ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ МЕЖДУ ИКОНОГРАФСКИ КАНОН И ХУДОЖЕСТВЕН

СТИЛ В ПАЛЕОЛОГОВСКАТА ЖИВОПИС НА ВИЗАНТИЯ – ВЕРА

ЛИХАЧОВА
РЕЗЮМЕ

Историята на живописта на византийското изкуство в периода XII-XV век

предлага поглед върху преломен момент в историята на изкуството въобще. Там се
бележи началото на скъсването на стария средновековен и религиозен художествен
канон и постепенното му заменяне от художествения, а понякога и дори индивидуален
стил, достигнал своя апогей в италианския Ренесанс от XV-XVI век. В тази период,
застанал по средата между двете големи епохи, границите между старите и новите
елементи са все още неясни и плаващи. Често срещано е вид елемент на композицията
или маниера на изписване на творбата да се появи в даден момент през периода извън
досегашния канон, създаден около XI век, но той да продължи да бъде възпроизвеждан
във времето от други автори иконописци, като по този начин самият той става част от
канона. Новите търсения и интереси на самите автори променят канона, разширяват го
и го обогатяват, но това не означава, че той изчезва – запазва се, но вече губи своята
сила, а оттам и своята сакралност. За този период той би следвало да бъде мислен по-
скоро като една широка рамка, задаваща само някои основни насоки и елементи, даващ
пространство за изява на нововъведенията в живописта, които от своя страна са
плодове на промените в ценностите и мирогледа на ромейското общество в новата
Палеологова империя. Канонът е езикът за тълкуването на посланията на
християнското изкуство, който получава своето осъвременяване и нагаждане към
новите търсения и интереси, отразени и във философията и литературата от това време
– като такива се издигат природата, битът и вътрешният свят на отделния индивид.

Като характеристики на канона биха могли да се откроят разпределението на

важни за смисъл детайли, оцветяването на някои елементи, както и значението на
творбите, разтълкувано именно чрез горепосочените елементи. Тези привидно ясно и
тясно концептуализирани постулати на църковното изкуство се развиват и
„разширяват“ през Палеологовска Византия; всичко, с леки изключения, се подчинява
на художествената интерпретация и стил, провокирани от новото време. Детайлите и
оцветяването се развиват посредством по-жизнен и ярък колорит, по-раздвижения
маниер на рисуване, конкретните характеристики на рисунъка като
пропорционалността, изразителността и съотношенията в самата композиция. Като
развитие на самата знакова система се забелязва възприемането на нови и по-конкретни
елементи, изразители на посланията. Поставяйки тези малко на брой насоки, канонът се
опитва да рамкира изкуството. Останалото пространство за художествена изява
авторите иконописци запълват, използвайки преплитане на религиозни и светски
елементи, изразителност на движенията и позите на персонажите, тяхната експресия,
тонално моделиране (заменящо използването на светлосенки), индивидуалност на
образите, изпълнен с архитектурен или природен пейзаж (изразяващи настроението на
композицията или замисъла на автора), като всичко това цели да създаде у зрителя
определено настроение и впечатление, отразяващо до известна степен това на все по-
емоционално изразителните образи. Въпреки подчертания за времето си интерес, който
се придава на вътрешния свят на човешките образи, той не възниква в палеологовското
изкуство, съществува и преди това, но на по- ниско ниво – в интерес на истината тази
жизненост и вътрешна емоционалност във фигурите от XII-XVв. все още не е
достигнало степента на задълбоченост, която се наблюдава в ренесансовите творби от
Апенините през следващата епоха.

Не трябва да се забравя, че ролята на живописта и стенописта е да онагледи

основните стълбове на християнската религия, като за тази цел те трябва да се опират
на свещените текстове. В периода на Палеолозите творбите започват да имат
изключителна връзка с текстовете, описващи изобразените моменти, стремейки се да
покажат описаните среда, особености и детайли. Това, както и вниманието, което
авторът може да отреди на конкретен детайл, не винаги е предопределено от
съществуващия канон, което още веднъж показва, че той има по-скоро насочваща
функция, но също и това, че творците вече са свободни да правят собствени
интерпретации на свещените книги. Далеч не трябва да се оставя с впечатлението, че
тази свобода е безгранична и безусловна – при украсата на богослужебните текстове,
например, строгостта на канона продължава да се спазва. Естеството на изобразяваната
сцена също е от значение за степента на емоционалност, вида на емоцията и това
доколко авторът ще си позволи да „разшири“ установената традиция на изписване –
някои сцени предполагат смиреност и тъга на образите, в същото време тяхната
изключителна важност в християнския разказ предполагат по- осезаемо смирение и
връщане в лоното на традицията – пример за такъв сюжет е „Успение Богородично“.
 Други стилови особености на това време са стремежите към индивидуалност и
реализъм, както и към изписването на битовите детайли по сюжетите. Те се преплитат
изключително успешно при изрисуването на предмети като посудата и мебелировката в
сцените, за които са използвани реални модели от съвремието на автора. Тяхната форма
и цвят могат да носят послание и усещане, което творецът иска да внуши – например
аскетизъм или смиреност. Именно на предметите, особено на чашите върху маси, се
отделя изключително внимание – те започват да бъдат оформяни в една
микрокомпозиция, обединявани в пространството според своята форма, цвят и размер,
като се цели симетрия и равновесие между елементите. За постигането на този краен
резултат се допуска и изписването на предмети (чаши, прибори, храна), които не са
изрично споменати в текстовете, като по този начин изпълняват ролята на
композиционни обединители. Тези части от сцените представляват зараждането на
жанра, който по- късно ще бъде наречен „натюрморт“- до този момент подобни
завършени композиции са познати единствено от запазените антични фрески, които да
съдържат такова ниво на реализъм.

Отличителните да този период стремеж към реализъм, отслабване на канона и

стремеж за отделяне на изкуството от Църквата, обуславят цялостната естетическа
система на времето XII-XV век във Византия. На изкуството започва да се гледа като на
средство за изразяване и предаване на емоции в по-голяма степен, отколкото преди –
пример за това е иконата, която продължава да се възприема като неделима част от
християнската религия, но вече започва да има и стойност като произведение на
изкуството. Цялата тази съвкупност от по- „антропоцентрични“ ценности и
потребности, в комбинация с живописните нововъведения, подкрепят изкуствоведския
термин за този период – Палеологовски Ренесанс.

Димитър Каранешев F100089