ÂÎÅÍÍÎÈÑÒÎÐÈ×ÅÑÊÈ
ÑÏÈÑÀÍÈÅÒÎ Å ÎÑÍÎÂÀÍÎ ÏÐÅÇ 1927 ã.
ÑÁÎÐÍÈÊ
ISSN 0204–4080
60 ГОДИНИ НАТО
Пламен ДИМИТРОВ 3 60 years NATO
ВАСИЛ ЛЕВСКИ И РЕВОЛЮЦИОННАТА ВЛАСТ
ДО МАЙ 1872 г.
Цветана ПАВЛОВСКА
7 authority up to May 1872
ИВАН АСЕН II СРЕЩУ ТЕОДОР КОМНИН
Игнат КРИВОРОВ 13
ДЕЙСТВИЯТА НА ЧЕТАТА НА ВОЙВОДАТА ПЕТЪР
ЮРУКОВ В ТИКВЕШКО ПРЕЗ 1902 г.
Елена АЛЕКСАНДРОВА
18
БЪЛГАРСКИТЕ ВЪЗГЛЕДИ ЗА СЪЩНОСТТА
И ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕТО НА ВОЙСКАТА 22
Веселин ЯНЧЕВ
БЪЛГАРСКО-ГРЪЦКИЯТ КОНДОМИНИУМ ПО ВРЕМЕ
НА ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА
Светлозар ЕЛДЪРОВ
25
ГРАНИЦИ, НАРОДИ, ГАРАНЦИИ
Огняна П. ХРИСИМОВА 29
ГЕНЕРАЛ ИВАН ЛУКОВ
Стефан СТЕФАНОВ 35
ЗА ОБУЧЕНИЕТО И КАРИЕРАТА
НА МОРСКИЯ ОФИЦЕР ДИМИТЪР КАРАМАЖДРАКОВ
Асен КОЖУХАРОВ
39
ГЕНЕРАЛ ДАНАИЛ НИКОЛАЕВ – УЧРЕДИТЕЛ НА
ФОНД „ПОДПОЛКОВНИК НИКОЛАЙ ДАНАИЛОВ
НИКОЛАЕВ“ ПРИ ВОЕННОТО НА НЕГОВО
ВЕЛИЧЕСТВО УЧИЛИЩЕ
44
Марина КАЛЧЕВА
ИТАЛИАНСКО-ГРЪЦКАТА ВОЙНА (1940–1941 г.)
Бисер ПЕТРОВ 48
ПЪРВИТЕ ВЛАДЕТЕЛСКИ ЩАНДАРТИ НА КHЯ3ETE
АЛЕКСАНДЪР I И ФЕРДИНАНД I
Христо П. ДЕРМЕНДЖИЕВ
55
РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРСКАТА ВОЕННА УНИФОРМА
ПРЕЗ 1919–1936 г.
Даниела ЦАНКОВА-ГАНЧЕВА
63
2009
1
MILITARY
HISTORICAL
COLLECTION
Plamen Dimitrov
Vasil Levski and the revolutionary
Tsvetana Pavlovska
Ivan Asen II versus Theodore Comnenos
Ignat Krivorov
Activities of the group of armed volunteers
of Petar Yurukov Voevode in Tikvesh
district in 1902
Elena Alexandrova
Bulgarian concepts on the essence
and purpose of the troops
Veselin Yanchev
Bulgarian-Greek condominium during
the First World War
Svetlozar Eldarov
Borders, peoples, guarantees
Ognyana P. Hrisimova
General Ivan Lukov
Stefan Stefanov
About the training and career development
of naval officer Dimitar Karamazhdrakov
Asen Kozhuharov
General Danail Nikolaev, founding father
of the Lieutenant Colonel Nikolay Danailov
Nikolaev Fund at His Majesty’s
Military School
Marina Kalcheva
The Italian-Greek War (1940–1941)
Biser Petrov
The first rulers’ standards of Knyaz
Alexander I and Knyaz Ferdinand I
Hristo P. Dermendzhiev
Development of the Bulgarian military
uniform in the period 1919–1936
Daniela Tsankova-Gancheva


Уважаеми читатели,

В своите лекции по военна психология, четени в годините меж-

ду двете световни войни пред юнкерите във Военното училище,
проф. Спиридон Казанджиев описва войната като „област на не-
известното“, покрита с булото на тъмнината. „За да се проникне
отвъд тая тъмнина, потребен е бистър интелект и силна интуи-
ция“ – учи изтъкнатият философ, психолог и основател на българ-
ската военна психология. Тия негови думи не са резултат на кабинет-
но академично проучване, а плод на личен боен опит. В качеството
на запасен офицер и командир той участва и в трите войни за наци-
онално обединение – Балканската, Междусъюзническата и Първата
световна. Освен непосредствените си наблюдения проф. Казанджи-
ев щедро се ползва и от мемоарите на редица колеги офицери. За-
това не можем да не се съгласим, че опитът на българската военна
история потвърждава неговите думи – по силата на своето про-
фесионално и патриотично призвание българският офицер е задъл-
Редакционна колегия жен да притежава и да развива у себе си интелектуални и духовни
качества, с които да прониква в неизследваните пространства на
войната. И офицерството старателно култивира тези качества, с
които освен строител, командир и възпитател на войската, става
Георги Марков съпричастен към научния и културния живот на страната. Доказва
го военният печат от онази епоха, като се почне от списанията
от рода на „Военноисторически сборник“ и „Военен журнал“ и се
Димитър Минчев стигне до многобройната и разнолика книжовна продукция на Во-
енно издателство. Именно тази традиция съхранява и продължава
Марко Златев нашето списание – със статиите си в настоящия брой и с научната
си мисия изобщо да хвърля светлина и да чертае знаци, които да
улесняват проникването в неизследваните пространства на българ-
Светлозар Елдъров ската военна история.

ВИСб
Соня Пенкова

Тодор Петров

Графичен дизайн
Слав Даскалов

© ÂÎÅÍÍÎ ÈÇÄÀÒÅËÑÒÂÎ ÅÎÎÄ, 1000 Ñîôèÿ, óë. „Èâàí Âàçîâ“ 12 VOENNO IZDATELSTVO (Military Publishing House)
òåë./ôàêñ 02/ 980 27 79, e-mail: milhistory@abv.bg 12, Ivan Vazov Str.,1000 Sofia, Bulgaria, e-mail: milhistory@abv.bg
www.vi-books.com www.vi-books.com

60 ГОДИНИ НАТО
ОТ ТЕРИТОРИАЛНАТА ОТБРАНА ДО МИСИЯТА
В АФГАНИСТАН
Пламен ДИМИТРОВ
Името НАТО често пъти върви в
комплект с клишето „уникална меж-
дународна организация“. Макар и
банално, то е вярно и с годините се
изпълва с все повече съдържание.
Наистина – коя друга организация е
спечелила световна война (Студената
война) без нито един изстрел? В кой
друг военен клуб членуват и държави
без собствена армия? А не е ли любо-
питно, че организация, носеща името
на Северния Атлантик, в момента во-
юва в Южна Азия и изпраща военни
кораби да патрулират край източния
бряг на Африка? Настоящият очерк
проследява основните тенденции в
историческото развитие на НАТО и
търси причините за еволюцията в це-
лите и задачите, които организацията
си поставя.
Историческите корени на НАТО
несъмнено трябва да бъдат търсени в
Студената война, която непосредстве-
но след разгрома на хитлеристка Гер-
мания разделя света на два антагонис-
тични блока. От едната страна, стоят
Съветският съюз и неговите източно-
европейски сателити, а от другата –
САЩ и техните европейски съюзници.
За произхода и същността на Студена-
та война са изписани хиляди страници.
Общо е мнението, че става въпрос за
глобален идеологически сблъсък, под-
клаждан както от мирогледните разли-
чия, така и от взаимните подозрения
и липса на комуникация между двата
враждуващи лагера.
Военната мощ, която СССР и
САЩ развиват в хода на Втората све-
товна война, за да разгромят коали-
цията, водена от Германия, постепен-
но се трансформира в инструмент за
сдържане на новия противник, който
довчера е бил съюзник. С поредица
от агресивни стъпки Сталин налага
волята си в страните от Източна Ев-
ропа, които според споразуменията
от Москва (октомври 1944 г.) и Ялта
(февруари 1945 г.) попадат в съветс-
ката сфера на влияние. Същото пра-
ви и Западът по отношение на Гър-
ция. На 5 март 1946 г. в своята реч
във Фултън, щата Мисури, Уинстън
Чърчил лансира прословутата мета-
фора за „желязната завеса“, която
е разделила Европа „от Шчечин на
Балтика до Триест на Адриатика“. За
мнозина историци Фултънската реч е
началото на Студената война, но тя
всъщност маркира едно двуполюсно
противопоставяне, което към 1946 г.
вече е ясно очертано.
Краят на Втората световна война
е белязан със смяната на лидерство-
то в Западния свят. Изтощената Бри-
танска империя доброволно отстъпва
водещата позиция на САЩ, които
отдавна са се превърнали в най-го-
лямата, най-богатата и най-силна
демокрация в света. Чрез лансира-
нето на плана „Маршал“ и доктри-
ната „Труман“ САЩ потвърждават
очакванията, че ще поемат грижата
за икономическото възстановяване и
военната защита на своите съюзници
в Европа.
На 17 март 1948 г. шест европей-
ски страни – Белгия, Холандия, Люк-
сембург, Великобритания и Франция,
подписват Брюкселския договор, с
който се договорят за колективна
самоотбрана. По отношение на воен-
ната мощ обаче всички западноевро-
пейски страни, взети заедно, отстъп-
ват значително на Съветския съюз.
Ето защо Брюкселският договор е

само прелюдия към учредяването на
по-мащабен отбранителен съюз, в
който да се включат и САЩ. Консо-
лидацията на западните демокрации е
ускорена от съветската блокада сре-
щу Западен Берлин, наложена на 24
юни 1948 г. Броени дни по-късно във
Вашингтон започват разговорите за
обща отбрана между САЩ, Канада
и страните от Брюкселския договор.
През март 1949 г. проектът за Се-
верноатлантически договор е готов и
Дания, Норвегия, Италия, Исландия
и Португалия също получават покана
да се присъединят към него. На 4 ап-
рил следва официалното подписване
на документа във Вашингтон. Това е
рождената дата на НАТО, макар че
самият договор влиза в сила през ав-
густ с.г.
Вашингтонският договор от
1949 г. бележи поврат в геополи-
тическата стратегия на САЩ. След
дълги години на изолационизъм аме-
риканците за пръв път влизат в ма-
щабен военен съюз в мирно време.
Наистина, Америка участва и в двете
световни войни и дори се превръща
в много важен фактор за техния из-
ход. Но през 1917 и 1941 г. САЩ са
въвлечени в световния сблъсък под
напора на външните обстоятелства,
а не като резултат от предварително
премислена дългосрочна стратегия.
На ангажирането с европейските
съюзници се гледа като на временно
задължение, което ще отпадне след
разгрома на общия враг. През 1949 г.
нещата вече не стоят така. САЩ вли-
за в НАТО, за да сдържат съветската
експанзия. Това е дългосрочна зада-
ча и при нейното изпълнение дори
може да не се стигне до въоръжен

конфликт с противника, макар че
през 1949 г. малцина са вярвали в
безкръвния изход на двуполюсното
противопоставяне.
Решителната намеса на САЩ в
европейските дела обаче никога не
е приемана безрезервно във Вашин-
гтон. Така например силният изола-
ционистки рефлекс води до отказ на
Сената да ратифицира Версайския
мирен договор след Първата светов-
на война и САЩ остават извън Об-
ществото на народите. През 1949 г.
президентът Хари Труман трябва да
неутрализира серия от атаки на ре-
публиканската опозиция в Конгреса,
за да извоюва ратифицирането на Ва-
шингтонския договор. За целта се на-
лага администрацията на Белия дом
да декларира, че не смята да изпра-
ща американски войски в Европа. В
крайна сметка опасенията на изола-
ционистите са преодолени и Сенатът
ратифицира договора за създаването
на НАТО с 84 гласа „за“ срещу 12
„против“.
Макар че Студената война има
предимно идеологически пълнеж,
създаването на НАТО е и геополи-
тически акт. САЩ винаги са се стра-
хували от евентуалната доминация
на една-единствена сила в Европа. В
Първата и Втората световна война
такава потенциална заплаха създа-
ва Германия и затова американците
воюват срещу нея. В края на 40-те
години на ХХ век съотношението на
военните сили на Стария континент
е такова, че ако поиска, Сталин лес-
но би могъл да постигне нежеланата
от Вашингтон еднолична доминация
в Европа. Тези опасения наклоняват
везните в полза на пълноценното
американско ангажиране с отбраната
на западноевропейските демокрации.
Освен това непосредствено след края
на Втората световна война всички
имат „едно наум“ и за германския
фактор. Затова НАТО може да се
разглежда и като инструмент, пред-
отвратяващ възраждането на герман-
ския милитаризъм.
Макар че по инерция е приемана
за съюз на западните демокрации, в
момента на създаването си НАТО
не е точно такава организация. Сред
членовете учредители е Португалия,
в която чак до 1968 г. се вихри една
традиционна диктатура, упражнявана
от Антонио Салазар. В следващите
десетилетия в НАТО ще членуват и
Турция и Гърция, които в дълги пе-
риоди от своята следвоенна история
също не са демокрации.
Макар че де юре всички членове
на НАТО са равноправни и решени-
ята се вземат с консенсус, още през
1949 г. е ясно, че последната дума в
Северноатлантическия пакт ще имат
САЩ. Това е така, защото именно
върху плещите на американците ляга
основният товар на колективната
отбрана. Останалите страни членки
просто не разполагат с необходимия
за това ресурс. Исландия дори няма
собствена армия и нейният единс-
твен, но не маловажен принос в
НАТО е стратегическото є географс-
ко положение в Северния Атлантик.
През първия половин век от същес-
твуването си НАТО е типичен военен
съюз за териториална отбрана. Потен-
циалният противник е добре известен,
бъдещата фронтова линия – също. Ма-
кар че в първите години след Болше-
вишката революция комунистическа
Русия има реален шанс да превземе
„капиталистическата крепост“ отвът-
ре, режимът в Москва бързо еволюира
до една консервативна диктатура, коя-
то в началото на Втората световна вой-
на се връща окончателно към добрата
стара тактика на териториалната екс-
панзия. Логично в края на 40-те години
комунистически стават точно тези из-
точноевропейски държави, в които са
влезли танковете на Червената армия.
Затова НАТО е създадена, за да пази
територията на западните съюзници, а
не до отдалечи комунистическия бацил
от умовете на техните граждани. Поне
до перестройката на Горбачов Западът
също няма никакви шансове да спече-
ли противопоставянето с Варшавския
договор чрез „идеологическа дивер-
сия“, защото съветският блок е херме-
тически затворен за проникването на
външни идеи.
Макар че за географите въпросът,
дали Средиземно море е част от Ат-
лантическия океан, е малко спорен,
до края на Студената война НАТО
наистина отговаря на името си и не-
говата зона на действие е само Се-
верният Атлантик. Алиансът няма
никаква роля във важни сблъсъци
между демокрацията и комунизма,
водени в други точки на света, как-
вито са например войните в Корея и
Виетнам.
Първоначално самочувствието
на американците, че могат да защи-
тят Европа, се крепи на монополно-
то притежаване на атомна бомба. Но
само пет месеца след създаването на
НАТО във Вашингтон са поразени от
новината, че Съветският съюз също
се е сдобил с ядрено оръжие. Така
започва атомната надпревара, която
бележи цялата история на НАТО в
периода на Студената война. Много
скоро американците прехвърлят част
от своите ядрени оръжия в Европа,
за да ги приближат до потенциална-
та мишена. Създава се и Групата за
ядрено планиране като едно от най-
важните звена в НАТО.
До разпадането на Съветския
блок логиката на разширението на
НАТО е изцяло военностратегичес-
ка. Така през 1952 г. към Пакта се
присъединяват Гърция и Турция, ко-
ито по своето географско положение
са „фронтови държави“ по време на
Студената война. И до днес Турция
си остава единствената мюсюлманс-
ка държава в НАТО, разбиваща пред-
ставата, че организацията е „христи-
янски клуб“. През 1955 г. в Алианса
е приета и Западна Германия, която
също е потенциална фронтова дъ-
ржава в случай на война със СССР.
Единствено присъединяването на
Испания през 1982 г. може да бъде
свързвано с процеса на демократиза-
ция след края на Франкистката дикта-
тура, но все пак трябва да се отчита и
стратегическото местоположение на
Пиренейския полуостров.
Освен всичко друго НАТО е и сце-
на, на която се разиграват вътрешни-
те противоречия в света на западни-
те демокрации. Най-яркото от тях е
между Франция и САЩ. Подразнени
от американската военна доминация,
французите правят опити да създа-
дат ясно обособен европейски ком-
понент в отбраната на Запада. Още

през 1950 г. министър-председателят
Рене Плевен излага своя план за съз-
даването на обединена европейска
армия в рамките на НАТО. Две го-
дини по-късно е подписан договорът
за учредяването на Европейската от-
бранителна общност. Той обаче из-
ненадващо е отхвърлен от френския
парламент и никога не влиза в сила.
Кулминацията в антиамериканския
ропот на Париж идва през 1966 г.,
когато президентът Шарл дьо Гол
изважда Франция от военните струк-
тури на НАТО. Краят на голисткия
бойкот по отношение на Алианса
дойде едва през 2009 г.
Историята на НАТО е ясно разде-
лена на два големи периода – преди
и след края на Студената война. От
своя страна вторият период също
си има водораздел – атентатите от
11 септември 2001 г. През 1985 г.
на власт в Москва идва сравнително
младият за стандартите на КПСС нов
генерален секретар на партията Ми-
хаил Горбачов. Това е началото на
края за комунистическото управле-
ние в СССР и на източния блок като
цяло. Веднъж отворена чрез новия
курс на гласност и преустройство,
консервната кутия на съветската по-
литическа система не може да бъде
хереметизирана отново и съдържа-
нието є започва бързо да се променя.
Организацията на Варшавския дого-
вор официално се разпада на 1 юли
1991 г., а половин година по-късно
същата съдба постига и СССР.
С това НАТО окончателно печели
Студената война, но изведнъж оста-
ва без противник и навлиза в един
от най-сложните етапи в своето раз-
витие. Пред организацията има две
алтернативи – да се саморазпусне с
чувство за достойно изпълнена ми-
сия или да надживее обстоятелствата,
които са я породили, и да си намери
нова цел. Към края на Студената вой-
на САЩ окончателно са се превърна-
ли в световна суперсила с глобални
интереси. Затова във Вашингтон над-
делява мнението, че НАТО трябва да
бъде съхранена като инструмент за
поддържане на евроатлантическата
солидарност във военната област.
Европейците също не виждат особе-
на необходимост от ликвидирането
на една доказано успешна между-
народна организация. Освен това за
повече от четири десетилетия същес-
твуване НАТО не само създава своя
традиция, но и обраства с голям ад-
министративен апарат, структуриран
в безброй комитети, групи, отдели и
щабове. Така че Северноатлантичес-
кият пакт вече не се асоциира само
със страните членки, а и със своя ге-
нерален секретар, със своя върховен
съюзен главнокомандващ в Европа
и с още хиляди незнайни служите-
ли, които имат интерес инерцията в
съществуването на организацията да
бъде запазена.
Първата нова мисия на НАТО
след края на Студената война е да
приобщи към себе си бившите про-
тивници от Източна Европа и пост-
съветското пространство. В края на
1991 г. е създаден Северноатлантиче-
ският съвет за сътрудничество, а през
1994 г. е даден старт на програмата
„Партньорство за мир“. В рамките
на тези инициативи страните – член-
ки на НАТО, подпомагат военната
реформа в държавите от бившия из-
точен блок, провеждат съвместни во-
енни учения, обменят информация в
областта на сигурността.
Започналите през 1992 г. войни в
бивша Югославия и най-вече в Босна
и Херцеговина са първият въоръжен
сблъсък в Европа след 1945 г. Съби-
тията на Балканите, естествено, фоку-
сират вниманието на НАТО. ООН се
старае да посредничи за урегулиране-
то на конфликтите в бивша Югосла-
вия, но когато сблъсъците ескалират,
се налага да се действа и с военни
средства. А с тях разполага НАТО.
През юли 1992 г. Алиансът се вклю-
чва във военноморската операция в
Адриатическо море за наблюдение на
изпълнението на санкциите, наложени
от ООН срещу Сърбия и Черна гора.
През ноември с.г. наблюдението пре-
раства в операция по налагане на сан-
кциите. От април 1993 г. НАТО следи
за предотвратяването на полети над
забранената зона в Босна и Херцего-
вина, като през февруари 1994 г. си-
лите на Алианса свалят четири военни
самолета, нарушили забраната. През

лятото и есента на 1994 г. авиацията
на НАТО провежда няколко изолира-
ни атаки срещу цели на босненските
сърби. Първата истинска въздушна
кампания на НАТО обаче е осъщес-
твена в края на август и началото на
септември 1995 г. под името операция
„Разумна сила“. Нанесени са тежки
удари по позициите на босненските
сърби, които по този начин оконча-
телно се убеждават, че трябва да сед-
нат на масата за преговори.
През пролетта на 1999 г. НАТО
се захваща с още по-сериозна зада-
ча – пълномащабна въздушна война
срещу Сърбия с цел сръбските сили
за сигурност да бъдат прогонени от
Косово. Военната цел на кампани-
ята е постигната, но бомбардиров-
ките над практически беззащитната
държава пораждат много въпроси и
съмнения от морално-политическо
естество. Русия реагира остро и об-
винява НАТО, че след изчезването
на СССР нарочва Сърбия за „мал-
ката империя на злото“, за да наме-
ри смисъл на своето съществуване.
Всъщност бомбардировките на Сър-
бия се извършват в момента, когато
американската доминация в Северно-
атлантическия алианс достига връх-
ната си точка. Въздушната кампания
е инициирана от Вашингтон, а някои
от европейските съюзници се вклю-
чват в нея с големи резерви.
След края на Студената война
възниква и въпросът за геополити-
ческото самоопределение на бив-
шите съюзници на Москва във Вар-
шавския договор. Русия се опитва да
представи събитията от края на 80-
те и началото на 90-те години като
договорен мирен преход от бипол-
рярен към мултиполярен модел на
световен ред, като при този преход
няма победители и победени. Това,
естествено, не е вярно. Западът спе-
чели Студената война и по стара ис-
торическа традиция започва да при-
съединява към себе си големи части
от територията на победената стра-
на. Москва обаче не е притисната до
стената изведнъж, а позициите є са
подкопани постепенно, за да може
руският елит и руските граждани да
имат време да свикнат с новите гео-

политически реалности. Така съгла-
сието на Горбачов за поглъщането
на ГДР от ФРГ е изтръгнато с обе-
щанието, че структурите на НАТО
няма да се разполагат в източна-
та част на обединена Германия. В
следващите години стана ясно, че не
само Източна Германия, но и цяла
Източна Европа няма да бъде не-
утрална зона, а неотделима част от
западния военнополитически блок.
Тази нова реалност бе оформена
юридически с влизането на бивши-
те съветски сателити в НАТО. През
1999 г. към Алианса се присъедини-
ха Чехия, Полша и Унгария, а през
2004 – и Словакия, Словения, Бъл-
гария, Румъния и трите прибалтий-
ски бивши съветски републики Лат-
вия, Литва и Естония.
Атентатите срещу цели – символи
в САЩ, от 11 септември 2001 г. про-
мениха коренно световната среда за
сигурност и тласнаха еволюцията на
НАТО в нова посока. Организацията
навлезе в своя „постгеографски“ пе-
риод, в който противникът няма гео-
графска локализация и не разполага
с редовна армия, нито с територия,
която да отбранява. След 2001 г. за-
почна преходен период на паралелно
съществуване на две глобални сис-
теми за сигурност. Едната е линейна
или териториална и е насочена към
предпазване от конвенционални воен-
ни заплахи. Елемент от тази система
са хилядите танкове, артилерийски
системи, самолети и други подобни
оръжия, с помощта на които може да
се завоюва или да се отбранява про-
странство. Фасадата на линейната
система за сигурност са договори от
типа на ДОВСЕ. Другата система за
сигурност можем да обозначим като
постгеографска или посттериториал-
на. Тя се базира на разузнаване, ло-
гистика, пропаганда и превантивни
удари срещу потенциални източни-
ци или огнища на асиметрични (не-
конвенционални) заплахи. Новата
система за сигурност ражда необхо-
димостта от това, което един американ-
ски стратег остроумно нарича „пост-
военни въоръжени сили“. Разтърсени
от атентатите в Мадрид (2004) и Лон-
дон (2005), европейските съюзници
от НАТО също се фокусират върху
дамоклевия меч на тероризма.
Голямото разширяване от 2004 г.
не захлопва вратите на НАТО. При-
емът на нови членове остава на дне-
вен ред. През 2008 г. бе решено, че
в Алианса ще влязат две държави от
Западните Балкани – Хърватска и Ал-
бания. Но разширяването на НАТО в
постсъветското пространство вече се
натъква на решителната съпротива
на Русия, която в последните годи-
ни успя да възвърне част от своята
геополитическа значимост. Москва
предупреди, че ще разглежда присъе-
диняването на Грузия и Украйна към
НАТО като враждебен акт. Успоред-
но с това решителната американска
доминация в Северноатлантическия
пакт започва да отслабва.
На срещата на високо равнище в
Букурещ през април 2008 г. САЩ бяха
бламирани от своите западноевропей-
ски съюзници по въпроса за разширя-
ването на Алианса. Президентът Буш
заяви ясно и категорично позицията
на Вашингтон – Хърватска, Албания
и Македония, трябва да бъдат покане-
ни в НАТО, а Грузия и Украйна – в
Плана за действие по членството в
Алианса. Тези намерения бяха реали-
зирани само по отношение на Хърват-
ска и Албания. Македония, Грузия и
Украйна не получиха това, което Ва-
шингтон им обещаваше. Причината е,
че този път САЩ не успяха да нало-
жат волята си над част от своите ат-
лантически съюзници и да формират
желания от тях консенсус.
От края на Студената война до
2008 г. молбите за членство в НАТО
се подаваха в Брюксел, но всички
знаеха, че се разглеждат във Вашинг-
тон. На срещата в Букурещ се видя,
че освен във Вашингтон заявленията
за влизане в НАТО могат да се раз-
глеждат внимателно и в Берлин, в
Париж, та дори и в Атина. Надеждите
на украинците и грузинците бяха по-
парени от Германия и Франция, а на
македонците – от Гърция. Причините
за това старите атлантически съюзни-
ци на САЩ да отхвърлят американс-
ката доминация в НАТО са многоас-
пектни и трудно уловими. Като че ли
след войната в Ирак „Старата Евро-
па“ изпитва непреодолими съмнения
в общността на стратегията, която
атлантическото семейство следва за
постигането на целите си. Съответно
идва и разминаването във визията за
бъдещето НАТО, което е инструмент
за постигане на тези цели. Степента
на икономическа обвързаност с Ру-
сия за съюзниците от двете страни на
Атлантика също има значение. За раз-
лика от американската европейската
енергетика е много силно зависима от
руските суровини. Поради това съгла-
суването на визиите за европейската
архитектура на сигурността между
Брюксел и Москва е неизбежно, дока-
то за Вашингтон е само желателно.
В годината, в която Северноатлан-
тическият пакт става на 60 години, си
струва отново да се запитаме „какво
всъщност е НАТО“. Отговорът на
този въпрос би могъл да бъде най-
малкото триизмерен. На първо мяс-
то НАТО е територия, над която се
разпростира чадърът на колективната
отбрана. Така пише в смятания за най-
важен член пети от Северноатланти-
ческия договор. Но в същото време
Алиансът е изпратил 62 хиляди вой-
ници в Афганистан, 15 хиляди в Ко-
сово и няколко кораба, пазещи водите
по сомалийското крайбрежие от пира-
ти. Очевидно в този случай НАТО се
изявява като инструмент за неутрали-
зиране на заплахи с много отдалече-
на географска локализация, прекра-
чвайки границата между пасивната и
активната отбрана. От трета страна,
едно от главните изисквания към но-
вите членки на Алианса е да приведат
армиите и въоръжението си в съот-
ветствие с определени технически
стандарти. Това означава, че НАТО е
и инструмент за уеднаквяване на во-
енни стандарти между съюзниците.
В крайна сметка общите действия на
всичките 28 държави членки може да
не са задължителни, но предпоставка-
та за тяхното случване е именно нали-
чието на единни стандарти.
Независимо от това, накъде ще се
разширява и колко ефективна ще бъде
в Афганистан, НАТО си остава една
жизнена организация, която обаче
трябва постоянно да доказва необхо-
димостта от съществуването си.
 

ВАСИЛ ЛЕВСКИ
И РЕВОЛЮЦИОННАТА ВЛАСТ
ДО МАЙ 1872 г.
140 ГОДИНИ ОТ НАЧАЛОТО
НА ВЪТРЕШНАТА РЕВОЛЮЦИОННА ОРГАНИЗАЦИЯ
Цветана ПАВЛОВСКА, проф. д.и.н.

„На Левски огненото име

за нас е символ на борба!“1

В средата на май 1869 г. Васил Левски поставя начало-

то на Вътрешната революционна организация (ВРО) чрез
изграждането на нейните първи основни звена – частни-
те български революционни комитети (ЧБРК). За кратко
време той материализира на дело своите стратегически
възгледи за водещата роля на вътрешния фактор (на на-
рода в страната) пред външния (чуждата помощ и бъл-
гарската емиграция), идеята за независимост на въоръ-
жената националноосвободителна борба, принципите
на строга дисциплина и безпрекословно единоначалие.
Общо взето, това са големите идеи, имплицирани в гран-
диозния политически субект. Най-важната стратегическа
задача, поставена от Левски, на самата ВРО е да осво-
боди българския народ от турско робство „с една обща
революция“ чрез въстание и да възстанови България като
демократична република или „Народно управление“ в ет-
нически лимес на българска нация.
ВРО е трябвало не само да подготви страната за въоръ-
жено действие, но и да излъчи въстаническа войска. Като Преднината или ударната сила на революционната
изгражда структурите на нелегалната машина от долу на власт е тайната полиция (с нейните охранителни, контра-
горе, Левски сам оглавява цялата нейна революционна разузнавателни, разузнавателни и наказателни прерога-
власт. Разбира се, той е подпомаган в колосалното си тиви) на Централния български революционен комитет в
дело от дейците на първите частни комитети (в Карло- Българско (ЦБРК в Българско) с председател В. Левски. В
во, Сопот, Пловдив, Ловеч, Лясковец, Татар Пазарджик, такъв смисъл тайната полиция заема изключително важно
Чирпан, Стара Загора, Сливен), а също от свои приятели място в структурата на ВРО, макар във времеви порядък
съмишленици, приели неговото революционно верую. да е създадена малко по-късно от началото на частните ко-
Революционната власт по същество детерминира митети и тайната поща. Когато започва изграждането на
както ВРО, така и нейната инфраструктура именно като комитетската инфраструктура през пролетта и лятото на
революционни (самата Организация е вътрешна, но и ре- 1869 г., Левски преценява, че още не е назряла необходи-
волюционна, революционни са частните комитети, също мостта от специална полицейска институция (самият той
тайната полиция, тайната поща, както и по-късно изгра- е полулегален). Но на 1 май 1869 г., като минава Дунава
дената върховна управленска институция). Другото име при Никопол, за да започне своята втора обиколка, охра-
на революционната власт е революционното насилие. нителна дейност (посрещане, изпращане) вече има. Тя се
Все пак тази власт е в съответната градация: изпълни- изпълнява от верни съмишленици, които били спечелени
телна (която съдържа и наказателната), законодателна, за делото на ВРО още по времето на първата обиколка
съдебна, организационна, военновременна. (6.XII.1868–24.I.1869 г.), също – от съратници от Първа-

та (от 1862 г.), както и от Втората (1867–1868 г.) българ-
ска легия. Още повече, през зимната си мисия Апостола
е създал и десетки предкомитетски формации, на чиито
хора също е можел да разчита. Необходимостта от сериоз-
на охранителна дейност, от тайни квартири, явки, шифри,
пароли настъпва след инцидента в Сопот (с открадване на
палтото на Апостола в края на юни 1869 г.).
Всъщност според замисъла на Левски тайната полиция
като организационна структура обхваща част от изпълни-
телната и съдебната власт на ВРО, а не е тъждествена с ця-
лата изпълнителна власт, както се смяташе не само от мен,
но и от други автори2. Поради това се отличава от анало-
гична държавна парламентарна институция (където изпъл-
нителната, законодателната и съдебната власт са независи-
ми). Тайната полиция е именно революционна или по-точно
може да се отнесе към едно временно правителство. Освен
това тя не покрива цялата изпълнителна власт на ВРО, към
която принадлежат също: ЧБРК, тайната поща, върховно-
то ръководство, а по-късно и окръжните центрове. Тайната
полиция е разузнавателен, репресивен, охранителен и нака-
зателен апарат на нелегалната Организация.
Тайната полиция се формира от съзаклтническия кон-
тингент и според изискванията на Левски трябвало да
изпълнява охранителни, репресивни, но и чисто поли-
цейските функции (контраразузнаване и разузнаване).
Към нея са съдебната власт и революционният трибунал.
Като специална институция тайната полиция е затворена
структура, силно централизирана при пълна секретност.
Почти всички сериозни изследователи на Левски акцен-
тират именно върху нейните репресивни и наказателни
действия. Но затова тъкмо революционната власт, която
притежава в най-висша степен тайната полиция, е можела
да гарантира жизнеспособността на ВРО, както и върхо-
венството на ЦБРК в Българско.
Във връзка с прилагането на наказателните санкции още
Д. Т. Страшимиров приписва на Левски „чисто анархистич-
ни похвати“3, но тъкмо срещу анархия действа пазителката
на революционния закон тайна полиция. Г. Бакалов, като
има предвид принудителното събиране на средства чрез за-
плаха и няколкото политически убийства на предатели или
при самоотбрана, нарича тайната полиция „терористичната
организация“ на ВРО4, респективно на Левски. Ив. Унджи-
ев определя политическите обири и смъртната заплаха като
революционен терор5. В моите изследвания аз също съм
използвала това определение, но никога вън от контекста6.
Всъщност въоръжената борба (въстание или война) вина-
ги се реализира чрез въоръжено действие. А последното
струва всякакъв вид жертви и кръвопролития. Дали тези
действия ще се наричат терор или с друго име, е въпрос на
оценка. (Толкова страшното днес понятие „терор“ е твърде
далеч от революциите на XIX век, особено от българското
националноосвободително движение в неговия висш и пос-
леден етап.) В крайна сметка по онова време си струвало да
се пожертва кръвта на хилядите за щастието на милионите
според схващанията на руския критик и революционер де-
мократ В. Г. Белински. Революцията в България, обуслове-
на от голямата идея за освобождение, свобода, равенство
и братство между хора и народи, няма нищо общо с безс-
мислените кръвопролития заради богатство, пари, облаги,
корпоративни и лични интереси, затова и нейните средства
не са и не могат да бъдат терор (поне в сегашния смисъл на
тази дума).
Спрях се по-подробно на въпроса за революционната
власт и революционния терор, защото днес, като се отрича
революцията и се приема еволюцията, се открива възмож-
ност нашите национални революционери да бъдат наречени
„терористи“. Не се отчита поне обстоятелството, че бълга-
рите пет века търпят едно „беззаконно и проклето зрели-
ще“ (според определението на Левски), каквото е турското
робство. Следователно най-големите терористи са турското
правителство и султанът, който „варварски владее не само
нас, но и самия турчин“7. В такъв смисъл революционна-
та власт не е ли законна самоотбрана на цял един народ.
Тези въпроси Апостола задава многократно на български-
те чорбаджии в т.нар. заплашителни писма. „А кого му се
налага и първата длъжност да мисли за народът си! – гнев-
но пита той. – Да го изводя към дадения му път, ако той е
налегнат от други, каквито сме ние, българите, най-тежко
и най-гнусаво налегнати от проклетия агарянец! И търпим
[в]секи ден мъки и гнусотии най-противни на човечеството
и на свободата на съвестта, която вече всъдя преодоля и се
преодолява“8. До вековния противник – турското потисни-
ческо управление – Левски поставя и българските чорбад-
жии изедници. И срещу тях е отправена смъртна заплаха:
„Решили сме се: – казва Левски – или да ви съберем [т.е.
прибощим], или да поразим!“9. В други заплашителни писма
е обяснена причината за наказателните санкции: „Казахме
ви по-горе какво чорбаджиите спират животът на великия
народ... – пише той. – Повтаряме ви: решили сме се вече!...
И ще принесем завсякога жертвата на народния ни жертве-
ник пред олтарът на „чистата свобода“ [к. – В. Л.]... С една
дума „свобода“ [к. – В. Л.], или решавате, или да ви пратим
при черните души! Там, дето предателите, изедниците и!...
при чернаго бога... Пак ви казваме: сами за себе си ще от-
говорите – „свобода или смърт“ [к. – В. Л.]10. Има и други
ярки илюстрации относно действията на революционната
власт, поверена на тайната полиция и заповядана от Левски,
но смятам посоченото за достатъчно, за да се оцени нейният
характер. В крайна сметка, оказва се, че Левски със силата
на меча е трябвало да накара една част от българската бур-
жоазия и то най-елитната, да извърши своята национална
революция!
Всъщност заповяданото революционно насилие, осъ-
ществявано от тайната полиция и то още в процеса на из-
граждането на ВРО, заедно с подготовката на въоръженото
действие е онзи изключително голям вододел, който отли-
чава делото на Левски от предходните проекти и реалии за
организиране на народа (създавани от Г. С. Раковски, от
Българската добродетелна дружина, от Тайния централен
български комитет).
Тайната полиция е важен оригинален принос на Лев-
ски и като политически замисъл, и като революционна
практика. Както споменах, нейните най-ранни действия
са охранителните, породени от обстановката на момента.
Още при първите стъпки на Апостола като нелегален се
изискват редица мерки и средства за неговото опазване.
Такива са взети в Ловеч от предкомитетската формация
в началото на август 1869 г.; в хайдушкия Сливен; в Тър-

ново и в Етрополе през 1870 г. и т.н.11. В особено значи-
мия, автентичен извор, останал от ръката на Апостола,
какъвто е Личния му бележник, нерядко се споменава за
охранителна дейност. Там се говори за „изпроводякът“,
за конспиративни квартири, явки и срещи12.
Тайната полиция толкова пъти е охранвала пътуванията
на Левски в комитетската мрежа, колкото селища той е по-
сещавал. Освен това всеки ЧБРК е подпомагал чрез своите
„тайни юнаци“ при посрещането и изпращането на върхов-
ния ръководител на ВРО. (По-късно частните комитети е
трябвало да имат полицейски тройки или четворки.) Тайна-
та полиция извършва охранителна дейност и по отношение
на тайната поща (особено при пренасянето и укриването
на оръжие и боеприпаси, също на тайните къщи, където са
съхранявани въоръженията). Чрез революционната власт
на тайната полиция тайната поща се оказва онази задължи-
телна система на съобщения, която позволява на ВРО да
действа като единен централизиран политически субект13.
Що се отнася до конспиративните квартири, Левски
има такива във всяко селище, където работи революци-
онното звено, било то Частен комитет, пощенска явка
или пункт на нелегалните съобщения, дори неорганази-
рани още съмишленици. В Личния бележник например
той е отбелязал, че отсяда понякога в тайна „сиротинска
къща“ в Ловеч, където държал „за в противен случай там“
също и „народни работи“. Противният случай бездруго
е опасност от залавяне, а между т.нар. народни работи
освен средства за дегизация навярно е имало и оръжие14.
В такъв смисъл конспиративната квартира е можела да
бъде и място за укриване на въоръжение.
Макар и тайната полиция да е регламентирана едва в
уставопроекта на Левски „Наредба“, писан от него през
първата половина на 1871 г., институцията на революци-
онната власт се изгражда, както се вижда от запазените
изворни данни, още през лятото на 1869 г. ВРО не е мо-
жела да се развива нито териториално, нито числено (с
броя на организираните съзаклятници) без охранителна
дейност, революционно-репресивни санкции, контрара-
зузнаване и разузнаване. Затова в тайната полиция рабо-
тят най-верните хора на Левски като Христо Иванов Го-
лемия, Сава Младенов, Васил Йонков Гложенеца, Марин
Станчов и др. По-късно Христо Ив. Големия ще оглави
репресивно-наказателната сила на ВРО, заради което Д.
Пъшков го нарича, разбира се, неправилно „екзекутора
на комитета“, т.е. на ЦРБК в Българско.
За наличието на разузнавателна и контраразузна-
вателна дейност свидетелства писмото на В. Левски до
П. Хитов, изпратено от Букурещ на 13 май 1870 г.15: „Казал
ви бях да не писвате на Ковачева16 вече нищо – заповядва
Апостола на войводата. – Ето сега от десет дена насам два
пъти ми пишат от Т. Магурели17, че бележат в него съмне-
ние като предател, което потвърдяват от Свищов два
пъти устно и писмено [к. м. – Ц. П.]“18. Изводът е директен
и недвусмислен – нарочни хора по места следят за порядъка
във ВРО и най-вече за предатели, а това на всички езици
се нарича разузнаване (шпионаж) или контраразузнаване
(контрашпионаж). За целта такива хора е имало и в Свищов,
и в Турно Магуреле и то по време, когато Левски учредява
ЦБРК в Българско (което става най-късно през септември–

октомври 1870 г.) Апостола се намира във Влашко, където
се опитва да приобщи емигрантските дейци към великото
си дело19, но ги предупреждава за опазването на револю-
ционната законност във ВРО. „При всичко – подчертава
той, – като ви подаваме ръка и ний от Българско да работим
задружно, даваме ви и бележка от БРЦК в България по вис-
шегласието, каквото най-малко, кога намерите за добро, да
ни явите да го разгледаме и ние, каквото и ний сме длъжни
да съобщим нашето вам... като ви гледам засега в писмото,
че вий нищо не знайте от работите ни в Българско до днес и
какво работим?“20.
Намерението на Левски да се следят настроенията и
делата на емиграцията са пряко изразени както в писмото
му за Тодор Ковачев, така и в предупреждението, изпра-
тено в писмото, датирано след 20 юни 1871 г.21. От всич-
ко това следва, че разузнаването на ВРО работи още от
първите стъпки на Апостола по нейното изграждане и то
не трябвало да допуска случайни хора до секретните є
дела.
Левски изгражда ЦБРК (или БРЦК) в Българско като
най-висша неделима управленска институция на ВРО и
като временно правителство, притежаващо цялата власт.
Във връзка с по-нататъшното укрепване на нелегалните
инфраструктури и тяхната подготовка за въстание (из-
граждане на въоръжените сили на революцията, въоръ-
жаването, военните кадри, обучението и т.н.) изискват ог-
ромни материални средства. В уставопроекта Нареда на
Работниците за Освободението на Българският Народ22
във II-ри раздел – „Пари“ – четем:
„С пари ще се снабдява Ц.Б.Р.К. Сам или чрез
Час[т]ните Комитети на начин [sic], който той със съгла-
сието на час[т]ният К[омитет] за най-добрите намери“23.
За година и половина време Левски е разбрал, че про-
блемът за средствата ще се реши трудно. Съвсем недо-
статъчни се оказват членските вноски на съзаклятниците
и доброволните помощи – комитетските каси си остават
полупразни. От прецизните сметки на Личния бележник
се вижда, че Апостола при огромната си съзидателна и
организационна дейност за всичко заплаща от комитетс-
ките пари – за храна, за дрехи, за нощувки, даже за игли,
да не говорим за огромните суми, които били необходи-
ми за въоръжение. Паричните фондове трябвало да бъ-
дат изградени чрез средствата на революционната власт.
От февруари 1871 г. са и първите заплашителни писма,
необходими за принудителното събиране на средства.
В Позив на Привременното българско правителство от
6.II.1871 г. Левски заявява, че всички българи, най-вече
имотните, са задължени „пред святата революция“24 и
който я подпомогне, ще се запише „със златни букви пред
отечеството“ и „пред окото на златната ни свобода“25.
„Ето г[осподи]не – изтъква Левски пред анонимния
получател, – [в]зимаме опитни средства, чрез които ще се
освободим вече, то са от тях най-важните питания: има ли
хора, па и пари? На тия питания сме готови за първото; че
имаме и то е най-главният материал; а второ, то нямаме
йоще. От днес туря се първото и ще намери второто. Ето
как: най-отредените от главното число ще събираме втори-
ят материал… А отгде ли ще ги събираме [парите – б.м. –
Ц. П.]? От българите за в Българско. Така са правили и
10
другите народи, които са днес свободни. Така и ний щем“26.
На онези, които подпомагат народното дело, ЦБРК ще из-
даде надлежна разписка като залог за бъдещето. Позивът
завършва с гневна заплаха: „Ако ли бъдете инакви и постъ-
пите варварски, т.е. търсите причини каквото да не давате,
което ви се иска, или покажете писмото на правителството
и станете предатели на човекът ни, когото ви изпращаме
да се разберете, или пуснете приказки навън измеду такива
изродци бългорски, тогава [в]земете на умът си, ще гле-
дате и с очите си, че [ние], които съставляваме днешното
ПРИВРЕМЕННО ПРАВИТЕЛСТВО в България, [което]
не се бои веч и не иска да гледа беззаконното и варварско
гнило [турско] правителство; [в]сичките негови заплашва-
ния, мъки, бесилници, пращания в Диарбекир са пред бъл-
гарското юнашко око днес нищо“27. Това е вече прелюдия
към събирането на средства чрез революционната власт,
чиято ударна сила е тайната полиция. На всички частни ко-
митети е заповядано да преминат към незабавни действия.
На мощния ЧБРК – Сливен, е изпратено Циркуляро писмо
№ 11, датирано след 10 март 1871 г., с изричното нарежда-
не да се вземат необходимите мерки. Апостола запоядва:
„Вижте чрез вашите тайни юнаци за пари от недобри
хора, т.е. от чорбаджии – изедници и не народни, които
не искат да [в]земат участие в народното дело, а преда-
ват. Тряб[в]а и да се убиват с време. [к.м. – Ц. П.]
Юнаците от[г]дето [в см. които – б.м. – Ц. П.] вземат
пари, тря[б]ва да се изважда десятъкът от парите да им се
разделя, а другите – да остават в касата.
Ас. Дер. Кърджалъ“28
В започналите политически обири е ангажирана цялата
изпълнителна власт на ВРО, оглавена от ЦБРК в Българ-
ско, под председателството на Левски. Разбира се, най-
голямата тежест пада върху тайната полиция. Същевре-
менно са ангажирани и дейците на тайната поща, които
усилено разнасят заплашителните писма до набелязаните
богати българи. Не е пропуснато нито едно от средствата
за постигането на целите. Но трябва де се подчертае все
пак, че тези страшни послания до чорбаджиите съдържат
само смъртната заплаха. (В изключително редки случаи се
е достигало до убийства и то само при конкретно доказано
предателство с решение на революционния трибунал и ут-
върдена от председателя на ЦБРК в Българско присъда.)
„Тайните юнаци“ за извършване на политически оби-
ри са организирани от частните комитети в Троян, Ловеч,
Плевен и редица други29. В Плевен например Апостола
сам се намесва. В случая на Костаки Хаджи Костов е изп-
ратено писмо от ЦБРК в Българско и подписа на Левски.
Чорбаджита отказва да се срещне както с пратениците на
ЦБРК, така и със самия Левски, камо ли да даде пари30. В
писмото, което е от 6.II.1872 г.31, се подчертава: „Човекът
ни се бави 5 дена в града ви по-многото заради вас“32.
Левски очевидно отдава голямо значение на известието
до плевенския чорбаджия.
Като член на БРЦК в Българско, отговарящ за тайната
полиция, Хр. Ив. Големия взема активно участие в дейс-
твията на революционната власт. Безграничното доверие
на Апостола към Големия позволява да му се възлагат
най-деликатни и рисковани задачи: заплашване, органи-
зиране на обири, изпълняване на рисковани тежки нака-
зания и др. В Личния бележник Левски казва: „Негова
милост [Христо Иванов – Големия] ви го оставям тая ве-
чер гост и препоръчвам ви го за от най-добрите ни юнаци,
и решителен въ[в] [в]секи случай. Достоен е да удържи
до смърт всяка тайна без съмнение. Свободни сте пред
него във [в]сичко“33.
За Левски е пределно ясно, че за да предлага револю-
ционно насилие на изпълнителната власт, т.е. на тайната
полиция, са необходими нормативни документи. Още по-
вече че нейните действия можели да се окажат непопу-
лярни за някои комитети или за отделни съзаклятници.
Принципното институиране на тайната полиция всъщ-
ност е регламентирано в „Наредата“. В отделната клауза
се постановява: „Тайната полиция зависи и е под запо-
ведта на Ц. Комитет“34.
Централизираните начала на уреждането на тази струк-
тура трябвало да гарантират абсолютна конспиративност,
затова се изисква: „Никой от час[т]ните комитети няма да
знай от кои лица тя [се] състои“35. По същите причини
се пазят в строга тайна броят и местонахождението на
полицейските дейци, определени от БРЦК, в Българско
„според потребите“. Тайната полиция винаги трябвало да
се свързва конспиративно с ЧБРК чрез пароли, лозинки
и др. Средства, определени от ЦК.
В Уставопроекта Левски, като отделя важно място на
тайната полиция, подчертава нейната изключителна роля за
нормалното функциониране на ВРО. „Длъжността на тай-
ната полиция“ е раздел на „Наредата“ със следните клаузи:
„1) Да нагледва тайно делата на революционерните,
работници в града си, и да ги съобщава на Ц. Комитет.
2) Да опитва и да се уверява в точността и верността
на тайната поща.
3) Да шпионира турските шпиони и да придава стъпка
в стъпка делата на турската тайна полиция и да ги съоб-
щава направо на Ц. ком[итет].
4) Да е извършителна власт [к.м. – Ц. П.] на Ц.
ком[итет], т.е. да наказва престъпниците на закона спо-
ред заповедта на Ц. ком[итет].
Смъртните наказания ще се извършват тайно, но ако
обстоятелствата не позволяват, ще се извършват на явни
места и посред пладне.
Споразуменията на полицията с Ц. ком[итет] ще ста-
ват само чрез един човек, когото ЦК е назначил и който
е в същото време управител на другите членове на поли-
цията в града.
Членовете на полицията тряб[в]а да са хора избрани,
юнаци, решителни, верни и постоянни.
Наказанията ще извършват онези членове на тайната
полиция, на които падне жребие и които се намират в гра-
да, дето ще се извърши наказанието“35.
Като се има предвид, че Левски работи по Уставопроек-
та през първата половина на 1871 г., може определено да се
каже, че редица неща, залегнали в регламента на тайната по-
лиция, са плод на повече от двегодишен опит. Внимателният
анализ на цитирания текст посочва, че в задълженията на
тайната полиция преобладават контраразузнавателни аспек-
ти. Дефинитивното определение на понятията разузнаване и
контраразузнаване не задължава да се търсят в чист вид у

Левски. В една нелегална организация това е невъзможно.
Член 1, изискващ постоянно следене на съзаклятниците от
ЧБРК, безспорно се отнася към контраразузнаването. По-
добен е член 2, защото тайната поща е важна „територия“
(структура) на ВРО. (Ще добавя, че следенето на пощата
дори в една държава е по принцип прерогатив на контрара-
зузнаването.) Член 3 обаче е по-сложен за анализ, защото с
ангажимента да се следи противникът се извършва разузна-
вателна дейност, но противодействието на революционната
полиция срещу „турската тайна полиция“ има явни контра-
разузнавателни аспекти.
За член 4, с който се определя полицията като „извър-
шителна власт на Ц. Ком[и]тет“, трябва да се поясни, че
това е по същество наказателна власт. Същото се подраз-
бира от втората част на клаузата, конкретизираща репре-
сивните изпълнителни функции. В пряка връзка с това са
и следващите постановки на смъртното наказание.
В „Наредата“ е отредено важно място на Наказателния
закон, който е пряко свързан с репресивните функции на
тайната полиция, но най-вече с правата на революцион-
ния трибунал. Законът постановява:
„§1) Ако някой, бил войвода, бил член на комитета,
бил вънкашен, бил кой бил, дръзне да издаде нещо на не-
приятеля ни, ще се накаже съ[с] смърт.
§2) Ако някой от влиятелните българи или войвода, под-
купен от чуждо правителство или от друго час[т]но лице,
поиска да ни пречи в работите под какъвто начин и да било,
такъв ще се счита за неприятел и ще се наказва съ[с] смърт.
§3) Ако някой презре и отхвърли предначертаната
държавна система „демократическа република“ и съста-
ви партии за деспотско-тиранска или конституционна36
система, то и таквизи ще се считат за неприятели на оте-
чеството ни и ще се наказват съ[с] смърт.
§4) Ако някой не припознай Централният революцио-
нен български комитет и поиска да се опита на своя глава
да подигне бунт, то за пръв път ще му се каже, но ако и то
не помогне, ще се накаже съ[с] смърт.
§5) Ако някой от членовете на тайната полиция се
откаже да извърши по заповедта на комитета37 някое от
наказание, ще се накаже съ[с] смърт.
§6). Ако някой в пиянство изкаже нещо от тайната, за
пръв път ще му се наповни, повтором – ще се отстрани
от работата ни.
§7) Ако някой от служителите, като председаят и др.,
поиска да злоупотреби служ[еб]ната власт, за пръв път
ще се лиши от служба; повтором ще се извади съвсем,
като се по-напред накара да подпише грешката си и да я
поднесе писмено на комитета; ако и така не изпълни – ще
се накаже съ[с] смърт.
§8) Ако някой от членовете на тайната поща или други
някой дръзне да отвори или унищожи някое писмо, ще се
накаже съ[с] смърт.
§9) Ако някой от касиерите издаде нещо за пари без
знанието на комитета или дръзна да [в]земе и усвои и
най-малката част от поверените му пари, ще се накаже
съ[с] смърт“38.
Наказателният закон е изключително строг. Той пред-
вижда смърт за престъпления срещу конспиративността
и революционната дисциплина, срещу републиката, сре-
11
щу центраизма, срещу измяна и предателство на револю-
ционното дело, срещу своеволия, при отказ да се изпълни
заповед, при компрометиране на съобщителните връзки,
при злоупотреба със средствата. Член 5 се отнася дирек-
тно до екзекутивните функции на тайната полиция. Все-
ки неин член, отказал да се подчини на революционната
власт, се наказва със смърт.
Духът на наказателния закон се чувства особено сил-
но в Проглашението към него, което разкрива не само
забележителните идеи за държавност на Апостола, но и
мястото на тайната полиция във фундаментите на прокла-
мираното Временно революционно правителство. Про-
глашението е висш синтезиран израз на политическа зря-
лост. В него Левски е вплел идеите си за независимост, за
централизъм, а също и отношението си към международ-
ните аспекти на революционното дело. В текста четем:
„Нужно Проглашение
Центалният Български революционен комитет в име-
то на [в]сички онези, които са го избрали, упълномощили,
основан на Своята тайна полиция и със Силата на нейно-
то оръжие, проглашява:
I. Никой от Българските войводи или чорбаджии няма
право да представлява Българският народ пред [д]ругите
народности и да прави с тях сам уговор[к]и и без знание-
то на Ц. ком[итет].
II. Никой няма право да съставлява други революцио-
нерни Комитети без знанието на Ц. ком[итет].
III. Никой няма право да издава революционерни про-
кламации и да буни народа без знанието на Ц. Комитет“39.
Не бива да се забравя, че по времето, когато Левски
възлага чрез „Наредата“ на тайната полиция дори със си-
лата на оръжието да гарантира единоначалието на БРЦК в
Българско срещу анархията на четите, той имал след себе
си двегодишните усилия да приобщи старите войводи към
делото на ВРО. Тайната полиция трябвало да бди срещу
намесата при изграждането на комитетската мрежа от
хора, неприели фундаменталните идеи и новата револю-
ционна тактика на В. Левски. Вторият пункт на Проглаше-
нието узаконява процеса на изграждането на нови звена на
ВРО, от което произхождат правата на тайната полиция да
не допуска в тях хора, неодобрени от БРЦК в Българско.
Последният раздел съдържа изрична забрана на опити за
прибързано обявяване на въстание, срещу които с цялата
си строгост ще противостои тайната полиция.
В Устава на БРЦК, приет на Общото събрание в Буку-
рещ (29.IV–5.V.1872 г.), възгледите на Левски, отразени в
„Наредата“ по отношение на тайната полиция, остават поч-
ти непроменени40. Тайната полиция фигурира в състава на
Временното революционно правителство. Подчертава се
нейната централизираност като структура, която ще има не-
определен брой членове и ще се свързва с ЦК „само с едно
лице, което Ц. ком. е назначил и което е в същото време
управител на другите членове“. Изобщо статутът на тайната
полиция в Устава е изцяло издържан в духа на Левски. Ня-
кои неща са само променили мястото си, други са редуцира-
ни и прецизирани. Отпаднал е член 3 на Наказателния закон
на републиката. Акцентувано е най-вече върху клаузите,
засягащи екзекутивните функции на тайната полиция, кои-
то са изведени на преден план в IX глава „За наказанията“.
12

Нов е член 6: „Ако някой очерни народната ни свобода с 2

Павловска, Цв. Тайната полиция на ВРО. Изв. На БИД, кн. 35, С.,
нарушаването на правото на другите народности, също като 1983, с. 63; Унджиев, Ив. Васил Левски. Биография, С., 1980, с. 185,
197–198; Бурмов, Ал. Избрани произведения, т. III, с. 26; Косев, Д.
нас страждуши, и такъв ще се счита за неприятел на отечес- Към историята на революционното движение в България през 1867–
твото ни и ще се наказва съ[с] смърт“41. Включеният член 6 1871 г. С., 1958, с. 72; Генчев, Н. Левски, революцията и бъдещият
представлява особен интерес. Защото в обстановка на нади- свят. С., 1973, с. 62–63; Кондарев, Н. Васил Левски, С., 1972, с. 58;
гащ се балкански национализъм с него се защитават правата Магдермот, М. Апостола на свободата. С., 1970, с. 182–191.
на другите народности, което е израз на широкия демокра-
3
Страшимиров, Д. Т. История на Априлското въстание, т. I.
Пловдив, 1908, с. 82.
тизъм и хуманизъм в политическата платформа на ВРО. 4
Бакалов, Г. Васил Левски. С., 1934, с. 33.
Като революционна власт тайната полиция с изявени- 5
Унджиев, Ив. Пос.съч., с. 185, 197–198.
те си функции – контраразузнаване, разузнаване, охрана, 6
Павловска, Цв. Васил Левски и Вътрешната революционна орга-
осигуряване на съобщенията, принудително събиране на низация. С., 1993, с. 286–287 и сл.
средства, революционен трибунал и наказателни санкции42
7
Васил Левски. Документално наследство (ВЛДН). С., 1973,
№ 23, с. 85.
е изключително значима за нормалното развитие на ВРО и 8
Пак там.
върховното є ръководство. Преди всичко тайната полиция 9
Пак там, с. 87.
гарантира революционната законност и дисциплина, както и 10
Пак там, № 24, с. 88–90.
големите принципи на Апостола за централизъм и независи- 11
Каракостов, Ст. Левски в спомените на съвременниците си.
мост, залегнали в основите на великото му дело. При мир- С., 1973, с. 100–101; Спомени на Ат. Илиев, С., 1926, с. 85; Христо
Иванов – Големия. Спомени. С., 1984, с. 75; Н. М. Етрополе, Ф. Ив.
новременното развитие на ВРО тайната полиция трябвало Кацаров, с. 308–309.
да осигурява т.нар. вътрешни служби на Привременното 12
Личният бележник (Джобното тефтерче) на Васил Левски.
правителство, които фактически действат още от пролетта (ЛБ). С., 1987, с. 47, 50–51, 59, 60, 91, 93, 98, 101, 121, 123, 124.
на 1871 г. Те осъществяват надзор над групите от „тайни 13
Павловска, Цв. Тайната поща на Вътрешната революционна орга-
юнаци“, както и временно формираните нападателни части низация по времето на Васил Левски. Военноистор. сб., 1979, кн. 1.
14
ЛБ, с. 98.
за изпълняване на полицейски задачи (политически обири, 15
Всички дати в настоящата работа са по Юлианския календар,
наказателни акции, заплашване). При непосредствена под- по т.нар. стар стил. Новият стил (по Грегорианския календар)
готовка за въстание именно тайната полиция чрез действа- е въведен в България на 31 март 1916 г. (За XIX в. разликата е 12
щите вече ефективи трябвало да стане база за формиране на дена, а за XX в. – 13 дена.)
вътрешни служби в революционната армия.
16
Ковачев, Тодор, член на бившия ТЦБК, сподвижник на П. Хитов.
17
Изграденото от Левски трансгранично представителство,
Със своя замисъл за стратегията и тактиката на поли- начело на което застава плевненецът Данаил Хр. Попов (1840–
цията Левски прави нов крупен принос в революционната 1909).
теория и практика. С непоколебима воля и гениален раз- 18
ВЛДН, № 9, с. 64.
мах той, върховният ръководител на ВРО, създава реални 19
Пак там, № 31, с. 100–101; № 32, с. 102–104.
предпоставки за действията на вътрешните служби, които
20
Пак там, № 32, с. 102.
21
Пак там.
да гарантират революционната законност по време на поли- 22
Цитирано по факсимилирания оригинал: НБКМ – БИА, ф. № 85
тическа криза или въстание. При акумулираните от векове (ВЛ), II А-107 – В: ВЛДН, № 36, с. 110–116. Текстът на целия извор
чувства на нетърпимост към османския поробител у бълга- е нормализиран от мен с оглед на максималното доближаване до
рите именно вътрешните служби, или вътрешните войски, стила на Левски и смисловите акценти, които е вложил. – Вж.
можели да предотвратят евентуалното кърваво отмъщение Павловска, Цв. Левски начело на Българския революционен центра-
лен комитет в Българско. С., 2001, където е публикуван и пълният
над мирните турски граждани. Защото въпреки високия ре- текст на „Наредата“, с. 72–78.
волюционен морал в редовете на ВРО в бъдещата въстани- 23
Пак там, Факсимиле (между с.112 и с.113); Вж. ВЛДН, № 36,
ческа армия е можело да попаднат и декласирани елементи с. 112–113.
или хора, търсещи възмездие и настървени за разплата. Лев- 24
ВЛДН, № 15, с. 72.
ски съзира такава възможност, затова единствен той оценя-
25
Пак там.
26
Пак там.
ва необходимостта как да предпази ВРО от израждането є в 27
Текстът на цитата е частично нормализиран от мен. Пак там.
терористична при изпълняването на революционната власт. 28
Пак там, № 18, с. 78. Подписът е с известния псевдоним на
И Апостолът успява. ВРО никога не става терористична, за- Левски – Аслан Дервишооглу Кърджалъ.
щото бе подвластна на високите идеали за свобода, равенс- 29
Каракостов, Ст. Пос. съч., с. 135–137; ЛБ, с. 131–132; ВЛДН,
тво, братство, на „святата и чиста република“. № 65, с. 152.
30
ВЛДН, № 65, с. 152.
31
ВЛДН, № 65, с. 151.
32
ЛБ, с. 61.
Бележки: 33
ВЛДН, № 65, с. 113.
34
Пак там.
1
Из химна на Белослатинската гимназия „Васил Левски“. Авто- 35
Пак там, с. 113–114.
рът на текста на музиката – Върбан Велчев (р.1930 г.), ученик от 36
Има се предвид конституционна монархия, но и република с
бившата мъжка гимназия – посвещава творбата си на патрона є. авторитарно управление.
Представяме тук два куплета от непубликувания текст: 37
ЦБРК в Българско с председател Левски.
38
ВЛДН, №65, с. 115–116.
I-ви: II-ри: 39
Пак там, с. 116.
На Левски огненото име Духът на смелия бунтовник 40
Пак там, №86, с. 172–174.
за нас е символ на борба! е разтопен във наш`та кръв! 41
Пак там, с. 176.
Затуй със радост ний градиме (2) И ний живеем и се учим (2) 42
Тук в съкратен вид изложих само част от огромния контекст
живота в нашата страна. (2) вървим по неговия път! (2) на революционната власт под ръководството на Левски.

ИВАН АСЕН II
СРЕЩУ ТЕОДОР КОМНИН
Игнат КРИВОРОВ
През второто десетилетие на ХIII в.
на политическата сцена в европейския
югоизток се появяват двама млади и
амбициозни владетели. Теодор Ангел
Дука Комнин застава начело на Епир-
ското деспотство през 1215 г., а три
години по-късно българският престол
се заема от Иван Асен II. На тях е пи-
сано да развържат един от възлите на
Балканите, но дотогава ще минат по-
вече от десетина години.
Епирското деспотство заедно с
Никейската империя се приемат за
наследници на изчезналата след Чет-
въртия кръстоносен поход Византия.
Още от първите години техните вла-
детели влизат в остро съперничество
за правото над константинополския
трон. Особено дейни са епирските
владетели от рода Комнини, които
водят активна завоевателна полити-
ка. Като се възползват от слабостта
на Латинската империя и Борилова
България, те заграбват Родопската
област и част от македонските земи.
От своя страна пък Никейската импе-
рия, въпреки че обхваща азиатските
византийски владения, също има пос-
тоянни амбиции към Балканите.
След заемането на властта в Епир
Теодор Комнин насочва военните си
усилия на изток, за все по-голямо
приближаване към латинската столи-
ца. През 1222 г. епирците овладяват
Серес и отхвърлят изпратените сре-
щу тях от император Роберт Куртене
войски. Две години по-късно пада и
Солун, с което се слага край на съз-
даденото от Бонифаций Монферат
солунско латинско кралство. Сега
вече Теодор се чувства най-малкото
равен на Латинската и Никейската
империя. Военните победи заедно
със знатния произход от родовете
Дука и Ангел му дават основание да
иска коронясване с императорски ве-
нец. По право и по местожителство
процедурата се полага на солунския
13
митрополит, но той отказва. Това
извършва охридският архиепископ
Димитър Хометиан. Така от епирски
деспот Теодор Комнин се превръща
в солунски император.
Нито латинци, нито никейци имат
възможности да противодействат на
по-нататъшната експанзия на епир-
ските войски. Скоро те са в Одрин
и Димотика, подчиняват почти цяла
Тракия и излизат на подстъпите към
латинската столица. Така в резултат
на активните действия на Теодор
Комнин през първата половина на
двайсетте години на века Епирската
империя става южен съсед на Бълга-
рия, като границата преминава общо
взето по р. Марица. В завладените
от Теодор области живее компактно
българско население и дълги години
преди това те са в пределите на бъл-
гарската държава. ничевска област. Мирни взаимоот-
Началото на управлението на ношения през 1221 г. се създават и
Иван Асен II далече не е безметеж- с новия латински император Роберт
но. Борил не се оказва веднага в изо- Куртене. Едновременно с това не-
лация, аристокрацията, а вероятно и прекъснато се следят действията
част от народа са разединени, което на двамата основни претенденти за
налага известни репресии срещу про- възстановяването на Византийската
тивниците. Това неминуемо води до империя. Особено опасен е Теодор
някаква нестабилност, преодоляна Комнин и Иван Асен II планира вся-
бързо главно поради харизмата на какви възможни мерки за противо-
младия владетел и очакванията, че действие.
само той може да възвърне величие- В същото време в стремежа си към
то на българската държава. Константинопол Комнин не може да
Основният проблем пред Иван не държи сметка за поведението на
Асен II е изборът на печелившата съседа от север. Затова след голямо-
при конкретната конфронтационна то си разширение през 1225 г. той
обстановка на Балканите политика. сключва договор с българския вла-
Той се оказва прозорлив и далнови- детел. По този повод византийският
ден държавник. Търново изпраща историк Георги Акрополит пише:
сигнали за мир с всички съседи. В „След като Теодор Комнин постигнал
началото е времето на дипломация- такива големи успехи и станал съсед
та до възникването на благоприятни на българите, сключил съглашение с
за други действия условия. Много царя на българите Йоан Асен... Той
скоро Иван Асен II става зет на мад-
жарския крал Андрей II, а България

Най-често в българската историография
се приема тази година, но някои сочат
получава като зестра загубените по различни други години в периода между 1224
времето на Борил Белградска и Бра- и 1227 г.
14
се сродил с него, като взел за своя
брат Мануил дъщеря му Мария“.
От изворите не става ясно кой е
инициаторът за сключването на дого-
вора. С голяма доза вероятност може
да се приеме, че това е Теодор Ком-
нин. Към такъв извод насочва общата
военнополитическа обстановка в ре-
гиона. В стремежа си към Константи-
нопол Комнин задължително отчита
установилите се още от предишните
години добри българско-латински
отношения. Те могат да се окажат
пречка за реализирането на планове-
те му. Походът към латинската сто-
лица е невъзможен, без да се осигури
поне неутралитетът на България. В
противен случай тя може да застра-
ши сериозно тила на действащите в
Източна Тракия епирски войски. За
да не се случи това, Теодор Комнин
отива на съюз с Иван Асен II, кой-
то скрепяват според приетия тогава
обичай с династичен брак. Съдържа-
нието на договора не ни е известно,
но се предполага, че в него е имало
клауза за ненамесата на българската
страна в евентуален конфликт между
латинци и епирци. Разсъжденията на
някои изследователи за военен съюз
между Търново и Епир за съвместни
действия срещу Константинопол са
хипотетични и съвсем неосновател-
ни. Още повече, ако имаме предвид
какво става на полуострова през
следващите години.
Българският цар няма причини да
не приеме предложения му договор.
Като не отива на военен съюз с Тео-
дор Комнин, той не потъпква съюза
с Латинската империя от 1221 г. В
същото време си осигурява безопас-
ност от страна на силния и особено
агресивен по това време епирец.
Възниква веднага въпросът, дали с
подписването на този договор Иван
Асен II приема завоеванията на Те-
одор Комнин. Това би значело отказ
от българските територии, оказали
се в чуждите предели, и неприемливо
отклонение от политиката на Асенев-
ци. Последвалите по-късно събития
показват, че царят ни за момент не
се е отказал от присъединяването на
всички български земи към отечест-
вото. Съюзът с епирския владетел е
предизвикан и от неочакваната и не-
приятна и за двете страни поява на
полуострова на никейския император
Йоан Дука Ватаци и неговите стре-
межи към Константинопол.
Междувременно събитията в ре-
гиона продължават своя динамичен
ход. През 1228 г. умира Роберт Кур-
тене и престолът в Константинопол
е наследен от малолетния му брат
Балдуин II. Бароните заздравяват все
по-застрашаващата ги обстановка с
нов съюз с България. Започват пре-
говори и с Теодор Комнин и в края на
годината сключват с него примирие
под формата на едногодишен търгов-
ски договор.
Така към края на двайсетте години
на ХIII в. политическата обстановка
на Балканите е твърде комплицира-
на. Всички намиращи се на полуос-
трова или около него държави имат
своите по-големи или по-малки ам-
биции за териториално разширяване
и влияние върху съдбата на региона.
Основната разлика е в начина и ост-
ротата на тяхното изявяване. В Кон-
стантинопол залагат преди всичко
на дипломацията, която често е под
скрита форма. Сравнително изчаква-
ща позиция заема и Иван Асен II, до-
като Теодор Комнин трудно успява
да скрие нарастващите си амбиции
към Константинопол.
В същото време по пътя на дип-
ломацията, а много често и с динас-
тични бракове почти всички държави
са обвързани с двустранни договори.
Владетелите все пак се стараят да
проявяват гъвкавост, но напрежени-
ето ескалира. Въпрос на време е да
възникне някакво решително стълк-
новение. По-голямата неизвестност
при толкова много амбиции е чии
войски ще се срещнат най-напред на
бойното поле.
Агресивността на Теодор Комнин
като че ли предопределя едната от
страните в скорошното стълкнове-
ние. Той владее голяма част от Тра-
кия и тези му завоевания го довеж-
дат много близо до Константинопол.
След изтичането на едногодишното
примирие с латинците за Комнин
вече няма никакви задръжки и той за-
почва активна подготовка за военни
действия.
Скоро към германския император
Фридрих II Хохенщауфен заминава
пратеничество с много дарове. От
него епирецът иска морална подкре-
па и материална помощ в бъдещите
му действия на полуострова. Веро-
ятно немецът е бил благосклонен и
това личи от бързата реакция на па-
пата, с когото той и без това не бил
в добри взаимоотношения. Когато
научава за водените преговори, Гри-
горий IХ отлъчва от църквата Фрид-
рих II и Теодор Комнин, а заедно с
тях и всички, които се решат да им
окажат помощ и съдействие. Тези
крути мерки папата налага с презум-
пцията, че двамата планират дейс-
твия срещу Латинската империя.
Такива са неговите разбирания, за
което говори и разширеният кръг на
анатемосаните. Този път папата не
познава, защото военните действия
през следващата година са между
България и Епирската империя.
Сключеният преди пет години до-
говор между двете държави се оказва
нетраен. Главната причина за това е
сблъсъкът на противоречивите инте-
реси, които те преследват в региона.

За последвалите събития пише Геор-
ги Акрополит: „Теодор Ангел обаче
нарушил договора с Йоан Асен, тъй
като бил човек дързък и нетакти-
чен не само в своите дела като им-
ператор, но изобщо и в цялото си
управление. Като нарушавал често
клетвите и престъпвал договорите,
[сключени] със своите съседи, той
се отправил срещу българите, съби-
райки голяма войска, съставена от
ромеи и италианци. Като задминал
Одрин, той тръгнал покрай горното
течение на Марица, търсейки да вле-
зе в стълкновение с българите. Той
търсил обаче гибелта си, като си мис-
лел, че българите, изплашени, не ще
могат да устоят изобщо на устрема
на войските му. Не така [мислели]
обаче българите; Йоан Асен именно
добил смелост по-скоро вследствие
клетвонарушенията и престъпването
на договора от страна на Теодор Ан-
гел, отколкото поради собствените си
сили, и като взел и малък брой скити
за съюзници, на брой едва хиляда
души, се спуснал смело в боя. Както
казват някои, заповядал да поставят
на знамето писания клетвен договор
на Теодор. Така [двете] войски се
сблъскали при едно място край река-
та, наречено Клокотница“.
Тази хроника поставя началото на
схващането за агресивния характер на
действията на Теодор Комнин. Масо-
во се приема разбирането, че преди да
се насочи към Константинопол, той
решава да осигури трайно тила си от
север. Затова нарушава договора от
1225 г. и тръгва на война с българ-
ската държава. Това изненадва Иван
Асен II, който е принуден да тръгне от
Търново срещу нашественика с малка
българска и куманска войска, която
по пътя на юг постепенно се увелича-
ва. И така чак до Клокотница, където
въодушевените войски разгромяват
епирската армия.
По-късно се появява различно от
наложеното христоматийно тълкува-
не на причините и поводите за война-
та през 1230 г. Някои автори изтъкват
редица съображения от фактологи-
чески и политически характер, които
според тях отхвърлят възприетата
традиционна версия. Нека приведем
изказаните в тази връзка съображе-
ния от Теодор Йончев. Той изтъква
следните по-важни аргументи: не
тази година е най-благоприятната за
действия на Теодор Комнин срещу
България; преговорите с германския
император Фридрих II са водени не
за война с България, а с Латинската
империя; написаното от Георги Ак-
рополит, че Теодор Комнин „търси
да влезе в стълкновение с българи-
те“, подсказва, че войската на Иван
Асен II се е намирала в близост до
границата и не е изненадана; в слу-
чай че Комнин е нахлул в българска
територия, не е възможно български-
ят цар да го изпревари в заемането на
район край Клокотница (този извод се
налага след разсъждения, свързани с
отдалечението на Клокотница от Ад-
рианопол и Търново и необходимото
15
допълнително време за Иван Асен II
да привлече за съюзници куманите);
щом границата преминава по р. Ма-
рица, Клокотница не е в българска
територия; като висш никейски са-
новник Георги Акрополит не е обек-
тивен в представянето на станалите
събития. Накрая се прави изводът, че
не Теодор Комнин, а Иван Асен II на-
рушава българско-епирския договор,
като влиза в съглашение с латинците
през 1228 г. Оттук до извода, че аг-
ресор е българският владетел, оста-
ва само една крачка, която авторите
не се решават да направят. И това е
добре, защото иначе биха изпаднали
в груба грешка.
В продължение на повече от де-
сет години след възкачването си на
престола Иван Асен II води гъвкава
политика спрямо съседите си. Дипло-
мацията му е мирна, завършва с ня-
колко договора, затвърдени най-чес-
то с бракове, и довежда до известно
териториално разширение на страна-
та. Това обаче далеч не е достатъч-
но – съседите и преди всичко Теодор
Комнин владеят множество българ-
ски земи. Целта на Асеневци – обе-
динението на държавата, все още не
е постигната. В същото време уме-
лата политика на владетеля укрепва
вътрешното положение в страната.
Противниците са отстранени, иконо-
миката се развива, а царят има под-
дръжката на болярите и на народа.
16
За
Пл
овд
ив
Лагер на българските
войски
Резерв
(конен отряд)
Клокотница
ич
обр
.Д
р
Лагер на епирските
Битката при Клокотница – 9 март 1230 г.
Всичко показва, че към края на
двайсетте години Иван Асен II реша-
ва „да излезе от пасивната си дотогава
политика“ и да „заеме позиция на ак-
тивно участващ в конфликтите“. Така
че българската армия е подготвена и
не се оказва изненадана от противни-
ковите действия. Царят чака удобен
момент за активна намеса. Обектив-
но и двамата владетели (Теодор Ком-
нин и Иван Асен II) са подготвени,
смятат, че бъдещето на региона ще
се решава от техните две държави и
търсят генералното сражение. Игра
на нерви е кой ще започне пръв и ще
бъде обявен за агресор. Не издържат
нервите на Теодор Комнин.
Как протича самата битка? С при-
ближаването си една към друга, двете
войски спират на лагер на подстъпи-
те към полесражението. Теодор Ком-
нин се разполага в район югоизточно
от Клокотница, а Иван Асен II – се-
верозападно от селото. Целите на
противниците са решителни. Комнин
търси разгром на българската армия
и нейното премахване като заплаха
по пътя му към Константинопол. При
такава победа епирецът сигурно се
вижда като господар на полуострова,
с решаващ глас за съдбата на реги-
она. Мащабни са стремежите и на
Иван Асен II. Разгромът на Теодор
Комнин му открива пътя за присъе-
диняване на всички български земи
към отечеството.
Битката се провежда на 9 март.
Епирците построяват войските си в
рич
р. Доб
Гор. Кайрак
Дол. Кайрак
За О
дри
войски н
обичайния боен ред северно от река-
та. Към тях подхождат българските
войски, а най-отпред на знамето се
вее „писаният клетвен договор на
Теодор“. В резерв българите оставят
конен отряд, който има задача да об-
ходи противника.
Първоначално епирските войски
имат успех и се вклиняват в бойния
ред на българите. Тогава идва часът
на резерва. Със стремителен набег
конният отряд извършва широк об-
хват, подхожда скрито между двете
височини източно от селото и изли-
за в тил на основната противникова
групировка. В настъпление преми-
нава и десният български фланг.
Цялата войска на Теодор Комнин се
оказва обкръжена, без възможност
нито за решителна съпротива, нито
за оттегляне в която и да е посока.
И както пише Георги Акрополит,
„Теодор бил разбит напълно... и сам
бил заловен от неприятелите. Също
тъй немалък брой негови сродници
и видни сановници и първенци, за-
едно с цялото си имущество, станали
плячка на българите“.
Малко повече от четиринайсет
века преди Клокотница, в битката
при Канна, картагенският пълководец
Анибал с блестящ маньовър обкръ-
жава и унищожава напълно превъз-
хождащата го по численост римска
войска на Павел и Верон. Оттогава
Канна става мечта на всички, претен-
диращи да бъдат признати за големи
военачалници. Не на всеки богинята
на победата се усмихва. Този път тя
спохожда българския цар.
Клокотница бележи един от върхо-
вете на бойната ни слава през средните
векове. По своя размах и последвали
резултати с нея може да се сравнява
само победата на цар Симеон Велики
над византийците при Ахелой през
917 г. Но никога дотогава българската
армия не е постигала пълно обкръжа-
ване на противникова групировка.
Победата над силната епирска
армия е доказателство за високите
пълководчески дарби на българския
цар. Тя не идва случайно и не е дар на
съдбата, а е плод на продължителна
подготовка, предвидливост и отлич-
но владеене на изкуството да управ-
ляваш войските в сражението. В мир-
ните години Иван Асен II създава,
въоръжава и обучава такава армия,
която да е достатъчна за реализиране
целите на неговата политика. Освен
това постига вътрешно единство и
готовност на нацията да върви след
своя владетел.
Не може да има съмнение в спо-
собностите на българския владетел
да следи непрекъснато и да оценява
отлично военнополитическата обста-
новка в региона. Той разузнава и кон-
кретните действия на Теодор Комнин
особено в началото на годината. С
придвижването на българската ар-
мия на юг противникът е принуден да
прояви агресивни действия. Обста-
новката обаче не е в полза на Теодор
Комнин. Пълната оценка е направе-
на от Иван Асен II и той е осигурил
своето превъзходство. За това пише
по-късно в своята хроника Евтимий
Търновски, който отбелязва във
връзка със събитието: „...като наме-
ри сгодно време, той [Иван Асен II]
смело скочи...“. „Сгодното време“
предопределя в значителна степен
победата над епирската армия.
Иван Асен II провежда майсторс-
ка морална подготовка на войските.
Начело в бойния ред върви набуче-
ният на знамето договор от 1225 г. и
всички са убедени във вероломството
на Теодор Комнин. Налице е отлична
предпоставка за решително влизане в
боя и пълно себеотдаване в него.
След победата над епирските вой-
ски Иван Асен II не следва примера
на Анибал и не унищожава обкръже-
ните войски. Отново в хрониката на

Георги Акрополит четем: „Йоан Асен
бил обаче настроен човеколюбиво
спрямо пленената войска и пуснал
на свобода повечето войници, пре-
димно най-простите и обикновени,
отпращайки ги по техните села и гра-
дове“. Скоро ще стане ясно, че това
не е случаен, а дълбоко премислен
ход. Освободените войници разнасят
навсякъде славата на Иван Асен II
не само като силен и непобедим, но
и като великодушен цар. А това се
оказва особено полезно в следващи-
те месеци, когато на практика се кон-
сумира победата при Клокотница.
Това става в хода на стратегическото
настъпление, осъществено от бъл-
гарската армия на широк фронт и по
всички направления към владенията
на епирската държава.
Без да срещнат особена съпроти-
ва, нашите войски влизат в Адриа-
нопол и Димотика, овладяват цялата
област Волерон (между долните тече-
ния на реките Марица и Места), Сяр,
Битоля, Прилеп, преминават през
Велика Влахия, Албания и достигат
чак до Илирик.
Така границите на България опи-
рат отново на три морета – Черно,
Егейско и Адриатическо. В нейните
предели влиза цялото западно край-
брежие на Черно море, Одринска
Тракия, Беломорието от Галиполския
полуостров до планината Олимп, Ма-
кедония и Албания до Шкодренското
езеро. От Шар планина до вливането
си в Дунав р. Морава тече през бъл-
гарски земи, а самият Дунав от Бел-
град до Черно море е българска река.
В хода на действията на българ-
ската армия Иван Асен II посещава
Света гора и обдарява няколко от
тамошните манастири. Победата е
ознаменувана и с надпис върху пред-
ната лява колона на църквата „Св. 40
мъченици“, която по това време се
изографисва. В съответствие с дото-
гавашните традиции той разказва за
победата на българския цар и постиг-
натите в резултат на нея успехи.
След стратегическото настъпле-
ние на българската армия под пря-
кото командване на Иван Асен II, с
което „работите били наредени как-
то му било изгодно“, той се връща в
столицата, „оставяйки някои крепос-
ти под ромеите, а вземайки повечето
от тях под своя власт. Поставил в
тях войници, стратези и хора, които
да събират държавните данъци“. Тук
отново хронистът отбелязва прояве-
ните от българския цар реализъм и
предвидливост. Голяма част от отно-
во завоюваните гръцки земи с център
Солун той оставя под управлението
на своя зет – брата на Теодор Ком-
нин Мануил Комнин. Новият управи-
тел получава титлата „деспот“ и е не-
посредствено подчинен на Търново.
Той не само че не е вече василевс, но
и загубва всякаква самостоятелност.
Титлата „цар на българи и гърци“
се полага на Иван Асен II и тя вече
фигурира в подписваните от него
държавни документи.
В хода на настъплението си бъл-
гарските войски навлизат и в част от
сръбската територия. Това е обясни-
мо, като се имат предвид дотогавашни-
те отношения между сърби и епирци.
Тези действия ускоряват зреещите в
Сърбия процеси. След няколко години
с държавен преврат Стефан Радослав е
свален и на престола се възкачва брат
му Стефан Владислав. Новият владе-
тел търси опора в силна личност, а тя
тогава не може да бъде друга освен
българския цар. Както повелява то-
гавашната практика, крал Владислав
сключва брак с дъщерята на Иван
Асен II. Сватосването става възможно
благодарение на активното съдействие
от страна на сръбския архиепископ
Сава, който е уважавана личност в дво-
реца в Търново. Иван Асен II се съгла-
сява бързо на направеното предложе-
ние, но не защото има много дъщери
за омъжване, а защото чрез този акт
„въдворява върховната си власт, своя
протекторат, и в Сърбия“.
Победата при Клокотница отеква
по всички краища на страната. Раз-
громът на Теодор Комнин и присъе-
диняването на по-голямата част от им-
перията му към България се приемат
като триумф на българския цар. Във
вътрешен план те отприщват стопан-
ската активност на всички съсловия.
До края на дните си Иван Асен II се
ползва с авторитет и доверие, не дава-
ни дотогава на никой друг владетел.
Така битката при Клокотница и
последвалото стратегическо настъп-
ление разширяват пределите на бъл-
гарската държава до нейните естест-
вени граници. Българската народност
е обединена под скиптъра на нейния
17
законен господар – търновския владе-
тел. Слага се край на всички предишни
териториални стремежи на латински,
епирски, никейски и други велможи, а
на България се полага ролята на гос-
подстваща сила в региона.
А какво става по-нататък с Теодор
Комнин? Видяхме, че след Клокотни-
ца вместо към Константинопол той
потегля като пленник към Търново.
Някои приемат, че още след битката
той е ослепен, други твърдят, че тази
участ го сполетява през следващите
години, когато епирецът се намесил в
заговор срещу българския цар.
Съществена промяна в битието
на Теодор Комнин настъпва през
1237 г. Тогава овдовелият българс-
ки владетел се жени за неговата дъ-
щеря Ирина Комнина. Преобладава
становището, че този път бракът не
е предизвикан от каквито и да е по-
литически интереси. Ирина е строй-
на и красива, а по думите на Георги
Акрополит Иван Асен II я обича „не
по-малко, отколкото Антоний Клео-
патра“. С разрешението на новия си
зет Теодор заминава за Солун. Там
той сваля от власт брат си Мануил
и го изпраща на заточение. Управ-
лението се поема от най-големия
Теодоров син Йоан. Последните из-
вестия за епиреца са от 1253 г. Така
Теодор Комнин надживява в годи-
ните Иван Асен II, починал през
1241 г. Общата равносметка обаче
от тяхното съперничество и съжи-
телство определено е в полза на
българския владетел.
Литература:
1. Бележити българи. Т. I. С., 1974.
2. Божилов, И. Асеневци (1186–1460).
Генеалогия и просопография. С., 1985.
3. Българска военна история. Подбрани
извори и документи. Т. I. С.,1977.
4. Данчева-Василева, А. България и Латин-
ската империя (1204–1261). С., 1985.
5. Дуйчев, Ив. Българско средновековие.
Проучвания върху политическата и култур-
ната история на средновековна България.
С., 1972.
6. Златарски, В. История на българска-
та държава през средните векове. Т. III.
Второ българско царство. България при
Асеневци (1187–1280). С., 1972.
7. История на военното изкуство. С.,
1987.
8. Цанкова-Петкова, Г. България при
Асеневци. С., 1978.
18
ДЕЙСТВИЯТА НА ЧЕТАТА
НА ВОЙВОДАТА ПЕТЪР ЮРУКОВ
В ТИКВЕШКО ПРЕЗ 1902 г.
Елена АЛЕКСАНДРОВА
Войводата П. Юруков
Берлинският диктат, по силата на който Македония
и Одринска Тракия са предадени отново на Османска-
та империя, надига вълна от протести и брожения още
през лятото 1878 г., които ескалират в Кресненско-Раз-
ложкото въстание. В края на ХIХ в. революционната
идея в Македония е поставена на нова основа в лицето
на създадената през 1893 г. в Солун Вътрешна македо-
но-одринска революционна организация (ВМОРО) и
учредения две години по-късно в София Върховен ма-
кедоно-одрински комитет (ВМОК). В края на ХIХ в. в
различни градове на свободното княжество се създават
тайни македоно-одрински дружества и кръжоци, в кои-
то се пропагандира идеята за освобождението на двете
области от турско владичество. Сред множеството дей-
ци на ВМОРО, родени в свободна България, но приели
освобождението на Македония като висша цел в живота
си, е и войводата Петър Юруков.
Дейността на П. Юруков в Македония присъства в
спомените на негови съвременници, войводи и редо-
ви четници, както и в личните му спомени, записани
от проф. Любомир Милетич след Илинденско-Преоб-
раженското въстание. Интересни и ценни сведения за
движението на четата на П. Юруков в Тиквешко през
1902 г. дава четникът Михаил Шокев от Охрид в споме-
ните си, съхранявани във фонда на Регионален истори-
чески музей – Благоевград, на които се базира настоя-
щата публикация.
Петър Христов Юруков е роден в Карлово на 19 де-
кември 1882 г. (стар стил) в семейството на търговец на
гайтани и шаяк. До четвърти клас учи в родния си град, а
пети клас завършва в Пловдив през 1898 г.1. През учеб-
ната 1899–1900 г. постъпва в самоковското железарско
училище, което напуска скоро заради ученическа стачка.
Именно тук Юруков се запознава с идеите на македонско-
то освободително дело като член на тайния революционен
кръжок „Трайко Китанчев“, на който през ноември 1899 г.
става председател2. Членовете на кръжока организират в
града железарска работилница за производството на бом-
би и други бойни материали за нуждите на ВМОРО3.
Кавадарци

Кавадарци, откъдето преминава четата на П. Юруков, 1902 г.
През пролетта на 1900 г. П. Юруков влиза за първи
път с чета в Македония. „Отивах в Македония да дейс-
твам да се подготви почва за революцията. Всичко туй
правех на свои средства“ – отбелязва той в спомените си4.
През пролетта на 1901 г. Юруков е заедно с прилепския
районен началник Туше Делииванов. През юни заедно с
Михаил Герджиков навлиза в Малешевско. Обикаля Дой-
ранско, Кукушко и част от Поройско5. Юруков действа с
четата на М. Герджиков също и в Радовишко, Струмиш-
ко, Гевгелийско и Тиквешко, а по-късно е секретар на
войводата Михаил Апостолов – Попето, във Воденско.
Участва също в аферата „Мис Стоун“.
По инициатива на Гоце Делчев през февруари 1902 г.
се подготвят за прехвърляне в Македония две чети – на
Кръстьо Българията и на Атанас Бабáта. На 27 февруари
в къщата на Марко Секулички в Кюстендил се събират
70 четници. На всеки един от тях са раздадени по 200
патрона, пушка система „Манлихер“ и по две бомби „од-
ринки“, както и четнически униформи с калпаци. Същата
вечер Кр. Българията е арестуван от властите и е интер-
ниран във Варна, а за ръководител на четниците е избран
П. Юруков. Заедно с него потеглят още 9 души – „имаше
тук и млади момчета, имаше и ученици“6. Задачата, с ко-
ято е натоварен Юруков, е да навлезе с чета в Тиквешко,
за да помогне за възстановяването на организацията там
и най-вече да се възстанови каналът от Струмица и Ра-
довиш до Прилеп. Като помощник на П. Юруков тръгва
Ат. Бабáта с 8 души, с десетина четници потегля и Аргир
Манасиев.
На 28 февруари сутринта четниците пристигат до
пограничното село Червена ябълка, Кюстендилско, пре-
сичат благополучно българско-турската държавна гра-
ница, тъй като турските постове се оказват без караул
поради падналия обилен сняг, и през Кочанско достигат
Малешевско7. При с. Берово сборната чета на войводите
Юруков и Бабáта и местната чета на Никола Дечев вли-
зат в безсмислено сражение с четата на Дончо Златков.
19
Четата на Йордан Спасов и Петър Юруков
На младите четници (като Шокев) инспекторът на четите
Трайче Христов казва, че ще се сражават с турска поте-
ря. След 30-минутна престрелка четниците на войводата
Златков се оттеглят, като 9 души са заловени. В споме-
ните си М. Шокев – секретарят на четата на П. Юруков,
изразява недоумение „защо трябваше да се бием българи
срещу българи“. Целта на Юруков и на останалите вой-
води, според Тр. Христов, е „да вразумим Дончо и Васе
Пехливана, които проповядваха въстание, да ги прогоним
в България“8.
През март 1902 г. многобройна турска войска оби-
каля в продължение на 20 дни Малешевско, Радовишко
и Кочанско. Въпреки арестите, побоите и изтезанията
над местното селско население никой не издава четите.
„Напротив, те [селяните] ни укриваха и даваха всич-
ко, за да не пострадаме“, отбелязва М. Шокев в своите
спомени9.
На 21 март 1902 г. в местността Коцеви колиби (в
близост до селата Берово и Смилянци) се събират че-
тите на Петър Юруков, Атанас Бабáта, Андон Кьосето,
Никола Дечев, Коста Мазнейков, Апостол Лерински и
Христо Кутрулчето. Четата на Юруков ги охранява, а
местни селяни са изпратени като съгледвачи из окол-
ността. Докато Шокев е на пост, в лагера пристига мла-
да жена и предупреждава четите, че „идат хиляда низа-
ми“, но инспекторът Тр. Христов не є обръща никакво
Неготино, откъдето преминава четата на П. Юруков, 1902 г.
20
Петър Юруков
внимание. Само няколко минути по-късно лагерът на
четите е обстрелян от стотици пушки, а часовият Хрис-
то Поройлията пада убит. Завързва се ожесточен бой,
като единствено четата на К. Мазнейков остава извън
обсадата. Въпреки предприетите опити в продължение
на почти седем часа турската войска не съумява да про-
бие отбраната на укрепилите се чети10.
След боя на свое общо събрание четниците обсъждат
създалата се ситуация и вземат решение да заемат опре-
делените им за действие райони. П. Юруков, Ат. Бабáта,
Н. Дечев и А. Петков, придружени от инспектора на че-
тите Тр. Христов, трябвало да преминат на запад от р.
Вардар, А. Кьосето – да заеме Струмишкия район, а Хр.
Кутрулчето остава в Малешевско11.
Междувременно местното население известява, че
преследвачите на четите се насочват към с. Берово, кое-
то налага войводите да поведат четите си през р. Вардар
и да се насочат към определените им райони. Четата на
П. Юруков заема Тиквешко по десния бряг на р. Черна,
с намерението да попълни загубата на шестимата убити
четници от своя състав. Ат. Бабáта се установява в Ти-
квешко по левия бряг на р. Черна, а Н. Дечев се отправя
за Велешко.
След като се прехвърлят през р. Вардар при Демир-
капия, четите достигат с. Неготино, Тиквешко, където
са приети радушно от местното българско население
и им са осигурени дрехи, храна и подслон. „Народът
в Македония не се спираше пред никакви жертви, за
да бъде полезен на борците за прослава и свобода на
българщината, никой не жалеше живота си, когато се
наложеше да помогне“, отбелязва в спомените си М.
Шокев12.
В своите спомени П. Юруков също отбелязва, че на-
селението ги приема много добре. В тях той подчертава,
че по време на посещенията си из селата четата извършва
активна агитационно-организаторска дейност, разяснява
задачите на борбата, приема нови членове в редовете на
организацията, полага основите на революционното дело.
„Беше около месец юни [1902 г.], в най-работното време,
та не можехме много да събираме хората на едно, да ги
осветляваме по делото. Ходихме от село на село да ор-
ганизираме, туряхме нови ръководители и прочие“ – до-
пълва войводата13.
След престоя си в Неготино четите продължават своя
поход към Кавадарци, откъдето междувременно пристига
куриерът Лазар Мишев с молба да посетят селището14.
След кратък престой в Кавадарци комитите се насочват
към с. Ресово, Тиквешко, където сборната чета се раз-
деля – четата на Н. Дечев продължава към Велешко, че-
тата на Ат. Бабáта остава да действа по левия бряг на р.
Черна, а тази на П. Юруков преминава на десния є бряг.
Юруков се отправя за с. Говедарник, където се получава
нареждане да поеме Лерински район, тъй като тамошната
чета на Марко Лерински е избита, а в Тиквешки район да
се установи Бабáта.
Преминавайки край с. Говедарник, четниците са забе-
лязани, а за движението на четата е докладвано на кайма-
камина в Кавадарци. Научавайки за това, българите от
околните села съумяват да се организират и своевремен-
но да съберат солиден откуп, който му заплащат, за да не
предприема мерки за разоряване на селищата.
Междувременно четата на Юруков преминава в При-
лепския район, тъй като Леринско се оказва непознато
за нейните комити. Впоследствие четата продължава да
обикаля селата около Кавадарци, движи се из Прилепс-
ко, закриля българското население от посегателствата и
безчинствата на местните мюсюлмани, влиза в бой с пре-
следващата я турска потеря, без обаче да бъде унищоже-
на15. Наред с организационната си дейност четата изпъл-
нява и определени съдебни функции – решава спорове
между селяни, наказва предатели16. Преминавайки през
Тиквешко и посвещавайки селското население в идеите
на организацията, П. Юруков съумява да привлече нови
членове във ВМОРО. Малката чета, с която тръгва от
Кюстендил в края на февруари 1902 г., се увеличава през
пролетта на 1903 г. с 80 души17.
Петър Юруков участва в Илинденско-Преображенс-
кото въстание като тиквешки околийски войвода18. Под-

Четата на Петър Юруков
готовката на въстание в Тиквешията започва още през
февруари 1903 г., но въпреки големите грижи, които
полагат районните ръководители начело с Юруков за
осигуряването на въоръжение, след Солунските атентати
доставките се затрудняват19.
След края на въстанието Юруков работи усилено по
възстановяването на революционната мрежа и за съжи-
вяване редовете на организацията. С тази цел от 2 до 5
май 1904 г. заедно с Дамян Груев, Гьорче Петров, Георги
Сугарев, Христо Узунов, Петър Ацев и други нейни дей-
ци обикаля селата Трояци, Кичевско, Топлица, Плетвар
и Ореховец в Прилепско, Никодим, Петричко20. През но-
ември 1905 г., вече като крушевски войвода, той е тежко
ранен в бой с турски аскер близо до манастира „Св. Ни-
кола“ в Прилепско. След като е укриван и неуспешно ле-
куван в продължение на няколко месеца от населението,
той е откаран в болница в Прилеп. Умира на 18 януари
1906 г.21.
***
В продължение на пет неспокойни и изпълнени с
премеждия години Пeтър Юруков развива активна ре-
волюционна дейност. През 1902 г. 20-годишният вой-
вода съумява така да организира четниците си, че да
спечели уважението им, обичта и доверието на мест-
ното население в районите, в които действа или през
които преминава със своята чета. Благодарение на по-
ложените от него в трудните години след въстанието
усилия той съумява да възстанови и активизира орга-
низационната мрежа в Тиквешко. Фактът, че приема
борбата за освобождението на Македония като свой
личен дълг и дава живота си за нейната свобода, е до-
казателство, че днес, вече от дистанцията на времето,
задължително следва да оценим цялостната дейност на
войводата Петър Юруков като дело на достоен българ-
ски патриот.
21
Бележки:
1
За неговия живот и дeйност вж. например Николов, Б. Вътреш-
на македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръко-
водители (1893–1934). Биографично-библиографски справочник. С.,
2001, с. 193–194 и посочената там литература.
2
Юруков, П. Спомени. В : Освободителното движение в
Македония и Одринско. Спомени и материали. Т. 2, кн. 7, С.,
1983, с.157–159; Георгиев, Г. Македоно-одринското движение в
Кюстендилски окръг (1895–1903). С., 2008, с. 83; Анастасов, Й.
Петър Юруков. Тиквешки и Крушовски войвода. – Славяни, № 1,
1966, с.34; Сб. Револуционерните борби во Тиквешиjaта. Споме-
ни и материjали. Кн. 2, Скопjе, 2001, с. 197, 329, 330; Билярски,
Ц., Т. Петров. Из архива на Петър Юруков. – Военноистори-
чески сборник, 1983, № 1, с. 134 и сл.; Аврамов, Ст. Героични
времена. Т. 1, С., 1941, с.78, 79; Ненков, П. За подвига забрава
няма. Карлово, 1997, с. 7–8.
3
Петров, Т. Нелегалната армия на ВМОРО в Македония и Одрин-
ско (1899–1908). С., 1993, с. 75.
4
Юруков, П. Цит. съч., с. 160.
5
Герджиков, М. Спомени. В : Освободителното движение в
Македония и Одринско. Спомени и материали. Т. 2, кн. 7, С., 1983,
с. 20, 21, 24.
6
Регионален исторически музей – Благоевград (РИМ–Благоев-
град), инв. № 2.7/236; Юруков, П. Цит. съч., с. 167; Сб. Револуци-
онерните борби…, кн. 1, с. 338–339; кн. 2, с. 37; Билярски, Ц., Т.
Петров. Цит. съч., с. 135–136.
7
РИМ–Благоевград, инв. №2.7/236, л. 8.
8
Пак там, л. 9.
9
Пак там.
10
Пак там, л. 12–13.
11
Пак там, л. 16.
12
РИМ–Благоевград, инв. № 2.7/236, л. 20; Револуционерните
борби..., кн. 1, с. 345.
13
Юруков, П. Цит. съч., с. 169; Анастасов, Й. Цит. съч., с. 34.
14
РИМ–Благоевград, инв. № 2.7/236, л. 2.
15
Пак там, л. 25–26, 28–30; Револуционерните борби..., кн. 1,
с. 345, кн. 2, с. 420.
16
РИМ–Благоевград, инв. №2.7/236, л. 28.
17
Силянов, Хр. Освободителните борби в Македония. Т. 1. С.,
1983, с. 349.
18
Револуционерните борби..., кн. 2, с. 159; Силянов, Хр. Цит. съч.,
с. 349.
19
Илинденско-Преображенското въстание. Военна подготовка и
провеждане. С., 1992, с. 310, 311.
20
Аврамов, Ст. Спомени. В: Освободителното движение..., т. 2,
кн. 10, с. 39.
21
Енциклопедия България. Т. 7, С., 1997, с. 554; Куманов, М. Маке-
дония. Кратък исторически справочник. С., 1993, с. 279; Анаста-
сов, Й. Цит. съч., с. 35.
22
БЪЛГАРСКИТЕ ВЪЗГЛЕДИ ЗА
СЪЩНОСТТА И ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕТО
НА ВОЙСКАТА
(от Освобождението до Първата световна война)
Веселин ЯНЧЕВ, доц. д-р
През ХIХ в. световната военно-
теоретична мисъл определя войска-
та като обществена групировка със
специфично предназначение – вою-
ването. Нейното съществуване се
обосновава с необходимостта за за-
щита на държавния суверенитет, те-
риториалната цялост и граници, т.е.
за гарантиране на външната сигур-
ност на държавата. Тя организира,
екипира, обучава войската, за да я
използва срещу своите външни вра-
гове и за достигане на своите исто-
рически цели и идеали. Един от най-
авторитетните руски военни юристи
от края на ХIХ и началото на ХХ в.,
княз С.А.Друцкой, пише: „Войската
е единение на въоръжени хора, опре-
деляно в своята организация от юри-
дически закони и управлявано в сво-
ята дейност от волята на върховния
вожд“1. Външното предназначение на
армията е „преимуществено“, но не и
единствено2. Още в древността вой-
ската се употребява не само за про-
тиводействие на външни сили, но и
като средство за решаване на вътреш-
нодържавни проблеми, като оръдие в
борбата за власт и на властта срещу
противозаконните масови посегател-
ства срещу установения обществен
ред. Така армията се проявява в две
основни функции: външна – защитна
или нападателна, и вътрешна – средс-
тво в борбата за власт и на властта
срещу нейните противници. С други
думи, тя е не само „външен“, но и
„вътрешен“ фактор.
Поради специфичните условия на
поява на българската армия концеп-
цията за нейната същност и предна-
значение, а оттук и за нейното комп-
лектоване, организационно развитие
и материално-техническо осигурява-
не са дело на руските политически и
военни управляващи фактори.
Те виждат българската армия като
корпус, съставен от българи, но обу-
чен и командван от руски офицери,
способен да подсили военноопера-
тивния потенциал на Русия на Балка-
ните в случай на нова война с Тур-
ция, в случай на конфликт с Англия
за Проливите или с Австро-Унгария.
Ето защо за руското царско правител-
ство проблемът за българската армия
не е вътрешнобългарски проблем, а
проблем на стратегическото присъс-
твие и бъдеще на Русия на Балкани-
те. От тази гледна точка Русия държи
да запази контрола върху армията
като помощно средство за постигане
на собствените си военни цели и като
основно средство за контрол върху
политическото развитие на младото
княжество. С оглед на руската кон-
цепция за българската армия съвсем
обясними са и поставените є зада-
чи – гарантиране на вътрешния ред и
сигурност, защита на териториалната
цялост и в перспектива ревизия на
берлинските решения. Ако с първата
задача армията на княжеството тряб-
ва да се справя сама, решаването на
втората и трета трябва да бъде заед-
но с руските войски. Евентуалната
ревизия на статуквото по военен път
е дългосрочна перспектива, чиято ре-
ализация ще бъде решена с оглед на
собствените стратегически намере-
ния и интереси на Русия3.
Едва след изтеглянето на руските
офицери от българската армия през
1885 г. и скъсването на българо-рус-
ките дипломатически отношения през
1886 г. фактически започва избис-
трянето на българската концепция за
същността и предназначението на ар-
мията. В това отношение важна роля
изиграва и формирането на собствен
военен и юридически елит.
Сред личностите, имащи най-го-
лям принос за теоретичното и прак-
тическото изграждане на българска
концепция за същността и предна-
значението на войската в периода до
войните, е Георги Агура – дългого-
дишен началник на военносъдебната
част и преподавател във Военното
училище. Връзката между държава,
власт и армия е разгледана от него
в първия му курс по военно-углав-
но право, издаден през 1887 г. и до-
пълнен през 1889 г. Според Агура
държавата, наричана от него „госпо-
дарство“, е „постоянен политически
съюз от свободни человеци, които
живеят в известна определена неза-

висима от никого частица земя и се
управляват от една върховна власт“.
Целта на държавата и властта, като
действат въз основа на закони (пра-
вила, които се издават от властта с
цел да се очертаят правата и задъ-
лженията на всеки член на обще-
ството), е да създават известен ред,
да пазят правата на гражданите и да
създават условия за тяхното благо-
денствие. За да бъдат предотвратени
конфликтите между отделните граж-
дани, между властта и обществото
или между отделните държави, тя си
служи с различни средства – поли-
ция, съд, дипломация. Когато обаче
тези „нормални“ средства се оказват
недостатъчни за противодействие на
превъзходяща опасност, „с цел да
запази самостоятелността, независи-
мостта, порядъка и тишината на гос-
подарството в затруднителни случаи
върховната власт има нужда от вой-
ска“4. През 1893 г. в една статия той
ще поясни: „...назначението на вой-
ската е да разрешава всевъзможни
задачи, възложени є от интересите
и целите на господарството“5. Войс-
ката според него е чисто механична,
материална сила, която е длъжна да
изпълнява държавната повеля, без
разсъждения и без да се интересува
от това, какво трябва да изпълни, а
само от това, как да го изпълни.
Необходимостта и значението на
въоръжената сила в държавата от
юридическа гледна точка са разгледа-
ни и от Д. Петров в една студия, пуб-
ликувана през 1904 г. в списание „Во-
енен журнал“. Според него военната
сила е необходима за възникването
на държавата, която представлява
висш съюз на три елемента – терито-
рия, население и власт (принудителна
сила). Целта на държавата е двойс-
твена – да установи правов порядък
и негова защита и да защити своята
индивидуалност както от вътрешни,
така и от външни врагове. И в двата
случая като наложително необходима
се явява въоръжената сила. Войската
е орган на изпълнителната власт, не-
обходим и полезен, както и разните
други органи на административната и
съдебната власт6.
Тези възгледи се споделят и от
Д. Хаджидимиев, който определя
войската като „обществена сила, коя-
то служи за поддържане на правовия
порядък, която заставлява да се из-
пълняват требванията от върховната
власт“. В тази си функция тя действа
като изпълнителен орган, подчинен
на волята на върховния вожд чрез
средствата на принуждението. Вой-
ската служи за запазване на целост-
та и независимостта на държавата и
съдейства на нейната външна поли-
тика7.
През 1908 г. майор М. Балканс-
кий издава едно интересно и ориги-
нално изследване, посветено на во-
енната етика. В него той обосновава
тезата, че предназначението на ар-
мията е служенето на отечественото
благо, което трябва да стигне до са-
мопожертвувание8. Върху нравстве-
ната страна на функционирането на
армията обръща внимание в своите
лекции по военно законоведение и
Н. Петров. Той допълва определе-
нието на руските военни теоретици,
внасяйки нов елемент – чувството за
дълг: „Войската според него е едине-
ние от въоръжени хора, организаци-
ята на което се определя от юриди-
ческия закон, управлявано от волята
на единния върховен вожд, комуто
войската се подчинява съзнателно
и доброволно из съзнание на дълга
към отечеството“9. Н. Петров разг-
лежда армията като държавен орган,
служещ на общите национални инте-
реси, олицетворявани от върховния
вожд и от правителството10.
В навечерието на войните се поя-
вяват и първите опити за теоретично
и практическо обосноваване на спе-
циалните вътрешни функции на ар-
мията. Действията на армията срещу
тълпата са разгледани от капитан А.
Иванов. Армията според него трябва
да бъде държана далеч от обществе-
ните и политическите борби, а когато
23
се наложи нейната намеса, трябва да
се действа изключително внимателно
и хладнокръвно, за да не пострадат
нито авторитетът на властта, нито
невинни граждани11. В чисто практи-
чески план тези въпроси са разгледа-
ни и от капитан А. Тодоров в брошу-
ра, озаглавена „Действие на войската
против престъпната тълпа“12.
Посочените възгледи свидетелс-
тват, че българските военни юристи
възприемат и възпроизвеждат най-
добрите постижения на европейската
и руската военноюридическа мисъл
относно същността на армията и
нейното предназначение в държа-
вата. След 1886 г. обаче настъпват
съществени промени в нормативната
уредба на българската армия, като
акцентът се поставя върху нейното
самостоятелно развитие, съобразено
с възможностите и задачите пред бъ-
лгарското общество.
През 1891 г. се приема първият
Закон за устройството на въоръже-
ните сили на Българското княжест-
во. В мотивите към законопроекта
се изтъква, че целта на закона е да
създаде една система за военното
устройство, която, „като бъде съоб-
разена с политическото и икономи-
ческото положение на Княжеството,
да дава възможност за създаване на
една многочислена и добре устроена
според съвременните искания на во-
енното изкуство армия и да служи за
надлежна опора на държавата за вре-
ме на война и мир“13. Открито се пос-
тавя въпросът за необходимостта от
смяна на приоритетите: от стремеж
да се подготвят по-голямо количе-
ство войници трябва да се наблегне
върху боеготовността и боеспособ-
ността на армията, така че да обез-
печава защитата на Княжеството и
да не отстъпва твърде много от тези
на съседите. Член 1 на приетия закон
постановява: „Въоръжените сили на
Княжеството служат за отбраната
на господарството и престола му“14.
Тази обща формулировка очевид-
но включва както външните, така и
24
вътрешните функции на войската,
без обаче да бъдат ясно посочени и
степенувани.
Тази тенденция се прокарва и в
приетия през 1901 г. нов Дисцип-
линарен устав. Този вътрешен ад-
министративен документ единствен
подробно разглежда връзката между
държавата, върховната власт и ар-
мията. Според член първи на устава
държава се нарича всеки политичес-
ки съюз от хора, свързани помежду
си чрез общност на съдбини и ин-
тереси, който заема известна опре-
делена територия, устройва се чрез
известни определени закони и се
управлява от една определена и не-
зависима върховна власт. Върхов-
ната власт има за предназначение
да поддържа реда, спокойствието и
равновесието между членовете на
държавата, да пази нейната самосто-
ятелност и да развива нейните инте-
реси. Поради „несъвършенството на
человеците“ тя трябва да притежава
принудителна сила, за да предотвра-
тява и възстановява нарушенията на
обществения ред и да не допуска на-
стъпването на анархия и разлагане
на държавата. Авторитетът и прину-
дителната сила на върховната власт
намира главната си опора в посто-
янното съществуване на въоръжена
сила, така устроена, че да се намира
„всякога в абсолютно разпореждане
на тая власт“. Тези идеи са дораз-
вити в гл. II на Дисциплинарния ус-
тав – „Назначението на войската в
държавата“. Според устава войската
е материална сила, която се намира
в пълно разпореждане на върховна-
та власт с цел: „1) да поддържа авто-
ритета на закона и от закона устано-
вените власти и учреждения против
вътрешните размирници на реда и
спокойното обществено развитие;
2) да защитава самостоятелността и
независимостта на държавата про-
тив насилията на външните врагове;
3) да бъде употребявана за достига-
нето и разрешаването на историчес-
ките отечествени идеали“15.
Дисциплинарният устав, който
урежда най-важния елемент на войс-
ката – дисциплината, и е основен при
възпитанието на войниците, поставя
на първо място вътрешните, поли-
цейските функции на войската. Тя
се разглежда като основна опора на
държавата и на законно установе-
ната власт срещу вътрешни иници-
атори на бунтове и размирици, като
фактор, гарантиращ обществения ред
и вътрешната стабилност, като пре-
града пред анархията и разлагането и
едва на второ и трето място са поста-
вени като задачи защитата от външни
нападения и достигане на идеалите на
националното обединение. Приетият
през 1903 г. нов закон за въоръжени-
те сили не променя тези приоритети,
въпреки че неговата цел е изграж-
дане на армия, способна с успех да
решава външнополитическите цели
на държавата, свързани с освобожде-
нието и обединението на българския
народ. Запазването на тази степену-
ваност на задачите на армията може
да бъде обяснено и с васалния статут
на княжеството, което става неза-
висимо царство през 1908 г. и едва
тогава може открито да прокламира
своите външнополитически цели.
Но едва в Дисциплинарния устав от
1915 г., след като България е водила
две войни за национално обединение,
концепцията за предназначението на
войската се променя. Според новото
степенуване на целите войската тряб-
ва: 1) да защитава самостоятелността
и независимостта на държавата про-
тив външните врагове; 2) да бъде
употребявана за достигане и разре-
шаване на историческите задачи и
идеали; 3) да поддържа авторитета
на закона и от закона установените
власти и учреждения16.
Приведените изследвания и доку-
менти сочат, че в периода до войни-
те същността и предназначението на
войската у нас се разглеждат в най-
общ план и съдържат едно вътрешно
противоречие. В разрез с практичес-
ката военна политика, насочена към
създаването на една силна, дееспо-
собна и модерно въоръжена армия,
способна да защити целостта на
Отечеството и да завърши делото на
националното освобождение и обе-
динение, в теоретичен план на първо
място са изведени вътрешните, охра-
нителните и репресивните функции
на войската. И нормативната уредба,
и теоретичната мисъл в България раз-
глеждат армията в духа на общопри-
етите норми – като силов орган на
държавата, изграден на законова
основа, подчинен на волята на княза
(царя) и действащ във вътрешен или
външен план с оглед на конкретната
необходимост.
Бележки:
1
Друцкой, Князь С.А. Причины невмененiя
въ военно-уголовном праве. Варшава, 1902,
с. I.
2
Пак там, с. 3.
3
Янчев, В. Руската концепция за бъл-
гарската армия след Освобождението.
Минало, 2005, № 3, с. 57–61.
4
Агура, Г. В. Военно-углавно право., Ч. I.
Материални закони. С., 1887, с. 6–12; В:
Изд. от 1889, с. 11–17.
5
Военен журнал, 1893, N 11, с. 744.
6
Пак там, 1904, № 11, с. 1317–1352.
7
Хаджидимиев, Д. П. Политическите
права на военнослужещите. Шумен, 1911,
с. 7, с. 32–33.
8
Балканский,М. Военна етика. С., 1908,
с. 13–36.
9
Петров, Н. Военно законоведение.
Лекции, четени във Военното на Негово
Величество Училище и школата за запасни
подпоручици. С., 1913, с. 5.
10
Пак там, с. 10–11.
11
Иванов, А. Армията и тълпата. С.,
1912, с. 3–25.
12
Тодоров, А. Действие на войската про-
тив престъпната тълпа. Враца, 1914, с. 53.
13
Стенографски дневници на VI ОНС, II
РС, кн. II, с. 130.
14
Пак там, кн. V, с. 119. Българска военна
история. Подбрани извори и документи. Т.
2. С., 1984, с. 235.
15
Дисциплинарен устав за българската
войска. С., 1901, с. 4.
16
Дисциплинарен устав за българската
войска. С., 1915, с. 3.

БЪЛГАРСКО-ГРЪЦКИЯТ
КОНДОМИНИУМ ПО ВРЕМЕ
НА ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА
ДРАМСКАТА ОБЛАСТНА ВОЕННА ИНСПЕКЦИЯ
ОТ АВГУСТ 1916 ДО ЮЛИ 1917 г.
Светлозар ЕЛДЪРОВ, проф. д.и.н.
Подчиняването на българските
войски в Македония в оперативно от-
ношение на германското командване
раздвоява политическата и военната
стратегия на България. Вместо да на-
преднат към Солун, да унищожат все
още малобройния англо-френски кор-
пус и да завършат освобождението
на Македония, българските войски са
спрени непосредствено пред гръцката
граница. Така областта между Вардар
и Места остава като възможен плац-
дарм за съглашенска офанзива срещу
България. През първата половина на
1916 г. тази опасност става все по-ре-
ална поради напредването на англо-
френските войски към Серското поле.
За да предотврати подобно развитие,
на 26 май 1916 г., след дипломатичес-
ко осигуряване на гръцкия неутрали-
тет 7-а пех. Рилска дивизия напредва
в три колони и заема Рупелското де-
филе до линията вр. Калебаир–моста
на Струма–билото на Ченгелдаг–вр.
Али Ботуш. Цялата операция протича
за един ден и минава почти без инци-
денти с изключение на краткотрайния
опит за съпротива на гръцкия гарни-
зон в укреплението при с. Драготин,
който е смазан с атака на нож. С цена-
та само на шест жертви 7-а Рилска ди-
визия овладява важен стратегически
пункт, който є осигурява ключа към
Серското поле. (1)
Тъй като и след заемането на Ру-
пелското дефиле от българските войс-
ки англо-френската „Източна армия“
не се отказва от намеренията си за
настъпателни действия на Македон-
ския фронт и по-специално на изток
от Струма, германското командване
и българската Главна квартира при-
стъпват към по-решителни действия.
Подготвена е широка настъпателна
операция с частите от двата фланга
на фронта. На 2-ра армия е възложе-
но настъплението в областта между
Струма и Места. Гръцкото правител-
ство е предупредено с нота да раз-
пореди на своите войски в областта
да останат неутрални и да не проти-
водействат на българското настъп-
ление. В замяна българските части
получават заповед да заобиколят гра-
довете Сяр, Драма и Кавала, където е
съсредоточено мнозинството от вече
демобилизирания 4-ти гръцки корпус
(5-а, 6-а и 7-а дивизия).
Българското настъпление в об-
ластта между Струма и Места започ-
ва късно вечерта на 17 август 1916 г.
В него участват: 7-а Рилска дивизия,
която в три колони напредва през
Демирхисар, Сяр и Зиляхово към
р. Струма; 3-та бригада от 2-ра Тра-
кийска дивизия, която настъпва по
направлението Зърново–Алистрати–
Орфанския залив; 10-а Беломорска
дивизия, която се насочва към Дра-
ма, Кавала и по беломорския бряг.
Англо-френските войски са изтикани
западно от Струма и в техни ръце ос-
25
тават само няколко силно укрепени
предмостия на източния бряг. Пър-
воначално отделни гръцки гарнизони
се опитват да противодействат с оръ-
жие на българското настъпление под
претекст, че не са получили съобще-
ние от Атина. Но след твърдия отпор
на българските части и разменените
ноти по дипломатическите канали
остават пасивни. До края на август
операцията в областта между Стру-
ма и Места приключва, като българ-
ските войски спазват уговорката да
не влизат в Сяр, Драма и Кавала. За
поддържане на реда и управление-
то на заетата територия е създадена
Драмската областна военна инспек-
ция. (2)
Създаването на Драмската облас-
тна военна инспекция със седалище
в Драма, наричана още Драмска во-
енноинспекционна област, е обяве-
но със Заповед по Действащата ар-
мия № 522 от 1 октомври 1916 г. на
главнокомандващия генерал-майор
Никола Жеков. За неин началник е
определен военнослужещ с чин гене-
рал-майор и с права на началник на
дивизионна област. В своята дейност
първоначално той трябва да се ръко-
води от „Положението за управление
на Македонското военно губерна-
торство“ от 27 януари 1913 г., докато
се проучат условията и се създадат
необходимите регламентиращи доку-
менти. Още на 15 септември 1916 г.
26
за началник на Драмската областна
военна инспекция вече е назначен
генерал-майор Александър Танев,
дотогава началник на 1-ва Софийска
дивизионна област. (3)
Политическата конюнктура, на-
ложена с оглед на формалното зачи-
тане на гръцкия суверенитет, оставя
особен отпечатък върху организа-
цията на военноадминистративното
управление на Драмската област.
На практика се установява съвмес-
тно управление, т.е. кондоминиум,
между българските военни власти
и гръцката гражданска администра-
ция. Институциите и служителите
на гръцкото цивилно управление
се запазват непокътнати, като само
минават в пряко подчинение на об-
ластния началник. На 10 септемв-
ри 1916 г. частите на гръцкия 4-ти
корпус официално слагат оръжие
и се предават. От общо 464 офице-
ри и 6873 подофицери и войници
една част са оставени да заминат за
о. Тасос и за Пирея, а останалите са
съсредоточени в Драма и по-късно
са изпратени в Германия, която още
храни надежди за присъединяването
на Гърция на страната на Централ-
ните сили. (4) На основата на тази
политическа хипотеза е създадено и
„Временното положение за управле-
нието на Драмската областна военна
инспекция“, обявено за сведение и
ръководство от главнокомандва-
щия генерал Жеков на 26 октомври
1916 г. (5)
„Временното положение“ пред-
ставлява най-общата основа, върху
която се изгражда и функционира
военновременното управление на
Драмската област. Общото управле-
ние е поверено на началника на об-
ластната военна инспекция, който е
подчинен непосредствено на Щаба
на Действащата армия в Кюстендил.
Той разполага с двама помощници –
един офицер от германската армия
и един чиновник от гръцкото прави-
телство, които се ползват със съве-
щателен глас. Административното
деление на Драмската област остава
същото, каквото е било до момента
на окупацията, с тази разлика, че об-
ластта се смята за обявена във воен-
но положение. Управлението в нея се
осъществява от органите на българ-
ските военни власти, които изпълня-
ват военнополицейската служба, и от
гръцката гражданска администрация,
която запазва своята структура и кад-
ри. Запазва се и гръцката полиция,
която е длъжна да опазва реда и спо-
койствието на цивилното население
под надзора на българските военни
власти. В съдебно отношение жите-
лите на Драмската област са поставе-
ни под юрисдикцията на местните во-
еннополеви съдилища по определени
престъпления, изброени във Воен-
носъдебния и Наказателния закон,
предимно престъпления срещу наци-
оналната сигурност. Съдебните дела,
които се разглеждат от гражданските
съдилища, са замразени до края на
военното положение. Длъжностните
и частните лица, командировани или
дошли от България, са подсъдни на
военнополевите съдилища по всички
престъпления. Гръцките граждански
власти продължават да функциони-
рат, но с органиченията, произти-
чащи от „Временното положение“.
Те се подчиняват „във всяко отно-
шение“ на началника на областната
военна инспекция и са длъжни да из-
пълняват неговите заповеди. Лицата
от гръцкия административен апарат
нямат право да влизат във връзка с
други гръцки власти извън областта,
т. е. с гръцкото правителство и него-
вите органи западно от Струма. Това
се допуска единствено в „безотлага-
телни случаи“ и само чрез начални-
ка на областта. Той е и върховеният
арбитър при споровете и недоразу-
менията между българските военни
и гръцките граждански власти. Пос-
ледният, 18-т член на „Временното
положение“, дава на началника на
военноинспекционната област пра-
вото „да вземе законни мероприятия,
непредвидени в настоящото положе-
ние, които биха се наложили от об-
стоятелствата“.
Така за известен период в област-
та се създават условия за двувластие,
доколкото гражданската админист-
рация остава в ръцете на гърците,
а военната се държи от българите,
въпреки че в правомощията на ге-
нерал Танев влизат тяхното „обе-
диняване“ и върховният надзор и
контрол. По силата на политически-
те обстоятелства в Драмската воен-
но-инспекционна област се запазват
гръцките окръжни, околийски и об-
щински управления с техните начал-
ници и кадри, целият чиновнически и
полицейски апарат, всички културно-
просветни учреждения, включително
училищата и църквите. Гръцките
административни органи се толери-
рат от представителя на германското
командване при началника на област-
та майор Путкаммер, който дори из-
действа за окръжните управители в
Сяр, Драма и Кавала привилегията да
поддържат непосредствени контакти
с гръцкия пълномощен министър в
София. Всичко това заедно с недоб-
рожелателното отношение на гръц-
кото население и граждански власти
към България и българите създава
много проблеми пред Драмската во-
енноиснспекционна област, която се
намира в условията на официално не-
прогласен, но фактически действащ
българско-гръцки кондоминиум. (6)
По това време областта между
Струма и Места изживява дина-
мично развитие по отношение на
народностния състав и демографс-
ката структура на населението. На
територия от около 7500 квадратни
километра в навечерието на Бал-
канската война според проучвания-
та на проф. Йордан Иванов, който
на няколко пъти в различно време
обикаля и проучва района, живеят
292 905 души. От тях българите са
89 925, включително около 23 000
българи мюсюлмани; турците са
109 330; гърците – 65 650; цигани-
те – 12 175; власите – 5960; други
народности, като евреи, гагаузи и
пр. – 9865. (7) Известни нюанси в
цифрите дават други статистики,
които черпят и от чужди източници,
но общото между тях е приблизи-
телно еднаквата пропорция между

трите доминиращи народности –
българите, турците и гърците. (8)
Те си поделят областта на три пояса
или „три отделни целини“, както ги
нарича проф. Й. Иванов. Районът
северно от жп линията Сяр–Дра-
ма–Гара Бук е населен главно с
българи; югозападната част е пре-
димно гръцка, югоизточната пре-
димно турска. Първите демографс-
ки промени настъпват още по време
и след войните през 1912–1913 г.
Част от българското население е
избито и прогонено в България от
гръцките войски, които само в този
район опожаряват изцяло или час-
тично 19 български села. По същия
начин гръцките войски се отнасят и
с турското население, като с изби-
ване и прогонване съкращават броя
му с 20 000–25 000 души. В пери-
ода 1913–1915 г. в областта между
Струма и Места са заселени около
28 000 гърци от България (Мел-
нишко, Струмишко и Петричко) и
Кавказ. През 1916 г. част от гръц-
кото население напуска областта,
а на следната година в рамките на
превантивни военни мероприятия
други са изселени в старите предели
на България. (9) По приблизителни
оценки през 1917 г. народностният
състав на Драмската военноинспек-
ционна област е следният: (10)
българи 90 000
турци 89 000
гърци 80 000
цигани 12 000
власи 6000
разни 10 000
всичко 287 000
Един от основните проблеми в
областта е шпионажът срещу Бъл-
гария и Българската армия. От ок-
томври 1915 до август 1916 г. анг-
ло-френското командване изграж-
да в Серско, Драмско и Кавалско,
предимно сред гръцкото и турско-
то население, широкоразклонена
агентурна мрежа за събиране на
разузнавателна информация за дис-
локацията, числеността и състояни-
ето на 2-ра българска армия. След
окупирането на областта между
Струма и Места от българските
войски тази шпионска организация
запазва своята структура, личен
състав и функции и по различни ка-
нали се ръководи от Солун, където
действат няколко разузнавателни
служби на съглашенската „Източна
армия“. Българското военно конт-
раразузнаване разполага с поиме-
нен списък на 146 души, поставили
се в услуга на англо-френското раз-
узнаване на Македонския фронт, в
т.ч. и на територията на Драмската
военноинспекционна област. Аген-
тите на противниковия шпионаж в
областта се свързват с централата
в Солун чрез канали през фронто-
вата линия, по пътя на служебната
кореспонденция с гръцкия пълно-
мощен министър в София и други
лица в старите предели на страната
и чрез хелиографна сигнализация с
остров Тасос, който по това време
също е окупиран от англо-френски-
те войски. (11)
Още в края на август–началото на
септември 1916 г. българското ко-
мандване взема редица превантивни
мерки срещу противниковия шпио-
наж в Драмската област. Населението
от зоната в непосредствената близост
до фронтовата линия по р. Струма е
изселено към Демирхисар и околните
села. Подозрителните лица от област-
та, за които има сведения и улики, че
шпионират в полза на Антантата, са
депортирани още по-далеч в старите
предели. За по-голяма сигурност са
изселени и двайсетте монаси от рус-
кия манастир при залива Лефтерос,
на юг от Правище. (12)
Главната тежест по обезврежда-
нето на шпионската агентура, обез-
печаването на фронта по р. Струма
и охраната на обществения ред в
областта падат върху органите на
военнополицейската служба. Тя се
ръководи от Военнополицейската
секция при Щаба на Действащата
армия, която разполага с подсекции
във всички военноиснспекционни
области, в т.ч. и в Драма. Военно-
полицейската подсекция в Драма от
своя страна изгражда в определени
27
населени пунктове разузнавател-
ни бюра и разполага около тях и
по пътищата постове за наблюде-
ние и проверка. За поддържане на
реда и спокойствието в областта
се грижат също и военнополицей-
ските ескадрони на дивизиите. По-
особени функции имат агентите
по безопасността на народната от-
брана – военновременният еквива-
лент на Обществената безопасност
(Държавна сигурност). Те наблю-
дават всички обществени места и
заведения, като хотели, кафенета,
кръчми и пр., проверяват новопри-
стигналите пътници, търговци и
превозвачи, следят всички, които
проявяват любопитство по военни
въпроси или търсят работа в бли-
зост до военните обекти. Влизането
и движението в Драмската област
е силно ограничено, като се извър-
шва по строго определен ред и при
спазване на сложна процедура под
надзора на военнополицейската
служба. Влизането в областта ста-
ва през точно определени пунктове
и само с открити листове, издава-
ни от Военнополицейската секция
при Щаба на Действащата армия по
писмени заявления чрез местните
военни комендантства и с предста-
вяне на документ за самоличност,
свидетелство за благонадеждност и
обяснение за целта на пътуването.
По всяко време на движението в об-
ластта пътниците и техните откри-
ти листове подлежат на проверка
от органите на военнополицейската
служба. (13)
Друг сериозен източник на про-
блеми за Драмската военноинспек-
ционна област възниква заради при-
съствието на 20-и турски корпус с
щаб в с. Зиляхово, който по силата на
съюзническите договорености поема
част от фронта по долното течение
на Струма. Покрай служебните си
задължения турските войници започ-
ват да вилнеят по селата и да грабят
не само гръцкото, но и българското
население в района на Ангиста–Зи-
ляхово–Радулево. Турското комен-
дантство в Зиляхово си присвоява
28
правото да издава открити листове за
мюсюлманското население в област-
та. Това влиза в противоречие с бъл-
гарската практика и създава сериозни
затруднения. Турското население от
околностите на Драма и Кавала „на
цели тайфи с коне и мулета“ прииж-
да към Зиляхово и в непосредствена
близост до бойните линии. „Фронтът
заприлича на пазар“ – обобщава по-
ложението в края на 1916–началото
на 1917 г. един рапорт на военнопо-
лицейската служба при 2-ра армия.
На всичко отгоре военнослужещите
от 20-и турски корпус заявяват пред
местното население, че оттук вече
няма да си тръгнат и че районът ще
принадлежи на Турция.
За да внесе известен порядък в
тази част на Драмската военноинс-
пекционна област, началник-щабът
на 2-ра армия обръща внимание на
командира на турския корпус него-
вите комендантски органи да бъдат
по-внимателни при издаването на
откритите листове. Заедно с това
в няколко точки му систематизира
практиката на българската армия и
му изпраща образец от необходими-
те документи. Отделно от това на бъ-
лгарските села в района е позволено
да си организират селска милиция и
след няколко случаи на престрелки с
турски войници грабежите рязко на-
маляват. Положението се успокоява
напълно едва когато през пролетта на
1917 г. 20-и турски корпус е изтеглен
от областта и заменен с 8-а Тунджан-
ска дивизия, прехвърлена на този по-
спокоен участък след изтощителните
боеве при Битоля. (14)
През пролетта и лятото на
1917 г., когато Гърция все по-осеза-
емо се ориентира на страната на Ан-
тантата, противниковият шпионаж
активизира дейността си в Драмс-
ката военноинспекционна област.
Неговите агенти умело използват за
прикритие на своята дейност Гер-
манското покупателно дружество,
което с разрешение на българските
военни власти изкупува суровини и
храни от Драмската област. Местни-
те служители на дружеството, почти
изключително гърци, успяват да съз-
дадат широка мрежа, която трудно
се поддава на контрол от българско-
то военно контраразузнаване. През
май 1917 г. в Демирхисар и в Сяр са
разкрити гръцки шпионски органи-
зации и са възбудени съдебни про-
цеси, но като цяло противобългар-
ската дейност не секва. (15) Затова
българското командване решава да
предприеме някои по-твърди и без-
компромисни мерки, които засягат
дори интересите на нейния могъщ
съюзник.
На 28 май 1917 г. Щабът на 2-ра
армия забранява дейността на Гер-
манското покупателно дружество на
територията на Драмската област. На
30 юни Главната квартира в Кюстен-
дил известява щаба на 2-ра армия, че
предстои влизането на Гърция във
войната на страната на Антантата.
„Вземете отсега мерки – гласи шиф-
рованата телеграма – да се съставят
списъци на всичкото здраво мъжко
население от гръцка народност от
17- до 50-годишна възраст, живущо
в етапната и оперативната зона на
армията, които веднага с обявяване
на войната ще се интернират в Бъл-
гария из Шуменско“. Още същия
ден съдържанието на телеграма-
та е съобщено на началниците на
7-а, 8-а и 10-а дивизия. Изселване-
то започва на 4 юли с „по-събуде-
ните гърци“ – владиците, свещени-
ците, учителите и чиновниците, а от
следващия ден и за останалите. На
конвои от по 400–500 души те се из-
пращат ежедневно по линията Дра-
ма–Гюмюрджина–Караагач и оттам
през Стара Загора за Шуменско. До
11 юли само от района на 7-а Рилска
дивизия (Среско и Демирхисарско)
са изселени 3878 души. Същата мя-
рка се прилага и в Гюмюрджински
окръг. (16)
От този момент Драмската воен-
ноинспекционна област преминава
изцяло под български контрол и
управление. На мястото на гръцки-
те чиновници е въведен български
административен апарат. Със Запо-
вед по Действащата армия № 942
от 8 юли 1917 г. в Драма се открива
военнополеви съд, който получава
юрисдикция над жителите на об-
ластта по всички престъпления и
нарушения. Към съда са зачислени
военни следователи за различни-
те околии на областта. (17) Този
етап на пълновластно българско
управление в Драмската военноин-
спекционна област продължава до
Солунското примирие, когато бъл-
гарските войски и целият военноад-
министративен апарат се изтеглят в
България.
Бележки:
1
Марков, Г. Голямата война и българ-
ският ключ за европейския погреб 1914–
1916. С., 1995, с. 244–245.
2
Пак там, с. 264–266; Христов, А. Ис-
торически преглед на общоевропейската
война и участието на България в нея. С.,
1925, с. 252–254.
3
Заповеди по Действующата армия [Кюс-
тендил, 1915–1916], № 500 от 15 септ.
1916; № 522 от 1 окт. 1916.
4
Христов, А. Пос. съч., с. 255; Каблеш-
ков, И. Спомени и бележки от войната
1915–1918. С., 1932, с. 80–81.
5
Заповеди..., № 566 от 26 окт. 1916.
6
Христов, А. Пос. съч., с. 255.
7
Иванов, Й. Населението в Югоизточна
Македония (Серско, Драмско и Кавалско).
С., 1917, с. 21–22.
8
Попгеоргиев, Й., С. Шишков. Българите
в Серското поле. Пловдив, 1918, с. 20–22;
Яранов, Д. Народностният състав на
населението в Беломорската област през
последните осемдесет години. – Беломорс-
ки преглед, 1942, № 1, с. 291–317.
9
Иванов, Й. Пос. съч., с. 3, 22–27.
10
Пак там, с. 28.
11
ЦВА, ф. 40, оп. 2, а.е. 343, л. 710–715,
742.
12
Пак там, а.е. 330, л. 573–575, 582–583;
ф. 317, оп. 7, а.е. 291, л. 218–219.
13
Пак там, ф. 40, оп. 2, а.е. 343, л. 245,
246–249.
14
Пак там, ф. 317, оп. 7, а.е. 292, л. 79–80,
81.
15
Пак там, а.е. 294, л. 114, 183.
16
Пак там, ф. 40, оп. 2, а.е. 343, л. 33;
ф. 317, оп. 7, а.е. 294, л. 385–396, 452.
17
Заповеди..., № 942 от 8 юли 1917;
№ 1224 от 26 дек. 1917.

ГРАНИЦИ, НАРОДИ, ГАРАНЦИИ
ПОГЛЕД КЪМ НАСЛЕДСТВОТО НА ПАРИЖКАТА МИРНА
КОНФЕРЕНЦИЯ 1919–1920 г.
Огняна П. ХРИСИМОВА, ст. н. с. I ст. д.и.н.
(БАН – Институт по балканистика)
Деветдесет години ни делят от датата 18 януари
1919 г., на която във френската столица се откриват за-
седанията на Парижката мирна конференция. Форумът
сътворява следвоенната договорна система (Версайската
„мирна“ система) и предопределя за десетилития напред
съдбата на европейските, в това число и на балканските
държави и народи. Целта е мир, макар и фиктивен, про-
блемът е – на каква цена.
Решенията на Парижката мирна конференция трети-
рат освен териториални и редица други проблеми (воен-
ни, стопански и т.н.) Поради обхвата на тези стойностни
теми последните не са обект на настоящата разработка,
която има за цел да проследи основно договорната сис-
тема, наложена от форума (с примери основно от съд-
бата на народите от европейския югоизток) и последвали-
те от това промени в структурите на анализираните
общества, както и реализацията на други, принципно
нови политически идеи.
Обсъждането на бъдещите текстове на мирните дого-
вори е сблъсък на политически идеи и школи, на геостра-
тегически интереси и цели. От едната страна са поставени
намеренията на Великите сили – победителки, с първенс-
твующата роля на страната домакин – Франция, от друга-
та страна – историческата справедливост и переспектива
пред победените народи. Трезви гласове, призоваващи
към разумна уредба на следвоенния мирен свят, не лип-
сват и на първо място тук е призивът на дипломацията на
САЩ в лицето на тогавашния президент на страната Уид-
роу Уилсън. Той още в разгара на военните действия, в
1917 г., в реч пред Сената предупреждава: „Въпросът, от
който зависят мирът и политическото бъдеще на света, е
следният: дали днешната война е борба за един истински
и траен мир, или е само нов сблъсък с цел уравновесява-
не на силите? Ако е битка за ново разпределение на вли-
яние, кой би гарантирал новия ред? Нужно ни е просто
не баланс на силите, а изграждане на организация на тези
сили; но не институционализирано съперничество, а един
общ, организиран мир“1.
Точно една година преди откриването на мирния фо-
рум в Париж, на 8.I.1918 г. У. Уилсън представя пред
Сената на САЩ програма за следвоенното уреждане на
света, позната като „14 пункта (принципи) на Уилсън“.
По-късно тази програма ще бъде наречена, макар и доста
условно, първи вариант на Устава на бъдещата световна
29
организация – Обществото на народите (ОН), а У. Уил-
сън – баща на ОН.
В обръщението си президентът призовава полити-
ците да превърнат „света в място, където… всяка на-
ция ще живее мирно своя собствен живот, управлявана
от собствените си институции и със сигурността, че ще
бъде третирана с цялото уважение и правдивост от ос-
таналите народи…“. Следвоенният исторически процес
според Уилсън ще се развива положително, ако се склю-
чат „мирни договори чрез открито обсъждане, след които
да не следват никакви тайни съглашения, а дипломацията
винаги да действа откровено и пред очите на всички“.
На фона на така начертаните основни гаранции за
мирен свят се предлагат и решения за балканската ре-
гионална сигурност. Проблемът се третира в пункт еди-
найсети от принципите на Уилсън, с който се настоява
„отношенията между балканските страни да се предо-
пределят от приятелска размяна на становища и мнения,
основаващи се на възможностите, които дават традици-
онните връзки и исторически утвърдилите се национални
традиции. В интерес на тези държави трябва да бъдат из-
работени международни гаранции за политическа и ико-
номическа независимост и национална целокупност“.
След така начертаните предпоставки за осигуряване
на глобална и регионална политика на мир Уилсън се
връща към идеята си за „общ, организиран мир“. В пункт
четиринайсети той настоява за създаването на „между-
народна организация на народите, която да гарантира
политическата независимост и териториалната цялост
както на малките, така и на големите държави“2. Съби-
тията по-късно показват, че от пожеланията до тяхната
реализация лежи пропаст.
А. Договори, граници, народи
На 28.06.1919 г. в „Огледалната зала“ на Версайския
дворец е подписан договорът между Великите обедине-
ни и съюзени сили и Германия – Версайският договор.
Той е първият документ, изработен от Парижкия форум и
като такъв е прототип за създаването и на останалите до-
говори3. На 10.09. с.г. е подписан Сен-Жерменският до-
говор с Австрия; на 27.11.1919 г. – Ньойският договор
с България; на 4.06.1920 г. – Трианьонският договор с
Унгария, и на 10.08. с.г. – Севърският договор с Турция,
заменен по-късно с Лозанския договор от 24.07.1923 г.
30
Разделението на австро-унгарското наследство изменя
значително политическата и етническата карта на Крал-
ство Румъния. Още по време на Междусъюзническа-
та война, на 28.07.1913 г., румънските власти окупират
Южна Добруджа и по-късно според клаузите на Буку-
рещкия мирен договор от 28.07/10.08.1913 г. Кралство-
то анексира областта. Ньойският договор окончателно
санкционира господството на кралска Румъния над тази
територия от 7695 кв. км и 283 130 души население с пре-
обладаващо български етнически характер4. По силата на
Трианьонския мирен договор с победена Унгария Румъ-
ния получава източната част на Банат, Буковина и Тран-
силвания, територии с разнородна етническа палитра.
На 27.03.1918 г. е прокламирано и обединението на
Бесарабия с Румъния, а на 28.Х.1920 г. по силата на Па-
рижкия протокол съюзниците от Антантата признават
това присъединяване5.
Така в резултат на успешно сключените в началото на
ХХ в. договори кралска Румъния се превръща в най-го-
лямата по площ държава на Балканския полуостров. В
сравнение с началото на Първата световна война терито-
рията є се увеличава двойно и от 137 047 кв. км нараст-
ва на 295 049 кв. км. Тя става и държавата с най-висок
процент нерумънско население на полуострова. Част от
него тя включва в пределите си далеч преди балкански-
те и Първата световна война, а друга част придобива по
силата на версайските договорености. Националният ет-
нически елемент (т.е. румънският етнос) е с абсолютно
мнозинство само на територията на старото Кралство
(областите Мунтения, Олтения и Молдова). В Трансил-
вания румънците са 47,6% от населението на областта, в
Буковина – 44,5%, и в Южна Добруджа – около 40%6.
Единственото официално преброяване на население-
то във „Велика Румъния“ в периода между двете светов-
ни войни е извършено на 29.ХII.1930 г. То отчита като
общ брой население 18 025 237 души, като 28% от тях се
числят към малцинствените общности. След придобив-
ките по Версайската система следвоенната етническа и
етнолингвистична структура на населението в кралска
Румъния през 30-те години на ХХ в. е силно изменена
в полза на новоприсъединено население с нерумънски
етнически произход. Румънската статистика представя
обаче следната картина, която едва ли може да се при-
еме за безпристрастна: като етнически румънци (нари-
чани по-нататък само „румънци“) са обявени 71,9% от
населението, за румъноговорещи – 73% от общия брой
жители. Етническите унгарци са 7,9%, а унгаро-гово-
рещите са 8,6% от населението на страната. Немски-
ят етнос (включително по показател немскоговорещи)
съставлява 4,3% души. Евреите са 4,2%, а българите –
2%. Според официалните данни българското население
наброява 366 484 души по признак „етнос“ и 364 373 по
признак „майчин език“. Към останалите по-малобройни
етноси се отнасят, както следва: руснаци – 2,3%, руте-
ни и украинци – 3,2%, чехи и поляци – по 0,3%, албанци,
арменци и турци – по 0,1%, и др.7.
Разнообразието в етническата картина предполага
многообразие и в религиозната принадлежност. Доми-
нираща религия в Кралството през 30-те години (данните
са за 1931 г.) е източноправославната (изповядва се от
13 027 305 души). Внушителна е групата на романо-като-
лиците – 1 196 357, и на гръко-католиците – 1 320 000.
Юдеизмът се изповядва от 984 213 души, а следовниците
на исляма наброяват 156 000. Немалобройни са привър-
жениците на калвинизма (716 162), на лютеранството –
392 100 души, на унитаристката църква – 72 0008.
Както е видно, в новоприсъединените райони етничес-
ката и религиозната палитра са доста пъстри. В случая
нека не забравяме, че статистическите данни, посочва-
ни от изследователите по проблема, са крайни, до диа-
метралност противоречиви в зависимост от коя страна
се привеждат – тази на печелившата или на ощетената
държава. Така например според българската официална
статистика населението на Южна Добруджа (Кадрилате-
ра – Четириъгълника) има следния етнически състав: бъл-
гари – 47,6%, турци – 37,8%, и румънци – 2,3%. Според
румънската статистика за междувоенния период в 1930 г.
етническата палитра в областта вече е следната: бълга-
ри – 37,9%, турци – 34,1%, и румънци – 20,5% (7728
души). В останалите новоприсъединени области етно-
палитрата, пак по данни от официалното преброяване от
1930 г., е също многообразна: в Трансилвания 57,6% от
жителите са румънци, 29% унгарци, 8% немци, 7% евреи,
886 души българи, и др. Буковина се обитава от 44,5%
румънци, 8,9% немци, 10,9% евреи, 133-ма българи, и
др. За румънската част на Банат (Източен Банат) данните
са: 55,4% румънци, 10,4% унгарци, 23,7% немци, 1,1%
българи, и др. В Бесарабия живеят 56,2% румънци, 7,2%
евреи, 13% украинци (рутени) и руси, 5,7% българи (163
726 души), 2,7% немци. В Молдова съотношението е:
89,8% – румънци, 6,5% – евреи, 1644 българи и др.9.
Най-голяма част от австро-унгарското наследство по-
лучава провъзгласеното на 1.ХII.1918 г. Кралство на
сърби, хървати и словенци (от 1929 г. Кралство Югос-
лавия). Към територията на държавата са придадени Вар-
дарският дял на Македония (по силата на чл. 3 от Буку-
рещкия мирен договор от 1913 г.), както и Струмишка
област и Западен Банат. Според западни и български
източници в КСХС живеят над 700 000 българи (в югос-
лавски източници данни за българско население не могат
да се намерят). Голяма част от тях населяват Струмишко
и Вардарска Македония (около 630 000), близо 65 000
живеят в Западните покрайнини, и около 4500 – в югос-
лавската част на Банат10.
В държавните граници на КСХС, както вече бе споме-
нато, влиза и областта Западни покрайнини. Територията
е с площ от 1555 кв. км и население 64 000 души с бъл-
гарски етнически произход и самосъзнание. По етничес-
ки признак то се разпределя по следния начин: българи –
54 758, румънци – 8637, цигани – 594, сърби – 12711.
Парижката конференция предоставя на новата държа-
ва и областите Босна и Херцеговина, Войводина, Хърва-
тия, Словения и Далмация. В областта Войводина заедно
с териториите Бачка и Бараня влиза и западната полови-
на на Банат, т.нар. сръбски Банат, площ от 9300 кв. км.
Новопридобитите за КСХС земи са общо 144 238 кв. км
и са с население над 7,6 млн. души. В резултат на разпо-
режданията на Версайската договорна система Кралство-

то вече има територия от 255 804 кв. км и население (към
1921 г.) – 12 568 000 души.
Според данни от преброяване на населението в КСХС
от 31.12.1921 г. етническата, верската и езиковата кар-
тина са изключително пъстри и преплетени. От общия
брой жители 41,6% са сърби, 23,4% са хърватите, 8,8% са
словенците, около 6% – босненците – мюсюлмани, 2,8% –
черногорците. Жителите на Кралството с друга национал-
ност (немци, унгарци, албанци, румънци, турци, италиан-
ци, словаци и др.) са 12,2%. Немците (шваби и саксонци)
наброяват около 500 000 (близо 300 000 от тях живеят на
територията на Войводина, 130 000 – в Хърватия и Славо-
ния, а останалите – в Словения и други единични селища).
От унгарците (около 480 000), най-голямата група е съсре-
доточена във Войводина – 200 000, около 100 000 обитават
Хърватска и др. области. Спорни са данните за албанското
население в КСХС (Югословия). Според преброяването
от 1921 г. като албаноезични граждани в цялото Крал-
ство са отчетени 439 657 души. От тях 288 900 населяват
Косово, а от останалата част най-внушителна е групата на
албанския етнос, живеещ в областта Македония. Въпреки
че тези граждани са компактна маса, те не са обособени в
отделна графа като самостоятелен етнос. На тях се гледа
не като на отделна етническа общност, а като на сърби,
говорещи албански език.
Компактната маса от около 10 000 италианци населя-
ва Далмация. Румънците в най-голямата си част (96 000)
населяват територията между реките Тимок, Дунава и
Горна Млава и около 80 000 живеят в югославския дял
от Банат12.
През 30-те години малцинствените общности (т.е. от
несръбски етнически произход) в КСХС вече са 14%. По
данни на югославската национална статистика от пребро-
яването от 1931 г. общият брой население в КСХС вече
е 13 934 000 души. От тях 77% (10 731 000 души) се чис-
лят към обявената по конституционен път „единна на-
ция“ – тази на сърбо-хървати-словенци. Словенците към
онзи момент са 8,1% от населението, албанците – 3,6%.
Толкова са и германците. Другите отчетени компактни
групи са на унгарците – 3,4%, на румънците – 1%, на тур-
ците – 0,9%, и т.н.13.
В статистическите графи от 1931 г. липсват цели ет-
нически общности. Не би могло и да бъде иначе, тъй като
основният закон на страната определя, че Кралството се
населява от една единна и неделима нация, сърбо-хърват-
ско-словенската. Данни за численост и дял на българския
етнос към останалото население в КССХ в разглеждани-
те години не могат да бъдат открити в сръбски източни-
ци. Управниците на КСХС не признават съществуването
на такова население.
Същевременно сръбско население и области остават
под италианска власт. На 12.11.1920 г. е сключен Ра-
палският мирен договор между КСХС и Италия, който
определя границата между двете държави. Според този
договор гр. Задар (Зара) с още четири острова (Црес, Ло-
шинь, Ластово и Палагруж) стават италианско владение.
В състава на италианската държава остават и полуост-
ровите Истрия, Триест и Пула, населени със славянско
население. Така след разпадането на австро-унгарската
31
държава Италия получава територии с около 600 000
души славянско население, за което претендира Югосла-
вия. Италиански етнос, макар и малоброен, остава пък в
територията на КСХС.
От гледна точка на верска принадлежност за сър-
би – ортодоксални християни, се обявяват 5 602 227
души (около 42% от населението), а за римокатолици:
4 735 154 души (около 37%). Протестантите са 216 847
души (по други данни – 130 000), униатите – 29 000. За
мюсюлмани се обявяват 1 337 687 души. Израелтяни-
те са около 120 000. Близо 20 000 души са в общността
на францисканците (основно в Босна и Херцеговина, в
Далмация); в Ордена на доминиканците, на йезуитите (от
района на Загреб, Сараево и Травник); в общността на
лазаристите (Любляна). Изключително пъстро е и ези-
ковото многообразие. Унгарски език говорят 27,7% от
населението на Войводина (областите Бачка и Бараня).
Голям е процентът и на немскоговорещото население в
този район, както и в Хърватска и Словения. За румъно-
говорещо се обявяват 12,4% от населението на югослав-
ски Банат14.
Клаузите на Ньойския мирен договор са пагубни за
Царство България. Териториалните, материалните и мо-
ралните загуби са обозначени в историческите изследва-
ния като „национална катастрофа“. Освен повторната
загуба на Южна Добруджа и откъсването на Западните
покрайнини на разположение на Съюзните и сдружени
сили победителки е предадена и Западна Тракия с площ
от 8712 кв. км и население от 230 000 души. По-късно,
през август 1920 г., тя е преотстъпена на Гърция. Така
към териториалните загуби на България след участието
є в Балканските войни, след ноември 1919 г. се прибавят
нови 11 000 кв. км.
В границите на Царство България също живее ино-
родно население, което обаче не е нововключено в ре-
зултат на войната (или предидущите балкански войни),
а традиционно населява територията на страната. Офи-
циалната българска статистика от 1926 г. отчита, че в
страната живеят 5 478 741 души, от които етнически бъ-
лгари – 4 557 706 души. Етническите малцинства (с този
термин те са белязани в статистическата терминология –
б. О. Хр.) наброяват 878 024. От тях 577 552 са турци. Ев-
рейското население в Царството е 46 558 души и състав-
лява (в 1920 г.) 0,90% от цялото население. Компактни
маси от него живеят в София, Пловдив, Варна, Русе и др.
Арменското население (в 1926 г.) брои 27 322 души и е
най-многобройно в Пловдив, Бургас, Варна, Русе, Ста-
ра Загора, Хасково. Гръцката общност има численост от
10 504 души. В резултат на събитията от 1917 г. в Русия
в Царство България се заселва руско население. Първата
вълна руски заселници (емигранти) идва в 1919 г. от Оде-
са, втората вълна е през февруари 1920 г., след оттегля-
нето на армията на Деникин, и третата вълна пристига в
Царството в края на 1920 и началото на 1921 г. вследс-
твие на разгрома на Врангеловите войски. Към края на
1926 г. руската колония брои 29 640 души и е разпръсна-
та из цялата страна.
Романоезичното население в страната (по статистика
те са 83 657 души), включва няколко общности: на вла-
32
сите (дако-румънци, румънци), които според посочено-
то преброяване са 69 080 и населяват крайдунавските
градове, следва по-малобройната група на арумъните
(заселени в градовете Горна Джумая, Дупница, Пещера
и столицата София), както и третата – общност от номад-
ско население. В останалата част от малцинствено насе-
ление на Царство България влизат т.нар. чужденци, както
и групата на помаците. Те не са включени в цифрата на
турското население, а се отбелязват в отделна графа като
българо-мохамедани с численост към онзи период 88 339
души15.
II. Гаранции
Заседанията на Парижкия форум от 1919–1920 г. са
ангажирани и с решаването на още един изключително
стойностен проблем – създаването на международна
структура, орган, който би изпълнявал ролята на гарант
на постигнатите споразумения (мирни и специални дого-
вори, декларации и др.). Така историческата нужда ражда
нов глобален политически фактор – първата световна
организация Общество на народите (Лига на нациите).
Идеята за създаване на международна организация,
чрез която да се търси мирно решение на световните про-
тиворечия, е доста отдалечена във времето. Тя е свързана
с два свещени и неизменни идеала на човечеството – сво-
бода на личността и мирен свят. Терминът „Общество
на народите“ (Société des Nations) се среща за първи път
в съчинението на френския мислител А. Бомел „Droits
des gens“, издадено в 1758 г. Малко по-късно, в 1784 г.,
в съчинението на Ем. Кант „Idee zu einer allgemeinen
Geschichte in weltbürgerlicher Absicht“ се появява не-
мският аналог на понятието „Общество на народите“ –
„Völkerbund“.
На 25.01.1919 г. пленарното заседание на Парижката
мирна конференция приема с тайно гласуване резолю-
ция, според която „Уставът на бъдещата организация
трябва да бъде неделима част от Мирните договори“.
На 14.02.1919 г. пред Парижката мирна конференция е
представен окончателният вариант на проект за Устав на
организацията. Негови автори са Уидроу Уилсън, амери-
канският експерт Давид Хюнтър Милър и британският
експерт лорд Сесил Хърст.
Окончателният текст на Устава на ОН е приет на
Петото пленарно заседание на Парижката мирна конфе-
ренция, състояло се на 28.04.1919 г. На това заседание за
генерален секретар на Обществото на народите да бъде
избран английският дипломат сър Джеймс Ерик Дрюмонд.
Уставът на ОН е в сила от 10.01.1920 г. паралелно с
влизането в сила на Версайския мирен договор. Първото
заседание на представителния орган на ОН – Асамблея-
та, е проведено в Женева от 16.11 до 18.12.1920 г.15.
Уставът (Пактът) на ОН съставлява неизменно част
първа от цялостния текст на всички международни до-
говори, сключени след края на Първата световна война.
Той съдържа преамбюл и 26 члена. В уводната си част
Уставът определя задачите на организацията: да гаран-
тира мира и сигурността, да развива сътрудничеството
между народите, да съблюдава строго предписанията на
международното право, за да се зачитат точно задълже-
нията по договорите. По същество основната задача на
новата организация е да следи за стриктното ненаруша-
ване на постигнатите договорености и като такава тя се
явява гарант на статуквото, изградено чрез Версай-
ската договорна система.
През май 1919 г. в разгара на работата по изработва-
нето на Устава на ОН конференцията създава още един
орган, наречен Комисия за новите държави. Част от задъл-
женията на комисията са определени от спецификата на
следвоенната обстановка, която наред с други белези, се
отличава и с многообразие и пъстрота в етническия, вер-
ския и т.н. компоненти на населението, основно в т.нар.
нови, печеливши държави (това са държавите, обогатили
се в териториален аспект). Политиците си дават сметка,
че предстои ново държавно „консолидиране“ на тези об-
щества и етническите (народностните) конфликти в този
процес са неизбежни. Като гарант за статуквото пред ОН
се поставя задачата да изработи механизми за неговата
охрана, което означава и изработването на правила за ов-
ладяване на малцинствените конфликти в името на запаз-
ването на мирния процес.
Инструментариумът, изработен от ОН в тази посо-
ка, е без прецедент в световната практика и той е дело
както на политиците от Версайския форум, така и на пос-
ледващи действия на органите на ОН.
Парижката мирна конференция изработва многосте-
пенна система за предотвратяване на конфликтите на
малцинствена основа и в това се състои нейният втори
основен принос освен териториалното прекрояване.
Международните договорености, съдържащи разпо-
реждания относно регулирането на проблема с малцинс-
твата, са залегнали в няколко основни групи докумен-
ти, а именно: I. в Специалните клаузи за малцинствата,
включени в част от мирните договори; II. в Специалните
договори за закрилата на малцинствата, които т.нар.
печеливши държави подписват успоредно с мирните до-
говори и, III. в Декларации за закрилата на малцинства-
та. С тези групи документи гаранцията за закрилата на
лицата, принадлежащи към етническите, религиозните и
езиковите малцинства, превръща поетите по Договорите
ангажименти в международна норма. Чрез тях Парижка-
та мирна конференция извежда проблема за политиката
към малцинствата в дадена страна извън вътрешно-
държавната сфера и го издига в ранг от международ-
но значение.
• Специални клаузи за малцинствата, включени в
мирните договори, се съдържат в Сен-Жерменския
мирен договор (в част III, глава II, членове 46–52
вкл. – относно задълженията на КСХС; в част III,
глава IV, чл. 59–61, чл. 70–82 вкл. – относно задъл-
женията на Кралство Румъния); в Ньойския мирен
договор с България (в част III, отдел IV, членове 49–
57 вкл.); в Трианьонския мирен договор (в част III,
глава VI, чл. 44, 54–60 вкл.; в Парижкия договор
(Парижкия протокол), ратифициран след 1924 г. (чл.
3, 5, 6); в мирния договор с Турция, подписан в Лоза-
на на 24.07.1923 г. (в част I, глава III, членове 37–45
вкл.)17.

• Специални договори за покровителство на мал-
цинствата подписват Полша (поставен под гаран-
цията на ОН от 13.02.1920 г.); Чехословакия (под
гаранцията на ОН на 29.11.1920 г.); КСХС (под га-
ранцията на ОН от 29.11.1920 г.); Кралство Румъния
(под гаранцията на ОН от 30.08.1921 г.); Гърция (под
гаранцията на ОН от 26.09.1924 г.)18.
Със Специални декларации по проблемите на мал-
цинствата, направени пред Съвета на ОН, се ангажи-
рат Албания и Финландия (от 1921 г.); Литва (от 1922 г.)
и Естония и Латвия (от 1923 г.). Освен тях са сключени
две отделни споразумения, вмъкнати в други договори:
Германо-полското споразумение относно Горна Силезия
от 15.05.1922 г. (чл. 64–158) и Мемелското споразумение
от 8.04.1924 г. между Франция, Англия, Италия и Япо-
ния, от една страна, и Литва – от друга.
По силата на посочените документи държавите по-
емат ангажиментите да не възпрепятстват свободната
употреба и изучаването на майчин език, да осигурят
свобода на вероизповеданието и ненарушимост на
етническите нрави на онова свое население, което е
различно от основния за страната етнос или се раз-
личава от автохтонното население по майчин език
и/или вероизповедна принадлежност, както и да оси-
гурят определено финансиране в тази посока. Като
политическа философия и реализация тази система,
изработена от Парижката мирна конференция, е реши-
телна позитивна крачка на участниците в този между-
народен форум. Нейната реализация и резултатност е
отделен проблем.
Установеният механизъм в малцинствената област е в
тясна връзка с гаранциите за изграждащия се следвоенен
мирен свят. За нея пледира още на първото пленарното за-
седание на Парижката мирна конференция от 31.05.1919 г.
У. Уилсън. Тогава той казва: „За да се опитаме да на-
мерим мирно разрешение на въпроса и да елиминираме
във възможна най-висока степен онези опасности, които
могат да заплашат световния мир, ние трябва да положим
усилия да осигурим справедливо разрешение на терито-
риалния проблем, като се съобразяваме с етническите ха-
рактеристики на населението, обитаващо тези територии.
Всичко това зависи от основния фактор, а именно – при
решаването на териториалните проблеми Великите обе-
динени и съюзени сили да гарантират разумно решение
и на малцинствените въпроси. Отговорността тежи ос-
новно върху Великите сили… и не бива да смятаме,
че тяхната военната сила е тази, която ще осигури
трайния световен мир. При тези условия е неразумно и
некоректно победителите да се държат като диктатори, а
не като приятели… Нека поемем своята отговорност към
малцинствата. И ако Великите сили искат действител-
но да гарантират световния мир, най-справедливо ще
бъде да осигурят необходимите надеждни гаранции за
правата на малцинствата“19.
Българското правителство прави първите постъпки
за приемането на Царството за член на ОН през ноем-
ври 1920 г. На 4.11.1920 г. министър-председателят Ал.
Стамболийски изпраща до генералния секретар на ОН сър
Ерик Дрюмонд молбата на българската държава. Проце-
33
дурата на страната по включването є в семейството на
международната общност е задвижена с писмо на гене-
ралния секретар на ОН от 19.ХI.1920 г. Министър-пред-
седателят Ал. Стамболийски е информиран, че молбата
на страната е предвидена в дневния ред на предстоящите
заседания на Асамблеята. Българската страна е поканена
да изпрати „квалифицирани специалисти за представяне
на нужните разяснения пред специалната Комисия по
приема на нови членове“. Ал. Стамболийски определя за
Женева да заминат Св. Поменов, извънреден и пълномо-
щен министър на България в Берн, проф. Димитър Миков
и депутата от Народното събрание д-р Спас Дупаринов.
В окончателния състав на делегацията на мястото на Сп.
Дупаринов е включен К. Минчов20.
На заседание на Асамблеята от 16.12.1920 г. сър Дж.
Б. Сесил докладва кандидатурата на България за член-
ство в ОН и тя е приета. Официалното съобщение, че
Царство България е прието за член на ОН, пристига на
20.12.1920 г.21. На 16.03.1921 г. Св. Поменов уведомява
генералния секретар на ОН за решението на българското
правителство да открие Постоянно представителство на
страната към световната организация. За ръководител на
делегацията е назначен първият секретар на българската
легация в швейцарската столица Димитър Миков. Секре-
тариатът (Постоянното представителство) на България
при Лигата започва дейността си на 25.03.1921 г.22. Върху
двама опитни дипломати, Св. Поменов и Д. Миков, пада
отговорността за отстояването на интересите на българ-
ската държава в ОН в първите години след включването
на страната в международната организация.
***
Деветдесет години са период, който налага безпри-
страстна преценка на дейността на Парижкия форум.
Мирните преговори от 1919–1920 г., белязали ерата на
Версайската система в междувоенния период, остават в
историята с паметни резултати. Те финализират разпада
на Австро-Унгарската империя и са поредната успешна
крачка към окончателния край на Османската империя.
Паралелно с това те слагат началото на нова светов-
на политика и практика чрез създаването на световна
сила – гарант на международните договорености – Обще-
ството на нациите (Лигата на нациите).
Едновременно с това изминалите десетилетия показа-
ха, че изграденият мир е фиктивен, че новата световна, и
най-вече европейска, карта е заредена с конфликти. На-
родите в Европа са разделени на „победители“ и „победе-
ни“, на „печеливши“ и „ощетени“.
Версайската „присъда“ се опира на три мотиваци-
онни принципа, които показаха историческата неъсто-
ятелност и безпереспективност на подобен тип полити-
ка: 1) пренебрегване на историческата действителност
и на традиционната държавноправна принадлежност на
териториите; 2) елиминиране на етническия елемент в
народнотворческото начало и прехвърлянето на цели
блокове етноси отвъд естествените им етнодържавни
граници; 3) съобразяване единствено и само с полити-
ческите и стратегическите критерии на победителите –
„миротворците“.
34
Бележки:
1
Duroselle, J. B. De Wilson à Roosevelt. La politique extérieure des
Etats-Unis 1913–1945. Paris, 1960, p. 92.
2
Документът е ползван от: Renouvin, P. Le traité de Versaille
1919. Flammarion, 1969, Deuxième partie: Documents, doc.1,
p. 119–120: „Quatorze Points“ – Обръщение на Президента У. Уил-
сън към Американския Сенат от 8.I.1918 г.
3
Оригиналният текст на документа е ползуван от: Renouvin
P. op. cit., p. 124–125, document 4: Traité de Versaille, Partie I – Pacte
de la Société des Nations.
4
Хрисимова, О. Обществото на народите и съдбата на българ-
ското население в Южна Добруджа – В: „Военноисторически
сборник“, С., 1998, кн. 4, с. 70.
5
Declaraţia de unire a Besarabiei cu România, 1918, marţie
27 – In: Minorităţile nationale din România 1918–1925, Buc., 1995,
p. 109.
6
Winkler, W. Statistichen Handbuch der Europäshen Nationalitäten.
Wienna, 1931; The Economic History of Eastern Europe 1919–1975.
(Economic Structur end Performance between the two Wars). Oxford,
1985, p. 75.
7
Institutul central de statistică. Recensămîntul general al populaţiei
României din decembrie 1930, vol. 9, Bucureşti, 1940, p. 376–380;
Rommenhoeller, P. La Grande Roumanie. Sa structure economique,
sociale, financiaire, politique et particulièremen ses richesses. La Haye,
1926, р. 70.
8
Cipăianu, G. Gh., Iancu. Minorities in Interwar Romania and the
League of Nations – In: Transylvania Review, Cluj-Napoca, 1996,
vol. V, № 2, р. 138.
9
Цитира се по: Общи резултати от преброяване на населението
в Царство България на 31 декември 1910 г., София, 1921, с. 47,
50; В графата „турци“ се включва не само етническото турско
население, но и татарското население, както и потомците на
ислямизирани българи – б. О. Хр.; Bohman, A. Menchen und Grenzen,
t. II – Bevölkerung und Nationalitäten in Südoseuropa. Köln, 1969,
p. 108; Silviu, Dr. La Transylvanie roumaine et ses minorités ethniques.
Buc., 1934, p. 73–74; Арабов, Вл. Размяната на Добруджа с Бесара-
бия. Отказът на ромъните от Добруджа. Участието на Ромъния
в Руско-турската война от 1877–1878 г. С., 1940, с. 14; Minorităţile
naţionale din România 1918–1925, Buc., 1995, doc. № 23 и № 24,
р. 184–185.
10
Documents diplomatiques français (DDF), tom 48 – Traité de Paix
entre les Puissances alliées et associées et la Bulgarie. Protocol et
declaration de Nеuilly-sur-Seine, 27.XI.1919, Secton II – Les frontières;
Nationalitäten in den Staaten Europas. Sammlung und Lageberichten.
Wien – Leipzig, 1931, р. 371 – 381; Палешутски, К. Македонският
въпрос в буржоазна Македония 1918–1941. С., 1983, с. 15.
11
Общи резултати от преброяване на населението в Царство
България на 31.ХII.1910 г., С. 1923, т. I, с. 74.
12
Данните се цитират по: Enciklopedija Yugoslavije, t. IV, Zagreb,
MCMLX, p. 599; Macartney, C. A. National States and National
Minorities. London, 1934, p. 515–526; Малкълм, Н. Кратка история
на Косово, с. 333; Românii de la sud de Dunăre. Documente. (Brezeanu
St., Gh. Zbuchea), Buc., 1997, p. 296; Berenger, J. Le revisionisme
hongrois. – In: Les conséquences des Traités de paix en Europe centrale
et Sud – Orientale. Strasbourg, 1987, p. 163; Викърс, М. Албанците.
Съвременна история. Пловдив, 2000, с. 110.
13
Pearson, R. National minorities in Eastern Europe 1848–1945.
London and Basingstoke, 1983, p. 152, table VIII b – Yugoslavia (census
of 1931); Roux, M. Les albanais en Yougoslavie. Minorité nationale,
territoire et developpement. Paris, 1999, p. 159.
14
Stojković, L., M., Martić. National minorities in Jugoslavia. Beograd,
1952, p. 19, 29–30; Mousset, Al. Le Royaume des Serbes, Croites et
Slovènes. Paris, 1921, р. 88, 110.
15
Общи резултати от преброяването на населението в Царство
България на 31.ХII.1910 г., С., 1923 г., т. I, с. 16, 22, 90, 186; Нягу-
лов, Бл. Проблемът за власите в България между двете световни
войни. Политически фактори и аспекти. – В: Сп. „Българска
етнология“, г. ХХI, 1995, Извънреден брой, с. 52–53.
16
Walters, F. P. A history of the League of Nations. London, 1969,
p. 81; La Société des Nations. Constitution et organisation, Genève,
1927, p. 8; Santamaria, Y., B. Waché. Du printemps des peuples à la
Société des Nations (Nation, nationalité et nationalisme en Europe
1850–1920). France, 1996, р. 333.
17
DDF, tom 48 – Traité de Paix entre les Puissances alliées et
associées et l’ Autriche – Hongrie, p. 40–42, p. 44–47; Ньойски дого-
вор. С обяснителни бележки от д-р Б. Кесяков и Дим. Николов,
С., 1999, с. 18–19; DDF, tom 48 – Traité de Paix entre les Puissances
alliées et associées et la Hongrie, partie III, section II, p. 34–35.
18
Оригиналните текстове на Договорите за малцинствата
с КСХС и Кралство Румъния, са публикувани в: Dimitrov, T. La
Bulgarie et la Société des Nations. L’ expérience de la protection
internationale des minorités nationales 1920–1939. Genève, 1994
(Annexe I, p. 397–400: Extrait du Traité entre les Etats-Unis d’
Amérique, l’ Empire Britannique, la France, l’ Italie et le Japon et
l’ Etat serbe – croite – slovène, fait à Saint-Germain-en Laye le 10
septembre 1919; Extrait du Traité entre les Etats-Unis d’ Amérique,
l’ Empire Britannique, la France, l’ Italie et le Japon et la Roumanie,
Pаris, le 9.XII.1919) Последният вж. и в: Minorităţile naţionale din
România 1918–1925. Documente, Buc., 1995, p. 167–174, doc. № 18
(Извори за история на Добруджа 1878–1919, т. I, С., 1992, доку-
мент № 208, с. 477–481); Journal Officiel de la Société des Nations,
Genève, 18.05.1929, „Protection des minorités“ (Специален брой,
съдържащ документи по закрилата на малцинствата).
19
Archives de la Societé des Nations (по-нататък ASN) – Секретен
доклад на Комитета за малцинствата от 18.V.1929 г., р. 2; ASN.,
sect. 28, doc. 8593, doss. 6543, 2 л. – Кореспонденция между Ал.
Стамболийски и Е. Дрюмонд по процедурата за прием.
20
Топалов, Вл. Приемането на България в Обществото на наро-
дите – В: Известия на института по история, т. 26, С., 1983,
с. 96.
21
ASN. sect. 28, doc. 9907, doss. 6543 – Телеграма на Ерик Дрюмонд
до Председателя на Народното събрание на България.
22
ASN. sect. 11, docum. 6240, doss. 6240, 16.03.1921 г., с. 1 – Доклад
на д-р Св. Поменов до Ерик Колбан.

ГЕНЕРАЛ ИВАН ЛУКОВ
ЩРИХИ КЪМ ПОРТРЕТА
Стефан СТЕФАНОВ
На 22 август 1871 г. в Габрово се
ражда и израства станалият след това
виден военен Иван Цонев Луков.
Родителите му, които се славят като
търговци на добитък в този край, за-
гиват по време на Руско-турската ос-
вободителна война през 1877–1878 г.,
като оставят синовете си кръгли си-
раци. Най-малък от тях е 5–6-годиш-
ният Иван. За него започва да се грижи
единият му батко, защото най-голе-
мият от братята се е записал добро-
волец в Българското опълчение и се
бие на Шипка, после на Шейново1.
След Освобождението страната
ни не забрави сираците. Подкрепя
по-големите, а него го взема на пълна
държавна издръжка.
Отначало момчето учи в родното
си място. Незавършило Априловска-
та гимназия в Габрово, то продължа-
ва средното си образование във Вар-
на, накрая завършва в столицата.
Когато кандидатства за военното
училище в София, от страх да не би да
не го приемат, защото е малък, Иван
Луков си подготвя ново кръщелно, в
което е отбелязано, че е роден през
1871 г., макар че действително той
се ражда една година по-късно –
1872-ра. Така си остава и докрай –
променената дата2.
Осигурил постъпването си, мла-
дият юнкер показва старателност в
строя и висока успеваемост в клас
по време на своето следване във во-
енното училище. Завършва го в края
на лятото на 1891-ва. Новопроизве-
деният подпоручик Иван Ц. Луков е
изпратен в Добруджа, в 20-и пехотен
добруджански полк3.
Строевата служба на пехотинец
продължава едва 3–4 месеца. От
декември същата година е премес-
35
тен във Варна, към флота. Тук мла-
дият офицер се задържа значително
по-дълго – около три години и поло-
вина.
На 2 август 1894 г. Иван Луков е
произведен поручик и е назначен за
завеждащ въоръжението във варнен-
ския 8-и пехотен приморски полк4.
През периода 1895–1897 г. пору-
чик Иван Луков завършва висшия
двегодишен курс за офицери в София
и след това става помощник-коман-
дир на рота в 15-и пехотен полк.
Командирската кариера на ам-
бициозния офицер го кара да се
подготвя старателно за конкурсни-
те изпити, да се представи добре на
тях и да постъпи слушател в импера-
торската Николаевска генералщабна
академия в Санкт Петербург, коя-
то завършва трийсетгодишен през
1901 г. Предишната година, докато е ното министерство, присъства на
в Русия, е произведен на 15 ноември големи маневри във Франция. След
в чин „капитан“. завръщането си в края на годината
Почти веднага след като се за- съгласно Височайша заповед № 29
връща в родината, на 17 август от 30 декември 1905 г. е изпратен
1901 г., е командирован в Щаба на военен аташе. В Париж, столицата
армията и там получава назначение на Франция, на 19 септември 1906 г.
за младши адютант (помощник на- получава следващото си офицерско
чалник-щаб) на 6-а пехотна бдинска звание – „майор“5.
дивизия, като от 1 януари следващата Дипломатическата дейност на ут-
година се числи като офицер от Гене- върдения строеви командир майор
ралния щаб. Иван Луков продължава в Русия, в
От 29 март 1903 г. капитан Иван Санкт Петербург, където е изпратен
Луков е офицер за поръчки в моби- отново за аташе с Височайша запо-
лизационното отделение при щаба на вед № 23 от 15 декември 1907 г.
армията. Същата година от 25 август Може би подготовката за пред-
става началник-щаб на 2-ра пехотна стоящата война или преоценката
бригада от 4-та пехотна Преславска в перспективността на способния
дивизия, а след година, от 1 април офицер предопределят по-нататъш-
1904 г. е на същата длъжност, но към ното му развитие, но на 18 октомври
варненската бригада. 1908 г. майор Иван Луков е изпра-
През август 1905 г. капитан тен адютант в щаба на 8-а пехотна
Иван Луков като делегат на Воен- тунджанска дивизия и едновременно
36
прикомандирован за стажуване като
командир на дружина в 5-и пехотен
Дунавски полк.
От 7 юни 1910 г. той изпълня-
ва длъжността началник на щаба на
шопската 1-ва пехотна Софийска ди-
визия. На този пост получава и под-
полковнически пагони.
През Балканската война подпол-
ковник Иван Луков е титулярен на-
чалник на щаба на Софийската диви-
зия и с нея се сражава на Тракийския
театър на военните действия. Извес-
тно е, че шопите, едни от първите
завързват срещни боеве след преми-
наването на границата и с нечувана
неустрашимост разбиват неприятеля
и го обръщат в бягство. Преследване
на противника не последва, не по вина
на щаба на 1-ва дивизия, а с решение
на по-старшото командване. Софий-
ци се бият славно и печелят победи и
при следващите свои стълкновения с
врага7. Потомството ги помни.
Печалното приключване на вой-
ната на Балканите през 1912–1913 г.
разочарова и най-големите оптимисти
за обединяване на разпокъсаната ни
родина. Незабравили дипломатичес-
ките възможности на подполковник
Иван Луков, владеенето на няколко
чужди езика, от Главната квартира
го включват за член на българската
делегация за сключване на примирие
с Турция. Опитният дипломат добре
разбира разиграваната комедия от
североизточната ни съседна страна.
Не е нужно да си особено далнови-
ден, за да се досетиш, че притеснени-
ят противник прави всичко по силите
си – позволено или против правила-
та – само и само да спечели скъпос-
труващо време. А времето в случая
е повече от пари... Съвсем различен
е поводът, когато преди по-малко от
година, през април 1912-а, той пак е
в състава на българската делегация,
изпратена с политическа мисия при
руския император Николай.
Историята е игра – на световна
сцена. Неприятно и несправедливо е,
че ние, българите, сме избрани за из-
пълнение предимно на второстепен-
ни роли. Колкото и да се стараем да
ги изиграем блестящо, поздравлени-
ята после се падат на други, на пре-
ценените предварително като първи,
на прима актьорите. И в този случай
в обявяването като обединителна за
отечеството война шопите постигат
при Селиолу, Люлебургаз и Чаталд-
жа превъзходни победи. Но после...
Фатален финал. Съюзниците ни
спечелват, каквото са си замислили,
а не каквото са заслужили заради
своето участие в драмата на бойното
поле.
След свършека на Балканската
война на 1 септември 1913 г. подпол-
ковник Иван Луков е произведен в
поредно офицерско звание. По това
време той е член на комисията за оп-
ределяне на новите граници между
България и Сърбия, които не носят
радост на родината ни, но не по не-
гова вина.
Септември същата година полков-
ник Иван Луков е назначен за начал-
ник на военното училище.
След 6–7 месеца, от март 1914 г.,
той приема поверения му 38-и пехо-
тен Одрински полк. Военачалничес-
ката му кариера пак преминава през
различни перипетии, и то за кратки
периоди от време. Скоро сдава ко-
мандването на полка и е начело на
2-ра бригада от 3-та пехотна Бдинска
дивизия, като за известно време е и
началник на щаба на 3-та военноинс-
пекционна област8.
При мобилизацията на Българс-
ката армия за участие в Първата све-
товна война с тайна Заповед № 467/7
септември 1915 г. полковник Иван
Луков е назначен за началник на Опе-
ративния отдел при Щаба на Действа-
щата армия (ЩДА) и едновременно
е помощник-началник на ЩДА9. По
това време военен министър е гене-
рал-майор Калин Найденов.
Интересни документи от онова
време, съхранени в Централен вое-
нен архив – Велико Търново, дават
достоверна представа за пълното
познаване на военната обстановка и
за изключителната интелигентност,
с която се съчетава дейността на
„временно изпълняващия длъжност-
та НЩ на ДА“. На 15 април 1916 г.
от Главната квартира в Кюстендил
примерно полковник Иван Луков из-
праща Поверително писмо № 2635
до началника на флота за приемане
на една подводна лодка, като казва:
„предлага/м Ви, г-н полковник, да
разпоредите... но въобще да се на-
прави всичко необходимо в свръзка
с тези два въпроса“10.
Той „предлага“, „съветва“, „пре-
поръчва“, без да нарежда. А е с пра-
вата на доста високопоставен начал-
ник. Но е и категоричен в преценките
и неотстъпчив в решенията си, когато
потрябва. На 19 август 1916 г. (Кюс-
тендил) полковник Иван Луков изп-
раща две последователни телеграми
до главнокомандващия генерал Ни-
кола Жеков. С първата изяснява, че
„В тази минута се получи следующа-
та депеша...“. Документът се отнася
до спирането на пашата 2-ра армия
пред линията Кавала–Драма–Серес,
което според него „лошо може да се
отрази на операцията на 1-ва армия,
защото, щом генерал Сарай забеле-
жи... Надълго говорих с Фалкенхайм,
за да разясня, че от военно гледище...
това е една голяма грешка“11.
Към полунощ, в „11 ч(аса) и 40
м(инути) вечерта“, полковник Луков
изпраща друга телеграма, „в допъл-
нение“ на предната, като съобщава
на главнокомандващия за постиг-
натата договореност между нашите
военни представители на Македонс-
кия (Южния) фронт и „Негово Пре-
възходителство Фон Фалкенхайм“.
Това не го задоволява и във втората
част на телеграмата си той настоява.
„Същевременно моля Ваше превъз-
ходителство уговореното с фелд-
маршал Фон Макензен изпращане на
войските, предназначени за Северния
фронт, да се извърши бързо, като се
използва всичката правоспособност
на железницата“12.
Конкретните задачи, които ре-
шават ЩДА и неговият началник-
щаб по това време, въпреки и само
изпълняващ длъжността, са свър-
зани с осъществяването на опера-
тивния план за бойните действия

срещу Румъния, която се очаква да
се включи във войната, без да ни
изненада, както през 1913 г. наред с
това на дневен ред е и организация-
та на ожесточените боеве на Южния
(Македонския) фронт, където нашата
2-ра армия може да се бие, да побеж-
дава, но да не навлиза в големите гра-
дове Кавала, Драма, Серес..., а „да ги
обхожда“.
След смъртта на заминалия за
фронта болен генерал Константин
Жостов, със Заповед № 4709 от
1 септември 1916 г. полковник Иван
Луков заема неговата длъжност и
става титулярен началник на ЩДА13.
Не е отразено документално, обаче
съвременници на събитията оставят
спомени, че приживе генерал Жостов
посочва за свой заместник, ако се на-
ложи, полковник Луков.
В хода на войната той участва в
редица организационни изменения
на части, съединения и щабове от
Действащата армия. Подпомага про-
явите на щабовете при военноинс-
пекционните области и попълването
им с нови командни офицерски кад-
ри. На 24 септември 1916 г. с „твър-
де бърза“ Телеграма № 1285 дава
указания на новосъздадената наша
11-а армия противодействие „на не-
приятелско настъпление по опера-
тивни посоки...“14. На 12 октомври
с.г. със служебно писмо предупреж-
дава командващите армиите ни да не
отвръщат на вражия артилерийски
огън с артилерийска стрелба, а да
пазят хората си „чрез окопаване“, да
намаляват разхода на „тъй оскъдни-
те у нас бойни припаси“15. Посочва
примери при Преспанското езеро
и подобни при Битоля (две роти
бдинци), където устремът носи ус-
пех, а не отчаяната отбрана.
На 30 май 1917 г. Иван Луков е
повишен в чин генерал-майор, а на
2 декември същата година поема ко-
мандването на 2-ра отделна армия16.
Като командващ армия генерал
Луков е включен във военната де-
легация за подписване на прими-
рие и спиране на бойните действия
в Солун. Преди това Фердинанд I
нееднократно се „опъва“, отлага
Коронния съвет, крие се. Правител-
ството приема Протокол № 114 с
категоричното си решение за искане
на мир. Негово Величество мълчи.
Не отговаря на три поредни писма,
последното от които е и с мотивира-
ното мнение на генералите Нерезов,
Луков и Бурмов. Докато чрез довере-
ника си Добрович съобщава „да пра-
вят каквото щат“17. С влак от София
за Солун потегля делегация в състав:
министърът на финансите Андрей
Ляпчев и пълномощният министър
Симеон Радев, а от фронта към тях
да се присъедини командващият 2-ра
армия генерал Иван Луков.
Когато генерал Луков със своя ан-
тураж се присъединява към тръгна-
лата от столицата ни делегация,
противниковите придружаващи ги
представители принуждават нашите
политици и военни да позволят да им
бъдат вързани очите. На него, въз-
питаника на френската Сорбона, на
благородния български генерал да му
завържат очите! Боже, та той тръгва
подир придружаващите го като... ос-
лепен Самуилов войник. Страшна
слепота! Не вижда къде върви. Не
знае къде да стъпи...
Превеждат ги през бойната линия
до мястото на преговорите. Френски-
те им охранители ги предават на офи-
цери от гръцката армия. Посещава ги
полковник Саръянис – началник на
оперативния отдел на Главния гръц-
ки щаб.
На 29 септември 1918 г. в 22 часа
и 50 минути Андрей Ляпчев подпи-
сва продиктуваните му условия на
примирието. От страна на „победи-
телите“ подписа си поставя генерал
Франше д’Еспре – главнокомандващ
Източната армия на Антантата18.
Примирието е пълно поражение.
Осемте му пункта точно определят
нашата нерадостна съдба. Освен тях
има и четири точки от допълнител-
ната Военна конвенция. За България
войната приключва трагично. Съдба-
та на сънародниците ни е на Саму-
илови слепци. На генерал Луков му
се струва, че не може да прогледне
37
и след като отвързват очите му. Не
може да съзре онова, което дотогава
е било.
Страшно!
Завръща се в София. На 1 ноем-
ври 1918 г. съгласно Заповед № 107
той за втори път е назначен началник
на Щаба на армията19. По това вре-
ме е и председател на комисията по
проучване на клаузите на мирния до-
говор и за изготвяне на възражения
по тях.
За кратко време, може би за една
година, се сменят трима военни ми-
нистри – генерал-лейтенант С. Са-
вов, А. Ляпчев и М. Маджаров, на
27 октомври 1919 г. той е уволнен
от армията. Не защото е недостоен.
Напротив! И опит има, и интелект.
Войска нямаме. Само след 2–3 месе-
ца, на 7 януари 1920 г. Иван Луков е
повишен в запаса в звание „генерал-
лейтенант20, с Височайша заповед.
През май 1921 г. се свиква тре-
тият, вече редовен, конгрес на СЗО.
Той трябва да вземе отношение по
ред важни организационни и идейни
въпроси. Един от тях е Съюзът да
подобри връзките си с новия монарх.
Форумът приема поздравителен ад-
рес до Борис III. От своя страна ца-
рят отвръща с вяра в по-нататъшни
плодотворни действия със запасните
офицери.
Конгресът откровено отбеляз-
ва, че организацията е още слаба.
Въпреки това Съюзът е „една ро-
долюбива, културно-обществена
организация“, която би могла „да
изиграе спасителна роля във възсъз-
даването и обновителния прогрес на
окървавена България“21. Задача на
запасното офицерство с „да крепи
националното самосъзнание“ на съ-
народниците си.
За председател в по-нататъшната
си дейност СЗО чрез централното ръ-
ководство, избрано от делегатите, оп-
ределя запасния генерал Иван Луков.
Освен високообразована личност,
бивш началник-щаб на армията, той
е един от създателите на офицерска-
та лига в България през 1913–1914 г.
Според един съхранен архивен до-
38
кумент австрийското разузнаване
го характеризира като „импулсивен,
шовинистично-националистически
настроен човек“, който има „богати
познания“, „съвременен и експедити-
вен“. На този трети конгрес той изди-
га лозунга: „България над всичко“22,
който се превръща в девиз на Съюза
на запасните офицери за целия му пе-
риод на съществуване.
Посветилият се на обществена
дейност запасен генерал Иван Лу-
ков не скрива своите политически
пристрастия. След като поема уп-
равлението на организацията, той в
редица свои статии, публични изя-
ви, беседи със запасното войнство
очертава едно цялостно виждане за
състоянието на страната и задачите
на СЗО. Според него българското
офицерство, което единствено е из-
пълнило дълга си към родината, е
силно разтревожено от съществува-
щите в нея хаос, ненавист и омраза.
Носители на висок морал и граждан-
ска отговорност, запасните офицери
не могат да останат безразлични и
без свои схващания по най-важните
обществени и политически въпроси.
Ключов елемент в тези схващания,
както той отбелязва във в. „Отечес-
тво“, брой 13 от 10 юли 1921 г., е,
че „върховното назначение на едно
управление е да организира и сплоти
народната енергия“.
Тук се долавя, а и в други него-
ви публикации още по-открито се
откроява опълчването му срещу уп-
равлението на БЗНС. Друг фактор,
който пречи на страната да излезе от
кризата, е социализмът, определен
от генерал Луков като „най-опасната
утопия, създадена досега от човечес-
твото“, „велико национално зло“ и
„политическа слепота“23.
Есента на 1921 г. Съюзът и него-
вият председател решително се опъл-
чват срещу разпускането на армията
ни. Като следят сделкаджийството на
буржоазните партии, много членове
на ЦУ на СЗО приемат, че е редно да
им се противопостави една нова фор-
мация – Народния сговор. Генерал
Иван Луков е един от съоснователи-
те на сговора и негов неполитически,
а по-скоро – морален идеолог.
В началото на 1922 г. управлява-
щото правителство влиза в конфликт
със Софийския университет. СЗО и
Народният сговор заемат страната на
нашата Алма матер и подкрепят уни-
верситетските искания за автономия
и други културно-просветни придо-
бивки. Пред протестното събрание,
свикано на 19 март, генерал Луков
произнася пламенна реч24.
На 28 май 1922 г. в столицата се
свиква поредният, четвърти следво-
енен конгрес на СЗО. Като ключов
проблем на него се оказва опреде-
лянето на обществено-политическа-
та ситуация в страната. След бурни
дебати конгресът категорично от-
хвърля цялостната политика на пра-
вителството, подпомагана и от друго
„антинационално течение – комунис-
тическото“25.
Новоучреденото ръководство
преизбира за свой председател запас-
ния генерал Иван Луков.
Кипежът от конфликти, който об-
хваща обществото, не оставя встрани
и СЗО. Негов барометър е чувствител-
ният човек, председателят на Съюза
генерал Луков. На 19 декември 1922 г.
той си подава оставката от престиж-
ния пост. Централното управление я
приема след малко повече от два ме-
сеца колебания. Сам дотогавашният
водител препоръчва, че на ветровития
връх място има „безупречен автори-
тет и морално неатакуем“26 човек.
А той?... Как може той да не види
и предвиди последвалите сериозни
събития? Деветоюнският преврат...
Отложеният официално Пети кон-
грес на СЗО... И най-странното за
него – същата тази метежна 1923 г.
ЦК на БКП още от август да започне
да призовава своите последователи
да навлизат в редовете на Съюза на
запасните офицери и в СЗП.
Обществената си дейност генерал
Иван Луков обогатява и със своята
дейност към Лигата за защита на пра-
вата на човека.
Видният ни военачалник е от-
личен с шест наши високи ордена и
множество чуждестранни, от които
по три немски, турски и австро-ун-
гарски. Отделно има руски, френски,
шведски и други ордени и медали.
Иван Луков има един син – Вла-
дислав, който завършва електроин-
женерство в Германия и става час-
тен доцент по електротехника у нас.
Внучката на воина ветеран Мария за-
вършва архитектура в София и втора
специалност – журналистика. Има
статии за прабългарите в Далечния
изток27.
Запасният генерал Иван Луков
умира на 17 април 1926 г.28.
Бележки:
1
По личен архив нa ген. Иван Луков, част
от който се съхранява в редакцията на
в. „Българска армия“.
2
Пaк там.
3
Руменин, Р. Офицерският корпус в Бъл-
гария 1878–1944 г., т. 4, с. 189.
4
Пак там.
5
ДВИА, ф. 313, оп. 1, а.е. 2297.
6
Пак там.
7
Първа софийска дивизия във войните за
обединение на отечеството 1385–1918 г.
С., 1921, с. 133.
8
Руменин, Р. Пос. съч.
9
Българска военна история. Подбрани
извори и документи, т. III. С., 1986, с. 197.
10
ДВИА, ф. 40, оп. 2, а.е. 514, л. 217.
11
Пак там.
12
Пак там.
13
Българска военна история..., с. 120.
14
ДВИА, ф. 40, оп. 2, а.е. 588, л. 171.
15
Българска военна история, с. 139.
16
Стойчев, И. К. Строители и бойни вож-
дове на Българската войска 1879–1941. С.,
1941, с. 33.
17
Стефанов, С. Генерал-губернаторът на
Южна Добруджа. С., 2005, с. 208.
18
Пак там, с 209.
19
Стойчев, И. К. Пос. съч., с. 34.
20
Пак там.
21
Янчев, В. Oфицери без пагони. Съюзът
на запасните офицери в България 1907–
1945. С., 2000, с. 38.
22
Пак там, с. 39.
23
Пак там.
24
Отечество, № 39, 11 февр. 1922.
25
Янчев, В. Пос. съч., е. 39–40.
26
Личен архив на ген. Луков.
27
Пак там.
28
Ташев, Т. и Недев, С. Върховното ръ-
ководство на Българската армия 1879–
1999 г. С., 2003, с. 169.
 39

ЗА ОБУЧЕНИЕТО И КАРИЕРАТА
НА МОРСКИЯ ОФИЦЕР ДИМИТЪР
КАРАМАЖДРАКОВ
Асен КОЖУХАРОВ, капитан I ранг, доц. д-р

През ХIХ в. офи- документ противоречи на заключения на съвременната

церите от българския българска архивистика и нейните препоръки8, което е още
флот с военноморско една причина да се извърши сверка между теоретичните
образование, при- възгледи и реалната практика на изледванията. Още пове-
добито зад граница че че в известните издания при третирането на биографи-
(Фиг. 1), са рядкост1 ята на Карамаждраков има обширни „бели петна“, които
и в същото време тех- се предполага, че може да бъдат запълнени с помощта
ните биографии са на служебния му списък. Изобщо кариерата на морския
незадоволително из- офицер определено предизвиква интерес, свидетелство
следвани. Един от тези за което е фактът, че е предмет на съвременни публика-
офицери е Димитър ции, в които се изказват хипотези за неговото обучение9
Карамаждраков, из- и крайна квалификация, а именно, че е офицер-механик,
вестен от юбилейното учил и завършил Морското техническо училище в Крон-
издание на Морско щат в периода 1884–1889 г.10. Това за пореден път пред-
училище от 1931 г. с полага, че проблемът е все още достатъчно актуален.
Около 1900–1902 г. Димитър това, че през 1897 г. е Димитър Цанев Карамаждраков е роден на
Карамаждраков в парадна назначен за началник 15.2.1865 г. в Русе в православно българско семейство.
униформа на лейтенант с на Унтерофицерската След като успешно завършва Русенската реална гимна-
еполети „френски тип“
школа, където препо- зия, на 26.9.1885 г. постъпва в Техническото училище
дава алгебра и геометрия2. Съвременните издания пре- в Кронщат – Русия (то се посочва в българските фор-
повтарят тези твърдения3, а в научните изследвания се мални документи като „Морско техническо училище“,
отбелязва, че трима морски офицери, между които и по-нататък съкратено МТУ). Три дни преди това там в
Карамаждраков, участват в задгранично практическо „Механическия“ отдел (в руските публикации обуча-
плаване на френски търговски кораб4. ващото звено се определя като „отделение“) е приет за
Фактът, че Карамаждраков е един от началниците на обучение колегата му Тодор Соларов11. Известно е, че
школата, предизвиква обясним интерес и предполага из- през 1887 г. вече в хода на обучението Карамаждраков
следване в дълбочина на неговите приноси по отноше- получава еднократна помощ от българското правител-
ние на развитието на военноморската ни образователна ство12 – странност предвид факта, че Руската империя
система, но към посочените моменти, свързани с акту- и Княжество България не поддържат дипломатически
алността и състоянието на проблема, е необходимо да отношения. Също така е странно, че не се проследява
се добави, че неговата кариера се познава предимно по подобна помощ да е давана на Т. Соларов. Служебният
мемоарни източници5, публикации от края на ХIХ и на- списък на морския офицер свидетелства, че обучение-
чалото на ХХ в., включително и в Държавен вестник6 с то му не завършва успешно: „Следва три години и по
твърде рядко упоменаване на архивни фондове. В част- причина на болест уволнен из училището по прошение и
ност служебният му списък засега никъде не е цитиран и разрешение на Главний Морский щаб [на Руската импе-
ако все пак е използван, то само в „Офицерският корпус рия – б.а.] под № 7835/1889, 22 юний...“13. При завръща-
в България, 1996“7, при това записите вероятно са напра- нето си в България с приказ по Военното министерство
вени по една от ранните му версии, свързани с Дунав- №370/1889 Карамаждраков е зачислен на военна служба
ската флотилия, проследяваща развитието на кариерата като портупей-юнкер във флота. Неговата първа длъж-
му до 1898 г. Пренебрегването на посочения формален ност е деловодител в Екипажния съд при Флотилията
40
и Морската част – на нея той повторно е назначаван и
през 1894 г.14. Острият недостиг на морски офицери15
обяснява причината да бъде пренебрегнато обстоятел-
ството, че не успява да се дипломира в Кронщат. От-
носително скоро с височайш приказ № 39/4.5.1890 г.
портупей-юнкерът е произведен в първо офицерско
звание „мичман II разред“16. Така става единственият
българин – офицер във флота, който има системна под-
готовка във военноморско училище. Обаче нито начало-
то на кариерата му, нито следващите длъжности с нещо
напомнят за това, че той е механик, ако не от ранга на
своя колега Т. Соларов, то в някаква степен съизмерим
с него. Карамаждраков последователно е назначаван за
„субалтерн офицер в портовата рота“ (приказ по частта
№ 143 &10/1890, за старши офицер (временно) на па-
рахода (съкратено – п/х) „Симеон Великий“ и на яхтата
„Александър“ (от 19.10.1892 г.) – длъжности, свойстве-
ни за строевите офицери навигатори. По-късно служеб-
ният му път се преплита с едно неизвестно събитие във
флотската история от 1896 г. Карамаждраков отново,
при това двукратно, е командирован на п/х „Симеон
Великий“, с който се съдейства на бежанския поток на
„ерменците“17 при напускането на пределите на Отоман-
ската империя през река Дунав18.
Служебният списък хвърля светлина върху един
друг детайл от историята на флота, като пояснява от-
части каква е материалната част на възстановеното
през 1888 г. Портово капитанство във Варна, където
младият офицер трикратно е командирован като „заве-
дующ катерите там“19. В началото на службата Кара-
маждраков се издига относително бързо, като заобика-
ля всички звания, свойствени за корабните механици,
които са така актуални за колегата му Соларов – ус-
пешно дипломирал се през 1890 г. като механик в
МТУ20. Така с височайша заповед №27/2.8.1893 г. на
Карамаждраков е присвоено звание на строеви морски
офицер „мичман I разред“. Вече след производството
му той успешно полага „екзамен по предметите[,] по
които се е готвил сам[,] съгласно [Проекто-] положе-
нието за комплектувание [на Флотилията] с морски
офицери...“.
висше образование ? висше образование
МКК – СПб
МКК – СПб МТУ – Кронщат
1879 82 1885 1889 1898 1900
Фиг. 1. Разпределение по оста на времето (1882–1900)
на обучението на българи за строеви морски офицери
във военноморски учебни заведения в Руската империя.
Фигурата отразява само подготовката на офицери, служили
впоследствие в българския флот. Използвани съкращения:
МКК–СПб – Морски кадетски корпус – Санкт Петербург;
МТУ – Техническо училище – Кронщат
Цитираното „Проекто-положение за комплектува-
ние на Флотилията с морски офицери“ е документ, кой-
то е основополагащ за нашата военноморска образо-
вателна система не само през ХIХ, но и за началото на
ХХ в. За него справедливо се отбелязва, че има за за-
дача да преквалифицира пехотните във военноморски
офицери21. Несъмнено това е основното му предназна-
чение, а второстепенното е придобиване/легализиране
на военноморска квалификация от офицери, учили, но
не успели да се дипломират в задгранични военномор-
ски учебни заведения. Такава ситуация във флота въз-
никва в началото на Първата световна война. Тогава
двама гадремарини, откомандировани от Морския кор-
пус в Петербург, са принудени да преминат офицерския
курс, организиран във Варна в периода 1914–1915 г. В
друг курс, протекъл след края на войната (1919–1920),
са включени шест кадети, откомандировани от Воен-
номорско училище „Мюрвик“ – Германия22. Но най-
първият случай, послужил за изпитание на второто
предназначение на „Проекто-положението...“, се про-
следява при обучението на Карамаждраков. Изглежда
„изпитанията“ дават добър резултат, достоен за под-
ражание.
Карамаждраков се свързва с историята на Морско
училище, като се изтъква, че през ХIХ в. е един от не-
говите началници – факт, който досега не е потвърден
в научните публикации с цитиране на архивни извори.
В служебния му списък е отбелязано, че през 1896,
1897 и 1898 г. в заповедите по частта е назначаван вре-
менно за изпълняващ длъжността „портовой капитан“,
той и „завеждующ унтерофицерските ученици“ при
отсъствието на мичман I разред Абаджиев23. Необхо-
димо е да се отчете обстоятелството, че това е широка
практика в онези години, когато един офицер е коман-
дирован някъде или излиза в отпуск, на негово място
със заповед да се назначава друг офицер до завръща-
нето на титуляра. Накратко твърде дискусионно е да се
смята, че Карамаждраков е титуляр в качеството си на
„завеждующ унтерофицерските ученици“, т.е. щатен
началник на Морското училище.
През 1898 г. на Карамаждраков е присвоено зва-
нието „лейтенант“, прехвърлен е да служи във Варна,
където е назначен за завеждащ работилницата и мага-
зина, той и „инспектор на амбаркуваните команди на
търговските параходи“ (към 11.04.1898 г.), а след това
за лейтенант на крайцера „Надежда“ и командир на
портовата рота24. От тази длъжност той е командирован
за практическо плаване, организирано от френското
дружество „Messageries Maritimes“ с парахода „Дуро“
от 25.11.1899 до 27.2.1900 г. по маршрута Марсилия –
Сайгон (сега Хошимин) и обратно25.
След плаването отново е назначен за командир на
портовата рота, а на 25.11.1900 г. е „амбаркуван“ на
крайцера „Надежда“26. На 26.10.1905 г. издържа изпит

за щабофицер и на 1.1.1906 г. е произведен в звание
„капитан-лейтенант“, след което вероятно преминава
на щабна служба. На 9.3.1907 г. е назначен на послед-
ната му длъжност – „Началник на Речната минна от-
брана на флота“ в Русе. След длъжността „командир
на портовата рота“, това е и второто формирование, на
което е командир. Към края на годината с височайша
заповед № 33/15.12.1907 г. Карамаждраков е уволнен
и зачислен в запаса, като към 1.1.1908 г. е изключен от
списъците на флота.
Независимо от внезапния край на кариерата му
трябва да се отбележи, че през последните години от
службата морският офицер е многократно награждаван
(списък 1).
Списък 1
Награди на капитан-лейтенант
Димитър Карамаждраков:
1. Орден „За заслуга“ – 14.2.1895 г.
2. Нагръден знак 10 години безпорочна служба –
1.1.1901 г.
3. Орден „Света Анна“ III степен (руски) –
23.3.1902 г.
4. „Народен орден за заслуги V степен с корона“ –
11.2.1906 г.
5. „Възпоменателен кръст за Независимостта на
България“ – 1909 г.27.
Съхранили са се записи и след преминаването му в
запаса. Той е комендант на жп станция Царева ливада и
вече в хода на Балканската война с височайша заповед
по Действащата армия №21/20.10.1912 г. е уволнен от
служба по болест, а „на 22.10.1912 г. изключен от запа-
са поради неспособност за носене на военна служба“28.
По-нататъшният му житейски път е неизвестен, както
са неизвестни датата и мястото на неговата кончина.
Карамаждраков определено не е изключителна лич-
ност. От изложението дотук се вижда, че той почти
не се изявява като строеви офицер – достатъчно е да
се каже, че на него не му се поверява да командва ко-
раб, независимо, че успешно полага всички изпити за
морски офицер и има продължителен плавателен стаж.
Той трудно се съизмерва дори със своя колега по Тех-
ническото училище Т. Соларов, който независимо от
наложените от флотските правилници ограничения за
механиците29 в кариерата си постига много повече и
като военно звание, с което е пенсиониран, и като да-
дени приноси за флота и образователната му система30.
В същото време кариерата на Карамаждраков и съот-
ветно записите в служебния му списък се докосват до
неизвестни или слабоизвестни, но важни моменти от
българската военноморска история. Както се посочва
по-горе, той е участник в хуманитарни действия на
флота, свързани с гоненията на арменците в Осман-
41
ската империя през 1896 г. – действия, с които нашият
флот може да се гордее и за които всъщност за пръв път
научаваме от посочения по-горе архивен документ.
Несъмнено един от проблемите при изследването
на кариерата на Карамаждраков е свързан с въпроса: а
какво собствено учи в Техническото училище в Крон-
щат, което през 80-те години на ХIХ в. има четири от-
деления? Почти сигурно е, че не е възпитаник на „Ме-
ханическото“ или „Корабостроителното“ отделение на
Техническото училище в Кронщат. Много малка е ве-
роятността и да е учил в „Артилерийското“ отделение,
защото не са съхранени никакви сведения за това да
е привличан като вещо лице за работа в Артилерий-
ския арсенал на Русе, нито по проблемите на артиле-
рийското въоръжение във флота. В същото време от
изложеното по-горе се вижда, че е търсена неговата
компетенция като навигатор. По такъв начин най-веро-
ятно през периода на следване Карамаждраков е кадет
в „Щурманското“ отделение на училището в Кронщат.
„Щурманското“ отделение съществува в МТУ от 1872
до 1894 г.31, но по стечение на обстоятелствата именно
към него има отношение академичната подготовка на
българския морски офицер. Окончателен отговор на
въпроса „Възпитаник на кое отделение е Карамаждра-
ков?“ може би ще даде служебният му списък от МТУ,
ако се съхранява в Държавния архив на Военномор-
ския флот – Санкт Петербург – Русия.
Данните от архивните фондове във В. Търново пос-
тавят под съмнение верността на факта, че Карамаж-
драков е един от началниците на Унтерофицерската
школа (предшественик на съвременното Висше воен-
номорско училище – Варна). Ако вярваме на посоче-
ния по-горе служебен списък – не е.
С това опроверженията не свършват, защото съдър-
жанието на цитирания документ противоречи на твър-
дението, че първата изпитна сесия за офицерите от
нашия флот протича през 1895 г.32. Тя е явно с по-ста-
ра дата, защото Карамаждраков се подготвя самосто-
ятелно и полага изпита за морски офицер през 1893 г.
съгласно „Проекто-положението за комплектувание на
флота с морски офицери“ (зап. по Военното ведомство
№432/14.8.1893 г.)33. При това например заедно с него
на посочената дата на същия изпит се явява и успеш-
но го полага известният в историята ни морски офицер
Васил Хитров34. Изглежда „Проекто-положението...“ е
приведено в изпълнение в годината на съставянето му,
без да се чака 1895 г. Карамаждраков успешно полага
„... окончателния екзамен за младши офицер...“ в друга
неизвестна за нас сесия от септември 1898 г.35. Този
факт не е единичен, защото се оказва, че сесия има и
през 1897 г., в която „окончателният екзамен“ е издър-
жан от лейтенант Никола Георгиев Ботев – командир
на кораб в Дунавската флотилия36, когото за съжале-
ние не откриваме в седемтомния справочник „Офицер-
42
Параходът „Симеон Великий“, на който служи Димитър
Карамаждраков при съдействието на арменския бежански
поток през Княжество България
ският корпус в България. С., 1996“. Накратко казано,
до 1899 г. по тази система завършват подготовката си
като морски офицера най-малко 12 души, а не десет,
както досега се посочва в публикациите37.
От цитирания служебен списък става ясно, че през
1905 г. протича изпитна сесия за старши офицери. В
нея е успешно положен последният „екзамен“ в карие-
рата на лейтенант Карамаждраков38. Изпитът свидетел-
ства, че във флота има учебно звено за повишаване на
квалификацията с цел присвояване на старшо офицер-
ско звание, доближаващо се по своето предназначение
до съвременните академични курсове. Разкритият факт
предизвика проверка назад в архивните фондове. В ре-
зултат засега е проследено, че първата сесия на бъде-
щите старши офицери от флота протича през 1903 г.,
на която успешно се представя посоченият по-горе
лейтенат Н. Ботев39.
Данните от архивните фондове за практическото
плаване на Карамаждраков също внасят редица изме-
нения в установилите се възгледи по въпроса. Досега в
публикациите манипулативно се подчертава, че за бъл-
гарските офицери във Франция се организират крат-
косрочни плавания с по един курс от Хавър до Кьолн,
който наистина е факт за офицерите Лафчиев и Альов40,
но е пропуснато, че през същата година техни колеги
и сънародници плават с френски кораб по маршрута
Марсилия–Сайгон и обратно. Историята с плаването
има и още един аспект, защото досега се знае, че френ-
ското дружество „Messageries Maritimes“ съдейства
на българската морска образователна система през
30-те години на миналия век41. Случаят с Карамаждра-
ков пренарежда значението на събитията в историята
ни – изглежда всъщност през 30-те години на ХХ в.
са възобновени връзките с тази фирма, която за пръв
път извършва посочената услуга на българския флот
още в края на ХIХ в. Това може да се тълкува и като
проявило се през 1934 г. последействие на създадените
връзки от френската военноморска мисия, функциони-
рала в Княжество България на вододела на миналия и
предшествалия го век. Последействие, което се усеща
въпреки Първата световна война (1914–1918 г.), кога-
то Франция и България противостоят една на друга.
В заключение трябва да се подчертаят резултатите
от извършеното изследване: Карамаждраков е строеви
офицер и в никой случай не е машинен инженер като
Т. Соларов, защото най-малкото не е завършил МТУ.
По класификацията на доцент И. Танчев „следването“
в посоченото военно училище протича в началото на
втория етап от историята на обучението на български-
те офицерски кадри зад граница, който се характери-
зира със скъсването на дипломатическите отношения с
Руската империя42. В същото време през периода само
там се подготвят офицерски кадри за военния ни флот
в специализирани за целта военноморски училища. Ку-
риозната ситуация, в която се реализира подготовката
на Карамаждраков, дава уникален резултат: за кратко
време в нашия флот той става единственият офицер,
който е възпитаник на военноморско училище. Необ-
ходимо е да се отчете обстоятелството, че през лято-
то на 1890 г. официално е уволнен първият български
морски офицер Владимир Кисимов43. След него Кара-
маждраков става вторият български офицер, който в
историята ни има, макар и незавършено, системно во-
енноморско образование, придобито във военномор-
ско училище.
Дискусионно е да се смята, че той е един от начал-
ниците на Унтерофицерската школа. Изобщо формули-
ровката „заведующ унтерофицерските ученици“ може
да се изтълкува и като строеви командир на обучаеми-
те, а не като глава на учебното заведение.
Карамаждраков е сред първопроходците в система-
та от теоретични курсове за придобиване и повишаване
на квалификацията на морските офицери. В кариерата
му е регистрирано забележително презокеанско плава-
не до Сайгон и обратно като илюстрация на върховите
постижения от практическата подготовка на флотските
офицери от този период. Ретроспективно погледнато,
то е едно от свидетелствата за реалната ефективност на
помощта на френската военноморска мисия, оказана не
само на военния флот, но и на зараждащата се морска
индустрия в България.
„Сондажното“ проучване на историята на флота ни
от ХIХ в. по посочените служебни списъци показва,
че в нея има множество пропуски, неточности и неко-
ректни постановки, което предполага не само систем-
но изследване на архивните фондове по проблема, но
вероятно и цялостно преразглеждане на съществува-
щите досега възгледи за формирането и подготовката
 43

на морския офицерски корпус в България. От друга 16

ДВИА – В. Търново, ф. 1027, оп. 1, а.е. 2, л. 212–212 г.
страна, извършеният „сондаж“ нагледно демонстрира 17
По-подробно за гоненията на арменците през периода 1894–
верността на придобилата наскоро известност теза44 за 1896 г. Вж. в Саркисян, С. История на Армения: Кратък очерк
значението на служебните списъци като ценен архивен от древността до наши дни. София, Издателство „Изток–За-
извор за историята на флота ни. пад“ 2007, с. 396.
18
ДВИА – В. Търново, ф. 1027, оп. 1, а.е. 2, л. 217 г.
19
ДВИА – В. Търново, ф. 1027, оп. 1, а.е. 2, л. 214 г.
20
ВММ – Варна, Основен фонд, вх. №661/1960. (Удостоверение
от Флота на Негово Величество №8873/23.12.1914, л. 2–3). Пър-
вите звания на Соларов в българския флот са механик III клас,
Бележки:
мичман-механик II и I клас.
21
Боев, Р. Военният флот на България. София, Държавно воен-
1
За сравнение вж. Танчев, И. Българи в чуждестранни военно-
но издателство, 1969, с. 57.
учебни заведения (1878–1912). София, ИК „Гутенберг“, 2008,
22
ДВИА – В. Търново, ф. 1041, оп. 1, а.е. 8, л. 76 гръб, 77.
с. 87, 89, 117, 121, 148, 201, 207.
23
ДВИА – В. Търново, ф. 1027, оп. 1, а.е. 2, л. 217г, 223 г.
2
Юбилеен сборник за 50-годишната дейност на Морското
24
ДВИА – В. Търново, ф. 1027, оп. 1, а.е. 2, л. 224 г.
училище 1881–1931 г. (Официален отдел). Варна, [Печатница на
25
ДВИА – В. Търново, ф. 1027, оп. 1, а.е. 2, л. 226 г.
Морската учебна част], 1931, с. 83, 97, 117.
26
ДВИА – В. Търново, ф. 1027, оп. 1, а.е. 2, л. 227 г.
3
Алманах на възпитаниците на Морско училище 1881–2005.
27
ДВИА – В. Търново, ф. 1027, оп. 1, а.е. 2, л. 228 г.
Варна, Стено, 2006, с. 10.
28
ДВИА – В. Търново, ф. 1027, оп. 1, а.е. 2, л. 231 г.
4
Павлов В. Развитие на Българския военноморски флот и на
29
Положение за механиците в офицерски чин във флота, 1905.
революционното движение в него 1897–1920 г. – Варна, 1969.
Цит. по: Павлов, В. Развитие на Българския военноморски флот
(чернова на дисертация в двутомно книжно тяло), с. 552.
1897–1913. София. ДВИ, 1970, с. 115.
5
Юбилеен сборник за 50-годишната дейност на Морското
30
ВММ – Варна, Основен фонд, вх. №661/1960, (Удостоверение
училище 1881–1931 г. (Официален отдел). Варна, [Печатница на
от Флота на Негово Величество №8873/23.12.1914, л. 4–5).
Морската учебна част], 1931, с. 117, сноска.
31
Барбашев, Н. К истории мореходного образования в России.
6
Танчев, И. Българи в чуждестранни военноучебни заведения
Москва, Издательство Академии наук СССР, 1959, с. 253.
(1878–1912). София, ИК „Гутенберг“, 2008, с. 117.
32
Боев, Р. Военният флот на България. София, Държавно воен-
7
Офицерският корпус в България 1878–1944. (Съст. Р. Руме-
но издателство, 1969, с. 58.
нин). София, ВИ, 1996, т. 3, с. 77, № 272.
33
ДВИА – В. Търново, ф. 1027, оп. 1, а.е. 2, л. 214 г.
8
Игнатова, А. Служебните списъци на офицерите от Българ-
34
ДВИА – В. Търново, ф. 1027, оп. 1, а.е. 2, л. 21 г
ския военноморски флот (1878–1944) като исторически извор//
35
ДВИА – В. Търново, ф. 1027, оп. 1, а.е. 2, л. 224 г.
Годишник на Военноморския музей – Варна, 2005, с. 109.
36
ДВИА – В. Търново, ф. 1027, оп. 1, а.е. 2, л. 167 г.
9
Павлов, В. Морското образование в България (1879–1918)//
37
Боев, Р. Военният флот на България. София, Държавно воен-
Годишник на образованието в България – Габрово, т. 6, 1988,
но издателство, 1969, с. 58.
с. 34.
38
ДВИА – В. Търново, ф. 1027, оп. 1, а.е. 2, л. 228 г.
10
Алексиев, И. Омаяни от кораби мъже. Варна, ИК „Морски
39
ДВИА – В. Търново, ф. 1027, оп. 1, а.е. 2, л. 167 г.
свят“, 2006, т. 1, с. 354.
40
Боев, Р. Военният флот на България. София, Държавно воен-
11
ВММ – Варна, Основен фонд, вх. №661/1960. (Удостоверение
но издателство, 1969, с. 60.
от Флота на Негово Величество №8873/23.12.1914, л. 1).
41
ТДА – Варна, ф. 757к, оп.1. а.е. 9, л. 1. (Сертификат, издаден
12
Танчев, И. Българската държава и учението на българи в
от корабоплавателна фирма в Марсилия).
чужбина 1879–1892. София, Издателство на Българската ака-
42
Танчев, И. Българи в европейски военноучебни заведения
демия на науките „Марин Дринов“, 1994, с. 160.
(1878–1912)//Исторически преглед, 2000, № 5–6, с. 196–197.
13
ДВИА – В. Търново, ф. 1027, оп. 1, а.е. 2, л. 212–212 г.
43
ДВИА – В. Търново, ф. 1027, оп. 1, а.е. 42, л. 224 г.
14
ДВИА – В. Търново, ф. 1027, оп. 1, а.е. 2, л. 215 г.
44
Игнатова, А. Служебните списъци на офицерите от Българ-
15
Боев, Р. Флотилията и морската част през 1887–1897 г. В:
ския военноморски флот (1878–1944) като исторически извор//
История на българския военноморски флот. София, ВИ, 1989,
Годишник на Военноморския музей – Варна, 2005, с. 109.
с. 23.
44
ГЕНЕРАЛ ДАНАИЛ НИКОЛАЕВ –
УЧРЕДИТЕЛ НА ФОНД
„ПОДПОЛКОВНИК НИКОЛАЙ
ДАНАИЛОВ НИКОЛАЕВ“
ПРИ ВОЕННОТО НА НЕГОВО
ВЕЛИЧЕСТВО УЧИЛИЩЕ
Марина КАЛЧЕВА
На 30 януари 1942 г. при тържес-
твеното производство в първи офи-
церски чин на юнкерите� от 61-ви
випуск на Военното на Негово Ве-
личество училище – София, се дава
гласност на делото по учредяване
фонд „Подполковник Николай Да-
наилов Николаев“ от генерала от пе-
хотата Данаил Николаев и неговата
съпруга, с името и в памет на техния
единствен син – подполковник от Ге-
нералния щаб, възпитаник на учили-
щето, бивш командир на 19-и конен
полк, загинал от рани, получени при
атентата в църквата „Св. Неделя“ на
16 април 1925 г.�1.
Кой е Данаил Николаев? По до-
кументи, съхранявани в личния фонд
на полковник Иван Кръстев Стойчев
в Дирекция „Държавен военноисто-
рически архив“ – В. Търново, той е
роден в далечната 1852 г. в гр. Бол-
град, Бесарабия, от родители – ро-
долюбиви българи, преселили се от
Търновско в годините на тежкото
турско иго�2.
Съвременниците му го наричат
„патриарх на българската войска“.
Неговото име е блестящо олицетво-
рение на всеотдайна и чиста военна
служба и се свързва с важни събития
от новата история – Освобождени-
 Военнослужещ, възпитаник на Военното
училище в България до 1948 г.
Данаил Николаев
ето от турско иго през 1878 г., Съе-
динението на Княжество България с
Източна Румелия 1885 г., Сръбско-
българската война 1885 г. и Незави-
симостта на България 1908 г.
Редица изследователи, привлече-
ни от необикновения житейски път
на този велик българин, му посвеща-
ват свои публикации�3, но въпросът
за основания от него фонд остава не-
достатъчно изяснен.
Целта на настоящото изложение
е да направи достояние на читател-
ската аудитория неизвестни досега
и отчасти публикувани архивни до-
кументи, съхранявани в Дирекция
„Държавен военноисторически ар-
хив“ – Велико Търново, за да се раз-
крие в пълнота образът на генерала
от пехотата Данаил Николаев и чрез
извършената от него дълбокохуман-
на и благородна постъпка, каквато се
явява основаването на фонд. На този
етап по архивни документи от фонда
на Военния университет № 1521 се
проследява процесът по използване
на средствата от дарителския фонд
„Подполковник Николай Данаилов
Николаев“ за периода от неговото
учредяване до 1945 г.
Данаил Николаев Цонев учи в
Болградската гимназия, в която учи-
телите освен преподаването на учеб-
ните дисциплини възпитават у уче-
ниците си и българско самосъзнание.
Годините, изслужени в 54-ти пехотен
Мински полк и в Одеското пехот-
но училище, което завършва през
1875 г. (по-късно получава офицер-
ско звание „прапорщик“�**), го свър-
зват с дейци на българското нацио-
налноосвободително движение. От
това време са две паметни срещи – с
Христо Ботев и Любен Каравелов�4.
Данаил Николаев не става Ботев
** Първи младши офицерски чин в старата
руска армия.

четник, но неговата буйна и свобо-
долюбива натура с радост открива
друга възможност да се бори срещу
османския поробител. Постъпва като
доброволец в Сръбско-турската вой-
на през 1876 г. За проявен героизъм
е награден със сръбски сребърен ме-
дал „За храброст“ и с ордените „Не-
зависимост и освобождение“ и „Бе-
лият орел“ I ст.5.
Звездата на Николаев заблестява
по време на Руско-турската война
1877/1878 г., в която без колебание
взема участие още от самото начало,
с формирането на Българското опъл-
чение, на 3 април 1877 г.6.
Той е офицер от руската армия, но
по душа си остава българин и се бори
за свободата на родината си. Като ко-
мандир на 4-та рота от 5-та дружина
на Българското опълчение се сражава
при Стара Загора, Казанлък и Шип-
ка. За проявена смелост със заповед
по Действащата армия е удостоен
от руското командване с чин „пору-
чик“�7. Награден е с руските военни
ордени „Свети Станислав“ III ст. с
мечове и бант, „Света Ана“ III ст.
с мечове и бант и сребърен медал�8.
Проявява изключителна смелост при
атаката за превземането на Шейнов-
ския турски укрепен лагер на 28 де-
кември 1877 г. и въпреки че е ранен,
предвожда смело своята рота в реши-
телен бой до пленяването на Вейсел
паша. В чест на храбрия бесарабец
височината, върху която се водят
най-решаващите сражения – редут
№ 2, местното население по-късно
започва да нарича „Дончова могила“
(от близки и познати Данаил често е
назоваван с умалителното име Дон-
чо). За показаната храброст заслуже-
но е награден с руския императорски
орден „Св. Георги Победоносец“ IV
ст. и остава единственият български
офицер, получил това висше отличие
от тази война�9.
След лечението в Казанлък и
Габрово героят, обвеян със слава от
Шейново, взема съдбоносното реше-
ние – да избере службата в новосъз-
дадената българска войска пред тази,
предложена му в руската армия. Слу-
жи в 23-та, 6-а, 2-ра и 1-ва дружина в
Източна Румелия.
 В настоящото изследване е запазена
използваната в документите датировка.
За Данаил Николаев 1880 г. е бе-
лязана с едно важно събитие в личен
план. В началото на май той свързва
живота си с Рада Михалкович, сестра
на съпругата на буйния и темпера-
ментен търновчанин (също участник
в Сръбско-турската война от 1876 г.)
Коста Паница, който ги запознава10.
Съдбата ги дарява със син – Ни-
колай Данаилов Николаев, поел про-
фесионалния път на баща си и оста-
нал във военната история на Третото
българско царство като един от добле-
стните офицери кавалеристи. В деня
на сватбата си Николаев получава лич-
но от секретаря на княз Александър –
д-р Константин Стоилов, първия екзем-
пляр от новоучредения български ор-
ден „За храброст“ III ст.11.
През 1880–1885 г. Данаил Ни-
колаев едновременно с изпълнение
на преките задължения е избиран и
работи като член на Първи пловдив-
ски офицерски съд�12, председател на
Постоянно действащия военен съд13,
член на Кавалерствения съвет и на
Орденската дума, председател на
Главния военен касационен съд и на
Софийския военен съд14.
Проникнат дълбоко от идеята за
обединение на българския народ,
майор Николаев застава начело на
великото движение за съединение на
Северна и Южна България. На него
се възлагат надеждите за осъществя-
ване на това дело при запазване спо-
койствие и мир и след свалянето на
румелийското правителство. За мир-
ното протичане на Съединението на
6 септември 1885 г. помага и фактът,
че в това време се провеждат есен-
ните маневри на войските в област-
та, които са под негово командване.
Не бива да се подценяват и негови-
те близки отношения с българския
княз Александър, също спечелен за
идеята. Назначен е за главнокоман-
дващ войските в Източна Румелия, а
по-късно – за началник на Източния
корпус15, съсредоточен на турската
граница при обявяване война на Бъл-
гария от Сърбия на 2 ноември 1885 г.
На 9 ноември е назначен за командир
на Западния корпус�16. Като команд-
ващ съединените български войски
се отличава в боевете при Сливница,
Драгоман, Цариброд и Пирот. След
сключване на примирието българ-
ските войски се завръщат победонос-
45
но в София. Когато гражданството се
стича и започва да отрупва с венци
княза, той им посочва подполковник
Николаев�17.
Военната кариера на бъдещия
генерал Николаев е просто светка-
вична. Тя напомня революционни
времена. Креслото на военен ми-
нистър му е поверявано през 1886 г.
и през 1907 г.18. С този негов период
от военната кариера е свързано едно
друго важно историческо събитие –
провъзгласяване Независимостта
на България. Длъжността „генерал-
адютант“ на княз Фердинанд19 заема
два пъти, както и тази на инспектор
на пехотата20.
Сред важните приноси на генерал
Николаев е въвеждането на нова орга-
низация на армията при преминаване
от мирно във военно положение, из-
ползвана и по време на Първата све-
товна война 1915/1918 г. Паралелно
с това той допринася за попълване
въоръжението на полската и крепос-
тната артилерия и за набавянето на
въоръжение за пехотните части спо-
ред щатовете за военно време.
Армията напуска през 1911 г., ос-
тавяйки след себе си вярна и честна
служба на народа.
През време на Балканската война
1912/1913 г. е мобилизиран и назна-
чен за комендант на Ямболския укре-
пен пункт21.
Необичайно бързото израстване
на генерал Николаев във военната йе-
рархия е признание за неговите осо-
бени заслуги за развитието на бъл-
гарската войска. Войник от 1871 г.,
офицер от 1876 г. след завършване
на Одеското военно училище в Русия,
той е единственият офицер от Бъл-
гарското опълчение, получил за „бой-
но отличие“, а не „по старшинство“
чиновете: „поручик“ – 1877 г. след
боевете край Стара Загора, „щабска-
питан“** през 1880 г. за заслугите му
при формиране на Българската Зем-
ска войска, „подполковник“ – за Съе-
динението 1885 г., „полковник“ – при
Пирот 1885 г.�22. Стига до най-висо-
кото отличие във войската „генерал
от инфантерията“***, обявено с рес-
** Офицерски чин в дореволюционна
Русия между поручик и капитан.
*** Пехота, название от старата руска
армия.
46
крипт от 18 май 1909 г. на княз Фер-
динанд23. Носител е на много българ-
ски, руски, сръбски и черногорски
ордени и медали24.
Последна, заслужено оказана чест
е изборът на царя генерал Николаев
да бъде кръстник на престолонаслед-
ника княз Симеон Търновски.
Големият българин генерал Да-
наил Николаев умира на 29 август
1942 г.25.
Многобройни са обществените
ангажименти на Данаил Николаев
както сред гражданството, така и
сред офицерите от запаса. Едно от
важните събития в неговия живот е
основаването на благотворителен
фонд. Приема основаването на фонда
като осъществяване на дълг, отгова-
рящ на родителските му чувства и на
зова на неговата съвест. Дарението
дава спокойствие на него и неговата
съпруга и фактът, че то се приема, ги
изпълва с благодарност към учили-
щето. Обръщението към началника
на училището е много трогателно: „С
този скромен дар ние искахме да уве-
ковечим името на един добър възпи-
таник на училището и да съдействаме
на това заведение да постига още по-
успешно своите големи задачи“�26.
От Заповед № 10 от 21 януари
1942 г. на началника на Военното на
Негово Величество училище27 е вид-
но, че генерал Николаев и съпруга-
та му в свое писмо от 13 януари с.г.
оповестяват решението си да подарят
сумата от 150 000 лв. за учредяване
на фонд на името на техния син. Во-
лята на дарителите е около 70% от
ежегодните лихви на тоя фонд да се
дават „за спомен и поощрение“ на
завършилите курса на училището
млади офицери във вид на две рав-
ни награди (закръглени до стотици
лева), а именно на първите по ус-
пех – „пехотинец“ и „кавалерист“, а
останалите 30% да се прибавят към
капитала. В случаите, когато млад
офицер от випуска получи назначе-
ние направо в Гвардейския на Него-
во Величество конен полк, да се дава
и нему награда – половин размер от
определените по-горе две и независи-
мо от тях, като за целта се използват
останалите 30% от лихвите, предна-
 Писмо от държавен глава до министър
или друго високопоставено лице, с което му се
изказва благодарност за заслуги.
Данаил Николаев
значени за увеличаване на капитала.
По изричното желание на дарителите
наградите трябва да се съпровождат
и от един двоен портрет – на генерал
Николаев и на сина му, подписан от
началника и подпечатан с печата на
училището. В посочената заповед на-
чалникът на училището нарежда да
се учреди фонд „Подполковник Ни-
колай Д. Николаев“, като сумата от
150 000 лв. се внесе в Българската
народна банка на името на основания
фонд, а от годишните лихви и диви-
денти ежегодно да се дават награди
съгласно волята на дарителя.
Новоучреденият фонд по своята
същност, цел и начин на функциони-
ране се доближава до съвременното
понятие за фондация – има определен
капитал в пари, но ползва само лих-
вите, които носи той, и то за благо-
творителни цели. Наложително ста-
ва избирането на управително тяло,
което се ръководи от предписанието
на завещанието и от допълнително
изработен правилник. Независимо че
се вмества в рамките на тази характе-
ристика, няма статут на юридическа
личност, за да се счита за фондация.
Предвид своето предназначение, ко-
ето е предписано от дарителя си, ос-
тава благотворителен фонд в рамките
на институцията – военното учили-
ще, което е юридическа личност. Ти-
пичен пример е на дарителски фонд
с класически принципи на наследя-
ване: кръвно родство и предполагана
воля на загиналия. Интерес представ-
лява абзацът на завещанието, с кое-
то може да се променя редът на на-
следяване – не по кръвна линия, а в
зависимост от волята на завещателя,
т.е. сумата се разпределя в полза на
лица, които не са наследници по за-
кон. Тези постановки са залегнали в
един от първите закони, който в зна-
чителна степен регламентира рамките
на дарителските фондове – Законът
за наследството, влязъл в сила през
януари 1890 г. и последван от Закона
за задълженията и договорите и ста-
тута на фондовете и фондациите, об-
разувани чрез дарение, от 1892 г.
Един от първите фондове в бъл-
гарската войска е на името на бълга-
рина от руската армия генерал Иван
Кишелевски от 1878 г. Нарастването
на дарителството, особено по време
на войните и непосредствено след
тях, налага разработването на спе-
циален Правилник за управлението
на фондовете при Военното учили-
ще, който най-обстоятелствено разг-
лежда задълженията, отнасящи се до
носителя на наградата, реда и обста-
новката при присъждането є, упот-
ребата и отчетността на средствата
от фонда. Правилникът, одобрен от
министъра на войната, се обявява в
Заповед № 6 от 23 януари 1931 г. на
началника на Военното на Негово
Величество училище. Неговото из-
готвяне и приемане се извършва на
Общо събрание на офицерите и пре-
подавателите под председателството
на началника на училището на 6 юни
1930 г. Предполага се, че този норма-
тивен документ служи и в следващи-
те години за управление на благотво-
рителни фондове.
Управлението на фонда се осъщес-
твява от настоятелство, избрано в
началото на календарната година.
Настоятелството се отчита за сво-
ята дейност и за общото състояние
на фонда в началото на всяка кален-
дарна година, след което се пристъп-
ва към нов избор. Изборът на двата
органа – настоятелство и контролна
комисия, се извършва на демократи-
чен принцип – от средата на всички
училищни офицери и щатни препо-
даватели с тайно гласуване. Освен
механизма за раздаване на наградите
правилникът регламентира формата

за поддържане жив спомена не само
за героите, чието име носят фондове-
те, но и на благодетелите, като опре-
деля да се поставят техните портрети
в уголемен формат в едно от поме-
щенията на училището със средства
от лихвите на текущата сметка. Дру-
га задължителна форма за почитане
паметта на загиналите е издаването
на техните биографии, които се раз-
дават безвъзмездно на училищната и
по ротните библиотеки.
До 1944 г. включително от четири
випуска на училището една част от
първенците са стимулирани за своя
висок успех с награди от средствата
на този фонд.
През годината на основаване на
фонда в Заповед № 14, §2 от 30 яну-
ари началникът на Военното на Не-
гово Величество училище обявява
награждаването на новопроизведени
офицери от 61-ви випуск, показали
най-добър успех. От общо шестнай-
сет удостоени, по изключение, за раз-
лика от следващите години, най-голям
брой – осем подпоручици, от различ-
ни специалности, получават награ-
да от фонд „Подполковник Николай
Д. Николаев“. По 1000 лв. се дават
на Никола Асенов Сираков – пър-
венец на випуска и първенец – „ар-
тилерист“, Христо Михайлов Поп-
вуцов – „пехотинец“, Асен Сергиев
Велев – „пионер“, Любомир Трайчев
Новоселец – „свързочник“, Илия Ге-
оргиев Константинов – „моряк“. С по
1500 лв. се награждават: Христо Асе-
нов Митев – „летец“, Катерин Петров
Катеринов – „танкист“, Александър
Василев Рубчев – „конник“.
Един ден след производството в
първи офицерски чин наградените
офицери правят изненадващо по-
сещение на 90-годишния генерал.
Силно развълнуван, той счита за по-
лезно да сподели с тях, че ако има
възможност отново да избира про-
фесия, би избрал без колебание да
стане офицер. Такива би направил
и всички свои потомци от мъжки
пол. По негово мнение новопроиз-
ведените офицери са избрали „най-
възвишената, най-чистата и свята
служба – служенето на Родината“.
Генералът от запаса ги благославя в
прочувствена реч, като им завещава:
да обичат войниците си, да ги пазят
и да им бъдат за пример, да помнят,
че няма нищо по-ценно в живота от
честното име на героя. Според него
величието на народа се гради от ду-
ховната сила, която проявяват него-
вите чеда пред лицето на смъртта.
Като учители по родолюбие и по
самопожертване младите офицери
са длъжни да помнят това и да бъдат
готови да умрат като герои-светци.
Смъртта бяга от смелия и затова
трябва да бъдат още по-дръзки в
борбата. „Покрийте знамената с лав-
ри, а гърдите си с отличия, бъдете
здрави и щастливи водачи на свид-
ните български чеда. Пожелавам ви
да достигнете моята възраст и чин и
да бъдете всякога с чиста съвест за
изпълнения си дълг“28.
От випуск 62-ри със Заповед по
училището № 25, §2 от 4 февруари
1943 г. се награждават с по 2400 лв.
подпоручиците: Здравко Протасиев
Пампулов – първенец на випуска и
Кирил Александров Стоянов – „кон-
ник“29.
През 1944 г. със Заповед № 46, §2
от 10 март, от випуск 63-ти награда
от 2600 лв. получават подпоручиците
Милчо Димитров Георгиев – „пехо-
тинец“, и Борислав Йорданов Поп-
стоименов – „кавалерист“�30.
Първенецът на 64-ти випуск под-
поручик Иван Малчев Малчев се на-
граждава с 2000 лв. съгласно Заповед
№ 187, §2 от 25 септември 1944 г. на
началника на училището. От същия
випуск награденият първенец – „ка-
валерист“, е подпоручик Георги
Александров Давидков.
В Заповед № 212 от 16 септемв-
ри 1945 г. на началника на Народно-
то военно училище при повишаване
в чин „подпоручик“ на юнкерите от
65-и випуск не се откриват данни за
наградени първенци на випуска от
средствата на фонд „Подполковник
Николай Данаилов Николаев“31. Но
единствено от този факт не може да
се съди за по-нататъшната съдба на
благотворителния фонд.
Проучванията на този специфичен
вид дейност и до днес все още изос-
тават. Дарителството в българската
войска е благородна традиция – из-
раз на висок морал, и се свързва със
силната вяра на своите благодетели
в бъдещето на българската нация, но
поколенията след тях продължават да
са техни длъжници.
47
Бележки:
1
ДВИА, ф. 1, оп. 5, а.е. 520, л. 363а.
2
Пак там, ф. 012, оп. 1, а.е. 9, л. 51 гр.
3
Радев, Н. Генерал от пехотата
Данаил Николаев – патриархът на бъ-
лгарското войнство от Третото бъл-
гарско царство.(Библиотека „Висши
военни началници, Т. I, кн. 1“), С., 134 с.;
Пеев, П. Генерал от пехотата Данаил
Николаев.(Библиотека „Прослава“, г. 1,
кн. 2). С., 115 с.; Калчев, К. Генерал Данаил
Николаев. Биографичен портрет. С., 1995,
177 с.; Казанджиев, г. Генерал от пехо-
тата Данаил Николаев – епопея на един
живот. Добрич, 2007 г., 87 с.; Калчева,
М. Героят от Шейново – генерал Данаил
Николаев. В: 130 години от Руско-турската
война 1877–1878 г. и Шипченската епопея.
Материали от научни изяви на Националния
парк-музей „Шипка–Бузлуджа“, посветени
на годишнините. Казанлък, 2008, с. 58–69.
4
ДВИА, ф. 012, оп. 1, а.е. 91, л. 80, 91.
5
Пак там, л. 47; ф.1, оп. 5, а.е. 175, л. 42.
6
Пак там, ф. 42к, оп. 1, л. 40.
7
Българското опълчение. Т.II., с. 186.
8
ДВИА, ф. 42п, оп. 1, а.е. 50, л. 41.
9
Пеев, П. Цит. съч., с. 56.
10
ДВИА, ф. 41п, оп. 1, а.е. 4, л. 5.
11
Радев, Н. Цит. съч., л. 52.
12
ДВИА, ф.1, оп. 5, а.е. 299, л. 24.
13
Пак там, ф. 42п, оп. 1, а.е. 25, л. 32.
14
Пак там, ф. 1, оп. 5, а.е. 640, л. 56;
а.е. 313, л. 186; а.е. 104, л. 278; а.е. 76, л. 278.
15
Пак там, а.е. 644, л. 1.
16
Пак там, а.е. 640, л. 39.
17
Мир, № 11084, 5 юли 1937 г.
18
ДВИА, ф. 1, оп. 5, а.е. 111, л. 64; а.е. 186,
л. 338.
19
Пак там, а.е. 297, л. 12.
20
Пак там, а.е. 132, л. 155.
21
Пак там, ф. 25, оп. 2, а.е. 50, л. 286.
22
Пак там, ф. 1, оп. 5, а.е. 313, л. 175.
23
Пак там, а.е. 194, л. 66.
24
Пак там, ф. 012, оп. 1, а.е. 91, л. 47;
ф. 111а, оп. 1,а.е. 44, л. 133.
25
Днес, № 710, 29 август 1942.
26
ДВИА, ф. 012, оп. 1, а.е. 91, л.61.
27
Пак там, ф.1521, оп. 1, а.е. 534, л. 62.
28
Пак там, л. 78 гр. 79; ф. 012, оп. 1,
а.е. 91, л. 61.
29
Пак там, а.е. 544, л. 121 гр. 122.
30
Пак там, а.е. 557, л. 174 гр. 175.
31
Пак там, а.е. 573, л. 71–72 гр.
48
ИТАЛИАНСКО-ГРЪЦКАТА ВОЙНА
(1940–1941 г.)
Бисер ПЕТРОВ
В средата на 30-те години на ХХ в. след стабилизира-
нето на фашисткия режим Италия се ориентира към нова
външнополитическа доктрина, подчинена на идеята за го-
лямо териториално разширение. Въпреки че на думи се
опълчва срещу „старите и ситите“ държави, набелязани-
те жертви са бедни и беззащитни страни. Първата такава
жертва на италианската агресивност става Етиопия. Оку-
ражен от победата над абисинските племена, Мусолини
трайно насочва погледа си към европейския югоизток,
който заема основно място в непомерните му планове за
създаване на Средиземноморска империя.
В същото време се засилва и германското полити-
ческо и икономическо проникване в Централна и Юго-
източна Европа. Поглъщането на Австрия през март
1938 г. означава на практика изместването на границите
на Райха непосредствено до Балканите, а Мюнхенското
съглашение от септември с.г. слага край на усилията за
поддържане на европейското статукво. Именно успехи-
те на Хитлер карат неговия по-малък съюзник Мусолини
да му завижда и да се чувства ощетен. За да компенсира
донякъде германските придобивки, той започва да търси
начини за постигане на успехи от подобен род. Поради
тези причини погледът на италианското фашистко ръко-
водство се насочва към Албания, разглеждана едва ли не
като италиански свой протекторат. Нападението срещу
слабата и беззащитна балканска страна, започнало на 7
април 1939 г., почти не среща съпротива и много скоро
Албания юридически и фактически е превърната в отвъд-
морска провинция на Италия и едновременно с това неин
суровинен придатък и изходна база за нова агресия сре-
щу съседните балкански държави. Експлоатирайки наци-
оналните чувства на албанците, италианската пропаганда
насърчава с щедри обещания албанския иредентизъм.
Управляващите среди в съседните Югославия и Гър-
ция не си дават ясна сметка за достигналата техните гра-
ници опасност и не проявяват признаци на съпричастност
към съдбата на Албания. Великобритания и Франция също
остават безучастни и не предприемат нищо за сигурността
на малката държава както преди, така и по време на агре-
сията. Поради тези причини може да се каже, че Албания
е последната жертва на тяхната политика на „омиротво-
ряване“ преди самото начало на голямата война. Но все
пак влошаването на ситуацията в Европа след окупацията
на Чехословакия и Албания принуждава Великобритания
и Франция да дадат едностранни гаранции за сигурността
на Гърция и Румъния. Малко по-късно британското пра-
вителство обявява въвеждането на задължително военно
обучение и това бележи началото на нов подход към настъ-
плението на фашизма в Европа. На 12 май 1939 г. в Анкара
се подписва турско-британски договор, с който Турция е
привлечена към британската система на гаранции. Но тези
инициативи са доста закъснели и не могат да внесат същес-
твено изменение в хода на последвалите събития.
След лесното и безнаказано завладяване на Албания
Мусолини решава да разшири италианските завоевания на
Балканите. Отказвайки се от позиции в Централна Европа
в полза на Германия, той разчита да получи като компенса-
ция пълна свобода на действие на Балканите. Въпреки че
Хитлер формално му признава това право, той е далеч от
мисълта да му преотстъпи инициативата в региона. Фюре-
рът е склонен да остави на италианците предимно южното
крайбрежие на полуострова, докато амбициите на Мусо-
лини се разпростират върху целите Балкани1. Германските
победи в Западна Европа през лятото на 1940 г. разпалват
още повече неговата агресивност и го подтикват да побър-
за с осъществяването на намеренията си.
На 10 юни 1940 г. Италия встъпва във война с Фран-
ция, а по-късно през септември открива нов фронт сре-
щу Великобритания в Африка. Скромното и позакъсняло
участие във войната срещу Франция дава основание на
Хитлер да отклони претенциите на Мусолини за Корси-
ка и Тунис. А вялото настъпление на маршал Родолфо
Грациани затъва в пясъците на пустинята и армията му,
изтикана от британските владения, е принудена да води
отбранителни боеве на територията на самата Либия. Не
по-успешно за италианците се развиват и действията в
Източна Африка, където те отстъпват инициативата на
намиращите се в Судан, Британска Сомалия и Кения бри-

тански контингенти. Безсилието на Грациани да възоб-
нови настъплението със собствени сили принуждава
Мусолини да търси германско съдействие. В резултат от
проведените през октомври преговори е взето решение
за изпращането в Северна Африка на германско механи-
зирано съединение. Прехвърлянето на част от военните
усилия върху германската армия дава възможност на
Мусолини отново да погледне към Балканите, където е
решен да постигне една лесна, неподелена с никого побе-
да. Италия обтяга отношенията си с Югославия и Гърция,
започва да трупа войски по границите и да провокира ин-
циденти. От втората половина на септември 1940 г. на-
тискът вече определено се насочва към Гърция (Мусоли-
ни и външният му министър Галеацо Чано отчитат факта,
че Югославия е обект на специален германски интерес)
и към началото на следващия месец се очертават явните
признаци на предстоящото нападение.
Гръцкото правителство на Йоанис Метаксас, водещо
политика на лавиране между Германия и Великобритания,
се обръща за посредничество към Берлин. В замяна на
подкрепата за гръцката кауза пред италианците то полу-
чава оттам единствено съвета да прекъсне сътрудничес-
твото си с Великобритания и да бъде по-отзивчиво към
италианските искания. По този начин Гърция е поставена
под двоен натиск: от Берлин – да прави концесии на Ита-
лия, и от Лондон – изискващ открито противопоставяне
на държавите от Оста. Метаксас търси средния път на
поведение и продължава да остава с впечатлението, че
Италия и Германия не са заинтересувани от откриването
на нов боен театър, и не се разпорежда за провеждане
на мерки по отбраната на страната. Наистина в този мо-
мент Германия, заета с битката срещу Великобритания и
подготовката за нападението срещу Съветския съюз, не е
готова с откриването на фронт на Балканите.
Кулминацията на италианските провокации срещу
Гърция представлява потапянето на стария гръцки край-
цер „Ели“ от италианска подводница край остров Тинос
на 15 август 1940 г. Конкретното решение за нападение
срещу Гърция Мусолини взема, след като на 12 октомври
научава за навлизането на части на Вермахта в Букурещ
и нефтодобивните райони на Румъния, за което той не е
бил своевременно уведомен. Това разпалва ревността му,
защото той винаги е завиждал на по-големия си съюзник.
Възмутен, че Хитлер винаги го изправя пред свършен
факт, италианският диктатор се амбицира да му се отпла-
ти по същия начин и се зарича, че фюрерът ще научи от
вестниците за окупацията на Гърция2.
Планът за нападението срещу Гърция се обсъжда на сви-
кания на 15 октомври военен съвет, на който Мусолини раз-
крива намерението си да нападне Гърция. Неговият замисъл
е операцията да се проведе на два етапа. Първият предвижда
завладяването на гръцкото крайбрежие южно от границата
с Албания заедно с Йонийските острови, както и Солун, а
вторият – пълна окупация на страната. Намеренията на дуче
са подкрепени ентусиазирано от командващия италианска-
та армия в Албания генерал Себастиано Висконти Прас-
ка, определен да поеме командването на операцията, и от
кралския наместник в Тирана Франческо Якомони, който
докладва, че тази акция е очаквана с нетърпение в Албания
49
и страната е изпълнена с ентусиазъм, който е толкова жив,
че дори напоследък се чувствало известно разочарование от
това, че тя още не е започнала. Освен това той предлага да
организира инциденти по границата между чамите (албанс-
кото малцинство в Гърция) и гръцките власти3. Началникът
на генералния щаб маршал Пиетро Бадолио и заместник-на-
чалникът на щаба на сухопътните сили генерал Марио Ро-
ата обаче не споделят техния оптимизъм и са скептично на-
строени относно това начинание, но плахите им възражения
потъват в общата еуфория. Операцията трябва да започне
незабавно, т.е. със силите само за първия є етап, включващи
частите в Албания. Планът на генералния щаб (с кодово на-
звание Еmergenza G) е завършен на 20 октомври и предвиж-
да нападението да започне на 28 октомври – годишнина от
фашисткия поход на Мусолини към Рим. Победата изглеж-
да близка и лесно достижима за италианското фашистко ръ-
ководство, но то пропуска да вземе предвид решимостта на
гръцкия народ да отстои независимостта си.
Дипломатическата подготовка, предхождаща агресия-
та, се насочва към търсене на нови съюзници и към при-
криване на намеренията от Германия. Мусолини изпраща
по пратеник лично послание до българския цар Борис, с
което го посвещава в замислите си и го приканва, възпол-
звайки се от удобния случай, България да си извоюва из-
лаз на Егейско море. Цар Борис обаче, не желаейки да се
обвързва с подобна авантюра, дипломатично отклонява
предложението4. Мусолини не се обезсърчава от получе-
ния отказ и остава уверен в успеха си и без чужда помощ.
На 22 октомври граф Чано отбелязва в дневника си: „За-
почвам да изготвям ултиматума си, който Граци (итали-
анският посланик в Атина – Б.П.) ще връчи на Метаксас в
два часа сутринта на двадесет и осми октомври. Естестве-
но, той е документ, който не предоставя никакъв изход на
Гърция. Или ще се съгласи да бъде окупирана, или ще я
нападнем“5. И наистина през нощта на 28 октомври Граци
връчва на разбудения гръцки премиер ултиматум с кате-
горични искания за предоставяне на стратегически пун-
ктове на гръцка територия. Предлаганият диктат, който
Метаксас отхвърля, обезсмисля всякакъв гръцки отговор
и само отбелязва началото на войната.
В навечерието на нападението италианската армия в
Албания разполага със сили, които едва биха били до-
статъчни за завладяването на Епир, камо ли за цяла Гър-
ция. От 140 000 души личен състав 100 000 са в бойните
части, които се състоят от 5 пехотни дивизии, 1 брони-
рана и 1 алпийска дивизия. Освен тях 3 кавалерийски
полка, 1 гренадирски и няколко по-малки съединения –
общо с приблизителна численост на дивизия – съставят
т.нар. Приморска група (5000 души). Повечето части
са съсредоточени по границата в областта Епир. Общо-
то им ръководство се упражнява от Висконти Праска
чрез Главното командване в Албания (Superalba) и те
са разпределени в два армейски корпуса – 25-и в Епир
под командването на генерал Карло Роси (30 000 души
и 163 танка) и 26-и в Западна Македония под командва-
нето на генерал Габриеле Наши (31 000 души). Първи-
ят трябва да нанесе удара си по направлението Калпа-
ки–Янина–Арта, а вторият да подпомага напредването
му с действия по неговия ляв фланг. Приморската гру-
50

Александрос Папагос Георгиос Чолакоглу

Хитлер и Мусолини

Хараламбос Кацимитрос Себастиано Висконти Праска

Гръцки войници посрещат новата година

1941 на фронта

Уго Кавалеро Убалдо Соду Италиански картечен разчет


па има за задача да действа срещу гръцките войски в
крайбрежния район между границата и устието на река
Каламас и след това да се насочи към градовете Арта и
Превеза. Въздушната поддръжка е поверена на дисло-
цираните в Албания военновъздушни сили (Commando
Aeronautica Albania) и на 20-та ескадрила от Апулия –
общо 300 изтребителя и 100 бомбардировача. Като цяло
отделените за нападението сили не са значителни (около
85 000), а в командването няма яснота относно това,
какво да се предприеме след окупацията на Епир6.
От своя страна гръцката армия разполага с мирновреме-
нен личен състав от 80 000 души, организиран в 14 пехотни
дивизии, 1 кавалерийска и отделни части, оставени на раз-
положение на Главното командване, който при мобилиза-
ция може да нарасне до 430 000 души. До 1939 г. гръцкият
генерален щаб отделя главно внимание на евентуално напа-
дение от България, укрепвайки усилено северната граница с
линията „Метаксас“. След окупацията на Албания от итали-
анците той изработва плана „ИБ“, т.е. „Италия–България“,
предвиждащ едновременна отбрана срещу двете държави.
В него е заложен замисълът за водене на активна отбрана в
Епир с постепенно отстъпление към линията – река Арах-
тос–Мецово–река Алиакмон (Бистрица)–връх Вермион, с
възможности за последващи настъпателни действия в За-
падна Македония. Отбраната на Епир е разработена в два
варианта от плана. Първият предвижда приемане на сраже-
нията до самата граница, а вторият от по-изтеглени назад
позиции. В крайна сметка изборът на вариант е оставен на
преценката на командващия 8-а гръцка пехотна дивизия ге-
нерал Хараламбос Кацимитрос7.
Първоначално Епир се приема за по-малко вероятен
театър на военни действия, защото се предполага, че
главният удар ще бъде нанесен от Корча към Солун. Но
след септември гърците все пак установяват, че запла-
хата идва от Епир и че България не проявява агресивни
намерения. При това британският флот продължава ус-
пешно да контролира Източното Средиземноморие, така
че вероятността от евентуален италиански десант нама-
лява. Поради тези причини гръцките оперативни планове
се коригират и през октомври се решава по границата с
Албания да се разположат 8 пехотни дивизии и 2 пехотни
бригади, по тази с България – 6 дивизии и 1 бригада, и
1 пехотна дивизия, 1 пехотна бригада и 1 кавалерийска
дивизия – в сектора около Солун. По-малки подразделе-
ния са оставени да носят гарнизонна служба по островите
и по-големите градове. Предвижда се мобилизацията по
българската граница да се извърши в рамките на 15 дена,
а по албанската за 28, като някои мобилизационни ме-
роприятия в тази насока са извършени още през август.
Общо заедно с тиловите части в деня на нападението гър-
ците имат числен превес в направлението Корча–Солун,
докато в другите сектори противостоящите си страни са
в относително равновесие, но италианците имат превъз-
ходство в танкове, артилерия и самолети. При това съот-
ношение на силите те биха могли да разчитат на частичен
успех в Епир, но едва ли на спечелване на войната. Фрон-
товата линия е с дължина около 150 км и минава основно
по силно пресечена и планинска местност, с много лоши
и оскъдни комуникации и сурови климатични условия8.
51
Италианската пехота в атака
Агресията започва рано призори на 28 октомври с
пълномащабно италианско нахлуване от територията
на Албания, придружено от въздушни удари по гръцки
градове и комуникации. Пехотната дивизия „Ферара“ и
бронираната дивизия „Чентауро“ от 25-и корпус напред-
ват към Калпаки, но много скоро са принудени да спрат
заради упоритата отбрана на 8-а гръцка пехотна дивизия.
Действащата вдясно от тях Приморска група успява да си
осигури предмостие на югоизточния бряг на река Кала-
мас, а най-голям успех постига алпийската дивизия „Джу-
лия“, на която се удава да напредне през планината Пинд
и заобиколяйки Калпаки от север, да достигне Мецово,
заплашвайки да отреже гръцките сили в Епир от тези в
Македония. Положението на гръцката армия започва да
се очертава като крайно тежко, но нейното главно коман-
дване изпраща нови резерви, с които частите на Втори
гръцки корпус предприемат контраатака, за да ликвиди-
рат опасния пробив. В резултат от взетите мерки към 4
ноември „Джулия“ се оказва почти в обкръжение и Вис-
конти Праска изпраща в нейна помощ дивизията „Бари“,
предвидена да бъде използвана за десант в Корфу. Но тя
пристига твърде късно, за да промени изхода от сраже-
нията, и на 8 ноември командирът на „Джулия“ генерал
Марио Джироти е принуден да отдаде заповед за отстъ-
пление, което означава, че „битката за Пинд“ завършва с
поражение за италианците. Изобщо италианските атаки
по целия фронт не успяват да пробият гръцката отбрани-
телна линия и на 9 ноември настъплението е прекратено.
Лесната и бърза окупация на Гърция се оказва мираж9.
При това положение италианското военно и политичес-
ко ръководство се принуждава да извърши реорганизация
на силите и персонални промени в командването. Вискон-
ти Праска е отстранен и командването на новосъздадената
армейска група „Албания“ е поверено на генерал Убалдо
Соду. В състава є влизат 9-а армия (генерал Марио Вер-
челино) и 11-а армия (генерал Карло Джелозо). Веднага
след поемането на назначението си Соду отдава заповед
за преустановяване на настъплението до пристигането на
нови подкрепления, необходими за евентуалното му под-
новяване в началото на декември. Командващият гръцката
армия генерал Александрос Папагос обаче не възнамеря-
ва да даде отдих на италианците и решава да се възползва
от иззетата инициатива, за да доразвие успеха. Имайки
52
подръка нови попълнения и снемайки части от българско-
гръцката граница, той си осигурява числено превъзходс-
тво в жива сила, което му позволява да издаде заповед за
всеобщо контранастъпление на 14 ноември.
Междувременно британският флот влиза в Йонийско
море, предотвратявайки по този начин изцяло възмож-
ността от италиански десант на гръцкото крайбрежие и
завземането на Йонийските острови. Освен това гръц-
кото правителство дава съгласието си за откриването
на британска морска база в Крит, а в нощта на 11 срещу
12 ноември бомбардировачи и торпедоносци на флота и
британските военновъздушни сили извършват успешно
нападение срещу италианския флот в базата му в Таранто
и му нанасят невъзстановими загуби.
Гръцкото контранастъпление, с което бойните дейс-
твия се пренасят на албанска територия, започва на 14
ноември по начина, по който е било планирано. Главни-
ят удар се осъществява в сектора на армията „Западна
Македония“ (генерал Йоанис Пицикас) срещу Корча
със силите на нейния 3-ти корпус (Георгиос Чолакоглу)
и 2-ри корпус (Димитриос Пападопулос). Настъпление-
то им се подпомага от 1-ви корпус (генерал Панайотис
Деместихас), който напредва по левия им фланг по на-
правление на Гирокастра. Гръцките части успешно пре-
сичат планинския масив Морава и започват действия по
обкръжаването на Корча. Изпадайки в критична позиция,
9-а италианска армия започва отстъпление и се изтегля от
града. На 22 ноември 9-а гръцка пехотна дивизия (гене-
рал Христос Зигурис) влиза в Корча. Гърците печелят по-
беди и по всички други участъци на фронта, отхвърляйки
италианските части дълбоко на албанска територия по
цялото протежение на границата. В гръцки ръце падат та-
кива важни градове като Пермет, Гирокастра и Саранда,
Поградец и Химара. На италианците се удава да задър-
жат позиции в района около Клисура–Тепелени. През
януари 1941 г. гърците предприемат поредица от ата-
ки, в резултат от които частите на 2-ри корпус завземат
стратегически важния проход Клисура, но противникът
им все пак успява да задържи Тепелени и да стабилизира
фронта южно от Вльора. Междувременно заради претър-
пените поражения през декември Мусолини освобождава
и генерал Соду от поста командващ италианската армия
в Албания и го заменя с генерал Уго Кавалеро, който
едновременно с това е назначен и за началник на генерал-
ния щаб на мястото на Бадолио. Към Албания, в опит да
се постигне прелом във войната, започват да се прехвър-
лят нови войски, техника и снаряжение10.
Въпреки че бойните действия се пренасят на тери-
торията на Албания, албанското участие във войната е
доста ограничено. Нито една от воюващите страни не ус-
пява да спечели албанците за каузата си и да се възползва
от тяхното сътрудничество. Оказва се, че обратно на уве-
ренията на Якомони, изгарящо желание у тях да се бият
на италианска страна срещу гърците отсъства напълно.
Мусолини е планирал към всяка италианска дивизия да
се придадат по два албански армейски батальона, но няма
сведения намерението му към началото на войната да се е
реализирало. Със сигурност във войната вземат участие
два батальона фашистка милиция. Албанските фашисти
не показват никакъв енту-
сиазъм и боен дух. Нещо
повече, те или дезертират,
или се разбягват при по-се-
риозна опасност. Бягство-
то на албанските части от
фронта все пак се оказва
от полза за италианците в
едно отношение – да хвър-
лят вината за поражението
си върху тях11.
Италианските поражения
обаче не се изчерпват само с
тези в Албания. По същото
време британците разгро- Йоанис Метаксас
мяват италианската армия в
Източна Африка, а към началото на февруари 1941 г. из-
точната част на Либия (Киренейка) също пада в техни ръце.
Но британското правителство взема решение да прекрати
успешното настъпление към Триполи и да прехвърли част
от силите си от Северна Африка в Гърция. На свой ред от
началото на февруари германците започнат да изпращат в
Африка свой експедиционен корпус под командването на
генерал Ервин Ромел.
След крушението на начинанието си и попаднал в явна
безизходица, Мусолини може да разчита единствено на
германска помощ. Отначало Хитлер иска да го остави
да се оправя сам с прибързаната авантюра, в която е за-
тънал. Но след като взема решение за нападение срещу
Съветския съюз, фюрерът се опасява от прехвърлянето
на британски сили в Гърция, които биха застрашили тила
и десния фланг на нападението срещу СССР12. Хитлер
желае да разреши кардинално проблема, като елиминира
изцяло британската заплаха. Затова той не изпраща вой-
ски в Албания, а на 12 ноември 1940 г. подписва Дирек-
тива № 18 за военни действия от територията на Бълга-
рия със силите на 10 дивизии, прехвърлени от Румъния.
Целта на планираното нападение е да се осигурят бази на
германските военновъздушни сили и нанасяне на удари
по британските летища в Източното Средиземноморие.
През следващите два месеца планът се доразработва и
обвързва в оперативно отношение с плановете за дейс-
твие срещу Съветския съюз и в Северна Африка. На 13
декември с.г. Хитлер издава Директива № 20 под името
„Марита“ за военна операция срещу Гърция през март
1941 г. с увеличен брой на дивизиите до 2413. Хитлерист-
ката агресия на Балканите е вече само въпрос на време.
Бойните действия на Албанския фронт се водят при
изключително тежки климатични условия и природни
дадености. Сраженията се водят във високопланински и
рядко населени райони, където температурите често па-
дат под –20 °С. Много войници и от двете страни идват
от места, където въобще не пада сняг, и са абсолютно
неподготвени за среща с реалностите. В резултат една
голяма част тях от получават измръзвания. Италианско-
то и гръцкото командване са принудени да изтеглят от
фронта части, чийто личен състав се състои от южняци,
и да ги заменят с такива, които са по-пригодни към суро-
вия климат. Разтеглената и отдалечена от снабдителните

и комуникационни центрове фронтова линия поставя в
по-неблагоприятно положение гръцката армия, която се
снабдява основно по несигурните високопланински пъ-
теки, проходими само за хора и товарни животни, докато
италианците получават подкрепления и доставки от ал-
банските пристанища. Войната приема като цяло позици-
онен характер и бойните действия се затягат. Гърците не
разполагат с нужните резерви за продължаване на настъ-
плението, а италианците въпреки непрестанно пристига-
щите нови попълнения и техника – с необходимите воен-
ни умения и морал за промяна на положението.
Все пак италианците предприемат един последен отча-
ян опит да променят хода на войната в своя полза. Към
ранната пролет на 1941 г., след като струпват значително
количество и техника в Албания, те планират ново настъ-
пление, което да обърне хода на войната. Към средата на
февруари те разполагат вече с 25 дивизии или 50 полка и
около 20 независими батальона, срещу които противосто-
ят 42 гръцки полка. До този момент италианските загуби
възлизат на 5239 войници и 497 офицери. Настъплението
се предвижда да се проведе в ограничен сектор на фронта,
заеман от 11-а армия, по долината на река Дишница срещу
Клисура със силите на 4-ти, 8-и и 25-и корпус, личният
състав на които възлиза общо на 50 000 души14.
В Албания, за да се запознае лично със ситуацията на
място и да повдигне бойния дух на войниците, пристига
Мусолини. Но пролетната офанзива (така наречената при-
мавера) има съдбата на тази от края на октомври предиш-
ната година. Тя започва на 9 март, но много скоро започва
да се задъхва. Макар че отначало се постигат скромни и
частични резултати, тя като цяло се проваля и на 20 март
е преустановена. Италианците дават значителни загу-
би – 12 000 убити, – без обаче да постигнат нищо. Поло-
жението на фронта се запазва без промяна. На следващия
ден Мусолини отлита за Италия15. Унизен и безсилен да
направи каквото и да било, на него не му остава нищо дру-
го, освен да изчака германското нападение срещу Гърция.
Амбициозните му планове за „паралелна война“, отделна
от тази, която води Хитлер, претърпяват пълно крушение.
На 1 март, след като изчерпва всички възможности за
лавиране, България се присъединява към Тристранния пакт.
Веднага след това частите на Вермахта навлизат на нейна
територия и заемат позиции по българско-гръцката грани-
ца. На 25 март, след като скланя на германския натиск и обе-
щания, към Пакта се включва и Югославия. Само два дена
по-късно обаче събитията вземат неочакван обрат. Пробри-
тански настроени офицери, не без съдействието на британс-
ките тайни служби, извършват в Белград държавен преврат.
Това изненадва и вбесява Хитлер. Още същия ден той взема
решение за мълниеносна война срещу Югославия, която
трябва да бъде унищожена като държава. Веднага в този
смисъл е издадена Директива № 25, синхронизирана с плана
„Марита“ за действията срещу Гърция16.
По същото време гръцката армия в резултат от про-
дължаващата война с Италия е изтощена и с малобройни
резерви. Нейните основни сили са съсредоточени в двете
армии „Епир“ и „Западна Македония“. Отчитайки надвис-
налата от територията на България опасност, гръцкото
командване сформира още две армии – „Централна Маке-
53
дония“ и „Източна Македония“. Като се има предвид, че
италианско-гръцкият фронт е изнесен дълбоко на албанска
територия, се получава една разтеглена отбранителна ли-
ния, която трудно би могла да бъде удържана с наличните
ефективи. Военното и политическото ръководство на стра-
ната, водено повече от политически, отколкото от чисто
стратегически съображения, не извършва необходимите
прегрупирания и не изтегля частите от Източна Македо-
ния, за да свие по този начин дължината на фронта.
По-скоро от политическа, а не толкова от реална прак-
тическа стойност е и решението на британското правител-
ство за прехвърлянето на 60-хиляден военен контингент
(рекрутиран главно от доминионите Нова Зеландия и Авс-
тралия) от Близкия изток в Гърция. Снемането на части,
точно в момента на успешното настъпление в Източна
Либия, попречва на британците да превземат Триполи. Но
тяхното участие в отбраната на Гърция ще даде по-късно
морални основания на британския кабинет и най-вече на
премиера Уинстън Чърчил за оправдание за пряката наме-
са във вътрешните дела на страната. Между гръцкото ко-
мандване и това на британския експедиционен корпус не се
достига до съгласие относно дислокацията на обединените
сили и избора на отбранителна позиция. Генерал Папагос
не пожелава да изостави укрепената линия „Метаксас“ по
протежението на българско-гръцката граница, да изнесе
основните си сили към долното течение на река Алиак-
мон и да заеме отбрана по линията Каймакчалан–Верми-
он–Олимп, която се смята за най-удобна за отблъскване
на нападението17. В крайна сметка този сектор е оставен за
отбрана на британския контингент („W“ Force).
На 6 април лявото крило на 12-а германска армия пре-
сича българско-гръцката граница и нанася удара си срещу
Гърция. Армия „Източна Македония“ успява временно да
спре атаката срещу линията „Метаксас“ и да преустанови
проникването. Но 2-ра германска танкова дивизия, действа-
ща от територията на Югославия, рязко изменя посоката си
на напредване, спуска се на юг по долината на Вардар към
Солун в най-уязвимото място на гръцката отбрана между
армиите „Централна Македония“ и „Източна Македония“.
Излизайки по този начин в тила на последната, съединени-
ята на Вермахта я отрязват от останалите гръцко-британс-
ки сили и на 9 април тя е принудена да капитулира. Поради
бързия германски пробив от Битоля към Лерин „Централна
Македония“ и британският контингент също се изправят
пред заплахата да бъдат откъснати от основните гръцки
сили – армиите „Епир“ и „Западна Македония“. На 12 април
гръцкото командване се вижда принудено да отдаде заповед
за изтегляне на „Епир“ от Албанския фронт. Малко по-къс-
но „Западна Македония“ е трансформирана и преподчинена
на „Епир“ като неин 3-ти корпус.
Възползвайки се от тежкото положение, в което изпа-
да гръцката армия, италианците се раздвижват и започват
постепенно да заемат изоставените от нея позиции. На 14
април 9-а армия си връща Корча, а три дена по-късно и
Ерсека. На 19 април италианците завземат гръцкия бряг
на езерото Преспа, а няколко дена по-късно навлизат вече
и по-дълбоко на гръцка територия.
Междувременно на 19 април германските части полу-
чават заповед да напреднат на югоизток по посока Яни-
54
на, за да отрежат пътя за отстъпление на гръцката армия и
завършат обкръжението є. Още на другия ден, със завла-
дяването на високопланинския проход Мецово, заповед-
та е изпълнена. По този начин гръцката армия се оказва
притисната между два неприятеля – от една страна са ита-
лианците, които се възползват от ситуацията и започват
да напредват, а от друга – излезлите є в гръб германци. С
нахлуването на хитлеристките сили в Тесалия отстъплени-
ето вече е невъзможно и положението є като цяло става
критично. Новата заповед, която Хитлер поставя пред ко-
мандирите си, е с два насрещни удара от Лариса и Солун
да бъде пресечен пътят за отстъпление и на британския ек-
спедиционен корпус18. Но той, водейки тежки ариергардни
боеве с преследващите го германски танкови съединения,
успява да се изтегли към района на Термопилите.
В тази напрегната и тежка обстановка сред гръцкия
политически и военен елит започват да се ширят все пове-
че пораженческите настроения и паниката. Своеобразен
връх на парализата и объркването сред управляващите
бележи смъртта на министър-председателя Александрос
Коризис (заменил на този пост починалия в края на яну-
ари Метаксас), който вечерта на 18 април сам слага край
на живота си. От своя страна офицерите, които успешно
са се сражавали дотогава на Албанския фронт, виждат
като единствен изход в така създалата се ситуация пос-
тигане на примирие с германците, с цената на което да се
избегне италианската окупация на страната.
Сутринта на 20 април група гръцки офицери, пред-
вождана от генерал Чолакоглу, напуска гръцките позиции и
се отправя да установи контакт с германските части. Гене-
ралът със съгласието на командири на корпуси Деместихас
и Бакос е готов да сложи от името на гръцката армия оръ-
жие, но при две условия – първото е незабавно сключване
на примирие, а второто предвижда германците да задържат
завзетата към момента територия, но да оставят останала-
та част от страната във властта на временно правителство.
При всички случаи обаче трябва да се избегне сключването
на капитулация с италианците19. Същия ден вечерта в село
Водоноси, близо до Янина, Чолакоглу подписва с команди-
ра на СС дивизия „Адолф Хитлер“ Зеп Дитрих документ за
примирие, задължаващ гръцката армия да прекрати враж-
дебните действия срещу германците и в срок от десет дни да
се изтегли до старата гръцко-албанска граница.
Гръцкото предаване на германците зад гърба на ита-
лианците, игнориращо участието им във войната, отново
взривява ревността на Мусолини. Точно по това време
във Виена се провежда срещата Рибентроп–Чано, на ко-
ято се чертаят новите граници на Балканите. На 21 април
дуче телефонира на външния си министър и изисква от
него да постави пред германската страна искането гърци-
те да се обърнат с идентично предложение за капитулация
и към италианската армия20. Не желаейки да „издребнява“
и да усложнява допълнително ситуацията, фюрерът, чии-
то мисли вече са насочени изцяло към нападението срещу
СССР, се разпорежда на своите военни да удовлетворят
италианската бойна чест по желания от дуче начин.
На 22 април командирът на 73-а германска дивизия
генерал Бруно Билер съобщава на Чолакоглу, че ще му се
наложи да изпрати пратеници при италианците и че гер-
манската зона ще бъде отделена от италианската по лини-
ята Игуменица–Мецово, което означава дълбоко навли-
зане на италианците в гръцка територия. Окончателният
вариант на гръцката капитулация се подписва в 14,45 ч на
другия ден в Солун. От гръцка страна подписа си под до-
кумента слага Чолакоглу, от германска – Алфред Йодъл
(началник на Оперативния отдел на Главното командване
на армията) и от италианска – Алберто Фереро (начал-
ник-щаб на италианската армия в Албания)21.
Капитулацията слага щастлив за италианците край на
войната от 28 октомври 1940 г. – по същество загубена
от тях. По официални данни на тяхното Министерство на
отбраната цената на тази безсмислена и скъпоструваща
авантюра е 13 755 убити, 50 874 ранени, 12 368 жертви
на измръзване, 25 067 безследно изчезнали (повечето от
тях убити в сражения) и 52 108 хоспитализирани. От своя
страна гърците също дават немалък брой жертви – 13 408
убити и 42 485 ранени. Общо войната взема 50 000 души
убити и 100 000 ранени. Това е непосредственият и краен
резултат от импулсивното решение на италианския дик-
татор да се реваншира на Хитлер за навлизането на гер-
мански войски в Румъния „със същата монета“22.
Бележки:
1
Смирнова, Н. Д. Греция в итальянских планах развязывания
войны на Балканах (апрель–октябрь 1940). – Studia Balcanica, 1971,
Vol. IV, c. 204.
2
Граф Чано, Г. Политически дневник. 1939–1943. София, 1992,
с. 215.
3
Cervi, M. The Hollow Legions: Mussolini’s Blunder in Greece,
1940–1941. London, 1972, pp. 312–315.
4
По-подр. вж.: Димитров, И. Итальянская агрессия против
Греции и болгарская внешняя политика. – Études balkaniques, 1974,
Nos. 2–3, pp. 64–87.
5
Граф Чано, Г. Пос. съч., с. 217.
6
For Altars and Hearts: <http://ww2.boom.ru/Balkan/altars.html>.
7
Greco-Italian War: <http://en.wikipedia.org/wiki/Greco-Italian_
War>.
8
For Altars and Hearts: < http://ww2.boom.ru/Balkan/altars.html>.
9
Greco-Italian War: <http://en.wikipedia.org/wiki/Greco-Italian_
War>.
10
Ibidem.
11
Fischer, B. J. Albania and the Italian Invasion of Greece, October
1940. – In: Greece and the War in the Balkans. Thessaloniki, 1992,
p. 92.
12
Cleveld van, M. In the Shadow of Barbarossa: Germany and
Albania, January – March 1941. – Journal of Contemporary History,
Nos.3&4, 1972, p. 221.
13
Documents on German Foreign Policy (DGFP). Series D (1937–
1945). Vol.XII. London, 1962, p. 338.
14
218–227.
15
Кавальеро, У. Записки о войне. (Дневник начальника итальянс-
кого Генерального штаба). Москва, 1968, с. 55–59.
16
DGFP, Vol. XII, pp. 395–396
17
Woodhouse, C.M. The Aliakmon Line: An Anglo-Greek
Misunderstanding in 1941. – Balkan Studies, Vol. 26, 1985, No. 1,
pp. 159–193.
18
DGFP, Vol. XII, pp. 539–541.
19
Cervi, M. Op. cit, p. 228.
20
DGFP, Vol. XII, p. 599.
21
Γρηγοριάδης, Ν. О Παγκόσμιος πóλεμος 1939–1945. Tεύχoς A’.
Έλληνο-Ίταλο-Γερμανικός πόλεμος 1940–1941. Αθήνα, 1945,
σ. 108–109.
22
Cervi, M. Op. cit., p. 308.

ПЪРВИТЕ ВЛАДЕТЕЛСКИ ЩАНДАРТИ
НА КHЯ3ETE АЛЕКСАНДЪР I
И ФЕРДИНАНД I
Христо П. ДЕРМЕНДЖИЕВ
Във вексилологията съществува
един раздел, посветен на владетелс-
ките флагове, към които се отнасят
различните по форма и предназна-
чение императорски, царски и крал-
ски дворцови и флотски щандарти и
брейдвимпели. С тях се обозначават
присъствието на владетеля в дво-
реца, лятната резиденция, личната
яхта или корабите от военноморския
флот и принадлежащите му морски
крепости, задграничните дипломати-
чески представителства по време на
официални посещения и т.н.
Владетелският щандарт заема осо-
бено място в знаменната система на
Княжество и Царство България. Това
важи и за всички европейски монар-
хии за периода от средновековието
до наши дни. На личния владетелски
щандарт е отредено специално място
при участие в редица церемониали,
свързани с коронацията, полагането
на клетва от членовете на владетел-
ската фамилия по мъжка линия, при
тържествени шествия, оглавявани от
владетеля, на маневри на войските,
когато той взима лично участие в тях,
и накрая при неговото погребение.
Между европейските и българс-
ките монарси през последната чет-
върт на XIX в. обаче съществува
една съществена разлика – докато
при европейските приемствеността
със Средновековието е непосредс-
твена, което е основна предпоставка
за създаването и утвърждаването на
трайни традиции, то при Освобож-
дението през 1878 г. България е за-
губила своята държавност преди пет
века, когато за традициите в българ-
ския царски двор не е останал дори и
бегъл спомен, така че всичко трябва
да започне от самото начало. Това
начало, поставено на базата на тра-
дициите, установени преди всичко
в руския, германския и австрийския
императорски двор, постепенно е
адаптирано към новите условия на
Княжеството в съответствие с мно-
говековната българска хералдическа
традиция и стремежа да бъде създа-
дена такава владетелска знаменна
система, която да се отличава от тази
на останалите европейски владетели.
При идването си в България княз
Александър I, а след него и княз
Фердинанд I встъпват на българския
престол със своите лични и фамилни
гербове. Съвсем естествено е, че в
новото си положение като владетели
на Княжество България те не могат
да използват гербовете на своите ди-
настии, а ще трябва да пристъпят към
разработването на личните си гербове
и щандарти съобразно с българските
национални традиции в областта на
хералдиката и двата императивни чле-
на на Конституцията, които гласят:
„21. Българский държавен герб е
златен коронован лъв на тъмночер-
вено поле. Над полето Княжеска ко-
рона.
23. Българското народно знаме е
трицветно и се състои от бял, зелен
и червен цвят, поставени хоризон-
тално“1.
Следвайки традициите, устано-
вени в европейските владетелски
дворове и на династиите, към които
принадлежат, те неизменно ползват
само утвърдения през вековете бъл-
55
гарски национален символ – лъвът.
В редица от вариантите на техните
щандарти освен лъва и малката фор-
ма на личните и държавните гербове
включват редица елементи от своята
родова хералдика, а в два случая и
българското национално знаме. Вече
при цар Борис III цветовете от бъл-
гарското национално знаме заемат
своето трайно и неизменно място в
неговите щандарти и военноморски
флагове.
Княз Александър I поставя нача-
лото на една традиция, в която цве-
товете от българското национално
знаме са съчетани по доста ориги-
нален начин – около оцветеното в
червено поле, в широкия бордюр са
разположени редуващи се бели и зе-
лени триъгълници, което е в пълно
съответствие с утвърдената практика
в някои от европейските монархии
по това време. Тази практика е реа-
лизирана едва при третия щандарт и
неговите по-късни варианти, т.е., след
като той има вече възможността да се
запознае на място с българската въз-
рожденска традиция, чието начало се
свързва с националноосвободител-
ните борби през втората половина на
XIX в. и преди всичко с оригиналните
образци на знамената, предназначени
за Априлското въстание и Българско-
то опълчение2. Тук ще бъде достатъч-
но да припомня само факта, че знаме-
ната, предназначени за Българското
опълчение, участват на парада на 30
август 1878 г. в чест на тезоименния
ден на император Александър II, но
вече като знамена на дружините от
Българската земска войска3.
56
За първото лично знаме на княз
Алекнандър I, c което той стъпва на
българска земя, е оставил единстве-
ното описание асистентът на първия
знаменосец – и двамата от първи
набор младши унтерофицери4 в 3-та
Търновска конна сотня5:
„През месец юний 1879 г.6 в Тър-
ново пристигна новоизбраният бъл-
гарски княз Александър Батенберг.
Аз, като „младши унтерофицер“, и
моят другар, също младши унтерофи-
цер, Константин Генов, сега живущ
във Варна, възседнали конете си, бях-
ме пратени пред квартирата на княза.
Оттам изнесоха едно „знаме“, което
дадоха да го носи Генов, като знаме-
носец, а аз яздех до него, като асис-
тент, с извадена сабя. Това знаме бе
княжеският щандарт – от тъмно-
червен плат, на полето златен лъв,
щит от сърма, а по краищата рес-
ни, пак сърмени. По размер този
щандарт беше приблизително един
квадратен метър7.
Княз Александър излезе от къща-
та. Ние – двамата подофицери, язде-
хме напред, а князът яздеше след нас,
на няколко метра разстояние; подир
него вървеше свитата му. Шестви-
ето мина по главната улица на Тър-
ново при гръмките викове на народа
„ура“, сетне излязохме от града, като
минахме под една арка, която след
нас се запали. Княз Александър заед-
но с нас – знаменосеца, асистента и
свитата си, бе устроил софра и весе-
лие. Тук владетелят бе акламиран от
народа бурно и сърдечно. Връщането
до квартирата стана в същия ред“8.
Както виждаме така изработе-
ният щандарт, описан от Христо
Боев, отговаря напълно на изисква-
нията за държавния герб, залегнали
в чл. 21 на Конституцията: „...златен
лъв на тъмночервено поле“.
С това знаме щандарт княз Алек-
сандър I влиза начело на тържестве-
ното шествие и в своята столица Со-
фия на път за Двореца.
Не е известно по чий проект и
къде е изработено това знаме щан-
дарт. Предполагам, че това е станало
в Дармщат веднага след избора му,
Ил. 1. Първи щандарт на княз
Александър I. Цветна реконструкция
Хр. Дерменджиев. Публикува се за първи
път
преди да предприеме пътуването си
до Ливадия за срещата с император
Алексалдър II (1855–1881) и оби-
колката му из европейските дворове
във Виена, Берлин, Париж, Лондон
и Рим и оттам за Цариград, където
е трябвало да получи инвеститурата
си от султана. Вероятно в Цариград
той е получил изработеното вече
знаме щандарт. Това предположение
се подкрепя от факта, че от Цари-
град княз Александър I се качва на
руския кораб „Константин и Влади-
мир“, с който пристига във Варна на
6 юли 1879 г., откъдето се отправя
към старата българска столица Тър-
ново, за да положи клетвата, с която
се узаконява встъпването му на бъл-
гарския престол.
Времето, с което разполага княз
Александър I от избора до отпъту-
ването му за България, е толкова
малко, че не е имал възможност да се
запознае в подробности с българска-
та традиция по отношение на българ-
ските гербове и знамена. Това, което
безспорно е знаел, е, че според при-
етата Конституция българският герб
в съответствие с многовековната
хералдическа традиция е златен лъв
на червено поле. Тъй като по това
време българското Княжество все
още няма приет утвърден герб и за
такъв временно е използван гербът
от „Стематографията“ на Христофор
Жефарович9, но поставен в херме-
линова мантия с корона над нея10, с
който княз Александър I не е разпо-
лагал в момента. По мое мнение той е
използвал за прототип в своето знаме
щандарт лъвът от герба на Великото
херцогство Хесен-Дармщат, като е
премахнал меча от десният му крак,
редуващите се върху тялото му среб-
ърни и червени пояса и раздвоената
опашка, с което го „побългарява“, и
вече оцветен в златно го поставя в
централната част на червеното поле
на платнището. В този си вид това
знаме щандарт се превръща в про-
тотип, по който след прибавянето
на широкия бордюр с редуващите
се триъгълници се проектират пре-
обладаващата част от княжеските и
царските дворцови щандарти и воен-
номорски владетелски флагове до ре-
ферендума на 8 септември 1946 г.11.
Като оставим настрана прибавения
по-късно широк бордюр с редува-
щите се разноцветни триъгълници,
случаите, в които червеното поле е
заменено с цветовете на национал-
ното знаме – хоризонтално разполо-
жените бял, зелен и червен цвят, са
три. Във всички останали случаи чер-
веното поле е заето от обърнатия на
дясна хералдическа страна изправен,
въоръжен и коронован златен лъв. В
това отношение изключение правят
и няколкото случая, в които лъвът е
заменен с малката форма на личния
или държавния герб.
На базата на тези разсъждения съм
извършил реконструкцията на това
първо лично знаме (Ил. 1). Нарекох го
„знаме щандарт“ поради факта, че това
е единственият случай, в който към
личния владетелски щандарт са при-
шити златни ресни, което е прецедент,
тъй като го отдалечава от класическата
схема, по която се разработват про-
ектите на владетелските щандарти в
целия европейски свят от средновеко-
вието до наши дни, с което на практика
е превърнат в знаме. Вероятно на чита-
теля е направило впечатление, че в ци-
тирания текст от спомените на Христо
Боев авторът поставя „знаме“ в кавич-
ки, което не е случайно, а е направено
с цел да бъде подчертан фактът, че в

случая то излиза извън класическото
понятие за владетелски щандарт.
Това знаме щандарт се запазва
за съвсем кратък период от време,
тъй като в края на януари 1880 г.
княз Александър I се завръща след
посещението си в Русия с новия си
щандарт, за който ще стане дума в
следващите редове.
Една наскоро открита снимка12
разкри нов, непознат факт около лич-
ния щандарт на княз Александър I.
Става въпрос не за дворцовия щан-
дарт или за негова разновидност, а
за щандарт, който придружава княза
при тържествени шествия, по време
на походи и маневри на войските.
Това, което беше известно досега, е,
че в такива случаи княз Александър I
е употребявал действащия дворцов
щандарт, което сега трябва да бъде
отнесено към по-късна дата.
В случая става въпрос за втория ли-
чен щандарт, въведен в употреба още
в първите месеци след встъпването на
княза на българския престол. Както ще
видим, основание за това ранно дати-
ране дава въпросната снимка с пред-
ставения на нея гвардеец от Собстве-
ния на Негова Светлост конвой.
Известно е, че след официалния
избор на принц Александър фон
Батенберг за княз на България той
се отправя за Висбаден, където по
това време се намира германският
император Вилхелм I (1861–1888,
император от 1871 г.), за да уреди
въпроса за освобождаването му
от военната служба в германската
армия и на 7 май 1879 г. тръгва за
Ливадия, където по това време се
намира император Александър II.
Тук българският княз е произведен
от императора в генерал-майор, ос-
тавен à la suite във Вознеоенския
улански полк и назначен за шеф на
13-и стрелкови батальон. По вся-
ка вероятност при това посещение
той е поръчал да му бъде изработен
новият личен княжески щандарт.
По примера на руския император,
който е и негов вуйчо, княз Алек-
сандър I приема за свой покровител
канонизирания за светец от Руска-
Ил. 2. Лъвът от знамето, предназначено
за 1-ва опълченска дружина
та православна църква велик княз
Александър Невски. Практиката на
личните владетелски щандарти да
се изобразяват светците покрови-
тели е общоевропейска владетелска
практика с многовековна традиция.
Изборът на св. Александър Невски
за покровител вместо светеца пок-
ровител на Хесенския владетелс-
ки дом е своеобразен политически
ход като израз на благодарност към
руския императорски двор в лицето
на неговия император, който е про-
възгласен и от българския народ за
Цар Освободител. Не е случаен и
фактът, че за орденски празник на
първия български Военен орден „За
храброст“ е определена датата 17
април – рожденният ден на импера-
тор Александър II13.
Тук си заслужава да бъде отбеля-
зан един малко известен на широкия
читателски кръг факт, свързан със св.
Александър Невски – личният щан-
дарт на княз Александър I не е пър-
вият случай, при който този руски све-
тец войн се появява върху българско
знаме, а продължение на практика,
установена в навечерието на Руско-
турската освободителна война.
Това веднага поставя въпросите:
кой е св. Александър Невски и защо
неговият образ намира място върху
някои руски, двете български бойни
знамена, предназначени за опълченс-
ките дружини и княжеския щандарт?
57
През 1236 г. княз Александър
Невски поема властта над Новго-
род (1236–1251), а в периода 1252–
1263 г. е въздигнат във велик княз
на Владимир. През годините на сво-
ето управление оглавява борбите на
руския народ против нашествието
на шведските и германските войски.
През юли 1240 г. разбива шведската
войска при устието на р. Ижора. За
победата му над шведите при р. Нева
на 15 юли 1240 г. е удостоен с про-
звището Невски, а на 5 април 1242 г.
разбива германските рицари в сраже-
нието върху леда на Чудското езеро,
с което спира похода им на изток.
Проявил се като далновиден политик
и изкусен дипломат, успял да възпре
разорителното монголо-татарско на-
шествие в Русия. Последните години
от своя живот великият княз Алек-
сандър Невски прекарва като монах
схимник14. Наскоро след погребе-
нието му един от младите му съвре-
менници написва в Рождественския
манастир във Владимир неговото
житие, в което Невският герой бил
прославен като светец.
На 26 февруари 1547 г. Общо-
руският църковен събор в Москва
официално канонизирал княза инок
като общоруски светец и определил
за негов църковен празник датата 23
ноември. Ведната след канонизира-
нето му изкусни зографи създават
неговите иконни изображения в цял
ръст в монашеско облекло – с качул-
ка и мантия.
С императорски указ на Петър I
Велики (1682–1721 – цар, 1721–1725 –
император) от 29 май 1723 г. мощите
на св. Александър Невски били прене-
сени по най-тържествен начин в нова-
та столица Санкт Петербург и на 30 ав-
густ 1724 г. предадени на съхранение
в Благовещенската църква на Алексан-
дро-Невската лавра. Така владимир-
ският светец се превърнал в небесен
покровител на Петербург, царстваща-
та династия и Руската империя. С това
започва така нареченият Петербургски
период, който довежда до основна под-
мяна на облика на светеца – мястото на
монаха схимник е заето от княза войн с
58
Ил. 3а. Иконата на св. Александър Невски
от същото знаме. Детайл
всички атрибути на великокняжеското
достойнство. На 15 юни 1725 г. Све-
тейшият управляващ синод постано-
вил: от сега нататък светецът Алексан-
дър Невски никога да не се изобразява
като монах, а само във великокняжески
одежди. От този момент в руската ико-
нография бил разпространен и станал
господстващ новият иконографски тип
на св. Александър Невски – в княжес-
ко облекло или с хермелинова мантия,
с броня, с царска корона или шапка от
Ил. 4а. Лъвът от знамето, предназначено
за 5-а опълченска дружина
Ил. 3б. Иконата с надписа около нея от
същото знаме
хермелин, с кръст, с нимб около глава-
та, яздещ на кон и с меч в лявата ръка,
нерядко на фона на река Нева, т.е. по
начина, по който се представят всички
светци войни15.
На 12 април 1877 г. в Кишинев
император Александър II подписва
известния Манифест за обявяване на
война на Османската империя. След
молебена в катедралата в покрайни-
ните на града е извършен преглед на
войските, пред които Кишиневският
Ил. 4б. Иконата на св. Александър Невски
от същото знаме
и Хотинският епископ Павел прочита
манифеста16.
На 17 април 1877 г. главнокоман-
дващият руската Дунавска армия,
великият княз Николай Николаевич
Старши, подписва заповед за сфор-
миране на самостоятелна военна
единица от български доброволци,
влязла в историята под името Бъл-
гарско опълчение. На 6 май при из-
ключително тържествена обстановка
е връчено изработеното в г. Самар
бойно знаме. На следващия ден
Българското опълчение полага клет-
ва пред знамето.
На 8 май Иван С. Иванов-Калян-
джи при среща с главнокомандващия
му съобщава за молбата на българ-
ските общини в Румъния и Русия да
им бъде разрешено да изработят за
останалите дружини от Българското
опълчение знамена, като три от тях
бъдат с изображенията на св. Алек-
сандър Невски, покровителя на им-
ператор Александър II, и св. Николай
Чудотворец – покровител на великия
княз и главнокомандващ Николай
Николаевич Старши. Предложението
е одобрено и в българските общини
пристъпват незабавно към събира-
нето на необходимите средства и
изработването на знамената. Тук ще
се спра само на две от тях, които са
предназначени за 1-ва и 5-а дружина
от Българското опълчение.
Знамето на 1-ва опълченска дру-
жина е трицветно – с бяла, зелена и
червена ивица, разположени хоризон-
тално, както е при знамето, ушито от
Стиляна Параскевова17, което е тряб-
вало да бъде връчено на 4-та опълченс-
ка дружина18. На лицевата страна вър-
ху пришито парче плат с правоъгълна
форма е нарисуван обърнат надясно
изправен златен коронован лъв. Този
лъв е най-доброто постижение като
интерпретация в областта на българс-
ката хералдическа традиция от третата
четвърт на XIX в. Прави впечатление
короната върху главата на лъва – кня-
жеска от западноевропейски тип,
която намира приложение в редица
благороднически гербове (Ил. 2). На
обратната страна, също върху парче

Ил. 5. Иконата от втория щандарт
на княз Александър I. Публикува се за
първи път
плат с правоъгълна форма, е нарису-
ван с блажна боя в цял ръст св. Алек-
сандър Невски, облечен в къса гор-
на дреха, богато украсена на яката,
маншетите и долната част със златна
сърмена бродерия; над нея панцир от
вертикално разположени, застъпващи
се широки правоъгълни пластини, ук-
расени с линеарен орнамент; през дяс-
ното рамо златен портупей, към който
е прикачен мечът. Обут е с тесни пан-
талони и високи ботуши, върху които
е нанесена богата украса от стилизи-
рани флоранли орнаменти. Наметнат
е с пурпурна мантия, украсена с хер-
мелин (Ил. 3а). Върху широкия черен
бордюр със златна сърма е извезан
надпис: „АЛЕКСАНДРУ НАШЕМУ
ПРАВОСЛАВНОМУ ЦАРЮ ОС-
ВОБОДИТЕЛЮ ПОК//РОВИТЕЛЮ
НА БЪЛГАРИЯ ВЕЧ//НО БЛАГО-
ДАРНИЯ БЪЛГАРСКИ НАРОДЪ“.
В четирите ъгъла е бродиран осмоко-
нечният руски кръст. От двете страни
на изображението със старобългарски
шрифт е изписано:
„СВ//БЛАГО//В“Р//НИ//АЛ//ЗА//
НДР//НЕ//В//“ /„СВЕТИ БЛАГО-
ВЕРНИ АЛЕКСАНДЪР НЕВСКИ“/
(Ил. 3б)19.
Знамето на 5-а опълченска дружина
също е трицветно. На лицевата страна
в средата на полето е апликиран изве-
зан с релефна бродерия обърнат надяс-
но изправен златен коронован лъв, стъ-
пил върху полумесец, което е напълно
в духа на традицията, утвърдена по
време на националноосвободителните
борби (Ил. 4а). На обратната страна,
върху трите ивици е поставена икона,
на която е представено допоясното
изображение на св. Александър Невс-
ки с нимб на главата. В горната част от
двете страни е изписано „СВ//БЛ//КН//
АЛЕК//НЕВ“ /„СВЕТИ БЛАГОВЕР-
НИЙ АЛЕКСАНДЪРЪ НЕВСКИЙ“.
Над иконата е поставена руската импе-
раторска корона20 (Ил. 4б).
На 25 януари 1880 г. княз Алек-
сандър I заминава за Санкт Пе-
тербург във връзка с 25-годишния
юбилей от възшествието на руския
император. Вероятно при това посе-
щение той получава изработения по
негова поръчка щандарт и с него се
връща в София, след като приключва
с дипломатическите срещи в дните
след юбилея.
За най-голямо съжаление сним-
ката, за която стана дума по-горе в
текста, не дава възможност за пълно
и точно описание на щандарта пора-
ди това, че платнището е отпуснато
и нагънато. Единственото, което се
вижда съвсем ясно на нея, е иконата
на канонизирания за светец руски ве-
лик княз Александър Невски, изобра-
зен в цял ръст. Не се виждат надписи,
а що се отнася до обратната страна,
можеше само да гадаем какво е имало
изобразено на нея (Ил. 5).
Броени дни преди да предам тек-
ста на настоящата работа за печат,
един разговор с Даниела Цанкова в
Националния военноисторически му-
зей, която също работи върху темата,
свързана с българските бойни знаме-
на и щандарти, повдигна въпроса за
снимката с гвардееца и втория кня-
жески щандарт. Тогава тя ми показа
на компютъра едно „знаме“, за което
в инвентарната книга липсват сведе-
ния за предназначението му. Откри-
тието, което направихме в резултат
на нашия разговор, беше невероятно.
Пред нас беше заснетият щандарт от
59
снимката и това беше откритие, кое-
то си заслужаваше да бъде отбеляза-
но с тези няколко реда21.
Щандартът е с размери 142 × 128
см и е изработен от бял флагтух, кой-
то през изминалите 130 години е про-
менил цвета си и е придобил жълте-
никав оттенък. На лицевата страна е
представена иконата на канонизира-
ния за светец велик княз Александър
Невски, който е в цял ръст, облечен в
къса дреха, богато украсена на яката и
маншетите на ръкавите с бродерия от
златна сърма с монтирани скъпоцен-
ни камъни и перли; върху тази дре-
ха има калчуга – плетена ризница от
стоманени халки с монтирани върху
нея отпред продълговати стоманени
предпазни пластини; върху калчугата
е препасан златен колан, към който е
прикачен скритият под мантията меч.
Обут е c тесни панталони и високи
ботуши. Над дрехата и калчугата е
наметнат с дълга пурпурна мантия,
украсена с хермелин, на каквато има
право само владетелстващият княз.
Дясната ръка е свита пред гърдите в
знак на смирението на светеца пред
Бога, на който е посветил последните
години от своя живот. Около глава-
та му е поставен задължителният за
светците ореол. До него, върху ви-
сока, покрита с богато украсено пок-
ривало, поставка, на зелена възглав-
ница, украсена със златна сърма, е
Ил. 6а,б. Детайл от същата икона с
великокняжеската корона
60
поставена великокняжеската корона.
От двете страни на главата със ста-
робългарски шрифт и лигатури са из-
писани титлите и името на княза: „С//
БЛ// И ВЕЛ//КНЯЗЬ//АЛЕКСАНД-
РЪ НЕВСКИЙ“ /„СВЕТИЙ БЛАГО-
ВЕРНИ И ВЕЛИКЪ КНЯЗЬ АЛЕК-
САНДРЪ НЕВСКИЙ“ (Ил. 6а,б). На
обратната страна, в средата на плат-
нището, е представен Неръкотвор-
ният образ, Убрус в неговия класи-
чески вид, който се свързва с преда-
нието за св. Вероника – тя се изобра-
зява винаги с кърпа в ръце, на която
е отпечатан светият Божи образ на
Иисус Христос. Тази история има ня-
колко версии. Най-известната от тях,
създадена от францисканските мона-
си, представя „Кръстния път“ – кога-
то Христос е бил воден към Голгота,
жена на име Вероника избърсала
потта от лицето му с кърпа, на която
се отпечатал неговият образ22. В цен-
тралната част на кърпата е предста-
вен мъченическият образ на Христос
с трънения венец на главата, който
му е поставен, когато го повеждат
по последния му път към Голгота. В
левия и десния горен край, от двете
страни на главата е изписано съкра-
 Хрс“
щението „Iис  (Иисус Христос).
Около главата – кръстовиден нимб
и в него в горната, лявата и дясната
част – буквите „оωн“, които означа-
ват: този, който е (вечният, везде-
същият Бог, който е бил и ще бъде),
при което О е членна форма, ωн (или
ΩN) – сегашно причастие на спома-
гателния глагол „съм“, който указва
на Неговото Божество. Ето защо в
някои случаи този надпис се заменя
с църковнославянското СыЙ (СIЙ).
Това съчетание е сегашното деепри-
частие от спомагателния старобъл-
гарски глагол БыТИ със значение
на този, който е, който съществува,
който ще пребъде – израз, който Гос-
под отнася към себе си пред Моисей,
когато последният стоял пред неопа-
лимата купина23. Под Убруса е изпи-
сан бойният девиз „СЪ НАМИ БГЪ“ 
/„С НАМИ БОГ“/24 (Ил. 6в), който е
изписан върху бойните знамена на
Българската войска, въведени през
Ил. 6в. Убрусът с Неръкотворния образ на
Иисус Христос от същото знаме
1881 г., и върху офицерските саби.
Щандартът заедно с много други
предмети и оръжия, притежавани от
княз Александър I, са предадени на
Военния музей през 1937 г. от него-
вата съпруга графиня Йоанна фон
Фартенау. Щандартът е предаден без
дръжката. Както се вижда от сним-
ката, в долната част на „пиката“ има
привързани два разноцветни темляка,
които завършват със сърмени пис-
кюли. Ако цветовете на темляците
са били два, от които единият е бял,
вторият по всяка вероятност е зелен,
както това ще бъде при триъгълници-
те в широкия бордюр при следващи-
те щандарти, а ако са били три, което
е най-вероятно, те със сигурност са
представяли цветовете от българс-
кото национално знаме. В кадъра на
снимката не е влязла горната част на
„пиката“. По мое мнение над горната
сфера е имало изправен златен коро-
нован лъв – същият, който виждаме и
при първите формени бойни знамена,
връчени на българските дружини лич-
но от княз Александър I на 30 август
1881 г.25. Това мнение може да бъде
подкрепено и от факта, че основният
символ в герба на Великото херцогс-
тво Хесен-Дармщат също е лъв. За-
сега не разполагаме със сведения за
това, по чий проект и от кого е бил
изработен щандартът. Твърде въз-
можно е това да е станало в ателието
на Феодор Александрович Жеварже-
ев в Петербург, където са поръчани и
изработени формените бойни знаме-
на за Българската войска.
Кое дава основание за ранното
датиране на този щандарт, което се
отнася към 1880 г.? Ако се върнем
отново към снимката, това е преди
всичко униформата на гвардееца зна-
меносец. Известно е от спомените
на първия командир на Собствения
на Негова Светлост конвой поручик
Александър Мосолов, че наскоро
след пристигането си в София княз
Александър I посещава по време на
учение лагера на 1-ва конна сотня,
която вече е обявена за Собствен на
княза конвой. След приключването
на учението князът кани неговия ко-
мандир на обед в Двореца, по време
на който обсъждат в продължение
на един час как външно непривле-
кателната сотня да бъде превърната
в представителен ескадрон с нова
униформа, за да отговаря със своя
външен вид на лейбгвардейските им-
ператорски и кралски полкове, които
съществуват по това време в Русия и
Германия. Датата 30 август е опреде-
лена да бъде отбелязана с голям парад
на частите от Софийския гарнизон.
Определената да стане Собствен кон-
вой 1-ва конна сотня минава начело
на парада. Веднага след него князът
вика Мосолов и му връчва заповедта,
с която 1-ва сотня е преименувана на
Собствен на Негова Светлост кон-
вой26, той е назначен за негов коман-
дир и същевременно остава флигела-
дютант. Наскоро след парада двамата
обсъждат цяла вечер въпроса за уни-
формата на Конвоя, която трябва да
бъде тип хусарска и да се различава
от тази на останалите конни сотни от
Българската земска войска. След като
всичко по въпроса е уточнено до най-
малките подробности, по заповед на
военния министър поручик Мосолов
изпраща описание на униформата с
неговите мерки на личния му шивач
в Петербург, а друга такава поръчка
е изпратена в Берлин на шивача на
 61

княза с мерките на офицера от Кон- длъжности в руската

воя поручик Христо Петрунов. След армия имат своите
получаването на ушитите образци лични флагове, извес-
те са утвърдени от княз Алексан- тни под името „знач-
дър I без промяна27. Униформата е ки“ („значок“), които
въведена в Княжеския конвой през ги придружават нав-
1880 г.28. Интересното в случая е, сякъде, включително
че за въвеждането на тази униформа и на бойното поле,
няма издаден Княжески указ и това което е документира-
е единственият случай, при който е но в редица снимки и
въведена униформа без съответния в някои от картините,
нормативен документ. Такъв е из- посветени на Осво-
даден едва през 1883 г.29, когато в бодителната война, в
униформата са въведени редица нови които са представени
елементи в нейната украса. Какво главнокомандващият
прави впечатление в униформата на Дунавската армия ве-
Ил. 7. Акварелна скица проект на първия вариант на
гвардееца знаменосец? Калпакът е ликият княз Николай третия щандарт на княз Александър I.
без чешуя и звездата на ордена „Св. Николаевич Старши Публикува се за първи път
Александър“ под кокардата, който е и генерал Скобелев32.
учреден през 1881 г.30, т.е. една годи- Съществуващата по това време пре- Двореца, той обръщаше глава по по-
на след въвеждането на униформата; обладаваща практика е владетелят да сока на развяващия се над него щан-
вместо с брич гвардеецът е с широк бъде придружаван от знаме щандарт, дарт и му отдаваше чест. След смърт-
панталон, като тези, които по това различно от това, което се развява та на владетеля саркофагът му се
време са въведени в руските казаш- над дворците. Това вече дава въз- покрива с личния щандарт и така се
ки части, чиито кончове са пъхнати можност да бъде изразено предпо- поставя в гробницата или се оставя
в ботушите, а сабята е руска хусар- ложението, че в това отношение княз на вечно съхранение в нея, поставен
ска. Това вече датира с абсолютна Александър I също не прави изклю- в специална витрина. По този начин
точност въпросната снимка в тесните чение. Фактът, че той взима със себе щандартът придружава неизменно
граници между 1880 и 1883 г. си този щандарт при окончателното своя владетел не само в живота, но
За този щандарт и неговия знаме- напускане на страната след абди- и в смъртта.
носец отбелязва с някалко реда в сво- кацията, също е в подкрепа на едно През 1880 г. вече е готов и издиг-
ите спомени Александър Мосолов: такова предположение. По силата на нат над Двореца официално въведе-
„В Конвоя постъпиха на служба от съществуващата практика владетел- ният дворцов щандарт на княз Алек-
първия випуск на Софийското военно ският щандарт се освещава в деня сандър I. Като графично и цветово
училище офицерите: Церковски и Пет- на коронацията и от
рунов. Аз поисках разрешение от Кня- този момент нататък
за да взема офицерите Марков и Цан- той придружава вла-
ков от втори випуск на служба при мен. детеля винаги и се
Моят избор се оказа доста сполучлив. развява там, където
Офицерите наистина бяха образцови; се намира. Този щан-
Марков почти непрестанно яздеше със дарт се почита като
знака след Княза. Самият този знак го всички останали бой-
носеше подофицерът Анков, впоследс- ни знамена, тъй като
твие служещ в двореца“31. олицетворява самия
Засега остава открит въпросът, владетел като върхо-
дали този щандарт остава като лично вен главнокомандващ
знаме щандарт на княз Александър I и на него се отдава
и го придружава навсякъде до окон- чест от всички воен-
чателното му напускане на страната, ни, когато премина-
или е заменен с официално въведения ват покрай него. От
дворцов щандарт. Неслучайно Мосо- моите детски години
лов в цитирания текст определя този останал споменът,
щандарт с понятието „знак“. По това че когато с баща ми
време заемащите висши командни преминавахме покрай Ил. 8. Вторият вариант на третия щандарт. Оригинал,
НВИМ. Публикува се за първи път
62
решение на схемата, по която е про-
ектиран, той се различава напълно от
описаните по-горе две знамена щан-
дарти и в този си вид е въведен през
1883 г. като княжески военноморски
щандарт и брейдвимпел, които първо-
начално са издигнати на княжеската
яхта, когато той присъства на нея33.
Първият щандарт неизвестно по
какви причини е с правоъгълна вместо
с класическата квадратна форма. По-
лето на платнището е червено и в сре-
дата му е изобразен обърнат на дясна
хералдическа страна изправен златен
въоръжен и коронован лъв. Езикът и
ноктите са оцветени в зелено, в съот-
ветствие със западноевропейската
хералдическа традиция, а короната е
княжеска, по образец на хесенската
корона. Полето на платнището е об-
градено с широк бордюр от редуващи
се зелени и бели триъгълници, като по
хоризонтала в горната и долната част
те са 21, от които 11 зелени и 10 бели,
а по вертикала в предната и задната
част – по 9 зелени и 8 бели, или общо
17 триъгълника; получените ромбове
в ъглите са бели (Ил. 7)34. В този си
вид щандартът се запазва за кратък
период от време, след което неговата
форма е променена в квадратна, при
която редуващите се триъгълници от
четирите страни са 17, от които 9 са
зелени, а 8 бели (Ил. 8)35. От този мо-
мент нататък квадратната форма на
щандарта се утвърждава като тради-
ционна и не е променена нито веднъж
до 1946 г., като разлики има за раз-
лични периоди от време само в броя
на триъгълниците.
(Следва)
Бележки:
1
Конституция на Българското Княжес-
тво. Търново, 1879 година, Априлий 16 ден.
С., 1879, с. 7.
2
Подробно за тези знамена вж. Ив. Ива-
нов. Български бойни знамена и флагове.
С., 1998, с. 30–36, 58–61 и посочената от
автора литература.
3
Българското опълчение 1877–1878 г.
Документи. Т. I. C, 1959, с. 307, док. 301;
с. 273, док. 263; с. 514, док. 514; Българска
земска войска 1878–1879 г. Документи. С.,
1959, с, 581–582, док. 386, 387.
4
Младши унтерофицер = младши по-
дофицер, отговаря на днешното младши
сержант.
5
Кавалерийско подразделение в руската и
българската армия, чийто състав наброява
обикновено 100 човека. В казашките войски
конната сотня съответства приблизител-
но на ескадрон от редовната кавалерия.
6
Тук авторът е допуснал грешка в дата-
та. Според биографа на княз Александър I
Александър Ф. Головин той е пристигнал
във Варна „на 6 юлий“ (н.с.)“, а в Търново
на 7 юли. На следващия ден той полага
клетва пред Великото народно събрание.
По-подробно за тези първи три дни на
българска земя вж. А. Ф. Головин, Княз
Александър I Българский (1879–1886). Вар-
на, 1897, с. 46–59.
7
Курсивът мой (Хр. Д.).
8
Xр. Бoев. Спомени от Търновската конна
сотня (1877–1879 г.). – Нашата конница,
1937, № 5, с. 6.
9
Хр. Жефарович. Стематография изобра-
жения илирических. Виена, 1741, л. 5гр.
10
По-подробно за този герб вж. Хр. П.
Дерменджиев. Символите на българс-
ката държава 1878–1948 г. – България
1300. Институции и държавна традиция.
Т. III/1983, с. 81–82.
11
Практически след 9 септември 1944 г.
царските щандарти и флагове не се изди-
гат на корабите от Военноморския флот и
морските крепости, тъй като няма повод
затова. Над двореца в София също не се
издига царският щандарт, тъй като до
референдума малолетният цар Симеон II
живее с царското семейство в двореца
„Врана“. Посочената дата в текста 8
септември 1946 г. се отнася за времето, до
което на практика България е Царство и
официално използването на царския щан-
дарт и военноморските флагове е в сила,
макар и само на книга.
12
Снимката ми бе предоставена за публи-
куване от Александър Въчков, за което му
благодаря.
13
Първоначално за празник на Военния
орден „За храброст“ е определена датата
17 април – рожденият ден на император
Александър II и денят, в който принц
Александър фон Батенберг е избран за бъл-
гарски княз. С Княжески указ по Военното
ведомство № 52 от 10 април 1891 г. за
празник на ордена е определена датата 23
април (6 май) – денят на св. Великомъченик
Георги Победоносец, който освен за орден-
ски празник е обявен и „за ден на храб-
ростта“, на който ще се честват всички
кавалери на ордена и неговия знак.
14
Схимник (от гр. схима – ) – висша
монашеска степен в православната църква,
изискваща от посветения в нея строг
аскетизъм.
15
По-подробно за канонизирането и
иконографията на св. Александър Невски
вж. Ю. Бегунов, Александр Невский: жизнь
и деяния святаго и благовернаго великого
князя. М., 2003, с. 175–183.
16
По-подробно по този въпрос вж. в Опи-
сание Русско-турецкой войны 1877–1878 гг.
на Балканском полуострове. Т. I. СПб, 1901.
17
Ив. Иванов. Цит. съч., с 19–21.
18
Въпреки обещанието на главнокоман-
дващия великия княз Николай Николаевич
Старши, знамето, както и всички остана-
ли знамена, предназначени за останалите
опълченски дружини, не е връчено. По
въпроса, защо тези знамена не са връчени
като бойни на дружините от Българското
опълчение, вж. Ив. Стойчев, Знамена за и
в Българското опълчение 1877–1378 г. С.,
1941.
19
Фонд НВИМ, инв. № V-А-17.
20
Фонд НВИМ, инв. № V-А-13.
21
Изказвам своята благодарност на
Даниела Цанкова за предоставената ми
възможност да заснема и публикувам
новооткрития втори щандарт на княз
Александър I.
22
Л. Успенски. Богословие на иконата. С.,
2001, с. 49, инд. 7.
23
Хр. П. Дерменджиев. Обкови и ризници
върху иконите от епохата на Българско-
то възраждане. – Изкуство, 1978, № 6,
с. 32–33 и бел. 16 на с. 36. Неопалимата
купина – един от старозаветните образи
на Дева Мария като майка на Иисус
Христос.
24
Фонд НВИМ, инв. № V-A-4.
25
30 август е тезоименният ден на
император Александър II и на българ-
ския княз Александър I. По въпроса за
връчването на новите бойни знамена вж.
Държавен вестник, бр. 64 от 5 септем-
ври 1881 г.; В. Караманов. Раздаване на
първите бойни знамена на българската
армия. – Български войн, 1935, № 6; Ис-
тория на 2-ри конен полк (1881–1906 г.).
С., 1906, с. 21; Ив. Иванов. Цит. съч.,
с. 87–92; К. Минчев. Български бойни
знамена (1881–1937 г.). – Известия на На-
ционалния военноисторически музей. Т. II,
1976, с. 30–34.
26
ДВИА, ф. 1, oп. V, а.е. 736, л. 107.
27
Ал. Мосолов. България 1878–1883. Спо-
мени. С., 1936, с. 44.
28
За първата униформа на Собствения на
Негова Светлост конвой по-подробно вж.
Ал. Въчков. Униформите на Собствения на
Негово Височество конвой (1880–1885). –
Военноисторически сборник, 2008, № 4, с.
62–67.
29
Заповед № 92 от 26 март 1883 г. ДВИА,
ф. 1, oп. V, а.е. 62, л. 140–147.
30
Устав на българския Княжески орден
„Св. Александър“. С., 1883.
31
Ал. Носолов. Цит. съч., с. 45.
32
Г. В. Вилинбахов. Русские знамена. СПб.,
2055, с. 122–131.
33
Княжеската яхта „Александър I“ е
поръчана през 1882 г. във френската фирма
„ „ и на 15 май е докарана в Русе. ДВИА,
ф, 1042, оп. I, а.е. 4197. Заповед № 57 от 14
януари 1882 г.; ф. 1042, оп. I, л. 2, Заповед
от 21 май 1883 г.; Р. Боев. Военният флот
на България 1879–1900. С., 1969, с. 22.
34
Оригиналната акварелна скица проект
се съхранява във Виена от наследниците на
княз Александър I.
35
Щандартът е с размери 245 × 245 см.
Фонд НВИМ, инв. № V-A-3.
 63

РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРСКАТА
ВОЕННА УНИФОРМА
ПРЕЗ 1919–1936 г.
Даниела ЦАНКОВА-ГАНЧЕВА

Развитието на българската армия и съответно на

българската военна униформа след 1919 г. е съобразено с
клаузите на Ньойския договор.
Съгласно членове от № 64 до № 82 от военните кла-
узи на договора България се задължава да премахне за-
дължителната военна служба и да премине към добро-
волческата система1. Българската държава няма пра-
во да притежава модерни военни технологии, бронирани
коли, танкове, флот, военна или морска авиация. Армията
не може да надвишава 33 000 души, включително офице-
рите и чиновниците от допълващите части заедно с погра-
ничната стража. Офицерският състав трябва да е 1/20 от
цялата армия, а подофицерите – 1/152. До този момент ар-
мията се състои от пехота, конница, артилерия, инженерни
войски, управления и учреждения. Шефските полкове на
практика престават да съществуват. Запазва се шефството
единствено за полковете, на които е шеф цар Борис III и
княз Александър I. Вензелите са премахнати със Заповед
№ 620 от 28 октомври 1919 г.3. Условията, в които попада
България и в частност армията, обуславят промените във
военната униформа след 1918 г. Поради икономическата
обстановка, настъпила след края на Първата световна вой-
на, се налага опростяване на съществуващото офицерско
облекло, намаляват се елементите му. Уеднаквява се об- Знаменосец от пехотата в лятна униформа
леклото на офицерите от всички родове войски с цел да се
избегнат излишни разходи при преместване на офицерите на облекло и обуща в готов вид на войниците, жандар-
от една част в друга. До този момент униформите в различ- мите, подофицерите, офицерите и юнкерите, за набавя-
ните военни части се различават. Това становище е изказа- не на материали и наемане на работници за съшиване и
но в доклад до военния министър от 7 юли 1920 г.4. изкърпване на наличното облеклото и обуща. За снаря-
Всички офицери, които са в запаса, трябва да носят жение и облекло на новопроизведени офицери, за облек-
цивилни дрехи. Два месеца след уволнението си офице- лото на лекари, капелмайстори, чиновници, които носят
рите да не носят отличителните военни знаци, характерни военна униформа, е предвидена допълнително сумата
за военните униформи5. 100 000 лв.7.
Периодът 1919–1922 г. е период на организационно Бюджетът на Министерството на войната през 1923–
преустройство на армията в новите условия. Клаузите на 1924 г. по всички параграфи е 922 039 980 лв. Част от
мирния договор намират окончателен израз в Закона за тези пари са за набавяне на облекло и обуща в готов
преустройството на войската и пограничната стража на вид на войниците, жандармите, подофицерите, офице-
Българското царство от 16 февруари 1923 г.6. рите и юнкерите, за набавяне на материали, наемане на
Икономическата обстановка през периода 1919– работници за съшиване и изкърпване на облеклото и
1936 г. се променя бавно, което се вижда в бюджета на обущата. Този разход през 1919–1920 г. е 8 000 000 лв.,
Министерството на войната. през 1920–1921 г. се увеличава на 45 358 311 лв., а през
В бюджета на Министерството на войната за 1922– 1923–1924 г. е 100 000 000 лв. За снаряжение и облекло
1923 г. предвидената сума е 30 000 000 лв. за набавяне на новопроизведени офицери, за облеклото на лекари, ка-
64

пелмайстори, чиновници средствата чер, на черква, на официални визити,

за годините 1919–1920 – 1 300 000 на погребение, когато не участват
лв., за 1920–1921 г. – 62 960 лв., а за военни команди.
1923–1924 г. сумата е 50 000 лв.8. Строевата форма включва: фу-
Бюджетът за следващата бюджет- ражка, куртка от зелено трико или
на година – 1925–1926 г., предвижда габардин, панталони къси от цве-
по първия разход намаление на су- та на куртката, шинел или мушама,
мата – 25 000 000 лв., а за оборуд- ботуши от шевро или черен лак, ръ-
ване на облекло и снаряжение на но- кавици, качулка (башлък), поясен
вопроизведени офицери (по 1500 лв. ремък.
за всеки), за облекло на военните чи- При домашната форма може да се
новници са предвидени 105 000 лв. носи цялото празнично облекло без
В този параграф са предвидени и шарф, може да се носят черен пан-
средства за даване на 1 комплект талон със строевата куртка, черни
облекло от шаяк и 1 чифт ботуши за панталони с бяла куртка и фуражка
всички живи опълченци, участвали в с бял чохъл. Само при домашна-
Руско-турската война 1877–1878 г.9. та форма може да се носи вместо
Този разход през 1927–1928 г. е мундир сюртук, вместо черни дълги
38 999 823 лв., през 1928–1929 г. панталони – черни къси панталони,
Войник в бойна униформа
се увеличава на 72 871 585 лв., а вместо строевите къси зелени пан-
за 1931–1932 г. исканият кредит е талони – дълги, вместо шинел или
64 000 000 лв. За снаряжение и облекло на новопроизве- мушама – пелерина, вместо ботуши – кожени гети. През
дени офицери, за облеклото на лекари, капелмайстори, чи- лятото се носи куртка от бял ленен док с фуражка с бял
новници средствата за годините 1927–1928 – 186 000 лв., чохъл.
за 1928–1929 г. – 194 000 лв., а за 1931–1932 г. исканият Бойната форма се шие от шаяк. Тя се пази в складо-
кредит е 250 000 лв.10. вете на военните поделения и се облича при определе-
Разчетът на разходите на Министерството на войната ни случаи. Кройката на бойната форма е като строевата
за 1931–1932 г. е следният: за набавяне на облекло, ра- форма със същите отличителни знаци (кантове, пагони,
ботни блузи и обуща в готов вид и в материали на войни- лампази). Подофицерската униформа също се дели на
ците, жандармите, подофицерите, офицерите и юнкерите, горните видове. Тя се състои от фуражка, мундир, чер-
за набавяне на материали, наемане на работници за съши- ни къси панталони, шинел или мушама, ботуши от юфт,
ване и изкърпване на облеклото и обущата. поясен ремък от жълт бланк, бели ръкавици, при стро-
Към края на периода 1919–1936 г. се забелязва тен- евата форма куртката е от натурален шаяк, през лятото
денция към увеличаване на средствата за оборудване от бял док, панталоните са къси, от плата на куртката,
на армията, увеличават се средствата за облекло, ко- ботушите са черни от юфт, строевата форма се шие от
ето се отразява на униформата. Тя става по-качестве- шаяк, при домашната форма комбинации от празничната
на и удобна, в същото време се увеличава и численият или строевата форма не се разрешават. Бойната форма е
състав на българската армия, което довежда до увели- като строевата, с тази разлика, че пагоните са от плата на
чаване на паричните средства, необходими за оборуд- куртката, петлиците на шинела се очертават с гайтан, по
ването на армията11. цвета на канта. Кройката на шинела е като при войниш-
Облеклото в армията се дели на: кия, а кройката на куртката е като при офицерите, галу-
• Парадно облекло има само Лейбгвардейският на нът е сребърен или златен, поставя се само на яката, вен-
Н. в. полк; зелите и номерата са печатани върху пагоните, кокардата
• Празнично; на фуражката е като при офицерите, при лятната строева
• Строево; фуражка, при която чохълът и околожката са от док, ко-
• Домашно; карда не се поставя12.
• Бойно. Военната униформа продължава да се облича при
От своя страна военната униформа е лятна и зимна. всички значителни поводи в живота на българските вои-
Празничната униформа при офицерите през 1925 г. ни. Тя е признак за социален статус.
включва: фуражка, черен мундир, дълги черни пантало- Заповед № 367 от 7 юли 1920 г. по Военното ве-
ни, шинел или мушама, шарф, обувки от лак, ръкавици, домство отменя приетото офицерско облекло през 1915,
акселбанти. Носи се с шарф, при представяне и подна- 1916 г. и въвежда промени13.
сяне поздравления на царя, при посрещане на държавни Фуражката е изработена от зеленикав плат, с черна
глави, официални молебени и панихиди, при венчавка от лачена козирка, кройката є е както предходната. Око-
кума, младоженеца и шаферите, при четене на гарнизон- ложката е с приборното сукно на вида войска: за пе-
ни беседи, на вечеринки и балове, без шарф се носи при хотата и кавалерията – червено сукно, за артилерията,
народни празници вън от строя, на офицерски обеди и ве- генералщабните офицери, офицерите от военносъдеб-
 65

ното и санитарното ведомство, ли), четири са посоките на необятния

военните инженери, интенданс- свят, растителният орнамент симво-
твото – черно кадифе. Околожка- лизира вечността – дървото на жи-
та е широка 5 см. Фуражката има вота, всичко се подсилва от числото
3 канта – горните два червени, а дванайсет и кръга14.
долният е черен за пехотата и кава- При офицерите те са с различен
лерията, червен за артилерията, ге- брой според званието им: за обер-
нералщабните офицери, офицерите офицери – 1 звезда за подпоручик;
от военносъдебното и санитарното 2 звезди за поручик; 3 звезди за ка-
ведомство, военните инженери, ин- питан; за щабофицери – 1 звезда за
тенданството. Кокардата е елипсо- майор; 2 звезди за подполковник; 3
видна, с националните цветове като звезди за полковник; за генерали – 1
до този момент. През лятото се но- звезда за генерал-майор; 2 звезди за
сят фуражки, изработени от по-тъ- генерал-лейтенант; 3 звезди за пълен
нък зеленикав плат, кройката им е генерал. Вензели носят само офице-
както при зимната. рите от шефските полкове на цар Бо-
Куртката е изработена от зеле- рис III и на княз Александър I. Те са
никав плат, разкроена е, яката е из- както досегашния образец.
работена от същото сукно, права е с Башлъкът се носи само при слу-
петлици по приборното сукно, като жебното и домашното облекло само
фуражката е с горен черен кант за Български офицери на учение зимно време. На молебени, паради и
пехотата и кавалерията и червен за в населени места не се носи.
останалите родове войски. Горните Мушамата по кройка е като ши-
джобовете са външни, с баста и капаци. Долните джобо- нела, но е ушита от непромокаем зелен плат.
ве са също такива, но по-дълги и по-широки от горните. През 1920 г. е разрешено и носенето на галоши във
Куртката се закопчава със скрито закопчаване до талия- всички случаи вън от строя.
та, както при куртката от досегашния образец. Обшлаги- Униформата на флигеладютантите и на офицерите от
те са както предходните. Шевовете на борда, джобовете, Лейбгвардейския на Н. В. конен полк остава същата, как-
обшлагите и двата шева на гърба са двойни. През лятото то до 1918 г.
се носи куртка със същата кройка, но от по-тънък зеле- Синята куртка в Лейбгвардейския на Н. В. конен полк
никав плат. се заменя с куртка от зеленикав плат, с яка от приборно
Панталоните се шият от плата на куртката. Те са два сукно, къси панталони и фуражка от зелен плат. Същият
вида – дълги с червен кант за всички офицери и къси с тип облекло в защитен плат е предвидено и за флигел-
кройка на брич със същия кант. За генералите, бригадни- адютантите.
те командири, равните на генералщабните офицери двата С Указ № 3 от 26 януари 1924 г. се разрешава до-
вида панталони имат лампази. През лятото панталоните ставката на 180 000 м натурален шаяк, 150 000 м шине-
се шият от по-тънък плат със същия цвят. лен шаяк, 66 000 ботуши без мито. Възложено е на чуж-
Шинелът се шие от зеленикав плат с кройка като в дестранни фабрики чрез редовни търгове изработването
предходния образец, петлиците на яката са от съответ- на плат и приборно сукно за офицерските униформи15.
ното приборно сукно по рода на оръжието (както при Заповед № 7 от 1 април 1924 г. по Военното ведомство
фуражката). Копчетата са метални зеленикави с изправен променя офицерското облекло16. Фуражката остава както
коронован лъв – символът на новата българска държава. при досегашния образец, околожката и двата горни кан-
Дължината на шинела е 27 см над земята. та са алени при пехотата. При кавалерията околожката е
Ботушите се носят при всички форми, по модел са червена, кантовете са горе бял и червен. При артилерия-
като довоенния. Изработени са от черна кожа. та околожката е изработена от черно кадифе, кантовете
Гамашите са изработени от черна или кафява кожа. са червени, при инженерните войски, Генералния щаб,
Носят се само при маневри и учения. интендантството, военносъдебното ведомство околож-
Бинтовете (навивки) са с цвета на облеклото, те се ката е от черно кадифе, кантовете са алени17. Пагоните
носят само с гамаши. на различните родове войски са както следва: при Лейб-
Обувките се носят само при домашната форма. гвардейския конен полк – сребърен галун, при пехотата –
Коланът е кожен, с тока и с халка за сабята. златен галун, просвети и кантове алени, при кавалерията
Пагоните са като при досегашния образец, сърмени галунът е сребърен с червени диагонали и кантове, при
бели или жълти според рода войска. артилерията галунът е златен, червени просвети и бели
Звездите са както преди войните – четири лъча, ромбо- кантове, при инженерните войски – галунът е сребърен,
видни с дванайсет малки листенца с кръгче в средата. Те просветите и кантът са сини, Генералния щаб – галунът
крият съвкупност от значения: числото четири – свещено е сребърен, просветът е черен, кантовете алени, при во-
християнско число (четири са християнските добродете- енносъдебното ведомство галунът е сребърен, просвети-
66
те алени, кантовете малинови. Звездите на офицерските
пагони са високи 3 мм, в диаметър са 15 мм. Копчетата
при Лейбгвардейския конен полк са с коронован вензел
Б III, при артилеристите са две кръстосани дула и раз-
пукната граната, при всички други офицери са с изправен
коронован лъв. Мундирът е ушит от тъмнозелено сукно,
едноборден, закопчаващ се с 8 копчета18. Яката е права,
левият борд на мундира е обшит с кант. Ръкавът е с шли-
цове и обшлаг. При пехотата яката е алена, при генера-
лите крапова, кантовете на яката са горен черен, долен
червен, при генералите крапови. Обшлагът на ръкава е от
материята на мундира, копчетата са с короновано лъвче.
При конницата без Лейбгвардйския на Н. В. конен полк
яката е от алено сукно, всички кантове са бели, копчетата
са с короновани изправени лъвчета.
Указ № 17 от 10 април 1924 г. утвърждава измене-
нието на униформеното военно облекло. Кантовете при
инженерните войски до този момент са сини – променят
се в аленочервени. Кантовете при интендантството от ка-
фяви стават аленочервени, при военносъдебното ведомс-
тво кантовете от тъмнозелени стават
също аленочервени. Шарфът остава
както предишния образец, за гене-
ралите е с кисти. Генералите носят
панталон с двоен лампаз от сребърен
или златен галун с широчина 28–30
мм, но се носят и крапови лампази.
Офицерите от ГЩ носят по-широки
лампази – 40 мм. Шинелът е от тъм-
нозелено шинелно сукно.
При строевата форма на яката на
куртката не се прибавя галун.
При домашното облекло се раз-
решава комбиниране на части от
облеклото. Носят се черни дълги
и къси панталони със зелена курт- Тръбач, 1924 г.
ка с фуражка. През лятото се носят
същите панталони, но с бяла дочена
куртка. Подофицерската фуражка се носи с офицерска
кокарда – елипсовидна от бял порцелан с елипси от зелен
и червен емайл. Тук е налице националният трицвет. По-
ясният ремък е жълт.
Подофицерите носят брич от черен шаяк.
При строевата форма фуражката е от шаяк, презрам-
ките са жълти.
За Лейбгвардейския на Н. В. конен полк се запазва па-
радната униформа, тя е както в предходния период.
През 1924 г. отново се въвеждат и носят вензели спря-
мо цвета на пагона с размери 5/1,7 см за шефските полко-
ве. Вензелите са изработени от метал, посребрени и поз-
латени, те са с контрастен цвят на пагона – на сребърен
пагон позлатен вензел и обратно19.
Военното облекло през 1924 г. се дели на празнич-
но, строево, домашно и бойно20. Празничната форма при
офицерите се състои от фуражка, изработена от плата
на мундира, околожката и кантовете са според приетия
цвят за рода на оръжието. Околожката е висока 5–6 см,
кокардата е порцеланова, както в предишния период с на-
ционалния трицвет в концентрични елипси. Козирката на
фуражката се изработва от черна лачена кожа.
При Лейбгвардейския на Н. В. конен полк околожката
е от крапово сукно, кантовете са бели.
При пехотата околожката и двата горни канта са от
червено сукно, долният кант е черен. При конницата
околожката е червена, кантовете бели. При артилерията
околожката е от черно кадифе с червени кантове. При
инженерните войски, Генералния щаб, интенданството,
военносъдебното ведомство околожките са от черно ка-
дифе, а кантовете са както следва: за първите – син, за
вторите – аленочервен, а за интенданството кантовете са
кафяви, за военносъдебното ведомство – тъмнозелени.
Пагоните на куртките на офицерите са твърди, израбо-
тени от златен или сребърен галун според рода на оръ-
жието. При оберофицерите пагонът е с 1 просвет, при
щабофицерите с два, пагоните на генералите са както
при досегашния образец. При Лейбгвардейския на Н. В.
конен полк пагонът е сребърен, с крапови кантове, при
пехотата, артилерията и интенданс-
твото пагонът е от златен галун с
подплата и аленочервени кантове, а
при последните кантовете са шоко-
ладови. При инженерните войски,
Генералния щаб и конницата пагони-
те са от сребърен галун, при първи-
те и вторите кантовете са червени, а
при третите бели. При военносъдеб-
ното ведомство галунът е сребърен,
а кантовете тъмнозелени. Четирилъ-
чите звезди са както в предходния
период. Копчетата са с цвета на га-
луна на пагона. Символите на коп-
четата при Лейбгвардейския конен
на Н. В. полк с коронован вензел Б
III, при артилеристите – кръстосани
дула и разпукната граната, при всич-
ки останали офицери копчетата са с изправени коронова-
ни лъвчета.
Заповед № 119 от 13 юли 1925 г. определя, че строе-
вата форма при Лейбгвардейския на Н. В. конен полк за
войниците и офицерите е от син вълнен плат, за всички
останали родове войски се шие от защитен цвят (каки)21.
Домашната форма на войниците и офицерите не тряб-
ва да бъде в защитен цвят.
Празнична фуражка при всички офицери е изработе-
на от зеленикав плат с черна лачена козирка. При пехо-
тата кантовете и околожката са същите като през 1920 г.
При кавалерията околожката е аленочервена, кантовете
бели, при артилерията околожката и кантовете са като
през 1920 г. При инженерните войски има промяна, око-
ложката е от черно кадифе, а кантовете са сини. При
Лейбгвардейския на Н. В. конен полк фуражката е але-
ночервена (крапова), кантовете бели. При генералщаб-
ните офицери фуражката е както в предходния период.
При интенданството има промяна – околожката е от
 67

черно кадифе, кантовете са кафяви, при военносъдебно- При военносъдебното ведомство петлиците са от
то ведомство околожката е от черно кадифе, а кантовете черно кадифе, кантовете тъмнозелени, копчетата са сре-
са маслинови. бърни с изправен коронован лъв.
Кокардата е елипсовидна с националните цветове – При интендантството петлиците са от черно кади-
бял, зелен и червен. През лятото се носят фуражки, изра- фе, кантовете кафяви, златни с коронован лъв.
ботени от по-тънък зеленикав плат. Шинелът при всички офицери е сив, подплатен със са-
Пагоните на офицерите са както през предишния пе- тен с цвета на сукното, при генералите е с крапов цвят.
риод до 1918 г. Винаги се носи закопчан.
Мундирът е изработен от тъмнозелено сукно, по При строевата форма фуражката е като празничната,
кройка като предвоенния мундир, но със следните из- но е ушита от плата на куртката. Куртката е изработена
менения: Мундирът е едноборден, с права яка, висока от зеленикав плат, по кройка както от предишния период
6 см, отгоре е с кант, долу също се поставя кант. Закоп- без промени. Пагоните са същите. Панталоните са само
чава се с 8 копчета. Левият борд излиза с 2,5 см от края къси – брич с приетите кантове.
на яката. Ръкавите са прави с обшлаги – 12 см, обшити Ботушите са изработени от кожа или лак, при Лейб-
с кантове. гвардейския на Н. В. конен полк са обшити със сребърен
При пехотата яката е от алено сукно (за генерали- галун, шпорите са приковани.
те – крапово), горният кант е черен, долният както всички Шинелът е като празничния. Носят се темляци, ръка-
други кантове червени (за генералите – крапови). Обшла- вици, саби, поясни ремъци, кобури.
гите и капаците на джобовете отзад са от материята на При домашната форма офицерите могат да носят ця-
самия мундир. Копчетата са от жълт метал с изправен лото празнично облекло без шарфа или цялото строе-
коронован лъв22. во без поясния ремък. Може да се носи вместо мундир
При кавалерията яката е от алено сукно (за генера- сюртук по кройка като предвоенния, вместо черни дълги
лите – крапово), всички кантове са панталони, черни къси с присвоени-
бели. Копчетата са от бял метал с из- те кантове за рода войска и вместо
правен коронован лъв. строевите къси – дълги от същия
При Лейбгвардейския на Н. В. плат със съответните кантове.
конен полк мундирът остава както Може да се носи мушама или сукне-
преди. на пелерина по досегашния образец.
При артилерията, инженерните През лятото вместо строева куртка
войски, генералщабното, интендант- се разрешава да се носи куртка от
ското, военносъдебното ведомство бял ленен док с кройка като строе-
яката е от черно кадифе, а кантовете, вата куртка, яката е без приборно
каквито са установени в предходния сукно и без кантове. Фуражката е с
период. На яката на всички мундири Юбилейно пагонче на 51-ви випуск чохъл от същия плат.
се поставя шитьо. Бойната форма е изработена от
Панталоните се шият от черен шаяк, кройката є е като на строевата
габардин. Дълги са, с кантове както при предходния пе- форма. Тя се съхранява в бойните части и се облича при
риод, при генералите се поставят лампази. определени случаи. Забранено е носенето на бойна фор-
Обувките са изработени от черен лак. ма като домашна.
Шинелът се шие от зеленикав плат с кройка като в При подофицерите празничното облекло е с кройка и
предходния образец, петлиците на яката са от съответно- цвят както офицерското, но е ушито от шаяк. Вместо ши-
то приборно сукно по рода на оръжието. тьо се нашива сребърен или златен галун.
При пехотата кантовете и петлиците са червени, кан- При строевата форма фуражката е като празнична-
тът около петлиците е черен. та, но е ушита от шаяк, с кантове, каквито са присвоени
Копчетата са златни с коронован лъв. Дължината на за рода войска. При Лейбгвардейския на Н. В. конен полк
шинела е 27 см над земята при всички родове войски. фуражката е аленочервена (крапова). През лятото всички
При кавалерията петлиците са червени, всички кан- носят фуражка, изработена от бял док.
товете са бели. Копчетата са сребърни с коронован лъв. Куртката е ушита от шаяк по кройка както офицерска-
При Лейбгвардейския на Н. В. конен полк петлиците та, с всички присвоени отличителни знаци за подофицери-
са крапови, кантовете също, само около петлиците бели. те. През лятото куртката се шие от бял док. Панталоните
При артилерията петлиците са от черно кадифе, са ушити от шаяк с кантове. Шинелът е както празничния.
всички кантове червени, копчетата както при пехотата. Ботушите са черни.
При инженерните войски петлиците са от черно ка- При домашната форма подофицерите могат да носят
дифе, всички кантове са сини, копчетата както при кава- цялото празнично облекло или цялото строево без пояс-
лерията. ния ремък.
При Генералния щаб петлиците са от черно кадифе, Бойната форма е както строевата, но пагоните са от
кантовете червени, сребърни с коронован лъв. шаяк. При шинела петлиците са обкантени с гайтан.
68

При всички форми нашивките се носят под ъгъл, от- натурален шаяк. Фуражката се шие от натурален шаяк,
ворът на ъгъла е към рамото. околожката е от червено сукно. Шинел, ботуши, врато-
Картечарите и пионерите носят по средата на левия връзка – както при строевото облекло.
ръкав нашивка от зелена тесма с дължина на страните 3 Лятното празнично облекло е ушито от сив ленен
см. Музикантите носят на ръкава си едно червено кръгче плат, по кройка както празничното облекло. При курт-
с диаметър 65 мм с бродирана бяла или жълта лира спо- ката горните джобове са недействителни, яката е уши-
ред рода на оръжието, висока 55 мм. та от същия плат цяла, без галуни и хастар, пагоните
Облеклото на юнкерите се дели на строево, домашно, са твърди, широки 5 см, панталонът е брич, фуражката
бойно, а то от своя страна – на лятно и зимно. е с червена околожка, с бял чохъл. Ботушите са като
При празничното облекло фуражката е изработена от зимните.
червено сукно. Строевото лятно облекло се състои от лятна фураж-
Куртката е изработена от тъмнозеленикаво трико, по ка, лятна гимнастическа риза, ушита от коноп, без паго-
кройка като офицерската. Яката е от ни с обшлаги. Панталонът е брич.
същото сукно, права, с горен червен Ботушите, поясът, лопусът, сабята,
кант и златен сърмен галун по цялото ножът са както при зимната строева
протежение, долният край е с двоен форма.
шев. Джобовете са горни външни, с Домашната форма се състои от
капаци, широки 12 см и дълги 15 см, с гимнастическа риза, брич, фуражка
баста, долните джобове са по-широки както при строевото облекло. Бо-
от горните, също са външни, с капа- тушите, поясът, лопусът, сабята,
ци, бастата им е по-широка. Горните ножът са както при зимната строева
джобове са зашити (недействител- форма.
ни). Обшлагите са като на строевата Празничното облекло се носи
офицерска куртка. Пагоните са меки, извън строя в градски и домашен
дълги 14 см, широки 5 см, изработени отпуск, на концерти и официални
са от червено сукно, обточени са със поводи.
златен сърмен галун, широк 15 мм, Строевото облекло се носи на
с малки метални копчета с лъвчета. лекции в клас.
Върху червеното поле е поставен ко- Всички юнкери носят само бели
ронован вензел. Портупей-юнкерите колани23. При строевото и домашно-
носят нашивки – жълти вълнени, на- то облекло през лятото се носи гим-
пречни на пагона, под вензела. Носи настическа риза.
се вратовръзка от черен сатен. Указ по Военното ведомство
Панталонът е къс, брич, ушит от № 15 от 15 юни 1927 г. определя об-
плата на куртката, с червен кант. леклото в армията24.
Ботушите са „полуамерикански Парадно облекло имат отново
фасон“, кончовете са от цяло парче, само офицерите и войниците от Лейб-
кавалеристите имат шпори. Израбо- гвардейския на Н. В. конен полк.
тени са от юфт. Облеклото на офицерите се
Шинелът се шие от натурален дели на:
шаяк, както досегашния образец, пет-  Строево;
лиците са крапови, закопчава се с 6  Домашно;
копчета с лъвчета. Полите са непоръ- Офицерска артилерийска униформа,  Бойно.
бени, с два външни джоба. Коланът е М 1930, с пелерина Униформата от своя страна се
от лакиран бланк. Юнкерите от стар- дели на зимна и лятна, зимната се
шия клас носят сабя офицерски обра- носи от 30 октомври до 1 май25.
зец, със сърмен темляк с бели пискюли. Сабята се носи Фуражката е с околожка от приборно сукно, кокарда-
върху куртката и над шинела. При празничната форма се та е от бял порцелан с две емайлирани елипси – червена
носят бели платнени или кожени ръкавици. и зелена една в друга без промяна. При пехотата околож-
Строевото облекло е изработено от зелен шаяк, яка- ката е червена, на фуражката горният и средният кант
та е с черен кант, с две полета от приборно сукно, дъл- са червени, долният е черен, при конницата околожката,
ги 8–10 см и с височината на яката. Пагоните са както горният и средният кант са аленочервени, долният е бял,
при празничната униформа. Панталонът е брич, ушит от при инженерните войски, аеропланните, ГЩ, военното
зелен шаяк. Фуражката, ботушите и сабята са както при ведомство околожката е червена, кантовете също. При
празничната форма. жандармерията околожката, горният и средният кант са
Домашното облекло е изработено от натурален шаяк, зелени, а долният е черен. През лятото се носи бял чохъл
вензелът на пагона е щампован. Панталонът е брич от върху фуражката. Пагоните са пришити, твърди. Израбо-

тени са от сребърен или златен галун, просветът и канто-
вете са червени при пехотата.
При кавалерията пагоните са от сребърен галун, про-
светът е червен, а кантовете са бели. При артилерията
и интендантските офицери пагоните са от златен галун,
просветът е ален, а кантовете също. При военносъдебно-
то ведомство и Генералния щаб пагоните са от сребърен
галун, просветът и кантовете са червени. Пагоните на
капелмайсторите са по цвета на оръжието, без просвет,
кантът е съобразен с рода на оръжието, към което се чис-
ли капелмайсторът. При пешата жандармерия пагоните
са от златен галун с малинови кантове и алени просвети.
При конната жандармерия пагоните са от сребърен галун
с малинови кантове и алени просвети. При пограничната
стража пагоните са от златен галун със зелени кантове и
червени просвети.
Звездите са с размер както преди с диаметър 15 мм
и височина 3 мм – от бял или жълт метал (сребърни или
златни).
Копчетата на военните униформи са както общоприе-
тите с лъвчета, а при артилерията с разпукната граната и
възпламенена бомба.
Вензелите са съобразени с цвета на пагона, а номе-
рата са по цвета на звездите. Номерата са дълги 2 см и
широки 1 см.
Вензелите на пограничната стража и жандармерията
са определени със Заповед № 208 от 1926 г. През 1927 г.
Заповед № 39 уточнява знаците на пагоните на жандар-
мерията и пограничната стража26. Приборното сукно на
пешата и конната артилерия е малиново, а при погранич-
ната стража – тъмнозелено.
Капелмайсторите носят на пагоните си лира.
Вензелите на пагоните на офицерите от военносъдеб-
ното ведомство са според Заповед № 44 от 1899 г. – ко-
ронован ликторски сноп – символ на юристите.
Офицерският мундир е изработен от тъмносиньо сук-
но, като на мундирите отпреди войната, но кройката му е
променена, едноборден е, яката е с офицерско шитьо, с 8
копчета, обшлагът е равен, широк 6 см, обшит с кантове.
На раменете има гайка и дупка за прикрепване на пагона.
При пехотата яката на мундира е от алено сукно, при
генералите е от крапово сукно с черен кант горе, а долу –
аленочервен. При конницата, с изключение на Лейбгвар-
дейския полк, яката е от алено сукно, при генералите е от
крапово сукно с бели кантове, обшлагите на генералите
са от крапово сукно, копчетата са посребрени с гравиран
изправен коронован лъв. При артилерията, военносъдеб-
ното ведомство, интендантството, инженерните войски
яките на мундирите са изработени от черно кадифе, об-
шлагите, копчетата и кантовете са по рода оръжие. Но-
вото е в цвета на кантовете – при инженерните войски те
са червени.
При офицерите от Генералния щаб яката също е от
черно кадифе, обшлагите също, кантовете са от алено
сукно, копчетата са посребрени с лъв.
При жандармерията яката на мундира е от малиново
сукно, горе с черен кант, другите кантове са малинови,
69
копчетата за пешата жандармерия са позлатени, а за кон-
ната – сребърни.
При пограничната стража яката на мундира е тъмнозе-
лена, горе е с черен кант, всички други кантове са зелени,
копчетата са позлатени с короновани лъвчета.
При старшите и младшите офицери от Генералния
щаб яката и обшлагите са бродирани със сребърно ши-
тьо, както преди войната.
При всички генерали се установява на ръкавите и яка-
та шитьо от дъбови листа, по цвета на галуна на пагона по
образец на пагона на генерал-майорите отпреди войните
1912–1913 г.
При всички останали офицери се въвеждат яка и об-
шлаг на мундира по цвета на галуна.
Дължината на мундира е съобразена с дължината на
ръкава. Военното министерство разрешава носенето на
мундири без шитя до момента на ушиването на мундири
с шитя.
През лятото се носи строева лятна куртка.
Панталоните се изработват от черно сукно, по кройка
са къси – брич с кантове, или дълги с щрипки, с кантове,
а за генералите с двойни лампази.
Шинелът се изработва от зеленикаво сукно, по кройка
е както при предходния период, с два борда, двуреден с
два реда по 6 копчета, на гърба е с ластик за пристягане с
2 копчета. Петлиците при пехотата са алени, с черни кан-
тове, позлатени копчета с коронован лъв, при инженерни-
те войски, военносъдебното ведомство, Генералния щаб
са от черно кадифе с алени кантове и посребрени копче-
та, при интенданството разликата е в копчетата, които са
позлатени, при конницата петлиците са алени, кантовете
бели, копчетата посребрени. При генералите яката и бор-
довете, когато се отворят, са крапови. При жандармери-
ята петлиците и кантовете са малинови, около петлиците
кантът е черен, копчетата при пешата жандармерия са
позлатени, а при конната посребрени. При пограничната
стража петлиците и кантовете са от тъмнозелено сукно,
копчетата са позлатени. При всички офицери подплатата
на шинела е от сатен. Шинелът през този период се скъ-
сява на 30 см от земята.
Ботушите за всички родове войски са от черен лак,
чепиците също (за празничната форма). Акселбантите
са по цвета на галуна. При шарфа няма промяна. Ръка-
виците са от бяла кожа. Носят се и шпори. Офицерите
носят ордените си по старшинство на ордените. Сабята е
според установения образец от 1927 г. Темлякът е черен
копринен, бродиран с 2 реда сребърни нишки. Носи се и
метална верижка за сабята от никел.
Въведено е носенето на мушама, която по кройка е
както шинела, двуредна с два прави джоба, обърната яка
и качулка27. Офицерите имат право да носят галоши, ко-
гато няма военни командири.
През април 1930 г. е решено козирката на офицерска-
та фуражка да се изработва от черен лак, а за войниците
да се изработва от хромава кожа28. Куртката е с права яка
с петлици от приборно сукно, копчетата са седем на брой,
открити по цвета на приборното сукно. Джобовете са 4
70

с капаци с копче, пагоните са пришити с копче. Лятната Александровска звезда, с кокарда с националния трицвет
куртка е със същата кройка, но е ушита от кремав док. в елипса, с чешуя от бял метал и орлово перо.
При подофицерите фуражката е като офицерската. Парадният мундир (долманът) се изработва от крапово
Пагоните са с нашивки – бели, жълти вълнени, сребърни сукно, със седем реда сърмени жгути, със седем продъл-
или златни както при досегашния образец. Вензелите и говати копчета (хусарски костилки), украсени със спира-
номерата са щамповани с бяла и жълта боя. Мундирът се ла, ръкавът е украсен с тънък сърмен галун с 3 кръга, при
изработва от шаяк, по кройка и цвят както офицерския, старшите офицери галунът е по-широк – 4 кръга 4 лилии
вместо шитьо на яката има сребърен или златен галун. една към друга. Яката е обшита с галун от двете страни,
През лятото подофицерите носят дочена бяла куртка. в средата се образува кръг. При офицерите галунът е по-
Панталонът е брич от черен шаяк. Шинелът се изработ- широк, от вътрешната страна се образуват 12 кръгчета и
ва от сив шаяк, с 6 копчета, петлици на яката. Поясният 4 кръгчета около кръга, по външната страна откъм гърба
ремък е от бяла кожа, ботушите са черен юфт. се образува лилия. Полите отпред са обшити с шнур, на
При униформите на подофицерите на куртката се пре- талията 1 лилия, на гърба 1 лилия, от талията се разкло-
махва шлицът на гърба. Нашивките на ръкавите показват няват по 3 линии, като всяка завършва с лилия, талията
годините служба на подофицера в армията: отзад е с хусарски костилки. На двата предни пеша на-
• 1 жълт вълнен галун се равнява на 2 години служба; клонени джобове, обшити със сърмен шнур – двата края
• 2 жълти вълнени галуна – 5 го- с лилии.
дини служба, вместо 3; Пагоните са от двоен шнур, об-
• сребърни галуни – 8 години разуващ към рамото лилия. Вензе-
служба, вместо 6; лите са короновани – „Б III“ (на цар
• златен галун – 12 години служ- Борис III). Такъв вензел се поставя
ба, вместо 9; и на копчетата на шинела. Панта-
• 2 златни галуна – 15 години лонът се изработва от тъмносиньо
служба, вместо 12. сукно, по кройка на брич, с бял сър-
При юнкерите парадната форма мен галун зиг-заг. Галунът е широк
е изработена от тъмносиньо трико, 2 см, в средата се образува кръг.
куртката е с кройка като офицерс- Шинелът е с кройка като кавалерий-
ката, яката е права от същото сукно ския с крапови кантове. Ботушите
със сърмен галун, джобовете са вън- са от черен лак, със сърмен галун
шни горни и долни с капак и баста. и розета. Ръкавиците са бели коже-
Пагоните са изработени от алено ни. Носи се етишкет с бели, зелени
сукно със златен галун, широк 15 и червени конци. Кушакът е бял
мм, с коронован вензел Б III. Порту- сърмен със зелени и червени нишки
пей-юнкерите имат вълнени нашив- на пискюлите, поясният ремък е от
ки. Панталонът е изработен от плата сърмен галун, темлякът е сърмен.
на куртката. Фуражката е изработена Носи се кобур и лядунка. Разрешено
от червено сукно, с черни кантове, е носенето на мушама.
кокардата е като офицерската. Ши- При празничната униформа на
нелът е като досегашния образец, са- Офицерски празничен артилерийски Лейбгвардейския конен на Н. В. полк
мундир
бята е като офицерската със сърмен фуражката се изработва от крапово
темляк, носачът за ножа е от лакиран сукно, с бели кантове, през лятото се
бланк. При строевата форма куртката е изработена от носи бял чохъл.
шаяк, яката е от плата на куртката, пагоните са червени с Венгерката е изработена от тъмносиньо сукно, по
дължина 8–10 см. Останалото е както при парадната фор- кройка е като долмана, с 5 реда жгути и 5 хусарски кос-
ма. Домашната форма е ушита от натурален шаяк. През тилки. Сърмен галун украсява венгерката.
лятото при парадната форма куртката е изработена от зе- При строевата форма куртката се изработва от трико
лен ленен плат, фуражката е с алена околожка. Лятната цвят каки, с петлици от приборно сукно, яката е права,
гимнастическа риза е изработена от конопено платно без горният кант е черен, горните джобове са външни с раз-
пагони. мер 16–18 см, с баста, долните са по-големи. Панталонът
Униформата, която рязко се различава от всички ос- е къс, брич, с кант. Ботушите, акселбантите, шпорите,
танали, е униформата на Лейбгвардейския конен на Н. В. ремъкът са като при парадната форма.
полк. Заповед № 17 от 1927 г. отделя подобаващо внима- При домашната форма за Лейбгвардейския конен на
ние на този представителен род войска. Този полк единс- Н. В. полк изцяло се ползва парадното облекло, но без
твен има парадна униформа, която се състои от калпак, шарф, или изцяло строевата форма, но без поясен ремък.
долман, брич, ботуши. Бойната форма се шие от войнишки плат (шаяк)
Калпакът е изработен от сив или бял астраган, с крапо- по кройка на строевата форма, пагоните са от плата на
во дъно и сърмени галуни, които се кръстосват, отпред с куртката29.
 71

При подофицерите от Лейбгвардейския конен на та, пограничната стража и интендантството – черни,

Н. в. полк при парадната форма калпакът е от бял ас- за артилерията, инженерните войски, генералщабно-
траган, дъното крапово, с бели кантове от бяла тесма, то ведомство, военносъдебното ведомство – червени,
с Александровска звезда, чешуя и кокарда. Мундирът за кавалерията – бели кантове, военносанитарната и
е изработен от крапово сукно, със седем жгути и 7 ху- ветеринарната служба са със сини кантове, а при ин-
сарски костилки, украсата е както при офицерския мун- тендантството кантовете са малинови. Петлиците са
дир, но от бял вълнен галун. Пагонът е от вълнен гайтан. широки 3 см и дълги 7 см. Лятната куртка се шие от
Панталонът е брич от тъмносин шаяк, с бяла вълнена бял плат. Галоши и сива пелерина не се носят, носи се
тесма. Шинелът е като подофицерския от другите родо- пелерина цвят каки. Висшите офицери от Генералния
ве войски, петлиците са крапови с бял кант. Копчетата щаб, артилеристите, кавалерията, инженерните войс-
са от бял метал с коронован вензел Б III. Ботушите са ки, назначени на длъжност командир на дивизия или
обшити с бяла тесма, ръкавиците са от бял плат, кушкът началник на военноинспекционната област, носят уни-
е от бяла вълна по форма, както офицерския. Поясният формата, присвоена на пехотата.
ремък е изработен от червен бланк, с бял блях. Носят През 1935 г. започва разработка на проект за нова
сабя, ремък и темляк. Кобурът за пистолет е изработен бойна каска по задание на Министерството на войната.
от червен бланк. Шнурът за пистолет е изработен от Каската е като немската М 1916, но е с намалена ши-
трикольорен гайтан. рочина на периферията, от двете
При празничната униформа фу- страни има по един малък леко из-
ражката е от крапово сукно с бели пъкнал отдушник, издадени 4–5 мм,
кантове, куртката се изработва от тези отдушници са по-малки от тези
тъмносин шаяк, по кройка като стро- на каската М 1916. Изработена е от
евата. При строевата форма фураж- стоманен лист с дебелина 1–1,5 мм.
ката е като при празничната, куртка- Шлемовата камбана в средата има
та се изработва от син шаяк с украса леко изразен ръб, за усилване на
от бял вълнен гайтан с лилии. До- здравината, а според някои автори за
машната форма е като строевата или предизвикване на рикошети при по-
парадната, бойната е като строевата, падане под ъгъл 90 градуса34.
но изработена от шаяк. Козирката, предпазваща очите, е
Музикантите на левия ръкав над издадена с 40 мм, а тази при врата
лакътя на мундира или шинела но- 50 мм с цел да се предпази главата
сят лира, бяла или жълта по цвета по-добре. Има 3 нита за прикрепва-
на оръжието, бродирана върху едно не на кожения подбрадник и омеко-
червено кръгче с диаметър 65 мм .30
тител. Този модел каска е по-лек от
Картографите на левия ръкав над предходния модел – 1145 г.
лакътя на мундира или шинела носят В Националния военноистори-
по един зелен триъгълник. чески музей се съхранява чертеж
През 30-те години на ХХ в. се на каска М 3635. Вероятно при кон-
създават самостоятелни подразделе- струирането на каската е използван
ния в артилерията – полкове със спе- Летен генералски мундир немският опит, защото обяснителни-
циално предназначение, химически и те надписи са двуезични на българ-
автомобилни войски. Тези промени ски и немски. Чертежът е прецизен,
се отразяват в развитието на военната униформа, тя се отбелязани са ъглите и размерите на каската: дължина-
разнообразява с отличителните знаци. та е 290 мм, широчината е 242 мм, височината – 140 мм,
През 1930 г. на офицерите се разрешава и носенето ъгълът, който се образува при равнината на каската и
на мушама31. Тя е двуредна с обърната яка, ушита е от козирката при врата, е 54 градуса. Разстоянието между
непромокаем плат, цвят каки. козирката и единия отдушник е 50 мм, между него и ръба
Указ № 20 от 19 ноември 1932 г. по Военното ве- на шлемовата камбана – 122 мм. Стоманеният лист е с
домство въвежда изменения в униформата на армия- дебелина 0,01 см според чертежа.
та. При празничната форма се отменят черните къси Каската е оцветена в тъмнозелено, за да се свърже с
панталони и лачените обувки32. Това е стремеж към останалата униформа, отдясно е изрисуван щит с нацио-
поевтиняване на военното облекло. Шлицът на строе- налния трикольор36.
вата куртка се премахва. Яката е права, корава, висока Каските се изработват в три модела, които се различа-
с горен черен кант . С петлици от приборно сукно: за ват по разположението на нитовете, прикрепящи омеко-
33

пехотата, жандармерията, кавалерията, пограничната тителя и подбрадника, и тежината си – от 1145 до 1320 г.

стража и интендантството – от червено сукно, за ос- Каската М 36 I е по-тежка от М 36 III. При този модел
таналите родове войски – от черно кадифе. Петлиците каска предпазващата очите козирка е по-къса, отколкото
са с кантове за пехотата, жандармерията, кавалерия- при немския модел М 35–30 мм, което подобрява виждане-
72
то. Когато каската е оцветена в бяло и отпред е поставена
буквата „Р“, е предназначена за военни регулировчици37.
За офицерите от пехотата при бойната форма е въве-
дено носенето на каска, газова маска, бинокъл, пистолет,
сабя, патрони и бомби.
Подофицерите от своя страна задължително носят
каска, газова маска, бинокъл, пушка, патрони и бомби.
Войниците имат право да носят каска, газова маска,
пушка, патрони и бомби.
Военните чиновници имат право да носят каска, газова
маска, пистолет, патрони. Това е свързано с подготовката
на българската армия за война.
Поради разформироването и девоенизирането на целия
личен състав на флота и въздухоплаването след 1919 г.
се налага да бъде въведена нова униформа, подходяща за
граждански структури. Със сюртук без пагони е заснет
цар Борис III на снимка от колекциите на НВИМ38. При
летните унифор-
ми също няма
пагони. Отличи-
телният знак е
поставен на ръ-
кава – сърмени
галуни, които не
обхващат целия
ръкав, над тях
корона с кисти.
Фуражката е с
бял чохъл, с око-
ложка, с елип-
совидна кокарда
с националните
цветове, около-
връст затворен
лавров венец,
над него корона,
сърмен подбрад-
ник. Шарфът е Военен парад през 30-те години на ХХ в.
сърмен, без кис-
ти със зелени и
червени нишки. Панталонът е черен39.
До 1920 г. възпитаниците на Морското машинно учи-
лище носят тъмносини юнкерски пагони със златен галун
околовръст на полето и сребърен вензел „Ф“ с корона.
Учениците от I и II курс нямат нашивки, III курс – 1 еф-
рейторска нашивка, IV и V са с нашивки на младши и
старши подофицери, в VI курс вече се носи офицерска
униформа. Пагоните са с черно поле, обшити със златен
галун, в средата златен вензел „Ф“. Учениците от I до V
курс носят избродирания с бял конец знак на машинисти-
те – зъбчато колело.
След девоенизирането на училището след 1920 г. па-
гони вече не се носят. Отличителният знак е бяло зъбчато
колело върху бяла адмиралтейска котва.
Галуните на ръкавите определят ранговите различия.
Премахват се всички елементи, които са характерни и
наложили се във военните униформи – пагони, шарфове,
кантове, носенето на сабя и кортик. Това положение се
вижда в Заповед № 43/26 януари 1921 г., която променя
облеклото на морските офицери и моряци40.
Отменя се носенето на шарф. Вместо пагони се при-
свояват на морските строеви офицери и офицерски канди-
дати галуни, пришити на 5 мм един от друг. Това е начин
да се покаже „гражданският характер“ на флота към този
момент чрез въвеждането на наръкавни знаци. Галуните
и знаците се пришиват и на двата ръкава, което е ново в
българската военна униформа. Христо Дерменджиев раз-
глежда подробно ранговите различия във флота41.
Копчетата на офицерската униформа са по установе-
ния образец от жълт метал със защриховано поле, върху
което е поставена котва, с привързано около нея корабно
въже, спирално увито, над котвата има корона с вдигнати
кисти, по края копчето е оградено с шнуровиден кант, по-
навътре с още 1 гладък. По традиция, идваща от руската
армия, различи-
ята в унифор-
мата – в броя
на копчетата,
служат за белег
на рангово раз-
личие.
Копчетата
на ръкавите на
офицерите са 3,
а при долните
чинове – 2.
Най-високо-
то звание е капи-
тан I ранг, което
е равнозначно
на полковник от
пехотата. Единс-
твеният, който
носи униформа
с рангово отли-
чие на адмирал,
е цар Борис III.
Кройката и цветът на униформата във военноморски-
те сили остават същите като в предходния период.
При подофицерите от флота върху десния ръкав на
сюртука се нашиват галуни за прослуженото време. Сюр-
тукът е двуреден, под него се носи бяла риза с черна вра-
товръзка, фуражката е с околожка, порцеланова кокарда
с националните цветове и бял чохъл. В армията на САЩ
през Първата световна война различията се обознача-
ват чрез галуни на яката. В австро-унгарската армия има
същото обозначение.
През 1932 г. се въвеждат нови изменения в униформа-
та на офицерите от флота – пагоните са твърди, пришити
със златен галун и черен кант. При белите кители подпла-
тата е бяла.
Военните чиновници носят постоянно военна унифор-
ма от 1924 г. съгласно Заповед № 50, но без установени-
те отличителни знаци42. Въпреки това съглашенските на-

блюдатели остават с убеждение, че това не са чиновници,
а военни. Военна униформа се носи от хуманни и ветери-
нарни лекари, аптекари, зъболекари, съдебните офицери,
които имат отличителен знак на пагоните си, свързан с
професията им. Пиротехниците и техниците винаги носят
цивилно облекло.
Празничното облекло на подофицерите е с кройка като
офицерското, но е ушито от тъмносин шаяк. На пагоните
и ръкавите се поставят установените знаци.
Нашивките за фелдфебелите са сърмени сребърни или
златни според тесмата на пагона, широки са 25 мм, при
подофицерите са вълнени бели или жълти според тесмата
на пагона, широки са 10 мм43. Отличителните знаци на
подофицерите трябва да се виждат отдалеч, поставят се
на яката или ръкавите44.
За всеки 3 прослужени години в подофицерски чин на
подофицерите се присъжда по една тесма или един галун,
широки 15 мм, които се нашиват над лакътя, на левия ръ-
кав и една над друга на растояние 2 мм, а именно една
жълта вълнена тесма при прослужване на 3 години, втора
жълта вълнена тесма при прослужване на 6 години, трета
от сребърен галун за прослужване на 9 години, четвърта
от златен галун за прослужване на 12 години и пета втори
златен галун при прослужване на 15 години. Нашивките
се зашиват под ъгъл.
Строевата подофицерска униформа е ушита от нату-
рален шаяк с кройка като офицерската.
При домашната форма се разрешава носенето на праз-
нична или строева форма. Бойната форма е същата като
строевата.
Облеклото на юнкерите е празнично, строево, зимно
и лятно.
Празничната униформа по кройка е като офицерската,
ушита от тъмносиньо трико. Домашната форма се шие от
натурален шаяк45.
Пагоните са меки, по края са обшити със златен сър-
мен галун, широк 10 мм, на червеното поле се поставя
коронован вензел Б. Портупей-юнкерите носят върху па-
гоните си вълнени нашивки, широки 10 мм.
Строевата униформа е ушита от зелен шаяк.
През 1929 г. е сформиран първи въздушен полк. При
него е въведена полувоенна униформа, в която има спе-
циални пагончета с петоъгълна форма, поставени над
маншета на ръкава за офицерите и над лакътя за подо-
фицерите, върху които с галуни са определени ранговите
отличия, заместващи военните звания. Над тях е поста-
вен въведеният за първи път отличителен знак, който се
превръща в класически за българската авиация – крилата
перка с корона над нея46.
През 1932 г. за офицерите от въздушните войски се
въвеждат пагони с намален формат вместо наръкавните
знаци, които остават само на зимната празнична форма.
Утвърдени са вензелите, които трябва да се носят на па-
гоните на офицерите.
Офицерските пагони са със златен галун с небесно-
син кант и черен просвет. Пагоните на офицерските кан-
дидати, подофицерите и войниците са от черно сукно с
73
небесносин кант. Нашивките на подофицерските пагони
са жълти вълнени, на фелдфебелите нашивките са жълти
сърмени. Върху всички пагони е прикрепена крилата пер-
ка и корона над нея. При лятната празнична униформа се
носят бяла лятна куртка и бели панталони.
Подофицерите носят нашивки за прослужено време
като в пехотата.
На 18 юли 1934 г. със Заповед № 78 по Военното ве-
домство въздушният полк се преименува във Въздушни
войски с поделения47.
На 1 март 1935 г. е поставено началото на българските
бронетанкови войски48. Формираната през 1935 г. рота
бойни коли е реорганизирана в бронирана дружина през
1939 г., а през 1941 г. в брониран полк, през 1943 г. той
се развъръща като бронирана бригада. Още с формиране-
то на новия род войски в армията се поставя въпросът за
униформата им, която трябва да се отличава от съществу-
ващата до този момент, а също така и от другите родове
войски.
В България са въвеждат копчета, върху които е изо-
бразена бронирана кола върху защриховано поле. Родът
войска се отличава според пагона – сребърен сърмен га-
лун, петлици и кант, който за българските танкови вой-
ски е жълто приборно сукно. Жълтият цвят символизира
слънцето и победата.
Специалният цвят при униформата на танкистите е че-
рен. В българската военна униформа той е въведен за ар-
тилеристите още през 1879 г. Тук се наблюдава традиция
във военната униформа.
В периода на уеднаквяване на военната униформа в
световен мащаб най-важни са елементите, които показ-
ват националната є принадлежност. Това са кокардата
с националния трицвет, щитът с националните цветове,
поставен върху танковото кепе, крумовката и бронзовото
изправено короновано лъвче символ на България, поста-
вено върху шапката и крумовката. Националните цветове
присъстват и при празничния офицерски шарф.
Танковите екипажи носят италиански кожени шлемове
с бронзово короновано лъвче при работа в машините49.
Военната униформа за танковите войски се дели на
празнична, строева, домашна, бойна и работно облекло.
Царският симфоничен оркестър носи облекло тип
военна униформа, което от своя страна се дели на праз-
нично и домашно50. Празничната зимна униформа на ди-
ригента включва фуражка от крапово сукно с бели канто-
ве, подбрадникът е от 3 сърмени шнура с дебелина 1 мм.
Венгерката е изработена от син шевиот с 5 реда жгути
с хусарски костилки, яката е двойно обърната, краищата
є са обшити със сплесната шнур, ръкавите са украсени
също с шнур, бордовете са обшити с галун, който обра-
зува лилия. На гърба на венгерката също има образувана
лилия от сребърен шнур, има 2 хусарски костилки. Джо-
бовете са наклонени, обточени с галун, образуващ в два-
та края лилия. Подплатата горе при раменете е от бял,
а при талията от червен сатен. Пагоните са от сплескан
сърмен галун, три преплетени реда с лилия на рамото и
копче. Лилията е символ на Кобургската династия, тя по-
74
казва пряката принадлежност на оркестъра. Звездите са
приетите в армията четирилъчи звезди, вензелът е метал-
на позлатена коронована лира, прерязана с вензел Б III,
размерите є са 35/15 мм. Панталоните са два типа – брич
тъмносин със сребърен галун и дълги панталони, израбо-
тени от тъмносин шевиот. Ботушите са черни лачени, с
галун в горната част и розета и шпори. Носят се и високи
обувки от лак.
Носи се сабя със сърмен темляк, лядунка, бели коже-
ни ръкавици. Шинелът е изработен от тъмнозелено сукно,
двуреден с по 6 копчета с вензели на всеки ред. Яката е
от тъмносиньо сукно, с крапови петлици с метално копче,
джобовете са хоризонтални, на гърба има копчета куки.
Маншетите на ръкавите са с крапови кантове. Пагоните са
приетите в армията от крапово сукно със сребърен галун
по дължината на пагона, с общоприетите звезди и лира,
както при венгерката. Дължината му е 25 см над земята.
През ля-
тото върху
фуражката
се носи бял
чохъл. Кур-
тката е изра-
ботена от бял
летен плат,
яката е пра-
ва, с 6 копче-
та, каквито са
при шинела с
4 джоба с ка-
паче и баста,
като долните
джобове са
по-широки.
Пагоните са
общоармей-
ски с лира,
както при Изнасяне на бойните знамена през 1936 г.
венгерката и
шинела.
Пелерината се шие от плат с гълъбов цвят. Мушамата
е общоармейска от плат с цвят каки.
Домашната форма се състои от фуражка като празнич-
ната, куртка от син шевиот с 4 джоба с тривърхи капачета
и баста, яката е права, гърбът е ушит от едно парче.
При шеф диригента яката е обшита със сърмен галун.
Съставът на оркестъра е приравнен към него. Фуражката
и куртката са както домашната форма на диригента, пан-
талонът е както празничния.
Учениците в оркестъра също носят униформа. Фураж-
ката е както при оркестъра, куртката е ушита от тъмно-
син шаяк, по кройка както празничната за оркестъра, кан-
товете са от вълнени шнурове. Панталонът е къс брич,
изработен от тъмносин шаяк с бели кантове. Обувките и
ботушите са изработени от юфт. Ботушите са украсени с
вълнен бял галун. Ръкавиците са кафяви плетени. Пояс-
ният ремък и шинелът са както при оркестъра. Пагоните
са изработени от крапово сукно с лира. Лятната унифор-
ма се състои от фуражка с бял чохъл, куртка, ушита от
летен плат по кройка като войнишката. Лира носят на па-
гоните си диригентът, музикантите и учениците.
Заповед № 208 от 10 ноември 1926 г. определя чи-
новете от пограничната стража да носят на пагоните си
буквите „ПС“ (погранична стража), чиновете от жандар-
мерията – буквата „Ж“, офицерите трябва да носят ме-
талните букви според цвета на оръжието, а войниците ги
носят на пагоните си щамповани, височината на буквите
е 42 мм51.
Въвеждат се отличителни знаци, които представляват
съчетание от букви и символи – за различните видове
войска52.
През 30-те години на ХХ в. за всички чиновници,
инженери и техници е въведена военна униформа. Фу-
ражката е от плата на куртката. Куртката е с 4 копчета и
четири джо-
ба като при
офицерите.
Маншетът на
ръкава е 9 см.
Панталонът е
къс брич. Ри-
зата, яката,
са както цве-
та на куртка-
та или бели.
Вратовръз-
ката е черна.
На куртката
вместо паго-
ни се носят
петлици, вър-
ху които с га-
луни и звезди
се отбелязват
съответните
категории.
Наръкавните
знаци са с форма на пагон – 4–8 см на 9 см от края на
ръкава. Броят на галуните показва категорията на чинов-
ниците – първа–трета.
Шестлъчите звезди са с диаметър 8 мм. За първи път
се въвеждат шестлъчи звезди в развитието на българска-
та военна униформа. Звездите се нареждат хоризонтално:
за 1 категория – 3 звезди, за 2 категория – 2 звезди, за 3
категория – 1 звезда53. Четвърта категория чиновници се
отличават с вълнена жълта тесма, широка 4 мм: при 3-ти
клас – 1 тесма, 2-ри клас – 2 тесми, при 1-ви клас се при-
шиват 3 тесми, над тях се пришива отличителен знак.
В долния край на петлика са пришити галуни, над тях
звезди и над тях отличителният знак, вензел или буквено
означение. През лятото се носи бяла куртка. Носи се ра-
ботна форма и престилка от док за някои професии.
През двайсетте години на ХХ в. се забелязват модни
тенденции сред българските офицери. Освен пръстените

на полковете във връзка с техни годишнини се появяват
позлатени или златни пагончета с размери 20/10 мм, ко-
ито офицерите си поръчват във връзка с повишаването
им в чин. Пример за това е пагончето на майор от пехо-
тата, поръчано от офицер от 53-ти випуск през 1936 г.54.
Пагончетата са умалено копие на офицерските пагони с
кантове и просвети от цветен емайл55. Може да се раз-
личи притежателят им дали е кавалерист или офицер от
пехотата. Те са произведения на ювелирното изкуство.
Поради факта, че са изработени от благороден метал, са
запазени малко пагончета в първоначалния им вид. Тези
пагончета показват високия статус на българските офи-
цери в обществото, тяхната гордост и радост при преми-
наване от един чин в друг.
Заповед № 7 от 1 април 1924 г. по Военното ведом-
ство променя войнишката униформа56.
Празничната униформа е ушита от шаяк, кокардата на
фуражката е войнишка. Носят се само ботуши.
Строевата, домашната и бойната униформа също са
ушити от шаяк.
Заповед № 15 от 1927 г. оповестява промените във
войнишката униформа57. Фуражката е по кройка като по-
дофицерската с войнишка кокарда. Куртката се изработва
от шаяк по кройка като подофицерската, без долни джобо-
ве, с 6 копчета. Петлиците на яката са обточени с гайтан
по рода на оръжието. Панталоните са с гайтан по цвета на
приборното сукно. При пехотата и инженерните войски –
ален цвят, при конницата – бял, жандармерията – малинов,
пограничната стража – тъмнозелен. Панталонът е с кройка
на брич. През лятото се носи бяла дочена риза.
Войниците от Лейбгвардейския на Н. в. конен полк
имат парадна и празнична форма, които са еднакви, из-
работени от шаяк. Куртката е като строевата офицерска,
с бял вълнен гайтан без лилии на рамото. Бойната форма
се шие от шаяк.
Указ № 22 от 8 ноември 1936 г. утвърждава Правил-
ника за формата на облеклото и при войниците.
Униформата на войниците от Лейбгвардейския конен
полк остава както в предходния период. Тя е най-консер-
вативна и не се променя рязко. Парадна и празнична фор-
ма имат само войниците от този полк.
При строевата форма фуражката е както подофицер-
ската, но с войнишка кокарда. През лятото се носи фу-
ражка от ленен плат в защитен цвят.
Пагоните са пришити червени, с кантове по рода на
оръжието. Куртката се шие от натурален шаяк, по кройка
е като офицерската, с петлици на яката, но без долни джо-
бове. Панталоните са прави с кант от гайтан. Ботушите са
изработени от черен юфт, поясният ремък е с тока.
Войниците от Софийската жандармерия носят куртка
от зелен шаяк с кройка като на куртката на офицерите от
пехотата.
Бойната форма е като строевата, но пагоните също са
от шаяк.
На всички войници и подофицери от пограничната
стража е разрешено носенето на цървули с навуща вмес-
то ботуши.
75
Войнишката униформа при бронираните войски е
строева и бойна.
Строевата униформа се шие от кафяв натурален
шаяк.
Шапката е по кройка като офицерската, отпред има
изправен коронован лъв. През лятото шапката се шие от
зелен памучен плат. Куртката е еднореда, закопчава се с 6
бакелитови копчета с изобразена бойна кола. Има 4 вън-
шни джоба с капаци с по три илика. Пристяга се в кръста
с наборки. Яката е от същия плат, обърната. По нея, пет-
лиците и пагоните има жълт кант. Пагоните са подвижни.
Лятната куртка е със същата кройка, но от зелен памучен
плат. Панталоните са прави. Обувките са с двойни под-
метки. Навоите са скроени от шаяк. Шинелът е изработен
от сив натурален шаяк. Коланът е от кафява кожа, през
зимата се носят ръкавици от кафява вълна.
Войнишката бойна униформа се шие от черен шаяк по
кройка като офицерската бойна униформа. Пагоните са
пришити с жълт кант. Куртката е по кройка като строе-
вата офицерска, но без долни джобове58. Панталоните са
прави с жълт гайтан. Ботушите са от черен юфт (телешка
кожа).
Войнишките летни униформи се състоят от памучна
зеленосива гимнастическа риза, с шлиц отпред и права
яка, крумовка (кепе) или каска, брич и високи кожени бо-
туши.
Шинелът е от сив шаяк, по кройка като в предход-
ния период. Петликът е по рода на оръжието, без копче.
Подплатен е със сив хастар на ръкавите и предници-
те. Пагонът е червен. Куртката е ушита от натурален
шаяк, гърбът е цял, предницата с четири джоба, два гор-
ни и два долни по кройката на офицерската. Всеки джоб
е с капаче и по 1 бакелитово копче. При яката предни-
цата има реверче от 4 см. Яката е двойна, може да се
носи отворена или затворена. В талията има наборки от
двете страни, за събиране и отпускане на куртката. В
предходния образец наборките са само на гърба. На гър-
ба се поставят две куки за колан. Ръкавът е без манше-
ти. Пагонът е червен. Хастарът е кафяв и се поставя до
талията. Панталонът е като предишния образец, с тази
разлика, че коланът е скроен заедно с панталона, с два
предни и един заден джоб.
Новите условия, в които попада България и в частност
армията є, обуславят промените във военната униформа
след 1918 г. Поради икономическата обстановка, настъ-
пила след края на Първата световна война, се налагат
опростяване на съществуващото офицерско и войнишко
облекло и намаляване на елементите му. Уеднаквява се
облеклото на офицерите от всички родове войски, за да
се избегнат излишни разходи при преместване на офице-
рите от една част в друга.
В периода от края на Първата световна война до 1936 г.
българската военна униформа е окончателно оформена,
тя е уеднаквена при всички родове войски. Основният
цвят на военната униформа е каки (сивозелен, защитен,
изключения има само при бронираните и военноморските
войски). През този период българската военна униформа
76

изцяло се уеднаквява, премахват се много от сърмените 12

Български военен алманах, 1926, С., 1926, 257–267.
украси по офицерските униформи. Облеклото става по-
13
ЦВА, ф. I, оп. V, а.е. 498, л. 283–285.
14
151/30.8.1880 г. ЦВА ф. I, оп. V, а.е. 100, л. 189.
функционално. 15
ЦВА, ф. I, оп. V, а.е. 516, л. 16, 14, 21.
Отменя се носенето на шарф. Вместо пагони се при- 16
НВИМ, колекция НА 197, с. 15–89.
свояват на морските строеви офицери и офицерски кан- 17
ЦВА, ф. I, оп. 1, а.е. 183, л. 19.
дидати галуни, пришити на 5 мм един от друг. Това е на- 18
ЦВА, ф. I, оп. V, а.е. 516, л. 104.
чин да се покаже „гражданският характер“ на флота към 19
ЦВА, ф. 1, оп. 1, а.е. 195, л. 58.
този момент чрез въвеждането на наръкавни знаци. Га-
20
ЦВА, ф. I, оп. V, а.е. 516, л. 52.
21
ЦВА, ф. I, оп. V, а.е. 520, л. 478.
луните и знаците се пришиват и на двата ръкава, което е 22
ЦВА, ф. I, оп. V, а.е. 516, л. 104.
ново в българската военна униформа през разглеждания 23
ЦВА, ф. I, оп. V, а.е. 516, л. 109.
период. 24
ЦВА, ф. I, оп. 1, а.е. 195, л. 22–25.
Българската военна униформа все повече започва да 25
ЦВА, ф. I, оп. V, а.е. 528, л. 93 и следващи 105.
се влияе от немската военна униформа от края на трий-
26
ЦВА, ф. 1 оп. 1, а.е. 195, л. 147.
27
ЦВА, ф. I, оп. V, а.е. 528, л. 123 чертеж на мушамата.
сетте години, особено при петлиците на генералите с из- 28
ЦВА, ф. 16, оп 1, а.е. 27, л. 68.
бродирани с търтър дъбови листа върху крапово сукно. 29
Цанкова-Ганчева, Д. Офицерската униформа в българската
Най-силно е влиянието є в униформата на бронираните армия през периода 1886–1947 г. – Известия на НВИМ, т. 9, 1991,
войски – в символите им череп и черен цвят. с. 55.
Българските национални символи продължават да са 30
ЦВА, ф. 1, оп. V, а.е. 516, л. 107.
основни акценти в униформата. Националният трикольор
31
ЦВА, ф. I, оп. 1, а.е. 195, л. 58.
32
ЦВА, ф. I, оп. V, а.е. 717, л. 29, 30.
и символът на българската държава изправен коронован 33
НВИМ колекция, снимки II 1958, заснет е цар Борис III със
лъв се срещат във всяка една българска военна унифор- строева униформа на маневри.
ма – офицерска и войнишка – в копчетата, кокардата, 34
Дерменджиев, Хр. Българските военни каски. – Военноистори-
шарфа, лъвчето при крумовката. чески сборник, 2005, кн. 2, 65.
Стремежът, който се забелязва в предходните пери-
35
НВИМ колекция Х-А-1640.
36
НВИМ колекция I-Б-25, 46, 50, 33, 39; VIII-А-1219, 1220, 1081,
оди, продължава – армията да е облечена в стегната и 1082, 1025, 455, Цанкова-Ганчева, Д. Предпазни снаряжения за
функционална униформа, да вдъхва респект, а в същото глава и тяло, съхранявани в НВИМ. – Известия на НВИМ, т. 12,
време офицерите и войниците да се гордеят с принадлеж- 1998, с. 144.
ността си към нея. Строгостта, която се забелязва при 37
НВИМ колекция I-Б-34.
спазването на облеклото, говори две неща: 38
НВИМ колекция снимки VII-939, заснет е цар Борис III във
 Армията трябва да е стегната и много представи- флотски сюртук, без пагони.
39
НВИМ колекция снимки VII-937, заснет е цар Борис III в лятна
телна. морска униформа без пагони.
 Офицерите и войниците трябва винаги да са за при- 40
НВИМ колекция НА 197, с. 13.
мер в обществото. 41
Дерменджиев, Хр. Отличителни знаци за специалност и
Във всички важни моменти в живота си един офицер рангови отличия във флота (1921–1934 г.). – Военноисторически
трябва да е облечен най-представително (награждаване, сборник, 2005, 1, с. 27.
42
ЦВА, ф. I, оп. V, а.е. 525, л. 121.
сватба). Униформата продължава да е символ на социа- 43
ЦВА, ф. 1, оп. V, а.е. 516, л. 106.
лен статус. 44
Явашчев, С. Подофицерският корпус в България 1878–1945 г.
Външният вид на армията е в пряка зависимост с дис- С., 2004, 141.
циплината и боеспособността. От достигналите докумен- 45
ЦВА, ф. 1, оп. V, а.е. 717, л. 31.
ти се вижда, че в Министерството на войната се отнасят с 46
Дерменджиев, Хр. Вензели и отличителни знаци за пагоните в
необходимата сериозност към въпроса за създаването на униформата на българската войска 1934–1944 г. – Военноистори-
чески сборник, 2004, кн. 4.
нови униформи и елементи на украса. 47
Заповед № 78 по Военното ведомство от 18.7.1934 г. – ЦВА, ф.
1049, оп. I, а.е. 90, л. 137.
Бележки:
48
Цанкова-Ганчева, Д. Униформата на бронирания полк. – Воен-
ноисторически сборник, 2005, кн. 1, 35–39.
1
ЦДА, ф. 173 К, оп. 3, а.е. 2073, л. 48.
49
Молло, Э. Вооруженные силы второй мировой. Москва, 2004, с.
2
БВИ ПИД, т. 3, 1986, 263–267. 218.
3
Пак там, с. 262.
50
ЦВА, ф. I, оп. V, а.е. 574, л. 138–150.
4
ЦВА, ф. I, оп. V, а.е. 498, л. 282.
51
ЦВА, ф. 1 оп. V, а.е. 523, л. 653–656.
5
ЦВА, ф. I, оп. V, а.е. 502, л. 71. Заповед № 59 от 2 февруари 1921 г.
52
По-подробно вж.: Дерменджиев, Хр. Вензели и отличителни
6
БВИ ПИД, т. 3, 1986, л. 323–335. знаци за пагоните в униформата на българската войска 1934–
7
ЦДА, ф. 173 К, оп. 3, а.е. 2914, л. 3. 1944 г. – Военноисторически сборник, 2004, кн. 4, 37.
8
ЦДА, ф. 173 К, оп. 8, а.е. 127, л. 142.
53
ЦВА, ф. 1, оп. 1, а.е. 402, л. 70.
9
ЦДА, ф. 173 К, оп. 3, а.е. 3996, л. 3.
54
Колекция НВИМ VIII-А-1391.
10
ЦДА, ф. 173 К, оп. 5, а.е. 168, л. 5.
55
Колекция НВИМ VIII-А-1390.
11
Вж. Цанкова–Ганчева, Д., 1991. Офицерската униформа в
56
НВИМ колекция НА 197, с. 15–89.
българската армия през периода 1886–1947 г. – Известия на
57
ЦВА, ф. I, оп. V, а.е. 528, с. 105.
НВИМ, т. 9, 1991., с. 48–60.
58
ЦВА, ф. IХ, оп. 1, а.е. 48, л. 191.