупредят, че няма да се върнат повече, и да помолят
началника си да се погрижи за семейството им.
Ленинград, който се гордее с интелектуалното си наследство, превръща хотел „Ас-
тория“ в болница за писатели и художници. Там им дават витамини под формата на
пресни борови шишарки, стрити в горчива напитка. Има опити да се осигурят грижи за
сираците. „Те вече почти не приличат на деца – казва един старши учител. – Необи-
чайно тихи са, с някакъв съсредоточен израз на лицето.“ 531 В някои институции обаче
кухненските работници крадат от храната за собствените си семейства и оставят децата
да гладуват.
Градските власти не са успели да складират дърва за огрев преди започването на об-
садата, така че на повечето хора не им остава друго, освен да се топлят, като изгарят в
кюмбетата книги, както и изкъртени мебели и врати. Стари дървени постройки се раз-
рушават, за да се набави отопление за обществените сгради. През януари 1942 г. темпе-
ратурата в Ленинград пада понякога под минус 40 градуса. Много хора просто си лягат,
за да се стоплят, но после ги обзема немощ. Гладната смърт настъпва тихо и неусетно.
Полубитието преминава в небитие. „Не знаете какво беше – казва една жена пред бри-
тански журналист скоро след това. – Просто прескачахме трупове по улиците и по стъл-
бите! Престанахме да обръщаме внимание.“ 532
Причина за смъртта в повечето случаи е комбинацията между глад и студ. Хипотер-
мията и стресът в съчетание с гладуване до такава степен разстройват метаболизма, че
човек не може да усвоява както трябва дори малкото калории, които поема. На теория
войниците имат гарантирана много по-добра дажба от цивилните, но в много случаи
дажбите им изобщо не се появяват. Офицерите ги крадат за себе си и семействата си.533
„Хората се превръщат в животни пред очите ни“534 – пише авторът на един дневник.
В официалната съветска история не се говори за канибализъм, но неофициални и ар-
хивни източници показват друго. Около 2000 души са арестувани за „използване на чо-
вешко месо за храна“ по време на обсадата, 886 от които през първата зима на 1941-

531
Alexander Werth, Leningrad, London, 1944, с. 89.
532
Цит. ibid., с. 22.
533
Условията в Ленинград: Bellamy, Absolute War, сс. 377–84; Reid, Leningrad; Werth, Leningrad; David Glantz, The Siege
of Leningrad, 1941–1944, London, 2004.
534
Yelena Skrjabina, Siege and Survival: The Odyssey of a Leningrader, Carbondale, Ill., 1971, с. 28.

261
1942 г.535 „Трупоядство“ означава консумиране на месо от човек, който вече е мъртъв.
Някои хора дори отмъкват трупове от моргата или от масовите гробове. В покрайнините
на Ленинград някои войници и офицери стигат до там да ядат трупове и дори ампути-
рани крайници от полевите болници.
„Човекоядството“, което е по-рядко, означава умишлено убийство на човек с цел ка-
нибализъм. Нищо чудно, че родителите държат децата си вкъщи от страх какво може да
им се случи. Говори се, че най-крехка е плътта на децата, а след това – тази на младите
жени. Въпреки купищата истории за банди, които продават човешко месо, смляно на
кюфтета, почти всички прояви на канибализъм се случват в апартаментите, където по-
лудели родители изяждат собствените си деца или други обитатели на жилищния блок
отвличат децата на съседите си. Гладуващи войници от 56-а стрелкова дивизия от 55-а
армия нападат от засада разносвачи на дажби, убиват ги, вземат храната, заравят тялото
в снега и по-късно се връщат, за да го ядат къс по къс. 536
Въпреки че гладът става причина да се прояви най-лошото у човек, има примери на
самопожертвователен алтруизъм към съседи и дори напълно непознати. Децата, изг-
лежда, оцеляват по-често от родителите си, вероятно защото възрастните дават на по-
томците си част от своите собствени дажби. Жените обикновено живеят по-дълго от
мъжете, но често рухват след смъртта на съпрузите си. Освен това са изправени пред
ужасната дилема дали да отстъпят пред молбите на децата си, или самите те да ядат
достатъчно, за да поддържат силите си и да могат да се грижат за семейството. Раждае-
мостта спада рязко, отчасти заради недохранването, от което менструацията на жените
спира, а мъжете стават безплодни, но също и защото повечето мъже са далече на фронта.
Войниците от Червената армия и морската пехота в Ленинград се изпълват с увере-
ност, че враговете никога няма да проникнат в града. Те са убедени, че германците упор-
стват с обсадата най-вече за да задържат финландците във войната. Ленинградчани се
гневят, че Западните съюзници отказват да считат Финландия за вражеска страна. Те не
могат да приемат, че нападението на Сталин срещу Финландия през 1939 г. е било на-
пълно непредизвикано. Омразата към врага се подклажда постоянно от пропагандната
служба на Червената армия. Отпечатани са плакати, изобразяващи малко момче с обе-
зумял поглед на фона на горящо село, което призовава: „Папа, убей немца!“ 537 („Татко,
убий германец!“).
Генералното настъпление на Сталин не е единственото през новата 1942 година. На
21 януари генерал-полковник Ромел изненадва британците в Северна Африка. Откакто
ситуацията със снабдяването му е започнала да се подобрява малко, амбициозният Ро-
мел планира нова атака. Насочването на допълнителни ресурси към средиземноморския
театър зависи от бързото завоюване на Съветския съюз, но неуспехът на операция „Тай-
фун“ срещу Москва не възпира Ромел. Когато на 5 януари до Триполи стига конвой с
петдесет и пет танка заедно с бронирани автомобили и противотанкови оръдия, това
затвърждава намерението му да нанесе ответен удар, докато има временно преимущес-
тво.
Осма армия е в жалко състояние. Седма бронирана дивизия, която в този момент се
намира в Кайро за докомплектуване, е била заменена от неопитната 1-ва бронирана ди-
визия. Други формации ветерани, включително австралийците, са били прехвърлени в

535
Bellamy, Absolute War, сс. 379–80; А. Р. Дженискевич, „Бандитизм (особая категория) в блокированном Ленинг-
раде“, История Петербурга, № 1, 2001, сс. 47–51.
536
Василий Ершов, неозаглавен ръкопис, Bakhmeteff Archive, Columbia University, цит. в Reid, Leningrad, с. 320.
537
Цит. във Werth, Leningrad, с. 97.

262
Далечния изток. Германците познават добре бойния състав и дислокацията на британс-
ките сили благодарение на прихванати съобщения от американския военен аташе в
Кайро, които те лесно дешифрират. Ромел обаче, който лелее безумни планове да по-
мете Египет и Близкия изток, не информира за замислите си нито италианското вър-
ховно командване, „Командо Супремо“, нито ОКВ. Повечето от неговите войници в съ-
щото време трепетно очакват да тръгнат пак в атака. Член на 15-а дивизия пише до
близките си на 23 януари: „Отново ромелуваме!“ 538
Когато нахлува обратно в Киренайка на 21 януари, Ромел игнорира всички заповеди
да спре. Една колона напредва по крайбрежния път до Бенгази, докато двете танкови
дивизии завиват навътре в сушата. Преходът е много труден за танковете, но за петд-
невни сражения британците губят почти 250 бронирани машини. Хитлер ликува и по-
вишава Ромел в генерал от танковите войски. Злочестият и издигнат над възможностите
си генерал Ричи, който е предполагал, че това е просто единичен набег, скоро открива,
че неговата 1-ва бронирана дивизия е заплашена от обкръжение. За късмет на британ-
ците прекомерните амбиции на Ромел и бавното напредване на двете германски танкови
дивизии позволяват на по-голямата част от войниците им да се измъкнат навреме. Ричи
ги изтегля до линията Газала, като изоставя по-голямата част от Киренайка. Изтощените
войски на Ромел, които нямат достатъчно гориво, не си правят труда да ги последват.
Знаят, че могат да се справят с тях и по-късно.
Германските войници, изпратени през Средиземно море като подкрепления, са раз-
вълнувани и горди да се присъединят към „малкия Африкански корпус“ 539 в пустинята.
Един подофицер от медицинските части се изказва благосклонно за „колонизационната
работа“ на италианците в Триполи. „Италианските военни кораби, които ескортираха
нашия конвой, също си ги биваше“ – пише той до близките си. Много от първоначал-
ните впечатления обаче ще се окажат нетрайни. В Либийската пустиня те откриват „ви-
наги същия пейзаж, пясък и камъни“.
Войната в Северна Африка е „съвсем, съвсем различна“ от тази в Русия, подчертава
той. И там обаче войниците страдат от носталгия, когато някой свири на хармоника ве-
чер под звездите и те се сещат, че пролетта скоро ще настъпи у дома в Германия.

538
Sold. K.B., 23.1.42, BfZ-SS.
539
Hans-Hermann H., 13.3.42, BfZ-SS N91.2.

263
 19.
Ванзее и архипелагът СС
ЮЛИ 1941 – ЯНУАРИ 1943 Г.

Енергичен заместник на Хайнрих Химлер е обергрупенфюрерът от СС Райнхард

Хайдрих. Той ръководи Главното управление за сигурност на Райха (РСХА), откъдето
се управлява растящата империя на СС. За Хайдрих – висок антисемит с безупречна
външност, който свири на цигулка – се говори, че има немалък процент еврейска кръв,
което, изглежда, само усилва омразата му.
През лятото на 1941 г. Хайдрих започва да се дразни от немарливите, импровизирани
подходи за справяне с „еврейския въпрос“ и „отсъствието на централна програма“. На-
ред с кланетата на евреи, извършвани от местните представители на службата за сигур-
ност в източните територии, някои сатрапи от СС започват да експериментират с по-
индустриални методи на унищожение. Във Вартегау са направени незадоволителни
опити с напомпване на отработени газове в запечатани фургони. В Генералното губер-
наторство полицейският началник от СС Одило Глобочник започва да строи лагер за
унищожение в Белжец близо до Люблин. Химлер в това време няма търпение да раз-
реши проблемите с психологическия стрес, на който са подложени айнзацгрупите в ре-
зултат от тяхната работа.
Хайдрих е инструктирал Адолф Айхман да състави документ за упълномощаването
му, който Гьоринг подписва на 31 юли. Документът съдържа указания до Хайдрих да
„се заеме, чрез емиграция или евакуация, с разрешаване на еврейския въпрос“ 540 и го
натоварва с отговорността „да извърши всички необходими организационни, опера-
тивни и материални приготовления за пълно решаване на еврейския въпрос в германс-
ката сфера на влияние в Европа“. Около месец по-късно Айхман е повикан в кабинета
на Хайдрих, където му казват, че Химлер е получил инструкции от Хитлер да пристъпи
към „физическото унищожаване на евреите“541. Въпреки че понякога високопоставени
нацистки чиновници се позовават без основание на фюрера, за да прокарат свои собст-
вени мерки, би било немислимо в този случай Химлер или Хайдрих да се осмелят да
постъпят така по толкова важен въпрос.
Забравени са по-ранните идеи, че пълното унищожаване на евреите ще стане едва
след постигането на победа. За пръв път се долавя негласна тревога да не бъдат пропус-
нати благоприятните възможности, предоставени от войната на изток. Усилва се натис-
кът и в самата Германия, и в окупираните територии, включително Франция, да се изп-
ратят евреите на изток. В Париж СС нарежда на френската полиция да арестува френски
и чуждестранни евреи. В резултат от тази първоначална операция на 10 май 1941 г. 4323
души са изпратени в два временни лагера.
На 18 септември указание на Химлер разкрива, че гетата вече ще се използват като
лагери за „складиране“. Над половин милион евреи са измрели от глад и болести в пол-
ските гета, но мнението е, че този процес е твърде бавен. Понататъшни обсъждания по-
казват, че планът е да се въдворят всички евреи в концентрационни лагери. Само че
дори в една тоталитарна държава има формални юридически проблеми, които трябва да

540
Hilberg, The Destruction of the European Jews, с. 163.
541
Ibid., с. 163.

264
се преодолеят – например как да се подходи към евреите, притежаващи чуждестранни
паспорти, и какво да се прави с онези, които имат сключен брак с арийци.
На 29 ноември 1941 г. Хайдрих отправя покана към високопоставени служители от
„Източното министерство“, Ostministerium, и други министри и служби за обсъждане на
обща политика с него и представители на РСХА. Срещата е планирана за 9 декември. В
последния момент е отложена. На 5 декември е започнала голямата контраатака на мар-
шал Жуков, а два дни по-късно японците атакуват Пърл Харбър. Необходимо е време,
за да се оценят последствията от тези изключително важни събития, а след това, на 11
декември, Хитлер съобщава пред Райхстага, че обявява война на Съединените щати. На
следващия ден свиква ръководителите на нацистката партия на съвещание в Райхскан-
целарията. Там напомня за своето пророчество от 30 януари 1939 г., че ако последва
световна война, „подпалвачите на този кървав конфликт ще трябва да платят за него с
живота си“.542
С обявяването на война от Хитлер и японските атаки в Далечния изток, конфликтът
се превръща в световен в пълния смисъл на думата. Според извратената логика на Хит-
лер евреите трябва да понесат наказание за вината си. „Фюрерът е решен да направи
прочистване – пише Гьобелс в дневника си за 12 декември. – Той пророкува на евреите,
че ако още веднъж причинят световна война, резултатът ще бъде собственото им уни-
щожение. Това не беше фигура на речта. Световната война е налице, унищожението на
евреите трябва да бъде неизбежното следствие. На този въпрос трябва да се гледа без
сантименталност.“
По-малко от седмица след това Хитлер се среща с Химлер, за да обсъдят „еврейския
въпрос“. Въпреки приповдигнатата, дори трескава атмосфера, когато Хитлер се връща
към предвоенното си пророчество, че евреите ще станат причина за собственото си уни-
щожение, той като че ли още не се е произнесъл необратимо за „окончателно решение“.
Въпреки апокалиптичните си тиради срещу евреите той всъщност явно показва забеле-
жително нежелание да чува подробности за масови убийства – както избягва и всяка
мисъл за страдание в битките или от бомбардировки. Желанието му да задържи предс-
тавата за насилието в границите на абстрактното е сериозен психологически парадокс у
човек, който е направил повече от всеки друг в историята за насърчаването на подобно
насилие.
След отлагането конференцията на Хайдрих най-после се провежда на 20 януари
1942 г. в голяма вила на брега на Ванзее в югозападния край на Берлин, където е наста-
нена канцелария на РСХА. Обергрупенфюрерът от СС Хайдрих председателства събра-
нието, а оберщурмбанфюрерът от СС Айхман води протокола. Освен други членове на
РСХА повечето присъстващи са висши чиновници от окупираните територии и райхс-
канцеларията и четирима щатссекретари – членове на ръководството на най-важните
министерства. Сред тях е д-р Роланд Фрайслер от министерството на правосъдието,
който по-късно ще се прочуе като прокурор на процеса срещу участниците в „Юлския
заговор“. Външното министерство е представено от помощник-щатссекретар Мартин
Лутер – съименник на един много по-прославен и влиятелен антисемит.543 Той пристига
със старателно подготвен меморандум, озаглавен „Искания и идеи на Министерството

542
TBJG, част II, т. II, сс. 498–9, цит. в Kershaw, The Nazi Dictatorship, с. 124.
543
TBJG, част II, т. II, 13.12.41, сс. 498–9. Мартин Лутер: вж. Echart Conze, Norbert Frei, Peter Hayes и Moshe
Zimmermann, Das Amt und die Vergangenheit. Deutsche Diplomaten im Dritten Reich und in der Bundesrepublik, Munich, 2010;
за първия Мартин Лутер и евреите вж. Hilberg, The Destruction of the European Jews, сс. 13–15.

265
на външните работи във връзка с планираното окончателно решение на еврейския въп-
рос в Европа“. Малко повече от половината от присъстващите имат докторска степен, а
значителен брой са юристи.
Хайдрих най-напред потвърждава пълномощията си за подготовката на „окончател-
ното решение“ на всички територии и официалните си функции. Той представя статис-
тика за всички еврейски общности в цяла Европа, включително дори британските евреи,
които ще бъдат „евакуирани на изток“. Броят им – по негова оценка те са общо 11 ми-
лиона – ще бъде намален най-напред чрез тежък труд, след което към оцелелите ще се
„подходи по съответния начин“. Евреите в напреднала възраст и онези, които са се сра-
жавали за кайзера, ще бъдат изпратени в „представителния“ лагер Терезиенщат в Бохе-
мия.
Лутер, от името на външното министерство, призовава към предпазливост и отлагане
на мерките за задържане на евреи в страни като Дания и Норвегия, където това може да
предизвика международна реакция. След това е отделено много време на дискусии по
сложния въпрос за хората с частично еврейско потекло, т.нар. Mischlinge, и онези, които
имат брак с арийци. Както вероятно може да се очаква, представителят на Генералното
губернаторство настоява, че най-напред трябва да се уреди въпросът с тамошните евреи.
Накрая, докато пият ракия след обяда, участниците обсъждат разнообразните възможни
методи за постигане на тяхната цел. В протокола на съвещанието обаче продължават да
се използват обичайните евфемизми като „евакуация“ и „преселване“.
Едно нещо обаче е ясно на всички, свързани с тази работа. Всички идеи за „терито-
риално решение“ не са довели до нищо. В резултат от хаотичната генерална офанзива
на Сталин след Битката за Москва в окупираните съветски територии няма подходящ
район, където биха могли да захвърлят евреите, за да измират от гладна смърт. Единст-
веното сигурно решение вече изглежда избиването им на индустриален принцип.
Нацистката администрация с голямо нетърпение бърза да се заеме с изпълнението на
тази задача – в Берлин и най-вече в Генералното губернаторство, феода на Франк.
Гаулайтер Артур Грайзер пък иска да премахне 35 000 туберкулозни поляци във Варте-
гау. Юристи от СС обсъждат дори възможността да убиват германски и други затвор-
ници, които имат нещастието да изглеждат като „адски изчадия“ 544 . За „шоа с кур-
шуми“, „в окупирания СССР убийците отиваха при жертвите“, но за „шоа с газ“ „до-
карваха жертвите при убийците“545. Този процес започва да се осъществява първона-
чално в лагерите на смъртта в Хелмно (Кулмхоф), където се използват газови камери, и
продължава в Белжец, Треблинка, Собибор и после Аушвиц-Биркенау през лятото.
Изгражда се внушителен административен апарат, за да се справи с евреите, които
още не са измрели в гетата или не са били разстреляни. Айхман, който отговаря за съ-
бирането на всички евреи извън Полша, работи в тясно сътрудничество с групенфюрера
Хайнрих Мюлер, началника на Гестапо. Айхман – още един любител цигулар – играе
шах с Мюлер веднъж седмично, докато продължават да обмислят огромната си задача.
Най-същественият елемент в тази операция е транспортът.
Планирането и разписанията са от критично значение. Държавната железница, Райх-
сбан, с 1,4 милиона служители, е най-голямата организация в Германия след Вермахта
и приходите ѝ са значителни. Евреите се превозват в товарни вагони и вагони за добитък
на същата цена, каквато се плаща за пътнически вагони с еднопосочен билет. Пътува-

544
Hilberg, The Destruction of the European Jews, с. 270.
545
Ibid., с. 99.

266
нията за конвоите от полицията за охрана на реда се таксуват на базата на билет за оти-
ване и връщане. За да плати за това, Гестапо взема парите от еврейски фондове. Идео-
логическите мании на Хитлер, Химлер и Хайдрих обаче често се оказват в пълен разрез
с усилията им да спечелят войната. Вермахтът започва да се оплаква от елиминирането
на квалифицирани еврейски работници в оръжейната индустрия и отклоняването на же-
лезопътен транспорт в големи мащаби в момент, когато той е крайно необходим за по-
пълване на запасите на Източния фронт.
На ръководителите на еврейски общности е наредено да организират сами контрол
над „преместването“ със заплахата, че ако не го направят, СА или СС ще свършат това
вместо тях. Те знаят колко строшени глави ще им струва това.
Трябва да съставят и списъци за „транспортите“. Изпратените в Остланд се екзеку-
тират при пристигането им, предимно в Минск, Каунас и Рига. Мнозинството, в зави-
симост от пункта на отпътуване, скоро са изпратени в лагери за унищожение. Възраст-
ните и „привилегированите“ евреи, изпратени в Терезиенщат, не знаят, че тяхната смър-
тна присъда е само временно отложена.
Мъжете от полицията за охрана на реда и Гестапо, заети в прочистването на гетата,
получават дажби от ракия. За украинските им помощници такива не са предвидени.
Онези евреи, които се опитват да се скрият или избягат, се застрелват на място. Същото
се отнася за старците, които не могат да стигнат до превоза без чужда помощ. Огром-
ното мнозинство заминават в железопътните вагони, като явно приемат съдбата си. Ня-
кои обаче успяват да се измъкнат от влаковете и да избягат в горите. Понякога получа-
ват помощ от поляци или успяват да се присъединят към партизански отряди.
Създаването на нацистки концентрационни лагери започва скоро след като Хитлер
взема властта през 1933 г. Химлер организира един от първите за политически затвор-
ници в Дахау, малко по на север от Мюнхен, и скоро поема управлението на всички
подобни лагери. Надзирателите идват от „Тотенкопффербенде“ или подразделенията
„Мъртвешка глава“, наричани така заради черепа, изобразен на отличителния им знак.
През 1940 г., когато мащабът на мрежата от лагери се разширява драстично след прев-
земането на Полша, обергрупенфюрер Освалд Пол създава собствена малка империя в
рамките на СС, като превръща трудовите лагери в средство за набиране на приходи. Той
също става основна фигура в разработването на лагерната система.
Въпреки че опити с „Циклон Б“ са правени в Аушвиц през септември 1941 г., първият
лагер за унищожение с функционални газови камери, построен под ръководството на
Пол, е Белжец. Работата е начената през ноември 1941 г., два месеца преди конферен-
цията във Ванзее. Скоро след това започва подготовката и на други. От голяма полза за
работата на лагерите за унищожение са знанията и опитът на онези, които са участвали
в програмата за евтаназия под ръководството на райхсканцеларията.
Някои твърдят, че конвейерният метод на работа на лагерите за унищожение е силно
повлиян от Хенри Форд, който на свой ред е заимствал идеите си от чикагските кланици.
Форд, който от 1920 г. е яростен антисемит, се ползва с голямото уважение на Хитлер и
други нацистки ръководители.546 Възможно е дори да е помагал на нацистката партия,
но никой не успява да се сдобие с документи, които да го доказват. Във всеки случай
неговата книга „Международният евреин“ е била преведена и публикувана в Германия,

546
За Хенри Форд и нацистите вж. Charles Patterson, Eternal Treblinka, New York, 2002, сс. 71–9; за вдъхновението на
Форд, почерпено от кланиците вж. Henry Ford, My Life and Work, New York, 1922, с. 81; David L. Lewis, The Public Image
of Henry Ford: An American Folk Hero and his Company, Detroit, 1976, с. 135; Albert Lee, Henry Ford and the Jews, New York,
1980.

267
където е оказала голямо влияние в нацистките кръгове. Хитлер държи портрет на Хенри
Форд на стената на кабинета си в Мюнхен, а през 1938 г. го награждава с Големия кръст
на Върховния орден на германския орел. Все пак няма реални доказателства, че изобре-
теният от Форд конвейерен метод на производство е послужил като образец за лагерите
на смъртта.
До края на 1942 г. близо четири милиона евреи от Западна и Централна Европа и от
Съветския съюз ще бъдат избити в лагерите за унищожение заедно с 40 000 роми. Ак-
тивното участие на Вермахта, високопоставени служители от всички министерства, го-
ляма част от индустрията и транспортната система разширяват вината до степен, която
германското общество дълго отказва да признае през годините след войната.
Нацисткият режим прави всичко възможно да запази в тайна процеса на масово уни-
щожение, но в него са замесени десетки хиляди хора. В реч пред старши офицери от СС
през октомври 1943 г. Химлер го определя като „славна страница в нашата история,
която не е и никога няма да бъде написана“547. Бързо се разпространяват и слухове, осо-
бено след като войници снимат масови екзекуции на евреи в Съветския съюз. В нача-
лото повечето цивилни не могат да повярват в избиването на евреи чрез обгазяване на
конвейерен принцип. Само че в различните аспекти на „окончателното решение“ учас-
тват толкова много германци и толкова много се облагодетелстват от конфискуването
на еврейска собственост – от предприятия до апартаменти, – че значителен брой гер-
манци скоро придобиват доста ясна представа какво се случва.
Въпреки че е имало определени прояви на съчувствие към евреите, когато са били
принудени да носят жълтата звезда, след започването на депортациите евреите преста-
ват да бъдат човешки личности в очите на своите съграждани. Германците предпочитат
да не се замислят за съдбата им. По-късно си внушават, че незнанието е причина за това,
макар че по-точната дума е всъщност „отричане“. Както пише Иън Кършоу, „пътят към
Аушвиц е изграден от омраза, но застлан с безразличие“.548
Цивилните германци, от друга страна, нямат представа за отвратителните медицин-
ски експерименти в Аушвиц, извършвани от д-р Йозеф Менгеле и негови колеги. Дори
днес се знае сравнително малко за опитите, които лекари от СС са провеждали върху
руски, полски, ромски, чешки, югославски, холандски и германски политически затвор-
ници в Дахау. Над 12 000 души издъхват, в повечето случаи мъчително, в резултат от
опити и изпитателни операции и ампутации. Някои от жертвите са умишлено инфекти-
рани с болести, а други, по искане на Луфтвафе, се подлагат на крайно високо и крайно
ниско налягане, потопяване в ледена вода (с изследователска цел за самолетните еки-
пажи, свалени над морето), принудително наливане със солена вода и експериментални
пункции на черния дроб. Освен това в залата за аутопсии персоналът на СС заставя зат-
ворници да одират и обработват кожа от трупове (не и на германци обаче), ако е с добро
качество, „за направа на седла, бричове за езда, ръкавици, домашни пантофи и дамски
чанти .549
В Анатомичния медицински институт в Данциг професор Рудолф Шпанер урежда
убийствата на „поляци, руснаци и узбеки“ в близкия концентрационен лагер Щутхоф,
за да прави експерименти, при които труповете се преработват за производство на сапун
и кожа.550 Подобен манталитет у един лекар вероятно е извън пределите на разбирането

547
IMT 29:145.
548
Ian Kershaw, Popular Opinion and Political Dissent in the Third Reich: Bavaria, 1933–1945, New York, 1983, с. 277.
549
За медицинските експерименти в Дахау и използването на седла и др.: Franz Blaha, ‘Holocaust: Medical experiments
at Dachau’, IMT; NA II RG 238, Box 16.
550
GARF 9401/2/96. Шпанер не е съден, защото е нямало закон срещу експериментите с трупове.

268
ни, но както отбелязва травматизираният Василий Гросман, след като описва ужасите
на Треблинка, „дълг на писателя е да каже тази ужасна истина, а гражданският дълг на
читателя е да я научи“ 551.
Въпреки прогресивната индустриализация на „окончателното решение“ „шоа чрез
куршуми“ продължава да се прилага както в Райхскомисариат „Остланд“, така и в Райх-
скомисариат „Украине“. Дори евреи, които са били пощадени като работници специа-
листи, се задържат и разстрелват. През цялата ранна пролет и лятото на 1942 г. айн-
зацгрупите на СС и деветте полка от полицията за опазване на реда се надпреварват да
елиминират всички евреи в съответните си области чрез мащабни акции –
Grossaktionen. През юли един германски касиер пише до близките си у дома: „В Береза-
Картузская, където си почивах по обяд, 1300 бяха разстреляни предишния ден. Заведоха
ги до една падина извън града. Мъже, жени и деца бяха принудени да се съблекат на-
пълно и убити с по един изстрел в тила. Дрехите им бяха дезинфекцирани за повторна
употреба. Убеден съм, че ако войната продължи още много, ще започнат да преработват
евреите на колбаси и ще ги сервират на руски военнопленници или на квалифицирани
еврейски работници.“552
Обкръжават гетата едно по едно. Някои еврейски търговци и предприемачи се опит-
ват да купят оцеляването си с подкупи. „Еврейски девойки, които искаха да спасят жи-
вота си, се предлагаха на полицаите. Като правило използваха жените през нощта и ги
убиваха на сутринта.“ 553 Полицията и нейните помощници нахлуват през ранните ча-
сове на деня или непосредствено преди разсъмване под светлината на прожектори или
факли. Много евреи се опитват да се скрият под дъските на пода, но убийците търкулват
под бараките ръчни гранати. В някои случаи подпалват постройките.
Заловените се откарват до рововете за екзекуция, където ги заставят да се съблекат,
преди да ги застрелят до ръба на ямата или след заповед да налягат като „сардини“.
Убийците за пореден път остават удивени от покорството на евреите. Много от екзеку-
торите са пияни и не успяват да довършат жертвите си. Немалко от тях са изгаряни
живи. Някои дори успяват да изровят пръстта с която са затрупани.
Не всички се подчиняват. „Горските евреи“, които са се измъкнали при арестите, или
се присъединяват към съветски партизански отряди, или сформират собствени, особено
в Белорусия. Антипартизанските операции под командването на Бах-Целевски продъл-
жават до пролетта на 1944 г. В Лвов и останалата част от Галиция германската полиция
за опазване на реда и украинската помощна полиция, Hilfspolizei, известна като „Хипо“,
продължават убийствата. Опитите за създаване на групи за съпротива в гетата рядко
имат успех до отчаяното въстание на варшавското гето през януари 1943 г. Опити за
съпротивителни действия има в гетата на Лвов и Бялисток, но те не могат да се сравнят
по мащаб и решителност с организираното във Варшава.
Евреи, които първоначално са се изказвали срещу съпротивата, вече знаят истината.
Германците искат смъртта на всички. След депортацията на повече от 300 000 евреи
през 1942 г. само 70 000 са останали в гетото на Варшава. Повечето от тях са млади и
сравнително силни. Болните и старите вече са били отведени. Различните еврейски по-
литически групи – бундовци, комунисти и ционисти – се споразумяват за съвместен от-
пор. Най-напред убиват колаборационистите, след това подготвят отбранителни пози-
ции, свързани с канализацията. С оръжия и експлозиви се сдобиват от Армия Крайова,

551
Документи на Гросман, РГАЛИ 1710/1/123.
552
Zahlm.d.R. Heinrich K., H.K.P. 610 Brest/Bug, 18.7.42, BfZ-SS 37 634.
553
Hilberg, The Destruction of the European Jews, с. 145.

269
която е предана на правителството в изгнание, както и от полската комунистическа съп-
ротива, Народната гвардия. Няколкостотин пистолети и револвери са купени от граж-
дани на Варшава, които са ги запазили тайно въпреки риска от екзекуция. През януари
1943 г. се стига до първия въоръжен сблъсък, когато германците събират 6500 евреи за
депортация.554
Вбесеният Химлер заповядва да разрушат цялото варшавско гето. Главният опит за
щурм обаче е предприет чак на 19 април. Войски от Вафен СС влизат в района от север-
ната страна – мястото, където товарят задържаните на камиони за добитък в странич-
ните коловози. Нападателите скоро се изтеглят с ранените си, след като попадат под
интензивен обстрел и единствената им бронирана кола е повредена от „коктейл Моло-
тов“. Ужасен от новината, че са били отблъснати, Химлер уволнява командира им. От
този момент нататък СС атакува с малки щурмови групи в различни точки.
След обречена отбрана на фабриките, които германците запалват с огнехвъргачки,
еврейските защитници се изтеглят в каналите, откъдето се показват, за да стрелят в гръб
срещу германските войници. СС помпа вода в каналите, за да ги издави, но еврейските
бойци успяват да избягнат или отклонят струите. Други са превзели голяма сграда, из-
ползвана от оръжейна фирма, и я отбраняват. Бригаденфюрер Юрген Щрооп заповядва
на хората си да запалят сградата. Когато евреите започват да се хвърлят от горните
етажи, щурмоваците от СС ги наричат „парашутисти“ и се опитват да ги застрелят,
преди да паднат на земята.
След войната Щрооп, както изглежда, още помни възбудата от сражението, което
описва на съкилийника си в затвора. „Бъркотията беше чудовищна – казва той. – Го-
рящи сгради, дим, пламъци, летящи искри, вихрушки от пухен пълнеж, смрадта на опър-
лени тела, гърмеж на оръдия, пукот от гранати, заревото на огъня, евреи с жените и
децата си, които скачаха от прозорците и горящите къщи.“ 555 Той признава все пак, че
„бойната храброст“ на евреите е изненадала напълно него и хората му.
Ожесточената съпротива продължава почти месец, до 16 май. Хиляди загиват в сра-
жението, а 7000 от общо 56 065 пленници са екзекутирани незабавно. Останалите са
изпратени в Треблинка за обгазяване или в батальоните за принудителен труд, за да
работят до смъртно изтощение. Гетото е изравнено със земята. Василий Гросман, който
влиза във Варшава с Червената армия през януари 1945 г., описва сцената: „Вълни от
камъни, натрошени тухли, море от тухли. Няма и една стена непокътната – гневът на
звяра е бил ужасен.“556

554
Въстанието във варшавското гето: ibid., сс. 204–11.
555
Цит. в Padfield, Himmler, с. 449.
556
РГАЛИ, 1710/3/21.

270
 20.
Японската окупация и Битката при Мидуей
ФЕВРУАРИ-ЮНИ 1942 Г.

Японската окупация на Хонконг е започнала с намерения за умерен режим, но наси-

лието и липсата на контрол се налагат бързо. 557 Докато европейците там страдат срав-
нително малко, пияни японски войници не спират да изнасилват и убиват местните жи-
тели, с което подчертават лицемерието на своя лозунг „Азия за азиатците“. Японците
показват известно уважение към своите колеги империалисти, британците, но никакво –
към другите азиатски народи, особено китайците. Има данни, че старши офицер е наре-
дил екзекуцията на деветима войници, изнасилвали британски медицински сестри в
болницата в Щастливата долина. Нищо не се прави за ограничаване на жестокото наси-
лие над китайски жени.
Почти не се ограничават грабежите, независимо дали извършителите са японски вой-
ници или триади и поддръжници на марионетния режим на Уан Дзинуей в Нандзин,
използвани като нередовна полицейска сила. На свой ред военните власти позволяват
на триадите да създават игрални домове. По-незначителни престъпни банди също дейс-
тват безнаказано. Японците правят опит да спечелят на своя страна индийската общ-
ност, като поощряват тяхната омраза към британците и им отреждат привилегирован
статут с по-добри хранителни дажби. Вербуват сикхи и раджпути на служба в полици-
ята и дори им дават оръжия. Политиката в стил „разделяй и владей“ по отношение на
индийската и китайската общност продължава до края на 1942 г., когато след възниква-
нето на разногласия с Индийския съюз за независимост в Сингапур японците внезапно
отменят привилегиите на индийците и те се оказват в по-лошо положение, отколкото са
били под британска власт. Под бруталното управление на военната полиция за сигур-
ност „Кемпейтай“ китайците в Хонконг, включително даже триадите, скоро започват да
изпитват носталгия по британското управление.
Новият японски губернатор се опитва да привлече евразийците и видните китайски
търговски семейства, за да стимулира нов икономически разцвет на пристанището. По
същото време висшите японски офицери, въодушевени от съдържанието на складовете
и хранилищата, организират по-систематична форма на разграбване – отчасти за лична
изгода, но също и за изпращане на военна плячка в Токио. Както на много места, оку-
пирани от японски войски, ситуацията се усложнява допълнително от съперничеството
между флота и сухопътните сили. Армията иска Хонконг като база за продължаване на
войната срещу националистите на Чан Кайшъ, докато военноморските сили планират
да използват пристанището за подпомагане на своята експанзия на юг.
Шанхай, който е бил окупиран бързо от японците на 8 декември 1941 г. 558, попада
номинално под властта на марионетното правителство на Уан Дзинуей в Нандзин. В
градското пристанище – район на едър бизнес, ширеща се корупция, проституция и тан-
цови зали – условията се влошават драстично за останалите там европейци, общността
на „белите“ руснаци и особено бедните китайци. Епидемия от холера отнема живота на
хиляди хора, храна се намира трудно, а черният пазар избуява.

557
Окупацията на Хонконг: Snow, The Fall of Hong Kong, сс. 77–148.
558
За японската окупация на Шанхай вж. Bernard Wasserstein, Secret War in Shanghai, London, 1998, сс. 216–39.

271
 Всичко, а и почти всеки, е за продан. Шанхай е шпионската столица на Далечния
изток. Абверът и Гестапо шпионират японците, които на свой ред шпионират тях. Не-
доверието на японците към техния съюзник е нараснало неимоверно след ареста на гер-
манския комунистически шпионин Рихард Зорге през октомври 1941 г. Японските
окупационни войски обаче страдат от напрегната вътрешна конкуренция. И в ада няма
ярост като тази на разузнавателните служби, раздирани от съперничества.
В Сингапур на 17 февруари 1942 г. военната полиция „Кемпейтай“ започва арести в
китайската общност. Целта е да накажат членовете ѝ за това, че подкрепят съпротивата
на националистически Китай. Генерал Ямашита нарежда цялата общност да плати 50
милиона долара като „изкупителен дар“ 559. Всеки китаец от мъжки пол на възраст между
12 и 50 години може да бъде разстрелян. Много от тях са отведени завързани на плажа
Чанги, където ги разстрелват с картечници. „Кемпейтай“ признава, че е екзекутирала не
по-малко от 6000 души за това, че са били „против японците“, но истинското число е
многократно по-голямо, особено ако се включат извършените на континента екзекуции.
По тази дефиниция се предполага, че жертвите са или комунисти, или бивши слуги на
британците. Японците убиват и всеки, който има татуировка, защото я приемат като
знак за принадлежност към криминални кръгове.
Около казармата в Чанги складираната бодлива тел, която британците е трябвало да
използват като отбранително средство, вече служи, за да се ограничи свободата на съ-
юзническите военнопленници. Те са принудени да се наредят покрай улиците за побед-
ния парад в чест на генерал Ямашита, известен вече като „Малайския тигър“. Хотел
„Рафълс“ е превърнат в публичен дом за висши офицери. „Жените за разтуха“ са или
насилствено докарани в страната корейки, или красиви китайски девойки, отвлечени от
улицата.
Повечето от цивилните европейци, мъже и жени, са интернирани отделно в затвора
на Чанги. Две хиляди души са натъпкани в помещения, предвидени за 600. Подкупите
са единственото средство за затворниците да си осигурят по-добра хранителна дажба
или да купят лекарства.
Белият полиран ориз, който получават, има скромна хранителна стойност и скоро
сред британските и австралийските военнопленници, които измършавяват все повече,
се появяват случаи на бери-бери. Сред надзирателите им има корейци и сикхи, които са
дезертирали по време на боевете и са отишли да служат доброволно при японците. Оз-
лобени от спомените за клането при Амристар, те с удоволствие унижават бившите си
господари. Някои по японски обичай им удрят плесници, ако не се поклонят на пазачите
си, и дори изпълняват функциите на отреди за разстрел за японците. В град Сингапур
междувременно обезглавяват грабители и крадци и излагат главите им набучени на кол,
както в средновековните времена. Да бъдеш погребан с някоя липсваща част на тялото
се смята за най-лошата възможна съдба в Далечния изток.
Много малайци са повярвали на твърденията на японската пропаганда, че Импера-
торската армия ще им донесе освобождение, и приветстват войските им, като размахват
знаменца с изгряващо слънце. Скоро разбират, че това е далече от истината. Пристига-
щите японски авантюристи и рекетьори се намесват във всяка форма на съмнителен
бизнес, танцови зали, търговия с наркотици, проституция и хазарт.
В Нидерландска Индия японските военни власти са разярени от откритието, че по-
вечето обекти на нефтодобивната индустрия са били унищожени преди капитулацията.
Холандците и други европейци са заплашени от ужасно отмъщение. В Борнео и Ява
559
Peter Thompson, The Battle for Singapore, London, 2005, с. 380.

272
почти всички цивилни от бялата раса са разстреляни или обезглавени, а много от тех-
ните съпруги и дъщери стават жертва на групови изнасилвания. Японците замъкват хо-
ландки и яванки в „домове за разтуха“, където им натрапват „квота от двайсет редници
сутринта, двама подофицери следобед и старшите офицери през нощта“ 560. Ако тези
насилствено вербувани млади жени успеят да избягат или отказват да сътрудничат,
очакват ги жестоки наказания, които засягат и техните родители или семейства. По
приблизителна оценка японската Императорска армия превръща до 100 000 девойки и
млади жени в сексуални робини. Много от тях са корейки, изпратени в японските гар-
низони в Тихоокеанския регион и в района на Южнокитайско море, но също и малайки,
китайки от британските владения край Малакския проток, филипинки и яванки, както
и жени от други националности, заловени от „Кемпейтай“. Политиката да се използват
жени от завладените народности като средство за развлечение на войниците явно е
одобрена на най-високо ниво в японското правителство.
Един млад националист на име Ахмед Сукарно служи като пропагандатор и съветник
на японските военни власти с надеждата, че те ще дадат независимост на бившата хо-
ландска колония. След войната, вместо да бъде обвинен в колаборация, той става пър-
вият президент на Индонезия въпреки факта, че десетки хиляди негови съграждани са
гладували през този период. Смята се, че около 5 милиона души са загинали в резултат
от японската окупация през войната. 561 Поне един милион от тях са виетнамци. Оризи-
щата се засаждат с други култури за японците, а оризът и зърното се изземват за произ-
водство на алкохолно гориво.
Забранени са политическите партии и свободният печат. „Кемпейтай“ с нейните жес-
токо примитивни методи на изтезания наказва всеки опит за подривна дейност и дори
най-слабия намек за „антияпонски“ възгледи. На някои места са наложени японският
език и японският календар като част от програма за японизация. Окупаторите плячкос-
ват храните и суровините на завладените страни и безработицата се повишава до такава
степен, че „Великата източноазиатска сфера на всеобщ просперитет“ скоро става извес-
тна с името „Сферата на всеобщата бедност“. Японската окупационна валута започва да
изглежда като лоша шега, когато инфлацията нараства неудържимо.
В Бирма много бирманци първоначално посрещат японците с добре дошли с надеж-
дата да получат независимост, въпреки че племената на север, които са с различни ет-
нически характеристики, остават верни на британците. Японците набират войска от
близо 30 000 души, които да служат в тяхната Бирманска национална армия, но се от-
насят с тях като с нисшестоящи. Дори от бирманските офицери се очаква да отдават
чест на японските редници. Японците вербуват и около 7000 индийци сред пленените в
Малая и Сингапур за Индийската национална армия, която, както се предполага, ще
освободи страната си от британската колониална власт.
Британски и австралийски военнопленници в Сингапур са изпратени на север, за да
работят по покритата с ужасна слава Бирманска железница, независимо от това колко
са болни, слаби и измършавели. Те страдат от черноводна треска, бери-бери, дизенте-
рия, дифтерит, денга, малария и пелагра. Не са им осигурени никакви медицински сред-
ства и те бързо развиват сепсис, когато се наранят от тръни при разчистването на джун-
глата. Затворниците трябва да се покланят не само на офицерите, но и на редниците.
Подофицери или офицери им бият плесници или ги удрят с плоската страна на меча.

560
Tanaka, Hidden Horrors, с. 93.
561
Max Hastings, Nemesis: The Battle for Japan 1944–1945, London, 2007, с. 13.

273
Неподчинението или подривната дейност се наказват с една предпочитана форма на из-
тезание. След като насилствено наливат затворника с вода до пръсване, просват го на
земята с разперени ръце и започват да скачат върху стомаха му. Ако някой бъде заловен
след неуспешен опит за бягство, очаква го в повечето случаи публично обезглавяване.
Японските пазачи крещят „Speedo! Speedo!“ на изтощените си жертви и с бой ги
принуждават да работят по-усилено. Изгладнели, жадни и изпохапани от насекоми, во-
еннопленниците работят почти голи в ужасната жега. Много припадат от обезводня-
ване. Общо една трета от всичките 46 000 съюзнически военнопленници загиват, но ус-
ловията са дори по-лоши за сто и петдесетте хиляди местни хора, закарани на принуди-
телен труд, от които умират около половината.
Условията на японската окупация на Френски Индокитай не се променят съществено
след първоначалното споразумение с адмирал Дарлан, подписано във Виши на 29 юли
1941 г. Допълнително споразумение за отбраната на Индокитай е подписано от губер-
натора адмирал Жан Деку през декември и френската администрация, която признава
правителството във Виши, остава на мястото си до март 1945 г. Основната разлика е, че
след като Индокитай е на практика откъснат от Франция, страната попада в японската
икономическа сфера. Някои националистически групи вземат страната на японците с
надеждата да получат независимост от Франция, но японският командващ осигурява
продължаването на френския колониален режим. Рузвелт, от друга страна, е категори-
чен, че Индокитай не трябва да бъде предаван обратно на Франция в края на войната. 562
На 9 април 1942 г., точно преди генерал-майор Едуард Кинг-младши да предаде аме-
риканските и филипинските войски на полуостров Батаан, той пита полковник Накаяма
Мотоо дали към хората му ще се отнасят добре. Накаяма отвръща, че те не са варвари.
Японските офицери обаче не са очаквали да вземат толкова много пленници на Батаан.
След като от деня, когато са влезли в армията, в духа на кодекса Бушидо са им втълпя-
вали убеждението, че войникът никога не капитулира, за тях всеки враг, който се пре-
дава, е недостоен за уважение. Удивителен парадокс е, че изпитват още по-силен гняв
към противниците, които са се отбранявали яростно срещу тях.
От общо 76 000 американци и филипинци поне 6000 са твърде болни или тежко ра-
нени, за да вървят. Вече потънали в мръсотия, измършавели и изтощени, след като са се
сражавали толкова дълго и са се хранили крайно оскъдно, около 70 000 души са прину-
дени да маршируват сто километра до лагера „Кемп ОДонъл“. „Смъртоносният поход
от Батаан“ е в гротескно противоречие със заявлението на Накаяма. Бити и ограбени от
всичките си притежания, измъчвани от жажда и лишавани от храна, мушкани с щикове,
за да вървят напред, затворниците са целенасочено подлагани на жестокости като форма
на мъст и унижение. През следващите дни рядко се случва пазачите да им позволят да
си починат на сянка или да легнат. Повече от 7000 американски и филипински войници
от Батаан умират. Около 400 филипински офицери и подофицери от 91-ва дивизия са
избити с мечове в клане, което се разиграва в Батанга на 12 април. 563 От онези 63 000,
които се добират живи до лагера, ежедневно умират още стотици. Две хиляди от оцеле-
лите на Корегидор умират от глад или болести през първите си два месеца в плен.
Серията катастрофи, капитулации и унижения, преживени от Съюзниците, предиз-
викват презрението на китайските националисти, които оказват съпротива срещу нес-
равнимо по-големи японски армии от четири години. Британците са отказали да искат

562
Ralph B. Smith, ‘The Japanese Period in Indochina and the Coup of 9 March 1945’, Journal of Southeast Asian Studies, т.
9, № 2, септември 1978, сс. 268–301.
563
Ronald H. Spector, Eagle against the Sun: The American War with Japan, London, 2001, с. 397

274
помощ от тях за отбраната на Хонконг и не са дали оръжие на китайците, за да могат да
се защитават. Това сериозно подкопава претенциите им към колонията в случай на по-
беда над японците. Правителството на Чан Кайшъ в Чунцин във всеки случай се проти-
вопоставя решително на чуждестранно присъствие в откритите пристанища. Админис-
трацията на президента Рузвелт симпатизира силно на подобни антиколониални наст-
роения, а американското обществено мнение поддържа идеята, че САЩ не трябва да
помагат за възстановяването на британските, френските и холандските владения в Да-
лечния изток. 564
Неуспехът на британците да се противопоставят на японците се отдаваше предимно
на тяхното колониалистично поведение. Колкото и да е било изкушаващо това обясне-
ние навремето, то е далеч от пълната истина, като се има предвид, че основната част от
военните усилия на страната е трябвало да бъдат съсредоточени на друго място. През
първата половина на 1942 г. британското правителство почти отстъпва пред натиска от
Вашингтон и Чунцин да се откаже от Хонконг, но по-късно през годината Лондон ще
се съгласи само да обсъдят предаването на колонията в края на войната. Националис-
тите, убедени, че техните войски първи ще окупират града, не настояват излишно.
Чан Кайшъ смята, че тъй като Британия вече не е велика сила в Далечния изток, е
възможно националистически Китай да бъде признат за подобен фактор. Рузвелт е готов
да се съгласи, но знае, че Сталин няма да приеме Китай да се присъедини към „Голямата
тройка“. Чан от своя страна, реалист както винаги, знае, че каквито и да са чувствата му
по отношение на британците, ще се нуждае от подкрепата на Чърчил, което обяснява
отчасти гъвкавата му реакция при отлагането на дискусиите за Хонконг. Националис-
тите обаче са разгневени, че британското Управление за специални операции (УСО) ра-
боти в сътрудничество с китайските партизани комунисти в Южен Китай по Източната
река и в Новите територии на Хонконг. Комунистите помагат на британски военноп-
ленници, които са избягали от колонията. Една такава група е угостена с гъска и оризово
вино край огъня, докато офицер от нея учи комунистите партизани да пеят „Британс-
ките гренадири“565 и „Песента на итънските гребци“566.567
В Индия отношенията между британците и Индийския национален конгрес568, който
иска независимост за страната, са се влошили много. Вицекралят лорд Линлитгоу по-
казва едновременно арогантност и отсъствие на способности както в политическата,
така и в икономическата сфера. През 1939 г. той не си е направил труда да се консултира
с ръководителите на Конгреса и да получи подкрепата им за войната. Чърчил не се
справя по-добре с неговите романтични представи за империята и Раджа569. Принуден
против волята си да изпрати в Индия делегация под ръководството на сър Стафорд
Крипс, най-нелюбимия му от всички политици, Чърчил никак не одобрява идеята да
предложат на Индия статута на доминион, след като войната свърши. Махатма Ганди
характеризира предложението с прочутия израз „чек със задна дата“, а ръководителите
на Конгреса не се трогват особено. На 8 август 1942 г. по инициатива на Ганди Конгре-
сът отправя призив към британците да „напуснат Индия“ веднага, но да задържат там
войските си като защита срещу японците. На следващата сутрин британските власти
арестуват лидерите на партията. Следват демонстрации и бунтове, при които са убити

564
Съединените щати, националистически Китай и Британската империя: вж. Snow, The Fall of Hong Kong, сс. 142–8.
565
Традиционна маршова песен в британските, австралийските и канадските въоръжени сили.
566
Популярна песен на възпитаниците на колежа „Итън“.
567
Ibid., с. 185.
568
Или Конгресната партия.
569
Британското управление на Индия.

275
хиляда души, а сто хиляди са хвърлени в затвора. Вълненията затвърждават предубеж-
дението на Чърчил, който смята, че индийците са неблагодарни предатели.
С преминаването на Бирма в ръцете на японците през пролетта на 1942 г. предлага-
нето на ориз в Индия намалява с 15%. Цените се повишават. С надеждата да предизви-
кат още по-голямо поскъпване търговците трупат запаси и това слага началото на инф-
лационна спирала. Бедните просто не могат да си позволят да се хранят. Правителството
в Ню Делхи не прави нищо, за да обуздае произвола на черния пазар. То просто прех-
върля отговорността на регионалните администрации, които реагират с „безумен про-
винциален протекционизъм“ 570. Областите с излишъци, като Мадрас например, отказват
да продават на тези с остър недостиг на зърно.
Бенгалия понася главната тежест на назряващото бедствие. 571 Най-малко 1,5 мили-
она души умират като пряко следствие от глада, който започва в края на 1942 г. и про-
дължава през цялата следваща година. По приблизителни пресмятания още толкова за-
гиват от болести – холера, малария и едра шарка, – защото са останали без съпротиви-
телни сили от недохранването. Чърчил, вече разярен срещу Индия, отказва да се намеси
с програмата за доставки, за да облекчи ситуацията. Едва когато фелдмаршал Уейвъл
става вицекрал през септември 1943 г., правителството на Индия се заема да разреши
проблема с твърда ръка, като използва войски за разпределяне на хранителните запаси.
Уейвъл става още по-неприятен на Чърчил с провеждането на тази политика. Целият
епизод е може би най-срамният в историята на британския Радж. Ако не друго, той на-
пълно опровергава аргумента на империалистите, че британското управление защитава
бедните в Индия от богатите.
В японското нападение срещу Пърл Харбър има един светъл лъч за американците.
През този фатален уикенд в пристанището са се намирали техните линейни кораби, а не
самолетоносачите. Адмирал Ямамото, най-далновидният от висшето японско команд-
ване, не споделя общото ликуване след атаката именно по тази причина.
В кабинетите на централата на военноморските сили във Вашингтон цари несигур-
ност. Преобладава желанието да отвърнат на удара, но тежко пострадалият Тихоокеан-
ски флот трябва да прояви предпазливост. Адмиралът от флота Ърнест Дж. Кинг, новият
главнокомандващ, е прочут с раздразнителния си нрав. Той е вбесен, че британците са
убедили генерал Маршал и Рузвелт да възприемат принципа „първо Германия“, което
означава, че се налага да минат в отбрана в тихоокеанския театър на бойни действия.
Британските офицери чувстват, че Кинг е заклет англофоб, но техните американски ко-
леги ги успокояват, че адмирал Кинг не страда от предразсъдъци. Той просто мрази
всички.
Военноморският щаб във Вашингтон решава, че е твърде рисковано да изпратят
ударно съединение от самолетоносачи в помощ на остров Уейк. Тримата командващи
на съединението са дълбоко възмутени от решението, но то е почти със сигурност пра-
вилното на този етап. В края на декември 1941 г. адмирал Честър У Нимиц пристига в
Пърл Харбър, за да поеме функциите си като новия главнокомандващ на Тихоокеанския
флот. Злочестият адмирал Кимел е още там в очакване да узнае съдбата си, въпреки че
колегите му се отнасят към него с голямо съчувствие. На най-високо ниво в американ-
ския флот се наблюдават забележително малко съперничества и сблъсъци между лич-

570
Съдия Х. Л. Бронд, регионален инспектор по храните за Източните райони, цит. в Lizzie Collingham, The Taste of
War, с. 143.
571
Гладът в Бенгалия: ibid., сс. 141–54.

276
ности с комплекси на примадона. Нимиц е гениален избор за този пост. Белокосият тек-
сасец, потомък на обеднели германски благородници, е любезен, решителен и способен
да поддържа постоянен напредък в работата с мълчаливия си авторитет. Нищо чудно,
че печели голяма преданост и доверие. Това е особено полезно в момент, когато Вашин-
гтон още не е разработил ясен подход към войната в Тихия океан.
Вашингтон държи все пак да предприемат нападение срещу Токио, за да повдигнат
духа на хората. Ръководството му е възложено на подполковник Джеймс Дулитъл от
Военновъздушния корпус на армията с бомбардировачи B-25 със среден радиус на дейс-
твие, които за пръв път ще излитат от самолетоносач. Вицеадмирал Уилям Ф. Холси
потегля на 8 април 1942 г. със самолетоносачите „Ентърпрайз“ и „Хорнит“. Холси се
радва на шанса да отвърне на удара, но Нимиц изпитва съмнения в операцията заради
необходимостта да жертват толкова много бомбардировачи заради един жест, който на-
нася скромни щети на врага. Загрижен е и за наличието на достатъчно сили за отразя-
ване на следващата японска офанзива, която се очаква някъде около Соломоновите ос-
трови и Нова Гвинея. Това е в югозападния тихоокеански регион, който е под команд-
ването на генерал Макартър.
Капитан Джоузеф Рошфорт, главният криптоаналитик в Пърл Харбър, е помогнал за
разбиването на японския военноморски шифър през 1940 г. Нетипичен офицер, който
обикновено носи домашни пантофи и червен халат, Рошфорт не е успял да предупреди
за атаката срещу Пърл Харбър заради строгото радиомълчание, наложено в японския
флот от самолетоносачи. За щастие на американския флот, Рошфорт дешифрира съоб-
щение, от което става ясно, че японците планират да извършат десант в югоизточния
край на Нова Гвинея през май и да превземат летището в Порт Морсби. Това ще им
осигури въздушен контрол над Коралово море и ще им позволи да атакуват безпрепят-
ствено Северна Австралия.
Като се имат предвид огромните разстояния в Тихия океан, зареждането с гориво в
морето е критично предизвикателство и за двете воюващи страни. Всяко американско
ударно съединение от два самолетоносача и ескортни плавателни съдове трябва да бъде
придружавано от най-малко един танкер или „петролоносач“, който пръв ще попадне
под ударите на японските подводници. От друга страна, с напредването на войната под-
водниците от флота на САЩ ще се окажат най-икономичният начин за унищожаване на
японски товарни кораби и танкери. На американските подводници се падат 55% от
всички потопени японски съдове, а това има опустошителен ефект върху военноморс-
ките и наземните сили, като ги лишава от достатъчно гориво и припаси. 572
Холси, който се е върнал от атаката срещу Токио, е очевидният кандидат, който да
води тази първа значителна контраатака. На 30 април 1942 г. той отплава с „Таск Форс
16“. Както обаче подозира и Нимиц, съединението „Таск Форс 17“ под командването на
вицеадмирал Франк Дж. Флечър, което вече оперира в Коралово море, ще поеме основ-
ната част от боевете преди пристигането на Холси.
На 3 май японско съединение извършва десант на Тулаги от групата на Соломоно-
вите острови. Японското командване е абсолютно уверено, че ще съкруши всяко аме-
риканско военноморско съединение в Коралово море южно от Нова Гвинея и Соломо-
новите о-ви. Флечър, с поддръжката на австралийски и новозеландски кораби, отплава
на северозапад, когато научава, че друго японско съединение се отправя към Порт Мор-
сби в Нова Гвинея. Следва объркване и от двете страни, но самолет от американския
кораб „Лексингтън“ забелязва японския самолетоносач „Шоху“ и го потопява. Японски
572
World War II Quarterly, 5.2, с. 64.

277
самолети решават, че са открили американското съединение от самолетоносачи, и по-
топяват един миноносец и един танкер.
На 8 май американските и японските самолетоносачи си разменят удари. Самолетите
от „Йорктаун“ успяват да нанесат достатъчно щети на „Шокаху“, за да предотвратят
възможността за излитане на още самолети от него, докато японците поразяват и „Лек-
сингтън“, и „Йорктаун“. Тъй като не са в състояние да защитят флота си за нахлуване,
японците вземат решение да се изтеглят от Порт Морсби, което е посрещнато със силно
недоволство от адмирал Ямамото. „Лексингтън“, който за момент като че ли се съвзема,
започва да потъва след експлозии, причинени от изтичане на гориво.
Битката в Коралово море е частичен успех за американците, тъй като предотвратява
десант, докато японците си внушават, че са „били“ врага.573 Във всеки случай събитието
провокира множество размисли от американска страна за техническите недостатъци на
техните самолети и въоръжение. Повечето от тях остават нерешени до следващия
сблъсък.
Адмирал Ямамото, който осъзнава потенциала на Съединените щати да произвеждат
самолетоносачи по-бързо от Япония, иска да нанесе съкрушителен удар, преди неговият
флот да е загубил инициативата. Атака срещу островната база в Мидуей ще принуди
няколкото американски самолетоносача да се включат в сражението. След набега на
Дулитъл срещу Япония критиците на Ямамото в генералния щаб на ВМС в Токио из-
веднъж са възприели неговата гледна точка. Прихванати съобщения, анализирани от
капитан Рошфорт и неговите колеги, показват, че японците ще се насочат на запад и на
север, за да атакуват островите Мидуей. Това навежда на заключението, че искат да
установят база, от която да атакуват самия Пърл Харбър. Военноморският щаб във Ва-
шингтон отхвърля тази идея, но Нимиц свиква всички налични кораби обратно в Пърл
Харбър възможно най-бързо.
Към 26 май, когато главният японски флот за нахлуване отплава от Сайпан от Мари-
анските острови, вече няма никакво съмнение какво е местоназначението му. Рошфорт
е заложил информационна клопка, изпращайки нешифровано съобщение, в което се
казва, че в Мидуей има недостиг на вода. Сведението е повторено в японско съобщение
от 20 май, в което се използват буквите „АФ“ като идентификация на Мидуей. Тъй като
предишни съобщения със същия шифър са посочвали тяхната основна цел, Нимиц вече
знае със сигурност какъв е в общи линии планът на Ямамото. Това предоставя възмож-
ността да избягнат капана, който им готвят, и да го обърнат в своя полза. Холси се е
разболял в резултат от стреса и се налага да постъпи в болница. Затова Нимиц възлага
командването на „Таск Форс 16“ на контраадмирал Реймънд Спруънс, който е фанатик
на тема физическа форма.
На 28 май Спруънс отплава от Пърл Харбър със самолетоносачите „Ентърпрайз“ и
„Хорнит“, ескортирани от два крайцера и шест миноносци. Флечър, на когото е пове-
рено общото командване, потегля два дни по-късно с два крайцера, шест миноносци и
„Йорктаун“, който е бил ремонтиран изумително бързо. С надеждата да ги нападнат от
засада, японски подводници заемат позиции между Хаваите и Мидуей часове след като
двете съединения са минали покрай мястото.
Спруънс и Флечър са изправени срещу страховита армада. Японският Императорски
флот има четири флота в морето, с единайсет линейни кораба, осем самолетоносача,
двайсет и три крайцера, шейсет и пет миноносци и двайсет подводници. Три оперативни

573
Адмирал Нагумо Чуичи, цит. в Office of Naval Intelligence, June 1947, NHHC, OPNAV P32–1002.

278
съединения напредват към Мидуей и едно – към Алеутските острови на около 3200 ки-
лометра на север, в южния край на Берингово море. Японците са убедени, че американ-
ците „не знаят за нашите планове“ 574.
На 3 юни самолети от бреговата база на Мидуей първи забелязват японските кораби,
които приближават от югозапад. На следващия ден японците предприемат първите си
военновъздушни атаки срещу Мидуей. Бомбардировачи от авиацията на американската
армия и пикиращи бомбардировачи от флота реагират на нападението. Те понасят
ужасни загуби и не успяват да нанесат много поражения, вследствие на което самодо-
волството на японците нараства. Адмирал Нагумо Чуичи, командващият на японските
оперативни сили, още е в пълно неведение за присъствието на американски самолето-
носачи. Ямамото, от друга страна, вече подозира наличието им след съобщение от То-
кио, което предупреждава за увеличен съобщителен трафик от Пърл Харбър, но не иска
да нарушава радиомълчанието.
За младите американски летци, които действат над привидно безкрайната синева на
Тихия океан, перспективата за подобна битка е едновременно въодушевяваща и ужася-
ваща. Много от пилотите току-що са завършили авиационната школа и нямат опита на
своите противници, но тези млади, загорели от слънцето и ентусиазирани авиатори де-
монстрират удивителна храброст. Достатъчно лошо е да ги свалят над морето, но ако
бъдат пленени от японски военен кораб, това означава почти сигурна екзекуция чрез
обезглавяване.
Японският изтребител „Зеро“ превъзхожда късия и дебел „Гръман F4F Уайлдкет“,
но последният може да издържи на много повреди, защото има самозапечатващи се ре-
зервоари с гориво – предпазна мярка, в случай че бъде ударен. Без поддръжката на изт-
ребители американските торпедни и пикиращи бомбардировачи нямат особен шанс
срещу японските „Зеро“. Остарелият торпеден бомбардировач „Дъглас TBD Девастей-
тър“ е бавен, а торпедото му рядко се задейства, така че да атакува японски военен кораб
е почти равносилно на самоубийствена мисия за пилота. Пикиращият бомбардировач
„Дъглас SBD Донтлес“, от друга страна, е много по-ефективен, особено при почти вер-
тикално пикиране, както скоро ще стане ясно.
Един хидроплан „Каталина“ забелязва японското съединение от самолетоносачи и
предава данни за разположението му. Флечър заповядва на Спруънс да се присъедини
със самолетите си към американската атака. Съединението на Спруънс развива пълна
скорост. Целите се намират на максимално разстояние в пределния обхват на неговите
торпедоносци, но рискът си струва, ако може да порази японските самолетоносачи
точно преди да пуснат самолетите си. По недоразумение торпедните бомбардировачи
„Девастейтър“ се появяват първи и без поддръжка от изтребители. Изтребителите
„Зеро“ ги разгромяват напълно. Японците решават, че са постигнали победа, но лику-
ването им е прибързано.
„Обслужващите екипажи поздравяваха пилотите, които се връщаха, потупваха ги по
рамото и ги окуражаваха на висок глас“575 – пише командващият на военноморската
авиация Фучида Мицуо на самолетоносача „Акаги“. Самолетите се превъоръжават; на
полетната палуба от хангара се издигат и други, за да бъдат готови за контраудар срещу
американските самолетоносачи. Адмирал Нагумо решава да изчака, докато торпедонос-
ците „Накаджима“ бъдат превъоръжени с бомби за удари по наземни цели за нов удар
срещу Мидуей. Някои историци твърдят, че това е довело до критично забавяне и е било

574
Ibid.
575
Fuchida Mitsuo, ‘Pearl Harbor: The View from the Japanese Cockpit’, в Ulanoff (ed.), Bombs Away!, с. 305.

279
излишно. Други изтъкват, че е било утвърдена практика да не се започва атаката, докато
всички типове самолети не бъдат готови да оперират заедно.576
„В 10:20 ч. адмирал Нагумо даде заповедта да пускаме, когато сме готови – продъл-
жава Фучида. – На полетната палуба на „Акаги“ всички самолети бяха по местата и дви-
гателите им загряваха. Големият кораб започна да завива срещу вятъра. След пет ми-
нути всичките му самолети щяха да излетят… В 10:24 ч. заповедта да започнем изст-
релване дойде по рупор от мостика. Офицерът от авиацията размаха бял флаг и първият
изтребител „Зеро“ набра скорост и излетя с фучене от палубата. В този миг един наб-
людател изкрещя: „Гмурци!“ Погледнах нагоре и видях три черни вражески самолета,
които се спускаха стремително надолу към кораба ни. Някои от нашите картечници ус-
пяха да изстрелят няколко трескави откоса срещу тях, но беше твърде късно. Закръгле-
ните силуети на американските пикиращи бомбардировачи „Донтлес“ се уголемяваха
бързо, а после от крилата им внезапно зловещо изплуваха някакви черни предмети.“
Пикиращите бомбардировачи „Донтлес“ от „Ентърпрайз“ и от „Йорктаун“ на Фле-
чър са успели да се скрият в облак на 3000 метра височина, така че изненадата е пълна
и полетната палуба на „Акаги“ се очертава като идеалната цел. Напълно заредените и
въоръжени самолети експлодират един след друг. Една бомба пробива огромна дупка в
полетната палуба, а друга взривява подемника за повдигане на самолетите от хангара
по-долу. Нито това попадение, нито другото по-назад в левия борд на полетната палуба
биха били достатъчни, за да потопят кораба, но експлодиращите самолети с техните
бомби и складираните наблизо торпеда превръщат „Акаги“ в горящо корито. Портретът
на императора на борда на „Акаги“ е прехвърлен бързо на един миноносец.
Намиращият се наблизо „Кага“ също е смъртно ранен и бълва черни облаци към не-
бето. След това американски бомбардировачи удрят „Сорю“. Разлетият бензин избухва
в адски пламъци. Боеприпаси и бомби започват да експлодират. Изведнъж страхотен
взрив изхвърля във водата хората на палубата. „Веднага щом на борда избухнаха по-
жари – разказва адмирал Нагумо, – капитанът, Янаджимото Рюсаку, се появи на сигнал-
ния пост отдясно на мостика. Той пое командването от поста и помоли всички хора да
потърсят убежище и сигурност. Не позволяваше на никого да се доближи до него. Пла-
мъците го обкръжиха, но той отказа да напусне поста си. Викаше „Банзай“ отново и
отново, докато не го постигна героична смърт. 577
Скоро след това „Йорктаун“ е повреден от японски торпедни бомбардировачи и
става неизползваем. На връщане неговите самолети се отклоняват към самолетоноса-
чите на Спруънс, като попълват някои от по-ранните им загуби. При нов удар по-късно
самолети от „Ентърпрайз“ поразяват „Хирю“, който също потъва. „В 23:50 ч. – докладва
адмирал Нагумо – капитан Каки Томео и командир на ескадра контраадмирал Ямагучи
Тамон излязоха с послания към екипажа. Последваха изрази на почит и преклонение
пред Императора, викове „Банзай“, спускане на бойното знаме и флага на командващия.
В 00:15 ч. целият екипаж получи заповед да напусне кораба, портретът на Негово импе-
раторско височество беше свален и започна прехвърлянето на личния състав на мино-
носците „Кадзагумо“ и „Макигумо“. Прехвърлянето на портрета и моряците завърши в

576
По въпроса за превъоръжаването на японските торпедоносци вж. Jeffrey G. Barlow в World War II Quarterly, 5.1, сс.
66–9; Dallas Woodbury Isom, Midway Inquest: Why the Japanese Lost the Battle of Midway, Bloomington, Ind., 2007, с. 269;
Jonathan Parshall and Anthony Tully, Shattered Sword: The Untold Story of the Battle of Midway, Dulles, Va, 2005, с. 171; и John
B. Lundstrom, Black Shoe Carrier Admiral: Frank Jack Fletcher at Coral Sea, Midway and Guadalcanal, Annapolis, 2006, сс. 254–
5.
577
Адмирал Нагумо, цит. в Office of Naval Intelligence, June 1947, NHHC, OPNAV P32–1002.

280
01:30 ч. След приключването на операциите по прехвърлянето командващият на диви-
зията и капитанът останаха на борда на кораба. Те размахаха шапки към войниците си
и с пълно спокойствие съединиха съдбата си с тази на техния кораб.“ 578
Ямамото, който не знае за катастрофата, сполетяла неговите самолетоносачи, дава
заповед за нови атаки. Можем да си представим реакцията му, когато го информират за
реалната ситуация. По негова заповед огромният флот от десет линейни кораба, вклю-
чително „Ямато“, най-големият плаващ военен кораб, и два ескортиращи самолетоно-
сача, заедно с ескорти от голям брой крайцери и миноносци, включват на пълна скорост.
Спруънс, който знае с каква сила разполага Ямамото, променя курса си през нощта и
обръща към Мидуей, за да се възползва от наземното въздушно прикритие. На следва-
щия ден неговите пикиращи бомбардировачи успяват да потопят един крайцер и да пов-
редят сериозно друг. На 6 юни обаче, по време на спасителната операция за изваждане
на „Йорктаун“, тежко пострадалият самолетоносач е улучен от торпеда, изстреляни от
японска подводница, и потъва на следващата сутрин.
С равносметката от четири потопени японски самолетоносача и един крайцер, както
и един повреден линеен кораб, да не говорим за унищожените 250 самолета – и всичко
това на цената на един загубен американски самолетоносач, – битката при Мидуей се
определя като решителна победа и явна повратна точка във войната в Тихия океан. На-
деждите на Ямамото да разгроми американския Тихоокеански флот са напълно разбити.
Както обаче признава Нимиц в своя доклад: „Ако нямахме предварителна информация
за движението на японците и ни бяха заварили с разпръснати съединения от самолето-
носачи, може би чак до Коралово море, Битката при Мидуей щеше да завърши по
крайно различен начин.“579

578
Ibid.
579
Главнокомандващият на Тихоокеанския флот до Главнокомандващия на флота, 28.6.42, NHHC, Battle of Midway:
4–7 June 1942 Action Reports, F-2042.

281
 21.
Поражение в пустинята
МАРТ-СЕПТЕМВРИ 1942 Г.

След унизителното си отстъпление през Киренайка през януари и февруари 1942 г.

британците също дават своята лепта за мита „Ромел“, разпространяван с голямо усърдие
от Гьобелс. Легендата за „Пустинната лисица“ е твърде некоректен опит да обяснят соб-
ствените си неуспехи. Хитлер посреща този героичен култ с изумление и радост. Това
подхранва убеждението му, че британците, след всичките им поражения в Далечния из-
ток, са на път да рухнат.
Той все пак е готов да дръпне юздите на любимия си генерал, за да успокои итали-
анците. Положението на Мусолини е заплашено от надигащата се опозиция сред члено-
вете на италианското върховно командване, които смятат, че Мусолини твърде много
играе по свирката на Хитлер. Освен това се чувстват оскърбени от арогантното поведе-
ние и безапелационните искания на Ромел, да не говорим за постоянните му оплаквания
от тях, че не успяват да осигурят и опазят снабдителните конвои, от които има нужда.
Към това се прибавя и фактът, че Халдер и ОКХ все така решително възразяват срещу
изпращането на подкрепления за Ромел. Те поддържат мнението, че Суецкият канал
трябва да бъде завзет едва след като бъде осъществено настъпление през Кавказ. Прио-
ритетният характер на Източния фронт остава силен аргумент, докато тече подготовката
на голямата германска офанзива в Южна Русия. Единствено флотът, който предпочита
да изберат курс за победа най-напред над Британия, подкрепя амбициите на Ромел.
Остров Малта е в отчаяно положение след подновена офанзива на Луфтвафе за бом-
бардиране на летищата и главното пристанище Валета. Глад заплашва войниците и ци-
вилното население, след като през март са потопени всичките пет кораба от един кон-
вой. През май обаче островът е спасен след изпращането на подкрепление от шейсет
изтребителя „Спитфайър“ от самолетоносача „Уосп“ и пристигането на един минен заг-
радител, натоварен с припаси. Германският главнокомандващ в Средиземноморието ге-
нерал-фелдмаршал Алберт Кеселринг е съставил планове за нахлуване в Малта с въз-
душен десант, операция „Херкулес“, но те не успяват да се реализират. Не само че Хит-
лер се съмнява в успеха, но и X авиационен корпус е нужен по-далече на изток. Итали-
анците също поставят прекомерни искания за поддръжка като условие да се ангажират
с операцията.
Ромел за пореден път игнорира както заповедите, така и проблемите със снабдява-
нето, и започва придвижване на Танкова армия „Африка“ в посока към линията Газала.
„В боевете отсъства онзи ужас, онези неописуеми страдания от руската кампания –
пише един германски подофицер до семейството си през април. – Няма разрушени или
разорени села и градове.“580 В друго писмо до майка си от същата вечер казва: „Томи-
тата 581 тук възприемат всичко повече като спорт… Напред към решителна победа.“
Въпреки пълчищата въшки и силната жега, от която хлябът им се втвърдява, хората на
Ромел очакват скоро победа от „голямата офанзива в Русия, след това томитата тук ще
бъдат смачкани от две страни“. Войниците нямат търпение да посетят Кайро.

580
Uffz. Hans-Hermann H., 8.4.42, BfZ-SS N91.2.
581
Тоест британските войници.

282
 След това ОКВ внезапно одобрява идеята, върху която са съсредоточени мечтите на
Ромел мечтае – превземане на Египет и Суецкия канал. Хитлер вече се опасява, че аме-
риканската военна подкрепа може да дойде по-рано, отколкото е смятал първоначално.
Не може да се изключи дори атака на Съюзниците през Ла Манш. Ако Ромел успее да
съкруши Осма армия, съобразява той, духът на британците ще бъде разколебан. Япон-
ците също са дали да се разбере, че ще продължат настъплението си на запад в Индийс-
кия океан само ако германците превземат Суецкия канал.
Първият етап от нахлуването на Ромел в Египет, с кодово име операция „Тезей“, има
за цел да обходи по фланга британската отбранителна линия. Тя се простира във вид на
защитени точки от Газала по крайбрежието, на около 80 километра западно от Тобрук,
на юг до Бир Хакейм – аванпост в пустинята, отбраняван от 1-ва свободна френска бри-
гада на генерал Мари-Пиер Кьониг. Има общо седем укрепени пункта, всеки от които
се отбранява от пехотна бригадна група, с артилерия, прегради от бодлива тел и минни
полета, които стигат до следващата точка. В тила Ричи е разположил своите бронирани
формации, готови да тръгнат в контраатака. След това Ромел решава да завладее Тоб-
рук. Смята се, че превземането на това пристанище е от съществено значение за под-
държането на снабдяването – в противен случай на неговите камиони „Опел Блиц“ ще
са нужни четиринайсет дни за всеки курс на отиване и връщане до Триполи.
Операция „Тезей“ не би трябвало да изненада британците неподготвени, тъй като от
„Блечли“ са изпратили съответните дешифровки на „Ултра“ до щаба на главното ко-
мандване за Близкия изток. Висшето командване обаче предпочита да не свежда инфор-
мацията надолу по веригата, с изключение на сведението, че има вероятност за атака
през май, може би под формата на удар за обкръжаване от юг. Атаката започва на 26
май със заблуждаваща маневра на италиански пехотни дивизии, които настъпват срещу
линията в северната и част. На юг моторизираната дивизия „Триесте“ и бронираната
дивизия „Ариете“ заедно с трите германски танкови дивизии навлизат навътре в пусти-
нята. Пясъчна буря скрива техните 10 000 бойни машини от очите на британците. След
това, през нощта, основната ударна сила на Ромел заобикаля по фланга линията Газала
от юг.
Ромел бързо повежда дивизиите си в широк замах, използвайки ярката лунна свет-
лина след утихването на хамсина 582. Германците са на позициите си преди разсъмване,
готови да атакуват. На около трийсет километра североизточно от Бир Хакейм тяхната
15-а танкова дивизия се сблъсква с 4-та бронирана бригада, като причинява тежки за-
губи на 3-ти кралски танков полк и 8-и хусарски полк. Скоро след това осемдесет бри-
тански танка контраатакуват германската 21-ва танкова дивизия. Осма армия вече има
167 американски танка „Грант“. Те са тежки, необичайно високи и неособено маневрени
при стрелба, но техните 75-милиметрови оръдия постигат много по-добри резултати от
жалките двуфунтови стволове на „крусейдърите“.
Трета индийска моторизирана бригада югоизточно от Бир Хакейм е била междувре-
менно атакувана в 6:30 ч. на 27 май. Командващият докладва по радиовръзката, че са
изправени пред „цяла проклета германска бронирана дивизия“ 583, докато всъщност това
е италианската дивизия „Ариете“. Индийските войници унищожават 52 танка, но са раз-
бити, след като всичките им противотанкови оръдия са извадени от строя. 584

582
Сух, горещ вятър в района на Северна Африка и Леванта.
583
Цит. в James Holland, Together We Stand: North Africa, 1942–1943 – Turning the Tide in the West, London, 2005, с. 80.
584
Отбраната на Бир Хакейм: Kitchen, Rommel’s Desert War, сс. 225–6.

283
 „Свободните французи“ от бригадата на Кьониг на тяхната също толкова усамотена
позиция при Бир Хакейм разбират какво ги очаква, след като чуват шума от танкови
двигатели в пустинята през нощта. На сутринта един патрул потвърждава, че врагът е
зад тях и че са откъснати от снабдителния си склад. Съединението на Кьониг, което се
състои от 4000 души, включва половин бригада от Чуждестранния легион, два бата-
льона колониални войски и морски пехотинци. Имат и собствена артилерийска под-
дръжка от 54 френски 75-милиметрови полеви оръдия и „бофорси“. Подобно на другите
укрепени точки, тяхната първа отбранителна линия се състои от минни полета и заграж-
дение от бодлива тел.
В този момент танковете от дивизия „Арете“ се обръщат срещу тях и атакуват в пъ-
лен състав. Френските артилеристи елиминират трийсет и две машини. Само шест ита-
лиански танка успяват да си пробият път през мините и бодливата тел, но френските
легионери ги унищожават от близко разстояние. Някои дори се катерят върху италиан-
ските танкове и стрелят през процепи и отвори. Атаката не е подкрепена от пехота и
французите храбро отблъскват всяка вълна, като причиняват тежки загуби и пленяват
91 души, включително командир на полк. Водят се схватки и срещу германската 90-а
лека дивизия. „За първи път от юни 1940 г. французи и германци се сражаваха едни
срещу други“585 – пише по-късно с гордост генерал Дьо Гол.
На североизток остатъците от германската 90-а лека дивизия атакуват 7-а моторизи-
рана бригада и принуждават британците, които им отстъпват по численост, да се изтег-
лят. След това нейните части прегазват щаба на 7-а бронирана дивизия и превземат
складове с различни припаси. Въпреки бързото настъпление на 90-а лека дивизия двете
танкови дивизии на Ромел са възпрепятствани от контраатаки и интензивен артиле-
рийски обстрел по пътя си на север към летището при Ел Адем, което предната година
е било сцена на тежки сражения.
Дръзкият план на Ромел няма успеха, на който той се е надявал. Войските му са в
уязвима позиция между укрепените точки по линията Газала и остатъците от британс-
ките бронирани сили на запад. Ромел е очаквал и французите при Бир Хакейм да бъдат
разбити бързо, но те още се държат. Той е дълбоко обезпокоен, а много от офицерите
му смятат, че офанзивата се е провалила. Неговият началник-щаб дори предлага да съ-
общят на ОКВ, че операцията е била просто разузнаване с бой, за да запазят репутацията
на „Панцерармее Африка“ 586. Тревогата им обаче е излишна. Британците за пореден път
не са успели да съсредоточат танковете си достатъчно, за да постигнат резултат.
Ромел иска да продължи натиска на север към крайбрежния път и да разкъса британ-
ската отбрана там, за да възстанови снабдителната си линия до Триполи. От 28 май
обаче боевете в центъра на линията Газала придобиват хаотичен характер. Дивизиите
на Ромел се бавят, спъвани от недостиг на гориво и боеприпаси, но отново го спасява
мудността на британското командване, което закъснява да се възползва от значителното
си преимущество. Ричи иска да предприеме голяма нощна атака, но командващите на
неговите корпуси и дивизии твърдят, че им е нужно повече време. Те смятат, че герман-
ците са влезли в капан, но войските на Оста освобождават път през минното поле на
запад, по който започват да пристигат припаси. Този коридор обаче е близо до укрепе-
ния пункт на 150-а бригада, чиито йоркширкски батальони внезапно създават на Ромел
сериозен проблем.

585
De Gaulle, Mémoires de guerre, т. I, с. 323.
586
Германската танкова армия в Африка.

284
 Във „Волфсшанце“ в Източна Прусия вниманието на Хитлер не е съсредоточено
върху Северна Африка. Неговият адютант от Луфтвафе, Николаус фон Белов, който се
връща от посещение при Ромел, заварва „много неприятна ситуация“ 587. На 27 май Райн-
хард Хайдрих е бил нападнат в Прага от млади чехи, подготвени от британското Управ-
ление за специални операции. Хайдрих все още е жив, но преди да мине и седмица, ще
издъхне от раните си, които се инфектират. А през нощта на 30 май Кралските ВВС са
предприели първото си нападение с хиляда бомбардировача срещу Кьолн. Хитлер не
може да си намери място от гняв, който е насочен на първо място срещу Гьоринг.
От 31 май, в поредицата откъслечни сражения, които британците наричат „казана“,
а германците – „гювеча“, Ромел хвърля войската си срещу позицията на 150-а бригада.
Това е яростна, масирана атака с танкове, артилерия и щуки. Бригадата се сражава док-
рай с голяма храброст, с което печели възхищението на германците. Британското ко-
мандване обаче пропуска възможността да предприеме мощни контраатаки от запад –
един от най-слабите примери за военно ръководство през войната. След това Ромел дава
заповед на 90-а лека дивизия и дивизия „Триесте“ да унищожат французите при Бир
Хакейм, за да може да започне пробив в линията Газала от юг.
На 3 юни войниците на Кьониг отблъскват превъзхождащите войски, които ги ата-
куват. Британците изпращат част за поддръжка, но тя се натъква на германската 21-ва
танкова дивизия и отстъпва. Не е направен друг опит за подпомагане на френския гар-
низон отчасти защото контраатаката по-далече на север на 5 юни пропада заради неком-
петентността и нерешителността на командващите на формацията, които не искат да
рискуват танковете си срещу 88-милиметровите германски оръдия. Снабдяването не е
напълно прекъснато. Британската авиация предоставя максимална подкрепа според въз-
можностите си, като помага за отразяването на атаките и отблъсква щуките и хайнке-
лите. Френските колониални войски бързо виждат сметката на всички пилоти на щуки,
които се спускат с парашут. Хората на Кьониг, измъчени от жажда и глад в силната жега
и прахоляка, издълбават стрелковите си окопи по-дълбоко в очакване на по-силен щурм.
Те знаят, че съпротивата им подпомага значително изтеглянето на Осма армия.
Раздразнен от упоритостта на френската отбрана, Ромел поема командването лично.
На 8 юни германската артилерия и щуките започват да обстрелват отново позицията.
Една бомба убива седемнайсет ранени в превързочния пункт. Решителността на защит-
ниците не отслабва и за миг. Един офицер вижда как единственият оцелял от артиле-
рийски екипаж, легионер с откъсната ръка, зарежда отново 75-милиметровото оръдие,
като натъпква вътре снаряда с окървавения си чукан. На 10 юни френската отбрана е
пробита. Защитниците на Бир Хакейм са останали без боеприпаси.
През тази нощ британската 7-а бронирана дивизия, единствената формация, която би
могла да ги спаси, отстъпва. Кьониг получава заповед да се изтегли. Той извежда по-
голямата част от оставащите си войници през германското обкръжение – първоначално
незабелязано, а след това под интензивен обстрел. Придружава го неговата смела анг-
лийска шофьорка и любовница Сюзън Травърс, която по-късно става аджудан във
Френския чуждестранен легион. Ромел получава заповед от Хитлер да екзекутира
всички пленени легионери, независимо дали са французи (които трябва да се третират
като бунтовници), германски антифашисти или граждани на други страни под нацистка
окупация. Чест му прави, че той осигурява третирането им като обикновени военноп-
ленници.

587
Below, Als Hitlers Adjutant, с. 311.

285
 Когато генерал Дьо Гол чува от генерал сър Алън Брук, началника на имперския ге-
нерален щаб, че Кьониг и повечето от войниците му са се измъкнали и са стигнали до
британските позиции, под напора на силните чувства, той се затваря сам в една стая. „О,
сърцето разтуптяно от емоции, ридания от гордост, сълзи на радост“ 588 – пише Дьо Гол
в мемоарите си по-късно. Този момент, разбира той, бележи „началото на възкресението
на Франция“.
По-далече на север продължава битката в „казана“, където британските и индийските
бригади се отбраняват упорито, но Осма армия още е неспособна да предприеме ефек-
тивна контраатака. На 11 юни, точно след падането на Бир Хакейм, Ромел заповядва на
трите си германски дивизии да унищожат оставащите британски позиции, включително
точката „Найтсбридж“, която се защитава от 201-ва гвардейска бригада и 4-та брони-
рана бригада. Следващата им задача е да завладеят „Вия Балбия“. Това става причина
за бързо изтегляне на 14 юни, когато южноафриканците и 50-а дивизия край брега на
морето получават заповед да се изтеглят до египетската граница, за да избегнат обкръ-
жаване. Следва унизително отстъпление, което става известно като „галопа от Газала“.
Тобрук остава незащитен и италианската пехота настъпва, за да го обкръжи от изток.
Ромел докарва германските дивизии, въпреки че по пътя 21-ва танкова дивизия е жес-
токо разнебитена от британски изтребител-бомбардировачи „Хърикейн“ и „Р-40 Кити-
хоук“. Пустинният въздушен флот на вицемаршала от авиацията Артър Конингам по-
добрява постоянно техниката си и без неговата поддръжка съдбата на Осма армия веро-
ятно щеше да бъде ужасна.
Чърчил изпраща заповед до Окинлек да задържат Тобрук на всяка цена. В града
обаче няма достатъчно войници и оръдия, а много от мините, предназначени за неговата
отбрана, са били взети за подсилване на линията Газала. На 17 юни Ромел започва
щурма си със заблуждаваща маневра срещу единия край на периметъра, докато тайно
се подготвя да атакува на друго място.
За разлика от австралийците, които са защитавали Тобрук с такова упорство предиш-
ната година, 2-ра южноафриканска дивизия няма боен опит. Във всеки случай адмирал
Кънингам осъзнава ясно, че няма кораби, с които да осигури снабдяването на Тобрук
през нова обсада. Гарнизонът от 33 0000 души включва още две пехотни бригади и слаба
бронирана бригада с остарели танкове.
Призори на 20 юни Кеселринг изпраща там всички групи щуки и бомбардировачи,
които са налице в Средиземно море, с подкрепа от ескадрили от италианските военно-
въздушни сили, „Реджия Аеронаутика“. Това е придружено със съсредоточен артиле-
рийски обстрел, докато германски сапьорни батальони разчистват път през минните по-
лета. Единайсета индийска бригада е в ужас от безпрецедентния щурм и към 8:30 ч.
първите германски танкове преминават през външната отбрана. В разстояние на един-
единствен ден, докато в небето се издигат стълбове дим от съсипания град, германците
изминават в настъпление пътя до пристанището, като разделят на две позицията в кре-
постта, дълга двайсет километра. Това е неочаквано бърза победа.
Генерал Клопър се предава на следващата сутрин, преди да бъдат унищожени прис-
танището и много от складовете с припаси. Четири хиляди тона петрол попадат в ръцете
на Ромел – най-хубавият подарък, на който би могъл да се надява. Неговите гладни вой-
ници, чиито дрехи почти са се превърнали в дрипи, изпадат в екстаз при вида на пляч-
ката. „Имаме шоколад, консервирано мляко, зеленчукови консерви и цели щайги биск-

588
De Gaulle, Mémoires de guerre, т. i, с. 325.

286
вити – пише един подофицер до дома. – Имаме английски автомобили и оръжия в ог-
ромни количества. Какво усещане – да обличаш английски ризи и чорапи!“ 589 Италиан-
ските войници не получават същия дял от богатите находки. Същият подофицер приз-
нава, че „те страдат повече от нас, с по-малко вода, по-малко храна, по-ниско заплащане
и без екипировката, която имаме ние“.
Мусолини се опитва да представи превземането на Тобрук като италианска победа,
затова Хитлер, за да подчертае каква всъщност е истината, веднага повишава четирий-
сет и девет годишния Ромел в чин генерал-фелдмаршал. Това повишение предизвиква
значителна завист и недоволство на най-високо ниво във Вермахта – нещо, на което
Хитлер несъмнено се наслаждава. В този момент, първата годишнина от операция „Бар-
бароса“, германският диктатор е извънредно радостен в своята увереност, че Британс-
ката империя вече започва да се разпада, както той е твърдял. А след една седмица в
Южна Русия ще започне операция „Синьо“ за превземането на Кавказ. Третият райх
отново изглежда непобедим.
На този юнски ден Чърчил се намира в Белия дом с Рузвелт, когато влиза един съ-
ветник и подава на президента къс хартия. Той го прочита и после го предава на бри-
танския премиер. На Чърчил му призлява от невероятната вест. Той моли генерал Исмей
да провери в Лондон дали Тобрук наистина е паднал. Когато се връща, Исмей потвър-
ждава новината. Това е най-голямото възможно унижение в този момент. Чърчил пише
по-късно: „Поражението е едно; позорът – друго.“590
Рузвелт, проявявайки импулсивно най-благородните си черти, веднага пита как би
могъл да помогне. Чърчил моли за нови танкове „Шърман“ – толкова, колкото амери-
канците могат да отделят. Четири дни по-късно американските началници на щабове се
съгласяват да изпратят триста танка „Шърман“ и сто 105-милиметрови самоходни оръ-
дия. Това е акт на голямо себеотрицание, като се има предвид, че от тези танкове са
лишени американски армейски формации, които копнеят да заменят остарелите си
бойни машини.
Дълбоко угнетен и разтърсен, Чърчил се връща, за да се изправи пред вот на недове-
рие в Камарата на общините. Хвърля по-голямата част от вината върху Окинлек, което
не изглежда особено справедливо. Главната грешка на „Ок“ е, че е назначил Ричи. Ост-
рият недостиг на компетентни и решителни командващи офицери сред висшите чинове
в по-голямата част от британската армия явно оказва ужасно влияние върху нейното
представяне. Брук приписва тази слабост на гибелта на най-добрите млади офицери в
Първата световна война.
Друг, също толкова критичен, недъг е състоянието на системата за доставка на оръ-
жия, което отдавна е трагично. За разлика от военновъздушните сили, които са прив-
лекли най-талантливите проектанти и инженери в епоха, когато авиацията има вълну-
ващи перспективи, армията приема оръжия, които са вече остарели, и продължава с ма-
совото им производство, вместо да се върне към чертожната дъска. Този цикъл е започ-
нал със загубата на огромно количество екипировка при Дюнкерк и необходимостта да
се заменят бързо оръжията, но оттогава се възпроизвежда непрекъснато.
Някои от новите шестфунтови противотанкови оръдия са използвани с добър резул-
тат в битките по линията Газала, но да се изпращат зле проектирани танкове с двуфун-
тови оръдия в бой срещу „Панцер IV“ и особено срещу 88-милиметровото оръдие, е все
едно да се изпращат биплани „Глостър Гладиейтър“ срещу „Месершмит-109“. Можем

589
Uffz. Hans-Hermann H., 30.6.42, BFZ-SS N91.2.
590
Churchill, The Second World War, т. IV: The Hinge of Fate, с. 344.

287
единствено да се възхищаваме на смелостта на екипажите, които тръгват в атака с яс-
ното съзнание, че собствените им танкове са на практика безполезни, освен срещу пе-
хота. Британците започват да произвеждат истински боеспособен танк, „Комет“, едва
през последните дни от войната.
Единствената утеха на Чърчил от неговото посещение в САЩ е, че успява да убеди
Рузвелт да се съгласи на нахлуване във Френска Северна Африка. Операция „Гимнас-
тик“, която по-късно става операция „Факел“, има яростни противници в лицето на ге-
нерал Маршал и другите американски началник-щабове. Оправдали са се страховете на
Маршал, че Чърчил ще изкопчи каквото иска от Рузвелт, когато никой от президентс-
ките съветници не присъства. Те подозират, донякъде с основание, че Британия иска да
запази позицията си в Близкия изток. Чърчил обаче се бои, че ако Британия загуби Еги-
пет, а германците успеят да съединят нахлуването през Кавказ с настъплението на Ро-
мел, тогава може да загубят не само Суецкия канал, но и петролните находища в реги-
она. Това може да насърчи и японците да разширят обхвата на операциите си, като
включат и западната част на Индийския океан.
Чърчил има и друго съображение, което е в съзвучие с мисленето на Рузвелт. Тъй
като не може да става въпрос за нахлуване във Франция на ранен етап поради липсата
на превъзходство във въздуха и недостига на кораби и десантни съдове, няма друга об-
ласт, в която американски войски могат да бъдат разгърнати срещу Германия. А минис-
тър-председателят знае, че адмирал Кинг, както и американската общественост, искат
да изоставят стратегията „първо Германия“ и да се концентрират върху Тихия океан.
Дори Брук има сериозни колебания относно десантите в Северна Африка, но Чърчил се
оказва прав – макар и по твърде различни причини от тези, които е изтъквал. Армията
на САЩ има нужда да натрупа боен опит, преди да се изправи срещу Вермахта в големи
битки в континентална Европа. Освен това Съюзниците трябва да научат какви са рис-
ковете при десантни операции, преди да се опитат да осъществят нахлуване през Ла
Манш.
Кеселринг все още иска да завладеят най-напред Малта, но Ромел е непреклонен.
Нужна му е поддръжката на Луфтвафе, за да може да унищожи Осма армия, преди да е
получила шанс да се възстанови. Хитлер подкрепя Ромел с довода, че след превземането
на Египет Малта ще загуби значението си. И двамата обаче пренебрегват факта, че до-
като отклоняват сили на Луфтвафе, за да поддържат Ромел по време на битките по Га-
зала, Малта получава подкрепления. Снабдителните линии през Средиземно море са
изложени на риск, а превземането на Тобрук с неговото пристанище не разрешава ло-
гистичната главоблъсканица на пустинната война, както Ромел се е надявал. Тези кам-
пании създават т.нар. „ефект на ластика“: прекомерно разтегнатата снабдителна линия
има пагубни последици, защото тегли атакуващия назад.
Още преди падането на Тобрук Ромел е наредил 90-а лека дивизия да тръгне в нас-
тъпление към Египет по крайбрежния път. На 23 юни двете танкови дивизии също са
изпратени да преследват Осма армия. Окинлек междувременно уволнява Ричи и поема
командването лично. Той благоразумно отменя заповедта да се организира отбрана при
Марса Матрух и изпраща указания до всички формации да се изтеглят бързо до Ел Ала-
мейн – малка железопътна гара близо до морето. Между Аламейн и падината Катара на
юг, с нейните солени блата и плаващи пясъци, той възнамерява да установи отбрани-
телна линия, уверен, че Ромел не би могъл да я заобиколи по фланга, както е направил
при Газала.

288
 Духът на войниците в Осма армия е стигнал до най-ниската си точка. Въпреки твър-
дото намерение на Окинлек да се изтеглят до Ел Аламейн, в резултат от по-ранната
заповед на Ричи 10-а индийска дивизия е останала да отбранява Марса Матрух. Тя е
изненадана от бързото настъпление на Ромеловите части, които обкръжават града, като
блокират крайбрежния път. Част от Х корпус успява да излезе от обкръжението, но в
хода на това действие 7000 негови войници попадат в плен. По на юг Новозеландската
дивизия преодолява германската 21-ва танкова дивизия с безскрупулна нощна атака,
при която убива наред ранени, медици и боеспособни войници – акция, която герман-
ците определят като военно престъпление.
Ромел все още е убеден, че е нанесъл съкрушителен удар на Осма армия и може да
си пробие път до Близкия изток. Мусолини е толкова сигурен в успеха, че пристига в
пристанищния град Дерна, следван от великолепен сив жребец, на който възнамерява
да приеме парада в египетската столица. В самия Кайро във всички отдели на главното
командване за Близкия изток и британското посолство цари паника и безпорядък, което
предизвиква у повечето египтяни или веселие, или тревога. Пред банките се извиват
дълги опашки. На 1 юли във въздуха се издигат стълбове дим от книжата, които се из-
гарят в градините на административните сгради. Около града се носи вихрушка от не-
догорели тайни документи. Улични продавачи ги събират, за да правят от тях фунийки
за сипване на фъстъци, а денят става известен като „Пепеливата сряда“. Членове на ев-
ропейската общност започват да заминават с коли, със завързани за покривите дю-
шеци – сцени, които напомнят за събитията в Париж две години по-рано.
„Шашкането“, както го наричат, е започнало в Александрия, когато вицеадмирал сър
Хенри Харуд, току-що заел мястото на Кънингам591, дава заповед за разпръсването на
британския флот в други пристанища от Леванта. Плъзват слухове, че германците ще
пристигнат до двайсет и четири часа и че във всеки момент се очаква въздушен десант.
Египетски дребни търговци приготвят портрети на Хитлер и Мусолини, които да зака-
чат в магазините си. Други отиват и много по-далече. Офицери националисти, с надеж-
дата, че германците ще им дадат независимост от британците, започват да се готвят за
въстание. Един от тях на име Ануар Садат, който по-късно ще стане президент на стра-
ната, купува 10 000 празни бутилки за приготвяне на „коктейли Молотов“.
За еврейската общност перспективата е ужасяваща, но въпреки че британските
власти в Кайро им позволяват да се качват с предимство на влаковете за Палестина,
палестинската администрация им отказва визи. Страховете на евреите не са безпочвени.
В Атина чака оперативен отряд (Einsatzkommando) от СС, който да започне работа в
Египет, а после и в Палестина, ако серията от победи на Ромел продължи и нататък. 592
Дезертьорите в Нилската британска армия, както Чърчил я нарича, се увеличават
драстично, в резултат от което общият брой на войниците в града и около делтата на
Нил намалява до около 25 000 души. Британските офицери чувстват характерния за тях
импулс да се шегуват пред лицето на катастрофата. След като винаги са се оплаквали
от бавното обслужване в хотел „Шепърдс“, те казват: „Само почакайте Ромел да стигне
до „Шепърдс“. Това ще го забави.“ Носи се слух, че Ромел вече е телефонирал, за да
резервира стая. Със сигурност е известно, че германското радио е излъчило послание до
жените в Александрия: „Извадете празничните си рокли, ние идваме!“ Триумфалното
самочувствие на Оста обаче е преждевременно.

591
Харуд заменя адмирал Андрю Кънингам като главнокомандващ на Средиземноморския флот.
592
Кайро и Александрия по време на „шашардисването“: Cooper, Cairo in the War, сс. 190–201.

289
 Въпреки че германците прихващат британски съобщителен трафик на тактическо
ниво, Окинлек е добре запознат с плановете на Ромел благодарение на „Ултра“. В ран-
ните часове на 1 юли Африканският корпус с две танкови дивизии тръгва в заблужда-
ваща атака южно от линията Аламейн. Реалната цел на Ромел се намира по на север, но
в нетърпението си да изненада Осма армия той е пропуснал да проведе разузнаване.
Това се оказва голяма грешка, последиците от която стават още по-тежки, когато се
развихря пясъчна буря. Деветдесета лека дивизия се опитва да атакува укрепения пункт
при Аламейн, но е отблъсната от неочаквано интензивен артилерийски огън. Скоро след
това 21-ва танкова дивизия започва настъпление срещу една от централните укрепени
точки, отбранявана от 18-а индийска бригада. Въпреки че превзема позицията, герман-
ската дивизия остава без една трета от танковете си, много от които са унищожени от
изтребител-бомбардировачи на британските военновъздушни сили.
Пустинният въздушен флот на Конингам продължава да атакува неуморно. Ритъмът,
който поддържат пилотите, е по-интензивен дори от този по време на Битката за Брита-
ния. Авиационното съединение, в което действат пилоти от много различни народности,
включва и „Груп дьо Шас Алзас“ 593 от „свободни французи“, със смесен състав от са-
молети. Конингам отчаяно се нуждае от изтребители „Спитфайър“, за да се сражават с
месершмитите, но министерството на военновъздушните сили в Лондон предпочита да
ги задържи за вътрешната отбрана. Неговият Пустинен въздушен флот се подпомага от
американска група бомбардировачи „B-24 Либърейтър“, които атакуват кораби на Оста
и пристанищата в Бенгази, Тобрук и Марса Матрух. Авиацията на Американската близ-
коизточна армия се сформира под командването на генерал-майор Луис Х. Бреретън и
включва групи както от изтребители, така и от бомбардировачи. Британски и американ-
ски сили действат съвместно за първи път.
Германците започват да се разколебават в очакванията си за лесна победа. Окинлек
контраатакува с подвижни групи и съсредоточава артилерията си с много добри резул-
тати. Новозеландската дивизия отново се отличава, като издебва идеалния момент за
внезапна контраатака срещу дивизия „Ариете“ и я принуждава да отстъпи в безпорядък.
През нощта на 3 юли Ромел заповядва „Панцерармее Африка“ да премине в отбрана. Тя
разполага с по-малко от петдесет танка, годни за използване в бой. Войниците му са
напълно изтощени, не им достигат боеприпаси и гориво. Той просто не може да си поз-
воли битка на постоянни силни удари.
Камъните, сипеите и пясъкът на линията Аламейн не са гостоприемна среда и за вой-
ниците от Осма армия. Измъчват ги вездесъщите пълчища мухи и пясъчните бури, ко-
ито вилнеят под напора на ветровете, както и изтощителната пустинна жега. Танковете
са буквално като пещи под ослепителното слънце. Нощем войниците се увиват плътно
в платнища, за да се предпазят от скорпиони. Страдат от дизентерия, която мухите раз-
пространяват, както и от пустинна разновидност на тропическите язви, които също
привличат тези стръвни насекоми. А всеки път, когато се опитват да ядат от месните си
консерви или стритите твърди бисквити с консистенция на гипс, почти неизбежно пог-
лъщат с тях някоя и друга муха. Единствената им утеха е да си приготвят чай, въпреки
че водата, която използват, му придава доста неприятен вкус. Нищо чудно, че мислите
на войниците обикновено са съсредоточени върху домашните гозби и удобства. Един

593
Global War Studies, т. 7, №. 2, 2010, с. 79.

290
пехотинец заявява пред другарите си, че „когато се прибере у дома, ще прекарва вре-
мето си в ядене на шоколадови сладоледи, докато седи на тоалетната чиния и се нас-
лаждава на лукса да дърпа веригата“594.
Осма армия също е твърде изтощена, за да се възползва от възможността за контра-
атака. Вместо това се концентрира върху укрепване на позициите си по линията с по-
мощта на една свежа австралийска бригада, докарана до хребета Рувейсат. Ромел ата-
кува отново на 10 юли. На север обаче 9-а австралийска дивизия, подкрепяна от една
бронирана бригада, извършва пробив срещу италианците край Ел Аламейн и ги обръща
в бягство. Най-важният им трофей е, че пленяват радиоразузнавателната част на самия
Ромел – удар, който на практика го оставя да действа на сляпо, след като германците
вече не са в състояние да разбият американския шифър. Американският военен аташе
Бонър Фелърс, който неволно е осигурил на германците най-надеждния източник за
тяхното разузнаване, е напуснал в края на юни.
През по-голямата част от юли двете страни извършват атаки и контраатаки в някакъв
военен вариант на играта „камък, ножица, хартия“. Ромел е възмутен от представянето
на повечето италиански формации, което става причина за ожесточени спорове между
съюзниците от Оста. Той се вижда принуден да раздели някои от своите формации, за
да ги вмъкне като „ребра на корсет“ в италиански дивизии. При това неговите разярени
протести относно недостатъчното попълване на запасите отново се оказват напразни,
защото британската авиация и флот за пореден път нанасят тежки загуби на конвоите и
пристанищните съоръжения на Оста. Грубо попарени са мечтите му, че превземането
на Тобрук и Марса Матрух ще реши неговите проблеми с един замах. През нощта на 26
юли наскоро сформираната Специална авиодесантна служба 595 атакува с джипове едно
летище край Фука и унищожава трийсет и седем самолета на земята, много от които са
транспортни машини „Юнкерс-52“. С тях общият брой на самолетите, унищожени през
този месец, става осемдесет и шест.
Постижението на Окинлек не трябва да се подценява. Той поне е спасил разнебите-
ната Осма армия от разгром и е стабилизирал линията, като в същото време е причинил
тежки загуби на германците. Чърчил вижда ситуацията в друга светлина. Той забелязва
само пропуснатите възможности и отказва да признае фактори като изтощението на
войниците и скандално незадоволителните качества на британските бронирани ма-
шини.

***

Министър-председателят, придружаван от генерал сър Алън Брук, пристига в Кайро

на 3 август на път за Москва, където отива, за да предупреди Сталин за отлагането на
Втория фронт. Британците смятат, че под тяхно въздействие американците най-после
са изоставили идеята за операция „Чук“ – атаката през Ла Манш с нахлуване на полу-
остров Котантен, толкова необмислено обещана на Молотов. През втората седмица на
юли обаче се забелязват бунтовни настроения сред американските началник-щабове и
военния министър Хенри Л. Смитсън. С убеждението, че британците тайно се противо-
поставят на всякаква инвазия в Северна Франция, те настояват за отхвърляне на прин-
ципа „първо Германия“ и преместване на фокуса върху Тихия океан.

594
Victor Gregg, Rifleman: A Front Line Life, London, 2011, с. 127.
595
Името е умишлено заблуждаващо, свързано с британска кампания за дезинформация, която цели да убеди Оста, че
в района действат парашутнодесантни войски.

291
 На 14 юли Рузвелт влиза в ролята си на главнокомандващ, за да ги вразуми. Да изп-
ратят войски за превземането на отделни острови в Тихия океан е точно това, на което
германците се надяват, пише той на Маршал, и няма „да се отрази върху ситуацията в
света тази или следващата година“ 596. Освен това определено няма да помогне на Русия
или Близкия изток. Още не е ясно дали не става дума за блъф, с който Маршал е целял
да принуди Британия да се обвърже с нахлуване през Ла Манш. Във всеки случай Мар-
шал и адмирал Кинг подновяват натиска по-късно през същия месец, когато посещават
Чърчил в Чекърс и се опитват да съживят операция „Чук“. Британците продължават да
се противопоставят решително. Твърдят, че това ще е катастрофа и не може да помогне
по никакъв начин на Червената армия.
Хари Хопкинс, който също е в Лондон, в частни разговори потвърждава мнението на
британците, че Рузвелт иска да види американски войски в действие в Северна Африка.
Маршал, от когото дългът най-после изисква да извлече максимална полза от неблаго-
дарната според него задача да воюват заради Британия, изпраща един от най-добрите
си щабни офицери, генерал-майор Дуайт Д. Айзенхауер, в Лондон, за да започне пла-
нирането на десанти в Северна Африка, с идеята да поеме цялостното командване.
Преди да продължи пътуването си до Съветския съюз, Чърчил е решен да въведе ред
в системата на командването в Близкия изток. Окинлек му казва, че не е разумно да
предприемат нова атака преди средата на септември, затова Чърчил го заменя с генерал
сър Харолд Александър като главнокомандващ. Освен това избира генерал-лейтенант
„Стрейфър“ Гот, командващия на XIII корпус, да поеме командването на Осма армия.
Въпреки че се е проявил като един от най-добрите командири в пустинята, Гот е измъ-
чен и деморализиран на този етап. Брук предлага вместо него генерал-лейтенант Бър-
нард Монтгомъри, но Чърчил е непреклонен. Ситуацията се разрешава от само себе си:
Гот загива, след като самолетът му е свален от един месершмит. В крайна сметка Мон-
тгомъри ще поеме командването.
Монтгомъри се гордее, че е различен от типичния старши офицер в британската ар-
мия. Впечатляващ е и контрастът между дребничкия, жилав генерал с клюнест нос и
скромния, аристократичен и безупречен Александър. Монти се отличава и по облеклото
си – предпочита безформени пуловери и рипсени панталони, допълнени по-късно от
черната барета на Кралския танков полк, която се превръща в негова запазена марка.
Във военно отношение той обаче е консерватор, убеден в необходимостта от педантич-
ната щабна работа и разгръщането на дивизии вместо неформалните бойни групи, как-
вито са възникнали по време на кампанията в пустинята. Той безсрамно кокетира с тъл-
пата – било то от войници или журналисти – въпреки пронизителния си глас и неспо-
собността да произнася добре „р“. Непушач и абсолютен въздържател, той е амбицио-
зен и безмилостен егоист, надарен с безкрайна самонадеяност, която понякога граничи
с глупостта. Тази самоувереност обаче, която успява да предаде на всеки срещнат, стои
в основата на неговата мисия да превърне тежко пострадалата Осма армия във военна
формация, която не се съмнява в победата. Командващите трябва да „се стегнат“ и да
няма повече „хленч“ и оспорване на заповеди.
Ситуацията, която Монтгомъри получава в наследство през август 1942 г., не е в ни-
какъв случай толкова бедствена, колкото я представя по-късно създаденият от него мит.
Германските и италианските дивизии на Ромел са понесли доста чувствителни удари в
сраженията през юли. Монтгомъри обаче с право е ужасен от пораженската нагласа на

596
Цит. в Roberts, Masters and Commanders, с. 233.

292
много от старшите офицери в щаба, макар и да греши в предположението си, че Окин-
лек споделя техните възгледи. Пропускът на Окинлек е, че не е осведомен за това наст-
роение сред „Габардиновите свине“, както бойните офицери наричат обитателите на
Близкоизточния щаб в Кайро. Монтгомъри обявява на Осма армия, че е наредил да се
изгорят всички извънредни планове за изтегляне. С доста театрални похвати той успява
да възстанови нейния дух и увереност чрез посещения и програми за обучение. Впечат-
лението за драматична промяна прави чудеса, въпреки че Монтгомъри си приписва ре-
дица нововъведения, започнали под ръководството на Окинлек.
Монтгомъри няма намерение да подготви прибързана офанзива, въпреки че подобна
предпазливост е станала основната причина за уволнението на Окинлек. Той обаче има
много по-хитър подход към министър-председателя. Всъщност Монтгомъри планира
по-продължителна подготовка, отколкото предполага определената от Окинлек дата в
средата на септември. Той е решен да изгради от армията си такава съкрушителна сила,
че победата да бъде на практика гарантирана. В това почти със сигурност има право,
защото Британия не би могла да понесе поредно фиаско.
Ромел е получил в подкрепление 164-та дивизия и една парашутна бригада, но знае,
че положението му е станало повече от несигурно. Войските му са твърде слаби, за да
продължават битката на изтощение срещу линията „Аламейн“. Вместо това той иска да
се изтегли, за да накара британците да напуснат позициите си, и да им наложи битка в
движение, в която неговите танкови войски биха имали преимущество. Продължава да
изпитва недостиг на транспортни средства и гориво, тъй като Кралската авиация и Крал-
ският флот потопяват товарните конвои с припаси един след друг. Измъчван от стрес и
яростно недоволство, той критикува с крайни и невъздържани изрази качествата на ита-
лианските войници, въпреки че някои формации, особено дивизията „Фолгоре“, се сра-
жават достойно.
През втората половина на август ролите се разменят: докато Мусолини и Кеселринг
пришпорват Ромел да започне офанзива колкото може по-скоро, той проявява пасив-
ност и песимизъм. На 30 август, чувствайки, че както действието, така и бездействието
го обрича на неуспех, Ромел предприема своя удар отдясно срещу южната част на ли-
нията, заета от Осма армия, с цел да я заобиколи откъм тила и да атакува хребета Алам
Халфа. Той знае, че най-големият риск е да остане без гориво, но Кеселринг е обещал,
че ще подготвят танкери и ще изпратят припасите по най-бързия начин.
Монтгомъри, запознат с плана на Ромел от дешифровките на „Ултра“, разполага бро-
нираните си формации в готовност да отбият удара, какъвто е бил в общи линии и пла-
нът на Окинлек. Разузнаването и рекогносцировката на Ромел са слаби. Щабът му е
подценил обхвата на минните полета, през които трябва да преминат на юг, и пропуска
да оцени възможната роля на Пустинния въздушен флот в предстоящата битка. Докато
двете му танкови дивизии се придвижват мъчително през минните полета, бомбардиро-
вачи и изтребител-бомбардировачи от ескадрилите на Конингам ги атакуват безмилос-
тно през нощта под светлината на осветителни бомби. Германските танкове, сбутани
накуп в тесните коридори, са сравнително лесни цели. Африканският корпус и Брони-
рана дивизия „Литорио“ успяват да се промъкнат едва на следващата сутрин и чак то-
гава настъплението на север към хребета Алам Халфа се ускорява. Ромел е насърчен да
продължи, а Кеселринг изпраща своите щуки да обстрелват отбранителните позиции
по-напред. Бавните и уязвими щуки обаче понасят тежки удари от ескадрилите на Пус-
тинния въздушен флот.

293
 Отбраната на хребета е добра и принуждава танковите дивизии да спрат. Ромел
очаква голяма контраатака на 1 септември, но Монтгомъри не иска да рискува своите
бронирани формации в каквито и да е атаки и задържа повечето от тях зад укритията на
техните позиции. Предприета е само една контраатака с бронирани машини. Тогава Ро-
мел получава най-лошата възможна новина. Танкерите, на които е разчитал, са били
атакувани с опустошителни последици. „Ултра“ за пореден път е позволила на британ-
ците да ги открият.
Ромел е в незавидно положение с танковите си дивизии, заседнали на открито между
линията „Аламейн“ на запад и британските бронирани сили на изток и юг, под посто-
янните удари на Пустинния въздушен флот. На 5 септември той дава заповед за изтег-
ляне. Като се изключи една безсмислена контраатака от XXX корпус на юг, Монтго-
мъри е пропуснал да се възползва от предложената възможност за съкрушителен удар.
Въпреки това отблъскването на Африканския корпус и щетите, които му нанася Пус-
тинният въздушен флот, допринасят много за повдигането на духа в Осма армия.
Ромел е спасил по-голямата част от войските си, но знае, че ходът на войната в Се-
верна Африка се е обърнал безвъзвратно срещу него, въпреки че все още няма представа
за очертаващата се заплаха в тила в резултат от плановете на Айзенхауер.

294
 22.
Операция „Блау“ - възобновяването на „Барба-
роса“
МАЙ-АВГУСТ 1942 Г.

Веднага щом снеговете започват да се топят през пролетта на 1942 г., скритите ужаси
на зимните боеве излизат наяве. Съветски военнопленници са принуждавани да погреб-
ват труповете на своите другари, убити по време на януарската офанзива. „Сега, когато
през деня става много топло, труповете се вмирисват и е време да ги заровим 597 – пише
до дома един германски войник върху хартия, взета от джоба на мъртъв комисар. Вой-
ник от 88-а пехотна дивизия съобщава, че след като превзели едно село през период на
бързо топене, телата на „около осемдесет германски войници от един разузнавателен
батальон с отрязани крайници и строшени черепи се показаха изпод снега. Повечето от
тях бяха изгорени“598.
Само че след като брезите се разлистват, а слънцето започва да изсушава подгизна-
лата земя, духът на германските офицери възкръсва по удивителен начин. Като че ли
ужасната зима не е била нищо повече от лош сън и те отново ще започнат да жънат
победа след победа. Танковите дивизии са преоборудвани, частите се попълват с подк-
репления и се подготвят складове с боеприпаси за лятна офанзива. Пехотният полк
„Гросдойчланд“, сведен до жалка останка в резултат от зимната катастрофа, сега се раз-
ширява и преобразува в моторизирана дивизия, с два танкови батальона и самоходни
оръдия. Дивизиите от „Вафен СС“ са издигнати до танкови формации, но множество
обикновени дивизии получават само попълнения, колкото да компенсират загубите. 599
Увеличава се напрежението между СС и армията. Един батальонен командир в 294-та
пехотна дивизия пише в дневника си за „голямата тревога, която всички ние чувстваме
заради мощта и значението на СС… В Германия вече се говори, че щом армията се
върне у дома с победа, СС ще я разоръжи на границата.“ 600
Много войници, които са били наградени с медал за зимната кампания, не са във
възторг от отличието. Те го наричат „Ордена на замръзналото месо“. В края на януари
са издадени нови указания до онези, на които е разрешен отпуск, за да се върнат в ро-
дината. „Вие сте под действието на военния закон – напомня им инструкцията, – и про-
дължавате да подлежите на наказание. Не говорете за оръжия, тактика или загуби. Не
говорете за недостатъчни дажби или несправедливости. Вражеското разузнаване с го-
товност ще се възползва от това.“601
Циничната нагласа на войниците се усилва със закъснелите доставки на цивилни
зимни дрехи, скиорски костюми и дамски кожени палта, които са дарени в резултат от
призива на Гьобелс да се осигурят топли дрехи за войниците на Източния фронт. Ми-

597
Sold. Fritz S., 1.5.42, 25.Inf.Div.(mot.), BfZ-SS 26 312.
598
Sold. Ferdinand S., 88.Inf.Div., BfZ-SS 05831 E.
599
„Гросдойчланд“ и дивизиите от СС: David M. Glantz and Jonathan House, When Titans Clashed, Lawrence, Kan., 1995,
с. 105.
600
Пленен дневник, ЦАФСБ 14/4/328, сс. 367–71.
601
Заповед от 31.1.42, ЦАМО 206/294/48, с. 346.

295
ризмата на топчета нафталин и образът на домовете, от които са дошли, само задълбо-
чават чувството, че са изоставени на чужда планета, където царят мръсотия и въшки.
Необятните размери на Съветския съюз ги смущават и потискат дълбоко. Същият капи-
тан от 294-та дивизия пише за „безкрайните необработени поля, без гори, само с по ня-
колко дървета тук-там. Унили колективни стопанства с разрушени къщи. Няколко
души, мръсни, дрипави, стоят край железопътната линия с равнодушни лица.“ 602
Докато Сталин още очаква Вермахтът да предприеме нов удар срещу Москва, Хит-
лер има твърде различни идеи. Тъй като знае, че оцеляването на Германия във войната
зависи от храната и най-вече от горивото, той възнамерява да затвърди контрола си над
Украйна и да превземе петролните находища на Кавказ. В този военен мъртвешки танц
Сталин се препъва в началото, а накрая Хитлер си поставя непосилна задача с катастро-
фални последици. За момента обаче всичко сякаш се развива благоприятно за фюрера.
На 7 май Единайсета армия на Манщайн в Крим контраатакува съветските сили, ко-
ито се опитват да излязат с настъпление от Керченския полуостров. Много от войниците
им се сражават храбро и са погребани в окопите си от германските танкове, които се
въртят на веригите си, за да ги запълнят с изринатата пръст. Катастрофата, която се
разиграва през следващите десет дни – почти изцяло по вина на Лев Мехлис, любимия
комисар на Сталин, – довежда до загубата на 176 000 души, 400 самолета, 347 танка и
4000 оръдия. Мехлис се опитва да хвърли вината върху войниците, особено азерските,
но в Кавказ се надига силна омраза вследствие на ужасните загуби. Мехлис е отстранен,
но Сталин скоро му намира друга длъжност. 603
Според германските описания войниците от Централна Азия били най-вероятните
дезертьори. „Обучават ги набързо и недостатъчно и ги изпращат на фронта. Те казват,
че руснаците стоят зад гърба им и ги избутват да вървят напред. Пресякоха реката през
нощта. Вървяха в кал и вода до коленете и ни гледаха със светнали очи. Едва в нашия
затвор можеха да се почувстват свободни. Руснаците вземат все повече мерки да пре-
дотвратят дезертьорството и бягствата от бойното поле. Сега съществуват така нарече-
ните караулни роти, които имат една-единствена задача: да не допуснат отстъпление на
собствените им части. Ако положението наистина е толкова лошо, тогава всички зак-
лючения за деморализацията на Червената армия са верни.“604
Скоро следва още по-тежка катастрофа от керченската. Маршал Тимошенко, подк-
репян от Никита Хрушчов, е предложил през март армиите от Югозападния и Южния
фронт да предотвратят всяка възможност за офанзива срещу Москва, като предприемат
атака за обкръжаване на Харков от две страни. Предвижда се това да съвпадне с изли-
зането от Керченския полуостров и да освободи обсадения гарнизон на Севастопол.
Ставката няма представа за германската мощ и приема, че войските и ще се изправят
отново срещу разнебитените части от зимата. Съветското военно разузнаване е пропус-
нало да забележи значително нарасналата сила на Група армии „Юг“, въпреки че много
от пренасочените към нея войски се състоят от румънски, унгарски и италиански фор-
мации, които са без изключение недостатъчно въоръжени и зле екипирани. Възобновя-
ването на „Барбароса“ ще бъде наречено „Фал Блау“ (операция „Синьо“). Германците
са информирани за приготовленията на Тимошенко за офанзива, въпреки че тя започва
по-рано, отколкото са очаквали. Техният план е да атакуват южно от Харков, за да обк-
ръжат Барвенковския клин, прорязан от Червената армия по време на януарската и

602
Пленен дневник, ЦАФСБ 14/4/328, сс. 367–71.
603
Мехлис: Montefiore, Stalin: The Court of the Red Tsar, с. 365.
604

296
офанзива. Планът носи кодовото название операция „Фридерикус“ и е подготвителната
фаза към „Блау“.
На 12 май, пет дни след неуспялата атака от Керченския полуостров, започва офан-
зивата на Тимошенко. Южната част на неговите клещи пробива защитата на една слаба
охранителна дивизия и напредва с петнайсет километра през първия ден. Съветските
войници са удивени, когато на превзетите от тях позиции виждат с очите си охолството
на германците, които имат достъп до разкошни удоволствия като шоколад, консерви с
месо и сардини, бял хляб, коняк и цигари. Жертвите от тяхна собствена страна обаче са
много. „Ужасно беше да подминаваме тежко ранени хора, които умираха от загуба на
кръв и молеха за помощ с викове или шепот, а ние не можехме да направим нищо“ 605 –
пише Юрий Владимиров, член на противотанкова батарея.
Северната част на офанзивата е лошо координирана и привлича постоянни атаки от
Луфтвафе. „Настъпвахме от Волчанск към Харков и виждахме комините на прочутия
тракторен завод – пише съветски войник от 28-а армия. – Германската авиация не ни
оставяше на мира, бомбардираше ни непрекъснато от три сутринта до вечерта с два часа
обедна почивка. Бомбите разрушаваха всичко.“606 Командването е объркано, не дости-
гат боеприпаси. „Дори военният трибунал трябваше да се бие“ – добавя войникът.
Тимошенко разбира, че е нападнал германците, докато са подготвяли собствена
офанзива. Той обаче не подозира, че е на път да влезе в капан. Генерал-лейтенант Па-
улус, талантлив щабен офицер, който никога не е командвал войскова част, е стреснат
от устрема, с който Тимошенко атакува неговата Шеста армия. Шестнайсет от батальо-
ните му понасят сериозни удари в боевете, които се разиграват под проливни пролетни
дъждове. Генерал-фелдмаршал Фон Бок обаче вижда в тази ситуация възможността за
голяма победа. Той убеждава Хитлер, че с придвижване на Първа танкова армия на
Клайст могат да блокират силите на Тимошенко в Барвенковския клин от южната
страна. Хитлер подхваща идеята с ентусиазъм и си приписва авторството и. Клайст
предприема удар преди разсъмване на 17 май.
Тимошенко се обажда в Москва да поиска подкрепления, но още не е осъзнал в колко
опасно положение се намира. Накрая, през нощта на 20 май, той убеждава Хрушчов да
телефонира на Сталин, за да поиска отмяна на офанзивата. Свързват Хрушчов с дачата
в Кунцево. Сталин казва на Георгий Маленков, секретаря на Централния комитет, да
поеме разговора. Хрушчов настоява да говори със самия Сталин. Сталин отказва и инс-
труктира Маленков да разбере какво искат от него. Когато чува каква е причината, той
се провиква: „Военните заповеди трябва да се изпълняват“ 607 и нарежда на Маленков да
сложи край на разговора. Твърди се, че оттогава датира омразата на Хрушчов към Ста-
лин, довела до страстното му изобличение срещу диктатора на XX партиен конгрес през
1956 г.
Минават още два дни, докато Сталин разреши отмяна на офанзивата, но дотогава по-
голямата част от съветските 6-а и 57-армия е обкръжена. Войниците правят отчаяни
опити да пробият обкръжението, дори го щурмуват, хванати за ръце, и резултатът е
ужасно клане. Пред германските позиции се издигат купчини от трупове. Небето се е
прояснило, което осигурява идеална видимост на Луфтвафе. „Стотици наши пилоти ра-
ботят денем и нощем – пише войник от 389-а пехотна дивизия. – Целият хоризонт е

605
Владимиров, Война солдата-зенитчика, с. 234.
606
Евгений Фьодорович Окишев, в Драбкин (ред.), Священная война, с. 210.
607
Сталин, Тимошенко и Хрушчов: Montefiore, Stalin: The Court of the Red Tsar, сс. 366–7.

297
забулен от дим.“608 Въпреки битката Юрий Владимиров се заслушва в песента на чучу-
лигата в горещия безоблачен ден. После обаче чува вик: „Танкове! Идват танкове!“ 609 и
хуква да се скрие в окопа.
Краят е близо. За да се спасят от незабавна екзекуция, комисарите свалят отличител-
ните си униформи и обличат дрехите на мъртви червеноармейци. Освен това избръсват
главите си, за да приличат повече на обикновени войници. Когато се предават, войни-
ците забиват щиковете на оръжията си в земята. „Приличаха на вълшебна гора след го-
лям пожар, в който всички дървета са останали без листа“ – пише Владимиров. Минава
му мисълта за самоубийство – мръсен и пълен с въшки, той знае какво предстои, – но
се оставя да го пленят. Между изоставените каски и противогази войниците събират
ранените и стъкмяват за тях импровизирани носилки от платнища. После германските
войници подкарват гладните и изтощени мъже в колони от пет души в редица.
Пленени са 240 000 души заедно с 2000 полеви оръдия и по-голямата част от налич-
ните танкове. Един командващ на армия и много други офицери се самоубиват. Както
Клайст забелязва след битката, мястото е толкова задръстено от трупове на хора и коне,
че щабният му автомобил едва успява да мине между тях.
Втората битка за Харков е страшен морален удар за Съветския съюз. Хрушчов и Ти-
мошенко са сигурни, че ще бъдат екзекутирани. Макар че са приятели, те започват да
се обвиняват взаимно, а нервите на Хрушчов явно са разстроени. В характерния си стил
Сталин просто го унижава, като изтръсква пепелта от лулата си върху плешивото му
теме и казва, че според римската традиция командир, който е изгубил битка, трябвало
да си посипе главата с пепел в знак на покаяние.
Германците ликуват, но тази победа има една опасна последица. След като е искал
да се изтегли на ранните етапи от битката, Паулус се изпълва с благоговение пред про-
зорливостта на Хитлер, с която си обяснява неговата заповед да се държат, докато
Клайст подготвя фаталния удар. Паулус е страстно привързан към реда и с дълбоко на-
саден респект към йерархията на командването. Тези качества, в съчетание с новия при-
лив на възхищение към Хитлер, ще изиграят значителна роля в критичния момент шест
месеца по-късно при Сталинград.
Въпреки опасността, която заплашва самото оцеляване на Съветския съюз през тази
година, Сталин продължава да бъде загрижен предимно за следвоенните граници. Аме-
риканците и британците отхвърлят исканията му да признаят съветската граница от юни
1941 г., която включва балтийските държави и Източна Полша. През пролетта на 1942
г. обаче Чърчил размисля. Не му е чужда идеята да се съгласи с това искане, за да за-
държи Сталин във войната, въпреки че то е в скандално противоречие с Атлантическата
харта, която гарантира правото на самоопределение. Рузвелт и неговият държавен сек-
ретар Съмнър Уелс отказват с възмущение да подкрепят предложението на Чърчил. По-
късно през войната обаче Чърчил ще се противопостави на имперския проект на Сталин,
докато Рузвелт ще е склонен да го приеме.
Отношенията между Западните съюзници и Сталин е неизбежно да бъдат обреме-
нени от подозрения. Чърчил специално е обещал много повече военни припаси, откол-
кото Британия е способна да достави. Най-зловредно за Големия съюз обаче е пагубното
уверение на американския президент към Молотов през май, че ще открият втори фронт
до края на годината. Склонен към параноя, Сталин си внушава, че капиталистическите
държави просто искат да стоят настрана и да чакат, докато Съветският съюз губи сили.

608
Sold. Heinrich R., 20.5.42, 389.Inf.Div., BfZ-SS 43 260.
609
Владимиров, Война солдата-зенитчика, с. 300.

298
Манипулативният Рузвелт е съобщил на Молотов чрез Хари Хопкинс, че самият той
подкрепя откриването на втори фронт през 1942 г., но генералите му са против тази
идея. Рузвелт, изглежда, е бил готов да каже всичко, за да задържи Съветския съюз във
войната независимо от последиците. А когато става ясно, че Съюзниците нямат наме-
рение да нахлуят във Франция през тази година, Сталин остава с впечатлението, че е
бил изигран.
Чърчил е този, който поема основната тежест на негодуванието на Сталин заради
неизпълнените обещания. Двамата с Рузвелт са проявили наистина крайна непредпаз-
ливост, но Сталин отказва да признае наличието на каквито и да е реални трудности.
Загубите, които понасят арктическите конвои до Мурманск, изобщо не влизат в смет-
ките му. Конвоите с обозначение PQ610, които започват да плават от Исландия до Мур-
манск през септември 1941 г., са изправени пред ужасни опасности. През зимата кора-
бите се покриват с лед и морето е коварно, а през лятото, когато нощта е кратка, те са
уязвими за германски въздушни атаки от бази в Северна Норвегия, а са и под постоянна
заплаха от нападение на германски подводници. Една четвърт от корабите от PQ-13 през
март са потопени. Под натиска на Чърчил през май Адмиралтейството изпраща PQ-16,
макар и с риск едва половината кораби да стигнат до местоназначението. Премиерът не
си прави илюзии за политическите последствия, които би имало спирането на курсо-
вете. В този случай потъват само шест от трийсет и шест кораба.
Следващият конвой, PQ-17, най-големият, изпратен до Съветския съюз, се превръща
в една от най-тежките морски катастрофи от войната. От разузнаването постъпват пог-
решни сведения, че германският линеен кораб „Тирпиц“, заедно с „Адмирал Хипер“ и
„Адмирал Шеер“, са отплавали от Тронхайм, за да нападнат конвоя. Въз основа на тези
данни Първият морски лорд, адмирал сър Дъдли Паунд, издава заповед конвоят да се
разпръсне на 4 юли. Последиците са гибелни. Двайсет и четири от общо трийсет и девет
кораба са потопени от самолети и подводници, в резултат от което са загубени 100 000
тона танкове, самолети и автомобили. След загубата на Тобрук в Северна Африка, в
комбинация с германското настъпление в Кавказ, британците започват да мислят, че в
крайна сметка може и да загубят войната. Всички други конвои за лятото са отменени
за голямо неудоволствие на Сталин.
След като съветските войски на Керченския полуостров са унищожени, Манщайн
обръща своята Единайсета армия срещу пристанището и крепостта на Севастопол. Ма-
сираният артилерийски обстрел и въздушната бомбардировка на щуките не успяват да
изтласкат защитниците, които продължават борбата от пещери и тунели, вкопани дъл-
боко в скалите. Според една твърде несигурна версия германците използвали дори хи-
мически оръжия, за да ги прогонят оттам. В Луфтвафе са твърдо решени да сложат край
на притеснителните атаки от съветски бомбардировачи. „Сериозно ще покажем на рус-
наците какво означава да си правят шеги с Германия“ 611 – пише един старши ефрейтор.
Съветски партизани извършват набези в германския тил; една група взривява един-
ствената железопътна линия през Перекопския провлак. Германците вербуват антисъ-
ветски настроени кримски татари да помогнат за залавянето им. Манщайн докарва едно
чудовищно 800-милиметрово обсадно оръдие, монтирано върху железопътни вагони, за
да обстрелва развалините на великата крепост. „Мога само да кажа, че това вече не е

610
Съкратено обозначение за Америка, Британия, Канада и Австралия.
611
O’Gefr. Karl H., Aufkl.Stffl .4 (F) 122, 7.6.42, BfZ-SS L 28 420.

299
война, а разрушаването на два светогледа“ 612 – пише войник от една мотоциклетна ра-
зузнавателна рота.
Най-резултатната тактика на Манщайн е да предприеме изненадваща атака с десан-
тни лодки през Северния залив, като обкръжава по фланга първата линия на отбрана.
Войниците и моряците от Черноморския флот не се предават. Политическите офицери
свикват събрания, за да им кажат, че имат заповед да издържат докрай. Противовъздуш-
ните батареи са преобразувани в противотанкови, но противникът взривява оръдията
едно след друго. „Експлозиите се сляха в една, гигантска и непрекъсната – разказва член
на морската пехота. – Вече не можеха да се различат отделните взривове. Бомбардиров-
ката започваше рано сутринта и свършваше късно вечерта. Избухващите бомби и сна-
ряди погребваха войници и ние трябваше да ги изравяме пак, за да продължим битката.
Всичките ни телефонни техници бяха убити. Скоро беше улучено последното ни зе-
нитно оръдие. Преминахме към „пехотна защита“ от кратери, издълбани от бомбите.
Германците ни изтласкаха до морето и ние трябваше да се спускаме с въже до под-
ножието на скалите. Знаейки, че сме там, германците започнаха да хвърлят труповете
на нашите другари, загинали в битката, както и горящи бурета с катран и гранати. Си-
туацията беше безнадеждна. Реших да тръгна по брега към Балаклава, да преплувам
залива през нощта и да бягам към хълмовете. Организирах група от морската пехота.
Не успяхме обаче да изминем повече от километър.“ 613 Германците ги пленяват.
Битката за Севастопол продължава от 2 юни до 9 юли и германските загуби също са
сериозни. „Загубих много другари край мен – пише един унтерофицер след края на сра-
женията. – Веднъж посред боя плаках като дете за един от тях.“ 614 Когато най-после
битката приключва, ликуващият Хитлер повишава Манщайн във фелдмаршал. Той иска
Севастопол да стане главната германска военноморска база в Черно море и столица на
Крим, който трябва да бъде напълно германизиран. Само че огромното усилие за прев-
земането на Севастопол, както самият Манщайн отбелязва, отклонява част от наличните
войски за операция „Синьо“ в критичен момент.
Сталин получава подробно предупреждение за предстоящата германска офанзива в
Южна Русия по щастливо стечение на обстоятелствата, но го отхвърля като дезинфор-
мация, също както е пренебрегнал разузнавателната информация за „Барбароса“ година
по-рано. На 19 юни германският щабен офицер майор Йоахим Райхел, който носи със
себе си плановете за „Фал Блау“, е свален при полет със самолет „Физелер-Щорх“ зад
съветските линии. Сталин обаче, сигурен, че основната германска атака ще бъде насо-
чена към Москва, решава, че документите са подправени. Когато научава за това па-
губно изтичане на информация, Хитлер в гнева си уволнява командващите на корпуса
и дивизията на Райхел. По това време обаче са предприети вече предварителни атаки,
които да осигурят изходната линия на офанзивата източно от река Донец.
На 28 юни Втора армия и Четвърта танкова армия на Хот атакуват на изток в посока
към Воронеж по горното течение на Дон. Ставката изпраща два танкови корпуса, но
заради лошите радиовръзки те се лутат на открито, където атакуващи щуки им нанасят
тежки повреди. Сталин, най-после убеден, че германците няма да се отправят към Мос-
ква, издава заповед, че Воронеж трябва да бъде задържан на всяка цена.

612
O’Gefr. Kurt P., Radf.Rgt.4, 15.6.42, BfZ-SS 29 962.
613
Ю. С. Наумов, Трудная судьба защитников Севастополя (1941–1942), Нижни Новгород, 2009, с. 15.
614
Uffz. Arnold N., 377.Inf.Div., 8.7.42, BfZ-SS 41 967.

300
 Операция „Блау", юни – ноември 1942 г.

След това Хитлер се намесва в плановете за операция „Синьо“. Първоначалният за-

мисъл е тя да се проведе на три етапа. Първият е превземането на Воронеж. Следващият
предвижда Шеста армия на Паулус да обкръжи съветските войски в големия завой на
Дон, след което да продължи в настъпление към Сталинград, за да защити левия фланг.
На този етап целта не е непременно да превземат града, а да стигнат до него или „поне

301
на разстояние за ефективна стрелба на нашите тежки оръжия“ 615, така че да не може да
се използва като комуникационен или оръжеен център. Едва тогава Четвърта танкова
армия ще се насочи на юг, за да се присъедини към Група армии А на генерал-фелдмар-
шал Лист при нейната атака в Кавказ. Хитлер обаче в нетърпението си решава, че една
танкова група е достатъчна, за да завърши битката при Воронеж. Останалите танкови
войски на Хот трябва да се насочат на юг. Само че оставеният при Воронеж корпус няма
силата да преодолее яростната отбрана. Червената армия показва с какво упорство е
способна да се сражава в улични боеве, където германците губят предимството да ма-
неврират с бронираните си части, подкрепени от авиацията си, която превъзхожда про-
тивниковата.
Хитлер пренебрегва опасенията на генералите си и първоначално „Блау “ като че ли
бележи триумфални успехи. Германските армии настъпват с голяма скорост, което из-
пълва командващите на танковите войски със свирепа радост. В лятната жега земята е
суха и те се придвижват с добро темпо, докато нахлуват на югоизток. „Докъдето поглед
стига – пише един военен кореспондент – през степта се носят бронирани и полугъсе-
нични машини. Знамена трептят в знойния следобеден въздух.“ 616 През един ден е ре-
гистрирана температура „53 градуса на слънце“ 617. Единственият им повод за недовол-
ство е, че нямат достатъчно превозни средства и често се налага да спират поради не-
достиг на гориво.
В опит да забавят германското настъпление съветски самолети хвърлят запалителни
вещества през нощта, за да запалят пожар в степта. Натискът на германците продъл-
жава. Те бързо обхождат във фланг поставените в окопи и замаскирани съветски тан-
кове и ги унищожават. Пехотинци от Червената армия, скрити в снопове царевица, се
опитват да окажат съпротива, но танковете просто ги прегазват с веригите си. Танкови
части се отбиват в села от варосани къщици със сламени покриви, където извършват
набези за яйца, мляко, мед и домашни птици. Антисъветски настроените казаци, които
са посрещнали с радост германците, откриват, че те злоупотребяват безсрамно с гостоп-
риемството им. „За местните хора ние идваме като освободители – пише с горчивина
един старши ефрейтор, – защото ги освобождаваме от последните им зърна царевица,
зеленчуци, олио за готвене и така нататък.“618
На 14 юли войски от Групи армии А и B се срещат в Милерово, но гигантските обк-
ръжения, които Хитлер очаква, не се осъществяват. След Барвенковския „котел“ в мис-
ленето на Ставката е намерил място известен реализъм. Съветските командващи изтег-
лят армиите си, преди да бъдат обкръжени. Затова планът на Хитлер да обкръжи и уни-
щожи съветските армии на запад от река Дон не може да се изпълни.
Ростов на Дон, портата към Кавказ, пада на 23 юли. Хитлер веднага издава заповед,
че Седемнайсета армия трябва да превземе Батуми, докато Първа и Четвърта танкови
армии трябва да се отправят към петролните находища на Майкоп и Грозни, столицата
на Чечения. „Ако не завладеем Майкоп и Грозни – заявил е Хитлер пред генералите
си, – тогава трябва да сложа край на войната.“ 619 Сталин, разтърсен от откритието, че
неговите предвиждания за нова офанзива срещу Москва са били толкова погрешни, и
осъзнал, че Червената армия не разполага с достатъчно войски в Кавказ, изпраща Лав-
рентий Берия да сплаши неговите генерали.

615
Weisung Nr. 41, цит. в Below, Als Hitlers Adjutant, с. 309.
616
Clemens Podewils, Don und Volga, Munich, 1952, с. 47.
617
Helmuth Groscurth, Tagebücher eines Abwehroffi ziers, Stuttgart, 1970, с. 527.
618
O’Gefr. Fritz W., Ldsschutz.Btl.389, 9.7.42, BfZ-SS 05 951.
619
Friedrich Paulus, Ich stehe hier auf Befehl, Frankfurt am Main, 1960, с. 157.

302
 Паулус вече получава заповед да превземе Сталинград с Шеста армия, докато левият
му фланг покрай Дон ще бъде защитаван от Четвърта румънска армия. Неговите пе-
хотни дивизии са в поход от шестнайсет дни без почивка. А XXIV танков корпус на
Хот, който е напредвал стремително на юг към Кавказ, сега има заповед да тръгне об-
ратно, за да подпомогне атаката на Сталинград. Манщайн е изумен, когато разбира, че
неговата Единайсета армия, след като е осигурила Крим, трябва да бъде изпратена на
север за нова офанзива на Ленинградския фронт. За пореден път Хитлер не успява да
съсредоточи войските си точно в момента, когато се опитва да завладее обширна нова
територия.
На 28 юли Сталин издава своята Заповед № 227, озаглавена „Ни шагу назад“, „Нито
крачка назад“, съставена от генерал-полковник Александър Василевски. „Паникьорите
и страхливците трябва да се унищожават на място. Отстъпническото мислене трябва да
бъде решително изкоренено. Армейските командири, които позволяват своеволно изос-
тавяне на позиции, трябва да се отстраняват и да се изпращат незабавно на съд пред
военен трибунал.“620 Във всяка армия трябва да се сформират заградителни отряди, за
да разстрелват всеки, който отстъпва. Същия месец наказателните батальони са попъл-
нени с 30 000 затворници от Гулаг на възраст до 40 години, макар и слаби и недохра-
нени.621 През тази година измират 352 560 лагерници в Гулаг – една четвърт от цялото
му население.
Безпощадната Заповед № 227 довежда до възмутителни несправедливости, когато
някои нетърпеливи генерали се разбързват да търсят изкупителни жертви. Един диви-
зионен командир заповядва на полковник, чийто полк не напредва достатъчно бързо, да
разстреля някого. „Това не е профсъюзно събрание – казва генералът. – Това е война.“
Полковникът избира лейтенант Александър Ободов, командира на минометната рота,
който е спечелил възхищението на войниците.
Полковият комисар и един капитан от Специалното подразделение на НКВД аресту-
ват Ободов. „Другарю комисар, аз винаги съм бил добър човек“ 622 – казва Ободов, който
не може да повярва, че го очаква такава съдба. „Двамата офицери, които го арестуваха,
се вбесиха и започнаха да стрелят срещу него – разказва негов приятел. – Саша се опит-
ваше да отблъсне куршумите с ръце, сякаш бяха мухи. След третия изстрел рухна на
земята.“
Още преди Шеста армия на Паулус да стигне до големия завой на река Дон, Сталин
създава Сталинградски фронт и въвежда военно положение в града. Ако германците
преминат Волга, страната ще бъде разцепена на две. Вече е застрашена англо-американ-
ската снабдителна линия през Иран, точно след като британците са отменили изпраща-
нето на конвои до Северна Русия. Жени и дори ученички са изведени да копаят проти-
вотанкови траншеи и насипи, за да предпазят резервоарите за петрол край Волга. Прис-
тигнала е 10-а стрелкова дивизия от НКВД, за да контролира пунктовете за преминаване
на Волга и да въдвори дисциплина в града, обхванат от нарастваща паника. Сталинград
вече е застрашен от Шеста армия на Паулус в завоя на Дон и от Четвърта танкова армия
на Хот, която Хитлер е изпратил внезапно на север, за да ускори превземането на града.
Призори на 21 август пехотинци от LI корпус прекосяват Дон с десантни лодки. Оси-
гуряват плацдарм, построяват понтонни мостове над реката и на следващия следобед
16-а танкова дивизия на генерал-лейтенант Ханс Хубе започва да преминава с грохот

620
ЦАМО 48/486/28, с. 8.
621
ГАРФ 9401/1a/128, с. 121.
622
Ефим Абелевич Голбрайх, в Драбкин (ред.), Священная война, сс. 114–15.

303
отсреща. Непосредствено преди разсъмване на 23 август главният танков батальон на
Хубе под командването на полковник Хиацинт граф Щрахвиц настъпва в посока към
изгряващото слънце и Сталинград, който се намира само на 65 километра на изток.
Просторната Донска степ, покрита с опърлена от слънцето трева, е твърда като камък.
Само деретата („балки“) по пътя им забавят тяхното стремително настъпление. Щабът
на Хубе обаче внезапно спира, след като е получил съобщение по радиовръзката. Оста-
ват да чакат с изключени двигатели, докато се появява един „Физелер-Щорх“, който
описва кръг и се приземява до щабната кола на Хубе. От него слиза генерал Волфрам
Фрайхер фон Рихтхофен, бруталният командващ на Четвърти въздушен флот с харак-
терната си обръсната глава. Той съобщава на Хубе, че има заповед от Щаба на фюрера
да атакува Сталинград с целия си въздушен флот. „Възползвайте се от нас днес! – казва
Рихтхофен на Хубе. – Ще имате подкрепата на 1200 самолета. Утре не мога да ви обе-
щая подобно нещо.“623 Няколко часа по-късно германските танкови екипажи започват
да махат с възторг, когато виждат многочислените ескадрили от самолети „Хайнкел
111“, „Юнкерс 88“ и „Щука“ да летят над тях в посока към Сталинград.
Тази неделя, 23 август 1942 г., е ден, който сталинградчани няма никога да забравят.
Без да подозират за близостта на германските войски, цивилни си устройват пикник под
слънцето на Мамаев курган – голямата татарска надгробна могила, която се издига в
центъра на града, заемащ над 30 километра по протежение на извития западен бряг на
Волга. Изнесени на улиците високоговорители предават предупреждения за въздушни
атаки, но едва когато противовъздушните батареи започват да стрелят, хората хукват да
търсят убежище.
Самолетите на Рихтхофен започват „килимни бомбардировки“, като прииждат на
смени. „Късно следобед – пише той в дневника си – започна моята двудневна голяма
атака срещу Сталинград, с добри запалителни резултати от самото начало.“ 624 Улучени
са резервоари с петрол, които избухват в огнени кълба и образуват огромни стълбове
дим, видими от повече от 150 километра. Хвърлените хиляда тона бомби и запалителни
смеси превръщат града в ад. Високите жилищни сгради, гордостта на града, са разру-
шени и изтърбушени. Това е най-концентрираното въздушно нападение през цялата
война на изток. В града, чието население е нараснало до приблизително 600 000 с бе-
жанците, около 40 000 души загиват през първите два дни в резултат от въздушната
атака.
Войниците от 16-а танкова дивизия на Хубе махат с ръце и приветстват самолетите
при връщането им, а щуките в отговор надуват своите сирени. Късно следобед танко-
вият батальон на Щрахвиц наближава Волга малко по на север от града. Тогава обаче
попада под огъня на противовъздушните батареи с техните 37-милиметрови оръдия със
свалени надолу стволове за стрелба по наземни цели. Младите жени на оръдията, сред
които много студентки, продължават борбата, докато са избити до една. Танковите ко-
мандири откриват с потрес и чувство на неудобство от какъв пол са били защитниците.
Германците са изминали целия път от Дон до Волга за един-единствен ден и това
изглежда голямо постижение. Вече са стигнали до това, което смятат за границата на
Азия и в същото време – крайната цел на Хитлер, линията Архангелск-Астрахан. Много
от тях смятат, че войната почти е завършила. Фотографират се в триумфални пози на
танковете си и снимат стълбовете дим, които се издигат от Сталинград. Един от асовете

623
Podewils, Don und Volga, с. 107.
624
Richthofen KTB, 23.8.42, BA-MA N671/2/7/9, с. 140.

304
в изтребителната авиация на Луфтвафе и неговият придружаващ пилот, когато забеляз-
ват танковете на земята, завъртат самолетите си около оста в поздрав за победата.
Един командир, застанал отгоре на танка си на високия западен бряг на Волга, се
взира отвъд реката през своя бинокъл. „Загледахме се в необятната степ, простряна към
Азия, и тя ме зашемети – спомня си той. – Тогава обаче не можех да мисля много дълго
за това, защото трябваше да атакуваме друга противовъздушна батарея, която откри
огън срещу нас.“625 Храбростта на младите жени се превръща в легенда. „Това беше
първата страница от отбраната на Сталинград“ – пише Василий Гросман, който научава
за случилото се от свидетели съвсем скоро след това.
През това кризисно лято за Големия съюз Чърчил решава, че трябва да посети Ста-
лин, за да обясни лично причините за отмяната на конвоите, както и защо за момента е
невъзможен втори фронт. Той търпи силни критики и в родината след падането на Тоб-
рук и тежките загуби в Битката за Атлантика. Затова Чърчил не е в най-подходящото
настроение за поредица от мъчителни срещи със Сталин.
Той лети от Кайро през Техеран за Москва, където пристига на 12 август. Преводачът
на Сталин гледа как Чърчил приема почетния караул с издадена напред брадичка, взи-
райки се „напрегнато във всеки войник, сякаш за да прецени на какво са способни съ-
ветските бойци“626. За първи път този заклет анти-болшевик стъпва на тяхна територия.
Придружава го Авърел Хариман, който представлява Рузвелт на преговорите, но се на-
лага да влезе в първата кола сам заедно с неприветливия Молотов.
Същата вечер Чърчил и Хариман са закарани в мрачния, строг апартамент на Сталин
в Кремъл. Британският премиер пита каква е военната ситуация. Това е добре дошло за
Сталин. Той описва в детайли крайно опасните събития на юг точно преди момента,
когато Чърчил трябва да обясни защо откриването на втори фронт трябва да се отложи.
Чърчил започва с описание на голямото натрупване на войски в Обединеното кралс-
тво. После преминава към стратегическата бомбардировъчна офанзива с масираните
атаки срещу Любек и Кьолн, защото знае, че това ще допадне на Сталин, който жадува
за възмездие. Чърчил се опитва да го убеди, че германските войски във Франция са
твърде силни, за да могат Съюзниците да предприемат операция през Ла Манш преди
1943 г. Сталин протестира енергично и „оспори числата, които Чърчил цитира относно
размера на германските сили в Западна Европа“. Той заявява презрително, че „който не
желае да поема рискове, не може никога да спечели война“.
Надявайки се да разсее гнева на Сталин, Чърчил излага плановете за десанти в Се-
верна Африка, за които се опитва да получи съгласието на Рузвелт през главата на ге-
нерал Маршал. Взема лист хартия и рисува крокодил като илюстрация на идеята, че ще
атакуват „най-уязвимото място“ на звяра. Сталин обаче не е удовлетворен от това пред-
ложение, което трябва да замести втория фронт. А когато Чърчил споменава възмож-
ността за нахлуване на Балканите, Сталин веднага разбира, че реалната цел е да се пре-
дотврати окупирането им от Червената армия. Все пак срещата завършва в по-добра
атмосфера, отколкото Чърчил е очаквал.
На следващия ден обаче острите думи, с които Сталин порицава вероломството на
Съюзниците, и упорството, с което Молотов повтаря всички негови обвинения, ядосват
и угнетяват Чърчил толкова много, че се налага Хариман в продължение на няколко
часа да успокоява духовете. На 14 август Чърчил изразява нежелание да продължи пре-

625
Разговор с генерал-лейтенант в оставка Бернд Фрайхер Фрайтаг фон Лорингхофен, 23.10.95.
626
Berezhkov, History in the Making, с. 193.

305
говорите и да почете банкета, подготвен в негова чест на тази вечер. Британският пос-
ланик сър Арчибалд Кларк Кер, жизнерадостна и ексцентрична личност, едва успява да
го разубеди. Все пак Чърчил настоява да отиде облечен в своя „комбинезон“, който
Кларк Кер оприличава на детско гащеризонче, докато всички съветски функционери и
генерали ще носят парадните си униформи.
Вечерята във величествената Екатерининска зала продължава след полунощ, с де-
ветнайсет блюда и постоянни тостове, повечето по инициатива на Сталин, който проя-
вява желание да се чукат с чаши за здраве. „Той има неприятно студено, хитро лице със
застинал израз – пише в дневника си сър Алън Брук – и всеки път, когато го погледна,
мога да си представя как изпраща хора на смърт, без да му мигне окото. От друга страна,
няма съмнение, че притежава бърз ум и истинско разбиране по основните въпроси на
войната.“627
Следващият ден отново изисква от Кларк Кер да приложи целия си чар и умение да
убеждава. Чърчил е вбесен от съветските обвинения в страхливост по отношение на
британците. След края на срещата обаче Сталин го кани в кабинета си на вечеря. Ат-
мосферата скоро се променя и напрежението отслабва благодарение на алкохола и едно
посещение на дъщерята на Сталин, Светлана. Сталин става дружелюбен, разменят се
шеги, и Чърчил неочаквано вижда съветския тиранин в изцяло нова светлина. Той стига
до убеждението, че е спечелил приятел в лицето на Сталин, и заминава от Москва на
следващия ден, изпълнен с радост от своя успех. Чърчил, за когото емоциите често са
по-реални от фактите, е пропуснал да разбере, че Сталин е по-ловък даже от Рузвелт,
що се отнася до манипулирането на хората.
В родината го очакват още лоши новини. На 19 август управлението на съвместните
операции под командването на лорд Луис Маунтбатън е предприело сериозен набег
срещу Диеп на северното крайбрежие на Франция. В операция „Юбилей“ участват
малко повече от 6000 души, повечето от които канадски войници. Тя включва и част от
„свободните французи“ и един американски десантно-разузнавателен батальон. В ран-
ните часове на деня източната десантна група попада на германски конвой и по този
начин Вермахтът получава предупреждение за атаката. Потопени са един миноносец и
трийсет и три десантни плавателни средства. Унищожени са всички свалени на брега
танкове, а канадските пехотинци се оказват приклещени на брега между силната отб-
рана и заграждения от бодлива тел.
Нападението, при което са дадени над 4000 жертви, служи като горчив, макар и оче-
виден, урок. То убеждава Съюзниците, че не могат да превземат защитени пристанища
откъм морето, че десантите трябва да са предшествани от масиран обстрел от въздуха и
морето и най-важното – че не могат да предприемат инвазия в Северна Франция преди
1944 г. Сталин за пореден път ще бъде разярен от отлагането на единствената операция,
която за него има стойност на втори фронт. Катастрофата обаче създава и едно сериозно
предимство. Тя създава у Хитлер убеждението, че неговият „Атлантически вал“, както
ще го нарече скоро, е на практика непревземаем и че войските му във Франция могат
лесно да се справят с нахлуване.
В Съветския съюз новината за нападението в Диеп дава храна на надеждата, че с това
започва откриването на втори фронт, но оптимизмът скоро се превръща в горчиво разо-
чарование. Операцията се възприема като дребна външнополитическа отстъпка. Вто-
рият фронт се превръща в двойно оръжие за съветската пропаганда – от една страна,
символ на надежда за населението като цяло, а от друга – средство за засрамване на
627
Alanbrooke, War Diaries, с. 301.

306
британците и американците. Войниците в Червената армия имат по-цинично отноше-
ние. Когато отварят американски консерви с мляно месо („тушенка“ на руски), доста-
вени по програмата „Ленд-лийз“, те казват: „Хайде да отворим втория фронт.“ 628
За разлика от другарите си в Южна Русия, германските войски около Ленинград ня-
мат висок дух. Това, че не успяват да задушат „първия град на болшевизма“, ги измъчва
дълбоко. Суровите зимни условия са заменени от неудобствата на блатата и пълчищата
комари.
Съветските защитници, от друга страна, са благодарни, че са преживели глада от тази
страшна зима, който е отнел живота на близо един милион души. Правят се големи уси-
лия да се почисти градът и да се отстрани натрупаната мръсотия, която заплашва с епи-
демия. Жителите на града са изпратени да садят зеле на всяко свободно парче земя,
включително целия парк „Марсово поле“. По данни на Градския съвет на Ленинград
през пролетта на 1942 г. във и около града са били засадени 12 500 хектара със зелен-
чуци. За да предотвратят нов глад през следващата зима, подновяват евакуацията на
цивилни през Ладожкото езеро; над половин милион души напускат града, а на тяхно
място пристигат попълнения за войската. Други подготвителни мерки са натрупването
на припаси и полагането на тръбопровод за гориво по дъното на Ладожкото езеро.
На 9 август в голяма акция за повдигане на духа в града е организирано изпълнение
на Седмата („Ленинградска“) симфония на Шостакович, което се излъчва и по света. 629
Германската артилерия се опитва да прекъсне изпълнението, но съветският контрабата-
реен огън свежда ефекта от обстрела до незначителен, за радост на ленинградчани. Го-
ляма утеха им носи и фактът, че неумолимите атаки на Луфтвафе срещу транспорта по
Ладожкото езеро са отслабнали вследствие на загубата на 160 германски самолета.
Съветското разузнаване знае, че германците под командването на генерал-фелдмар-
шал Фон Манщайн с новодошлата му Единайсета армия ще предприемат голяма атака.
По заповед на Хитлер се подготвя операция с кодово име „Нордлихт“ („Северно сия-
ние“), в която задачата на Манщайн е да разсипе града и да се свърже с финландците.
За да разстрои атаката, Сталин нарежда на Ленинградския и Волховския фронт да нап-
равят нов опит да унищожат германския клин, който стига до южния бряг на Ладожкото
езеро, и по този начин да разкъсат обсадата. Операцията, известна като „офанзивата при
Синявино“, започва на 19 август.
Млад червеноармейски войник описва своята първа атака на разсъмване в писмо до
дома. „Въздухът се изпълни с бучене, грохот, вой на шрапнели, земята се тресеше, дим
обгърна бойното поле. Пълзяхме напред, без да спираме. Напред, само напред, иначе –
смърт. Парче от шрапнел поряза устната ми, лицето ми се обля в кръв, отгоре се сипеха
безброй парчета шрапнели като градушка и изгаряха ръцете ни. Нашата картечница вече
работеше, огънят се усили, не можехме да вдигнем глави. Една плитка траншея ни слу-
жеше за защита от шрапнелите. Опитахме се да вървим напред колкото може по-бързо,
за да излезем от огневата зона. Над нас забръмчаха самолети. Започна бомбардировка.
Не мога да си спомня колко дълго продължи този ад. Чу се слух, че са се появили гер-
мански бронирани машини. Изпаднахме в паника, но се оказа, че машините са наши
собствени танкове, които минаваха през загражденията от бодлива тел. Скоро стиг-
нахме до тази тел и там ни посрещнаха със страховит огън. Там за първи път видях убит
войник, лежеше обезглавен покрай един изкоп и ни препречваше пътя. Едва тогава ми
дойде наум, че и аз мога да бъда убит. Прескочихме убития.

628
Ehrenburg, Men, Years – Life, т. V, с. 78.
629
Bellamy, Absolute War, сс. 389–90.

307
 Оставихме зад себе си пъкъла от вражески огън. Пред нас имаше противотанкова
траншея. Някъде встрани тракаха картечници. Затичахме, превити на две. Чуха се ня-
колко експлозии. „Побързайте, хвърлят гранати“ – извика Пучков. Затичахме се още по-
бързо. Двама мъртви картечари лежаха върху един пън, сякаш се опитваха да пропълзят
върху него, запречваха ни пътя. Излязохме от траншеята, прибягахме през едно равно
място и скочихме в [друга траншея]. На дъното лежеше мъртъв германски офицер с
лице, заровено в калта. Вътре беше празно и тихо. Никога няма да забравя този дълъг
коридор от пръст с една стена, осветена от слънцето. Навсякъде свистяха куршуми. Не
знаехме къде са германците – бяха едновременно зад нас и пред нас. Един от картеча-
рите подскочи нагоре, за да види, но веднага беше убит от снайпер. Седна, сякаш се
беше замислил дълбоко, с глава, клюмнала върху гърдите.“ 630
Съветските загуби са тежки – 114 000, от които 40 000 убити, – но за разочарование
на вбесения Хитлер този превантивен удар напълно съсипва операцията на Манщайн.

***

Все още маниакално съсредоточен върху нефтените находища на Кавказ и града,

който носи името на Сталин, Хитлер е сигурен, „че с руснаците е свършено“ 631, въпреки
че пленниците са много по-малко от очакваното. След като се е установил в новия Щаб
на фюрера с кодово име „Верволф“ край Виница в Украйна, където го измъчват напасти
като мухи и комари, той става все по-неспокоен в задушаващата жега. Хитлер започва
да търси опора в победни символи, пренебрегвайки реалността на войната. На 12 август
той казва на италианския посланик, че Битката при Сталинград ще реши изхода от вой-
ната.632 На 21 август войници от германските планински части изкачват най-високия
връх в Кавказ – Елбрус, с височина 5600 метра, – за да издигнат на него „бойното знаме
на Райха“. Три дни по-късно новината, че танковият авангард на Паулус е стигнал до
Волга, повдига още повече духа на фюрера. След това обаче, на 31 август, се вбесява,
когато главнокомандващият на Група армии A в Кавказ, генерал-фелдмаршал Лист, му
съобщава, че неговите войници са на края на силите си и срещат много по-силна съпро-
тива от очакваната. Без да се доверява на казаното от Лист, той издава заповед да ата-
куват Астрахан и да завземат западното крайбрежие на Каспийско море. Хитлер просто
отказва да приеме, че силите му не съответстват на поставената задача и че войските
нямат достатъчно гориво, муниции и други припаси.
Германските войници в Сталинград, от друга страна, запазват големия си оптимизъм.
Те смятат, че градът скоро ще падне в ръцете им и тогава ще могат да се върнат у дома.
„Във всеки случай няма да зимуваме в Русия – пише войник от 389-а пехотна дивизия, –
тъй като нашата дивизия се отказа от всякакво зимно облекло. Би трябвало, с божията
помощ, да видим отново близките си тази година.“ 633 „Да се надяваме, че операцията
няма да продължи твърде дълго“634 – отбелязва мимоходом един ефрейтор от мотоцик-
летна разузнавателна рота в 16-а танкова дивизия след коментара си, че пленените жени
от съветската армия са толкова грозни, че едва успява да ги погледне в лицето.
В щаба на Шеста армия нараства безпокойството от дължината на снабдителните
линии, които продължават стотици километри назад отвъд река Дон. Нощите, отбелязва

630
Писмо на Борис Антонов в „От парты до обелиска“, Наша война, Москва, 2005, с. 256.
631
Below, Als Hitlers Adjutant, с. 313.
632
ADAP Series E, т. III, сс. 304–7, цит. в Kitchen, Rommel’s Desert War, с. 286.
633
Sold. Heinrich R., 389.Inf.Div., 28.8.42, BfZ-SS 43 260.
634
Gefr. Eduard R., 16.Pz.Div., 25.8.42, BfZ-SS 28 148.

308
Рихтхофен в дневника си, внезапно са станали „много хладни“ 635. Зимата не е далече.
Друга грижа на щабните офицери са слабите румънски, италиански и унгарски армии,
които охраняват десния бряг на Дон в тила им. На някои места Червената армия ги е
изтласкала назад с контраатаки, за да завземе плацдарми от другата страна на реката,
които ще имат жизненоважна роля по-късно.
Офицери от съветското разузнаване вече събират всевъзможна информация за тези
съюзници на нацистите. Много италиански войници са били изпратени на фронта при-
нудително, против волята им, някои дори са били докарани „във вериги“. Румънските
войници, откриват руснаците, са получили обещания от офицерите си, че ще им „дадат
земя в Трансилвания и Украйна след войната“.636 Войниците обаче получават мизерна
заплата от едва шейсет леи месечно, а дажбите им се свеждат до половин канче топла
храна и 300-400 грама хляб дневно.637 Те мразят членовете на „Желязната гвардия“ в
редовете на войската, които изпълняват ролята на шпиони. В Москва отбелязват с вни-
мание деморализацията на румънските Трета и Четвърта армии.
Съдбата на фронтовете при Сталинград, в Кавказ и в Египет е тясно преплетена. Пре-
комерно разтегнатият Вермахт, който разчита твърде много на слаби съюзници, е обре-
чен да загуби голямото си преимущество – т.нар. Bewegungskrieg, стила на „маневрената
война“. Нейната епоха е приключила, защото германците са изгубили инициативата в
крайна сметка. Щабът на фюрера, както и Ромел в Северна Африка, не може повече да
очаква невъзможното от изтощени войски и несигурни снабдителни линии. Хитлер е
започнал да подозира, че експанзията на Третия райх е достигнала вече най-високата си
точка. Това затвърждава още повече намерението му да не разрешава отстъпление на
никого от своите генерали.

635
Richthofen KTB, 23.8.42, BA-MA N671/2/7/9, с. 140.
636
„във вериги“, „земя в Трансилвания“: ЦАМО ФСБ 14/4/326, сс. 269–70.
637
Заплати и дажби на румънците: ЦА ФСБ 14/4/777, сс. 32–4.

309
 23.
Ответен удар в Тихия океан
ЮЛИ 1942 – ЯНУАРИ 1943 Г.

След взетото през юли 1942 г. решение на Западните съюзници да отложат нахлува-
нето през Ла Манш и вместо това да извършат десант във Френска Северна Африка,
адмирал Кинг се възползва от възможността да подсили тихоокеанската област. Той
възнамерява, доколкото е възможно, да държи войната срещу Япония под контрола на
американския флот, като използва американската морска пехота като авангард за десан-
тни операции. Американската армия в същото време планира да изпрати в региона
близо 300 000 войници, повечето от които ще бъдат под командването на генерал Дъглас
Макартър и неговия щаб в Австралия, който ръководи действията в югозападната част
на Пасифика. Кинг не споделя възхищението на американската общественост от Макар-
тър – той всъщност го ненавижда. Дори генерал Айзенхауер, който е бивше протеже на
Макартър, съжалява, че последният е бил евакуиран от Филипините.
Макартър си създава образ на вицекрал във военна униформа, заобиколен от прид-
ворни в лицето на раболепни щабни офицери, известни с прозвището „Батаанската
шайка“. За разлика от скромния адмирал Нимиц, грубоватият красавец Макартър е
майстор на рекламните пози и обича да се снима, докато пуши лулата си от царевичен
кочан, с поглед, зареян в тихоокеанския хоризонт. Той не зачита особено желанията на
своето политическо ръководство, което се състои от демократи. Презира Рузвелт и през
1944 г. сериозно обмисля да се кандидатира срещу него на президентските избори. Ре-
публиканците искат крайнодесният Макартър да бъде назначен за върховен главноко-
мандващ на армията и флота. Идеята, че деспотичен генерал като него може да се на-
месва в стратегията на военноморските сили, изпълва с ужас адмирал Кинг.
По инициатива на Рузвелт отговорността за Далечния изток е разделена между две
области. Предвижда се британците да имат грижата за Китай-Бирма-Индия, обозначени
със съкращението КБИ, въпреки че Китай е по същество сфера на американски интерес.
Американците ще контролират операциите в Тихия океан и Южнокитайско море и ще
гарантират защитата на Австралия и Нова Зеландия. Правителствата на двата домини-
она никак не са доволни от това уреждане, според което нямат думата по отношение на
стратегията, тъй като съвместното командване в щаба във Вашингтон няма и най-мал-
кото намерение да усложнява работата, като се консултира със Съюзниците. През април
1942 г. те са създали Тихоокеански военен съвет от представители на заинтересованите
страни, но единственото предназначение на този орган е да позволи на китайци, холан-
дци, австралийци и други „да изпускат парата“ 638 и нищо повече.
Австралия е била главен приоритет за отбраната от януари, когато японците превзе-
мат Рабаул на о-в Нова Британия и го превръщат в голяма военноморска и военновъз-
душна база. Това създава заплаха за морския път от САЩ до Австралия. Всички са еди-
нодушни, че са необходими действия, но се разгръща безсмислен спор по въпроса дали
операциите в региона попадат под командването на Макартър или на адмирал Нимиц,

638
30.3.42, Ernest J. King Papers, цит. в Spector, Eagle against the Sun, с. 143810 notes.

310
главнокомандващия за Тихия океан (CINCPAC). Японците, които планират да превзе-
мат и Порт Морсби на южното крайбрежие на Папуа Нова Гвинея през май, отлагат
този опит след твърде хаотичната битка в Коралово море. Те обаче завладяват приста-
нището Тулаги на Соломоновите острови на изток. Рабаул е главната цел за американ-
ците и Макартър иска да го атакува веднага, но преди да направи опит да го върне, аме-
риканските ВМС настояват най-напред да бъдат осигурени Южните Соломонови ост-
рови. Последното, което Нимиц би искал, е Макартър да хвърли 1-ва морска дивизия
срещу Рабаул и да изложи на риск американските самолетоносачи във води, които са
под контрола на японски самолети.
Разузнавателни сведения от австралийските „брегови наблюдатели“, които скрито
предават важни радиосъобщения от островите, предупреждават, че японците строят ле-
тище на Гуадалканал близо до югоизточния край на Соломоновия архипелаг. На 21 юли
обаче, докато американците подготвят нахлуване в Тулаги и Гуадалканал с 1-ва морска
дивизия, а Макартър прехвърля щаба си от Мелбърн в Бризбейн, пристига новината, че
японско съединение от 16 000 души извършва десант при Бума на северното крайбре-
жие на Папуа. Те явно възнамеряват да се опитат още веднъж да превземат Порт Морсби
в южния край на острова, за да го използват като база за нападение срещу Австралия.
Японците бързо установяват плацдарм, след което тръгват в настъпление по пътя
Кокода. Той лъкатуши нагоре през дебрите на джунгла, като минава през планинската
верига Оуен Станли с височина 4000 метра. Макар и да отстъпват значително по числе-
ност, австралийските защитници влизат храбро в ариергарден бой, като забавят прид-
вижването на японците. В изключително влажния тропически климат на планинската
гора войниците и от двете страни страдат от дизентерия, тиф, малария и денга. Склоно-
вете на планинската джунгла са толкова стръмни, че наред с болките в коленете и прас-
ците хората усещат краката си размекнати като желе.
Сред вонята на лигава, гниеща растителност дрехите се превръщат в дрипи, кожата
се инфектира от ухапванията на насекомите, а войниците и от двете страни са полуг-
ладни заради трудностите, с които е свързано доставянето на припаси. Продуктите, ко-
ито спускат за австралийците от въздуха, попадат далече от целта и те успяват да отк-
рият само няколко контейнера. И двете страни използват местни папуаси за носачи, ко-
ито носят продоволствия и боеприпаси, закачени на пръти, или ранени върху носилки.
По калните, стръмни склонове на планината това е изтощителна задача. Десетте хиляди
папуаси, които помагат на австралийците, получават добри грижи като цяло, но онези,
които японците принуждават да работят за тях, са в много лошо положение.
Боевете са безмилостни. Японски войници с кукички на ботушите се крият зад дър-
ветата, за да стрелят срещу австралийците в гръб. Много от тях се преструват на мъртви
и лежат скрити между труповете, докато им се удаде възможност да застрелят някого
от враговете в гърба. Австралийските войници скоро се научават да промушват с щик
всички трупове, за да са сигурни. Злорадо удоволствие им доставя също да замърсяват
храната, която се налага да оставят при отстъплението, като пробиват консервите с щи-
кове, а останалото разхвърлят в калта. Те знаят, че японците са в още по-отчаяно поло-
жение от тях и биха яли всичко, независимо как ще се отрази това на стомасите им.
Макартър, който е скандално зле информиран, е с убеждението, че австралийските
войници превъзхождат по численост японските, но просто не са готови да се сражават.
В действителност австралийците, с помощта на сапьори от американската армия, успя-
ват да изтощят врага през следващите няколко месеца въпреки ужасяващите условия и

311
го задържат пред Порт Морсби. Друго, по-силно австралийско съединение междувре-
менно отблъсква японски десант в залива Милн в най-източната точка на Папуа.
На 6 август под прикритието на облаци и обилен дъжд осемдесет и двата кораба от
„Таск Форс 61“ приближават островите Гуадалканал и Тулаги. Намиращите се на тях
19 000 американски морски пехотинци проверяват оръжията си, точат щиковете и лъс-
кат прицелите им. Почти не се чуват обичайните грубовато-приятелски шеги и закачки.
На разсъмване следващата сутрин, докато морски пехотинци с тежката си екипировка
смъкват с усилие товарните мрежи в десантните лодки, оръдията на ескортиращите ги
военни кораби започват обстрел. Самолети от самолетоносачите профучават над гла-
вите им, за да атакуват японските позиции. Скоро десантните съдове стигат до брега и
пехотинците се разпръсват ветрилообразно под кокосовите палми. Американският флот
за нахлуване е постигнал изненада както в Гуадалканал, така и в Тулаги. Японците не
са очаквали американците да отвърнат на удара след всички нанесени поражения.
На Тулаги се разгръщат яростни боеве, но до края на светлата част от следващия ден
подсилената 1-ва морска дивизия осигурява и двата острова. Вицеадмирал Флечър,
който командва военноморското съединение, осъществяващо нахлуването, е сериозно
загрижен, че неговите три самолетоносача могат да бъдат атакувани от самолети от бази
на сушата, а може би и катапултирани от самолетоносачи. Той предизвиква гнева и
омерзението на контраадмирал Ричмънд К. Търнър, командващия на десантното съеди-
нение, с настояването си да отплава за родината със своите самолетоносачи и ескортни
плавателни съдове в срок до 48 часа. Търнър смята, че решението на Флечър е равно-
силно на дезертьорство пред лицето на врага.
В ранните часове на 9 август групата за прикритие на Търнър е изненадана от силна
ескадра японски крайцери, отплавали от Рабаул. Японският Императорски флот знае,
че има решаващо преимущество в нощни акции. Австралийският крайцер „Канбера“ и
три крайцера и един миноносец от американските ВМС са потопени за малко повече от
половин час. Загиват общо 1023 австралийски и американски моряци. За щастие на Съ-
юзниците, вицеадмирал Микава Гуничи, опасявайки се от въздушен удар от американ-
ските самолетоносачи, които по това време вече са отплавали далече, се връща към Ра-
баул. Търнър продължава разтоварването на екипировка на Гуадалканал; после се на-
лага да закара далече корабите си след тежките загуби на ескортни плавателни съдове.
Морските пехотинци, които осъзнават ясно в колко опасна ситуация се намират, бър-
зат да довършат японското летище, което прекръстват на „Хендерсън Фийлд“. То се
намира на северното крайбрежие на Гуадалканал и е заобиколено от кокосови горички.
Всеки ден около обед редовно ги бомбардират. Войниците наричат това време „часа на
Тоджо“. Японски крайцери и миноносци, които след потопяването на американските
кораби навлизат в района, наречен „Айрънботъм Саунд“, многократно обстрелват лети-
щето със снаряди. На 15 август там успяват да се промъкнат кораби на САЩ с гориво и
бомби за самолетите, които ще бъдат базирани там. Пет дена по-късно пристигат девет-
найсет изтребителя „Уайлдкет“ и дванайсет пикиращи бомбардировачи, изстреляни от
самолетоносач. Генерал-майор Александър А. Вандегрифт, командващ на 1-ва морска
дивизия, признава, че замалко да се разплаче от облекчение и радост, когато те се при-
земили благополучно. Наричат ги Въздушен флот „Кактус“, тъй като „Кактус“ е кодо-
вото название на Гуадалканал.
Най-лошото са нощите, през които очакват неизбежната японска контраатака. Разни
внезапни шумове – били те от големи сухоземни раци, от диви свине в шубраците,
птичи крясъци или тъпият звук от кокосов орех, паднал на пясъка – са достатъчни, за да

312
подплашат часовоя да даде изстрел в тъмното. Войниците прекарват дните в дейности
за укрепване на отбраната, въпреки че голяма част от материала още е на борда на тран-
спортните кораби, които адмирал Търнър се е почувствал длъжен да изтегли след зами-
наването на Флечър и катастрофалната битка в Айрънботъм Саунд.

Югозападен Тихи океан и Соломоновитe острови

313
 За щастие на морските пехотинци, японците крайно са подценили силите им. През
нощта на 18 август японски миноносци от Рабаул доставят на брега 28-и полк под ко-
мандването на полковник Ичики Кионо на трийсет километра източно от „Хендерсън
Фийлд“. Когато патрулите информират Вандегрифт за десанта, той веднага нарежда да
бъде отбранявана линията на река Илу. През нощта на 21 август полковник Ичики за-
повядва на войниците си, около хиляда на брой, да атакуват през едно мангрово блато.
Морските пехотинци на отсрещния бряг ги очакват.
Под мъртвешки зеленикавата светлина на осветителни ракети те избиват нападащите
японци с картечници и касетъчни експлозиви. „Бяхме като в треска“ 639 – описва един
пехотинец кръвожадното настроение. Само няколко нападатели успяват да се промък-
нат, но скоро са застреляни или повалени. Морските пехотинци предприемат атака по
фланга с един запасен батальон. „Някои от японците се хвърляха в протока и в ужас се
отдалечаваха с плуване от горичката – продължава същият пехотинец. – Приличаха на
леминги. Не можеха да се върнат. Главите им изскачаха като тапи на хоризонта. Пехо-
тинците лежаха по корем в пясъка и ги прострелваха в главите.“ Убити са над 800
японци от общо хиляда. Морски пехотинци, търсещи „сувенири“, свалят от въшляса-
лите трупове всичко, което може би ще си струва да бъде разменено по-късно. Един от
тях, с прякора „Сувенира“, обикаля труповете с клещи, разтваря с крак устите им и из-
важда всички златни зъби. Скоро се събират крокодили и започват да пируват. Пехо-
тинците, сгушени в оръдейните окопи, слушат хрущенето в тъмнината със смесени чув-
ства. Полковник Ичики, който е оцелял след атаката, извършва сепуку – ритуално само-
изкормване.
На 23 август японците изпращат друго десантно съединение, този път със силен ес-
корт от Обединения флот. 640 Завързва се Битката за Източните Соломонови острови.
Самолетоносачите на адмирал Флечър получават заповед да се върнат обратно. Него-
вите самолети атакуват и потопяват малкия самолетоносач „Рюджо“, които ескортира
ескадра от крайцери, бомбардиращи „Хендерсън Фийлд“, но Флечър няма представа, че
големите самолетоносачи „Дзуйкаку “ и „Шокаку“ също се намират в района. Японците
изстрелват самолетите си срещу съединението на Флечър и повреждат неговия самоле-
тоносач „Ентърпрайз“, но японците губят деветдесет самолета, докато от американска
страна са загубени само двайсет. Самолетоносачите от двете страни след това се изтег-
лят, но пилоти от „Хендерсън Фийлд“ и няколко „Летящи крепости“ B-17 успяват да
атакуват десантното съединение с необикновено голям успех, като унищожават главния
войскови транспорт, потопяват един миноносец и повреждат сериозно флагмана
„Джинцу“ на контраадмирал Танака Райдзо.
Тъй като Въздушен флот „Кактус“ денем контролира подстъпите откъм морето,
японците могат да докарат подкрепления само през нощта. Заради понесените загуби в
самолети американците също трябва да докарат попълнения по тъмно. Остарелите изт-
ребители „Уайлдкет“ не могат да се мерят със „Зеро“, но въпреки това успяват да уни-
щожат впечатляващ брой вражески самолети. На земята морските пехотинци на Ван-
дегрифт живеят без удобства в своите оръдейни окопи в периферията на джунглата или
в кокосовите горички. Подложени на непрекъснат обстрел от морето, те водят посто-
янни боеве с малки групи японци. Всяка нощ над тях бръмчи бомбардировач, който те
наричат „Пералнята Чарли“, и не ги оставя да спят. Японците, които нямат достатъчно
боеприпаси, се опитват да предизвикат морските пехотинци да издадат позициите си

639
Robert Leckie, Helmet for my Pillow, London, 2010, с. 82.
640
Част от Императорския флот на Япония.

314
през нощта, като удрят един в друг бамбукови пръти, за да имитират звук от стрелба.
После пропълзяват в тъмното и скачат в стрелковите или оръдейните окопи с мачете,
като секат във всички посоки, след което изскачат отново с надеждата, че в суматохата
оцелелите ще се избият взаимно.
Американците трудно могат да утолят глада си със запасите от червясал ориз, които
са взели от японците. Най-лошите им врагове обаче са тропическите трески, дизентери-
ята и загниващите рани от тропически язви, следствие от изключително влажния кли-
мат. Смелостта е ресурс, който се изчерпва. Няколко души рухват от напрежението за-
ради непрекъснатия обстрел, за огромно смущение на своите другари. „Всички гледаха
настрани като милионери, ужасени да видят как член на техния клуб заема пет долара
от сервитьора“641 – пише същият пехотинец, бивш спортен репортер.
В края на август адмирал Танака успява да осъществи десант с 6000 души под ко-
мандването на генерал-майор Кавагучи Кийотаке, докарани от миноносци с нощни кур-
сове. Разполагането им на Гуадалканал вместо на Папуа облекчава натиска върху авст-
ралийците, които защитават Порт Морсби. Основната част от войниците са докарани на
същото място, където полкът на Ичики е излязъл на брега, докато други слизат на су-
шата западно от летище „Хендерсън“. По арогантност и липса на въображение Кавагучи
почти не отстъпва на Ичики. Без да проведе каквото и да е разузнаване, той решава да
предприеме атака от южната страна на „Хендерсън Фийлд“.
Веднага щом тръгва, лагерът му е нападнат от диверсионна група, която унищожава
артилерията и средствата за радиовръзка; след това уринират върху всички хранителни
припаси на японците. Хората на Кавагучи, без да подозират за атаката, продължават да
се движат напосоки през джунглата, като често се случва да се залутат. Най-сетне, на 12
септември вечерта, Кавагучи започва атаката срещу ниския хребет на юг от „Хендерсън
Фийлд“. Морските пехотинци, които са научили, че не могат да очакват помощ от аме-
риканския флот, след като японските сили в Рабаул са получили подкрепление, очакват
най-лошото. Ако ги прегазят, няма да имат друг избор, освен да избягат на хълмовете и
да водят партизанска война оттам. А хранителните им припаси вече са съвсем малко.
Битката за „Кървавия хребет“ струва на морските пехотинци една пета от техния
състав, но японците губят над половината от своите войници. 642 Когато и другите му
части са отблъснати, Кавагучи е принуден да признае поражението. За оцелелите няма
друг път, освен да се изтеглят на хълмовете, където те и остатъците от разбитото съеди-
нение на Ичики гладуват в буквалния смисъл на думата, а униформите им се разпадат.
Гуадалканал става известен сред японските войски като „островът на глада“
Новината за неуспеха изпълва с възмущение адмирал Ямамото. Оскърблението, на-
несено на японското оръжие, трябва да бъде отмъстено, затова отвсякъде се събрат
войски, които да смажат американските защитници. Адмирал Търнър се връща със сво-
ето оперативно съединение, за да свали на брега подкрепления в лицето на 7-и полк от
морската пехота на 18 септември, но американският самолетоносач „Уосп“ е потопен
от японска подводница.
На 9 октомври на острова е докарано много по-голямо японско съединение под ко-
мандването на генерал-лейтенант Хякутаке Харуйоши. Две нощи по-късно обаче
Търнър се връща отново, за да свали на сушата 164-и полк от дивизията „Америкал“643.
Първоначалният му план е друг: да устрои засада на „Токио Експрес“ – на жаргона на

641
Ibid., с. 89.
642
За жертвите на морските пехотинци: Spector, Eagle against the Sun, с. 205.
643
Съкращение от „Америка“ и „Нова Каледония“.

315
морските пехотинци това са японските военни кораби, които доставят войници и при-
паси на Гуадалканал. В този случай става дума за три тежки крайцера и осем миноносци.
В последвалото хаотично нощно сражение, известно като Битката при нос Есперанс,
японците губят един тежък крайцер и един миноносец, а още един тежък крайцер е се-
риозно повреден. От американска страна само един крайцер е с тежки повреди. Духът
на американците се ободрява значително, а съединението на Търнър сваля благопо-
лучно на сушата 164-ти пехотен полк и всички припаси. Морски пехотинци се спускат
на плажа, за да отмъкнат нещо от екипировката на „офицерчетата“ и да направят раз-
мяна с моряците, като използват взетите от мъртвите японци трофеи. Самурайски меч
върви за три шоколадови десерта „Хърши“. Десет такива дават за знаме с изгряващото
слънце („кюфтето“).
През следващите две нощи японски линейни кораби, които плават на юг през Айрън-
ботъм Саунд, обстрелват летището, като унищожават почти половината от Въздушен
флот „Кактус“, а пистата остава неизползваема в продължение на една седмица. В това
време обаче се строи нова писта, а пристигналите подкрепления променят значително
ситуацията. Най-утешителната новина за Вандегрифт е назначаването на вицеадмирал
Холси като главнокомандващ за Южния Пасифик. Холси, който разбира добре, че Гуа-
далканал се е превърнал в пробен камък за сблъска между силите на Япония и САЩ, е
готов да отмени други операции, за да съсредоточи максимум войски там, където са
необходими най-спешно. Рузвелт разсъждава по абсолютно същия начин.
Дъждовният сезон е започнал и поройните дъждове пълнят стрелковите окопи и „ли-
сичите дупки“644. Измокрени до костите, брадясалите войници треперят от студ дни на-
ред. Най-важното е да опазят боеприпасите сухи. Съединението на Вандегрифт успява
да отблъсне атаките на генерал Хякутаке, които не са по-леки от предишните. Морските
пехотинци са разчистили с мачете храсталаците и високата остра трева, за да създадат
огнева зона пред своите „лисичи дупки“ и окопи за стрелба. Борбата за Гуадалканал
обаче става нещо повече от генерално сражение по море. Поредицата от схватки от края
на октомври до края на ноември я превръщат в морска война на изтощение. Първона-
чално американските загуби са по-тежки, а в средата на ноември в резултат от трид-
невни сблъсъци американците се лишават от два леки крайцера и седем миноносци. Те
обаче потопяват два японски линейни кораба, един тежък крайцер, три миноносци и
седем транспортни кораба с подкрепления за генерал Хякутаке, при което загиват 6000
японски войници. Към началото на декември американският флот контролира подстъ-
пите към острова.
През втората седмица от декември изтощената 1-ва морска дивизия е евакуирана за
почивка в Мелбърн, където е посрещната с бурен възторг от младите жени и с офици-
ална президентска благодарност. На нейно място са изпратени 2-ра морска дивизия, ди-
визията „Америкал“ и 25-а пехотна дивизия под командването на генерал-майор Алек-
сандър М. Пач. През следващите два месеца, след ожесточена битка за Маунт Остън
южно от летище „Хендерсън“, японски миноносци от последния „Токио Експрес“ ева-
куират 13 000 войници – остатъците от съединението на Хякутаке с първоначален раз-
мер 36 000 души. Около 15 000 от загиналите са станали жертви на глада. Японците вече
наричат Гуадалканал „Острова на смъртта“. За американците Гуадалканал се оказва
първата от поредица стъпки, които ще ги отведат накрая през Тихия океан до Токио.

644
Малък окоп за един-двама души, от който може да се стреля.

316
 Събитията на Гуадалканал помагат и на австралийците да защитят Порт Морсби.
Японците, тъй като не са в състояние да подсилят или снабдяват войските си, ги изтег-
лят към Буна на северното крайбрежие на Папуа, където са извършили десанта. Авст-
ралийците най-сетне получават числено превъзходство, след като тяхната 7-а дивизия
се връща от Близкия изток. За гладуващите и болни японци с униформи и ботуши, които
се разпадат, отстъплението през планинската джунгла е ужасно преживяване. Много от
тях не оцеляват. При настъплението си австралийците откриват, че японците ядат месо
от човешки трупове.
Само че когато австралийците и американците от 32-ра пехотна дивизия атакуват
плацдарма при Гона и Буна, начинанието се оказва катастрофално. Японските войници
са построили отлично замаскирани землянки в джунглата, използвайки дебелите ство-
лове на кокосови палми, които са непробиваеми за куршумите на картечниците. На 21
ноември, след като генерал Макартър е заповядал 32-ра пехотна дивизия да „превземе
Буна днес на всяка цена“645, за това плащат неговите войници. Те нямат тежки оръжия,
не им достига храна, а собствената им авиация ги бомбардира нееднократно. Духът им
е паднал до краен предел.
Също толкова жестоки са щетите за 7-а австралийска дивизия, която атакува Гона.
На 30 ноември част от 32-ра дивизия успява да проникне през японските позиции през
нощта с пълзене през високата, остра трева кунай. Битката за Буна и Гона обаче про-
дължава в резултат от отчаяната японска съпротива. Едва пристигането на няколко леки
танка и още оръдия, които да унищожат японските землянки, позволява на Съюзниците
най-после да постигнат напредък. Когато австралийците накрая превземат Гона на 9 де-
кември, те откриват, че японците са натрупали разлагащите се трупове на убитите си
събратя като чували с пясък около своите позиции.
Едва през януари 1943 г. 32-ра дивизия и австралийците най-сетне смазват съпроти-
вата в района на Буна. Японските защитници са се хранили с треви и корени. Много от
тях са се разболели от амебна дизентерия и малария в резултат от недохранване, а ня-
колкото, които попадат в плен живи, са напълно измършавели. Макартър се хвали със
„съкрушителна победа“646, а за това, че е отнела толкова дълго време, вини „мудността“
на австралийските командващи. Във всеки случай битките на Гуадалканал и Папуа, ко-
ито съвпадат със Сталинградската кампания, протекла в крайно различни климатични
условия, слагат край на мита за непобедимостта на японците. Те са повратен момент
във войната в Тихия океан от психологическа гледна точка, въпреки че в стратегическо
отношение такава е морската битка при Мидуей.
В Бирма, от друга страна, не може да се мисли за поврат след 1800-километровото
отстъпление до Асам. За съюзническите войски, принудени да се изтеглят в Индия, вой-
ната в Европа е все едно на друга планета, въпреки че ги засяга пряко, като редуцира
правото им на подкрепления, въздушна поддръжка и припаси. Чърчил разбира, че бир-
манският театър на бойни действия не е от централно значение за войната срещу Япо-
ния, като се изключи освобождаването на пътя към Китай. Той е заинтересуван да прев-
земат отново страната само за да заличи обидата от поражението и да възстанови силно
помръкналия престиж на Британия.
Фелдмаршал Уейвъл, който разбира, че не може да държи войските незаети твърде
дълго, решава да предприеме ограничена офанзива за връщане на контрола над полуос-

645
Цит. ibid., сс. 216–17.
646
Ibid.

317
тров Маю в Бенгалския залив и остров Акяб на повече от осемдесет километра от гра-
ницата на юг по крайбрежието. Първата офанзива в Аракан е извършена в местност,
състояща се от „стръмни хълмчета, обрасли с джунгла, и оризища и блата“ 647. Заради
мангровите блата и поточета голяма част от крайбрежната ивица е почти непроходима.
Тази операция се планира като изпреварващ удар, с който да предотвратят японско
нахлуване в Индия. Предвижда се 14-а индийска дивизия да тръгне в настъпление от
Кокс Базар към полуостров Маю, докато 6-а пехотна бригада трябва да извърши десант
в устието на река Маю, за да превземе Акяб с неговото японско летище. В крайна сметка
се оказва, че липсват десантни плавателни съдове заради операция „Факел“ и нуждите
на американците на Соломоновите острови. Генерал Ноел Ъруин, командващият на Из-
точната армия, е отказал да използва XV корпус на Слим заради личната си антипатия:
Слим е уволнил негов приятел през 1940 г. в Судан. Той се държи невероятно грубо със
Слим, а когато последният се оплаква, Ъруин отвръща: „Невъзможно е да съм груб. Аз
съм старши по чин.648
Настъплението на юг по крайбрежието е блокирано от японците между Маунгдау и
Бутидаунг, а заради изключително обилните валежи придвижването е крайно затруд-
нено. През декември по-малкото японско съединение се изтегля. Четиринайсета ин-
дийска дивизия продължава настъплението на юг към полуостров Маю, както и от из-
точната страна на река Маю към Ратедаунг. Японците обаче са докарали подкрепления,
които преграждат полуострова при Донбайк и предприемат контраатака близо до Рате-
даунг.
Подобно на американците и австралийците на други места, индийските батальони на
полуострова, вече подсилени с британската 6-а бригада, понасят тежки загуби от
японци, скрити в добре замаскирани землянки около Донбайк. През март 1943 г. япон-
ците застрашават тила на техните позиции с удар през река Маю и принуждават бри-
танците да се изтеглят. Едно съединение от японската 55-а дивизия успява дори да прев-
земе щаба на 6-а бригада и нейния командващ. Накрая изтощените британски и ин-
дийски войници, разяждани от малария, отстъпват в Индия. Дали са 3000 жертви –
двойно повече от японците. Изпълнен с презрение, генерал Стилуел решава, че и бри-
танците, подобно на националистите на Чан Кайшъ, нямат желание да се сражават с
японците.
На 17 януари 1943 г. Великобритания и САЩ официално се отказват от всякакви
права върху международните селища, които са били натрапени на Китай в „неравнос-
тойните договори“, подписани след Опиумните войни и Боксерското въстание. Това
споразумение, на което британците неохотно се съгласяват, е опит да се задържи Китай
във войната, докато в Тихия океан се провежда основната офанзива срещу Япония. Ата-
ката на Дулитъл срещу Токио през април 1942 г. от американския самолетоносач „Хор-
нит“, при която оцелелите самолети се приземяват на китайското крайбрежие, е прово-
кирала японска офанзива, която разрушава един град и една националистическа воен-
новъздушна база.
Стилуел, повлиян вероятно от своята отговорност за катастрофата, довела до загу-
бата на Мандалай, е обзет от маниакален стремеж да превземе отново Бирма. Неговият
дългосрочен план предвижда, след като бъде освободен Бирманският път, да превъоръ-
жат и осигурят обучение за войските на Чан Кайшъ, за да победят японците в Китай. На
7 декември 1942 г. генерал Маршал във Вашингтон решава, че Америка има интерес от

647
Подполк. Франк Оуен, цит. в William Fowler, We Gave our Today: Burma, 1941–1945, London, 2009, с. 82.
648
Цит. ibid., с. 85.

318
повторното превземане на Северна Бирма единствено с цел да отвори отново снабди-
телния маршрут, но не и да подсилва армиите на Чан Кайшъ. Той иска само „бързо уве-
личаване на въздушните операции извън Китай“649.
Маршал е впечатлен от докладите на бившите „Летящи тигри“ на Шено, които след
Пърл Харбър стават Четиринайсети въздушен флот на САЩ. „Бомбените атаки, с много
леки американски загуби, вече причиняват непропорционално големи щети спрямо
броя на участващите самолети“ – добавя той. Шено, в писмо директно до Рузвелт, е
заявил, че може да унищожи японската авиация в Китай, да атакува снабдителните ли-
нии на Япония в Южнокитайско море и дори да предприеме набези срещу самата сто-
лица Токио. Шено е сигурен, че може да „осъществи поражението на Япония“650, по-
добно на главен маршал от авиацията сър Артър Харис в Британия, който е убеден, че
неговата бомбардировъчна авиация може сама да победи Германия. Въпреки че Вашин-
гтон не се хваща на подобен прекален оптимизъм, предложението за военновъздушна
кампания от Китай изглежда много по-обещаващо от надеждите на Стилуел да подсилят
китайските армии по-късно. Възмутен, че го избутват на втори план, Стилуел влиза във
вражда с Шено. Налага се Маршал през януари 1943 г. да му напише остро писмо, в
което го увещава да подпомага Шено, но то почти няма ефект.
За липсата на последователна стратегия в Тихия океан също допринася междулич-
ностен сблъсък, който се дължи почти изцяло на това, че генерал Макартър е обсебен
от Филипините и решен да спази обещанието си „Ще се върна“. Той настоява на опера-
ция за разчистване на оставащите японски войски в Нова Гвинея, след което възнаме-
рява да се подготви за нахлуването на Филипините. С блестящите си умения за манипу-
лиране на печата Макартър успява да убеди американското обществено мнение, че те-
хен велик морален дълг е да освободят своя полуколониален съюзник от ужасите на
японската окупация.
Американският флот, които има много по-практичен план, иска да започне настъп-
ление към Япония, придвижвайки се от една островна група към следващата, и да пре-
късне снабдяването на всичките ѝ отдалечени гарнизони и окупационни войски. Тъй
като не могат да намерят изход от патовата ситуация с Макартър, началниците на обе-
динения щаб възприемат компромисен курс, т.нар. Двойна ос, която следва едновре-
менно и двете насоки на действие. Единствено САЩ, с тяхното производство на кораби
и самолети в невероятен мащаб, са в състояние да постигнат нещо с подобно прахосни-
ческо разпиляване на войски.
Бързо нарастващата мощ на Съединените щати в Тихия океан не е от особена полза
за китайските националисти, а политиката на Двойната ос понижава още повече прио-
ритета им по отношение на ресурсите. От друга страна, подчертаният обрат на войната
в края на 1942 г., особено на Гуадалканал, принуждава Токио да отмени плановете си за
офанзивата „Гого“, която предвижда Експедиционната армия да влезе в Съчуан и да
унищожи националистическото правителство в Чунцин.

649
Докладна записка за началниците на щабове в съвместното командване, MP, II, сс. 475–6.
650
Цит. във van de Ven, War and Nationalism in China, с. 36.

319
 24.
Сталинград
АВГУСТ-СЕПТЕМВРИ 1942 Г.

Сталин се вбесява, когато разбира, че съветските войски са били изтласкани до пок-

райнините на Сталинград. „Какво им става? – избухва той по телефона пред генерал
Александър Василевски, когото е изпратил на юг, за да докладва за ситуацията на Став-
ката. – Не разбират ли, че това е не само катастрофа за Сталинград? Ще загубим глав-
ната си водна артерия, а също и петрола!“ 651 Докато войските на Паулус заплашват се-
верната част на града, двата танкови корпуса на Хот настъпват бързо от юг.
Василий Гросман, първият кореспондент, който стига до съсипания от Луфтвафе
град, се тревожи, както и всички останали. „Тази война на границата на Казахстан, по
долното течение на Волга, създава ужасното чувство за дълбоко забит нож.“ 652 Докато
оглежда бомбардираните сгради с избити прозорци и изгорелите трамваи по улиците,
той сравнява развалините на града с „Помпей, връхлетян от бедствие в ден на пълен
разцвет“.
На 25 август 1942 г. в Сталинград е обявено обсадно положение. Десета стрелкова
дивизия на НКВД организира „изтребителен батальон“ от работници, мъже и жени, от
военния завод „Барикади“, металургичния комбинат „Червеният октомври“ и трактор-
ния завод „Дзерджински“. Едва въоръжени, те са изпратени срещу 16-а танкова диви-
зия, с предвидим резултат. Зад тях разполагат заградителни групи от членове на комсо-
мола с автоматични оръжия, за да не позволят отстъпление. Северозападно от града 1-
ва гвардейска армия получава заповед да атакува фланга на XIV танков корпус на гене-
рал Густав фон Витерсхайм, който очаква подкрепления и припаси. Планът е да се съе-
динят с 62-ра армия, която отстъпва в града, но танковете, поддържани от самолетите
на Рихтхофен, изтласкват 1-ва гвардейска армия през първата седмица от септември.
Луфтвафе продължава да сипе удари върху разрушения град. Освен това бомбардира
и преследва от бръснещ полет речните фериботи, колесните параходи и малките плава-
телни съдове, които се опитват да евакуират цивилни от западния бряг през Волга. Хит-
лер, твърдо решен да унищожи болшевишкия враг, на 2 септември издава нови инст-
рукции: „Фюрерът нарежда при влизане в града цялото мъжко население да бъде ели-
минирано, тъй като Сталинград, с милионното си население от убедени комунисти, е
особено опасен.“653
Чувствата на германските войници са много смесени, както показват писмата им до
дома. Някои ликуват от предстоящата победа, други мърморят, че за разлика от Фран-
ция, тук не могат да купят нищо, което да изпратят на близките си. Съпругите им се
интересуват от кожи, особено астраган. „Моля те, изпрати ми подарък от Русия, няма
значение какъв“654 – умолява една от тях. Новините от Германия, с продължаващите
нападения на британската авиация, не действат ободряващо. Роднините се оплакват, че
все повече хора се налага да постъпват във войската. „Кога ще свърши тази свинщина? –

651
Цит. във Volkogonov, Stalin: Triumph and Tragedy, с. 461.
652
РГАЛИ 1710/3/50.
653
KTB OKW, т. II/I, с. 669.
654
ЦА ФСБ 114/4/326, сс. 167–8.

320
пише в писмо, изпратено до редник Мюлер. – Скоро ще започнат да изпращат в бой
шестнайсетгодишни.“ Неговата приятелка му съобщава, че вече не ходи на кино, защото
и е „много тъжно да гледа кинопрегледите с новини от фронта“.655
На 7 септември вечерта, въпреки че настъплението срещу Сталинград изглежда ус-
пешно, Хитлер избухва с небивала ярост. Генерал Алфред Йодъл току-що се е върнал в
Щаба на фюрера във Виница след посещение при генерал-фелдмаршал Лист, главноко-
мандващия на Група армии A в Кавказ. Когато Хитлер се оплаква, че Лист не е изпълнил
заповедта му, Йодъл отговаря, че Лист е направил каквото му е било наредено. „Това е
лъжа!“ 656 изкрещява Хитлер и изхвърча от стаята. После дава нареждане всяка дума,
изречена на ежедневните съвещания по ситуацията, да се стенографира. 657
Генерал Варлимонт от щаба на ОКВ, който се връща след кратко отсъствие, е пора-
зен от драматичната промяна в атмосферата. Хитлер го поздравява с „продължителен,
горящ от омраза поглед“658. По-късно Варлимонт казва, че тогава помислил: „Този чо-
век е загубил достойнството си; разбрал е, че гибелната му авантюра е свършила.“ Други
членове на щаба на Хитлер също смятат, че той напълно се е затворил в себе си. Вече
не се храни с офицерите от щаба си и не се ръкува с тях. Явно няма доверие никому.
Само две седмици по-късно Хитлер уволнява генерал Халдер като началник на генерал-
ния щаб.
Окупираната от Третия райх територия е достигнала най-големите си размери. Не-
гови войски заемат пространството от Волга до атлантическото крайбрежие на Франция
и от Нуркап659 до Сахара. В този момент обаче вниманието на Хитлер е съсредоточено
върху превземането на Сталинград, най-вече защото носи името на Сталин. Берия
описва битката като „сблъсък между два овена“ 660, защото се е превърнала във въпрос
на престиж и за двамата ръководители. Преди всичко Хитлер се вкопчва в идеята за
символична победа при Сталинград вместо опита за превземане на кавказките петролни
находища, който се очертава като неуспех. Вермахтът всъщност е достигнал „кулмина-
ционната точка“, след която офанзивата му се е изчерпала, и вече не е в състояние да
отблъсква последвалите ответни атаки.
В тревожните очи на външния свят обаче изглежда, че нищо не може да спре герман-
ско настъпление в Близкия изток от Кавказ и Северна Африка едновременно. Амери-
канското посолство в Москва очаква СССР да рухне всеки момент. През тази бедствена
за Съюзниците година повечето хора не осъзнават, че прекомерното разтягане на силите
поставя Вермахта в опасно положение. Те подценяват и твърдата решимост на Черве-
ната армия да даде отпор след ударите, които е понесла.
Докато 62-ра армия се изтегля към периферията на града, генерал Ерьоменко, коман-
дващият на Сталинградския фронт, и Хрушчов като негов главен политически офицер
викат генерал-майор Василий Чуйков в щаба си на източния бряг на Волга. Това е чо-
векът, който ще поеме командването на 62-ра армия в Сталинград.
– Другарю Чуйков, как разбирате вашата задача? – пита Хрушчов. 661
– Ще защитим града или ще загинем, докато се опитваме – отговаря Чуйков.

655
ЦА ФСБ 14/4/943, сс. 38–9.
656
Domarus, т. II, с. 1908.
657
За кризата с Лист и Йодъл в Щаба на фюрера вж. също Kershaw, Hitler, 1936–1945: Nemesis, сс. 532–3.
658
Walter Warlimont, Im Hauptquartier der deutschen Wehrmacht, 1939–1945, Frankfurt am Main, 1962, с. 269.
659
В Северна Норвегия.
660
Sergo Beria, Beria, my Father: Inside Stalin’s Kremlin, London, 2001, с. 85.
661
Vasily Chuikov, The Beginning of the Road: The Battle for Stalingrad, London, 1963, с. 84.

321
 Ерьоменко и Хрушчов казват, че е разбрал правилно. Чуйков, с мъжествени руски
черти и буйна къдрава коса, се доказва като безмилостен водач, готов да удари или раз-
стреля всеки офицер, който не изпълнява дълга си. В атмосферата на паника и хаос той
почти със сигурност е най-подходящият човек за поставената задача. В Сталинград не
е необходим стратегически гений: само селско лукавство и безмилостна решителност.
Германската 29-а моторизирана дивизия е стигнала до Волга от южния край на града,
като по този начин отрязва 62-ра армия от съседната ѝ 64-та армия, командвана от ге-
нерал-майор Михаил Шумилов. Чуйков знае, че трябва да издържи, като изтощава си-
лите на германците, независимо от жертвите. „Времето е кръв“ 662 – така го формулира
по-късно той с брутална яснота.
За да попречи на зачестилите опити на войниците да се измъкват с бягство през
Волга, Чуйков нарежда на полковник Сараев, командващ на 10-а стрелкова дивизия от
НКВД, да разположи постове на всеки пункт за преминаване на реката, за да разстрелват
дезертьорите. Той знае, че моралът се разпада. Дори един помощник-политически офи-
цер непредпазливо е споменал в дневника си: „Никой не вярва, че Сталинград ще из-
държи. Не мисля, че някога ще спечелим.“ 663 Сараев обаче е възмутен, когато Чуйков
му нарежда да разположи останалите си войски за отбрана под негово командване.
НКВД никога не реагира доброжелателно, когато армейски офицер поема контрол над
негови войски, но Чуйков знае, че може да устои на всякакви заплахи. Той няма какво
да губи. Армията му се е свила до 20 000 души с по-малко от шейсет танка, много от
които не са в движение и затова са изтеглени до огневи позиции, за да бъдат скрити в
окопи.
Чуйков вече е почувствал, че германските войници не обичат близкия бой, затова
възнамерява да поддържа позиции на колкото е възможно по-малко разстояние от врага.
Тази близост ще затрудни и бомбардировачите на Луфтвафе заради риска да улучат соб-
ствените си хора. Може би най-голямото предимство обаче са щетите, които германс-
ката авиация вече е нанесла на града. Руините, в които са го превърнали бомбардирова-
чите на Рихтхофен, ще бъдат лобното място на собствените им войници. Чуйков взема
и правилното решение да задържи своята тежка и средно тежка артилерия на източния
бряг на Волга, за да обстрелва оттам германските войници, когато се съсредоточават за
атака.
Първият сериозен германски щурм започва на 13 септември, деня след като Хитлер
е принудил Паулус да назове крайна дата за превземането на града. Паулус, който
страда от нервен тик наред с хронична дизентерия, преценява, че войските му ще го
завладеят за двайсет и четири дни. Германски офицери насърчават войниците си с иде-
ята, че могат с мощен пристъп да стигнат бързо до брега на Волга. Ескадрилите на Рих-
тхофен от Луфтвафе вече са започнали да бомбардират, главно с щуки, които се устре-
мяват с писък надолу. „Маса щуки прелетяха над нас – пише един германски ефрейтор
от 389-а пехотна дивизия – и след тяхната атака не ми се вярва да е останала жива и една
мишка.“664 Облаците белезникав прах от строшена зидария се смесват с дима от сгради
и горящи петролни резервоари.
Изложен на ударите в щаба си на Мамаев Курган, Чуйков няма връзка с дивизион-
ните си командири, защото телефонните линии са прекъснати от бомбардировките. Той
се принуждава заедно с членовете на щаба си да изтича на прибежки до една землянка,

662
Ibid., с. 89.
663
Дневник на помощник-политически офицер Соколов, 92-ри запасен полк, 11.09.42, ЦА ФСБ 40/31/577, с. 42.
664
Gefreiter, 389.Inf.Div., BfZ-SS.

322
вкопана дълбоко в брега на река Царица. Въпреки че ожесточената съпротива забавя
повечето германски атаки, 71-ва пехотна дивизия прониква в центъра на града. Ерьо-
менко има незавидната задача да информира Сталин по телефона по средата на съвеща-
нието му с Жуков и Василевски. Сталин незабавно дава заповед 13-а гвардейска дивизия
под командването на генерал-майор Александър Родимцев, герой от Испанската граж-
данска война, да прекоси Волга и да се присъедини към боевете в града.
Два от стрелковите полкове от НКВД под командването на Сараев успяват да задър-
жат 71-ва пехотна дивизия на 14 септември и дори да завземат отново централната же-
лезопътна гара. Това дава на Родимцев и неговите гвардейци необходимото време, за да
започнат преминаването на реката през същата нощ, като използват гребни лодки, ка-
тери, канонерки и лихтери. Това е продължително и ужасяващо пътуване под обстрел,
защото Волга при Сталинград е 1300 метра широка. Когато приближават западния бряг,
войниците в първите лодки различават силуетите на германски пехотинци на фона на
пламъците от горящите сгради на високия бряг над тях. Първите съветски войници, стъ-
пили на брега, се втурват веднага в атака нагоре по стръмния склон, като не им остава
време дори да закрепят щиковете си. Съединяват се със стрелковите части на НКВД
вляво от тях и заедно изтласкват германците. Когато още батальони слизат на сушата,
те с бой си пробиват път до железопътната линия в подножието на Мамаев Курган, къ-
дето продължава да се води ожесточена битка за 102-метровата му височина. Ако гер-
манците го превземат, ще могат да контролират преминаването на реката със своята
артилерия. Хълмът ще бъде изронен от снаряди от боевете, които ще продължат три
месеца, и труповете по него ще бъдат изравяни и заривани отново и отново.
Някои бойци от стрелковите части на НКВД, хвърлени на фронта, явно се пречупват
под напрежението. Специалното подразделение докладва, че „заградителният отряд на
62-ра армия“665 арестува 1218 войници и офицери между 13 и 15 септември, от които 21
бяха екзекутирани, десет – изпратени в затвор, а останалите – върнати в техните части.
Повечето арестувани войници са от 10-а дивизия на НКВД“.
„Сталинград изглежда като гробище или купчина смет – пише в дневника си войник
от Червената армия. – Целият град и районът около него са черни, като че ли са бояди-
сани със сажди.666 Униформите на бойците от двете страни е трудно да се различат, за-
щото са просмукани с мръсотия и прах от зидария. В повечето дни димът и прахолякът
са толкова гъсти, че слънцето не се вижда. Смрадта от тела, които се разлагат сред раз-
валините, се смесва с вонята на екскременти и обгоряло желязо. Най-малко 50 000 ци-
вилни (200 000 според един доклад на НКВД) не са успели да прекосят Волга или са
били възпрепятствани, защото в този момент евакуацията на ранените е с приоритет. Те
се свиват, жадни и изтощени от глад, в мазетата на разрушените сгради, докато над тях
вилнее битката, а земята се разтърсва от експлозии.
Несравнимо по-тежък е животът на онези, които са се оказали в капан зад германс-
ките позиции. „Още от първите дни на окупацията – докладва по-късно Специалното
подразделение на НКВД – германците почнаха да избиват останалите в града евреи,
както и комунисти, комсомолци и хора, за които подозираха, че са партизани. С издир-
ване на евреи се занимаваха главно полевата жандармерия и украинската спомагателна
полиция. Предатели измежду местното население също играеха значителна роля. За да
открият и избият евреите, те претърсваха апартаменти, сутерени, скривалища и зем-
лянки. С търсене на комунисти и членове на комсомола се занимаваше тайната полева

665
Селяновски, началник на специалния отдел към Сталинградския фронт, ЦА ФСБ 14/4/326, сс. 220–3.
666
Дневник на Анурин, 07.09.42 (частна сбирка, Москва).

323
полиция, активно подпомагана от предатели на родината… Имаше и случаи на жестоко
изнасилване на съветски жени от германци.“667
Много съветски войници не могат да издържат на психичното напрежение от бит-
ката. Общо 13 000 са екзекутирани като страхливци или дезертьори по време на Ста-
линградската кампания. Заставят арестуваните да се съблекат, преди да ги разстрелят,
за да могат униформите им да се използват повторно без обезсърчаващи дупки от кур-
шуми. За тези затворници войниците казват, че са получили своите „девет грама“668
олово – една последна дажба от съветската държава. Онези, които си затварят очите за
опитите на свои другари да дезертират, също подлежат на арест. На 8 октомври Сталин-
градският фронт докладва на Москва, че след налагането на строга дисциплина „пора-
женското настроение е почти елиминирано, а случаите на измяна намаляват 669.
Комисарите са особено разтревожени от слуховете, че германците разрешават на съ-
ветски дезертьори, преминали към тях, да се приберат у дома. В доклад до Москва един
старши политически офицер пише, че липсата на политическа подготовка „се експлоа-
тира от германски агенти, които извършват своята разложителна дейност, като се опит-
ват да склонят към дезертьорство слабохарактерни войници, особено ако семействата
им са останали на територии, временно окупирани от германците“ 670. Най-уязвими, из-
глежда, са измъчваните от носталгия украинци, в много случаи бежанци, които са били
облечени в униформа и изпратени направо на фронта. Те не знаят нищо за съдбата на
своите семейства и домове.
Политическият отдел би могъл да спомене факта, че едва 52% от войниците в 62-ра
армия са от руска националност – свидетелство за всеобхватния характер на Съветския
съюз. Това число не включва дори силния сибирски контингент. Малко над една трета
от войниците на Чуйков са украинци. Останалите са казахи, белоруси, евреи (юриди-
ческата формулировка е „неруси“), татари, узбеки и азербайджанци. Прекомерни са
очакванията по отношение на масовата мобилизация в Централна Азия, където хората
никога не са се сблъсквали с модерни военни технологии. „Трудно им е да разберат
нещата – докладва един руски лейтенант, изпратен да командва картечен взвод – и с тях
е много трудно да се работи.“671 Повечето пристигат необучени и техните сержанти и
офицери трябва да им показват как да използват оръжието.
„Когато ни изтеглиха до втората линия заради огромните загуби – спомня си един
войник, кримски татарин, – получихме подкрепления: узбеки и таджики, всички още
носеха тюбетейки, дори на фронта. Германците викаха на руски през мегафон: „Откъде
докарахте такива животни?““672
Адресираната към войниците пропаганда е примитивна, но вероятно има ефект.
Илюстрация във вестника на Сталинградския фронт изобразява уплашена девойка със
завързани ръце и крака. „Ами ако фашистите завържат така твоето момиче? – гласи над-
писът. – Най-напред ще я изнасилят безскрупулно, а след това ще я хвърлят под някой
танк. Напред, боецо! Стреляй срещу врага! Твой дълг е да не допуснеш насилникът да
похити твоето момиче.“673 Съветските войници имат пламенна вяра в пропагандния ло-
зунг: „За защитниците на Сталинград не съществува земя от другата страна на Волга.“ 674
667
01.04.43, ЦА ФСБ 3/10/136, сс. 45–73.
668
ЦАМО 48/486/24, с. 162.
669
Добронин до Шчербаков, 08.10.42, ЦАМО 48/486/24, с. 74.
670
Ibid., с. 77.
671
Добронин до Шчербаков, 11.11.42, ЦАМО 48/486/25, сс. 138–9.
672
Амза Амзаевич Мамутов, https://iremember.ru/memoirs/pekhotintsi/mamutov-amza-amzaevich/.
673
Сталинско знамя, 08.09.42, ЦАМО 230/586/1, с. 79.
674
Кошчеев до Шчербаков, 17.11.42, ЦАМО 48/486/25, с. 216.

324
 В началото на септември германските войници чуват от своите офицери, че Сталин-
град скоро ще падне и това ще означава край на войната на Източния фронт или поне
възможност за домашен отпуск. Обръчът около Сталинград се е затворил, когато войс-
ките от Четвърта танкова армия са се съединили с Шеста армия на Паулус. Всеки знае,
че хората в Германия очакват триумфалната новина. Пристигането на 13-а гвардейска
стрелкова дивизия на Родимцев и неуспехът на германците да превземат площадките в
центъра на града не се смятат за нещо повече от временни спънки. „От вчера знамето
на Третия райх се развява над центъра на града – пише до близките си у дома член на
29-а моторизирана пехотна дивизия. – Центърът и районът на гарата са в германски
ръце. Не можете да си представите как приехме новината.“ 675 По левия им фланг всички
съветски атаки от север са отблъснати с много жертви. Шестнайсета танкова дивизия е
разположила танковете си на обратната страна на един хълм и поразява всички съветски
бронирани машини, които се появят над горната част на гребена му. Победата сякаш е
неизбежна, но с настъпването на първите студове в някои умове се раждат съмнения.
На 16 септември вечерта секретарят на Сталин влиза тихо в кабинета му и оставя на
бюрото дешифровката на прихванато германско радиосъобщение. В него се твърди, че
Сталинград е превзет и Русия е разцепена на две. Сталин отива до прозореца и се заг-
лежда навън, после се обажда в Ставката. Нарежда им да изпратят съобщение до Ерьо-
менко и Хрушчов и да поискат цялата истина за текущата ситуация. В действителност
обаче непосредствената криза вече е отминала. Чуйков е започнал да докарва още под-
крепления през реката, за да компенсира ужасните загуби. Съветската артилерия, стру-
пана на източния бряг, също разстройва все по-умело германските атаки. А 8-а въз-
душна армия започва да изпраща повече самолети срещу Луфтвафе, макар че на екипа-
жите все още им липсва увереност. „Нашите пилоти имат чувството, че се превръщат в
трупове в момента, когато излетят – признава един командир на изтребителна част. –
Оттам идват загубите.“ 676
Тактиката на Чуйков е да игнорира заповедите от Сталинградския фронт за предп-
риемане на големи контраатаки. Той знае, че не може да си позволи толкова жертви.
Вместо това разчита на „вълноломи“: използва укрепени къщи като отбранителни точки
и противотанкови оръдия, скрити в развалините, за да раздробява германските атаки.
Той измисля термина „Сталинградската академия за уличен бой“, за да характеризира
нощните набези на бойни патрули, въоръжени с картечни пистолети, гранати, ножове и
дори заострени лопати. Те атакуват през мазета и канализационни шахти.
Предстоят денонощни боеве, които се водят от етаж на етаж в разрушени жилищни
блокове, с вражески групи на различни етажи, които стрелят и хвърлят гранати през
дупките от снаряди. „Картечният пистолет е полезен, когато се води бой за всяка къща –
свидетелства един войник. – Германците често мятаха по нас гранати, тогава и ние хвър-
ляхме гранати срещу тях. На няколко пъти дори хващах германски гранати и ги хвърлях
обратно и те експлодираха, преди да се ударят в земята. Моят сектор имаше заповед да
отбранява една къща, всъщност всички бяхме на покрива и. Германците влизаха на при-
земния и първия етаж, а ние стреляхме срещу тях. 677
Попълването на запасите от муниции става отчаян проблем. „Докараните през нощта
боеприпаси не са прибрани навреме от представители на командването на 62-ра армия –
гласи доклад на специалното подразделение на НКВД. – Стоят неразтоварени на брега

675
Анонимно, 29.Inf.Div.(mot.), 15.9.1942, BfZ-SS.
676
Добронин до Шчербаков, 04.10.42, ЦАМО 48/486/24, с. 48.
677
Амза Амзаевич Мамутов,, https://iremember.ru/memoirs/pekhotintsi/mamutov-amza-amzaevich/

325
и често се взривяват от вражески огън през деня. Ранените не се изнасят до вечерта.
Тежко ранени войници не получават никаква помощ. Умират и никой не премества тру-
повете. През тях минават автомобили. Няма лекари. Местните жени помагат на ране-
ните.“678 Дори да оцелеят при преминаването през Волга и да стигнат до някоя полева
болница, изгледите им съвсем не са обнадеждаващи. Набързо се извършват ампутации.
Много хора се евакуират в болнични влакове до Ташкент. Един войник отбелязва, че в
неговото отделение с четиринайсет войници от Сталинград само петима имали „пълен
комплект крайници“679.
Германците, ужасени, че са загубили предимството на своята маневреност, наричат
тази нова форма на сражение Rattenkrieg – „война на плъхове“. Техните командири, стъ-
писани от жестоката непосредственост на боевете, в които жертвите им отбелязват ужа-
сяващ ръст, имат чувството, че са ги върнали принудително към тактиката от Първата
световна война. Опитват се да реагират със сформиране на щурмови групи, но на тех-
ните войници не им харесва да се бият нощем. А часовоите им, уплашени да не би си-
биряците да се промъкнат и да ги отвлекат като „езици“ за разпит, изпадат в паника при
най-слабия звук и откриват огън. Разходът на боеприпаси на Шеста армия само през
септември е над 25 милиона патрона. „Германците се сражават, без да държат сметка за
боеприпасите – докладва Специалното подразделение до Берия в Москва. – Полевите
оръдия понякога стрелят срещу един човек, докато на нас ни се свиди и една картечна
лента.“680 Все пак и германските войници в писмата си до дома се оплакват, че дажбите
са оскъдни и стомасите ги болят от глад. „Не можете да си представяте какво преживя-
вам тук – пише един. – Онзи ден наблизо притичаха някакви кучета и аз застрелях едно,
но то се оказа много мършаво.“681
Съветската страна използва и други средства, за да изтощи германците и да ги ли-
шава от отдих. Специалност на 588-и нощен бомбардировъчен полк е да прелита над
германските позиции през нощта с остарелите си биплани „По-2“, които захождат към
целта с изключени двигатели, с призрачно, зловещо свистене. Тези забележително
храбри пилоти са до един млади жени. Скоро стават известни с прозвището „Нощните
вещици“ – най-напред сред германците, а след това и сред своите.
През деня психологически натиск се упражнява от снайперски групи. Първоначално
снайперската дейност е импровизирана и без ясен план. Скоро обаче съветските диви-
зионни командири осъзнават потенциала ѝ да всява ужас сред враговете и да повдига
духа на собствените им войници. „Снайперизмът“ е издигнат в култ от политическите
офицери, затова трябва да сме много предпазливи по отношение на твърденията за тех-
ните стахановски постижения, особено когато пропагандата превръща снайперските
асове в приблизителен еквивалент на футболни звезди. Най-прочутият снайперист в
Сталинград, Василий Зайцев, макар и да не е с най-висок резултат, става популярен ве-
роятно заради принадлежността си към сибиряшката 284-та стрелкова дивизия на пол-
ковник Николай Батюк – формация, към която Чуйков има особена слабост. Командва-
щият на армията завижда за известността на 13-а гвардейска стрелкова дивизия на Ро-
димцев, затова нейният „звезден“ снайперист Анатолий Чехов получава по-малко вни-
мание.

678
Белоусов, Специален отдел към Сталинградския фронт, 21.09.42, ЦА ФСБ 14/4/326, сс. 229–30.
679
Иля Шатуновски, „И останется добрый след“, във Всем смертям назло, Москва, 2000.
680
Втори специален отдел на НКВД до Берия и Абакумов, 04.09.42, ЦА ФСБ 14/4/913, сс. 27–31.
681
ЦА ФСБ 41/51/814, с. 7.

326
 Пресеченият терен на разрушения град и близостта на фронтовата линия са идеални
условия. Снайперисти могат да се скрият почти навсякъде. Високите сгради предлагат
много по-обширна огнева зона, но измъкването след това е много по-рисковано. Васи-
лий Гросман, кореспондентът, на когото войниците се доверяват най-много, дори полу-
чава разрешение да придружи деветнайсетгодишния Чехов в една от неговите експеди-
ции. Чехов – тих, затворен младеж – разказва преживяванията си на Гросман в дълги
интервюта. Той описва как избирал жертвите си според униформата. Офицерите са при-
оритетна цел, особено артилерийските наблюдатели. Такива са и войниците, които но-
сят вода, когато германците се измъчват от жажда. Има данни дори, че снайперистите
имали заповед да стрелят по гладуващи руски деца, които германски войници подкуп-
ват с коричка хляб, за да напълнят манерките им с вода от Волга. Съветските снайпе-
ристи без угризения са готови да стрелят и срещу рускини, ако ги видят с германците.
Както при риболов, Чехов заема старателно избрана позиция преди разсъмване, за да
бъде готов за „изгрева на утрото“682. От първата си жертва той предпочитал изстрелите,
насочени към главата, и удовлетворителната гледка на шуртящата от нея кръв. „Видях
как нещо черно избликна от главата му, той падна… Когато стрелям, главата веднага
клюмва назад или на една страна, той изпуска това, което държи, и се свлича… Така и
не можаха да пият от Волга!“
Попадналият в плен дневник на един германски подофицер от 297-а пехотна дивизия
малко по на юг от Сталинград разкрива, че дори извън градските руини снайперистите
имат деморализиращ ефект. На 5 септември той пише: „Войникът, който ни носеше за-
куската, беше застрелян от снайперист точно преди да слезе в траншеята.“ 683 Пет дни
по-късно отбелязва: „Току-що бях в тила и не мога да изразя колко е хубаво там. Човек
може да върви изправен, без да се бои, че ще бъде застрелян от снайперист. Измих си
лицето за първи път от тринайсет дни.“ Когато се връща на фронта, той пише: „Снайпе-
ристите не ни дават отдих. Стрелят дяволски точно.“
Стахановският манталитет е дълбоко вкоренен в Червената армия и офицерите се
чувстват принудени да преувеличават или дори да измислят истории, както обяснява
един младши лейтенант. „Трябваше всяка сутрин и вечер да се изпраща доклад за при-
чинените на врага загуби и за героизма на войниците в полка. Аз трябваше да нося тези
доклади, защото бях назначен като офицер за свръзка, след като батареята ни остана без
оръдия… Една сутрин от чисто любопитство прочетох документ с щемпел „Секретно“,
изпратен от нашия полкови командир. В него се казваше, че полкът е отблъснал вра-
жеска атака и е повредил два танка, прекратил е огъня на четири батареи и е убил два-
найсет хитлеристки войници и офицери с артилерия, стрелково оръжие и картечен огън.
Аз обаче знаех с абсолютна сигурност, че германците си седяха мирно в окопите по цял
ден и че нашите 75-милиметрови оръдия не са изстреляли и един-единствен снаряд.
Всъщност не мога да кажа, че този доклад ме изненада. По това време вече бяхме свик-
нали да следваме примера на „Совинформбюро“ [официална информационна аген-
ция].“684
Войниците от Червената армия понасят не само страх, глад и въшки, които наричат
„снайперисти“; измъчва ги и силното желание да запушат. Някои с риск от сурово на-
казание използват личните си документи, за да свият цигара, стига да им е останала
махорка. В моменти на крайно отчаяние пушат памучен пълнеж от ватенките си. Всички

682
Документи на Гросман, РГАЛИ 1710/3/50.
683
Uffz. Alois Heimesser, 297th Infantry Division, 14.11.42, TsA FSB 40/22/11, сс. 62–5.
684
Владимир Владимирович Гормин, Novgorodskaya Pravda, 21.04.95.

327
копнеят за дневната си дажба от сто грама водка, но ефрейторите от снабдителните
части крадат част от нея и разреждат останалото с вода. Когато им се удаде случай,
войниците разменят с цивилни части от екипировката или облеклото си за домашно
приготвен алкохол – самогон.685
Най-големите храбреци в Сталинград са младите санитарки, които постоянно изли-
зат под интензивния огън, за да намерят ранените и да ги изтеглят обратно. Понякога и
те отвръщат на германския огън. За носилки не може да става и дума, затова санитар-
ките или подхващат с тялото си ранения и пълзят, мъкнейки го на гръб, или го влачат
върху платнище или плащ. После закарват ранените до някоя от площадките за евакуа-
ция през огромната река, където рискуват да попаднат под ударите на артилерия, кар-
течници или въздушна атака. Често пострадалите са толкова много, че остават без
грижи в продължение на дълги часове, дори дни. Медицинските пунктове са претова-
рени. А в полевите болници, където липсват банки с кръв, медицински сестри и лекари
преливат от собствената си кръв направо от ръка в ръка. „Ако не го правят, войниците
ще умрат“686 – съобщават от Сталинградския фронт до Москва. Много от медицинските
работници припадат, защото са дали твърде много кръв.
Решаващата битка за Сталинград е и поле на сериозно разместване на силите в Чер-
вената армия. На 9 октомври с Указ № 307 е обявено „въвеждането на единна структура
на командване в Червената армия и премахването на длъжността комисар“ 687. Това е
триумф за командирите, които са страдали от намесата на политическите комисари. То
изиграва съществена роля за възраждането на професионален офицерски корпус. Коми-
сарите, от друга страна, с ужас установяват, че командващите вече ги игнорират. Поли-
тическият отдел на Сталинградския фронт се оплаква, че се е зародило „абсолютно неп-
равилно мислене“. Доклади с множество такива примери се изпращат в Москва. Един
комисар съобщава, че „смятат политическия отдел за излишен придатък“. 688
Съветското военно разузнаване и НКВД са разтревожени също и от откритието, нап-
равено при разпитите на пленници, че голяма част от пленените съветски войници вече
работят за германците, за които изпълняват разнообразни задачи. 689 „В някои части от
фронта – докладва Сталинградският политически отдел до Москва – има случаи, когато
„бивши“ руснаци обличат червеноармейска униформа и проникват на нашите позиции
с цел разузнаване и пленяване на офицери и войници за разпит.“ 690 Те обаче не си пред-
ставят, че само към Шеста армия са придадени 30 000 такива войници. Едва след бит-
ката разпитите разкриват мащаба на това явление, както и начина, по който системата
работи.
„Руснаците в германската армия могат да бъдат разделени на три категории – казва
един пленник на разпит пред НКВД. – Най-напред войниците, мобилизирани от герман-
ската армия, така наречените казашки взводове, които са придадени към германски ди-
визии. Второ, Hilfsfreiwillige691 [известни като „хиви“], съставени от местни хора или
руски пленници доброволци, или войници, дезертирали от съветската армия, за да се
присъединят към германците. Членовете на тази категория носят пълна германска уни-
форма и имат чинове и отличителни знаци. Хранят се като германските войници и са
685
Гладът за тютюн и дажбите водка: ibid.
686
04.11.42, ЦАМО 48/486/25, с. 47.
687
ЦАМО 48/486/25, сс. 176–7.
688
„абсолютно неправилното мислене“, „смятат политическия отдел…“: Кошчеев до Шчербаков, 14.11.42, ЦАМО
48/486/25, с. 179.
689
Разпити на Сталинградския фронт: ЦАМО 62/335/7, 48/453/13, 206/294/12, 206/294/47, 206/294/48, 226/335/7.
690
Добронин до Шчербаков, 08.10.42, Цамо 48/486/24, с. 81.
691
„Доброволни помощни войски“.

328
придадени към германски полкове. Трето, има руски пленници, които вършат мръсната
работа в кухни, конюшни и т.н. Тези три категории се третират различно, като най-доб-
рото отношение, разбира се, е запазено за доброволците.“692
През октомври 1942 г. Сталин е изправен пред други проблеми. Чан Кайшъ и ръко-
водството на Гоминдан в Чунцин се стремят усилено да се възползват от слабостта на
Съветите в този момент, когато германски армии заплашват кавказките петролни нахо-
дища. От няколко години Сталин увеличава съветския контрол над далечната североза-
падна провинция Синдзян с нейните мини и важния нефтен район Душандзъ. С внима-
телни дипломатически действия Чан започва да утвърждава китайския суверенитет над
тази провинция. Той принуждава Съветите да изтеглят войските си и да предадат мин-
ните и самолетостроителните предприятия, които са създали. Чан търси съдействие от
американците и в крайна сметка Съветският съюз неохотно се изтегля. Сталин не може
да рискува охладняване на отношенията с Рузвелт. Интелигентният подход на Чан към
ситуацията не позволява Съветите да завладеят Синдзян по начина, по който са поста-
вили под контрол Външна Монголия. Съветското изтегляне означава и сериозно вло-
шаване на ситуацията за китайските комунисти в провинцията. Те ще се върнат чак през
1949 г., когато Народната освободителна армия на Мао я превземе към края на граж-
данската война.693
Неспирните германски атаки в Сталинград са подновени с още по-голяма енергия
през октомври. „Докато приготвяхме закуската, започна безмилостен артилерийски об-
стрел – пише съветски войник. – Кухнята, в която седяхме, изведнъж се изпълни с во-
нящ пушек. В канчетата ни с водниста просена супа падаше мазилка. Веднага забра-
вихме за супата. Някой отвън извика: „Танкове!“ Крясъкът му се вряза в грохота от рух-
ващи стени и нечии сърцераздирателни писъци.“694
Въпреки че 62-ра армия е изтласкана опасно близко до брега на Волга, тя продължава
да води ужасна битка на изтощение в разрушените фабрики в северната част на града.
Сталинградският фронт съобщава, че войниците му показват „истински масов герои-
зъм“695. Те наистина са значително подпомогнати от усилването на огъня на съветската
артилерия от другата страна на Волга, който разстройва германските атаки.
През първата седмица на ноември Сталинградският фронт отбелязва промяна. „През
последните два дни врагът променя тактиката – се казва в доклад до Москва от 6 ноем-
ври. – Вероятно заради големите загуби през последните три седмици те престанаха да
използват големи формации.“696 В продължение на три седмици въпреки атаките, които
им струват много усилия и жертви, германците не са успели да напреднат с повече от
средно „петдесет метра на ден“. Руснаците определят новата германска тактика като
„разузнаване с бой с цел да напипат слаби места между нашите полкове“. Тези нови
„внезапни атаки“ обаче не постигат повече успехи от старите. Духът на съветските вой-
ници се повишава. „Често си мисля за думите на Некрасов, че руският народ може да
понесе всичко, което Бог би стоварил върху нас – пише един войник. – Тук, в армията,
лесно можеш да си представиш, че няма земна сила, която може да се справи с нашата
руска мощ.“697

692
Разпит, 04.3.43, ЦАМО 226/335/7, с. 364.
693
Събития в провинция Синдзян: Garver, Chinese–Soviet Relations, сс. 169–77.
694
Владимир Владимирович Гормин, Новгородская правда, 21.04.95.
695
ЦАМО, 48/486/24, с. 200.
696
Кошчеев до Шчербаков, 06.11.42, ЦАМО 48/486/25, с. 69.
697
ЦАФСБ 40/22/12, сс. 96–100.

329
 Духът на германците, от друга страна, страда мъчително. „Невъзможно е да се опише
какво става тук – разказва германски ефрейтор в писмо до дома. – Всички в Сталинград,
които още имат глава и ръце, както мъже, така и жени, продължават борбата.“ 698 Друг
признава, че „[съветските] кучета се борят като лъвове“699. Трети дори пише на близките
си: „колкото по-скоро се озова под земята, толкова по-малко ще страдам. Често си мис-
лим, че Русия трябва да капитулира, но тези необразовани хора са твърде глупави, за да
го проумеят“700. Въшлясали, отслабнали заради намалените дажби и податливи на мно-
жество заболявания, от които най-разпространена е дизентерията, те имат една-единст-
вена утеха: да очакват с нетърпение зимните квартири и Коледа.
Хитлер настоява за последен щурм за превземане на западния бряг на Волга, преди
да са дошли снеговете. На 8 ноември той се хвали в реч пред „старите бойци“ от нацис-
тката партия в „Бюргербройкелер“ в Мюнхен, че Сталинград е на практика превзет.
„Времето е без значение“701 – твърди той. Много от офицерите в Шеста армия слушат
словото му, излъчено по берлинското радио, и не могат да повярват. „Панцерармее Аф-
рика“ на Ромел е в отстъпление, а съюзнически войски току-що са извършили десант на
северноафриканското крайбрежие. Това е пример за безсмислена демонстрация на храб-
рост, която ще има катастрофално въздействие върху съдбата на Германия и особено на
Шеста армия. От чиста гордост Хитлер няма да допусне стратегическо изтегляне.
Следва поредица от зле обмислени решения. От Щаба на фюрера идва заповед по-
голямата част от 150-хилядната артилерия и товарните коне на Шеста армия да бъдат
изпратени на няколкостотин километра в тила. Вече няма да е необходимо да изпращат
напред огромни количества фураж и по този начин ще спестят много от транспорт. Тази
мярка лишава всички немоторизирани дивизии от възможността за бързо придвижване,
но може би намерението на Хитлер е да елиминира всяка възможност за отстъпление.
Най-тежки последици има заповедта му до Паулус да изпрати почти всичките си тан-
кови войски в „окончателна“ битка за Сталинград, дори резервните водачи на танкове,
за да бъдат използвани като пехотинци. Паулус се подчинява. Ромел на негово място
почти със сигурност би пренебрегнал подобно указание.
На 9 ноември, деня след речта на Хитлер, в Сталинград настъпва зима. Температу-
рата изведнъж спада до минус 18 градуса по Целзий, което прави преминаването на
Волга още по-опасно. „Парчетата плаващ лед се блъскат, трошат и трият едно в
друго“702 – пише Гросман, върху когото зловещите звуци оказват въздействие. Попъл-
ването на припасите и евакуацията на ранените стават почти невъзможни. Командирите
на германската артилерия, които разбират пред какви проблеми е изправен врагът, със-
редоточават още повече огъня си върху точките на преминаване през реката. На 11 но-
ември ударни групи от шест германски дивизии, подкрепяни от други четири сапьорни
батальона, започват офанзива. Чуйков веднага организира контраатаки още същата
нощ.
В своите мемоари Чуйков твърди, че нямал представа какви са плановете на Став-
ката, но това не е вярно. Той е знаел, както разкрива един доклад до Москва, че задачата
му е да задържи колкото може повече германски войски да се сражават в града в този
момент, за да не може Шеста армия да укрепи своите уязвими флангове.

698
Gefr. Gelman, цит. във Волгоградски университетски проект, АМПСБ.
699
Gefr. H.S., 389.Inf.Div., 5.11.42, BfZ-SS.
700
Цит. в Документи на Гросман, РГАЛИ 1710/1/100.
701
Domarus, т. II, сс. 1937–8.
702
Документи на Гросман, РГАЛИ 618/2/108.

330
 Германските командири и щабни офицери отдавна остро осъзнават колко слаби са
фланговете им. Тилът им отляво успоредно на Дон се отбранява от румънската Трета
армия, а секторът на юг – от румънската Четвърта армия. Нито една от тези формации
не е добре въоръжена, войниците са деморализирани и не разполагат с противотанкови
оръдия. Хитлер е оставил без внимание всички предупреждения, твърдейки, че Черве-
ната армия е на края на силите си и не е в състояние да предприеме ефективна офанзива.
Освен това отказва да приеме оценките за съветското танково производство. Продукци-
ята на съветските работници, мъже и жени, които се трудят в импровизирани и неотоп-
лявани фабрики в Урал, вече надхвърля с повече от четири пъти тази на германската
индустрия.
Генералите Жуков и Василевски разбират благоприятната възможност, която им се
представя, още от 12 септември, когато Сталинград е изглеждал заплашен да падне
всеки момент. Чуйков е получил достатъчно подкрепления, за да задържи града, но не
повече. В действителност 62-ра армия изпълнява ролята на примамка в огромен капан.
През цялото време, докато се водят ужасните есенни битки, Ставката трупа резерви и
сформира нови армии, особено танкови формации, и разполага батареи от ракетни ус-
тановки „Катюша“. Открили са какъв страх всява тяхното ново оръжие сред врага. Ред-
ник Валдемар Зомер от 371-ва пехотна дивизия казва на разпит пред НКВД: „Ако „ка-
тюшата“ запее още два пъти, от нас ще останат само железните копчета.“703
Сталин, толкова нетърпелив обикновено, най-после се е вслушал в увещанията на
генералите си, които твърдят, че се нуждаят от време. Убедили са го, че е безсмислено
да нанасят удари отвън срещу северния фланг на Шеста армия. Това, към което трябва
да се стреми Червената армия, е огромно обкръжение с големи танкови формации от
много по-далече, на запад покрай Дон и южно от Сталинград. Сталин не се безпокои,
че това означава връщане към доктрината за „дълбоки операции“, застъпвана от маршал
Михаил Тухачевски, която се е превърнала в ерес след неговата екзекуция по време на
чистките. Пред перспективата за мащабен реванш умът му е готов да възприеме този
дързък план, който ще „промени решително стратегическата ситуация на юг“ 704. Офан-
зивата ще бъде наречена операция „Уран“.
От средата на септември Жуков и Василевски събират нови армии и ги обучават,
като ги изпращат за кратки периоди в различни сектори от фронта. Тази процедура има
допълнителното преимущество, че обърква германското разузнаване, което започва да
очаква голяма офанзива срещу Група армии „Център“. Въведени са в употреба заблуж-
даващи средства, маскировка; десантни лодки са изложени на показ на река Дон край
Воронеж, където не се планира атака, докато на войниците е наредено демонстративно
да копаят отбранителни позиции в секторите, където ще се състои офанзивата. Въпреки
това обаче подозренията на германците за голяма офанзива срещу клина при Ржев за-
падно от Москва са основателни.
Съветското военно разузнаване е събрало обнадеждаващи доклади за състоянието на
румънските Трета и Четвърта армия. Проведени разпити разкриват омразата на редовия
им състав към маршал Антонеску, който е „продал родината им на Германия“ 705. Днев-
ната заплата на войник е „колкото да купи един литър мляко“ 706. Офицерите са „много
груби с войниците и често ги удрят“. Има множество случаи на самонараняване въпреки

703
ЦА ФСБ 14/4/326, с. 307.
704
Жуков, Каким мы его помним, с. 140.
705
ЦАМО 48/453/13, с. 4.
706
Разпит на румънски лейтенант от кавалерията, 26.09.42, ЦАМО 206/294/47, с. 561.

331
лекциите на офицерите, че това е „грях към родината и Бог“. Германските войници
често ги обиждат, което води до сбивания, и румънски войници са убили германски
офицер, който е застрелял двама техни другари. Водещият разпита стига до заключени-
ето, че румънските сили имат „нисък политически морал“ 707. От разпитите на пленници,
провеждани от НКВД, става ясно също, че войници от румънската армия „изнасилват
всички жени в селата на югозапад от Сталинград“ 708.
На Калининския и Западния фронт Ставката планира и осъществяването на операция
„Марс“ срещу германската Девета армия. Главната цел е да гарантират, че нито една
дивизия не може да бъде „придвижена от централната част на фронта към южната
част“709. Въпреки че Жуков отговаря за ръководството на тази операция като предста-
вител на Ставката, той посвещава много повече време на планирането на „Уран“, откол-
кото на „Марс“. Жуков прекарва първите деветнайсет дни в Москва, едва осем и поло-
вина дена в Калининския сектор от фронта и най-малко петдесет и два дни на Сталинг-
радската ос. Това само показва, че „Марс“ е спомагателна операция въпреки дислоци-
рането на шест армии за нейното изпълнение. 710
По мнението на руски военни историци факторът, който демонстрира убедително,
че „Марс“ е диверсионна, а не, както твърди Дейвид Гланц, равностойна операция, е
разпределението на артилерийските боеприпаси. 711 Според армейски генерал М. А. Га-
реев от Руската асоциация на историците на Втората световна война офанзивата „Уран“
получава „от 2,5 до 4,5 боекомплекта [на оръдие] в сравнение с по-малко от един за
операция „Марс““712. Този впечатляващ дисбаланс говори за забележително пренебре-
жение към човешкия живот от страна на Ставката, която е готова да изпрати в битка
шест армии с недостатъчна артилерийска поддръжка, за да задържат Група армии „Цен-
тър“ по време на сталинградското обкръжение.
Според началника от разузнаването генерал Павел Судоплатов тази безпощадност е
напълно цинична. Той разказва как подробности за предстоящата Ржевска офанзива са
били предавани умишлено на германците. Управлението за специални задачи на НКВД
и военното разузнаване ГРУ са подготвили съвместно операция „Манастир“ – инфилт-
риране на агент в германския Абвер. Александър Демянов, внук на водача на кубанс-
ките казаци, по инструкции от НКВД се оставя да бъде вербуван от Абвера. Генерал-
майор Райнхард Гелен, германският началник на разузнаването за Източния фронт, му
дава кодовото име „Макс“ и твърди, че той е неговият най-способен агент и организатор
на шпионска мрежа. Само че свързаната с Демянов нелегална мрежа от антикомунисти
е изцяло под контрола на НКВД. „Макс“ е „дезертирал“ до вражеските позиции на ски
в хаотичната обстановка на съветската контраатака през декември 1941 г. Тъй като гер-
манците вече са го идентифицирали като потенциален агент по време на нацистко-съ-
ветския пакт, а семейството му е добре познато в бело-емигрантските кръгове, Гелен му
има пълно доверие. Макс е спуснат с парашут в тила на Червената армия през февруари

707
„много груби с войниците“, „грях към родината“, „нисък политически морал“: ЦАМО 48/453/13, сс. 4–7.
708
ЦА ФСБ 14/4/326, сс. 264–7.
709
Професор О. А. Ржешевски на Сталинградския семинар, Лондон, 09.05.2000 г.
710
Движението на Жуков през есента на 1942 г.: С. И. Исаев, „Вехи фронтового пути“, ВИЖ, № 10, окт. 1991 г., сс. 22–
5.
711
Дейвид Гланц за операция „Марс“: вж. неговата книга General Zhukov’s Greatest Defeat: The Red Army’s Epic Disaster
in Operation Mars, 1942, London, 2000.
712
Армейски генерал М. А. Гареев, сесия на Националния комитет на руските историци на 28.12.99 г. Признателен съм
на професор Олег Ржешевски, председател на Руското друже- ство на историците на Втората световна война, който ми
изпрати техния Информационен бюлетин № 5, 2000, с дословен превод на срещата.

332
1942 г. и скоро започва да предава правдоподобна, но неточна информация, която му
подават неговите контрольори от НКВД.
В началото на ноември е отбелязан сериозен напредък в подготовката за операция
„Уран“ около Сталинград и отвличащата атака на операция „Марс“ при Ржев. Макс е
инструктиран да предаде на германците подробности за „Марс“. „Офанзивата в цент-
ралната част от фронта край Ржев, за която предупреждаваше Макс, беше планирана от
Сталин и Жуков, за да отклонят усилията на германците от Сталинград – пише генерал
Судоплатов, началник на Управлението за специални задачи. – Дезинформацията, на-
саждана чрез Александър, се пазеше в тайна дори от маршал Жуков и ми беше преда-
вана лично от генерал Фьодор Фьодорович Кузнецов от ГРУ в запечатан плик… Жуков,
който не знаеше, че тази дезинформационна игра се играе за негова сметка, плати ви-
сока цена, като загуби хиляди войници под негово командване.“ 713
Иля Еренбург е един от малкото писатели, присъствали на боевете там. „Част от
малка гора в покрайнините на [Ржев] беше бойно поле; улучените от снаряди и мини
дърветата изглеждаха като колове, забити произволно. Земята беше насечена от тран-
шеи; по нея като мехури се издуваха блиндажи. Ямите от снаряди се сливаха една с
друга… Дрезгавият тътен на оръдията и яростният лай на минохвъргачките бяха оглу-
шителни, после внезапно, през някое затишие от две-три минути, се чуваше тракането
на картечници… В полевите болници преливаха кръв, ампутираха ръце и крака.“ 714
Загубите на Червената армия са 70 374 убити и 145 300 ранени – трагично масово
жертвоприношение, пазено в тайна в продължение на близо шейсет години.715
За голямата операция с цел обкръжаването на Шеста армия Жуков лично се заема с
рекогносцировка на секторите на атака по река Дон, докато Василевски посещава арми-
ите южно от Сталинград. Там Василевски дава заповед за ограничено настъпление
малко по-нататък от солените езера, така че да имат по-добра изходна линия. Секрет-
ността е от първостепенно значение. Дори командващите на армии не са информирани
за плана. Цивилните се евакуират от тила. Селата им ще са необходими, за да се скрият
войниците, докарани през нощта. Съветският камуфлаж е добър, но не достатъчно, за
да скрие събирането на толкова много формации. Това обаче не е от критично значение.
Въпреки че щабните офицери на Шеста армия и Група армии B очакват някаква форма
на атака в румънския сектор на северозапад, за да се прекъсне железопътната връзка със
Сталинград, те изобщо не предполагат опит за пълно обкръжение. Безрезултатните
атаки срещу северния им фланг близо до Сталинград са ги довели до убеждението, че
Червената армия не е в състояние да предприеме смъртоносен удар. Единственото, ко-
ето Хитлер е готов да направи, е да постави много слабия XLVIII танков корпус като
резерва зад румънската Трета армия. Той се състои от 1-ва румънска бронирана дивизия
с остарели танкове и германските 14-а танкова дивизия, която е понесла тежки удари в
боевете за Сталинград, и 22-ра танкова дивизия, чиито машини са останали обездви-
жени толкова дълго заради липсата на гориво, че в тях са се скрили мишки, за да намерят
подслон от студа, и са прегризали кабелите.

713
Pavel Sudoplatov, Special Tasks: The Memoirs of an Unwanted Witness – A Soviet Spymaster, London, 1994, с. 159.
714
Ehrenburg, Men, Years – Life, т. V, сс. 80–1.
715
Вж. Glantz, Zhukov’s Greatest Defeat, сс. 304, 318–19 и 379.

333
 Операция „Уран“, ноември 1942 г.

Заради недостиг на транспортни средства операция „Уран“ се налага да бъде отло-

жена до 19 ноември. Това е жестоко изпитание за търпението на Сталин. След като вече
над един милион войници са заели позициите си, той се ужасява при мисълта, че гер-
манците ще открият какво става. От северната част на Дон 5-а танкова армия, 4-ти тан-
ков корпус, два кавалерийски корпуса и други стрелкови дивизии преминават реката
през нощта и излизат на плацдармите. Южно от Сталинград два механизирани корпуса,
един кавалерийски корпус и поддържащи формации са докарани през Волга по тъмно –
рисковано начинание, като се има предвид плаващият лед по реката.
През нощта на 18-19 ноември съветски сапьори на донските плацдарми пропълзяват
напред през снега, облечени в бели камуфлажни униформи, за да разчистят минните
полета. В гъстата ледена мъгла те остават невидими за румънските часовои. В 7:30 ч.
московско време гаубици, артилерийски оръдия, минохвъргачки и „Катюши“ откриват
огън едновременно. Въпреки обстрела, който разтърсва земята на разстояние петдесет
километра, румънските войници се съпротивляват много по-упорито, отколкото са
очаквали германските офицери за свръзка. Веднага щом танковете се хвърлят в атаката
и смачкват преградите от бодлива тел, съветското настъпление започва и по заснеже-
ните полета се понасят танкове Т-34 и кавалерийски части. Германските пехотни диви-
зии, нападнати на открито, се оказват в положение да отбиват кавалерийски атаки, „ся-
каш беше 1870 г.“716, както отбелязва един офицер.
В главния щаб на Шеста армия не се вдига излишна тревога; става ясно, че XLVIII
танков корпус се придвижва напред, за да парира пробива. В същото време обаче наме-
сата от Щаба на фюрера и промените в заповедите създават объркване. Германската 22-

716
BA-MA RW4/v.264, с. 157.

334
ра танкова дивизия едва помръдва, тъй като електрическите системи на повечето и тан-
кове още не са поправени, и контраатаката на генерал-лейтенант Фердинанд Хайм се
разпада и преминава в хаос. Когато това стига до Хитлер, желанието му е да разстреля
Хайм.
По времето, когато Паулус започва да реагира, вече е твърде късно. Неговите пе-
хотни дивизии са останали без коне и това им отнема подвижността. Танковите му фор-
мации още са ангажирани в самия Сталинград и не могат да се откъснат оттам бързо
заради атаките, които генерал Чуйков предприема, за да предотврати това. Когато се
освобождават най-после, танковите войски получават заповед да се придвижат на запад,
за да се присъединят към XI корпус на генерал-лейтенант Карл Щрекер и да блокират
пробива далече в тила. Това обаче означава, че южният фланг, който се пази от румън-
ската Четвърта армия, е останал само с 29-а моторизирана дивизия като резерва.
На 20 ноември генерал Ерьоменко дава заповед да започне южната атака. С авангард
от два механизирани и един кавалерийски корпус 64-та, 57-а и 51-ва армия тръгват в
настъпление. Дошъл е моментът за разплата и духът е висок. Ранени войници отказват
да бъдат евакуирани в тила. „Няма да замина – казва член на 45-а стрелкова дивизия. –
Искам да атакувам с моите другари.“717 Румънските войници се предават масово, много
от тях са застреляни на място.
Без въздушно разузнаване в този критичен момент, щабът на Шеста армия не успява
да схване съветския план. Той предвижда двата удара да се съединят в района на Калач
на Дон, след като обкръжат цялата Шеста армия. На 21 ноември Паулус и офицерите в
неговата щабквартира при Голубинский, на двайсет километра от Калач, нямат предс-
тава за опасността. В течение на деня обаче, в резултат от пристигащите тревожни док-
лади за напредването на съветските предни части, те осъзнават надвисналата над тях
катастрофа. Не са останали части, които да спрат врага, и собственият им щаб вече е
под заплаха. Бързо изгарят документи и унищожават повредените разузнавателни само-
лети на летището. Същия следобед от Щаба на фюрера им предават заповедта на Хит-
лер: „Шеста армия да се държи твърдо въпреки опасността от временно обкръжа-
ване.“718 Съдбата на най-голямата формация в целия Вермахт скоро ще бъде подпеча-
тана. Калач, с неговия мост над Дон, е на практика незащитен.
Командирът на съветската 19-а танкова бригада научава от местна жена, че герман-
ските танкове винаги подхождат към моста с включени фарове. Затова поставя два пле-
нени танка най-отпред на колоната, нарежда на всички водачи да включат фаровете и
се насочва право към моста при Калач, преди набързо сформираният отряд защитници
и разчетите от противовъздушната артилерия на Луфтвафе да разберат какво става.
На следващия ден – неделя, 22 ноември – двата съветски авангарда се срещат в зам-
ръзналата степ, като се насочват един друг с изстрелване на зелени сигнални ракети.
Разменят си мечешки прегръдки и се черпят с водка и колбаси по случай събитието. За
германците тази дата съвпада с празника „Тотензонтаг“ – деня в памет на мъртвите. „Не
знам как ще свърши всичко това – пише на жена си генерал-лейтенант Екард Фрайхер
фон Габленц, командващият на 384-та пехотна дивизия. – Това е много трудно за мен,
защото би трябвало да се опитвам да вдъхна на моите подчинени непоклатима вяра в
победата.“719

717
Кошчеев до Шчербаков, 21.11.42, ЦАМО 48/486/25, с. 264.
718
BA-MA RH 20–6/241.
719
Писмо от 21.09.42, ЦА ФСБ 40/22/142, с. 152.

335
 25.
Аламейн и „Факел“
ОКТОМВРИ-НОЕМВРИ 1942 Г.

През октомври 1942 г., докато Жуков и Василевски подготвят голямото обкръжение
на Шеста армия при Сталинград, Ромел се намира в Германия в отпуск по болест. Той
страда от стрес, има ниско кръвно налягане и стомашни проблеми. Последният му опит
да пробие позициите на Осма армия в Битката при Алам Халфа е завършил с неуспех.
Много от неговите войници също са болни, освен това отчаяно се нуждаят от храна,
гориво и боеприпаси. След като всичките му мечти за завладяване на Египет и Близкия
изток са се превърнали в прах, Ромел отказва да поеме лична отговорност. Той продъл-
жава да си внушава, че генерал-фелдмаршал Кеселринг от завист умишлено е задържал
припасите за „Панцерармее Африка“.
Положението на „Панцерармее Африка“ е наистина сериозно. Италианците в тило-
вите райони и Луфтвафе пазят по-голямата част от припасите за себе си. Духът на гер-
манците е много нисък. Благодарение на прихванатите от „Ултра“ съобщения съюзни-
ческите подводни атаки и бомбардировки потопяват още повече товарни кораби през
октомври. Недоверието на Хитлер към неговите „англофилски съюзници“ го убеждава,
че „италианците издават германските транспорти на англичаните“ 720 . Не му хрумва
обяснението, че е възможно шифрите на германската „Енигма“ да бъдат разчетени. Ге-
нералът от танковите войски Георг Щуме, командирът на корпус, който е бил изправен
пред военен съд за загубата на плановете за операция „Блау“, командва армията в от-
съствието на Ромел, а генерал-лейтенант Вилхелм фон Тома поема Африканския кор-
пус. Хитлер и ОКВ не вярват, че британците ще атакуват преди следващата пролет, и
следователно още има шанс за „Панцерармее Африка“ да си пробие път до делтата на
Нил. Ромел и Щуме разсъждават по-реалистично. Тя знаят, че възможностите им са ог-
раничени, като се имат предвид атаките на съюзническата авиация и британския флот
срещу техните снабдителни конвои.
Още по-потискащо въздействие върху Ромел има самодоволството, с което се сблъс-
ква в Берлин, когато получава своя фелдмаршалски жезъл. Гьоринг демонстрира пре-
небрежение към съюзническата авиация с думите: „Американците могат да произвеж-
дат само ножчета за бръснене.“721 „Хер райхсмаршал – отговаря Ромел, – иска ми се да
имахме такива ножчета.“ Хитлер обещава да изпрати четирийсет от новите танкове „Ти-
гър“ заедно с бойни части, снабдени с многостволни реактивни минохвъргачки „Не-
белверфер“, като че ли това е предостатъчно, за да компенсира съществуващите липси.
ОКВ омаловажават всяко предположение, че Съюзниците могат много скоро да из-
вършат десант в Северозападна Африка. Единствено италианците приемат заплахата
сериозно. Те съставят извънредни планове за окупиране на Френски Тунис – проект, на
който германците се противопоставят, защото се опасяват от съпротивата на вишиски
френски войски. В действителност плановете на Съюзниците за операция „Факел“ са
по-напреднали, отколкото дори италианците предполагат. В началото на септември гла-

720
Below, Als Hitlers Adjutant, с. 322.
721
Цит. в Kitchen, Rommel’s Desert War, с. 316.

336
воболията на Айзенхауер започват да намаляват с разрешаването на трансатлантичес-
ките разногласия. Ще има едновременни десанти при Казабланка на атлантическото
крайбрежие и при Оран и Алжир в Средиземно море. Заради липсата на добра органи-
зация и достатъчно кораби обаче въпросът със снабдяването се превръща в кошмар за
неговия началник-щаб, генерал-майор Бидъл Смит. Повечето от войниците, които пре-
косяват Атлантика, пристигат без оръжия или екипировка, което забавя обучението им
за морския десант.
На дипломатическия фронт правителствата на САЩ и Великобритания започват да
уверяват режима на Франко в Испания, че нямат намерение да нарушават суверенитета
на Испания, нито в Северна Африка, нито на континента. Това е необходимо, за да не-
утрализират разпространяваните от Германия слухове, че Съюзниците планират да
превземат Канарските острови. За щастие, там външен министър отново е прагматич-
ният генерал Конде Франсиско де Хордана, след като Франко е отстранил от поста своя
свръхамбициозен баджанак Рамон Серано Сунер, който се отнася приятелски към на-
цистите. Миниатюрният Хордана, вече в напреднала възраст, има твърдото намерение
да държи Испания настрана от войната и неговото назначаване през септември е голямо
облекчение за Съюзниците.
Щуме, макар и да няма точна информация, не се разколебава в убеждението си, че
Монтгомъри подготвя голяма офанзива. Той увеличава патрулите и ускорява разпола-
гането на близо половин милион мини в т.нар. дяволски градини пред позициите на
„Панцерармее Африка“. Следвайки напътствията на Ромел, Щуме подсилва италианс-
ките формации с германски части и разделя Африканския корпус, с 15-а танкова диви-
зия зад северната част на фронта и 21-ва танкова дивизия на юг.
Генерал Александър действа като чадър, който заслонява Монтгомъри от нетърпе-
нието на Чърчил. Монтгомъри се нуждае от време, за да обучи новите си войски, най-
вече X брониран корпус на генерал-лейтенант Хърбърт Лумсдън, който той с гордост и
прекален оптимизъм нарича своя „ловен корпус“. В процес на подготовка са новодош-
лите танкове „Шърман“, с които танковете на Осма армия стават повече от хиляда. Лум-
сдън – кавалерист с ексцентричен нрав, който е печелил състезанието „Гранд Нашъ-
нъл“ – в никакъв случай не е любимец на Монтгомъри, но се харесва на Александър.
Планът на Монтгомъри, операция „Лайтфут“, предвижда главна атака в северния
участък, който е и най-сериозно отбраняваният. Той предполага, че германците няма да
я очакват. Десети корпус на Лумсдън трябва да се възползва от пробива, след като XXX
корпус преодолее минното поле на юг от крайбрежния път. С помощта на сложен план
за заблуда, осъществяван от майор Джаспър Масклайн, професионален илюзионист,
Монтгомъри се надява да убеди германците, че неговият основен удар е насочен на юг,
за да преместят войски там. Масклайн разполага в южния сектор стотици имитации на
бойни машини и дори фалшив водопровод. Увеличен е и радиотрафикът в района с пре-
даване на предварително записани съобщения, а в тила се движат камиони, които влачат
вериги, за да вдигат прах. За да придаде тежест на тази жизненоважна част от плана на
Монтгомъри, XIII корпус на генерал-лейтенант Брайън Хорокс ще тръгне в атака, пос-
ледван от 7-а бронирана дивизия и с поддръжката на една трета от артилерията си. В
левия край на линията Аламейн „свободните французи“ на Кьониг ще атакуват силната
италианска позиция при Карет тел Химеймат в края на падината Катара, само че нямат
достатъчна поддръжка за толкова трудна задача.
На 19 октомври Пустинният въздушен флот и американците започват серия от бом-
бардировки и атаки от бръснещ полет срещу летища на Луфтвафе. Четири дни по-късно,

337
в 20:40 ч. на 23 октомври, артилерията на Монтгомъри започва масиран обстрел на по-
зиции на Оста. Земята се тресе от ударните вълни, а припламващите дула осветяват це-
лия нощен хоризонт. От разстояние гледката напомня листова мълния. Съюзнически
бомбардировачи атакуват резервните позиции и райони в тила. Генерал Щуме, който се
бои да не изразходва боеприпасите си, нарежда на собствената си артилерия да не отв-
ръща.
От здрач сапьорите се придвижват бавно напред, докато луната се издига в небето,
като опипват пясъка с щикове и премахват мините, за да прокарат коридор, отбелязан с
бяла лента и газени лампи. В 22:00 ч. XXX корпус тръгва в настъпление по този марш-
рут с четири дивизии – 51-ва хайлендска, 9-а австралийска, 1-ва южноафриканска и 2-
ра новозеландска, – всяка от тях подкрепяна от поне един брониран полк. Наскоро прис-
тигналите шотландци вървят, свирейки с гайдите си и с прикрепени щикове, защото са
чували, че италианските войници се страхуват от хладната стомана повече, отколкото
от всичко друго. Жертвите от пехотата са сравнително малко, но за раздразнение на
Монтгомъри танковете на X корпус под командването на Лумсдън навлизат в минните
полета. Бавят се, а това означава, че ще ги ударят здраво на разсъмване.
Генерал Щуме изявява желание да се запознае лично със ситуацията на фронта, но
когато автомобилът му попада под обстрел, шофьорът продължава нататък, без да раз-
бере, че Щуме е слязъл. Генералът умира от сърдечен удар и тялото му е открито едва
на следващия ден. Когато узнава новината и поема командването, генерал Фон Тома се
въздържа да предприеме сериозна контраатака, защото не смее да използва докрай го-
ривото, докато запасите на войските му не бъдат попълнени. На 25 октомври обаче 15-
а танкова дивизия на север и 21-ва танкова дивизия на юг дават успешен отпор на място.
Общият план на Монтгомъри не се развива добре. Германците не са се хванали на
неговата уловка и не са изпратили войски на юг, които да посрещнат отвличащата атака
на XIII корпус. В това време на север германските минни полета и съпротивата на Оста
са се оказали много по-сериозна пречка от очакваното. Монтгомъри обвинява неспра-
ведливо 10-а бронирана дивизия дори в страхливост, докато всъщност тя не е използ-
вана целесъобразно. Предубеждението на Монтгомъри срещу кавалерията не му позво-
лява да използва оптимално бронираните си сили.
Когато научава за британската офанзива и смъртта на Щуме, Ромел поръчва самолет,
с който да отлети за Африка през Рим. Стига до щаба си по здрач на 25 октомври, след
като е чул в Рим, че ситуацията с горивото е по-лоша от всякога заради британския флот
и съюзническата авиация.
Британската атака е допълнително подпомогната, след като австралийците пленяват
двама германски офицери, които носят подробни карти на своите минни полета. През
нощта австралийците завземат един важен хълм, който отбраняват успешно срещу
силни контраатаки на следващия ден. С прибавянето на XXX и X корпус натискът върху
„Панцерармее Африка“ на север става неудържим. Тогава Ромел научава, че танкерът,
на който са разчитали, също е потопен. Той предупреждава ОКВ, че с недостатъчно
гориво и боеприпаси трудно ще продължи битката. Към този момент вече е ясно, че
Монтгомъри съсредоточава по-голямата част от войските си на север, затова Ромел
придвижва 21-ва танкова дивизия в тази посока. Без горивото, необходимо, за да могат
танковете му да се изтеглят и да водят битка с движение на открито, той е принуден да
мери сили с врага в трудно и изтощително сражение, което не може да спечели. Повече
от половината му танкове са станали жертва на шестфунтовото противотанково оръдие

338
или на въздушни атаки. Новото 40-милиметрово оръдие на американските изтребители
„P-39 Аерокобра“ се оказва най-ефикасното оръжие срещу танкове.

Битката при Аламейн, 23 октомври – 4 ноември 1942 г.

Принуден да промени плана си, след като се е сблъскал с толкова решителна отбрана,
Монтгомъри подготвя нова офанзива, докато австралийците понасят основното бреме
на продължаващите контраатаки. Операция „Сюпърчардж“ започва в ранните часове на
2 ноември, отново с интензивен обстрел, съпътстван от въздушни атаки. Монтгомъри
изпраща 9-а бронирана бригада в нападение срещу окопаните противотанкови оръдия.
Предупреждават го, че това ще е равносилно на самоубийство, но той отговаря, че
трябва да се направи. Атаката се оказва повторение на битката при Балаклава 722 и бри-
гадата е на практика унищожена. Новозеландската дивизия на Фрайбърг в настъпление
стига доста по на север от Кидни Ридж, но германските контраатаки с две танкови ди-
визии предотвратяват пробива. Удържането на този плацдарм обаче е последното уси-
лие на „Панцерармее“. Монтгомъри най-после надделява в битката на изтощение.
Ромел дава заповед за изтегляне към Фука, макар и да знае, че немоторизираните
войски, предимно италиански, ще бъдат бързо прегазени. Много германски войници си

722
Битка от Кримската война (1853-1856 г.), в която при опит за контраатака срещу руските сили британците дават
много жертви.

339
присвояват италиански камиони, заплашвайки с оръжие, което става причина за грозни
сцени. Същата вечер Ромел изпраща съобщение до ОКВ, в което описва ситуацията нак-
ратко и обяснява причините за своето отстъпление. Поради грешка на офицер от щаба,
който не е разбрал правилно, Хитлер получава съобщението едва на следващата сутрин.
Подозирайки заговор с цел да му попречат да отмени заповедта за отстъпление на Ро-
мел, Хитлер в ирационалния си гняв разиграва истерични сцени в Щаба на фюрера. Шо-
кът от поражението на Ромел е напълно неочакван, защото вниманието на Хитлер е със-
редоточено върху Сталинград и Кавказ. Заради вярата си в Ромел като командващ той
не е в състояние да си представи подобен неуспех.
Скоро след пладне на 3 ноември Хитлер изпраща до Ромел заповед: „В положението,
в което се намирате, не може да има друга мисъл, освен да се държите твърдо, да не
отстъпвате нито крачка и да хвърлите в битката всяко оръжие и войник, които са на-
лице.“723 Обещава поддръжка от Луфтвафе и припаси и завършва така: „Това няма да е
първият път в историята, когато твърдата решителност ще надделее над по-силните ба-
тальони на врага. Има само един избор, който можете да предложите на войниците си:
победа или смърт.“
Ромел е потресен и смаян от безумието на тази заповед. Самозалъгванията на Хит-
лер, които му дават възможност да се абстрахира от факта на поражението, ще се пов-
торят много скоро след това по отношение на генерал Паулус в Донската степ западно
от Сталинград. Въпреки целия си инстинкт на военен Ромел решава, че трябва да се
подчини. Той дава заповед да се спре изтеглянето. Само на италианските дивизии на юг
е наредено да се насочат на северозапад. Това позволява на XIII корпус на Хорокс да се
придвижва безпрепятствено в настъпление на 4 ноември. Още по на север X корпус
извършва пробив, като превзема щаба на Африканския корпус и пленява генерал Фон
Тома, който се предава на 10-и хусарски полк.
След като е получил уверения, че може да разчита на подкрепа от Кеселринг, Ромел
дава заповед за генерално отстъпление. Той съобщава на Хитлер, че ще се изтегли само
до линията Фука, но всъщност продължава да отстъпва през цялата територия на Либия.
Това, че остатъците от „Панцерармее“ изобщо успяват да се измъкнат, се дължи на бав-
ните реакции и крайната предпазливост на Монтгомъри. След като е постигнал победа,
той не желае да рискува да предизвика обрат. Твърди се, че като пропуска да обкръжи
Ромел при отстъплението му, той тласка Хитлер към катастрофалното му решение да
изпрати в Северна Африка още войници, които в крайна сметка попадат в плен. Това
обаче едва ли е свидетелство за качествата на Монтгомъри като военачалник, тъй като
никога не е било част от какъвто и да е план.
Победата при Аламейн със сигурност не е спечелена от стратегически или такти-
чески гений. Решението на Монтгомъри да атакува най-силната част от германските
позиции е най-малкото спорно. Неговите пехотни и бронирани войски несъмнено се
сражават храбро, за което допринася значително предизвиканата от него промяна в наг-
ласата на Осма армия. В повечето отношения обаче битката е спечелена с огромния
принос на Кралската артилерия и на Пустинния въздушен флот с неговите непрестанни
удари срещу Луфтвафе и германските танкове и снабдителни линии, както и на Кралс-
кия флот и съюзническата авиация, които прерязват снабдителната артерия на Оста в
Средиземно море.

723
BA-MA RH/19/VIII/34a.

340
 На 7 ноември, когато Хитлер пътува към Мюнхен, за да произнесе речта си пред
„старата гвардия“ на нацистката партия, неговият специален влак е спрян в Тюрингия. 724
Съобщение от „Вилхелмщрасе“ предупреждава, че има непосредствена опасност от съ-
юзнически десант в Северна Африка. Той веднага дава заповед за отбрана на Тунис.
Когато го информират обаче, че възможностите на Луфтвафе да оперира на такова раз-
стояние от базите си са твърде ограничени, прицел на неговия гняв става Гьоринг. След
всички противоречиви слухове от последните няколко месеца относно намеренията на
Съюзниците и маниакалното съсредоточаване на Хитлер върху окончателното превзе-
мане на Сталинград ОКВ е напълно неподготвен за нов фронт. Големият въпрос е как
режимът във Виши ще реагира на съюзническо нахлуване в неговите северноафрикан-
ски колонии.
Рибентроп, който се качва във влака в Бамберг, увещава Хитлер да му позволи да
сондира почвата за преговори със Сталин чрез съветския посланик в Стокхолм. Хитлер
категорично отхвърля предложението. Идеята да преговарят в момент на слабост е не-
мислима. Той продължава да работи върху речта, в която твърди, че германците ще
превземат Сталинград всеки момент, и подчертава твърдото си намерение да продъл-
жава борбата до окончателна победа. Неговата гордост не му позволява да обмисля как-
вато и да е друга възможност. Той пропуска темата за поражението на Ромел и изобщо
не споменава за съюзническите десанти в Северна Африка, предпочитайки да се върне
към своето предсказание, че евреите ще бъдат унищожени. Дори Гьобелс обаче разбира,
че „се намират в повратен момент от войната“ 725. Като се изключат фанатично преда-
ните нацисти, повечето германци вече чувстват, че победата е по-далече от всякога,
както твърде ясно личи в докладите за настроенията сред цивилните, подготвени от
Службата за сигурност, Sicherheitsdienst. Малко са тези, които споделят мнението на
Гьоринг, че американците могат да произвеждат само ножчета за бръснене. Усилването
на съюзническата бомбена офанзива срещу техните градове говори за нарастващо ма-
териално преимущество.
За Айзенхауер и неговите плановици реакциите на вишиска Франция и режима на
Франко в Испания също са въпрос от ключово значение. Наивният в политическо отно-
шение Айзенхауер скоро открива, че навлизането във френската политика е като стъп-
ване върху минно поле. Рузвелт не иска да има нищо общо с генерал Дьо Гол и упраж-
нява натиск върху Чърчил да не казва на французина какво се планира. Отношенията на
Чърчил с Дьо Гол са дори още по-изострени от подозренията на французите, че британ-
ците ламтят за Сирия и Ливан, и Чърчил знае, че генералът ще бъде вбесен, че са го
държали в неведение. Дьо Гол никога няма да приеме и това, че за да избегнат тежки
сражения, Съюзниците е трябвало да стигнат до известно споразумение с вишиските
власти в Северна Африка. Чърчил обаче има едно предложение, с което се надява да
укроти гордия генерал.
Британският флот, който не може да забрави, че японски самолети, излитащи от
вишиски летища в Индокитай, са потопили „Принс ъф Уелс“ и „Рипълс“, продължава
да изпитва безпокойство заради френската колония Мадагаскар, която лежи успоредно
на маршрутите на техните конвои покрай югоизточното африканско крайбрежие. Ня-
колко седмици след катастрофата в Малая е определено десантно съединение за опера-
ция „Броненосец“ – превземането на главното пристанище Диего Суарес в северния

724
Пътуването на Хитлер до Мюнхен: Kershaw, Hitler, 1936–1945: Nemesis, с. 539.
725
TBJG, част II, т. VI, с. 259.

341
край на Мадагаскар.726 Първоначално както генерал Брук в Лондон, така и Уейвъл в Да-
лечния изток са се противопоставили на този план в момент, когато са налице толкова
други заплахи. След това, в началото на март 1942 г., когато американците разчитат
японски военноморски шифри, става ясно, че Берлин подстрекава Токио да се намеси в
западната част на Индийския океан и да атакува британски снабдителни кораби, които
заобикалят Южна Африка на път за Египет. На 12 март Военновременният кабинет нак-
рая одобрява операция „Броненосец“.
В началото на май британското съединение, което отплава от Южна Африка, щур-
мува пристанището на Диего Суарес с морски пехотинци, които извършват нощен де-
сант в Нелсънов стил. До това се свежда и планът, защото той предполага, че ще уста-
новят някакво съглашение с вишиските власти в столицата Тананарив 727 . На 30 май
обаче японска миниподводница торпилира британския кораб „Рамилис“ в пристани-
щето на Диего Суарес. Японската подводна флотиия след това потопява двайсет и три
кораба с припаси за Осма армия – единствената пряка помощ, която Германия получава
от японските си съюзници през войната.
Въпреки нежеланието си Чърчил се поддава на увещанията на фелдмаршал Смътс,
че японците може да установят бази в други вишиски пристанища на Мадагаскар, и се
съгласява да завладеят целия остров. Минава му през ум, че по този начин биха могли
да усмирят Дьо Гол, който е искал да превземе острова със сили на „свободните фран-
цузи“ и е бил разярен от откритието, че британците възнамеряват да се разберат с та-
мошните вишиски власти. След като завладеят целия остров, той може да бъде предаден
на Дьо Гол. Това става най-после факт на 5 ноември, след безрезултатна партизанска
кампания, предприета от вишиския губернатор Арман Ане. Една седмица преди Ане да
капитулира, Чърчил има възможността да запита любезно Дьо Гол кого би желал да
назначи за губернатор на Мадагаскар. Дьо Гол подозира, че Съюзниците планират де-
сант в Северна Африка, но ако имаше представа за всички споразумения на американ-
ците с вишиски генерали, уговорени в процеса на подготовка за операция „Факел“, ве-
роятно би изхвърчал от стаята.
Робърт Мърфи, по-рано американски шарже дафер във Виши, а към описвания мо-
мент пратеник на Рузвелт във Френска Северна Африка, също е безусловно убеден, че
Дьо Гол трябва да бъде държан настрана. За повечето офицери от френската колониална
армия той не е нещо много по-различно от предател на заплата при англичаните. Налага
се да им предложат фигурант по техен вкус. Генерал Анри Жиро е висок и храбър офи-
цер с великолепни мустаци, но не се слави с интелигентност. Дьо Гол го нарича „олов-
ния войник“. Жиро, който е попаднал в плен като командващ на френската Седма армия
през 1940 г., е избягал от Кьонигщайн – крепост-затвор в Саксония. Добрал се е до
Виши, където министър-председателят на Петен, Пиер Лавал, е искал да го предаде на
германците, но маршалът не се е съгласил.
Мърфи смята, че Жиро може да послужи най-добре на съюзническите интереси, но
Жиро има собствено мнение. Той поставя изискването да бъде главнокомандващ на опе-
рация „Факел“ и настоява Съюзниците да извършат десант както в Северна Африка,
така и във Франция. Освен това не иска британците да участват, тъй като нито е забра-
вил, нито е простил атаката на техните военноморски сили срещу френския флот при
Мерс ел Кебир. Жиро е и близък приятел на генерал Шарл Маст, който командва френ-

726
За кампанията в Мадагаскар вж. Smith, England’s Last War against France, сс. 281–355.
727
Тоест Антананариво.

342
ските сили в Северна Африка. Мърфи, който е изградил мрежа от познанства сред вис-
шите офицери и държавни служители, урежда тайна среща между генерал Маст, него-
вите колеги, участващи в заговора, и заместника на Айзанхауер, генерал-лейтенант
Марк Кларк.
През нощта на 21 октомври Кларк е свален на брега край Алжир от британската под-
водница „Сераф“ заедно с телохранители от специалните части. Основната му задача е
да убеди Маст, че американските сили ще бъдат толкова непреодолими, че за францу-
зите е безсмислено да им се противопоставят. Кларк заявява, че с десанта ще бъдат до-
карани половин милион войници, докато всъщност те наброяват само 112 000. Маст го
предупреждава, че макар и да е възможно да спечелят армията и авиацията, френският
флот ще окаже решителна съпротива. Други френски офицери предоставят на Кларк
ценна информация за разположението на техните войски и отбранителни съоръжения.
Страхът да не бъдат разкрити от местната жандармерия, която е получила сведения за
слезли на брега контрабандисти, става причина следващата нощ Кларк да се върне на
подводницата с накърнено достойнство и без панталони. Въпреки това незначително
унижение неговата опасна мисия се оказва до голяма степен успешна.
Подводницата „Сераф“, този път дегизирана като американска, е изпратена да вземе
Жиро от Кот д’Азур и да го закара до Гибралтар, където да се присъедини към Айзен-
хауер. Агенти на Оста и членове на въздушното разузнаване докладват за нарастващото
присъствие на кораби в Гибралтар. За късмет на Съюзниците, германското разузнаване
предполага, че плавателните съдове са предназначени или да подсилят Малта, или да
закарат войски до Либия, за да препречат пътя за отстъпление на Ромел. Затова герман-
ските подводници в Средиземно море получават заповед да се концентрират край ли-
бийския бряг, много по на изток от мястото, където ще се състои десантът на силите за
нахлуване. Друга теория на Оста е, че Съюзниците възнамеряват да превземат Дакар на
западноафриканското крайбрежие, за да го използват като военноморска база в Битката
за Атлантика.
С посредничеството на Мърфи американците са получили предложение за преговори
от адмирал Дарлан. По мнението на адмирал Уилям Д. Лейхи, бивш посланик на Руз-
велт във Виши, Дарлан е опасен опортюнист. Неприязънта на Дарлан към Лавал, който
е заел мястото му като заместник на Петен, едва ли е гаранция за неговата благонадеж-
дност. Все пак дори Чърчил е готов да влезе в преговори с този краен англофоб, ако има
шанс това да привлече френския флот при Тулон на страната на Съюзниците. Айзенха-
уер предпочита да заложат на Жиро, който обаче след пристигането си в Гибралтар от-
ново показва, че очаква да го направят главнокомандващ на съюзническите сили. Рядко
се е случвало военна операция да бъде толкова усложнявана от политически фактори и
лични съперничества.
На 4 ноември, само четири дни преди десантите, Дарлан, който е на обиколка из
френските колонии в Африка, отлита за Алжир. Той току-що е научил, че състоянието
на сина му, лейтенант от флота, който е болен от полиомиелит, се е влошило внезапно.
Дарлан няма представа, че съюзническият флот е отплавал, и когато състоянието на
сина му се подобрява, решава да вземе самолет обратно за Виши. Западното оперативно
съединение, включващо 35 000 войници под командването на генерал-майор Джордж
С. Патън, вече е потеглило от Хамптън Роудс в посока Казабланка. Другите две съеди-
нения, които са отплавали от Англия, се насочват към Оран и Алжир на Средиземно
море. Транспортните кораби са ескортирани от 300 военни кораба под общото команд-
ване на адмирал Кънингам, който се радва на връщането си в Средиземно море.

343
 На 7 ноември вечерта Дарлан е на вечеря във „Вила де Оливие“, резиденцията на
генерал Алфонс Жуан, главнокомандващия в Алжир. Жуан е заменил на поста Вейган,
който в този момент е затворен в Кьонигщайн на мястото на Жиро, защото Хитлер се
опасява, че ще премине на страната на Съюзниците. Към края вечерята им е прекъсната
от главния морски офицер в Алжир, който нахълтва внезапно, за да им съобщи, че съ-
юзническите кораби в крайна сметка вероятно не пътуват към Малта. Възможно е да
идват да докарат войски в Алжир и Оран. Дарлан отхвърля подобни опасения и отива
да поспи преди полета си рано на следващата сутрин. В полунощ Мърфи чува кодовата
фраза по френската станция на Би Би Си в потвърждение на това, че десантите са в ход.
Той изпраща френските нередовни части, които двамата с генерал Маст са вербували,
да завземат основните съоръжения и щабове.
В ранните часове на 8 ноември Мърфи отива във „Вила Оливие“, където по негово
настояване събуждат Жуан, и го информира за десантите. Жуан първоначално е като
зашеметен. После казва, че трябва да се консултира с прекия си началник адмирал Дар-
лан, който се намира в Алжир. Мърфи решава, че няма друг избор, освен да разговаря с
Дарлан. Буикът на Мърфи е изпратен да го докара.
Дарлан пристига разярен. Нисичкият, плешив адмирал с издут гръден кош, който
постоянно пуши лула, скоро е удостоен с прякора „Попай“ от американците, които на-
мират за забавни обувките му с дебели подметки. Омразата на Дарлан към англичаните
има славно потекло: неговият прадядо е загинал в Битката при Трафалгар. Той обаче е
изпечен ренегат. Малко след примирието от 1940 г. ветеранът на френската политика
Едуар Ерио е казал за него: „Този адмирал умее да плува.“ 728 Поводът е, че Дарлан, след
като е обещал на британците всеобща съпротива, тайно се е присъединил към капиту-
лантите.
Докато Мърфи се опитва да успокои Дарлан и да го убеди, че съпротивата срещу
десантите ще бъде безсмислена, пристига група от нередовните войски, която пленява
Дарлан и Жуан. После се появява жандармерийски отряд, за да ги освободи и да вземе
в плен бунтовниците и Мърфи. Последният е очаквал американските войници да се по-
явят дотогава, но те по погрешка са слезли на брега малко по-надолу.
Събитията обаче вземат много по-катастрофална насока. Британският план за прев-
земане на пристанищата в Алжир и Оран с внезапен удар се проваля напълно с цената
на много жертви. Това, както може да се очаква, предизвиква силна гневна реакция от
страна на американците. В пристанището френски брегови батареи и военноморски съ-
дове обстрелват два британски миноносци с флага на Съединените щати, които се опит-
ват да доставят американски десантни части, както са направили в Диего Суарес. Воен-
новъздушната операция с един-единствен американски парашутнодесантен батальон за
превземане на летищата в Оран също завършва с фиаско. Изглежда, че операция „Фа-
кел“ се разпада, за да приеме формата на нелеп фарс.
Въпреки исканията на Рузвелт да държат в неведение „свободните французи“ Чър-
чил е помолил генерал Исмей да се обади на генерал Пиер Бийот, началник-щаб на Дьо
Гол, за да го предупреди за нахлуването непосредствено преди започването на десанта.
Бийот обаче решава да не буди Дьо Гол, който си е легнал рано. Когато Дьо Гол научава
новината на следващата сутрин, яростта му е безгранична. „Надявам се висшистите да
ги хвърлят в морето – фучи той. – Не можете да получите Франция с взлом!“ 729 Все пак,

728
Édouard Herriot, Épisodes, 1940–1944, Paris, 1950, с. 75.
729
Цит. в Jean Lacouture, De Gaulle: The Rebel, 1890–1944, New York, 1990, с. 397.

344
когато идва време да се срещне за обяд с Чърчил, вече се е успокоил. Същата вечер Дьо
Гол прави изказване по радиото, в което подкрепя напълно операцията на Съюзниците.
Едва с пристигането на многобройни американски войски, със закъснение от много
часове заради хаотичните десанти, в позицията на Дарлан настъпва промяна. Той иска
среща с командващия на 34-та пехотна дивизия, за да обсъдят примирие, каквото впос-
ледствие е договорено за Алжир. Френските войници ще се върнат в казармите, без да
предават оръжията си.
Разгарят се съмненията на Хитлер в надеждността на вишиския режим като герман-
ски съюзник. Скъсването на дипломатическите отношения със САЩ не е достатъчно,
нито съгласието на Пиер Лавал да позволи на самолети на Оста да използват френски
летища в Тунис. На 9 ноември Лавал е повикан в Мюнхен и изправен пред предизвика-
телството да докаже лоялността си към Германия, като обяви война на Съюзниците.
Подобна стъпка отива твърде далеч за Лавал, както и за останалите от управляващите
във Виши.
Дарлан междувременно се въздържа да разшири границите на примирието, така че
да обхване и Казабланка и Оран, където продължават да се водят боеве. Необходимо му
е да разбере какво става в Мюнхен и във Франция. Объркването нараства, когато в Ал-
жир пристига генерал Жиро, последван от генерал Марк Кларк, който дава да се раз-
бере, че трябва да са готови да изоставят Жиро и да се споразумеят с Дарлан вместо
него. Жиро за щастие приема старшинството на Дарлан и не проявява недоволство. Ай-
зенхауер обаче в своя щаб във влажните тунели на Гибралтар разполага само с няколко
неясни доклада, по които да оцени напредъка на операцията. Няма никакви новини от
генерал Патън за десантите в Казабланка. Изнервеният Айзенхауер припалва цигарите
си „Кемъл“ една от друга и се моли за възможно най-доброто развитие.
Хитлер, придружаван от граф Чано, външния министър на Мусолини, приема Лавал
в Мюнхен и поставя искането френски войски да осигурят пристанища и летища в Ту-
нис за десантите на силите от Оста. Негодуванието на французите срещу Италия след
коварния удар на Мусолини през юни 1940 г. е толкова силно, че Лавал се колебае дали
да допусне италиански войски на френска територия. Все пак дава да се разбере, че ще
отстъпи пред германски ултиматум, при условие че маршал Петен може да изрази фор-
мален протест.
На следващата сутрин, 10 ноември, Дарлан се появява в хотел „Сен Жорж“ в Алжир,
който Кларк си е присвоил за щабквартира. Недипломатичният маниер на Кларк не се
приема добре от Дарлан, който подчертава, че има много по-висок чин. Кларк дори зап-
лашва да наложи военно управление на Съюзниците над цяла Френска Северна Африка.
Дарлан сдържа яда си, защото се налага да печели време. Той не може да даде нареждане
за прекратяване на бойните действия, на което Кларк държи толкова настоятелно, ако
Хитлер не изпрати войски в демилитаризираната зона на Франция, нарушавайки по този
начин примирието от 1940 г. Когато научава от Кларк, че преговорите са стигнали до
задънена улица, Айзенхауер избухва: „Боже господи! Това, от което имам нужда, е един
дяволски добър наемен убиец.“730 Поне Оран е осигурен на този ден от американската
1-ва пехотна дивизия с цената на 300 жертви, но в Мароко френски войски продължават
съпротивата срещу силите на Патън дори след като почти всичките им военни кораби
са потопени край Казабланка в ожесточена битка.
Рано на следващия ден Хитлер обявява операция „Антон“ – окупиране на Южна и
Югоизточна Франция от германски войски. Той още признава правителството на Петен,
730
Цит. в Rick Atkinson, An Army at Dawn: The War in North Africa, 1942–1943, New York, 2003, с. 123.

345
но репутацията на маршала е съсипана. Много от неговите поддръжници смятат, че е
трябвало да избягат в Северна Африка, за да се присъединят към Съюзниците. Хитлер
дава също заповед Пиренеите да бъдат окупирани от германски войници. Правителст-
вото на Франко се опасява, че Хитлер може да поиска разрешение за преминаване на
негови войски през Испания за нападение срещу Гибралтар. На съвещание на минист-
рите в Мадрид на 13 ноември е обявена частична мобилизация.
След като германците навлизат в неокупираната зона на Франция, Дарлан вече може
да заяви, че Петен е техен пленник. Той дава разпореждане, че примирието трябва да
обхване цяла Френска Северна Африка. Дарлан обаче не успява да достави френския
флот в Тулон, както Чърчил се е надявал. Командващият там контраадмирал Жан дьо
Лаборд, който не понася Дарлан и се опасява, че неговите моряци и офицери искат да
се присъединят към омразните англосаксонци, остава лоялен на Виши в „блестяща изо-
лация“ 731 . След като получава уверения от офицери в Кригсмарине, че германските
войски няма да се опитват да превземат корабите му или тулонското пристанище, Ла-
борд решава да остане на място. По-късно обаче идването на танковите войски от СС,
както и нарастващото несъгласие сред собствените му екипажи, го принуждават да
вземе друго решение. Когато в пристанището влизат германски войски, той дава запо-
вед да потопят флота. Близо сто кораба са потопени или взривени.
Операция „Факел“ коства на Съюзниците 2225 жертви, от които убитите са прибли-
зително половината; загубите на французите са около 3000 души. Както признават и
Кларк, и Патън, десантите са били плачевно хаотични. Ако насреща си бяха имали части
от германската армия вместо зле въоръжени френски колониални войски, са щели да
бъдат просто изклани. Британски офицери подхвърлят надменни шеги за своя „зелен
съюзник“732, но отчетите за бойните действия разкриват такава дезорганизация и логис-
тичен хаос, че дори четенето на докладите е мъчително. Станалото доказва преди
всичко, че желанието на генерал Маршал да предприемат ранно нахлуване във Франция
би довело до катастрофа. Независимо от мотивите, с които Чърчил и генерал Брук на-
лагат на американците десантната инвазия в Северна Африка, резултатът без съмнение
е логичен. Американската армия има да учи още много, за да може да се изправи срещу
Вермахта в Северна Европа или дори в Тунис.
Духът на войниците често е силно променлив, с резки колебания между отчаяние и
ликуване. Лесната победа в Мароко и Алжир поражда несъстоятелен оптимизъм. С по-
вишено настроение благодарение на евтиното местно вино, американските войници се
убеждават, че са опитали кръв и са едва ли не калени бойци. Онези, които са видели как
с новите си базуки спират остарелите френски танкове „Рено“, крещят: „Докарайте пан-
церите!733“734 Дори Айзенхауер казва на Рузвелт, че очаква да превземе Триполи до края
на януари.

731
Избягване на обвързване и съюзи. Изразът е използван първоначално като характеристика на британската политика
в края на XIX в.
732
Guy Liddell diary, 6.1.43, TNA KV 4/191.
733
Тоест германските танкове.
734
Atkinson, An Army at Dawn, с. 160.

346
 26.
Южна Русия и Тунис
НОЕМВРИ 1942 – ФЕВРУАРИ 1943 Г.

В замръзналата Донска степ мълвата за съветското обкръжение се разнася бързо из

Шеста армия. На 21 ноември 1942 г. Паулус и неговият началник-щаб излитат от щаб-
квартирата си в Голубински с двата им останали леки самолета „Физелер-Щорх“ за
Нижнечирская извън „котела“. Там на следващия ден провеждат съвещание с генерал
Хот от Четвърта танкова армия, за да обсъдят ситуацията и да се свържат по сигурна
линия с Група армии В. Хитлер обаче, щом научава къде е Паулус, го обвинява, че е
изоставил войниците си, и му нарежда да се върне обратно в щаба си в Гумрак, на пет-
найсет километра западно от Сталинград. Паулус е дълбоко огорчен от това нахокване
и се налага Хот да го успокоява.
Двамата обсъждат заповедта на Хитлер за Шеста армия да се задържи на място въп-
реки заплахата от „временно обкръжение“735. С предположението, че Хитлер скоро ще
се вразуми, те се съгласяват, че е необходимо спешно да попълнят по въздуха запасите
на Шеста армия от гориво и боеприпаси, за да може да пробие обсадата. Командващият
на VIII въздушен флот обаче ги предупреждава, че Луфтвафе просто няма достатъчно
транспортни самолети, за да доставя припаси за цяла армия. Паулус е наясно, че при
липсата на достатъчно гориво за танковете и коне за пехотните дивизии Шеста армия
ще трябва да изостави цялата си артилерия и със сигурност – ранените, за да може да се
измъкне. Неговият началник-щаб, генерал-лейтенант Артур Шмит, „мъж с бичи врат,
малки очички и тънки устни“ 736, отбелязва, че „това би означавало да свършим като
Наполеон“737. Тази перспектива преследва натрапчиво Паулус, който е изучил кампани-
ята от 1812 г. в големи подробности. По време на срещата пристига генерал-майор Вол-
фганг Пикерт, командващият на 9-а зенитна дивизия от Луфтвафе, и казва, че ще из-
тегли дивизията си веднага. Той също знае, че не могат да се надяват Луфтвафе да снаб-
дява Шеста армия по въздуха.
Хитлер няма намерение да позволи на войските си да се изтеглят от Сталинград. Той
е вложил толкова много от репутацията си в превземането на града, особено като се
имат предвид хвалбите му в мюнхенската реч само две седмици преди това, че мисълта
за изтегляне му се струва непоносима. Хитлер заповядва на генерал-фелдмаршал Фон
Манщайн да напусне Северния фронт и да сформира нова Група армии „Дон“, за да
пробие обкръжението и да освободи Шеста армия. Когато научава за намеренията на
Хитлер, Гьоринг свиква своите висши офицери от транспортната авиация. При все че
Шеста армия се нуждае от 700 тона припаси дневно, Гьоринг пита офицерите дали биха
могли да се справят с 500. Те отговарят, че 350 тона ще бъдат абсолютният максимум,
при това само за кратък период. Гьоринг, с надеждата да се подмаже на Хитлер, уверява
Щаба на фюрера, че Луфтвафе ще осигури снабдяването на Шеста армия. Това лъжливо

735
BA-MA RH 20–6/241.
736
GBP.
737
BA-MA N601/v.4, с. 3.

347
обещание окончателно подпечатва присъдата на Паулус и неговите войски. На 24 но-
ември Хитлер нарежда със заповед „Сталинградската крепост“ с нейния фронт на Волга
да устои „независимо от обстоятелствата“ 738.
Червената армия е обкръжила общо около 290 000 души в сталинградския „котел“, в
това число повече от 10 000 румънци и над 30 000 руски „хиви“. 739 Хитлер не позволява
да съобщят новината в Германия. Комюникетата на ОКВ умишлено фалшифицират ре-
алното положение на нещата, но в страната започват да се носят слухове. Хитлер е готов
да обвини за съветския триумф всеки друг, но не и себе си. Във „Волфсшанце“ в Из-
точна Прусия, в яростна словесна престрелка с маршал Антонеску, Хитлер се опитва да
прехвърли отговорността за катастрофата върху румънските армии по фланговете. Ан-
тонеску гневно изтъква, че германците са отказали да снабдят войниците му с доста-
тъчно противотанкови оръдия и че всичките им предупреждения за предстояща атака
са били пренебрегнати. Той не знае, че Шеста армия вече отказва да доставя дажби на
неговите войници. Германските офицери казват: „Безполезно е да храним румънците,
защото те се предават така или иначе.“740
Части от Шеста армия, оказали се в изолация западно от Дон, успяват да се изтеглят
тъкмо навреме, за да се съединят с главния корпус. Сталинградският „котел“ приема
формата на смачкан череп, челото на който се пада в града, а останалата част отбранява
периметър с размери шейсет на четирийсет километра в Донската степ. Германски вой-
ници го наричат цинично „крепостта без покрив“. Дажбите, които са били недостатъчни
още преди обкръжението, са намалени драстично. Войниците се изтощават от усилията
да прокопават траншеи в замръзналата почва. В голата степ не се намират дърва, с които
да покрият блиндажите. Офицерите се опитват да вдъхнат решителност на войниците с
аргумента: „Дори смъртта е за предпочитане пред руски плен и ние трябва да се държим
докрай. Отечеството сигурно не може да ни забрави.“ 741
Съветското обкръжение обхваща обширни области окупирана територия. Ограбе-
ните и гладуващи цивилни посрещат пристигането на Червената армия с радостни
сълзи, но след нея се появява НКВД, за да залови всеки заподозрян в колаборация. Ща-
бът на Донския фронт предприема серия от атаки през първата седмица от декември с
надеждата да разцепи „котела“, но разузнавателният им отдел е подценил значително
числеността на войските, които са обкръжили. Началникът на разузнаването при гене-
рал Рокосовски смята, че в капана се намират 86 000 души, а не 290 000.
Съветските офицери не си представят напълно и твърдата решимост на германците
да устоят. Обещанието на фюрера, че ще получат помощ за излизане от обсадата, се
приема като свята истина, особено от по-младите войници, възпитани в духа на нацио-
налсоциализма. „Най-лошото е минало – пише до дома войник от 376-а дивизия с наи-
вен оптимизъм. – Всички се надяваме, че ще излезем от котела преди Коледа… Веднъж
щом тази битка на обкръжаване приключи, ще свърши и войната в Русия.“ 742 Офицерите
от интендантската служба, които вече са намалили дажбите до между половината и една

738
Manfred Kehrig, Stalingrad: Analyse und Dokumentation einer Schlacht, Stuttgart, 1974, с. 562.
739
За различните оценки на броя на войниците в обкръжението и техните източници вж. Antony Beevor, Stalingrad,
London, 1998, сс. 439–40; Rüdiger Overmans, ‘Das andere Gesicht des Krieges. Leben und Sterben der 6. Armee’, в Jürgen Förster
(ed.), Stalingrad: Ereignis, Wirkung, Symbol, Munich, 1992, с. 442; BA-MA RH20–6/239, с. 226; Peter Hild, ‘Partnergruppe zur
Aufklärung von Vermisstenschicksalen deutscher und russischer Soldaten des 2. Weltkrieges’, в A. E. Epifanov (ed.), Die Tragödie
der deutschen Kriegsgefangenen in Stalingrad, Osnabrück, 1996, с. 29.
740
12.12.42, TsA FSB 40/22/11, сс. 77–80.
741
Разпит на НКВД на Донския фронт, 12.12.42, редник Карл Вилникер, 376-а пехотна дивизия, ЦА ФСБ 14/5/173, с.
223.
742
Sold. K.P., 14.12.42, BfZ-SS.

348
трета от нормалното количество, разсъждават по-реалистично. Недостигът на фураж
означава, че малкото останали коне ще трябва да бъдат заклани.
Според изчисленията на главния квартирмайстер на Шеста армия ще са необходими
най-малко 300 полета дневно, само че през първата седмица от въздушния мост сред-
ният брой на извършените полети е по-малко от трийсет на ден. Във всеки случай зна-
чителна част от доставения тонаж е самолетно гориво за обратния път. Гьоринг не е взел
под внимание и факта, че летищата в границите на „котела“ са в обхвата на съветската
тежка артилерия, докато вражеските изтребители и противовъздушни батареи създават
постоянна опасност. В един-единствен ден са загубени двайсет и два транспортни са-
молета в резултат от вражески действия и злополуки. А в някои дни времето е толкова
лошо, че почти никакви самолети не стигат до обкръжението. Рихтхофен постоянно
звъни на генерал-полковник Ханс Йешонек, началник-щаба на Луфтвафе, за да му каже,
че целият план за снабдяване по въздуха е обречен. Невъзможно е да се свържат с Гьо-
ринг, който се е оттеглил в парижкия хотел „Риц“.
През този период Сталин изисква от Ставката да работят върху по-амбициозни пла-
нове. След успеха на операция „Уран“ той иска да отреже останалата част от Група ар-
мии „Дон“ и да обкръжи Първа танкова армия и Седемнайсета армия в Кавказ. Опера-
ция „Сатурн“ ще се състои от голяма атака от Югозападния и Воронежкия фронт, която
да пробие позициите на Осма италианска армия в посока към долното течение на Дон,
където реката се влива в Азовско море. Жуков и Василевски обаче са единодушни, че
тъй като Манщайн вероятно ще се опита да освободи Шеста армия с удар на североизток
от Котелниково по същото време, трябва да се ограничат да атакуват в тил левия фланг
на Група армии „Дон“. Операцията е преименувана на „Малък Сатурн“.
Манщайн наистина планира да направи това, което те предполагат. Да започне нас-
тъпление от Котелниково за него е всъщност единственият останал възможен курс на
действие. На подготвяната от него офанзива е дадено кодовото име „Зимна буря“. Хит-
лер просто иска да подсилят Шеста армия, така че да може да поддържа своето „крайъ-
гълно място“ на Волга в готовност за нови операции през 1943 г. Манщайн обаче тайно
подготвя втора операция, наречена „Гръм“, с цел да изтръгне Шеста армия от обкръже-
нието и с надеждата, че Хитлер ще размисли.
На 12 декември остатъците от Четвърта танкова армия на генерал Хот започват ата-
ката си на север. Тя е подсилена с 6-а танкова дивизия от Франция и един батальон от
новите танкове „Тигър“. Войници от Шеста армия в южния край на „котела“ чуват отк-
риването на масиран артилерийски огън на стотина километра от тях и навсякъде плъзва
мълвата: DerManstein kommt743. Обещанието на Хитлер ще бъде изпълнено, казват си те.
Не знаят, че той не възнамерява да им разреши отстъпление.
Атаката на Хот започва по-рано, отколкото е очаквало съветското командване. Ва-
силевски се страхува за 57-а армия, която е на пътя и, но Рокосовски и Сталин отказват
да променят позициите. В крайна сметка Сталин дава съгласието си и нарежда да бъде
отклонена 2-ра гвардейска армия на генерал Родион Малиновски. Забавянето би могло
да има и по-сериозни последици, но поради внезапното топене на снега и проливните
дъждове танковете на Хот затъват в кал, докато водят тежка битка на река Мишкова на
по-малко от шейсет километра от края на „котела“. Манщайн се надява, че Паулус ще
прояви инициатива и ще предприеме пробив на юг, като пренебрегне заповедите на
Хитлер. Паулус обаче се подчинява твърде стриктно на командната йерархия и не би се

743
Манщайн идва.

349
помръднал без директна заповед от самия Манщайн. Във всеки случай войниците му са
твърде изгладнели, за да стигнат далече, а танковете му нямат достатъчно гориво.
Сталин се съгласява с изменения „Малък Сатурн“ и нарежда операцията да започне
след три дни. На 16 декември 1-ва и 3-та гвардейска армия и 6-а армия атакуват слабо-
защитения италиански фронт. Италианците се отнасят към войната срещу Съветския
съюз много различно от германците. Италианските офицери са шокирани от расисткото
отношение на германците към славяните и когато поемат това задължение от частите
на Вермахта, правят много по-големи усилия да хранят руските пленници, използвани
за тежка работа. Сприятеляват се и с местните селяни, които германците са лишавали
от облекло и храна.
Най-добрите италиански формации са четирите от Алпийския корпус – дивизиите
„Тридентина“, „Джулия“, „Кунеензе“ и „Виченца“. За разлика от обикновената итали-
анска пехота, „алпийците“ са свикнали със сурови зимни условия, но дори и те са зле
екипирани. Налага им се да си правят нови обувки, като използват гуми от унищожени
съветски автомобили. Нямат противотанкови оръдия, стрелковото им оръжие е от 1891
г., а картечниците им, които не са предназначени за полярни условия, често замръзват
напълно. Превозните им средства, все още с пустинна маскировка, също не работят при
крайно ниските температури, които понякога спадат под минус 30 градуса. Мулетата
им, които не могат да се справят с дълбокия сняг, умират от изтощение, липса на фураж
и студ. Много войници страдат от измръзване, затова и те като германците се опитват
да попълнят липсите си, като вземат ватенките и плъстените валенки от мъртви черве-
ноармейци. Дажбите от минестроне и хляб идват замръзнали. Същото се случва дори с
дажбите от вино. Италианските войници и офицери мразят и презират фашисткия ре-
жим, който ги е изпратил на тази война толкова зле подготвени.
Когато червеноармейските дивизии атакуват на талази с бойния си вик „Ура! Ура!“,
мнозина от италианската Осма армия оказват много по-решителна съпротива от очак-
ваното. Те обаче са зле въоръжени, нямат резерви и отбраната им скоро се разпада и
изражда в хаос. Италиански войници, изтощени и отслабнали от дизентерията, отстъп-
ват в дълги колони през снега подобно на бежанци, с одеяла, увити около телата и гла-
вите им. Алпийският корпус се сражава упорито, като подсилва фланга на унгарската
Втора армия вляво от него.
Съветски танкови бригади се врязват ветрилообразно в тила им и танкове Т-34 връх-
литат на широките си вериги през прясно навалелия сняг. Когато температурата вне-
запно се понижава, земята замръзва отново. Съветските войски завземат складове с при-
паси и железопътни възли, без да срещнат съпротива. Тъй като 17-а танкова дивизия е
била прехвърлена, за да подпомогне атаката на Хот, тилът на Група армии „Дон“ няма
резерви.
Най-голямата опасност за Шеста армия възниква, когато 24-ти танков корпус пре-
газва летището край Тацинская, което е главната въздушна транспортна база за снабдя-
ване на „котела“. Генерал от авиацията Мартин Фибиг нарежда на екипажите на своите
„Юнкерс-52“ да излетят за Новочеркаск, когато танковете стигат до периферията на ле-
тището. Самолетите започват да излитат един след друг под обстрела на танковете. Ня-
кои избухват в огън, а един танк блъска самолет, който се придвижва в позиция за из-
литане. Общо 108 юнкерса успяват да излетят, но Луфтвафе губи 72 самолета, близо
10% от целия си транспортен флот. Единствените останали летища, от които могат да
снабдяват Сталинград, се намират много по-далече.

350
 „Малкият Сатурн“ принуждава Манщайн да преосмисли цялата си стратегия. Не
само че вече не може да става въпрос за освобождаване на Шеста армия; той скоро ще
трябва да се изтегли от Кавказ. На Манщайн не му достига смелост или може би хлад-
нокръвие да каже на Паулус за действително безнадеждната ситуация, в която вече се
намира неговата армия. Някои офицери ясно осъзнават какво ги очаква. „Никога повече
няма да видим домовете си – пише дивизионният свещеник на 305-а пехотна дивизия, –
никога няма да се измъкнем от тази каша!“ 744 Офицерите от съветското разузнаване
обаче установяват, че техните германски пленници още са във фазата на отрицанието и
не разсъждават логично относно възможността за поражение. „Ние трябва да вярваме,
че Германия ще спечели войната, иначе каква е ползата да продължаваме с нея?“ 745 –
казва един щурман от Луфтвафе, чийто „Юнкерс-52“ е бил свален по време на курс до
Сталинград. Друг войник със същото упорство твърди: „Ако загубим войната, нямаме
на какво да се надяваме.“746 В Сталинград нямат представа, че Северноафриканският
фронт на Германия в този момент е под натиск от две страни.
Основният смисъл на операция „Факел“ е окупирането на Френски Тунис, преди
Оста да е прехвърлила там войски, но германците реагират с главозамайваща скорост.
На 9 ноември сутринта, преди да бъдат осигурени Алжир и Оран, се приземяват първите
германски изтребители. На следващия ден пристигат транспортни самолети с предни
отряди от пехотата и парашутните войски. Местният френски командващ, който още
действа по заповеди от Виши, се отказва да протестира срещу това нарушение на усло-
вията на примирието от 1940 г.
Хитлер не смята да позволи на Съюзниците да се сдобият с база за нахлуване в Южна
Европа – той знае, че подобна атака означава моментално излизане на Италия от вой-
ната. Намерението му е да подсили сериозно присъствието си в Северна Африка дори в
този критичен момент на Източния фронт. Затова, въпреки скептицизма на Сталин и
масовите демонстрации в Лондон с искания за „втори фронт сега“, северноафриканс-
кият театър постига значително по-добри резултати от мъртвородения план за нахлу-
ване във Франция през 1942 г. При това въздушната линия през Средиземно море анга-
жира флот от транспортни самолети „Юнкерс-52“, които би било по-добре да се изпол-
зват за снабдяването на Шеста армия.
Настъплението на Съюзниците на изток към Тунис е зле организирано и почти неп-
ланирано. Изпосталялата британска Първа армия, командвана от един навъсен шотлан-
дец, генерал-лейтенант Кенет Андерсън, е подкрепяна от няколко американски брони-
рани части и няколко френски пехотни батальона. Въпреки малкия размер на съедине-
нието, което е по-малко от корпус, Андерсън прави грешката да го раздели между че-
тири оси на настъпление. Той няма представа, че към 25 ноември Оста вече има дисло-
цирани 25 000 войници.
Единствения си реален успех Първа армия отбелязва на този ден, когато съединени-
ето „Блейд“, с 1-ви батальон от американския 1-ви брониран полк и 17-и/21-ви улански
полк настъпва към град Тунис от запад. Американските танкове „Стюарт“ попадат на
предно летище на Луфтвафе край Джедеида. Техните екипажи извършват нападение в
стила на Специалната авиационна служба, като минават през летището, стреляйки
срещу неподвижните юнкерси, месершмити и щуки. Унищожават повече от двайсет са-
молета. Тази атака предизвиква паника и убеждава генерал-лейтенант Валтер Неринг,

744
Divisionspfarrer Dr Hans Mühle, 305th Infanterie Division, 18.1.1943, BA-MA N241/42.
745
H. Paschke 25.1.43, GBP.
746
Hugo Miller, 25.1.43, GBP.

351
който е бил подчинен на Ромел в командването на Африканския корпус, да се изтегли в
отбранителния си периметър. Въпреки това атаката срещу летището не се отразява се-
риозно върху германското въздушно превъзходство.

Тунис, февруари май 1942 г.

На други места германски парашутнодесантни и други части нападат от засада пре-

димно британските колони и им нанасят тежки загуби. Втори батальон от Ланкашърс-
кия фузилиерски полк губи 144 души в една-единствена атака срещу Меджез в сраже-
ние с германски парашутен батальон, подкрепян от 88-милиметрови оръдия и няколко

352
танка. Като че ли това не е достатъчно, американски самолети преследват собствените
си наземни войски. Те от своя страна започват да стрелят по всеки самолет, който се
появи, с мотото: „Щом лети, ще умре.“ Пристигането на германската 10-а танкова ди-
визия и няколко нови танка „Тигър“ на 3 декември е голям удар за войниците на Андер-
сън и ги принуждава да отстъпят, при което дават множество жертви. Това е неравна
борба срещу много по-опитен и по-добре въоръжен противник.
Айзенхауер чувства облекчение, когато стига до Алжир, след седмиците, които е
прекарал във влажните тунели на Скалата на Гибралтар. Само че вместо да има възмож-
ност да се съсредоточи върху кампанията в Тунис, която се развива със затруднения,
той се оказва оплетен в проблемите на снабдяването и на политическите игри с фран-
цузите. Френските офицери го докарват до лудост с тяхното „патологично чувство за
чест“747. Той е хранил надежда, че Съюзниците вече са стигнали до работещ компромис
с назначаването на Дарлан като върховен комисар за Северна Африка и на Жиро като
главнокомандващ на френските войски. От друга страна, единственото основание на
Чърчил да подкрепя Дарлан – това, че би могъл да спечели френския флот в Тулон – е
загубило смисъл, след като корабите са били потопени.
Айзенхауер скоро преживява тежък удар. След като новината за „сделката Дарлан“
става известна в САЩ и Британия, тя отприщва безгранично морално негодувание. Пе-
чатът и общественото мнение са ужасени от мисълта, че върховният главнокомандващ
на Съюзниците е назначил вишиски колаборационист за ръководител в Северна Аф-
рика, особено след като става ясно, че антисемитските закони във Франция продължават
да действат, а политическите опоненти остават в затвора. Всъщност отношението към
голистите е особено лошо. Дарлан обаче не показва особено удовлетворение от поста
си. Той разбира добре, че американците скоро могат да го изхвърлят като „изцеден ли-
мон“.
Дьо Гол благоразумно си сдържа езика публично, тъй като проблемът е създаден от
американците. Може би вече чувства, че омразата, която изпитват към него вишиските
офицери, е почти равна на ненавистта им към британците. Макар че той никога не го
признава, американската политика, която поставя Дарлан и Жиро пред него, ще подейс-
тва в крайна сметка в негова полза. Тези фактори предотвратяват гражданска война в
Северна Африка.
Управлението за специални операции (УСО) е обезпокоено от дълбокото недоверие,
което сделката с Дарлан поражда не само сред голистите в Лондон, но и преди всичко в
отношенията на Съюзниците с френската вътрешна съпротива и дори в други страни.
Заедно с американското Управление на стратегическите служби (УСС), УСО бързо е
създало в Алжир бази за обучение на множеството млади френски доброволци за работа
в Тунис. Един от вербуваните, Фернан Боние, е започнал да се движи в монархистките
кръгове и е добавил към името си претенциозното „Дьо ла Шапел“. Онези, които меч-
таят за реставрация и издигането на граф Дьо Пари 748 като крал на Франция, виждат в
Дьо Гол възможен регент – който да подготви почвата за възстановяване на монархи-
ята – дори само за това, че семейството на генерала е известно с монархическите си
убеждения.
В този мътен свят на сложни конспиративни ходове се оформя план за убийството
на Дарлан. В него участват голисти, които предават 2000 долара от Лондон чрез генерал
Франсоа д’Астие дьо ла Вижри за финансиране на операцията; подполковник Дъглас

747
Цит. в Atkinson, An Army at Dawn, с. 197.
748
След 1940 г. претендент от Орлеанската династия за несъществуващия френски трон под името Анри VI.

353
Додс-Паркър от Гренадирския гвардейски полк, старшият офицер от УСО в Алжир; и
Фернан Боние като изпълнител. Додс-Паркър, който придружава водача на френската
съпротива Жан Мулен до самолета му за окончателното му връщане във Франция, обу-
чава Боние да стреля с пистолет и по-късно твърди (както се оказва, погрешно), че за
убийството е използван собственият му пистолет. Планът е Боние да бъде отведен тайно
от Алжир на борда на корабчето „Мутен“, командвано от Джери Холдсуърт от тайната
флотилия на УСО за инфилтриране на агенти в Средиземноморието. Само че след като
издебва от засада и прострелва Дарлан в стомаха на 24 декември, Боние е заловен, изп-
равен пред военен съд и екзекутиран неприлично бързо. 749
Айзенхауер, потресен от събитието, въпреки че по-рано е изразил копнежа си за „дя-
волски добър наемен убиец“, привиква Додс-Паркър в главния щаб на съюзническите
сили, за да поиска от него категорично уверение, че УСО няма пръст в станалото. Додс-
Паркър го уверява в това. Трудно е да се установи кръгът на предварително посветените
в заговора. УСО в Лондон със сигурност е в течение и го одобрява, но изглежда, че нито
Чърчил, нито сър Чарлс Хамбро, началникът на УСО, са давали разрешение под някаква
форма. Елиминирането на „изцедения лимон“ не предизвиква особена скръб дори сред
онези фигури от Съюзниците, които са го подкрепяли. Рузвелт отбелязва студено пред
свой гост в Белия дом на Нова година, че Дарлан е бил просто един „кучи син“ 750.
В сталинградския чувал войниците в обкръжената Шеста армия се ободряват с наб-
лижаването на Коледа. Въпреки че студуват, гладни и въшлясали, празникът е някаква
алтернатива, която им позволява да избягат от мислите за гибелното си положение. Те
знаят, че операция „Зимна буря“ на Манщайн се е провалила, но много войници още
чувстват симптомите на „котелната треска“ – струва им се, че чуват артилерията на Тан-
ковата армия от СС, която идва да ги спаси, както е обещал Хитлер. Не могат да повяр-
ват, че техният фюрер ще изостави Шеста армия. И ОКВ, и Манщайн обаче разбират,
че тя ще трябва да бъде пожертвана, за да задържи съветските войски, които я обкръжа-
ват, докато германските сили в Кавказ бъдат евакуирани.
Войниците от Шеста армия мечтаят да отпразнуват Коледа „по немски“ 751. Те при-
готвят дребни подаръци, които да си разменят – често малки количества тайно заделена
храна, каквато трудно могат да си позволят. В блиндажите под снега се наблюдават не-
обикновени прояви на другарска щедрост пред лицето на нещастието. На Бъдни вечер
хората пеят „Stille Nacht, heilige Nacht“ и когато чуват познатите думи, мнозина избух-
ват в плач при мисълта за семействата си в Германия. Християнските чувства обаче не
се простират върху съветските пленници в два лагера в „котела“. Лишени от всякаква
храна, за да не подяждат дажбите на германците, малкото оцелели стигат дотам да ядат
телата на своите другари.
Реалността не може да бъде отричана за дълго. От два дни не са пристигали снабди-
телни полети заради съветската танкова атака срещу летището „Тацинская“. Шеста ар-
мия постепенно умира от глад, след като единствената им останала храна е т.нар.
Wasserzuppe, „водна супа“ – няколко късчета конско месо, сварени в разтопен сняг. Па-
тологът на армията, д-р Ханс Гиргензон, който е пристигнал със самолет в „котела“ в
средата на декември, скоро стига до тревожно откритие, след като е извършил петдесет
аутопсии. Войниците умират от глад много по-бързо, отколкото това би станало в други

749
Участието на УСО в убийството на Дарлан и реакциите на УСС: въз основа на разговори с покойния сър Дъглас
Додс-Паркър, сър Брукс Ричардс, Еванджелин Брус и Лойд Кътлър.
750
Разговор със Сюзън-Мери Олсъп.
751
BA-MA N395/12.

354
обстоятелства. Това, заключава той, е резултат от комбинираното въздействие на стрес,
продължително недохранване, липа на сън и силен студ. Тези фактори предизвикват
нарушения на метаболизма. Въпреки че войникът може да е поел храна, равняваща се
на няколкостотин калории, неговата храносмилателна система усвоява само малка част
от тях. Слабостта, произтичаща от това, намалява и способността му да се пребори с
болестта. Дори онези, които не са болни, са твърде слаби, за да се опитат да се измъкнат
от обкръжението през дълбокия сняг, а и във всеки случай Паулус няма смелост да пре-
небрегне заповедта на Хитлер.
Условията в полевите болници са невъобразимо ужасни. Кръвта от откритите рани
замръзва дори в палатките. Гангренясалите от измръзване крайници се ампутират с
трион. За пръстите се използват клещи. Няма повече обезболяващи средства, а хората с
рани в стомаха и сериозни рани в главата са оставени да умират. Хирурзите, смъртно
уморени от работа, са принудени да сортират безмилостно пациентите. „Германският
войник страда и умира храбро, без да се оплаква – пише свещеникът на 305-а пехотна
дивизия. – Дори хората с ампутирани крайници запазваха самообладание.“ 752
С транспортни самолети се евакуират вече само ранени, които могат да ходят, защото
носилките заемат твърде много място. Членове на полевата жандармерия, въоръжени с
картечни пистолети, правят усилия да удържат тълпите ранени и симуланти, които се
опитват да щурмуват всеки самолет на заледените писти на летищата в Гумрак и Пи-
томник. Дори осигуреното място на самолета не гарантира оцеляване. Тежко натоваре-
ните „Юнкерс-52“ и големите „Фоке-Вулф Кондор“ трудно набират височина, преди да
стигнат до периметъра, където попадат под обстрела на съветски противовъздушни ба-
тареи. Войници стават свидетели как избухват в пламъци самолети, пълни с техни ра-
нени другари.
Новата 1943 година донася нов ирационален прилив на надежда, когато Хитлер в
посланието си обещава, че „аз и целият германски Вермахт ще направим всичко по си-
лите си да освободим защитниците на Сталинград“ и че „вашата твърдост ще стане най-
славният подвиг в историята на германското оръжие“ 753. От уважение към страданията
на Шеста армия Хитлер забранява консумацията на коняк и шампанско в Щаба на фю-
рера.
Германският народ още не знае, че Шеста армия е обкръжена, а войниците, които
пишат писма до дома, са заплашени със сурово наказание, ако разкрият този факт. Един
изпраща у дома рисунка за Нова година, но в ъгълчето е написал на френски с миниа-
тюрни букви: „От двайсет дни сме в обкръжение. Ужасно е да седим тук в този капан.
Казват ни „Дръжте се, дръжте се!“, но получаваме 200 грама хляб на ден и малко супа
от конско месо. Почти нямаме сол. Въшките са цяло мъчение и е абсолютно невъзможно
да се отървеш от тях. В блиндажите е тъмно, а навън е минус двайсет или трийсет гра-
дуса.“754 Писмото му обаче така и не стига до дома, защото е попаднало в чувал с полева
поща на един от свалените транспортни самолети. Разузнавателният отдел на Донския
фронт използва германски комунисти и дезертьори, за да пресяват заловената поща.
Друг войник пише саркастично: „На първия ден от празниците ядохме гъска с ориз на
вечеря, на втория ден – гъска с грах. Отдавна ядем гъски. Само че нашите гъски имат
четири крака и копита.“ 755

752
Divisionspfarrer Dr Hans Mühle, 305th Infanterie Division, 18.1.1943, BA-MA N241/42.
753
BA-MA RH20–6/236.
754
ЦА ФСБ 40/28/38, сс. 69–72.
755
ЦА ФСБ 40/28/38, сс. 52–3.

355
 Сталин недоволства от всяко забавяне в организацията на операция „Пръстен“ – пос-
ледния удар, с който ще бъде довършена Шеста армия. Рокосовски ще разполага с 4
дивизии с поддръжката на 300 самолета. На 8 януари щабът на Донския фронт изпраща
двама емисари под бяло знаме, които да предложат условия за предаване на Паулус. Те
обаче – почти със сигурност по заповед на неговия началник-щаб, генерал-лейтенант
Шмит – са отпратени заедно с официалния документ, който са донесли.
Два дена по-късно, на разсъмване, операция „Пръстен“ започва с интензивен арти-
лерийски обстрел и писъците на ракетни установки „Катюша“. Офицери от Червената
армия вече наричат концентрацията от оръдия с гордото име „Бог на войната“. Главната
атака е насочена срещу така наречения нос при Мариновка – германски клин в югоза-
падната част на „котела“. Германските войници, увити като бостански плашила, едва
успяват да наместят подутите си, измръзнали пръсти на спусъците. Белият пейзаж, с
могилки сняг там, където лежат непогребани трупове, е надупчен от черни ями от из-
бухнали снаряди, обагрени в жълто по краищата заради кордита. В южния сектор оста-
тъците от една румънска дивизия се пречупват и побягват, като оставят празнина от
километър в отбранителната линия. Шестедест и четвърта армия веднага изпраща бри-
гада от танкове Т-34, които разравят с веригите си замръзналата снежна кора.
За германските дивизии на югозапад, принудени да се изтеглят, се оказва невъз-
можно да установят нова отбранителна линия, тъй като земята е прекалено твърда, за да
се изкопаят траншеи. Останали са им толкова малко боеприпаси, че войниците изчакват
атакуващите да се приближат почти на разстояние за стрелба от упор. Свещеникът на
305-а дивизия описва безпощадната съветска атака, при която противникът „премазва
ранените с танкове и стреля безмилостно срещу ранени и пленници 756.
На летището в Питомник цари кошмарен хаос, с почернели смачкани самолети и
купчини от замръзнали трупове пред болничните палатки. Горивото вече е недоста-
тъчно, за да се евакуират останалите ранени до полеви болници. Другарите им влачат
някои от тях на шейни, докато се предадат от изтощение. Сцените на страдание са почти
невъобразими. Отчаяни войници с разстроена психика се опитват да се измъкнат през
разрушения град; те са толкова много, че полевата жандармерия се затруднява да под-
държа дисциплина. Повечето войници обаче продължават да се бият, в много случаи
рамо до рамо с руски „хиви“, които знаят добре какво ги очаква, когато битката свърши.
На 16 януари „Питомник“ е изоставен и последните месершмити, разположени там,
отлитат по заповед на Рихтхофен. Другото малко летище в Гумрак не е в състояние да
приема транспортни самолети и вече също е под пряк артилерийски обстрел. Луфтвафе
започва да спуска припаси с парашути, но повечето се отклоняват и падат зад съветс-
ките позиции. На този ден се предава цял батальон от 295-а пехотна дивизия. Някои
батальонни командири не могат да понасят вече страданията на своите войници. Те ку-
цукат на измръзналите си крака, устните им са напукани, а жълтият, восъчен цвят на
лицата им подсказва, че животът ги напуска. Врани кръжат и се спускат долу, за да
кълват очите на умрелите и умиращите.
Червената армия няма милост, особено след като е направила ужасни открития. „Ко-
гато освобождавахме селцето Ново-Максимовская – докладва отделът на НКВД за Дон-
ския фронт, – нашите войници намериха в две сгради със зазидани прозорци и врати
седемдесет и шест съветски пленници, от които шейсет умрели от глад. Някои от телата
се разлагаха. Останалите затворници са полуживи и повечето не могат да се държат
прави, толкова са отслабнали от глад. Оказа се, че тези пленници са прекарали около
756
Divisionspfarrer Dr Hans Mühle, 305th Infanterie Division, 18.1.1943, BA-MA N241/42.

356
два месеца в тези сгради. Германците са ги оставили да гладуват до смърт. Понякога им
подхвърляли парчета развалено конско месо и им давали солена вода за пиене.“ 757 Офи-
церът, който отговаря за лагера, „Дулаг 205“, по-късно заявява при разпит на СМЕРШ,
че „от началото на декември 1942 г. командването на Шеста армия, в лицето на генерал-
лейтенант Шмит, напълно прекрати снабдяването на лагера с храна и започнаха масови
случаи на гладна смърт“ 758. Съветските войници нямат милост към ранените германци,
особено след като са попаднали на последните няколко оцелели руски военнопленници,
оставени да умират от глад в друг лагер в Гумрак. Трагичната развръзка е, че техните
спасители ги убиват неволно, като им дават твърде много храна. 759
На 22 януари щабът на Шеста армия получава съобщение от Хитлер. „Капитулацията
извън въпрос. Войските да се сражават докрай. Ако е възможно, удръжте Крепостта в
по-малки граници с войски, които са още боеспособни. Храбростта и издръжливостта
на Крепостта предоставят възможност да установим нов фронт и да предприемем конт-
раатаки. Така Шеста армия дава своя исторически принос в най-великия пасаж от гер-
манската история.“ 760 В Сталинград, където някои войници са допълзели на четири
крака „като диви животни“ 761, условията в мазетата са още по-лоши, с около 40 000 ра-
нени и болни от останалите живи в Шеста армия. Пръсти от тежко измръзналите ръце
и крака често падат заедно с превръзките при свалянето им. Никой няма сили да пре-
мести телата на починалите. Вижда се как от тях изпълзяват сиви въшки, търсейки жива
плът.
На 26 януари остатъците от Шеста армия са разделени на две, когато съветската 21-
ва армия стига до позициите на 13-а гвардейска дивизия на Родимцев северно от Мамаев
Курган. Самият Паулус, който също страда от дизентерия, изпада в нервно разстройство
в мазетата на „Универмаг“, универсалния магазин на Червения площад. Шмит вече е
този, който командва. Няколко от генералите и старшите офицери предпочитат да се
застрелят, отколкото да понесат унижението на капитулацията. Някои избират „вой-
нишко самоубийство“: застават прави в траншеята и чакат някой да ги застреля.
Хитлер обявява повишението на Паулус в чин генерал-фелдмаршал. Паулус знае, че
това е шифрована заповед да пожертва живота си, но в този момент, когато цялото му
възхищение към Хитлер се е изпарило, той няма намерение да даде на фюрера очаква-
ното удовлетворение. На 31 януари войници от Червената армия влизат в сградата на
„Универмаг“. „Паулус беше крайно неспокоен – пише съветският преводач, евреинът
лейтенант Захарий Райзман. – Устните му трепереха. Той каза на генерал Шмит, че су-
матохата е твърде голяма, че в стаята има прекалено много хора.“ 762 Райзман съпро-
вожда 1151 германски офицери и войници обратно до дивизионния им щаб. Налага се
да възпира войници от Червената армия, които се опитват да ги унижават по пътя.
„Каква ирония на съдбата – казва един германски полковник, явно с намерението да
бъде чут. – Един евреин ни пази от посегателства.“ Паулус и Шмит са заведени в щаба
на 64-та армия на генерал Шумилов, където капитулацията им е заснета. Нервният тик
на Паулус личи много ясно.

757
ЦА ФСБ 14/4/1330, с. 17.
758
Абакумов до Вишински за жестокостите на германските войници към съветските военно- пленници, 02.09.43, ЦА
ФСБ 14/5/1, сс. 228–35.
759
Евгений Фьодорович Окишев, в Драбкин (ред.), Священная война, с. 222.
760
BA-MA RH19VI/12, с. 324.
761
BA-MA RW4/v.264.
762
Захарий Райзман, личен разказ. Признателен съм на неговия внук Вал Райзман, който ми го предаде.

357
 Хитлер изслушва новината за предаването им мълчаливо, като гледа втренчено зе-
ленчуковата си супа. На следващия ден обаче се разразява гневът му срещу Паулус,
задето не се е застрелял. На 2 февруари генерал Щрекер, командващият на оределите
остатъци от XI корпус в развалините в северната част на Сталинград, също се предава.
Червената армия открива, че е взела в плен 91 000 души – много повече от очакваното.
Най-вече поради тази неподготвеност известно време пленниците не получават никаква
храна и медицинска помощ. Почти половината измират, преди да е дошла пролетта.
Съветските жертви за цялата Сталинградска кампания възлизат на 1,1 милиона, от
които близо половин милион загинали. Германската армия и нейните съюзници също
са загубили над половин милиона души, убити и пленени. В Москва камбаните на Кре-
мъл бият победоносно. Сталин е представен като великия архитект на тази историческа
победа. Репутацията на Съветския съюз по света силно се повишава, в резултат от което
комунистическите съпротивителни движения привличат много нови членове.
В Германия на радиостанциите е наредено да излъчват тържествена музика. След
като упорито е отказвал да признае, че Шеста армия от ноември е в обкръжение, Гьобелс
сега се опитва да внуши, че цялата Шеста армия е загинала в последен сблъсък: „Те
загинаха, за да живее Германия.“ Само че този опит за създаване на героичен мит скоро
предизвиква обратен ефект. В Германия, най-вече сред хората, които слушат тайно Би
Би Си, се разнася новината, че Москва е съобщила за пленяването на 91 000 души. По-
ражението има съкрушително въздействие в Германия. Само фанатичните нацисти все
още вярват, че войната може да бъде спечелена.
В ОКВ са разтревожени от „голямото вълнение сред германската общественост“ след
предаването на Шеста армия при Сталинград и издават строго предупреждение до офи-
церите да не изострят ситуацията с критики спрямо военното или политическото ръко-
водство, като използват „така наречените фактически описания“ 763 на битката. Усилват
се опитите за насаждане на „националсоциалистически възглед“ сред въоръжените
сили, но властите получават доклади, че по-старите офицери от „дните на аполитична
войнишка служба“764 в Райхсвера не проявяват интерес към задачата да втълпяват иде-
ологически възгледи на войниците си. Политически ангажираните офицери и СС се оп-
лакват, че идеологическото обучение в Червената армия е много по-ефикасно.
На масово събрание на 18 февруари в берлинския „Шпортпаласт“ Гьобелс търси
опора в лайтмотива „Тотална война – кратка война!“. Атмосферата е на-електризирана.
Той се провиква от подиума: „Искате ли тотална война?“ 765 Аудиторията скача на крака
и с вой потвърждава съгласието си. Дори един журналист с антинацистки възгледи
признава по-късно, че се изправил ентусиазирано и едва се сдържал да не изкрещи „Ja!“
с останалите от тълпата. Същият разказва пред приятели, че ако Гьобелс бил извикал
„Искате ли всички да отидете на смърт?“, множеството щяло да изреве утвърдително в
отговор. Нацисткият режим е превърнал всички жители на страната във волни или не-
волни съучастници в собствените си престъпления – и в собствената си лудост.

763
„голямото вълнение“, „така наречените фактически описания“: BA-MA RL 5/793
764
GSWW, т. IX/1, с. 589.
765
Deutsche Wochenshau, Feb. 1943. Речта на Гьобелс за Totaler Krieg: Ursula von Kardorff, Berliner Aufzeichnungen, 1942
bis 1945, Munich, 1997, сс. 67–8.

358
 27.
Казабланка, Харков и Тунис
ДЕКЕМВРИ 1942 – МАЙ 1943 Г.

През декември 1942 г., докато Първа армия на Андерсън се придвижва с мъка под
шибащия дъжд по хълмовете на Тунис, Осма армия на Монтгомъри не се възползва от
шанса да се впусне в стремително преследване на отстъпващата „Панцерармее“ на Ро-
мел. Загрижен да не навреди на репутацията си като гарант за победа, Монтгомъри не
желае да си навлича неприятности като внезапни контраатаки от онези, в които герман-
ската армия се проявява особено блестящо. Много от полковете също със задоволство
оставят „други мизерници да поемат гонитбата“ 766 , както се изразява командващият
офицер на кавалерийската част „Шърууд Рейнджърс“. Те смятат, че са си свършили ра-
ботата, и предпочитат да се съсредоточат върху плячката като пистолети „Люгер“, ал-
кохол, пури и шоколад, които вземат от изоставени германски автомобили.
Монтгомъри вероятно с право признава, че британската армия още не е готова да се
изправи срещу германците във война на движение, но предразсъдъците му срещу кава-
лерията са решаващи за неговото свръхпредпазливо ръководство на операциите. Един-
ствено бронираните моторизирани полкове, 11-и хусарски и Кралските драгуни, са дос-
татъчно далече напред, за да преследват систематично отстъпващите германци. Въп-
реки че силите на Ромел вече са се смалили до около 50 000 войници и по-малко от един
батальон танкове, поради нежеланието си да поема рискове Монтгомъри в определен
момент обмисля да остави и Тунис, и Триполи на Първа армия на Андерсън. Това безг-
рижно самодоволство се предава и по-надолу по веригата. „Всички бяхме видели врага
толкова дезорганизиран, че ни се струваше невъзможно да успее да се прегрупира дос-
татъчно, за да ни създаде големи неприятности – пише поетът Кийт Дъглас, лейтенант
от „Шърууд Рейнджърс“. – Когато научихме за десантите в Северна Африка, малко хора
очакваха нещо повече от няколко седмици за окончателно прочистване, преди Афри-
канската кампания да завърши.“767
Пустинният въздушен флот в Египет също е критикуван за своята неспособност да
нанесе парализиращи щети на бронираните части на Ромел при отстъплението им през
прохода Халфая към Либия. Авиацията обаче е затруднена заради времето, необходимо
за доставяне на гориво и припаси до нейните предни летища. Вицемаршал от авиацията
Конингам се обръща за помощ към американците и съединението на Бреретън, което
вече носи названието Девети въздушен флот, започва да доставя гориво на фронта с
въздушен мост. Ромел, вече сигурен, че войната в Северна Африка е загубена, устано-
вява линия на отбрана при Мерса ел Брега, малко по на изток от Ел Агейла в залива
Сидра, откъдето е започнала неговата кампания в пустинята през февруари 1942 г.

***

На 14 януари 1943 г. Рузвелт пристига в Казабланка, изтощен след петдневното си

пътуване от САЩ. Двамата с Чърчил се срещат същата вечер в Анфа, а на следващия

766
Keith Douglas, Alamein to Zem-Zem, London, 1992, с. 73.
767
Ibid., с. 80.

359
ден началниците на щабове от обединеното командване се събират, за да чуят доклада
на Айзенхауер за кампанията в Северна Африка. Командващият на съюзническите сили
е явно неспокоен. Той е заболял от грип, който не се повлиява добре от страстта му към
цигарите „Кемъл“, и страда от много високо кръвно налягане. Импровизираната атака
срещу град Тунис е завършила с неуспех. Айзенхауер хвърля вината върху дъжда, калта
и мъките на сътрудничеството с французите, а не върху отказа на Андерсън да съсредо-
точи войските си, които и без това са слаби. Признава и хаотичното състояние на сис-
темата за снабдяване, в която неговият началник-щаб Бидъл Смит се опитва да въведе
ред.
След това Айзенхауер излага в общи линии плана си за пробив в посока към Сфакс
на Габеския залив с една дивизия от II корпус на генерал-майор Лойд Фридъндол. Ге-
нерал Брук го разкритикува жестоко в типичния си рязък маниер. Атакуващото съеди-
нение, посочва той, ще бъде смазано между отстъпващия Ромел и така наречената Пета
танкова армия на генерал-полковник Ханс Юрген фон Арним в Тунис. Прегърбеният
Брук с тежките си клепачи и мършаво лице с клюнест нос прилича на някаква кръстоска
между граблива птица и влечуго, особено когато облизва устните си с език. Силно раз-
строеният Айзенхауер предлага да преосмисли плана и излиза от стаята.
Конференцията в Казабланка не е най-славният час на Айзенхауер и той признава
пред Патън опасенията си, че може да го уволнят. При това генерал Маршал го хока
заради лошата дисциплина на американските войници и хаоса в тила. Елегантният кор-
пус на Патън в Казабланка, от друга страна, прави добро впечатление на всички – нещо,
за което той се е постарал.
Главната задача на конференцията е да набележи стратегия. Адмирал Кинг не скрива
убеждението си, че всички ресурси на Съюзниците трябва да бъдат насочени срещу
Япония в Тихия океан. Той изразява енергично несъгласие с политиката на „сдържащи
операции“ в Далечния изток. Освен това американците са много по-заинтересовани от
британците да подкрепят националистите на Чан Кайшъ. Генерал Брук обаче е твърдо
решен да получи пълно съгласие за завършване на войната в Северна Африка и нахлу-
ване в Сицилия след това. Той е отчаян от липсата на стратегическо мислене у Маршал.
Последният още се придържа към идеята за нахлуване през Ла Манш през 1943 г., макар
и да е ясно, че американската армия далеч не е готова да се изправи срещу четирийсет
и четирите германски дивизии във Франция, а Съюзниците не разполагат с необходи-
мите кораби и десантни съдове. Маршал е принуден да отстъпи. Благодарение на доб-
рата щабна подготовка британците имат подръка пълна статистика. Американците – не.
Брук смята, че Маршал се справя великолепно като организатор на американската
военна сила, но не знае какво да прави с нея. След като американците са били разубе-
дени от идеята за инвазия във Франция и не са сигурни какъв курс да възприемат вместо
това, Брук успява да преодолее възраженията им. Налага му се да се пребори и с бри-
танския щаб за планиране, който иска нахлуване в Сардиния вместо в Сицилия. Най-
сетне, на 18 януари, Брук, с помощта на британския военен представител във Вашинг-
тон, фелдмаршал Дил, и главен маршал от авиацията сър Чарлс Портал, убеждава аме-
риканците да приемат тяхната средиземноморска стратегия с операция „Хъски“ – нах-
луването в Сицилия. Бригаден генерал Албърт К. Уидмейър, плановик от военното ми-
нистерство, който изпитва дълбоко недоверие към британците, е принуден да признае
по-късно: „Дойдохме, чухме и бяхме победени.“768 На конференцията в Казабланка бри-
танското влияние достига своята връхна точка.
768
Цит. в Atkinson, An Army at Dawn, с. 289.

360
 Британци и американци се опознават по-добре по време на конференцията в Анфа,
но невинаги с чувство на възхищение. Патън, в своя безцеремонен стил, е на мнение, че
генерал Алън Брук не е „нищо повече от чиновник“ 769. Брук е много по-близо до исти-
ната в анализа си на Патън. Той го описва като „енергичен, смел, необуздан и неурав-
новесен водач, подходящ за операции, изискващи стремителност и напор, но безпомо-
щен във всяка операция, за която са необходими вещина и преценка“ 770. Единственото,
по което британци и американци са единодушни, е, че генерал Марк Кларк се интере-
сува само от генерал Марк Кларк. Айзенхауер се разбира добре с адмирал Кънингам и
маршал от авиацията сър Артър Тедър, който ще стане негов заместник по-късно, но
според американците „Айк“ твърде много се съобразява с британското влияние във во-
енния театър. Генерал Александър е назначен под негово ръководство като командващ
на всички наземни сили. Въпреки първоначалното си възхищение от Александър Патън
е възмутен от това, което възприема като принизяване на американската армия. Не след
дълго отбелязва в дневника си, че „Айк е повече британец от британците и е тесто в
ръцете им“771.
Дори и за Айзенхауер обаче не е приятна мисълта, че трябва да работи с британски
политически съветник в лицето на Харолд Макмилан. Макмилан твърдо възнамерява да
подкрепи Дьо Гол, а след убийството на Дарлан както Рузвелт, така и Айзенхауер
трудно биха могли да продължават да го държат в изолация. Айзенхауер се опасява и
от намеса във веригата на командването, като има предвид близките връзки на Макми-
лан с Чърчил и неговия статут на министър 772, но Макмилан няма намерение да се въз-
ползва от положението си. Той разбира, че американците скоро ще придобият почти
пълна власт в рамките на съюза, затова предпочита по-деликатен подход. Позовавайки
се на пример от класическото си образование, той сравнява американците с римляните
и решава, че най-добрият начин да уредят отношенията си с по-могъщия съюзник на
Британия е да поемат ролята на „гръцките роби, ръководили операциите на император
Клавдий“773.
Айзенхауер все още страда от реакцията на американската и британската преса
спрямо сделката с Дарлан. „Аз съм кръстоска между едновремешен войник 774, псевдо-
държавник, недоизпечен политик и пародия на дипломат – казва той в писмо до свой
приятел. Почувствал, че се дави в подробности във всяка област, той прехвърля поли-
тическата работа, както и много от другите си проблеми, на Бидъл Смит – бреме, което
не се отразява положително на стомашната язва на „Битъл 775. Все пак Бидъл Смит, макар
и пословично жлъчен с американските офицери, успява да поддържа добри отношения
с британците и французите.
Единственият належащ проблем в Северна Африка, който Чърчил и Рузвелт полагат
усилия да разрешат в Казабланка, е ролята на генерал Шарл дьо Гол. Недоверието на
Рузвелт към Дьо Гол не е отслабнало, но по настояване на Чърчил е уредено Жиро и
Дьо Гол да се срещнат и да си стиснат ръцете за пред камерите. Американският прези-
дент безгрижно е обещал на Жиро оръжия и екипировка за единайсет френски дивизии,
без да провери дали това е възможно. Дьо Гол, който първоначално е отказал поканата
769
Дневник, 16.01.43, Martin Blumenson (ed.), The Patton Papers, т. II: 1940–1945, Boston, 1974, с. 155.
770
Alanbrooke, War Diaries, с. 361.
771
Дневник, 12.04.43, Blumenson (ed.), The Patton Papers, т. II, с. 218.
772
Като парламентарен секретар (т.е. помощник-министър) в Министерството на снабдяването по това време.
773
Макмилан до Ричард Кросман в Nigel Fisher, Harold Macmillan, New York, 1967, сс. 100–1.
774
Айзенхауер до Пол Ходжсън, 04.12.42, EP 687, цит. в Crosswell, Beetle, с. 360.
775
Генерал Уолтър Бидъл Смит е известен с прякора Beetle.

361
да се яви в Казабланка, все пак се съгласява да остави Жиро за главнокомандващ на
френските сили в Северна Африка, при условие че той самият получи политическото
ръководство. За тази цел се налага да почака малко по-дълго. Той знае, че тази промяна
в баланса на властта няма да е особено трудна. Храбрият „оловен войник“ не може да
се мери с най-решителния сред генералите с политически качества.
След като двамата френски генерали повтарят неловкия спектакъл с ръкостискането
за фоторепортерите, президентът Рузвелт съобщава, че Съюзниците възнамеряват да
постигнат безусловно предаване на Германия и Япония. После Чърчил обявява пълното
съгласие на Британия, въпреки че Рузвелт го е изненадал с решението си да обяви пос-
тавената цел публично. По негово мнение последиците от това не са напълно обмис-
лени, макар и той да е получил предварително съгласието на Военновременния кабинет.
Все пак тази декларация, която донякъде ще успокои подозрителния Сталин, вероятно
няма толкова голямо значение за изхода от войната. Както нацистките, така и японските
ръководители имат намерение да се борят до самия край. Другото важно решение, пред-
назначено да ускори резултата, е да усилят стратегическите бомбардировки срещу Гер-
мания, като използват бомбардировъчната авиация и американския Осми въздушен
флот.
Сталин, както е очаквал и Чърчил, не се впечатлява, когато получава общо съобще-
ние от Рузвелт и премиера, изпратено от Маракеш, в което се съдържат решенията,
взети в Казабланка. Десантите от операция „Факел“ обаче са подтикнали Хитлер да из-
прати подкрепления в Тунис и да окупира Южна Франция. Това отклонява германски
войски много по-ефективно, отколкото би могла една неуспешна операция през Ла
Манш. Освен това принуждава Луфтвафе да прехвърли 400 самолета от Източния
фронт, което има катастрофални последици. До края на пролетта на 1943 г. формациите
на Гьоринг са загубили 40% от съвкупната си мощ в Средиземноморието. Сталин обаче
не се трогва от такива подробности. Разгневява го англо-американското решение да от-
ложат сблъсъка с германците във Франция, където да водят битка на изтощение. Срещу
Червената армия още стои и ще продължава да стои огромната част от германската ар-
мия.
На 12 януари, само няколко дни преди да започне конференцията в Казабланка, Чер-
вената армия започва операция „Искра“ с цел да пробие германското обкръжение на
Ленинград южно от Ладожкото езеро. Жуков, изпратен от Сталин да координира офан-
зивата, използва 2-ра ударна армия от „материка“, 67-а армия от страната на Ленинград
и три бригади скиорски войски, които прекосяват голямото замръзнало езеро. Налага се
67-а армия да премине Нева, затова офанзивата се забавя, докато ледът по реката стане
достатъчно плътен, за да издържи леките танкове.
Офанзивата започва с интензивен обстрел, който завършва с буря от свистящи ра-
кети „Катюша“. При температура минус 25 градуса по Целзий по леда прииждат съвет-
ски войници в бели камуфлажни униформи. Царската крепост Шлиселбург на югоза-
падния бряг на Ладожкото езеро е обкръжена. След двудневни боеве в горите и върху
замръзналата блатиста земя авангардите на двете атакуващи армии стигат на разстояние
най-много десет километра помежду им. Съветски войници дори успяват да се сдобият
с непокътнат танк „Тигър“ – важен трофей, който да бъде изследван от техните инже-
нери.
На 15 януари младата преводачка Ирина Дунаевская минава през замръзналата Нева,
за да стигне до полесражението. Тя вижда мъртви войници „под прозрачна ледена кора,

362
сякаш в стъклен саркофаг“ 776. В един превзет германски щаб заварва червеноармейци,
който си свиват цигари от списъци с препоръки за награждаване с медали. Прякорите
им подсказват, че това са престъпници, прехвърлени на фронта от Гулаг. Отвън се виж-
дат „откършени върхари и клони на земята, повалени дървета, сняг, почернял от сажди,
и тела на войници, поотделно или на купчини, главно вражески, но също и наши, конски
трупове, пръснати боеприпаси и счупени оръжия – твърде много за женския поглед…
Трупът на съвсем млад рус германец лежеше на пътя в много естествена поза, като че
ли беше още жив. Три обгорели трупа на германски войници още седяха на предната
седалка на техния огромен автомобил. Пак се видяха трупове на наши войници под леда
на шосето, сякаш под стъкло, смазани и сплескани от тежките машини, които бяха ми-
нали през тях неотдавна… Далече от нас пейзажът изглеждаше сивобял, стволовете на
боровете бяха сивокафяви. Всички цветове бяха мрачни, студени и самотни.“
„Твоите молитви сигурно ме пазят в битките – пише един водач на танк до майка си
у дома, – защото четири или пет пъти минавам невредим през минно поле, където бяха
взривени много танкове, а един снаряд, който избухна в танка и уби командира и ме-
рача, не ме нарани. Тук човек става голям фаталист и крайно суеверен. Станал съм
много кръвожаден. Радвам се за всеки убит фриц.“777 На 18 януари двете съветски армии
покриват останалото разстояние помежду им с цената на 34 000 жертви. Обкръжението
на Ленинград е пробито, макар че земният мост от града до „материка“ е с широчина не
повече от дванайсет километра. На този ден Сталин повишава Жуков в чин маршал на
Съветския съюз.
С новата железопътна линия, прокарана през завладяната ивица на юг от Ладожкото
езеро, доставките на припаси за Ленинград се увеличават значително. Линията обаче
остава в близкия обхват на германската артилерия, затова съветското командване пред-
приема нова офанзива, операция „Полярна звезда“, която се ръководи от маршал Тимо-
шенко. Той дава заповед за превземане на градчето Синявино до 23 февруари – Деня на
Червената армия. Този опит за увеличаване на плацдарма в дълбочина започва с интен-
зивен артилерийски обстрел. Земята е толкова заблатена, че избухващите снаряди
просто вдигат във въздуха кални гейзери, а в много случаи не избухват изобщо. Войни-
ците на Червената армия извършват пробив в германските позиции и настъпват през
горите от ели и брези. Василий Чуркин разказва как минали покрай някакъв полеви пуб-
личен дом: „Двуетажна постройка, която германците бяха сковали от груби дъски. Хо-
рата казаха, че там живеели 75 руски момичета от близки села. Германците ги взели
насила.“778
Германският XXVI армейски корпус подбира много умело момента за своята конт-
раатака. „Видяхме няколко танка „Тигър“ да се движат срещу нас и да стрелят в движе-
ние – пише Чуркин. – Следваше ги германска пехота. Докато танковете приближаваха,
нашите войници започнаха да напускат окопите и да отстъпват. Взводните командири
крещяха на страхливците, казваха им да се върнат в окопите, но паниката се разпрост-
раняваше бързо.“
Една от формациите на Вермахта, която ще пострада тежко в операция „Полярна
звезда“, е испанската „Дивисион Асул“, „Синята дивизия“ 779, съставена главно от доб-
роволци фалангисти. Решението за нейното сформиране е взето в Мадрид само пет дни

776
Ирина Дунаевская, 15–16.01.43, в Звезда, № 5, 2010, с. 64.
777
Дмитрий Кабанов, Память писем или человек из тридцатьчетверки, Москва, 2006, с. 36
778
ДВЧ, 22.02.43.
779
Payne, Franco and Hitler, сс. 146–54; X. Moreno Juliá, La División Azul: Sangre española en Rusia, 1941–1945, Barcelona,
2004; Jorge M. Reverte, La División Azul: Rusia 1941–1944, Barcelona, 2011.

363
след започването на операция „Барбароса“. Испанските десни продължават да вменяват
вина на Съветския съюз като главен подбудител на тяхната гражданска война. Почти
една пета от записаните в началото доброволци са студенти и може да се каже, че „Си-
нята дивизия“ е една от най-свръхквалифицираните в интелектуално отношение форма-
ции, които някога са отивали на война. Командвана от генерал Агустин Муньос Гран-
дес, офицер от редовната армия, присъединил се към фалангистите, тя е създадена под
името „250-а пехотна дивизия“ и изпратена в Новгород след обучение в Бавария. В тази
област на гори и блата войниците и страдат тежко от болести и по-късно измръзвания.
Хитлер обаче е впечатлен от тяхната издръжливост под атака и от приноса им към уни-
щожаването на 2-ра ударна армия на генерал Власов през пролетта на 1942 г.
Синята дивизия, която отбранява един сектор на река Ижора, не отстъпва, въпреки
че е дала 2525 жертви за двайсет и четири часа боеве. Един от полковете и се разпада,
но линията е възстановена с помощта на германски подкрепления. Това е най-голямата
битка на дивизията за цялата война, която и струва и най-скъпо, и тя със сигурност доп-
ринася за неуспеха на съветската офанзива.
На юг в Русия операция „Малък Сатурн“ е принудила Манщайн да изтегли Първа
танкова и Седемнайсета армия до кубанския плацдарм в северозападния край на Кавказ,
южно от Ростов. Рокосовски мърмори, че като смаляват мащаба на офанзивата и се въз-
държат от настъпление към Ростов, така че да отрежат напълно врага, пропускат добра
възможност. Сталин обаче отново преживява прилив на оптимизъм, както се е случило
и година по-рано. Забравяйки с каква бързина германската армия се възстановява от
катастрофа, той иска да освободят Източна Украйна, като предприемат операции в ра-
йона на Донбас и Харков с войски, останали свободни след капитулацията на Шеста
армия.
На 6 февруари Манщайн се среща с Хитлер, който първоначално поема отговорност
за поражението при Сталинград, но след това обвинява Гьоринг и други за трагедията.
Изразява остро недоволство, че Паулус не се е самоубил. Още по-смутени от новината
са обаче японците. В Токио новият външен министър Шигемицу Мамору и аудитория
от около 150 японски генерали и висши чиновници гледат филм за Сталинград, заснет
от руски оператори. Сцените, които показват Паулус и другите пленени генерали, ги
шокират дълбоко. „Възможно ли е? – питат те с недоверие. – Ако е истина, защо Паулус
не е отнел живота си като истински войник?“ 780 Японското ръководство внезапно осъз-
нава, че непобедимият Хитлер в крайна сметка ще загуби войната.
Манщайн вече е в по-добра позиция да настоява за гъвкав начин на действие. Хитлер
иска твърдо да отбраняват окупираната територия, но заплахата от провал в Южна Ру-
сия парадоксално дава на Манщайн възможността да постигне една от най-зашеметява-
щите контраатаки в цялата война.
Червената армия, след като съкрушава унгарската Втора армия и обкръжава част от
германската Втора армия с Воронежкия фронт, по левия фланг на Манщайн, тръгва в
настъпление на запад, за да превземе участъка, който ще стане известен като „Курската
дъга“. „През последната седмица и половина вървим през земя, която е току-що осво-
бодена от фашистите – пише един войник на съпругата си на 10 февруари. – Вчера на-
шите бронирани машини влязоха в Белгород. Взехме много плячка и множество плен-
ници. Докато бяхме в поход, постоянно срещахме огромни групи пленени унгарци, ру-
мънци, италианци и германци. Да можеше само да видиш, Шурочка, в каква жалка

780
Nikolai Ayrkhayev, Far Eastern Affairs, no. 4, 1990, с. 124.

364
гледка се е превърнала тази прочута хитлеристка шайка. Носят войнишки ботуши, ня-
кои с галоши от слама, летни униформи, само някои са със зимни шинели, и отгоре на
всичко са облечени с връхните дрехи, които са откраднали, мъжки или женски. На гла-
вите си имат пилотски кепета, а около тях са омотани женски шалове. Много от тях
имат измръзвания; мръсни и въшлясали са. Отвратително е, като си помислиш, че тази
паплач е навлязла толкова далече в страната ни. Вече изминахме 270 километра във
Воронежка и Курска област. Толкова много села, градове, фабрики и мостове са разру-
шени. Гражданите се връщат у дома, когато там пристигне Червената армия. Такова
щастие за тях!“ 781
Друга част от Воронежкия фронт настъпва към Харков. На 13 февруари Хитлер нас-
тоява градът да бъде задържан от II танков корпус от СС под командването на гру-
пенфюрер Паул Хаусер заедно с дивизиите „Лайбщандарте Адолф Хитлер“ и „Дас
Райх“. Хаусер, по своя собствена инициатива, не се подчинява на заповедта и се изтегля
оттам. По същото време Манщайн изтегля Първа танкова армия до река Миус. Съветс-
кият Югозападен фронт с четири армии се придвижва за удар на запад. В авангарда му
са четири танкови корпуса (макар и с не по-голяма мощ от един-единствен германски
танков корпус) под командването на генерал-лейтенант М. М. Попов. От Ставката смя-
тат, че ще постигнат голяма победа, като се възползват от пролуката в германския фронт
южно от Харков, но собствените им снабдителни линии са безнадеждно разтегнати.
На 17 февруари, вбесен, че заповедите му се пренебрегват, Хитлер отлита за Запо-
рожие, за да се разправя лично с Манщайн. Манщайн обаче контролира твърдо ситуа-
цията. Той премества щаба на Четвърта танкова армия, за да поеме контрол над II танков
корпус от СС, вече подсилен с дивизията „Тотенкопф“, и подготвя Първа танкова армия
за удар от юг срещу атакуващите съветски войски. Хитлер се чувства длъжен да се адап-
тира към плановете му. Двойните контраатаки на Манщайн унищожават бронираното
съединение на Попов и почти поставят в обкръжение 1-ва гвардейска и 6-а армия. Вой-
ниците от съветския 25-и танков корпус, които вече са останали без гориво, са прину-
дени да изоставят всичките си бойни машини и да отстъпват пеша към съветските ли-
нии.
През първата седмица от март германската Четвърта танкова армия настъпва обратно
към Харков и Хаусер в крайна сметка превзема отново града на 14 март след битка,
която струва излишни жертви. Проливните пролетни дъждове скоро възпрепятстват
продължаването на операциите. Съветските военнопленници са заставени да свършат
работата по погребването на мъртвите. Повечето са толкова изтерзани от глад, че пре-
търсват телата за остатъци от храна в джобовете, но това се квалифицира като ограбване
на мъртъвците. Обикновено просто разстрелват виновниците, но се случва някой садист
да отиде по-далече. Един такъв завързва трима обвинени в кражба съветски затворници
за някаква врата. „Когато жертвите бяха здраво завързани – пише друг войник, – той
пъхна граната в джоба на едно от палтата им, издърпа предпазителя и изтича да се скрие.
Тримата руснаци, с изкормени вътрешности, крещяха за милост до последния мо-
мент.“782
Хитлер е набелязал огромната Курска дъга за лятна офанзива, която да възстанови
германското превъзходство на Източния фронт. Само че германската армия в Съветския
съюз е катастрофално отслабнала. Отделно от загубата на Шеста армия и армиите на

781
Иван Иванович Королков, 10.02.43, в Письма с огненного рубежа (1941–1945), St Petersburg, 1992, сс. 30–4.
782
Guy Sajer, The Forgotten Soldier, London, 1993, с. 149.

365
съюзниците, изтеглянето от Кавказ им е струвало много жертви, да не говорим за бое-
вете около Ленинград и Ржевската офанзива на Червената армия срещу Девета армия.
Много бойни машини са изоставени при отстъплението, когато горивото им свършва, и
унищожени с граната в двигателя. Германските танкове често се използват просто за да
теглят няколко камиона, пълни с ранени.
Мощта на Вермахта на Източния фронт намалява и заради прехвърлянето на войски
в Тунис, както и във Франция, в случай че Съюзниците предприемат нахлуване. Опера-
циите в Средиземноморието продължават да причиняват тежки загуби на Луфтвафе, а
към тях се прибавят и ефектите от кампанията за стратегически бомбардировки срещу
големи германски градове и самолетни заводи. Необходимостта от защита на Райха е
довела и до изтеглянето на изтребителни ескадрили и противовъздушни батареи, вслед-
ствие на което Съветите за първи път получават преимущество във въздуха. Към про-
летта на 1943 г. силите на германците възлизат на 2 700 000 души, докато в Червената
армия служат почти 5 800 000 души; тя има 4,5 пъти повече танкове и три пъти повече
оръдия и тежки минохвъргачки. Червената армия притежава и по-голяма мобилност
благодарение на постоянните доставки на джипове и камиони по американската прог-
рама „Ленд-лийз“.783
Нарасналата мощ на Червената армия се дължи отчасти на набирането на млади жени
във войската, които достигат 800 000. 784 Въпреки че много жени служат от по-ранен
етап на войната и над 20 000 са участвали дори само в Битката за Сталинград, масовото
им записване започва през 1943 г. Ролите им във войската вече излизат много извън
границите на длъжности като лекари, медицински сестри, телефонистки, свързочници,
пилоти, въздушни наблюдатели и екипажи на противовъздушни батареи. Храбростта и
способностите, показани от жените, особено в Сталинградската битка, насърчават съ-
ветските власти да набират повече от тях във войската и в Червената армия служат по-
вече жени, отколкото в която и да е друга редовна армия по време на войната. Въпреки
че и по-рано е имало известен брой снайперистки, прославени със своите смъртоносни
умения, основният приток започва със създаването на женска снайперска школа през
1943 г. Смята се, че жените са по-издръжливи на студ от мъжете и имат по-стабилна
ръка. Тези безстрашни млади жени обаче трябва да се справят също и с вниманието от
страна на другарите си мъже и особено началниците. „Тези девойки навяваха спомени
за абитуриентски балове, за първа любов – пише Иля Еренбург. – Почти всички, които
срещах, идваха направо от училище. Често трепваха неспокойно: наоколо имаше твърде
много мъже с гладни очи.“785 Някои се виждат принудени да станат „походни жени“ на
някого от старшите офицери, или ППЖ (съкратено от „походно-полевая женщина“), за-
щото абревиатурата напомня на ППШ 786, съкратеното название на картечния пистолет,
използван масово в Червената армия.
Често се използват груби методи на принуда. Един войник си спомня как някакъв
офицер заповядал млада жена от техния свързочен взвод да се включи в боен патрул
просто защото отказала да спи с него. „Изпращаха много от тях в тила, защото забреме-
няваха – пише той. – Повечето войници не мислеха лошо за тях. Такъв беше животът.
Всеки ден гледахме в лицето смъртта на фронта, така че хората искаха да получат малко

783
Съотношение на силите на Източния фронт: Glantz and House, When Titans Clashed, с. 151
784
Жените в Червената армия и при Сталинград: вж. Reina Pennington, ‘Women and the Battle of Stalingrad’, в Ljubica
Erickson and Mark Erickson (eds), Russia: War, Peace and Diplomacy, London, 2005.
785
Ehrenburg, Men, Years – Life, т. V, сс. 81–2.
786
От „пистолет-пулемет Шпагина“, „картечен пистолет на Шпагин“.

366
удоволствие.“ 787 Мъжете обаче много рядко признават отговорността си и правят
всичко възможно да избягнат срещата с разплакалите си жертви, когато те заминават.
Василий Гросман, който е приятел и колега на Еренбург, се ужасява от очебийната зло-
употреба с положението с цел набавяне на сексуални услуги. За него явлението „по-
ходна жена“ е „големият грях“ на Червената армия. „Все пак около тях хиляди девойки
във военни униформи се трудят усилено и с достойнство“ 788 – добавя той.
В скалистите хълмове на запад от град Тунис Първа армия на Андерсън с мъка
удържа позициите си. Усилията и са затруднени от обърканата структура на военното
командване, от липсващата концентрация и лошата координация на войските и от до-
садните сръдни между британски, френски и американски офицери. Съюзническите
войски не са равностоен противник на германците с техните контраатаки, които с ви-
соко професионално умение съчетават пикиращи бомбардировачи „Щука“, артилерия
и танкове.
И двете страни се оплакват ужасно от проливния дъжд, мръсотията и калта. „Не е за
вярване какво трябва да търпи човек“ 789 – пише до дома един германски ефрейтор, който
явно няма представа колко по-лоши са условията на Източния фронт. Генерал Фон Ар-
ним е пристигнал, за да поеме войските в Тунис, вече с обозначението „Пета танкова
армия“. Арним подготвя отбраната срещу подновените съюзнически атаки и герман-
ците подбират тунизийски евреи за принудителна работа. Освен това изтръгват безми-
лостно злато и пари от еврейската общност.
Изтеглянето на Ромел от линията Мерса ел Брега през декември 1942 г. и незадово-
лителният успех на Съюзниците в Тунис поощрява Монтгомъри за настъпателни дейс-
твия. Той обаче пропуска всички възможности да обкръжи остатъците от „Панцерар-
мее“, особено когато тя се спира на позицията при Буерат. На 23 януари 1943 г. Осма
армия влиза в Триполи начело с 11-и хусарски полк. Ромел обаче вече се е изтеглил, за
да започне укрепването на линията Марет в южния край на Габеския залив и да се съе-
дини с Пета танкова армия на Арним.
След като е приел, че войната в Северна Африка е загубена, Ромел препоръчва ева-
куация на войските си в стил „Дюнкерк“. Неговите войски нямат нито достатъчно го-
риво, нито достатъчно оръжия, а той е загубил надежда, че ще убеди Хитлер да прояви
разум. Двамата са си разменили гневни думи в края на ноември във „Волфсшанце“;
Хитлер му е отказал разрешение да се изтегли от линията Мерса ел Брега и дори е об-
винил войниците на Ромел, че са захвърлили оръжията си при отстъплението от Ала-
мейн. В действителност изтеглянето на Ромел, когато той се изплъзва на Осма армия, е
най-умело ръководената част от цялата война в пустинята.
Опитите на Мусолини да убеди Хитлер да сложи край на войната в Съветския съюз
удрят на много твърд камък. Капитулацията при Сталинград и загубата на Либия са
сериозен удар за самочувствието на Дучето. Той уволнява своя зет граф Чано от поста
на външен министър, ляга си и се отдава на депресията в опит да избяга от действител-
ността.
Генерал Фон Арним е обезпокоен, че американският II корпус под командването на
генерал Лойд Фридъндол на юг би могъл да си пробие път през планините и по пътя от
Касерин до морето при Сфакс. Това ще раздели неговата Пета танкова армия от Роме-

787
Евгений Фьодорович Окишев в Драбкин (ред.), Священная война, с. 172.
788
„големият грях“, „все пак“: Документи на Гросман, РГАЛИ 1710/3/50.
789
Gefr. Karl B., 28.12.42, 334.Inf.Div., BfZ-SS 48 037A.

367
ловата „Панцерармее“. Арним обяснява ситуацията на Ромел с молба неговата превъо-
ръжена 21-ва танкова дивизия да изтика зле екипираното френско подразделение от
прохода Фаид.
На 30 януари 21-ва танкова дивизия тръгва в атака, а II корпус на генерал Фридъндол
реагира бавно на френските призиви за помощ. На следващия ден, когато ударна група
от американската 1-ва бронирана дивизия най-после започва контраатака срещу скалис-
тия проход, германците ги очакват. Редицата танкове „Шърман“ стават обект на атаки
от изтребители „Месершмит“ и добре скрити противотанкови оръдия. Повече от поло-
вината войници от съединението са убити или ранени, а оцелелите се измъкват, като се
изтеглят назад, заобикаляйки горящите машини. Друг опит на американците за настъп-
ление няколко часа по-късно също завършва с провал и множество жертви. Фридъндол,
трагично неспособен командващ, разцепва допълнително силите си, въпреки че Айзен-
хауер е препоръчал точно обратното. Той изпраща още една бойна група да гони вятъра,
като издава противоречиви заповеди. Пехотната му поддръжка, която се състои само от
новобранци, е бомбардирана в камионите си от щуки. Бойното кръщение на тези нео-
питни войници от 34-та пехотна дивизия ги поставя в още по-ужасна ситуация през
следващите няколко дни, когато Фридъндол, който рядко напуска своята щабквартира
в тила, дава заповеди за нови и нови атаки.
Ромел решава да елиминира напълно заплахата от американците с офанзива в три
направления. На 14 февруари германската 10-а танкова дивизия атакува на запад от про-
хода Фаид, докато 21-ва танкова дивизия се появява от юг, за да притисне противника
в клещи. В боевете около Сиди Бу Зид през първия ден са унищожени седемдесет аме-
рикански танка. Един от тях е поразен от разстояние 2700 метра от 88-милиметровото
оръдие на германски „Тигър“. Снарядите на 75-милиметровото оръдие на „Шърман“ не
могат да пробият предната броня на „Тигър“ дори при право мерене. На 16 февруари
член на германски танков екипаж в писмо до близките си у дома се извинява шеговито,
че не им е писал, защото през последните два дни дивизията му е водила боеве с амери-
кански танкове. „Сигурно сте научили от вчерашния бюлетин на Вермахта, че разру-
шихме повече от деветдесет танка.“ 790
На следващия ден подразделението от Африканския корпус на юг започва настъпле-
ние срещу Гафса, като предизвиква паническо изтегляне. Близо до Сиди Бу Зид един
батальон с танкове „Шърман“ от 1-ва бронирана дивизия е нападнат от засада и унищо-
жен след напразна, но храбра контраатака. Горящи и изгорели американски танкове из-
пълват пейзажа, докато тунизийски араби продължават да орат нивите си. Американски
танкови екипажи отстъпват с неуверени крачки и почернели лица, подобно на спешени
войници след Атаката на леката кавалерия791. Нито Фридъндол, нито Андерсън имат
някаква представа какво става на фронта.
На 16 февруари Ромел отива в Гафса. Оцелелите жители го приветстват с радостни
викове, след като отстъпващите американци са разрушили голяма част от града, като са
взривили склада си за боеприпаси. Ромел иска неговите войски от „Африка Корпс“ да
настигнат американците, които се изтеглят към Тебеса, където той планира да превземе
техния голям склад за припаси. Арним обаче смята идеята за твърде рискована, а в спора
се включва и Кеселринг.

790
Gefr. Siegfried K., 15.Pz.Div., 16.2.43, BfZ-SS 09 348.
791
Неуспешна акция на британската лека кавалерия срещу руските войски в Битката при Балаклава по време на Крим-
ската война (1853-1856 г).

368
 Същата нощ германските танкови дивизии тръгват в настъпление към Сбеитла. На
17 февруари, докато няколко американски бойни части побягват панически, други ос-
тават на позициите си и се сражават достойно, както признава самата 21-ва танкова ди-
визия. Фридъндол изпраща каквито подразделения може до прохода Касерин, но на 20
февруари отбраната започва да се разпада. Генерал-майор Ъ. Н. Хармън е свидетел на
разгрома. „За първи и единствен път видях американска армия обърната в бягство. По-
ток от джипове, камиони, всевъзможни колесни машини се носеше по пътя към нас,
понякога наблъскани по две или дори три в редица. Беше очевидно, че в ума на пани-
кьосаните водачи имаше само една мисъл – да се измъкнат от фронта, да избягат на
някое място, където не се стреля.“792
Съюзниците имат късмет, че Ромел и Арним са в жестоко разногласие. Опитвайки
се да направят твърде много неща, те разделят войските си, за да превземат Тебеса на
запад и в същото време – за настъпление на север към Тала и по друг, успореден път до
Сбиба. Смесени британски и американски войски, блокиращи маршрутите до Тала и
Сбиба и подкрепени в последния момент от американска артилерия, спират германските
10-а и 21-ва танкови дивизии. Накрая подразделението от „Африка Корпс“ на пътя за
Тебеса също е спряно от американски противотанкови оръдия и артилерия. Ромел е впе-
чатлен от ефективността на американската артилерийска стрелба. А когато небето се
прояснява, съюзнически самолети започват да атакуват неговите танкове, докато се из-
теглят. Той се връща до линията Марет на 23 февруари, уверен, че е нанесъл достатъчно
тежък удар на Съюзниците, за да разколебае нови настъпателни действия.
Съюзническите войски, които не могат да повярват, че германците са се оттеглили,
не бързат да се върнат в прохода Касерин. Той е задръстен с изгорели танкове, разбити
самолети и трупове, разхвърляни във всички посоки. При вида на тунизийците, които
ограбват мъртвите, американски войници откриват огън с картечни пистолети „Томп-
сън“, може би с намерение да убиват, а може би просто за да ги изплашат и прогонят.
Загубите на II корпус на Фридъндол възлизат на повече от 6000 души, 183 танка, 104
полугъсенични машини, над 200 полеви оръдия и още 500 транспортни средства. 793 За
тях това е било жестоко бойно кръщение, още по-тежко заради обърканите заповеди
отгоре. Войници стрелят срещу собствените си самолети, като унищожават или повреж-
дат трийсет от тях, а съюзническите ескадрили атакуват погрешни цели. На 22 февруари
няколко „летящи крепости“ B-17 бомбардират британско летище вместо прохода Касе-
рин.
Въпреки че е бил повишен в командващ на Група армии „Африка“ през главата на
генерал Фон Арним, Ромел твърде късно научава за плана на Кеселринг за друга офан-
зива на север, наречена операция „Волска глава“. Тя започва едва на 26 февруари, до-
като е трябвало да се съгласува с атаки около Касерин предишната седмица. Германс-
ките загуби са несравнимо по-големи от британските, като включват и по-голямата част
от танковете.
„Командо Супремо“, на което Хитлер е позволил да утвърди отново контрола си в
интерес на единството на Оста, отказва на Ромел разрешение да се изтегли от линията
Марет. С ясното разбиране, че Монтгомъри подготвя офанзива, Ромел решава да орга-
низира изпреварващ удар, но прихванатите от „Ултра“ съобщения предоставят на бри-
танците цялата необходима информация, за да бъдат предупредени. Монтгомъри бързо

792
Цит. в John Ellis, The Sharp End: The Fighting Man in World War II, London, 1993, с. 265.
793
Atkinson, An Army at Dawn, с. 389.

369
изпраща артилерия, противотанкови оръдия и танкове, които остават скрити в застра-
шения сектор. На 6 март германците навлизат в смъртоносната зона под прицела на цял
артилерийски корпус. Загубите на Ромел са 52 танка и 630 души. Кеселринг и Ромел
несправедливо подозрат италианците, че са издали плана.
Ромел, болен от жълтеница и напълно изтощен, решава, че е време да се върне в
Германия за лечение и отдих. На 9 март той напуска Северна Африка за последен път.
На следващата вечер е приет от Хитлер в щабквартирата „Верволф“ край Виница в Ук-
райна. Хитлер отказва да слуша увещанията му, че Група армии „Африка“ трябва да се
изтегли през Средиземно море, за да защитава Италия. Той отхвърля дори всички пла-
нове за скъсяване на фронта в Тунис. Вече смята Ромел за пораженец и му нарежда да
замине на лечение и почивка.
Патън, недоволен от бездействието в Мароко и от начина, по който британците
изобщо водят войната в Северна Африка, пише: „Лично аз бих желал да мога да изляза
и да убия някого.“794 Молитвите му за по-голяма активност най-после са чути. През вто-
рата седмица на март Айзенхауер го изпраща, заедно с генерал-майор Омар Н. Брадли
като негов дубльор, да поеме командването от Фридъндол. Айзенхауер уволнява ня-
колко други офицери, а Александър има желание да се отърве от Андерсън, но Монтго-
мъри не освобождава единствения човек, когото Александър иска да види като коман-
дващ на Първа армия.
Патън, без да губи време, се заема да стегне II корпус, като започва с отдаването на
чест и правилното носене на униформата. Войниците в корпуса са в ужас от новия си
командващ, а военната полиция става известна с името „Гестапото на Патън“ 795. Патън
от своя страна е ужасен от броя на войниците, евакуирани заради „бойна умора“. Освен
това е разочарован да научи, че няма заповед да предприеме ударно настъпление към
морето и да отреже Ромеловата „Панцерармее“ (преименувана вече на „Първа италиан-
ска армия“) от генерал Фон Арним на север. Вместо това задачата му е просто да зап-
лаши фланга му, за да подпомогне Монтгомъри. Патън подозира, че Монтгомъри иска
цялата слава за себе си, но Александър, потресен от касапницата при Касерин, още не е
готов да се довери на американските войски.
Патън може да се утеши с трите звезди от повишаването си в генерал-лейтенант.
Тълкувайки заповедта по своему, той извежда дивизиите си в атака, превзема отново
Гафса и продължава в настъпление до масива Източен Дорсал, който се извисява над
равнината и гледа към морето. Когато германската 10-а танкова дивизия се опитва да
изтласка 1-ва пехотна дивизия на Патън от възвишенията в Ел Гетар, тя понася жестоки
удари и губи половината от останалите си танкове.
Монтгомъри решава да изпрати XXX корпус във фронтална атака срещу линията
Марет, за да „закове“ врага, докато в същото време го обхожда по фланга в югозападна
посока с дълга маневра на новозеландците на Фрайбърг с подкрепата на танкове. Гер-
манците обаче са добре информирани за далечния обход отляво на Фрайбърг и атаката
на 50-а дивизия на 20 март завършва катастрофално. Това е удар за Монтгомъри, който
е избързал да си припише успех. Все пак се съвзема бързо и изпраща Хорокс с X корпус
да подсили новозеландците в атака към крайбрежието, на около трийсет километра зад
линията Марет. В същото време изпраща 4-та индийска дивизия във флангово настъп-
ление по-отблизо. На 26 март новозеландците и бронираните бригади на Хорокс връх-

794
Blumenson (ed.), The Patton Papers, т. II, с. 163.
795
Atkinson, An Army at Dawn, с. 402.

370
литат заедно и смазват слабата германска отбрана при прохода Тебага. Генерал Джо-
вани Месе, който командва Първа италианска армия, изтегля бързо всичките си войски
по крайбрежието към град Тунис. Въпреки че това е частичен успех за Съюзниците,
силите на Оста отново са им се изплъзнали.
Пустинният въздушен флот преследва отстъпващите германски войски. Един от пос-
традалите е полковник Клаус граф Шенк фон Щауфенберг, който остава без една ръка
и едно око в резултат от нападение на изтребител. На 7 април части от Първа и осма
армия се срещат. Двете формации трудно биха могли да се различават повече. Пустин-
ните ветерани в техните очукани танкове и камиони с пясъчен цвят се отличават със
забележително нехайство, да не говорим за пренебрежението им към униформата. Въп-
реки преживените трудни моменти те като цяло са свикнали с много по-уважително
отношение към живота на пленниците и с малобройни цивилни жертви в почти безлюд-
ната пустиня. Членовете на местното племе сенуси 796 са успели да избегнат най-тежките
боеве в пустинята, въпреки че някои от тях и много от камилите им са останали без
крака заради избухнали мини.
Първа армия, която е воювала предимно в планински условия в източния край на
Атлас, се е озовала в центъра на много по-отвратителен сблъсък. Когато върху самона-
деяни, но „зелени“ войници, особено американски части, се стоварват ударите на
опитни танкови и панцергренадирски части, те преживяват болезнен шок. Някои рухват
психически, но у повечето се включва защитен механизъм, който довежда до бързо ос-
котяване. Някои даже губят напълно човешкия си облик, като стигат до садистични
убийства на пленници и понякога за забавление дори стрелят напосоки по тунизийски
араби върху камилите им, третирайки ги като мишени в панаирджийско стрелбище.
Британските войници са по принцип по-дисциплинирани, но и те са пропити с расист-
ките идеи на епохата. Малко от тях се сприятеляват с местните жители. Френските вой-
ници не са по-добри. Парадоксалното е, че тези офицери и войници от бившата вишиска
армия искат да отмъстят на арабските си поданици заради честото им сътрудничество с
германците – най-вече заради тяхната антиеврейска политика. Дори в този момент, ко-
гато кампанията се очертава да завърши с победа, отношенията между трите страни в
Съюза, изглежда, се влошават, като надменността на британците провокира яростна ан-
глофобия сред много американски офицери.
Увереността на Айзенхауер, която е била накърнена сериозно през зимните месеци,
вече се възвръща. Неговата армия се учи от грешките си. Плановете за операция
„Хъски“, нахлуването в Сицилия, са напреднали значително; Оста скоро ще бъде изго-
нена окончателно от Северна Африка, а системата за снабдяване функционира най-
после. Британците са слисани от щедростта на Америка с нейната титанична индустрия.
Шокира ги пилеенето на средства, макар и да нямат основания за оплакване, защото и
те се облагодетелстват от него. Все пак раздутите размери на щаба на обединените съ-
юзнически сили, чийто личен състав надхвърля 3000 офицери и друг персонал, смуща-
ват дори Айзенхауер.
Към началото на май оставащите сили на Оста са натикани в северния край на Тунис,
включително Бизерта, столицата Тунис и полуостров (нос) Бон. Въпреки че са повече
от четвърт милион, по-малко от половината са германци, а повечето от италианците не
са действащи бойни части. С недостатъчно боеприпаси и преди всичко гориво, герман-
ците знаят, че краят е близко, и пускат хапливи шеги за „Тунисград“. Отказът на Хитлер

796
Съюзници на британците в Северна Африка през войната.

371
да евакуира войниците си, за да защитават Южна Европа, не допринася особено за тех-
ния боен дух. Вижда им се невероятно, че през април и май той продължава да изпраща
подкрепления, на които предстои също да станат пленници.
Транспортите с „Юнкерс-52“ и големите „Месершмит-323“ са лесна плячка за изт-
ребителите на Съюзниците, които ги дебнат от засада в небето над Средиземно море.
Повече от половината от оставащия транспортен флот на Луфтвафе е унищожен през
последните два месеца от кампанията. На 18 април, неделя, четири изтребителни ескад-
рили и една ескадрила спитфайъри връхлитат група от 65 транспортни самолета, ескор-
тирани от 20 изтребителя. Съюзническите изтребители свалят 74 самолета. Акцията
става известна с името „Ловът на пуйки по Цветница“. Докато Червената армия смазва
преобладаващата част от германската армия, Западните съюзници започват да пречуп-
ват гръбнака на Луфтвафе. Маршал от авиацията Конингам, командващият на Пустин-
ния въздушен флот, е разярен от недостатъчното признание, което получава Кралската
авиация от Монтгомъри за ролята си в Северна Африка. Съюзническите военновъз-
душни сили и британският флот, които с комбинираните си действия задушават снаб-
дяването на Оста през Средиземно море, са допринесли за крайната победа поне тол-
кова, колкото сухопътните сили.
Последната фаза от унищожаването на плацдарма обаче не върви лесно. Монтгомъри
обсипва с удари планинския сектор при Анфидавил на крайбрежието южно от Тунис,
но без особен ефект и с големи загуби. Осма армия е по-назад от американците в усво-
яването на суровите уроци от войната в планинска обстановка. Други атаки, които
Първа армия предприема по на запад, срещат крайно ожесточена съпротива. Настъпле-
нието на Ирландския гвардейски полк за атака срещу германска позиция минава през
нива, разположена в падина, под обстрел от картечници, артилерия и новите шестцевни
реактивни минохвъргачки „Небелверфер“. Когато войник падне покосен от огъня, ня-
кой от неговите другари забива оръжието му изправено в земята. „Навсякъде изникнаха
приклади, знак за мъртвите, умиращите и ранените – пише един ефрейтор. – Спрях до
един нещастен гвардеец, който молеше за вода. Раните му бяха ужасни. Виждах стро-
шените кости на ръката му, а отстрани на тялото му зееше рана.“ 797
Оцелелите от атаката щурмуват маслинената горичка на възвишението пред тях и
обръщат в бягство германците. В една от траншеите обаче ефрейторът и други двама
гвардейци чуват в един блиндаж гласове, които говорят на немски. Хвърлят вътре гра-
нати и се отдръпват назад. След това ефрейторът надзърта вътре в тъмния изкоп.
„Трябва да имаше двайсет германци, пръснати там. Всички имаха вече превръзки, а
онези, които не бяха мъртви, се скъсваха да крещят. На това място отстъпващият про-
тивник беше оставил ранените си. Обърнах се без дори капка състрадание към тях. Те
бяха причинили много по-лоши неща на моите мъртви и ранени другари, които лежаха
там, в горящите ниви.“
Само II корпус на Брадли на запад от Тунис постига значителен напредък в началото
на май. Осъзнал най-после грешката си при Анфидавил, Монтгомъри убеждава Алек-
сандър, че е необходим концентриран удар, който да сложи край на тази битка на изто-
щение около периметъра. На 6 май Хорокс със 7-а бронирана дивизия, 4-та индийска
дивизия и 201-ва гвардейска бригада предприема операция „Удар“ от югозапад. След
още по-концентриран артилерийски обстрел от този при Аламейн те настъпват към град
Тунис, като разделят „чувала“ на две, докато американците превземат Бизерта на север-
ното крайбрежие. Отново начело с 11-и хусарски полк в неговите разнебитени в битките
797
John Kenneally, The Honour and the Shame, London, 1991, сс. 83–5.

372
бронирани коли, британските войници влизат в Тунис следобед на следващия ден. До
12 май всичко приключва. Предават се близо една четвърт от един милион войници на
Оста, включително дванайсет генерали.
Хитлер си внушава, че не е сгрешил, като е продължавал борбата в Северна Африка
до самия край, за да забави нахлуването на Съюзниците в Южна Европа и да задържи
Мусолини на власт. От друга страна, така е загубил сили, от които ще се нуждае отчаяно
в бъдещи битки.

373
 Съкращения
АМПСБ – Архив музея-панорамы „Сталинградская битва“, Волгоград
AN – Archives Nationales, Paris
BA-B – Bundesarchiv, Berlin-Lichterfelde
BA-MA – Bundesarchiv-Militärarchiv, Freiburg im Breisgau
BfZ-SS – Bibliothek für Zeitgeschichte, Sammlung Sterz, Stuttgart
CCA – Churchill College Archives, Cambridge
DCD – Duff Cooper Diaries (непубликувана частна колекция, Лондон)
DGFP – Documents on German Foreign Policy, 1918–1945, Series D, Washington, DC,
1951–4
Domarus – Max Domarus (ed.), Hitler: Reden und Proklamationen, 1932–1945, 2 vols,
Wiesbaden, 1973
ETHINT – European Theater Historical Interrogations, 1945, USAMHI
FMS – Foreign Military Studies, USAMHI
FRNH –
FRUS – Department of State, The Foreign Relations of the United States, 23 vols,
Washington, DC, 1955–2003
ГАРФ – Государственный архив Российской федерации (Държавен архив на Руската
федерация), Москва
GBP – Godfrey Blunden Papers (частна колекция, Париж)
GSWW – Militärgeschichtliches Forschungsamt (Изследователски институт по военна
история), Germany and the Second World War, 10 vols, Oxford, 1990–2012. (Das Deutsche
Reich und der Zweite Weltkrieg, 13 vols, Stuttgart, 1979–2008)
IMT – International Military Tribunal, Trial of of the Major German War Criminals,
Proceedings of the International Military Tribunal at Nuremberg, London, 1946
IWM – Imperial War Museum sound archive, London
JJG – Journal of Joan Gibbons, непубликуван дневник на асистентката на сър Невил
Хендерсън (частна колекция)
KTB – Kriegstagebuch
KTB OKW – Kriegstagebuch des Oberkommandos der Wehrmacht (Wehrmacht-
führungsstab), 1939–1945, Frankfurt am Main, 1965
MP – George C. Marshall Papers, Lexington, Va
MPW – Muzeum Powstania Warszawskiego (Музей на Варшавското въстание), Вар-
шава
NA II – National Archives II, College Park, Md
NHHC – Naval History and Heritage Command, Washington, DC
OCMH-FPP – Office of the Chief of Military History, Forest Pogue Papers, USAMHI
PDDE – The Papers of Dwight David Eisenhower, т. III: The War Years, ed. Alfred D.
Chandler, Baltimore, Md, 1970
PP Papers of Lord Portal, Christ Church Library, Oxford
РГАЛИ – Российский государственный архив литературы и искусства, Москва
РГАСПИ Российский государственный архив социално-политической истории,
Москва
РГВА – Российский государственный военный архив, Москва
374
 SHD-DAT – Service Historique de la Défense, Département de l’Armée de Terre,
Vincennes
SOAG – Sir Charles Webster and Noble Frankland, The Strategic Air Offensive against
Germany, 1939–1945, 4 vols, London, 1961
SWWEC – Second World War Experience Centre, Walton, W. Yorks.
TBJG – Die Tagebücher von Joseph Goebbels, ed. Elke Fröhlich, Munich, 29 vols,
Munich, 1992–2005
TNA – The National Archives, Kew
ЦАФСБ – Центральный архив федеральной службы безопасности (ФСБ, по-рано
КГБ), Москва
ЦАМО – Центральный архив министерства обороны, Подольск
ЦХИДК – Центр хранения и изучения документальных коллекций, Москва
USACMH – US Army Center of Military History, Washington, DC
USAMHI – US Army Military History Institute, US Army War College, Carlisle
ДВЧ – Дневник на Василий Чуркин, Военная литература: дневники и письма,
ВИЖ – Военно-исторический журнал
ВОВ – Великая отечественная война, 1941–1945, Москва, 1984

375
 Показалец
Бенгалия
A Бергонцоли, ген. Анибале
Абвер (Германско военно разузнаване) „Бергхоф” (Берхтесгаден)
Абвил Бердичев
Абец, Ото Берия, Лаврентий П.
Абриал, адм. Жан-Мари Берлин
Австралия Бидгошч (Бромберг)
Австрия Бидъл Смит, ген.-лейт. Уолтър („Битъл“)
Айзенхауер, генерал Дуайт Д. („Айк“) Бизерта
Айнзацгрупа Бийвърбрук, Лорд (Макс)
Айрънсайд, ген. Сър Едмънд Бийот, ген. Гастон
Айхман, оберщурмбанфюрер от СС Адолф Бийот, ген. Пиер
Акяб, о-в Биркенау (Аушвиц II, лагер за унищожение)
Аламейн Бирма
Алам Халфа Бирмански път
Албания Бир Хакейм
Албер Бисмарк, княз Ото ф.
Александрия Битка за Британия
Александър, ген. Сър Харолд Битка при Ел Аламейн
Алеутски острови Битка при нос Есперанс
Алжир Бланшар, ген. Жорж
Амиен Бласковиц, ген.-полк. Йоханес
Амстердам Блечли Парк (вж. също „Ултра“)
Андерс, ген. Владислав Бок, ген.-фелдмаршал Федор ф.
Андерсън, ген.-лейт. Кенет Боне, Жорж
Ансиже, ген. Шарл Боние дьо ла Шапел, Фернан
Антверпен Бон (нос/полуостров)
Антикоминтерновски пакт Борнео
Антонеску, маршал Йон Бохемия, райхспротекторат
Анфа, конференция (вж. Казабланка) Брадли, ген. Омар Н.
Аншлус (вж. Австрия) Брант, д-р Карл
Аоста, херцог на Браун, Ева
Аракан Браухич, ген.-фелдмаршал Валтер ф.
Ардени Бреретън, ген.-лейт. Луис Х.
„Аркадия“, конференция Брест-Литовск
Армия Крайова Бризбейн
Арним, ген.-полк. Ханс Юрген фон Брук Попам, гл. маршал от авиацията, сър Робърт
Архангелск Брук, фелдмаршал сър Алън
Асам Брюксел
Астрахан Брянск
Атина Будьони, маршал Семьон
Атлантическа харта Букурещ
Атлантически вал Булит, Уилям
Атлантически океан (Атлантик) Буна (Папуа)
Атли, Клемънт „Бунд Дойчер Медел“ (БДМ)
Аушвиц (Освиенцим) България
Бялисток
Б
Бабий Яр В
Баке, Херберт (План на глада) Ваймарска република
Баку Вайнберг, Герхард
Балбо, маршал Итало Вайцзекер, Ернст Фрайхер ф., щатссекретар
Балтийски флот (съветски) Вандегрифт, ген.-майор Александър А.
Бардия Ванзее, конференция
Бастон Варлимонт, ген. от арт. Валтер
Батаан, полуостров Вартегау
Батавия, Джакарта Варшава
Батуми Василевски, маршал Александър
Бах-Целевски, обергрупенфюрер Ерих ф. д. Ватутин, ген.-полк. Николай
Бейдър, Дъглас, подполк. от авиацията Вафен СС
Белгия Вейган, ген. Максим
Белград „Верволф“, Щаб на фюрера
Белжец (лагер за унищожение) Вердюн
Белов, ген.-майор Павел Версай (конференция и договор)
Белов, майор Николаус ф. „Вествал“ („линия Зигфрид“)
Бенгази Виена

376
„Вилхелмщрасе“ Джоу Енлай
Вилюм, ген. Пол дьо Джугашвили, лейт. Яков
Виница Диеп
Висла, река Дил, ген. Сър Джон
Витебск Дил, река
Витерсхайм, ген. от пех. Густав ф. Динан
Вицлебен, ген.-фелдмаршал Ервин ф. Дитрих, обергрупенфюрер от СС Зеп
Виши (вишиски режим) Днепър, река
Вишински, Андрей Додс-Паркър, полк. Дъглас
Власов, ген.-майор Андрей А. Донбас
Волга, река Донец, река
„Волфсшанце“, Щаб на фюрера, Растенбург Дон, река
Воронеж Дулитъл, ген.-лейт. Джеймс
Воронов, маршал Николай Н. Думенк, ген. Еме
Ворошилов, маршал Климент Дунав, река
Вязма Дьо Гол, ген. Шарл
Дьониц, гросадмирал Карл
Г Дюнкерк
Габленц, ген.-лейт. Екард Фрайхер ф.
Газала, линия Е
Галанд, ген. от изтребителната авиация Адолф Ебен Емаел
Гален, епископ Клеменс Аугуст граф ф. Ебербах, ген. от танк. войски Ханс
Гамлен, ген. Морис Ежов, Николай
Ганди, Махатма Ел Агейла
Гариболди, ген. Итало Елзер, Георг
Гафса „Енигма“, шифровъчна машина (вж. „Ултра“)
Гдиня Еренбург, Иля
Гелен, ген.-лейт. Райнхард Ерьоменко, маршал Андрей
Гелхорн, Марта Естония
Генерално губернаторство Испанска гражданска война
Георгиос II, крал на Гърция Ичан
Германска комунистическа партия
Гестапо Ж
Гибралтар Жансул, адм. Марсел
Гланц, Дейвид Жданов, Андрей А.
Глобочник, Одило „Желязна гвардия“
Гомел Жиро, ген. Анри
Гоминдан (Китайска националистическа партия) Жорж, ген. Алфонс
Гона Жуан, ген. Алфонс
Гордън Бенет, ген. майор Хенри Жуков, маршал Георгий
Горт, ген. лорд Жълта река
Гот, ген.-лейт. У Х. Ю. („Стрейфър“)
Грайзер, гаулайтер Артур З
Грациани, маршал Родолфо Заксенхаузен (концентрационен лагер)
„Гренландска празнина“ Зеект, ген.-полк. Ханс ф.
Гринуд, Артър Зигфрид, линия
Грозни Зимната война (Съветско-финландска война)
Гросман, Василий Зипо (Sicherheitspolizei)
ГРУ (съветско военно разузнаване) Зорге, Рихард
Гуадалканал, о-в (Соломонови острови)
Гуам, о-в (Мариански острови) И
Гудериан, ген.-полк. Хайнц „ИГ Фарбен“
Гулаг (съветска система от лагери) Източна Прусия
Гърция „Източни територии“
Гьобелс, Йозеф Индийски национален конгрес
Гьоринг, райхсмаршал Херман Индия
Гюнше, Ото Индокитай
Ирак
Д Ираклион
Дакар Иран
Даладие, Едуар Исландия
Дания Исмей, ген.-майор Хейстингс („Пъг“)
Данциг (Гданск) Испания
Дарлан, адм. Франсоа Йенан
Даудинг, главен маршал от авиацията сър Хю Йешонек, ген.-полк. Ханс
Дахау (концентрационен лагер) Йодъл, ген.-лейт. Алфред
Демянов, Александър („Макс“) Йънг, сър Марк
Демянск
Джероу, ген.-лейт. Ленърд („Джи“)
Джордж VI, крал на Великобритания

377
К Л
Кавагучи Кийотаке, ген.-майор Лаборд, контраадмирал Жан дьо
Кавказ Лавал, Пиер
Кадоган, сър Александър Ладожко езеро
Казабланка Лаон
Кайро Латвия
Кайтел, генерал-фелдмаршал Вилхелм Лашио
Калинин Лвов
Калуга „лебенсраум“ („жизнено пространство“)
Канада Лееб, ген.-фелдмаршал Вилхелм Ритер ф.
Канарис, адм. Вилхелм Лейхи, адм. Уилям Д.
Кантон Лелюшенко, ген.-полк. Д. Д.
Капа, Робърт „Ленд-лийз“
Касерин Ленинград
Катинска гора Леополд III, белгийски крал
Катуков, ген.-полк. М. И. „Летящи тигри“
Каунас Либия
Квантунска армия Ливан
Кемпейтай Лиеж
Керченски полуостров Лист, ген.-фелдмаршал Вилхелм
Кеселринг, генерал-фелдмаршал Алберт Литва
Киев Литвинов, Максим
Кимел, адм. Хъзбанд Е. Лодз (Лицманщат)
Кинг, адм. от флота Ърнест Дж. Локарно, Договор от
Кинг, ген.-майор Едуард Мл. Лумсдън, ген.-лейт. Хърбърт
Киренайка Лусон, о-в
Кирпонос, ген.-полк. Михаил Лутер, Мартин
Кислинг, Видкун Луфтвафе
Китайска комунистическа партия Льобран, Албер, президент
Клайст, ген. от кавал. Евалд ф. Любек
Кларк, ген. Марк Люблин
Кларк Кер, сър Арчибалд Люксембург, Велико херцогство
Клуге, ген.-фелдмаршал Гюнтер ф. Лютйенс, вицеадмирал Гюнтер
Кокода
„Командо Супремо“ М
Комацубара Мичитаро, ген. Маастрихт
„Комисарска заповед“ Мадагаскар
Конев, маршал Иван И. Мажино, линия
Конингам, маршал от авиацията Артър („Мери“) Майкоп
Коное Фумимаро, принц Майски, Иван
Копенхаген Макартър, ген. Дъглас
Коралово море Маккензи Кинг, Уилям, министър-председател
Корап, ген. Андре Макмилан, Харолд
Корегидор, о-в Малая
Корея Маленков, Георгий
Коризис, Александрос Малиновски, маршал Родион
Кота Бару Малта
Котантен, п-в (Шербур) Малтби, ген.-майор К. М.
Краков Мандалай
Кребс, ген. от пех. Ханс Манджоу-Го (вж. Манджурия)
Кригсмарине Манджурия
Крим Манерхайм, маршал Карл Густав
Крипс, сър Стафорд Манила
„Кристална нощ“ Манщайн, ген.-фелдмаршал Ерих ф.
Крит Мао Дзъдун
Кронщат Марет, линия
Куйбишев Маржри, Ролан дьо
Кулондр, Робер Мариански острови
Купър, сър Алфред Дъф Марса Матрух
Курилски острови Маршал, ген. Джордж К.
Курск Матапан, нос
Курска дъга Маунгдау
Кънингам, адм. Сър Андрю Маунтбатън, адм. лорд Луис
Кънингам, ген.-майор Алън Мацуока Йосуке
Кършоу, Иън Маю, полуостров
Кьониг, ген. Мари-Пиер Мелбърн
Кюхлер, ген.-полк. Георг ф. Мемел (Клайпеда)
Менгеле, хауптщурмфюрер от СС д-р Йозеф
Мерса ел Брега

378
Мерс ел Кебир операция „Марс“ (Ржев – Калинински фронт)
Метаксас, ген. Йоанис операция „Матадор“ (Северна Малая)
Мехлис, комисар Лев операция „Меркурий“ (Крит)
Мец операция „Морски лъв“ („Зеельове“)
Мидуей, о-в операция „Полярна звезда“ (Ленинград)
Милн, залив операция „Пръстен“ (Сталинград)
Минск операция „Сатурн“ и „Малък Сатурн“ (Сталинград)
Модел, ген.-фелдмаршал Валтер операция „Тайфун“ (Москва)
Молотов, Вячеслав операция „Тезей“ (Египет)
Моне, Жан операция „Уран“ (Сталинградско обкръжение)
Монке, бригаденфюрер от СС Вилхелм операция „Факел“
Монтгомъри, фелдмаршал сър Бърнард операция „Феликс“ (Испания)
Моргентау, Хенри операция „Фридерикус“ (подготовка за „Блау“)
Мукденски инцидент операция „Херкулес“
Мулен, Жан операция „Хъски“
Мурманск операция „Чук“ (Шербур и п-в Котантен)
Мусолини, Бенито (Ил Дуче) операция „Юбилей“ (Диеп)
Мърфи, Робърт Оран
Мюлер, групенфюрер Хайнрих (Гестапо) Орел
Мюнхенска криза Осло
Мюнхенско споразумение Остер, полковник Ханс
Ошима Хироши, ген.
Н
Нагумо Чуичи, контраадмирал П
Нандзин Павел, принц на Югославия
Нарвик пакт „Молотов-Рибентроп“ (Нацистко-съветски пакт)
Националсоциалистическа партия (НСДАП) Палестина
Нацистко-съветски пакт (вж. пакт „Молотов-Рибентроп“) Папагос, ген. Александрос
Нидерландия (Холандия) Парк, маршал от авиацията Кийт
Нидерландска Индия (Индонезия) Патън, ген. Джордж С.
Нимиц, адм. Честър У. Паулус, ген.-фелдмаршал Фридрих
НКВД Паунд, адм. сър Дъдли
Нова Британия Петен, маршал Филип
Нова Гвинея Петсамо
Нова Зеландия Петър II, крал на Югославия
Новгород „План Мадагаскар“
Номонхански инцидент (вж. Халхин Гол) „План на глада“
Норвегия Плата, река
Нюрнбергски закони Плоещ
Нюфаундленд Плънкет-Ърнли-Ърл-Дракс, адм. сър Реджиналд
Познан (Позен)
О полиция за опазване на реда
Оаху, о-в, Хаваи Пол, обергрупенфюрер от СС Освалд
Общество на народите Полтава
Одеса Полша
Окамура Ясуджи, ген. Померания
ОКВ (Oberkommando der Wehrmacht, Върховно командване Портал, маршал от авиацията сър Чарлс
на Вермахта) Порт, графиня Елен дьо
Окинлек, фелдмаршал сър Клод („Ок“) Порт Морсби
„Окончателно решение“ (преследвания срещу евреите) Праска, ген. Себастиано Висконти
О’Конър, ген.-лейт. сър Ричард Припятски блата
ОКХ (Oberkommando des Heeres, Върховно командване на Приу, ген. Рене
сухопътните сили) Пу И, император Хенри
операция „Антон“ (окупиране на вишиската зона) Пустинен въздушен флот
операция „Атила“ (френски владения) Пърл Харбър
операция „Барбароса“ (СССР) Пърсивал, ген.-лейт. Артър
операция „Блау“ (Южна Русия и Кавказ)
операция „Бойна секира“ (Северна Африка) Р
операция „Бяло“ (Полша) Рабаул
операция „Гимнастик“ (по-късно „Факел“) Рабе, Джон
операция „Експортър“ (Сирия) Райхенау, ген.-фелдмаршал Валтер ф.
операция „Жълто“ (Франция, Холандия, Белгия и Люксем- Райхскомисариат „Остланд“
бург) Райхскомисариат „Украине“
операция „Зимна буря“ (освобождаване на Сталинград) Рамзи, адм. сър Бъртрам
операция „Искра“ (Ленинград) Рангун
операция „Катапулт“ (Мерс ел Кебир) Редер, гросадмирал Ерих
операция „Компас“ (Северна Африка) Рейно, Пол
операция „Краткост“ (Северна Африка) Рейн, река
операция „Лайтфут“ (Аламейн) Рейнска област
операция „Марита“ (нахлуване в Гърция) Ретимно

379
Ржев Сърбия
Рига Съчуан, провинция
Рим
Рихтхофен, ген.-фелдмаршал Волфрам Фрайхер ф. Т
Ричи, ген.-лейт. Нийл Таганрог
Родимцев, ген.-майор Александър Тайван (вж. Формоза)
Розенберг, Алфред, райхсминистър Тайланд (Сиам)
Рокосовски, маршал Константин К. Тай Ли, ген.
Ромел, ген.-фелдмаршал Ервин Талин
Ростов на Дон Тацинская
Ротердам Тебеса
Рошфорт, капитан Джоузеф Тедър, маршал от авиацията сър Артър
РСХА (Reichssichherheitshauptamt, Главно управление за си- Терезиенщат
гурност на Райха) Тимошенко, маршал С. К.
Рузвелт, Франклин Д. президент Тихвин
Румъния Тобрук
Рундщет, ген.-фелдмаршал Герд ф. Тоджо Хидеки, ген.-лейт.
Токио
С Тома, ген. от танк. войски Вилхелм Ритер ф.
Сайпан, о-в (Мариански о-ви) Томас, сър Шентън
Сахаров, Андрей Торес, Морис
СД (Sicherheitsdienst, Служба за сигурност) Тот, Фриц, райхсминистър
Севастопол Треблинка (лагер за унищожение)
Седан Трета република, Фр.
Секретна разузнавателна служба (СРС) Триполи
Сен Назер Триполитания
Серано Сунер, Рамон Тристранен пакт
Сиди Барани Тронхайм
Сиди Резег Тулагии (Соломонови о-ви)
Сикорски, ген. Владислав Тухачевски, маршал М. Н.
Сингапур Търнър, контраадм. Ричмънд К.
Синдзян, провинция
Синклер, сър Арчибалд У
Синявино Уайнънт, Джон Г.
Синя дивизия (250-а пехотна дивизия) Уан Чинуей
Сирия Уейвъл, ген. сър Арчибалд
Сирт Уейк, о-в
Ситанг, река Уейнрайт, ген.-майор Джонатан
Слим, фелдмаршал сър Уилям Уелс, Съмнър
Словакия Уидмейър, ген.-лейт. Албърт К.
Смедли, Агнес Уилсън, ген. сър Мейтланд („Джъмбо“)
СМЕРШ Уингейт, ген.-майор Орд
Смит, ген.-майор Джон Украйна
Смитсън, Хенри Л. „Ултра“
Смоленск Унгария
Смътс, фелдмаршал Иън Управление за специални операции (УСО)
Сноу, Едгар УСС (Управление на стратегическите служби)
Собибор (лагер за унищожение) Ухан
Соломонови острови
Солун Ф
Спиърс, ген.-майор сър Едуард Фалкенхаузен, ген. А. ф.
Спруънс, адм. Реймънд А. Фегелайн, групенфюрер от СС Херман
СС (Schutzstaffel) Фибиг, ген. от авиацията Мартин
Ставка (върховно командване на Червената армия) Филипински о-ви (Филипини)
Сталинград Филипс, адм. сър Томас
Старк, адм. Харолд Р. Финландия
Стилуел, ген.-лейт. Джоузеф („Джо Оцета“) Флечър, адм.
Стокхолм Франк Дж.
Стоманен пакт Форд, Хенри
„Сто полка“ Формоза (Тайван)
Страсбург Фрайбърг, ген.-лейт. Бърнард
Суда, залив Фрайслер, д-р Роланд
Судетска област Франко и Баамонде, генералисимус Франсиско
Суджоу, град Франк, Ханс
Суджоу, река Франция, вж. вишиска
Суецки канал Франция
Суматра Френска комунистическа партия
Сун Ятсен Френски чуждестранен легион
Съединените щати (САЩ) Френско Мароко
Съмървил, адм. сър Джеймс Фридъндол, ген.-майор Лойд

380
Фучида Мицуо, командир Шлиселбург
Фьорстер, Алберт Шмигли-Ридз, маршал
Шмит, ген.-лейт. Артур
Х Шмунт, ген. от пех. Рудолф
Хайдрих, обергрупенфюрер от СС Райнхард Шостакович, Дмитрий
Халдер, ген. от арт. Франц. Шпайдел, ген.-лейт. Ханс
Халифакс, лорд Шпеер, Алберт
Халфая, проход Шуленбург, Фридрих граф ф.
Халхин Гол, битка (Номонхански инцидент) Шумилов, ген. Михаил
Ханкоу Шън Шъцай
Ханой Шьорнер, ген.-фелдмаршал Фердинанд
Харбин
Хариман, Авърел Щ
Харис, гл. маршал от авиацията, сър Артър Щауфенберг, полковник Клаус граф Шенк ф.
Харков Щрекер, ген.-лейт. Карл
Харуд, вицеадмирал сър Хенри Щудент, ген. от авиацията Курт
Хасан, езеро Щуме, ген. от танк. войски Георг
Хауард, професор сър Майкъл Щутхоф (концентрационен лагер)
Хаусер, обегрупенфюрер от СС Паул
„Хелмно“ (Кулмхоф), лагер за унищожение |Ю
Хемингуей, Ърнест Южна Африка
Хендерсън, сър Невил Южнокитайско море
Хес, Рудолф „Юлски заговор“
„хиви“ (Hilfsfreiwillige) Юнан, провинция
Хийт, ген.-лейт. Сър Луис „Юта Бийч“
Химлер, райхсфюрер на СС Хайнрих
Хирохито, император Я
Хитлерова младеж („Хитлерюгенд“) Ява
Холандия (Нидерландия) Яванско море
Холси, адм. Уилям Ф. („Бул“) Ямамото Исороку
Хома Масахару, ген. Ямашита Томоюки
Хонконг Яндзъ, река
Хопкинс, Хари Ян Кьонджон
Хордана, ген. граф Франсиско де Ясна поляна
Хорокс, ген.-лейт. Брайън
Хот, ген.-полк.
Херман
Хрушчов, Никита
Хубе, ген.-лейт.
Ханс
Хъл, Кордел, държавен секретар
Хърватия
Хьопнер, ген.-полк. Ерих

Ц
Цосен (щаб на ОКХ)

Ч
Чанги
Чан Кайшъ, генералисимус
Чано, граф Галеацо
Чан Чинчун, ген.

Чанша
Чембърлейн, Невил
Червена армия
Черно море
Черноморски флот (съветски)
Чехословаки
Чунцин

Ш
Шандун, провинция
Шанхай
Швейцария
Швеция
Шелда, река
Шеленберг, обергрупенфюрер от СС, Валтер
Шено, ген.-лейт. Клод
Шербур

381
 За автора

Антъни Бийвър е най-известният британски историк и бестселъров автор,

чиито книги са преведени на 32 езика и са продадени в над 7 милиона екзем-
пляра. Бийвър е носител на множество престижни литературни награди,
между които са призът за военна литература „Прицкер“ – за цялостен принос
към писането на военна тематика; наградата „Самюъл Джонсън“; историчес-
ката награда „Улфсън“; Наградата на Лонгман.
Притежава множество държавни отличия (на Франция, Белгия, Естония,
Испания) и почетни докторски степени на различни университети. Творбите
му се смятат за най-добрите образци на военната литература. Бийвър е слу-
жил в кавалерията на британската армия и е бил командирован по служба в
Германия. Книгите му се отличават със задълбочено проучване на темите,
прецизност при боравене с фактите и много жив и увлекателен стил на пи-
сане.

382
 Търсете

През август 1942 г. огромната Шеста армия на Хитлер стига до града, който носи
името на Сталин. През последвалите пет месеца на обсада руснаците се борят да задър-
жат Сталинград на всяка цена; по-късно правят удивителен обрат, като обкръжават и
хващат в капан своите нацистки врагове. Битката за развалините на града струва живота
на повече от един милион души. „Сталинград“ показва преживяванията на войници от
двете страни на фронта, които се сражават в нечовешки условия, както и на цивилните,
попаднали на бойното поле, в което се е превърнал градът. Антъни Бийвър разговаря с
оцелели от двата лагера и открива напълно нов материал в различни германски и съвет-
ски архиви. Особено важна информация се съдържа в ежедневните доклади, изпращани
от политическия отдел на Сталинградския фронт до главния комисар на Червената ар-
мия в Москва, които, за разлика от повечето други съветски източници, представят
вярна и неукрасена картина на ситуацията.
„Сталинград“ е единствен по рода си, незабравим разказ за храброст, жестокост и
човешко страдание. Историци и критици от цял свят дават висока оценка на книгата
като точно и изчерпателно описание на най-ужасяващата битка от Втората световна
война.
383
 Гражданската война, която разкъсва Испания между 1936 и 1939 г. и привлича от цял
свят хора с либерални и социалистически възгледи в подкрепа на каузата срещу Франко,
е един от най-мъчителните конфликти на XX век. Изпълнена с жестокости и полити-
чески геноцид, тя изиграва също ролята на военен изпитателен полигон преди Втората
световна война за руснаци, италианци и германци, чийто легион „Кондор“ си спечелва
мрачна слава с разрушаването на Герника.
Разказът на Антъни Бийвър проследява основните причини за Гражданската война и
нейния ожесточен и драматичен ход: от държавния преврат през юли 1936 г. през пос-
ледвалите години на свирепи битки до катастрофалното поражение на републиканците
през 1939 г. Авторът майсторски разплита нишките на сложното взаимодействие между
политическите и регионалните фактори, довели до избухването на войната и изиграли
важна роля в историята на Испания.

384
 През август 1942 г. огромната Шеста армия на Хитлер стига до града, който носи
името на Сталин. През последвалите пет месеца на обсада руснаците се борят да задър-
жат Сталинград на всяка цена; по-късно правят удивителен обрат, като обкръжават и
хващат в капан своите нацистки врагове. Битката за развалините на града струва живота
на повече от един милион души. „Сталинград“ показва преживяванията на войници от
двете страни на фронта, които се сражават в нечовешки условия, както и на цивилните,
попаднали на бойното поле, в което се е превърнал градът. Антъни Бийвър разговаря с
оцелевтората световна война
ли от двата лагера и открива напълно нов материал в различни германски и съветски
архиви. Особено важна информация се съдържа в ежедневните доклади, изпращани от
политическия отдел на Сталинградския фронт до главния комисар на Червената армия
в Москва, които, за разлика от повечето други съветски източници, представят вярна и
неукрасена картина на ситуацията.
„Сталинград“ е единствен по рода си, незабравим разказ за храброст, жестокост и
човешко страдание. Историци и критици от цял свят дават висока оценка на книгата
като точно и изчерпателно описание на най-ужасяващата битка от Втората световна
война.

385
 Антъни Бийвър

ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

Том I
Английска. Първо издание

Отговорен редактор Вера Янчелова

Превод Мария Кондакова
Коректор Татяна Джунова
Компютърна обработка Марио Йорданов, Калоян Томов
Оформление на корицата Деница Трифонова

Формат 16/70/100
Обем 31 п.к.

https://4eti.me

Предпечат и печат Изток-Запад

Централен офис и редакция

София 1000, ул. „Стара планина“ №5 тел.: 02/946 35 21
mail: iztok.zapadbg@gmail.com
iztok_zapad@abv.bg

За поръчки и доставки
тел.: 0888 465 635; 0887 550 859
e-mail: order@iztok-zapad.eu
office@iztok-zapad.eu
www.iztok-zapad.eu