Повечето хора живеят с мисълта, че са свободни.

Повечето от нас са
свикнали с идеята, че всичко е позволено, че всичко е достижимо, че
битовото е достатъчно и че екзистенциалността е ненужна. Живеем в
материалистичен свят. Свят, поробен от матрица не на изкуствен
интелект, а на човешкото елементарно мислене, на инстинкта за
оцеляване. Свикнали сме да не виждаме по-далеч от профанните си
нужди, или иначе казано – да не виждаме по-далеч от носа си. Така че
е време да си зададем следния прост въпрос: Свободни ли сме, по
дяволите?!
Със сигурност не. Защото не знаем какво е свобода. Защото не
мислим свободно, не чувстваме свободно. Защото не знаем как.
Мигел де Сервантес представя един на вид обикновен човек чрез
емблематичния образ на Дон Кихот. Човек, който няма нужда от
одобрението и обичта на народа, за да променя света. Човек, който се
е преборил с условностите на реалността, много преди тя да му е
наложила стереотипите си и предполагаемия начин на живот. Макар и
пародиран Дон Кихот действително е рицар, но не просто на печалния
образ, а на свободата да бъдеш различен, да бъдеш екзистенциален
във време, когато екзистенциалността е отживяла и преувеличена
приказка за блясък, той е хвърлен върху измислени образи.
Отхвърлянето не го плаши, не го отказва от целите му, защото те са
много повече от модела на вълшебната приказка, много повече от
действията в романите, които чете. Идеите на Сервантес са тези за
свободата, която носи вътрешния мир в човешкото съществуване,
принципността, която прави рицаря не просто герой в доспехи, а един
универсален еталон на мъжкото достойнство и чест.
И въпреки това абстрактният образ на рицаря, в който се е вкопчил
героят на Сервантес, е анахронизъм. Вярно е – рицарските идеали,
които говорят за най-екзистенциалните ценности на човечество, са
стари колкото света и в същото време актуални за миналото,
настоящето и бъдещето още векове наред, защото въпреки
еволюцията, промените и напредъка, които човекът гради с годините,
той, като духовно същество, винаги съзнателно и несъзнателно се
стреми към нравствено осъзнаване и живот отвъд статуквото.
Макар отхвърлен от обществото Дон Кихот, който смело излиза от
прозаичната действителност, се отправя на пътешествие, изпълнено с
възходи и падения по пътя към човешката душевност. Той не е
анахроничен, защото идеалите му не са просто отминали, те
принадлежат на духовността, която лежи в основата на човешкото
мислене и стремежа към това не просто да бъдеш добър човек, а да
бъдеш честен, смел и храбър – неща, които градят бъдещето и
постиженията на хората преди Сервантес, след него, в наше време и
след нас, защото реалността винаги ще има нужда да бъде поправяна,
следователно винаги ще има нужда от донкихотовци.
Затова прословутият идалго е емблематичен образ на идеалите –
недооценени в миналото и изгубени в настоящето. Компанията на Дон
и Кихот и Санчо Панса е не само противопоставяне на гледни точки,
но и идея за приятелство, базирано на положителна промяна към
свобода на мисленето и голямото значение на въображението.
Преди всичко свободата на Дон Кихот е такава, каквато трябва да
бъде, тя е щастието и доброто, към което всички се стремим. Това е
свободата не само да виждаш отвъд материята, но и да слушаш без
да защитаваш, да говориш без да обвиняваш, да обичаш без да
изискваш и да живееш без да се преструваш.
Сразена от хаоса на живота, днешната модерна човешка душа най-силно изпитва нужда от
вътрешно спокойствие, от вътрешен ред на ценностната система. Търсейки такъв ценностен
ред, ще намерим помощ от литературната класика, в която са синтезирани достиженията на
човечеството в духовната сфера. За Дон Кихот от едноименния роман на Сервантес
първостепенно място в човешката нравствена скала се заема от свободата. Неговият път по
испанските земи е осеян с въображаеми битки и трудности и всъщност е път към свободата и
себепостигането.

За рицаря на Сервантес свободата е основен принцип в неговата нравствена програма:

“Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората. С нея не
могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За
свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и обратно, лишаването от
свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека”. Издигането на свободата над
всички земни и материални съкровища я превръща в духовно достижение на човечеството.
Свободата за Дон Кихот е категория, отнасяща се не само до отделната личност. Тя може да
бъде видяна като необходимост за цял един народ, да разшири границите си и да обхване
дори цялото човечество.

Пред олтара на свободата човечеството е положило най-много жертви и сякаш винаги е

знаело, че “за свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът”. Всъщност
учебниците по история най-често се оказват списъци на жертвите пред олтара на националната
свобода, защото хората са разбрали, че “лишаването от свобода е най-голямото зло, което
може да сполети човека”. Вътрешната човешка потребност от личностна свобода е неразривно
свързана с потребността на всеки народ от национална свобода. В родната българска
литература аналог с героя на Сервантес ще открием, ако разгледаме ценностната скала на
лирическия герой в творчеството на Христо Ботев. Смъртта в името на свободата, за която
разсъждава странстващият рицар, се е трансформирала при Ботев в идеята за безсмъртието:
“Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира.”

Героят на Сервантес достига до идеята, че свободата е най-ценното благо за хората, след

като е намерил точната граница между преходното и вечното. Материалните блага,
“съкровищата, които крие земята” и “тези, които таи морето”, са нетрайни и преходни.
Истински трайни са духовните блага, които биха били непостижими за хората, ако те нямаха
свободата да ги търсят и да ги открият.

Свободата за Дон Кихот е начин на съществуване и в същото време тя е средство за

самоосъществяване. Параметрите на неговото разбиране за свобода са широки. Свободата за
рицаря от Ла Манча е преди всичко независимост, право на избор. И като всяко право тя трябва
да бъде извоювана и отстоявана с решителност и категорична твърдост.

Свободата е вътрешна и външна. Външната свобода странстващият рицар брани в безброй

битки с въображаеми врагове. Въображаеми или реални, свободата винаги е имала врагове, тя
е преследвана, гонена, затваряна в тесни пространства. Чудовища и великани, излезли от
фолклорните и митологични текстове и странстващи в повествователното пространство на
романа на Сервантес, се опитват да я унищожат. Това, което нейните врагове, за разлика от
Дон Кихот, не са разбрали, е, че свободата не е обвързана с материалното, а с духовното
човешко пространство, а то не може да бъде ограничено с материални огради. Свободата не
може да бъде победена с никакви материални средства.

Вътрешната свобода за рицаря от Ла Манча обхваща духовното пространство на “аза”. Тя е

свързана със съзнанието за цената на човешката независимост и достойнство. Дон Кихот прави
точна разлика между обидата и оскърблението – “Оскърблението произхожда от лице, което
може да нанесе това оскърбление, което го нанася и поддържа, а обидата може да бъде
нанесена от всекиго и не е свързана с оскърбление”. Но и при обидата, и при оскърблението се
нанасят рани върху човешкото достойнство, което е форма на вътрешната свобода. Затова
рицарят на Сервантес, бранейки своята лична свобода и свободата на хората около себе си, се
стреми да не нанася обиди и оскърбления и порицава всички, които правят това.

Свободата е очертала точните разделителни контури между трайното и нетрайното, между

преходното и непреходното и в така разграничените пространства всички духовни категории
придобиват реални измерения. Поставянето на точна граница между истински стойностните
неща, сред които е свободата, и нетрайните и преходни земни блага напомня епизода “Смърт
Александрова” от старобългарската повест “Александрия”, когато Александър възкликва: “О,
суетна слава човешка, едва що се вести, за да изчезнеш! Право е речено: няма радост на
земята без скръб, нито трайна слава”. Осъзнаването на преходността на човешкото битие е
необходима стъпка по пътя към осъзнаването на свободата като начин на самоосъществяване
на човешката личност.

Сервантес е мъдър творец, който облича опита на другите със слова, в които отгатва от
малкото, което е почувствал, толкова много от постигнатата през вековете общочовешка
мъдрост. Романът “Дон Кихот” е повествование за пътя към свободата и себепостигането,
защото предлага много размисли за постигането на вътрешна хармония и ред, за градирането
на нравствената ни скала и за откриването на точното място на свободата в тази скала.