Виждането на нагуала

Тази книга е посветена на толтекското сънуване и виждане -уникални методи за развиване на възприятието, които
позволяват невъобразимо да се разширят способностите на човека за познаване на Реалния Свят и за действие в него. Тези
методи в най-значителна степен определят успеха на толтекската магия и се явяват ключов инструмент за тоталната
трансформация на човешката природа. Основите на тази дисциплина са изложени в книгите на великия мистик и антрополог
от края на XX в. Карлос Кастанеда. Тук се предлагат детайлизирани инструкции и технически похвати, разработени и
практически проверени от автора, а така също и подробни описания на променените режими на възприятие (световете на
второто внимание), с които неминуемо се сблъсква вървящият по пътя на Трансформацията.
Методологията на дисциплината и нейните теоретически предпоставки са изложени в книгите „Тайната на Карлос Кас -
танеда” (1995) и „После Кастанеда: дальнейшие исследования” (2001).
Настоящата книга е съставна част от общата технология за трансформация на енергийното тяло. Другите най-важни
методи на нагуализма - безупречността, сталкингът и намерението - ще станат предмет на отделни бъдещи изследвания.
П. П. Заглавието на книгата не трябва да се разбира буквално. Разбира се, да се види нагуалът е невъзможно - нито по
обикновените начини, нито с помощта на толтекското виждане. Винаги и навсякъде можем да говорим единствено за макси-
мално приближаване на нашето възприятие към истинската Реалност на нагуала. В случая с толтекския път на знанието
обаче „пробивът” към нагуала е дотолкова значителен, че наименувайки книгата, авторът реши да си позволи известна
поетична волност.
Алексей Ксендзюк

1
 Идеята за
Трансформация - зов на Другото

1. Нагуализъм и Трансформация:
Предизвикателството
Още в самото начало трябва да се отбележи, че в тази книга ще се говори основно за Трансформацията. Идеите на
нагуализма, изложени в известните книги на Карлос Кастанеда, позволиха да се направи принципно важно в това отношение
допускане. А именно: типът възприятие определя типа енергообмен на съществото с обкръжаващата го среда. Нещо
повече - може дори да се каже, че типът възприятие сам по себе си е типът доминиращ енергообмен.
На пръв поглед това теоретично положение не изглежда толкова важно във всекидневната ни практика, но именно то е,
което ни дава възможност за пръв път да погледнем на самата идея за Трансформацията на човешката природа не от гледна
точка на религиозните концепции или метафизичните упования на мистиците и окултистите от предходни епохи, а от гледна
точка на естественонаучната (което значи - рационална и прагматична) парадигма. Най-после можем да разсъждаваме за
реалните начини за осъществяване на този грандиозен и определящ за съдбата на човешкия вид проект. Най-накрая се опре-
делиха пътищата и подходите, в рамките на които може да се изследва тази доскоро фантастична тема и да се откъснем от
мъртвата точка, в която е застинала нашата цивилизация в стремежа си да компенсира своята безпомощност в областта на
самопознанието с безкрайна експанзия на технократичния дух. Защото промяната на режима на възприятие е феномен,
достъпен за продуциране, изследване и развитие. Значи трябва просто да се изясни какво именно е необходимо да направим
със своето възприятие, така че промените да обхванат целостността на нашето същество и да доведат до разширяване на
способ ността ни за действие, до качествена промяна на самия начин на функционирането ни в света, да отстранят
преградите пред познанието и осъществяването на всички наши скрити потенции.
Темата за трансформацията на човешката природа е доста болезнена. От една страна, безсъзнателният стремеж към раз -
решаване на този извечен проблем е твърде силен, от друга -досега нямахме ни най-малка надежда за осъществяване на тази
тайна мечта. Безсилието винаги е унижавало човека - и той скоро се е примирил с това унижение. Мечтата за „спасяващия”
Бог е като че ли най-ярката проява на свойствения на всички ни мазохизъм. Падането на колене и измолването на спасение е
акт на признаване на собствената ни безпомощност. Научили сме се даже да се гордеем с това. Боговете от различните
религии са се превърнали в съвкупност от онези „изтласкващи” образи, които придават на човека (не знаещ какво да прави
със себе си) смисъл в неговата стагнация, конструират му въображаема перспектива и узаконяват положението на нещата,
просто изнасяйки извън рамките на човешкото размишление самата същност на неговата природа. И ето че собствената ни
природа престава да бъде обект на променящи сили.
Всичко това само доказва доколко е свойствено на човека желанието да се промени, доколко е противно на съществото
му да бъде еднакъв, монотонен, ограничен от тези качества и способности, които изначално са му били „дадени” в истори-
ческото време.
Човекът е странно същество, дълбоко в душата си той не желае да си остава един и същ. Веднага щом отличителните
черти на неговата психика са се оформили окончателно, той е пожелал да се превърне в нещо друго, по-силно и по-свободно.
Това удивително качество на човешкото осъзнаване може да бъде - и е - екзистенциалният признак на човешкия вид, който е
определящ за начина на нашето съществуване и принуждава разума ни да се усъвършенства и да създава култури, държави,
цивилизации.
Лесно е да се забележи, че в основата на стремежа към преобразяване на околния свят лежи неугасимото желание за
себепромяна, не намиращо адекватно приложение и не винаги осъзнавано от човека. Но защо човекът така се стреми към
трансформация? Защо не е удовлетворен от състоянието, което се е получило по естествен начин и е напълно достатъчно за
удовлетворяване на насъщните му потребности? Освен разбираемото за снабденото с въображение същество упование в
свободата, силата и покоя, в стремежа към трансформация трябва да е заключено нещо по-дълбоко и очевидно нямащо
пряко отношение към интелектуалните фантазии.
Според толтекския мироглед (и с това биха се съгласили повечето философи), човекът трябва безсъзнателно да усеща
преградата, която го отделя от Реалността. Тази преграда има не само умствен (по-точно казано - когнитивен) характер, но и
перцептивен, а доколкото възприятието е източник на всеки опит за битието, то препятствията от такъв род стават екзис-
тенциални. На човека му е съдено непрекъснато да усеща своята ограниченост. Както писа на времето американския психо-
лог У. Найсър, „предназначението на възприятието... се състои в това да разкрива какво в действителност представлява зао -
бикалящата ни среда и да ни приспособява към нея”.
Изглежда, че това предназначение на възприятието се е реализирало у човека далеч не напълно. Оттук и постоянното
чувство за собствена незавършеност, мъчителното влечение към различно, пълноценно съществуване в по-широкия и
разнообразен свят. Като резултат от това религиозните и мистическите идеи са влечение, непрестанен опит да се разреши -
поне в пространството на надеждите и фантазиите - това трудно за формулиране, но ясно осезаемо противоречие.
Два противоположни познавателни импулса от хилядолетия водят борба у човека: екстравертният и интровертният.
Според традиционната антропология интровертността (насоченост на вниманието към собствената психика и природа) е
възникнала на относително късен етап от развитието на човешкия вид -след като в резултат на активното усвояване на
обкръжаващата среда човекът е придобил способност да мисли абстрактно и е потънал в метафизични разсъждения за
мястото си във вселената.
Но така ли е наистина? Даже известната ни история на цивилизациите ни заставя да се усъмним в това иначе напълно
логично предположение. Известно е, че най-древните култури на Изтока поначало са били интровертни, пък и шаманизмът,
който явно е една от най-ранните форми на човешка култура, при всички народи на Земята отначало се е опирал на самоиз -
следването и самопознанието и чак впоследствие се е опитал да приложи своите открития за промяна на външния свят.
2
Магичното мислене - един от най-ранните типове мислене, формирали човека - изхожда от интуитивното разбиране за
съкровеното родство на психичните процеси с достъпните за възприемане феномени от Реалността. Осъзналият себе си
човек по силата на естествената логика ставал маг - в смисъл, че изведнъж улавял тайнствената връзка между работата на
своята мисъл, своето внимание и възприятие и особеностите на явленията в света такъв, какъвто му е даден чрез опита.
Мисля може да се твърди, че първото откритие на човешкото осъзнаване - откритието, определило нашата по-нататъшна
съдба - е разбирането, че целенасоченото усилие за промяна на собственото ни психично състояние води до съответна
промяна в цялата система „човек-свят”, и това е изначалният акт на творчество, породил цивилизацията. Едва впоследствие,
в епохата на активно взаимодействие между племена, намиращи се на различни нива на развитие, суровата необходимост от
оцеляване на фона на конфликтите и неизбежната конкуренция е довела до разделяне на магичното мислене като
познавателен способ на интровертен и екстравертен тип.
Интровертността е изисквала съсредоточен покой и умерен темп на живот; тя е давала съществени резултати далеч не
веднага, тъй като е обхващала изцяло екзистенциалния континуум - както външния, така и вътрешния свят на човека, с
огромно число нееднозначни взаимовръзки. Екстравертният подход - напротив - е опростявал познавателната ситуация,
съсредоточавайки вниманието върху закономерностите на външната реалност така, сякаш вътрешна изобщо не съществува.
Простотата и повърхностността на едно такова мислене има своите незабавни преимущества - динамичност, прагматизъм,
бързо приспособяване към изменящата се ситуация. Възможно е именно затова близкоизточният и европейският свят, най-
гъсто заселени от различни племена, които непрекъснато воювали помежду си за територии и икономическо господство, да
са станали родина на развитото екстравертно мислене, а етнически еднородните или слабо населени области (Централна
Азия, древноамериканският континент) в течение на дълги векове да са били място за формиране на цивилизации от (в
значителна степен) интровертен тип.
Тук трябва да споменем още един крайно важен за нас момент. Психиката, съсредоточила вниманието си върху своите
собствени процеси, от самото начало се е сблъсквала със сериозни трудности - на първо място, на човек по естествен начин
му се е откривала неопределеността, присъща на всичко възприемано; на второ място, той е откривал, че на перцептивния му
опит могат да бъдат достъпни различни светове, всеки от които е изключително сложен в непрекъснатото си движение и
изисква продължително изследване. С други думи, светът се оказвал толкова сложен, че нерядко отвеждал в задънена улица
маговете и мистиците от всички култури, като пораждал илюзии и заблуждения, в които интровертните цивилизации живели
понякога с хилядолетия. Ясно е, че в такива условия те не са можели ефективно да се конкурират със своите западни съпер -
ници и са преминали временно на втори план, убеждавайки по този начин още веднъж екстравертите-прагматици в
правилността на избрания от тях път.
Главният проблем на „магичния” или интровертен тип мислене се заключавал (и се заключава до днес) в отсъствието на
методически вярно разбиране за основните принципи на работа с откриващия се опит и за аморфността на критериите за
реалност-нереалност на сензорните данни. Нерешеността на този фундаментален проблем довежда до едно парадоксално по-
ложение, известно на всички магове и мистици оттогава до ден днешен: от една страна, налице са достатъчно свидетелства,
че магичният път на познание може да доведе до радикална трансформация на човека и принципно разширяване на всичките
му възможности (както когнитивни, така и функционални); от друга страна - няма гаранция, че магическият експеримент ще
даде очакваните резултати, няма достоверен метод и няма възможност адекватно да се предаде собственият опит на ученици
или последователи.
Малцина са достигали до пълна трансформация и затова техния успех едва ли е било възможно да се възпроизведе.
Частичните трансформационни явления пък били винаги многочислени и подхранвали ентусиазма на практикуващите -
въпреки че те рядко долавяли каквато и да било отчетлива система в начините за тяхното постигане. Тази неяснота и
неувереност принуждавала мистиците да се сближат с религията, която винаги се е опирала на човешката надежда за
договорка с тайнственото мироздание, заради което му приписва антропоморфни, човешки черти. А сближаването с
религиозните настроения още повече се укрепвало от неизбежните по пътя на мистиката илюзии и заблуди. Такава е и
съдбата на известната ни магия и на мистицизма. Тази тема е разгледана по-подробно в книгата ми „Дългия път на маговете”
(1998) и затова тук няма да се спирам на нея.
Като че ли най-важният резултат от драматичните търсения на маговете и мистиците е откриването на човешкото
енергийно тяло. В една или друга форма то е известно на всички мистични и магични традиции. Природата му е била
разбирана по различен начин, множество предразсъдъци и заблуди са възниквали около него, но самият факт, че
съществуват енергийни формации, непосредствено свързани с дейността на възприемането и осъзнаването, никога не е
подлаган на съмнение.
Една от най-вредните заблуди по отношение на природата на енергийното тяло е мисълта (безусловно подкрепяна от
религиозния мироглед) за принципната му откъснатост от „грубото” физическо тяло. Именно тук се коренят всички метафи-
зически спекулации, така тясно сближаващи религията с практическия мистицизъм. Мисълта за това, че е възможно да се
„освободи” и „трансформира” душата отделно от тялото, за да се получи достъп до особено благоприятен тип следсмъртно
съществуване в безтелесен вид, е насочила значителна част от магическите и окултните школи по фантастичен и безперспек -
тивен път. Днес ми е известно само едно учение за трансформацията, което е съхранило правилно знанието за енергийното
тяло и е съумяло ефективно да го използва - учението на толтекските магове, описано за пръв път във великата епопея на
Карлос Кастанеда. Именно в толтекската дисциплина в целия си размах се представят перспективите на трансформацията на
човешкото същество, към която са се стремили маговете и мистиците от всички времена и култури.
Разбира се, Кастанеда не дава изчерпателно описание на открилата му се традиция - за един човек това, струва ми се, би
било непосилна задача. Най-важните принципи и методики обаче все пак ни станаха известни. Освен това, в своите книги
той отделя значително място на описанието на различни перцептивни и психоемоционални явления, с които неминуемо се
сблъсква практикът, тръгнал по този път. Това не са просто екзотични приключения, както смятат някои негови критици, а
ценна информация, предупреждаваща изследователя за реалните проблеми и трудности и помагаща да се избегнат грешките
в процеса на радикално разширяване на съзнанието.
Настоящата книга е резултат от дългогодишни експерименти и опит за систематизация на толтекските технологии за
трансформация на енергийното тяло. В нея практически няма да има философия - на желаещите да се запознаят с мирогледа
и философско-психологическата обосновка на нагуалистката практика мога единствено да препоръчам книгите си, писани
3
по-рано. Моето мнение е, че академичните диспути около кастанедовското наследство напълно са се изчерпали. Приведени
са достатъчно аргументи и разсъждения от общ характер. Дойде време за практическо изследване. То трябва да бъде
методологически проверено, безпристрастно и в никакъв случай не догматично - не бива да ни смущава, че някои моменти,
възникнали в процеса на работата, на съвпадат с кастанедовското „предание”, а други факти въобще му противоречат. Само
живият опит и самата методология на нагуализма имат значение днес. Конкретните изказвания на Кастанеда и дон Хуан нека
оставим на догматиците, каквито във всяка традиция на духовно търсене има в изобилие.
Затова не е чудно, че тук са включени редица разработки, които Карлос Кастанеда не споменава в своите книги. От една
страна, обяснението е, че дълги години той не се е стремил към изчерпателно и систематично изложение на знанията на дон
Хуан, а когато явно все пак е замислил да направи това, му се е наложило да встъпи в последната битка на своя живот и този
велик труд е останал незавършен. От друга страна, опитът на Кастанеда е уникален и е невъзможно да бъде възпроизведен
именно защото се е обучавал при жив представител на традицията - нагуала Хуан Матус - и е постигал тънкостите на тол-
текското изкуство под неговото катализиращо въздействие. В резултат част от методите са се оказали извън сферата на него-
вото внимание, защото в дадения случай те не са играли съществена роля в практиката му. И накрая, не може да не се
отбележи, че индивидуалните особености на енергийната конституция до голяма степен определят характера на личния
опит, така че всеки, който практикува дисциплината на толтеките, може да открие свои собствени подходи и да променя
базисните методики. Сега, когато традиционното предаване на знание в толтекски магьоснически съюзи вече не съществува
(макар някои съмнителни автори да вещаят за обратното, създавайки по този начин нова митология около учението, описано
от Кастанеда), този момент придобива особено значение: само самостоятелните изследвания на различни по своята
конституция практици могат с времето да съставят обема от знания, даващ изчерпателна представа за всички етапи на тази
грандиозна дисциплина.
Разработвайки последователното описание на практическата технология „Трансформация на енергийното тяло”, аз
изхождах от всички гореизброени причини. Веднага искам да отбележа, че в процеса на собствената си работа не открих
повод за съществено разминаване с практическото знание, което Кастанеда успя да опише. Напротив, много от тези негови
идеи, които предизвикват съмнение на ранните етапи от практиката, впоследствие разкриват своята неоспорима ценност.
Разбира се, редица моменти в кастанедовското описание на толтекската магия могат да бъдат проверени от собствен опит
едва след десетилетия упорит труд - и то в случай, че ти провърви. За тях не мога да съдя, пък и не бих искал да запълвам
страниците с празни догадки и съмнителни разсъждения. В частност, читателят няма да намери тук описание на Орела в
такъв вид, в какъвто е дадено при Кастанеда; тук няма и дума за воладорес, за чуждия произход на човешкото съзнание и т.
н. Моят опит, разбира се, е ограничен, така че за разрешаването на тези сложни въпроси ще се наложи да поизчакаме.
Толтекското учение за пръв път позволява ясно да разберем най-важните моменти, свързани с радикалното преобразу-
ване на човешката природа. На първо място, опитът на толтеките недвусмислено показа, че енергийното тяло на човека е
неразривно свързано с физическото и по същество представлява само негова недостъпна за обикновеното възприятие част.
По такъв начин всяко изменение на полевите структури, постигано с помощта на целенасочена работа на вниманието и
управление на възприятието, задължително се манифестира в определени физически превръщания, чийто мащаб зависи от
обема на енергията, въвлечена в трансформационния процес. На нивото на достигане на „двойник” и на телепортацията - а
нерядко и по-рано - тези изменения стават очевидни за страничния наблюдател. Придобитите качества изглеждат магически
и свръхестествени, защото не се вместват в описанието на света, създадено от тонала във фиксирания режим на възприятие.
В процеса на практиката трансформантът придобива способност да въздейства на външния свят и на психиката на околните,
използвайки закономерности и връзки, които не са фиксирани в описанието на света на обикновените хора. Енергията на
реалността започва да се проявява, игнорирайки каузалността, закона за съхранение и други фундаментални закони (по-
вярно е да се каже идеи) на тонала. По такъв начин онова, което сме свикнали да наричаме „магия”, неизменно съпровожда
целенасочената себепромяна на човешката природа.
На второ място, същността на трансформацията, обикновено твърде смътно представяна от мистиците, тук получава на-
пълно конкретни, но и - както следва да се очаква - съвсем не идеални черти. Новото състояние на съзнанието се оказва дос -
та противоречиво: колосалните възможности на възприятието и действието, вътрешната и външната свобода, безсмъртието
се съчетават с вечно странстване и самота и не гарантират божествено всеведение или всемогъщество. Процесът на познание
и борба очевидно няма край и се явява неизбежен и пожизнен спътник на субекта. В определен смисъл „пътят на воина”
продължава и след постигането на света на третото внимание - само получава принципно ново качество.
На трето място, толтекското учение разкрива на своите последователи основните принципи на трансформация на енер-
гийното тяло. Карлос Кастанеда извърши истинска революция в духовното знание на нашата цивилизация, когато за пръв
път формулира и описа тези принципи. Някои изследователи са смутени от това, че окултните техники, които може да се
открият в книгите на Кастанеда, са доста сходни - а понякога даже и идентични - с похватите, използвани във вече
известните мистически и магични традиции. Но не бива да се забравя, че ефектът от техниката много често е непосредствено
свързан с целта, заради която тя се използва. Техниката сама по себе си е само инструмент. За да се получи желаният
резултат, трябва не само да се владеят инструментите, но и да се знае какво именно и в ка къв порядък се прави с тяхна
помощ. В това и се заключава неоценимата заслуга на Кастанеда.

2. Практическо откриване на Трансформацията: мироглед и методология

Преди да пристъпим към подробно описание на толтекския път за виждане на нагуала, ще разгледаме накратко най-
важните положения, без вярното разбиране на които висшата цел на нагуализма - тоталната трансформация - би си останала
все така непостижима.
В основата на толтекското учение лежи концепцията за тонала и нагуала, определяща познавателната нагласа и намере-
нието на практика. На пръв поглед тази концепция може да се стори отвлечена, умозрителна и имаща отношение по-скоро
към философията, отколкото към методологията на непосредственото действие. За нея е говорено и писано много, така че
тук ще обърнем внимание само на най-важните за нас моменти.
4
 Въвеждането на „истинската двойка” помогна да се избавим от редица заблуди, векове наред съпровождали мистиците
и маговете. Благодарение на тази идея всяко упорядъчено възприятие принципно се отклонява от истинската външна Реал-
ност. Механизмът на тонала, който структурира постъпващите сензорни сигнали и генерира описанието на света, се оказва
практически непреодолимо препятствие, разделящо индивидуалното осъзнаване от външната Реалност. Отдалечаването на
Реалността от перцептивния опит на човека по парадоксален начин му помага по-свободно и ефективно да се възползва от
своя възприятиен апарат и постепенно, крачка след крачка, да разшири спектъра на произволния енергообмен с еманациите
на външното поле. Това положение не е трудно да се разбере: по правило маговете и мистиците засядат по пътя към
радикалната трансформация именно защото полагат за реални едни или други образи, създадени от упорядъченото
възприятие.
Демоните и божествата, отвъдните йерархии, светове, сили и власти, а така също и свързаните с тях причудливи идеи и
концепции за развитието на човешката природа - целият този товар от халюцинации, догадки, откровения и фантазии в про -
дължение на хилядолетия е обърквал, пораждал е безполезни процедури и ритуали, отвличал е вниманието върху
второстепенни психични феномени. Така окултната практика се е превръщала в безсмислено блуждаене във въображаеми
лабиринти. Свеждането на нагуала (истинската реалност) до непостижима и неподатлива на интерпретация безкрайност,
състояща . се от преплетени енергийни полета, от една страна отстрани безпочвените и даже вредни надежди за познаване на
Абсолюта (любим мотив на мистическото търсене), а от друга - даде възможност за безкрайно доближаване до Реалността на
основата на различните начини на възприемане и прагматично усвояване на перцептивните светове.
Нагуалистката гносеология провъзгласи нашата безизходна затъналост в непълноценното ни описание на света -
описание, несъответстващо на Реалността - и подвластността ни спрямо него. Очевидно именно непризнаването на този факт
пречи на търсещите в сферите на духа да се откъснат от илюзиите и да се обърнат с лице към света. Както казва дон Хуан в
една от книгите на Кастанеда, „най-великото изкуство на тонала е потискането на всяка възможна изява на нагуала така, че
макар присъствието му да е най-очевидното нещо в света, то си остава незабелязано”. Признаването на Реалността не като
мит, т. е. обект на тонално описание, а като нагуал - непостижим океан на Силата, „тъмно море на осъзнаването”, за който
тоналът не може да каже нищо, - е дало на толтеките възможността да възприемат важните за тяхната практика елементи на
енергийната структура на битието и осъзнаването - събирателната точка и еманациите, т. е. „нишките на света”. Но дори и
в този случай толтеките никога не твърдят, че им се е открила „истинската природа на Реалността”; а винаги имат предвид,
че възприемат само нейна проекция, чиято стойност е единствено прагматическа.
Режима на възприятие, в който е възможно да се постига енергийната спецификата на осъзнаването, толтеките нарекли
виждане. На ранните етапи от развитието на толтекската дисциплина виждането се постигало на първо място с помощта на
„растенията на силата”. За тяхната роля в ставането на зрелия нагуализъм би трябвало да се напише отделно изследване. Ко-
гато виждащите се ориентирали в механизма на управление на енергията и възприятието, те се отказали от „растенията на
силата”, защото намерили начин да влизат в състояние на виждане без помощта на опасни психеделици.
Навярно най-важното откритие на виждащите е главният функционален елемент на енергийното тяло –
събирателната точка. Изучавайки механизма на човешкото възприятие, толтеките открили, че еманациите, от които се
състои външното поле, стават достъпни за нашето упорядъчено осъзнаване в момента, в който по определен начин се
съберат в определена точка, разположена на повърхността на енергийното му тяло. Когато събирателната точка се мести,
съответно се мени комбинацията на събираемите еманации. Това се нарича промяна в режима на възприятие. Начина, по
който осъзнаването може да удържи в стабилно състояние новата комбинация, толтеките нарекли второ внимание - за
разлика от първото, удържащо стабилността на възприятието от обикновен тип.
Откриването на събирателната точка наложи да се погледне по нов начин на самото естество на процеса на
възприемане. Оказа се, че той има съвсем не идеален характер. Възприятието не е просто получаване на впечатления и
организиране на информация за света, това е енергийно-полево взаимодействие от специфичен тип. Потоците на реалната
Сила се сливат в структура, която определя не само нашето знание за Вселената, но и начина ни на съществуване в нея.
Оттук следва, че всяко устойчиво изменение на начина на възприятие задължително води до промяна на типа енергообмен
на субекта с обкръжаващата го среда, а това трансформира конституцията на самия обект. Собствено казано, това е
революционно знание и е дало на толтеките възможност да разработят уникална дисциплина, която за пръв път е посочила
на човека път към реална промяна на неговата природа. Възможно е толтекската магия да е единственото учение, измъкнало
се от безнадеждната задънена улица, в която и до днес се намират световните окултни традиции. И не е чудно, че разви тата
технологична наука на западния свят - въпреки щателно разработените методи за експериментални изследвания - мина пок-
рай този фундаментален факт, поясняващ същината на взаимоотношенията на нашата психика с външния свят.
На първо място, европейското описание на света подминава въпросите, свързани с дълбинната природа на психиката и
психичните процеси, а когато - въпреки своята екстравертност - се опитва да се ориентира в тях, се оказва съвсем безпомощ-
но, защото не разполага нито с методите, нито с инструментите за това. На второ място, нито европейската, нито известната
ни азиатска култура са имали някога работа с различните типове възприятие в състояние до една или друга степен стабилно.
Проблясъците на променените перцептивни режими са били толкова редки, хаотични и непредсказуеми, че са се приемали за
халюцинации, помрачение или изкривяване на нормалното функциониране на психиката. Опитите на известните ни мисти ци
от времето преди Кастанеда не са достатъчно убедителни и са могли единствено да подхранят ентусиазма на вярващите.
Нестабилните изменения на възприятието не успявали да окажат забележимо въздействие върху привичната ни физическа
природа, така че за първото внимание си оставали само илюзия или игра на въображението.
Тъй като типът възприятие е тип енергообмен, веднага възниква логичният въпрос: какъв обем енергия е необходим за
започване на трансформационния процес? Известно е, че всеки организъм, в това число и човешкият, се явява отворена
система. Отворените системи съхраняват (или даже увеличават) енергията вътре в себе си, поглъщайки енергия от средата.
Ако части от средата, явяващи се източник на тази енергия, се включат в разглежданата структура, получаваме затворена
система. А що се касае до затворената система, то за всяка трансформация на своята вътрешна структура тя заплаща с
намаляване на пригодната за такава работа енергия. Когато енергията падне до минимум, системата се оказва или в
състояние на равновесие, или в минимално устойчиво състояние.
Енергийното тяло на човека по своята природа се явява отворена система. Потенциално тази структура може да се
трансформира и разширява безкрайно, като необходимата за това енергия се поглъща от външното поле благодарение на
5
естествена мрежа от канали за енергообмен. Въпреки това тоналният механизъм на възприемането по изкуствен начин
заставя енергийното тяло да се държи в редица аспекти като затворена система. Именно технологията на безупречността е
методът, който възвръща на човешкия организъм изначално присъщите му качества на отворена система - способността да
приема енергия отвън и да я използва по собствено усмотрение.
Безупречността на свой ред се базира на управлението на емоционалното реагиране и поведение. В нея няма нищо
свръхчовешки. Самата идея за безупречност още веднъж подчертава, че всичко, което получаваме, се намира тук - в света на
нашите всекидневни реакции, емоции, постъпки. Пренесем ли източника на енергия във въображаемото пространство на
Висшите Сили (каквото и да разбираме под това словосъчетание), прогресът ни ще бъде илюзорен.
Именно затова практиката на сталкинга (промененото поведение и реагиране) се оказва ключова. (В тази книга няма да
разглеждам технологията и сценариите на сталкинга - това е твърде сложна и обемна материя, която според мене трябва да
бъде свързана с безупречността. Всичко това са теми, касаещи оптимизацията на работата на нашето първо внимание. То е
нашият фундамент и за него би следвало да се пише отделно. Тук ще бъдат приведени само основните положения, без които
правилното сънуване и виждане са невъзможни.)
Тук във връзка с изследването на методите за проникване във второто внимание е необходимо да се напомня отново и
отново, че ние постоянно получаваме и натрупваме енергия, за да извършваме постъпки и да изпитваме емоционални
реакции. Така е устроено нашето описание на света и най-важният му компонент - агресивното, хипертрофирано его.
Изначалният процес сега е в обърнат вид. Някога начинът (режимът и диапазонът) на възприятие е диктувал типа реаги-
ране, особеностите на поведение, мотивите и целите. В сегашните условия на непрекъснато репродуциране на стандартния
тонал всичко става наопаки: стереотипите на поведение и реагиране определят и фиксират режима на възприятие.
Вярното разбиране на това положение на нещата дава на практикуващия мистик безценен ключ за произволно управле -
ние на възприемателния апарат без преднамерени трансове и употреба на алкалоиди. Първите крият заплахата от забрава в
самоделни илюзии и халюцинации, вторите са пълни с непредсказуеми странични ефекти, загуба на самоконтрол и енергий-
но изтощение.
Най-общо казано, тоналът поддържа своята неизменност посредством стереотипи. Най-фините от тях се отнасят към
означаване и оценяване на възприетото, т. е. към поместването му в определен предварително зададен контекст. По-грубите
оперират с големи обеми информация и включват в себе си предварително стандартизирани условия на ситуацията и
средата, стратегии на поведение и т. н. Когато говорим за това с толкова абстрактен език, ни се струва, че по същество
всички тези автоматизми не променят нищо, а остават само принудена тактика на човешкото съществуване в природния и
социалния свят. Нищо подобно! Нали става дума за истински чувства, стихията на които е не по-малко реална за нас,
отколкото един ураган например или наводнение.
Ако ненавиждаме, завиждаме, желаем - кой от нас в този миг ще се съгласи, че само трябва да следваме оптималната
програма за преживяване, изработена в процеса на полезно приспособяване към обкръжаващата ни среда? Още по-
неуместно да се мисли по този начин, когато става дума за постъпки, които е лесно да разбереш, но е невъзможно да
простиш - постъпки пагубни както за ближните, така и за самия „социален човек”.
Ето защо на трансформация трябва да се подложат чувствата и преживяванията, чиято опора винаги е в неосъзнатите
оценки и отношения, с други думи - в идеите. Нищожността на подобни „идеи” понякога е толкова очевидна, че тоналът с
всички сили се старае да ни попречи да ги вербализираме, да ги изразим ясно с думи, „да наречем нещата със собствените им
имена”. Разбираните по такъв начин идеи се явяват основни тухлички на описанието на света, този „балон на възприятието”,
който толтекът трябва да отвори, за да излезе в нагуала - на свобода.
Преодоляването на идеите на тонала на чувствено и светогледно ниво води на енергийно ниво до задвижване
(движение) на събирателната точка. За малко не написах, че първото означава второто, и в последния момент се усетих.
Разбира се, преодоляването на идеите само по себе си не е придвижване на събирателната точка - подобно твърдение може
да се изрази в разгорещен спор и да е много близо до истината, но все пак, за да бъдем точни, ще кажем: разтъждествяването
със списъка от идеи на тонала е снижаване практически до нула на силата на фиксация на събирателната точка на
привичната й позиция в пашкула. Придвижването се предизвиква от откриващия се в тази ситуация натиск на външните
еманации, ако силата на вътрешния хомеостазис (над 90 процента обезпечена от страха от смъртта, чувството за собствена
важност, жалостта към себе си) съществено е намаляла. Тогава „главният лост за психоенергийна трансформация” най-
накрая става подвижен.
Както виждате, по пътя към трансформация на енергийното тяло се преодоляват три здраво свързани помежду си пре-
пятствия:
1) структурите на егото - главните потребители на нашата енергия;
2) стереотипите на поведение и реагиране - фиксаторите на събирателната точка - и
3) описанието на света - фундаменталният фиксатор на възприятието и събирателната точка.
По същество това са все имена на различни аспекти на един и същ апарат - тонала и неговите ефекти. „Очистването на
тонала” само по себе си обезпечава изначалния импулс на излишната енергия, която по правило стига за първите сънувания и
кратка екскурзия из най-близките светове на второто внимание. По-високите достижения по пътя на донхуановата магия
обаче безусловно изискват допълнителни ресурси. Няколко от тях са на разположение на воина:
1. Усилване на енергообмена чрез дишане.
2. Използване на енергията на планетарния пашкул („полето на Земята”).
3. Използване на стихиите (вятър, огън, вода и др.). Тези ресурси също се отнасят към планетарния пашкул, но тук
еманациите на Земята се използват опосредствано - по-достъпно е да се фиксира вниманието върху стихии, поради
което този метод се прилага по-лесно от предходния.
4. Използване енергията на Слънцето.
5. Използване на намерението.
Последният ресурс е универсален и съдържа в себе си невъобразими възможности за трансформанта, но това е толкова
тънка работа, че е необходимо, макар и накратко, да се опише неговата природа.
6
 Намерението се опира на взаимовръзката между такива фундаментални психични процеси като волята и вниманието.
Волята се явява естествен атрибут на упорядъченото осъзнаване. Тя може да съществува само вътре в тонала като про-
дукт на произволното внимание. Традиционно се представя обратното отношение, т. е. именно волята обезпечава работата
на произволното внимание. При по-задълбочен анализ обаче се разкрива съвсем друго положение на нещата. Първото вни-
мание (вниманието, зададено от тонала) създава структурирана система „човек-свят”; тази система трябва да бъде транс-
формирана, доколкото осъзнаването по своята природа е експанзивно, т. е. тоналът се стреми да разширява себе си и своето
влияние до безкрайност, защото се чувства в безопасност само тогава, когато е способен във всички смисли да управлява
дадените му сензорни полета. Така че може да се твърди, че основната функция на волята е регулативна. Трябва да
отбележим, че регулативният подход към волята отдавна е предмет на академичната психология, но само в най-
повърхностния си аспект - в светлината на човешката способност за произволна регула ция на поведението и на отделни
физиологични и психологични процеси.
Останалите психологически школи свързват волята със „способността да се преодоляват препятствия”. Това е вярно
само доколкото в определен смисъл за упорядъченото осъзнаване на тонала цялата външна Реалност се явява препятствие.
По такъв начин отношението на човешкия тонал към нагуала е отношение на волята.
Обикновено когато се говори за произволно и непроизволно внимание, се има предвид известна условност. Волята се
привежда в движение от вниманието, а вниманието е основният начин за самореализация на тонала. Доколкото тоналът е
резултат на научаване, в първите моменти от неговото ставане всеки акт на внимание се явява произволен (това се отнася не
само за човека, но и за всички живи същества с развит перцептивен апарат). В процеса на стабилизация на своята структура
тоналът все повече се превръща в комплекс от автоматизми - именно тогава по-голямата част от работата на вниманието
става като че ли „непроизволна”. Стига само да се наруши някой автоматизъм обаче - и произволността на действието
(реакцията, възприятието), т. е. зависимостта от волята отново става очевидна. И тук ясно виждаме дълбинната връзка между
волята и вниманието - нали всяко нарушение на автоматизма на първо място провокира повишено внимание, т. е.
концентрация на упорядъченото осъзнаване на тонала.
И така, вниманието и волята са в основата си неделими. Под „воля” в крайна сметка се има предвид „активно действащо
внимание”. Да се разбере механизмът на вътрешното взаимодействие на тези два аспекта на осъзнаването е изключително
сложно. Толтеките интуитивно са чувствали, че съществува някакво синергийно състояние, в което вниманието и волята
пораждат специфичен ефект, упорядъчаващ (трансформиращ) както външните, така и вътрешните енергийни полета (такива
могат да бъдат психични явления, физически обекти и външно протичащи процеси). Това състояние те нарекли намерение.
Намерението се явява безусловно най-важният двигател на трансформацията. Макар човешкото намерение да може да
съществува само благодарение на тонала, то не се идентифицира от него и не влиза в списъка на идеите му за света,
оставайки в същността си непостижим ефект на осъзнаването като такова. Именно затова намерението се разбира от
толтеките като качество на самата реалност, т. е. на нагуала. Няма никакво противоречие в този подход, нали реалният
смисъл на възнамеряването се заключава в достигане на енергиен резонанс между малките еманации на осъзнаването и
големите еманации на Вселената. Природата на този резонанс не може да бъде описана от понятията на тонала - така, както
не може да бъде описан и резонансът, пораждащ самото възприятие. Древните магове дотолкова са били потресени от
невъзможността да си изяснят същността на тези явления, лежащи в самата основа на битието, че решили просто да ги
нарекат „команди на Орела”.
Непостижимостта на намерението обаче не попречила на прагматичните толтеки да се научат да го използват. Вече бе
отбелязано, че всички други мистически традиции по правило си поставят за цел да достигнат до нагуала и игнорират опита
на тоналното възприятие, полагайки го само като грандиозна илюзия (мая), препятствие по пътя към Абсолюта.
Отключвайки механизма на тонала и потъвайки в преживяване на „чистото битие” (ентазъм), където отсъстват структури и
техните интерпретации, мистиците не само отстраняват от опита отношението „субект — обект”, което се явява единствено
достъпен за упорядъченото осъзнаване начин на живот, но и прекратяват действието на всяко лично намерение. В този миг в
природата на търсещия в сферата на духа се преустановяват всички трансформационни процеси. За такова неблагоприятно
събитие особено много способства привличането на религиозно-мистически и теософски фикции в съзнанието на практика -
Абсолют, Вселенски Разум, Божествена Любов. Даже Орелът с неговия Дар (прекрасен донхуановски мит), ако се разбира
буквално, както обичат да постъпват религиозно настроените почитатели, може да послужи за безсъзнателно превключване
на намерението в посока на непродуктивни състояния, които да възбуждат в душата така обикнатите чувства и надежди.
Един от немаловажните принципи на трансформацията на енергийното тяло е целенасоченото осъзнаване на
обикновено невъзприемаемите полеви процеси. По правило мистическите традиции и различните магически школи се
опитват да постигнат това чрез специално моделиране на едни или други структури на възприятието с помощта на най-
различни техники на самовнушение. Толтекската дисциплина също се опира на подобни методи, но при нея те са на второ
място. Преди всичко нагуализмът търси истински пробив зад границите на фиксирания режим на възприятие и с това дава на
всеки емпирична възможност да добие собствен перцептивен опит, почти взривоопасно разширяващ човешкото осъзнаване.
Това е една от причините за поразителната ефективност на толтекската магия.
Карлос Кастанеда отделя в своите книги основно внимание именно на този подход към самотрансформацията. Но не
бива да се мисли, че моделирането (може да се каже - произволното индуциране) е напълно изключено от толтекската магия.
Пренасянето на първото внимание върху подразбиращите се обекти на второто внимание винаги се използва в
трансформационната магия. В донхуановската традиция тази съвкупност от методи се нарича правене. Наистина, тук трябва
да се има предвид едно съществено за трезвомислещите толтеки ограничение: в случай че магическата техника на
правенето не се опира на виждането, нейното използване е допустимо само за концентрация на вниманието върху обекти,
които може би присъстват в полето на възприятие. Информацията за съществуването на такива обекти и тяхната
приблизителна структура трябва да са потвърдени от опита на много поколения виждащи. Най-често такива обекти се явяват
полевият пашкул и неговите основни елементи - обвивка, „процеп”, основен канал, събирателна точка, сноп еманации,
свързващи „процепа” или ръцете с външното поле. При никакви обстоятелства не си струва да се моделира обект само
предполагаем или навярно измислен -упоритата визуализация на „съюзник” например, на несъществуващи енергопотоци
или примержелели се „аури” след известно време може да премине в натрапчиво халюциниране. Разбира се, такива видения
съвсем не означават, че губите разсъдъка си - просто създавате перцептивен шаблон, който ще ви преследва във всички
7
режими на възприятие, като ще създава допълнителни илюзии и силно ще затрудни вашето приближаване към истинната
Реалност-навън. В миговете на второ внимание такива допълнителни илюзии могат да бъдат понякога крайно опасни.
Разбира се, съществува условно перцептивно „правене” (метод, разрушаващ стереотипната активност на механизма на
тонала). То предполага пълна свобода на фантазията и позволява човек да се самозаблуждава, при това с реална полза за
работата. Методът е безопасен именно защото експериментаторът винаги е наясно с условността на своето перцептивно
творчество - толтекът нито за секунда не вярва, че правените от него структури съществуват във външната Реалност. Такива
упражнения просто помагат да се занижи фиксацията на събирателната точка за сметка на разрушаване на привичната
картина на света. По същество, правилният подход към толтекската магия се заключава в непрекъснатото осъзнаване на
условността на всяко правене - даже на това, което като че ли само отразява реалните енергийни факти.
Тук се крие тайната на приближаването към крайната, висша цел на нагуализма - третото внимание, което означава пъл-
на свобода на възприятията и абсолютен контрол над всички функции на енергийното тяло. Самата идея за нагуала - цен-
тралната идея на толтекската магия - съдържа в себе си разбирането за безкрайната отдалеченост на възприеманото - т. е.
направеното - от реалния свят, съществуващ извън човека.
Но ако не се забравят тези фундаментални идеи и принципи, правенето може и трябва да се използва за най-бързо
натрупване на енергия и за ускоряване на трансформационните процеси. В основата на технологията на магическите пасове
и на нейната версия под название „Тенсегрити” е заложен именно принципът на такова правене. Наистина, обръщайки се
към магическите пасове, не бива да забравяме, че те са правене не само на енергийни обекти, но и на процеси, а това е нещо
далеч по-сложно и често непредсказуемо. Според Кастанеда толтеките откривали магическите пасове при сънуване.
Движенията били до голяма степен индивидуални и тялото на всеки толтек посвоему откликвало на възприетите във второто
внимание енергийни потоци. Тогава до каква степен е възможно да се универсализират телесните методики и да се
адаптират за начинаещи, които нямат никакъв опит в сънуването, а още по-малко - във виждането?
На този въпрос е трудно да се отговори. Традиционният метод за овладяване на пасовете изглежда по-естествен и по-
безопасен. С увеличаване на общата чувствителност в състояние на спрял вътрешен диалог и с разширяване на възприятието
във второто внимание различните серии движения се усвояват от тялото и се адаптират нормално от него в съответствие с
индивидуалната енергийна конституция на човека. В този случай произвежданото правене ще съответства на реалните
потребности на практикуващия и максимално ще способства за развитието на неговото осъзнаване. Ето защо може да се
разсъждава само за тези базисни структури на магическите пасове, които може да бъдат използвани безопасно, без
овладяване (в дължимата степен) на техниката на спиране на вътрешния диалог и виждането. Отблъсквайки се от този
фундамент, толтекът може напълно да активира своето второ внимание и по-нататък да действа опирайки се на собствения
си опит, а не на теоретични инструкции, които могат да бъдат вредни за неговите индивидуални енергоструктури.
Всички гореизброени методи, използвани правилно и в съответната последователност, предизвикват впечатляващи
трансформационни ефекти. По пътя към крайната цел толтекът преминава през няколко силови бариери, всяка от които е
последвана от почти взривообразно разширяване на неговите перцептивни и енергийни възможности.
Така в резултат на безупречността и сталкинга рязко нараства плътността на полетата, подчиняващи се на съзнателен
контрол. Това предизвиква отначало смътно усещане, а след това напълно осъзната способност да се управлява
психоемоционалното и перцептивното състояние на други хора. Любопитно е още веднъж да се отбележи хармоничността
на самата природа на Реалността, породила човека: именно безупречността - дисциплина, изключваща безотговорния
егоизъм от всякакво естество - дава на толтекския маг власт над психиката на околните и тази власт нараства право
пропорционално на степента му на невъвлеченост и безпристрастие. Характерът и целта на маги ческите манипулации -
наред с увеличаването на личната сила на толтека - все повече се отдалечават от интересите на обик новеното съзнание.
Благодарение на този вътрешен закон силите на развития маг никога не могат да окажат осезаемо въздействие върху
човешкия свят, в който волята за власт и влечението към удоволствия определя начина на живот на всеки член на
егоистичното ни съобщество.
Следващият праг, който преодолява толтекът, има отношение към неговата връзка с намерението и затова зависи от ус-
пеха му във взаимно обусловеното развитие на волята и вниманието. Всичко това му обезпечава постоянна и интензивна
практика на сънуване наред с подготвителните техники: спиране на вътрешния диалог, неправене, съзерцание, правене. На
това ниво обемът на енергийните полета, достъпни на неговия контрол, се увеличава дотолкова, че магът може да оказва
съществено влияние върху съчетаването на външните полеви структури: обекти (както живи, така и неживи), процеси,
отделни проявления на каузалния принцип; може също да създава външни обстоятелства и да ги изменя. Най-високо
достижение на този етап се явява овладяването на намерението на конкретен физически обект, процес или стихия - този вид
психоенергиен контрол е в основата на много от наблюдаваните парапсихологически феномени: телекинеза, преместване на
обекти, предизвикване на дъжд, вятър, мъгла, пирогения и още много други. (Както, да кажем, чудовищното нашествие на
скакалци, предизвикано от древноеврейския маг Мойсей - защо не?)
Необходимо е да се напомня отново и отново, че ние постоянно получаваме и натрупваме енергия, за да извършваме по-
стъпки и да изпитваме емоционални реакции. Така е устроено нашето описание на света и най-важният му компонент - агре-
сивното, хипертрофирано его.
Въз основа на изложеното дотук можем да формулираме общите принципи за Трансформация на енергийното тяло по
следния начин:
1) възприемането като енергиен процес;
2) необходимостта от излишък от енергия за промяна на режима на възприятие;
3) структурите на егото - основни потребители на енергия;
4) поведенческите стереотипи и стереотипите на реагиране - фиксатори на събирателната точка;
5) описанието на света - фиксатор на събирателната точка и на начина на възприемане;
6) методи: правене, неправене, спиране на вътрешния диалог, намерение.
Най-общо в зависимост от трансформацията на енергийното тяло можем да разделим толтекската дисциплина на два пъ-
тя, водещи като че ли от две страни към една и съща цел: сталкингът и сънуването. Наричам ги път на волята и път на
вниманието, изхождайки от основните инструменти, използвани от сталкерите и сънувачите в процеса на практиката.
8
Разбира се, тези наименования са условни; както бе отбелязано, волята и вниманието са твърде тясно свързани помежду си и
в крайна сметка представляват просто две взаимно влияещи си и обусловени една от друга форми на човешкото осъзнаване.
Точно по този начин сталкингът и сънуването се допълват взаимно. Поотделно те нямат никакъв смисъл и се ограничават с
частични реализации, които никога не довеждат до крайната цел на нагуализма. Сънувачът не може да мине без сталкинг,
ако иска да постигне значими резултати. Сталкерът стига до сънуването като форма на естествен преход към работа във
второто внимание, тъй като сънуването е единствената „междинна зона” между първото и второто внимание, където е
възможно да се осъществи относително стабилно „преустройство” на тонала за прагматична и ефективна работа с
променените режими на възприятие.
По такъв начин в пътя на сталкинга и в пътя на сънуването виждаме единствено различно поставяне на акцентите.
Сталкерът стига до сънуването чрез тази форма на осъзнаване, която се открива на сънувача едва на късните етапи от
неговата практика - чрез сънуването наяве. Сънувачът стига до сталкинга чрез непрестанни опити да натрупа достатъчно
количество енергия, за да влиза в сънуване колкото може по-често и да прекарва в него колкото е възможно по-дълго време.
Разликата между сънувача и сталкера е на първо място разлика в предпочитаните начини на работа с осъзнаването.
Сблъсквайки се с външния свят, сънувачът е склонен да използва собственото си внимание за разрешаване на проблемните
ситуации. Той навлиза вътре в себе си и там намира оптимален режим за разпределение на вниманието, за да се избави от
неблагоприятния натиск на големите еманации (света отвън). Докато сталкерът мени ситуацията така, че тя по оптимален
начин да съответства на неговите способности да манипулира вниманието и осъзнаването.
Това е и главният критерий, позволяващ на всеки да определи към какъв тип енергийна конституция се отнася неговата
личност. Сънувача в кризисна ситуация мислено се „оттласква” от нея, за да намери вътре ефективен енергообмен със сре-
дата. Той „сънува” наяве, неговото внимание се оттласква от оптималната схема на енергообмен, зададена не от външни об-
стоятелства, а от онзи потенциал на безупречно реагиране, който притежава сънуването. (Това се отнася даже до тези
сънувачи, които нямат опит с осъзнато сънуване - тяхното тяло така или иначе „знае”.) Сталкерът, напротив, се стреми да
измени самата ситуация, да влияе над нея, да играе с дадените му персонажи, за да си обезпечи в крайна сметка максимално
ефективен тип енергообмен с външното поле - в резултат на което натрупва излишъка от лична сила, който използва в
сънуването.
Изхождайки от интегралните принципи за трансформация на енергийното тяло, които се откриват в процеса на последо -
вателно изучаване на целия комплекс толтекски идеи, може да се формулират три магистрални направления на трансформа -
цията, които не се заменят и не се изключват взаимно, а се явяват нейни хармонични съставки. От тези направления следва
да се ръководим в своята практика. Те са частично засегнати в тази книга. Най-общо можем да ги представим по следния на -
чин:
1. Телесност (физическо тяло).
1.1. Дишане.
1.2. Движения и пози.
1.3. Хранене.
1.4. Променен режим на живот.
1.5. Външни източници на енергия (места на силата, „география на Силата”, стихии и пр.).
2. Емоционално пространство. (Безупречност, сталкинг, работа с екзистенциалните символи.)
2.1. Страх от смъртта, чувство за собствена важност, жалост към себе си.
2.2. Внимателност (контролирана глупост, въвеждане на конструктивни символи в описанието на света).
2.3. Сталкинг - апотеоз на емоционалния контрол, игра със символите, ситуациите, хората.
3. Внимание.
3.1. Неправене (съзерцание).
3.2. Правене (работа с енергийното тяло).
3.3. Сънуване (внимание на сънуването).
3.4. Виждане (резултат от работата с второто внимание).
3.5. Намерение.
3.6. Спиране на вътрешния диалог.
3.7. Дисциплина на мисленето-осъзнаване (трансформация на списъка от идеи и стереотипи на мислене).
Хармоничното следване на всичките три направления дава максимален шанс за достигане на окончателната цел на тол-
текската дисциплина - третото внимание, или окончателната Трансформация, прехода на човека на принципно ново ниво.
Никой не ни гарантира безсмъртие и пълна свобода даже тук -и това би следвало да се помни от идеалистически
настроените ентусиасти. Трансформацията просто ни дава шанс за принципно друг живот, живот в множество светове,
живот с богато и обострено осъзнаване - живот наистина достоен за човека. Трансформацията ни предоставя нови пътища,
нови възможности, но и нови проблеми, препятствия, предизвикателства -всичко това предстои да се преодолее на един
следващ етап от нашето съществуване.
Толтекската Трансформация ни демонстрира отсъствието на Абсолют - и това може да предизвика известно разочаро -
вание, но пък ни показва далеч по-значими неща: перспектива за безкрайно развитие, изменение, търсене. Тя ни показва Жи-
вота в най-истинския и най-високия смисъл на тази дума. Защото наличието на проблеми и препятствия е неотстранимият
признак на живото съзнаващо същество, което не е призрак, не е абстрактен дух в абстрактното пространство на благодатта,
не е отблясък на чужда памет и чуждо въображение. Отсъствието на Бог или богове съвсем не превръща света в мрачна
бездна от човешко отчаяние. Напротив, то ни дава шанса безкрайно да постигаме Света лице в лице, то е самата Сила,
кръговратът на енергията, в който ние и само ние решаваме собствената си съдба. То е зрялост и отговорност, която е
невъзможно да се постигне в уютните религиозни мечтания или в безизходното отчаяние на нихилизма.
Преди да пристъпим към разглеждането на този раздел от технологията за Трансформация на енергийното тяло, нека
още веднъж хвърлим мислен поглед към изобилието от методи, техники и начини, до които ни доведоха толтекските идеи -
не само в тяхната съвкупност, но и в тяхната взаимовръзка и практическа последователност. Тази последователност от
методи и мирогледни принципи, разпокъсано описана от Кастанеда, е велико съкровище, неочаквано подарено на
9
съвременното човечество. Това е тази принципна схема на Трансформацията, която прави приноса на Карлос Кастанеда в
историята на духовните търсения на човечеството безценен (каквото и да си говорят злобеещите и невежи критици).
Ето тази схема. Зад всеки от нейните пунктове стои цяла дисциплина със своите вътрешни идеи, логика и открития.
Външна й простота скрива в себе си може би хилядолетен опит – „Цял живот борба”, често повтаря дон Хуан Матус.

БЕЗУПРЕЧНОСТ - БАЗОВО СЪСТОЯНИЕ

ДИШАНЕ
ВНИМАНИЕ И СТАЛКИНГ
СПИРАНЕ НА ВЪТРЕШНИЯ ДИАЛОГ
НАМЕРЕНИЕ
ВТОРО ВНИМАНИЕ
СЪНУВАНЕ
ДВОЙНИК
ТРЕТО ВНИМАНИЕ

3. Новите „толтеки” и новите митове

Може ли да се разглежда нагуализмът като разновидност на окултизма - и ако да, то в какво се изразяват неговите
особености и различия от това доста пъстро и противоречиво явление, което традиционно се именува „окултни науки”?
Окултизмът често се смесва с „мистиката” въобще. И това не е чудно, при положение, че в историческото време окултизмът
не е имал достатъчно основания да се противопостави на мистиката и по този начин да се обособи в самостоятелно
направление. Абсолютното болшинство окултисти в своите мирогледни концепции се опират на мистиката както в
идеологическо отношение, така и в областта на теорията и методологията на познанието.
Вече отбелязах в „Дългия път на маговете”, че магията като най-ранен етап на човешкото мислене се е развивала заедно
с религиозните институции (започвайки от шаманизма и завършвайки със съвременната църква), явявайки се всъщност пра-
родителка на всяка религия. Магията поражда религията, мистиката и окултизма. Обединявало ги е най-важното (от гледна
точка на теорията на познанието): вярата.
Работата е там, че - за разлика от естествоизпитателите -маговете, мистиците и окултистите са били принудени да си
имат работа с Непостижимото. Нещо повече, Непостижимото се е явявало тук основен обект на познавателните усилия на
човека и на ограничения ум това състояние винаги му се е струвало непоносимо. Само науката (явление доста по-късно) си е
позволила да остави Непостижимото непостижимо, при това не веднага, а едва когато е изнесла на своите плещи
безпочвените илюзии на материалистите и идеалистите. И едните, и другите - подобно на мистиците и религиозните деятели
- се опитвали да нарекат Непостижимото по един или начин, подставяйки мислителни фантоми за съмнителен фундамент за
научния мироглед.
Ето как се приближихме до самата същина на проблема. Окултизмът в известния ни допреди Кастанеда вид назовава
Непостижимото и го прави обект на вярата. В самото име (occultos - таен, съкровен) се съдържа в скрит вид определена
декларация. Защото кой е направил знанието „съкровено”, ако не Висшата сила (Бог), която може да се разбира
персонифицирано или безлично (от това не се променя същността на нещата)? Неявно се постулира, че има някакво
Съзнание (може би даже Разум), на което дотолкова му е безразлична съдбата на човешкия род, че То (Той) „скрива” от нас
някакви знания, прави ги „тайни” и достъпни само за „избрани” - и именно То (Той) е това, което избира. Значи, има Висш
(Божествен) промисъл и има Нещо, което пречи на този Промисъл, противостои му. По такъв начин мистиците и
окултистите изпълват мирозданието с цяла йерархия от Сили (тъй като едното поражда две, а двете - неизброимо
множество). Окултните науки се различават от мистицизма в широк смисъл само по това, че обявяват за въз можно
познаването на закономерностите на взаимодействие между тези сили и на влиянието им върху човека, за да се възползва
той максимално ефективно от установилата се ситуация.
Автентичният окултизъм безусловно предполага един или Друг тип инициации, обреди на посвещаване, нерядко даже и
изпитания, за да може да се удостовери „приемат” ли същите тези най-Висши сили някой нов адепт или го отхвърлят. Такива
общества, групи и тайни ордени има безброй. Те са винаги склонни към ритуалистика, дори и когато е в най-скромен вид.
Техните изследвания винаги подразбират деление на екзотеризъм и езотеризъм, на „външен” и „вътрешен” кръг, на знания,
предназначени за всички, и знания, предназначени за „избрани”.
В последните десетилетия тези предразсъдъци започнаха да се възприемат като анахронизъм и нововъзникналите
общества и „школи” подчертават своята демократичност, сякаш стараейки се да се уподобят на наука. Това е само уловка.
Всяка истински окултна „школа” тайно от основната маса свои поддръжници продължава (под една или друга форма) да
създава „степени на духовно посвещаване”, да се вслушва в „гласа на Неведомото” и - основавайки се на откровения - да
култивира особена каста „избрани”.
Досега говорих за нашия, европейския окултизъм. Окултизмът на Азия е по-фин - както и ориенталската метафизика и
мистика. Тук също има инициации и нива на посвещаване, но всичко това не е толкова формализирано и допуска маса из -
ключения от правилата. И все пак и там, даже в най-”демокра-тичната”, йогистката школа, има авторитети, чийто статут е
потвърден „свише”. Именно те решават кое е истина и кое -ерес, те определят кой е стигнал по-далеч по пътя на „духовно то
просветление”, те се явяват посредници между практика-окултист и Неведомото, което от своя страна е окончателният
арбитър (както и да го наричат). Арбитър непогрешим по определение, тъй като с Него човек не може да влезе в дискусия, не
може да го опровергае - нито практически, нито теоретически. Каквито и практически методи да използват окултистите,
тяхната крайна цел е „осветена” от диханието на Абсолюта (Бог, Висш разум, Вселенско съзнание, Брахман, Йерархия,

10
отвъдно Братство). Всичко това по принцип не подлежи на проверка или опровергаване - с изключение на парапсихологи -
ческите феномени, които понякога се случват по пътя към Трансценденталната цел.
Има ли нещо подобно в нагуализма? Ако говорим конкретно за тази традиция, която описа Кастанеда, то елементи на
„окултното” в нея не е трудно да се намерят: особената роля на нагуала, „избирането” на членовете на отряда от страна на
намерението (духа, абстракта) и пр. културно-етнически елементи (може би с толтекски произход), които са позволили на
това знание да съществува в определена историческа среда. Тези поклонници на Кастанеда, които поставят акцент върху
екзотичните културалии на традицията, неминуемо се озовават по пътя на окултизма. Това е най-простият, а затова и най-
привлекателен път за масовия потребител на „духовни” ценности.
Но в нагуализма има нещо уникално: това методологично ядро, което носи в себе си предпоставките за превръщането
му от „окултна наука” в наука за управление и развитие на възприятието. Същността на нагуализма, „очистена” от
привлекателните и впечатляващи декорации на донхуановската традиция, по същество не е окултизъм. В нея няма нищо
„тайно”, няма „избраници”, а още по-малко пък - „Висши сили”. В нея няма „екзотерично” и „езотерично”, няма обреди за
посвещаване -толтекската дисциплина е обърната към всички и не се стреми да създава затворени общества или ордени. В
този смисъл нагуализмът е „окултна” наука толкова, колкото и автотренингът на Шулц или аналитичната психология на
Юнг. Тя е революционна, тъй като води към нови способи на познание, към нови възможности за действие и към
трансформация на човешкото същество. Атавистичните предразсъдъци от окултен тип могат безболезнено да напуснат тази
дисциплина и тя изобщо няма да пострада от това, нито ще се обезсмисли. Опитайте се да нап равите същото с теософията,
антропософията, агни-йогата или сциентологията. Без „отвъдна” опора те ще станат пусти глаголствания и набор от
психотехники, които може - след значителни прекроявания - да се използват в традиционната психотерапия, при това голяма
част от тях ще загубят своята ефективност, тъй като се крепят именно на вярата в „отвъдните” смиели на предприеманите
усилия.
Ето защо може да се твърди, че нагуализмът като мирогледен подход, методология и практика не е окултизъм. Опитват
се да го превърнат в окултизъм, за да могат привично да се опрат на религиозните влечения на масовото съзнание; на някои
това дори се удава. На такива „деятели” неминуемо ще им се наложи точно да определят своята позиция, защото „трезвомис -
лието”, за което толкова говори дон Хуан, е несъвместимо с „окултизма” (а още по-малко - с религията).
Във връзка с това не може да не се отбележи: даже измежду „последователите на Кастанеда” малцина осъзнават, че
толтекската дисциплина не е религия - нещо повече, в строгия смисъл на думата тя не е и „мистическо учение”, а за магия
даже не искам да споменавам. В тази дисциплина, както вече казах, има ред атавизми от древни времена, остатъци от
шаманската митология. Ако се отчете поетическият характер на самия Кастанеда, склонен към метафори и алегории,
мистификации и загадъчност, към аморфност в излагането на материала, то тогава е лесно да се разбере затруднението,
което изпитват последователите му, пръснати по света.
Нашата задача е да възпрепятстваме превръщането на нагуализма в мит, в религия, а „новите толтеки” - в секта от без-
плодни фантазьори. Ако наследството на Кастанеда с годините все пак се превърне в още една разновидност на теософията,
то това ще бъде сериозно поражение на човешкия дух и разум.
Затова настоявам, че учението на толтеките ще бъде най-вярно да се определи като наука за произволното управление
на възприятието и осъзнаването; сериозните изследвания в тази област могат да развият в значителна степен
психофизическите възможности на човека и радикално да разширят неговите способности за познание.
Това не е вяра, това е положение, което трябва да се доказва и изучава. Даже ако „Дарът на Орела” („третото внимание”,
„огънят отвътре”) се окаже само фантазия и мечта, напълно е възможно по този път да се открият толкова неизследвани
неща, че всички по-ранни човешки открития да ни се сторят дреболии. Трябва да се опита. Това е шанс, който не бива да се
изпуска.
Както вече казах, нагуализмът е много по-близък до науката, отколкото до религията. Той се основава не на догма, а на
практически препоръки, които се отхвърлят, ако повече не съответстват на изменилите се обстоятелства или не дават жела-
ния и доказуем на практика резултат. Спомнете си колко пъти дон Хуан повтаря по повод всяко свое обяснение - „това е
само начин да се говори” (way of talking). С течение на времето се променят думите, понятията, представите за
целесъобразност и ефективност. Всяко твърдение е вярно само в дадения момент и при дадените обстоятелства.
Самият дон Хуан се смее на толтекския мит за Орела, защото разбира, че той не е така важен за съвременното съзнание
-дори и да заяви, че Орелът не съществува, той няма да престане да бъде толтек.
А може ли християнинът да подложи на съмнение например факта, че Иисус Христос се явява Син Божи, и при това да
си остане християнин? Има още цял ред къде по-маловажни твърдения, в които той, съгласно своята доктрина, също никога
няма да си позволи да се усъмни. Мисля, че би се получил наистина дълъг списък.
Това е ортодоксия. Това е догма.
Понякога и на Кастанеда му се приписва заимстване на християнски идеи. Важно е да се разбере, че „християнските
идеи” на Карлос са само лични асоциации на самия Карлос. Просто понякога той ги бърка с идеите, които му разяснява
учителят. Мисионерите например твърде често „откриват” следи от християнски идеи в страни и култури, в които за пръв
път проповядват. Да кажем, известните три главни божества от индийския пантеон - Брахма, Вишну и Шива - понякога
съвършено сериозно се разглеждат като „изкривена представа на езичниците за Св. Троица”. Подобни примери са
неизброими. Да видиш в непознатото познато и в чуждото подобно - това е толкова естествено за човека.
Фактът, че днес в света съществува огромна армия от поклонници на Кастанеда, разбира се, радва. Кой, ако не тези
дръзки умове, посегнали на хилядолетните предразсъдъци и стереотипи, ще заложи фундамента на новия мироглед, ще
допълни и развие практическите методи за освобождаване на възприятието от внушените от социума рамки, ще погледне
трезво и безстрашно на Големия свят, съществуващ вън от скучната клетка, сътворена от нашето безсилие и еднообразната
ни метафизика?
Уви, нашият оптимизъм няма никакво отношение към реалното положение на нещата. За да се изпита подобно разоча-
рование, достатъчно е да се послуша и изясни какви животрептящи проблеми на толтекския път за трансформация обсъждат
днес онези, които наричат себе си „последователи на учението на дон Хуан”. По моите наблюдения едни от най-популярните
се явяват такива:

11
 1. преразказ на сънища и тяхната интерпретация;
2. загадъчни „светения” около тялото, забелязани наяве (особено при практикуващите тенсегрити);
3. блуждаещи тук и там „съюзници”, тяхната външност, действия и думи;
4. енергийният вампиризъм като неизменен спътник в живота на „воина”;
5. особено - енергийният вампиризъм на воладорес, които всеки уважаващ себе си „толтек” разпознава седмица след
прочитане на съответната книга на Кастанеда; 6)егрегори, тяхното влияние и взаимодействията помежду им;
6. магическите актове, особено битките за овладяване на Силата;
7. дефектите в енергийните тела на съратниците, роднините и съседите.
Най-”напредналите” със своята лична Сила унищожават вредните егрегори, развалят уроки и лоши очи, ловят и затварят
някъде разнообразни „същности”, създават отряди и даже „презареждат” места на силата, откривани от тях почти ежедневно.
Освен това оказва се, че Кастанеда - при цялата си философско-мистична изтънченост - съвсем не пречи да се „вижда” и
анализира аурата, нито - да се коригира кармата. Писателят-фантаст Туeн Марез, наричайки себе си „нагуал”, вдъхновено
разказва за своите реинкарнации, напомня, че всички истински толтеки са родом от Атлантида, и в подробности повествува
за поучителната съдба на своята древна прародина.
Може би всички сме откачили? Може би просто са сбъркали нагуализма с теософията, с антропософията, с агни-йога?
Или историята на нищо не ни учи?
Някой горещ поклонник на „пътя на воина” може - без ни най-малко да се съмнява - да заяви, че събирателната точка на
неговия приятел е „кривната на една страна”, тъй като жена му е вещица-вампир, в миналия си живот е набил брахман, а в
аурата му - отляво (отдясно) на главата - има или кармични изкривявания, или вредна „същност” със зелен цвят. Затова
домът му трябва да се напръска със „светена вода”. И всичко това - с многозначително въртене на очите, позоваване на
авторитети и махане с ръце не по-зле от всеки екстрасенс-любител.
Замислете се и отговорете на един прост въпрос: кои от специално изброените тук осем теми за обсъждане (вж. по-горе)
имат реално отношение към пътя на дон Хуан, към зрелия, победил многовековните илюзии нагуализъм? Уверявам ви - нито
една.
Умовете на начинаещите (а понякога и стареещи) „кастанедианци” са препълнени с фикции. Умственият боклук, от
който отначало новите виждащи (а след това и ние) се избавиха с толкова много усилия, не желае спокойно да дреме на
бунището. Току-виж излязъл някой „астрал” и възкръснали „астралните битки”. Призраците на могъщия фантаст Щайнер и
плодовитата писателка Блаватска не намират покой. Ами да! Те са така близки, разбираеми, те са така „човечни”. И Елена
Рьорих все така отправя призиви към Йерархията - само защото ни е скучно без отвъдното Царство на светлината. А без
Царството на тъмнината пък - още повече. С кого другиго да воюваш, пред кого да доказваш своето значение в духовната
еволюция на човечеството, пред кого да отстояваш „воинската” чест?
Митологията (и религията) са неизменна част от човешкото осъзнаване в продължение на почти цялата история на вида.
Това е най-голямото и - съдейки по всичко - любимо дете на тонала. За да се избавим от него, е нужна голяма настойчивост.
Толтекската дисциплина ни дава такава възможност - възможност да пораснем. „Бесове” и „ангели”, „раси” и „йерархии”,
„егрегори” и „тетануси” - да ги оставим настрана. Всеки път, когато разговорът тръгне в някаква такава посока, си спомням
за „летящия пудел” от полусънуваната фантазия на Кастанеда (поради неопитност Карлос я приема за виждане).
За „летящия пудел” няма да пиша. Наистина, има по-важни теми.

***
Във връзка с всичко казано по-горе искам да подчертая: предстои ни неведнъж критично да преосмислим наследството
на Кастанеда. Би било голяма грешка всичките му текстове да се канонизират дословно и по този начин да се тръгне по пътя
на превръщане на толтекската дисциплина в още един вид религия. (В последните години тези тенденции се проявяват все
по-очевидно с активното участие на фирма Cleargreen, интересите на която - каквото и да твърдят нейните ръководители -
все пак се отнасят до сферата на комерсиалното, а не на духа.)
Принудени сме да признаем, че метърът на нагуализма през 90-те години показа склонност към значителни компромиси
в интерес на своите бизнеспартнъори и по тази причина направи немалко грешки, които (не изключвам такава вероятност) са
Довели до трагични последствия лично за него. Нещо повече, грешките на Карлос Кастанеда през 90-те години навредиха на
толтекско™ учение, внесоха в редовете на неговите здравомислещи последователи подозрение и неувереност.
Отчаяните мистификации, свързани с „връщането” на Керъл Тигс и въплътените „сталкери” - мистификации, безуслов-
но обречени на разобличаване, - могат да бъдат оправдани само в качеството си на опит да се удържи капризното внимание
на масовия тонал върху обекти, чужди на неговата капсулирана интенционалност. Очевидно този опит не постигна целта си,
но пък породи цяла кохорта самоделни фантасти-визионери, препълнени от предразсъдъци, очаровани от великата
„магическа битка” с „воладорес”, загрижени заради повсеместния енергиен вампиризъм, грозящ ги както от страна на други
светове, така и от страна на собствените им сексуални партньори. (Даже тук, както виждате, сексът и насилието станаха
любима тема за обсъждане и предмет на мрачна окултна метафизика.) А невинният комплекс от физически упражнения
тенсегрити, който може да бъде използван като спомагателен инструмент за ускоряване на трансформацията на
енергийното тяло, се превърна в начин за самоуспокоение и отвличане на вниманието от централните задачи на практиката,
в обект на метафизични спекулации и митология, за които се хаби същата тази безценна енергия и безценно време.
Лицата, принадлежащи към „вътрешния кръг” на Кастанеда и явяващи се основатели на Cleargreen, митологизираха
дори самия факт на смъртта на метра, официално заявявайки, че Карлос си бил отишъл „в пълно съзнание”. Разбираха ли те,
че по този начин окончателно приравняват себе си и своите съмишленици на безчислените религиозни сектанти, обречени на
вечно пребиваване в плен на несбъдваеми илюзии?
За съжаление всичко това е следствие от необмислените решения и съмнителните компромиси, които направи
„последният нагуал”.
Но поучителният урок, заключен в съдбата на Карлос Кастанеда, изигра положителна роля в оформянето на правилната
позиция на толтеките от новия век. Тази част от неговите последователи, която бе очарована на първо място от екзотичната

12
и тайнствена атрибутика на пътя, получи възможност в пълна степен да покаже своите чисти пристрастия. Стихийно
образувалата се митология, повтаряща в много отношения моделите на теософските спекулации, недвусмислено показа
доколко на хората от подобен тип им е чужда нагуалистката „трезвост”, доколко са готови те безогледно да се впуснат в
традиционни фантазирания и с това напълно да отрекат духа на толтекската дисциплина.
Именно благодарение на това неприятно и двусмислено положение най-накрая в пълна степен осъзнахме доколко важно
е да се отделя зърното от плявата; нещо повече, оказахме сме способни да разберем и да почувстваме, че корпусът от идеи,
описани от Кастанеда, това е преди всичко мирогледен фундамент и методология на нагуализма. Нямаме никакво основание
да третираме книгите на метра като безупречен и безпогрешен във всяко отношение материал, на всеки ред от който можем
да се позоваваме безусловно.
Мисля, че въпреки противоречията, раздиращи духа на Кастанеда през 90-те години, той разбираше, че трябва да
разчисти пространството на толтекския път за по-нататъшно развитие и възможни модификации. „Сега няма правила”,
казваше той, когато станеше дума за буквално следване на традицията, в която са живели дон Хуан Матус и неговите
предшественици. И ние сме длъжни да помним това. На днешния изследовател на нагуализма му предстои с личен опит да
изясни до каква степен и в какъв смисъл старите толтекски правила са приложими към новия цикъл, началото на който се
налага да поставим.
Изразявайки се с донхуановски език, би могло да се каже, че тоналът на времето се промени - от една страна, той още
повече усъвършенства своите начини за самосъхранение, от друга (не без помощта на Кастанеда) за пръв път толкова ясно
посочи собствените си граници, така че по-нататък е просто невъзможно те да бъдат игнорирани. Затова действително може
да се каже, че „енергийната врата” към различни форми на внимание и възприятие е оставена „отворена” за всички. На -
гуалът като лидер на групата „навигатори в безкрайността” вече не се явява абсолютно необходимо условие за постигане на
успех. Тъй като безусловната власт на тонала, въпреки цялото му съвършенство, прекъсва именно в този момент, когато той
осъзнае своите граници и това, че зад тях лежи Реалният свят. Оттам нататък всичко е въпрос на техника.
Карлос Кастанеда остави достатъчно податки, така че тези техники да заработят. Изпитването и следването им (според
мен) е най-добрият начин с целия си живот „да изразиш уважение към човешкия дух”.
С това и ще се заемем.

13
 Глава 1

Нагуалът като истинскареалност

(тоналът като резултат от перцептивно „правене”)

По такъв начин, Шарипутра, на всички неща

е присъщо свойството пустота. Те нямат нито начало, нито
край. Те не са нито порочни, нито непорочни, нито
съвършени, нито несъвършени. И затова,
о, Шарипутра, тук, в тази пустота, няма нито форма, нито
възприятие, нито име, нито понятие
нито знание. Тук няма нито органи на чувствата, нито тяло
нито ум. Няма форма, няма звук, няма мирис, няма вкус, няма осезание, няма предмети. Няма знание, няма неведение,
които трябва да се отстранят.
Праджняпарамита-хридая сутра

Това, че живеем в свят на ограничено и изкривено възприятие, днес е известно не само на последователите на
толтекските идеи и магическата дисциплина на дон Хуан. През последните векове за същото са говорили философи, след
това - психолози. Нещо повече, може да се твърди, че човекът подсъзнателно винаги е бил наясно с реалната ситуация на
своето битие и познание. При внимателно отношение към духовните и мислителните търсения на човечеството това
положение става толкова очевидно, че подхранва скептицизма на интелектуалците по отношение на работите на Кастанеда.
Фундаменталната диада на толтекското учение „тонал-нагуал” у запознатите с историята на европейската философия
веднага предизвиква асоциации, да кажем - с идеята на Кант за „нещата в себе си”. (Няма да разглеждам подробно философ-
ското и психологическото съдържание на диадата, защото съм му отделил твърде много внимание в предишните си книги.
Ако ви е интересно, четете ги.) Според някои Кастанеда нищо ново не ни казва: опозицията „свят извън човека” (нагуал) и
„свят за човека” (тонал) е известна мисловна постановка, днес станала вече банална. Тези прибързани критици неясно защо
не искат да си спомнят, че в определен смисъл Кант изследва неща, които три хиляди години преди него индийските
философи са знаели. Творците на Упанишадите и техните последователи, основателите на знаменитите философски школи в
древен Индустан, говорят за Брахман (Реалността), съществуваща в две ипостаси - „проявена” (вяктам) и „непроявена”
(авяктам). Те настойчиво твърдят, че възприеманата от нас Вселена е мая („илюзия”), плод на авида („неведение”). Нещо
повече, индийските мъдреци подробно изброяват съвкупността от илюзорни характеристики, които възприемащият налага
на Реалността. И в този списък от илюзии влизало почти всичко, което днес наричаме възприемаеми картина (описание) на
света: отделността на обектите, техните многочислени качества и дори пространството и времето са „сътворени” от нашите
органи на чувствата. До сходни идеи рано или късно са стигали всички последователни мислители - в Индия, в Китай, в
Япония и в Европа. Всяка култура е оформяла тези открития на собствения си език, в рамките на собствените си понятия.
Всяка е достигала до тези откровения по собствен, в много отношения неповторим път. Имаме ли право да ги наричаме
плагиати? И нима е странно, че древноамериканската цивилизация е открила същите истини?
Напротив, според мен това еднообразие на идеите говори, че духовното търсене на човека не е толкова безнадеждно
занимание. Човешкото осъзнаване, съсредоточено върху най-важните въпроси на собственото съществуване и Битието,
всеки път идва до Единното, разделено на две чрез самия факт на съществуване на нашата психика. Тук няма никакъв
парадокс, тъй като ние сме възприемащи и разполагаме само с продуктите на собственото си възприятие. Толтеките са
нарекли това тонал (в свободен превод от езика нахуа - „дневен свят” или „свят на човешката съдба”). А света извън човека,
тази същата Реалност, която възбужда нашето ограничено възприятие и ни заставя да строим илюзорни представи, са
нарекли нагуал (т. е. „втори”, „нощен” и т. под.).
Антрополозите и етнографите, изучаващи културата на доколумбова Америка, се сблъскали с много по-примитивно, по-
ранно разбиране на думата „нагуал”. Изначално при древноамериканските шамани нагуалът обозначавал някакво „второ
Аз”, Сила-извън-нас, отговаряща за магическите и жизнените способности на човека и в крайна сметка определяща неговата
съдба. Съвременните изследователи го нарекли „личен дух-покровител” (в шаманската митология често въплътен в образа
на животно). Тяхната културна обусловеност им попречила (пречи им и досега) да видят в тази идея нещо странно и - за
европееца - недопустимо аморфно.
Като носители на християнско съзнание и християнска култура (даже и когато искрено се мислели за атеисти)
антрополозите автоматически асоциирали нагуала с езическия прототип на ангела-хранител. И били напълно удовлетворени
от това. Самият термин „нагуализъм”, който те използват вече много години, при такъв подход обозначава само
разновидност на езичеството, в която на личния дух-покровител се отдава изключителна роля. Те не забелязват най-важното
тук - нагуалът съдържа в себе си елемент на Непостижимото. „Непостижимото второ”, което се съдържа в човека, бидейки
неговото свързващо звено със Света-отвън и взимащо връх в ситуациите на неопределеност, когато рационализмът е
безпомощен (а това се случвало често във времената на шаманизма), в антропологичните изследвания се оказа лишено от
съдържание и от присъщите на тази идея философски потенции.
Нагуализмът, описан от Кастанеда, е мащабна реализация на примитивната шаманска мисъл (даже не мисъл - образ,
предусещане за мисълта), която възмущава антрополозите, привикнали да се наслаждават на екзотизмите на древните
племена и „не-развалените цивилизации”. Това, че мислителната култура на древните индианци е могла да стигне до
философските категории на Непостижимото, е шокирало даже някои учени, тъй като то повдигало мислителната традиция
на „туземците” до нивото на просветена и цинична Европа. Такива антрополози често се очароват от приказки и легенди,
носещи в себе си отпечатъка на палеолита, и силно се разстройват от истинските достижения на изследваните цивилизации,
14
поставящи под съмнение превъзходството и уникалността на европейския път.
Но Кастанеда заговори не само за нагуала като за истинска Реалност. Той разказа къде-къде по-важни неща. Откри ни се
енергийната същност на явления, за които преди него е ставало дума само в тесните рамки на теорията на възприятието и аб -
страктната метафизика. Той показа практически какво да се прави с тези идеални, умозрителни неща.
Нарекох тази книга „Виждането на нагуала” съвсем не затова, че нагуалът действително може да бъде видян. Знанието
на дон Хуан „опровергава заблудите” и това е най-важното. Досега ние само сме си мечтали и фантазирали. В продължение
на хилядолетия сме знаели, че има истинска Реалност, лежаща някъде навън, но никога не сме устремявали поглед към нея.
Религиозните хора разчитат, че Бог (Висшата сила, Вселенският разум) ще открие на човешкото съзнание тази реалност -
най-вероятно след смъртта на физическото тяло. Атеистите и аг-ностиците просто я игнорират: първите я отричат, вторите я
наричат Отвъдпределно - това, което никога и никому няма да бъде дадено в опита. Всички те в своите размишления отразя -
ват само част от Истината. Днес, благодарение на книгите на Кастанеда, ситуацията се промени. Ситуацията най-накрая ста-
на истински диалектическа. Знаем, че човек може до безкрайност да разширява границите на своето възприятие - положение,
което качествено се отличава от онова, което проповядваха привържениците на диалектическия материализъм. Те твърдяха,
че човек може вечно да се приближава до Истината в рамките на тази Вселена, която му е дадена в сегашния режим на
възприятие - и че това е единствената Вселена. Реалността-вън-от-нас (нагуалът) за тях или не съществува, или е и винаги е
била недостижима. (Любопитното е, че именно материалистите са най-заинтересовани от затвърждаването на едно такова
положение на нещата. Те са удивително консервативни - призовавайки към познание, по всички възможни начини отричат
каквато и да било вероятност човешките познавателни способности радикално да се променят. Затворени в себе си от векове,
те виждат само един път и отписват всички останали, защото другите пътища на познанието биха могли да „размият” люби-
мите им категории, техния критерий за истинност/неистинност, техните смътно осъзнавани, но въпреки това твърди
аксиоми. На материалистите им харесва да опростяват - всяко усложнение ги изважда от равновесие.)
В известен смисъл нагуалът е самият предмет на „непостижимото знание”, което във всички религии и мистически сис-
теми заема първо място и се счита едва ли не за ключ към Спасението, знак на истинско Откровение и т. н. И тук обаче тол-
текската дисциплина внася свои акценти и дава възможност нещата да се осмислят истински трезво, без предразсъдъци и
безпочвени надежди.
Традиционната мистика (и още повече - религията) от край време приемат, че самото „непостижимо знание” е изконен
знак на Висшата милост - това, което свидетелства за приближаване към божествени (трансцедентални) сфери и гарантира
трансформация в един или друг вид (например като „спасение”, нали достъпът до Непостижимото е и своего рода
избраничество). С други думи - откровението е винаги резултат от „двустранно споразумение” между Търсещия и
Изконното, между Душата и Бога, между Субекта и Реалността. И мистикът, получил трохичка откровение, се удовлетворява
с това, което му е дадено. От само себе си се подразбира, че откровението радикално ще измени природата на духовния
практик - милосърдните махатми (ангели, сили) ще започнат да взимат участие в неговата съдба и ще прокарат пътека към
Висшето битие (Царството небесно, Нирвана, Самадхи и т. под.).
Гледайки днес от височината на толтекското учение, можем да кажем, че това не е нищо повече от инфантилизъм - и
няма да сбъркаме. Но не бива да се забравя, че в продължение на хилядолетия човекът просто не е имал друга алтернатива,
друг мислителен подход - традицията му е предлагала един-единствен път за духовна практика, в която той не е преставал да
се чувства младенец, изцяло зависим от могъщите Сили, създаващи впечатление на разумни и притежаващи собствена воля.
Човекът е възприемал (и продължава да възприема) Непостижимото като съвкупност от свръхчовешки влияния, на които мо-
же да се молиш, които може да славиш - и с това да печелиш вниманието им към себе си.
И на най-нихилистичните системи не се е удавало да се избавят от отношението „Отец-Син”, „Силен-Слаб”, „Водещ-
Воден”. Именно затова се е считало, че „непостижимото знание” само по себе си обладава трансформационен потенциал.
Нали това знание винаги се е възприемало като предаване на откровение от Великия на малкия, от Универсалното на
отделното.
Но нищо подобно не се случва. Толтекското знание разголи това велико объркване. То показа, че реалността е просто
повече от човека, но не по-високо от него. Никой на никого не предава, никой нищо не дарява. Така че само по себе си непо -
стижимото знание не е нито Трансформация, нито спасение.
Защото става дума не за „знание” (тази дума не съответства на същността на нещата), а само за възприятие. Бедата е
там, че духовните търсения на всички цивилизации (освен на толтекската) твърде често отъждествяват знание и
възприятие. Това е древна идея. За първобитния човек да знаеш и да възприемаш е означавало едно и също. Това е добре
известно на лингвистите. В санскрит например коренът „вед” (зная) е не друго, а измененият корен „вид” (виждам).
Впоследствие езикът е отвел човека встрани, или - за да се изразим с терминологията на дон Хуан - описанието на света се е
самозаключило. Ако в мислителните търсения на научната философия и психология термините са разделени, то в широкия
поток на „духовно себеразвитие” всеки акт на необикновено възприятие винаги се е отъждествявал с акт на познаване на
различни „планове на битието”.
Все пак историческият опит показа, че притежаването на непостижимо знание (възприятие) е само предпоставка за
трансформация. Човекът, който го притежава, си остава човек. Той не се превръща в нещо божествено, само защото е
получил достъп до това Божествено. „Сливането с Реалността” (Самадхи, Нирвана, Сатори) само по себе си не променя
нищо. Затова и мистиците не постигат по-забележителни резултати.
Толтекското знание, описано от Кастанеда, за пръв път ясно показа, че Трансформацията се заключава не в самото
възприятие, а в управлението на възприятието. И тази истина, струва ми се, ще охлади разгорещените умове, призоваващи в
рамките на различни духовни и религиозни традиции към пълно освобождаване от рефлексиращото съзнание, от
егоистичния механизъм, гарантиращ структурираност на възприеманото.
Пълното избавяне от интелекта (а това значи практически от целия тонал) лишава човека от възможност да управлява.
В крайна сметка пребиваването в чистия нагуал е също толкова безперспективно, колкото и пребиваването в чистия тонал.
Толтекският път е единствената алтернатива, изхождаща от вярното разбиране на човека като дуално същество.
Необходимостта да се съхрани тази дуалност (тонал и нагуал) е и условие за безкрайно развитие и движение, т. е. за
трансформация.
Човекът се нуждае от качествено структуриран тонал като от инструмент, с помощта на който му се открива нагуалът
15
като истинска Реалност.
И все пак, Светът твърде често демонстрира известно своеволие пред изследователя. Нагуалът се съпротивлява на
човека - но това е начина, по който ние възприемаме ситуацията. Всъщност е точно обратното - човекът се съпротивлява на
Реалността и именно той създава прегради по пътя на познанието и самопознанието, прегради по пътя на Трансформацията.
Ние се стремим към безкрайна експанзия на привичния ни начин на възприемане, познаване и интерпретиране, но
Реалността не може да съответства на нашето желание, тъй като човекът е само нищожна част от всичко съществуващо.
Оттук се ражда илюзията, която може да се формулира така: на единната Сила, която непрестанно и непрекъснато твори
Света, се покланят всички религии на човечеството (наричайки я и тълкувайки я различно); Тя покровителства разумните
същества, които се стремят да удържат психиката си в резонанс с Нейното универсално намерение.
Силата не се нуждае от култове, тя е равнодушна към етичните и социалните ценности; само развитието и култивацията
на структурираното, упорядъчено съзнание и разширяването на перцептивните възможности правят представителя на
човешкия вид съпричастен на грандиозната мощ на творящите еманации. И тогава адептът се потапя в благоприятния поток
и се движи стремително заедно с него, пребивавайки същевременно в дълбок покой.
Такова същество огледално отразява в себе си основните качества на самото Битие, на самата Реалност - непрекъснатото
развитие и хармония на противоположни качества, адекватното реагиране на моментните, частни ситуации и усещания,
осъзнаването на окончателната Реалност (нагуала) - без пространство и време, без качества, без граници и отделни обекти.
И тук се явява известна амбивалентност на възприятието ни за света. Отделност и слятост, универсалност и частност -
на всеки търсещ в сферите на духа на нивото на емпиричния опит се открива тяхната относителност, взаимна обусловеност и
същностно единство.
Например когато толтекът или всеки мистик, постигнал истинско преживяване на Реалността, говори за „нещата в
света”, той нито за миг не забравя, че е потопен в условното пространство на вербализуемите представи. Мистикът помни, че
в Реалността „неща” няма и не може да има; енергийните полета, размити от вечността и безкрайността, не се раздробяват по
никакъв начин - пространството и времето имат психичен произход, така че самият принцип на отделността се оказва игра
на привикнал да я играе ум. От друга страна, безогледното затъване в „брахманичния океан” на Абсолюта означава загуба на
представата за онази стълба, по която ни е съдено да се изкачим. Едновременното удържане в съзнанието на условния „свят
на нещата” и необусловения „свят на Реалността” се постига с помощта на особеното изкуство на перцептивно-психичното
равновесие. „Воинът вярва, не вярвайки” - така формулира този баланс дон Хуан Матус в книгите на Кастанеда.
Под една или друга форма подобно откровение е спохождало практикуващите мистици от всички школи и във всички
времена, но твърде често е оставало мълчаливо подразбиращ се факт на личния мироглед; дори когато този концепт се е
включвал в мистическата доктрина или магичната теория, той все едно оставал в сянка, включително и в случай, че се
превърне в мистико-философска декларация (например постулатът за тъждествеността на нирвана и сансара при късните
будисти).
Каква е причината за това положение? Според мен второстепенността на тази ключова идея е свързана с факта, че тя не
произтича логически и ясно от взетите под внимание модели на трансцеденталния свят и познанието за него. Нали само
толтекските магове (от всички известни ни школи) не приемат йерархичния подход; те не считат нагуала за Висша реалност,
Абсолют, превъзхождащ всеки перцептивен опит. Напротив - толтеките подчертават равноценността на всички видове
възприятия и осъзнавания, а затова и не виждат причина да пренебрегват „профанното” осъзнаване на „света на нещата”;
нещо повече, намират в него необходим и ценен аспект на същия този нагуал. Това, че прагматичното използване на двата
модуса на съзнанието може да се научи и те да се разбират като взаимно допълващи се компоненти на опита, водещи към
тотална трансформация, е натрапващ се извод, логически произтичащ от толтекското разбиране за обкръжаващия ни свят.
Непрекъснатото практическо използване на тонала и нагуала в тяхното екзистенциално взаимодействие настойчиво напомня
на толтеките за фиктивността на „света на нещата”.
Без съмнение, проницателните умове, поставящи пред себе си проблема за познаването на Реалността, трябва да са
стигали до подобни изводи. Непостижимостта и неинтерпретируемостта на Битието (Реалността, Бога) понякога се
провъзгласява и в духовните и мистическите учения, както и в развитите религии. Тогава какво толкова принципно ново ни
дава толтекският подход към Реалността (нагуала)? И защо той, както постоянно подчертавам, принципно се отличава от
религиозното и окултно-мистическото знание?
Тук има една тънкост, свързана с конкретни моменти от психологията на възприятието. За съжаление повечето после -
дователи на Кастанеда не я осъзнават напълно, тъй като нещата са едва в ембрионално състояние.
От една страна, човешкото възприятие е много силно обусловено от една нагласа, която често е съвършено безсъзнател-
на: перцептивното очакване на определена Реалност (даже в най-общите й черти) създава контурите на възприеманата кар-
тина и „оцветява” нейното съдържание. От друга страна, фундаменталните идеи на нашето описание на света са много чув-
ствителни към възприетия от нас мироглед и отново безсъзнателно „построяват” йерархията на различните начини на въз-
приятие. А това силно влияе на интензивността на възприятието на отделните сигнали и на характера на селективността.
Тези явления са практически неизбежни при работата над разширяването на перцепцията. Досега се предполагаше, че
принципно не може да се избягнат и затова всяко изменение на типа възприятие ще бъде само „реглосировка”,
преименуване, реконструиране на описанието на света.
Осъзнаването на принципната непознаваемост на природата, стояща зад постъпващия сензорен сигнал, е много важна
крачка, позволяваща (при практическото използване на такова осъзнаване) да се намали броят на възприеманите глоси чрез
преустройство на работата на вниманието. И тази идея често присъства в различните мистически и религиозни учения. Съ -
дейки по всичко, толтекското „виждане” (от гледна точка на теорията на възприятието) е именно следствие на значително то
съкращаване на броя на използваните глоси, което позволява в осъзнаваната перцепция да се включат недостъпни до този
момент обекти на възприеманата Реалност и в крайна сметка да се изведе във видимата й част интерпретационна схема, в
която влизат „еманации”, „пашкули” и т. н.
Научната методология на нагуализма (която ние едва сега започваме да превеждаме на операционален език и която още
не е оформена като концепция в книгите на Кастанеда, така че няма упорядъчени и ясни дефиниции) се занимава основно
със самия механизъм на перцепцията, а не с перцептивните феномени, достъпни в един или друг режим на възприятие. Това
навярно е свързано с прагматичната насоченост на толтекската мисловна култура. Оттук и това напрегнато внимание към
16
перцептивните механизми - защото възприятията през цялото време се използват като енергообмен и съответно като
възможност за действие. Благодарение на такова прагматично внимание виждащите са могли най-накрая да фиксират
съществените елементи на необходимото ново описание - „събирателната точка”, всичко, което е свързано с особеностите на
нейното движение, самия процес на „събиране” и т. н. А религиозните, мистическите и окултните дисциплини - именно по
силата на присъщия им идеалистически, непрагматичен светоглед - просто никога не са се съсредоточавали върху това.
Докато трае „събирането”, има място и „глосировката”. „Събирането” е неотменимо качество на упорядъченото
индивидуално съзнание въобще. В този смисъл всички начини на виждане си остават производни на тонала. Единственият
подход, който може да се нарече „научен” при познаването на Реалността, трябва да води до крехкото равновесие между
използването на всички възможни типове възприятие (с присъщите им тонални продукти), постепенната интеграция на
получения материал (в това число чрез перцептивен синтез и анализ), който всеки път ще води до възникване на нова
система от глоси, и неприемането на тази получена нова система като окончателна Реалност. Всяка система от глоси се
съхранява като полезна само в случай че дава нови възможности за действие - действие прагматично, влияещо на външната
и вътрешната природа. По такъв начин се стига до максималната перцептивна свобода, достъп на на индивидуалното
осъзнаване, и се очертава безкрайната перспектива за себепромяна.
Такова позициониране на субекта и полето на перцепция, което води до свободна (т. е. необвързана с нищо) и функцио -
нална реглосировка, от гледна точка на познаването на реалността се явява „деглосировка” - доколкото подвижността на
глосите ги прави ефимерни, възвръща им чисто утилитарната функция в процеса на възприемане. Това е единствената въз-
можност на субекта на възприятието да се докосне до Реалността-каквато-тя-е максимално свободно (а това значи и мак-
симално пълно) както от гносеологическа, така и от емпирична гледна точка.
Оттук става ясно доколко сложна, тънка и специфична работа е това за човешкото съзнание, за неговото внимание и
възприятие. Досега (т. е. до „откриването” на толтеките от Кастанеда) никой не се е занимавал сериозно с това, защото
съществуващата мисловна парадигма не даваше възможност така да се разпределят акцентите. (Дори и сега това е все още
много трудно и се развива бавно.) „Тънкостта” на работата изисква максимална чистота и острота на възприятията.
Оттук и извънредната важност на дисциплината безупречност - „очистването на тонала”, което включва в себе си отст-
раняване на всички идеи и теории, касаещи природата и устройството на Реалността.
Религията не може да направи такава крачка. Религията не може да възприеме собствените си идеи и представи за реал -
ността като инструмент, т. е. прагматично и операционално, не може безстрастно да ги модифицира, да се отказва от тях, да
борави с тях като с безкрайна условност. Ако религията застане на такива позиции, тя веднага ще престане да бъде религия.
По този път може да тръгне само безбожна и безстрастна наука. Ето защо аз наричам нагуализма „наука” по своята същност,
по ядрото на своята методология - дисциплина, която не може и не трябва да бъде свързвана с вярата в онази нейна кла -
сическа форма, която защитава и отстоява някаква сума от априорни знания и представи за Света-извън-нас, продуцира
оценки и им придава (нека да е безсъзнателно) метафизичен характер. Такава вяра може да даде на човека една или друга
разновидност на психологическо „убежище”, но е неуместна при опитите му реално да познава и реално да се променя.
Ето защо религиозният трепет и набожното благоговение не се задържат в толтекския праксис. Доминиращото настрое-
ние на виждащите, които имат достъп до истинското съотношение между различните режими на възприятие, е уважението
и внимателността. Отначало на мезоамериканските магове за тази цел им послужили „растенията на силата” - за търсещия
в сферата на духа е важно да знае, че висшите откровения са му достъпни непосредствено, т. е. без участието на посветен
водач (шаман или гуру) и още повече без участието на религиозни институции с тяхната митология и обредност.
Благочестието, добродетелността на толтека в дадения случай е просто оптимален метод за развиване на осъзнаването и
няма нищо общо с изпълнението на заповеди, чието значение в крайна сметка се оправдава или с легенда, или с богословска
метафизика - иудейските Завети например, които напомнят по-скоро договор между делови партньори - Единния Бог и Него-
вия избран народ; християнските заповеди от Новия завет, продължаващи тази традиция, „облагородена” от обещанието за
снизхождение на Духа Свети към праведниците; ритуализмът на индусите и будистите Махаяна с тяхното вегетарианство и
принципа на ахимса (непричиняване вреда на живо същество); усложнената регламентация на конфуцианството и
шинтоизма и т. н.
Навсякъде виждаме как човешките ценности и идеи се провъзгласяват за космически; навсякъде социалните
предпочитания и одобряваните от обществото сили се освещават от Словото и Закона на Всевишния. За хората,
пребиваващи в духовно младенчество, това е необходимо и неизбежно. Но някои от нас порастват и пожелават - най-накрая -
да разберат истинското устройство на Реалността. На тях толтекските магове са оставили своето учение, пронизано от
безпристрастие и равнодушие към всичко „човешко” и изпълнено с търпеливото намерение да се познае Истината - по-точно
да се научи човекът непрекъснато да се приближава към нея, без да се отвлича с присъщите на човечеството илюзии.
Ако идеалистите и религиозните деятели са склонни да отъждествяват с нагуала Непостижимия дух или, както казват
будистите, дхармакаю („тялото на закона”, „тялото на Буда” - наистина, без да приписват на Отвъдпределността божествена
природа в европейския смисъл на това понятие), ако неохегелианците без никакво двоумение поставят знак за равенство
между нагуала и Абсолютния дух (Идеята), а индусите го приравняват към Брахмана (самото разнообразие от интерпретации
би следвало да предизвика у нас подозрение), то нашите „родни” материалисти - с всичките им „диалектически” претенции,
които даже Карл Маркс, бидейки автор на тази доктрина, така и докрай не разбра - автоматически и без особени
разсъждения (за да не се спускат до нивото на „окултната паранаука”) твърдят, че нагуалът е първобитно-шаманистическата
представа за материята.
Само специалистите по история на науката знаят колко копия са били счупени в хода на почти тривековната полемика
по простия въпрос: а какво все пак е „материята”? Самият Карл Маркс (който никога не се е славил с философска интуиция)
възлага, по всичко изглежда, големи надежди на съчиненото от него в съдружие с Енгелс безсмислено заклинание
„материята е обективната реалност, дадена ни в усещанията”. Не е трудно да се досетим, че от подобна формула са били
възмутени всички сериозни мислители - както идеалисти, така и агностици; даже самите материалисти в недоумение свивали
рамене. Защото какво се крие зад тази фраза? Какво отношение има тя към Реалността на заобикалящия ни Свят?
Очевидно основателите на марксизма просто са искали да подчертаят, че Реалността въздейства на нашите органи на
чувствата - та нали в това с тях ще се съгласи всеки, дори най-отявленият идеалист.
Нямаше да се спирам на безпомощните разсъждения на диалектическите материалисти от края на XIX век, но те и
17
досега издигат върху своето знаме всичко, което поднася историята на науката - в дадения случай историята на човешкото
самопознание. Те могат просто така да обявят нагуала с материята - т. е. непостижимата в целия си обем материална Вселена
- и даже да заявят, че първобитният шаманизъм е бил „стихийно-материалистически”. Дори сега, с помощта на залинелите
знамена на Маркс, Енгелс и Ленин, те могат малко да го подправят и отново да превърнат историята на световната мисъл в
единствената „прогресивна” линия - от суеверията и заблудите, сред които израствали класовите общества, към светлото
комунистическо бъдеще.
Нищо подобно. За да стане ясно защо не е така, ще се наложи да се повторят неща, които за мнозина са очевидни. Ще се
постарая да бъда кратък.
Марксистко-материалистическото определение на „материята” е неграмотно както от философска, така и от психологи-
ческа гледна точка. От философска гледна точка за мислителя е неразбираемо: ако реалността не ни е дадена в усещанията,
престава ли тя да бъде материя? Ако да, то какво да се прави с невъзприемаемите частици, излъчвания и т. н.? Да разгледаме
проблема в по-широк план: да допуснем, че става дума за всяко опосредствано възприятие за реалността (например чрез
уреди). Тогава какво да се прави с тези видове обективна реалност, за които човекът не е създал фиксиращи уреди и може би
никога няма да създаде? Един философ - какъвто и да е той - трябва да отчита тази вероятност.
От психологическа гледна точка нещата стоят още по-зле. Материята ни е дадена в усещанията - за какви именно
усещания става въпрос? Само за осъзнатите ли, или и за безсъзнателните? Ако става дума и за безсъзнателните усещания, то
трябва да се отчита простият факт: никой засега не може да каже какъв именно обем от усещания не достига до
осъзнаване.
Както виждате, психологическото съдържание на марксистката дефиниция на материята е пълна безсмислица.
Нагуалът като концепция за истинската Реалност не е удобен нито на идеалистите, нито на материалистите. Даже агнос-
тиците, отдавна вдигнали ръце от Реалния-свят-отвън, би трябвало да бъдат недоволни, защото техният фундаментален
принцип на непознаваемостта се „размива”, подлага се на съмнение и става наистина прозрачен. Тъй като ролята на Човека
според нагуалистките представи няма очертани граници, напълно възможно е да ни е дадено да участваме в играта на
Отвъдпределните сили и да влияем върху тях; може би нашето осъзнаване е способно да обхване и такива области на
Мирозданието, в които няма и никога не е имало нищо човешко.
Толтекското знание е разтворена Врата. Ignoramus et ignorabimus - концепцията, считана за непоклатима от агностиците
на всички времена, в светлината на донхуановското учение се оказва още една относителност, условност с цял ред уговорки.
Вятърът на Нагуала надува нашите платна - ако ние най-накрая се „отвържем” от омръзналия ни пристан, кой би могъл да
предскаже къде е пределът на нашите странствания, на нашето познание, развитие и изменение?
Опитайте обаче да се „отвържете”! Железните вериги на обусловеността (биологична, генетична, социална, рефлексив-
на) превръщат тонала в единствената малка, но затова пък ярко осветена площадка (както писах някога), извън пределите
на която няма нищо. Всеки ден виждаме един и същи свят, последователен, самодостатъчен, заключен в себе си. Тук всичко
се повтаря до безкрайност, всичко е монотонно и даже най-революционните пробиви в познанието ни довеждат все до съща-
та картинка - само че от другата й страна.
Странно, но днес вече никакви „летящи чинии” или продукти на генетични експерименти, нито даже откриването на хи-
перпространствен преход, няма да променят ситуацията на нещата. Така или иначе ние изпълваме с различни съдържания
един и същ обем, даден ни от собствената ни ограничена и еднообразна природа. Безсмъртието на физическото тяло е спо-
собно да събуди само кратковременно любопитство, защото зад това безсмъртие не стои нищо друго, освен репродукция на
човешката верига (а заедно с нея - опит, памет, усещания, емоции...). Желанията умират по-бързо, отколкото се усъвършен-
стват процесите за ЕИМ. Нали осъществяването на желанията отначало винаги протича в човешкото въображение и едва
след това се въплъщава в желязо, пластмаса, силикон и генетично модифицирани клетки.
Всичко стои така, както с антропния принцип: ако ни има, ще получим малките си капризи. Забавното е, че абсолютното
мнозинство от хората даже не се досеща, че е възможно и Друго.
И това вече е грижа на тонала.
Картината на възприемания свят, която тоналът предлага на нашето съзнание, се отличава със съвършенство и самодо-
статъчност. Ние получаваме крайно малко свидетелства за това, че възприеманото силно се отличава от Реалността-вън-от-
интерпретацията, че живеем в непостижим океан от енергия, чийто закони на движение не се побират в никакви човешки
представи, в Свят, където странният вятър на Нагуала - очароващият и променлив блясък на истинската Реалност - никога не
престава да се носи из всички простори.
Законите на тонала са така обусловени от диапазона на възприятията, в чийто рамки си създаваме описание на света,
че възниква безусловната илюзия, че Светът и Човекът хармонично се допълват и функционират в съгласие. Тук няма и не
може да има място за чужди на човека структури и обекти, тук всички закони и физически константи безпрекословно
утвърждават целесъобразността на Вселената от човешка гледна точка.
През изминалото столетие този странен (и като че ли необясним без привличането на антропоморфни и религиозни
идеи) феномен бил експериментално фиксиран от физиците. Той получил наименованието антропен принцип и досега остава
обект на научно недоумение и полемики.
От една страна, това е странно, но от друга е напълно закономерно и дори тривиално. От наша гледна точка антропният
принцип се отнася към разреда на неминуемо възникващите на определен етап от познанието парадокси. За него е говорено
много. Реших накратко да се изкажа по този повод във връзка с това, че намирам удовлетворително разрешение на този
парадокс (както и на ред други) в кастанедовската парадигма.
Нагуалисткият подход към Реалността подразбира, че възприятието се явява енергиен, а не информационен факт.
Непроизволното възприятие отразява типа енергообмен между съществото и външното поле. Произволното възприятие
съответно може да мени характера на енергообмена и на това предположение се опира идеята за самотрансформацията на
човешката природа.
Обърнете внимание как тази позиция поставя на място представи от рода на антропния принцип. Започвайки с
квантовите парадокси, като например (цитирам научнопопулярната статия „Вселената за човека”, публикувана съвсем
неотдавна):
„Стана ясно, че много качества, считани за „обективно съществуващи”, са всъщност резултат от взаимодействието на
18
наблюдателя с изследваната реалност.”
А как другояче да бъде? Ако всичко възприемано от нас е резултат на енергообмен, то изобщо няма и не може да има
„качества”, съществуващи в тонала (т. е. „мехура на възприятие”), които не биха били резултат от такова взаимодействие.
Възприеманата от нас област на Реалността е именно такава, каквато трябва да бъде за нашето съществуване в нея. В други
области ние не съществуваме и не възприемаме. Както разбирате, това съвсем не означава, че възприеманата от нас Вселена
е била създадена специално за нас. По-скоро това е тази област на Реалността, където ние и Светът съществуваме един за
друг. Всички характеристики на Света, който възприемаме, точно ни съответстват, както и ние на тях. По такъв начин ан -
тропният принцип е още един израз на работата на тонала. Без вярно разбиране на концепцията тонал-нагуал обаче (т. е. раз-
биране не само в рамките на определена теория за механизма на възприятие, но и като съотношение онтологично, Реално)
той ни вкарва в недоумение и ни дава повод за спекулации.
Например: „По такъв начин наблюдателят, според мисълта на Уилър, в определен смисъл участва в сътворяването на
Вселената, оказва се съ-творец на Твореца, съ-работник Божи” (пак там - А. К.).
Тоналът, както справедливо отбелязва Кастанеда, нищо не твори, но прави впечатление, че твори всичко, защото твори
законите, по които се възприема Реалността. Наблюдателят нищо не твори, той е просто част от хармоничната енергообмен-
на система субект — обект.
Реалността не се ограничава в зададените от системата координати. Ако кардинално променяме режима на възприятие,
съответно променяме типа енергообмен с външното поле (нагуала) и типа собствена енергийна конституция. В този случай
започваме да възприемаме като че ли „друга” Вселена, но в нея ние самите се трансформираме така, че отново хармонично
съответстваме на диапазона на възприятието. И отново „откриваме” антропния принцип, само че при това самият „антропос”
се е изменил.
За да се получи каквато и да било представа за това откъде се взимат подобни объркващи парадокси, трябва ясно да се
разбират фундаменталните принципи на работа на тонала. По какъв начин Светът, в който има толкова малко собствено чо-
вешко, застава пред нас като грандиозна, но в крайна сметка постижима структура, където главната отправна точка по уди-
вителен начин се оказва самият Човек (възприемащото същество, Наблюдателят)?
Тоналът се крепи на три най-важни „опори”:
1. Сензориум (съвкупността от обема на осъзнаваните сензорните сигнали).
2. Схема за разпределение на вниманието.
3. Начин за интерпретация на възприеманото.
1. Първият пункт е най-важният. Той задава диапазона на перцептивния апарат и обуславя степента на свобода за осъ -
ществяване на втория и третия пункт. Той е свързан и с процесите, които никога не са се явявали предмет на произволен из-
бор или съзнателни манипулации. Единствено толтекската дисциплина посегна на фундаменталната и неприкосновена почва
на описанието на света.
Сензориумът се обуславя от позицията на събирателната точка, а позицията на събирателната точка се обуславя на
първо място от енергийната конституция на самото възприемащо същество. Всичко казано по-горе определя доминиращия
тип енергообмен с външното поле - тип, който очевидно е изработен от еволюционния механизъм с цел да обезпечи
максимално оцеляването на вида. Този хомеостазис се е формирал основно преди човекът да стане рефлексивно и социално
същество. Отначало той е предоставял възможност за широк перцептивен обхват (събирателната точка се е колебаела,
подбирайки сензорни снопове в зависимост от степента на неопределеност на самата ситуация за реагиране), но винаги - в
някакъв диапазон, свойствен на конституцията на човека. Даже тогава, пребивавайки в полуживотинско състояние, нашето
възприятие е било сковано от биологията, от необходимостта от ефективен енергиен резонанс с обкръжаващата среда.
В този смисъл пътят на толтеките даже не е връщане към изгубената свобода. Това е революционен път към такава
промяна на собствената природа, каквато човекът никога не е познавал.
Впоследствие рефлексията и социалността са закрепили събирателната точка в една-единствена позиция и с това са
направили достъпния сензориум твърд, еднозначен, практически изключващ всяко разширено виждане. Даже в зоната на
биологически достъпното (т. е. обусловеното от конституцията) възприятие енергообменът се съсредоточава в няколко
„магистрални линии”, рязко свивайки възприятийния обем.
И днес този обем незабележимо продължава да се съкращава право пропорционално на усъвършенстването на
рефлексията и детайлизацията на описанието на света.
2. Вътре във възприеманото от дадения тонал поле действа мощен ограничаващ фактор, до голяма степен свързан с
историята на формиране на рефлексиращото разбиране - това е схемата за разпределяне на вниманието. Тя е резултат от
съвместната работа на произволното и непроизволното внимание.
Любопитното е, че истински непроизволното (безсъзнателното) внимание не взима толкова голямо участие в реализира-
нето на тази схема. Съществуват само няколко патерни на безсъзнателното внимание, които са оцелели в изначален вид и не
са се модифицирали под влияние на развитието на вътрешния диалог. Това са привличането на вниманието към най-силните
сензорни сигнали, рефлексът за ориентиране и изследователският рефлекс. Тези патерни на вниманието са ярко изразени при
всички висши млекопитаещи. Но даже тук, на нивото на ориентация и изследване, понякога се проявява произволност та на
съсредоточаването, обусловена от подмолното участие на инвентаризационния списък (резултат от начина на интер-
претация, за който ще стане дума по-долу) в работата на вниманието.
Значителна роля в работата на схемите на внимание играе онзи тип съсредоточаване, който сам по себе си изглежда без-
съзнателен, но в действителност се явява следпроизволен. Разбираемо е, че този тип внимание се явява резултат от
социалното приучване към (и приемане на) определена картина на света. Още с превръщането на работата на вниманието,
обусловена от описанието, в автоматизъм (основните автоматизми от този род се формират в ранното детство), това
внимание излиза от областта на съзнателния контрол и става следпроизволно. Именно то непрестанно генерира във
възприеманото поле усвое-
ната мрежа от координати (например „горе/долу”), която пречи на разпознаването на обектите в преобърнат вид и т. н.,
то влияе на силата на впечатленията от сензорния сноп в зависимост от придаваната на възприемания обект значимост и
регулира множество други параметри, неминуемо изкривявайки перцептивната картина.
Най-явната и осъзнавана от нас работа (своеобразен връх на „перцептивния айсберг”) принадлежи на произволното вни-
19
мание. То представя най-непосредственото влияние на описанието на света върху възприятието. Идеите, ценностите, инте-
ресите, съдържанието - това са главните лостове на произволното внимание. Това е динамична област, откъдето на първо
място започва стесняването на възприеманото и осъзнавано поле. Като се има предвид, че значителна част от произволното
внимание в продължение на живота се автоматизира и става следпроизволно, то разбираемо е, че именно тук ние строим
клетка за самите себе си - клетка, от която после е трудно да се измъкнем.
3. Начинът на интерпретация на възприеманото е този слой от тонала, където владеят значението и смисълът. Обектът
се отделя от фона, детайлът - от цялото, сенките, проблясванията и отраженията отиват на втори план.
В информационно отношение това е най-динамичната област. Тя обуславя типа реагиране (поведенческо, емоционално
и т. н.) и с това прави нашия свят окончателно „човешки”.
Приведеното тук описание на тонала има не само теоретическо, но и практическо значение. Движението към нагуала ка-
то към истинска Реалност не е нищо друго освен движение обратно по същите стъпала. Толтекската дисциплина се ръководи
от този алгоритъм, без да прибягва до специални концептуализации.
Фундаментът на нагуализма - безупречността и веднага след нея сталкингът - е работа по деавтоматизацията и
възстановяването на гъвкавостта на интерпретацията на възприеманото (т. нар. „очистване на тонала”).
Неправенето, съзерцаването, правенето (чак до спирането на вътрешния диалог) е следващият етап, свързан с промяна
на схемите на разпределение на вниманието.
И накрая сънуването (водещо на практика до включване на второто внимание и виждане) е изменение и разширение на
самия сензориум.
Именно второто внимание и виждането позволяват да се натрупа достатъчен брой различни погледи върху нагуала
(Реалността-отвъд-интерпретацията), с което да се положи началото на безкрайното приближаване към Непостижимото.
Навсякъде в толтекската магия - по един или друг начин, явно или скрито - се посочва наличието на пропаст между то -
нала (перцептивната картина на света, обработена от възприемателния апарат на човека) и нагуала - истинската Реалност,
недостъпна при привичния начин на осъзнаване. На тази идея се базира мирогледът на безупречността като цяло и
фундаменталният донхуановски принцип „Воинът вярва, не вярвайки”. Скептиците (в частност стихийните материалисти)
намират, че тук има (най-малкото) преувеличение, и по никой начин не могат да се съгласят с това, което като че ли
противоречи на хилядолетния опит на човешкия вид. Наистина, как светът, който познаваме и върху който като че ли
влияем, преправяйки всичко по свое усмотрение, свят, който в редица области е почти напълно подчинен на хитроумните
оръдия на нашия интелект, може да бъде непостижимо и безкрайно отдалечено от нашите представи поле на енергийни
потоци, където даже пространството и времето отсъстват и където всякакви взаимодействия излизат извън рамките на
фундаменталните закони, приписвани от нас на обкръжаващото ни битие?
Всъщност такова „безумно” положение на нещата в много свои аспекти се потвърждава от напълно ортодоксални,
академични изследвания в областта на психологията на възприятието - изследвания, които са станали вече класически и не
предизвикват сериозно съмнение в научния свят. Възможно е на съвременната наука да не й достига смелост да направи въз
основа на тези изследвания окончателни изводи - въпреки че всички предпоставки за приемане на толтекското виждане на
Реалността са отдавна признати и утвърдени.
Струва си да се запознаем внимателно с трудовете на Джером Брунер - изтъкнат американски психолог от средата на
XX век, посветил много години на изучаването на механизмите на човешкото възприятие, - а също и с редица трудове на
негови колеги от цял свят. Няколко красноречиви цитата може би ще заставят нашите рационалисти да се позамислят.
Например:

Преди всичко факт е, че съществува „сензорно обуславяне” -термин, за пръв път използван от Кезън. Като се почне от работите на
Пърки през 1910 г. (!), по-късно нееднократно бе показано и от Браун, Елсън, Кофин и др., че изследваният може да бъде заставен
да вижда даден обект и да чува даден звук по същия начин, както може да се предизвика коленният рефлекс, мигане то или
слюноотделянето. Дайте възможност на изследвания да чуе достатъчен брой пъти определен звук, съчетан със зрително изображение
и след това прекратете представянето на изображението при пускане на звука. Всеки специалист по внушение знае какво ще се случи -
независимо дали е изучил изчерпателната библиография, съставена от Берд. Ще кажете, че това не е възприятие. А защо да не е?
Изпитваният вижда така отчетливо онова, за което съобщава, както възприема и „псифеномена”, и феномена на привидното
движение.” (Брунер, Дж. Психология на познанието. Курсивът е мой - А. К.)

С други думи - възприеманата от нас картина на света съвсем не е отражение на външната Реалност, а се обуславя от
рефлексите, изработени в процеса на научаване. Това е, което превръща нагуала - истинския Свят-извън-нас - в нещо съвър -
шено неведомо. Защото „сензорното обуславяне” се разпространява върху абсолютно всички факти на перцепцията и във
всеки образ се откроява, разпознава, оценява и осмисля само благодарение на системата от перцептивни рефлекси, форми-
рана в периода на първичната адаптация на субекта към средата според приетите в социума закони.
При всеки контакт с външната среда възприемащият апарат произвежда собствена продукция, а не отразява постъпва-
щите сигнали автоматично. Това положение е толкова универсално, че е залегнало в основата на неврофизиологическата
концепция за възприятието. В цитираната по-горе книга Брунер пише за това по следния начин:

В работата на неврофизиолозите се съдържаха по същество две основни идеи. Първата е, че съществуват кортикофугални импулси,
които идват от кората на главния мозък чрез ретикуларната формация и програмират избирателността на перцептивната
информация с посредничеството на органите на сензорната система, действайки всеки път чрез периферни елементи, като
съединителните влакна на мрежата или кортиевия орган на слуха. Другата идея е, че центростремителните импулси от неспецифичен
тип постъпват в съответните зони от кората на главния мозък през възходяща ретикуларна система и предизвикват усилване или
отслабване на сензорните съобщения... Възходящата система и нейните сигнали за усилване очевидно се програмират по отношение
на избирателността в съответствие с общата активност на организма в момента на постъпване на специфичните сигнали.” (Пак там.
Курсивът мой - А. К.)

Ако се изразим по-просто, без да се впускаме в анатомични тънкости, става дума за това, че нашият мозък (психика,
осъзнаване) предварително програмира какво именно от външния свят да бъде възприето и какво не; кое от възприетото да
20
се интерпретира като силен сигнал и кое - като слаб. Помислете върху това. Става дума за основните параметри на тази
картина на света, която се оказва достъпна за нашето осъзнаване. Областите на света, които не се възприемат от нас, не
съществуват за нас. Силният сигнал привлича вниманието към себе си и придобива по-голямо значение от слабия. Върху
това се строи светът, „даден ни чрез сетивата”. Когато твърдим, че възприятието е адекватно на реалността, пренебрегваме
самия принцип на работа на нашата психика. Какво в този случай остава неоспоримо? По този повод науката или пази
многозначително мълчание, или разсъждава мъгляво и неубедително, опитвайки се да съхрани привичната концепция за
света въпреки откритите от самата нея явления.
Защото да се признае открито наличието на пропаст между Реалността и нейното възприемане означава да се посегне на
самия фундамент на нашата познавателна парадигма. Това ни тласка към гносеологически капан, от който рационалистично -
то мислене не е способно да се измъкне. А толтекската мислителна парадигма (опираща се на практиките за целенасочено
управление на възприятието) не е подвластна на този капан. Човекът, приел „истинската двойка” на нагуализма - тонала и
нагуала, - даже и в тази сложна ситуация запазва потенциалната си способност да познава истинската Реалност, да се при-
ближава безкрайно към истината и да разширява своите възможности за възприятие и действие.
Може ли опитът, получен по такъв начин, да се нарече „мистичен”? Съхранява ли тук своята актуалност привичното
двуделение на научно и окултно знание? Не мисля. Защото разликата тук се заключава единствено в неспособността на
човешкия разум формално да опише получената в толтекската практика информация - а това, разбира се, няма никакво
отношение към въпроса за реалността или нереалността на сензорните впечатления.
Последен и решаващ критерий тук е практическият ефект. Това е единственият възможен подход към всяка работа с
нагуала. До Кастанеда в европейското мислене никога не е съществувала тясна връзка между прагматизма и мистическото
учение. Двете понятия по-скоро се явявали антоними. Мистиците витаели в облаците, а прагматиците, както си мислили, се
занимавали с реални неща. Сега ситуацията окончателно се промени и можем да предположим, че именно „мистичният” път
на познание ще осигури на човека истински прогрес и безценни, напълно реални перспективи.
Ако нагуалът е истинската реалност, която поради своята ограничена природа ние никога не можем изцяло да възприе -
мем, то тоналът е нашата упорядъчаваща част, светът на нашето възприятие и действие и област, в която - оставайки ограни-
чени същества с безкрайни перспективи за развитие - можем не само да познаваме и възприемаме света, но и да го използва -
ме. Тоналът е мястото на нашата вечна еволюция, вечна промяна - и в същото време е нашият неизменен фундамент.
Това е „мястото на Човека” пред лицето на Безкрайната и Непостижима Реалност. Да се съхрани плодотворното равно -
весие така, че тук да няма повече препятствия и клетки, е задачата на новия Човек, впрегнал всичките сили на своето съзна-
ние за реализация на човешките способности и човешката (вярвам в това) неизчерпаема природа. От тонала (неговото упоря-
дъчаване, трансформация, „очистване”) започва пътят на „човека на знанието” към нагуала. Това е нашата опора, стартовата
ни площадка - недопустимо е да се отнасяме към тонала с пренебрежение. „Земята е неговата опора”, е казано в една от
древните Упанишади за свободно трансформиращия се дух (осъзнаване). Така че ние просто сме задължени - макар и
накратко - да разгледаме тези аспекти от функционирането на тонала, които останаха незасегнати в предишните ми книги.
Забележете, получаваме изчерпателна сензорна информация единствено от една силно стеснена област на перцептивно-
то поле - от центъра, където е съсредоточено произволното внимание. (Тук произтича и най-плътният и ефективен енерго-
обмен.) Периферната област се „достроява” от халюцинаторния апарат толкова по-интензивно, колкото по-далече от фокуса
на вниманието се намира източникът на сигнала. Даже такива като че ли фундаментални феномени като пространството и
времето в по-голямата си част не се възприемат от нас, а се халюцинират. Това е невъзможно да се изпита емпирически без
многократно преместване на събирателната точка, тъй като няма с какво да се сравни. Илюзиите, в които живеем, не ни
пречат да действаме ефективно в този свят и затова никога не се осъзнават.
Примерите са много - от най-простия до най-сложния. Възприемането на нивото на осветеност на обекта например най-
често не съответства на реалността - в периферията светът ни изглежда по-тъмен, отколкото в центъра. (Но кой от нас ще
обърне внимание на това? Работата не е в занижената чувствителност на периферията на мрежата, както смятат някои. Ние
просто следваме привичната схема за разпределяне интензивността на сензорните сигнали и „гасим” покрайнините на зри-
телното си поле, което на свой ред предизвиква занижаване на чувствителността на съответните тъкани.) Същото се отнася и
до формата, цвета, размерите, разстоянието - до всичко. На практика ние халюцинираме дотогава, докато не се заемем със
специално осъзнато изследване и измерване.
Защо наричам това халюцинация, а не изкривяване? Защото нашето възприятие подсъзнателно репродуцира модел
(шаблон), чийто произход е вътрешен.
Искам отново да подчертая: Реалността няма нищо общо с този „мехур на възприятието”, който ние подсъзнателно сме
построили около себе си. „Мехурът” има център и периферия и има закони на групиране и разсейване на сензорните сигнали
(за които ще стане дума по-долу). И главното - той във всичко следва функционалните закономерности на нашето внимание.
Може даже да се каже, че възприеманото поле е на първо място резултат от работата на нашето лично внимание (негова
манифестация). Отделно трябва да се разгледа и друг важен въпрос - защо и как се е формирал именно такъв начин за
реализация на вниманието. Но това е тема за цяла монография, каквато някой ден може би ще се появи.
А в основата на тази огромна маса дребни и като че ли безобидни халюцинации на вниманието лежи най-
фундаменталната - представата, че центърът на нашето осъзнаване се намира в главата (където се помещава и
подсъзнателната отправна точка за всяко възприятие) - в същото това време, когато възприятията се събират зад гърба.
За начина, по който халюцинираме обкръжаващото ни пространство, също би могло да се напише цяла монография
(впрочем това е особено интересна тема във връзка с построяването на пространството в сънуването и аз ще я засегна в
съответната глава).
Обръщали ли сте внимание, че ние не сме способни да видим тъмнината като такава? (Аз например за пръв път разбрах
какво е „реалната” тъмнина едва след два сеанса на виждане.) Ние виждаме тъмно пространство, каквото всъщност няма.
Полежете в тъмнината със затворени очи макар и само десет минути и обърнете внимание на това. Тъмнината е
халюцинация, която винаги е с нас, без дори да подозираме за нея. В сънуването тя поражда най-често пейзажи, построява
линията на хоризонта, небето, планините, горите, морето и т. н. Това е своего рода шаблон, който се нуждае от илюзорно
запълване, когато външните сигнали са критично малко.
Съществува цяла система от патерни, конфигуриращи и групиращи зрителното поле. Една от тези системи контролира
21
центъра на зрителното поле, друга - „ориентировъчната ос” (когато стоим, тя лежи от пространството пред стъпалата до
хоризонта и малко по-нагоре - става дума за оста на зрителното поле, макар такава „ос” да имат всички сензорни канали на
човека), трета - „изследваното пространство”, четвърта - „периферията”.
Това е много интересно за психолозите, занимаващи се с теория на възприятието, и като че ли съвършено безполезно за
толтеките - практиците на изследванията на други режими на възприятие. Но това впечатление е погрешно.
Всеки от четирите патерна по своему транслира към осъзнаването съдържанието на новия режим на възприятие (и в
крайна сметка на нагуала). Тяхното взаимодействие понякога определя възникването на трансперцептивни феномени,
отразяващи или сигнал с принципно различно съдържание, или нулев сигнал, т. е. отсъствието на сигнал.
Разбира се, всички тези тънкости се разкриват само при възприемане в ситуация, в която диапазонът на достъпните
сигнали е значително изместен (това може да бъде сънуване, второ внимание, сънуване наяве или виждане).
Например работата в ранните етапи на толтекското сънуване често се съпровожда от т. нар. „тунелно зрение”. Това е
манифестацията на „ориентировъчната ос” - патерн, определяш степента на интензивност и организираност на зрителните
впечатления. (За това вж. по-долу в главата „Сънуване”.) Можем да се оттласкваме от „ориентировъчната ос” и да
използваме част от упорядъченото внимание, присъстващо тук, за своите изследователски цели.
Не бива обаче да се мисли, че „ориентировъчната ос” има отношение само към визуалността. Този патерн се отнася в не
по-малка степен и до слуха и даже до осезанието. Проблемът е, че - както при сънуване, така и наяве - не отделяме
достатъчно внимание на този сензорен канал.
„Тунелният слух” например се разпространява в областта между ушите в задтилието. Разбира се, това е атавизъм, оста-
нал ни от първобитните предци. Именно отзад се е таяла опасността, именно в гръб са нападали и многочислените хищници,
и собствените събратя с каменни брадви в ръце.
Същото може да се открие и при внимателно изследване на осезанието. Ако се опитаме да опишем „тунелното
осезание” (термин, разбира се, несръчен, но напълно адекватен), ще стане ясно, че автоматичната концентрация на
осезанието почти винаги е разпределена между крайниците, при това основната част се пада на ръцете и особено - на
китките на ръцете. След тях идват краката, след това - не, не туловището и не главата. Третата по важност система в
„тунелното осезание” е вестибуларната, определяща положението на тялото в пространството спрямо главните осеви
координати, които на свой ред се детерминират от гравитационното поле на планетата. Всички останали сензорни данни,
получавани от гореизброените органи на чувствата, са второстепенни. Те се отнасят или до „изследваното пространство”,
или до „периферията”.
Именно на базата на „ориентировъчната ос” на тоналното внимание се надгражда основната маса халюцинации на
нашия тонал, които сме свикнали да считаме за отражения на Външния (Големия) Свят, съществуващ извън нас. Нещо
повече, не бива да се забравя, че „ориентировъчната ос” е интегрално образувание, отговарящо за нашето оцеляване, и
затова е крайно ригидна. Сензорните данни, от които се състоят „осите”, трябва да се съгласуват една с друга, макар и тук да
са допустими конвенционалности (условности) - особено между зрението и слуха. (Впрочем затова „гласът на емисаря” в
сънуването прониква в нашето съзнание именно чрез слуха като най-”съгласяващия” се канал; психиатрите ще потвърдят, че
слуховите халюцинации се срещат статистически по-често, отколкото зрителните.)
Слухът заема донякъде обособено положение сред другите сензорни канали и по-лесно допуска конвенционалности (т.
е. Условни сигнали, реалността на които се приема по договореност с останалите членове на социума). Това произтича от
естеството на аудиалния сигнал - човек нерядко чува звуци, които са отдалечени от него и не са в състояние да му причинят
вреда. Включвайки любимия си музикален запис и надявайки слушалките, той се сблъсква с толкова мимолетна съпротива
на тонала, че понякога не я и забелязва. Защото сме свикнали да слушаме онова, което няма жизнено значение за нас.
Съвсем друга работа е, ако се заемем с целенасочено разрушаване на самата „ориентировъчна ос” на слуха, т. е. насочим
вниманието си върху онези области, които не съществуват за описанието на света - например областта вътре в собствената
ни глава. Техниката „слушане на вътрешния звук” (известна на много медитативни и йогистки школи) заставя тонала да се
вцепени. Ето защо този метод спокойно може да се нарече „неправене на слуха”.
Дон Хуан използва още един екзотичен начин на работа със слуха и вие навярно го помните. Той заставя Карлос,
напушил се с псилоцибинови гъби, да търси „пропадания” сред звуците. В същността си този метод по нищо не се различава
от „слушането на вътрешния звук” - освен по това, че е ориентиран навън. Иначе целта е една и съща - да се чуе онова,
което го няма и не може да го има.
От гледна точка на основополагащите структури на вниманието, с помощта на които тоналът се затваря спрямо Реал-
ността (нагуала), смисълът на техниките се свежда до едно - до разрушаване на „ориентировъчната ос”. Към това са
насочени всички известни методи на сензорна депривация.
Начините за разрушаване на „ориентировъчната ос” на тонала по отношение на тактилния канал (осезанието) са добре
известни на различните школи за медитативно-йогистко просветление. Всяка техника за съсредоточаване на някаква точка
от тялото (особено в главата) се справя нелошо с тази задача. Единственият проблем е, че медитаторите обикновено не знаят
защо правят това и какво да правят по-нататък с достигнатите постижения.
Концентрацията върху чакра е винаги халюцинаторна осезателна конструкция. Едва впоследствие тази конструкция се
допълва и от визуални (а понякога и слухови) сигнали. Съгласно приетата терминология подобни техники се наричат „пер-
цептивно правене”.
Както вече казах, „ориентировъчната ос” на тонала е една от най-ригидните му структури. Ако „оста” е разрушена,
тоналът прекратява своето функциониране. И тогава през „мехура” на описанието започва да се просмуква нагуалът. От
гледна точка на тонала няма нещо по-безсмислено от продължителното фиксиране на произволното внимание върху върха
на главата, междувеждието или слънчевия сплит. Никакви сигнали не постъпват от тези зони, те са отдалечени от
„ориентировъчната ос” и нямат отношение към оцеляването на субекта в динамичната среда. Тоналът е в недоумение.
Неговите автоматизми са дезориентирани и в хода на практиката умират един след друг. И как не! Тактилността трябва да
бъде фокусирана върху крайниците и върху вестибуларния апарат - ние ходим, бягаме, пълзим, определяме своето
положение в пространството спрямо повърхността на Земята, за да се предпазим от всевъзможни опасности. Нима може
тоналът - нашият вечен, незаспиващ страж - да изпълнява своите функции при такъв безсмислен произвол, нарушаващ
всички закони на неговия собствен порядък?
22
 Колкото по-размита и неопределена става „ориентировъчната ос” (която в обикновения режим на тонална перцепция
поглъща до 90 процента от вниманието), толкова по-широко се разкрива „процепът” между световете и толкова по-осезаем и
ярък е блясъкът на нагуала, който няма отношение към сегашния човек. Толкова по-често спира и вътрешният диалог - опо-
рата и двигателят на тонала.
Зоната на „изследваното пространство” може за известно време да върне на тонала изгубената почва. Това често се
случва при сънуване, а също и при халюцинаторни разстройства наяве. Тук описанието на света е разколебано и допуска
висока степен на неопределеност. И именно тук възникват илюзиите, когато вниманието е приковано към
„ориентировъчната ос”. Ако говорим за зрението, то изследваното пространство лежи встрани от „осите” и приближавайки
се към периферията, постепенно изчезва.
Нормалната работа на тонала се заключава в това периодически да се контролира „изследваното пространство” с
помощта както на произволното, така и на непроизволното внимание, и напускайки за известно време „ориентировъчната
ос”. Тук се поместват обекти и явления, които според тонала могат понякога да представляват интерес за възприемащия
субект или да го заплашват. Докато това „пространство” не е попаднало във фокуса на изследващото внимание, тук царува
дострояването (за този механизъм вж. в „Тайната на Карлос Кастанеда”). Всички попаднали тук феномени отразяват
външната Реалност само частично, а иначе са съвкупност от общоприети халюцинации, предназначени неизменно да
потвърждават описанието на света, избрано от тонала за пълноценното оформяне на „мехура на възприятието”. Тук
обикновено ни се струва, че например по улицата е минал познат, а пробягалата сянка е мишка и т. н.
„Ориентировъчната ос” ни осигурява набор от стабилни и еднакво ярки халюцинации, помагащи ни да оцеляваме и
действаме. „Изследваното пространство” все още чака, изпълнявайки ролята на резерва. Когато говорим за зрението, то е
концентрирано по ъглите на визуалното поле. Толтеките използват „походката на силата” с разширено внимание върху
периферията, за да нарушат този централен автоматизъм и да „покажат” на тонала, че „изследваното пространство” и
„ориентировъчната ос” са равнозначни. По такъв начин фундаментът на тонала се оказва разколебан. При известна
настойчивост „описанието” просто спира и както знаете, толтеките наричат този феномен „спиране на света”. Разбира се,
тоналът никога не „спира” задълго, но е достатъчно едноминутно прекъсване и работата на „описанието” никога повече няма
да бъде така автоматизирана и еднозначна.
Що се отнася до „периферията”, то там по правило няма нито един реален външен сигнал. Това е зоната на „мъглата”,
изпратена ни от тонала, за да бъде винаги плътно заключен „мехурът на възприятието”. Почти няма човек, който поне
веднъж през живота си да не е преместил своето произволно внимание върху периферията на тонала. Защо? Сега там е
празно, но си струва да се направи това и периферията ще се превърне в изследваемо пространство, а при насъщна
необходимост ще се влее в „ориентировъчната ос”, подчинявайки се на главните закони на описание, т. е. превръщайки се в
също такава халюцинация, каквато са всички останали обекти, попаднали в перцептивното ни поле.
Но какво се крие зад границите на „мехура”? В края на краищата ние имахме намерение да говорим за истинската Реал-
ност на нагуала, чиито аспекти можем да възприемем с помощта на толтекската дисциплина.
Разбира се, най-лесно би било да последваме будистите и да заявим, че нагуалът е „безпределната пустота и нищо
свято”. Още повече че самият Кастанеда го нарича „тъмното море на осъзнаването” - съгласете се, има нещо общо и
мрачновато в тези определения. От друга страна, нашите материалисти-естествоизпитатели ни най-малко не се смущават от
факта, че в по-голямата си част космосът се състои от тъма и безжизнена пустота, а рядко срещащите се (според земните ни
критерии) светила са нажежени до милиони градуси и заплашват със смърт белтъчните форми на живот, ако те по
невнимание се приближат до тях. Защо за мистиците и окултистите са така желани други пространства, където блуждаят
(нито повече, нито по-малко) милиарди ощастливени души, редовно беседващи по неведом начин с „божествения” Източник
на всичко съществуващо? Не е ли затова, че човек винаги полусъзнателно е вярвал, че светът е сътворен заради него? Нека
Вселената на „грубите” материи да е пустинна и безчовечна, но астралните Небеса, тази „прародина” на всички човешки
души, има смисъл и е предназначена само за нас.
Толтекското знание и тук демонстрира своята последователност. Светът „не е благ и милостив”. Енергията на нашето
осъзнаване в резултат на специална самоорганизация получава „ниша” в Големия свят на нагуала. Озовали се в него, ние по -
беждаваме великата биологическа несправедливост - своята смъртност и ограничеността на своето възприятие. Нима това е
малко? Не получаваме никакви „божествени” качества - абсолютната истина както преди е скрита; но получаваме въз-
можност да я познаваме до безкрайност - без оглед на немощността на тялото и замъглеността на разсъдъка.
Вече не са ни нужни никакви уреди, защото най-добрият уред - нашето внимание и осъзнаване - винаги е при нас. В
състояние сме да се откажем дори от пространството и времето; тогава енергийната тъкан на Битието ще открие нови
пътища пред нас и нови измерения за по-нататъшни странствания - измерения, невъобразими днес за човека. Движението в
тези непостижими планове никога не престава и докато живее нашето отделно осъзнаване, нашият неповторим, уникален
субект, ние Ще възприемаме Вятъра на нагуала.
Зная, че това не е метафора, но не зная какво именно е. Намерението на мирозданието? Командата на Орела? Неговият
непостижим гняв, насочен към съществото, промъкнало се край него и съхранило своята отделност?
Възможно е третото внимание да ни разкрие тези тайни. Все още знаем твърде малко.
В сънуването виждащият открива еманациите - линии, които можем да наречем квантове на Безкрайността. Открива
че тези еманации имат Източник и този Източник е безразличен към човека. (С което рухва и последният бастион на рели-
гиозното съзнание.) Ние сме му дотолкова безинтересни, че той даже не си играе с нас. Нашето дребно осъзнаване е само
капка в неговите невъобразими тайфуни. Човешкото осъзнаване с неизменна част от него и можем само да разчитаме
някаква (навярно безкрайно малка) част от Големия свят да съответства на нас самите. (Ето защо тук няма място за
ортодоксален материализъм.)
Паралелно този Източник строи светове. Даже не строи -просто за всеки тип организирана капка енергия на присъщата
на тази капка събирателна точка винаги ще се намери какво да се събере. На нас това ни изглежда много, но за нагуала то е
неизмеримо дребна част от неговата активност.
Освен това той не еволюира, не се развива, не се усъвършенства. Впрочем точно това потвърждава простата и тъжна
мисъл, че нагуалът не е разумен. Ние говорим за намерение, но намерението е свойствено на системата. А всяка система
(даже Вселената) е само нищожна част от Целостността.
23
 Енергоструктурите (животните, хората, съюзниците, скаутите, даже планетите) имат собствено намерение. А „тъмното
море на осъзнаването” просто бушува под техните крака. Важно е да помним и разбираме това, за да не изпитаме глупави
разочарования и да не си въобразим някакъв си „Орел”, който си бил направил хранилка и чака да се излюпи следващият
„воин”. Какво ли си казва - ще му дам своя Дар, ще го пусна на свобода, а останалите ще изхрускам.
Ние сами творим собствените си светове, сами си даваме свобода или се затваряме в клетка. Изработеният от нас тип
енергообмен си намира „диапазон от еманации” - свят, където има с какво да се живее (да се възприема, познава и т. н.).
Най-хитрите (от типа на толтекските магове) пресмятат самия му принцип и намират пътечка към безкрайно число различни
ленти, вследствие на което придобиват безсмъртие и маса неочаквани източници на енергия (впечатления, знания).
А какво ни остава да правим пред лицето на истинската Реалност? „Да изживеем живота си”, нищо повече.
При толтека, постигнал своята цел, животът става безкраен. Той се уподобява на Света, от който е възникнал. Неговата
Сила също става безкрайна. Да, той вижда пред себе си празнота - празното място там, където по-рано са расли
зловонните плодове на неговите човешки ценности, стереотипи, архетипи, нищожни грижи и цели. По същата причина за
него няма „нищо свято” - защото „святото” е само обратната страна на неговото нищожество.
„Човекът на знанието” просто се променя. Той се е променил така, че големите „ивици от еманации” са престанали да
му се струват чужди и плашещи. Той не желае да бъде ограничен провинциал, пренебрегващ възможностите на своята
природа. Религиозните приказки за Всемилостивия Бог и сътворението на света за шест дни са добри вечер край огъня,
когато целият обкръжаващ свят се изчерпва с най-близката горичка, два ручея, три лоса и десетина подплашени заека.
Приятно ни е да си въобразяваме, че нищо не се е променило и количеството никога няма да премине в качество. Люби-
телите на такива фантазии продължават да ни пробутват своите религиозни вярвания с идеята да консервират мирогледа ни
на нивото на двехилядна давност. Други хитреци призовават към наукообразни илюзии - толкова уютно е да се вярва, че
Светът е описуем и познаваем в пределите на самоосъществяващия се Интелект.
Но истинската Реалност остава неразрушима и невъзмутима. Нагуалът може всичко да ни даде и всичко да ни отнеме.
„Човекът на знанието” цял живот се учи как да живее в него, как да контролира своя енергообмен и своята енергийна фор ма.
Ключът към това знание е в управлението на възприятието и реагирането. На тази тема са посветени следващите глави.

24
 Глава втора
Безупречността като базисно състояние на
Технологията на сталкинга (кратък обзор)

Човекът на знанието няма нито чест,

нито достойнство, нито семейство, нито име,
нито родина. Има само живот, който трябва да изживее.
Хуан Матус

Разбира се, тази книга е посветена на първо място на променените режими на възприятие - сънуването, второто внима-
ние и виждането. Мистиците и окултистите от хилядолетия разработват упражнения и техники за предизвикване на
разширение или промяна на възприятието. И тук, изглежда, няма нищо ново. Проблемът обаче е, че новите възможности за
възприятие не са станали и никога не са били достояние на човешката природа. Впечатлението, което те създават, е на нещо
капризно, допускащо незначителни опити, нещо твърде изискващо и променливо.
Настоятелният медитатор губи толкова много години, за да постигне само няколко секунди „висше съзерцание”.
Визионерите от Меркава лежат десетилетия наред в очакване Завесата да падне за някакви си десет минути. И не е чудно, че
всички те възприемат придобития опит като награда. И на никого през ум не му минава, че правилното отношение към
собствения живот (без никакво съотнасяне с отвъдното) може радикално да промени ситуацията.
Тук ще разсъждаваме за безупречността и сталкинга много накратко, но тази тема е толкова обширна, че изисква
далеч по-голям обем научна работа. Настоящият обзор ще засегне само фундаменталните принципи и методи на толтекската
дисциплина на първото внимание, без които е невъзможно да се достигне до вниманието на сънуване, второто внимание и
виждането.
А степента на възможност да се постигне нещо в тази област без специалната дисциплина на безупречността е отделен
въпрос. Той и днес е предмет на дискусии, а понякога мълчаливо се игнорира от „търсачите на лесни пътища”, каквито на-
всякъде си имаме в изобилие.
Съществува един много прост критерий за това дали даден човек се явява толтек или само си мисли, че е такъв (създава
впечатление): отношението ту към безупречността. Нима може да има нещо по-просто от това? Ако се наслушате на исто-
риите му за срещи със „съюзници”, за съвместни сънувания или даже - с какво ли не се шегува дяволът! - за наличието на
„двойник” у вашия събеседник, но при това забелязвате, че той не е способен да се справи със собствения си гняв, завист или
страх, ако той не обладава дара на търпението и невъзмутимостта във всяка ситуация на външен натиск - то пред вас е
поредният фантазьор (а ако не халюцинира, той е просто лъжец). За нещастие, самоиндуцираната психоза е достатъчно раз-
пространено явление сред онези „толтеки”, които гледат да не се затормозяват с безупречност. Те лесно се поддават на
самовнушени образи, на игрите на собственото им въображение - и искрено вярват в своите резултати. Те самозабравено си
играят на толтекски магове.
Не бих заговорил за това, ако не срещах твърде често подобни „актьори” в последно време. Дотолкова са изкусни, че
даже разсъждават за чувството си за собствена важност и за това как именно са се научили да го преодоляват - и направо
сияят от щастие, докато останалите слушат за техните измислени достижения.
Веднъж и аз се опитах да играя такава игра. Мога да споделя едно свое наблюдение: когато човек е искрен, тази игра е
най-прекият път към безпощадната и безизходна депресия. Защото самите ние винаги знаем доколко нашето самохвалство
отговаря на истината.
И идва мълчанието. Никога не разказвайте за своите реални или въображаеми достижения - това ще ви доведе
единствено до вътрешно опустошение. Понякога ми се струва, че това е главното, което се опитва дон Хуан да внуши на
Карлос, когато му разказва за „изтриването на личната история”.
На пръв поглед всичко това изглежда доста мрачно. Но не е така. Безупречността сама по себе си е весело, безгрижно и
почти еуфорично състояние. Тя дава излишък от сила в такъв мащаб, че не можеш да избягаш от отрезвяващата противоот-
рова. Защото все пак се нуждаем от равновесие. Равновесие което дон Хуан поетично нарича „път със сърце”. Това слово-
съчетание се харесва на всички и всеки си го тълкува посвоему.
Да ме простят ортодоксалните „толтеки” (така многобройни в Америка), но мнозинството от тях разбира пътя със
сърце съвсем не по начина, по който го разбират индианците нагуа (наследниците на толтекската цивилизация). Толтеките
не биха разбрали например фразата „сърцето се вълнува”. Това е абсурд. Както не биха разбрали и израза „сърцето жадува”.
Тяхното описание на света е по-просто и по-точно. Само християнството придава на „сърцето” до такава степен мистично
значение и прави този орган едва ли не най-благородния и високоорганизирания - даже главният мозък отстъпва пред него.
Всичко това е съвкупност от предразсъдъци, автоматично преминали и в езика, така че за тях въобще не би следвало да се
говори. Но предразсъдъците стават метафори, е метафорите - несъзнаваеми идеи на тонала, след което определят нашия
живот и нашето отношение към външния Свят.
Европейската представа за „сърцето” като главен орган на чувствата и емоционалното преживяване, заедно с
недостатъчната осведоменост на Кастанеда, превърна древноиндианското понятие „път със сърце” в аморфна идея за
интуитивната привързаност. И понеже човекът много лесно превръща своите елементарни желания и потребности в
„духовност”, „пътят със сърце” се оказва безкрайно угаждане на разнообразните влечения на собствената си природа. В
резултат на което някои „толтеки” превръщат тази идея в непростително словоблудство. Обичаш да пиеш водка - „път със
сърце”, обичаш да съблазняваш девойки - също „път със сърце”. Главното е „преживяването на разсъмване в душата и в
света наоколо...” (както се изрази един „кастанедианец”).
А в действителност „пътят със сърце” е много специфично понятие. Възможно е и самият Кастанеда да не е разбрал
какво е имал предвид дон Хуан. Принуден съм да разясня тази бъркотия от думи.
25
 Думата „сърце” в езика нагуа, който за дон Хуан е роден, съвсем не означава това, което си въобразяват нашите роман-
тици. Йоллотл (сърце) се превежда като „подвижност”, „причина за движение”, „развитие”. „Път, който има сърце” е път,
който заставя да се движиш, да се развиваш и да растеш.
Според представите на толтеките две са главните начала у човека: „лицето” и „сърцето”. Ихтли („лицето”), за разлика от
сърцето - заставя човека да върви след другите, да повтаря делата им, да изпълнява привични роли и да получава привични
удоволствия. Това е принципът на стагнацията, застоя, но при това е и необходимият принцип на оцеляването и приспособя-
ването. Затова толтекът (човекът на знанието) трябва да има „мъдро лице и мъдро сърце”. Работата е там, че толтеките счи -
тат „вътрешното движение” (промяната) за същина на живота (йолилицтли). За тях да се възторгваш от звездното небе и от
въображаемото Божество не означава да „живееш”, а е вид забрава.
Реалната ситуация изисква от човешката личност специфични промени. Ако искаме да познаем Реалността и да
разширяваме своите възможности, длъжни сме да се движим, да се променяме, да растем. „Пътят със сърце” е на първо
място труд и едва след това - възхищение от резултата.
Но защо той и в нашето съвременно разбиране си остава „път със сърце”? Много просто - никой друг подход не дава
такова удовлетворение, такава цялостност и осмисленост, каквито предлага пътят на „безупречния воин”. Тук няма лъжливи
надежди, така че няма и разочарования. Получаваме възможност да познаем себе си такива, каквито сме - с нашите ограни-
чения и нашите възможности. Тоналът и нагуалът вътре в нас са и предпоставката за безкрайно развитие, и обещанието за
бъдещи реализации. И това е едно от фундаменталните начала на безупречността.
Вече споменах в една от своите книги, че идеалното състояние на безупречност може метафорично да бъде описано
така: тоналът - отвън, нагуалът - отвътре. Това е доста тромава формулировка. Тогава всъщност исках да подчертая, че всяка
упорядъченост във външния свят е от полза, за да се работи по-удобно с нея, а във вътрешния свят - подобно на нагуала - не
трябва да има осмислени съдържания, за да се избягнат стереотипните възприятия, движения и реакции. Отчасти е така.
Класическата диада на нагуализма тонал-нагуал се проектира върху човешкото осъзнаване по най-непосредствения (ма-
кар и не очевиден на пръв поглед) начин. Изначалната раздвоеност на мирозданието, съществуваща само в ограниченото
психично пространство, дадено ни във всекидневния опит, налага своя отпечатък върху редица наши личностни прояви.
Това положение интуитивно се долавя от мнозина мистици и става причина за въвеждането на понятия като „Атман”,
„Пуруша” „Божествено Аз” в антитеза спрямо психичните формации, образуващи егото, „социалната личност” - тази маска,
с която профанното съзнание автоматически отъждествява себе си.
Тоналът, който поначало служи като механизъм за перцептивно ограничаване и за създаване на структурираното описа-
ние на света, впоследствие до голяма степен насочва своята активност към генерирането на списъка от идеи, касаещи субек-
тивното Аз, и по този начин съвършено логично запълва вътрешния свят на човека със страхове, амбиции, съжаления и заг-
риженост. Нагуалът, бидейки при това непосредствена манифестация на Реалността-вън-от-всякаква-интерпретация, не само
е съхранявал и съхранява в себе си абсолютната свобода на възприятието и осъзнаването на енергетичната структура на би-
тието, но е и постоянен, трудно доловим фон на усещане на безличния, всестранно открит за всички движения на външно то
поле център, в който липсва каквото и да било съдържание понятно за тонала - с изключение на неудържимото намерение
просто да се осъзнава.
Индийските и някои други източни мистици съсредоточават вниманието си върху онази неопределена съвкупност от
вътрешни усещания, която отразява присъствието на нагуала в индивида - защото само нагуалът не е свързан със
страданията на личността и затова може да бъде разбиран като свобода или божествен покой. Практически преди Кастанеда
всички известни ни окултни традиции клонят към метафизична абсолютизация на този психичен феномен, като го
превръщат в окончателна цел на дисциплината и му приписват най-висока екзистенциална значимост. Това положение
(както и всяко култивиране на единствена крайност, изкуствено отчленена от взаимообусловеното диалектическо единство)
е неминуемо свързано с дълбок вътрешен застой. Тъй като нагуалът сам по себе си не съдържа никакви идентификации, той
не поражда мотивация за действие или промяна - на практика това означава един монотонен транс, безплодно съзерцаване на
неокачествимия (т. е. неподатлив на интерпретация) поток на битието.
Толтеките подхождат към този проблем другояче. Те (вероятно по емпиричен път) открили простия факт, че само по
себе си проникването в нагуала не води до трансформация, а дава достъп до енергията, с помощта на която трансформацията
става възможна, но тази дейност може да осъществи само тонал, подготвен по специален начин. Може би цялата работа се
заключава в това, че толтекският мироглед е съхранил почти в чист вид магическия прагматизъм на шаманите, търсещи
широтата на възможностите на собствената си природа, а не абстрактни трансцедентални, възникващи в резултат на
продължително философстване, насочено към самото себе си. Толтеките не се оказали склонни към идеалистическа
метафизика и не свързали магическата практика с религиозни или митологични представи. Древните толтекски магове
твърде дълго били ловували Силата и затова тяхното знание било родено от самата енергия на Реалността, а не от
разсъждения за нейното устройство.
И тъй като толтеките ги интересувало преди всичко практическото разширяване на техните способности, те започнали
да търсят начин за ефективно съприкосновение с истинската Реалност на нагуала и за активна адаптация на тонала към от-
криващите се по този начин нови режими на възприятие. Дисциплината, необходима за подобни достижения, наподобява ба-
лансиране по острието на бръснач. Развитият тонал поначало скрива от съзнателното възприятие всяка проява на нагуала, а
всеки пробив към нагуала прави психичните и енергийните флуктуации напълно неконтролируеми, с което превръща човека
било в безумец, било в апатичен съзерцател. Възможно ли е да се постигне интеграция на противоположните модуси на
дейността на осъзнаването? Практиката показала, че е възможно, в краен случай - с помощта на растенията на силата.
Естествените психеделици демонстрирали пред толтеките пълна гама от психични преживявания - от пълното спиране на
вътрешния диалог и загубата на всяка способност за систематизирано възприятие, до тривиалната токсична халюциноза.
Някъде между тези Две крайности се открила област на висока перцептивна гъвкавост, която като че предоставяла едва
доловима възможност за регулярно навлизане в нагуала, за да се черпи оттам енергия - и веднага връщала към тоналното
възприятие. При това се появявала и възможност за навлизане в скрити от всекидневния поглед области на възприятието,
които да се използват практически за целите на себепромяната и промяната на света.
В тези специфични състояния на блуждаене в причудливите светове на възприятието толтеките забелязали една
характерна промяна в общото емоционално реагиране, както и идеи, касаещи образа на човека за самия себе си. Опитите за
26
самоиндуциране на подобно на преживяното настроение в обикновения режим на перцепция имали впечатляващ страничен
ефект: способността за бързи, безпогрешни и ефективни действия се повишавала по фантастичен начин. Затова толтеките
нарекли тази психоемоционална нагласа безупречност. Тя включвала в себе си цял комплекс от идеи и неразбираеми за
обикновеното съзнание ценностни отношения. Разбира се, да се рационализират и опишат тези отношения е възможно само
с помощта на първото внимание на базата на причудливите впечатления, съхранени в паметта след пребиваване в областите
на променено възприятие.
В какво се изразява безупречността? Разсъждавайки схематично, тя може да се сведе до следните компоненти:
1. Преодоляване на страха от смъртта.
2. Преодоляване на чувството за собствена важност.
3. Преодоляване на жалостта към себе си.
4. Безстрастие (дистанцираност).
5. Внимателност (контролирана глупост, въвеждане на конструктивни символи в описанието на света).
6. Смирение.
7. Любов.
Последният пункт на безупречността се постига вследствие на реализацията на останалите, изредени по-горе. По
същество любовта към Земята, света и човека е резултат на отстраняване от реагирането на целия комплекс от мъчителни
егоистични чувства, които не позволяват на човека да се открие и да приеме това естествено положение на нещата, в което
няма място за емоционална експлоатация и собственически инстинкти и където обектът на емоционалното отношение се
приема такъв, какъвто е - с цялата присъща му красота и самодостатъчност. Това чувство по естествен начин се съпровожда
от уважение и разбиране - те правят любовта истинско, а не престорено чувство, и логически произтичат от безупречното
състояние, ето защо можем да твърдим, че безупречността е естественият фундамент на всяка истинска любов. Любовта
уравновесява тъгата на воина и неговата самота, превръща ги в положителни и продуктивни състояния, в резултат на
което дава възможност на практикуващия да постигне своята окончателна цел. Неслучайно дон Хуан твърди, че любовта към
Земята го е научила на свобода.
Отричайки този централен елемент на самоусещането и реагирането на безупречния „човек на знанието”, ние изпълваме
самото състояние на безупречност с несвойствена за него окраска на суицидност. Без любов много често победата над страха
от смъртта се превръща в разновидност на стремеж към смъртта - своего рода танатофилия. Трябва да сме особено внима-
телни, когато работим с базовите емоционални стереотипи, поддържащи нашето продуктивно съществуване на тази Земя,
защото стремежът към достигане на третото внимание може да отстъпи място на желанието да си отидем, да изчезнем, да се
разтворим. Не бива да се забравя, че нашият тонал в обичаен режим на реагиране познава само две право противоположни
чувства: страх от смъртта и (като парадоксален резултат от този страх) влечение към смъртта. В рамките на тонала
винаги сме осведомени за парадоксалното състояние на субекта в безразличния и неописуем Свят. Но когато „мехурът на
възприятието” се отвори, той оголва нашата беззащитност и безпределната „нечовечност” на всичко наоколо. Ако се
игнорира любовта като резултат на неегоистичното съществуване, тоналът непременно ще включи в действие цялата
присъща му некрофилия. И битието няма да получи нов смисъл. Напротив - напълно ще го изгуби.
Древните толтеки предотвратявали този ефект, като превръщали ловуването на Силата в окончателен смисъл на своето
съществуване. Новите толтеки не могат да прибягнат до тази хитрост, защото избягват всякакъв род алчност по отношение
на външния Свят. Тяхната цел - постигането на третото внимание - не се съчетава с лова и постоянното търсене на нови жер-
тви. Самата идея за какъвто и да било енергиен вампиризъм противоречи на настроението на новите толтеки, които желаят
единствено свобода и хармония.
В книгата си „Новото хилядолетие” Титов прави опит да опише настъпването на състоянието на безупречност. Не мога
да заявя, че това описание е адекватно на реалните изменения, произтичащи в дълбините на личността, но го намирам най-
малкото за поучително и най-вече за „неизмислено”. Обикновено такива описания са позьорски и преувеличени - например в
тях често се говори за „загуба на човешката форма”, а това явление настъпва едва след като участието на второто внимание в
нашия живот се изравни с участието на първото.
Ето какво пише Титов:

И ето, настъпва пикът на напрежението. Нервите просто не издържат, макар всички външно да запазват пълно спокойствие. В моята
психика се извършва прелом. Разбирам, че няма причина да се вълнувам. Нали този свят е само илюзия. И вместо нервно
пренапрежение, настъпва пълно вътрешно спокойствие, а заедно с него идва едно съвсем ново усещане - пълно отсъствие на чувство
за страх. (...)
Още в първите моменти, когато разбрах, че съществува нещо по-голямо от този физически свят, стигнах до извода, че няма от какво
да се боя. Но тогава това беше просто знание на ума. Аз разбирах, че има свят след смъртта, че времето е безкрайно и няма от какво
да се боя. Но явно все пак не го вярвах напълно. Живеех както преди и изпитвах вътрешен страх за страната, за бъдещето, просто
страх да вървя нощем по улиците на града и т. н. Сега положението кардинално се промени. Разбрах тази истина на друго духовно
равнище, по-дълбоко. Разбрах я на нивото на чувствата. Напълно изчезна усещането за страх и вътрешната напрегнатост. Струва ми
се, че ако сега някой насочи към мен пистолет и заплаши, че ще ме убие, аз просто няма да издържа и ще му се изсмея в лицето.
Подобно действие не би предизвикало у мен чувство на страх. Зная, че нищо такова не може да се случи без моето вътрешно
съгласие. Нищо такова не може да се случи без съгласие на по-фино ниво, без съгласието на създателя. Никой не може да умре
просто случайно, човек не може случайно да го прегази кола. Всичко е един механизъм. Всичко, което ни се струва случайно, е
планирано предварително, така че нищо не ни заплашва. Ако ни е съдено да умрем, не можем да избегнем това. Но можем да
започнем сами да управляваме собствената си съдба. Повечето хора имат планове за собствения си живот. В тях има няколко основни
положения: какво може да се направи, какво не може. Какво ще работим, къде ще учим, кои ще ни бъдат приятели и т. н. Но всичко е
заложено от самото начало. Много неща бихме могли да поправим предвид това, че имаме съзнание на висше ниво. Можем сами да
променим съдбата си, но само в редки случаи.
До неотдавна аз знаех точно какво ме очаква. За много неща от своята съдба знаех предварително: училище, висше учебно заве дение,
както и че няма да вляза в казармата. Но ето - настъпи моментът, за който толкова дълго бях мечтал. Съдбата ми бе дадена в
собствените ми ръце. Сега нямам друго бъдеще, освен едно - сам сложих точката: „ще умра” от старост. Още като дете си мечтаех и
молих Създателя да ми отдаде собствената ми съдба, за да мога сам да решавам какво искам да правя. Считах се за достатъчно
самостоятелен, за да строя своето бъдеще.
27
 И ето, този момент настъпи. Разбрах, че нямам бъдеще! Мога да направя всичко, което поискам. Но какво искам? Оказва се, че вече
всичко си имам.
Всичко, което ми трябва от този свят, е възможност за развитие. Шансовете за това са еднакви при всички. Всички неща в света ни
отклоняват от движението по стълбата на развитието. Опитвайки се да спечелим купчина пари, се отдалечаваме от главната цел.
Духовният свят не зависи от материалния свят. Не пребивавах в това състояние особено дълго. Преживях без целно два месеца и
започнах да кроя планове за бъдещето. План за моето физическо битие...

Обърнете внимание как протича всичко това. Човек (в дадения случай авторът на този фрагмент) не може да съществува
без „Създател”, без „просветление”. Възниква „предусещане за своята съдба”, което всъщност е интерпретация на „осъз-
наването от тонала на собствените му закони”. Тъй като ако знаеш законите, според които съществува твоят „описван свят”,
там няма място случаят, случайността - тъй като случайността е само фантом на нашето „непознаване на самите себе си”.
Наличието на „свят след смъртта” е особен и много красноречив ефект. Ако съзнанието вече не е привързано към конкретно
физическо тяло, а започва да чувства реалното външно поле, възниква странното, диво чувство, че човек е сам срещу света,
че е заедно със света, че няма нищо, което може да му попречи да осъзнае смъртта даже след самата смърт на физическото
му тяло. За тази илюзия трябва да знаем и да бъдем готови за нея.
„Смъртта” не изчезва, изчезва нашата способност да различаваме себе си като живи от себе си като мъртви. Това е едно
от „зловещите” последствия на безупречността.
Не е чудно, че спонтанната безупречност е тласнала мнозина към попрището на религиозната аскеза. От една страна,
разкривайки себе си, тоналът не може да не разкрие и собствените си потенции (и онова, което е прието да се нарича
„предназначение”); от друга, той не желае нашето осъзнаване да достигне До истината за това кой именно се явява творец на
неговото „предназначение”. Колкото и да е странно, да узнае простата и Горчива истина - „освен мене няма никого” - за
тонала е почти равносилно на самоубийство.
И тук спасителен само може да бъде „хладният поглед на отстранения” (т. е. на същество, лишено от жалост към себе си
о от чувство за собствена важност). Ето как става ясно, че безупречността не може да се постигне частично, а само изцяло и
отведнъж, тъй като живото чувство за собствена важност при отсъствието на страх от смъртта е взривоопасна смес, способна
да унищожи всекиго. (Терористът-камикадзе е добър пример за това.) Затова се налага да следим за хармоничното от-
слабване на всичките „три глави” на човешкото его.
Особено внимание заслужава жалостта към себе си, защото тя определя нашето поведение даже по-често, отколкото
чувството за собствена важност. Това е най-тихото и коварно проявление на същността на човешкия тонал - колкото и да е
странно, ние „съжаляваме себе си” даже в случай, че всички останали негови проявления си мълчат. Жал ни е за себе си дори
затова, че изобщо сме се родили на белия свят. Жал ни е за себе си затова, че не ни обичат тези, които са длъжни да ни
обичат (а те са толкова много!). Ако страхът от смъртта има обект и цел, то жалостта към себе си е безпричинна и обхваща
целия наш „нещастен” живот. Всяка проява на мързел е жалост към себе си. Всеки безпричинен гняв с повод или без повод
най-често е жалост към себе си. Това е море, в което ни е съдено да се къпем от раждането до смъртта си. Нашият тонал се е
научил да се опива от жалост, той обича това чувство и го лелее - защото то подхранва чувството ни за собствена важност, а
чувството ни за собствена важност е най-добрата рецепта против страха от смъртта. „Аз ще умра и всички ще заплачат!”
Само си помислете в каква емоционална нищета ни се е паднало да живеем - и всичко заради идиотските предразсъдъци
на тонала, който не е способен да погледне вън от собствената си клетка и да види какво има там, отвън!
Собствената важност - прародителката на жалостта към себе си - е, разбира се, по-спокойна и основателна. Тя е и по-
древна по своя произход и затова е по-лесно да се говори за нея. Да поговорим за нея на академичен език.
Универсалността на проявите на чувството за собствена важност в живота на човешкото его е известна отдавна -
въпреки че самият термин никога не е използван от психолозите в кастанедовския му смисъл. Показателно в това отношение
е наблюдението на антрополога Джефри Хорър, направено още през 1948 г. От него е видно колко широко разпространени
са миазмите на собствената важност и каква роля играят те в живота на човека от съвременната цивилизация. Хорър пише за
американците, но без съмнение тези процеси протичат навсякъде:

Присъствието, вниманието, възхищението на околните стават неизбежен компонент на самолюбието на американеца и него вата
психологическа потребност в това отношение е по-настоятелна, отколкото у хората от други страни. [Мисля, че тази потребност
всъщност в еднаква степен е присъща на хората от всички страни. - А. К.]. Това придава особен характер на социалните
взаимоотношения на американеца с неговите съотечественици: такива отношения се явяват преди всичко средство за съхраняване и
укрепване на чувството за собствено достойнство [курсивът мой - А. К.]. Можем да ги разглеждаме и като отношения на
експлоатация, която обаче почти винаги е взаимна. „Аз ще те уверявам, че успехът ще ти се удаде, ако и ти ме уверяваш в успеха ми”
- такъв би могъл да бъде негласният договор, със сключването на който двама души започват да градят своите взаимоотношения.
Най-приятната форма за изразяване на подобни уверения се явява не откровената лъст или похвалата (те предизвикват по дозрението,
че някой иска да те използва), а любовта или в крайна сметка вниманието, насочено изключително към тебе и показващо ти, че си
човек интересен и достоен за уважение.

Вече говорих в други свои книги, че чувството за собствена важност е форма на инстинкта за самосъхранение, но - насо-
чена не към биологията на човека, а към социалната му личност - т. е. към онова, което традиционната психология е при-
викнала да нарича его. Ако инстинктът за самосъхранение наистина е необходим и неговите механизми трябва да работят
нормално (т. е. не бива да ги бъркаме с проявите на страха от смъртта, които вече обсъдихме), то чувството за собствена
важност като инстинкт за самосъхранение на егото е наистина отвратително - както и самото его, което го е породило. Това е
коварен звяр, който се крие в неизброимите кътчета на нашите привички, пристрастия, убеждения, привързаности - в целия
ни живот сред себеподобните ни. Миазмите му проникват в недрата на безсъзнателното и често ни манипулират като
послушни и безмозъчни марионетки. Хилядолетия наред хората са се изолирали в пещери, защото не са намирали друго
спасение от неговата многолика и неотвратима власт.
Чувството ни за собствена важност е същността и смисълът на нашата социалност. А социалността е главното съдър-
жание на живота ни на тази земя. Човек наистина може да изпадне в отчаяние. Задачата по отстраняването на това чувство за
достигането на безупречност, поставена от дон Хуан пред Кастанеда (а сега и пред нас), изглежда неизпълнима.
28
 Всъщност не всичко е така безнадеждно. Всяко чувство (дори и най-фундаменталното) е отстранимо, ако се знае как
точно възниква, как се развива, от какви механизми и закономерности се управлява. Разбира се, не трябва да си представяме,
че отстраняването на чувството за собствена важност превръща човека в ангел или робот. Критерий за успеха на работата в
тази посока е снемането на обусловеността на реакциите и постъпките от чувството за собствена важност.
Какво имам предвид? Ние ставаме обусловени в момента, в който осъзнаването ни без нашето разрешение, напълно
автоматично, отхвърли цял ред символи и съдържания от достъпния му свят, за да усили (понякога в чудовищна степен)
друг ред. Това е режимът на пределно изкривяване на възприятието. Той се включва във всички случаи на изразена
небезупречност (която е почти фоново състояние за масовия социален човек). Неговият енергиен смисъл се свежда до
безсъзнателно излъчване на енергия в обкръжаващото поле, тъй като тялото възприема подобни състояния като агресивност
на средата или като външна опасност. Замислете се - нашето тяло със своя биологически „разум” почти през цялото време се
защитава от съществуващите във въображението ни „агресори”. Страхът от смъртта, чувството ни за собствена важност,
жалостта към себе си - за енергийното тяло всичко това са своеобразни симптоми на неблагополучие, сигнали за тревога и т.
н.
Ето причината за тази колосална - и в нашия случай решаваща - загуба на енергия, която произтича от небезупречност-
та и довежда до безсилие по отношение на каквито и да било устойчиви психоенергийни трансформации.
Разбира се, безупречността не се изчерпва със списък от рецепти и упражнения за промяна на собственото поведение и
реагиране. В книгите на Кастанеда дон Хуан нерядко като че „мистифицира” понятието безупречност и го прави почти тол-
кова загадъчно и могъщо, колкото е „намерението” например. И това не е само дидактически похват за предизвикването на
достатъчно силна нагласа у ученика.
В практикуването на безупречността винаги настъпва момент, когато количеството частни изменения, осъществявани от
начинаещия нагуалист в различни области на собствената му психика (започвайки с най-простите действия по
дисциплиниране и упорядъчаване на тоналното битие и завършвайки със „спиране” на базовите стереотипи на поведение -
страха от смъртта, чувството за собствена важност и пр.) предизвиква общо, недиференцирано чувство на „напрегната
неопределеност” по отношение на целия комплекс от идеи, формиращи човешкия тонал. Напрежението (от психологическа
гледна точка) е предизвикано от фундаменталното противоречие между необходимостта да се продължи живеенето и
чувстването в рамките на човешкия свят, т. е. да се следват общоприетите социални стереотипи, и желанието да се
култивира списък от чужди за нормалния човек отношения и преживявания. Конфликтът, породен от тази дълбока
раздвоеност, автоматически се решава само по един начин - чрез състоянието на специфична отчужденост. Докато не
постигнем „отчуждеността на воина”, ние постоянно се колебаем (понякога връщайки се в света на при вичните си
емоционални и поведенчески шаблони) и всяко наше усилие за повторно постигане на безупречни реакции изисква
значителни волеви усилия. „Волята” от такъв род е изключително тонално явление, така че няма реална сила. Тя се изчерпва,
тя уморява. По такъв начин нашата психика и цялото ни тяло подсъзнателно се чувстват „притиснати до стената”. Из ход от
подобна ситуация в рамките на тоналното описание просто не съществува. Оттук произтича незабележимото чудо: ако ние
въпреки „здравия разум” непоколебимо държим на своето, включва се намерението за постигане решителност - а това е
действие, принадлежащо на нагуала, т. е. акт напълно магичен във всяко отношение, макар и недотам впечатляващ от повър-
хностна гледна точка.
Случва се практикуващият безупречност няколко години да използва за тази цел магическо намерение, без ни най-малко
да подозира за това. Неговото светоусещане в един миг се променя из основи, но той приписва това на своята развила се
способност за самодисциплина. Това е любопитен и изключително важен период, защото именно тогава започва да се
пробужда тази променена чувствителност, която в крайна сметка провокира решаващото „спиране на света”. Интересното е,
че в този смисъл упоритият, неподатлив тонал, възпрепятстващ процеса на самоосъзнаване, може да окаже голяма услуга на
воина. Преждевременно открилата се сензитивност (или - на езика на енергийното тяло - подвижността на събирателната
точка) предоставя обилен поток от необикновени, „магически” впечатления, те съблазняват към халюциниране, а то от своя
страна довежда до хаотични и безплодни блуждаения сред кривите огледала на възбудения от разширения спектър на
възприятията тонал. И понеже намерението не е успяло да се формира в необходимата степен, трансформантът се озовава в
клопка - на тонала му харесва да се плъзга в полуоформени светове, без да се фиксира върху нищо, това е още един хитър
начин да съхрани собствената си неизменност. В определен смисъл това състояние не се отличава много от фантастичното
кино с неговите екзотични видения, които човек може увлечено да наблюдава, без наистина да се докосне до тях, т. е.
оставайки непроменен. Кръшкане напълно удовлетворително за мнозина, но доста опасно, защото наистина не е лесно да се
разпознаят капаните, които се обозначават по този път.
Има още една причина, поради която дон Хуан дълго време не акцентира вниманието на ученика си върху виденията, а
изисква от него да постигне пълноценна безупречност в обикновен режим на възприятие. На едно място това е казано почти
буквално:
„Възприемчивостта не е най-главното... Главното е безупречността на воина” („Сказания за силата”).
При самия Кастанеда „светът спира” лавинообразно в момента, в който намерението за отчужденост, принудено годи-
ни наред да се бори с неговия непокорен и хитър тонал, получава изключителна и устойчива интензивност.
Не е нужно да се изпреварват събитията и постоянно да се търсят свидетелства за магически опит (а без съмнение
всички ние сме склонни да правим това). Практикуването на безупречност всестранно ни готви към решителния обрат и го
прави хармонично и неотстъпно. Визионерите, екстрасенсите и спиритистите не са чак толкова изключително явление.
Способностите им са любопитни, но твърде слабо променят тяхната природа. Задачата на нагуализма е истинската
трансформация на енергийното тяло и пълноценното овладяване на нови начини за енергообмен и за функциониране на
нашето цялостно същество - а това е възможно само в случай, че буквално сте се „пропили” с безупречност и сте изменили
разума и сърцето си напълно и безвъзвратно. Изглежда, само толтекската традиция осъзнава този толкова очевиден факт и
извлича от него практическа полза. Мистиците и маговете от други култури също взаимодействат със силите на нагуала,
проникващи кратковременно и частично в тяхното същество, но стоят на прага на Трансформацията и като че се колебаят
между световете - а ние с наивно възхищение следим процеса, вярвайки, че тяхното мъждукащо блуждаене е свидетелство за
някакво особено изкуство на равновесие. И само запознаването ни отблизо с тези причудливи хора ни заставя да се усъмним
в тяхното съвършенство. Безупречният толтек намира това зрелище за поучително.
29
 Безусловно толтекският път за самотрансформация (както и всяка друга „духовна” дисциплина) изисква пълно
себеотдаване. Следвайки традициите, можем да наречем това „духовен подвиг” или например „шаманистки стоицизъм”.
Другояче не може и да бъде, защото в донхуановското учение практически всички проявления на човешката психика стават
обект на целенасочена промяна.
В това отношение нагуализмът е по-дълбок и обоснован от много мистико-окултни школи, славещи се със своята сурова
аскеза - въпреки че толтеките съвсем не поставят акцент върху строгостта на своята дисциплина. Тежкият труд тук остава
скрит за страничните погледи и само практикуващият знае какви усилия на вниманието и какъв контрол изисква всяка
крачка по пътя на развитието на осъзнаването.
Степента на алертност (бдителност), която е необходима на воина, на първо време изглежда невъобразима и
непостижима. Първото и най-тежко изпитание пред практикуващия е на етапа на усвояване на фундаменталните принципи
на безупречността; малцина са тези, на които им се удава да изминат тази част от пътя без сривове и прекъсвания.
Изкушението да се откажеш от поставената задача, която често изглежда неразрешима, тук е особено силно. Затова в
момента, когато настроението за безупречност най-накрая стане фоново, напълно проливащо психиката, може да се счита, че
поне половината работа е вече свършена. Когато след години погледне назад, толтекът даже се изумява, че тези достижения
са му се стрували толкова трудни.
Пътят, разбира се, не става по-лек, но и толтекът вече не смята себе си за сподвижник. Спокойното отношение към ма-
щабите на постигнатото и към обема на предстоящия труд е един от симптомите на придобитата от воина безупречност.
Моментът на постигане на безупречност се обозначава с качествена промяна в човешката психика. Ясно е, че
обичайното й функциониране е оцветено от емоционалния фон, произтичащ
не само от социалните привички, но и от архетипните патерни на колективното безсъзнателно и дори от
психофизиолигически обусловености - продукти на биоенергийната форма, образувала се вследствие на милиони години
мутации на висшите млекопитаещи.
Изменението на реактивността (а значи и на енергообмена) става бавно, поетапно. Дълбинните слоеве на „фона” се
съпротивляват с особена сила и изискват специални методи на трансформация: спиране на вътрешния диалог,
рекапитулация, сънуване и сталкинг, неправене - т. е. най-важните лостове на въздействие, които съставят уникалната
сърцевина на донхуановския нагуализъм.
Промяната на психоемоционалната реактивност предизвиква, от една страна, разширяване на възприятието, а от друга
-цял ред странични ефекти и проблеми. Начинаещият толтек трябва да умее да се справя с тях, да знае възможните им симп -
томи и начините за отстраняване на нежелателните им последствия. За съжаление книгите на Кастанеда далеч не изчерпват
тази тема - ако се опираме изключително на разказаното от Карлос за неговите беседи с дон Хуан, невинаги е възможно
правилно да диагностицираме собственото си състояние, още по-малко - да преодолеем неочакваните препятствия.
На първо място тези проблеми са свързани с различните социални конвенции и условности на поведение и общуване, а
също и (което е особено важно) с деавтоматизацията на базовите рефлекси. Изключително важно е да се разбере, че тук не
става дума за отмяна на рефлекторното поведение като такова, иначе човешкото реагиране може да стане хаотично, не-
ефективно и в крайна сметка - неприемливо от гледната точка на оцеляването не само в социална среда, но и в Големия-свят -
извън-човека. Безупречността нахлува в базовите рефлекси като особено отношение на организираното внимание с цел да
създаде възможност за пълноценно и своевременно коригиране на работата на рефлексивната дъга, а в определени случаи и
за прекратяване или видоизменяне на автоматизирания дотогава процес. На читателите на Кастанеда им е известно, че за
тази цел се използват сталкингът и контролираната глупост.
Посочените промени на реактивността се пораждат и съпровождат от проникване на нови за тонала идеи за света. В
едни случаи безупречността сама поражда тези идеи - тогава те са резултат от нови преживявания. В други случаи
умствените идеи се култивират от психиката в процеса на трансформация и едва тогава вече стават преживявания. При това
не бива да се забравя, че умствените идеи сами по себе си не оказват трансформиращо въздействие. Само превръщането на
идеите в преживявания ги прави инструмент на трансформацията.
По отношение на субекта на самотрансформацията идеите могат да бъдат дескриптивни (описателни) и операционални
(определящи характера и смисъла на дейността). Съответно можем да ги разделим на идеи на екзистенциално и на функцио-
нално ниво. Ето най-главните от тях.

ИДЕИ НА ЕКЗИСТЕНЦИАЛНО НИВО

Светът е енергийно поле. Плътни и изолирани обекти не съществуват.
Възприятието е процес на енергообмен между възприемащия и външното по отношение на него поле.
Осъзнаването е процес, свойствен на енергийното тяло, а не на биологическия организъм с развита нервна система.
Произволното внимание не само управлява възприятието, но и формира потоците на енергията и каналите за
енергообмен.
Човешките (т. е. тоналните, изведени от описанието на света) оценки са неприложими към Реалността.
Времето и пространството са условни категории, организиращи възприятието. В Реалността те не съществуват.
Целта и смисълът на съществуването на човека е усъвършенстването и разширяването на неговото осъзнаване (осъзнато
възприятие).
Всяко действие може да бъде истински успешно само в условията на хармоничен резонанс между вътрешните и
външните потоци (еманации) на енергията.

ИДЕИ НА ФУНКЦИОНАЛНО НИВО

1. Егото и неговите продукти (страх от смъртта, чувство за собствена важност, жалост към себе си) са илюзии на тонала.
2. 2. Образът на самия себе си е съвкупност от привички и може да се видоизменя по всякакви начини. Всяка представа
за себе си е разновидност на вътрешния диалог. Спирането на вътрешния диалог води до дезактуализация на
личностните характеристики.
3. „Да вярваш, не вярвайки.” Никоя гледна точка не е окончателно истинна.
30
 4. Индулгирането (снизхождението към себе си) е постоянно психологическо и основно състояние на човека. Продъл-
жаването на емоционалните реакции (психичната реверберация) практически напълно определя всекидневното
поведение на хората.
5. Самотата е състояние, сътворено от тонала като реакция на правилата за описание на света, където съществуват
изолирани обекти и „мъртво” външно пространство. В Реалността самота не съществува.
6. Човешкото поведение и реагиране може да служи за използване или натрупване на енергия.
Съществуват още множество идеи на тонала, които се откриват в процеса на практиката и се използват от толтека за
усъвършенстване на безупречността. Тук приведените са достатъчно, за да предизвикат значителни трансформационни
придвижвания. Някои от тях със сигурност изглеждат най-малкото странни или дори откровено безумни. Нерядко се
наблюдава любопитна закономерност при усвояването на нови идеи-чувства от този списък: колкото по-странна (безумна,
непривлекателна) изглежда идеята на пръв поглед, толкова по-радикални промени предизвиква у практикуващия нейното
усвояване.
Например представата за време-пространството като илюзия на тоналното възприятие. Изглежда сякаш този тезис е
направо преписан от най-абстрактните философски или солипсистки идеи. На пръв поглед няма нищо по-отдалечено от
практиката на нашия живот от декларация като тази. Струва си обаче - макар и само веднъж - да почувствате тази идея, а не
просто да я прочетете, и вашата събирателна точка ще се задвижи и по най-неочакван начин ще ви се открият нови начини за
действие в реалния свят. Освобождаването от време-пространството ще направи всички смисли, оценки и координатни
системи размити - всичко ще се влее в единен безразличен поток, където безупречността вече няма да е дисциплина,
изискваща непрекъснати усилия на вниманието и волята, търпението ще престане да изглежда добродетел, скоростта ще
достигне своя оптимум, няма да стане при това предмет на оценки или размишление.
Същото се отнася и за много от идеите на функционално ниво. Угаждането на себе си ще започне бавно, но безвъзврат -
но да напуска воина в момент, в който той почувства, че дотогава то е определяло практически всеки миг от неговия живот.
Усещането за самота ще изчезне и на негово място ще дойде спокойното и плодотворно уединение. Мисълта за това, че вся -
ка реакция и постъпка могат да бъдат използвани като средства за натрупване на лична сила, ще направи процеса на транс-
формация практически непрекъснат.
Отделен и особен продукт на безупречността е сталкингът -апотеоз на емоционалния контрол, игра със символи,
ситуации, хора. Той идва естествено, доколкото безупречният „човек на знанието” става живо въплъщение на твърде
любопитен парадокс - той вече не споделя нито човешките ценности, нито човешките идеи, но чак до своето „окончателно
пътешествие” е принуден да живее сред натрапчивото обединение от себеподобни. За съжаление той е зависим от тях като
част от обкръжаващия го свят.
Нарекох социума „натрапчив”, с което навярно съм шокирал някого, но това е даже твърде меко определение за социал-
ната стихия, в която съществуваме. Социумът не е просто натрапчив, той е агресивен. Негова същност са експанзията и аси-
милацията. Поради естеството си той се стреми да унифицира всяка човешка единица във всичките й прояви. Той регулярно
продуцира набор от ценности и стереотипи, набор от жизнени сценарии - и остро реагира на индивидуалните отклонения от
всеобщия план на своята „социална мрежа”. Социумът ни диктува не просто условия за външен живот (да се съблюдават ус-
ловията на „обществения договор” би било твърде просто), той е много по-изискващ - необходимо му е всичкото
съдържание на нашия вътрешен свят, изцяло и без остатък.
А вътрешният свят на безупречния толтек е нещо безусловно несъвместимо със социалността. Тук в крайна сметка ек-
зистенциалните ценности възстановяват своята истинска значимост, а всичко, свързано с обществото и общественото по-
ведение, отново заема скромното място на инструмент за елементарно оцеляване. Никое общество не би се примирило с
това някои негови членове да са вътрешно свободни от него. Разпознае ли социумът такива индивиди, те веднага стават „не-
удачници”, „маргинали”, „загубено поколение” и т. н.
Затова същността на сталкинга в съвременния социален свят е маскировката. Това е неговата външна среда. В
определен смисъл всички се намираме в ситуацията на Конквиста - и нас се стремят да ни завоюват, подчинят и натикат в
определен шаблон. Някога толтеките са се сблъскали с експанзията на европейския тонал и европейската цивилизация в
неговата най-груба и явна форма и в продължение на столетия са били „хора второ качество” - индианци, на които
завоевателите обръщали специално внимание само защото точно от тях най-вече очаквали бунт или друго неподчинение.
Това, че днес социумът използва по-меки (но затова пък по-коварни) методи не променя нищо по принцип. За толтеките
сега е по-лесно „да се маскират”, защото са загубили етническата си идентичност (толтек може да се нарече и американецът,
и немецът, и руснакът), но и социумът се е усъвършенствал (по закономерностите за развитие на световния тонал) и е ста нал
по-изкусен в методите си за оказване на влияние върху субекта. Така че днес „неуязвимостта” е не по-малко актуална. И тъй
като социалното въздействие сега е съсредоточено върху психиката на човека, въобразяващ себе си като „самостоятел но
мислеща и самостоятелно вземаща решения” личност, акцентът в технологията на сталкинга трябва да се измести към
преодоляването на собствените психични автоматизми.
По същество в това няма нищо ново. Сталкингът на самия себе си винаги е бил основополагащо ядро на тази
дисциплина. Само трябва да не се забравя за това. Ето защо като главна и основна тук ще разгледаме именно тази част от
сталкеровата практика.
Цел на сталкинга не е манипулацията над партньорите по общуване (както може да помисли повърхностно запозналият
се с няколко книги на Кастанеда), а разрушаването на всякакъв род стереотипи, навици и сценарии на поведение.
Пълноценното овладяване на сталкинга може (и трябва) да доведе практикуващия до реимпринтиране, т. е. до разрушаване
на импринтите, формирани в ранното детство и управлявали значителна част от неговия емоционален живот, а това значи - и
неговите постъпки и съдбата му като цяло. При сталкинга - за разлика от други техники на самотрансформация (няма да ги
изброяваме - това би заело твърде много място, пък и трансформационната им ценност в редица аспекти е доста съмнителна)
- има едно рядко забелязвано, но съществено преимущество: сталкингьт не се състои от команди. Източните автори, а и
някои европейски включително (и аз писах за това в предишните си книги) от време на време изтъкват несъмнената опасност
от водене на война” със самия себе си. И макар това да не прилича толкова на известната на психоаналитиците „съпротива
спрямо терапията”, последователите на фройдизма и постфройдизма, сравнявайки откровенията си с мъдростта на ориента,
31
отбелязват този факт с известно удовлетворение. Не трябва да се забравя обаче, че понякога психоаналитиците търсят
безсъзнателното там, където го няма, или прекомерно акцентират на свойствените на безсъзнателното психодинамични
процеси дори тогава, когато става дума за „полусъзнателно” или за „една трета съзнателно”. Подобна йерархия изобщо не се
побира в главите им. (Тук не говоря за истински великите мислители -основоположниците на психоаналитичната школа като
Фройд и Юнг; те отделят достатъчно внимание на проблемите на съотношението между съзнанието и безсъзнателното,
опитвайки се да не превръщат номинализацията в застинали категории.)
Войната е естествена проекция на нашето отношение към външния свят, пренесена във вътрешния. С други думи,
войната е стереотип. А сталкингът, както беше казано по-горе, е насочен към разрушаване на всякакви стереотипи, в това
число и на тези, които е прието да се използват за себепромяна.
Това сякаш очевидно преимущество при недостатъчна внимателност и съсредоточеност бързо се превръща в съществен
и почти непреодолим недостатък. „Толтекът” не намира в сталкинга рецепта за всекидневния си живот. Този казус,
доколкото знам, не дава покой на мнозина. Как така! Отваряш книга по йога - рецепти; по будизъм - рецепти; по тантра -
рецепти; даже новопоявилият се ДЕИР1 успя да набие в главите на своите адепти един куп рецепти. Човек може да започне
нов живот, ако иска, от утре. А стане ли дума за сталкинг - само мъгляви разсъждения и призиви, от които не става ясно как
да ги реализира в живота.
Като че единствената рецепта, която може да се намери в сталкинга, не е даже рекапитулацията, която - съгласно
добрата традиция на Кастанеда - също е дадена под формата на пожелания и напътствия. В дълбините на неговата
технология е скрита една много важна и необходима на всички ни рецепта за спасението от гуруто. Защото сталкингът
изисква от нашия тонал творчество. А нали именно творчеството е онова, което тоналът не може да понесе.
Сталкингът апелира към нашите вътрешни резерви, поощрявайки ни да търсим в самите себе си конкретни начини за
разрушаване на конкретни стереотипи и конкретни програми. А нали самият акт на творчество е сериозен урок за закостене -
лия ни тонал. Често забравяме, че целта на сталкинга е не само „проследяването” на себе си, но и как да се извърши то.
Всичко, в което се крие съзидателно творчество, съдържа потенциална заплаха за тонала. Всеки вид изкуство - ако не е
формално подражание, а собствено търсене - демонстрира на тонала условността на сътворения от него свят. Неслучайно
изкуствоведите някога - разсъждавайки за художествените търсения - обичаха да говорят за „удвояване на света”.
Помислете: ако не се отчита степента на сензорна убедителност, всеки художествен опус (било то картина, кинофилм,
роман, стихотворение или симфония) е изменен режим на възприятие. Подозирам, че именно затова артистичните хора
постигат бързо резултат по пътя на толтекската дисциплина. Художественото произведение има ред структурни признаци,
които автоматически се разпознават от тонала като „подобие на света”. Оттук и високата степен на съучастие (художествена
емпатия) от страна на зрителя, читателя, слушателя. Само общественият договор (конвенционалността на социалното
съзнание) позволява на тонала да приема тези „алтернативни светове” без съпротива.
За сталкера книгите на Кастанеда, където се описват принципите на сталкинга, са същото, което са за писателя учебни-
ците по теория на литературата. Полезно е, но само в най-общи черти. Стига писателят да седне да работи (а сталкерът - да
се заеме със сталкинг), и в главата му остават само фундаменталните принципи.
Въпреки всичко технологията на сталкинга може да се опише. Особено като се има предвид какво количество
самоделни „гуру” напират за място в главите ни, за да изтласкат неудобния и недотам разбираем Кастанеда с неговия
нагуализъм.
Преди всичко сталкингът отрича самата идея за цел, когато става дума за снемане на стереотипа или поведенческия
автоматизъм (с други думи, цел е самата деавтоматизация на стереотипа).
Когато човек се заеме със себепромяна (даже съвсем семпла да кажем, избавяне от неконтролируемите гневни
избухвания или от пушенето), той безсъзнателно формулира твърдението: Аз съм този, който иска да се избави от своята
раздразнителност”; „Аз; съм този, който отказва цигарите”. Както всяка друга, тази идея принадлежи на тонала и не
съществува изолирано в него. Тя е заобиколена от разнообразни представи, образи и отново стереотипи. Наред с това всеки
човек разполага със собствени наслоявания от приложен към целта баласт. Ето защо неминуемо се налага да се говори за
творчеството, така ненавистно на тонала. Като мамим тонала, ние мамим също и досадния и мърморещ „гуру”, който се
спотайва във всеки от нас (а същевременно и онези извън нас, стремящи се да се включат в играта). Как да се „проследи”
този лош навик на тонала? Как да се измами той?
1. Непоставяне на цел пред себе си. Да се поставя лъжлива цел не е разумно. Играйте не с цели, а със собственото си
поведение тук и сега. (Забележете разликата: ние говорим за сталкинга сам по себе си, а не за изкуството на намерението.
Сталкингът, имащ и друга цел освен самия сталкинг, е ситуативна техника, игра с партньорите - за което дон Хуан
нееднократно говори на Кастанеда. Външният сталкинг се осъществява заради поставената цел, вътрешният - заради
спирането на тонала. На дадения етап не е нужно нищо да се заявява. Всичко описано тук може да се нарече „чернова”,
необходима за „очистване на свързващото звено”. Няколко години сталкинг и безупречност - и всичко ще се промени и няма
как да не го забележите.) Изключение от тази препоръка е самото преместване на събирателната точка, тъй като това е
практически единственият механизъм, който отказва непосредствено да се подчини на тонала. „Очистването на тонала” е
само условие за преместване на събирателната точка и никога не е команда. Затова самоувереното заявление „Аз съм
сънувач”, до което прибягва Кастанеда и което препоръчва на своите последователи, строго погледнато, не е акт на сталкинг
и в обикновен режим на възприятие няма да попречи на вашите сталкеровски игри.
2. Разрушаването на целостността на стереотипа (навика, сценария). Ще повторя още веднъж: без каквато и да било
конкретна цел. Това е просто игра, чиито ходове е интересно да се следят. Единственото, което е нужно, е да се съблюдават
нейните правила. А ваше право е да ги измислите.
Важна забележка: никога не променяйте правилата по време на вече започната игра. Ако нещо не ви харесва, изчакайте
уговорения по-рано край (период) и едва след това внесете корективи. (Съгласете се, че всяка, даже не-сталкеровската игра
изисква това. Никой (и най-вече - вие самите) не може да каже че предприетият сталкинг е реално приключил, ако в хода му
ту променяте, ту отхвърляте измислените условия. Това вече не е творчество, а произвол. Вие и светът ще си останете „не-
постижима тайна”, но едва ли ще можете да кажете, че сериозно сте опитали да се приближите до разкриването й. Както

1
От ДЕИР (дальнейшего знергоинформационного развития) - по-нататъшно енергоинформационно развитие.
32
виждате, това не е сталкинг.)
Целостността може да се атакува по всякакви начини. Тъй като имам склонност да класифицирам, ще предложа на
вашето внимание схема. Впрочем, както имах възможност да се убедя, тя е от полза за мнозина.
И така, целостността най-лесно от всичко се разрушава по три направления:
а) във времето;
б) във вътрешната структура;
в) в значението.
а) За нас като възприемащи и реагиращи същества времето е най-важният структуриращ факт. Поогледайте се и ще
обърнете внимание, че в редица случаи времето има за нас по-голямо значение от пространството. Скоростта и
своевременността на нашата реакция често могат да се окажат определящи както за нейното значение, така и за
практическите й последствия. За най-очевидните примери (като бягство от горяща сграда или катапултиране от падащ
самолет) няма да говорим. Но опитайте да се обидите да кажем три дни по-късно, да се ядосате на следващия ден, да се
развеселите два часа след като е изчезнал поводът за това. Ако успеете, вие сте невероятно отегчителен. Или например
ужасно ви дразни някакъв неприятен тип, а цял ден се намирате в прекрасно разположение на духа. На следва щия ден този
тип благополучно изчезва от живота ви, а вие -ама че работа - тихомълком се нагорещявате до бяло. На пръв поглед - доста
странен начин на реагиране спрямо външния свят (впрочем в наше време, изобилстващо от психически аберации, и това се
случва), а всъщност единственото, което е различно при вас, е третирането на времето.
При преместване на събирателната точка личните отношения с времето може да се променят кардинално. Например
силният стрес, който винаги се съпровожда с рязко и неуправляемо преместване на събирателната точка навътре във
вдлъбнатината (стереотипно „търсене на защита” сред по-плътните еманации на пашкула при повечето сложно устроени
организми) като че „отлага” във времето привичната реакция на страх или уплаха. Минава стресът (понякога след няколко
часа, понякога -след няколко дни) и едва тогава се стига до пълноценно отреагиране, в това число до припадъци и истерии.
Играейки си с времето, сталкерът имитира подобни микропридвижвания на събирателната точка като измества реак-
циите и постъпките си и произволно променя тяхната структура, съдържание и - най-вече - значение.
Тук е необходимо да се обърне внимание на още един важен момент: работата с времето принуждава сталкера да
структурира сам времевия поток. Обикновеният човек се плъзга по времето безсъзнателно, възприемайки го единствено
като ориентир за своите действия. В други мои книги е ставало дума, че времето, както и пространството, е знак за
достъпност/ недостъпност на енергията (обекта) за потребление. Докато ние (напълно автоматично) се отнасяме към
времето по такъв начин, ние не се занимаваме със сталкинг. За обикновения човек изгревът на слънцето например е знак за
това, че трябва да става и да се подготвя за работа; за селянина пролетта е знак за това, че е настъпило времето да се сее,
есента - че е време да се събира реколтата; градският човек постоянно поглежда часовника си, за да узнае напълно
прагматични неща - не закъснява ли за влака, скоро ли е обедната почивка и т. н.
Сталкерът структурира времевия поток абстрактно - всеки отрязък време се явява за него период от собственото му
осъзнаване и от проследяването на тонала. Любопитното е, че за вътрешния диалог, както и за тонала като цяло, това вече е
затруднителна ситуация. Ако тоналът открие, че даже сърцевината на неговия живот - реагирането и възприятието - се опит-
ва да се подчини на абстрактния времеви поток, той започва да „блокира” като претоварен компютър.
Например някой е решил да стане толтекски „маг” и смята, че за това е нужно да откаже цигарите. Понеже това е навик
на тонала, по-правилно би било в тази ситуация да се използва сталкинг. Т. е.:
А) На първо място човекът трябва да се откаже от самата цел да стане „непушач”. На нагуала му е дълбоко безразлично
дали вдишвате никотин със смоли, пък Орелът - нали обича екологично чиста храна - хапва всички непушачи с преголямо
удоволствие (макар и да пребивава в пространството на „митологичното мислене”). На второ място, трябва да пристъпи към
игра, която може да се нарече „време за моето пушене”. Тук може да си измисли какво ли не. Например три часа пуши, три -
не. Ден пуши, ден се въздържай. Подобни издевателства продължават по предварително намислени правила, които не може
да се променят. Нелошо начало, но това далеч не е целият сталкинг.
Б) Следва да се разруши вътрешната структура на навика или стереотипа. По „веригата”, която проследява сталкерът,
винаги има начало, среда и край. Началото е тригерът (включващият механизъм): ситуация, дума, изражение на лицето на
събеседника, даже предмет. Сталкерът започва да „отключва” едно след друго звената на тази верига, (в дадения случай -
както му падне). Ако самодоволната физиономия на шефа ви дразни, опитайте се да замените раздразнението с жалост или
възхищение (последното се удава особено трудно - това е върхът на сталкинга, но все едно, трябва да се опита). Не е нужно
да съчинявате истории за своя тонал, за да го принудите да реагира не на реалната ситуация, а на измислени условия
(например да си въобразявате, че шефът ви е съборен от тежък инсулт). Измислената история също е стереотип, а съвсем не
е сталкинг на всякакви стереотипи. Опитайте се да почувствате непривичната емоция просто така, опирайки се на телесната
си (кинестетична) или друга, необразна (нямаща смислово съдържание) памет. По такъв начин трябва да се работи и с
всички други емоции (страх, жалост, ревност, завист и т. н.).
Със средата и края на „веригата” се работи по-лесно. Превключването на друга емоция или действие работи почти без-
отказно. Важното е да запазите своята бдителност. Стереотипът бързо капитулира и осъзнаването идва най-често със задна
дата - заедно с благите надежди „следващия път” най-накрая всичко да се направи както трябва.
В) Ако не се пренебрегват методите, описани по-горе, разрушаването на стереотипа чрез неговото значение обикновено
дава най-стабилен (и безусловно радикален) резултат. Лесно е па се опише тази процедура, но да се изпълни на практика е
наистина сложно. Всъщност това не е нищо друго освен фундаменталният принцип на толтекското неправене. (За неправене-
то вж. по-подробно в съответната глава.) Сталкерът като че „зачертава” избрания стереотип (навик, сценарий) от списъка на
тонала. Главното е правилно да се разбере същността на тази техника. Не става дума за волево решение, защото неправенето
е метод, насочен към трансформация на вниманието. Така че „зачертаването” на стереотипа е работа на вниманието. Как
става това?
Всяко действие и реагиране, както и всяко събитие на възприятието, има стабилни елементи, елементи, които се повта-
рят, и елементи, които трудно се поддават на бърза и еднозначна интерпретация (т. е. позволяват нееднозначни
интерпретация). „Да се види” змия вместо маркуч е грешна интерпретация, настъпила в резултат на спонтанно и
33
кратковременно „неправене”. В момента, когато възприемащият не знае какво е пред него - змия или маркуч, - той пребивава
в състояние на неправене: неговият тонал още не е избрал типа интерпретация на постъпващия сензорен сигнал.
Подобно нещо не можем да изпитаме в случай на реагиране или действие, защото те са вторични по отношение на
възприятието. С други думи - ние отначало „правим” възприеманата картина, а след това избираме как да реагираме или
постъпим. Въпреки това сталкерът може да игнорира тази естествена последователност, което впрочем е и неговата задача
като сталкер.
Когато толтекът, да кажем, съзерцава сенките на предметите и се опитва да ги възприеме като самостоятелни обекти
(неправене), а след това премине към безсмислена комбинация от светлинни петна (т. е. за известно време отключва голяма
част от тонала), той се опира на елементи, позволяващи нееднозначни интерпретация („сенки”), с което разстройва привич-
ния режим на възприятие. Същата хитрост може да се използва при работа с реагирането. Ще попитате къде са тук елементи-
те, позволяващи нееднозначна интерпретация. Те са многобройни и на всяко ниво са различни. Ето най-простия пример:
изражението на лицето на човек, намиращ се на ръба на истерията, прилича на изражението на:
а) човек, който аха-аха да се засмее;
б) човек, който аха-аха да заплаче;
в) човек, вдигащ голяма тежест;
г) човек, който се кани да кихне.
Подобни примери има много, независимо какви типове на реагиране и действие разглеждаме. Не бива да се забравя и за
специфичното напрежение на коремните мускули, което съпровожда най-различни емоции и съвсем не е свързано
еднозначно с една или друга реакция.
И накрая - освен всичко останало съществува неизменното и безстрастно „Аз”, добре известно на медитаторите. Всички
разновидности на техниката на „свидетеля” се опират на този трудноописуем и все пак достатъчно ясно осезаем елемент на
нашия психичен свят. Че въпросният елемент действително допуска нееднозначна интерпретация е трудно да се оспори. Ако
се отчита специфичният опит на ориенталната интроспекция, тук се открива наистина необозрим простор за неправене.
Трябва само да се има предвид, че между медитацията от типа „свидетел” и сталкинга съществува принципна разлика.
Медитаторите придават значение на своето безкачествено Аз (означават го), опитвайки се да „видят” в това загадъчно
безмълвие Атман, Пуруша, будистите говорят за шунята, а мистиците като Якоб Бьоме или например суфиите практически
го приравняват към Бога. За сталкера този елемент по принцип няма нито смисъл, нито значение (макар да може напълно да
се съгласи да го нарича по един или друг начин - било то и „център на циклона”, ако си спомним полезната книга на Джон
Лили), за него това е тази „сянка”, благодарение на която всички типове реагиране стават подобни и в крайна сметка
неразличими един от друг.
Ето една от ключовите схеми на сталкинга. Разбира се, тя не изчерпва темата. Предполагам, забелязахте, че нищо не ка -
зах за сталкинга като начин на управление на ситуации, в които участват и други хора (например за „тиранчетата” и за
начините на справяне с тях).
Работата не е само в морала. На някои почитатели на Кастанеда им се струва, че да се устрояват номера и всякакви ше-
говити простъпки с околните е не само забавно, но и полезно занимание. Те не се смущават от втренченото внимание на
хората и от репутацията си на ексцентрични чудаци със съмнително чувство за хумор. Безупречността (а сталкингът е на
първо място технология за формиране и укрепване на безупречността и едва след това - като резултат - метод за преместване
на събирателната точка) не се съчетава с такъв род забавления. Манипулацията над хората е възможна и допустима едва на
висшите стадии от овладяването на сталкинга. Тя се използва за обучение на последователи в отряда на нагуала (което днес
е невъзможно) и в ситуации, от които зависи или физическото оцеляване, или съхраняването на натрупаната от толтека
енергия. Във всеки случай въвличането на странични хора в сталкеровата игра е крайна мярка. Най-често това е обикновено
залитане под давление на чувството за собствена важност, което потвърждава пред самовлюбения тонал мащабите на
неговите мними достижения.
Ще направя още една важна според мен забележка. Мнозинството от хората, които се опитват да се заемат с
донхуановска практика в нашите условия, попадат в любопитна ситуация - от една страна, те могат относително регулярно
да изпитват проблясъци на второто внимание или вниманието на сънуване (което по правило е мотивиращо, защото доказва,
че практикуващият е на верен път), а от друга - възможно е по-сериозни достижения въпреки всичко да си останат
недостъпни за тях. Подобно „законсервирано” състояние с годините се превръща в своеобразна клопка - да се изостави е
жалко, а какво да се прави с тези „виждания” и „сънувания”, е непонятно.
Съвременният тонал намира тази ситуация за напълно удовлетворителна: променените режими на възприятие стават из-
точник на нови впечатления, развличащи и вълнуващи, и не заплашват с трансформация самия тонал. Всъщност това е тра-
диционният път на визионера - само оформен с толтекска терминология и „начин да се говори”. Сведенборг е беседвал с „ан-
гели”, сегашният любител на окултизма беседва със „съюзници”. Единствената разлика е, че съвременният последовател на
Дон Хуан знае, че може да постигне много повече. Но неизвестно защо нищо не се получава. Къде е проблемът?
Безсъзнателно загрижен за съхраняване на собствената неизменност на енергийния хомеостазис, тоналът упорито
изключва от сферите на своето внимание както реалните източници на енергия, така и методите за нейното натрупване. Той
ни позволява да се разпореждаме с абсолютния минимум излишна енергия, която се извлича основно от резервите,
предназначени за обезпечаване работата на произволното внимание. И тъй като обикновеният човек се разпорежда със
своето внимание хаотично, нерационално, всеки разполага с такъв нищожен резерв Насочването му към кратковременни
премествания на събирателната точка е съвсем лесно, а измененията в структурата на тонала, необходими за това, са
минимални.
Тоналът се опитва да ни обърка като във всичко - даже в толтекската дисциплина - поставя удобни за себе си акценти. И
ето че бързо и съвършено незабележимо забравяме за това, че главен източник на енергия (на лична сила) са безупречността,
сталкингът и намерението. Именно безупречността ни осигурява Силата за дълбоко и пълноценно спиране на вътрешния
диалог - а тъкмо дълбочината и продължителността на спирането на вътрешния диалог определят мащаба на преместване на
събирателната точка. На свой ред сталкингът наяве определя нашата способност да фиксираме събирателната си точка в
други светове на възприятието и да встъпваме по такъв начин в качествен и устойчив енергообмен с недостъпни по-рано
34
полета. Едва тогава започва бавното превръщане на човека в „маг” - не по-рано.
Като се научим да отключваме защитните механизми на тонала, избягващ всяко сериозно изменение (а именно към това
са насочени безупречността и сталкингът), нивото на достъпната ни енергия съществено се повишава - понякога с удиви-
телна скорост. И най-впечатляващ е прогресът в сънуването.
На първо място, рязко се увеличава продължителността на сънуване (час, час и половина и повече). В определен момент
тя престава да бъде проблем: можем да пребиваваме в сънуване дори цяла нощ, докато ни омръзне. Ограниченията касаят
само количеството премествания и фиксации на събирателната точка, защото сънуващият бързо губи сили, ако многократно
преминава „от сън в сън”.
На второ място, самото сънуване вече не е достижение. Докато новият тип енергообмен не е заработил, на сънуващия
всеки път му е нужно време (седмици, дори месеци) за поредното натрупване на сили. Дори се изработва привичен ритъм,
например веднъж на две седмици. Когато системата се „отвори”, сънуването се оказва достъпно всеки ден, а ако се отработят
необходимите навици - дори всеки час, и проблемът за произволното заспиване губи актуалност. Всъщност това съвсем не са
заспивания, а управлявано преместване на събирателната точка. Когато фиксацията й е занижена, тя напуска привичната си
позиция плавно, така че непрекъснатостта на съзнанието се запазва и ние заспиваме, не заспивайки. Може би по-вярно би
било да кажем не „заспиваме”, а „отпътуваме”.
На трето място, когато пребиваването в сънуване стане продължително и устойчиво, практикът придобива способността
да спира в това състояние вътрешния си диалог. Обикновено спирането на вътрешния диалог в сънуването продължава един
миг и веднага довежда до преместване на събирателната точка, т. е. до навлизане в следващ „свят”. Сега диалогът може да се
спира напълно съзнателно и да се навлиза в „сънуваческо безмълвие” за съществен промеждутък от време. Това включва
виждане и почти веднага предизвиква гласа на „емисаря”. Появяват се мъждукащи структури, сияят влакна, тунели, пашку-
ли, мехури и множество формации, които е невъзможно да се опишат. Макар сеансът на виждане по правило да не е продъл-
жителен, той всеки път носи огромен обем от знания, от който се запаметява само нищожна частица. Съблазнително е да се
мисли, че това е и непостижимият нагуал, но всъщност то е само още една негова проекция - макар значително по-мащаб на,
криеща в себе си огромни възможности за познание и действие. Следващата стъпка е да се придобие контрол над виждане-
то и да се използват неговите преимущества на практика.
Най-любопитният феномен, непосредствено свързан с тази тема, е навярно непосредственият преход във второто
внимание само с помощта на безупречността. Такава възможност изглежда странна и фантастична - и все пак е напълно
реална. В крайна сметка всичко зависи от качеството на безупречност. В екстремалното си проявление безупречността е
прекратяване на всички връзки на съдържанието на вътрешния свят с външните стереотипи, наложени от ценностите. А нали
именно те съставят основното съдържание на това досадно описание на света, което фиксира събирателната точка и ни
прави безсилни.
Механизмът тук е съвсем прост. Ние винаги знаем с каква цел практикуваме безупречността. В края на краищата това е
тежък и непрекъснат труд и ако ни се е удало да поддържаме този психоемоционален режим с години, значи сме натрупали
известна сила, подплатена със „странна” мотивация. Важно е Да се има предвид, че тази мотивация по никакъв начин не
трябва да бъде свързвана с достиженията в други режими на възприятие, а още по-малко - с постигането на третото
внимание. Иначе това би било не безупречност, а обикновена медитация или специфична форма на аскетизъм. То е
мотивацията на „чистия тонал”, стремящ се да съхрани своята „чистота” - нищо повече.
Завършвайки главата, посветена на безупречността, ще си позволя накратко да опиша едно упражнение, което ми се
струва важно за начинаещите „толтеки”. То се отнася до „подготвителните техники” и не изисква никакви специални умения
- достатъчно е само да разполагате с време и търпение.
Дори и да не сте „начинаещ”, този метод да се разберете със самия себе си също ще ви е от полза - по-добре късно,
отколкото никога. Веднъж запознаете ли се с техниката, ще разберете защо реших да я опиша. Това е нещо като
„предварително очистване”, помагащо ни да се предпазим от нежелателни сривове в бъдеще.

„Рекапитулация на бъдещата съдба”

С какво започва безупречността за практика, току-що решил да се обърне към толтекската дисциплина? Колкото и да е
странно - със своеобразен сталкинг, насочен към собственото му бъдеще. Това е особен метод. Нарекох го „рекапитулация
на бъдещата съдба”. Подобно на много други толтекски технологии, той касае както безупречността, така и сталкинга - ед-
ното непосредствено влияе на другото, и от това не може да се избяга.
Обичайният жизнен път на всеки човек се изразява в последователна реализация на всички скрити в него подсъзнателни
комплекси, стремежи, страсти, страхове и т. н. По правило ние сме беззащитни пред тази стихия - при това не само в
младостта си, когато, както е известно, правим най-много грешки, а и в периода на относителна зрелост. Затова методиката
на рекапитулация ще бъде полезна за всяка възраст.
Всеки безсъзнателен (полусъзнателен) стремеж на нашия тонал се състои от блокове, модели, гещалти, стремящи се към
осъществяване („завършване”) както като цялостни вериги от съдбоносни събития, така и поотделно.
Съществуват няколко най-тривиални схеми на социална реализация на обучения човешки тонал: 1) придобиване на
любов (семейство); 2) придобиване на уважение (кариера); 3) придобиване на известност (слава); 4) придобиване на
безопасност (финансово благополучие), (финансовото благополучие в смисъл на безопасност стои тук на последно място,
тъй като се явява универсален фундамент на първите три пункта - всичко, за което става дума в тях, е превърнат стремеж
към безопасност; само стремежът към финансово благополучие е непосредствената му проява.) Тези схеми лежат на
повърхността и са най-лесни за анализиране.
Забавно е, че в ранното юношество идеалистично настроените младежи и девойки отричат да са им присъщи даже тези
базови, фундаментални стремежи. Например: „Аз не се нуждая от семейство”; „Плюя на кариерата”. Желателно е колкото
може по-рано да се развенчаят случаите на подобна самоизмама (макар раздялата с тях в юношеството да е трудна - те са
забулени в толкова романтични и „високи” образи). Никой не е свободен от базовите стремежи (интенции) на тонала, стига
да е израснал в съвременния евро-американски социум. Това са наистина универсални команди, чиято природа и същност
35
трябва добре да познаваме - иначе, следвайки отдавна открития закон на „изтласкването”, те ще преминат в дълбинните
слоеве на безсъзнателното, ще се окажат напълно извън контрола ни и ще станат невидими - затова пък почти непобедими -
лостове на собствената ни съдба.
Наистина, в нашето прагматично време подобни „идеалисти” са рядкост. Повечето младежи рано осъзнават, че колкото
и привлекателни да са им се стрували „духовните” цели, семейството, парите и социалната устроеност в крайна сметка „няма
да им навредят”. И се получава двойствена ситуация - от една страна, начинаещият толтек може да бъде силно увлечен от
Непостижимото и да отхвърля „мирските съблазни”, от друга -смътно да се измъчва от мисълта, че понася твърде много
лишения. Подобни полуосъзнати „конфликти” могат да „тлеят” с десетилетия.
Най-яркият и прост пример е отношението към любовта и семейния живот. Нерядко се срещат млади практици, които са
убедени: истински високите достижения в толтекската магия изискват пълно сексуално въздържание. (Това далеч не винаги
е така, но сега думата е за друго.) Тези млади „аскети” постъпват по най-привичния за европееца начин - побеждават базис-
ното влечение с усилие на волята. И живеят в състояние на скрито и непрекъснато напрежение (дотогава, докато техните
хормони не побеснеят окончателно, или докато съответстващите жлези с вътрешна секреция не атрофират).
Най-често юношата все пак се влюбва и се жени, а девойката се омъжва и ражда деца. И тъй като някаква част от техния
тонал безусловно полага този факт като „предателство” и „компромис”, тяхното чувство за вина блокира всеки по-
нататъшен прогрес. Но това е само едната страна на нещата. Другата е в това, че те постъпват в разрез с предварително
взетото решение; победилата част на тяхното лично намерение като че се „откъсва от веригата” - тя действа хаотично,
мощно и непредсказуемо. Лесно е да се разбере, че в резултат изборът на възлюбена (възлюбен) най-често се оказва
неудачен, а целият понататъшен семеен живот е препълнен със съжаления, кавги и безплодни търсения на нови партньори.
Тъканта на съдбата, изкривена толкова грубо, понякога така и не се връща в хармоничното си състояние. „Духовните
цели” остават нереализирани юношески фантазии, а любовта и семейството се превръщат в постоянно напомняне за
грешките, които вече е късно да бъдат поправени.
Подобни сценарии срещаме и в случаите на изкривена реализация на останалите базисни стремежи на тонала: кариерата
търпи фиаско, попътно отнемайки всички жизнени сили; славата не идва; богатството само се „мержелее в далечината”, в
сянката на ясно видимия банкрут. Често тази ситуация се характеризира с порочно постоянство - и човек не излиза от нея
нито на двадесет, нито на четиридесет, нито на шестдесет години. Светът на тонала не го приема, не го счита за „свой”, а
светът на нагуала с всяко десетилетие става все по-далечен, призрачен, нереален.
Възможна ли е безупречност в такова състояние? Едва ли. Но определено е възможен „срив” и даже дълбока психологи-
ческа криза. Тогава двете системи от ценности и мотиви, които почти в нищо не се пресичат, „разкъсват” описанието на
света и съдбата на този човек. Неговите постъпки и чувства са в дисхармония, самият той е един парадокс, в който няма и
най-малък намек за цялостност. Вътрешните трагедии от такъв мащаб се воалират от нашия тонал по привичен за него начин
-просто се отстранява от областта на ясното осъзнаване онази конфликтна част, която има най-малко практическо значение
с оглед на оцеляването в света на първото внимание. И от живота ни (в който някога е имало толкова прекрасни намерения и
надежди!) си отива всичко „излишно”. На първо място - стремежът към самотрансформация, нерационалното любопитство и
заедно с тях - способността за откритост и разбиране.
И ние ще „изсъхваме”. Кой - на двадесет и пет години, кой -на четиридесет.
Как да се преборим с това? Как да противостоим на натиска на световния тонал и на изучените импринти, вложени в
нас? С помощта на рекапитулацията.
Когато четем за тази техника в книгите на Кастанеда, автоматически си представяме, че рекапитулацията може да бъде
обърната единствено към миналото. Но това е само едната й страна.
Да си спомним още веднъж, че пространствено-времевите отношения в Реалността не съществуват, а са създадени от
нашия перцептивен апарат за удобство на поглъщането и отделянето на енергия. Когато дълбоко се потапяме в
рекапитулация, работим не толкова (и не само) с паметта или с други психични процеси, но и с енергийното тяло, т. е. със
съвкупността от еманации, които нямат пряко отношение към времевия поток. Нашето реално енергийно тяло съдържа в
себе си както отпечатъци от минали събития (контакти, преживявания), имащи енергиен смисъл, така и структурите на
енергообмен, които -от наша гледна точка - са готови да се разгърнат във всеки момент, за да встъпят в резонанс с други
същества и еманации.
К. Юнг в една от своите работи справедливо отбелязва, че всички хора и всички събития, с които се сблъскваме в своя
живот, се явяват проекции на едни или други явления на нашето собствено безсъзнателно. Ако погледнем по-широко на
нещата, ще се убедим, че още в ембрионален (зачатъчен) вид нашето енергийно тяло вече съдържа всички дефекти (и
последствията от тях), които ще се проявят в бъдещата ни лична история. По такъв начин предмет на рекапитулацията може
да стане не само миналата, но и бъдещата ни съдба. Това не е толкова сложно, колкото изглежда отначало. В края на краи-
щата, личният тонал не ни предлага кой знае колко варианти на бъдещи събития и преживявания. Всички основни схеми на
предстоящото бихме могли да опишем (или дори начертаем във вид на графика) за ден-два. (Не е голяма беда, ако в нея не
влизат невероятни или „свръхестествени” линии. В случай, че се запознаете с тибетски маг-учител и се ожените за
извънземна вещица, или се отправите на експедиция към Марс - нека това стане наистина неочаквано. Може би точно то ще
свидетелства, че духът е встъпил в сериозна игра с вас.)
„Рекапитулацията на бъдещата съдба” спестява голямо количество безразсъдство и грешки и спомага да се отстоява
толтекският път като се съхраняват - винаги, при всякакви обстоятелства - най-важните, екзистенциални приоритети:
безупречността, сталкингът, намерението. Бих казал дори, че това е своеобразен „договор с абстрактното” - ако е
„сключен” успешно, големите еманации („външният Свят”) няма да възпрепятстват вашето движение и следователно ще
получите по-голям шанс да стигнете до целта.
Техниката на „рекапитулация” може да бъде описана като алгоритъм. Тя се състои от две основополагащи теми:
1. Интенционалност (стремежи, намерения) на тонала, възникнали по естествен начин у субекта като социално и биоло-
гично същество.
2. Сценарии за реализация на стремежите на тонала, логически произтичащи от първия пункт.
Интенционалността на тонала не блести с разнообразие. Тя е ограничена от биосоциалната матрица на нашето същест -
вуване. Вътре в „описанието” ние се познаваме само от две страни - биологическа и социална.
36
 Биологическата страна изисква безопасност, размножаване и удоволствие. Последният пункт е задължително условие.
Това е единственият позитивен обратен сигнал от външната среда, потвърждаващ, че тялото се съхранява в съответствие със
зададената програма. Безопасността и размножаването трябва да се съпровождат с удоволствие, иначе възниква психосома-
тичен кризис. Например безопасността в затворено пространство (да кажем - камера) може да доведе до безумие. Размно-
жението без оргазъм (което понякога се случва с жените) - до неврози, меланхолия, депресии.
Социалният аспект се проявява не толкова еднозначно. Уважението, признанието, свободата на избор са все
удоволствия, с които ни обучават. Те изискват общуване със себеподобните. Понеже това е универсално условие, някои
психолози погрешно отнасят стремежа към общуването към биологичната сфера, изхождайки от наблюдения върху
поведението на животните.
Но мотивите на животните да търсят общуване със себеподобните си са други - гореспоменатата безопасност и
размнодаването. За човека това не е достатъчно. Самоутвърждаването - ето кое ни заставя да встъпваме в комуникация със
себеподобните си. Ние създаваме „образ на самия себе си” и непрестанно търсим потвърждения, че този образ съответства
на действителността. От това се нуждае нашият тонал - няма други причини. С „измислеността” на нашите стремежи
социумът ни свързва и ни лишава от свобода. Ние сами строим клетката си.
Сценариите на реализация на стремежите на тонала са разнообразни. Те могат да бъдат и многобройни, но е напълно
възможно да се преброят и прегледат предварително. Всеки стремеж може да бъде удовлетворен или неудовлетворен в
различна степен. Ще приведа като пример една схема и ще избера най-простата.
Лесно ще се убедите, че тоналът ни много „обича” числото 3. Пространството ни е триизмерно, за устойчивостта на
всеки обект са нужни три опорни точки и т. н. В „троичността” на тонала, разбира се, няма нищо „мистично”. По своята
природа той е длъжен да бъде изчерпателен и икономичен. Явно троичността е най-икономичният вариант за интерпретация
на света, в който трябва да оцелеем.
Да вземем например само една (но затова пък едва ли не най-важната!) от интенционалностите на тонала - любовта.
При нея са възможни само три модуса (качества на битието): 1) щастлива любов; 2) нещастна любов; 3) отсъствие на любов.
Във всеки от тези три модуса има също по три фактора (за разнообразие ще ги наречем темпоралност): винаги, временно,
никога. По такъв начин получаваме девет възможни варианта за осъществяване/неосъществяване на любовта в света на
нашето описание. Не е много! Наистина, съществува още каузалният план (забележете, и тук тържествува троичността -
модус (начин), темпоралност (време), каузалност (причина). Това са своего рода трите измерения на пространството на
тонала.
И така, когато става дума за любовта, схемата се строи приблизително по следния начин.
Модус: нещастна.
Темпоралност: винаги. (Специално избрах най-лошия за тоналното същество вариант.)
Каузалност: 1) невярност на партньора; 2) несъответствие в Интересите и стила на живот; 3) щастлив съперник и
развод; 4) смърт на партньора и - като резултат самота. И т. н.
Разбира се, последният фактор (каузалност) предоставя най-голям простор за въображението. Но и тук повече от десет
вариации не може да има. Ако се отчете, че самите интенционалности са даже по-малко от десет, то в най-тежкия случай
получавате напълно приемлива цифра:
10 (интенционалности) х 3 (модуса) х 3 (темпоралности) х 10 (каузалности) = 900 варианта.
Разбира се, сухата математика не ни дава вярна представа за многообразието от съдби в човешкия тонал. Невъзможно е
да се предвиди всичко, но все пак може да се предвиди основното. А то напълно ще се впише даже не в деветстотин
варианта, а в няколко десетки. Защото животът на тонала е предсказуем и еднообразен.
Да се предвидят вариантите на бъдещата съдба е лесно, когато човек е честен със себе си и не си затваря очите пред
нищо. Всички тези линии (сценарии), ако имате намерение да ги рекапитулирате, изискват творческо въображение и
смелост. Всеки човек притежава тези качества в различна степен.
Както и да е, техниката на „рекапитулация на бъдещата съдба” ще намали количеството на извършваните грешки. А
най-талантливите ще съумеят напълно да ги избягнат. С това вашата безупречност ще укрепне и вие много по-спокойно ще
гледате на съдбата си, каквито и сюрпризи да ви е приготвила.

37
 Глава 3
Вниманието и енергообменът
(Събирателната точка)

Целта на хората на знанието е да „изковат”

своето енергийно тяло така, че да го превърнат в копие
на самите „себе си”, и обратно - да изковат своето „аз”
така, че да го превърнат в точно копие на енергийното си тяло.
Карлос Кастанеда

Веднага щом заговорим за себе си като за енергийно тяло с канали за енергообмен и с някаква си „събирателна точка”
(за мнозина нещо съвършено абстрактно и метафизическо), възниква впечатлението, че предметът на нашите разсъждения е
само още един вариант на теософските небивалици.
Трудно е да се повярва, че става дума за самата Реалност. В паметта изплуват фантастичните халюцинации на Щайнер и
астралните блуждаения на агни-йога сред потоци от разнообразни енергии и „планове на битието” - с една дума, здравият
смисъл протестира.
Известните на Европа визионери (започвайки от Блаватска и многочислените „потомци” на Рьорих) така са объркали
всичко, така са го смесили с митове и фантазии - повечето от които съвършено безплодни, - че са отвратили от подобни
разсъждения ума и сърцето на здравите хора.
И в това няма нищо чудно - те никога не са оперирали с понятието „описание на света”, никога не са познавали слож-
ността на възприятието и затова се опитват с митове и с помощта на собственото си въображение просто да разширят до
безкрайност света на описанието. Те не знаят (или не искат да знаят), че това е невъзможно.
Любопитното е, че подобни процеси (на друго ниво) днес са характерни за добропорядъчната академична наука -
особено естествознанието.
Ще приведа един пример.
Продължителната криза на фундаменталните науки в опитите им да постигнат физическите закони на най-ниските нива
на организация на Битието (т. е. в областта на субатомните процеси и тяхното взаимодействие) се обяснява от теоретиците
по различни начини. Тук впрочем може да се забележи любопитна симетрия - подобни проблеми се откриват и в космологи-
ческите изследвания - да кажем, на метагалактическо ниво.
При това мнозина учени успяват да стигнат доста близо до разгадаването на истинските причини за кризата в научното
познание на евроамериканската цивилизация - мине не мине, те захващат разговор за недостатъчността, непълнотата на
езика за описание, който беше и си остава най-важният инструмент - не само на теоретичната наука (както можем да си по-
мислим, ако разсъждаваме повърхностно), но и на практическата, експерименталната.
Откакто физиката окончателно напусна непосредствено наблюдаемия свят и - чрез общата теория на относителността,
квантовата механика и т. н. - се потопи в царството на знаците и усложнените абстракции, тя стана дяволски сложен конгло-
мерат от математически фикции (символи на откъснатото от всякакъв емпиризъм логическо мислене) и от маса неопределе-
ности, възникващи в процеса на научното изследване, измерванията и експеримента.
Защо използвах думата „неопределеност”? Физиците-теоретици добре знаят, че някъде към средата на XX в. в процеса
на развитие на квантовите теории и на фона на съвършено новите експериментални данни е бил забелязан един
основополагащ (от наша гледна точка) факт - получил се е разрив между резултата от наблюдението или експеримента и
неговата интерпретация. Ако по-рано интерпретацията (тълкуването на същността и смисъла на ставащото) в най-общ
смисъл естествено е произтичала от експерименталните резултати, то сега тя за пръв път в пълна степен е демонстрирала
своята условност.
От този момент нататък учените са можели да избират една или друга интерпретация, да строят един или друг физико-
математически модел (които при това драстично се различават един от друг); и тези модели са описвали данните от опита,
прогнозирали са наблюденията - с една дума, оказвали са се научно пригодни.
На всяко следващо стъпало от познанието на микро- или макросвета тази тенденция е ставала все по-забележима, а бро -
ят на допустимите (но различни) интерпретации на едни и същи феномени все повече е нараствал. Ситуацията дотолкова се
е усложнила днес, че в качеството на работни модели се налага да се признават концепции, изобилстващи от същности,
процеси и функции, които не само не са достъпни за никое човешко въображение, но и в пространството на абстрактната
мисъл съществуват едва ли не в призрачен вид.
На тази граница описанието изобилства от парадокси. Те са твърде много, за да ги привеждаме тук, но до един като че
илюстрират известна съмнителност както по отношение на статуса на обекта (тук - човека), така и по отношение на всеки
статус на Света, т. е. степента на неговата реалност. За напълно символичен в този ред на мисли може да се счита широко
известният днес парадокс за влиянието на наблюдателя върху наблюдаваната система. Още по времето на Айнщайн той
възмущава „реалистичните умове” (и даже самия Айнщайн), тъй като в съществуващото описание на света за него е нямало
(а и досега няма) място. Наблюдателят оказва влияние върху резултата от наблюдението даже в случай че между него и
обекта на изследване няма и не може да има никакви физически (енергийни) връзки - с други думи, той като че „създава”
наблюдаваното в дадения вид с едничкия само факт на своето съществуване.
Мислителната парадигма, описваща енергийната Реалност такава, каквато са я виждали толтеките, по удивителен и не-
очакван начин придава смисъл на цялата тази физико-математическа неразбория, нарастваща с всяка изминала година. И
-както винаги в подобни случаи - този смисъл е твърде прост и като че лежащ на повърхността.
Човешкият тонал, формирал се много преди проникването на нашия опит в бездните на микросвета и метагалактиката и
служещ на първо място за оцеляване (биологическо и социално), си има своите граници, обусловени от тези задачи. И тези
38
граници очертават не само диапазона на възприеманото и цялата съвкупност от модели за обработка и комплектация на сен-
зорните сигнали (за което неведнъж бе споменато), но и очертават метрично самите нас. С други думи, в Реалността същест-
вуват такива мащаби на енергообмен и силови взаимодействия, за които нашият тонал няма нито начини за възприемане
(което е очевидно), нито начини за интерпретация, осмисляне, означаване.
Никой уред и никой - дори и най-изтънченият - математически модел не могат да променят това положение. Съвремен-
ното естествознание тъпче на границите на тонала и не е по силите му да ги прекрачи. И колкото повече техническите ни
възможности отвеждат изследователите в други, нечовешки мащаби, толкова по-мъгляви, колебливи и аморфни стават
техните интерпретации, техните модели и описания. Тъй като емпиричната Вселена на човека неотклонно се разширява, а
семантичната Вселена (светът на постиганите знакове, смисли и отношения) остава неизменна.
Адекватното осъзнаване на новите пространства на опита е възможно само при съответно разширение на способността
за възприемане, т. е. на преместване на събирателната точка и оформяне на пълноценен енергообмен на човешкото същество
с тези недостъпни по-рано полета. Тогава ще се промени описанието и ще възникнат нови схеми за интерпретация на въз-
приемания Свят.
Не можем да подминем още един нюанс, който има пряко отношение към представата за енергообмена като същност на
перцептивните и волевите актове. Става дума за средата на протичане на тези действия на вниманието, които влекат след
себе си преместване на събирателната точка. Колкото по-бързо се избавим от най-фундаменталните предразсъдъци, касае-
щи света на взаимодействията (а значи света на Трансформацията), толкова по-лесно ще постигнем нужния резултат.
В книгата „След Кастанеда” вече писах за това, че - съдейки по спецификата на виждането, не желаещо да се подчини
на пространствено-времевите закономерности - пространството и времето по-скоро трябва да се признаят за
несъществуващи като обективни, реални категории на битието (въпреки всяка очевидност и с риск да си навлека славата на
субективен идеалист - какво да се прави!).
Разсъждавайки по този начин, в самата идея за пространство откриваме илюзия на тонала - шаблон на възприятието,
който в процеса на познаване на Реалността предстои да бъде разобличен и преодолян.
В тази връзка, уместно е да се кажат няколко думи за измерността на пространството - тема, която нерядко става пред-
мет на псевдонаучни, научни и философски спекулации. Общопризнатите три измерения са станали аксиома, фетиш, а след
това - бариера, която обезателно трябва да преодолеят „истински мислещите” хора. Защото да се твърди днес, че простран -
ството е триизмерно, означава да се демонстрира изостаналост и тесногръдие.
Днес е прието да се смята, че пространството е минимум четириизмерно. Най-”прогресивните” търсачи на истината едва
ли не се съревновават за количеството на измеренията - пет, шест, девет и т. н. На недосегаемия връх на представите за Све-
та са тези, които заявяват, че броят на измеренията на пространството е безкрайно число.
Малцина са, на които им хрумва, че измерения изобщо не съществуват (наистина скандална мисъл!). Толтекската мис-
лителна парадигма съвършено естествено ни довежда до този извод, който, разбира се, не се харесва на всички. Става дума
за различните типове интерпретация на получаваните сигнали от Реалността. Тоналът създава координатна система, където
„помества” полученото, и триизмерната система, съдейки по всичко, напълно го устройва за тази цел. В особените ситуации
на възприятие обаче за него няма да бъде голямо усилие да оформи четири-, пет-, шест- и т. н. измерна конструкция. Нима от
това следва, че Реалността е многоизмерна?
Самата постановка на въпроса е порочна. Многоизмерно може да бъде само нашето възприятие. Ако встъпваме в
контакт с такива енергийни обекти от реалността, чиято сложност не се побира в триизмерната перцептивна картина,
тоналът конструира допълнителни измерения, така че описанието да изглежда непротиворечиво и изчерпателно. И
същността се състои не във вида на възприеманото, а в качеството на енергообмена между субекта и реалността. Законите
на ефективния (от гледна точка на оцеляването) енергообмен диктуват на тонала един или друг тип координатна система със
съответния вид пространство и брой измерения.
Тези разсъждения на пръв поглед изглеждат теоретични. Всъщност те са абсолютно прагматични, доколкото прокарват
пряк път от умопостижимия свят на първото внимание към доскоро скритите за нас области от реалността. Те отстраняват
„пропастта” между „този” и „другия” свят, събирайки на едно място разпокъсаните части от главоблъсканицата. Това е осо-
беност на толтекския начин на разбиране на света, доскоро недостъпен за нашата цивилизация.
И първото, най-важно негово приложение е в работата със себе си, в самотрансформацията. Най-ярка проява на този
подход и това разбиране намираме не в света на квантите и метагалактическите феномени, а тук, в собственото си тяло,
което повече от наполовина излиза отвъд рамките на „описанието на света”, т. е. остава невъзприемаемо поради същите тези
причини. Енергийното тяло на човека непрекъснато поглъща и излъчва енергия, използвайки сложна система от канали.
Цялата тази полева конструкция не влиза в нормалното „описание на света” и в това няма нищо мистично. По същия начин в
него не влиза и нашата собствена воля или внимание - феномени, с които се сблъскваме ежечасно, но които остават
ефимерни, т. е. лишени от вътрешно съдържание и скриващи някакъв непостижим процес, който ни се явява единствено като
резултат.
В описанието на света влизат само тези канали, които са важни за нас като биологически същества, пребиваващи в био-
логична среда. Принципът на ограничение на описанието, както виждате , е универсален. По-горе говорихме за метричното
му приложение, тук се сблъскваме с функционалното. И тук въпросът не е толкова в жизнената необходимост, колкото в
това, че споменатите канали обезпечават на субекта типа енергообмен, който не може да бъде прекъснат от външните обс-
тоятелства. Може да ни се отнеме въздухът, водата, храната -ето защо каналите, свързани с приемането и преработването
на дадените енергоструктури по естествен начин влизат в сферата на първото внимание, което се развива заради съхранява-
нето на формата, нуждаеща се именно от тези продукти на външната среда.
Невъзприеманите и неосъзнаваните канали са свързани с външното енергийно поле, което всъщност се явява простран-
ството на нашето Битие. Това поле е неотстранимо - ние можем напълно безсъзнателно да променяме структурата на енер-
гообмена, усилвайки или отслабвайки някои негови форми, можем даже да „блокираме” някои зони на поглъщане или отде-
ляне, но тялото, чието намерение е да съхранява формата, винаги автоматично ще намира едни или други начини за
компенсация на настъпилия дисбаланс. Разбираемо е, че в резултат коефициента на полезно действие на енергообмена на
съществото с външното поле съвсем не е висок и затова всички наши възможности, излизащи извън рамките на
биологическата необходимост, са огорчително малки, понякога даже равни на нула. Понеже цел на толтекската дисциплина
39
е радикалната Самотрансформация на човека, това положение на нещата е съвсем неприемливо за нея. Ето защо ни
интересуват начините за натрупване на такъв обем енергия, който би ни позволил да излезем извън рамките на
биологическия хомеостазис на системата.
Този процес често бива наричан натрупване на лична сила, но аз виждам тук известно смесване на нещата.
„Натрупването на лична сила” е според мен само начин да се говори. Личната сила и енергията, строго погледнато, са
различни неща. Аз бих нарекъл личната сила състояние на енергийното тяло, способност за енергообмен. Това е навик,
умение, което може да се тренира. „Да се натрупва” лична сила е същото като да се „натрупва” опит. Нивото на личната сила
не зависи от състоянието на енергийния тонус в дадения момент. Човек може силно да се измори и пак да има „голямо
количество” лична сила. Но ако е натрупал достатъчно лична сила, ще може бързо и по оптимален начин да възстанови
загубената енергия. Говорейки за лична сила, ще бъде по-точно да я определим като умението да се разпореждаме с
енергията, а не като самата енергия. От това умение произтича всичко останало - от здравето до „свръхестествените”
способности.
При животните и другите същности, нямащи упорядъчено съзнание, енергийното тяло е винаги стабилно (ако са здрави)
и е напълно прикрепено към средата на потребление. При наличие на упорядъчено съзнание обаче нещата принципно се про-
менят - енергийното тяло получава възможност да се трансформира и при това като компенсация се включват в действие цял
ред „консервиращи” механизми - вътрешният диалог, описанието на света, образът на самия себе си и личната история,
опиращи се на безсъзнателната и (или) произволната селективност на вниманието.
Поради тези причини при човека именно събирателната точка се оказва главният канал на енергообмен между пашкула
и външното поле. И съвсем не затова, че през нея минава най-голям обем от постъпващата енергия - и при човека, и при жи -
вотните има много повече „мощни” канали (перинеумът, центърът на пъпа и др.). Просто човекът, за разлика от животното,
ползва възприятието като обща матрица за поглъщане/отделяне на енергия, което се отразява на работата на цялото енер-
гийно тяло.
В събирателната точка се срещат всички вътрешни еманации на нашето тяло. От нейната позиция, т. е. от избрания
режим на възприятие, зависи степента на активност даже на най-отдалечените от нея канали. Само човекът е способен -
променяйки типа на своето възприятие (даже в пределите на първото внимание) - да „угаси” или „разпали” една или друга
зона от своя пашкул и така да повлияе както на психическото, така и на соматичното си състояние.
Например изначалното изместване на събирателната точка надясно при всички хора е довело до понижаване на
активността на поглъщащите центрове в лявата страна на пашкула. На психологическо ниво това е предизвикало превес на
аналитичния тип мислене, чувство за отделеност от Света, загриженост, склонност към депресии, а на соматично ниво - до
понижаване на имунитета, повишаване на уморяемостта и дори до увеличаване броя на сърдечно-съдовите заболявания.
Безупречността (която премества събирателната точка малко навътре и вляво) помага за преодоляване на редица
психически и физически проблеми, свързани с изкривения енергообмен.
Бидейки главен фактор, структуриращ енергообмена на човека с външния свят, вниманието играе ключова роля във
всички телесни и медитативни техники, способстващи за преместване на събирателната точка. Вече нееднократно говорих за
това и още ще го напомням.
Промяната във функционалните стереотипи на вниманието създава условия за преодоляване на силата на фиксация, а
при правилното й използване и при спазване на необходимата продължителност на тренировките може да предизвика
спонтанно изменение на режима на възприятие като цяло.
Събирателната точка може да се придвижва по няколко начина: 1) да се потапя навътре в енергийното тяло чак до „чо-
вешката ивица”; 2) да се плъзне по определени меридиани на повърхността на „пашкула” - най-често по тези, които проек -
тират еманациите на „човешката ивица”; 3) да се премести на паралелен, близък до „пашкула” меридиан („линия на света”) и
да излезе извън пределите на енергийното тяло в съответствие със силата на получения при началния тласък импулс; 4) да се
изплъзне от основния поток еманации на „човешката ивица” както при вътрешно преместване, така и при движение навън.
Освен тези основни процеси можете да се сблъскате: а) с разнообразни движения на събирателната точка; б) с вибрация
на събирателната точка вътре в „ямката”; в) с бързо непрекъснато движение на перцептивния център, когато възприятието не
може да се структурира; г) с колебание на събирателната точка в променена позиция, което води до илюзия за преход в
различни реалности или до постоянно (понякога много плавно) преструктуриране на едно и също сензорно поле и непред-
сказуеми промени в типа интерпретация, използван от тоналния механизъм в даденото положение.
По правило всички горепосочени явления се наблюдават на този етап от практиката, когато шаблоните на вниманието и
възприятието са вече значително отслабени и дезавтоматизирани.
Значението на събирателната точка за енергообмена е още по-голямо, като се има предвид, че тя е пряко свързана с
мощния канал в центъра на пъпа - атавистично образувание, възникващо в момента на раждането на мястото на прерязаната
пъпна връв. Активността на този канал и начинът му на функциониране до голяма степен определят състоянието на нашето
тяло - а и чрез него и състоянието на нашата централна нервна система и психиката ни като цяло. В някои случаи
състоянието на „просвета” (канала на пъпа) определя съхранеността на пашкула. От него зависи ще оздравеем ли, ще се
справим ли със стреса, колко години ще живеем. Може да се посвети цяла книга на центъра на пъпа, толкова значителна е
неговата роля в живота на нашия организъм.
И така, чрез събирателната точка и „просвета” можем съществено да влияем на собственото си състояние и
възможности.
Другите ни важни канали са разположени на границата на сегментите на човешкия пашкул (за структурата на
енергийното тяло и сегментите вж. по-подробно гл. 3 на втората част от книгата „След Кастанеда” - А. К.). Ще забележите,
че тяхното разположение често съвпада с чакрите в йогистката метафизиология. Наистина, йогистките школи в значителна
степен ги „мистифицират” и им приписват някои фантастични функции, опирайки се на ефектите на концентративната
медитация; тези ефекти им дават субективни усещания, чийто произход йогите интерпретират неправилно. Мощният канал
на перинеума, свързващ човешкия пашкул с еманациите на планетарното поле, се разбира от йогистките школи като „място
на обитаване от Кундалини” (муладхара чакра) и затова погрешно се тълкува - да кажем от тантристите - като начален пункт
за психофизическа трансформация. Работейки над „пробуждането на Кундалини” (т. е. активизирането на канала), тези йоги
в крайна сметка, получават мощен прилив на „сила от Земята”, нарушавайки равновесието на системата. Енергията сама по
40
себе си не гарантира Трансформация, така че на първо място ни е необходимо знание за това как да се разпореждаме
правилно с тази енергия.
Излишъкът от енергия при слабо подвижна събирателна точка най-често довежда до болести, разстройства, дисфунк-
ции. Събирателната точка автоматически се „привлича” към възбудената област от еманации в долната част на пашкула, къ -
дето без специална дисциплина контролът е особено затруднен. Оттук соматичните (телесните) проблеми прерастват в едни
или други душевни недъзи.
Правилното използване на канала на перинеума е възможно на това ниво на толтекската практика, когато при сънуване
редовно се включва второто внимание или сънуването наяве. Тогава полученият излишък от енергия намира продуктивен
изход и не води до изкривявания, а само ускорява трансформативните процеси.
Каналът на пъпа не бива да се активизира специално, ако вашата събирателна точка още не е станала достатъчно под -
вижна. Иначе рискувате да предизвикате неуправляеми измествания на възприятието с видения на агресия и застрашителни
фантоми.
Съвсем различно е положението при каналите, разположени по-нагоре върху енергийното тяло. Тук има два канала, оп-
ределящи границите между сегментите - гърловият център (тимуса и щитовидната жлеза) и центърът на междувеждието.
И двата водят към натрупващи структури, осигуряващи понижаване на фиксацията на събирателната точка, но без да й на-
лагат противоестествена траектория на преместване, с която да е нужно да се води борба (за разлика от каналите на пъпа и
перинеума). Концентрацията на вниманието върху тези канали помага да се поддържа безупречен контрол, да се
противостои на страха от смъртта, на чувството за собствена важност и на жалостта към себе си. В резултат спирането на
вътрешния диалог, неправенето и съзерцанието - при поддържане на тези активирани канали - по правило водят до
преместване на събирателната точка в благоприятни области, където трансформационният ефект (на сънуването или второто
внимание) е най-значителен.
Има още два канала, които са от полза за толтекската практика: областта на слънчевия сплит и зоната на темето. И двата
канала нямат отношение към сегментите на енергийното тяло. „Теменната точка” е просто проекция на „осевия” енергоканал
на пашкула. Интензивният енергообмен, произтичащ тук, притегля към себе си събирателната точка и я заставя да се
премества по една от най-оптималните траектории за излизане в сънуваното тяло и във второто внимание. В дадения
случай ние просто използваме като „попътен вятър” благоприятното енергийно течение на пашкула в посока навън.
Центърът на слънчевия сплит е от полза поради друга причина. В тази област е съсредоточена значителна част от
еманациите, свързани с нашето психоемоционално състояние. Като канал за енергообмен с външното поле той е много слаб,
но даже нищожен приток на свежа енергия тук може съществено да повлияе на еманациите, отговарящи за нашите емоции -
може да ги усили или отслаби, което незабавно ще се отрази на позицията на събирателната точка. Това се отнася особено за
„напречните” й премествания, „оцветяващи” възприятието. Тук може по желание да се разгръща или „нагнетява” страх, жа -
лост, чувство за собствена важност.
Някои окултни школи твърдят, че именно от областта на слънчевия сплит излизат енергийните нишки, които ни привър-
зват към другите хора и предизвикват любов или ненавист. Моето лично виждане (на което - искам или не искам - се налага
да се опирам) не потвърждава това. Изглежда, че тук по-скоро е разположен своеобразен „пулт за управление” на различните
емоционални състояния и специалният подход към него спомага да се постави под контрол нашето възприятие,
продуциращо съответните чувства и емоции. Аз бих нарекъл центъра на слънчевия сплит „зона за управление на
безупречността”. Разбира се, това няма нищо общо с близостта му до сърцето - този традиционен „мистичен орган” на
чувствата и емоциите. Произходът на този център според мен е обусловен от еволюцията на човешкото отношение към
себеподобните. С други думи, това е центърът на нашата социалност. Неговата обратна страна се явява центърът на гърба
- източник на страхове и неизвестност. Някой възторжен мистик вероятно би казал, че центърът на слънчевия сплит
(„сърдечната чакра”) е център на Любовта, а зад гърба е разположен центърът на Страха. И това е много близо до истината,
ако не се разбира буквално. Работата е там, че по протежение на социалната история на човечеството енергийният натиск
над нашите събратя, настроени за продуктивна комуникация, най-често е оказван именно в центъра на фронталната пластина
на пашкула - там се е възприемала любовта, симпатията, враждата и ненавистта. Зад гърба винаги се е намирал врагът -
навярно недостъпен за идентификация, поради което - внушаващ страх.
Както вече бе споменато в „След Кастанеда”, главните структури за натрупване на енергия са разположени в центъра
на пашкула - в областта на гръбначния стълб. Централният „натрупвач”, който нарекох „ос”, има две точки на съприкоснове-
ние с външното поле - зоната на перинеума (за която вече говорихме) и средата на темето {сахасрара чакра в неврофизиоло-
гията на йогите). Можем чувствително да повишим своя енергиен потенциал, ако усвоим методите за. хармонично активизи-
ране на двата канала. При това на първия етап от работата (както показва практиката) е по-добре да се отдели основно
внимание на средата на темето. Има няколко причини за това: а) каналът в средата на темето е по-слаб; б) плътността на
пашкула е по-ниска; в) зоната лежи на пътя на една от оптималните траектории на преместване на събирателната точка при
преход към сънуване и към второто внимание.
При такава стратегия редът на канала на перинеума идва малко след това - когато фиксацията на събирателната точка е
занижена, а контролът върху нейното поведение е повишен и -накрая - когато толтекът има достатъчно „опит на тялото”, за
да различи своевременно дали влизащият в неговия пашкул енергиен обем изпълнява конструктивна или деструктивна роля.
По традиция редица окултисти свързват „канала в средата на темето” с енергията на Слънцето. Според индусите
концентрацията върху средата на темето е най-добрият начин да се приближи осъзнаването до универсалния Атман, а
будистите използват медитацията в тази област, за да поддържат отчужденото състояние на „наблюдател”. Шри Ауробиндо
смята, че именно през тази чакра започва „низхождането на Божествената енергия на Трансформацията”, и призовава своите
поддръжници да я насочват надолу, за да може трансформацията да обхване последователно всички части на човешкото
същество.
Именно тук в два от всеки три случая събирателната точка напуска пашкула, възползвайки се от невисоката плътност на
„защитния екран” и допълнителния импулс на енергийния поток, излизащ от „оста”. Тук като че „вратата се отваря”. Освен
това отдалечеността на тази зона от емоционалните движения на по-плътните еманации позволява относително лесно да се
удържи настроението на покой и отчужденост, а това настроение е най-продуктивно за работа във второто внимание и спо-
собства за постигане на базова безупречност в обикновен режим на възприятие.
41
 Има само един недостатък, съпровождащ активизацията на дадения канал - отдалечеността на „повдигналата се нагоре”
събирателна точка от емоционално-поведенческите „полета” възпрепятства сталкинга по отношение на околните. От гледна
точка на комуникацията, това е положение на „отчуждено оттегляне”, което може да се съпровожда само от „пасивно съ -
зерцание”. Наистина, майсторите на източната медитация и тук намират начини за постигане на фиксация и когато това им
се удаде, непроизволно събират сънуваното тяло наяве около физическото. Най-чест резултат от подобен трик е
психокинезата и други подобни „чудеса”, които твърде впечатляват съседите по ашрам или будистки манастир - особено в
драматичните случаи, когато се съчетават с източно единоборство.
Дон Хуан навярно би нарекъл такива феномени „магия на конкретното (или всекидневното)” - за разлика от толтекска-
та магия на безкрайността, където сънуваното тяло, без да се отвлича от подобни дреболии, се стреми веднага към своята
естествена реализация - пътешествия в други режими на възприятие, в световете на второто внимание - неотклонно пре-
връщайки се в „двойник” на толтека.
Не може да не се споменат множество спомагателни структури и канали, които също участват в нашия енергообмен.
Тяхната роля е по-скромна и не е пряко свързана с преместване (движение) на събирателната точка, но понякога решително
допринася за подготовката на тези енергийни тласъци.
Преди всичко трябва да се изхожда от това, че заедно с възникването на упорядъчено (структурирано) осъзнаване енер-
гийното тяло се разделя на дясна и лява страна. Техните функции са различни, макар и да се допълват взаимно в работата по
поддържане на нашия хомеостазис.
Както вече отдавна е известно, дясната страна се явява излъчваща, а лявата - поглъщаща (този факт преди няколко де-
сетилетия се потвърди и от учените, изучаващи енергийните полета на човешкия организъм). Дясната страна обезпечава
енергийно тонала с всичките му продукти. Вътрешният диалог, описанието на света, образът на самия себе си - тези крайно
енергоемки процеси „структурират” дясната половина на пашкула, създавайки цели „силови магистрали”, по-голямата част
от които се „изтеглят” към събирателната точка и извличат сила от лявата половина, свободна от всички тези
„рационализации”.
Лесно е да се забележи обаче, че това „преливане” на сила не е еднородно. Между дясното и лявото полукълбо на
пашкула се намират два добре развити канала на енергообмен - „просветът” (пъпът) и „центърът на гърлото”. Тези две точки
образуват правилни структури от еманации, почти винаги намиращи се в полувъзбудено състояние - своего рода „бичове”,
покриващи цели сектори от енергийното тяло, които в определен (понякога много строг) ритъм „засмукват” енергия от окол-
ната среда.
Третият сектор, свързващ събирателната точка с центъра на междувеждието, е най-слабо активен, но е зает с изключи -
телно важна работа - да доставя енергия за конструиране на самата „матрица на тонала”. От време на време мощни сектори,
разположени по-ниско от него, нарушават работата му и тогава възниква риск от психическо заболяване. Само в редки
случаи е обратното - например под въздействието на силни халюциногени или при значително произволно преместване на
събирателната точка. Тогава „долните” сектори на излъчване се преустройват и това оказва мощно въздействие върху
емоционалната и соматичната страна на нашата природа.
И накрая, съществува един сектор на излъчване, който може да се нарече централен. Той „изхвърля на вятъра” не по-
малко от половината енергия, получена от лявата страна на пашкула и - съдейки по всичко - се явява патологично разраснал
се „бич”, свързващ събирателната точка със споменатия център на слънчевия сплит („сърдечната чакра”). Когато изпитваме
емоции, предизвикани от нашето социално поведение и междуличностни отношения, енергията ни напуска именно през
„централния сектор”. Затова при хората, които са далече от безупречността (т. е. при абсолютното мнозинство от хората)
„сърдечната чакра” е механизмът, включващ режима на излъчване почти по цялата повърхност на фронталната пластина на
енергийното тяло. И само специална дисциплина и медитативен тренинг са способни да погасят този неизтляващ „пожар” в
гръдта, а в случай на особено висок контрол - да доведат дори до състояние на инверсия (т. е. до включване на механизъм на
„поглъщане”). Това се случва при високи нива на безупречност и може да предизвика безстрастна любов към Земята и целия
свят. Тогава сме способни да компенсираме загубите на „централния” сектор. Субективно това се преживява като пълна
загуба на социалното его, като лекота на освобождаване, граничеща с виждане. През това време пашкулът започва
интензивно да трупа Сила през по-голямата част от наличните канали и структури. Ако дясната страна на пашкула може
лесно да се разложи на четири излъчващи сектора (тъй като тя отразява понятния за нас порядък на собствения ни тонал), с
лявата нещата стоят много по-сложно. За най-стабилни може да се считат следните образувания:
а) лявата част на челото (ямката обхваща част от пашкула над главата);
б) ямката около лявото око;
в) лявата ключица и сърцето;
д) областта на слезката;
е) лявата страна на тазовия пояс (често променяща своите размери „ямка”, което очевидно е свързано с активност та на
половите хормони и гениталиите). Тази ямка е тясно свързана с черния дроб и надбъбречните жлези. В случай на
необходимост тук могат да възникнат две, а даже и три допълнителни структури на поглъщане.
Жените - разбираемо е - силно се различават от мъжете. Наличието на матка толкова силно влияе на структурата на дол -
ната част от пашкула, че тук въобще изчезва отчетливата при мъжете граница между дясната и лявата страна. По време на
менструация цялата област около матката активно поглъща и отделя енергия по неструктуриран начин, т. е. така, както това
става не при хората, а при живите същества без упорядъчено съзнание. В тези дни енергийното тяло на жената в областта на
матката „диша” с цялата си повърхност - сякаш тя изобщо няма тонал. Несъмнено това влияе на силата на фиксация на съ-
бирателната й точка. (Навярно именно затова дон Хуан казва, че на жените веднъж в месеца им се открива „процепът между
световете”.)
По време не бременност процесите в тази област на енергийното тяло се усложняват още повече. Растящото енергийно
тяло на ембриона вътре в енергийното тяло на бъдещата майка, макар и да няма собствен тонал, несъмнено носи в себе си
общи импринти („отпечатъци”), генетично получени от родителите. Пашкулът на плода пулсира по време на растежа и тези
пулсации се наслагват върху активността на енергийното „дишане” на матката. За съжаление нямам достатъчно опит, за да
опиша детайлно тези изключително сложни явления. Мога само да наблюдавам как от време на време най-общите „тонални”
42
енергоструктури изведнъж започват да доминират над аморфността на поглъщане в майчиния пашкул в областта на таза.
Може да се наблюдава и обратният процес, когато енергопоглъщането на ембриона изпада в своеобразен резонанс с по-
глъщането на майчиното тяло. За отбелязване е, че тези явления са циклични, но техният цикъл не съвпада с менструалния
цикъл на жената отпреди бременността.
Оформянето на събирателната точка на пребиваващото в утробата дете (някъде след третия-четвъртия месец от бремен-
ност тя вече е забележима) се съпровожда от непрекъснато движение. Когато това движение има „плаващ” характер,
областта на матката се държи така, както по време на обилна менструация; когато пък движението стане целенасочено
(условно казано - „линейно”), изглежда сякаш вътре в енергийното тяло на майката се активират тоналните структури на
бъдещия човек. Противниците на абортите напразно приемат така остро този проблем, тъй като ембрионът, макар да има
напълно формирана събирателна точка, все още не се явява човек. Наблюдаемите тонални структури не принадлежат лично
на него, те са свойство на вида - също като формата на черепа или на очите. Даже новороденото още не е човек.
Тайнственият момент на превръщане на младенеца в човек става на третата година от неговия живот (понякога малко по-
рано, понякога малко по-късно) -именно тогава, когато дясната и лявата страна на пашкула се разделят, а събирателната
точка по характерен начин се измества надясно, за да заеме свойствената за всички хора позиция.
„Магическите пасове” на толтеките (включително адаптираният комплекс тенсегрити) имат най-непосредствено отно-
шение към работата на всички гореизброени канали на енергообмен, центрове и структури. Те са плод на изследователско
сънуване. Ако наяве изобилните тонални сигнали от привичната схема на физическото тяло силно затрудняват концентраци-
ята на вниманието върху полевите процеси в пашкула, то сънуваното тяло ги прави лесно достъпни за възприемане. Разви-
тото и достатъчно плътно сънувано тяло практически напълно копира всички елементи на пашкула. Нещо повече, то се съ-
стои единствено от тези невъзприемаеми в първото внимание полета - ситуация идеална за наблюдение и изследване на
влиянието на различните „движения” върху неговото състояние.
Практикуването на „магически пасове” по време на бодърстване има смисъл само на фона на (макар и частично) пробу-
дено второ внимание. Понякога подобен ефект дава дълбокото спиране на вътрешния диалог - практикуващият получава
частица „безмълвно познание” и неговото тяло, практически без участието на рационалното осъзнаване, само извършва
необходимите движения.
Много по-ефективен начин да се работи с центровете и каналите в първите няколко години от практиката е превключва-
нето на вниманието върху енергийното тяло. Това е и забележителен метод за неправене (вж. за него в съответната глава), а
и реална възможност да се усети (в някаква степен) как работи нашето тяло - една от непостижимите тайни на нагуала. Уп-
ражнението занижава фиксацията на събирателната точка и даже води до нейното преместване. По такъв начин ние, в съот-
ветствие с толтекския подход, действаме комплексно и получаваме няколко полезни резултата наведнъж.
Едва ли е нужно да се повтаря, че главният ключ за активизация на каналите или другите структури на енергообмен е
нашето произволно внимание. Това е отдавна известно. Толтекското знание в дадения случай просто ни пояснява защо
нещата стоят именно така. Нали основният и най-важен канал на енергообмена преминава през събирателната точка, където
вниманието е безусловен регулатор, не знаещ конкуренция. (Тук може да се игнорира психобиологическото импринтиране,
чиято степен на влияние върху работата на вниманието засега не е окончателно изяснена. Изхождаме от предпоставката, че
произволното внимание може успешно да се конкурира с импринтите и - в резултат на правилно и последователно
използване на точните технологии - да ги побеждава. В противен случай висшите реализации на толтекската дисциплина ще
останат само мечта - също толкова непостижима, колкото и мечтите на всички други трансформационни учения, известни ни
от по-рано. Практическият опит в областта на произволно изменение на възприятието, който имаме днес, ни дава основание
да твърдим, че импринтите - базалните компоненти на общочовешкия тонал - могат да бъдат трансформирани така, както и
тези условности и конвенции, внушени на възприемащия в процеса на социалното научаване.)
Не се замисляме над същността на извършваната работа, а нали всичко се свежда до събирателната точка - даже тогава,
когато произволно концентрираме вниманието си върху опашната кост или дланите. Енергийният смисъл на актовете на със-
редоточаване е в отделянето и усилването на снопа от еманации, събран от перцептивната матрица. И само оттам, от
матрицата („събирателната точка”), обратният сигнал на възбудените от вниманието еманации „предава” активността към
определена област на енергийното тяло.
По такъв начин вследствие на произволната концентрация на вниманието сигналът на активността („курсиращ” между
избрана точка или канал от енергийното тяло и събирателната точка) непрекъснато се усилва, създавайки нов (избран от нас)
режим на енергообмен със средата.
Така че техническите навици за съсредоточаване и релаксация в толтекската дисциплина са съвършено необходими аз-
ове в работата за самотрансформация. Начинът на придобиване на тези навици няма значение. (Лично аз например и досега
съм благодарен на онези медитативни и йогистки направления, на които някога бях посветил немалко време. Впрочем
класическият автотренинг също може да е окаже много полезен.)
Тоналът, както е известно, обикновено по никакъв начин не фиксира излъчването или поглъщането на енергия през цен -
тровете и каналите на пашкула (поради причини, за които вече бе казано достатъчно). И все пак в процеса на своето усъвър-
шенстване започваме да усещаме нещо. Тъй като новите усещания не се отнасят към нашето описание на света, те са пре-
делно аморфни. По правило те се транслират в съзнанието като отнасящи се към кинестетиката (осезанието). И това е ес-
тествено.
Знаем, че тоналът строи света почти 90 процента визуално. Затова именно зримото, видимото изпълнява функциите на
най-твърд скелет за нашето описание. На второ място по информативност стои аудиалният канал (слухът). Доставяните от
него сигнали не са толкова еднозначни, така че тоналът ги интерпретира по-свободно. Кинестетиката (осезанието) е в пери-
ферията. Аморфността на кинестетичните сигнали се задълбочава и от това, че към тях спадат също проприоцептивните (т.
е. усещанията, излизащи от тялото, от органите, мускулите, тъканите и т. н.). Именно тук границата между външно и
вътрешно става доста смътна и тоналът пропуска сигнали, които нямат отношение към първото внимание. В резултат най-
често преживяваме енергийни потоци като топлина, хлад, налягане, вибрация, вълни, дори болка, или - обратно -
„изтръпване” на части от тялото. Когато тоналът „отстъпва” крачка назад, нашите нови възприятия стигат до аудиалния
канал и започваме да „чуваме звукове”: свистене, жужене, пляскане, шумолене, грохот. Но докато се намираме в първото
внимание, в никакъв случай не бива да „чуваме гласове”. Ако това става, значи нашият тонал е под заплаха.
43
 „Избухванията” на визуализирани енергопотоци (светлина, цвят, линии, точки и пр.) свидетелстват за крушението на
последните бастиони на тонала. Ако не става дума за болезнени халюцинации (което за нещастие също се случва), то това е
неумолимото приближаване на „спирането на света”. С други думи - „включване” на второто внимание и „сънуване наяве” в
резултат на спонтанно преместване на събирателната точка. Трябва само да се има предвид, че такива състояния не могат и
не трябва да продължават дълго. Толтекската дисциплина изисква просто да се убедим, че светът е „спрял”, а след това да му
възвърнем обичайното движение.
Неслучайно заговорих за „спирането на света” именно тук. Понякога активизацията на енергообмена през каналите
може да отведе практикуващия достатъчно далеч и напълно да погълне неговото внимание. Тогава най-лесно от всичко се
забравя безупречността (а значи и трезвомислието). Приятно и увлекателно е с относителна лекота да се получава излишък
от енергия, влечащ след себе си неуправляеми (но очарователни!) промени в режима на възприятие. Обаче неминуемо
настъпва момент, когато експериментаторът ще престане да различава халюцинациите от реалността. И ще се поддаде на
„магическа параноя”. (Най-печалното е, че понякога тя преминава в обикновена параноя.)
Нивото на достъпната на пашкула енергия винаги трябва хармонично да съответства на нивото на постигнатия контрол.
Това правило няма изключения.
Безупречността и сталкингът се явяват регулатор на тази хармоничност, а сънуването - постоянен тест. Ако
сънуването ви е ярко, наситено със събития, но зле управлявано; ако се носите из сънувани светове, където сте въвлечени в
странни приключения, и нямате никаква възможност да стабилизирате възприятието си и да поставите събитията и
действията си под съзнателен контрол - това е верен признак на енергийна дисхармония. Трябва спешно да си спомните за
безупречността и да не се стремите към усвояване на по-голямо количество енергия, докато не навлезете в обичайното
русло.

ИЗТОЧНИЦИ НА ЕНЕРГИЯ. МЕТОДИ ЗА НАТРУПВАНЕ НА ЕНЕРГИЯ

Както вече бе отбелязано, всеки източник на енергия става достъпен за нашето тяло чрез възприятието, управлявано от
произволното внимание. Въпреки това по правило поглъщането на енергия се осъществява в автоматичен режим,
безсъзнателно регулиран от нашия тонал, така че този процес е крайно ниско ефективен.
Заобикалят ни океани от свободна енергия на нагуала, от които черпим само нищожна част и дори не се замисляме за
това, че във всеки момент сме способни многократно да повишим плътността на енергообмена. Необходимо е само да знаем
основните принципи на техниката за произволно управление на енергообмена и да имаме поне малко търпение.
Основните инструменти - възприятието и вниманието -винаги са ни под ръка. Манипулирайки с тях, бихме могли да
постигнем много от онова, което ни изглежда невероятно.
Пътят към саморегулация на енергийните процеси в първото внимание минава през няколко традиционни хитрини.
Много от тях са известни от опита на йогистките дисциплини и на някои европейски направления на техниките за
самовнушение. В никое от тези направления обаче те не са ползвани за включване на второто внимание и развиване на
сънуваното тяло и двойника в такъв комплекс, насочен към цялостна трансформация, какъвто са формирали толтеките.
Първата тънкост се заключава в постепенното „размиване” на границите на тонала през най-аморфните области на
сензорните сигнали - т. е., както бе отбелязано, през осезателните (кинестетичните) зони.
Втората тънкост е свързана с това, че толтекът, специално съсредоточавайки вниманието си върху избрани области, по-
лучава неясно възприятие и спокойно изчаква то да се събере в „сноп”, отразяващ енергийната реалност, а не неговите
собствени фантазии. Това е позиция на особено равновесие. За нейното достигане е абсолютно необходима безупречност,
която именно ще обезпечи спокойната обостреност на вниманието, предпазваща ни от илюзии.
При всички случаи практикуващият не е длъжен да използва източници на енергия, в чиято реалност той не е убеден.
Затова на първо място той се обръща към два генератора на Сила, които не предизвикват съмнение - Земята и Слънцето.
Планетарното поле включва в себе си редица т. нар. „стихии” -водата, въздуха (вятъра), бурята и мъглите - а също и живите
системи, най-тясно свързани със Земята и обладаващи голяма енергийна маса (растенията).
На последно място може да се прибегне до енергията на животните и в крайна сметка - на хората. Колкото по-
структуриран е енергообменът на системата (организма) с планетарното поле, толкова повече сложности и насочени
(индуцирани) влияния ще изпитате, когато се обърнете към него като към източник на енергия.
Що се отнася до стихиите - всички те със своите особени проявления изпълняват функцията на своего рода „кондензато-
ри” на енергията на Земята; всяка от тях носи в себе си собствено качество, интензивност и скорост и позволява да се
обръщаме към определени характеристики на планетарния пашкул, уместни в един случай и съвършено безполезни на друг.
Умението да се избира стихия се придобива в резултат на продължителен опит и ясно формулирано намерение. Може да се
каже, че тънкостите на тази работа са сравними с изкуството, така че няма да се спирам на собствените си предпочитания,
които явно имат субективно значение.

Земята
Енергията на Земята постъпва в пашкула през цялата повърхност на енергийното тяло, но основните канали на енерго-
обмен тук са концентрирани в „корена” (за този сегмент на енергийното тяло вж. по-подробно „След Кастанеда”) и областта
на перинеума. Вниманието се съсредоточава върху краката (стъпалата и глезените), а също и върху муладхара-чакра
(областта между ануса и гениталиите). При това е важно да се има предвид, че Земята е твърде голям резервоар от енергия,
така че контактът с нея трябва да бъде: а) достатъчно внимателен (не прекомерен и не натрапчив); б) „разсеян” (т. е.
разпределен върху относително голяма площ на повърхностните еманации на енергийното тяло).
Произволното внимание лесно приема енергия от планетарното поле в пълно съответствие с тук указаните условия, ако
не се фокусира в основата на гръбначния стълб (както правят йогите, повдигащи енергията на Кундалини), а обезпечава
широка област на повишена чувствителност, движейки се по въображаема спирала - ту навиваща се около зоната на пери -
неума, ту развиваща се на разстояние до метър около долната част на пашкула. Такова движение на вниманието отразява ха -
рактерния за всички организми, притежаващи събирателна точка, „режим на търсене” на неопределен сигнал. Следвайки та-
къв образец, ние напомняме на нашето тяло за позабравената от него, но съвършено естествена функция на извличане на до -
44
пълнителни енергийни ресурси от обкръжаващата среда.
Кое затруднява този процес? Разбира се, вътрешният диалог: колкото по-”разреден” е той, толкова по-често затихва и
толкова по-висока става нашата чувствителност и способност да поглъщаме енергия чрез работата на произволното внима -
ние.
Кое помага на подобни упражнения? Ритмичното и спокойно дишане е единственият процес на енергообмен, досега в
пълна степен достъпен на съзнателния ни контрол.
Казаното се отнася в еднаква степен за всички техники по използване на външните източници на енергия. Това е общо
правило, което трябва винаги да се помни и следва.
Привличането на вниманието към кинестетиката (топлина, студ, усещане за вълна или полево излъчване и др.) е инстру-
мент, „кукичка” на тонала. От един момент нататък тя престава да има значение и сетивното усещане на поглъщаната енер-
гия става непосредствено; докато се намираме в първото внимание ние не забелязваме това и като че се „забравяме” за ня-
колко минути - именно тези няколко минути обикновено се оказват моментът, в който получаваме в максимална степен
енергия от Земята.
Такива особени „кукички” могат да бъдат обкръжаващата среда (да кажем - пейзаж) и особеностите на релефа. Разбира
се, ако изведнъж се окажете на „място на силата”, ефектът от упражнението ще се увеличи многократно. (Няма да разглеж -
даме този случай, тъй като динамиката на влиянието на „местата на силата” върху енергийното ни тяло е отделна, голяма и
сложна тема, изискваща при това допълнителни изследвания.)
Най-добри места за поглъщане на енергия от Земята са естествените възвишения (хълмове или невисоки планини), а съ-
що и естествените низини (в случай че там няма излишък от влага - блатата са съвсем непригодни за тази цел). По-удобно е
да се използват хълмове.
Отначало е най-добре да фиксирате произволното си внимание върху планетарното поле, като застанете неподвижно.
Можете да стоите или седите със скръстени крака и да приплъзвате лъча на произволното внимание върху неголям участък
от пространството около себе си (както вече бе споменато - по спирала). Често през 20-30 минути в краката и долната част на
тялото възникват характерни усещания за „вибрираща и разгаряща се топлина”. Може да се изместят от усещане за вълни на
неопределен натиск. Всичко това свидетелства, че енергийното ви тяло поема в себе си по-голям от обичайния обем плане-
тарна енергия. Не бива да прекалявате с това занимание - петнадесет минути ярко усещане за приток на Сила са напълно
достатъчни за деня. Изключение правят ситуации на личен енергиен кризис, за симптомите на който ще стане дума в края на
тази глава.

Слънце
Енергията на Слънцето е по-сурова. За разлика от енергията на Земята, тя не се усвоява от пашкула с лекотата и непо-
средствеността, характерни за еднообразните по своята структура вътрешни еманации и за еманациите на нашата родна
планета. Слънцето може и да убива - неговата сила се поглъща от горните сегменти на енергийното тяло, отличаващи се с
по-ниска плътност. Тази част на пашкула лошо преустройва структурата на големите еманации и по-слабо противостои на
техния натиск. Затова обикновено областта на темето се използва от Медитаторите (разбира се, безсъзнателно) за поглъщане
на големите еманации на пространството (разредени и аморфни), а не на слънчевата енергия (плътна и „агресивна”). По-
безопасно е непосредствено да се ползва енергията на Слънцето през тази област от горната част на пашкула, която тоналът
свързва със зрителното възприятие. Точно тук става естествената адаптация на слънчевите еманации. За тази цел често се
използва най-простият и непосредствен начин - фиксацията на произволното внимание върху очите. При това лицето може
да се подлага на слънчевата светлина и да се улавя енергия при затворени клепачи (особено в случаите, когато свет лината е
твърде ярка), тъй като поглъщането - лесно е да се досетим - става не чрез очите, а чрез каналите, разположени в тази зона.
Ако светлината не заслепява, очите може да се държат полузатворени - това помага за концентрацията на вниманието. При
всички случаи по-голяма част от енергията ще се усвои от лявата страна на лицето, защото енергийната „ямка”, разположена
около лявото око, най-активно поглъща еманациите отвън.
И тук, както и при предишната техника, от полза за поглъщането на енергията би било лекото поклащане на „лъча на
вниманието”, напомнящо движение по спирала. Най-лесно е за тази цел да се поклаща главата. С повишаване на контрола
над вниманието амплитудата на ритмичното поклащане се намалява и движенията на главата стават почти незабележими:
проработва обичайният в подобни случаи закон - колкото по-скрити са физическите движения на тялото, толкова по-активно
се колебае лъчът на произволното внимание, възбуждайки поглъщащите канали на енергийното тяло. Както винаги, не
забравяйте да синхронизирате поглъщането на енергия с ритмично дишане - нека Силата влиза във вас с всяко вдишване.
Положението на физическото тяло при това няма значение. Упражнението може да се изпълнява в изправено, в седнало,
в легнало положение, а след привикване - даже в ход. Продължителността зависи от интензивността на слънчевата светлина:
при ярко слънце - пет минути, при здрач - до половин час.

Огън
Не е трудно да се забележи, че основните принципи на работата с допълнителни източници на енергия са едни и същи.
Навсякъде се използва концентрираното произволно внимание и се акцентира на кинестетичните усещания (в една или друга
степен), на спираловидното движение на „лъча на вниманието” и на ритмичното дишане като естествена поддръжка на
цялата система в режим на поглъщане. Единствената разлика е, че различните стихии предпочитат да резонират с различни
канали и точки на енергийното тяло.
Що се отнася до огъня, то неговата Сила най-добре се поглъща през „просвета” и областта на слънчевия сплит; при това
именно „просветът” (центърът на пъпа) е истинският активен канал, а слънчевия сплит само спомага той да се активизира,
тъй като при съответна концентрация на вниманието става мощен източник на неопределена (аморфна) кинестетика.
Всеки вид открит огън може да се използва за тази цел. Размерът на пламъка няма принципно значение - така или иначе
без значително преместване на събирателната точка пашкулът може да погълне съвсем ограничен обем енергия. Голям огън
или скромно огънче в крайна сметка могат да ви дадат еднакъв импулс. Всичко зависи от концентрацията на вниманието и
45
продължителността на изпълнение на техниката. Поглъщането се осъществява чрез плътните слоеве на пашкула, които са
добре защитени и по естествен начин регулират хомеостазиса на енергийното тяло, така и край огъня може да се седи доста
дълго. Спираловидното движение на вниманието около просвета не е свързано със зрението, затова е по-добре упражнението
да се изпълнява със затворени очи.
В това състояние могат да възникнат спонтанни, непроизволни визуализации - например да ви се стори, че в тялото ви
навлиза поток от оранжева или червена светлина. Това е естествен резултат от работата на тонала, опитващ се да преведе на
езика на сензорните усещания някои чувства, свързани с енергообмена, които всъщност не принадлежат към областта на
първото внимание. Лично аз не смятам, че е полезно човек специално да се концентрира върху подобни визуализации. Те са
само страничен ефект и ако им придаваме особено значение, могат да заслонят реалния процес и да ни увлекат в неволно
халюциниране, което неминуемо ще понижи ефективността на техниката. Но и специално да се противостои на подобни
представи също не е необходимо. Те могат да изпълняват ролята на спомагателни стимули за правилна концентрация - стига
да не настъпи забрава в тях.

Земните стихии
Най-трудно е да се усвоява енергия от динамичните проявления на стихиите - вятър, буря, мощен морски прибой. Ако
те увлекат напълно вашето внимание, могат да предизвикат драстично и неконтролируемо преместване на събирателната ви
точка. Тогава енергията ще постъпва отвън на тласъци и силата на импулса далеч не винаги ще може да съответства на
вашата способност да контролирате енергообмена. Най-лесно е да се използва спокойният вятър и - ако морето не е много
бурно -прибоят.
Динамичните прояви на стихиите са масивни и се възприемат от цялата повърхност на енергийното тяло. Както е редно,
по-голямата част от еманациите се поглъща през „просвета”, друга част - през центъра на гърлото. При занижаване на фик -
сираността на събирателната точка всички тези явления могат да предизвикат неочаквани и неуправляеми излизания на
сънуваното тяло наяве. Аз самият съм го изпитвал няколко пъти, опитвайки се да получа енергия от най-обикновен морски
прибой. Звуковото налягане при това е съсредоточено в центъра на гърлото, а силовото налягане - в зоната на „просвета”.
Въпреки че такива феномени като „излизане на сънуваното тяло” обикновено са кратковременни, те всеки път оставят
впечатлението, че сте се намирали на границата на самоконтрола. Общата „развълнуваност” на вътрешните еманации,
изобилието от смътни движения, съпроводени от ирационални емоции (немотивирана тревога, неестествена активност и т.
н.) дават основание да се предполага, че само добре подготвен практик може да се ползва успешно от тези стихии.
С водата и въздуха (в статичното им състояние) нещата стоят другояче. Когато просто дишате или сте потопени в
спокойна вода, вие винаги можете да получите допълнителна енергия -просто съсредоточавайки се върху процеса на
„попиване”. Важно е само да се има предвид, че енергията се „попива” не от физическото тяло, а от невъзприемаемата
полева структура. Вниманието трябва да използва телесните усещания само като опора, а след това да се разпростира върху
определен обем „около” тялото. Това специфично „разпростиране” на вниманието върху несъществуващо за първото
внимание поле само по себе си усилва енергообмена, а при акцент върху конкретната сти хия поглъщането на енергия отвън
получава специфично качество. Водата и въздухът са добри също с това, че продължителността на тяхното използване в
качеството на допълнителни източници на Сила почти не е ограничена.

ГЕОГРАФИЯ НА СИЛАТА. ИЗПОЛЗВАНЕ НА ТЕЧЕНИЯТА НА ЕМАНАЦИИТЕ В ПЕРИФЕРНИТЕ СЛОЕВЕ НА

ПЛАНЕТАТА
Странно, но за този аспект на използването на енергията на планетарния пашкул на Земята почти не се говори. Открих
за себе си прагматичната му ценност в състояние на дълбоко спиране на вътрешния диалог, а след това видях протичането на
енергията в процес на сънуване и непрекъснатото влияние на това протичане върху събирателната му точка.
За да се усети влиянието на еманациите на планетарния пашкул върху преместването на събирателната точка, трябва да
се съблюдават следните условия: 1) фиксацията на събирателната точка трябва да е занижена, но 2) събирателната точка не
трябва свободно да „плава”. Необходимостта на първото условие е разбираема, второто отначало изглежда парадоксално.
Работата е там, че „плаващата” събирателна точка (което често се случва при жените) активно реагира - на първо място, на
колебанието на плътността и токовете на вътрешните еманации. Те като че „заглушават” налягането на пашкула на Земята и
видоизменят, а и нивелират тяхното въздействие.
На определен етап от практиката е много полезно да се отчита натискът на пашкула на Земята и да се използва за
ускоряване на собствения прогрес. Налягането на еманациите на планетарното поле може да възпрепятства по определен
начин преместването на събирателната точка, но и може обратно - да го стимулира. В ситуацията на такава енергийна
неопределеност положението на енергийното тяло по отношение на полето на Земята може да се окаже решаващо.
Както помните, дон Хуан споменава пред Карлос, че основният енергиен импулс от пашкула на Земята се движи от юг
на север. Пък и от първите книги на Кастанеда можем да забележим, че старият нагуал доста често заставя своя ученик по
определен начин да ориентира тялото си спрямо посоките на света.
Любопитно е, че наличието на постоянен енергиен поток, преминаващ по повърхността на планетата от юг на север, на -
пълно се съгласува с на пръв поглед метафизическото отношение към нашата планета като към живо същество. При виждане
се открива, че в периферните области на човешкия енергиен пашкул има постоянно енергийно течение, вървящо от долу на -
горе, а на самата повърхност на пашкула - ток, движещ се от горе надолу. Тези две мощни течения изграждат основната част
от нашия „защитен екран”, съхраняващ формата на енергийното тяло. (Другите две течения - от ляво надясно и от дясно на-
ляво - явно отсъстват в пашкула на планетата. Според моите наблюдения те са свойствени единствено на човека именно за-
щото той има структурирано осъзнаване. Това го прави „двоен” - той обладава едновременно поглъщащата („тъмна”) страна
на нагуала и излъчващата („светла”) страна на тонала. Именно енергообменът между тези полукълба предизвиква
посочените течения.)
Разбира се, човек с твърдо фиксирана събирателна точка, който никога не е практикувал спиране на вътрешния диалог
или сънуване, едва ли ще почувства влиянието на енергийните потоци на пашкула на Земята - подобна чувствителност не

46
влиза в нашето описание на света. Тези тънки влияния могат да бъдат доловени само при спиране на вътрешния диалог -
стига да е достатъчно качествено и продължително, за да понижи съществено фиксацията на събирателната точка.
Отначало те се проявяват в безсъзнателността на реакциите на тялото. Да кажем, по време на „походка на силата”, кога-
то вътрешният диалог спира, може неочаквано да се открие, че в едно направление е лесно да се върви и състоянието дотам
се задълбочава, а в друго поради някаква причина е неловко и затруднително.
Наблюдавайки тези тънки усещания, а също и използвайки проблясъци на виждане, може да се открият редица
закономерности, които нарекох за себе си „география на Силата”. При мен се оформи твърдото убеждение, че тези
закономерности в случая не са субективни, а са свързани с определен тип енергийна конституция на сънувача.
Разбира се, изхождам от собствения си опит, а това значи -и от своя тип строеж на пашкула. Впрочем в това отношение
съществените разлики между сънувачите не са толкова много. Те са непосредствено свързани с предпочитаната траектория
на изместване на събирателната точка при навлизане в сънуване. В книгата „След Кастанеда: по-нататъшни изследвания” ги
описах така: 1) траекторията на излизане през горната част на пашкула (наляво-нагоре, през канала над темето на главата); 2)
наляво-навътре, през резонанса на вътрешните еманации, или през „оста”, провеждаща непрекъснато голям обем енергия във
външното поле. Другите траектории са свързани с големи силови загуби и веднъж използвани, могат да се „включват” спон-
танно само с помощта на допълнителен външен импулс (химически агенти, растения на силата или специално намерение, ко-
ето е достъпно само на развитите магове-ясновидци).
Аз се числя към първия тип сънувачи (и както ми е известно, мнозинството са такива). Мисля, че за тях изложената ин-
формация ще бъде полезна.
От практическа гледна точка ни интересуват само две положения на човешкия пашкул спрямо полето на Земята: 1)
когато човек стои или седи; 2) когато човек лежи (това е съществено за практиката на сънуване).
И при вертикална, и при хоризонтална ориентация на пашкула (а това при първото внимание съвпада с положението на
физическото тяло) може да се разграничат благоприятни и неблагоприятни за толтекската практика ситуации.
Да започнем с вертикалната ориентация. Тя е важна по време на практикуване на „походката на силата”, съзерцаване и
неправене, т. е. при тези упражнения, които се изпълняват в изправено или седнало положение.
1. Лице на север. Тази посока може да се нарече благоприятна. Тя подпомага спирането на вътрешния диалог и неправе-
нето; свързана е с известни затруднения само по отношение на постигането на повишено осъзнаване и съзерцаването в
процеса на подготовка за сънуване на определени места.
2. Лице на юг. Позиция, способстваща за повишаване притока на свежа енергия, но възпрепятстваща покоя и отчужде-
ността, поради което в нея спирането на вътрешния диалог се постига с голямо усилие. В случай, че събирателната точка е
вече достатъчно свободна от своята фиксация, може да способства и за краткотрайно, но ясно изразено „излизане от тялото”.
На първите етапи е за предпочитане такава ориентация да се избягва.
3. Лице на изток. Това е много благоприятна позиция с редица преимущества. На първо място, тя активизира прилива
на енергия от външното поле; на второ място - в случай на готовност на енергийното тяло - провокира преместване на
събирателната точка в позиция на „повишено осъзнаване”. (Тъй като самостоятелното движение на „повишеното
осъзнаване” изисква наистина колосална енергия, в този случай е полезно да се използва ориентацията на изток.) Изглежда,
за единствен недостатък на тази позиция може да се счита повишената склонност на тонала да интерпретира усещанията и
възприятията във „възвисено религиозен” дух. (Неслучайно това положение се използва често от представителите на
различни религиозно-мистически школи, прибягващи към една или друга разновидност на медитацията. Изследователите на
мистицизма традиционно твърдят, че изток се мисли като „свещено направление” в резултат на обожествяването на
изгряващото Слънце.)
4. Лице на запад. Това е позицията на „тревога и активност”. При статично съзерцание и неправене може да способства
за излизане на сънуваното тяло, но безпокойството и повишената склонност към рационализации „оцветява” второто
внимание със специфично настроение и предизвиква склонност да се действа (макар и активно, но) донякъде хаотично.
5. Лице на югоизток. Намирам тази позиция за идеална. Това е именно направлението, което стабилизира събирателната
точка в позиция на „повишено осъзнаване” и способства за спиране на вътрешния диалог и съсредоточаване върху работата
за уплътняване на сънуваното тяло. Именно в това положение е най-удобно да се формира намерението, ако смятате да
посетите насън конкретно място и да извършите последователност от действия.
6. Лице на североизток. Такава ориентация на тялото е най-добра в случай че смятате да се заемете с рекапитулация или
формирате намерение да посетите светове на второто внимание. За себе си нарекох това положение „позиция на знанието”,
тъй като в него търсачът винаги открива нещо ново - в Големия Свят или вътре в себе си.
7. Лице на югозапад. Позицията е сходна с тази от т. 4 (и тук -”тревога” и „активност”), но способства в много по-висока
степен за навлизане в мрачно окрасените светове на сънуването или на второто внимание (за разликата между тези светове
вж. съответната глава).
8. Лице на северозапад. Подобно на всички посоки, свързани със запада (пунктове 4 и 7), тази позиция затруднява
спирането на вътрешния диалог. Затова пък може да предизвика рязко движение на събирателната точка далеч извън
пределите на пашкула, ако спирането на вътрешния диалог е било постигнато по-рано и продължава да оказва „постефект”.
Позицията е динамична и е най-добре да се използва когато тялото е вече достатъчно подготвено, а нивото на енергията е
високо.
Да преминем към хоризонталната ориентация на пашкула. Ясно е, че физическото тяло в този случай лежи и
следователно вие или имате намерение да сънувате, или се занимавате с дълбока релаксация.
1. Най-добра за сънуване, както се изясни, е позицията с глава на запад. Тази ориентация стимулира преместването на
събирателната точка по оптималната й траектория - нагоре и наляво, - с последващо излизане от пашкула през областта над
темето. Това е особено полезно, когато едва започвате да усвоявате вниманието на сънуването и второто внимание.
Движейки се по такъв начин, събирателната точка по правило не се задържа във вътрешните еманации на енергийното тяло,
с което избавя начинаещия сънувач от тонални халюцинации - лъжливата яснота на „осъзнатите сънувания”, зад които не
стоят никакви външни енергийни импулси. Събирателната точка веднага попада „навън” и започва да строи сънуваното
тяло, което е и главният „натрупвач” на опит за второто внимание. Впоследствие, когато ясновидецът придобие навика да
фиксира правилно възприятието, ще бъде полезно да разнообрази своя опит, като се ползва все по-интензивно от
47
„пропуснатите” области, където събирането включва в себе си непрекъснато растящ обем вътрешни еманации на пашкула.
Още повече че това може да се окаже необходимо, когато главната цел на практиката стане максималното „уплътняване” на
сънуваното тяло. Тогава е по-удобно да се промени ориентацията на тялото по отношение на полето на Земята (вж. по-долу).
2. Най-добре е да се влиза във второто внимание с глава на северозапад. Това е оптималната поза за тези, които имат
намерение да постигнат фиксация на събирателната точка в един от най-близките светове на второто внимание. Интересното
е, че тялото най-често без никакво участие на нашето съзнание се ориентира по такъв начин, ако имаме интензивното
намерение „да посетим съседите”. Неведнъж съм забелязвал, че просто ми е по-удобно да легна с главата на северозапад (а
не на запад, както обикновено), ако се готвя за подобни експерименти.
3. Положението с главата на североизток може да се смята за благоприятно - но не за сънуване, а по-скоро за
възстановяване на силата и за натрупване на енергия. Лявата страна на пашкула в тази позиция получава допълнителен
импулс за енергообмен с дясната. На фона на спирането на вътрешния диалог може доста бързо да се усети приток на свежа
енергия, създаваща нагласа за специфичен покой и отчужденост. Ако събирателната точка е изгубила част от своята начална
фиксация, то в това положение тя най-лесно се измества нагоре - към тези полеви сегменти на енергийното тяло, където
интензивността на емоциите е по-ниска и преобладава усещане за „лекота и прохлада”. Ето защо тази дадената позиция
може да се използва като подготвителна за постигане на психическа и физическа релаксация и натрупване на енергия.
4. Главата на север. Това положение е удобно в случай че се готвите да посетите в сънуване места, отдалечени от
„нашия” (или „първия” - вж. съответната глава) свят - т. е. да придобиете опит, който след това можете да проверите наяве.
Събирателната точка получава силен импулс за движение в областите на големите еманации, но по правило оставайки в
привичния ни диапазон на възприятие.
5. Положението с глава на изток би следвало да се счита по-скоро за неблагоприятно. Макар тук нищо да не възпрепят-
ства навлизането в световете на сънуване, самото пребиваване там често се оказва краткотрайно, хаотично и трудно
контролируемо. Впрочем тези трудности са напълно преодолими, ако сънуващият има достатъчно опит.
Останалите позиции също са в една или друга степен неблагоприятни за занимания с толтекско сънуване. Всяка от тях
предизвиква специфични ефекти и влияе на плътността и скоростта на енергообменните процеси така, че сънуваческата
практика се затруднява или води до изкривяване на перцепцията.
6. Най-неудачната поза е с главата на юг. Събирателната точка най-често само се плъзга надолу по повърхността на зад-
ната част на пашкула, понякога спирайки в местата на съединяване на сегментите. Сензорното поле, събирано в тези точки,
почти винаги е стеснено и се преживява негативно. Вътрешният диалог не затихва напълно даже в случай, че сте
формулирали към това изрядно намерение. При това вътрешният диалог е склонен да се съсредоточава върху най-
механичните патерни на ограничените в себе си описателни структури, загрижености и рационализации. За излизане извън
пределите на пашкула са необходими значителни усилия и даже в този случай не винаги се постига успех.
Рекапитулацията в такова положение най-често е пълна с депресивни реакции и при това е необективна и
едностранчива. Попадайки в плътните слоеве на пашкула вниманието на сънуването, интерпретира възприеманото като
мрачен и безизходен свят, населен с откровено враждебни същности и само при изключително високи нива на енергия е
възможно „откъсване” на събирателната точка от тази непродуктивна траектория.
7. Главата на югоизток. Тази поза е най-подходяща за сънуване, чиято цел е „търсене на плътна и мрачна сила”.
Използвайки тази позиция, опитните сънувачи, могат относително лесно да „съберат” силното и заплашващо сънувано тяло.
Излизането извън пределите на пашкула и спирането на вътрешния диалог се осъществяват съвсем лесно. Без труд може
също да се постигне добра фиксация на събирателната точка в новата позиция. Откритите тук сензорни полета обаче като че
са предназначени за активни волеви действия, често с агресивен характер.
8. Главата на югозапад. В много отношения напомня предишната. Плътност и динамика, желание за волева и силова ак-
тивност. При това акцентът се премества към сексуалните центрове, така че агресията на сънуваното тяло получава най-вече
еротично съдържание. Траекторията на изместване на събирателната точка е по посока на „точката на звяра”. Само от ваша-
та лична сила, нивото на натрупаната енергия и майсторството ви в работата с вниманието зависи доколко ще се приближите
до тази точка.
Такава е общата картина на взаимодействието на еманациите на Земята със „светещите линии” на човешкия пашкул.
Всички гореизброени ефекти могат да останат незабелязани, ако имате малък опит в толтекските дисциплини, а
събирателната ви точка е съхранила твърдостта на своята фиксация. В този случай голяма част от тази информация ще ви
послужи по-късно, когато развиете нужната чувствителност.
„Географията на Силата” има и други приложения. Например използването на оптималните ориентации на пашкула е от
полза при търсене на „места на силата”, както и в по-нататъшната работа с тях. Всъщност, истинското постижение в тази
област е използването на „географските” познания във второто внимание. Тук обаче трябва да се има предвид, че описаните
закономерности „работят” само вътре в пашкула на Земята. Извън неговите предели винаги са възможни изненади.
Що се отнася до втория тип сънувачи, чиято събирателна точка активно бразди вътрешните еманации и чрез тях влиза в
резонанс с полетата на второто внимание, то това са особени хора. По правило те са кинестетици-интуитивисти, привлича ги
всичко аморфно и нееднозначно (сенки, нюанси и т. н.), често те принадлежат към ярко изразения „художнически” тип. Сред
тях жените са повече от мъжете и преобладават хората, склонни към занимание със сталкинг. Отношенията им с планетар-
ното поле и натиска на големите еманации са специфични, понякога необичайни и удивително продуктивни. Искам да под-
чертая, че вторият тип сънувачи в никакъв случай не е по-лош от първия, при тях също се наблюдават удивителни достиже -
ния и мога само да съжалявам, че нямам необходимия опит, за да им дам подробни препоръки.
В заключение на настоящата глава следва да разгледаме накратко онези колебания в енергийното състояние на
човешкия пашкул, които влияят на протичането на трансформационните процеси по време на занимания с толтекската
дисциплина.
Пътят на донхуановското знание, както и всяка реална практика, насочена към радикална себепромяна, не гарантира не-
прекъснато и последователно повишение на енергийния потенциал. Периодите на качествен и интензивен прогрес могат от
време на време да се заменят с периоди на застой и дори упадък. Тези критични състояния обикновено подготвят организма
за следващата вълна изменения, за по-нататъшното освобождаване на събирателната точка и за разпространяване на
осъзнаването върху инертните области на енергийното тяло. Подобен прекъснат характер на прогреса е свойствен най-вече
48
на сънувачите, тъй като тяхното развитие се определя от способността им да откриват нови полета за поглъщане на енергия
във второто внимание, достъпността на което до определен момент остава непостоянна.
Енергийният кризис на сънувача е резултат от специфичен конфликт: натрупаният безсъзнателен стремеж неотклонно
да се измества събирателната точка влиза в противоречие с временната неспособност да се използва разширеният енергооб-
мен. Подобни конфликти могат да доведат сънувача до изтощение, ако той не оцени своето състояние своевременно и обек-
тивно.
Колкото по-рано разпознаете симптомите на настъпилия енергиен кризис и превключите на режим на спокойно очаква-
не (вместо да се терзаете с безплодни усилия), толкова по-бързо вашето енергийно тяло ще се възстанови и ще можете да
преминете на следващото стъпало от своята практика.
За енергийния кризис е характерно съчетанието от определени физиологични и психологически симптоми. Те могат да
се проявят едновременно или последователно. Някои хора отначало изпитват психологически затруднения и едва след това
чувстват физическите проявления на загубата на енергия, при други всичко става в обратен ред. Във всички случаи кризисът
се развива бързо и достига кулминация след една-две седмици. Ако не му се обърне внимание, може да продължи няколко
месеца.
Най-често наблюдаваните симптоми на енергийна криза са следните: физиологични - слабост (особено в крайниците),
световъртеж, лош апетит, понижен имунитет, блуждаещи болки, затруднено дишане, изострена сензитивност;
психологически -депресия, занижаване на волевите функции, излизане на преден план на най-прости психични автоматизми.
При това перцептивният апарат преминава в максимално икономичен режим: яркостта и детайлността на възприятието се
понижава, част от връзките минава на втори план. Вътрешните преживявания се съкращават до два-три до четири
натрапчиво повтарящи се реактивни патерни (шаблони).
Неизменно и най-важно следствие на енергийния кризис е все по-голямата отстраненост (дисоциация) на осъзнаването
от външната Реалност. „Халото”, обкръжаващо събирателната точка, става тясно и мътно.
Енергийното тяло по време на кризис рязко намалява обема и плътността на енергообменните процеси, което оказва
несъмнено влияние върху плътността на обвивката („защитния екран”) на пашкула върху вътрешните полета и тяхната обща
„светимост”.
С развитието и задълбочаването на кризиса събирателната точка бавно се премества надясно (в излъчващата област).
Тук се премества и зоната на „просвета”. Всичко това прави загубите на енергия още по-значителни. Тези разрушителни
процеси по правило се съчетават със съществено отслабване на долния „подхранващ” канал (областта на перинеума), в
резултат на което връзката на пашкула с полето на Земята се минимизира. (Може би тоналът предполага, че за него е по-
лесно да възстанови разстроения хомеостазис, работейки с разредени полета -защото от перинеума идват полета далеч по-
плътни. Впрочем безсъзнателната работа на тонала по време не енергиен кризис е обширна и почти неизследвана тема.)
При установяване на симптомите на кризис е абсолютно необходимо на първо място да се противостои срещу
задълбочаващата се апатия (обичайно състояние, въвличащо все по-надълбоко в паяжината на саморазрушението) и колкото
се може по-бързо да се реагира на ситуацията. Ще се наложи да забравите за сънуването (то ще ви изтощи още повече и
може да се окаже наистина опасно занимание), за неправенето и за всякакви други техники, в намерението на които влиза
преместване на събирателната точка. Това не означава, че най-добрата позиция на събирателната точка за преодоляване на
кризиса се явява тази, която тя заема в дадения момент. Означава само, че всяко усилие, насочено към придвижване на
събирателната точка, може да задълбочи процеса на енергийно изтощение.
Когато наблизо има личен нагуал, т. е. в условията на описаната от Кастанеда традиция на „магическите отряди”, подоб-
ни проблеми се разрешават лесно. Учителят със собствената си сила може да премести събирателната точка на ученика си в
положение, което бързо да го върне в нормалното му състояние. В нашите условия обаче се налага да се постъпва другояче.
Най-лесни и все пак доста ефективни за борба с изтощението са психофизическите методи - дихателни упражнения,
магически пасове или (защо пък не?) йогистки асани, прохладен душ и т. н. Ако кризисният процес не е отишъл твърде
далеч, тези начини са достатъчни, за да предотвратят негативните последици.
Проблемът е, че от психоенергийна гледна точка вие попадате в перцептивна позиция, където първо рязко се усилва
чувството на жалост към себе си. Това става винаги, даже в случай, че изобщо не го осъзнавате. Отделянето на енергия във
външното поле води до преместване на събирателната точка навътре и надясно. Това положение като тип енергообмен е пря-
ко противоположно на известното място на безжалостността, за което пише Кастанеда, и се явява мощен генератор на
емоции, напълно несъвместими с безупречността.
Жалостта към себе си в тази позиция е толкова мощно и преобладаващо чувство, че в сянката й успешно се крият и
страхът от смъртта, и чувството за собствена важност. Може дори да възникне илюзията, че депресията заедно с яркостта на
възприемане и радостта от осъзнаването е убила страха от смъртта, но това съвсем не е така - просто страхът от смъртта е на-
дянал своята най-парадоксална маска: превърнал се е във влечение към смъртта.
Жалостта към себе си прави човека, попаднал в състояние на енергиен кризис, вцепенен и безпомощен. И тъкмо тя в
най-голяма степен пречи на връщането му към живота. Затова първото, което трябва да направи толтекът, е да
мобилизира всичките си сили за борба с жалостта към себе си. Тогава той ще може да положи необходимите усилия за
възстановяване на загубения тонус.
Именно към поддържането на този аспект на безупречността трябва да бъде насочено намерението; за достигането на
този вид безжалостност трябва да се практикува спирането на вътрешния диалог.
Безусловно целият комплекс от практики, свързани с постигането на безупречност, ускорява преодоляването на енер-
гийния кризис, като помага да се предотврати прекомерната загуба на сила. И все пак борбата с жалостта към себе си трябва
да се постави в центъра на вниманието.
Ако е постигнато състояние на - макар и временно - равновесие, особено успешно може да се окаже специалното
„правене”, ориентирано към засилване на защитните свойства на повърхността на пашкула. Методът е относително лесен и
се заключава в концентрация на вниманието върху създаването на допълнителен „защитен слой”, прикриващ трите най-
важни в дадения случай канала на енергообмен - центъра на гърлото, центъра на пъпа („просвета”) и центъра на слънчевия
сплит. Ако това „правене” се получи (за критерий тук служи кинестетичното чувство за „стояща вълна”, удържаща
изброените зони на пашкула в спокойно и разхлабено състояние), може да се премине към по-мащабно „правене” -
49
възстановяване на цялото защитно поле от перинеума до темето.
Изброените техники обаче биха били ефективни само в случай, че вече е изграден необходимият фундамент за такъв
тип работа - т. е. постигнато е психическо и физическо равновесие -с помощта на телесни техники, безжалостност, обща
безупречност, постоянно поддържано намерение.
Периодите на спадове са напълно нормално явление в процеса на трансформация на енергийното тяло. Обикновено те
се случват два пъти в годината и - ако активно се борите с тях -продължават не повече от две седмици. Само небрежното от-
ношение към света на първото внимание, което понякога е характерно за сънувачите, превръща тези естествени спадове в
кризи и преустановява практиката за продължително време.
Толтеките не бива да се отнасят небрежно към своето енергийно състояние (независимо дали наяве или в сънуване). Тук
няма случайности и дреболии - от определен момент нататък всичките ни състояния и даже външните житейски обстоятел-
ства започват да отразяват особеностите на промените, произтичащи в нашето енергийно тяло - промени, извикани за живот
от собствената ни воля, но способни да доведат както до укрепване на тялото и осъзнаването ни, така и до пълното им
разрушаване. Заемем ли се с толтекската дисциплина, носим цялата отговорност за последствията и сме длъжни да помним,
че грешките по този път струват скъпо.

50
 Глава 4
„Неправене”.
Спиране на вътрешния диалог. Методи

Не може да съществува никакво безмълвие

на ума, докато съществува онзи,
който го търси. Безмълвие на спокойния
ум има само тогава, когато няма
търсещ, когато няма никакво желание...
Пътят към висшето не минава през волята,
през желанието. Висшето може
да се прояви само тогава,
когато онзи, който създава усилието, отсъства.
Джиду Кришнамурти

Въз основа на толтекското знание стигаме до извод, много близък и разбираем за психолозите, които се занимават с
теория на възприятието: човекът възприема не реалния, а по определен начин „направен свят”. Прословутата истинска
двойка тонал/нагуал се явява илюстрация на този тезис. При това, колкото и да е странно, най-вече концепцията за тонала
трябва да интересува практика.
Тоналът е нашият главен строител на света, този, който издига стени, за да ни изолира от нагуала, грижейки се за
нашата безопасност. Той определя колко енергия ни е нужна и за какво е необходимо да я употребим. Неговите „щитове” са
най-надеждната консервна кутия на света.
Тъй като тоналът владее всичките ни психични процеси, ние сме постоянно в негова власт. Той се разпорежда не само с
диапазона на възприятието и интерпретацията на възприеманото, но и управлява нашата памет (изтласквайки от нея всичко
„ненужно” или продуцирайки „лъжливи спомени”, ако това е необходимо за поддържането на нашия хомеостазис) и
ръководи нашето внимание, като му поставя мотиви и ценности. С други думи - тоналът непрекъснато се занимава с
правене. Може да се каже подобно на Кришнамурти - той е този, който създава усилията. При това не само явните усилия,
които традиционно свързваме със „силата на волята”, но и безсъзнателните - незабележими, но съществуващи всеки миг.
Тоналът прилага усилие, за да адаптира външната Реалност към съвкупността от перцептивни шаблони (патерни), удържащи
нашата събирателна точка в привичното й за човека състояние.
Тук няма да разгледам всички механизми на тоналното правене, с които се сблъскваме ежеминутно. В края на краищата,
това не е монография по психология на възприятието. Важно е обаче да се разберат основните моменти в тази грамадна пси -
хична машина. Какво превръща правенето в непрекъснат и неконтролируем процес, така здраво фиксиращ събирателната ни
точка?
1) Импринтите както от неврофизиологичен, така и от психологически характер.
2) Инстинктите и рефлексите; мигновените автоматизми, чието осъзнаване винаги закъснява и чиято активност в
резултат може да се наблюдава само пасивно.
3) Навиците.
4) Вътрешният диалог.
Последният пункт е особено интересен. Той е възникнал относително неотдавна (наред с появата на речта и мисленето)
и се държи като навик, т. е. поддава се на модификация, корекция и други видове произволно въздействие. При това вътреш-
ният диалог е безусловна опора на нашия разум и нашата реч и е фундамент на цялата възприемаема картина на света. В мо -
мента на пълно спиране на вътрешния диалог само инерцията на психичния апарат (а тя продължава броени секунди) ни
налага да възприемаме същото, което сме възприемали винаги. След това рамките на картината на света по непредсказуем
начин се разширяват в резултат: 1) от силно разширяване на светимостта около събирателната точка; 2) от преместването на
събирателната точка в област, недостъпна за осъзнаване дотогава.
Но да не избързваме. Да разгледаме едно положение, което вече е повтаряно нееднократно (можем да го намерим в
книгите на Кастанеда) - „голяма част от толтекските психотехники се явяват разновидности на неправене”. А доколкото
вътрешният диалог обезпечава основната маса тонални функции, спирането му става най-важният, почти универсален
инструмент за „опитомяване” на тонала.
Чрез неправене в избрана перцептивна област получавате шанс да преместите събирателната си точка и да „съберете”
света в нова позиция. Да започнем с най-лесното. Например дълбоката релаксация с пълна загуба на усещане на собствено-
то тяло е неправене на тялото.
Подобни неправения често се срещат в различни окултно-магически дисциплини - просто на техните адепти никога не
им е хрумвало какво именно те „неправят”. Да кажем, в йога най-баналната тратака (втренчено съзерцаване на една точка)
може да се разглежда като неправене на зрението - защото в нормално състояние човек никога не разглежда половин час не-
подвижна точка, без да откъсва очи от нея. Това е нарушаване на стереотипа както за вниманието, така и за възприятието.
Игрите с размерите на обектите и сенките вече са си чисто толтекски методи.
Нито един от методите на неправене обаче не работи на фона на активен вътрешен диалог. Вътрешният диалог винаги
има възможност да компенсира необичайните за възприятието ситуации - или чрез илюзорно „узнаване”, или чрез ментално
коментиране. Затова основно внимание в тази глава ще отделим именно на спирането на вътрешния диалог.
Преди да навлезем в изучаването на този феномен и на практическите начини за работа с него, ще разгледаме накратко
предходните пунктове: импринти, инстинкти, рефлекси.
Най-сложната тема са импринтите. Това са тези психически „следи” (с психофизиологична основа), които са присъщи
51
на човека от момента на неговото раждане. Те могат да бъдат наследствени, а могат да бъдат и съвкупност от впечатления от
пребиваването в майчината утроба или от родилна травма. Проблемът е, че импринтите са свързани с толкова дълбинни
слоеве на безсъзнателна психична активност, че произволното внимание не е в състояние не само да ги контролира, но и
изобщо да ги фиксира. Може да се каже, че това е фундаментът на „човешката форма”.
Ако се вярва на толтекската дисциплина, няма такива факти на осъзнаването, които да не могат да бъдат извлечени на
повърхността в процеса на трансформация на енергийното тяло. Но това, мисля, е последната граница.
Що се касае до инстинктите и рефлексите, чрез сталкинга и рекапитулацията всички те губят в значителна степен своята
императивност и автоматизъм. Тук се среща твърде любопитен феномен - пробуждането на по-древни инстинкти, които
нямат никакво отношение към тонала. Вашето тяло като че получава самостоятелност. Не е нужно да се съпротивлявате
срещу това. Тялото си „припомня” как нашите предци са минавали без тонала и реагира по възможно най-ефективен начин
на външната енергийна обстановка или на промяната в условията за енергообмен. Животинската интуиция и чувствителност,
която почти напълно сме загубили, се проявява неочаквано и отначало може даже да ни изплаши. Толкова сме привикнали
да отъждествяваме себе си със собствения си тонал, че възприемаме всяка самостоятелност на „тялото” едва ли не ка то
нахлуване на чужда воля. Зная го от собствен опит и досега помня колко ме порази това, че по време на редовната ми раз -
ходка тялото ми без каквото и да било участие от страна на моето осъзнаване се обърна и бързо се отправи в
противоположната посока.
А рефлексите, които се явяват резултат на научаване в света на тонала, просто постепенно се „разтварят”. Бавен, но иде-
ален „разтворител” е безупречността, чиято основа отрича социалността изобщо и постепенно ни освобождава от всички ви-
дове социална хипноза.
Какво е вътрешният диалог? Налага се да припомним, че тук не става дума за „вътрешната реч” или „вътрешното дрън -
кане” (това са само продукти на вътрешния диалог). Говорим за комуникация между два неосъзнато противопоставени в
психичното пространство обекта: чистия сензорен сигнал (външен или вътрешен) и перцептивния механизъм с неговото
смислопораждане и оценъчност.
Вътрешният диалог изгражда огромния масив на менталната активност, състоящ се от няколко етажа или нива. Всички
тези нива са тясно свързани с вътрешния диалог, съвместени са с него, поддържат се от него и на свой ред го поддържат - ето
защо понякога е толкова трудно да се разбере какво наистина представлява „безмълвието на ума” или пълноценното спиране
на вътрешния диалог.
Различните духовни търсачи са разбирали това явление по различни начини. Нещо повече, изхождайки от своите
представи, те са стигали до различни изводи за целите на подобна практика и за нейната продължителност.
Широко разпространена заблуда е например схващането, че „безмълвието” може да бъде постигнато веднъж завинаги.
Мирра Ришар („Майката”), сподвижница на Шри Ауробиндо, пише:

Разумът трябва да се приучи на безмълвие - да остава спокоен, внимателен, мълчалив. Ако се опитвате просто да накарате своя разум
да замълчи, това ще се окаже трудна работа, почти невъзможна, тъй като материалният компонент на разума никога не преустановява
своята дейност. Той работи без спиране, като магнетофон, който повтаря записа отново и отново, докато не го изключат. От друга
страна, ако сте се научили да превключвате своето съзнание към висшите сфери, да се издигате над всекид невния разум, то засиялата
Светлина ще успокои разума ви, той ще престане да се възбужда и постигнатото по този начин безмълвие на ментала ще е постоянно.
Веднъж навлезли в тези сфери, можете винаги да оставате там и външният разум постоянно ще бъде спокоен (Майка, т. 4. Въпроси и
отговори, 1950— 1951 г., с. 182).

Разбира се, това, за което тук става дума, не е спиране на вътрешния диалог. Това е само спиране на менталното ко-
ментиране, което закрепва резултатите от вътрешния диалог: неговото постоянно разделяне на възприеманото поле на „аз” и
„не-аз”, на обекти, на качества. Освен това „коментирането” създава допълнителни трудности, тъй като се занимава с прост-
ранствено, а още по-често - с времево моделиране. „Коментаторът” мисли за миналото и бъдещето, за близкото и далечното,
като при това ту се слива с вътрешния диалог, ту се „отстранява” от него.
Обърнете внимание на това по какъв начин Мирра Ришар съветва своите ученици да накарат „коментатора” да млъкне.
Аз бих го нарекъл метод на „третата точка” (по същество -модификация на метода „свидетел”).
Работата е там, че бърборенето на „коментатора” не може да се развива от само себе си. Коментаторът се нуждае от по -
стоянна опора, от материал (независимо дали е сензорен или интелектуален), идващ от „Аз-а” или от външното поле. Пре-
поръчвания от Мирра Ришар метод се свежда до проектирането на себе си в някаква „трета точка”, равноотдалечена от при-
вичното „Аз” и от импулсите на външната среда. В традицията на интегралната йога тази точка се помества над темето на
главата; други школи могат да „отправят” вниманието например в областта зад тила или зад гърба - същината на метода не
се променя от това.
Редно е да се отбележи, че разрушаването на цялостния ментален масив с помощта на отстраняването на „коментатора”
-както и всяко отстраняване на психичния автоматизъм - безусловно затруднява вътрешния диалог. Тоналът намира това по-
ложение за неудовлетворително и принуждава събирателната точка да премине в „плаващ” режим. Следователно и тук има -
ме работа със занижаване на фиксацията на събирателната точка, която се стреми да възстанови привичната цялостност на
тоналното възприятие.
Страничен ефект на това състояние, както неведнъж бе споменато, е разширението на осъзнаването около
събирателната точка. По този начин в зоната на възбудени вътрешни еманации попада повече материал отвън, което може да
доведе до проблясъци на екстрасензорни възприятия, необикновени видения, разширяване на способността за енергообмен,
повишаване на чувствителността. Всички тези феномени като че потвърждават ценността на дадената йогистка школа или
окултна дисциплина и внушават на търсещия надежди за постигане на окончателна Реализация.
Особено щателно разработват техниката за постигане на „вътрешно безмълвие” дзен-будистите. При това те
последователно и упорито изучават психофизиологията на вниманието и достигат до редица важни открития, които могат да
бъдат използвани и в толтекската дисциплина. Например известното от древни времена положение в йога, при което като че
спирането на дишането способства за спиране на мисленето. Също и даоските начини „да се успокои умът” чрез
концентриране на вниманието върху дян тян (област в коремната кухина, малко по-ниско от пъпа) и мислено „пренасяне на

52
центъра на тежестта” в тази област. Двете техники активно се използват и в дзен-будизма. Ето нап ример описанието на
„едноминутен дадзен” при Секидо Кацуки:

С широко отворени очи погледнете, да кажем, ъгъла на сградата зад прозореца или на някоя точка на хълма, или дори картина на
стената. Гледайте само част от предмета, не позволявайте на очите да се движат. В същото време спрете или почти спрете дишането,
съсредоточете вниманието си върху това и се постарайте да попречите на мислите да изплуват в ума ви. Ще почувствате началото на
някакво мислоподобно действие, което като че се размърдва в ума ви, но и то може да се постави под контрол. В хода на практиката
ще придобиете способността да предотвратявате появата на най-незначителната сянка от мисъл. Това потискане на мисловната
дейност може да се поддържа дотогава, докогато дишането стане преустановено или почти преустановено. Вярно е, че очите ви през
това време отразяват образи на външни обекти. „Възприятие” обаче няма да се получи. Няма да се появят мисли за хълма, идеи за
сградата или картината, няма да протече мисловен процес, свързан с предметите в или извън вас и вашия ум. Очите просто ще
отразяват образите на обектите така, както ги би отразявало огледало” (К. Кацуки, Практикуване на Дзен).

Тази техника ни приближава с цяла крачка към спирането на вътрешния диалог. С нейна помощ можем да отключим съ-
ществена част от тонала. Къде е тайната?
Задържането на дишането автоматически предизвиква фиксиране на вниманието върху диафрагмата и прилежащите й
области, а фиксирането на погледа нарушава работата на центъра, търсещ визуална информация. И какво от това? Получава
се не друго, а имитация на онзи тип перцептивно поведение и разпределение на вниманието, който е характерен за влечугите
-същества, напълно лишени от тонал. Събирателната точка при рептилиите е разположена по-ниско, отколкото при човека и
млекопитаещите, и доста по-близо до коремната област. И това е естествено - тяхната нервна система не е толкова развита,
че да проектира събирателната точка в областта на черепа. Само човекът и съществата с близка до неговата организация на
централната нервна система имат високо „повдигната” събирателна точка. Така е защото вниманието им твърде често често
се привлича от повишената активност на главния мозък.
Концентрирайки вниманието в областта на диафрагмата и манипулирайки собственото си дишане, ние заставяме
събирателната точка да се „спусне” по траекторията, която я съединява с „просвета” в центъра на пъпа. Ефективно за тази
цел може да се окаже не само задържането на дишането, но и поддържането на стабилен ритъм на дихателните цикли, тъй
като ритмичното дишане е характерна особеност на съществата с ниско ниво на нервна и перцептивна организация.
Ако методът „трета точка” успява да накара единствено „коментатора” да замълчи (а това е най-горното ниво на ментал-
ния масив, израснал от вътрешния диалог), то даденият метод (ще го наречем условно „долен”) снема и цялата област на ре-
ференция (оценъчност), а освен това сериозно затруднява смислопораждането (т. е. обръщането на тонала към собствения му
инвентаризационен списък). На това ниво често възникват перцептивни илюзии и лъжливи разпознавания; светът
демонстрира, от една страна, висока „яркост” на впечатленията, а от друга - също толкова висока степен на условност в
тълкуването на тези впечатления.
Така достигаме до изходното положение за истинско спиране на вътрешния диалог. Самото „спиране” се осъществява
от намерението, а описаното упражнение само създава благоприятни условия за неговата реализация. Намерението се
формулира предварително и в процеса на непосредственото изпълнение на техниката; всъщност то трябва постоянно да
съпровожда толтека (и на първо място всеки, който отнася себе си към сънувачите).
Пълното спиране на вътрешния диалог трае кратко - от няколко секунди до една-две минути, - но за да се стигне до това
състояние, понякога са необходими часове подготовка с помощта на една или друга техника. В момента на спиране на
вътрешния диалог събирателната точка напълно губи фиксацията и може да се премества почти във всяко положение.
Неслучайно направих уговорката „почти” - спецификата на техниката, използвана за спиране на вътрешния диалог,
оказва определено влияние върху траекторията на преместване на събирателната точка. Така описаният „долен” метод без
съмнение ще способства за нова фиксация в тази зона, където се събират възприятията на животните и някои неорганични
същества. Тук по-лесно се формира сънуваното тяло и по-често протича сънуване наяве, а наблизо са разположени и някои
светове на второто внимание. Това положение обаче има и сериозни недостатъци: плътна енергия и нисък контрол. Въпреки
мощните енергопотоци, участващи във второто внимание, тук вие сте доста уязвими, защото активно ползвате запасите на
тялото си през увеличения и твърде деен „просвет”.
Ето защо според мен дон Хуан предлага на Кастанеда друг метод за спиране на вътрешния диалог - знаменитата
„походка на Силата”. Условно ще наречем този метод „горен”. Ако „долният” имитира психоенергийното състояние на
влечугите и земноводните, то „горният”, съдейки по всичко, имитира „съюзник”. Тъй като при тези неорганични същества,
които правят впечатление на разумни и имащи осъзнато намерение, събирателната точка е по правило в зоната на върха на
пашкула (по-подробно вж. гл. 8).
Убеден съм, всички помнят в какво се изразява същността на техниката. Разфокусирано визуално внимание, равномерно
разпределено по протежение на цялото зрително поле, непривично разположени пръсти на ръцете - и се разхождате по този
начин, докато не ви омръзне. Т. е. докато вашият тонал не прекрати процеса на интерпретирания и вътрешният ви диалог не
утихне.
Този „горен” начин е важен с това, че привързвайки вашето произволно внимание към очите, които гледат всичко и
едновременно с това нищо не виждат, принуждава събирателната ви точка полека да се „повдига” нагоре по траекторията,
характерна за излизането на „двойника”.
Странно, но ръцете (особено пръстите) по смисъла на вниманието са разположени най-близо до главата. По-долу ще
стане дума за особената роля на този триъгълник, оформен от произволното внимание - „очи-дясна длан-лява длан”. Засега е
достатъчно да се напомни, че в процеса на биологическата еволюция енергийната форма на човека е достигала до настоящия
си вид (със събирателна точка, разположена зад дясната лопатка) в резултат на постоянното взаимодействие между очите
(главата) и ръцете.
Ако практикувате „походка на Силата”, събирателната ви точка бавно и неотклонно ще пълзи нагоре. Доколкото „гор-
ният начин” имитира организацията на „съюзника”, имащ упорядъчено съзнание, но при това напълно контролиращ вътреш-
ния диалог, добре е също да се активизира областта, която може да се нарече „лоно на вниманието”.
„Лоното на вниманието” е разположено в главата, близо до задтилието. Фиксацията в тази област подпомага спирането
на вътрешния диалог като разрушава привичната схема на разпределение на вниманието при обработката на зрителната
53
информация. Това е същата област, където често се фиксира събирателната точка на разумните „съюзници”, използващи
„тъмното море на осъзнаването” като транспортно средство.
В процеса на практиката ще установите, че центърът на вашето възприятие се повдига още по-нависоко и едва ли не
увисва над главата. Това, разбира се, съвсем не означава, че събирателната ви точка се намира на върха на пашкула. То
свидетелства за разширяване на осъзнаването в посока нагоре.
„Походката на Силата” създава предпоставки за излизане на събирателната точка извън пределите на пашкула през об-
ластта над темето. Тук плътността на енергообмен е невисока, затова пък е много по-лесно да контролирате състоянието си.
Това се постига с тренировка и постепенно, хармонично нарастване на плътността на сънуваното тяло.
Както виждате, техниките за спиране на вътрешния диалог чрез отстраняване на фиксацията на събирателната точка мо-
гат да я подтикнат към преместване по две основни траектории. В зависимост от собствената си конституция и личен опит
сънувачът предпочита едната или другата траектория. Този въпрос ще бъде разгледан в главата, посветена на сънуването.
Разбира се, „горният” начин за спиране на вътрешния диалог - също както и „долният” - има различни варианти. Ако
постигате успех без ходене (което на първо време е наистина сложно), то всяка концентрация в областта на очите, задтилие -
то („лоното на вниманието”), темето или над него ще ви доведе до сходни резултати. Трябва само да се има предвид, че
статичното положение на тялото изисква допълнителни усилия за спиране на вътрешния диалог - например ще ви се наложи
да отделите по-голямо внимание на ритмичното дишане и „вслушването във вътрешния звук”. Добре е да имате възможност
втренчено да разглеждате плавно променящи се орнаменти или геометрични структури. Ако съзерцавате статичен обект, той
трябва да е многосъставен и сложен (спомнете си как дон Хуан кара своите ученици да съзерцават купчина сухи листа!).
И все пак първото, което е необходимо да се усвои, ако сте решили да постигнете спиране на вътрешния диалог, е
„походката на Силата”. Препоръчвам тя да се практикува по следния начин.
На първо време, ако никога по-рано не сте постигали пълноценно спиране на вътрешния диалог, от основно значение са
ежедневните и продължителни упражнения. Събирателната точка трябва да се изведе от мястото на нейната привична фикса-
ция. Оттам нататък нещата стават значително по-лесно. С „походка на Силата” според мен трябва да се занимавате поне по
един час всеки ден в продължение на две до четири седмици. Линията на хоризонта може да бъде въображаема, къщите и
ландшафтът тук не са от значение. Така или иначе човек винаги приблизително си представя къде се намира хоризонтът.
Движението в кръг (суетене и пр.) също може да бъде от полза. Вашата задача е да активизирате периферното зрение, за
да претоварите тонала. Ако картината е стабилна и в периферията на зрителното ви поле нищо не се променя, постигането на
този ефект може да се окаже много по-сложно. Най-подходящото време за „походка на Силата” е по здрач, но не при пълна
тъмнина. Здрачевината сама по себе си създава ситуация на перцептивна неопределеност - разпознаването на някои обекти е
затруднено и това помага да се обърка тоналът. Разбира се, за предпочитане е да избирате улици, където няма да се
сблъсквате с тълпи минувачи, иначе просто няма да можете да се съсредоточите. Трябва така да гледате пред себе си, че
областта на ясно зрително възприятие да обхваща достатъчно голяма част от пътя пред вас, за да не паднете в канавката (и
това се случва). Много помага ритмичното дишане - поради причините, описани по-горе.
Разбира се, градският ландшафт не е най-доброто място за упражняване на „походка на Силата”. На първо време може
би ще е по-добре да потърсите маршрут, където отвличащите вниманието препятствия ще са по-малко. Ако наоколо няма от -
носително немноголюдни улици, с по-малък брой светофари и автомобили, то тогава може би има някой по-широк двор или
парк.
Отначало необходимостта да се ориентирате и от време на време да премествате погледа си (който иначе трябва да бъде
насочен строго пред вас) ще ви създава значително затруднение, но с времето ще се убедите, че немногобройните погледи
встрани няма да ви разсейват. Когато тялото наистина „разпознае” състоянието на спиране на вътрешния диалог, ще придо-
бие устойчив навик и рефлекторните движения на очите, свързани с ориентацията, ще престанат да го изкарват от релси. Ос-
вен това във всеки конкретен случай увеличаването на възприемания обем позволява силно да се намали количеството на
принудените отвличания, така че локвите, ямите, автомобилите и светофарите да се възприемат с онова минимално
отъждествяване, което е необходимо, за да се придвижвате без проблем.
На първите етапи от тази практика се открива „усещането на тялото”, съответстващо на спирането на вътрешния диалог.
Впоследствие - опирайки се на това „усещане” - ще можете постепенно да си позволите необходимите ориентационни пре -
мествания на вниманието; те, както бе споменато, в такова състояние са минимални. „Усещането”, за което тук става дума,
може да се локализира в главата или в гърдите, даже в долната част на стомаха (последното по правило се случва само при
жените). В никакъв случай не го предизвиквайте, то трябва да възникне само - и тогава ще възникне именно там, където,
според вашата енергийна конституция, трябва да бъде, а неговата отчетливост ще бъде здраво свързана с „безмълвието”,
така че никакви движения на очите няма да се окажат пречка.
Своеобразни „котви”, позволяващи всеки следващ път спирането на вътрешния диалог да се постига с по-малки усилия,
са следните моменти:
А) Положението на главата. Най-подходящо е положението, което използват йогите по време на съсредоточаване, тъй
като тази строга позиция е преди всичко свързана с безсъзнателната („телесна”) представа за алертността, за бдителното
спокойствие.
Б) Положението на тялото (осанката). Поради същите причини, изложени в т. А, не бива да се прегърбвате или
подгъвате краката си. Обърнете внимание мускулите на гърба и кръста да не бъдат прекалено напрегнати, защото след време
това ще започне да ви уморява и разсейва.
В) Ритмично дишане (за него вече бе казано).
Г) Концентрация на тактилното (осезателното) внимание върху задтилието, върху темето или над него.
Изброените „котви” са повече от достатъчно, за да неутрализират неминуемите отвличания на визуалното внимание от
въображаемата точка над хоризонта.
Трябва да се има предвид, че идеално, абсолютно спиране на вътрешния диалог в такъв режим почти никога не се
получава. Достатъчно е обаче да се постигне просто неговото осезаемо, значително забавяне. Ефектът така или иначе ще се
натрупва и когато тези натрупвания преминат критичната граница, пълното спиране на вътрешния диалог може да се случи в
момента, в който тялото почувства себе си в безопасност - тук просто трябва да му се доверим. Най-често това става на
безлюдно място и продължава от десет секунди до минута (в много редки случаи - и по-дълго). Възможно е да се свърже с
54
усещане за „летене”, пълна дезориентация и отсъствие на структурирано възприятие.
За толтекската практика такива епизоди са от значение, ако протичат регулярно - да кажем, два-три пъти в седмицата е
вече достатъчно, за да се направи сънуването често, стабилно и ефективно, а също и съществено да се подобри качеството на
сталкинга.
Следва да се помни, че спирането на вътрешния диалог е само инструмент за придвижване на събирателната точка. Пъл-
ното спиране винаги е импулс (кратковременно състояние), позволяващ да се премести събирателната точка и да се премине
в друг диапазон на възприятие. Подчертавам това, защото тук се съдържа важно отличие на толтекската практика от
повсеместно използваните медитации. Излишно е да се хабят сили за достигане на идеални цели, както в някои йогистки
школи, насочени към „абсолютното и непрекъснато безмълвие на ума”. Това е свързано с друго състояние, неефективно за
нашата практика - адаптация на тонала към максимално обедняване на мислителния поток. То разкрива нов тип равновесие,
от което медитиращият престава да получава енергиен тласък и всичко отново се „замразява” в слабо изместена позиция на
събирателната точка.
Единственото, което ни е нужно, е навик за „спиране” - и онова ниво на енергията, което ни позволява да го постигаме
във всеки конкретен момент. Така че целта на толтекската практика е да се научим качествено и бързо да изключваме
вътрешния диалог и след това по същия начин да го включваме отново. Пълно спиране е необходимо само в момента на
преместване (движение) на събирателната точка, т. е. в течение на няколко секунди (но пък в това време спирането трябва да
бъде наистина пълно). След това вътрешният диалог отново се включва, но вече във второто внимание или във вниманието
на сънуване. Това е навик за правилно и бързо превключване на вниманието. Тук паралелно трябва да се използват
сталкингът и неправенето, от които вниманието придобива по-голяма гъвкавост. Любопитното е, че качеството на спирането
на вътрешния диалог значително се повишава, ако преди това в продължение на три-четири часа се занимавате интензивно с
интелектуален труд. (Така вие четири часа сте в активен вътрешен диалог, а след това за около час се опитвате да влезете в
„безмълвие”. Едно време аз лично се ползвах от такъв приблизителен график. За няколко години вниманието се научава да
превключва от единия на другия режим бързо и без проблеми и никакво затъпяване, нито вялост на мисълта.)
При начинаещите практици понякога възникват опасения, свързани тъкмо с вероятността за влошаване на интелектуал -
ните способности. Трябва да се каже, че мнозина от тях провеждат неправилно заниманията си със спиране на вътрешния
диалог и техните опасения са напълно основателни.
Склонни сме лесно и бързо да забравяме, че всяка техника за управление на вниманието (а спирането на вътрешния
диалог се отнася към най-високите достижения в тази област) е възможна само при развита способност за съсредоточаване.
Ако някой си мисли, че преставайки да чете, пише, да се занимава с какъвто и да било умствен труд, ще достигне по-бързо
до спиране на вътрешния диалог, дълбоко се заблуждава. Съсредоточаването и релаксацията трябва последователно да се
заменят взаимно. Ако човек пренебрегва интелектуалната дейност или я избягва, вътрешният диалог става хаотичен,
аморфен и главно - почти безконтролен. Такъв става и целият му тонал. Описанието на света постепенно се „размива”, а
старите навици и стереотипи се скриват в маса неопределени мнения и опростени (но все така изтощителни) емоции. Да се
подчини вниманието, привикнало да блуждае в това стихийно пространство, е неимоверно трудно.
Спомнете си как дон Хуан говори на Кастанеда, че воинът на първо място има „правилен тонал” - т. е. хармоничен,
чист, с ясна структура. Такъв, че да е лесно да се работи с него. Струва си трудът да се придобие такъв тонал. Той трябва да е
свободен от заблуди, от предразсъдъци, от всякакъв вид предвзетост и емоции, породени от неуморимото его (заради което и
съществува практиката на безупречността), и от друга страна трябва да бъде силен, т. е. да владее онази яснота,
проницателност и способност да разсъждава, чрез които цялото описание на света се фокусира на „страната на разума”.
Тоналът в правилно упорядъчен вид трябва да се култивира.
Понякога при сънувачите се наблюдават странни изменения в работата на паметта. Това не бива да ни плаши. Преди да
е усвоил една-две фиксирани позиции във второто внимание, сънувачът често влиза в „плаващо” състояние. Разбира се, то не
бива да се отразява на социалното му поведение (именно с тази цел се практикува сталкингът). Спонтанните премества ния
на събирателната точка в този случай са твърде незначителни и даже невинаги се фиксират. Единственият ефект (който
практикът отбелязва постфактум) е „повишената склонност към забравяне”. За разлика от сънувачите, сталкерите почти не
страдат от това, а и да страдат, умело го прикриват от околните.
Най-общо погледнато, методите за спиране на вътрешния диалог могат да бъдат твърде разнообразни. Любопитно е
описанието на В. Титов („Новото хилядолетие”) - наистина, то започва с доста съмнително твърдение:

При спирането на вътрешния диалог и понататъшното удържане на това състояние става изместване на управлението на съзнанието
към нивото на подсъзнанието. Или ако се изразим по-точно - към друго ниво, по-дълбоко. По такъв начин се постига развитие на
управлението на подсъзнанието.

В действителност активността на „подсъзнанието” няма никакво отношение към спирането на вътрешния диалог!
Всички подсъзнателни (безсъзнателни) движения на психиката се изразяват в емоции, настроения, халюцинаторни образи.
Спирането на вътрешния диалог като състояние на неинтерпретируемо възприятие „гаси” дейността на подсъзнателното. От
психофизиологическа гледна точка това е състояние на обширно неструктурирано възбуждане на мозъчната кора и на цял
ред други области в главния мозък. Ключовата дума в дадения случай е „неструктурирано”. Т. е. в момента на спиране на
вътрешния диалог не протича никакво „възприятие”. Има само сляпо търсене на нов режим на възприятие, където
структурираността да бъде възстановена и управлението отново да бъде възможно. И вече там, в намерения режим с
възобновен вътрешен диалог, подсъзнателното може да даде достатъчно обемна продукция и да повлияе на начина, по който
ще бъде интерпретирано новото перцептивно съдържание.
Но по-нататък авторът предлага някои неща, заслужаващи внимание:

Какво да прави тогава неудържимият бъбривец? Има изход. И както винаги, той е просто парадоксален. Ако не можем да на караме
вътрешния диалог да замлъкне, можем да го доведем до абсурд. Ще обясня с пример...
Напълно отпуснал се, лежа на кревата и спокойно, с достатъчно дълги паузи, си мисля за „нищо”. Опитвам се да пренеса проце са на
мислене на по-меко, повърхностно ниво. Реших да проверя метода на затормозяване на мисленето с празнодумие. И вместо да се

55
 потопя в пълно безмълвие, каквото беше намерението ми отначало, започнах усилено да мисля, отчетливо произнасяйки мислите си
наум. При това не просто размишлявах, а се опитвах да натоваря съзнанието си в пълна степен и вместо в обикновения процес на
последователно мислене, се заех да говоря, говоря, говоря с такава скорост, че преди мислите ми да са успели да се произнесат, вече
да е дошла нова мисъл.
Когато в главата се появява мисъл, човек започва да я произнася. Последователността е именно такава: първо – пълноценна мисъл,
невъплътена в думи, а след това - преводът и в словесна форма.
Но да си представим ситуация, в която мислите преднамерено се ускоряват. Процесът вече изглежда малко съмнителен. Идва мисъл,
тя започва да се произнася в словесна формата на ум, но преди края на нейното произнасяне постъпва нова - и така на татък, главното
е да се набере по-висока скорост. Няма причина да се съжалява за изгубените мисли, неуспели да се произнесат, те просто идват и си
отиват. По-интересен е самият факт, че в този случай надвиваме вътрешния диалог...

Приведох този пример, за да покажа какви уловки измисля практикът в опитите си да спре вътрешния диалог, когато е
неподвижен и страда от недостатъчност на външен сензорен материал. Отсъствието на поток от визуални впечатления
(които именно предизвикват споменатото „неструктурирано възбуждане”) автоматически довежда до превключване на
вниманието навътре. А нашето вътрешно пространство, както прекрасно знаем, е мястото, където вътрешният диалог
прераства в ментален автокоментар и където възниква вътрешното бърборене, та дори и непроизволната артикулация.
В дадения случай съзнателно предизвиканият и пределно ускорен ментален поток, съдържащ не особено полезна
информация, е съвсем прозрачна аналогия с онова множество неясно видими от периферното зрение обекти, които разсейват
настройката на тонала по време на „походка на Силата”.
Също както съществуват четири най-общи нива на тонала (по отношение на перцептивното „описание”), може да се от -
делят и четири вида спиране на вътрешния диалог. Разбира се, това трябва да се разбира условно - истинското спиране на въ -
трешния диалог обхваща изцяло активността на тонала и протича на най-дълбокото - четвърто ниво. И все пак от прагма-
тична гледна точка има смисъл да се отделят дадените типове (или нива), доколкото всеки от тях - освен най-дълбокия -
представлява някакво състояние на равновесие, което може да се самозатваря и да ни се представя като окончателно
достижение. Ако не знаем за съществуването на тези междинни типове, всеки от тях може да се превърне в период на застой,
отначало внушаващ илюзии, а впоследствие - недоумение.
Действително, от време на време се срещаме със странен феномен. Струва ни се, че напълно сме усвоили спирането на
вътрешния диалог, но това по неведоми причини не ни довежда нито до „спиране на света”, нито до второто внимание и
даже не влияе особено на качеството ни на сънуване. По правило това и е ситуацията на „засядане” в едно от междинните
нива. Ето тези нива.

Ниво Трансформируема област Свързани с включването Предпочитани методи за постигане

на описание на света
I Отношение субект-обект:
идеи за организация на себе
си и на света; структури,
връзки; техните ценности;
патерни на реагиране
IІ Базисни детерминанти:
пространство-време; линей-
ност; смисли и цели (живот
и смърт, важност, жалост)
III Схема на тялото,
различаване на „сън” и
„наяве”, пасивни и активни
типове психична дейност
IV Перцептивни гещалти,
разпад на сензориума,
преустановяване на
интерпретационните
механизми
на дадения тип спиране
на вътрешния диалог
точки и области на
енергийното тяло
Център на гърлото; Медитативна техника „свидетел” или „трета точка”
слънчев сплит,
фронтална пластина
Център на междувеж- Активизация на периферното зрение, ритмично дишане,
дието, център на пъпа, релаксация, концентрация на вниманието върху външните
дантян, „корен” на слоеве на енергийното тяло
енергийното тяло2
Център на главата, поле Концентрация на вътрешния звук, интензивно ритмично
на вниманието „глава- дишане, „походка на Силата”
ръце”, „ос” на
енергийното тяло
Център на темето, Концентрация на вниманието над темето и методи от т. III
център над темето,
област пред лицето,
„лоно на вниманието,
(задтилие)

Енергийното тяло на човека реагира на различната дълбочина на спиране на вътрешния диалог по такъв начин, че въз-
никва впечатление за своеобразна „вълна”, разпространяваща се по фронталната повърхност на пашкула и последователно
променяща състоянието на полевите структури. Без да се замисляме, често приемаме термина „тонал” или „описание на
света” за абстракция, но виждането на процесите, които протичат в пашкула на човека по време на спиране на вътрешния
диалог, оголва енергийната същност на това - на вид чисто информационно - явление. Такова просто откритие може да се
направи при наблюдение на практиката на безупречността. Всеки факт на психоемоционална трансформация (например от-
слабването и/или изчезването на страха от смъртта, на чувството за собствена важност и пр.) непосредствено се демонстрира
чрез изменение на характера на светимостта при определени полета в пашкула. И тъй като всяко от тези полета оказва на -

2
„Корен” на енергийното тяло, „ос”, фронтална пластина и пр. - термини, въведени от мен за обозначаване на определени части от
човешкия пашкул. Неговият строеж е подробно разгледан в книгата „След Кастанеда: Понататъшни изследвания”. „Корен” - долната част
на енергийното тяло, където се намира основният канал за енергообмен с планетарното поле; „ос” -натрупващата структура в центъра на
енергийното тяло, по разположение почти съвпадаща с гръбначния стълб.
56
тиск върху събирателната точка и интензивността на светене на обкръжаващото я „хало”, можем достатъчно ясно да наб -
людаваме как манифестацията на емоционалния живот на човека определя позицията на възприятието и всички произтича-
щи от нея ефекти (реагиране, тип енергообмен, степен на полевото влияние на енергийното тяло на субекта върху външни
обекти и много други, в това число способността за Трансформация изобщо).
Знаем, че вътрешният диалог (неговият характер и интензивност) е тясно свързан с емоционалния живот. Може да се
твърди, че типът вътрешен диалог е в определен смисъл проява на психоемоционалния статус. Колкото по-близо сме до пъл-
но спиране на вътрешния диалог, толкова по-малка е склонността ни да изпитваме страх от смъртта, чувство за собствена
важност, жалост към себе си. Като елементи от описанието на света тези емоции следват вътрешния диалог, който ги
поддържа и обезпечава с енергия, така че спирайки определен тип „движение” на вътрешния диалог, ние автоматически се
лишаваме от възможността да преживяваме един или друг емоционален феномен.
Например лесно е да се установи, че характерът на емоционалното реагиране качествено се променя след спиране на
вътрешния диалог. Започвайки от второто ниво, емоционалните прояви почти напълно губят своя собствено „ментален”
характер и възприемането на емоционалните движения става преимуществено телесно; рефлексията изчезва и се проявява
първична соматична реакция спрямо външната среда.
Любопитно е да се отбележи, че това само по себе си може да се разглежда като характерен симптом на спирането на
вътрешния диалог. От друга страна, да се управляват телесните реакции е много по-сложно, отколкото да се управляват
рефлексивните реакции. На първото ниво телесността на емоциите става напълно забележима: вие не сте способни да
осъзнаете уплахата, но тялото ви непроизволно се дърпа - понякога така, че чувствате възбуждащия импулс, преминаващ
през цялата ви нервна система, от периферията почти до кората на главния мозък.
По-дълбоките нива (второто и третото) се съпровождат от ясното усещане, че вашето тяло живее свой собствен живот.
И това е съвършено нормално, защото енергийното ви тяло се връща към онова състояние без рефлексия, в което всяко вис -
ше млекопитаещо при опасност просто бяга, крие се в убежище или изпада във вцепенение - но според човешкото разбиране
не изпитва страх.
Що се отнася до чувството за собствена важност - то се трансформира в специфичен инстинкт на „господаря на
територията” (ако мога така да се изразя). Областта от описанието на света, отговаряща за социалното значение (от чието
осъзнаване възниква чувството за собствена важност), престава да функционира на второто ниво на спиране на вътрешния
диалог. В това състояние вашето тяло може да нападне конкурента, да отблъсне противника. (Интересното е, че то нерядко
възниква в резултат на психологически шок и става фоново например за убийствата, извършени „в състояние на афект”.)
Тялото действа самостоятелно - то използва онези поведенчески модели, които е получило генетически от примитивните си
предци. Голямата част от значенията и смислите губи своята сила, но реактивните патерни (начините на реагиране спрямо
средата, останали ни по наследство и превърнали се в безсъзнателни щампи) се запазват. Що се отнася до жалостта към себе
си, на това ниво тя може да се прояви в пристъп на кататония.
По такъв начин на междинните нива на спиране на вътрешния диалог дисоциацията на тялото и на осъзнаването може
да се прояви наистина драматично. По правило ситуацията се спасява от това, че пребиваването в такива състояния не
продължава дълго (няколко минути, рядко - десетки минути). Традиционният йога и окултистите просто не се стремят към
тези нива, тъй като напълно ги удовлетворява най-повърхностното състояние, достигано с помощта на метода „трета точка”
или на техниката „свидетел”. На това ниво рефлексията просто се забавя и най-напред се отстранява свойственото на човека
антагонистично отношение „субект-обект”, „Аз-светът”. Тук е възможен покой и сякаш странично наблюдение на спектакъ -
ла, който се разгръща чрез силата на космическата илюзия -мая. Тялото „знае”, че рефлексията може да се включи всеки
момент, и затова не демонстрира особена самостоятелност. Това е удобна позиция, която обаче за жалост не води доникъде.
Толтекската техника, бидейки по-ефективна, е и едновременно по-опасна и драматична в своите проявления. Нещо подобно
ни е известно от дзен-будизма, чиито техники са можели напълно да нарушат естественото равновесие между съзнанието и
тялото (така се и наричало това състояние - „дзенска болест”). Неспособността на цялостния организъм да регулира своите
отношения със социума без участието на рефлексията е основната причина за душевните разстройства от този тип. До -
колкото дзен-учениците са се стремили към „абсолютното безмълвие” (т. е. към пълно спиране на вътрешния диалог) не за
определено време, необходимо за преместването на събирателната точка (те просто не са знаели за нейното съществуване), а
завинаги (което е невъзможно, тъй като това разрушава самия субект на възприятие), с помощта на своите ефективни техно-
логии те се оказвали на второто, а понякога и на третото ниво на спиране на вътрешния диалог, опитвайки се с всички сили
да фиксират това състояние. И тези усилия се оказвали гибелни. Тялото, освободено от рефлексията и практически напълно
свободно от контрола на тонала, се държи не просто асоциално, а направо безумно. Всяко емоционално движение
демонстрира себе си по най-простия начин - като енергиен факт (а не като факт на осъзнаването). Всяко напрежение се
разрежда така, както би трябвало да се разрежда без отчитане на тоналните условности. И това разстройване се фиксирало
все повече и повече от самата дзен-практика. Дон Хуан би казал, че дзен-монасите си угаждали в това разстройване - просто
затова, че никой не им бил пояснил до къде може да ги доведе едно такова угаждане.
И така, длъжни сме да отчетем три прости факта: - продължително и устойчиво състояние на спиране на вътрешния
диалог може да бъде само първото му ниво, на което рефлексията още не е дотолкова потисната, че да отстрани всяка
възможност за самоконтрол и сталкинг;
- в четвъртото ниво на спиране на вътрешния диалог (пълното спиране) практикът не бива да пребивава продължително
(т. е. с часове). Това е пиково състояние, чиято цел се ограничава само с максимално занижаване на фиксацията на събира-
телната точка и нейното естествено преместване;
- второто и третото междинно ниво не могат да бъдат място на специална и продължителна фиксация. Задачата на
практика е да ги преодолее бързо и решително, опирайки се на своето непреклонно намерение.
Първо ниво на спиране на вътрешния диалог. Медитативна техника „свидетел” или „трета точка”. Това ниво е свързано
с центъра на говорене и слънчевия сплит (диафрагмата), макар в една или друга степен да обхваща цялата фронтална
повърхност на пашкула. Сравнително лесно е да се достигне, но вътрешният диалог тук съвсем не затихва (както е прието да
се мисли), а остава активен в централните зони (в центъра на пъпа „просвет” и дантян, в центъра на главата), които оказват
основен натиск върху събирателната точка.
В резултат концентрацията на първото ниво на спиране на вътрешния диалог води до известно потъване на
57
събирателната точка и до съответстващо разширяване на областта на осъзнаването. Главните механизми, удържащи
позицията на събирателната точка, съхраняват своята активност. Оттук и лесното връщане към състоянието на привична
рефлексия. Ефектът се ограничава само с чувство на общо отслабване на рефлексивните механизми и повишаване на
независимата чувствителност на тялото. Само по себе си даденото състояние не води след себе си никакви
трансформационни ефекти. Всъщност това е просто по-хармонична позиция, допустима вътре в „човешката форма”. Тя
може да бъде произволно продължителна или дори постоянна. Дава на практикуващия периодични проблясъци на
екстрасензорни възприятия в определен (твърде тесен) диапазон - например виждане на „аурата”, предчувствия, пророчески
сънища и т. н. Бидейки напълно органична, лесно убеждава практикуващия, че е именно състоянието, към което се е стре -
мил. В течение на няколко години става нова област на стагнация, слабо различаваща се от изначалното положение на съби-
рателната точка.
Второ ниво на спиране на вътрешния диалог. Тук започва този процес на префокусиране на вниманието, който бе
описан накратко, когато говорихме за дзенските психотехники. Чрез насочване на вниманието „надолу”, към областта на
диафрагмата не само се реанимира „комплексът на рептилията” (както бе казано по-горе), но и се откриват далеч по-широки
възможности - от една страна, голяма част от смислите и значенията на описанието на света губят своята актуалност, от
друга - започва „отключване” на най-важните социално заучени координати на самото ни съществуване, например
пространството и времето, линейността. По такъв начин тялото се връща в среда, лишена от координати. За него съществува
само настоящето, а основните ограничения на пространство-времето (от които произхождат страхът от смъртта, чувството за
собствена важност, жалостта към себе си) изчезват. Тялото проявява самостоятелност и в определени ситуации се държи
неадекватно. Трябва да се отбележи, че това състояние в определен смисъл е парадоксално. Например смъртната заплахата
не предизвиква незабавно бягство или активна самоотбрана - от една страна, страхът от смъртта тук не съществува, от друга
- тялото все още не е получило енергийна самостоятелност, то като че е „замряло” в настоящето и по правило е пасивно. На
този етап то е открило за себе си само една истина: времето е условно. Все още не му е дадено да знае, че активността и
пасивността на енергийното състояние са модуси на пашкула, решаващ неговата по-нататъшна съдба. Тук, колкото и да е
странно, се открива простотата и лекотата на самоубийството (възможно е средновековните самураи да са намирали изход от
всяка ситуация в харакири, добирайки се именно до това промеждутъчно ниво). Тук започва безумието на „дзенската
болест”, тъй като социалните ограничения изглеждат неестествени и безсмислени. На това ниво спирането на вътрешния
диалог рязко понижава интензивността на полетата, свързващи събирателната точка с центъра на междувеждието
(„просвета”) и долния дан-тян. Отслабва също връзката на събирателната точка с мощния сноп еманации, намиращ се в
„корена” на енергийното тяло. По такъв начин събирателната точка потъва още повече - в тези области на енергийното тяло,
където чувствителността наистина излиза от пределите на човешкия пашкул. Това е промеждутъчното ниво, в което лесно се
постига концентрация на произволното внимание върху външни, повърхностни слоеве на енергийното поле и където
физическото тяло престава да бъде еднозначен и непредизвикващ съмнения разграничител за външно и вътрешно
пространство. Ако сте усетили тази характерна неопределеност на границите на тялото, ако сте почувствали изобилие от
аморфни, но силни сигнали от пространството около физическото ви тяло - оттам, където според тонала има само въздух и
няма никакви нервни окончания - това означава, че сте достигнали второто ниво на спиране на вът решния диалог. Помнете,
че това ниво не трябва да става обект на фиксация, то е промеждутъчно и е необходимо усилие, за да се направи още една
крачка. За целта ще ви бъде от полза ритмичното дишане, концентрацията върху външните слоеве на енергийното тяло, но
главен задвижващ фактор винаги остава намерението. То не ви позволява да спрете.
Трето ниво на спиране на вътрешния диалог. Това ниво е много динамично и много лесно се изплъзва от вниманието на
практикуващия. Тук тоналът става толкова пасивен, че практически престава да различава наяве от съня, а заедно с това - и
пасивността от активността на собствената психична дейност. Тялото напълно взима властта в свои ръце. Дисоциацията на
осъзнаването и тялото може да граничи с патология в случай, че се задържите на това ниво на спиране на вътрешния диалог.
Пример за такова състояние е непроизволното въртене на тялото, когато Кастанеда се опитва да намери нужната посока на
света, неуправляемото бягство от ситуация на опасност (спомнете си известния сюжет с „планинските лъвове”) и т. н. По
правило следващите спомени за това състояние са „съноподобни”. До такава степен не сте уверен в реалността на ставащото,
че питате себе си и околните: „Нима аз направих това?” Тоналът заема най-крайна позиция - на безучастен наблюдател. Той
не преживява емоции, така че тялото като че се оказва „на свобода” - и се движи въпреки осъзнаването, препълнено с
тактилни усещания, чиято природа е неясна. Всички реакции и емоции се концентрират в центъра на физическото тяло и
крайниците - спазми, треперене, поривисти движения, мигновени и съвършено необмислени реакции към всичко
обкръжаващо.
Обикновено на такова дълбоко ниво спирането на вътрешния диалог води до „походка на Силата”. Други техники също
могат да ви отведат толкова надалеч, но това е по-скоро случайност.
Отслабването на полетата, привързващи събирателната точка към определена позиция, тук обхваща централния
(базисен) компонент на тоналното внимание, а именно триъгълника „очи (глава)-ръце”. Вторият удържащ пояс от полеви
структури върви към основата на „оста”. Неговото отслабване е вече вторично и е следствие от отстраняването на
перцептивния център от всякакво собствено описание, включително и от най-важния базисен елемент - основополагащата
диада „бодърстване-сън”. Това емпирично наблюдение явно ни демонстрира фундамента на човешкото описание на света,
което е по-важно дори от пространството и времето: режимът на възприятие и по-точно онези негови варианти, които
изначално са дадени на човешкото същество - насън и наяве.
На това ниво фиксацията неминуемо води до пълна социална дезадаптация, т. е. до душевна болест. Ето защо толтекът
се стреми да прескочи това опасно ниво максимално бързо. Тук може да се преживеят вдъхновяващи епизоди като сънуване
наяве или излизане на сънуваното тяло на фона на непрекъсната работа на първото внимание - флуктуации, които в никакъв
случай не бива да ви спират.
Четвърто (последно) ниво на спиране на вътрешния диалог. Както вече отбелязахме, на това ниво завършва самият
факт на „описание на света”. Последните полеви сегменти, съхранили своята притегателна за събирателната точка сила,
окончателно се деформират и престават да доставят сензорна информация, достъпна за интерпретация от тонала.
Това е областта пред лицето, „лоното на вниманието” (задтилието), темето и зоната от пашкула, разположена над него.
Пускайки на свобода собственото си внимание през зоната на диафрагмата и коремната кухина, ние за един миг откриваме,
58
че освободената област на концентрирано осъзнаване като че „изплува” в горната част на енергийното тяло. Това вече не е
търсенето на „трета точка”, характерно за първото ниво на спиране на вътрешния диалог; това даже не е медитация върху са-
хасрара-чакра - преживяването, съпровождащо описаните по-горе техники, винаги е ясно определено и позиционира възпри-
ятието вътре в пространствено-времевия континуум, то отстранява света, но не премахва неговото осмисляне. А
движението, което се случва на четвъртото ниво на спиране на вътрешния диалог, е почти инстинктивно и по същество
представлява „разреждане” на последната енергийна област на пашкула, удържаща фиксацията на събирателната точка. Това
е своего рода взрив, не подчиняващ се на контрола на произволното внимание.
Ако този процес се разтегне за няколко десетки секунди, оказваме се в състояние на „спиране на света”. (По-подробно
вж. в главата „Виждане”.) Така или иначе, светът прекратява своето съществуване. Събирателната точка се изтласква от въз-
будените полета в необичайна позиция, която е невъзможно да се предвиди. Тази позиция е по правило неусвоена от нашето
произволно внимание, така че тук се сблъскваме с „разваляне на сензориума”. Разпознаването е невъзможно, „схемата на
тялото” отсъства. Възприятието демонстрира хаотични отрязъци от тонални конструкции и непосредствено виждане. За
няколко секунди енергообменът става много по-плътен, в резултат на което хомеостазисът се нарушава и полевите сегменти
започват да получават нови форми. „Просветът” се увеличава и силно „избутва” събирателната точка ту нагоре, ту надолу - в
съответствие с присъщите на този канал ритми на поглъщане и отделяне на енергия.
По правило защитните механизми на енергийното тяло проработват достатъчно бързо и хаотичните движения вътре в
полетата спират. В това и се заключава шансът, предоставен ни от толтекската дисциплина. Ако събирателната точка се е
спряла в необикновена позиция, то практикуващият винаги има възможност с помощта на произволното внимание
(своеобразен сталкинг на възприятието) да я удържи и да забави нейното връщане. Пълноценно събиране на възприятието в
новата позиция (която има не само информационен, но и енергиен смисъл) е достигането до второто внимание наяве. Ако
ви се удаде да запазите „плаващото” състояние на събирателната точка, то това ще е „сънуване наяве”.
Така спирането на вътрешния диалог прави достъпни двете най-екзотични и тайнствени състояния, споменати в книгите
на Кастанеда.
Същото се постига и с помощта на техниката на неправене. Това е непосредственият метод, който касае само
управлението на вниманието и възприятието. По природа той е близък на сънувачите, защото имитира сънуване. Не на
всички се удава лесно, макар че в случай на успех неправенето замества спирането на вътрешния диалог, подминавайки
описаните по-горе „междинни” нива. Методът на перцептивното неправене е насочен към непосредственото спиране на
всички интерпретации на възприеманото. С други думи - каквото и да възприемате (визуално, аудиално, кин естетично), вие
отказвате да разпознаете и оцените това. И само чрез намерението превръщате възприемания свят в хаос.
Този метод е лесен за описание (обърнете се към книгите на Кастанеда!), но е сложен за изпълнение. Един от основните
проблеми се заключава в това, че тоналът лъже сам себе си, следователно знае какво прави и защо. Може ли да се излъже
тоналът, ако именно той взима решението да се заеме с неправене? Изглежда се сблъскваме с неразрешимо противоречие.
В подобен случай дон Хуан би казал на Кастанеда: „Не го прави, и точка.” И щеше да бъде прав, защото тук всички въз-
можни хитрости ни отдалечават от целта. Секретът на неправенето е в пределната простота, с която тоналът не може да се
примири. Всеки трябва да има цел, може би даже схеми, планове и алгоритми. Когато заспиваме и се събуждаме, нашето его
не си задава въпроса: с каква цел аз затварям/отварям очите си? Или например егото не си задава идиотския въпрос: с каква
цел седя в момента на тоалетната чиния? Може, разбира се, да се стигне и до това, ако много се мисли за живота във
всичките му прояви - но то, съгласете се, би било патология.
Неправенето е естествено състояние на съзнанието, което не се занимава с авторефлексия. То е подобно на дишането,
кихането, дъвченето, изпускането на газове и прочее действия, които ни се случват редовно и съставят живота на организма
ни и до които тоналът не е успял да се добере. Разбира се, когато вземаме решение да се заемем с неправене, това е работа
на тонала! Че кой освен него може да взема решения? Работата е там, че даже формулирайки за себе си някаква цел, тоналът
качествено се съсредоточава върху процеса - и тогава неправенето го „подлъгва” и отключва.
С други думи, в състояние на неправене тоналът забравя за целите, защото забравя и за самия себе си.
Само като забравите защо съзерцавате сянката на храста и престанете да разбирате въобще това сянка ли е или нещо
друго, ще се окажете в състояние на неправене. И колкото по-често се потапяте в подобна „забрава”, толкова по-лесно
става. Но всичко започва с няколко секунди.
Що се отнася до общото „очакване на резултата” от подобна практика (не само от неправенето, но и от всяка друга),
което по правило се „събужда” веднага щом излезем от съответното състояние, то това вече е свързано с безупречността.
Защото всички тези „очаквания” така или иначе произлизат от главната грижа на тонала, която дон Хуан нарича
загриженост за собствената съдба.
Разглеждайки въпроса под такъв ъгъл, непременно ще забележите, че „загрижеността” произтича от страха от смъртта,
чувството за собствена важност, жалостта към себе си. „Ще стана ли виждащ? Ще получа ли магическа сила? Ще позная ли
Реалността, ако се занимавам с неправене?” - пита се нашето чувство за собствена важност. (А страхът от смъртта налива
масло в огъня: „Ами! Ще си идеш напразно, ще си пропилееш живота за глупости.” Жалостта към себе си горчиво твърди:
„Бедният аз, глупакът, с празни работи се занимавам, бих могъл да постигна повече в този живот...”).
Пълното и безусловно приемане на безупречността е единственото, което ще ни избави от подобни глупости. Така за
пореден път идваме до практическата цялостност на толтекското знание.
Безупречността, неправенето и спирането на вътрешния диалог по естествен начин ни довеждат до сънуването - пара-
доксално състояние на осъзнаването, на което са посветени следващите глави от тази книга.

59
 Глава 5
Сънуването I: Методи

...Ще излея от моя дух на всяка плът,

и ще пророкуват синовете ви и дъщерите ви,
и юношите ваши видения ще виждат, и старците
ваши сънища ще сънуват.
Деян. 2:17-19

Съновиденията винаги са ни изглеждали тайнствени. Типовете възприятия по време на сън със сънуване са твърде
разнообразни, за да се съди за тях еднозначно. Сънищата биват ярки и бледи, осмислени и безсъдържателни, цветни и черно-
бели. Нещо повече, сънищата могат да бъдат „пророчески”, да дават знания, да въвеждат в заблуди или да приемат формата
на откровена фантастика.
Преди Кастанеда да публикува своите свидетелства за толтекската дисциплина, все още никой не бе разглеждал сънува-
нето като метод на възприятие със свой тип внимание, със свои специфични изкривявания и с целия комплекс от проблеми,
който е свойствен за всеки тип възприятие по отношение на външния свят. Естествоизпитателите са склонни да смятат, че
сънуването е по природа безсмислено и че просто отразява психофизиологичните процеси в организма на сънуващия.
Например възгледите на Хобсън и Маккарли (1977) по същество се свеждат до идеята, че сънуваните образи са само
интерпретация на безпорядъчните разреждания на нервната енергия, натрупана в клетките на мозъка. Сред
психоаналитиците е популярен възгледът за сънуването като образно разреждане на натрупали се психически напрежения в
областта на безсъзнателното - своего рода естествена психохигиена. Други изследователи приписват на сънищата творческа
функция. Тяхната гледна точка, най-общо, се свежда до това, че в процеса на сънуването натрупаната информация се
сортира и организира по определен начин, благодарение на което в съня стават ясни някои скрити закономерности или
взаимовръзки. По такъв начин в сънуването се разрешават проблеми, поставени наяве.
Мистическият възглед за сънуването винаги е бил почти диаметрално противоположен: в сънуването „душата се
освобождава от телесните обвивки” и - макар на пръсти - има възможност да съгледа истинското положение на нещата в
царството на отвъдното, т. е. в царството на Истината. Изтънчените метафизици намират в сънуването път към „мистичния
съюз с битието”, „припомняне на собствената истинска природа”, а ориенталистите търсят тук пътечка към нирвана или
самадхи.
Всички тези подходи засега си остават само предположения, хипотези и надежди.
Затова пък от най-древни времена е известна идеята за връзката между съня и смъртта. Мирча Елиаде споменава, че в
гръцката митология Сънят и Смъртта, Хипнос и Танатос са двама братя близнаци. Разбира се, Елиаде говори за митология,
но подобна митология води своето начало от самата бездна на времената, когато човешкият тонал е получил своите
първични очертания.
В съня ние винаги напускаме света на привичното възприятие и реагиране, в съня умира нашето его - и за това не може
да не се е досещал примитивният човек в изгрева на цивилизацията, когато още самата дума его е била немислима.
Толтекското знание дава обяснителен модел за това положение на нещата. Събирателната точка в сънуването се пре-
мества, а заедно с нея се измества и целият комплекс привични реакции, идеи, представи за себе си - дневното „аз” като че
умира. И страхът от смъртта - главният консервиращ сигнал на тонала - прекратява сънуването, не му позволява да стане
осъзнато, не му дава да се превърне в пълноценен режим на възприятие. Всяко „излизане от тялото”, всяка осъзнатост на
съня плаши обикновения човек, защото там той не намира целия комплекс от привични черти на образа му за самия себе си.
От една страна, на него като на възприемаща единица му е открито твърде много, от друга - от него като от стереотипно
същество (към което състояние той е привикнал за дългите години на човешкия живот в социум) е останало твърде малко.
Но защо ни е да се занимаваме с митове с хилядолетна давност! Смъртта всеки път ни се явява осезаемо и явно - не е
нужно да се изучава антропология за това, достатъчно е да се влезе в осъзнато сънуване. Макар че сама по себе си историята
на човешкото отношение към сънуването предоставя богата храна за размишление.
От една страна, Висшата Сила (както и да я наричат представителите на различните религии) дава на човека шанс „да се
пробуди”, да добие знание, памет, безсмъртие и свобода. От друга - самият факт на „пробуждането насън” е отровен с фун -
даменталния страх от смъртта. Какво е „пробуждането насън”? За нашия тонал - освен всичко изброено по-горе - това е
„освобождаване от физическото тяло”. С други думи - преминаване в друг свят, в обителта на мъртвите, макар блажени и
знаещи, но вече не живи в смисъла, в който сме привикнали да го разбираме. Ето къде е коренът на илюзията. Ето къде е
основната преграда, безсъзнателното препятствие, построено от нас самите, за да се удържим в рамките на монотонния свят.
Една част от нашата психика през цялото време се стреми да „избяга”, да се „освободи”, затова пък другата - тъмна, тежка и
инертна - се стреми да пребивава в покой: тя търси лекарства и упражнения, панацеи от всякакъв род, само и само да
съхрани тялото в сегашния му вид колкото може по-дълго, желателно - и завинаги.
Около тези теми се разгръща цяла драма, далеч по-сериозна и напрегната от всякакви търсения на нашето (като цяло
-достатъчно примитивно) въображение. Авторите на романи на ужасите и кървава белетристика биха потръпнали,
прониквайки в тази тайнствена и зловещо омагьосваща област.
Човек се мята между две безсъзнателни страсти - той не иска да умре и той не иска да живее. Обикновеният сън ни
дарява временно, неколкоминутно разрешение на този безумен конфликт. Сънищата са тази хитра пътечка, по която човек
може -макар за минути - да се разхожда почти всяка нощ, изпитвайки удовлетворение от невъзможното състояние на не-
живот и не-смърт. Неслучайно хората, които дълги години поради физиологични разстройства не помнят своите сънища, се
оплакват от непреодолима умора, от обща затрудненост както на физическия, така и на психичния живот. Изразявайки се
метафорично, сънят е ангелът на смъртта, който в последната секунда ни е пощадил и не ни е убил докрай. Той ни е оставил

60
памет за своите призрачни царства, където няма нищо и има всичко, а след това се е оттеглил до следващия ни сън.
Митът изисква от нас понякога да се въздържаме от сън. Спомнете си историята на Гилгамеш, който не получава без -
смъртие само затова, че не могъл да бодърства шест дни и шест нощи. Такива примери антрополозите могат да приведат
много. Да останеш буден, пише Елиаде - познавачът на всемирната митология и световните религии - означава „да
обладаваш в пълна мяра своето съзнание, да присъстваш в света на духа”.
Но какво означава това всъщност?
Опирайки се на толтекското знание, можем с основание да предположим, че човекът от векове се безпокои не от
проблема за съня като такъв, а от проблема за „загубата на осъзнатост”. Поначало сънят за висшите млекопитаещи е бил
проста реакция на смяната на деня и нощта и единствената му функция е била възстановяването на силите и пребиваването в
състояние на „естествена анабиоза”, докато не изгрее слънцето, за да започне нов ден, чието съдържание е отново ловуване
на други живи същества или ядене на растителност, или размножаване. С други думи - принудителен престой на организма.
Нощта не е най-доброто време на биологична активност за съществата с развита нервна система. Обаче има други същества,
за които нощта е тъкмо време на активност и ловуване. Съдейки по всичко, състоянието на сънуване е система за охрана на
спящото животно. Т. е. от една страна, животното спи и съхранява (възстановява) силите си, от друга - то е достатъчно
бдително, за да реагира бързо при промяна на средата или приближаване на естествен враг.
Лесно е да се досетим, че става дума за просто, природно обусловено преместване на събирателната точка. По-голямата
част от възприятието се фокусира върху вътрешното състояние на организма, но една (макар и много малка) част в същото
време следи какво става наоколо.
Мисля, че само човекът асоциира сънуването със смъртта. Просто защото само човекът има ясно изразено дневно „аз” и
сериозно се безпокои за неговото съхранение (нали е социален, от него се очаква определено поведение, той има образ за
себе си - къде ще се денеш при тази маска!). Човек, изгубил своето „социално лице”, е мъртъв човек.
Обратната, „високата” страна на този процес е преходът в едва ли не свръхчовешко състояние. В крайна сметка - в това
състояние, в което е възможна връзката с духове и отвъдни сили и където се осъществява магическо управление на обстоя-
телствата и външната природа. Това е „сънуването” на шаманите. Те не „умират” за своя социум, те застават над него. фак-
тически тези хора управляват своето племе, народ, етнос. Но и тук намираме специфичната символика на „социалната
смърт” -практически във всички култури на Земята шаманите (или жреците), приемайки решения за своя народ, не искат
нищо за себе си. Те са по-горе - и с това всичко е казано.
Царят, пожелал повече данъци или повече наложници, не предизвиква ничие удивление. Той е човек на света,
въплътена материална власт. Ако иска война, той ще има война. И т. н.
Шаманът (или жрецът) стои толкова нависоко, че няма право да изисква от своя народ материални блага. Той е
въплътена неземна Сила, той е не-социален в общоприетия смисъл. Защото умее да влиза напълно в сънуване и следователно
е престанал да бъде социално същество. Той е само ретранслатор, прощават му се грешки в интерпретацията, но не му се
прощават претенции за реална власт и реално богатство.
Съдбата на толтекския сънувач в много отношения повтаря съдбата на шамана, свещеника, жреца. Въпреки че
организацията на социума за последните хилядолетия радикално се е променила, той остава от другата страна на света.
Съплеменниците му безсъзнателно приемат, че на него бездруго му е дадено твърде много - живот след смъртта, знание по-
високо от всеки рационализъм, власт над непостижимите аспекти на битието. Той е жив мъртвец, той е победил смъртта.
Сънувачът бодърства и запазва своето осъзнаване там, където обикновеният човек изпада в паралич и безпаметност.
Пътят на сънувача е постепенен преход от едно състояние на битието в друго. Всеки преход (в очите на „нормалните”
хора) е смърт. А сънувачът продължава да живее и даже разказва за своите похождения в области, недостъпни на „живото”
(т. е. стереотипно) социално същество.
Толтекската мислителна парадигма разяснява защо на сънувача са му достъпни други светове, други способности и
сили и защо той получава знание, за което цивилизацията на „нашия свят” даже не е измислила думи. (На първо място,
самото явление на осъзнато сънуване нарушава нормалното „описание на света”, на второ място - то никога не е ставало
масово до такава степен, че тази призрачна, променлива област да може да се оформи с човешки език.)
Съвременната неврофизиология в процеса на изучаване на сънищата, от векове считани за царство на невербализуемите
образи, като че направи опит да реши въпроса механистически. След като бе открита функционалната асиметрия на главния
мозък, сънуването автоматически се приписа на бурната дейност на дясното полукълбо. Това изглеждаше логично, защото
наистина в състояние на бодърстване доминира лявото (вербално-логическото) полукълбо, а на сънуване - дясното
(нагледно-образното).
Всичко обаче се оказа не толкова просто. Според Кастанеда например по време на сънуване събирателната точка потъва
навътре и наляво. Излиза, че или енергийното тяло на човека огледално отразява активността на физическото, или Кастанеда
си е пофантазирал. Обаче през втората половина на 90-те години (т. е. много години след основните трудове на Кастанеда)
се изясни, че именно лявото полукълбо е отговорно за проникването на сънуващия в осъзнато сънуване.
Така В. Л. Голубьов и Е. А. Корабелникова, изследвайки психофизиологията на съня, относително неотдавна потвърди-
ха това положение в клинични условия. Те съобщават следното:

Проблемът за взаимодействието между двете мозъчни полукълба в състояние на сънуване засега остава дискусионен. Целта на
нашата работа е да изследваме особеностите на характера на сънуването при здрави хора и при хора с невротични разстройства в
зависимост от профила на асиметрията между полукълбата. Изследвани са 78 болни с невротични разстройства и 25 здрави хора при
използване на клинични и параклинични методи, методиката за изследване на профила на асиметрията между полукълбата и метода
на експертна оценка на сънищата. Отличителни особености при сънищата на здравите изследвани с преимуществено ляв профил на
асиметрия са тяхната голяма яркост, информативност, образност и емоционалност. Специфични черти на сънищата на изследваните с
преимуществено ляв профил на асиметрия, общи както за здравите, така и за болните с невротични разстройства, според нашите
данни са също по-малката представеност на фактора за новост и честото възникване на редки феномени като например симптома
„вече видяно наяве”, реалистичност, „смесени” (наслагващи се) сънища, продължаване на сънищата при повторно заспиване, честа
смяна на лицата и местата на действие. Към другите особености на сънищата при изследваните с ляв профил на асиметрия, които се
изявяват само в случай на невроза, се отнася достоверно голямата представеност на феномени като лусидност (осъзнатост) и „сън в
съня”. Получените резултати, от една страна, могат да означават съхраняване на функционалната специфика на полукълбата по време
61
 на сън, от друга - дават основание да се предполага различен принос на дясното и лявото полукълбо в организацията на процеса на
сънуване.

Нас, разбира се, ни интересува на първо място феноменът „лусидност” (осъзнатост). Изместването на психоенергийната
активност наляво по време на осъзнато сънуване очевидно трябва постоянно да е налице. Всъщност това е навлизане на
тонала с неговия вербално-логически апарат (неговия инвентаризационен списък) в област, където преди това е имало само
аморфни и незапомнящи се впечатления.
От гледна точка на толтекското знание това е почти равнозначно на „изместване на събирателната точка наляво” -
защото кое, ако не събирателната точка, превръща безсмисления поток от неопределени впечатления в „картина”, в цялостен
свят, с който може да се работи, в който действията са последователни и запомнящи се и в който вие можете да разпознаете
обекта, да го запомните, а след това да го назовете или опишете?
Европейският подход към осъзнатото сънуване се е съсредоточил на това ниво. Всички техники, които предлагат на на-
шия читател европейските или американските изследователи на осъзнатото сънуване, са построени на най-простия принцип
на пренос на контрола и подобряване на паметта. Благодарение на тези методи може да се „лети” и да се запомнят приклю-
ченията. Практически никой не разглежда съня като енергийно състояние, имащо за основна цел укрепване и развитие на
реалните силови взаимовръзки с тези области на възприятието, които могат да се открият в сънуването.
В. Громов („Осъзнати сънища”) разглежда сънуването именно от тази типична за европейското мислене гледна точка:

Каквото и да правите в състояние на бодърстване, вашият мозък активно обработва сензорната информация, постъпваща от
заобикалящия ви свят.
Наред с информацията, заложена във вашата памет, тя се явява суровина за построяване на модел на света. И този модел точно
отразява вашите взаимоотношения с него, докато бодърствате активно.
При пасивно бодърстване вниманието се измества от външната информация към вътрешната. Вашето мислене получава известна
независимост от външните въздействия, мислите ви започват да блуждаят и вие като че спите наяве. Някаква част от вашия мозък
моделира не реалния обкръжаващ ви свят, а потенциален свят. В същото време намиращият се във вас опростен модел на външния
свят по всяко време (например при възникване на опасност) може да превключи върху себе си вашето внимание.
По време на сън от външния свят постъпва толкова малко сензорна информация, че вие преставате съзнателно да го моделирате.
Когато спящият мозък се активизира в достатъчна степен, във вашето съзнание възниква модел на света, който обикновено не зависи
от ставащото наоколо. Това наричаме сън. Спящият мозък невинаги създава подробен модел на света. По някога изглежда, че той
само се опитва да се съсредоточи и почти не действа. Различията в психичната активност по време на сън в значителна степен зависят
от състоянието на мозъка на спящия.

Разбира се, ако отчетем, че спящият мозък при моделиране на пространството на сънуване до 98-99% се опира на
собствените си идеи, които не срещат подкрепа във вид на сензорни сигнали отвън, то в случая разполагаме с действително
оскъдна картина.
И все пак и при най-неопитния сънувач остават 1-2% реални сигнали отвън, които могат да посочат пътя към по-ефек-
тивно възприемане в осъзнато сънуване.
Всичко започва с пробуждането на вниманието на сънуване в съня. Това е само началото. Но европейците се
съсредоточават именно на този аспект. Какво става по-нататък просто не ги интересува. Потопеността в психоаналитичната
концепция на сънуването прави евроамериканските изследователи пасивни и безволеви - интересуващата ги „пробуденост”
се ограничава само с навиците на внимателно наблюдение и качествено запомняне на продукцията на собственото
безсъзнателно.
От енергийно гледище събирателната точка започва да функционира в новата позиция повече или по-малко пълноценно,
ако съхрани връзката на възбудените от осъзнаването еманации с тази част на пашкула, където тя се е намирала поначало. С
други думи, трябва да се съхрани приемствеността на осъзнаваните гещалти на възприятието между първото внимание и
вниманието на сънуване. В толтекската техника този ефект се получава чрез „осъзнаване на момента на заспиване” - това е
непосредствен метод, пряко насочен към удържане на енергийната активност в определена зона на енергийното тяло.
Европейците явно намират този метод за твърде абстрактен и трудоемък. Тях не ги интересува крайната цел на
толтекската дисциплина - сливането на първото и второто внимание, така че прибягват до различни начини за „припомняне”
на самия факт на сънуване. Например споменатият по-горе Громов, цитирайки О. Фокс, предлага непрекъснато да се
„тества” възприеманата реалност:

Един от аспектите на умствената дейност е „тестването на реалността” с цел определяне на произхода на получаваната информация -
дали тя идва от вътрешния, или от външния свят. Оливър Фокс, нарекъл тази система „критически дар”, счита, че по време на
обикновен сън тя „спи”. Според него този дар е главното условие за постигане на осъзнатост в съня.
Необходимо е да се пробуди - пише Фокс - тази критична способност, като цяло бездействащ насън, и тогава ще започнат да се
проявяват различни степени на активност. Да предположим, че в съня си съм се оказал в кафене. На съседната маса седи дама с много
приятна външност, само дето има четири очи. Примери за степените на активност на критическия дар в този случай са следните:
1. При обикновено сънуване изобщо не бих обърнал внимание на този казус. Но пробуждащият се критически дар ще ме накара да
почувствам, че с тази дама нещо не е наред. Внезапно разбирам какво именно: „Разбира се, та тя има четири очи!”
2. В съня си изпитвам леко удивление: „Колко странно, тази девойка има четири очи. Това не й отива!” Но точно в този момент може
да забележа: „Бедната, счупила си е носа. Как ли се е случило?”
3. Критичната способност се пробужда още повече и четирите очи сега се възприемат като аномалия. Все още обаче не се пра вят
дължимите изводи. Възклицавам: „Стига бе!”, а след това се разубеждавам: „В града сигурно има някакво необикновено шоу или
цирк.” Намирам се на границата на разбирането за това което произтича, но не мога да направя решаващата крачка.
4. Моята критична способност се пробужда напълно и горното обяснение вече не ме удовлетворява. Продължавам веригата от
умозаключения: „Ама пък такива номера никога не е имало! Жена с четири очи - това е невъзможно! Това е сън!” Задачата се състои
в анализиране на критическия дар непосредствено преди съня, за да може той по време на сън да обясни една или друга странна
ситуация.
Неотдавна Пол Толи, основавайки се на резултатите от десетилетни експерименти с участието на повече от 200 изследвани,
разработи няколко техники за влизане в осъзнато сънуване. Според него един от ефективните методи за постигане на осъз натост
62
 насън (особено при начинаещите) е изработването на критично отношение към състоянието на своето съзнание. Това се постига, като
по време на бодърстване си задаваме въпроса „Спя ли или не?” - не по-малко от пет-десет пъти на ден, а също и във всяка ситуация,
подобна на сън. Последното е особено важно, защото при осъзнато сънуване критическият въпрос обик новено се задава в ситуации,
аналогични на тези, в които се задава и през деня.

Както виждате, става дума основно за формиране на определена нагласа и за тренировка на паметта. Многочислените
опити показват, че тези методи могат да бъдат наистина ефективни - и все пак не дотолкова ефективни, колкото би се
очаквало, ако се изхожда от основната хипотеза на техните автори.
Използването на тези техники смущава изследователите с необясними колебания по отношение на резултативността.
Понякога продължителните и упорити опити да се постигне сънуване по такъв начин изобщо не водят до успех. В други
случаи тяхната ефективност - след ярък и вдъхновяващ проблясък на осъзнатост в сънуване - по непонятни причини се
понижава практически до нула.
Същото може да се наблюдава и при прилагане на технически устройства като „Новадрим” и т. н. Цялата тази техника
може само да провокира серия от осъзнати сънища, след което честотата им да започне да се понижава. Понякога се среща
феноменът „неярка осъзнатост”: сънувачът получава мътни и еднообразни впечатления от пребиваването в сънуване, въпре-
ки че вниманието му работи пълноценно. В резултат се случва самата мисъл за осъзнато сънуване, поначало толкова вдъхно -
вяваща, да се превърне в неприятна и досадна.
Очевидно е, че при европейските и американските техники самият подход по отношение на развитието на вниманието
на сънуване или отразява неверни представи, или е непълен. И това е лесно да се забележи, защото тези концепции не
отчитат най-важния аспект на осъзнатото сънуване - енергийния.
Можем да научим своето внимание да действа по определен начин по време на сън със сънуване или можем да го
заставим да се „включи” (с помощта на технически устройства като прибора „Новадрим”). Но не сме в състояние да
управляваме интензивността на вниманието на сънуване, защото това е въпрос на наличие или отсъствие на определена
енергия у самите нас.
А доколкото самото намерение (бидейки включващ механизъм на осъзнатостта) е - съгласно толтекската представа
-енергиен факт, то и уловките, измислени от нас за „пробуждане насън” могат да се окажат неефективни. Съвременният
човек, хипнотизиран от своя механично обучен тонал, не желае да разбере и да се съобрази с това.
Според европейското разбиране всеки психичен процес е резултат главно на воля и самоконтрол. Именно тези два
параметъра определят качеството на психичния акт. Доколкото и едното, и другото се усъвършенстват чрез обучение,
автоматически се предполага, че може да се измисли обучаваща техника, която да разреши всички проблеми просто така.
А за да заработят волята и самоконтролът, първо трябва да си спомним задачата, която стои пред нас. За трениране на
тази способност се предлага:
1. Да се изберат пет-десет момента през деня, когато ще проверявате своето състояние. На тези моменти трябва да съот-
ветстват обстоятелства, които в някаква степен приличат на сън. Всеки път, когато се сблъскате с нещо, напомнящо сън,
проверявайте своето състояние. Проверявайте го при среща с всичко, което ви е поразило или е станало за вас неочаквано, в
моменти на необикновено силни емоции или при вида на нещо, подобно на сън. Ако имате повтарящи се сънища, идеални
биха били ситуации, които напомнят за тях. Например ако ви безпокоят сънища, в които се проявява вашият страх от високо,
проверявайте състоянието си, когато ходите по мост или се намирате на последния етаж на висока сграда.
2. По-често да си задавате въпроса „Спя ли, или бодърствам” (не по-малко от пет-десет пъти на ден) в ситуации,
подбрани от вас на първия етап. Не трябва да го задавате автоматично и по същия начин без замисляне да си отговаряте,
иначе така ще постъпите и в истински сън. Огледайте се дали около вас има нещо странно, което би могло да свидетелства за
това, че спите. Спомнете си в обратен ред събитията от последните няколко минути. Затруднява ли ви това? Ако да, напълно
е възможно да спите. В следващия раздел ще намерите препоръки за правилно отговаряне на критическия въпрос.
Един от най-добрите начини да проверите не сънувате ли всичко, което виждате около себе си, е съзнателно да се опита-
те чрез усилие на мисълта да промените някои аспекти на своето непосредствено обкръжение.
Можете да използвате още един тест. Опитайте се да прочетете някакъв текст, след това да се разсеете и да повторите
опита, за да проверите не се ли е променил той. По правило в осъзнатите сънища написаното всеки път се мени - например
думите стават безсмислени, буквите се превръщат в йероглифи или нещо от този род.
Подобни съвети дават П. Толи и С. Лаберж, а също и всички, които следват тяхната концепция за осъзнатото сънуване.
„Тестването на реалността” е полезен навик, от който можете да тръгнете, за да получите първия си опит от съзнателни пре-
живявания по време на сънуване. Но ако се ограничите само дотам, бързо ще откриете, че подобен навик не дава нищо
повече от съзнателна фиксация върху няколко момента от съня и тяхното запаметяване.
Точно така работи мнемоническото навлизане в осъзнато сънуване - методиката на С. Лаберж. Тя понякога може да се
окаже малко по-ефективна, тъй като е от полза за очертаване на сънуваческото пространство в случай, че се срещате навед-
нъж с няколко обекта-”мишени”. Това не е просто осъзнаване на себе си по време на сън, а е вече определена „фиксация”,
моделиране на перцептивното поле със свой център и периферия. Този метод обаче не дава възможност да се придобие необ-
ходимата за сънуване енергия и не е достатъчно фокусиран върху тялото на самия сънувач.
Опитът показва, че само комплексното използване на толтекската дисциплина може да доведе изследователя до онзи
тип сънуване, който ще има енергиен и трасформационен ефект, т. е. до сънуване, водещо го в невъзприемаемите наяве
области на реалността.
В нагуализма, както е известно, сънуването се разглежда като естествено преместване на събирателната точка, което
може съответно да генерира особен режим на възприятие. Способността за произволно навлизане в този режим следва да се
тренира и развива до такова ниво, че възприятието, възникващо по време на сънуване, да бъде толкова функционално,
прагматично и ефективно, колкото е възприятието наяве. Вниманието при перцепция насън се нарича внимание на сънуване.
Ако по време на сънуване на практикуващия му се удаде напълно да отдели „вътрешните” от „външните” сигнали и по такъв
начин пред него се открие реалният свят-отвън, видян от друга позиция на събирателната точка, това е възприятието,
наречено от толтеките второ внимание. И само в резултат на продължително и всестранно разширяване и усъвършенстване
на второто внимание нагуалистът получава шанс да постигне Трансформация на собствената си природа - нов тип
63
съществуване с максимално свободно и практически безсмъртно осъзнаване.
Разбира се, практиката на сънуването започва с „пробуждането на осъзнатостта”, т. е. с момента, в който произволното
внимание започне да функционира в сънуването. По такъв начин първият етап от работата се свежда до „събуждане в съня
насън”. Това е и моментът на първото включване на вниманието на сънуване.
„Осъзнатото сънуване” (lucid dream) - явлението, за което говорихме по-горе - далеч не винаги е същото като сънуване-
то, използвано в дисциплината на дон Хуан. До каква степен осъзнатото сънуване и толтекското сънуване са подобни едно
на друго и по какво именно се различават е въпрос, който не се разбира от всички. Поради това принципно неразличаване на
-на пръв поглед сходните, но всъщност достатъчно далечни едно от друго - понятия се роят различни „смесени” подходи и
практики. Някои от тях се ограничават с елементарна психотерапия или служат за своеобразно развлечение (като техниката
на Лаберж), някои отиват по-далеч, нахлувайки по този начин в области, не толкова безопасни за здравето на
експериментатора.
А заниманията със сънуване са наистина „смъртоносна игра”. Работата е там, че енергийното тяло на човека може
правилно да се трансформира само в случай, че не е нарушено равновесието между дясната и лявата страна на пашкула. Това
е особено трудна задача, като се има предвид, че въпросното равновесие в енергийната конституция на човека отдавна е
нарушено. Ето защо много сънувачи са склонни да разширяват тонала си, екстраполирайки неговите закони и при сънуване.
В резултат уязвимостта им само нараства, тъй като им се налага да удържат със своето внимание не само всекидневния свят,
но и света на сънуването.
Пример за такова разширяване на тонала е методиката, основана на т. нар. „картографиране на сънищата”. По същество
това е модификация на стария шамански метод за описание и изследване на световете на сънуване. В качеството на рекапи -
тулация и припомняне на сънищата този начин е ефективен и може да даде интересни резултати. Сама по себе си методиката
може да послужи като катализатор за развиване на второто внимание, но тя крие в себе си и сериозна опасност. Проблемът е,
на първо място, в умението да се спре навреме. Ако отначало, когато вниманието на сънувача се привлича от незабелязани
дотогава елементи от обкръжаващата среда, такъв подход може да се счита за разновидност на неправене на сънуване, то с
оформянето на картата (не толкова на хартия, колкото в главата на сънувача) той се превръща в правене, поддържането на
създаваната структура изисква все повече енергия (лична сила) и оттук тръгват проблеми, които сънувачът може да
интерпретира като стълкновения със скаути или неорганични същества. Напълно естествено е понякога протичащите
схватки с „отвъдни нечисти сили” да се изтълкуват по самохвален начин - ами да, сега нали имам повече енергия и ето,
неорганичните същества ми обръщат внимание. Но нещата далеч не винаги стоят така.
Преди всичко екстраполацията (преносът) на законите на тоналното оформяне на възприемания свят в големи мащаби
върху такава енергоемка област, каквато е осъзнатото сънуване, не може да не предизвика изтощение. Ако първото внима-
ние не е подкрепено с безупречност и сталкинг, енергийният запас, който ни остава, не е достатъчен, за да може на неговата
основа да се построи пълноценен сънувачески свят. Но тъй като нашето тяло няма навици реално да действа по време на
сънуване, то не е способно непосредствено да усети своята умора. В такива случаи тоналът по правило интерпретира
умората като заплаха - в сънуването това е почти единственият начин сигналът за тревога да се доведе до съзнанието на
сънувача.
Заплахата в сънуването може да се прояви по различен начин - започвайки от най-простото усещане за дискомфорт
(сред унили пейзажи, руини и т. н.) и стигайки до схватка с явен враг, изявяващ се в крайна сметка в ролята на вампир, който
се опитва да ви лиши от вашите жизнени сили.
Втората причина за спорадичните схватки с „врагове” е много по-сериозна, тъй като в случая става дума за реални
контакти с реални енергийни форми. Тя води и до далеч по-печални последствия. За щастие, „тъмното море на осъзнаването”
е твърде голямо, а сънувачите - твърде малко. И все пак от време на време това се случва. Работата е там, че интензивната
загуба на енергия от страна на сънувача, опитващ се да „удържи света”, наистина е привлекателна за неорганичните
същества. Ако тези „паразити” се натъкнат на сънувач, активно излъчващ енергия за поддържане на халюцинаторни форми,
те виждат в него лесна плячка. И започва реална борба. „Паразитите” поглъщат светимостта на човешкото съзнание с такава
стремителна скорост, че понякога са достатъчни само десет минути на „общуване” с тях, за да се сбогувате завинаги не само
със сънуването, но и с психическото, а също и с физическото си здраве изобщо. Тъй като ниската плътност на сънуваното
тяло автоматически означава отсъствие на реални „щитове”, сънувачът е уязвим и безпомощен.
Наистина, има случаи, при които енергийното тяло притежава допълнителни запаси от сила, натрупани чрез
безсъзнателно практикувана безупречност (а по-често - благодарение на вродената конституция). Тези щастливци могат
успешно да практикуват всякакви модификации на пътя на сънуване. Разбира се, отделяйки основно внимание на
съзерцаване на невиждани дотогава ландшафти, те едва ли ще постигнат „огъня отвътре”, но затова пък имат шанса да се
закрепят в най-удовлетворителното за тях „място” и да съхранят там индивидуалното си осъзнаване за определен период от
време след разрушаване на физическото им тяло.
Този подход към работата в сънуване се счита за информационен, а не енергиен (за разликата между тях вж. по-долу).
Той, разбира се, не се свежда до блуждаене в халюцинациите на собствения тонал, макар че те заемат немалко място в такъв
род сънувачески странствания. Част от образите - особено тези -които възникват в минути на особено високо осъзнаване в
съня -може да бъде отражение на реални сигнали от външното поле (това се потвърждава и от личния ми опит). Най-често те
се оформят от тонала в архетипни конструкции, вследствие на което въвеждат сънувача в заблуда по отношение на своята
природа. На първо място именно затова, че в случая особено трудно се различават от виденията с изцяло „вътрешен”
произход.
В символичния език на сънуването се наблюдава известна двойственост, която е пълна със сериозни опасности за
сънувача: един и същи символ може да представя както определено съдържание на безсъзнателното, така и външен,
самостоятелен енергиен обект. Ясно е обаче, че със собственото си безсъзнателно трябва да боравим съвсем не така, както с
гости от обкръжаващия ни свят. Защото грешките тук могат да бъдат наистина непоправими. „Скритото” безсъзнателно по
правило би следвало да се интегрира, а на външния агресор да се дава отпор. Движението вътре в света на сънуването (ако
той се явява съвкупност от безсъзнателни съдържания) не е реално преместване, т. е. сънуваното тяло в действителност не се
движи, а просто възпроизвежда елементите на описанието на света в някакъв безсъзнателно приет от него порядък,
създавайки илюзия за движение. Следователно даже за да напусне (без да се събужда) зоната, достъпна за агресивната
64
енергийна структура (т. е. просто за да „избяга”), сънувачът трябва да намери реални ориентири, които да му подскажат
премества ли се или не. При отсъствието на плътно сънувано тяло да се разграничат такива ориентири е наистина сложно,
защото именно тялото в случая определя с какво се сблъсква в действителност. И все пак може да се посочат някои
закономерности.
Дори в зачатъчен вид сънуваното тяло е в състояние да реагира чувствително на две неща: излъчване и плътност.
Например ако в информационно сънуване видите светещ обект, има голяма вероятност да сте се срещнали с реална
енергийна структура - особено в случай, че свети живо същество (човек, животно, чудовище и т. н.). Плътността се
възприема от тонала като натиск или преграда, сковаваща вашите движения. Тук трябва да се обърне внимание не на
предявената в сънуването видимост, а на функцията на видяното, което се преживява от вас телесно. Това е доста сложно,
защото психичните блокове на безсъзнателното понякога се манифестират по твърде сходен начин. Всяка ситуация на
принуденост, на не-свобода (хванати сте от октопод, не можете да излезете от лабиринт, да минете през стена и т. н.) може
да е факт на реално енергийно взаимодействие отвън или на спонтанно понижила се осъзнатост. Да се провери това не е
трудно - опитайте да повишите стабилността и яркостта на възприятието (осъзнатостта) с всички известни ви средства и
вижте какво ще стане. Ако натискът е бил проекция на някаква област от вашето безсъзнателно, той ще изчезне, октоподът
ще разхлаби захвата си и ще се махне, ще се появи изход от лабиринта, стената ще се провали или ще се превърне в подобие
на мъгла). Бързо ще се убедите, че най-често така и става. Възможно е по този начин да добиете пред става за това колко
малко реални неща срещаме в информационно сънуване. Но понякога този метод не е ефективен. Нещо повече, натискът
може да се увеличи, а препятствията или противниците да получат още по-заплашителен и уплътнен вид. Ако не можете да
се справите със ситуацията, остава само незабавно да се събудите, за да избегнете неминуемо и наистина мащабно енергийно
изтощение.
Трябва да се каже, че архетипите вземат твърде активно участие в тоналното представяне на реалните обекти.
Излъчването се представя в качеството на „сияещи ангели”, магове със „светещи” очи, фалически структури, от които се
откъсват снопове светлина и мн. др.; натискът - във вид на класически „дявол”, седнал на гърба или на гърдите ви,
захващащ и удържащ всичко (за жените - архетипен символ на изнасилването), или на засмукващо тресавище, затворническа
килия и т. н. Както вече казах, в повечето от случаите истинският виновник за всички тези приключения е вашето собствено
безсъзнателно и дотогава, докато вашето сънувано тяло не е достатъчно развито, вие няма да можете да определите в
действителност кое какво е.
Най-малко значение в информационните сънища имат ландшафтните панорами. Планините, горите, моретата,
градовете, кулите, наблюдаеми от значително разстояние, са на практика винаги само декорация на тонала, построена
набързо, за да запълни отсъствието на външни сигнали или неидентифицираната по никакъв друг начин маса. Изключение
правят обектите, излъчващи ясна светлина, но за това вече стана дума.
„Картографирането” на сънищата изпълнява особена функция в тази връзка. Без да се явява в основата си
информативно, то изпълнява функцията на катализатор на изследователското внимание в сънуването. Концентрирайки се
върху различни (били те и илюзорни) ориентири в пространството на съня, изследователят уточнява собствената си
позиция. На свой ред фиксираната позиция води до онова минимално оформяне на сънуваното тяло, което на енергийно
ниво обозначава фиксирането на областта на еманации на енергийното тяло, заети с интерпретацията на събраното, с други
думи - на перцептивния апарат. Образувалият се енергиен минимум може да се нарече такава точка на концентрация на
вниманието, около която е възможно конституирането на пълноценно сънувано тяло. Ако вниманието и по-нататък
продължава да работи по този модел, сънувачът преминава в положението на блуждаещ „призрак” -източникът на неговите
впечатления в съня не получава определеност, информационните „инсайти” и илюзии безкрайно се редуват до безкрайност,
а в главата му се структурира ново описание на света, затворено в себе си и водещо към консервация. Тук всичко е еднаква
степен реално и нереално. Безсъзнателното се конкурира с външната реалност във възприеманото поле, но нито една от
страните не е в състояние да победи, тъй като загубеното разделение на сигналите на външни и вътрешни няма опорна точка
за възстановяване. В нагуализма сънуването има други цели. Преди всичко сме
длъжни да отбележим, че продуктивното толтекско сънуване изисква значително по-високо ниво на енергията. Тук
сънувачът е зает не със съзерцание, а с дейност, насочена преди всичко към самотрансформация. Веднъж влязъл в сънуване,
практикуващият вече е придобил способността да изследва световете на второто внимание. Неговата задача е да не заспи
отново, т. е. да не превърне толтекското сънуване в безкрайно редуване на тонални халюцинации. За тази цел той трябва
всеки ден да се готви за своето сънуване. Наяве трябва да натрупва сила, безупречност, да формира определено внимание, да
върви по „пътя на воина” и да култивира ясно намерение: от вниманието на сънуване - през сънуваното тяло - към второто
внимание; от второто внимание - през „двойника” и телепортацията - към третото внимание.
Намерението ми е последователно да разгледам всички методи и упражнения, които могат да бъдат използвани по този
път (поведение през деня, влизане в сънуване, поведение в сънуване и светове на сънуването).
Първия етап от работата на сънувача (заниманията през деня) нарекох „предварително разклащане на събирателната
точка”.

Методи за „предварително
разклащане на събирателната точка”

1. СТАЛКИНГ НА СЪНУВАЧА

Подготовката за сънуването започва през деня.

Трябва да се отбележи, че за хората, които по своята конституция се отнасят към сънувачите, социално наситеният жи-
вот в първото внимание почти винаги изглежда неприятен, изморителен и угнетяващ. Самият факт на пробуждане за мнози-
на носи повече или по-малко явен печат на разочарование, тъй като именно насън се открива пътят към най-важните за съну-
65
вача източници на енергия - и неговото тяло е наясно с това даже в случай че той никога не е чел Кастанеда.
Обикновено за сънувача бодърстването безсъзнателно се асоциира с безсмислена загуба на енергийните ресурси, полу-
чени в съня. Подобно отношение към света на първото внимание на фона на заниманията със сънуването не само забавя все-
ки възможен прогрес, но и развива енергийни (а след тях - и психологически) изкривявания на личността. В редки случаи
натрупалите се изкривявания могат да хвърлят сънувача в паяжината на депресията, да доведат до развитие на мрачен аути-
зъм и в крайна сметка да сведат до нула всичките му успехи в областта на вниманието на сънуването. За сънувача това е рав -
носилно на обезсмисляне на целия му живот.
Преходът към бодърстване като към сталкинг и разбирането на сталкинга като упражнение по усъвършенстване на
сънуването е вярната психологическа позиция, която сама по себе си снема ред естествени за сънувача психологически
напрежения в очакване на бъдещите „безполезни трудности” на деня.
На първо място е важно да се помни, че ако искаме да постигнем кардинални успехи в сънуването, а не да се ограничим
с временни проблясъци на осъзнатост по време на сън, дневният ни живот трябва да се промени по определен начин. На-
трупването на енергия и „разклащането” на събирателната точка е занимание преди всичко на първото внимание. За щастие,
тези промени в реалния живот не са толкова забележими, че да превърнат практикуващия в „странен субект” за околните; те
касаят основно несъществените за външния наблюдател тънкости на вътрешния живот - преди всичко характера на прежи-
вяване на собствените реакции. Това е именно точката, в която по естествен начин се пресичат безупречността и сталкингът
-позиция, на практика демонстрираща неразделността на едното от другото във всекидневния социален живот.
Безупречността, непосредствено проявявана в социалното поведение, изглежда не просто странно - тя всъщност
зачертава всички психологически ценности и координати, върху които се градят човешките взаимоотношения.
Концентрирайки вниманието си върху безупречността, практикуващият започва много бързо да осъзнава колко далече са
съдържанията на вътрешния му живот от стандартния набор поведенчески реакции и отношения, установени в социума и
приети от него в качеството на „правилни” и „нормални”. „Социалните маски” и „социалните роли”, прикривани дотогава от
поведенческите автоматизми, изпъкват и стават фалшиви. Това състояние поражда не само трудности за стандартното му
функциониране в социума, то носи и своите плюсове, които стават предпоставка за оформяне на правилен сталкинг. Тъй
като всички социални роли във възприятието на „толтека” се оказват еднакво фалшиви, изчезва принципната и несъзнаваема
граница между „ролите” и „маските”, които по-рано са му се стрували близки, характерни за него, и „чуждите”,
„далечните”, „несвойствените”. С други думи - представата за себе си, „образът на самия себе си” (както това е прието да се
нарича в традиционната психология) губи определеност и „образът” става обект на преднамерен избор, а не комплект от
заучени навици.
Общата нагласа за безупречност, последователно култивирана всекидневно и непрекъснато, предизвиква пауза в реаги-
рането. Разбира се, това не се случва веднага и не засяга всички типове поведенчески ситуации едновременно. Човекът
представлява сложен набор от автоматизми, всеки от които има собствена сила и собствена степен на формираност, така че
безупречността заработва неравномерно - на първо място влияе на най-късните и слабо оформени стереотипи и постепенно
прониква в дълбочината на нашата емоционална и поведенческа природа. Но всеки път, когато използвате получената в
резултат на безупречната настройка пауза за съзнателен избор на реакция и поведение, получавате енергиен тласък за
сънуване в най-близката нощ.
Всяка прекъсната с усилието на осъзнаването привичка на социално реагиране е принос в сънуваческата практика.
Може би тази мисъл ще примири сънувачите с необходимостта така или иначе да се занимават със сталкинг, защото на тях
най-често им се струва, че подобни „игри” са безсмислени и изморителни. „Паузата на безупречността” дава възможност да
си припомним кой метод на емоционално преживяване и поведение е най-типичен (т. е. автоматичен) за нас и да се откажем
от него в полза на друг - не непременно право противоположен. Защото иначе това не би било сталкерски подход, а по-скоро
„маскиращ”, „прагматичен”, т. е. съответен на целите на социалната комуникация. А целта на сталкера в общуването с външ-
ния свят е постигането на желания резултат при най-малки загуби на енергия. Т. е. вашата социална активност трябва да
бъде оптимална - успешно изпълнение на утилитарните задачи с минимална вътрешна въвлеченост в идеите и ценностите на
социума.
Разбира се, за да се разбере какъв именно е оптималният сценарий на вашето поведение, трябва да се научите да бъдете
внимателен. Безсъзнателното отвращение към социума, характерно за сънувачите, е, по правило едно от главните препят-
ствия в приучаването на такъв тип внимателност. Безупречността помага напълно да се осъзнае че това отвращение (неприе-
мане) е свързано с чувството на жалост към себе си. На сънувача му е безинтересно да наблюдава поведението на околните,
защото в неговите очи мотивите, желанията, претенциите и загрижеността на ограничения „социален тип” не са нищо повече
от загуба на време и сили и само излизането извън пределите на човешкия свят чрез сънуване изглежда осмислено и важно
действие. „Проследяването” на тази така очевидна и все пак „изтласквана” позиция не винаги е толкова лесно. Ако
сънувачът направи това отношение осъзнато и го свърже с корена на всички подобни емоции - жалостта към себе си, - той
ще успее да отстрани определен обем психически напрежения и да се „вгледа” в своите партньори по социални игри. Всеки
от тях си има своите малки желания, своите малки опасения, своя товар от представи за „правилно” и „неправилно”, „нужно”
и „ненужно”, „полезно” и „вредно”. Техните „корпоративни” (в широкия смисъл на думата) интереси лесно се поместват в
недотам сложни схеми, а емоционалните им импулси изискват ограничен набор от „симетрични” отговори.
Сънувачът става „неуязвим” за социалните играчи от момента, в който започне съзнателно да използва тези познания на
практика. Трябва само да се има предвид, че оптималното използване на енергията предполага не само тактически, но и
стратегически подход. С други думи - трябва да се обръща внимание на истинските цели на партньорите, а не само на
ситуативните. Например от гледна точка на ситуативната икономия на енергията е за предпочитане винаги да се
демонстрира безстрастие. Но от гледна точка на стратегията понякога подобно поведение може да се окаже сериозна грешка.
Много често от нас се очаква справедлив гняв, заинтересованост, ентусиазъм, съчувствие и т. н., а безстрастието се
възприема като равнодушие, безразличие, високомерие. То може да ни направи уязвими в перспектива - тъй като ще станем
обект на неприязън, нападки, раздразнение и всеки път ще бъдем принудени да пилеем сили за преодоляване на препятствия,
които би могло да ги няма.
Стратегическият подход се отдава на сталкерите лесно и затова те в крайна сметка печелят - докато на сънувача му е
нужно специално усилие на вниманието, за да преодолее социума отвътре, т. е. за да превърне социалната си активност в
66
метод за натрупване на енергия вместо в повод за нейното лекомислено разхищение.
По такъв начин сталкингът за сънувача е стратегически избор на тип реагиране и поведение, удовлетворително за
социума в такава степен, че околните максимално спокойно да реагират на сънувача, да намалят натиска на своето
натрапчиво внимание към него и да не заподозрат, че са използвани за тренировка на вниманието и осъзнаването. Ако
социумът изисква от вас да бъдете весел и общителен, загрижен или огорчен, заинтересован или възмутен - бъдете такъв
съзнателно и използвайте тези ситуации като упражнения по тренировка на вниманието, основавайки се на настроението на
безупречност, за което никой не бива да се досеща. Безупречността трябва да стане вашият наистина „невидим” фундамент -
защото за света на човешките отношения тя е повече от неприемлива.
Ще повторя още веднъж : всеки миг на подобен сталкинг през деня ви приближава към пълноценно и ефективно сънуване
през нощта.
Степента на енергийна ефективност на сънуваческия сталкинг зависи от степента на невъвлеченост (т. е. осъзнатост) на
вътрешните преживявания в този момент и от степента на непривичност на избрания тип външни емоционални прояви и
поведение.
Естествен за сънувача резултат от такъв сталкерски дисонанс (разрив между външното и вътрешното) става едно уни-
кално усещане, което в много отношения напомня сънуването наяве. Това е същото ефективно състояние, в което въпросът
„Намирам ли се в сънуване?” става непроизволен фон, би могло да се нарече „вътрешно недоумение”. То е много по-ефек-
тивно от мнемоническите техники, предлагани от Лаберж и други подобни изследователи, защото се опира не на механични
и еднотипни усилия, а на реално изместване на събирателната точка, провокирано от несъгласуваността на централните
стереотипи на поведение.

2. ПРОМЯНА НА СТЕРЕОТИПА НА ПЕРЦЕПТИВНОТО ВНИМАНИЕ

Лесно е да се забележи, че перцептивното внимание наяве е почти напълно автоматично и по това принципно се
различава от механизма на работа на вниманието на сънуване. В толтекското сънуване вниманието е максимално подчинено
на изследването - то се стреми да „събере” картина от фрагментите, да отдели вътрешната халюцинация от външния сигнал и
в крайна сметка - да се ориентира в природата на този външен сигнал. Същевременно вниманието е принудено да
стабилизира и детайлизира „схемата на тялото” на самия сънувач - от една страна, за да укрепи сънуваното тяло, от друга - за
да има устойчива точка за отчитане на работата си. От това е видно колко неу довлетворителни с оглед на продуктивната
работа в сънуването са навиците на първото внимание.
За разлика от древните ловци и събирачи, ние живеем в монотонен, повторителен свят - свят, който тоналът създава от
себе си и за себе си. Отдавна вече не си даваме сметка, че градската архитектура и планиране, целият ни всекидневен рекви-
зит - започвайки от мебелите у дома до пулта за управление на атомната електроцентрала - не е нищо друго освен
материализация на привичните схеми за движение на нашето перцептивно внимание. Целият човешки свят е създаден от нас
така, че да изисква минимални усилия за възприемане и поддържане на привичните автоматизми.
Странстванията в дивата природа принуждават перцептивното внимание да работи другояче. Тук изследването понякога
бива жизнено необходимо, а това принуждава събирателната точка да се колебае в моментите, когато вниманието се опитва
да установи истинското положение на нещата в обкръжаващата среда. Шаманите интуитивно са знаели за тази закономер-
ност и са заставяли своите ученици да пребивават в непознати и даже опасни места, за да изведат тяхното внимание от
привичния коловоз и да подготвят по този начин благоприятни условия за преместване на събирателната точка. Нещо
подобно са правили и маговете, предпочитайки тъмнината или здрача за провеждане на магически операции.
През последното столетие ситуацията се усложни. Светът на първото внимание, усвоен от човека, стана много по-струк-
туриран. Той интензивно се самопоглъща и самозатваря, стрeми се да обхване и най-малките детайли на достъпното за чове-
ка перцептивно поле. Затова първото внимание почти през цялото време пребивава в пасивно състояние, като се ползва от
известен набор алгоритми, шаблони и стереотипи и ги прилага към всичко, което срещне по пътя си. И човекът не изпитва
ни най-малка необходимост да промени това положение на нещата.
Опитайте да анализирате от тази гледна точка своята всекидневна рутина - начина, по който използвате своето внима-
ние през деня - и неминуемо ще забележите, че даже в блъсканицата на улицата и в автомобилните задръствания повтаряте
едни и същи привични начини за управление на вниманието. Това е една от онези невидими, но здрави клетки, които удър-
жат режима на възприятие неизменен - т. е. фиксират събирателната точка и я заставят да замре в една постоянна позиция.
Промяната на стереотипа на перцептивното внимание отслабва тази фиксация и подготвя за проникване в сънуването.
Всъщност това не е нищо друго освен имитация на изследователско внимание, игнорираща привичността на средата, и зато-
ва е сходна с техниките на неправене. Разбира се, използването й не е възможно винаги и навсякъде - в края на краищата,
пренебрегването на универсалните шаблони за разпределение на вниманието може само да навреди на ориентацията в
изкуствена среда, която е специално пригодена за тези шаблони. Зад кормилото (зад струга, при пресичане на улицата)
например е по-добре да не се развличате с подобни неща. И все пак тоналният свят съвсем не е цялостен - в него има „зони
на неопределеност” и даже „дупки”, поради разсеяност останали незапълнени с жизнено важен за човека ред. Можем да
пътуваме в автобуса или метрото и без всякакъв риск да разглеждаме изкуствения тонален свят, прилагайки изменените
стереотипи на перцептивното внимание. Можем да правим същото, даже без да излизаме от дома си. (Някои щастливци
могат да го правят и на работното си място - защо не, случва се.)
По какъв начин можем да променяме стереотипите на работа на перцептивното внимание през деня, за да се подготвим
за сънуване?
На първо място, това се постига с произволно разширяване на перцептивното поле (в максимална степен). В обичайната
ситуация възприятието е стеснено. Всички знаят колко рядко хората, живеещи в града, гледат например небето. Оглеждаме
се встрани само в случай че сме попаднали на непознато място и се опитваме да се ориентираме. Никога не ни интересуват
детайлите на обекта, ако той ни изглежда познат и известен. Тези навици на автоматичното внимание пренасяме и в съня, в
резултат на което при опитите си да осъзнаем себе си насън или да запомним присънилата ни се обстановка търпим пора -
жения едно след друго. Ако се опитваме да получим всестранна и изчерпателна перцептивна информация за познато ни
място, проработва вече известният механизъм на неправенето, защото се отнасяме към познатото и неинтересното като към

67
нещо абсолютно ново, на което не е приписан еднозначен смисъл в тоналната картина на света. Същата позиция се проявява
и в такива компоненти на изследователското внимание като: а) равномерността на разпределение на вниманието; б)
всестранната идентификация на всички възприемаеми обекти; в) непривичните движения на очите, отразяващи промяната в
стереотипа. Отношението към възприеманото поле като към явление, неполучило определено наименование в описанието на
света, проявява позабравената от тонала равноценност на възприеманото. Изчезват главното и второстепенното, цялото й
детайлът, центърът и периферията. Всичко по еднакъв начин се подлага на внимателно изучаване. Разбира се, избавянето от
шаблоните на възприятието (особено в случай че обстановката е твърде позната) е доста трудно. За улеснение е важно да не
следвате автоматичните премествания на погледа, които очертават контурите на описваните от тонала обекти, отделят
степента на тяхната важност, привлекателността за вниманието и т. н. Може да се избере всяка схема за движение на очите
(погледа), стига тя да не съответства на приготвения за възприеманата обстановка шаблон. Внимателното изучаване на
обкръжаващото поле като съвкупност от елементи, лишени от смисъл, е същността на перцептивното неправене, насочено не
към разрушаването на един конкретен стереотип на възприемане, а към отказа от света на смислите въобще. От една
страна, това може да бъде „блуждаещият” поглед на младенеца, когато вниманието е насочено към детайлите от
перцептивното поле, от друга -серията произволни и последователни погледи, очертаващи предявеното пространство като
„празно”, в което имат значение само главните координатни оси за осъществяване на ориентация - „нагоре-надолу”,
„надясно-наляво”, „напред-назад”. При „ориентационното” движение на вниманието оценката на обкръжаващите обекти
става не по смислов, съдържателен признак („това е маса”, „това е машина”, „това е човек” и т. н.), а единствено по
формален (дистанция, осветеност, контур, скорост).
Всички гореизброени начини за промяна на стереотипа на перцептивното внимание (а те с известни модификации могат
да бъдат приложени не само към зрението, но и към слуха и даже към осезанието) на практика водят до неизбежно угасва не
на вътрешния диалог. Подобна деавтоматизация на работата на вниманието винаги е свързана с частично спиране на вът -
решния диалог, и обратно - техниките, насочени към спиране на вътрешния диалог (например „походката на Силата”) по
правило в една или друга степен се съпровождат от подобна промяна в работата на перцептивните стереотипи.
По такъв начин - прибягвайки от време на време през деня към латерните на осъзнатото, изследователско внимание -
вие не само подготвяте тялото си за сънуване, но и натрупвате енергия за сметка на забавянето или спирането на вътрешния
диалог. В качеството на страничен положителен ефект неминуемо започвате да забелязвате повишена свежест на
възприятието и екзистенциално сходство (даже неразличимост) между света наяве и света насън. Всичко това предизвиква в
известна степен субективно чувство на лекота, нещо от рода на „духовно просветление”, подпомагащо поддържането на
безупречност и провеждането на сталкинг.
Както виждате, в толтекските техники всичко е взаимно свързано - включително и подробностите.
Описаният начин на неправене на тоналното внимание и съответстващото му спиране на вътрешния диалог в идеалния
случай се използва по-интензивно с приближаване момента на заспиване. През цялото време, което прекарваме в първото
внимание, дневният живот в практиката на сънувача се разглежда като своего рода трамплин, от който той набира
ускорение, така че в момента на заспиване да премине не към привичната безсъзнателност, а към второто внимание чрез
вниманието на сънуване.

Процедура на влизане в сънуване

Непосредствената подготовка към влизане в сънуване трябва да започва най-много половин час преди лягане. Тя не
изисква никакви задължителни ритуали и може да бъде напълно индивидуална. В нея обаче задължително трябва да
присъстват следните компоненти:
А. Спиране на вътрешния диалог.
Б. Ритмично дишане.
В. Превключване на вниманието върху енергийното тяло.
Г. Намерение.
Ако живеете сам или вашите близки нямат нищо против заниманията ви със сънуване, не възникват никакви проблеми.
Ако търпимостта на околните се разпростира и върху такива „странни” неща като автотренинга или медитацията, то това е
добър претекст. Наистина, защо да не помедитирате преди сън или да се заемете с „психическа хигиена” за повишаване
производителността на труда и общото здраве? Във всеки случай елементът на преднамереност трябва да е минимален. Ако
се замислите, няма нищо странно в това, че понякога не успяваме да влезем в сънуване само защото нашите странни
занимания дразнят хората, които живеят с нас. Техният тонал е толкова агресивен, че се опитва да ни диктува своята воля
даже когато спим. „Неуязвимостта” спрямо него се придобива с годините и предполага внимателно отношение към себе си и
към света, в който сме принудени да живеем.
При това е напълно естествено, че „неуязвимостта” изисква от нас и да устроим по някакъв начин живота си в първото
внимание. Разумно е да се избягват безсмислените препятствия в нашата практика - нали сталкингът съществува и за тази
цел. Да се организира животът в тонала така, че да се създадат подходящи условия за толтекска практика, е грижа не само на
стал-керите, но и на сънувачите - особено в случай че вървят по пътя си самостоятелно, без надеждна сталкерска поддръж ка.
Във времената на Конквистата, както помните, толтеките са губили немалка част от своя живот за постигане на тази цел. И
съдейки по всичко, това не само не им е пречило, но им е било и полезно.

А. СПИРАНЕ НА ВЪТРЕШНИЯ ДИАЛОГ

Обстановката, предшестваща влизането в сънуване (неподвижност на тялото, пълна релаксация, неминуемо стесняване
на полето на възприемане и превключеност на вниманието върху вътрешните усещания, т. е. интероцепция) не ни дава въз -
можност да използваме активизацията на периферното зрение. Затова е важно наяве - когато е възможно да се използва „по -
ходката на Силата” - да сме си изработили навик за спиране на вътрешния диалог и тялото ни да се е запознало със
съпровождащата го съвкупност от усещания.
При пасивност и отпуснатост на тялото можем да предизвикаме спиране на вътрешния диалог по няколко начина.
68
Всички те са достатъчно резултатни, ако сте подготвили тялото чрез описания по-горе сталкинг и чрез работата с
перцептивното внимание наяве и ако сте катализирали енергообмена с ритмично дишане (за което ще стане дума по-долу).
Ефективни се оказват и техниките за преразпределение на вниманието между сензорните канали. Сред тях, както знаем,
визуалният е най-”агресивен” (в смисъл на привличане на непроизволното внимание), затова е най-удобно подготовката за
сънуване да се провежда със затворени очи. Превключването на доминиращото внимание върху слуха или осезанието може
да работи оптимално, когато ритмичното дишане служи за енергиен фон.
Подобни методи на „превключване” с цел навлизане в променени състояния на съзнанието ползват йогите, будистите и
даосите. Например знаменитите медитации върху чакрите не са нищо друго освен произволно превключване на вниманието
от визуалния върху кинестетичния канал. Същото се отнася и за медитативните техники за „вдигане на Кундалини” или за
съсредоточаване върху различни енергийни канали, разположени вътре в тялото или по неговата повърхност. Навсякъде тър-
жествува кинестетиката. В момента, когато перцептивният апарат се преустрои и съвкупността от осезателни впечатления от
всякакъв род в йерархията на каналите на възприятие заеме мястото, което преди това е било отредено на зрителните впечат-
ления, вътрешният диалог замира, а събирателната точка почти напълно губи своята фиксация. Това обаче не продължава
дълго. В случай че не е формирано намерение за влизане в сънуване или във второ внимание (както например става при йо-
гите), преместванията на събирателната точка са минимални. Част от вътрешните еманации се активира за сметка на изтлас -
кване на същия обем външни еманации и тоналът започва да халюцинира: конструират се осезателни илюзии, все по-ярки и
по-мащабни, след няколко години практика плътността на тези илюзии достига критически праг, разпространявайки
възбудата по всички канали (чрез механизма на синестезията), и възникват „видения” и „гласове” даже в случай че йогинът
не ги е индуцирал съзнателно. Разбира се, тези продукти отразяват на първо място съдържанието на вътрешния свят на
практикуващия. Спирането на вътрешния диалог тук се използва само в качеството на импулс, привеждащ възприятието в
режим на самовглъбеност.
Изхождайки от казаното по-горе, редно е отново да осъзнаем какво влияние върху резултата от практиката оказва
личното намерение. Йогинът, медитиращ върху сърдечната чакра, може да влезе в сънуване единствено по случайност, а
толтекът, практикуващ съсредоточаване в същата точка с цел влизане в сънуване, едва ли ще се срещне с виденията, които са
обичайни и желателни за йогина. Лесно е да се убедим на практика в това - и да разберем, че мистичното значение,
приписвано на различните чакри в индо-будисткия окултизъм, е основано на субективни преживявания, които на свой ред се
провокират от напълно определени метафизични нагласи. '
Ако не искаме да повторим йогисткия опит, намерението за сънуване трябва да ни съпровожда неизменно в процеса на
подготовка. Т. е. съсредоточаването върху осезателните впечатления (били те и на дланите или на „третото око”) не трябва
да бъде свързано с намерението да се установи какво става с вътрешните ни потоци, още по-малко пък със стремежа да се
разбере тяхното съдържание. Това е само инструмент за спиране на вътрешния ни диалог и нищо повече. Трябва да се
занимаваме единствено със самото внимание, а не със съдържанието на сигналите, попадащи в областта му на
концентрация. Увлечеността на вниманието със самото себе си винаги води до спиране на вътрешния диалог. А цялото ни
енергийно тяло благодарение на съзнателните и безсъзнателните мисли и натрупаната готовност за действие трябва да
„помни”, че спирането на вътрешния диалог в този процес е инструмент за навлизане в сънуване.
Друг метод за спиране на вътрешния диалог при подготовката за сънуване е фиксацията върху „перцептивната нула”.
Известни са два начина - първият се заключава в съзерцаване на абсолютна тъмнина през затворени очи (мимоходом се
споменава при Кастанеда), вторият - във „вслушване във вътрешния звук”. Според моя опит „вслушването” е по-ефективно.
При „съзерцаване на тъмнината” се сблъскваме с няколко препятствия. На първо място, трябва да бъдем уверени, че никакъв
външен източник на светлина не ще проникне през клепачите ни, за да наруши концентрацията. На второ място, разсеяните
сигнали, идващи от дълбините на собствения ни организъм, възбуждат ретината и предизвикват феномени като светещи кръ-
гове, петна, неясни контури и т. н. На трето място, вътрешният диалог, който се опира най-вече на визуалния канал, при
такъв тип концентрация на вниманието угасва бавно и неохотно. Тези недостатъци може да бъдат неутрализирани чрез
своеобразно неправене - например избираме за съзерцание светещо петно във вътрешното поле на зрението и го разглеждаме
като реален обект. Този метод работи само в случай че практикуващият има наистина голям опит в техниката на спиране на
вътрешния диалог.
„Вслушването във вътрешния звук” парализира вътрешния диалог бързо и качествено. Тази техника също е известна в
йога и между другото се свързва от някои автори с астралната проекция - т. е. с това, което в нагуализма се нарича „отделяне
на сънувано тяло”. Начинът е лесен за описание, но практическото му усвояване изисква време. Заключава се в това, че вни-
манието се обръща „навътре” в главата, а слухът се фокусира върху област, разположена в черепа в зоната между ушите, и се
съсредоточава върху определен „звуков” фон - тихо съскане, свистене, отдалечено звънтене или бумтене. Веднъж уловен от
вниманието, този шум се открива вече съвсем лесно. При продължително съсредоточаване той като че става по-гръмък, от-
четлив, обемен. Ако енергийният тонус е много висок, може даже да се превърне в рев, съпроводен с вибрации. (Понякога
този ефект привлича неорганични сьщества.) В случай на възникване на рев с вибрации следва рязко и бързо преместване на
събирателната точка. Така или иначе, когато „вътрешният звук” запълни главата, вътрешният диалог замлъква.
На първо време всичко, което изисква този метод, е тишина. Практиката показва, че при постоянни упражнения след
време вътрешният звук ще може да се „чуе” даже при наличие на разнообразни пречки.
Гореописаните начини за спиране на вътрешния диалог с цел навлизане в сънуване се използват по правило вече в
леглото, при максимално отпускане; най-удобно е това да се прави по гръб. Тук обаче за някои хора препятствие може да се
окаже твърде бързото заспиване - тогава е по-добре подготовката да се провежда в седнало положение, с облегнат гръб и с
ритмично дишане.

Б. РИТМИЧНО ДИШАНЕ
От изброените компоненти на подготовката за сънуване само един е трудно да бъде проведен дискретно: ритмичното
дишане, т. е. дишането, при което вдишването и издишването са с еднаква продължителност и не се менят до следващия
дихателен цикъл (например вдишване - четири секунди, издишване -четири секунди, и така до края на сеанса). Без този
компонент не може да се мине, защото ролята на ритмичното дишане като начин за хармонизация на енергообмена на тялото

69
с външното поле и като катализатор на преместването на събирателната точка е твърде голяма. В предишните си книги вече
писах, че този тип дишане е рефлекторно свързан с жизнената дейност на най-простите същества, практически нямащи
описание на света. Затова той действа двояко: от една страна, възпрепятства активния вътрешен диалог, а от друга -
постепенно заставя цялата повърхност на енергийното тяло „да диша”, което само по себе си повишава нивото на енергията
в организма. Именно тези фактори оказват толкова осезаемо катализиращо въздействие върху подвижността на
събирателната точка. Това упражнение не може да се изпълни незабелязано за околните, но и тук могат да помогнат вече
приведените уговорки. Например винаги можете да кажете, че имате проблем със заспиването, а ритмичното дишане ви е
препоръчано като безопасно успокоително и сънотворно средство (което си е почти истина) - и ето че сте „неуязвими”.
Но този вид ритмично дишане, който се използва за влизане в сънуване, си има някои особености. Те касаят преди
всичко скоростта и дълбочината на дишане. Например „пълното дишане”, известно ни от хатха-йога, тук изобщо не е
подходящо. Високата активност на коремните мускули, гръдните мускули и диафрагмата рязко активизира възприемането на
собственото тяло. Пък и всяко преднамерено дълбоко дишане усилва проприоцепцията - мощното движение на мускулите,
участващи в дихателния цикъл, поддържа нашето внимание в рамките на „схемата на тялото” и не се съчетава с
необходимата в случая степен на релаксация. Дълбокото дишане е желателно да се използва само в първите пет минути за
предварителна „вентилация” на белите дробове и за привличане на произволното внимание към самото дишане. По-нататък
неговата дълбочина трябва да се нормализира, а цялото внимание да се съсредоточи върху ритъма му.
Скоростта на дишане зависи от енергийното състояние на практикуващия в дадения момент. Ако тонусът е нисък (а ве-
чер физическата умора е нещо нормално), не бива да се пренебрегва бързото дишане, което по своите характеристики се
доближава до холотропното. То активизира енергообмена, отваря блокираните области в енергийното тяло и с това значи-
телно повишава подвижността на всички полеви структури и сегменти. Известно е, че при достатъчна продължителност на
сеанса холотропното дишане само по себе си може да доведе до „излизане от тялото” (т. е. движение на събирателната
точка). И това е напълно естествено - тази дихателна техника не само отваря енергийното депо, но и нарушава цял ред
привични стереотипи на разпределение на вниманието.
Както може да се очаква, препоръките тук са индивидуални. Продължителността и скоростта на бързото дишане зависят
от вашата тренираност, т. е. от силата на дихателните ви мускули. Във всеки случай умората трябва да се избягва. Петна-
десет минути умерено бързо ритмично дишане са достатъчни, за да се „раздвижи” енергийното тяло и да се отстранят най-
сериозите пречки за преместване на събирателната точка. След това може да се премине към естествения за вас ритъм, който
да се поддържа поне още петнадесет минути, без да се нарушава. Аз например открих, че е напълно възможно да се запази
ритмичното дишане до самия момент на заспиване, но - разбира се - тази способност не се придобива веднага.
И така, типичният алгоритъм на ритмичното дишане за влизане в сънуване може да бъде:
Обща продължителност на сеанса - тридесет и пет минути.
Първа фаза (бързо и слабо задълбочено ритмично дишане) - петнадесет минути.
Втора фаза (ритмично дишане в умерен ритъм) - двадесет минути.
Втората фаза успешно се съчетава с описаните начини за спиране на вътрешния диалог и за релаксация.

В. ПРЕВКЛЮЧВАНЕ НА ВНИМАНИЕТО ВЪРХУ ЕНЕРГИЙНОТО ТЯЛО

Този етап от подготовката за влизане в сънуване е непосредствено свързан с релаксацията.
Тук трябва да се има предвид, че мускулните напрежения не само отвличат вниманието към поддържане на „схемата на
тялото”, възпрепятствайки по този начин формирането на сънуваното тяло и самото преместване на събирателната точка, но
и голяма част от тях буквално изпълняват ролята на фиксатор на събирателната точка в режима на първото внимание.
Неведнъж стана дума, че подвижността на събирателната точка се влияе от три фундаментални чувства, свойствени на
човешкия вид само в първия режим на възприятие - страха от смъртта, чувството за собствена важност и жалостта към себе
си. Върху тази идея е построена самата концепция на безупречността - техника, позволяваща живота ни в бодърстване да се
превърне в „стартова площадка” за начало на странствания в Непостижимото. Тези чувства могат да се проявяват активно (и
тогава лесно ги забелязваме), но най-често пребивават в състояние на „готовност”. Това са поведенческите и емоционалните
стереотипи, които - по израза на дон Хуан - винаги се намират „на върха на пръстите ни”. Не трябва да се отстраняват
напълно, защото те гарантират елементарното ни оцеляване в света на първото внимание. Напълно сме способни обаче да ги
изключваме за известно време и подготовката за сънуване е точно такъв случай.
Физическото тяло удържа гореспоменатите чувства в състояние на работна готовност с помощта на неосъзнати мускул-
ни напрежения. Тези напрежения, ако им се обърне специално внимание, практически никога не носят полезно натоварване
в света на човешките действия - което за пореден път доказва тяхната „нефизическа” функция, ролята им на фиксатори на
избрания начин на реагиране. С други думи - въпросните зони на мускулни напрежения са „трите ремъка”, закрепващи
събирателната точка в онази общочовешка позиция, която може да се нарече „загриженост” (в по-широк план - „загриженост
за собствената съдба”).
Пълната и основна релаксация може да избави практикуващия от тези „ремъци”. Проблемът е, че практикът далеч не
винаги знае на какво да обърне специално внимание. Класическата концепция за релаксацията разглежда тялото като ком-
плекс от мускулни напрежения и блокове, които трябва да бъдат отстранени. Нито Шулц и неговите последователи, разра-
ботващи схемите за автотренинг, нито даже индийските йоги, използващи шавасана за максимално „отчуждаване” от тялото,
не са си поставяли за цел да навлизат в толтекско сънуване и не са изучавали ефективността на възприятието в този режим.
За сънувачите е полезно да знаят за следните връзки на мускулните напрежения с фиксацията на събирателната точка.
(В предишната глава говорих за преразпределение на енергията в „трите ремъка”: слънчевият сплит - жалост към себе си;
зоната на пъпа - страх; коренът на главния мозък - чувството за собствена важност. Мускулните напрежения са разпределени
другояче.)
1. Страхът от смъртта (а също и всеки друг страх, доколкото той винаги е производен от своя първоначален задвиж-
ващ) се проектира върху всички мускули от коремната кухина и областта на слънчевия сплит. По емпиричен път това е из-
вестно от хилядолетия. Например даосите насочвали вниманието си към долната част на коремната кухина, за да постигнат
„невъзмутимост”, и по такъв начин разхлабвали всички тъкани, разположени над въображаем център. Релаксацията на този

70
участък обикновено се съпровожда от своеобразно чувство за „тежка пустота” и размекнатост. Традиционният съвет на ав -
тотренинга да се предизвика „топлина” в областта на слънчевия сплит е по-добре в този случай да се игнорира, за да се
избегне излишно активизиране на енергийното тяло.
2. Чувството за собствена важност се проектира върху тази група мускули, която най-често взема участие в
социалните комуникации. По правило това са мимическите мускули на лицето (тук трябва да се обърне особено внимание на
мускулите на устните, челото, китките на ръцете, в определена степен -на плещите и предмишниците). Ръцете
автоматически удържат върху себе си значителен обем от вниманието, така че не е трудно да се разхлабят. Тук са напълно
естествени и уместни усещанията за тежест и топлина, за които толкова често споменават инструкторите по релаксация. Що
се отнася до мускулите на лицето, при тях е по-трудно да се постигне успех. Лицето на социалния човек е безсъзнателен
„акомпанятор” на неговия вътрешен диалог. Затова всеки - дори мигновен - проблясък на вътрешен диалог предизвиква
напрежение в един или друг мимически мускул.
Трябва да се помни, че чувството за собствена важност през цялото време сякаш държи „невидимо огледало” пред
лицето ни. По този начин пред всеки от нас има невидим зрител, който се явява един от вечните партньори на вътрешния ни
диалог. Ние безсъзнателно чакаме от този несъществуващ субект забележки и коментари като „Брей, каква тъпа мутра имаш
сега!” или „С такава провиснала челюст си ама истински дебил!”. Всичко това практически никога не става обект на нашето
съзнание, а в неопределен, недоизказан вид като че „виси” дълбоко зад нас. В процеса на релаксация можем само да
отбелязваме упорито връщащите се фиксации на едни или други мускули на лицето, без изобщо да се замисляме, че това са
най-упоритите отпечатъци на нашето социално самосъзнание, образа на Аз-задругите, сътворено от чувството за собствена
важност.
От собствен опит открих, че необходимото отпускане на мускулите на лицето се постига по-лесно на фона на
„вслушване във вътрешния звук”. Тази проста закономерност ми подсказа, че лицето не е нищо друго освен проекция на
нашия вътрешен диалог.
Освен това чувството за собствена важност се проявява изключително интензивно при говорене, затова консервира мус-
кулните напрежения около гласовите връзки в гърлото. Трябва да се отбележи обаче, че именно в гърлото чувството за соб-
ствена важност действа преди всичко като „защитник” на социалното лице (егото) - и тъй като всякакъв род „защита” на чув-
ството за собствена важност от света на комуникациите поражда жалост към себе си, гърловият център се оказва в точката
на пресичане на тези базови стереотипи.
3. Жалостта към себе си се проектира преди всичко върху мускулите на пояса на плещите, мускулите на гърба
(особено в горната му част) и шията. Както бе казано, жалостта към себе си е своеобразна инверсия на чувството за
собствена важност, така че неговите миазми лесно може да се „проследят” по мускулите на лицето и ръцете. Това е своего
рода разхождащо се по тялото „ехо” на жалостта, активираща се от време на време в първото внимание. Освен това на
всички е известно колко чувствително е гърлото на посегателствата върху чувството за собствена важност - то е центърът, в
който възникват всички оправдания и неизказани „призиви за милосърдие”. Жалостта наред с накърненото самолюбие
толкова често предизвикват спазми в гърлото, че е съвършено излишно тук да се обръща специално внимание на това.
Тъй като жалостта към себе си е безсъзнателен „антипод” на чувството за собствена важност (или може би по-скоро не-
гова „реакция”), тя се изтласква в най-затънтените ъгълчета на полуосъзнаваното психично пространство. Снемането на мус-
кулните напрежения в раменете и шията е най-сложно именно поради тази причина. Даже най-самоуверените типове почти
всеки ден в процеса на социална комуникация мислено „прибират главата си в раменете” - и именно тук, в областта на
ключиците, обикновено се разполагат упоритите мускулни блокажи.
За запознатите с техниките за релаксация всички тези сведения може да са тривиални. И наистина - всеки инструктор по
автотренинг знае, че трябва специално да се работи с мускулите на стомашната област, лицето и раменете. Въпреки това на
практика тези знания далеч не винаги са ефективни. Мускулните блокажи се възстановяват с удивителна упоритост, докато
практикуващият интуитивно не разбере каква е причината. А резултатите от такава „интуиция” почти никога не се оформят
вербално.
Нагуалистът тук има явни преимущества от момента, в който безупречността се превърне за него в жива ежеминутна
практика - в психоемоционален фон, който позволява да се натрупа енергия за сънуване и за реанимация на личната връзка с
намерението.
Наяве, занимавайки се с безупречност, вие готвите тялото си за правилно отпускане и за преместване на събирателната
точка. Последователният мислен „преглед” на описаните групи мускули непосредствено преди навлизане в сънуване спо-
собства както за избавяне от сковаващата „схема на тялото”, така и за оживяване на настроението за безупречност, благода-
рение на което сънуването става по-стабилно и се освобождава от масираното проникване на собствен безсъзнателен
материал.
Самото превключване на вниманието върху енергийното тяло в режима на първото внимание трябва да се разглежда
като ефективна техника на неправене, непосредствено предхождаща процеса на преход от бодърстване в сънуване.
Ясно е, че когато вече си е легнал и има намерение да сънува, човек фактически не може да използва другите методи на
перцептивно неправене, изложени в книгите на Кастанеда. Очите му са затворени, визуалният канал бездейства (а нали
именно визуалното неправене се смята за най-лесно и в същото време най-ефективно); по правило наоколо е тихо, което на
свой ред означава, че и аудиалното неправене е трудно осъществимо (ако не се смята „вслушването във вътрешния звук”);
осезателните (кинестетичните) сигнали са монотонни и не е желателно да се разчита на тях, тъй като за преместване на
събирателната точка, както вече стана дума, е най-добре временно да се игнорира изобщо „схемата на тялото”. Запознатите с
различните модификации на автотренинга и медитацията добре знаят колко лесно се развиват на този фон кинестетични
илюзии - можете да усетите потоци топлина, хлад, вибрации и т. н., минаващи по отпуснатото ви тяло, и без особено
напрежение да ги фиксирате със своето внимание. Постепенно изпълвате тялото си с въображаеми процеси („активизирате
чакрите”, очиствате каналите, хармонизирате ин и ян) - всички тези „правения” ви носят определена полза, но ви отвличат от
навлизането в сънуване. Ако сънуване все пак протече, то е изпълнено с тонални халюцинации, прикрепени към
предварително „направени” енергийни потоци или огнища, което изкривява вашето възприятие и ограничава свободата ви.
Превключването на вниманието върху енергийното тяло, от една страна, ни най-малко не нарушава постигнатата
релаксация, нито пречи на бъдещото оформяне на сънуваното тяло, от друга - за физическото тяло се явява истинско
71
неправене. За първото внимание това е странно и неразбираемо занимание. По същество то е „безсмислен” опит да се усети
неосезаемото. Дори самото намерение да се „усети” нещо, намиращо се на 15-20 сантиметра от повърхността на тялото,
изкарва тонала от релси и оказва влияние върху силата на фиксация на събирателната точка. Теоретически за постигане на
ефекта на неправене точката за концентрация на вниманието може да се избере произволно, важното е тя да се намира в
пределите на невъзприемаемия в първото внимание пашкул. Тъй като размерите на пашкула са индивидуални и се менят в
зависимост от енергийното състояние, по-добре е да не се отдалечаваме на повече от 20-30 сантиметра от повърхността на
физическото тяло.
Освен това удържането на вниманието е по-лесно в онези области на пашкула, където еманациите имат достатъчно ви -
сока плътност. Например долната част на пашкула (особено от коленете надолу) е силно разредена и да се съсредоточи вни -
манието някъде зад „дясната пета” би се оказало доста трудно.
И накрая, продължителното съсредоточаване на вниманието върху избран полеви сегмент от енергийното тяло влече
след себе си преместване на събирателната точка в същата посока -и тук е необходимо да се направят някои съществени
забележки, свързани с предпочитаните траектории на това преместване (подробно описани от мен в книгата „След
Кастанеда: Понататъшни изследвания”). Сложността на ситуацията произтича от факта, че ние по никакъв начин и в никой
режим на възприятие не сме способни да възприемем собствената си събирателна точка. За характера на преместването й
можем да съдим само по косвени наблюдения и странични ефекти, а също - в случай на виждане - по съзерцанието на
енергийната активност на друг практикуващ.
Както отбелязах з споменатата книга, съществуват две благоприятни за ефективно сънуване траектории на преместване
на събирателната точка: а) нагоре през зоната над темето с използване на централния енергопоток на пашкула; б) навътре по
центъра на „човешката ивица” от задната пластина на пашкула към фронталната. Втората траектория има две разпрост-
ранени модификации - към гърловия център и към слънчевия сплит. Когато произволно избираме точката (областта) за фик -
сация на вниманието върху енергийното тяло, длъжни сме да отчитаме тези фактори.
Значителна роля в такова неправене на тялото играе ритмичното дишане. Тъй като то събужда равномерния естествен
енергообмен по цялата повърхност на пашкула, някаква (периферна) част на осъзнатото внимание може спонтанно да
достигне повърхностните енергоструктури и смътно да ги фиксира във вид на неопределено „силово поле”, сякаш
обкръжаващо физическото тяло. Това перцептивно явление е толкова разпространено, че даже се отбелязва в качеството на
постоянен симптом, съпровождащ интензивните пранаями или сеансите на холотропно дишане (което, разбира се, не
означава, че дихателните упражнения са необходимо условие за усещане на енергийното тяло - просто нерядко те се оказват
катализатор, който позволява постигането на резултат значително по-бързо).
Опирайки се на събудената от ритмичното дишане чувствителност, практикуващият може лесно да превключи
вниманието си върху тези части на своя енергиен организъм, които никога не са влизали в тоналното му описание на света.
Тогава той започва да усеща неосезаемото. Известно време неговото осъзнаване се наслаждава на самия факт на своето
разширение, след което вниманието се „плъзва” в различна посока, става аморфно и в крайна сметка се разсейва, за да се
върне в изначалното си състояние. Затова е нужно правилно и навреме да се избере точка на концентрация.
Опитът показва, че в първите години на практиката най-ефективни и безопасни са следните точки (зони) на прилагане
на произволното внимание върху енергийното тяло в режим на сънуване:
1. Точката над темето.
2. Точката пред слънчевия сплит.
3. Точката пред междувеждието.
Във всеки от тези случаи въображаемата точка на фиксация на вниманието трябва да се намира не по-близо от пет см от
повърхността на кожата и индукцията на концентрираното внимание не трябва да преминава към която и да било зона от фи-
зическото тяло. Ако в точките, от които излиза мислената проекция на вниманието (темето, слънчевият сплит, междувежди-
ето) се усеща топлина, хлад, вкочаняване, убождане, вниманието трябва да се отдалечи на още няколко сантиметра от повър-
хността на тялото, за да изчезнат тези усещания (което, разбира се, не означава, че в точките, от които излизат споменатите
проекции, ще изчезнат абсолютно всички усещания - това не е нужно и често е невъзможно).

Поведение в сънуване

1. РЪЦЕТЕ В СЪНЯ
Преди да заговорим за този важен начин за влизане в толтекско сънуване, редно е да споменем, че в последните години
паралелно се развиват две направления на необикновената работа в сънуване: едното може да се нарече информационно, а
другото -енергийно. Поддръжниците на информационния подход не различават осъзнатото сънуване от толтекското, понеже
и в едното, и в другото може да се намерят верифицируеми източници на информация - което, без съмнение, впечатлява. До-
колкото западният технологичен тонал се интересува на последно място от идеите за самотрансформация, би следвало да се
очаква, че именно информационният подход ще се изучава с по-голям интерес от прагматиците, посветили се на добрува-
нето на съвременната цивилизация. Всъщност поддръжниците на информационния подход третират осъзнатостта в сънуване
като начин за получаване на достъп до информация, по един или друг начин затворена в света на първото внимание. Насите-
ността на техните сънувания с тонални халюцинации съществено усложнява нещата. Тук може да бъдат открити
специфични начини за придобиване на „инсайти” и очевидно може да бъде приета определена система за „шифроване” на
символите, зад които ще стои реалната информация от тоналния свят (разбира се, в случай че сънуващият е натрупал
достатъчно лична енергия).
Освен всичко друго, информационният подход - за разлика от толтекския - не изисква развито и плътно сънувано тяло.
Тук на първо място се формира самият възприемател - събирателната точка с незначителен по обем апарат за интерпретация
на сигналите. От една страна, това облекчава и ускорява прогреса в осъзнатото сънуване, от друга - прави изследовате ля по-
уязвим. Две са причините за тази уязвимост: 1) принципната неустойчивост на схемите на интерпретация, което винаги може
72
да доведе до неверни ориентации и - например в случай на среща с реална жива форма, обитаваща света на второто
внимание - да доведе сънуващия до изтощение, безумие или гибел; 2) обвързаността на възприеманото в сънуване с
безсъзнателния материал на самия сънуващ. Това е много по-сериозно, тъй като ако „съюзниците” и „скаутите” не идват при
нас денонощно, то собственото безсъзнателно ни съпровожда през цялото време.
Осъзнатите сънувания от информационен тип не позволяват да се „проследят” многобройните и твърде тесни връзки на
сънуваните образи със собственото безсъзнателно. Конфликтите, травмите, скритите влечения (твърде често разрушителни),
блокажите и т. н. - в съня всичко това получава възможност безпрепятствено да се проектира в осъзнаващата психика на
сънуващия. Освен „инсайтите”, даващи фрагменти от прагматично и верифицируемо знание, сънуващият тук встъпва във
взаимодействие с цялата разтревожена маса на своето неупорядъчено безсъзнателно поле. Ако се има предвид, че информа-
ционното сънуване изисква по-малко лична сила в сравнение с енергийното (за което - по-долу), то и нивото на безупречност
и сталкинг при такива сънуващи е съответно по-ниско. По такъв начин възниква реална опасност от експанзия на безсъзна-
телна самодеструкция в съзнанието на практикуващия.
Интензивно халюциниращият тонал превежда тази вътрешна агресия на езика на убедителните образи и ние узнаваме за
наличието на изобилие от „врагове”, които ни причакват във вниманието на сънуване. Тези „врагове” могат да получат вся -
каква форма - не само на живи същества (хора, животни, чудовища), но и на агресивни пространства - от „затвори” до „ла-
биринти от неорганични същества” (в случая нямам предвид, че такива лабиринти изобщо не съществуват, но безсъзнател -
ното може да провокира сходни образи, които изобщо не се опират на външни сензорни сигнали). Тъй като безсъзнателното
поле частично се основава на съвкупността от архетипи, свойствени на целия човешки вид, практиците, използващи ин -
формационния подход, в своите „пътешествия” задължително се сблъскват с подобни образи (част от които удачно описа на-
времето си Юнг). Те им внушават мисълта, че странстват в някакъв общ „свят на сънуването”, който (макар непрекъснато да
се видоизменя, все пак) запазва своите фундаментални ориентири за всеки пътешественик.
Въведените в съзнанието чрез вниманието на сънуване деструктивни конструкции на безсъзнателното могат или да бъ-
дат разрешени (интегрирани), или да се задълбочат. Тъй като осъзнатостта в информационното сънуване е по правило неви-
сока, по-често се стига до второто. Но задълбочаването на негативните безсъзнателни елементи води до печални последствия
наяве - както психически, така и соматични. За получената в сънуването информация (рядка, защото е необходимо и да бъде
„филтрирана” от халюцинациите на тонала) понякога се случва практикуващият да заплати със собственото си здраве.
Енергийният подход към сънуването (който - според дълбокото ми убеждение - трябва да се култивира в рамките на
толтекската дисциплина) се опира на други идеи. Неговата основна цел е не постигането на осъзнатост в сънуването, а
оформянето на сънувано тяло. Всеки, който използва този подход, знае, че осъзнатостта „идва” заедно с тялото, така че
няма никаква причина да се култивира отделно.
Толтекското (енергийно) сънуване има следните принципни преимущества:
1. То позволява мигновено да се различи осъзнатото сънуване от сънуването, в което участва и тялото (т. е. реална
енергия).
2. То съществено съкращава количеството и обема на тоналните халюцинации независимо от техния източник (безсъз-
нателното, обикновените спомени, страховете, очакванията или индуцирани тонални представи на други хора).
3. То изисква по-високо ниво на енергия (лична сила), поради което просто принуждава практикуващия да отделя
повече внимание на безупречността и сталкинга - а това прочиства възприятието в сънуване.
4. То води към постепенна и хармонична интеграция на безсъзнателния материал в съня, тъй като този материал е
достъпен на съзнанието в същата степен, в която нараства неговата лична сила (съответно плътността на сънуваното му
тяло).
5. В случай на реални контакти с живи форми във второто внимание плътното сънувано тяло разполага с необходимия
набор „щитове”, за да противостои на енергията на другото същество или (ако това е невъзможно) навреме да избяга от зона-
та на досегаемост с минимален за себе си ущърб.
6. И накрая - главното, това, заради което се практикува сънуването в нагуализма: постепенното уплътняване на съну-
ваното тяло води до последователна интеграция на първото и второто внимание. Резултат на тези процеси е излъчването на
„двойник” и телепортацията.
С други думи - толтекското сънуване се оказва този път, който отвежда практикуващия до „огъня отвътре”, или до тре -
тото внимание - окончателната трансформация на човека в неговата цялостност.
Във връзка с това не е чудно, че толтекското сънуване (за разлика от „осъзнатото”) субективно се преживява като нещо
твърде близко до „излизане извън тялото”. При него напусналата пашкула събирателна точка „грабва” далеч по-голям обем
еманации, отколкото в обикновено състояние - толкова голям, че сънуваното тяло („второ тяло”) започва да се оформя авто-
матично.
Именно този тип сънуване ще разгледаме тук.
Както е известно, оформянето на „второто тяло” започва с поглеждането на собствените ръце в състояние на сънуване.
Това е точката на отчитане, която не позволява на толтека да се отпусне и да премине в обикновен „осъзнат сън”, какъвто
практикуват повечето от последователите на Лаберж и поддръжниците на информационния подход.
Разбира се, това условие не е достатъчно, но е задължително в началото на работата. Докато сънуваното тяло не е полу-
чило нужната плътност, ще се наложи много често да се прибягва до тази хитринка, защото всяко отвличане на вниманието,
неговите колебания, склонността към забравяне и разсеяността са в състояние да провалят започнатото. В резултат на което
от вас ще остане един безтелесен „призрак”, съзерцаващ океана от илюзии, където никой няма да ви посочи кое е исти на и
кое - изтънчената човешка фантазия.
На работата с възприеманото пространство на толтекското сънуване и последователното оформяне на сънуваното тяло,
откриващо пътя към второто внимание, ще бъде посветена следващата глава.
Групата, наричаща себе си „хакери на сънуването”, пропагандира този метод като собствена разработка. Самият метод е
относително прост. Той се заключава в последователно картографиране на видяните насън обекти с цел усилване на внима-
нието на сънувача към ландшафта, постройките и структурните закономерности на възприеманото. Всяко отделно сънуване
се разглежда като „мехур на възприятието”. Предприемат се и опити да се ориентира получената съвкупност от образи в
единна система от пространствени координати, свързани със „страните на света”. Една толкова непосредствена
73
екстраполация на законите на тоналното възприятие върху сънуването би следвало да интегрира всички сънувачески
преживявания в единно поле на опита и да доведе до взривобразно припомняне на забравени те сънувания. Тъй като
значителна част от видените в сънуване образи при различните сънувачи така или иначе си приличат (планини, гори,
железопътни линии, затвор, концлагер, гигантски постройки и т. н.), у „хакерите” възниква изкушението да положат своите
лични карти на сънуване като проекции на единна всеобща карта, отразяваща общата за всички хора сънувана реалност.

74
 Глава 6
Сънуването II: Методи

Ние идваме само да мечтаем,

ние идваме само да спим:
не е истина, не е истина,
че идваме на земята, за да живеем.
Ms. Cantares Mexicanos, fol. 17, r.

Както бе споменато, съществуват два типа сънувачи. Това разделение се обуславя в значителна степен от типа
енергийна конституция, а също и от особеностите на личния опит.
Първият тип се среща по-често и може да се счита за традиционен - събирателната точка при излизане в състояние на
сънуване се движи нагоре по пашкула и напуска енергийното тяло през областта над темето. Вторият тип се характеризира с
преместване на събирателната точка навътре и наляво, съпроводено от последователно възбуждане на обширни области от
вътрешните еманации; именно там за пръв път се фокусира вниманието на сънуване. Това, разбира се, не означава, че
вторият тип сънувачи получават сензорна информация изключително от вътрешността на собствения си пашкул - самият
процес на резониране на влакната при оформяне на упорядъченото възприятие задължително води до съсредоточаване на
предаваните (чрез малките еманации) импулси на Външния Свят.
В крайна сметка, при правилно използване на техниката на сънуване и единият, и другият тип сънувачи достигат
световете на второто внимание, развивайки и уплътнявайки собственото си сънувано тяло в качеството на възприемаща
единица. Всеки от тях си има своите преимущества и недостатъци, но в случая най-важни са различията в подходите за
оформяне на сънувано тяло. Точно с тях ще се занимаем в настоящата глава. Този ас пект от прогреса на сънувача очертава
пътя от вниманието на сънуване (през постепенно нарастващата осъзнатост) към второто внимание.
Преди всичко, редно е да осъзнаем един прост и все пак съвсем не очевиден факт: сънуваното тяло (потенциално
присъщо на всеки човек, доколкото се явява оформящ и поддържащ скелет на събирателната точка, която със самия факт на
своето съществуване обезпечава процеса на осъзнаване и затова се нуждае от енергообменни механизми) застава пред нас в
качеството на тонал на сънуването, и едва на второ място - като наше собствено тяло.
Разбираемо е, че тоналът на сънуването (или „описанието на света на сънуването”) се отличава от тонала на първото
внимание. На първо място - по това, че е непълен.
От какво се определя пълнотата на тонала и качеството на неговата работа? На първо място - от ситуацията на
насъщна необходимост (т. е. съвкупността от поставените пред осъзнаването задачи). На второ място - от степента на
енергийна реалност на обкръжаващата среда (тук думата реалност спокойно може да се замени не само с обективна
способност да се въздейства, но и със значимост, което се явява идеален - а значи и управляем - фактор).
Поведението на тонала е подобно на инстинктивното поведение на животно в непозната среда. Ако средата е пасивна,
ако в нея няма нищо достойно за внимание, тоналът практически спи, ограничавайки се с минимална фиксация на най-
ярките феномени на възприятието. А яркостта на феномените на възприятието в случая зависи не от насъщната
необходимост за оцеляване (защото такава не се наблюдава), а от яркостта на асоциациите, свързани с паметта на личната
история и с архетипните пластове на безсъзнателното, които винаги са активни в живота на съзнаващия индивид. Вероятно
обърнахте внимание, че описах обичайната перцептивна ситуация при неосъзнато сънуване.
Забелязваме, интерпретираме и съответно запомняме незначителен обем от образи и процеси, свързани не със средата
в съня, а с нашите лични особености - със съзнателната и безсъзнателната ни памет, чийто източник е (разбира се!) в
света на първото внимание.
Ето защо запаметеното съдържание на съня (което обикновено възлиза на не повече от десет процента) става многообе-
щаващо поле за психоанализа и аналитична психология. То е този материал (разбран и интерпретиран от собствената ни лич-
ност), който практически нищо не ни съобщава за перцептивната реалност на съня, но затова пък активно транслира на езика
на образите и архетипите съдържанието на нашето забравено минало, на всичко значимо (и неосъзнато) за нас.
Даже обикновеният неосъзнат сън може да съдържа в себе си редица факти, имащи отношение към средата, а не към
самите нас - понеже тоналът не участва в енергийната реалност на съня, той мигновено ги забравя. Тоналът не е любопитен
и не склонен към изследване, освен ако не е принуден да бъде - от страна на реална или измислена (и главното -
стимулираща) ситуация. Това е важно да се има предвид, защото точно така се държи той и в света наяве (света на първото
внимание). Любопитно е само нашето осъзнаване, което се поддържа от намерението. В света на първото внимание тоналът
сътрудничи на възбуденото осъзнаване, а самото осъзнаване се стимулира от постоянния приток на такива сензорни сигнали,
които биха били от значение за цялостността на нашето същество.
Насън не е толкова важно на каква светлина на светофара пресичате улицата - ако ви удари автомобил, ще пострада
само някаква несъществена част от вашето сънуващо осъзнаване, всичко останало ще продължи безметежно да си лежи в
кревата. И тоналът е прекрасно осведомен за това. При включено внимание на сънуването обаче (повишена осъзнатост на
съня) нещата вече стоят различно. Тоналът си дава сметка (за разлика от вас), че ако ситуацията е свързана с реален енергиен
факт, травмата ще бъде значителна. Ето защо като се събудите, ще можете да си спомните, че насън не сте тръгнали да
пресичате оживено кръстовище на червен светофар.
Както виждате, нивото на вашето осъзнаване не е нищо друго освен ниво на енергийната ви въвлеченост (или
въвлечеността на вашето енергийно тяло) в определена обективно съществуваща сънувана среда. Инициатор на този процес
на въвличане е произволното перцептивно внимание - не разполагаме с друг инструмент в състояние на сънуване, докато не
преминем в режим на второто внимание.
Тъй като естествен процес при пребиваване в нереалността на съня се оказва преходът от перцептивната среда

75
(„уплътняването” й, повишаването на нейната значимост) към тялото като източник на упорядъчена перцепция, работата в
сънуването започва с конструирането на пространството. Тоналът трябва да бъде убеден (с всякакви средства), че си има
работа с перцептивно поле, което се нуждае от неговото задълбочено внимание, от изследване, запаметяване и изработване
на умение за произволно движение. Помните ли как дон Хуан учеше на сънуване младия Карлос? С една много проста
рецепта: погледни ръцете си, намери в пространството четири обекта и ги фиксирай на мястото им с мимолетни погледи.
Целта на това упражнение е да се „пробудят” латерните на първото внимание в сънуването и да се застави тоналът да
„повярва”, че насън обектите имат същата значимост, каквато и наяве.
Ние обаче можем да направим този метод по-ефективен, ако знаем по какъв алгоритъм работи първото внимание в
ситуация на постоянен енергиен натиск от страна на обектите от външната среда (всеки от които може да ни причини вреда,
да ни възпрепятства или даже да ни убие).
Първото внимание е най-развитото и приспособено към света на реалните енергийни факти внимание. То е
фундаментът, от който се оттласква сънуващият, потъвайки в други перцептивни светове, за да промени не само своето
осъзнаване, но и целостността на енергийните полета на своето същество. В нашия свят то изпълнява две основни функции:
ориентираща и изследователска. Те определят нашите автоматизми и в крайна сметка формират перцептивната ни картина
(описанието, в което живеем).
Автоматичните пътища (в тяхното общо оформяне) на ориентиращото внимание са указани в приведената схема със
стрелки.
„Основната ос” на вниманието започва от краката и води към хоризонта (понякога даже и по-високо) по права, която
става дъга, ако „мехурът на възприятието” се представи като сфера.
Това е централният патерн на ориентиращото внимание. В сънуването той не работи - така както не работят и стереоти -
пите на бодърстващото внимание. В резултат нашето съзнание, привикнало насън апатично да съзерцава визуалните про-
екции на собственото безсъзнателно, става безпорядъчно. Ние сме убедени от целия си предишен опит, че нищо от
възприеманото насън не е реално - тази идея влиза в инвентаризационния списък на тонала ни. Затова всяко движение на
вниманието в сънуване трябва да бъде осъзнато. Автоматизмите тук не работят - също като при съзерцаване на безкрайна
бяла плоскост. Всеки сигнал в сънуването (независимо дали е вътрешен или външен) се приема от тонала като ментален, а
не енергиен

Схема на разпределяне на първото внимание (основни патерни на визуалното поле)

факт. В резултат вниманието не желае да работи съгласно привичните стереотипи, изработени наяве. Ето защо нашата
цел е да приложим в сънуването привичките (патерните, стереотипите) на бодърстващото внимание. От гледна точка на
толтекската методология това е неправене на съня; точно то е, което превръща обикновеното сънуване в толтекско сънуване.
С други думи, прибягваме до осъзната имитация на работата на бодърстващото внимание, намирайки се в сънуване.
Укрепим ли позицията на собственото си тяло (по начина, описан в предходната глава - „поглеждане на ръцете”), започваме
съзнателно да възпроизвеждаме тези автоматизми, които постоянно ни съпътстват и обикновено остават съвършено
неосъзнати. На първо място възпроизвеждаме „основната ос” на ориентиращото внимание, тъй като това е най-простата
структура, максимално ефективна за „обозначаване на територията на възприятие”. Тя се заключава, както е видно от
схемата, в последователно преместване на вниманието от собствените стъпала към хоризонта и по-нагоре (ако е
необходимо). Това е централната структура на пространството на сънуване. Наяве вниманието строи света точно по този
начин, но автоматизмът на този процес е така вкоренен в личната ни история, че е почти невъзможно да го осъзнаем. Това е
първата крачка на произволното внимание от тялото към външния свят, която извършва човешкото същество, изправяйки се
на два крака. В сънуването тази крачка подкрепя тоналната диспозиция „тяло (Аз)-свят”, която е условие за правилен
енергообмен, за извеждане на сънуваното тяло от самозабравеното му вдълбаване в себе си и за възстановяване на
първичното отношение към сънуването като към поле на външен опит. По такъв начин ориентиращото внимание (докато е
76
актуално за сънуващия и не угасва) е първото, което извежда енергообмена на сънувача навън, възстановява неговата
автономия и отделя света на вътрешните халюцинации от света на реалността, която ни се открива в съня.
Областите на изследователското внимание (обозначени на рисунката с кръгчета) имат различна степен на значимост за
тонала и затова се усвояват от него в сънуването различно. В режима на първото внимание тоналът следва определен алго-
ритъм. Въпреки отбелязаните от изследователите безразборни движения на очите, общият анализ говори, че има области на
перцептивното поле, в които първото внимание е готово преимуществено да търси сигнали, и има зони, където по-малко от
всичко се предполага наличие на сигнали, изискващи опознаване и нанасяне в предварително подготвените шаблони за
„описание на света”. Този перцептивен алгоритъм се обуславя от два фактора. Единият е отдавна известен и в пълна степен
се експлоатира от учените-еволюционисти. Според тях тук са отразени предходните етапи от развитието на човека като
биологичен вид. Другият фактор - строежът на енергийното тяло -никога не е бил отчитан от академичната наука, тъй като
въобще не е влизал в „описанието на света”. Ние сме длъжни да отчитаме и единия, и другия.
Всяка работа на изследователското внимание е непосредствено свързана с позицията на събирателната точка и със сте-
пента на оформеност на възприемащото тяло. Събирателната точка на свой ред се удържа от плътността на енергийните
потоци, които постъпват от външното поле. И след тези потоци се движи нашето първо внимание.
Както виждате, положението е диалектическо. От една страна, влияейки на работата на произволното внимание, можем
да променяме позицията на перцептивния център, от друга - самото произволно (или непроизволно) внимание следва
енергийните взаимодействия на възприемащия с външното поле и укрепва изначалната позиция на събирателната му точка.
Двата фактора се проявяват еднакво и функционират като единен алгоритъм, при това по съвършено различни начини
участват в процеса на съзнателно управление на перцепцията, на което сме способни като съзнателни същества.
„Биологичният” фактор влиза в ролята на препятствие, което следва да бъде преодоляно, „енергийният” фактор внимателно
следва нашите манипулации, способствайки за съзнателното преместване на събирателната точка - тъй като всяка позиция
на събирателната точка има собствени и интересни за тялото източници на енергия.
Именно тази нееднозначност позволява да се премества събирателната точка чрез управление на вниманието.
Какви са общите алгоритми:
1. „Надясно-наляво”. След оформянето на „ориентиращата ос” в сънуването (наричат го още „тунелно зрение”)
изследователското внимание търси допълнителни условия на средата, които биха могли да повлияят на състоянието на
възприемащия. Затова е по-лесно да се търсят допълнителни обекти надясно и наляво от „ориентиращата ос”. Тук
халюцинаторната продукция на тонала е най-малка, тъй като биологичната детерминираност на съществата определя тези
области като най-значими. Що се касае до енергийното тяло, то получава известна степен на устойчивост, доколкото
разполага с „основните координати” на средата на енергообмен. При това не трябва да се забравя, че даже тук тоналът
мощно продуцира илюзии - дотогава, докато не се убеди, че е попаднал в условията на външни полета. Нямаме силата
самостоятелно да го пренастроим, затова тук е нужен импулс отвън. Нашата задача е да създадем благоприятни условия за
максимално бързо проникване на такъв импулс в перцептивното ни поле. Алгоритъмът, който описвам, сочи пътя за
пренастройване на тонала към режим на усвояване на информация отвън - за разлика от осъзнатото сънуване, напълно
удовлетворено от материала на собственото безсъзнателно и полузабравената лична история.
2. „Долни зони”. Следващите по значимост за нашия тонал области се намират под хоризонта (или заместващата го
въображаема линия) и встрани от него. Това е автоматизъм на първото внимание, биологично наследство, свързано с
регистрирането на опасност в лицето на другите живи същества, по-голямата част от които са по-ниски от човека или
въобще се отнасят към царството на безгръбначните, в това число - насекомите. Но в ситуацията на сънуване нас, разбира се,
това съвсем не ни интересува. Произволното внимание, изследващо долната част на перцептивното поле, фиксира
събирателната точка в онази естествена позиция, която в много отношения повтаря структурата на физическото тяло. С
други думи, вниманието принуждава сънуваното тяло да се формира по човешки образец.
Някои сънувачи с удоволствие съобщават, че по време на странстванията си в световете на сънуване усещат себе си
като „сфера” или „тръба”. Трябва да бъдем внимателни - подобни експерименти са от полза само когато човешката форма е
добре усвоена. „Загубата на човешката форма” (отделна тема, на която може да се посвети цяла книга) изобщо трябва да се
осъществява наяве, в първото внимание, т. е. именно там, където е най-трудно да се направи това. Сънуването е
неподходящо поле за подобни експерименти. Тук е много лесно да се загуби човешката форма, но трябва да се има предвид,
че заедно с нея ние губим и определена част от паметта, съзнанието, личността и главно - контрола. Концентрацията върху
„долните зони” на изследователското внимание в значителна степен ни предпазва от тази крачка и ни помага да
трансформираме енергийното тяло, опирайки се на неговия естествен, привичен и най-пълноценен „скелет”.
3. „Горни зони”. Следващият - и последен - етап от формирането на перцептивната среда като такава. Тук пространство-
то получава пълнота. Любопитното е, че на този етап към сънуването (което все пак е преди всичко визия) се включва
аудиалният и даже кинестетичният канал. Това е точен признак, че моделирането на пространството практически е
завършено. Тогава тоналът напълно естествено преминава към самото тяло.
4. „Зоната под краката” - много важен момент, защото по същество няма отношение към възприеманото в сънуването
поле. В много по-голяма степен тази област на перцептивно изследователско внимание е обърната към „моделирането” на
корена на енергийното тяло - сегмент, който при болшинството сънувачи напълно отсъства. А именно наличието на „корен”
обезпечава началото на тоталната трансформация в сънуването, която след това се отразява на физическото тяло в първото
внимание.
Някои сънувачи се оплакват, че - въпреки своите дългогодишни занимания с на пръв поглед качествено сънуване - не
могат да постигнат например такова нарастване на мускулите, каквото описва Кастанеда, когато споменава за своето сънува -
не с участието на саблезъб тигър. Това е напълно естествено. Те не са се занимавали с моделиране на долната част от сънува -
ното тяло - „корена”, който е трябва да храни с енергия и да обезпечава всички трансформационни процеси, влияещи на тя -
лото им даже в първото внимание.
Нещо повече, такива сънувачи обикновено не могат да влязат в състояние на сънуване наяве, т. е. да пристъпят към ин-
теграция на първото и второто внимание. Те просто засядат в зоната на висока осъзнатост и се явяват пред неорганичните
същества като своеобразна „преобърната луковица” - същества с развито перцептивно внимание, но необезпечени от плане-
тарното поле на Земята.
77
 5. „Зоната над главата”. Това е заключителният етап в алгоритъма на изследователското внимание. Той определя
позицията на събирателната точка по отношение на абстрактното пространство. Даже в първото внимание ние рядко
гледаме небето. И защо ни е да го гледаме? Какво ще видим там, освен облаци и птици - с които човекът като същество
биологично (а не информационно) няма никаква работа. Но за енергийното тяло този заключителен и не твърде
съдържателен етап е задължителен. Той ни фиксира на определено ниво. Ако след това решим да „излетим”, ще „излетим”
не частично, а изцяло. Закрепвайки се на определена височина, отново връщаме себе си към „човешката форма”. Защото на
кого му е притрябвал полет във вид на аморфна сгъстеност от еманации, криво-ляво държащи се за събирателна точка, само
и само да не си загуби осъзнатостта? Ние се нуждаем от цялостност - от пълен и все странно развит апарат, който
впоследствие, след години, да може да се уплътни и преобрази в сънуван „двойник”, за да изследва световете на второто
внимание и да се ползва от всички възможности на тонала, дадени ни от природата.
Толтекското сънуване излиза извън всякакви рамки на фройдисткия или юнгианския анализ. То не може да бъде
анализирано, защото прогресът на сънувача с всяка крачка го отвежда все по-далеч от вътрешните съдържания.
Периодичните проблясъци на второто внимание правят произтичащото все по-независимо от съзнанието и все по-опасно.
Енергиите и съществата не се влияят от нашите мнения и безсъзнателни архетипи, а все по-често обръщат към нас своето
внимание. И ако сънуваното ни тяло е недостатъчно развито, контролът ни - слаб, а любопитството ни - голямо, оказваме се
в рисковано положение.
Наистина магическа и необяснима в рамките на „описанието на света” е силата на намерението, която се проявява тук.
Намерението формира сънуваното тяло, намерението спира или възобновява движението на нашето произволно внимание.
Не само толтекската дисциплина разработва техники за овладяване на намерението. Ще приведа пример:

За начинаещите сънувачи е най-подходяща тибетската техника, наречена „постижение с помощта на силата на намерението”. Тя се
заключава в „решението да се поддържа непрекъснат поток на съзнанието” както в състоянието на бодърстване, така и по време на
сън. В нея влизат дневна и нощна практика.
1. Дневна практика
През деня при всякакви условия и непрекъснато си мислете, че всичко обкръжаващо е елемент от сън (т. е. - че вашите усеща ния са
плод на въображението ви) и формулирайте намерение да разберете истинската им природа.
2. Нощна практика
Вечер преди лягане приемете „твърдото решение” да постигнете състояние на сън, т. е. да разграничите реалността от съня. Тъй като
на хората обикновено им се присънва онова, с което скоро преди това са се занимавали наяве, голяма е вероятност та - прекарвайки
достатъчно време с мисълта, че всичко наоколо е елемент на сън - в края на краищата да се сблъскате със същата мисъл в съня.

На европейците, непривикнали да си имат работа с вътрешни състояния, се препоръчва следното:

1. Вземете решение да осъзнаете, че спите.

В ранните утринни часове или докато се събуждате ясно и уверено изразете своето намерение да помните, че сте длъжни да осъзнаете
състоянието на сън.
2. Представете си осъзнат сън.
Представете си колкото може по-ясно, че сте насън в ситуация, при която обикновено у вас възниква чувството, че спите. Из -
ползвайте за визуализация седем най-характерни или приятни ви признаци на сънуване.
3. Въобразете себе си извършващ в сън планирано действие. Освен мисленото повторение на процеса на осъзнаване на сънуване,
вземете решение да изпълните насън някакво конкретно действие. Най-добре е да изберете действие, което вече само по себе си е
признак на сънуване. Въобразете си например как насън сте излетели и след това сте разбрали, че спите. Важното е твърдо да решите,
че следващата стъпка ще бъде осъзнаване на това, че спите.

Коментар: Планирането на конкретно действие е добър ход и затова, че понякога хората забравят за необходимостта да
осъзнаят себе си насън, но помнят действието, което е трябвало да извършат. В този случай изпълнението на намисленото
действие им дава допълнителен тласък: „Това е именно което исках да направя насън! Значи спя!” Планираното действие
трябва да е признак за сън, защото тогава вероятността да осъзнаете, че спите, ще е най-голяма.
Разбира се, тук трябва да се имат предвид няколко съществени момента, затрудняващи цитираните по-горе препоръки.
На първо място, трябва да се помни, че утринното сънуване е преди всичко продукт на халюцинирането на тонала.
Привидният контрол над състоянието и повърхностността се дължат на това, че сутрин енергийното тяло вече в значителна
степен е настроено за събуждане. То отдава на сънуваното тяло абсолютния минимум от енергия, считайки, че това е просто
режим на повишена бдителност и нищо повече. Предутринното сънуване от толтекска гледна точка е непълноценно.
На второ място, няма такова нещо като „седем” специални признака на сънуването. Качеството на сънуването зависи от
нивото на вашата лична сила - и това е всичко, което може да се каже. На определено ниво картината на възприятието „пъл -
зи”, после става стабилна, на определено ниво сте лишени от слух, осезание и обоняние, но по-нататък ситуацията може да
се промени. Определяйки предварително признаците за сънуване, вие се ограничавате - използвате силата на намерението, за
да постигнете определена позиция и състояние на осъзнаване. А това трябва да се избягва.
Най-ценен от цитираните коментари ми се струва съветът състоянието на сън да се възпроизвежда колкото може по-чес-
то наяве. По-нататък отново ще стане дума за него. Тук най-важното е, че ако успявате да правите това, вие формирате го -
товност на сънуваното тяло да се отдели от пашкула в момент на бодърстване, т. е. тогава, когато всички канали на вашето
възприятие работят пълноценно (което в състояние на сънуване ви обезпечава добре формиран апарат за действие - имита-
ция на дневния тонал). Това е важно, защото само ефектът на самото намерение може да създаде предпоставки за подобни
процеси. За съжаление никакви упражнения, свързани с произволното внимание, не могат да заместят този ключов момент,
Формирането на сънувано тяло е акт на намерението.
Днес са ни известни няколко начина за формиране и уплътняване на това тяло. Тук влизат:
1) постепенното отделяне чрез последователна имитация на „второ тяло” с помощта на специално концентрирано
внимание;
2) развиването на средата чрез последователна и съсредоточена връзка между областите на перцептивното поле и зоната
на сънуваното тяло (в това число - формиране на специални качества на средата, например „еластичност”, с цел активиране
78
на гореспоменатите зони);
3) енергийно „правене” на тялото по алгоритъма на проприоцептивното внимание в състояние на сънуване.
Всеки от споменатите начини може да бъде достатъчно ефективен (макар аз лично да отдавам предпочитание на тре тия
- може би просто защото той внушава идеята за най-голяма „самостоятелност” и независимост от външното).
Наистина, понякога в сънуването сме сякаш „лишени от среда”. Даже визуалният (най-информативният и най-
определящият за нашето състояние) канал може да се окаже „изключен”. В такава ситуация (далеч не винаги зависеща от
нас) сме безпомощни. Методът „отвътре” не само не зависи от външната перцептивна среда, но и активно й влияе -
например „включва” изгубеното ни зрение, осезание или слух. Този факт за пореден път доказва простата истина: не
състоянието на средата определя нашето възприятие, а състоянието на самото ни тяло.
За начало ще приведем най-слабо ефективния и все пак често използван начин за постепенно съхраняване на „схемата
на тялото” чрез последователно (не рязко) превключване на вниманието. Както пише един сънувач, на него му помогнало
„съзнателно управляваното поетапно отделяне с пълен контрол във всеки стадий, с виждане и усещане на отделящите се
части. Работата е там, че при мен тялото не се „отслояваше” само и се налагаше „да се поизпотя”, преди да „изпълзя” от
него. Именно в това промеждутъчно състояние възникват специфичните усещания за своето енергийно тяло, които при
последващото пълно отделяне изчезват.”
„Постепенно изпълзяване” - полезен опит. Според мен това е много хитър начин да се оформи сънуваното тяло и да се
увеличи плътността му. Тъй като да се съхрани всичко това след пълното „излизане” в първите години е доста сложно (явно
поради недостиг на енергия), лично аз използвах още една хитрост: съсредоточавах вниманието на сънуване върху фрагмент
от сънуваното си тяло. С времето това дава резултат и позволява постепенно да се разширят обхващаните области при под-
държане на значителна плътност.
Вторият начин е развиване на перцептивната среда и нейните връзки с тялото. Частично разгледахме този начин във
връзка с „ориентировъчната ос” и областта на изследователското внимание. Тук само ще уточним някои детайли и ще обър-
нем внимание на връзката им с областите на сънуваното тяло.
Три са методите на активизация на произволното внимание в сънуването. Привеждам ги последователно в зависимост
от степента им на сложност:
1. Развиване и фиксация на „основната ос” - дъгата от краката до хоризонта пред лицето („тунелното зрение”). Свързано
е преди всичко с центъра на междувеждието и центъра на слънчевия сплит.
2. „Въртене на оста” - от основната ос до хоризонта, след това - надясно и наляво. Активизира първата зона на изследо -
вателското внимание. Активизира вниманието върху ръцете и върху областта на „просвета” (частично).
3. „Заден обзор” - обръщане надясно и наляво (доста сложно за изпълнение). Укрепване на целия скелет на сънуваното
тяло, окончателна фиксация на събирателната точка в новата позиция.
4. Движения на сънуваното тяло (много бавни и плавни). Всякакви, в това число - възпроизвеждане на научените наяве
„магически пасове”. Главната функция на тези движения в сънуването е да развият и укрепят натрупващите структури на съ-
нуваното тяло. Те обезпечават енергообмена му и пълноценното му участие в разкритата чрез сънуване перцептивна среда.
(Постигнете ли това умение, имайте предвид, че оттук нататък за вас сънуването окончателно престава да бъде свят на меч-
таене и се превръща в реална среда, която може да бъде смъртно опасна. На това ниво лекомислието е недопустимо.)
Един от признаците на истинското сънуване (сънуването, което води към второто внимание) е любопитният феномен на
„лъжливото събуждане”. Случва се в две ситуации: 1) когато вашето сънувано тяло не се е отделило от тялото на първото
внимание и с нарастване на осъзнатостта се опитва да възстанови вашата цялостност в състояние наяве; 2) когато сънуваното
ви тяло се е уплътнило и е способно да възприема самото себе си като цялостност (макар, разбира се, да не се явява такава),
а прехода от една позиция на събирателната точка в друга -като ситуация на събуждане (на този принцип в частност се
основава методът на „сдвоените позиции”).
Много автори споменават за този феномен, но понеже нито един от тях не се опира на толтекската парадигма,
обясненията им изглеждат доста наивно. Например:

Съществуват два типа фалшиво събуждане. Първият от тях е доста разпространен: обикновено на човек му се присънва, че говори
или мисли за свой предишен сън. Това може да започне, след като той съвсем реално е изпитал усещането, че се буди в собствената
си постеля. Обикновено се случва на силно изкушени хора, които се опитват да проверят обкръжаващия ги свят с тест за реалност.
Вторият тип фалшиво събуждане е когато на човек му се струва, че се е събудил в собствената си спалня, но в обкръжаващата го
обстановка витае странно чувство на неизвестност. Обикновено той си остава в постелята, но времето му изглежда забавено; веднага
или след броени минути възниква неясното чувство на безпокойство и неизвестност.
Този тип събуждане е рядък, но всички, които виждат осъзнати сънища, разказват за него (малцина от неизкушените са го из -
питвали). Най-често човекът се буди в собствената си постеля в нормално състояние на пробуждане и или се събужда оконча телно,
или остава в това състояние и вижда призраци, Фокс заявява, че след такова събуждане можел лесно да влезе в състо яние на
„безтелесност”. Винаги се старайте да различите реално или фалшиво е вашето събуждане от сън.

Разликата между двата типа „фалшиви събуждания” е, че при първата ситуация сънуваното тяло фактически се е съв-
местило с физическото, а при втората сънуваното тяло продължава да блуждае в перцептивните полета, отдалечени от пър-
вото внимание, така че събуждането е наистина „лъжливо”. Техниката на „сдвоените позиции” отвежда по-нататък (не по съ-
щество, а само в енергийно отношение) - сънуваното тяло здраво се фиксира в един от световете на второто внимание, макар
съзнанието да се чувства събудено напълно.
Когато говорим за формиране на сънуваното тяло, трябва да имаме предвид, че съществуват три центъра на фиксиране
на вниманието, които може да се използват както наяве, така и насън.
1. „Лоно на вниманието” (за което стана дума и по-горе) -област минаваща от задтилието надолу към устната кухина и
затваряща се в небцето. Това е първият и най-важен блок за оформяне на фиксираното произволно внимание в сънуването.
(При Кастанеда намираме методика за фиксиране на вниманието върху небцето с цел постигане на преход от вниманието на
сънуване към второто внимание.)
2. „Просвет” (от слънчевия сплит до пъпа) - зона, която изисква особено майсторство. Да се овладее фиксирането в та зи
област означава всъщност да се формира сънувано тяло вече в заключителния стадий. Тук „второто тяло” е готово за среща с
79
всякакви неорганични същества и е способно да се защити от тях.
(До този момент първо правило за сънувача е по всякакъв начин да се избягват битки и боеве. Споменавам това
специално, защото е наистина важно. Две са възможните неприятни последствия от тези „битки”: загуба на ценна енергия на
сънуване и придвижване на събирателната точка надолу - в слоевете, където преобладава животинската агресия и където
най-вероятно са останали следи от дейността на древните магове. Всичко, което в съня излиза от устата (дим, светлина,
течности и т. н.) е тонална интерпретация на загубата на енергия. Ако не можете да избегнете „битките”, научете се да си
създавате енергийни щитове. В случай че „враговете” правят впечатление на много силни същества, чиято енергия е добре
организирана (това се познава по външността, която им придава нашият тонал -ако са животни или някакви хулигани с
животински мутри, най-вероятно имат примитивна организация), можете да използвате единствения начин на интеграция,
описан от Кастанеда - хванете противника и го дръжте, докато не отслабне.)
3. Заключителен и може би най-важен етап е моделирането на „корена” на енергийното тяло - чатала и краката. Няма
как да не обърнете внимание, че в сънуване работата с тези области е най-затруднена - като че за тях няма на какво да се
опрем. И това е естествено, защото плътността на сънуваното тяло винаги е най-ниска именно около „корена”.
Проблемът е, че за своите действия, движения и възприятия сънуваното тяло е привикнало да получава енергия от
пашкула, обкръжаващ тялото на първото внимание. Колкото и далеч да сме „отлетели” в своите сънувачески странствания,
държи ни физическото тяло - то е генераторът на енергия, то доставя силата - и ако физическото ни тяло внезапно бъде
унищожено, най-много до минута ще се прекрати и съществуването ни в съня.
Но задачата на толтекския маг е да обезпечи истинска, а не мнима независимост на своето съществуване в режим на
сънуване. Съсредоточите ли се върху тази задача, бързо ще разберете колко е сложно това, но то е единственият известен ни
път към третото внимание. Само след като придобиете източници на независимо съществуване в сънуването, можете да се
надявате на „окончателно пътешествие”. Даже второто внимание, колкото и магическо и привлекателно да ни изглежда, е
само способ, инструмент, примамка.
Що се отнася до второто внимание, то е ситуация на стабилност, площадка за работа, по своята същност такава, каквото
е и вниманието на сънуване - с тази разлика, че пребиваването във второ внимание оказва много по-силно въздействие върху
трансформацията на енергийното тяло. (Вече съм изложил основните методи на тази работа.)
Как става това?
Второто внимание изисква толкова продължителна практика, че на мнозина просто им липсва търпение, за да го
постигнат. За нещастие много сънувачи - увличайки се от осъзнатостта насън - лесно забравят и за безупречността, и за
сталкинга, и за останалите дарове на съзнанието, които не изискват заспиване. Впрочем преходните състояния са известни
на мнозина. Лошото е, че далеч не на всички се удава да закрепят своите достижения. Ще приведа кратък пример - описание
на сънувач на границата на второто внимание.
Отчет на сънувача Г. (редакцията на текста е моя - А. К.)

СЪНУВАНОТО ТЯЛО НА ГРАНИЦАТА НА ВТОРОТО ВНИМАНИЕ

Намирам описания случай за ярка илюстрация на ефектите на нашето възприятие от момента, в който започва да се
оформя „двойникът”.

Легнах си - както обикновено през последните две седмици - по корем. Сложих ръцете си над главата, а нея обърнах наляво. И както
обикновено направих рекапитулация на събитията от деня, същевременно разглеждайки шарките пред очите си. Дишах през носа.
Впрочем при подобно дишане моментът на заспиване ясно се констатира по появата на шум в главата... Минах през състоянието на
надигане на вълната, което се съпровожда със световъртеж и леко гадене. Чух шума от дишането си и по мислих - заспивам в пълно
осъзнаване. Пропаднаха безформените шарки пред очите ми и се появи плътно еднородно черно поле. Започнах да разсейвам
зрението си върху него - т. е. да гледам през него. В един момент в полето се появиха правилни фигури: квадрати, след това
триъгълници, след това начупени линии. Всички бяха като изтъкани от платно. Картините се меняха на всеки два удара на сърцето.
Разсейвайки още по-силно зрението си, загубих това платно и погледът ми като че мина зад него. Черна маслена повърхност, подобна
на нефт, се люшкаше на леки вълни, изхвърляйки от време на време бликове 3 към мен.
Концентрирайки се върху един от тези бликове, съзрях в него някакво същество, което ме гледаше. Приближих се плътно и разпознах
себе си в това същество. Докоснах се до повърхността и се слях със себе си. Движех се с огромна скорост надолу през разнородните
среди, запълнени със сияещи предмети. Две секунди движение и... увиснах на два сантиметра от пода под собствения си креват. Така
увиснал, забелязах светещо луминесцентно петно на пода под кревата. Протегнах ръка и го махнах, все едно го изтрих от пода. От
това тялото ми се задвижи по окръжност около някакъв център зад гърба ми. „Всичко е вярно -помислих си, - вероятно се връщам
към събирателната си точка, нали физическото ми тяло остана над мен, на кревата.” Напра вих оборот и половина и реших, че
достатъчно съм се плацикал, и - сякаш изплувал изпод кревата - станах на крака. Спалнята си е същата. Обърнах се, погледнах
кревата. Всичко е вярно, ето ме - спя, легнал по корем...

(По-нататък сънувачът преминава от второто внимание към вниманието на сънуване, затова не привеждам останалата
част от изложението.)
Няма да описвам състоянието на възприятието в режим на второто внимание. Ще отбележа само, че то се
характеризира: 1) с определеност на сънуваното тяло; 2) с определеност на перцептивната среда (картината не е „плаваща”);
3) с усещане за реалност и опасност. Към това следва да се добави стабилността на изброените елементи на сънуваното
тяло (най-вече!) и свободното преместване на произволното внимание в гореописаните области на ориентационните и
изследователските зони. „Световете на второто внимание” (съобразно способностите и опита си) ще опиша отделно, а
подробностите на преживяването са обект на бъдещи книги.
Предупреждение към сънувачите - странични ефекти на дисциплината, които могат да представляват опасност:
1. Мрачно настроение. „Сънуваческа депресия.”
2. Енергийни сривове.
3
Искам да обърна внимание. Появата на неорганични същества в сънуването много често (почти винаги) се съпровожда с лъч или изблик
на светлина. В дадения случай това е бил ярък блик от течна повърхност. По-подробно за това ще стане дума в главата, посветена на
„съюзниците”.
80
 3. Психически нарушения в резултат на неправилна фиксация на събирателната точка.
4. Неуправляемо „плаване” (непроизволен преход от състояние на бодърстване в състояние на сънуване наяве през
деня).
5. „Пленяване” или смърт.
Мрачността, навъсеността, мизантропията са най-,, безобидните” и най-разпространените негативни ефекти от
заниманията със сънуване. Добре е своевременно да им се обърне внимание, тъй като могат да се окажат също толкова
разрушителни и вредни за прогреса на сънувача, колкото и тези, които ще бъдат описани по-нататък.
Проблемът произтича от разделението между живот насън и живот наяве.
Какво е за сънувача наяве? Само принудителна пауза, уморителна и безсмислена. Наяве напразно се губят време и сили.
Това е безсъзнателна нагласа. Нали предназначението на сънувача е да влиза във вниманието на сънуване или във второто
внимание чрез заспиване. Силите, които хранят сънувача, се намират зад пределите на бодърстването - поне така смята
тялото му и това до голяма степен съответства на действителността. В крайна сметка главните механизми на трансформа-
цията започват да работят именно в състояние на сънуване.
Мрачността на сънувача е позиция на тонала, разделил непрекъснатия поток на преживяванията в два модуса:
бодърстване и сън. В действителност - както разбираме - това са просто две различни позиции на събирателната точка.
Подсъзнателната убеденост на сънувача, че позицията на първото внимание е уморителна и безсмислена, го прави мрачен
досадник, стремящ се само към едно - по-скоро да заспи, защото единствено насън може да преживее нещо наистина
стойностно. Дисциплината е устроена така, че именно сталкингът противостои на тази мрачност на сънувача. Той е, който я
уравновесява. Лесно е да се каже, но не е много ясно какво именно да се направи. А същността на рецептата е проста: да се
отнасяме към преживяванията наяве както към преживяванията си насън - и обратно.
Какво правим в сънуването? Обръщаме внимание на работата на възприятието и само отчитаме съдържанието на съня
(разбира се, имам предвид правилното сънуване, а не неговия лабержевски или „информационния” му вариант. Стремим се
да бъдем невъвлечени, тъй като основната задача на сънувача е трениране на възприятието, бдителност към влиянията и
енергопотоците, бдителност по отношение на това как реагира сънуваното ни тяло. Самото съдържание винаги е на втори
план. А какво правим наяве? Точно обратното. Съдържанието ни „замъглява очите”, изцяло сме потопени в оценки, реакции
и реагирания. Защото така се държат всички „нормални” хора, защото такива са стереотипите на нашето съществуване в тази
позиция на събирателната ни точка. При това възприятието и вниманието работят много стабилно (нали това е привичният
им режим!). Както виждате, ситуацията е във всяко отношение противоположна на тази в режим на сънуване.
Абсолютно неправилно е, струва ми се, да си поставяме за цел да бъдем „весели” или „оптимистични” наяве. Това,
разбира се, ще проработи като нарушение на стереотипа и тогава събирателната точка може и да се премести. Но по правило
такива трикове дават желания резултат само първите един-два пъти. После тоналът бързо ще „впише” „веселото” състояние
като алтернативно в базовото описание на вашия свят - и събирателната точка ще престане да се мести. Притокът на енергия
ще се прекрати и залепената ви усмивка ще започне да предизвиква у вас толкова мощно отвращение, че обезателно ще
изпаднете в „сънуваческа депресия”. (За нея следват няколко думи по-долу.)
Единственият известен ми начин за борба с мрачността на сънувача е имитацията на поведенческите стереотипи в съ-
стояние на бодърстване. Простата (може би даже наивна) фантазия, че сякаш „сънувате” не само докато сте в постелята си,
а денонощно, лежи в основата на дневното самоусещане на сънувача, който не иска да бъде мрачен. Да се поддържа такава
илюзия на нивото на мисълта и настроението отначало е наистина трудно - все пак „дневният свят” е изумително натрапчив
и непрекъснато принуждава нашия тонал да привежда в движение автоматизмите, в които се забравяме на фона на
всеобщата тържествуваща „загриженост за собствената съдба”. Затова без сталкинг не можем да минем. Така или иначе ще
се наложи внимателно да следим за автоматичните „подръпвания” на тонала, стремящ се да ни вкара в коловоза на
стандартното усещане за света и себе си (всъщност това е, което мистическите школи наричат „самозабрава”).
Но и това не е достатъчно. Трябва не само да се избягва „самозабравата”, но и да се повторят основните стереотипи на
сънуваческото състояние. В сънуването ни е присъщо удивително съчетание от съзерцателност и действеност. Ние се при-
движваме, извършваме постъпки, изпълняваме някакви действия, но никога не губим напълно насочеността на вниманието
към собственото възприятие, което и позволява да се намираме в толтекско сънуване. Ето това следва да се повтори наяве. В
резултат на тази хитра практика (която е специална разновидност на сталкинга) бодърстването постепенно ни открива
същата лекота и свобода, която е характерна и за сънуването. И на мястото на мрачността идва решителност.
Всичко това, разбира се, може да се изпълнява само на фона на традиционния сталкинг, мислен като „маскировка”. Има
особени дни, когато стереотипите на сънуването се включват наяве удивително силно. Тогава бодърстването се преживява
практически точно така, както осъзнатото сънуване. Тук е добре да запазите наистина сталкерска бдителност - на първо
място за да не почнете да вършите глупости поради чувството си за „безкрайна свобода”, на второ място за да не ви пратят в
клиника за това, че вече наистина не различавате насън от наяве.
„Сънуваческата депресия” е неприятно следствие от продължителното пренебрегване на тази мрачност, за която по-горе
стана дума. Тук се включват саморазрушителните механизми на тонала, които не разбират настойчивите стремежи на съну -
вача да намери смисъл там, където съгласно описанието на света смисъл няма и не може да има: в съня. Тази депресия се
разгръща на фона на временно „изключено” намерение и „угаснала” безупречност. Никой от нас не е застрахован от такива
изтощителни периоди. За подобни сривове на първо място способстват външните обстоятелства, но и вътрешните играят
немалка роля.
Както вече бе споменато, безупречността не е състояние, а по-скоро процес на „очистване на тонала” - и понеже нашето
вътрешно пространство на „описанието” е нееднородно по своята определеност и значимост, тук неминуемо се сблъскваме с
някои трудности. Например съществуват шаблони и ценности, които са така дълбоко вкоренени в нас, че ни е необходимо
твърде високо ниво на енергия, за да ги преодолеем. А външните обстоятелства далеч не винаги следват логиката на вътреш-
ния ни прогрес. И безупречността „угасва” за няколко дни, а намерението се изплъзва в своята неописуема безкрайност. На
фона на изрядно развилата се „мрачност” такъв период на опустошение със сигурност може да породи онова, което аз нари-
чам „сънуваческа депресия”. Външно такава депресия по нищо не се отличава от класическата й форма. Тя може да протича
с остра или замъглена симптоматика. Тоналът - и бездруго „разклатен” от смъртоносната игра със сънуването - вече не може
да се опира на базови стимули. Дори инстинктът за самосъхранение отслабва на фона на общата неопределеност на смислите
81
на нашето съзнание, блуждаещо между „този” и „другия” свят. С една дума, на сънувача откровено му се струва, че няма
никаква сериозна причина въобще да излезе от тази депресия. Неговият тонал иска да умре, а обезкървеният му нагуал няма
сили да възрази.
Най-често тази криза се разрешава от само себе си. Енергийното тяло в края на краищата си намира източник на енергия
и възстановява статуквото. Наистина, губим седмици и дори месеци за това. В някои случаи сънувачът даже е стигнал
твърде далеч, за да се справи без чужда помощ. Признаците на такова състояние са непреставащ и изтощителен вътрешен
диалог, пълна неспособност за волеви актове и продължителност на депресията (повече от две седмици).
Дори и тогава обаче не бива да се прибягва до лекарства (антидепресанти). При сънувача използването на затормозява -
щи психотропни средства е най-сигурният начин да се „консервира” за неопределено дълъг срок енергийното изтощение.
Душеспасителните беседи (или психотерапията, особено в нашия примитивен вариант) тук също са безполезни. Въобще
тоналът, който по своя воля се е озовал в безизходица, трябва да бъде оставен на мира. Само тялото - областта на смътно
осъзнаваното и безсъзнателното, областта на нагуала - може в случая да изцери нашата цялостност. Рецептите са банални -
може да се използва всичко, което активизира физическото тяло (а следователно и полевите фрагменти на енергийното):
контрастен душ, физически натоварвания, разходки и бягане, дихателни упражнения. Понякога е полезно даже да се удари
плесница на „страдащия”, да се наругае - но така, че наистина да му въздейства. (В такива случаи понякога доста помага
съпругът или съпругата - и нима може да има някои по-заинтересован от оздравяването на депресирания.)
Важното е да не се подценяват нещата. Сънувачът може напълно да се изтощи и даже няма да забележи това.
Енергийните сривове са неминуеми по пътя на толтекската дисциплина (както и по всеки друг път, свързан с реални
енергии). Но това касае на първо място сънувача. Ако сталкерът е склонен да приема и излъчва енергия в първото внимание
(не говорим за висшите етапи от практиката, когато работата му се превръща почти в сънуване наяве), то сънувачът с
годините все по-често прониква в области на възприятието, където неговият контрол може да се окаже недостатъчен, а
паметта му -отслабена. Всяка нощ той рискува да се озове в ситуации, свързани с катастрофална загуба на енергия, а след
пробуждане да не си спомня нищо.
Ето защо е изключително важно сънувачът да се научи на чувствителност. Трябва постоянно да обръща внимание на
настроението си, на капризите на своя организъм - особено след нощите, в които не може да си спомни какво е сънувал.
Всички тези изисквания напълно се съгласуват с идеята за всекидневен сталкинг - именно в такова настроение трябва да се
фиксира всичко това, за да се избегне затъването в безсмислена хипохондрия. Истинският хипохондрик със своето
постоянно внимание към усещанията на тялото и душата обезсмисля самата идея за чувствителност - той чувства всичко
еднакво силно, така че трудно различава значителното от незначителното. (За симптомите на енергийния срив вж. по-горе.)
Психическите нарушения при сънувача по правило са резултат от непълното завръщане на събирателната точка след
пребиваване в позицията на сънуване. Ако сънуването се е развивало в центъра на „човешката полоса”, то (освен до
прекомерна решителност или безразличие) не би се стигнало до никакви отклонения, а още по-малко - до патология.
В други случаи се сблъскваме: 1) с повишена раздразнителност, гневливост, склонност да се възприема светът на първо-
то внимание като изключително „бездуховен” и „враждебен”; 2) с повишена екзалтираност, в това число превръщане на све-
та на първото внимание в изцяло неразличим обект на „духовно-религиозно вдъхновение”. Ако наблюдавате у себе си тези
или други симптоми, спрете и се съсредоточете върху безупречността и сталкинга.
Неуправляемото „плаване” е симптом, по-често срещан при жените. Впрочем сред мъжете също може да се намерят
чувствителни и импулсивни индивиди, при които разклащането на събирателната точка в сънуването предизвиква проблеми
наяве. Това е несъвместимо с толтекската цел. Трябва да се работи върху рекапитулацията и сталкинга.
„Пленяването” или смъртта са най-мрачният (и за нещастие - винаги възможен) изход от практиката на сънуването. Све-
товете на второто внимание също като нашия ежедневен свят имат свойството да фиксират събирателната ни точка. Един-
ственият проблем е, че ако не постигнем цялостност, светът на първото внимание и светът на второто внимание (условно
казано) ще ни разкъсат наполовина. (Тази опасност става актуална едва на заключителните етапи от практиката.)
Пространството на сънуването винаги е архетипно. То е архетипно даже в случай че се пренасяме от свят на сънуването
в свят от второто внимание. Това е важно да се има предвид. Никой друг режим на възприятието, освен виждането, не може
да ни избави от разнообразните глоси (по израза на Парсънс), от блоковете интерпретации на сетивния опит. Без съмнение,
чуждостта на възприеманото нараства със степента на отдалечаване от привичната позиция на събирателната точка, но (ако,
разбира се, не се превърне в хаос) то никога не става чуждо до неузнаваемост. А това означава, че някаква част от социално
и биологично обучената психика поема задачата да приспособи възприеманото към нашето разбиране.
За качеството на възприятието, присъщо на второто внимание, ще стане дума и по-нататък. Ако се откъснем от
техническите детайли, ще се окаже, че световете на второто внимание най-често напомнят нещо чуждопланетно, космическо
или, така да се каже, „паралелно” на земното. Там голяма част от възприятието се заема от „природни” феномени - безлюдни
и диви пейзажи, често лишени от растителност, причудливи перспективи и композиции (най-често това са камъни, скали,
планини и пустини). Те могат да се навиват като фунии, могат да се превръщат в тунели и лабиринти. Ако в тези светове
изобщо се среща нещо живо, то или е много подвижно и ярко светещо, или е така погълнато от своя загадъчен вътрешен
свят, че изглежда съвсем неживо. Световете, „паралелни” на земния, като че го „имитират”, но грубо, следвайки
неразбираема логика и включвайки в себе си с нищо несъобразени различия и противоречия. Тук като че живеят хора,
външно неразличими от нас, но по някое време се оказва, че те например снасят яйца или като правят любов се покриват със
зелена слуз. Всички приведени примери са неудачни - искам само да изтъкна подобието и безподобието на тези светове. Те
имат странна и високо развита техника, но не познават електричеството. Социалните им системи са още по-нелепи.
Не мисля, че всичко е наистина такова, както го виждаме. Това е само интерпретация на чужди по естеството си
феномени, но тъй като те се произвеждат с помощта на човешката психика, елементите, достигнали до нашето осъзнаване,
не могат да не носят върху себе си отпечатък от прословутите архетипи на нашето безсъзнателно.
В световете на сънуването това влияние е още по-ярко и последователно. Ако второто внимание с изобилието от реални
външни сензорни сигнали се опитва да „разбие” архетипите, раждайки в резултат перцептивни чудовища, които предизвик -
ват у нас непрекъснато изумление, то вниманието на сънуване използва архетипите като фундамент. Достатъчно е да
изгубите контрол - и те напълно ще ви въвлекат в своите безкрайни игри.
Съществуват няколко архетипа (явления и ситуации), които явно никой не успява да избегне:
82
 1. Архетип на дома.
2. Архетип на улицата (път, тунел).
3. Архетип на ученичеството (пример - по-долу).
4. Архетип на въплътеното Зло.
5. Архетип на лабиринта.
Както виждате, това съвсем не са класическите архетипи, открити от Юнг. От една страна, осъзнатостта отстранява мно-
го символи, с които са пренаселени обикновените сънища на човека, от друга - те самите добавят известен брой (по подобен
начин интерпретирани) ситуации и явления, които винаги се случват със сънувача в процеса на практиката.
1. Домът не е място. Най-често това е интерпретация на устойчивото положение на събирателната точка. Видът му често
съответства на характера на преживяваното перцептивно състояние. Например красив, нов - или мръсен, стар, запуснат.
2. Улицата (път, тунел) е архетип на движението на събирателната точка. Разбира се, това не бива да се възприема едно-
значно. Съдейки по моя личен опит, добрата фиксация в света на второто внимание игнорира този тривиален образ. Т. е. вие
наистина можете да се движите в рамките на определен диапазон на възприятието, а не само да се премествате от един
диапазон в друг.
3. Архетипът на ученичеството е неизбежен. Това е ситуация, в която вашият тонал получава нова информация. Източ-
никът й не е толкова важен - неорганично същество, глас на безмълвното знание или просто принципно ново перцептивно
изживяване. Много често възприемаме тези ситуации еднотипно - появява се „учител”, който ни открива нещо ново и неиз-
вестно, обучава ни да го използваме и т. н. Проследявайки този архетип, получавате възможност непосредствено да се обръ-
щате към безмълвното знание - но това достижение идва в резултат на дългогодишен опит. Архетипът на „учителя” е един от
най-устойчивите в безсъзнателното на човешкия род.
4. Архетипът на въплътеното Зло. Неведнъж съм чувал, че всяка нова област на осъзнаване (ново перцептивно поле, не -
достъпно по-рано) има свой „страж”. Това не е съвсем вярно. „Страхът” е по правило продукт на нашия собствен тонал и въ -
плъщава в себе си съвкупност нерекапитулирани и нетрансформирани безсъзнателни (подсъзнателни) съдържания. Демони,
непрекъснато променящи своята външност, октоподи, мистични „стопани”, внушаващи своята воля на сънувача - всичко
това са прояви на този архетип.
5. Архетипът на лабиринта възниква при всеки случай на зле контролирано възприятие в свят от второто внимание. Ако
в обикновен (неосъзнат) сън „лабиринтът” символизира търсене на решения, неопределеност и неувереност, то тук това е
перцептивно пространство, в което са възможни енергийни капани. Според някои сънувачи лабиринтите задължително имат
отношение към неорганичните същества. Опирайки се на собствения си опит, мога да им възразя - „лабиринтът” по правило
е творение на тонала и отразява собствените му проблеми. Реалните лабиринти, които могат да се открият в световете на
второто внимание, се държат по друг начин. Те са енергийни и изискват друго отношение към себе си. (Вж. по-подробно в
главата за световете на второто внимание.)

ДОПЪЛНЕНИЕ
СТАЛКЕРСКИ ОПИТ В СЪНУВАНЕ
Тези текстове са малък фрагмент от архива, отразяващ опита на моята жена в сънуването. Бидейки сънувач, аз се старая
да не описвам собствения си опит, тъй като той ми се струва един от източниците ми на енергия за сънуване. Сталкерите (за
които всички основни източници на енергия се намират в първото внимание) могат да си позволят по-открито да се отнасят
към опита си в сънуване. Така че няма нищо странно в това, че привеждам не собствените си записки, а записките на моята
жена.
Подбрахме фрагменти от нейния „дневник”, изхождайки от следните критерии:
1. Типичност и повторяемост (на сюжети и „декори”).
2. Еднотипност на техниката, използвана за влизане в сънуване.
3. Сходство в перцептивните преживявания в сънуваното пространство.
Отначало се опитвахме също (доколкото е възможно) да разделим описания по-долу опит на две основни групи - обик -
новено сънуване с високо ниво на осъзнатост (осъзнато сънуване, lucid dream) и „толтекско сънуване” (с активно сънувано
тяло, стабилност на възприятието и напълно актуализирана свобода на волята). Оказва се обаче, че най-често една форма на
сънуване свободно прехожда в друга, затова не мисля, че би било удачно тази класификация да се използва тук.
В случая става дума за възникването на сънуването при сталкера - което е особено интересно, тъй като тук сънуването
(както и трябва да бъде при сталкера) винаги се явява следствие на удачно проведен, пълноценен и дълбок сталкинг наяве.
Вече писах, че такива последствия на сталкинга са характерни и за сънувача, но докато сънувачът се готви за сънуване,
използвайки сталкинг (тъй като такова е неговото намерение), сталкерът получава съня като страничен ефект, като
„разреждане” на натрупаната чрез сталкинг енергия. Това обуславя относителната свобода на възприятието в сънуване от
самоиндуцираните очаквания и от допълнителните им мислообрази, които им съответстват.
По такъв начин възникването на умението на сънуването при сталкера поне (в този случай) следва типичен алгоритъм
-лесно ще обърнете внимание на това: преместванията на събирателната точка като че се степенуват едно след друго по
следната схема:
1. Осъзнаване на момента на заспиване.
2. Включване на вниманието на сънуване (по правило - чрез произволно съзерцаване на собствените ръце).
3. „Архетип на ученичеството” - отразяващ началото на трансформационните процеси в енергийното тяло (често сре-
щан, но не при всички). Трансформацията на енергийното тяло в процеса на сънуване дава възможност да се получат нови
сигнали от външното поле. Тоналът има склонност да интерпретира това като „среща с учители”, макар най-често то да е
свързано просто с проникване на сънувача в областта на „безмълвното познание”. Впрочем особеното настроение,
индуцирано от подобни „срещи”, може след известно време да доведе до запознаване с реални същества и тогава
възникването на умението за сънуване може да протече по друг път. Тези случаи са редки и затова няма да се спирам на тях.
4. Преминаване от един свят на сънуване в друг.
5. Съвместно сънуване (при наличие на подготвен партньор по сънуване).
83
 6. Усвояване на избраната позиция на събирателната точка (многократно повтарящ се сън с еднакъв или сходен сюжет-
настроение).
7. Обединяване на вниманието на сънуване и първото внимание чрез конкретен сензорен сигнал (потвърждаване на съ-
държанието на съня в режима на първото внимание).
8. Обединяване на паметта на сънуването, запечатана в конкретна позиция на събирателната точка (най-често това става
взривообразно).
9. Виждане на енергийните структури („преддверие” на пълноценното виждане, по правило започва със забелязване на
„светещи нишки” или линии при сънуване).
10. Сънуване наяве.
11. Включване на второто внимание чрез уплътняване на сънуваното тяло (най-често инстинктивно, в ситуация на
опасност; разбира се - при наличието на необходимата енергия).
12. Посещаване на светове от второто внимание в сънуване (в случая - през най-близкото „място на силата”).
Паралелно се наблюдава: повишаване на чувствителността на енергийното тяло; среща с базисния страх или друг
емоционален комплекс, който следва да се интегрира (в някои случаи го въплъщава неорганично същество, в други -
качествено формирана проекция-мислоформа).
Всички етапи, описани по-горе (макар и накратко), са отразени в предложените на вашето внимание фрагменти (немно-
гобройните ми коментари са отбелязани с „Коментарът мой -А. К.)
Тези записи са правени от мен по молба на А. К., непосредствено след всяко от събитията, които ми се струваха или
lucid dreams - просто сънища с повишена степен на осъзнаване, - или „излаз в толтекско сънуване”. Случваха се и други
неща, които не сметнах за нужно да фиксирам. Някои от тях ще възпроизведа по памет, ако намеря това за нужно. Няма
да уточнявам конкретното време. Мога да кажа само, че става дума за периода от 1992 до 1999 г.

Запис 1 - началото на 90-те години

Осъзнаване на момента на заспиване -
осъзнато преместване на събирателната точка
15 януари; много уморена. Ясно осъзнаване на момента на заспиване - толкова ясно по-рано никога не е било. Усещане
за потапяне или плъзване някъде навътре. Аналогия с умиране. Самият момент на заспиване се съпровожда със страх и
много силно потръпване на цялото тяло, след което се събуждам. Усещане за бързо и „еластично” изскачане оттам, където се
потапях. Повтаря се няколко пъти подред, във връзка с което дълго не ми се удава отново да заспя.

Запис 2 - пак тогава

„Архетипът на ученичеството” – начало
на трансформация на енергийното тяло
17/18 януари. Започва като ярък сън, с ясното усещане, че е необикновен. Вървя по местност, която по-рано не съм
виждала. Като че ли не сама - не помня с кого. Общо усещане: просторно, доста ветровито и прохладно. Не твърде уютно.
Но не предизвиква страх. Макар да съществува известна опасност, тя се възприема деловито, обичайно - като факт. Просто
трябва да се избегне.
Местността прилича на покрайнините на голям град: малко хора, много гола земя, някакво строителство... Осветеността
-обикновен сив ден. Някаква кула, по конструкция от типа на подемен кран - от метални структури. На върха се вижда огън с
неизвестен произход, като че ли враждебен. Това място - сякаш в областта на досегаемото - просто трябва да се прескочи.
Което и става.

Коментар на А. К.: Не се наемам да съдя със сигурност за този конкретен сън, но многобройните наблюдения показват, че въз -
вишението - кула, крепост, вишка, даже необикновен хълм с ярък пламък или сияние на върха - е типична интерпретация на тонала за
една от най-специфичните разновидности на неорганичните същества. В тях има толкова малко от близката ни биологична стихия, че
тоналът ги възприема като неодушевени обекти или конструкции. Възможно е поради тази причина по добни обекти да създават
усещането за опасност или враждебност. По-подробно за това явление вж. Глава 8: Съюзниците -катализатори на енергийната
трансформация.

Сядам в обичайния автобус, няма много хора. Той продължава да пътува в покрайнините на града. Обръщам внимание
на млад човек - тъмнокос, въз мургав, в ярка, пъстра риза. Не зная защо се страхувам от него. На спирката слизаме заедно.
Пътят е типичен за покрайнините; на спирката няма нито пейки, нито дървета. Зеленина не се вижда изобщо. Все пак
като че е пролет. Прохладно, ветровито, просторно. Жълтеникаво стълбче, вероятно - табелата на спирката. След нас слизат
още две жени, не ги познавам. Но и не им обръщам особено внимание - ние и двамата с младежа сме заети с това никой да не
допусне да се окаже зад гърба на другия: явно и двамата се страхуваме от нещо.
Пак тук, на спирката, сядаме на земята в поза полу лотос. Започваме да общуваме, по какъв начин - не е много ясно, не
съм сигурна, че разговаряме с него.

Обръщам внимание, че във всички по-нататъшни сънища комуникацията (т. е. обменът на информация, получаването й), ако е
протичала такава, е била именно невербална. Не се наблюдава нищо подобно на „гласа на емисаря”. - А. К.

В края на краищата той нещо ми обяснява, преставам да се страхувам и тръгвам след него. Жените вървят зад нас.
Влизаме в едноетажна къща. Други стаи не видях, не зная имало ли е въобще. Обстановката изглежда стара, оскъдна, с
нищо не се отличава. Но я запомних много добре. Спираме до прозореца (той е само един, висок) и аз поисквам да узная
къде са двете жени. Получавам по някакъв начин отговора, че са изчезнали някъде, не са пристигнали...
В стаята има няколко мъже и една девойка на четиринайсет години, с дълги черни коси. Тя трябва да изкъпе една котка.
84
Седя на стол до прозореца, оттам се протягам към котката и й помагам да го направи. Тя побягва към девойката, която е се -
днала на кревата, и тя я загръща в кърпа да я изсуши. Ставам и се премествам на кревата, за да погаля котката. Намиращите с
в стаята хора се оживяват, като че са се зарадвали на нещо. Девойката много ясно ми казва: „Сега ние сме твои учители.”
По това време сънят става окончателно реален и ясен. Помислям си - толкова ясно, като наяве: „Трябва да си погледна
ръцете!” Усещам тази мисъл като внезапно, много радостно озарение, поради което ставам неспокойна и радостно-напрег -
ната. Поднасям ръце към лицето си (не с дланите, а с обратната страна) и ги гледам. Направих го! Изпитвам див възторг и
обърканост, от което буквално почва да ме тресе и разбирам, че това може да ми навреди или да ми попречи. Заставям се да
се успокоя, сякаш събирайки тялото си, опитвайки се да стана „компактна” и отпусната. Когато успявам да се успокоя, също
толкова ясно си помислям: „Сега (точно по правилата!) трябва да се огледам.”
Поглеждам наляво, към шкафа, после отново към ръцете си, за да се убедя, че ги виждам, задвижвам ги, помръдвам с
пръсти. Очертанията им от време на време стават неясни, като че аз самата още не съм уверена каква точно форма трябва да
имат. След това отново поглеждам към шкафа. Той е много голям, тежък, надраскан, от хубаво дърво, грубовато направен.
Креватът е като че старинен, пружината му - с никелирани детайли. Основно разглеждам шкафа и гледам ръцете си. Движе-
нията ми се удават без особени затруднения - въпреки усещането, че пространството е много гъсто, почти лепкаво.
Хората, които са там с мен, се радват, и не съм сигурна, че произнасят думи, но по някакъв начин ми казват: „Ще бъдем
твои учители. Ще те научим.”
Всичко това бе толкова странно и в същото време толкова реално, че през цялото време се безпокоях ще мога ли да се
върна и постоянно се опитвах да проверя това. Като че се опитвах да заспя там (т. е. практически се чувствах бодърстваща!).
Трудно е да се каже как именно правех това. Очите ми, а и цялата аз като че се стремях нагоре. (Явно исках да концентрирам
вниманието си върху точка над главата си.) От това получавах характерното усещане за изплъзване или изскачане.
Това продължи съвсем за кратко. Аз се изплъзнах - но бавно, не като на петнадесет. Чух усилващо се жужене, малко
като звук от бормашина. От дясно наляво пред мен пропълзя бяла ивица (като телевизионно смущение). „Изскочих”, но не
осъзнах веднага, че съм тук. Лежах на дясната си страна, сърцето ми биеше учестено.
Чувствах се зашеметена. Впечатлението беше толкова мощно и ярко - и несравнимо с нищо друго (макар, както
виждаме, съзнанието постоянно да търсеше познати му аналози), че не издържах и събудих А. К.
Коментар върху записа
В течение на следващите няколко дни чувствах подчертан енергиен подем и колебания в настроението. Това, което
обикновено предизвикваше безпокойство, сега не го предизвикваше и - т. н., т. е. промениха се стереотипите на
емоционалното ми реагиране. Въобще като че вътре в мен нещо се премести -както разбрах по-късно, по такъв начин
субективно на нивото на усещанията се отразява това, че позицията на събирателната ми точка действително се бе
променила в продължение на няколко дни. Много ми е трудно да опиша това чувство. Така или иначе, след този странен
„сън” се намирах доста по-близо до състоянието на безупречност, отколкото по-рано. (Но което е характерно - бях все така
далече от илюзии за самата себе си, видения, халюцинации и т. н.)
Освен това именно тогава най-накрая си изясних какво всъщност е намерението - но не по логически-вербален път, а
отново на ниво усещане - което за мен лично е най-съществено. Сега възприемах намерението не като поредната абстракция,
а като мое собствено усилие, движение - насочено и (по мое желание) постоянно - в областта на моята психика или на моето
енергийно тяло, наречете го както искате! И знаех как да формирам това усилие, това движение, как да го предизвикам, как
да го насочвам и поддържам, за да е ефективно. (Също както след няколко упражнения човек започва да усеща мускула,
който дотогава едва е използвал.) И искам да напомня, че това знание не е от онези, които се забравят. Можете да си
мислите, че сте забравили - или да ви се иска така да си мислите, - но вашето тяло (енергийното или каквото и да е - не
обичам тези разделения!), веднъж получило такова знание, ще го помни. Тялото обаче няма как да застави знанието да
работи. Вие трябва да го направите.
За мен съществува огромен смисъл в словосъчетанието „да се направи усилие”. С това усилие, с това вътрешно
движение (а след това - със същата лекота, с която аз „изскачах”, „изплъзвах се” от реалността в съня и обратно) през деня
можете да „се изплъзнете” от самия себе си и от всякакви вредни обстоятелства и чрез намерението да влезете в състояние
на безупречност. А нали тъкмо това ви е нужно!
Този пръв опит за мен безусловно бе много ценен и уникален. Затова и го описах толкова подробно. Но възприемах и
възприемам сънуването изключително като инструмент. Инструмент за постигане и получаване на енергия, за трансформа-
ция (на какво ли не!) - но не самоцелна, не като средство за утвърждаване на каквото и да било, не като свръхестествено
приключение, не като оригинален начин за общуване с другите хора и не като дванадесетия том на Макс Фрай.
Късен коментар
Между другото, възможно е поради гореописаните причини да ми се е удало да получа този първи опит толкова лесно.
И сега имам повод да кажа няколко думи за това.
Първото, което си спомням: по това време ние говорехме много! И това, колкото и да е странно, се оказа напълно при -
емлив начин за формиране на намерение. Разбира се, протичаше и някаква вътрешна работа. Както сега разбирам, протичала
е практически непрекъснато, а не само в момента, когато специално съм обръщала внимание на това. Що се отнася до
спирането на вътрешния диалог - много се стараех, но ми се удаваше рядко и не задълго - откакто се помня, аз съм същество
твърде вербално и склонно към рефлексия. Опитът показва обаче, че това не е кой знае какво препятствие - в края на кра-
ищата, има различни типове вътрешен диалог... От гледна точка на спирането на вътрешния диалог при мен най-добре рабо-
ти старият изпитан метод на концентрация на вниманието върху точка над главата.
В описания период към нас тъкмо се бе присъединил общ познат, увлякъл се от учението на дон Хуан (не без нашето с
А. К. дружеско побутване, един вид - скачай, пък после ще видим!). Тогава действително си говорехме твърде много за съну-
ването - а и за всичко останало. Неизвестно защо, точно тази част от кастанедовските идеи предизвикваше и продължава да
предизвиква у търсачите някакъв особен трепет и блясък в очите. За мен това беше неразбираемо. Впрочем, струва ми се, А.
К. някъде спомена, че по предразположеност сталкингът ми е доста по-близък - и това е истина. Така че аз повече слушах
диалозите, отколкото взимах участие в тях, и се отнасях към предмета им доста спокойно, макар и много внимателно. Раз -
бира се, не е нова идеята, че спокойствието, равновесието, известна доза решителност и дистанцираност, съчетани с онова,
85
което в преводите ни се нарича алертност, дават най-доброто състояние за началото на каквото и да е действие. Възможно е
да е имал значение и излишъкът от лична сила, която иначе все не достига... Във всеки случай аз изпреварих малко своите
събеседници.
А по-нататък - всичко предстои...

Запис 3 - първата половина на 90-те години

Преминаване от един свят на сънуване в друг
а) Намирам се на крайбрежието, доста високо над повърхността на морето. Осъзнавам себе си. Съвършено спокойна
съм, няма вече никаква напрегнатост. Много отчетлива мисъл: „Ще погледна ръцете си.” Което и правя, като ги вдигам и ги
приближавам към лицето си. Следваща мисъл: „Искам да ги обърна с дланите към мен.” Обръщам ги - с неимоверен труд,
като че съм попаднала в гъсто тесто, но все пак ги обръщам. Самата аз се придвижвам в пространството относително лесно.
Отдалечавам се малко и виждам хора, които приличат на военни или охранители - носят оръжие. Намират се около някаква
подземна пускова установка. Дупка в земята, със стъпала, с вратичка и т. н. (само белият заек липсва). Нататък - не може.
Забелязват ме. Реакцията им е стреснато-враждебна. Вратичката при това е отворена и изглежда, че там, в дълбокото, има
сума неща и нещо става. Мисля си: „Време е да се махам” -и „изскачам”.
б) Но не съвсем, защото се оказвам на друго място - в напълно непозната къща. Общото впечатление е приятно.
Основният материал е тъмнокафяво дърво. Много стаи и преходи. Спокойно гледам ръцете си. Чувствам се в безопасност и
някак „свойски” - все едно по пътя съм се отбила при познати да си отдъхна.
Виждам млада жена. Тя е зряла, яка, с пищни черни коси, в семпла блузка и широка пола. Личи си, че е в отлично
здраве. Не е много висока, но изглежда висока, защото от нея някак струи енергия. Заета е с някакви свои си работи и
изглежда е тук за постоянно. Като продължава да работи и да снове из къщата, тя говори (?) с мен, а аз постоянно вървя зад
нея. Упреква ме добродушно, шегува се. Точно помня един неин въпрос: „И как ти се струвам сега?” Не зная какво има
предвид. Отново се „изплъзвам”.
в) И се връщам пак в същата къща, но в компанията на А. К. Стоим един до друг, държим се за ръце с дланите нагоре и
сякаш се люшкаме - подобно на морски водорасли от силно течение. Усещането е, че не можем да се задържим в това мяс то.
Но се задържахме. Обикновения тест с ръцете, опитваме да се разходим из къщата... Радостта ни е голяма: получи се! Заедно!
Онази жена отново доброжелателно се обръща към нас. Струва ми се, говори нещо за времето.
Решавам, че трябва да изляза. Не сме изхвърлени: отдалечаваме се бавно и с достойнство!
След завръщането ми впечатлението отново е много силно -чувствам, че позицията на събирателната ми точка ще бъде
променена за още някое време. И много се радвам, че се убедих: мога да се „изплъзна” когато поискам, с темпото, което по-
искам и т. н.
Всеки с проблемите си! Аз например се боя да не би да не се върна. Впрочем А. К. - едва отворил очи (малко след мен) -
след като сподели с мен тази история и се убеди, че опитът ни е идентичен до най-малкия детайл, подробно обясни (за кой
ли път), че с връщането проблеми няма и щом няма, тревогата ми за това е напълно необоснована - освен ако не съм
мръднала нещо, разбира се. „А ти нали не си мръднала?” - пита за всеки случай.
Късен коментар
Трябва да кажа, че тези и по-нататъшните ми опити протекоха на фона на състояние, близко до безупречността - във
всеки случай, стараех се да го поддържам. За това бе необходимо намерение - и аз го формирах.
Да си призная, моята ситуация не бе особено уникална, в смисъл, че за импулс (сред многото други фактори - имам
предвид дългогодишния си интерес към психологията, окултните дисциплини, различните му духовни практики и т. н. -
изключително благодарна съм на силата за това, че и до днес съм запазила напълно нормалното си отношение към тези
неща!) ми послужиха също редица струпали се по това време проблеми от различен характер. И знаех, че трябва да започна с
елементарната, но много сложна за изпълнение задача: да направя нещо, което не желая да правя.
(Забележка по отношение на обясненията като цяло: в никакъв случай не твърдя, че моите усещания и обобщения са
универсални. Но техниките, технологиите и резултатите от използването им, описани тук, са приспособими към всяка инди-
видуалност и енергийна конституция.)
Добре помня момента на решението и момента на прилагане на усилието. Такива неща се помнят не по-зле от
обясненията в любов - и това е прекрасно. Перцептивната памет за усещането е много надеждна, тя винаги може да ни
възпроизведе състоянието, което ни е нужно. И ето, аз станах и направих това, което съвсем не исках да правя - няма
значение, дреболия някаква... И се започна.
(Впрочем поддържайки състояние на безупречност, можете да забележите като интересен страничен ефект прояви на
принципа на синхроничност на Юнг (някога го нарекох за себе си „магия на всекидневността”). Ще ви позвъни човек, за
когото днес сте си спомнили в разговор; от нямане какво да правите ще влезете в Интернет и веднага ще се натъкнете на
информация, която ви е необходима; и - разбира се - винаги ще се оказвате на нужното място в нужното време.)
Разбрах за себе си метафората „път на сърцето”. В нея има някаква надутост, предвзетост, асоциация с Божествената
любов и т. н. Просто, решавайки да следвате определен път, вие го приемате заедно с всичко, което е свързано с него,
приемате го напълно, с максимална откритост и дълбочина. И живеете с това, както живеете със собственото си сърце - нали
не го изваждате никога и не го поставяте на лавицата, за да отдъхне; не изпитвате към него неземни възторзи, нито съмнения
в съществуването му или в необходимостта му. И то работи винаги. Това е органична част от вашата цялостност.

Запис 4 - пак тогава

Обединение на вниманието
на сънуване и първото внимание чрез конкретен сензорен сигнал (потвърждение на сънуването
наяве)
През деня увереното спокойствие по странен начин се съчетава с подем, даже възбуда. Характерно напрежение в
86
областта на слънчевия сплит; мисли и асоциации, абсолютно несвързани с конкретните обстоятелства. Слабо, но видимо
придвижване на събирателната точка назад, зад гърба.
През нощта изведнъж видях ръцете си и направих обичайната проверка на съзнателното управление - налице е. Наоколо
обаче бе пълен мрак - и никакво усещане за присъствието на някого или нещо. За част от секундата като че се събудих, след
това автоматически отбелязах, че лежа на дясната си страна - и веднага се „плъзнах” обратно.
Озовах се в центъра на града, на място, където често бях минавала през деня. Отново проверка на ръцете. Нощ, съвсем
малко хора. Асфалтът е замръзнал, в слана, тук-там заснежен. Вървях, оглеждах се и си мислех: „Трябва да запомня нещо
интересно.” Но не попадах на нищо такова. Накрая ми се наби на очи празна кутия от цигари (навярно защото беше ярка,
червено-бяла), търкаляща се на тревата под едно дърво.
Минах доста надалече по централната улица. Към мен се приближи някакъв тип - нищо особено, ако се изключи
внезапно появилото се усещане за опасност. Като че се подхлъзна, трябваше да го подкрепя - и в този момент се появи
втори: да му помогне ли искаше или тъкмо напротив, не успях да разбера, защото усещането за опасност се задълбочи, а при
това не се чувствах готова за действие. Трябваше бързо да се махна оттам. Характерният звук, който условно се нарича
„жужене” или „бръмчене”, този път беше особено силен.
В ранното утро, по пътя, ругаейки себе си - а) за проявената през нощта слабост, б) за самонадеяността си и пр. глупости
-все пак отидох да видя това място, защото го бях запомнила. Цигарената кутия спокойно си лежеше там. Добре че не при -
бират боклука винаги и навсякъде...
Късен коментар
Впрочем сега мога да кажа, че още преди Карлос Кастанеда и преди началото на всички тези събития денем
премествания на събирателната ми точка се случваха постоянно. Нямаше розови слонове и зелени мишки с червени очи.
Просто усещах онова характерно вътрешно преместване (вж. по-горе). Разбира се, съпроводено с промени в настроението в
зависимост от посоката на движение на събирателната точка: от радостна възбуда до силна тревога. И винаги - с висок
енергиен подем. Преди - по-малък, след - по-голям. (Разбира се, това се отнася в пълна степен и за опита ми в сънуването, и
за успеха ми в сталкинга.) Изглежда удивително: прилагаш известно усилие, нещо става с теб и след това получаваш много
повече, отколкото си вложил. Ама че „аритметика”! Най-сложният момент е прилагането на усилие. Разбира се, има хора,
чиято събирателна точка по природа е слабо фиксирана - за тях „сънуването наяве” е проста работа. Само че резултатите от
такава спонтанност може да се окажат печални. При всички случаи не бива да се разчита изключително на природните
дадености...

Запис 5, дата липсва, защото този сън се е повтарял многократно

Усвояване на избраната позиция на събирателната точка
(многократно повтарящисе сънища с еднакви или сходни сюжети-настроения).
Среща с базисния страх – пресичане на „бариерата”
(Няма да отбелязвам подробностите на изходното състояние, проверката на ръцете и т. н. В най-общи линии те се
повтарят.)
Намирам се на брега на река. Тук съм не за пръв път. Нощ е, вали дъжд, под краката ми е киша. Осветен е единствено
мостът. Трябва да преведа на другия бряг двама души, наши реални приятели (това друг път го нямаше). Пропускам ги
напред, те минават благополучно и ме чакат малко отдалечени от брега. (Откъде знам това? Знам го!) Минавам по моста.
Там като че има човек, опрял се е на перилата и гледа водата. И него съм го виждала тук. Отначало ми е смешно, защото е в
блестящ черен дъждобран, като че с гумена качулка - колко неоригинално, помислих си. Докато минавам покрай него, си
мисля, че може да се обърне, и разбирам, че това никак не ми се иска. Защото не зная какво има вместо лице, но съм сигурна,
че е нещо неприятно за гледане. При това с отчетливата мисъл, че - кой знае защо - трябва да се приближа до това същество.
Отново не го направих и излязох от съня с крайно неприятното чувство за незавършеност.
Коментар
Изобщо не ми се искаше да разказвам на А. К., но на третия път все пак го направих. Той каза само: „Ех, трябвало е да
се възползваш - та това е „съюзник”! Нека се обърне - хвани го и го задръж! Да видим какво ще стане...”
Какво пък, резултатът показа, че този съвет е бил напълно уместен, макар самият процес - меко казано - да не беше от
най-приятните. Затова пък придобитото (и като опит, и като енергия) ми стигна задълго.
Късен коментар
Не бих искала да повтарям този случай - А. К. го описа с мое разрешение в „Тайната на Карлос Кастанеда”. Наистина,
там скромно ме нарече „някой си” (и според мен малко драматизира ситуацията, което изобщо беше свойствено на тогаваш-
ния му стил), но го изложи с присъщата си точност.
По този повод искам да напомня, че емоциите в сънуването (поне според моите впечатления) се отличават от емоциите
в първото внимание. Например вместо страх при сънуване имаме по-скоро „мисъл” за страх или усещане за опасност;
желанието или нежеланието да се извърши определено действие е просто фактическа констатация; радостта не е съвсем
радост... Така че тук трябва да се говори за усещания. (И общуването е на друго ниво; за това споменах по-горе.) Обаче,
говорейки за своя опит, използвам тези думи, тъй като с други не разполагаме.

Запис 6 - средата на 90-те

Начало на възстановяване на сънуваческата памет
Най-накрая разбрах защо тази жена в къщата (вж. Запис 3) попита: „И как ти се струвам сега?”. Спомних си къде съм я
виждала - макар и не веднага. Това не бе записано, защото поради някаква причина не бях убедена в характера на опита,
макар всички критерии да съответстваха. Ситуацията ми изглеждаше прекалено нагласена - събирах треви заедно с нея
недалеч от неизвестен за мен град, в някаква блатиста местност - добре поне, че не бяха кактуси в пустинята! Иначе нямаше
87
и да говоря за това. Беше вечер, но аз виждах жената отчетливо -луната беше доста ярка. Тя беше с панталони и с друга
прическа - на кок. Нищо особено не се случваше. Показваше ми различни растения, които аз не познавах.
Възможно е впечатлението да е било странно, донякъде замъглено - включително и поради това, че в тези дни не бях
съвсем здрава и се бях поотпуснала. Естествено, на другия ден под възглавницата си не намерих треви, но се почувствах
значително по-добре.

Запис 7 - примерно по същото време

Архетип на ученичеството –
продължаване на трансформацията на енергийното тяло
Нощ, хълмове. В долината има ярко осветена къща, влизам |там. Виждам няколко жени, гледат ме без всякакъв интерес
и отиват някъде. Щом е така - нахално обикалям, разглеждайки къщата. Доста е модерна и красива. Много големи прозорци,
добре се вижда околността и това явно не е град: няма никакви светлини. Качвам се най-горе. Зад една от отворените врати
нещо блести. Оказва се, че там има басейн с прилични размери (!). Водата е с много красив оттенък, макар да е малко
прекалено ярко-лазурна. Известно време я гледам. Не мога да преценя колко дълго.
Забелязвам човек, седящ на отсрещния край на басейна. Откъде се взе изведнъж? Той става, приближава се и виждам, че
е висок. Разглеждам го по-внимателно: лицето му е красиво, но чертите му са прекалено правилни. Стои съвсем близо и се
оказва, че и кожата му е странно гладка - някак си не е истински... Но присъствието му предизвиква като цяло приятно
усещане. Забавното е, че не знам с какво да го сравня - като че са ме обляли със силно газирана вода, такива едни
специфични тръпки по цялото тяло.
Казва ми, че сега трябва да се науча... - и по-нататък следва слово/образ, който интерпретирам като „да летя”, „да се пре-
мествам” - нещо от този род. Трябва да стоя срещу него, на близко разстояние, и да го гледам, без да го докосвам. Така и
правим. Мисля си: „Какви тъмни очи!” - и започваме да се издигаме: плавно, на дистанция един от друг, в абсолютно верти-
кално положение, и той като че ме поддържа с поглед. С интерес забелязвам, че покривът в нашия случай не е препятствие.
Издигаме се не много високо и „увисваме”. Всичко, което се случва, изглежда напълно естествено.
Но не за дълго изглежда такова - оказва се, че нещо като тънки нишки съединяват моя спътник със земята. Първата ми
мисъл е съвсем ненормална: „Ето значи как се държим във въздуха!” След това бързо ми минават редица асоциации: балон
на връвчица; въздушна змия; гъсеници, какавиди, копринени буби; още някаква дребна живинка... Междувременно нишката
започва да свети и погледът ми буквално залепва за нея. Никога не съм виждала нещо подобно. Цялата местност като че
избухва. Успявам да си помисля: „Да не би да е сутрин?” - и ме „изхвърля” с огромна скорост, и вече не с бръмчене, а
направо с грохот.
Добро утро... При нормалните хора нощта продължава. Впрочем излизането при мен никога не преминава в обикновен
сън, винаги се будя напълно, макар не за дълго.
Късен коментар
И още за влизането (в) и излизанията от сънуване. Забелязах, че с времето те станаха по-малко ярки, по-замазани; прак-
тически престанах да чувам и онзи звук - характерния шум. Но в описания случай него не само че го имаше, но и беше доста
интензивен.
Въобще мисля, че ако опитите в сънуването са постоянни и успешни, то такива повтарящи се елементи като схемите от
усещания при влизане/излизане престават да се възприемат отчетливо, защото това престава вече да ни вълнува и не се
концентрираме върху него. Казано по-просто - то става привично и не произвежда толкова ярко впечатление. Във всеки
случай при мен по-нататък всичко се развиваше именно по този начин. И това ми изглежда напълно естествено.
Относно непосредственото съдържание на този сън и на някои други: разбира се, съдържателната страна може да се въз-
приема и интерпретира различно; впрочем за това бе казано достатъчно. Искам да напомня следното. Проявяваното от „съ -
юзниците” особено внимание лично към вас - защото все някога ще се сблъскате и с това - може да се окаже какво ли не: от
капан до игра на собственото ви его. Особено добър ефект в този смисъл имат фразите от типа „Ние сме твои учители” и т.
под. (Имам предвид собствения си опит - вж. по-горе.) Можете да си представите каква благодатна почва за процъфтяване на
чувството за собствена важност е това! А ако периодично се появяват и разни странни субекти и действително ви учат на
нещо...
Убедена съм, че моето отношение към тези неща беше правилно. Никога не ги възприемах насериозно, но и не ги избяг-
вах. Възприемах ги безоценъчно, като даденост. Може да се каже, че успях да приложа прословутия принцип „вярвай, не
вярвайки”.
Де да беше винаги толкова лесно!...

Запис 8 - втората половина на 90-те

Преобърната ориентация в сънуване наяве в съответствие
с траекторията на преместване на събирателната точка
Един любопитен епизод, който има отношение към нашата тема. Вече доста отдавна практикувам техниката на
концентрация върху точка над главата - винаги, когато имам възможност, а също и всяка вечер в продължение на
четиридесет-четиридесет и пет минути. Всичко беше както обикновено. Но тази вечер аз буквално „излетях” от тялото си по
много забавен начин: все едно бях застанала в челна стойка - само че някъде високо над собствената си глава. Стоях до
стената и имах възможност да съзерцавам постелята, кревата, килима и самата себе си -изглед отгоре. Наистина, не задълго.

Запис 9 - май 1997 г.

Пълноценно сънуване наяве. „Съюзник”
Осем часа вечерта. В стаята е тъмно, свети само настолната лампа. Телевизорът не работи, компютърът почива - всичко
88
това радва. Тихо, топло, спокойно. А. К. е недалеч - за разнообразие пише на ръка. Седнала съм удобно в креслото с
намерението да почета, но книгата все остава встрани, мислите ми блуждаят нанякъде... Впрочем те целия ден бродят някъде
-вниманието ми е много разсеяно, пълзи като змия и не се спира на нищо. (Това е съществено: когато искаме да
разсредоточим вниманието си, то не бива да „скача”, „пърха” или „лети”, а трябва именно да пълзи, плавно обхождайки
мислите, обектите и ситуациите, на които така или иначе се натъквате. Изобщо: „Аз съм змия, съхранявам покоя...”)
Предполагам, че това, което се случва по-нататък, също е от разсеяност, защото не си поставям никакви конкретни цели.
Няма нито обикновен сън (или състояние на просъница), нито нещо подобно. Обкръжаващото като че се изключва, за да се
„включи” нещо друго. И се оказвам на друго място.
Това място ми е добре познато: стоя на ъгъла на две улици, на едната от които някога съм живяла. Много странно
усещане: същевременно все така си седя и в креслото. Усещането изчезва почти веднага, но остава един вид „разединеност
на тялото”. Като че са ме разглобили на части и не съм сигурна дали после са ме сглобили правилно. Състоянието ми е
непознато и неприятно и аз се плаша. Хаотичните ми опити да се справя със страха само още повече го усилват. Сред този
хаос ми идва идиотската мисъл: как ли бих изглеждала отстрани - безпорядъчно размахващи се във въздуха ръце-крака и
прочее, жива картина в духа на сюрреализма... Това е смешно, но не ме разсмива. В тялото и в главата си усещам странно
„вцепенение”.
От опита ми да се разсмея или поради друга причина специфичният световъртеж преминава. Тежка плътна вълна,
преминаваща по тялото ми, почти ме сваля на земята; като че във ветровит ден се опитвам да вляза във водата на плаж без
вълнолом. Най-накрая съм наред, успокоявам се окончателно и се оглеждам.
Още е светло, но светлината е някак необичайна. Не мога да определя естеството й. Не прилича нито на електрическа,
нито на слънчева, макар че всичко се вижда много отчетливо, даже рязко контрастно. Иначе - познат пейзаж. Зад гърба ми са
паркът, кръстовището и светофарът, близо до мен са институтът, тревата, две пейки, минувачи... Струва ми се, че привична-
та проверка (поглед към ръцете) не е нужна, аз и така съвсем ясно усещам „реалността” на ставащото.
Правя няколко крачки по улицата в посока към пресечката и пред мен се появява човек. Наистина се „появява” - макар
да е възможно да не съм го забелязала, като се е приближавал. Изглежда напълно нормално: косите му са по-скоро светли,
облечен е в нещо като дънков костюм. Очите му привличат вниманието ми - няма очна ябълка и зеница: вместо тях
яркосиньо светене запълва очите му като морска вода. Възприемам това като нещо естествено и приятно.
Гледаме се един друг. В него не се чувства нито агресивност, нито особена доброжелателност - т. е. никакви емоцио-
нални „капани”. От него излиза спокойно делово любопитство, насочено конкретно към мен. Няма никакви причини да се
„затварям” и между нас протича обмен на информация (не на енергия), както обикновено - без думи.
Когато „обменът на информация” завършва, аз „се включвам” обратно в своята реалност практически мигновено.
Коментар
След „включването” А. К., откъснал се от своите записки, се обърна към мен с въпрос, който аз не разбрах: звуците не
се подреждаха в смисъл, в главата ми имаше „звънка пустота” и изражението на лицето ми явно не е било много умно...
Долових безпокойството му, но да отговоря на въпросите му можех едва след десет-петнадесет минути - толкова силно бе
това състояние на зашеметеност.
А. К. не знаеше нито колко време съм „отсъствала”, нито дали съм изглеждала заспала или задрямала, защото преди
това и двамата бяхме заети със своите си неща и той изобщо не е поглеждал към мен.
Промяната на енергийното ми състояние, явно свързана с този епизод, продължи не по-малко от седмица. Любопитното
е, че не само тогава, но и по-късно от време на време ми се струваше, че виждам на улицата този човек (това същество?). У
мен остана усещането, че „общуването” ми с него е било съдържателно и значимо. Но засега не мога да намеря адекватен
словесен израз за това.
За мен този опит бе нов: първо изходното състояние, после времето от денонощието и т. н. Отнасям го към спонтанните
сънувания наяве.
Късен коментар
След два месеца А. К. „изпаднал” в сънуване наяве, блуждаейки сам на брега на морето, и се срещнал със същия „съюз-
ник” или с много подобно на него същество. (Никак не обичам общоприетия термин „съюзник”, но как иначе да се нарекат?)
Той описа своя опит в предишната си книга и - доколкото мога да съдя - усещанията ни са много сходни.
Не зная как да се отнасям към това - като към съвпадение? Или пък А. К. (трябва да отбележа, че беше много
заинтересуван от онзи мой случай) безсъзнателно е формирал намерение да се срещне със същия „събеседник”? Напълно е
възможно.

Запис 10 - лятото на 1998 г.

Включване на второто внимание чрез
уплътняване на сънуваното тяло в ситуация на опасност
Всичко започва като обикновен сън, но поначало с обострен емоционален фон и повишена осъзнатост, така че усещане-
то за необичайност е налице. Намирам се в неголяма зала, където хората от време на време стават и излизат на сцената, като
премерват различни маски. Аз премервам тази, която ми се падна, тя не ми харесва и излизам навън.
Там е много топло. Светло, белезникаво небе. Пейзажът -необятна рижаво-жълтеникава пустиня, но това явно не е пус-
тиня, защото няма никакви дюни. Все пак - планини от пясък с производствено предназначение и още някаква почва от сорта
на глина. Съвсем наблизо има пясъчна кариера, т. е. Голяма вдлъбнатина, където сноват хора и багери. Общото усещане е
абсолютно безрадостно: тъга, потиснатост, несвобода, опасност.
Още повече че попадам в колона от хора, които вървят по пръхкав жълт път, обикалящ тези планини от пясък или от не-
що друго. Облечени са както дойде, цялата ситуация носи характер на силна принуда. Кой кого принуждава и към какво е
непонятно, но веднага наричам всичко ставащо „концлагер”.
Топло, сухо, прашно и противно. Добираме се до място, където има много зеленина и огромен брой високи дървета, но

89
тяхната гъста сянка предизвиква мрачно усещане. Минаваме покрай ръждясало скеле на доста висока сграда - или
недостроена, или напротив. На него виси плакат „Смърт на предателите!” (?). За секунда ми става смешно.
Някой ни снабдява с лопати. За щастие - никакъв пясък, окопаваме храсти. Тъпо гледам разчоплената от мен земя и за -
белязвам на ръката си часовник. Гледам го и най-накрая се появява що-годе ясна мисъл: „Трябва на всяка цена да се махна
оттук!” Хвърлям лопатата и се сещам за „теста с ръцете” - дълго се помайвах...
Като че се опирам с ръце във въздуха, но така, сякаш край мен има стълбове или успоредка и аз искам да се набера на
ръце и да се полюлея на тях. Най-накрая чувствам тялото си -преди това бях някак полубезплътна - и как само копаех земя -
та! Интересно чувство: като че върху мен има плътно прилягащ костюм, а по него - множество шнурчета, и всички те сега от
само себе си се затягат. Продължавам да се оттласквам с ръце, появява се познатото усещане за лепкавост, тестообразност на
въздуха. Правя рязко усилие и - с неописуемо чувство на освобождаване от нещо несъвместимо с моето съществувание -
изплувам. „Да, не е лесно това...” - като че изплуваш от голяма дълбочина през дебел слой вода.
Отворила очи, дълго не мога да разбера къде се намирам. Пулсът ми е силно учестен.
Късен коментар
Може да се тълкува как ли не: като фройдистки сън, юнгиански, кастанедовски, посткастанедовски... Може да се тълку-
ва като проекция на безсъзнателното, като проява на скрити напрежения на психиката, като злобни провокации на хипоте -
тични врагове - все едно! Във всеки случай знам кога мога да се доверя на своите усещания. Намирах се в част от някакъв
друг свят. И този свят съществува. Това не е преддверието на ада, не е ад, специално устроен за тези, които от деца не
понасят съботниците - това е само един от световете, където съм се озовала (защо - вече е друг въпрос) и където може да се
озовете и вие. И е напълно възможно вие да нямате часовник на ръката си. Каквото и да става, не се поддавайте на
лекомислено любопитство. Такива места не обичат да се разделят с новите си придобивки. Опомнете се и се стегнете,
изобщо занимавайте се със сталкинг и се махайте по-скоро оттам... докато не са удовлетворили вашето любопитство повече
от необходимото.

Запис 11 - същата година

Архетип на ученичеството -
символично обяснение на реалността
Изходното състояние е същото като в предишния случай. Но тук всичко е точно обратното: толкова ми е комфортно, че
все едно съм се завърнала в истинската си родина. Известно време бродя по коридорите и етажите на приятната светла
сграда (там има хора, те са заети със свои си работи) и излизам на двора. Разглеждам наоколо и от време на време поглеждам
ръцете си, опитвайки се да оценя качеството на съня.
Дворът е очертан от стените на множество високи сгради (в това число и онази, в която бях). Разглеждам ги дълго и с
удоволствие. Като че са от камък, цветът им е бежов или жълтеникав. Причудлива архитектура с множество разнообразни
очарователни детайли (не зная как се нарича това) и моделирани украшения: химери, глави на животни и т. под. Много
светло и радостно чувство. Струва ми се, че това е нещо като старинен университетски град, във всеки случай тук вероятно
живеят или учат много приятни същества.
Изходът от двора изглежда като врата с арка към една от сградите. Под краката ми няма асфалт, а ниско окосена трева.
Появява се спътник. Външно това е един мой добър познат, но маниерът на поведение съвсем не е неговият. Той иска да
обърна внимание на това, което се намира в центъра на двора (или все пак да го нарека малък площад?). Там има много
широка маса с формата на голяма окръжност. Вътре в нея има още една окръжност: пейка. Моят спътник ми обяснява: така е
направено, за могат тези, които се събират редовно тук (а кои именно - не разбрах) да седят не с лице един към друг, а да
гледат навън - към странните стени с множество причудливи детайли, заобикалящи в кръг площада. Струва ми се изключи-
телно интересно и многозначително обстоятелството, че седящите не могат (и не бива) да се виждат един друг (с изключение
на непосредствените съседи отляво и отдясно) и известно време мисля върху това. Сега пейката е празна. Спътникът ми пов-
таря, че това е място за срещи.
Събуждам се с великолепното чувство за подем, радост и покой - по-продължително от всякога.

Коментар на А. К. В случая става дума за символична интерпретация на „безмълвното знание”, което започва да прониква на фона на
постепенно разширение на зоната на осъзнаване. Очевидността на символиката е поразителна. Впрочем тя е оче видна само за онзи,
който отдавна е свикнал с нагуалисткото световъзприемане, и то - след известно размишление. Предла гам ви своята интерпретация,
съдете сами: „Площадът” е пространството на тонала.
„Къщите-стени” с голямо количество архитектурни украшения са описанието на света, „мехурът на възприятието”. От една страна, те
ограничават достъпното за възприятие пространство, от друга - занимават вниманието с детайли, лишени от реално съдържание.
„Арката” символизира възможността за изход отвъд пределите на описанието на света отвъд позицията на събирателната точ ка. Това
е излаз в просторите на нагуала. Именно сънуването ни открива наличието на подобен „изход”. Необичайната форма на пейката
(където събралите се седят, без да се гледат един друг, и съзерцават стените на къщите) е изключително ярко отражение на
действителната ситуация на общуване между хората вътре в описанието на света. Неслучайно това е „място за срещи”. Нали по време
на общуване ние не се виждаме един друг - виждаме собствените си илюзии и проекции, отразени по стените на „мехура на
възприятието”. „Спътникът” (познатият) е въплъщение на вътрешното знание, на вътрешния глас в състояние на сънуване.
„Символично обяснение на реалността” на няколко пъти се е случвало и в моите сънувания, така че може да се допусне, че това е
типично явление на определен етап от практиката.

Запис 12 - 1999 г.
Посещаване на свят от второто внимание
в сънуване (през най-близкото „място на силата”)
Влизам в сънуване по обичайния начин, но се оказвам в собствената си спалня, което не е типично за мен. По принцип
90
А. К. е този, който непременно трябва да поброди из къщи, когато влиза в сънуване, а чак след това се отнася нанякъде. При
мен обикновено не е така... Тази мисъл ме забавлява и мисля за А. К. Решавам, че трябва да го намеря.
Това се оказва лесно - той е в другата стая. Стои неподвижно и като че гледа през прозореца. Появата ми не го учудва.
Прави няколко крачки към мен и в стаята става по-светло. У мен възниква познатото „усещане на тялото”: плътна и топла
вълна. Явно и с А. К. се случва същото, защото си спомняме как някога в „къщата с басейна” ме учиха да „летя” (вж. записа
по-горе) - макар да е минало време, добре си спомняме този епизод. Решаваме, че е дошъл моментът да опитаме. Стоим бли -
зо, с лице един към друг, хващаме се за ръце.
Навярно това последното не беше нужно, нали някогашният ми „преподавател” не ме бе държал за ръце. Макар че може
би нямаше никакво значение. Така или иначе, не можем да се издигнем. Тъкмо обратното - отнасяме се някъде надолу и като
вълна от прибой ни изхвърля на улицата.
Поради някаква причина силно се вълнувам и възприятието ми като че „плава”. А. К. се старае да ме успокои - без думи,
жестове или поглед. В крайна сметка така го разбирам. Усещането за „плаване” преминава удивително бързо, но тревогата
остава.
Оглеждам се. Тук също е нощ, но всичко се вижда много ясно. Яснотата на възприятието изглежда даже преувеличена.
Няма хора. Улицата е без лампи, като че е осветена от неярка луна. Трудно е да се върви - въздухът стана съвсем лепкав.
Все още не съм на себе си. Отначало не разбирам какво именно не е наред, след това А. К. ме дърпа за ръката, гледам по
посока на неговия поглед и виждам, че проблемът е в улицата. На известно разстояние от нас тя започва като че да се извива
надолу и - колкото по-далече, толкова повече, - а на предела на видимост се превръща направо във фуния.
Вървим в тази посока - поради някаква причина натам е по-лесно да се върви. Във всеки случай, това става много бавно.
Когато съм сама, се придвижвам обикновено по-бързо. Докато вървим, се случват две неща: изглежда, започва да съмва, и
накрая чувствам, че с мен всичко е наред.
Разбира се, няма никаква фуния, въобще нищо плашещо. Това по-скоро прилича на дере, около което в пълен безпоря-
дък стърчат високи камъни, подобни на раковини. Много ми се иска да кажа: „Къде ме домъкна!”, но вместо това заявявам
на А. К., че тук е центърът на „фунията”. И ми се причува някой да казва: „Това е същото място.”
Усещането е такова, че възприятието спира. Всичко освен нас изчезва. Като че сме в тъмен мехур. Виждам А. К. съвсем
ясно - осветен е от жълта светлина, идваща неясно откъде... Разбирам, че това вече не е никакъв сън, това е някакво „меж-
динно” (или съвсем друго?) състояние. И още - имам ясното усещане, че случайно (?) сме намерили нещо много важно. След
което възприятието се „изключва”, както се изключва изкуствена светлина.
Коментар
На сутринта А. К. не жали време и сили, за да ме убеди в следното: а) съвместното сънуване съвсем не е толкова сложно
и изморително, колкото ми се стори; б) съвместното сънуване е полезно и понякога даже необходимо; в) откритото от нас
място съвсем не е „яма с репеи”, а нещо много съществено, може би „място на силата”; г) на неизвестния, който каза „това е
същото място”, се присвоява титлата „глас на виждането”, макар, разбира се, нищо да не е сигурно; д) насаме всичко това
изобщо не е по-лесно, просто още не съм привикнала; е) нямам право да се отказвам от съвместни опити, защото - вж.
пунктове а) и б). И така нататък. Обещавам му да помисля, но прекрасно разбирам, че къде ще се дяна...
Късен коментар
Следващият епизод е от онези, които продължават и досега. „Съвместни сънувания” от такъв род не се случват много
често, но са постоянни - средно веднъж на два месеца. Последователността на събитията в общи линии се повтаря. Понякога
до това „място” се стига не по стръмна улица, а по полутъмна пътечка; понякога сградите изглеждат огромни, а понякога се
превръщат в нещо като каменисти хълмове.
Самото място обаче си остава все същото. Трудно е да се разбере и съответно да се запомни какво се случва с нас и кол -
ко дълго се намираме там. Отделни моменти се възстановяват след рекапитулация. Неотдавна например си спомних, че
дълго стояхме там неподвижно, защото А. К. каза, че уж „трябвало да слушаме камъните”. Тази мисъл предизвика у мен две
реакции: а) известно напрежение в областта на слънчевия сплит; б) след като се отпуснах, му заявих, че му е раничко да се
изразява на висок индиански стил.
Но сериозно погледнато, засега е много сложно да се говори за това. Като се събудих, изпитах чувство на сила и спокой-
ствие - дълбоко и прохладно като вода. Умора и дискомфорт не се наблюдават, само понякога възниква специфична тревога;
впрочем в последно време тя повече прилича на приятно безпокойство. А. К. изказа хипотезата, че това място учи на „непре-
клонно намерение” (или го „излъчва”?).
Както забелязвате, не споменах нищо за практикуваните от мен техники на сталкинг, без които не може да се мине -
независимо от типа предразположеност. Но това е обширна и отделна тема.

Коментар на А. К. Тъй като взимах непосредствено участие в тези „излети”, тогава вече в една или друга степен се бях научил да
„виждам” в сънуване, мога да кажа почти със сигурност, че става дума за посещаване на реален свят от второто внимание, а не на
един от безбройните светове на сънуването. Ритуалното „пътешествие” към описаното място очевидно е своеобразна тонална
интерпретация на самия процес на преход от вниманието на сънуване във второто внимание.
Съвместното сънуване много често изисква известен период на адаптация, който се изразява в постепенна „съвместна настрой ка” до
абсолютно пълно „съвпадение” на позициите на събирателната точка при сънувачите, странстващи заедно.
Когато сънувах това място сам, всичко беше малко по-различно. Водеше ме видението на някакви структури, които бързо привличаха
моето внимание, след което тялото ми по някакъв начин знаеше, че съм вече на „мястото”. Едва след това виждането се
„отключваше” и в резултат започвах да възприемам околното пространство по по-привичен начин - нещо като тъмна долина, в която
- точно като при лунна светлина - мъждукат в бяло огромни камъни, струпани в безпорядък. Това място винаги излъчва особена
„прохлада”, която внушава странни идеи - например, че трябва „да слушам камъните” или да ходя в кръг, гледайки в краката си. Така
или иначе, подобни „странни мисли” и постъпки винаги са свързани с реалното (или внушено?) усещане, че тук силата „извира от
земята” и че моята задача е да се науча да усвоявам и натрупвам тази сила.
(Преди около година и половина ми се удаде да идентифицирам това „място” като принадлежащо към конкретен свят на второ то
внимание, но за това може би ще пиша отделно.)

91
 Глава 7
Второто внимание
и трансформацията на енергийното тяло.
Светове на второто внимание

О вие, родени на земята, обречени на сън

и опиянение и забравили Бога, върнете се към трезвостта
на своя разум! Отречете се от опиянението и безсмисления сън!
Corpus Hermeticum, I, 27

В какво се изразява това снизхождение? В това,

че Бог явява Себе Си не такъв, какъвто Той
е в действителност, а явява Себе Си по такъв начин,
че да възмогне да Го види онзи, комуто това е дадено -
съразмервайки с немощта на зрящите степента на виждане.
Св. Марк Ефески

Колкото и да е странно, тази фраза на свети Марк може да бъде разбирана като своеобразна алегория по отношение на
второто внимание. Защото второто внимание (в същата степен, в каквато и първото) е наистина снизхождение. Ако - макар и
само за миг - придадем на реалността характеристиките на личност (да кажем, на персонифицирано божество), бихме могли
да разбираме достъпността на Непостижимото (в мащаба, който е способен да усвои перцептивният апарат на човека) като
проява на своеобразно съчувствие от страна на Личността-Сила към нашата „немощ”. С други думи - второто внимание е
реалност, снизходително приравнена към възможностите на опитващия се да я познае човек.
Но ако разместим акцентите и разглеждаме реалността като активното същество, а човека - като пасивния възприемащ,
тогава това ще бъде наистина „Божествено снизхождение”. Всеки мистик, склонен към религиозно чувство и религиозен тип
осмисляне на света, рано или късно стига до тази мисъл. Шри Ауробиндо - един от най-изтънчените индийски философи на
XX в. - също говореше за „снизхождението на Божествената Сила”, която ни открива нов опит и трансформира нашето съ-
щество. Древната митологема за познанието като „откровение” и „снемане на покрови” от страна на Божеството пред лицето
на достойния представител на човешкия род - е проява на същата тази нагласа по отношение на Битието.
И защо споменавам това тъкмо в тази глава? Според мен самостоятелното постигане на второто внимание чрез техно-
логията на толтекската дисциплина напълно развенчава този извечен предразсъдък, този мит, останал ни в наследство от
най-древни времена и превърнал се практически в един от мощните архетипи на безсъзнателното.
Обърканите представи за човешкото възприятие, неразбирането на самата същност на процеса на познание, неуловими-
те за примитивното осъзнаване връзки между управлението на произволното внимание и обусловеностите на набора от само-
затворени, изключително човешки ограничения (биологически и социални, вродени и възпитани) - всичко това лежи в ос-
новата на идеята за пасивността на познаващото същество и активността на скритата зад „отвъдна завеса” Реалност. Реал -
ността благоволява да повдигне „завесата”, а ние само благодарно вникваме в чудото, с което са ни обдарили Висшите сили,
Божествата-прародители и т. под.
Даже войнстващите атеисти, бунтари и богоборци не избегнаха общата участ. Те проповядваха идеята за човешка актив-
ност в познанието, настояваха на нея, но на практика също превърнаха познанието в абстракция - с помощта на разните им
прибори и изчисления. Не е ли самата марксистка формулировка „дадено ни в усещанията” мълчаливо признание за фун-
даменталността на човешката пасивност? Дори езикът (чрез т. нар. пасивен залог) протестира срещу всички тези
материалистически и атеистични декларации. Защото кой собствено ни я е дал тази реалност в усещанията? И какво тогава
той (то, тя) не ни е дал?
Досега през цялото време говорихме за вниманието на сънуване - и това не бива ни най-малко да възмущава
материалистите и клерикалите. Вниманието на сънуване е само начин на структуриране и проясняване (по метода на
„дневното мислене”) на илюзорните впечатления, които получаваме в своите сънища. Впрочем неотдавна узнах, че
православните християни протестират даже срещу заниманията с автотренинг. „Как може да се посяга на независимия живот
на душата! Само Господ има правото да решава какво ни е дадено в управляемото съзнание и какво не ни е дадено!” - такава
е гледната точка на православните християни, наплашени от бавното, но неизбежно настъпление на съзнателния контрол над
човешката психика. Странно защо досега на са поставили караул пред психиатричните клиники и кабинетите по
психотерапия - та нали на тези места вече десетилетия се извършва планомерно настъпление към неусвоените
(неосъзнавани) области на човешката душа. Даже психотропните средства (например антипсихотиците) вече от половин век
се считат за обикновено и понякога ефективно спасение на човешкия живот от разрушителните недъзи. А какво да кажем за
психоанализата, хипнозата, сугестивната психотерапия... Човекът само това и прави - покушава абсолютната власт на своя
Господ! Пък и самият призив „Познай себе си!”, който е вече на две хиляди и петстотин години - не е ли той
предизвикателство към абсолютната ни подчиненост пред Бога (Силата, Великата Майка и т. под.)?
Що се отнася до второто внимание, това е даже двойно предизвикателство.
За разлика от вниманието на сънуване, второто внимание не е произволна и контролирана рекапитулация на
собствените илюзии. Това е пълноценно и напълно прагматично (а в най-добрия случай - и цялостно) нахлуване на човека в
онези области на реалността, където той никога не е съществувал, и нещо повече - според мълчаливото допускане за
дадеността на усещанията - не трябва и не може да съществува! Второто внимание е възможност за действие в онази
92
перцептивна зона, която е недостъпна за човека от самото му рождение (съгласно „командата на Орела”, ако се изразим на
митологичен език). Нещо повече, то е възможност за цялостно преместване и пребиваване в нея. Сънуването е само
транспортно средство дотам. Такова транспортно средство при определени обстоятелства може да бъде и сталкингът.
Някои ситуации на осъзнатото сънуване могат да провокират преход от режим на сънуване към второто внимание. Най-
често те са свързани с появата на „съюзник” или друго неорганично същество в нашето перцептивно поле. Митологичната
част от нашия разум веднага е готова да припише на такива същности определена метафизична функция. Самият Кастанеда
стана жертва на тази общочовешка заблуда. „Скаутът” бил транспортно средство, а „съюзникът” - същество, готово да
помогне в ситуацията на перцептивна неопределеност и за проникване в конкретен свят от второто внимание!
Рискувайки да си навлека гнева на догматичните привърженици на текстовете на Кастанеда, ще кажа, че това съвсем не
е така. Нито „съюзниците”, нито „скаутите” са способни да „повдигнат завесата” и да ни пренесат от вниманието на
сънуване в света на второто внимание. Доколкото ми е известна природата на неорганичните същества, нашите
премествания насам-натам, нашите цели и стремежи са им абсолютно безразлични.
Лично при мен преходът от вниманието на сънуване във второто внимание стана без помощта на неорганични същества.
Всички опити да се сплашат практикуващите с идеята, че „без съюзник нищо няма да постигнат”, следва да се припишат или
на поредното поучително „баламосване” на дон Хуан, или на прекомерно ентусиазираното въображение на Кастанеда. Ако
това са причините, и едната, и другата напълно прилягат на човешката психология.
Няма нищо по-омагьосващо и същевременно плашещо за човека от участие на „отвъдни същества” в неговата съдба. От
една страна, това го кара да се чувства значим, от друга - да се изживява като обект на агресивни домогвания. Всъщност то е
равносилно (но - пренесено в „отвъдните светове”) на ситуацията с Ла Каталина, която така уплашила бедния Карлос, че той
тутакси се заел с практика - въпреки мързела си и убеждението, че само си губи времето. Става дума за т. нар. „достоен
противник”.
Повечето практикуващи, които мечтаят да постигнат нещо на толтекското поприще, се нуждаят от такъв въображаем
„противник”. Проблемът е обаче, че ние нямаме нагуал, който да поддържа атмосферата на страх и „притиснатост до
стената”. Налага ни се да правим всичко самостоятелно и с ясното съзнание за това, което се случва. Ето защо не виждам
причина „новите толтеки” да се наплашват с неорганични същества.
Реалният „съюзник” може да ви убие. Може и да ви помогне в някои ситуации. Но той не е ключ към второто внимание.
Не го третирайте като „домашен любимец”.
Ако използвате енергията му, той ще ви я даде неохотно. „Скаутите” са примитивни и глупави, „съюзниците” са умни,
силни и подвижни. Но нито от едните, нито от другите ще получите нещо даром. „Разумните съюзници” са движени не
толкова от потребността си от енергия, колкото от интереса си (вж. следващата глава); неразумните „скаути” са движени от
инстинкта си - те прехвърчат от една перцептивна зона в друга и ако пренесат със себе си сънуваното ви тяло, то най-
вероятно даже няма да забележи това.
При всички положения „съюзниците” (въпреки присвоеното им название) въобще не са ни съюзници. Те са по-силни от
нас, по-умни са и ако участват в нашите действия, обикновено просто се забавляват. Да се разчита на помощта им е направо
нелепо. Даже в случай, че първото ви преминаване от вниманието на сънуване във второто внимание е станало с помощта на
„съюзник”, не му се доверявайте. Впрочем степента на влиянието му върху вас, както и степента на участието му във вашия
„отвъден живот” напълно се обуславя от състоянието на сънуваното ви тяло. Това е и една от причините да отделя тол кова
внимание на този процес в главите, посветени на практиката на сънуване.
Плътното сънувано тяло, от една страна, ви гарантира, че ще влезете във второто внимание самостоятелно, а от друга
-че неорганичните същества няма много да ви досаждат. (Оставете любопитството за по-нататък - на всеки му е интересно да
се запознае отблизо със „съюзник”, но първо трябва да се убедите, че не сте по-слаб от него.) При определено ниво на плът-
ност човешкото сънувано тяло е в състояние да противостои на всяка силова атака от страна на неорганично същество.
Срещнах истински „противник” шест години след началото на заниманията си с толтекско сънуване. Едва сега
разбирам, че това е бил „страж”, защото се намираше точно на нивото на прехода от вниманието на сънуване във второто
внимание. В онази нощ проумях, че само развитото сънувано тяло може да ме удържи „на място” и да накара „отвъдното”
добиче да отстъпи. Няма смисъл да разказвам самата история. Илюзиите на тонала натрапваха на моя противник различни
образи, средата се променяше (но кое е най-любопитното - тялото ми усещаше, че това е само постановка и реално движение
няма!). Моята неопитност даде допълнителен шанс на противника, а „щитовете” ми, поначало разчетени единствено за
самоотбрана, реагираха твърде чувствително на емоционалните вълни, излъчвани от неорганичното същество.
Този епизод за пореден път ме убеди, че безупречността е жизнено необходима. Като възстанових тялото си, следвайки
алгоритъма „ос - ръце - глава”, аз неочаквано разбрах, че напълно съм се събудил. Нито мястото, нито времето (виждах
слънчев залез) даваха основание да се предполага, че действително съм се върнал в света на първото внимание. Но тялото ми
го знаеше.
Второто внимание е състояние на напълно пробуден апарат на тонала в друг режим на възприятие. Едно-единствено
чувство смущава сънуващия, когато попадне във второто внимание -че не се намира изцяло там. Това е причина за
характерното усещане на ирационална обърканост - сякаш има нещо, за което забравя. Това е естествено - тялото помни, че
буквално допреди секунди е виждало ярки, осъзнати сънища, а сега пред него е Реалността, нямаща никакво рационално
съответствие в света на първото внимание.
Сталкерите възприемат този процес другояче (тук се опирам на опита на собствената си жена): на първо място, те не
срещат неорганични същества, изпълняващи ролята на „стражи” на световете от второто внимание; на второ място, поради
неизвестна причина те се страхуват от самия момент на заспиване (ако предчувстват влизане във второто внимание) и
веднага изпадат в състояние на „сънуване наяве”. Всичко щеше да е наред, но точно тук натрупалите се проблеми се
проявяват най-ярко и всестранно. В най-лошите случаи сталкерите се озовават в нещо като филм на ужасите, който обаче
протича реално и който е невъзможно да се представи дори за кошмар (защото те помнят, че не са заспивали!).
Но тази книга не е за сталкерите, а за сънувачите. Сънувачите имат други проблеми - на тях им е по-трудно да
разграничат пребиваването във второ внимание от сънуваческото халюциниране. Най-забавно е когато сънувачът е в режим
на второто внимание, но продължава да действа по сценария на осъзнатото сънуване.
Това обаче може да бъде рисковано и опасно. Тъкмо неясната граница между вниманието на сънуване и второто внима-
93
ние, струва ми се, дава основание на дон Хуан да нарече сънуването „смъртоносна игра”. Ако сте сънувач, не е лошо да
запомните едно просто правило: всичко, което ви се присънва, може да се окаже реалност. То може да бъде изкривено от
невярна интерпретация, може даже да се окаже продукт на собственото ви въображение - но не си струва да разчитате на
това. Сред сънувачите вече има жертви - имайте го предвид! Не са толкова много, но са достатъчно, за да накарат всички
останали да се съобразяват с правилата за безопасност.
Първо правило касае плътността на сънуваното тяло.
Второ правило: не встъпвайте в контакт с неорганични същества, преди да сте овладели напълно второто внимание.
Трето правило: поддържайте безупречност и отстраненост спрямо всичко наблюдавано.
Още много подобни правила може да се изредят. Бедата е, че тези, за които те са предназначени, не им обръщат никакво
внимание. Най-лекомислените завършват живота си в психиатрична клиника, а най-късметлиите просто завинаги губят спо-
собност за осъзнато сънуване.
Второто внимание се различава от вниманието на сънуване по това, че е поле на реални енергийни въздействия.
Осъзнатото сънуване е само подстъп към Трансформацията, а самата Трансформация се осъществява в момента на
пробуждане.
Мнозина са убедени, че осъзнатото (или толтекското) сънуване е необходима и достатъчна предпоставка за „свръхес-
тествените” способности, които описва в книгите си Кастанеда. Разбира се, това не е така, затова и методиките на Толи и
Лаберж завинаги ще останат заключени вътре в „дадения ни” свят - това са детски игри за любознателни, или красноречива
демонстрация на способностите на човешкото съзнание да упорядъчи само себе си.
Човекът е устроен и по-просто, и по-сложно. По-просто -защото неговите способности да управлява собственото си съ-
знание винаги са се намирали на „върха на пръстите” му. По-сложно - защото светът изисква от него много повече. Перцеп -
тивната среда няма да се удовлетвори от едното проникновение („мистично съвкупление”), тя жадува участие и живот,
съпричастност - това е същността на другите перцептивни светове. А ние, сънуващите, ги мислим за „призраци” и не
различаваме реалността от илюзията. Ние търсим свидетелства, каквито няма и не може да има; търсим потвърждения там,
където възприемаме обкръжаващото като единствен източник на нашето съществуване.
При прехода от вниманието на сънуване към второто внимание човек се променя радикално. Преживява трансформация
на енергообмена и сънуваното му тяло, което към този момент трябва да е достатъчно развито, поема върху себе си основния
удар. Понеже то е тясно свързано с тялото на първото внимание (физическото), този удар се отразява на цялата пси -
хофизиологическа конституция на сънуващия. Не са малко случаите, когато след ярко и убедително сънуване човек се
събужда със синини, драскотини и даже по-сериозни травми, напълно съответстващи на съдържанието на съня. феноменът
„стигмати” винаги е поставял учените в задънена улица, физическите травми, получени насън, според тях свидетелстват за
прекомерна податливост на внушение или способност за самопроизволно управление на функциите на организма на ниво
хормони (или друга секреторна активност).
Макар да са фиксирани документално, тези явления винаги са оставали извън границите на академичната наука.
„Ученият страх” и „ученият скептицизъм” от векове охраняват човешкото познание от редица факти, неполучаващи
рационално обяснение.
И никой не дръзва да предположи, че същество от „паралелен свят” (макар той съвсем да не е паралелен!) е в състояние
да причини физическа вреда на човека, на когото „се присънва”. Това е последният предел на нашето „описание на света”,
зад него започва безумие, хаос и загуба на собствената личност. Здравомислещите не се решават на тази крачка.
Но толтеките не са били „здравомислещи хора” по смисъла на нашето разбиране. Те са били „безумци”, непознаващи
нито нашия страх, нито нашата предпазливост, нито стремежа ни да оставим всичко такова, каквото винаги е било. Това е
причината, мисля си, толтеките да преминат без труд от вниманието на сънуване във второто внимание. Просто в техния
тонал (да не забравяме, че те са живели преди три-четири, а може би и повече хиляди години) още не е съществувала тънката
граница между „насън” и „наяве”. Те са бродили в други пространства, без да се замислят кое е илюзия, а кое - истински звяр
от чужд свят. Те са живели в „сънуваното време” (както наричали тази епоха австралийските аборигени). И - както винаги в
подобни случаи -губейки способността за контрол, те са придобили невъобразими преимущества, каквито ние нямаме.
Вероятно така и не са разбрали къде завършва сънят и започва реалността. Озовали са се в „процепа между световете” - тъй
като, от една страна, са били твърде силни, за да останат тук, а от друга - твърде слаби, за да постигнат нов живот в
новооткритите светове.
Това е и пътят на древните виждащи, а и капанът, за който ни предупреждава дон Хуан. Това е пътят на силата и
гибелта -път примамлив, романтичен и многообещаващ още в света на първото внимание, но не даряващ нито сила, нито
свобода, нито безсмъртие. Път, който никога не е изчезвал.
Зная само един начин за придвижване в световете на второто внимание без зависимост от чужда енергия: чрез
уплътняване на сънуваното тяло. Съсредоточаването върху тялото може да ни спести множество неприятности.
1. Второто внимание включва всички основни структури на сънуваното тяло. Затова преходът във второто внимание се
съпровожда с мощни телесни преживявания. Имайте това предвид при склонност към хипертония, защото проникването във
второто внимание се съпровожда с рязко повишаване на артериалното налягане. Преди всичко се постарайте да регулирате
кръвното си налягане.
2. Структурата на сънуваното тяло е тясно свързана с тялото на първото внимание и в непривична перцептивна среда
неравномерно транслира сигналите. Има само един универсален канал за енергообмен, който работи винаги и във всяка
перцептивна среда: каналът на „просвета”, или областта на пъпа. Ето защо при много хора всяко навлизане във второто
внимание се съпровожда от спазми и треперене в стомашната област. Невъзможно е този ефект да се предотврати напълно.
Може само да се отслаби. Във всеки случай, ако след ярко сънуване страдате от мускулни спазми в областта на стомаха,
бъдете сигурни, че това е било не просто сънуване, а проникване във второто внимание.
Същото се отнася и до артериалното налягане - кръвотечението от носа е нещо нормално, ако за пръв път попадате във
второто внимание. (Тук, разбира се, се опирам на собствения си опит, но съм уверен, че тези явления носят общ характер.)
3. Предвестник на прехода във второто внимание е синестезията. Преплитане на сензорните канали в състояние на съну-
ване има само в два случая: 1) когато събирателната точка още не е напуснала пашкула на „физическото тяло” и се опитва да
„събере” някаква смесица от вътрешни и външни сигнали - най-често този ефект се ограничава с обединяване на
94
кинестетиката и аудиалността, по рядко - на аудиалността с визуалността; 2) когато събирателната точка е намерила реален
сигнал отвън и се опитва да го обедини в непротиворечиво „описание” с разнородни сензорни сигнали, принадлежащи на
обикновения тонал. В резултат може да усетите себе си като „специфично чудовище” или нещо неопределено, но
„свързано”. (Работата е там, че синестезията на прага на второто внимание ограничава нашите възможности. Тя е всъщност
психична „представа” за органичното единство и взаимозависимост между физическото и сънуваното тяло.)
На този етап е важно да се разбере, че всяка зона от сънуваното тяло „резонира” с определена област от възприемания
свят на второто внимание, така че законите, валидни при обикновено сънуване, тук са недействителни.
Всеки изменен режим на възприятието влияе на качеството, структурата и интензивността на енергообмена между съ-
нуваното тяло и света на второто внимание. Важно е да се разбере, че този енергообмен изобщо не зависи от вашето субек-
тивно отношение към конкретното перцептивно поле. Ето защо аз дотук толкова настоявах на необходимостта да се обърне
внимание на състоянието на сънуваното тяло, а не казах нищо за възможните пътешествия и приключения.
Всяка зона от сънуваното тяло контролира вашето състояние във второто внимание. Затова и пребиваването в толтекско
сънуване, и пребиваването във второто внимание имат трансформационен ефект. Той обаче невинаги е положителен - може
да се сблъскате с перцептивни области, които ви изтощават или така променят качеството на вашето внимание, че сънува -
ното ви тяло сякаш „изчезва”. Добре е да избягвате такива области („светове”), макар че без запознаване с тях очевидно няма
да минете. Кастанеда го изрази много точно: „целта на хората на знанието е да „изковат” енергийното си тяло така, че да го
направят копие на самите „себе си”, и обратно - да изковат своето „аз” така, че да го направят точно копие не енергийното си
тяло”. Ако второто внимание възпрепятства практиката, ориентирана към тази цел, значи това е перцептивна среда,
непригодна за продължително пребиваване.
Изместената събирателна точка сама търси пространства, структури, среди, които може да оформи цялостно, за да усети
своето съществуване пълноценно. Всяка такава позиция се интерпретира от нас като „свят” и ни въздейства с присъщата за
свят интензивност. Ограниченията тук са свързани единствено с обема на сънуваното тяло, въвлечено във възприятие и
енергообмен. И като се има предвид, че при правилна практика този обем постепенно, но стремително нараства,
задължително настъпва момент, когато събитията от второто внимание започват да представляват опасност за физическия
организъм като цяло.
Преходът към второто внимание невинаги е свързан със сънуване. Той може да се осъществи и с помощта на методите,
използвани в сталкинга. Работата е там, че основният психоенергиен скелет, който заставя събирателната точка да заеме
своята обичайна позиция, в състояние на сънуване се удържа от автоматизмите на възприятието. С други думи - сталкингът
наяве така или иначе се осъществява насън.
Проникването във второто внимание наяве е най-високо постижение за сталкера. То едва ли е достъпно за сънувача.
Това, което обединява практиката на сталкерите и сънувачите, е „сънуването наяве”. Интеграцията на първото и второто
внимание за сънувачите се постига чрез усвояване на второто внимание в режим на сънуване и след това постепенно
усилване на осъзнаването до такава степен, че след пробуждане сънувачът остава в състояние, обединяващо елементи на
първото и второто внимание. „Сънуването наяве” в случая е предвестник на самата възможност за това постижение.
За сталкера - напротив - „сънуването наяве” е състояние, което се постига относително лесно и чрез което се търси път
към пълноценно функциониране във второто внимание без пълноценно заспиване. Съвместната работа със сънувач дава въз-
можност на сталкера да овладее навици, свързани със самия процес на „преход”, но на най-високите етапи на сталкинга той
отново прибягва до собствения си начин за придвижване на събирателната точка. Тези процеси и явления не са описани
досега, както не е описана и самата технология на сталкинга. По силата на своите психологически и енергийни особености
сталкерите рядко пишат книги и въобще не са склонни да систематизират своите находки, а само наистина дълбоко
познаване на цялата съвкупност от методи и тънкости на сталкинга може да доведе до проникване във второто внимание
наяве.
Засега може само да се отбележи, че най-високите постижения по този път предполагат дълбока безупречност и специ-
фично „проследяване” на възприятието и реагирането.
Постепенното натрупване на опит в практиката на спиране на вътрешния диалог и натрупването на лична сила (наред с
безупречността и сталкинга) при сталкера се изявяват по необичаен начин. В продължение на много години сталкерът си
създава „процеп между световете” (можем да го наречем „точка нула”) - паузите между автоматизмите на възприятието и
реагирането. Всъщност това особено съчетание от майсторско владеене на вниманието и ситуацията с мощно непреклонно
намерение.
Известно е, че дълбоката безупречност неминуемо се съпровожда от спонтанно спиране на вътрешния диалог. При съ-
нувача спирането на вътрешния диалог е ориентирано преди всичко към пасивно натрупване на енергия и подготовка за по-
следващо заспиване с цел преминаване в друг перцептивен режим - докато при сталкера енергийното тяло остава активно
дори на фона на напълно спрял вътрешен диалог (т. нар. спиране на четвърто ниво - вж. по-горе). Това е парадоксално със-
тояние, доколкото съдържа в себе си динамиката, която го прекъсва. И тъкмо в това се изразява майсторството на сталкера:
енергийната активност го принуждава да „прекъсне” състоянието на спрял вътрешен диалог не чрез възстановяване на при-
вичното описание на света, а чрез произволно придвижване на събирателната точка до най-близката позиция, в която тя
може пълноценно да „събере” нов свят. По правило това е „първият свят” на второто внимание, който предстои да бъде
разгледан по-долу.
В първите минути - преди възприятието на сталкера окончателно да се стабилизира - неговите усещания по нищо не се
различават от „сънуването наяве”, което могат да изпитат и сънувачите. Сталкерът обаче стига до стабилно фиксиране на но-
вата позиция на събирателната точка. Не случайно дон Хуан нарича сталкинга „изкуство на фиксацията”. Това е и моментът
на проникване във второто внимание.
Тук сталкерите имат съществено преимущество пред сънувачите. Те могат да пребивават във второто внимание значи-
телно по-дълго, а при пълно усвояване на новата позиция са способни да останат във второто внимание завинаги - стига да
пожелаят това. Както разказва Кастанеда, доня Соледад живяла през по-голямата част от времето в режим на второто вни-
мание и само по необходимост се завръщала в света на нашето обичайно възприятие. По такъв начин сталкерите постигат
цялостност на друго енергийно ниво. За навлизане в „третото внимание” обаче най-често се нуждаят от движещ импулс от
страна на сънувач. Поради тази причина сталкерите и сънувачите образуват „магически двойки”.
95
 Продължителното пребиваване във второто внимание предлага големи възможности за магическо „правене”. Промене-
ният режим на енергообмен между тялото и външното поле въвлича в областта на осъзнаване тези снопове еманации, които
в обикновен режим на възприятие са недостъпни.
Докато в първото внимание „правенето” е преди всичко инверсия на практиката на неправене, във второто е вече
създаване на нови връзки и съвкупности от полета. „Правенето” тук обезпечава всеки магически акт, всяко енергийно
влияние и въздействие, всяка манипулация - както със собственото енергийно тяло, така и с външната среда.
Тук се създават и стават наистина ефективни „магическите пасове”; движението, словото, постъпката - всичко
придобива енергиен смисъл. Що се отнася до „първия свят” (който в значителна степен е съчетан с нашия всекидневен свят
от явления, процеси и обекти) - в него външното поле става обект на магията на конкретното, на онова, което е увличало и
древните виждащи. Да се живее на кръстопътя на „този” и „другия” свят е дълбинната същност на всяка магия, заета с
постигане на власт и сила. За толтеките, научили се да правят това с максимална ефективност, безизходността на „този” път
е станала очевиден факт далеч не веднага.
На първо място, при едно такова съществуване се използват само тези перцептивни пространства („светове”), които да-
ват сила, способна да упражни въздействие върху човешкия свят от първото внимание. Това прави постигането на
окончателната свобода невъзможно. На второ място, подобна енергийна промяна автоматически прави тялото
„съюзникоподобно”, което влече след себе си не само характерна (и ограничена) промяна на осъзнаването, но и нечовешко
разбиране за всички цели и смиели на предприетата практика. Силата и властта губят своята ценност, човешкият свят като
цяло се оказва лишен от смисъл, а свободата на третото внимание е все така непостижима. Единственото място, което може
да стане обиталище на древния виждащ, е един от световете на второто внимание - този, който най-хармонично съответства
на променената му конституция.
Изглежда, мнозина от древните толтеки са постъпвали точно така. В резултат те не придобивали нито свобода, нито
безсмъртие, просто променяли своето „местожителство”. Там, където отивали, силата им отново имала ценност, но
трансформацията им се прекратявала. Едва ли този избор може да се счита за най-удачния.
Второто внимание не може да бъде цел. То е само инструмент за освобождаване от прикрепеността към определен сноп
еманации, към определен диапазон от енергийната Реалност. Затова не бива да допускаме второто внимание да се окаже ка -
пан за нашето енергийно тяло.
Някои перцептивни пространства омагьосват и изглеждат наистина твърде съблазнителни за обитаване. Понякога на
човек му се иска да „емигрира” там завинаги. Така че и тук сталкингът трябва да се поддържа като постоянен режим - само с
негова помощ неправилната фиксация на събирателната точка може навреме да се предвиди и предотврати. Чувството за
противоестественост на някои „светове” ни подсказва да спрем и да си припомним първоначалното си намерение.
И най-прекрасният и уютен свят от второто внимание при внимателно наблюдение предизвиква чувство за
незавършеност, непълноценност. Така е, защото там по правило отсъства някакъв енергиен компонент, който ни прави
истински цялостни. Тъй като задачата на толтека е не просто преместване на осъз наването, а неговото радикално
разширяване - обогатяване с нови полета на сила и опит без загуба на вече наличните - най-добре е да се доверим на това
чувство. Магията на конкретното няма да ни направи свободни - затова пък е напълно способна окончателно да ни пороби.

Светове на второто внимание

Световете на сънуването са (до голяма степен произволно) избрани от вниманието съчетания от тонални илюзии и съв-
купности от енергийни обекти. Може да се каже, че те съществуват само в главата на сънуващия, тъй като зад тях не стои
реална полева структура. Тези „светове” са неустойчиви, те „плават”, променяйки своята представеност във възприятието по
причудливите закони на личното и колективното безсъзнателно.
Разбира се, световете на сънуването са свързани с определена позиция на събирателната точка, така че с повишаване на
степента на контрол от страна на тонала външните сигнали започват да се транслират по все по-подобен начин – съответно
сънуващият все по-често „разпознава” положението на събирателната си точка въпреки привидното разнообразие от ин-
терпретации. Съществена помощ в тази връзка оказват запаметяването на общата атмосфера и настроението в съня. Но това
е само първата крачка.
Уплътняването на сънуваното тяло влияе на еднородността и повторяемостта на интерпретационните схеми, към които
прибягва тоналът при получаване на неопределени сигнали. В общи черти този процес наподобява формирането на тонала
на първото внимание при децата, когато описанието на света започва да става устойчиво и монолитно. Единствената разлика
е, че тоналът на първото внимание се развива по утъпкани пътища, опирайки се на готовите инвентаризационни списъци на
зрелите тонали на обкръжаващите детето хора. В този смисъл първото внимание до голяма степен се занимава с проста ре-
продукция - от него се очаква само да усвои шаблоните, съставляващи перцептивната матрица на човечеството и да ги адап-
тира към собствените психологически и психоенергийни особености на субекта. Това е тоналът на времето, или общото
описание на света, което се опира на здравата основа на перцептивния опит и обучението на стотици поколения.
И все пак дори и в първото внимание описанието на света се строи от тялото, защото тялото е пресечната точка на
всички перцептивни координати. Не може да съществува устойчиво възприятие без стабилно усещане на схемата на
тялото. Това положение убедително се потвърждава при изследването на сензорната депривация. Достатъчно е
възприемащият да бъде лишен от телесни усещания - и описанието на света започва все повече да се размива: отначало се
губи ориентацията в пространството и времето, после идва ред на разнообразни илюзии и накрая - на активно
халюциниране.
Процесът на упорядъчаване на света на сънуването протича в обратна посока: сънуваното тяло „прави” пространството
на сънуването, активизирайки присъщите на тонала способности за структуриране на всичко в света, (и най-вече - за
повтаряне на заучените структури). Така „светът на сънуването” става разпознаваем и дори на фона на голямо количество
тонални халюцинации започват да се формират устойчиви интерпретации на малкото външни сигнали, които достигат до
осъзнаване, а така също и интерпретации, касаещи самата позиция на събирателната точка. Възникват специфични признаци
- да кажем, свят на сънуване с жълто небе (една позиция на събирателната точ ка), свят на сънуване, където всичко е
96
оцветено само в черно и пурпурно (друга позиция на събирателната точка), свят на сънуване, в който винаги присъстват
неизброими причудливи планински върхове (трета позиция на събирателната точка) и т. н.
Наличието на устойчив елемент в картината на възприятието, разбира се, все още не означава, че сънуващият е
преминал от вниманието на сънуване във второто внимание. Това са само своеобразни „кукички”, свидетелстващи, че
тоналът довежда до съзнанието информация за позицията на събирателната точка. Тази фаза от практиката може произволно
да се удължи, но все пак имайте предвид, че тук сте доста уязвими. Голяма част от енергийните влияния все така не достигат
до осъзнаване. Вниманието на сънуване демонстрира пасивност и неспособност да се справи с флуктуациите на
възприеманата среда. Зад тези неочаквани флуктуации могат да стоят (невъзприемаеми тук) неорганични същества, полеви
колебания и енергийни потоци, предизвикващи неустойчивост на достигнатата фиксация на събирателната точка.
На моменти се чувствате просто играчка в ръцете на непостижимата стихия. Зейва пропаст, става тъмно, пейзажът се
променя рязко и безпричинно, всичко изглежда плашещо и тайнствено. Това означава, че тоналът блокира значителна част
от реалните външни сензорни сигнали. Ако наяве не е постигната достатъчна безупречност, тук отново се проявява
интензивният страх от смъртта, който не само води до значителна загуба на енергия, но и може напълно да спре по-
нататъшния прогрес в практиката на сънуване. Изплашеният тонал не желае да се открие за реални сигнали, напротив -
строи все повече защитни механизми, в които застрашителните и утешителните илюзии заемат приблизително еднакво
място.
На този етап е по-добре сънуваческата практика за известно време да се преустанови и да се проведе обстойна рекапиту-
лация. Понякога това отнема две-три седмици, но може да доведе до своеобразен „пробив”, в резултат на което увеличава-
щият се обем външни сигнали в сънуването, доскоро драстично изкривени от тонала, да премине в ново качество; тогава
устойчивостта на възприятието престава да се опира само на произволното усилие на вниманието и придобива опора в
определена ивица (или „сноп”) от външни еманации; фрагментите от впечатления в един миг се подреждат и възниква
„мехур на възприятието” - също толкова здраво прикрепен към определен диапазон от реалността, колкото и тоналът на
първото внимание е фиксиран в нашия ежедневен свят.
Това ново възприятие става свят на второто внимание - свят стабилен и цялостен. Всички съществени за човека
енергийни факти в този сноп еманации достигат до осъзнаване. Интерпретациите на едни и същи факти от реалността са
винаги сходни, а значи и винаги разпознаваеми. Разбира се, ако не владеем виждането, никога няма да узнаем какво в
Реалността съответства на - да кажем - възприетата в света на първото внимание планина, кула, пещера или гора. Но нали
същото се отнася и за привичното възприятие - ние може никога да не узнаем природата на нещата, но се научаваме да
използваме от прагматична гледна точка своето възприятие. С други думи, в света на второто внимание е също толкова
сигурно, че ако днес виждаме планина, след седмица това ще бъде пак планина, а няма да се е превърнало в средновековен
замък например. И това е основната функционална разлика между световете от второто внимание и световете на сънуването.
Но какво всъщност е това? Колкото по-далеч от привичната позиция на събирателната точка е разположен светът от
второто внимание, толкова повече са странностите и причудливостите в тоналните интерпретации на неговата енергийна
среда. Но тази странност и причудливост е стабилна, т. е. тя може да служи за ориентир при преместване в новото
перцептивно поле.
Впоследствие, ако навлезете в режим на виждане, несъответствието на Реалността спрямо интерпретацията вероятно ще
ви порази. Понякога живото се възприема като неживо (това се отнася за неорганичните същества от определен тип - по-
подробно вж. в следващата глава), слабото - като силно, и обратно.
По твърде своеобразен начин се възприемат енергийните структури, движещи се в „мехура на възприятието”. Поради
условността на пространството (разстоянието) скоростта им на движение също става условна; масата им от своя страна се
обуславя от силата на импулса на въздействието им върху нас. Непривичните за интерпретационния механизъм на първото
внимание връзки между еманациите и сноповете от еманации често се възприемат като сложно организирана веществена
среда - например лабиринт или подобно на пчелна пита множество клетки, „мехури” от непонятен материал и т. под. (Такъв
е например според описанията на Кастанеда „светът на неорганичните същества”.)
На значителни трансформации се подлагат самите пространствени координати - възприеманите полета се стремят към
сферичност, небето и земята често са по-изпъкнали (или вдлъбнати), отколкото в първото внимание, самата организация на
средата изглежда по-стройна (изобилие на концентрични окръжности, спираловидни конструкции и ландшафти, ритмично
повтарящи се сегменти и т. н.). Това е още едно следствие от активната адаптация на тонала към свръхсложната перцептивна
среда, в която се е озовал. Там, където интерпретационните механизми са пределно натоварени, тоналът превключва на ща -
дящ режим. Иначе казано - започва да опростява.
В „близките” светове от второто внимание това явление е почти незабележимо. Затова пък в „далечните” фундаментал -
ните шаблони на възприятието (кръгове, сфери, лабиринти, концентрични окръжности) започват да се проявяват все по-
активно. Матрицата на тоналното възприятие демонстрира простота навсякъде, където се сблъсква с твърде висока
сложност. Доминирането на изброените форми обаче може да бъде и сигнал за опасност или предупреждение, че сте се
хванали в „паяжина” на тонала. Непонятната, но хипнотизираща простота на структурите има способността да привлича с
особена сила нашето внимание. Освен това (според моя личен опит) тези форми често свидетелстват за висока енергийна
плътност на конкретния свят на второто внимание. Опитвайки се да съхраните сънуваното си тяло от големия натиск на
външните еманации, вие губите твърде много енергия. Това обаче не означава, че подобни светове трябва на всяка цена да се
избягват. Ситуацията е парадоксална - от една страна, те изсмукват вашата енергия, но пък от друга развиват вашата
способност да я поглъщате с все по-голяма интензивност. Това натоварване „изковава” сънуваното ви тяло и го обезпечава с
по-мощни „щитове”.
Ще опиша накратко седем снопа еманации, които се възприемат от човека като цялостни светове от второто внимание.
Не мисля, че някой знае със сигурност колко такива светове съществуват изобщо в енергийната Реалност. Възможно е броят
им да е безкрайно число. Редно е да отбележа, че тук се опирам на собствения си сънувачески опит, който съществено се
различава от описания в книгите на Кастанеда (макар понякога да ми се струва, че все пак може да се открият и някои общи
черти).
Световете от второто внимание ще бъдат изложени според реда им на отдалеченост спрямо първото внимание. Трябва
да се има предвид, че критериите за „отдалеченост” са субективни. Само за първите три „свята” може да се говори със сигур-
97
ност - те са последователно разположени след първото внимание. Разположението на останалите четири може да се окаже
неточно. Във всеки случай описаното по-долу не трябва да се възприема като „карта на световете”. Същото се отнася и за
подробностите в устройството им (в качеството на „описание”). Ключовите моменти са общи, защото се опират на
интерпретационните схеми, присъщи на общочовешкия тонал, но детайлите на света всеки „строи” и вижда посвоему (само
съвместното сънуване демонстрира, че субективните интерпретации не са абсолютни).
1. Първи свят. Значителна част от образуващите го еманации съвпада с тези от света на първото внимание. В повечето
случаи сънуващият го приема за нашия ежедневен свят и смята, че е попаднал там в резултат на екстериоризация, т. е.
„излизане извън астралното тяло”. С тази заблуда някои не се разделят през целия си живот.
В случая е наистина сложно да се разпознае един такъв свят. Първо, той е практически неразличим от света наяве.
Второ, в енергийно (силово) отношение той е и здраво прикрепен към него - оттам проникват магически влияния и
въздействия, предава се информация и т. н. Когато Кастанеда се озовава на пазара в Мексико (прелитайки през залата,
където се продават самолетни билети), дон Хуан настоява той да запомни всичко, което вижда наоколо. Целта е не само
усилване и стабилизиране на възприятието. Както помните, любопитният Карлос по-късно се убеждава, че видяното от него
в редица детайли не съвпада с реалността на първото внимание. По този повод дон Хуан загадъчно пояснява: „Ти се
намираше във времето на нагуала.” Това е типичен пример за посещение в първия свят. Кастанеда го преживява още няколко
пъти (например когато насън отива в любимото си кафене, а после минава оттам и наяве и по непонятни причини изплашва
посетителя, който го бил забелязал в сънуваческото му странстване).
Би могло, разбира се, да се твърди, че първият свят ни е достъпен и в обикновен режим на възприятие - но подобна теза
опростява и до голяма степен изкривява ситуацията. Действително, първият свят се съвместява със света на първото вни-
мание (що се отнася до обема от еманации - повече от наполовина), но функционира по други закони и в някои аспекти
принципно се различава от него. Преди всичко това касае еманациите, свързани с усещането ни за време. Неслучайно дон
Хуан говори за „време на нагуала”. Не може да се каже, че първият свят се намира в бъдещето или в миналото по отношение
на нашето „наяве” - би било много просто, но в първия свят времевият поток е организиран напълно различно. Сложната му
нееднородност стъписва и понякога даже пречи, ако искаме чрез него да окажем реално въздействие върху света на първото
внимание. Тази неопределеност отначало буди раздразнение. Струва ни се, че вместо реалност тоналът отново ни пробутва
някаква съвкупност от самоделни халюцинации. Но не е така. Изкривяването на времевия поток не произтича от нашите
спомени или нашето въображение, често даже по никакъв начин не е свързан с нашия индивидуален опит. Например когато
Кастанеда вижда, че на пазара се продават монети, той очевидно не знае това предварително, а обстоятелството, че сергиите
с монети работят само в неделя, си изяснява впоследствие.
Не така често, но все пак постоянно, в първия свят се наблюдават „изкривявания” и на пространствената тъкан. Някои
участъци са като „съшити” един за друг, други напълно отсъстват. И това отново е свързано не с прекъснатостта на
тоналното възприятие, а с характера на движение на самата реалност, т. е. на потока от еманации, съставляващи първия свят.
По такъв начин първият свят далеч не винаги съвпада със света наяве - понякога в него липсват цели „области” и на от-
делни места е невъзможно да се проникне по никакъв начин, тях просто ги „няма”. А на тяхно място е възможно да се открие
нещо, което не съществува наяве.
Енергийните взаимодействия тук протичат различно и въз основа на тези разлики се строят някои видове „магически
атаки” или „изцеления”. Дори и най-лекото съприкосновение може силно да навреди, а понякога и да убие. Други действия
(като поглаждане по главата, допиране на „предмети” и пр.) имат целебен ефект.
Повечето от хората, живеещи в нашия свят, са достъпни за контакт в този първи свят от второто внимание. Разбира се,
техният тонал блокира възприятието, в резултат на което те не запомнят срещата с вас. Почти всеки практик, постигнал
успех с „астралната проекция”, може да разкаже за такива срещи и даже беседи със свои познати, да опише детайлно реални
и потвърдени впоследствие обстоятелства (елементи от мястото, обстановката), да узнае от своите събеседници факти,
съответстващи на действителността и известни само на тях (а те упорито нищо не помнят, удивляват се и не вярват).
Такива са последствията от контактите с реални хора в първия свят. Тъй като тяхното внимание е напълно погълнато от
енергообмена с избраната от тонала среда, те не отчитат други взаимодействия и не могат да реагират осъзнато на тях. Това
е опасно положение, защото обикновеният човек се оказва съвършено беззащитен пред въздействията от първия свят (и ня-
кои „черни магове” от векове злонамерено се възползват от тази ситуация).
Особен интерес за изследователя в първия свят представляват такива области и обекти, каквито не съществуват в света
наяве. Много често те се оказват зони на преход към следващ свят. Сами по себе си те са странни и поразяващи въображени -
ето места. (Най-поразителното, което съм виждал в първия свят, бе огромен индуски храм, изсечен в цяла скала - гигантско
необитаемо съоръжение, оформено изключително грубо и просто. Не бих могъл да предам впечатлението, което той ми на-
прави - и то при положение, че го видях през нощта, на светлината на ярка и пълна луна. Изглеждаше съвсем земен и съще-
временно толкова чужд. Както се оказа, изходът към следващия свят от второто внимание се намираше на самия му връх.)
Известен оттенък за „неестественост” (на мястото или постройката) често говори за по-голяма интензивност на тези ема-
нации, които са способни да преместят нашето внимание и сънувано тяло по-нататък.
2. Черен свят. Прави впечатление на далечен, хладен и непостижим. Първата среща с него зашеметява и потиска. Без
съмнение в него няма нищо човешко. Най-вероятно в него няма и нищо живо.
И въпреки това - тъй като непосредствено следва „първия” -този свят се намира най-близо до човешката позиция на
събирателната точка. Макар да е съвършено неутрален по отношение на човека, той така плаши някои сънуващи, че
пребивават ли в него веднъж или два пъти, оттам нататък те с всички сили се опитват да го избягват. Трудно ми е да преценя
дали Кастанеда описва именно него. Във всеки случай лично аз не забелязах пребиваването ми в това пространство да се
отразява по някакъв начин на тялото ми или на протичането на биологичното ми време.
Въпреки плътността си тази съвкупност от перцептивни идеи не привлича вниманието на сънуващия. С други думи,
оттук е лесно да се избяга - назад, в „първия свят”, или пък напред. Поради тази причина наплашените сънуващи могат лесно
да го прескочат.
На пръв поглед черният свят изглежда скучен и еднообразен. В него нищо не се случва. Ниско „небе” с влакнеста струк-
тура, състояща се от ивици с различна степен на чернота; тъмен равнинен ландшафт; тук-там - полегати и невисоки хълмове.
И все пак това перцептивно пространство дава възможност за придобиване на уникален опит. Тук сънуваното тяло може да
98
се оформи качествено и правилно - еманациите, съставляващи този свят, не оказват натиск върху него, но в същото време не
му позволяват например да „лети” като в първия свят. Сънуващият усеща себе си „въплътен”, усеща движенията си, в ре-
зултат на което бързо получава пълна свобода на управление на тялото. В „първия свят” понякога ни е трудно да се „обър-
нем” например или да извършим последователно множество точни и дребни движения. Тук, в хладния сумрак на черното
пространство, това се постига удивително лесно.
При продължително пребиваване в черния свят става ясно също, че той съвсем не е толкова монотонен, по-скоро е твър-
де мащабен за нас. Тук има странни „низини” и не по-малко странни „възвишения”, но перспективата на нашето възприя тие
е така променена, че откриваме тези особености на релефа едва когато попаднем в самия им център - на върха на „хълма”
или в най-ниската точка на „долината”. Бавното и непрекъснато протичане на енергията, което се усеща тук, е всепронизва-
що. Може би точно тази енергия способства толкова точно да се оформи сънуваното тяло. Това е като пребиваване в елас-
тична и все пак неоказваща съпротива среда. От време на време се появяват неорганични същества - в тукашния „сумрак” те
винаги се представят като „светещи същности”. Най-често това са „скаути” или плътни структури, които правят впечатле ние
на „разумни” и се движат нанякъде по своите си непонятни дела, без да обръщат внимание на сънуващия. Възниква впе -
чатлението, че тук те също са пришълци, „минувачи”.
Редно е да се отбележи, че в „черния свят” намерението е особено ефективно. Наистина, изисква се специално усилие
дори само за да си спомните за възможността да формулирате намерение, но затова пък резултатите се проявяват незабавно.
Благодарение на това сънуващият може да премине от черния свят във всеки друг от известните му. И за тази цел не се
нуждае от никакви специални „места”. Черният свят никого не задържа. Лично аз и до днес продължавам да го изследвам и
да работя тук върху сънуваното си тяло.
З. Жълт свят, или „свят на съкрушителното налягане”. Има странна структура - състои се от еманации, чиято плътност
се повишава в дадено направление. Тук може да се проникне през една неголяма област, чиято плътност на еманациите е
минимална и която се възприема като пустиня с жълтеникаво небе. При преместване в този свят всичко наоколо се потапя в
гъста жълта мъгла, а под краката възниква нещо като лепкав пясък. Това много прилича на кастанедовското описание на
света, в който човек попада, пресичайки „стена от мъгла”. Наистина, в моето възприятие „стена от мъгла” нямаше.
Жълтият свят оставя неприятно впечатление у сънуващия. Любопитното е, че въпреки толкова странната си и непоноси-
ма среда той е обитаем. Откаже ли се от преместване на сънуваното тяло в това пространство, човек може след известно вре-
ме в „далечината” да различи (даже не на хоризонта, тъй като там перцептивната среда е организирана по такъв начин, че ли-
ния на хоризонта изобщо не съществува) неясно движение около сиви куполообразни конструкции. В тази „далечина” доми-
нират кафявите и изобщо тъмните тонове. Ето защо наименованието жълт свят е до голяма степен условно.
Твърде вероятно е в своите отвъдни търсения и видения мистиците и религиозните визионери също да са попадали там.
Сравнете го например с описанието на „ада”, направено от един християнин, който някога се увличал и по окултни техники:

... Що се отнася до ада - това не е „само огън”. Това е място. С повърхност, релеф, постройки, клисури, мостове - без небе, звезди,
слънце, луна. Крайно неприятно, изсмукващо място, с различни степени на „тъмнота” и много ъгълчета, където ако изобщо има огън,
то той не е голям.
За съжаление, в неговата реалност вярват малцина... Ако трябва да се изразя с вашия език - нивото на плътност в ада е къде-къде по-
високо, отколкото на земята (за душите ни, разбира се, не за телата), и затова обикновеният човек е даже по-светъл от обкръжаващото
го (преди да попадне там окончателно).
Да останеш там за повече от петнадесет минути е трудно, противно, непоносимо. Не може даже да си представя какво им е на онези,
които (след смъртта на тялото си, естествено) са прекарали в този свят хилядолетия.
... И още - там цветовете не са като нашите, материалните, а са много по-наситени. И всичките пет чувства преливат едно в дру го...
(Из „Православен форум на дякон Андрей Кураев”.)

Както виждате, съвпаденията са много: отсъствието на „небе” (даже на „линия на хоризонта”), висока плътност,
налягане и невъзможност да се остане задълго, „наситеност на цвета”.
Казват, че някои сънувачи могат свободно да странстват тук. Аз не можах. Пък и не намерих източници на енергия, а
пребиваването в жълтия свят е наистина изтощително. Сънуваното тяло може бързо да го напусне, ако не изразходва силите
си, а насочи вниманието си „нагоре” или „надолу”. Спирането на вътрешния диалог почти мигновено изнася възприемащия
от тази неприятна област.
Както вече писах, разположението на останалите светове от второто внимание спрямо човешката позиция на събирател -
ната точка не ми е известно. Не бих могъл да твърдя, че се намират след жълтия свят, тъй като (по описаните по-горе при-
чини) не ми се удаде да го пресека пълноценно. Не открих и никаква последователност, дори проблясъците на виждане не
ми бяха от полза. Така подреждането оттук нататък не се опира само на моята интуиция.
4. Втори свят. Трудно е да се стигне до него, макар че прави впечатление на нещо напълно човешко. Много точно го е
описал Робърт Монро: този свят изглежда стар, бавен и уморен; тук живеят хора (или същества, които ние възприемаме като
хора); има градове със странна, ниска архитектура; ландшафтът и растителността също слабо се различават от тези, които
виждаме в първото внимание. Общата черта е равност, изгладеност и покой.
Този свят обаче е и опасен, защото увлича вниманието и го поглъща в себе си. Нарекох го „свят на изтощеното време”,
тъй като за енергийното тяло времето там се движи твърде бавно, в резултат на което динамиката на всички процеси е
впечатляващо ниска.
Тук ефективността на намерението се понижава, а осъзнаването постепенно става пасивно, съзерцателно и податливо на
външни въздействия. Местните „жители” бавно се занимават с някакъв „мътен” живот. Заобиколени са от примитивен и
малко плашещ бит - без привичните за нас технологии, електричество, средства за придвижване, фокусира ли се върху този
свят, сънуваното тяло започва да отслабва. Възможно е него да има предвид Кастанеда, когато разказва как започнал да губи
воля и памет за това и едва не останал завинаги в някаква примитивна постройка.
Според мен по-добре е този свят да се избягва. Той е привлекателен по-скоро за изследователите със своеобразно ет-
нографско любопитство. Странните предмети на културата, странните оръдия на труда и не по-малко странните занаяти,
причудливата архитектура и неразбираемият начин на живот -всичко това даже „очарова”. Изследванията във втория свят
обаче изискват значителен запас от енергия, за да се устои на сънливостта и безразличието, които царят тук.
99
 5. Свят на „съюзниците”- 1. Сложно място, гъсто населено от няколко вида неорганични същества наведнъж. Поразява
с изобилието от гигантски многослойни съоръжения. Общо усещане за лекота. Изключително ярко небе - синьо, преминава-
що в гъста синева, поради което на човек му се струва, че е попаднал насред планина. Пространство, наситено с интензив ни
и разнообразни енергии. Тук сънуваното тяло може активно да се отдаде на своята склонност към „трансформации” и „пре -
връщания”. Въпреки общата си лекота и относително ниската си плътност, то се насища с бурни енергийни потоци и се стре-
ми да прояви новата си сила по най-разнообразни начини.
Може да се каже, че този свят е „преизпълнен” с магия. Телепортации, превръщания, промени в режима на възприятие
-всичко се постига лесно и предизвиква възторг.
А върховете на гигантските съоръжения са изумително зрелище. „Съюзниците” тук непрекъснато контактуват със
стихиите, извличайки и поглъщайки от тях колосални маси енергия.
Този свят отначало може да изглежда дружелюбен и комфортен за изследователя, но много скоро става ясно, че това
съвсем не отговаря на действителността. Докато сте в позицията на наблюдател и просто се ползвате от удобните свойства
на силовите полета, всичко е прекрасно. Но изведнъж възниква силното изкушение да се запознаете с обитателите на този
свят по-отблизо. Те - без съмнение - са разумни и активно общуват помежду си. Тук го няма угнетяващия натиск на средата,
няма явна агресивност. Цари едва ли не празнична атмосфера. Високите скорости и познавателната активност на
„съюзниците” навеждат на мисълта, че тяхната „цивилизация” е изпреварила с много човешката. Наблюдавате как тези
същества напускат своя свят и после отново се завръщат в него. Може би умеят да използват „тъмното море на
осъзнаването” като транспортно средство (наистина, нито веднъж не се реших да ги последвам -кой знае колко далеч щяха
да ме отнесат). Опитате ли се обаче да влезете в контакт с тях, светът „настръхва” и всячески се старае да ви отблъсне. Тук
явно никой не се интересува от хора и проявите на човешка активност се възприемат като посега телство над неприкосновена
територия.
Обикновено местните бързо се отървават от вас, като ви нанасят понякога доста болезнени удари. Забранена област са и
„научните” (ако можем така да ги наречем) интереси. Ако твърде внимателно наблюдавате тайнствените манипулации над
енергийните потоци, с които „съюзниците” се занимават на върховете на своите „кули”, също ще ви отхвърлят на
значително разстояние или даже ще ви наложат „изгнание” от този свят въобще.
След два такива неприятни „контакта” стигнах до извода, че е по-добре да се огранича с използване на самото
пространство (което е наситено с енергия) и да избирам области, където няма кой да реагира на присъствието ми толкова
„емоционално”. Такива области има, и те не са малко. В света на съюзниците може да се намерят пустинни ландшафти с
много сложен релеф, с множество остри върхове и дълбоки проломи, които живописно блещукат под невидимо слънце.
Изобщо този свят е поразително красив и увличащ. Характерни за него са яркостта и контрастността на възприятието и
изобилието от необичайни форми на живот, които по някакъв начин са групирани по „равнища”. Тези „равнища” изглеждат
като прагове, планински тераси или етажи в огромни съоръжения.
За съжаление е трудно да се проникне в този свят на съюзниците. Поради неизвестни причини той е доста капризен.
Случва се сънуващият да бъде изхвърлен буквално миг след като е попаднал там - като „отнесен от вихъра”. (После по
правило не се завръща в света на първото внимание, а потъва в тъмата на черния свят, или дълго блуждае по ъгълчетата на
първия свят - нейде в далечни краища, в чужди градове, сред планини, пустини и гори.)
Може би пребиваването в това привлекателно пространство зависи изключително от моментното състояние на
енергийното тяло. Лично аз съм се озовавал там само шест пъти за последните две години.
6. Свят на „съюзниците”-2. Без съмнение е враждебен и има изключително сложна структура. Изглежда, това е светът,
описан от Кастанеда. Първия път моят тонал го идентифицира като огромно количество „пчелни пити” с неправилна форма,
изградени от призрачен зеленикаво-кафяв материал.
Тук се срещат само два типа неорганични същества. Едните пълзят и напомнят причудливи насекоми, другите имат
сферична форма и летят с огромна скорост. „Насекомите” имат не една, а няколко точки с висока светимост. Тяхната форма
и структура непрекъснато се мени, а когато не се движат, броят на светещите им точки намалява до една.
Сферичните „съюзници” изглеждат еднородни. Приличат на зеленикави кълбовидни мълнии, ритмично пулсиращи по
краищата. Излъчват усещане за много висока плътност и концентрирано намерение. Ако не беше това чувство, спокойно мо-
жеше да се сметнат за неживи енергийни обекти. Никога не изпитах желание да се доближа до тях - тяхната сила отблъск ва,
а не притегля, за разлика от „съюзниците” от първия свят.
Иначе не забелязах в местните неорганични същества характерната за други подобни форми склонност да взимат в плен
неканени посетители. Наистина, моят опит се ограничава само с четири кратки посещения.
Първият ефект при навлизане в този свят е „оглушаването”. В него има определен тип налягане (или движение на
еманациите), който се възприема от нашия тонал като беззвучен шум. През първите минути ушите просто „отказват”, а в
главата ти настъпва суматоха и въртене.
В процеса на практиката много от тези ефекти се преодоляват и човек получава възможност до голяма степен да
функционира свободно. Усещането за фундаменталната противоестественост на цялото пространство обаче, както и
неприязненото му отношение към пришълците, остава.
Този свят на съюзниците заставя сънуващия постоянно да бъде нащрек, той буквално излъчва заплаха. Докато „оглуша-
ването” попремине, човек се чувства парализиран и за няколко минути безпомощен. През това време еманациите могат да ви
пренесат (пряко волята ви!) във всяка призрачна област. Интересното е, че въпреки всичко тукашното пространство не
създава впечатления за лабиринт, а по-скоро за неизброимо множество от тунели, в края на които не се наблюдава нищо
друго, освен споменатото зеленикаво излъчване.
Несъмнено негативна характеристика на това перцептивно поле е пълната загуба на усещането за сънуваното тяло - кол-
кото и да е плътно то във всеки от останалите светове на второто внимание, тук възприемането му или е невъзможно, или се
блокира от някакви външни въздействия.
„Отсъствието” на тяло води до неопределеност на интерпретациите. Всеки път, когато попаднете в това пространство,
то ви изглежда различно. Запазват се само тънкото зеленикаво сияние и изобилието от „области”, подобни на пещери,
тунели, шахти и т. под.
Този свят е пълен с енергия, но качеството й (ако мога така да се изразя) прави сънуващия мрачен, дори озлобен. И най-
100
краткото пребиваване в „зеленикавите тунели” оставя специфично настроение за няколко дни напред. Възстановяването на
безупречността след това изисква особени усилия. В този случай е най-добре излишъкът на енергия да се насочи към река-
питулация, тъй като тя съчетава в себе си успокоение, снемане на напрежението, уединеност.
И накрая, това е свят на „мрачната сила”. Не намерих полза от пребиваването си в него, но изглежда за никого не е
възможно напълно да си го спести. Веднъж озове ли се сънуваното ви тяло в зеленикавото пространство на мрачните
насекоми-”съ-юзници”, вие в бъдеще неведнъж ще попадате там.
Лично аз се стремя винаги да „избягам” по най-бързия начин.
7. Плътен сеят. Най-далечният и най-труднодостъпният. Тук няма нищо живо. Силният натиск на еманациите
„натиква” сънуваното тяло в земята на този свят. В него няма как да се правят разходки, така че се налага да се търси
удоволствие в съзерцаване на монументалността на „пейзажа”.
А той действително е такъв. Невъобразимо високи планински върхове и огромно светило над тях, поне десет пъти по-
голямо от Слънцето. (Ако не се брои първият свят, това е единственият свят от второто внимание, където успях да видя
„слънце”.) Може това изобщо да не е слънце, защото е твърде голямо и се вижда как по повърхността му преливат вълни от
оранжево-червена светлина. Освен това се движи по небето твърде бързо, но макар да сте съвършено неподвижни, вие като
че го следвате, защото - въпреки скоростта на неговото преместване - никога не го губите от поглед.
Характерен ефект е промененото усещане за времето - посещенията в този свят продължават понякога с часове, докато в
първото внимание междувременно са изминали най-много петнадесетина минути.
Съдейки по моя личен опит, да се попадне директно в плътния свят е невъзможно. Най-често е необходимо
последователно да се премине през първия, черния и жълтия свят. В сравнение с тях, сънуваното тяло тук се усеща много по-
ясно, но почти безпомощно, като налято с олово и приковано към определена точка от планинския ландшафт.
Въпреки общото чувство за непоносим натиск, плътният свят привлича, създава незабравимо впечатление и доставя
естетическо удоволствие. В това пространство най-ярко се преживяват две неща: вечността и красотата. Не мога да обясня
рационално причините за това чувство. То идва от дълбините на тялото, буквално го чувствате през „просвета”, а визуалните
впечатления просто илюстрират възникващите усещания. Може би е така.
На мен този „свят” ми изглежда своеобразна сърцевина на потока на големите еманации. Възприемането му приобщава
към фундаменталната енергия на Реалността, към нейната „почва”. Вероятно прекосяването му може да доведе до виждане
на Орела. Ако това е вярно, подобно виждане трябва да бъде наистина зашеметяващо.
Описах седем перцептивни пространства, за които е характерна висока стабилност и повторяемост на възприятията. За-
това ги наричам светове от второто внимание.
За реалния статус на тези светове ние, разбира се, нищо не знаем. Трудно е да се каже в каква степен те се съотнасят с
потоците и сноповете от еманации. Устойчивостта на възприятието в тях може да се окаже субективна - въпреки че
вътрешното чувство категорично протестира против подобно допускане. Мога само да кажа, че сънуваното тяло упорито
желае да смята това за светове от второто внимание. Това са позиции, в които събирателната точка намира достатъчно
количество комплексно въздействащи външни сигнали, за да може да се фиксира.
Откриването на тези пространства е от полза в практиката на сънуване. Всяко посещение в свят от второто внимание ви
прави по-алертни и ви носи едно особено чувство за цялостност и завършеност на сънуваното тяло, което за обикновените
осъзнати сънища не е характерно. Тези пространства могат да послужат като тренировъчни площадки и източници на енер -
гия. Освен това, посещавайки световете от второто внимание, ние реално опознаваме Големия Свят, който е недостъпен в ре-
жима на обикновеното възприятие.
Откъслечните и кратковременни преживявания предизвикват у мен силното подозрение, че на човек са достъпни още
много „светове”. Разнообразието на реалността не се изчерпва с това, което е описано тук. Всяко следващо ниво на
трансформация на енергийното тяло открива на осъзнаващото същество нови области за възприятие, изучаване и по-
нататъшно използване. Убеден съм - това е само началото.

101
 Глава 8
„Съюзниците” – катализатори
на енергийната трансформация

И няма вече да учат един другиго, брат - брата

и да говорят: „Познайте Господа”,
защото всички, от малък до голям, сами ще Ме знаят...
Книга на пророк Йеремия 31:34

В сънуването срещите с неорганичните същества са неизбежни. В същото време представите за тях са толкова противо-
речиви и предизвикват толкова спорове, че мнозина просто не искат да пишат за тях. Особено като се има предвид, че
именно темата неорганични същества позволява на християните да говорят за толтекското знание като за разновидност на
„сатанизма” и „общуването с бесове”, а на рационалистите от материалистически тип - да твърдят, че заниманията с книгите
на Кастанеда водят до халюцинации и даже до параноя.
На първо място следва да се отбележи, че срещите с неорганичните същества не са така разпространени, както смятат
ентусиастите с развито въображение. Природата на неорганичните същества (както аз я разбирам) в много отношения на-
помня нашата собствена. И ние не обичаме да не ни обичат -нима не е така? И ние гледаме да не се натрапваме на типове,
които откровено ни избягват. Така постъпват и „съюзниците” с близко до нашето ниво на развитие. Изключение правят при -
митивните структури и съществата с непостижимо за нас намерение. За тях ще кажем няколко думи отделно.
Сънувачът поначало се стреми към контакт с неорганични същества, което е разбираемо. На първо място, става дума за
обикновено любопитство, на второ място - за надеждата с тяхна помощ да се придобие знание или сила. Любопитството се
изчерпва бързо, а вторият пункт често се оказва толкова сложен в практически план, че води единствено до разочарование.
Освен това практикът очевидно плаши неорганичните същества, когато упорито се занимава с уплътняване на своето
„сънувано тяло”. „Плътното” тяло само по себе си е щит и във второто внимание може да изглежда заплашително. Неговата
„плътност” е показател за самоконтрола на сънувача, а това на свой ред означава, че е трудно незабелязано да се
„подхраниш” с неговата енергия.
Отчитайки всичко изброено дотук, напълно естествено е неорганичните същества да навестяват най-често неопитните
сънувачи или сънувачите, които вместо да отделят внимание на сънуваното си тяло, активно се интересуват от екзотични
приключения в променените режими на възприятие. Затова „съюзниците” в техните очи често са обкръжени с ореола на
загадъчност и непостижимо могъщество.
Тъй като тоналът на начинаещия сънувач не се справя добре със сънуваческото халюциниране, неорганичните същества
се възприемат от него доста разнообразно:
1) като родители или роднини (със странно поведение или странни елементи във външността);
2) като животни;
3) като извънземни, склонни към поучаване или провеждане на медицински експерименти;
4) като коагулати („форми”) на тъмнина или светлина, държащи се като разумни, но недостъпни същества;
5) като непознати със „светещи очи” (ролята им е на „провокатори” или „учители”).
Разбира се, изброеното не изчерпва всички манифестации на неорганичните същества в човешкия тонал, но е напълно
достатъчно, за да даде представа доколко трудно е сънуващият да разбере с какво точно си има работа и как е правилно да се
държи.
Преди всичко трябва да се има предвид, че за повечето неорганични същества ние сме храна. Малцина от тях се опитват
да завържат с нас отношения на ниво информационен енергообмен. Така че тук известна предпазливост на никого няма да
навреди.
Безусловно, природата на тези същества е далеч от идеята за абсолютното зло, приписвана им от християните и
последователите на други религии, където всичко различно и непонятно най-често се приравнява към попълзновенията на
сатаната. В никакъв случай не подценявам възможния риск при общуването с недружелюбни „съюзници” (а те са преди
всичко такива). Да се твърди нещо друго е все едно да се обяви за безопасно да се играе с гърмящи змии. Обаче е нелепо и да
се твърди, че тези същности посягат на безсмъртната ни душа, изкушават ни с всевъзможни грехове и т. под. Разумните
неорганични са хитри и активно се възползват от нашите слабости, които за тях са просто „дефекти” в защитния екран на
сънуваното ни тяло.
Върху религиозно настроените сънувачи обаче тяхната „хитрост” произвежда незаличимо впечатление, на тях им се
струва, че „съюзниците” разгадават душата им и им залагат капани. Така асоциациите с нечисти сили е лесно да се разберат.
Универсалният инструмент за въздействие на неорганичните същества върху сънуващия е страхът. Както вече казахме,
зоната на страха е тясно свързана с „просвета” на енергийното тяло, ето защо тази емоция е най-лесно да се предизвика.
Много по-рядко - обикновено в случаи на високо ниво на контрол от страна на сънуващия - „съюзниците” предполагат,
че енергийното му тяло е най-уязвимо в центъра на говоренето, който същевременно се явява и център на повърхностния
интелект (вербално-логическите манипулации), а следователно - и на лекомисленото любопитство. Тук, както вече стана
дума, се намира онзи „закрепващ ремък” на събирателната точка, която генерира чувството за собствена важност. В този
случай „съюзниците” ни привличат, като си присвояват ролята на своеобразен „учител” в сънуването.
Лично аз смятам, че знаменитият „емисар в сънуването” е неорганично същество, специализирало се в този вид влияние
и в изтощаващия сънувача енергообмен. По примера на думите му е лесно да се изгради представа за това какъв род
„знания” могат да ни предложат всички подобни учители с неорганична природа.
На първо място, те се ползват от езиковата съставна на нашия собствен тонал. Те описват света, изхождайки от онези
термини (и съответно - представи), с които разполагаме ние самите. Те се ползват от нашата собствена логика. И всичко
102
щеше да е наред, но те, по всичко личи, не могат да ни предложат нови съдържания, а още по-малко - нови идеи. Интересува
ги само едно - да удържат нашето внимание (т. е. енергообмен) в удобната им точка или област и да се възползват от него
за своите цели.
В случай, че „учителите”-”съюзници” демонстрират на своя избраник примитивни навици за придвижване или
въздействие, най-вероятно тези способности поначало са се съдържали в сънуваното тяло на субекта. Всъщност тяхното
позитивно влияние се заключава в това, че със своето енергийно притегляне помагат събирателната точка да се фиксира в
конкретна позиция, благодарение на което след пробуждането човек съхранява спомена за проведените елементарни уроци.
Ако „съюзниците” (и на първо място „емисарят”) вземат да ви просвещават и да ви разказват истории, всичко зависи от
безсъзнателните ви стремежи и от собственото ви интелектуално равнище. По-наивните, които си падат по разни пророчес-
тва и „велики мисии”, те баламосват с истории за предстоящо нахлуване на извънпланетен разум, красноречиво предупреж -
дават за опасността от замърсяване на околната среда, за това, че човечеството е тръгнало по неправилен път на развитие и т.
под. - та до послания, отправени от дълбините на Вселената към рода човешки. Тези пък, които смятат себе си за самосто-
ятелни изследователи на нови полета, светове, нов опит и пр., скептиците и нихилистите, те „съблазняват” с доста объркани
лекции за природата на човешкото осъзнаване, за триковете на „великите и древните”, за екзотични и неразбираеми начини
за самоусъвършенстване, за природата на мистичния Път.
Колкото по-високи изисквания поставяте пред „емисаря” обаче, колкото по-добре контролирате своето намерение да уз-
наете нещо реално, толкова по-явна става безпомощността на неорганичните същества. Тяхната логика започва да се
пропуква, думите им се изпълват с абстрактна лексика, лишена от съдържание, изказванията им се заплитат, от тях току се
изплъзват дълбокомислени „идеи” от типа на „въжето е обикновена връв”. Изтощителният, досаден поток от тавтологии,
намеци, недоизказаности става почти непрекъснат. Възниква ясното усещане, че „емисарят” разчита вечно да го слушате с
надеждата все някога той наистина да ви разкрие велика тайна и да поясни смисъла на своите лекции. Минават месеци,
понякога години, а нищо не се променя - докато най-накрая не проумеете, че сте се хванали на въдицата.
„Емисарят” - този „информационен паразит”, ако мога така да се изразя - проявява непоносимост към реалните
действия, постъпки, премествания, изследвания, които се опитвате да предприемете по своя воля, без неговите многословни
и безсъдържателни подсказвания. Като го игнорирате и действате според собственото си разбиране, вие преодолявате
пагубната фиксация и излизате на свобода. Това е най-простият и ефективен метод. Някога точно по този начин аз самият се
освободих от емисар.
Последната проява на неговата активност е обещанието да ви научи на нещо невероятно и да ви разкрие всички тайни
на мирозданието. Не се поддавайте на тези трикове - все едно, ще ви излъже. Просто защото той не знае нищо друго освен
съдържанието на човешкия тонал. А дори и да знае, не е в състояние да го преведе на нашия език, защото ползва запасите на
нашия мисловен апарат пасивно, просто комбинирайки вече наличните идеи и съдържания.
Като цяло за всеки вид неорганични същества най-уязвими са онези зони на човешкия пашкул, където се съединяват
описаните в предишната ми книга („След Кастанеда”) фрагменти на енергийното тяло. (Но не всички в еднаква степен.) Най-
често обект на повишено внимание от страна на неорганичните същества се явяват зоните, разположени под пояса -
„перинеумът”, „пъпът” („просветът”) и районът на таза. Гърловият център и междувеждието значително по-слабо
интересуват „съюзниците” (и всички други неорганични „паразити”) - с изключение на гореописания „емисар”. На първо
място - защото горната част на пашкула не съдържа толкова плътни потоци от енергия. На второ място - защото тук най-ярко
са представени менталните структури, които са „твърде човешки” и неразбираеми за другите същества. Високата активност,
сравнително високият контрол и чуждото съдържание правят горната част на човешкия пашкул непривлекателна.
Обаче тук се наблюдава интересен парадокс, свързан с центъра на междувеждието. Медитацията върху тази „чакра” уп-
лътнява енергопотока и същевременно го прави значително по-еднороден и по-малко подвижен. Това привлича
неорганичните същества, защото дори и най-разумните от тях (тези, които наричаме „съюзници”) не разбират нито
спецификата на една такава изкуствена ситуация на възприятие, нито възможните й последствия; те се стремят да попаднат в
центъра на предизвикания енергообмен и да проверят възможно ли е да подчинят съществото на своите стратегии и цели.
Разбира се, ако тоналът на човека е здрав, нищо не се случва - остава само впечатлението за контакт с нещо ужасно,
агресивно, насилващо. Тяхното пространство, подчинено на намерението да се „нахранят” с нас, ни изглежда ужасно. Това е
почти ад. Оттук и разпространеният мит за общуването с бесове.
Гърловият център предизвиква у „съюзниците” нещо като любопитство. Именно непривичната активност на гърловия
център привлича разумните „съюзници”, способни на информационен обмен. Контролът тук по правило е малко по-нисък и
те се опитват да имитират „вътрешното бръщолевене” на човека, за да прихванат специфичната му енергия. В замяна оставят
странни идеи или още по-странни истории, които „разцепват” личността на сънуващия и водят до шизофрения в случай на
предразположеност към това заболяване. (По-податливи на такива влияния са жените, така че те трябва да бъдат особено
внимателни.)
Най-общо, всеки сънувач при среща с неорганично същество трябва да помни за защитата на трите енергийни центъра
-пъпа, перинеума и гърловия център.
Темата неорганични същества, колкото и да е привлекателна, оставя неприятно чувство. От една страна, твърде много
хора считат контактите с тях за абсолютно необходими, понеже Кастанеда остави невнимателно съобщение за това, че едва
ли не без енергията на неорганичните същества висшите реализации на толтекското знание са принципно невъзможни. От
друга страна, природата на тези същества (от най-сложните до най-простите) остава непонятна, а всичко неведомо
едновременно привлича, плаши и отблъсква. От трета страна, почти всички ние така или иначе сме подчинени на
християнската митология и подсъзнателно асоциираме неорганичните същества с „врагове на рода човешки”, бесове и
носители на отвъдпределното зло.
Най-разпространени в световете на второто внимание и в сънуването с висока осъзнатост са дребните и неразумни същ-
ности - най-просто устроени паразити, които не са в състояние даже да имитират общуване, въвличащо сънуващия.
В режим на виждане те наподобяват ивици, понякога спирали, но най-често - силно сплеснати сфероиди, напомнящи
извънредно дебели „блини”. Много е сложно техните структури да се възприемат в детайли, така че те правят впечатление
на почти еднородни обекти. При повечето събирателната точка е разположена в долната част на „пашкула” или „ивицата”,
което дава основание да се подозира, че са разновидност на неорганична растителност.
103
 Най-големите и с най-високи нива на енергия (в полуосъзнато сънуване на човек, пребиваващ някъде на самата
„повърхност” на променения режим на възприятие, където всичко изобилства с илюзии) „имитират” роднини и приятели. Те
са прилепчиви и се опитват да потиснат волята на сънуващия. Най-удобно е за тази цел да се използва образът на майката
или на бащата, понякога - на жената или на агресивен приятел. Съдейки по всичко, тези същества не познават други средства
за въздействие освен страха и принудата. Ако говорят нещо (т. е. заставят ни да си мислим, че говорят), то това са или
злобни ругатни, или категорични заповеди.
Тези същности са толкова примитивни, че не са способни на оригинални нападки, те се възползват от нашите нерекапи-
тулирани страхове или от онова, което най-много ни е ядосвало в детството. Което, разбира се, не означава, че всеки път,
когато в осъзнато сънуване видите баща ви (или майка ви) да ви ругае, сте имали среща с дребен неорганичен паразит.
Проблемът е, че при недостатъчна осъзнатост тоналът може със собствени сили да създаде такъв образ и да ви потопи в
безсъзнателно състояние, изчерпвайки по този начин вашата енергия. Затова на ранните етапи от заниманията със сънуване
не си струва даже да се опитвате да си изясните кое какво е. Има ли значение? Те и без това се държат напълно еднакво.
Рекапитулацията и безупречността ще ви избавят както от дребните неорганични паразити, така и от проекциите на
собствения ви тонал. Паразитите ще си отидат, защото ще отстраните „дефектите” по енергийното си тяло, а проекциите на
тонала ще изчезнат, защото ще престанете да ги генерирате.
Колкото до дребните и слабите същества от същата категория - те обичат да се представят за деца, капризни и досадни.
Стремят се да се закрепят за вас, да се закачат за сънуваното ви тяло по какъвто и да е начин, защото не умеят да поглъщат
енергията от дистанция. Така че отличителният им признак е желанието за плътен телесен контакт - хващат ви за ръката,
увисват на шията или на гърба ви и т. под. По-рядко имитират неголеми животни (котки или кучета), но и в тези случаи
поведението им си остава такова. Опитват се да се отъркат о краката ви, да се покатерят на коленете ви. Не са опасни, но са
досадни. Маниерите им са дразнещи, което за пореден път показва, че има какво още да се желае по отношение на
изкуството им да се маскират.
По-интересни неорганични същества - макар и също толкова примитивни - са „скаутите”. (Тук няма да разсъждавам за
знаменития „син скаут”, който се бил превърнал в малко момиченце, защото аз лично не съм срещал нещо подобно в съну-
ване. „Скаути” наричам онези енергийни структури, които притежават минимално осъзнаване и са способни да вземат в плен
вниманието на сънуващия, а също да пренасят сънуваното му тяло от една област - или свят на сънуването - в друга.)
„Скаутите” никога и при никакви обстоятелства не изглеждат хора - от гледна точка на виждащия те напомнят прашин-
ки, спори, мушици, които вятърът на нагуала пренася от място на място. И ако при описаните по-горе „дребни паразити” съ-
бирателната точка невинаги се намира в долната част на енергийното тяло, то тук изключения няма.
Енергообменът на „скаутите” е примитивен. Когато енергийният тонус на „скаута” е близък до нулата (а това често се
случва), той изпада в своеобразна анабиоза. Виждащите могат да наблюдават застиналия „скаут” като светещ „кълн”, стър-
чащ от неголяма „луковица”, в основата на която е разположена събирателната му точка.
Неслучайно уточних - именно застинал „скаут”. Премествайки се, той може силно да се променя и да увеличава обема
си, при което от раздулата се „луковица” изхвърля снопове еманации на всички страни.
Когато сънувачът се сблъска с неподвижен „скаут”, той често го възприема като нежив обект. Най-често това е странен,
привличащ вниманието предмет с вретеновидна форма. Ако сте видели скаута по такъв начин, това свидетелства за
относителната чистота на вашия тонал, защото по своята същност „скаутът” е точно това - „светеща пръчица”. В други
случаи може да бъде какво ли не - необичайно цвете, светещ кристал, статуетка (веднъж възприех един „скаут” като оловна
лъжица, която някой бе забил в рохкавата земя - и това се случва).
Тези същности реагират на съсредоточено внимание и на пряк контакт със сънуваното тяло. Като разглеждате внима-
телно обекта или го докосвате, вие като че пробуждате „скаута” за живот. Той мигновено скача като скакалец и по правило
ви помъква след себе си. След преместването (стига да не го изгубите от поглед) той се превръща в нещо друго.
Сама по себе си тази разновидност на неорганичните същества е като че най-безобидна. Тя не се натрапва, просто чака
кога някой ще я забележи. Проблемът е в друго. Често „скаутите” изтеглят сънуващия надалеч, особено в случай че е при-
бягвал до тяхната помощ нееднократно в един и същ сън. Законите на преместване на „скаутите”, както е лесно да се досети-
те, нямат никакво отношение към човешката конституция и не отчитат особеностите на нашето осъзнаване и лична сила. И
точно тук сънуващият се изправя пред проблема как да се завърне „у дома”.
Разбира се, повечето от областите, в които може да ни отнесе този „отвъден скакалец”, не са разположени толкова
надалеч, че събирателната ни точка да забрави своята изначална фиксация от първото внимание. И все пак такива области
има. Тогава, както от опит разбрах, проблемът се заключава не в наличието или отсъствието на необходимата за
завръщането енергия, а в силата на новата фиксация. Ако сте се сблъсквали със „скаут”, имайте предвид, че те са
своеобразни „майстори на фиксацията”. В мига, когато „скаутът” ви пренася, вие двамата практически ставате едно цяло - от
което следва, че вашата събирателна точка се стреми да заеме позицията, в която сега пребивава вашето „транспортно
средство”. А на него точно това му и трябва. Образувалият се тандем е идеално състояние за него. Вие сте двигател със
запаси от гориво, той е пилотът. Колкото по-дълго пребивавате в енергиен съюз със „скаута”, толкова по-трудно е да
преодолеете новата фиксация и да се завърнете по своя воля в света на първото внимание (който не само че не интересува
„скаута”, но очевидно го и отблъсква, защото в привичната си зона на възприятие вие сте защитен от полето на този
призрачен „скакалец”, следователно там той ще ви изгуби и няма да може да ви използва като източник на енергия).
Разбрах този фокус, когато в един сън на три пъти се възползвах от „скаут” (подозирам, че бе един и същ). Последната
област на възприятие беше толкова чужда на всичко човешко, че усетих неописуем студ. Самата картинка изглеждаше
съвсем невинно - нещо от сорта на кавказките високи планини. Трябваха ми няколко минути, за да разбера, че такива
планини не може да има и че небето също не може да е такова в нашия свят на първото внимание. (Планините напомняха
черупката на някакво неведомо животно, а небето - сияещо, ослепително синьо - висеше като преобърнат купол.)
Устойчивостта на възприеманото беше потискаща и това ме плашеше най-много. Или бях в един от световете на второто
внимание, или до такава степен се бях слял със „скаута”, че бях започнал просто да възприемам обкръжаващото с неговите
„очи”. Всичко това никак не ми хареса. Имах ясното усещане, че след някое време и аз самият ще се превърна в една от тези
каменни (каменни ли?) плочи и ще трябва вечно да гледам преобърнатия купол на това неподвижно небе. Този опит ме
доведе до неочаквано заключение: това, което на пръв поглед изглежда привлекателно (като въпросния планински пейзаж)
104
може всъщност да води до задънена улица, а това, което на пръв поглед изглежда плашещо, може да се окаже спасително.
Плашеше ме входът в тъмнината - като че виждах непривлекателна засенчена пролука недалече, под нещо подобно на хълм.
Съсредоточих се върху тази сянка и - с всичка сила - се върнах в нашия скучен, но засега необхо дим свят на първото
внимание.
Описаният начин съвсем не е рецепта. Възможно е подобни неща да имат значение само за мен и да не помогнат на
никого другиго. След този случай обаче аз никога вече не си позволих да ползвам „скаут” като транспортно средство повече
от два пъти за един сън. Възможно е в това отношение всичко да зависи от нивото на личната сила или натрупаната енергия.
Засега се налага да се доверявам на неясното предчувствие на собственото си тяло. Т. е. да бъда внимателен и да не
надценявам своите възможности.
Има още една разновидност на относително безопасните неорганични същества. Нарекох ги „мълниеносци”. Това са
неспокойни създания, които рядко обръщат внимание на човека. За степента на тяхната разумност е трудно да се съди - по
две причини: 1) твърде бързо се преместват; 2) целта на преместването им е непонятна.
„Мълниеносците” получиха това название, защото в режим на виждане изглеждат като потоци (струи, ивици) от
организирана енергия, по която от време на време пробягват вълни с повишена светимост, подобни на мълнии. Тяхната
събирателна точка се намира в предната част на структурата (отпред или отгоре - в зависимост от посоката им на движение).
Напълно е възможно тези загадъчни същества да притежават упорядъчено съзнание, т. е. разум. Тях обаче човекът явно
не ги интересува. В изключително редки случаи те може да застинат за миг пред вашето сънувано тяло, след което да ви на-
несат неприятно „хладно убождане” в областта на слънчевия сплит и да изчезнат. Може би по този начин проверяват дали
може да встъпят в енергообмен със срещнатото същество и всеки път се разочароват.
Разбира се, описвам своите субективни усещания. Единственото, което може да се каже почти със сигурност, е че ско-
ростта на тяхното съществуване е много по-голяма от скоростта на всеки вид органичен живот.
„Мълниеносните” могат да бъдат опасни само в първите секунди на навлизане в състояние на сънуване или в самия мо-
мент на излизане от него. Тогава „хладното им убождане” преминава във физическото тяло и може да предизвика даже сър-
дечен пристъп - или в най-добрия случай неприятна, макар и не продължителна болка в гърдите.
Един-единствен път „мълниеносец” е пребивавал в полето на моето внимание за повече от няколко секунди. Трябва да
кажа, че в състояние на сънуване нашият тонал винаги възприема тези структури като нещо светещо и подвижно. Този път
ми се привидя пърхаща пеперуда, която ту падаше на пода в сънуваната стая, ту стремително се издигаше до самия таван.
Веднага си спомних кастанедовската „пеперуда на знанието” и ми се прииска тя да кацне на дланта ми. Но „пеперудата”
само силно се удари в гърдите ми и по „хладното убождане” се досетих, че това е „мълниеносец”. В този миг „мехурът на
възприятието” изчезна, но пеперудата, станала яркосветеща, се полюшваше близо до мен още около минута. Всяко нейно
рязко движение се съпровождаше с маса спомени за неща, случили се в моята лична история преди много години и като че
забравени завинаги. При това се чувствах така, сякаш ме удряше електрически ток. Оттогава не ме оставя смътното усещане,
че тези „мълниеносци” по някакъв (непостижим за мен) начин са свързани с рекапитулацията. Възможно е това да е само
фантазия.
Впрочем като се има предвид, че повечето неорганични същества - дори когато встъпват в кратковременен контакт - за-
ставят нашата събирателна точка да се премества по начини, които самите ние рядко използваме, „мълниеносецът” може да
се окаже енергиен катализатор за дълбока рекапитулация.
Съществува една особена разновидност на неорганичните същества, която притежава значителна полева маса и крайно
незначителна подвижност. Степента на структурираност на тяхното осъзнаване също е трудно да се прецени. Изглеждат
еднородни, имат бяло, синьо или сивкаво светене. Човек може дълго да ги наблюдава и тогава ще забележи бавното
движение на вътрешните им еманации, които ту концентрират светещо „хало” около събирателната точка, разположена
винаги най-отгоре, ту - обратно - разсейват светенето по цялото им енергийно поле с бавни вълни.
Силата на тези същества е изключително голяма, но не търпи контакти с човешка енергия. Тяхното съществуване е
свързано с еманациите, отговарящи за скоростта на времевия поток. Срещат се в „първия свят” от второто внимание - в
същите области, които не дублират пространството на първото внимание.
Усещането за заплаха, което излъчват тези повече от странни същества, налага да се избягват близки контакти с тях. В
световете на сънуването те може да изглеждат различно, тъй като човешкият тонал бурно фантазира при срещи с толкова
непонятна и масивна същност. Най-често те се явяват във формата на кули, яйцевидни хълмове, пирамиди и т. под. Върхът
им винаги излъчва мощна светлина и тоналът може да възприеме това като пламък, като своеобразен прожектор на фар или
жертвена клада на върха на причудлив храм или пирамида.
Във второто внимание се възприемат по-адекватно - като бяло или синкаво сияние, - а подвижността им се свежда до
ритмично колебание или поклащане.
При всички случаи тоналът отбелязва атмосферата на заплаха или опасност, носена от този образ. Приближаването към
тях може да предизвика усещане за ударна вълна с неясна природа и пристъп на припадъчен световъртеж, който изхвърля
сънувача в първото внимание и го оставя там с разтуптяно сърце (често -и с болка в областта на стомаха).
По друг начин реагират тези неподвижни гиганти, ако ги заварим в състояние на активност. Тогава предизвикват харак-
терно треперене и се опитват да погълнат нашето внимание, насочвайки го в някаква мрачна и тъжна бездна. Впрочем това
рядко се случва, тъй като тези същества едва ли може да бъдат наречени „ловци на човешки души”. Дори и да притежават
разум, за нас е непосилно да го разберем.
Възможно е „гигантите” да са способни да се преместват от един свят на второто внимание в друг. Виждал съм ги и в
черния свят, и във втория свят („света на изчерпаното време”), и даже в света на съюзниците-1. Възможно е и друго
обяснение -например да обхващат такъв обем еманации, че да съществуват наведнъж в няколко „свята”. Така или иначе,
досега не ми е известно по какъв начин може да се използват тези колосални резервоари на енергия.
„Съюзници” наричам една разновидност на неорганичните същества. Това са тежки и плътни образувания, извършващи
-както изглежда - осъзнати действия и притежаващи разум. Когато странстват в светове от второто внимание, могат да проя-
вят любопитство по отношение на срещнатите там човешки екземпляри. В случай че са заети с целенасочени премествания,
изглеждат бързи и ярки. „Съюзниците”, доколкото ми е известно, никога не се отвличат от своите непонятни дела и могат
безцеремонно да „отблъснат” със своето тежко поле всеки срещнат. Понякога спокойно и важно се разхождат в простран -
105
ството - тогава се отнасят внимателно към тези, които се опитват да установят контакт с тях. В света на сънуването често се
възприемат от тонала като странни хора с ярко светещи очи. Тяхното катализиращо въздействие често се проявява във
включване на архетипа на „учителите”.
Във вниманието на сънуване типичната среща със „съюзник” може да изглежда така: в равнината (на улицата, в голяма
къща) насреща ви, без да бърза, върви човек, когото вашият тонал веднага идентифицира като „маг” (включва се стереотипът
за „необикновеност”); неговите ярко сияещи или просто много странни очи привличат вашето внимание. По-нататък той
може например да се усмихне и да каже: „Ще те науча на нещо.” В отделни случаи изразява доброжелателно изумление и
казва: „Как се оказа тук?” Ако „съюзникът” не е в настроение да се занимава с вас, може недоволно да се отклони и да
промърмори нещо неприятно, а може и мълчаливо да ви погледне със своите загадъчни очи - по такъв начин, че тутакси ще
ви се прииска да се озовете където и да е другаде или направо да се събудите.
Всичко това са примитивни интерпретации на човешкия ни тонал. Във второто внимание, където количеството илюзии
рязко се съкращава, „съюзникът” никога не се явява като човек. Той може да бъде привлекателно „светещо същество” (ако е
настроен да общува) или сгъстен мрак, плашещ и отблъскващ (ако иска да се избави от вас).
„Съюзниците” често посещават първия свят на второто внимание - и тъй като той е в значителна степен съчетан с нашия
обичаен свят - могат да бъдат достъпни за измененото или разширеното възприятие в състояние на сънуване наяве. Някои
любопитни „съюзници” може дори сами да провокират сънуване наяве у човек, занимаващ се с дисциплина, повишаваща
неговия енергиен потенциал. Като всички същества, обитаващи вселената на осъзнаването, те са склонни да експлоатират
ближния и да се хранят с неговата енергия. Но способностите им в това отношение са силно ограничени от състоянието на
сънуваното тяло на човека, с когото са встъпили в контакт. „Съюзниците” могат да заведат беззащитния сънуващ в удобна за
тях област от второто внимание и да се подхранят с енергията му без никакви угризения. Плътното сънувано тяло обаче или
ги респектира (което е съмнително), или им дава да разберат, че там е трудно да се паразитира и не си струва да се опитва.
Именно в такива ситуации те подлъгват хората със своите „учителски” способности. Ако сънуващият се поддаде и искрено
повярва, че ще получи от „съюзника” ценна информация или сила, той се „открива”. По време на подобни „уроци”
неорганичното същество получава от „ученика” част от неговата енергия. Хитростта се заключава в това, че за „поглъщане”
на енергия от опитен сънуващ „съюзникът” просто е принуден да подели с него собствената си енергия. Както знаете, от
това активно са се възползвали древните толтекски магове. Тези „общи занимания” със „съюзници” в режим на сънуване и
във второто внимание отнемат от вас малко „човешко” и добавят малко „неорганично”.
Първият ефект на подобен енергообмен е зачестяването на сънуванията наяве. Очевидно „съюзниците” преди всичко се
интересуват от нашата „плътност”, затова се стремят да ни въвлекат в междинно пространство, където не само сънуваното
ни тяло, но и цялата ни съвкупност започва да участва активно в контакта с тях.
И все пак „съюзниците” не са натрапчиви. Не е сложно сънуващият да се избави от тях. Лично аз не изпитвам никаква
симпатия към тях и забелязах, че те бързо улавят настроението ми и се оттеглят. „Съюзниците” обичат да ги обичаме, да се
интересуваме от тях, да се учим от тях, с една дума - да проявяваме подчертано внимание към тях. Не получили такова, „съ-
юзникът” бързо се отдалечава в своята неизвестност.
Разказвали са ми за „съюзници”, които обожават да плашат и явно извличат енергия от това. Лично аз не съм се срещал
с такива - може би просто защото на мен тези същества не ми се струват страшни. Никога не съм чувствал сериозна заплаха
от страна на обикновен „съюзник”. Вероятно защото се убедих -всяко действие за укрепване на сънуваното тяло заставя тези
същества да отстъпят.
Така че ако правилно се занимавате с толтекско сънуване, обикновеният „съюзник” няма да може да ви причини вреда.
Вие сами решавате да встъпите ли в контакт с него и до каква степен да го „доближите” до себе си. Лично аз не търся подоб -
ни срещи, тъй като считам неорганичната енергия за слабо предсказуемо явление и не съм убеден, че тя действително ще ми
е от полза.
„Дребните паразити” най-често проявяват своята активност в първия свят от второто внимание. Очевидно тяхната
природа изисква чести контакти с по-плътни енергийни структури. Можете да ги забележите също в света на съюзниците-1,
където те обаче се намират в подчинено състояние и изпълняват функцията на примитивни организми, хранещи се с
отпадъците на по-сложните видове неорганичен живот.
Що се отнася до „скаутите”, тях можете да срещнете навсякъде. В черния свят те понякога преминават като ята „светул-
ки”, в първия свят се явяват в образа на необикновени предмети, растения и дребни същества, в унилия „втори свят” ги възп-
риемах изключително като растения, привличащи вниманието с необичайната си разцветка. В големи количества се носят и
из света на съюзниците-1 и дори се срещат в плашещия „зеленикав свят” - там блуждаят като самотни „пламъчета”, често
залепващи се по стените на тунелите и призрачните пещери.
„Мълниеносци” съм фиксирал само в първия свят и в черния свят. Струва ми се, тяхната родина е разположена в тези
светове от второто внимание, които се намират от „другата страна”; във всеки случай на мен засега тези светове са ми недо-
стъпни.
За спецификата на местата, обитавани от „гигантите”, вече казах. „Разумни съюзници” най-често може да се наблюдават
в света на съюзниците-1. Изглежда, там те са доминиращата форма на живот. Именно в този завладяващ свят „съюзниците”
се занимават с непонятните енергийни манипулации на върха на своите гигантски съоръжения. И там явно не им е до хората.
Какво пък, в собствения ни свят на първото внимание на нас също не ни е до техните работи.
Много от тези неорганични същества могат да бъдат и полезни. Изключение правят само „гигантите” и отчасти
„мълниеносците”. Даже „дребните паразити” могат да бъдат използвани като допълнително средство за фиксацията на
събирателната точка и за уплътняване на сънуваното тяло.
Например „паразитите”, специализирали се в негативните емоции, всеки път ни демонстрират тези моменти от личната
ни история, които изискват особено щателна рекапитулация. Те ни показват грешките и пропуските ни в практиката на бе -
зупречност. Тъй като тези същества използват материал, взет от нашия тонал, те неволно демонстрират на нашето осъзнава -
не най-слабите страни и най-тъмните ъгълчета на безсъзнателното.
„Паразитите”, жадуващи за телесен контакт, със своето поведение посочват на сънуващия най-слабите зони на
сънуваното му тяло, а също и тези области на енергийното му тяло, където са се съхранили блокажи, комплекси и
дисхармония. Ако в състояние на сънуване „паразит” ви увисне на шията, това ясно показва, че гърловият ви център е зле
106
защитен - както във вниманието на сънуване, така и наяве. Ако се катери по гърба ви, значи непроизволно губите енергия
през зоната на кръста. И така нататък. Самата форма на телесен контакт от своя страна демонстрира какви
психоемоционални движения са свързани с неправилното функциониране на въпросната област на енергийното тяло. Просто
трябва да обърнете внимание на това, което чувствате в този момент - яд, раздразнение, страх, отвращение. Същността на
изпитваните емоции посочва пътя за трансформация на конкретните полеви зони и посоките на необходимата
рекапитулация, сталкинг и безупречност. Като преодолявате комплексно забелязаните дисхармонични енергийни движения,
можете да заздравите „слабите места” на пашкула. Понякога това влияе даже на здравето на физическия организъм и
способства за избавяне от болки, свързани с неправилното разпределение на енергията и с проблеми на тонала.
По „мълниеносците” също може да се съди за състоянието на вашето сънувано тяло. Стремежът им да ви „убодат” е
обусловен не само от импулсите на собствената им природа, но и от „дефектите” във вашето енергийно тяло, които-като
най-”про-зрачни”, т. е. уязвими участъци - привличат този род същества.
Трябва само да се има предвид, че „мълниеносците” преди всичко реагират на защитния екран, който се създава от вът -
решния диалог и от нивото на безупречност. Докато така или иначе страдаме от чувството за собствена важност, най-уязви-
ми си остават областите на гърловия център и слънчевия сплит. Енергийното тяло на здравия човек трябва да отблъсква тези
същества от зоната на „просвета” и областта на главата. Стремежът на „мълниеносните” да поразят тези места говори за по-
нижен енергиен тонус и налага да се помисли за възстановяването на физическите и психическите ни сили.
Същото може да се каже и за нанасяните от „мълниеносците” удари - ако твърде често те пробиват вашата защита, това
може да говори за вече съществуваща заплаха за вашето здраве.
„Съюзниците” много повече се интересуват от чистотата на нашия тонал като цяло. Тъй като във вниманието на
сънуване те се ползват от податливите на лъжливи интерпретации обекти на „описанието”, можем да получим важен урок,
свързан с откриване на полуосъзнати или безсъзнателни съдържания, влияещи на нашите реакции и постъпки в дневния
живот.
Както виждате, всички подобни събития в режим на сънуване или във второто внимание доставят полезна информация
за дневния сталкинг и за работата с тонала. Разбира се, неорганичните същества не желаят да се подчиняват на законите, от-
крити от психоаналитиците, но така или иначе могат да изпълняват някои „психолитични функции” - функциите на проявя-
ване и „разтваряне” на деструктивния материал на нашата психика. И за да изберете правилната стратегия на поведение в
свят на сънуването, преди всичко трябва да изясните с какво сте се сблъскали - с халюцинация на тонала или с неорганично
същество. Безусловни критерии не може да има дотогава, докато не се научите добре да управлявате собственото си
възприятие при сънуване. В случай на нисък контрол и непълноценна осъзнатост халюцинациите и неорганичните същества
се държат практически еднакво. Разумните „съюзници”, които биха могли лесно да ви демонстрират по какво се отличават
от илюзиите, обикновено просто не приближават такъв неопитен сънуващ - той просто не ги интересува. Що се отнася до
примитивните същества, техните навици се ограничават с нанасяне на поражения в тези области на тонала, които могат да
продуцират същите образи и без участие на агенти отвън.
Единственият фактор, който понякога е съществен в ситуации на невисока осъзнатост на сънуването, са тактилните впе-
чатления. Осезателните преживявания често отразяват реални енергийни въздействия и на първо място това касае дребните
неорганични паразити. Ако ясно усещате в състояние на сънуване как някой се докосва до крака или ръката ви, хваща се за
тях и ги държи - в повечето случаи това е свидетелство за среща с подобна същност.
Тоналните халюцинации предпочитат визуалното оформление - звукът и осезанието обикновено изискват реална
енергийна основа. Разбира се, това могат да бъдат случайни и изкривени сигнали, достигнали до осъзнаване от първото
внимание (неудобна поза по време на сън, звуци от съседната стая или улицата, даже пълзяща по ръката муха). Но ако - след
като се събудите -можете с увереност да кажете, че външен сигнал от първото внимание не е имало (за съжаление, такава
увереност рядко се случва), значи сте се сблъскали с неорганична същност.
Високата осъзнатост и плътното сънувано тяло ви осигуряват големи възможности за различаване на халюцинация от
реалност. На това ниво например неорганичните същества рядко променят своя външен вид. Тяхното въздействие върху
тонала е стабилно и насочено към едни и същи зони от възприеманото тяло. Различаваме ги от халюцинациите по следните
признаци:
А) Разумните неорганични същества по правило не променят вида си. Към метаморфози са склонни единствено „скаути-
те” и дребните паразити.
Б) Те не изчезват мигновено.
В) Не променят мигновено своето положение спрямо центъра на възприятие на сънуващия.
Халюцинациите се подчиняват на протичането на вътрешния диалог. Ако образът на обекта изчезва заедно с мисълта за
него, то това е по-скоро халюцинация. Ако обектът е неделима част от сънуваната обстановка и пропада при промяна на
обстановката, то това е илюзия. Неорганичните структури пребивават в нашето перцептивно поле независимо от смяната на
обстановката. „Скаутите” остават на място и само менят външния си вид, „дребните паразити” фиксират своя енергообмен с
нас или посредством фиксация на ясно отделена емоция, или посредством също толкова ясно възприеман телесен контакт.
Разумните „съюзници” често въобще игнорират опитите ни да пренастроим своето внимание - но само при положение,
че са настроени за общуване. При това - освен че те самите са стабилни - стабилизират перцептивната среда на сънуването
през цялото време, докато са в контакт с нас.
Всички проблеми, свързани с различаването на халюцинациите от неорганичните същества изчезват при постигане на
пълноценно второ внимание. По правило заедно със стабилността то донася и „безмълвно знание”, проясняващо ситуацията
относно реалния източник на впечатленията.
Към особените перцептивни ефекти, които може да се предизвикат при среща с разумен „съюзник”, се отнася и т. нар.
„виждане през неговите очи”.
„Виждането през очите на съюзник” е рядък дар на силата. От енергийна гледна точка това е преместване на
събирателната точка в онази особена позиция, която използва неорганичното същество за „виждане” на околната реалност и
на самия човек. То значително се различава от виждането, на което се обучават толтеките. Тук няма еманации, няма
пашкули, пулсиращи и трептящи структури, сплитане на техните сияещи нишки или т. под. Сигурно си спомняте как дон
Хуан веднъж показва на Кастанеда начина, по който враните виждат света. Навярно тук имаме сходен ефект.
107
 Този фокус не може да се възпроизведе по собствено желание, а само със съгласието и особеното енергийно участие на
„съюзника”. Най-често неорганичните същества осъществяват тази перцептивна маневра по своя инициатива по време на ня-
какъв „урок”. За това може да бъдат „помолени”.
При „виждане с очите на съюзника” човек напълно разбира същността на моментното намерение на неорганичното
същество. Възможно е при това конфигурацията на сънуваното тяло силно да се мени, защото сънуващият се усеща
„разтеглен” в определена посока и лишен от ръце и крака. Самото внимание се възприема като нещо от сорта на прозрачно
„пипало”, благодарение на което вие не само „виждате”, но и като че „напипвате” обектите от разкрилото се пространство.
Да се запомни „видяното” по такъв начин е наистина сложно, фрагментарните и аморфни впечатления говорят за някак-
ви жълтеникаво-кафяви полета, плавно нагънати и пълни с разнородни придатъци, които могат да напомнят стърчащи шипо-
ве или неправилни сфери.
Тоналът не намира никакъв смисъл в запаметените картини и отчаяно се вкопчва и в най-малкото, което може да има
значение. Мисля, че урокът „виждане с очите на съюзник” се заключава не в зрителните впечатления, а в неописуемото усе-
щане - едновременно психическо и телесно. Без съмнение това е много специфично придвижване на събирателната точка,
което никой човек не може да осъществи със собствени сили; в разкриващото се чрез него перцептивно поле въобще няма
нищо „човешко”. Затова пък тук се преживява едно съвсем различно настроение, което впоследствие може значително да
помогне за постигането на безупречност и в заниманията със сталкинг. Бих нарекъл това състояние „абсолютна и безусловна
пауза” в човешкото описание на света. Интересното при него е, че то не се съпровожда с дълбоко спиране на вътрешния
диалог. Нещо повече, по своята същност това е състояние на активност и действие. Можем интуитивно да почувстваме, че е
натоварено със собствени смиели и цели. Но тъй като природата им е неясна за нас, не сме в състояние да изпитваме каквито
и да било емоции в тази връзка. С други думи, това е отличен пример за истински решително действие - нещо толкова важно
за сталкера. „Виждането с очите на съюзник” е изпълнено с целенасоченост и със съвършена за човека абстрактност на
съдържанието. Възпроизвеждайки дори частично този психоемоционален опит наяве, практикуващият веднага усеща
значително разширяване на обхвата на осъзнаването и повишаване на степента му.
За отбелязване е също, че това особено състояние разкрива връзката ни с намерението. Този опит ни предоставя
неизчерпаем ресурс за бързо и ефективно излизане от ситуации на натиск, а след това - ако успеем да удължим ефекта - и за
упражняване на влияние върху над тях.
Единствените рискове са свързани със самостоятелните опити впоследствие да се възпроизведе в сънуването
„виждането през очите на съюзник”. Такива експерименти отвеждат събирателната точка в позиция, която обладава твърде
мощна фиксация. Най-малкото, на мен веднъж ми се наложи да се боря с „видението” на тези неописуеми жълто-кафяви
полета в продължение на четвърт час, след след като вече бях буден. Напълно събудилото се тяло не желаеше да се раздели с
„очите на съюзника”. В един момент ми се стори, че завинаги ще остана сред тези картини, които е невъзможно да бъдат
описани, картини, проникващи не само в моето съзнание, но и в цялото ми тяло. Доста неприятно усещане.
Трансформиращото въздействие на подобни срещи в сънуването и във второто внимание не подлежи на съмнение. Но
стремежът към придобиване на качества на осъзнаването, които са свойствени на неорганичните същества, ми се струва
опасен.
Първо, редно е да се има предвид, че неорганичните същества са постоянно в състояние на вътрешно равновесие. Те или
никога не са се развивали и не са се стремили към трансформация, или са приключили с възможните за тях трансформации
много отдавна.
Второ - колкото и да е странно - те са затворени в ограничен брой обекти. Техните енергийни потребности се удовлет-
воряват от тесен диапазон еманации и затова пространството им, изглежда, е с измерения, различни от измеренията на наше-
то. Тъй като имат възможност безкрайно да поглъщат сила (през своеобразен „срез” на реалността, който само частично се
открива на сънуващия в процеса на усвояване на второто внимание) и при положение, че дори на относително невисоко ниво
на практиката пред сънуващия се откриват светове от второто внимание, където „съюзници” изобщо не се срещат, може да
се предположи, че тези същества или не се стремят да усвоят вселената на осъзнаването, или тя не им се открива в пълния си
обем - въпреки поразителната подвижност на събирателната им точка.
Разбира се, може да се допусне, че от гледна точка на „съюзниците” хората изглеждат още по-затворени и
безперспективни същества. При всички случаи нашите структури на осъзнаване значително се различават и уподобяването
на „съюзник” едва ли може да донесе радост на толтека. Придобиването на „съюзникоподобни” форми гаси човешкото
намерение и ни насочва към мъгляви бездни, лишени от редица свойства, които биха представлявали интерес за
трансформиращия се човек.
Това е субективно впечатление, но нали във второто внимание ние основно това и правим - опираме се на субективните
си впечатления. И най-често те не ни подвеждат.
Специално трябва да се каже за паметта и за опасностите, свързани със срещите и общуването с неорганичните
същества.
Активното привличане на неорганични същества в практиката на сънуване крие изненади както по отношение на
вашето енергийно ниво, така и по отношение работата на вашето съзнание. Тези, които проявяват голям интерес към
„съюзниците” и често встъпват в контакт с тях, могат да загубят контрол над движението на събирателната си точка и по
този начин да се стигне до т. нар. „раздвоение на личността”. Това, разбира се, не е болест и даже не е дисфункция.
Проблемът е, че любителите на контакти с неорганични „съюзници” или слабо си спомнят, или не запомнят изобщо за
взаимодействията си с тях. Хората, които често срещат „съюзници”, знаят, че понякога в паметта се фиксира само моментът
на срещата, а в други случаи - и отделни детайли, които навеждат на мисълта, че в сънуването е протекъл активен
енергообмен с чужди структури. Ако такива контакти станат привични, случват се и още по-неприятни ситуации - например
сънуващият се събужда и въобще не помни съдържанието на съня си, но затова пък ясно усеща, че през нощта нивото на
енергията му, настроението и самочувствието му рязко са се променили.
Защо се случва така и какви могат да бъда последствията от това?
От една страна, „съюзниците” с активното си енергийно вмешателство са способни да придвижват събирателната точка
на човека точно в тези позиции, които той просто не е готов да запомни - те не отчитат нивото на развитие на практикуващия
и не се интересуват от последствията от подобни манипулации. От друга страна, „съюзниците” може дори да са
108
заинтересовани от такава „безпаметност”, защото тя им позволява да се ползват от енергията на безволния „донор” колкото
си поискат.
Обикновено тази експлоатация протича на нивото на вниманието на сънуване. Нещо повече, за хитрия „съюзник” може
да не е от полза сънуващият да премине от вниманието на сънуване във второто внимание. Затова най-важното правило за
безопасност е по всички начини да се избягват срещи със „съюзници” до момента на влизане във второто внимание.
Понякога сънуващите, които не са достигнали второто внимание, се оплакват от необясними колебания на енергийния
си тонус. Случват се и наистина тежки ситуации - практикуващият може да смята, че изобщо не навлиза в сънуване, а нивото
на неговата енергия по необясними причини да се понижава ден след ден. По правило това е съпроводено с ирационална тре-
вожност, чести бодежи в ръцете и краката, сълзливост и даже помисли за самоубийство. Ако не се откриват външни причини
за подобен енергиен спад, може да се окаже, че виновниците са паразитиращи неорганични същества в режим на сънуване.
Интересното е, че сталкерите са по-добре защитени от подобни въздействия. Тяхната склонност да запомнят средата и
обектите на въздействие не им позволява да забравят контактите си с неорганични същества. Нещо повече, същата тази
склонност често ги защитава от безконтролни въздействия.
Що се отнася до сънувачите (а тази книга е предназначена най-вече за тях), колебанията на енергийния тонус след про -
буждане при тях е типична, разпространена картина. Но и те напълно могат да се предпазят от опасните въздействия на не -
органичните същества, ако насочат намерението си към рекапитулация на последните запаметени сънувания. В случай че сте
си имали работа с нагъл „съюзник”, задължително ще си спомните факта поне на първия ви контакт. Тялото винаги знае кой
от привидените образи е най-подозрителният. Това припомняне ще ви доведе до неорганичното същество независимо от
вида, в който ви се е явило.
Самият факт на „разкриване” на контакта със съюзника в ясно осъзнаване често води до формиране на безсъзнателно
намерение по-нататък да се игнорират опитите му да встъпи отново в енергообмен с нас. Често подобна рекапитулация
отчленява също ред енергийни еманации (възприемани от тонала като настроения или чувства), които ни влияят наяве и
същевременно непринадлежащи на нашата природа. Последователният сталкинг на самия себе си в тази ситуация е
затруднен, но ако иска да се избави от неканения „гост”, сънуващият трябва да мобилизира цялата си останала сила за
постепенното „изтласкване” на всяка чужда енергия от вътрешните си полета. Най-често енергията, произхождаща от
неорганични вампири, се възприема като хлад, печал, униние и има качеството да сковава, да парализира сънуваното тяло.
Трябва да „проследим” в себе си всички подобни прояви и всеки път, когато открием подобно негативно ирационално
усещане, да го отделяме от себе си като „чуждо врастване”.
Друг ефект не внедряването на енергия от неорганични същества е неправилният тип безупречност. Ако практиката на
безупречност - вместо облекчение и особено настроение за свобода, лекота, признателност към големия свят за възможност-
та за движение и осъзнаване - носи мрачен хлад, чувство за невъзможност да се живее сред тези тъпи и повърхностни същес-
тва, наричащи себе си хора, то това не е безупречност, това е влияние на неорганична енергия. Древните виждащи не са
можели да различават своята безупречност от влиянията на „съюзниците”; ползвайки се от чужди настроения и чужда сила,
те успявали да отидат наистина далеч, но както знаете, не постигали свобода.
Ето защо сталкингът е необходим не само да се постигне самото сънуване, но и за да може впоследствие да се разпозна -
ват влиянията на чуждите структури.
Сънувачите и сталкерите могат безопасно да контактуват с неорганични същества единствено във второто внимание.
Тук се запомнят най-важните процеси на енергообмен и част от съдържателните образи, предизвикани от влиянието на
„съюзника”. Ако във второто внимание „съюзникът” се опитва да се възползва от вашата енергия, вие най-вероятно ще си
дадете сметка за това; ако вие самите използвате енергия на „съюзник” - ще го запомните. Впоследствие работата наяве
лесно ще отстрани нежелателните ефекти от тези срещи и общувания.
Паметта е един от най-важните регулатори на нашия хомеостазис при участието на променени режими на възприятие.
Всъщност тя е обратната страна на осъзнатостта, която от своя страна разчита на нейните механизми, защото винаги
използва всички достъпни й механизми за интерпретация на възприеманото и за избор на стратегия на поведение и на
реагиране. „Съюзниците” експлоатират дисбаланса, възникнал между функционалното внимание и паметта. В този смисъл
изследователите на осъзнатото сънуване, които пренебрегват толтекската дисциплина в нейната цялостност, се подлагат на
голям риск. Такива представители на човешкия род са най-желаните „донори” на енергия за неорганичните същества.
Липсата на развито сънувано тяло и на ежедневна практика на безупречност води до неприятности и заболявания, които
понякога буквално преследват любителите на осъзнати сънища в стил Лаберж, Толи и т. н. Приемайки всичко видяно насън
за илюзия, подлежаща на психоаналитичен разбор, такива изследователи всяка нощ се подлагат на риска да привлекат
неорганична същност и да се превърнат в безпомощни доставчици на безплатна енергия за паразити от всякакъв вид - от
най-примитивните до най-разумните.
Редно е да се отбележи, че намерението само по себе си е способно да предотврати подобни явления. Достатъчно е да се
помни и да се формулира правилно преди всяко сънуване.
Ако не сте убедени в качеството на осъзнатост в съня си (а това е нормално в първите години от практиката), настройте
енергийното си тяло да отхвърля всички неорганични същества. Те не са ви приятели. С тях могат да се занимават само
наистина силните и опитни сънувачи - и то при положение, че никога не забравят за предпазливостта.
Дон Хуан нарече отношението на толтека към неорганичните същества „окончателен сталкинг”. Това е особеното енер-
гийно равновесие, което позволява от време на време да се ползваме от услугите на неорганичните същества, но да не
ставаме зависими от тях.
Не мисля, че то е наистина необходимо. И без помощта на неорганичните същества можем да стигнем далеч. Техните
области от света, енергийните им предпочитания, начинът им на общуване с другите живи същества - всичко това ми е
чуждо и - макар да е любопитно - не предизвиква у мен желанието да стана подобен на тях. Според мен окончателният
сталкинг се изразява в умението да се използват „съюзници” за посещаване на някои особено отдалечени светове от второто
внимание, но при това в никакъв случай да не се ползва тяхната сила за енергийна трансформация на собственото тяло.
Осъзнатостта, разбирането за това, което се случва с вас, е предпоставка да изберете адекватен подход за общуване с
тези странни създания. Не бързайте да се хвърляте в обятията им, бъдете внимателни и предпазливи - толтекът винаги трябва
да има предвид това правило. Дори и съзнателно да е решил да стане приятел на неорганичните същества и да „емигрира” в
109
техния свят (може и да ви е чудно, но се срещат и такива).
Светът на съюзниците-1 (където, съдейки по всичко, обитават нашите съобразителни „приятели”) наистина изглежда
привлекателно. Но е също толкова ограничен, колкото и нашият свят на първото внимание.
В света на съюзнщите-2 ни очаква плен и унищожение. Това също не бива да се забравя.
Убеден съм, че всички цели по пътя на толтека могат да бъдат постигнати без привличането на енергия от „съюзници -
те”. Не си навличайте съмнителни приятелства с такива същества. Тяхното желание е да събудят чувството ви за собствена
важност и да ви превърнат в ограничено същество, подобно на тях самите. И когато постигнат това, ще загубят всякакъв
интерес към вас.
Нашата трансформация трябва да бъде само наша, иначе ще се лишим от онова, което се опитваме да обогатим и разши-
рим. Пътят на човешкия вид във вселената на осъзнаването е уникален. И по този път сме сами.

110
 Глава 9
Виждането (предвестници, форми, изкуството на концентрацията).
Спирането на света

Еманацията не е нещо отделно от вещта или съществуващо

самостоятелно. Еманацията е само определение на вещта, но
определение в нейната абсолютна явеност пред всичко друго...
Алексей Лосев

Виждането не може да се сбърка с нищо друго. Невъзможно е да виждаш и да не се досещаш за това. Някои хора са
склонни да мистифицират процеса на виждане, приравнявайки го ту към някаква висша форма на интуиция, ту към
съзерцанието на „съкровената същност на нещата”. Това е много удобно -наистина малцина владеят тази особена форма на
енергообмен с външните полета, а усвояването й съвсем не е лесно. Защо да отблъскваме начинаещите с непреодолими на
пръв поглед препятствия? По-лесно е виждането да се оприличи на медиумен транс или на нещо толкова достъпно и толкова
вдъхновяващо със своята тайнственост като например дълбинната хипноза или автогенната тренировка на Шулц.
В книгите на Кастанеда дон Хуан понякога загадъчно отбелязва например: „Ти видя, но си толкова тъп, че не осъзна то-
ва.” С каква лекота и ентусиазъм отнасяме подобни фрази към себе си! И наистина, може би аз самият виждам едва ли не
всеки ден, но не съзнавам това. Ентусиастите обаче би следвало да обърнат внимание на един съществен детайл: При Карлос
става дума за случаите, когато е приел псилоцибин, мескалин или се намира в състояние на „повишено осъзнаване”. С други
думи - в енергийно отношение това са именно тези случаи, когато събирателната точка вече е загубила привичната си
фиксация и пълзи в зле усвоени области. „Тъпотата” на Карлос тук съвсем няма отношение към неговата невнимателност,
несъобразителност или слаба интуиция. Просто когато светенето на осъзнаването се разгори и малко преди виждането да
проработи, зле контролираното възприятие отнася събирателната точка в нови области, където цялата работа по включване
на виждането трябва да започне отначало. А за втори опит енергията не стига. Да се задържи събирателната точка в
позицията, в която се включва виждането, за да заработи то с пълна сила - ето какво дон Хуан толкова дълго изисква от
ученика си. Да преодолее забележителния си тонал, да интензифицира в максимална степен сензорните сигнали, чужди на
първото внимание, и с помощта на тази уловка да застави събирателната си точка да застине. Нали - помните - Карлос по
никой начин не може да проумее необходимостта от традиционните пътища за дисциплиниране на вниманието -
безупречността, пътя на воина, сталкинга. Напълно обяснимо е, че нагуалът възлага последните си надежди на растителните
психеделици - та все нещо трябва да „спре” този инат!
Принудени сме да откриваме отново и отново „пътя на толтеките” и да се учим на виждане на свой риск без помощта на
дон Хуан. А по-добре - без помощта на халюциногени, защото иначе никой не е в състояние да ни спре по пътя към
безусловно и необратимо самоунищожение (в най-лошия смисъл на думата), т. е. самоизяждане на собственото ни
осъзнаване. Културата на употреба на „растенията на силата” не ни е достъпна, така че под въздействието на
халюциногените всички безценни резерви от перцептивна енергия ще отидат за безразборни лутания в пространствата - без
значение дали външни, или вътрешни.
Ако се следва толтекската дисциплина в съответствие с оцелялата част от нейния многовековен опит, виждането се
включва внезапно и винаги зашеметява.
Сблъскваме се с претоварване на всички сензорни канали, тъй като тоналът не може да се справи с рязко нарасналия
обем на постъпващата информация. Огромен брой впечатления застигат виждащия едновременно: светещи структури, звуци,
телесни усещания. Всички те са лишени от привичната си определеност: защото качеството и силата ни сигналите, разпреде-
ляни от перцептивния апарат по канали (визуален, аудиален, кинестетичен) зависи само от стабилността и целенасоченост та
на вниманието.
Първото виждане почти винаги предизвиква бурна реакция на тялото (ако влизането в режим на виждане става наяве):
световъртеж, загуба на ориентация, пляскане/шум в ушите, временна неспособност за движение и въобще пълна загуба на
контрол над организма. Възможни са спазми от всякакъв род, спастични съкращения на перисталтиката, непроизволно
изпускане на урина. (Неслучайно дон Хуан съветва Кастанеда „да си пази гащите”.) С една дума, първата минута на виждане
наяве се запомня задълго - като че са ви въртели, разтегляли на части и тресли на вибростенд под цветомузика при грохота
на прелитащ лайнер. Ако съм преувеличил, то е съвсем малко.
Що се отнася до виждането в сънуване, то това е направо сладка работа. Можете да „чуете” леко пляскане или тихо жу -
жене в главата, след това - непродължителна пауза, изпълнена от мрак и тишина, а после всичко идва наведнъж: влакна, от
влакната - дантели, тунели, сфероиди (пашкули?) и т. н., без край. Изумително леко и невероятно красиво. В главата ви мър-
мори „емисарят”, но от него лесно можете да се избавите като не му обръщате внимание. (Главното е да не се поддавате на
хитростта на това странно явление. Ако се вслушате в съдържанието на безцветните му речи, той веднага ще започне да ви
излага безбройни рецепти, всяка от които възхожда към „най-древните толтеки” и развива в невероятна степен магическите
ви способности. И нали „всеки със слабостите си” (кой от дете мечтае да бъде силен, кой - красив, кой - да подчинява
другите на своята воля...) - „емисарят” намира точно това, което на вас ви е „нужно”. Но освен че са безполезни, рецептите
му са и крайно изтощителни. В много отношения това напомня Зеления Ангел от известния роман на Мейринк „Ангелът от
западния прозорец”: както може да се очаква, и той като оня „ангел” обещава всичко за „вдругиден” - моли го, ако искаш, с
десетилетия.
С натрупването на опит неприятните симптоми отшумяват. Тялото привиква към тези огромни енергии, свързани с
виждането, и понася всичко спокойно.
Наблюдават се и особени случаи на частично разширяване на осъзнаването (условно можем да го наречем частично
виждане), което принципно не променя енергообмена и затова не изключва тонала, а даже съсъществува и функционира
111
паралелно с него. За частичното виждане би следвало да се напише отделно. Във всеки случай може да се твърди, че някои
типове екстрасензорни възприятия (например виждането на аурата) се предизвикват точно от това явление. (Същото
понякога се случва и в резултат на приемане на псилоцибин или ЛСД.) Но даже в историите за екстрасенси намираме един
иницииращ момент, когато се променя енергообменът на тялото - и този момент винаги е съпроводен с физически и
психически страдания. Разбира се, такива епизоди при толтеките не се считат за постижение, тъй като разширението на
осъзнаването така и не достига необходимия мащаб и не става стабилно явление в енергийния живот на човешкия „пашкул”.
Но поне ползата от такива „частично виждащи” е несъмнена - най-често в медицината.
Тъй като виждането, както вече бе казано, е взривообразно разширяване на светимостта на осъзнаването в областта на
събирателната точка, на тонала то напомня смърт на физическото тяло в по-голяма степен, отколкото простото придвижване
(движение) на събирателната точка. Всъщност в някои аспекти виждането е подобно на втората (за тонала - безусловно
окончателна) фаза на умирането - разпадането на най-важните структури на енергийното тяло, обезпечаващи неговото нор-
мално функциониране не само като психологическа, но и като биологична единица. Ако събирателната точка загуби присъ -
щата си локализация, централните обезпечаващи енергоструктури на пашкула са или изтощени, или блокирани. При всички
случаи нашият тонал познава само една интерпретация за такова развитие на събитията: смъртта. Затова отначало прониква-
нето във виждане предизвиква мъчителен, наистина животински страх. При много хора проблясъците на виждане се пре-
късват от тонала почти мигновено, ако страхът от смъртта все още силно влияе на емоционалния им живот. Често страхът
сграбчва практикуващия в споменатия по-горе момент на тъма и безмълвие. Сънуването се прекратява и вие изскачате от
него с разтуптяно сърце, без дори да осъзнавате какво толкова ви е изплашило така. И това положение може да продължава с
години.
Затова първата стъпка към овладяване на виждането е преодоляването на страха от смъртта. Буквално на всяка крачка в
ежедневието откриваме, че постулатите на безупречността имат практически смисъл - стига само да се опитаме да
придобием поне нещо реално. Страхът от смъртта е нашият главен щит. Той ни предпазва от всяка опасност, но и не ни
позволява да се променяме. Разбира се, човек не може да пренебрегва страха от смъртта винаги и във всичко, както понякога
призовават поддръжниците на духовната революция. Достатъчно е да се научи да го отключва в нужния му момент. Това са
тънкости на техниката на сталкинга и тук нищо друго освен практика не може да бъде от полза. Само трябва да се има
предвид, че в момента на влизане в режим на виждане ние сме особено склонни да изпитваме страх от смъртта, затова трябва
да бъдем готови за тази уязвимост и навреме да „спрем” бунтуващия се тонал.
На следващия етап се появява нов враг - чудесността и безграничността на самото виждане. Тоналът не разполага с
достатъчно интерпретационни схеми, за да упорядъчи грандиозния поток от външни сигнали. Очевидно „нишковидните” и
„клетъчните” структури в нашия възприемащ апарат са от най-древните, затова са и най-стабилните. Към разновидностите
на тези най-древни перцептивни импринти може да се отнесат „спиралите”, „тунелите”, „сфероидите”. Не трябва също да се
забравя за отсъствието на главните критерии на „нормалното” възприятие - времето и пространството. Постепенно, крачка
след крачка, емпиричният опит ще ни демонстрира онези нюанси, благодарение на които ще стане възможно да съпоставим
виждането със света на първото внимание.
Виждането очарова. Тъй като не сме свикнали с факта, че вниманието определя интензивността на нашия енергообмен с
външните обекти, всичко, което ни привлече, ще изглежда ярко и близко. Точно така ще се изменя и равнището на организа-
ция на възприеманите структури, което допълнително усложнява нещата - нали дори в тоналния свят понякога под микрос-
коп обектът изглежда по съвсем непривичен за окото начин. Пространствената или времевата отдалеченост на видимия
обект най-лесно се определя в първите мигове на контакта (освен в случай че това не е обект на вашия интерес в
конкретното виждане). Отдалече той може да изглежда по-мъгляв или по-малък - макар че размерите на структурата почти
никога не могат да се определят точно, така че по-добре е да не разчитате на това.
В моите опити обектите - със сигурност много далечни - по правило мъждукаха и вибрираха, особено съзнателните
твари. Ако неорганичното същество, което виждате, като че „подскача от нетърпение”, значи се намира много далеч и
поради някаква причина не може да встъпи в пълноценен енергообмен с вас. И обратно - стабилността на наблюдаваното
същество често свидетелства за неговата (понякога опасна) близост. Освен това живите същества (както органичните, така и
неорганичните) правят впечатление на светещи маси с неподвижни контури, вътре в които протича бурно вълнообразно
преместване на светимостта. Ако яркостта стремително нараства, съществото „долавя” вашето присъствие и вероятно вече
по някакъв начин „общува” с вас. Най-често това са кучета, котки, понякога малки деца (възрастните хора рядко чувстват
или забелязват нещо). С животните може и да се играе - те отдават и взимат енергия само с ваше съгласие и въобще оставят
приятно впечатление.
С неорганичните същества нещата стоят другояче. Те се срещат далеч не толкова често, колкото понякога си представят
любителите на „астралните битки”. Но ако се окажат близо до вас, можете да сте сигурни, че ще ги различите от нашите доб -
ри познати. Най-често тези пришълци стремително „се носят” по своите си работи и не ви обръщат никакво внимание. Някои
от тях, както вече стана дума, приличат на мълнии - не толкова по форма или начина си на движение, колкото по
характерното „пронизване” на техните структури от енергията на осъзнаването. Приближат ли ви, те като че ви „убождат” с
хладна игла в областта на гърдите - и веднага изчезват. (Тези образи не бива да ви объркват, просто човешкият тонал според
силите си се опитва предаде усещането от полевото взаимодействие с нещо толкова странно и непознато.)
Другият тип е бавен и според мен е много по-опасен. Попаднете ли в полето на неговото внимание, много бързо ще ви
се прииска да избягате колкото може по-надалеч. Той изглежда голям и масивен, вълните на неговата светимост пълзят
толкова бавно, че човек сякаш вижда пред себе си съвкупност от светещи колелца. Главен критерий за неговата опасна
близост (и сигнал за началото на нежелателен енергообмен) е общото усещане за тежест в цялото тяло. След това той просто
ви стисва в обятията си и започва да ви души - без ръце, без крака, без пипала - само с непоносимото си, ужасно досадно
присъствие. Любопитно е обаче, че тези твари се плашат от всяка произнесена на глас дума. Ако можете например - без да
прекъсвате виждането - да го изругаете (но на глас, не мислено), „съюзникът” няма да понесе оскърблението и бързо ще се
отдалечи (точно тогава те изведнъж заприличват на своите „мълниеносни” и безразлични събратя).
Освен това не бива да се забравя, че отначало виждането може често да се прекъсва от кратковременни включвания на
обикновени тонални интерпретации. Тук вече настъпва пълно безумие, защото окончателно разстроения от непривичните
безобразия тонал се заема да строи диви и умопомрачителни картини - ту с елементи на научна фантастика, ту с елементи от
112
филмите на ужасите, ту нещо от сорта на авангардна психеделична драма. Всичко прилича на странен сън. Продължава крат-
ко, контрол над възприеманото в него напълно липсва, но впечатлителните визионери задължително изстискват от това бъл-
нуване екзистенциални смиели, пророчества, откровения и т. под. Спокойствие, безпристрастност и обективност са трите ка-
чества, от които виждащият се нуждае на всяка крачка от своите странствания. И преди всичко на първите крачки от тях.

Източници на информация,
предизвестяващи и съпровождащи виждането

1. Безмълвно знание
Най-тайнственият и в същото време най-практичният феномен, който се наблюдава не само в състояние на виждане, но
и в процеса на приближаване към него. „Безмълвното знание” може да ви навестява години и даже десетилетия наред преди
първия ви проблясък на истинско виждане (без значение дали е наяве или в сънуване). Ето защо на практикуващия му е
приятно да си мисли, че това е самото виждане, само че преминаващо не през визуалния канал, а по някакъв неведом път.
Понякога безмълвното знание има наистина огромно значение в живота на трансформанта. То му дава възможност да
постъпва по единствено правилния начин в сложни ситуации и му открива собствени уникални методи за развиване на енер -
гийното тяло и за усъвършенстване на второто внимание. То го посвещава даже в непостижимите тайни на намерението. И
накрая, което също е немаловажно - безмълвното знание позволява на толтека да се докосне до онова, което наивно
наричаме магия, беззвучно посочвайки, че зад границите на тонала лежи мироздание, пълно с неведоми сили и
невъобразими чудеса.
Основният проблем при работа с безмълвното знание е неговата принципна неформализуемост, т. е. пълната невъзмож-
ност да бъде преведено с езикови средства, да бъде предадено на друг човек.
Ученият (пък и всеки представител на рационалистичното мислене) веднага ще се възмути, защото в мислителната
парадигма на нашия тонал знанието, лишено от израз, не съществува, а ако съществува, не е никакво знание - и няма как да
се спори с това. За успокоение на рационалистите такова знание би следвало да се нарече с друга дума, но не мисля да
натоварвам текста с терминологични нововъведения - и без това са достатъчно. Още повече че исторически думата „знание”
(„ведение”) е възникнала в езика много преди рационализмът да се превърне в доминиращ тип мислене. Когато нашите
предци преди три-четири хиляди години са казвали „зная”, те често са имали предвид невербализуемо чувство, което не са
можели да опишат. Това е знание „без причина”, без предшестващ дискурс, без логика - но затова пък със съществени
практически последствия. Когато дон Хуан казва на Карлос, че той „просто няма да бъде” на онова място, където може да го
чака снайперист (помните ли този епизод), става дума точно за такова „знание”. Тялото просто няма да се подчини и ще
тръгне в друга посока -а може и просто да си остане на място.
Безмълвното знание е почти „късче от нагуала”. То не знае думи и не обяснява само себе си. В света на тонала неговият
статут е толкова призрачен, че можем просто да го игнорираме, ако чувствителността ни не е достигнала до определено ни-
во. Защото безмълвното знание няма никакво отношение към вътрешния диалог, а вътрешният диалог е всичко, с което раз -
полага нашето мислене, обуславящо решенията, поведението, постъпките и реакциите ни.
Само моментът на преместване на събирателната точка и състоянието на чувствително понижена фиксация демонстри-
рат на човешката психика условността и ограничеността на тонала и допускат за осъзнаване още нещо - „извън” вкаменено
от хилядолетия описание на света.
Практиката показа наличието на няколко ситуации, в които безмълвното знание достига до нас и е способно да влияе на
нашето поведение или реагиране:
А) Най-честата ситуация е спонтанното разширяване на светимостта на осъзнаването без преместване на събирателната
точка. По правило това се случва, когато човек постоянно се труди над управляемите изменения на своето възприятие. Свър -
зано е с наличието на вътрешна готовност (или „нагласа”) към по-интензивен енергообмен в зоната на събирателната точка.
Разбира се, този феномен е характерен не само за толтекската дисциплина. Всеки метод за „разклащане” на позицията на съ-
бирателната точка може да даде такъв страничен ефект - медитацията, автотренингът, самохипнозата, аскетичните подвизи,
свързани с депривация от един или друг тип (от сексуалното въздържание до обета за мълчание). С други думи, всяко про-
изволно стесняване на полето на осъзнаване или „полето на преживяване” може след известно време да предизвика ефекта
на изправящата се пружина - да разшири осъзнаването в отговор на противоестествените манипулации.
При всеки човек се случва обаче от време на време пристъп на ирационална тревожност или с нищо необоснован
„пристъп” на абсолютна самоувереност. Причината е, че сме попаднали в „зона на нееднородност” на пространството или
времето. Изразявайки се фигуративно, озовали сме се на „място на силата” или в „минута на силата”. В резултат
събирателната точка се оказва в „плаващо” състояние. Подобни състояния обикновено наричаме „интуиция”,
„предчувствие”, „озарение”. За съжаление, за да усети тази „нееднородност” и да изпита влиянието й върху себе си, човек
трябва вече да се намира в състояние на повишена чувствителност и по обясними причини това се случва най-често на
жените. Но и сред мъжете се срещат хора, които поради енергийната си конституция са сензитивни към всякак ви
прекъсвания и аномалии както във външните еманации, така и във функционирането на вътрешните. Така че безмълвното
знание застига практически всеки човек поне веднъж или два пъти в живота му. Е, мистиците и окултистите, разбира се,
имат възможност да го преживяват доста по-често.
И все пак не дотолкова често, колкото е необходимо за успешно придвижване по пътя на тоталната психофизическа
трансформация.
Толтекската дисциплина действа по най-хармоничен и ефективен начин. Спирането на вътрешния диалог тук е
ключовото звено. Спомагателна роля играят безупречността, сталкингът и неправенето.
Всичко изброено по-горе, както вече бе споменато, понижава фиксацията на събирателната точка почти до нула. Това е
идеалният фундамент за възникване на безмълвното знание.
113
 Има още една тънкост обаче, на която трябва да се обърне внимание: повишаването на чувствителността на енергийното
тяло. За това Кастанеда не е писал, което впрочем е лесно да се разбере. В процеса на практиката чувствителността се
повишава по естествен начин и наред с повишаването на плътността на енергообмена; Най-рано и най-добре това се долавя
от сталкерите. Сънувачите, свикнали да търсят всичко ново в сънуването, могат дълго да не обърнат внимание на подобен
ефект - и понеже настоящата книга е предназначена преди всичко за тях, ще трябва да кажа няколко думи по тази тема.
При обикновения човек повърхността на енергийното тяло е практически безчувствена. Само събирателната точка, под-
чинена на тонала, и зоната на „просвета” (твърде явно влияеща на психическото и физическото ни самочувствие, за да може
да бъде игнорирана) се намират в кръга на осъзнатото внимание. За нуждите на оцеляването в света на първото внимание
това е напълно достатъчно. „Просветът” ни осигурява телесни усещания, често неприятни (спазми, болка, студ, вълнение,
преминаващо в прилошаване или даже гадене), а събирателната точка - полезна перцептивна информация, която може да
бъде описана и съответно взета под внимание.
Но за постигането на прогрес в нагуализма всичко това не е достатъчно. Нагуалистът се нуждае от приемане и
осъзнаване на значителен обем флуктуации на външното поле, което оказва натиск върху енергийния му пашкул, защото
постепенно, стъпка след стъпка, усвояваме нови, недостъпни по-рано области на съществуване.
Процесът на такова усвояване започва много по-рано, отколкото може да ни се струва. По правило сме склонни наивно
да предполагаме, че новите „зони на риск” ни се разкриват едновременно с новите „зони на впечатления” - а не е така. На-
шето осъзнаване задълго остава ригидно и не „допуска” в себе си едни или други енергийни потоци, контакти и структури,
които вече оказват реално (и понякога решаващо) влияние върху пашкула. И тук основната ни „застраховка” е точно безмъл-
вното знание. Ето защо трябва да се вслушваме в него.
Превключването на вниманието върху енергийното тяло е изключително ефективен метод. Вече говорих за него и обър-
нах внимание на сходството му с неправенето и спирането на вътрешния диалог, а също на спомагателната му роля при вли-
зане в сънуване. Уви, всичко това не е достатъчно.
В края на краищата, това упражнение е сродно с медитацията. То има по-мощен и продължителен постефект от обикно-
вената концентративна медитация, практикувана в някои йогистки школи. Нещо повече, при дългогодишно практикуване на
тази техника „постефектът” става непрекъснат. Но на някои за това ще им трябват десет години, а безмълвното знание може
да се окаже жизнено необходимо на много по-ранен етап.
За ускоряване на този процес на фона на постоянните опити да се превключи вниманието върху енергийното тяло (това
е задължително условие!) следва да се обърне повишено внимание на следващите области на полевия пашкул: 1) областта на
слънчевия сплит (края на гръдната кост, малко по-високо от стомаха - т. нар. „сърдечна чакра”); 2) обратната й проекция на
гърба (между лопатките, „центъра на страха”); 3) областта над темето („сахасрара чакра”).
Тези три области в определен смисъл са трите основни ориентировъчни оси на нашия пашкул във външното енергийно
поле. Това са своего рода „сигнализатори”, формирани по еволюционен път още по времето, когато възприятието ни е било
много по-аморфно (събирателната точка е работила по-лошо и е „осветявала” за упорядъченото съзнание далеч по-малка зо -
на от вътрешните еманации). На най-дълбоко ниво те отговарят за триизмерността на възприеманото пространство, а също и
за чувството ни за време. Възползвайки се безсъзнателно от повишената чувствителност на тези зони, слепите (особено сля-
породените) понякога отлично се ориентират в непознати места. За съвременния човек тези зони са основни „канали за връз-
ка” с безмълвното знание.
Главното и абсолютно задължително условие за работа с тези „канали” е спирането на вътрешния диалог - но има едно
обстоятелство, което значително облекчава нашата задача: при постоянно съсредоточаване на произволното внимание върху
споменатите зони след известно време в нас може да се „събуди” паметта на нашите ирационални предци, които в режим на
възприятие почти не са използвали вътрешния диалог. Това довежда до относително бързо възстановяване на един древен
рефлекс -самото съсредоточаване на каналите-сигнализатори спира или за известно време въобще изключва вътрешния ни
диалог.
Високата активност на тези зони на енергийното тяло веднага ни дава няколко преимущества. Тъй като нашият тонал
упорито продължава да работи и да ни доставя описвана сензорна информация, „каналите” довеждат до тялото само онова
знание, което излиза извън рамките на описанието. Доколкото в процеса на практиката ни интересуват всякакви нееднород -
ности на пространствено-времевото разгръщане на реалността, „каналите” ни сигнализират преди всичко за тях. И накрая,
доколкото върху работата на „каналите”се наслагва интерпретационната мрежа на социално обучения в течение на много
поколения тонал, ние можем дори в началото, когато безмълвното знание ни се струва още „мъгляво”, да диагностицираме
характера на тези неописуеми „озарения”.
Например центърът на слънчевия сплит започва да „потръпва”, когато пашкулът получава информация за значителен
според тонала ни контакт (на първо място - със себеподобни, т. е. социален контакт). Да кажем, при „нежелателна” среща,
при заплаха от страна на „любими” съграждани, или обратно - при близостта на лицето, към което се стремим. Характерът
на усещанията заставя тялото да се стреми към такъв контакт или да го избягва.
„Центърът на страха” зад гърба „сигнализира” най-често при среща с неизвестното (или - както се случва понякога в
толтекската практика - с Непостижимото). Даже бих го нарекъл „център на непостижимото”. Нормалният човек, живеещ в
света на първото внимание, рядко се сблъсква с неизвестното или непостижимото, така че този „канал” се включва рядко. В
сънуване наяве той често предупреждава за приближаване на „съюзник” или друга жива форма - в това състояние на
разширено възприятие доставяното от него безмълвно знание не оставя съмнения по отношение на тълкуването. Винаги
знаем дали бъдещият контакт ни носи опасност, радост или просто ново знание. Нещо повече, понякога знаем съвършено
точно каква е природата на приближаващото ни същество или събитие.
„Центърът над темето” е свързан с познанието. Той може да ни предупреждава за бъдещи събития - независимо от
тяхната емоционална окраска - и в този смисъл е универсален. Свързан е най-вече с новата информация, затова може
например да ни помогне да намерим нужната книга, да включим навреме телевизора (радиото и т. под.), да намерим изход от
лабиринт, ако сме имали неблагоразумието да попаднем в него.
Чувствителността на всеки от каналите-сигнализатори се развива с различни, но общо взето сходни упражнения. Те поч-
ти не се отличават от начините, които от векове използват йогите и медитаторите от различните мистико-окултни
направления. Тук влизат: а) визуализацията;
114
 б) традиционната концентрация на вниманието;
в) активизацията на тактилните усещания чрез външни средства (от поставяне на хладни монети, кристали, вкарване на
акупунктурни игли - до най-екзотичните методи, например поставяне на камък върху темето така, че едва да докосва главата
на нужното място).
Съществува и един специфичен толтекски метод, основан на познанието за работата на нашето възприятие и за
влиянието на енергийното ни тяло върху него. Той е съвсем лесен и се използва в „магията на Земята” за улавяне еманациите
на планетарния пашкул. Достатъчно е да разтворите ръце широко настрани (в изправено или седнало положение - без
значение), да затворите очи и да изчакате спирането на вътрешния диалог.
Механизмът, който работи тук, е много лесно да се разбере. Положението с разтворени ръце има само два смисъла за
нашето тяло: приемане или безпомощност. В обикновения живот положението на нашите ръце така или иначе е свързано със
защитата, прикритостта. Ако просто работим с ръцете, защитаваме своето внимание; в останалите случаи защитаваме тялото
си или демонстрираме готовност за такава защита. Разтворим ли ръце встрани, като че се отказваме от всякаква защита на
тялото, предприета в първото внимание. Тогава елементарният инстинкт за самосъхранение изисква от нас да насочим
вниманието си към каналите-сигнализатори, защото последната ни надежда е в тях. Спирането на вътрешния диалог в такова
поле означава окончателен отказ от тонална защита на нашето внимание. Цялата присъща на енергийното тяло чув-
ствителност се насочва към двете най-важни зони: пред слънчевия сплит и зад средата на гърба.
Лично аз намирам този метод за изключително ефективен, макар че е изтощителен. Когато ръцете престанат бързо да се
уморяват, ще забележите как вашето внимание сякаш само се „плъзва” накъдето трябва. Важно е само да се има предвид, че
тук, както и във всички останали техники, свързани с енергийното тяло, вниманието трябва да се удържа не на повърхността
на кожата, а „във въздуха”, на известна дистанция от тялото -там, където от гледна точка на първото внимание няма нищо, а
от гледна точка на второто внимание се случва най-важното.
Трябва да се каже, че повърхността на пашкула много бързо си възвръща изгубената чувствителност. Понякога това ста-
ва даже прекалено бързо и е съпроводено от интензивни премествания на събирателната точка. Ако нещо такова се случи
при изпълнение на току-що описаното упражнение, важно е да бъдете готови за „тласъка на земята”. На първо време той
рядко бива опасен. При всички случаи има един прекрасен начин да се спре нежелателното преместване - легнете по очи и
притиснете ръце към гърдите и корема.
Именно защото потенциите на безмълвното знание в нашия живот тук, в света на първото внимание, са наистина
неизчерпаеми, техниките за неговото предизвикване и използване изглеждат „истинска магия”. То ни води през
всекидневните обстоятелства по толкова изкусен начин, че често оставаме с измамното впечатление, че управляваме съдбата
си и едва ли не -владеем намерението. В действителност това са различни неща и е важно да правим разлика между тях. Това
е онзи враг на човека на знанието, когото дон Хуан нарича яснота.
Яснотата е велико изкушение и още една възможна заблудна по толтекския път. И как не! Майсторското владеене на
безмълвното знание ни дава представа за истинските чувства и мотиви на другите хора, открива ни плановете им и даже
съдбите им (особено ако те имат отношение лично към нас), а сънуването и сталкингът разширяват мащабите на това знание
в неимоверна степен. На моменти може да ни се стори, че „знаем” съдбините на народите и дори на цялото човечество. И
най-вече чувстваме, че знаем самите себе си.
До определена степен това съответства на действителността -но само дотогава, докато мълчим и продължаваме по своя
път акуратно, крачка след крачка. Ако толтекът преведе своето „знание” на езика на тонала, той веднага ще загуби представа
за границата между истина и измислица. Тоналът е велик измамник. Той е свикнал да лъже и себе си, и другите. Нещо
повече - той е свикнал искрено да вярва в своите лъжи, което е още по-лошо. Затова за всеки, който от време на време се
сблъсква с безмълвното знание, би било полезно да помни: безмълвното знание е мълчащо знание. В противен случай
„яснотата” ще го подлъже и ще го победи, превръщайки се в своята противоположност - в илюзия, в мъгла, в мираж; в
крайна сметка ще го отведе до задънена улица и ще го захвърли сред недоучени екстрасенси, полубезумни предсказатели и
витаещи в облаците окултисти.
Колкото по-близо сте до виждането, толкова по-ярко, еднозначно и мащабно се проявява безмълвното знание. В режим
на сънуване то постоянно снабдява тялото ви със специфични начини за по-нататъшна тренировка, които се отнасят само за
вашата уникална конституция и нямат никакво значение за околните.
В сънуването областта на осъзнатост - бездруго разширена -под влияние на безмълвното знание разширява своя обем
още повече, като включва области, които даже косвено не могат да се интерпретират наяве. Доколкото ми е известно,
именно това оставя у нас усещането, че сме забравили нещо важно, след като се събудим. Това би могло да е знание на
нашия „двойник” или знание за специфична практика, която ни е нужна, за да направим следващата крачка, може да бъде
също знание за третото внимание. Но то не може да се опише и предаде на друг. Утешителното е, че тялото „помни” всичко
и се ползва от своята „нагуална” (неописуема) памет в процеса на по-нататъшната ни работа.
Виждането донякъде променя това положение на нещата. Част от безмълвното знание се транслира чрез възприемането
на енергийните нишки, пашкули, структури. В същата степен знанието става достъпно за езика на описанието - тази негова
част, която е интегрирана, е „слята” със знанието на първото внимание и взима участие във вече извършилата се трансфор-
мация. Всичко останало е отново безмълвие. То указва пътя на нашата цялостност и на нашето тяло, оставяйки мъчителното
чувство, че знаем нещо, но - както преди - не знаем нищо. То съдържа в себе си всичко, което предстои да направим, изпита -
ме, преживеем.

2. „Гласът на емисаря” и „гласът на виждането”

„Мистичен” и интригуващ компонент на виждането (впрочем непостоянен) са така наричаните „гласове”. Екзалтирани-
те мистици и също толкова екзалтираните последователи на една или друга религия често чуват „гласове”, с което са си за-
служили известна репутация сред психиатрите. В друга разновидност на „гласовете” с голям интерес се заслушват т. нар.
контактьори. Страстта, с която и едните, и другите отстояват достоверността на получаваните от тях „съобщения”, ги прави
всъщност представители на една обща религия, която по протежение на цялата история на човешкия вид тоналът твори за
собствено удоволствие.
115
 Дали гласът свише ще обяви, че „от съзвездието Телец към нас след 10 години ще дойде армада от звездолети, за да
спаси умиращата екология на Земята”, или че „светът е потънал в грях и след 10 години всички ще бъдат унищожени, но ще
се спасят свидетелите на Йехова” - съобщенията са равноценни. Пък и не е там работата. Въпросът е как да се отнасяме към
такива съобщения. Да хукнем към психиатъра, в църквата -или да постъпим в обществото на контактьорите? Даже „по-
следователите на Кастанеда” се изкушават от подобни фокуси и понякога изпадат в масов идиотизъм. А и как да не потръпне
начинаещият виждащ, когато чуе наяве например: „Стани и ходи! Обърни се към Христа!” (Случва се!) И ето - става
довчерашният „толтек” и тича да се изповяда. Инвазията на извънземни впрочем също е сериозна работа - ами ако е истина?
Според наблюденията съществуват два вида „гласове”. За природата на единия от тях на мен лично нищо не ми е
известно. Знае се само, че той постоянно лъже. В съответствие с терминологията на дон Хуан ще го наречем „глас на
емисаря”. Вторият говори истината (доколкото това е възможно да се провери) и, изглежда, принадлежи на нас самите. Ще
го наречем глас на виждането (по Кастанеда). Гласът на виждането се явява изключително рядко, винаги е лаконичен (две-
три думи и край) и съобщава само информация, действително необходима в дадения момент. Например ако по време на
виждане сте се сблъскали с неизвестен светещ обект, гласът на виждането може да каже: „Това е твоят приятел Сергей. Той
сега спи.” А емисарят ще изнесе, да кажем, ето каква беседа: „Отдясно ще забележиш тъмно петно, което при натиск ще
предизвика придвижване на събирателната точка нагоре и съвместно сънуване в тази област от еманациите, където е
възможно да придобиеш обекти на силата. Тези обекти на силата са били достъпни само на древните магове и обладават
намерение да се пренасят на големи разстояния. Вземи един от тези предмети и насочи вниманието си към горната светеща
точка...” Ако исках да издевателствам над читателя, бих записал цялата история - тя би била напълно достатъчна за прилична
глава от високосъдържателната книга „N-тото откритие на Силата”. (В интерес на истината, трябва да отбележа, че
ситуацията с „емисаря” все пак не е толкова еднозначна. От време на време - може би за да задържи гаснещото внимание на
сънуващия - той съобщава информация, която може да се провери. Аз например именно от него узнах за съществуването на
древногръцки град с името Кротон. Съобщението на „емисаря” за това, че „Кротон е разрушен” предшестваше дълга история
за отношението на някои дни от мистичния месец, състоящ се от 32 дни, към състоянието на сексуалната енергия в човешкия
организъм. И досега нямам ни най-малка представа дали наистина е съществувал такъв „таен календар” и какво отношение
има към това Хеката, спомената на няколко пъти покрай него. Затова пък си изясних, че в Кротон през VI пр. Хр. е живял
основателят на философско-мистичната школа Питагор. Дотогава никога не се бях интересувал подробно от античния
мистицизъм, още по-малко пък - от питагорейската школа, така че случаят може да се отнесе към достоверните, но
необясними от гледна точка на първото внимание съобщения на „емисаря”. Такива „привнасяния” на достоверност са доста
обнадеждаващи и тъкмо затова объркват изследователя. Целта на „емисаря” е да построи капан за нашето внимание и да ни
„прикове” към себе си - което явно може да се постигне и по такъв начин.)
Най-често гласовете възникват в момент на особено пренатоварване на тонала. На първо време такова пренатоварване
се получава едва ли не ежесекундно. Не мисля, че виждащите, за които е привично и редовно, твърде често общуват с
невидими събеседници. По-скоро това е, така да се каже, „симптом на начинаещия”.
Опитът показва обаче, че да се бориш с „емисаря” (а още повече - с гласа на виждането) просто не си струва. Що се от-
нася за „емисаря” - единственото, което той желае, е нашето внимание. Дали го слушаш или се опитваш да го прогониш - и
едното, и другото са му само от полза. Оставен задълго без всякакво внимание, „емисарят” започва откровено да бълнува, да
разсъждава за несъществуващото или безполезното и да класифицира всичко на света, измисляйки неудобни за произнасяне
думи. Може също разочаровано да притихне, но не се ласкайте -във всеки момент това дрънкало е готово да се събуди и с
удвоена енергия да се залови за своето си.
Специално трябва да се отбележи, че - съдейки по всичко -нито единият, нито другият глас имат каквото и да било отно -
шение към вътрешния диалог. Виждането така препълва с информация тонала, че вътрешен диалог в тази ситуация изобщо е
невъзможен. В това е спецификата на виждането и неговата симптоматична разлика в сравнение със сънуването, където
-както вече стана дума - вътрешният диалог може да протече с почти същата свобода, с каквато и наяве.
И все пак главният урок на виждането се заключава не в постигането на нагуала, което - както много пъти се каза - така
или иначе е невъзможно, а в прагматичното му използване. С други думи, начинаещият виждащ трябва постоянно да търси и
да намира сечението между своето виждане и тоналното възприятие. Разбира се, това невинаги е възможно. Обектът на виж-
дане може да се намира в един от световете на второто внимание или на сънуването - ако е така, просто го оставете на мира.
По-добре търсете обекти, достъпни на първото внимание, изследвайте ги и подложете на практическа проверка резултатите
от своите изследвания. Отчитайте всички възможни грешки. Уговорки от типа „този обект (същество) по време на вижда-
нето се намираше в друго състояние, защото аз бях във времето на нагуала, а то навярно ще настъпи след седмица” няма да
са ви от полза. Даже и да сте прави, все едно - „пропуснали” сте цяла седмица, а това говори за зле овладяно виждане и за
необходимост от отчитане на придобития опит. Пътят е дълъг - но нали ни интересуват реални резултати!

Тръмпинг на събирателната точка.

Ролята му за Формиране на виждането
Блуждаенето на събирателната точка в тези многочислени позиции, където нашият тонал е способен да събира цялостни
светове (или да твори илюзии за такива светове) нарекох тръмпинг (вж. „След Кастанеда: по-нататъшни изследвания”). С
това явление сънувачът се сблъсква на този етап от практиката, когато неговото сънувано тяло се е уплътнило и формирало в
достатъчна степен, за да осъществява реални (а не въображаеми) придвижвания в световете с други типове „събиране”.
Докато в обикновен осъзнат сън (lucid dream) „преходът от сън в сън” най-често е просто смяна на обстановката (т. е. на
проекциите на тонала), до голяма степен основана само на собственото въображение, истинският тръмпинг понякога може
да бъде непредсказуем и пълен с опасности. Но в случая става дума за друго. Тук ще разгледаме по какъв начин подобни
„пътешествия” мога да доведат практикуващия до виждане в режим на сънуване.
От самото начало е важно да се разбере, че преместванията на събирателната точка в максимално възможен брой
позиции не са каприз на търсещия приключения и даже не са познаване на устройството на големия свят заради самото

116
познание (както е възможно да са си мислили някога толтекските магове, търсещи силата). Това е необходим практически
метод за постигане на виждане.
Вече стана дума, че виждането в толкова развита и прагматична форма, в каквато то се култивира от толтекските тради-
ции на нагуализма, не е известно на никое друго окултно-мистическо направление. И това е свързано преди всичко с такова
очевидно (и все пак останало незабелязано) явление като безсъзнателната склонност на възприятието да се фиксира във все-
ки достъпен режим (диапазон). С това частично се обяснява консервативността на нашето първо внимание и задънената ули -
ца, в която се озовават окултистите от всички школи и течения, когато откриват за себе си т. нар. „отвъден свят”.
Митологията и метафизиката на окултизма спират търсещия веднага след прага. Самата идеология на тези учения, са-
мият им мироглед определя разкрилия се свят на необикновеното възприятие като един от „висшите” светове, като стъпало в
йерархията на Битието. Сътворената от тях въображаема „вертикала” не е нищо друго освен сън на едно и също място - все
по-мъгляв и абстрактен и все по-наситен с илюзии. Идеята за „приближаване” към Абсолюта, Единното Съзнание, Безлич -
ното или Пустотата е парализираща за съзнанието.
Отначало процесът има продуктивен и многообещаващ вид. Например събирателната точка се е преместила извън
пределите на пашкула и „магът” (мистикът, окултистът) попада в „астрала”. Там възприема обекти, среща същности,
блуждае на различни места. Неговата събирателна точка е придобила полезния навик да се движи по една напълно
определена траектория. От време на време се колебае около тази траектория (и около положението на новата фиксация), като
в една или друга степен се отдалечава от „човешката ивица” - от диапазона, където структурираното възприятие е възможно
за човешкия перцептивен апарат. Но как възприема тези флуктуации нашият окултист? Той търси по-”високи” равнища на
битието, които според него същевременно са и по-”тънки”, демонстрират все по-голямо единство (слятост) и главното -
даряват онова толкова ценно усещане на „безлично съзнание”, в което той разпознава проблясък на Абсолюта.
Разбираемо е, че окултистът се стреми да попада в тези области на възприятието колкото може по-често. Послушният
тонал - докато е способен поне нещо да произвежда - започва да генерира там вдъхновяващи халюцинации: срещи с
„учители”, „махатми”, душите на велики, в това число на Иисус Христос. Всичко това убеждава нашия герой, че е на верен
път. В крайна сметка събирателната му точка се премества силно вляво и спира там, защото неразчленимият океан от
светлина се разбира от окултиста като цел на неговата практика, като „сливане” с Абсолюта.
Както се досещате, това не е тръмпинг. За да се постигне виждане, е необходим голям брой позиции и траектории. А
приведеният случай е многократно повторение на едно и също движение с постепенно отместване вляво и окончателна
„консервация”.
За да се активизират еманациите на пашкула до критичния обем, който може да породи проблясък на виждане, събира -
телната точка трябва през цялото време да събира еманации -при това различни в зависимост от възможностите. Главният
проблем тук е как от вниманието на сънуване да се премине във второто внимание - защото вниманието на сънуване предос -
тавя ограничен набор от траектории за премествания на събирателната точка с последваща нейна фиксация. За да се преодо-
лее тази естествена бариера, сънуващият трябва да бъде „безупречно търпелив и да не забравя основното си намерение.
Вниманието на сънуване дава всички възможности за понататъшен прогрес. Даже тук - закрепвайки се за реалните енер-
гийни импулси „отвън” - сънуващият постепенно увеличава броя на фиксациите, без да се отдалечава от „човешката ивица”
(ако, разбира се, не се поблазни от величествените халюцинации на традиционния окултизъм). Неговото тяло се уплътнява и
накрая той преминава във второто внимание, като се „пробужда насън”.
По-нататък приближаването към виждане стремително се ускорява. При всяко преминаване от един свят на второто
внимание в друг (даже в случай, че те слабо се различават) събирането на възприеманите еманации търпи съществени
модификации. В процеса на възприемане се въвличат все нови и нови полеви части на пашкула и сънуващият е принуден не
само да възприема, но и да реагира на въздействията на реалните структури, намиращи се в други енергийни диапазони - т. е.
принуден е да извършва реални действия, а не просто да си ги въобразява, както често се справя във вниманието на
сънуване. Всеки „преход от сън в сън” в това състояние е по същество разширение на площта на активизираните енергийни
влакна вътре в пашкула. Тялото реагира бурно на тези промени, а тоналът губи в значителна степен критериите си за
различаване на „насън” от „наяве” (т. е. на първото от второто внимание). Страничен ефект на такова разширяване на
енергообмена и занижаване на степента на фиксация на събирателната точка неминуемо става сънуването наяве.
Както виждате, най-важно условие за протичане на тръмпинг е стабилното пребиваване в света на обектите, в света на
„събирането”. Ако иска да постигне виждане, а не да култивира илюзии, сънуващият трябва всячески да избягва „зоната на
неразличимост” (разните „океани от светлина”, „морета от Любов и Блаженство”, „сливания” с Духа и т. под.), където „съби-
рането” отсъства. Само така ще може наистина да броди сред големите еманации, като непрекъснато тренира своите способ -
ности да придвижва събирателната си точка и да я фиксира -докато дочака момента, в който количеството премествания и
фиксации ще премине в качество.
Колкото и да е странно, да се постигне това не е лесно. Изкушението да застинем в една или друга позиция ни преследва
навсякъде. Както вече нееднократно се писа, за човека е несвойствено да търси свобода. Много по-естествено за него е да
търси убежище. Ето защо даже на най-високите нива на толтекската практика безупречността не губи актуалност. Всеки
открил се свят, всеки диапазон от възприятия желае да стане наша „нова родина” - даже в случай, че и там го няма въжделе -
ния абсолют, а има просто нещо ново, приятно и интересно.
И само с придобиването на способността за виждане голяма част от тези проблеми остават завинаги зад гърба ни.
Традиционният окултизъм не се справи с тази задача, защото не знаеше какво точно прави и с каква цел. Ние имаме този
шанс.

Спонтанност на виждането
Но един проблем остана нерешен: по какъв начин все пак човек, който никога по-рано не е влизал в режим на виждане,
може да го различи от хитроумната халюцинация на тонала, изработена по ведантисткия метод на сат-чит-ананда например
или по модела на „сливането с Духа”?
Днес мога да посоча поне няколко (според мен достатъчно ясни) признака, отличаващи виждането от всякакъв род
117
проекции, мислоформи и халюцинации.
1. Виждането винаги идва спонтанно, т. е. напълно неочаквано и внезапно. А в случай на халюциниране (т. е. когато
имаме напречно придвижване на събирателната точка) възприеманото се променя относително плавно и по правило
построява поредица от картини, с всяка следваща все по-неразличими. Светимостта им може да се увеличава и накрая се
стига или до сливане със светлината, или до абсолютна пустота, изпълнена със самото Битие. Оттук, мисля, идват и общите
за всички окултни школи идеи за йерархичността на битието и за разните „планове”, по които душата възхожда към нещо
неописуемо.
Когато се включва виждането, възприеманата картина се „взривява” от светлина, пренебрегвайки всякакви стъпала, пла-
нове и прочее „стълби”. В този момент вие не преминавате от един свят на второто внимание в друг, а оставате там, където
сте си били.
2. След взрива (лумването), който продължава няколко мига, светът започва да се „намества” отново. Можете да възпри-
емете безчислено множество светещи точки, след това - неизброими линии, пронизващи всичко наоколо, в това число - вас
самия. Тези етапи на преустройство на възприятието на принципно ново ниво още не гарантират, че действително се е
„включило” виждане. Най-същественото започва тогава, когато отново възникнат „отделни обекти”. Това могат да бъдат
най-различни форми или светещи структури. Не е задължително да съвпадат с описаните от Кастанеда, защото на първо
време перцептивният апарат трескаво прелиства най-различни форми на интерпретация на този колосален поток от сигнали,
към който още не е приспособен.
Важното е, че даже на ниво виждане „събирането” продължава. Светещите линии се групират в снопове, кълбета, спира-
ли, тунели. Тъмното пространство между тях също се структурира - от него в определен момент може да „възникнат” неза-
белязани дотогава образувания от светлина. И всичко пулсира и се движи.
В зависимост от степента на адаптираност на възприятието „обектите” стават все по-ясни и се отделят от другите
светещи форми. Постепенно се построява свят, който е невъзможно да бъде описан, но - свят, разделен на обекти и фон, свят
не монолитен, а „прекъснат”. Както би казал физикът - свят на „кванти” и на конструкции от тези „кванти”. Друг е въпросът,
че тук всичко решава самото внимание - то избира размерите на „квантите”, формата им, обема на възприеманото.
Виждащият усеща това. Налага се да бъде внимателен със своето внимание, защото то е, което определя „настройката”. На
първо време е трудно изследваното пространство да се удържа стабилно - пребивавайки в тесния диапазон на
интерпретираните от тонала сигнали, ние сме свикнали лениво да ги сортираме, тъй като от опит знаем, че от фиксираната
„ивица” все едно няма къде да избягаме. Виждането ни демонстрира съвършено друг тип съотношение между възприемащия
и перцептивното поле, това безкрайно пространство, в което е лесно да се заблудиш, ако не обуздаеш поривите на
собственото си внимание. Главните критерии обаче - непрекъснатостта и събраността - се запазват във всеки отделен случай.
Докато при напречното придвижване не е така - там възприеманото се стреми към еднороден и монолитен сензорен „шум”.
3. Бурна реакция на тялото. Това вече бе разгледано в друг контекст, тук е уместно само да се спомене, че взривното
разпространение на светимостта в момента на включване на виждането винаги се преживява почти като шок. Засега е трудно
да се каже как именно работят в това състояние различните системи на организма на ниво биохимия и физиология, но е
сигурно, че цялата наша „телесност” се подлага на сериозно изпитание за издръжливост. Даже в сънуването това може да се
сравни с удар от електрически ток и последваща вълна на чудовищен натиск. Добре, че не е задълго.
4. Отсъствие на емоции. Разбира се, когато за пръв път се сблъскате с виждане, можете да изпитате възторг и еуфория,
но даже в този случай обикновено всичко става впоследствие, когато вече сте се завърнали в нормалното възприятие. Халю-
цинирането - за разлика от виждането - е емоционално оцветено. В действителност, потокът от емоции (положителни или
отрицателни) е неизменна част от самия процес на халюциниране. Емоциите провокират илюзиите, подхранват ги, и обратно
- илюзиите предизвикват емоции и се поддържат с тях.
Виждането от своя страна е безстрастно. Тук няма нищо, което дори смътно да напомня блаженство или екстаз. Чувст -
вото, което съпровожда виждането, е по дълбоко от всяка емоция, но няма никакво качество. Тук е невъзможно да има лю-
бов или страх. Човекът, пребиваващ в това състояние на възприятието, може даже да се усъмни, че е останал човек. (Впро-
чем такъв род съмнения също идват „със задна дата” - в режим на виждане и те са невъзможни.)
Най-достъпното за човешкото его настроение по време на виждане е настроението за изследване. Когато ще мине телес -
ният и перцептивен шок, когато се разгърнат различните варианти на новото „събиране” на постъпващите сигнали, за работа
се захваща онази част от нашата психика, чието предназначение е да знае и да променя, като става по-силна и по-мъдра.
Някой християнски моралист с ужас би нарекъл това състояние „нечовешко”, но на мен ми се струва, че то е най-съкрове-
ната част от нашата природа, която ни води към безсмъртие и свобода. То ни изглежда неуютно само в началото, докато сме
все още във властта на дребнави дела и грижи, които винаги сме смятали за основно съдържание на целия ни живот.
Убеден съм, че ако се опира на тук приведените критерии, практикуващият ще може достатъчно ясно да различава виж -
дането от многобройните самоделни видения, които с такава настойчивост посещават адептите на различните окултно-мис -
тически школи, а и някои „кастанедовци”, позабравили за безупречността.

Призоваване на виждането
Този трик на древните толтеки е добре известен на читателите на Кастанеда. Той е свързан със специфично усилие, кое-
то изисква голям излишък на енергия, така че не е достъпен за всички. Разбира се, ако толтекът вече има достатъчен опит в
режим на виждане, ще му бъде лесно да го „призове”. Но ефектът се получава най-вече при тези, чието намерение е
истински силно или - както казва дон Хуан - „непреклонно”.
Да се произнесе на глас нещо в режим на второто внимание само по себе си е изпитание. Това е още една разлика между
второто внимание и вниманието на сънуване. В сънуването някои могат да бърборят колкото си искат - особено в случай че
и наяве са си приказливи. Но когато се намирате във вниманието на сънуване, на вас само ви се струва, че говорите - също
както ви се струва, че летите, премествате се, посещавате различни места. В действителност вашето сънувано тяло в това
време безметежно виси някъде недалеч от физическото и си съчинява истории - сигурно даже с блажена усмивка...
Във второто внимание всеки разговор изисква огромно усилие. Това състояние по принцип не е за разговори и
118
изглежда, енергийното тяло разбира второто внимание като нещо, което по своите характеристики е много по-близко до
състоянието на „повишено осъзнаване”, отколкото до нашето първо внимание, където тоналът е сътворил езика и
израсналото на негова почва описание на света. А ако „повишеното осъзнаване” изобщо някога е било естествено за
човешкото същество, то това е било преди възникването на езика и на рационалното мислене - дори и в най-примитивния му
вид. Така че да се проговори във второто внимание е постижение не само в областта на контрола, това е енергийно
постижение, свързано с интеграция на дясното и лявото осъзнаване, с нахлуване на първото внимание на територията на
второто. С това се обяснява и особената ефективност на всяко обявено намерение във второто внима ние, в това число и на
„призоваването на виждането”. В момента на този акт събирателната точка активира съществена част от еманациите, които
са здраво „прикрепени” към позициите на първото внимание - и продължава при това да се ползва от целия обем задействани
полета във второто внимание.
И все пак, въпреки значителността на това постижение, в енергийно отношение виждането е далеч по-мащабен скок. За-
това по правило „призоваването на виждането” дава твърде ограничен ефект - обикновено всичко се изчерпва с проблясък на
виждане на избрана енергийна структура. По този начин можем да видим обект, процес или явление, откъснати от общия
контекст на мрежата от еманации. Можем също да се убедим, че пред нас не присъства реален енергиен феномен, а халюци -
нация на тонала - в случай че не виждаме нищо.
Лично на мен за четири години само веднъж ми се удаде да включа пълномащабно виждане в сънуване, използвайки
„призоваване”. Впрочем не е изключено да има виждащи, които да умеят да използват този метод много по-ефективно.

Предупреждения
(ентазъм в резултат на виждане)
В редки, необикновени ситуации виждането може да се окаже увличащо и изтощително. Например навлезли сте в
режим на виждане във второто внимание, до което на свой ред сте дошли от вниманието на сънуване. Това е най-
разпространеният случай. Виждането се е прекратило, но вие не сте се „събудили”, а отново сте се върнали във второто
внимание. И тук ви залива вълна от емоции (случва се и е обяснимо). Да се справите с емоциите си във второто внимание не
е лесно - трябва да сте наистина много добър сталкер. В същия миг (защото във вто рото внимание всичко се развива
изключително бързо) започвате да халюцинирате. Най-често протича напречно придвижване на събирателната точка наляво,
така че вашите илюзии носят вдъхновяващ „духовен” характер. Например срещате „човешкия шаблон”, който ви гледа
благосклонно и като че потвърждава високите ви постижения (или нещо още по-фантастично). Така или иначе, изпитвате
огромен ентусиазъм, което ви провокира веднага да повторите опита за виждане. Описаният сценарий е типичен, затова и го
привеждам като пример.
Отново влизате във виждане и се оказвате в сияещия „океан от Любов”. Разбира се, в действителност само ви се струва,
че отново сте влезли във виждане, защото при събирателна точка, изместена вдясно или вляво от централната ивица,
виждането е невъзможно. Но трезвостта е вече загубена, възторзите се усилват и това никак не способства за правилно
оценяване на състоянието на възприятие. Къпете се в „океан от Светлина и Любов”, може би даже се чудите как по-рано не
сте забелязвали колко красоти съдържа в себе си мирозданието, открило ви се сега в резултат на виждане.
Това е то - капанът щракна. В него ви вкара собственото ви лекомислие, недостатъчната безупречност и - което е най-
важното - пълната ви отдаденост на екстатичното преживяване. Дори не сте забелязали как собствените ви сили са станали
по-нищожни. Намирате се в състоянието, което нарекох ентазъм („погълнатост от Битието”).
Не твърдя, че без странична помощ е невъзможно да се излезе от това състояние. Всичко зависи от степента на премес-
тване на събирателната ви точка - отначало „по дължина” на второто внимание, а след това „напречно” - в резултат на
понижаването на емоционалното напрежение. Проблемът е, че някои сънувачи натрупват далеч по-голям обем енергия от
онзи, който биха били в състояние да контролират. За тях рискът е твърде голям. Те могат да се окажат в онази последна
позиция на събирателната точка, откъдето няма изход и „смъртоносната игра” е стигнала края си. Добре би било наблизо да
се окаже инструктор-нагуал или просто опитен приятел-сънувач, който навреме да разбере какво става. Добро физическо
разтърсване (кофа хладна вода или две прилични плесници) - и готово. Но тъй като тези „занятия” протичат преимуществено
по нощите, сънувачът е предоставен сам на себе си най-малко за няколко часа. А това може да се окаже достатъчно.
В най-добрия случай такъв лекомислен „скиталец по световете” го грози много силно енергийно изтощение (което, раз-
бира се, по най-непосредствен начин ще се отрази на физическото и психичното му здраве). И ще му се наложи да изостави
по-нататъшната си практика за години, ако не и завинаги.
Затова трябва веднъж завинаги да се запомни:
Никога и при никакви обстоятелства на губете контрол над своите емоции, ако сте се върнали от режим на виждане не в
първото внимание, а във второто. Ако такова нещо все пак се случи, не повтаряйте опита си за виждане. Най-разумно е да се
върнете в „нашия свят” и да се успокоите.
Няколко „сеанса” на виждане в кратък период от време (да кажем, в течение на нощта) са допустими само в
присъствието на опитен помощник. Когато дон Хуан учи Кастанеда на виждане, той, както помните, седи наблизо и
безпощадно го удря в момента, в който Карлос прекалено се „увлече” от процеса.
Известна ни е само една относително безобидна ситуация на виждане, която не се нуждае от толкова прецизен контрол
на емоционалното състояние: виждането с помощта на „растения на силата” (големите психеделици). По правило химичес-
ките агенти снабдяват тялото с достатъчен енергиен импулс, за да може самостоятелно да се измъкне от такива позиции на
събирателната точка. Но от тези виждания ползата не е голяма. Те не са достатъчно продължителни и не се запомнят добре.
Ако има някакъв начин да се отстранят минусите и да се запазят плюсовете (бързото и относително лесно включване на
виждането, скоростта на адаптация на перцептивния апарат към най-неочаквани съчетания от сигнали), то аз не го зная.
Сега, след като изяснихме най-важните признаци на виждането и отчетохме възможните рискове, можем да разгледаме
различните типове и самия процес на „влизане” в този особен режим на възприятие, който сам по себе си е един от важните
признаци за движение към тоталната Трансформация.

119
 Влизане в режим на виждане
Спецификата на виждането като особен модус на възприятие е непосредствено свързана с дълбочината и качеството на
спиране на вътрешния диалог в състояние на сънуване. Няма никакви основания да се счита, че във второто внимание наяве
нещата стоят по различен начин. Адаптацията на тонала към рязко увеличилия се обем от сигнали, допуснати до осъзнаване
(т. е. към по-голямата част от спектъра на еманациите) минава през няколко етапа. В „места на силата” или при значителен
излишък на енергия преустройството на тонала може да се осъществи взривообразно - в някои случаи това е удобно, но
понякога е необходимо „задържане” на определен тип интерпретация на виждането за постигане на конкретна магическа
цел. Лесно е да се различат четирите основни типа виждане, последователно разкриващи се пред толтека.
1. Светещи точки. Този етап е най-кратък. Само мистиците, които следват слабоефективния и/или неправилно
разбрани техники, спират тук. Нерядко спонтанни проблясъци на това ниво на виждане сполетяват екстрасенси, медиуми,
лечители в момента на най-високо съсредоточаване в собствените парапсихологически възможности.
2. Светещи линии. Ако вътрешният диалог не се възобнови, „точките” непременно се превръщат в линии, които като
че пронизват възприемания обем. Тук тоналът окончателно губи способност да разпределя сензорните сигнали по
привичните канали (визуален, аудиален, кинестетични и т. н.). „Линиите” са видими както с отворени, така и със затворени
очи, пред и зад тялото и от всички страни едновременно. На този етап от време на време се включва и синестезия -
„линиите” могат да бъдат чути (като жужене, ръмжене, грохот) или почувствани (като сърбеж, натиск или изтегляне на части
от тялото). Стабилното им възприемане е първото достижение на виждащия, което трябва да се вземе под внимание. То
обаче е все още далеч от пълноценното „проникване в нагуала”.
3. Капсули. При продължително съзерцаване на „линиите” вниманието започва да улавя техните вибрации и
прекъснатост. Покрай това откритие виждането радикално се променя: голяма част от „линиите” се превръщат в подвижни
„светещи капсули”, които може да имат вид на топчета, мехури с неправилна форма, прозрачни капки (понякога със сложна
вътрешна структура) и т. под. Изобилието от движения създава илюзия за хаос и тук тренираното внимание на толтека може
да прибегне към различни манипулации за постигане на някои „магически” ефекти.
4. Мрежи, пашкули, структури. Тук виждането става пълноценно, функционално и прагматично в не по-малка степен
от тоналното зрение, слух и т. н. На това ниво виждащият най-накрая започва да изследва многомерната енергийна реалност,
правейки решителна крачка към самия нагуал. Той може да наблюдава същности и процеси, абсолютно недостъпни не само
на обикновения човек, но и на „напредналия” окултист или, да кажем, на надарения екстрасенс. Изобилието на възприема-
ната информация прави „безмълвното знание” постоянен спътник на толтека в това състояние. Понякога (по правило - в
режим на сънуване) се появява емисар и започва нескончаемото му дрънкане - възможно е това да е своего рода компен-
сация на игнорирания тонал, който даже тук желае да интерпретира и обяснява - защото в областта на първата сигнална сис-
тема (чистото възприятие) вече му е отнета тази възможност.
Най-накрая магът може да види всевъзможни типове неорганични същества, подробно да съзерцава енергийните тела на
хората и всичко живо, да наблюдава как енергията на Битието се движи, тече и се трансформира. С времето „тъмното море
на осъзнаването” открива на толтека своите причудливи свойства и закони.
На първо място следва да се спрем на третия, „капсуларен” тип виждане, тъй като той може да се използва специално за
извършване на редица „магически” действия.
Когато капсуларното виждане се включи за пръв път, отначало капсулите - с каквато и причудлива форма да са -
запазват своята неподвижност. Дребните колебания или мъждукания стават забележими едва след минута-две. След това
протича нещо като „взрив” и светещите обекти се разпиляват на всички страни, започват да сноват хаотично, предизвикват у
виждащия световъртеж и безконтролно изместване на фокуса на вниманието и на него ту му изглежда, че капсулите се носят
току пред носа му, ту ги вижда да се отдалечават на огромно разстояние. За да се победи царящият хаос, трябва да се
използва специално намерение, което става достъпно само при наличието на допълнителни енергийни възможности. В
момента, в който капсулите започнат да се движат подредено, виждането най-накрая става истински магично, т. е. може да
се използва за осъществяване на магически действия и влияния.
Понякога, при наличие на благоприятни условия, може да се постигне упорядъчено възприятие чрез повторно спиране
на вътрешния диалог. Тогава неопределеният звук, който съпровожда движението на капсулите, за няколко секунди се
превръща в грохот или свистене, а по тялото протичат силни вибрации. Съдейки по всичко, това е нормално явление, така че
няма от какво да се опасявате.
Както забелязахте, описаната картина напомня сцената при напоителния канал, когато Кастанеда под въздействието на
псилоцибин наблюдава някакви „балончета”, изплуващи от „зелена мъгла”. Тази прилика не е случайна. Проблясъците на
виждане при приемане на псилоцибин не са рядко явление. Наистина, недисциплинираният тонал обезателно ще изкриви
картината, добавяйки в нея редица несъществени детайли, присъщи на халюцинирането, а след това допълнително ще
блокира паметта за видяното, за да може - както винаги - да опази целостността на своето описание на света.

Психически, емоционален
и телесен опит за „спиране на света”
Що се отнася до терминологията, би било най-точно под „спиране на света” да се разбира временното прекратяване на
функционирането на всички основни модели на възприятие, съставляващи перцептивната матрица на описанието. Това е
първият, най-впечатляващ и многообещаващ предвестник на предстоящо виждане, макар истинско виждане в него все още
на практика да няма. Това е наистина радикално ново състояние на упорядъченото осъзнаване, то се запомня за цял живот и
-най-главното - завинаги прави описанието на света условно. Т. е. възвръща му позабравеното от нас още в ранно детство ка-
чество „направеност”, изкуственост. Светът отново става непостижима тайна, която винаги винаги ни е пред очите, но от
това не става по-малко непостижима. От друга страна, открива се нещо също толкова очевидно и още по-впечатляващо - тай-
120
ната, която представляваме ние самите, нашето осъзнаване, нашето същество във всичката му цялостност. Защото колкото и
да разбираме от дълбинна психология, тъкмо непосредственият опит - а не теоретичните студии - ни убеждават в наличието
на тази безкрайна тайна. И това е не просто възхитително, това е момент на откровение, който наистина плаши.
Личната история на Кастанеда обаче, изложена в книгите му, създава невярната представа, че „спирането на света” се
случва с изследователя само веднъж, като завинаги променя съдържанието на вътрешния му живот. От личен опит се
убедих, че подобни перцептивно-психологически „революции” се случват всеки път, когато се извършва трансформационен
скок -той отнася със себе си част от предишната личност, част от устойчивите фрагменти на „описанието”, които са
изглеждали вече рекапитулирани и изведени от областта на автоматизмите -и само „спирането на света” разкрива, че това е
била хитроумна система от „щитове”, заложена от тонала, за да може незабелязано, по пътя на тънките самоизмами, да
съхрани - въпреки всичките ни опити - своята неизменност. Накрая, когато непреклонното намерение, обезпечено с
достатъчен запас от лична енергия, влезе в непримирим конфликт с консервативните области на тонала, произтича
споменатият специфичен „взрив”, който се изразява в рязко изхвърляне на възпрепятстващите понататъшната работа на
възприятието тонални „щитове”. Точно това в системата на дон Хуан се нарича „спиране на света”.
Естествено, първият такъв опит ни изглежда най-интензивен и най-потресаващ. Посветил съм цели дванадесет години
от живота си на нагуалистка практика (ако не се смята и известно време преди това, което по-скоро би следвало да се нарече
просто „увлечение”). Не е чак толкова много. Но даже за този сравнително недълъг период от време съм преживял „спи ране
на света” два пъти. И двата пъти тези съкрушителни преживявания предизвестяваха цял период от последващи промени,
сякаш „отваряйки вратата” към полета на блокиран дотогава опит. По правило новият опит водеше и към промени в
житейските обстоятелства - дали поради някакъв скрит в самата природа на трансформацията закон, или като отражение на
открития още от Юнг процес на специфичното влияние на динамиката на безсъзнателното върху обкръжаващата ни среда.
При всички положения „спирането на света” променя и вътрешния, и външния свят. Безкрайната сложност на този единен
процес предизвиква илюзията, че светът (или силата, стояща зад него) се „съгласява” да ви отдаде още една част от себе си
за познаване и живот.
Настроенията, които тук споменах, са неформализуеми и във висша степен „мистични”. Рядко говоря за тях, защото те
са винаги изпитание за издръжливостта и уравновесеността на тонала. Без риск могат да бъдат обсъдени само с човек, който
сам е преминал през цялата всепомитаща буря и е оцелял като личност, пригодна да продължи по-нататък. Хората, „спрели
света” не в процес на нагуалистка трансформация, а в резултат на други усилия по път визионерски и фантастичен - без да
притежават необходимите навици за контрол и здрава критичност -често се превръщат в последователи на избрана религия,
в мистици, обладани от пламъка на отвъдна „поезия”, че дори и просто в душевноболни, което е далеч по-печално. При
всички случаи неудържимите видения, породени от „спирането на света”, тези объркани отражения на нещо много голямо и
безусловно реално, ги заставят до края на живота си да пълзят по тънката межда, където отломките от открилата се реалност
се преплитат със самоделни химери и никой не е в състояние да различи едното от другото.
И все пак „спирането на света” се отнася към онези явления, които няма никакъв начин просто да се назоват и да им се
даде изчерпателно определение. Това е винаги жив опит и се налага да се описва като такъв.
Моето първо „спиране на света” предшестваше радикална активизация на сънуването и ме въведе в усвояването на
второто внимание. То се случи в онова далечно време, когато се готвеше за печат първата ми книга - „Тайната на Карлос
Кастанеда”. Редакторската работа над ръкописа беше завършена и аз почти през целия август безделничих, чувствайки се
напълно опустошен. Във всяко отношение бях „в отпуск”, даже сънуванията ми се преустановиха. Което не ми харесваше.
Помня, бе ме обзело познатото на сънувачите опасение, че съм загубил твърде много сили, че сънуването си е отишло и няма
никога да се върне. Така че едва ли моето състояние през този месец можеше да се нарече безупречно.
Възобнових самотните разходки по тихите райони на града край морето, в парка - там, където по-рано практикувах „по-
ходката на силата” и за пръв път спрях вътрешния диалог. Понякога тези разходки ми отнемаха по половин ден и дори пове-
че. Тайно се надявах, че по такъв начин ще възстановя изразходваната енергия и ще започна да сънувам отново. Но нищо не
излизаше. Преследваше ме странното усещане, че през цялото време се опитвам да премина през невидим филм, който ме
изолира от Реалността, и този филм - макар и тънък - е непробиваем.
В края на краищата всичко, което остана от замисъла с разходките, беше голият ми инат. Даже вътрешният ми диалог не
искаше да се спре както трябва - само няколко повърхностни паузи, в които - чувствах това - я нямаше силата. Но поддържах
специално намерение, което не ми позволяваше да изпадна в униние, защото от опит знаех, че това само би удължило състо -
янието на неопределеност.
В един от последните дни на август се озовах на място, където явно любителите на природата често си бяха правили
пикници - един занемарен участък от парка, едва ли не увиснал над урвата, водеща към брега. Навярно е било около четири-
пет часа след обяд. Разсеяно разглеждах огнището на поляната, направено от няколко раздробени каменни плочи, и пепелта
от неотдавнашния огън и си спомних даоското сравнение по повод природата на просветлението: „Тялото стана като
изсъхнало дърво, а сърцето - като изстинала пепел.” Кой знае защо, пипнах пепелта и се убедих, че е студена. Налудничавата
идея получи продължение - реших да погледна дали случайно няма наблизо и сухо дърво. Години по-късно, припомняйки си
всичко това, мисля, че тези безпричинни действия бяха не просто приумици на самотно блуждаещ човек, а резултат на
своеобразна отчужденост. Може би точно затова ми хрумна даоската алегория - тя много удачно хармонираше с празнотата,
в която изведнъж бях потънал. Докосвах пепелта като че с „чужди” ръце и гледах на всичко наоколо с „чужди очи.
Почти автоматично погледнах към дърветата, през чиито листа проникваха слънчевите лъчи, и разбира се, веднага
видях сух мъртъв ствол. Не се учудих, но затова пък ясно усетих как цялото ми тяло постепенно изтръпна като от местна
анестезия. На един от клоните на мъртвото дърво се мъдреше сияещ кристал със странна форма. Това вече нямаше как да
съм го очаквал, но не успях даже да зина от удивление - и усетих силен удар по тила. Изтръпването май беше преминало в
парализа, защото даже не можах да се обърна. Само гледах кристала. От него към мен се насочи лъч светлина.
Това, което последва, е трудно да се опише. За няколко секунди ми се струваше, че ясно чувствам подземни вибрации,
които през краката ми се издигаха право към сърцето. Вибрациите се усилваха и заедно с това аз все по-малко разбирах как-
во гледам и какво виждам. Лъчът от кристала неестествено се кривеше, вече не беше прав и не беше насочен към мен, а след-
ваше извивките на дърветата. Веднага щом проумях това, се оказа, че има много такива лъчи, те проникваха измежду дър -
ветата и се кривяха в различни посоки. Имаше някакъв ред във всичко това, но аз не го разбирах. Лъчите едновременно ме
121
успокояваха и ме дразнеха. Всичко дотолкова не се връзваше със строгата дума „еманации”, че нито за миг не ми мина през
ума да нарека така тази бъркотия от „светещи опашки”. Впрочем и днес не мисля, че това са били еманации. Това бяха
фрагменти от виждане, изкривени от кривото огледало на моя тонал. А може пък така да виждат света някои животни или
растения.
Вибрациите бързо изчезнаха, но ми остана звънтенето в главата. Освен това все още не можех да управлявам
собственото си тяло. Всички външни звуци (шумоленето на тревата, някакво пращене и тракане) се съпровождаха или
пораждаха от промяна на яркостта на този хаос от лъчи и светлинни образувания. Виждах ту тревата под краката, ту небето
над главата си -при това бях съвършено неподвижен.
А след още няколко секунди усетих, че стоя на четири крака. Ръцете ми опираха в дребни камъчета и твърда суха трева.
Не можах да разбера как съм паднал и съм се озовал в тази поза. Мярна ми се мисълта, че може би умирам. Идеята да ум ра в
тази поза не ми хареса и се опитах да стана. Отначало нищо не излизаше, а после загрях, че през цялото време съм стоял на
краката си и изобщо не мисля да падам, макар че дланите и коленете ми още горяха от съприкосновението с тази неприятна
суха почва и повехнала трева.
Все така не можех да разбера накъде гледам. На дланите ми имаше следи от пепел - и аз ги разглеждах; в небето -
плаващи облаци, под краката ми - изпотъпкани растения и смачкана кутия от цигари. Струваше ми се, че виждам всичко
едновременно. Но „лъчите” откъм дърветата и храстите мигаха, трептяха, лумваха и съществуваха в моето съзнание
едновременно с тези картини.
Трудно е да се каже колко продължи всичко това - няколко секунди или няколко минути. От прекомерната наситеност
на възприеманото като че ми се завиваше свят и за момент ми се стори, че ще ми прилошее. Лъчите вече не ме интересуваха,
искаше ми се да спра тяхното натрапчиво проникване от всички страни. Напълно инстинктивно, без да мисля изобщо, вди-
шах и издишах дълбоко на няколко пъти. И почти веднага почувствах, че съм възвърнал контрола над тялото си.
Сиянието стана по-ярко, но вече не трептеше и не ме дразнеше.
Чух как някой до мен силно въздъхна. Обърнах се. Никого не видях. Но и до днес съм напълно сигурен, че някой стоеше
край мен и ме наблюдаваше със спокойното любопитство на звяр, който никога не е виждал човек. После бързо се отдалечи.
И точно в този момент, когато „той” (или „то”) се отдалечи, всичко изчезна - почти мигновено.
След което ме сгърчи тотален спазъм - до причерняване. Рухнах на тревата, държейки се за корема, и вероятно около
половин час съм лежал така, опитвайки се да дойда на себе си. Когато спазъмът попремина, светът ми се стори чужд, непоз -
нат и странен. Не можех да разбера как съм се оказал на това място. Даже тишината ми изглеждаше едва ли не космическа,
защото в онези минути, когато бях стоял парализиран насред потока от извиващи се лъчи, като че ме обкръжаваше нечуваем,
но оглушителен рев.
Че това е било „спиране на света” тогава изобщо не ми хрумна. Не можех да преценя дали бях получил сърдечен прис -
тъп или слънчев удар, или все пак някой ме беше фраснал по главата - макар че в последния случай този някой трябва да е
бил невидим.
Все така остро усещах, че светът, в който се налага да бъда, ми е съвършено чужд. Събрах сили, станах и тръгнах
нанякъде. И вече в последния момент си спомних за „кристала”. Интересно, що за работа? Върнах се при изсъхналото дърво
и погледнах нагоре, към дебелия крив клон, където ми се беше привидял източникът на загадъчните „лъчи”.
На клона - внимателно (за да не падне!) подпряна на ствола -стоеше празна бутилка от портвайн. Явно - в качеството на
документ за неотдавнашно пиршество в лоното на природата.
Около седмица след този епизод се чувствах странно. Всичко това ми понамирисваше на хипнотичен транс. Жена ми се
безпокоеше защо изведнъж съм станал такъв мълчаливец. Вечерта на същия ден се замислих за „спирането на света” и
тогава разбрах какво се беше случило с мен. Но й го разказах едва след четири дни...
Има неща и преживявания, които ми се струват особено ценни и за тях не ми се говори. За тях е по-добре човек да
мълчи и да се „пропива” с внимателни спомени. Това не е предмет на анализ и класификации. Така че няма да коментирам
описаното.
Мога само да добавя, че следващото ми „спиране на света” -макар и много по-”плътно” и по-съдържателно - за разлика
от първия случай не ми направи толкова силно впечатление. А то постави началото на проблясъците от (в една или друга
степен упорядъчено) виждане. Може би причината е, че втория път край мене нямаше никой. Вероятно човешкото
въображение много повече се впечатлява не от Силата, заливаща света (колкото и да е грандиозна), а от нейното (нека да е и
малко, но поне е по-близко до нас) въплъщение - от рода на прословутия „вълшебен елен” или „говорящ койот”. Това е
тайна, към която можеш просто да протегнеш ръка.

122
 Глава 10
Магическа работа в група.
Интеграция на първото и второто
внимание. Окончателна трансформация

...че плът и кръв

не могат да наследят царството Божие;
нито тлението наследва нетлението.
Ето, една тайна ви казвам:
всинца няма да умрем, но всинца ще се изменим.
1Кор. 15:50-51

Хората винаги избират знанието,

без да обръщат внимание на възможните последствия.
Стивън Кинг

Рано или късно, възниква въпросът за колективната магическа работа в рамките на толтекската дисциплина. Това, че
преимуществата на груповата дейност в първите години от практиката не са толкова значителни, а рисковете и
изкривяващите влияния са твърде големи, не впечатлява много начинаещите ентусиасти. Ние сме колективни същества дори
тук, стъпвайки на пътеката на не-човешкото знание, което обещава да ни превърне в нещо могъщо и свободно от
ограниченията на собствения ни вид, във вечни странници, познаващи чудесата на мирозданието. Дори в областта, в която
самотата на обостреното осъзнаване е нормално състояние за вечно развиващото се същество, ние успяваме да проектираме
своята социалност и биологичните привички на груповото поведение (наследени всъщност от приматите - тук трябва да се
възмутят привържениците на отвъдния или чуждопланетния произход на homo sapiens) .
Защо древните толтеки са се обединявали в „магически отряди”?
Няколко са причините (в това число и изтъкнатата от самия Кастанеда: в отряд, сформирал общ енергиен пашкул, е по-
лесно да се достигне третото внимание), но тук ще се спра на две немаловажни обстоятелства, за които Карлос не е
споменал. Нещо повече - едва ли са му били известни.
Въпреки че толтеките дълбоко са изследвали своето подсъзнателно и безсъзнателно (опирайки се на сталкинга и река-
питулацията), въпреки цялата своя многовековна мъдрост, те все пак си оставали същества традиционни (почитали „прави-
лото на Орела”, открито от древните виждащи) и същества уязвими от социума. В никакъв случай не подценявам техните
постижения. Но е редно да погледнем на битието на толтеките исторически и реалистично.
Никоя цивилизация (била тя и индианската) не би допуснала излизането на един от нейните членове зад предела на мре-
жата от социални координати. За желаещия да извърши такова „бягство” пътищата са три: да се превърне в абсолютен
отшелник, с което поставя под въпрос самото си оцеляване (доброволният остракизъм във всяко общество е почти равен на
самоубийство); да се „маскира” така, че никой да не разпознае под маската на добропорядъчен гражданин бъдещия беглец;
да „узакони” бягството си, превръщайки своите занимания в религиозно свещенодействие, което фактически изисква
създаване на каста или клан от себеподобни.
Първият и вторият път за древните толтеки изобщо не са съществували. Сталкингът като „маскировка” е бил неизвестен
за тях - той е откритие на „новите виждащи”, които са се сблъскали с мощния културен и икономически натиск на оку -
паторите-конкистадори, донесли чужда религия, чужд начин на живот и свирепостта на инквизицията (занимаваща се с
търсене и физическо унищожаване на инакомислещите).
Затова древните толтеки се спрели на третия път. Те приписали на Орела функции, правещи го Бог в очите на своите съ-
племенници. Направили го дар на „свещеното” и с това оправдали себе си в качеството на особен клан.
Възможно е и тук, както и в другите древни цивилизации, да е съществувал „външен” и „вътрешен” кръг. Във
„външния” кръг са жреците - те разделят света и възприятието на „свещено” (сакрално) и „профанно” (достъпно за всеки), те
контролират съблюдаването на ритуала, под тяхно ръководство се изграждат пирамиди и други паметници на великото
„неправене” в доколумбовата цивилизация. Те оправдават съществуването на „магически групи” и „магически школи”.
Търсачът-самотник никога няма да получи обществено признание, но цяла каста да се занимава със същото - това вече е
нещо свещено и неприкосновено. В края на краищата „на тях практически се крепи светът” (това внушавали жреците в
доколумбова Америка на селяните, ловците и занаятчиите); „те ни помагат наравно с боговете, а също не позволяват на
боговете в тяхната не-човешка трансцедентална страст да преустроят света според собственото си разбиране” (такава версия
предлагат на своите съплеменници индийските брахмани и пандити).
Социалното същество се нуждае от оправдание за онези, които гледат на социума отвън и не правят нищо материално за
неговото укрепване и по-нататъшно съществуване. Селянинът отглежда реколтата, занаятчията прави полезни оръдия, уче-
ният търси нови знания, които ще са от полза за обществото, царят следи за реда и справедливостта - а какво прави толтек-
ският маг? Той даже не е знахар или шаман, не се занимава с професионално целителство, нито с влияние върху времето.
Мечтае да избяга и да се занимава само със себе си. Кланът, школата, кастата - всички форми на социална самоорганизация
го оправдават. Те „крепят света” или „се молят за нас”. Така или иначе, те удържат света ни в състояние на равновесие и не
позволяват на Висшата сила да го разруши.
Но когато идва Конквистата, става ясно, че толтеките не са се справили със своята „задача”. Слънцето не изгаснало,
материците не потънали, но светът на доколумбовата цивилизация загинал безвъзвратно. Техните „школи”, техните
123
„магически отряди” се оказали безполезни играчки - т. е. онова, което всъщност винаги са били. Тъй като те поначало „не
били от този свят”. Техните социални структури никога не са били реална сила, те просто служили като оправдание за
безопасното съществуване в изначално чуждия, малък, „провинциален” свят. И как иначе биха могли да възприемат своя
свят толтеките, блуждаещи из невъзприемаемите пространства на великата Реалност и разбиращи своето пребиваване в
първото внимание само като принуда, като временно състояние, което рано или късно ще бъде преодоляно?
По такъв начин когато техният собствен социум (обществото, което до голяма степен те сами са формирали) бил разру-
шен от окупаторите, за толтеките не останали причини да се събират в „отряди” и да се занимават с колективна практика.
Възникнала съществена необходимост от: а) убежище; б) съхраняване на опита и знанията.
Понеже толтеките, както вече отбелязах, били хора на традицията, те придали на мита за Орела (съществувал вероятно
хилядолетия дотогава) нов смисъл и ново звучене. Зная, че далеч не всички последователи на Кастанеда ще се съгласят с
мен. Нашите съвременници, страдащи от окултно-мистична любознателност, с всички сили се стараят да виждат миналото
на цивилизациите (особено ако става дума за екзотични народи, оставили тайнствени навици и представи) в идеалистична
или даже фантастична светлина. Иска им се да вярват, че преди четири (или пет, пък и десет) хилядолетия на нашата планета
са живели исполини на духа. Мечтаят за без време потъналата Атлантида - родината на истинските свръхчовеци, откъдето
извира знание неземно, знание, въплъщаващо всички мечти и стремежи към свободата. Подобно на австралийските
аборигени жадуват да намерят източника на началата в „сънуваното време”.
Това е велик и примамлив архетип, който Елиаде нарече in illo tempore - „едно време”. Религията страстно поддържа
тази любима на всички заблуда. Да, твърдят всички религии по света, било е време на гиганти, било е време, когато Боговете
са слизали на Земята, когато невероятните чудеса и откровения са се случвали ежедневно. Било е времето на Мойсей и
Кетцалкоатъл, на Шива и Рама, „златен век”, завършил със свръхестествена битка между титани и демони. Неслучайно
креационистите (привържениците на хипотезата за сътворяването на Вселената в един миг, както е и според Библията) и
досега търсят Ноевия ковчег в Арарат и са готови да представят за такъв всеки хълм, всеки пласт глинен шист. За нас е лесно
да ги разберем! За тях е трудно да не си вярват.
За съжаление, живеем в прозаичен свят. „Сънуваното време”, когато Боговете са ходили по Земята, а Демоните са се
сражавали с тях, всички тези чудеса и пророчества, горящи храсти и гласове от Небето са само въплъщение на нашето
безгранично влечение към тайнственото. Даже могъщите толтеки от древността (нямащи никакво отношение към
Атлантида) живяли в обикновени къщи, ловували зверове, отглеждали просо и бивали бити от невежите съплеменници за
мизантропичния си и странен нрав. И тях като нас постоянно ги е следвала смърт та, и те са били точно толкова уязвими,
колкото сме и ние, и това ги правело безупречни толтеки.
Защото за да станеш свръхчовек, трябва първо да си човек. И Христос (единственият, удостоен с прозвището Богочовек)
моли своя Отец: „Отче мой, ако е възможно, нека ме замине тая чаша”, а след това, на Кръста, въпие в пустотата: „Боже мой,
Боже мой, защо си ме оставил?”
Ние познаваме само човешкото и можем да говорим само за хората, с каквото и да се занимават те. Дори и най-силните
и надарени толтеки все пак си оставали хора, а значи оставали вътре в социума и историята. Събирали се на групи, следвали
„правилото на Орела”. Живели сред хора, но при това искали хората да им дадат възможност да си отидат. И истинската
причина не е в Орела и даже не в обединената енергия на формирания с помощта на виждане отряд, а в психологията на тър-
сещия (и все пак оставащ) човек - но човек, отстраняващ социума крачка след крачка.
От едната страна били традиционните възгледи за Орела и неговите „правила”, от другата - набиращият сили чужд свят,
в който за толтека вече нямало място. И тук започва новата „политика”, новото поведение, донякъде повтарящо поведението
на мистиците в средновековна Европа. Европейците създавали „тайни ордени” и тайни мистически съюзи, толтеките пък се
затворили в пространството на своите „отряди” и „линии”.
Разбира се, на толтеките им било по-лесно. Те се придържали към строга конспирация, прибягвайки до променени
състояния, неведоми за жителите на Стария свят. Изпитвали своите ученици с „растения на силата”, за да разберат доколко
те са способни да възприемат другите диапазони на реалността. „Разклащали” събирателната точка на своите ученици до
такава степен, че те не били в състояние да си спомнят протеклите с тях събития. Тяхната „маскировка” в новия социум, в
състоянието на подчиненост, била безупречна. Те даже се кръщавали и служили в католически църкви, защото на тези
момчета им били дълбоко безразлични всякакви религиозни построения. Благодарение на всичко това толтеките оцелели.
Дон Хуан открива на Кастанеда, че „правилото на Орела е „карта”, която може да го отведе до третото внимание. На
друго място пак той споменава, че съществува „път на самотната птица”. Аз, разбира се, не мога нито да потвърдя, нито да
опровергая подобни изявления. Но ми е известно, че „правилото на Орела” (както и всяко друго) е продукт на тонала на
определено време. А времето се е променило. Самият Кастанеда (както съм споменавал) поясни сегашната ситуация (1996 г.)
много просто: „Сега няма правила.” Всички се опасяваме, че индивидуалната, изолирана работа ще се натъкне на
непреодолими препятствия, в същото време не виждаме нито начини, нито възможности да се организира „отряд” - защото
никой от здравомислещите хора, които не са постигнали виждане, няма да нарече себе си нагуал.
Затова се налага да говорим за тактика и стратегия на колективната магическа работа и за нейните преимущества и
особености, които биха могли да ускорят придвижването ни по пътя.

Видове магически групи („отряди”)

1. Самотна птица. Това е единственият истински вариант на толтекския път в наше време. Искам да подчертая - не най-
добрият, но най-истинският. Не е нужно да вкарваме в заблуда своите приятели и близки. Ако те не споделят нашите
възгледи и не се стремят да следват дисциплината, би било нечестно да им обещаваме, че животът ни винаги ще е споделен.
Впрочем нали и бездруго смъртта - тази неумолима и непобедими разлъчница - откъсва навеки жертвите си от Света. В
нашия случай не е много по-различно, защото третото внимание обещава вечен живот само на онзи, който действително го е
постигнал. И там - в така желаната свобода - човек отново е сам, макар да не изпитва самота. Това е особено състояние на
безкрайно развитие и познание, но то не ни дава възможност да се слеем отново с тълпата мили родни същества, оставени на
земята.
124
 „Самотната птица” преживява особено драматично прехода от вниманието на сънуване към второто внимание, защото
именно във второто внимание той (тя) изпитва онази присъща на осъзнаващото същество самота, която дотогава се маскира
със социални конструкции, преднамерени връзки и задължения (всичката плява, която до определен момент от своето разви-
тие полагаме за истинско съдържание на живота си). Трагична ли е самотата? Може ли да се счита това състояние за нещас -
тие и още повече - за въздаяние за грехове, които не сме извършили (да кажем, за митичния „първороден грях”)?
Рискувайки да си навлека критиките на т. нар. „хуманисти” (желаещи нещата завинаги да си останат неизменни и
„мили”), ще си позволя да изкажа една парадоксална мисъл: самотата е полезна и продуктивна. Просто не обръщаме
внимание на очевидния факт, че „средата” (роднини, близки, приятели) само ни доставя информация, но в рамките на
средата си с тази информация ние нищо не бихме могли да направим. Това е в пълния смисъл на думата диалектическа
ситуация, за която най-често не се даваме сметка. Средата ни е абсолютно необходима, за да разполагаме с пълноценен
материал, от който да се оттласнем в своята самота. И ни е необходима самота, за оценим и разбе рем отново своята среда, за
да се убедим, че нашите постижения не са фантазия, а реалност.
Подобни разсъждения на пръв поглед изглеждат връх на тривиалността. Ако се вгледате в някои толтекски методи,
също ще ги наречете банални. Баналността тържествува над света, баналността в един момент става истина, която винаги ни
е била пред очите, но ние - високомерни и ограничени сноби - сме я разглеждали с невежествено пренебрежение.
Разбира се, самотата приближава към свободата и даже я подразбира. Второто внимание идва като безразлична вълна,
готова и да убие, и да възкреси. Тя се възприема от нас като сила, последователно трансформираща различни области на
енергийното ни тяло. И всяка атака на силата може да се окаже последна - защото ние нямаме нито един съратник, който да
стои зад гърба ни, нито един разбиращ приятел, който дори само да облее с вода нашето задъхващо се във вълните на светов-
ните стихии тяло. Такава ситуация отрезвява. Няма да взема сега да твърдя, че тя е абсолютно необходима. Но понякога,
като „ни притиска към стената”, тя ни заставя да се движим. Твърде лесно свикваме да разчитаме на нечия помощ и съчув-
ствие, на нечие съучастие - забравяйки, че животът трае твърде дълго. Довчерашните ни единомишленици се разпиляват
нанякъде и когато най-накрая забележим това, се учудваме, че въобще е могло да се случи.
Разбира се, да бъдеш „самотна птица” е особен дар и той не е даден на всички. Казвам само, че а) е възможен, б) може
да бъде много ефективен, и в) не може да се счита за резултат на социална недоразвитост или друг вид непълноценност. (Тъй
като в последния случай това вече не е Път, а болест.)
2. Магическа двойка. Това е според мен най-простият, безопасен и ефективен начин да се практикува толтекската дис-
циплина в компания.
Хората са същества едностранчиви и това ограничава възможностите им в практиката. Тези, които са предразположени
към сънуване, никога няма да разберат родения сталкер, още по-малко пък ще са в състояние да повторят неговия път в съ -
нуването. Сталкерът от своя страна никога няма да разбере с какво и как се занимава сънувачът. За сталкера сънувачът е
неповратлив, тежък и погълнат от последователните типове концентрация върху съвършено абстрактни снопове еманации,
вниманието му го води по странни и невидими за сталкера пътеки, целите му често изглеждат неясни. Освен това, в сънува-
нето той се превръща понякога в мрачно и застрашително същество. Нещо подобно описва и Кастанеда, разказвайки за дон
Хуан. Макар че самите сънувачи намират състоянието си за естествено и възприемат своите „събратя” (ако ги срещнат в
сънуване) съвършено спокойно.
Сталкерите от своя страна в очите на сънувачите са хора резки, импулсивни, дразнещи и агресивни. Те са леки и
подвижни и навсякъде внасят суматоха и напрежение поради спецификата на своя енергообмен с външното поле. Техният
начин за преместване в режим на сънуване пък изобщо е непонятен. Ако вие, бидейки сънувач, сте срещнали в света на
сънуването или във второто внимание неспокойно и дразнещо човешко същество, можете да сте сигурни - това е сталкер
(или потенциален такъв).
Съвсем другояче ще ви изглеждат нещата, ако заедно с този сталкер се заемете със съвместни изследвания.
Неспокойното му движение придобива осмисленост и насоченост, предизвикващи удивление и възхищение, а способността
му да реагира на ситуацията и да обръща внимание на убягващи ви детайли и процеси правят помощта му наистина
неоценима. Позволявайки на сталкера да „ви води” в сънуването, придобивате удивителния опит на „плъзгането” по
недостъпни по-рано за вас области на еманации.
Виждането частично разкрива причината за такива поразителни разлики между сталкерите и сънувачите. Разбира се, те
не може се опишат (още по-малко - да се обяснят) изчерпателно, но един детайл веднага се набива в очите: основната свети-
мост на сънуваното тяло при сталкера е разположена, условно казано, на нивото на гърдите - в зоната, където еманациите
моделират копието на фронталната пластина на пашкула. Именно тези области са изразени най-отчетливо и, съдейки по
всичко, те взимат най-активно участие в преместването на сталкера в световете на сънуването. Сънувачът от своя страна
обладава устойчив и добре структуриран енергообмен в горната част на сънуваното си тяло. Преди всичко това е областта на
главата (особено очите) и гърловият център. Долната част на сънуваното му тяло равномерно потъмнява и може даже да се
възприема като неразчленима черна маса. Понякога сънувачът действително напомня „съюзник”, особено в случай че е
натрупал много енергия. Той като че безразлично „прехвърля” достъпните му области на възприятие, след което се потапя в
избрания „свят”, като дълго и замислено се насища с неговите еманации. В моменти на силови въздействия той може ярко да
„пламне” някъде на нивото на „просвета”, но енергийната му активност никога не се задържа задълго по-ниско от горната
част на гърдите. Даже ръцете му, когато изпълняват някакви манипулации в сън, са на първо място енергийно продължение
на неговата „глава”.
Сътрудничеството между сънувачи и сталкери чрез съвместно сънуване носи богати плодове, защото - пребивавайки в
общ режим на енергообмен и в една позиция на събирателната точка - партньорите влизат в неминуем резонанс и обменят
енергийната активност, като се допълват взаимно. Повишават се скоростта и качеството на трансформационните процеси, да
не говорим за удивителните преживявания - за сталкерите това са интензивността, плътността и стабилността (която най-
често и води до виждане в сънуването), за сънувача - неочакваните преобръщания и метаморфози при оформянето на
сънуваното тяло и поразителната скорост и реактивност.
Ако конституционалните различия при това се съчетаят с взаимно допълващите се особености на мъжкото и женското
енергийно начало, това сътрудничество се осъществява още по-лесно и хармонично. Поне при съчетанието от жена-сталкер
и мъж-сънувач. Последното е свързано с присъщата на жените повишена енергийна активност в долната част на пашкула
125
(възможно е това само по себе си да повишава предразположеността им към сталкинг) и присъщата на мъжете повишена
енергийна активност в областта на гърловия център (структурата на описание и организация на произволното внимание).
Силата реагира по различен начин на мъжете и на жените във вниманието на сънуване и във второто внимание. Особе -
ностите на фиксацията на женското сънувано тяло, предразположено към сталкинг, може даже да изпълняват ролята на
„транспортно средство” за внимателния, но слабо подвижен сънувач. Интензивността на жената-сталкер в сънуването често
е не просто значително по-голяма, отколкото при сънувача, но и отразява една специфична способност за съчетаване на
скоростта с режима на трансформиращо поглъщане. Това означава, че трансформацията на енергийното тяло при жените
става по съвършено различен начин в сравнение с мъжете. Жените не само се движат в световете на сънуването по-бързо, но
и по-бързо се променят (в енергиен смисъл), докато са там.
Резонансният процес, който обхваща партньорите в съвместно сънуване, прави трансформацията им обща -
постиженията и грешките на единия оказват най-непосредствено въздействие върху другия (затова и създаването на
„магически отряд” е толкова трудно и даже рисковано, ако в групата няма нито един пълноценно виждащ). В споменатия по-
горе случай обаче женската енергия по правило помага. Единственият недостатък на женския тип фиксация във второто
внимание е повишената склонност към най-плътните потоци от енергийни еманации. Ако сънуваното тяло на мъжа е
недостатъчно развито, той не бива презглава да се хвърля в причудливите „светове” на темпераментния си партньор.
Впрочем женската чувствителност и подвижност във второто внимание е достатъчно висока, за да се погрижи навреме за
безопасността на мъжа. Техниката на „магическата двойка” е отличен път за самотрансформация и метод за съвместно
изследване на променените режими на възприятие.
3. Магическа триада. Това е най-неустойчивата структура. Тук често възниква конфликт на интереси и в резултат -
междуличностни напрежения - те обикновено изглеждат напълно странични, даже може да се каже „битови”, и се основават
на симпатия или антипатия между партньорите. Да се удържи тази „троица” в състояние на продуктивно сътрудничество е
изключително трудно.
Разбира се, външните разногласия не са нищо повече от отражение на енергийната дисхармония на подобно
обединение. По една или друга причина съвместната практика често оставя чувство на неудовлетвореност, в резултат на
което на „третия” му се приписват недостатъци, грешки и т. под. Подмолно натрупващото се психологическо напрежение
произтича оттам, че един от тримата непременно се чувства „жертва” в процеса на общите енергийни манипулации. Тъй като
всички тези действия протичат вън от описанието, „жертвата” не е способна рационално да обясни причината за
нарастващото си недоволство. И започва безсъзнателно да търси повод за разпадане на групата в сферата на ежедневния
живот. А такъв се намира удивително бързо.
Ако тройката има в състава си двама сталкери и един сънувач, обикновено единият сталкер се опитва да пропъди
другия. Сънувачът в тази ситуация последен разбира какво всъщност става и защо нещата не са наред.
Ако тройката е в конфигурация двама сънувачи - един сталкер, сънувачите - въпреки енергийната и практическата целе-
съобразност - се опитват да се избавят от сталкера. Тази парадоксална ситуация възниква поради две причини. На първо мяс-
то, сънувачите реагират по-бавно и в първото внимание възприемат нещата по-повърхностно. Струва им се, че пречките в
практиката и в общуването се създават именно от сталкера, защото един с друг те се чувстват спокойно - могат методично и
без бързане да се отдадат на любимите си практики: на неправене, съзерцание, съвместно сънуване и „разходки на Силата”.
Не са способни да забележат без помощта на сталкера, че преживяват например продължителен застой, а също и че всъщ-
ност не изпитват особена нужда един от друг, защото в енергийно отношение се дублират както в първото внимание, така и в
който и да е променен режим на възприятие. В резултат сталкерът - който всъщност се опитва да ги размърда - се оказва
нежелан. Няколко месеца след оттеглянето на сталкера (а понякога и по-рано) останалите двама също се отказват от съв-
местната практика - просто защото не виждат в нея нито особена полза, нито насъщна необходимост.
4. По-устойчива структура е магическата четворка, състояща се от две естествени двойки сталкери и сънувачи. Но на
това ниво на сложност на общия енергиен пашкул възниква насъщна необходимост от единен координатор.
В съответствие с „правилото” ролята на координатор изпълнява нагуалът. Лично аз не съм срещал нито един нагуал и
предполагам, че това е много рядък тип енергийна конституция при човека. Затова на тази тема няма да се спирам.
При „четворките” проблемът е, че от една страна сънувачите се стремят да организират собствена двойка и да се изоли-
рат енергийно от сталкерите, а сталкерите - напротив - внимателно реагират на всяка дисхармония и затова се стремят да
организират устойчиви практически съюзи със сънувачи. От друга страна - ако въпреки подсъзнателната съпротива на съ-
нувачите подобни енергийни двойки все пак се формират, всяка от тях желае да добие самостоятелност и да се освободи от
другата. Ясно е, че става дума за особености на енергообмена -т. е. на онова, за което не-виждащите членове на групата
могат само да се досещат. На нивото на човешките (микросоциални) взаимоотношения всички тези процеси се проявяват
съвсем тривиално - под формата на спорове, обиди и т. н. Все пак говорим за обикновени хора - начинаещи сталкери и
сънувачи, които колкото и да се стараят, са още далече от безупречността и невинаги са способни задълго да контролират
собствената си глупост.
Теоретически именно нагуалът, бидейки „двойно” (т. е. в енергиен смисъл - мощно) същество, удържа отношенията вът-
ре в групата на нивото, на което е възможно провеждането на ефективна работа. Нагуалът определя също кой каква позиция
заема и по какъв начин може да бъде максимално полезен в общия прогрес на „отряда” като единно енергийно
формирование.
В случай че членовете на групата са достатъчно опитни и зрели практици, способни да помнят за безупречността даже
в състояние на наистина мощни енергийни влияния, каквито рано или късно започват да протичат в процеса на съвместните
им занимания, със задачата да удържа групата в състояние на продуктивно равновесие може да се заеме и опитен виждащ. За
това ще му се наложи да развие способността си постоянно да вижда полевите връзки, които се образуват в групата. Това е
динамичен процес, така че тук не трябва да се разчита на виждания с месечна давност, а още по-малко - на слепи догадки.
Общият пашкул може да се събира и разпада, може да съхранява устойчиви елементи, може да има общ защитен екран (това
е добре), а може и да няма такъв.
Виждането, обусловено от конкретно намерение, дава ясни и значими резултати. То почти мигновено регистрира
всички съществени деформации и деструктивни тенденции в общите енергоструктури. Най-ценната придобивка на общия
енергиен пашкул на групата е възможността да се натрупва енергия много по-интензивно. Този обединяващ „отряда” канал
126
на поглъщане се формира толкова по-бързо, колкото по-често партньорите имат възможност да преместват събирателната си
точка в една и съща обща позиция.
5. Магически отряд (16+1). В съвременните условия да се поддържа такава голяма структура е истинско предизвикател-
ство. Освен това и е свързано с много проблеми. На първо място, тук в качеството на лидер е нужен не просто виждащ, а
много силен виждащ, способен да се справи с рязко повишаващата се плътност на общия пашкул и да въведе ред в групата -
понякога въпреки индивидуалните желания на влизащите в нея. На второ място, скоростта на движение на групата във
второто внимание нараства толкова осезаемо, че е изключително важно в състава й да влизат и т. нар. „куриери”.
„Куриерът” е рядък тип човешко същество, отличаващо се със способността без затруднение да премества
събирателната си точка в крайно отдалечени перцептивни полета и да я фиксира в същото положение, в което пребивава
неговият „подопечен” (или група „подопечни”), за да може впоследствие със своето намерение да придаде посока на
неговото (тяхното) движение. „Куриерът” не само „поглежда” какво има там, напред, но и „насочва” останалите в позицията,
в която сам е пребивавал. Това предполага съчетание на изключителна лекота и устойчивост.
В „магическите двойки” „куриер” най-често е сталкерът. Но „двойката” е доста скромно енергийно образувание. В нея
устойчивостта на сталкера е напълно достатъчна, за да увлече след себе си партньора му - докато такава тежка и често не
напълно еднородна (във функционален план) структура като цял „отряд” едва ли ще му бъде по силите. Даже „куриерът”,
действайки сам, невинаги може да постигне желания резултат, затова за успешно придвижване в полетата на второто внима-
ние „куриерите” на отряда трябва да бъдат няколко (най-малко двама).
В традицията на дон Хуан всички тези нелеки задачи се решават от нагуала. При това, както помните, членовете на „от-
ряда” се подбират от стария нагуал - опитен и (което е най-важното) - виждащ. В една такава приемственост има голям
практически смисъл - младият нагуал не умее да вижда и не е в състояние да набере нужните хора за изпълнението на
„правилото”, а старият нагуал има твърде малко време, за да доведе новия си „отряд” до целта. По такъв начин работата по
подбора и воденето на групата се разделя на две части и в нея участват две поколения нагуали. Възможно ли е възраждането
на тази традиция в същия вид днес? Засега е трудно да се каже. Лично аз разглеждам като работоспособни в съвременните
условия само „магическите двойки”, в редки щастливи случаи - и „четворките”.
Но дори на това ниво главната практическа задача на груповата работа остава формирането на единен енергиен пашкул.
Доколкото ми е известно, това е единственият инструмент, който влияе съществено на скоростта и качеството на
колективната практика.
Някои практикуващи в началото се затрудняват да определят типа на собствената си предразположеност. Типът консти-
туция се открива просто като резултат на постоянна дисциплина от общ порядък (безупречност, сталкинг, сънуване) още в
края на първата година. И все пак много пъти съм чувал въпроса: „Как да определя сънувач ли съм или сталкер?”
Донякъде (но не винаги и далеч не във всичко) психологическите качества на сънувачите и сталкерите съвпадат с всеиз-
вестното разделение на хората на интроверти и екстраверти. Като че най-простият критерий тук е отношението към между-
личностния конфликт. Човекът, чиято конституция е предразположена към сталкинг, се стреми активно да разреши конф-
ликта, а потенциалният сънувач го избягва или игнорира.
Психологическите качества при сталкерите и сънувачите до голяма степен се различават. За да се изброят всичките, ще
се наложи да се напишат няколко обемисти глави. Тук ще отбележа само най-важните от функционална гледна точка.
В толтекската дисциплина вниманието и въображението играят изключително важна роля. Потенциалните сънувачи
поначало проявяват афинитет към абстрактното. Вниманието им е рефлексивно, лесно може да бъде насочено към самото
себе си и само неотстранимият натиск на средата го заставя да се фокусира върху външните обекти. Във връзка с това на
сънувачите например по-лесно им се удава неправенето (което е един от най-ярките примери за абстрактно боравене с
произволното внимание). По същата причина при тях страда паметта и наблюдателността. И докато в режим на сънуване те
се ориентират по-бързо и са способни повече да запаметяват, в първото внимание сънувачите нерядко са изумително
разсеяни същества.
При сталкерите - напротив - вниманието по естествен начин през по-голямата част от времето е съсредоточено върху
външните обекти и върху връзките на „Аза” с тях. Вниманието на сталкерите е съдържателно, налага им се да приложат
специално усилие, за да го насочат към самия процес. Затова те са много по-реактивни от сънувачите - потопени в
социалните значения и оценки, а също и в много по-голяма степен са склонни към емпатия (съпреживяване). Това също е
едно от водещите различия. Ако сънувачът най-напред се опитва да разбере другия (спецификата на неговата психология,
мироглед, осъзнаване) и на основата на умствени спекулации да прогнозира неговото поведение и проявленията на
личността му, то сталкерът най-напред съпреживява събеседника. По-нататъшните събития се развиват също в
противоположни посоки - сталкерът е принуден да положи специални усилия, за да разбере съдържателно психологията на
своя партньор, а сънувачът полага усилие, за да предизвика у себе си съпреживяване.
Изразявайки се фигуративно, сънувачът строи умствени модели и - стига да е талантлив - на това ниво е способен да
разбере всеки човешки тип, но усеща малко. Сталкерът живее, чувства - но не разбира много. В ситуация на общуване
сталкерът се възприема като по-привлекателен, защото за всеки от нас интерес представлява не толкова умственото
разбиране от страна на партньора, колкото емоционалното му отреагиране. А сънувачите донякъде правят впечатление на
отчуждени.
Тъй като сънувачите по-лесно насочват вниманието си към идеалните, умозрими обекти, на тях им е дадена по-развита
способност за моделиращо въображение. Затова „магическите правения”, визуализацията, автотренингът и самохипнозата са
все области на естествен и лесен успех за тях. Същевременно те са доста устойчиви на внушения отвън. Сталкерите по
правило са по-податливи.
Тези различия намират отражение даже в колективната работа по влизане в сънуване или във второто внимание.
Сънувачът премества събирателната точка, индуцирайки същото преместване у сталкера, а сталкерът на свой ред - бидейки
крайно заинтересован от външната среда - пръв фиксира събирателната точка в новото положение и заставя и сънувача да го
направи.
В процеса на хармонична практика сънувачите трябва постепенно да развиват у себе си някои компенсиращи техните
недостатъци качества на сталкера, а сталкерите - качества на сънувачите. Така че хората, занимавали се с толтекска дисцип-
лина в продължение на няколко години, вече не са ярки представители на един или друг тип - техният „психологически
127
портрет” като че се размива и придобива междинни, неопределени форми. В редица ситуации сънувачът започва съзнателно
да се държи като сталкер - и обратното. Сталкерът се учи все повече да се отвлича, да се дистанцира от социалните значения,
ценности и смисли, а сънувачът - да помни за тях, да ги отчита и използва в ситуация на сталкинг.
Когато обаче толтекската дисциплина се практикува неправилно, то всеки от психоенергийните типове угажда на своите
особености и ги довежда до хипертрофия. Сталкерите се превръщат в манипулатори, затънали в социални игри - все по-
сложни и по-безсмислени; сънувачите изпадат в крайна мизантропия, вглъбяват се в себе си и стават мрачни отшелници, не-
способни на нормални човешки взаимоотношения.
Ето защо при съвместна практика е необходимо да се следи и за измененията на личността, които по този път са
неизбежни.

Методи за формиране на общо енергийно тяло в групата

Качеството и интензивността на енергийните връзки между членовете на магическата група в състояние на синхронно
изместена перцепция винаги се трансформират. От еволюционна гледна точка режимът на първото внимание е тясно свързан
в човешката психология с индивидуалните егоистични механизми, със системата за изолация и с блокирането на излишните
енергообменни процеси. Първото внимание, напълно подчинено на нашето его, създава и съхранява „образа на самия себе
си”, обаче всеки променен режим на възприятие, постигнат от група хора синхронно и целенасочено, оформя скелета на
единно за всички тях енергийно поле. Благодарение на него са възможни феномени като съвместното сънуване, груповите
магически въздействия и влияния и даже колективните халюцинации. Всички тези феномени са свързани с промененото
положение на събирателната точка и се предизвикват от резонансни процеси.
Постигат се с помощта на:
1. Съвместно спиране на вътрешния диалог.
2. Съвместно неправене или правене.
3. Съвместно сънуване.
4. Съвместно фиксиране на намерение.
Всички тези практики са особено успешни в случай на пространствено-времева близост (при това времевият фактор -
синхронността - има решаващо значение), а също и при наличие на обща за цялата група точка на прилагане на силите.
Общата точка на прилагане на силите е актуална, когато става дума за динамични практики (на първо място неправене -
то и правенето, частично - и намерението, макар че тук е много по-трудно да се постигне необходимото ниво на контрол).
Например съвместното правене или неправене е отлична тренировка не само за общото преместване на събирателната
точка, но и за колективното намерение. Тези техники могат да бъдат започнати с най-елементарни процедури, подобни на
описаните при Кастанеда - разглеждане на сенки като обекти, промени във възприемането на разстояния и т. под. Важното в
случая не е успешното изпълнение на упражнението, а навикът за едновременна настройка за постигане на един и същ
резултат. Тъй като всички техники протичат на фона на забавен или спрян вътрешен диалог, енергийните връзки се
формират още по-интензивно.
За тези цели се използват следните методи:
а) поставяне на общи психоенергийни („магически”) цели;
б) обща ориентация към еманациите на планетарното поле (обръщане към едни и същи източници на енергия, „места на
силата”);
в) формиране на устойчиви двойки „сънувач-сталкер” (в случай че групата се състои от повече от двама човека);
г) обща процедура на „включване” към намерението (самата процедура - чак до постигане на виждане - е подобна на
ритуал и се разработва от групата със собствени сили - това е индивидуално „магично творчество”);
д) синхронизация на техниките, свързани с навлизане във вниманието на сънуване или във второто внимание;
е) „обща маркировка” („общи знаци”). В първото внимание това са действия, думи (или преднамерено мълчание), в
сънуването - „места” или „знаци”.
Всичко това се развива постепенно, защото повечето толтекски действия имат само частично съответствие в света на
описанието. Колективното спиране на вътрешния диалог е единственият фундамент, от който може да се тръгне за всяка по-
нататъшна тренировка.
Като примери може да се приведат следните видове съвместно „правене”:
- концентриране на вниманието на членовете на групата върху точка, където трябва да се съединят външните слоеве на
енергийните им тела или
- върху точка (точки) от определена конструкция, „направена” за постигане на общите цели на групата (ако практикува-
щите имат много енергия и намерението им е добре развито, тези „конструкции” могат да продължат съществуването си и
след края на упражнението).
Пример за съвместно неправене на опитните магове от донхуановския отряд намираме при Кастанеда. Това е създаване
на „пролуки” или „врати”, през които отрядът прониква в свят от второто внимание.
Възможно е „самотната птица” или „магическата двойка” да не са способни на същите грандиозни енергийни манипула -
ции като описаните от Кастанеда, но в края на краищата не това е целта на предприетата работа. Колкото и да сме далеч от
„третото внимание” - този последен праг, който прекрачва толтекът в достъпния за обичайното възприятие свят, - ние знаем,
че същността на това достижение се заключава в интеграцията. В нашия случай - в интеграцията на енергийните възмож-
ности на първото и второто внимание.
Интеграцията - единственият сериозен критерий за настъпила трансформация - изисква изключително майсторство и
енергиен потенциал. Обикновено различните перцептивни реалности (ако все пак се окажат достъпни за медитатора, визио-
нера или екстрасенса) по никой начин не могат да се пресекат, а още по-малко пък - да достигнат до такова високо единство,
че ефектите от един тип перцепция да могат да поразят въображението на наблюдател, функциониращ в друг режим. Недос-
тигът на енергия (при мага) и крайната ригидност на перцептивния апарат (при наблюдателя) са причината за множеството
неуспехи в областта на експерименталната психология в редките случаи, когато тя изобщо се решава да изследва подобни
128
явления. (Спомнете си например един известен и поучителен факт: когато Н. Кулагина демонстрирала пред компетентна на-
учна комисия своите телекинетични способности, няколко млади учени „видели” нишки, завързани за ръцете й, с помощта
на които тя вършела своите „фокуси”. Но изследванията се провеждали в лабораторни условия и експериментите се
записвали на видеолента. И само записът позволил да се установи истината: не били открити никакви „нишки”, младите хора
останали сконфузени, но явно така и не могли да разберат причината за своите синхронни и отчетливи халюцинации.)
Даже фиксираните феномени (били те наблюдение, фотография или видеозапис) оставят общото впечатление за неубе-
дителност на реалността на явлението. Необичайната енергийна плътност на сънуваното тяло, превърнало се (за наблюдате-
ля в режим на първото внимание) в „двойник”, може да има съвършена перцептивна „отчетливост” и дори и тогава да про-
извежда „странно” впечатление (например по странен начин да влияе на паметта на възприемащия). „Прекъснатостта” на па-
метта, частичната амнезия, съноподобността на спомена или скептичността впоследствие, когато събитието вече е свършило,
са естествени реакции на тонала на принуденото възприятие по отношение на явления, които не се явяват обект на описание,
а само преднамерено изглеждат такъв обект. И именно способността за психоенергийна интеграция е онази „магическа
сила”, която окултистите така упорито са търсили и търсят до днес. Започвайки с необяснимата „мана” при меланезийците и
завършвайки с днешното (също толкова необяснимо) биополе.
Мога да говоря само за основните етапи на интеграцията между първото и второто внимание при сънувача. Сталкерите
се движат по друг начин - етапите, през които сънувачите преминават трудно и продължително, понякога на сталкера му из-
глеждат лесни, и обратно - действия, които за сънувача са лесни, у сталкера могат да предизвикат значителни затруднения.
Това се отнася особено за спецификата на самото излизане от сънуваното тяло. Обикновено сънувачите нямат голям
опит в незначителните премествания на перцепцията. Сънуваното им тяло се формира „от нула”, притегляйки с
постепенното развитие на осъзнаването енергийните влакна от основния пашкул. Сталкерите пък в много по-голяма степен
се опират на опита на тялото и волята (защото работят предимно в състояние на максимална промяна на възприятието и на
фона на активност на плътните еманации на физическия организъм), което позволява да се формират енергийни полета без
участието на произволното внимание - на друг принцип, за мен лично неясен до днес. Впрочем това, което обединява
сталкерите и сънувачите, е общият подход към усилване на възприятието и трансформацията на енергийното тяло.
Пътят на сънувача минава през развиване на вниманието на сънуване и усвояване на сънуваното тяло (в същия
перцептивен режим) и завършва с преход от вниманието на сънуване във второто внимание. Високата интензивност на
възприятието, осъзнаването и енергообмена във второто внимание предизвиква проблясъци на интегрирано състояние на
сънуване наяве, в резултат на което в крайна сметка би следвало да се стигне до отделянето на двойник. Паралелните
феномени на спонтанното разширяване на осъзнаването насън и наяве довеждат до все по-чести и пълноценни моменти на
виждане. Отделянето на двойник прави потенциално възможно пълното придърпване на енергийните влакна от стартовата
позиция на пашкула в позиция на изместване на събирателната точка, което се възприема като телепортация.
Различията при сталкерите се заключават в своеобразието на достигането на второто внимание и на оформянето на
сънуваното тяло. Често те влизат в сънуване наяве много по-рано от сънувачите, което обаче може да им коства затруднения
със самото внимание на сънуване. Достигането на „двойник” и виждането обаче и при двата типа протичат еднакво. Освен
това ако сталкерите и сънувачите не работят заедно, те обикновено предпочитат да посещават различни диапазони на
енергийната реалност, така че от съдържателна гледна точка сънуваческият им опит може силно да се различава. (Няма да
говоря за такива феномени на сталкеровата практика в сънуването като „обръщане на главата”, което всъщност е
преструктуриране на енергийното тяло по отношение на събирателната точка, или „движение по нишките на света”. Този
опит е твърде фрагментарен и нетипичен и се нуждае от специални изследвания.)
Така или иначе, при всеки изследовател на толтекската практика трансформацията на енергийното тяло става за сметка
на достигането и усвояването на голям брой позиции на събирателната точка. Този процес на последователно достигане и
„събиране” на светове на сънуването и светове на второто внимание нарекох тръмпинг.
Тръмпингът не е хаотично преместване, състоящо се от редуване на мътни и ярки (непродължителни) „озарения”. По-
скоро това е старателна работа, която не търпи прибързване и отпуснати, безволеви блуждаения.
За истински тръпминг може да се говори едва когато практикуващият вече се е научил да се движи в новите полета на
възприятие последователно и в състояние на пълноценно осъзнаване. По същество изследването на различните позиции на
събирателната точка се свежда до построяването на „верига” - може би именно звената на такава „верига” има предвид в
книгите си Кастанеда, когато говори за „врати на сънуване”.
Пътят във второто внимание представлява плавен преход от жалон към жалон. Първият жалон се създава от нас в мо-
мента, в който вниманието на сънуване капитулира пред Реалността и значителна част от тоналните халюцинации се
изтрива. Най-често това е първият свят от второто внимание. Както помните, той слабо се различава от света на първото
внимание, даже по същество го дублира. Тук всичко е познато, а в значителната част от съставящите го еманации влизат
същите енергийни структури, които са ни достъпни и в първото внимание.
По-нататъшният път зависи от индивидуалните пристрастия на сънувача. Сталкерите често се отправят в плътни свето-
ве от непонятен за мен тип, като използват „скаути” и даже „дребни паразити”. Сънувачът пък е склонен да се премества от
свят в свят, без да прибягва до общуване с неорганични същества - използва само спирането на вътрешния диалог и работата
със собственото внимание.
Всеки път си намираме определено място, което да ни служи като отправна точка в следващото ни странстване. (Тук от-
ново говоря за пътя именно на сънувача, тъй като сталкерите са склонни да използват като „жалони” не места, а същества.)
Научим ли се да влизаме във второто внимание, вече не можем да си позволим всеки път да започваме отначало - просто
няма време за това. Разбира се, винаги преминаваме през специално фиксирани от нас „жалони” - запомнени или харесани
места (те често се оказват за нас „места на силата”), но главното ни намерение всеки път трябва да бъде да отидем малко по-
далеч (и, разбира се, да си набележим нов „жалон”). Способността ни да „отидем по-нататък” е надежден критерий за
енергийното ни състояние в момента. Както вече писах, пътят на сънувача е неравен - има извисявания и спадове. И няма
нищо страшно в това, че поради неизвестни причини в продължение на два-три месеца не можете да направите следващата
крачка. Такива спирания са неизбежни и свидетелстват, че вашето тяло натрупва енергия. Те могат даже да са ви от полза, за
да изучите основно постигнатата до момента позиция на събирателната точка. Понякога подобни изследвания разкриват
нови източници на енергия, тъй като всеки свят от второто внимание си има свои необикновени, но твърде ефективни
129
начини за поглъщане на сила. Освен това можете да намерите своя „оптимален жалон” - този елемент на описанието в
даденото перцептивно поле, който най-добре удържа вашето внимание и ще способства за преместване на събирателната ви
точка по-надалеч, когато вашето тяло бъде отново готово за това.
На пътешественика по световете сякаш му помага самата природа, реалността или силата. На всеки свят от второто вни -
мание съответства определено ниво на чувствителност на енергийното тяло. Може да се каже, че енергийното тяло ни доста-
вя „безмълвно знание” за най-важните от гледна точка на практиката неща - къде да се намери енергия, как да се натрупа,
как да се използва, къде има „проход” за по-нататък и т. н.
Сънуването наяве демонстрира вдъхновяващи прояви на натрупаната във второто внимание енергия - но това най-често
се харесва на сталкерите, тъй като е до голяма степен магия на конкретното.
Сънувачът се чувства наистина комфортно във второто внимание, защото там реализира напълно своите възможности за
енергообмен с външното поле - в първото внимание за същото е необходимо да приложи значителни усилия. Изкушението
да пренебрегнете сталкинга тук е твърде голямо, но е абсолютно недопустимо, защото рискът да „заседнете” във второто
внимание с някаква част от енергийното си тяло е много голям, а това в една или друга форма е гибел на цялостното
същество. С придвижването напред по изменените режими на възприятието безупречността и сталкингът трябва съответно
да се повишават и усъвършенстват - това правило няма изключения.
Друг общ елемент на Пътя при сънувача и сталкера е нулевата фиксация на събирателната точка - това, което дон Хуан
нарече „загуба на човешката форма”. Ако енергийният скелет (споменатите неведнъж три „ремъка”), удържащ събирателна -
та точка, рязко губи сила, то „загубата на формата”, произтичаща от това, трябва да се съпровожда с бурни реакции на тя-
лото - подобно на треперенето, описано от Кастанеда. Но това правило е валидно най-вече за съществата със силно развито и
твърдо его, особено за мъжете.
„Загубата на човешката форма” не дава нищо (в смисъл на енергийна трансформация). Тя обикновено облекчава по-
нататъшната работа, без да променя енергийния статус на човека като цяло. С други думи, „обезформеният воин” не е маг, и
обратно: може да си силен маг и да не си „загубил човешката си форма”. Всеки, който практикува толтекската дисциплина,
рано или късно преминава през период на пълна загуба на човешката фиксация. Това е неизбежно, ако имате намерение да се
движите към третото внимание.
Самият преход в третото внимание от техническа гледна точка е подобен на скок - осъзнаването взривообразно се слива
с „двойника” и енергийното тяло става единно на ново равнище на интензивност и организация.
От психоенергийна гледна точка метафората „скок в пропаст”, която намираме в кастанедовската епопея, ярко и пълно
отразява същностната страна на процеса. Ако „огънят отвътре” действително възниква в резултат на стремително пресичане
на всички перцептивни полета, свързани с еманациите на пашкула, и с мигновено връщане в началната позиция при съх -
ранена светимост на осъзнаването във всички преминати области, то ситуацията на скок (алегорична или абсолютно реална)
прекрасно подхожда на това особено достижение.
Ситуацията „скок в пропаст” подтиква енергийното тяло да отправи събирателната точка колкото може по-надалеч - та -
къв е вътрешният импулс на самото действие. От друга страна -вече „скочило”, тялото трябва инстинктивно отново да се
стреми към максимална събраност, тъй като го чака „приземяване” - бързо връщане на събирателната точка към положение-
то на най-пълно и качествено възприятие. В резултат на тази маневра може да се оформи нова цялостност, интегрираща
всички позиции на осъзнаване в качествено изменилото се енергийно тяло. Скоростта и интензивността на новото тяло
трябва дотолкова да се различава от всичко достъпно за възприятието в първото внимание, че успехът на това наше действие
да се представи пред околните като пълно и безвъзвратно изчезване на толтека в „огъня отвътре”.
Трезво погледнато, не може да не забележим, че не всяко човешко същество е способно да достигне тези „отвъдни висо-
ти”. Нагуализмът съвсем не е религия, която обещава спасение на всеки, който приеме вярата. Всяка практика (още повече
толкова сложна и специфична като толтекската) има своите ограничения. Така и сред занимаващите се с нагуализъм се сре -
щат хора, категорично неспособни да достигнат до висшите реализации в тази област. Както помните, дон Хуан ги нарича
„спукани гърнета”. И проблемът съвсем не е в това, че са „доброволци” в света на донхуановската магия или че имат деца.
Тук по правило става дума за индивидуалната конституция на тонала, непозволяваща на практикуващия да натрупа
необходимия обем енергия. От психоенергийна гледна точка това действително напомня пукнатина или пробив. Доколкото
ми е известно, такива специфични нарушения в равновесието на пашкула възникват в ранното детство (а може би даже в
перинаталния период). По принцип дефектът е неотстраним и се заключава в наличието на психоенергиен „комплекс”,
събиращ всеки (дори най-малкия) излишък от енергия, за да го насочи към безсмислено излъчване във външното поле.
Как се проявява това в психологически план? Подобни хора обръщат всяко действие, всяка методика, изисквани от
дисциплината, в своя вреда. Всяко изменено състояние на съзнанието се превръща в повод за деструктивни емоции, които
обикновено даже се тълкуват като достижение и се култивират. Междинните състояния, възникващи при всеки опит да се
навлезе в състояние на безупречност, веднага и задължително стават повод за индулгиране. Преодоляването на страха от
смъртта провокира ексцентрично и рисковано поведение, което се изразява в демонстративно „геройство” и високомерно
отношение към „жалките хорица”, избягващи всяка опасност. Работата с чувството за собствена важ ност води до различни
форми на шутовщина, които се взимат за сталкинг. При това „спуканите гърнета” изобщо не забелязват, че старателното им
самоунижение не е нищо друго освен превърната форма на самоизтъкване и всяческо привличане на вниманието. По такъв
начин чувството за собствена важност просто се обръща с хастара навън и продължава да изпълнява функцията си на
ненаситен консуматор на енергия.
Преодоляването на жалостта към себе си пък може да доведе до съзнателно самоизтощение, до различни форми на без-
смислен аскетизъм, чието реално съдържание се заключава в старателно прикриван мазохистки комплекс. Тези хора са при -
влечени например от такива техники за преместване на събирателната точка като лишаване от сън, употреба на съмнителни
токсини, маниакално сексуално въздържание и много други. Непреодолимият им психоенергиен „комплекс” ги лишава от
възможността да достигнат безупречност и съответно да навлязат във второто внимание. Дори и когато изглеждат обна-
деждаващи, опитите им не довеждат до никакъв резултат.
Събирателната точка при „спуканите гърнета” може да „плава” и от време на време да се „изплъзва” от своята позиция
(тъй като хората от този тип са - колкото и да е странно - доста усърдни). От време на време те влизат в осъзнато сънуване,
но не в центъра на „човешката ивица”, а в края, и в резултат на което тяхното възприятие е изкривено и наситено с илюзии,
130
отразяващи собствените им идеи и представи. В крайна сметка осъзнатото сънуване, както и всяка друга практика, се
превръща за тях - вместо в начин за натрупване на енергия - в начин за нейното безразборно излъчване.
Тези неудачни „толтеки” подсъзнателно търсят в сънуването повод за нови мании, нови фикс-идеи, нови предразсъдъци
и фантасмагории. От тях излизат „контактьори” и псевдоекстрасенси, защото срещнат ли се в сънуване с ярка проекция на
претрупаното си безсъзнателно или с реално неорганично същество, те започват искрено да вярват, че са уникални и че им е
дарено някакво откровение. Обожават да чуват „гласове” и внимателно се вслушват в това, което тези гласове им вещаят.
Навсякъде „виждат знаци” и живеят в непрекъснато очакване на въображаеми чудеса.
За нещастие, такива хора могат да прекалят в усърдието си и да се разболеят. Техният „магически свят” е твърде крехък
и готов всеки момент да се изроди в параноя (даже в психоза). Разколебавайки режима на възприятието си, те не търсят нова
стабилност; по-скоро обратното - тях повече ги устройва тайнствената неопределеност и калейдоскопичността на образите,
от която винаги може да се извлече онова, което им е по сърце. В резултат пашкулът, вместо да встъпи в широк и
пълноценен енергообмен с новите перцептивни полета, все повече се изтощава.
Не трябва да се забравя, че събирателната точка се премества не само благодарение на наличието на излишък от енергия
на еманациите на пашкула, но и в резултат на явния й недостиг. По правило това е придвижване надолу и надясно - в област
мрачна и тревожна, където обитават чудовища, навестяващи нощните ни кошмари.
Хората с неотстраним дефект на енергийното тяло не могат да овладеят режима на второто внимание. Те попадат в него
само за секунди и това не им носи никаква практическа полза. Тоналът им винаги е препълнен от фантазии и не може да
бъде упорядъчен в необходимата степен. А по качеството на тонала се съди за шансовете на практикуващия в толтекската
дисциплина.
Защото всичко започва с тонала.
Тоналът е структурно явление, манифестация на реда, създаден от нас за удобство на функционирането ни в конкретен
свят от нашето възприятие. Любопитното е, че той изисква порядък даже за да бъде възможно излизането извън пределите
на този порядък - т. е. в нагуала.
Иска ми се да ви напомня тази проста мисъл, завършвайки книгата. Всичко, което е написано тук, е предназначено за
тонала, макар и заглавието да е „Виждането на нагуала”. Тук изхождам от личния си опит и от опита на хората, които
познавам добре. Порядъкът на „острова на тонала” не само освобождава място, но и организира енергийния запас на тялото
и психиката по такъв начин, че той да се насочи към постигането на области, непринадлежащи на самия тонал. А по какъв
друг начин бихме могли да разчленим полета, явно неподдаващи се на интерпретация? За това е необходимо да прокараме
черта между явленията, впечатленията и процесите, подлежащи на интерпретация (т. е. в една или друга степен „тонални”),
и онова неясно нещо, което служи като първопричина, като фундаментален импулс за всичко, което ние с удоволствие
подреждаме по лавици.
За да прокарам такава черта, наложи се да изоставя желанието си да опиша онези феномени на възприятието, които са
обкръжени от ореола на непреодолима тайнственост. Виждането на практика се състои от точно такива усещания и
явления. Колкото по-често и по-надълбоко се потапяме във възприемането на недиференцираната енергия (Битието-каквото-
си-е-независимо-от-Човека), толкова по-трудно е да споделяме опита си и по-силно се изкушаваме да прибегнем до
метафори, поетически алюзии и т. под.
Повечето мистици постъпват точно така. Техните философско-мистически „поеми” са наистина вдъхновяващи,
понякога дори способстват за придвижване на събирателната точка. (Например някои сцени, описани от Кастанеда в
състояние на истинско вдъхновение. Не случайно за книгите му се казва, че са „пронизани от силата”. И това е едно от
многото му безспорни достойнства.)
Но ефектът от кастанедовското влияние не е вечен. В края на краищата нашият тонал е способен да се адаптира и към
най-изисканите литературни похвати. И тогава (след третия или десетия прочит на великата епопея на Метра) се налага да
започнем всичко отначало, но вече без какъвто и да било външен стимул. Сами да намираме начини да преместваме
събирателната си точка, сами да намираме настроението, с помощта на което можем да се „докоснем” до намерението,
отново в себе си да потърсим ресурсите за поддържане на безупречност. На този етап става ясно, че тоналът ни се е объркал
и че обикновените впечатления, реакции, спомени пребивават практически във всевечен хаос, подтиквайки ни към слабо
ефективни действия. В резултат толтекът, ако няма край себе си жив наставник, с години тъпче на едно място, изпробвайки
известните му методики една след друга и осланяйки се на щастливата случайност. Накрая го спасява само искреното и
дълбоко разбиране на неизбежността на движението по Пътя на нагуала.
Но през този период книгите, способни да му помогнат за ускоряване на процеса на упорядъчаване на „острова на тона-
ла”, понякога могат да помогнат да му спестят години на блуждаене „опипом”. Ако говорим за нагуализма, такива книги
засега има твърде малко. На мен лично за седем години литературна работа ми се удаде да осветля едва няколко момента и
далеч не във всичко съм доволен от резултатите.
Бих искал да споделя още едно наблюдение във връзка с това доколко тоналът обича реда. Знаем, че редът, създаван от
тонала, е условен и не може да има отношение към Реалността. В този смисъл тоналът е способен на поразителни и
откровени глупости. Единственото, от което той се нуждае за приближаване до разширеното осъзнаване, е: убеденост и
правилно формулирана цел.
„Убедеността” има условна природа. Тя се подхранва от времето (сталкерите го знаят интуитивно и ползват
темпоралността като източник на енергия) и вниманието (последното обстоятелство е еднакво важно за всяка практика).
Всъщност „редът” представлява структура от последователни фиксации на вниманието или възприятието. При това
абстрактността на самата структура служи не толкова като препятствие, колкото като опора.
Следвайки странните указания на дон Хуан, Карлос подреждал дърва и чертал концентрични кръгове по прашната земя.
За да открие някои съдържания на своето подсъзнателно, Юнг строил огромни мандали от дребни камъчета, рисувал
картини и т. н.
Същият механизъм лежи в основата на много магически и религиозни ритуали. Те по правило продължават точно опре-
делено време (понякога десетки дни), състоят се от редица трудноизпълними елементи и протичат в определен порядък.
Всяка (дори и най-малката) грешка прави ритуала (обреда) безполезен. Тук, както виждате, са спазени всички условия -
времето, принудителната концентрация на вниманието и „отвъдпределната” цел. Даже обикновеното повтаряне на мантрите
131
определен „магически” брой пъти може да се окаже залог за ефективността на нашия ритуал.
Парадоксът е, че тоналът няма ни най-малка представа по какъв именно начин да постигне поставената цел (излизане от
тялото, енергийно въздействие върху обект, изцеляване, промяна във времето и т. н.), но - убеждавайки себе си в целесъоб-
разността на измисления ред, „настройва” безмълвната част от съществото си за изпълнение на действия, невлизащи в
неговото „описание на света”.
По такъв начин вие можете да превърнете в „магически ритуал” всяко търпеливо и безсмислено за тонала занимание,
изискващо продължително време. Само трябва да заглушите скептичната част на разума, опиращ се на стереотипния опит.
Без съмнение и толтеките някога са използвали този причудлив метод. Археолозите и антрополозите още откриват сле-
ди от техните грандиозни неправения, а след това си блъскат главите над въпроса за какво им е притрябвало на древните
строители всичко това. Към тези неправения се отнасят и някои древни архитектурни паметници, загадъчни барелефи и
скулптурни изображения. По-голямата част от тези артефакти е отдавна изчезнала от лицето на Земята. Защото тяхната
функция се заключава в процеса на сътворяване, след това те вече са се оказвали ненужни. Така че повечето от неправенията
са от недълготрайни материали. Съхранили ли са се кръговете, начертани в прахта от пръста на Кастанеда? Едва ли.
Това, което споменах, ни е известно именно като факти на неправене, т. е. на разрушаване на системата от смисли,
създавани от човека в собствения му свят. Но за да се осъществи подобно неправене, насочено към абстрактното, е
необходимо наличието и спазването на някакъв условен ред. Ето защо твърдя, че тоналът се нуждае от ред даже тогава,
когато възнамерява да излезе от собствените си граници. Например един мой познат в продължение на няколко месеца (!)
всеки ден рисуваше малки разноцветни квадратчета, изрязваше ги от хартия и строеше невероятно сложна мозайка. Тази
идея му дошла насън и била свързана с това, че по никакъв начин не можел да види ръцете си при сънуване. На пръв поглед
няма нищо общо между осъзнатото сънуване и разноцветните хартиени квадратчета. Въпреки това начинанието му се увенча
с успех. Целта бе постигната два дни след завършване на мозайката.
Самият аз на няколко пъти си измислях (не толкова тежки, но - признавам - точно толкова странни) занимания, най-вече
в моменти на неясен застой в практиката си и безпорядък в ума си.
Разбира се, за да успее с подобни „развлечения”, човек трябва да е малко „шизоид”. Самият процес на привеждане на
средата в ред, който вие сте си измислили, трябва в някаква степен да ви е „омагьосал” и, разбира се, някъде в дълбините на
душата си поне малко да „вярвате” в силата на „магическото” му влияние върху Непостижимото. Това е архаична черта на
психиката ни, тя е по-близо до шаманите от епохата на късния палеолит, които в името на поредното си „посещение в света
на духовете” всеки път са очертавали безброй кръгове и спирали по сводовете на пещерите, а след това увлечено
разкрасявали с охра безсмислените изображения.
Дори и тази книга (или поне част от нея) може да се счита за магическо неправене. Тя привежда в ред онова, в което
няма никакъв ред (според човешкото разбиране). От гледна точка на виждането всичко написано тук е подобно на
мандалите на древните шамани. Без концентрация и „омагьосаност” то няма никаква сила, но - прекосявайки кръг след кръг
и следвайки фиктивния (и в същото време строг) порядък - ние в един момент може би ще открием, че незабелязано и в
същото време непрекъснато сме се приближавали към целта.
Заключителната реализация на изминатия етап идва неочаквано - даже в случай че от години сме се подготвяли по
различен начин за нея. Тя е неочаквана, защото винаги протича без участието на нашия тонал - апарата, който именно
изпълнява функцията „очакване”. Тоналът отстъпва встрани в същия миг, когато приетият за изпълнение условен ред се е
изчерпал.
Реализацията може да се изрази в достигане на конкретен свят от второто внимание, даже в телепортация, нерядко - в
„спиране на света”, разтърсващо основите на нашия рефлексивен светоглед и на нашето въображение.
Като преживяване „спирането на света” винаги ни дава тъкмо онова, което не сме могли да предвидим. А опитаме ли се
да го опишем впоследствие - впускаме се в несвързано бръщолевене и серия тривиалности. Лесно ще се убедите в това,
когато прочетете моето описание на „спирането на света” (особено опита ми да предам възприетото като „светещи опашки”).
Признавам, няколко пъти описвах този опит. И все без успех - ако ми се е удало да предам поне една десета от реалното
усещане, би било добре.
Като преминава през установените последователности, прилагайки подходящ ред и удобни за фиксиране на вниманието
термини (фигуративно казано - „точки на описание”), тоналът в един момент „завършва цикъла” и прониква в област, където
езикът не е валиден. По същия начин шаманът, който рисува сложни фигури, според него може би отразяващи структурата
на Космоса, попада в стихията на транса и предизвиква дългоочакван дъжд, без изобщо да разбира как точно го прави.
„Спирането на света” е извън описанието. По същия начин извън описанието е и третото внимание. По това си
приличат, така че говорейки за третото внимание, ще бъде правилно да тръгнем от „спирането на света”.
При „спирането на света” (което потриса нашето въображение най-вече с това, че протича наяве, а не в сънуване), съ-
дейки по описания по-горе опит, може да се получи излизане на сънуваното тяло. Този феномен е изключително важен както
от гледна точка на трансформацията, така и от гледна точка на „конкретната” магия. В енергийно отношение това може да се
нарече отделяне на двойник, но конкретно в случая ни интересува синхроничността на възприятието и енергообмена, които
протичат от две позиции едновременно. Впрочем и това описание не отговаря на реалното положение на нещата. Защото
става дума за феномен, който може би се явява предпоставка или преддверие на третото внимание.
След дългогодишен тръмпинг и добре изработен навик не само за управление на излизането на сънуваното тяло, но и на
неговата фиксация, а след това и на нивото му на плътност, толтекът придобива способността да придвижва събирателна та
си точка точно и уверено, без да изпада в транс и без да заспива. Нещо повече, той увлича след събирателната си точка
толкова мощен поток от собствени еманации, че може да предизвика у наблюдателя перцептивния феномен на „двойника”.
Движението на събирателната точка протича с невероятна скорост, така че известно време цялата област, обкръжаваща тра-
екторията на преместване от „стартовата зона” (заедно със зоната на формиране на новата перцептивна фиксация), „лумва” в
светенето на осъзнаването. Да се опише този феномен на рационален език явно е невъзможно. Субективно той се преживява
като възприятие с изключителна сила. Включва в себе си и виждането (като впечатляващ, но все пак частен начин да се
възприема), всекидневното възприятие (като отглас от привичното описание на света, отчетливо проявило цялата си изкуст-
веност и условност), и някои режими на перцепция, които може да се нарекат съвкупност от съчетаели позиции на второто
внимание.
132
 Същевременно възприемащият преживява съкрушително разрушаване на „схемата на тялото” - него едновременно го
разтяга и сплесква неведома сила; пребивава едновременно вътре в тялото си и вън от него, изпитвайки убедителното и
странно чувство, че още няколко секунди - и ще се превърне в нещо друго, което изобщо няма отношение към човешкия
свят. Възможно е това да е предчувствието за загадъчния „огън отвътре” (във всеки случай, иска ми се да вярвам, че така!), а
може и да е само екзотична разновидност на конвулсиите на разкъсващия се на части енергиен пашкул. До самия край не
можем да бъдем уверени в резултата. Но едно е известно със сигурност: това състояние - даже в случай че то продължава
секунди -може наистина да се нарече „огнено”. То „разпалва” множество нерекапитулирани и недоразкрити страхове,
амбиции, обиди и съжаления. И на първо място „изпепелява” страха от смъртта. Възможно е в тези секунди осъзнаването
най-накрая да прониква в собствената си природа и да проумява, че то е всичко на всичко поток от безлична енергия,
организирана така, че да гледа света, да се смята за отделено от него и да трансформира и него, и себе си.
В екзистенциалния смисъл на думата индусите (както и всички източни мистици) са прави - поривът на Битието строи
безкрайна мая, илюзия за себе си и за Света. Но Битието не може да не бъде - това е навярно единственото ограничение на
неговата свобода. „Какво ни остава? Просто да изживеем живота си...” Можем да избираме единствено как. Да разширяваме
своето осъзнаване до безкрайност или да се ограничим с плоското пространство на еднообразните рефлексии и скучните
повърхностни впечатления.
Третото внимание може да се окаже път към безкрайността и свободата, а може да стане последното феерично лумване
на разпадащото се тяло и разлитащите се по световете парчета на осъзнаването, опитало се да постигне невъзможното.
Много от поклонниците на Кастанеда „избраха да вярват” в „окончателното пътешествие” на дон Хуан, превърнал се в
сияещо кълбо и изтръгнал се от клетката - на свобода.
Но не сме в състояние да знаем това със сигурност (ако знаехме, за какво са ни безупречността и „пътят на воина”?).
В състояние сме само да опитаме.

133
 Заключение
Нагуализмът и отношението му
към обществото и религията
Най-новата история демонстрира пред нас и пред целия свят какво представлява съвременният тоталитаризъм. Ние
познаваме състоянието на не-свобода, предизвикано не от икономически и даже не от исторически предпоставки. Всяко
тоталитарно общество стои над икономиката и историята, то самото въплъщава не-свободата като такава, т. е. като идея,
положена на олтара на Абстракцията (комунизъм, абсолютно господство на висшата раса, или каквото и да било друго, а
защо не - и начеващ Нов цикъл на човешкото мироздание).
Когато тиранът е равен на Бога, той не се нуждае от религия. Той самият е религия, неин творец и върховен служител.
При отсъствието на тоталитаризъм в психологически план същите функции изпълнява религиозната конфесия на
мнозинството, т. е. официалната Църква. Във всеки конкретен случай основата на не-свободата, психологическият
фундамент на обществения (или умствения) тоталитаризъм е системата от табута. По количествата им и по нивото на
тяхната строгост може да се съди доколко светът, в който живеем, е склонен към тоталитаризъм.
Кое на първо място се подлага на табуиране? Това, което прави човека вътрешно свободно и независимо същество, за-
щото вътрешният живот при тоталитаризма може да бъде само продължение и повторение на външния. Неприемливо е вът-
решният свят на човека да съществува сам по себе си, недопустимо е човек да отделя своята социална принуденост от вът-
решните събития - мисли, преживявания, настроения, цели.
Тоталитаризмът не търпи двуплановост у човека, защото всеки (дори и най-тъпият) тиранин може да проумее: ако чове -
кът (макар само вътрешно, но все пак) не е покорен, властта над него става съмнителна и нестабилна. И този момент е осо -
бено дразнещ, защото да се регулира вътрешният живот на човека е далеч по-сложно, отколкото да се управлява външният.
Вътрешната свобода е вечна язва, от която по никакъв начин не можеш да се избавиш напълно.
Но има факти в човешкото битие, които не могат да бъдат обект на манипулиране от държавата. Тези факти са естестве -
ни и на пръв поглед безобидни: смъртта и сексът. И точно те на първо място се табуират. По този въпрос е изписано много
от изследователите на мита, подсъзнателното и историческата психология. По времето на Съветския съюз шегите със
смъртта и дори подробните разсъждения на тази тема категорично не се поощряваха. Това, което във всички времена е било
естествен начин за снемане на психологическото напрежение (свободни разговори за смъртта, шеги, имащи отношение към
темата), това, което в продължение на векове е съставлявало неизчерпаем „пласт” от карнавалния хумор и анекдотите, се
оказа неприемливо и непристойно. Тоталитарната култура по всички възможни начини отвличаше вниманието на хората от
смъртта, оставяйки само немногобройни срамежливи (тогава изглеждаха целомъдрени) споменавания по повод самия факт:
„днес умря еди-кой си.” Що се отнася до тоталитарните вождове, те изобщо се схващаха като безсмъртни. Смъртта на Ленин
хвърли съветския народ в шок, а смъртта на Сталин в масовото съзнание направо се асоциираше с края на света.
Смъртта не може да се обсъжда в състояние на не-свобода. Ако се е обсъждала, то е било на някакво сакрално ниво - с
почитание, задължителна скръб и едва ли не шепнешком. На пръв поглед едно такова табу изглежда странно. Замислим ли
се обаче, ще разберем, че няма нищо странно, смъртта изравнява всички. Нещо повече, самото размишление за смъртта
изравнява всички. И накрая най-важният и ужасяващ за не-свободното общество извод: ако съм смъртен, имам пълното
право да изживея живота си така, както аз искам. На фона на смъртта е глупаво да се подчиняваш на условности и
ограничения. Оттук следва парадоксалният извод: аз съм смъртен, значи съм и свободен.
Даже ортодоксалната религия не може да допусне такова положение на нещата. Почти всички религии (с малки изклю -
чения като даоизма например) реагират неприязнено и нервно на думата свобода (в истинското й значение, а не в качеството
на религиозен символ). За смъртта се мисли като за преход в следващо състояние, което така или иначе е продължение на
живота, преминал на този свят. Следователно, даже умирайки не придобивате свобода. В християнството получавате рай или
ад в зависимост от деянията си приживе; в будизма - следващо прераждане, което също напълно зависи от тукашния ви
живот.
Оковани сме във вериги. Смисълът на тези вериги се свежда до следното: или изобщо не мислете за смъртта - все едно
че я няма, - или знайте, че след нея ви чака продължение на съдбата ви приживе в съответствие с вашето поведение (вашата
покорност) на този свят. Тук желаната от всички ни свобода не се вижда дори отдалече.
Обърнете внимание колко последователно и принципно в това отношение е построено толтекското знание. Тук няма
безсмъртни, които носят на своите плещи товара на кармата, няма страшен съд, рай и ад (награда и наказание). И най-вече -
тук няма отричане на смъртта.
Много е важно да се разбере това диалектическо равновесие. Има смърт и има безсмъртие. Всичко се уравновесява от
търсенето на абсолютната свобода. Толтекът помни за своята смърт и затова не може да бъде заробен от никоя социална ин-
ституция. Той знае, че може да бъде унищожен, разрушен без каквато и да било надежда за прераждане (възкресяване). На
пръв поглед това положение изглежда достатъчно песимистично. Но на практика то ни дава онази самовглъбеност, която -от
една страна - ни освобождава от натиска на обстоятелствата (социални или психологически), а от друга, ни дава възмож ност
да действаме без уговорки, да действаме заради истинското и вечното, което няма отношение към моментни условности. С
други думи, такава нагласа по отношение на смъртта има не само психологически, но и културно-исторически, и социо -
логически смисъл. Оказва се, че е невъзможно толтекът да бъде управляван. За тоталитаризма няма по-страшно същество от
онова, което не може да бъде управлявано.
Именно затова държавата (даже не задължително тоталитарната) никога няма да се заеме да пропагандира толтекското
учение. Демократичната държава ще се примири с него и ще се постарае да укрепи „мистическата машина” на държавната
църква, от която се очаква да уравновесява положението и да отвлича вниманието върху себе си (твърде удобно - държавата,
както винаги, остава настрана). А тоталитарната държава, разбира се, ще прибегне към силови методи - забрани и наказания.
Поради същите тези причини убеденият последовател на нагуализма е нащрек както по отношение на държавната, така
и по отношение на религиозната пропаганда. И е недолюбван както от държавните, така и от религиозните „адепти”.
134
Книгите на Кастанеда няма как да не предизвикат раздразнение у всеки, който брани държавните и обществените интереси. 4
В тоталитарното общество табуто засяга не само смъртта. Тук спадат и сексът, и всяка неузаконена от държавата мисти-
ка, и наркотиците, и ненаркотичните халюциногени. Т. е. всичко, което утвърждава самостоятелността на вътрешния живот
на човека. За всяко от тези неща държавната пропаганда си намира методи за оказване на натиск, за убеждаване и
мотивиране на забраната.
В някои случаи даже действа непоследователно или със средствата на дезинформацията. Например по отношение на
наркотиците. Естествено, те всички са вредни (в една или друга степен), всички застрашават здравето на нацията. И все пак
даже в тази ситуация европейският социален разум следва не логиката, а собствените си интереси.
От друга страна, етиловият спирт (алкохолът) в тоталитарните държави се ползва с голяма популярност и дори
официална поддръжка. И това навежда на някои размишления. Предупрежденията за „вредата от алкохолизма” по никакъв
начин не се отразяват на атмосферата на „мълчаливо одобрение”, която цари в не-свободните държави - въпреки че
алкохолът води до мутации и израждане в много по-голяма степен, отколкото например марихуаната. Алкохолът стеснява
съзнанието и опростява самия процес на управление над индивида. Освен това трябва да се отбележи, че зависимостта към
марихуаната е по-ниска от зависимостта към тютюна например. Потреблението на никотин (което е по-вредно от
потреблението на канабиолите - продуктите на конопа) не разширява съзнанието, не понижава работоспособността, но
предизвиква устойчива зависимост. По такъв начин пушенето на тютюн прави обществото по-управляемо и обуславя нашата
не-свобода в биохимически план -а и нашата зависимост от тютюневите корпорации.
А какво да кажем за веществата, предизвикващи още по-голямо разширяване на съзнанието? Ако слушате държавната
пропаганда, триптаминовите халюциногени (естествен компонент на биохимичния цикъл на човека, за разлика от алкохола и
никотина) са „най-страшните врагове на човешкия род” .
Всичко свързано със секса също излиза извън предела на позволеното от държавата. Срамно е да се прави секс, но да се
убива и да се показва насилие (под всякаква форма!) е допустимо. Това е моралът на днешната телевизия, на киното и на
другите средства за масово видиотяване. За това също си има причини. Убийството е действие, задължително съпровождащо
всяко общество, което се бои от свободата. Да се убива и да се показват убийства е в съответствие с държавническото мисле-
не. Всеки трябва да е готов да убива, ако Родината му нареди това (всичко е допустимо в името на съхранението на социума
и държавността!). Убийството потиска и внушава страх - затова е приемливо. Правенето на любов освобождава и дава неза-
висима от социума (държавата) радост - затова е вредно, срамно, недопустимо. Сексът трябва да се прави под покрова на
тъмнината, той е необходим за размножение и само в този смисъл е приемлив - като принудена необходимост.
Социумът се опита да превърне секса в удовлетворяване на физиологични потребности. И днес яростните пуритани с
пяна на устата доказват недопустимостта на каквито и да било публични прояви на сексуалност - позовавайки се на
„духовността”, към която самите те нямат никакво отношение. И не проумяват изкуствеността на тези идеи, изведени в
принцип и позоваващи се на „народа”, на „патриархалния начин на живот” и т. н. Макар че когато човекът е бил още далеч
от държавността (а това значи - близо до свободата) се е отнасял към секса с разбиране, радост и естествено удоволствие.
Той е бил част от неговата свободна природа. Според М. Елиаде народът, за когото толкова се „грижат” държавните мъже,
от векове счита цялата своя природа (в това число - и сексуалните взаимоотношения) за нещо, което му е дадено за радост и
за осъществяване на себе си в определени граници. „Мистичното единение с космическите ритми, яростно отхвърляно от
пророците на Стария завет и едва търпяно от църквата, стана ядро на религиозния живот в селските райони, особено в
Югоизточна Европа. За християните от тези райони „природата” не е свят на греха, а творение на ръцете Господни” (М.
Елиаде, „Аспекти на мита”).
И в това отношение учението на толтеките демонстрира най-обективен и прагматичен поглед, тъй като разглежда секса
като въпрос на наличие или отсъствие на енергия. По такъв начин нагуализмът ни пуска на свобода. Преди да създадем
цивилизация от виждащи, където всеки ще може много лесно да разбере какъв обем енергия притежава, всичко зависи от
собствената интуиция на практикуващия. Той не е принуден нито към въздържание, нито на чувствен разгул. Нещо повече -
сексът не бива да ни шокира, възмущава или да предизвиква у нас отвращение. Подобни емоции говорят само за нашата
комплексираност, за проблемите, над които трябва да поработим, за нашата не-свобода.
Както виждате, нагуализмът по естествен начин преодолява трите най-силни табута на социума: смъртта, секса,
психеделиците. Връщаме се към естественото, необусловено възприятие за тях. Смъртта ни става съветник, сексът се
възприема като въпрос на енергия, психеделиците - като средство, способно (или не) да разшири нашето осъзнаване.
Отношението на толтека към изброените по-горе области от живота се базира върху тези (абсолютно асоциални)
предпоставки, се строи. Само идеята за свобода определя поведението на последователя на нагуализма.
Както вече стана дума, състоянието на вътрешна не-свобода, може да е породено не само от социални механизми (като
например тоталитарна държава). Религиозните институти също взимат активно участие в регламентацията на индивидуалния
4
Тази повишена готовност на социума да припише на кастанедовското учение негативно въздействие върху умовете се проявява по какви
ли не поводи. На 12 август 2002 г. киевският вестник „Днес” публикува статия под страховитото заглавие „Сериен убиец вдъхновен от
книгите на Кастанеда и източните бойни изкуства”. От съдържанието на статията става ясно, че някой си сериен убиец попрочитал книги
на Кастанеда и обичал източни бойни изкуства. При това срамежливо се споменава, че негова настолна книга била също и Библията.
Журналистката волно или неволно (и наистина грубо) използва един характерен PR-метод, наречен „позициониране” -известен на всеки
PR-технолог, - т. е. нарочно пренасяне на акцента без фактическо изкривяване на информацията. Например за престъпника е казано, че е
„изучавал трудовете на Карлос Кастанеда”, а едва „третата му настолна книга била Библията, колкото и кощунствено да звучи това”. Чи-
тателят, разбира се, ще запомни по-скоро едро набраното заглавие, където „книги на Кастанеда” стои веднага след „сериен убиец”. Не
мисля, че същата журналистка би си позволила да нарече статията си „Сериен убиец вдъхновен от Библията”. Държавата и обществото
хранят пиетет към своите православни граждани и съвсем не твърдя, че го е направила съзнателно, факт е обаче, че социумът заклеймява
нагуализма и го приравнява към сатанизма или към друг деструктивен култ. Така всички „кастанедовци” се оказват наркомани, общуващи
с бесове и склонни към полудяване. А ето - вече и към масови убийства.
Безразличието на нагуализма към социалните и религиозните ценности се схваща като форма на антисоциално поведение. Такава
тенденция присъства в немалко трудове на съвременни социолози, които се опитват да го отнесат към един от вариантите на движението
„Нова съпротива”, към бунтарите от шестдесетте, към хипитата, пънковете и т. под.
Баптистите и „свидетелите на Йехова” се ползват с далеч по-голяма симпатия - нали и те като официалната Църква „служат
на вярата”. Значи на тях може да им се прости даже крайният фанатизъм.
135
човешки живот. Тяхното влияние е по-фино и е обърнато на първо място към психичния свят на личността; а това значи, че е
и по-опасно.
Разсъждавайки за отношението на нагуализма към религията и религиозното съзнание, задължително трябва да имаме
предвид една важна закономерност: всяка дисциплина, насочена към разширяване на възприятието и осъзнаването, съдържа
в себе си елементи, които в един момент могат да я превърнат в религия. И колкото по-силно трансформира съзнанието, тол-
кова по-голям е рискът от подобно превръщане. Днес се срещат почитатели на Кастанеда, които така превратно разбират
идеите му, че практически не ги различават от теософията. Тяхното въображение се вълнува от необикновения опит,
получен в резултат на сънуване и сталкинг; те непрекъснато разсъждават за Орела и за воладорес; почти са готови да
съставят нова йерархия на силите и „властите”. Оттук вече по напълно естествен начин идва поклонението - отначало тайно,
а след това и открито, превърнато в култ. Това е типична човешка реакция спрямо Непостижимото.
Защо става така? Защо всяко съприкосновение с реалност, по-широка от откритата пред всекидневния ни поглед, носи
риска от „обожествяване”?
Още през 1917 г. в книгата си „Святото” професорът от Марбургския университет Рудолф Ото описа най-съществените
принципи на подобни „мутации”. Всъщност той разкри един от дълбинните механизми на възникване на религиите.
(Накратко за тази книга вж. М. Елиаде. „Митове. Съновидения. Мистерии”.) Тук ще се ограничим с няколко момента, които
имат пряко отношение към нашата тема.
Религиозното чувство е присъщо на всеки човек, независимо от съзнателните му убеждения. То се опира не на мислите,
идеите и концепциите му, а на определена съвкупност от преживявания. На първо място това е преживяването на силата.
Представата ни за „божественото” се „заключава в огромна сила, проявяваща се в „гнева” Господен и в страха от него” - пи-
ше Елиаде. Р. Ото „говори за чувството на страх, което обхваща човека пред това, което е свещено, пред mysterium
tremendum - величие, подразбиращо съкрушителното превъзходство на силата”.
Всяко докосване до нагуала се съпровожда от такова специфично изживяване. Именно докосването до силата, която е
невъзможно да бъде разбрана, е същността на „внушаващата трепет мистерия”, която от своя страна води до поклонение.
Макар нагуалът да е безличен, той внимателно реагира на състоянието на нашия вътрешен свят. Възприетият фрагмент от
нагуала, бидейки отражение на енергообменен процес, е своеобразен „отклик” от страна на Големия свят спрямо
състоянието на нашето осъзнаване. По такъв начин всеки контакт с нагуала създава впечатлението за диалог. Имаме пред
себе си нещо непостижимо, обладаващо невъобразима сила и въпреки това като че откликващо на нашия зов. Понякога този
отклик се възприема като гняв, понякога - като милост. Не разбираме, че тази противоречивост, пронизване на реалността, е
просто отражение на противоречивостта и нееднородността на нашия собствен психичен свят. В съзвучие с извечните
внушени ни стереотипи ние възприемаме това като проявление на „Властта”.
По такъв начин нагуалът застава пред нас като непостижимото, притежаващо сила и власт и способно на гняв и милост.
Когато тоналът се опитва да намери място в инвентаризационния списък за този отвъдпределен феномен, той може да го на-
рече само „Свещено”, „Божествено”. Доколкото пък „своеволието” на реалността не се съчетава с безличността й, „Свеще-
ното” става „Бог”, Персона. По-нататък влизат в сила културно-историческите особености на тонала на конкретния индивид
или етнос: някой ще превърне това преживяване във Велик Баща или Велика Майка, някой - в Свещен Крокодил, управля -
ващ всичко съществуващо.
Както казва дон Хуан, „тоналът на човека е плах и страхлив”. Да се признае безличната Реалност, способна да изтрие
човека от лицето на Земята, да се признае, че цялата отговорност за проявленията на тази грандиозна и непредсказуема сти-
хия лежи върху самия човек - това изисква висок самоконтрол, зрялост и трезвост на ума.
Поддавайки се на слабостта и желанието за спасително убежище, човекът се стреми да намери в безбрежността на
нагуала защитник и покровител. Ако това не е Бог, то е някаква „същност”, персонален „учител от други светове”,
дружелюбен „съюзник” - с една дума, един или друг вариант на ангел-хранител. Така възникват невидими връзки, които
пораждат условности, предразсъдъци и т. н. Естествената предпазливост на изследователя незабелязано прераства в
тривиално суеверие.
Без съмнение дори в такава ситуация нагуализмът едва ли някога би се превърнал в религия в пълния смисъл на думата.
Но еволюцията на небезупречните сънувачи може да доведе до безкрайни блуждаения в кръг сред „астрални врагове” и „ас-
трални покровители” и да подмени целта на дисциплината с удобни конструкции от илюзии. Големият „магически” потен -
циал на донхуановското учение може да му направи лоша услуга. Насочвайки вниманието основно върху различните „влия-
ния” и манипулации, толтекът може да размени свободата си за купчина примамливи играчки, които в края на краищата ще
се окажат излишен товар. И това, до което ще стигне, е още един вид не-свобода.
Никакви магически способности и прочее религиозна плява не ни водят до крайната цел. Неслучайно толтекското зна-
ние се нарича „магия на абстрактното” - неговата цел се намира отвъд пределите на първото и дори на второто внимание.
Тук се изисква изключителна чистота на намерението и висока осъзнатост на тонала. И най-малкото допускане на
религиозни или магически страсти може да ви отправи в друга посока - в онези области на „сумрачното съзнание”, откъдето
няма да успеете да се измъкнете. Защото е лесно да се изкриви намерението, но много по-трудно е да му се върне вярната
устременост и чистота.
Абстрактното трябва да съхрани своята привлекателност за вас, без да се превръща в капан от призрачни сенки и
желания.
Разгледахме (разбира се, не твърде подробно - много още предстои да се изучи и опише) сънуването, виждането,
второто внимание.
Опитахме се донякъде да предвидим по какъв начин се осъществява преходът от второто към третото внимание - тази
тясна, загадъчна и пълна с непредсказуеми опасности пътечка, която извежда човешкото осъзнаване в Големия свят, във
Вселената. Там, наистина, малко остава от човека такъв, какъвто е днес. Това е наистина велико пътешествие, или ако искате
-велико приключение (както писа някога Сатпрем).
Какво ни тласка в тази опасна, но омагьосваща бездна? Абстрактните (в истинския смисъл на думата - „толтекски”) цен-
ности: вечното и безкрайното, безсмъртието и свободата. Желанията се менят, а с тях - и желанието истински да се живее.
Един образован християнин се изказа в смисъл, че можете да практикувате нагуализъм колкото си искате, но няма да
станете „толтек”. „Толтек” според неговото разбиране е чисто антропологически термин, дори исторически. Няма повече
136
толтеки - така както няма ацтеки и инки.
Тук обаче има една тънкост, за която не бива да се забравя. Ако поначало думата „толтек” е назовавала просто племето
(групата племена), построили някаква цивилизация, то във времената на ацтеките (и още повече след тях) терминът вече
придобива същото значение на „човек на знанието” (за който нееднократно споменава и дон Хуан).
Каквито и да са били толтеките, техните потомците са им приписали най-високите постижения на своята собствена кул -
тура и наука (всички познания в областта на религията, философията, магията и т. н., а също в науките и изкуствата). Не е
чудно, че дон Хуан в книгите на Кастанеда също им приписва своето знание. Подобни позовавания може да се намерят и в
известните „Анали на Куаутитлан” и в не по-малко знаменитите текстове на информаторите на монаха Саагун, събирал ис-
торически сведения сред ацтекските учени и мъдреци. Цитатите са хиляди. По времето на Колумб толтеките вече били мно-
говековен мит и идеал за всички народи и племена, считащи се за техни потомци. Можем да считаме това за условност - т. е.
съществували са исторически толтеки и „толтеки”, които преди 3-4 хиляди години (а може и по-рано - кой знае) са създавали
мезоамериканския цивилизован свят.
Ако вярвате в нашия Спасител Иисус Христос и изпълнявате Неговите заповеди, можете да се наричате „християнин”.
По същия начин всеки, който следва дисциплината, описана от Кастанеда, има право да се нарича „толтек”. Толтеките, както
и християните, могат да бъдат добри или лоши, но това е вече друга тема. „Моралният идеал на воина (толтека) е не-
човешки -следователно е недостижим” - предполага същият автор.
Обърнете внимание как християнството консервира и абсолютизира представата не за човека въобще, а за конкретен
тип човек. Този образ е обусловен от конкретна епоха, култура, знания, структура на социума и т. н. Християнската религия
поставя на въображаем пиедестал определен идеал („човека” като идея) и настоява, че този идеал е по-високо от света, по-
високо от историята, по Негов образ и подобие. В това може да се повярва, но не може да се узнае.
Толтекското учение (в съвременното му разбиране) разглежда човека като безкрайно развиваща се природа. Човекът не
е статичен, той може да се трансформира - и никой не може да предвиди до какви предели. Т. е. предлага се перспектива.
Може да се каже, че подобни неща вече са били декларирани и от европейските мистици и окултисти. И ето тук навлизаме в
област, която постоянно и неминуемо убягва на не-специалистите. Толтекското знание дава описание на механизма на чо-
вешката трансформация - а той не е разглеждан от никое мистично или окултно учение по-рано. (За това в частност пиша и
аз - вж. „Тайната на Карлос Кастанеда” и „После Кастанеда: дальнейшие исследования”.) Разбира се, всичко това изглежда
доста сложено, доколкото става дума за границата между психологията на възприятието и психоенергетиката, но се очертава
наистина изключително интересна концепция.
Влиза ли в противоречие с християнството или всяка друга религия например науката за произволно управление на соб -
ственото ни възприятие? На вниманието? На състоянието на енергията на тялото и полетата, които го обкръжават?
Може ли да се счита за религия (при това - антихристиянска) например автогенната тренировка (където практически
става дума за същото, но - в по-малки мащаби)?
Просто искам правилно да поставя акцентите. Кастанеда за съжаление не направи достатъчно за това. Надявам се, че
неговите последователи ще довършат труда му.
Човекът, изследващ толтекското знание, не мечтае да стане черен маг, а се стреми да разшири своите възможности в
онази степен, в каквато това е възможно.
Не знаем къде са пределите ни. Търсим ги. Ето целия патос на толтекското знание (според разбирането на „новите
виждащи”, отказали се от магиите на своите предци още преди векове).
Нима може да забраним на човека да изследва самия себе си? Зная, че много последователи на религията (на първо мяс -
то - християните) виждат тук „заплаха за спасението” или нещо от този род. Но така ли е в действителност? Ето въпроса, за
който не трябва да забравяме никога, ако желаем да останем хора - безкрайно развиващи се снопове от осъзнаване, потен -
циално безсмъртни и наистина свободни.
2002 г.

137