ЛЮДМИЛА ЖИВКОВА И СВЯТОСЛАВ РЬОРИХ – СЪТРУДНИЧЕСТВО,

УСТРЕМЕНО КЪМ БЪДЕЩЕТО

Марга Куцарова, ръководител на Клона на Международния Център „Рьорих“ в България

председател на Национално сдружение „Рьорих“

Сътрудничеството на Святослав Рьорих и Людмила Живкова намира израз в редица

значителни проекти в областта на културата, осъществени в края на 70-те и началото на 80-
те години. Сред тях са Програмата „Николай Константинович Рьорих“, Международната
детска асамблея „Знаме на мира“, честването на 1300-годишния юбилей на България.
Въз основа на достъпните архивни материали в Централния държавен архив [1] и
частни архивни колекции, изданията на Комитета за култура [2], многобройните публикации
в българската преса по това време [3], спомените на непосредствените участници в
събитията, архивните фондове на БНТ, както и публикуваните писма на Святослав Рьорих
[4], провеждането на тези мащабни инициативи в България и участието на Святослав
Николаевич Рьорих в тях е вече подробно изследвано и осветено в по-ранни публикации.
Поради това, тук не ще повтаряме, а ще препратим към тези публикации [5], за да може,
стъпвайки върху тях, в настоящия доклад да се спрем на все още недостатъчно изследваните
аспекти в дейността на председателя на Комитета за култура на България през този период.
Към това нека добавим, че изброяването на инициативите и проектите, в които намира
израз тясното сътрудничество между Людмила Живкова и Святослав Рьорих би могло да
продължи, но то само по себе си не може да разкрие основата и същността на това
сътрудничество. Ето защо, ще се обърнем към философската система Жива Етика, нейния
културно-исторически контекст, а така също към концепцията за Култура на Николай
Рьорих.

Културата

Културата е почитане на Светлината. Културата е любов

към човека. Културата е благоухание, съчетание на живот и
Красота. Културата е синтез на възвисени и изтънчени
достижения. Културата е оръжие на Светлината. Културата е
спасение. Културата е двигател. Културата е сърце. Ако
съберем всички определения на Културата, ще открием синтез
на действеното Благо, огнище на просвещението и
съзидателната Красота.
Николай Рьорих

...нашите [на България] идеи, произтичащи от или

развиващи идеите на Н. К. Рьорих за ролята и защитата на
културните ценности.
Анализ за изпълнението на етапа
„Н. К. Рьорих“ на Дългосрочната
комплексна програма, София, 1979,
Комитет за култура, Разработващ блок.

Николай Рьорих създава нова концепция за Култура, пронизана от идеите на

философското наследство на семейство Рьорих – Жива Етика. Най-важната сред тези идеи,
намерила в Жива Етика убедително доказателство, се състои в това, че Културата е основа
на еволюцията на човечеството.
В Културата Рьорих поставя на първо място Красотата. В известните думи на
Достоевски „Красотата ще спаси света“ той внася неголямо допълнение: „Осъзнаването на
Красотата ще спаси света“. Разкривайки смисъла на тези слова, Людмила Шапошникова,
един от най-крупните съвременни изследователи на творчеството на Рьорих, отбелязва:
„Чрез Красотата ние се движим от хаоса към Космоса, от безпорядъка към подредеността
във всяка област на човешката дейност. И нашето така наречено спасение, и нашето
еволюционно движение напред се намират именно в това творческо пространство: хаос –
Космос. По своята енергетическа същност Красотата е хармония на духа, изразена в
различните области на човешката дейност и обкръжаващия ни свят и, преди всичко, в
изкуството и природата. Не случайно великият италиански художник и мислител Леонардо
да Винчи сравнява труда на художника, създател на ръкотворната Красота, с труда на Бога-
Творец. Съзерцанието на Красотата и, особено, осъзнаването на нейния скрит и съкровен
смисъл ни дава възможност да възприемаме не само нейните съвършени форми, но и
нейната фина висша енергетика. Точно тази енергетика допринася за усъвършенстването на
нашата материя, за нейното изтъняване и повишаване частотността на нейните вибрации. С
други думи, Красотата е един от най-важните фактори, превръщащи хаоса в Космос във
вътрешната Вселена на самия човек, съдействаща за формирането на хармония в нея и за
създаването в нейното пространство на доминантата на Духа“ [6, с. 131].
„Културата се основава на Красотата и Знанието“ – отбелязва Рьорих [7, с. 207].
Нейната енергетическа сърцевина е творчеството. А на сърцето принадлежи най-важната
роля както в творчеството, така и в знанието и познанието. Без развитието на сърцето не е
възможно разширяване на съзнанието, духовното усъвършенстване. Като отбелязва, че
„Културата е сърце“, Рьорих изразява своето разбиране, че сърцето е двигател и духовен
център на Културата. Той справедливо смята, че без любов и сърдечност няма Култура. На
свой ред нравствените ценности и духовните качества са живи само там, където е Културата.
Рьорих пише: „Духовността, религиозността, подвигът, героизмът, доброжелателността,
Мъжеството, търпението и всички други огньове на Сърцето – нима не процъфтяват те в
Прекрасната Градина? […] Всяко отвръщане от Прекрасното, от Културата донася
разрушение и разложение. И обратно, всяко насочване към културното строителство е
създавало всички блестящи епохи на Ренесанса“ [8, с. 82-83].
Културата не може да съществува без естествената връзка с Висшето. Висшето знание
и висшият идеал за Красота, които са неразривна част от Културата и достигат до нас чрез
духа и сърцето на човека от световете с друго състояние на материята и с други измерения, в
течение на хилядолетия са водели еволюцията на човечеството. Културата, отбелязва
Рьорих, „е най-дълбоката основа на живота, скрепена с висши сребърни нишки с Йерархията
на Еволюцията“ [9, с. 54].
Културата може да бъде изразена като духа на творческата дейност на човека, докато
цивилизацията или устройството на живота във всичките му материални, граждански
аспекти, е материята на тази дейност. Макар и тясно свързани помежду си, Културата и
цивилизацията имат различни източници, същност и предназначение. Рьорих е смятал за
особено важно да се разбира действителната същност на Културата, както и това, че тя не е
тъждествена на цивилизацията. Точно това отъждествяване води не само до объркване на
основни понятия, до недооценяване на духовния фактор в историята на човечеството, но и
до възникването на митовете за „буржуазни“ и „пролетарски“ култури [10, с. 149].
Концепцията за Култура на Николай Рьорих намира израз в инициирания от него
международен Договор за опазване на художествените и научни учреждения и исторически
паметници, известен като Пакта Рьорих (подписан във Вашингтон 1935 година). Този пръв
международен договор за защита на културните ценности утвърждава Знамето на Мира като
международно признат флаг, който да защитава културните обекти както в мирно време,
така и по време на въоръжен конфликт. Знамето на Мира – три алени сфери в алена
окръжност на бял фон – изразява единството на миналото, настоящето и бъдещето в кръга
на вечността. С други думи, Знамето на Мира утвърждава тази приемственост, без която не
е възможна културата като такава. „От чудесните древни камъни изградете стъпалата на
бъдещето“ е веруюто на Рьорих, намерило израз във всички аспекти на неговото
художествено, философско и научно творчество.
Културните обекти и творците, съгласно Пакта Рьорих, трябва да бъдат защитавани не
само по време на война, но и в мирно време. Чрез тези юридически формулировки Пактът
Рьорих утвърждава и виждането на Рьорих за дължимия приоритет на Културата във
2
всички области на нашия живот. Културата, в разбирането на Рьорих, не е развлечение, не е
лукс за елита, тя не е бреме за бюджета. Тя е източник на вдъхновение, основа на
съзидателно строителство и усъвършенстване както на отделния човек, така и на
обществото. Опознаването на националната култура е извор на любов към Родината. А
опознаването и дължимото, съгласно Пакта Рьорих, уважение към културните ценности на
всички народи, е единственият път към изграждането на траен мир на Планетата.
Значителна част от тези постановки на Рьорих днес са възприети и в редица
международните актове и документи на ЮНЕСКО [11].
Поради характера на настоящия доклад, концепцията за Култура на Рьорих тук е само
маркирана чрез нейните най-важни жалони, без те да бъдат разкривани в дълбочина. Но
смятам, че те са достатъчни, за да можем, анализирайки дейността на Людмила Живкова, да
се убедим, че тя мъжествено и талантливо въвежда практически в държавното културно
строителство концепцията за Култура на Рьорих – концепция твърде различна от
разбирането за култура в господстващата тогава идеология.
Л. Живкова успява да изведе и да утвърди Културата като приоритетна област в
живота на страната, въпреки протестите и противопоставянето на високопоставени
представители на властта тогава и у нас, и в СССР. Предложената от нея и утвърдена от
държавното ръководство Национална програма за естетическо възпитание е призвана да
събуди стремежа на човека към красивото и да превърне този стремеж в жизнена
потребност. „Тя смело и безкомпромисно въвежда съвършено нови понятия в партийната
идеология, такива като естетическо възпитание, естетическа сфера, естетически
взаимоотношения – отбелязва Людмила Шапошникова. – Нито една държава в ХХ век не е
имала нищо подобно“ [12, с. 11]. Културното сътрудничеството на България със страните от
Европа, Азия, Америка престава да е ограничено от изкуственото разделение на културата
на „социалистическа“ и „буржуазна“. Това идеологическо разграничение е в значителна
степен изтласкано на заден план и в културния живот вътре в самата страна. Принос за това
имат както осъществените проекти „Николай Константинович Рьорих“ (1978) и „Леонардо
да Винчи“ (1979), така и програмата за честването на 13-вековния юбилей на България.
Задачите пред това честване, според Людмила Живкова, са били две: да се даде възможност
на българския народ да осмисли огромното наследство, което той е получил от миналото –
културата на траките, на прабългарите, на славяните; да бъде открита възможност за нова
оценка и осмисляне на най-значителния принос на българския народ в общочовешката
култура и цивилизация – приемането на християнството, създаването на азбуката, на
славянската писменост и култура [13, с. 3-4]. Живкова успява по този начин творчески да
преодолее споменатото идеологическо разделяне на културата на „буржуазна“ и
„социалистическа“ и съпътстващото го отричане на миналото. Благодарение на този
подход отново са открити и получават право да бъдат изследвани и популяризирани много
безценни елементи на нашата култура, такива като българската православна музика,
българската икона. И ако в тоталитарните режими „държавната идеология признава
културата не като цялостно явление, а само като отделни обстоятелства във форми,
подвластни на държавния контрол“ [6, с.135], в много краткия период, когато Людмила
Живкова е министър на културата, тази ситуация в значителна степен е пречупена.
Общественият живот на страната е наситен с достиженията на творческия гений на човека,
които принадлежат на цялото човечество – творческото наследство на Николай Рьорих,
Леонардо да Винчи, Рабиндранат Тагор, Константин-Кирил Философ и др. Особено важно е,
според Л. Живкова, че тези личности са осъществили връзка между културите и
цивилизациите, връзка между миналото, настоящето и бъдещето [14, с. 18-20].
Международната детска асамблея, инициирана от Л.Живкова, възприема името на
утвърдения от Пакта Рьорих флаг за защита на културните ценности – „Знаме на Мира“.
Николай Рьорих е бил дълбоко убеден, че мирът се изгражда преди всичко в сърцето, в
съзнанието на човека. И само Културата е способна да изгради в съзнанието този мир,
доброжелателност, взаимно разбиране, които са единствената реална основа за трайния мир
на Планетата. Няколко десетилетия след подписването на Пакта Рьорих ЮНЕСКО ще
възприеме своя девиз: „Изграждаме мир в съзнанието на мъжете и жените“. А колко е важно
3
да се изгражда мир в съзнанието на децата, което в значителна степен все още е свободно от
предразсъдъците и враждебните стереотипи на възрастните. И ако въоръжените конфликти в
бивша Югославия, Ирак и редица други „горещи точки“ на нашата Планета през последните
две десетилетия се характеризират с ново явление – масовото целенасочено унищожаване на
историческите паметници и духовните ценности на противника или съзнателното допускане
те да бъдат разрушени, то ние можем да кажем още веднъж, че идеите на Пакта Рьорих и на
Международната детска асамблея „Знаме на мира“ продължават да са изключително
актуални и днес, те имат огромно значение за нашето бъдеще.
Нека напомним също така, че Пактът Рьорих утвърждава защитата на всички музеи,
научни, художествени, образователни и културни институции и техния персонал и в мирно
време [15], което означава осигуряване на условия за тяхната ефективна работа и адекватно
финансиране. С други думи – приоритет на Културата. Този приоритет, който Людмила
Живкова осъществява и който категорично не й прощават нейните многобройни
идеологически опоненти тогава и, колкото и да е странно, изглежда не могат да й простят
мнозина и днес. Дали това неприемане на едно от най-значителните достижения на
Живкова, което има голямо значение за бъдещето, не се дължи на обстоятелството, че
именно Културата е основата на вътрешната свобода, която е предпоставка за външната
свобода и без която тази външна свобода в значителна степен губи от своето реално
съдържание? Към този въпрос ще се върнем.
Нека тук напомним и написаното от Николай Рьорих, инициатор на Пакта, през 1931
година: „Някой може да попита, нима именно сега, във време на всеобща материална криза,
е уместно да се говори за изкуството и науката? Именно, уместно е. В разцвета на
изкуството и науката е заложено преодоляването на житейските кризи. Именно този разцвет
насочва упадъчното свръхпроизводство към по-високо качество. Именно той кара хората да
се замислят върху проблемите на живота, които могат да бъдат решени чрез моста на
прекрасното“ [16, с. 50].
Святослав Рьорих, по-малкият син на Николай и Елена Рьорих, е единственият от
четиримата Рьорих, който посещава нашата страна и е свързан с нея, благодарение на своето
тясно сътрудничество с Людмила Живкова. Той е крупен художник, мислител, учен
естествоизпитател, обществен деец. Смятам за много важно да приведа следните слова на
Людмила Шапошникова за него: „И четиримата Рьорих са единомишленици, те са водени в
живота от едни и същи идеи, едни и същи задачи, едни и същи Учители. Жива Етика или
Агни Йога пронизва творчеството на всички членове на това уникално семейство. Тя
формира и техния мироглед. Николай Константинович Рьорих нарича този мироглед
енергетически. Енергетиката на одухотворения Космос, според концепцията на Жива Етика,
свързва всички негови части, от атома и човека до космически тела с неизвестни за нас все
още размери и качества. Тази енергетика е главното условие и главният двигател на
космическата еволюция на човечеството. […] Да се каже просто, че Святослав Николаевич е
последовател на енергетическия мироглед, означава да се каже много малко. Той е не само
последовател, но и тълкувател на този мироглед. Като зрял философ, той по свой начин
съумя да осмисли и да развие неговите най-важни положения и идеи“ [17, с. 136].
Творец на Красотата и неин вестоносец, Святослав Рьорих натрупва най-значителен
непосредствен опит в осмислянето на нейната еволюционна роля и значение, и не случайно
именно Красотата заема особено място в неговото творчество. „Неизразима аура на слава –
пише Святослав Рьорих, – се излъчва от великото произведение. Това е еманацията на
скрити вибрации, които са част от структурата на високото творение на изкуството.
Вълшебството на чувствата, на мислите и силните желания на великите майстори е пленено
в произведението, излъчва се към зрителя и пробужда в нас сходни ответни чувства, освен
чисто естетическото и духовно разбиране на това, за което се говори. Ние откликваме на по-
съвършени съчетания и ги наричаме прекрасни. Ние ценим равновесието и хармонията, тъй
като се отзоваваме на естествения еволюционен поток, извикващ към живот по-съвършени
форми и съчетания на цвят, звук, думи и енергии. Тези велики произведения са
съкровищница на огромни енергии, които могат да активизират и променят милиони
зрители и да повлияят на неизброими поколения чрез излъчващата се от тях вест за
4
Красотата. Такава е необикновената власт на изкуството, скритата сила, винаги присъстваща
и активна във великото произведение“ [18, с. 64]. Разяснявайки еволюционния смисъл на
Красотата, Святослав Рьорих подчертава: „... търсенето на Прекрасното е наследствена
еволюционна сила“ [18, с. 24].
Красотата заема много важно място и в творчеството на Людмила Живкова и това едва
ли е случайност. Общуването със Святослав Рьорих й дава възможност не само дълбоко да
осмисли идеите на Жива Етика, но и да получи от него непосредствени знания, свързани с
творческите достижения и на четиримата Рьорих. Творческото общуване между тях, без
съмнение, представлява тази връзка между Учител и ученик, определена от Николай Рьорих
като „най-висшата връзка, която човек може да достигне в нашето земно одеяние“.
Благодарение на усилията на хората, свързани с нелегалното Рьорихово движение в
СССР, през 1979 година в Москва е издаден неголям сборник от статии на Людмила
Живкова, озаглавен „По законите на красотата“ [19]. В него, в частност, Живкова пише:
„Най-великите личности в историята на човечеството са мечтали за разширяване на
възприемащите способности на човешкото съзнание, за проникване в универсалните тайни
на Вселената, за създаването на красиви, хармонични взаимоотношения между хората, за
развитието на висша, свободна воля, която да направи човека независим“ [19, с. 20].
У нас нерядко е поставян като открит въпроса дали Людмила Живкова е автор на
идеите и концепциите, които тя въвежда в държавното културно строителство и често, без
каквото и да е основание, се изразява съмнение в това. Този подход е израз на фокусиране
върху външното, върху нейното социално положение (дъщеря на Генералния секретар на
БКП), което на свой ред води до отсъствие на вникване в самата същност на нейното
творчество и дело. Съхранените документи в Централния държавен архив и в частни
колекции, както и нейните трудове убедително свидетелстват за изключително дълбоко, а
така също и детайлно познаване от Людмила Живкова на творчеството на Николай и Елена
Рьорих. Само това високо ниво на знание й дава възможност тя да бъде генератор, в най-
прекия и истински смисъл на тази дума, на идеите и инициативите, свързани с програмата
„Николай Константинович Рьорих“, както се вижда от съхранената в ЦДА Стенограма
„Заседание на работната група по организирането на мероприятието „Рьорих“ [20]. И само
това високо ниво на знания й дава възможност тя да планира дейността по Програмата
„Н. К. Рьорих“ да стане постоянна и с тази цел да заложи създаването в България на Център
„Рьорих“ [20, с. 2-3]. Вероятно, някои български читатели ще бъдат удивени да разберат, че
нивото на знания и познаване от Живкова на творчеството на Рьорих и на Жива Етика се
оценява като едно от най-високите въобще сред нейните съвременници, което далеч
надхвърля мащаба на нашата страна. Така, като анализира следното изказване на Л.Живкова
за Николай Рьорих:

„Монументалното и единно в своята цялост изкуство на Рьорих принуждава всеки,

който се докосва до него, да преосмисли и открие отново истината и величието на
живота. Съзнанието на твореца е освободено от предразсъдъци, то е неудържимо в своя
устрем да разкрие тайните на природата, да пресъздаде красотата и вечното движение на
Вселената. Той изучава и анализира миналото не за да отрича или недооценява
историческия опит и изминатия от човечеството път във вековете, но за да напомни за
огнените знаци, които са посочвали на човека пътя към красотата, светлината и
безсмъртието. Трудно е с обикновени думи да се определи този легендарен героизъм, с
който е проникнато творчеството на Рьорих. В него се съчетават в едно най-съкровените
вековни надежди на човечеството, отразени в безсмъртните символи и предания на
древността, и удивителното умение на твореца да асимилира и да пречупи в своето
съзнание героизма на миналото, да го направи актуален и да го обедини с най-острите
проблеми и задачи на своята епоха. Мисълта на Рьорих рее над върховете на Хималаите,
устремява се в съкровения свят на преданията, слива се в неудържим творчески порив на
духа с монолитната в своята цялост Вселена.“ [19, с.22]

Людмила Шапошникова, генерален директор на Музея „Н. К. Рьорих“, отбелязва: „В

тази кратка и изразителна оценка на Н. К. Рьорих от Живкова се съдържа всичко, което
5
може да се каже за него. Аз не знам нито едно друго такова изказване, дълбоко и
проникновено, което да обхваща огромния пласт култура и мисъл, свързани с творчеството
на великия художник и вестител на новото мислене на нашия век“ [12, с. 14].

„Урусвати“

С българските приятели ще обсъждаме Кулу и най-

добрите подходи! Мисля, че много неща ще бъдат решени.
Святослав Рьорих

Днес науката все по-смело говори за използването на

космическия научен подход при изследването на
действителността.
Людмила Живкова

На 5 януари 1981 година Святослав Рьорих пише на Павел Фьодорович Беликов,

биограф на семейство Рьорих, следното: „Всички ме питат за нови картини, нови планове.
Още водим преговори за Кулу с България и се надяваме, че всичко ще потръгне“ [21, с. 361].
Близо един месец по-късно, на 8 февруари 1981, Святослав Рьорих съобщава на Беликов:
„След няколко дена заминаваме за Делхи, където също ще пристигне Людмила Живкова.
През април планираме да заминем за България, Швейцария, Франция и в Съюза. […] С
българските приятели ще обсъждаме Кулу и най-добрите подходи! Мисля, че много неща
ще бъдат решени. […] В Кулу едва ли ще успеем да отидем, макар че Людмила Феодоровна
[Живкова] искаше да отиде там. Казват, че времето е лошо, има много сняг и да се лети над
планинските проходи е трудно“ [21, с. 361-362].
Когато пише за Кулу, Святослав Рьорих има предвид, разбира се, Института за
хималайски изследвания „Урусвати“, основан от семейство Рьорих през 1928 година в
долината Кулу в Западните Хималаи (Индия).
През юни 1972 година Святослав Рьорих чрез Людмила Шапошникова предлага на
Академията на науките на СССР да реши въпроса за съвместно сътрудничество с Индия в
Института за хималайски изследвания „Урусвати“ и да изпрати група съветски учени за тази
цел в Кулу. Планът за реализиране на предложението остава неизпълнен [17, с. 135].
В плана за дейност до 1984 година по програмата „Н. К. Рьорих“, изготвен от
Комитета за култура на България през 1979 година, откриваме и посочване на проекта
„Урусвати“ [22]. Вероятно, включването на този проект в плана е в резултат на отчитането
на насоките за работа, дадени от Людмила Живкова на заседанието от 16 март 1978 на
работната група по мероприятието „Рьорих“, а именно: да се направи опит да се започне
съвместно със Съветския съюз и Индия сериозна научна работа, посветена на
изследователската дейност на Института „Урусвати“, и колкото е възможно по-скоро
резултатите от тази дейност да станат достояние на научната общественост; да се проучат
възможностите и готовността за обединение на усилията на Българската академия на
науките със Съветската академия на науките и Индийската академия на науките за
изучаването на научно-изследователската дейност на Рьорих и нейната популяризация; да се
разкрие същността на научните звена, създадени от Рьорих: техните цели, идеи, секции,
организация на работата [20].
Но какво е „Урусвати“? Ако кажем, че това е научен институт, който още през 30-те
години на миналия век реализира една от постановките на ЮНЕСКО за синергия между
съвременната наука и традиционните знания на местното население (виж Основните насоки
по плана за реализация на Всеобщата декларация за културното разнообразие на ЮНЕСКО
от 2001 година), означава да кажем твърде малко. Няма да е достатъчно и ако добавим, че
Институтът за хималайски изследвания „Урусвати“ е създаден въз основа на събрания
огромен научен материал от експедицията на Николай Рьорих из Централна Азия
(археологичен, етнографски, фолклорен, лингвистичен и пр.), за да продължи изследването
на този изключително важен регион.
6
 Най-същественото в това научно учреждение, създадено от семейство Рьорих, се
състои в това, че в Института „Урусвати“ е заложена методологията за научни изследвания
на новото космическо мислене – методологията на Жива Етика. Това е и една от най-
важните причини, която обяснява защо Институтът от самото начало привлича към своята
работа не само водещите учени и деятели на културата на Индия, такива като Джагадиш
Чандра Бош, Чандрасекхар Венката Раман, Рабиндранат Тагор, Сунити Кумар Чатерджи,
Дас Гупта, Сарвепали Радхакришнан и др., но и западни учени, сред които А. Айнщайн,
Р. Миликан, Л. Бройл, президента на Американския археологически институт Р. Магофин,
известният пътешественик и изследовател Свен Гедин, ориенталистът Чарлз Ланман,
професорът от Париж К. К. Лозини-Лозински и редица други. От Съветския съюз с
Института „Урусвати“ сътрудничи академик Н. И. Вавилов, който до арестуването му (и по-
късно смърт като „враг на народа“) води кореспонденция със Святослав Рьорих по
проблемите на ботаниката.
За директор на Института „Урусвати“ от самото му създаване е назначен Юрий
Рьорих, който към това време е утвърден учен ориенталист, изследовател на Централна Азия
със световно признание. Финансовата криза в САЩ и, особено, Втората световна война
тежко се отразяват върху Института, чиято работа е програмирана да се осъществява въз
основа на широко международно сътрудничество. Налага се Институтът да бъде
консервиран, в това число и всички негови колекции: археологическа, етнографска,
ботаническа, орнитологическа, зоологическа, геологическа, фармакологическа и други.
През 70-те години на миналия век стои задачата за разконсервиране на Института.
Святослав Рьорих е дълбоко убеден, че руски учени трябва да продължат делото, започнато
от семейство Рьорих, затова се обръща с предложение за възобновяване на работата на
„Урусвати“ към Академията на науките на СССР. Родината на Рьорих обаче възприема това
предложение нееднозначно.
Не бива да се забравя, че културно-историческият контекст на философското
наследство на семейство Рьорих – Жива Етика, е руският Сребърен век. Това е така не само
защото Николай и Елена Рьорих като творци и мислители се формират именно в Русия до
1917 година.
Русия в края на ХІХ – началото на ХХ век е пространство и време на Духовна
революция, в която се ражда ново космическо мислене и ново космическо светоусещане. Те
се проявяват първо в ослепителния разцвет на изкуството и философията на руския
Сребърен век, а след това и в неочакваните открития на научната мисъл. Именно това ново
космическо мислене обединява в сякаш неочаквано съзвучие имената на Николай Рьорих,
Елена Рьорих, Владимир Вернадски, Константин Циолковски, Павел Флоренски,
Александър Чижевски, Владимир Соловьов, Николай Бердяев, Александър Блок, Андрей
Бели, Миколаюс Чюрльонис, Александър Скрябин и много други творци на руската Духовна
революция.
Сред най-важните идеи на новото космическо мислене е необходимостта от синтез, в
рамките на единна нова система на познание, на емпиричната наука и на метанауката, като
последната включва в себе си умозрителната философия, религиозния опит, изкуството. В
пространството на традиционната наука въпросът за необходимостта от такава нова система
на познанието е поставен за пръв път от великите руски учени В. И. Вернадски,
К. Е. Циолковски, А. Л. Чижевски, П. А. Флоренски (съдбата и на четиримата учени в
Съветска Русия е трагична). При това новата система на познание трябва да включва като
своя неразривна част етичните и нравствените моменти. Тенденцията за синтез на научния и
метанаучен способ на познанието намира ярък израз и в духовната философия на руския
Сребърен век. Най-крупните руски философи, такива като В. С. Соловьов, Н. А. Бердяев,
В. И. Иванов, С. Н. Булгаков, С. Н. и Е. Н. Трубецкие смело се обръщат към духовните
проблеми на космическата еволюция на човечеството, поставят в центъра на своите
изследвания човека, неговата еволюционна съдба и ролята на Висшето в това. Единството на
макро- и микрокосмоса, разбирането на човека като част от Космоса, носеща в себе си този
Космос, необходимостта от цялостен подход към изучаването на Вселената при отчитане на
взаимовръзките между космическите процеси и битието на човека, виждането за духа като
7
едно от най-важните явления, свързващи вътрешния свят на човека с дълбинния Космос –
ето някои от идеите, сформирали се в областта на космическото мислене във философията,
науката, изкуството в началото на ХХ век в Русия. [23]
В този период се появява философията на космическата реалност – Жива Етика,
създадена от семейство Рьорих и, преди всичко, Елена Рьорих, в сътрудничество с група
анонимни философи на Изтока. Жива Етика е създадена на руски език и първият ред в
първата книга Зов от тази философска система, публикувана през 1924 година, гласи: „В
новата Русия е моята първа вест“. Днес вече е ясно, че нова Русия е страната, в която се
разгръща продължаващата дълго във времето Духовна революция, в резултат на която са
заложени основите на космическата преориентация на най-важните форми на познанието:
науката, философията, религиозния опит, изкуството. Жива Етика представлява
завършващият етап във формирането на новото космическо мислене в Русия. Тя не само
поставя проблема за синтез на емпиричната наука и метанауката, но и дава този синтез,
защото съдържа в себе си новата система на познание на космическото мислене.
Духовната революция в Русия обаче съвпада в определена степен със Социалната
революция от 1917 година и „[т]огава започва това велико противостоене на двете
революции, което води отначало до забавяне, а по-късно и до пълно затихване на Духовната
революция. Но тази революция, в чиято основа е енергетиката на духа и културата на
човека, не е можела да изчезне напълно от историческата арена на страната, защото е носела
в себе си потенциала за по-нататъшно развитие“ [23, с. 11]. Днес, в резултат на настъпилите
промени в Русия в последното десетилетие на изминалия век, много духовни тенденции в
тази страна, в това число и космизмът, придобиха „второ дихание“. Към това следва да се
добави, че новото космическо мислене или космизмът е руско явление, което безспорно има
тенденция към глобализация [23]. Тя се проявява в края на ХХ век в западната научна
мисъл, преди всичко в областта на физиката (във вижданията на физици като Хокинг,
Д. Бом, Ф. Хойл и Шрам) [24].
Когато Святослав Рьорих в началото на 70-те години предлага на Академията на
науките на СССР започване на работа по възобновяване на Института „Урусвати“, без
съмнение той е имал предвид наследството на руския космизъм (макар и забранявано и
непубликувано) в научното пространство на страната и неговият потенциал за развитие.
Людмила Живкова е целяла, чрез обмисления съвместно със Святослав Рьорих проект
„Урусвати“ на Комитета за култура на България, не само да включи и нашата страна в тази
инициатива, но и да даде тласък и да катализира процеса на приобщаване на съветските
учени към възобновяването на Института „Урусвати“, защото в дадените от нея указания
във връзка с този институт се подчертава, че работата на БАН в тази насока трябва да бъде
осъществявана съвместно с Академията на науките на СССР и Индия [20].
Л. Живкова е имала вече определен успешен опит в подобно „катализиране“. Ето
един пример: на 31 март 1978 година Академичният съвет на Националната художествена
академия в София избира Святослав Рьорих за свой Почетен член. След по-малко от месец,
докато Святослав Рьорих е още в България във връзка с провеждането на програмата
„Н. К. Рьорих“, пристига известие от Москва, че той е избран за Почетен член и на
Художествената академия на СССР на 21 април 1978. Чувството за национална гордост от
съветска страна в този случай очевидно надделява над идеологическите ограничения,
защото е ясно, че Святослав Рьорих като художник по никакъв начин не се вмества в
установените тогавашни идеологически представи за изкуство.
Людмила Живкова умира през юли 1981 година и планът „Урусвати“ на Комитета за
култура на България остава неосъществен.
Ще завърша тази част от доклада като посоча, че Людмила Живкова, в качеството си
на ръководител на културата на България, е създала за своите многобройни идеологически
опоненти както у нас, така и в СССР, два много съществени проблема.
Първият се състои в това, че всички нейни начинания, освободени от
идеологическите догми, са били успешни и са били възприети много позитивно навсякъде (в
това число и в международните междуправителствени организации като ЮНЕСКО и ООН),
освен в България (където отношението е било амбивалентно) и в СССР. На второ място,
8
видно от съхранените архивни документи и свидетелства на очевидци, Людмила Живкова не
се е поддавала на сплашване, което, при отчитане на нейната висока позиция във властта, се
е изразило в следното. Процесите в областта на културата и изкуството в България, а към
1981 година вече е било видно, че предстои да започне такъв процес и в науката (макар и
извън пределите на България, но с участие на български учени) – са противоречали на
възприетите тогава идеологически догми и са започнали все повече да не се поддават на
какъвто и да е идеологически контрол. Напълно справедливо Людмила Шапошникова
отбелязва: „Ситуацията с всяка година се изостря. В Министерството на културата на СССР
вече не скриват враждебните си чувства към «тази ненормална». Чиновниците усещат
опасността, излизаща от мислите и действията на ръководителя на културата на България.
«Международната солидарност» на съветските и българските чиновници става все по-
здрава, все по-явна и определена“ [12, с.12].

Вместо заключение

Смятам за необходимо тук да бъдат казани няколко думи за Юрий Рьорих, по-големият
син на Николай и Елена Рьорих. Учен ориенталист със световна слава, завършил Харвард и
Сорбоната, той е единственият от семейство Рьорих, който получава съветска виза и се
завръща през 1957 да живее в СССР, където му е дадено съветско гражданство и където той
започва работа в Института по ориенталистика на АН на СССР като оглавява сектора по
философия и религия на Индия. В много кратък срок, за по-малко от три години, той успява
да възроди важни клонове на руската ориенталистика (индология, тибетология, номадистика
и др.), която към това време е покосена в резултат от сталинските репресии през 1937
година. Важно е, че той успява да проведе първата изложба на Николай Рьорих в СССР, в
Москва, през 1958 година, чете лекции в научни и висши учебни заведения в страната, чрез
които запознава обществеността с творчеството на баща си. В голяма степен, именно
благодарение на тази подвижническа дейност на Юрий Рьорих, мнението в Съветския съюз
за Николай Рьорих коренно се променя, той престава да бъде разглеждан като белоемигрант
и невъзвращенец. Художественото творчество на Николай Рьорих среща небивал отзвук и
получава признание сред широката общественост в Родината. През 1974 година 100-
годишният юбилей на Николай Рьорих е честван на правителствено ниво в Болшой театър.
Без този пробив, осъществен от Юрий Рьорих в СССР, Людмила Живкова едва ли би
могла да проведе програмата „Николай Константинович Рьорих“ в България през 1978
година. В обосновката на тази програма, благодарение на която тя е одобрена от държавното
ръководство на България тогава, се посочва на първо място, че „100-годишнината от
рождението и 30-годишнината от смъртта на Николай Рьорих са отбелязани тържествено в
СССР“ [22, с.2]. Независимо от това, провеждането в България на програмата „Н. К. Рьорих“
среща значителна опозиция в Съветския съюз и то лично от министъра на културата Пьотр
Демичев [25, с. 69-70], защото очевидно е имало достатъчно данни, за да се направи извод,
че Л.Живкова има намерение да представи, доколкото историческите и идеологическите
рамки са позволявали, цялостното творчество на Николай Рьорих. И тя действително прави
това, преди всичко в своите изказвания и статии. В Съветския съюз художественото
творчество на Н. Рьорих, както бе споменато, получава признание, но не и философското му
творчество. Подобна е съдбата и на редица други учени и мислители, като например
Константин Циолковски, основоположник на ракетостроенето, чиято научна дейност като
физик в СССР е призната, но неговата космическа философия забранена.
Юрий Рьорих е бил значителна и видна фигура в научния, културния и обществения
живот на Съветския съюз. Той целенасочено е работил за създаването на Музей на Николай
Рьорих в СССР и в това отношение, като наследник, притежаващ половината от творческото
наследство на родителите си, той не е могъл да бъде заобиколен или пренебрегнат. Юрий
Рьорих умира внезапно, в разцвета на творческите си сили, през 1960 година в Москва. И
макар Министерството на културата на СССР да му е обещало, държавен Музей на Николай
Рьорих в Съветския съюз така и не е създаден. Както става ясно от откритите вече архивни
9
документи, в художественото творчество на Николай Рьорих Министерството на културата
на Съветския съюз е виждало „нежелателни тенденции“ в изкуството, които са могли да
породят у трудещите се „идейни отклонения“ [26, с. 29-40].
Людмила Живкова, както бе споменато вече, е планирала създаването на Център
„Рьорих“ в България. Като министър на културата, нейната позиция по този въпрос не е
било възможно да се пренебрегне. Подобно на Юрий Рьорих, тя също умира внезапно в
разцвета на творческите си сили. Център „Рьорих“ така и не е създаден.
И още няколко думи – за свободата. Казано е, че има два вида диктатури: диктатура на
насилието и диктатура на простащината. Последната е свързана преди всичко с проблема за
вътрешната свобода, без която външната свобода се лишава от реално съдържание. Това е
тази вътрешна свобода, която без Култура, без знание, без чувство за Красота е невъзможна.
По определението на Пенчо Славейков тя е светият идеал, живеещ в нашите души, който е
способен да превърне скот в народ, въздигащ се до подвизи. Пак вътрешната свобода и
нейното сложно взаимоотношение с външната има предвид Стоян Михайловски в своето
стихотворение от 1904 година, в което, описвайки какво вижда Левски, спуснал се от
небесните висини в освободеното отечество, той пише: „Българинът беше роб,
самозаробеник е днес!“ Едва ли може да има съмнение, че отношението от страна на
отделния човек, от страна на обществото и от страна на държавата към Културата е един от
най-важните критерии за тяхната реална свобода. Чрез химна на Културата („Върви, народе
възродени!“) Стоян Михайловски изразява изключително важната идея, че Културата е тази
сила, която ни е изградила като народ и ни дава бъдеще.
Людмила Живкова дръзва да въвежда в държавното културно строителство
концепцията на Николай Рьорих за културата, закрепена в Пакта Рьорих и в символа на
Знамето на Мира. Тя има смелостта да въвежда Жива Етика в най-консервативната
структура – държавата. И успява да направи това талантливо, в изключително трудните
идеологически и исторически условия на социалистическата държава. Самите тези условия
правят много лесни всякакъв вид критики. Но каква е била алтернативата? Бездействието?
„Старите привърженици на Жива Етика я обвиняваха в това, че тя поставя Учението на
семейство Рьорих под червени знамена и съединява това, което не може да бъде съединено –
отбелязва Людмила Шапошникова. – Но тя е нямала друга възможност. Тя е разбирала, че и
такъв опит може да свърши, както казват, „на клада“ или „на кръст“. Тя е знаела, че дървата
вече са приготвени и някъде съвсем наблизо е издигната нейната, на Живкова, Голгота.
Възможно, поради нейното високо положение и могъществото на баща й, ще й предоставят
избор и тя се е стремила да отдалечи срока на неизбежния избор не защото се е страхувала
от „кладата“ или „кръста“, а защото е искала, като използва даденото й от съдбата
положение на власт, да успее да донесе на хората, чиито сърца са били омъртвени от
отживялата идеология, колкото се може повече идеи, съдържащи в себе си истина и
светлина – така необходимите за бъдещото съзидание. Светлината на красотата, светлината
на културата, светлината на любовта. Тя не е била нито проповедник, нито мисионер. Тя е
била творец и подвижник, стремящ се това, което веднъж й се е открило, да внедри в
живота, в тази област, в която тя е имала власт и която все още й се е подчинявала“ [12, с.
11].
Смятам за необходимо да прозвучи тук и оценката на самия Святослав Рьорих за
Людмила Живкова. Като си спомня състоялия се с него разговор в Бангалор през 1980
година, Людмила Шапошникова пише:
– Людмила Тодоровна [Живкова] – каза ми тогава Святослав Николаевич, – е
единственият в ХХ век държавен деец, който е възприел много дълбоко Жива Етика и е
видял в нея огромни възможности за усъвършенстване на държавния строй и
одухотворяване на този строй чрез културата и високата философска мисъл. Тя много добре
разбира, че държавата трябва да се строи и да живее по законите на красотата. Но на нея й е
много трудно, и не само трудно, но и опасно.
– Защо опасно? – удивих се аз.

10
 – Тези, които са на власт сега и в Русия, и в България, се ръководят от определена
идеология и няма да отстъпят тази власт просто ей така и няма да се смирят с новата и
непонятна за тях философия [12, с. 9].
Сътрудничеството на Святослав Рьорих и Людмила Живкова донася на нашата страна
важни идеи, на които безспорно принадлежи бъдещето – идеята за приоритета на Културата,
за преобразяващата сила на Красотата, за Културата като единствен път към трайния мир на
планетата, за новата одухотворена наука... Изброяването тук няма за цел, разбира се, да е
изчерпателно. (Колко насъщно важни са тези идеи можем да се убедим, дори само като
погледнем каква агресия обкръжава децата днес, като осъзнаем колко срамно и жестоко
явление е в ХХІ век в Европа трафикът на хора...) Натрупаният от Людмила Живкова опит
по въплъщаването на тези идеи в държавното културно строителство безспорно ще има
голямо значение за бъдещите поколения на много страни по света.
Бих искала да завърша със следните слова от една от книгите на Жива Етика:
„Знанието е над всичко. Всеки, който е донесъл частица знание, вече е благодетел на
човечеството. Всеки, който е събрал искри на знание, ще бъде носител на Светлина. Нека се
научим да пазим всяка крачка на научното познание. Пренебрежението към науката е
потапяне в тъмата. […] Да не забравим да отдадем признателност на тези, които са
засвидетелствали знанието с живота си“ [27].

Използвани източници:

1. Стенограма „Заседание на работната група по организирането на мероприятието

„Рьорих“, под председателството на др. Людмила Живкова“, 16.03.1978. Централен
държавен архив (ЦДА), ф. 288Б, оп. 3, а.е. 3; Стенограма „Среща на др. Людмила Живкова с
представители на радиото, телевизията и печата във връзка с мероприятието „Рьорих“,
27.04.1978. ЦДА, ф. 288Б, оп. 3, а.е. 4; Стенограма „Изказвания и бележки на др. Людмила
Живкова от заседанието на председателството, проведено на 06.02.1979 г.“ ЦДА, ф. 405, оп.
9, а.е. 231, л.83; Анализ за изпълнението на етапа „Н. К. Рьорих“ на Дългосрочната
комплексна програма, София, 1979, Комитет за култура, Разработващ блок. ЦДА, ф. 405, оп.
9, а.е. 231.
2. Проблеми на културата. С., 1978, № 2; Комитет за култура, Национален научно-
информационен център. „Култура. Съвременност. Личност“. ІІ серия, брой І, С., 1979;
Рьорих, Св. Предговор. // Д`Суза, Клод. Индийски лечебни растения : [Справочник] / Клод
Д`Суза ; Прев. от англ. Лиляна Будевска ; [С предг. от Светослав Рьорих]. – С.: Медицина и
физкултура, 1982; Коларски В. Връзките на художниците от Движението за родно изкуство
с Николай Рьорих и други представители на руската художествена култура. – Известия на
Научно-изследователския институт по култура при Комитета за култура и БАН, № 2, 1983.
3. Интервю на Святослав Рьорих. Изкуството възпитава. // Народна култура, № 15,
14.04.1978; Интервю на Святослав Рьорих. Бдение над красотата. // Литературен фронт, №
22, 28.05.1981; Колева Мария. Евтимий Търновски – слава и гордост на своята епоха.
Паметно тържество в старопрестолния град. // Народна култура, № 19, 12.05.1978, с.2;
Нанкинова, Наталия. Изкуството на Николай Рьорих // Наша родина, г. ХХ, №7 (295), юли
1978, с. 25-26. [Статията е следвана от интервю със Святослав Рьорих, водено и резюмирано
от Мариана Мелнишка: „Святослав Рьорих за своя баща”, с. 26-27.]; Петкова, Нина. Николай
Рьорих // Изкуство, г. ХХVІІІ, 1978, №6, с. 17-21; Попов Чавдар. Ярко и самобитно
творчество. Живописната изложба на Николай Рьорих // Народна култура, г. ХХІІ, №16, 20
апр. 1978, с. 3. Свинтила, Владимир. Рьорих и България // София, 1978, №4, с. 14-15;
Стоилов, Васил. Николай Рьорих – викинг на културата // Вечерни новини, №65, 3 април
1978, с. 4; Киров, Максимилиян. Някои страни от естетиката на Николай Рьорих. //
Проблеми на изкуството, 1979, №1, с. 25-28; и мн.др.

11
 4. Святослав Николаевич Рерих. Письма. Т. ІІ (1953-1992). Москва: Международный
Центр Рерихов, 2005; Непрерывное восхождение. К 90-летию со дня рождения Павла
Федоровича Беликова (1911-1982). Т. І. Воспоминания современников. Письма Н.К.Рериха,
Ю.Н.Рериха, С.Н.Рериха. Труды. Москва: Международный Центр Рерихов, Мастер-Банк,
2001.
5. М. Куцарова, И. Карапенева, В. Видински. Святослав Николаевич Рьорих и
България. // Сто години от рождението на Святослав Рьорих. Международна научно-
обществена конференция (2004). София: Национално сдружение „Рьорих“. 2006, с. 76-98; Л.
Цветкова. Семейство Рьорих и България. Документи и спомени в държавните архиви и в
частни колекции. // Сто години от рождението на Святослав Рьорих. Международна научно-
обществена конференция (2004). София: Национално сдружение „Рьорих“. 2006, с. 106-116.
6. Л. В. Шапошникова. Пакт Рериха и эволюционное значение Культуры. //
Л. В. Шапошникова. Держава Рерихов. Т. ІІ. Москва, 2006.
7. Николай Рерих. Держава Света. Southbury: Alatas, 1931.
8. Н. К. Рерих. Культура и цивилизация. Москва, 1994.
9. Н. К. Рерих. Твердыня пламенная. Рига, 1991.
10. Л. В. Шапошникова. Актуальность Пакта Рериха в современном мире.//
Л. В. Шапошникова. Держава Рерихов. Т. ІІ. Москва, 2006.
11. Вж.: М. Куцарова, Т.П.Сергеева. Знамя Мира Державы Рериха. Идеи Инициатора
Пакта Рериха о защите ценностей культуры и их значение в прошлом, настоящем и
будущем. http://www.icr.su/rus/conferencies/2010/Kutsarova.php
12. Людмила Шапошникова. Людмила Живкова – държавен деец и подвижник. // По
законите на Красотата. Посвещава се на 60-годишнината от рождението на Людмила
Живкова. София: Национално сдружени „Рьорих“. 2002
13. Стенограма „Среща на др. Людмила Живкова с представители на радиото,
телевизията и печата във връзка с мероприятието „Рьорих“, 27.04.1978. ЦДА, ф. 288Б, оп. 3,
а.е. 4
14. Стенограма „Изказвания и бележки на др. Людмила Живкова от заседанието на
председателството, проведено на 06.02.1979 г.“ ЦДА, ф. 405, оп. 9, а.е. 231, л.83
15. Договор за опазване на художествените и научни учреждения и исторически
паметници (Пакт Рьорих), чл. 1. – вж. текста на Пакта на сайта на Международния комитет
на Червения Кръст: http://www.icrc.org/ihl.nsf/FULL/325?OpenDocument
16. Рерих Н.К. Держава Света. Священный дозор. Рига: «Виеда». 1992
17. Людмила Шапошникова. Вестник Красоты. // Л. В. Шапошникова. Держава
Рерихов. Т. І. Москва, 2006.
18. Рерих С.Н. Стремиться к Прекрасному. Москва, 1993.
19. Живкова Людмила. По законам красоты. Москва, 1979
20. Стенограма „Заседание на работната група по организирането на мероприятието
„Рьорих“, под председателството на др. Людмила Живкова“, 16.03.1978. Централен
държавен архив (ЦДА), ф. 288Б, оп. 3, а.е. 3
21. Святослав Николаевич Рерих. Письма. Т. ІІ (1953-1992). Москва: Международный
Центр Рерихов, 2005
22. Този план се съдържа в: Анализ за изпълнението на етапа „Н. К. Рьорих“ на
Дългосрочната комплексна програма, София, 1979, Комитет за култура, Разработващ блок.
ЦДА, ф. 405, оп. 9, а.е. 231.
23. Л. В. Шапошникова. Исторические и культурные особенности нового космического
мышления. // Объединенный научный центр проблем космического мышления. Москва,
2005
24. Хорган Д. Конец науки. Санкт Петербург. 2001
25. Александров Е. Аз работих с Людмила Живкова. С., 1991
26. Д.Ю.Ревякин. Гибнущее наследие: Московская квартира Ю.Н.Рериха. Каталог.
Фотохроника. Архивные документы. Москва, 2010
27. Аум, параграф 440.

12