Ренесанс

Културата на Ренесанса
Ренесансът е културноисторическа епоха, която обхваща около три века – XIV-XVI век и се
характеризира като движение, свързано с промяна в средновековната мисловна нагласа, с
отношението към човека и неговите проблеми, както и с интереса към античната култура и
нейните ценности. На български терминът се превежда като Възражданеи в най-общата си
характеристика се възприема като жизнеутвърждаваща еволюция във всички сфери на
обществения живот – политика, икономика, наука, изкуство и дори технологии.

Ренесансът е сложна и многостранна епоха в интелектуалната и културна история на Европа. Още

през XIV век в Италия, а през XVI век в почти всички европейски страни се забелязва обновление в
обществено-политическите и икономическите отношения. Затворената система на натуралното
стопанство, териториалната разпокъсаност и дребното занаятчийско производство и земеделие
започват да се рушат под въздействието на търговията и потребността от контакти между
отделните стопански единици. Стремежът към облекчаване на ежедневния труд отваря път към
откриването на модерни средства за производство. Появява се разделението на труда. Повишава
се производителността, оформят се пазари и борси, където хората опознават чужденците,
обменят не само стоки, но и възгледи, идеи. Създава се ново съсловие – търговското, което е
предходник на по-късната буржоазна съсловна общност. Кръгозорът на човека се насочва към
непознати земи и неразработени европейски пазари.<br>

Основни черти на ренесансовата култура са:

• преход от теоцентризъм (Бог и божественото са основна свръхценност) към антропоцентризъм

(човек и човешкото са основна свръхценност);

• възраждане на античната култура и интерес към Античността и нейните естетически модели;

• преход от средновековното религиозно съзнание към модерно рационално

съзнание(секуларизация);

• хуманизъм(от лат. humanus<– човешки, човечен). В по-тесен смисъл хуманизмът е културно

движение през епохата на Ренесанса, преди всичко в Италия, от средата на XIV в. до средата на
XVI в.

Като конкретна дейност хуманизмът е метод за изучаване на езици, литература, история, етика,
различен от богословското обучение на Средновековието. Основната идея на хуманистите е, че
човекът се отличава от животните главно по своята способност да говори и следователно да
различава правилното от погрешното. Затова основните изучавани дисциплини се занимават е
езика – граматиката и реториката.

Думата „хуманист“ е създадена през XV в. като студентски жаргонизъм за университетския

преподавател по „хуманитарните дисциплини“.
В по-широк смисъл хуманизмът е система от възгледи, която:

– признава ценността на човека като личност, неговото право на свобода, щастие, развитие и
изява на своите способности;

– приема благото на човека като критерий за оценка на социалните институции;<br>

– предлага принципите на равенство, справедливост, човечност като желана норма на

взаимоотношения между хората.

Ренесансовият хуманизъм поставя в центъра достойнството на човека като най-съвършеното

създание на Бога след ангелите.

Непосредствената цел на Ренесанса е да утвърди чрез възраждането на античните ценности

(научни, философски, естетически) съзидателния човешки дух и способността на човека да
овладява и моделира света. Така понятието Ренесанс често се възприема от някои изследователи
смислово равнозначно на понятието хуманизъм. Знаменита и ключова за епохата става максимата
на древния философ Протагор "Човекът е мярка на всички неща.“

Новата идея за човека стои в сърцевината на ренесансовия хуманизъм. Ако през

Средновековието красивото е нравствена християнска добродетел, а срамът е водеща и
култивирана от детството рефлексия, в епохата на Ренесанса разбирането за човека и света се
създава чрез убеждението, че човекът може и трябва да бъде съвършен.

Литературата на Ренесанса
Художествената словесност през епохата се създава под убеждението, че е обвързана с мисълта,
чувствата и националния език на ренесансовия човек. Латинският, особено в Италия, не прекъсва
своята употреба, но обществото и неговите творци предпочитат родния език, най-ползвания в
общуването. Оформя се филологическо отношение, нова стратегия, литературата се възприема
като социално явление – съхранява се реториката от античните времена, създават се нови
жанрове, нови практики, които смекчават аскетичните въздействия на църковната литература и
обогатяват художественото съзнание с теми, мотиви, изрази под влияние на народната смехова
култура. Като програмен литературен труд се приема „Възхвала на глупостта“ от Еразъм
Ротердамски.

Използването на понятието Ренесанс и цялата мрежа от метафори:„ренесансов дух“,

„ренесансово съзнание“, „ренесансов стил“, както и представата за Средновековието като
потискаща и тъмна епоха, не трябва да се абсолютизират и преувеличават. Ренесансовият идеал
за човек е синтез между антични и средновековни представи. Ренесансовите мислители и творци
съчетават в етичните и естетическите си възгледи оралното съвършенство на Христос и
физическата красота на Аполон, символизиращ античния идеал за съвършенство. Те донякъде
изравняват човека е Бога, но не отхвърлят връзката му е неговия творец.
Произведенията на Бокачо, Петрарка, скулптурите и фреските на Микеланджело (особено
цикълът „Сътворението“ в Сикстинската капела) подчертават връзката Човек-Бог в светлината на
един нов тип отношения: човекът е действащ субект, притежава достойнство, самочувствие да
избира и направлява съдбата си, но Бог е първоизточникът и моделът на човешкото достойнство.

Теми
Измежду темите, представителни за ренесансовата литература, централно място заема
природата. Любима дума на хуманистите, тя бива отъждествявана с човека и средата, в която той
се формира като личност. Ако в средновековната литература природата присъства главно за да
свидетелства с красотата си за Божията благодат или просто като декор, който осигурява
конкретност на представяните събития, в литературата на Ренесанса тя е вече самостоятелна
ценност, обект на възхищение, пресъздадена с убедителна нагледност и пластика, създаващи
илюзия за наличност.

В тясна връзка с преклонението към природата е и специфичният култ към красотата. Красотата се
разбира вече не само като материално отражение на някаква висша духовна хармония, а като
обективна, чувствено изживявана наличност, проявяваща се в природата, в живота, в духовните и
обществените изяви на човека.

В литературата на Високия ренесанс, в резултат на кризата на хуманизма, на преден план излизат

скептицизмът и разочарованието, а светогледните нагласи придобиват песимистичен и трагически
характер. Героите на тази литература са психологически усложнени, раздирани от противоречия,
безпомощни в опита си да разберат окръжаващия ги свят. Разпознавателен знак за достойния,
духовно извисен индивид стават отчаянието на духа и отказът на разума да приеме
действителността. Литературата изразява тази реакция чрез метафората на лудостта. Така се
обяснява централната роля, която темата за лудостта играе в творчеството на автори като
Сервантес и Шекспир.

Светогледи идеи
 Образец за ренесансовата култура е Античността – от нея идва възобновеният интерес към
човека, към преодоляването на противоположността между тяло и дух, зададена от
Средновековието. Но това не означава отказ на Ренесанса от християнството. Напротив
„Атинската школа“ на Рафаел е поръчана за Апостолическия дворец на папите във
Ватикана. Сред величествените триизмерни тела по античен образец в ренесансовата
живопис и скулптура са и великолепните изображения на Мадоната, Исус и могъщите
библейски сюжети от Стария и Новия завет.
От една страна, ренесансовите творци наследяват средновековното мислене, според което
природата и човекът са знак на Божия промисъл; от друга страна обаче, за тях самата
природа е бог – „Природата е бог в нещата“ казва Джордано Бруно, а за Леонардо да
Винчи живописта е „законна дъщеря на природата, защото е създадена от природата“. Но
пък хуманистът Марсилио Фичино (1433 - 1499) например изцяло споделя християнското
 философско разбиране на красотата, и то в коментарите си към творба на античния
философ Платон: „...душата в един миг възприема цялата грамада на тялото по духовен
път и в безплътен образ... Това, което се харесва, е приятно на всеки, а онова, което е
приятно, то е и прекрасно; от това следва, че любовта е насочена към нещо безплътно и че
самата красота е по-скоро някакво безплътно изображение на нещото, отколкото телесен
образ”.
 Завръщането на тялото и радостта от живота. След средновековното аскетично отношение
към тялото като към убежище на греха и тленността, което стои неизмеримо по-ниско от
човешкия дух и добродетелта, светогледът на Ренесанса връща тялото и всичко, свързано
с него, сред важните неща и ценностите. Жизнелюбието и радостта от живота,
удоволствието и смехът, стремежът към щастие и благоденствие съвсем не са чужди на
ренесансовия човек. Тази черта от светогледа виждаме най-ясно в „Декамерон“ на
италианеца Джовани Бокачо (1313 - 1375), в един от шедьоврите на Френския ренесанс -
„Гаргантюа и Пантагрюел“ на Франсоа Рабле (1463 - 1494), в образа на Санчо Панса от
великия „Дон Кихот“ на испанеца Мигел де Сервантес (1547 - 1616) и др.
 Човекът в културата на Ренесанса е едновременно универсален и индивидуален.
Италианските хуманисти поставят човека в центъра на света – нещо повече, те твърдят, че
именно Бог го е поставил там и му е отредил сам да изгради себе си по силата на своя
собствен избор.
 Науката се отделя от средновековния религиозен светоглед. В епохата на Ренесанса се
осъществяват революциите в астрономията и физиката – откритията на Николай Коперник
(1473 - 1543) и Галилео Галилей (1564 - 1642) променят представата за Вселената и света,
поддържана от Църквата. Вместо готовите истини и църковните догми англичанинът
Франсис Бейкън (1561 - 1626) извежда на преден план метода на опита, експеримента и
наблюдението в науката, движението от частното явление към общия принцип – норми на
изследването, които науката следва и до днес. Философията също ражда съвсем ново
мислене за света и Вселената — достатъчно е да споменем дори само идеите на Николай
Кузански (1401 - 1464) за безкрайността и на Джордано Бруно (1548 - 1600) за безкрайната
Вселена.
В епохата на Ренесанса се появяват и зародишите на това, което днес наричаме науки за
човека, а техните корени също са наследство от Античността – история, реторика
(ораторско майсторство), граматика, поезия, чието изучаване е било цел на хуманистите.