Концепцията на Хегел за човешката личност като индивидуализирано

битие на свободата.

Развитие на концепцията за индивидуалната свобода във философията на

Хегел И.Г. Нешатаев

Център за социално-икономическа преквалификация, MSTU

Анотация. В статията въз основа на подхода на Хегел към свободата като

принцип на философията се анализират въпросите за съотношението на
свободата и личността, за единството на човешкия дух с природата.
Разкрива се логиката на съжденията на Хегел в историята на познанието за
собствената свобода на човека: "човекът е свободен" - "свободата е
независимост от другия" - "свободата на човека се състои в тъждеството на
мен с другия, когато другият също е свободен и е признат за свободен от
мен". В статията се анализират положенията на Хегеловата концепция за
културата като реализация на развитието на свободата на мисленето и се
потвърждава близостта на методологическите подходи на немския
философ, разкриващи същността на духовната култура, с възгледите на
руските мислители от XIX - началото на XX век.

Резюме. В статията е разгледано отношението на свободата и личността,

единството на човечеството и природата във философията на Хегел.
Направен е анализ на Хегеловата концепция за културата като реализация
на свободата на мисълта и потвърждение на сходството на
методологическите подходи на немския философ и руските мислители от
XIX и началото на XX век.

1. Въведение

В историята на философската мисъл на развитието на личностното

самосъзнание е отделено значително внимание. Начините за тяхното
решаване са оспорвани от представители на субективния, обективно-
идеалистичния, вулгарно-материалистичния и накрая биологичния подход.
Гносеологията обаче се състоеше в абсолютизирането на едно от
противоречията, което се осъществява в самото развитие на личността.

Във философията на Хегел откриваме схващането, че личността, надарена

със самосъзнание, трябва да се разглежда като особена, представляваща в
себе си единството на единичното и универсалното. Теорията на Хегел за
свободата на самосъзнанието на личността разглежда като основна,
истинска не толкова връзката между единичното и универсалното, колкото
развитието на тази връзка. В резултат на това се постига конкретно
единство на субективното и обективното.

В процеса на формиране на личността, според Хегел, индивидът овладява

заобикалящата го култура. С овладяването на културата
външносубективното в него изчезва. Обективното се превръща във
вътрешно съдържание на субективното. Свободата, като самоопределяне
на индивида, се превръща в начин за продуктивна реализация на
творческите сили на личността. Талантът и личността се издигат в един и
същи порядък. Развитието на мисленето се представя като определена
неразделна част от човешката култура.

Човешката култура, нейният противоречив опит за развитие привличат

вниманието на мислителите особено в края на XIX-XX век. Именно в
творческото наследство на Г. Ф. Хегел се предлагат инструменти за
теоретичен анализ, продуктивни методологически подходи, които
позволяват да се разкрие същността на духовната култура. Съответно
нараства и интересът към философията на немския учен. Н. Бердяев и П.
Флоренски, В. Соловьов и А. Херцен, Н. Лоски и С. Франк смятат Хегел за
"велик. Франк смята Хегел за "най-великия от философите в истинския
смисъл на думата" (Бердяев, 1989).

Ето защо и в наши дни трайният смисъл на разглеждането на понятието за

истинска свобода е, че безкрайността се връща към самата себе си.
Човекът, за разлика от животното, е свободен да избира в какво и как да
пренесе духовното, да пренесе или да не пренесе, да продължи себе си в
крайното като безкрайно. Именно в това се изразява свободата на духа.

2. Свобода и личност във философията на Хегел

Днес, поради реално възникналите свободи, темата за свободата на личността става

особено актуална в рамките на разговора за свободата на гласа, убежденията, съвестта
и духа. Възниква въпросът какво е свобода, какво е личност? Какъв човек е способен да
бъде наистина свободен, да притежава всички тези свободи, какво общество може да
осигури тези свободи? Така че, от една страна, е необходимо да се изследва свободната
личност като единица в системата на обществото, което Хегел прави във
"Феноменология на духа". От друга страна, човешкият дух като такъв, проблемите на
на всеобщата свобода, които се разкриват във Философия на историята и История на
философията на Хегел.

Понятието за свобода е тясно свързано с понятието за единство. Именно при Хегел, в

неговото мислене, откриваме дълбоко доказателство и убеждение за единството на
човечеството, за единството на човешкия дух с природата, за единството в цялата
многообразна действителност. Човечеството днес е на път към обединението в
теоретичното познание, то се стреми да разбере всеобщия универсален характер на
развитието на познанието, да утвърди вярата в непреодолимостта на научно мислещия
човешки разум. Идеята за единното универсално развитие на човечеството е
теоретично обоснована от Хегел.

Обръщайки се към неговата философия относно възгледите му по тези проблеми, ще

имаме възможност да видим действието на диалектическата логика - свободата на
мисленето - върху конкретен материал.

В теорията на Хегел човекът, надарен със самосъзнание, се разглежда не като особен,

открояващ се сред сходни индивиди, а като такъв особен, който представлява
единството на единичното и всеобщото, на индивида и рода, като човек, който изразява
в своето единично представяне целта - всеобщата култура на човечеството, "както
всяка капка вода отразява слънцето" (Хегел, 1975). Процесът на формиране на
самосъзнанието на индивида се разбира в този случай като път към единството в себе
си, към единството на субективния и обективния момент. Разбирането и разрешаването
на това противоречие освобождава човека от вътрешния раздор със самия себе си, води
до хармонията на единичното и универсалното.

Понятието за особеното в диалектиката на Хегел възниква в противовес на формалната

логика и се утвърждава в обикновеното съзнание като "оригинално", "различно" от
другите особености по външните си белези или по обема на съдържанието.

Гледната точка на Хегел върху проблема за развитието на самосъзнанието на индивида

се формира исторически при преодоляването на субективните и обективно-
идеалистичните, вулгарно-материалистичните и биологизиращите начини за неговото
решаване. Гносеологическите корени на тези подходи се крият в абсолютизирането на
един от моментите на противоречието, което се осъществява в самото развитие на
самосъзнанието на индивида.

Философите от субективно-идеалистичното направление, абсолютизиращи единичното,

субективното, се основават на убеждението, че светът съществува само дотолкова,
доколкото "аз" съществувам в него и той съществува само за мен. Подобна философия
убеждава хората в търсене на изход и духовна криза, в необходимостта да се стремят по
всякакъв начин да се откроят от тълпата, да покажат своята самостоятелност и
независимост от другите. Но именно това отдалечава човека от света на хората и в
резултат на това за човека се случват следните явления: драмата на самотата,
комплексът за несъстоятелност, амбициозните претенции на индивида към обществото.
"Азът" на такива индивиди остава празна форма, която не е изпълнена със съществено
съдържание. Субектът бяга от разбирането на обективното си значение, не осъзнава
същността си и поради това не се самоосъзнава.

Ориентацията към обективния идеализъм води до деперсонализация на човека, тъй

като абсолютизира ролята на абстрактно-общото и значението на обективния фактор.
Същността на тази ориентация се състои в това, че "всеобщото" и "субстанциалното" за
човека - "причината" - действа върху него по два начина: може да го одухотвори и
може напълно да потисне волята му. Когато човекът се отдаде без остатък на властта на
обективния фактор, се оказва, че универсалното притиска единичното и универсалният
интерес не може да бъде разбран и остава чужд на единичния човек. Тук виждаме, в
сравнение със субективизма, отчуждение от различен вид.

Вулгарно-материалистичните и биологизиращите възгледи за природата на личността и

човешките способности в немалка степен омаловажават значението на субективния
фактор, като го обясняват, а понякога и заместват с физиологично обусловени
предразположения, което в крайна сметка води до биологизиращи теории за личността.
Биологизационният подход към изучаването на личността свидетелства за
неразбирането от страна на неговите привърженици на мястото на социалния човек в
системата на развитие на материята.

Хегел признава ролята на "физическото" в развитието на личността, но го смята само за

условие, макар и необходимо, но недостатъчно. Той отбелязва, че "човешката душа се
нуждае от много труд, за да превърне своята телесност (материал, предмет) в средство.
Човек трябва първо, така да се каже, да завладее тялото си, така че то да се превърне в
оръжие на душата му" (Хегел, 1975).

От гледна точка на диалектико-философската теория на Хегел "човекът като индивид

се отнася към самия себе си. Той има две страни - сингуларност и универсална
същностһттр://..... Човекът обаче трябва да хармонизира своите две страни ... да издигне
своята отделна същност до универсалната си същност - да формира себе си" (Хегел,
1974). За да придобие самосъзнание, за да стане личност, той трябва да ги хармонизира,
да издигне отделното си същество до универсалната си природа - да се образова, да се
самовъзпита. Индивидът,

навлизащ в живота, се противопоставя в човешкото общество на индивида, който вече е

човек, но само по форма, защото трябва да овладее всичко, което е човешко. След като
се роди, човешкото същество все още не осъзнава какво е човек и човечество.
Единичното и универсалното в процеса на неговото формиране съществуват като
противоречиво отношение на противоположности и въпросът е дали противоречието
ще достигне до единство, дали индивидът ще "погълне" обективната човешка същност,
дали тази същност ще се формира в тази индивидуалност.

Теорията на Хегел за свободата на самосъзнанието на индивида разглежда като

основна, истинска не толкова взаимовръзката на единичното и всеобщото, колкото
развитието на тази връзка, в резултат на което се постига конкретно единство на
субективното и обективното. Такова развитие е процес, при който единичното не само
превръща универсалното в свой вътрешен момент, но същевременно се наблюдава и
обратен процес - завръщане към единичното, но не към празното, а вече вътрешно
изпълнено със субстанциално съдържание (универсалното). По този начин субектът
става обективен и все пак си остава субект, тъй като универсалното не потиска
индивидуалността, обезличавайки я, а напротив - дава възможност на индивида да
открие собственото си "аз". Хегел, според конкретното тъждество на мислене и битие,
субективно и обективно, единично и универсално, дава възможност на човека, опознал
същността си, да преодолее отчуждението на човека от човека, да разбере, че само чрез
другия, чрез другите хора и общата дейност ще се върне към себе си и ще намери
вътрешно единство със себе си. А. И. Херцен, изучавал Хегел, набляга на идеята, че "тя
(личността) е разбрала своята универсалност и е запазила своята единичност.
Личността, развита по този начин, самото поведение приема за непосредственост от
най-висш порядък, а не за изпълнение на съдби. Завръщането е диалектическо
движение, също толкова необходимо, колкото и издигането" (Херцен, 1940).

Диалектиката, разглеждаща развитието на отношението между единичното и

универсалното, субективното и обективното, което го води като резултат до единство,
разкрива начина на формиране на това единство. Превръщането на това отношение в
конкретно единство се осъществява чрез различни форми на особеното: идентичност,
различие, противоречие и разрешаване на противоречието в единство. В тези форми
индивидът преминава от единичното, през особеното, към всеобщото и в него се
завръща към истински единичното като свободен индивид.

Индивидът, който не е разбрал човешката култура, е абстрактна идентичност на

единичното и универсалното. Всъщност той все още е само сингуларен, защото е
абстрактно универсален просто като човек по принцип, но не и като човек по същество.
Той е човек само във външната си форма, която все още не е изпълнена с човешко
съдържание. Той все още не е станал истински, а следователно и свободен човек.

За тази цел обществото още от ранна възраст започва да въвежда детето в своето битие,
но в същото време действа върху него едностранчиво, като го въвлича в познанието на
човешката култура, която все още е външна за него. За определен период от време то
постига авторитарно преклонение пред своя ученик. То успява, защото индивидът,
който все още не притежава самостоятелно мислене, а само го придобива, приема на
доверие външната сила на възпитанието и образованието. Както човечеството е вярвало
в боговете, така и детето намира авторитет в родителите и учителите. То намира
конкретен идол и вярва само в него, следователно, според определението на Хегел, се
намира на етапа на авторитарното мислене. Всъщност няма друг начин освен първо да
повярва в "другия", за да запълни "своето" все още празно субективно "аз" с "другото"
(обективно) съдържание. И в това отношение все още няма противоречие, а по-скоро
абстрактна идентичност, която не е разкрила различието в себе си. В своя авторитет
индивидът не вижда човешко същество, а вижда абстрактен универсум - представител
на човешкия род, социален идеал. Той може да види човешко същество в друг човек,
когато самият той стане човешко същество.
Следващата форма на развитие на отношението между единичното и универсалното в
човека се наблюдава, когато индивидът се разграничава сред света на хората и нещата,
противопоставя се на тях, стреми се да види своята индивидуалност и да покаже своята
независимост от тях (разграничаване, противопоставяне).

Съзнанието му стига до раздвоение, от абстрактна идентичност в себе си до различие,

доведено до противоречие, чиито страни са полярни противоположности. Такова
съзнание е ярко представено в двойствеността на юношеството.

Когато индивидът в своето формиране достигне до етапа на противоречието, той

проявява нихилизъм и скептицизъм. Според Хегел. това е етапът на скептичното
мислене. Става дума за това, че в процеса на обучение и възпитание универсалната
култура сякаш го "притиска" със своята сила, стремейки се да унищожи собственото му
"аз". Скептицизмът се оказва форма на защита, която спасява този "аз", като запазва в
него чувството за противоречие. Юношата обективно изразява истинско раздвоение в
себе си. Развитието му го принуждава да се откаже от авторитарното мислене, да
приеме за даденост идеалите,

които обществото му предлага. Поставяйки всичко под въпрос, той събужда в себе си
независимо мислене. Но по този начин в него се утвърждава скептицизмът и преминава
в другата крайност - субективизма. Човекът се чувства на тази възраст нещо
изключително, почти център на земното въртене, изразява абсолютизъм. Вътрешното
противоречие в него достига до крайна форма. Да се помогне за разрешаването на
младежкото (според определението на Хегел) противоречие - това е целта на
образованието, защото самият тийнейджър не реализира необратимите загуби на
младостта, които може да има в стремежа си към оригиналност. Разбирането им идва
много по-късно, когато те често са незаменими.

Индивидът може да запази своето "аз", като превърне материала на човешката култура,
който поначало му е чужд, в свой собствен, като го овладее. Осъзнаването на това
универсално е неговото преодоляване, е завръщане към единичното, но към другото,
съзнателно притежаващо това универсално в себе си. Само че в този случай се оказва,
че не универсалното притежава единичното, а напротив, индивидът притежава
универсалното и, притежавайки го, се научава да го създава. Така той осмисля
начините на производство на материална и духовна култура, навлиза в процеса на
познание, който има социален характер

В юношеството изглежда, че човек знае, защото знае. Но този вид е външен; той скрива
социалния характер на самото знание. Дори когато човек се разграничава от това, което
му предлага средата в даден момент, и се опитва да разсъждава само въз основа на
личния си опит, вече е налице фактът, че собственото му съзнание също е възникнало
от социалното съзнание. И индивидът, разсъждавайки "със собствени усилия", стига до
същите възприятия, които социалното съзнание би могло да му предложи като готови
модели. Следователно индивидът може да стане свободна личност не като бяга от
всеобщото и обективното, от обществото и неговата култура в търсене на
независимост, а само като ги осмисля.
Твърдейки, че универсалното е основа на единичното, Хегел по никакъв начин не
омаловажава ролята и значението на самото единично. Той приема, че и двете са
равностойни моменти на противоречието, което постига единство именно тогава,
когато универсалното не потиска сингуларното, унищожавайки го, а напротив, когато
сингуларното преодолява натиска му, схваща го, сякаш го разтваря в себе си, и по този
начин разрешава противоречието в конкретния случай. Но самото това противоречие,
като всеобщо, винаги съществува, проявява се и се разрешава в различни варианти; то е
условието за конкретната свобода на индивида. За своята свобода единичното трябва да
има еднаква сила с универсалното или да бъде по-силно, за да може да превърне
универсалното в свое вътрешно свойство. Сингуларното и универсалното винаги са
заедно като единство на противоположностите.

В процеса на превръщане в свободна личност е необходимо да се стремим към

цялостност, единство и неразчлененост на своето самосъзнание. Човек има право да не
позволява на външните обстоятелства да го разтварят в противоположностите на
единичното и универсалното. За вътрешната свобода на индивида е необходимо да се
стреми да запази себе си като цяло, да възвърне единството на своето самосъзнание: да
не се превръща в празен субект, ровещ се в своето нищожество и забавляващ се с
непосредствени чувствени удоволствия, от друга страна, да не се превръща в "зъбчато
колело", смазано от универсалното, дори то да е колективно, да не се превръща в
обективен придатък на добре смазана машина. Човешките чувства са върхът, до който
разумът, който се връща към сетивата (чувствата, опосредствани от разума), издига
човека. В същото време, когато липсва субективно достойнство, човешката свобода се
потиска от обективния обществен интерес.

Тук става дума за условието на свободата като съществуване на връзка между

единичното и универсалното. Развитието на тази връзка се състои в това, че тя е
процес, при който не само сингуларното бива проникнато от универсалното, но има и
обратен процес - завръщане към сингуларното, когато субектът става обективен, но в
същото време остава субект. Ако няма такова завръщане, тогава универсалното,
ставайки доминиращо над сингуларното, го потиска, поглъща индивидуалността,
обезличава я, унищожава я и я отчуждава от обществото. Субектът се превръща в обект
и инструмент на производството. В такъв случай няма завръщане към сингуларността и
следователно няма диалектическо развитие, а именно защото няма такова развитие,
няма и свобода на индивида в резултат на това развитие.

В процеса на формиране на личната свобода, когато индивидът усвоява културата,

външно-субективното в него изчезва. Обективното се превръща във вътрешно
съдържание на субективното. Под натиска на обективно-общото субективното,
специално в процеса на изчезването си, подобно на птицата феникс се възражда. А. И.
Херцен, изучавайки Хегеловата диалектика на развитието на личността, отбелязва тази
особеност: "Процесът на унищожаване на личността в науката е процес на превръщане
на съзнателната, свободно-разумна личност от непосредствено-природната; той се
преустановява, за да се роди отново. Защото и параболата загива в уравнението на
параболата, и фигурата загива във формулата" (Херцен, 1940) . Съзнанието на един
човек връща своята същност,

разбирано като универсално и определено в историята на човешката култура, се

превръща в самосъзнание, в съзнание, което познава собствената си същност.

В такава индивидуалност дейността става насочена към същественото. Тази

субстанциалност е деянието, което се извършва от позицията на разбиране на
обществения интерес. Унищожаването на целостта в човека или неуспехът да се
постигне тази цялостност прави човека неудовлетворен и следователно нещастен.
Хегел отбелязва: "Човек, който се чувства годен за нещо по-добро (независимо дали
това усещане е вярно или невярно) и поради този душевен разрив е недоволен от
положението, което заема, без същевременно да е имал възможност да излезе от него,
именно поради тази неудовлетвореност започва да страда от половинчатост и след това
тръгва по лош път, който често води хората до гибел" (Хегел, 1934).

Личността, стремяща се към субстанциалното, осъзнава причината в себе си, забравя

субективното в нея, става разумна в нея и следователно свободна и творческа. Нейната
свобода се състои в това, че разумът в процеса на правене отстранява субективното
като случайно и го превръща в обективно, необходимо и така го въвежда в процеса на
развитие на универсалната култура. Такава личност, притежаваща самосъзнание, има
възможност за самоопределяне, тъй като самосъзнанието, формирано в актовете на
нейната социална дейност и самосъзнание, се превръща във форма на свободно
самоопределяне на личността. По този начин самосъзнанието на личността вече е
форма на работа на разума, който се е издигнал над равнището на непосредственото
възприятие и действа на равнището на свободното, самоопределящо се мислене на
личността. В този случай самосъзнанието у него приема формата на власт над себе си и
над обстоятелствата. Субектът става обективен, самоопределящ се. Същевременно
обективността е способност за самоопределяне в сферата на културното творчество, в
сферата на публичната власт при осъществяването на обществените потребности и
цели

Така свободата като самоопределение на индивида се превръща в начин за реализиране

на продуктивни творчески човешки сили. „Ако външните обстоятелства, в които човек
се намира с други хора, са такива, че той изпълнява целта си, тогава това е неговото
щастие“ (Хегел, 1971).

Човек, способен на творческа дейност, е талантлив. Талант и личност са подобни

понятия. Човек не може да бъде бездарен. Талантът, подобно на личността, е насочен
към целта. Представлявайки обективна субективност, той е в състояние да създаде
истинско произведение. Но едно произведение на изкуството, например, става такова
не поради своята външна оригиналност или оригиналност, която авторът се стреми да
покаже в него, а само поради факта, че в него е изразено обективното, универсалното и
в това обективно субективното на автора вече изчезва (Хегел, 1977). Така творбата
олицетворява не индивидуалното (единично), близко само до твореца, а универсалното,
онова, което е близко и родствено на всички, включително и на него. Само в този
случай една специална творба става истинска, конкретно универсална и следователно
разбираема за всички. Следователно "дори тези, които не са успели да създадат такова
произведение, намират в него изразена собствената си същност. По този начин такова
произведение се оказва наистина универсално. То получава толкова по-голямо
одобрение, колкото повече изчезва в него особеността на неговия създател" (Хегел ,
1971 г.). Ако това не се случи, то произведението не е част от изкуството и културата,
защото не се задържа в историята поради липсата на необходим момент в нея, а е
преходно и случайно.

И обратното, талантът загива в стремежа към външна оригиналност, която се развива

само като вторичен, съпътстващ, страничен продукт в титаничен труд за другите. Хегел
отбелязва, че „ако човек, изпитвайки превратностите на съдбата, изгуби търпение, това
означава, че той смята собствените си интереси за най-важен въпрос, нещо, към което
според него трябва да се приспособяват както хората, така и обстоятелствата“ (Хегел,
1971).

Външната лекота на разума в сравнение с диалектическия разум, който дарява

индивида със свобода, в крайна сметка, в анализа на доброто и идеалите не се издига
над прагматичните интереси на индивида. Духовността остава от другата страна на
своето развитие и затова не се осъзнава същността на личността, която има духовна
природа. Следователно никакво изобилие от материални блага не може да направи
човека щастлив.

Нашият разум приучва нашето мислене да вижда, отчита и преценява от гледна точка
на онова, което лежи на повърхността, от гледна точка на многократно повтаряните
факти, очевидни и само поради това уж безспорни. Хората свикват да оперират с
разума и да обобщават въз основа на натрупани външни свойства, признаци и дадени
явления. Тази сила на навика става толкова силна, че превръща човека във враг на
разума, който вярва, че свободата на индивида не е в самия него, а в „другия”; чрез своя
„друг” човек постоянно се връща към себе си. Диалектиката, призоваваща към работата
на мисленето, към духовно удоволствие чрез работата на мисълта, възнаграждава
човека

съществено разбиране за истината и красотата. Той гласи неопровержимата истина, че

никой не може да мисли вместо друг.
Настройвайки се на по-лесен път към удоволствието, човек в крайна сметка изпитва
липса на духовност. Фокусът върху получаването само на чувствено удоволствие
отвежда човек от разбирането на неговата човешка цел, тъй като удоволствието за
индивида е второстепенно по отношение на бизнеса, то е нещо, което се добавя само
към последния. Хегел подчертава: „В своето външно съществуване удоволствието
също е случайно, изискващо подходящи обстоятелства“ (Хегел, 1971).

Основното е, че водещото в конкретното единство е съзиданието, а не разрушението, а

творческите противоречия проникват в творческите дела на човека и в неговия
истински морал. От гледна точка на идеала, "най-красивият живот е този, в който
универсалното и неговата индивидуалност са напълно обединени в един образ" (Хегел,
1975). В същото време диалектиката на самосъзнанието на човека е такава, че колкото
повече човек участва в процеса на социална трансформация, толкова по-дълбоко и по-
пълно той овладява реалността. Наличието на самосъзнание осигурява на човек
способността свободно и интелигентно да трансформира и създава света около себе си.

Историята винаги е била правена от хора, които знаят как да преодоляват

противоречията. Обективно се оказва, че когато човек влезе в обществения живот,
тогава, поради обективните закони на развитието на обществените отношения, той
трябва да бъде въвлечен в определено противоречие. Индивидът вижда със свежи очи
всички недостатъци на обществото и иска да преработи този свят, чувствайки неговото
несъвършенство, опитва се да се съпротивлява, да критикува и да поеме по пътя на
подобряването на този свят, който му се противопоставя. Но обществото,
„поглъщайки” го в себе си, също му влияе, учи го и го въвлича във вече установените
си отношения. Преодолявайки това естествено противоречие, поддържайки единството
на тези страни, индивидът запазва свободата си, подчинявайки се на едната страна,
примирявайки се или успокоявайки се - той губи нея и своята личност.

Младежта, за да преработи света, да придвижи човешките отношения към

съвършенство, „изгаря” от това желание. Тя има неспокойствие, динамика, енергия,
здраве за това, но не достатъчно знания, опит, зрялост. Често това противоречие се
разрешава едностранчиво. Когато се придобие второто, първото вече е изсъхнало. Но
тогава се появяват гениите и историческите събития се извършват от тези, които вече
са достигнали социална зрялост и опит в познанието, все още не са загубили своето
преобразуващо желание и активна енергия. Историята ни показва много примери за
такива личности.

Самоовластяването е най-важният и много фин момент от творчеството. Възможно е,

когато човек, пропит от всеобщ интерес, третира ума си като социален, съвестта си като
възвърнато самосъзнание и по този начин признава себе си като начало на нещо ново и
като цяло интересно. Само човек определя себе си като креативен. Свободата се крие в
самоупълномощаването на индивида. Но това е само едната страна на личната свобода
– нейният вътрешен момент. Като се има предвид, че човек съществува не само като
индивид в обществото, но и като представител на човешкия род, според Хегел, като
универсален дух, проблемът за личната свобода се превръща в проблем за социалната
свобода, свободното развитие на обществото, неговото самоопределение. И условието
за свободно развитие на всеки става условие за развитие на всеки.

5. Заключение

Човекът, в разбирането на Хегел, реализира преценката на понятието за свобода чрез

система от подчинени определения във философията, в науката за логиката. Тази
система от определения на свободата е конкретност, цялостност и тоталност.
"Единството на субстанцията е нейната връзка на необходимост; но като такава тя е
само вътрешна необходимост; вярвайки в себе си чрез момента на абсолютната
негативност, тя се превръща в открита или поставена идентичност и по този начин в
свобода, която е идентичност на понятието" (Хегел Г.В.Ф.,1972). Статията поставя и
разрешава три взаимосвързани въпроса, свързани с развитието на понятията свобода и
идентичност във философията на Г.В. Хегел. Първият от тях се отнася до разкриването
на понятията свобода и личност, доказването на единството на човечеството, на
човешкия дух с природата, на единството на разнообразната действителност. Втората
разкрива концепцията на Хегел за културата като реализация на развитието на
свободата на мисленето, създаваща специални форми: право, морал, религия, изкуство.
В последния въпрос се разглежда трайното, нарастващо значение на творческото
наследство на Г. В. Хегел както на границата на XIX-XX в., така и в наши дни. И на
първо място той се отнася до специфичните понятия за свобода и мислене.