Ф еноменът дрангов

Университетско

]Г.
V
изд ателе тНо

>0
н-} т
о *
ОЗч
Феном енът
ДРАНГОВ
Спомени за полковник Борис Дрангоб

Съставител Красимир Узунов

У н и в ер си тетск о и зд а т е л с тв о
„С6. К лим ент Охридски“
София * 1997
 Ж * 6

и
У

&

щ ф к

В ■9
историчгска
ШбЛйфтня
■
; Щ ^О ф И Я -

© Красимир Узунов, съставителство, въведение

© Иван Татарчев - предговор
© Илчо Димитров - предговор
1997
Университетско издателство „Св. Климент Охридски“
18ВМ 954-07-1078-2
 ВЪВЕДЕНИЕ

Има Дрангов - има хляб! Празна раница - не пази граница!

Две смърти няма - без една не може! Животът се мери не по
дължина, по години, а по съдържание, по подвизи. Българският
войник е създаден да бие и побеждава, а не да бъде бит и мач­
кан...
Като заклинания звучат думите на великия офицер, педагог,
възпитател, водач, днес вече 125 години след рождението му.
Окопите на Селиолу и Гечкенли, на Бубляк, Кубадин и Град­
ско отдавна са обрасли с треви и вече не тревожат сънищата на
никого.
Кота 1050 или кота Дрангов е прекръстена от поредните гос­
подари на многострадалната земя на Македония.
Гробът на Дрангов, под вековния орех в малката скопска цър-
квица „Св. Димитър“, също отдавна е заличен, за да не смущава
делника на всички, които отсам и оттатък границата забравиха,
че преди да бъдат търговци и политици, поети и инженери, лека­
ри и свещеници, са просто българи.
Но духът на Дрангов, гръмотевичния му глас, завещанието,
скрито между тънките, излинели корици на военния катехизис на
Българската армия „Помни войната“, продължава да ни разтър­
сва, да ни окуражава, да ни влива от силата и вярата си.
Чудно ли е тогава, че сред плеадата блестящи пълководци и
военачалници, сред генералите Радко Димитриев, Никола Ива­
нов, Владимир Вазов, Стефан Тошев, Иван Колев, сред героите
Векилски и Андреев, сред капитаните от Сръбско-българската
война, надвили над прославените сръбски генерали през далеч­
ната 1885 г., сред първите пилоти на бойните аероплани в голя­
мата световна, военна история, сред победните командири на ли­
куващите български полкове по четирите страни на полуостро­

5
 ва, имьано Дрангов става любимец на съдбата, войската и наро­
да на България.
Именно Дрангов дава името си на повече от 400 Дрангови ко­
митети, пръснати по земята на победена, но пе и унизена Бълга­
рия, в годините след Ньой 1919 г.
Пак Дрангов оставя спомена за себе си на три села по грани­
ците на България - Дрангово (Петричко), Драигово (Пловдивс­
ко), Дрангово (Кърджалийско).
Дрангови са скалите на Беласица и думите, изсечени с вой­
нишки щик: „АЗ СЛУЖИХ ПРИ Д рангов..,“
Дрангови са полковете Пети пехотен македонски и Девети пе­
хотен Пловдивски...
Дрангова е Първата Скопска школа за запасни подпоручици...
Дрангови войници до края на живота си ще останат журналис­
тите Андро Лулчев и Тодор Кожухаров (Щабскапитан Копейкин
или Федя Чьорни), археолога Владимир Сис, поета Крум Кюляв-
ков, писателите Емил Лозев, Чудомир и Антон Страшимиров,
композитора Ангел Букурещлиев, военният министър Теодосий
Даскалов, политика Стойчо Мошанов, изобретателя в бюрото на
„Бойнг“ Асен Йорданов, литературният критик Йордан Бадев...
духът и славата на България в бурните години между двете вой­
ни.
По ирония на съдбата много от тях ще застанат от двете стра­
ни на вододела на времето.
Едни ще бъдат заклеймени като комунисти, други ще бъдат
набедени за фашисти. Ще се преследват и избиват взаимно.
След така наречения съд в името на НАРОДА, Кюлявков ще
опита за заличи имената на бойните си другари от окопите на
Солунския фронт Бадев, Лулчев, Кожухаров, но усилията му ще
останат напразни.
Пред великата ни съдница - историята, многр по-важни ще
бъдат пропитите с окоппа влага листи от простичка ученическа
тетрадка, където в отношението към България между „комунис­
та“ Крум Кюлявков и „фашиста“ Йордан Бадев различия няма.

6
 Няма идеологии и временни политически етикети, защото те
просто са войници на Дрангов.
Може би това е и причината името на Дрангов да остане ие-
подвластно на политически заповеди, декрети и забрани.
Нищо, че животът му ще продължи едва 45 години.
Нищо, че любовта му към България и мъченическата земя на
поробена Македония ще го накара да избере пътя към смъртта
във фронтовите окопи пред тихата служба в Щаба на Действащ а­
та армия.
Нищо, че синът му Кирил Дрангов ще стане сърцето на ВМРО
и името му ще бъде свързано в полицейските архиви, в продъл­
жение на цяло едно десетилетие, с атентата срещу сръбския крал
Александър I Карагеоргиевич и с възмездието над предателите
на българската кауза в Македония.
„Ще бъда щ астлив да служа в армия под командването на
Дрангов“ ще напише неговият пряк командир в състава на Първа
пехотна македонска дивизия генерал-майор Александър Прото-
геров.
Тодор Александров, Йордан Йовков, Елин Пелин, Андрей
Протич, Сава Огнянов, професор Милетич, професор Алексан­
дър Балабанов и хиляди други ще скърбят на гроба на човека,
превърнал в култ военната служба в името на България.
Ще скърбят и офицерите на Съглашението, окичили с телег­
рами телените мрежи на фронтовите заграждания.
Превратностите в съдбата на родината, ще го приближават и
отдалечават, ще се опитват да го крият в някое позабравено
ъгълче на родната ни история или ще го изваждат като символ,
като знаме, като пример за подражание и възпитание.
Днес, 125 години след рождението му, полковник Дрангов ня­
ма гроб в сегашните граници на България.
Скромна артилерийска гилза е приютила пръст от двора на
църквата „Св. Димитър“ в Скопие и се е опитала да му даде поне
частица покой, сред костите на българските войници и офицери,
погребани на Военния мемориал-костница.

7
 Днес Борис Дрангов няма паметник в двора на Военната ака­
демия, някогашното Военно училище, там - където най-много
му приляга.
Улиците, наречени „Полковник Дрангов“ вече неведнъж са
прекръствани в политически безумната улисия на едно или друго
правителство, сметнало, че създава България.
Но Дрангов има нещо друго, което не могат да му го отнемат
нито политическите режими и чистки, нито политическите водо­
въртежи и лупинги.
Дрангов притежава любовта и преклонението на България.
И докато я има България, докато сред изгорялото от южната
жега Петричко поле разпилява води Дранговата чешма и всеки,
който се наведе да отпие от силата и влагата й, прочете надписа:
„На падналите юнаци от Пети македонски полк“, ще го има и
Дрангов.
Защото Дрангов е България.
Защото и днес, осемдесет години след смъртта му в Завоя на
Черна, българските полкове застиват пред името му, а старците
от Добрич до Охрид, стискат в шепа каскетите си и от сухите им
очи протичат сълзи, а устните им ш ептят: „Гордей се, майко
Българийо, със своитс синове герои от Пети македонски полк. С
нас беше подполковник Д рангов...“
Независимо от алчните пръсти на чуждите историци, посег­
нали на паметта му и причислили го в пантеона на тъй нарече­
ните македонски герои, никой друг, освен него, ие успя да изжи­
вее до край веруюто си: „Бъди възторжен идеалист, смел до бе­
зумство, влюбен в България до фанатизъм, честен до самопо-
жертване!“
Дрангов е и ще бъде България, докато я има!
И днес, когато повече от всякога ние имаме нужда от един
Дрангов, като хляб за изпостелите ни души, станете прави! При
Вас, влиза българският офицер извървял с прашните си ботуши,
фронтовите пътища, разпънали на кръст полуострова.

8
 Влиза такъв, какъвто го видяха неговите съвременници, вой­
ниците му - непокорен и горд, безкомпромисен и влюбен в Бъл­
гария.
Тези, които се притискаха един към друг в препълнените ули­
ци на старо Скопие в далечния 29 май на 1917 г., за да изпратят
за последно своя Дрангов, своя командир.
Тези, които стискаха мъжки очи по цялото протежение на
фронта, разпрострял се от Беласица до Албанските планини.
Тези, които, знаеха че зад гърба им започва България...
София, 3 март 1997
От съставителя

9
 ПРЕДГОВОР

Литературният сборник, който с удоволствие представям на

просветения български читател, може най-общо да бъде опреде­
лен като „Полк. Борис Дрангов в спомените на своите съвремен­
ници“. Убеден съм, че няма да се намери истински българин,
който да не изпита чувство на национална гордост, при досега с
подробностите от живота и делото на големия наш родолюбец,
бележит пълководец и високо ерудиран военен писател. И това
е така, защото навлизайки в сферата на неговите въжделения и
прояви оставаме поразени от мисълта му и неговата жертвого-
товност пред идеалите на Отечеството. Той е герой от двете вой­
ни - Балканска (1912-1913 г.) и Първа световна (1915—1917 г.),
в които българската армия се бори с безпрецедентен за светов­
ната воинска практика героизъм за освобождението на поробе­
ните ни братя и обединение на изстрадалия български народ. И
понеже името и делото на големия българин съзнателно и целе­
насочено бе забравяно от управляващите в страната ни близо
половин век червени безотечественици, позволявам си съвсем
накратко да очертая жизнения път на Борис Дрангов.
Роден е на 3 март 1872 г. в гр. Скопие. Учи в Педагогическото
училище в родния си град, а през 1895 г. завършва Военното
училище в София. Служи във войсковите части в гр. Пловдив
(1895-1898 г.) и в гр. Лом (1898-1904 г.). Взема участие в Илин-
дснско-Преображенското въстание - 1903 г. като войвода на че­
та в Кратовско. През 1907 г. завършва Академията на Генерал­
ния щаб в Петербург (Русия). През 1908-1910 г. служи в градо­
вете Шумен и Търново. През 1910 г. е повишен в чин майор и
същата година е преподавател по тактика във Военното училище
- София. Участва в Балканската война като началник-щаб на
Първа бригада в Първа софийска дивизия. В Първата световна

II
 война (вече като подполковник) взема участие от самото й нача­
ло. През май 1916 г. е назначен за началник на Школата за запас­
ни подпоручици в Скопие, където се изявява като изключителен
военен педагог. На 21 септември 1916 г. отново заминава на
фронта. Близо шест месеца е по бойните полета на Добруджа.
На 18.03.1917 г. поема командването на Девети пехотен Плов­
дивски полк. Едва 45-годишен той загива геройски на Македон­
ския фронт при завоя н ар. Черна. Посмъртно е произведен в чин
полковник, а още през 1912 г. е награден с орден „За храброст“.
Сега с. Дрангово край гр. Петрич носи неговото име.
Краткият, но изпълнен с родолюбиви прояви и народополезна
дейност героичен живота на полк. Борис Дрангов е пример за иду­
щите поколения как трябва да се живее и мре за Отечеството ни.
Богата е и творческата му дейност. Борис Дрангов е плодовит
военен писател. Освен сътрудничеството му на военни и други
вестници и списания със статии,, дописки и беседи, той е автор
на трудовете „Помни войната. Съвети за строеви офицери“ ,
„Подробна програма за обучение на младите и стари войници в
пехотата“, „Подробна програма за обучение на младите и стари
войници от конницата“ и др.
Негова е и крилатата мисъл „Две смърти няма, без една не
може“, която олицетворява смелостта като основна характерис­
тика на живота му. ‘
Накрая длъжен съм да спомена и сина на полк. Борис Дрангов
—Кирил Дрангов, останал в най-новата ни история с името на
смел революционер - активен деец на Вътрешната македонска
революционна организация, сложил край на живота си на 8 юни
1946 г. в София, след сражение с агенти на зловещата Държавна
сигурност, за да не попадне в ръцете на престъпната комунисти­
ческа власт.
Пожелавам на читателите да извлекат поука от прочетеното
в настоящ ата книга, за да не забравят никога, че от българщина­
та няма нищо по-свято за живущите на определената наша земя.
Иван Татарчев
12
 ОБРАЗЦ ОВ ОФИЦЕР И ЧО ВЕК

Тази книга е за един от най-достомните синове на Македония,

вложил безценните си качества за възхода на Отечеството - пол­
ковник Борис Дрангов. Роден в Скопие, посветил целия си живот
на военната слава на България, той загива геройски едва 45-го-
дишен на македонска земя, край изпълнения с трагичен спомен
„Завой на Черна“. Погребан в скопската църква „Св. Димитър“,
13 години по-късно поробителите ще изхвърлят костите от гроба
му - и мъртъв Дрангов плаши.
По този повод един български вестник писа: „Само българс­
кото правителство, което винаги е търпяло и търпи всички уни­
жения и оскърбления, които се силят върху нацията, само то ни­
що не каза, само то не се възмути.“ Това е в края на 1930 година.
Такива укори слушаме до днес. Дори да имат основание в кон­
кретни случаи, като обобщение са пресилени, неверни. Ако Б ъл­
гария не винаги е била в състояние да отстоява достойнството
си като държава, причината не е в някаква генетическа национал-
на вроденост, а в тежкото й състояние след две национални ка­
тастрофи, при вътрешно разединение и особено привънш на изо­
лация и. безпомощност. А тъкмо примерът с Дрангов е особено
красноречив за благородната памет на българина, за признател­
ността му към заслужилите синове на Отечеството.
Дрангов не е бил нито сред първите военачалници и пълко-
водци, нито сред първите общественици и държавници. Той из­
кара целия си жизнен път в армията - за подготовката й, но и във
войните за обединение и защита на териториалната цялост на
държавната независимост. Фанатично предай на националния
идеал, той премина постепенно стъпалата на военната йерархия,
за да стигне чин подполковник. Рускитс генерали Суворов и
Драгомиров му бяха учители и образци.

13
 Много достойни и храбри командири е имала българската
войска. Но у Дрангов се проявява небивало рядко съчетание на
слово, перо и меч, на морал, дух и юначество, увенчани с личната “
саможертва. По такъв начин има съдбата на истинските големи
българи, за които най-характерното бе единството между верую
и дела, между висока нравствена философия и живот в съответ­
ствие с проповядваните принципи. Не звучи като банална фраза
често срещаното твърдение, че „родолюбието той издига до ре­
лигиозен култ“ .
Борис Дрангов има значителен принос за развитието на бъл­
гарската военна мисъл. Много негови заповеди, призиви, изиск- :
вания изразяват дълбоки морални начала, важещи не само за бо­
еца, но и за гражданина изобщо. Да споменем някои: Духът е
който побеждава; Колкото е по-тежко положението, толкова по-
мъжествен бъди; Нищо не е направено, когато има още нещо да
се направи.
Не звучат ли съвсем актуално те. Може би най-характерното ;
за него бе човеколюбието, привързаността му към войника, гри­
жата за неговото физическо и нравствено развитие. Най-добре е
изразил това един от авторите в тази книга: образцов офицер, но ;
преди всичко човек. И тъкмо от долу, от войниците, се роди и
израства славата на Дрангов.
За полковник Дрангов всичко е казано и то от хора, които лич-
но са го познавали. Похвално е, че събрано в един том, то става
достояние и на днешните българи. Онова, което би могло да се
добави към възторга и преклонението изразени така непосредс­
твено и вълнуващо.
акад. Илчо Димитров

14
 ЗА ПО ЛКО ВН ИК БОРИС ДРАН ГО В
Х АРА КТЕРИ СТИ КА Д А Д Е Н А
В ЕН Ц И КЛ О П ЕДИ ЯТА НА
БРАТЯ Д А Н Ч О В И 1936 г.

Дрангов (Борис Стоянов), български полковник (1872—1917).

Роден в гр. Скопие, учил се в Скопското педагогическо училище
и свършил Военното училище — София и Военна академия в
Русия. Военен характер, писател и възпитател, участник в ма­
кедонските въстания и във войната през 1912—1913 и 1915—
1917 г., той загива като командир на 9-ти пех. Пловдивски
полк в завоя на р . Черна.
Дрангов е известен с ненадминатото си красноречие в про­
поведи за родолюбив, достигнало у него до религиозен култ.
Той е и талантлив военен публицист. Епохални бяха брошури­
те м у „Подробна програма за обучение на младите и старите
войници ", „ Ю наци изпълнете клетвата ", „ Помни войната “ и
„Началник —съвети
На негово име са наречени селата: Биюк-ип-дере (Златог-
радска околия), Комарларе (Пловдивска околия) и Покровник
(Петричка околия).
 ЧУДОМИР

\
ВОДАЧЪТ

\ След Балканската война военен съд в София разглеждаше

I простъпката на един командир на войскова част, който до колко-
то помня, не устоял на заетата позиция, а се оттеглил без време.
; Като слушал обвинението и показанията на свидетелите, под­
полковник Дрангов, който бил между слуш ателите, не се стър­
пял, а станал и обрулил здраво подсъдимия, за което получил
домашен арест. Тогава за първи път чух им ето му.
Името м у прозвуча пак, по-късно, в началото на Европейската
война, когато нашите части настъпваха стремително по Вардара,
обозите не смогваха да ги продоволствуват, та повечето гладу­
ваха по цели дни.
Ние например, един ден ядохме само сурова царевица, брана
из нивите около Валандово. Тогава юнаците от дранговия полк
имаха по два хляба в торбите си.
- Има Дрангов - има хляб, няма Дрангов —няма хляб, - така
казваха, когато той се раздели с тях и отиде в Скопие.
Школата за запасни офицери в Скопие през 1916 г. представ­
ляваше интересен букет от висшисти, студенти с много сем ест­
ри и голобради юноши, току-що завършили всевъзможни средни
; училища.
| Една част от нас бяха вече „ветерани“, участвали в Балканс-
| ката война, с ордени и кой с по една, кой с по две, а някои и с по
| три нашивки на пагоните. Някои идваха направо от окопите, дру-
; ги от щабовете, трети бяха телефонисти, чертожници, артелчици
; и пр., изобщо хора от най-различни профссии, политически под-
8 кваски и мирогледи.
Още щом ни посрещна, щом се яви пред нас, подполковник
. Борис Дрангов пи грабна и покори. Висок, строен, опнат като
струна, със сини очи, които омагьосват, той сякаш непрестанно
гореше. И какъв изключителен оратор!
С каква вещина и леснота преплиташе в речта си философски
сентенции с народни умотворения, епизоди из живота на велики
пълкоиодци, с късове от вазови песни за родината! След дълги и
и:шурителни 'походи, когато чувстваш как пушката се забива в
рамото и раницата тегне, сякаш е пълна с олово, той ще ни спре
да починем, ще се качи на някой камък и ще ни издекламира ня­
кое стихотворение с такова чувство и проникновение, че забра­
вяхме и жажда, и умора, и всичко.
Голям педагог, сърцеведец, когото чувствахме повече като
добър баща, отколкото началник.
- Юнаци, - думаше ни един ден - научавам се, че в празнични
дни някои от вас прекарвали отпуската си из кръчмите и кафене­
тата яа крайните квартали. При мене! В центъра на града искам
да ви виждам аз!
И ни водеше по вечеринки и балове и сам лично ни запозна­
ваше с видните жени и девойки на Скопие.
Неизброими качества на човек, войник и вожд притежаваше
Дрангов и мъчно биха се изброили в това тясно място, но на чело
на всички стоеше, без съмнение, личния пример.
Лячеп пример! Колко много са повтаряни тези две думи и кол­
ко малко са тия, които са успели да ги приложат! Тръгнем ли на
поход, Дрангов е пред нас пеш, със скътан шинел през рамо. Цял
ден, от тъмно до тъмно е с нас и когато ние почиваме, той пак е
зает с нещо. Или ни говори, или ни декламира, или беседва с
ротните командири, или пък нещо яденето проверява.
По липсата на помещения ш колата беше разделена на две: ед­
ната част в града, горе до калето, а другата, нашата, отсам Вар-
дара.
Разстоянието от едната до другата беше повече от два кило­
метра. И запитахме ли случайно някой другар, от тия които бяха
в града, бил ли е Дрангов вчера при тях, отвръщаше веднага:
- През целия ден!
 - Че и при нас беше през целия ден, - отговаряхме зачудени
ние.
Една колосална енергия, която нито за миг не отслабваше и
не намаляваше. Всякога, всеки момент го чувствахме при пас,
зад нас, около нас и всеки момент очаквахме да ни зададе няка­
къв въпрос във връзка със службата, на който трябваше веднага,
просто и ясно да отговорим, В началото се смущавахме и се за­
пъвахме, но скоро свикнахме и отговаряхме бър.ю и отсечено,
по войнишки. Страхът ни премина, защото го обичахме и ни оби­
чаше, изчакваше ни и никога не наказваше.
Рано, преди седем часа, една сутрин правим обичайната си
гимнастика. До самата казарма имаше горичка от млад, високи
> и стройни като мин ар е та брястове. Хрумнало му на взводният
командир и след всекидневните упражнения току изкомандва:
- Всеки да си избере по едно дърво и за пет минути да бъде
на върха му! Бегоом! Марш!
Ю рнахме се през глава всички, всеки се докопа до своя бряст
и полази нагоре. По-тежките залепнаха като гъби още в начало­
то, други увиснаха като торби на първите клони, а аз, който имах
голяма практика в тая област още от воловарските си години,
когато търсехме гарджета из гнездата, на един дъх се озовах на
самия връх. Кацнах аз там горе, поогледах се наоколо самодо-
волно и, суета човешка, мина ми през ума:
- Ех, де го сега началника да ме види?
Още нс помислил, и един познат, ясен и бодър глас прогърмя
отдолу:
- Отлично, юнак!
Сепнах се и едва не паднах от смущение. Погледнах надолу,
срещнах сините му очи, окопитих се бързо и извиках с цяло гърло:
- Ще се старая, г-н подполковник!
Дрангов беше пак при нас.

„Скопена школа“, бр. единствен, 2 ноември 1941 г.

19
 ЙОРДАН БАДЕВ

БОРИС ДРАН ГО В - Ж И В О Т И ДЕЛ О

П Ъ Т НА Д О С ТО Й Н С ТВО И ВЕЛИ ЧИЕ

Самото естество на офицерската професия налага повече жи­

во дело, отколкото мйсловна кабинетна работа. Като достоен
представител на професията си Дрангов се даде и се обезсмърти
повече в лични дела от висок нравствен разред, отколкото в кни­
га. А имаше той в природата си всички необходими заложби за
една ценна военно-педагогична книжовна работа: опит, знания,
тънка наблюдателност, бистра и проницателна мисъл. Не е все
пак само естеството иа професията, която го тласкаше далеч от
кабинета на книжовника към казармата и лагера в мирно време
и на първите линии във време на война. Над всички качества в
нравствената природа на Борис Драигов има едно, което очерта
пътя на живота му и реши съдбата му - темперамента му. Мо­
жете да го видите, да го почувствувате не само в екзалтацията
на словото му и в дръзкото му увлечение в първите вериги на
атакуващи части, а и във всяка искра от погледа му, във всяко
движение иа стройното му тяло и дори във формата на мисълта
му, в стила му, в строежа на афоризмите му. С острието на тем ­
перамента си Дрангов изнася всъщност най-обемистата и най-
ценната книга на живота си.
Зачетете я, разгърнете после страница подир страница и ще
намерите същинско духовно съкровище: пессн за едно сърце, ко­
ето се разтапя от обич пред вида на доброто и хубавото; приказ-“
но за един рицар, който с главата си иска да събори яка крепост
от невежество и подлост; разказ за един баща, който в най-тежки
часове на живота си отправя поглед към Бога за милост към де­
цата му; драматически епизоди за един герой, който в най-ранна
младост отхвърля радостите на съпруга и баща, за да се отзове
на дълга си към родината, а по-късно предпочита честен глад,
пред нечестно охолство; научно-психологичен трактат за един

20
 мислител, който пред дългото описание и безкрайните доводи
предпочита екстракт на мисълта - в три реда да поставя и разре­
шава проблеми от световно значение.
Това е темперамента на Борис Дрангов, това е най-голямата
книга на живота му. И нс е чудно, че всички, които си мислят,
приказват или пишат за него, виждат го преди всичко в личните
си впечатления, в спомена си за него. Ето и ние, преди да го по­
дирим в писанията му, намираме го най-напред в паметта си.
Полкът с движи с усилен марш по шосето Царево село-К о-
чани. Цял ден вали ситен дъжд, който от време на време се из­
лива в порой, подгизнали сме всички. Раници, ботуши, шинели
- всичко е натежало като олово. Най-напред тежи, тежи, после
постспенно захваща да боли: раменете, гърдите, краката...
По-слаби войници капят един след друг из пътя. Прибират ги ,
навярно саиитарите, които вървят някъде назад. Свечерява се и
все още няма край нито на пътя, нито на дъжда. Очите се прем­
режват от умора, от ручеи лепкава пот, размесена с дъжд и от
тъмнината. Стъпваме на посоки, спъваме се в камъните, цамбур-
каме се в локви, блъскаме се един друг и само единични щ аст­
ливци имат още дух за приказки и остроумие - мнозинството
мълчи, мълчи и сподавено негодува.
Внезапно спряхме: понесе се над главите приказка, че придо­
шъл боен порой, сринал и повлякъл моста над шосето и ще тряб­
ва да се гази. Сепваме се Всички един миг. В тъмната и глуха
нощ злокобен призрак размаха криле...
Ние отиваме на война е все пак,.. Забавихме крачката, защото
пред нас се сгъстяваше войнишка маса и спряхме. През спода­
вена глъчка се чуваше зловещия грохот на придошлата река. Нс
виждахме големите началства - ротният, дружинният са навярно
минали напред. Редее тъмната и жива маса пред нас. Ето ни иа
самия бряг, Вкопчвам се здравата под мишниците и така в гъста
верига нагазвам е..., и през тежкия клокот на буйната мътилка,
която ни стига почти до раменете чуваме висок, познат и обод­
ряващ глас: „Здраво се дръжте юнаци, и горе главите! Плитка е
пущиията!“ ...

21
I

Когато се измъкнахме от студената гръд на водата, видяхме

на самия бряг седнал на коня си той „полковия“, седи под про­
ливния дъжд и чака да се измъкне изпод разпенената вода и пос­
ледният войник.
Три цели денонощия безсъница, пукот на пушки и бомби, и
глад. Французите са откъртени от последния скалист гребен на
„Конче“ планина и бягат надолу към Вардара. Тиха и хладна но­
емврийска сутрин. Отдалече само се чува глух отзвук на топовна
стрелба.
Тъкмо се събираме на открито, за да се приведем в ред да
видим кой е жив, кой ранен, кой умрял, току из невиделица изп­
равя се висок, строен и бодър, като невидимия рицар от приказ­
ката пак той —полковият. Едва успявам да му командувам „мир-
но!“ - ротният бе тежко ранен - и вече се отекна в скалите бодра
реч: „Здравейте юнаци!“, „Поздравявам ви... бихте с е ...“ Приб­
лижи се към мене и тихо ме сгълча: „Стегни се, Бадев, на какво
си заприличал!“ . На какво съм приличал в тоя миг не зная, но
когато веднага след това поехме надолу към Градец, едва носех
и душата и снагата си. И си мислех: от желязо ли е тоя Човек, от
Бога ли направо иде духът му, та тъй е силен! От оная сутрин е
все с нас. Щаб, главна квартира, „Стратегическо разстояние“,
маневри с резервите, на признава. Когато привечер храбрият и
благородният капитан Попов от 8-а рота хвърляше бомбите във
френския окоп, Дрангов стоеше зад него; когато призори ранили
моя ротен, Дрангов бе пак на няколко крачки до него. Светло и
ободряващо видение!...

* * *

По снсжното било на Беласица, полковник Дрангов кани на

обяд при щаба всички офицери от полка. Разбира се на обяд - от
нощта той не даваше нито един час за гощавка. Ядохме, пихме,
приказвахме със силно чувство за мярка - разпуснатост не при­
лягаш е пред осанката на Дрангова. След яденето ударихме и
малко на песен, все тъй прилично и сдържано и тъкмо да се по-

22
 увлечем в надпяване, полковник Дрангов се изправи: „Господа,
нукя свйриум преьтната с палузната“ , което означаваше „нека нс
губим в безполезно веселие всичкото си свободно време“ и из­
мъкна от джоба си ръкопис. „Ще ви прочета нещо върху смисъла,
същността и значението на войната“. И зачете и чете повече от
половин час познатите, къситс и изкрящи афоризми, които по-
късно бяха отпечатани под надслов „Помни войната“. Когато
свърши четенето, пожела ни здраве и успехи и напусна трапеза­
та...
Бих могъл да разкажа още много случаи, характерни за ду­
ховния облик на Дрангова, но тези три са достатъчни, за да се
видят три дълбоки черти на човека, на войника и на възпитателя
в широко надарената му природа.
„Личният пример“ е една педагогична догма колкото в живо­
та, толкова в училището и казармата. Кой баща, кой учител и кой
военен не я знае, не я повтаря и не я брани при урок или при спор
за възпитание. На колцина от всички тия възпитатели я прилагат
в живота и делото си? Особено пък когато личен пример означа­
ва лична жертва! У полковник Дрангова гранична линия между
слово и дело не съществуваше:
Когато войниците гладуваха, той се отвращаваше от изли- .
шеството.
Когато страдаха, той не се криеше от погледа им, за да ни
види негодуванието им; когато се биеха, той не търсеше бетон­
ните заслони на наблюдателниците, не чакаше рапорти по „дру-
жинните свръзки“, а сам политаше напред при „жежкото“ - дето
клокочеше боят, дето косете смъртта. Да дадем пример за... по-
рядъчност в живота - умерено пиене, умерено ядене, навреме
лягане, навреме ставане - няма нищо по-лесно от това - може да
го стори всекоя духовна отрепка. Да покажеш, че си готов да
умреш заедно с ония, които си убил на смърт ~ това е истински
внушителеп пример.
Такъв пример даваш е Дрангов с делата си през двете войни,
даде го особено ярко със см ъртта си...

23
 Бившият главнокомандващ г, генерал Жеков, който познава- „
ше добре качествата на Дрангова, заедно с всичката заостреност
на темперамента му и прямотата на мисълта му и умееше да ги
изтъкне, да ги насърчи и да ги постави в служба на армията, в
една статия характеризира Дрангова като „голяма рядкост в на­
шата армия“ . Точно така: „Рядкост“, както са рядкост талантите,
така наречените „щастливите случаи“ в живота.
Борис Дрангов беше една даровита, изключителна личност.
Няма съмнение, че известни белези на природата си той дълже­
ше на майчината си утроба. Бащ а му е бил природно интелиген­
тен човек, извънредно мъдър в живота и в текущата си работа,
открит, прям и правдив в отношенията си към людете.
Майка му - простичка жена от народа, неуморна домакиня и
надарена с извънредна чувствителност към всичко, което засяга
отблизо или отдалече скъпото й домашно гнездо. От тия двама
простички, почти иеуки, необразовани, но надарени с изключи­
телна нервна и духовна природа родители, Дрангов е наследил
огъня на душ ата си, темперамента си, ведрата си мисъл, прони­
цателността си и челичната си воля. Един прекрасен градивен
материал за голяма внушителна постройка. В процеса иа форми­
рането иа погледа му за живота, т.е. в пътя иа духовното му раз­
витие извънредно важни са условията на националния и полити­
ческия живот в родния му град - Скопие, дето Дрангов прекарва
най-податливия на възприятия период от живота - когато се сла­
гат основите на духовния строеж на човека - от рождението си
3 м арт 1872 г. до 15-годишна възраст.
В Скопие има вече самостойна българска църква и училище,
спечелени с упорити народни усилия и борби, които са оставили
в общ ествената атмосфера на града една светла следа на борчес­
ки дух. Борбите за свободна българщина са изострили твърде
много националното чувство на скопските българи. Мъже и же­
ни, стари и млади са се надпреварвали да принасят кой каквото
може, за духовно закрепване, за утвърждаване на двете самос­
тойни народни светини - църквата и училището - на скопяни се
е наложило да отблъскват тъмни стремежи на чужди пропаганди

24
 да човъркат в националната съвест. А имало е вече и левенти,
които по повей от север са замисляли и съзаклятие срещу поли­
тическата робия.
При такива условия на народен кипеж минали първите детски
и юношески години на Борис Дрангов. И разбира се, в душата
му е останал дълбок отпечатък от тоя кипеж, пред горящия му
поглед се е изопнал път, съдбовен път, който го изведе и го по­
веде в шеметните кривини на живота и го води до сам вратата на
гроба.
Целият живот на Дрангова цод влияние на онаследената ду­
ховност и на националните борби за самостойност, при които се
е формирал първия му поглед към света е едни непрекъснат про­
цес на въодушевена и беззаветна служба на родината.
Още на ученическа скамейка захваща да го тегли мисъл за
подвиг. Младият ентусиаст вижда във въображението си, че са­
мо със сабя ще трябва да се разсече възела на робството на Ма­
кедония.
Може би родителите, колкото малко образовани и да са били,
налучкали пътя на природата му и веднага след като свършил с
отличен успех 5 клас на скопското класно училище, изпращат го
в София, за да постъпи във Военното училище. Като юнкер Драп-
гов нс се поглъща само от ученически и войнишки обязаности.
Трудолюбив е, прилежен е, следи с усърдие уроци и упражнения,
но духовният му поглед дири нещо по-висше, И го намира: заед­
но с други трима юнкери —Гоце Делчев, Борис Сарафов и Ефрем
Чучков основава малък македонски кръжец, който си поставя за
задача да работи за освобождението на общата им родина - Ма­
кедония. Разбира се, гоя „кръжец“ от млади рицари патриоти ще
да е имал и нещо бунтоннишко в ритуала и средствата си и ще
да се е проявявал противно на реда на училището, та се е нало­
жило един ден да изключат всичките му членове. Малко по-късно
Дрангов е бил пак приет и в 1895 г. бил произведен в пръв офи­
церски чин. В годината на Илинденското въстание - 1903 г.,
Дрангов не е в състояние да отклони повелителния зов на окър-
вавената родина и с един замах, който напомнюва буйността и

25
себеотрицанието на Ботева, махва ръка на семейство, на кариера
и на всички блага па спокойния и весел животи полита с една
дружина от 120 души към турската граница.
Тук ще отворим една малка скобка. Прощалното писмо на
Дрангов до съпругата му напомня наистина известното писмо на
Ботев и човек би се помамил иа пръв поглед да подозре подра­
жание или поза. Нищо подобио. Няма съмнение, че Дрангов е
знаел писмото на Ботева, Той познаваше основно Ботева и се
въодушевляваше от великото му дело. Но ако човек се помъчи
да проникне в духа на Дранговото писмо, ще долови две харак­
терни черти: една трогателна искреност, която изключва всякак­
во подражателство и едно съществено различие в текста.
В обръщението си до жена си Дрангов сочи за утеха извор, до
който Ботев никога не се е докосвал - вярата в Бога.
И после дава практически\напътствия за бъдещето на децата
- една грижа, която липсва в последните слова на Ботева до Ве­
нета.
И всичко това има ясния печат на един непосредствен сърде­
чен изблик. Между прощалните писма, прочее, на Ботева и на
Дрангова има дотолкова прилика, доколкото я има между интим-
ната природа на тия двама ентусиасти-бунтовници.
В Македония Дрангов приключва юначния си поход с една
решителна и кръвопролитна битка над Кратово. Въстанието е
потушено и поручик Дрангов се връща обратно в България.
След съответни конкурсни изпити изпращ ат го на генерал­
щабен курс в Петербургската Военна академия. Свършва курса
с блестящ успех.
През Балканската война е началник-щаба на 1-а бригада от
Софийската дивизия. Бил е, разбира се, един оригинален щабен
началник, който е следял движението на войските повече иа са­
мата бойна линия, отколкото на картата.
И не е мъчно да си представи човек въодушевлението, с което
се е носил от верига на верига, от окоп на окоп някогашния член
на „македонския кръжец“ във Военното училище и после войво­

26
дата от Кратовската битка в един всенароден пристъп за свобо­
дата на родната му земя.
Печалният край на войната го хвърля в едно разочарование,
което на първо време го поглъща изцяло, както го бе погълнало
въодушевлението на победите. Но Дрангов в природата си има
едни оптимизъм, присъщ на даровитите обществсно-творчески
натури. Той не се поддава нито на крайни отрицания, нито на
продължителна резигнация и още по-малко на пораженстяо. От
неуспехите на войната той търси да извлече всички ценни поуки
и в процеса на това упорито и смело търсене израсна в оценката
на всички просветени и разумни водачи - военни и обществени,
като проницателно-критичен ум и като изключително доблестен
характер.
Военно-критичните му статии във в. „Военна България“, всп.
„Военен глас“, в сп. „Армия и народ“ , критикуващи грешките на
военното командване ще останат като най-внушителен образец
на военната култура и на смела и честна военна мисъл у нас.
Голямата война го свари на пост достоен за дарбите и копне­
жите му: командир на един полк (5-и македонски), който трябва­
ше тепърва да се създаде и технически и духом, да се устрои от
разносъставни елементи и да подготви за големите задачи на
войната.
Благодарение иа неизтощимата си енергия и на организатор­
ския си такт Дрангов успя за късо време да създаде от хилядите
македонски бегълци, от сръбската армия една стсгната и дисцип­
линирана единица, нагодена към всички тежести на войната. Ед­
но външно обстоятелство подпомогна решително тежката му за­
дача: морално полкът му бе готов на поход и пристъпи към из­
мъчената родина, към напуснатите родни стрехи. Когато, прева-
ляйки Черната скала южно от Кюстендил, след патетично слово,
Дрангов целуна родната земя, цялата войнишка маса коленичи
след него и я целуна с благоговение.
Дрангов имаше ясно съзнание за липсата на войнишки навици
в един полк създаден за 30-40 дена, но той знаеше от друга стра­
на, че тая липса ще се запълни с висок войнишки дух. И колкото

27
 беш е по-бащ ински снизходителен при нарушение на външна
войиишка обязаност, толкова неумолимо строг сс показваше при
колебания на бойните добродетели на духа...
Повече подробности за живота и делото му през време на све­
товната война до смъртта му навярно други ще разкажат.
Ние ще се постараем в заключение на тия си бележки да на­
мерим вътрешния човек у Дрангов, не вече по външната линия
на живота и делото му, а по мъдростта му. Тя, мъдростта на
Борис Дрангов е събрана като във фокус в м алката му книга
„Помни войната“. Тя не е някакъв отдалечен претенциозен трак­
тат с грижливо външно устройство, с безкрайни атестати, дово­
ди и изводи из историята, а сборник от сентенции, в които ясно
се оглежда една ведра мисъл, една силна творческа воля и една
рядка съвест. Всякоя от тия сснтенции може да бъде удобен при­
мер за една теза. Афористичният начин на израз произтича както
вече казахме от самата нравствена природа на Дрангова. Той
предпочита във всички случаи да върви по най-прекия и най-къ­
сия път.
Заобикалянето, изкусното маневриране, усукването не му са
угодпи вито в личния живот, нито в службата, нито на война,
нито пък в процеса на мисленето и външния израз... Афоризмът
е удар право в целта: верен, силен, ясен. Той е малка фраза, от
който изскачат искри от мъдрост и неотразима воля. Дрангов не
обичаше изобщо разтегнатостта, разводняването нито в живота,
нито в службата, нито в писанията. Спокойното, подробно и ле­
ниво описание, дългата философическа аргументация и особено
външното кокетиране с фразата го привеждаха в досада и истин­
ски гняв. В тия езикови и стилни разточителства той виждаше
или прикривана немощ, или пустословие, или някакво лукавство.
Дрангов изобщо не обичаше смутолеването и прикритията
никъде в живота, не ги обичаше и на война. За главата си никъде
не потърси никакво прикритие. Няма съмнение, че като военона-
чалник би предпочел пред всички други войни, войната на отк­
рито - гърди срещу гърди. Самата му см ърт не е ли символис-
тично свидетелство за тия разположения на природата му? Афо­

28
 ризмът прочее, като изказна форма прилягаше на природата на
Дрангова, както му прилягаха ботушите на краката.
У малцина наши гшсатели-моралисти би се намерило толкова
явно и внушително съответствие между човека и стила.
Във всяка сентенция от „Помни войната“ може да се види го­
лям дял от живота вън и по нещо от интимната природа на Дран­
гова. Трудно е да се подберат най-значителните. За нашата за­
дача ни стигат няколко и при това подбрани случайно оттук от­
там из сборничето.
Войната за Дрангова е едно широко огледало, върху което
най-ясно проличава доброто и злото, бялото и черното в човеш­
ката душа: „Ако в мир посредствености м огат да минат за спо­
собни мъже и високо да се издигнат, войната не търпи фалша, тя
смъква маските, показва голотите.“
Най-висша добродетел, първоизвор на всички добродетели
във време на война е готовността да умреш. Нравствените от­
репки най-ясно и най-категорично се виждат именно по време на
война. Нищо не унижава толкова човешкото достойнство във во­
енно време, колкото хленчът за живота. Това Дрангов преценява
извънредно правдиво:
„Трябва да бъдем всяка минута готови, братко, да умрем за
отечеството“, или: „Две смърти няма, без една не може“, или:
„Нека добре да помним, че сме назначени да убиваме и да гинем“
идр.
Тия сентенции около гордото безразличие към см ъртта и са-
мепожертвуванието като обществена добродетел заем ат най-го­
лям дял в философията на Дрангова за войната. Без да е философ
от школата на мистиците, без да е сектант спиритуалист, Дран­
гов мисли, че безразличието към смъртта е белег на духовно съз­
ряване, иа висока културност. Инстинктът за живот, изразен в
страх от смъртта, унизява човека, тласка го към всякакъв вид
порочност, приравнява го с животното.
„Не е благо самия живот, казва той, а честният живот.“
Д рангов има органическо отвращение кт.м страхливостта,
към челобитието. Паметна ще остане рязко проявената немота

29
към една редица негови школници в Скопие наредени по заповед
отгоре на тилови служби. „Те не заслужават моя поздрав“, казал
той с чувство на омерзение, когато приветствувал другите, ония,
които с изправени чела и с чувство за лично достойнство се на­
сочвали към бойните части.
Друг началник би ги зачел поне заради качествата на ходата­
ите. Дрангов обръщаше с еднакво омерзение гръб и на едните и
на другите. Защото повече се отвращаваше от лъжата, подлост­
та, нисш ето себелю бие, отколкото се боеше от немилост, от
страдания и от самата смърт.
Злополучният край на Балканската война хвърли достойния
воин в ноктите на едно остро разочарование. Мнозина търсеха
тогава причината на народното нещастие. Търсеше ги и Дрангов.
И ги намираше доста много в известни неуредици и недъгавости
в подготовката й духа на армията, главно по върховете. И ги
сочеше с една буйна откровеност, която по някога избиваше в
особена критичност: „Възможно по-скоро, пише той, трябва да
се уволнят всички безхарактерни, пъти, недъгави и безочливи
самолюбци“ . И добавя: „Секира - разбираме много великодуш­
но: метла —Вземете я сръчно. Върнете се назад —Възлезте най-
горе, па отново и най-грижливо почнете отначало, съгласно дъл­
боката руска поговорка —лестницу метмуть сверху“.
Има наистина, едно удивително съответствие между стила на
човека Дрангов: в късата, пряка и енергична фраза на афоризма
му се оглежда най-хубавото от интимната му природа. Но в мо-
ралното наследство на Дрангова пие виждаме една още по-ценна
хармония: между писаната му и казана мисъл и непосредствения
му живот. Проследете едното и другото и ще видите: тоя забе­
лежителен даровит, силен и честен човек не е изрекъл нито една
мъдрост, нито един съвет, който да не е изпълнил или да не е бил
готов да изпълни преди всичко в личния си живот, спрямо самия
себе си. И в тая хармония между делото и мисълта на Дрангова
ние виждаме истинския белег на нравственото му величие.Тя
най-добре го издига и го сочи за пример на поколенията в мир и
във война.

30
 АНДРО ЛУЛЧЕВ

Д А Д Е Н А КЛЕТВА

Нашата родина откърми през последните години герои, които

с кръвта си записаха; Бузлуджа, Милин камък, Щипка, Шейново,
Чаталджа, Дойран, Завоя на Черна и пр., оставиха след себе си
път, създадоха епохи, основаха школи..,
Един от тази творци е и полковник Борис Дрангов. Полковник
Дрангов, чиято слава се носи из цялата ни армия и народ за де­
лото и патриотичната му душа - геройските му подвизи, особено
като педагог и баща-началник; всичко това се преплита в чудни
легенди, които се носят от уста на уста и ще се предават от по­
коление на поколение. Той остави след себе си път, навярно по
гиздава Беласица върху дърветата още личат белези, издълбани
някога от юнаците на Дрангов: „Има Дрангов, има цял хляб“,
„сам умри, другаря си спаси“, „Две смърти няма, без една не
може“ . А спомените за него са скътани дълбоко в хиляди сърца,
вътре и вън от България.
Дрангов войника, пълководеца, педагога, философа, револю ­
ционера, художника на словото, началника-баща живее и днес в
нас, както някога по бойните поля и в дивното и мощно Скопие
в школата за запасни подпоручици. Живя някога той с нас при
същите условия, при каквито и ние, и ни даде личен пример как .
се люби, брани и мре за бащина стр ях а...
Наистина, ние бяхме над хиляда школници от разни среди,
убеждения, но той, нашият любим началник успя в скоро врем?
да ни направи една душа в много тела. С живи слова, които ни
предаваше в другарски беседи, той успя да издигне всички ни над
партийните ни убеждения и схващания и ни караше да се приле­
пим към него. Неговата душа обхващаше нашите душ като род­
ни свои деца и всеки от нас, без да ще, отговаряше със същ ата
привързаност. Той даваше без мярка всичко, което имаше, мо-

31
 жеше и знаеше, тъй много, неизчерпаеми дори ни се виждаха те
- и характер, и стоика, и пример, а срещу това тъй щедро подна­
сяно той вземаше само едно - сърцата ни. И той ги имаше. Ние
доброволно сами му ги поднасяхме всред онзи захлас, когато
душите ни подпалени от неговата, се възземаха към ония страш-
но високи идеали на себеотрицание, за които никога по-рано от
никого не бяхме чували така да се говори. А имаше нещо повече
от думите му - всички чувствахме, че той не само говори, но и
върш и... Така, вживели се в душата на Дрангов, ние се подгот­
вихме за водачи на народа си по бойните поля, в дивното и мощ-
но Скопие... В онзи паметен ден, когато Румъния обяви война
на България, нашите пет роти бяха из Скопие и пееха „О, Доб­
руджански край“ . Ехото се губеше нейде из Шар, а Вардар носе­
ше привет от нас на поробените още братя там, на юг, към Со­
лун. В този велик ден нашата трета рота бе над Вардара - на
железния мост, и в този момент из невиделица пред нас,изскокна
нашият любим началник. Радостта ни бе голяма, а ентусиазмът
неописуем. В този велик час над Вардара преди 18 години аз да­
дох клетва: Ако останем живи, от Дрангов не ще се делим, но
ако падне убит, ще се боря да му издигнем паметник и да разка­
жем на по-малките си братя, какъв син е родила нашата таткови-
на. Тази клетва аз споделих със свои другари и те дадоха дума,
че ще последват примера ми...
Над хиляда души, стоплени от неговото живо слово, се пре­
върнаха в скоро време в безстрашни юнаци с железни воли, за
които всички други идеали бяха отстъпили някъде назад, за да
се очертае едничкият, най-големият, най-великият - дългът към
родината. Като някакви пидци, отглсдани с грижливата ръка на
духовен баща, отлитнахме по всички фронтове ние, бъдещите
запасни офицери. На много места синовете на майка България
бяха подтиквани в последния си устрем, всред огън и ад от искри
лъчи, които Дрангов бе посял в душите и които, къде по-малко,
къде повече, бяха дали плод. И гласът му през далечината, сред
пукота на най-страшните оръжия, винаги надвишаваше всичко,
чуваше се, нещо повече —гърмеше и заглушаваше всички оста­

32
 нали „Умри, другаря спаси!“ И не можеше и да бъде другояче,
във всяко сърце бе останало по едно ехо от неговата голяма душа
я от там, именно, се разнасяше онзи глас, който надвишаваше
всички останали.
През месец май, когато всичко живо почваше да се пробужда
там, на юг, преди 18 години ние отстоявахме срещу войските на
цял свят свободата си и земята, завещана от дедите ни, напоена
с толкова кърви и сълзи.
На 16 май падна убит нашият любим началник, полковник
Борис Д рангов... Научих за неговата смърт едва през 1918 го­
дина в болница-хотел „Париж“ . Голяма бе иашата скръб. Съб­
рахме се ранени офицери от Скопската школа в столовата на
болницата, негови юнаци и решихме трима да идем в Скопие да
се поклоним и поднесем цветя на гроба на Дрангов. Решено,
свършено. С патерици, с дървени краища ние, неговите юнаци,
стояхме пред гроба му, а гроба м у там, иа същото място, където
ни говори 1916 г. на Илинден, за значението на Илинденското
въстание. Навели глави, ние гледахм е пресния гроб и новия
кръст и като че ли той възкръсна, изскочи от гроба пред нас,
стъпвайки на пръсти, както преди иде той срещу нас, спира се,
изправя високо глава, а сините му очи като че ли говорят. Ето
чуваме гласа му: „Юнаци, мои мили юнаци, горе главите.Ни
сълзи, ни хленч, ни плач! Не искам аз баби да ме оплакват. Не
забравяйте това, което ви учих и пътя, който показах, че „топ,
който падне в бой за свобода, той не умира“ ... Като че ли е жив
и смъртта не можа да го победи... Всички бяхме навели глави
и забравили, че привети носим от неговите юнаци и живи цветя,
които обилно бяха оросени от сълзите ии. Коленичили кой как
може, навели глави пред гроба на нашия учител, ние отново се
заклехме да го не оставим без паметник и да помним пътя му.
Дълго стояхме пред гроба му и не ни се разделяше, стана ни
мил, още по-мил този кът. Здрач бе обвил земята, запалените
свещ и осветяваха гроба, целунахме кръста и се отдалечихме
със сълзи в очи и голяма тъга в душите ни...
Посетихме генерал Тошев и други официални лица и молих­
ме за подкрепа. Основа се комитет и начело застана генерал То­

33
шев. Натоварен бях да посетя госпожа генерал Жекова в Кю с­
тендил, за да моля за подкрепа. Всички обещаха подкрепа и ни
насърчиха... Но настанаха тежки дни за племето и дойде катас­
трофата. Генерал Тошев почина, дейност повече бе невъзмож­
на. Помъчих се втори път да подновя комитета, но народа ни бе
паднал духом: уморен от тежки борби, той мъчно се поддаваше
на обществена работа...
Тази година отново се събрахме и през м. март след 2-3 пред­
варителни срещи се образува общо граждански комитет за изди­
гане на паметник на нашия любим началник полковник Борис
Дрангов в София. Начело на комитета застана другарят съви-
пускник и първият му помощник в школата за запасни подпору­
чици в Скопие, уважаваният и почитан от всички господин гене­
рал Спасов. В комитета бяха избрани другари от Илинденското
въстание, почитатели, ученици на Дрангов.
Така създаден комитетът, ние виждахме гаранцията за осъ­
ществяване на идеята и дадената клетва на моста на Вардара
преди 18 години в дивното и мощно Скопие. Ние всички ще си
подадем ръка и ще изградим красив паметник и вън от нас, за­
щото Дрангов създаде в нашите души гранитен паметник и ни­
кой не е в състояние да го разруши. Сега остава да изградим вън
от нас също такъв красив паметник, който да служи на идните
поколения за фар пътеводител...
Наистина, мнозина в изпълнение на неговия завет легнаха по
македонските чукари и планини, по равнините на Добруджа и
Румъния, но всички, вярвам, паднаха със съзнанието за изпъл­
нен дълг, с очи втренчени в далечината, където виждаха да
пламти осъществяващият се идеал.
Ние жалехме по другарите си, но когато падна той - нашият
орел - тъй както самият той мечтаеше - в защита на Родината си,
не намерихме сълзи да го оплачем - за големите скърбите и съл­
зите са винаги недостатъчни. А има и лица, които може да бъдат
оплаквани само от дели народи - един от тях е Борис Дрангов. И
само един българин го е предшествувал в тоя път - Христо Ботев.
Слава, вечна слава на двамата и мир на душите им!
>уЦрангов лист", бр. 1 от 27 май-1934 г.

34
 АНДРО ЛУЛЧЕВ

П О Л К О В Н И К БОРИ С ДРА Н ГО В
(спомен)

Втората война ме намери пак на поста ми - доброволец, вой­

ник във 2 македонски полк, 10 рота, а после бях изпратен заедно
с други другари, наричани на присмех „даскалите“ в Школата за
запасни подпоручици в Скопие. Славата на началника на Школа­
та, подполковник Борис Дрангов, вече се носеше в цялата М аке­
донска дивизия. За него се разправяха чудни работи: неговият
дух, патриотичната му душа, геройски дела - всичко се препли­
таше в някаква хубава легенда, към които зажаднелите за своя
слава македонски сърца се прилепяха със сила и дълбоко я къта­
ха в душите си като скъп спомен на величаво минало - отломък
от грамади, които са чудили някога света...
Омайни, като песни на родна майка, се предаваха неговите
думи от уста на уста. Ний всички ги слушахме край огньовете,
в окопите. За мен те бяха сън, който не мислех дори, че може да
се реализира. Но службата ме прати при него. На гарата в родния
си град Скопие, подполковник Борис Дрангов посрещна първите
си бъдещи школници за току-що основаното училище. И те бяха
от Македонската дивизия! Той се изправи пред нас - висок, едър,
с голямо чело и бляскащи, приветливо засмени очи, които меня-
ваха цвета си и се вълнуваха като море при всяка смяна на ми­
сълта, очи, които като чели проникваха в самото сърце на човека
и пиеха направо от там, но и даваха. Как много даваха тия очи!...
Как окриляше, как стряскаше с един поглед само!
Неговата стойка, говори поглед ни плени още от първия мо­
мент. Пръв път чувах човек да говори така чисто сърдечно, дъл­
боко, проникващо в душите! Знаех делата му, сега чух и словата
му и това ме направи истински щастлив. Това не бяха мъртви
слова, не, зад тях, зад всяка негова дума се чувстваше живият
човек, който няма две мисли, който едно говори и също върши,

35
говори и прави —когото дори смъртта не би спряла да изпълни
думата си!
„Юнаци, ще минете над студеният Вардар, през свободното,
дивно и мощно Скопие е високо вдигнати глави. Нека нашите
братя и сестри видят какви синове е родила нашата хубава и гиз­
дава Македония!“ - така завърши той.
Моето родно място бе далеч от планините на Македония -
прашният Плевен - и никой от нашия род, чисто копривщенски,
няма нищо сродно с Македония, но съдбата някога ме бе свър­
зала с нейните дейци, а Дрангов ме накара да забравя, че не съм
се родил в някое от прихлупените села на тая дивна страна, къ­
дето от векове се сеят кости, поливани обилно с кръв...
Би трябвало много книги да се напишат, за да се изброи това,
що той ни учи, какво ни даде, как живя и как умря, но това ще
оставим за по-друти времена и за други да сторят това.
Но едно трябва да кажа: ний бяхме 1200 души школници, от
разни среди, с разни убеждения, но той успя в скоро време да ни
направи да се чувстваме като да бяхме една душа в много тела.
С живите слова, които ни предаваше в другарски беседи, той ус­
пяваше да издигне всички над партийните им убеждения и схва­
щания и ги караше да се прилепят при него. Душата м у обхва­
щаше другите души като родни свои деца и всеки без да ще, от­
връщаше със същата привързаност. Той даваше без мярка всич­
ко, което имаше и знания —тъй много, неизчерпаеми дори ни се
виждаха те, и характер, и стойка, и пример, а срещу всичко това
тъй щедро поднасяно, той взимаше само едно - сърцата ни. И
той ги имаше. Той дори не ги искаше, ний сами доброволно му
ги поднасяхме, всред оня захлас, когато душите ни, подпалени
от неговата, се възземаха към ония страшно високи идеали на
себеотричането, за които никога по-рано, от никого не бяхме чу­
вали така да ни говори. А имаше нещо повече в думите му -
всички чувствахме, че той не само го говори, но и върши.
Неговите максими, с които ни обучаваше и ни въздействаше
всеки ден, бяха кратки и ясни. Може би те не бяха и негови, но
той беше, който им даваше живот. Нима боите и четките си ху­

36
дожникът нс купува, а пейзажа всеки вижда и все пак художникът
с, който твори своята безсмъртна картина! А Дрангов бс именно
такъв художник, който работеше не по мъртви платна, а върху
живите сърца и душ и..,

„Да се мре братко, трябва да се мре“ - се поздравявахме вся­

кога наместо „добър ден“.
„Умри, другаря сй спаси!“
„Две смърти няма - без една не може!“
„Мотика и лопата - последна заплата!“

Около хиляда и двеста души, стоплени от неговото слово сс

превърнаха в скоро време в безстрашни юнаци, с железни воли,
за които всичките идеали бяха отстъпили някъде назад, за да се
очертае най-великият —дългът към Родината!
Като някакви пилци, отгледани с грижливата ръка на духовен
баща, отлитнахме по всички фронтове, ние бъдещите запасни
офицери. На много места синовете на майка България бяха под­
тиквани в последния си устрем, всред огън и ад от искри и речи,
които Дрангов бе посял в душите и които къде повече, къде по-
малко, бяха дали плод. И гласът му през далечината, вред пукота
на най-страшните оръдия, всред огнения дъжд от снаряди, вина­
ги надвишаваше всичко, чуваше се, нещо повече - гърмеш е и
заглушаваше всички останали.

„Сам умри, другаря си спаси!“

Й не можеше и да бъде другояче, във всяко сърце бе останало

по едно ехо от неговата голяма душа и оттам именно сс разна­
сяше онзи глас, който надвишаваше всички останали...
И мнозина в изпълнение на неговия завет легнаха по македон­
ските чукари, добруджанските и влашките полета, но всички,
вярвам, паднаха със съзнание на изпълнен дълг, с очи втренчени
в далечината, гдето виждаха да пламти осъществилия се идеал.
 Ний жалехме по другарите си, ио когато падна той - нашият
орел, тъй както самият той мечтаеше - в защита на Родината си,
не намерихме сълзи да го оплачем. А има и лица, които може да
бъдат оплаквани от цели народи. Единият от тях е полковник Б о ­
рис Дрангов, И само още един българин го е предшествал в този
п ъ т-'Х р и с то Ботев.
Слава на двамата и мир на душите им!

38
 ген. НИКОЛА ЖЕКОВ

БОРИ С ДРАН ГО В
М иля и тъж ни спомени

Въоръжените борби на България за защита на нациопалното

дело на целокупния български народ и за свободата за всички
българи във всички покрайнини иа Родината се освстиха с мно­
гобройни жертви на честта и на общия ни дълг.
Съдбоносните рискове, положените усилия и давените жертви
за великото и безсмъртно дело, завещано от нашето минало като
духовен факел по пътя към по-свстлите ни бъднини, правят още
по-мили, по-скъпи и незабравими спомените ни за проявените в
ония борби духовни сили и военно-морални добродетели, дости­
гащи до себеотрицание и себепожертвувание. В тези свои спо­
мени, еднички, в които намирам днес духовна наслада и морална
утеха като българин, споменът ми за полковник Борис Дрангов
се издига величаво и ми навява мъчителна тъга за извънредно
ценната загуба в неговото лице - загуба, която измервам с ред­
ките му и трудно заменими качества на силен дух и на необик­
новен сърцеведец.
Името и военно-служебните дела на Борис Дрангов е останат
за всякога заветно живи за поука и назидание на потомството, на
първо място на поробените чеда на Македония, не защото той
падна безстрашно и геройски на бойното поле и именно на м а­
кедонския фронт - жертви на родолюбивия дълг имаме стотици
хиляди измежду най-верните синове на Родината, а защото сти­
хийната сила на духа на Борис Дрангов бравираше и пренебрег­
ваше смъртта, защото своята несъкрушима сила на духа той на­
саждаше плодоносно в съзнанието му, задача, трудна до невъз­
можност за мнозина други. Като проницателен сърцеведец и сам
олицетворение на военно-моралните качества, Дрангов успя в
най-късо време да прероди юнкерите духовно и морално и да ги
издигне, както за никой друг подчинен началник. Тъй той се из-

39
 дигна още повече в моите очи и го намирах особено подходящ
не само за началних-възпитател, но достоен и за върховете на
военната йерархия.
В течение на голямата война намерих за необходимо да се
даде надлежно военно възпитание на взетите по набори младежи
със средно и висше образование. За тази цел се уреди зад маке­
донския фронт школа в Скопие. За началник на школата назначих
Борис Дрангов, като едничък най-подходящ, уверен, че силата
на своя дух той ще внуши и на школниците. И нс се излъгах,
разбира се. Възторгът си от отлично постигнатия резултат, кон­
статиран от мене при прегледа на школата, изразих дори невъз­
държано, както пред самия Дрангов, тъй и пред всички школни­
ци, в чиито очи и държание видях силата на духа и на преданост­
та. Знам, че всички питомци на тази знаменита школа си спомнят
с благоговение за животворното и омайно влияние на нейния на­
чалник —Борис Дрангов.
След закриване на школата Борис Дрангов бе временно наз­
начен командир па 9-и пех. Пловдивски полк, за да му се даде
по-късно по-високо служебно положение в действащата армия,
съобразно с големите му качества. Но съдбата му е била: да пад­
не славно на позицията на полка и да потопи целия полк в скръб
за загубата на силно любимия от всички подчинени командир.
По дух Борис Дрангов бе рядкост, голяма рядкост в пашата ар­
мия. Като началник и човек той бе примерен и във всяко друго
отношение. С особените си и превъзходни качества той рязко се
отличаваше от другите и затова посредствените военни профе­
сионалисти не бяха много дружелюбни към него, понеже бичу-
ваще безогледно бездушната и мъртвешка рутина във военното
дело, похабявано от кухи формалности.
И именно тези редки качества на Борис Дрангов ме сближиха
с него, наскоро след като се върна, свършил генерал-щабната
академия в Петерсбург, под влияние на онова, което той от вре­
ме на време пишеше в нашите военни списания тогава. А в мое
лице той намери неочаквано един съчувственик между по-стар-
шите генерал-щабни офицери, особено като чу да формулирам

40
 същността на войната тъй: „Войната е морална енергия, изра­
з е н а с материални средства в борбата, в която силата ла духа
побеждава“ . Оказа се, че такова било и неговото верую, че за
него и с него ще работи. Тъй обикнах и оцених Борис Дрангов.
В началото на 1912 г., когато ми се възложи командуването
на военното училище, Дрангов бе преподавател по тактика там,
като офицер на служба в гарнизона. Понеже намерих юнкерите
от стария клас отпаднали духом и равнодушни към своята м о­
рална подготовка, възложих именно Дрангову командването и
възпитанието на тези юнкери, които само след няколко месеца
трябваше да бъдат произведени офицери. Това направих на своя
отговорност, даже въпреки мнението на щаба на армията, къде­
то, Бог знае защо, Дрангов ие бе гледан с добро око. Но важиото
е, че Дрангов трогнат и поласкан от изключително доброто ми
мнение за него, изпълни бляскаво възложената му задача. Пре­
живях теж ката покруса и вълнение при доклада за неговата
смърт. Зловещо чувство подтикна духа ми и виждах зееща праз­
нота в редовете на армията.
Но той падна, за да остане логично верен на себе си, за да
докаже със себепожертвуванието си, че е бил предано верен на
думите си, всякога внушително наставнически повтаряни на
войниците: „Трябва да бъдем всяка минута готови, братко, да
умрем за О течеството!“ И как вълшебно са подигнали духа тези
негови думи! И той наистина падна за пример. Падна, за да жи­
вее назидателно в сърцата на потомството. Падна, за да докаже,
че неговият силен дух победи смъртта.
Съдбата бе отредила да падне не другаде, а в Македония, в
своя роден край, за да почиват останките му в родния му град
Скопие и да вещае на потомството безсмъртието на борбата за
свободата на Македония.
Нека неговия силен и безсм ъртен дух животворно витае и
вдъхновява всички в борбата за по-светли бъднини на българс­
ката Родина, днес тъй зле помрачени!
Вечна памет на Борис Дрангов и на всички като него българ­
ски герои на честта и дълга!
Юбилейно издание д р а н г о в лист“, бр. 1 от 17 май 1934 I'.

41
 ген. НИКОЛА Ж ЕКОВ

П О Л К О В Н И К БОРИ С ДРАН ГО В И Н ЕГО ВА ТА

С К О П С К А Ш КОЛА
(спомен)

През изтеклите 25 години, пълни с превратности на съдбата,

с тежки изпитания и преживелици за държавата и народа ни, на­
ложени с жестоките неправди йа Ньойския договор, времето и
обстоятелствата отнесоха много в забвение, за да можем днес,
морално удовлетворени и с пълно сърце, да се радваме на хуба­
вите си и животворни спомени за родолюбивия дух и бойни под­
визи на нашето войнство в миналото. В дългата и особено тежка
за нас Световна война, наред с всички бойни дела във войната, с
които се написаха с геройска кръв едни от най-светлите страници
на нашата военна история, има и събития, които оставят дълбока
следа в нашето родолюбиво съзнание, следа тъй мила и трайна,
както е безсмъртен и духът, който ги създава за поука и назидание.
Сред спомените ми от войната се издига на видна висота и
примерно забележителната и поучителна за всички служба на
полк. Борис Дрангов в неговата Скопска школа. Казвам „него­
вата“, защото, наистина Б. Дрангов и школата му са понятия не­
разделни за всички, които преминаха през тази школа на духовна
и морална подготовка. Не се дължи на военно-служебна случай­
ност, че Дрангов обезсмърти името си с тази школа, а след нея
- и на геройската му саможертва на бойния фронт, като коман­
дир на 9 п. Пловдивски полк. С кръвта си той запечата и освети
моралните добродетели, които насаждаше като началник и въз­
питател в школата и всякога в службата му преди и после.

* * *

Някога преди нашите последни войни, между младите офице­

ри с академическо образование Дрангов ми правеше най-силно
впечатление с неговите здрави идеи относно решителната важ­

42
 ност на духовната и моралната страна иа войната. При разговори
с мене той невъздържано се радваше, като ме чуваше да казвам
и доказвам, че „войната е морална енергия и материални средс­
тва в борбата“ и че подготовката за война трябва да се състои
преди всичко друго в здраво култивиране душата на войника. На
такава идейна основа между мене и него бяха се създали служеб­
но връзки по частен ред, когато няколко години наред аз бях на­
чалник на школата в Княжево и в подготовката на школниците
(взети по набор младежи със средно и висше образование) про­
карвах система съществено различна от обикновените норми във
войсковите части. Идейно и темпераментно привързан към осо­
бено важните задачи на школата, Дрангов не допущаше случай
да идва в школата, за да присъства на беседи, практически уп­
ражнения и пр., които допадаха на неговите разбирания и копне­
жи по военното възпитание изобщо. Убеден и възторжен поклон­
ник на идеите на големите пълководци и военни мислители, той
не можеше да се примири само с „бездушните“ норми, състоящи
се само с техниката и формите на обучението във войската, без
надлежна обработка на душ ата и сърцето на войника.
Понеже добре познавах вече отличните качества на Дрангов,
то по-късно (началото на 1912 г.), когато бях назначен за начал­
ник на Военното училище, прибягна* до Дрангов (тогава капитан
или майор) за засилване духовната и моралната подготовка на
юнкерите, като го назначих и за командир на ротата от старшия
клас. Направихме това даже въпреки мнението на по-горното на­
чалство за него. Такъв какъвто беше, Дрангов не бе обичан нито
от другари, нито от началство, защото го считаха „фантаст“ и
„бунтар-реформатор“ . Тогава бяха времена за неговата служба
когато, мога да кажа, само аз го закрилях и предпазвах от грешки
в служебните му отношения, най-важното, което трябва да отбе­
лежа тук е това, че той се предаде изцяло на възложената му
възпитателна задача и само за няколко месеца като строеви ко­
мандир постигна резултати, каквито труд но се постигат и в те­
чение на години. Така мнението ми за него порасна още повече.
В края на учебната година, извънредно доволен от неговата ра-

43
бота, му изказах особена благодарност и със съответна заповед
по Военното училище.
* * *

В течение на световната война, когато обстоятелствата бяха

пи наложили за неопределено време позиционна отбрана на Ма­
кедонския фронт, през пролетта на 1916 г. постъпиха по набор в
армията неколкостотин младежи със средно и виеше образова­
ние. За да не останат неизползвани образователните качества на
тези ценни младежи и за да им се създадат и необходимите ка­
чества на близки до войниците началници, а такива важни и ед­
нородни качества не можаха да им се създадат разпръснато във
войсковите части, реших да създам за целта една временна обща
школа, зад бойния фронт, именно в Скопие. Но такава школа,
като целесъобразно средство, още нищо не би значела, ако тя не
се поставеше в ръцете на човек с изпитани качества - да достигне
целта и оправдае надеждите на главното командване. Трябваше
значи, да се намери съответният общ началник, както и другите
подчинени нему началници.
Още в момента, когато реших да образувам тази школа, аз не
се поколебах да назнача за неин началник именно Дрангов. В
него имах най-голямо доверие, защото превъзходните му качес­
тва ми бяха убедено известни. Нещо повече, създадох школата,
защото имах на разположение едни Дрангов. Назначих го по мой
личен избор, не по реда на служебното му старшинство, защото
не всеки по-старши може да бъде и подходящ в такъв изключи­
телен случай. И не се излъгах в предварителната си преценка и
във възложената му задача, трудна, но и извънредно благородна
с постигнатите резултати.
Поласкан и извънредно възрадван с това назначение, Дрангов,
като началник на школата, създадена и в родния му град, бе в
стихията на своя възторжен дух. Предан, денонощно на служба­
та си, той не пропускаше нито момент да въздейства възпита­
телно върху душата и сърцето на своите любими школници. И

44
само за няколко месеца той успя да им вдъхне морални качества,
подобни на неговите по дух и морал. Дрангов се прояви тук като
необикновен възпитател във всяко отношение. Когато след ня­
колко месеца направих преглед на школата, останах развълнува-
но-възхитсн от постигнатото от него. Благодарих му със силата
на цялата си душа и сърце. И днес мило ме вълнуват впечатле­
нията от школата тогава. Излезлите от школата с качества да
изпълняват с примерно достойнство длъжностите си войници, не
посрамиха нито Дрангов, нито себе си. Аз не знам дали и имало
и има ли някой от тях, който да не е горд, чс е от „Дранговата
школа“ .
Със службата си в школата и особено с геройската си смърт
на бойното поле Борис Дрангов обезсмърти името си, за поука
и назидание на потомството. Той остана верен на себе си, на
всичко що насаждаше в съзнанието на подчинените си.
Вечна памет на Борис Дрангов и на всички подобни нему уче-
ници-герои, които той научи да изпълняват дългът си със себе­
отрицание и готовност за Царя и Родината.
„Скопска школа", единствен брой, 2 ноември 1941 г.

45
 ФЕДЯ ЧОРНИ (ТОДОР КОЖУХА РОВ)

ЕДИН ГЛАС ОТ М А К Е Д О Н И Я

Не е модно вече да се пише и говори за Македония, тъй както

не е модно, например, да се носят дълги рокли, малки деколтета
или пък да се ядат евтини и хубави продукти, както в доброто
старо време... Все нещо си иска времето! И аз не бих си спомнил
за нея ако в редакцията не беше се получило едно писмо от един
стар свещеник-бежанец от Македония. Предавам писмото му,
запазвайки неговата архаична граматика и непретенциозен пра­
вопис. Ето какво казва простото българско сърце на македонския
свещеник:

Господин Редакторе,
Писмото ми е до префинената гръцка преса. Вие Гърци, поклон
да правите на Българския войник, където видите гроба му! Поклон
да правите и свещи да палите. Защото Вас тия гробове освободиха.
Вие гърците, още 50 хиляди годили да бяха минали, пак не беше
възможно от Турция да се освободите! И сега ази Ви гледам Вие
много се гордеете, с кръвното право на българския войник, който
костите му почиват в тази земя, която я сега владейте. Да не кажа
друго (я си го кажи, отче, да ти-олекне... - Ф.Ч.).
Само казвам (който има уши да слуш а): Грехонадение е за Вас
да стъпите на тая земя, която не сте сели, нито сте женали, а пък
плодовете събирате. Спомнете си какво сте подписали на някол­
ко пъти. (Тук вече г-н Венизелос е поставен съвсем на тясно.)
Но свещеното писание така говори на всички езици - имание на
бързо и без пот придобито, по на бързо се прахосва. И Ваща така
ще дойде ден да се сбъдне казаното от свещеното писание. Бог
забавя, но не забравя! Господин, Редакторе! Ако е възможно по­
мести писмото ми във Вашия вестник. Със сърце унизено пишем

46
 горните няколко редове, дано ми на сърце олекне! С почитание
- бежанец свещеник...

И така, твоето писмо е поместено отче! Ще ли олекне от това

на твоето унизено старческо сърце! Напразно, твоя слаб стар­
чески глас не ще събуди заспалата ни унизена съвест. Като д а­
лечно ехо ще прозвучи той из унизената малка страна и тук там
само ще събуди стари спомен от онова хубаво далечно минало,
когато не бяхме тъй малки духом, тъй слаби и тъй унизени...
Благодаря ти! От праха на забравата изпъква сега споменът ми
за един твой съотечественик - за Борис Дрангов ще пиша аз!
Забравихте ли вече този корав македонец от Скопие? Помни­
те ли още този висок човек със сивите, стоманени очи, из които
бликаше огън в моменти на силно, духовно напрежение? Ами
неговото мощно слово, преминало като електрически ток от хи­
лядите войнишки сърца? Къде е сега неговото борческо перо -
от което всяка дума, падаше тежка и внушителна като канара!
„ Сега, когато той не е вече между нас, нека си спомним за него
и заслужено да го оценим. Когато беше жив, нека си признаем,
мнозина от нас хвърляха кал в лицето му. Днес, никой кариерист
не ще завиди, никоя болнава амбиция не ще пострада, ако кажем
някоя права дума за него!
Прегледайте редовете ни, вижте кои сме и колко сме остана­
лите след него, а после турете ръка на сърцето си и ако посмеете
посочете един, който би го заместил!

Македонийо, ако те забравя,

езикът ми да онемее!

Ето думите, с които лягаш е и ставаше този фанатизираи слу­

жител на една идея. И Господ м у прати завидната участ - да
умре за тази идея, на която бе станал апостол преживе!
Разби се в коравите скали край Черна, коравата, лудеш ка гла­
ва на един фанатик!
Скъпа, горда войнишка глава! Колко високо би стърчала ти
днес над малкото, вонещо блато, в което се къпем ний, остана­
лите след теб! Виждаш ли ти, какво става сега в това блато?

47
 Цял сонм от нищожни хам елеончета, вечно съмняващи се
хамлетчета, които треперят от сянката си, дребни, страхливи
кариеристи - грозни, пред слабия и подли пред силния, дребнич­
ки по ум и дух хорица, които пълзят към висините на властта,
променяйки всяка минута боята си - от черните краски на най-
реакционното черносотничество до кресливия тон на най-чер-
ния ком унизъм !...
И цялата тази сбирщина от пълзящ и микроорганизми, празни
бърборковци - с подли лакейски душици, пълни въздуха със
свосто вонещо дихание, крещи, интригува, подлизва се, подкуп-
ва се и бавно, но сигурно се стреми да достигне върховете на
общ ествената стьлбаГ... Не погребахме ли ние в твойта родна
Македония всичко хубаво и възвишено, което имаше у нас?
То беше един хубав пролетен ден през 1917 година. От Вар­
дар, та чак до Пилистер горяха в огън чукарйте на Македония,
а под мощния акомпанимент от бумтежа на хиляди топовни гъ р­
ла, българската войска преживяваше едно от своите върховни
изпитания...
Д енят се беше слял с нощта, бавно сс нижеха мъчителните и
пълни с тревога часове, не спираше нито за миг адския вой на
великанската борба - сякаш това беше гласът на измъчената и
окървавена армия, която стенеше от болка и ужас, там по висо­
ките чукари на М акедония!...
Изведнъж заработиха телефоните по всички позиции и разне­
соха новината:
Дрангов е убит!
И мнозина от тези, които бяха тъй близо до смъртта тогава,
мнозина от тези, които нямаха щастието да видят зората на ут­
решния ден, посърнали наведоха глава.
А там, в близкото селце зад позициите, чуваше се бавния пог­
ребален звън на черковната камбана и лю та болка свиваше сър­
цата ни, защото знаехме, че още един голям и силен човек си
отива безвъзвратно!
А колцина са такива у нас?

48
 щабс-капитан КОПЕЙКИН (ТОДОР КОЖУХА РОВ)

БО РИ С ДРАН ГО В
(По случай 20-годиш нината от см ъртта му)

Четвърт век! Нека започнем така, както започват всички ро­

мани, без съжаление, без упреци и насмешки, че авторът на тези
редове така често си спомня с въздишка за неща, станали преди
25 години. Годините минават, всичко расте, старее и се разруша­
ва - вечни са само теглото, завистта и... глупостта човешки...

Прочее, в един слънчев октомврийски ден, преди 25 години, в

един от дългите и тъмни коридори на Военното училище, имаше
необикновен шум. Казвам необикновен, защото в ротното поме­
щение на старшия, II специален клас, по една свещена традиция,
има голям шум. Това беше в началото на новата учебна 1911 —
1912 год. След като цяло лято юнкерите от 1-ва рота се бяха
разхождали из тихите провинциални улици със своите новички
саби, сега с особено оживление започваха последната си учебна
година в стените на своята А1та та(ег, в очакване на близкото
производство, след няколко месеца. Помещението на утрешните
офицери шумеше като кошер и за слепия бе ясно, че 1-ва юнкер­
ска рота с в някакво радостно, почти празнично настроение. Де­
журният офицер, изтегнат на кушетката в стаята си, започва да
се тревожи. Шумът става все по-силен и изведнъж избухва едно
неочаквано и много продължително „ура“ ! Капитанът скача и с
бързи крачки тръгва към помещението на 1-ва рота.
Дневалният командва:
- Сто-о-й, ми-и-ир-но-о!
Всички замръзват по местата си.
- Какъв с този шум, господа, защо са тези викове?,..
Гузно мълчание. ,
- Кажете де, защо мълчите?
Най-сетне един по-смел се решава да говори:

49
 - Майор Дрангов ще бъде наш ротен командир...
- Научихме радостната новина, г-н капитан!...
Капитанът прави кисело лице, колкото да прикрие усмивката
си, набързо, като чели само за приличие, прави своето мъмрене,
и отива по живо, по здраво в дежурната. Какво да се прави, такива
са били винаги юнкерите от старшия клас. А между другото, р а­
достта на юнкерите бе много основателна. От една година Дран­
гов бе преподавател по тактика в училището. Висок, сух, със си­
ви искрящи очи, които се впиваха внимателно във всеки срещнат
юнкер или войник, той излъчваше от себе си някакво обаяние.
Прибавете към това и ореола му като войвода, който е водил
сражения за свободата на Македония, за да имате представа за
големия интерес, с който ние, 18-19-годишни момчета, следях­
ме стъпките на този висок' и дългокрак човек, който умееше да
гледа така, както никой друг. Като две железни копия, погледа
на тези строги и в същото време приветливи очи, се забождаха
в душ ата на човека. Отдалеч още те изглежда внимателно, стро­
го, дори с някакво възхищение, като че ли е решил да те разгледа
до най-последната гънка, като че ли в момента ти си най-инте­
ресното нещо за него в света. И под влиянието на този поглед
ставаха интсресни неща. Гледаш, някое смачкано войниче от
нестроевата рота, върви и едва влачи тежките си ботуши. Вижда
майора и още от сто крачки бие крак - така силно, така съкру­
шително, че просто малкият му мозък трепери в черепа. Набли­
жи ли - козирува.
О, Богове, то не е козируване, като козируване, а сякаш ня­
какво свещенодействие!
Като че ли всичките мускулчета и всичките фибри на простата
му войнишка душа вземат участие в този тържествен обред. А в
очите едно такова особено изражение: радост, че среща този не­
обикновен човек, гордост, че може да бие крак пред него, страш-
на амбиция да се отличи, да изтръгне по хвала та му. Дрангов вни­
мателно наблюдава. След това, изпънат като струна, той приема
честта с опънат лакът, с една особена, свойствена само на него

50
 служебна афектация и крещи високо, ясно, като че ли поздравява
цяла рота:
- Отлично, юнак!
О, ако можете да надзърнете в очите на този малък, почернял
от слънцето селянин. Те не свстят, а горят от радостна гордост.
Този малък войник, този армейски атом се чувствува вече човек,
с високо достойнство, пораснал в собственото си съзнание.Той
вече не се чувствува изгубен и забравен като малка песъчинка в
огромния корпус на армията - не, някакви сиви, ласкави, и в съ­
щото време строги очи следят за него:
- Отлично, юнак!
. Вярвайте, в нашите села още са живи много беловласи вече
ветерани, чиито очи почват да блестят с младежки огън, когато
си спомнят за поздрава на Дрангов.
Не, вън от всякакво съмнение е, че този човек излъчваше едно
обаяние, неотразимо и властно. От къде бе придобил той всичко
това? Б ез съмнение Дрангов бе човек с големи амбиции, той
мечтаеше за кариерата на голям пълководец, пред очите му ви­
наги бяха великите образи на Суворов и Скобелев, без съмиенис
той с всички сили на могъщ ата си воля искаше да извае от соб­
ствената си личност един образ, създаден вече в неговото въоб­
ражение, но всичко това не е достатъчно, за да си обясним него­
вото специфично „Дранговско“ очарование: То ие се придобива,
нито заучава - известни хора се раждат такива:
- белязани хора, с огън в сърцето и знак на челото.
Сега поне, двадесет години след смъртта му,нека имаме см е­
лост да признае това. Двадесет години са много нещо, мерени с
нашия човешки мащаб - та ние, слава Богу, не живеем с орлите.
За двадесет години селата стават градове, парковете —гори, де­
цата —мъже, и възрастните - старци. За двадесет години и най-
упоритите бактерии измират, според твърдението на някои био­
лози. За двадесет години, предполагам, умира всяка човешка
злоба и всяка завист. Казвам предполагам, защото ие съм сигу­
рен. Тежко на този, който приживе е раздразнил хорската злоба
и завист. Често пъти те го преслсдват и двадесет години след

51
смъртта, за да се сбъдне писанието на пророка: „Стар плет изг-
нива, стар борч пс гние!“
* * *

А Дрангов бе човек, който неволно възбуждаше много злоба

и завист около ссбе си. Защото бе много прям и казваше исти­
ната в очите на хората. И защото бе даровит човек. Това не се
прощава дори и на Зевс. Мнозина когато бе жив му отричаха
всичко.
Преди всичко той имаше един безспорен ораторски талант.
Такъв истински, военен, боен оратор е рядко явление. Според
мене нашата армия създаде двама и с големи качества оратори:
единият беше покойният г-енерал Диков, другият - Борис Дран­
гов.
Речите на Дрангов бяха перли, грижливо подготвени, худо­
жествени и академични. Мога да кажа, че тези речи с достойнс­
тво могат да влязат в някой учебник по военна риторика. Дран-
гового красноречие беше особено. То действуваше не на разсъ­
дъка и въображението, а право на сърцето. Не търсеше красиви
фрази. И най-простата, най-грубата солдатска ругаТня излизаше
от устата му някак си звучно и изразително. Езикът му беше по­
пулярен, достъпен за най-простите войници. Служеше си с крат­
ки, отсечени фрази - фрази, които плющяха като бич понякога,
понякога пък се разнасяха като песента на бойна тръба. Сега ве­
че с положителност мога да кажа, че неговият патос мс искрен,
извираше направо от сърцето - с преструвки и изкуствен патос
никого не можеш да трогнеш, колкото и красноречив да си. Н е­
говите лекции по тактика бяха също така увлекателни - посеща­
вахме си с интерсс и удоволствие —вярвайте не по-малко от това,
с което учениците ходят на кино...
Намираха се обаче хора, които му отричаха и този безспорен,
щедро дарен от Б ога талант. Някои слушаха речите му с наведе­
ни глави, с насмешливи пламъчета в погледа, тогава, когато сто­
тици войнишки сърца горяха като факли от възторг. Още звучат

52
 в ушите ми две злобни, подигравателни думи, които един негов
съслуживец произнесе след една реч на Дрангов. Бих оскърбил
паметта на големия покойник, ако ги произнеса сега, 20 години
след смъртта му, не като упрек, а за да посоча колко низка, колко
безгранична е човешката злоба понякога...
Най-често му отправяха обвинението, че бил „кариерист“ .
Той беше примерен служащ - ставаше и лягаше със своите
подчинени. Сутрин, когато тръбата свири за ставане, сънливите
юнкери виждаха своя ротен командир изправен като истукак до
дневалния. Стои и козирува докато свири тръбата. И само чака
да мине някой край него:
- Здравей, юнак!
„Ю накът“ още бос и по долни дрехи, крещи та чак до Бога сс
чува:
- Здраве желая, господин майор!
Вечер, след проверка, когато неговите съслуживци се разхож­
даха из града, той стоеше понякога д о Л0-11 часа: говори, осъж­
да, упреква, насърчава, въодушевява, възпитава... Младежките
сърца възприемаха всяка негова дума, тъй както пролетните цве­
тя пият всяка капка от утринната роса. Какво похвално от това?
Намираха се обаче хора, които и тогава ръмжаха недоволно:
- Кариерист!... Гледа да блесне над всички...
Въпреки старанието на нашия ротен командир,в 1-ва рота се
случваха доста нежелателни произш ествия, поради факта, чс
нисшите началстващи лица, отдельонни и взводни командири,
бяха наши другари, съвипускници. Затова дежурните офицери
често подават рапорт, че се излежаваме сутрин след сигнала, или
пък, че вдигаме шум след проверка. На един такъв рапорт начал­
никът на училището бе написал следната резолюция:
„Командирът на 1-ва, рота майор Дрангов, да донесе каква с
причината за тези постоянни нередовности в поверената му рота
и какво мисли да направи за тяхното прекратяване“ .
Дрангов отговори при надпис и отговорът прочете пред рота­
та на проверка:

53
 „Донасям, че за всички нередовности съм виновен аз, защото
още не съм успял да изуча поотделно юнкерите и да им въздейс-
твувам индивидуално, според характера. Делото на възпитание­
то нс е кърпаческо дело. Работя денонощно над това възпитание,
но нищо не е направено, докато има още нещо да сс върши“.
Тези думи на Дрангов бяха възпроизведени в специална бла­
годарствена заповед по училищ ето. И пак мнозина сбърчиха
вежди:
- Кариерист!... Все гледа да се отличи!...
През походите той вървеше пеш с юнкерите и при спиране на
бивак, заповядваше всички да се събуят боси. Събуваше сс и той
и след това цели 30 минути тичаше с младите момчета по зеле­
ната трева. Било необходима хигиена на краката. А той често
повтаряше думите на Суворов ли, на Драгомиров ли, не помня
вече:
- Победата е в краката на войника!
„Кариеризъм!“ ...
Кой знае оттогава може би, думата „кариерист“ ми стана сим-
патична. Чуя ли, че някой я произнася със свити устни и озлоб-
ление, веднага си спомням за този висок човек с блестящи очи,
който смело и самоуверено вървеше в пътя си, без да се озърта
наляво и дясно.
Този надарен от Бога чойек бе щастлив, защото умря навре­
ме. Как би се чувствувал човек като Дрангов в пораженското вре­
ме след войната, без хоризонти и идеали, когато хората от няма­
не какво да правят започнаха да се ядат един други като акули.
... Беше ден в завоя на Черна, топъл, слънчев, тих. За такива
дни бюлетинът ма главната квартира обикновено бележеше:
„Слаб артилерийски огън в завоя на Черна“.
Командирът на 9 пех. полк полковник Дрангов стоеше пред
землянката си когато една неприятелска батарея започна да об­
стрелва позицията му. Рядък огън. Само няколко крачки го де­
ляха от близкия заслон, където можеше да се скрие. Но този чо­
век докрай остана верен на своя благороден „кариеризъм“. Не
пожела да се скрис - в това нямаше нищо позорно и недопусти­

54
мо. Защо не се скри? За мене това е непонятно, признавам си.
Кому бе нужно това излишно излагане? Може би в този момент
т о й си е спомнил пак за Скобелев, който заедно с началник-щаба
ся капитан Куропаткин, някога, при Плевен се разхождал с белия
си кител прав по насипа на редута и не искал да се скрие, докато
една турска граната не катурнала и двамата в дъното на рова...
Може би, защото този човек винаги бе с вперен поглед към при­
м ер а на Суворов и Скобелев. И Господ му прати смърт, достойна
за всеки честен войник.

Смъртта с близка. Жестоки болки раздрусват жилавия орга­

низъм на полковника. Студена пот се лее по бледото чело, а си­
вите очи горят с неземен вече блясък:
- Режи, докторе! Търпеж му е майката!
И см ъртта не закъсня да дойде като милостиво облекчение на
тези жестоки мъки. Тя дойде, така както някога Яворов мечтаеше
за нея:

Ще дойдеш ти, спасител - ден,

С вестително протяжен звън,
Зора ще зазориш над мен,
Ще дойдеш ти, очакван ден!...

И стана тихо, съвсем тихо. Така тихо и спокойно се чувствува

детето в пазвата на майка си, в първите часове слсд раждането.
Този път вече не се чу злобната дума „кариерист“, този път ни­
кой не се изкиска зловещо и подигравателно в мрачината. Дран­
гов вече никому не пречеше. Той завинаги си беше осигурил една
безсмъртна „кариера“, в сърцето на своя народ, в гънките на не­
говите бойни знамена...
Тих камбанен звън се понесе над Скопие, след това сс разля
като жална песен над цяла Македония. Едва тогава всички почув­
стваха, че един голям и силен човек си отиде безвъзвратно.

в. „Слово бр. 4440, София, 21 април 1937 г.

55
 СТОЙЧО МОШАНОБ

Н А Ч А Л Н И К Ъ Т НА С К О П С К А Т А Ш К О Л А
ЗА ЗАП АСН И ОФИЦЕРИ

—Здравей, юнак!
- Ще се старая г. подполковник!
Сините, искрящи огън очи на подполковник Дрангов, начал­
ник на новосформираната школа за запасни офицери в Скопие,
изгледаха с любопитство изправения пред него подофицер, кой­
то не можа да отговори правилио на поздрава на своя началник.
—Поправи се момко!
- Здраве Ви желая, г, подполковник!
Това бешЬ първия разговор, който имах към края на м. май
1916 г. с даровития офицер, редкия военен началник - полков­
ник Борис Дрангов. Видяхме го в двора на скопскопо „кале“,
където току-що пристигнал от полка, търсех школната канцела­
рия да предам препроводителната записка за 16 войника от 8-и
приморски полк.
Защо сгреших при поздрава? Защото след иеколкогодишна
военна служба, за пръв път, вън от строя, аз чух военен начал­
ник да поздравява гласпо долен чин. За мене този поздрав беше
цяло откровение. Разбрах, че военния поздрав не се състои в
маш иналното вдигане на ръката, а в израза на взаимна почит и
пожелание за здраве и бодрост. Изобщо, още при първия досег
с полковник Дрангов ние почувствахме, че под неговото ръко­
водство, ние, скопските школници, ще станем това, което той
ще поиска да направи. А задачата му беше безспорно трудна.
Никоя школа за запасни офицери не е представлявала такава мо­
зайка, като скопската. В нея бяха повикани всички долни чинове
със средно и висше образование от всички части на всички р о ­
дове оръжие от българската армия - от фронта и тила. О т този
разноцветен сбор от хора, за три м есеца, полковник Дрангов
трябваш е да направи годни пехотни взводни командири. И ги
направи.

56
 Разковничето му беше, че той не губи време да ни учи на
военна техника, а да направи годни бойци-водачи на 50 войника.
За да постигне това, той всекидневно, като с грамаден чук, ни
набиваше в съзнанието три основни идеи.
Първата: На война се отива, за да се мре! Добър взводен ко­
мандир ще бъде този, който не се бои от смъртта. През време
на военни действия полковник Дрангов не признаваше друг поз­
драв освен: - „Да се мре трябва, братко!“ И обичаше, да му се
отговаря: - „Трябва да се мре, г. полковник!“ За да ни примири
с идеята за смъртта, той често повтаряше: „Две смърти няма,
без една не може!“ Това беше девиза на Скопската школа.
Втората: Войникът в боя гледа какво прави началника му.
Храбър началник - лъвове войници. Цялото му учение за такти­
ката на взводния командир в боя се свеждаше в следните нас­
тавления: „Преди да вдигнеш войниците в атака, прекръсти се
и накарай войниците да се прекръстят. Покажи им целта, която
трябва да заем ат и завърши: войници, който отстъпи, аз ще го
застрелям, ако аз отстъпя, вие ме застреляйте“ .
Третата: Храбро се бият само здрави и нахранени войници.
„Има хлебчета, има м омчета!“, „Гладиа мечка хоро ие играе!“
В тези две пословици се заключаваше лекцията по интендантс­
тво. След 20 години никой скопски школник не ги е забравил.
Учението му по военна хигиена се състоеше в една пословица
и един съвет: „Г... глава затрива“ , казваше Дрангов, за да за­
помним, че масовата болест, холерата, е последствие на непред­
пазливо хранене и пиене. При установяване на лагер, първата
длъжност на началника е да определи отходните места, защото,
добавяше той: Българинът само на небето не е с ..., понеже не
е могъл да се качи там.
Сърдечен в отношенията си с школниците, полковник Дрангов
мразеше глезотията, която наричаше „Амикошонство“. Пред него
не се стоеше с отпуснат крак, даже когато от терасата на скопско-
то кале се наслаждавахме на величествения Люботрън.
Да сс изкачат школниците па Люботрън бе единствената за­
повед на началника на Скопската школа, която не можа да се
изпълни. За подготовката на похода бяха натоварени трима

57
офицери, които след като направили всички проучвания на са­
мите места, докладвали на полковник Дрангов, че е невъзможно
една войскова част от 600 души в походно снаряженис да се из­
качи на Люботрън. - „Защото е невъзможно, затова ще се изка­
чим“, бил отговорът му. Обявяването на войната с Румъния и
решителните сражения при Битоля и Каймакчалан, септември
1916 година, попречиха да направим „невъзможното“ . Армията
имаше нужда от взводни командири, а ние бяхме вече готови...
да мрем! Защото за техническа подготовка в тия три месеца, при
непоносимите Скопски горещини и местната треска папатация
и дума не можеше да става. Но, казваше полковник Дрангов с
думите на народния поет:

Що значи на Крьозо, на Крупа сечивата

Без жар в гърди, без идеал в душата
Б ез волята да победиш в боят?

А той, водачът, военният учител имаше неизчерпаема жар, ко­

ято бликаше като огнени искри от сините му очи: той таеше в дъл­
бините на своята чиста войнишка душа идеалът за свободата на
двойната си РОдина; неговата воля да победим беше несъ круши -
ма. Всички тези военни добродетели той ги насади в своите въз­
питаници до такава степен, че когато трябваше да се определят 20
души за попълване на маршовите полкове и интендантските части,
никой не пожела да приеме, а трябваше да тегли жребий. Мнозина
се отказаха и от падналата им се по жребий, служба в тила.
. Десетина месеца по-късно, края на май 1917 г., оздравял след
раняването ми, пътувам за честта си на позиция 1428. На гара
Велес срещам траурно военно шествие .Смразен от изненада и
скръб научавам, че командира иа 9 пехотен полк, полковник
Дрангов, е убит и тялото му се пренася в.родното Скопие. Било
угодно Богу да нареди, щото старшия па Скопския випуск да
целуне от името на всички свои другари студеното чело на тех­
ния лю бим и незабравим началник. Неговата памет ще бъде веч­
на в сърцата на Скопскитс школници.
в. „Скопска школа“, брой единствен, 2 май 19 4 1 г.

58
 ПЕТЪР ДЪРВИНГОБ

ЗА Л И Ч Н О С Т Т А НА П О К О Й Н И Я
П О Л К О В Н И К ДРАН ГО В

Долното писмо от г. Петър Дървингов получихме преди два

месеца, когато погрешно сметнахме, че е безпредметно обна­
родването му. Сега обаче намираме за уместно то да види бял
свят, по случай годишнината от смъртта иа Дрангов. Ето го, как­
то е написано и подчертавано от самия автор:
„През време на дългото ми отсъствие от София се е създала
мълва от известен кръг, че ще пиша труд върху падналия па бой­
ното поле за родината полковник Борис Дрангов —с намерение да
омаловажа неговата нравствена ценност и да понижа неговото мяс­
то в пантеона на героите и великите синове на България.
Заявявам, че подобна долна мисъл никога не ми е минавала
през ума и че помишления от подобен род могат да ми бъдат
приписвани само от лица без скрупули и без чувство на отговор­
ност. Борис Дрангов беше човек с гранитен морал, българин с
неугасимо родолюбие, офицер с бляскави и редки дарования,
войсководец с несравнима сърцевина и психологическа мощ и
храбрец, достоен да заеме най-видно място сред героите във вой­
ните и борбите за обединение на българския народ.
Истински апостол във военното поприще, Борис Дрангов не
един път понесе страдания за идеите и схващанията си, не един
път отби стрелите на завистта и злобата и не един път прости на
противниците си и именно като апостол, верен на своята мисия,
той обаче не отби чашата, на смъртта, а при пълно съзнание по­
ложи своя живот в жертвеника за свободата и по-доброто бъдеще
на родината.
В този дух през 1927 г. държах реч в църквата „Св. София“
по случай десет години от смъртта му, в този дух съм се изказвал
винаги, когато е ставало дума за него и на това си убеждение

59
оставам с ясно съзнание, че никакво попълзновение, от който и
да било не е в състояние да намали на косъм почтителния ми
възторг от Борис Дрангов, воин станал вече легендарен в съзна­
нието на поколенията“ .
в. „Зора“, бр. 5985/1927 г.

60
 ген.-лейтенант ТЕОДОСИЙ ДАСКАЛОВ

П О Л К О В Н И К Д РА Н ГО В

Това бе един предан син на страната си, един войник, отдаден

всецяло на своите служби, един водач, в пълния смисъл на дум а­
та. Неговото верую, неговото слово и дълг бяха едно - служба
на Родината. Неговата цел в живота и неговия край бяха едно -
саможертва пред олтара на Отечеството. Сам въодушевен вой­
ник, полковник Дрангов направи своите подчинени въодушевени
водачи, готови да водят борбата за обединението с ентусиазъм
и да излязат от нея с чест. Ето защо, те отиват днес да се покло­
нят на неговия гроб с благоговение и признателност.
Да ги придружим в това им поклонение с нашата мисъл и с
нашето решение да се вслушаме в съветите на полк. Дрангов за
да бъдем винаги добри войници; да следваме неговия пример, за
да станем добри водачи, да вървим по неговия път, който ще ни
отведе към славата и безсмъртието.
в. „Скопска школа", брой единствен, 2 ноември 1941 г.

61
 о.з. поручик АСЕН ДРАГН ЕВ

„Д А И ЗП Ъ Л Н И М ДУ М И ЗА ВЕТН И - НА СМ ЪРТ,
БРА ТКО , Н А С М Ъ РТ Д А В Ъ Р В И М !“

...Август 1916 год.

Нашият началник на школата, легендарният полковник Дран­
гов, беше от онези мощни натури, които привличат и ... на всеки,
който го е по:шавал и който е имал щастието да служи при него.
Той привличаше със своето добродушие, със своята бликаща чо­
вечност и правдива душа, със своето кристално сърце, туптящо
винаги за щастисто на близкия, със своите сини, като ведрото
небе очи, вперени със соколов поглед срещу вас и сами издаващи
един характер на мощ и величие; със своята красива и повдигаща
най-заспалото сърце реч... Дранговата реч, Дранговото слово.
Слово, изпълнено с вдъхновение и красота, изпъстрено с афориз­
ми, философски начала, допадащи на български пословици, не-
увяхнали през вековете истини, знаменити примери от история­
та. Слово, богато, сочно, наниз от знания и художествени форми,
м узика... След като преминахме в бой и изнурителни походи пъ­
тя П левен -Ч и п р о вц и -В р ац а-Г л ава-Н и ш -Л еск о в ец -Л еб ан е-
Редкоцер-П рш ципа-Ф ерзович-К очени-С копие-В елес-Бабуна
—Прилеп, ние бяхме повикани в Скопие на служба в „Дранговата
школа за з.оф.“ Никога няма да се заличи от паметта ми първата
Дрангова реч пред нас, току-що дошлите от южния фронт школ­
ници... Сърдечен привет с пламенно слово... Напомня ни вър­
ховния момент за страната, заплашена от всички страни от вра­
гове... „Пред родината и нейния измъчен лик стоите вие, сино-
ветс й юначни и тя чака от вас подвизи велики“ ... Нашият живот
е нищо - живота на България е всичко... Ако няма в човека го­
товност да сс пожертвува за близкия, гой нс оправдава това бла-
городно име - човек... Ч о в е к -т о в а звучи гордо имощ но, когато
се откъсне от животинското... „Бъдете възторжени идеалисти,
смели до безумие, влюбени в България до ф анатизъм ...“

62
 Всички слушахме и поглъщахме жадно всяка Д рангова дума,
забравили умората от пътя, несгодите на ф ронта... А той гово­
реш е на една среда от младежи с висше и средно образова­
ние. Сред нас бяха инженери, юристи, архитекти, лекари, худож­
ници - хора, които после достигнаха до най-висши стъпала в
нашия общ ествен и духовен живот... След това напътствено
слово ние обикнахме началника си с онази чиста лю бов, която
давахме само на своята майка и служихме при него във върхов­
ните дни тогава с преданост. Ние, младя интелигентни синове
на страната, излезли из народните недра, изпълнени с идеали­
зъм и копнеж да видим своя народ свободен, честит и благоден-
ствуващ, видяхме в лицето на полковник Дрангов образеца на
народен и военен водач, вдъхновител на свобода и правда. Той
стана нашият кумир.
Какви хубави, свежи като благоухание цветя спомени се ни­
жат за тези незабравими дни, прекарани в Дранговата школа!
Колко скъпи са те сега, когато сме изкачили стълбищ ата на жи­
вота и хвърляме поглед назад със свалени шапки и мокри чела!
И Дранговйте нощни посещения в спалнята на школниците, оби­
каляйки с „дневалния“ всеки спящ войник, навеждайки се над
него като майка над своето чедо, за да чуе неговия д ъ х ... „Защо
този юнак диша така неспокойно! След като се събуди, попитай
го страдали от нещ о“ ... „Защо ие е завит този другар“ ... „П ро­
ветрявайте спалните, пазете ги чисти!“ Каква човечност, колко
грижи!
И нощните учения с Дрангов! Прегазването на Вардара, праз­
ненството в Любанци, където Дрангов водеше кръшното м аке­
донско хоро... И почивката през нощта сред старите гробове
край Скопие, където Дрангов ни развиваше хамлетовската фи­
лософия за ж ивота... Неговите проверки в кухните за войниш­
ката храна... Дрангов издигна до върховен принцип за победата
храната на войника. „П раш а раница не пази граница“ . Й днес не
са забравени онези грижи на Дрангов за войнишката храна „Има
Дрангов - има хляб, няма Дрангов - няма хляб“ . „Негово Вели­
чество Готвача - стълб на победата“, ди сочеше той. „Когато се
изпразни съда, храната е добре сготвена“.

63
 И нашите назначения за взводни командири с билет четата,
на които са написани знаменитите Дрангови начала. Няма да
забравя своето малко билетче, което ме прати на фронта на юг,
на което беше написано: „Върви на изстрел!“
Но наш ата раздяла с него на гара Скопие! Усилни, тежки дни.
Тъмни и злокобни облаци пад българското небе. Август 1916
година... Врагове от всички страни нападат родната земя. Ние
трябва да отидем и поемем командването на своите взводове!
На скопската, стара гара, на стария неприветлив площад пред
нея са събрани изпращачи и строени заминаващи школници, ве­
че офицерски кандидати...
Дрангов се качил на една стреха и говори с вдигната гордо
глава, с вдъхновено чело. Очите м у горят, устремени към нас,
в душ ата му бушува нещо неизразимо велико. Той преживяваше
както преживяват само големите натури величието на момента.
Пред словото на Дрангов всяко малодушие се изпарява като р о ­
сата от мощните слънчеви лъчи. Няма униние, няма подтиснати
сърца... С вълшебното си слово Дрангов повдигна горе главите.
Ние отидохме към фронтовете, които горяха от огън и желязо,
с окрилени сърца, с готовността за пожертване...

„Да изпълним думи заветни -

На смърт, братко, на смърт да вървим.“

Със знаменитите Ботеви думи Дрангов завърши своето сло­

во, след от стрехата разцелува юнаците си.
... К огато след няколко дни аз узнах в своята галерия на
фронта за геройската кончина на големия Военоначалник, не
можах да спра отронената от очите си сълза и тихо, със свито
сърце отправих прощални думи към своя велик началник „Лека
да ти е пръстта, доблестни началнико, незабравим народен во­
дачо! Ти изпълни „думите заветни!“
гара Враца
октомври 1941 г.

в. „Скопска школа“, бр. единствен, 2 ноември 1941 г.

64
 ДИМИТЪР В А СИЛЕВ

ПО ПЪТЯ НА ДРАНГОВ

Уважаеми Госпожи и Господа,

Тъй както службата в храма ни слага във връзка с божестве­
ното, събирания като днешното, да си спомнимс за един от го­
лемите български синове, ни слага в по-тясна връзка с духа на
вечната българска нация, която е живяла и ще живее чрез своите
мъртви чеда - нейни строители.
Имам голямата чест да извикам с няколко думи спомепа за
полковник Борис Дрангов, погребан на днешния ден в град Ско­
пие, точно преди 22 години, - едно име познато навсякъде, къде­
то има българи и се говори българска реч. Почти на всички ви е
известно, че Дрангов е разглеждан със слово и перо от началници
и общественици, от писатели и публицисти, от другари и подчи­
нени. Но той не е разглеждан от живущи в една малка уличка
носеща голямото име - нашата улица „Полковник Борис Дран­
гов“ .
Трябва да призная, че и аз имам известна вина в присвояване­
то па това славно име за нашата улица, в която живеят само офи­
цери, млади и стари. Някога те всички единодушно одобриха
идеята да се назове улицата ни на дрангово име и от тогава се
чувстват горди със своя патрон, като завещават същото това от­
ношение на своите деца, които неусетно възмъжаха вече иа ули­
ца Дрангов:
Вън от тази следсмъртиа връзка с Дрангов, лично познавах
покойника. И без да съм обаян от неговата личност, естествено
е да чувствувам дълг към паметта на този забележителен бълга­
рин - умрял за Родината.
Нека кажа тук, че колкото да се отнасям критически към хо­
рата и фактите, да се сдържам в оценките си и да отбягвам попа­
дането под влияние на един или друг авторитет - Дрангов ме

65
лени с невидимите сили, които излъчваше неговата личност. И
отдавна съм негов съзнателен почитател.
Предложението да говоря на днешното възпоминателно съб­
рание приех обаче след известно колебание. Защото да се говори
за един Борис Дрангов се искат много повече сили от тези, които
притежавам, вън от това, че преди мен са вземали думата хора,
които с повече замах и чувство са осветлявали делото на полков­
ник Дрангов.
За да се реша да заема това място ми повлия мисълта, че може
да не бъда разбран и да се помисли, че дезертирам от изпълне­
нието на един дълг. Съблазни ме едно желание, да платя данък
към една свещена памет, като послужа на схващането че е по­
лезно за обществото и нас лично - да изразяваме публична почит
към лицата, които ни превъзхождат при изпълнение на нашия
общ граждански и съвместен дълг, а да порицаваме само онези,
които лично ние превъзхождаме и то не въз основа на преценка
в нашето съзнание, а след уговаряне това чрез публично разг­
леждане делата ни.
Ще скицирам преди всичко главните външни линии съставя­
щи биографията на полковник Дрангов.
Той бе роден в Скопие в 1872 г., следвал в Соф. гимназия до
1891 г., Скопското педагогическо училище, свърши военното на
Н.В. училище през 1894 г., а от 1-ви януари 1895 г. бе офицер до
своята см ърт в края на май 1917 г. Умря на 45 години.
Дрангов служи в 3 и 2 конен полк, участвува в Илинденското
въстание, а през 1904 г. отиде да следва военна академия в Русия.
След завръщането си стажува в 4 арт. и 6 пехот. Търновски полк
и командва ескадрон в 10-ти полк.
Преди започване на Балканската война Дрангов бе препода­
вател и ротен командир във Военното училище. СамаГа война
прекара като началник-щаба на 1-ва бригада от Соф. дивизия.
След войната служи в 21 и 32 пехот. полкове, а при обявяване на
мобилизацията на Световната война, формира 5-и Македонски
полк и го поведе към Вардар, Дойранското езеро и Беласица.

66
 От май 1916 г. до септември с.г. Дрангов бе началник на Шко­
лата за зап. офицери в Скопие, а след това - началник-щаб на
Софийската дивизия, с която взе участие в Добруджа. От 18-ти
март 1918 г. до смъртта си той командува 9-ти Пловдивски полк.
За 22,5 години Дрангов прослужи в 5 пехотни, 3 конни, 1 арти-
лер. полк, 3 щаба и 2 военни учебни заведения, като бе командир
на 3 отделни части. Дрангов бе между малкото наградени с Во­
енния орден „За храброст“ Ш-та степен 2 класа. Той бе автор на
5 военно-педагогически ръководства и на много статии по воен­
ни въпроси.
Народният инстинкт посочи много рано изключителното ве­
личие на Раковски, Левски и Ботев. Около техните имена, главно
съвременниците им са водили много борби. Но, интересно е, че
тези народни великани все повече израстват в съзнанието ни, за­
щото нашите историци, като обхванаха в дълбочина делото и
характера им, мотивираха научно всичките предпочитания на на­
родния инстинкт, макар да сс срещ ат отделни отрицатели и ссга.
По подобен начин се наложи вече и култа към личността на
полковник Борис Дрангов.
Не бих искал да се допуска, че нареждам този предостоен офи­
цер до народните великани, чието дело се развиваше в много по-
широки рамки. Попрището на Дрангов бе далеч по-скромно, но
все пак той се очерта като изключителен дух и деец —голям в
своята среда.
Полковник Дрангов достигна да бъде полкови командир в чин
подполковник —едно сравнително скромно положение във воен­
ната йерархия във време на война, но една особено важна длъж­
ност, защото полкът е най-голямата войскова група, свързана
чрез свой особен, собствен и интимен живот. Бих казал, че пол­
ковете са последната групировка във войската, където личността
на отделния човек се забелязва; по-големите единици боравят
само с части и се споменават само с имената на началниците и
за удобство и за краткост.
В наш ата войска от 60 години е имало 1000 българи, които са
били полкови командири и поне 200 от тях във военно време.

67
 Малцина не са отговаряли на своето назначение, но само на де-
сстици, имената се споменават подчертано, а за единици от тях
сс прави нещо видимо, което да свидетелствува за особено от­
ношение. За полковник Борид. Дрангов е направено най-много.
Защо?
Преклонението пред живота и делото на полковник Борис
Дрангов не е изкуствено създадено - то се образува естествено,
духовният, му образ плени общо съзнанието народолюбците, а
не бяха малко и онези, които лично го познаваха. И постепенно
в техните души изгря ореола, който окръжава името му. Народ­
ният инстинкт долови тази висока преценка, като правилна и по­
лезна за бъдещето на нацията и така Дрангов бе понесен, високо
издигнат над толкова други, за да пребъде винаги пример на под­
ражание и гордост.
Дрангов е скъп на българското сърце, защото имаше лични
качества и прояви, които правеха неотразимо силно впечатле­
ние. Той бс воин-поет; тръбеше няколко прости, но особено важ­
ни истини за войната. Той бс строен и пъргав, той бе учен и пи­
сател, той говореше без заобикалки, долавяше струните на чо­
вешката душа; той будеше големи надежди и тъкмо когато тръг­
ваше нагоре, след доста преодолени мъчнотии долу, той си отиде
твърде млад!
Всичко това, особено преждевременната му смърт, наклониха
везните на предпочитанието към него. Народът е като майка, той
жали за изгубените чеда, като да забравя на вид, живите си чеда.
Тази привидност се наблюдава и тук н аз съм длъжен да под­
чертая, че славата и името на полковник Дрангов, ако и д а блести
силно, те пс засенчват, не намаляват заслугите и достойнствата
на онези, които равни нему по длъжност и изпълнявайки достой­
но длъжностите си завещаха примери на доблест, на грижливи
командири-бащи, на началници с почин, на офицери със самопо-
жертвуване, на родолюбци до саможертва.
Какво учеше Дрангов?
Никой нс знае Дрангов да се е занимавал публично с големи
лоенпо-политически въпроси или такива, засягащи стратегията.

68
Това говори не само за неговата скромност, но и за неговата
склонност към особено важното дело на възпитанието вън войс­
ката. Той знаеше, че България ще даде няколко големи пълково-
дец“, но че там трябва да се подготвят войски, годни да постиг­
нат поставените им цели с цената иа саможертвата.
Правилно и рано Дрангов почувствува, че главната цел на во­
енното възпитание е войнът-гражданин да се убеди, че с обрече­
на кървава жертва за благото на Родината, че той трябва да сс
отрече от себе сй, че трябва да усвои изцяло добродетелта - са­
моотверженост.
Това е същността на неговото учение, което той развиваше
във всички посоки, за да примири душите със смъртта, да склони
волята за усилия към нравствено и физическо съвършенство, за
да може да понася опасностите, усилията и страданията.
Дрангов повтаряш е открито: няма морал вън от родината,
следователно всички средства са позволени, щом се отнася да
победи врага и да възтържествува родината. Всичко друго е са-
мозалъгване. Да, защото съхранението на нацията е върховен
закон, а това запазване се осигурява само чрез готовност за вой-
на-борба за живот и смърт.
Изобщо Дрангов изясняваше природата на войната и нейните
средства, както и необходимите качества на боеца-граждании и
с къси, ясни и изразителни мисли ги предаваше и повтаряше без
умора, за да се внедрят в душите.
Така Дрангов, опиращ се здраво на авторитета на Суворов,
Скобелев и Драгомиров, на Ардаи дьо Пик и Клаузевиц, които
познаваше отлично, изтъкваше винаги преобладаващото значе­
ние на духа за победата и работеше за неговото създаване и под­
държане.
Дрангов искаше офицерът да бъде военен монах, да живее
спартански, да забрави личността си в името на общото дело.
Той искашс от него да убие в себе си желанието да живее и да
благоденствува и настояваше да завладява сърцата на подчине­
ните си, като им дава напълно своето.

69
 Голямото дело на Дрангов, като проповедник на здрави нача­
ла за създаване на годни бойци и малки началници, е не толкова
в проповядваните начала, които не са нови, колкото във формата
на изказването, убедителността, вярата в говоренето, голямата
заразителност, която те имаха, резултатите които дадоха!
Доста приспа™ върху лаврите на 1885 г. Дрангов бе един не­
обходим будител да напомни, че нова война иде, че трябва да
удесеторим сили и главно да се подготвим да умрем за Б ълга­
рия.
Неговият глас прозвуча особено остро, високо и нашироко,
след 1913 г.
Дрангов бе изложен на много неприятности, но затова днес
можем да кажем: той изпълни дълга ся тогава, както никой друг,
заслугата му с историческа!
Мисля, че е добре да напомня няколко мнения за Дрангов, оха­
рактеризиращи неговото дело, неговото влияние и обясняващи
очарованието му.
Те очертават и отношението, което ние и идващите след нас
трябва да имаме към идеите, на които Дрангов служи и за които
умря. Мисля, че така ще бъде по-убедителен. Ще започна с мне­
нието на един от първите ни пълководци, който винаги е ценил,
пазил и издигал Дрангов:
„Дрангов безогледно атакуваше бездушната и мъртвешка ру­
тина във военното дело, похабявана от кухи формалности. Това
и превъзходните му качества, рязко го отличаваха от посредст­
вените военни професионалисти, които естествено не можеха да
бъдат много дружелюбни към него. Със своята несъкрушима
душевна сила Дрангов бравираше смъртта и с това насаждаше в
съзнанието па подчинените си плодоносен кураж.
Загубата на Дрангов е извънредна; ценя я с редките му качес­
тва на силен дух и необикновен сърцеведец.“
Известен с един покоен председател на Народното събрание,
виден политически и обществен деятел, всеобщо уважаван чо­
век, чийто думи бяха скъпи, но тежки като олово —той много
премисляше преди да каже нещо. Той бе казал на д-р Шулев, наз­

70
 начен в Македонската дивизия през 1915 г.: „Гледай да идеш в
5-и пех. макед. полк, там комаидир е най-добрият офицер.“
Един от първите ни писатели, сега покойник, писа за Дрангов
и го нарече „Велика жертва“. Той обясни защо Дрангов нарича­
ше войниците си само „юнаци“ и каза: един милион българи,
живущи в Родопите, наричат в своя епос и жива реч „юнак“ -
узрелият за живота и за подвиг младеж, а не —момък или ерген.
Това разбиране бе взел Дрангов по пепелта на вековете в душата
на народа и чрез своя език го бе превърнал на буден зов, с който
сгряваше сърцата и водеше по свещения път на саможертвата -
силни и слаби. Този велик Скопянин бе воин-поет!
Един от нашите най-добри журналисти писа: „Дрангов изпък­
ва с моралния лик на високо издигнат и уравновесен дух, в който
горещ ото родолюбие е достигнало пределите на религиозния
култ, а себеотрицанието е оформило от съвременен българин —
един истински спартанец. Един характер, оформен от ясни, алт-
руистични идеи, почти съвършен образ на предания другар, вер­
ния съпруг, любящия баща, рицаря на слабите, талантливия пи­
сател, бореца срещу неправди, съвестен и безкористен служител
на Родината, грижливия командир, храбрия и безтрепетен воено-
началник, личност обладаваща в пълнота гражданските, военни
и човешки добродетели.“
С Дрангов служиха по-стари от него - негови началници. От
дъното на душата на един доблестен воин, още приживе се изт­
ръгна: „желая да доживея дни да служа в армия, командвана от
моя подчинен Д ран гов“. И мето на този издигнат, чрез тази
скромност и искреност, е полковник Пею Банов, командир на
бригада в 11 Макед. дивизия.
На драго сърце и предано се подчиниха на полк. Дрангов не­
гови съвипускници - известни с големи качества воини и граж ­
дани. Знаменателно е, че някои от тях са в комитета за увекове-
чаване паметта на Дрангов. Това говори много при нашата дейс­
твителност.
Старши офицер, с няколко години по-млад от Дрангов, неп­
рекъснато служил в строя, не може да не се вълнува в очакване

71
 на среща с Дрангов, в началото на съвместна служба. „С трепет
очаквахме идването му. Той предварително беше пленил и оча­
ровал сърцата ни. Някакъв светъл образ, някаква тайнствена си­
ла ни вълнуваше и радваше. Да, Дрангов се наричаше човекът-
ду-х.“
Школник на Дрангов пише: „Той ни даваше без мярка всичко,
което имаше, можеше, зпаеше, с пламенно слово и личен при­
мер. Душите ни подпалени от неговата, се възземаха към висо­
кия идеал на себеотрицанието и ние ставахме по-млади братя на
Дрангов и сигурни обречени жертви пред олтара на Родината.“
Негов бивш юнкер казва: „Дрангов бе извор на вдъхновение,
сила и любов. Той бе слънце, което пръскаше лъчи на възвишени
истини, които сгряваха сърцата и издигаха душите. Още прижи­
ве името му бе една голяма идея, която вълнуваше и въплъща­
ваше всички честни и благородни стремежи.“
Един друг Дрангов ученик, днес висш началник във войската,
в една своя статия за Дрангов пише: „Той притежаваше нещо
повече от мнозина други честни и доблестни свои другари: това
беше съчетание на идеализма с ненадминат възвишен дух и не­
оспорим Божи дар да властва над съзнанието, да владее сърцата
и то единствено чрез блясъка на своите дела, силата на личния
си пример и вдъхновено огнено слово.
И всички ония, които бяха с честна и правдива мисъл му от­
даваха заслужен дан на признателност и почит и се стремяха да
следват неговия път. Така той увличаше в ревностна служба на
делото не само подчинените, но всички, които имаха пряк или
косвен допир с него,“
Духът на Дрангов бе превъплъщение на духа на великаните,
творили историята иа България.
Познавах и ценях мнението на Дранговия другар зап. полков­
ник Петър Дървингов, един от най-плодовитите и вдълбочаващи
се наши военни писатели. При обработване на моята сказка не
успях да нам еря неговата реч но случай 1О-годишнината от
см ъртта на Дрангов и бях твърде недоволен, че не мога да ни
цитирам нещо от неговите мисли. Но случая ме спаси от това

72
 неприятно положение. В днешния брой на в. „Зора“ той пише,
между другото:
„Борис Дрангов беше човек с гранитен морал, българин с не-
угасимо родолюбие, офицер с бляскави и редки дарования, войс-
коведец с несравнима сърцевина и психологическа мощ и храб­
рец, достоен да заеме най-видпо място срсд героите във войните
и борбите за обединение на българският народ.
Истински апостол във военното поприще, Борис Дрангов не
един път понесе страданията за идеите и схващанията си, не един
път отби стрелите на завистта и злобата и не един път прости на
противниците си и именно като апостол, верен на своята мисия,
той обаче, не отби чашата, а при пълно съзнание положи своя
живот в жертвеника на свободата и по-доброто бъдеще на роди­
ната.“
За да се разбере още по-добре Дрангов, трябва да се спрем на
разбиранията му за началника и как сам сс проявяваше. Той вяр­
ваше, че не мойсе да бъде добър командващ онзи офицер, който
сам, по пътя на дълбоко размишление не е дошъл до убеждени­
ето за правилността на началата на командването или поне да ги
провери. Дрангов премина по този път и като се вживя в началата
на Драгомиров и Суворов ги пресъздаде иа българска почва, за
да учи бъдещите началници.
Той знаеше твърдо, чс да командваш, значи да управляваш и
да предвиждаш. Неуморно работи върху себе си да развива еле­
ментите на командването: интелигентност, характер и особено
преданост на дълга. Той разбираше своя дълг на офицер, като
дело на човещина, морал и законност, а пред дълга се чувству-
ваш всякога равен със своите подчинени.
Дрангов сам тежеше със свита лични качества, но той не заб­
равяше, че дълга на началника е да доведе до идеално сътрудни­
чество усилията на всички свои подчинени, без което няма успех.
И той знаеше да възбужда елементите на мъжество.
Дрангов знаеше още, чс командването се упражнява най-по-
лезмо не със силата на принудата, а чрез осигуряване на едно

73
 нормално функциониране на войсковата част като жив органи­
зъм.
Той отбягваше с всички сили да бъде груб и пренебрежителен,
да търси популярност за сметка на дълга и винаги поемаше от­
говорност за делата на подчинените си. Дрангов беше строг без
злоба, наказваше, за да отстрани дефекта, който пречи на орга­
низма да действува правилно и точно. С една дума, Дрангов ус­
пяваше да бъде винаги не само формален, но пълен нравствен
началник на своята част.
Много народи с далече по-дълга история, не излъчват така
скоро личности като Дрангов. И за нас е щастие, че той се яви
между нас, за да ни завещае вечен пример, на който българските
млади офицери ще подражават с увлечение. Те щс устояват и
разпространяват неговите мисли и така ще готвят себе си и вой­
ниците си за свещения час. Нека по техния път не ги смущава
нищо, защото във времето когато хората са увлечени от жажда
за удоволствия, прояви като тези на Дрангов изглеждат дори
странни, но нали всички виждаме, че войната дебне? И когато тя
дойде в неуречен час, ще са ни нужни Дранговци, чиличени м ъ ­
же, началници-титани и войници самоотречени от живота.
Ако уподобим Дрангов на голямо плодно дърво, ще кажем, че
корена му бе при Вардар, той се разви, цъфтя в България, Тра­
кия, Добруджа и Македония, узрелите плодове паднаха край Чер­
на, а семената разнесени от вятъра из милиони български души.
Никой никога и с нищо не успя да намали ореола, който бъл­
гарският народ създаде около неговия образ, не само защото на­
родния глас е израз на волята на провидението, но защото ореола
е напълно заслужен.
Борис Дрангов е име, което се смесва с легендата, толкова
силно е очарованието му като апостол на саможертвата за роди­
ната, дал живота си за България. Името на Борис Дрангов се
обезсмърти, защото той олицетвори искреното родолюбие, из­
разено в проява на доблест в думи и смърт - на дело.
Ако бихме искали да видим Дрангов, отразяващ един свещен
за българина образ, ми се струва, че по поглед и физическа пър-

74
гавина, по настойчивост и прямота, по фанатизъм и енергия, по
честност и безкористност, по себеотрицание и край - той ни на­
помня Левски. Да, Левски на едно друго поле, Левски в по-малък
размер, Левски - в мундир.
Поклон пред святата памет на Борис Дрангов - готов идеал
на българския офицер, образец на родолюбив българин, останал
верен до смъртта си на своите идеи за саможертва за родината.
Честита ще е България, ако българските воин могат с чисто
сърце да кажат за повече свои началници онова, което казва за
Дрангов един негов подчинен:
„За нас той беше светец, висше въплъщение на всяка правда
и истина, една велика душа - неустрашима и силна като см ърт­
та.“
Дрангов отмина, но неговият огнен дух извърши своето дело,
като ошюди много души. Той умря, но Дранговци ще живеят
през вековете, за да живее преуспяваща и Родината.
Българските майки ще С 7.умеят да възпитат повече чеда, ко­
ито да помнят Дрангов и да следват неговия свещен път!
Сестри и братя българи! Да помним Дрангов, значи, да не заб­
равяме своя върховен;дълг към разкъсаната Родина.

ПРИМЕРЪТ НА ПОЛК. БОРИС ДРАНГОВ

Българският народ, в своето съществувание от освобождени­

ето до днес, води много и кръвопролитни войни, за да осъществи
своя съкровен национален идеал - своето обединение. Примери­
те на проявена храброст, на геройство, стигащо до себеотрица­
ние и на безгранично родолюбие, проявени от достойни чеда на
българския народ през войните, блестят и днес като пътеводни
звезди в тежките времена, които изживяваме и вдъхват кураж и
надежда за по-добри дни —дни на възтържествувалата правда.
Една от най-ярките звезди на българския исторически небос­
клон е тази, която ни сочи делото - живот и смърт на полковник
Борис Дрангов - големия военоначалник, сърцевсдеца-учител,

75
възторжения поет и философ, родолюбецът и героя. Споменът
за неговия светъл образ се откроява от година на година все по-
ясно и величаво в съзнанието на неговите почитатели и възсиява
необозримо в дни като днешните, когато българският народ от­
ново е напънал всичките си духовни и физически сили, за да за­
пази своята национална независимост.
Честването 25-годишнината от основаването на Скопската
школа за запасни офицери, е преди всичко честване паметта и
славното дело на нейния началник, незабравимия полковник Б о ­
рис Дрангов. Словата, които той отправяше към своите войници,
напътствията и бащинските наставнически грижи към своите
школници и юнкери, неговите статии, с които будеше българс­
ката военна мисъл, благородните му - строги, но човешки отно­
шения с началници и подчинени, най-после неговото безпример-
но геройство и смъртта му при завоя на Черна, са дела, които
въпреки изминатия четвърт век остават неизлечими следи.
Живите още спомени за подвига на големия военоначалник и
любовта, която запазиха в сърцата си за него, неговите войници,
школници, юнкери, началници и подчинени, с всяка измината го­
дина все повече и повече му придават ореола на легендарност и
го нареждат в реда на най-славните имена, за които българската
история говори и ще товори докато съществува славният бъл­
гарски народ, който знае да цени своите първи синове по дос­
тойнство.
Днес в ръцете на българския народ е поставена отново съдба­
та на България. Тази съдба трябва да изковем задружно с труд,
геройство, себеотрицание и саможертва, без да се спираме пред
никакви пречки. Примерът на Дрангов, който живя и умря ге­
ройски за славата на целокупна и обединена България, нека бъде
нашият залог за постигане на крайния успех.
в. „Скопска школа“, брой единствен, 2 ноември 1941 г.

76
 о.а. полковник ГЕОРГИ ИЛЧЕВ

ЕДНО ИМЕ, ЕДНА ВЯРА* ЕДИН ПРИМЕР, ЕДИН ЗАВЕТ

„Бъди възторжен идеалист, смел до безумство,

влюбен, в България до Фанатизъм честен до само-
пожертвуване!“
Б орисД рангов

Сега, когато цяла обединена Велика България изживява дни

на възторг и велика радост, поради това, че гениалният Водач на
великият героичен германски народ Адолф Хитлер - геният и
героят на германския национален дух, подпомогнат от великият
италиански водач Бенито Мусолини и от нашият мъдър, високо-
политичен и храбър Цар - Негово Величество Борис III, които
туриха край на нетърпимите народни болки, - сега, когато в Ско­
пие се чества 25-годишнината на една именита военна школа, на
един храм на възвишени военни добродетели, на един буен раз­
садник, който преди 25 години излъчи беззаветни и безкористни
носители на върховния дълг, - сега, когато тези достойни избра­
ници ще честват своята четвърт вековна честна служба на Цар и
Родина, - нека отдадем скромна почит на първия жрец на този
храм, на този който даде сърцето и името си на храма и своите
крилати ученици, - нека дадем ден на българина-рицар Борис
Дрангов, на този велик български син, който с вяра и любов
страда и умря за свещената правда и свобода на своя народ.
Великият българин полковник Борис Дрангов, трябва да го
оставим на поколенията и примерът му умри, но победи да уве­
ковечим.
•Ето вече 24 години откак неговият светъл образ стои в храма
на безсмъртниците иа майка България. Днес българската мла­
деж му подражава и от неговия пример се възпитава. Защото,
неговият живот беше подвиг на възторжен идеализъм, на фана-

77
тична любов към Бога и Царя, към Отечеството и неговите бран­
ници и към българските идеали.
Този светъл образ и този негов подвиг, трябва да увековечим
с величествен паметник - в Скопие и с бюст в София.
Дрангов беше висша, сложна морална личност - недостижима
духовна сила, притежаващ всички човешки, обществени и воен­
ни добродетел, достигащи до висотата на идеала... Дрангов -
това е една светла рожба на нацията ни.
Син на китното и омайно Скопие; отрасъл през епохата на
революцнонно-борческаМакедония, тогава, когато Скопие беше
първо в борбата за национално обособяване, а Дранговци - в
първите редове на скопяни; напоен с песните на Вазов и Ботев;
възпитан във Военното на Н.В. училище в строга и сурова военна
дисциплина; добил познанията за същ ината на войната, на воен­
ното изкуство и наука от старите наши големи именити военни
майстори: генералите Иванов, Кутинчев, Ковачев, Ботев, Хесап-
чиев, Жеков и др. - той, през 1895 г. е вече вдъхновен, ентусиа­
зиран и буен млад кавалерийски офицер - поет, със здраво офор­
мен душевен идеал: борба до см ърт срещу тираните на робува­
щия роден край! И Дрангов, копнее за свободата на Македония
и търси борбата.

„Македонио, ако те забравя

Езикът ми да онемей
А на душ ата ми лукава,
Проклятие, вечно да тегн ей !...“

„О, блажен е който знае

В бой живота си да сложи.
Свойта кръв за роден край,
Да пролее, който може!“

И по примера на Христо Ботев, той е бунтовник. Той пише

прощално писмо до своята невеста и с песен влиза в редовете на
Илинденското въстание:

78
 „Напред сега с чувства и мисли!
Последна делба да делим!
Да изпълним дума заветна!
На смърт, братя, на смърт да вървим!

Дрангов напуска армията и става комита. Бие се храбро с ас-

кера, начело с 120 четника на планината Плавица, над Кратово.
Дрангов, отново е в армията. Постъпва и завършва бляскаво
Военната академия на генералния щаб в Петроград, като се връ­
ща с два кумира в сърцето си.
Суворов - героят на личния пример и Драгомиров - идеоло­
гът на военното сърцеведепие.
Младият академик Дрангов почва да проповядва с ентусиазъм
за свещения дълг на българина, за Цар и род, за българските
идеали. Той е сеяч на висши граждански и военни добродетели.
И неговото велико, прекрасно и отзивчиво лудо сърце винаги
бе следвано от сърцата на възторжената буйна младеж.
С жив пример, той хвърли Суворовекото животворпо семе:
обучение, ред, чистота, здраве, спретнатост, бодрост, юначест-
во, победа, слава, слава, слава!
Той е на стажове в строя. Живее с живота на войниците - по
спартански - сурово и с личния си пример фанатично ги подгот­
вяше да умеят леко да мрат.
А това той лесно постигаше - с обич.
Обичта му беше всесилна, заразителна - от сърце. Той казваше:
любовта е основа на послушността - сърце подир сърце върви!
Дрангов става посредник на родните идеали и от военната ка­
тедра, Той с лектор по тактика и военна история и с живо, мощно,
разбираемо, вдъхновено и огнено слово, с пламъкът на обичта
към Родината, като слънцето в живота, той оживяваше военната
наука и принципите на военното изкуство:
„Помни, че си обречена кървава жертва за благото на Роди­
ната!“;
„Отречи се от себе си!“ ;
„Помни и учи тази всемощна добродетел - самоотвержеността!“;

79
 „Прани са силните.“ „Живеят достойните, господстват побе­
дителите“ ;
„Да знаеш да умреш - ето разковничето на победата“.
Дрангов, в свободния печат бе страш ен бич, будна съвест,
надвесена над нашите души: „Бъде глава, пример във всичко“.
„Казваш даровитите люде да се пазят. Трябва да мрат. И ние
радостно ще умрем, стига да нс срамим Родината“.
Четците иа „Армия и народ“, на „Военна България“, на „Са­
мозащ ита“, на „Свободно мнение“, ма „Военен глас“ и на всички
български официални военни издания, познаваха много добре
стрелите на Дрангов, които мереха мъртвешката рутина във во­
енното дело:
„Не наливайте ново вино в стари мехове“ - „Стълбата м етат
отгоре“.
Засегнатите го съдиха, но бе оправдан, защото службата на
истината не е грях и не се наказва.
То ни остави една книга, която дава сила, вяра и мъдрост, ко­
ято дава крилете на орела, - това е „Помни войната“ .
Български младежи, четете и препрочитайте тази книга, за да
калите своя дух, да укрепите своята воля, да изострите своя ум.
Неговите заповеди по частите като командир, това са перли
на военното ни живо дело! Кой ще събере това разпиляно злато?
Дрангов във войните и боевете е истииски бележит войсково-
дец и народен герой. Той е вече пророк, знаме, вяра, пример във
всичко.
В 1912-1913 г. е началник-щаба на 1/1 пехотна бригада и от
Селиолу до Чаталджа той е винаги между войниците, за да им
влива своята неизчерпаема жизнерадостност и бодрост.
През 1915 г. той е командир на 5-и пехотен Македонски полк,
със славната си епопея при Криволак срещу французите.
През май 1916 г. е началник на Скопската школа за запасни
подпоручици.
Тази школа е известна под името „Дрангова школа“, защото
тук той прояви в най-силен блясък своя гений на сърцеведец и
изпитан ковач на народния меч - от взводни командири.

80
 Срещу румъните е началник-щаб на 1-ва пехотна Софийска
дивизия, която извърши чутовни подвизи в Добруджа и Влашко.
Но по сърце, повече му допадаше да бъде строеви началник и
той, през март 1917 г. получи командването на 9-и пехотен Плов­
дивски полк - в завоя на Черна - в родната му Македония.
Тук, на огнената позиция, сред своите юнаци, той денем и но­
щем ги зовеше на подвиг!
„Честни български деца, юнаци! Две смърти няма, без една
не може! Животът не се мери по дължина, по години, а по дела,
по подвизи! Дългът е суров, неумолим! Трябва да се мре, брат­
к о !...“
И в един хубав слънчев майски ден, достойният рицар, когато
беседваше със своите офицери, за чест и дълг към Цар, Род и
Родина, един неприятелски снаряд долита и слага край на него­
вия бурен живот.
Дрангов падна хладен и непобедим 1
Той умря в бой за свобода1
Воден от заветните идеали на нашите предци, той залюби це­
локупното Отечество до самозабрава. Той неустрашимо се бори
срещу враговете на отечествените земи и падна в бой със завид-
ната смърт на безсмъртните герои.
Н осителят на българщ ината, носителят на великата любов
към родната земя, носителят на знамето на Македония, бе пог­
ребан в родния му град, град Скопие.
И днес, легенда се носи, че от неговия юнашки гроб някакво
сияние се излъчва, а той, изправен, вдъхновен, стои с меч в ръка,
сочейки за нови подвизи!
Защото Борис Дрангов е ж ив!... Защото той е едно име, една
вяра, един пример, един завет!... И ще живее до тогава, до когато
е жив българският Б о г ...
в. „Скопска школа“, брой единствен, 2 май 1941 г.

81
 .1
о.з. полковник ГЕОРГИ ИЛЧЕВ

В П АМ ЕТ НА Н А Ч А Л Н И К А НА Ш К О Л А Т А ЗА
ЗАП АСН И П О Д П О Р У Ч И Ц И - С КО П И Е 1916 г.

В началото на месец май 1916 г., през великите часове на на­

роден триумф и мъченичество, 30 български строеви офицера от
пехотата, с предписание от бойната линия, пристигнахме в Ско­
пие, за да се явим в новата си част - школата за запасни подпо­
ручици.
Почти едновременно с пристигането си бяхме свикани в Гар-
низонното офицерско събрание, до пенливия бряг на буйния Вар­
дар, близо до големия исторически каменен мост, за да ни види
и да се представим на началника на школата подполковника от
генералния щаб Борис Дрангов.
С какъв възторг, с каква гордост бяха преизпълнени сърцата
на всички ни в оня тържествен миг!
С трепет в душите си и с искрящи погледи ние търсехме, очак­
вайки Дрангов да се появи.
Какъв бе този дух, който предварително бе пленил и завладял
сърцата ни?
Какъв бе този дивен светъл образ, който невидимо блестеше
пред нас и омайваше нашия духовен взор?
От кога, от къде тази тайнствена сила между нас, която ни
вълнуваше и радваше?
Да, това бе „човекът дух“ , който носеше чистото, светло и
честно име Дрангов. Той идеше при нас.
Да, идеше при нас високопросветения воин, самоотвержения
апостол, революционер „Илиндснец“, бойния водач на 5-и маке­
донски полк, със славната си епопея при Криволак. Идеше въз­
торжения идеалист и пламенния проповедник за свободата и чо­
вешките правдини на поробените братя! Идеше при нас за нови
свещенодействия строгия македонски фанатик-скопянин Дран­
гов, който иска в името на народния идеал „да подготвим нови

82
 млади самоотвержени изпълнители на свсщения дълг към Бога,
Царя и Отечеството“ .
Чу се команда: „М ирно!“ Г. Г. Офицери“ И ... ето го пред
пас!... Застанал прав, строен, благородния рицар и поет опна тя­
ло и почна вдъхновено:
„Във великите дни, когато топовните ехтежи дости гат до
ушите ни, не може, не бива да се посочва друго пътеводно начало
освен: „помни войната!“ Сиреч: помии, че си обречена кървава
жертва за благото, на родината; отречи се от себе си; помни и учи
тая всемощна добродетел: самоотверженост“ ...
„Това непоколебимо и чисто начало на самоотверженост да
лежи в основа на цялата служба в школата - нов храм на възви­
шени военни добродетели, буен разсъдник на беззаветни и без­
користни носители на върховния д ъ л г... То да предизвиква дви­
жението, дейността, почина, които творят великите дела на вой­
на“.
„Главното военно сечиво е човекът. Главното човешко качес­
тво е нравствената мощ, плод на три сили: ума, що оценява; во­
лята, която извършва; юначеството, което презира см ъртта“ .
„Тая нравствена мощ е царица на бойните полета. Тя издига
царствата. Тя твори чувствата“ ...
Аз съм повтарял много пъти в екстаз преди 4-а школна рота
силните думи, написани в книжката „Помни войната“ и тези на­
писани в заповед № 3 по школата и чувствах как се разпалваха,
как горяха сърцата на достойните избраници“ - школниците,
мнозина от които носеха знака на В.О.Хр.
Усилените занятия следваха усилено! Полека се бързаше!
Обуката вървеше прилежно. Знания се даваха повечето практи­
чески за предстоящата дейност и служба на взводни командири,
в боя. Труд упорит владееше в школата! Но бодрост и лекота се
чувстваха от всеки... Голяма е ум ората... Младите тела са плув­
нали в пот... Отмората е желателна... Ротният дава кратък от­
дих, но върхът е далеч... Нови усилия трябват, а устата са пре­
съхнали и краката тежко се движат... Но ето, че той, любимият
„добър надзорник“ бил някъде зад нас. Чува се поздрава му си­

83
лен и яссн: „Здравейте честни български синове!“ , „Юнаци сте
вие!“ Ще пусне някоя весела шега в народен дух. И чудото вече
е станало: извор от нови сили бликат и трудното учение се из­
вършва с бодрост, свежест, дух...
Времето от седмица бе дадено на нас ротните командири, а
неделите и празничните дни бяха за Д рангов.,,
И цялата школа, нито без един отсъствуващ, е редовно из кит­
ните околности на Скопие. - Школата е на планината „Водно“ -
по-висока и по-стръмна от Витош а... Друг път школата се про­
вира из лабиринтите на река „Треска“ ... Тя е при манастира „Св.
Никола“, откъдето ще се спущаме по отвесни скали, главоломни
пропасти и непроходими гори!... После школата е из Черного-
рието в с. Любанцй и манастира ,,Св. Богородица“ ... Тя е по до­
лината на Вардара, към с. Зелениково... А страховито буйния
мътен Вардар, колко пъти е прегазван, денем, нощ ем?... Всичко
това - защ о?... „Вдъхвай вяра на юначество, да презира опас­
ността и смъртта!“ ... По тия планински върхове Дрангов винаги
заставаш е на най-високата точка, прав като някой библейски
пророк и с живото си разбираемо вдъхновено слово сочеше на
школниците, колко е прекрасна и велика нашата родина, колко и
как трябва да я обичат и пазят и че е достойно за нея самоотвер­
жено да се умре...
Така и бе. Неговото велико, прекрасно и отзивчиво сърце ви­
наги бе следвано от сърцата на възторжената младеж... В подо­
бен момент на възвишен екстаз душите сладостно трепват и лю ­
бимата песен: „Час велик иа мощ духовна, на величествен по­
дем “ ... Бурно се запяваше и ехото й се носеше към величавия
Люботрън и се сливаше с шума на буйния Вардар... Дрангов е
трогнат до сълзи и с дивен патос благодари:
„Достойни избраници на юначни началници! Вдъхновените ви
бойни песни често ще будят мили спомени за минали славни дни,
гордо ще вълнуват душата ни и ще ни сочат великото жертвоп­
риношение, което от нас очаква Родината сега“.
С тази нравствена сила на сърцеведец-началник, и на верен
боен другар, той работи над крилатата българска младеж, вдъх­

84
на й чувства на пламенна готовност да се жертва за идеалите на
племето ни и когато тези достойни избраници литнаха в борбата,
те извършиха чудни дела, дадоха големи жертви и посочиха на
целия свят как се мре с чест за Род, Цар и Отечество.
След 17 години, с тези откъслечни извадки из дневника си,
изпълнявам своя свещен дълг към достойната памет на моя скъп
началник, доблестно паднал на полето на честта, славния и бе­
лежит боен водач, полковник Борис Дрангов! Да бъде вечна сла­
вата му
,Д рангов лист “, бр. I, 27 май 1934 г.

85
 полковник СТОЙЧЕВ

П О Л К О В Н И К БОРИ С Д Р А Н Г О В

Дрангов, Борис, български полковник от генералния щаб, ро­

ден в Скопие през 1872 г. Учил в Скопското педагогическо учи­
лище, Софийската гимназия (1891 г.), Софийското военно учи­
лище (1894 г.) и в Пстербургската военна академия (1907 г.).
След това остана офицер до смъртта си (1917 г.).
Дрангов служи в 3 и 2 конни полкове, участва в Илинденското
въстание, а през 1904 г. отиде да следва военна академия в Русия.
След завръщането си стаж ува» 4 арт. и 6 пех. Търновски полк и
командва ескадрон в 10 конен полк.
Преди започването на Балканската война Дрангов е препода­
вател и командир на рота във Военното училище. Самата война
прекарва като началник-щаба на 1 бр. от Софийската дивизия.
След войната служи в 21 и 32 пех. полкове, а при обновяване на
мобилизацията за Световната война формира 5 пех. Македонски
полк и с него участва до превземане на Македония.
От май 1916 г. до септември с.г., Дрангов бе началник на Шко­
лата за зап. офицери в Скопие, а след това - началник-щаба на
1-а Соф. дивизия, с която взе участис в Добруджа. От 18 март
1917 г. до смъртта си той командва 9 п. Пловдивски полк. За 22,5 г.
Дрангов прослужи в 5 пехотни, 3 конни, 1 арт. полк, 3 щаба и 2
военно-учебни заведения, като бе командир на три отделни час­
ти. Дрангов бе между малкото наградени с военния орден „За
храброст“ III ст. - 2 кл., след като бе получил по-рано IV ст.

гк 'к А 1

Дрангов бе изключително високо издигнат дух, в който родо-

любието достигаше до религиозен култ; човек, обладаващ почти
в пълнота всички граждански и военни добродетели.

86
 Дрангов бе идеален офицер, вживял се в духа на Суворов и
Драгомиров; с жив пример, мощно слово и огнено перо той про­
повядваше необходимост от самопожертвуване и печелеше сър­
цата на подчинени и другари за часа, когато ще се обединява
българското племе.
Особено влияние упражни Дрангов върху българските воен-
но-обществена мисъл и дух в периода между Балканската и го­
лямата войни. С редица статии в периодичния печат той анали­
зираше причините, лежащи в основата на някои военни слабости,
проявени в епизоди на войната. Голямата правдивост, с която
бяха пропити мислите на Дрангов и непознатата смелост да се
говори така в печата от офицери за високи началници издигнаха
Дрангов в очите на всички безпристрастни хора. Наистина, Драи-
гов заплати за своята публицистическа дейност с местене в най-
глухите български гарнизони; той бе даже съден, но оправдан.
Това бе знамение на времето. Ония, в чиито ръце бяха съдбините
на армията, си взеха бележка от това: армията, която в 1912/13 г.
почна да се разлага след войната против Турция, в 1915/18 г.
прояви много повеЧе устойчивост, въпреки много по-тежките ус­
ловия за воюване и продължителността на войната.
Характерен е фактът, че неговият началник, генерал Прото-
геров, е казал: „Желая да доживея време, когато бих могъл да
служа в армия, командвана от Дрангов“ .
Дрангов бе воин-поет.' Неговите речи наелектризираха, той
вдъхновяваше за подвизи, защото сам бе готов да умре. И тази
готовност на фанатизиран служител на идеала за свободата на
Македония намери израз в неговия стих:

Македонио, ако те забравя,

езикът ми да онемей
А над душата ми лукава
Проклятие вечно да тегней!

През Илинденското въстание (1903 г.) в Македония Дрангов

напусна тайно семейство и полк и с е о з о в а в редовете на въста-

87
палите, начело на 120 души той се би при Кратово с турската
войска.
В Балканската война Дрангов бе началник на щаба на Соф.
пехотна бригада, а през световната война командир на 5 пех. Ма­
кедонски полк, съставен от необучени доброволци. Дрангов съ­
умя да ги обучи и възпита така, че след няколко седмици при
Криво лак, Улаици, Градец, Богданци по Вардарската долина во­
ди с тях успешни боеве против настъпилите откъм Солун френ­
ски части. След това Дрангов застана начело иа новоформирана-
та школа за запасни подпоручици в Скопие, където в късо време
създаде неколкостотин доблестни взводни командири. През вре­
ме на действията срещу Румъния Дрангов бе началник на щаба
на 1-а пех. Софийска дивизия, която извърши чутовни подвизи в
Добруджа и Влашко.
Щабната работа никога не бе по сърце на Дрангов и затова
след свършване на активните действия през март 1917 г. Дрангов
получи командването на полк в „Завоя на Черна“ —в Македония.
На 26 май с.г. къс снаряд разкъсва бедрото му и Дрангов умира
стоически, понасяйки страданията, с единственото съжаление,
че не може повече да служи на България.
Дрангов през целия си живот бе последователен на себе си.
Той бе носил неуморно, високо и търж ествено като хоругва
кръста, върху който издъхна.
Дрангов бе погребан в родния си град Скопие - в двора иа
църквата „Св. Димитър“. След няколко опити, осуетявани от ав­
торитетни международни институти и чужденци, през 1930 г.
сърбите изкопаха костите на Дрангов и ги хвърлиха в общите
гробища извън града.
Дрангов работеше главно в областта на възпитанието. Като
взводен и ескадронен командир, като ротен командир във Воен­
ното училище и като полкови командир във войната той получа­
ваше чудесни резултати. Познаващ българския дух и език, той
говореше на своите подчинени отривисто, със силни и прости
думи, с ясни сравнения. Сам живееше като спартанец, влагаше
чисти чувства в служебните отношения и затова пленяваше.

88
 Дрангов бе редовен сътрудник на българските официални во­
енни издания, а през 1913/14 г. и на редица други. Поместваше
къси статии по военно възпитание и по българската военна дейс­
твителност. Освен това той издаде следните малки, но ценни
книжки:
1. „Подробна програма за обучение на младите и стари вой­
ници в пехотата“, стр. 80, формат 16 и 32, четири издания от
1898-1903 г. ,Лом.
2. „Юнаци, изпълнете клетвата!“, стр. 32, 16, 2. и 9 издания -
1902 г., Лом, 4 издание, стр. 30, 64, 1916 г., Скопие.
3. „Помни войната!“ , стр. 100, 32, Скопие, 1916 г., второ из­
дание, стр. 89, 16, София - 1917 г.
4. „Началник - съвети за началници от долните чинове“, стр. 45,
16, Лом - 1896 г.
5. „Подробна програма за обучение на младите и стари вой­
ници в конницата“, 1 изд. (1898 г,), 2. изд. (1899 г.), 71 стр,, 16,
Лом, 3. изд. 1906 г.
В тия си трудове Дрангов зачеква същността на въпросите,
стреми се да внуши главните основи на работата; тези трудове
бяха широко използувани в българската Войска.
освен многото студии и статии, Дрангов е написал на руски
език „Руски придобивки в Средна Азия през XIX век“, отпечата­
ни в сборника на Николаевската военна академия през 1907 г.
4
* * *

Полковник Дрангов бс необикновен човек, българин и воин.

Той начерта пътища, които трябва да се следват; делата му
го правят да бъде вечна гордост на род и войска, на Скопие и
България.

* * *

С благодарност и почит към неговата памет.

,Д р ангов лист.“, бр. 1, 27 май 1934 г.

89
 инж. АНТОН ГЪДЕВ

Н ЕГО ВО ТО Д О С Т О Й Н С Т В О

Занятията в Скопската школа се привършваха. Изпитите бяха

положени и вече между школниците се носеше мълва, че всички
заминават за фронта. Всички без изключение. Такова беше, изг­
лежда, решеиието отгоре, а и нуждите през 1916 г. от офицерски
кадър по цялата бойна линия се чувстваше - особено осезателна
тая нужда бе на южния фронт, гдето се очакваше есенното нас­
тъпление на противника. Началникът на школата, полковник (то­
гава подполковник - б. а.) Дрангов, знаеше най-добре това и със
свойствените нему качества на военен ни готвеше, да попълним
всички вериги, така оредели откъм офицери: той ни подготвяше
за кървавия път, който ни предстоеше и изпълнението на послед­
ния дълг към застрашеното отечество. Почти всички ние, скоп-
ските школници, бяхме от по-стари набори - взели вече участие,
като войници в Балканската война и като стари воини, той бе
страшно горд, че неговите орли от Скопие ще се явят в един кри­
тичен час в отбрана не родината.
Колкото времето за изпращането ни наближаваше, толкова
по-често започна той да ни събира.
- Седни!... И насядали обикновено в широкия двор на калето
над Скопие, в средата ни заставаше само той прав. Високата му
и стройна фигура изстъпваше на фона на широкото Скопие... И
Дрангов започваше своето вдъхновено слово. Говореше ни за
онова, което ни предстои, за качествата на водача и началника,
за равенството пред смъртта и за голямата нужда, която сега на
фронта имат от нас нашите братя и бащи. Но като че ли в средата
на словесното бурята от ентусиазъм и поривистост внезапно сек­
ваше, откритото му чело се засенчвашс, някакъв тъмен облак
забулваше светлия му поглед. Които го познаваха, знаеха, че не­
що нечисто е смутило неговото достойнство на вожд и началник.

90
 - Юнаци, - казваше той със свойствената му откровеност. —
Днес бях в телеграфопощенската станция и ми показаха телеграми,
изпратени от ваши другари (той извикваше имената и повиканите
ставаха). Тия хора нареждат пред свои близки в Главната квартира
и висши военни чинове, да направят всичко възможно, за да бъдат
извикаии в тила и спасени от отиване на фронта.
И ссга започваше най-жестоката фнлипика против недостой­
ните автори на тия срамни телеграми. Той се е срамувал в телег­
рафопощенската станция, той не е предполагал, че между него­
вите орли може да бъде свито гнездо на подлост, на дезертьор­
ство, на страх и малодушие. Тая поквара го възмущаваше, това
попечителство за него бе недостойно за войнишката чест, измя­
на към родината.
След тая буря от негодувание неговото достойнство растеше,
ореола и обаянието му го правеха недосегаем и при все това тъй
близък, така любим и утешителен към болките на душ ата и тер­
занието, че в тия времена равенството пред смъртта, универсал­
на за всички синове на родината, може да бъде така сквернено.
Заминаването ни по различни дивизии бе предстоящ о. На
един от близките площади на гара Скопие, след молебен в близка
църква, ние школниците бяхме строени по дивизии. На левия
фланг бе последната група, която се състосше от школници, из­
викани от Главната квартира.
Ето, той иде да се раздели с нас, иде да ни изпрати - не иде да
ни съобщи, че тръгва заедно с нас, той ще ни следва. Минава
пред фронта на всички, все така горд и самообладан. Той позд­
равява. И в неговият поздрав се чувства благословията на баща,
насърчението на учител и твърдостта на войник! Мина и покрай
нашия отред, който следваше да се отправи към фронта на 8-ма
Тунджанска дивизия. Като че ли някакво сияние излъчваше от
себе си.
- Здравейте, мои юнаци от Тупджанската дивизия!
Въодушевеният отговор му бе награда и той чувстваше това.
Стигна до левия фланг, до групата школници с „вуйчо владика“,
които по заповед на Главната квартира се изтегляха от фронта.

91
Той възпря хода си, лицето му се помрачи и с видима мъка на
оскърбено войнишко достойнство промълви!
- Те не заслужават моя поздрав!
И след това, като превъзмогна бурята на негодуванието, той
се обърна отново към фронтоваците и произнесе с ненадминато
вдъхновение последното си слово, което аз чух от неговите уста.
И ние заминахме...
Заминахме и отнесохме със себе си гордото достойнство на на­
чалници и водачи, достойнството и войнишките добродетели, с ко­
ито ни подхранваше големият ни вожд подполковник Дрангов.
Минаваха дни на тежки изпитания и кървави боеве. И при Кай-
макчалан и в скалистите брегове на Завоя на Черна ние го чувс­
твахме, навсякъде звучаха в душите ни последните м у думи.
- На добър час, юнаци! С нами Бог!
Когато през едно майско утро като мълния се пръсна вестта за
неговата геройска смърт, аз знаех, че ония скопски школници, ко­
ито го бяха преварили и почиваха в безкръстните си гробове, са
почувствали, като нас ранените, пръснати по различните болници
и като останалите живи по фронта, че той си остава винаги с нас,
той винаги ни следва - той великият, безсмъртникът Дрангов.

92
 АН ТОН ГАНЕВ

К А Р И Е Р И С Т Ъ Т БО РИ С ДРАН ГО В
(тогава и сега)
Вместо портрет: „Възторжен идеалист: смел до
безумство, влюбен в България до фанатизъм, чес­
тен до самопожертване.“

Той беше кариерист. Истински кариерист - такъв, какъвто на

времето, за добра част, бяха голямата част от нашите началници
и възпитатели във Военното на Н.В. училище. Кариерист, който
отдаден с цялото си сърце и душа, с целия си ум и с цялата си
физика, на службата на военното дело и на делото на България,
работеше неуморно ден и нощ - със стремежа да подготви и дру­
ги кариеристи като <?ебе си, които влюбени като него в своята
възвиш ена офицерска кариера, да станат достойни водачи на
българската войска и да бъдат готови да се пожертват за Отечес­
твото, за Царя и за идеалите на своя народ.
Кариеризмът на Борис Дрангов бе кариеризъм от най-чиста и
висока проба. България винаги е била и ще бъде честита да има
плеада такива кариеристи - всъде из родната войска. Дрангов
обаче притежаваше „нещо“ повече от мнозината други честни и
доблестни свои другари —офицери, това бе съчетанието на иде­
ализма, ненадминатия, възвишен дух и едновременно - неоспо­
римия негов Божествен дар да властва над съзнанието и да вла­
дее сърцата на своите подчинени и то единствено чрез блясъка
на своите дела, силата на личния си пример и своето вдъхновено
огнено слово. Това бяха качества, култивирани у него до краен
фетишизъм, с които той, бе наистина щедро надарен. Той чувс­
тваше и съзнаваше изсипаната върху него Божа благодат, която
именно използваше всестранно в пътя на своя благороден кари­
еризъм.

93
 Както споменах, Борис Дрангов работеше над своите възпи­
таници ден и нощ - в пълния смисъл на тия думи. Работеше с
неизмерим възторг. А какво свеж, ведро и пълно с упование и
надежди бе онова блажено време? Всички чувствахме приближа­
ването на дванадесетия час и в захлас по Дрангова употребявах­
ме крайни усилия да крачим по неговия път. Той пък имаше ам ­
бицията - каква по-благородна и възвишена амбиция - да ни нап­
рави достойни за великото изпитание, което ни предстоеш е.
Всички чувствахме силата и превъзходството на Дрангова. Ма­
кар и твърде млади — портупей-юнкери от старшия клас —ние
още тогава долавяхме съвършено ясно, че тая сила и това пре­
възходство се чувстваха също така и от равните и от по-големи­
те. И всички ония, които бяхме с честна и правдива мисъл, му
даваха - по един или друг начин - заслужената дан на признател­
ност и почит и се стремяха, според силите и способностите си,
да следват неговия път. Така той увличаше в ревностна служба
на делото, не само своите подчинени, но и всички, които бяха в
по-близък или по-далечен досег с него. Та какво по-ценно и по-
възвишено от Дранговия кариеризъм? Не е ли той изцяло дос­
тоен за пример и подражание?
Кои възроптаваха и на кои се зловидеше кариеризма на Дран­
гова? - Това бяха отделни амбициозни личности, които чувст­
вайки най-силно Драиговото превъзходство и съзнавайки висо­
кото стъпало, на което той вече се бе изкачил, наместо да го
подкрепят в благородните м у усилия и сами да се стремят да го
достигнат, се опитваха немощно да го свалят от мястото, което
той заемаше. Без, разбира се, да си даваха сметка каква пакост
вършеха с това за делото на родната войска и за делото на Б ъ л ­
гария... Малцина други пък, виждайки твърде трудния път на
Дрангов и нямайки силата и куража да следват по него, намираха
за по-леко и за по-удобно, понякога и за по-практично - да го
отричат и да се опитват да провеждат - противно на неговата
възвишена идеология - една по-цроста, лека и неизискваща го­
леми усилия и труд „идеология“ - подравняването към левия
фланг, а заедно с това —и ненавистта, и безогледното отричане

94
качествата на по-способните и по-достойните. Това бяха провод­
ниците на долнопробния, злокачествен кариеризъм, ония които
имаха желанието и „амбицията“ да правят „кариера“ без много
труд - но и без оглед на средствата за извоюване на възможно
по-добро положение. И твърде естествено бе, че всички тия пос-
редственици (колкото и незначителни да бяха те - б. а.) не мо­
ж е х а да търпят и да понасят каквото и да било издигане, не само
на по-достойните от тях, но дори и на Боговдъхновените редки
люде, какъвто несъмнено бе Борис Дрангов. Нямайки никакво
друго средство за борба с тоя истински издигнат човек, те - зло­
качествените кариеристи - приписваха именно нему името „ка­
риерист“ . Това бе дело на мизерната човешка душа и на неизме­
римите по някога злоба и ненавист. Това бе атавистичната про­
ява на една от най-отрицателните черти в нашия характер - завист­
та, благодарение на която - според съществуващи исторически
данни - „още в най-старото Камско българско царство е същест­
вувал чудноватия обичай - със закон да се обесват ония българи,
които са се издигали с делата си над уровена на другите“ ... Така
малцината посредственици и злокачествени кариеристи направиха
Дрангов „кариерист^. Той обаче горд със съзнанието на своята си­
ла и превъзходство, отминаваше всички мизерии и инсинуации с
презрение и със съжаление. И оставаше единствено делата му да
бъдат достойния отговор на неговите ненавистници и худитеди. В
тия дела, както в качеството му на командир и възпитател във Во­
енното училище, така също и всякъде другаде - преди и през време
на войните —бяха истински бисери, свидетелстващи най-красноре-
чиво за неговия кариеризъм.
Дрангов падна! —падна геройски на своя пост! Преждевре­
менно загина едно свидно българско чедо. Завърши блестящо
своята кариера един „кариерист“ - един надарен човек и голям
сърцеведец-водач! Дрангов з а г и н а . н о неговите дела, неговите
завети и неговия пример ще бъдат завинаги един истински и м о­
щен факел на духа и свещения дълг към род и Родина!
... Отечеството и признателните бтлгари назоваха села1 на
името на Борис Дрангов. В скоро време предстои издигането на

95
величествен негов паметник в столицата. Истинската и най-го-
ляма признателност към него обаче ще бъде - изграждането в
душ ата и съзнанието на нашето подрастващо поколение незали­
чимия свещен образ на тоя гфлям българин, - на тоя гранитен
стълб на българския дух!
Борис Дрангов проповядваше и подчертаваше всякого и нав­
сякъде: - че „военното дело е дело на волята и на сърцето и че
духът е, който побеждава“ . Той учеше: „Колко е по-тежко поло­
жението, толкова по-мъжествен бъди!“ Както - че „силата и про­
явлението на духа са толкова по-ценни, когато обстановката, при
която се проявяват те, е по-трудна и по-тежка!“
Духът на Дрангов е превъплъщение на духа на великаните от
нашето далечно и близко минало, които са творили историята на
България и на българския народ. Тоя дух е окрилял и ще окриля
сърцата и душите на истинските български синове; той ще оза­
рява тяхното съзнание за честна и предана служба на своя Цар и
своя род. Тоя дух е, който е преграждал и ще прегражда на всегда
пътя на всички слабохарактерници, които в тежките за Отечест­
вото моменти почват да губят вярата в собствената сила и в сво­
ето народностно достойнство. Духът на Дрангова е, който ще ни
пробуж дада спомняме по-често нашето славно далечно и близко
минало и ще ни сочи верния път в борбата с всички малодушпи-
ци-пораженци, забравили това минало и започнали да се озъртат
плахо насам и нататък!... България - нашата скъпа Родина, ко­
ято е раждала и сигурно не ще преотане да ражда такива скъпи
синове като Борис Дрангов, ще вдъхва упование и кураж във
всички свои верни синове при всички и тежки - обстоятелства.
България, за която Дрангов често повтаряше вдъхновените сло­
ва на поета:

„България - това е извора на сила,

Кипящ в светая-светих на нашите души,
Когото земна власт не може да пресуши!...
! В Пловдивска, Петричка и Златоградска околии.

96
 Бог и България! - Единство в двойна плът,
Бог и България на клетва ни зоват!
И тая клетка ний пред кръста да дадем:
За нея да живеем, за нея да ум рем !...

България!... - тя се нуждае от истински духовно издигнати

мъже. Не и от пораженци!... - „Колкото е по-тежко положение­
то, толкова по-мъжествен бъди!...
Следвайки Дранговия идеал и неговите завети: за сплотеност,
дружност и единност - в името на България са подадени братски
ръце да работим неуморно за нейното всестранно издигане. И да
помним, че, както винаги, така и днес и утре, ние ще бъдем зачи­
тани, ценени и уважавани, само когато бъдем силни и единни. И
когато пораженският дух изчезне из пределите на нашата страна...
България е била велика. Това е безспорен исторически факт,
Тъй, както е безспорен и факта, че нашето Отечество и нашият
народ са преживяли и дълго-дълго, вековно, потисническо и ду­
ховно робство. —И нашето минало величие, и нашето робство,
и нашето след това пробуждане, са билк винаги и преди всичко
резултат на качествата, делата и достойнствата на нашите пред­
шественици ~ прадеди, на самите нас - българите!
България може и ще бъде пак велика! Това зависи единствено
от съзнанието и волята на нейните честни и самоотвержени си­
нове. Разбира се, че това величие нс се подготвя за дни и месеци.
За неговата подготовка са необходими години, - дълги години,
а по някога - дори и векове. То се подготвя с непрестанен труд,
с търпение и - най-важно с един истински и здрав дух, такъв,
какъвто бе духът на безсмъртния Дрангов! Окриляни от тоя дух,
ние трябва да работим безспирно и да живеем с непоколебимата
вяра в светлото и велико бъдеще на нашето Отечество. И да не
забравяме нито за минута, че това бъдеще абсолготно по никакъв
начин не можем да очакваме с култивирането на малодушието,
отрицанието и пораженския дух. С тях може да сс подготвят са­
мо нови тежки разочарования и ново още по-тежко робство...
Всичко зависи само от нас. Примерите и великите, и катастро­

97
фалните примери от наш ата история ни сочат най-добре нашия
път: това е тежкия, труден, но благороден и единствено спасите­
лен път, пътят, по който са вървели творците и великаните на
българската култура, българската история. Това е пътят на са­
моотвержения полковник Борис Дрангов...
- Да култивираме духа на Дрангова! И да се борим с всички
сили срещу малодушието на пораженците!
- Да насърчаваме Дранговия „кариеризъм“ и да преследваме
безмилостно всяка проява на долнопробния злокачествен карие­
ризъм!
- Да култивираме високите наши народностни качества и да
изкореняваме проявите на ненавистта, злобата и завистта!
- И Да помним това, което кариеристът Дрангов ни сочеше с
делата и проповедта си: „Че нищо не е направено щом като има
още нещо да се прави!“ Толкова повече, когато това „още нещо“
докосва състоянието на нашия дух, нашата единност и нашата
сплотеност...
Поклон пред скъпата памет на кариериста Дрангов!
Поклон пред образа на идеалния български офицер —полков­
ник Борис Дрангов!
 АНТОН ГАНЕВ

П О Л К О В Н И К БОРИ С ДР А Н ГО В

„Бъде възторжен идеалист: смел до безумство,

влюбен в България до фанатизъм, честен до само-
пожертвуваме“.

Преди десет години - на 26 май 1917 г. - в завоя па Черна

неприятелска граната покоси живота на големия българин - то­
гава командир на 9 пехотен полк1 - полковник Борис Драпгов.
В естта за неговата см ърт премина като електрически ток по
фронта и се посрещна с голяма тъга от цялата армия. Скръбта
за покойника обаче бе най-голяма за ония, които познаваха отб­
лизо Дрангов и които бяха в състояние да си дадат пълен отчет
- каква голяма загуба претърпява родната армия и Отечеството
със см ъртта на този, наистина, голям негов син.
Кой бе Борис Дрангов? - Всички наши по-стари офицери и
много от подофицерите и войниците го познаваха доста добре.
Неговото име не бе чуждо и за голяма част от нашето общество.
За него са слушали и нашите днешни по-млади другари. Ликът
—истинският лик - на скъпия наш покойник се отразява напълно
в неговите собствсни думи, поставели като мото на настоящата
кратка възпоменателна статия: „възторжен идеалист —смел до
безумство, влюбен в България до фанатизъм, честен до самопо­
ж ер т в у в аш ^ 1 - това бе Борис Дрангов. Такъв бе той още като
възпитаник във Военното училище, а след това и като млад офи­
цер, като следващ Академията на Генералния щаб в Петербург,
като ескадронен командир в 10 конен полк, като преподавател и
ротен командир във Военното на Н.В, училище, като дружинен
1 Смолян.

99
 командир на Пашмаклий1 - навсякъде Борис Дрангов бе един и
същ. Такъв бе той и когато бе изправен да се защитава пред во­
енния съд в Пловдив, такъв бе и като началник-щаб на бригада
в Балканската война, и като командир на полка от Македонската
дивизия, като началник на Скопската школа за запасни офицери
през последната война и, най-сетне - като командир на 9 пехотен
полк!
Загубата за България със смъртта на Дрангов бе неизмеримо
голяма. Колкото повече се отдалечаваме от онзи злокобен ден,
в който бе покосен неговия живот, ние толкова по-силно и всс
по-силно чувствуваме тази загуба. И до ден днешен Дрангов ня­
ма у нас своя заместник, а голям въпрос е и дали е го има скоро.
Обаянието и авторитета, с които той се ползуваше сред нашата
войска, се дължаха изключително на неговите високи лични ка­
чества - това не бе привиден авторитет на началник към подчи­
нени, създаден единствено благодарение на по-високо служебно
положение, а истински авторитет, съграден върху съзнанието на
превъзходството на неговите волеви, умствени и физически спо­
собности. И това именно бе главната причина, за която, при на­
шата печална действителност, Дрангов имаше и своите ненавис­
тници: едни го ненавиждаха, понеже не го разбираха —по прос­
тата причина, че сами не бяха в състояние да го разберат. Други
пък, напротив, го разбираха много добре, но не можеха да търпят
неговото заслужено издигане над общото ниво. А това е и една
от нашите най-ложи черти. Ние не можем да търпим онези, които
ни дават всички доказателства, че ни превъзхождат - не можем
да се примирим с мисълта за техния авторитет и тяхното изди­
гане над нас. И вместо да се стараем с нашите качества и нашия
труд сами да се издигаме, за да се приближим поне към тях,
склонни сме да възприемем една по-проста, по-лесна тактика.
Тази тактика, която не изисква големи усилия и голяма работа
над самите себе си, се заключава в това, че вместо само да заля­
I Девети
гг
пехотен пловдивски полк на Н.В. княгиня Клементина.

100
гаме за напредъка и издигането си, с простени и иепростени
средства се стараем да постигнем изравняването с тези, които
стоят над нас, като ги свалим към нашето по-ниско ниво. Борис
Дрангов, който бе един рядък познавач на нашата психология,
знаеше отлично недостатъците на своето племе. Той ги бичува-
ше смело и като наш възпитател и ротен командир се стремеше
да изкорени от нас тези недостатъци. По отношение на себе си,
Дрангов знаеше че има ненавистници - но, винаги горд, със съз­
нанието за своето превъзходство вървеше смело и неуклонно по
своя път, недавайки ухо на празнословия и клюки.
Обичаше България безпределно и работеше неуморно за нея.
С високо просветен ум и несломим корав дух, от неговото съ­
щество, подобно на неизчерпаем източник, бликаше непрестан­
но нова енергия и нова сила. И всичко даваше за България.

„България - Това е израз на сила,

Кипящ в светая-светих - на нашите души,
Когото земна власт не може да пресуши!...
Бог и България! - Единство в двойна плът,
Бог и България на клетва ни зоват
И тая клетва ний ред кръста да дадем:
За нея да живеем и ум р ем !...“

Дрангов живя за България и за нея той умря! - уви, точно

тогава, когато тя имаше най-много нужда от него!... Той вярва­
ше дълбоко в светлото бъдеще на родината и тази вяра не го
напусна до последната минута. Неговият дух витае над родните
предели и озарява сърцата на всички, които с устремен към бъ­
дещето поглед, следват с твърди стъпки по начертания от него
път.

„Македония, ако те забравя

Езикът ми да онемей.
И нека над душата ми лукава,
Проклятие вечно да тегней!“

101
 Дрангов не забрави Македония! Ще я забравим ли ние? Ще
забравили и нейния достоен син - българинът, а след това и ма­
кедонец - Дрангов.
Другари, ще забравим ли ние идеолога на нашето благородно
и славно поприще - Борис Дрангов? Ще забравили възпитателя,
който денонощно, не само с думи, но и с дела нй учеше, че: „жи­
вотът не се мери по дължина, а по съдържание“? Ще забравим
ли народния герой - такъв е Борис Дрангов, който ни даде най-
добрите примери —как трябва да се служи и умре за Родината?...
в. „Народна о т б р а л а София, бр. 1335, 10 юни 1927 г.

102
 АН ТОН ГАНЕВ

К О М А Н Д И Р Ъ Т Н А Ю Н КЕРИТЕ

Полковник Борис Дрангов - командир на портупей-юнкерска­

та рота на 32 випуск на Военното училище (като майор 1912 г.).
Възторжен идеалист: смел до безумство, влюбен в България
до фанатизъм, честен до само пожертвувание - това бе истински
образ на незабравимия ротен командир,на самоотвержения на­
чалник, който отдаден с цялото си сърце и душа, с целия си ум
и с цялата си физика на службата но военното дело и на делото
на България, работеше неуморно ден и нощ - със стремеж да
подготви възпитаниците си да тръгнат твърдо и смело по него­
вия труден, но чист и достоен за следване път!
Ползвайки се с пълното доверие на Началника на Училището,
тогава полковник от Ген. щаба Никола Жеков и подпомогнат по
един великолепен начин от своите примерни помощници —наши­
те взводни командири - капитан Иван Камбуров, Радослав Рай­
ков и Георги Сапов - майор Борис Дрангов, източник на неиз­
черпаема енергия, работи непрекъснато в продължение на цяла
година над нас, с едничката мисъл да ни накара да възлю бим като
него своята предстояща възвишена офицерска кариера, да ста­
нем достойни водачи на българската войска и да бъдем готови
да се пожертвуваме на Отечеството и за идеалите на своя народ!
Дрангов притежаваше „нещо“ повече от мнозина други чест­
ни и доблестни свои другари офицери - това бе съчетанието на
идеализъм, ненадминат възвишен дух и едновременно - неоспо­
рим негов Божествен дух да властвува над съзнанието и да вла­
дее сърцата на своите подчинени, и то единствено чрез блясъка
на своите дела, силата на личния си пример и своето вдъхновено
огнено слово. Това бяха качества, култивирани у него до.краен
фанатизъм, с който той, наистина бе щедро надарен. Той самият

103
чувствуваше и съзнаваше изсипаната върху него Божа благодат,
която използваше всестранно в полза на своя служебен Дълг.
Както споменах, Борис Дрангов работеше над своите възпи­
таници ден и нощ - в пълния смисъл на думата. Работеше с не­
измерим възторг. А какво свежо, ведро и пълно упование и на­
дежда бе онова блажено време. Всички чувствувахме приближа­
ването на дванадесетия час и в захлас, по Дрангова, употребя­
вахме крайни усилия да крачим по неговия път. Той пък имаше
амбиция, каква по-благородна и по-възвишена амбиция, да ни
направи достойни за великото изпитание, което ни предстоеше!
Ние съзнавахме силата на превъзходството на Дрангов. Макар и
твърде млади —протупей-юнкери от стария клас, още тогава до­
лавяхме съвършено ясно, че тая сила и това превъзходство се
чувствуваха също така и от главните и по-големите от него. И
всички ония, които бяха с честни и правдиви мисли му даваха,
по един или друг начин, заслужена дан на признателност и почит
и се стремяха, според силите и способностите си, да следват по
неговия път. Така той увличаше в ревностна служба на делото,
не само свои подчинени, които бяха в близък или по-далечен до­
пир с него.
Винаги и навсякъде майор Борис Дрангов оставаше единст­
вено само делата му да говорят за изпълнения дълг. Тия дела
бяха истински бисери, свидетелствуващи най-красноречиво за
началник, за сърцеведец и за човек.
Дрангов падна! - падна геройски на свой пост в завоя на р.
Черна (1917 г.) като Командир на 9 пех. Пловдивски полк. Преж­
девременно загийа едно свидно българско чедо, еДин надарен чо­
век и голям сърцеведец-водач.
Дрангов загина, но неговите дела, неговите завети и неговия
пример ще бъдат завинаги един истински мощен факел на духа
и на свещения дълг към род и Родина!
Борис Дрангов проповядваше и подчертаваше всякога и нав­
сякъде, че: „Военното дело е дело на волята и на сърцето и че
духът е, който побеждава“. Той учеше: „Колкото е по-тежко по­
ложението, толкова по-мъжествен бъди!“ Както и че „силата и

104
проявлението на духа са толкова,-по-ценни, колкото обстановка­
та, при която се проявяват те!“
Духът на Дрангов е превъплъщение на духа на великите от
нашето далечно и близко минало, които са творили историята на
България и иа българския народ. Тоя дух е окрилял и ще окриля
сърцата и душите на истинските български синове; той ще оза­
рява навсякъде тяхното съзнание за дълг и за чест.
Да култивираме ревностно чистия и кристален дух на Дрангов
- всеотдайно да служим на Отечеството!
Да помним това, което Дрангов ни сочеше с проповедите и
делата; „че нищо не е направено, щом като има още нещо да се
прави!“ Толкова повече, когато това „още нещо докосва състоя­
нието на нашия дух и нашата сплотеност“.
Поклон пред скъпата памет на нашия доблестеи командир и
възпитател —полковник Борис Дрангов!
Юбилейно издание - Възспоменателен сборник на 32 випуск на В. училище
1937 г.

105
 ТОДОР шишков

БО РИ С Д РА Н ГО В

През учебната 1911/12 г. майор Дрангов бе преподавател във

Военното училище. Обаче, горейки от желание да приложи и да
покаже своите разбирания за възпитанието на юнкерите, той нас­
тоя и беше назначен същевременно да командва 1-а рота (юнке­
рите от старшия клас). Бяхме в навечерието на Балканската вой­
на; наближаващите големи събития, като че ли изпълваха с нео­
бясним, но все пак налагащ се ентусиазъм нашите млади души,
ние тръпнехме в очакване на нещо велико и незнайно. При това
твърде благоприятно настроение майор Дрангов сграбчи в ръце­
те си сърцата ни и води почти цяла година нашия дух по пътеките
на дълг и саможертва пред олтара на Родината.
Всички учения, които ротния ни командир майор Дрангов во­
деше, непременно свършваха с няколко горещи думи, понякога
цели огнени речи, каквито само той умееше да държи на своя
цветист език, изпъстрен с народни пословици и поговорки, облъ-
хан от жара на най-вдъхновените песни иа големите български
поети, които Дрангов знаеше наизуст - език, излян от бронз и
стомана, лъчист и чупещ се като копие в чиличен щит. И непре­
менно нашият незабравим учител трябваше да спомене името на
своята обичана Македония - тогава вдъхновената му реч стига­
ше своя връх и сълзи на велико страдание и гняв против угнсти-
телите на земята зад Рила затреперваха по русите му ресници; В
такива моменти той се изправяше на пръсти с целия си висок
ръст като струна, с високо вирната глава и сините му очи стре­
ляха мълнии, като че ли той се силеше да надзърне „отвъд“ и да
даде знак, да направи знамение, че душ ата м у е вечно с неговия
поробен народ.
Вечер, след проверка, майор Дрангов често събираше ротата
в класната стая и говореше на различни теми във връзка с днев­

106
ните учения. По време на тия незабравими беседи за войната на­
шия учцтел разгръщ аш е пред нас дълбоката военна философия
на големите войскови водачи, особено на Суворов и Драгомиров,
като изтъкваше със свойственото му живо и образно слово веч­
ните истини на военното изкуство. Ние, капнали от умора, жадни
за сън, намирахме сили да изслушваме с приковано внимание
пламенната реч на ротния командир, всяка дума от която се за­
биваше дълбоко в сърцата ни. И накрая винаги възторжен апо­
теоз за силата и значението на духа във време на война, за го­
товността за смърт в името на родината, за всеотдайната любов
към отечеството.
М ного пъти през нощ та той пак идваше: да провери дали
„младите надежди на България“ , както той ни наричаш е,спят
добре, дали дежурните и дневалните са по местата си, дали всич­
ко в ротата е в ред. Нарушенията на този ред искрено го огорча­
ваха и даваха повод на нови напътствия и поучения.
Майор Дрангов бе извънредно скромен и въздържан човек,
строг и суров към тялото си, колкото и да държеше на най-важ-
ната за него повеля „да ври казана“, за да бъде войника преди
всичко нахранен, та да е годен за бой, толкова той самия се за­
доволяваше с най-проста и оскъдна храна - като инструктор по
снимки много пъти той обядваше само кисело мляко, хляб и во­
да! Той вярваше дълбоко в Бога и тази вяра минаваше като чер­
вена нишка във всички негови думи и дела.
Всичко това, както и неговите весели закачки и думи при удо­
бен случай, подсилени с изрази на македонско наречие, правеха
така, че майор Дрангов да изпъква между всички началници във
Военното училище, те обкръжаваха високата му, винаги изпра­
вена ф игура, осветена всякога от приятна усм ивка, с чуден
ореол, който този необикновен човек запази и до края на живота
си. Мнозина между нас, надъхани с младежки скептицизъм, по­
някога почваха да мислят, че Дрангов не е искрен, че е позор, че
в неговата прекрасна фразеология се крие празнота и фалш. Оба­
че твърдо - последователния живот и дела на Борис Дрангов,
увенчани с такава свидна смърт, мечтана от самия него, показват

107
колко дълбоко сме се заблуждавали ние в младежката си прецен­
ка за своя учител. Той бе честит да види идеала си - свободна
Македония, осъществен и сложи кости в борба с враговете на
родината, спокоен и удовлетворен, той бе честит да не преживее
втория погром и да не види новото робство на братята отвъд
Беласица. Неговата възвишена личност едва ли би се помирила
с новата Голгота на племето ни - той би угаснал от мъка и жал
за покрусените надежди и най-съкровените упования на своя бу­
ден дух, за който цял живот сс бори със слово и меч и загина така
достойно!
,Д рангов лист “, бр. 1, 27 май 1934 г.

108
 ТОДОР шишков

БОРИ С ДРАНГОВ
(с п о м е н и )

Изминаха двадесет и две години, откакто замлъкна вдъхнове­

ната уста на нашия незабравим учител и командир, откакто пре­
секна пламенното слово, което окриляше родното войнство и со­
чеше иа народа ни пътя към дълга, към саможертвата, към вели­
ки и славни дела!
Пламенен и красноречив оратор, талантлив писател, самоот­
вержен водач на родните дружини, несравнен възпитател на мла­
дежта в безкрайно родолюбив - това съчетаваше в себе си пол­
ковник Борис Дрангов. Той раздвижи войнишката душа, свърза
ударите на всички войнишки сърца в унисон, нанесе победа на
смъртта, чрез доброволната си и всеотдайна смърт, от каквато
загиват само беззаветни родолюбци. Той прекрасно знаеше, че
словото, придружено и подкрепено с личния пример, има по-
страшна сила от тази на динамита и той го поставяше в услуга
на истината и доброто, в услуга на народа си - да върви напред
и да пребъде във вековете! Той, честния, смелия, правдивия бо­
рец, виждаше у всички свои подчинени, у всички, към които се
отнасяше животворното му слово, честни и добри българи, за­
щото твърдо знаеше, че над всичко стои човека на доброто, на
голямото дело, на подвига. Той беше здраво уверен, че не може
да се създадат герои, преди да се е избистрило в душите на вой­
ниците нравственото чувство и залягаше за постигане на това
избистряне с всички сили! И както сам се беше издигнал до ви­
соко стъпало на духа, Дрангов продължаваше да се труди чрез
безпогрешното си проникновение;, чрез простата си, но съвърше­
на реч, която отиваше право в сърцата, да събуди в своите въз­
питаници стремеж към героичното, към възвишеното, към бла-
городното!

109
 От личността на Борис Дрангов се излъчваше нещо и извън­
редно меки и същевременно упорито, нещо нежно и пак заповед­
ническо, кой знае как мечтателно и винаги стремително и побед­
но. Той беше предан на идеята за свобода на роба и за величиетр
на отечеството с всички сили на душата си, със своята мисъл и
чувство, със своето праволинейно и светло дело, с целия си жи­
вот до сетен час! Може би никога правдата и истината, обожани­
ето и благоговението пред идеала не са добивали повече осеза-
телност в човешки думи, както в онези, които излизаха от него­
вата уста. И той преливаше ярката светлина на душата си у всич­
ки онези, които смаяни и занемели, го слушаха по невидимите,
но сигурни пътища, които често пъти бяха само един лъч на пог­
леда, една негова, Дранговска нота в гласа или едно вдигане и
извиване на главата. Така необикновената любов и вяра на този
човек във великата освободителна мисия на българския войник
всяваха любов и вяра на цялото войнство.
„Казвай на войника - ти си юнак, витяз, герой! - той ще се
увери накрая, че е годен за геройски дела и ще ги извърши!“
„Свободата се излъчва от обществената дисциплина и от го­
товността за самопожертвуване“, учеше ни той. „Защото човек
не съществува за себе си —а за труда, за дълга, за Родината,
които са вечни и чрез които той постига свосто благородство и
благополучие“ .
*

Борис Дрангов цял живот се труди със слово и с дело да вдиг­

не границата между плътта и духа и с това здраво се свърза с
гения на неговите предходници, дали живота си за доброто на
българския народ.
Между простите войници-зидари, дребни търговци и занаят­
чии от създадения от него 5-ти Македонски полк той насаждаше
великата любов, насаждаше готовност за саможертва.
„Търпеж му е майката“, повтаряше той. Колко много трябва
да учим на търпение нашия народ, който в първите дни на бор­
бата е способен на изумителни подвизи и на невиждани полети
- но скоро отпада съпротивителната му сила и отслабва волята
му за упоритост до край!

110
 Днес, когато в нашия военен живот и мисъл не виждаме друга
личност като Борис Дрангов, ние можем правилно да преценим
неговото дело и д а почувстваме с горест в душ ата каква огромна
празнина остави след себе си този несравнен офицер, този рядък
българин.
На нас, неговите ученици е дълг повелителен да се грижим да
предадем, живо и пламтящо, онова сияние, което той остави в
нашите души, в душите на идващите поколения. Да изтъкнем и
да подчертаваме най-великото и най-светлото у Дрангов - че той
остана до край последователен на себе си, на своята честна м и­
съл, на живата си съвест и на готовността си да се жертва за
свещеното дело на България!
в. „Слово“, бр. 5064, София, 26 май 1939 г.

111
 А СПАРУХ МИНКОВ

Л Е Г Е Н Д А РН И Я Т ВОИН

Ние, младите, не можахме да бъдем съзнателни свидетели и

да вземем участие в последната човешка кланица, която доведе
до трагично състояние целукопния български народ, обаче ние
добре познаваме българското военно минало и слава. По силата
на съзнателно родолюбив ние, младите, се гордеем с множест­
вото величави фигури и подвизи, които красят страниците на во­
енната българска история.
Несъмнено, на фона на миналото, наред с другите герои от
последните фронтове се откроява с особено величие образът на
полковник Дрангор.
Като проучите неговите минали подвизи и дела, ще се убеди­
те, че едва ли има войник или генерал, който да не трепне от
благоговение пред спомена за голямото сърце, за славния герой,
за неустрашимия борец, за предания другар.
Попитайте първия срещнат възпитаник на Военното на Н.В. Царя
училище и той ще ви каже:
- Не е минавало ден да не се споменава името на Дрангов и
да не се сочи неговото дело като пример за подражание. Но не е
само това: Във всяка хижа и заслон, родили български войник,
от Дупав чак до Егея и от Черноморието до Албанските планини
името на Дрангов е познато.
Известност, достигнала до всенародна почит и легендарност!
Ние, младите българи, нямахме щастие да бъдем негови под­
чинени и под командата му да умираме из бранните поля, а тряб­
ва да се задоволим с представата, добита от разказите и истори­
ческите сведения за него. И все пак, за нас, младите българи,
особено македонците, полковник Дрангов е символ на дело, без-
страшие и високо родолюбие.

112
 И днес, когато се чествува неговата светла памет, всеки тряб­
ва да знае, че отвъд телените мрежи в родния му град липсва
гроб за самия него! Пришълците - синовете на мракобесието и
насилието - се погавриха с неговото име, като разрушиха скром­
ният му гроб и разпръснаха тленните му останки.
Турците пред подобни герои фес са сваляли! А новите поро­
бители на Македония не се спират пред нищо, стига да могат да
сс гаврят с българщината.
Нещастници - те са напълно безсилни в своята злоба! Какъв
подвиг!... Унищожават мъртвите... Убиват духа на мъртвите...
Българската младеж трябва да знае, че костите на великия
Дрангов са разпилени!
Тя трябва да заякчи у себе си Дранговата воля! Да внедри в
душата си нещо Дрангово!
Трябва да дочака мъжествено момента, когато със силата на
духа на мъртвите ще стовари и плесника си върху хулителите на
българщината... и от мястото на телените мрежи ще извика:
- Жива е българщината! Жив е духът на мъртвите бойци!
Българската младеж трябва да следва пътя иа Дрангов, за да
се създадат нови Дранговци!
Неговото име трябва да служи за боен сигнал, да бъде „знак
за тревога“ .
Не ще кажа: —Вечна му памет, а с огъня на младо българско
сърце ще извикам:
Да живеят духа, делото, подвизите на безсмъртния Дрангов!
,Д рангов лист“, бр.1, 27 май 1934 г.

113
 Л. Т. ПЕТРИЧЕВ

П О Л К О ВН И К БОРИ С Д Р А Н ГО В - ХРИ СТО БОТЕВ

Дрангов! Когато и да се спомене това име, до благородния

образ на големия човек, който го носеше, застава образът на
друг голям българин - Христо Ботев. Каква прилика в съдбата
на българския син от Скопие с този от Калофер.
Възторжени проповедници на борбата срещу робството и на
обич към родината, техният фанатизъм и пламенна вяра в идеала
постепенно изгориха в душите им всички лични егоистични по­
риви, за да остане само това, което е вечно и общочовешко: с
готовност да приемеш смъртта за благото на ближния си и чрез
тази саможертва да дадеш пример за изпълнен дълг. И двамата
увековечиха проповедите си, делата си - умряха иа своите пос­
тове, единият на Вола, другият при Завоя на Черна.
Както Ботевия, бурен е животът и на Борис Дрангов. Дух нес­
покоен и независим, вяра несъкрушима и едно велико сърце. Ка­
то всички избраници на предопределението, той стърчи високо
всред консервативната среда на своите съвременници, но това го
поставя в чести конфликти с тази срсда, и по своя житейски път,
той вкусва доста горчивини: изключван като юнкер, разтакай по
гарнизоните на цяла България като офицер, а онези, които не
можеха да обхванат безпределните кръгозори на тази богопома­
зана душа, го смятаха за непоправим маниак или като неприго­
ден за живота идеалист. Но... горчивините само каляваха бор­
ческия му характер. Дрангов пе признаваше по-велика цел освен
дълга към робуващата родина. Заедно с много свои другари офи-
цери-македопци той взима живо участие в Илинденското въста­
ние и е деен функционер в революционната организация.
Опърлен вече от огъня на четническите борби, той се връща
пак в армията при чистите души на братята войници не за кари­
ера, а за да продължи подготовката на войската за върховния

1 14
момент. Неговият военен талант най-после се налага и признава
от началниците му. След завършване в Русия на генералния щаб
Дрангов става преподавател по тактика във Военното учили­
ще. Като педагог и възпитател Дрангов няма равен на себе си.
Това е неговата стихия. Високата му интелигентност, поетичес­
кото м у светосъзерцание и горещ ият ентусиазъм оплодяваха
крехките души на неговите възпитаници от Военното училище и
Скопската школа за запасни офицер, чийто началник бе, със съз­
нанието, че боевият офицер е първият, който трябва да даде ли­
чен пример за себеотрицание, за безстрашие в стихията иа боя
пред своите подчинени. Дрангов даде на армията идеални начал­
ници и безстрашни бойци. „Смъртта на бойното поле е слава!“
„Тоз, който падне в бой за свобода, той не ум ира...“ Една и съща
е проповедта на Дрангов и на Ботев.
Близкото наше минало даде мнозина български синове: рево­
люционери, доброволци, войници, подофицери и офицери еднак­
во храбри като полковник Дрангов, но аз не познавам началник
с по-велика душа от неговата. Сърцеведец и храбър, той прите­
жаваше в пълен размер магическия дар на великите войсководци
- Суворов, Наполеон, Карл XII и др. - чрез личния пример и
огнено слово да преобрази и последния малодушник в герой пред
лицето на смъртта. Той бе предопределен за голям пълководец.
Носейки с безпределен ентусиазъм върху разперените криле
на широката си душа идеала на българското племе, Дрангов дос­
тига до същото мистично прозрение, както и Ботев, според кое­
то, единствена цел на човека се състои в неговото самопожерт-
ване заради идеала, заради ближния си, И той остана верен на
своята проповед - умря с достойнство.
Дрангов и Ботев, това са символи, това са брилянти, които ще
светят през вековете. Това са вечни сили, които винаги могат да
запалят у човека божествената искра.,.
Такива сили, заветите на великите мъртъвци - прадеди, деди
и бащи, повлякоха към възход и издигнаха високо през годините
1912-1918 делото на българското освобождение и обединение.
Но... гробари, излъчени из вонящите гнезда на политическите

115
котерии, погребаха постиженията на целокупния въоръжен бъл­
гарски народ; гробари, които и днес, въпреки страшните ни не­
щастия, продължават да подкопават основите на изтощена Б ъ л ­
гария, без да ги стряска нещо. Нека поне падналите по фронто­
вете, като полковник Дрангов, бъдат вечен укор срещу тия пиг-
меи, носещи позора като недостойни рожби на своя народ.
Грядущите поколения остават да върш ат само едно: с несък-
рушимия фанатизъм на полковник Дрангов и Ботев да носят в
сърцата и душите си идеалите на българското племе и да бъдат
готови за саможертва, както това сториха апостолите на свобо­
дата на Мизия, Тракия и Македония и заради които идеали сло­
жиха костите си по бойните полета половин милион български
синове.
Така ние ще се покажем достойни приемници на тези покой­
ници и на ония борци, които днес отстояват борбите за свобода
и обединение в заробените български земи.
Поклон пред сянката ти, велики учителю! Вечна слава!
,Д рангов лист “, бр, 1, 27 май 1934 г.

116
 СТАМО КЕРЕЗОВ

П О Л К О В Н И К БОРИ С ДРАН ГО В

„Казваш: даровитите люде да се пазят. Трябва да

мрат! И ние радостио ще умрем, стига само да не
срамим Родината, стига само високо да държим
нейното знаме.“
Борис Дрангов

Когато един ден историкът ще разгръща кървавите скрижали

на бурната епоха, която преживя българският народ в периода
иа своите епични войни за освобождение, той, без никакво съм­
нение ще забележи, че между хилядите борци за народна свобоДа
блссти с особена сила светлият и величествен образ на полков­
ник Борис Дрангов, един от най-достойните и най-самоотверже-
ни синове на България.
Човекът, който съединяваше у себе си високите стремежи на
всичко честно и благородно, човекът, на когото огнедишащото
сърце не бе преставало да тупти нито един миг заради горещо
обичаната от него Родина, човекът, който със своето пламенно
•красноречие и ненадмината самоотверженост омайваше и увли­
чаше всичко след себе си - почива вече 18 години в прегръдките
на своята родна земя.
Името на Дрангов обаче ще продължава и след стотици годи­
ни да живее все така живо и будно в сърцето па българския народ,
както това бе, когато той бе жив и в деня на неговата смърт.
„Нашето племе, ни говореше Дрангов - състои не само от
живи човеци, а и от дълга върволица мъртъвци, които се губят в
мрака на вековете! И тяхното влияние е несъмнено по-силно и
по-неотразимо, защото са по-многобройни и защото те възпита­
ват младите с чистите си дела и с безкористния си пример.“

117
 Духовната връзка между великите хора, които умират, и оне­
зи поколения, които идат след тях, е могъщ а и неразрушима от
нищо.
Защото само един зов към неговата памет накара да трепнат
сърцата на хиляди негови почитатели и приятели и всички се по­
чувстваха оплетени и обединени като по магически начин с не­
видимите нишки на неговата нравствена сила, на неговата духов-
на мощ.
Нам се струва, че Дрангов стои и сега пред нас, жив, буден,
вдъхновен, за да поздрави своите мили войиици:
- Здравейте мои величествени юнаци, Здравейте орли м огъ­
щи, здравейте, лъвове непобедими!
И войнишките сърца започнаха да бият силно, очите се запал­
ваха от пламенна гордост за подвизи и жертви, душите литваха
високо към небесата от неудържима вътрешна сила.
Защото това нс бе обикновен казионен поздрав, с който офи­
церът поздравява войниците си.
Сякаш това бе тържествен,камбанен зов към сърцата на мла­
дите; сякаш това бе изблик на най-празнични чувства, които м о­
гат да същ ествуват в сърцето на човека - този човек на смелия
възторжен идеализъм твореше с велико себеотрицание и със
скромност н^ древен философ огнените скрижали иа високите*
граждански и войнишки добродетели.
Думите биха били бледи и в най-силния език, за да изразят
онази огромна пустота, която остави полковник Дрангов след
смъртта си.
Пламенен и красноречив оратор, талантлив писател, самоот­
вержен водач на родните дружини, грижлив началник към своите
войници, дивен възпитател на бъдните офицери —ето какво съ­
четаваше в себе си полковник Дрангов и какво загуби България
в негово лице.
Името Дрангов още приживе бе успяло да стане идея - идея
която вълнуваше душите, затрогваше сърцата, правеше да въз-
вира буйно кръвта в жилите на младите, въплъщаваше в себе си
всички частни и благородни стремежи.

118
г

Неговото име бе слънце, от което изтичаха лъчезарни и въз­

вишени истини, що сгряваха сърцата на ония, които имаха щас­
тие да бъдат близко около него.
Той бе извор на сила, вдъхновение, любов-извор.

„Кипящ в светая светих на нашите души,

Когото земна сила не може пресуши.“

Ударът дойде неочаквано.

Той дойде в един момент, когато неговият гений растеше с
възходяща сила.
Полковник Дрангов загина в зората на своя творчески живот.
Тъкмо когато след войните, той като даровит военен писател
и педагог, щеше да развие своите богати наблюдения, добити от
дългия опит на войните - жестоката съдба внезапно покоси буй­
ния му и плодоносен живот.
Неговият живот бе епопея, а смъртта му - легенда.
И онова, което бе най-достойно за уважение у него и което го
прави велики безсмъртен, е, че той остана верен на своите про­
поведи, като с красноречивия пример на своята геройска смърт
доказа на всички, как трябва да се мре с чест за Родината мила.
И така един ден, заобиколен от своите офицери, застанал как­
то винаги прав и горд върху огнената артилерийска позиция, той
бива покосен от една вражеска граната и с поглед, отправен към
скъпите предели на своята Македония, той падна мъртъв, но хла­
ден и непобедим.
Ето защо, когато злокобната вест за неговата тъй ранна смърт
се разнесе по родната земя, заплакаха горите, потъмняха върхо­
вете на гордите балкани, заехтяха от болка долините и помрачи
се душата на цял народ.
Но наред с това униние, което навя на времето си см ъртта на
полковник Дрангов, неговите многобройни, неговите хиляди по­
читатели вдишват и днес с пълни гърди жизнения елексир на жи-
вотоносните истини, които ни завеща той, и изправени пред ве­
личествения му дух и високоназидателно зрелище на неговия ди-

119
вей живот и легендарна смърт, черпят вдъхновение и смелост за
тежките борби, които ни предстоят за осъществяване на несбъд­
натия блян на Дрангов.
Нека се поклоним ниско пред безсмъртния дух на великия и
пламенен български родолюбец и да го поменем с неговите ду-
ми:
Мир на честния му прах!
Вечна памет на пламенното му сърце, на благородната му са­
моотвержена душа!
,$ р а н го в лист “, бр. 1, 27 май 1934 г.

120
 ДИМИТЪР КА ЧЕВ БУРСКИ

Д Р А Н ГО В КАТО СИ М ВОЛ НА Ч О ВЕК

И ИЗП Ъ ЛНЕН ДЪ Л Г

Българската история е изпълнена с имена, които със своите

силни характери, с душевните си емоции, тясно свързани с на­
родните идеали, се превръщат в символ и стават пътеводни звез­
ди на цял народ. Ботев, Левски, Любен Каравелов, Раковски и
редица още Други творци на политическото възраждане и участ­
ници в кръвопролитните въстанически дни. Из пепелта на създа­
дените поради тях пепелища сс роди свободата на българския
народ, и те не умряха за нас, а вечно ще живеят, и певците песни
ще им пеят.
Борис Дрангов, син на останали в робство македонски бълга­
ри, всмука още от иай-ранно детство чутовното борческо нас­
ледство на великаните от освободителната епоха и още от най-
ранни младини с пълно съзнание се отдава в изучаване на похва­
тите за ефикасна борба с потисника на останалата в робство по­
ради недом ислието на създателите на Берлинския договор,
Македония.
Той е прям, искрен. В неговата душа подлост не съществува
и не може да намери място. Той ясно вижда определена цел на
своя живот, не чупи гръбнак, не сс подлизурква и мазна усмивка
не се вижда по неговите стиснати устни, които изричаха само
ония думи, които сс раждаха в мозъка и го определяха като ис­
тински човек. И наистина, като се вгледаме във величавите фи­
гури на Левски, на Ботев, Раковски, Бенковски и Волов, виждаме
само човеците, които твърдо стъпват по своя път, не зависят от
обстоятелствата и от съдбата, признават правата на ония, които
са като тях, отдават им истинска и заслужена почит, а на подле­
ците и подлизурковците посочват право в очите им тяхната мер­
зост. Така е и с Дрангов. Той е прям и искрен, каквото с в душата
му, това е в сърцето и на устата.

121
 И благодарение на тоя си праволинеен характер той бързо за­
ема свос място в българската армия и през общоевропейската
война става началник иа Скопската военна школа, където випус­
кът от офицери, които после, обжегнати от неговия висок дух,
намериха смъртта си по македонските чукари, знаейки от самия
него, че две смърти няма, а без една не може.
Целият придобит опит от дните на въстаничеството, когато с
пламенните борци за свободата па Македония подготвиха илин­
денското въстание, от дните на Балканската война, която го пок­
руси и той се опитва чрез статиите си във „Военна България“ ,
„Военен глас“ , „Армия и народ“ , „Военни известия“ , „Самоза­
щита“ и „Свободно мнение“, смело и открито да посочва недъ­
зите в армията и да посочва път за тяхното изправяне. Приятел
на войника, оставащ напълно човек като офицер, той понася и
позора да бъде съдсн за своята честна войнишка прямота.
Пловдивският и софийският състави на военно-полевите съ­
дилища го оправдаха с мъка, защото началниците, които той бе
засегнал не можеха да му простят, че е дръзнал да критикува
техните действия. Но той си остана изпълнителен и храбър вое­
нен, честен революционер и не се „крие като баба под разни псев­
доними“ , а изказва свободно своето убеждение и иска всички
млади офицери да бъдат носители на честна правдива мисъл, да
бъдат всякога искрени изпълнители на дълга и да полагат грижи
за войника. И тази негова грижа бе записана от един войник от
5-и македонски полк, чийто командир бе Дрангов: „Има Дрангов,
има цял хляб, няма Дрангов, няма цял хляб“.
Дрангов става твърде много популярен в армията не само ка­
то правдив човек, по и като отличен военен, с високо съзнание
за сам ож ертвата, която всеки истински родолю бец трябва да
поднесе пред олтара на отечеството. За него Родината е символ
на нещо свято, велико, скъпо, близко, както ни са близки частите
от тялото. Родината не е символично понятие, тя е осезаема, жи­
ва - от плът и кръв, и той, за да запази нея, е готов хиляди пъти
да сложи живота си, да възкръсне и пак да умре за нея, но тя да
бъде свободна, да не страда под тиранията на чужденци.

122
 Пътят, по който вървя през живота си Дрангов, е път ца вели­
чавите борци. Мнозина са ония, които в новата българска исто­
рия м огат да бъдат като символ на човек и изпълнен дълг, но все
пак Дрангов се отделя със своята простота, честност и правота
и без да подозира, застава на пиедестал, за да служи като символ,
да бъде един от достойните духовни водачи на изтерзания бъл­
гарски народ, да бъде и жив огън в душите на борците за свобо­
дата на останалата под чуждо робство негова родна Македония.
Душата ми се изпълни с признателност, че се заеха, ония ко­
ито го познаваха от полето на честта, да издигнат неговата фи­
гура, като паметник, който да напомня на поколенията, как тряб­
ва да се живее, за да бъде човек оценен и обсебен по неговото
достойнство от цял народ, да го приобщи в своя дух и да живее
с него, като достоен за него.
В тоя момент, когато Дрангов ще бъде съживен за векорете,
аз бих помолил комитета да напише отпред на челото на памет­
ника думите на Борис Дрангов, които той като командир на 5-и
македонски полк бе произнесъл при награждаването на храбре­
ците:
„Честит съм, че ми се удава случай да повиша храбрите, да
отлича достойните, да насърча честните. Родната земя дължи
светлите си дни на своите верни и безстрашни синове, които тър ­
пеливо умееха да страдат и постоянно да побеждават.“
И тогава наистина българският народ ще бъде честит, че е
въздал и наградил достойния храбрец, неумолимия борец и ис­
тинския военен водач на няколко поколения, които заедно с него
изпълниха дълга си и умряха за обединението на българския на­
род.
,Д рангов лист “, бр. 1, 27 май 1934 г.

/
123
 МИХАИЛ ВА СИЛЕВ

ХРА Б РЕЦ А - П Ъ Р В Е Н Е Ц

Помня го още от войната 1912-1913 г. - Беше началник-щаба

на бригадата ни. Войниците с радост го посрещаха, когато ни
посещаваше на позицията. Сладката му приказка беше винаги
изключителна, как сме със стомаха, т.е. добре ли сме нахранени.
Отидохме в Скопската школа през 1916 г. Тук се яви пак той,
снажния и с юначен поглед за началник на школата. Ние дошлите
от 1-а дивизия, които го познавахме добре, се радвахме, че ще
получим военното си възпитание при подполковник Борис Дран­
гов.
Залегнахме в учението като школници и на 17 септември 1916 г.
трябваше да заминем за частите си, вече като офицерски канди­
дати.
Нас назначените в 1-а Соф. дивизия ни поведе храбреца, тъй
като и той отиваше за началник-щаба на 1-а дивизия. Стигнахме
в Добруджа, Със своя голям размах, вече полковник Борис Дран­
гов се понесе напред срещу противника, когото ние изгонихме
до устието на Дунав. Тук често го чувах да ми се обажда с думите
„час велик на мощ духовна“, песен, която ние пеехме още като
школници.
След 26 дневен поход, където през деня по два пъти трябваше
да пропусне дивизията в поход пред себе си и да ни ободри с по
няколко иапътствени думи, ние минахме при Свищов на румън­
ска територия.
Боевете пред Букурещ, генералните атаки срещу сибирските
корпуси дадоха възможност на храбреца да се прояви до макси­
мум.
При атаката на Кръста при с. Сложитория-Алботещи по ли­
нията Филиул-Ионещи-Батогул (близо до Браила) сутринта ра­
но в мъглата скочи той, храбреца, пред окопа ни и след като ме

124
г
вида извика: „Клю мнала печална вчера, днес прекрасен херу-
вим“, строфа от любимата му песен „Час велик“ даде куража на
ротата ни, която бе челен отряд, атакувахме рускитс пълчища и
ги отхвърлихме през р. Ссрет.
Тук Полковник Борис Дрангов бе начело на челната 6-а рота
от 1-и пех. Софийски полк.
Слава па храбреца!
В. „ Скопска школа", брой единствен, 2 ноември 1941 г.

125
 ПЕТЪР СПАСОВ

БО РИ С Д Р А Н ГО В

„Животът не се мери по дължина, а по съдържание“

Преди 20 години, на 26-и май, когато животворното майско

слънце залезе на запад и се скри и когато тъмата почваше да се
спуска по оголелите и ор осени с кръв Македонски чукари, го газ
от завоя на Черна, от юг към север, като мълния се разнесе зло-
кобната вест за см ъртта на най-любимия учител на младото бъл­
гарско войнство Борис Дрангов, която вест съкруши сърцата на
всички. Пловдивци (9-и Пловдивски пехотен полк - б. а.), живе­
ейки до тогаз с хубавата усмивка на своя командир на полк, оне­
мяха от болка - тежка и неизлечима тъга легна в душата им;
Скопие - в миг в траур почерня, а Македония, която непрекъс­
нато следеше и се радваше на делата на своя достоен син - по­
тъна в дълбока скръб!
И днес, след цели 20 години, вместо забрава, свойствена на
българската действителност, спомена за него буди сърцата на
всички ни, които жадно поглъщахме всяка негова дума, всяка
негова реч. И ние живите негови ученици се радвахме като гле­
даме как неговото дело ден из ден расте.
Да се говори и пише за духовният лик на Борис Дрангов не е
лесно. Мъчно е с бедния човешки език да опишем неговото ве­
лико сърце. Как, например, можем да предадем неговото „Здра­
вей, ю нак!“, с което поздравяваш е всеки войник? И други го
употребяваха, и други поздравяваха със същите думи, но никой
не можа да вложи в тези прости думи такова съдържание, такова
вдъхновение.Дрангов се само чувствува! Двадесет години той е
тема на разговор и все ново и ново намираме да кажем за него.
Дрангов е неумолим, той е вдъхновение.

126
 Борис Дрангов е роден по време на черното турско робство в
град Скопие. Ж ивописната и красива природа, която окръжава
родното му място, турила отпечатък на неговата силно впечат­
лителна и поетична душа, а буйния Вардар —върху буйния му и
непреклонен характер.
Расъл заедно с борбата за освобождение на Родината, в душ а­
та на младия Борис се развиват чувства на омраза към тирания­
та, силна любов към Отечеството и неотклонно желание да слу­
жи колкото се може по-яолезно «а онеправдания български на­
род.
Горейки от желание да бъде активен борец в тази борба, ние
го виждаме да постъпва юнкер във Военното училище. Още тук
бъдещият автор на „Помни войната“ проявява своите дарби като
декламатор и оратор. Кои от неговите началници и другари му
не си спомнят неговите патриотични декламации и кой след него
е могъл да го замести? Още тук, той изпъква като една силно
волева личност. Борис Дрангов е произведен в първи офицерски
чин на 1 януари 1895 г. В Пловдив, в 3-и Конен полк започва
неговата офицерска служба и уви, съдбата поиска при Пловдив -
ци да завърши своя земен живот.
Верен на себе си, когато Крушево даде сигнала за борба с
тирана, грабва пушката и става четник.
Работейки непрекъснато върху себе си, по-късно постъпва в
Петербургската военна академия, гдето със своя ум и пламенна­
та си реч обръща вниманието на своите професори и става техен
любимец. Паметна е неговата дисертация, държана в Академия­
та. Всички са просълзени, всички са във възторг. Завърнал се в
България, след като преминава нужния стаж в разните родове
оръжия, гдето развива най-широка и полезна дейност, остава не­
изличими спомсни сред войниците и офицерите. Тук той поставя
началото на новото обучение и възпитание на бъдещите бойци.
Оценен най-сетне, от бъдещия главнокомандващ на Б ългарс­
ката армия, генерал Жеков, той бива назначен за преподавател в
клона на Военното училище, а по-късно за преподавател и ротен
командир във военното училище. За младата, буйна душа на рот-

127
м истър Дрангов тук се открива широк простор за дейност. С об­
ширни общи и военни познания, ползвайки се умело от живота
и дейността на великите пълководци и сърцеведци, туря начало­
то на здравата подготовка на юнкерите - бъдещите водачи на
въоръжения български народ.
Като педагог, възпитател и учител той остана недостигнат.
Току-що влезе в училището и всички сърца са негови - всички
жадно го слуш аме, всички го следваме. Така беше и в 21-и, 32-и,
5-и М акедонски полкове, Ш колата за запасни подпоручици в
Скопие и 9-и пехотен Пловдивски полк, гдето той отпосле служи.
Борис Дрангов имаше висок, строен ръст, широко, стръмно
чело, сини очи, със силно проницателен поглед, напълно изразя­
ващ прекрасната му душа и бистрия му ум. Със строго, но мило
и свежо лице, по устните му вечно играеше една лека, весела
усмивка. С широк гръден кош, силно развита мускулатура, м ъ­
жествен, винаги бодър, пъргав и лек като сърна, той се радваше
на отлично здраве.
Като волева сила той бе неподражаем. Никой не се е стреми
към целите, с такова постоянство и енергия, както той. Отчаяние
не познаваше: „Шест пъти ли паднеш, жест пъти стани! Не спо­
лучиш ли, опитай се пак!“ - беше неговият девиз.
Буен, откровен поклонник на истината и правдата, борейки се
с рутината в нашата армия, особено след Балканската война, жи­
вотът му бе верига от неприятност, често свързани с неговото
бъдеще и вместо отчаяние или примирение, с още по-голяма жар
служеше на делото.
Извънредно благ, весел и вежлив, често остроумен като събе­
седник, полковник Дрангов беше крайно приятен. Носеше се
просто, а в облекло и храна извънредно скромно. Леглото му
беше 2 дъски и 1 одеало. Казваше: „Заспи! Събудиш ли се, стани,
работи!“ Излежаването е признак на ленност. С войниците се
държеше близко и никого не отминаваше без да му каже нещо.
„Който обича войника, той ще намери какво да му каже!“
Като началник-щаб на бригада, а по-късно на дивизия, всички
войници го познаваха - нещо много рядко в онова време.

128
 „Да се сближиш с войника, не значи да го галиш - той обича
силата, толкова, колкото презира безхарактерността и каприза.“
През 1915 г. при село Богданци, срещнах войници от Маке­
донската дивизия. На моите въпроси получих такива отговори,
че аз бях смаян как може в един толкова малък период от време
(непълни три месеца, преминати в сражения и походи) да се пос­
тигне това. От простите бозаджии той направи великани! В ду­
шата си съжалявах, че не мога и аз като тези прости войници да
служа пак под командата на Дрангова.
Личният пример бе основния камък на неговото възпитание.
Да изпитва лишенията на своите подчинени бе неговата слабост.
Не веднъж сме го виждали в най-трудни походи със свита през
рамо мушама, без кон, да става водач на своите юнаци и да се
катери пръв по стръмните и недостъпните скали. А когато Дран­
гов води, кой може да чувства умора?
Войниците го обичаха. Те го обожаваха. Служейки като ко­
мандир на дружина в 21-и пехотен полк в гр. Пашмакли, населе­
нието слушайки разказите за него от своите близки войници,
отиваше в Пашмакли като във Витлеем, да види човека - Дран­
гов, за когото тъй много разправяха и когото така боготворяха.
Това е особено важно като сс знае, че след несполуките от Б ал­
канската война, на офицерите не се гледаше с добро око.
По това време, когато Дрангов беше в Пашмакли, един ден
срещнах пред хотел „М олле“ един от лидерите на тогавашната
Социалдемократическа партия. Запитах и разбрах, че е дошъл да
се яви на обучение. След като неласкаво се отзова за нашето офи-
церство и след като му възразих, можах в разговора да разбера,
че отива в Пашмакли. Подир 2 месеца го срещнах на едно лето­
вище и още не дочакал въпроса ми с възторг отговаря: „Дрангов
ли, това е страшна сила! Ако България има 100 души такива офи­
цери, вярвай ще победи целия свят!“ След това цели часове не
можеше да изкаже възхищението си от Дрангова.
В лю бовта си към делото, към войника той беше роб. Казар­
мата за него беше олтар, от който свещенодействаше. Веднъж
негов близък като вижда, че денонощната работа в казармата се

129
е отразила твърде вредно върху неговото здраве посъветва го да
я намали малко и без да ще е казал: „Стига тази казарма!“ Дран­
гов оскърбен, прободен като ранен лъв извика почти разярено:
„Как, та това е храм!“ На другият ден пренесъл леглото си в
казармата, там да живее и с удвоени сили заработил още по-уси-
лено за обучението и възпитанието на войниците.
През 1916 г., вследствие ожесточените боеве във всички бой­
ни полета, командващият персонал бе значително оредял. Тряб­
ваше да се попълни. Да се създадат водачи на взводове и роти за
един период от четири месеца не беше лесна работа, Само Дран­
гов със своята пламенна душ а можеше да запали искрата на са-
мопожертвеност у младите школници. Той беше щастлив да ту­
ри основите на първата Българска военна школа на запасните
подпоручици в сърцето на Македония, в родното и волно Скопие.
В този храм на българската юнащина и гордост той работи с
неизчерпаема енергия. Школата трябваше да бъде разсадник на
1100 самоотвержени волеви дейци. Под негово ръководство офи­
цери и школници работехме денонощно. Лично той почивка не
знаеше. „Успехът на война се гради върху волята, ум ът само
подсказва най-лекия път към победата. Характерът създава ве­
личието народно. Побеждава не по-м ногобройната войска, а
оная в чийто редове има повече енергични характери. Военното
дело се издига всецяло на самопожертвеност, себезабрава. Кой­
то не може да отмести своята личност, в името на делото, той
никога няма да бъде честен войник, достоен и полезен офицер.“
На тези всесилни военни добродетели той учеше родолюбивите
български сърца.
Щастливи са онези, които веднъж поне са чули неговото сло­
во. Това беше огън, стихия, ураган! С първите още думи всички
приковаваше, всички завладяваше. Откривайки Школата (за за­
пасни подпоручици - б. а.), с една блестяща, бележита реч, при­
състващия фелдмаршал Макеизен, макар да не разбираше нищо
от изреченото от полковник Дрангов като сърцеведец, схващай­
ки най-добре какво става в душите и сърцата на офицери, школ­
ници и граждани, трогнат, просълзен, спусна се като вихър към

130
Дрангова и като хвана ръката му със своите две, почна да го поз­
дравява така, както големият пълководец можеше да го стори. В
този момент цялата маса народ и войска се люлееше развълну­
вана. Всеки бе готов под знака на Дрангов да се хвърли върху
врага и да намери смъртта.
Колкото пъти говореше на любимата му тем а „самопожерт-
ването“ - на Сливница, Плевен, при Шар и Вардар и в лицето на
войниците по всички бойни полета, толкова пъти той изтръгваш е
нескончаемото „Ура!, което раздираше въздуха. Какво ставаше
в нашите души, ние не знаехме, знаехме само, че му принадле­
жим. Какви благородни, какви възвишени чувства беше спосо­
бен да изтръгне от нас с един жест, с една дума, с един поглед.
След един уморителен поход до стръмен, скалист път под сил­
но юнско слънце, школниците Стигнаха крайния пункт на „бе­
гом“ е „У ра!“ . Вместо почивка бяха отново построени. Никой не
можеше да направи крачка напред. Силите бяха изчерпани. Пред
нас стоеш е величественият и недостъпен връх Люботрън. Дран­
гов започна да говори. Увлечени от речта му, ние попивахме ду­
мите му: „И там, на върха на Люботрън ще ви водя...“ Едно не­
удържимо мощно „Ура!“ се разнесе по въздуха и отлетя по Вар­
дарската долина. А само този, който е видял връх Люботрън м о­
же да си представи как бн се качил в този момент на скалистия
връх, покрит със сняг, без път.
Книгата „Помни войната“, която Дрангов писа през това вре­
ме е настолна книга и днес на всички военни. В сбита форма там
са заложени основните начала на военната доктрина.
Настъпиха тежки дни за родината. След четиримесечно обу­
чение школниците трябваш е да застанат начело на юначните
български взводове. Въодушевени от силпото слово на Дрангов,
поразени от неговия личен пример, тези млади водачи водеха
неравна борба с неприятеля. Кой не е слушал за техните подви­
зи? М нозина от тях геройски посрещнаха смъртта, виждайки
пред себе си своя учител и началник. Самият Дрангов замина за
Добруджанския фронт. Недоволен, чс му дават щабна длъжност,
скоро се върна на Южния фронт като командир на 9-и Пловдив­

131
с

ски полк. Тук беше в стихията си. „Тук се чувствам най-добре!“

- ми казва той. А друг път: „Ако България загине, ще загине не
затова, че няма умни хора, а затова, че няма характерни такива!“
Д аес след неговото пристигане в полка закипя живот. Дрангов
трябваше да приложи на дело, това, което проповядваше. Всичко
се преобрази: обоза се стегна, кухните заработиха, войниците
имаха топла храна по три пъти на ден. „Създавай чудовище от
стом аха!“ беше приложено на дело. На позицията отново се чу­
ваше: „Има Дрангов, има хляб!“
Обучение с войници, обучение с подофицери, школа, военно
училище, академия, разсадници на нова доктрина, на нов дух, на
нова система. Всеки ден се каляваха духът и сърцето и някак
невидимо полка растеще. Песни, игри, хора, беседи, а „урата“,
мощиото Дрангово „ура“ ехтеше най-често по върха 1050. Ли­
куваше полка, ликуваше и Дрангов. За късо време той стана лю­
бимец на полка. Войниците нарочно минаваха докрай него, за да
ги поздрави и да им каже нещо. Дрангов бе любимата тема на
всички. Всеки намираше да каже нещо за него и още не завър­
шил, Друг започваше.Най-много приказвахме за неговата сме­
лост и всички се убедихме, че е недосегаем. Работейки денонощ­
но над войниците, подофицерите и офицерите, той не преставаше
да работи и върху себе си. На позицията приготвяше второ из­
дание на „Помни войната!“ Уви, неговите ученици не бяха щас­
тливи да я видят завършена. Армията и народа трябваше скоро
да загубят своя най-добър син. Човекът, който най-добре беше
изучил психиката на българския народ, младият български во­
дач, който познаваше ключа на победата и който само с един
ж ест можеше да хвърли цял един народ в борба на живот и
смърт, трябваше като почти всички наши революционери и бор­
ци за свобода да загине преждевременно в разцвета на своите
сили.
През май неприятелят напираше с всички сили. Многоброй­
ната му артилерия непрекъснато ехтеше и бълваше огън. Дран­
гов сновеше непрекъснато между войници и офицери и все - горе
повдигаше техния дух за борба. На 26 май, един часа след плад­
132
не, снаряд пада до Дрангов, но той не трепва. Пада втори. Трети.
Той също не трепва. Четвъртият снаряд го ранява смъртоносно.
Нито един мускул не трепва, нито стон се чува. По бледото му
лице се чете, че той е безнадеждно ранен. Настъпи часът на ве­
ликото изпитание. Човекът, който през целия си живот учи как
трябва да сс служи и да се мре за родината, трябваше с личен
пример да докаже това. И наистина той остави велик пример на
самопожертване и себеотриЧане.
С бодър дух, със слаб, но все още енергичен тон, той започна
да говори за дългът към Родината. За Македония, за войниците.
Каза доста неща, а за себе си нищо. Мислех го за заспал. Пода­
дох нареждане как да бъде отнесен до Прилеп, за да му се даде
бърза медицинска Помощ. Отведнъж Дрангов м е прекъсна: „Не,
както всеки войник се изпраща от позицията, така ще бъда изп­
ратен и аз. Защо трябва да се жертва живота на някой войник
заради мен. Аз бих желал колкото се може по-късно да се разделя
с войниците.“ Започна отново да повтаря: „Македонийо, много
рано те напущам! Македонийо, аз още Можех да ти служа!“ Слу­
шах го с наведена глава.
Пред мен израстваш е новият Дрангов. Д ухът на Дрангов.
Много по-силен и по-мощен, отколкото ние - учениците му го
познавахме. Дрангов, който чрез смъртта си стана безсмъртен.

133
 зап. поручик ДИОНИСИ П. ПАНЕВ
а?
■^
т
„ЧАС В Е Л И К “ .Ь'
(спомен)

Обичаната песен на любимия началник на Скопската школа,

полковник Борис Дрангов, беше „Час велик“. Всички школници
с голямо усърдие и бързина заучихме тази с дълбоко съдържа­
ние и мисъл песен. Скопските булеварди сутрин, обед и вечер
кънтяха от „Дранговата песен“. В дни, когато целият български
народ беше на крак и с кръвта си чертаеше границите на Велика
България, ние, 1Йколницитс, с нетърпение очаквахме да завър­
шим и се върнем в частите при нашите бойни другари. Ободрени
и обнадеждени за светли дни от началника на школата и неговите
помощници, калявахме своята воля, характер и увеличавахме
познанията си по военното изкуство. Всички в школата започ­
нахме да подражваме на началника на школата и искахме да ста­
нем „малки Дранговци“ . Той беше кумир за нас, школниците.
Ротните командири на 1У-та рота майор Илчев, 1-ва рота м а­
йор Куртев и др. бяха копие на началника на школата. Взводните
ни командири също с нищо ие отстъпваха на ротните. При такъв
кадър с лични примери и с пламенни и топли думи можаха да ни
подготвят за самоотвержена борба при изпълнение на свещения
дълг към Отечество и Престол.
На учение често излизахме далеч от града и при връщане в
казарменото помещение началникът даваше команда: „Ротите
1-ва и 1У-та да се водят през реката Вардар!“ . Той и ротните ни
командири първи вървят и първи минаха реката. При едно такова
минаване командира на 1-ва рота, майор Куртев, насочи коня си
в най-дълбокото. При един силен водовъртеж, конят се издигна
на задните си крака и видяхме как майора се свлече надолу по
гърба на коня във водата - конят остана без ездач. Ние бяхме
във водата с дрехите и оръжието, вдигнати високо над глави­
те. По това време виждаме да се подава из под водата главата на

134
майора и хванат за коня, изплува на другия бряг. Олекна на всич­
ки като видяхме, че стои на брега и чака да мине ротата му.
Нашият ротен —майор Илчев, беше опознал всички школници
в ротата си и знаеше техните имена. Един ден чувам: „Школник
Диониси п. Панев, запашете се и довечера ще обиколим всички
постове и караули в града от Школата“. Познавайки добре града,
без мъка обиколихме всички постове. Рапортуваха старшиите и
на всяка група майора даваше нареждане за правилно изпълне­
ние на службата.
При нашето производство в чин кандидати, началникът ни,
полковник Борис Дрангов произнесе пламенно слово, думите му
бяха като блокове, които се поставят в основите на една велика
сграда, те се запечатваха в душите ни. Кой от школниците не си
спомня: „Бъди строг, но най-първо и най-много към себе си! Па­
зи и почитай войника! Заповядвай кратко, точно и властно! умри,
но победи! Две смърти няма, без една не бива! По-добре гроб,
отколкото роб!“
Когато потеглихме за полковете, цялото гражданство излезе
да ни изпрати. Отивахме гордо при железните вериги на Б ългар­
ската армия, да ги споим с нова сила и мощ, за да осъществим
заветния ни идеал - Обединение на Българското племе.
Скопската школа даде много свидни жертви в неравна борба.
Една от най-големите и скъпи жертви беше тази на 26 май 1917 г.
Гордият и неустрашим родолюбец Борис Дрангов беше ударен
смъртоносно от неприятелски снаряд.
Ние останалите живи школници на 1-ви и 2-ри ноември т.г.
ще имаме случая за първи път да се поклоним пред гроба на Ве­
ликия ни Учител и високо ще кажем: Съдба сме ние злокобна за
оня, който дръзне да вдигне ръка срещу България,
Почивай спокойно скъпи пълководецо. Делата и духът ти ви­
таят между нас, те ни напътстват към нови подвизи и дела!
в. „Скопска школа“, брой единствен, 2 май 1941 г.

] 35
 И ВАН ТРИФОНОВ

„СИ Л Н А ВО Й С К А С В О Й В О Д А “

М обилизацията беше вече обявена и ние възпитаниците на

Военното училище бяхме се прибрали от преждевременно прек­
ратената ни отпуска. В двора и помещенията училището тоя ден
не приличаше на предишните. В тоя прекрасен септемврийски
ден на 1915 г. юнкерите с някаква трескава радост шумно при­
бираха своите багажи... Старите ни началници бяха заминали
вече по частитс си и ние с младенчески жар и нетърпение чакахме
да бъдем изпратени по м естанозначенията. Разпределението
стана и аз попаднах в групата от шест души определена за но­
восформирания в София 5-и Македонски полк. Незабавно потег­
лихме за щаба на полка, който бе в основното училище „Софро­
ний Врачански“ . Трябваше да се представим на полковия коман­
дир. С трепет и юнкерско страхопочитание ние си представля­
вахме началническата суровост и студенина, с които ще бъдат
приети нашите добре заучени рапорти. Когато влязохме в каби­
нета на полк. командир пред нас се изпречи суха, висока, стройна
фигура, от чийто орлов поглед се излъчваше енергия и обаяние,
и със сръчността на пай-добрия строевак, отривисто вдигнал р ъ ­
ка за почест, командира па полка —подполковник Дрангов изс­
лушваше нашите рапорти.
След рапортите, Дрангов почна да говори. Думите на кратката
м у реч, пълни със смисъл и ораторска сила се забиваха в мозъка
и в сърцата ни. Магьосническата сила на неговия поглед, на сло­
вото му, на фигурата му, внушиха ни едно особено чувство.
За пръв път чух името му и видях Дрангов. Споделихме впе­
чатленията си от Дрангов с другарите. Всички почувствувахме
огромното му влияние над нас и от тоя ден ние сляпо го уважа­
вахме, като че ли той представляваше оня върховен идеал, за
който мечтаеха юнкерските си сърца.

-136
 Първите впечатления не ни излъгаха. Тоя пленителен начал­
ник ни води и на война. И всеки нов ден виждахме го все по-голям
и по-голям. Видяхме го, няколко седмици преди да тръгнем към
границите в ръководството на мирновременните занятия на 5-и
Македонски полк. Усилена и трескава работа се налагаше от са­
мите събития, да станат войници ни подготвени в строево отно­
шение македонци. Денонощно през това време Дрангов беше в
движение по пръснатите на разните краища на София плацове и
училищни ротни помещения. И навред: пред ротата, пред група
войници, отделен войник ли срещне - Дрангов отделяше време
да се спре и да каже по няколко наставнически думи. А почти
ежедневно на разни пунктове той събираше дружините и държе­
ше знаменателни беседи. Войниците, които бяха сбирщина от
разни съсловия, без никакво войнишко чувство дотогава, Дран­
гов успя в едно сравнително кратко време да създаде от тях един
здрав боен полк.
Отделно и усилено той работеше и за възпитанието на офице­
рите. От тях той искаше да обичат войниците си, разумно да ги
възпитават и победно да ги водят на война. Изхождайки от теж-
4 ката задача и голямата отговорност на офицера, той не скриваше
горещото си желание, голямата си скръб, че не е имал случай да
бъде началник на Военно училище, за да възпита и създаде по
негов модел водачите на въоръжения български народ. Сърцето
му беше препълнено с любов към родната армия и неговата меч­
та беше да види българския офицер на висотата иа своето поло­
жение, не само да командва своите войници по силата на закон-
ната власт, която му е дадена, но и да може да владее и води с
личните си нравствени качества и да служи винаги за пример на
войниците.
„Силна войска с войвода. Овце без овчар на вълка са дар.“
Така казваше Дрангов, когато говореше пред офицерите.Той ви­
соко поставяше голямата задача на офицера и тъкмо това го ка­
раше да иска много и със строгост да преследва недостойното
началство. Посредствеността и фалша Дрангов не признаваше,
защото военното дело, според него, би се развило правилно, ко­

137
гато почива на нравствени основи. Голям привърженик на Дра­
гомиров и Суворов и в писанията си и в Беседите си, цитирайки
ги като големи сърцеведци и познавачи на живата сила, той ви­
наги влагаше драгомировци в подготовката на офицера. Когато
искаше от своите офицери да се стремят да бъдат водачи на вой­
ниците си, така много му приличаше, защото всеки чувствуваше,
че той е истински „войвода“ с всичките добродетели на един ря­
дък началник.
Моите лични впечатления ми подсказват за много добродете­
ли на Дрангов. Смел и доблестен, Дрангов и когато възпитаваше
беше безпощаден критик. Неговият голям дух и прозорлив ум,
не търпяха несправедливостта във военното дело. С прямота
свойствена на нравствено силните личности,той не се стеснява­
ше да изнесе грешките и неправдите на началствата. Критиката
му беше винаги благородна, с пълна искреност бичуваше недъ­
зите, винаги изхождащ от доброто намерение „да се поправи
греш ката“. Поклонник на истината, колкото и да бе горчива и
безразлично за кой се отнася тя, той без стеснение я изнасяше.
И за да бъде последователен на себе си, той често повтаряше:
„Без критика и без откровен разбор няма движение, напредък и
живот“ .
Неговият метод на възпитание беше да се повтаря всичко оно­
ва, което е стара и доказана истина. Няма нужда пред войниците
да се мъдрува, а с кратки фрази да се повтаря това, на което ис­
каш да научиш войника, дотогава докато сс вреже не само в па­
метта му, но и в сърцето му и след това знанието да се приложи
на дело. Спомням си как настойчиво той искаше от офицерите,
особено от младите, да изучават наизуст всички народни м ъд­
рости и поговорки, които Дрангов беше събрал и напечатал в
малко книжле. И те действително много въздействуваха върху
войниците когато с умение се привеждаха, за сторени грешки и
съответни приказки.
В култ беше издигнал Дрангов понятието „търпение“. Дран-
говото „търпеж му е майката“ облекчаваше безусловно войниш­
ките теглила. Тежките походи, войнишкото тегло в дъжд и сняг,

138
 трудните окопни работи по позициите - всичко това гнетеше
войнишкия. Дрангов се мерне отнякъде, хвъркат като ястреб,
бодро и гръмко поздрави войниците и веднага добави някоя от
народните мъдрости: „Търпеж, юнаци - златото го огън пречис­
тя, а човек - теглилото“. След това виждаш войниците в друго
настроение. Дранговата хипноза е оказала своето ободрително
влияние, войниците стават бодри, смеят се или се закачат един
други в духа на Дранговите, колкото и шеговити, толкова и се­
риозни наставнически закачки, крачат по войнишки или усърдно
копаят. И тая негова практика действително влияеше много и
офицери, и войници винаги чувствуваха зоркото око на команди-
ра на полка, на началника.
В своята любов към войниците, Дрангов беше истински човек
и началник. И аз не знам дали имаше по-щастлив началник от
него. Той беше не обичан, а боготворен от войниците и офице­
рите. В непрестанните му наставления към офицерите: „Искате
ли войниците да ви обичат, обикнете ги искрено, чистосърдечно,
самоотвержено. Искате ли да владеете чуждите сърца, дайте сво­
ето.“ Той пръв като началник стигаше до самоотричане в грижи­
те си за войниците. Културен и прозорлив, всеки психологически
момент използваше да владее войниците и да полага максимум
енергия и грижи за съществените войнишки нужди. Всичко най-
потребно за нуждите на войниците безусловно трябваше да бъде
навреме и на място доставено. Особено грижите му за войниш­
кия казан са прословути. Грижите му за бойната подготовка на
полка съвсем не му пречеха да отделя време и усилия за управ­
лението на домакинската част на полка. Винаги предвидлив, той
организираше домакинската служба така щ ото, тя да бъде на
място от където ще тегли най-лесно продукти от ди ви знойните
складове, а същевременно на време да стигнат на позициите. Не­
говите началнически грижи се простираха и върху превозния до­
битък на полка. Един знаменателен рапорт Дрангов писа до ди­
визията по повод отговора на едно искане, че нямало фураж за
конете. Дрангов отговаря на дивизионния отказ кратко: Г-и ге­
нерал, конете не разбират от патриотизъм, искат ечемик.“

139
 Личното му качество да бъде трудолюбив - правеше го още
по-авторитетен. Ако Дрангов не обикаля ротите или позициите,
той е непременно в землянката си, сам пред разтворена, карта
или книга: отбелязва нещо, мисли или чете.
С едно твърде много развито чувство за лично достойнство -
Дрангов като началник в отношенията си към подчинените, твър­
де много щадеше тяхното достойнство. В лицето на своя подчи­
нен Дрангов имаше предвид винаги човека и никога в своите на­
чалнически упреци не отправяше грубите, просташките обидни
закани. Побоя върху войника остро осъждаше и добавяше: „Оби­
чайте войника, не злобствайте, бъдете добри пастири“ .
Сам образец на дисциплина, Дрангов искаше от подчинените
си да бъдат строго и разумно дисциплинирани. Авторитетните
му началнически упреци, заместваха всякакво уставно наказа­
ние. Защото упрекът на Дрангов отправен и към най-безчувст-
вения войник действуваше по-осезателно от каквото и да е друго
наказание. И тъкмо в това се състоеше силата на Дрангов, не в
законната му началническа власт, а в способността да завладява
сърцата на подчинените. И проповедваше: „Сближете се с вой­
ника, бъдете му верни другари, делете с него радост, скръб и
те гл о ... сърцето на не покварения прост българин е злато. В него
ще намерите неизчерпаем, непознаваем източник на самоотвер­
женост.“ Ето в тия думи е разтворено великото сърце на Дрангов
пълно с любов и с най-възвишени чувства към делото на армия­
та! Но Дрангов не само управляваше и вдъхновяваше, а сам беше
и боец! „Юнаци, верни синове на майка България, бъдете винаги
готови да се пож ертвувате за родината“, така приблизително
Дрангов започваше своите пламенни речи към войниците. Под­
хранвайки родолю бивите чувства, той зовеше войниците към
борба. Според него няма нищо по-възвишено от смъртта, когато
тя идва по пътя на само пожертвувани ето. Чрез героична смърт
се стига до слава, величие и свобода. С движение и борба се вър­
ви напред и колко повече е нужен борчески дух на нашия народ,
пред който стоят още толкова много неразрешени народностни
въпроси. Основният двигател в борческата натура на Дрангов

140
бяха народните идеали. Постигането на един идеал е желание,
което тика към борба човешката мисъл и дух. „Времето не се
състои само от часове и минути, а от желание и любов“, казваше
Дрангов. Динамичната природа на този голям военачалник об­
гърнат от желания, любов, изтъкваше го в очите на неговите вой­
ници като овенчан боец, който сам беше готов винаги да се са­
мопожертвува от любов към народните идеали, за чието пости­
гане той проповядваше борбата като необходимост.
Войната със своя кървав образ действително с страшна. Тя
може би изразява в най-голяма степен понятието зло, но когато
е въпрос за постигане на народни идеали - тя става необходимо
зло. И Дрангов беше горещ вдъхновител на войната и отличен
войник, не защото обичаше ужасите на войната, напротив, той
беше изтъкан от нерви и душа и изпадаше в неприятни настрое­
ния, когато виждаше кръв, рани и убити. Но когато войната се
налагаше за постигане отечествен идеал, той беше пръв боец и
винаги с личния си пример показваше как безстрашно трябва да
се върви към смъртта. Безстраш ието с едно постижение. Стра­
хът е свойствен на всеки, но само дребнавите и малките души не
могат да овладеят това чувство. За Дрангов беше юнак всеки,
който намери сили в себе си да обуздае това чувство на страх и
да върви напред между живота и смъртта.
А Дрангов беше вдъхновен юнак, защото навсякъде в боевете,
доколкото имах случай да го видя, полковият командир Дрангов
беше в първите бойни линии,.на най-важния пункт по фронта на
полка. Видях го при Кошарка с патрулните двойки на моя взвод,
да прибягва и заляга. Видях при Градско Удово и Муравинци под
град от шрапнели, когато ротите в настъплението си използваха
и най-малкия подстъп и закритие, той яхнал на коня си, спокойно
да управлява, така, неговите войници да го виждат, че е на кон,
когато иначе най-малко използваше коня. И дълбоко съм уверен,
че още хиляди като мене са го виждали по разните фронтове сме­
лия и юначен Дрангов да дава примери на героизъм. Хиляди и
хиляди са почитателите на Дрангов пръснати по българските зе­
ми, които таят в сърцата си дълбока почит за неговата памет. И

14]
двадесет години след неговата см ърт спомените за вдъхновения
военачалник се предават като легенди от простодушните бълга­
ри със „златните сърца“ , от неговите войници, които наистина
се чувствуват горди, че са били с Дрангов на война.
Народните идеали не са постигнати, в името па които той в
своитс младини с крилата на своя идеализъм се хвърли в огъня
на въстаналата му родина, отдето се върна здрав и жив, но не
съкрушен, а с по-силна воля работи и се бори за свободата на
Македония, за българската свобода.
Петнадесет години по-късно той сложи своя живот в недрата
на родната му земя, по която сега тъпчат тежките стъпки на чуж­
ди хора, които по един безчовечен начин сринаха надгробния му
кръст и изринаха дори костите на белязания герой, на българс­
кия вдъхновен пълководец Борис Дрангов. И в сколските гроби­
ща вече не стърчи надгробния знак издигнат в памет на Дрангов.
Но той, юначният водач живее в сърцето на българина и дано
почитателите м у в свободната част на отечеството му издигнат
заслужен паметник.

142
 ИВАН ТРИФОНОВ

БОРИС ДРАН ГО В
(по случай 15 години от см ъртта му)

Самоотвержеността на единиците е необходима за

запазване на народите. Отечеството се създава са­
мо чрез себеотрицание. Спасението на личността
е в спасението на обществото.
Борис Дрангов

Смъртта на Дрангов се посрещна на фронта като страшна

прокоба за още по-страшНия край на войната. Оплакаха го чест­
ните и храбри фронтоваци —оплакаха го затова, защото заедно
с неговата смърт почна да отпада бойния дух и вярата за добрия
изход. Дрангов вече не беше жив, когато иа фронта почна да се
шири пораженският дух и беше ясно вече, че българската армия
ще проиграе великите си победи. След предателството на „Доб­
ро поле“ дойде и унизителното примирие, сключено в Солун по
волята на противника.
На 4 октомври 1918 г. по силата на това примирие, с ротата
си, която бе ариергард иа полка трябваше да напуснем послед­
ните позиции и точно в 8 часа да прехвърлим старите граници от
преди войната. Семействата и родните огнища на голяма част от
войниците от ротата оставаха под ново робство. Напускайки по­
зициите, тези загрубели фронтоваци плакаха. А трагедията бе
още по-голяма, че по лицата на техните другари, чиито домове
бяха пръснати някъде из България, се четеше видима радост.
Целият полк, цялата дивизия се прибра на едно място и вой­
ниците складираха грижливо оръжието си, което бе предадено
на противника. На поход без оръжие, с тояги в ръце! И така пол­
ковия командир пропусна под церемониален марш обезоръжени­
те войници от полка на Б. Дрангов, който в началото на войната
ги води от победа на победа. Горчиво оплаквахме тази трагична
картина. Нямаше вече Дранговата самоотверженост да се прояви

143
като буря, да повдигне наведените глави на това множество от
хора без дух.
Колкото и да са трагични И даже срамни, привеждаме тези
примери, да се знаят от младите читатели на „Родина“, че когато
липсва чувство за „Самопожертване на единиците“, както казва­
ше Дрангов, отечеството е подхвърлено на загиване“.
„Отечеството се създава само чрез себеотричане“.
И в името на Отечеството Дрангов живя и работи през целия
си живот - „нищо за себе си, всичко в името на дълга“ - и на 26
май 1917 г. умря на своя войнишки пост, честен като честната
му смърт.
Дрангов бе действително една рядка личност и още по-рядък
военоначалник. Той съчетаваше в себе си много добродетели,
които са присъщи само на белязани личности, родени да бъдат
водачи и да служат винаги на възвишени идеали. Той се движеше
под знака на своя борчески импулс и с ораторския си дар импо-
нираше и успяваше на време да събужда заспалите сили в човека
и така да създава настроения всред войниците —при най-тягост-
ни обстановки да се чувствуват бодри и годни за движение и бор­
ба. „Искаш ли да завладееш чуждите сърца - дай своето“. Истин­
ски сърцеведец, владееше сърцата на другите и обайваше не са­
мо със своя ораторски дар, а най-важното —със своите дела и със
своята искрена любов, която проявяваше към войниците. Носи­
тел на един творчески дух, културен, с широк поглед за нещата,
неговата делова личност се направляваше винаги от една голяма
воля и високонравствени подбуди. Така той представляваш е
един образцов човек и цялостен характер.

„Делото си зная, от никого не се боя.“

Смел и доблестен, Дрангов безпощадно критикуваше неправ­

дите, Неговият голям дух и прозорлив ум не търпеше безсмис­
лиците. Критиката му беше винаги строга и справедлива, с пълно
съзнание критикуваше недъзите, без ни най-малко да влага тен­

144
денция, а винаги изхождащ от искрените намерения „да поправи
грешката“ .
В култ беше издигнал Дрангов - търпението.
„Търпеж му е майката“ и днес звучи в ушите на хилядите не­
гови подчинени, но Дрангов винаги след това прибавяше - „пос-
тоянно действувай, сръчно и упорито“ .
С търпение, постоянно действувай сръчно и упорито - това с
един завет на Дрангов и към нас македонците, които, организи­
рани от десетки години вече в напрежението на една голяма Бор­
ба, трябва винаги да имаме предвид делата му и неговите завети,
за да стигнем до свободата на Македония.
Дрангов е македонец и за нашата поробена земя той се би не
само като войник през двете войни, а на 1902 г. напусна армията,
за да сс озове по кървавите чукари на Македония.
Той загина във войната, през която неговата лю бима армия
прояви чутовно юначество, за което сега, в македонските коли­
би, се шепнат приказки за непостигнат блян.
Да се преклоним пред великата памет на Дрангов, който в об­
щото народно напрежение се пожертвува за свободата на своята
родина.
Да бъде вечна паметта му!

145
 поручик ХРИСТО МИНКОВ

АЗ И С К А М Ж ЕЛ ЯЗО Д А ВЛЕЯ
ВЪВ ВАШ И ТЕ Д У Ш И “

Морен ден над мътния Вардар, вечно напяващ приказки за

световни неправди и родни теглила. Старият град е тъжен, като
че ли притиснат от нещо много тежко. И цял обвит в черно...
Скопие, в което до преди ден имаше толкова много радост и
смях —посрещаше тялото на своя най-достоен син, Борис Дран­
гов, паднал на полето на честта
Човекът, който доскоро вървеше тъй горд из скопските улици
начело на своите орли, беше вече мъртъв труп. И никой не иска­
ше да повярва и на всеки сърцето се свиваше от болка до болка
чувствайки, че един голям човек си отива... в тези тежки време­
на.
„Бъди възторжен идеалист, смел до безумство, влюбен в Б ъ л ­
гария до фанатизъм, честен до самопожертвувание. Военното
дело се издига изцяло в самоотверженост, себезабрава. Който не
може да отмъсти своята личност в името на делото, той никога
няма да бъде честен войник, достоен и полезен офицер.“
Това е той, Борис Дрангов, любимецът на армията, кумирът
на младия офицер, който е имал щастието да го види и чуе.
Щастливо съчетание на красота, сила и самосъзнание. Висок
и снажен, с мощно опнато чело, дишащо енергия, пламтящи очи
и усмивка на уста, винаги бодър, винаги със стегнати мишци,
вирната глава и борческа походка. Кой не му се е любувал, гле­
дайки го отстрани, кой не е желал да го срещне и поздрави, зна­
ейки, че ще получи поздрав ог сърце и с опънат по солдагски
лакет...
Офицер с редки войнишки добродетели, непоколебим сам оот­
вержен служител на дълга, проникнат изцяло от едничко начало

146
 - да служи честно на Родината... И той не сс отби никога от своя
път.
Пръв между първите във Военното училище, любимец на вой­
ници и другари, като млад офицер в казармата, той се срасна с
нея, работи и израсна от нея, обикна до фанатизъм войника и
познаваш е отлично войнишката душа - способен да омае, да
вдъхне вяра и да поведе хората. Помня, как с трепет, ние, млади
юнкери, шепнехме името му, когато научихме, че го назначават
за наш ротен командир. Смел кавалерист от генералния щаб, ко­
мита от Македония, отличен оратор. И всичко това го издигаше
пред нас, като романтичен герой.
От първата среща той ни покори и завладя. Стройната редица
тръпне в очакване, проехтява звучно „мирно“ и ето го отдалеч
се задава мощният човек, пронизва ни от единия край до другия
с погледа си, спира се в средата, разтваря гърди и едно - „Здра­
вейте, другари“ се разнася из училищния двор. „Вие сте орли,
вие сте витязи, вие сте надеждната опора на Б ъ лгари я!...“
Очите му блестят, в думите му има огън и ние чувстваме как
той расте пред нас като великан и как ние самите израстваме в
нашите очи... А когато дойде ред за Македония, която той оби­
чаше до забрава, той и ние, обединени в колективна душа, пла­
кахме от възторг, дадохме си в нас тържествен обет да умрем и
отмъстим, викнахме „ура“ и го носихме на ръце, носихме го до
измора.
И от тогава, той стана нашият кумир, когото боготворяхме,
подражавахме. От тогава той стана нашия незабравим началник
и другар.
В клас, на плаца, на учение, все с нас, пръв в поход и пръв в
атака, вечно даващ личен пример. И в никой поход той не въз-
седна кон, в никоя атака той не бе зрител, никога той не забрави
нашия казан: „В казана е силата, момчета, - да ври казанът“.
И никога няма да забравим неговите пламенни слова и нас­
тавления. —„Аз говоря едно и също, защото делото с едно и съ­

147
 що; ние се готвим за война и лю та разправа и докато всичко не
е извършено, нищо не е направено.“ Това бяха началните думи
на неговите беседи, които той цяла година, въпреки умората ни
държеше след проверка. И цяла година пбд ред ние заспивахме
с възторг и „ура“ на устата. Цяла година той ни учи и влива в
душите ни свещен патриотизъм. - „Аз искам желязо да влея във
вашите души“. Късно си отиваше той вечер, а пък сутрин, когато
заря ни будеше, ние го виждахме изправен да козирува до дне­
валния и ние се чудехме и удивлявахме на железния човек и не­
говата неизчерпаема енергия. А обаянието му върху нас растеше
още повече.
На Черния връх ни води на поход. Горе бойно учение и стрел­
ба, Слизаме в Бистрица, капнали от умора. Ротата е строена,
началникът на училището ген. Жеков благодари за трудния по­
ход и показаната енергия и дава един ден почивка. Подполковник
Дрангов сияе от възторг, изтъписва се отпред: „Г-н полковник,
желязната рота няма нужда от почивка“. Мощно „ура“ се понася
към Витоша и двамата любими началници литват във въздуха на
ръце...
Това бе подполковник Борис Дрангов, сърцеведецът, прите­
жаващ обаятелната сила да завладява сърцата и волите на своите
хора и да ги води, където той пожелае. Такъв беше в легендар­
ните боеве при Криволак, във възторжения поход и боевете в
Добруджа и Румъния и на 1050 при Битоля.
Ж ивотът му беше епопея на думи и дела, смъртта му легенда.
И безстрашният човек, който живя тъй буйно, който чу толкоз
победни тръби и води войски от победи на победи при Криволак,
Беласица, Добруджа и в тъжното поле на Лерин, сега почиваше
спокойно под стрехата на бащина къща. Усмивката му е пак на
уста, челото му е пак мощно опънато, дишаше енергия. Надве­
сена стара майка, жена и мили деца бдят над н е го ... Защото ско­
ро черната земя ще го погълне и те няма да видят вече никога,
този така мил и обичан човек... С разбито сърце, през навалицата

148
и много цветя преминах аз, приближих с е й целунах хладното му
чело за последен път и горко заплаках. Заплаках и за родната
армия, която изгубва един от големите си водачи...
Почивай спокойно, мили другарю, ти умря от най-достойната
смърт, смъртта за Родината и в безсмъртието на България ти
обезсмърти своето име... Ние няма да те забравим, ти си в на­
шите сърца. И когато по Родината настане пак слънце и мир, ние
ще минем край твоя гроб, ще се поклоним и смирено прошепнем:
„Поклон, герою, твоите дела са наша мечта“.
в. „Скопска школа", брой единствен, 2 май 1941 г.

149
 зап. капитан СЪБЧО НИНОВ

П О Д П О Л К О В Н И К БОРИ С ДРАН ГО В

Четвъртият командир на 9-и пех. Пловдивски на Нейно Вели­

чество Княгиня Клементина полк през последната европейска
война бе подполковник Борис Дрангов. Полкът бе в състава на
302 германска дивизия на позиция „Завоя на Черна“, непосредс­
твено на запад от кота 1050, който връх се пазеше от немскитс
безумно храбри егерски дружини.
Идването на новия ни командир, подполковник Борис Дран­
гов, се почувства веднага от всички офицери и войници в полка.
Здравият елемент почувства веднага голямо облекчение и раз­
пуснатите малко от дългата окопна война се стегнаха и скоро
всеки влезе напълно в пътя си.
Подполковник Борис Дрангов бе образцов офицер, но преди
всичко бе истински човек. Д ългът и неговото безукорно изпъл­
нение стояха за него на първо място. Това свое тъй просто раз­
биране той насаждаше у всички свои „бойни другари-подчиие-
ни“.
Да, ние бяхме негови „подчинени“ - всички офицери и войни­
ци от 9-и пех. Пловдивски на Нейно Величество Княгиня Кле­
ментина полк, защото той бе наш командир, но ние станахме при
него преди всичко „бойни другари“, готови да се жертваме с ис­
тинско себеотрицание един за друг. Полкът бе станал една душа,
една плът.
Нашият командир бе вездесъщ. Можеше да го срещнеш във
всяко време през деня и нощта, когато съвсем не го очакваш...
Връщам се с ротата си на позиция, след двудневна почивка назад,
където беше изтеглен за изпиране и почистване, към 2 часа през
нощта в колона по I на 10 крачки разстояние. Проточили сме се
на повече от един километър. Дойде ли артилерийски ураган все-,
ки ляга и замръзва на мястото си. А някъде напред два силуета

150
 на коне невъзмутимо се движат срещу нас. Премине ли урагана,
всеки автоматически става и продължава. За убитите и ранените
се грижат санитарите. Приближаваме се. Това е командирът на
полка. Рапортувам веднага за наличността на ротата, къде сме
били и къде точно отиваме макар, че последните две данни са му
известни много добре. Такава е формата на рапорта...
След обиколка на позицията прибирам се сутринта към 5 часа
в моята изкопана 6 метра под земята дупка-зсмлянка. След м ал­
ко се чува гласът на ординареца. Командирът на полка е в учас­
тъка, т.е. трябва да го намеря, да му рапортувам и да го придру­
жавам...
Всеки срещнат той весело поздравява по войнишки: „Здравей,
юнак!“, и всеки сърдечно му отговаря високо и разделено, както
той-обича и както трябва да бъде: „Здраве желая г. подполков­
ник!“
Не минаха и 1-2 месеца от пристигането на Дрангов в полка
и всички войници лично го познаваха. Свободното си време той
прекарваше в непрекъснати обиколки и беседи. Неговата реч бе
ясна, отривиста, разбрана, убедителна.
Подполковник Борис Дрангов бе голям оратор и голям пси­
холог. Той знаеше на всеки болното място и му намираше лек.
Подполковник Борис Дрангов стягаше еднакво фронта и тила
на своята бойна единица полка, и действително полка представ­
ляваше компактна маса, напълно готова в магическите му ръце,
да се самопожертва до издъхването и на последния войник.
Полкът през цялото време на позиционната война е бил в пър­
ва линия, на позиция, т.е. в окопите. До идването на подполков­
ник Борис Дрангоб за командир на полка кухните на целия полк
бяха на 6 км назад от първата огнена линия и само вечер се но­
сеше храна на позицията, порядъчно изстинала вече.
„Победата минава през стомаха на войника“, казваше нашият
любим командир подполковник Борис Дрангов и заповяда: всич­
ки „кашавари“ да дойдат с казаните в доловете зад ротите си; на
войника и на офицера да се дава три пъти на ден топла храна;
всеки ротен командир трябва да знае, какво яде всеки ден войни­

151
 ка, както знае хората си и само той може да разреши раздаването
й, след като я е опитал лично че е вкусна.
Летаргията в полка престана. Обстрелването се засили. Дви­
жението сутрин, на обяд и вечер се виждаше от някои наблю да­
телни неприятелски пунктове на самия връх 1050 понеже пози­
цията ни се вдаваше доста напред. Взеха се най-бързи мерки за
издълбаване на по-дълбоки ходове за съобщение на позицията с
дола - кухните. Пратихме и команди в Круша планина да при­
готвят дървени въглища и с тях палехме казаните, за да не ни
издава пушекът. Всичко това ставаше по заповед за нас свещен
закон; всеки се надпреварваше с бързо и безупречно изпълнение.
Подполковник Борис Дрангов бе напълно оформен като ха­
рактер, като личност, като военен началник. Той бе „човек-на-
чалник“ , напълно полож ителен и естествен. В него нямаш е
хрумвания, в него нямаше превземки, в него нямаше пози. Всич­
ко в подполковник Борис Дрангов бе просто, естествено, както
са прости и всички велики неща в природата. И подписа му даже
беше така спокоен, заоблен и завършен на края, като че ли сега
почва да пише нещо, и се старае да бъде написаното красиво,
ясно и четливо - както и всичко, което той вършеше.
Всичко в него излъчваше спокойствие, твърдост и непреклон­
на воля. На неговите знания, на неговата положителност, на не­
говия такт, можеше да се облегнеш като на вековна гранитна
скала. Подполковник Борис Дрангов бе роден да завладява сър­
цата, да споява душите.
Подполковник Борис Дрангов даваше отпечатък на своя скро­
мен живот и на всички, които го заобикаляха. Негов принцип бе:
„Ж ивей с необходимото, махай излишното!'“ И действително,
това опростява и облекчава живота, като му дава по-голяма сво­
бода да мисли за своето и на другите усъвършенствуване.
Отивах в отпуска в София и водех команда отпускари от пол­
ка. След инструкциите, иа прощаване Дрангов ме помоли да от­
неса на жена му едно писмо, поставено в един скромен - не ка­
зионен плик. Нито даже с половин кг. захар ме обремени, когато
в България по това време всичко бе изчерпано.

152
 Отидох с годеиицата си да занеса писмото. С какво благого­
вение пристъпихме прага на една малка къщичка на ул. Васил
Друмев в Подуенс, където живееше семейството му. И сега си
спомням скромната наредба, скромното облекло на жена му, на
четирите му деца. Както всички бяха истински Дрангови чеда...
И не само те - неговите близки, но всички ние от полка бяхме
негови чеда...
И когато започнах да разказвам за неговия живот на позици­
ята и за всичко това, което тук само накратко излагам, жена му,
децата му, ме гледаха с увлажняли очи и едва преглъщаха напора
на онова силно чувство, на това душевно проникване, което мо­
же да се изрази само в безкрайна благодарност на съдбата, че
именно този силен човек е техният „все и веех“ .
Подполковник Борис Дрангов бе един от редките синове на
българското племе - голям ум, силен дух, добър педагог, неза­
меним водач.
Ето от какъв човек България има и сега нужда и ако бе жив,
той щеше да я запълни.
Даже когато умираше —там на позициите в Завоя на Черна,
подполковник Борис Дрангов не мислеше за смъртта, за тихата
си и скромна жена, която остава вдовица, с четирите си мили
деца - сираци, изгледани след толкова борба и мъки, а мислеше,
че няма да може повече да служи на своето Отечество.
Вечна слааа на подполковник Борис Дрангов!
в. ,,Д рангов лист “, бр, 1, 27 май 1934 Г.

153
 ЕМ ИЛ ПЕТКОВ

1Ь Р А О Т М С Ш Ш Ш
(един спомен —един завет)

Живее след своята смърт онзи от нас, който е оставил следи

подир себе си!
„II 7аи1 т о и п г !“ - това бе постоянният му възглас и в минути
на възторг, и в минути на отчаяние.
„II 1аи1 т о и п г !“ - бе неговия непрестанен вик и в дните на
тихата мирновременна работа, и в дни победни! Думи и дела у
него, това бяха неща неделими —делата се обличаха във велича­
ви мисли, а мислите - в самоотвержени дела.
Има дела, които човек извършва в пълно незнание на тяхното
значение и следствие; има дела, от които до подвига не с далече;
но и има дела, които издигат твореца им до недосегаема висота,
приравняват го с героя. - Това бяха делата на покойния подпол­
ковник Дрангов, Борис.
Стотици бяхме ние, дошли в храма на самоотвержението, да
калим духът, да възвисим душата, да се учим да страдаме и кра­
сиво да мрем. Пъстър конгломерат от идеи и убеждения, смеси­
ца от темпераменти и умове, души самобитни —всука поела своя
път! И в този храм, в това свето училище, чиито стени постоянно
отекват мощния властен възглас на чудодееца - сърцеведец: „II
Гаи1 т о и п г !“ - в продължение само на дни, под магическото въз­
действие на м агът Дрангов, душите ни се сляха, възраснаха, въз­
величиха се и от там изникна мощно-единна душа, готова на ве­
лики дела, на самоотричане, на честно жертвуване по пътя на
славата и честта. Душа велика, обсебила завета свят на своите
деди, с една мисъл, еднакво чувство, с единен възглас: „И Гаи1
т о и п г !“
И в бранни дни, когато Родината, разпята на кръста, зовеше
отчаяно своите синове на бран за чест и спасение, пръсна магът
своите чеда-ученици на север и на юг, за да сложат честно кръв

154
 и кости, да умрат красиво за земята, която ги бе откърмила, бе
им вдъхнала юначния дух на дедите.
И днес още, по китните полета на равна Добруджа и по ска­
листите чукари на Черна, отеква страшния вик на честно падна­
лите за Родината нейни деца: „II Гаи* т о и п г !“
Как възраснаха те в очите на своята майка? Как се издигнаха
до висотата на героя? Те не помнят, те не знаят! Чудодейният и
мощен глас на учителя ги преобрази, прероди! Те отпосле знаеха
само това - „II Гаи* т о и п г !“ и то възможно по-красиво, по-вели-
чава и полезно нам и толкова по-гибелно за врага!
Днес, Родината е на кръст разпрата, гнетена отвън и отвътре,
унизена и оскърбена. Тя иска честни деца, самоотвержени сино­
ве, честни бранници) Нека всеки от нас, безразлично на кое стъ ­
пало от йерархическата стълба стои, вложи своята малка душа,
всичкия си ум и физическа сила, за да се въздигне, възвиси и
остави след себе си един безимен, неизвестен пример - спомен,
като този на покойния над учител - подполковник Дрангов!
„Трябва да се мре, брат!“ - нека да стане обикновеният ни
поздрав, единственият ни възклик, единственият ни повик!
„Трябва да се мре, брат! - нека стане постоянният ни отговор
- поздрав! Нека между воините от малкото наше се чуват вече
обикновените поздрави!
С това ще се приобщим, ще свикнем, ще научим воина, че той
дължи живота си на род и Родина, ще се втълпи тази мисъл у
него и под всепреданното воинско възпитание в неговия ум ще
изникне съзнанието на дълга по Род и Родина, ще го издигнем в
собствените негови очи, ще го подготвим за велико себепожер-
твуване!
Това иска от нас Родината и то - толкова по-отчаяко и нас­
тойчиво, колкото ние се губим и нехаем, потънали в ежедневните
си делнични грижи.
Нека всеки от нас стане един малък Дрангов, за да подготвим
за Родината честити и благагни дни.

в. ,гНародна о т б р а н а бр. 1212, 24 април 1925 г.

155
 / \ <7. Н Е Н О 5

Д У Х Ъ Т НА ДРАН ГО В
(двадесет години изминаха о т неговата смърт)

Сега, 20 години след неговата смърт, ние които имахме допир

с него, все си мислим, че това което носеше той с цялото си съ­
ществувание, ще си остане вечно и напътствеио за идващите по­
коления. Неговото, не е сложено и родено от условията на вой­
ната - Дранговото е проява на най-възвишеното при въстанието
на един цял народ, е не увлечение, а един метод - система на
обществено превъзмогване, на борба против всичко ниско, его­
истично за големите народни и човешки постижения,
И лесно е да се обясни, че той само с това величие на своя
дух, в късо време, направи от нас школниците в Скопие, събрани
от всички части на армията с най-разнообразни семестри и спе­
циалности по наука, техника и изкуство, в най-критичните дни
на страната, такива българи, които в миналото на нашия народ
мисля, че са стояли на първите места в борбата за духовното ни
и политическо освобождение.
Дранговското - като водаческо начало, е вечно - то се носи
от личности в историята на народите и щастливи са тези от тях,
където злата съдба не попречи то, това величие на дух, да прос­
тре крилото си над бъдните дни.
Един ден, цялата школа в Скопие е събрана по покана на Ма-
кензен, за да присъствува на упражненията на учебна германска
команда. Военните упражнения бяха изпълнени идеално, коман­
дите се превеждаха математически, колоните се движеха като
стена, залягането, ставането, като един човек. Ние школниците
пред видяното останахме не само удивени, но и с едно потиснато
настроение. Но след упражненията веднага, гърми вдъхновеното
слово на Дрангов. Той намира видяното за отлично. Командата
и изпълнението са идеални. Но ние сме във война, задачите на
войната не се разреш ават с тази дисциплина. Войната ще се раз-

156
реши от онова, което гори във вашите очи, което е и най-важното
- духът. Пазете се да не убивате одухотворените човешки воли,
чрез дисциплината. Защото последната не е любов към Родина­
та, тя не подтиква към саможертва, тя е едно лустро, една въп-
латеност и ако по една или друга причина се провали, от честта
не остава нищо, И дълго ни говори той за духа и възгледите на
Драгомиров за обучението във войската. Това, което той гово­
реше, в делото на деня и нощта той го провеждаше. Изпитанията
на походите, грижите, които ние, като началници ще трябва да
полагаме към войника, по отношение храната, облеклото, висо­
кия му дух, Дрангов, чрез личния си пример ни предсказваше.
Той със словото и делата си носеше едно обаяние на големия
водач, който увенчава завършека на подетото дело или с успех,
или със собствената си смърт.
Катастрофите, които дойдоха за българския народ, дойдоха
поради две причини: липса на водачески дух и несправедливо
разпределение на тежестите. А аз мислено си представям: въз­
можни ли бяха тези катастрофи, ако в най-тежките дни, когато
врагът ни притискаше, всички части, целия български народ бе
със запазен дух, какъвто бе духът на онази част, в която Дрангов
се явяваше като командир. Ако по целия външен и вътрешен
фронт всички „равни като пред смъртта“ честни и гордо възпра­
вени в изпълнението на дълга работехме по Дранговски, пора­
жението и провала никога не щяха да пожънат крайния успех.
И сега, в тези времена, толкова съдбоносни, дали поуката от
смъртта на тези, които с личен пример показаха как трябва да се
служи на народа, ще ни опомни. Дали доблестта ще победи под­
леца, дали честността ще превъзмогне корупцията, дали дос­
тойнството в службата ще замести подлизурството, дали Дран-
говското ще възтържествува над пораженството за спасението
ни от ужасни катастрофи. Ние вярваме в този дух на нашето въз­
раждане и щс се борим с всички сили за неговото възкресяване.

157
 ХРИСТО АЛЕКСИЕВ

ЕД И Н СП О М ЕН ЗА БО РИ С ДРАН ГО В
(по случай 15 год. от края на земния му ж ивот)

1914 година! Слънчев майски ден. Празник на светите братя

Кирил и Методий. Ние, деградираните подпоручици от Балкан­
ската война - 34 випуск на Военното на Н.В. училище - неговата
ядка: 42 артилеристи подготвени парадио поехме рано сутринта
стръмната улица „Шипка“ за към сборния пункт, площада „Алек­
сандър Невски“. Водеше ни капитан Семерджиев, офицер строг
и винаги сериозен. С него ш ега не бива.
Пристигнахме на мястото заедно с други части от гарнизона,
учащи се и гражданството. Започна молебен, речи и поздравле­
ния. Ето раздвижи се по всички посоки това море от бели уни­
форми, екнаха музики и песни. Младост, буйна младост!
Ние, които бяхме живи и здрави останали от славните борби,
ние, които преживяхме всички боеве, като строеви офицери, се
радвахке по своему: помним близкото минало, живеем с тъгата
за отлетялото щастие и търпеливо очаквахме бъдещето.
- Ние бяхме преждевременно застарели - миришем на барут!
Поведе ни нашият капитан към източната страна на Народно-
то събрание и с песни дружно в крак закрачихме между шпалир
от граждани. Дотук всичко спокойно —обикновено. Но чуйте как­
во стана. Тъкмо се отправихме надолу по късата уличка откъм
източната страна на Народното събрание, на 50 крачки пред нас
в ляво съзряхме високата и стройна фигура на майор Дрангов.
Видях го аз цял изправен, срещу нас усмихнат - радва ни се.
Около него бяха жена и две деца. Като мълния се понесе шум
между нас: Дрангов! Дрангов! Изведнъж всички до един ударих­
ме силен такт изправихме гордо глави точно така, както нашия
вдъхновител. Запяхме песен. Нашият капитан ни гледа изнена­
дан и недоумява от къде се появи този подем в нас. И макар да

158
 не разбра интимната причина, той леко се усмихна под мустак и
доволен закрачи заедно с нас.
А Дрангов - той е във възторг! И се чува всрсд този шум от
песни и такт неговия ясен звънлив глас: „Здравейте юнаци!“ Без
да му мислим отговаряме: „Здраве желаем г-н майор“ .
И едно мощно непрекъснато ура заглушаваше всичко около
нас - викаме ура. В този момент, ние, бойците и Дрангов героят
се разбрахме! Вярвам разбраха го и всички, които бяха от двете
ни страни.
Така се отплатихме ние тогава на вдъхновителя си майор
Дрангов. Той и ние извършихме една противоуставни постъпка,
той и ние несъзнателно обидихме нашия капитан. Капитанът
още тогава ни прости —нито дума не ни намекна за тази свобо­
да...
Ние обаче дълго се вълнувахме от този наш подвиг, награда
за достойния офицер-началник. Само Дрангов можеше тогава да
направи това и само за Дрангов се правят такива жертви. Б ълга­
рия има нужда днес от новия Дрангов, за да създаде и възпита
борци за правда и свобода, които за нищо на този свят не ще
забравят лю бовта си към народ и отечество.

159
 д-р К. ИВ. МАЛЧЕВ

ОЩ Е ЗА П О Л К О ВН И К ДРАН ГО В

Висок, строен, русокос, със светлосинн очи, с одухотворено

лице, украсено от вирнати руси мустаци върху подвижни уста,
готови да заговорят —ето физическия портрет на волния маке­
донски син - Дрангов. Винаги буден, винаги изправен като сто­
жер, с палещ поглед или ободряваща усмивка, той винаги ми на­
подобяваше развян флаг, поставен от нечия тайнствена ръка да
обнадеждава и ръководи.
Македония, тази мъченическа страна - „люлка на велики име­
на, мъки и степания“, не можеше да роди по-добър син, по-изра-
зителен представител на своята бурна съдба, на своите епични
борби, на своята спартанска издръжливост. Дрангов сам е един
епос. Ще дойде ден, когато неговата гранитна фигура ще се из­
дига над главите на поколенията пак така, като развян флаг, а в
подножието на неговия величествен монумент ще се спират със
свалени шапки и с ням възторг свободните вече синове на мно-
гострадална Македония, за да отдадат дан на своя вдъхновител.
Дрангов до вчера беше едно име, днес той е един символ, а утре
ще бъде един светец в пантеона на македонската свобода. Той
принадлежи преди всичко на своята родина, но той принадлежи
и на България, на която служи честно. За неговата войнишка
служба искам да кажа аз няколко думи, горд, че съм служил под
негова команда.
Военната кариера на този отбелязан воин е един наниз от ус­
пехи. Напет юнкер, млад кавалерийски офицер в Лом, където се
задомява, следващ Генерал-щабната академия в Петербург, ес-
кадронен командир в 10 конен полк, ротен командир във Воен­
ното училище, началник-щаб на Скопската школа и най-накрая
командир на 9 пех. полк - ето стъпалата, по който самоуверено
се качва Борис Дрангов. Навсякъде той е един и същ: волен, не

160
 винаги покорен, но отличен войник и фанатичен проповедник на
родолюбив и войнишка безкористност. Наклеветен той бива из­
правен да отговаря пред военен съд в Пловдив, но от там излиза
с вирната глава, след една бляскава самозащита. Кръгът на не­
говата популярност расте, неговите почитатели се увеличават,
сам той чувствува една висша мисия вложена дълбоко в душата
му. Той върви, качва се, покорява сърцата, но заедно с това и
дразни дребните самолю бия. Едни му приписват позьорство,
други себичност и кариеризъм, а трети, трети интуитивно чувс-
твуват големия човек на бъдещето и го следят с възхищение.
Генерал Протогеров, негов бригаден командир през последната
война, не се е стеснявал да заявява пред офицерите по повод на
някоя инсинуация: Дрангов ли. . та аз чакам с радост денят, ко­
гато ще служа под негова команд!
5 македонски полк, 3 дружина, 9 рота..., какви дълбоки, не­
забравими спомени имам аз от там! Малка група синове на стара
Б ългари я бяхме изпратени да попълним младия македонски
полк. Ние се подчинявахме на своя войнишки дълг, но македон­
ците - началници и войници изпълняваха една мисия: свободата
на скъпата им родна земя. Н аш ият командир подполковник
Дрангов считаше за дълг при всеки един случай да напомня това
на войниците: „Юнаци, да не засрамите земята, която ни е роди­
ла!“ Той обикаляше ден и нощ частите и повдигаше духът. Нах­
лупената си ниско лятна фуражка, с голямо мазно петно на дъ ­
ното, той не сменяше ни лете, ни зиме. Надзираваше кухните,
вкусваше чорбата, наблюдаваше скрит в мрака подреждането на
частите във време на почивка, поздравяваше всеки срещнат вой­
ник или го извикваше по име, защото той притежаваше една уди­
вителна памет —всичко това той извършваше с еднаква ревност
и войнишко участие. При един случай научи, че съм от Лом, гра­
дът, с който е сроден и от тогава той не ме забрави при обикол­
ките си. Навсякъдс той се появяваше като фантом, ненадейно,
като изпод земята, ободряваше войниците, поставени да воюват
при недостатъчно облекло и храна през лятата зима на 1915 г.
Той правеше чудеса, за да снабди полка с достатъчно хляб и поч­

161
ти винаги сполучваше. Неговите думи по този случай са остана­
ли паметни за войниците му: „Страшно без брашно, юнаци“,
„Празна раница на пази граница“ ... И оттам този исторически
надпис, който признателните му войници изрязаха върху скалите
на Беласица с огромни букви: „Има Дрангов, има цял хляб!“
В боя при с. Ланци, Дойранско, в който дадохме на пръв път
чувствителни жертви, нашата рота се беше надвесила над висо­
кия ляв бряг на Вардар, където обстрелвахме бавно отстъпващи­
те французи под напора на нашите части, слизащи от окърваве-
ните Чичовски височини. Не смеехме да вдигнем по-високо гла­
ви над окопните трапчета, защото куршумите пищяха ниско, ръ­
сейки като дъжд пространството зад нас. О станахме просто
поразени, когато видяхме да се промъква по корем към нашата
верига любимия ни полкови командир, тогава именно, когато ра­
нените си не можехме да изпратим назад и чакахме настъпването
на нощта. Изпоцапан, но възбуден, със смеещи се очи, както ви­
наги, той залегна точно всред нашия взвод, взе пушката на близ­
кия войник и извика името на един познат щипянин: „Оди бре
море, да му фърлиме по една щипянка, майката“ ... За нас си ос­
тана тайна как се е промъкнал невредим до голия бряг и защо е
трябвало да се излага така безумно на опасност. Войниците го
ревнуваха и посрещнаха сърдито неговото идване. Но той скоро
ги върза с няколко шеги наляво и надясно. Такъв беше Дрангов
в боя, но той имаше и друг образ.
Той владееше отлично перото на военния възпитател. Него­
вите заповеди по полка бяха образци на яснота, на огнен стил,
на проникновение. Аз още пазя препис от заповед № 53 от 4 яну­
ари 1916 г., издадена в с. Казъл-дуали, Дойранско, с която бяхме
наградени. Той сам - Дрангов е обрисуван в нея и затова аз я
пазя като реликва. Тя е моят материален спомен покрай другите
ми спомени. А няма войник да не пази съкровени спомени за този
неповторим началник. Всички ние помним неговите беседи на
открито, когато нареждаше в кръг цял полк и ни говореше прав
в средата, служейки си с толкова остроумия и пикантни сравне­
ния на македонско наречие, че загрубелите войници се тресяха

162
 от смях, хванати за корема. Този език беше за войниците, но той
владееше буйното красноречие в най-висшата му форма, когато
станеше нужда. Такъв един спомен пазя аз и уверявам ви - не ще
го забравя.
По пътя за Дойран-Гевгели стигнахме до гроба на героя Ка-
варналиев, разрушен от гърците след Междусъюзническата вой­
на и останахме,на почивка. Нареди се отслужване на заупокойна
молитва и освещаване набързо построена чешма от войниците.
Комплектува се почетна войнишка команда, в която попаднах и
аз и се отправихме за мястото, където бяха събрани и всички
свободни офицери от дивизията. След религиозната служба,
Дрангов заговори. Мъчно е да ви предам какво собствено говори
той тогава, но това не беше човешка реч, а реквием изпълняван
от огромен орган. Ние бяхме приковани, хипнотизирани. Всички
офицери без изключение, тези стари и млади началници, които
войната ги беше направила толкова корави и затворени, забра­
виха да си бърш ат сълзите, които течаха обилно от очите им.
Никога след това не съм слушал такова покъртващо слово и ни­
кога не съм виждал такава картина на спонтанни и колективни
сълзи във възрастни хора. Поглед, глас, думи, това се съединя­
ваше в едно, за да разклати до дъно човешкото сърце. Всред нас
той се издигаше като митическо божество с необикновен чар и
мощ. Такъв беш е Дрангов оратора.
Трябва ли да се учудваме днес, че името му е станало символ,
а дейността му школа! Стратег, педагог, сърцеведец, герой, той
ще живее в сърцата на онези, които го познаваха, а преди всичко
в сърцето ца неговото осиротяло семейство. „Той“ е тяхна спра­
ведлива гордост. Аз не един път съм изказвал възторга си пред
неговия син1, днес активен ратник, за македонската кауза и пред
неговата достойна майка, моя съгражданка, но считам за свой
дълг да изкажа още веднъж и този път публично, почитта си и
благоговението пред скъпата памет на моя голям и незабравим
началник, присъединявайки се към общата скръб за загубата на
1 Кирил Дрангов —(бел. съст.).

163
един българин и човек, какъвто бедните Балкани често не раж
дат. Толкова по-силно неговото сияние блести над тъжния хори
зонт на повалена България.
Дрангов умря - да живее Дрангов!

164
 ИВАН МИЛЧЕВ

П О Л К О В Н И К БОРИ С Д РА Н ГО В
(по случай 17 години от см ъ ртта му)

На 26 май 1917 г., т е. тъкмо преди седемнадесет години, ко­

гато нашата храбра армия в Македония стоеше успешно срещу
много врагове, при к. 1050 падна убит от артилерийски снаряд
човекът, българинът и войсководецът Борис Дрангов.
Борис Дрангов - ето едно име, което всеки изминал ден все
повече и повече взема престижа на легенда, очарованието на ге­
рой и силата на апостол, едно име, което се стреми да заеме в
съзнанието, не само на бившите бойци, които лично познаваха
този войсководец или бяха чули нещо за него, но и на голяма
част от българския народ, едно място, достойно за безсмъртието
му, поради искреността му като патриот, поради доблестта му
като българин и поради себеотрицанието му като войник и на­
чалник.
Борис Дрангов, който не принадлежи само на своята фамилия,
а на целия български народ от Шар до Черно море и Бяло море
до Дунав, е роден в Скопие, който град през всичките времена на
българската история с блестял с ослепителна светлина на едно
голямо народно съзнание. В Скопие Дрангов е прекарал детските
си години в една епоха, когато ехото от освобождението на Б ъл­
гария и след това ехото от победата на Сливница не бяха прес­
танали да се носят по долините на Македония и да будят у бъл­
гарите всички надежди за най-добра народна бъднина.
Закърмен така от хипноза на времето, Борис Дрангов присти­
га през 1890 г. в София при своя брат, току-що завършващ Со­
фийската гимназия, той там завършва пети клас на същата гим­
назия и през 1891 г. постъпва във Военното училище, което до­
вършва на 31 декември 1894 г. Оттам нататък т.е. от постъпва­
нето му във В оенното училищ е до геройската м у см ърт на
бойното поле, в продължение на 26 години животът на Борис

165
Дрангов е един подвиг, едно благородно непрекъснато усилие
към нравствено и идейно съществуване, което му позволи по пъ­
тя на неговата Голгота, чрез разпятието си да достигне своето
славно възкресение.
В училището той бе между първите, както със своите успехи,
така и със своята доблест. Той изучаваше нс само уроците, които
учителите преподавах, но следешс и военната литература, като
даже още през юнкерството си написа няколко отлични за въз­
растта му статии в духа на доктрината на руския пълководец Су-
воров и неговия популяризатор генерал Драгомиров - той поз­
наваше „Наука побеждат“ на първия наизуст, както и всички съ­
чинения и заповеди на втория. Тези статии на Дрангов му спече­
лиха най-искрени симпатии в средата на всички онези, които
смятаха, че само образованието е основа на всестранното съвър-
шенствуване на истинския войсководец. В това отношение Б.
Дрангов остана до края на живота си верен на тази си първона-
чална идейна насока, която откри пред него необходим простор
на психологическата страна на войната и която му позволи още
от ранни години да развие у себе си ценните заложби на един
голям водач на бойци.
Службата на Б. Дрангов, като офицер първо в 3-ти, а после
2-ри конни полкове е служба на доблестен и фанатично предан
офицер на работата си и на собственото си усъвършенствуване.
Преди да отиде да следва академията на Генералния щаб, той
беше написал една книжка: „Подробна програма за обучение иа
младия войник“, която претърпя няколко издания.
Б. Дрангов не остана безучастен и към македонското дело, на
което той се бе посветил, както незабравимите тогава по своето
безподобно себеотрицание Б. Сарафов, Т. Давидов, Т. Саев и др.
В голямото въстание през 1903 г. Дрангов взе участие като вой­
вода на чета заедно с четите на В. Ковачев, които през лятото
развиха действията си по западните склонове на Солун-тепе и
Плавица-планина. През 1906 г. той завърши с отличие академи­
ята в Петербург и се завърна да служи с всички сили на Родината.
Като преподавател и като ротен командир във Военното учили­

166
ще пред войните, паметни ще останат на всички онези, които са
били негови ученици, неговото мощно слово и неговата дарба да
завладява сърцата на слушателите и подчинените си.
През войните 1912-1913 г. той взе участие в срещния бой при
Селиолу-Гечкенли, чието значение ведно с това на боя при Ес-
ки-Полос и Петра, като първи съдбоносен удар върху турската
армия, историята не ще пропусне да очертае. Той беше сътруд­
ник на едно частно военно списание „Народ и армия“, в което
застъпваше поуки от войната и други научни въпроси. В общата
война полковник Дрангов беше командир на 5-и Македонски
полк и взе участие в юнашките боеве при с. Градец и с. Богданци.
След това той бе назначен, макар и за късо време, началник-щаба
на конницата и после началник на Школата за запасни подпору­
чици в Скопие. Там той остави спомен на безподобен учител и
войсководец.
По това време излезе неговият труд „Помни войната“. После
полковник Дрангов бе назначен командир на 9-и Пловдивски
полк, който заемаш е позиции на южния фронт, около висотата
1050, където падна убит от неприятелски снаряд. Така полковник
Дрангов в редицата на нашите народни герои заема своето видно
място, както със своята мисъл, така и със своя меч.
Поклон пред неговия мощен дух и пред неговата светла па­
мет!
в. „Народна отбрана“, бр. 1699, 20 май 1934 г.

167
 ИВАН МИЛЧЕВ

П О Л К О В Н И К БО РИ С ДРАН ГО В
(по случай 19 години от см ъртта му)

На днешния ден през 1917 г., т.е. тъкмо деветнадесет години,

откакто нашата армия в Македония стоеше срещу много врагове
по склоновете иа станалото после фатално Добро поле, падна
убит от вражески снаряд човекът, българинът и войсководецът,
полковник Дрангов. Дрангов - ето едно име, което всеки изминал
ден все повече се обръща на легенда, добива очарованието на
герой и силата на апостол; едно име, което се стреми да заеме в
съзнанието не само на бившите бойци, които лично познаваха
този голям войсководец или бяха чули нещо за него, но и на го­
ляма част от българския народ, едно място, достойно за безс­
мъртието му, поради искреността, доблестта и себеотрицанието
му като войник и началник.
Полковник Дрангов принадлежи вече иа целия български на­
род от Шар до Черно море. Той е син на Скопие, където е блес­
тяло с ослепителна светлина народното съзнание. Службата си
полковник Дрангов е изпълнявал като доблестен и страстно пре­
дан офицер на работата си и на собственото си усъвършенству-
ване. По това време той написа книгата „Подробна програма за
обучение на млади войници, която претърпя няколко издания.
Паметни ще останат у всички, които са били негови ученици във
Военното училище, неговите мощно слово и дарба да завладява
сърцата.
Във войните 1912-1913 г. той бе началник на щаба на 1/1 бри­
гада, която ни даде кървавия, но победен срещен бой при Гечкен-
ли, чието значение заедно с това на боя при Ески-Полос и Петра,
като първи съдбоносни удари върху турската армия, историята
не ще пропусне да очертае. През голямата война като командир
на 5 Македонски полк и като началник на Школата за запасни

168
подпоручици в Скопие, той остави спомени на безподобен учи­
тел и войсководец.
По това време излезе и неговия труд „Помни войната“ .
Назначен командир на 9 пех. Пловдивски полк, който заемаше
позиция на к. 1050, той падна всред войниците си от неприятел­
ски снаряд.
Така полковник Дрангов, в редицата на нашите народни ге­
рои, заема видно място, както със своята мисъл, така и със своя
меч.
Неговият мощен дух и светлата му памет вдъхновяват гряду-
щите поколения.

169
 ИВАН К. ФИЧЕВ

Б Е ЗС М Ъ Р Т Н И Я Т СЪ К ВА РТА Л ЕЦ
(Бегли бележки)

Сред нас в тихото Подуене, на ул. „Типографска“ № 8, живее

семейството на загиналия на войнишкият си пост подполковник
Борис Дрангов. Мнозина, като мене, които са свършили курса
на Военното училище, са имали случай да бъдат под прякото
влияние на този свиден на България военоначалник, който поги­
нал преждевременно, не можа да събере здравия плод от посято­
то в душата на българина здраво семе.
И след толкова години от неговата геройска кончина, ние не
забравяме принципите му, които, спомням си, се загнездваха
дълбоко в младите ни сърца. „Трябва да се мре“, ето неговия
завет, ето стихията му. А подполковник Дрангов, който изрече
тази мъдрост, като че ли, за да я потвърди, се принесе в жертва
пред олтара на нашата скъпа татковина в най-върховния и труден
момент.
Повтарям: загубата е скъпа, празнотата —голяма с ранната
му кончина. Но ние се утеш аваме с мисълта, че подполковник
Д рангов, който наричаше всички ни със завидното прозвище
„Юнак“ , е успял наистина да ни превърне в юнаци, които винаги
са готови да запазят страната било от родоотстъпници, било от
алчни съседи.
За нас, подуеици, подполковник Дрангов е не само гордост.
Той е безсмъртен съкварталец. Той направи за нас твърде много.
А ние какво сторихме за него? Нека са замислим!
Борис Дрангов е син на град Скопие. Той е роден на 2 март
1872 г. и произхожда от търговско семейство. Ентусиазирай
младеж и голям патриот, завършил 5 кл. на скопското педагоги­
ческо училище, идва в България и постъпва във Военното учи­
лище, с мисълта да се подготви и работи за освобождението иа
Македония. Отличен ученик, акуратен юнкер, на 1.1.1895 г. той,

170
 поручик, посещава Скопие и там, пред учениците държи пламен­
на реч, която предизвиква мощно „Ура“ . Турските власти не пос­
мели да закачат смелия скопянин. През 1903 г. в деня на Илин­
денското въстание, Дрангов макар и женен, с две деца е в първи­
те редове йб въстаналите. От Македония той се завръща увенчан
със славата на герой. След надлежния конкурсен изпит, Дрангов
постъпва в П етербургската генералщабна академия, която за­
вършва през 1904 г. с отличие. От Русия той се връща ротмистър
и заема разни строеви служби. През 1910 г. била произведен в
чин майор. През Балканската война майор Дрангов заема длъж­
ността началник-щаба на 1-ва бригада от софийската дивизия -
1 и 6 пех. полкове, които извършиха подвизи при Селиолу, Лк>-
ле-Бургаз и Чаталджа. На 15.1Х.1914 г. Дрангов произвеждат в
чин подполковник и му поверяват дружина от 21 п. полк, кварти-
руваща в Пашмакли.
Подполковник Дрангов е организатора и душ ата на 5-и Маке­
донски полк, който в последствие се отличи твърде много, дейс-
твувал все под неговото вещо ръководство до 15 май 1916 г. На
18 юни 1916 г.става откриване на скопската школа за запасни
офицери. Дрангов бива назначен за началник на тази школа и
завършва делото си бляскаво.
Но желанието му е да бъде вожд на 4000 юнака. И наистина,
на 18 март 1917 г. той бива назначен командир на 9 пех. Плов­
дивски полк, който беше на позиция на завоя на р. Черна. Тук
обаче, на 26 май 1917 г. подполковник Дрангов пада тежко ранен
от неприятелски снаряд и до вечерта умира от раните си. На 28
май той, при стичане на цяло Скопие, бива погребан в църквата
„Св. Димитър“. Наедно с войнството и близките му плака и род­
ният му град, защото Синът не засрами милото си огнище.
При наличността на добродетелите и достойнствата му заслу­
жено е, някоя от улиците на Подуене да носи неговото име, което
ще напомня на поколенията една достойно отслужена служба на­
родя и на родината.

в. ууПодуенски глас“. 2 май 1925 г.

171
 д-р НИКОЛА П. НИКОЛАЕВ

К У Л ТЪ Т КЪМ Н А Ц И О Н АЛ Н И ТЕ ГЕРОИ

Утре, по инициатива на група почитатели, ще се чествува па­

м етта на загиналия през войната полковник Борис Дрангов, бе­
лежит военен писател, неподражаем майстор в областта иа во­
енното възпитание, възторжен патриот, рядък познавач на вой­
нишката душа, човек цял изтъкан от воля за беззаветна служба
на Родината... Това чествуване е напълно заслужено; то се нала­
гаш е отдавна не само поради голем ите заслуги на покойния
Дрангов като офицер, като революционер и като военен писател,
но и поради възторжените чувства на преклонение пред неговата
необикновена личност, които живеят в сърцата на многобройни­
те негови другари и ученици.
Въпреки това, ние вземаме повод от този случай, за да изтък­
нем една печална истина, която е известна на всички и над която
трябва сериозно да се замислим. Никой не ще отрече, че ние не
сме привикнали да поддържаме всред народа култа към неговите
заслужили синове и че сме лишени от онова умение да откриваме
и да ценим истинските национални герои, което характеризира
всички цивилизовани народи от най-голямата древност, та и до
наши дни.
Нашият народ, само в късата си история от възраждането до
сега е преживял редица високи героични моменти, без да издигне
герои в истинския смисъл на думата. По-голямата част от дей­
ците на епохата на борбите за нашата духовна и политическа
свобода са забравени. Отделни имена изпъкнаха, за да подхран­
ват народната гордост. Но нима това е достатъчно? Може лн ця­
лата тази епоха на нашето духовно и политическо възраждане да
се изчерпи с имената на отец Паисий, П. Берон, Хр. Ботев и Ва­
сил Левски, единствени те от цяла плеяда самоотвержени синовс
на този народ са издигнати до висотата на национални герои?

172
 Ами тези петдесет години самостоятелен и бурен политически
живот, изпълнен с толкова примери на безкористно и самоотвер­
жено служене на България, колко общопризнати и всеобщо чес-
твувани имена на народни водачи можем да отбележим през тях?
Ами войните, които водихме с толкова бляскави победи - къде
са героите от тях? Само две имена останаха от тези редица не­
чувани подвизи и необикновени военни победи: имената на гене­
рал Колев и полковник Дрангов. Ами другите герои, които със
своя ум, със своята воля, със своята безпределна обич към Ро­
дината, създадоха това величие, което ще пълни с гордост сър­
цата на редица български поколения - има ли помен от тях, не
забравихме ли вече техните имена и нямат ли право техните по­
томци да ни обвинят в черна непризнателност?
Вазов нарече някога песните си, посветени на величието на
нашите борби от епохата на възраждането - „Епопея на забраве­
ните“. Днес бихме могли да назовем всяко описание на бойните
подвизи на нашия народ също така „епопея на забравените“. Още
през Балканската война един кореспондент на руски вестници
беше нарекъл нашите победи „подвизи на анонимни герои“ . Ня­
кои мислят, че можем да се гордеем с това, че нашата история
се твори не от отделни герои, а от един героичен народ. Това
обаче е голяма грешка. Няма на света героичен народ без герои.
Народ, който не познава и не цени своите герои, не може да бъде
героичен. Защото и най-великият национален подвиг бледнее в
съзнанието на другите народи и на идните поколения, когато той
не е свързан с един култ към големите личности, които стоят в
центъра на този подвиг.
Въпросът, който повдигаме тук е много важеп. Той засяга от­
близо въпроса за нашето национално в7дзпитанне и за мястото на
българския народ между другите народи, населяващи полуост­
рова.
Тъкмо за това ние отбелязваме тук с радост инициативата за
чествуването паметта на полковник Дрангов. Дрангов напълно
заслужава да влезе в реда на нашите национални герои, защото
той беше фанатичен апостол на една велика идея и защото беше

173
красноречив вдъхновител на хиляди български синове към най-
възвишен и самоотвержен патриотизъм. Но това само не стига.
Покрай Дрангов има още стотици покойници, които заслужават
подобна чест и към паметта на които ние оставаме все още не­
изплатени длъжници.
Този дълг трябва да се изпълни в името на жизнените интере­
си на самата нация. - '
в. „Мир“, бр. 10157, София, 26 май 1934 г.

174
 КРУМ ВЛ СИЛЕВ ПОПОВ

Л И Ч Н И СПОМ ЕНИ
(негов ученик)

Ротмистър Дрангов, току-що завършил генерал-щабна акаде­

мия в П етербург, бе назначен за преподавател по прикладна
(приложна) тактика във Военното училище.
Портупей-юнкерите, който в първи специален клас бяха слу­
шали лекциите ло елементарна тактика от майор Шкойнов, във
втори специален клас или както го наричаха „старши клас“, при­
ехме новият си преподавател по тактика с голямо уважение в
началото, а след това ни стана любимец и идеал за подражание.
Ротмистър Дрангов, почитател на големия руски стратег - ге­
нерал Драгомиров, беше привърженик на практическото прило­
жение на стратегията и тактиката и още в първите лекции, а след
това и в печата критикува обемистия том от лекции по тактика
на майор Шкойнов. Започна се полемика във „Военни известия“
за по-голяма практическа насока, а не само теоретични принци­
пи, която завърши в полза на Дрангов.
излагайки накратко тактическите доктрини, той подробно се
впускаше в практическото им приложение.
Дрангов поддържаше, че младите офицери, които ще заемат
първоначално длъжности на взводен и ротен командир, трябва
да бъдат подготвени за самостоятелни действия като ротни (ба-
тарейпи, ескадронни) командири и да не се впускат в решаване
на бойни задачи за големи формации - полкове, бригади, диви­
зии и т.н.
Практическите упражнения, изразявани в тактически задачи
бяха винаги за самостоятелни малки бойни единици - дружина с
батарея, пионер взвод и ескадрон.
И действително, тази практическа подготовка, направи от нас
способни офицери да се справят със самостоятелни задачи в Б ал ­

175
канската война и почти всички се отличиха и поставиха иа гър­
дите си орден за храброст.
Ротмистър Дрангов не беше само преподавател, но и възпи­
тател и сърцеведец. Лекциите и речите му бяха изпълнени с ви­
сок патриотизъм, ентусиазираха ни и ни изпълваха с уважение и
преданост. Той стана любимец и авторитет, Гордеехме се с него,
търсихме го в нашата среда и му подражавахме.
В свободното си време, когато се разхождахме в парка на Во­
енното училище и той идваше при нас, заобикаляхме го непри­
нудено и в свободен разговор и песни подчертавахме привърза­
ността си към него, а той ни обайваше с умните си разговори и
наставления.
Спомням си един случай, когато от високия парк, надвечер
забелязахме, че Дрангов отива на разходка с жена си и двете си
малки момчета по Перловската река за Пипипиерата. Искахме
да пробваме може ли да го накараме да дойде при нас с песните
си или ще предпочете разходката със семейството си. Започнах­
ме да пеем патриотични песни за „Турчина тирана“. Той се спря,
обърна се с лице към парка, остави семейството самостоятелно да
продължи разходката си и пристигна при нас. Поставихме го по
средата и той пеейки започна да дирижира импровизирания хор.
Като родом от Скопие, милееше за свободата на Македония
и ни ентусиазираше до невъздържане.
На времето научихме много негови ценни мисли, от които
помня още:

„Няма по-голям герой от решения да мре.“

,,3а офицера няма затруднение, от което да не може да излезе
с чест. В най-тежкият случай, когато ще попадне в плен, с кур­
шум челото ще измие този позор.“
„Умри, но не отстъпи!“

Преди производството ни в офицери бяхме изпратени в Пла­

вен на полуинструментални и окомерни снимки.

176
 Дрангов след като беше направил обиколка из паметниците
на освободителите ни, русите през 1877-1878 г., спрял се накрая
и пред костницата на героите паднали за превземането па кре­
постта Плевен от Осман паша. Под тези впечатления той срещна
една група портупей-юнкери, между които бях и аз.
Чувствувайки болезнено какви жертви са дадени от борци в
миналото, а той не е имал възможност да се прояви, застава меж­
ду нас и след кратка патетична реч, казва: „Те дадоха могила от
кости, а какво съм направил аз!“ Тези думи съпроводи със силсн
удар на юмрук в гърдите си и цял се разтрепера.
Такъв беше Дрангов - изтъкан от енергия, ентусиаст и честен.
Непостижим патриот и родолюбец.
За никого от възпитателите ми през седемгодишния престой
във Военното училище от 12 до 19-годишна възраст нямам такъв
спомен, както от ротмистър Дрангов, за когото пазя още уваже­
ние, признателност и възторг.
2 май 1962 година
София

177
 СЛАВЕ ЛИРЧЕВ

С П О М ЕН И

През 1915 г., м. септември, подполковник Борис Дрангов бе

назначен за командир на новосформирания Пети пехотен маке­
донски полк в София. Доброволци от Македония и Одринско се
явиха и попълниха полка на Софийския военен лагер, където бя­
ха кадрите на дружините и на ротите, изпратени от първа диви­
зия.
Първата европейска война бушуваше с голяма сила във Фран­
ция, Западна Русия и Сърбия. Подполковник Борис Дрангов се
яви на лагера и ведно с другите офицери от лолка разпредели
доброволците по роти. Той обикаляше, насърчаваше и подканя­
ше да се действува бързо и смело, та да могат да се отведат и
настанят войниците, да се достави на време всичко, което им е
иужно - облекло, снаряжение, оръжие, храна. Следващия ден
след медицински преглед веднага се започна подготовката на
войниците —доброволци за войната. Войната тропаше на българ­
ската граница. От сутрин до вечер строево учение, маршове с
пълни раници и стрелби през ден.
Дрангов е между ротите през целия ден. Одобрява, насърчава,
възнаграждава с похвали сръчните. Всеки ден чете беседи:

Щом се мре наред, я чем най-напред.

Цени другаря и от беда го избавяй...
Две смърти няма, без една не можем.

Със своя личен пример от сутрин до вечер той поучаваше це­

лия полк. Подготвяше, в едно с другите офицери и подофицери,
войниците на плаца и на отиване и на връщане от учение да се
бодри и смели.

178
 Още от първите дни той покори и завладя войниците от целия
полк, заедно с техните началници.
Строените роти чакат с ожидание своя командир. Чува се
енергичната и смела команда „мирно“. И ето той се задава. Оби­
каля строя, гледа весело и огнено. Спира се пред средата на
строя, разтваря гърди и ацно мощ но „Здравейте, юнаци“ се р аз­
нася по учебния плац. „Здраве желаем, господин подполковник“
ехти пред София и стига чак до Витоша.
Продължава учението. Той от взвод на взвод, от рота на рота
ги обикаля и ободрява и при негов знак за свършване на строе­
вото занятие всички са около него.„Ние дадохме търж ествен
обет, сиреч заклехме се да умрем и да отмъстим за скъпата ни
родина...“ И започва беседа —словесна, огнена. Войници и офи­
цери са във възторг, слушат и задържат огнените думи на лю би­
мия командир. В кратко време той успя да подготви с бессди,
поуки и строеви занятия полка за война.
Дрангов бе лудо влюбен в България, смел до безумие и голям
идеалист. Така той успя да подготви полка напълно за война.
Всеки ден - на обед и вечер той проверяваше кухнята, искаше и
настояваше праната да бъде вкусна, питателна и достатъчна.
Винаги бодър, висок и снажен, с вдигната глава, очи пламтя­
щи с усмивка и дишащ енергия, той заразяваше войниците, офи­
церите и подофицерите. Спечели сърцата иа всички воини от
полка и те бяха готови да го следват навсякъде.
От София през Брезник, Кочани, Щип, та на Криволак полка
спря французите. После през Конче Балкан, гара Удово, село
Б о гд ан ц и - Богородица, Там взводният командир Славчо плени
първите французи —един офицер и тридесет и пет войници. От
3.11.1915г. пети пехотен македонски полк бе в боеве с френските
първокласни войски. На 20.11. с.г. полкът атакува и взе позици­
ята на фраицузите северно от Удово. Оръдия, автомати, пушки
и повече от 200 пленници. Атаката на френската главна укрепна
позиция на 24.11. с.г. бе взета чрез смела и силна нощна атака.
Дрангов бе навсякъде в първите линии на бойците и с личния си

179
пример увличаше всички. Удово падна в наши ръце и неприяте­
лят бе принуден да се оттегли към Солун.
На 29.11.1915 г. се получи заповед полка да спре на височи­
ните северно от Богданци и да се укрепи. След два дни полкът
се оттегли в с. Казъя догани (между Дойран и Гевгели). Коман­
дирът на полка обикаляше войниците, подготвяше ги със своите
разпореждания за зазимуване.
През м. февруари 1916 г. се получи в полка „строго повери­
телно“ нареждане от главната квартира, че в Русия имало неща
нередни. Командирът на полка събра всички офицери и, застанал
в средата, той четеше поверителната. Подполковник Дрангов се
обръщаше към офицерите от полка „Господа, в Русия има много
нередни неща и факти на фронта на тила. Но не забравяйте, че
Русия е велика и голяма държава и даже революция да избухне,
то там ще се намерят истински руски патриоти и смели човеци,
които да изведат големия руски народ на прав път и сигурно тя
ще се вдигне и ще излекува раните си. Ще стане страшилище за
всички капиталистически страни. Тя е богата на подземни и над­
земни богатства.“
След два месеца полковник Дрангов се прости с полка. Наз­
начен беше от главната квартира да формира нова школа за за­
пасни офицери в Скопие. Замести го подполковник Николов и
още от първия ден намалиха хляба на половина. Войниците пи­
шеха: „Няма Дрангов, няма цяло хлебче“.
От Скопие Дрангов назначиха за командир на Девети пехотен
пловдивски полк, който беше на позиция 1050 при завоя на Черна.
Тук Борис Дрангов загина като истански герой на 26,05.1917 г.
Сбъднаха се думите му, чрез които той обучи полка иа война:

„Празна раница не пази граница.

Дръж се докато можеш, а после опитай се пак.
Честит е, който може в бой живота си да сложи.
Своята кръв за роден край да пролее, който може.“

180
 И наистина полковник Борис Дрангов показана дело, че той
бе влюбен в България. Възторжен идеалист, смел до безумие и
честен до самопожертвувание.
Януари 1918 г.

181
 РАЙНА ДЕНКО В А ДРАНГОВА

СП О М ЕН И

16 януари 1934 е.
Записал: Боян М ирчев

Майката на Борис Дрангов, Гюргя е родом от село Младо На-

горичани, Кумановско, а бащата - Стоян Стефанов Дрангов, е
родом от град Скопие. Той по професия е бил фурнаджия, но след
това се е занимавал с търговия на вина и дървен материал, като
е търгувал дори с Австрия.
Борис Дрангов е роден на 3 март 1872 г. Неговите родители
са били твърде заможни (бащата). Детинството си Дрангов пре­
карва в Скопие. Неговата майка на времето си била хубавица и
била грабната от бащата на Борис Дрангов, който бил строен
мъж, рус със сиви очи. Бил е нервен и сприхав човек. Участвувал
в борбите по църковния въпрос и умира доста възрастен, на се­
демдесет години (в края 1907 или пък в началото на 1908 г.).
М айката на Борис Дрангов била сираче и впоследствие става
добра домакиня... Бащ ата на Дрангов я харесва и я грабва от
хорото.
Борис Дрангов имал двама братя —един умрял, а другият е
още жив (през 1934 г. - б. м.). Именувал се Тодор Драганов и
бил чиновник в Министерството на железниците. Борис Драга­
нов живеел при него. Следвал Солунската българска гимназия
„Кирил и Методий“, където завършва четвърти клас, след което
пристига в София. Тук той постъпва в гимназията и завършва
пети клас. Живее н аул. „Екзарх Йосиф“ заедно с брата си. Борис
Дрангов бил много весел човек и обичал да пее. Още от детска
възраст проявявал буйния си характер. Много обичал да дразни
петли, които така накарвал да се бият по между си. Когато пет-

182
г
лите преставали да се бият, тогава той боядисвал един от петли­
те (за да продължават да се бият).
Борис Дрангов е бил първото дете в Скопие кръстено с име
Борис. След кръщавката едно дете идва от църквата тичешком,
за да съобщи името на родилката. Но детето не е могло да си
спомни за името на кръстеното дете, но казало, че името било
нещо като „пиле с ориз!“
Борис Дрангов е буен и весел и обичан от всички. Майка му
го клела: „До Църно море да идеш и да не се вратиш!“ И когато
през един ден като офицер пристига в родния си град Скопие,
Борис Дрангов се обърнал към майка си и казал: „Е, майко ходих
до Църно море и ей ме се върнах!“ А майка му му отговорила:
„Ах, бре синко, това е само от уста, не е от сърце!“
Борис Дрангов отивал скришно да се капе. През едшг ден не­
говият баща го пратил да наточи вино, но той се позабавил. Т о­
гава баща му казал: „Виждате ли го, един ден той като порасне
. ще стане голям пияница.“ Тези думи на неговия баща го много
засегнали и поради това той не пиеше вино. Обичал особено дру­
ги лакомства, особено орехи, които домашните криели от него.
Един ден, не зная по какъв повод баща му го обвинил в кражба.
Това нещо то е особено силно засегнало и той забегнал в село
Маджаре. Борис Дрангов е ранобудник и твърде трудолюбив.
След като завърш ва пети клас постъпва във Военното училище,
където също проявява буйния си характер. По време па учението
си той не е в добри отношения с един от преподавателите. При­
чината за това нещо не ми е известна.
През един ден Дрангов с колегата си Сотиров били в парка на
Военното училище, което се е намирало там където днес е Кар-
тографическия институт (срещу паметника на Незнайния воин -
б. м.). Началник на Военното училище по това време е бил гене­
рал Кирил Ботев (по-малкия брат на Христо Ботев - б. м.). Деца
им съобщ ават, че началникът на училището се насочва към тях.
Дрангов полегнал на поляната се преструва че спи. Поради тази
му постъпка го изпращат за три месеца в полка, а след това го
връщат отново във Военното училище.

183
 Борис Дрангов умееше много добре да декламира. При про­
изводство то на дранговия випуск във Военното училище е прис­
тигнал Цар Фердинанд. Борис Дрангов се е съблякъл и ся легнал.
Отишли при него да го повикат и да му кажат, че го очакват да
им декламира. Борис Дрангов им отговорил, че е болен, бил из­
стинал и че не може да декламира. Друг път при някакъв повод
Дрангов е поздравил цар Фердинанд. Царят оставяйки доволен
от приветствието подарява му копчета. А в Пловдив за отлична
стрелба царят му подарява ловджийска пушка в орехова кутия.
По време на Плевенските търж ества Фердинанд среща Борис
Дрангов. Тогава той запитва някой от приближените: това ли е
Дрангов? Да, познавам го!
След като го произведоха в първи офицерски чин изпратиха
го на служба в 3-и конен полк в Пловдив, където престоява из­
вестно време. Борис Дрангов съобщава на генерал Климент Б о ­
яджиев за някои нередовности, които били вършени в полка. То­
ва е направил Дрангов понеже не е имал никой доблестта да из­
несе това да докладва за това.
В казармата (в Пловдив) всеки един от офицерите е трябвало
да дежури по една седмица в стола. Веднъж, когато Дрангов бил
дежурен по стол млади офицери го помолили той така да нареди
менюто, че то да им се хване по-евтино. По това време командир
на полка бил ергенин, който имал слабост да си лохапва хуба­
вичко. През един петъчен ден в стола дошъл командира на пол­
ка... Тогава дежурен бил Борис Дрангов. На този ден храната на
стола била фасул, от което била предложена порция на команди­
ра на полка, който по начало не обичал да яде фасул. Командирът
на полка тогава запитал Дрангов за кого е сготвил тези лайна,
—За вас, господин полковник! —бил енергичният отговор на
младият Дрангов.
По този повод Борис Дрангов бива наказан, преместват го па
служба в гр. Лом.
В Лом Борис Дрангов пристига в 1898 г. на празника Срете-
ния Господне. Има народно поверие според което, който човек
на него ден срещнеш, за него ще се омъжиш. Пристигнал в Лом

184
гг
Борис Дрангов отсяда в хотел „Монте Карло“ . И когато се срсща
със своя познат Думбалаков се научава, че хотелът, в който е
отседнал се ползува с лошо реноме.
Един от освободителите на град Кюстендил е и моят баща
Денко Попов. Той е родом от с. Младо Нагоричани, Кумановско.
Селото напуска още малък. Бил е куриер по така наречения „цър­
к о в е н въпрос“. Всички чичовци на баща ми са били попове. При
освобождението на Кюстендил влиза заедно с четата на Ильо
войвода и руските освободителни войски. Оженва се за майка ми,
която е от Криворечна Паланка. (В Лом той имаше фабрика за
сода.) Преди това е бил доставчик на руските освободителни
войски.
Когато Дрангов пристигна в Лом аз съм била на 16 години.
Още с пристигането си той се осведомява дали в града има м а­
кедонски семейства, за да им направи визита. При влизането в
нашата къща той си удари главата от горния праг на вратата. И
още тогава някой му казал, че ще се ожени. Почерпихме го със
сладко. Беш е хубавец. Моите ръце трепереха и аз бързах да из­
ляза от стаята. В тази наша стая, над главата му висеше часовник
с катеричка, която държеше орехче. Борис Дрангов започна да
разпитва за часовника. След като излязъл от нашата къща той
казал на колегата си Атанасов (Думбалаков), с когото заедно бя­
ха на гости при нас: „Тук да ме доведеш още няколко пъти. Мно­
го харесах госпожицата и рано или късно тя ще бъде моя невес­
та!“
Борис Дрангов започна начесто да посещава нашия дом. Той
ходи и в Скопие, откъдето донесе снимка на хубаво момиче с
разплетени коси. Дрангов ми подари тази снимка казвайки: „Гос-
пожице това е за вас, дали ще я харесате?“
В Лом Борис Дрангов се запозна с много семсйства. Срещу
Новата година за пръв път аз отидох във Военния клуб. Поканата
ми донесе лично той. Казах му, че не желая да дойда във Военния
клуб, понеже съм чувала, че офицерите се държат много на го­
лямо.

185
 - Елате с мен да видим дали това ще се случи с вас - каза
Дрангов —елате непременно!
Във Военния клуб отидох с баща си. Той не позволяваше да
му казва „Господин Дрангов“ , само „Дрангов“. Покани ме за
валс, след това ме ангажира за кадрил.
В Лом госпожиците ходеха да се катаят на леда. Ходех и аз.
Един кавалер, който проявяваше интерес към мен ми съобщи, че
Дрангов бил се сгодил. А в Лом искаха да го оженят. Кавалерът
може би съобщавайки ми това искаше да изпита моите чувства
към него, по всяка вероятност. Аз му отговорих, че не съм чула
нищо подобно, пък и не допускам, защото ако имаше подобно
нещо Дрангов щеше да ме покани на своя годеж... Тази новина,
разбира се ме много засегна. След няколко дни аз с няколко мои
дружки бяхме на Дунава и се катаехме. Борис Дрангов като ме
забеляза каза, че съм знаела хубава да се катая. Тогава се обър­
нах към него и му казах:
- При вас имало нещо ново. - Отделихме се от компанията и
той ме запита. — Какво има? - А мен ми е болно, много ми е
мъчно. - Мога да ви поздравя, господин Дрангов? — С какво?
запита той? - С годежа! Дрангов промени всички цветове на дъ­
гата по лицето и каза:
- Допускате ли, че ще се оженя за друга мома?!
- Защо не —отговорих аз.
Сега вече реших да бия също тревога.
- Господин Дрангов, ако вашите намерения са чисти, нашите
врати са отворени за вас. Но ако вие посещаватс нашия дом само
поради това, че не посещавате кафенетата —в такъв случай на­
шата врата е затворена. Довиждане!
Дрангов остана крайно засегнат, той не очакваше такъв отго­
вор от моя страна.
След няколко дни той дойде отново у нас, за да ме покапи не
вечеринка, която се уреждаше в салона на читалището. Той ми
съобщи, че получил писма с разни инсинуации, уверих го, че не
съм писала такива писма. Аз се заинтересувах да узная съдър­
жанието на тези писма. Той ми каза:

186
г —Не повярвах, че сте ги писали вие. Сега ви виждам насаме,
’’ за да можем да се обясним. Кажете ми, - продължи Дрангов -
: ще ли ви е приятно ако се оженя за вас?!
- Защо, не! Сметнах дори, че ще ме поканите за шаферка!
- Моля ви се, госпожице турете ръката на сърцето си. .
Отговорих му,че мълчанието е съгласие. В този момент май­
ка извика: Райно!
Често той биваше канен от Манджуркови, дори на обяд. М о­
ето мнение е, казах му аз, че вие не трябва да посещавате семейс­
тва, където има госпожици.
- Като отидете на пазаря, тази ли зелка ще купите, която ви
предлага продавача или тази, която вие си изберете?
Когато се оженихме Борис Дрангов бе поручик. Пръстени не
разменихме. Венчахме се на 25 октомври 1900 г. За наш ата сват­
ба от Скопие дойдоха: баща му, майка му, голямата му сестра с
двете деца. На сватбата той с кърпа в ръце водеше хорото.
Беше пестелив, не пушеше, не пиеше. Беш е успял да спести
някой лев. Когато негови съграждани му поискваха пари в заем,
даваше им. Длъжниците му ги връщаха ежемесечно на части.
Така веднъж той услужил с известна сума на Манджурков. Обаче
изминала цяла година от даването на парите в заем и той не е
връщал нищо, не го е погасявал. Един ден в казармата спира го
и м у казва: „Аз ти услужих с пари в заем, ето толкова време
измина оттогава, а ти не си ми върнал сумата. Аз имам нужда.“
По този повод двамата се спречкват. Онзи, като старши му запо­
вядва да мълчи. Спорът стяга до командира. Въпросът се повди­
га по делегация. Офицер идва от София, за да разследва случая.
Виновен излиза Борис Дрангов - обидил командира. Осъждат го
един месец арест.
В Лом за командир пристигна полковник Попов. Веднъж той
запита Дрангов защо не следва в Генерал-щабната академия. „Ти
си интелигентен офицер“. Дрангов му отговаря, че по този повод
той е подал молба, но по причина на буйния си характер не бил
допуснат да следва. Обаче командирът Попов настоял Дрангов

187
да подаде отново молба и Попов дава добър рапорт и добър атес­
тат.
Веднаж Дрангов ме запита:
- Е, как мисли моята невеста, дали щс издържа изпита?
А» отговорих: „Разбира е, че ще го издържиш“ .
- Но при едно условие, че моята невеста няма да ме безпокои,
чувате ли?
Пристигна в София и се яви на изпит. Първият изпит бе по
математика. Дрангов обичаше математиката. Дрангов не искаше
да се бави в София, а желаел час по-скоро да разбере, дали е
издържал изпита. Решава да се яви при едни от членовете на из-
питната комисия, за да се осведоми дали успешно е решил зада­
чите, за да не губи време, а да се завърне обратно в Лом. Прове­
ряват и се установява, че Дрангов е решил правилно задачите.
Когато бях бременна с моя първороден син той каза, че ще
иска да бъде кръстен Кирил, защото Кирил и Методий са нашите
просветители. Искам първия ми син да носи това име.
През един ден на 1903 г. у нас в къщи дойде командирът на
полка (заместникът му, титулярът отсъствуваше) и ми съобщи,
че Борис Дрангов ще замине в Македония (през време на Илин­
денското въстание). Седнах на чергата и заплаках. Като пристиг­
на Борис Дрангов в къщи каза:
- Ти можеш да ми кажеш не отивай, обаче не забравяй, че това
е моята втора майка.
- Но, какво ще стане с мен - с две деца и едно на път?
От полка му дадоха пушка. Изпращаме го, но какви усилия,
за да не заплача.
През лятото на 1903 г. полка замина за Радомир. Измина дос­
та време и аз не бях получила писмо от Дрангов и започнах да
се безпокоя. Един петъчен ден от пазаря се отбих в семейството
на ескадрилния командир. Запитах жената на командира дали с
получила писмо от мъжа си. И после тя ми каза: „Вместо да мис­
лиш, че твоя мъж е болен ела да ти прочета какво ми пише за
него моят съпруг.“

188
 „Дрангов за няколко дни замина за Кюстендил и после оттам
прескочил границата“ . Едва се въздържах да не заплача, когато
се научих, че е заминал като комита в Македония. Заминал беше
с четата на войводата Славчо Ковачев. Четата им беше водила
кърваво сражение при село Плавица, Кратовско. Това сраженис
продължило четири часа. След това четата се оттеглила към Гю-
ешево.
На връщане за България Борис Дрангов запитал едно от мом­
четата-четник, като се завърне в България какво ще работи?
- Ще си отида на занаята, шивач съм. Само, че ще ми трябва
машина.
Тогава Дрангов му дава пари да си купи шевна машина.
Борис Дрангов в София среща Петър Дървингов и му казва,
че Македония не е само ваша. Дървингов му отвръща, че комит-
лъка не е лесна работа. Не гледай нас, ние сме ергени. Пък както
аз, така и ти знаем много добре колко сме чакали за служба, вър­
ни се, защото аз ще обадя в комендантството и ще те върнат под
конвой. И Дрангов се връща в Гюешево. Тук той вйжда, че Слав­
чо вите хора (четници) са седнали и ядат пържени яйца. Дрангов
пита дали има храна и за неговите хора. Отговарят му, че няма.
Тогава той се обръща остро към Славчо Ковачев и му прави за­
бележка: „Ти си войвода и си длъжен да се погрижиш на място
за храната на момчетата.“
След учение, когато войниците се връщали в казармата си каз­
вали:
- Днес ще имаме хубава храна.
Веднъж Борис Дрангов дочул такъв разговор между войници­
те и запитал един от тях:
- Юнак, защо казваш така, защо предполагаш това, че дпес
ще има добра храна?
Войникът се смутил и отговорил:
- Затова, защото когато вие стс дежурен, тогава имаме хубава
храна.
Дрангов искаше всичко, което се полага на войника да се слага
във войнишкия казан, всичко да бъде хубаво. Някои кашавари
189
обаче смятали, че Дрангов е искал само да покаже, хей така...
През едно свое дежурство Борис Дрангов вижда, че никой от вой­
ниците на вкусва от войнишката чорба.
- Юнаци, защо не ядете? - пита ги Дрангов.
- Не сме гладни - отговарят войниците.
- Как така не сте гладни? Аз обикалям на кон и съм огладнял,
а вие?
После Дрангов обикаля целия стол и вижда, че никой от вой­
ниците не яде: Той веднага сс досетил, че чорбата не е вкусна и
се отправил към кухнята. Взима лъжица и опитва чорбата. Тя е
ужасно лоша, безвкусна.
- Чорбата не е хубава! - казва Дрангов.
- Вкусна е господин поручик - отговаря му кашаваря.
- Ти не си сложил всичко в казана каквото се полага. Я си
наведи главата. - Хващат го двама войници и му изсипват чор­
бата върху главата на кашаваря.
- Това е за миене на глава, а не чорба за ядене!
За станалото се научава командира на полка.
- Вие сте преувеличили правата си, поручик Дрангов’
- Вярно е, господин полкови командир, но към.такива хора се
постъпва само така.
Същият кашавар при уволнението от казармата дойде вкъщи,
за да се сбогува и каза иа Дрангов:
- Вие ме направихте човек. Ако вие не бяхте постъпили с мене
така аз щях да изляза от казармата крадец.
Друг случай. Един от войниците (вшлист) не може да скочи с
кобилата си препятствието. Приближи ли до него той сяда на
седлото. Дрангов му казва опитай пак. Не мога, отговаря войни­
кът... Тогава Дрангов поискал да му дадат пръчка. Войникът се
засилил с кобилата, Дрангов го ударил с пръчката и той преско­
чил препятствието. След това Дрангов счупва пръчката и казва:
- Дявол да го вземе, пръчката оправи работата!
Борис Дрангов винаги отиваше да изпраща войниците, свър­
шили войнишката си служба в Лом. Но през един такъв ден, ко­
гато той трябваше да изпраща войниците той се почувствува не­

190
 разположен. Войници дойдоха у дома да молят Дрангов да ги
изпрати. Той каза, че не се чувствува добре, но в края на краи­
щата облече се и отиде да ги изпраща, въпреки че бе болен.
Борис Дрангов замина за Русия. Седмица след неговото зам и­
наване заминах и аз заедно с децата. Там останахме цялата зима,
а Борис Дрангов в Русия без мене остана две години и два месе­
ца. Като отпътувах от Русия той ми даде рубли. В Русия по време
на обучението си академията минава за един от първите курсан­
ти. На изпита м у се падна трудна тема (с много числа). Той е
единственият българин изпитната работа на когото бива отпеча­
тана. Впоследствие той кореспондираше с генерал Драгомиров,
един от неговите преподаватели в Академията. След завършване
на Военната академия в Русия, Дрангов получава най-добрия
атестат. След като завърши академията той ми писа, че щял да
прави обиколка и посети градовете Москва, Киев и др. През вре­
ме на следването си в Петроград във Военната академия той бил
освободен от езда, защото неговите началници са намерили, че
той е бил добър ездач. Дрангов в Русия бе произведен в чин рот-
мистър. (Той казваше, че войникът-ординарец трябва да се счита
като домашен човек).
В София Б. Дрангов служи във Военното министерство. След
това през лятото отидохме в Шумен. Той посред нощ обикаляше
войниците. Забележи ли, че стъклото на лампата е опушено вед­
нага нарежда да се почисти.
През един ден докарват провизии в кухнята. Дрангов забеляз­
ва, че месото е недоброкачествено т само кокали и ребра и вед­
нага заповядва месото да бъде върнато на предприемача. „Аз
искам за моя ескадрон месо, а не кокали“ - казал Дрангов. За
книги той никога не жалеше пари.
П ристигнахм е в София, където той служи в 6-ти пехотен
полк; след това в 4-ти артилерийски полк. Впоследствие Борис
Д рангов е назначен за преподавател във Военното училище.
През втората година той е освен преподавател и ротен командир.
Ето един от неговите възпитаници какво си спомня за Борис
Дрангов:

191
 „Спомените ми от Дрангов са най-силни, когато беше мой ро­
тен командир и преподавател по тактика. И до днес се чудя, от
къде идеха тия сили у този фанатик на дълга, който забравил
семейството си и всичко останало, денонощно се намираше в
училището, в постоянен контакт с подчинените си. Зиме и лете,
в кал, в дъжд и мраз, то не променяше своите навици. Към 6 часа
сутринта, когато тръбата пробуждаше юнкерите от сън, Дрангов
беше вече в ротата. Изправен до дневалния, опнат като струна,
той с видима служебна афектация козирува докато тръбата свири
„Зора“ . Вечер, когато всички из помещението са вече заспали,
неговите шпори още дрънчат из дългите коридори за страх и на-
зидание на всички дежурни и дневални. Край всички ще мине той
с лъчезарния си поглед, всички ще похвали и насърчи и то тъй
искрено и сърдечно, че всички се надпреварват със своето усър­
дие пред него:
- Божичко, дано и край мене да мине!
И той минава с широката си и бавна крачка:
- Здравей, юначе! - чува се гърлестия и топъл бариток на
Дрангов.
' - Здраве желая, г-н майор! - крещи в екзалтация малкия и свит
юнкер, изпращайки с поглед високата фигура на ротния. И после
цяла нощ младият човек мисли за този прекрасен модел на човек
и началник, мечтае за своето бъдеще, когато и той подобно на
Дрангов ще служи за слава и чест на родната армия.
В старшия клас по традиция всички юнкери отслабват в дис­
циплината и затова в 2-ва рота често се забелязват нарушения
на вътрешния ред в училището. Веднъж дежурният офицер до­
несъл с рапорт на началника на училището (началник беше пол­
ковник Жеков, бъдещият главнокомандуващ), че в първа рота на
Дрангов, стават нежелателни неща. Началникът изпраща рапор­
та с надпис до командира на 1*ва рота:
„Майор Дрангов да донесе до кога ще се случват подобни не­
ща в 1-ва рота, до кога ще се търпят тия постъпъци, които зле
излагат дисциплината на юнкерите от старшия клас“ .
Още същия ден отговорът на Дрангов е готов:

192
 „С донесение, че за всички подобни нарушения на реда съм
виновен аз, ротния командир, защото до днес не можах да позная
добре всички юнкери и съобразно с тяхната индивидуалност да
им въздействувам. Възпитателната работа е дело на душата и
трудно дело за офицера въобще, а не дело на кърпачи, които с
шаблонни наказания искат да формират бъдещият офицер. Рабо­
тя неуморно в това направление, но нищо пе е направено докато
има още нещо да се върши. Майор Дрангов.“
На другия ден във всички роти се четеш е този отговор на
Дрангов, написан в заповедта по училището. Ето как, даже със
своята обикновена служебна преписка, този сърцеведец възпи­
таваше в доблест и кураж бъдещите офицери...
Но преди всичко, Дрангов беше оратор,незаменим военен
оратор. Силата на речта му не се криеше в красотата на реторич­
ните му форми. Фразата му беше кратка, отсечена, лаколическа,
без никакви украшения. Всяка дрангова фраза беше стоманена
стрела за сърцето на войника.
Това си спомня за Дрангов един от неговите възпитаници.
Преди да постъпи на служба във Военното министерство, Дран­
гов беше на служба в Кавалиристката инспекция, а от есента па
1910 г. до войната 1912 година той е във военното училище. Как­
то вече казах, през първата година той беше преподавател по
„Военна тактика“, а през втората година освен преподавател бе­
ше и командир. Не минаваше вечер, през която той да не изнесе
беседа пред юнкерите. Всичко това той разказваше на мен. Така
че аз бях един вид като аудитория. Вечер той отиваше във Воен­
ното училище, за да види какво правят юнкерите.
Като се обяви Балканската война назначиха го адютант на 1-ва
бригада от Първа софийска дивизия. Той отива па война с пол­
ковник Желявски, началник-щаба на бригадата. Борис Дрангов
през войната е майор. Ще се освобождава Македония, той е носен
на ръце. Това става във Военното училище, когато се съобщава,
че е обявена войната. Във 1 ] часа през нощта тръгва от Военната
рампа.
Преди да отпътува Дрангов се обърна към мене:

193
 - Мойта невеста и други път ме е изпращала като комита,
обещай ми, че няма да плачеш.
Обещах му, че няма да плача. Но като се върнах вкъщи запа­
лих кандилото и заплаках. Разказваха за него, че през време на
войната се е държал много добре.
- Бъди спокойна, казваше ми той, куршумът, който ще ме
убие не е излязъл още от фабриката.
По време на Балканската война пощата йс беше добре уреде­
на, писма нс се получаваха редовно и ние предположихме, че е
убит. Обаче за моя голяма радост през един ден се научих, че
Борис бил здрав и жив. Съобщи ми моя братовчед, казали му, че
са го видели някъде къде Родосто. На другия ден аз заминах за
там. Тук Дрангов, там Дрангов, обаче него все не мога да го
намеря, няма го. Отидох да обядвам. Заговорих с войници и от
тях разбрах, че той е бил жив. вчера бил тук.
Когато е трябвало да се атакува крепостта Чаталджа, генерал
Тошев му заповядал да пусне пехотата в атака. Дрангов отказал
да изпълни заповедта докато нс получи подкрепа.
- Дрангов, утре ще те обеса - казал му генерал Тошев.
- Безразлично ми е, дош ъл съм тук за да м р а - отговорил
Дрангов. Пристигнала артилерия и пехотата веднага минала в
атака. След това Дрангов получава възхвала. Тогава той запитал
генерал Тошев:
- Е-е, ще ме бесите ли, господин генерал?
- Не, няма да те беся, - бил отговорът на генерала.
Започва Междусъюзническата война. Борис Дрангов замина­
ва за Цариброд. Дора, неговата втора дъщеря, се ражда на Гер-
гьовден. Съобщавам това на Дрангов. Получавам отговор. Как
той се радва, че още една майка идва на света. А мой роднини
казваха, едва ли ще се радва Дрангов, понеже се е родило моми­
че. Дрангов се радва на една бъдещ а майка, която ще ражда
юначни синове на родината.
Когато заминаваше за Цариброд отидох на гарата, за да го
изпратя. Войници на гарата го поздравяват.
- Здравейте, господин Дрангов!

194
 Той ги запитва:
- Познавате ли ме?
Те м у отговарят:
- Познаваме те от Чаталджа.
Когато бяхме в Лом той в едно тефтерче имаше имената на
всички войници. Когато Борис Дрангов е бил в Цариброд майки
са ходили при него и са го питали:
- Ти ли си, който така хубаво си гледал нашите момчета?
От Цариброд Дрангов отива в Горна Джумая (дн. Благоевг­
рад). Тук когато той се научил, че офицери са доложили на прес­
толонаследника Борис, че „армията е готова да се хвърли в бой
и да разкъса противника“, Дрангов поискал разрешение да се яви
пред престолонаследника. Явил се пред него и докладвал, че
„войниците не желаят да се бият“
Връщайки се от войната (1913) отидох към „Лагера“, за да го
посрещна. И аз като всички приготвила съм букет цветя. Подне­
сох му го. Той взе букета и го прикрепи на шията на коня си,
казвайки:
- Конете свършиха по-добра работа от нас!
Болеш е го твърде много, че войната беше свършила така ка-
тастрофално. Дойдохме си вкъщи. Той бе отчаян. Гостите, които
идваха вкъщи не можаха да го успокоят. Той не можеше да се
помири с мисълта, че България е изгубила войната, че войната
е свършила така печално. Той бе почти болен. Съветвахме хора­
та, които го посещаваха да избягват разговори за войната. Нито
се хранеше, нито пък можеше да спи.
- Върви при д-р Сарафов да те прегледа. Защо страдаш тол­
кова? Вие, войниците изпълнихте своя дълг. За всичко е виновна
дипломацията.
Един ден като напазарувах всичко връщам с вкъщи. Него го
нямаше. Изтръпнах. Той казваше блазе на тези, които загинаха
и добре направиха тези, които си теглиха куршума.
Качих се на тавана. Търся го. Нямаше го и там. Слизам долу
- никъде го няма. А не се сещ ам да вляза в бараката. Намерих
го там. Каза, че имал в бараката някаква работа. Изпрати ме да

195
му купя всстник. Във вестниците се съобщаваше, че полковник
Ж елев се произвежда в чин генерал. Тогава Дрангов каза, че това
производство се дължи на него.
По повод на злополучната война в печата излязоха със статии
генералите Иван Фичев и Александър Танев (кавалериста). Със
статии излезе и моя съпруг и обори техните становища. Тогава
Дрангова написа поредица статии, които излязоха под заглавия­
та: „На куп грънци една сопа стига“, „Рибата се омирисва от
главата“, „Стълбите се метат от горе на долу“. До колкото мога
да си спомня статиите излязоха в списание „Свободно мнение“
(Издавано от Дим. Мишев), или пък в сп. „Народ и армия“. За
тези му статии началството обидено даде Борис Дрангов под
съд. Впоследствие делото се прехвърли за разглеждане във Вър-
ховния касационен съд. Аз егм ни жива, нн умряла. Защитници
на Дрангов са професор Владимир Моллов и Григор Василев.
Моллов, казваше, че Дрангов брани справедлива кауза и че той
ще бъде щ астлив да докаже това. Делото беше много тежко.
Предвиждаше се уволнение от служба и лишаване от граждански
права. По едно време съдът се обърна към Дрангов и го запита
какво ще каже той за свое оправдание.
Дрангов каза, че той моли съдът да потвърди решението на
Пловдивския съд: да се даде право на младите офицери да изказ­
ват свободно своето мнение без да се укриват.
Съдът сс оттегли па съвещание, след което бе прочетена при­
съда, с която Борис Дрангов се оправдава. Радостта е голяма.
Полковник Петър Дървингов предлага всички да отидат в клуба.
Дрангов обаче казва, че ще си отиде вкъщи, за да не сс безпокои
невястата.
Началството е обидено от оправдаването на Борис Дрангов.
Изпращат го на служба в Дьовлен, Пашмаклъ. Генералите Ж е­
ков, Фичев, Танев пишат писма, за да се „оправела“ работата. По
това време военен министър с генерал Ив. Фичев. В Народного
събрание Григор Василев повдига въпрос за производството.
Военният министър заявява, че Дрангов е „луд офицер“. Дрангов
е приет от военния министър и иска от него да бъде произведен

196
 със старшинство. В гр. Дьовлен той е дружинсн командир. До
там пътува 12 часа с мулета и пристига на 2 август - точно на
парада. Беш е поръчал да му докарат от Пловдив коня на собст­
вени негови разноски.
Един ден бях излязла с офицерски дами на разходка. Като сс
завърнах от разходката заварих вкъщи Дрангов, който бе полег­
нал. Тогава той се обърна към мен и ми каза: ще ти съобща една
неприятна вест. Общоевропейската война е вече обявена и после
той продължи - прибери децата вкъщи, тъй като аз щс трябва да
замина за Македония. Получих писмо от Тома Карайовов; щс
водя чета. Скопяни решили да изпратят чета в Македония.
Като чух това аз писнах да плача и после казах: Карайовов може
да решава това, а го решава от железните каси. През 1903 г. не ти
възразих нищо, същото сторих и през 1913 г. Ще пиша на Петър
Дървингов, той те върна през 1903 г, от него ще искам и ссга
услуга.
- Ето виж, получил съм писмо от Дървингов - каза Дрангов.
И той прочете писмото. То гласеше така: „Ако се изпращат чета
в Македония няма да бъде само скопската чета; ще има и други.
Пък и скоро България ще обяви война.
Аз бях влюбена в моя мъж. Когато децата се нахранваха той
имаше обичай да казва: Моята невяста благодаря за обеда. - А
децата пък, когато се нахранеха трябваше да целуват ръка и да
се качат на горния етаж и си легнат. А пък ние двамата оставахме
на приказка. Когато си легнехме казвахме си лека нощ.
Когато му погребваше някоя книга щс ме помоли да му я дам.
Той знаеше, коя къде е наредена по памет.
От Д ьовлен тръгнахме всички заедно. От там той отиде в
Пашмъкли, а после в Стара Загора, пак като дружинен командир.
Отбивайки се в Куртово Конаре Борис Дрангов заболява от ма­
лария. Получи се известие, че го назначават полкови командир.
Доста време той не можа, поради болестта, да стои прав. Изпра­
тиха го с музика.

197
 По това време в София пристигна една дружина от 5-и маке­
донски полк и в продължение на няколко месеци все закъснява­
ше. Беш е твърде слаб.
Ще заминават за фронта на война, войната беше обявена. Бях
сготвила пиле, а бях направила и торта. Дрангов ме запита: -
какво е това. Казах му. И после той каза:
- Ами за цял полк можеш ли да приготвиш това?
- Не, отговорих му аз.
- Тогава аз нищо няма да взема от това. Не може войниците
да ядат качамак, а офицерите торти... После знай едно нещо -
на лагера ще дойдеш, но само при едно условие - ако не плачеш.
О тидохме на Л агера. Свещ еникът Т ом а произнесе слово.
След него говори Дрангов, който каза няколко думи. Като между
другото каза:
- Бащ и и майки сбогувайте се с вашите синове, защото мно­
зина от нас ще останат по македонските полета.
Като чух това започнах да плача. Тогава Дрангов се обърна
към мен и каза:
- Нали обеща, че няма да плачеш.
От фронта той се обаждаше редовно. Започнаха отпуските.
После дълго време за не получавах от него писма... Отидох при
Коста Николов да узная какво става с него. Запитах го по теле­
фона. Той ми каза, че ей сега са видели Дрангова, жив и здрав на
бял кон.
П осле Д рангов заминава за Кю стендил. П овикал го беше
главнокомандуващият българската армия генерал Жеков. Наз­
начават го за началник Школата за запасни офицери в гр. Скопие.
Още като бе в София той ми каза, че ще живее в Школата заедно
с школниците, -няма да бъде вкъщи. Дрангов много държеше на
личния пример. Бащ а ми поискал да присъствува при откриване­
то на Школата. Дрангов нареди и аз да присъствувам на това
празненство. На това тържество присъствува и маршал Макен-
зен. На Борис Дрангов дори бабите му ставали на крака, а пък
жените са притичвали от улицата. Когато в школата са привър­
шили занятията, генерал Жеков е казал на Дрангов:

198
 —Аз възнамерявам да използувам вас отново пак.
Дрангов пристигна в отпуск в София. Той често казваше:
„Дойдох от арнаутлука и станах човек. Моят син ще трябва да
ме надмине. Ако не - трябва да умре.“
Отиваме на разходка, след което той се връща във Военното
училище, където заварва ротният командир да чете вестник. На
другия ден той отишъл в училището и му дръпнал един калай.
След това той замина на война на Северния фронт —в Добруджа.
Тук той е началник щаба на Първа софийска дивизия. Тук той не
се погажда с генерала —началник I дивизия (генерал Недялков -
б. м,). Дава рапорти да бъде преместен. Началник дивизията не
е съгласен. Дрангов неколкократно настоява да бъде преместен,
но на подадените от него рапорти за това се отговаря отрицател­
но. Тогава той се обърнал към генерала и му казал —сабя ли да
вадя. Получава назначаване в 9-ти Пловдивски полк, който по
това време е на позиция на Завоя на Черна. На път за там той се
отбива вкъщи. Тогава аз имах някакво предчувствие и се обър­
нах към ординареца, когото помолих да се грижи за него. Той се
казваше Петър. На път за фронта Дрангов за малко се отбил в
Скопие, Той замина през м. март. Пиша му тревожни писма. В
едно от писмата си Дрангов написва: „М оята невяста, ти ме нас-
кърбяваш с твоите писма. Житното зърно трябва да падне, да
изгори, за да даде плод. Горе главата, надай се Богу, защото с
тъги нищо няма да измениш, която е предопределила съдбата.“
Борис Дрангов загина иа 17 май 1917 г.

199
 П О Д П О Л К О В Н И К БОРИ С Д Р А Н Г О В

„Бъди възторжен идеалист: смел до безумство, влюбен в Бълга­

рия до фанатизъм, честен до самопожертвуваме“.
„Военното дело се издига изцяло на самоотверженост, себе.?нб-
рава. Който не може да. отмести своята личност в името на дело­
то, той никога няма да бъде честен войник, достоен и полезен
офицер.“

Б. Д р а н г о в . „ПОМНИ ВОЙНАТА“

На 26 т.м. с починал подполковник Борис Дрангов, при изпъл­

нение на най-върховния си дълг, дългът към отечеството.
Закърмен и отраснал в Скопие, градът на вековна борба за
българското име, отначало против фанариотите, после против
сърбизма, Борис Дрангов бе падъхап ощ е в детската и юношес­
ката си възраст с онова родолюбие, което направи от него въз­
торжен и доблестен борец. Бидейки постигната черковно-учи-
лищната независимост, предстоеше да се извоюва политическа­
та свобода на поробената родна земя. И Борис Дрангов постъпва
във Военното училище, за да подготви от себе си водач на осво­
бодителни войски. Отличният успех, проявен в последното му
отваря път за постъпване във военна академия, която завършва
в Петроград, също с отличен успех. Любовта, с която се бе пре­
дал на своето звание, направи от него рядък военоначалник и
даровит военен писател и оратор.
Тънък, висок, строен, с хубави сини, искрящи очи, с гордо
вдигната глава и с вдъхновено лице; жив темперамент, борческа
натура, смел до безумие, влюбен в България до фанатизъм, чес­
тен до самопожертвуваие - Борис Дрангов бе един от най-доб­
рите представители на българското войнство; той самия бе със­
редоточил в себе си всички ценни добродетели, които прояви то-

200
[

ва войнство в епичните си подвизи през Балканската и настоя­

щата войни.
В своята борба за свобода и независимост нашият народ е дал
безчислено много жертви. През последнитс четири години тази
борба достигна максималното си напрежение. Тя продължава
още. И в настоящият момент, когато пишем тези редове, честни
и предани деца на хубавата българска земя със своята геройска
смърт творят живот за своя народ. Без самопожертвуването па
отделните граждани, ние не бихме могли да съществуваме като
пационална самоопределяща се единица. И за това, колкото и да
е тежко поносима загубата на близки нам хора, на пълни със
сила, бодрост и жизнерадост български синове, па талантливи и
полезни с бъдещата си дейност чеда на немногочисления наш
народ - ние сс утешаваме с едно: те и със смъртта си и след
см ъртта си, със светлата своя памет, създават условия за по-чес-
тит, по-съвършен, по-пълен живот на идните поколения. И за то­
ва, всички тези* които познават от близо - а мнозина са те, под­
полковник Борис Дрангов, като научат за неговата кончина ще
пролеят сълзи за този мил човек, честен гражданин, храбър до
самозабрава воин, даровит военоначалник и ще надделеят скръб­
та си с мисълта, че и тази голяма загуба е за България: за нея
той живя, за нея умря!

в. „Родина“, бр. 347, Скопие, 28 май 1917 г.

ЕДН О ТРАУРН О ПРАЗН ЕН СТВО

Годиш нината от см ъртта на подполковник
Б орис Дрангов

Градът Скопие, както в старата, така и в новата ни история е

дал бележити мъже и знаменити родолюбци. Ала всички тях над­
мина със своите дарования и с добродетелите си пълководецът,

201
подполковник Борис Дрангов, който е гордост за цялото българ­
ско племе.
Тъкмо преди една година в родния му град се получи печал­
ната вест, че юнакът Дрангов е бил улучен от неприятелска гра­
ната и докато да получи медицинска помощ, починал от бързо и
силно кръвотечение. Тялото на великия покойник бе пренесено
в Скопие и погребано най-тържествено, при стечението на целия
град, в двора на храма „Св. Димитър“ .
На 26 т.м., по случай годишнината от геройската смърт на
подполковник Борис Дрангов, се отслужи на гроба му панихида
от Н. Високо Преосвещенство митрополит Неофит в съслужие с
мсстни свещеници и в присъствието на близките му, на начални­
ка на областта г. генерала от пехотата Тошев, генералите Про-
тогеров, Янков и Чаракчиев, окр. управител г.н д-р Тихов, нами­
ращите се в града професори и множество гражданки и граждани.
След панихидата неговият другар и бивш бригаден началник
през настоящата война, г.н генерал Протогеров, държа прочув-
ствена и съдържателна реч, с която направи вярна характеристи­
ка на великия покойник, като човек, българин и войни.

Предаваме речта в резюме:

„Борис Дрангов като човек се прояви още на ученическата
скамейка във Военното училище и за това щеше насмалко да бъ­
де изключен при производството; ограничиха се само да го сло­
жат на левия фланг, макар да беше пръв по успех и способности.
Като човек с воля, който от любов към истината и за благото
на отечеството, не се спираше пред никакви опасности, най-мал­
ката от които бе да изгуби своята кариера, той се показа при
пълна светлина след Балканската война, когато с подписа си раз­
критикува известни действия и каза твърде горчиви истини, за­
ради което бе подведен под следствие.
Бидейки командир на 5 Македонски полк в началото на нас­
тоящата война, той също така прояви цялото величие на своя
дух: поради една клевета искаха да му отнемат полка обаче, ко­

202
гато му бе съобщено обвинението, той го посрещна, без да се
смути, с усмивка на уста, защото знаеше, че той е правия.
Като човек с велика душа, той през 1903 г., когато избухна
голямото Македонско въстание, напусна полка, в който служешс
- с риск да бъде най-строго наказан, че прави това преди да по­
лучи уволнение - и се озова в редовете на борците за свободата
на многострадалната родна земя - Македония.
Та много са подобните примери и не могат да се изброят те
при днешната траур на обстановка.
Като българин, Борис Дрангов обичаше пламенно България
и боготвореше всичко българско. Обичаше той българската зе­
мя, с нейните естествени прелести, българският народ с негови­
те добри качества и българската реч, която най-добре изразява
душата на народа ни. Той не можеше да търпи чужда дума; той
изучаваше щателно българската реч, защото само с български
думи най-добре можеше да предава мислите си и чувствата си
на българин.
Като българин, той взе участие в Македонското въстание през
1903 г.; като такъв той се излагаше на най-големите опасности
през Балканската и настоящата войни; като велик патриот бъл­
гарин, той и млад загина!
Като воин Дрангов има малцина равни на себе си. Той владе­
еше отлично военните науки. Добър психолог и педагог, той ко­
мандваше войниците си, като владееше техните души. Горещо
лю бещ своите юнаци, той бе винаги във веригите, в окопите и от
там командваше дружините и ротите, нещо твърде трудно.“
Г-н генерал Протогеров завърши речта си с възгласа: „Борис
Дрангов не е умрял; той живее в нашата памет, той вечно ще
живее в паметта на гредущите поколения и много, много години
ще служи за пример на народните ни водачи; защото нашият на­
род има нужда от честни, истинолюбиви, самопожертвувателни,
умни и съвестни водачи като Дрангов.“

След панихидата голяма част от присъствуващите се запъти­

ха към дома на покойния, за да изкажат своите съболезнования

203
на близките му. Тук г-н генералът от пехотата Тошев предложи
да се открие подписка за издигане паметник на заслужилия на
народа си Б. Драпгов. Избра е веднага комисия за тази цел -
именно Христо Матов, Тома Карайояов, Тр. х. Божков, Петър
Якимов и Г. Баждаров и вътре в няколко минути се събраха по­
вече от 5000 лв. Подписката ще се продължи и имената на дари­
телите ще съобщим допълнително.
в. „Родина“, бр. 601, Скопие, 27 май 1918 г.

КО Й БЕШ Е ТОЙ?

Да се прибавят други пояснения при името Дрангов би било

обидно за паметта му, защото няма българин, който да нс е чул
това име.
Скромен български офицер беше той. И ето сега, когато ся­
дам да кажа няколко думи за него, неволно душ ата ми се наст­
ройва възторжено: инак, мисля, за него не може да говори този,
който е имал макар само веднъж случай да изпита непосредст­
веното докосване на духа му. Защото този дух не бе обикновен,
защото лъхаше от пего някаква могъща сила, пред която не мо­
жеше никой да остане спокоен, пред спомена дори за което, човек
не може да бъде спокоен.
Повече от четири и половина години изминаха, откакто прес­
тана да бие благородното сърце на този рядък българин и човек,
откакто смъртта, от яд или от любов, спусна завинаги мрака на
отвъдния свят над сините му очи, в които искреше пламъка на
вдъхновението и в които се оглеждаше небето на орлите.
Не са много тези години, нито, за да смогне времето да метне
върху Дрангов покрова на забравата, нито, за да дойде ред да се
празнува някаква годишнина, та да може по такъв начип да се
припомни на поколението за нявгашното му съществуваме. И ко­
гато към тези години се прибавят още много други —те пак не
ще бъдат много за всички онези, в душите на които живее него­

2 04
вият образ, неувредим от времето, окръжено т ореола на героя,
за да затъмнят този образ. Той живее в сърцата на мнозина може
би живота най-желан за един смъртен, но нам сс струва, чс това
не стига. Той трябва да заживее така в сърцата на всички бълга­
ри, защото го заслужава и защото така ще се запази у всички ни
огъня, който носеше в гърдите си, почиващия днсс в своя роден
град, но в чужди вече край, Дрангов и който огън има чудния дар
да пречиства и да калява душите на висши подвизи.
Дрангов беше офицер, но той беше нещо повече от обикновен
военен възпитател; той беше чрез казармата и особено чрез пол­
ковете през време на войните обществен деец от първа величина,
ето защо необходимо е да се изтъкнат онези черти от неговия
образ, които го характеризираха като интелектуална и нравстве­
на личност. Вижда ми се особено необходимо това сега, защото
в нашето време; рядко се срещат хора като него, от които днес
сякаш повече от всякога народа ни има нужда.

'к

Може би днес всички, у които блещука още искрата, която

някога, преди незапомнени години, нашия отец бс запалил в гър­
дите ни, обръщат очи към хоризонта на настоящето и към хори­
зонта на миналото ни - жадни да видят светлия гений на Бълга­
рия; може би с трепет и надежда мнозина чакат да осени тях, да
осени и най-далечните краища па тъжпата наша родина светлото
откровение на правдата, на истината и на доброто - тях, потъна­
лите и притискани от мрака на отчаянието, на безверието, дето
почти са потъмнели звездите на чистите възвишени души и дето
святкат само искрите на хищническите очи на хилядите спеку­
ланти със земните блага и искрите от брилянтите па „владетели­
те“ на този оматериализиран до последните предели на гадостта
живот, може би тези хора виждат ободряващи огънчета в нашата
нощ, но те навярно не виждат в полумрака да сс очертава на хо­
ризонта на близкото ни минало внушителната, излъчваща вяра
и сила, снага на Дрангов.

205
 Не я виждат навярно, защото тя приживе не искаше да позира
и не можеше да свещенодействува по мегданите на нашия об­
ществен живот, защото тя носеше военен мундир, под който все­
ки обикновено е виждал и вижда само въплътена чужда мисъл,
въплътена чужда воля.
Дрангов не беше виден революционер, той не беше прочут
държавник, нито беше велик благодетел или хитроумен милио-
нер-търговец и алармит около личността си. Той беше „безли­
чен“ офицер, който под военната си униформа носеше дух, който
не само не бе се вковал и умъртвил от тази форма, но напротив
- нея беше осветил и бе направил да краси самия него.
В нашата нощ има звезди и между тях една - Дранговата -
има чуден блясък. Тя огрява тясна и много стръмна пътека; тази
пътека води към лови подвизи и към крайни жертви, тя води към
висше просветление. По тази пътека е вървял сам Дрангов и там,
горе, в принебесни висини той е извършил последното себеотри­
цание в жертва на висшите идеали и оттам тленния му живот се
е превърнал в нетленна светлина, преминал е в пределите на дру­
гия свят и е затрепкал там в победния химн на една звезда.
Но ние сме долу, невидима, но гъста мъгла тежи над нашите
градове и села и тя ни пречи да виждаме нашите, хубавите звез­
ди. Лаская се от надеждата, че ще мога с тези си редове да раз­
гърна поне една гънка от тази мъгла, за да дам път на звездата
на Дрангов да проникне и огрее в душите на тези, които ще про­
четат думите ми.

* * *

Има един предразсъдък, който винаги е живял като чиста ис­

тина и който сега особено се смята за такава - именно, че начал­
ник, неуморим спортист и каквото щете още, но, че той не може
да бъде носител на духовни ценности, не може да бъде творец -
духовен фактор в обществения ни живот. До голяма степен това
мнение се поддържаше и се поддържа от обстоятелството, че во­
енния - поради естеството на казармената му работа —няма въз­

206
I

можност за свободна и плодовита духовна работа. Но достатъч-

но е да се спомене само името - Дрангов, за да се види, колко
слаби са външните ограничения пред напора на силния дух.
Дрангов имаше този силен дух. Той живееше в него като веч­
на будност, той не знаеше покой, кипеше и се превръщаше в дей­
ността си в светла, всепобеждаваща енергия.
Знам го като полкови командир в Македонската дивизия, като
боец и като началник из Скопската школа за запасни офицери.
Войник му бях и в Скопие и на фронта. И това, което казвам,
казвам го по лични впечатления, макар и често пъти съпровож­
дани на времето си с неприятно чувство, поради несгоди от вой­
ната.
Тежка беше тя, войната, за всички, тежка беше и за Дранго-
вите войници, събрани така, от улицата, неогънати от казарме­
ния режим.
Но какво може да направи един човек!
Нямаше нужда от фелдфебелите на казармата да окършват и
пригаждат за суровата военна дисциплина мекушавите бакали,
бозаджии и пр. Нямаше нужда времето да вае мудно от тези ни­
кога не бивали под чужда воля хора, тежките войнишки добро­
детели: Дрангов, сам почти, неговата осанка, неговият поглед,
неговото слово бяха достатъчни да направят това, което дълго
време е трябвало казармата да прави и което, може би и тя, не
би могла така добре да направи.
Дрангов работи в полка на открито и в едно време, когато
отечеството ни бе поставено на изпитание, когато „военни доб­
родетели“ трябваше да се преживеят в действителност от всички
български граждани - станали войници — не като идея, а като
дело. При трудни условия работи Дрангов през последната вой­
на, но затова толкова по-бляскав беше резултата от неговата
дейност, затова по-светъл беше подвига на неговия дух.
Не е дума за навременността, подготовката, необходимостта
и мотивировката на войната. Това може и трябва да интересува
политиканите —за нас е важно да констатираме едно: през тази
война Дрангов направи за хиляди българи това, което рядко на­

207
 ши общественици могат стори, той запали в гърдите на своите
войници - вчерашни и днешни граждани огъня на себепожертву-
ването в името на благото на ближния; той ги научи да умират
за другите, не с проклятие, а с просветлено съзнание на изплатен
дълг. Мъчно е, най-мъчно е да възпиташ у човека тази воля.
Дрангов може да я възпита и да я затвърди не за миг само в ду­
шите на своите войници - и ето тука е цената неоценима, която
Дрангов има за нас, тази е високата му заслуга за народа ни, не
само за войската.
Да можещ да умираш твърдо, драговолно за благото на дру­
гия - ето най-високата мъдрост, ето висшата добродетел и вис­
шия смисъл на живота. Който може да се издигне макар на едно
само стъпало по стълбицата на тази добродетел, той вече е пос­
тигнал нещо много повече от това, което е постигнал онзи, който
се е издигнал на върха на славата във всяка друга област. Дран­
гов приживе беше изминал всички стъпала на тази стълбица. Лю ­
бовта към ближния, чувството му за свобода на поробения беше
изгоряло в пламъка си инстинкта му за материално същ ествува­
не, ето защо той притежаваше онази сила и онова обаяние върху
всички, до които се докосваше духа му, където в миг сякаш, бе­
зусловно превръщаше най-обикновения войник в герой-
„Като млад кавалерийски офицер е служил той в Лом, разказ­
ваше ми един мой познат от този град. Той било доста отдавна.
Малко е стоял той в този град, но и до днес го помнят, знаят за
него всичко: достатъчно е да чуят от някъде войнишкото „Здраве
желая г-н за да си.представят Дрангов, който е поздравявал
със „Здравей, юнак“, всеки срещнат войник.
И до днес срещам много от Дранговите войници - вече мирни
граждани - при срещ а да си казват „Здравей, юнак!“ .
Смешно ни звучеше отначало нам - на неговите войници -
този поздрав, така често повтарял от него и виждаше ни се като
глупава военна, пусгозвучаща формула. Трябваше обаче човек
да поживее с Дрангов и да го чуе няколко пъти така да поздравя­
ва, за да види, колко чувство, колко любов, колко искреност и
вътрешна сила трептят в тези две думи, изразяващи смисъла си

208
не толкова със своя звук, колкото с пламъка на очите и линията
на изправеното, опънато до скъсване сякаш тяло на този, който
ги казваше.
Това не беше поздрав. То беше изблик на най-различни сили
в душата, то беше тръпката на крилете, с които тя полита срещу
най-стихийните бури, то беше медночервения блясък на победна
тръба.
Когато полкът минаваше под тежестта на своите прогизнали
от дъждовете шинели и раници край своя, застанал отстрани на
пътя, командир и когато чуеш от устата на Дрангов мощното
„Здравейте, юнаци“, незнайна сила нахлуваше в душите, блесва-
ше с огъня на нов; живот в погасналите от умора очи и правеше
от разточения полк един дух, едно сърце, една воля - мощни,
велики, като духа и сърцето на полковия вожд.
Чародей беше Дрангов. И чар носеха думите на неговия вой­
нишки поздрав.
Обичаха войниците да чуват този поздрав, защото обичаха
вожда си. Те бяха винаги готови да изпълнят това, което той ще
им поръча, което той ще им заповяда. Готови бяха да вървят нап­
раво срещу смъртта. Те знаеха, че Дрангов им пожелава здраве,
за да могат не да избегнат смъртта, ада излязат с по-силни миш-
ци срещу нея и при все това, те с радост отговаряха на това по­
желание, защото командирът им Дрангов, ги беше възпитал и
научил да ценят повече живота на духа от този на тялото, при
всичко че бяха станали като поговорка думите му: „Когато има
бензин, само тогава моторът може да работи“; при всичко че той
беше може би един от най-грижливите военоначалници, които
гледаха винаги да има „бензин“, т.е. храна и материални удобс­
тва (разбира се в кръга на българската възможност); при всичко
че една от най-големите грижи на Дрангов беше грижата да не
остави войниците си гладни, поради което името на вожда се
отъждествяваше с името на най-насъщната храна: по всяка пъ­
течка, на всяка разкръстница, по стеблата на буките в участъка
на Дранговия полк, личаха издълбани с войнишки ножове след­

209
ните наивни и трогателни думи: „Има Дрангов, има хляб - няма
Дрангов, няма хляб“ .
Обичаха го войниците му и бяха силни с него и чрез него те.
Той направи от тях юнаци, които можеха да преодоляват всички
материални пречки, защото той ги научи пръв в душата си да ги
преодолеят.
Как ги научи на това?
На този въпрос не би могло мисля никога да се отговори из­
черпателно. Не биха могли да се посочат обективни пътища, до
които би било изобщо възможно да постигне човекуспеха, който
постигна Дрангов, като сля волята на полка със своята. Би тряб­
вало човек да притежава онази специфична сплав на различните
способности на този рядък пълководец и началник, която не се
повтаря в две личности. Не е достатъчно да се каже, че Дрангов
беше талантлив военен, стратег и възпитател; не е достатъчно
да се изтъкне, че той беше внимателен и справедлив началник.
Смелостта, с която той поемаше всякакъв вид отговорност, що
се отнасяше до улавяне мига, в който би могло да се помогне на
общото освободително военно дело, смелост, съперничеща само
на смелостта, която той проявяваше в боя; искреността и чест­
ността на войнишката мисъл; рицарското приемане на истината,
дори когато тя изобличаваше самия него в някакъв недостатък.
Инициативата или почина (както той обичаше да се изразява) и
пламенното, но разумно служене на дълга; беззаветната любов
към родината, силната м у обич към войниците, стихийната не­
навист към всяка низост и всяка подлост и огненото му красно­
речиво слово, хармониращо с делата му. Всичко това, което кра­
сеше Дрангов и което беше единствената школа за военна дис­
циплина и за военно възпитание в неговия полк, бяха качества,
които - безспорно са притежавали поотделно повече или по-мал-
ко и мнозина още други наши военоначалници, но тези качества
трябваше природата да събере и да спои в особено взаимно раз­
положение в личността на Дрангов, за да направи от него един
забележителен човек и пълководец.

210
 Два бяха главно пътищата, по които Дрангов водеше душите
на поверените м у войници към своята, дето се обагряха те от
нейния огън и пламваха за подвиг: сърцето на Дрангов и чрез
него - познаването на човешката, особено войнишката душа.
Познаваше той душата на войника, защото винаги беше близ­
ко до него, защото живееше близко до него и като него: неговото
легло при най-спокойно време дори беше голата дъска и шинела,
а храната му беше винаги войнишка чорба. А беше близко до
войника, защото го обичаше и защото той сам гледаше да бъде
и беше един отличен войник. Когато той се обръщаше с писаните
по мънички книжлета и с устните си съвети към войника, имен­
но: да помни, че той разполага със смъртта си, че той е обречен
да загине, а не да живее, защото е призован и призван да служи,
не на жалкия живот на своето тяло, а на едно дело, което е по-
висше и по-свято от живота на един човек, цялата маса от дов­
черашни, простодушни и мирни занаятчии, станали в един миг
войници, заживяваше с тази негова мисъл като със своя мисъл и
като по чудо - нейният колективен инстинкт за физически живот
се превръщаше в колективен, прояснен и мощен дух, който бе
готов да налети без страх срещу копието на смъртта, понеже зна­
еше, че то не може да го промуши. Така действуваше Дрангов
върху своите войници не с гърбача в ръка, а с жара на искреното
свое слово и още повече с мълнията на своето дело: всички зна­
еха, че той не само говори така, не само другите съветва да бъдат
готови да умрат, но сам най-напред от всички е готов да стори
това, което иска другите да сторят.
Виждам го като сега - строен, тънък, гъвкав, изпънат като
пружина - от пружината на неговия силен дух да говори на своя
полк, готов да потегли в поход по кървавия път на последните
войни. Войниците са насядали в кръг около него и със светли очи
поглъщат всеки пламък от неговата реч —реч винаги за същото,
за готовността да се умре за свободата и честта на българското
племе и винаги нова по сила и по музика.
„По-добре смърт от безчестен живот!“ - заискряваше прони­
цателният му поглед, затреперваше гласът му от вълнение и нап-

211
лив на сила и сс извиваше юнашки, предизвикателно сякаш сре­
щу самата смърт, стройната му снага. Усмивка мощна озарява­
ше лицето му и целият полк трепваше от някакъв ток, който го ­
реше в душите като пламнала кръв.
- Така ли, юнаци?
- Тъй верно, г-н подполковник - в един глас отговаряше полка.
- Да живее България, ура!
Безкрайно и неудържимо „Ура“ гръмваш е и огласяше висо­
чините, „ура“ не поръчано не заповядано и не „на порции“, както
Дрангов обичаше да иронизира, а спонтанно, искрено, стихийно
- и в стихията на този скъп български победен вик се сливаха
душите на всички войници в една велика, мощна вълна, която
биваше готова невъзможното да превъзмогне. И когато щастли­
вия военоначалник, развълнуван и цял разтреперан, със сълзи в
очите от възторг и умиление извикваше сърдечно, силно и съ­
чувствено - „Здравейте, ю наци!“ - наставаш е миг, когато се
струваше на човек, че ей сеща може да стане някой от войниците
да прегърне своя мил вожд и да му целуне ръка. Такъв случай аз
не видях, но като негов войник, аз много пъти имах това чувство.

* * *

Част от полка се бие по височините при Вардар. Дрангов е при

бойците си. Той е войник, той е при веригите, дето пищят кур­
шуми, тряскат снаряди и дето сс твори страшното, но велико
дело в борба със смъртта.
- Лягай там и рови окопче! —вика той, изправен пред залег­
налия, но непредпазлив и лю бопитен войник, който се надига
често да види до къде са стигнали веригите от дясно и къде падат
нашите снаряди.
- Г-н подполковник, пазете се, че стрелят - другарски забе­
лязва на командира един друг войник от веригата.
- Нищо, юнак, пазете си вие. Аз трябва всички ви да видя, това
е моя работа. Аз мога да умра, но вие не трябва да умрете.

212
 И прав, усмихнат и бодър, обикаляше своите войници, спо­
коен пред вражеския куршум: той презйраше смъртта на дело
повече отколкото на думи, защото стоеше винаги над нея.

* * *

Преди повече от четири и половина години един снаряд отне

на бойното поле живота на Дрангов, но смъртта не може да го
победи.
Днес Дрангов живее като светла усмивка в паметта на него­
вите близки, на всички войници от полковете, които той коман­
дваше; на всички, защ ото до него, както до всеки велик дух, нс
можеше да има степени на близост, който имаше веднъж щасти­
ето да тръгне по жизнения път редом с него, той биваше вече
негов близък —и за винаги.

* * *

Върнаха се войниците по домовете. Градовете и селата ги по­

гълнаха в пазвите на полето и под стрехите на дюкяните. Живота
след войната обърна стрелката си: това, което беше вчера, през
войната, се отмести и остана да живее като спомен, като сянка
на онази сила, която някога изпъваше мускулите на тези граж­
дани, тогава войници за велико дело. Днес, може би мнозина от
онези, които при Дрангов бяха истински герои, рицари на свобо­
дата и честта, са станали рицари на грубия материален интерес,
на парите, но мнозина, мнозина и днес още, когато може би из­
немогват под бремето на живота, са запазили в душите си, като
жив огън, завета на Дрангов, обкръжен от ореола на неговата
мисъл, неговото дело и неговата смърт.
За тях, за тези, които са го забравили и за онези, които не го
познават аз исках да събудя и възправя образа на Дрангов, поне­
же мисля, че той заслужава да бъде не само припомнен за поз­
наващите го и обрисуван за тези, които не го познават, но и да
бъде изваян в трайни осезаеми форми, за да излъчва за всички
ни и за поколенията онази вяра и онази сила, които всеки бълга­

213
рин трябва да носи в гърдите си, ако иска да бъде достоен за
всички, които, като Дрангов, живяха и умряха в жертва за Б ъ л ­
гария,
Покойник е вече Дрангов. Покойница е вече и нашата армия,
която го- откърми и която пазеше под крилото си нашия роден
край, нашия народ. Но тъкмо за това и заради това още повече
образа на Дрангов трябва да ни бъде образец, защото всеки, кой­
то смогне да го наподоби е вече една морална сила, по-голяма
от онези, която ни отнемат, като прибират оръжията и разпускат
войската ни. Ако Дранговците живеят в душите ни, България ще
победи и ще побеждава злото, което иде срещу и откъдето и да
е и в замяна на оръжията, които й отнемат, ще има тя оръжията
на културата, на високото съзнание за отечествен дълг и на ха­
рактера - оръжия по-силни от всякакви интриги и топове и по-
неуязвими от тях.
Дълбок поклон па Борис Дрангов.
М оята почит и възхита към този толкова силен, честен и доб-
лестен характер.
Б.З.

в. ,,Народна о т б р а н а бр. 744, София, 4 януари 1922 г.

214
 СП О М ЕН И ЗА БОРИС ДРАН ГО В

На 26 май 1917 г. при завоя на Черна падна убит полковник

БОРИС ДРАНГОВ и тялото му бс погребано в родния град Ско­
пие.
Целият живот на този бележит македонски син бе творчество
и дело, които оставяха огнена следа, опиваха душите и водеха
всички, които той командваше. Млад, жизнерадостен с перспек­
тиви за бляскаво бъдеще, през 1903 г., начело на 120 души, той
минава границата и се бие за свободата на Македония. И след
това неговата мисъл и неговата дейност са за свободата Па по­
робеното отечество. През голямата война Борис Дрангов, вече
блестящ генерал-щабен офицер, можеше да не повежда полк и да
не срещне смъртта. Но, големите и призвани личности неотклонно
вървят по пътя, който сочат на онези, които ги следват с вяра и
любов. Този път заведе Дрангов иа височината 1050, където една
граната сложи мъченически венец на неговото дело и по този иачин
сякаш прокобн и новото мъченичество на Македония.
■Вечна слава на самоотвержения син на Скопие!

в. М а к е д о н и я бр. 492, София, 1 юни 1928 г.

ДО КОГА У Н И Ж Е Н И Я И О СКЪ РБЛ ЕН ИЯ?

Д о кога мълчание и търпение?

Завоевателите на Македония - сърбите, започнаха да унищо­

жават всичко българско не само над земята, но и под пея.
Неотдавна те разкопаха гроба на легендарния български пол­
ковник Дрангов, който се намираше в двора на църквата „Св.

215
Димитър“ в Скопие, извадиха тленните останки на героя и ги
захвърлиха някъде в други гробища.
Подобно светотатство, подобно поругаване, в никое време не
е вършено, даже и от варварите.
Гробовете на героите никнат - не тънат. Те са свети и непри­
косновени - те вечно живеят. И в най-далечното минало, на тях
не се е посягало, защото се е считало, че не е на Б ога угодно.
Но, за шумадийците, има ли нещо свято, а особено ако то е
българско?...
Гробът на полковник Дрангов смущаваше тяхната съвест. Те
посегнаха на него и оскверниха костите на героя, ала на неговия
могъщ дух, който витае над поробена Македония и който е въп­
лътен в душата на всички македонски борци, шумадийците не
могат да посегнат. Чист като кристал, духът на Дрангов е недо­
сегаем от скверни ръце. Той е завет и залог за освобождението
на Македония.
Човекът, който беше мил, тих, мъдър и скромен в живота, а
лъв във войната, който съчетаваше в себе си всички качества и
дарования на знаменит пълководец със силна воля, неизчерпае­
ма енергия и широк полет, няколко минути, преди да предаде
Богу дух е казал:

„Не ми е мило, че рано напускам живота, но ми е жалко, че

малко направиха за Македония.
Довършете до края борбата!“

И наистина, борците за изпълнението на този завет не ще

престанат да се борят и да мрат, за свободата на своята родина.
Но тяхната душа е много наскърбена от извършеното варвар­
ство. Жестоко обидена е България и българската армия от това
мръсно поругаване на шумадийската управа, с останкитс на зна­
менития покойник.
Запасното офицерство и всички родинолюбиви организации,
чрез своите органи, изказаха своето дълбоко възмущение. Ма­
кедонската емиграция в лицето на своите братства в цяла Б ъ л­

216
гария, същ о протестира. Българското общество остана погнусе­
но. Само българското правителство, което винаги е търпяло и
търпи всички унижения и оскърбления, които се сипят върху на­
цията, само то нищо не каза, само те не се възмути от сръбското
варварство.
Нима покойният полковник ДрангЬв, като офицер от българ­
ската армия, не заслужаваше тази чест, да се застъпеше българ­
ското правителство за възмездие!...
Нима нанесената жестока обида, с посегателството на него­
вия гроб не е обида на българската армия и на българската на­
ция?
Ако това варварство беше извършено с тленните останки на
един покойник - офицер, от армията на някоя европейска държ а­
ва, щеше ли правителството на тази държава да м ълчи?...
Каква ирония да се казваш българин и да гледаш как се подиг­
рава, как се тъпче националната чест, без да има кой да я защ и­
ти!...
Беш е време, когато за обидата на една слугиня от сръбското
консулство тук, нашето правителство беше заставено да даде
възмездие на сръбската държава, по един скандален и унизите­
лен за целия български на род начин.
А когато сърбите заграбваха и продължават да заграбват бъл­
гарските църкви, манастири, училища и всички други имоти в
Македония, българското правителство мълчеше и мълчи.
То мълчи и тогава, когато сърбите разравят гробовете на на­
шите герои, които дадоха живота си на бойните полета за обеди­
нението на българското племе.
Нахална управа!... Та нима трябва да се заличи всичко там,
където е проливана българска кръв, че да няма какво да сочи от
бъдещите поколения?
Бива ли, за Бога, такова безгрижие и такава небрежност, към
всичко мило и свято и високо ценно, което съставлява доблест,
гордост и величие на българския народ и което служи за назида-
ние на бъдещите генерации.

217
 Нещастна България!... Погледнете и вижте, какво са напра­
вили сърбите всред софийските гробища. Те са заградили четири
декара място, където са погребани костите на всички загинали
през войните на наша територия техни офицери и войници. В сре­
дата на тези сръбски военни гробища е издигнат мраморен па­
метник, с пиедестал - двуглав орел. Всичко това, което безспор­
но, съставлява похвална грижа на сръбската държава, за увеко­
вечавай е паметта на нейните загинали във войната борци, ние
пазим като светиня и се грижим за него. Тогава, защо и сърбите
да не търпят гробовете на нашите загинали в Македония бор­
ци? ...
Ако ние извършим подобно светотатство върху техните воен­
ни гробища у нас, те нали няма да мълчат, няма да търпят, а ще
подирят възмездие?...
Защо тогава да мълчи и да търпи нашето правителство техните
предизвикателства, посегателства и обиди върху нацията ни?
Днешната нахално-безгрижна българска управа, само срам и
позор за нацията е насила!
Ние осеяхме бойните полета в Тракия, Македония, Моравия,
Добруджа и другаде, с костите на повече от сто хиляди наши
герои... Къде имаме ние побит поне един камък, който да се сочи
като жив свидетел, че тук или там е проливана българска кръв,
че тук или там лежат костите на хиляди бойци?
Нека се знае, че майките на загиналите български синове, ко­
ито мислено гадаят техните гробове, когато им струват помен,
високо протестират с тъжните си напеви против безгрижието на
днешната управа.
в. „Независимост“, бр. 2755, София, 6 август 1930 г.

218
 П О Л К О В Н И К Б. Д РА Н Г О В

1) „Казват: Даровитите люде да се пазят? Трябва да мрат!

И ние радост но ще умрем, стига само да не засрамим Родина­
та, стига само високо да държим нейното знаме.
2) От всички славни дела, с които мож е да се гордее човек
няма равно по величието си, смъртта за Отечеството.
3) Помни, че си обречена кървава жертва па Родината!
4) Само онзи е достоен да живее, който е готов да ум ре\“
(Из огненит е слова па Б. Дрангов).

Полковник Борис Дрангов? Кой българин, запознат поне от­

части с живота и делата на този великан на българското племе,
не ще почувствува сърцето си да бие по-силно и да сс изпълва
с възхищение и гордост при произнасяне на името му? Има ли
българин, който да не сваля шапка пред чутовните подвизи и
безпримерни дела на този герой?
Разбира се няма!
Но как успя той, излъченият от народа войник, да се издигне
така, че името му да се произнася с благоговение? Какво беше
това, което го отличаваше от всички други и го обкръжаваше с
ореола на народния герой?
Той бе трудолюбив до безкрайност, той бе честен до неверо-
ятност, бс въоръжен с желязна воля и желание да изпълнява
своя отечествен дълг. Той бе влюбен до безумие в своята измъ­
чена, изстрадала, но все пак прекрасна Родина.
Той вярваше в нейните светли бъднини и обрече живота си в
честна служба.
Работеше с перото и словото, с пушката и сабята, работеше
през всяко време, работеш е на всяко място.
Ето го, изправен вечер, след тежка работа пред неговите вой­
ници. С огнени слова той им говори за техните задължения. И
никой не можеше да говори като него. Никой друг нс умееше да
вникне така дълбоко в душите на хората. Никой друг не можеше
да запали така буйно в гърдите на своите войници свещения
огън на родолюбието и себеотрицанието.

219
 Но той нс говореше за нищо без сам да даде пример за него.
Със своята смелост извикваше възхищение у войниците си и
неговата стройна фигура разнасяше всред първите редици на
бойците, онзи дух на безстрашие и себезабравяне, завещан му
от целия български народ.
Може би единствен той, като командващ всред разгара на
битките, сякаш изказвайки своето презрение към неприятеля
стоеше винаги прав и даваше своите нареждания. Около него
вали дъжд от куршуми, гранати разравят земята, парчета от тях
свистят. А той, невъзмутим, все така строен и гласът му надви­
ва адския шум на боя.
„Ха така, юнаци! Още малко и задачата ни е реш ена.“
И войниците въздивени от тази нечувана храброст, се пона­
сят в нов стихиен полет, за да върш ат чудеса и да покажат, че в
тях тече кръв на българи, кръвта на славните прабългари. Това
можеше да стори само полковник Дрангов. Само той можеше
да накара хората да се хвърлят срещу смъртта с усмивка на ус­
та, но и само той знаеше да я посрещне достойно.
Ранен от парче граната, легнал на предсмъртен одър, той каз­
ва на заобикалящите го:
„Аз ще живея, но ще бъда ли полезен?“
След няколко часа той почина. Това беше 26 май 1917 г., 8
часа вечерта на 45-годишна възраст.
Почина легендарният български воин, който водеше момци­
те си към славни и славни победи.
Отиде си един доблестен син на майката родина, сложил като
идеал на своя живот идеалите на племето си.
Отиде си една велика и достойна рожба на народа ни.
Отиде си той, но остави зад себе си спомена за велики дела
—дела сторсни в името на отечественото благо.
Изгасна той, за да светне кумирът на българските младежи;
Кумирът, който искри само една дума: „Родина“ !
Ц.Ц.

в. ,Л ояет ", 5 декември 1933 г.

220
 ЗА П О Л К О В Н И К БОРИ С Д РА Н ГО В

Не са нужни големи подвизи за големия началник, за да пока­

же, че е храбър. Той трябва, преди всичко, да чувствува своите
подчинени, че са храбри, че са готови всеки миг по негова запо­
вед, да измрат до един. Това бе направил полковник Борис Дран­
гов от 9-ти Пловдивски полк, защото той вървеще винаги високо
изправен в лицето на смъртта, и това виждаха всички войници...
Полковник Борис Дрангов, командирът на полка, често оби­
каляше позициите. Случваше се в това време неприятелската ар­
тилерия да почне да стреля по нашите позиции... Нас ни гощ а­
ваха обикновено с 15 см фугасни снаряди, които при удара в зе­
мята експлодираха в стотици парчета и наоколо всичко се пок­
риваше с прах, пясък и камъни. Войниците чуваха далечните
гърмежи и бягаха в подземните дълбоки скривалища. Артиле­
рийските урагани и отделните изстрели се даваха от неприятел­
ските батареи и на серии, броя на които ни беше добре известен.
Смени ли се някоя батарея, ние' познаваме промяната по начина
на стрелбата. Слухът ни беше извънредно изострен... Даже, ко­
гато бях в скривалището, 6 метра под земята и при сравнително
спокойна нощ, познавах по кой от моите шест предни постове се
стрела, експлодира бомба или става схватка.
Неприятелската артилерия стреля, но командирът на полка,
ротният командир на участъка, а някога и един войник - връзка,
вървят като на разходка. Често съм си позволявал в началото да
го предупреждава, че сега ще дойде нов артилерийски ураган или
че вторият снаряд ще падне около нас, за да се скрием в някоя
землянка.
- Нека войниците се скрият, нас Бог ни пази, - отговаряше
спокойно той и продължаваше своя отмерен ход, без да трепне
нито един мускул по лицето му...

221
 Наоколо запушено... Облаци от прах и пясък... Свирят около
нас тези свирспи парчета от фугасната граната, като че ли търсят
своите жертви... Два или три силуета се движат спокойно - като
на парад...
Нашият полк отбраняваше върха на к, 1050 —завоя на Черна.
Възложи се на ротата да хване пленник. Едно долче дели против­
никовите най-предии постове от нашите.
Щурмовата команда за залавяне пленника сс състоеше от 14
души: началникът - офицер, 9 души щурмоваци - бойци от ро­
тата и 4 души войници от инженерните войски, които с пирокси­
линови шашки ще направят бреша в неприятелските телени мре­
жи, за да проникнат щурмоваците и хванат пленника.
Хващането на пленника не беше лесна работа. Всичко се из­
вършваше най-точно, като по часовник, при една подготовка от
две седмици и при пълното съдействие иа цялата артилерия в
дивизията.
Щурмоваците бяха доброволци.
Десетина дни щурмуващата команда се обучаваше зад фрон­
та, на местност, като тази на позицията. След това дойде на по­
зицията. Два-три пъти се повтаряше нощем доближаването до
неприятелския пост, от който трябваш е да измъкне пленника.
През това време наш ата артилерия стреляше и засилваше огъня
в съвсем други места, за да замаскира истинския пункт на напа­
дението.
При един такъв излаз и аз бях с щурмовата команда, за ад дам
последни нареждания. Всичко, което лъщи и хлопа е маскирано.
Газовата маска е окачена на шията, пъхната в пазвата на куртка­
та... П ълзим много внимателно, или по-скоро дебнем като кот­
ки, наредени едни след други... при всяко блясване на близък
ракет, спираме всяко движение... Бяхме стигнали повече от по­
ловината на възкачването по склона към неприятелския пост, ко­
гато виждам отзад една необикновено дълга фигура да препъл-
зява между хората и когато се изравнява с мене, познавам ясно,
че това е командира на полка и просто учуден му казвам: „Вие -

222
 тука!“ Той ми стиска ръката и казва: „Сега съм под ваша команда
—продължавайте!“ ...
Разбира се, това негово излизане вън от главната позиция и
пълзенето му с щурмовата команда, моментално се е разнесло
като бомба и цялата позиция на полка, а и всички, вярвам, са
чакали със затаен дъх, да не би да ни открие неприятеля и с един
преграден огън, или да ни избие до един, или да ни плени... Стиг­
нахме до неприятелската телена мрежа, огледахме добре място­
то на нападението и се изхлузихме надолу незабелязано... През
цялата война не съм изживявал по-голямо напрежение.,. Когато
се прибрахме в главната позиция, като че възкръснах за нов жи­
вот - доведох нашия любим командир жив...
А той, все така спокоен, ми казва на отиване: „Уверен съм, че
пленника ще бъде скоро в наши ръце и нашата задача ще бъде
бляскаво изпълнена“ ... На другия ден се получи тайната заповед,
тази вечер да се извърши нападението по залавяне на пленник, с
всички подробни инструкции.
Към 4 часа сутринта пленникът бе вече в щаба на полка, преп­
ратен веднага в щаба на 302-ра германска дивизия и оттам при
командващия 11-та армия г-л Сюрен. Жертви от наша страна ня­
маше.
Кажете и вие, които сте били на фронта, не е ли удоволствие
да служите при такъв началник, какъвто беше полковник Дран­
гов? И може ли някой да отрече, че той не беше един от най-дос-
тойните военоначалници в българската войска?
Поклон пред неговата светла памет! Неговите дела щс служат
на вечни времена като свещени хоругви на доблест и преданост
за идните поколения!
С.

в. ^ а р о д н а о т б р а н а бр. 1699, 20 май 1934 г., София.

223
 П О Л К О В Н И К Д РА Н ГО В - 1903 ГО ДИ Н А

Човечеството знае и помни себе си чрез своите велики синове.

Когато ни потрябва миналото, когато искаме да го видим и р аз­
берем, ние търсим тях, защото нищо друго не е останало от без-
четните мнозинства. Великите хора са километрични стълбове в
развитието на човешкия дух - те му сочат миналия му път, еди-
ничките зарегистрират времето. Чрез техните дела и техния жи­
вот узнаваме всичко положително и отрицателно, което са носи­
ли със себе си поколенията...
Един от тези великани на духа е полковник Б. Дрангов. Него­
вият живот бе епопея на думи и дела, смъртта му легенда. За
моралния лик на високоиздигнат и непоколебим дух, в който го­
рещото родолюбие достига до предела на религиозен култ, го­
вори писмото му до неговата невеста, когато се готви да замине
- с една чета за Македония:
„М оята невеста, ти отлично знаеш как стоят работите в наш а­
та родна земя.
Там юнашка кръв изобилно се лее: наши майки, сестри и д ъ ­
щери се обезчестяваг, бащи, братя и синове се мъчат и колят.
Църкви се омърсяват, градове и села се палят и пленяват.
Никога по-усилено време за майка Македония ие е било; ни­
кога повече тя не се е нуждаела от силите, труда и кръвта на
своите юначни синове.
Аз отлично чувствам това като неин мил син, не мога да не се
притека на мъченическия й зов. Аз заминавам, мойта драга не­
веста!
В този тържествен миг, аз, без да се колебая, поставям Оте­
чеството по-високо от семейството, неговата доброчестина по-
горе от нашите лични блага.

224
 Аз съм убеден, че и ти мислиш също така, макар сърцето ти
да диктува друго.
Бъди спокойна и надявай се на милостта Божия.
Не всички, които отиват, загиват там. Па и да загина - нищо
по-велико от това, смъртта за свободата е най-възвишена и слад­
ка смърт.
Не тъжи за мене. Предопределеното от горе с тъга не можеш
измени. Надявай се и сърдечно моли се Богу. - Той е единстве­
ният наш помощник и утешител.
Аз ти оставям като най-скъпо мое наследство три малки деца
- три ангелчета, и те моля най-горещо да се грижиш повече от
всичко за тях...
Аз заминавам без стотинка. Всичко оставям иа тебе. Пестов­
ният живот, който никога не напуснах, имаше една висока цел -
добруването на милите същества, що бих оставил след себе си.
Аз свърших. М оята последна воля е: да бъдеш спокойна, сър­
дечно Богу да се молиш, децата добре да гледаш, икономично и
разумно да живееш. Сбогом, мойта мила невеста, сбогом мои
драги деца. От сърце и душа желая ви Щастие в живота...
Борис“
Като проследи човек живота на полковник Дрангов, пред въ­
ображението м у застава не образ на просто смъртник, а такава
силна нравствена личност, каквито биват само людете изтъкани
от физична и духовна мощ и ентусиазъм, с оформен характер и
силна воля.
И днес при спомена за Дрангов всеки българин прошепва със
своето смирение и борческа готовност словата: „Тоз, който пад­
не в бой за свобода, той не умира“.
в. ,Д рангов лист “, бр. 1, от 27 май 1934 г.

225
 РЕ Ч ТА Н А П О Л К О В Н И К Д Р А Н Г О В

През 1916 г. в Скопие, по случай на производството на школ­

ниците в кандидат-офицери, полковник Борис Дрангов като на­
чалник на школата произнесе следната поучителна художестве­
на реч:

„Господин генерал, драги съграждани, другари по чувство и

оръжие!

В тия велики дни, когато се коват светли народни бъднини,

България се нуждае от знанието, силите, труда и кръвта на всич­
ки свои достойни синове. Те са опората й. Те са върховната й
надежда. Те са животът, те са славата й,
Днес България зове вас, служители верни, в победните си
бойни редове. И вие отново хвърквате, за да защитите най-милото
на света - светата бащина земя и чест, за да принесете на родината
жертва от най-висока любов: живота си - за ближните си!
Макар и краткотрайна, бойната ви подготовка е здрава и на­
деждна.
Вчера изпитани и калени борци, днес вие сте жизнена мощ на
победоносната родна войска, готови и неудържими водачи на
волните, буйни и горди български деца!
Тоя бляскав успех се дължи: първо, вам, родолю бивия дейни
сътрудници. Вие възвисихте сърцата, закалихте телата, изост­
рихте окомера на възпитаниците си.
П огледнете незам еними труженици, благородния плод на
предаността си, на трудовете ви: около... силни и жизнерадос­
тни българи - цвят на рода ни, основа на силата ни - утре се
вливат в железните редове, за да ги сгъстят, за да ги подкрепят,
за да ги възпламенят, със свещения жар и чудодейната вяра на
безкористната и честна младина!
Честит съм да ви предам, че нашия доблестен и любим глав­
нокомандващ възторжено споделя ваш ата радост, безуморни
ковачи на острия български меч и от все сърце ви благодари за
плодотворлага ви дейност!

226
 Второ, вие добросъвестни и високопросветени възпитаници,
всецяло вложихте в общото дело сърцето си, ума си, силите си
и напълно оправдахте възлаганите вам надежди!
Главнокомандващият се възхищава от вашата бодрост, твър­
дост и увереност в себе си!
Той от душа ви поздравлява с великолепния венец на благо­
родния ви труд!
Той ви изказва искрена сърдечна благодарност за похвалната
ви ревност и ви произвежда: свършилите по първи разред - кан­
дидати, свършилите по втори - старши подофицери!
Той е уверен, че мъже способни да служат тъй усърдно в мир,
ще бъдат чест и гордост на полковете на война 1
Той е убеден, че народ, чиято младеж живее, расте, цъфти
във величав дух на беззаветно служене, без друго ще осъществи
напълно копнежите си вековни!
Сърадвам ви, другари, с високото и скъпо доверие, що глав­
нокомандващият питае към вас. И дълбоко съм уверен, че както
всякога вие с дела ще покажете, че сте достойни за него.
Юнаци! Утре всеки от вас става началник - глава-пример на
50-60 мъжествени отечествени защитници. Всеки от вас подема
стръмния път и понася тежкото бреме на най-възвишено и на
най-чисто обществено служене!
За да служиш достойно и полезно, отречи се от себе си.
Самоотвержеността прави яай-лю тото иго благо, най-тежко­
то бреме леко и приятно!
Вярвай на началниците си и ги слушай бързо, точно, съзна­
телно. Самодейно почитай другарите си и бъди всякога готов да
се пожертваш за тях.
Пази и почитай войника! Влизай в най-малките му нужди, но
с твърдата ръка на закона наказвай за отстъпки от военните
длъжности и здраво дръж в ръце.
Бъде строг, но най-първо и най-много към себе си!
Изисквай от себе си всичко, що дълга ти заповядва да изиск­
ваш от него!
Реш авай бързо, безповратно; заповядвай кратко, точно и
властно; действай дръзко и упорито —тъй и за тебе да няма сре­

227
дина между победа и смърт, и твърдо бъди уверен, че ще изле­
зеш с чест от срещата, с която и да е войска на света!
Само оня ще победи, сиреч врага ще срази, който безвъзврат­
но сс реши глава си да сломи.
Да знаеш да умираш - ето разковничето на победата!
Като е така:

Напред сега, с чувства и мисли!

Последната, делба да делим!
Да изпълним дума заветна!
На смърт, братя, на смърт да вървим!

За България, обединена, мощна и честита; за възвишения ни

Държавен глава, за юначната и победната ли войска, за вас —буйна
и крилата младина —гръмогласно сърдечно войнишко ура!“

Умри, но победи!
Две Смърти няма, без една не бива!
В боя стрелецът е същи часовой, та, умирайки, пушката от
ръце не пущай!
По-добре честна смърт, отколкото безчестен живот.
По-добре гроб, отколкото роб!
Сам умри, но другаря спаси!

Ж И ВО ТА С Е М ЕРИ НЕ ПО Д Ъ Л Ж И Н А ,
А ПО С Ъ Д Ъ РЖ А Н И Е
0 , блажен е който знае.
В бой живота си да сложи.
Своята кръв за роден край.
Да пропее който може.

Б. Д рангов

Полковник Б .’Дрангов е роден в гр. Скопие на 03 март 1872 г.

Баща му бе търговец. Но от имотността на своите родители той
малко се възползува. Ентусиазиран идеалист по душа, израснал

228
в града на вековна борба на българщината срещу фанариоти.зма,
политическото робство и сръбски шовинизъм, още от детинство,
Борис се пропива от горещо родолюбие и никога не мисли да се
спре в търговската кантора на баща си.
Голяма любознателност го влече към училището и още го­
лобрад младеж той завършва с отличие V клас на скопското пе­
дагогическо училище.
Погледите наидеалиста-юнош а били насочени към столицата
на България.
Й скоро го виждаме на юнкерския чин във Военното на Н.В.
училище да се готви за велика борба - освобождението на мила­
та му родина. Още във военното на Н.В. училище Дрангов заедно
с Борис Сарафов, Ефрем Чучков, особено с Гоце Делчев и др. се
разбират и образуват македонски кръжок за просвета. Техните
„бунтарски“ души се проявяват и един по един ги изключват по
различни мотиви. В последствие едни биват приети, други след
като научили талима, това що им трябва за борбата,въпреки че
били и викани да се върнат в училище, са откачали и са прехвър­
лили границата.
Дрангов бива приет отново в училище и произведен в първи офи­
церски чин 01 януари 1895 г. - кавалерист. На 01 януари 1899 г. бил
произведен поручик и назначен в Лом - 2 кон. полк. Тук се оженва.
1903 г. поручик Б. Дрангов минава в Македония с чета от 120
юнака. С него са още трима негови другари - офицери.
През 1904 г.поручик Дрангов продължава образованието си в
Петербургската военна академия, където завършва с успех. Той
държи дисертация: „Руски придобивки в Средна Азия през XIX
век“ . Темата вещо разработил и получил най-високия бал.
Професори и студенти са във възторг от успеха му.
Академията отпечатва дисертацията му в своя сборник. Това
е първа работа на български офицер, печатана в руската военна
академия.
От Петроград Дрангов се връща ротмистър.

229
 Стажува в 6-ти п. и 4-ти артилерийски полкове. Минал за м ал­
ко време във Военното министерство, същевременно преподава­
тел в Княжеската школа по военна история.
След това бива назначен ескадронен командир 10-ти конен
полк Шумен. От Шумен бил преведен адютант в Софийското во­
енно областно управление.
На 04 септември 1910 г. произведен в чин майор.
Балканската война го заварва ротен командир във Военното
училище и преподавател по тактика.
През време на Балканската война майор Дрангов заема длъж­
ността началник на щ аба на бригада от Софийската дивизия.
Познати са подвизите на полковете 1-6, от тази бригада при Се-
лиолу, Лю ле-Бургас-Чаталдж а. В геройските дела на тия полко­
ве не малко интелектуално участие е взел и началникът на щаба
на бригадата.
След съдбоносната 1913 г. майор Дрангов се предава покрай
военните си занятия и на писателска дейност: да посочи път за
изправка на проявени недъзи.
Смело и открито се изказва той. Писателският м у дар е познат
на четците на „Военна България“ , „Самозащита“, орган на по­
дофицерите, „Свободно мнение“,„Военен глас“, „Военни извес­
тия“ и „Армия и народ“, което той с другари издава и редактира.
И зказаните от Дрангов истини недопаднали на засегнатите
военоначальгаци и той бил изправен пред Пловдивския военен по­
леви съд да отговаря за клевета. Но съдът го оправдава.
Дрангов бил заобиколен с другарите му, произведени в по-го­
рен чин.
Произведен подполковник 15 февруари 1915 г. със старшин­
ство от 15 ноември 1914 г.
През 1914 г. до половината 1915 г. подполковник Дрангов е
командир на дружина на 21 полк, квартируваща в помашкото се­
ло Пашмакли.
През септември 1915 г. поема и командването на 5-ти маке­
донски полк.

230
 На 18 юни 1916 г. бива открита школата за запасни подпору­
чици в Скопие. Подполковник Дрангов е назначен за началник
на школата.
След завършване на школата бива назначен за командир на
9-ти пех. полк.
На 26 май 1917 г. къс от неприятелски снаряд го ранява тежки
при „Завоя на Черна“ и в 8 часа след пладне полковник Борис
Дрангов не е между живите.

ЗАПОВЕД НА ПОЛК. ДРАНГОВ

ЗАПОВЕД
ПО
9-ТИ ПЕХ, ПЛОВДИВСКИ НА Н.Ц.В. КН, КЛЕМЕНТИНА
ПОЛК № 221
18 МАРТ 1917 Г., ПОЗИЦИЯ ЮГО-ЗАПАДНО ОТ
с. АРМАТУС
По личния състав
§1
Приел длъжността офицер. Днес приех поверения ми полк и
почнах да изпълнявам своя дълг.
§2
За прочитане. Юнаци, щом узнах за назначението си, веднага
почнах да разпитвам: какъв е полкът, що ми се поверява, какви
са чиновете, що служат в неговите бойни редове?
Де кого запитах, навсякъде чувах: юначен полк, мъжсствсни
отечествени защитници! Радвам се от все сърце, че съм честит
да водя мъже, които с кръвта си и заслугите си са придобили
тъй чиста, тъй завидна слава!
Но великото дело на България не е още завършено, закръг­
лено, здраво закрепено. Вижте: топовете ехтят, борбата* кърва­
ва и лю та, упорито продължава. Бсзчестни пришълци искат да
ни отнемат плода на толкова жертви и свети гробове.
Сега повече от всякога България има насъщнанужда от знани­
ето, силите, труда и кръвта на своите верни, буйни и безстрашни
деца. Тс са гордостта й, те са опората й, те са надеждата й.

231
 Иде време, носи бреме. Във великите и съдбоносни дни, ко­
гато с кърви се чертаят истинските и трайни граници на родните
земи, иска се всички да бъдем будни и дейни на поста си, готови
докрай да изпълним дълга си.
Юнаци, нека добре да помним, че сме назначени да убиваме
и да гинем. Нека твърдо да вярваме, че за да победим, от смърт
не трябва да се боим. Две смърти няма, без една е бива!
Важно е да живеем добре, а не да живеем дълго. Ж ивотът не
се мери по дължина, до години, а по дела, по подвизи. Благо е
не самият живот, а честният живот. По-добре е честна смърт,
отколкото безчестен живот.
Д ългът е суров, неумолим. Той безусловно заповядва: до
смърт длъжен си, трябва. Той без друго налага:
Всеки началник да бъде глава, примерно всичко, сиреч пръв
да направи онова, що изисква от подчинения. Всички началници
- от полковия до отдельонния - да бъдат образец на твърда дис­
циплина и ред, що дават непоколебима сила на частта и създават
безсмъртни дела.
Всички да вярваме в себе си и началниците си; да се бием
юначно и упорито; охотно да търпим; честно да служим; за дру­
гаря да умираме.
Само служейки така, ще бъдем яко, тясно свързани с взаимно
доверие, що с нищо це може да се навакса, полкът ще представя
челяд способна да върши чудеса!
Честни български деца! О т дън душ а ви желая да бъдете
здрави, бодри; до смърт да служите на Отечеството вярно и да
го завещ аете на деца, внуци и правнуци обединено, велико, чес­
тито. Па нека те жънейки благите плодове от родолюбивата ви
дейност, умилно да благославят имената ви, свето да почитат
паметта ви!
Юнаци! Нека Бог ни помага, така достойно да изпълниме дълга си!

Командир на полка
подполковник Дрангов

в. ,Д рангов лист “, бр. I от 27 май 1934 Г.

232
КАК ПОЛКОВНИК ДРАНГОВ УЧИ Ш КОЛНИЦИТЕ

Юнаци! Изпълнете длъжностите си!

Повтаряй длъжностите си често, запомни ги твърдо, изпълни
ги често. - Който слуша, спасена му душа!
Обичай Царя и Отечеството и бъди готов да умреш за тях, ако
трябва.
Бъди юначен и правдив!
Умри, но победи! - Две смърти няма, без една не бива. - Мо­
тика и лопата - най-последна заплата. - Кой лъже, няма да вър­
же. - Изповядан грях, не е грях.
Търпеливо понасяй и глад и нужда, ако се случат.
Не разисквай, кога се умориш. - Юнак е, който търпи. - Тър­
пеж му е майката. - Час търпение, година почивка.
Служи честно!
Всичко върши по съвест, точно и драговолно .Никога не дели
длъжностите на важни и не важни. Всичко е важно, що службата
изисква.
Не забравяй Бога!
Без Бог ни до прага.
Без Бог и без слога, кажи не мога.
Слушай началника и в нужда до него се обръщай.
Никога не мъдрувай, може или не може, тежки ли е или страш-
но: умри, но заповедта изпълни! Заповядано, значи може. Н евъз­
можни заповеди не се дават, а пречките сам надвивай.
Цени другаря, всякога му помагай, а в боя го избавяй.
Един друг да се държим, тъй се държи светът. С добър другар
и в зло време е весело. Ако е някой луд, не бивай му друг.
Пет круши гнили повреждат цял кош. Взаимно се поздравля-
вайте, за да се предпазвате. Лоши люде няма; лоши са, които ги
търпят.
Самоволно никога не се отлъчвай. Коя овца се дели от стадо­
то, вълкът я изяжда.
Пази оръжието в ред, тялото чисто, облеклото спретнато.

233
 Мирни жители не закачай! Те ни поят и хранят. Войникът не
е разбойник.
Глава прави, глава тегли.
Вярно пази служсбните тайни.
На умните работите само брадите им ги знаят.
Ако си часови: пази будно, поста нс оставяй; пушката си ни­
кому не давай; без разводача никого не пропускай; дарове не взи­
май; не седи; не спи; пе яж; не пий; не пуши; не разговаряй. Пост
е това, коеТо часовият пази.
Военна дисциплина е: прави всичко, което заповядва начални­
кът, а ако е против Царя, не прави.
По-добре 20 пъти да питаш, но да разбереш и свестно да из­
пълниш, отколкото веднъж да сбъркаш.
Донасяй навреме, вярно и пълно.
За неприятеля донасяй: кога, колко, къде, какво прави, що
правиш сам.
В поход: мястото си не напускай; сТпреш ли за минута, 120
крачки назад оставаш.
Ако си патрулен: навреме врага открий и веднага кажи.
Често бърдата изкачвай, спотайвай се, пък огледай; после чес­
то се спирай и се услушвай!
Б оят решава съдбата на Отечеството. Цел на боя - да изтре­
бим врага. Главни правила за боя: Сам умри и другаря си спаси.
Без дружина, няма юначина.
Върви напред, макар и предните да падат.
Не бой се от смърт: колкото тежко и да е ще победиш.
Побеждава който е по-упорит и по-смел, а не който е по-силен.
Само оня достига целта, който реши по-добре да умре, откол­
кото да не я достигне.
Догде се биеш, помагай на здравите, само като разбиеш врага
спомни си за ранените.
Винаги бий, никога не отбивай: счупи ли се ножа, бий с прик­
лада, строши ли се приклада, бий с юмруци; повредят ли се ю м­
руците, захапи със зъби!
Само оня побеждава, който отчаяно и до смърт се бие.
234
 Честта на Отечеството зависи от способността на войника м ъ­
жествено да понася трудове и нужди на война, от упорството,
юначеството, умението да стреля и готовността му всеки миг да
се хвърли на нож върху неприятеля.
Дисциплина. Обука, Чистота. Здраве. Спретнатост. Бодрост.
Смелост. Юначество. Победа.
Който в бой умре, той вечно ще живее. Който остане жив,
нему чест и слава!
,,Д рангов лист“, бр. 1, 27 май 1934 г.

П О С Л Е Д Н И Т Е Ч АС О ВЕ НА П О Л К О В Н И К
ДРАН ГО В

На 16 май 1917 г. трима младши офицери обядват с команди­

ра си в землянката му под висота 1050 - завоя на р. Черна. .
Командирът бе весел. Говореше за полка, за армията, за не­
обходимостта всичко да се сложи на здрави основи, на съзнани­
ето за дълг, на дисциплината, на честността. Заразяваше ни със
своя идеализъм, с горещ ата си обич към великото и доброто. -
Към 2 часа сл. пл. предложи да излезем „малко на слънце“. -
Пред землянката м у е направен от чимове малък миндер. Там
поседнахме. Той бе в средата. Показваше ни селата, що се виж­
даха долу, в полето и ги назоваваше.
Един неприятелски снаряд изфуча и падна на сто крачки далеч
от нас в оврага. След него - втори. Всички се изпокриха в зем­
лянките. Само ние останахмс на местата си. Полковник Дрангов
чувстваше някакво унижение да се скрие, да избяга в землянката.
Гордостта на юначния и храбър родолюбец го подтикваше да не
се покори на вражата опасност. Един къс от пръсналия се снаряд
падна в краката ни. Подпоручик Куруянов го взе и му го подаде:
„Вижте, г-н подполковник, колко е топло!“
- Да, топло!

235
 В това време падна трети снаряд на 50-70 крачки пред нас.
Четвъртият удари на една крачка от нас. Силен трясък ни заглу­
ши. Едва чухме думите на командира: „Тежко съм ранен госпо­
да!“
Тичешком извикахме санитари, да му дадат медицинска по­
мощ: парче от снаряда бе откъснало два пръста от дясната му
ръка, пробило бедрото на десния му крак, като счупило костта и
разкъсало почти всички мускули. Той се бе облегнал на лакътя
на лявата ръка и пребледнял бе затворил очи. Когато санитарите
почнаха да го превръзват, той отвори очи и каза: „Ах, много рано
напускам полка“ . И по-късно, когато болките за момент намаля­
ваха, повтаряше: „Аз ще живея, но не ще мога да служа!“
Пристигнаха един след друг двамата полкови лекари.
- Много сте се заморили, докторе! - Каза той на единия. -
Защо сте бързали толкова?
От време на време болките много се усилваха, въпреки нап­
равените успокоителни инжекции. Тогава извивайки се от мъка
той казваше: „Търпеж, търпеж му е майката!... Аз ще живея док­
торе, защото съм здрав и защото искам да живея, но ще бъде ли
полезен?“
Подобриха превръзката, направиха инжекции и разпоредиха
изпращането му, щом се смрачи. Докторите казваха, че състо­
янието му е било много добро и всички хранехме надежда, че
ще го запазим жив за родината и за семейството му. Той също
дълбоко вярваше, че ще живее.
Към 7 ч. 50 м. сл. пл. докторът ни каза, че командирът е зле.
Тревога завладя всички ни. Войници и офицери стояха вън от
скривалищата и землянките, за да научат нещо. Пулсът отслаб­
ваше; инжекциите докарваха само минутно облекчение: докто­
рът се страхуваше, че мазнини са влезли в кръвта.
На 8 ч. сл. пл. подполковник Дрангов почина...
Лежеше спокойно, като да бе заспал. Лицето му бе малко
побледняло, но тихо и съсредоточено, като че ли слуша някаква
чудна музика...
,,Д рангов лист “, бр. от 27.05.1934 г.

236
 СЕЛЕНГА СИБИР

ОТ С К О П И Е ДО И ЗТ О Ч Н И Я СИБИР
(спомен)

Здравейте, юнаци!
Здраве желаем господин генерал фелдмаршал! - изгърмя на­
шата първа рота. Макензен и адютантът му запрашиха с конете
си из полето. Учението продължи. Вардар шумеше, като че сви­
реше на гусла с една струна. „Водно“ наблюдаваше нашата мар-
шировка, а Шар в далечината криеше в облаците своя Люботрън,
който като че ли се беше уплашил от заканата на Дрангов, който
един ден, сочейки върхът с вдъхновен глас ни каза: „Там ще ви
водя, юнаци!“ ...
Зем ята трепереш е под ударите на нашата смела войнишка
българска стъпка, а градът ечеше от марша на рилците „Напред
в бой“ или „Ето връщаме се вече“ ...
- Отлично, ю наци!...
- Ще се стараем господин подполковник...

* * *

Театралният салон в Скопие, на брега на Вардара, до древния

каменен мост, единствен през 1916 г. беше хубаво украсен със
зеленина и знамена. Скопски граждани и гражданки посрещани
при входа с учтиви поклони от школници разпоредители, заема­
ха м естата си. Скопската школа за подпоручици, по случай отк­
риването си, даваше тържествена забава в полза на бедните вой­
нишки семейства в гр. Скопие. Всички от присъстващите държа­
ха в ръцете си програм а отпечатана ма немски и български.
Пристигнаха Макензен и Дрангов, посрещнати от присъстващ и­
те на крака и с ръкопляскания.
Програмата започна. Школският хор, акомпаниран иа пиано от ред­
ник Янко Данчев изпя „Шуми Марица“ и „Химна на Н.В. Цар Ферди­
нанд I“ изслушани на крака. Същия хор изпълни „О, майко моя“ от

237
Д. Христов, китката народни песни на Букурещлиев и „Добру­
джански край“ на Ал. Кръстев. Поручик Малчев съчини „Скопс-
кия школнишки марш“, стихотворение, което декламират. Томо
С. Т ом ов. Ш колника В асил Кондов свири на чело Оео<Заг(1
„Вегсепяе с1е .(осеПпе“ , а съчинението на школника Васил Иванов
„Към другарите си школници“ декламира Коста Хаджиев. Пяха
се дуети, имаше и концертно рисуване. Ст. Мошанов декламира
„България“ из Пенчелата кървава песен, а моя милост „Дългът“
от Кирил Христов.
М акензен, Дрангов и всички присъстващи ръкопляскаха на
всяко изпълнение. Често Макензен се навеждаше и шепнеше не­
що на ухото на Дрангов.
П рограмата свърши.
Фелдмаршалът си отиде пак сърдечно изпратен от присъства­
щите. Започнаха танците. Дрангов беше много весел.
- Сега танцувайте, юнаци, - чу се неговата команда. Макар,
че не бяхме много спретнати в краката, с войнишки ботуши как
сс танцува и затова чакахме да засвирят хоро, за да се заловим.
С нас играеше и Дрангов и другите офицери... Към 12 часа под
строй си отидохме в училището. Така завърши тази наша първа
и последна вечеринка на 18 юли 1916 г.

* * *

- Умри, но победи!
„Две смърти не биват, без една не може“. С вдъхновено слово
Дрангов от името на Главнокомандващия, генерал Жеков, ни
произведе в чин офицерски кандидати и ни разпрати по фронто­
вете.

•к “к 'к

Като че ли беше сън...

През нощта на 22 януари 1917 г., бранехме едно село, което

сутринта бяхме заели. Две руски дружини ни атакуваха и викаха

238
}
\

„ура“. Нашите две роти непрестанно стреляха и отговаряха съ­

що с „ура“. Нощта беше тъмна, ветровита и студена. Зад нас
Дунав ни опасваше като змия и не ни беше възможно да отстъ­
пим. Град Тулча от другия бряг наблюдаваше боя спокоен и не­
възмутим. Ни мост, ни лодка. И никаква помощ. Братята от Шип­
ка тук бяха врагове. Те продължаваха да настъпват...
Залпове и ура!
Руси и българи с еднакви шинели и фуражки се удариха на
нож... Паника... В мрака фуражка гонеше фуражка, шинел прес­
ледваше тпинел! Много руси се измушкаха помежду си. И мно­
зина от нашите пострадаха от братски удар... Виковете на ране­
ните за помощ, се сливаха с фученето на зимния вятър.
На другата цощ, обградени от казаци, газехме с наведени гла­
ви дълбокия сняг на Бесарабия на път за Болград...

*■ ж ■*

Свалиха Царя. Керенски издигна лозунга за самоопределение

на народите. В Тулска губерня градчето Алексин, кацнало на ви­
сокия бряг нарека Ока, обаче имаше за войнски началник един
свиреп човек —капитан Удалов, който не признаваше никакво
самоопределение и раздели България между Сърбия, Румъния и
Гърция, защото сме изменили на славянството.Не му останах
длъжен, но... излезе заповед да бъда изпратен в Сибир...

★ Л ★

Влак „Максим Горки“ ... композиция от IV класни и товарни

вагони. Влак народен. За мужици, пленници и войници...
Нашата теплушка (вагон —товарен, но пригоден за пътници)
подскачаше от релса на релса и гонеше другите вагони. Минахме
Тула, Пенза, Самара. Свирката на локомотива, която в руските
железници напомня сирената иа параход, известяваше че набли­
жаваме гара или голям мост...
Волга...

239
 С бавен и търж ествен ход се плъзгаш е над голям ата река
„Максим Горки“, като със свирката си отговаряше на поздрава
на случайно минаващия под моста параход. Пътниците от целия
влак пееха „Волга, Волга мат родная“ .,.
Минахме уралските планини. Един каменен стълб до ж.п. ли­
нията показваше границата между Европа и Азия...
Сибир... Навлизаме в Бастилията, кЬято укрепи гения на Дос­
тоевски, таланта на Чернишевски, революционния устрем на Вя­
ра Засулич и хиляди други. Сибир - Ерусалим на честната руска
м исъл!...
Ето ни над бурния Иртиш. Заредиха се Омск, Томск, Иркутск,
Байкалското езеро, Берхний Удинск. Нощта беше настъпила.
Напуснахме вагона, който обитавахме повече от 20 дена... Сту­
дът на източния, Сибир ни' защипа по лицата.

* * *

1918 г. Началото на март. Събота след обяд. Със затаен дъх

влязох в канцеларията на коменданта. Той отсъстваше. Казаха
ми да го почакам и ми подадоха стол. От вратата, която често
отваряха, нахлуваше студ. Сняг от ботушите на влизащите вой­
ници от караула се лепеше по пода.
Грамадната печка пръхтеше като локомотив готов да тръгне.
През заскрежените прозорци долиташ е писъка' на вилнеещата
вън буря. Четири-пет стола, една дълга маса и някакви книжа по
нея, потънала в прах мастилница, три винтовки подпрени в ъгъла
и една голяма карта на Русия закована на стената, това беше м е­
белировката на Верхне Удинското пленническо депо в Трансбай-
калската област.
Комендантската канцелария се помещаваше в същ ата сграда
- стара руска казарма, в която живееха 350 души пленени офи­
цери - маджари, германци, австрийци, 5-6 турци... и моя милост
„представител“ на България.
Бях дош ъл да моля коменданта да ми разреши да отида в гра­
да на църква.

240
 Исках да разбера през къде най-лесно и безопасно можеше да
се отиде на гарата... защото след няколко дена, с германските
офицери Рудолф Бок и Хенрих Бетге трябваше нощно време да
напуснем депото, тъй като за избягването ни от плен всичко вече
беше го то в о ... ■
Коменданта, прапорщик, с червен галун на ръкава влезе в кан­
целарията. Той тук олицетворяваш е револю ционната болше-
вишка власт. Изслуша молбата ми, даде разрешение, като изрази
своето учудване и недоволство, че е възможно православни на­
роди да се бият.
Един от присъстващите войници беше определен да ме води
утре на църква.

* * *

Неделя. Термометъра показваше 28 под нулата. Макар и сту­

дено времето беше съвършено тихо. Слънцето току-що изплу­
вало от изток, над Япония, като че трепереше, изплашено при
вида на царя студ, който тук се разпореждаше на воля и беше
потопил в сняг необятния Сибир. Байкалските възвишения се гу­
шеха в снежни преспи, а реката Селенга блестеше отдалеч скована
в лед. Бързият влак от Владивосток пълзеше, приличащ на стонож­
ка и ту се показваше, ту се губеше зад снежните хълмове...
По една пътека, която лъкатушеше между увисналите от сняг
борове, придружаващият ме войник, свит и дребен с нахлузен до
уши калпак, с кожух превързан с ремък ме водеше към града.
Студът ни гонеше и ние бързахме. Имаше да вървим 3—4 версти.
Тишината я нарушаваха нашите четири ботуша, под които снега,
дълбок и чист издаваше познат звук. Като че свирехме на пиано
на „четири ръце“, а натискахме един и същ клавиш. Войникът
пушеше махорка, кашляше, плюеше и почна да ме разпитва за
какво ли не.
- Значи и у вас в България няма „превъзходителства“, „бла-
городия“ и „високоблагородия“, значи за всички офицери —„гос­
подин“ това е добре. А у нас при Николашка (Николай II) какво

241
беше. Не дай Бог. Някакъв сволач прапорщик... „благородие“ .,.
псува, ругае, па и по мордата блъска... защото не си му отдал
правилно чест. А сега слава Богу... свобода. Всички са товари-
щ и... „И у вас има ли сняг, студ... ябълки... после жито... вод­
ка...?
Двама китайци, работници сизпити лица идеха насреща ни и
поздравиха по руски с „добро утро“.
- В България има ли китайци, продължаваше да ме разпитва
моя водач.
- Има.
Изминахме боровата гора и градът вече беше пред нас. Тряб­
ваше да минем само реката.
- Има ли реки... големи реки. Волга имате ли?
- Имаме и Волга, - отговорих машинално аз. Войника изкри­
ви глава в знак на учудване, хвърли цигарата, която пареше вече
устните му, цъкна с език и с въздишка каза: „Е защо се бием
тогава?“
- Не знам.
От църквата долетя камбанен звън. Моя „товарищ“ полусне
калпака си и се прекръсти. Прекръстих се и аз. Той ме загледа
със светнали очи, които като че ли ми казваха: „И ти значи вяр­
ваш в иашия Б ог“ .
- Чорт знае защо се бием, промърмори пак той...
Затракахме по леда иа замръзналата река,

* * *

Стоящите в предверието на църквата богомолци се извърнаха

и ма загледаха с любопитство. Слаб, неподстригван 4 -5 месеца,
с рошавата си брада, вероятно съм изглеждал като каторжник
или светия. Войникът зад мене шушнеше с някого. Вероятно
обясняваше откъде съм попаднал.
Църквата е препълнена с богомолци, жени, възстари мъже и
войници с червени галони по ръкавите. Това са болшевиките
дошли да се м о лят.,.

242
 Хорът пее „иже херувими“ ... Всички са с наведени глави...
Започва „пренос“. „Да помене Господ Богоцарствие свое“, въз­
глася свещеника, с трепереща ръка, държейки до челото си ча­
шата с причастието. Стоящият до мене червеногвардеец, с наве­
дена глава, мърдаше устните си. Вероятно шепнеше някоя мо­
литва. За кого беше тя? За Ленин или за Николай. Тържествената
мелодия на „Яко да царя“ изпълни църквата... „Верою и любо-
вию пристуците“, с гърлест глас проточи стария свещеник...
Камбаната биеше вече за отпуск...
Ние крачехме за към гарата. За този извънреден труд моя чер­
веногвардеец получи каквото трябва.
Късно след обяд ние се връщаме по същата пътека, която кри­
воличеше между боровете, като се стараех да запомня и най-мал-
ките завои...
Войника ме молеше когато отивам на църква пак той да ме
съпровожда...
Обещах му, но не стана нужда...
Една нощ при силна виелица Рудолф Бок, Хенрих Бетге и аз,
във второкласно купе, през сълзи се погледнахме от радост...
Бягахме от плен. Влакът ни носеше към Петербург...
★ ★ Л

И днес след 25 години сме пак в Скопие. Него го няма. Него,

нашият и на българският народ Дрангов. Но ако е истина, че ду­
шите на големите хора отиват при слънцето и стават на лъчи -
Той е там. Най-светлият и топъл слънчев лъч, лъчът на Дрангов
днес свети над обединена България и свободно Скопие.
в. „Скопска школа“, брой единствен, 2 май 1941 г.

243
 ТЕЛ ЕГРА М И И П И С М А

ТЕЛЕГРАМА Препис
Командиру 2/2 бригада
28 май 1917 година

Неизразима е тъгата ми и тая на офицерите и войниците от

Македонската дивизия за непрежалимия подполковник Дрангов.
Нека светлите принципи и любов към Царя, преданост към Ро­
дината за самопожертването, на която той умря и на която пове­
ри своя бурен живот, бъдат завети за македонци и тракийци,
единствени, чрез които те ще удържат крайни победи над враго­
вете на нашето Отечество и ще направят паметта му още по-си-
яЙна.. Бог да го прости и вечна'му памет.
№ 18065
Началник на 11 п. Македонска дивизия
(п.) Генерал - майор Златарев
Вярно
при 2/2 бригада,
Адютант, Поручик (п) Стайков
Вярно
Адютант на 9-й пех. Пловдивски полк
Поручик: (следва подпис)

ТАЛЕФОНОГРАМА Препис
До Дивизия 302

По случай героичната смърт на своя храбър командир, под­

полковник Дрангов, изказвам на 9-й пехотен полк, неговото офи­
церско тяло> своето най-искрено съчувствие. С него падна за ве­

244
личието на България един офицер, за когото всички с болка скър­
бим. Чест на неговата памет.
Командващ Генерал-лейтенант,
(п) Сурен
Вярно,
А д ю та н т на 9-й п. П ловди вски на
Н.Ц.В. Кн.КЛ. полк
Поручик: (подпис)

ТЕЛЕФОНОГРАМА Ргер 1§
Оо КошапсИги 9-у рехо<:еп Ро1к
Позицията
На полка и особено на Г.Г. Офицерите изказвам аз с цялата
302 дивизия, нашето дълбоко съчувствие за героичната смърт
на рицарския и храбър подполковник Дрангов, който беше све­
тъл образец на своя полк.
Той ще остане за дълго в паметта ни.
Фрайхер Фон Цигезар
Генерал и началник на дивизията
Вярно,
Адютант на 9-й пех. Пловдивски полк,
Поручик: (подпис)
ТЕЛЕФОНОГРАМА Препис
До 9-й пехотен полк
Позицията
М оля, познатите Господа офицери от 9-й пехотен полк да
приемат моето най-искрено и сърдечно съчувствие за незамени­
мата загуба иа техния образцов началник и Командир.-
Подпоручик Лидл
Офицер по газовата отбрана при диви­
зия 302
Вярно,
А дю тант на 9-й пех. П ловдивски на
Н.Ц.В.Кл. полк
Поручик: (подпис)

245
 Препис
От 3/11 бригада
№ 3623
23 май 1917 г. 2 ч. 30 м. в.
Не чакан час ми донесе злокобната вест иа достойния бивш
командир на 5-й М. полк подполковник Б. Дрангов. Неговата ге­
ройска кончнца разплака юнаците, които той води само към по­
беди през 1915 година. Другарите м у по оръжие от 5 и 6 Мак.
полкове и щаба на бригадата пожелаваме сили на борците от по­
верения Ви полк за понасяне на тежката загуба. Българийо! За
тебе Борис умря. Поклон пред светлата му памет.
№ 1285
Зам. К-р 3/11 бригада
Полковник Банов
Вярно,
Адютант на 9-й пех. Пловдивски полк,
Поручик: (подпис)
За милата татковина и себе си отиде. Моите съболезнования
на героя. Поклон и лека пръст.
Капитан Пеев
31 май 1917 г. - Копривщица
Нашите сърдечни съболезнования. Нека Бог те утеши.
Баба ти хаджийка Христина
28 май 1917 г. 12.50 ч. 11 дивизия
аз и чиновете от поверената ми дивизия, посрещнахме с чув­
ство на дълбока скръб загубата, която нашата народна армия
претърпя в лицето на Вашия мил съпруг. Покойният Борис Дран­
гов, отличен офицер, чрезвичайно обичаше България, бори се
достойно за освобождението на Македония и изпълни докрай
отечествения си дълг. Той умря в бой за свободата, възвелича-
ването на своя дом и остави скъпи спомени у всички, които го
познавахме. Като поднасяме нашите съболезнования, ние ви мо­
лим да бъдете храбри като него, за да посрещнете тоя удар на
съдбата, като знаете, че той оставя след себе си един живот, пре­
изпълнен с безценни примери и споменът за неговата пламенна
душа ще стопля сърцата на всички, които продължават борбата
за постигане на народния идеал, за който той се пожертвува.
Бог да прости великия герой. Р.
№ 18066
Началник 11. Македонска дивизия
Генерал-майор Златарев
30 май 1917 г. - Велес
Моите сърдечни съболезнования за смъртта на милия и неп-
р ежалим Борис.
Цецка
27 май 1917 г. - Ботево
С горест на душата си Ви известявам, че вашият съпруг и мой
най-любим командир на полк, подполковник Дрангов, вчера на
26 май, падна убит от неприятелска граната. България изгуби
един от най-способните си офицери. Моите съболезнования Вам
и на децата. Бог да го прости. Погребението днес в Прилеп. №
27696.
Нач. 2 дивизия Генерал-майор Петров
28 май 1917 г. - 3 бригада
Нечакан час ни донесе скръбната вест за смъртта на достой­
ния Ваш съпруг и баща, подполковник Б. Дрангов. Неговата ге­
роична кончина разплака юнаците от 5 Македонски полк, които
той води само към победи през 1915 г. Другарите му по оръжие
от 6 пехотен македонски полк и щаба на бригадата също са опе­
чалени. Вам и на невръстните му деца, пожелаваме сили за по­
насяне на тежката загуба.
Българийо, за тебе той умря!
Поклон ред светлата му памет!
№ 6184 За командир на 3 пехотна бригада / II Македонска
дивизия
Полковник Банов

247
28 май 1917 г. - 5 Македонски полк
От името на всички офицери и войници от полка, приемете
сърдечните ни съболезнования за тежката загуба, която армията
и отечеството понесоха в лицето на храбрия, добродетелен Ваш
съпруг. Бог да Ви утешава.
7636
Командир на 5 Максдонски полк
Подполковник Бойдев
28 май 1918 г. - Горна Джумая
Присъствам мислено на панихидата, по случай годишнината
от геройската смърт на незабравимия байко Борис. Поклон пред
светлата му дамят.
Братовчед ти Петър
28 май 1917 г. София - 12.00 ч.
Вестта за загубата на доблестния Ваш съгражданин подпол­
ковник Борис Дрангов, наскърби всички, които го познаваха, ко­
ито бяха чували неговото пламенно слово, които бяха чели ста­
тиите му и знаеха нещо за неговия силен дух, умът, способнос­
тите и подвизите му.
Той умря за обединението на българския народ, за идеята на
която се бе посветил, за да даде последен жив пример на многоб­
ройните си обожатели - познати, ученици, офицери и войници.
С неговата ранна смърт град Скопие изгуби един от най-добрите
си граждани.
Българската армия —един даровит, многообещаващ военона-
чалник.
България - един свой велик, велик син.
Сърдечни съболезнования за тежката, незаменима загуба.
Тодор Александров
Телеграмата е изпратена до председателя на тричленната ко­
мисия на Скопското градско общинско управление 4341/29 май
1917 г.
248
г

28 май 1917 г.
Принесъл себе си в жертва пред олтаря на отечеството, храб­
рият подполковник Дрангов, оставя нам в завет, неговото при­
мерно себеотрицание.Поклон пред праха на доблестния мъче­
ник, син на страната на сълзите. № 48841.
Командир на 2 бригада от 11 Дивизия
Полковник Кюркчиев
24 юни 1917 г. —Кнежа
Получих скръбното известие. Моите и на домашните най-сър-
дечни съболезнования за скъпата и непрежалима загуба.
Лена
29 май 1917 г. София.
Като се прекланяме пред безсмъртната памет на полковник
Дрангов, паднал на полето на честта, всички ние - приятели и
почитатели на Вашия юначен съгражданин, изпращаме Вам и на
скопяни, нашите най-големи съболезнования.
Скопие, което тъжи за скъпата жертва, сложена пред олтаря
на целокупното отечество, може да бъде гордо, че е дало живот
на един борец като Дрангова, велик със своята безпределна обич
към отечеството и със своята беззаветна преданост към народ-
ното дело. Нека неговият могъщ дух бъде винаги жив в тази
твърда крепост на българщината.
Генерал-майор Протогеров
Подполковник Пожаров
Професор Йордан Иванов
Професор Милев
Професор Цанков
Тодор Александров
Професор Александър Балабанов
Професор Иван Шишманов
Д-р Александър Гиргинов
Професор Михаил Арнаудов
Професор Иван Георгов
Христо Чакалов - управител на Българската народна банка

249
 Професор В. Моллов
Александър Можинов
Елин Пелин
Андрей Протич
Васил Кирков
Сава Огнянов
Телеграмата е изпратена до Тричленната комисия в Скопие
4376/20 май 1917 г.
29 май 1917 г. - София
Телеграма до г-жа Райна Дрангова
В теж ката горест, която Ви сполетя, приемете искреното
участие на всички ония, които заедно с Вас оплакват преждевре­
менната загуба на незаменимия подполковник Дрангов. Съдбата
лиши Вас и цялото семейство от обичта на съпруга, бащата и
сина. България - от лаврите и героизма на един отличен войник.
Но нека спомена за неговия живот, изминал в честна служба на
отечеството и юначно сложен за обединението и величието на
България, бъде горда утеха за Вас и всички близки на доблест-
ния воин.
Генерал-майор Протогеров
Подполковник Николов
Подполковник Пожаралиев
Професор Йордан Иванов
Професор Милев
Професор Цанков
Трдор Александров
Професор Ал. Балабанов
Професор Ив. Шишманов
Д-р Ал. Гиргинов
Проф. М. Арнаудов
Ректор Ив. Георгов
Проф. Вл. Моллов
Александър Божинов
Елин Пелин
250
 Андрей Протич
Васил Кирков
Сава Огнянов
Христо Чакалов - Управител на българската народна банка
28 май 1917 г. - 11 Македонска дивизия
Телеграма до кметството в Скопие 4365/29 май 1917 г.
Новината за скоропостижната смърт на подполковник Дран­
гов, Борис, предизвика чувство на дълбока печал у всички ни,
които познаваме неговите смели подвизи за обединение и вели­
чие на България. В този момент аз и чиновете от дивизията, сви­
детели на неговата честна и безукорна служба, с умиление си
спомняме за неговите грамадни усилия, които той положи на
мястото си като командир на 5 пехотен Македонски полк. Тогава
той организира в боеве единица и води смело в полето на честта
една не малка част от синовете на Македония. Отличен офицер,
самоотвержен син на Македония, и доблестен гражданин на Ско­
пие, покойникът обичаше България. На нея посвети целият си
живот. Б ори се с рядко себеотрицание за възтържествуването на
народния идеал и умря честит да види свободна Македония и
родния си град.
Днес, когато смъртните останки на героя се полагат в недрата
на родната земя, неговата благословена борческа душа се издига
и лети бързо на юг и север, към оросените със свещена кръв
фронтове, за да стопли сърцата и укрепи мощта на борците, ко­
ито отстояват пределите на нашата хубава България. Като спом­
ням това, аз моля, господин кмете, да приемете нашите сърдечни
съболезнования, които отправяме Вам, на роднините на покой­
ника и на всички гражДани на Скопие, за скъпата загуба в лицето
на погиналия герой, който покри със слава отечеството и роди­
ната си.
Бог да го прости и Вечна му памет. № 18069
Началник на 11 дивизия Генерал-ма­
йор Златарев

251
31 май 1917 г. - Левуново
Мили деца на достойно и храбро загиналия Ви баща за родна
земя. Черпете сили за новата борба от спомена Ви за него.
От другаря му съслуживец в 5 полк
Майор Танушев
28 май 1917 г. - София
Моите съболезнования за загиналия герой, полковник Борис
Дрангов - ваш съгражданин. Загубата не само за семейството и
за скопяни, но и за целия български народ е голяма. Утехата е,
че свободата на родината се извоюва с такива скъпи жертви и че
той умря верен иа себе си, като герой за родината. Пращам сто
лева за бедните деца, вместо венец.
Генерал-майор Протогеров
Телеграмата е изпратена до общината
в Скопие 4339/28 май
28 май 1917 г. - 1/Х1 бригада 1157
От името на офицерите и войниците от поверената ми бригада
и лично от мен изказвам Ви, благородна госпожо, моите най-ис-
крени съболезнования за теж ката загуба, която претърпяхте
Вие, българската армия и целокупното българско отечество с
героичната смърт на Вашия съпруг, подполковник Дрангов. Те­
шим се поне, че нашата татковина е откърмила такъв доблестен
син - гордост на родината, Неговите другари по оръжие не же­
лаят друго, освен да бъдат достойни за неговата славна участ.
Поклон пред праха на дивния юнак!
Вечна славна му памят!
5399
Командир на 1/XI Македонска бригада
Полковник Колев
2 юни 1917 г. - Ксанти
Заедно с Вас горещи сълзи леем за милия подполковник Б о ­
рис Дрангов - най-достойното чедо на Скопие и най-достойният

252
учител и преподавател на храброто българско войнство, който
живя и умря за България.
Поклон и слава му!
Вам утеха!
Николови
28 май 1917 г. - София
Приемете моите искрени съболезнования за тежката загуба,
която претърпяхте със смъртта па Вашия син, брат и съпруг,
подполковник Борис Дрангов. Нека Ви служи утехата, че той за­
гина геройски на полето на честта за свободата на родината и
обединението на българския народ и че неговата загуба се оп­
лаква от всички, които го познават и които са чували за него.
Поклон пред останките на великия покойник!
Тодор Александров
28 май 1917 г. - София
Моите съболезнования за загиналия Борис. Загубата е голяма
и непрежалима за всички, успокоявайте се само с мисълта, че
той умря кат герой!
Генерал-майор Протогеров
30 май 1917 г. - Парачин
Вестта за геройски падналия мой любим офицер за честга на
отечеството ме трогна много. Моите най-големи съболезнова­
ния към опечалените.
Офицерски кандидат
хКочо Ранов
4 юни 1917 г. - Варна - Първа конна дивизия
Едвам днес офицерите от конницата научиха за смъртта на
Вашия мъж и баща. Всички негови млади и стари другари кава­
леристи дълбоко скърбят за загубата на един тъй достоен, тъй
честен и самоотвержен офицер. Чрез мен те Ви изказват най-ис-
крено съболезнованията си, като се надяват, че дълбоката почит,
която всички познати отдават на паметта му с разтъжени сърца,

253
както общите похвали и признателност и славата на покойния ще
Ви бъдат утеха.
За инспектор на конницата
Полковник Табаков
31 май 1917 г. - Горна Джумая
Славната смърт на подполковник Дрангов, Борис ме съкру­
ши. Предайте искрената ми скръб на семейството му. Отечес­
твото изгуби с неговата смърт един скъп син. Бог да подкрепи с
утешението близките му. •.
Подполковник Палазов - председател
на съда
1 юли 1917 г. - Пловдив
Мила ми Дрангова, изказвам моите най-сърдечни съболезно­
вания на теб и децата по случай четиридесет дена от смъртта на
милия Ви и скъп покойник.
Майор Иванов
31 май 1917 г. - 3 бригада № 3624
Нечакан час ни донссс злокобна вест за смъртта на храбрия
командир Борис Дрангов. Неговата геройска кончина разплака
юнаците от 5 Македонски полк, които той води само към победи
през 1915 г. Другарите му по оръжие от 5, 6 македонски полкове
и щаба на бригадата се прекланят пред светлата му памет.
България, за теб Борис умря!
Скопие, гордей се с юнака Дрангов!
№ 6185
Командир 1/Х1 Бригада Полковник Банов
Телеграмата е изпратена до Кмета на Скопие 4363/29 май 1917 г.
28 май 1917 г. - София
Прекланяме се пред дивните подвизи на Бориса и на цялото
семейство изказваме най-сърдечни съболезнования. Нека утеха­
та Ви бъде светлата му памет пред грядущите поколения.
Григор Василев Пасков
Крапчев

254
28 май 1917 г. —Позицията
С тъга аз и всички чинове от полка научихме за скъпата жер­
тва пред отечествения олтар. Приемете нашите съболезнова­
ния. Достойният, достойно умря. Жив е той в нашата памет.
Вечна му памет
7637
Командир на 5 Македонски полк
Подполковник Байдев
Телеграмата е изпратена до кметството № 4364/29 май 1917 г.
20 юни 1917 г. - Кюстендил
Гръмна не като гръм, загубата на милия и вечно незабравим
герой, Борис. Споделям скръбта.
Евгеница Андрей
21 юни 1917 г. - Сливен
Моите искрени съболезнования по случай тежката загуба, ко­
ято претърпявате със загубването на любимия Ви съпруг.
Иван Проданов
21 юни 1917 г. - Рахово
Най-сърдечни съболезнования. Величаво иа обединението на
отечеството. Нека бъде утехата във великата Ви скръб.
Гръбови
26 май 1917 г. - 2/2 Бригада
Аз, офицерите и войниците от бригадата и полка, с голяма
сърдечна тъга изказваме нашите най-сърдечни съболезнования
за голямата наша загуба на възлюбения Ваш мил съпруг Борис
и милите му дечица. Почина днес в 8 часа вечерта от получените
тежки рани. Нека Всевишния подкрепи силите Ви за посрещане
с твърдост на тая скъпа за Вас загуба и Ви дава утеха.Вие и
децата изгубихте своята надежда, отечеството - един верен,
чсстен и самоотвержен син. Бог да го прости!
Погребението ще стане в Прилеп утре, 27 того.
6889
Командир па 2 бригада 2 дивизия
Полковник Кушков

255
29 май 1917 г. - Позицията
От страна на всички чинове от полка изказвам нашите най-
сърдечни съболезнования за тежката и незаменима загуба на
най-храбрия и достоен син на измъчена Македония, подполков­
ник Борис Дрангов.
Вечна му памет!
4059
Командир на 22 артилерийски полк
Полковник Неделчев
19 юни 1917 г. —София
Нека доблестните чинове на България бъдат достойно оцене­
ни и да видите светли дни за България.
Пенев
24 юни 1917 г. - Шумен
От името на Веска, мен и куцаря Ви изказваме нашите ис­
крени съболезнования по случай героичната смърт на нежния
Ви съпруг, г-н Дрангова. Бог да го прости и Вас утеши!
26 май 1918 г. - Петрич
Независещи от мен причини ле ми позволиха днес да бъда
около Вас и се поклоня пред гроба на покойния учител иа м ла­
дото войнство по случай годишнината от геройската му смърт.
Присъединявам се към общите молитви за успокоение на душа­
та му. Мир на праведната му душа. Умря той, за да живее между
всички ония, които познаваха неговата мощна реч и достойни за
подражание дела. Дълбока почит към опечаленото семейство.
Капитан Алексев
26 май 1918 г. Добручиево
Днес целия полк отслужи на фронта тържествена панихида
за годишнината за скъпия ни покойник —герой. По този случай
Ви поднасям съболезнованията иа всички чинове от полка и вй
пожелавам бодрост и крепкост за много години.
2210.
Командир 9 полк. Подполковник Киселов

256
3 юни 1917 г. - Лом
Заедно с теб скърбим за загубата на македонския герой, до­
бър другар, наш приятел. Презря той щабната маса и замина там
де земя гърми и зъзне от викове страшни и злобни и предсмър­
тни песни надгробни, де смъртта мила усмивка, а хладен гроб
сладка почивка.
Спрете сълзи. Излишни сте. За тези, които не умират, за кои
цял народ, звяр и природа жалеят и песни певци пеят.
Семсйство Миленко Попови

До Госпожа Подполковник Дрангова

ул. „Типографска“ № 8
София
Уважаема Госпожо,
С тъга на сърцето поднасяме Ви своите искрени и задушевни
съболезнования по случай героичната смърт на Вашия скъп и
мил съпруг - подполковник Дрангов. Загубата е тежка, жертвата
скъпа. В негово лице не само Вие ще изгубите едип достоен мъж-
съпруг, но и България губи един доблестен син, а Българската
армия един самоотвержен и идеален пълководец, какъвто рядко
се намира. Като командир на нашия полк, през осеммесечното
м у командуване на полка, отблизо имах честта да позная него­
вата кристална душа, неговия непоколебим характер и неговата
безкрайна преданост към отечеството и армията. Той беше готов
на всяка минута да се самопожертвува за благото на Отечество­
то, което ценеше по-високо пред всичко друго. Туй нещо той до­
каза още в началото на войната при боевете срещу френците на
Копче-Градец, където стоешс да командва в първите редове на
борците. Като видя, че неприятелските куршуми хвърчат над не­
го и около него, помолих го да не се излага толкова много, за­
щото в случай на едно нещастие няма кой да го зам ести... Отго­
вори ми: „Не само думи, а и личен пример трябва да покажа на
юнаците от полка ми.“
Да, той изпълни дълга към родината. Падна геройски на бой­
ното поле, като запечата думите с дела - кръвта си. На такива

257
предани синове до себеотрицание, като него, България дължи
своето величие. Тяхната смърт е славна и те никога нс умират,
а ще живеят навеки и техните имена ще се славят от род в род,
а делата им ще съставляват златните страници в българската ис­
тория. А за Вас и децата му най-голяма утеха и гордост да бъде
неговото славно име и ще го почувствате. Пред името подпол­
ковник Дрангов всеки ще се поклони и свали шапка. Тази е най-
голямата морална награда за Вас и децата му, наследена от него.
Нека всевишния упокои неговата душа при праведниците в
царството небесно, а Вам и на децата даде утеха, за по-леко да
понесете тази тежка загуба.
С дълбоки почитания оставам
Ваш
Теплий во гористе молитвоверни
Полковий свещеник при У-й Македон­
ски полк
Протойерей (Подпис) възм. Никола
29.V.917
Фронта
26 февруари 1918 г.
Уважаема Госпожо,
С горест на сърцето си спомняме в днешния ден за нашия
бивш любим и непрежалим началник. Сега, когато всеки нов ден
ни носи радостни надежди за близък мир, чийто зари огряват ве­
че обширните руски степи, когато, всеки българин се радва, че
вижда въжделенията си осъществени - Македония и Добруджа
пак наши, ние си спомняме за полковник Дрангов, за неговата
безгранична любов към земята на нашите братя-мъченици и бла­
гоговейно чевствуваме неговата свещена памет. Защото той дос­
тойно обичаше България и достойно умря за нея. „България“ -
това беше за него символ на любов, това беше за него целта и
съдържанието на неговия живот. Но не доживя той да я види в
мир, такава, каквато я желаеше. Той склопи очи спокосн, защото
завета на бащите и дедите му беше изпълнен, защото той с и чрез

258
своята ранна смърт завеща нам, живите, още по-велик завет -
благото и целокупността на Родината.
Приемете, прочие, Уважаема Госпожо, в тоя тъжен ден, по
случай деветте месеца от смъртта на нашия мил герой, нашите
искрени съболезнования и уверения в дълбока почит.
Подполковник Киселов
Командир на 9 пех. Пловдивски полк

ТЕЛЕГРАМА
Нач.-Щаба 1 Дивизия
Подполковник Дрангову
Каспичан
664 сърдечни благодар. от името на всички офицери и войни­
ци за поздрава. Всички със задушевно си спомняме за храбрия и
доблестния командир иа полка, който носи първите семена иа
гореща обич и самоотверженост към хубавото отечество.
4311
Командир пети македонски полк
Подполковник Бойдев
14 ноември 1916 г.
Позицията
Вр. Командир
на
9-й пехотен Пловдивски
На Н.Ц.В. Кн.Кл. полк
№ 13338
5 юний 1917 г.
Позицията
Многоуважаема Госпожа,
На 26 май почина от тежка рана, нанесена от вражсска граната
най-храбрият и честен български офицер, Вашият мил съпруг
Подполковник Дрангов, Борис.
Вражеска граната пада в 2 часа след пладне 1 метър зад гърба
му, когато стоял вън от землянката си и се разговарял със своя

259
щаб. Отнася ме показалеца и предния пръст на дясната ръка и
ранява тежко десния му крак 20 сантиметра по-горе от коляното,
като пречупва и костта.
Слисан от тежкия удар каза: „Господа, аз съм тежко ранен“.
По-късно говореше: „Съжалявам, че оставям тъй рано полка. Ще
живея, защото съм силен и защото искам да живея!“
Всички вярвахме и той беше твърдо убеден, че ще живее. По
негови указания багажа му бе събран. Той лично разпореждаше
кое где да се тури. Често се усмихваше и благодареше на лека­
рите и на околните за грижите, но въпреки това от тежките рани
почина в 8 часа след пладне без да даде израз, че страда.
Почиванието му е причинено от смесване на кръвта с мозък
от раздробената кост, вследствие на което сърцсто му постепен­
но спря.
Приемете Госпожо, почтителен израз на нашите съболезно­
вания от всички офицери, подофицери и войници от полка за спо­
летялото Ви нещастие.
Нека геройската му смърт Ви служи за утеха в тези толкова
тежки за Вас дни - той вечно ще живее.
Мир на праха му!
Приложение: Препис от съболезнователните телеграм и и
препис от заповедта по полка.
Полковник: Станчев
Госпожа Райна,
Вашата хъга е и наша. Бъдете бодри, запазете духът на изгу­
бения и продължавайте да посрещате хладнокръвно постигна­
лото ви нещастие.
„Съдбата е хвърчаща птица с едно бяло и друго черно крило.
При хвъркаието си, тя удря хората ту с едното, ту с другото.
Тези, които удря с бялото им носи щастие, а тези - с черното
нещ астие.“
Семейството Ви е от тези, които съдбата не пожали да удари
с черното, плод на което с постигналото Ви велико нещастие с
изгубване завинаги измежду живите незабравимия ви Съпруг и
за децата - баща. Нещастието е велико за тези, които го прежи­

260
вяват, но велик ще остане спомена за него —герой от тези, за
които се самопожертвува.
Ще мине пак съдбата, ще Ви удари с бялото крило и възоб­
нови на ново щастието. То е залога в малките, които са носители
на неговия дух.
Семейство К. Първанови
Лом, 26 юний 917 г.
Почитаема Госпожо,
Подбудени от признателност, записвам Ви тези няколко реда
да Ви благодарим за получената сума.
Но това, което живо ме трогва е интереса, който показвате
към сиропиталището ни. Достойна съпруга на починалия герой
подполковник Б. Дрангов, който проля кръвта си за освобожде­
нието на нещастните роби македонци, в чиито сърца паметта му
няма да изчезне. Вие следвате делото му, помагайки бедните
сираци. Ще ви бъдем вечно признателни като ви обещаваме да
се молим Б огу за упокоението на милия Ви съпруг, за Вашето
дългоденствие, и за дългоденствието на цялото Ви семейство.
С признателност
Сестра М.Х. на Аллорри
Началница на Сир.-то „Св. Йосиф“
Скопие, 2.XII. 1917 г.
Почитаема и дълбокоуважаема Госпожо,
„Дрангов ранен!“
„Дрангов починал!“
Тая черна, страшна и съвсем неочаквана вест, дошла като
гръм от ясно небе вредом се разнесе и порази всеки го, който от
близо и из далеч познаваше скъпия покойник.
„Дрангов“ - име свещено, име тъй звучно и мило, щото всяко
сърце, даже и най-равнодушното - особено на фронта - беше
изпълнено от желание да срещне, да зърне и скритом душевен
поклон нему да отдаде.
Да, Дрангов, юначният, пъргавият, неуморният и самоотвер­
женият Дрангов, не е вече между Вас, той е далеч и от н ас...
Мир на праха му!

261
 Угасна още един светилник, залезе още една бележита звезда,
възнесе се още една душа във висините небесни, напусна почет­
ното свое място още един труженик и борец за свободата на мно-
гоизм ъчената му родина Македония. Вражеска смърт покоси
юначната му снага, сломи рицарския м у дух и след това, уви, в
мрачен гроб положи ония негови гениалности, които всякога и
всякъде го правеха да бъде: отличен гражданин и храбър юнак-
офицер.
И ссга на съдбата е било угодно щото още една нещастна вдо­
вица, още четири мили, невинни и потънали в траур сираци да
влязат в редовете на плеадата такива съставляващи разредения
вече кадър на нещастните чеда-македонски, за чиято участ и бор­
ба за свобода, тъй трагично и геройски, загиналият Ваш съпруг,
даде своя живот.
Лека му пръст!
Но успокойте се, защ ото... „Тоз, който падне в бой за родина,
той не умира!“ ...
Над гроба му честит, где свещените му кости ще почиват,
признателна родина сълзи ще пролее, майка природа с китни цве­
тя вечния му дом ще обкичи, а славей-птица дивна ще песен да
запее - пссен тъжна, прощална на душа страдална - душа, която
както в пиринските усои, тъй и по висините на Беласица и дру­
гаде, не знаеш е ум ора, нито почивка и разбираш е една само
цел:смърт на всеки враг, щастие в домашния праг...
Вечна му памет
С искрени съболезнования: И.К. Манчев
София, 3 юни 1917 г.
Благородна Госпожо,
Преди всичко, моля да ме извините, че закъснях с обещанието
си да изпратя войник с двете заповеди. Причината е, че след връ­
щането ми от отпуск - се отделих за известно време - обучавах
млади войници. Писмото Ви от 20-ти того получих завчера, а
второто - вчера, когато бях приготвил заповедите за изпращане
262
по специален войник. Колета с дрехите очаквам днес и ще го
предам по назначение.
Писмото второ - от 25-и получих чрез един подофицер изп­
ратено от г-н подполковник Пожарлиев, но с него не можахме
да се срещнем. Дрехите ще ги дам на най-храбрия си войиик Ко-
цев, Лазар Христов - син на горда Македония.
Четейки неговите образцови заповеди, пълни с любов към
България и войника й - любов присъща на скъпия ви покойник
- знам ще предизвикат сълзи, но тези сълзи са на другарката на
полковника-скопянец, военоначалник на 5-й македонски полк,
който доблестно живя и умря за България.
Желая от все сърце неговата невеста да понесе с гордост и
велико търпение най-великата загуба.
Сенека с право забелязва: „Че няма нищо по за удивление на
света, от човек, що може да понесе с кураж нещастието“ .
Моя поздрав Вам и на милите Ви деца.
Работейки за тяхната отхрана Вие ще намерите утеха за Вас
и ще изпълните бляскаво неговото завещание.
Капитан Начтов
28.9.1917 г.
4 юли 1917 г.
Опечалена Госпожа,
От далечен добруджански край, споделям постигналата Ви
тежка участ на славно загиналия на бойното поле Ваш много
обичен, мил и скъп съпруг Борис, загуба непрежалима за Вас и
целия Български народ!
Този храбър и самоотвержен офицер, достоен вожд, съпруг и
баща, мил и високоуважаван учител и наставник на по-младото
войнство, загина за честта на България и свободата на мила Ма­
кедония, посветил живот и кариера - дори до своята кончина.
Много малко се порадва той иа полуосвободената Македония,
която още имаше нужда от подобни титани, смели борци, за
окончателно скъсване на тежките й вериги и сломяване на хищ­
ния враг!

263
 Г оспожо,
На плачи и гордо понеси този удар. Покажете се българка,
достойна да отстои и пожертвува даже и най-милото - своя мъж
пред олтаря на отечеството и даряваше СВОБОДА на потисна­
тия брат РОБ!
Живейте и възпитавайте децата сираци в бащиния им дух за
отплата на коварния и подъл враг, дошъл да брани интереси его­
истични и шовинистични, а не да освобождава.
Мир на праха и поклон на починалия мил великан-ГЕРОЙ!
Познат Ви:
Димитър Григорчев

264
 С Ъ Д Ъ РЖ А Н И Е

Въведение (от съ ст а ви т еля )........................................................... 5

Предговор (Иван Татарчев) .............................................. . - П
Образцов офицер и човек (Илчо Д и м и т р о в ) .......................... 13
За полковник Борис Дрангов характеристика дадена
в енциклопедията на братя Данчови 1936 г.
Чудомир - В о д а ч ъ т ........................................................................... 17
Йордан Бадев - Борис Дрангов —Живот и дело път на
достойнство и в е л и ч и е ...............................................................20
Андро Лулчев - Дадена к л е т в а ........................ 31
Андро Лулчев - Полковник Борис Дрангов (спомен) . . . . 35
Ген. Никола Ж еков - Борис Дрангов (Мили и тъжни
с п о м е н и )...........................................................................................39
Ген. Никола Ж еков —Полковник Борис Дрангов и негова­
та скопска школа (с п о м е н )........................................... 42
Федя Чорни (Тодор Кожухаров) —Един глас от
М акедония................................................................................... . 4 6
Щабс-капитан Копейкин (Тодор Кожухаров) —Борис
Дрангов (По случай 20-годишнината от смъртта му) . . 49
Стойчо Мошанов - Началникът на скодската школа за
запасни о ф и ц е р и .................................................................... . 56
Петър Дървингов - За личността на покойния полковник
Д р а н г о в ...........................................................................................59
Ген. -лейтенант Теодосий Даскалов - Полковник Дрангов 61
Димитър Василев —По пътя на Д р а н го в .................................. 65
О.з. полковник Георги Илчев - Едно име, една вяра, едии
пример, един з а в е т ................................................. 77

265
 О.з. полковник Георги Илнев —В памет на началника на
школата за запасни подпоручици - Скопие 1916 г. . . . 82
П олковник Стойнев —Полковник Борис Д р а н г о в ................... 86
Инж. Антон Гъдев — Неговото д о с т о й н с т в о .............................90
Антон Г анев- Кариеристът Борис Дрангов (тогава и сега) . 93
Антон Ганев - Полковник Борис Д р ан го в ...................................99
Ант он Ганев - Командирът на ю н к е р и т е ............................ 103
Тодор Шишков —Борис Дрангов ............................................ 106
Тодор Шишков - Борис Дрангов (с п о м е н и )......................... 109
Аспарух Минков - Легендарният в о и н .................................. 112
Л. Т, Петричев —Полковник Борис Дрангов —Христо Ботев 114
Стамо Керезов - Полковник Борис Д р а н г о в ...................... 117
Димитър Канев Бурски —Дрангов като символ на човек
и изпълнен дълг . . ........................................................... 121
М ихаил Василев —Храбреца —п ъ р в е н е ц ............................... 124
Петър Спасов — Борис Д р а н г о в ............................................... 126
Зап. поручик Диониси П. Панев —„Час Велик“ (спомен) . 134
И ван Трифонов - „Силна войска с войвода“ ...................... 136
Иван Трифонов - Борис Дрангов (по случай 15 години от
см ъртта м у ) .................................................... 143
П оручик Христо М инков — Аз искам желязо да влея
във вашите души“ ................................................................. 146
Зап. капитан Събчо Нинов —Подполковник Борис Дрангов 150
Емил Петков - 11 ГаиС т о и п г! (един спомсн - един завет) 154
1п§. НеИох —Духът на Дрангов (двадесет години измина­
ха ог неговата смърт) ........................................................... 156
Христ о Алексиев - Един спомен за Борис Дрангов
(по случай 15 год. от края на земния му живот) . . . . 158
Д -р К. Ив. М алчев - Още за полковник Д р а н г о в ............... 160
Иван М илчев - Полковник Борис Дрангов
(по случай 17 години от смъртта м у ) ............................... 165

266
Иван Милчев - Полковник Борис Дрангов
(по случай 19 години от смъртта м у ) ............................... 168
Иван К. Фичев - Безсмъртният съкварталец
(Бегли бележки) ................................................................. 170
Д-р Никола П. Николаев - Култът към националните герои 172
Крум Василев Попов - Лични спомени (негов ученик) . . 175
Славе Пирчев - С п о м е н и ........................................... 178
Райна Денкова Дрангова —Сп о м е н и ..................................... 182
Подполковник Борис Дрангов (Б.З. ) ..................................... 200
Спомени за Борис Дрангов {Ц.Ц.) 215
За полковник Борис Дрангов ( С . ) ............................................ 221
Полковник Дрангов - 1903 година ............................. . . . 224
Речта на полковник Д р а н г о в ..................................................... 226
Живота се мери не по дължина,
а по с ъ д ъ р ж а н и е .................................................................... 228
Как полковник Дрангов учи ш колниците............................... 233
Последните часове на полковник Д р а н го в ............................ 235
Саленга Сибир - От Скопие до източния Сибир (спомен) 237
Телеграми и п н е м а ........................................................... 244

267