КИРИЛ ПАЛЕШУТСКИ

ОТЧУЖДЕНИЕТО И КРАХЪТ
НА СОЦИАЛИЗМА

УНИВЕРСИТТСКО ИЗДАТЕЛСТВО
"СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ"
София • 1992
В монографията се анализират процесите на крушение на централизираните
икономики в източноевропейските страни. Център на изследването е
проблемът за социалното и в частност за икономическото отчуждение.
Разглежда се и взаимодействието между икономика и политика, власт и
насилие, принизената роля на личността, нейното социално обезличаване и ПРЕДГОВОР
отчуждение от политическите институции.

© Кирил Дълги години в обществените

Любенов науки господстваха примитивни
Палешутски представи за закономерностите
1992
на общественото развитие.
с/о Jusautor, Sofia
941 Б Изхождаше се от пряката
противопоставеност между
двете формирането на "социална
социални леност" и деперсонализация на
системи, личността, което закономерно
която, засили кризисните моменти в
доведена до развитието на обществото и
своя чист вид, логичен резултат от това бе
стигаше до разпадането на централизираните
извода, че икономически системи.
явления, които Целта на настоящата
са типични за монография е да се изследват
пазарните причините и проявите на
икономически икономическото отчуждение
системи, при като съществен фактор за
нас не деградацията на икономическите
съществуват и социалните структури в
и обратно. източноевропейските страни.
Едно от тези Авторът се надява, че това
явления бе и изследване ще стимулира
икономическо търсенето на дълбоките
то отчужде- социално-икономически причини за
ние. дискредитирането на
Неговото експеримента на XX век -
игнориране, социализма, във формата, в която
забраната да той се наложи в Източна Европа.
се изследват
неговите Февруари 1991 г.
причини,
прояви и
последици 5
изигра
съществена
роля за краха
на
източноевропе
йските
икономики.
Тоталната
отчужденост
в сферата на
икономиката
доведе до
спадане на
трудовата
активност, до
 ПЪРВА ГЛАВА
СЪЩНОСТ НА ПОНЯТИЕТО "ОТЧУЖДЕНИЕ"
1. ОТ ХЕГЕЛ КЪМ МАРКС
Понятието "отчуждение" у Хегел има универсален характер, тъй като
е свързано със самия процес на материализация, на опредметяване на
духа, който, развивайки се, поражда от себе си природата и обществото.
Последните две, макар и различни, са в еднаква степен плод на духа и
оттам спецификата на отчуждението е само във видовите му различия, а
като род то има фундаментално и всеобхватно значение.
Хегел схваща богатството, държавната власт и пр. обществени
явления като същности, отчуждени от човешката същност. С това макар и
косвено се поставя въпросът за съответствието между човешката същност
и институциите, които би трябвало да разкриват и стимулират нейното
развитие.
Но тъй като за Хегел всяко опредметяване е отчуждение, в своето
движение духът се самоопредметява, с което фактически се отчуждава. С
това опосредствено се посочва неадекватността между духа и творенията
му, акцентира се върху момента на отрицанието и различието в процеса
на развитие. За Хегел тъждеството е "мъртво битие", а коренът на всяко
движение е противоречието, което предполага особеността, различието,
логичната верига от "раждания" и "умирания" в процеса на развитие на
духа. Той пък, опредметявайки се, същевременно се самоотчуждава от
собствените си творения1, като това е единствено възможният начин да
намери себе си като абсолютен дух.
Необходимо е да се напомни, че за Хегел посоченият процес се
извършва в неговата мисловна форма и всички форми на отчуждение са
плод на абстрактното философско мислене. Последното "ражда"
действителността, а отчуждението е своеобразна връзка между мисълта и
реалността, която тя (мисълта) поражда. Царството на отчуждението е
царството на мисълта, която е демиургът на реалната действителност.
"Историята на духа е неговото деяние, защото той е само това, което прави, и неговото деяние е ... неговото
отчуждение", Гегель. Философия права."М., 1934, с. 354.
6 7
Всичко в крайна сметка е плод на духа и тъй като истинската негова
форма е мислещият дух, то всичко е плод на абстрактното съзнание, а
човекът за разлика от вещния свят е самосъзнание. Така според Хегел
всички форми на отчуждение са само различни форми на съзнанието и
самосъзнанието. Самото възникване на човека е момент от процеса на
редуващи се опредметявания, което според Хегел е същевременно процес
на редуващи се отчуждения.
Хегел извежда човешката същност от труда и това го доближава до
Марксовото разбиране за отчуждението. Но за Хегел трудът, който е
предмет на неговото изследване и който той единствено признава, е
духовният труд. Затова отчуждението от труда е фактически отчуждение от
абстрактния, мисловен труд. Именно последният определя същността на
човека, което, с други думи казано, означава, че за Хегел човекът е
самосъзнание, затова всяко отчуждение на човешката същност е
отчуждение на самосъзнанието. И тъй като човекът е самосъзнание,
отчуждената действителност на човека е съзнание, т.е. мисълта за
отчуждението. Снемането на отчуждението е снемане на мисълта за
отчуждението. Чрез отчуждението от самото себе си съзнанието
произвежда субстанцията1. Светът като духовна същност съдържа в себе си
взаимодействието между битието и индивидуалността и като такъв той е
произведение на самосъзнанието. То обаче е чужда за него действителност,
"която има собствено битие и в която то не познава себе си"2.
Реалното, действителното отчуждение е проявление на отчуждението
на действителната човешка същност, т.е. на самосъзнанието. И това е
логичен извод от факта, че именно самосъзнанието е "творецът" на
действителността, макар то самото да е плод на разгръщащия се
абсолютен дух. В този смисъл отчуждението е непреодолимо, то е
съществен момент от самия процес на развитие, то е нещо положително и
неизбежно. Затова самоотчуждението на същността на човека е процес на
неговото разпредметяване, но то същевременно е и опредметяване, всяко
отрицание на отчуждението е същевременно и негово утвърждаване. •
Всяко отчуждение, според Хегел, е своеобразно самоотричане и
предаване върху обекта на отчуждението на своята същност, която трябва
да отстъпи място на друга, различна от нея. Затова след като е изпълнила
мисията си, втората същност вижда в първата нещо чуждо на самата себе
си.
Вж. Хегел, Г. Феноменология на духа. С, 1969, с. 430. Пак там.
 Не е възможно да съществува непосредствена самостоятелност, която
да не е плод на опосредстваното "раждане" от нещо друго, т.е. да не бъде
отчуждена самостоятелност. Всяко следващо стъпало в процеса на
развитие е противоположно на предишното* от което е произлязло и
същевременно е "само друга форма на отчуждение" 1. Хегел свързва
самата реалност на нещата и явленията с отчуждението, тъй като
пораждането е продукт на опредметяване на духа, а всяко опредметяване
е същевременно и отчуждение. Всяко налично битие запазва своята
цялостност чрез отчуждението.
Последното не е нещо външно, случайно, напротив, "отчуждението
има за съдържание същността и е нейна форма" 2. Именно поради това
проблемът за преодоляването му не съществува, тъй като тази задача е
неразрешима.
Да се приеме, че е възможно да се преодолее отчуждението, означава
да се смята, че е възможно да се спре движението, развитието. Възможно
е само да се проследят различните степени и форми на отчуждението, но
не и то да бъде преодоляно.
За разлика от Хегел, който, както видяхме, счита отчуждението за
универсална, тотална характеристика на битието, Маркс счита, че то има
конкретен исторически характер, че е свързано с определен отрязък от
развитието на обществото.
По обясними причини, произтичащи от цялостната логика на
учението му, Маркс анализира преди всичко отчуждението от труда, като
последният - за разлика от Хегел - се разглежда като материална,
производствена дейност.
Отчуждението се разглежда от Маркс като синоним на чужда,
враждебна сила. "... произведения от труда предмет, продуктът на труда
се противопоставя на труда като чуждо същество, като независима от
производителя сила."3 Трудът и продуктът на труда се противопоставят,
те си противостоят като разделени, чужди един на друг. Продуктът на
труда започва да "живее" живот, независим от този на самия труд.
Функционирането и резултатът от него стават обособени до степен на
независимост. Трудът, след като се е опредметил, след като се е
овеществил в определен предмет, противостои на своята "рожба". Трудът
като същностно условие за възпроизводството на индивида поради
отчуждения си характер води до "дереализирането" му. По този начин
самият труд се превръща в своята противоположност от гледна точка на
резултата и функцията, която трябва да изпълнява за развитието на
индивида. Същностното за човека (трудът), вместо да разкрива неговите
Вж. Хегел, Г. Философия на духа. С, 1969, с. 434.
Пак там, с. 450.
Вж. Маркс, А"., Фр. Енгелс. Съч. Т. 42, с. 83.
8
характеристики, води до неговата деградация. Трудоспособността на
работника като негова собственост, противостои на продукта на тази
трудоспособност като собственост на друго лице. Резултатът от
функционирането противостои на носителя на функцията.
Отчуждението фактически е отношение между собственици на
различни обекти на собственост: работникът - на своята работоспо-
собност, капиталистът - на продукта на труда. Само привидно изглежда,
че отчуждението е отношение на работника към продукта, който не е
негов. Вярно е, че работникът се отнася към продукта на своя труд като
към чужд предмет, но по самата си същност отчуждението е социално
отношение, т.е. двете му страни са социални образувания. Това не
изключва, а напротив, предполага съществуването на определено,
различно отношение на двата субекта към материалния носител на
отчуждението. Създателят на продукта се отнася към него като към чужд,
като към нещо, което принадлежи другиму. Същият този продукт се
приема от собственика му, който не е участвал пряко в процеса на
неговото създаване, като нещо, което по право и безусловно му
принадлежи. Богатството на едната страна нараства не само по силата на
собствените му механизми, а и за сметка на бедността на другата страна.
Предметният свят, създаден от човека, започва да му противостои.
Неговото нарастване води до "разпредметяването" на неговия създател.
Предметът получава външно съществуване като създаден, като продукт
на труда. Трудът пък получава независим от своя носител характер и като
такъв придобива самостоятелна сила, насочена срещу своя носител.
В цялостния анализ на Маркс се забелязва стремеж към абсолютно
противопоставяне на двата субекта на отношението: на едната страна -
богатство, на другата - бедност, на едната - ценности, на другата -
обезценяване, на едната - култура, на другата - некултура, на едната -
мощ, на другата - слабост и пр.
Отчуждението на работника от продуктите на неговия труд Маркс
разглежда като следствие от отчуждението в "акта на производството,
вътре в самата производствена дейност"1. Това е обусловено от факта, че
производственият процес предшества готовия продукт. Отчуждението от
продукта е следствие от самоотчуждението на работника в акта на самото
производство, от отчуждението от самото производство, така както
готовият продукт е резултат от функционирането на факторите на
производството. Работникът в производствения процес се отнася към
своята дейност като към чужда, принадлежаща на друг. Извършва се
своеобразно "разкъсване" на самия индивид на два субекта, между които
Пак там, с. 86.
9
се поражда отчуждение. В действителност субектът е един - индивидът,
тъй като неговата дейност е само момент от неговото същинско битие.
Затова в случая става дума не за отношение между два субекта, а за
отношение в рамките на един и същи субект, т.е. за самоотчуждение.
Индивидът се "разпада" на две отчуждени една от друга същности, макар
дейността му да е съществен компонент на единното му индивидуално
битие.
Според К. Маркс отчуждението от труда се състои в това, че за
работника трудът е нещо външно. Като такъв той противостои на
индивида, поради което от средство за самоутвърждаване се превръща в
проклятие за него.
Иманентната човешка същност започва да се проявява не в труда, а
извън него. Свободата на индивида се свързва с времето, когато той не
работи, тъй като трудът му противостои като наложен, принудителен
труд. Вместо последният да се яви същинска човешка потребност, чрез
която се извършва неговата (на човека) социализация, той се явява
външно, принудително средство за задоволяване на потребностите. Целта
се превръща в средство, което противостои на самата цел. Факторите за
самоутвърждаване на индивида се превръщат в средство за неговата
деперсонализация. Човешките функции не утвърждават, а разрушават
личността.
Трудът е не само нещо външно за неговия притежател, но и не е
негова собственост. Отчуждението води до своеобразна мистификация и
трансформация, тъй като нещо, което е неотделимо от индивида
(неговата трудоспособност), с факта на своята външна материализация
под формата на труд става обект на собственост не на своя притежател, а
на друго лице.
Освен посочените две определения на отчуждения труд, а именно, че
за работника той е нещо външно и че трудът не е негова собственост,
съществува и трето, а именно, че отчужденият труд "превръща родовата
същност на човека*... в чуждо на него същество, в средство за неговото
индивидуално съществуване"1. Родовата същност като извлечен екстракт
от конкретните индивиди противостои на самите тях. Абстрактното е
отчуждено от конкретното, те са разкъсани и противопоставени едно на
друго. Родът отрича вида, макар че последният е момент от първия.
Връзката между общо, особено и единично е модифицирана поради
отчуждението, което характеризира тази връзка.
Родовата същност на индивида се утвърждава в процеса на промяната
на предметния свят, с което вътрешното за човека получава външна
проява и материализация. Губейки част от себе си, човекът обогатява
Пак там, с. 89.
10
света извън себе си. Външното става неразделимо единство от самото
себе си и от материализираната човешка същност. Богатството на
външния за човека свят и неговата вътрешна същност взаимно се
обуславят и определят своите характеристики. Отчуждението, което се
явява тяхната връзка, деформира както вътрешния свят на индивида, така
и външния. Родовият живот на човека се превръща в средство за неговото
физическо съществуване.
Посочените три вида отчуждение (от продукта на труда, от дейността
и от родовата същност на индивида) логично водят до последното
стъпало в тази градация, а именно отчуждението на човека от човека.
Логическата верига е следната: отчуждение от предметния свят,
отчуждение от самия себе си, отчуждение от другите. Външният
предметен свят, пречупвайки се през индивидуалното съзнание, формира
съответстващо отношение към външния човешки свят. Кръгът се затваря.
Отчуждението поглъща както материалните условия, така и социалните
фактори за разгръщане същността на индивида. Последната се разкрива в
съприкосновението и промяната на външното било то материално или
социално. Именно затова отчуждението от своята същност е
същевременно отчуждение от същността на другите или
самоотчуждението е отчуждение на човека от другите. Без наличието на
другите ние не бихме имали представа за самите себе си, тъй като би ни
липсвала база за сравнение. Затова, когато анализираме себе си, когато се
съпоставяме със самите себе си, ние се съотнасяме с другите.
Заключението, че продуктът на труда и собствената дейност на
индивида му противостоят като чужда сила, поставя следващия въпрос:
Кой персонифицира тази сила? Очевидно е, че това може да бъде само
друг човек, извън работника. Неговото отношение към продукта на труда
и към самия трудов процес се пренася върху лицето, на което те
принадлежат. Отношението към материалните фактори на
производството и резултатът от него е само предпоставка, необходима
брънка във веригата за формиране на отношението между двата субекта -
работещия и притежаващия. Първият работи, без да притежава, вторият
притежава, без да работи. Този, който не произвежда, господства като
външна, чужда и враждебна сила както върху продукта и производството,
така и върху техния създател.
Маркс свързва отчуждението с това, че между индивида и света
застава "чужд посредник", поради което "човекът гледа на своята воля, на
своята дейност, на своето отношение към другите като на независеща от
него и другите сила"1. За Маркс човешката същност е истинската
обществена връзка на хората, които творят, произвеждат тази връзка, а с
Пак там, с. 17.
11
това и обществената същност. Последната е неотделима от същността и
дейността на индивида. Обществената връзка е продукт на нуждата. "Не
зависи от човека дали да бъде или да не бъде тази обществена връзка: но
докато човек не се осъзнае като човек и не е организирал поради това
света по човешки, тази обществена връзка се явява под формата на
отчуждението."
Защото субектът на тази обществена връзка, човекът, е отчуждено от
самото себе си същество1. Именно поради това каквито са хората, такава е
и общността, обществената връзка, която те създават. Когато човек е
отчужден от самия себе си, обществото на този индивид е "карикатура на
неговата действителна обществена връзка, на неговия истински родов
живот."2 Тази деформирана връзка, неотговаряща на същността на
индивида, прави имагинерно неговото индивидуално битие. Творението
му въстава срещу него като чужда нему сила, богатството му става негова
бедност, същностната връзка, която го свързва с другите, става
несъществена връзка, неговата откъснатост от другия човек - негово
истинско битие, неговият живот се оказва принасяне в жертва на неговия
живот, осъществяването на неговата същност - недействителност на
неговия живот, неговото производство - производство на неговото
небитие, неговата власт над природата - власт на природата над него, а
самият той, господарят на своето творение, се оказва роб на това
творение3.
Но кои са причините за отчуждението? Наложило се е мнението, че
най-дълбоката причина за него е господството на частната собственост,
поради което с нейното премахване се преодолява и икономическото
отчуждение.
Маркс пише: "Следователно частната собственост е продукт,
резултат, необходима последица от отчуждението... понятието частна
собственост се извежда следователно посредством анализа от понятието
отчужден труд."4
Това твърдение на К. Маркс с пряко следствие от посочената по-горе
връзка между отчуждението от продукта и отчуждението от притежателя
на продукта. Отношението към собственика на продукта е
детерминирано от отношението към самия продукт, затова частната
собственост се разглежда като следствие от отчуждения труд.
Налице е обаче и обратната връзка, когато частната собственост е
средството, с което трудът се отчуждава. В случая различието
Пак там, с. 23.
Пак там. Пак
там. Пак там, с.
91.
12
произтича от факта, че не е задължително тъждество между изследването
и изложението.
В реалната практика причинно-следствената връзка е, че частната
собственост поражда отчуждения труд, тъй като още преди да се
осъществи трудът факторите на производството (работната сила и
средствата за производство) като обект на собственост се намират в
различни ръце.
Формата на собственост е определена, тя съществува преди още да е
започнал производственият процес. В този смисъл собствеността е
условие за труда и определена форма на собственост (частната) поражда
определена характеристика на труда (отчужден).
При изложението на проблема се тръгва от резултата, от следствието
(отчуждения труд) към причината (частната собственост). Необходимо е
първо да се изясни същността на отчуждения труд и след това да се
потърсят причините му. Анализът върви от същност към причини и оттам
към формите на проява на същността. Според Маркс към последните се
отнасят всички политико-номически категории, които съдържат в себе си
отчуждения труд и частната собственост. Причините и същността се
разгръщат в система от по-частни категории, като в тези единичности се
съдържат характеристиките на общото.
Тясната връзка между собствеността и отчуждението е продиктувана
и от взаимодействието между присвояването, което се оказва
отчуждение, а отчуждението - присвояване. Частната собственост
интегрира в себе си двете отношения, това на работника към труда и към
продукта на труда, както и отношението към неработника, а така също
отношението на неработника към създателя на продукта. Отчуждението е
следствие и то е по-богато, отколкото причината, която го е породила.
Но дали частната собственост изчерпва причините за съществуването
на отчуждение? Според Маркс "разделението на труда е политико-
икономически израз на обществения характер на труда в границите на
отчуждението... разделението на труда не е нищо друго освен
отчужденото полагане на човешката дейност като реална родова
дейност".1 Маркс разглежда разделението на труда като отчуждена форма
на човешката дейност. Разделението на труда и размяната според него са
нагледно отчуждените изрази на човешката дейност. Те са "форми на
частната собственост" и като такива логически също се явяват причини за
съществуването на отчуждение.
Пак там, с. 130.
13
 Колкото по-дълбоко и всеобхватно е разделението на труда, толкова
по-съществено е неговото влияние като причина за отчуждението.
Глобалното разделение на труда (труд - капитал или несобственик -
собственик) дава по-голям принос за възникването на отчуждение,
отколкото по-частичните разделения на труда.
Извеждането на частната собственост и разделението на труда като
"сетивен израз на отчуждения човешки живот" води до извода, че
премахването на частната собственост е пътят за преодоляване на
отчуждението. За разлика например от религиозното отчуждение, което е
в областта на съзнанието, икономическото отчуждение е свързано и
отразява действителния живот.
Маркс по свой начин поставя въпроса за адекватността между
вътрешния и външния свят на индивида, като средство за преодоляване
на отчуждението. "Човекът не се загубва в своя предмет само тогава,
когато този предмет става за него човешки предмет или опредметен
човек. Това е възможно само, ако този предмет става за него обществен
предмет, а самия той става за себе си обществено същество. Както и
обществото става за него същност в този предмет."1
Разделението на труда води до размяна, която е обществена връзка на
хората в рамките на частната собственост и поради това отчужден акт,
т.е. противоположността на обществените отношения. Това твърдение
показва и тенденцията в преодоляването на отчуждението. Според К.
Маркс това може да стане чрез преодоляване на частната собственост,
замяната й с обществена, при което обществените отношения ще получат
своето иманентно битие. И тъй като частната собственост поражда
стоковото производство, по-късно Маркс стига до идеята за
противопоставеността между стоковото производство и обществената
форма на собственост, а оттам и до твърдението, че бъдещото ще бъде
нестоково.
Отчуждението от труда може да бъде преодоляно, когато "моят труд
би бил свободна проява на живот и поради това наслада от живота" 2. При
частната собственост трудът, според Маркс, е отчуждение от живота, той
му противостои като сила, стояща вън от него и против него, защото
трудът е средство за живот, а не живот.
Когато в труда се утвърждава самият индивид, неговата специфична
индивидуалност, когато трудът става собственост на индивида, не
съществува отчуждение от него. Трудът е неотчужден, когато е
продиктуван не от външна, случайна нужда, а самият труд е вътрешен,
необходима за индивида потребност.
Пак там, с. 25.
Пак там, с. 34.
14
2.СОЦИАЛНОТО ОТЧУЖДЕНИЕ
Господстващата дълго време, особено в обществените науки,
неправилна постановка за пряката противопоставеност между капи-
тализма и социализма1 наред с другото имаше за резултат игнорирането
на проблема за отчуждението. Явления, които се оказаха присъщи на
цялостния ход на общественото развитие, без оглед на неговите
конкретни форми, се считаха присъщи единствено на определен отрязък
от това развитие. Противопоставеността между частната и декларираната
като обществена собственост при централизираните икономики и
свързването на отчуждението само с първата форма логично водеше до
отричането му при наличието на втората. Реалната практика обаче показа,
че съществуването на частната собственост в класическия й вид вече не
определя икономическата структура на пазарните икономики, а от друга
страна, обявената като обществена собственост в източноевропейските
страни никога не е съществувала.
Тезата за абсолютната противопоставеност между централизираните и
пазарните общества страда и от съществен методологически недостатък,
тъй като поставя под съмнение реалния механизъм на развитието като
процес на отричане на старото със запазване на отделни прогресивни
моменти от него. Ненаучно е да се извежда от господството на различните
форми на собственост противопоставеността на всички обществени
явления, които в една или друга степен имат връзка с нея. Анализ, който
изхожда от формалната логика, че "щом нещо го има при пазарните
икономики, при централизираните то не съществува" е проява на
догматизъм2 в мисленето, който с нищо не спомага за решаването на
обществените проблеми. Нещо повече: определено може да се твърди - и
по-нататъшният анализ ще докаже това, че съществена причина за краха
на централизираните икономически системи са различните прояви на
социална отчужденост.
Доколкото определени аспекти на отчуждението присъстват в нашата
литература, то се разглежда като явление, типично за класово-
антагонистичните общества. Акцентирането върху класовия подход при
анализа на отчуждението, без да е възможно изцяло да се
Поради спорния характер на съдържанието, което се влага в понятията "социа-
лизъм" и "капитализъм" в по-нататъшното изложение ще използваме съответно
"централизирани" и "пазарни" общества, в частност икономически системи.
Даваме си сметка, че посочените двойки понятия не са синоними.
"Догматизмът в начина на мислене... не е нищо друго освен мнението, че
истинното се състои в едно положение, което е твърдо установен резултат..."
Хегел,Г. Феноменология на духа, с. 37.
15
игнорира, не трябва да се абсолютизира. Именно свързването на
отчуждението само с класово-антагонистичните общества и априорното
приемане, че нашето общество не е такова, логично водеше до отричане
на неговото съществуване1.
От определен аспект обществото може да се разглежда като
интегрирана съвкупност от връзките и отношенията между отделните
социални образувания. Начина на осъществяване и формата на същес-
твуване на тези връзки и отношения в различните общества се
характеризират със специфичност, определена наред с другото и от
господстващата форма на собственост.
Отчуждението е определена форма на връзка между социалните
образувания (индивид, група, колектив, класа и пр.) и обществото, когато
обществените отношения не са адекватни на същността на индивида,
който е основна клетка на социалните образувания.
В основата на понятието "отчуждение" (Entfremden) стои думата
"чужд" (Fremd). Марксовият анализ на отчуждението показва стремежа
да се акцентира върху това, което противостои на индивида и
определянето му като чуждо за него. Съгласно Хегел - и ние посочихме
това - всяко опредметяване е отчуждение, а всяко опредметяване е
процес на отделяне, на обособяване. Така държавата се отделя от духа,
трудът - от човека и пр.
■ Възниква логичният въпрос: синоними ли са понятията "чужд",
"опредметяване", "отделяне" и "отчуждение"? Приемането на утвър-
дителен отговор веднага поставя друг въпрос: защо са необходими
четири понятия за изразяване на една същност? Очевидно макар и
свързани и близки по съдържание всяка една от тези думи изразява
отделно явление. Понятието "чужд" разкрива определено отношение на
непритежаване на даден продукт, вещ, явление. Това не значи, че всичко,
което е "отделено" от нас ни е чуждо. Обратно: значителна част от това,
което притежава индивидът, което е негово, е отделено, то е вън от него и
в този смисъл понятието "отделено" е по-широко от понятието "чужд".
Както чуждите, така и притежаваните от индивида вещи обикновено са
плод на определено опредметяване, най-често на опредметения труд.
Всичко, което се опредметява същевременно се и отделя от индивида, то
започва да живее свой самостоятелен живот. Индивидът може да се
отнася към него като към свое или като към чуждо. Не е задължително
обаче индивидът да бъде отчужден от това, което не е негово, т.е. чуждо.
Приемането на последното би довело до извода, че отчуждението е
тотална, универсална категория, поглъщаща всичко извън притежаваното
Вж. Симеонова, С. Социалното отчуждение. С, 1972, с. 13; Попов, С. Социализъм,
отчуждение и свобода. С, 1968, с. 78, 96 и др.
16
от индивида. Освен това е невъзможно да се обясни самоотчуждението,
ако приемем, че и чуждото и своето е опредметено битие, съществуващо
извън човека. Нещо може да бъде чуждо и ние да не сме отчуждени от
него, а просто да ни е безразлично неговото съществуване. Обратното
обаче е вярно: това, което е отчуждено от нас, ние го чувстваме чуждо,
защото то не отговаря на нашата природа, защото не можем да се отнесем
с безразличие към него, тъй като то по определен начин е свързано със
самите нас, то е момент от нашата същност, като същевременно въстава
срещу процеса на нейното развитие. Още Аристотел разглежда
отчуждението като синоним на изолиран от обществото, с което е
посочена неадекватността между индивида и обществото.
Самото опредметяване съдържа само потенциално отчуждението.
Допълнително условие за превръщането на възможността в действи-
телност е опредметените сили, продукти, явления да се превърнат в
самостоятелни, неподвластни, господстващи над човека.
Наличието на отчуждение означава, че връзките между отделните
социални структурни образувания в обществото не са изградени по най-
ефективния за него начин. Проблемът има пряка връзка с характера на
средата, на обстоятелствата, които в значителна степен определят
степента, в която човек може да развива своята истинска природа.
Обществените отношения образуват полето, рамките, в границите на
които и чрез които може или не може да се реализират потенциалните
възможности на посочените социални образувания. Индивидът може да
живее само във връзка с другите и чрез тази връзка се извършва процесът
на неговата социализация, изявата на неговата същност като "обществено
животно" (Аристотел).
Адекватността на отношението "индивид-общество" се реализира
тогава, когато индивидът чувства обществото като "своето друго"
(Хегел), когато доброволно, по вътрешно убеждение неговата дейност е
подчинена както на самия него, така и на обществото или по-точно и чрез
обществото той реализира своята иманентна същност и изхождайки от
своя непосредствен интерес, действа с убеждението, че това негово
действие е нужно и на обществото.
Липсата на адекватност в отношението "индивид - общество" 1 води до
загубване на автентичността на индивида. Той се деперсонализира,
разпада се същността му и се самоотчуждава от себе си. Последното
доказва необходимостта от социални връзки и отношения
В по-нататъшния анализ ще изследваме релацията "индивид-общество", като изводите
ще имат значението и силата и за взаимоотношенията между другите социални
образувания и обществото, доколкото те са интегрирана съвкупност от отделните
индивиди.
17
като условие за самоосъществяване на човека. Обществени отношения,
които не стимулират изявата на потенциите на индивида, засилват
нежеланието му да спомага за тяхното развитие. По този начин двете
страни на отношението взаимно стимулират своето разграждане чрез
засилване на неадекватността между тях. Деструкцията на обществото и
на отделната личност вървят ръка за ръка и взаимно се стимулират. Този
процес се извършва неравномерно. Степента на неадекватност на
различните обществени отношения и тяхното институционализиране
спрямо индивида не е една и съща. Освен това степента на отчужденост
на различните социални слоеве, групи и индивиди е различна в
зависимост от взаимното влияние на множество противоречащи си
причини.
Съществуващото понякога целенасочено усилване на този процес чрез
противопоставянето на отделните обществени слоеве ускорява процеса
на разпадане на обществената система, вървящ успоредно с процеса на
загубване на действителната автентичност на все по-голяма част от
нейните членове.
Индивидът има две възможности за осъществяване на единството си с
обществото. Едната, принудителна, обусловена от нуждата за
подсигуряване на неговото съществуване, свързана с принудителни
механизми за осъществяване на това единство. Другата, обусловена от
убедеността, че самореализацията му е възможна чрез другите, чрез света
около него, чрез едно "разумно отношение" (Хегел), съдържащо в себе си
адекватността между разумната дейност на индивидите и разумно
изградените обществени отношения. Последните не трябва само да
създават условия за задоволяването на материалните потребности на
индивида, а те да са полето, в границите на което да се разгърне
цялостната индивидуалност на човека. Обществените институции трябва
да са своеобразна "разгърната форма" на потребностите, интересите,
стремежите и целите на хората. Ако индивидът съдържа и пречупва в себе
си системата от обществените отношения, то те трябва да са адекватни и
да стимулират разгръщането на човешката индивидуалност. Снемайки по
един неповторим начин света, човек го използва за своеобразен материал
за разгръщане на своето "аз". Именно това налага съществуването на
съответствие между двете същности - на обществото и на индивида, тъй
като в процеса на взаимодействието си те се възпроизвеждат. Всяко
взаимодействие, а в още по-голяма степен ефективното, предполага
определена адекватност между страните. Съществените различия между
двете страни, убедеността на индивида в липсата на възможности за
нормално взаимодействие, прави отношенията му с обществото
принудителни и нискоефективни. Тогава влизат в действие
самозащитните, приспособленски механизми. За да коригира липсата на
18
съответствие, индивидът променя или поне прави усилия да промени
себе си, т.е. едната страна на отношението, тъй като не може да промени
другата (обществото). Той нагажда своето поведение, ценности и
интереси към изискванията на другата страна на отношението, за да
създаде формално съответствие между себе си и нея.
Процесът на засилване на неадекватността между индивида и
обществото води до деформации в ценностната система на индивида, а
оттам и на обществото като цяло. Получава се състояние, при което
нормите и принципите загубват своята регулативна роля. Тези, ако
използваме терминологията на Дюркмен, аноми дестабилизират
общественото развитие и при масовото им разпространение водят до
разрушаване на самата обществена система.
Принизената роля на индивида, когато той е обособен, изолиран от
обществото и неговото задължение като част да се намира в единство с
цялото, идва още от Аристотел. С това е изразена социалната същност на
индивида, фактът, че неговото развитие е момент от развитието на
обществото, че вън от него той е "или животно или Бог". С това обаче
въпросът за реалното взаимодействие на индивида с обществото не се
решава. Тук по-скоро е изразен идеалният вариант, една констатация,
която е повече пожелание, отколкото действителност. Не става дума да се
отрича ролята на социалното за развитието на индивида, а за търсенето на
онези реални пречки за взаимодействието между Двете страни на
отношението.
Частта (индивидът) по необходимост се стреми да се включи в цялото
(обществото). Трудността в случая се свежда до това, че всяка част, от
една страна, трябва да се подчинява на цялото, да бъде момент от нейното
развитие, като същевременно тя не трябва да загуби изцяло своята
самоличност, да запази специфичната си определеност. Постигането на
пълно "потапяне" в цялото, както и абсолютната независимост от него, са
две крайности, които съществуват само теоретично. Реалната практика е
винаги вариант между тях и с това самостоятелността на двете страни на
отношението "част -цяло" е винаги относителна. Особеното,
подчинявайки се на общото, губи част от самото себе си като особено за
сметка на придобиването на черти на всеобщото. Същият механизъм на
взаимодействие съществува и между единичното и особеното. По този
начин чрез преливането на черти от едното в другото се извършва
движението на цялото, което съдържа в себе си особеното и единичното.
Пълната идентичност между частта и цялото е неосъществима, което е
обусловено от самия механизъм на интегриране на първото във второто.
В тори смисъл противоречието между частта и цялото е неразрешимо.
Фактът, че частта е елемент от цялото, вече предполага със силата на нео-
19
бходимост определена неадекватност между тях. Ако тази зависимост
между част и цяло се приеме като проява на неунищожима необходимост,
то отчуждението ще съществува само извън нормалните, обективно
обусловени граници на тази противопоставеност. Проблемът е как да се
определят границите, мярата, извън която противоречивото
взаимодействие се превръща в дестабилизиращ фактор. Целта на
социалното управление в действителност е именно тази: стремеж
посоченото взаимодействие да не пречупва обективно обусловените
граници и в техните рамки да се разрешават перманентно пораждащите се
противоречия, които са форма на възпроизвеждане на цялостния
обществен организъм. Субективно погледнато, от гледна точка на
отделния индивид тази граница определя неговата мотивация за действие.
Нарушената адекватност води до спадаща мотивация, нежелание и
принудителност на участие на индивида в развитието на обществото.
Надежден индикатор, че тази мяра е нарушена, са реалните резултати от
функционирането на обществената система. Равнището на мотивация
зависи в значителна степен от външните за индивида условия, които
спомагат или не за реализацията на вътрешните заложби и възможности
на човека. В този непрекъснат процес на превръщането на "вътрешното"
във "външно", в тази промяна на външното, в която е сложен печатът на
неповторимата вътрешност на индивида, в това диалектическо
взаимодействие и непрекъснато снемане на едното в другото и обратно се
осъществява възпроизводството на обществото като цяло и на индивида в
частност.
Външните за индивида социално-икономически условия са призвани
да стимулират, развиват и използват вътрешните му потенции. Чрез
практическата си дейност човек развива и обогатява своята същност.
Изменяйки действителността, той слага върху нея печата на собствения
си вътрешен свят. Проблемът е "най-доброто да не остане във вътрешния
свят на хората, а да се изведе от тези недра на бял свят" 1. Степента на
осъществяване на този процес зависи от съпричастността на индивида
към обществените интереси, на нуждата да има цялото, т.е. обществото
"вътре в себе си".
Убеждението за съществуващо съответствие между индивида и
обществото води до повишена социална и трудова активност, до
удовлетворение от труда, до съпричастност и съпреживяване на
обществения интерес и желание да се действа за него. В случая не става
дума за някаква абстрактна филантропия, за някакъв аскетизъм и
жертване на всичко индивидуално в името на общото, на обществото.
Тъкмо обратното: индивидът изхожда в своята дейност от своя
Вж. Хегел, Г. Феноменология на духа, с. 62.
20
индивидуален, личен интерес, но съответствието между него и об-
ществото правят неговия интерес момент, брънка, необходим елемент от
обществения интерес.
Противоречивото единство "индивид - общество" придобива конкретен
характер чрез съответната система от потребности и интереси на двете
противоположности. Наличието на отчуждение води до нарушаване на
механизма на взаимодействие между тях. Към задоволяването на кои
потребности се насочва индивидът се вижда от разгръщането на неговия
интерес. Потребността формира определени интереси, а степента на
тяхното осъзнаване и силата на желанието те да бъдат реализирани, с
което потребностите да бъдат задоволени, формира определена сила на
мотивацията за труд. Тя обаче не решава проблема за равнището на
активността. Самата мотивация е все още потенциално желание да се
участва в трудовия процес. Излизането от това състояние предполага
"допир" на индивида с обществената среда, защото неговият интерес може
да бъде задоволен в рамките на създадените от обществото условия. Точно
в този пункт, в това съприкосновение между индивида и обществото се
разкрива доколко последното е създало необходимите условия и
предпоставки за превръщането на потенциалната мотивация в реално,
практическо действие. С това се осъществява корелацията, която като
всяка социална връзка изисква за своето нормално функциониране опреде-
лено равнище на съответствие. Доколкото става дума за социални
образувания, тази адекватност се реализира тогава, когато интересите им
се намират в единство.
Оценката на обществото от страна на неговите членове е детер-
минирана от степента, в която то дава възможност за реализирането на
творческите способности на личността, в степента, в която неговите
потенциални възможности са необходими и търсени от обществото.
Отношенията между отделния индивид или колектив и обществото са
свързани най-вече с искането държавата да създаде нормални и
справедливи граници, в рамките на които и чрез които да се реализира
иманентната им природа1. Човекът се свързва с другите поради
вътрешната потребност от самоизява, самореализация, за доказване на
своята неповторима индивидуалност. Обществото се приема за
справедливо или не в зависимост от степента, в която спомага за
разкриване и реализация на личността. Обратно: когато съответните
институции не защитават в достатъчна степен личните интереси на
Съществена, ако не и най-важната функция на държавата е да осъществява "свободата
посредством разумни учреждения", за да може индивидът "да утвърждава и да
провежда в живота своето своеобразие", Хегел, Г. Феноменология на духа, с. 65, 72.
21
индивида, той се оттегля в своето безмълвие, в което и чрез което може
да запази себе си, или пък започва да търси обходни пътища, които
влизат в противоречие с нормалните обществени механизми.
Прекъсването на невидимите нишки, които свързват индивида и
обществото, води до негативни последици: за индивида - нежеланието да
изяви себе си, да работи според възможностите си, с което, развивайки
своята индивидуалност чрез труда, да спомага и за развитието на
обществото. За него пък това означава загуба на един негов член,
нарушаване на механизма на съгласуваност между единичността и
общността, а оттам и появата на трудности в реализацията на
обществените цели.
Посочихме, че степента, в която ще се разгърнат личностните сили на
индивида, групата, колектива и пр. социални образувания, зависи в
значителна степен от обществената среда. Потенциите, заложени в
човека, се разгръщат в степента, в която обществените обстоятелства са
изградени като съответстващи на човешката природа. Последната като
абстракция съдържа в себе си онези общи моменти, които пречупени
през специфичните социално-икономически условия формират реалния,
конкретния човек. Това предполага търсенето на онази обща
характеристика, на онова общо условие за осъществяването на
човешката същност, което е независимо от социално-икономическите
условия1.
Търсенето на най-дълбоката същност на човека предполага вземането
на отношение по въпроса за степента на изменчивост на неговата природа
или, с други думи казано, съществуват ли неизменни характеристики,
които запазват своята валидност по протежение на цялата история на
хомосапиенса. И тук мненията се разделят. Още от Платон тръгва идеята
за неизменност на човешката природа. Поддържана от много мислители,
в по-ново време тя се развива и от Хегел, нещо, което поне формално
противоречи на диалектическия характер на неговия метод. К. Маркс
разглежда човека като открита възможност - идея, която се поддържа
особено настойчиво от екзистенциализма. Ревностен неин защитник е и
Ортега-и-Гасет: "Човешкото не притежава постоянно и веднъж завинаги
дадено битие... човекът не притежава природа: нищо в него не е
неизменно. Вместо природа притежава история." 2 В случая очевидно се
дава приоритет на историческото за сметка на логическото.
Независимостта трябва да се разбира не в смисъл, че социално-икономическите условия
не оказват влияние върху същността на човека, а в смисъл, че тази характеристика и
това условие са общи и съществуват във всички общества.
Вж. Ортега-и-Гасет. Минало и бъдеще на съвременния човек - Философска мисъл,
1990, № 2, с. 85.
22
Едва ли може да се отрече динамичността, промените в развитието на
човека, обусловени от сложното и противоречиво преплитане на различни
специфични условия и фактори. Но означава ли това, че човекът няма
своя същност, еднакво валидна и запазваща се по протежение на цялата
човешка история? Ако изменчивостта на човека е толкова динамична, че
той да няма собствена, трайна природа, това не би ли променило
същността му, с което би трябвало самият индивид да изчезне, да бъде
заменен с друга същност?
Въпросът може да бъде разрешен през призмата на взаимодействието
между същност, съдържание и форма на проява. Най-дълбоката същност
на човека, това, което го определя като такъв, трябва да бъде неизменна
характеристика. В противен случай самото развитие на човека би довело
до замяната му с друго. Съдържанието на индивида като съвкупност от
различни по същественост и значение негови характеристики е по-
уязвимо за изменение. Отделни негови характеристики исторически могат
да отмират за сметка на възникването на нови. Формата на проява,
явлението "човек" се характеризира със значителна изменчивост, която,
"оголвайки" същността му, не я променя. Както всяко развитие, така и
това на човека е единство от прекъснатост и непрекъснатост, от
изменчивост и постоянство. Колкото по-дълбоко се навлиза в същността
на човека, толкова изменчивостта става по-незначителна и определя
спецификата на човека.
Всяка форма на материя съществува като движеща се, изменяща се.
Необходимостта от динамизъм се засилва успоредно с усложняването на
формите на съществуване на материята. И ако движението е атрибут на
материята, това с най-голяма сила се отнася за най-висшата й форма -
социалната.
Човекът като биосоциално същество е немислим без необходимостта му
от действие, от промяна на съществуващите обстоятелства. Тази негова
характеристика е еднакво вярна, независимо от етапа, в който се намира
развитието на човечеството. Тя е негова тотална, неизменна
характеристика, тя е родовата му характеристика и като такава е най-
съществена. Отделният индивид проявява своята иманентна същност чрез
дейността си. Именно чрез действието, чрез практическата си дейност се
разкриват както характерът, така и целите и намеренията на индивида.
Истинската негова същност е неговото дело. Действителността на
индивида е неговото действие. Освен тази най-обща и най-съществена
характеристика на човека е необходимо да се потърси и онова най-общо
условие, което определя степента, в която ще се реализира и разкрие тази
характеристика. Считаме, че това най-общо условие е свободата.
Отчуждението и свободата са двата полюса на общественото развитие. И
ако историята е процес на все по-голямо освобождение на индивида от
природните и обществените сили, то отчуждението, обратно, е господство
23
 на тези сили. В този смисъл субективното преживяване на самото отчуждение, а оттам и с после-
отчуждението е антиусловие за диците от неговото съществуване. Възможно е да съществуват обек-
развитието на индивида, то е тивни социални условия за отчуждението и същевременно индивидът,
античовешко явление. Отделните попаднал в тези условия, да не се чувства отчужден. Възможно е и
общества наред с другото се различават обратното. Психологически субективно може да е налице чувство на
и в зависимост от съотношението отчуждение, без за това да има необходимите социални предпоставки. И
между свободата и отчуждението. все пак двата посочени случая са изключение от нормалното
Наличието на свобода, като същес-
твено условие за разгръщане на
потенциалните възможности на
индивидите, води до просперитет на
обществената система. Обратно - там,
където тя е изградена по
несъответстващ на същността на
индивида начин, където се ограничават
неговото действие и свобода,
общественото развитие е белязано с
дълбоки, неразрешими противоречия, с
бедност и липса на демократични
институции. Без наличието на
последните активността на хората и
техните възможности за ефективни
практически действия остават
потенциални. Свободата определя и
стимулира творческата активност на
хората, тя разширява полето, в рамките
на което действа индивидът.
В чисто емпиричен план свободата се свежда до възможността за
избор, до свободно волеизлияние, което определя насочеността и
функциите на обществените институции. За да съответстват на човешката
същност, те трябва, от една страна, да дават възможно най-широк спектър
за избор от страна на индивида, а от друга - да стимулират неговата
дейност. Свободно избраната дейност, съответстваща на способностите и
възможностите на индивида, води до адекватност между него и системата
от обществени отношения. Отчуждението е проява на несъответствието
между природата на индивида, необходимостта от нейното външно
разгръщане и обществената среда, границите, в които тя трябва да се
развива. Когато те са стеснени, а това е друг израз на липсата на свобода,
обособеността на индивида от обществото се засилва.
Отчуждението може да бъде психологизирано и изследвано на
равнище на отделния индивид. Нещо повече: самото то съществува само
на равнище на отделния, конкретен индивид. Когато обаче отчуждението
се разглежда не като психологическо явление, а като социално, е
задължително да се потърсят неговите обективни причини, условията,
които са го породили.
Психологическият аспект на разглеждане е само момент от социалния
анализ, той е последващо звено в изследването, свързано със
състояние, при което съществува причинно-следствена връзка между
обективните детерминанти на отчуждението и неговото субективно
отражение от отделните индивиди. Доколко тези социални обстоятелства
ще се отразят в индивидуалното съзнание, зависи от степента на неговото
развитие. Субективното усещане на отчуждението зависи от степента на
осмисляне на противоположността между индивида и обществото.
Обективното може да съществува, но ако то не е осъзнато, не възникват
последици от това негово съществуване. Затова неосъзна-тото отчуждение,
т.е. наличието на обективни причини за него, но неполучили субективно
отражение, има за резултат същите действия, както, ако не би
съществувало отчуждение. Последното съществува обективно, но се
осмисля субективно.
Поради посочените причини (това не значи, че няма други) интели-
генцията се оказа най-отчуждената част от обществото, тъй като тя в най-
голяма степен осмисля и отразява реално съществуващите обективни
причини и предпоставки за съществуването на отчуждението.
Другият случай, когато не съществуват обективни условия и причини за
отчуждението и въпреки това индивидът се чувства отчужден, е по-скоро
проблем за патологията. Когато обаче дадено явление, в случая
отчуждението, придобие достатъчно масов характер на разпространение в
неговия субективно-психологически смисъл (а друга форма на
24
разпространение то няма) това е достатъчно надежден критерий, че
явлението има обективни детерминанти. В противен случай е необяснимо
гносеологически как това субективно отражение се е породило без
наличието на обективни предпоставки. Индивидуалното съзнание
безспорно има определена самостоятелност, то може да "създава"
несъществуващи в общественото битие явления, но това не изключва
определящата роля на последното. Както посочихме, в тези случаи става
по-скоро дума за изключения, а не за правило.
Относителната самостоятелност на тези два аспекта на съществуване
на отчуждението не трябва да се пренебрегва. Мотивацията на индивида
зависи от това дали той субективно се чувства отчужден или не.
Последиците от отчуждението зависят по-скоро от това, доколко хората
се чувстват отчуждени, а не от това дали и доколко съществуват
обективни условия и причини, пораждащи отчуждението. От факта, че
нещо не е осмислено, не може да се изведе неговото несъществуване
(обратното би значело солипсизъм), но последиците от неговото
съществуване не се проявяват, когато то не е осмислено, а следователно и
не мотивира определено поведение.
Осъзнаването на отчуждението е "нож с две остриета". От една
страна, след като бъде осъзнато, то поражда своите отрицателни
25
последици както за отделния индивид, така и за обществото. От друга
страна, осъзнаването на отчуждението е условие за неговото преодо-
ляване, за реални практически действия за промяна на условията, които
са го породили. Наред с деструктивните си функции и последици
отчуждението има и съзидателно-реформираща роля. Осъзнато,
осмислено и разбрано, то насочва обществото към изграждането на
адекватни механизми за преодоляването му.
Изясняването на същността на социалното отчуждение няма да
бъде пълно, ако не потърсим най-общите обективни предпоставки за
неговото съществуване. В степента, в която тези предпоставки имат
своето дълбоко основание, те могат да се разглеждат като общи
причини за съществуването на социалното отчуждение, независимо от
характера на обществения строй.
Тръгвайки именно от тази абстрактна възможност за наличието на
отчуждение, слизайки на по-конкретно равнище на анализ, трябва да
разкриваме все нови и нови определения и причини за отчуждението.
Същевременно във всяка по-конкретна негова форма ще се открива
съдържанието на по-абстрактните му форми.
Общественото развитие се извършва чрез противоречия и сред
противоречия. Тъй като става дума за социални противоречия, то зад
техните две противоположности стоят определени социални образу-
вания, които се намират едновременно в единство и в борба. В този
факт - че всяко социално противоречие съдържа в себе си относително
обособени субекти, се съдържа потенциалната възможност за проява на
отчуждение между тях. От това, разбира се, не следва непосредствено,
че наличието на социални противоположности неминуемо е свързано
със съществуването на отчуждение между тях. Не всяка
противоречивост води до отчужденост. Превръщането на възмож-
ността в действителност зависи от съотношението между единството и
борбата вътре в противоречието, от степента на съответствие между
двете противоположности, от степента, в която всяка една от тях
намира в другата "своето друго" (Хегел).
Докато между двете страни на противоречието преобладава един-
ството, което може да се разгледа като проява на адекватност между
техните (на противоположностите) същности, отчуждението между тях
се намира в състояние на възможност. Тя обаче е реална, тъй като
единството между противоположностите е условно, временно, докато
борбата между тях е абсолютна, както е абсолютно движението,
развитието1. Самата борба между социалните противоположности има
различна степен на изява и разгръщане.
1
Вж. Ленин, В. И. Съч. Т. 29, с. 317.
26
При всички случаи наличието на изостреност на тази борба е
симптом за закъсняла реакция по отношение на разрешаването на
дадено противоречие, сигнал, че не са намерени достатъчно адекватни
форми, за да определят нормалните граници, в които противоречието
може да се възпроизвежда.
Един от вариантите на класификация на социалните противоречия
е, че те се делят на обективно необходими и на такива от субективен
характер. Последните са проява на забавените действия или на
бездействието от страна на субективния фактор по тяхното разреша-
ване. Ако в чисто теоретичен план приемем, че е възможно своевре-
менното разрешаване на всички социални противоречия, с което те се
явяват източник на развитието, а не негова спирачка, то проявите на
отчуждение не биха съществували. Това обаче е само един идеален
вариант, практическата реализация на който е невъзможна.
Борбата между двете противоположности на социалните противо-
речия може да се разглежда като процес, насочен към постигането на
относителна адекватност между тях. Доколко проявите на отчуждение
ще "изплуват" на повърхността, зависи следователно от степента на
изостреност на борбата между двете противоположности. В този
смисъл социалното отчуждение е свързано и се обуславя не от
целостта на социалните противоречия, а само от една от страните на
тези противоречия - борбата. Това разграничение има в значителна
степен относителен характер, тъй като борбата и единството са две
неотделими форми на взаимодействието между двете страни на
противоречието.
Проявите на отчуждение са показател, че е нарушен вътрешният
хомеостазис на системата (в случая на противоречието), че е нарушено
нормалното съотношение между единството и борбата, между
съответствието и несъответствието, съществуващо между двете страни
на противоречието.
Извода, който можем да направим, е, че на най-абстрактно равнище
социалното отчуждение може да бъде изведено от самата проти-
воречивост на социалните отношения и в този смисъл потенциално то
е заложено като общ феномен, независим от социално-икономическите
условия, в рамките на които съществуват тези противоречия.
Различните условия безспорно дават определени нюанси върху харак-
тера и дълбочината на отчуждението, спомагат в различна степен
посочената възможност да се превърне в действителност, но те не
могат да премахнат самата възможност.
Абстрактната възможност за съществуване на отчуждение не може
да разкрие реалното богатство от форми на проява на тази възможност,
когато тя се е разгърнала в действителност. На едно по-ниско равнище
на конкретност трябва да се разкриват нови определения на
посочената -
27
абстрактна възможност. На тези равнища се разкриват и видовите
различия на понятието "отчуждение", които съдържат в себе си общите
моменти на родовото понятие. Едно от тези по-конкретни равнища е
изясняването на същността на икономическото отчуждение. Тази
същност произтича от даденото вече определение на социалното
отчуждение и от факта, че икономиката е една от подсистемите на
обществото. Без да е необходимо отново да повтаряме общите моменти
на направения анализ, ще споменем само различията на видовото понятие
(икономическото отчуждение) от родовото (социалното отчуждение).
Първо, при разглеждането на икономическото отчуждение индивидът,
който е едната страна на отношението, трябва да се разглежда само като
работна сила, което, разбира се, не изчерпва неговата цялостна същност
като обществено същество.
Второ, другата страна на отношението е системата от икономически
отношения, които са само част от обществените отношения. По този
начин икономическото отчуждение изразява различните степени на
несъответствие между същността на индивида, разглеждан като работна
сила, и системата от икономическите отношения в обществото.
Изхождайки от това, всички икономически явления, които противостоят
като неадекватни на същността на работната сила, се явяват форми на
икономическото отчуждение. Диспропорциите, дефицитът, нелоялната
конкуренция, стихийните моменти във функционирането на
икономическата подсистема, несправедливостта в разпределението на
обществения продукт и пр. са отчуждени форми на икономическата
дейност на индивидите и като такива те са конкретни форми на
икономическото отчуждение.
Трето, на това по-конкретно равнище необходимостта от дейност на
индивида се конкретизира като необходимост от участие в произ-
водствена дейност, разбирана в широк смисъл, а необходимостта от
свобода, като решаващо условие за разгръщане на възможностите му в
случая, означава необходимостта от икономическа свобода, от съответни
условия и предпоставки за осъществяване на свободна икономическа
дейност.
28
ВТОРА ГЛАВА
СЪЩНОСТ, ПРИЧИНИ И ПРОЯВИ НА
ИКОНОМИЧЕСКОТО ОТЧУЖДЕНИЕ
І. ОТЧУЖДЕНИЕТО ОТ СОБСТВЕНОСТТА - ОСНОВА
НА ИКОНОМИЧЕСКОТО ОТЧУЖДЕНИЕ
Общественият възпроизводствен процес е единство от четири фази -
непосредствено производство, размяна, разпределение и потребление. Те
се намират в противоречиво единство и взаимна обусловеност. По въпроса
за мястото на собствеността във възпроизводствения процес съществуват
различни, понякога противоположни мнения. Разглеждането им не влиза в
целите на изследването. Ще отбележим само, че собствеността не трябва
да се разглежда като отделен елемент в системата на производствените
отношения. Тя не съществува наред с другите фази на възпроизводствения
процес, тя не е елемент, намиращ се до другите, а се "разтваря" във всички
фази на възпроизводството. Отношенията на собственост лежат на
"дъното" на икономическата подсистема и като такива определят нейния
характер. Те образуват нейните системообразуващи връзки, които
обезпечават целостта на производствените отношения, те са материалът,
който, образно казано, "циментира" икономическата система.
Същността на собствеността може да бъде разкрита само, ако се
изходи от целостта на системата от производствени отношения.
Същевременно разкриването на съдържанието на отношенията на
собственост предполага - макар и съвсем тезисно - да изясним същността
на тясно свързаните и определящи характера и категории: присвояване,
ползване, владеене и разпореждане.
Това, което определя същността на собствеността, е присвояването.
Формата на присвояване показва на кого принадлежи продуктът на труда.
Произвежданите продукти могат да бъдат присвоявани от различни лица -
от непосредствените производители или от собствениците на средствата
за производство. По-точно продуктите винаги се присвояват от
собственика на средствата за производство, но тъй като не винаги този
собственик е и собственик на работната сила, когато те са различни лица,
продуктът се присвоява не от неговия създател, а от собственика на
средствата за производство. Смяната на начина на присвояване е
фактически смяна на формата на собственост. Присвояването е социално
отношение между хора, а не отношение на индивида към вещта, която
29
присвоява. Вещта е само предпоставка, повод, по който възникват
отношенията между социалните субекти.
Владеенето означава фактическо притежание на вещта, на обекта на
собственост, т.е. владелецът е в правото си да се разпорежда по свое
усмотрение с нея. Владелецът е непосредственият субект, който се
разпорежда с вещта. Ако той е същевременно и собственик на обекта на
собственост, в него се съчетават и разпореждането и владеенето.
Възможно е обаче собственикът и владелецът да са различни лица, при
което функциите по разпореждането да бъдат в различна степен
делегирани от собственика на владелеца. Обикновено степента на тази
делегираност зависи от йерархичността на самите функции по
разпореждането. Тези от тях, които имат по-общ характер, определящи
стратегията в развитието на собствеността, обикновено са от
компетенцията на собственика. Понякога е възможно всички функции по
разпореждането да бъдат делегирани на владелеца, като собственикът
упражнява контрол и се намесва пряко в управлението на собствеността
само когато се появят негативни резултати в дейността на владелеца. В
такива случаи от гледна точка на упражняваните функции собственикът
има в значителна степен формално значение, той е "в сянка" и не участва
пряко в процеса на възпроизводство. Този случай е най-често срещан при
акционерната форма на собственост.
Възможен е и друг случай - когато собственикът не само не делегира
права и отговорности на владелеца, а обратно - изземва функциите му, с
което фактически става и владелец. Обезличаването на владелеца става за
сметка на "удвояването" на субекта на собственост. Последният започва
да изпълнява освен функциите, които произтичат от това, че е
собственик, и функциите на владелеца, които са свързани с организацията
на стопанисването на обекта на собственост. По този начин собственикът
и стопанинът стават едно и също лице. Стопанинът загубва своята роля и
власт за сметка на концентрирането им в ръцете на собственика. В по-
нататъшното изложение ще видим, че такава ситуация се формира в
страните с централизирани икономики.
Ползването изразява отношенията, възникващи в процеса на изв-
личане на материалните блага от вещите, при което се създават връзки
между хората по повод на ползването на потребителната стойност на
стоките. Продуктът може да се ползва от собственика, от владелеца или
от трето лице. Ползването трябва да се разглежда не само като ползване
на предмети за потребление, а и на средства за производство.
Разпореждането означава възможността да се определя съдбата на
материалните блага. Този, който се разпорежда с обекта на собстве-
30
ност, той определя насоките на неговото развитие, той изпълнява
функциите на собственик. Собственикът може да предостави някои
разпоредителски функции на владелеца, с което се намалява неговата
действителна власт върху обекта на собственост. В по-редки случаи
функциите по разпореждането могат да се предоставят не на владелеца, а
на трето лице. Възможно е самият владелец, на когото са предоставени
функциите по разпореждане (например арендуването на земя), от своя
страна да делегира функциите по владеене на трето лице, а той да се
превърне в действителен разпоредител (даване под аренда на дадена под
аренда земя). В нормалния случай този, който се разпорежда с обекта на
собственост, е действителният негов собственик.
В зависимост от това кой е притежател на средствата за производство
се формират различни форми на собственост. В условията на простото
стоково производство собственикът на работната сила и на средствата за
производство е едно и също лице. Той е собственик, който същевременно
е и стопанин, владелец на средствата за производство и на продукта,
който сам произвежда. Връзката между носителя на работната сила и
средствата за производство е пряка, непосредствена. Тук няма междинни
звена под формата на лица или институции, които да оспорват правото на
собственост върху веществените условия на производството и върху
произведения продукт. При тези условия от само себе си се разбира, че
отчуждението от обекта на собственост е невъзможно, тъй като той
принадлежи на самия производител. Последният присвоява продукта,
поради което не може да бъде отчужден от него.
Понякога присвояването и отчуждението се противопоставят, като
неправилно отчуждението се отъждествява с отчуждаването 1. След като
продуктът бъде присвоен, той може, ако е стока, да бъде отчужден. Този,
който продава, отчуждава от себе си продукта, а този, който го купува, го
присвоява. С това се променя субектът, носителят на собственост върху
продукта. В този смисъл всяко отчуждаване на едната страна, за единия
субект на покупко-продажбата е същевременно присвояване за другата
страна на това взаимоотношение. Едното не може да съществува без
другото. Двете категории изразяват съответно отстъпване и придобиване
на продукта. Затова отчуждаването е обща категория на стоковото
производство, независимо от неговата конкретно-историческа форма, тъй
като без него самият процес на размяна е неосъществим. Дали това
отчуждаване ще се допълни и от отчуждение, зависи от това дали е
!
Вж. Отчуждение при социализме. (Дискусия). - Социологические исследования,
1989, № 6, с. 41.
31
нарушена хармонията в интересите на двете страни на отношението - в
случая между продавача и купувача.
Връзката между отчуждаване и отчуждение и по-точно дали всяко
отчуждаване се превръща в отчуждение зависи от степента, в която са
съчетани икономическите интереси между двете противоположности.
Както винаги и тук границите имат относителен характер. И в теоретичен
и в практически план е много трудно да се улови точно моментът, след
който механизмът на съчетаване на интересите бива нарушен и субектите
на тези интереси поради това се отчуждават един от друг. Но именно
защото покупко-продажбата, т.е. единството от присвояване и
отчуждаване е свободно волеизявление на двата субекта (купувача и
продавача) в нормалния случай между тях не би трябвало да съществува
отчуждение. В този свободен акт и двамата постигат своето: единият да
превърне стоката си в пари, другият -парите си в стока. Всеки е средство
за постигане на целта на другия.
Различието между отчуждаване и отчуждение има и друг аспект.
Отчуждаването е свързано и характеризира отстъпването, смяната на
собственика на определени предмети, стоки и пр., т.е. нещо, което има
материален характер, докато отчуждението е взаимоотношение между
социални субекти.
За разлика от простото стоково производство, където господства
частната трудова собственост, където собственикът на работната сила и
средствата за производство са едно и също лице, отделянето на тези два
фактора за производство в собственост на две различни лица (класи) води
до частната нетрудова собственост. Тя е, която определя икономическата
структура на обществото, предмет на анализ от К. Маркс. Не е
необходимо да повтаряме направения от него анализ за връзката между
тази форма на собственост и отчуждението. Противопоставянето,
персонификацията в различни лица на, от една страна, предметните
условия на самия труд, условията на неговото осъществяване, а от друга
страна - на самия труд като дейна проява на работоспособността на
работника, води до факта, че тези условия му противостоят като
отчуждени, като чужди сили, стоящи над него и против него. Това води
до отчуждение на работника както от предметните условия на своя труд,
така и от собственика на тези условия.
Тръгвайки от тази предпоставка, съвсем логично е, че преодоляването
на отчуждението се свързва с установяването на форма на собственост,
която да е противоположна на частната трудова собственост. По този
начин с промяна на причината, със замяната й с нещо противоположно
трябва да отпадне и следствието (отчуждението).
За разлика от простото стоково производство, където двата собс-
твеника (на работната сила и на средствата за производство) са едно и
също лице и при класическия капитализъм, където те са две различни,
обособени лица, преодоляването на отчуждението се свързваше със
32
състояние, при което собственик на средствата за производство ще бъде
цялото общество. И тъй като носителят на работната сила е част от това
общество, връзката между него и обществените средства за
производство трябваше да се осъществява непосредствено. С това
проблемът за стоковия характер на работната сила се решаваше чрез
неговото отричане. Предлаганият модел сякаш се връщаше на едно по-
високо равнище до състоянието на простото стоково производство с тази
разлика, че собственикът притежава не реална, конкретна маса от
средства за производство, а идеална, равна на притежаваната от другите
част от обществените средства за производство. Това трябваше да
формира у него отношение на действителен собственик, макар че
обектът на собственост, който е "негов", беше неосезаем, поради което
недействителен. Теоретически сякаш въпросът се решаваше от само себе
си: щом собствеността е обществена, а това се приемаше априорно, без
да се търсят необходимите доказателства, значи всеки един от членовете
на обществото е и собственик на тези обществени средства за
производство.
Следователно няма обективни причини той да не се отнася към
обекта на тази собственост като към свой, т.е. няма предпоставки за
съществуването на отчуждение.
Средството, чрез което трябваше да се осъществи трансформацията
на частната нетрудова собственост в обществена, бе национализацията.
Насилственото изземване на обекта на собственост трябваше да го
направи притежание на целия народ. Чрез насилието трябваше да се
роди нов, принципно различен строй. То трябваше да замени
липсващите обективни предпоставки, свързани с характера и равнището
на производителните сили, с културното и образователно равнище на
народите, където се установиха централизирани икономики.
Национализацията на частната собственост се оказа само един -макар
и важен - юридически акт. Тя бе дейност и то еднократна на съответните
държавни органи, насочена повече към омаломощаване на класата на
собствениците и решаването на проблемите на властта, отколкото към
решаването на икономическите проблеми. На практика необходимостта
от реално обобществяване на средствата за производство, който е
действителният икономически проблем, изискващ постепенно засилване
на обществения характер на труда чрез използването на всички възможни
преходни форми и механизми, бе подменено с одържавяването на
частната нетрудова собственост. Вместо дълъг и противоречив процес на
обобществяване на средствата за производство бе извършен бърз,
еднократен и формален1 акт на държавата. Вместо национализацията да
бъде само първата стъпка
Тук "формален" се употребява не в смисъл, че национализацията не е била
извършена, а в смисъл, че това одържавяване на собствеността не може да реши
проблемите на приобщаването към средствата за производство.
33
 -
към реалното обобществяване, неговите проблеми бяха отъждествени с
процеса на национализирането на средствата за производство. Масовата
национализация, която обхвана и дребните, малоимотни собственици, още
тогава отчужди значителна част от народа от обекта на "новата"
собственост, която бе насилствено иззета от тях.
Решаването на проблемите на властта изискваха силно централизирана
политическа структура, което можеше да бъде осъществено само при
аналогична икономическа структура. Господството на новоформиращата
се класа трябваше да бъде икономически обезпечено с одържавяването на
собствеността. Това постави между индивида и обекта на собственост
сложна йерархична система от държавни органи и институции. Тези
опосредстващи звена засилиха чувството, че собствеността не принадлежи
на обществото, в частност на отделните индивиди, а на държавата. Тя,
съгласно теоретичния модел на централизираните икономики, бе призвана
да защитава обществените интереси. Поради комплекс от различни
причини1 обаче държавните институции започнаха да обслужват преди
всичко интересите на господстващата партия, поради това ножицата между
обществените и държавните интереси започна все повече да се разтваря.
Реалното разпореждане с обекта на собственост започна да зависи от
мястото на съответната институция в йерархията на държавната власт.
Колкото повече растяха опосредстващите звена, стоящи между индивида и
обекта на собственост, толкова в по-малка степен той можеше да се
почувства съпричастен към разпореждането с него. Обектът на
собственост се "размиваше", ставаше ничий. И тъй като всяка собственост
представлява особен вид власт, одържавената собственост се свързваше
все по-тясно с концентрацията на; държавната власт. -Необходимостта от
прокламираната обществена собственост изискваше "властта да произтича
от народа и да принадлежи на народа" Обществената разпространеност на
собствеността би трябвало да кореспондира с обществената
разпространеност на властта2. Фактически обаче концентрирането на
властта в ръцете на партийно-държавната номенклатура нарушаваше
посочения принцип. Самата власт се превърна в субект на собствеността, с
което политическото и икономическото господство започнаха взаимно да
се стимулират. Държавата се превърна не само в разпоредител със
средствата за производство, но и в техен действителен владелец.
Безспорно конкретните, частични функции по стопанисването се
изпълняваха от непосредствените изпълнители, тъй като възможност-
Вж. по-подробно трета глава.
Това, разбира се, не изключва йерархичността в организацията на властта. Всяка
власт е йерархична.
34
та те да бъдат одържавени просто не съществува. Никой държавен орган
не е в състояние да изпълнява непосредствено функциите, свързани с
непосредственото стопанисване на конкретните средства за производство.
Държавата обаче концентрира в своите ръце функциите по
стопанисването чрез прекомерното разширяване на функциите си на
разпределител. Прекалената регламентация на това колко и как да се
произвежда, по какви цени да се продава продукцията и пр. доведе до
своеобразно поглъщане на функциите, свързани с владеенето на
собствеността, с тези на нейното разпореждане.
В СССР през 1952 г. бе официално провъзгласено, че владелец на
обществените средства за производство е държавата. В нашата страна бе
направен опит да се разграничат тези два вида функции в началото на 80-
те години с постановката, че държавата е собственик, а трудовите
колективи - стопани. Разгледана в своя буквален смисъл, постановката е
абсурдна. Противопоставяше се държавата на трудовите колективи, което
е друг израз на противопоставянето на функциите на собственика и на
владелеца на средствата за производство. Но ако се приеме, че трудовият
колектив е само стопанин, а същевременно държавата като
институционална форма на обществото е съвкупност, единство от хора,
обединени именно в трудови колективи, тогава кой е собственикът?
Държавата не е абстракция, вън от хората тя не съществува, а нейните
членове осъществяват дейността си в социални образувания, наречени
трудови колективи.
Ако приемем, че държавата е само собственик, от това следва, че и
всеки отделен член е собственик1, тъй като тя (по-точно обществото) е
социално образувание именно от нейните членове. Излизането от този
омагьосан кръг бе възможно само, ако собственикът и стопанинът се
разглеждат като единство от две противоположности, което означава не
прякото им противопоставяне, тяхното откъсване един от друг, а
разглеждането им в единство.
Постановката за собственика и стопанина, която имаше и определен
идеологически заряд, бе закъснял опит да се извърши корекция в реално
сложилия се механизъм на изземване от страна на държавата на
функциите на владелеца. С това последният фактически бе обезличен
като такъв поради концентрирането на неговите функции в ръцете на
собственика.
Опитът за практическа реализация на посочената постановка претърпя
неуспех. Причините за това са много и те не са предмет на
1
В случая ние следваме логиката на идеолозите на посочената идея, а именно, че
държавата защитава обществените интереси, а последните са в единство с колек-
тивните ft личните интереси, от което логично следва, че съществува тясна връзка
между държавата и отделните индивиди, образуващи в единството си общество.
35
 нашето изследване. От провала на посочената идея обаче могат да се
направят три съществени извода.
Първо, опитите да се делегират функции, които извършва държавата,
на по-ниски равнища на управление, завършват с неуспех, тъй като се
запазва същността на господстващата форма на собственост - тя си остава
държавна.
Второ, когато е установена държавна форма на собственост,
отделните стопански организации могат да станат действителни владелци
на средствата за производство не чрез "отпускане на юздите", а чрез
кардинална промяна в отношенията на собственост, чрез формирането на
независими от държавата стопански предприятия, които да бъдат
действителни стокопроизводители, подчинени на пазара, а не на
държавата.
Трето, всяка теоретична конструкция, колкото и аргументирана и
логична да е, ако не се обвърже с интересите на участниците в нейната
материализация, остава безплодна и има само спекулативно, но не и
практическо значение.
Провалът на опита да се формират действителни владелци на
средствата за производство, като се запази държавната форма на
собственост, е косвено доказателство, че държавата съчетава в себе си
функциите както на разпоредител, така и на владелец на средствата за
производство1. Това е главната причина, формираща отчуждение от
собствеността при централизираните икономики, за които е характерно
господството на държавната форма на собственост. Тоталният контрол на
държавата върху икономиката, въпреки опитите за известна
либерализация през последното десетилетие, доведе до също такава
тотална отчужденост от обекта на собственост и от нейния действителен
субект - държавните органи. Липсата на действителни стокови
отношения, при които пазарът е регулатор на пропорциите, обективно
води до необходимостта му от замяна с нещо друго, което да формира
"правилата на икономическата игра". "Невидимата ръка" (Смит) се
замени, или по-точно много от нейните функции се обсебиха от друга
"невидима ръка", а именно от централизираните държавни органи. Това,
което може да бъде дадено като Информация от пазара и да формира
политиката на отделния стокопроизводител, се задава от съответните
стопански органи. Изхождаше се от презумпцията, че обществената
собственост (която фактически не съществува) прави възможно научното
управление на стопанството, т.е., че системата от икономически
показатели, които се спускат на стопанската организация, отразяват
обективната логика на развитие на стопанството/Безспорно е, че с
усложняването на икономическата
Вж. Петров, Г. Крахът на тоталитарната икономика. С, 1990, 14-16.
36
действителност намесата на субекта на управление върху стопанските
процеси като тенденция се увеличава. И това е естествено, тъй като
обективният регулатор (пазарът) се оказва недостатъчно ефективен да
изпълни самостоятелно своите функции. Изхождайки именно от неговите
обективни закономерности, съответните централни държавни и
стопански органи коригират и насочват неговото развитие в желаната от
тях посока. В тези случаи, и това е типично за пазарните икономически
системи, държавата с нейните органи регулира стопанството, дава само
ограничителните условия, границите, в рамките на които отделните
обособени стокопроизводители са независими и носят своята отговорност
за действията си1.
Опитът да бъде заменен обективният регулатор - пазара - с
всеобхватна система от централизирани държавни органи, които да
определят в подробности дейността на предприятията, претърпя неуспех
наред с другите причини и поради факта, че това е непосилна за субекта
на управление задача.
Практиката на страните с централизирана икономика доказа не-
двусмислено невъзможността да се стигне до такова равнище на
подробност в отразяването, на обективната логика на стопанството, че на
тази основа по обратен път да се сведат като задължителни задачи за
стопанските организации резултатите от това отразяване. Тази
невъзможност превърна субективната дейност на съответните органи в
субективистична, т.е. в несъобразена и неотразяваща обективната логика
на стопанското развитие. С това пътят към волунтаризма бе открит. Това,
което бе прието за цел, се превърна в своята противоположност. Планът
водеше до анархия, стабилните цени - до скрита инфлация,
ефективността - до непознато разточителство, високото жизнено равнище
- до бедност и пр. Икономическата система от гледна точка на реалните
резултати се яви имагинерен израз на зададените и цели. Този "обърнат
образ" бе следствие от нарушената връзка между средства и цели, от
факта, че стопанството бе подчинено на произволната воля на
сравнително малък екип от хора, а не на неговите естествени регулатори.
Централизираните икономики се оказаха дълбоко субективистични,
произволно и стихийно изграждани, именно поради стремежа да се
планира в подробности процесът на тяхното изграждане.
Фактическата одържавеност на собствеността лиши отделния индивид
от нея, а с това и от икономическата свобода. Практиката показа
недвусмислено, че без реална собственост върху средствата
"В света на американския бизнес нищо не се счита за толкова беззаконно, както
вмешателството на държавата във вътрешните работи на корпорацията", Голбрейт,
Дж. Новое индустриальное общество. М., 1969, с. 120.
37
за производство работникът не може да бъде икономически независим.
Лишеният от средства за производство в условията на пазарните
икономически системи реализира своята икономическа свобода само във
възможността си да избира своя наемател. При централизирания модел на
икономическо развитие липсва и тази възможност, тъй като наемателят е
един - държавата1. Икономическата зависимост на индивида от държавата
е неизбежна поради създадения монополизъм, а оттам и липсата на избор
за работещия. Икономическата свобода на индивида се реализира само
чрез дохода, който той получава, но тази независимост се оказва
формална, тъй като основната част от този доход се формира от работната
заплата, получавана от труда, упражняван в държавното предприятие.
Вън от системата на държавната собственост възможностите за
икономическа независимост влизат в противоречие с държавните закони
и подлежат на преследване. При анализа на политическото отчуждение
(глава трета) ние ще видим, че това не е случайно. Икономическата
зависимост логично води и до политическа, с което се създават по-добри
условия за поддържане господството на управляващите. Тази зависимост
трябваше да промени начина на мислене и ценностите на индивида.
Вместо да се уповава на собствените си сили и възможности, той
трябваше да знае, че битието му зависи от външни сили; вместо
благополучието му да е функция на неговите способности, трябваше да се
формира у него убеждението, че държавата е тази, която определя колко и
какво ще получи, че неговият начин на живот е свързан и се определя от
добрата или лошата воля на държавните органи.
Господството на държавната форма на собственост, която определя
облика на централизираните икономически системи, не означава, че не
съществуват и други форми. Съгласно теоретичния модел те постепенно
трябваше да загубят своята специфика и да бъдат "приобщени" към
държавната (неправилно считана за обществена) форма на собственост.
Това особено силно се отнасяше за кооперативната собственост. Най-
общо в процеса на нейното развитие и на отношението спрямо нея могат
да се очертаят три етапа. Първоначално се считаше, че тази форма на
собственост има подчинено значение в условията на централизираните
икономики. От това се определяше и тенденцията в нейното развитие: тя
трябваше да се развива, но в посока към постепенно сливане с
държавната форма на собственост.
Процесът на взаимодействие между двете форми на собственост бе в
значителна степен едностранчив и се изразяваше в това, че
В случая се абстрахираме от другите форми на собственост. По-подробно вж.
Петров, Г. Цит. съч., 25-31.
38
кооперативната собственост заимстваше все повече черти от държавната.
С това процесът на взаимодействие между тях бе фактически процес на
одържавяване на кооперативната собственост. Първоначално се считаше,
че промените в двете форми на собственост ще доведат до сливането им,
което ще се извърши в условията на комунизма. С това сливане се
свързваше и формирането на еднокласова структура на обществото.
Процесът на одържавяване на кооперативната собственост протичаше
с такива темпове, че към началото на 80-те години се направи
констатацията, че двете форми на собственост почти са се слели. С това бе
пропусната възможността от по-слаби прояви на отчуждението, свързани
със спецификата на действителната кооперативна собственост.
Ние посочихме, че съществена причина за отчуждението от дър-
жавната собственост е нейното институционализиране. Чрез него между
обекта и субекта на собственост се формират множество опосредстващи
звена под формата на отделни институции. Една от характерните
особености на кооперативната форма на собственост е, че при нея броят
на тези звена е по-малък, което създава възможност субектът на
собственост по-реално да почувства връзката си с обекта на собственост.
Разбира се, това субективно чувство на приобщаване към обекта на
собственост трябва да е обективно обусловено от по-голямата възможност
отделните трудещи се да участват в процеса на организация и управление
на производството, да съществува тясна връзка между тяхната дейност и
принос в развитието на кооперацията и това, което тя им "връща" под
формата на материално стимулиране.
Особено абсурдни противоречия се получават при анализа на мястото
и ролята на частната собственост при централизираните икономики.
Считаше се, че дадена страна е толкова по-близо до идеалния модел,
колкото относителният дял на частната собственост е по-нисък или
изобщо не съществува. Последното изискване бе изпълнено само в СССР,
България, Монголия, Куба и Виетнам 1. Не е трудно да се забележи, че
това са страни с по-слабо икономическо развитие от тези, в които макар и
с малък относителен дял съществуваше частна собственост. Практиката
се разминаваше крещящо с теоретичния модел, който изискваше
"чистота" на формите на собственост като условие за степента на зрелост
на обществото.
Критерият, който определяше в кой етап се намира дадена страна, бе
господството на държавната собственост, а не реалната степен на
1
Тук и в по-нататъшния анализ ще изследваме развитието на страните с центра-
лизирани икономики до 1988 г., т.е. до момента, когато започна преходът им към
пазарно стопанство.
39
задоволеност на потребностите. Практиката сочеше точно обратното;
страни, в които съществуваше частна собственост, бяха икономически
по-силно развити и степента на задоволеност на потребностите по-
висока.
Съгласно теорията СССР трябваше да се намира в по-зрял етап на
"изграждането на социализма", защото е "хегемон на комунистическото
движение", макар жизненото равнище в тази страна да бе по-ниско от
това в Чехословакия, ГДР, Унгария.
Особени неразбории се създаваха, когато трябваше да се защити
тезата, че преходният период завършва с осъществяването на господ-
ството на обществената собственост. В чистия си вид тази постановка
водеше до извода, че най-силно развитите страни с централизирани
икономики (ГДР, Унгария, Чехословакия, Полша) се намират в
преходния период, докато Виетнам, Монголия, Куба и др. се намират на
по-висш етап в своето развитие.
На X конгрес на ПОРП бе направена констатацията, че "нашата
страна (Полша - б.м., К.П.) се намира в последната фаза на преходния
период"1, като това определяне на етапа бе продиктувано от относително
високия дял на частната собственост. Прави впечатление, че посочената
констатация бе направена след събитията от 1980-1981 г., когато по
обясними причини икономическото развитие на страната бе върнато
назад, което обективно доведе до спадане на жизненото равнище на
населението.
Делът на частната собственост особено в селското стопанство в
Полша бе традиционно голям, но през 70-те години, когато жизненото
равнище бе по-високо, не бе направен посоченият извод. Това показва, че
цитираната оценка се яви насилствено приспособяване на теорията към
реалната икономическа действителност.
Много често мерките, насочени към ограничаване на частната
собственост при централизираните икономики, не даваха очакваните
резултати, тъй като те бяха форма на насилствено приспособяване на
действителността към един илюзорен теоретичен модел. В крайна сметка
обективната необходимост макар и трудно си пробиваше път,
несъобразявайки се с волята на стопанските органи. Аргументите на
реалната действителност се оказаха по-силни от действителността на
теоретичните аргументи. Трябваше да се направи преоценка.
Пълното игнориране на частната собственост при централизираните
икономики бе желание на субекта на управление да "нахлузи" върху
действителността един теоретичен, абстрактен и в значителна степен
илюзорен модел на общественото развитие. В действителност
предпоставка за ефективността на всяка система е необходимостта
Вж. X конгрес на ПОРП. Доклади и решения. С, 1987, с. 168.
40
от нейното многообразие. Важно условие за запазването, функциони-
рането и развитието на дадена цялостна система е нейната нееднородност
и противоречивост1. Устойчивостта на системата не е детерминирана от
степента на нейната еднородност или - в конкретния случай - от това, че
съществува само една форма на собственост. Наличието на
противоположни елементи (форми) не е в състояние да наруши
нормалното функциониране на икономическата система, а обратно, те се
явяват своеобразни балансьори, форми на движение на системата.
Богатството на нейната противоречивост е функция от съществуването на
различни, нееднородни, взаимно изключващи се форми на собственост.
Плурализмът на собствеността разнообразява противоречията в
системата и с това я стабилизира. Той усложнява управлението й, но
същевременно засилва саморегулацията й. В степента, в която жиз-
неността на икономическата система е следствие от съществуването на
вътрешно присъщите й противоречия, а богатството им се определя от
разнородността на нейните елементи (форми), наличието на различни
форми на собственост трябва да се разглежда като необходимо условие за
стабилността и по-високата ефективност на системата.
Според Хегел "колкото по-съвършена е организацията, т.е. колкото
повече се различават помежду си отделните функции, толкова по-силна е
тяхната взаимна зависимост"2. Следователно успоредно с
разграничаването, обогатяването на функциите в системата, нараства и
нейната организираност. Плурализмът е проява на тази организираност,
докато обратно - монизмът, бил той икономически с господството на една
форма на собственост или политически, с наличието на една управляваща
партия, води до несъвършена организация на обществения живот.
Различието и многообразието на функциите, а то самото е плод на
степента на развитие на отделните елементи в системата, води до по-
силно сцепление между тях, до по-голяма стабилност на обществената
система. Само формално централистично-монистичните обществени
системи изглеждат стабилни. В действителност под привидно спокойната
повърхност се крият потенциалните разрушителни моменти, които рано
или късно я ликвидират. Социалната система е стабилна в зависимост от
степента на нейната множественост и от разнообразието на елементите и
функциите им.
Практиката на страните с централизирани икономики доказа, че
никакъв натиск от страна на държавата не може да наложи загиването на
определени социални явления, ако за тях съществуват обективни
Вж. Афанасиев, В. Системност и общество. С, 1981, 70-71. 2
Вж. Гегель, Г. Философия природы, Т. 2. М., 1973, с. 497.
41
предпоставки за развитието им. "Борбата" между държавната и частната
собственост се решаваше чрез административни методи, а не чрез
свободното им противопоставяне, при което* всяка трябва да докаже себе си
чрез по-високата ефективност.
Тоталната национализация доведе до тотално одържавяване на
собствеността, а като следствие от това и до отчужденост от нея. Проявите и
са известни: третирането й като анонимна, ничия, похабяване и разпиляване
на имуществото, безотговорност, разхищения, безразличие към
обществените интереси, нежелание да се работи ефективно и пр. Това не
можеше да не се отрази неблагоприятно върху функционирането на
обществената система. Отчуждението от собствеността логично води до
спадане на трудовата активност, а оттам и до трудности във
функционирането на обществото.
Необходимо е да се разграничат две форми на отчуждение от
собствеността - от нейния обект и от собственика. Първата форма показва
заради какво е отчужден индивидът, материалната предпоставка, обекта,
заради който се поражда отчуждението. Проявите на тази форма на
отчуждение бяха посочени по-горе и те характеризират конкретното
отношение към държавните средства за производство от страна на тези,
които работят с тях. Другата форма на отчуждение е отношението към
действителния собственик, т.е. към държавните стопански органи.
Акцентирането върху факта, че отчуждението е социално отношение не
трябва да игнорира материалния носител на неадекватността между
субектите. Без този носител както отношенията на собственост, така и
отчуждението между субектите на собственост не биха съществували.
Безстопанствеността, кражбите, разхищенията и пр. са отношение към
материалния носител на собствеността, като към нещо ничие, т.е. чуждо, но
това отношение е аналогично на отношението към действителния
собственик, към притежателя на този материален носител -държавата, като
субект на собствеността. Нещо повече, самият субект на собствеността
придобива безлична форма, той става неосезаем, абстрактен, размит,
господстващ като материална сила, а не като социална връзка. Самите
обществени отношения се овеществяват и въздействат аналогично на
материалните им предпоставки.
Анализът на връзката между формите на собственост и проявите на
отчуждение няма да бъде пълен, ако не разгледаме промените, които се
извършиха по отношение на собствеността в страните с пазарна икономика.
Очевидно е, че моделът на Маркс за икономическото отчуждение работи
само в степента, в която съществува едноличната, частна, нетрудова
собственост в посочените страни. Същевременно обаче особено в годините
след Втората световна война
42
настъпиха кардинални, съществени промени в цялостния механизъм на
функциониране на страните с пазарна икономика. Промените са особено
важни в сферата на икономиката, в частност в отношенията на собственост.
Посочената връзка между формите на собственост и отчуждението ни
задължава, макар и накратко, да се спрем на структурните промени в
характера на собственост в страните с пазарна икономика. Именно тези
промени, засягащи икономическата основа на социалната система, оказват
най-съществено влияние върху обхвата, силата и последиците от
отчуждението.
Последните десетина години бяха особено интензивни по отношение на
процеса на преразпределение на собствеността. Една от формите на това
Преразпределение е приватизацията. Особено силно разпространение получи
тя във Великобритания. За периода 1979-1989 г. приходът от продажби на
държавни предприятия достигна 28 млрд. фунта стерлинги. Макар че не
трябва да се подценява значението на тази сума като средство за
увеличаване на приходите в държавния бюджет, не това бе основната цел
на вълната на приватизация. В стратегически план тя преследваше целта да
се раздробят неефективните, трудни за управление и бюрократизирани
държавни монополи. С това трябваше да се създадат по-изгодни условия за
воденето на лоялна и ефективна конкурентна борба.
Основната цел на приватизацията бе увеличаването на броя на
действителните собственици, с което трябваше да настъпят съществени
промени в характера и формата на господстващата собственост. По същество
става дума за трайна тенденция към увеличаване дела на акционерната форма
на собственост. По време на управлението на М. Тачър броят на акционерите
нарасна от 7% на 25% от заетите в производството. В резултат на усилената
приватизация делът на акционерния капитал, който се намира в разпореждане
на "институционални инвеститори", се увеличи през 80-те години от 50% на
62%. Аналогична тенденция се наблюдава и в САЩ, където броят на
акционерите в края на 80-те години достигна близо 50 млн. души. През 1982
г. фирмите, които разпределяха акции сред персонала си, бяха шест хиляди, а
през 1989 г. - десет хиляди. Обикновено това са фирми свързани с високи
технологии, с което се стимулира мотивацията на висококвалифицираната
работна сила. Във Великобритания в 96% от приватизираните предприятия
работещите в тях получават акции, като с това броят на акционерите достигна 8
млн. души. Стигна се до положение, когато отделни компании изцяло
преминаха в собственост на персонала, работещ в тях. 1
Вж. Экономическое положение капиталистических и развивающихся
стран. -Приложение к журналу "МЗМО". Обзор за 1989 и начало 1990
г., с. 109, 113.
43
 Посочената трансформация на Вж. Гаузнер, Н. Развитие "экономики участия" в передовых странах Запада. -МЗМО,
собствеността, превръщането й 1990, № 5, 82 - 83.
фактически в кооперативна, обхвана и
западноевропейските страни1. 44
Сравнително по-слабо
разпространение получи процесът на
приватизация в Италия. Причините са
свързани с факта, че обикновено
държавните предприятия са
финансово силни и с относително
висока рентабилност. Освен това
широкото разпространение на
смесени предприятия също се яви
фактор, който възпираше процеса на
приватизация.
Процесът на преход от еднолична към колективна, акционерна форма
на собственост в страните с пазарна икономика води до разширяване
обхвата на действителните собственици на средствата за производство.
Отношенията на собственост стават все по-социализирани, като с това се
отговаря на потребностите на силно развитите и модерни производителни
сили. На мястото на сравнително малкото собственици в обществото,
управляващи еднолично своя обект на собственост, идва колективното
владеене и стопанисване на собствеността. Една част от заетите са
едновременно и собственици и владелци на средствата за производство.
Ясната персонификация на собственика отстъпва място, но той не се
заменя с абстракцията, наречена "държава", а с много по-осезаемия за
отделния индивид колектив като съвладелец на обекта на собственост.
Между субекта и обекта на собственост не стоят многобройни,
бюрократични инстанции, които се разпореждат с него, а тази функция се
характеризира със значителна дисперсия, обхващаща почти целия
трудов
колектив.
Участието в управлението на фирмата от страна на работниците става
съществен фактор за промяна в системата на производствените
отношения. Значителна част от управленските функции се делегират на
равнище на конкретната бригада. Формират се самоуправляващи се
бригади, които поемат пълната отговорност за крайните резултати от
дейността си. Във ФРГ. още през 1951 г. се приема "Закон за съучастие в
приемането на решение". През 1976 г. този закон бе разпространен върху
всички фирми с персонал повече от две хиляди души. При предприятия
със заети в тях повече от сто души се формират "икономически комитети"
от представители на предприемачите и работниците. В Швеция
съществува "Закон за съучастие" (1977 г.) и "Съглашение за развитие"
(1982 г.). В САЩ не съществува законодателство, регламентиращо
системата на участие, но тя практически съществува като плод на
"доброволно сътрудничество". Особено силно разпространение получи
тази система в Япония. В
 движението за контрол на качеството и в рационализиране на произ-
водството са въвлечени над 80% от работниците и служителите. В близо
80% от предприятията с персонал над сто души има производствени
комитети, в състава на които влизат бригадирите на автономните
бригади.
Все по-широкото въвличане на работниците в процеса на управление
на фирмите получи и наднационална регламентация. Още през 1974 г.
Европейският парламент прие тристранна структура за формиране на
контролните съвети в предприятията, като 1/3 са акционери, 1/3 -
работници и 1/3 - членове, кооптирани от първите две групи1. Това създава
условия за приемане на колективни решения, които са плод на участието
на всички заинтересовани страни. Възникващите неизбежно спорни
моменти се разрешават чрез търсенето на оптималното решение, което в
най-голяма степен удовлетворява интересите на участниците. С това
проявите на отчуждение като следствие от игнорирането на интересите на
някоя от страните се свеждат до минимум. Настъпват съществени промени
в механизмите на осъществяване на властта. Тя не се концентрира
единствено в ръцете на собствениците, а се "разпределя" между тях и
менажерите. Това е особено типично за по-големите и
високоорганизирани фирми, където "властта преминава към самата
организация - към техноструктурата на корпорацията" 2. Анализирайки по-
подробно тази трансформация на властта, Голбрайт счита, че има две
съществени обстоятелства, обуславящи преминаването на властта от
отделната личност към техноструктурата. Това са авторитарният характер
на колегиалните решения и ръстът на корпорацията.
Това е трайна тенденция, която съществува през целия XX век. Ако
през 1932 г. изследването на 200 корпорации в САЩ показва, че в 88 от
тях властта принадлежи на администрацията, то през 1963 г. те са 1693.
Това води и до известна трансформация на целта на фирмите:
печалбата не е единственият критерий за нейната ефективност. Реша-
ващо значение придобиват надеждността, стабилността и особено ръстът
на фирмата.
Това прехвърляне на властта от собствениците, които обикновено са в
сянка, към менажерите поставя въпроса как се разпределя тази власт в
рамките на самата корпорация4. Ако тя се обсебва изцяло от

Пак там, 82-85. 2

Вж. Голбрейт, Дж. Экономические теории и цели общества. М., 1976, с. 70.
Пак там, с. 116, 118. 4
В случая се има предвид корпорация, в която собствеността не принадлежи на работещите
в нея.

45
висшите ръководители, отчуждението от нея не би се променило, тъй като
няма принципиална разлика за по-низшите звена на корпорацията дали
властта принадлежи на скритите собственици или на висшия менажерски
апарат. В действителност обаче властта принадлежи на цялата съвкупност от
хора, които притежават разнообразни знания, опит и възможности. С
повишаването на образователното и квалификационно равнище обхватът на
хората, които участват в процеса на вземане на решение нараства, което
стеснява възможностите за монополизиране на властта в рамките на
корпорацията. Това води до колективност в цялостния процес на вземане на
решения - от събирането на информация през разработването на алгоритъма
на процедурата до крайното решение. Самата сложност на управленските
решения обективно изисква съвместните усилия на все по-голяма част от
членовете на колектива. Доколко индивидът ще бъде привлечен в процеса на
вземане на решения зависи от неговата компетентност, а не от това дали е
собственик (акционер) или не. Съчетаването на двете функции - на
собственик и на участващ в управлението на фирмата - води до
комбинираното въздействие на конкретния принос в решаването на
проблемите и материалната заинтересованост, свър-зана с получавания
дивидент от притежаваните акции. От по-високата ефективност са
заинтересовани и тези, които не притежават акции, тъй като в крайна
сметка размерът на работната заплата е функция на ефективността.
За да не се съчетае притежаваната власт с високите дивиденти в
законодателствата на много страни с пазарна икономика се предвижда
"таван" за стойността на притежаваните акции от висшите менажери. Освен
това моралният кодекс на техноструктурата не позволява да се използва
информацията за лично облагодетелстване.
Посочените промени в управлението и разпореждането със соб-
ствеността водят и до промени в отговорностите. Времето на еднолично
вземаните решения и единствено персоналната отговорност отстъпва място
на колективните решения и отговорности, при които възможностите за
проявата на волунтаризъм са сведени до минимум. Това не изключва
йерархичността на властта в съвременната корпорация, но тази йерархичност
е по-скоро единство от концентрични кръгове, отколкото островърха
пирамида. С прехода към най-близкия до центъра кръг (менажерите)1
настъпват промени както в притежаваната власт и участието в процеса на
вземане на решения, така и в системата на мотивация.
Другите кръгове от периферията към центъра са съответно "редови
акционери", "производствени работници" и "инженери, майстори,
бригадири", пак там, 193-199.
46
Отделянето на собствеността от властта, тяхното обособяване и
концентрирането им в различни ръце пречи да се осъществи тяхното
сливане, което бе типично за централизираните икономики и от което
произтичаха голяма част от причините, свързани с проявите на
отчуждение от собствеността. Стремежът при централизираните
икономики към сливането на собствеността с властта, към сливането
на функциите на собственик и владелец, на средствата за производ
ство в една и съща институция - държавата, води до икономически и
политически монопол, който контролира всички подсистеми в общес
твото. Икономиката се регулира не от обективните й регулатори, а
от принуда, която в значителна степен носи извъникономически
характер. Това от своя страна води до съответно противодействие от
обекта на тази принуда, изразяващо се в ниска трудова дисциплина,
безстопанственост, слаба социална и трудова мотивация и пр.
Промените в характера на собствеността в страните с пазарна икономика
промениха взаимоотношенията между профсъюзите и работодателите.
Действителното разпореждане със собствеността не е функция единствено на
собствениците. Профсъюзите все повече се въвличат в процеса на вземане на
решения, които са свързани с управлението на собствеността. Такова
сътрудничество удовлетворява и менажерите, които също имат интерес от
създаването на конструктивно сътрудничество между двете страни. Все по-често
в рамките на колективните трудови договори се предвижда създаването на
съвместни комисии, които текущо решават споровете между заетите и
работодателите. Голяма част от стратегическите задачи на фирмата, като
гарантирането на заетостта, безопасността на труда, социалното обезпечаване,
перспективите за развитие и пр., също са обект на разглеждане в тези
съвместни комисии. Расте броят на компаниите, в които синдикатите имат
свои представители в съвета на директорите. Особено разпространена е тази
практика в Западна Европа, където това е законодателно уредено.
В рамките на колективните договори все повече се акцентира върху
проблемите на заетостта. Широко разпространение получават съглашенията
за гарантиране на работното място на всички работещи, имащи определен
стаж, обикновено 1-2 години1.
Типичната за Япония система на "пожизнено наемане" поради
предимствата и започва макар и бавно да се възприема от страните в
Западна Европа и САЩ. Една от причините за това са високите разходи,
които фирмите правят за обучение на своите работници 2, а оттам и
стремежът им да възвърнат направените разходи чрез по-про-
Вж. Экономическое положениес.'24.
Вж. втора глава.
47
дължително използване труда на работника. По-високите гаранции за
заетост създават по-ефективни стимули и способстват за преодоляване на
отчуждението от собствеността и от труда. Посочените промени в
системата на производствените отношения, наред с общата благоприятна
конюнктура през последното десетилетие, логично доведе до значително
съкращаване на броя на безработните в страните
с пазарна икономика.
От посочената връзка между отношенията на собственост и присвояването
може да се изведе и значението на последното за формирането на едни или
други прояви на икономическо отчуждение. Знае се, че една част от
новосъздадената стойност се присвоява от държавата. При равни други
условия колкото тя е по-голяма, толкова по-малко са средствата, които
остават за работна заплата на заетите и за формирането на
децентрализираните фондове на предприятието. Догмата, че при
господството на "обществената" собственост частта, присвоявана от
държавата, не противостои на частта, получавана от колектива, респективно
от отделния индивид, бе дискредитирана от самата икономическа практика.
Частта, която се получава под формата на работна заплата, е значително по-
осезаема и нейното съществуване е много по-тясно свързано с интересите на
нейния получател, отколкото частта, която се присвоява от собственика.
Наличието на "мрежа от канали", по които се движи тази част, не дава
възможност работещият да я приеме като своя само заради това, че той е
част от обществото. В условията на централизъм, когато трудовият колектив
не може да упражнява влияние върху размера на частта, изземвана от
държавата, успоредно със стремежа й да изземва все повече, тази част
започва да придобива свое самостоятелно, в значителна степен
противоположно на другата част съществуване, а на държавата се гледа като
на сила, стояща над и против трудовия колектив, стремяща се да получи
колкото се може по-голяма част от новосъздадената
стойност.
В потвърждение на горното говорят данните за нормата на чистия
доход. За нашата страна той се движи така: през 1975 г. - 254%, 1980 г. -
290%, 1986 г. - 298%'. В страните с централизирани икономики размерът
на данъците, плащани от стопанските организации, варираше в порядъка
на 60-75% от техните доходи. За някои отрасли този процент е близък до
100%. В СССР отчисленията от печалбата достигаха до 80-90%, а на
леката и хранително-вкусовата промишленост - над 90% от нея2.
По изчисления на автора.
Вж. Шмелев, Н. Новые тревоги. - Новый мир, 1988, № 4, с. 161, 166, 172.
48
Една от съществените причини за това е самият централизъм на
системата на управление и функциониране на икономиката. Стремежът
към тотален контрол и подчинение на всички дейности по необходимост
води до поемане от страна на държавата на съответното им финансово
обезпечаване. Това е възможно единствено чрез централизиране на
голяма част от доходите на предприятията в държавния бюджет.
Разрастването на бюрокрацията при съществуването на такава
икономическа система също стимулира този стремеж. С това се засягат
непосредствените интереси на колективите. Те нямат възможност да
формират в необходимия размер децентрализираните си фондове, с което
се стесняват възможностите за задоволяване на колективните им
потребности. Това води до спадаща активност на заетите, което пък
логично дава негативно отражение върху производствените резултати, а
оттам и до по-малки постъпления в държавния бюджет. Това е сигнал за
увеличаване на данъчните ставки, за да се "върже" бюджетът. С това
кръгът се затваря. Решението е възможно единствено чрез
децентрализация на икономическата система, което обаче влиза в
противоречие с желанието да се съхранят централизираните властни
структури, за да се осъществява икономическо и политическо господство
от страна на управляващата държавно-партийна номенклатура.
Държавата със своите органи започва да придобива все по-отчуждена
форма и да се разглежда като фактор, който дестабилизира механизма на
съчетаване на колективните и обществените интереси. Фактически се
получава държавна форма на експлоатация, която поради трудността да
се персонифицира собственикът се явява в скрита, завоалирана форма.
Разкритите през последните години в източноевропейските страни
случаи показаха големия обем от средства, отделяни от държавния
бюджет за непроизводствени строежи, свързани с осигуряването на
охолен живот на партийната номенклатура. Липсата на контрол върху
тези средства, които са част от принадения продукт, създаден от
обществото, спомогна за засилване на контрастите в страните с
централизирани икономики и доведе до осмислянето на необходимостта
от замяната им с господството на пазарните механизми.
В страните с пазарни икономики се забелязва точно обратната
тенденция към намалено данъчно облагане. То води до преструктуриране
на централизираните и децентрализираните фондове, а в степента, в
която част от принадения продукт се използва за работна заплата влияе и
върху динамиката на нормата на принадената стойност. Основната цел на
по-слабото данъчно облагане е засилване на значението на собственото
инвестиране, осигуряването на по-големи финансови възможности на
фирмите. Увеличаването на частта от Дохода, оставаща в предприятието,
го прави по-самостоятелно, което
49
е съществена негова характеристика при условията на пазарната
икономика.
В САЩ основният данък бе намален от 46% на 34%. За малките фирми
се определиха две равнища на данъци - 15% и 25%, като данъчната ставка
се мени в зависимост от обема на печалбата. В Япония през 1989 г.
данъците се намалиха от 42% на 40%, а през 1990 г. - на 37%. Във
Франция данъчната ставка е 45%, във ФРГ - 50%. Във Великобритания
данъкът на корпорациите се намали до 35%, а за тези с относително по-
малка печалба - до 25%'.
Посочените данни недвусмислено показват, че съществува тенденция
към даването на все по-голяма финансова самостоятелност на фирмите. В
държавния бюджет се акумулират средства преди всичко за издръжка на
непроизводствената сфера и само по изключение отделни, особено важни
и същевременно нерентабилни производства се стимулират чрез държавни
дотации. По този начин отговорността за състоянието на фирмата се
поема от работещите в нея, което ги стимулира към отдаване на цялата
енергия и способности за осигуряването на нейния просперитет. Бъдещето
на фирмата зависи преди всичко от нейния персонал, а не от
благоволението и благосклонността на отделни държавни органи.
Проблемите се решават там, където възникват, а не някъде "горе" в
етажите на абстракцията, наречена "държава".
2. ОТЧУЖДЕНИЕТО В ОТДЕЛНИТЕ ФАЗИ
НА ВЪЗПРОИЗВОДСТВЕНИЯ ПРОЦЕС
Непосредственото производство. Посочихме, че отношенията на
собственост пронизват цялата система от производствени отношения. От
четирите фази на възпроизводствения процес определяща е тази на
непосредственото производство, което следва от факта, че продуктът
трябва да бъде произведен, за да се разпредели, обмени и потреби. От
посочената зависимост е ясно решаващото значение на отношенията в
непосредственото производство.
В случая ние ще разгледаме тези отношения не с оглед на това, на кого
принадлежат средствата за производство, а от гледна точка на
съществуващите характеристики на веществените и личните фактори на
производството, което обуславя характера и ефективността на тяхното
свързване.
Вж. Фирмена организация и управление, 1990 №3, с. 5.
50
Независимо каква е формата на собственост, работната сила и
средствата за производство трябва да съдържат определени свои качества,
които да се намират в относително съответствие, за да е възможен
процесът на тяхното функциониране. Връзката е двояка. От една страна,
средствата за производство поставят изисквания към работната сила, към
нейното образователно и квалификационно равнище, а от друга страна,
значителна част от средствата за производство са плод на въплътения в
тях труд на работната сила. От равнището на развитие на веществените
фактори на производството косвено може да се съди за състоянието на
работната сила.
Без определено единство между характеристиките на средствата за
производство и на работната сила производственият процес или е
невъзможен, или протичането му е нискоефективно. Каквито и да са
обществените форми на производството, работникът и средствата за
производство винаги остават негови фактори и от конкретните техни
характеристики зависи ефективността на начина на тяхното свързване.
Анализът на състоянието на материално-веществените елементи на
производителните сили и на човешкия фактор дава представа както за
потенциалните възможности на производството, така и за определени
аспекти на икономическото отчуждение в сферата на непосредственото
производство.
Посочената необходимост от съответствие между човешката същност
и системата от обществени отношения в случая се конкретизира до
необходимостта от единство между индивида, разглеждан като работна
сила, и съответните условия в сферата на непосредственото производство,
които да стимулират развитието на неговата работоспособност. .
Един от проблемите, който особено през последните години се оказа
актуален за всички източноевропейски страни с централизирани
икономики, е големият относителен дял на остарялото оборудване в
отраслите на материалното производство. Значителна част от машинния
парк се формира в края на 50-те и началото на 60-те години, когато
усилено се извършва процесът на индустриализация, най-вече чрез
количествено нарастване на материално-веществените елементи на
производителните сили. С особена сила това се отнася за по-слабо
развитите страни, в които относителният дял на промишленото
производство бе нисък. Идеята за относително изравняване на степента на
икономическо развитие изискваше форсирана индустриализация на тези
страни. Съгласно теоретичния модел на централизираните икономики
първо подразделение трябваше да се развива с изпреварващи темпове,
което се разглеждаше като необходима предпоставка
51
както за създаването на икономическа независимост на отделната страна, Таблица №1 Коефициент на
така й за по-скорошното "изпреварване" на страните с пазарна излизащите от употреба и коефициент на обновление на основните фондове
икономика.
Процесът протичаше с оглед на политическите и идеологическите Година 1980 1982 1984 1985 1986 1987 1988
амбиции на управляващата класа, без да се вземат предвид конкретните
специфични условия и потребности в отделните страни. За сравнително Коефициент на излизащите 0.91 0.99 1.32 0.92 1.22 1.50 1.62
кратки срокове, определени от особеностите на инвестирането, масовата от употреба основни
урбанизация, евтината работна сила и други фактори, бяха изградени фондове
огромни за мащабите на отделните страни заводи, произвеждащи
Коефициент на 8.50 7.23 5.94 5.95 5.71 9.62 6.16
предимно продукция от първо подразделение и особено на средства за обновяване на
производство, с които се произвеждат нови средства за производство. Този основните фондове
срок не формира необходимата пос-тепенност както при създаването, така
и при излизането от употреба на оборудването. Към средата на 70-те Заб. Данните в* таблицата са взети от Статистически годишник на НРБ. С, 1989, с. 188.
години се оказа, че значителна част от функциониращите средства за
производство са морално и физически износени. Започнаха да се формират Зад посочените осреднени стойности на коефициента на излизащите
значителни трудности в процеса на подмяната им, тъй като тя трябваше да от употреба основни фондове се крият значително по-ниски стойности за
се извърши почти едновременно за голяма част от оборудването. някои отрасли: производство на електроенергия и топлоенергия - 1980 г. -
Проблемът придоби особена острота и поради факта, че бяха необходими 0.12, 1988 г. - 0.28. За 1988 г. най-висок е този коефициент за химическата
значителни валутни средства, тъй като съвременното технологично и каучуковата промишленост - 2.31. Особено нисък е коефициентът на
оборудване е собственост предимно на страните със силно развита пазарна обновление в производството на електро- и топлоенергия - 1.55, като
икономика. Получи се омагьосан кръг: от една страна, бяха необходими максимумът е в електротехниката и електрониката - 14.15.
валутни постъпления, за да се закупят необходимите нови технологии, от
друга страна обаче наред с множеството други причини съществена за Остротата на проблема е особено голяма, тъй като не е трудно да се
недостига на валута се яви старото оборудване, с което бе невъзможно да пресметне, че при запазването на посочените коефициенти сега
се произвежда продукция, отговаряща на изискванията за качество от действащите основни фондове биха излезли от употреба след 62 години.
страна на западните ни партньори. Омагьосаният кръг се "разкъсваше" Имайки предвид световните тенденции на функционирането на основните
чрез увеличаване на задължеността в конвертируема валута. Трябваше да фондове, както и все по-ускореното морално износване, този срок е
се внасят технологии и суровини, които да компенсират в известна степен анахронизъм в развитието на нашата икономика. Решаването на проблема
спадащите възможности на действащите средства за производство. За очевидно предполага увеличаване на темповете на въвеждане на нови
периода 1981-1989 г. брутният дълг на България, Чехословакия, ГДР, технологии, което изисква огромни средства, дълъг период от време и
Полша, Унгария, Румъния и СССР нарасна от 95 млрд. долара на 148 засилващ се процес на въвеждане на пазарните механизми във
млрд., в това число чистият дълг - от 80 на 114 млрд. долара1. функционирането на икономиката.
Въпреки това средната възраст на оборудването в СССР е около 20 От състоянието на материално-веществените елементи на произ-
години, в България - 15-20 г. В Чехословакия повече от 40% от машините водителните сили в значителна степен се определят както съдържанието,
и оборудването са на възраст над 10 години, а 14% - над 20 години. В така и характерът на труда. Последният зависи най-вече от условията, в
ГДР степента на износеност на оборудването в промишлеността нарасна които е поставен работникът, тъй като в тях и чрез тях той се свързва със
от 47% в средата на 70-те години до 54% в края на 80-те години2. средствата за производство.
За тази "старост" на оборудването допринесе и ниският коефициент Условията на труда са мощен фактор за приобщаване на работещия
на обновление към неговото работно място, за създаване на нормални условия за изява
на неговите възможности. Наред с размера на работната заплата
Икономическа информация ЦИНТИ, 1990, № 3, с. 48. Вж. условията на труда са един от определящите фактори при заемането или,
напускането на дадено работно място. Освен това условията на труда
Экономическое положение, с. 116. детерминират в значителна степен доколко ще се осъществят
изискванията за развитие на способностите и възможно-
52 53
стите на индивида в трудовия процес, за неговото себеосъществяване и полагащото им се място. Екстензивните възможности за растеж бяха
реализация на иманентната му потребност от действие. големи, което създаваше илюзията, че при съществуващите условия
Една от причините за голямото текучество на работната сила 1 са трудът е достатъчно ефективен и не се налага да бъдат извършвани
неподходящите условия на труд. Това поражда отчуждение от труда, качествени промени в неговия характер. С постепенното повишаване на
образователното и квалификационното равнище на заетите, с
неудовлетвореност от него и спадане на активността, с която се изчерпването на екстензивните фактори за икономически растеж, с
работи. цялостната промяна на манталитета и претенциите на заетите,
Както посочихме, условията на труда са детерминирани в значителна степен проблемите» на ръчния труд придобиха особена острота. Никоя форма на
от техническите характеристики на средствата за производство и особено на собственост не може да реши проблема за отчуждението от труда, когато
средствата на труда. Когато те са примитивни или изобщо липсват в този труд е тежък, монотонен и изнурителен, когато не спомага за
производствения процес като посредник между работната сила и развитието на възможностите и способностите на заетите.
предметите на труда, а ролята на такъв посредник се изпълнява от ръцете на За разлика от страните с централизирани икономики, във водещите
работника, тогава съществува ръчен труд. Може определено да се твърди, индустриални страни се наблюдава трайна тенденция към съкращаване
че един от основните фактори, водещ до отчуждение от труда, е високият на относителния дял на заетите с шаблонен и полушаблонен труд за
относителен дял на ръчен труд в страните с централизирана икономика, сметка на нарастването на заетите с преимуществено творчески труд.
което постави пред тях изключително сложни въпроси, свързани не само с
отношенията в непосредственото производство, но и в останалите фази на Таблица № 2
възпроизводство. Тревожен е фактът, че въпреки растящите инвестиции Съотношение на заетите с различни типове труд
относителният дял на ръчния труд не се променя видимо. За нашата страна (процент от общата численост)
години наред той е на едно и също равнище - 50%, като 63% от заетите в Страни САЩ ------------------------- Великобритания Япония
стопанството извършват ръчен, физически, и непривлекателен труд, а в ФРГ
селското стопанство те са над 70%. Аналогично е положението и в СССР, Години 1960 1986 1961 1984 1961 1981 1960 1986
където ръчният труд от години е над 50% 2. Причините са от различно I 37 44 32 40 39 50 33 45
естество и са свързани както с ниското равнище на производителните сили
при прехода от пазарна към централизирана икономика в тези страни, така и ІІ 26 29 25 30 24 23 32 35
със слабата социална насоченост на същите. Отношението на държавните
III 37 27 43 30 37 27 35 20
органи към заетите като към "произвеждаща маса" постави проблемите за
харак-тера'и условията на труда на заден план. Масовата урбанизация бе Заб. I - заети с преимуществено творчески труд (специалисти със средно специално и
свързана с прилив от селото, където се извършваше почти изключително висше образование, с научна степен, АУП, работници с висша квалификация от
ръчен труд, към града, където условията в промишлеността бяха по-добри. сферата на обслужването и с висша производствена подготовка) II - заети с елементи
на творчески труд (административно-спомагателен персонал, канторски служещи,
Този факт, съчетан с ниските претенции спрямо условията на труда на фермери) III - заети с шаблонен и преимуществено шаблонен труд (работници със
нискоквалифицираната работна сила, не налагаше тези проблеми да добият средна И ниска квалификация, селскостопански работници и работници от сферата
на услугите с аналогична квалификация)
У нас текучеството е 27%, вж. Вичев, В. Човешкият фактор: същност и пътища за Очертават се три трайни тенденции:
активизиране. - Ново време, 1987, № 4, с. 18. В СССР без колхозите годишно променят Първо, и в четирите страни за посочения период нараства относи-
местоработата си около 20 млн. души, вж. Котляр, А., М. Талалей. Пути сокращения телният дял на заетите с преимуществено творчески труд, като най-висок
текучество кадров. - Вопросы экономики, 1981, № 5, с. 34. Вж. Човешкият фактор в е техният дял във Великобритания.
условията на интензивно развитие и качествено нов растеж. Кръгла маса. - Ново време, Второ, относителният дял на заетите с елементи на творчески труд
1987, Ms 6, с. 63, 53; Работници заети с ръчен, физически и непривлекателен труд. - също расте (изключение прави Великобритания), макар и с по-нисък
КСИ, 1984, с. 7; Аганбегян, А. Человек и экономика. - Огонек, 1987, № 29, с. 14. В СССР темп, поради което за посочения период не са настъпили съществени
заети с физически труд са 84 млн. или 67%, вж. Маринчевска, М. Някои философско- промени.
методологически проблеми на НТР. С, 1982, с. 16.

54 55
 Трето, съществува подчертана и ясно изразена тенденция за нама-
ляване на относителния дял на заетите, които изпълняват шаблонен и
полушаблонен труд. Това намаление е най-вече поради увеличения дял
на тези, които изпълняват творчески труд.
От началото на 60-те години на професиите с преобладаващ творчески
труд и с елементи на творчески труд се пада почти целият приток на работна
сила, в това число в САЩ - 85%, ФРГ - 89%, Великобритания - 95%, Япония -
90%. От 50% до 75% от всички започващи трудова дейност имат висша
професионална подготовка1. За отчуждението от труда спомага и обективната
тенденция към засилване на общественото разделение на труда. Работникът
във все по-малка степен може да се почувства производител на крайния
продукт. Този продукт е плод обикновено на десетки, понякога на , стотици
работници, всеки от които има само несъществен принос в неговото
създаване. Връзката между производителя и продукта става все по-размита,
по-опосредствана, което и води до невъзможност да се приеме крайният
продукт като свой. Никой не може да каже "това направих аз", "това е мой
продукт". Тясната специализация като следствие от задълбочаването на
разделението на труда води и до по-слаба възможност за професионално
общуване, което, ако не се намерят заместващи ги колективни форми на труд,
на участие в определени дейности, също води до прояви на отчуждение в
трудовите колективи и оттам до спадане на производителността на труда.
Посочената тенденция съдържа в себе си своето отрицание особено при
творческия труд. Специализацията по необходимост изисква коопериране на
съвместните усилия на множество хора, за да се стигне до производството на
краен продукт. Създаването на колективи, където всеки е само момент от
общото, наред с проблемите за съвместяването на множество воли, крие в
себе си големи възможности за обмен на опит, знания, за съпричастност към
общото, към крайния резултат, който е плод на труда на целия колектив.
При загуба на представата за цялостния характер на процеса на труда
като следствие от засилващото се разделение на труда връзката между
създателя и продукта става все по-опосредствана и работникът не може
да контролира трудовия процес.
През 1969 г. в САЩ е проведено изследване на връзката между вида
функционална специализация (ниска, висока и умерена) и отчуждението.
За ниска функционална специализация се счита занаятчийската
производствена система, за висока - механизираната производствена
система и за умерена - автоматичната производствена систе-
Вж. Бумшарин, И. Современный капитализм: развитие трудовых ресурсов творческого
типа. - МЗМО, 1990, № 2, 44-45.
56
ма. Изследването показва, че механизираната производствена система
спомага в най-значителна степен за отчуждението от труда.
Направено е и друго изследване сред 420 работници, работещи от най-
простата до най-сложната технология. Издигат се следните хипотези:
Първо, степента на отчуждение сред фабричните работници вероятно
се влияе от естеството на труда.
Второ, съществува вероятност за обратна зависимост между степента
на възможността за реализация, удовлетворение от работата и отдаването
на нея, от една страна, и отчуждението на работника - от друга.
Трето, съществува вероятност за права зависимост между възрастта на
работника и степента на отчуждението му.
Четвърто, колкото по-образован е работникът, толкова по-голяма е
вероятността той да е отчужден.
Пето, съществува вероятност за криволинейна зависимост между
нарастващото равнище на дохода и степента на отчужденост сред
работниците.
Резултатите от изследването показват, че отчуждението на работника
е повече функция от естеството на работата, различията във възрастта и
степента на отдаденост на работата, отколкото на такива фактори като
образование, доход, равнище на удовлетворение и пр.1
Отчуждението от труда е многоаспектно, което затруднява неговия
анализ. То може да бъде от условията на труда, заплащането му,
равнището на удовлетвореност от него и пр. Тези фактори могат да
влияят в една и съща или в противоположни посоки, с еднакви или
различни количествени измерители. Понякога по-лошите условия на труд
се компенсират с по-високото му заплащане, по-ниското заплащане - с
по-голяма удовлетвореност от него и пр.
Безспорно е, че съществува връзка между отчуждението от соб-
ствеността и отчуждението от труда, но тя не трябва да се абсолютизира.
Обектът на собственост може да е чужд, да не принадлежи на работника,
но при добри условия на труд, високо заплащане, наличието на творчески
моменти в него, отчуждението може да не съществува.
Отчуждението от труда в значителна степен е свързано с общите
характеристики и тенденции в развитието на самия технологичен начин
на производство. Индустриалната революция доведе до засилване на
общественото разделение на труда, а оттам и до все по-опосредстваната
връзка между труда и неговите продукти. Едромащабното
1
Вж. Социологически разработки на проблема за отчуждението. - Социологически
проблеми, 1980, № 1, с. 134, 135.
57
производство води до определено институционализиране на самия труд,
той става все по-зависим от вътрешните механизми на функциониране на
самата организация. При невъзможност да се обуздае стремежът на всяка
организация към бюрократизиране отчуждението от труда става
следствие от съществуващата бюрократизация в организацията. Това
стеснява възможностите работещият да управлява производствения
процес, да намира самоизява в него.
Колкото и да са важни техническите характеристики на средствата за
производство, тяхното състояние и възможности, а така също и
съществуващите условия на труда, определящ фактор за ефективността на
материалното производство си остава състоянието на работната сила.
Нейните характеристики (възрастова структура, образователно и
квалификационно равнище, трудова активност и пр.) имат пряка връзка с
процесите на отчуждение.
Демографската ситуация в дадена страна влияе не само върху
процесите в непосредственото производство, но ние ще я разгледаме в
този параграф, тъй като в основната си част нейното съдържание е
свързано с трудовите ресурси.
Ако изключим Виетнам, Куба и Монголия, демографската ситуация в
останалите страни с централизирани икономики и особено в Унгария, ГДР
и България е силно влошена. От няколко години за първите две страни
естественият прираст на населението е отрицателен, а за нашата страна -
от 1990 г.1 По-високите темпове на растеж на населението в
надтрудоспособна възраст, съчетано с относително ниската раждаемост
след средата на 60-те години, доведе до абсолютно намаляване на
населението в трудоспособна възраст, от което се формира основната част
от трудовите ресурси на страната. За периода 1975-1988 г. населението в
трудоспособна възраст у нас е намаляло от 5057 хил. души на 4997
хиляди2.
Тази демографска ситуация дава отражение върху напрегнатостта на
трудовите баланси и поражда трудности, свързани с нормалната
приемственост между отделните поколения. Една част от ръководните
постове в стопанството са заети от кадри с по-ниско образование поради
недостига на специалисти в миналото, което води до трудности в
реализирането на механизма на заемане на работни места, съответстващи
на образованието и придобитата квалификация. Това води до изостряне на
отношенията в трудовите колективи и до появата на отчуждение между
индивида и обществото още преди той да е постъпил на работа, тъй като
се оказва, че потребностите на обществото не се съчетават с
потребностите и интересите на индивида.
Вж. Статистический эжегодник стран-членов СЗВ. М., 1987, с. 11. Вж.
Статистически годишник на НРБ. С, 1989, с. 14.
58
Липсата на пазар на работната сила при централизираните икономики,
който да регулира нейното търсене и предлагане, да създава относително
равновесие между структурата на работните места и професионалната,
образователната и квалификационната структура на трудовите ресурси,
води до появата на трайни излишъци в някои отрасли и дейности и
обратно - до хроничен дефицит на работна сила в други отрасли. Това
води до заемане на работни места от хора, които нямат необходимата и
съответстваща квалификация. Недостигът на работна сила води до
засилени административни въздействия като средство за осигуряване на
необходимото равновесие. Опитът показа, че тези методи не дават
очаквания ефект.
Напрегнатостта на трудовите баланси в страните с централизирана
икономика имаше до известна степен формален характер, тъй като тя
съществуваше успоредно с недостатъчното използване на труда на
заетите. За действителните мащаби на това несъответствие може да се
съди по размера на текущата и очакваната безработица в тези страни.
Постепенно противоречието между пълната и ефективната заетост
започна да се изостря и да се налага изводът, че те се намират в обратна
зависимост. Изтъкваното дълги години предимство на централизираните
икономики да подсигуряват пълна заетост се изпълваше повече с
идеологическо, отколкото с икономическо съдържание. То започна да се
приема от народа като задължително условие, което трябва да бъде
подсигурено от страна на държавата без оглед, а в известна степен и в
разрез с. икономическата ефективност.
За да се поддържа пълната заетост, растеше броят на предприятията,
които съществуваха благодарение на дотациите от държавата. Техният
обем за страната ни в края на 80-те години достигна до 6.5-7 млрд. лева
или близо 1/3 от бюджета. Отрицателните последици от това са
разнопосочни. Държавният бюджет се "задъхва", което обективно води до
формирането на бюджетен дефицит, а оттам и стремеж на цените да
растат. Заинтересоваността на дотираните предприятия е силно
принизена, тъй като неблагополучията от тяхното функциониране се
покриват и с това се узаконяват от средствата, отпускани от държавния
бюджет. Заетите в тези производства са застраховани наравно със заетите
в печелившите производства от евентуални уволнения и съкращения, тъй
като пълната заетост трябва да бъде постигната без оглед на
необходимите средства и цената, която трябва да плаща за това цялото
общество. Липсата на конкурентен механизъм, който да определи и отсее
ефективните от неефективните производства, поставя отделните отрасли
и дейности в относително
59
еднакви условия, което формира уравновиловъчен принцип на раз-
пределение, осъществяван посредством държавния бюджет.
Гарантирането на работно място без оглед на притежаваните
възможности и квалификация формира у заетите своеобразна "социална
леност", която не стимулира повишаването на техните качества, тъй като
държавата е "длъжна" да подсигури работно място.
За силата на посочените деформации, за последиците от поддър-
жането на горния идеологически постулат може да се съди, както
посочихме, по сегашния и очакван размер на безработицата в страните,
които извършват преход към пазарна икономика. Нейното равнище е
косвен показател за несъответствието между изискването за
икономическа ефективност и изкуствено създадената и поддържана теза
за пълната заетост.
Обратно; в страните с развита пазарна икономика последното
десетилетие се характеризира с относително стабилна заетост на
трудовите ресурси. Средногодишните темпове на растеж на заетостта в
САЩ през периода 1983-1989 г. бяха 2,4%, което позволи да се създадат
допълнително 17,5 млн. нови работни места. Макар и със значително по-
малък темп - 0,8%, растеше и заетостта в Западна Европа, което бе
изключително за сметка на материалното производство. Това е трайна
тенденция за всички страни-членки на Организацията за икономическо
сътрудничество и развитие (ОИСР), където повече от половината нови
работни места са в областта на услугите, здравеопазването и
образованието. През 1989 г. делът на непроизводствените отрасли
съставлява в общата численост на заетите в САЩ 77%, в Западна Европа
- 69%, в Япония - 62%'.
Значителна роля. в увеличаването на заетостта изиграха и промените в
данъчната политика, което направи изгодно допълнителното наемане на
работна сила. Безработицата все повече засяга почти изключително ниско
квалифицираните работници, сред които нормата на безработица е
двойно по-висока. В САЩ през 1989 г. 2,1% от висококвалифицираните
работници са били без работа, от специалистите и административно-
управленските работници - 2,2%, което означава, че безработицата сред
тях носи формален характер и е по-скоро доброволно прекъсване на
работата, свързано с подбирането на нова работа2.
Настъпват и значителни промени във формите на заетост. Нараства
броят на частично и временно заетите, което създава по-голяма
Вж. Экономическое положение.., с. 15, 16. Пак
там, с. 19.
60
гъвкавост на трудовия пазар, максимална натовареност на производ-
ствените мощности и по-голяма свобода в избора на формата на заетост.
Тя е особено важна за студентите и жените, като по този начин те се
въвличат по-активно в производствения процес. За последните десет
години заетите на непълен работен ден в САЩ нараснаха с 27%, на
работниците по временни договори - 135%, като общата заетост е
нараснала само с 20%. В западноевропейските страни на непълен работен
ден работи всеки осми от трудоспособното население, а във
Великобритания, Швеция и Холандия - всеки 3.5. При индекс за 1985 г.
100 равнището на заетост през 1989 г. в страните със силно развита
пазарна икономика бе 108, в това число в САЩ -110, Япония - 106,
Западна Европа - 1071.
Повишените реални доходи, намирането на ефективни механизми за
реализация на "социалното партньорство" доведе до отлив от
профсъюзното движение. За последните десет години се наблюдава
трайна тенденция към намаляване на числеността и относителния дял на
членовете на профсъюзите в състава на наемните работници. Посочените
причини, свързани със стабилното икономическо развитие на западните
страни, доведе до рязко спадане на стачното движение (броя на
стачкуващите, броя на стачките и количеството стачни човекодни).
Последният показател интегрира първите два, поради което дава най-
реална представа за промените. През 1989 г. спрямо 1970 г. в САЩ
количеството на стачните човекодни е намаляло 60 пъти, във Франция -
2,4 пъти, в Италия - 4,6 пъти, в Англия -2,6 пъти. За Япония и ФРГ
същият показател през 1987 г. е съответно 13 и 3 пъти по-нисък2.
Стачките се разглеждат и от двете страни като допустимо в
изключителни случаи средство. Целта е да се достигне до консенсус
посредством преговори. Осемдесетте години са преломни в осъзнаването,
че стачките водят до неблагоприятни последици както за
предприемачите, така и за наемните работници. Все по-често при
възникване на трудови спорове се прибягва до съдействието на трети,
независим орган - арбитраж, специални държавни учреждения по надзор
или представители на правителството.
Характерът на отношенията в непосредственото производство, както и
проявите на икономическо отчуждение зависят и от образователното
равнище на заетите. Тази зависимост ще се засилва във връзка с
процесите на разгръщане на съвременната научно-техническа
Пак там.
Изчислено от автора по: Экономическое положение..., с. 25.
61
революция, с необходимостта от все по-високо образование на заетите
във всички сфери на икономиката.
В източноевропейските страни поради исторически предпоставки,
свързани с ниското образователно равнище на заетите след победата на
революцията, а така също и поради продължителността на самия процес
на обучение, сегашното образователно равнище на заетите не отговаря на
съвременните изисквания, на потребностите и целите на социално-
икономическото развитие на страните, извършващи преход към пазарна
икономика. От всички заети у нас 59% са без средно образование, а от
работниците - 66,8%. Средното образователно равнище на работниците у
нас е около девет учебни години. През 1988 г от общо заетите работници и
служещи в стопанството 75 % са с образование, по-ниско от средно
специално, а от заетите в материалното производство - 83%. За СССР,
ГДР, Чехословакия средното образователно равнище на заетите е 10-11
учебни години'.
Интерес представлява и образователното равнище на всички заети, а
не само на работническата класа. За 1984 г. в нашата страна то се
разпределя по следния начин: с висше образование - 6,6 %, незавършено
висше и полувисше - 3,9%, средно и средно специално образование -
26,5%, незавършено средно и професионално-техническо -7 4% основно н
по-малко от основно - 55,4%2. Значението на фактора "образование" за
общата социално-икономическа ефективност на производството, а оттам и
за по-пълното реализиране на целите на всяко общество, е известно.
Освен общото образователно равнище на заетите, интерес пред-
ставлява въпросът за структурата на заетите специалисти със средно и с
висше образование. Световният опит е доказал, че оптималното
съотношение е 4:1 в полза на специалистите със средно образование3.
Разбира се, това съотношение не трябва да се приема като задължителен и
необходим оптимум за всяка страна, тъй като поглъщателната
способност" на отделните стопанства, необходимостта от съответни
специалисти е различна. Въпреки това ориентировъчно цитираното
съотношение може да служи за база за анализа на състоянието в
отделните страни, което е видно от следната таблица.
1
Вж. Рашков, Р. Образованието - важен фактор на икономическото развитие. -
Ново време 1985 №8, с. 17; Работници, заети с ръчен, физически и непривлекателен
труд. - КСИ,1984, с. 7; Аврамов, Т. Проблеми и насоки за повишаване на
образователното равнище и квалификацията на работниците. - Ново време, 1986,
№ 4, с. 42.
2
Вж. Минков, М. Характеристика на населението на НРБ. С, 1984, с. 220.
3
Вж. 100 години българска икономика. С, 1978, с. 399.
 Страни Общо С висше обра- Със средно Отношението С висше обра- С общо Общо специа-
специа- зо-вание образовани между специа- зование /% от средно обра- листи /% от
листи /хил. /хил. души/ е /хил. листите със общо заетите/ зование /% от общо заетите/
души/ души/ средно и висше общо заетите/
образование

България 1028 337 691 2,05:1 8,35 17,100 25,45

Унгария (1983) 828 414 414 1:1 10,80 ■ 10,80 21,60

5

Виетнам (1983) 695 252 443 1,76:1 6,50 17,90

ГДР 1721 626 1095 1,75:1 8,20 14,30 22,50

Куба (1986) 640 194 446 2,30:1 6,10 14,00 20,10

1
Монголия 151 68,5 82,6 15,80 19,00 34,80
1,2

62
Полша 3659 1037 2628 2,53:1 8,80 22,30 31,10

СССР 35693 .15531 20162 1,30:1 13,10 17,00 30,10

Чехословакия 2177 556 1621 2,91:1 7,90 23,10 31,00

(1983)
 Прави впечатление доста спрямо общия брой на заетите в материалното производство: за
големият диапазон в специалистите с висше образование - от 3,41% на 4,43%, а за тези със
съотношението между средно образование - от 8,44% на 12,1% за изследвания период1.
специалистите със средно и тези с
висше образование в отделните Изчисленията са направени от автора на основата на данни от Статистически годишник
страни - от 1:1 за Унгария до близо на НРБ. С, 1988, с. 115.
3:1 в Чехословакия. В нито една
страна съотношението не е 4:1, 64
което се счита за оптимално. От
данните в таблицата не може да се
изведе някаква зависимост между
относителния дял общо на
специалистите със средно и с
висше образование или на тези
само с висше образование и
равнището на икономическо
развитие на страната. Това
донякъде доказва по-голямото
значение на ефективното
използване на труда на
специалистите, на тяхната
квалификация, отколкото на
тяхното количество.
За нашата страна съществува трайна тенденция към увеличаване на
относителния дял на специалистите със средно и висше образование
както спрямо общия брой на заетите (1970 г. - 16,6%, 1988 г. - 21,7%),
така и спрямо заетите в материалното производство - 1970 г. - 11,9%,
1988 г. - 12,3%). Същевременно обаче относителният дял на специалис-
тите с висше образование в материалното производство бележи тенден-
ция към спадане: от 27,5% през 1970 г. на 25,4% през 1988 г. За
специалистите със средно образование съществува колеблива тенденция
към увеличаване: от 68% през 1970 г. на 69,8% през 1988 г.
Относителният дял на специалистите с висше образование в
материалното производство от общия брой специалисти с висше
образование бележи тенденция към спадане: от 46,5% през 1970 г. на
43,5% през 1988 г., докато този на специалистите със средно образование
спрямо общия брой специалисти със същото образование е нараснал от
64,2% през 1970 г. на 72,2% през 1988 г.
Относителният дял на специалистите с висше образование спрямо
общия брой специалисти, в това число и с полувисше образование, се
задържа през последните години на едно относително стабилно равнище
- 31-33%, докато този на специалистите със средно образование спада - от
56,1% през 1970 г. на 54,1% през 1988 г.
Съществува трайна тенденция към нарастване на относителния дял на
специалистите с висше образование спрямо общия брой на заетите - от
5,9% през 1970 г. на 8,2% през 1988 г. Същата тенденция, макар и по-
слабо изявена, се наблюдава и за специалистите със средно специално
образование - от i0,6% през 1970 г. на 13,5% през 1988 г. В границите на
материалното производство расте и относителният дял на специалистите
 Образователното равнище, колкото и важен показател да е, не дава
винаги реалната картина на потенциалните възможности на страната.
Съществува определена взаимовръзка между образователното равнище и
възможността за съчетаване и приобщаване към обществените интереси.
Тази връзка се осъществява както по линия на условията на труда, така и
по линия на по-високата съзнателност. Трудно е теоретично, без
наличието на съответни емпирични изследвания да се докаже, че
съществува права връзка между равнището на образование и
способността за приобщаване към обществените интереси, но считаме,
че такава връзка съществува. Тя се определя както от по-големите
познавателни възможности на хората с по-високо образование за
същността на обществените механизми, така и от нарастването на
творческите моменти в тяхната дейност.
Освен в посочените направления по-високото образователно равнище
оказва влияние и върху степента на демократичност на обществото.
Иманентна характеристика на мисълта е нейната независимост, затова
като правило интелигентният човек е по-свободолюбив. Не е случайно,
че тоталитарните режими по принцип се установяват в слаборазвити
страни, в които преобладава малокултурното население. Без да се
абсолютизира значението на този фактор, ще бъде погрешно, ако
неговото влияние се игнорира.
По-високото образователно равнище е съществен фактор за прос-
перитета на дадена страна, за нейните потенциални възможности.
Нарасналата роля на науката, което намира отражение в значението на
наукоемките отрасли за създаването на една модерна икономическа
структура, поставя образователното равнище на нацията като един от
най-съществените фактори, формиращи нейния цялостен облик.
Детерминирайки определено икономическо равнище на страната,
образованието е съществен фактор за степента на демократичност на
обществените механизми. Развитието на страните с пазарна икономика
особено в периода след Втората световна война убедително доказа
решаващото значение на образованието като стратегическа,
високорентабилна инвестиция.
В САЩ с диплом от учебни заведения са 18% от работниците със
средна квалификация и повече от 33% от работниците в услугите (без
специалистите). През 1985 г. с отчитането на срока за производствено
обучение на работниците с висша квалификация и вътрешнофирменото
дообучение на випускниците от ВУЗ, което статистиката не отчита,
средното образователно равнище на всички заети в икономиката е 13,9
учебни години. Работниците в основните отрасли имат образователно
равнище 13-13,8 години, а в просветата и образованието -
5
65
14,3 години. Само 0,8% от работниците са с четвърти клас, пълно
училищно образование имат 40%, а по-високо - 43% от заетите1. Особено
силно разпространение има обучението на заетите в рамките на самата
корпорация. В САЩ годишно се изразходват над 60 млрд. долара за
образование и професионална подготовка на заетите в корпорациите, като
75-85% от персонала преминава всяка година преподготовка. В Япония за
преподготовка на персонала се изразходват 10-12% от фонда за работна
заплата. И това не е случайно. Изследвания в САЩ сочат, че 35 хил.
долара вложени в образованието носят за фирмата печалба от 1 млн.
долара.
Формирането на разходите за образование по остатъчния принцип в
страните с централизирана икономика доведе до все по-намаляващи
разходи за тази сфера от обществото. През 1950 г. разходите за образование
в СССР са 10% от националния доход, а през 1988 г. -7%. В САЩ
съответните разходи са 4% и 12%. През 1988 г. разходите за образование на
един ученик в Швеция е 1000 долара, а в СССР -58 долара. За обучение на
учениците СССР харчи 12 пъти по-малко от САЩ, за студентите - 6 пъти
по-малко. Макар че количествено СССР изпреварва значително водещите
индустриални страни (броят на ежегодно завършилите инженери е 5 пъти
повече от инженерите в САЩ и 4 пъти повече от завършилите инженери в
Япония), поради посочените по-горе причини коефициентът на
интелектуализация на младежта в СССР спада от трето място в света през
50-те години на 42-о място през 1985 г. и 57-мо през 1987 г.2
По-високото образователно равнище определя и по-високата ква-
лификация на заетите, макар че връзката не е право пропорционална 3. Ние
посочихме, че условията на труда са един от факторите, който определя
отчуждението в сферата на непосредственото производство.
Същевременно съвсем логично по-висококвалифицираният труд обик-
новено се извършва при по-добри производствени условия, от което може
да се изведе обратната зависимост между квалификацията на работната
сила и отчуждението от труда. В случая посочваме връзката само между
един от факторите за отчуждението и самото отчуждение. Съвкупното
действие и на други фактори може да има за резултат отчуждението от
труда и на квалифицираните работници. Това обаче не игнорира и не
отрича ролята на по-високата квалификация на работната сила като един
от стабилизиращите фактори на взаимодействието "индивид-общество".
Квалифицираният труд е на-
Бушмарин, И. Цит. съч., 46-47.
Вж. Кольчугина, М. Образование и бизнес. - МЗМО, 1990, № 7, с. 30, 35, 38, 39.
Средното образование повишава квалификацията на работника с около 50%, а
по-ниското образование - с около 20%, вж. Аврамов, Т. Цит. съч., с. 43.
66
ситен с повече творчески моменти, което е съществено условие за
намаляване на проявите на отчуждение от него.
Освен посоченото значение на по-високата квалификация, практиката
на развитите в индустриално отношение страни показва, че
квалификационното равнище на работната сила е един от факторите,
стоящи начело сред предпоставките за по-висока ефективност и
конкурентноспособност на икономиката на дадена страна. В рамките на
страните с централизирани икономики ГДР бе с най-високо
квалификационно равнище на заетите. Делът на квалифицираните
работници в Унгария е 46%, а у нас - 24,9%. От останалите 75% 44% са
със средна квалификация и 31% с ниска и без квалификация. Въпреки че
съществува подчертана тенденция към увеличаване на
квалификационното равнище (съответните проценти за 1970 г. са 19,4%,
38,2% и 42,1%) на работниците от гледна точка на изискванията на
съвременното производство то е ниско1.
В САЩ съвременният неквалифициран работник обикновено е
завършил осми клас от дванадесетгодишното средно училище. През 1986
г. неквалифицираните работници в Япония (без селското стопанство и
миннодобивната промишленост) са 3,9% от заетите, а в САЩ -4,3% 2.
Делът на професионално подготвените специалисти във ФРГ през 1982 г.
е 54%, през 1990 г. - 60%. Очаква се през 2000 г. те да са 65,9%. Съответно
делът на работниците без професионално образование спадна от 38,1%
през 1982 г. на 31,3% през 1990 г. и се очакват 24,4% през 2000 г.
Инвестициите на фирмите в ГФР за повишаване на квалификацията на
персонала бележат траен и висок темп на растеж: 1972 г. - 2,1 млрд.
марки, 1980 г. - 8 млрд. марки, 1985 г. -15 млрд. марки3.
Въпреки посоченото увеличение на дела на квалифицираните
работници, последното десетилетие се характеризира с относителен
недостиг на квалифицирана работна сила в страните със силно развита
пазарна икономика. Повече от 1/3 от всички вакантни места за
квалифицирани специалисти, включително и от сферата на управление, са
за длъжност "инженер". Понастоящем тези незаети места за ' посочените
страни са около 60 хиляди.
Квалифицирани кадри не достигат във Франция и Великобритания.
През 80-те години делът на разходите за образование и професионално
обучение се намалиха с около 25%, като по този показател Велико-
Вж. XIII конгрес на УСРП. Доклади и решения. С, 1985, с. 29; Иванов, В.
Диалектика на обективните условия и субективния фактор в социалистическото
общество. - Философска мисъл, 1984, № 7, с. 63; Аврамов, Т. Цит. съч., с. 45. ,Вж.
Бумшарин, И. Цит. съч., с. 44.
Вж. Юданов, Ю. Особености управления качеством в ФРГ. - МЗМО, 1988, № 8, с.
97.
67
Британия отстъпва на всички страни от ЕИО с изключение на Италия и
Ирландия. Особено остър е проблемът в Италия, където в южните райони
повече ох 30% ох населението няма никакво образование. В най-
благоприятна ситуация е Япония, където делът на квалифицирания труд е
особено висок и е следствие както на съществуващата образователна
система, така и от организацията на повишаване на квалификацията след
завършването на съответното образование. Според прогноза на
Министерството на труда в Япония през 1990 г. ще съществува недостиг
на работна сила от 1 млн. човека, като особено "остър е недостигът в
строителството1.
Посочените характеристики на средствата за производство и на
работната сила не съществуват изолирано от причините, които доведоха
до разпадането на централизирани икономики. Ниската техническа
съоръженост, неподходящите условия на труд, големият относителен дял
на ръчен и непривлекателен труд логично доведоха до спадане на
равнището на социална и трудова активност. Причините за това сложно
явление са комплексни и засягат цяла гама от икономически, социално-
политически и нравствено-ценностни проблеми. Ако трябва обаче този
комплекс от причини въпреки своя разнороден характер да се назове с
една дума - това е икономическото отчуждение.
Ние посочихме, че отчуждението е форма на връзка между соци-
алнихе образувания, при която обществените отношения не са адекватни
на обществената същност на човека. Това по-скоро е деформирана връзка
като следствие от липсата на съответствие в отношенията "индивид-
общество". Социалната активност също е форма на взаимодействие между
индивидите и социалните условия, необходими за тяхното
възпроизводство. Тя е съзнателна проява, чрез която, изхождайки от
своите потребности и интереси, индивидите се включват и извършват
обществени дейности. С това те спомагат в различна степен, определена
от равнището на единство между отделните интереси, за задоволяването и
на съответните обществени потребности и интереси.
Именно чрез социалната и трудовата активност се развива човешкото
в човека, извършва се неговата социализация. Ако отделният индивид е
"атомът" на обществото, от степента, в която този атом се включва в
общественото развитие, зависят както богатството на неговото собствено
"аз", така и богатството на обществото. Социалнаха активност е
своеобразен катализатор, който може да стимулира или да забави
протичането и динамиката на обществените процеси.
Вж. Экономическое положение..., с. 105, 108, 115, 134.
68
Проявите на застой, на забавени темпове на икономическото развитие и
като резултат крахът на източноевропейските икономики бяха
детерминирани в значителна степен от спадането на трудовата активност на
народа. Намалената социална и трудова активност е следствие от
"оттеглянето" на индивида от социалната сцена, от неговото в значителна
степен формално участие в нея. Средно за нашата страна висока активност
имат само 0,37% от заетите, в това число от работниците и селяните -
0,03%, от интелигенцията - 2,06% и от служителите - 0,91%. Степента на
социална активност на трудещите се е следната: висока - 0,37%, средна -
88,46%, ниска -13,44%, много ниска - 2,73%. Аналогично е и състоянието
на трудовата активност: висока - 0,06%, значителна - 1,59%, задоволителна
- 38,38%, незначителна - 31,61%, много ниска - 29,75%'.
Недостатъчната социална и трудова активност на хората е косвен
показател за степента, в която са съчетани отделните видове интереси в
обществото. Идеите се материализират в степента, в която те съответстват
на потребностите и интересите на хората.
Първичен мотив за участие в производството е необходимостта от
задоволяването на потребностите на индивида, които са вън от
производствения процес и са свързани с неговото биологично и духовно
възпроизводство. Същевременно с участието в общополезна дейност
индивидът задоволява и своята потребност от труд, от действие, чрез
което да разкрие своите възможности. Ако при първия аспект, когато
трудът е просто средство за подсигуряване на необхо-димихе средства за
живот, той има преди всичко принудителен характер, то във втория
трудът е момент от социализацията и реализацията на човека. В този
случай проявите на отчуждение са силно ограничени или изобщо липсвах,
тъй като трудът е потребност, а не средство, за да се задоволят
потребностите. С това може да се обясни в определена степен и фактът,
видян от посочените данни за социалната и трудовата активност, че тя е
най-висока при интелигенцията. Очевидно една от причините е, че по
принцип нейният труд има по-творчески характер и въпреки
съществуването на причини за отчуждението от труда и на тази част от
обществото (вж. следващия параграф), активността й е по-висока. Това
подсказва и една от насоките за стесняване на обхвата на отчуждението,
респективно за увеличаване на трудовата активност - насищането на труда
с творчески моменти, повишаването на неговата механизираност и автома-
тизираност. Тежкият, монотонен и еднообразен труд не е в състояние 1
Вж. Саркисян, С. Човешкият фактор в НТР при социализма. С, 1986, с. 26. (статия в
едноименния сборник); Иванов, В. Цит. сън., с. 63.
69
да формира висока трудова активност, независимо от съществуващата
форма на собственост.
Удовлетворението от труда, постигането на състояние, когато той се
осъзнава като средство за самореализация, за разгръщане на потенциите,
заложени в човека, е важно условие за борба срещу отчуждението от него.
Един от пътищата за това е развитието и усъвършенстването на
материално-веществените елементи на производителните сили. Без
тяхното универсално развитие е невъзможно осъществяването на едно
действително човешко общуване между индивидите.
Извеждането на потребностите като първопричина на човешката
активност не решава въпроса за нейната количествена оценка. Последната
така или иначе съществува в определена степен, обусловена от
необходимостта индивидът да се самовъзпроизвежда. Пълното бездействие
означава смърт както от гледна точка на невъзможността да се развиват
същностните сили на човека, така и от гледна точка на невъзможността да
се придобият средства за съществуване. Равнището на активност, основата
на която е поставена от съществуващата система от потребности, се
разгръща и получава определен измерител чрез интересите. Към
задоволяването на кои именно потребности се насочва индивидът, се
вижда от разгръщането на неговите интереси. Потребностите формират
определени интереси, а степента на тяхното осъзнаване и силата на
желанието те да бъдат реализирани формират определена сила на
мотивацията за труд. Тази мотивация не решава проблема за равнището на
активността. Самата тя е все още потенциално желание за участие в
трудовия процес. Излизането от това състояние предполага "допир" на
индивида с обществената среда, защото неговият интерес може да бъде
задоволен чрез създадените от обществото условия. Точно в този пункт, в
това съприкосновение между индивида и обществото се разкрива доколко
обществото е създало необходимите условия и предпоставки за
превръщането на потенциалната мотивация в реално, практическо
действие1. С това се осъществява корелацията, която като всяка социална
връзка изисква за своето нормално осъществяване определено равнище на
съответствие. Доколкото става дума за социални образувания, тази
адекватност се реализира в степента, в която интересите им се намират в
единство.
77,7% от кашите инженери биха работили допълнително, а работят само 5,5%.
вж. Цонков, Д., Б. Христов, Н. Радев. Инженерът в съвременната НТР. С, 1988, с 92.
70
Интерес представлява въпросът от какво се определя степента на
реализация на отделните видове икономически интереси? Има мнение, че
тя зависи от характера на производствените отношения1. В случая се
смесват два тясно свързани, но все пак обособени, въпроса: за степента на
реализация на икономическите интереси и за степента на тяхното
взаимодействие. Ако сведем индивидуалния интерес до получаването на
по-висока заплата като предпоставка за по-доброто задоволяване на
потребностите, то размерът на средната работна заплата зависи в крайна
сметка от характера и равнището на производителните сили. От тяхното
състояние зависи производителността на труда, а с това се определя и
размерът на общественото богатство. Производствените отношения
оказват влияние върху степента на реализация на икономическите
интереси не сами по себе си, а чрез влиянието си - положително или
отрицателно - върху развитието на производителните сили. Характерът на
производствените отношения оказва значително по-голямо влияние върху
механизма на взаимодействие между отделните видове интереси.
Дълго време в икономическата литература господстваше мнението, че
обществената форма на собственост подсигурява единство на отделните
видове интереси. Априорното приемане, че собствеността е обществена,
съчетано с противопоставеността на интересите при частната нетрудова
собственост, водеше до горния извод. С това бе закрит пътят към
действителното разглеждане на вътрешната противоречивост на
отделните интереси, към тяхната относителна обособеност и трудностите
в постигането на ефективен механизъм за тяхното съчетаване.
Структурата на интересите е производна от структурата на субектите
на производствените отношения. При различни форми на собственост се
формират различни субекти, а оттам и обособеността на отделните
икономически интереси. В името на обявения за върховен обществен
интерес в страните с централизирани икономики се игнорираха в
значителна степен колективните и личните интереси. Реално
обществените интереси съществуват като интегрирана, сложна и
противоречива съвкупност от индивидуалните интереси на отделните
членове на обществото. В действителност обаче поради посочената
институционализация на собствеността и нейното функциониране като
държавна самите обществени интереси бяха институционализи-рани и
заменени с интересите на управляващата номенклатурна класа. С това
ролята на отделния индивид и колектив бе силно принизена за сметка на
осъществяването на интересите на държавни-
Вж. Хаджиев, С. Икономическите интереси и съчетаването им в социалистическото
общество. - Политическа просвета, 1978, № 3, с 35.
71
те органи. Колективният интерес се разглеждаше като разновидност на
обществения или на личния интерес. За това съществуваха обективни
причини, свързани с факта, че предприятията не бяха действителни
владелци на средствата за производство, с които осъществяват своята
дейност. С това те реално не бяха субекти на системата на
производствените отношения, в частност на отношенията на собственост.
Всеки от анализираните икономически интереси има свой материален
носител. Обикновено индивидуалният икономически интерес се свързва с
получаването на по-висока работна заплата. Без да отричаме значението
на този фактор, трябва да се има предвид, че той не изчерпва
индивидуалния интерес. Често определящи мотиви за заемането на
определена длъжност са условията на труда, психологическият климат в
колектива, отдалечеността от местоживеенето и пр. Това не омаловажава
значението на фактора "размер на работната заплата" като определящ
индивидуалния икономически интерес на
производителя.
Колективният интерес като интегративна съвкупност от индивидуалните
интереси на хората, които формират този колектив, не може
непосредствено да бъде сведен само до размера на фонд "Работна заплата",
служещ като средство за реализация на икономическите интереси на
отделните членове на колектива. Някои автори считат, че
непосредственият интерес на предприятието е получаването на печалба 1.
Тогава остава необяснимо защо интересът на предприятието (колектива) е
получаването на по-висока печалба, като същевременно индивидуалните
интереси на отделните членове на този колектив са свързани с
получаването на по-високи заплати. Интегративността като качество на
всяка система не се свежда до характеристиката на отделните елементи, но
именно защото е интегративно качество то не може да бъде принципно
различно от характеристиката на тези елементи. Разрешаването на
проблема е възможно само чрез разграничаването на предприятието и
трудовия колектив като два самостоятелни субекта на производствените
отношения. Ако индивидуалният икономически интерес на всеки член на
колектива е получаването на по-висока заплата, то интересът на трудовия
колектив като цяло не може да бъде друг, освен по-големия размер на фонд
"Работна заплата" в стопанската организация2. Когато се разглежда
предпри-
Вж. Абалкин, Л. Экономические интересы при социализме. - Вопросы экономики, 1969,
№ 7, с. 59. - В случая се абстрахираме от другите моменти, формиращи индивидуалния
икономически интерес.
\ 72
ятието като организационно-икономическа единица, не може да се
игнорира печалбата като един от най-високите показатели, с които се
гарантира индивидуалното възпроизводство и оцеляването на фирмата в
условията на пазарна икономика. Освен това печалбата е свързващо звено
между интересите на стопанската организация и тези на държавата,
Същевременно предприятието се стреми да удовлетвори в по-голяма
степен индивидуалните интереси на отделните членове на колектива.
Тази двойственост на предприятието да се съобразява едновременно с
интересите на държавата, трудовия колектив и отделните му членове води
до вътрешна противоречивост на самия колективен интерес.
Трудовият колектив и предприятието, разглеждани в социален аспект,
т.е. като обединение от хора, са тъждествени, тъй като не може някой да
бъде член на трудовия колектив, без да е член на предприятието. И тъй
като говорим за противоречия в системата от производствените
отношения, т.е. за социални противоречия, на които и двете
противоположности са социални образувания, то следва, че
противоречията в интересите на трудовия колектив и на предприятието са
тъждествени. Но защо тогава тези противоречия са свързани с различни
интереси? Очевидно не може да противопоставим интересите на трудовия
колектив и тези на предприятието, когато ги разглеждаме като социални
образувания, защото това е едно единно образувание.
Решението на проблема изисква разглеждането на вътрешната
противоречивост на самия колективен интерес, неговия "вертикален
срез". Трудовият колектив е съставен от отделни индивиди, обединени в
отделни, нека ги наречем, подсистеми. Между отделните структурни
равнища на тази система (работници, АУП, ИТР, ръководство)
съществуват противоречия на базата на техните интереси. Освен това в
отделните равнища на йерархия в трудовия колектив отношението на
различните лица към реализацията на икономическия интерес на
предприятието (получаването на по-висока печалба) не е едно и също. По
принцип колкото по-високо в йерархичната структура на трудовия
колектив се намира даден индивид, в толкова по-голяма степен той е
свързан с интересите на предприятието. Обособеността на интересите на
трудовия колектив и тези на предприятието трябва да се разбира именно в
този смисъл: не като противоречивост на две отделни социални
образувания, а като вътрешна противоречивост на интереса на едно
социално образувание, изградено от различни структурни звена по такъв
начин, че "изкачвайки" се нагоре, започва да преобладава интересът на
предприятието и обратно - "слизайки"
73
надолу - интересът на трудовия колектив. Колкото на по-високо равнище Таблица № 4 Индекси на някои икономически
в йерархията на трудовия колектив се намира индивидът, по толкова по- показатели, характеризиращи ефективността на материалното производство 1970 г. =
100
сложен начин в него се преплитат личните му интереси, тези на трудовия
колектив, на предприятието и на държавата. Показатели 1975 1980 1985 1986 1987 1988
Именно поради тази относителна обособеност на интересите на Съвкупен обществен продукт 141 221 286 305 323 333
предприятието и на трудовия колектив като видови различия в
рамките на колективния интерес и свързването им преди всичко с Използван национален 150 199 249 276 278 -
доход
печалбата и фонд "Работна заплата" се поставя по друг начин въпросът
за материалния носител на колективния интерес. Според нас такъв е Фонд "Натрупване" на 166 170 197 248 221
общият доход на стопанската организация. Когато трудовият колектив е използвания национален
действителен собственик и стопанин на средствата за производство, той е доход
заинтересован не само и единствено от размера на средствата, отделяни за Фонд "Потребление" на 143 212 270 288 302
-

работна заплата, а от общия доход на стопанската организация. Частта от използвания национален

него, която се използва за децентрализирани фондове и формирането на доход
"система за участие в печалбата" (вж. следващия параграф) е свързващо
Фондовъоръженост (основни 154 249 336 354 378 -
звено между индивидуалния и колективния интерес. Това води до производствени фондове на
приобщаване на отделния индивид към целите на организацията, в едно лице)
която работи, до по-голяма ефективност на съчетаването между неговите
интереси и тези на колектива като цяло, а оттам и до намаляване на Машиновъоръженост 161 254 335 382 408 -
(производствени машини и
проявите на отчуждение. Посоченият проблем ще придобива все по- инвентар на едно лице)
актуално значение поради засилващия се процес на социализация на
собствеността и нарастването на значението на колективните форми на Фондоотдаване (национален 88 78 72 72 71 69
нейното стопанисване и управление. доход на един лев основни
производствени фондове)
Анализираните характеристики на средствата за производство и на
работната сила, както и степента на съчетаване на отделните видове Материалопоглъщаемост 103 107 110 111 111 111
икономически интереси, свързана преди всичко с количествените (материални разходи на
пропорции, в които се дели техният материален носител, в крайна сметка единица продукция)
определят равнището на ефективност на материалното Обществена 135 194 238 251 264 275
производство. производителност на труда
Нека разгледаме някои показатели, характеризиращи ефективността (национален доход на едно
лице в материалното
на производството в отделните страни./вж. табл. 4/ производство)
От динамиката на индексите на посочените показатели могат да се
Капиталоемкост (национален 90 96 99 97 95 97
направят следните изводи: доход на един лев капитални
Първо, съществува ярко изразена тенденция индексът на фонда за вложения)
възстановяване да нараства по-бързо oт индекса на съвкупния обществен Произведен национален 136 195 242 255 269 279
продукт. Това логично води до нарастване на материалопоглъщаемостта доход
на съвкупния обществен продукт, а оттам и до намаляване на
Фонд на възстановяване 145 238 316 339 358 370
относителния дял на националния доход в него - от 41,1% през 1970 г. на
33,6% през 1988 г. '
Заб. Индексите са изчислени от автора на основата на изходни данни от Статис-
По изчисления на автора по: Статистически годишник на НРБ, 1989, с 12. тически годишник на НРБ, 1989, с. 14; Разширено социалистическо възпро-
изводство. С, 1988, с 79, 39, 19, 44, 86.

74 75
 От страните с централизирани икономики за периода 1980-1985 г.
само в ГДР, Куба и Румъния индексът на нарастване на националния
доход е по-висок от този на нарастването на съвкупния обществен
продукт, което фактически означава, че спада материалопоглъщаемостта.
В останалите страни тенденцията е обратна1. В източноевропейските
страни с централизирани икономики енергоемкостта и металоемкостта на
производството е 2,5 пъти по-голяма от тази в страните-членки на ЕИО.
Енергоемкостта на производството в СССР е три пъти по-голяма от тази в
САЩ, а материалоемкостта - два пъти по-висока от тази в страните с
развита пазарна икономика2.
Проблемът за производството на "по-евтин" национален доход чрез
спадането на енерго- и материалопоглъщаемостта на продукцията е от
голяма важност за всяка страна, тъй като това е един от пътищата и
показателите, характеризиращи ефективността на производството.
Второ, фондоотдаването бележи тенденция към намаляване. Това
означава, че "цената" на единица национален доход нараства от гледна
точка на изразходваните за неговото производство основни
производствени фондове. С други думи, влошава се тяхното използване.
Посочената закономерност е валидна за всички страни с централизирани
икономики, които сега извършват преход към пазарни отношения.
Известно изключение правеше ГДР, където двата индекса са почти
еднакви.
За страните с пазарна икономика съществува трайна тенденция към
увеличено фондоотдаване и намаляване на енерго- и материалоемкостта
на производството. За това значителна роля изигра суровинно-
енергийната криза от 1974-1975 г., след която всички западни страни
приеха национални програми за съкращаване на разходите на ресурсите.
В края на 70-те и началото на 80-те години бе извършено съществено
преструктуриране на икономиката с навлизането на принципно нови
технологии, основани предимно на съвременните постижения на
микроелектрониката. Това намали съществено габаритите на
съществуващите технологии, които се характеризират с миниатюр-ност,
което пък води до съществено намаляване на разхода на суровини,
материали и енергия. За периода 1971-1985 г. енергоемкостта на
вътрешния национален продукт в САЩ бе намалена с 33%, а в Япония -
със 78%3. Относително ниска е фондоемкостта на производството във
Франция, но тя бе компенсирана с високите темпове на растеж на
производителността на труда.
Вж. Статистический эжегодник стран-членов СЭВ. М., 1989, 40-48.
Вж. Экономическое положение..., с. 116; Иного не дано. М., 1988, с. 260.
Вж. Иного не дано, с. 260.
76
Трето, капиталоемкостта на националния доход е с не съвсем ярко
изявена тенденция, но ако все пак трябва да се търси такава, тя е към
понижаване, което е показател за намаляваща ефективност на инвес-
тиционния процес. По-надежден показател е когато капиталоемкостта на
националния доход се изчислява само върху капиталните вложения в
отраслите на материалното производство. За периода 1980-1988 г. за
нашата страна, Куба, Монголия се очертава ясно изразена тенденция към
по-бързо нарастване обема на капиталните вложения в материалното
производство от обема на произведения национален доход. За СССР
темповете на нарастване са почти еднакви, а за ГДР, Унгария, Полша и
Чехословакия националният доход расте по-бързо от обема на
капиталните вложения1. За периода 1965-1988 г. в селското стопанство на
СССР са инвестирани 500 млрд. рубли, а производството се е увеличило
само 1,5 пъти. Липсата на действени стимули за производството,
съчетани с безотговорността при използването на капиталните вложения,
доведе до огромен обем на незавършеното строителство. В СССР то
достигна до 158 млрд. рубли за 1986 г., а за нашата страна - 12-13 млрд.
лв.2
Последните години бележат истински бум в инвестирането в страните
с развита пазарна икономика. Той е свързан с благоприятния климат на
макроравнище: умерена инфлация, растяща печалба, висока натовареност
на мощностите и пр. Сравнително високите лихвени проценти не
повлияха съществено върху динамиката на инвестициите, като
спомогнаха да се реализират най-ефективните проекти. При почти нулев
растеж през периода 1974-1981 г. през 1988 г. капиталните вложения
нараснаха спрямо предишната година в САЩ с 5,8%, в Япония - 13,6%,
ФРГ - 5,9%, Франция - 7,3%, Италия - 4,9%, Великобритания - 13,1% 3.
Този прираст е по-висок от "златното" десетилетие (1960-1970 г.) в
развитието на западните икономики.
Основен източник за финансиране в Западна Европа са вътрешните
частни спестявания. Вътрешните инвестиции в САЩ се покриват в
голяма степен за сметка на износа на капитал, докато за Япония по
традиция е висок относителният дял на личните спестявания.
Голяма част от инвестициите се насочват към замяна на старото
оборудване (САЩ) или към рационализация на производството, по-
нижаване на производствените разходи, създаване на принципно нови
техники и технологии (Япония). В рамките на общите капитални
вложения бързо растат тези с производствено предназначение. Това
1
Вж. Статистический эжегодник стран-членов СЭВ, с. 162, 59.
Вж. Экономическое положение..., с. 11.»
Пак там.
77
е особено характерно за Япония, САЩ и Франция и логично води до Таблица № 5 Почасова изработка в обработващата промишленост (средногодишен
прираст в %)
висока норма на натрупване. През 1989 г. в САЩ тя е 17,5%, в Италия -
22,9% и особено висока в Япония - 23,5%, която би собствения си рекорд Страна 1965-1973 г. 1973-1979 г. 1979-1987 г.
от 1970 г., когато нормата на натрупване бе 18,8%'. В действителност
разликата в процентите е още по-голяма, тъй като за САЩ и Италия Великобритания 4,3 1,2 4,9
нормата е изчислена като отношение на общите частни инвестиции към Италия 6,1 3,3 4,6
вътрешния национален продукт, а за Япония са взети само частните
производствени инвестиции. Франция 6,1 4,6 3,0
Високата норма на натрупване е обусловена и от растежа на ФРГ 5,4 4,3 2,3
държавните капитални вложения, като това е особено характерно за
Великобритания, където прирастът през 1989 г. е 11%. Наред с другите САЩ 3,0 1,4 3,3
причини съществено влияние върху високата норма на натрупване оказа и Япония 11,4 5,5 5,1
разгледаната по-горе тенденция към намаляване на плащаните данъци от
фирмите. Заб. Таблицата е по: Экономическое положение.., с 108.
Четвърто, прави впечатление, че темповете на нарастване на
фондовъоръжеността и машиновъоръжеността са по-високи от индекса на Пето, съществува подчертана тенденция към нарастване на изпол-
обществената производителност на труда. Колкото и синтетични да са по звания национален доход и особено на произведения. Изключение прави
своя характер посочените показатели и тяхната връзка с равнището на Полша, където обемът на произведения национален доход през 1986 г.
производителността на труда да е опосредствана, посочената достигна равнището на 1980 г. Темповете на нарастване обаче бележат
закономерност показва влошаващо се използване на основните тенденция към спадане и ако се има предвид ролята на фактора "цени",
производствени фондове. За степента на тяхното използване може да се физическият обем на националния доход в страните с централизирана
съди и по отношението между индекса на фондовъоръжеността на труда и икономика след средата на 80-те години намаля.
индекса на обществената производителност на труда. Фактически Прави впечатление, че по-бавният растеж на националния доход в
посоченото отношение представлява фондопоглъщаемостта на началото на 80-те години се отрази преди всичко в спадането на фонд
националния доход. Последният показател е реципрочен на "Натрупване". За нашата страна например през 1987 г. спрямо 1986 г.
фондоотдаването, поради което тенденцията в неговото движение е към фонд "Натрупване" на използвания национален доход спадна абсолютно
увеличаване. от 7588,9 млн. лв. на 6765,5 млн. лв. Тази тенденция съществува от
Увеличаващата се фондопоглъщаемост означава, че темпът на растеж началото на 80-те години: 1982 г. спрямо 1981 г. - спад със 143 млн. лв., а
на основните производствени фондове е по-висок от този на националния през 1983 г. спрямо 1982 г. - със 163 млн. лв. Съответните данни в
доход и темпът на растеж на фондовъоръжеността е по-висок от растежа съпоставими цени са 179 млн. лв. и 182 млн. лв.1 Основната причина за
на обществената производителност на труда. това е спадането на темповете на растеж на използвания национален
За последните 25 години се очертават три периода в движението на доход след 1980 г. Аналогични са и промените, когато темпът се
почасовата производителност на труда в отраслите на обработващата изчислява на основата на съпоставими цени.
промишленост на силно развитите страни с пазарна икономика. Първият Индексът на нарастване на фонд "Потребление" от използвания
период (1965-1973) се характеризира с висок средногодишен прираст. национален доход е по-висок от този на целия национален доход, както и
След това (1973-1979) тази тенденция се обръща, като спадът засяга на фонд "Натрупване" от него. Спадането на темповете на растеж на
всички страни. За периода 1979-1987 г. тенденцията, с изключение на националния доход са дали по-голямо отражение върху формирането на
Франция, ФРГ и Япония, отново се променя, макар и с по-ниски фонд "Натрупване", отколкото върху фонд "Потреб-
средногодишни темпове, което отчасти се дължи на по-високата
абсолютна база. По изчисления на автора по: Разширено социалистическо възпроизводство. С,
1988, с 79.
Посочените тенденции са видни от данните в следната таблица:
1
Пак там, с. 79, И1, 131. 79

78
ление". Такава закономерност се наблюдава за всички бивши социа-
листически страни, в които темповете на националния доход в началото
на 80-те години започнаха да спадат. Това потвърждава факта, че
натрупването е производно и неговата величина се определя от
величината на фонд "Потребление", че потреблението има решаващо
значение при определянето на съотношението между двете части на
националния доход. Необходимостта от поддържането на относителна
стабилност на фонд "Потребление" въпреки спадащите темпове на растеж
на националния доход е довело обективно до необходимостта от
абсолютното намаляване на средствата отделяни за натрупване. Не без
значение е и причината, свързана с поддържането на господството на
управляващата класа чрез създаване на всяка цена и с всички възможни
средства на относителна стабилност на потреблението. Като цяло за
периода 1970-1988 г. съотношението между индексите на използвания
национален доход към индексите на фонд "Натрупване" бележи
тенденция към нарастване, от което следва, че темповете на растеж на
националния доход са по-високи от тези на фонд "Натрупване". На
повишаването на посоченото съотношение отговаря тенденция към
намаляване на отношението между индекса на използвания национален
доход и този на фонд "Потребление". Макар че и при него темповете на
нарастване бележат тенденция към спадане, не е допуснато неговото
абсолютно
намаляване'.
Съществена причина и детерминиращ фактор на ефективността на
производството е и размерът на самите предприятия. И тук се наблюдават
съществени различия между страните с пазарни и с централизирани
икономики. Характерно за вторите е стремежът към гигантомания по
отношение на средния размер на предприятията. В нашата страна през
1988 г. от общо 2182 държавни промишлени предприятия 1608 са с
производствени работници до 500 души. В тях са заети 28,2% от общо
заетите. 30,2% от заетите са в предприятия с персонал от 1001 до 3000
души2, каквито в развитите страни са изключение. В САЩ 90% от
предприятията са с работници по-малко от 500 души, а в СССР 60% от
предприятията са с над 1000 души. В малките фирми в Япония са заети
68%, в Италия - 65%, в Швейцария - 64%, в Норвегия - 61%, в САЩ - 39%
и пр. от целия персонал в обработващата промишленост3.
През 1981 г. спрямо 1980 г. фонд "Потребление" нараства със 7,1%, 1983/1982 -
3,8%, 1986/1985 - 1,06%, 1987/1986 - 1,05%. Изчисленията са направени от автора
на основата на данни от Народное хозяйство стран-членов СЭВ, 1982 г. и същия
източник от 1985 г., с. 38.
Вж. Статистически годишник 1989, с. 169.
Вж. Петров, Г. Цит. съч., с. 76.
80
6
Практиката показа високата ефективност на малките и средните
предприятия особено в областта на нововъведенията. Те могат да
предлагат персонални услуги, да осъществяват по-добро обслужване, тъй
като имат по-преки връзки с купувачите. Въвличането на заетите в
дейността на фирмата става по-пряко, броят на опосредстващите звена
между работника и администрацията са по-малко, което спомага да се
установят директни и непринудени контакти, да се упражнява по-
ефективен контрол върху крайните резултати. Собствениците имат по-
големи възможности за реално въздействие върху резултатите на
фирмата. Последната е по-гъвкава, реагира по-бързо на промените и е по-
независима от икономическата и политическата обстановка в страната и
чужбина. Поради по-малкия обем на инвестициите рискът е по-малък.
Освен това самият обект на инвестициите предопределя насочването им
към задачи с приложен характер, с което възвръщаемостта на
инвестициите е по-голяма.
Посочените причини за отчуждението в сферата на непосредственото
производство са свързани най-вече с "тесните" места в неговото развитие.
Неблагоприятните характеристики на личните и веществените фактори
на производството, трудностите в съчетаването на интересите на
субектите на производството, неефективната производствена и
организационна структура и пр. в крайна сметка детерминират
определено равнище на икономическа ефективност, която носи в себе си,
от една страна, проявите на икономическо отчуждение, а от друга страна
е един от факторите за борбата срещу него. Самите неблагоприятни
характеристики на факторите на производството подсказват насоките за
намаляване на проявите на отчуждение.
Първо, необходимо е въпреки съществуващите понастоящем труд-
ности да се увеличат темповете на подмяна на старото физически и
морално изхабено имущество. Замяната му трябва да бъде съобразена с
водещите тенденции в развитието на технологиите. С това трябва
значително да се увеличи коефициентът на излизащите от употреба
основни фондове и коефициентът на тяхното обновление. В национален
мащаб това ще изисква огромни средства.
Трябва нормативно да се пресече все още съществуващата практика
да се начисляват амортизационни отчисления и след като основните
средства са възвърнали първоначалната си стойност. Това не създава
стимули за замяна на старата техника с нова. Удачно би било да се
промени държавната политика по отношение на амортизационните
отчисления с цел в някои дейности и отрасли да се премине към ускорена
амортизация.
Второ, проблемите на относителния дял на ръчния труд и условията
на труда трябва да бъдат поставени в центъра на цялостната социално-
икономическа политика на държавата. Необходимо е да се
81
 стимулира частният сектор да отделя повече средства за тази цел.
Посочената връзка между тези два фактора и отчуждението от труда
определя значимостта и актуалността на проблема. В рамките на общия
обем на държавните капитални вложения е необходимо да нараснат
средствата, отделяни за подобряване на условията на труда и за рязкото
намаляване на относителния дял на ръчния труд.
Трето, като се има предвид все по-нарастващото значение на
интелектуалните ресурси, е наложително подобряването на съотно-
шението между специалистите със средно и висше образование, както и
абсолютното им увеличаване. Това от своя страна изисква отделянето на
повече средства за развитието на образованието, както и повишаване на
ефективността на тяхното използване най-вече чрез преориентация на
учебните програми към даването на по-тясна специализация особено в
системата на висшето образование.
Четвърто, премахване на всякакви привилегии в процеса на обучение
и постъпване на работа. Определящ критерий за заемането на дадена
длъжност, за дадено работно място трябва да бъдат специфичните негови
изисквания и степента на съответствие между тези изисквания и
качествата на претендента. За всяко работно място трябва да се търси
човек, а не за всеки човек - работно място. Това е възможно само чрез
създаването на един действителен пазар на работната сила, който да
определя необходимия брой специалисти и работници със съответно
образование и квалификация.
Пето, преход към демонополизация и децентрализация на произ-
водството. Въпреки трудността и продължителността на процеса на
приватизиране на "гигантите" на нашата икономика този процес трябва
да започне. Успоредно с това значителна част от губещите предприятия
трябва да бъдат закрити въпреки сложните социални проблеми, които
следват от това.
Разпределението. Първичният характер на отношенията в непо-
средственото производство трябва да се разбира в смисъл, че отно-
шенията в останалите фази на възпроизводство имат производствен
характер и се определят от спецификата на посочените отношения.
Преходът от първични към вторични отношения е аналогичен на прехода
от същност към форма на нейната проява. В този смисъл
разпределителните отношения могат да се разглеждат като форма на
проявление на отношенията в непосредственото производство, а
82
доколкото последните се определят преди всичко от формите на
собственост - като проявление на отношенията на собственост.
Посочената връзка не трябва да се абсолютизира. Всяка фаза на
възпроизводствения процес има своя относителна самостоятелност и
връзката и с отношенията на собственост се характеризира с определена
специфичност. Макар и да имат производен характер, разпределителните
отношения оказват най-непосредствено въздействие върху интересите на
трудещите се, поради което недостатъците в механизма на тяхното
практическо осъществяване имат особено силно влияние върху
съчетаването на икономическите интереси.
В по-нататъшното изложение ние ще имаме предвид преди всичко
разпределението на предметите за потребление, получавани чрез
работната заплата. Поради факта, че преобладаващата част от доходите на
населението се формират от работната заплата, тя е съществена причина,
която съчетава или изостря противоречията между отделните социални
групи. В много от случаите нейното равнище определя и спецификата и
остротата на противоречията, свързани с владеенето и използването на
средствата за производство. По-лошите условия на труд обикновено се
компенсират с по-високо заплащане. Това, разбира се, не разрешава
противоречията, свързани с неподходящите условия на труд, но по-
високата работна заплата "тушира" остротата на тези противоречия, а
оттам и намалява проявите на отчуждение, обусловени от тези условия.
Размерът на работната заплата е определящ фактор, от който зависи
размера на предметите за потребление, които отделният индивид или
семейство може да присвои. В този смисъл индивидуалната работна
заплата е една от формите на лично присвояване на предмети за
потребление (преди всичко) и като такава противостои на държавното
присвояване. Различието е в обекта на присвояване, но връзката между
двата вида не подлежи на съмнение и именно разпределителните
отношения са свързващото звено между тях.
От взаимовръзката и взаимодействието между отделните фази на
възпроизводствения процес произтича и връзката между проявите на
икономическото отчуждение в отделните фази.
Една от основните причини за проявите на отчуждение от труда в
страните с централизирани икономики са дълбоките деформации в
разпределителните отношения, които рефлектират особено болезнено
върху заетите и по-конкретно върху тяхната мотивация за труд.
Една от тези съществени деформации е уравниловъчното разпре-
деление, което се оказа типично за всички източноевропейски страни.
Нека да проследим някои тенденции в движението на индекса на средната
работна заплата на заетите в отделните отрасли и общия доход на
домакинствата по отделни обществени групи.
83
 Таблица № 6 Индекс на средната работна
заплата на работниците и служителите 1970 г. = 100 Какви изводи могат да се направят от посочените данни?
Първо, от отраслите на материалното производство най-висок е
1975 1980 1985 1986 1987 1988
индексът на растеж на средната работна заплата в горското стопанство и
Общо 118 147 172 181 189 203 в промишлеността. През 1970 г. абсолютният размер на средната работна
Промишленост 122 154 184 194 204 219 заплата в отраслите селско стопанство, горско стопанство, съобщения и
търговия е по-малък от този на средната работна заплата на работниците
Строителство 114 140 162 169 176 186
и служителите от всички отрасли. Особено голяма е разликата в горското
Селско стопанство 128 152 176 189 194 217 стопанство (1486 - 1081 = 405 лв.) По-високият индекс на растеж на
Горско стопанство 123 167 192 213 224 240 работната заплата в посочените отрасли (изключение прави отрасъл
Транспорт 121 150 172 181 185 196 търговия) през анализирания период спрямо индекса на средната работна
заплата за страната не е премахнал или променил разликата спрямо
Съобщения 116 148 178 184 195 206
средната работна заплата през 1988 г. От отраслите, които през 1970 г. са
Търговия, материално-техническо 118 144 161 168 174 190 имали по-ниска от средната за страната работна заплата (промишленост,
снабдяване, изкупуване
селско стопанство, горско стопанство, съобщения и търговия, МТС и
Други 109 143 169 180 188 207 изкупуване) през 1988 г. само отрасъл промишленост има по-висока от
Жилищно-комунално стопанство 116 153 177 184 196 210 средната работна заплата. При останалите отрасли абсолютните разлики
Наука и научно обслужване 107 147 182 189 199 213 са се увеличили: в селското стопанство - от 191 лв. през 1970 г. на 210 лв.
Образование 120 149 172 180 186 191 през 1988 г., съобщения - от 158 лв. на 286 лв., търговия - от 130 лв. на
453 лв., горско стопанство - от 405 лв. на 427 лв. през 1988 г.
Култура и изкуство 113 149 168 173 177 189
Посоченото движения в абсолютния размер на средната работна
Здравеопазване, социално осигуряване, 120 156 186 191 196 202 заплата в отраслите на материалното производство, което дава отражение
физкултура, спорт и туризъм
и върху индексите им, посочени в таблица № 6, ни дава основание да
Финанси, кредит, застраховане 114 144 182 187 196 213 направим извода, че през периода 1970-1988 г. диференциацията в
Управление 113 151 175 175 184 199 равнището на средната работна заплата на заетите работници и
Други 115 140 150 162 172 171 служители в материалното производство се е засилила.
Второ, в непроизводствената сфера през 1970 г. отраслите жилищ-но-
Общо 120 146 172 181 189 204
комунално стопанство и битово обслужване, образование, култура и
Промишленост 123 156 185 195 205 219 изкуство, здравеопазване, социално осигуряване, физкултура, спорт и
Строителство 119 141 162 169 176 185 туризъм, финанси, кредит и застраховане имат по-ниска средна работна
Селско стопанство 127 149 173 185 191 213 заплата от тази за страната съответно със 184, 97, 88, 203 и 102 лв.
Горско стопанство 121 165 190 214 225 243
Останалите отрасли: наука и управление имат по-висока от средната
работна заплата съответно със 172 и 217 лв. За изследвания период
Транспорт 121 149 169 177 181 192 посочените разлики са се засилили: за първата група отрасли съответно
Съобщения 116 149 177 184 193 204 294 лв., 137 лв., 379 лв., 430 лв., (за отрасъл финанси, кредит и
Търговия, материално-техническо 117 144 157 159 165 178 застраховане разликата е намаляла от 102 на 76 лв.), а за втората група -
снабдяване, изкупуване 510 лв. и 359 лв.
Други 111 155 185 186 194 203 Прави впечатление ниската работна заплата в сферата на образо-
ванието, културата, изкуството и здравеопазването, като през последните
Заб. Индексите са изчислени от автора по: Статистически годишник на НРБ. С, 18 години абсолютните им различия спрямо средната работна заплата за
1987, с 86; пак там, 1989, с 84.
страната са се увеличили значително. От 16 отрасъла, на
84 85
които са посочени средните работни заплати, тези на образованието и тието на обществото и размера на средната работна заплата в тези
здравеопазването се нареждат съответно на 12-о и 15-о място. Като цяло отрасли.
и в отраслите на нематериалното производство съществува тенденция Посоченият извод за съществуването на тенденция към засилена
към засилена диференциация в размера на средната работна заплата. диференциация на заплащането в отраслите на материалното и нема-
Трето, прави впечатление, че индексите на растеж на средната работна териалното производство, взети сами по себе си, не може да ни даде
заплата за всички заети е почти еднакъв с този на заетите работници в представа за това съществува ли и до каква степен уравниловъчно
материалното производство. Това определя същата тенденция към разпределение между отделните социални слоеве на обществото.
засилена диференциация на работната заплата. През 1970 г. работниците Тенденцията към засилена диференциация на работната заплата в рамките
в отраслите промишленост, селско стопанство, горско стопанство, на материалното и нематериалното производство, а така също и на заетите
съобщения, търговия и отрасъл "други" са имали средна работна заплата работници в материалното производство и тенденцията към постепенно
по-ниска от общата средна заплата на работниците съответно с изравняване на равнищата на работните заплати на отделните обществени
19,191,407, 203,162 лв. През 1988 г. с изключение на отрасъл групи могат да съжителстват едновременно. Това се вижда особено ясно,
промишленост, където разликата е положителна в размер на 184 лв., в когато се анализира движението на индексите на общия доход на
другите отрасли диференциацията се е засилила: селско стопанство - 274 домакинствата по обществени групи:
лв., горско стопанство - 412 лв., съобщения - 380 лв., търговия - 743 лв.,
"други" - 338 лв. Таблица № 7 Индекси на общия доход на домакинствата по обществени групи
1970 г. = 100
Като имаме предвид почти еднаквите индекси на растеж на средната
работна заплата на общо заетите и на работниците и същевременно 1975 1980 1985 1986 1987 1988
посоченото по-горе нарастване на относителния дял на специалистите със Общо 129 160 193 215 230 234
средно и с висше образование в рамките на заетите в материалното
производство, може да се направи изводът, че съществува трайна Работници 132 166 195 219 234 236
тенденция към уеднаквяване на работната заплата на работниците и тази Интелигенция 128 165 186 213 224 226
на специалистите. Без да разполагаме с конкретни данни, а и е трудно да
има такива с количествени измерения, характеризиращи промените в Селскостопански 115 100 189 199 216 232
съдържанието на труда, логично е да се приеме, че през изследвания труженици
период не са настъпили някакви значителни промени в него. Оттук следва
изводът, че сближаването на работната заплата в значителна степен не е Таблица № 8
плод на промените в характера и съдържанието на труда, а на Индекси на общия доход на човек от домакинството по обществени групи
съществуващата тенденция към уравниловка между заплатите на 1970 г. = 100
работниците и на специалистите със средно и с висше образование. 1975 1980 1985 1986 1987 1988
Четвърто, средната работна заплата на заетите в "други отрасли на
Общо 135 178 212 250 264 280
материалното производство", както и в "други непроизводствени
"отрасли" е по-висока от средната заплата, на заетите в отделните отрасли Работници 135 181 211 248 265 281
на материалното и нематериалното производство. Разликата е доста
Интелигенция 128 170 194 232 237 246
съществена и макар че индексът на нарастването им е по-малък от голяма
част от индексите на останалите отрасли, може да се счита, че това Селскостопанс- 136 152 232 270 296 329
положение е ненормално. Без да омаловажаваме значението на тези ки труженици
дейности (впрочем те не са дешифрирани), считаме, че има определено Заб. Индексите в таблици №№ 7 и 8 са изчислени от автора по: Статистически
несъответствие между тяхната роля за разви- годишник на НРБ (1971-1989).

86 87
 За целия изследван период индексът на нарастване на общия доход на Таблица № 9
работническите семейства е по-висок от индекса на растеж както общо за Индекс на растеж на средната работна заплата по отрасли а някои
източноевропейски страни
всички домакинства, така и за домакинствата на другите социални групи.
СССР Чехословакия Полша Румъния
При индекса на общия доход на човек от домакинството най-бързо расте
доходът на селскостопанските труженици. 1980 1988 1980 1988 1980 1988 1980 1985
За домакинствата от групата на интелигенцията, макар и колеб
лива, се очертава тенденцията индексът на растеж на общия доход да Общо 138 180 136 158 270 2375 174 219
бъде по-нисък от общия индекс на растеж на доходите на всички Промишленост 139 181 138 162 273 2571 179 219
обществени групи. Още по-реална представа за съществуващата
тенденция към уравниловка ни дава проследяването на индекса на Строителство 135 193 133 156 254 2147 180 237
общия доход на човек от домакинството. Тук различията между Селско стопанство 148 208 142 174 324 2795 179 228
интелигенцията, от една страна, и останалите социални групи, от
друга, са по-съществени. По-бавният растеж на доходите на домакин Транспорт 146 190 138 156 278 2250 165 213
ствата на интелигенцията и особено на един човек от домакинството, Търговия, матери- 145 174 134 153 255 2408 160 207
в сравнение с тези на всички домакинства и с тези на работническите, ално-техническо
обективно води до намаляване на различията в доходите на отделните снабдяване, изку-
пуване
социални групи. Това фактически означава, че диференциацията в
заплащането на простия и сложния труд е незначителна. Ако средният Жилищно- кому- 141 178 138 159 274 2226 168 233
доход на член от семейството на неквалифициран работник се приеме нално стопанство
за 100, то посоченият показател за специалистите с висока квалифи
Наука 129 178 133 153 234 2394 171 215
кация (производствена и инженерно-техническа интелигенция) е 112.
Посочената закономерност е валидна и когато става въпрос не за Образование, култура, 126 157 134 155 251 1982 165 215
противопоставянето на доходите на работниците и на интелигенция изкуство
та, но и като съотношение между доходите на домакинствата на Здравеопазване, 138 166 138 155 276 2391 165 221
квалифицираните и неквалифицираните работници. Ако средният социално осигуряване
доход на втората група се приеме за 100, за първата група той е 106 1.
Посочената тенденция е типична не само за нашата страна. В
Унгария средната работна заплата на заетите в науката, образовани Заб. Индексите са изчислени от автора. За Унгария липсват данни за 1970 и
1975 г., поради което е невъзможна съпоставимост, вж. Статистический
ето, културата и здравеопазването, т.е. в отраслите, където е съсре эжегодник стран-членов СЭВ, 417-421.
доточена голяма част от интелектуалните ресурси, расте с по-нисък За всички посочени страни индексите на последните три отрасъла, в
темп от средния индекс за страната. Същата закономерност (без които е съсредоточена голяма част от интелигенцията, са по-ниски от
индексите на растеж на средната работна заплата в страната (изключение
сферата на науката) е валидна и за България, Полша, Румъния, СССР правят само отраслите наука и здравеопазване в Полша и здравеопазване
и Чехословакия2. в Румъния).
За съществуващата тенденция към уравниловка на работната заплата Вследствие на различните темпове на растеж на работната заплата на
на интелигенцията и работническата класа може да се съди, макар и в работниците и интелигенцията в полза на първата в края на 70-те години
известна степен косвено, по движението на индексите на средната и началото на 80-те години абсолютните размери на техните работни
работна заплата на заетите в посочените по-горе отрасли, от една страна, заплати почти се изравниха. Разбира се, за всяка отделна страна тази
и индексите в останалите отрасли, където са заети предимно работници. тенденция се проявява с различна интензивност, обусловена е от
специфични причини и има различни последици. Това не отрича факта,
Вж. Добриянов, В. Важен научен форум. - Работническо дело, № 224, 12 авг. 1985. Вж. че става дума за обща закономерност в развитието на всички страни с
централизирани икономики, което определя наличието на също такива
Статистический эжегодник стран-членов СЭВ. М., 1989, с 417, 421. общи причини и последици.
88 89
 Ако през 1965 г. средната работна заплата на инженерно-техничес-
ките работници в СССР е с 45,9% по-висока от тази на работниците, през
1984 г. тя е само с 11% по-висока, а за някои отрасли като промишленост
за строителни материали е по-ниска. Това е резултат от по-високия темп,
с който е растяла средната работна заплата на работниците за посочения
период1.
За различието в темповете на растеж на работната заплата на
посочените социални групи има обективни причини, свързани най-вече с
нарастващото образователно и квалификационно равнище на
работниците, което води след себе си и до по-висока работна заплата
въпреки елементите на уравниловка между простия и сложния труд.
Примата на материалното производство, особено в началните години след
революцията, когато е трябвало усилията да се насочат към задоволяване
преди всичко на материалните потребности, е изисквало и съответно
нарастващо стимулиране на заетите в тази сфера. Когато
непосредствените задачи на икономиката са ориентирани към задо-
воляването на първичните потребности, "гладът" за високо интелектуален
труд е по-слаб2. Това дава отражение както върху търсенето на този труд,
така и върху неговия социален престиж, а оттам и върху равнището на
неговото заплащане. Не е случаен фактът, че уравниловъчното
разпределение е най-слабо изявено в страни, в които икономическото
развитие след революцията бе относително високо (ГДР, Унгария,
Чехословакия). Това е проява на посочената закономерност.
Съществена причина за съществуването на уравниловка в страните с
централизирана икономика е и посоченият по-горе висок дял на ръчния
труд. Обикновено той се извършва от хора с ниска или без никаква
квалификация. Самото съдържание на този труд е такова, че за да ее
подсигурят достатъчно хора, които да го извършват, той трябва да се
заплаща по-високо. В много от случаите този труд се заплаща по-високо,
отколкото реално "струва". Това обикновено води до нарушаване на
съотношението в заплащането на простия и на сложния труд, до
относително подценяване на значението на втория. Колкото и
"оневиняващ" да е този фактор за съществуването на посоченото
несъответствие, той не изчерпва проблема и не го прави по-малко остър.
Определено може да се твърди и статистическите данни го доказаха, че
като цяло, общо взето, висококвалифицираният труд в посочените страни
е слабо заплатен. Отрицателните последи-
Вж. Лозневая, М., Л. Хейфеп. Оплата инженерного труда. - Вопросы экономики, 1986,
№ 6, с. 34.
Вярно е и обратното, тъй като излизането от състояние на ниско развитие предполага
търсенето на квалифициран труд като предпоставка за ускоряване на социално-
икономическото развитие.
90
ци от това са известни - текучество, неудовлетвореност от труда,
отчуждение от него, емиграция.
Една част от причините за уравниловъчното разпределение са свързани
с все още неизживяната докрай, идваща още от времето на Сталин
недооценка на ролята и значението на интелигенцията за развитието на
обществото. Тя се разглеждаше като "прослойка", едва ли не като
необходимо зло, допълващо класовата структура на социалистическото
общество, неговите две основни оси - работническата класа и селяните. И
това не е случайно. По самата си същност властта е проява на
субективното, на човешката воля, докато науката е призвана да търси
закономерното, обективното в развитието на света. Когато целта на
властта е самата власт (вж. трета глава), когато тя се превръща в ценност
за самата себе си, всичко, което противоречи на субективния произвол на
властващите, всеки порив за обективност и свобода се разглежда като
средство срещу властта и започва да се преследва.
От значение е също и фактът, че дълги години по проблемите на
социалното равенство и справедливост господстваха примитивни
представи. Мнимото равенство спрямо обществените средства за
производство и принципът на заплащане нерядко се приемаха като
необходимост от равенство едва ли. не във всичко. Проявите на
неравенство, включително и в размера на заплащане, се приемаха, а и все
още се приемат от мнозинството от хората като проява на социална
несправедливост. Това доведе до положението в значителна степен да се
отъждествяват равенството и справедливостта, което намери практически
израз в максимата, че "най-справедливо е по равно".
Тенденцията към уравниловъчно разпределение съжителства със
значителни различия между средните доходи на народа и тези на
управляващата класа. Процесите в източноевропейските страни от
последните няколко години повдигнаха завесата на секретността спрямо
доходите на висшата партийна и държавна номенклатура. Освен
десетократно по-високите работни заплати тя е получавала и значителни
доходи под формата на безотчетни пари, отстъпки от цените, по които е
закупувала стоките и услугите, различни привилегии и пр.
Липсата на подчертана йерархичност при изграждането на социалната
структура в страните от Източна Европа преди прехода им към
"социализъм" засили посочената представа за взаимодействието между
равенството и справедливостта. За страните от Балканския полуостров
оказа влияние все още неизживяната докрай ориенталщина в начина на
мислене, свързана с осъждането и приемането за несправедливи на
големите различия в доходите, независимо от това
91
дали те са справедливо получени или не. Ниското равнище на
задоволеност на потребностите, съчетано с ниската култура и обра-
зованост на значителна част от хората, създаде подходящи условия за
разпространението на популистки настроения. Още Троцки развива
идеята, че материалната полза от своя труд е зло, че революционният
морал се губи, когато гладът липсва и пр. Умишлено се насаждаха
антипотребителски настроения, като бедността се издигаше в ценност, а
богатството като нещо неморално, заграбено чрез експлоатация.
Неразбирането на сложната диалектика на изграждането на обществото
особено в първите години след революцията, необходимостта да се
стимулира дейността на масите чрез ентусиазъм, доведе до използването
на примитивно формулирани лозунги и постановки, обещаващи за кратко
време достигането на "пълно социално-иконо-мическо равенство".
Идеологическите постулати проповядваха, че постепенно трябва да се
заличават различията между работническата класа, селяните и
интелигенцията с цел да се достигне до безкласово общество. Единият от
аспектите на тази цел бе уравниловъчното разпределение между отделните
социални групи. Липсата на обективен измерител на стойността на
работната сила водеше до субективно определяне на размера на работната
заплата чрез сложна и постоянно нагаждаща се към субективистично
определените цели система от нормативи, разценки, решения и пр.
Посочените по-горе идеи за времето си намират благоприятна почва и
оказват положително влияние върху активността на масите. Едва ли
тогава се е предполагало, че тази уравниловъчна психология крие в себе
си и своя обратен резултат - спадане на трудовата активност, отчуждение
и безразличие към труда, лумпенизиране на част от хората. Поради
масовата разпространеност на посочената психологическа нагласа в
обществото социалната база, която да възприеме уравниловъчното
разпределение като несправедливо, се оказа много тясна, сравнително
малобройна.
По обясними причини такава се оказа интелигенцията. Бурното
развитие на научно-техническият прогрес през 70-те и 80-те години
съвпадна с времето, когато средната работна заплата на анализираните
категории заети в стопанството почти се изравниха, а в някои случаи
съотношението между тях бе в полза на по-нискоквалифицирания труд.
"Властните императиви на научно-техническия прогрес" (Дж. Голбрайт)
поставиха на дневен ред въпроса за значението на интелектуалните
ресурси за развитието на обществото. Същевременно обаче
разпределителните отношения не стимулираха творческата активност и
изявата на тези ресурси, което доведе до отчуждението им от труда, а като
следствие от това и до трудности в осъществяването на научно-
техническия прогрес и задълбочаване на изостава-
92
нето на страните с централизирани икономики. Социалната практика
постави настоятелно проблемите за социалния престиж на интели
генцията, за нейния реален и потенциален, но нереализиран именно
поради проявите на отчуждение принос в цялостното развитие на
обществото.
В степента, в която научно-техническия прогрес е дело преди всичко
на инженерно-техническите кадри, особено остър характер придобиха
въпросите, свързани с техния престиж, социална реализация, заплащане,
текучество и пр. Правят впечатление редица негативни данни,
характеризиращи посочените процеси. Само 2,2% от инженерите у нас
считат, че общественото признание на инженерната професия е високо,
40,4% - средно и 54,4% - ниско'.
Посочената по-горе закономерност в заплащането на труда на
работниците и инженерно-техническите кадри в СССР е типична и за
нашата страна. Ако през 1977 г. средната работна заплата на инженера е
била с 23% по-висока от тази на техника, през 1985 г. разликата е само
13%. Средната работна заплата на инженерите и работниците в
промишлеността и транспорта са еднакви, а в строителството отно-
шението е 1:0,91 в полза на работниците.
Когато се анализират проблемите на инженерния труд и изобщо на
интелектуалните дейности, трябва да се има предвид, че не винаги
размерът на работната заплата е определящ фактор, даващ удовле-
твореност от работата. По принцип с нарастването на образованието и
творческия характер на извършваната дейност значението на орга-
низацията на производството, на съществуващите възможности за изява
на потенциалните сили за творчество нарастват. Тревожно е обаче, че
само 9,1% от инженерите са напълно доволни от изпълняваната от тях
работа, 31,1% считат, че възможностите за професиоинален растеж в
предприятието им са незадоволителни, а същевременно 2/3 от инженерите
поставят на първо място творческата работа сред привлекателните страни
на производството.
Малките възможности за творческа изява на инженерите, незадо-
волителната организация на техния труд, липсата на действен и
ефективен механизъм за уплътняване на работното им време с типична за
професията и квалификацията им работа2, недостатъците в системата на
заплащане и пр. логично водят до голямо текучество, до търсенето на
"реализация" чрез заемането на административен пост или чрез
ориентация към непроизводствената сфера. Тревожен
Посочените и следващите данни са по: Донков, Д., Б. Христова, Н. Радев. Цит. съч.,
с. 99, 88, 63, 73, 49. 2
12,2% от времето на инженера е заето с несвойствена, рутинна дейност. 39,9% от
инженерите са склонни да напуснат своята работа, 40% от тях заемат ръководни
длъжности.
93
е фактът, че в най-важната дейност на техническия прогрес - конс-
трукторската - структурата на заетите инженери е крайно неблагоприятна.
На 100 млн. долара основни производствени фондове у нас се падат 116
инженери, занимаващи се с управленски труд и 6 конструктори.
Аналогичните данни за развитите страни с пазарна икономика са
съответно 28 и 36 души.
Очевидно е, че макар в количествено отношение показателите на
страните с централизирани икономики да са по-добри, ефективността от
дейността на заетите в тази сфера е значително по-ниска1..
Посочените аномалии обективно водят до голямо текучество и
преориентация на инженерите към други дейности, несвързани с тяхната
професионална подготовка. Всеки пети инженер в Полша не работи по
специалността си. У нас над 40 хил. специалисти, в това число 12 хил. с
висше образование също не работят по специалността си. В СССР над
един милион инженери работят като работници. Обществото в случая
губи, от една страна, разходите за тяхното обучение, а от друга страна, от
това, че те не работят по придобитата специалност. Причините за
посочените аномалии имат комплексен характер, но в значителна степен
те са свързани с ниското заплащане на труда на тези специалисти.
Не може да не се съгласим с мнението на Т. Заславская, че "преходът
на квалифицирани инженери и работници, на стопански ръководители в
изпълнители, потвърждава неспособността на действащата система за
управление да обезпечи ефективно функциониране на социалните
ресурси на обществото"2.
Когато се оказва, че обществото не търси в достатъчна степен
интелектуалните ресурси, не ги оценява по адекватен на тяхната същност
начин, в част от интелигенцията се формира убеждението, че "разумът е
щастливо проклятие". "Щастливо", защото в крайна сметка това, което
придава достойнство и превъзходство на човека над останалата жива
природа е познанието, разумът, интелектът. "Проклятие", защото
напиращите вътрешни интелектуални сили и възможности не намират
съответстващ механизъм за реализация и опредметяване в
действителността. Оттук до интелектуалния аскетизъм, разбиран като
стремеж да се развива индивидът за самия себе си, за собствено
удовлетворение, без да се съобразява с нуждите на обществото, има една
крачка. И ако интелектуалният аскетизъм все пак е полезен за неговия
носител, то за обществото това са неизпол-
В САЩ 15% от заетите са с инженерно-техническо образование, в СССР - повече
от 40%. От предложените годишно 75-80 хил. изобретения се внедряват само
около 1/3; вж. Аргументы и факты, 1990, № 1
Вж. Заславская, Т. Человеческий фактор развития экономики и социальная спра-
ведливост. - Коммунист, 1986, >fe 13, с. 64.
94
звани възможности. Интелектуалният аскетизъм е следствие и съ-.
щевременно проява на отчуждението на индивида от обществото. По
въпроса за връзката между равнището на развитие на разума и
отчуждението съществуват две крайни позиции - тази на К. Ясперс, според
който разумът ще ни спаси от отчуждението, и тази на Ландман, който
счита, че "всички отчуждения са в крайна сметка... на разума" 1, че след
определена мяра полезният разум се обръща срещу нас. Колкото и
индивидуална и противоречива да е посочената корелация, тя съществува.
По-високата интелигентност е свързана с по-широка гама от осъзнати
потребности, с по-големи изисквания спрямо живота. Това при равни други
условия води до по-голяма неудовлетвореност от него, тъй като
несъответствието между стремеж и действително постигнати резултати и
цели се засилва. Едно и също обективно състояние се пречупва по различен
начин от отдел- . ните индивиди и води до различна степен на
неудовлетвореност от социалната действителност. Това е една от
причините, поради които интелигенцията се оказа най-отчуждената част от
обществото.
В значителна част от населението, в частност и от интелигенцията,
пропастта между съществуващата система от потребности и реалното
индивидуално битие бе намалена чрез промяна на самата струк-тура на
потребностите и ценностната система на индивида. Тъй като е невъзможно
да промениш другата страна на отношението (обществото), промяната бе
извършена в отделните индивиди за сметка на обезчовечаването им, на
атрофия на тяхната действителна същност, загубването на неповторимостта,
като цената бе приспособяване с цел съхранение. На мястото на свободния
интелект дойде "интелигенцията за социални поръчки", на мястото на
независимостта -приспособяването към силните на деня, на мястото на
достойнството - сервилността и подражанието. Личността бе жертвана, за да
се постигне съответствие между вече загубилата автономност и идентичност
човешка личност и деформираните обществени отношения. Освен
анализираната тенденция към уеднаквяване на размера на работните заплати
на работниците и интелигенцията, което е една от формите на
уравниловъчно разпределение, съществува и друга негова форма - в рамките
на едно и също образователно и квалификационно равнище. Границите, в
рамките на които може да расте работната заплата на изпълняващите една и
съща дейност (не по обем, а по характер) в страните с централизирана
икономика, са силно стеснени. При това положение, макар заплащането да е
по-високо от работещите същата по характер работа, у получателя на
работна заплата не
Вж. Йосифова, М. Отчуждението в културната антропология на Михаел Ландман. -
Социологически проблеми, 1982, № 5, с 56.
95
се формират стимули за по-успешна работа, защото по-високата негова
работна заплата не отразява реалното различие между неговия принос и
този на останалите му колеги. Тесните граници между минималната и
максималната заплата1 за дадена длъжност не могат да "вместят" в себе си
съществуващите понякога съществени различия в равнището на
квалификация при едно и също придобито образование. Образованието
не винаги е достатъчно надежден показател за квалификацията, а оттам и за
реалния принос в постигането на общия резултат. Практически това води до
уравниловка, макар че работните заплати не са едни и същи. Нещо повече,
това е своеобразна форма на експлоатация. Това води до парадоксалната от
гледна точка на обществените интереси ситуация, когато отчуждението от
труда обхваща преди всичко тези, които имат най-големи възможности за
лична, творческа изява, за по-голям принос в развитието на обществото.
Именно тези, които работят съвестно и ефективно, макар и да получават по-
висока работна заплата, се оказват ощетени, тъй като при тях
разминаването между принос и заплащане е по-голямо, отколкото при тези,
които получават по-ниска работна заплата. Това изостря отношенията както
в рамките на колектива, така и между по-добре работещите (и това е
парадоксалното) и обществото.
Разглежданият въпрос е от особено значение, тъй като той има за следствие
редица негативни последици за социално-икономическото развитие -
деформации в ценностната система, съмнения в практическата реализация
на принципа "за равен труд - равна заплата", отчуждение от обществения
интерес именно на тези, които с дейността си могат да спомогнат най-
много за неговата реализация и пр. Именно проявите на несправедливо
разпределение, а уравниловката е една от тях, "прекъсват нишките" между
индивида и обществото, нарушават и деформират условията за реализация
на индивида. Тя може да се извърши само в обществото и чрез
обществото, но желанието за доброволно, съзнателно, необходимо за самия
индивид включване в обществения механизъм като условие за неговата
реализация, а с това и за реализацията на обществените интереси, зависи от
това доколко индивидът счита, че съществува съответствие между него и
обществените отношения.
Отношението към труда е детерминирано в значителна степен от
равнището на заплащане. Редица изследвания показват, че при отделните
видове икономически системи отношението към труда се различава
съществено. В СССР 20% от работниците биха работили добросъвестно
Напомняме, че анализът обхваща периода до 1988 г., когато започна преходът
на източноевропейските страни към пазарна икономика. Понастоящем държавата
не определя максималната граница на работната заплата.
96
независимо от обществения строй, 15% - никога няма да работят добре, а
за останалите 65% са важни стимулите. Проведени изследвания в
московски предприятия сочат, че за 51% от мъжете и 44% от жените
трудът е способ за заработване на пари, за 21% и 30% - начин за
принасяне на полза, за 9% от мъжете и 5% от жените - занятие, носещо
удовлетворение и радост, за 6% и 9% - възможност за общуване с хората
и за 4% от мъжете и 9% от жените - неизбежно зло.
Съществени са различията в резултатите от изследванията, проведени
във ФРГ, където 63% от работниците получават удовлетворение от труда,
25% - не получават, а останалите не са определили отношението си.
Приемането на труда като необходимо зло, само като средство за
получаване на доходи, а не и като съществен фактор за реализацията на
индивида води и до стремежа действителният индивидуален живот да се
търси извън трудовата дейност, а не в нея. Проучване на 25 хил. души в
Ленинград сочи, че за 13% от тях истинският живот започва след работа,
26,5% са неудовлетворени от живота като цяло, 5,5% считат, че животът
им зависи от външни обстоятелства, а 8,5% са самотници1.
Връзката между степента на удовлетвореност от труда и равнището на
отчужденост от него едва ли се нуждае от доказване. Нещо повече -
именно насищането на труда с творчески моменти е най-сигурният начин
за преодоляване на отчуждението от него. Когато трудът се разглежда от
неговия носител само като средство за формиране на доходи, като
източник на жизнени средства, а не като основен фактор за
самореализацията на индивида, отчуждението от него, в известна степен
даже независимо от равнището на заплащането му, е неизбежно.
Разбира се, не трябва да се отъждествява цялостното индивидуално
битие на човека единствено с неговата трудова дейност, но решаващото й
значение за разгръщане на потенциалните възможности на индивида е
безспорно. Ние посочихме, че необходимостта от действие е съществена
характеристика на индивида, а тази необходимост се реализира в най-
голяма степен именно в трудовата дейност. Това определя и значителната
корелация между характера на труда и същността на индивидуалното
човешко битие. Когато трудът е тежък, монотонен, без творчески
моменти в него, той е безсмислен разход на енергия, която води не до
усъвършенстване на индивида, а до загубата на същността му, до
разпадане на неговата идентичност. При тези условия отчуждението от
него е неизбежно, независимо от това каква е господстващата форма на
собственост или кой е собс-
Вж. Днес и утре, 1989, № 16; Аргументы и факты, 1990, № 6; Социологические
исследования, 1989, № 6, с. 46; Юдамов, Ю. Цит. съч., с 98.
97
 твеникът на средствата за производство,
с помощта на които се осъществява този
труд.
Посочената тенденция към уравниловка отразява само един от
аспектите на разпределението, а именно на необходимия продукт.
Аналогична тенденция в страните с централизирана икономика съ-
ществува и при разпределението на принадения продукт от страна на
държавата. Тъй като значителна част от него е нейна собственост, тя има
възможност да изравнява чрез него доходността на отделните
предприятия или чрез системата от икономически показатели да задава и
предопределя субективистично бъдещата рентабилност. Това преливане
от по-рентабилните към по-нерентабилните предприятия постига двояк
негативен резултат: за добре работещите то е антистимул да разкриват
своите резерви и да работят по-ефективно, а за нискорентабилните
предприятия създава застраховката от фалит и формира убеждението, че
"държавата няма да ги изостави" независимо от плодотворността на труда
им. Последиците и абсурдите и тук са аналогични, както при
уравниловъчното разпределение между заетите. Точно тези предприятия,
които могат да осъществяват ефективно свое възпроизводство, попадат
най-често под въздействието на държавното изземване на доходите.
Уравниловката на стопанските организации и уравниловъчното
разпределение между заетите в тях са свързани причинно-следствено.
Изземването на значителна част от доходите на рентабилните
предприятия, съчетано с централизираното регламентиране на работната
заплата, обективно води до уравниловъчно разпределение на оставащия в
организацията фонд "Работна заплата".
Нека да проследим някои тенденции в движението на доходите в
страните с развита пазарна икономика. Характерна особеност в
структурата на доходите на населението е по-бързият темп на нарастване
на доходите извън работната заплата (дивиденти, лихви, ренти и пр.),
което обективно води до намаляване значението на работната заплата.
През 1989 г. ръстът на нетрудовите доходи изпреварва ръста на работната
заплата във Великобритания и САЩ 1,2-1,4 пъти, във Франция и ФРГ - с
50%. В САЩ 35% от съвкупния доход се формира от нетрудови доходи.
Посоченият процес е пряко следствие от разгледаното бързо увеличаване
на акционерите, от разширяване мащабите на приватизация и повишаване
ефективността на акционерните дружества.
Посочената тенденция не отменя факта, че работната, заплата си
остава основен източник на доходи за преобладаващата част от
населението. Благоприятните тенденции в развитието на западните
икономики през последното десетилетие са съществен фактор, който
определя нарастването на доходите и в частност на работната заплата.
Във ФРГ средната работна заплата през 1989 г. нарасна спрямо 1988 г. с
4% и достигна 3657 марки. В Япония работната заплата растеше
98
в периода 1986-1989 г. със средногодишен темп от 2,5%'. Сравнително
ниската инфлация през последното десетилетие, съчетана с посоченото
увеличение на номиналните доходи, доведе до трайна тенденция към
растеж на реалните доходи.
Своеобразна форма за формиране на доходите в страните с пазарна
икономика, която придобива все по-голямо значение, е т.нар. "система за
участие в печалбата". Изследванията показват, че за да се поддържа
необходимото равнище на мотивация, трябва минимум 20% от дохода да
се формира от печалбата във вид на премии, дивиденти или натрупвания
за пенсиониране. В Англия в тази система са въвлечени 16% от наемните
работници, в САЩ - повече от 15% от компаниите имат план за участие в
печалбата, като в тях са обхванати 22% от заетите. Особено силно
разпространение има посочената система в Япония. Премиите, които
обикновено се изплащат два пъти в годината, съставляват около 1/4 от
заработката2.
Посоченият недостиг на квалифицирана работна сила в развитите
западни страни доведе до засилена диференциация в работната заплата. В
Англия за най-висококвалифицираните категории специалисти
средногодишният прираст на реалните доходи достигна до 21%, което
предотврати "изтичането на мозъци". През 1989 г. работната заплата на
заетите с умствен труд в Англия растеше 1,3 пъти по-бързо от работната
заплата на заетите с физически труд. В САЩ през 1985 г. разликата в
заплащането на труда на специалистите и на неквалифицираните
работници бе 70%, а през 1989 г. - 90%. Засили се диференциацията в
заплащането на една и съща професия, като достигна до 15-20% 3. За
засилената диференциация в доходите спомогнаха и промените в
данъчното облагане. Във ФРГ от януари 1990 г. максималната ставка на
подоходния данък бе намалена от 56% на 53%. Освен това бе понижен
необлагаемият минимален доход. В Англия основната ставка на личния
подоходен данък за последните десет години спадна от 33% на 25% с
перспектива да слезе до 20%. Бе намалена и максималната ставка от 83%
на 40%4.
Вж. Экономическое положение..., с 19, 20.
Вж. Гаузнер, Н. Развитие "экономика участия" в передовых странах Запада. -
МЭМО, 1990, № 5, с. 78.
Значението на диференциацията на доходите като фактор за икономическия
растеж не трябва да се абсолютизира. Интересно е, че двете страни с най-ниска
диференциация в света (Албания и Швеция), където съотношението между мини-
малната и максимална заплата са съответно 1:3 и 1:2, са с принципно различна
икономика и с огромно различие в степента на икономическо развитие. Съще-
временно според Голбрайт още в средата на 60-те години съотношението между
минималната и максималната заплата в американските компании е 1:25, вж. Цит.
съч., с 260.
Вж. Экономическое положение..., с 109, 94.
99
 Посочените промени в движението на работната заплата оказват
влияние и върху мотивацията за труд. При ниско равнище на задово-
леност на потребностите съвсем очевидно определящ мотив за участие в
производството е работната заплата. Успоредно с нарастването на
степента на задоволеност на потребностите настъпват промени в
системата на мотивация. Когато заплащането е високо, значението му
спрямо другите мотиви1 намалява. Същевременно по-високата работна
заплата стимулира отъждествяването и приспособяването към целите на
организацията. В този смисъл по-високите доходи водят до по-слаба
отчужденост от труда, от проблемите и интересите на организацията.
Изследвайки организационната структура на съвременната корпо-
рация, Голбрайт счита, че съществува корелация между професионалната
характеристика на отделните нейни звена и преобладаващата мотивация.
За редовите акционери определящ е паричният мотив, за
производствените работници той се допълва и с отъждествяването на
целите, като съотношението между двата мотива зависи от мястото на
работника в производствения процес, от характера на работата му. С
прехода към следващите две звена - "инженери, майстори и бригадири" и
"менажери", ролята на отъждествяването и приспособяването на целите
нараства, което означава, че значението на паричния мотив намалява.
Очевидно това е свързано с по-творческия характер на труда на тези
заети, с достигането на такова равнище на задоволеност на материалните
потребности, което може да се определи като "насищане", а това пък
обуславя приоритетното значение на потребностите, свързани с
духовното израстване на индивида, с търсенето на самореализация в
самия труд. Стремежът към разширяване на корпорацията, към нейната
по-висока ефективност прави в значителна степен еднакви интересите на
обществото и на заетите в нея, което също засилва личната мотивация.
Върху посочените промени в движението и размера на доходите в
страните с пазарна икономика оказват съществено влияние и промените
във взаимоотношенията между работодателите, профсъюзите и
правителствата. Правителствата все по-често се намесват във взаи-
моотношенията между работодателите и синдикатите при определяне
равнището на работната заплата в частния сектор. Практикуваните в
някои страни (Норвегия, Швеция, Австрия) тристранни преговори имат
преди всичко консултативен характер. Както в САЩ, така и в
Според Голбрайт съществуват четири мотива - принуждение, парично възна-
граждение, отъждествяване и приспособяване. При отъждествяването индивидът
приема целите на колектива за по-високи от неговите, а при приспособяването той
участва в организацията с надежда да приспособи нейните цели към своите
интереси, вж. Цит. съч., 176-178.
100
Западна Европа се наблюдава тенденция към засилена децентрализация
на преговорите и сключването на колективни договори се извършва
обикновено на равнището на отделната фирма. В някои страни
законодателно се премахва съществуващото положение за определянето
на минималната работна заплата. Понастоящем само в три
западноевропейски страни (Италия, ФРГ, Дания) съществува тази
практика. Постепенно се преодолява "двуредовата" система на заплащане
в САЩ, която предвижда по-ниски ставки на заплащане на
новопостъпилите работници. С това се преодолява неблагоприятният
климат в трудовите колективи и се избягва отчуждението от труда на
новопостъпилите работници.
При подписването на колективните трудови договори приоритет има
вътрешнофирменото състояние. Главни фактори, определящи динамиката
на работната заплата, са равнището на производствените разходи,
производителността на труда, очакваната печалба и чак на четвърто
място - размерът на работната заплата в компании, произвеждащи
аналогична продукция1. Самите синдикати все по-често се отказват
доброволно от целта да постигнат едностранни предимства за своите
членове, а се стремят да обезпечат условия за просперитет на фирмата.
Ще си позволим да цитираме извадки от колективния договор между
"Ню юнайтид мотор манифекчъринг" и Международния съюз,
обединяващ работниците от автомобилостроенето, аерокосмическата
промишленост и селскостопанското машиностроене на САЩ и неговата
местна организация 2244: "Процъфтяването на компанията и
благополучието на членовете на съюза в значителна степен са взаи-
мосвързани", "ние съзнаваме, че за да бъдат успешни нашите усилия,
трудещите се и мениджмънтът трябва да си сътрудничат като членове на
един отбор", "първостепенна цел на компанията е нарастването и
разцветът...", "съюзът признава необходимостта от нарастването на
производителността на труда, разглеждайки го като свой принос в
развитието на компанията, което представлява източник за заетостта и
доходите на неговите членове". Посочените извадки показват висока
степен на единство на интересите на работодателите и синдикатите, което
е гаранция за преодоляване на отчуждението на заетите. Отказите от
пряка конфронтация, разбирането, че подобряването на качеството на
живота на работещите е функция от просперитета на компанията, че
основен фактор за просперитета е тяхното трудово участие, стимулира
процеса на търсенето на взаимноприемливи решения, разглеждащи не
само равнището на заплащане, а и във все
Вж. Экономическое положение..., с 23.
101
по-значителна степен проблемите на организацията на труда, участието в
управлението, степента на заетост и пр.
Синдикатите участват все по-активно и в дейностите, които са от
компетенцията на мениджърите - предложения за повишаване про-
изводителността на труда, внедряване на нови форми на организация и
управление и пр. Въвличането на преките изпълнители в процеса на
вземане на решения, в различни кръжоци по качество и пр. ги прави
съпричастни и заинтересовани от крайните резултати на фирмата.
Силното разпространение на изграждането на автономни бригади в
съчетание с демократизма при вземане на решения в тях води до висока
ефективност и засилена отговорност.
В по-общ план анализираните тенденции в движението на доходите в
страните с централизирани и планови икономики са проява на различната
степен на осъществяване на социална справедливост. Последната е
факторът, осигуряващ здравината на връзките между отделните индивиди
и обществото. За всеки отделен индивид "обществото - това са другите" и
проявите на социална несправедливост изострят тези връзки и
отношения, което води до социално отчуждение.
Социалната справедливост може да се разглежда като предпоставка,
осигуряваща хомеостазиса на социалната система. Намаляването на
възможностите за появата на дестабилизиращи фактори при нейното
развитие, здравината, силата на сцепление между нейните елементи
зависи от степента, в която е осъществена социалната справедливост. В
нейно име са въставали угнетените и онеправданите, с нейното
осъществяване са били свързани идеите и мечтите на участниците в
социалните движения. И обратно: нарушаването на принципите на
социална справедливост, деформациите по отношение на тяхното
практическо осъществяване водят до значителни негативни последици за
развитието на обществото - спадане на социалната и трудовата активност,
съмнение в справедливостта на обществените механизми, отчуждение от
труда и социалните дейности.
Посочихме, че невинаги равенството е израз на справедливост и
невинаги неравенството е проява на несправедливост. Необходим е
конкретен подход, изхождащ от спецификата на отделните социални
процеси и явления, за да се определи за всеки конкретен случай
съотношението между равенството и справедливостта. В случая става
въпрос за социално равенство, тъй като биологическото неравенство е
неунищожимо и спрямо него не би могъл да се приложи критерият за
справедливост. Въпросът "справедливо ли е хората да бъдат
биологически неравни?" е лишен от смисъл, тъй като тази различност е
непреодолима от никаква социално-икономическа форма на развитие. Тя
е даденост, с която обаче механизмът на осъществяване на
102
социалната справедливост трябва да се съобразява, без да е в състояние да
я премахне. Въпреки посочената очевидност на биологическото
неравенство то също оказва влияние върху осъществяването на
социалната справедливост. По-слабата физическа издръжливост например
при равни други условия изисква, ако се спазват принципите на
социалната справедливост и в частност закона за разпределение според
труда, по-ниско заплащане на труда (приемаме, че той е физически), тъй
като различието в издръжливостта ще даде отражение върху резултатите
от труда. Субективно обаче от гледна точка на индивида това обикновено
се приема като проява на несправедливост, защото, макар и естествена,
физическата издръжливост се оказва привилегия на отделни индивиди.
Търсенето на "виновник" обикновено насочва индивида към обществото,
макар че в случая социалната справедливост е спазена и осъществена
именно чрез неравенството в заплащането на труда.
Неравенството, независимо от това дали то е биологично или
социално, може да бъде проява на справедливост и обратно -равенството,
което формално погледнато изглежда синоним на справедливостта, може
да бъде израз на дълбока социална несправедливост. В реалната
действителност масовото съзнание трудно възприема посочения извод,
което се вижда и от отношението към получаването на високи доходи по
законен и честен път1.
Съществува сложна причинно-следствена зависимост между проявите
на социална несправедливост и деформациите, до които те довеждат.
Деформациите, спадащата активност, безразличието, апатията, търсенето
на обходни пътища за реализация на индивидуалните интереси и пр.
могат да се разглеждат като следствие, като реакция срещу нарушените
принципи на социална справедливост. Същевременно обаче у друга част
от хората посочените прояви не са плод на убеждението, че "обществото е
несправедливо", не са следствие от нарушените принципи на социална
справедливост, а самата тяхна дейност е причина за нарушаване на тези
принципи.
Съществува корелационна зависимост между степента на разпрос-
транение на деформациите относно социалната справедливост и
"активността" на тези, които използват това за лично облагодетелстване.
Посочихме, че нарушените принципи на социална справедливост са
дестабилизиращ фактор в общественото развитие и като такива те не
могат да не деформират в определена степен същността на
25% от хората считат, че проява на несправедливост е получаването на високи
доходи, макар те да са заработени по законен и честен път, вж. Социальная
справедливость и привилегий: как совмещаются эти понятия. - Московские
новости, № 22, 3 юли 1988.
103
нормалните връзки между индивида и обществото. Когато деформациите
получат достатъчно разпространение, те започват да се приемат едва ли
не като същностни за обществения строй. Това води до пасивност на
обществото спрямо тези, които експлоатират проявите на социална
несправедливост за своя собствена сметка.
Едва ли има друга по-явна и предизвикваща справедливото него-
дуване на хората проява на социална несправедливост от получаването на
нетрудови доходи. Липсата на статистически данни и трудностите в
размера на тяхното точно определяне не може да ни даде точна представа
за степента на разпространеност на явлението, но честотата на изнесените
в средствата за информация конкретни случаи на формирането на такива
доходи, макар и косвено, са показател за степента, в която явлението е
придобило масовост1. Ако при уравниловъчното разпределение става
дума за нарушена в определена степен социална справедливост, то тук тя
изобщо не съществува или по-точно по силата на диалектическия
характер на прехода от противоречие към деформация се е превърнала в
своята противоположност. Използването на чужд труд чрез присвояване
на нетрудови доходи е форма на експлоатация2.
Една от формите на нетрудови доходи е, когато работната заплата
превишава реалното трудово участие на индивида в производствения
процес. В случая е трудно да се определи точната разлика между двете
величини, още повече че тя съществува не само при високите работни
заплати. Разгледаното недопускане на безработица обективно водеше до
положение, когато определен обем работа се извършва от повече от
необходимия брой хора. Като следствие от това размерът на
индивидуалната работна заплата в много от случаите превишаваше
реалния принос на заетите. Тази разлика бе особено Висока при
работната заплата на управляващата номенклатура. Подборът на кадрите,
при който приоритетно значение имаха политическите, а не
професионалните качества, не може да обясни значително по-високите
им работни заплати с по-високата квалификация. В най-добрия случай тя
може да се приеме като еднаква със средната квалификация на всички
заети. По-високите доходи на управляващата класа са
Годишният оборот на "черната" икономика според Съветски икономисти е около 80
млрд. рубли, а според западни оценки - 100-150 млрд. рубли. Официалните данни за
нетрудовите доходи за 1986 г. в Чехословакия са 20 млрд. крони, вж. Московские
новости, № 13,1989. Според някои оценки за нашата страна нетрудовите доходи са
около 6-7 млрд. лв.
Трябва да се прави разлика между разглежданите форми на нетрудови доходи и
разгледаните при пазарните икономики под формата на дивиденти, лихви и пр. При тях,
макар и опосредствано, съществува връзка с труда.
104
икономическа реализация на притежаваната от тях власт и в този смисъл
определена част от тези доходи са нетрудови.
На по-ниските равнища на обществената "стълбица" се формираха
определени групи, някои от тях изградени на професионален принцип,
които чрез дейността си осъществяват легализирани кражби и пре-
разпределение на националния доход (бармани, сервитьори, чейнча-джии,
спекуланти и пр.) Нещо повече - поради масовото си разпространение
тези прояви се приемат вече с равнодушие, което пък спомага за тяхната
стабилност и разрастване. Това е особено типично в последните една-две
години в страните, които извършват преход към пазарна икономика.
Поради тоталния дефицит разрастването на спекулата придоби огромни
размери. Изхождайки от принципите на демократичност, приетите закони
за борба срещу спекулата не могат да се явят действено защитно средство
срещу нея.
Ако при нарушаването на изискванията на закона за разпределение
според труда може да се говори за изостряне на противоречията, свързани
с неговото действие, то при формирането на нетрудови доходи става
въпрос за пълна модификация на този закон, за неговото отричане чрез
прехода му в неговата противоположност, с което изостреното
противоречие се модифицира в проява на антагонизъм. Антагонистичният
характер на противоречието между притежателите на нетрудови доходи и
обществото определя и спецификата на средствата, които трябва да се
използват за неговото разрешаване.
Въпреки масовостта на явлението и огромния размер на формираните
нетрудови доходи, нито в една от източноевропейските страни не бе
извършена парична реформа, която да изземе тези "мръсни" пари.
Страхът от социално напрежение, значителната сила и влиянието на
бившата номенклатура, трудността в осъществяването на това изземване
и най-вече причини от политически характер се оказаха по-силни от
необходимостта от социална справедливост и създаване не на равни, но
относително справедливи стартови условия за всеки индивид към
пазарната икономика.
Анализът на разпределителните отношения няма да бъде пълен, ако
не засегнем и въпроса за привилегиите, съществуващи доскоро в
страните с централизирана икономика и изиграли немалка роля за
засилване на проявите на отчуждение и за краха на социалната система.
Не можем да се съгласим с мнението на Н. Бехар, че "социализмът е
първото общество в историята на човечеството, при което собствеността
върху средствата за производство гарантира възможността да бъдат
отделени властта от привилегиите"1. Съществуването на опре-
Вж. Социалистическата икономика и идеологическите спекулации. С, 1987, с 28.
105
делена система от привилегии в страните с централизирана икономика и
връзката им с притежаваната власт не подлежи на съмнение. Въпросът е
по-скоро в това каква е взаимовръзката им с механизма на осъществяване
на социалната справедливост. Ако се изходи от презумпцията, че всички
привилегии са несправедливи, едва ли ще може да се реши въпросът за
взаимодействието между тези две категории. Това по-скоро ще бъде
проява на метафизичност в мисленето, несъобразяване с конкретните,
специфичните особености на всеки отделен случай. Но тогава възниква
въпросът: кои привилегии не противоречат на социалната справедливост,
а са по-скоро една от формите на нейното осъществяване?
Доколкото ни е известно засега само в СССР е проведено социо-
логическо проучване по този въпрос. Данните имат достатъчно
представителен характер, тъй като са изследвани 548 лица от различни
социални групи, възрасти и професионална принадлежност 1. Без да
считаме, че съществуващите системи на привилегии във всички
източноевропейски страни бяха едни и същи и че отношението на хората
в отделните страни към тях е еднозначно, то общото не дава основание да
допуснем, че резултатите от проучването са приблизителна илюстрация
на проблема за всички от посочените страни.
Ще дадем само някои от най-характерните изводи от проучването.
70% от анкетираните считат, че всички или почти всички привилегии за
ръководителите от най-висок ранг са справедливи и заслужени. Колкото
по-надолу се слиза в обществената йерархия, в толкова по-голяма степен
ползваните привилегии се приемат за незаслужени, т.е. несправедливи.
Например при база, равна на 2, което означава, че всички привилегии са
незаслужени, тези на "отговорните комсомолски работници" получават
оценка равна на 2,6. Не се приемат за справедливи и привилегиите на
артистите, писателите, художниците и стопанските ръководители,
работниците от партийния апарат и пр. При индекс 5, който означава, че
всички привилегии са заслужени, тези на ръководителите на страната се
оценяват на 4,3.
Посочените данни показват, че болшинството от хората свързват
справедливостта или несправедливостта на съществуващите привилегии с
мястото на хората от гледна точка на притежаваната власт, която съвсем
естествено нараства пропорционално на "височината" в обществената
йерархия. Оттук следва, че в степента, в която привилегиите произтичат
от притежаваната власт, те се възприемат като справедливи и обратно - за
несправедливи се приемат привилегиите, които съществуват за хората от
по-ниските етажи на властта.
1
Вж. Социальная справедливост и привилегии: как совмещаются эти понятия. -
Московские новости, № 22, 1988.
106
Интерес представлява отношението на анкетираните към отделните
видове привилегии. И тук прави впечатление, че по-големите привилегии
(персонална лека кола, предимства при ползване на жилище, специални
болници и поликлиники) се приемат за по-справедливи, макар процентът
на считащите ги за такива да не е голям и да се движи между 21-42%,
отколкото някои по-дребни привилегии (покупка на книги "по списък",
предимства при вземане на билети за кино, театър, получаване на стоки от
закрити магазини и пр.). Това е логичен резултат от посочената по-горе
тенденция. Приеманите като справедливост привилегии на по-висшите
ръководни кадри логично водят след себе си и приемането за относително
справедливи и на конкретните привилегии, които ползват тези лица.
Общият извод от изследването е, че значителна част от хората приемат
привилегиите за проява на социална справедливост, но само когато става
дума за най-висшите ръководни постове. Същевременно болезнено се
приема големият обхват на привилегиите, които се ползваха от
ръководните дейци на по-ниските стъпала на обществената йерархия.
* * *
Размяната. Следващата фаза в процеса на възпроизводство след
разпределението е размяната1. Получените парични средства като резултат
от разпределителните процеси трябва да се обменят срещу определено
количество стоки и услуги, с което да се задоволят в определена степен
съществуващите потребности. Очевидно е, че за да се извърши нормално
посоченият процес, е необходимо като предпоставка съществуването на
определена пропорция между наличните пари у населението и стоковите
фондове. Тази пропорция е нарушена във всички страни с централизирана
икономика. Като всяка нарушена пропорция, така и тази води след себе си
до формирането на редица отрицателни явления, от които неминуемо
следва напрежение във функционирането на социалния механизъм,
отчуждение на една част от населението.
Една от тези последици е разминаването между реалното жизнено
равнище, което се определя от степента на задоволеност на потребностите
на хората и формалното жизнено равнище, определящо се от размера на
доходите. Дълги години на този въпрос не се обръщаше необходимото
внимание и жизненото равнище се определяше от 1
В случая разглеждаме само сферата на обръщение на предмети за потребление,
тъй като връзката между нея и процесите на отчуждение е по-силно изявена,
отколкото тази с обръщението на средствата за производство.
107
размера на съществуващите доходи, без да се има предвид дефицитността
на пазара и модификациите, които настъпват вследствие на това в
реалното жизнено равнище. Очевидно е, че колкото в по-голяма степен е
нарушено съотношението между покупателната способност на
населението и стоковите фондове, в толкова по-значителна степен ще има
разминаване между реалните възможности за задоволяване на
потребностите, определени от наличните стокови фондове и по-
тенциалната възможност за това, определена от наличните пари в
населението.
Самата статистика отчита нивото на задоволяване на потребностите с
един синтетичен качествен показател, наречен "реални доходи на
населението". Този показател дава реална и точна представа за жизненото
равнище само ако съществува пазарно равновесие, ако всяка единица от
националната парична валута може по всяко време да се превърне в
съответно количество, определено от равнището на цените, стоките и
услугите. Във всички случаи, независимо дали става дума за липса на
пазарно равновесие или за ползването на посочените привилегии по
отношение на цените на стоките, националната парична единица започва
да струва различно на отделните социални слоеве от населението, с което
посоченият показател губи надеждността си при определянето на
жизненото равнище.
Съгласно теоретичния модел на централизираните икономики
провъзгласената за обществена държавна форма на собственост води до
формирането на принципно различна в сравнение с пазарните икономики
цел на производството - задоволяването на обществените
потребности.
Дълги години, докъм средата на 60-те години, отричането на
съществуването на стоково парични отношения или считането им за
"чуждо тяло" в икономическата система, водеше и до игнориране ролята
на печалбата. Развитието и на двата вида икономически системи показа,
че целта на производството се определя не толкова от господстващата
форма на собственост, колкото от състоянието на пазара. При дефицитен
пазар, като проява на нарушено съответствие между паричните доходи и
наличните стоки, възможностите потребителят да упражнява натиск върху
производителите са силно ограничени. Производителите обикновено се
насочват към производството на по-рентабилни стоки, като значителна
част от равнището на тази рентабилност е функция на по-високите цени, а
не реално въплътения в стоките труд. Производителят въпреки по-
високата цена обикновено няма проблеми с реализацията на стоката, тъй
като пазарът е дефицитен, търсенето е по-голямо от предлагането, а и
срещу него (производителя) "застава" потребител, който търси реализация
на своите "излишни" пари. Условията на пазара определят непосред-
108
ствената цел на производителя - максимална печалба, една част от която
е икономическа реализация на съществуващата дефицитност. При
нарушено пазарно равновесие, но в обратен смисъл, т.е. когато
предлагането на стоки е по-голямо от тяхното търсене, необходимостта
да се търси потребител определя и целта на производството -
съобразяване с потребностите на купувача.
Изводът е, че формата на собственост съдържа в себе си само
потенциалната насока на основната цел на производство, но степента, в
която ще се реализира тази възможност, зависи от други фактори,
намиращи се "вън" от господстващата форма на собственост.
Реализирането на определена печалба е всеобщо изискване за всяка
икономическа система, независимо от нейния социално-икономически
характер. Получаването на създадената в производството печалба зависи
от това дали ще се реализира стоката, което пък е предпоставка, за да се
задоволят обществените потребности. Степента на наситеност на пазара
определя доколко печалбата или потребностите са непосредственият
мотив за производството.
Хроничната дефицитност, особено през последните 1-2 години в
страните с централизирана икономика, е логичен резултат от цялостното
функциониране на икономиката, от липсата на действени стимули и
мотиви за труд. Интегрираното действие на милиони отчуждени от труда
хора доведе до липсата на елементарни стоки, свързани с биологичното
възпроизводство на хората. Освен това дефицитът като съдържащ в себе
си отчуждеността, взета като предпоставка, стимулира отчуждението и
засилва съществуващите деформации в обществото.
Връзката между съществуващия тотален дефицит и размера на
инфлацията не се нуждае от доказателства. Парите се обезценяват, с което
стимулите за труд спадат. Това пък, от своя страна, усилва дефицитността,
с което омагьосаният кръг се затваря. У индивидите се засилва
убеждението, че икономическата действителност зависи от скрити,
неразбираеми за тях механизми, че не съществува пряка връзка между
техния труд и състоянието на пазара на предмети за потребление.
Решението се търси в институциите - държавата, правителството,
министерствата и пр. Разчита се, че смяната на отделни институции или
отделни лица автоматично ще реши въпроса с дефицита. Икономическите
отношения се институционализират и придобиват чужд за индивида
характер. Той не се чувства субект на икономическите отношения, а техен
обект, върху когото действат институциите, от които зависи всичко.
Липсата на пазарен механизъм за формиране на цените, съчетан със
стремежа на държавата към тяхното увеличаване като източник на
постъпления в бюджета води до нереални, деформирани ценови
109
съотношения. Те обаче не оказват съществено влияние върху произ-
водителите, тъй като дефицитността "изглажда" тези деформации с
принудителния принцип на потребителя "купувам всичко". Това означава,
че в системата "производител-потребител" съществува само права връзка
на въздействие. Обратното влияние, необходимият натиск, който
потребителите при една нормално функционираща икономическа система
упражняват върху производителите, тук липсва. Те са само пасивен обект в
тази система, който очаква и поглъща почти всичко, което "пуска" активната
страна на системата. Пазарът, като място на сблъсък на техните интереси,
като фактор, разрешаващ и даващ адекватна форма на движение на
противоречивото единство между производители и потребители, съществува
само формално. Дефицитността не дава възможност да се проявят
функциите на
пазара.
За слабото влияние на потребителите върху производителите оказва
влияние и дефицитността на средствата за производство и особено на
предмети на труда. При това състояние се произвежда онова, за което има
суровини, без оглед на потребностите на купувачите. Не е необходима
селективност, търсене на пазарни ниши и сегменти, защото се знае, че
тяхната поглъщателна способност е голяма. Това води до подценяване
значението на качеството. Претенциите на купувачите по отношение на
него са силно занижени.
Съществена причина за слабото влияние на потребителите върху
производителите е и системата на ценообразуване. Производителят се
интересува от равнището на цените на едро, тъй като от тях той
възстановява направените разходи и реализира своята печалба. Разликата
между цената на дребно и тази на едро не интересува производителя,
тъй като за него след получаването на доход, съответстващ на цената на
едро, реализацията на стоката е приключила. Потребителят се интересува
от цената на дребно. Между двамата (производител и потребител) застава
търговската организация, чийто интерес пък е свързан с разликата между
цената на дребно и цената на едро. В идеалния случай потребителят би
давал точна информация на производителя, само ако всяка промяна в
цената на едро или цената на дребно предизвиква съответни количествено
равни промени в цената на дребно или в цената на едро. Във всички
останали случаи, свързани с промени в размера на търговската печалба или
бюджетни преливания, сигналът от пазара или не достигало
производителя, или идва силно деформиран. Фактически пазарът не
изпълнява нито своята стимулираща, нито оценителната и
информационната си функция. С това той придобива формален характер.
Пазарът не се явява
110
генератор на информацията, която да насочва дейността на произво-
дителите. И тъй като икономическата система не може да функционира без
съответни информационни потоци, които са условие за нейното съхранение
и саморазвитие, обективният носител на информация - пазарът, бива
заменен с волунтаристичните действия на съответни стопански органи. Те
пък получават информация от низовите звена в икономиката, която,
обобщена, политизирана с оглед на интересите на господстващите, отново
им се връща под формата на задължителни планови показатели.
Нормалният механизъм при една пазарна икономика, характеризиращ се
с информационен поток от потребителя към производителя и стоков поток
от производителя към потребителя, се заменя при централизираните
икономики с размиването на информационния поток на всички равнища на
стопанско управление. Информацията непрекъснато "тече" отдолу нагоре и
обратно, създавайки нестабилност и хаос, вместо да служи за формирането
на тактиката и стратегията на стопанските организации. Нестабилността е
следствие от постоянните корекции на плановите показатели, които се
формират на основата на предходната година и степента на пробивност на
управленските органи в предприятията пред съответното министерство,
способността им да се "защитят" пред тях. Липсата на обективен източник
на информация води до тотален субективизъм и волунтаризъм в процеса на
събирането, обработката и обратното насочване на информацията към
стопанските организации. Очевидно е, че те, изхождайки от своите
интереси, ще се стремят да дадат занижена оценка на реалните
производствени възможности. Невъзможността висшестоящата организация
да направи оценка на тези възможности на всички свои подчинени
стопански организации подсилва този стремеж. И той е обясним. Щом
оценката за колектива, а оттам в известна степен и индивидуалните доходи
на членовете му се дава не от пазара, а от висшестоящата организация, и
тази оценка се прави в зависимост от степента на изпълнение на плановите
показатели, стопанските организации ще се стремят да докажат, че
възможностите им са по-малки от реалните, за да могат, получавайки
занижени планови показатели, да имат по-големи възможности за
успешното им изпълнение. Мотивацията спада особено след изпълнението
на плана, тъй като по-значителното му преизпълнение би разкрило
съществуването на скрити възможности и това би било сигнал за
висшестоящата организация, която планира, изхождайки от постигнатото
състояние, да увеличи плановите показатели за следващата година. По този
начин голяма част от реалните производствени
111
възможности остават скрити и се слага предел на мотивацията на
трудовия колектив, определена от границата на обективно занижените
планове. Когато е ясно, че планът няма да бъде изпълнен, се прави всичко
възможно той да бъде коригиран. Така неефективната дейност на
предприятието през почти цялата година чрез една чисто субективистична
промяна в плана става ефективна и достатъчно условие да се получат
работните заплати, а понякога и премии. Обективният критерий за оценка
на стопанските резултати, който може да даде единствено пазарът, се
заменя със субективните възможности на ръководителя на колектива -
познанството му с хора от съответните висшестоящи органи, приятелски
връзки, подкупи и пр. Формира се убеждението, че ефективността е
функция на "молива", а не на трудовото участие. Производствената
ефективност започва да зависи преди всичко от извънпроизводствени
фактори. Като резултат от всичко това - дефицитност на пазара, ерозия на
трудовата мотивация, отчуждение от собствеността и труда и пр.
Колкото по-всеобхватен става дефицитът, толкова ентропията на
системата става по-значителна, т.е. хаосните моменти в нейното
функциониране нарастват. Формиращите се отделни "гнезда на дефицита"
поради взаимовръзката между производството на отделните стоки
започват да се разпространяват върху цялата номенклатура от стоки - и
предмети за потребление, и средства за производство. Дефицитността
формира пасивност у индивидите, тъй като не създава стимули за
получаването на по-високи доходи поради невъзможността те да бъдат
превърнати в стоки и услуги. Освен това разпределението на
недостигащите стоки и услуги се извършва с дейното участие на органите
на властта. Принадлежността към тях става по-сигурно средство за
подсигуряването на необходимите стоки, отколкото притежаването на
парични средства. Стремежът към власт се възнаграждава в значително
по-голяма степен, отколкото стремежът към труд. Равнището на
потребление става функция преди всичко на мястото в обществената
йерархия, а не на реалния трудов процес. Тоталният контрол обхваща и
сферата на потреблението, с което целият възпроизводствен процес в
икономиката става подчинен и зависим от политическото въздействие на
политизираните стопански органи. При тези условия възможностите за
формирането на втора, "тъмна" икономика, която има свой механизъм на
възпроизводство, става реална и запълва вакуума, създаден от
дефицитността на пазара. Тенденцията към засилване на
преразпределителните функции се увеличава успоредно с равнището на
дефицитност.
112
Липсата на пазарно равновесие, изразяващо се в по-голямото
количество пари, отколкото стоки, логично води до увеличаване на
размера на спестяванията на населението. Голяма част от тези
спестявания имат принудителен характер, те са плод не на "излишни"
пари, не на свръхзадоволените вече потребности, а са показател за
незадоволени потребности вследствие на липсата на стоки. Разбира се,
една част от тези спестявания имат нормален характер. Това са
обикновено пари, предназначени за покупка на жилище, кола, детски
влогове и пр. Поради самата специфика на потребностите, които ще се
задоволяват с тях, се изисква определен период от време за натрупването
им. Значителна част от тези спестявания обаче (за нашата страна около
половината от тях) са форма на отложени плащания поради липсата на
съответстващи стоки. Тази част от спестяванията, колкото и да е
парадоксално, е показател не на висок жизнен стандарт, а тъкмо
обратното - за значително разминаване между жизненото равнище,
изчислено като "среден доход на населението" и реалното задоволяване
на потребностите.
Липсата на нормални пътища за изразходване на паричните средства
води до търсенето на обиколни, което поражда корупция, спекула,
подкупи, рушветчийство и пр. Възможностите да ползват посочените
средства, за да "стигнат" до стоката, са по-големи за тези, които имат по-
високи доходи. Това още повече изостря посоченото противоречие между
формално и реално жизнено равнище, тъй като различните социални
слоеве са поставени при нееднакви условия и по отношение на
възможностите за използването на обиколните пътища за покупка на
стоки.
Посочените при разпределителните отношения диспропорции и най-
вече придобиването на нетрудови доходи дават отражение и върху
несъответствието между броя на населението и спестовните влогове. От
1980 г. до 1988 г. броят на спестовните влогове у нас се е увеличил от
8733 хил. на 10 747 хил. и превишава броя на населението. Още по-
значително е увеличението на сумите: от 8405,5 хил. лв. през 1980 г., на
15 729,9 хил. лв. през 1988 г.1
Интерес представлява и проследяването на съотношението между
индексите на растеж на номиналната работна заплата, спестяванията,
стокооборота на дребно и цените2. За някои от източноевропейските
страни тези отношения са видни от следната таблица.
Вж. Статистически годишник на НРБ, 1989, с. 91.
През последните 1-2 години настъпиха съществени промени в абсолютните суми и
съотношенията между посочените икономически показатели. Целта на анализа е
да се проследи движението им до 1988 г. - последната година преди прехода към
замяна на старата икономическа система.
8 113
 Таблица № 10
1980 г. = 100 период те са съответно 2,3 и 5,6; за СССР - 1,6 и 4,7; за Унгария -1,9 и 4,2;
за Полша - 1,6 и 1,8'.
1985 1988 По този показател нашата страна се нарежда на първо място със 7,8 средни
Страни Номи- Стоко- Спестя- Цени на Номи- Стоко- Спестя- Цени
работни заплати спестявания на човек от населението. Ако се приемат
нална оборот вания дребно нална оборот вания на другите фактори, определящи мотивите за спестявания за постоянни, може
работна в работна в дребно да се направи изводът, че посочената диспропорция между парични
заплата търго- заплата търго- средства и стокови фондове у нас е най-силно изявена. За всички посочени
вията на вията на
дребно дребно
страни темпът на нарастване на стокооборота на дребно расте по-бързо от
номиналната работна заплата. Единият вариант за обяснение на посоченото
съотношение е, че населението изтегля част от вложените си пари с цел да
България 118 124 151 105 136 143 179 110 закупи стоки, поради което стокооборотът расте по-бързо от текущо
Чехослова-кия
получаваните пари под формата на работна заплата. Същевременно обаче
109 116 140 111 116 129 170 112
растат и то с доста по-високи темпове и спестяванията, което показва, че не
това е обяснението на различните темпове на растеж на стокооборота на
СССР 113 120 141 105 130 135 190 109 дребно и номиналната работна заплата. Остава другият вариант за
обяснение - че цените на дребно растат по-бързо от номиналната работна
Полша 331 374 338 386 879 1040 749 906 заплата, поради което стокооборотът расте по-бързо от работната заплата
Унгария 148 152 168 138 170 203 197 182 (това предполага изтеглянето на част от вложените в ДСК пари, което не е
задължително и зависи от степента на различност в темповете на работната
заплата и на цените на дребно). Данните обаче сочат, че в някои страни
Заб. Индексът на цените на дребно и спестяванията са взети от Статистический
эжегодник стран-членов СЭВ, 1989, с. 318. Индексите за номиналната работ- (България, СССР) цените на дребно растат по-бавно от номиналната
на заплата и стокооборота са изчислени от автора на основата на абсолют- работна заплата. Очевиден е изводът, че за посочените две страни освен
ните значения на показателите, взети от съшия източник, вж. 308-309, 74. За откритата инфлация, изразяваща се в едновременното увеличаване на
ГДР липсват данни за номиналната работна заплата, поради което анали- номиналната работна заплата и на цените на дребно, съществува и
зът е невъзможен.
значителна скрита инфлация, изразяваща се в нарастването на
диспропорцията между паричните и стоковите фондове 2. От посочените
За всички посочени страни с изключение на Полша темпът на страни само в Полша стокооборотът в търговията на дребно расте по-бързо
нарастване на спестяванията е по-висок от темпа на нарастване на от спестяванията. Това може да се обясни както със значителната
номиналната работна заплата. Това логично води до увеличаване на инфлация, така също и с необходимостта вследствие на значителните
съотношението между спестените суми на човек от населението и икономически трудности през 80-те години да се изтеглят част от
размера на номиналната работна заплата (в таблицата е даден общият вложените пари, за да се поддържа определено равнище на задоволяване на
обем на спестяванията, а не на човек от населението). Поради различната потребностите. Абсолютното увеличаване на спестяванията в тази страна в
покупателна способност на отделните национални парични единици значителна степен е следствие от съществуващата инфлация и обез-
абсолютната сума на спестяванията на един човек от населението не дава ценяването на паричната маса.
В останалите страни (България, Чехословакия, СССР, Унгария)
представа за масата стоки, които могат да се закупят с нея. По-надежден
спестяванията растат по-бързо от стокооборота (за 1988 г. изключение
показател за това е отношението между спестяванията, падащи се на един
човек от населението, и размера на номиналната работна заплата или, с По изчисление на автора на основата на данни за населението, абсолютните суми
други думи, колко средни работни заплати под формата на спестявания се на спестяванията и на работните заплати по: Статистический эжегодник стран-
членов СЭВ. М., 1989, с 8, 74, 417-419.
падат на всеки един член от обществото. И тук съществува ярко изразена
В случая значение оказва и очевидната необективност на официалната статистика
тенденция към нарастване на посоченото съотношение. Ако през 1970 г. при изчисляването на индекса на растеж на цените.
на всеки човек у нас са се падали спестявания в размер на 3,7 средни
работни заплати, през 1988 г. те са вече 7,8. За Чехословакия за посочения 115

114
прави Унгария, но разликата в индексите е малка), една от причините за
което е посочената дефицитност на пазара. За посочените страни
стокооборотът расте по-бързо от равнището на цените на дребно. Това е
обяснимо за България и СССР, където, както посочихме, номиналната
работна заплата расте по-бързо от цените. За Чехословакия различията в
темповете на последните показатели са несъществени, което и обяснява
посочената зависимост между индексите на стокооборота и цените на
дребно.
За Полша тенденцията в темповете на цените на дребно и на
стокооборота е променлива. По-бързият растеж на цените на дребно от
номиналната работна заплата в Полша логично е довел до спадане на
реалната работна заплата - при индекс 100 за 1980 г. на 91 през
1988 г.'
За нашата страна се наблюдава променлива тенденция по отношение
на темповете на нарастване на реалните доходи на човек от населението -
от 5,75% средногодишен прираст през периода 1971-1975 г. на 2,6% през
1976-1980 г., 3,7% през 1981-1985 и 3,4% през
1986-1988 г.2
Това потвърждава опосредстваното, много преплетено и усложнено
влияние на равнището на отделните глобални икономически показатели,
характеризиращи производството и потреблението, върху размера на
реалните доходи3.
Обратно на страните с централизирана икономика през последните
няколко години в шест от седемте най-развити страни с пазарна
икономика нормата на спестяванията спадна: във Великобритания на
4,2% от доходите, ФРГ - 12,5%, Франция - 12,3%, Италия - 22,5%.
Причините са от различно естество - увеличаване на прираста на
потребителските разходи, политиката на ограничаване на доходите,
нарастване на сумата на ползваните кредити, увеличената покупка на
ценни книжа и пр. Намаляващата норма на спестяванията влияе
негативно върху икономическия растеж, тъй като става дума за огромни
финансови средства, които могат да бъдат използвани като инвестиции.
Вж. Статистический эжегодник стран-членов СЭВ, 1989, с. 67.
Вж. Статистически годишник на НРБ, 1989, с 26.
Като използвахме коефициента на Фехнер (вж. Станев, Л. Обща теория на
статистиката. Варна, 1974, 344-348) стигнахме до извода, че съществува много
тясна корелационна връзка между показателите, характеризиращи ефективността
на производството и равнището на доходите. По-конкретно - корелационният
коефициент между националния доход и реалните доходи е 0,96, между
обществената производителност на труда и реалните доходи - 0,96, между
номиналната работна заплата и реалните доходи - 0,98.
116
Изключение от посочената закономерност прави Япония, където по
традиция нормата на спестявания е висока и е свързана както с
национално-психологически причини, така и със системата на социални
осигуровки, особено на пенсионерите. В САЩ съществува тенденция към
увеличаване на спестяванията, като нормата им през 1989 г. достигна
5,4% от брутния национален продукт. Основната причина е високият
лихвен процент, който стимулира спестяванията. Решаващо значение има
и потребителският кредит, с помощта на който във Великобритания се
заплащат почти 1/3 от покупките на предмети за дълготрайно ползване, а
в САЩ той е около 1/5 от разполагаемия доход на семействата1.
Анализът на причините за проявите на отчуждение в сферата на
размяната показа, че даже и да са спазени принципите на социалната
справедливост в предходните фази на възпроизводство, тяхното на-
рушаване в тази сфера е достатъчно, за да се прояви отчуждението от
разменните отношения. Ако срещу справедливо получените доходи няма
съответстващо количество стоки и услуги, осъществената в сферата на
разпределението социална справедливост в сферата на размяната се
модифицира в несправедливост. Тя е свързана както с различните
възможности да се купят стоките, макар и парите да са налице, така и с
факта, че нарушеното съотношение между парични средства и стокови
фондове поражда порив към растеж на цените. А както е известно,
инфлацията най-силно се отразява върху хората с по-ниски доходи.
Посочените нарушени пропорции не могат да не доведат до отчуж-
дение на една част от хората от обществените механизми, които от своя
страна се модифицират като следствие от съществуващата дефицитност.
Деформираните икономически отношения в отделните фази на възпро-
изводство се натрупват, за да разкрият най-нагледно своята проява в
сферата на потреблението на предмети за потребление.
* *
Потреблението. Завършваща фаза на процеса на възпроизводство е
потреблението. В него се реализира крайната цел на всяко производство.
Равнището на потребление, степента, в която са задоволени
обществените потребности, е най-надеждният показател за ефектив-
ността на всяко производство, независимо от господстващата форма на
собственост. Нещо повече - самата оценка на отделните форми на
собственост трябва да се основава и да изхожда от степента, в която
Вж. Экономическое положение..., с 21.
117
 тя детерминира определено равнище на мотивация, а оттам и на
ефективност на производството.
Господстващата теза, че обществената (държавната) собственост
формира като непосредствена цел задоволяването на обществените
потребности, се дискредитира от цялостното развитие на страните с
централизирани икономики. Посоченото неефективно функциониране на
собствеността, съсредоточаването на функциите по разпореждане,
владеене и ползване в държавните органи и като следствие отчуждението
от собствеността, допринесоха за все по-намаляващата моти-вация за
труд. Архаичната структура на производството, даването на приоритет на
производството на средства за производство и ред други причини
доведоха до тотален дефицит както на предмети за потребление, така и на
средства за производство. Равнището на потребление започна да спада.
Според Л. Беров след 1979 г. реалната работна заплата в нашата
страна започва да намалява. През 1984 г., тя е с 12,6% по-ниска от 1979 г.,
а през 1989 г. спрямо 1984 г. - с 29,6%'.
Значителна роля за ниското равнище на потребление изигра и
високата норма на натрупване в страните с централизирана икономика2. В
действителност реалната норма на натрупване е по-висока от показаната
от статистиката, тъй като фонд "Потребление" се изчислява в цени на
дребно, а фонд "Натрупване" - в цени на едро. За СССР през 1986 г.
разликата между двата вида цени е 91,5 млрд. рубли, с което в
действителност фонд "Потребление" бе 68-69%. Стремежът да се догонят
страните с развита пазарна икономика водеше до непрекъснато спадане
на относителния дял на производството на предмети за потребление в
промишлеността - от 60,5% през 1928 г. на 39,0% през 1940 г., 26,2% за
1980 г. и 24,7% за 1986 г. През 1987 г. делът на личното потребление в
брутния вътрешен продукт за СССР е 41%, а за САЩ - 66,1 %3.
Надежден показател за равнището на потребление е относителният
дял на разходите, които се правят за покупка на храна. И това е обяснимо.
В рамките на съществуващите потребности най-напред се задоволяват
тези, които са свързани с биологичното възпроизводство на индивида.
Духовните потребности са своеобразна надстройка над материалните и
по принцип се задоволяват след като е достигнато определено равнище на
задоволеност на потребностите от храна, облекло и пр. При ниска
покупателна способност на населението то отделя по-голяма част от
доходите си за храна и обратно - колкото
Вж. Труд, № 2, 4 ян. 1990.
Вж. Статистический эжегодник стран-членов СЭВ, 1989, с. 65.
Вж. Иного не дано, с. 194, 195; Московские новости, № 24, 1989.
118
доходите са по-високи, толкова по-малка част от тях се отделят за
задоволяването на тези потребности.
Средният американец отделя за храна 12-15% от своите доходи, в
страните от Западна Европа - 25%, в Чехословакия - 35%, в Полша - 40%,
в България - 50-60%'. Посоченият висок относителен дял на разходите за
храна в страните с централизирана икономика води до стеснени
възможности за задоволяване на духовните потребности и на тези,
свързани със стоки за дълготрайна употреба. Това не дава възможност да
се осъществи действителното изграждане на човешката същност, която се
реализира в зависимост от степента на развитие на духовното. Ниското
равнище на задоволеност на потреб-ностите води до пауперизация и
лумпенизация на част от хората.
Посочената значително по-висока ефективност на материалното
производство в страните с развита пазарна икономика логично води до
по-висока степен на задоволеност на съществуващите обществени
потребности.
През втората половина на 80-те години средногодишното увеличение на
стоките и услугите в тези страни бе около 3,5%. Това доведе о устойчив
ръст на реалния обем на личното потребление, особено САЩ и Япония,
като за САЩ той е нараснал с 1/3 за периода 980-1989 г. В
западноевропейските страни, макар и с по-малък средногодишен темп
(около 2-3%), се наблюдава същата тенденция, това е следствие от общата
благоприятна конюнктура в посочения период и особено от
анализираното вече увеличение на доходите на населението. Ниската
инфлация не успя да "погълне" увеличението на номиналните доходи,
поради което се увеличи реалното жизнено равнище. От значение е също
така и относително ниската безработица през последните десет години,
която, от една страна, чрез увеличаването на нормата на заетост изигра
своята роля за високите темпове на икономически растеж, а от друга
страна, водеше до такова съотношение между търсенето и предлагането
на работната сила, което стимулираше растежа на работната заплата.
В почти всички развити страни се наблюдава тенденция към
преструктуриране на потребителските разходи. За последните десет
години в САЩ делът на покупките на стоки за дълготрайна употреба се
увеличи от 12,3% на 16%, а делът на стоките за краткосрочно използване
спадна от 38% на 34,3%. Във Франция в периода 1986-1989 г.
потреблението на промишлени стоки се увеличаваше със средно-
Средното потребление на човек от населението в СССР спрямо САЩ е: месо -50%,
плодове и растително масло - 50%, стоки за дълготрайна употреба - 14%, текстил -
30%, мебели - 27%, автомобили - 5%. Вж. Огонек, 1989, № 10.
119
годишен темп от 4%. Същевременно темповете на растеж на потреб- и с пазарна икономика, за да се докаже значителното различие при двете
лението на облекло, обувки и храна се задържат на едно ниско равнище - икономически системи.
1-1,5%'. Това говори за висока задоволеност на населението с тези стоки,
поради което резки промени в обема на тяхното потребление са Сферата на потреблението като "огледало" на всяка икономическа
невъзможни. Високата норма на задоволеност на физическите система показва различната ефективност личната ефективност на
потребности води до преориентация на потреблението към нарастващото функциониране на останалите фази на възпроизводството. Когато те и
значение на сектора на услугите, в това число и тези, свързани със особено непосредственото производство са нискоефективни, равнището
задоволяването на духовните потребности. Това е особено характерно за на потребление е слабо и не спомага за изграждането на свободна,
САЩ, където по традиция сферата на услугите заема основно място в материално и духовно задоволена личност.
структурата на икономиката. Понастоящем в услугите са заети 17 млн.
души, а относителният им дял в икономиката е 77,2%. Средногодишният
темп на потребление на услуги през последните 10 години в САЩ бе 3,5-
4%, като относителният дял на услугите в потребителските разходи е
около 50%.
Във Великобритания се намали относителният дял на обработващите
отрасли, енергетиката и селското стопанство за сметка на разширяване на
непромишлените сфери. В Италия пазарът на потребителски стоки за
краткосрочно ползване е относително стабилен, като прирастът е за
сметка на потреблението на стоки за дълготрайна употреба, особено
автомобили и битова техника2.
Различната ефективност на материалното производство при двете
икономически системи, съчетана с принципите на изграждане на
бюджета и значението, което се отдава на най-социализираните отрасли
(образование и здравеопазване) дават отражение върху степента на
хуманизация и социализация на отделните общества. Дълги години в
страните с централизирани икономики се прилагаше остатъчният
принцип на финансиране на посочените две сфери, които в най-голяма
степен са свързани и способстват за изграждането на действителна
човешка личност.
През 1989 г. САЩ са на първо място в света по разходи за
здравеопазване - 11% от брутния вътрешен продукт. В средата на 80-те
години те отделяха за образование 178,6 млрд. долара, а СССР - 37,9
млрд. рубли, а за здравеопазване - съответно 174,8 млрд. долара и 22,0
млрд. рубли. Високият процент на разходите, които се отделят за
здравеопазването, е типичен и за други страни с пазарна икономика:
Швеция - 9% от брутния вътрешен продукт, Франция, Австрия, ФРГ -
около 8%, Италия, Япония - 6,5% и т.н.3
Едва ли е необходимо да се посочват допълнителни данни, харак-
теризиращи равнището на потребление в страните с централизирана

Вж. Экономическое положение..., с 8, 78, 99.

Пак там, с. 80, 109, 111.
Вж. Икономическа информация ЦИНТИ, 1990, № 3, 43-44.

120
121
 ТРЕТА ГЛАВА
ОТЧУЖДЕНИЕТО ОТ ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ИНСТИТУЦИИ
Анализът на икономическото отчуждение няма да бъде пълен, ако не
разгледаме, макар и накратко, отчуждението от политическите
институции. Това се налага особено при централизираните икономики,
където политиката оказва решаващо влияние върху функционирането на
обществото. Връзката икономика-политика, механизмът на
взаимодействие между тях е от съществено значение за развитието на
всяко общество. В едно нормално функциониращо общество поли-
тическите отношения като съществена част от надстройката се определят
преди всичко от отношенията в сферата на икономиката или, с други
думи, икономиката господства и определя характера, спецификата и
насоките на развитие на икономиката. Тази връзка не е еднопосочна.
Обратното влияние на политическите отношения върху икономиката е от
съществено значение за нормалното й функциониране.
От мястото на отношенията на собственост в системата на произ-
водствените отношения и от връзката им с надстройката се определя и
взаимодействието между собствеността и политическите отношения и
институции. Посоченото взаимодействие между икономика и политика
поставя въпроса доколко икономическото отчуждение определя
отчуждението от политическите институции и обратно.
Влиянието на политическата надстройка върху централизираните
икономики е значително. То се определя от господството на държавната
форма на собственост, което предполага концентрирането на значителни
икономически функции в държавните органи. Без тази специфика
осъществяването на централизирано планиране е невъзможно.
Посочената взаимовръзка дава отражение и върху динамичността и
интензивността на отношението "икономика-политика" в условията на
централизираните икономики. Държавното планиране, осъществяването
на държавен контрол върху икономиката, както и разработването на
цялостна нормативна база на това развитие се концентрират в държавните
органи. Обратното влияние на политическите отношения върху
икономиката става съществен, необходим момент в процеса на нейното
функциониране. Наличието на повече и по-интензивно работещи
"свързващи звена" между икономиката и политиката води до по-голямата
взаимозависимост между тях.
Процесите на икономическо отчуждение се разпростират и върху
надстройката. Влиянието и в този случай не е еднопосочно. Отчуж-
122
дението от собствеността и от труда в отделните фази на възпроиз-
водствения процес води до отчуждение от политическите и държавните
органи, от властта и управлението и обратно - политическото отчуждение
детерминира и усилва икономическото отчуждение.
Посочихме, че една от причините за отчуждението от държавната
собственост е нейното институционализиране. Отчуждението от дър-
жавните и политическите органи може да бъде изведено от показаната по-
горе връзка между държавната собственост и цялостната система от
социални отношения. Собствеността е своеобразна мрежа, по която се
разпростират и функционират всички други отношения в обществото и
логично процесите, които се извършват в нея, дават в различна степен
отражение върху цялата система от социални отношения. Поради
посочената връзка между собствеността и политическата надстройка в
условията на централизираните икономики това влияние е значително.
Господството на една партия и срастването й с държавните структури
води до аналогичност между отчуждението от държавните и от
политическите институции.
Идеята, че държавата е социална форма на отчуждение, се среща у
много мислители (Т. Хобс, Русо, Хелвеций), а, както видяхме, и у Хегел.
Обществените институти се разглеждат като алиенирана форма на
човешката същност, като нещо, което в много от случаите е насочено
срещу човека, като господство на общото над единичното. Този характер
на връзка между човека и обществото се приема в значителна степен
априорно, без да се изследва доколко между тях съществува адекватност.
По този начин отчуждението се третира като изначална категория, която
се привнася в социалните отношения, а не се извежда от тях.
Със съществуването на държавата се свързва и политическото
господство като определена форма на отчуждение, при което поли-
тическите отношения, институционализирайки се, започват да въз-
действат като външна, чужда и несъответстваща на човешката същност
сила. С това се загубва контролът на индивида над отношенията, които
придобиват формата на отчуждени от него продукти. Явявайки се, от една
страна, субект на тези отношения, от друга страна същият този субект не
намира в тях моментите на своята същност. Вместо да стимулират
развитието и разгръщането на индивида, тези отношения въстават срещу
него като господстваща сила.
Институционализирането е обща, глобална тенденция и организа-
ционна форма на съвременното общество. Това води до нарастващи
трудности в приобщаването на отделния индивид към организацията,
която като интегративно образувание придобива своя самостоятелност
спрямо елементите, от които е изградена. Човешките отношения добиват
ново качество, ново допълнение, свързано с процеса на
123
съвместяване на индивидуалните воли в една обща воля на институцията.
Ако не искаме да изпадаме в утопизъм, трябва да приемем, че
постигането на пълна хармония между индивидуалните интереси и
общата воля на организацията е невъзможно.
В този смисъл всяко интегрирано, социално образувание, още повече,
когато то приема юридическа форма на институция, потенциално съдържа
в себе си отчуждението на членовете от организацията. Една от
съществените цели на управлението става съвместяването на отделните
потребности, интереси и воли на членовете на организацията. Сложната
йерархична зависимост между отделните институции води до тенденцията
към засилване на проявите на отчуждение, пропорционално на мястото на
организацията в тази йерархия. Държавата като "връх" на тази пирамида
съдържа в себе си най-големите възможности за отчуждение от нея. И
това е обяснимо, тъй като равнището на отчужденост зависи от степента
на опосредстваност между индивида и съответната институция. Тази,
която е "най-далече", "най-високо" от индивида, тя е институцията, от
която той е най-силно отчужден. Силите и механизмите на тези
институции са неподвластни на отделния индивид, поради което той ги
приема като
чужди.
При централизираните икономически системи тясната връзка и
взаимното стимулиране на икономическата и политическата зависимост
са обусловени от самия механизъм на пряко административно
вмешателство на съответните държавни органи в икономиката. Об-
вързаността между държавните и политическите организации пък
обуславя значителната идентичност между държавно и политическо
въздействие, по този начин самата икономика се политизира, тя се сраства
с политиката. Господстващото положение на икономиката, нейното
първенство в границите на обществената система, се подменя от
господството на политиката не само над икономиката, а върху всички
дейности в обществото. Политическите и идеологическите отношения
определят характера, спецификата и насоките на развитие на всички
останали обществени отношения и дейности. По обясними причини най-
силно е опекунството спрямо икономическата подсистема, която
обективно е определяща и е икономическа основа, "храни-тел" на
политическото господство.
Политизираната икономика е само друг израз на замяна на обек-
тивните пазарни механизми със субективистично, волунтаристично
въздействие върху нея. Политическата власт се явява необходимо и
достатъчно условие за упражняването на икономическа власт. Трите
равнища на властта - макровласт, мезовласт и микровласт - не си
взаимодействат като относително независими, а са проява на едно и също
господство на макровластта, на "върха" на управляващата
124
пирамида. Монополът върху собствеността се допълва от монопола върху
властта. Те взаимно си влияят и се стимулират, което води до все по-
нарастващата им концентрация. Всяка собственост така или иначе
представлява определена власт, но при централизираните икономически
системи икономическата и политическата власт са слети в единен
механизъм. Икономиката и политиката от две относително обособени
подсистеми в обществото се срастват до такава степен, че практически е
трудно да се разграничат.
Поради тясното преплитане между икономика и политика при
централизираните икономики политическата власт е форма на иконо-
мическа реализация на собствеността. Реализирането на собствеността се
политизира, тъй като самият продукт се присвоява от собственика, т.е. от
държавата, която пък е "собственост" на управляващата политическа сила
поради нейното срастване с държавните органи. Тоталното проникване на
политическата власт във всички социални структури я прави "мрежа",
"тъкан" на социалните отношения, подобно на отношенията на
собственост. Самата власт се превръща в обект на собственост и обратно -
обектът на собственост става обект на притежание от властващите.
Властта става собственост, а собствеността - власт. Обхватът на властта и
на собствеността в рамките на социалното пространство става един и същ.
Освен това самите субекти на собствеността и на властта в крайна сметка
са едни и същи лица, тъй като носителите на политическата власт са
притежатели и на икономическите ресурси на страната. Формално,
декларативно, субект на собствеността е народът, обществото като цяло,
но реално прерогативите на разпореждане и присвояване зависят и се
изпълняват от субекта на властта. Тя е оръдието, средството за осъществя-
ване на формите на реализиране и възпроизводство на собствеността.
Структурите на властта, разпореждайки се е обекта на собственост, не
могат да бъдат контролирани от друг субект на власт поради факта, че
съществува единство и концентрация на отделните видове власт, които
реално са подчинени на управляващата партийна номенклатура.
Политиката, поглъщайки икономиката, се превръща в своеобразна
"затворена" система, в "черна кутия", в която започват да действат
собствени, ирационални механизми на възпроизводство. Така необ-
ходимата за всяка система обратна връзка е със слаба интензивност, тъй
като волеизявленията имат предимно еднопосочен характер. Това
деформира самата система, която няма точни, обективни критерии нито за
собственото си състояние, нито за състоянието на другите подсистеми в
обществото. Всяка една от тях започва да действа и да се възпроизвежда в
значителна степен автономно, колкото и парадоксално да изглежда това,
поради факта, че тази автономност е плод не на слабото вмешателство на
политиката в тяхното функциониране,
125
а обратно - следствие от прекалено силния, деформиращ "натиск" върху
тях. Прекомерната регламентация формира хаосни моменти в развитието на
отделните подсистеми на обществото. Икономиката започва да
функционира заради самата себе си, производството се определя от
потребностите на самото производство. Тя става антиикономика,
обслужваща една имагинерна политика. Всяка една от двете подсистеми
се "оглежда" в другата и намира своя изопачен,
деформиран образ.
Голямата роля на държавата в стопанския живот води до убеждението, че
за неблагополучията в икономиката е виновна държавата. Трудностите в
осъществяването на еднопосочност в интересите на държавата и
обществото подсилва това убеждение. Всеки е убеден, че е частица от
обществото, но не и частица от държавата, тъй като тя е институционална
форма на обществото, която не винаги защитава интересите на отделните му
членове. Много държавни актове, разпоредби, нормативи, данъци и пр., които
имат функцията да обезпечават финансово обществените интереси, се
приемат от членовете на обществото като своеобразна държавна форма на
експлоатация.
Прекаленото форсиране на някои икономически процеси като
индустриализацията и кооперирането, опростенческата представа за
пътищата, сроковете и трудностите в процесите на развитие, придаването на
неадекватно значение на ентусиазма на масите като икономическо и
социално-политическо средство, доведе до формирането на
несъответстваща на реалната действителност, а в още по-голяма степен на
очакваното бъдеще психологическа нагласа у значителна част от хората.
Това водеше до поставянето на цели, .които в значителна степен бяха
откъснати и недостатъчно съобразени с реалните средства за тяхното
постигане. За да се постигнат тези цели, трябваше да се намерят
извъникономически фактори, които да "пришпорят" социално-
икономическото развитие. Ролята на основен фактор изпълняваше
насилието. То създаваше илюзията, че чрез него се постига бърз и
ефективен резултат.
Нека вземем за пример колективизацията в СССР1. Вместо бавен,
еволюционен път на постепенно коопериране на земята, бе приложено
насилствено въвличане на селяните в кооперативите. От гледна точка на
изпълнението на конкретната задача резултатът бе постигнат значително по-
бързо, отколкото, ако процесът би протекъл по нормален, продиктуван от
реалните средства и предпоставки за осъществяване на такова коопериране
път. Изобщо административните средства и насилствените актове създават
илюзията за бързо постигнат резул-
В случая не вземаме отношение по въпроса доколко това е бил най-
добрият начин за стопанисване на земята.
126
тат. Насилието сякаш запълва вакуума между обективно съществуващите
средства и химерно поставени цели. Необходимото единство между
средствата и целите се запълва с действието на субекта, с произволната воля
на управляващите. Липсата на обективни възможности и желанието те да се
"създадат" по възможно най-бърз начин, предопределен от кратките срокове,
в рамките на които трябва да се постигнат планираните цели, води до
използването на насилието като необходим техен заместител. Опитът показа
пълната илюзорност и несъстоятелност на този подход - недостигът на
обективни обществени детерминанти да се компенсира с произволни
властническо-на-силствени въздействия.
"Великата" цел сякаш оправдава жестоките средства. Насилието се
превръща в необходима достатъчност за осъществяването на властта. Това
изисква съответни органи, които да осъществяват насилието и
съхранението на властта, което пък води до необходимостта от значителни
финансови средства. Първоначално основната цел е да се ликвидира
"врагът", остатъците от старата класа. След това, тъй като самото запазване
на властта става своеобразно "перпетум мобиле", усилията се насочват към
потенциалните врагове, към инакомислещите или просто към невинни хора.
Енергията, необходима, за да се поддържа властта, изчерпва нейните
възможности. Властта не осъществява своите социални функции, а започва
да действа в името и заради самата себе си. Контролът, който придобива
тотален характер, вместо да осъществява необходимото взаимодействие,
води до разпадане на социалните връзки.
Използвайки неосъществените и неосъществими, но дълбоко вкоренени в
човешката психика идеи за равенство и справедливост, комунистическата
идеология успя да убеди значителна част от хората във възможността за бързо
достигане до това хармонично обществено състояние. Отговаряйки на
психологическите потребности на мнозинството от хората, тези идеи
първоначално се явиха мощна, активна сила в развитието на страните с
централизирана икономика. Формира се убеждението, че многовековните
идеали и копнежи на човечеството могат да се реализират с обединените
усилия на една част от същото това човечество, което пък създаде илюзията
за месианската роля на управляващата партия и нейната изкуствено
провъзгласена социална база - работническата класа. Самите политически
отношения започват да получават митологическа, илюзорна форма,
социумът става имагинерна, апологетично-нереална граница, в рамките на
която трябва да се възпроизвежда индивидът, подчинен изцяло на
постигането на зададената цел. Така ролята на индивида се свежда само до
това да бъде безупречен изпълнител. Докато трае вярата, че дейността му
спомага за реализация на посочените по-горе мними и в значителна степен
илюзорни цели, външното формиране на неговата мотивация се приема като
естествено и необходимо. Но когато се
127
осъзнае илюзорността на поставените обществени цели, посочената външна
принудителна мотивация става все по-неефективна. Пътят е един -
създаването на условия за замяната й с вътрешна мотивация, което изисква
като предпоставка смяната на обществената система, замяна на посочените
цели с действителни, определени от същността на индивида. Всяко външно,
несъответстващо на индивида вмешателство води до противодействие
(скрито или явно) и отчуждение на индивида. Значителна част от хората
съвсем целенасочено се лумпенизираха и поставиха пред дилемата да правят
компромис със себе си. Оттук и масовото разпространение на конформизма
като средство за самосъхранение, за мнимо, недействително приобщаване
към общото. Личностните качества отстъпват на заден план за сметка на
стимулирането на приспособенческите механизми на личността.
Посочените прояви на волунтаризъм, несъобразяването с "жестоките"
закони на диалектиката, недостатъчното съчетаване между текущи и
перспективни интереси доведе до разочарование, когато ножицата между
доктрина и действителност започна да се разтваря1. Започна да се формира
тоталитарен начин на мислене, за който е характерна вярата в силата и
справедливостта на институциите. Самото мислене се институционализира,
което му пречи да види реалната действителност. Бездната между вяра и
реалност, между илюзия и действителност се увеличава. Обществото се
поляризира на вярващи и нихилисти.
Съществена причина на отчуждението от политическите институции е и
фактът, че голяма част от обществените механизми се формираха, като се
изхождаше от идеала, от повърхностни, а в някои случаи и примитивни
представи за бъдещото "комунистическо" общество, а не от реалната
действителност. Изходните принципи на обществото се изграждаха
априорно, като се "нахлузваха" върху социалната практика. Афишираното
единство на народа съжителстваше успоредно с идеята за изостряне на
класовата борба в условията на преходния период. Колективизмът като
определена форма на жизнена дейност бе издигнат във фетиш и то във
време, когато се решаваше въпросът "кой-кого". Неизживените последици от
т.нар. пролетарска култура водеха до състояние, когато личността с нейната
неповторима индивидуалност бе поставена на заден план. Идеалът се
свързваше с единно, колективно мнение и действие. В тях на индивида е
отредена само ролята на "винтче", което трябва да бъде подчинено на
"илюзорната общност" (Маркс). Общото поглъщаше и обезличаваше
единичното, от което е съставено, за да деформира
"Не трябва да се допуска връзката между доктрината и
действителността да бъде твърде далечна... Когато от вярата искат
твърде много, тя изчезва: в този случай доктрината се отхвърля.",
Голбрейт, Дж. Экономические теорий и цели общества, с. 55.
128
накрая и самото себе си. Желанията, интересите, потребностите на отделния
индивид имаха смисъл и получаваха относителната си реализация само ако
се окажат средство за постигане на общото. Индивидът бе поставен пред
дилемата или да намали своите претенции спрямо действителността, с което
да тушира в определена степен несъответствието между стремежите си и
това, което може да реализира от тях, или да се засили отчуждеността му от
обществото. Приспособяването чрез загубата на собствената идентичност
стана средство за материална обезпеченост. Духовното бе жертвано заради
материалното, човешкото - заради биологичното. Това по необходимост не
можеше да не доведе до разпадане на социалната система.
Тъй като почти нищо не зависеше от индивида, той започна да прехвърля
личната си отговорност върху "средата", върху другите, върху институциите
и пр. Държавните институции, даже и да искаха, не можеха да открият
персоналните виновници, тъй като самата индивидуалност бе размита и
погълната от аморфния, безличен колектив. Това усилваше както посочения
процес на деперсонализация на личността, така и деформирането на
социалните отношения.
В по-ново време идеята за подчинената роля на индивида в рамките на
държавата, която е "най-висшата сила", идва от Хегел. Според него "човек
се формира в името на държавата" и дори тогава, когато иска да се обособи,
той несъзнателно е подчинен на това общо начало1. Анализирайки
държавния строй в Лакедемон, "главната, характерната особеност на който
се състои в това, че индивидуалността, всяка лична особеност е била
подчинена или по-скоро пожертвана на общото, на целта на държавата, на
живота на държавата", където индивидът има съзнание за своята значимост
само чрез действието си в името на държавата, Хегел заключва: "Това е
велик принцип, който трябва да съществува във всяка истинска държава."2
Своеобразието на личността, нейната неповторима индивидуалност се
жертва в името на общото, индивидът не е господар на своето индивидуално
битие, а става брънка в мрежата на цялото. Общото не е "непосредственият
живот... на индивида, то е само субстанция, обаче то съставлява
съзнателния живот на индивида"3. Хегел се стреми да намери точката на
равновесието, при която индивидът се включва в цялото, в общото, като
същевременно запазва своята индивидуалност, като му се предоставя
свободата "да потвърждава себе си, да се проявява, да процъфтява"4.
Вж. Хегел, Г. История на философията. Т.1. С, 1982.
с 344. Пак там, с. 437. Пак там, с. 438. Пак там, с
439.
129
 Апотеозът на обществото, на държавата за сметка на индивида
очевидно е налице във философската система на Хегел 1. Не е необходимо
да се привеждат допълнителни цитати за доказване на горното, тъй като
тази зависимост между общото и единичното произтича от самия Хегелов
метод на изследване. Именно поради това тази традиция намира по-късно
развитие и у Маркс2. Това дава основание К. Попер да нарече Платон,
Хегел и Маркс идеолози на закритото общество, което е близо по
съдържание до тоталитарната организация на държавата. Още в
идеалната държава на Платон К. Попер вижда елементите на
тоталитаризма и конкретно в класовото деление, в отъждествяването на
държавата със съдбата на господстващата класа, в предлагания начин на
живот на последната и в стремежа към икономическа независимост и
самостоятелност3.
Според К. Попер разграничителната линия между "открито" и
"закрито" общество преминава през различието между "магическото,
свързано с родовия живот или колективистично общество" и "общес-
твената организация, която поставя индивида пред необходимостта от
персонални решения"4. В случая макар и под друга форма е посочено
принципното различие между тоталитаризма и демокрацията като две
различни форми на организация на държавната и политическата власт и
управление. При първия се изхожда от господството на организацията, на
цялото, на общото, което трябва да приспособи и формира индивида
съгласно законите на функциониране на това общо. Индивидуалността се
обезличава в името на една обща, абстрактна идея, цел. Обратно - при
демократичната форма на управление, общото (в случая държавата) е
интегрирана съвкупност от единичните същности, които в своето
единство формират общото на тези единичности (индивидите), което е
действителното общо. Държавата с нейните институции и политически
организации е фактор за разгръщане, стимулиране на различието у
индивидите, единството, от което се определят границите на общото. Това
не означава, че държавата се изгражда, изхождайки от интересите и
потребностите на отделен индивид, а тъкмо обратното: абстрактната (а тя
е абстрак-
Могат да се приведат и мисли на Хегел, които водят до обратен на посочения
извод, вж. Гегель. Политические произведения. М., 1978, с 86, 87, 151-152 и др.
2
У Маркс също съществува и обратната позиция. Той счита, че човекът трябва да
стане "принцип на държавния строй", че "държавните функции... не са нищо друго
освен начина на съществуване и действие на социалните качества на човека", че
"държавният строй е ... свободен продукт на човека" и пр. Вж. Маркс, К., Фр.
Енгелс. Т.1, 233-245.
3
Вж. Йонин, Л. "Откритое общество" и тоталитаризм. - В: Власть: философ-
ско-политические аспекты. М., 1989, с 44.
4
Пак там, с 49.
130
тна, защото съдържа в себе си трайните, същностни черти на индивида)
същност на индивидите стои в основата и предопределя същността,
функциите и механизмите на държавата. Не става дума за господство на
индивида, а за извличане на същностните му черти, които да образуват
облика на държавата, при което отделните индивиди да намират в нея
отразена своята същност, защитника и фактора на своето свободно
развитие.
Това взаимоотношение не трябва да се абсолютизира. Немислимо е
всеки отделен индивид да вижда в държавата горното, немислимо е също
самата система от държавни институции да бъде изградена! така, че те да
отговарят изцяло на интересите и потребностите на индивидите.
Държавата винаги - в една или друга степен - е институция, която
упражнява господство и ограничава индивидуалната свобода.
Въпросът е за степента, в която държавните органи се развиват по
свои, откъснати от интересите на хората закони, или съществува
определено съответствие между тях. Когато те господстват над индивида,
в него се формира убеждението, че е невъзможен индивидуален контрол
върху тях, че той не участва в процеса на създаване на социалната
действителност. Това води до неговото безсилие, до определен фатализъм
и невъзможност да се почувства съпричастен към тези господстващи и
контролиращи неговата дейност и поведение обществени сили.
При такова взаимодействие между индивида и съответните държавно-
политически институции съществуват три варианта на поведение:
насоченост навътре, опит за приспособяване към техните изисквания чрез
промяна на собствените потребности и интереси и борба за промяна на
съществуващите условия. Обикновено най-разпространен е вторият
вариант. Интересно психологическо обяснение дава Е. Фром. Според него
самотата, отчуждеността на индивида го кара да превръща "самия себе си
в оръдие на могъщи външни сили", да се стреми към "подчинение на
вожда" (при тоталитарните общества) или към "принудителен
конформизъм" (при демократичните общества)1. Тази психологическа
осакатеност води до своеобразна невротичност на самото общество, което
се превръща в "неблагоприятно за човешкото щастие и самореализация".
Стремежът към това "да се превърнеш в част от нещо голямо и силно",
"опитът да се разтвориш във външна сила и да станеш нейна частица" 2,
избавя индивида от персоналната му отговорност и му дава илюзията за
приобщеност.
Вж. Фром, Э. Бягство от свободы. М., 1990, с 74, 118.
Пак там, с 124.
131
 Причинно-следствената зависимост между отчуждението и необ-
ходимостта от приобщаването към външна сила и принуждение е от
такъв характер, че причината и следствието постоянно менят местата си и
с това се засилва посоченият процес. Отчуждението е причина за
търсенето на тази приобщеност, с което то формално да се преодолее, но
същевременно наличието на такава външна, принудителна сила
(организация, партия, държава и пр.) води до отчуждение на индивида,
тъй като той не намира в тях своето автентично "аз".
За посоченият конформизъм определена благоприятна роля изигра и
идеята за сплотеност на масите, за унифициране на техните
индивидуални различия. Ограничаваше се индивидуалната свобода, тъй
като тя е съществено условие, за да се проявят реалните различия между
хората. Равенството се разбираше и целенасочено се реализираше именно
в смисъл на унифициране, на ограничаване на различията между хората,
вместо то да бъде само равенство спрямо общите условия на
функциониране на обществото, които се материализират в неговите
закони.
Свободата създава условия за разгръщането на потенциите, заложени
в индивида, с което "изплува" потенциалното неравенство между хората.
С разширяването на границите на свободата обективно се засилва и
неравенството между хората, разбирано като проява на различието между
тях. У бедните народи хората са по-еднакви поради невъзможността,
вследствие на ограничената свобода, да изявят различията си. От своя
страна тази относителна еднаквост става причина за бедността. Свободата
се оказва един от най-могъщите фактори за просперитета на дадено
общество. Свободата стимулира развитието на потенциалните
възможности у хората, а с това разкрива и тяхното действително
неравенство във възможностите им, което води до обществен
просперитет. Той, от своя страна, е икономическата основа на
действителната демократичност на обществото. Обратно: ограничаването
на свободата води до унифицираност на индивидите, до невъзможност да
се изявят потенциалните им възможности. Това ги прави относително
равни от гледна точка на реалната материализация на тези възможности, а
оттам нараства отчуждението им от държавно-партийните институции,
които пречат на изявата на действителната им същност. Отчуждението е
толкова по-изявено, колкото ножицата между потенциалните
възможности на индивида и реалната им материализация е по-голяма.
Посочената унифицираност на индивидите доведе и до хиперболи-
зация на колективизма като определена форма на жизнена дейност.
Трябва да се отчете, че за началния период от развитието на центра-
лизираните икономики даването на приоритет на колективизма, макар
той да е съществувал в известна степен формално поради голямата
132
пъстрота от социални противоречия, е било в известна степен исто-
рически оправдано. Необходимостта от сплотеност на хората постепенно
загубва своето стимулиращо значение за развитието на обществото.
Самоограничението в името на колектива, саможертвата заради
общото понякога са мощни, действени стимули, но те имат определена
мяра, след което започват да действат задържащо върху механизмите на
общественото развитие.
Специално за страните с централизирана икономика историческото
оправдание на посочената по-горе форма на жизнена дейност се определя
и от ниската степен на задоволеност на потребностите. Логично е, когато
целта е да се задоволят преди всичко материалните потребности, когато
възможностите за задоволяване на духовните потребности са ограничени
от степента на икономическо развитие, условията, които дава обществото
за разгръщане на индивидуалността, да са ограничени. Самите социални
функции на индивидите все още не изискват тяхното по-многостранно
развитие. Ниското интелектуално и културно равнище не налага със
силата на необходимост творческото развитие и изява на спецификата на
индивида1.
Корените на отчуждението от политическите институции трябва да се
търсят още в оня период от развитието на централизираните общества,
когато се изгражда тази политическа надстройка. Представата, че
революцията ще ликвидира експлоатацията, че се утвърждава политическа
власт на работническата класа, което ще доведе автоматично до "власт на
самите трудещи се", до "никаква власт, освен властта на тяхното
собствено обединяване", "до управление, на народа, посредством самия
народ"2, се оказа илюзорна. Сталинизмът в СССР и неговите рецидиви в
източноевропейските страни показаха, че акламираната теза "власт на
народа от името на народа" преминава в своята противоположност.
Посоченият период на мъчително раждане на "новото" общество, на
понякога крещящо разминаване между идеала и неговата практическа
реализация, неминуемо е закодирал генетически определено недоверие в
политическите институции, съмнение, че тяхната функция е защита на
интересите на хората. Стали-новата теза за необходимостта от изостряне
на класовата борба в условията на преходния период, масово
разпространената врагомания слага своя отпечатък върху отношението
към държавните и политическите органи.
Вярно е и обратното. Относително ниското интелектуално и културно равнище
на дадена нация трябва да стимулира процеса на излизане от това състояние.
Необходим е обаче определен първоначален тласък, който да се формира вън от
индивида, от държавата.
Вж. Ленин, В.И., Съч. Т.39, с 17; Маркс, К., Фр. Енгелс. Съч. Т.17, с 350.
133
 Липсата на съответствие между отделните социални образувания и
обществото в случая се проявява като несъответствие между родовата
същност на човека и политическите институции, които определят и
формират "полето", границите, в рамките на които може да се изяви
посочената същност на човека.
Освен посочените по-общи причини за проявите на отчуждение от
държавните и политическите институции съществуват и фактори от по-
частен характер като: прекаленият централизъм, дублирането и
поглъщането на стопанските и държавните функции от партийните
органи, механизмите на осъществяване на кадровата политика и пр. Нека
се спрем накратко на всяка една от тях.
Не винаги промените в икономическата база предизвикваха съответни
промени в политическата надстройка. Това намери проява в различната
активност и различното значение, което се отдаваше на хората като
субект на производствените отношения и като субект на социалното
управление. Стремежът да се засили творческата изява на народа не
вървеше успоредно с процеса на включването му в системата на
управление на обществото. Фактически това означаваше принизяване
ролята на демокрацията.
Недостатъчният брой специалисти, относително ниската им ква-
лификация, необходимостта от укрепването на обществото налагаше в
първите години от неговото развитие държавата да поеме значителна част
от функциите по управлението му. Това бе възможно и в определена
степен необходимо в условията на една икономика, която трябваше да
изгражда своя материално-техническа база, да "намира самата себе си",
когато връзките между все още немногото на брой предприятия не бяха
толкова интензивни.
Към средата на 60-те години обаче тази система на управление
започна да задържа общественото развитие, което предопредели
необходимостта от търсенето на нови механизми на функциониране на
икономиката. Проведените в почти всички страни с централизирана
икономика реформи не дадоха очаквания резултат, тъй като те не
промениха същината на системата, а само отпуснаха "юздите" на
стопанските организации.
Последиците от прекаления централизъм се появиха най-малко в две
направления. Първото е, че прекомерната регламентация на отделните
дейности доведе до формирането на пасивност, до изчакване на
нарежданията "отгоре" кое и как трябва да бъде извършено. Изчакването,
от своя страна, доведе до определено безразличие у хората към реалните
проблеми на организацията, в която работят, до отчуждение от органите
на управление. Недостатъците в механизма на издигане на кадрите
подсилиха негативните последици от функционирането на обществените
институции и засилиха отчуждението от
134
тях. Още Ленин предупреждава, че "строгата централизация много лесно
може да погуби делото, ако случайно в центъра се окаже облечено в
огромна власт неспособно лице"1.
Прекаленият централизъм доведе и до трудности в механизма на
съчетаване на отделните интереси. При липсата на контрол "отдолу" се
създават реални условия у ръководните кадри да се формира чувство за
непогрешимост, високомерие и несменяемост. Това безспорно пречи за
създаването на подходяща атмосфера в трудовите колективи, води до
трудности в осъществяването на механизма на съчетаване на личните и
колективните интереси, а оттам и до отчуждение на колективите от
съответните ръководители. Формират се определени бюрократични групи,
които започват да представляват "особено, затворено общество в
държавата"2. В рамките на това затворено общество средствата и целите са
само формално свързани. Основното е да се симулира самоцелна
политическа дейност без оглед на нейните конкретни цели и резултати.
Самата политическа власт от средство за осъществяване на политиката се
превръща в самостойна ценност. Целта на властта става нейното
собствено самосъхранение, което означава, че целта (политиката) и
средството (властта) сменят местата си - вместо властта да бъде средство
за осъществяване на политиката, тя става цел на самата себе си, а
политиката се превръща в средство за съхранение на властта. По този
начин проникналите в цялата обществена структура политически
отношения заедно с техните субекти стават средство за възпроизводство
на властта, чиито носители са сравнително малка част от обществото.
Посочихме, че отчуждението е проява на недобре действащ механизъм
на интегриране на индивидуалните интереси с обществените. Но
общественият интерес не е някаква абстракция, той съществува като
система, противоречива съвкупност от другите видове интереси. В
рамките на това противоборство частните и особено груповите интереси
водят борба за признаването им за обществени или се стремят да докажат
своето значение за развитието на обществото. Най-добри условия за
издигането на груповия интерес до равнището на държавен се създават,
когато групата (колектив, класа, партия и пр.) успее да се отъждестви от
гледна точка на функциите с държавата, която е призвана да защитава
обществения интерес.
При централизираните икономики тази възможност се превърна в
действителност. Държавата и управляващата партия в значителна степен
се отъждествиха, поради което теснопартийните интереси на
1
Вж. Ленин, В.И. Съч. Т.7, с. 14.
2
Вж. Маркс, К., Фр.Енгелс. Съч. Т.1, с 262.
135
една партия бяха провъзгласени за общонародни, държавни. Това не
можеше да не повлияе негативно върху механизма на съчетаване на
интересите в обществото и да не предизвика отчуждение между
носителите на тези партийни интереси и другите групови интереси. Самият
държавен апарат, органите на държавно управление стават средство за
реализиране на този групов интерес. Поради строго йерархичния начин на
изграждане на организацията на комунистическата партия в границите на
нейния интерес се породиха различни, понякога противоположни и
относително обособени интереси на част от нейните членове. Откъсването
на управляващите партията, които същевременно управляват и държавата,
от социалната база на същата партия породи вътрешната противоречивост
на този групов интерес. Това доведе до факта, че за държавни се обявяват
не даже теснопартийни интереси на управляващата партия, а личните
интереси на сравнително малка част от тази партия. С това
централизираната система получава още една характеристика -
авторитарна. Тоталният контрол върху обществения живот се допълва с
авторитарен стил и метод на упражняване на този контрол.
Управляващата партия се превръща в свръхведомство, което поглъща и
подчинява на своите интереси всички останали. Оттук и невъзможността
за компетентност поради разнородността на упражняваните от партийните
органи функции. Властта започва да произтича не от компетентността на
тези, които я упражняват, а от тяхното място в партийната йерархия. При
тези условия е логично, че тя става отчуждена, самостоятелна, чужда сила,
свързана единствено с интересите на нейните субекти, които се обособяват
и започват да противостоят на останалата част от обществото.
Монистичната структура в икономиката с господството на една форма
на собственост се допълва със също такава структура в политиката, с
господство на една управляваща партия. По този начин самата социална
система получава едно измерение и връзката между управляващата
партия и контролът й върху собствеността е последица от така
изградената социална структура. Най-висшата форма на съществуване на
материята - социалната - се лишава от иманентната си природа, а именно
необходимостта от многообразие във формите на организация. С това
възможността за разгръщане на многообразието на индивидите се
стеснява силно, тъй като среща ограничителните рамки на изградените по
този начин институции. Едновариантната обществена структура логично
формира аналогични индивиди, с което законът за адекватността
стихийно си пробива път.
Въпреки наложения политически монизъм стремежът на социалната
система към нормални механизми на функциониране, свързани с
обективната необходимост от многообразие, макар и трудно, си пробива
път. В сферата на икономиката заедно с нейния монистичен,
136
официално признат вариант, започва да действа и втора, скрита, тъмна
икономика, която е деформиран образ на пазарната. В областта на
политиката заедно с управляващата партия и идеология се формират
определени групи или отделни личности, проповядващи виждания и
идеи, различни от официалните. Наличието на втора икономика и на
дисидентски движения доказва невъзможността социалната система да
функционира и да се развива като чисто монистична. Обективната
необходимост в крайна сметка, въпреки и относително независимо от
субективния, произволен "натиск" върху нея, си пробива път и започва да
действа в посока на запълване на социалния вакуум, което рано или късно
довежда обществената система до нейното нормално състояние -
наличието на икономически и политически плурализъм като съществено
условие за нейното ефективно развитие.
Точно този монизъм, това деформиране на иманентната човешка
същност изигра ролята на катализатор за краха на централизираните
икономически системи. Обезличавайки човешката същност, стимули-
райки некритичното възприемане на действителността, формирайки
социалната леност у хората, самата социална система залагаше
механизмите и принципите, които рано или късно трябваше да я
разрушат.
Тоталитарното управление, което се стреми да превърне държавната
власт в частна собственост, е най-сигурният път за "разпадане на
държавата", за "унищожаването й в качеството на сила" 1. От своя страна,
тоталитарното управление в чистия си вид води до деспотизъм, при който
страхът става лост за управление, където "сигурността на индивида
зависи от неговото нищожество" 2. Тоталитарната власт, довеждайки до
отчуждение хората от нея, постига два противоположни резултата. От
една страна, в степента, в която хората са отчуждени от политическите
институции, те са изолирани от участието в политическия живот или ако
участват, това участие е формално и насочвано от управляващата партия.
Така запазването на властта е по-сигурно. От друга страна обаче колкото
отчуждението получава по-широко разпространение, толкова повече то
се осмисля от отделните индивиди и като следствие от това в по-голяма
степен започват да се разпространяват проявите на скрита или по-явна
борба срещу обществената система. Проявите на отчуждение подкопават
устоите на обществото и засилват дестабилизиращите фактори в
развитието му. Постепенно целенасоченото формиране на култово
съзнание започва да действа обратно на очакваното. Успоредно с все по-
изявяващите се обществени контрасти и деформации и осмислянето на
илюзорността на
Вж. Гегель, Г. Политические произведения. М., 1974, с. 184.
Вж. Монтескьо, Ш. За духа на законите. С, 1984, с 156, 137.
137
 поставените цели се формира убеждението, че обществената система
трябва да се промени.
Тоталният контрол върху цялостната дейност в обществото, точното
определяне на това какво трябва да се произвежда, а понякога и строгият
контрол върху разпределението и потреблението направи партийните
органи и стопански. Постепенно се стигна до положението, че голяма
част от функциите на държавните и стопанските органи или бяха иззети
от партийните, или пък се дублираха от тях. Това доведе до редица
неблагоприятни последици в общественото развитие. Започна да нараства
управленският апарат1 който, пречупвайки определена мяра, се превръща
в бюрократичен. Дублирането на функциите пречи да се гарантира
личната отговорност на всеки. Чувството за персонална отговорност се
дискредитира, тъй като в преобладаващата си част решенията се вземат
отгоре, изпълняват се от дублиращи се органи и звена, което формира
убедеността, че нещата зависят не от самия индивид, а от условия и
фактори вън от него - ръководство, организация, правителство, държава и
пр.
Тази безотговорност се стимулира в значителна степен и от
трудностите в механизма на откриване на персоналните виновници
именно поради неяснотата на въпроса за функциите и тяхното дублиране
от страна на партийните органи. "Дребнавата намеса" води до
убеждението, че партийните органи са "погълнали" всички функции на
обществото. Тяхното нарастване води до увеличаване на правомощията и
властта, с която те се разпореждат. Започва да се формира
административно-партийно-бюрократичен апарат, това, което Маркс
наричаше "затворено общество в държавата".
Вътрешните механизми на развитие на бюрокрацията неминуемо
водят до нейното откъсване от интересите на народа и до отчуждението
му от тази прослойка. Колкото по-концентрирани са функциите, толкова
в по-голяма степен у тези, които ги извършват, се формира убеждението,
че развитието на обективната действителност е зависимо единствено от
тях. Това е реална предпоставка за прояви на волунтаризъм.
Посоченото изземване и дублиране на функциите на стопанските и
партийните органи започна да оказва задържащо влияние и върху
икономическото развитие. Опекунството, разчитането на указания
"отгоре" сковава инициативата "отдолу". Чисто икономически проблеми
се решават с административни методи. Ролята на субекта в много от
случаите (например форсираното строителство на даден
Разходите за управление у нас през 1985 г. са 314,9 млн.лв., 1987 - 383,1 млн.лв.,
1989 г. - 437 млн.лв. В СССР чиновниците са 18 млн., а разходите за тях - 40 млрд.
рубли. Ежегодно се попълват 100 млрд. документа, отнемащи 600 млн. човекочаса,
вж. Поглед, 8 май 1989; Огонек, 1989, № 9, с 4.
138
обект, за да бъде завършен на определена дата, посрещането на
дипломатическия корпус и др.) вместо да е съответстваща на иконо-
мическите закономерности, се оказва проява на волунтаризъм, който
насилствено деформира същността и изискванията на системата от
икономически закони. Логичните последици са оскъпяването на обектите,
нарушаване принципите на заплащане, щурмовщина и в крайна сметка -
ниска социално-икономическа ефективност. Когато икономическата
ефективност не хармонира с определени политически и идеологически
постулати, тя се жертва, за да се запази "чистотата" на учението.
Едва ли е необходимо да се доказва значението на правилната кадрова
политика за нормалното функциониране на обществото. Посоченото
срастване на държавния и партийния апарат нанесе и тук непоправими
щети. Посочените в глава втора обективни предпоставки за проявите на
волунтаризъм в управлението се допълват и от субективни причини,
свързани с кадровата политика. Срастването на партийните и държавните
органи заедно с неподлежащата на съмнение ръководна роля на
комунистическата партия води до назначаването на ръководни държавни
длъжности на лица, които задължително са членове на тази партия.
Държавното управление се разглежда като монопол на управляващата
партия, а назначаването и контролът върху кадровата политика - като
нейно логично и естествено право. При тези условия политическите
качества на индивидите имат предимство пред професионалните, т.е.
предпочита се по-ниската компетентност на заелите съответните
длъжности. Те не носят персонална отговорност за своите действия,
защото, от една страна, са назначени от висшестоящата организация, а от
друга страна, самата тази организация е само брънка от общата верига на
йерархично изградените държавни структури. Отговорността подобно на
собствеността се размива, тя получава аморфна, неосезаема форма и както
действителният собственик изглежда анонимен и абстрактен, така и отго-
ворността става безлична, неперсонална. Тя може да бъде прехвърлена от
едно звено към друго, от едни лица на други, докато потъне в хартиеното
море на бюрокрацията.
Една от най-често срещаните деформации в кадровата политика е
нарушаването на принципа на заемане на работните места, а именно "на
всяко работно място да се търси човек". Единството между спецификата
на работните места и способността на членовете на обществото е важно
условие за ефективното му функциониране. Степента на социална
реализация на индивида, неговото удовлетворение от труда не зависят
само от размера на заплащането и от условията на труда, а и от степента,
в която обществото е създало
139
условия за пълното прилагане и използване на способностите на
индивида.
Тръгвайки именно от спецификата на работните места, от кон-
кретните функции, които ще се изпълняват на тях, от необходимото за
това образователно и квалификационно равнище, трябва да се търси
подходящ човек, у когото посочените изисквания отговарят в най-голяма
степен на обективните изисквания, предявени на работните места. Много
често в практиката посоченият принцип се превръща в своята
противоположност - не се търси за всяко работно място човек, а за
определен човек се търси работно място. Това води до некомпетентни
решения, съмнение в социалната справедливост, до лични обиди и
равнодушие, до загубване от страна на обществото на добри
специалисти, които, отчуждени от него, не дават всичко, на което са
способни за неговото развитие.
За некомпетентността спомага и механизмът на назначаване "отгоре".
За този, който назначава, критерият за заемане на дадено работно място е
субективен, обикновено свързан с личното познанство с човека, с
препоръка от негов близък или добра характеристика. От гледна точка на
назначения заемането на работното място е следствие от
благосклонността на висшестоящите. Производствените качества
отстъпват на заден план, индивидът загубва самостоятелността и
независимостта си, той търси съответен реванш чрез своето послушание.
Индивидуалното битие става зависимо от благоволението на началника.
Връзката с труда, със задълженията, произтичащи от спецификата на
работното място, отстъпват на връзката с властта, на стремежа да се
заеме по-високо място в обществената йерархия.
140
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Направеният анализ на разпадане на централизираните икономически
и политически структури в източноевропейските страни показа, че става
дума за един обективен, закономерен и поради това неизбежен процес.
Опитите той да бъде обяснен единствено с грешки на субективния фактор
са несериозни. Фактът, че става дума за явление, което засегна всички
бивши социалистически страни, говори, че процесът има обективни
детерминанти, определени от логиката на изграждане и разгръщане на
тази социална система. В този смисъл нейният крах бе генетически
заложен в самата нея. Процесът на разпадане бе предопределен от
цялостната логика на развитие на източноевропейските страни. Той
можеше да бъде отложен, забавен, но не и спрян. Осъзнаването на тази
истина е от значение за бъдещото развитие на тези страни. Тя трябва да е
предупреждение срещу тези, които все още се надяват, че е възможно
връщането на старата централистично-монистична система.
Тоталният контрол на една партия, която конституционно бе
провъзгласила себе си за управляваща, разтварянето й във всички
социални структури доведоха обществото до невъзможност да подсигури
на своите членове свободно и пълноценно съществуване. Проявите на
отчуждение станаха норма на обществения живот. В борбата за
съществуване започнаха да се загубват иманентните човешки черти. По
силата на една желязна логика обществото не може да бъде богато, когато
членовете му са бедни, то не може да се развива стабилно, когато
материалът, от който е изградено, се деперсонализира и лумпенизира.
Рано или късно се осъзнава, че обществото е болно и е необходима
неговата трансформация. Това обаче е само първата стъпка на прехода
към едно нормално, пазарно и плуралистично общество.
Очевидно е, че източноевропейските страни се намират едва в
началото на един продължителен процес на трансформиране на
социалната система от централистична към пазарна. Това поставя редица
изисквания към хората, за които по обясними причини те не са
подготвени. Преходът предполага ново мислене, разчупване на
традиционните представи за равенство и справедливост, разчитането
предимно на себе си, а не на институциите. Всяка реформа започва от
промяна в мисленето, от изграждането на ново светоусещане, от
разделянето с част от самите нас. Този процес е най-труден и той може да
задържи прехода или даже да го спре. Опасността от това не трябва да се
пренебрегва, още повече, че недостатъчната иконо-
141
мическа култура на хората, непознаването на същностните черти на
пазарната икономика може да отъждестви в представите им характера на
прехода с неговите хибридни, изопачени форми. Развихрилата се спекула
и беззаконието в страните, извършващи преход към пазарно стопанство,
крият опасността то да бъде разбрано и прието като синоним на горните
процеси. За това съществуват значителни психологически предпоставки,
свързани с изопачената и все още неизживяна представа за реалните
механизми на пазара. Голяма част от хората не са подготвени да разчитат
на себе си и търсят опора в институциите - държава, правителство и пр.
Борбата за съществуване в условията на едно пазарно стопанство не е лека
и по обясними причини много от хората не са готови за нея. Свободата
индивидуалното битие да зависи от самия теб предполага развито чувство
за отговорност и самостоятелност - черти, които в значителна степен
липсват на народите от Източна Европа.
Трансформацията на отчуждения, зависещ от външни и чужди сили
индивид към една действително свободна и отговорна личност ще изисква
дълъг и белязан с дълбоки противоречия период от време. Едва ли ще бъде
пресилено твърдението, че е необходима смяна на поколенията, идването
на нови хора, необременени от тоталитарния синдром, носещи в себе си
ценностите на човешката цивилизация, отърсили се от ориенталщината в
мисленето и поведението. По същество става дума за промяна на
манталитета и социалните функции на хората. Значителна роля за това
може и трябва да изиграе образованието. Посочената зависимост между
интелекта и отчуждението, изобщо ролята и значението на
образователното равнище за просперитета на дадена нация трябва да го
постави в ролята на стратегически ресурс за извършващия се преход.
Обратното крие реалната опасност от превръщането на
източноевропейските страни в своеобразни "бананови републики", в
които ще липсват даже банани.
Очевидно е, че предстои мъчителен преход към подмяна на
обществената система. В стратегически план е необходимо да бъдат
осъществени две задачи, които фактически подменят характера на
социалната система: приватизация на собствеността и изграждане на
монистична политическа структура. Втората задача обективно е
значително по-лесно изпълнима и може да се счита, че за повечето от
източноевропейските страни е изпълнена. Процесът на приватизация
обаче ще бъде дълъг и мъчителен. Той засяга непосредствените интереси
на бившата номенклатура, която би могла да задържи трансформирането
на държавната собственост в частна. Съществуват обаче и обективни
фактори, който обуславят продължителността на този процес, най-
съществен от които е липсата на финансови средства
142
в населението. С това евентуалните субекти на приватизацията не са
достатъчно, за да бъде извършена за относително кратко време. Страните
от Източна Европа, тръгнали по пътя на пазарното стопанство,
исторически се намират в периода на първоначално натрупване на
капитала. Достигането до състояние, при което държавната собственост
ще бъде от порядъка на 20-30%, каквато е практиката в западните страни,
ще изисква продължителен период от време -вероятно не по-малко от 20-
25 години. Друг път обаче за приобщаване на работната сила към обекта на
собственост, за намаляване на отчуждението й от него няма. На мястото на
формалното единство между индивида и "обществените" средства за
производство трябва да дойде реалното чувство на разпореждане и
притежание на собствеността. Каква ще бъде оптималната пропорция
между отделните форми на собственост ще покаже самата социална
практика. Изхождайки от съвременните тенденции в развитието на
производителните сили и промените в отношенията на собственост в
страните със силно развита пазарна икономика, може да се предположи, че
определящо значение ще придобие акционерната форма на собственост,
като съчетаваща в себе си единството от минимизация на отчуждението от
нея и процесът на социализацията й.
В сферата на непосредственото производство е необходимо да се
извърши демонополизация и децентрализация на съществуващите
структури. Това е пътят към една лоялна и водеща до висока ефективност
конкурентна борба. "Отварянето" ни към Запада, което е обективна
тенденция, трябва да цели преди всичко внос на технологии, ноу-хау,
управленски опит и пр.
Свободният пазар на предмети за потребление и средства за
производство трябва постепенно да обхваща цялостния възпроизводствен
цикъл чрез формирането на пазар на работната сила, финансов и
капиталов пазар, изграждане на стокови и фондови борси и пр.
В областта на политическите структури е необходимо разрушаването
на тоталитарната система и установяване на политически плурализъм, на
политически социум, който да се формира от свободната игра на
политическите сили. Икономическият живот трябва окончателно да се
деполитизира и деидеологизира. Необходима ни е икономика, насочена
към потребностите и интересите на обикновения човек, икономика, чиито
единствен критерий е ефективността, а не идеологически и политически
догми и постулати. Икономика, подчиняваща политиката, а не политика,
която дирижира и поглъща икономиката.
В социален план трябва индивидът да бъде издигнат като висша
ценност, а свободата му - като съществено условие за обществения
просперитет.
143
 Посочените препоръки очевидно не изчерпват цялата гама от насоки
за преодоляване на икономическото и политическото отчуждение като
условие за изграждането на едно нормално общество. Поради доста
общия характер на формулировките те могат да бъдат конкретизирани, но
това не е предмет на нашето изследване.
Ако трябва да се обобщи, преодоляването на различните прояви на
отчуждение е възможно само чрез изграждането на система от
обществени отношения и институции, които в най-значителна степен да
отговарят на същността на индивида, на неговата необходимост от
свободно, обмислено и удовлетворяващо го действие. Конкретният
анализ на механизмите за постигане на такова състояние изисква
съвместните усилия на философи, икономисти, социолози, психолози и
пр. и по обясними причини излиза извън целите и задачите на настоящата
монография.

СЪДЪРЖАНИЕ

Предговор..................................................................................................5 1. От Хегел към Маркс.......................................................................6

Първа глава 2. Социалното отчуждение................................................................15
Същност на понятието "отчуждение"................................................. 6 Втора глава
Същност, причини и прояви
на икономическото отчуждение ......................................................29
1. Отчуждението от собствеността - основа
на икономическото отчуждение ...............................................29
2. Отчуждението в отделните фази
на възпроизводствения процес...................................................... 50 Кирил Палешутски
Трета глава ОТЧУЖДЕНИЕТО И КРАХЪТ НА СОЦИАЛИЗМА
Отчуждението от политическите институции...................................122
Заключение............................................................................................ 141 Българска Първо издание

Редактор Парка Атанасова

Художник на корицата Мариана Генова
144 Художествен редактор Красимира Михайлова
Технически редактор Елена Пискова

Изд.индекс 934 Формат 60x84/16 Печ.коли 9 Изд.коли 8.37

Университетско издателство "Св. Климент Охридски