Table of Contents

С обич, САЙМЪН
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
31
32
33
34
35
Беки Албъртали
С обич, САЙМЪН
Превод
Вера Паунова

Издателство ИБИС София

На Браян, Оуен и Хенри, които са причината да пиша любовни истории.
1
Разговорът протича странно деликатно. Почти не забелязвам, че съм изнудван.
Седим в сгъваеми метални столове зад кулисите, когато Мартин Адисън казва:
- Прочетох ти пощата.
Аз вдигам поглед.
- Какво?
- По-рано. В библиотеката. Не беше нарочно, разбира се.
- Прочел си ми пощата?
- Ами използвах компютъра след теб - обяснява той - и когато заредих страницата на джимейл, се отвори твоят профил.
Вероятно би трябвало да излезеш от пощата си, преди да затвориш прозореца.
Зяпвам го слисано. Той потропва със стъпало по крака на стола си.
- Е, защо е онова фалшиво име? - пита той.
Бих казал, че целта на фалшивите имена е да не позволят на хора като Мартин Адисън да открият тайната ми самоличност. Цел,
която очевидно се увенча с пълен успех.
Предполагам, че ме е видял на компютъра.
Предполагам също така, че съм колосален идиот.
Той, моля ви се, се усмихва.
- Както и да е, реших, че може да ти се стори интересно това, че брат ми е гей.
- Ъ. Не особено.
Той ме поглежда.
- Какво се опитваш да кажеш? - питам го.
- Нищо. Виж, Спиър, аз нямам проблем с това. Не е нищо особено.
Само дето си е същинско малко бедствие. Или колосално шибано бедствие, в зависимост от това дали Мартин е в състояние да
си държи устата затворена.
- Това е наистина неловко - казва той.
Нямам представа как да отговоря.
- Както и да е - продължава Мартин, - очевидно е, че не искаш никой да разбере.
Предполагам, че не искам. Само че това с разкриването всъщност не ме плаши.
Или поне не мисля, че ме плаши.
Е, да, ще бъде адски неловко и не мога да се преструвам, че го очаквам с нетърпение. Ала едва ли ще бъде краят на света. Не и за
мен.
Проблемът е, че нямам представа какво ще означава за Блу, ако Мартин каже на някого. Работата е там, че Блу е наистина
дискретен. Някой, който не би забравил да излезе от пощата си. Някой, който може би никога няма да ми прости за подобна
небрежност.
Това, което се опитвам да кажа, е, че не знам какво би означавало то за нас. За Блу и мен.
Обаче наистина не мога да повярвам, че водя този разговор с Мартин Адисън. От всички хора на света, които биха могли да
влязат в джимейл след мен. Трябва да разберете, че всъщност никога не бих използвал компютрите в библиотеката, само че тук
безжичният интернет е блокиран. А днес беше един от онези дни, в които не можех да чакам, докато се прибера у дома при лаптопа
си. Имам предвид, не бих могъл да чакам да си проверя пощата на телефона чак когато стигна до паркинга.
Защото тази сутрин бях писал на Блу от тайния си профил. А писмото беше доста важно.
Просто исках да видя дали е отговорил.
- Според мен никой няма да има проблем с това - казва Мартин. - Трябва да бъдеш този, който си.
Дори не знам откъде да започна. Някакво хетеро хлапе, което почти не ме познава, ми дава съвети как да се разкрия. Няма как
да не извъртя очи.
Е, добре, все тая. На никого няма да покажа - продължава той.
За момент съм обзет от глупашко облекчение. А после ми просветва.
- Да покажеш? - повтарям.
Той се изчервява и подръпва ръба на ръкава си. Нещо в изражението му кара стомаха ми да се свие.
- Да не би... да не би да си направил скрийншот или нещо такова?
- Ами - казва той - исках да говоря с теб за това.
- Извинявай... Направил си скрийншот?
Той свива устни и се заглежда над рамото ми.
- Както и да е - продължава. - Знам, че си приятел с Аби Сузо.
- Ти сериозно ли? Какво ще кажеш да се върнем на темата за това как си направил скрийншот на имейлите ми.
Той замълчава за миг.
- Имам предвид, чудех се дали не би искал да ми помогнеш да говоря с Аби.
Едва не се разсмивам.
- Какво, искаш да кажа някоя добра дума за теб?
- Ами да.
- И защо ми е да го правя?
Той ме поглежда и изведнъж всичко си идва на мястото. Аби. Ето какво иска от мен. За да не разтръби личните ми имейли.
И тези на Блу.
Исусе. Искам да кажа, мислех, че Мартин е безобиден. Малко нещо нърд, ако трябва да съм откровен, не че това е нещо лошо. И
открай време го смятах за забавен.
Само че сега не ми е до смях.
- Наистина ще ме накараш да го направя - казвам.
- Да те накарам? Хайде де, не е така.
- А как е?
- Никак. Просто наистина я харесвам. И си помислих, че би могъл да ми помогнеш. Да ме каниш на разни места, където ще бъде и
тя.
- И ако не го направя? Ще качиш имейлите ми във фейс- бук? В шибания тъмблр?
Исусе. Крийктайни в тъмблр - мястото, откъдето тръгват всички клюки в гимназията „Крийкууд“. Цялото училище ще научи
само за един ден.
И двамата мълчим.
- Просто смятам, че сме в положение да си помогнем взаимно - казва Мартин най-сетне.
Аз преглъщам с усилие.
- Марти - извиква госпожица Олбрайт от сцената. - Второ действие, трета сцена.
- Е, помисли си - казва Мартин и се надига от стола.
- О, да. Просто страхотно.
Той ме поглежда. И отново се възцарява тишина.
 - Не знам какво, по дяволите, искаш да кажа - заявявам най-сетне.
- Ами все тая. - Свива рамене. Не мисля, че някога съм виждал човек, който да е толкова готов да си тръгне. Ала до- като
пръстите му докосват завесата, той се обръща към мен. - Просто от любопитство. Кой е Блу?
- Никой. Живее в Калифорния.
Ако си мисли, че ще издам Блу, Мартин не е с всичкия си.
Блу не живее в Калифорния. Живее в Шейди Крийк и учи в нашето училище. Блу не е истинското му име.
Определено е някой. Възможно е дори да е някой, когото познавам. Не знам обаче кой е. И не съм сигурен дали искам да знам.
И определено не съм в настроение да се занимавам със семейството ми. Вероятно ми остава около час до вечеря, което означава
цял час, в който да се опитам да превърна деня в училище в поредица от забавни случки. Такива са родителите ми. Не можеш
просто да им разкажеш за това как гащите на учителката ти по френски са й влезли в задника или как Гарет е изпуснал подноса си
в столовата. Трябва да го изиграеш. Да говориш с тях, е по-изтощително от това да поддържаш блог.
Интересно. Някога страшно обичах бъбренето и хаоса преди вечеря. Сега имам чувството, че не мога да се изнеса достатъчно
бързо. Особено днес. Поспирам само колкото да закача каишката на Бийбър за нашийника и да го изведа навън.
Опитвам се да се изгубя в „Тийгън и Сара“ на айпода си. Само че не мога да престана да мисля за Блу и Мартин Адисън и целия
ужас по време на днешната репетиция.
Значи, Мартин си пада по Аби, досущ като всички други хетеро нърдове в класа за напреднали. И единственото, което иска от
мен, е да му позволя да движи с нас, когато съм с нея. Когато го погледна по този начин, не ми се струва кой знае какво.
Само дето той ме изнудва. Което означава, че изнудва и Блу. И от това ми се приисква да сритам нещо.
Ала „Тийгън и Сара“ помагат. Разходката до Ник - също. Във въздуха се усеща свежестта на ранната есен и по стълбите пред
къщите вече започват да се появяват тикви. Обичам това време. Обичам го още от малък.
С Бийбър се отправяме към задния двор на Ник и влизаме в мазето. Срещу вратата има огромен телевизор, върху който
тамплиерите тъкмо са подложени на сериозно клане. Ник и Леа са се разположили в два люлеещи се стола за видео игри.
Изглеждат така, сякаш цял следобед не са мръднали от там.
Когато влизам, Ник слага играта на пауза. Такъв си е Ник. Няма да остави китарата заради теб, но ще сложи видео играта си на
пауза.
- Бийбър! - възкликва Леа и след броени секунди той вече се е настанил тромаво в скута й, изплезил език и потупващ с лапа.
Никакъв срам няма, когато е с Леа.
- Не, не се притеснявай. Поздрави кучето. Мен сякаш изобщо ме няма.
- Ооо, и теб ли искаш да почеша зад ушите?
Усмихвам се. Това е хубаво; всичко си е нормално.
- Открихте ли предателя? - питам.
- Убих го. - Ник потупва контролера.
- Браво.
Честно казано, изобщо не ме интересува благополучието на убийците, нито това на тамплиерите, нито на който и да било
герой от видео игра. Мисля обаче, че имам нужда от това. Имам нужда от насилието на видео игрите и миризмата на това мазе, и
познатото усещане на Ник и Леа. Ритъма на разговора и мълчанията ни. Безцелността на октомврийските следобеди.
- Саймън, Ник не е чул за льо бельо.
- Оооо. Льо бельо. C’est une histoire touchante.1
- Английски, ако обичаш - казва Ник.
- Или пантомима - добавя Леа.
Оказва се, че страшно ме бива в това да изиграя как нечии гащи се навират в задника.
Така че май ми харесва да се изявявам като актьор. Мъничко.
Май се чувствам по същия начин, както когато бяхме в шести клас и отидохме на екскурзия от училище. Не знам как да го
обясня. Ала когато сме само тримата, имаме тези съвършени, глупави моменти. Моменти, в които не съществува Мартин Адисън.
Нито пък каквито и да било тайни.
Глупави. Съвършени.
Леа разкъсва хартиената опаковка на една сламка. И двамата държат гигантски чаши от стиропор със сладък чай от „Чик-Фил-
Ей“. Самият аз от доста време не съм ходил в „Чик- Фил-Ей“. Сестра ми чула, че даряват пари за разни антигей кампании, и оттогава
ми е странно да се храня там. Дори млечните им шейкове с „Орео“ да са божествено вкусни. Не че мога да взема да говоря за това с
Ник и Леа. Не може да се каже, че говоря за това с хомосексуалността с когото и да било. Освен с Блу.
Ник отпива голяма глътка чай и се прозява, при което Леа светкавично се опитва да метне малко хартиено топче в устата му.
Ник обаче затваря уста и го блокира.
Леа свива рамене.
- Продължавай да се прозяваш, сънливецо.
- Защо си толкова уморен?
- Защото купонясвам яко. По цяла нощ. Всяка нощ - заявява Ник.
- Само ако под „купон“ имаш предвид домашното си по интегрално смятане.
- ВСЕ ТАЯ, ЛЕА.
Той се обляга назад и отново се прозява. Този път топчето хартия на Леа докосва ъгълчето на устата му.
Той го мята обратно към нея.
- Напоследък имам едни странни сънища - добавя.
Аз повдигам вежди.
- Смея ли да попитам?
- Не, не са от онези сънища.
Лицето на Леа пламва.
- Не - продължава Ник, - говоря ви за истински странни сънища. Например сънувах, че съм в банята и си слагам лещите, и не съм
сигурен коя леща за кое око е.
- Окей. А после?
Леа е заровила лице в козината на Бийбър и гласът й звучи приглушено.
- Нищо. Събудих се, сложих си лещите както обикновено и всичко беше наред.
- Това е най-скучният сън, сънуван някога - заявява тя. А после, миг по-късно: - Не е ли това причината да надписват двете
отделения на кутийките за лещи?
- Както и причината хората да носят очила и да не си пипат очните ябълки.
Настанявам се по турски на килима и Бийбър слиза от скута на Леа, за да дойде при мен.
- И защото твоите очила те карат да изглеждаш като Хари Потър, нали, Саймън?
Веднъж. Казах го само веднъж.
- Е, според мен подсъзнанието ми се опитва да ми каже нещо. - Когато Ник реши да бъде интелектуален, понякога е страшно
трудно да го отклониш от набелязаната тема. - Очевидно темата на съня е зрението. Какво не виждам? Кои са слепите ми петна?
- Музикалната ти колекция - правя предположение аз.
Ник се залюлява назад в стола и отпива нова глътка чай.
- Знаеш ли, че Фройд тълкувал собствените си сънища, ко-гато развивал теорията си? И вярвал, че всички сънища са вид
подсъзнателно сбъдване на желанията.
 С Леа се споглеждаме и виждам, че и двамата мислим едно и също. Няма значение, че като нищо говори пълни глупости, когато
изпадне в едно от философските си настроения, Ник става мъничко неустоим.
Разбира се, аз си имам строгото правило да не се увличам по хетеро мъже. Или поне не по такива, за които със сигурност знам, че
са хетеро. Е, добре де, имам си правилото да не се увличам по Ник. Леа обаче се увлече. И това причинява цял куп проблеми,
особено сега, когато Аби е в картинката.
В началото не разбирах защо Леа мрази Аби, а директният въпрос не доведе до никъде.
- О, тя е страхотна. В смисъл, тя е мажоретка. И е толкова сладка и слабичка. Не я ли прави това направо невероятна?
Имайте предвид, че никой не владее умението да изтърсва всякакви неща с напълно безстрастно изражение така, както Леа.
В крайна сметка забелязах, че на обяд Ник си смени мястото с Брам Грийнфийлд - добре преценен ход, целящ да увеличи
шансовете му да се окаже седнал близо до Аби. А след това и очите. Прословутите влюбени очи на Ник Айзнър, които непрекъснато
се задържаха върху нея по-дълго, отколкото беше нужно. И преди бяхме ставали свидетели на същото, от което на човек можеше
да му се доповръща - в първи курс, с Ейми Еверет. Макар че не мога да не призная, че има нещо пленително в нервната
интензивност на Ник, когато си харесва някого.
Щом види това изражение да преминава по лицето му, Леа сякаш изключва.
Което означава, че всъщност има една добра причина да се превърна в подлия сватовник на Мартин Адисън. Ако Мартин и Аби
тръгнат заедно, може би проблемът с Ник просто ще изчезне. Тогава Леа ще може да си отдъхне и равновесието ще бъде
възстановено.
Така че не става въпрос единствено за мен и моите тайни. Не, изобщо не става дума за мен.
1
„Това е трогателна история.“ (Фр.) - Б. пр.
2
От: hourtohour.notetonote@gmail.com
До: bluegreen118@gmail.com
Дата: 17.10, 00:06
Тема: Относно: кога разбра
Страшно секси история, Блу. Имам предвид, прогимназията беше безкрайно шоу на ужасите. Е, вероятно не безкрайно, защото
все пак му дойде краят, но наистина оставя отпечатък върху психиката ти. Който и да си. Пубертетът е безмилостен. Любопитен
съм, виждал ли си го след сватбата на баща ти? Дори не знам как точно разбрах. Бяха цял куп дребни неща. Като например един
странен сън, който имах веднъж за Даниъл Радклиф. Или колко обсебен бях от „Пешън Пит“ в прогимназията, а после си дадох
сметка, че не е заради музиката им.
А после, в осми клас, имах приятелка. Беше една от онези връзки, когато „се срещате“, но никога не ходите където и да било
извън училище. А и в училище не правите нищо. Мисля, че се държахме за ръце. Отидохме като двойка на училищния бал в осми
клас, но с приятелите ми прекарахме цялата нощ заедно, тъпчейки се с „фритос“ и шпионирайки другите изпод пейките. В един
момент някакво момиче идва при мен и ми заявява, че гаджето ми ме чака пред физкултурния салон. Очакваше се да отида да я
намеря и предполагам, да се целуваме. Нали се сещаш, със затворена уста, както правят в прогимназията.
И тук следва моментът, с който най-много се гордея в живота си: избягах и се скрих като някакво малко дете в тоалетната.
В кабинката, зад затворена врата, клекнал върху капака на чинията, та краката ми да не се виждат. Сякаш момичетата щяха да
нахлуят в тоалетната и да ме намерят. Кълна се, останах там до края на вечерта. С приятелката ми не си проговорихме повече.
Освен това беше на Свети Валентин. Защото съм адски изискан тип. Така че, да, ако трябва да съм напълно откровен със себе си,
по онова време вече знаех. Само дето оттогава насам имах още две приятелки.
Знаеш ли, че това официално е най-дългият имейл, който съм писал някога? Изобщо не се шегувам. Ти като нищо си
единственият, който получава от мен повече от 140 знака. Доста го- тино, нали?
Както и да е, май ще приключвам. Няма да лъжа. Денят беше странен.
Жак
От: bluegreen118@gmail.com
До: hourtohour.notetonote@gmail.com
Дата: 17.10, 20:46
Тема: Относно: кога разбра
Аз съм единственият? Това определено е страхотно. За мен е чест, Жак. Интересно, защото и аз не съм по имейлите. И никога не
говоря за тези неща с когото и да било. Само с теб.
Честно казано, мисля, че би било невероятно потискащо, ако най-гордият момент в живота ти е бил в прогимназията. Не можеш
да си представиш колко мразех прогимназията. Помниш ли начина, по който другите се взираха в теб с празен поглед и проточваха
едно „Ъ, окееей“, след като кажеш нещо? Всички просто трябваше ясно да дадат да се разбере, че абсолютно никой не споделя
онова, което мислиш и чувстваш. Естествено, най-лошото беше, че и аз се държах по съвсем същия начин с останалите. Повдига ми
се малко само като си спомня.
Това, което се опитвам да кажа, е, че не трябва да си толкова строг със себе си. По онова време всички бяхме ужасни.
Сега да отговоря на въпроса ти, виждал съм го два-три пъти след сватбата, вероятно два пъти годишно. Мащехата ми като че ли
непрекъснато има семейни събирания и разни такива. Женен е и мисля, че жена му е бременна. Не е точно неловко, защото всичко
беше само в главата ми. Невероятно е, нали? Някой може да предизвика криза на сексуалната ти идентичност, без дори да
подозира. Честна дума, той вероятно все още мисли за мен като за странния дванайсетгодишен доведен син на братовчедката му.
Е, предполагам, че въпросът е доста очевиден, но въпреки това ще го задам: ако си знаел, че си гей, как така си имал приятелки?
Съжалявам, че си имал странен ден.
Блу
От: hourtohour.notetonote@gmail.com
До: bluegreen118@gmail.com
Дата: 18.10, 23:15
Тема: Относно: кога разбра
Блу,
Да, омразното „окееей“. Неизменно придружавано от повдигнати вежди и устни, стиснати като високомерен анус. И, да, аз също
го казвах. Всички бяхме толкова ужасни в прогимназията.
Предполагам, че това с приятелките е малко трудно за обяснение. То просто се случи. Връзката в осми клас беше истинска
катастрофа, очевидно, така че това бе различно. Другите две - казано накратко, бяхме обикновени приятели, а после открих, че ме
харесват, и започнахме да излизаме. А после скъсахме - и двата пъти те ме зарязаха и беше доста безболезнено. Все още съм
приятел с момичето, с което излизах в първи курс.
Но ако трябва да съм напълно откровен, мисля, че истинската причина да излизам с момичета, беше, че не бях сто процента
убеден, че наистина съм гей. Или пък си мислех, че не е нещо постоянно.
Знам, че вероятно си мислиш „Океееееееей“.
Жак
От: bluegreen118@gmail.com
До: hourtohour.notetonote@gmail.com
Дата: 19.10, 08:01 Тема: Задължителното...
Океееееееейййййййй.
(Повдигнати вежди, устни като анус, т.н.) Блу
3
Най-отвратителното за ситуацията с Мартин е това, че не мога да кажа на Блу. Не съм свикнал да пазя тайни от него.
Е, да, има доста неща, които не си казваме. Говорим за големите неща, но избягваме всичко, което би могло да издаде кои сме -
имената на приятелите ни и всякакви по-характерни подробности за училище. Всички неща, които смятах, че ме отличават. Но не
мисля за тези неща като за тайни. По-скоро е нещо като неизречено споразумение.
Ако Блу беше истинско момче от предпоследния курс в „Крийкууд“, с шкафче и общ бал на успеха, и профил във фейсбук, надали
щях да му казвам каквото и да било. Имам предвид, той е истински ученик от предпоследния курс в „Крийкууд“, знам това. Ала в
известен смисъл той живее в моя лаптоп. Трудно е за обяснение.
Аз съм този, който го откри. В тъмблр, ако щете, вярвайте. Беше август, тъкмо когато започвахме училище. Крийктайни е място,
където се очаква, че можеш да качваш анонимни признания и различни съкровени мисли, и другите могат да коментират, но
никой не те съди. Само дето то се превърна в помийна яма от клюки, скапана поезия и цитати от Библията с правописни грешки.
Към което, предполагам, човек също би могъл да се пристрасти.
Именно там намерих поста на Блу. Нещо в него ме докосна. И не мисля, че беше само заради това, че беше гей. И аз не знам. Бяха
само пет реда, но граматически правилни и странно поетични, и напълно различни от всичко, което бях чел дотогава.
Предполагам, че ставаше дума за самотата. Което е инте -
ресно, защото не се смятам за самотен. Ала имаше нещо толкова познато в начина, по който Блу беше описал чувството. Сякаш
беше взел мислите от моята глава.
Като например как можеш да научиш наизуст нечии жестове, но никога не можеш да узнаеш мислите му. И чувството, че хората
са като къщи - с просторни стаи и мънички прозорци.
Как понякога се чувстваш така разголен пред всички.
Как се чувства така скрит и същевременно - така разголен за това, че е гей.
Когато прочетох тази част, ме обзеха странно смущение и паника, но и тихо вълнение.
Говореше за океана между хората. И как смисълът на всичко е да откриеш бряг, до който си струва да доплуваш.
Искам да кажа, просто трябваше да го опозная.
В крайна сметка събрах смелост да напиша единствения коментар, за който можах да се сетя: „ТОВА“ . С главни букви. И имейла
си. Тайния ми имейл в джимейл.
Прекарах цялата следваща седмица, терзаейки се дали ще се свърже с мен. А после той го направи. По-късно ми призна, че
коментарът малко го притеснил. Той е наистина предпазлив във всичко. Очевидно, много по-предпазлив от мен. Просто казано, ако
Блу открие, че Мартин Адисън има скрийншотове на имейлите ни, сигурен съм, че направо ще откачи. Но ще го направи по своя си
начин.
Като престане да ми пише.
Съвсем ясно си спомням какво бе усещането, когато видях онова първо съобщение от него в пощенската си кутия. Беше
мъничко сюрреалистично. Искаше да научи повече за мен. През следващите няколко дни в училище имах чувството, че съм герой
във филм. Почти можех да си представя лицето ми в близък план, прожектирано върху широкия екран.
Странно, защото в действителност, аз не съм главният герой. По-скоро - най-добрият приятел.
Имам предвид, че не се мислех за особено интересен, дока- то не станах интересен за Блу. Така че не мога да му кажа. Не искам
да го изгубя.
Избягвам Мартин. Цяла седмица, в часовете и на репетиции, виждам как се опитва да улови погледа ми. Знам, че се държа като
страхливец. Цялата тази ситуация ме кара да се чувствам като страхливец. Това, което го прави още по-глупаво, е, че вече реших да
му помогна. Или да отстъпя пред изнудването му. Наречете го както искате. И от това буквално ми се повдига мъничко.
По време на вечерята мислите ми са другаде. Тази вечер родителите ми са особено весели, защото дават „Необвързана“.
Напълно съм сериозен. Да, риалити шоуто. Всички го гледахме снощи, а днес е вечерта, в която ще говорим по скайп с Алис в
Уеслианския университет, за да го обсъдим. Това е новата традиция на семейство Спиър. Прекрасно си давам сметка, че е съвсем
абсурдно.
И аз не знам. Семейството ми открай време си е такова.
- Как са Лео и Никол? - пита татко, а крайчетата на устните му потръпват около вилицата.
Да размени половете на Леа и Ник е върхът на хумора му.
- Страхотно - отвръщам.
- LOL1, татко - казва Нора безстрастно. По-малката ми сестра. Напоследък използва интернет съкращения, когато разговаря,
макар че никога не го прави в интернет. Според мен идеята е да бъде иронично. Обръща се към мен. - Сай, видя ли Ник да свири на
китара в преддверието?
- Звучи ми така, сякаш Ник се опитва да си намери гадже -подхвърля мама.
Колко интересно, мамо, защото чуй само. Аз пък се опитвам да попреча на Ник да спечели момичето, което харесва, така че
Мартин Адисън да не разтръби из цялото училище, че съм гей. Споменах ли, че съм гей?
Така де, как изобщо се повдига подобна тема?
Вероятно би било различно, ако живеехме в Ню Йорк. Не знам как да бъда гей в Джорджия. Живеем в предградие на Ат- ланта,
така че би могло да бъде и по-лошо. Ала Шейди Крийк не е някакъв прогресивен рай. В училище имаме един-двама души, които не
крият, че са гей, и хората определено ги тормозят. Не физически, но думи като „педал“ не са рядкост. Пред -полагам, че имаме също
лесбийки и бисексуални момичета, но според мен за момичетата е различно. Може би е по-лесно. Ако съм научил нещо от тъмблр,
то е, че немалко мъже смятат, че лесбийките са секси.
Макар че, предполагам, се случва и обратното. Има момичета, като Леа например, които рисуват яои 2 скици с молив и ги качват в
интернет.
Не че имам нещо против. Рисунките на Леа са страхотни.
Тя си пада и по романтични фенфикшъни, което събуди у мен достатъчно любопитство, за да се разровя в интернет и да
прочета някои. Не можех да повярвам колко огромен избор има: Хари Потър и Драко Малфой, натискащи се по стотици различни
начини във всички килери за метли в Хогуортс. Избрах си онези с прилична граматика и цяла нощ четох. Бяха няколко странни
седмици. Това бе лятото, в което се научих как да пера. Има чорапи, които не бива да бъдат прани от майка ти.
След вечеря Нора пуска скайп на компютъра в хола. В прозореца с камерата Алис изглежда мъничко разчорлена, но вероятно е
заради косата й - тъмноруса и разрошена. И тримата имаме адски шантава коса. На заден план, леглото на Алис е неоправено и
затрупано с възглавници; някой е купил пухкаво кръгло килимче, за да покрие малкото свободен под. Все още ми е странна
мисълта, че Алис дели стая в общежитие с някакво момиче от Минеаполис. Кой да предположи, че един ден ще видя каквото и да
било, свързано със спорта, в стаята на Алис. „Минеаполис Туинс“, много ви се моля.
- Окей, образът е лош. Ще се опитам... а, не, чакай, сега е добре. Господи, татко, това роза ли е?
Баща ни държи червена роза и се кикоти пред камерата на компютъра. Изобщо не се шегувам. Семейството ми взема това с
„Необвързана“ страшно сериозно.
- Саймън, сега е моментът за имитацията ти на Крие Ха-рисън.
Факт: имитацията ми на Харисън е, чисто и просто, гениална. Или поне при обикновени обстоятелства. Само че днес не съм във
форма. 2
Мислите ми са заети с други неща. И не е само Мартин и това, че е снимал имейлите ми. А самите имейли. Откакто Блу ме попита,
се чувствам малко странно относно историята с приятелките. Чудя се дали не си мисли, че съм неискрен. Имам чувството, че след
като е разбра-л, -че е гей, той не е излизал с момичета и за него наистина е било толкова просто.
- Майкъл Д. твърди, че само са си говорили в приказния апартамент - казва Алис. - Можете ли да повярвате?
- Нито за минутка, хлапе - отвръща татко.
- Те всички така казват - включва се Нора.
Тя накланя глава на една страна и аз едва сега забелязвам, че има пет пиърсинга, които покриват цялото й ухо, от долу до горе.
- Нали? - казва Алис. - Братле, ти нямаш ли какво да добавиш?
- Нора, кога го направи? - Аз докосвам ухото си.
Тя се изчервява.
- Миналия уикенд.
- Дай да видя - настоява Алис и Нора обръща ухо към камерата. - Леле.
- Искам да кажа, защо? — питам аз.
- Защото исках.
- Ама защо толкова много?
- Може ли да се върнем към приказния апартамент?
Нора става неспокойна, когато е център на вниманието.
- Е, нали говорим за приказния апартамент - казвам. - Със сигурност са го направили. Почти сигурен съм, че приказната част не
включва говорене.
- Но това не означава задължително сношение.
- МАМО. Исусе.
Предполагам, че беше лесно да имам връзки, в които не се налагаше да мисля за всички мънички унижения, произтичащи от
това да си привлечен от някого. В смисъл, разбирам се добре с момичетата. Да ги целувам е окей. Не ми беше трудно да излизам с
тях.
- Какво ще кажеш за Дейниъл Ф.? - пита Нора, прибирайки кичур коса зад ухото си.
Честно, тези пиърсинги. Не я разбирам.
- Е, Дейниъл Ф. е най-сексапилният - заявява Алис.
Двете с мама винаги наричат такива хора „наслада за очите“.
- Ти сериозно ли? - намесва се татко. - Онзи, който е гей?
- Дейниъл не е гей - възразява Нора.
- Хлапе, той е гей парад от един човек. Вечният огън.
Цялото ми тяло се напряга. Леа веднъж заяви, че предпочита да й кажат в очите, че е дебела, вместо да седи и да слуша как
говорят гадости за теглото на някое друго момиче. Мисля, че съм съгласен с нея. Няма нищо по-лошо от тайното унижение на това
да те обиждат задочно, през някой друг.
- Татко, престани - казва Алис.
При което татко запява Eternal Flame на „Бенгълс“.
Никога не съм сигурен дали татко приказва подобни неща, защото наистина ги мисли, или просто дразни Алис. Имам предвид,
ако действително мисли така, би било добре да го знам. Дори ако след това не мога да го от-зная.
***
Другият проблем е масата за обяд. Минала е по-малко от седмица след изнудваческия разговор, когато Мартин ме засича на
връщане от опашката за обяд.
- Какво искаш, Мартин?
Той поглежда към нашата маса.
- Място за още един?
- Хм. - Аз навеждам очи. - Няма как.
За миг се възцарява онази особена тишина.
- Вече сме осем души.
- Не знаех, че местата са запазени.
Нямам представа какво да отговоря на това. Хората седят там, където сядат открай време. Мислех си, че това е физически закон
или нещо такова.
Не можеш просто да си смениш масата за обяд през октомври.
А нашата групичка е странна, но се получава. Ник, Леа и аз. Приятелките на Леа, Морган и Ана, които четат манга, носят черен
очен молив и на практика са взаимозаменяеми. С Ана излизахме в първи курс и въпреки това все още мисля, че няма разлика между
тях.
Следват тотално различните футболни приятели на Ник - Брам, с неговото неловко мълчание, и Гарет, който си пада мъничко
задник. И Аби. Тя се премести тук от Вашингтон малко преди началото на учебната година и предполагам, че просто бяхме
привлечени един от друг. Беше смесица от съдба и разпределение на класните стаи по азбучен ред.
Така или иначе, това сме ние осмината. Всякаква промяна е на практика невъзможна. И така вече сме сместили два
допълнителни стола на маса за шестима.
- Ами просто... - Мартин се накланя назад със стола си и поглежда към тавана. - Останал бях с впечатлението, че сме се разбрали
за Аби, но...
При тези думи той повдига вежди насреща ми. Ама наистина.
Не сме уточнили условията на това изнудване, но очевидно идеята е следната: Мартин иска от мен каквото му хрумне. А от мен
се очаква да го направя.
Просто върхът.
- Виж, искам да ти помогна.
- Щом казваш, Спиър.
- Слушай. - Понижавам глас, така че почти шепна. - Ще говоря с нея и всичко останало. Окей? Но трябва да ме оставиш да го
направя, както аз си знам.
Той свива рамене.
Усещам гадния му поглед върху себе си, докато отивам към масата ни.
Трябва да се държа нормално. Не е като да мога да кажа нещо. Така де, сега очевидно трябва да кажа нещо за него на Аби. Но то
ще бъде обратното на онова, което искам да кажа всъщност.
Май няма да е лесно да накарам Аби да го хареса. Защото май не мога да го понасям.
Което, предполагам, няма значение.
Само че дните отминават, а аз все още не съм го направил, както аз си знам. Не съм говорил с Аби, нито съм поканил Мартин да
излезе с нас, нито пък съм ги заключил заедно в някоя празна класна стая. Честно казано, дори не знам какво иска той.
И се надявам да не го науча възможно най-дълго. Тези дни май все гледам да се скатая някъде. Или пък се лепвам за Ник и Леа,
така че Мартин да не се опита да ме заговори. Във вторник спирам на паркинга и Нора слиза от колата, но когато аз не я последвам,
пъхва главата си вътре.
- Идваш ли?
- След малко - отвръщам.
- Окей. - Пауза. - Добре ли си?
- Какво? Да.
 Тя ме поглежда.
- Нора. Добре съм.
- Окей.
Дръпва се назад, затваря вратата с тихо изщракване и се запътва към входа. Не знам. Понякога Нора е странно наблюдателна, но
да говоря за някои неща с нея, може да бъде някак неловко. Не го бях забелязал, докато Алис не отиде в колежа.
В крайна сметка се заигравам с телефона си, проверявам си пощата и гледам музикални клипове в ютюб. А после някой почуква
на прозореца откъм мястото до шофьора и аз едва не подскачам. Май очаквам да видя Мартин навсякъде. Само дето се оказва
просто Ник. Махвам му да влезе и той се настанява на седалката до мен.
- Какво правиш?
Избягвам Мартин.
- Гледам клипове -отвръщам.
- О, човече. Съвършено. Една песен ми е влязла в главата.
- Ако е на „Дъ Ху“ - информирам го, - „Деф Скинърд“ или нещо подобно, забрави.
- Ще се престоря, че току-що не каза „Деф Скинърд“.
Страшно обичам да поднасям Ник.
В крайна сметка като компромис изглеждаме част от един епизод на „Време за приключения“ и то свършва страхотна работа.
Държа часовника под око, защото не искам да пропусна часа по английски - просто се мъча да сведа до минимум времето преди
него, в което Мартин би могъл да се опита да ме заговори.
И е наистина интересно. Ник усеща, че с мен става нещо, сигурен съм в това, но не ми задава въпроси, нито пък се опитва да ме
накара да говоря. Така е с нас. Аз познавам гласа и израженията му, и чудноватите му малки навици. Екзистенциалните монолози, в
които се впуска от време на време. Начина, по който потупва палец с връхчетата на пръстите си, когато е нервен. И предполагам, че
той знае същите неща за мен. Та с него се познаваме от четиригодишни. Но в действителност нямам представа какво се случва в
главата му през по-голямата част от времето.
Което доста ми напомня за написаното от Блу в тъмблр. Ник взема телефона ми и започва да преглежда клиповете.
- Ако намерим някой с метафора за Христос, абсолютно можем да се оправдаем, че сме пропуснали часа по английски.
- Ако намерим метафора за Христос, смятам да използвам „Време за приключения“ за есето си със свободен отговор.
Той ме поглежда и се разсмива.
Работата е там, че с Ник не е самотно. А само лесно. Което вероятно е хубаво.
***
Малко съм подранил за репетицията в четвъртък, така че се измъквам през страничната врата на залата и излизам в задния
двор. Доста е хладно като за Джорджия и изглежда така, сякаш следобеда е преваляло. Ала всъщност има само два вида време:
време за суитшърт и такова, в което, така или иначе, носиш суитшърт.
Явно съм си забравил слушалките в раницата, която оставих в театралната зала. Не обичам да слушам музика през
високоговорителите на телефона си, но с музика е по-добре, отколкото без. Облягам се на тухлената стена зад столовата и
започвам да търся един миниалбум на „Леда“. Все още не съм го чул, но фактът, че Леа и Ана страшно си падат по него, е обещаващ.
И ето че изведнъж вече не съм сам.
- Окей, Спиър. Какъв ти е проблемът? - пита Мартин, до- като се обляга на стената до мен.
- Проблемът ми?
- Мисля, че ме избягваш.
И двамата носим кецове и не мога да реша дали моите крака изглеждат малки, или неговите - огромни. Мартин вероятно ме
надвишава с поне петнайсет сантиметра. Сенките ни изглеждат нелепо една до друга.
- Не те избягвам.
Отдръпвам се от стената и се отправям към театралната зала. Така де, не искам да ядосам госпожица Олбрайт.
Мартин ме настига.
- Сериозно - казва. - Няма да покажа имейлите на никого, ясно? Стига си се шашкал за това.
Мисля си обаче, че ще приема думите му със солидна доза резерва. Защото определено не каза, че ще ги изтрие.
Поглежда ме и ми е трудно да разчета изражението му. Странно. Толкова години съм бил в един клас с него, смял съм се заедно с
всички останали на нещата, които изтърсва. Виждал съм го да участва в различни пиеси. Една година дори седяхме един до друг в
хора. Но в действителност почти не го познавам. Всъщност май изобщо не го познавам.
Никога през живота си не съм подценявал някого толкова жестоко.
- Казах, че ще говоря с нея - заявявам най-сетне. - Окей?
Ръцете ми са върху вратата на залата.
- Почакай - спира ме той. Вдигам очи и виждам, че държи телефона си. - Няма ли да е по-лесно, ако си разменим номерата?
- Имам ли избор?
- Ами... - Той свива рамене.
- Исусе, Мартин.
Грабвам телефона му и ръцете ми буквално се тресат от ярост, докато въвеждам номера си в списъка му с контакти.
- Страхотно! Ще те набера, за да имаш моя.
- Все тая.
Шибаният му Мартин Адисън. Определено ще го въведа в контактите си като Маймунски задник.
Прекрачвам прага и госпожица Олбрайт ни подкарва към сцената.
- Добре. Трябват ми Фейгин, Доджър, Оливър и момчетата. Първо действие, шеста сцена. Започвайте
- Саймън! - Аби обвива ръце около мен, а после ме мушва с пръст в бузите. - Никога вече не ме изоставяй.
- Какво изпуснах?
Насилвам се да се усмихна.
- Нищо - отвръща тя тихо. - Само че съм в ада, наречен Тейлър.
- Най-русият кръг на ада.
Тейлър Метерних. Тя е от най-гадния тип съвършени хора. Нали се сещате, ако съвършенството имаше тъмна страна. Не знам
как другояче да го обясня. Винаги си я представям как нощем седи пред огледалото и отброява всяко движение на четката, докато
реши косата си. Освен това е от онези, които пишат във фейсбук, питайки те как си се справил на контролното по история. Не в
израз на подкрепа. А защото иска да знаеш колко е изкарала тя.
- Добре, момчета - заявява госпожица Олбрайт. Което е доста смешно, защото Мартин, Кал Прайс и аз сме единствените на
сцената, които отговарят на това описание. - Искам да проявите малко търпение, защото днес ще отиграем кой къде ще се намира
на сцената и какво ще прави.
Отмята бретона си назад и го прибира зад ушите си. Госпожица Олбрайт е страшно млада за учителка и има яркочервена коса.
Електрически червена.
- Първо действие, шеста сцена е сцената с джебчийство- то, нали? - пита Тейлър, защото освен всичко останало е от онези, които
се преструват, че задават въпрос, просто за да демонстрират какво знаят.
- Да - отвръща госпожица Олбрайт. - Давай, Кал.
Кал е помощник-режисьорът. И той е в предпоследен курс като мен и носи голяма синя папка с копие на сценария, напечатано с
двойни интервали и преливащо от написани с молив бележки. Забавно е, че работата му е да ни командори и да си къса нервите,
защото не познавам по-малко авторитарен човек от него. Говори меко и има слаб южняшки акцент. Нещо, което много рядко
можеш да чуеш в Атланта.
Освен това има рошав кафяв перчем, който ми харесва доста, и тъмни очи с цвят на океан. Не съм чул да е гей, но като че ли
усещам такова излъчване.
- Окей - казва госпожица Олбрайт. - Доджър току-що се е сприятелил с Оливър и го води в скривалището за първи път, за да се
запознае с Фейгин и момчетата. Е, каква е целта ви?
- Да му покажем кой командва - отвръща Емили Гоф.
- Може би да го посплашим? - казва Мила Одом.
- Точно така. Той е новият и няма да направите нещата лесни за него. Той е малко загубеняк. Искате да го сплашите и да му
задигнете вехториите.
При тези думи неколцина души се засмиват. Госпожица Олбрайт е страшна работа като за учителка.
Двамата с Кал ни разполагат по местата - госпожица Олбрайт го нарича „жива картина“. Искат да легна на един подиум, подпрян
на лакти, и да си подхвърлям малка кесийка с монети. Когато Доджър и Оливър се появяват, от нас се очаква да скочим и да се
опитаме да се докопаме до торбата на Оливър. На мен ми идва идеята да я пъхна под ризата си и да започна да се клатушкам по
сцената с ръка на кръста, сякаш съм бременен.
На госпожица Олбрайт страшно й харесва.
Всички се смеят и честна дума, това е от най-страхотни- те моменти. Светлините в залата са угасени, с изключение на тези над
сцената, и всички сме с грейнали очи и пияни от смях. Влюбвам се мъничко във всички. Дори в Тейлър.
Дори в Мартин. Той ми се усмихва, когато улавя погледа ми, и аз не съм в състояние да не му се усмихна в отговор. Какъв задник
е само, но освен това е един такъв дългурест и неспокойно шаващ, и абсурден. И това намалява плама на неприязънта ми към него.
Така че, да. Няма да напиша стихотворение в негова чест. И не знам какво очаква да кажа на Аби. И представа си нямам. Но
предполагам, че все ще измисля нещо.
Репетицията свършва, но с Аби оставаме да седим на сцената — поклащаме крака от ръба на един от подиумите и гледаме как
госпожица Олбрайт и Кал си отбелязват нещо в голямата синя папка. Късният автобус за южния район на града тръгва чак след
петнайсет минути, след което Аби я чака още един час път, преди да си стигне вкъщи. Тя, както и повечето тъмнокожи ученици,
всеки ден пътува до училище по-дълго, отколкото аз през цялата седмица. Атланта е толкова странно сегрегирана и никой никога
не говори за това.
Тя се прозява и се отпуска върху подиума с ръка под главата си. Носи клин и къса, шарена рокличка, а около лявата си китка има
цял куп плетени гривнички.
Мартин седи насреща ни на сцената и си закопчава раницата толкова бавно, че няма как да не е нарочно. Демонстративно не
поглежда към нас.
Аби е затворила очи. Върху устните й, дори когато са отпуснати, има бегла усмивка и мирише мъничко на пържени филийки.
Ако не бях гей. Това с Аби. Мисля, че го разбирам.
- Хей, Мартин - казвам и гласът ми прозвучава странно. Той ме поглежда. - Утре ще дойдеш ли у Гарет?
- Аз, ъ. Купон ли има?
- Купон за Хелоуин. Защо не дойдеш? Ще ти изпратя адреса.
Просто един бърз есемес до Маймунския задник.
- Ами може.
Привежда се напред и става, при което се спъва във връзката на обувката си. Опитва се да го замаскира като танцово движение.
Аби се разсмива и той се ухилва широко и - изобщо не се шегувам - се покланя. Дори не съм сигурен как да реагирам. Съществува
едно средно положение между това да се смееш на някого и да се смееш с него.
Почти съм сигурен, че това средно положение е Мартин.
Аби обръща глава, за да ме погледне.
- Не знаех, че с Марти сте приятели.
Ама че шибана смешка.
1
Акроним за силен смях, който се използва в интернет. - Б. пр.
2
yaoi - вид еротично аниме, изобразяващо хомосексуални отношения между момчета. — Б. пр.
4
От: hourtohour.notetonote@gmail.com
До:bluegreen118@gmail.com
Дата: 30.10, 21:56 Тема: Относно:
кухи наденици
Блу,
Предполагам, че никога не съм се опитвал да измисля нещо наистина страшно. В семейството ми сме повече по смешните
костюми. Някога се състезавахме да видим чий костюм ще разсмее татко най-много. Една година сестра ми се облече като
боклукчийска кофа. Не Оскар от мъпетите. Просто боклукчийска кофа, пълна с боклук. Аз не бях от изобретателните. Момчето-в-
рокпя никога не се изтъркваше (докато не се изтърка, предполагам - бях в четвърти клас и имах невероятен костюм на момиче от
двайсетте години, но когато се погледнах в огледалото, почувствах как ме пронизва унижение като електрически шок).
Сега се целя към онази златна среда между нещо простичко и едновременно с това опасно. Не мога да повярвам, че ти не се
маскираш. Не си ли даваш сметка, че захвърляш съвършената възможност да бъдеш някой друг за цяла една вечер? Разочаровано
твой,
Жак
От: bluegreen118@gmail.com
До: hourtohour.notetonote@gmail.com
Дата: 31.10, 08:11
Тема: Относно: кухи наденици
Жак,
Съжалявам, че те разочаровах. Нямам нищо против маскирането, а ти привеждаш наистина убедителни доводи в негова
подкрепа. Не ми убягва привлекателността на това да бъдеш някой друг за една вечер (или по принцип). Всъщност като малък и аз
залагах все на една и съща карта. Винаги се обличах като супергерой. Предполагам, че ми е харесвало да си представям, че имам
тази сложна тайна самоличност. Може би все още ми харесва. Може би това е целият смисъл на тези имейли.
Както и да е, тази година няма да се маскирам, защото никъде няма да ходя. Майка ми има някакво служебно тържество, така че
аз ще съм дежурен по лакомствата вкъщи. Разбираш, сигурен съм, че няма нищо по-тъжно от шестнайсетгодишно момче, само
вкъщи на Хелоуин, което отваря вратата на минаващите хлапета, маскирано в костюм.
Семейството ти звучи интересно. Как успяваше да убедиш родителите си да ти купуват рокли? Обзалагам се, че си бил
страхотно момиче от двайсетте. Твоите родители опитваха ли се да съсипят костюмите ти, като ги направят подходящи за сезона?
Спомням си как една година здравата се тръшках, защото ЗЕЛЕНИЯТ фЕНЕР НЕ НОСИ ПОЛО. Макар че, като се замисля сега,
всъщност май носи. Извинявай, мамо.
Както и да е, надявам се да си прекараш добре в деня, когато няма да си Жак. И се надявам, че на всички ще им хареса костюмът
ти на нинджа. (Познах, нали? Съвършената комбинация от простичко и опасно.)
Блу
От: hourtohour.notetonote@.gmail.com
До: bluegreen118@gmail.com
Дата: 31.10, 08:25 Тема: Относно: кухи
кренвирши
Нинджа? Смуча добър опит, но не.
Жак
От: hourtohour.notetonote@gmail.com
До: bluegreen118@gmail.com
Дата: 31.10, 08:26 Тема: Относно: кухи наденици
Ъъъъъх... отмъщението на автокорекцията. ЧЛЕН добър опит.
От: hourtohour.notetonote@gmail.com
До: bluegreen118@gmail.com
Дата: 31.10, 08:28 Тема: Относно: кухи наденици
ЪЪЪРГХ!!!!
ТОЛКОВА1 добър опит. ТОЛКОВА. Исусе. Ето защо никога не ти пиша от телефона си.
Както и да е, сега ще отида да умра от срам.
Ж.

5
Честна дума, няма нищо по-хубаво от Хелоуин в петък. През целия ден в училище има една такава наелектризирана атмосфера,
от която работата изглежда по-малко скучна, а учителите по-забавни. Имам чифт филцови котешки ушички, залепени за
качулката на суитшърта ми, и опашка, закачена отзад на дънките ми, и хлапета, които не познавам, ми се усмихват по коридорите.
Смеят се - по един хубав начин. Просто страхотен ден.
Аби идва у нас заедно с мен и по-късно двамата отиваме у Ник, така че Леа да може да ни вземе от там. Леа е навършила
седемнайсет, което в Джорджия има значение за шофьорската ти книжка. В момента аз мога да возя само още един човек освен
Нора, и това е. Родителите ми в много отношения изобщо не са строги, но когато става дума за шофиране, са същински зли
диктатори.
В мига, в който влизаме в кухнята, Аби се отпуска на пода, за да се погушка с Бийбър. С Леа може и да нямат много общо, но и
двете са луди по кучето ми. А в момента Бийб се е проснал на пода с оголен корем и съзерцава Аби замечтано.
Бийбър е голдън ретривър с големи, кафяви, почти маниакални очи. Алис беше страшно доволна от себе си, когато му измисли
името, но не мога да си кривя душата. Пасва съвършено.
- Е, къде се намира това място? - пита Аби, вдигайки очи към мен.
Двамата с Бийбър са се оплели в прегръдка като символа за вечност; диадемата й се е смъкнала над очите. Мнозина дойдоха на
училище с леки костюми - животински ушички,
маски, такива неща. Аби се появи, облечена като Клеопатра от главата до петите.
- Къщата на Гарет? Близо до Розуел Роуд, мисля. Ник знае.
- Значи, ще бъде пълно най-вече с футболисти?
- Вероятно. Не знам.
Искам да кажа, получих съобщение от Маймунския задник, потвърждаващо, че ще дойде, но не изгарям от желание да го
споменавам.
- Е, все едно. Ще бъде забавно.
Аби се опитва да се отплете от кучето, при което костюмът й се вдига високо по бедрото й. Носи клин... и все пак. Предполагам,
че е забавно. Доколкото знам, всички мислят, че съм хетеро, ала Аби вече като че ли е наясно, че няма защо да се притеснява от мен.
А може би просто си е такава.
- Хей, гладен ли си? - пита ме и аз си давам сметка, че вече би трябвало да й предложа нещо.
В крайна сметка правя печени сандвичи със сирене в тосте- ра и ги отнасям в хола, за да ги изядем пред телевизора. Нора се е
свила в своя ъгъл на дивана и чете „Макбет“. Предполагам, че това пасва с Хелоуин. Нора никога не ходи никъде. Улавям я да
хвърля погледи на сандвичите ни и след малко става и отива да си направи един. Честно, ако искаше сандвич със сирене, трябваше
просто да ми каже. Мама все й повтаря, че трябва повече да отстоява своето. Но пък и аз вероятно можех да я попитам дали е
гладна. Понякога ми е трудно да разбера какво става в главите на другите. Това вероятно е най-големият ми недостатък.
Гледаме разни предавания по „Браво“, с Бийбър, изтегнат между нас на дивана. Нора се връща със сандвича си и отново започва
да чете. Алис, Нора и аз обикновено си пишем домашните пред телевизора или на музика, но въпреки това всички получаваме
добри оценки.
- Хей, не е ли време да се обличаме? - казва Аби.
Тя има съвършено различен костюм за купона, защото вече всички са видели Клеопатра.
- Не е нужно да ходим у Ник преди осем.
- Не искаш ли да се маскираме за децата, които обикалят по къщите? - пита тя. - Винаги мразех, когато хората, които ни
отваряха, не бяха маскирани.
- Ъ, щом казваш. Вярвай ми обаче, тукашните хлапета се интересуват единствено от лакомствата и изобщо не ги вълнува кой ще
им ги даде.
- Това е малко притеснително - отвръща Аби.
Аз се разсмивам.
- Така е.
- Е, смятам да окупирам банята ти. Време е за преобразя-ване.
- Звучи ми добре - казвам. - Аз ще се преобразя тук.
Нора вдига очи от книгата си.
- Саймън. Гадно.
- Просто ще си облека роба на диментор над дрехите. Мисля, че ще го преживееш.
- Какво е диментор?
Ама наистина!
- Нора, вече не си ми сестра.
- А, значи е нещо от „Хари Потър“ - досеща се тя.
***
Гарет и Ник удрят юмруците си, когато влизаме.
- Айзнър. Как. Я. Караш.
Гърми музика, носи се бурен смях и навсякъде е пълно с хора, стискащи кутии, в които няма кока-кола. И там е работата -
свикнал съм с друг вид купони. Онези, в които отиваш в къщата на приятел и майка му те отвежда в мазето, където има закуски и
чипс, и игри на думи, и цял куп припяващи хора. Може би неколцина, които играят видео игри.
- Е, какво ще пиете? - пита Гарет. - Имаме бира и, ъ, водка и ром.
- Благодаря, но не - казва Леа. - Аз шофирам.
- Имаме също кока-кола и сок.
- Аз ще пия водка с портокалов сок - казва Аби и Леа поклаща глава.
- Водка с портокалов сок за Жената чудо идва веднага. Айзнър, Спиър? Нещо за вас? Бира?
- Може - казвам.
- Сърцето ми здравата думка.
- Бира за Спиър2 - казва Гарет, а после се засмива. Предполагам, понеже се римува. Изчезва, за да ни донесе
напитки, за което майка ми би отбелязала, че е държанието на отличен домакин. Не че има начин да им кажа за алкохола. Те ще
си умрат от смях. Нахлупвам дименторската качулка над главата си и се облягам на стената. Ник се е качил на горния етаж, за да
вземе китарата на бащата на Гарет, оставяйки след себе си едно особено, тихо напрежение от това да бъда сам с Аби и Леа. Аби
припява тихичко на музиката и движи рамене в ритъма й.
Присламчвам се по-близо до Леа. Понякога просто усещам, че изпитва съвсем същото, което и аз.
Тя поглежда към дивана.
- Леле, това там Катнис ли е, която се натиска с Йода?
- Кой се натиска с кого? - пита Аби.
За миг се възцарява пауза.
- Ъ... забрави - казва Леа.
Според мен Леа става особено саркастична, когато е нервна. Аби обаче сякаш никога не забелязва острите нотки в гласа й.
- Къде се дяна Ник? - пита тя.
Дори само това да чуе името на Ник, произнесено от Аби, кара Леа да стисне устни.
- Опипва някоя китара някъде? - правя предположение аз.
- Аха - казва Леа. - Най-неловкият начин да ти се забие треска.
Аби се разкисква от думите й и Леа се изчервява; изглежда доволна от себе си.
Адски странно е. Има мигове между Аби и Леа, в които изглежда така, сякаш те просто се опитват да се докарат една пред друга.
А после Гарет се появява с цял куп напитки и нещо в изражението на Леа се затваря.
- Ето... водка с портокалов сок за дамите... - казва Гарет и подава по една на всяка от тях.
- Това е... окей.
Леа върти очи и оставя питието на масата зад себе си.
- И бира за... каквото и там да се предполага, че си.
- Диментор - обяснявам.
- Какво, в името на всичко свято, е това?
- Диментор? От „Хари Потър“?
- Е, свали си качулката, за бога. А ти коя се очаква да бъдеш?
- Ким Кардашян - отвръща Леа, напълно сериозно.
Гарет придобива объркан вид.
- Тоору от „Фуруба“.
- Аз...
- Това е манга - обяснява Леа.
-А.
Откъм пианото в другия край на стаята изригва какофония от дисонантни звуци и погледът на Гарет се плъзва покрай нас. Две
момичета са седнали на пейката пред пианото и предполагам, че едното от тях си е ударило лакътя в клавишите. Избухва
необуздан, пиянски смях.
Почти ми се приисква да си бях вкъщи с Нора, да гледам „Браво“, да се ослушвам за входния звънец и да се тъпча с миниатюрни
„Кит Кат“. Не знам. Не е като да си прекарвам ужасно. Но да бъда тук, ми се струва странно.
Отпивам глътка бира и тя е... ами учудващо отвратителна. Не мисля, че съм очаквал да има вкус на сладолед, обаче - майко мила.
Хората лъжат и си вадят фалшиви карти за самоличност, за да ги пуснат в баровете... заради това? Сериозно мисля, че бих
предпочел да се целувам с Бийбър. Кучето. Или Джъстин.
От което няма как да не се притесниш здравата за цялото прехласване по секса.
Гарет ни оставя питието на Ник и отива при момичетата на пианото. Според мен са първокурснички. Костюмите им са
изненадващо находчиви - едната носи черна копринена нощница, върху чиято предница е залепена снимка на Фройд. Фройдистка
дрешка, вместо фройдистка грешка. На Ник ще му хареса. Само че са на годините на Нора. Не мога да повярвам, че пият. Гарет
побързва да затвори капака на пианото и това, че се тревожи за него, ме кара да го харесвам повече.
- Заповядай - казва Аби.
Ник се е върнал, вкопчен в една акустична китара, сякаш е спасително въже. Настанява се на пода, за да я настрои, облегнал
гръб на дивана. Няколко души му хвърлят погледи, без да прекъсват разговорите си. Странно е, защото почти всички ми изглеждат
познати, но са все от футболния отбор и други спортисти. Което е окей, естествено. Просто почти не ги познавам. Ясно ми е, че
няма да открия Кал Прайс сред тях, и представа си нямам къде е Мартин.
Сядам и Леа се плъзва надолу до мен, облегната на стената, извила неловко крака настрани. Носи костюм с пола и знам, че се
опитва да скрие бедрата си. Което е нелепо и съвсем в неин стил. Идвам по-близо до нея и тя ми се усмихва лекичко, без да ме
поглежда. Аби се настанява по турски срещу нас и всъщност е доста приятно. На практика си имаме наше ъгълче от стаята.
Чувствам се някак щастлив и замаян и след първите няколко глътки бирата вече не ми се струва толкова гадна. Гарет или
някой друг трябва да е изключил уредбата и няколко души се приближават, за да чуят Ник. Не знам дали го споменах, ала Ник има
най-дрезгаво-съвършения глас на света. Е, да, освен това е луд по класическия рок, но то невинаги е нещо лошо. Защото сега пее
Wish You Were Here на „Пинк Флойд“ и аз си мисля за Блу. И за Кал Прайс.
Защото там е работата. Вътрешният глас ми нашепва, че Блу е Кал Прайс. Мисля, че е заради очите3. Той има очи като океана:
безкрайни синьо-зелени вълни. И понякога, когато го погледна, имам чувството, че се разбираме един друг, че той просто разбира
и всичко е толкова съвършено, и неизречено.
- Саймън, колко изпи? - пита Леа.
Играя си с крайчетата на косата й. Косата на Леа е толкова хубава и мирише досущ като пържени филийки. Само дето това е
Аби. Леа мирише на бадеми.
- Една бира.
Една превъзходна, вкусна бира.
- Една бира. Дори не мога да ти опиша колко си абсурден -казва строго, ала почти се усмихва.
- Леа, знаеш ли, че имаш ирландско лице?
Тя ме поглежда.
- Какво?
- Знаете какво имам предвид. Ирландско лице. Имаш ли ирландска кръв?
- Ъ, доколкото знам, не.
Аби се смее.
- Моите предци са шотландци - казва някой.
Вдигам очи и виждам Мартин Адисън, със заешки ушички.
- Аха, точно така - заявявам, докато Мартин се настанява до Аби, близо, но не прекалено. - И е толкова странно, нали, защото
прадедите ни са дошли от целия свят, а ето че сега седим в дневната на Гарет, а прадедите на Мартин са от Шотландия и
съжалявам, обаче тези на Леа абсолютно са от Ирландия.
- Щом казваш.
- А тези на Ник са от Израел.
- Израел? - обажда се Ник, чиито пръсти все още се плъзгат по грифа на китарата. - Те са от Русия.
Е, май наистина научаваш нещо ново всеки ден, защото аз действително мислех, че всички евреи идват от Израел.
- Ами аз имам английски и германски предци, а Аби...
Господи, не знам нищо за Африка и не съм сигурен дали това ме прави расист.
- Западна Африка. Мисля.
- Точно така. Имам предвид, всичко е толкова случайно. Как така всички се озовахме тук?
- Робство, в моя случай - казва Аби.
Мамка му. Трябва да си затворя устата. Трябваше да си затворя устата още преди пет минути.
Уредбата отново започва да дъни.
- Хей, аз май ще ида да си взема нещо за пиене - казва Мартин и скача по онзи свой неспокоен начин. - Някой иска ли нещо?
- Благодаря, но аз съм с колата - казва Леа.
Не че щеше да пие, дори да не беше с кола. Знам го. Защото съществува една невидима линия и от едната й страна са хора като
Гарет и Аби, и Ник, и всички музиканти, живели някога. Хора, които ходят по купони и пият, и не се отрязват от една бира. Хора,
които са правили секс и не мислят, че е кой знае какво.
От другата страна са хората като Леа и мен.
Има обаче нещо, което ме кара да се чувствам странно по-добре - това, че Блу е един от нас. Е, чета между редовете, но не мисля,
че Блу се е целувал с някого. Странно - дори не съм сигурен дали се брои това, че аз съм се целувал с момичета.
Никога не съм се целувал с момче. Това е нещо, за което мисля непрекъснато.
- Спиър? - пита Мартин.
- Извинявай, какво?
- Нещо за пиене?
- О. Не, благодаря.
Леа издава приглушен звук, който прилича на пръхтене.
- Аз също не искам нищо. Но благодаря. - Аби побутва стъпалото ми със своето. - У дома просто вземах метрото и си влизах през
задната врата, така че нямаше значение. - Когато Аби казва „у дома“, все още говори за Вашингтон. - Ала предполагам, че
родителите на Саймън едва ли биха искали да ме видят пияна.
- Не мисля, че ще ги е грижа.
Аби отмята бретона си на една страна и вдига очи към мен.
- Мисля, че ще се изненадаш.
- Позволиха на сестра ми да си сложи милион пиърсинги на ухото.
- Леле. Нора е страшна работа - казва Леа.
- Нора е пълната противоположност на страшна работа. -Поклащам глава. - Аз съм много по-страшна работа от нея.
- И не позволявай на никого да ти каже, че не е така.
Мартин се отпуска обратно до Аби, с бира в ръка.
Аби се протяга и става, отпускайки ръка върху качулката ми.
- Хайде. Хората танцуват.
- Браво на тях - казва Ник.
- Ние ще танцуваме. - Аби протяга ръце към него.
- Нееееееее.
Обаче оставя китарата и й позволява да го вдигне на крака.
- Ъ, виждали ли сте моите невероятни танцови умения? -пита Мартин.
 - Дай да ги видим.
Той се впуска в странна, ритмична пантомима, имитираща плуване, последвана от странично движение с раменете и задника.
- Да, страхотен си - казва Аби. - Хайде.
Подръпва го за ръце и Мартин скача, грейнал в усмивка, а тя повежда малкия си харем към една застлана с килим част на стаята,
близо до уредбата, където цял куп хора пият и се поклащат на музиката на Кание. Само дето Аби се пренася в свой собствен свят,
когато танцува, така че в крайна сметка Ник и Мартин се поклащат неловко, като подчертано избягват да се поглеждат.
- Господи - казва Леа. - Ето че се случи. Най-сетне сме свидетели на нещо по-мъчително от бар мицвата на Ник.
- Току-що бе поставен нов рекорд по неловкост.
- Не трябва ли да го снимаме?
- Просто му се наслади. - Обвивам ръце около раменете й и я придърпвам по-близо до себе си. Леа понякога е малко странна с
прегръдките, но днес заравя лице в рамото ми и измърморва нещо в гънките на дименторската ми роба. - Какво? - побутвам я аз.
Ала тя просто поклаща глава и въздъхва.
Леа ни оставя у Ник в полунощ. От там до нас са седем минути пеша. Всички лампи в къщата са угасени, ала целият квартал все
още грее в оранжева светлина. Виждаме няколко размазани тикви и цял куп тоалетна хартия, омотана между клоните на
дърветата. През по-голямата част от времето Шейди Крийк може и да е магическо предградие, излязло сякаш от приказките, но
свършат ли лакомствата на Хелоуин, опасната му, криминалната му страна излиза наяве. Поне в моя квартал.
Хладно е и неестествено тихо, ако Аби не беше с мен, вероятно щях да съм принуден да удавя тишината с музика. Имам
чувството, че сме последните оцелели в един зомби апокалипсис. Жената чудо и гей дименторът. Не предвещава нищо хубаво за
оцеляването на човешката раса.
Свиваме в края на улицата на Ник. Бих могъл да извървя цялото разстояние със затворени очи.
- Окей, трябва да те попитам нещо - казва Аби.
-Да?
- Ами Мартин си поприказва с мен, докато ти беше в тоалетната.
Усещам как нещо в мен се смразява.
- Да - казвам.
- Ами... може би го изтълкувах погрешно, но той говореше за бала и го спомена поне три пъти.
- Покани те да отидеш с него?
- Не. По-скоро... ами изглеждаше така, сякаш може би се опитва.
Проклетият му Мартин Адисън. Изобщо не го бива в свал-ките.
Обаче, по дяволите, изпълва ме такова облекчение, че не й е казал.
- Предполагам, че не е стигнал доникъде.
Аби прехапва устни и се усмихва.
-Той е наистина свестен тип.
- Аха.
- Само че вече обещах на Тай Алън да отида с него. Покани ме преди две седмици.
- Наистина ли? Как така не знам?
- Извинявай... да не се очакваше да го оповестя в тъмблр? -Тя се усмихва широко. - Както и да е, не знам дали би могъл да го
споменеш на Мартин. Вие сте приятели, нали? Бих предпочела да не се налага да откажа поканата му, ако мога да го избегна.
- Хм. Ще видя какво мога да направя.
- Ами ти? Все още ли го бойкотираш?
- Естествено.
С Леа и Ник смятаме, че балът е адски тъп, и всяка година го пропускаме.
- Би могъл да поканиш Леа.
Аби ме поглежда косо с особено, изпитателно изражение.
Усещам как в мен се надига буря от смях.
- Мислиш, че харесвам Леа.
- Не знам. - Тя се усмихва и свива рамене. - Тази вечер изглеждахте толкова сладки заедно.
- Аз и Леа?
Но аз съм гей. ГЕЙ. Гееееееееейййййййй. Господи, би трябвало просто да й кажа. Почти мога да си представя реакцията й.
Разширени очи. Зяпнала уста.
Да. Може би не точно тази вечер.
- Хей - казвам, без да я поглеждам. - Мислиш ли, че някога би могла да си паднеш по Мартин?
- Мартин Адисън? Хм. Защо питаш?
- Просто така. Не знам. Той е свестен тип. Предполагам.
Гласът ми е висок и изтънял. Като на Волдемор. Не мога да повярвам, че го правя.
- Ооо. Сладко е, че сте приятели.
Дори не знам как да отговоря на това.
Мама ни чака в кухнята, когато влизаме, така че е време да се стегна. Работата е там, че мама е детски психолог. И й личи.
- Е, разкажете ми за купона!
Започва се. Беше страхотно, мамо. Добре, че Гарет беше заредил с толкова пиячка. Ама наистина.
Аби повече я бива в това от мен - впуска се в най-подробно описание на костюмите на всички гости, докато мама ни носи
гигантска чиния със закуски от кухненския плот. Родителите ми обикновено си лягат още в десет часа и виждам, че мама е
изтощена. Ала знаех, че ще е будна, когато се приберем. Тя просто живее за възможности да се прояви като готина майка.
- А Ник свири на китара - казва Аби.
- Ник е много талантлив - отвръща мама.
- О, знам - съгласява се Аби. - Момичетата се прехласнаха по него.
- Затова все повтарям на Саймън да се научи да свири. Сестра му някога свиреше.
- Аз си лягам - обаждам се. - Аби, ти ще се оправиш, нали?
Мама настани Аби в стаята на Алис, което е адски смешно, като се има предвид, че Ник от десет години насам спи на пода в
моята стая, когато ми е на гости.
Едва когато си отивам в стаята, най-сетне мога да се отпусна. Бийбър вече е потънал в сън в долния край на леглото ми, върху
купчинка дънки и суитшърти. Дименторските ми одежди се озовават на пода. Бях се прицелил в коша за дрехи. Аз съм направо
комично неатлетичен.
Изтягам се върху леглото, без да се пъхам под завивките.
Не обичам да разбърквам чаршафите, преди да е абсолютно необходимо. Знам, че е странно, но всеки ден си оправям леглото,
въпреки че в останалата част от стаята цари пълен хаос от хартия, дрехи за пране, книги и какво ли не. Понякога имам чувството,
че леглото ми е спасителна лодка.
Слагам си слушалките. С Нора делим стена, така че не бива да пускам каквото и да било през тонколоните, след като тя си легне.
Нуждая се от нещо познато. Елиът Смит.
Изобщо не ми се спи и все още съм наелектризиран от купона. Според мен беше добър. Не че имам кой знае какво, с което да го
сравня. Странно ми е, че пих бира. Знам, че е адски смешно дори да мисля нещо такова за една-единствена бира. Гарет и останалите
от футболния отбор вероятно смятат, че е смешно да спреш след само една бира. Ала те не са аз.
 Не мисля, че ще кажа на родителите ми за това. Почти съм сигурен, че няма да загазя, ако го направя. Не знам. Трябва да
прекарам известно време насаме с този нов Саймън. Родителите ми притежават способността да развалят неща като това. Стават
страшно любопитни. Сякаш си имат своя собствена идея за това кой съм и всеки път когато изляза извън нея, те се шашкат. Което е
ужасно смущаващо, по начин, който дори не съм в състояние да опиша.
Да кажа на родителите ми, като нищо бе най-странното, най-ужасното нещо в това да имам приятелка. И трите пъти. Честно,
беше по-лошо от скъсванията. Никога няма да забравя деня, в който им съобщих за приятелката си в осми клас. Рейчъл Томас.
Господи. Първо, поискаха да видят снимката й в училищния албум. Баща ми най-сериозно го отнесе в кухнята, където светлината е
по-силна, и мълча в продължение на цяла минута. След което заяви: „На това му се казват вежди“.
Преди да го каже, дори не ги бях забелязал, но след това не бях в състояние да мисля за нищо друго.
Мама беше тази, която бе обсебена от идеята, че си имам приятелка, въпреки че дотогава не бях излизал с никого. Не знам защо
това толкова я изненада, при положение че, доколкото ми е известно, повечето хора започват, без да са имали приятелка преди.
Както и да е. Поиска да узнае всичко: как сме тръгнали заедно, какво изпитвам и дали искам да ни закара някъде.
Прояви огромен интерес към всичко. Не беше от помощ фактът, че сестрите ми никога не говорят за момчета и срещи, така че
сякаш изведнъж се озовах под светлините на огромен прожектор.
Честно казано, най-странното бе, че го направиха да изглежда като някакво голямо разкриване. Което едва ли е нормално.
Доколкото ми е известно, разкриването не е нещо, за което хетеросексуалните хлапета обикновено се притесняват.
Ето какво няма да разберат хората. За разкриването. Дори не става дума за това, че съм гей, защото дълбоко в себе си знам, че
семейството ми ще го приеме. Не сме религиозни. Родителите ми са демократи. Татко обича да се шегува и определено ще бъде
неловко, но предполагам, че съм късметлия. Знам, че няма да се отрекат от мен. И съм сигурен, че някои в училище ще се заяждат,
но приятелите ми няма да имат проблем с това. Леа си пада по гей мъжете, така че вероятно страшно ще й хареса.
Само че ми писна да се разкривам. Имам чувството, че само това правя. Опитвам се да не се променям, но непрекъснато се
променям, по най-различни малки начини. Тръгвам с момиче. Пия бира. И всеки път трябва отново да се представя на Вселената.

6
От: bluegreen118@gmail.com
До: hourtohout.notetonote@ gmail.com
Дата: 01.11, 11:12
Тема: Относно: кухи наденици
Жак,
Надявам се, че си изкарал страхотно на Хелоуин и че комбинацията ти от простота и опасност е била оценена по достойнство.
При нас нещата бяха страшно спокойни. Едва ли минаха повече от шест хлапета за лакомства. Естествено, това означава, че сега
съм законово задължен да изям нераздадените шоколадчета с фъстъчено масло на „Рийс“.
Не мога да повярвам, че балът4 е толкова близо. Вълнувам се за това. Не ме разбирай погрешно, американският футбол все още
си остава най-малко любимият ми спорт, обаче наистина ми харесва да ходя на мача преди бала. Предполагам, че е заради
светлините и барабаните, и миризмата във въздуха. Есенният въздух има мирис на възможности. Или пък просто ми харесва да
зяпам мажоретките. Нали си ме знаеш.
Ще правиш ли нещо интересно този уикенд? Предполага се, че ще имаме смуча хубаво време. Извинявай, исках да кажа член
хубаво време. ©
Блу
От: hourtohour.notetonote@gmail.com
До: bluegreen118@gmail.com
Дата: 01.11, 17:30
Тема: „Рийс“ са по-хубави от секс
Много смешно, Блу. МНОГО СМЕШНО.
Както и да е, съжалявам, че снощи си бил принуден да останеш вкъщи само заради шест хлапета. Истинска загуба. Следващата
година не можеш ли просто да оставиш купата на верандата с бележка, на която пише да си вземат само по две лакомства? Е, да,
хлапетата от моя квартал биха ги разграбили с пълни шепи, докато се заливат от злодейски смях, и вероятно биха се изпикали
върху бележката за капак. Ала може би хлапетата в твоя квартал са по-възпитани.
Обаче сериозно, нераздадени „Рийс“. Възможно ли е да изпращаш шоколад по пощата в наши дни? МОЛЯ ТЕ, КАЖИ, ЧЕ Е.
Моят Хелоуин не беше лош. Няма да навлизам в кой знае какви подробности, но в крайна сметка отидох на купон у един тип. Не
мисля, че беше в мой стил, но определено беше интересно. Предполагам, че ми хареса да изляз а извън зоната си на комфорт (чакай
малко... нали току-що не съсипах шанса си да те убедя, че съм щур купонджия?).
Непрекъснато си мисля за идеята за тайна с амоличност. Не ти ли се струва понякога, че си заключен в себе си? Не съм сигурен
дали в това изобщо има смисъл. Май исках да кажа, че понякога ми се струва, че всички знаят кой съм, освен аз самият.
Добре, радвам се, че спомена бала, защото тотално забравих, че тази седмица е Седмицата на училищния дух5. Понеделник е
Денят на десетилетията, нали? Май ще трябва да проверя онлайн, за да не се изложа тотално. Честно, не мога да повярвам, че са
насрочили Седмицата на училищния дух веднага след Хелоуин. „Крийкууд“ наистина използва всичките си дни за мас кир ане
накуп. Какъв костюм мислиш да си избереш? Знам, че няма да ми отговориш на този въпрос.
И абсолютно се досетих че ще зяпаш по мажоретките в петък, защото знам колко си падаш по мадамите. Също като мен, Блу.
Също като мен.
Жак
От: bluegreen118@gmail.com
До: hourtohour.notetonote@ gmail.com
Дата: 02.11, 13:43
Тема: Относно: „Рийс“ са по-хубави от секс
„Рийс“ са по-хубави от секса? Е, ако трябва да си призная, няма откъде да знам, но силно се надявам да грешиш за това. Може би
трябва да престанеш да правиш хетеро секс, Жак. Така де.
Хлапетата в твоя квартал звучат очарователно. Тук нямаме кой знае какъв проблем с урината, така че може би следващата
година ще последвам съвета ти. Едва ли ще се наложи обаче, защото майка ми много рядко ходи където и да било. Изобщо не може
да се мери с твоите купонджийски подвизи, Жак. ©
Напълно разбирам какво имаш предвид за това, че се чувстваш заключен в себе си. При мен дори не съм сигурен, че има нещо
общо с това, че другите си мислят, че ме познават. По-скоро е с това, че ми се иска да се намеся и да кажа разни неща, и да сторя
разни неща, но никога не го правя. Според мен една голяма част от мен се страхува. Дори само като си помисля за това, ми се
повдига. Споменах ли, че лесно ми се повдига?
Разбира се, това е и причината да не искам да кажа нищо за Седмицата на училищния дух и костюмите. Не искам да събереш две
и две и да се досетиш кой съм. Каквото и да е това, което правим тук, не мисля, че ще се получи, ако знаем кои сме в действителност.
Трябва да си призная, че ставам нервен, когато си мисля за теб като някой, който е свързан с живота ми в действителност, а не като
някой почти анонимен в интернет. Очевидно някои от нещата, които ти казах за себе си, са неща, за които не съм говорил с никого.
Не знам, Жак... у теб има нещо, което ме изпълва с желание да се открия пред теб, и това мъничко ме ужасява.
Надявам се, че не ти се струва прекалено неловко. Знам, че се шегуваше, когато ме попита какъв костюм ще облека, но исках да
ти обясня... просто в случай че не беше напълно шега? Ако трябва да съм откровен, понякога и аз съм любопитен за теб.
Блу
П.П. Прикачвам един „Рийс“ към имейла. Надявам се, че това имаше предвид.
От: hourtohour.notetonote@gmail.com
До: bluegreen118@gmail.com
Дата: 03.11, 18:37
Тема: Относно: „РИЙС“ са по-хубави от секс
Блу,
Мисля, че те накарах да се почувстваш неудобно, и наистина, наистина съжалявам. Падам си малко любопитен. Това открай
време е проблем. Толкова съжалявам, Блу. Знам, че звуча като развалена плоча. Не знам дали ти го казах в прав текст, но нашите
имейли са страшно важни за мен. Никога не бих си простил, ако прееба всичко. Прецакам всичко. Извинявай, дори не знам дали
ругаеш.
Възможно е да съм оставил у теб погрешно впечатление с темата на имейла. Трябва да си призная, че СТРОГО погледнато, не
знам дали „Рийс“ са по-хубави от секс. Не ме разбирай погрешно, „Рийс“ са наистина невероятни. И предполагам, че са по-хубави от
хетеро секса, наричан още „сношение“ (по думите на майка ми).
Не-хетеро сексът? Предполагам, че е възможно да е мъничко по-хубав от „Рийс“. Странно ли е, че не мога да говоря за това, без
да се изчервя?
И като стана дума за „Рийс“, страшно ти благодаря за снимката. Точно това имах предвид. Вместо да изям един, исках да си
ПРЕДСТАВЯ колко солено и шоколадово, и невероятно би било да го направя. Страхотно е, защото наистина исках да се
поизмъчвам, но ме мързеше да потърся снимки в Гугъл.
Бих претършувал запасите ни от нераздадени десерти, но те не издържаха дори до края на уикенда.
Жак
Купонясващ по-здраво от майната на Блу от 2014 г. насам.
1
Игра на думи - such на английски (толкова) е близка по изписване с думите suck (смуча) и dick (член). - Б. пр.
2
На англ. двете думи се римуват. - Б. пр.
3
Имейлът на Блу (bluegreen) означава синьо-зелено. - Б. пр.
4
Има се предвид балът от годишната традиция, която се провежда в края на септември или началото на октомври от училищата и колежите в САЩ, които отбелязват
завръщането на бившите възпитаници на учебно заведение и неговото създаване обикновено с футболен мач, парад и бал. На английски „homecoming“. - Б. пр.
5
Традиция в американските училища, целяща да повиши ентусиазма и подкрепата на учениците към училището им, в която различните дни имат различна тема и
учениците често се маскират в съответствие с нея. — Б. пр.
7
Сряда е Ден за смяна на пола1, което на практика означава един куп южняци, които се обличат като травестити.
През първия час гледаме „Дванайсета нощ“, защото всички учители по английски са комедианти. В класната стая на господин
Уайз има един разкривен, овехтял диван, който мирише мъничко на бира, и съм почти сигурен, че след края на часовете някои
ученици се промъкват тук, за да правят секс и да оставят телесните си течности навсякъде по него. От тези дивани е. Ала ние до
един се борим със зъби и нокти за това да седим на него в час, защото, предполагам, всичко е за предпочитане пред това да седиш
на чин.
Днес диванът е завзет от футболисти, облечени като ма-жоретки, и по-точно, Ник, Гарет и Брам. Това е обичайното изпълнение
на спортистите за Смяна на пола. В „Крийкууд“ имаме общо едва двайсетина мажоретки, така че не знам как успяват да отговорят
на търсенето на униформи. Може би всяка от тях има по десет резервни. Кой знае за какво си харчи парите това училище.
Трябва да призная обаче, че има нещо страхотно в гледката на прасци на футболисти и захабени гуменки, подаващи се от
плисирани полички на мажоретки. Не мога да повярвам, че Брам Грийнфийлд се е маскирал. Брам от нашата маса за обяд. Той е
тихо тъмнокожо хлапе, за което се предполага, че е страшно умно, но никога не съм го чувал да казва каквото и да било, освен ако
не е принуден. Настанил се е в ъгъла на
дивана и потърква палеца на единия си крак в другия и досега не съм го забелязал, но всъщност е очарователен.
Господин Уайз вече е пуснал филма, когато Аби нахлува в стаята. Покрай задълженията й като мажоретка, участието й в
училищната пиеса и всички комитети, на които е член, Аби винаги има причина да закъснява за първия час, ала никога не й правят
забележка за това. Което адски дразни Леа, особено защото седящите на дивана винаги на драго сърце й правят място при себе си.
Тя поглежда тайфата на дивана и избухва в смях. И Ник е толкова абсурдно доволен от себе си. Изражението му е съвсем
същото, както в деня, когато намери динозавърска кост, заровена под детската площадка на началното училище.
Е, оказа се, че е кост от пиле, но все пак.
- За бога! - казва Аби, докато се пъхва на чина до мен. Носи официален костюм, с вратовръзка и дълга изкуствена брада като на
Дъмблъдор. - Защо не сте се маскирали!
- Аз нося фиби - изтъквам аз.
- Е, да, ама изобщо не се забелязват. - Тя се обръща към Леа. - А ти си с рокля.
Леа я поглежда и свива рамене, без да обяснява нищо. Леа винаги се облича особено женствено за Деня за смяна на пола. Това е
нейният начин да бъде бунтовна.
Ето как стоят нещата. Щях да оставя проклетите фиби в чекмеджето на Алис, където ги намерих, ако мислех, че ще ми се
размине. Всички обаче знаят, че вземам участие в тези неща. Иронично, разбира се. Но все пак. Би било странно очебийно, ако не си
сложех поне нещо от гардероба на противоположния пол. Интересно как в крайна сметка онези, които наистина се вживяват в
смяната на пола, са най-атлетичните, най-хетеро типове. Предполагам, че се чувстват достатъчно сигурни в своята мъжественост,
за да не ги е грижа.
Всъщност ненавиждам, когато хората казват подобни неща. Имам предвид, аз също се чувствам сигурен в своята мъжественост.
Да бъдеш сигурен в своята мъжественост, не е същото като да бъдеш хетеро.
Предполагам, че ми е странно да се обличам като момиче. Онова, което никой, дори Блу, не знае, е, че някога да се преобличам
означаваше много за мен. Не знам как да го обясня или да го наместя в главата си, но не съм забравил усещането от допира на
коприна и въздух до краката ми. Винаги съм знаел, че съм момче, и никога не съм искал да бъда друго освен момче. Ала когато бях
по-малък, се случваше да се събудя през някоя априлска нощ, след като бях сънувал, че е Хелоуин. Всеки октомври изпробвах
костюма си поне дузина пъти, а през ноември непрекъснато си представях как отново го изваждам от гардероба. Никога обаче не
прекрачих тази граница.
Не знам. В силата на тези чувства има нещо смущаващо. Спомням си ги толкова ясно. И сега не съм в състояние да понеса даже
идеята да нося женски дрехи. Не ми харесва дори да мисля за това. През голяма част от времето ми е трудно да повярвам, че онова
съм бил аз.
Вратата на класната стая се отваря и Мартин Адисън застава на прага, очертан от ярката светлина в коридора. Успял е да си
намери униформа на мажоретка и дори си е направил труда да натъпче гърдите си със странно реалистичен бюст. Мартин е
наистина висок, така че количеството разголена кожа си е направо неприлично.
Някой от задните редове подсвирква.
- Изглеждаш секси, Адерал2.
- Получавате закъснение, господин Адисън - казва господин Уайз и не знам, може би се влияя от Леа, но не мога да не си
помисля, че не е справедливо, дето Аби също не получи закъснение.
Мартин вдига ръце към касата на вратата, сякаш виси от катерушка, и горната част на униформата му се вдига още по-високо.
Няколко от момичетата се кискат и Мартин се ухилва широко и се изчервява. Кълна се, това хлапе е готово на всичко за малко
евтин смях. Но предполагам, че това всъщност е гениално, защото не съм срещал друг нърд, който да е толкова обичан от
популярните хлапета. Е, да не се лъжем. Те живеят за това да се заяждат с него. Но не е злобно. Той им е нещо като талисман.
- Не е нужно да бързате да си сядате, господин Адисън - казва господин Уайз.
Мартин придърпва горната част на униформата си надолу, намества си бюста и излиза от стаята.
***
В петък коридорът със стаите по математика и точни науки е покрит със сено. Слоят под краката ми сигурно е дебел поне десет
сантиметра, а от шкафчето ми стърчат няколко сламки. От земята сякаш се вдига прах и дори светлината изглежда различна.
Тази година темата е „Музика“ и от всички жанрове на света предпоследният курс избра кънтри. Само в Джорджия. Поради
което нося бандана и каубойска шапка. Проклетият му училищен дух.
Е, добре. Седмицата на бала е тъпа, а от кънтри музиката може да те хване срам, но направо се влюбвам в сеното. Макар да
означава, че Ана и Тейлър Метерних, и всички останали астматици днес ще пропуснат часовете по точни науки и математика. То
просто преобразява всичко. Коридорът изглежда като друга вселена.
Когато отивам на обяд в столовата, едва не се задавям. Заради първокурсниците е. Те са очарователни и абсурдни и господи,
боже мой. Не мога да престана да се смея. Техният жанр е емо и на практика ме посреща море от перчеми и гривни, и сълзи. Снощи
направо умолявах Нора да се появи с черна перука, очна линия и в - името на всичко свято - поне тениска на „Май Кемикъл Романс“.
Тя ме изгледа така, сякаш бях предложил да отиде на училище гола.
Зървам я в другия край на столовата. Къдравата й руса коса е пълна противоположност на всичко емо. Явно обаче се е навила да
се развихри с очната линия, вероятно след като е видяла всички останали да го правят. Тя е същински хамелеон.
Трудно ми е да повярвам, че това е същото момиче, което веднъж настоя да се маскира като кофа за боклук.
Мартин е на масата до нашата, облечен в гащеризон. Сериозно, той притежава гащеризон. Опитва се да улови погледа ми, но аз
извръщам рязко очи. Да избягвам Мартин, вече се е превърнало в рефлекс.
Настанявам се между Леа и Гарет, които продължават да се дрънкат през мен.
- Кой, по дяволите, е това? - пита Леа.
- Ти сериозно ли не си чувала за Джейсън Алдийн? - казва Гарет.
- Сериозно не съм.
Гарет пляска с ръце по масата. Аз го имитирам, правейки същото, и той ми отправя леко смутена усмивка.
- Здрасти. - Ник се настанява срещу мен и отваря плика с обяда си. - Мислех си... защо не отидем на мача тази вечер?
- Майтапиш се - казва Леа.
 Ник я поглежда.
- Ами гофретите? - продължава тя.
Винаги ходим в „Уафъл Хаус“3, когато има мач.
- Какво за тях? - пита Ник.
Леа е навела глава надолу, така че очите й изглеждат малко страшно, а устните й са свити в тънка линия. За миг всички мълчат.
И вероятно не избирам най-подходящия момент, но предполагам, че не мисля за Леа.
- Аз ще отида на мача - заявявам.
Защото съм почти сигурен, че Блу ще бъде там. Харесва ми мисълта да седя на една и съща трибуна с Блу.
- Сериозно? - казва Леа. Усещам очите й върху себе си, макар че упорито гледам право напред. - И ти ли, Бруте?
- На това му се вика да преувеличиш... - понечва да каже Ник.
- Млъквай - прекъсва го Леа.
Гарет се изсмива нервно.
- Пропуснах ли нещо? - Аби се появява насред възцарилото се плътно, неловко мълчание и се настанява до Ник. - Всичко наред
ли е?
- Да, всичко е наред.
Ник я поглежда и бузите му като че ли порозовяват.
- Добре - казва тя и се усмихва широко. Аби не носи каубойска шапка. Аби носи цял куп каубойски шапки една върху друга. - Е,
вълнувате ли се за мача довечера?
Леа се изправя рязко, блъскайки стола си назад, и си тръгва, без да каже нито дума.
Мачът започва в седем, но в шест има парад. След училище отивам у Ник и се връщаме в училището с колата му.
- Е, май попаднахме в черния списък на Леа - казвам, до- като свиваме по улицата, отвеждаща до „Крийкууд“. Пълна е с
паркирани коли, което означава, че на паркинга вече няма места. Предполагам, че доста хора си падат по американския футбол.
- Ще й мине - отвръща той. - Това свободно място ли е?
- Не, това е пожарен кран.
- Да му се не види. Леле, ама че е претъпкано.
Мисля, че Ник за първи път идва тук да гледа американски футбол. На мен определено ми е за първи път. Отнема ни още десет
минути, докато си намерим място, където Ник да паркира, защото той мрази да блокира някого. В крайна сметка сме принудени да
извървим един милион мили под дъжда, за да стигнем до училището - ето че все пак имало някаква полза от каубойските шапки.
За първи път забелязвам лампите на стадиона. Искам да кажа, те открай време са си тук и вероятно все някога съм ги виждал
запалени. Но никога не съм си давал сметка колко са ярки. Блу ги обича. Чудя се дали вече е част от тълпата, която се мотае около
игрището. Плащаме няколко долара, получаваме билети и ето че сме вътре. Духовият оркестър свири малко странна, но адски
готина подборка от песни на Бионсе, придружена от скован мъничък танц. И честно казано, въпреки дъжда и факта, че това е
мачът по случай бала, разбирам защо на Блу му харесва. Усещането е такова, сякаш всичко може да се случи.
- Ето ви и вас! - Аби се втурва към нас и прегръща здраво първо единия, а после и другия. - Току-що ви пратих съобщения и на
двамата. Искате ли да участваме в парада?
С Ник се споглеждаме.
- Окей - казвам аз.
Ник свива рамене.
В крайна сметка последваме Аби до учителския паркинг, където членовете на ученическия съвет са се събрали около
платформата на предпоследния курс. Издигнали са я върху плоско ремарке с рамка в задната част и има адски кънтри излъчване.
Цялата повърхност е покрита с бали сено, по-високи в задната част, а бордюрът на рамката е покрит с гирлянди от сплетени
червени бандани. Всичко е обрамчено от коледни светлинки. От колонките на нечий айпод се носи поп кънтри.
Естествено, Аби е в центъра на всичко. Тя ще бъде на платформата заедно с още няколко мажоретки, облечени в къси дънкови
поли и вълнени ризи, навити така, че да разкриват коремите им. Има и няколко момчета с гащеризони, включително един тип,
който седи на балите сено и се преструва, че свири на акустична китара. Ухилвам се на Ник, защото нищо не го дразни повече от
това някой да се преструва, че свири на китара. Особено някой, който дори не си дава труда да прокарва пръсти по грифа.
Мади, едно от момичетата от ученическия съвет, ни подрежда в редици зад платформата, а после някой ни подава по стиска
сламки, които да дъвчем.
- И ще трябва да припявате - заявява Мади с напълно сериозно изражение. - Ще ни оценяват и по ентусиазъм.
Аз измърморвам нещо нечленоразделно на Ник, който из-пръхтява. Не можеш да направиш кой знае колко, докато си стиснал
сламки между зъбите си.
Мади придобива паническо изражение.
- О, господи, слушайте всички. Промяна в плана. Никакви сламки. Всички да извадят сламките. Добре, добре. И бъдете шумни. Не
забравяйте да се усмихвате.
Платформата потегля през паркинга и се подрежда зад някакво рокендрол чудовище, дело на второкурсниците. Тръгваме след
него, водейки се по Мади, която ни дава знак кога да скандираме и надава възторжени възклицания, когато нещата поутихнат.
Парадът напуска пределите на училището и прави малка обиколка наоколо, преди да излезе на алеята около футболното игрище.
Облени сме от светлини, хората ни ръкопляскат и викат възторжено и ми е трудно да повярвам, че с Ник сме в центъра на всичко
това. Имам чувството, че би трябвало да направя някакъв коментар, който да подчертае абсурдността на положението, но ако
трябва да съм честен? Не е лошо поне веднъж да не бъда циник.
Като че ли се чувствам част от нещо.
В мига, в който парадът свършва, Аби и мажоретките се втурват към тоалетната, за да си облекат униформите, а ние с Ник
вдигаме очи към трибуните. Лицата се смесват в размазано петно и е трудно да разпознаем някого. Мъничко е стряскащо.
- Момчетата от отбора са ей там - казва Ник най-сетне и посочва наляво, към един най-горните редове. Последвам го по
циментовите стъпала и сме принудени да се промушваме покрай разни хора, за да стигнем до тях. Господи. Тъкмо когато си
помислиш, че вече си се сблъскал с всички неловки моменти. След което възниква проблемът с намирането на места за сядане.
Гарет се сбутва до Брам, за да ни направи място, но аз все така съм принуден едва ли не да седя в скута на Ник, а това определено
няма да го бъде. Начаса скачам, нервен и смутен.
- Окей - заявявам, - ще отида да седна при театралния клуб.
Забелязвам ярко русата, съвършено сресана коса на Тейлър до стъпалата два-три реда пред нас. Седи заедно с Емили Гоф и още
няколко от останалите. Няколко от останалите, между които и Кал Прайс. Сърцето ми забива учестено. Знаех си, че Кал ще бъде
тук.
Измъквам се от моя ред и поемам по стъпалата, чувствайки се така, сякаш погледите на целия стадион са върху мен. След това се
протягам под перилата и докосвам Кал по рамото.
- Как е, Саймън? — казва той.
Харесва ми, че ме нарича Саймън. Много от момчетата ми викат Спиър и аз нямам нищо против, но не знам. Честно, мисля, че
както и да ме наричаше Кал Прайс, щеше да ми харесва.
- Хей - отвръщам. - Може ли да се присъединя към вас?
- Определено. - Той се плъзва настрани върху пейката. - Има предостатъчно място.
И действително е така... няма да се наложи да седя в скута му. Което всъщност е за съжаление.
В продължение на цяла минута се опитвам да измисля какво да кажа. В мозъка ми сякаш се е спуснала мъгла.
- Не мисля, че някога съм те виждал на мач - подхвърля Кал и отмята перчема от очите си.
 И сериозно. Просто не мога. Защото перчемът на Кал. Очите на Кал. Фактът, че очевидно ме забелязва достатъчно, за да знае, че
не ходя по мачове.
- Това ми е за първи път - казвам.
Защото, естествено че трябва да кажа най-девственото нещо, изричано някога.
- Добре. - Толкова е спокоен. Дори не се е обърнал към мен, защото е в състояние да говори и едновременно с това да гледа мача.
- Обичам да ходя, когато имам възможност. Опитвам се да ходя поне на мача за бала.
Мъча се да измисля начин да му задам въпроса, който не бива да му задавам. Може би ако спомена нещо за мириса на въздуха,
просто за да видя как ще реагира. Но ако го направя и Кал действително е Блу, незабавно ще разбере, че аз съм Жак. А не мисля, че
съм готов за това.
Обаче съм толкова невероятно, умопобъркващо, абсурдно любопитен.
-Хей.
Неочаквано някой се плъзва до мен на пейката. Мартин. Автоматично се дръпвам, за да му направя място.
- Адерол - изпръхтява някой зад нас и разрошва косата му.
Мартин му се ухилва. След това приглажда косата си - или поне се опитва - и задъвква устната си.
- Какво става, Спиър?
- Нищо - отвръщам и сърцето ми се свива.
Той извива тялото си към мен, очевидно е в настроение за приказки. Дотук беше с разговора с Кал. Дотук беше с въздуха, ухаещ
на възможности.
- Ами за това с Аби.
-Да?
- Поканих я на бала - казва той страшно тихо - и тя ме отсвири.
- Окей, хмм. Съжалявам. Адски кофти.
- Знаеше ли, че вече има кавалер?
- Ъм, да, май знаех. Съжалявам - повтарям.
Вероятно би трябвало да поговоря с него за това.
- Какво ще кажеш следващия път да ме предупредиш, за да не се излагам?
Изглежда толкова нещастен и аз се чувствам странно ви -новен. Въпреки че той ме изнудва, аз се чувствам виновен. Което е
малко сбъркано.
- Не мисля, че са гаджета - казвам.
- Все тая - отвръща той и аз го поглеждам.
Не знам дали се отказва от Аби, или какво. И ако го направи, какво ще стане с имейлите? Може би ще си ги запази като коз срещу
мен и занапред.
Не мога да си представя нищо по-ужасно от това.

8
От: hourtohour.notetonote @gmail.com
До: bluegreen1188@gmail.com
Дата: 11.11,23:45
Тема: Относно: всички горепосочени Блу,
Окей, първо на първо, „Орео“ определено се броят за хранителна група. Второ на второ, те са ЕДИНСТВЕНАТА хранителна група,
която има значение. Със сестрите ми си измислихме място, наречено Царство Орео, една вечер, когато бяхме у леля ми. Всичко там
е направено от различни видове „Орео“, а реката е от млечен шейк с „Орео“ и ти седиш върху едно огромно „Орео“ и се носиш по
нея. Можеш да си гребеш колкото си искаш чаши с млечен шейк. Малко като онази сцена в „Уили Уонка“, предполагам. Един господ
знае какво сме си мислили. Вероятно просто сме били гладни. Леля ми хич не я бива в готвенето.
Както и да е, невежеството ти е простено. Знам, че не си си дал сметка, че разговаряш с експерт.
Жак
От: bluegreen118@gmail.com
До: hourtohour.notetonote@gmail.com
Дата: 12.11, 17:37
Тема: Относно: всички горепосочени Жак,
Вярно е, нямах представа, че разговарям с такъв познавач
на „Орео“. Царство Орео звучи направо магически. Е, докторе, какво количество продукти на „Орео“ са нужни за една
балансирана диета?
Оставам с впечатлението, че май доста си падаш по сладките неща.
Блу
От: hourtohour.notetonote@gmail.com
До: bluegreen118@gmail.com
Дата: 13.11, 19:55
Тема: Сладки неща?
Не мога да си представя защо би си помислил нещо такова.
Е, добре, подозирам, че не си напълно отдаден на своята „Орео“ диета. Принципите са съвсем простички. Никакви оправдания.
За закуска очевидно гранола бар „Орео“ или сладки „Орео“. Не, не са отвратителни. Млъквай. Страхотни са. За обяд - „Орео“ пица с
млечен шейк „Орео“ и две-три от онези шоколадови „Орео“ трюфели, които майка ми прави (известни още като най-невероятното
нещо във Вселената). За вечеря - пържени „Орео“, поднесени върху сладолед „Орео“, а за пиене - бисквити „Орео“, разтопени в
мляко. Без вода. Само мляко „Орео“. За десерт - просто „Орео“. Добре ли ти звучи? Трябва да мислиш за здравето си, Блу.
Честно ти казвам, огладнях само докато печатах всичко това. Когато бях по-малък, то наистина ми се случваше. Интересно,
нали, как си фантазираш за лакомства, когато си дете? Наистина е всепоглъщащо. Предполагам, че се нуждаем от нещо, което да
завладява изцяло мислите ни, преди да научим за секса.
Д-р Жак
От: bliegreen118@gmail.com
До: hourtohour.notetonote@gmail.com
Дата: 14.11,22:57
Тема: Относно: Сладки неща?
Жак,
Наистина оценявам това, че си загрижен за здравето ми. Няма да бъде лесно, но знам, че тялото ми ще ми благодари.
Сериозно, няма да споря, че „Орео“ са изключително вкусни, а менюто, което описа, звучи невероятно. Смятам обаче да
пропусна вечерята с пържените „Орео“. Допуснах грешката да ги опитам на един панаир точно преди да се кача на въртележка. Ще
ти спестя подробностите, но ще кажа само едно - хора, на които лесно им се повдига, не бива да се качват на въртележка. Оттогава
не мога да погледна пържени „Орео“ по същия начин. Съжалявам, че изобщо се наложи да ти го кажа. Знам колко са важни „Орео“ за
теб.
Трябва да си призная, че ми харесва да си те представям като дете и как си фантазираш за разни вредни храни. Харесва ми също
така да си те представям сега - как си фантазираш за секс. Не мога да повярвам, че напис ах това. Не мога да повярвам, че го
изпращам.
Блу

9
Харесва му да си представя как си фантазирам за секс.
Това е нещо, което вероятно не би трябвало да прочета точно преди да си легна. Лежа в мрака и чета това изречение отново и
отново. Нервен съм и буден, и напълно шашнат - само от един имейл. И корав от възбуда. Което е доста особено.
Адски е объркващо. По един хубав начин. Блу обикновено е толкова предпазлив с всичко, което пише.
Харесва му да си ме представя как си фантазирам за секс!
Мислех, че само аз имам подобни мисли за нас.
Чудя се какво ли би било да го видя наистина, след всичкото това време. Дали изобщо ще трябва да говорим? Или направо ще
започнем да се целуваме? Мисля, че мога да си го представя. Той е в стаята ми и сме съвсем сами. Сяда на леглото до мен и се
обръща, за да ме погледне със синьо-зелените си очи. Очите на Кал Прайс. А после взема лицето ми в шепите си и ето че изведнъж
ме целува.
Вземам лицето си в шепи. Е. Лявата ми ръка го прави. Дясната е заета с друго.
Представям си го. Той ме целува и то изобщо не прилича на целувките с Рейчъл, Ана или Кери. Дори не е в същата стратосфера.
По цялото ми тяло пулсира наелектризиращо усещане, мозъкът ми е като в мъгла и май мога да чуя ударите на сърцето си.
Трябва да бъда наистина, ама наистина тих. Нора е от другата страна на стената.
Езикът му е в устата ми. Ръцете му се плъзгат под ризата
ми и той прокарва длани по гърдите ми. Толкова съм близо. Почти непоносимо е. Господи. Блу.
Цялото ми тяло се превръща в желе.
***
В понеделник Леа ме засича, докато влизам в училище.
- Здрасти - казва. - Нора, ще ти го открадна.
- Какво има? - питам.
Училищният двор е полегат и има циментова ивица, която се извива около него. Част от нея е достатъчно ниска, че да служи
като полица за дупето ти.
Леа избягва очите ми.
- Записах ти диск с музика - казва и ми подава диск в прозрачна пластмасова кутийка. - Можеш да го качиш на айпода си, когато
се прибереш у вас. Все тая.
Обръщам кутийката в ръцете си. Вместо списък с песните, Леа е съчинила нещо, което прилича на хайку.
С бръчки по врата
и посивял, кофти е,
но вече си стар.
- Леа, толкова е красиво.
- Аха, окей. - Тя се изтяга назад, подпирайки се на ръце. -Между нас всичко наред ли е?
Аз кимам.
- Имаш предвид за...
- За това, че ме зарязахте заради мача.
- Наистина съжалявам, Леа.
Крайчетата на устните й подскачат.
- Голям късметлия си, че имаш рожден ден.
След което изважда конусовидна парти шапка от чантата си и я ми я нахлупва.
- Съжалявам, че реагирах толкова крайно.
На обяд има гигантска торта и когато отивам на масата, всички носят парти шапки. Такава е традицията. Никой не получава
торта, ако не носи шапка. Гарет май се е прицелил в две парчета, нахлупил си е два конуса, които стърчат като рога от двете страни
на главата му.
- Сааааймън - пропява Аби с нисък, дрезгав оперен глас. -Протегни ръце и затвори очи.
Правя го и нещо почти безтегловно тупва в шепата ми. Отварям очи и виждам лист хартия, сгънат като папийонка и оцветен в
златисто.
Няколко души от съседните маси ни поглеждат и аз усещам, че се усмихвам широко, и се изчервявам.
- Да си я сложа ли?
- О, да - казва Аби. - Нямаш избор. Златна папийонка за зла тния ти рожден ден.
- За кое?
- Зла тния ти рожден ден. Седемнайсет години на седемнайсети - обяснява Аби. След това вирва драматично брадичка и протяга
ръка. - Никълъс, лепенката.
Ник държи три парчета тиксо на върха на пръстите си от кой знае колко време. Честна дума, той е като малката й дресирана
маймунка.
Аби ми залепя папийонката и ме смушква с пръст в бузите, нещо, което прави странно често, защото очевидно бузите ми са
очарователни. Каквото и да означава това.
- Веднага щом си готов - обажда се Леа.
Държи пластмасов нож и купчинка чинии и като че ли полага усилие да не поглежда към Ник или Аби.
- Готов съм и още как.
Леа разрязва тортата на съвършени парчета и наистина, ефектът е, сякаш някой е отприщил вълни от магически вкуснотии в
атмосферата. Познайте чия маса изведнъж става най-популярната в столовата.
- Без шапка няма торта - обясняват правилата Морган и Ана в другия край на масата.
Няколко хлапета си правят шапки от залепени с алфе тки, а един тип си нахлупва кафяв плик за храна на главата като готварска
шапка. Хората нямат срам, когато става дума за торта. Прекрасно е да го види човек.
Самата торта е съвършена, от което разбирам, че я е избрала Леа: наполовина шоколад и наполовина ванилия, защото никог а
не мога да си избера любима и покрита с любимата ми глазура. Която не е червена. Леа знае, че според мен тя има прекадено
червен вкус.
Леа е наистина страхотна за рождените дни.
Отнасям остатъка от тортата на репетицията и госпожица Олбрайт ни позволява да си направим пикник с торта на сцената. И
като казвам „пикник с торта“, имам предвид хлапетата от пиесата, надвесени над кутията като лешояди и тъпчещи се с шепи.
- Господи, мисля, че току-що качих две кила - казва Ейми Еверет.
- Ооо - казва Тейлър. - Предполагам, че съм късметлийка, че имам толкова бърз метаболизъм.
 Сериозно, такава е Тейлър. В смисъл, дори аз знам, че хората имат пълно основание да те убият, когато приказваш подобни
неща.
И като стана дума за предизвикани от торта произшествия: Мартин Адисън се е проснал на сцената с лице в празната кутия.
Госпожица Олбрайт го прекрачва.
- Добре, да се залавяме за работа. Извадете моливите. Искам да си запишете това в сценариите си.
Нямам нищо против писането. Сцената, която репетираме, се разиграва в кръчма, така че си записвам да не забравя да се държа
като пиян. Жалко, че това не са бележките, върху които ще ни изпитват. Това определено би повишило оценките на някои хора.
Репетираме без почивка, но аз не съм във всички сцени, така че всъщност имам доста свободно време. В лявата част на сцената
има подвижен подиум, отместен след репетицията на хора. Настанявам се близо до него и отпускам лакти на коленете си. Понякога
забравям колко е приятно просто да си седиш и да гледаш какво се случва.
Мартин е на авансцената вляво и разказва някаква история на Аби, придружавайки я с цял куп нервни жестове. Тя клати глава и
се смее. Май все пак не се е отказал.
И ето че изведнъж пред мен изниква Кал Прайс и побутва крака ми с върха на гуменката си.
- Хей. Честит рожден ден.
О, да, този рожден ден наистина си го бива.
Настанява се на подвижния подиум, на около крачка от мен.
- Ще празнуваш ли?
Окей. Не искам да лъжа. Но и не искам да му кажа, че плановете ми са да бъда със семейството си и заедно да четем пожеланията
за рождения ми ден във фейсбук. Все пак е понеделник, нали така? Не се очаква да правя нещо особено готино в понеделник.
- Ами предполагам - казвам най-сетне. - Мисля, че ще имаме сладоледена торта „Орео“ - добавям.
Просто трябваше да го кажа.
- Звучи готино. Надявам се, че си си оставил място.
Никаква видима реакция при споменаването на „Орео“. Не че това непременно означава нещо.
- Ами добре. - Кал се плъзва напред. Опитвам се да го накарам с мислите си да не стане. Той става. - Приятно изкарване.
А после слага ръка върху рамото ми за частица от секундата. Почти не вярвам, че се е случило.
Адски сериозен съм. Рождените дни са страхотни.
1
Част от активностите в Седмицата на училищния дух. - Б. пр.
2
Лекарство, предписвано за лечение на проблеми с концентрацията. - Б.
пр.
3
Waffle House (англ.) - изключително популярна ресторантска верига с повече от две хиляди работещи заведения в САЩ. - Б. пр.
10
От: hourtohour.notetonote@gmail.com
До: bluegreen118@gmail.com
Дата: 18.11, 04:15 Тема: Защо, защо,
защо?
ГОСПОДИ, Блу, толкова съм уморен, че лицето ме боли. Случва ли ти се понякога мозъкът ти просто да откаже да изключи,
въпреки че тялото ти направо е скапано от умора? Просто ще ти пиша и се надявам, да е окей, и знам, че вероятно ще се получи
напълно нечленоразделно, така че недей да ме съдиш, става ли? Дори ако се изложа с граматиката. Ти си най-страхотният писател,
Блу, и обикновено проверявам всичко по три пъти, за- щото не искам да те разочаровам. Така че предварително се извинявам за
всички безобразни грешки, които ще допусна.
Днес беше страхотен ден. Опитвам се да не мисля какво зом- би ще бъда утре. Естествено, през следващите два дни имам пет
контролни, включително и едно в ипе autre langue, в който completement ме няма. Le майната му.
Нямаше ли едно риалити шоу, в което участниците се срещат в пълна тъмнина? Би трябвало да го направим. Да си намерим
някоя тъмна стая, в която да се срещаме и тогава ще е тотално анонимно. Така нищо няма да развалим. Какво мислиш?
Жак
Чужд език, напълно (фр.). - Б. пр.
От: bluegreen1 18@gmail.com
До: hourtohour.notetonote@gmail.com
Дата: 18.11, 07:15
Тема: Относно: Защо, защо, защо?
Зомби Жак,
Не знам какво да кажа. От една страна, съжалявам, че почти сигурно те очаква кофти ден днес, и наистина се надявам, че си
успял да поспиш поне час-два. От друга страна, си доста сладък, когато си изтощен. И между другото, беше изключително члено-
разделен и граматичен като за четири през нощта.
Успех с контролните днес и се надявам да се справиш. Воппе chance Жак. Стискам палци.
Абсолютно не съм чувал за това шоу. Май не съм особено запознат с риалити предаванията. Интересна идея, но така няма ли да
си разпознаем гласовете?
Блу
От: hourtohour.notetonote@gmail.com
До: bluegreen118@gmail.com
Дата: 18.11, 19:32
Тема: Относно: Защо, защо, защо?
Малко ме е страх да прочета какво ти писах снощи. Радвам се, че съм бил сладък и граматичен. Мисля, че ти също си сладък и
граматичен. Както и да е, нямам представа какво беше това. Твърде много захар вчера, предполагам. Извинявай, извинявай,
извинявай.
Да. Мозъкът ми все още е напълно изключил. Дори не искам да мисля как се справих на контролните.
Не знаеш много за риалити предаванията? Искаш да кажеш, че родителите ти не те карат да ги гледаш? Защото моите го правят.
Бас държа, че си мислиш, че се шегувам.
Имаш право за гласовете. Май ще трябва да използваме някакви механични устройства, за да ги преиначим, така че да звучим
като Дарт Вейдър. Или пък може да правим неща, които не включват приказки. Имам предвид, само казвам.
Твоето зомби Жак.
1 Късмет (фр.). - Б. пр.
11
Вчера беше Денят на благодарността. Алис си е вкъщи и ние сме на задната веранда след вечеря. Достатъчно топло е за
долнища на пижами и суитшърти, и останалата част от сла-доледената торта, и игра на „Скатегории“.
- Така. Прочути дуети и триа.
- Абът и Костело - казва мама.
Двамата с Нора едновременно казваме „Адам и Ева“. Което е мъничко учудващо, като се има предвид, че вероятно сме
единственото семейство в Юга без Библия.
- Страните от Тристранния пакт - казва татко и просто му личи колко се гордее със себе си.
- Алис и катериците1 - казва Алис съвсем нехайно и ние просто се задавяме от смях.
Не знам. Катериците са запазената ни марка. Отработили сме гласовете до съвършенство, имаме и танц по песента на сериала и
някога изнасяхме представления пред камината. Сериозно. Правехме го в продължение на години. Родителите ни са такива
късметлии. Но разбира се, именно те ни кръстиха Алис, Саймън и Елеонор, което означава, че на практика са си го просили.
Алис потърква гърба на Бийбър с крак. Носи различни чорапи и ми е трудно да повярвам, че си е вкъщи за първи път от три
месеца насам. Мисля, че едва в този момент осъзнавам колко странно е било без нея.
Нора явно си мисли същото, защото казва: 1
\
- Не мога да повярвам, че трябва да си тръгнеш след два дни.
Алис свива устни за миг, но не отговаря. Въздухът е мра-зовит и аз пъхвам ръце в ръкавите на суитшърта си. А после телефонът
ми избръмчава.
Съобщение от Маймунския задник: хей има ли нещо този уикенд
Миг по-късно: с Аби имам предвид
Очевидно Мартин пет пари не дава за пунктуацията.
Аз написвам: Съжалявам, семейни работи. Сестра ми си е вкъщи.
Незабавният му отговор: няма проблем спиър, брат ми също си е вкъщи. Праща ти поздрави ;)
Дори не съм сигурен дали е шега, или заплаха, но в този момент го мразя. Ама наистина, просто го мразя.
- Хей - казва Алис най-сетне, подвивайки крака под себе си в стола. Родителите ни са си легнали и навън определено застудява.
- Не знам дали някой още е гладен, но в сака си все още имам почти пълна кутия шоколадови курабии. Просто ви казвам.
Бог да поживи Алис.
Бог да поживи шоколадовите курабии.
Ще прекарам страхотна вечер със сестрите си и ще се натъпча с курабии, и определено ще забравя за Маймунския задник и
съмнителния му малък намигващ емотикон. Преместваме се на дивана в дневната и Бийбър потъва в непробуден сън, отпуснал
горната половина на тялото си в скута на Алис.
- На някой хапва ли му се „Ник Айзнър“? - пита Нора.
- Защо изобщо питаш. Върви да донесеш фъстъченото масло
- нарежда Алис със своя властен глас.
„Ник Айзнър“ е курабия с фъстъчено масло отгоре, защо- то, когато бяхме петгодишни, Ник си мислеше, че именно това имат
предвид хората, когато казват курабии с фъстъчено масло. Не може да се отрече, че са вкусни. Ала в моето семейство никога няма
да те оставят да забравиш, че си изтърсил нещо такова.
- Как е малкият Ник Айзнър?
- Все същият. Все така не се откъсва от китарата си.
Освен това би бил дълбоко огорчен, ако знаеше, че Алис все още го нарича малък. Ник си пада по Алис още от прогим -назията.
- Тъкмо се канех да попитам. Толкова е сладко.
- Ще му предам.
- Да, по-добре недей. - Алис обляга глава на възглавница та на дивана и потърква очи зад очилата си. - Съжалявам. - Тя се
прозява. - Ранен полет. И имам да си наваксвам от изминалата седмица.
- Изпити? - пита Нора.
- Аха - отвръща Алис.
Очевидно е, че има още нещо, но тя не навлиза в подробнос ти.
Бийбър изведнъж се прозява адски шумно и се претьркулва на една страна, при което ушите му се обръщат наопаки. А после
устните потръпват. Такъв е смешник.
- Ник Айзнър - повтаря Алис. А после се ухилва. - Спомняте ли си неговия бар мицва?
Нора се изкисква.
- О, господи - казвам.
Това е съвършеният момент да заровя глава в една възглавница.
- Бум бум бум.
Не, чакай. Това е съвършеният момент да халосам Алис с възглавницата.
Тя я спира с крака.
- Наистина, Саймън. Можем да разчистим място на пода още сега, ако искаш - казва.
- Танцовото представление на Саймън Спиър - обажда се Нора.
- Да. Добре.
Грешката на Ник беше да покани цялото ми семейство на своя бар мицва. Моята - да се опитам да танцувам пред тях и да си
избера Воот Воот Pow. В седми клас не съществуват добри идеи.
- Не ти ли се ще да върнеш времето назад и просто да го предотвратиш. Един вид: Хей, Алис от прогимназията, спри. Спри
всичко, което правиш.
- Господи. - Нора клати глава. - Не мога дори да мисля за прогимназията.
Сериозно?
Така де, Алис беше тази, която веднъж цял месец носи дълги до лактите копринени ръкавици. И съм почти сигурен, че аз бях
този, който на Ренесансовия панаир в шести клас изяде пет вафлени фунийки, а после повърна в една восъчна отливка на
собствената си ръка. (Тотално си заслужаваше.)
Нора обаче? Нямам представа от какво има да се чувства неудобно. Не изглежда генетично или психологически възможно, ала
тя беше готина в средното училище. Ненатрапчиво готина. От онзи тип готиност, който идва от това сам да се научиш да свириш
на китара, да носиш обикновени дрехи и да нямаш страница в тъмблр, наречена „ОБСЕБЕНИ ОТ „Пешън Пит“.
Предполагам, че дори Нора е преследвана от призраците на прогимназията.
- Е, на мен ми се ще някой да беше казал на Саймън от прогимназията да се опита да бъде страхотен. Просто да се опита.
- Ти винаги си страхотен, братле - заявява Алис и се протяга над Бийбър, за да подръпне лекичко крака ми.
Аз съм „братле“, а Нора е „фъстъче“. Но само за Алис.
- А танцовите ти умения са страхотни - добавя тя.
- Затваряй си устата.
Всичко е малко по-съвършено, когато тя е тук.
А после Алис си тръгва и училището продължава в цялото си гадно великолепие. Когато влизам в часа по английски, господин
Уайз ни посреща със злодейска усмивка, която може да означава само едно - довършил е оценяването на есетата ни върху Торо.
Оказвам се прав. Започва да ни ги раздава и виждам, че повечето са нашарени с червено. Леа едва хвърля поглед на своето,
преди да го сгъне, да откъсне долната част и да го превърне в жерав оригами. Днес изглежда особено кисела. Напълно съм сигурен,
че е, понеже Аби закъсня и се мушна между нея и Ник на дивана.
Господин Уайз премята листовете един след друг и близва пръста си, преди да вземе моето. Съжалявам, обаче някои учители са
направо гнусни. Вероятно разтърква очите си със същите тези пръсти. Направо мога да си го представя.
Когато виждам отличната оценка, очертана с кръгче върху моето есе, съм мъничко слисан. Не че съм слаб по английски и
всъщност „Уолдън“ ми хареса. Само че в нощта преди контролното едва ли спах повече от два часа. Просто не е възможно.
О, чакай. Прав съм. Не е възможно, защото това не е моето есе. Страшно ви бива с имената, господин Уайз.
- Хей - казвам и се привеждам през пътеката, за да потупам Брам по рамото. Той се обръща настрани в стола си, за да ме
погледне. - Това май е твое.
- О. Благодаря - казва и посяга да го вземе.
Има дълги, леко възлести пръсти. Хубави ръце. Поглежда за миг към листа и когато отново вдига очи към мен, се изчервява
леко. Виждам, че се чувства неловко, задето съм видял оценката му.
- Няма проблем. Искам да кажа, бих задържал оценката, ако можех.
Той се усмихва лекичко и отново свежда очи към бюрото си. Никога не можеш да се досетиш какво мисли. Аз обаче си имам
теория, че в главата си Брам вероятно е страшно забавен. Дори не знам защо мисля така.
Обаче сериозно: каквито и шеги да има в себе си, мисля, че би ми харесало да бъда допуснат до тях.
Когато този следобед отивам на репетиция, Аби седи на първия ред в залата; затворила е очи, а устните й мърдат. Сценарият е
отворен в скута й и тя е закрила няколко от редовете с ръка.
- Здрасти - казвам и тя отваря рязко очи.
- От колко време си тук?
- Току-що дойдох. Репликите си ли упражняваш?
-Аха.
Тя обръща сценария с лицето надолу, задържайки го с крак. Има нещо странно в резкия й тон.
- Добре ли си?
- Аха. - Тя кима. - Просто съм малко стресирана - добавя след малко. - Знаеше ли, че трябва да сме си научили репликите наизуст
до края на ваканцията?
- До края на коледната ваканция - казвам.
- Знам.
- Дотогава има цял месец. Ще се справиш.
- Лесно ти е на теб да го кажеш. Ти нямаш никакви реплики.
А после тя ме поглежда с високо вдигнати вежди и съвършено окръглени устни и аз не мога да не се разсмея.
- Това беше ужасно злобарско. Не мога да повярвам, че съм такава кучка.
- Адски злобарско. Знаех си, че в теб се спотайва една кучка под прикритие.
- Как я нарече? - попита Мартин.
Заклевам се, това хлапе изниква от нищото и си пъха носа във всички разговори.
- Всичко е наред, Марти. Просто се шегуваме - казва Аби.
- Да бе, той те нарече кучка. Определено не мисля, че е допустимо.
Господи. Той наистина смята да нахълта по средата на разговора, да пропусне шегата, след което да ми изнесе лекция за това
какъв език държа. Просто страхотно, Мартин. Направи ме на нищо, за да се докараш пред Аби. Освен това самата идея да ми се
прави на много морален, когато в същото време ме изнудва... просто е невероятно.
- Мартин, наистина. Просто се шегувахме. Аз сама се нарекох кучка.
Засмива се, ала смехът й излиза насилено. Аз се взирам в обувките си.
- Щом казваш.
Лицето на Мартин здравата е порозовяло и той си играе с кожата на лакътя си. Така де, сериозно, ако толкова иска да впечатли
Аби, навярно би било добре да престане да бъде толкова нервен и неловък, и дразнещ през цялото време. И вероятно няма да е зле
да престане да подръпва проклетата ко- жичка около лакътя си. Защото е направо отвратително. Дори не знам дали осъзнава, че го
прави.
Най-лошото е, че съм напълно сигурен, че ако Алис някога ме чуе да използвам тази дума, тя също ще ми направи забе -лежка.
Алис е адски стриктна, когато става дума за това кога е уместно да се използва думата „кучка“.
Уместно: „Кучката роди цял куп очарователни кутрета“.
Неуместно: „Аби е кучка“.
Дори ако думите ми бяха „кучка под прикритие“. Дори ако се шегувах.
Може би е просто щура Алисова логика, но въпреки това се чувствам малко странно и гадно.
Изкарвам с усилие едно извинение, а лицето ми гори. Мартин все още си стои там. Аз не мога да се изнеса достатъчно бързо.
Госпожица Олбрайт седи до Тейлър върху една от платформите и й сочи нещо в сценария. На авансцената момичето, което
играе Нанси, носи на гърба си момчето, което играе Бил Сайкс. А зад кулисите една второкурсничка, на име Лора, седи върху
купчина столове и плаче в ръкава си, докато Мила Одом, предполагам, я утешава.
- Дори не си сигурна - казва Мила. - Сериозно, погледни ме. Погледни ме.
Лора я поглежда.
- Това е проклетият тъмблр. Половината неща там са пълна измишльотина.
Гласът на Лора е накъсан и задавен.
-Обаче... има... зрънце... ис тина . . . във всяка...
- Това са пълни глупости - заявява Мила. - Просто трябва да поговориш с него.
А после ме забелязва да стоя наблизо и ме изглежда гадно.
Ето как стоят нещата: Саймън означава „онзи, който чува“, а Спиър означава „онзи, който гледа“. Което означава, че на
практика ми е писано да бъда любопитен.
Кал и две момичета от последния курс седят пред съблекалнята, облегнали гръб на стената и изпънали крака пред себе си. Той
вдига очи към мен и се усмихва. Има наистина хубава, непринудена усмивка. Просто знаеш, че е от онези, които излизат добре на
снимка. Все още ми е гадно заради това с Аби и Мартин, но мисля, че съм на път да се почувствам по-добре.
- Здрасти - казвам.
Момичетата ми се усмихват. Саша и Брияна са от момчетата на Фейгин, също като мен. Всъщност единственото от момчетата на
Фейгин, играно от истинско момче, съм аз. Предполагам, че е, защото момичетата са по-дребни или изглеждат по-малки, или нещо
такова. Не знам. Обаче е доста готино, защото означава, че съм най-високият на сцената по време на тези сцени. Което, ако трябва
да съм откровен, не се случва толкова често.
- Как е, Саймън? - казва Кал.
- Ами добре. Хей, предполага ли се да правим нещо?
И в мига, в който го изричам, се изчервявам, защото от начина, по който го казах, тотално прозвуча така, сякаш му правя
мръснишко предложение. Хей, Кал. Предполага ли се да се натискаме? Предполага ли се да правим умопомрачителен секс в
съблекалнята?
А може би просто ставам параноик, защото Кал не забелязва нищо такова.
 - Не, мисля, че госпожица Олбрайт има да довърши нещо и след това ще ни каже какво да правим.
- За мен е окей - казвам.
А после забелязвам краката им. Кракът на Саша се докосва лекичко до глезена на Кал. Един господ знае какво означава това.
Мисля, че съм готов този отвратителен ден най-сетне да свърши.
Естествено, когато госпожица Олбрайт ни разпуска, навън вали пороен дъжд и аз оставям голямо мокро петно с формата на
задник върху тапицерията на колата си. Едва успявам да си избърша очилата, защото дрехите ми са подгизнали. И се сещам да
запаля фаровете чак на половината път към къщи, което означава, че съм направо късметлия, задето досега не ме арестуваха.
Докато свивам надясно, за да вляза в нашия квартал, виждам колата на Леа, спряла на светофара и чакаща да завие наляво. Явно
си е тръгнала от Ник. Махвам й, ала вали толкова силно, че е безсмислено. Чистачките препускат напред-назад, а в гърдите ми ляга
някаква тежест. Не би трябвало да се дразня, когато Ник и Леа прекарват време без мен. Просто имам чувството, че стоя отвън.
Не през цялото време. Само понякога.
Но, да. Чувствам се незначителен. Ненавиждам това.

12
От: bluegreen118@gmail.com
До: hourtohour.notetonote@gmail.com
Дата: 02.12, 17:02
Тема: Би трябвало...
...да пиша есе по английски. Ала предпочитам да пиша на теб. В стаята си съм и имам прозорец до бюрото си. Навън е толкова
слънчево и изглежда така, сякаш е наистина топло. Имам чувството, че сънувам.
Окей, Жак, трябва да си призная, че от доста време съм любопитен за имейл адреса ти. В крайна сметка се предадох и се допитах
до всемогъщия Гугъл и сега знам, че е стих от песен на Елиът Смит. Чувал съм за него, но не съм чувал музиката му, така че си
свалих Waltz #2.. Надявам се да не се шашнеш от това. Наистина ми хареса. Изненада ме, защото е наистина тъжна песен, а то не е
нещо, което очаквам от теб. Обаче я изслушах няколко пъти и интересното е, че по някакъв начин ми напомня за теб. Не е текстът
или пък цялостното настроение. А нещо неуловимо. Мисля, че мога да си те представя как лежиш на килима някъде, слушаш я и
похапваш „Орео“, и може би пишеш в дневника си.
Трябва да си призная също така, че се заглеждам доста внимателно в дрехите на хората в училище, за да видя дали някой не
носи тениска на Елиът Смит. Знам, че е малко вероятно. Знам също така, че не е честно, защото не би трябвало да се опитвам да
отгатна самоличността ти, при положение че самият аз не ти давам никакви добри подсказки за моята.
Ето нещо. Този уикенд татко ще дойде от Савана и ни очаква традиционната хотелска Ханука. Ще бъдем само той и аз, и съм
сигурен, че ще е пълно с неловки моменти. Незапалването на менората (защото не бихме ис кали да задействаме
противопожарната аларма). А после аз ще му подаря нещо съвсем невпе-чатляващо, като кафе от „Аурора“ и цял куп от есетата ми
по английски (той преподава английски, така че това му харесва). А после ще ме гледа как отварям осем подаръка поред, което ще
подчертае факта, че няма да го видя отново до Нова година.
Работата е там, че обмислям дали да не удвоя елемента на неловкост, като превърна цялата тази бъркотия в уикенда на
разкриването. Може би трябва да го напиша с главна буква: Уикенда на разкриването. Полудял ли съм?
Блу
От: hourtohour.notetonote@gmail.co
До: bluegreen 118@gmail.com
Дата: 02.12, 21:13 Тема: Относно: Би
трябвало...
Блу,
Окей, първо най-важното - как така не знаех, че си евреин? Предполагам, че това е твоят начин да ми подскажеш, нали?)? Трябва
ли да се оглеждам по коридорите за момчета, носещи ермолка1. Да, проверих как се пише. И твоите хора са изключително
изобретателни, фонетично погледнато. Както и да е, надявам се хотелската Ханука да мине добре и между другото, кафе от
„Аурора“ изобщо не е невпечатляващо. Всъщност вероятно ще ти задигна идеята, защото бащите страшно си падат по кафето. А на
моя особено ще му харес а заради „Литъл файв Пойнтс“ 2 3. Баща ми има тази щура идея, че е хипстър.
Но най-важното, Блу: Уикендът на разкриването. Леле. Изобщо не си полудял. Мисля, че си невероятен. Притесняваш ли се как
ще реагира? Ще кажеш ли и на майка си?
Освен това съм адски впечатлен, че си открил Елиът Смит, който вероятно е най-страхотният бард от Ленън и Маккартни
насам. А онова - как песента ти напомняла за мен - е толкова ласкателно и невероятно, че дори не знам какво да кажа. Нямам думи,
Блу.
Едно обаче ще кажа: напълно си прав за „Орео“ и килима, но грешиш за дневника. Най-близкото подобие на дневник, което
имам, си ти.
Сега трябва да си свалиш Oh Weel,Okay u Between the Bars. Просто казвам.
Е, неприятно ми е да го кажа, но вероятно е загуба на време да се мъчиш да отгатнеш кой съм по групите върху тениските на
хората в училище. Почти никога не нося тениски с групи, макар че мъничко ми се ще да носех. Според мен слушането на музика е
самотно занимание. Или пък това е нещо, което хората разправят, когато са прекалено задръстени, за да ходят по концерти. Така
или иначе, не се разделям с айпода си, но не съм ходил на никакви концерти и имам чувството, че да нося тениската на някоя
група, без да съм бил на техен концерт, би било нечестно. Има ли смисъл в това? По някаква причина самата мисъл да си поръчам
тениската на някоя група по интернет ме кара да се чувствам странно засрамен. Сякаш може би музикантът не би одобрил. Не
знам.
Както и да е, съгласен съм, че това бе много по-удовлетворя-ващ начин да си оползотворя времето, отколкото да пиша есета по
английски. Ти си страшно разсейващ.
Жак
От: bluegreen118@gmail.com
До: hourtohour.notetonote@gmail.com
Дата: 03.12, 17:20
Тема: Относно: Би трябвало да...
Жак,
За това, че не знаеш, че съм евреин - вярно е, че никога не съм го споменавал. Строго погледнато, всъщност не съм наистина,
защото юдаизмът се предава по майчина линия, а майка ми е от Епископалната църква. Така или иначе, все още не съм решил дали
ще го направя. Не беше нещо, което мислех, че ще бъда готов да сторя в близкото бъдеще. Не знам защо, но напоследък изпитвам
желание просто да го кажа. Може би просто искам да приключа с това веднъж завинаги. Ами ти? Мислил ли си за Голямото
разкриване?
Сложно става, когато във всичко това се намеси и религията. Строго погледнато, и евреите, и тези от Епископалната църква уж
са приятелски настроени към хомосексуалността, но е трудно да си сигурен дали това важи и за собствените ти родители. Имам
предвид, понякога четеш за гей хлапета с адски стриктни католически родители, които изведнъж започват да ходят по прайд
паради и всичко останало. А понякога чуваш за родители, които уж нямат нищо против хомосексуалността, ала не са в състояние
да го приемат, когато собственото им дете се разкрие. Просто няма как да знаеш.
Мисля, че вместо да сваля песните на Елиът Смит, които спомена, ще намекна на баща ми, че искам няколко от албумите му за
хотелската Ханука. Можеш да си сигурен, че вече е избрал около шест от подаръците ми и отчаяно се нуждае от някакъв намек за
това какво още да ми вземе.
Наясно съм, че с теб не можем да си разменим подаръци в истинския живот, но искам да знаеш, че ако можех, щях да ти поръчам
онлайн цял куп тениски на най-различни групи. Дори ако това би означавало да си навлека неодобрението на музикантите по
целия свят (защото съм сигурен, че точно така става, Жак). Или пък просто бихме могли да отидем на някой концерт. Искам да
кажа, нищо не разбирам от музика, но предполагам, че би било забавно, ако съм с теб. Може би някой ден.
Радвам се, че ме намираш разсейващ. Иначе не би било честно.
Блу

13
Четвъртък е и съм в час по история, и очевидно госпожица Дилинджър току-що ми е задала въпрос, защото всички ме гледат
така, сякаш им дължа нещо. Така че се изчервявам и се мъча да разтягам локуми, което, ако се съди по учителската й гримаса, не се
радва на особен успех.
Имам предвид, като се замислиш, малко е прецакано, че учителите имат правото да ти диктуват за какво да мислиш. Не е
достатъчно просто да си седиш тихичко и да ги оставяш да преподават. Сякаш си мислят, че имат право да контролират ума ти.
Не искам да мисля за войната от 1812 година. Не искам да знам какво им е толкова впечатляващото на някакви си моряци.
Онова, което искам, е да си седя тук и да мисля за Блу. Май съм мъничко обсебен от него. От една страна, той страшно внимава
да не ми дава никакви подробности за себе си... а после изведнъж ми казва лични неща, които тотално бих могъл да използвам, за
да открия самоличността му, стига наистина да го искам. И аз го искам. Ала едновременно с това не го искам. Тотално объркващо е.
Той е объркващ.
- Саймън! - Аби ме потупва трескаво по гърба. - Трябва ми химикалка.
Подавам й една и тя ми благодари тихичко. Оглеждам се наоколо и установявам, че всички си записват нещо. Госпожица
Дилинджър е написала на дъската някакъв адрес в интернет. Не знам за какво е, но предполагам, че ще разбера, когато го отворя.
Записвам си го в полето и го ограждам със зигзагообразни линии, като в комикс.
Не мога да си изкарам от главата това, че родителите на Блу са религиозни. Чувствам се пълен идиот, защото сигурно съм най-
богохулният човек на света. Така де, дори не знам как да не споменавам напразно Божието име. Но може би това не е проблем за
него. Под „него“ имам предвид Блу, не Бог. Искам да кажа, Блу все още ми пише, значи, едва ли се е засегнал кой знае колко.
Госпожица Дилинджър ни дава почивка, но не от онези, в които можеш да излезеш и да отидеш някъде, така че просто си седя и
се взирам в пространството. Аби идва при мен и коленичи, отпускайки брадичка върху чина ми.
- Хей. Къде си се отнесъл днес?
- За какво говориш?
- Сякаш си на милион мили от тук.
С крайчеца на окото си виждам как Мартин се прекатерва през нечий стол, за да дойде при нас. Всеки път. Честна дума.
- Какво става?
- Ха-ха - казва Аби. - Тениската ти е страхотна.
Мартин носи тениска с надпис „Говори ми като нърд“.
- Ще ходите ли на репетиция днес?
- О, не знаех, че вече е по желание - казвам, а после правя нещо, което съм научил от Леа: поглеждам го косо и присви- вам очи.
По-тънко е от това просто да извъртиш очи към тавана. И много по-ефективно.
Мартин просто ме поглежда.
- Да, ще ходим - отвръща Аби след миг.
- Аха. Спиър - казва Мартин изведнъж, - исках да говоря с теб. - Бузите му са порозовели, а около яката на тениската му избива
червено петно. - Мислех си, че наистина ми се ще да те запозная с брат ми. Струва ми се, че двамата имате много общо помежду си.
Кръвта се качва в главата ми и усещам познатото парене зад очите. Отново ме заплашва.
- Колко сладко - казва Аби, местейки поглед между нас.
- О, направо очарователно - заявявам и се взирам в Мартин, ала той бързо извръща очи с нещастен вид.
Сериозно? Задникът му със задник, заслужава да се чувства нещастен.
- Ами добре. - Мартин се размърдва, все така загледан някъде над рамото ми. - Аз просто ще...
Просто ще говоря за сексуалната ти ориентация, сякаш ми влиза в работата, Саймън. Просто ще кажа на цялото училище, тук
и сега, защото съм задник, и ето как ще стане.
- Хей, почакай - казвам. - Хрумна ми нещо. Искате ли след училище да отидем в „Уафъл Хаус“? Мога да ви препитам за репликите
ви?
Мразя се. Мразя се.
- Тоест, ако не можете...
- О, господи. Саймън, сериозно ли? Би било страхотно. Утре след училище, нали? Мисля, че дори ще мога да взема колата на
мама. - Аби се усмихва и отново ме мушва с пръст в бузата.
- Да, благодаря, Саймън - казва Мартин тихичко. - Би било страхотно.
- Страхотно - казвам аз.
Ето че го правя. Позволявам на Мартин Адисън да ме изнудва. Дори не знам какво изпитвам. Отвращение от себе си.
Облекчение.
- Ти си наистина невероятен, Саймън - казва Аби.
Не съм. Ни най-малко.
И ето че е петък вечер и аз седя пред втората си чиния с картофени крокети, а Мартин залива Аби с въпроси. Мисля, че това е
неговият начин да флиртува.
- Обичаш ли гофрети?
- Да, обичам ги - отвръща Аби. - Именно затова си ги поръчах.
- О - казва той.
Последва цял куп необуздано, ненужно кимане. Мартин си е просто мъпет от плът и кръв.
Те седят един до друг, а аз съм насреща им. Успяхме да се уредим със сепарето в задната част, близо до тоалетните, къ- дето
никой не ни безпокои. Като за петък вечер не е особено пълно. В сепарето зад нас има кисела на вид двойка на средна възраст,
двама хипстъри на бара и две момичета с униформи от частно училище, които ядат печени филийки.
- Ти си от Вашингтон, нали?
-Да.
- Готино. От коя част?
- Такома Парк. Познаваш ли Вашингтон?
- Ами не съвсем. Брат ми е в торокурсник в „Джорджтаун“ -казва Мартин.
Мартин и проклетият му брат.
 - Добре ли си, Саймън? - пита Аби. - Пийни малко вода!
Не мога да престана да кашлям. И ето че Мартин ми предлага вода. Побутва я към мен. Мартин може да го духа. Сериозно.
Толкова е спокоен и овладян.
Отново се обръща към Аби.
- Значи, живееш с майка си?
Тя кима.
- Ами баща ти?
- Все още е във Вашингтон.
- О, съжалявам.
- Недей - казва Аби с кратък смях. - Ако баща ми живееше в Атланта, сега нямаше да съм с вас.
- О, много ли е строг? - пита Мартин.
- Да. - Аби поглежда към мен. - Е, какво ще кажеш да започнем второ действие?
Мартин се прозява и се протяга в един причудлив вертикален ход и аз го гледам как се опитва да сложи ръката си до тази на Аби
върху масата. Аби начаса дръпва своята и се почесва по рамото.
Направо е ужасно да го гледаш. Ужасно и същевременно невероятно увлека телно.
Заемаме се със сцената. И като стана дума за бедствия. Моята роля няма реплики, така че вероятно не би трябвало да ги съдя. И
знам, че се стараят. Обаче се налага да спираме на всяка реплика и започва да става мъничко нелепо.
- Отведоха го - казва Аби, закрила сценария си с една ръка.
Аз кимам.
- Отведоха го в една...
Тя стиска очи.
- В една... карета?
- Точно така.
Отваря очи и аз виждам как устните й се движат безмълвно. Карета. Карета. Карета.
Мартин се е втренчил с празен поглед пред себе си, при -тиснал кокалчетата на ръката си в бузата. Кокалчетата му страшно
изпъкват. Всичко у Мартин изпъква: големи очи, дълъг нос, пълни устни. Изтощително е да го гледаш.
- Мартин.
- Извинявай. Моята реплика?
- Доджър току-що каза, че са го отвели в карета.
- Карета? Каква карета? Къде карета?
Почти. Никога не е съвършено. Винаги е почти. Отново започваме сцената. И аз си мисля: петък вечер е. На теория бих могъл да
изляза и да се напивам някъде. Бих могъл да отида на някой концерт.
Бих могъл да бъда на някой концерт с Блу.
Вместо това Оливър го отвеждат в карета. Отново и отново, и отново.
- Никога няма да го науча - казва Аби.
- Не ни ли остава чак до края на коледната ваканция? - пита Мартин.
- Е, Тейлър вече си е научила всички реплики.
Аби и Мартин имат големи роли в пиесата, но Тейлър играе главната роля. В смисъл, пиесата е „Оливър!“ и тя играе Оливър.
- Да, ама Тейлър има фотографска памет - казва Мартин, -поне така се твърди.
Аби се подсмихва.
- И страшно бърз метаболизъм - добавям аз.
- И естествен тен - продължава Мартин. - Никога не излиза на слънце. Просто си е родена с естествен тен.
- Аха, Тейлър и нейният тен - казва Аби. - Толкова й завиждам.
Двамата с Мартин избухваме в смях, защото Аби определено я бие по меланин.
- Странно ли ще бъде, ако си поръчам още една гофрета? -пита Мартин.
- Странно ще бъде, ако не си поръчаш - отвръщам аз.
Наистина не разбирам. Почти ми се струва, че започвам да го харесвам.

14
От: hourtohour.notetonote@gmail.com
До: bluegreen118@gmail.com
Дата: 06.12, 18:19 Тема: Онова с разкриването
Направи ли го, направи ли го, направи ли го?
Жак
От: bluegreen118@gmail.com
До: hourtohour.notetonote@gmail.com
Дата: 06.12, 22:21
Тема: Относно: Онова с разкриването Не съвсем.
Появих се там и баща ми беше подготвил всичко за хотелската Ханука: менората, подаръците - опаковани и подредени върху
нощното шкафче, чиния с картофени палачинки и две чаши с шоколадово мляко (баща ми не може да яде нищо пържено без
шоколадово мляко). Както и да е, изглеждаше така, сякаш здравата се беше постарал, което беше доста мило. Стомахът ми се беше
свил на топка, защото наистина възнамерявах да му кажа. Ала не исках да го направя от вратата, така че реших да почакам, докато
приключим с отварянето на подаръците.
Нали си чувал истории за това как някой се разкрива пред родителите си и те заявяват, че по някакъв начин открай време са
знаели? Е, баща ми няма да го каже. Напълно сигурен съм, че идея си няма, че съм гей, защото няма да повярваш коя книга
ми подари. „Историята на живота ми“ от Казанова (или както ти би казал, от „пустия му“ Казанова).
Поглеждайки назад, тук вероятно се криеше съвършената възможност. Навярно трябваше да го помоля да я смени за Оскар
Уайлд. Не знам, Жак. Предполагам, че това ме спря. Но сега ми се струва, че така май е по-добре, защото мисля, че бих наранил
чувствата на мама, ако кажех първо на татко. С разведените родители понякога е сложно. Адски е натоварващо.
Както и да е, новият план е първо да кажа на мама. Не утре, защото утре е неделя и ми се струва, че би било по-добре, ако не го
направя веднага след като се върнем от църква.
Защо е толкова по-лесно да говоря за тези неща с теб?
Блу
От: hourtohour.notetonote @gmail.co
До: bluegreen@gmail.com
Дата: 07.12, 16:46
Тема: Относно: Онова с разкриването
Блу,
 Не мога да повярвам, че баща ти ти е подарил книга от пус тия му Казанова. Тъкмо когато решиш, че родителите не биха могли
да бъдат по-малко в час. Нищо чудно, че не си могъл да му кажеш. Съжалявам, Блу. Знам, че се вълнуваше от мисълта да го
направиш. Или пък просто ти се е повдигало, в който случай съжалявам, че ти се е повдигало напразно. Дори не мога да си
представя как се оправя човек, когато трябва да се разкрие пред разведени родители. Аз май планирах просто един ден да им кажа
да седнат и да го свърша с един замах. Ала ти не можеш да го направиш така, нали? Сърцето ме боли за теб, Блу. Ще ми се да не беше
принуден да се оправяш с тази допълнителна гадост.
Що се отнася до това защо ти е по-лесно да говориш за тези неща с мен... може би е, защото съм толкова сладък и граматичен? И
наистина ли мислиш, че съм граматичен? Защото според господин Уайз използвам твърде много непълни изречения.
Жак
От: bluegreen118@gmail.com
До: hourtohour.notetonot@gmail.com
Дата: 09.12, 16:52
Тема: Относно: Онова с
разкриването Жак,
Само за твое сведение, това, че си сладък, не е причината да ми е толкова лесно да говоря с теб, защото би трябвало да бъде
обратното. В истинския живот тотално се смълчавам в присъствието на сладки момчета. Просто замръзвам. По-силно е от мен. Ала
знам, че истинската причина да го споменеш е, понеже искаше отново да ме чуеш как те наричам сладък, така че ще го направя. Ти
си сладък, Жак. И вероятно наистина използваш доста непълни изречения, но на мен страшно ми харесва.
Не съм сигурен дали искаше да ми кажеш името на учителя си по английски. Ръсиш доста улики, Жак. Понякога се чудя дали не
издаваш повече неща, отколкото възнамеряваш.
Както и да е, благодаря ти, че ме изслуша. Благодаря ти за всичко. Беше толкова странен, сюрреалистичен уикенд, но да
поговоря с теб за това, страшно помогна.
Блу
OT:hourtohour.notetonote@gmail.com
До: bluegreen118@gmail.com
Дата: 10.12, 19:11
Тема: Относно: Онова с
разкриването Блу,
Аргх... да. Споменаването на господин Уайз не беше нарочно. Предполагам, че сега можеш да стесниш възможностите страшно
много, ако поискаш. Чувствам се малко странно от това. Съжалявам, че съм такъв идиот.
Е, кои са всички тези сладки типове, които те карат да се чувстваш толкова нервен? Не може да са чак толкова сладки. И се
надявам, че не си падаш по ТЕХНИТЕ непълни изречения.
Дръж ме в течение за всички предстоящи разговори с майка ти, окей?
Жак
1
Шега с анимационно предаване, на име „Алвия и катериците“. - Б. пр.
2
Ермолката е традиционна еврейска мъжка шапка. - Б. пр.
3
Квартал в град Атланта, САЩ, известен е алтернативната култура. - Б. пр.
15
Това май се превръща в „нашето нещо“. Да четем Дикенс в „Уафъл Хаус“. Тази вечер Аби е без кола, затова в петък след училище
идва у дома и си носи сак, за да преспи у нас. Знам, че за нея трябва да е доста кофти, че живее толкова далече, но тези гостувания с
преспиване страшно ми харесват.
Както може да се очаква, пристигаме преди Мартин. Днес е по-пълно. Намираме си маса, но е близо до входа и имам чувството,
че сме под светлините на прожекторите. Аби се настанява срещу мен и начаса се заема да построи мъничка къщурка от пакетчета
захар и конфитюр.
Мартин нахълтва и в рамките на шейсет секунди два пъти си променя поръчката за напитка, оригва се и успява да срине
захарната къща на Аби, като я мушва прекалено ентусиазирано с пръст.
- Аргх. Извинявай. Извинявай - казва.
Аби ми хвърля бърза усмивка.
- И си забравих сценария. Да му се не види.
Днес определено му е ден.
- Можеш да гледаш в моя - предлага Аби и се плъзва по-близо до него.
Изражението върху лицето на Мартин. Едва не се разсмивам.
Заемаме се с второ действие и този път е мъничко по-малко ужасно от миналата седмица. Поне този път не се налага да им
суфлирам всяка реплика. Мислите ми се пренасят другаде.
Към Блу - винаги към Блу, - защото наистина мислите ми се пренасят в една-единствена посока. Тази сутрин получих нов имейл
от него. Напоследък си пишем почти всеки ден и е
малко щуро колко много си мисля за него. Днес едва не сгафих в лабораторията по химия, защото наум му пишех имейл и
забравих, че сипвам азотна киселина.
Странно е, защото преди имейлите на Блу бяха това допълнително нещо, което беше отделно от истинския ми живот. Ала сега
си мисля, че имейлите може би са животът ми. Всичко останало ми изглежда насън.
- Господи, Марти. Не - казва Аби, - просто недей.
Защото изведнъж Мартин е коленичил в сепарето, отметнал е глава назад, с ръце на гърдите, и пее. Току-що се е впуснал в една
от ключовите песни от второ действие. Прави го със своя Фейгин глас - нисък и трептящ, и смътно британски. И е напълно
погълнат от момента.
Хората ни зяпат. Аз съм занемял. С Аби просто се взираме един в друг в най-смаяното неловко мълчание, възцарявало се някога.
Мартин изпява цялата песен. Предполагам, че е репетирал. А после, изобщо не се шегувам, се настанява на мястото си, сякаш
нищо не се е случило, и полива гофретата си със сироп.
- Дори не знам какво да ти кажа - заявява Аби.
А после въздъхва. И го прегръща.
Честна дума, той е като анимационен герой. Почти мога да видя сърчицата, изскачащи от очите му. Улавя погледа ми и
голямата му бананоподобна уста се разтегля в широка усмивка. Просто не мога да не му се усмихна в отговор.
Може и да е моят изнудвач. Но освен това се превръща в мой приятел. Един господ знае дали това изобщо е позволено.
А може би просто се чувствам странно въодушевен и възбуден. Не знам как да го обясня. Всичко е забавно. Мартин е забавен.
Мартин, пеещ в „Уафъл Хаус“, е нещо абсолютно и необяснимо смешно.
Два часа по-късно му махваме за довиждане на паркинга и Аби се пъхва на мястото до шофьора в колата ми. Небето е тъмно и
ясно и ние зъзнем в продължение на минута, докато чакаме отоплението да подейства. Излизам от паркинга и поемам по Розуел
Роуд.
- Кой е това? - пита Аби.
- „Райло Кайли“.
- Не съм ги чувала.
Тя се прозява.
Слушаме диска, който Леа ми записа за рождения ден и който включва три песни на „Райло Кайли“ от първите им два албума.
Леа има момичешко увлечение по Джени Луис. Не е възможно да не си увлечен по Джени Луис. Аз съм с двайсет години по-млад и
несъмнено гей, но, да. Определено бих се натискал с нея.
- Мартин тази вечер - казва Аби, клатейки глава.
- Ама че шматка.
- Но по един сладък начин.
Завивам наляво. Колата се е стоплила, улиците са почти празни и всичко ми се струва тихо, уютно и безопасно.
- Определено сладък - решава тя. - Макар че, уви, не е моят тип.
- Нито моят - казвам и Аби се смее.
Усещам как гърдите ми се свиват.
Трябва просто да й кажа.
Тази вечер Блу ще се разкрие пред майка си... или поне такъв е планът. Ще вечерят вкъщи и той ще се опита да я увещае да си
сипе малко вино. А после ще стисне зъби и ще го направи. Нервен съм заради него. Може би мъничко му завиждам.
И като че ли изпитвам странно усещане за загуба. Мисля, че ми харесваше аз да бъда единственият, който знае.
- Аби. Може ли да ти кажа нещо?
- Разбира се. Какво?
Музиката сякаш утихва. Спрели сме на червен светофар и чакам да завия наляво, и единственото, което чувам, е френетичното
щракане на мигача.
Струва ми се, че сърцето ми бие в ритъм с него.
- Не бива да казваш на никого. Никой друг не го знае.
Тя не отговаря, но усещам как извива тялото си към мен. Свила е колене върху седалката. Чака.
Не възнамерявах да го направя тази вечер.
- Ами... Работата е там, че съм гей.
За първи път изричам тези думи на глас. Застивам с ръце върху волана и чакам да почувствам нещо необикновено. Светва
зелено.
- О - казва Аби.
Възцарява се наситена тишина.
Завивам наляво.
- Саймън, отбий.
Отдясно пред нас има малка пекарна и аз отбивам на алеята пред нея. Затворена е за през нощта. Паркирам колата.
- Ръцете ти треперят - тихичко казва Аби.
След това дръпва ръката ми към себе си, вдига ръкава ми нагоре и взема дланта ми между своите. Сяда по турски в седалката и
се обръща изцяло към мен. Аз едва я поглеждам.
- За първи път ли казваш на някого? - пита след миг.
Аз кимам.
- Леле. - Чувам как си поема дъх. - Саймън, за мен е чест.
 Облягам се назад, въздъхвам и извивам тяло към нея. Предпазният колан ме стяга. Издърпвам ръката си, за да го разкопчая, а
после отново й я протягам. Тя преплита пръсти в моите.
- Изненадана ли си? - питам.
-Не.
Поглежда ме право в очите. Осветени единствено от уличните лампи, нейните сякаш се състоят изцяло от зеници, об- рамчени
от тънка кафява ивица.
- Знаеше ли?
- Не, ни най-малко.
- Но не си изненадана.
- Искаш ли да бъда изненадана?
Изглежда нервна.
- Не знам - отвръщам.
Тя стисва ръката ми.
Чудя се как ли върви при Блу. Чудя се дали и той усеща същото пърхане в стомаха си, което усещам аз в момента. Всъщност той
вероятно усеща много повече от пърхане. Вероятно така му се повдига, че му е трудно да изкара думите навън.
Моят Блу.
Странно. Почти имам чувството, че го сторих за него.
- Какво смяташ да правиш? - пита Аби. - Ще кажеш ли на другите?
Замълчавам за миг.
- Не знам. - Не съм мислил за това наистина. - Имам предвид, да, рано или късно.
- Добре, е, аз те обичам - казва тя.
Смушква ме с пръст в бузата ми. А после се прибираме вкъщи.

16
От: bluegreen118@gmail.com
До: hourtohour.notetonote@gmail.com
Дата: 13.12, 00:09
Тема: Разкриване
Жак, направих го. Казах й. Почти не мога да повярвам. Все още се чувств ам толкова развълнуван и нервен, и съвсем не като себе
си. Не мисля, че ще успея да заспя тази нощ.
Мисля, че го посрещна добре. Изобщо не спомена Исус. Беше доста спокойна. Понякога забравям, че майка ми може да бъде
много рационална и аналитична (всъщност тя е епидемиолог). Като че ли най-много я вълнуваше това да разбера колко е важно да
Практикувам Безопасен Секс Всеки Път, Включително И Орален. Не, не се шегувам. Като че ли не ми повярва, кога- то й казах, че не
съм сексуално активен. Което, предполагам, би трябвало да ме поласкае.
Както и да е, искам да ти благодаря. Не ти го казах преди, Жак, но наистина трябва да знаеш, че ти си причината да успея да го
направя. Не бях сигурен, че някога ще събера достатъчно смелост. Беше направо невероятно. Имам чувството, че се срива някаква
стена, и не знам защо, не знам и какво ще се случи. Знам само, че ти си причината за това. Така че, благодаря ти.
Блу
От: hourtohour.notetonote@gmail.co
До: bluegreen118@gmail.com
Дата: 13.12, 11:54
Тема: Относно: Разкриване
Блу,
Майчице. Толкова се гордея с теб. Бих те прегърнал, ако можех.
Леле, значи, между госпожа Всеки Път, Включително И Орален и господин Нека Почетем За Пустия му Казанова, вашите вземат
сексуалния ти живот наистина сериозно. Родителите трябва да престанат да бъдат толкова смущаващи. Едно обаче ще кажа: не би
трябвало да мислиш за секс, освен ако не е с някой наистина, наистина страхотен. Някой, който е такъв опасен тип, че на лудите
хлапета в квартала му и ПРЕЗ УМ НЕ БИ ИМ МИНАЛО да се изпикаят на верандата му. Някой, който има малък проблем с непълните
изречения и неволното изпускане на информация. Аха.
Е, ти ме вдъхнови, Блу. Аз също имах своя Момент на разкриване снощи. Не пред родителите ми. Обаче казах на една от най-
добрите си приятелки, въпреки че нямах такова намерение, беше неловко и странно, и хубаво. Чувствам се най-вече облекчен и
мъничко смутен, защото ми се струва, че го направих на по-голям въпрос, отколкото трябваше. Интересно обаче. Част от мен има
чувството, че прескочих някаква граница и сега съм от другата страна, и си давам сметка, че не мога да се върна обратно. Мисля, че
е хубаво чувство или поне вълнуващо. Но не съм сигурен. Има ли изобщо смисъл в това, което казвам?
Но това с рухването на стените? Мисля, че ми приписваш прекалено голяма заслуга. Ти си героят тази вечер, Блу. Сам събори
стената си. Може би и моята.
Жак
От: bluegreen118@gmail.com
До: hourtohour.notetonote@gmail.com
Дата: 14.12, 12:12
Тема: Относно: Разкриване
Жак,
Дори не знам какво да кажа. Толкова се гордея с теб. Това е наистина монументално, нали? Предполагам, че е от нещата, които
помним цял живот.
Знам точно какво имаш предвид с пресичането на граница. Мисля, че това е процес, който се движи само в една посока.
Разкриеш ли се веднъж, не можеш отново да се скриеш. Страш-ничко е, нали? Знам, че имаме огромен късмет, че се разкриваме
сега, а не преди двайсет години, но все пак си е скок на сляпо. По-лесно е, отколкото си мислех, че ще бъде, но в същото време е и
много по-трудно.
Не се притеснявай, Жак. Мисля за секс единствено с хора, които се крият от приятелките си в осми клас в тоалетната навръх
Свети Валентин, ядат тонове „Орео“ и слушат странно депресираща и прекрасна музика, но никога не носят тениски на музикални
групи.
Предполагам, че си имам много специфичен тип.
(Не се шегувам.)
Блу

17
Трябва да се срещна с него.
 Не мисля, че мога да продължавам така. Не ме е грижа, че това може да съсипе всичко. Толкова съм близо до това да започна да
целувам екрана на лаптопа си.
Блу Блу Блу Блу Блу Блу Блу.
Сериозно, имам чувството, че ще се възпламеня.
Прекарвам целия ден в училище със стомах, вързан на възел, и в това няма смисъл, защото не е свързано с нищо истинско.
Защото, наистина, това са просто думи върху екрана. Дори не му знам името.
Мисля, че съм мъничко влюбен в него.
През цялата репетиция не откъсвам очи от Кал Прайс с надеждата да се издъни и да ми даде някакъв знак. Нещо. Как- вото и да
е. Изважда книга и аз начаса поглеждам към името на автора. Защото може да е от Казанова, а аз познавам само един човек, който
притежава книга от пустия му Казанова.
Само че е „451 по Фаренхайт“. Вероятно е нещо за часовете по английски.
Имам предвид, как изглежда някой, когато стените му рухват?
Честно казано, днес на мнозина им е трудно да се съсредоточат, защото всички приказват само за някакъв второкур-сник,
който се промъкнал в химическата лаборатория и си заклещил оная работа в една мензура. Очевидно е в тъмблр. Предполагам, че
на госпожица Олбрайт й е писнало да слуша за това, защото ни пуска по-рано.
Което означава, че когато спирам на алеята пред нас, все още е светло. Бийбър направо изригва от щастие, когато ме
вижда. Явно съм се прибрал пръв. Май ми се иска да знам къде е Нора. Това, че е навън, е адски необичайно, ако трябва да съм
откровен.
Не ме свърта на едно място. Даже не искам да хапна нещо. Дори „Орео“. Не мога просто да си седя вкъщи. Пращам съобщение на
Ник, за да видя какво прави, макар да знам, че играе видео игри в мазето, защото винаги това прави преди началото на футболния
сезон. Казва, че Леа е на път към тях, така че слагам каишката на Бийбър и заключвам след нас.
Леа тъкмо паркира, когато пристигаме. Сваля стъклото на прозореца и повиква Бийбър, който, естествено, се отскубва от мен и
се хвърля към колата й.
- Здравей, сладичкият ми - казва Леа.
Той слага лапи върху рамката на вратата й и я близва веднъж.
- От репетиция ли идваш? — пита тя, докато отива към пътеката, отвеждаща до вратата на мазето.
- Аха. - Натискам бравата и отварям. - Бийбър. НЕ. Ела тук.
Сякаш никога не е виждал катерици. Господи.
- Леле. И какво, два часа, три пъти седмично?
- Вече са четири дни седмично - казвам. - Всеки ден без петък. А тази събота ще репетираме цял ден.
- Леле - повтаря тя.
Ник изключва телевизора, когато влизаме.
- „Орденът на асасините“? - пита Леа, кимвайки към празния екран.
- Аха - отвръща Ник.
- Супер - казва тя.
Аз просто свивам рамене. Изобщо, ама изобщо не се интересувам от видео игри.
Излягам се на килима до Бийбър, който се е проснал по гръб и изглежда просто абсурдно, защото устните му са се вдигнали над
венците. Ник и Леа започват разговор за „Доктор Кой“ и Леа се настанява в люлеещия се стол, подръпвайки окъсания ръб на
дънките си. Бузите й са порозовели зад луничките и тя очевидно наистина се е вживяла в онова, което казва. И двамата са тотално
погълнати от философията на пътуването във времето. Така че аз затварям очи. И мисля за Блу.
Окей. Хлътнал съм. Но то не е като да си падна по някой случаен музикант или актьор, или проклетия му Хари Потър. Това е
истинско. Няма как да не е. И е почти осакатяващо.
Искам да кажа, лежа си тук, на килима в мазето у Ник, мястото на толкова много трансформации на пауър рейнджърс и битки с
лазерни мечове, и разлени чаши сок... и всичко, което искам, е да получа следващия имейл от Блу. А Ник и Леа все още говорят за
проклетия му ВОИК. И представа си нямат. Дори не знаят, че съм гей.
А аз нямам представа как да го направя. След като казах на Аби в петък, си мислех, че ще бъде лесно да кажа на Леа и Ник. Или
поне по-лесно сега, когато устата ми е свикнала да изрича тези думи.
Не е по-лесно. Невъзможно е. Защото, макар да имам чувството, че познавам Аби, откакто се помня, всъщност са минали едва
четири месеца. И предполагам, че тя не е имала време да си създаде някаква определена представа за мен. Леа обаче познавам от
шести клас, а Ник - от четиригодишен. А това, че съм гей. Струва ми се нещо толкова голямо. Почти непреодолимо. Не знам как да
им кажа нещо такова и да изляза от всичко това, все още чувствайки се като Саймън. Защото, ако Леа и Ник не ме приемат, дори аз
вече няма да се приемам.
Телефонът ми избръмчава. Съобщение от Маймунския задник: хей може би „ Уафъл Хаус “ скоро?
Не му обръщам внимание.
Мразя да се чувствам толкова откъснат от Ник и Леа. Не е като да пазя в тайна някое обикновено увлечение, защото ние и
бездруго не ги обсъждаме помежду си и нещата се подреждат добре. Дори увлечението на Леа по Ник. Виждам го и съм сигурен, че
Ник също го вижда, но си имаме мълчаливо споразумение никога да не говорим за това.
Не знам защо фактът, че съм гей, е нещо различно. Не знам защо от това, че не им казвам, се чувствам така, сякаш водя таен
живот.
Телефонът ми отново избръмчава. Татко ми се обажда, което вероятно означава, че вечерята е на масата.
Мразя това, че изпитвам такова облекчение.
Наистина ще кажа на Ник и Леа. В крайна сметка.
Прекарвам първата събота от коледната ваканция в училище. Насядали сме в кръг на сцената по пижами, ядем понички и
отпиваме кафе от стиропорени чаши. Само дето аз съм до Аби, в края на сцената. Краката ми висят над мястото за оркестъра, а
нейните са в скута ми. -
Пръстите ми лепнат от пудра захар. Чувствам се толкова далече от тук. Взирам се в тухлите. Някои от тухлите на задната стена
на театралната зала са по-тъмни, почти кафяви, и образуват двойна спирала. Толкова е произволно. Но и странно преднамерено.
Двойните спирали са интересни. Дезоксирибонуклеинова киселина. Ще си помисля за това.
Да се мъчиш да не мислиш за нещо, е като онази игра с къртиците. Всеки път щом потиснеш една мисъл, на повърхността
изскача друга.
Предполагам, че има две къртици. Едната е фактът, че тази седмица три пъти бях с Ник и Леа след репетиция, което означава, че
на три пъти имах възможност да им кажа, че съм гей, и на три пъти се уплаших. Другата е Блу с неговата съвършена граматика,
който си няма представа колко пъти си препрочитам всеки имейл, преди да му го изпратя. Блу, който е толкова предпазлив и в
същото време така флиртуващ понякога. Който си мисли за секс, и то с мен.
Обаче, не: двойни спирали. Извити двойни спирали.
Мартин се появява през вратата в задната част на залата. Носи дълга, старомодна нощница и ролки.
- О. Леле. Той наистина....
Аби кима и се усмихва широко на Мартин, който прави пи-рует и начаса се омотава в нощницата си. Успява обаче да се улови за
облегалката на един стол и по лицето му се разлива триумфираща усмивка. Такъв си е Мартин. За него всичко е част от
представлението.
Госпожица Олбрайт се присъединява към кръга на сцената и въдворява ред. С Аби идваме по-близо до останалите. Озовавам се
до Мартин и му се усмихвам. Той ме ощипва лекичко по ръката, но продължава да гледа право напред, като баща, гледащ как
хлапето му играе в детската бейзболна лига. Баща, който се облича като баба ми.
- Ето какъв е планът, пижамена банда - казва госпожица
Олбрайт. - Тази сутрин ще отработим песните. Първо големите ансамблови изпълнения, а после ще се разделим на по-малки
групички. По обяд ще направим почивка за пица, а после ще отиграем всичко заедно.
Зад рамото й виждам Кал, седнал на една платформа, да пише нещо в полето на сценария си.
- Въпроси? - пита тя.
- Тези, които вече си знаем репликите, трябва ли все още да си носим сценариите, за да си водим записки? - пита Тейлър.
Просто за да е сигурна, че всички сме разбрали, че си е научила репликите.
- Тази сутрин - да. Този следобед - не. Когато приключим, ще прегледаме бележките. Искам да изиграем и двете сцени по
веднъж, без да спираме. Очевидно ще е голяма бъркотия и това е нормално. - Тя се прозява. - Добре. Минутка, за да се приготвим, и
започваме с Food, Glorious Food.
Надигам се и преди да успея да се откажа, отивам и сядам до Кал на неговата платформа. Побутвам го по коляното.
- Готини точки - подхвърлям.
- Готини лабрадори.
Той е сладък, така че оставям да му се размине, обаче кучетата върху долнището на пижамата ми очевидно са голдън
ретривъри.
Хвърлям поглед към сценария му.
- Какво рисуваш?
- О, това? Не знам.
Той отмята перчема си и се изчервява, и, господи, толкова е очарователен.
- Не знаех, че рисуваш.
- Ами малко нещо - казва, свива рамене и обръща папката към мен.
Стилът му на рисуване сякаш се състои само от движения и остри ъгли, и смели линии на молива. Не е лошо. Рисунките на Леа
са по-хубави. Ала това няма почти никакво значение, защото важното е, че Кал рисува супергерой.
В смисъл, супергерой. Сърцето ми почти спира. Блу обича супергероите.
Блу.
Плъзвам се малко по-близо и ето че краката ни се докосват едва-едва.
Не съм сигурен дали той забелязва.
Не знам защо съм толкова смел днес.
99,9 процента съм сигурен, че Кал е Блу. Съществува обаче тази минимална вероятност да не е той. По някаква причина просто
не съм в състояние да го попитам направо.
Вместо това казвам:
- Как е кафето?
- Наистина си го бива, Саймън. Наистина си го бива.
Вдигам очи и установявам, че Аби ме наблюдава с жив интерес. Стрелкам я с гаден поглед и тя извръща очи, ала върху лицето й
играе многозначителна усмивчица, която направо ме убива.
***
Госпожица Олбрайт изпраща доста от нас в музикалната стая и възлага на Кал да ни ръководи. Съвършено, като се вземе всичко
предвид.
За да стигнем там, трябва да минем покрай класните стаи по математика и точни науки и да слезем по задното стълбище. В
събота всичко е тъмно и призрачно, и страхотно. Училището е съвсем празно. Музикалната стая е сгушена в своя собствена ниша в
дъното на коридора на долния етаж. Някога пеех в хора, така че доста време съм прекарал тук. Мястото изобщо не се е променило.
Имам чувството, че не се променило от поне двайсет години насам.
Три редици столове са подредени върху вградени платформи, които се издигат покрай стените във формата на пресечен
шестоъгълник. В средата на стаята има голямо дървено пиано. В предната му част е залепен ламиниран надпис, който ни напомня
да стоим изправени. Кал се настанява на ръба на пейката пред пианото и протяга ръка зад главата си.
- Ами, ъ, какво ще кажете да започнем с Consider yourself или Pick а Pocket or Two - предлага, потривайки стъпало в крака на
пейката.
Изглежда толкова изгубен. Мартин се опитва да прехвърли една от ролките си върху опашката на Аби и тя го смушква в корема
с дървена палка за барабан; няколко души са извадили китарите и подрънкват разни поп песни.
Никой не обръща особено внимание на Кал. Освен мен. Е, и Тейлър.
- Искаш ли да отместим настрани тези пюпитри? - предлагам.
- Ъ, да. Би било супер - отвръща той. - Благодаря ви.
Лист върху един от тях привлича вниманието ми — ярко-оранжев, с думата РЕПЕРТОАР, написана с черен маркер. Отдолу има
списък с песни - класически, страхотни песни, като Somebody to Love и Billie Jean.
- Какво е това? - пита Тейлър.
Свивам рамене и й го подавам.
- Не мисля, че мястото му е тук - казва тя и го изхвърля. Естествено, че не мисли. Тейлър е враг на всичко страхотно. На лаптопа
на госпожица Олбрайт, който е у Кал, е записан
акомпанимент на пиано на всички песни. Доста сме примерни и ги изпяваме по веднъж, и резултатът не е напълно
катастрофален. Колкото и да ми е неприятно да го призная, Тейлър вероятно има най-хубавия глас в училище, освен този на Ник, а
Аби е толкова добра танцьорка, че спокойно може да изнесе цялото представление на гърба си. А всичко, до което Мартин се
докосне, става абсурдно и странно, и адски смешно. Особено когато е облечен в нощница.
Докато дойде времето да се съберем в театралната зала, остава близо час и вероятно би било добре да изрепетираме всичко
още веднъж, обаче наистина. Събота е, намираме се в празно, потънало в мрак училище и сме тайфа хлапета от театралната трупа
по пижами и преливащи от енергия.
В крайна сметка започваме да пеем песни от филмите на „Дисни“ на стълбището. Колкото и да е странно, Аби знае текстовете на
всички песни от „Покахонтас“, а всички знаят текстовете от „Цар лъв“, „Аладин“ и „Красавицата и звяра“. Тейлър може да
импровизира хармонии и предполагам, че сме загрели от това, че изпяхме всички песни от „Оливър!“, защо- то звучим наистина
невероятно. А акустиката на стълбището е просто страхотна.
А после се качваме на горния етаж и Мила Одом и Ева Милър изваждат два стола на колелца от компютърната стая.
Страшно удобно е, че „Крийкууд“ има толкова дълги, прави коридори.
Съвършеното щастие е: да стискам седалката на стол на колелца с две ръце, докато Кал Прайс ме бута по коридора, тичайки с
всички сили. Състезаваме се с две второкурснички от ансамбъла. Кал е малко бедничък, така че те ни разбиват, но мен изобщо не
ме е грижа. Ръцете му стискат раменете ми, двамата се смеем и редиците шкафчета са размазано синкаво петно. Спускам крака на
пода и ние спираме. Предполагам, че трябва да стана. Вдигам ръка, за да плесна тържествуващо длан в тази на Кал, ала вместо това
той преплита пръсти в моите за миг. А после поглежда надолу и се усмихва, а очите му са скрити от перчема. Разплитаме пръсти и
сърцето ми се блъска в гърдите ми. Трябва да извърна поглед.
А после, ако щете, вярвайте, Тейлър се покатерва върху един от столовете. Русата й коса се развява назад, докато Аби я бута по
коридора, и те са несъмнените шампиони. Аби и нейните мускулести прасци, предполагам. Нямах представа, че е толкова бърза.
Аби рухва върху мен, запъхтяна и смееща се, и ние се свличаме на пода до шкафчетата. Тя отпуска глава на рамото ми, а аз
обвивам ръка около гърба й. Леа невинаги обича да я докосват, а аз си имам неписаното правило никога да не докосвам Ник. Аби
обаче си пада по прегръдките, аз също, така че наистина ни е приятно. А от онази нощ в колата след „Уафъл Хаус“ нещата между нас
са наистина естествени и комфортни. Уютно е да си седя до Аби и да вдъхвам магическото й ухание на пържени филийки, докато
гледаме как първокурсниците се надбягват със столове.
Оставаме така толкова дълго, че ръката ми изтръпва. Едва когато се налага да се отправим към театралната зала, осъзнавам, че
двама души са ни наблюдавали през цялото време.
Първият е Кал.
Вторият е Мартин. И изглежда направо бесен.
- Спиър. Трябва да поговорим - изсъсква Мартин и ме дръпва в едно стълбище.
- Точно сега? Защото госпожица Олбрайт иска да...
- Госпожица Олбрайт може да почака няколко шибани минути.
- Окей. Какво има?
Облягам се на парапета и го поглеждам. На стълбището е доста тъмно, ала очите ми са привикнали и виждам напрежението в
челюстта му. Изчаква, док- ато останалите се отдалечат достатъчно, за да не могат да ни чуят.
- Е, предполагам, че ти се струва адски смешно - процежда тихо.
- Какво?
Не получавам никакво обяснение.
- Нямам представа за какво говориш - казвам най-сетне.
- О, да, никаква представа си нямаш.
Мартин скръства ръце на гърдите си и подръпва лакътя си; погледът му е направо смъртоносен.
- Марти, сериозно. Не знам защо си разстроен. Ако искаш да ме осведомиш, страхотно. В противен случай, не знам какво да ти
кажа.
Той изпуска шумно дъха си и се обляга на парапета.
- Опитваш се да ме унизиш. И вярвай ми, ясно ми е. Ясно ми е, че не беше напълно навит на нашата уговорка...
- Нашата уговорка? Искаш да кажеш това, че ме изнудваш? Да, не съм напълно навит на това да ме изнудват, в случай че се
чудиш.
- Мислиш, че те изнудвам?
- А как би го нарекъл ти, по дяволите? - питам го.
Интересно обаче - не съм му ядосан наистина. Малко объркан в момента, но не и ядосан.
- Виж. Всичко свърши. Това с Аби приключи, окей? Така че можеш да забравиш за цялата проклета история.
За миг се умълчавам.
- Да не се е случило нещо с Аби?
- Да, нещо се случи с Аби, по дяволите. Тя ме отряза.
- Какво? Кога?
Мартин се .изправя рязко.
- Горе-долу пет минути, преди да ти се хвърли на врата.
- Какво? Добре, не беше нищо...
- Знаеш ли какво? Спести ми го, Спиър. Всъщност знаеш ли какво можеш да направиш? Можеш да кажеш на госпожица Олбрайт,
че ще я видя през шибания януари.
- Напускаш ли?
Наистина нямам представа какво се случва. Той ми показва среден пръст, докато се отдалечава. Дори не се обръща, за да ме
погледне.
- Мартин, ти...
- Весела шибана Коледа, Саймън - казва той. - Надявам се, че си щастлив.

18
От: bluegreen118@gmail.com
До: hourtohour.notetonote @gmail.com
Дата: 20.12, 13:45
Тема: Майко мила
Жак,
Направо няма да повярваш.
Вчера се прибрах от училище и двамата ми родители бяха у дома. Знам, че на пръв поглед не изглежда странно, обаче имай
предвид, че майка ми почти никога не си тръгва по-рано от работа, а баща ми буквално никога не е идвал без предварително
предупреждение. Освен това беше тук само преди две седмици. Седяха на дивана в дневната и очевидно се смееха на нещо, но
млъкнаха в мига, в който прекрачих прага.
Само дето не ми прилоша, Жак. Сигурен бях, че мама му е казала, че съм гей, което би било просто... не знам. Както и да е,
последва мъчителен половин час, изпълнен с празни приказки, а после мама изведнъж се изправи и каза, че ще ни остави насаме за
малко. И си отиде в спалнята. Всичко беше толкова странно.
Както и да е, баща ми изглеждаше адски нервен, аз също бях адски нервен. Говорехме си и забравих какво каза той, но осъзнах,
че мама не му беше казала нищо. И изведнъж ми се прииска той да научи. Имах чувството, че трябва да стане точно в тази секунда.
Така че продължих да го слушам и да чакам възможност да му кажа, но той говореше ли, говореше и беше странно и маловажно, и
скучно.
А после изневиделица, без никаква връзка с каквото и да
било, ми заяви, че мащехата ми е бременна. Бебето трябва да се роди през юни.
Наистина, ама наистина не го очаквах. Цял живот съм бил единствено дете.
Така че, да. Ако някой може да открие забавното във всичко това, си ти. Моля те. Или просто ме разсей. В това също те бива.
С обич,
Блу
От: hourtohour.notetonote@gmail.com
До: bluegree1 18@gmail.com
Дата: 20.12, 18:16
Тема: Относно: Майко мила
Блу,
Леле. Аз просто... леле. Честито? Не знам. Не мога да преценя напълно как се чувстваш, но ми се струва, че не си във възторг.
Предполагам, че и аз едва ли щях да бъда. Особено ако бях свикнал да бъда единствено дете. Да не говорим и за фактора с бащата,
който прави секс, което винаги е ужасяващо (и който ти купи книга от пустия му Казанова?). Ъгх.
Освен това съжалявам, че си се приготвил да му кажеш и така и не си имал възможност. Адски кофти.
Опитвам се да намеря забавното във всичко това. Акита? Акането е смешно, нали? Предполагам, че предстоят много акита. Не
знам защо не ми се струва забавно точно сега. АКАНЕМ!!! Искам да кажа, наистина се опитвам.
 Странно е как са ти го казали, сякаш и двамата са знаели. Предполагам, искал е първо да предупреди майка ти или нещо такова?
А после се е притеснявал да ти каже. Сякаш е на нашите години и съобщава на родителите си, че е надул корема на някакво
момиче. Което тотално си е хетеро еквивалентът на разкриване.
И като стана дума - не мислиш ли, че всички трябва да се разкриват? Защо всички да са хетеросексуални по подразбиране?
Всеки би трябвало да го обяви, по един или друг начин, и би трябвало да е истински конфузно, независимо дали си хетеро, гей, би
или каквото и да е там. Така де.
Както и да е, не знам дали нещо от това изобщо помага. Май не съм съвсем във форма (и аз имах особен ден). Искам обаче да
знаеш, че съжалявам, дето това ти се е стоварило изневиделица. Мисля за теб.
С обич,
Жак
От: bluegreen118@gmail.com
До: hourtohour.notetonote@gmail.com
Дата: 21.12, 09:37
Тема: АКАНЕ
Жак,
Преди всичко имейлът ти наистина помогна. Не знам... нещо в акането и Казанова, и думите „надул корема“ по отношение на
баща ми. Ама че бъркотия. Мисля, че виждам забавното. Предполагам, че не е непременно нещо лошо да си имам малък зародиш
брат или сестра. Както и да е, чувствам се много по-добре, след като поспах. А и мисля, че само да го обсъдя с теб прави всичко да
изглежда по-добре.
Съжалявам, че и ти си имал особен ден. Искаш ли да поговорим за това?
Определено е дразнещо, че хетеро (и бял, като стана дума) е позицията по подразбиране и че единствените, които трябва да
мислят за своята идентичност, са онези, които не пасват в този калъп. Хетеросексуалните също би трябвало да се разкриват и
колкото по-конфузно, толкова по-добре. Неловкостта трябва да бъде задължително изискване. Предполагам, че това е нещо като
нашата версия на хомосексуалния план.
С обич,
Блу
П.П. Между другото, познай какво ям в момента.
OT:hourtohour.notetonote@gmail.com
До:Ь1иедгееп @gmail.com
Дата: 21.12, 10:11
Тема: Относно: АКАНЕ
Блу,
Надявам се, за твое добро, че Малкият зародиш е момче, защото сестрите са мъчна работа. Радвам се, че се чувстваш малко по-
добре за всичко това. Не знам как го направих, но се радвам, че можах да помогна някак.
О, не се тревожи за моя особен ден. Някой ми се ядоса и е трудно за обяснение, но беше просто глупаво недоразумение. Все тая.
Хомосексуалният план? Не знам. Според мен е повече като плана на хомо сапиенс. Там е работата, нали?
С обич,
Жак
П.П. Събуди любопитството ми. Банан? Кренвирш? Краставица? ©
От: bluegreen118@gmail.cim
До: hourtohour.notetonote@gmail.com
Дата: 21.12, 10:24
Тема: Замислите на хомо сапиенс
Жак,
Страшно ми хареса.
С обич,
Блу
П.П. Ама че мръсно подсъзнание.
П.П.П. По-скоро гигантска франзела.
П.П.П.П. Не, наистина. „Орео“. В твоя чест.
От: hourtohour.notetonote@gmail.com
До: bluegreen118@gmail.com
Дата: 21.12, 10:30
Тема: Относно: както е горе
Блу,
Обожавам това, че закусваш с „Орео“. И обожавам гигантската ти франзела.
Ето как стоят нещата. Пиша и трия, и се опитвам да измисля по-добър начин да го изрека. Не знам, просто ще го кажа направо:
искам да знам кой си.
Мисля, че трябва да се срещнем.
С обич,
Жак
19
Денят на Бъдни вечер е и усещам нещо странно.
Не лошо. Просто странно. Не знам как да го обясня. Не сме пропуснали никоя от традициите на семейство Спиър. Мама направи
еленски фъшкии, известни още като „Орео“ трюфели. Коледната елха е напълно украсена, светлинките в нея - запалени. Вече
изпълнихме песента на катеричките.
Обяд е, все още сме по пижами и всички сме в дневната, насядали пред различни лаптопи. Вероятно е малко ужасно, 4е имаме
пет компютъра - Шейди Крийк е от тези предградия, но все пак. Тършуваме из фейсбук.
- Ти си, татко - казва Алис.
- Окей. Някой, посетил тропическа страна.
- Намерих го. - Мама завърта лаптопа си, така че да ни покаже нечии снимки. - Готово. Добре. Раздяла.
Всички се умълчаваме в продължение на няколко минути, преглеждайки фийда си във фейсбук. Най-сетне Нора го открива.
- Амбър Васерман - чете тя на глас. - Мислех, че те познавам. Явно съм грешала. Един ден ще погледнеш назад и ще осъзнаеш какво
си захвърлил.
- Според мен това е загатната раздяла - казвам аз.
- Зачита се.
- Да, ама може да бъде изтълкувано буквално - не отстъпвам аз. - Може би просто му се сърди, че й е изхвърлил ай- фона.
- Саймънова логика - казва Алис. - Отхвърля се. Давай, фъстъче. Ти си на ред.
Баща ми измисли това със Саймъновата логика и явно никога няма да го надрасна. Означава да се залъгваш, без особено
убедителни доводи.
- Добре - заявява Нора. - Обратното. Сладникава, отвратителна двойка. - -
Интересен избор, идващ от Нора, която на практика никога не говори за нищо, свързано с излизането по срещи.
- Да, намерих го - казвам. - Карис Сюарт. Толкова съм благодарна, че Джаксън Уайлдщайн е част от живота ми. Миналата нощ
беше съвършена. Толкова те обичам, бейби. Намигващо личице.
- Гадост - казва Нора.
- Това твоята Карис ли е, братле?
- Нямам никаква Карис - отвръщам, ала знам какво ме пита Алис.
Миналата пролет излизах с Карис почти четири месеца. Макар че никоя от нашите нощи заедно не беше съвършена по този
начин.
Странното е, че за първи път почти го разбирам. Странно е, противно е, а онова усмихнато личице накрая намеква за неща,
които всички ние, останалите, изобщо не искаме да си представяме. Но, да. Може би съм започнал да се размеквам, обаче
единственото, за което съм в състояние да мисля, е как напоследък Блу завършва имейлите си с думите „с обич“.
Предполагам, че мога да си представя как и ние имаме съвършени нощи. И вероятно и на мен ще ми се иска целият свят да
научи за тях.
Опреснявам браузъра си.
- Добре. Аз съм наред. Някой от еврейски произход, който пише за Коледа.
Моето еврейско-епископално имейл гадже. Чудя се какво ли прави в този момент.
- Защо Ник никога не качва каквото и да било? - пита Нора.
Защото според Ник фейсбук е най-малкият общ знаменател на общуването. Макар да обича да говори как социалните медии са
средство за създаване и реализиране на идентичност. Каквото и да означава това.
- Намерих го. Жана Голдщайн. Кинопрограми в едната ръка, меню за поръчка на храна по телефона в другата. Го- това съм за
утре. Весела Коледа на еврея.
- Коя е Жана Голдщайн? - пита мама.
- Приятелка от колежа - обяснява Алис. - Добре. Нещо за адвокати. - Разсейва се и аз осъзнавам, че телефонът й бръмчи. -
Извинявайте. Ей сега се връщам.
- Адвокати? Какво, по дяволите, Алис? - казва Нора. - Това безочливо дава предимство на татко.
- Знам. Съчувствам му - извиква Алис през рамо, преди да изчезне по стълбите. - Здрасти - казва в слушалката.
Миг по-късно чуваме вратата на стаята й да се затваря.
- Намерих го! - Татко грейва. Обикновено никакъв го няма в тази игра, защото има около дванайсет приятели във фейс- бук. -
Боб Лепински. Весели празници на вас и на семействата ви, от адвокатска кантора „Лепински и Уилис“.
- Браво, татко - казва Нора, а после ме поглежда. - Тя с кого говори?
- Идея си нямам - отвръщам.
***
Алис е на телефона в продължение на два часа. Случва се за първи път.
Тършуването из фейсбук постепенно замира. Нора се свива на дивана с лаптопа си, а родителите ни изчезват в стаята си.
Изобщо не искам да си мисля какви ги вършат там. Не и след онова, което направиха бащата и мащехата на Блу. Бийбър скимти в
коридора.
Телефонът ми избръмчава със съобщение от Леа: Пред вратата ти сме. Леа не обича да чука. Според мен се притеснява в
присъствието на родители.
Отивам да й отворя. Бийбър се е изправил на задни крака и само дето не се опитва да я разцелува през прозорчето.
- Долу - казвам. - Ела, Бийб.
Улавям го за нашийника и отварям вратата. Навън е студено, но слънчево и Леа носи шапка с котешки уши. Ник стои малко
неловко зад нея.
- Здрасти - казвам и дръпвам Бийбър настрани, за да им направя място да влязат.
- Всъщност мислехме да се поразходим - казва Леа.
Поглеждам я. Тонът й е някак особен.
- Окей - казвам. - Само да се облека.
Все още съм в пижамата си с ретривъри.
Пет минути по-късно вече съм по дънки и суитшърт. Слагам каишката на Бийбър и излизаме.
- И какво, просто ви се прииска да се поразходим? - питам най-сетне.
Двамата се споглеждат.
- Аха - казва Ник.
Повдигам вежди насреща му и го чакам да каже още нещо, но той извръща очи.
- Как я караш, Саймън? - пита Леа с особен, мек глас.
Аз се заковавам на място. Едва сме излезли от алеята ни.
- Какво става?
- Нищо. - Тя си играе с помпоните, които висят от шапката й. Ник се взира в пътя. - Просто проверявам дали искаш да говорим.
- За какво? - питам.
Бийбър сяда пред Леа и вдига умоляващи очи към нея.
- Защо ме гледаш по този начин, сладкият ми? - пита тя и го погалва зад ушите. - Нямам бисквити.
- За какво искате да говорим? - питам отново.
 Не се разхождаме. Стоим до бордюра и аз пристъпвам от крак на крак.
Леа и Ник отново се споглеждат и на мен ми просветва.
- О, господи. Станали сте гаджета.
- Какво? - Леа става яркочервена. - Не!
Поглеждам от Леа към Ник и отново към Леа.
- Не сте...
- Саймън. Не. Просто престани.
Леа не поглежда към Ник. Всъщност превила се е надве и е притиснала лице в муцуната на Бийбър.
- Окей, за какво тогава да говорим? - питам. - Какво става?
- Ъм - казва Ник.
Леа се изправя.
- Добре. Аз ще си вървя. Весела Коледа! Честита Ханука! Все тая.
Тя ми кима кратко и отсечено. След това отново се навежда и оставя кучето ми да я близне по устните. После си тръгва.
Двамата с Ник стоим там, потънали в мълчание. Той докосва палец с връхчетата на пръстите си.
- Ханука свърши - казва най-сетне.
- Какво става, Ник?
- Виж... не го мисли. - Въздъхва и се заглежда след отдалечаващата се фигура на Леа. - Паркирала е пред нас. Предполагам, трябва
да й оставя минута, за да не излезе, че й вървя по петите.
- Защо не влезеш? - предлагам. - Нашите няма да имат нищо против. Алис си е вкъщи.
- Така ли? - Той поглежда към къщата ни. - Не знам. Мисля, че просто...
Обръща се към мен и изражението върху лицето му... Познавам Ник от четиригодишен. За първи път виждам това изражение.
- Слушай. - Слага ръка върху моята и аз свеждам поглед към нея. По-силно е от мен. Ник никога не ме докосва. - Хубава Коледа,
Саймън! Наистина.
След което отдръпва ръката си, помахва ми и поема с тежка стъпка след Леа.
***
Традицията на семейство Спиър повелява, че на Бъдни вечер се ядат пържени филийки, по рецепта на баба ми: дебели филии
хляб „Хала“1, оставени да престоят един ден, за да се напоят максимално с яйчената смес, изпържени в море от масло, в частично
захлупени тигани. Когато баба ги прави, непрекъснато се суети над тях, мести капаците, обръща филийките (тя е страшно яка
баба). Тези на татко никога не се получават чак толкова яйчени, но и неговите са страхотни.
Ядем ги на масата за вечеря, в сватбения порцелан на родителите ни, а мама поставя в средата й украсата, която изобразява
сцената в яслата с бебето Исус и която бавно се върти, когато запалиш свещ под нея. Направо си е хипнотично. Алис приглушава
осветлението, мама изважда салфетки от плат и всичко е адски изискано.
Странно обаче. Нямам чувството, че е Бъдни вечер. Липсва нещо и не знам какво е то.
Цяла седмица се чувствам по този начин и не го разбирам. Не знам защо тази година всичко е толкова различно. Може би
защото Алис я нямаше. А може би е, защото прекарвам всяка минута, копнеейки за момче, което не иска да се срещнем на живо. Или
което „не е готово“ да го направим. Но освен това е момче, което подписва имейлите си „с обич“. Не знам. Не знам.
В този момент единственото, което искам, е всичко отново да си бъде като на Коледа. Искам да си бъде както преди.
След вечеря родителите ми пускат „Наистина любов“ и се настаняват на двуместния фотьойл с Бийбър, вклинен между тях.
Алис отново изчезва, за да говори по телефона. С Нора седим известно време в двата края на дивана и аз се взирам в светлинките на
елхата. Ако присвия очи, всичко изглежда ярко и замъглено и почти успявам да уловя чувството, което си спомням. Само че е
безсмислено. Така че си отивам в стаята, хвърлям се върху леглото и си пускам музика.
Три песни по-късно на вратата се почуква.
- Саймън?
Нора е.
- Какво?
Ъгх.
- Ще вляза.
Надигам се върху възглавниците и я стрелкам с леко гаден поглед. Тя обаче влиза и премества раницата ми от стола пред
бюрото, след което сяда, свила крака пред себе си и обвила ръце около коленете си.
- Хей - казва.
- Какво искаш?
Поглежда ме през очилата си - вече си е свалила лещите. Прибрала е косата си на хлабава опашка и се е преоблякла в тениска на
Уеслианския университет. Удивително е колко много започва да прилича на Алис.
- Трябва да ти покажа нещо - казва и като завърта стола към бюрото, понечва да отвори лаптопа ми.
- Ти майтапиш ли се?
Аз скачам. Сериозно. Наистина ли си мисли, че ще й дам свободен достъп до лаптопа си?
- Добре, все тая. Ти го направи.
Изключва го от контакта и плъзва стола по-близо до леглото, за да ми го подаде.
- Е, какво трябва да видя?
Тя прехапва устни и отново ме поглежда.
- Отвори тъмблр.
- Крийктайни?
Тя кима.
Запазил съм уеб страницата.
- Зарежда се - казвам. - Отвори се. Какво има?
- Може ли да седна с теб? - пита тя.
Вдигам очи към нея.
- На леглото?
- Аха.
- Ъм, добре.
Покатерва се до мен и поглежда към екрана.
- Слез надолу.
Правя го. А после спирам.
Нора се обръща, за да ме погледне.
Мили боже.
- Добре ли си? - пита тя меко. - Съжалявам, Сай. Просто си помислих, че би искал да знаеш. Предполагам, че не си го написал ти.
Поклащам бавно глава.
- Не, не съм.
24.12, 10:15
ОТВОРЕНА ПОКАНА ОТ САЙМЪН СПИЪР КЪМ ВСИЧКИ МОМЧЕТА
Скъпи момчета от „КрийкууД “
С това послание обявявам преД всички, че съм във висша степен гей и приемам преДложения. Всеки, който се интересува, може
да се свърже директно с мен, за да се уговорим за анален секс в заДника. Или свирки. Само Да не ме оставите със сини топки.
КанДиДатури на момичета няма Да бъДат разглежДани. Това е всичко.
- Вече го докладвах - казва Нора. - Ще го свалят.
- Обаче хората вече са го видели.
- Не знам. - Тя замълчава за миг. - Кой би качил нещо такова?
- Някой, който не знае, че „анален секс в задника“ е тав-тология.
- Ама че гадост - казва тя.
Искам да кажа, знам кой го е качил. И предполагам, трябва да съм благодарен, че не е качил някой от проклетите скрийн-
шотове. Обаче, честна дума, този шибан, подмолен намек за Блу го прави най-гигантския задник, живял някога.
Господи, ами ако Блу го види?
Затварям лаптопа и го оставям върху стола. След това отмятам глава назад, а Нора отново се обляга на таблата. Минутите текат.
- Вярно е - казвам най-сетне. Не я поглеждам. И двамата се взираме в тавана. — Аз съм гей.
- Досетих се.
Сега вече я поглеждам.
- Наистина ли?
- По реакцията ти. Не знам. - Тя примигва. - Е, какво ще направиш?
- Ще изчакам да го свалят от сайта. Какво бих могъл да направя?
- Но ще кажеш ли на другите?
- Мисля, че Ник и Леа вече са го прочели - казвам бавно.
Нора свива рамене.
- Би могъл да го отречеш.
- Няма да го отрека. Не се срамувам от това.
- Добре, не знам. Досега не си казал нищо.
Господи. Сериозно?
Надигам се и сядам.
- Нямаш си шибана представа за какво говориш.
- Съжалявам! Господи, Саймън. Просто се опитвам да... -Поглежда ме. - Имам предвид, очевидно не е нещо, от което да се
срамуваш. Знаеш го, нали? И мисля, че повечето хора няма да имат проблем.
- Нямам представа какво мислят другите за това.
Тя замълчава за миг.
- Ще кажеш ли на мама и татко? И Алис?
- Не знам. - Въздъхвам. - Не знам.
- Телефонът ти не спира да бръмчи - казва Нора и ми го подава.
Имам пет съобщения от Аби.
Саймън, добре ли си?
Обади ми се, когато можеш, ок?
ОК. Не знам как да го кажа, но трябва да отвориш тъмблр. Обичам те.
Искам да знаеш, че не съм казала на никого. Никога не бих казала на когото и да било. Обичам те, ок?
Обади ми се?
***
И ето че е Коледа. Всяка година се събуждах в четири сутринта, обзет от неудържима алчност. Нямаше значение колко
старателно бях тършувал за улики... а изобщо не се съмнявайте, бях невероятно старателен. Обаче Дядо Коледа беше същински
нинджа. Винаги успяваше да ме изненада.
Е, тази година май получих най-голямата коледна изненада в живота си. Весела шибана Коледа и на теб, Мартин.
В седем и половина слизам на долния етаж, а вътрешностите ми се гърчат. Светлините все още са угасени, но лъчите на
утринното слънце нахлуват през прозорците в хола, а лампичките в елхата са запалени. Пет претъпкани коледни чорапа са
подпрени върху възглавниците на дивана, прекадено тежки за полицата над камината. Буден е единствено Бийбър. Извеждам го
навън, за да се изпишка набързо, и му давам закуската, после двамата се излягаме на дивана и чакаме.
Знам, че в момента Блу е на църква с майка си, чичо си и братовчедите си. Били са на църква и снощи. На практика през
последните два дни той е бил на църква повече, отколкото аз през целия си живот.
Интересно. Не мислех, че ще бъде кой знае колко важно. Обаче май бих предпочел да съм на църква, отколкото тук, канещ се да
направя онова, което се каня да направя.
. Докато стане девет, всички вече са будни, кафето се вари и ние закусваме с курабии. Алис и Нора четат нещо на теле -фоните
си. Наливам си кафе и изсипвам в чашата лавина от захар. Мама ме гледа как го разбърквам.
- Не знаех, че пиеш кафе.
Добре, точно това. Прави го всеки път. И двамата го правят. Напъхват ме в кутия и всеки път когато се опитам да повдигна
капака, те го затварят със замах. Сякаш нищо в мен не може да се промени.
- Е, пия.
- Добре. - Тя вдига отбранително ръце. - Няма проблем, Сай. Просто е различно. Опитвам се да не изоставам от теб.
Ако това, че пия кафе, й се струва голяма новина, значи, ни предстои забележителна сутрин.
Насочваме вниманието си към купчината подаръци. Блу ми каза, че в неговото семейство подаръците се отварят един по един и
братовчедите и всички останали седят наоколо и гледат как на всеки му идва редът. След известно време правят почивка и
обядват или нещо такова. Страшно културно. Отнема им целия следобед да разчистят под коледната елха.
В семейство Спиър изобщо не е така. Алис прикляква под елхата и започва да раздава наляво и надясно пакети и пликчета, и
всички говорят един през друг.
- Калъф за киндъл? Ама аз нямам...
- Отвори другия, миличка.
- Хей, кафе от „Аурора“!
- Не, обратно, фъстъче. Всички в университета ги носят.
След двайсетина минути изглежда така, сякаш в дневната е бил взривен магазин за канцеларски материали. Седя на пода,
облегнат на дивана, и навивам кабела на новите си слушалки около пръстите си. Бийбър е затиснал една панделка между лапите
си и я гризе, и подръпва, всички са се опънали върху най-различни мебели.
Очевидно това е моят момент.
Макар че, ако този миг наистина ми принадлежеше, това нямаше да се случва. Не и сега, имам предвид. Още не.
- Хей. Трябва да ви кажа нещо.
Опитвам се да звуча небрежно, но гласът ми гъгне. Нора ме поглежда и ми отправя мъничка, бърза усмивка и стомахът ми прави
салто.
- Какво има? - пита мама и се поизправя.
Не знам как го правят хората. Как го е направил Блу. Три думички. Три проклети думички и ето че вече не съм същият Саймън.
Закрил съм устата си с ръка и се взирам напред.
Не знам защо си мислех, че ще бъде лесно.
- Знам какво е - казва татко. - Нека отгатна. Ти си гей. Някое момиче е забременяло от теб. Ти си бременен.
 - Татко, престани - обажда се Алис
Затварям очи.
- Бременен съм - заявявам.
- Така си и мислех, хлапе - казва татко. - Направо сияеш.
Поглеждам го право в очите.
- Сериозно обаче. Аз съм гей.
Три думи.
За миг всички мълчат.
А после мама казва:
- Миличък. Това е... господи, това е... благодаря ти, че ни каза.
А после Алис казва:
- Леле, братле. Браво на теб.
А татко казва:
- Гей, а?
А мама казва:
- Е, разкажи ми със свои думи. - Това е една от любимите й психоложки реплики. Поглеждам я и свивам рамене. - Гордеем се с теб
- добавя тя.
А после татко се ухилва и пита:
- Е, коя от тях го направи?
- Направи какво?
- Коя те отказа от жените. Онази с веждите, с грима или с обратната захапка?
- Татко, това е толкова обидно - казва Алис.
- Какво? Просто разведрявам атмосферата.
Е, това е, общо взето, каквото очаквах. Мама иска да знае за чувствата ми, татко го обръща на шега, Алис става социално
ангажирана, а Нора си мълчи. Може да се каже, че има нещо успокояващо в предвидимостта, а моето семейство е повече от
предвидимо.
Само че точно сега съм толкова изтощен и нещастен. Мислех, че ще се почувствам така, сякаш от плещите ми е паднал товар.
Само че усещането е както всичко останало през тази седмица. Странно, неестествено и сюрреалистично.
***
- Е, на това му се казва новина, братле - заявява Алис, последвайки ме в стаята.
Затваря вратата зад себе си и се настанява по турски в долния край на леглото ми.
- Ъгх - казвам и рухвам по лице върху възглавниците.
- Хей. - Тя се навежда настрани, така че тялото й да бъде на едно ниво с моето. - Всичко е наред. Няма за какво да се сдухваш.
Не й обръщам внимание.
- Няма да си тръгна, братле. Защото ти просто ще си стоиш тук и ще се сдухваш. Ще си пуснеш онази плейлиста. Как се казваше?
- Великата депресия - измърморвам.
Пълна е с Елиът Смит, Ник Дрейк и „Смитс“. Вече съм я заредил.
- Аха. Великата депресия. Онази щура веселба. Как ли пък не.
- Защо си тук?
- Защото съм по-голямата ти сестра и ти имаш нужда от мен.
- Имам нужда да остана сам.
- Как ли пък не. Говори с мен, братле!! - Плъзва се по-близо, намествайки се между тялото ми и стената. — Това е вълнуващо.
Можем да си говорим за мъже.
- Окей. - Надигам се и сядам. - Разкажи ми за гаджето си.
- Я чакай малко. Какво?
Поглеждам я.
- Телефонните обаждания. Това, че изчезваш в стаята си и те няма в продължение на часове. Хайде де.
- Мислех, че обсъждаме твоя любовен живот.
Тя се изчервява.
- Значи, аз правя сцена и се разкрива, и трябва да слушам как всички го обсъждат неловко пред мен. Навръх Коледа. А ти не
искаш дори да си признаеш, че имаш приятел?
Тя замълчава за миг и аз знам, че съм победил. После въздъхва.
- Откъде знаеш, че не е приятелка?
- Приятелка ли е?
- Не - казва тя най-сетне и се обляга на стената. - Момче е.
- Как се казва?
- Тео.
- Във фейсбук ли е?
-Да.
Отварям фейсбук на телефона си и започвам да преглеждам списъка с приятелите й.
- Господи. Просто спри - казва тя. - Саймън, сериозно. Спри.
- Защо?
- Защото точно затова не исках да ви кажа. Знаех си, че ще го направите.
- Какво ще направим?
- Ще задавате цял куп въпроси. Ще го шпионирате онлайн. Ще подхвърляте шегички за това, че не обича пай или че има брада,
или нещо такова.
- Има брада?
- Саймън.
- Извинявай.
Оставям телефона върху нощното шкафче. Разбирам я. Всъщност наистина я разбирам.
Умълчаваме се за миг.
- Ще им кажа - проговаря тя най-сетне.
- Ти си решаваш.
- Не, имаш право. Не се опитвам да бъда... и аз не знам. -Отново въздъхва. - В смисъл, ако на теб ти стискаше да им кажеш, че си
гей, аз би трябвало...
- Би трябвало да ти стиска да се разкриеш като хетеро.
Тя се усмихва.
- Нещо такова. Забавен си, братле.
- Опитвам се.

20
 От: hourtohour.notetonot@gmail.co
До: bluegreen118@gmail.com
Дата: 25.12, 17:12
Тема: Кошмар по Коледа
Блу,
Несъмнено имах най-епично странната и ужасна Коледа в историята и за по-голямата част дори не мога да ти разкажа. Което е
наистина кофти. Та така. Казано накратко, поради едно мистериозно стечение на обстоятелствата се разкрих пред цялото си
семейство, а много скоро ще бъда разкрит и пред цялата Вселена. Това май е всичко, което мога да кажа по въпроса.
Е, твой ред е да ме разсееш, става ли? Разкажи ми новини за Малкия зародиш или ужасяващите сексуални подвизи на
родителите ти, или пък ми кажи как според теб съм сладък. И ми разкажи как си преял с пуйка и сега ти се повдига. Знаеш ли, че си
единственият човек, когото познавам, който използва израза „повдига ми се“, вместо „драйфа ми се“?
Както и да е, знам, че утре заминаваш за Савана, но адски се надявам, че баща ти има интернет, защото не мисля, че сърцето ми е
в състояние да понесе цяла седмица в очакване на имейл от теб. Защо не ми дадеш номера си, за да ти пращам есемеси. Кълна се, че
съм сравнително граматичен и в есемеси.
Ами весела Коледа, Блу! Наистина го мисля. И се надявам тази вечер всички да те оставят на мира, защото това ми звучи като
ТВЪРДЕ много семейно време. Може би догодина бихме
могли да се измъкнем и да прекараме Коледа някъде далече, където семействата ни не могат да ни открият.
С обич,
Жак
От: bliegreen118@gmail.com
До: hourtohour.notetonote@gmail.com
Дата: 25.12, 20:41
Тема: Относно: Кошмар по Коледа
О, Жак, толкова съжалявам. Дори не мога да си представя какво мистериозно стечение на обстоятелствата е довело до това да
бъдеш разкрит пред цялата Вс елена, но изобщо не звучи приятно и знам, че не това си искал. Ще ми се някак си да можех да го
поправя.
Никакви новини за Малкия зародиш, но ще кажа само, че ми се повдига предостатъчно от това да прочета израза „сексуални
подвизи“ във връзка с родителите ми. И определено смятам, че си сладък. Абсурдно сладък. Струва ми се, че прекарвам твърде
много време, мислейки си за това колко си очарователен в имейлите си и опитвайки се да го превърна в умствена картина, годна за
фантазии и други такива.
Обаче това с есемесите. Ммммм... не знам. Обаче наистина, няма защо да се притесняваш, задето заминавам. Интернет в Савана -
колкото искаш. Дори няма да усетиш, че ме няма.
С обич,
Блу
От: hourtohour.notetonotegmail.com
До: bluegreen@gmail.com
Дата: 26.12, 13:12 Тема: фантазии...
и други такива
Най-вече „други такива“. Настоявам за уточнение. С обич,
Жак
П.П. Сериозно. И ДРУГИ ТАКИВА?
От: bluegree118@gmail.com
До: hourtohour.notetonote@gmail.com
Дата: 26.12, 22:42
Тема: Относно: фантазии... и други такива
И... май е най-добре да си затварям устата. © С обич,
Блу

21
Съботата след Коледа е и „Уафъл Хаус“ е претъпкана с възрастни хора и хлапета, и разни типове, които седят на бара и четат
истински, напечатани на хартия вестници. Хората наистина обичат да идват на закуска тук. Е, строго погледнато, това си е
ресторант за закуска. Днес родителите ни спят до късно, така че сме само сестрите ми и аз. Притиснати сме до стената и чакаме да
се освободи маса.
Чакаме от двайсет минути и честно казано, вече и тримата сме забили нос в телефоните си. А после Алис казва:
- О, здрасти.
Гледа към някакъв тип, който седи в едно от сепаретата насреща ни. Той вдига глава, усмихва се и й маха. Струва ми се странно
познат, дългурест, с къдрава кестенява коса.
- Това да не е...?
- Саймън, не. Това е Картър Адисън. Завърши една година преди мен. Най-милият човек на света. Всъщност, братле, може би
трябва да си поприказваш с него, защото...
- Да. Аз си тръгвам - заявявам.
Понеже току-що осъзнах защо Картър Адисън ми се струва познат.
- Какво? Защо?
- Защото така.
Протягам ръка за ключовете на колата. И излизам навън.
Седя зад волана, с включен айпод, надул отоплението докрай, и се мъча да избера между „Тийгън и Сара“ и „Флийт Фоксис“. А
после вратата на мястото до шофьора се отваря и Нора се пъхва вътре.
- Добре, какво става с теб? - пита.
- Нищо.
- Познаваш ли този тип?
- Кой тип? - питам.
- Онзи, с когото Алис гово-ри. -
-Не.
Нора ме поглежда.
- Тогава защо побягна в мига, в който го видя?
Отпускам глава на облегалката.
- Познавам брат му.
- Кой е брат му?
 - Сещаш ли се за онова в тъмблр?
Очите на Нора се разширяват.
- Онова за...
- Аха.
- Защо го е написал?
Свивам рамене.
- Защото харесва Аби и е шибан идиот и си мисли, че тя ме харесва. И аз не знам. Дълга история.
- Ама че задник - казва тя.
- Аха.
Аз я поглеждам. Нора никога не използва такива думи.
Силно тропане ме стряска и когато се обръщам, виждам ядосаното лице на Алис, притиснато до прозореца.
- Слизай - нарежда тя. - Аз ще карам.
Премествам се на задната седалка. Все тая.
- Какво беше това, по дяволите? - пита тя, а очите й хвърлят искри в огледалото за обратно виждане, докато излиза от паркинга
на заден ход.
- Не искам да говоря за това.
- Е, и на мен не ми беше особено приятно да се мъча да обясня на Картър защо брат ми и сестра ми се изнесоха на пожар в мига, в
който го видяха. - Тя излиза на Розуел Роуд. - Брат му също беше там, братле. Той е в твоя курс. Марти. Изглежда свястно хлапе.
Не казвам нищо.
- Освен това наистина ми се ядяха гофрети - добавя тя кисело.
- Достатъчно, Али - обажда се Нора.
Думите увисват във въздуха. Друго нещо, което Нора никога не прави, е да се противопоставя на Алис.
Останалата част от пътя изминаваме в мълчание.
- Саймън, хладилника в мазето. Не по-късно. Не след минутка. Сега - заявява мама. - Или купонът се отменя.
- Мамо. Спри. Правя го. - Ама наистина. Нямам представа защо е решила, че това е купон. - Нали ти е ясно, че Ник, Леа и Аби са
идвали тук сигурно милион пъти?
- Може и да е така - настоява тя, - но този път или ще приведеш мазето в приличен вид, или ще посрещнеш новата година на
дивана, между баща ти и мен.
- Или ще отидем у Ник - измърморвам.
Мама вече се качва по стълбите, но се обръща, за да ме погледне.
- Не, няма. И като стана дума за Ник. С баща ти го обсъдихме и искаме да седнем и да си поговорим за това как ще го бъде, когато
той нощува тук. Не се тревожа за тази вечер, тъй като момичетата ще са тук, но за в бъдеще...
- Господи, мамо, спри. Няма да обсъждаме това точно сега.
Исусе Христе. Сякаш двамата с Ник не сме в състояние да бъдем в една стая, без да се отдадем на необуздан, див секс.
Всички пристигат около шест и в крайна сметка се озоваваме натъпкани върху оръфания диван в мазето, похапвайки пица и
гледайки повторения на „Супата“. Мазето ни е нещо като капсула на времето - с пухкав, жълтеникавокафяв килим и рафтове,
покрити с барбита, пауър рейнджърс и покемони. Има тоалетна и малко перално помещение с хладилник. Тук долу е страшно
уютно и готино.
Леа седи в единия край на дивана, после съм аз, Аби и в другия край - Ник, подръпващ струните на старата китара на Нора.
Бийбър скимти от горната част на стълбите, а Аби разказва история за Тейлър. Очевидно Тейлър е изтърсила нещо дразнещо.
Опитвам се да се смея на правилните места. Мисля, че съм малко превъзбуден. Леа не откъсва поглед от телевизора.
Когато приключваме с яденето, изтичвам да отворя вратата
на Бийбър, който едва не се препъва по стълбите, след което се изстрелва като гюле в стаята.
Ник изключва звука на телевизора и изсвирва бавна, акустична версия на Brow-n Еyed Girl. Стъпките над нас спират и чувам как
някой казва: „Леле. Колко е красиво“. Една от приятелките на Нора. Пеенето на Ник има свръхестествен ефект върху
първокурсничките.
Ник седи страшно близо до Аби и буквално имам чувството, че долавям паниката, която струи на вълни от Леа. Двамата с нея
сме на пода и чешем Бийбър по корема. Тя не е казала нито дума.
- Погледни само това куче - подхвърлям. - Никакъв срам. Направо се моли да го опипат.
Изпитвам странна необходимост да бъда особено весел и приказлив.
Леа прокарва пръсти през къдриците по корема на Бийбър и не отговаря.
- Има уста като бутилка от кока-кола - изтъквам .
Тя ме поглежда.
- Не мисля, че има такова нещо.
-Не?
Понякога забравям кое е измислица на семейство Спиър и кое е истинско.
А после, без предупреждение и без промяна в интонацията, Леа казва:
- Е, те изтриха онзи пост.
- Знам - отвръщам и нещо в стомаха ми отново изпърхва неспокойно.
Все още не съм говорил с Ник и Леа за поста в тъмблр, макар да знам, че са го видели.
- Не е нужно да говорим за това - добавя Леа.
- Няма нищо.
Вдигам очи към дивана. Аби се е облегнала назад; очите й са затворени, главата - наклонена към Ник, а по устните й играе
усмивка.
- Знаеш ли кой го написа? - пита Леа.
-Да.
Тя ме поглежда очаквателно.
- Няма значение - казвам.
За миг и двамата мълчим. Ник престава да свири, но си тананика и потропва ритмично по тялото на китарата. Леа си играе с
косата си в продължение на минута, а после я пуска и тя пада над гърдите й. Поглеждам я, без да срещам очите й.
- Знам какво не ме питаш - казвам най-сетне.
Тя свива рамене и се усмихва лекичко.
- Аз съм гей. Тази част е вярна.
- Добре.
Давам си сметка, че Ник е престанал да си тананика.
- Няма обаче да го превърнем на голям въпрос тази вечер, нали? Не знам. Искате ли сладолед?
Надигам се от пода.
- Току-що ни каза, че си гей, нали? - пита Ник.
-Да.
- Окей - казва той и Аби го шляпва. - Какво?
- Само това ли ще кажеш? „Окей“?
- Той каза, че не иска да го правим на голям въпрос - отвръща Ник. - Какво се очаква да кажа?
 - Нещо, с което да изразиш подкрепата си. Не знам. Или просто подръж неловко ръката му, както направих аз. Какво- то и да е.
Двамата с Ник се споглеждаме.
- Няма да ти държа ръката - казвам му, усмихвайки се леко.
- Добре - той кима, - ала знай, че бих го направил.
- Така е по-добре - казва Аби.
Леа, която до този момент мълчи, неочаквано се обръща към Аби.
- Саймън вече ти е казал?
- Той, ъм, да.
Аби ме стрелка с очи за миг.
- О - казва Леа.
И ето че се възцарява тишина.
- Е, аз ще си взема сладолед. - Отправям се към стълбите и Бийбър се блъска в краката ми в нетърпението си да ме последва.
***
Няколко часа по-късно сладоледът е изяден, ударил е дванайсет часът, а съседите ни най-сетне са изгърмели всичките си
фойерверки. Взираме се в тавана. Мазето ни има неравен таван и в мрака повърхността му изглежда, сякаш е покрита с неясни
фигури и лица. Донесли сме си спални чували, но вместо да ги използваме, сме си постлали одеяла, чаршафи и възглавници върху
килима. До мен Аби спи, чувам Ник да хърка на няколко крачки от нас. Леа е затворила очи, но диша така, сякаш е будна.
Предполагам, че не би било редно да я смушкам, за да открия наистина ли е така. Изведнъж тя се обръща настрани, въздъхва и
отваря очи.
- Хей - прошепвам и се обръщам към нея.
- Хей.
- Сърдиш ли ми се?
- За какво? - пита тя.
- Задето първо казах на Аби?
Тя мълчи в продължение на няколко секунди, а после:
- Нямам право да ти се сърдя.
- За какво говориш?
- Това засяга теб, Саймън.
- Ала ти имаш право на чувствата си.
Така де. Ако има нещо, което съм научил от това, че имам майка психолог...
- Само че тук не става дума за мен.
Тя ляга по гръб и слага ръка под главата си.
Не знам какво да отговоря. И двамата мълчим известно време.
- Не ми се сърди - казвам най-сетне.
- Да не мислеше, че ще реагирам гадно или няма да го приема?
- Естествено, че не. Господи, Леа. Нищо такова. Ти си най- ... искам да кажа, ти си тази, която ме запозна с Хари и Драко. Не,
изобщо не съм се притеснявал за това.
- Окей. - Другата й ръката почива върху корема й над одеялата и аз гледам как се повдига и спуска с всеки дъх. - Е, на кого
другиго каза?
- На семейството ми. Нора видя тъмблр, така че нямах друг избор.
- Да, но имах предвид кой друг, освен Аби?
- Никой - отвръщам, но после затварям очи и се замислям за
Блу.
- Тогава откъде се появи онова в тъмблр?
- А, да. - Правя гримаса. - Дълга история - казвам и отново отварям очи.
Леа извива глава към мен, но не отговаря. Усещам, че ме гледа.
- Мисля, че заспивам - казвам.
Само че не заспивам. Не заспивам още дълги часове.
1
Традиционен еврейски сладък хляб, който се приготвя за Шабат. - Б. пр.
22
От: bluegreen118@gmail.com
До: nourtonour.notetonote@gmail.com
Дата: 01.01,01:19
Тема: За старата любов
Жак,
Горкото зомби. Надявам се, че вече спиш, докато пиша това. Добрата новина е, че остават четири дни от ваканцията, които
очевидно трябва да посветиш изключително и само на това да спиш и да ми пишеш.
Снощи ми липсваше. Партито беше окей. Беше в къщата на бабата на мащехата ми, която е на около деветдесет години, така че
в девет часа вече си бяхме вкъщи, пред телевизора. О, и господин Сексуално пробуждане беше там. Жена му е изключително
бременна. С мащехата ми на вечеря сравняваха ултразвукови снимки на зародишите си. Нашият Малък зародиш изглежда като
типичното сладко извънземно, с голяма глава и миниатюрни крайници. Виждаше се носът му, което беше готино. За съжаление,
съпругата на господин Сексуално пробуждане имаше снимки от триизмерен ултразвук. Единственото, което ще кажа, Жак, е, че
някои неща не можеш да ги от-видиш.
Някакви планове, преди училището отново да започне?
С обич,
Блу
От: hourtohour.notetonote@gmail.com
До: bluegreen118@gmail.com
Дата: 01.01, 17:31 Тема: Относно:
За старата любов
Напълно беше прав за зомбито. Току-що се прибрахме от „Таргет“ и буквално заспах в колата на връщане. Която, за щастие,
беше шофирана от майка ми. Трябва обаче да знаеш, че „Таргет“ е на не повече от пет минути от нас. Шантава работа. Така че сега
се чувствам особено и гроги, и дезориентиран, а мисля, че родителите ми ще искат да вечеряме заедно, като семейство.
Ъгх.
Съжалявам за травмата от триизмерния ултразвук, за който ти така мило се опита да ми спестиш подробностите. За съжаление,
аз съм истински идиот без никакъв самоконтрол, когато става дума за снимки в Гугъл. Така че сега то се е запечатало и в моята
памет. О, чудото на живота. Препоръчвам ти да потърсиш в интернет „преродени кукли“. Сериозно, просто го направи.
Нищо особено не се случва тук този уикенд, ако не се брои фактът, че абсолютно всичко ми напомня за теб. „Таргет“ е пълен с
теб. Знаеше ли, че произвеждат едни големи комплекти флумастери, наречени суперфлумастери. И естествено, супер-лепила.
Същинска банда от канцеларски материали супергерои. Честна дума, за малко да ги купя просто за да мога да ти изпращам есемеси
със снимки на тайните им, борещи се с престъпници самоличности. Щях да им направя наметала и всичко останало. Само дето
НЯКОЙ все още не иска да си разменим телефонните номера.
С обич,
Жак
От: bluegreen118@gmail.com
До: hourtohour.notetonote@gmail.com
Дата: 02:01, 10:13
Тема: Преродени
Мисля, че ме остави без думи. Току-що прочетох статията в Уикипедия, а сега разглеждам снимки и честно казано, не мога да
престана. Възможно е да си открил най-зловещото нещо в целия интернет, Жак.
И буквално се изсмях с глас на твоите борещи се с престъпници канцеларски материали. Ще ми се да можех да ги видя. Обаче за
есемесите... единственото, което мога да кажа, е, че наистина съжалявам. Мисълта да си разменим телефонните номера ме ужасява.
Наистина. Самата представа, че би могъл да ми се обадиш, да чуеш съобщението на гласовата ми поща и да РАЗБЕРЕШ. Не знам
какво да кажа, Жак. Просто все още не съм готов да научиш кой съм. Знам, че е глупаво, и ако трябва да съм откровен, и така вече
прекарвам половината част от времето си, фантазирайки си как се срещаме за първи път. Само че не мога да си представя начин
това да се случи, без всичко да се промени. Мисля, че се боя да не те изгубя.
Има ли смисъл в това? Недей да ме мразиш.
С обич,
Блу
От: hourtohour.notetonote @gmail.co
До: bluegreen118@gmail.com
Дата: 02.01, 12:25
Тема: Относно: Преродени
Мисля, че те разбирам за есемесите. Но трябва да ми имаш доверие! Да, аз съм любопитен, но няма да ти се обадя, ако ти не
искаш. Не искам това да се превърне в голяма работа. И не искам да престанем да си пишем имейли. Просто ми се ще да мога да ти
пращам есемеси, като нормален човек.
И ДА, искам да се видим на живо. И очевидно това ще промени нещата... но мисля, че съм готов те да се променят. Така че може
би все пак е голяма работа. Не знам. Искам да науча имената на приятелите ти, какво правиш след училище и всички неща, които
не ми казваш. Искам да знам как звучи гласът ти.
Но не и преди да си готов за това. И никога не бих могъл да те мразя. Няма да ме изгубиш. Просто си помисли. Става ли?
С обич,
Жак

23
Първият ден след ваканцията е и сериозно обмислям да го прекарам на паркинга. Не мога да го обясня. Мислех си, че няма да
имам проблем. Ала сега, когато съм тук, не съм в състояние да изляза от колата. Мъничко ми се повдига само при мисълта за това.
Нора казва:
- Наистина не мисля, че някой ще си спомня.
Аз свивам рамене.
- Беше в тъмблр колко дълго, три дни? И това беше преди повече от седмица.
- Четири дни - уточнявам.
- Дори не мисля, че много хора наистина четат тъмблр.
Влизаме заедно в преддверието в мига, в който удря първият звънец. Всички препускат насам-натам и се блъскат по стълбите.
Никой не ми обръща особено внимание... и при всичките й опити да ми вдъхне увереност, виждам, че Нора изпитва също толкова
голямо облекчение, колкото и аз. Движа се заедно с множеството, проправяйки си път към шкафчето, и мисля, че най-сетне
започвам да се отпускам. Няколко души ми помахват както обикновено. Гарет от масата ни за обяд кима и казва:
- Как е, Спиър?
Мятам раницата си в шкафчето и вадя учебниците си по английски и френски. Никой не е мушнал хомофобска бележка между
летвичките на вратичката, което е добре. Никой не е надраскал с нещо остро думата „педал“ върху нея, което е още по-добре.
Почти съм готов да повярвам, че нещата в
„Крийкууд“ действително са станали мъничко по-добри. Или че в крайна сметка никой не е видял поста на Мартин.
Мартин. Господи, дори не искам да си мисля за това отново да зърна тъпото му гаднярско лице. И естествено, той е още в първия
ми час.
Предполагам, че все още изпитвам тих пристъп на ужас само при мисълта отново да го видя.
Опитвам се просто да дишам.
Докато отивам към крилото с кабинетите по езици, един тип от отбора по американски футбол, когото едва познавам по
физиономия, се сблъсква с мен, докато слизам по стълбите. Отстъпвам назад, за да си възвърна равновесието, ала той слага ръка на
рамото ми и ме поглежда право в очите.
- Здравей, сладурче - казва той.
- Ъм...
И тогава той ме улавя за бузите и притегля лицето ми към своето, сякаш се кани да ме целуне.
- Мляс!
Ухилва се и лицето му е толкова близо, че усещам топлината на дъха му. Навсякъде около нас хората се заливат от смях.
Дърпам се рязко от него, бузите ми горят.
- Къде тръгна, Спиър? - казва някой. - Макгрегър също иска целувчица.
И всички отново избухват в смях. Та аз дори не познавам тези хора. Нямам представа защо това им се струва толкова смешно.
В часа по английски Мартин не смее дори да ме погледне.
Ала през целия ден Леа и Аби са като някакви питбули, хвърлящи гадни погледи във всички посоки, всеки път когато някой
дори само ме погледне особено. Всъщност е доста мило. И денят не е пълна катастрофа. Някои хора шепнат и се смеят. Неколцина
ми се усмихват широко по коридорите, каквото и да означава това. Две лесбийки, които дори не познавам, идват при шкафчето ми,
прегръщат ме и ми дават телефонните си номера. И поне дузина хетеро хлапета ми заявяват недвусмислено, че ме подкрепят. Едно
момиче дори потвърждава, че Исус все още ме обича.
Привличам цял куп внимание. Дори ми се завива мъничко свят.
На обяд момичетата се заемат с това да обсъдят и оценят около петдесетте милиона момчета, които според тях биха могли да
ми бъдат гаджета. Адски забавно е, докато Ана не подхвърля шега за това как Ник бил гей. В отговор на което Ник само дето не се
увива около Аби. И ето че сега настроението на Леа е тотално съсипано.
- Трябва да намерим гадже и на Леа! - заявява Аби, от което буквално потръпвам.
Обичам Аби и знам, че просто се опитва да разведри настроението, обаче, Исусе Христе. Понякога успява да каже пълната
противоположност на правилното.
- Не, много ти благодаря, Аби - от в ръща Леа с онзи неин отвратително мил тон.
Само че очите й са пращящи огнени топки от ярост. Изправя се рязко, блъскайки стола си назад.
В мига, в който тя се отдалечава, Гарет поглежда към Брам и Брам прехапва устни. Което, почти съм сигурен, на тайния език на
хетеро момчетата означава, че Брам си пада по Леа.
И не знам защо, обаче това ме вбесява.
- Ако я харесваш, просто я покани да излезете - казвам на Брам и той начаса се изчервява.
И аз не знам. Просто ми писна от хетеро хора, които не могат да се вземат в ръце.
Незнайно как успявам да оцелея, докато дойде време за репетиция. Днес за първи път сме без сценарии и започваме направо с
някои от големите групови сцени. Сега на репетициите присъства акомпанятор и всички са наистина съсредоточени и пълни с
енергия. Предполагам, на всички им е прис-ветнало, че премиерата е след по-малко от месец.
Ала по средата на джебчийската песен Мартин изведнъж млъква.
А после Аби казва:
— Какво, по дяволите!
За миг всички притихват и се споглеждат. Гледат навсякъде, освен към мен. За момент съм объркан, а после проследявам
погледа на Аби към задната част на залата. И ето че пред двойната спирала виждам двама типове, които ми се струват смътно
познати. Мисля, че миналата година ходехме заедно на часовете по здраве. Единият носи суитшърт и очила и е нахлузил пола над
панталона си. И двамата държат гигантски табели.
Върху тази на първия пише: „Как си, Саймън?“.
А върху тази на типа с полата пише: „ДА, ДА... В ЗАД- НИ-КА!“.
Двамата танцуват провокативно и няколко души надзъртат през вратата, заливайки се от смях. Едно момиче се смее толкова
силно, че е сложило ръце на корема си. Друго казва:
-Престанете! Господи, ужасни сте.
Но и то се смее.
Странно... дори не се изчервявам. Имам чувството, че гледам как всичко това се случва от милион мили разстояние.
А после изведнъж Тейлър Метерних, не кой да е, а Тейлър Метерних се втурва по стъпалата на сцената и прекосява залата на
бегом. Аби е плътно зад нея.
- Сега я втасахме - казва типът с полата и другият се из-кисква.
А после и двамата се изнасят от театралната зала, оставяйки вратата да се затръшне зад гърба им.
Тейлър и Аби изхвръкват навън след тях и се разнася шумотевица от викове и стъпки. Госпожица Олбрайт източва след тях, а
останалите просто си стоим там. Само дето в крайна сметка аз се озовавам седнал на една от платформите, заклещен между две
момичета от последния курс, които са обвили ръце около раменете ми.
Зървам Мартин, който изглежда така, сякаш напълно е рухнал. Закрил е лицето си с ръце.
Няколко минути по-късно Аби нахлува през вратата, следвана от госпожица Олбрайт, която е сложила ръка около Тейлър.
Лицето на Тейлър е зачервено и покрито с петна, сякаш е плакала. Гледам как госпожица Олбрайт я повежда към предната редица,
настанява я да седне до Кал, а после коленичи пред тях, за да разменят няколко думи.
Аби идва право при мен, клатейки глава.
- Хората са отвратителни.
Аз кимам бавно.
- Наистина си мислех, че Тейлър ще цапардоса единия от онези типове.
Тейлър Метерних. Сериозно. За малко да цапардоса някакъв тип.
- Майтапиш се.
- Не, честна дума - казва Аби. - И аз за малко да го направя.
- Хубаво - заявява едно от момичетата от последния курс, Брияна.
Хвърлям поглед към Тейлър. Облегнала се е в стола със затворени очи и диша дълбоко.
- Но не го удари, нали? Не искам да загази заради мен.
- О, моля ти се. Недей дори да го казваш. Нищо от това не е по твоя вина, Саймън - заявява Аби. - Онези типове са задници.
- Това няма да им се размине - заявява Брияна. - Правилата на „Крийкууд“ изрично забраняват всякакъв тормоз.
Само дето тези правила се прилагат толкова стриктно, кол-кото и проклетият дрескод.
 - Не се притеснявай - казва Аби. - В момента са в кабинета на госпожица Найт. Мисля, че ще повикат скъпите им мамички.
След миг госпожица Олбрайт ни събира в кръг на сцената.
- Съжалявам, че трябваше да станете свидетели на това. -Гледа най-вече към мен. - Беше повече от непочтително и неуместно и
искам да знаете, че го приемам изключително сериозно. - Поспира за миг и аз я поглеждам. И си давам сметка, че е направо бясна. -
Така че, за съжаление, ще се наложи да приключим за днес, за да мога да се оправя с това. Знам, че е неочаквано, и се извинявам на
всички ви. Ще продължим утре.
След това се приближава до мен и прикляква пред моята платформа.
- Добре ли си, Саймън?
Усещам, че се изчервявам мъничко.
- Добре съм.
- Добре - казва тя тихичко. - Искам да знаеш, че тези задници ще бъдат временно изключени. Изобщо не се шегувам. Ще го
превърна в личната си мисия.
С Аби и Брияна я зяпваме.
За първи път чуваме някой учител да ругае.
***
Аби е принудена да остане в училище, докато дойде време за късния автобус, и аз се чувствам наистина ужасно. Не знам. Просто
ми се струва, че всичко това е мъничко по моя вина. Аби обаче ми казва да не говоря глупости и че може да убие времето, като гледа
пробите за отбора по футбол.
- Ще дойда с теб - казвам.
- Саймън, сериозно. Върви си вкъщи да разпуснеш.
- Ами ако искам да подвиквам на Ник от трибуните и да му преча?
На това няма какво да възрази. Прекосяваме коридора с лабораториите и слизаме по стълбището към стаята по музика, иззад
чиято затворена врата се носят страхотни барабанни ритми и звуци от китара. Звучат почти професионално, само дето пеенето е
малко странно, като долната част на хармония за два гласа. Аби прави няколко танцови стъпки на ритъма на барабаните, докато
подминаваме стаята и излизаме през страничната врата на футболното игрище.
Навън е адски студено и нямам представа как хлапетата от футболните отбори оцеляват по шорти и голи крака. Момичетата са
на по-близкото игрище и навсякъде се развяват конски опашки. Минаваме покрай тях, за да стигнем до момчетата, които тичат
около оранжеви конуси и си подритват футболни топки напред-назад. Аби провесва ръце през оградата и се навежда напред, за да
гледа. Доста от момчетата са облекли дълги ризи от ликра под футболните си тениски, неколцина носят предпазни кори на
краката. И всичките имат силни футболни прасци. Така че гледката си я бива.
Треньорът надува свирката си и момчетата се събират около него, за да им каже нещо. След това се пръсват, подавайки си
бутилки с вода, дриблирайки с топки и разтягайки мускулите на краката си. Ник дотичва право при нас - с порозовяло лице и
огромна усмивка. Гарет и Брам също се приближават.
- Странно е, че отново ви карат да се явявате на проби - казва Аби.
- Нали? - съгласява се Гарет запъхтяно. Изпотен и зачервен е и очите му изглеждат електриковосини. - Просто формалност.
Общо взето. За да може треньорът да види - спира, за да си поеме дъх - на какъв пост иска да ни сложи.
- О, ясно - казва Аби.
- Какво, чупихте се от репетиция ли? - пита Ник и й се усмихва.
- Общо взето. Казах си, о, Да. Сега ще отида да позяпам футболисти.
Тя се привежда към Ник, усмихвайки му се широко.
- Нима? - отвръща той.
Започвам да се чувствам така, сякаш не би трябвало да слушам всичко това.
- Значи, върви добре? - питам, обръщайки се към Гарет и Брам.
- Доста добре - отвръща Гарет, а Брам кимва.
Странно, обядвам с тях пет дни в седмицата, но никога не правим заедно нищо отделно от групата. Ще ми се да ги познавах по-
добре. Дори ако Брам трябва да се стегне за това с Леа. Не знам. Като за начало, и Гарет, и Брам очевидно нямат никакъв проблем с
това, че съм гей, нещо, което май не съм очаквал от двама спортисти.
Освен това Брам е сладък. Ама наистина, наистина сладък. Стои на около крачка от оградата, потен, с бяло поло под футболната
тениска. Не говори много, обаче има страшно изразителни кафяви очи. И светлокафява кожа, тъмни къдрици и готини, възлести
ръце.
- Какво ще стане, ако се издъните на прослушването? - питам ги. - Може ли да ви изритат от отбора?
- Прослушването? - повтаря Брам, усмихвайки се тихичко. И когато ме поглежда, аз усещам странна, щастлива болка. - Проби.
Изчервявам се. И му се усмихвам в отговор. А после се чувствам мъничко виновен.
Заради Блу. Въпреки че той все още не е готов. Въпреки че е просто думи върху монитора на лаптоп.
Ала освен това имам чувството, че е моето гадже.
И аз не знам.
***
Може би е заради зимния въздух или пък заради момчешките футболни прасци, но въпреки всичко, което се случи днес,
всъщност съм в съвсем нелошо настроение.
Поне докато не стигам до паркинга. Защото Мартин Ади- сън се е облегнал на колата ми.
- Къде беше? - пита ме.
Чакам го да се отмести. Така де, не искам дори да го виждам.
- Може ли да поговорим за минутка?
- Нямам какво да ти кажа - заявявам.
-Добре. - Въздъхва и аз виждам дъха му. - Саймън, просто... наистина ти дължа извинение.
Аз просто си стоя там.
Той изпъва ръце напред, изпуквайки кокалчетата си под ръкавиците.
- Господи, просто... толкова съжалявам. Онова, което се случи там. Нямах представа, че... в смисъл, не мислех, че хората все още
правят такива неща.
- Кой да предположи, а? Защото Шейди Крийк е толкова прогресивен.
Мартин поклаща глава.
- Наистина не мислех, че ще е голяма работа.
Дори не знам какво да отговоря на това.
- Виж, съжалявам, окей? Бях бесен. Онази история с Аби. Не мислех. А после брат ми ме направи на нищо и аз просто... чувствам се
отвратително, окей? А онези скрийншотове ги изтрих преди сума време. Кълна се. Така че може ли просто да кажеш нещо?
Честна дума, едва не се разсмивам.
- Какво искаш да кажа, по дяволите?
- Не знам. Просто се опитвам...
- Как ти се струва това? Мисля, че си задник. Мисля, че си огромен, шибан задник. И изобщо не ми се преструвай, че нямаш
представа как се случи това. Ти ме изнудваше. Това беше... имам предвид, не беше ли това целият смисъл? Да ме унижиш?
Той поклаща глава и отваря уста, за да отговори, но аз го прекъсвам.
- И знаеш ли какво? Нямаш право да ми твърдиш, че не е голяма работа. Защото е голяма работа, окей? Това трябваше да бъде...
то е мое. Аз би трябвало да реша кой да научи и как да го кажа. - Изведнъж гърлото ми се свива. - Ти ми го отне. А след това забърка
и Блу? Сериозно? Ти си шибано лайно, Мартин. Изобщо не искам да те виждам.
Той плаче. Опитва се да го спре, обаче си плаче съвсем наистина. И сърцето ми се свива.
- Така че, ако нямаш нищо против, се отдръпни от колата ми и ме остави на мира.
-Той кимва и се отдалечава с наведена глава.
Аз се качвам в колата. Запалвам двигателя. И се разплаквам.

24
От: hourtonour. notetonote@gmail. c om
До: bluegreen@gm ail. c om
Дата: 05. 01, 19:19
Тема: Сняг
Блу,
Погледни навън! Не мога да повярвам. Истински снежинки в първия ден след ваканцията. Някакъв шанс да се превърнат в
снежен апокалипсис? Не бих имал нищо против до края на седмицата да не стъпя в училище. Господи, имах толкова странен, шибан
ден. Доро не знам какво да ти кажа, освен, че да се разкриеш пред Вселената е страшно изтощаващо. Напълно съм изцеден. Случва
ли ти се да се разплачеш от яд? Кажи ми, че не съм странен.
С обич,
Жак
От: bluegreen118@gmail.com
До: hourtohour.notetonote@gmail. com
Дата: 05,01, 22,01
Тема: Относно: Сняг!
Не мисля, че си странен. Звучи ми така, сякаш си имал отвратителен ден, и ми се ще да можех да го направя по-добър. Пробва ли
да изядеш чувствата си? Чувам, че „Орео“ могат да бъдат страшно терапевтични. Освен това не съм аз този, който
трябва да го каже, но наистина не бива да се чувстваш виновен, задето си се ядосал... особено ако съм прав за онова, което те
ядосва.
Добре. Трябва да ти кажа нещо и ми се струва, че може да е малко смущаващо. Всъщност едва ли бих могъл да избера по-
неподходящ момент, но не виждам друг начин, така че:
Жак, почти съм сигурен, че знам кой си.
С обич,
Блу
OT:hourtohour.notetonote@gmail.c
До: bluegreen118@gmail.com
Дата: 06.01, 19:12 Тема: Наистина?
Леле. Окей. Не е смущаващо, но това е значим момент, нали? Всъщност мисля, че и аз знам кой си. Така че, просто за майтап,
мисля, че:
1. Носиш името на бивш президент на Щатите.
2. И комиксов герой.
3. Обичаш да рисуваш.
4. Имаш сини очи.
5. И веднъж ме бута по един тъмен коридор в стол на колелца. С обич,
Жак
От: bluegree118@gmail.com
До: hourtohour.notetonote@gmail.com
Дата: 06.01,21:43
Тема: Относно: Наистина?
1. Всъщност, да.
2. Малко известен герой, но, да.
3. Не бих казал.
4. Не.
5. Определено не.
Съжалявам, но не мисля, че съм човекът, който мислиш, че съм.
Блу
От: hourtohour.notetonote@gmail.com
До: bluegreen1 18@gmail.com
Дата: 06.01,23:18
Тема: Относно: Наистина?
Е, справях се доста добре, докато не стигнах до края.
Леле. Явно тотално съм грешал. Съжалявам, Блу. Надявам се това да не направи нещата между нас странни.
Както и да е, може би ти също грешиш за това кой съм? И тогава ще сме равни? Макар че, предполагам, си видял онова в тьмблр.
Господи, чувствам се такъв идиот.
С обич,
Жак
От: bluegreen1 18@gmail.com
До: hourtohour.notetonot @gmail.com
Дата: 07.01,07:23
Тема: Относно: Наистина?
В тьмблр... имаш предвид Крийктайни? Честно казано, не мисля, че съм влизал от август насам. Какво е имало там? Както и да е,
не е нужно да се чувстваш като идиот. Няма проблем. Но наистина не мисля, че греша.
Jacque a dit. Нали?
Блу

25
Ами, да. Бил съм небрежен. Очевидно съм оставил диря от улики и не би трябвало да се учудвам, че Блу ги е навързал. Може би
част от мен е искала да го направи.
 Jacques a dit е „Саймън каза“1 на френски, между другото. И очевидно не е толкова хитро, колкото си мислех.
Обаче наистина се издъних с това с Кал. Честна дума, такъв съм идиот. Наистина не знам какво си мислех. Синьо-зелени очи и
чувството, че Блу е Кал? Типична Саймънова логика. Нищо чудно, че се оказах в потресаваща, колосална грешка.
Тази сутрин се взирах поне двайсет минути в имейла на Блу, преди да му отговоря. А после останах да седя пред лаптопа,
опреснявайки страницата отново и отново, докато Нора не задумка по вратата. Успяхме да пристигнем в училище пет минути по-
рано, които прекарах в колата, взирайки се в пощата си на телефона.
Не е видял онова в тъмблр. Което е нещо. Всъщност нещо огромно.
Влизам в училището тъкмо когато звънецът удря и съм като в мъгла. Истински късмет е, че ръцете ми очевидно знаят
комбинацията на шкафчето ми, защото мозъкът ми тотално е изключил. Хората ми приказват и аз кимам, но не чувам абсолютно
нищо. Мисля, че двама типове променят името ми на Геймън Сперма. Не съм сигурен. Не мисля, че дори ме е грижа.
Единственото, за което съм в състояние да мисля, е Блу. Предполагам, че част от мен се надява на нещо днес. Някакво
разкритие. Не мога да повярвам, че Блу не иска да ми каже сега, когато знае кой съм аз. Което означава, че го търся навсякъде. Леа
ми подава бележка в час по френски и сърцето ми задумква при мисълта, че може да е от него. Да се срещнем преД ш кафчето ти.
Готов съм. Нещо такова. Оказва се обаче впечатляващо реалистична рисунка в стил манга, на която учителят ни по френски прави
свирка на една франзела. И като стана дума за неща, които ми напомнят за Блу...
А после някой ме потупва по рамото в час по история и сърцето ми подскача като топче за пинбол. Оказва се просто Аби.
- Шшш, слушай само.
Слушам и се оказва Тейлър, която обяснява на Мартин как не се опитвала да има разстояние между бедрата, просто
метаболизмът й бил такъв и дори преДстава си нямала, че някои момичета нарочно се опитват да получат такова. Мартин кима,
почесва се по главата и изглежда отегчен.
- Такъв й е метаболизмът, Саймън - казва Аби.
- Очевидно.
Тейлър може и да е същинска нинджа, когато си има работа със заяждащи се гадняри, но освен това си е доста ужасна.
А после Аби ме смушква отново, за да й подам химикалката, която е изпуснала, и ето че отново се превръщам в топче за пинбол.
По-силно е от мен. Просто във всичко сякаш се долавя едно усещане за очакване, което не съм в състояние да заглуша.
Така че, когато часовете свършват, без да се случи нищо необичайно, сърцето ми сякаш е мъничко разбито. Все едно е
единайсет часът на рождения ти ден и най-сетне осъзнаваш, че никой не ти е подготвил парти изненада.
В четвъртък след репетицията Кал споменава нехайно, че е бисексуален. И че може би някой ден бихме могли да направим
нещо заедно. Хваща ме напълно неподготвен. Единственото, което съм в състояние да направя, е да го зяпна. Сладкият, бавен Кал, с
хипстърски перчем и океанови очи.
Работата е там, че не е Блу.
Блу, който едва отговаря на имейлите ми.
Колкото и невероятно да е, до часа по английски на следващия ден напълно забравям за Кал. Господин Уайз не е в стаята,
когато аз влизам, и класа не го свърта на едно място. Двама души спорят за Шекспир, а после някой се покатерва на един стол и на
практика изкрещява монолога на Хамлет в ухото на някой друг. По някаква причина диванът е особено претъпкан. Ник е в скута на
Аби.
Тя подава глава иззад него и ме вика да се приближа. Грейнала е в усмивка.
- Саймън, тъкмо казвах на Ник какво се случи на репетицията вчера.
- Аха - потвърждава Ник. - Кой, много ви се моля, е този Калвин?
Поклащам глава, изчервявайки се.
- Никой. От театралния клуб е.
- Никой? - Ник накланя глава на една страна. - Сигурен ли си? Защото тази тук ми каза...
- Млъкни! - Аби запушва устата му с ръка. - Извинявай, Саймън. Просто толкова се вълнувам за теб. Не беше тайна, нали?
- Не, но... не е нищо.
- Е, ще видим - заявява Аби със самодоволна усмивчица.
Не знам как да й обясня, че сърцето ми вече принадлежи на някого. Някой, който очевидно носи името на бивш президент и
малко известен анимационен герой, който не обича да рисува, няма сини очи и все още не ме е бутал в стол на колелца.
Някой, който май ме харесваше повече, преди да знае кой съм.

26
От: hourtohour.notetonote@gmail.com
До: bluegreen118@gmail.com
Дата: 09.01,20:23
Тема: Относно: Наистина?
Искам да кажа, разбирам. Само защото аз бях небрежен, не означава, че е справедливо да те притискам да разкриеш кой си,
преди да си готов. А вярвай ми, страшно ме бива в това. Ала сега ти знаеш тайната ми самоличност на супергерой, а аз не знам
твоята... и това е странно, не мислиш ли?
Не знам какво друго да кажа. Анонимността изигра своята роля и аз го разбирам. Ала сега искам да се запознаем наистина. С
обич, Саймън
От: bluegreen118@gmail.com
До: hourtohour.notetonote@gmail.com
Дата: 10.01, 14:12
Тема: Относно: Наистина?
Е, всъщност Блу е тайната ми самоличност на супергерой, така че в действителност говориш за самоличността ми в
обикновения живот. Ала това, естествено, няма нищо общо. Просто не знам какво друго да кажа. Наистина съжалявам, Саймън.
Както и да е, изглежда, че нещата се нареждат така, както ти искаше. Браво на теб.
Блу
От: hourtohour.notetonote@gmail.com
До: bluegreen118@gmail.com
Дата: 10.01, 15:45 Тема: Относно:
Наистина?
Нареждат се, както съм искал? За какво говориш, по дяволите?
???
Саймън
От: hourtohour.notetonote@gmail.com
До: bluegreen118@gmail.com
Дата: 12.01,00:18
Тема: Относно: Наистина?
 Сериозно, нямам представа за какво, в името на всичко свято, говориш, защото абсолютно нищо не се нарежда така, както
искам.
Добре... разбирам, че не искаш да си пишем есемеси. И не искаш да се срещнем. Добре. Обаче ненавиждам това, че сега всичко е
различно, дори и в имейлите ни. Имам предвид, да, ситуацията е неловка. Предполагам, това, което се опитвам да кажа, е, че
наистина разбирам, ако не ме намираш за привлекателен или нещо такова. Ще го преживея. Но в много отношения ти си най-
добрият ми приятел и наистина не искам да те изгубя.
Не може ли просто да се престорим, че нищо от това не се е случило, и всичко отново да си стане нормално?
Саймън
1
Популярна игра, в която един от участниците, Саймън, кара останалите участници да повтарят всичко, което той прави, след като каже думите „Саймън каза“. - Б. пр.
27
Което не означава, че ще престана да мисля за това.
Прекарвам целия неделен следобед в стаята си, превключвайки между „Смитс“ и „Кид Къди“, надути докрай, и дори не ме е
грижа какво ще си помислят родителите ми. Да се чудят колкото си искат, изобщо не ме интересува. Опитвам се да накарам Бийбър
да остане в леглото до мен, но него не го свърта на едно място, така че го изхвърлям в коридора. Обаче той започва да скимти.
- Нора, вземи Бейбър - изкрещявам над музиката, но тя не отговаря, така че й го пращам в есемес.
Нейният отговор: Направи го ти. Не съм вкъщи.
Къде си? Изобщо не ми харесва това ново положение на нещата, в което Нора никога не си е вкъщи.
Не ми отговаря, а аз се чувствам прекалено натежал и апатичен, за да отида да попитам мама.
Взирам се във вентилатора на тавана. Блу очевидно няма да ми каже кой е, което означава, че сам ще трябва да го открия. От
няколко часа прехвърлям през ума си един и същи списък с улики.
Името на бивш президент и не особено известен комиксов герой. Наполовина евреин. Отлична граматика. Лесно му прилошава.
Девствен. Не е по купоните. Харесва супергероите. Обича „Рийс“ и „Орео“ (тоест не е идиот). Разведени родители. По-голям брат на
зародиш. Баща му живее в Савана и е учител по английски. Майка му е епидемиолог.
Проблемът е, че започвам да си давам сметка, че не знам почти нищо за никого. В смисъл, общо взето, знам кой е дев -
ствен. Представа обаче си нямам за повечето родители, дали са разведени, какво работят. Знам, че родителите на Ник са лекари.
Идея си нямам обаче какво работи майката на Леа, а за баща й нищо не знам, защото тя никога не говори за него. Нямам си идея и
защо бащата и братът на Аби все още живеят във Вашингтон. А това са най-добрите ми приятели. Винаги съм се мислил за
любопитен, но очевидно съм любопитен само за глупости.
Сега, като се замисля, това е направо ужасно.
Какъв смисъл обаче. Дори ако незнайно как разгадая мистерията, това няма да промени факта, че Блу просто не се интересува.
Открил е кой съм. И сега всичко е развалено и аз не знам какво да направя. Казах му, че ще разбера, ако не го привличам. Опитах се
да прозвучи така, сякаш не ме е грижа.
Само че не разбирам. И определено ме е грижа.
Всъщност това е отвратително.
В понеделник от дръжката на шкафчето ми виси найлоново пликче и първата ми мисъл е, че е бандаж. Предполагам, че си
представям как някакъв тъп спортист ми дава потния си бандаж като грандиозен жест на унижение и гаднярщина. Не знам. Може
би започвам да ставам параноик.
Така или иначе, не е бандаж. А памучна тениска с логото на албума „Фигура 8“ на Елиът Смит. Върху нея има бележка, на която
пише: Предполагам, Елиът разбира, че би отишъл на концертите му, ако можеше.
Написана е върху синьо-зелена хартия със съвършено прав почерк - няма и следа от наклон. И естествено, не е забравил второто
„т“1 в Елиът. Защото е Блу. Не би го забравил.
Тениската е размер М, страшно мека и напълно, удивително съвършена. В продължение на един безумен миг си мисля, че ще
отида в някоя тоалетна и ще я облека още сега.
Спирам се обаче. Защото все още е странно. Защото все още не знам кой е той. И по някаква причина от мисълта той да ме види в
нея се чувствам страшно неловко. Така че я оставям грижливо сгъната в пликчето, след което го прибирам в шкафчето си. И цял
ден се рея в неспокойна, блажена мъгла.
А после отивам на репетиция и настъпва земетръсна промяна. И аз не знам. Има нещо общо с Кал. Той тъкмо излиза от залата, за
да отиде до тоалетната, когато се появявам, и поспира на прага за минутка. Усмихваме се един на друг и продължаваме по пътя си.
Не е нищо. Дори не е споделен момент. Ала в гърдите ми изригва гняв. Честно, усещам го осезаемо. Само защото Блу е проклет
страхливец. Ще окачи шибана тениска на шкафчето ми, но не му стиска да ме заговори на живо.
Всичко развали. И ето го сега това очарователно момче със страхотен перчем, което може би дори ме харесва, а всичко е
напълно безсмислено. Никога няма да изляза с Кал. Вероятно никога няма да имам гадже. Прекалено съм зает, мъчейки се да не
съм влюбен в някой, който не е истински.
Остатъкът от седмицата е изтощително, неясно петно. Вече репетираме по още един час всяка вечер, което означава, че
вечерям на крак до кухненския плот, мъчейки се да не ръся трохи по учебниците си. Татко казва, че му липсвам тази седмица, което
в действителност означава, че му е тъжно, задето се налага да запише „Ергенът“, вместо да го гледаме заедно. Нямам вести от Блу, а
аз също не съм му писал.
Петък е важен ден, предполагам. Една седмица преди премиерата е и ще изиграем „Оливър!“ в пълни сценични костюми през
учебния ден: пред тези от първия и последния курс -сутринта, и пред втори и трети курс - следобед. Трябва да сме в училище цял
час по-рано, за да се приготвим, което означава, че Нора е принудена да се размотава в театралната зала. Кал обаче й намира
работа и тя изглежда доволна да лепи снимки на актьорския състав по стените на преддверието заедно със снимки от филмовата
версия с Марк Лестър и адски увеличен списък с имената на актьорите и сценичните помощници.
Зад кулисите цари невъобразим хаос. Липсва реквизит, хора щъкат насам-натам, полуоблечени в театралните си костюми, а
музикалните вундеркинди на „Крийкууд“ вече са заели мястото за оркестъра и репетират увертюрата. Всъщност за първи път
играем пиесата с оркестъра и дори само да ги чуем как репетират, прави всичко много по-истинско. Тейлър вече е напълно
облечена и гримирана и е заета с някакви странни загревки на гласа си, които сама си е измислила. Мартин не може да си намери
брадата.
Аз съм облякъл първия от трите си костюма - опърпана, прекалено голяма риза с цвят на овесена каша, широк панталон с шнур
и боси крака. Две момичета намазват косата ми с нещо, за да изглежда разчорлена, което е, все едно да обуеш високи токчета на
жираф. А после ми казват, че трябва да нося очна линия, нещо, което тотално ненавиждам. Достатъчно гадно е, че искат да съм с
лещи.
Единственият, на когото имам доверие да го направи, е Аби, която ме настанява в един стол до прозореца в женската
съблекалня. Никое от момичетата не го е грижа, че съм там, и дори не е, защото съм гей. Просто в съблекалните непрекъснато
влизат и излизат хора и ако някой иска усамотение, се преоблича в тоалетната.
- Затвори очи - нарежда тя.
Подчинявам се и върховете на пръстите й подръпват лекичко кожата до клепача ми. Имам особеното усещане, че рисуват върху
мен, защото дори не се шегувам - моливът за очи наистина е молив.
- Абсурдно ли изглеждам?
- Ни най-малко.
Тя замълчава за миг.
- Искам да те питам нещо.
-Да?
- Баща ти защо е във Вашингтон?
- Ами все още си търси работа там.
- О - казвам. А после: - Двамата с брат ти ще се преместят ли тук?
Аби прокарва върха на пръста си по ръба на клепача ми.
- Татко, да. Брат ми е първокурсник в „Хауард“.
А после кима, опъва другия ми клепач и се заема с него.
- Чувствам се глупаво, задето не го знаех - казвам.
 - Защо да се чувстваш глупаво? Предполагам, че просто никога не съм го споменала.
- Но аз не попитах.
Най-ужасното е, когато се заема с долните клепачи, защото трябва да държа очите си отворени и моливът минава по самия ръб,
а аз адски мразя, когато нещо се докосва до очите ми.
- Не мигай - казва Аби.
- Опитвам се.
Връхчето на езика й се показва лекичко между устните й; тя мирише на ванилов екстракт и талк.
- Добре, погледни ме.
- Приключихме ли? - питам.
Тя ме оглежда преценяващо.
- Общо взето - казва, но после ме напада като нинджа с пудра и четки.
- Леле - възкликва минаващата наблизо Брияна.
- Нали? - отвръща Аби. - Саймън, не го приемай погрешно, обаче изглеждаш абсурдно секси.
Което води до това за малко да си счупя врата - толкова рязко извивам глава, за да се погледна в огледалото.
- Какво мислиш? - пита тя, усмихвайки се широко зад мен.
- Изглеждам странно.
Малко сюрреалистично е. Бездруго не съм свикнал да се виждам без очила, а с очната линия цялостното впечатление е: ОЧИ.
- Почакай само Кал да те види - промърморва си Аби под носа.
Поклащам глава.
- Той не...
Не мога обаче да довърша. Не съм в състояние да престана да се гледам.
Първото представление за деня минава учудващо гладко, макар че повечето от последния курс го използват като възможност
да си поспят два часа повече. Първокурсниците обаче страшно се вълнуват, че ще пропуснат първите два часа, което ги прави най-
необуздано страхотната публика на света. Изтощението от седмицата се стопява и аз съм тласкан напред от адреналин, смях и
аплодисменти.
Обличаме си обикновените дрехи и всички са наистина щастливи и възбудени, докато госпожица Олбрайт ни дава бележки.
След това ни пускат, за да отидем на обяд с обикновеното, не-театралното население. Мъничко се вълнувам да отида на обяд с
грим. И не само заради предполагаемата ми абсурдна сексапилност. Готино е да бъдеш белязан като един от трупата.
Леа е запленена от грима ми.
- Майко мила, Саймън.
- Не е ли страхотен? - казва Аби.
Усещам как ме жегва смущение. Не помага и това, че Сладкия Брам ме гледа.
- Нямах представа, че са толкова сиви - казва Леа и се обръща слисано към Ник. - Ти знаеше ли?
- Не, не знаех - потвърждава той.
- Ами да, по краищата сякаш са оловно сиви - продължава тя, - по-светли по средата и почти сребърни около зеницата. Ала
тъмно сребърно.
- Петдесет нюанса сиво - казва Аби.
- Гадост - отвръща Леа и двете с Аби си разменят усмивки. Всъщност си е почти чудо.
След обяда се събираме в театралната зала, така че госпожица Олбрайт да може да ни напомни колко сме страхотни, след което
отново се отправяме зад кулисите, за да се преоблечем за първата сцена. Този път го правим малко на пожар, но на мен ми харесва.
Оркестърът отново загрява, а откъм театралната зала долита бъбрене, докато второкурсниците и третокурсниците заемат местата
си.
Това е представлението, за което се вълнувам. Защото това е моят курс. Защото Блу ще бъде някъде там. И колкото и да съм му
ядосан, приятна ми е мисълта, че той е в публиката.
С Аби надничаме през един процеп между завесите.
- Ник е тук. - Тя сочи към лявата част на залата. - И Леа. И Морган и Ана зад тях.
- Не трябва ли да започваме скоро?
- Не знам - отвръща Аби.
Обръщам се, за да погледна към мястото на Кал зад кулисите. Носи слушалки и малък микрофон, който се извива пред устата му,
и в момента слуша нещо и се мръщи. А после става и се отправя към залата.
Аз отново се обръщам към публиката. Лампите светят и мнозина са се покатерили върху седалките си и си крещят през залата.
Няколко ученици са смачкали програмите си на топка и ги подхвърлят към тавана.
- Публиката ни чака - обявява Аби и се усмихва в полумрака. А после върху рамото ми ляга ръка. Госпожица Олбрайт.
- Саймън, ще дойдеш ли с мен за минутка?
- Разбира се.
Двамата с Аби свиваме рамене един срещу друг.
Последвам госпожица Олбрайт в съблекалнята, където Мартин се е тръшнал в един пластмасов стол и навива край- чеца на
брадата си около пръста.
- Седни.
Госпожица Олбрайт затваря вратата зад нас, а Мартин ми хвърля поглед, който сякаш пита какво, по дяволите, се случва.
Не му обръщам внимание.
- Току-що се случи нещо - бавно започва госпожица Олбрайт - и исках първо да си поговоря с вас. Смятам, че имате право да
знаете.
Начаса усещам как стомахът ми се свива. Госпожица Олбрайт ни гледа за миг, а после примигва, за да се върне към случващото
се в момента. Изглежда напълно изтощена. - Някой е надраскал списъка с актьорите в преддверието - казва. - Променили са
имената и на двама ви в нещо грозно.
- В какво? - попита Мартин.
Аз обаче се досещам на мига. Мартин играе Фейгин2. Моята роля е Момчето на Фейгин. Предполагам, че на някой гений му се е
сторило адски забавно да задраска „и“-тата и „н“-тата.
-О!
Миг по-късно на Мартин също му просветва. Споглеждаме се и той извърта очи, и за миг сякаш отново сме приятели.
- Аха. Имаше и рисунка. Както и да е - продължава госпожица Олбрайт. - Кал вече го свали от стената, а след минутка аз ще
изляза, за да си поприказвам с очарователните ви съученици.
- Ще отмените ли представлението? - пита Мартин, сложил ръце върху бузите си.
- Искате ли да го направя?
Мартин ме поглежда.
- Не. Всичко е наред. Просто... не го отменяйте.
Сърцето ми думка.
Чувствам се... и аз не знам. Не искам да мисля за нищо от това. Ала за едно съм сигурен - мисълта Блу да не види пиесата е
смазваща.
Ще ми се да нямаше значение.
Мартин заравя лице в ръцете си.
 - Толкова много съжалявам, Спиър.
- Просто престани. - Изправям се. - Окей? Престани.
Предполагам, че това мъничко започва да ми омръзва. Опитвам се да не допусна то да ме засегне. Не би трябвало да ме е грижа,
че разни идиоти ме наричат с идиотски думи, и не би трябвало да ме е грижа какво мислят за мен другите. Само че винаги ме е
грижа. Аби обвива ръка около раменете ми и ние гледаме иззад завесата как госпожица Олбрайт излиза на сцената.
- Здравейте - казва тя в микрофона. Държи бележник и върху лицето й няма и помен от усмивка. - Някои от вас ме познават. Аз
съм госпожица Олбрайт, учителката по драма.
Някой от публиката подсвирква многозначително и неколцина души се изкискват.
- Знам, че всички сте се събрали тук, за да видите първото представление на една страхотна пиеса. Имаме невероятни актьори и
сценични помощници и нямаме търпение да започнем. Ала преди да го направим, искам да отделим няколко минути, за да
прегледаме заедно правилата против тормоз на съучениците в „Крийкууд“.
Нещо в думите „прегледаме“ и „правила“ кара всички да утихнат. А после се разнася жуженето на приглушен говор и шумолене
на дънков плат върху седалки. Някой се изсмива пронизително и някой друг крясва: „МЛЪКВАЙ!“. При което цял куп хора започват
да се кискат.
- Ще изчакам - заявява госпожица Олбрайт. И когато смехът утихва, тя вдига бележника. - Някой знае ли какво е това?
- Дневника ви? - Някакъв задник от втори курс.
Госпожица Олбрайт не му обръща внимание.
- Това е наръчникът на „Крийкууд“, който би трябвало да сте прочели и подписали в началото на учебната година.
Начаса всички престават да слушат. Господи. Сигурно е толкова трудно да бъдеш учител. Седя по турски на пода зад кулисите,
заобиколен от момичета. Госпожица Олбрайт продължава да говори, чете от наръчника и отново говори. Когато споменава нещо
за това, че в „Крийкууд“ не се допуска никакъв тормоз на съучениците, Аби стисва ръката ми. Минутите се точат едва-едва.
Чувствам се напълно изпразнен.
Най-сетне госпожица Олбрайт се връща зад кулисите и мята наръчника върху един стол.
- Да го направим - заявява, а в очите й има плашещо интензивен поглед.
Осветлението в залата отслабва и откъм мястото на оркестъра се надигат първите ноти. Излизам иззад кулисите и се качвам на
сцената. Крайниците ми тежат, сякаш са от олово. Иска ми се да си отида у дома и да се пъхна в леглото с айпода си.
Ала завесата започва да се вдига.
И аз просто се движа напред.

28
Ала по-късно в съблекалнята ме осенява.
Мартин ван Бюрън. Осмият ни президент.
Обаче просто няма начин. Не е възможно.
Изпускам хавлията си на пода. Навсякъде около мен момичета свалят шапки, разпускат коси, сапунисват си лицата и закопчават
торби за дрехи. Някъде рязко се отваря врата и отеква пронизителен смях.
Мислите ми препускат. Какво знам за Мартин? Какво знам за Блу?
Мартин е умен, очевидно. Достатъчно умен ли е, за да бъде Блу. Нямам представа дали Мартин е наполовина евреин. Искам да
кажа, възможно е. Не е единствено дете, но предполагам, че е възможно да лъже за това. Не знам. Не знам. Няма никакъв смисъл.
Защото Мартин не е гей.
И все пак някой смята, че е. Макар че едва ли би трябвало да приемам като особено достоверен източник някакъв анонимен
задник, който ме нарече педал.
- Саймън, не! - казва Аби, появявайки се на прага.
- Какво?
- Измил си го! - Тя се взира за миг в лицето ми. - Е, предполагам, че все още се забелязва мъничко.
- Имаш предвид абсурдната сексапилност? - питам и тя се смее.
- Слушай. Току-що получих есемес от Ник. Чака ни на входа. Тази вечер ще те изведем.
- Какво? Къде?
- Все още не знам. Ала този уикенд мама е във Вашингтон,
което означава, че къщата и колата са на мое разположение. Така че ще прекарате нощта на моя територия.
- Ще спим у вас?
- Аха - казва тя и аз забелязвам, че си е свалила грима и е по тесни дънки. - Така че върви да оставиш сестра си у вас. Каквото там
трябва да направиш.
Поглеждам в огледалото и се опитвам да издърпам косата си надолу.
- Нора вече взе автобуса - казвам бавно. Странно е. Саймън в огледалото все още носи лещи. Все още е почти нераз- познаваем. -
Защо, казваш, го правим?
- Защото като никога нямаме репетиция. - Тя ме смушва с пръст в бузата. - И защото ти имаше адски странен ден.
Едва не се разсмивам. И идея си няма.
Докато отиваме към паркинга, Аби не престава да говори и да крои планове. Оставям думите й да ме заливат. Не мога да си
избия това с Мартин от главата. Почти необяснимо е.
Би означавало, че той е написал онзи пост в тъмблр през август... за това, че е гей. И че Мартин е този, с когото си пиша от пет
месеца. Почти мога да го повярвам, но не мога да си обясня изнудването. Ако Мартин в действителност е гей, защо да въвлича Аби
във всичко това?
- Мисля, че би трябвало да прекараме следобеда в „Литъл Файв Пойнтс“ - казва Аби, - след което определено отиваме в Мидтаун.
- Звучи добре.
Просто няма смисъл.
После обаче се замислям за следобедите в „Уафъл Хаус“ и вечерните репетиции и как бях започнал да го харесвам, преди всичко
да отиде по дяволите. Изнудване с гарнитура от приятелство. Може би в това е бил целият смисъл.
Само че никога не изпитах чувството, че ме харесва. Нито за миг. Така че не може да е това. Мартин не може да е Блу.
Освен ако... Но не.
Защото не може да бъде шега. Блу не може да бъде шега. Просто не е възможно. Никой не би могъл да бъде толкова гаден. Нито
дори Мартин.
Трудно ми е да си поема дъх.
Не може да бъде шега, защото не знам какво ще направя, ако е.
Не мога да мисля за това. Господи. Съжалявам, но просто не мога.
Няма.
***
Ник ни чака пред училището и двамата с Аби удрят юмруци, когато се приближаваме.
- Доведох го - казва тя.
- А сега какво? - пита Ник. - Ще минем през нас, за да си вземем нещата, а после ти ще дойдеш да ни вземеш с колата?
- Това е планът - казва Аби. Завърта раницата си отпред, разкопчава най-мъничкото джобче и вади ключовете на колата си. След
това накланя глава на една страна. - Говорихте ли с Леа?
Двамата с Ник се споглеждаме.
- Още не - отвръща Ник и сякаш се смалява.
Сложно е, защото, колкото и да обичам Леа, присъствието й променя всичко. Тя ще бъде кисела и заядлива заради Ник и Аби.
Няма да одобри Мидтаун. И не знам как да го опиша, но понякога стеснителността й е заразителна.
Ала Леа ненавижда да се чувства изключена.
- Може би само ние тримата - казва Ник предпазливо, навеждайки очи надолу.
Усещам, че му е гадно заради това.
- Окей - казвам.
- Окей - съгласява се Аби. - Да вървим.
***
Двайсет минути по-късно вече съм на задната седалка в колата на майката на Аби, а под краката ми има купчинка книги.
- Сложи ги, където им намериш място. - Аби среща очите ми в огледалото за обратно виждане. - Чете ги, докато чака да ме вземе.
Или когато аз шофирам.
- Леле. На мене ми се додрайфва дори само ако чета на телефона си в колата - казва Ник.
- Повдига ти се - поправям го и сърцето ми се свива.
- Чуйте го само, господин Лингвист.
Ник се обръща в седалката си, за да ми се ухили.
Аби излиза на магистралата и се слива с движението без никакъв проблем. Дори не изглежда напрегната. Минава ми през ума,
че тя като нищо е най-добрият шофьор от всички нас.
- Знаеш ли къде отиваме? - питам.
- Да - отвръща Аби.
Двайсет минути по-късно спираме на паркинга на „Зесто“. Никога не ходя в „Зесто“. Имам предвид, почти никога не идвам в
същинската Атланта. Вътре е топло и шумно, пълно с хора, които ядат бургери и подобни неща. Само че мен изобщо не ме е грижа,
че е януари. Поръчвам си шоколадов сладолед с „Орео“ и през десетте минути, които ми отнема да го изям, отново се чувствам
почти нормално. Докато се върнем в колата, слънцето вече залязва.
След това отиваме в „Дъщерята на боклукчията“. Който се намира точно до кафене „Аурора“.
Няма обаче да мисля за Блу. Страшно харесвам „Дъщерята на боклукчията“. Ник се заплесва по някакви книги върху източните
философии, а Аби си купува чифт чорапогащи. Аз се размотавам между щандовете, мъчейки се да не срещам погледите на плашещи
на вид момичета с розови прически ирокез.
Не мисля за кафене „Аурора“ и не мисля за Блу.
Не мога да мисля за Блу.
Просто не съм в състояние да мисля, че Блу би могъл да бъде Мартин.
Стьмнило се е, но не е късно и Аби и Ник искат да ме заведат в някаква феминистка книжарница, в която очевидно има много
ЛГБТ литература. Така че започваме да разглеждаме по рафтовете и Аби вади ЛГБТ книжки с картинки, за да ми ги покаже, а Ник се
размотава наоколо с неловък вид. Аби ми купува книга за гей пингвини, а после се разхождаме още малко по улицата. Само че
застудява, а ние отново започваме да огладняваме, така че се качваме в колата и се отправяме към Мидтаун.
Аби като че ли знае точно къде отиваме. Свива в една странична уличка и паркира успоредно, сякаш не е нищо особено. След
това се връщаме забързано до ъгъла и излизаме на глав -ната улица. Ник трепери в тънкото си яке и Аби прави физиономия и
подхвърля:
- Ама момчетата от Джорджия са едни.
После обаче обвива ръка около него и разтърква неговата с длан, до като вървим.
- Стигнахме - заявява най-сетне, когато спираме пред място, на име „Уебстърс“.
Има голям вътрешен двор с коледни светлинки и знамена с цветовете на дъгата и въпреки че дворът е празен, паркингът е
претъпкан.
- Това да не е гей бар? - питам.
Аби и Ник се ухилват .
- Добре - казвам, - как обаче ще влезем?
Аз съм метър и седемдесет и пет. На Ник не му расте брада, а Аби носи цял куп плетени гривнички. Никого не бихме могли да
излъжем, че сме навършили двайсет и една години.
- Ресторант е - обяснява Аби. - Ще вечеряме.
„Уебстърс“ се оказва претъпкан с типове, носещи шалове, якета и тесни дънки. И те всички са сладки и мъничко смущаващи.
Повечето имат пиърсинги. В дъното има бар, откъдето се носи хип-хоп, а келнери, понесли халби с бира и кошнички с пилешки
крилца, се провират през тълпата.
- Само тримата ли сте? - пита салонният управител, отпускайки ръка върху рамото ми само за миг, но то е достатъчно, за да
накара стомаха ми да изпърха. - Ей сега ще ви намерим маса, миличък.
Отдръпваме се настрани и Ник взема едно меню, за да го разгледаме. Всички неща, които сервират тук, са с двусмислени имена.
Пикантни наденички. Сочни кренвирши. Горещи бухти. Аби не може да престане да се киска. Непрекъснато трябва да си напомням,
че това е ресторант. Без да искам, улавям погледа на секси тип в тясна риза с У-образно деколте; побързвам да извърна очи, но
сърцето ми думка.
- Отивам до тоалетната - казвам, защото съм почти сигурен, че ще се взривя, ако остана тук още малко.
Тоалетните са надолу по един коридор след бара и съм принуден да си проправя път през цял куп хора, за да стигна до тях.
Когато отново излизам, тълпата е още по-гъста. Две момичета танцуват с бири в ръце, групичка мъже се смеят, цял куп хора стискат
питиета или се държат за ръка.
Някой ме потупва по рамото.
- Алекс?
Обръщам се.
- Не съм...
- Не си Алекс - казва типът, - но имаш косата на Алекс.
И с тези думи вдига ръка и прокарва пръсти през нея.
Седнал е на високо столче на бара и не изглежда много по-голям от мен. Има руса коса, много по-светла от моята. Като на Драко.
Носи риза с къс ръкав и обикновени дънки, страшно е сладък и според мен вероятно е пиян.
- Как се казваш, Алекс? - пита ме и се плъзва от бар столчето. Когато се изправя, виждам, че е с почти цяла глава по-висок от мен;
мирише на дезодорант. Има изключително бели зъби.
- Саймън - отговарям.
- Простичкият Саймън срещна продавач на пайове1 - из-кикотва се той.
Определено е пиян.
- Аз съм Питър - представя се и аз си помислям: Питър, Питър, който яде тиква 3 4.
- Не мърдай - казва. - Ще ти взема нещо за пиене - Слага ръка на лакътя ми, обръща се към бара и ето че изведнъж стискам
истинска чаша за мартини, пълна с нещо зелено. - Като ябълки.
Отпивам малка глътка и то не е ужасно.
- Благодаря - казвам и пърхащото усещане ме завладява напълно.
 И аз не знам. Това е толкова различно от всичко, което е нормално за мен.
- Имаш невероятни очи.
Питър ми се усмихва. А после започва песен със силен, думкащ бас. Той отваря уста, за да добави нещо, но думите му са напълно
погълнати от шума.
- Какво?
Той прави стъпка към мен.
-Учиш ли?
- О. Да.
Сърцето ми думка. Стои толкова близо, че чашите ни се докосват.
- И аз. В „Емъри“ съм. Предпоследен курс. Задръж.
Изпразва остатъка от чашата си- на една глътка и отново се обръща към бара. Извивам врат към множеството и се опитвам да
открия Ник и Аби. Настанили са ги на една маса в другия край на помещението и те ме наблюдават с притеснен вид. Аби забелязва,
че ги гледам, и ми маха трескаво. Ухилвам се и й махам в отговор.
А после ръката на Питър отново е върху моята и той ми подава яркооранжев шот, като лекарство против настинка. Само че едва
съм преполовил ябълковата си напитка, така че я обръщам наведнъж и му връщам празната чаша. А после той чуква своя шот с
лекарство против настинка в моя и го пресушава.
Аз отпивам от моя, който има вкус на оранжада, а Питър се смее и подръпва пръстите ми.
- Саймън. Пил ли си шот досега?
Поклащам глава.
- Ооо. Добре. Отмяташ глава назад и просто... - Той демонстрира с празната си чаша. - Окей?
- Окей - отвръщам и ето че в тялото ми започва да се разлива едно топло, щастливо чувство.
Изпивам шота на две глътки и успявам да не изплюя нищо. Усмихвам се широко на Питър и той взема празната ми чаша, а после
улавя другата ми ръка и преплита пръсти в моите.
- Сладък Саймън. Откъде си?
- Шейди Крийк - отвръщам.
- Добре - казва той и се досещам, че не е чувал за него, но се усмихва и сяда на бар столчето си и ме притегля по-близо. Очите му
са някак лешникови и това някак ми харесва. И сега ми е по-лесно да говоря, и то е по-лесно, отколкото да не говоря, и всичко,
което казвам, е правилното нещо, и той кима, и се смее, и притиска дланите ми. Разказвам му за Аби и Ник, към които се опитвам да
не поглеждам, защото всеки път кога- то го направя, очите им започват да ми крещят. А после Питър ми разказва за своите
приятели и заявява:
- Господи, трябва да се запознаеш с тях. Трябва да се запознаеш с Алекс.
Така че купува и на двама ни по още един шот с оранжево лекарство против настинка, след което ме хваща за ръка и ме повежда
към голяма кръгла маса в ъгъла на стаята. Приятелите на Питър са голяма група, състояща се главно от мъже, и те всички са
сладки, и всичко се върти.
- Това е Саймън - казва и обвива ръка около мен, и ме прегръща странично. Представя ми всички и аз начаса забравям имената
им, с изключение на Алекс. Когото Питър ми представя с думите: - Запознай се със своя двойник.
Ала всъщност е доста озадачаващо, защото Алекс изобщо не прилича на мен. Имам предвид, и двамата сме бели. Но дори
прословуто еднаквите ни коси са напълно различни. Неговата е нарочно разчорлена. Моята просто си е разчорлена. Ала Питър не
престава да мести поглед между нас и да се киска и някой сяда в нечий скут, за да ми освободи стол, а някой друг ми подава бира.
Искам да кажа, навсякъде е пълно с питиета.
Приятелите на Питър са шумни и забавни и аз се смея толкова силно, че се разхълцвам, но дори не помня на какво се смея. А
ръката на Питър ме прегръща здраво около раменете и в един момент, съвсем неочаквано, той се навежда и ме целува по бузата.
Сякаш съм попаднал в някаква странна, различна вселена. Сякаш имам гадже. И ето че започвам да им разказвам за Мартин и
имейлите, и как ме изнудваше, и сега като се замисля, това всъщност е адски смешна история. И всички се заливат от смях и
единственото момиче на масата казва: „Господи, Питър. Той е очарователен“. И аз се чувствам невероятно.
Ала после Питър се привежда към мен и устните му са до ухото ми, и той казва:
- В гимназията ли си?
- Предпоследен курс.
- В гимназията - повтаря. Ръката му все още е около мен. - На колко си години?
- На седемнайсет - прошепвам, чувствайки се неловко.
Той ме поглежда и поклаща глава.
- О, миличък - казва и се усмихва тъжно. - Не. Не.
- Не? - повтарям.
- С кого си тук? Къде са приятелите ти, сладък Саймън?
Посочвам към Ник и Аби.
- А - казва той.
Помага ми да се изправя и ме държи за ръка, и ето че стаята се олюлява, но незнайно как се озовавам седнал в стол. До Аби и
срещу Ник, пред един недокоснат чийзбургер. Студен, но простичък и съвършен, без никакви зеленища и с цял куп пържени
картофки.
- Довиждане, сладки Саймън - казва Питър и ме прегръща, а после ме целува по челото. - Върви и бъди седемнайсетго- дишен.
След това се отдалечава, залитайки, а Аби и Ник изглеждат така, сякаш не са сигурни дали да се смеят, или да изпаднат в паника.
Господи, обичам ги. Ама наистина, обичам ги. Обаче вътре в мен всичко се люлее.
- Колко изпи? — попита Ник.
Опитвам се да преброя на пръсти.
- Забрави. Не искам да знам. Просто хапни нещо.
- Страшно ми харесва тук - заявявам.
- Виждам - казва Аби и натъпква пържен картоф в устата ми.
***
- Ама видяхте ли му зъбите? - питам. - Имаше най-белите зъби, които съм виждал някога. Бас държа, че използва онези работи.
„Крест“.
- Шини за избелване - казва Аби.
Обвила е ръка около кръста ми, а Ник е обвил ръка около другия ми кръст. Имам предвид, около същия кръст. А моите ръце са
около раменете им, защото ТОЛКОВА СТРАШНО МНОГО ги обичам.
- Определено шини за избелване. - Аз въздъхвам. - Той е в колежа.
- И ние така чухме - казва Аби.
Такава съвършена нощ. Всичко е съвършено. Дори вече не е студено навън. Петък вечер е и ние не сме в „Уафъл Хаус“, и не
играем „Асасинс Крийд“ в мазето на Ник, и не страдаме за Блу. Навън сме и сме живи, и всички във Вселената са тук в този миг.
- Здрасти - казвам на някого.
Усмихвам се на всички, с които се разминаваме.
- Саймън. Господи - казва Аби.
- Добре - заявява Ник. - Ти ще седиш отпред.
- Какво? Защо?
 - Защото не мисля, че Аби се нуждае от повръщаното ти по тапицерията на майка й.
- Няма да повърна - казвам, ала в мига, в който думите излизат от устата ми, стомахът ми се свива по начин, който не предвещава
нищо добро.
Така че сядам отпред и открехвам прозореца, а студеният въздух е бръснещ и освежаващ върху лицето ми. Затварям очи и
облягам глава назад. А после отварям рязко очи.
- Чакайте, къде отиваме?
Аби намалява, за да пусне някаква кола да мине пред нас.
- Вкъщи - отвръща. - Колидж Парк.
- Ама аз си забравих тениската. Може ли да минем през нас?
- В съвсем обратната посока е.
- Мамка му - казвам.
Мамка му мамка му мамка му.
- Мога да ти заема някоя тениска. Сигурна съм, че имаме някои дрехи на брат ми.
- Освен това ти си с тениска - изтъква Ник.
- Нееее. Не е, за да я нося.
- А за какво тогава? - пита Аби.
- Не мога да я нося - обяснявам. - Би било странно. Трябва да я сложа под възглавницата си.
- Защото това не е странно - казва Ник.
- Тениската е на Елиът Смит. Знаехте ли, че той се намушкал с нож, когато сме били на пет години? Ето защо никога не отидох
на някой от концертите му. - Затварям очи. - Вярвате ли в живота в отвъдното? Ник, евреите вярват ли в рая?
- Окей - заявява Ник.
Двамата с Аби си разменят погледи в огледалото за обратно виждане, а после Аби се прехвърля в дясната лента. Завива към
магистралата и когато се качва на нея, осъзнавам, че отиваме на север. Обратно към Шейди Крийк. Обратно, за да вземем тениската
ми.
- Аби, споменавал ли съм ти, че ти си абсолютно най-стра-хотният човек в цялата Вселена? Господи. Толкова те обичам.
Обичам те повече, отколкото те обича Ник. - Аби се засмива, Ник се закашля, а аз се чувствам мъничко нервен, защото не мога да
си спомня дали е тайна, че Ник обича Аби. Вероятно би трябвало да продължа да говоря. - Аби, ами ако ми станеш сестра? Нуждая
се от нови сестри.
- Какво им има на старите ти сестри? - пита тя.
- Ужасни са - заявявам. - Нора вече никога не си е вкъщи, а Алис си има гадже.
- И защо това да е ужасно? - пита Аби.
- Алис си има гадже? - пита Ник.
- Ама те трябва да си бъдат Алис и Нора. Не бива да се променят - обяснявам.
- Не им е позволено да се променят? - Аби се смее. - Но ти се променяш. Различен си от онзи, който беше преди пет месеца.
- Не съм различен!
- Саймън. Току-що те видях как свали някакъв случаен тип в гей бар. Носиш очна линия. И си пиян като дърво.
- Не съм пиян.
Ник и Аби се споглеждат в огледалото и избухват в смях.
- И не беше някакъв случаен тип.
- Не беше ли? - пита Аби.
- Беше случаен тип от колежа - напомням.
-А!
***
Аби спира на алеята пред нас и минава на неутрална предавка, а аз я прегръщам и казвам:
- Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти. - Тя разрошва косата ми. - Добре. Няма да се бавя. Не мърдайте от тук.
Пътеката малко се люлее, но не е толкова зле. Отнема ми около минута да се оправя с ключа. Лампата в преддверието е угасена,
но телевизорът работи и предполагам, че очаквах родителите ми да са заспали, те обаче са се свили по пижами на дивана, с Бийбър,
сгушен между тях.
- Какво правиш вкъщи, хлапе? - пита татко.
- Трябва да си взема тениска - казвам, но ми се струва, че това май не прозвуча добре, така че опитвам отново: - С тениска съм, но
трябва да си взема тениска, която да занеса у Аби, защото тя е една особена тениска и не е голяма работа, обаче имам нужда от нея.
- Добре... - казва мама и обръща очи към татко.
- „Наркомрежа“ ли гледате? - питам. Сложили са го на пауза. - О, господи. Това правите, когато не съм вкъщи. Гледате
телевизионни сериали.
Не мога да престана да се смея.
-Саймън. - Татко изглежда едновременно объркан и строг, и развеселен. - Има ли нещо, което искаш да ни кажеш?
- Аз съм гей - казвам и се кискам.
От мен просто извира кискане.
- Добре, седни - заявява татко и аз се каня да се пошегувам, но той продължава да ме гледа и аз се настанявам на облегалката на
двуместния фотьойл. - Ти си пиян.
Изглежда мъничко слисан. Аз свивам рамене.
- Кой шофира? - пита ме.
- Аби.
-Тя пи ли?
- Татко, я стига. Не. - Той разперва ръце. - Не! Господи.
- Ем, искаш ли да...
-Да.
Мама се надига и отмества Бийбър от краката си. А после става от дивана, излиза в преддверието и аз чувам как входната врата
се отваря и затваря.
- Отиде да говори с Аби? Сериозно? Дори не ми вярвате?
- Е, не съм сигурен дали би трябвало да ти вярваме, Саймън. Появяваш се в десет и половина, очевидно пиян и явно дори не
мислиш, че това е проблем, така че...
- Значи, според теб проблемът е, че не се опитвам да го скрия. Проблемът е, че не ви лъжа.
Баща ми се изправя внезапно и аз го поглеждам и си давам сметка, че е адски ядосан. Което е толкова необичайно, че ме прави
нервен, но едновременно с това и мъничко безстрашен, така че казвам:
- Повече ли ти харесва, когато ви лъжа? Вероятно сега ти е кофти, че вече не можеш да се подиграваш с онези, които са гей, бас
държа, че мама не ти позволява, нали?
- Саймън.
Прозвучава като предупреждение.
Изкисквам се, но то прозвучава някак рязко.
- Онзи конфузен момент, в който осъзнаеш, че си си правил гей шеги пред сина си гей през последните седемнайсет години.
Възцарява се ужасна, напрег-на-та тишина. Татко просто ме гледа.
 Най-сетне мама се връща в стаята и в продължение на минута мести поглед между нас двамата, преди да заяви:
- Изпратих Аби и Ник да си вървят.
- Какво? Мамо! - Изправям се прекалено рязко и стомахът ми се обръща. - Не. Не. Тук съм само за да си взема тениската.
- О, мисля, че тази вечер ще си останеш вкъщи - казва мама. - С баща ти трябва да си поговорим за минутка. Защо не отидеш да си
сипеш чаша вода. Ние ей сега ще дойдем.
- Не съм жаден.
- Не беше молба - отсича мама.
Те майтапят ли се? Какво, очаква се да си седя тук и да си пия водата, докато те говорят за мен зад гърба ми? Затръшвам вратата
на кухнята.
В мига, в който водата докосва устните ми, я изгълтвам толкова бързо, че почти забравям да дишам. Стомахът ми кипи. Мисля,
че водата само влошава положението. Преплитам ръце върху масата и заравям глава в лакътя си. Толкова съм уморен.
Родителите ми идват няколко минути по-късно и сядат на масата до мен.
- Пи ли вода? - пита татко.
Побутвам празната чаша към него, без да вдигам глава.
- Добре - казва той, а после замълчава за миг. - Хлапе, трябва да говорим за последствията.
Аха, защото нещата и така не са достатъчно скапани. Хората в училище мислят, че съм някаква шега, има едно момче, в което не
мога да престана да бъда влюбен, и то като нищо ще се окаже някой, когото не мога да понасям. И съм почти сигурен, че тази нощ
ще драйфам.
Но, да. Те искат да говорим за последствията.
- Обсъдихме го и... предполагаме, че това е първото ти провинение? - Аз кимам в ръцете си. - В такъв случай с майка ти се
съгласихме да те накажем за две седмици, считано от утре сутринта.
Вдигам рязко глава.
- Не можете да го направите.
- Не можем?
- Пиесата е следващия уикенд.
- О, прекрасно си даваме сметка - казва татко. - Можеш да ходиш на училище и на репетиции, и на всичките си представления, но
след това ще се прибираш право вкъщи. А лаптопът ти ще се премести в дневната за една седмица.
- И още сега ще прибера телефона ти.
Мама протяга ръка съвсем делово.
- Това е толкова прецакано - казвам, защото какво друго би могъл да кажеш, обаче, честно, дори не ме е грижа.
1
На английски името се пише с двойно „л“ и двойно „т“. - Б. пр.
2
Английската дума „Га&“ (първата част от името „Fagin“), особено в американския английски, се използва като обида за гей мъжете. - Б. пр.
3
Началото на английско детско стихне. - Б. пр.
4
Герой от популярно английско детско стихне. - Б. пр.
29
В понеделник е Денят на Мартин Лутър Кинг, така че сме на училище чак във вторник. Когато пристигам, Аби ме чака пред
шкафчето ми.
- Къде беше? Цял уикенд ти пращам съобщения. Добре ли си?
- Добре съм - казвам, разтърквайки очи.
- Страшно се притеснявах за теб. Когато майка ти излезе... майка ти си е направо страшна. Мислех си, че ще ме накара да духна в
дрегер или нещо такова.
Господи.
- Съжалявам. Адски са стриктни, когато става дума за шофиране.
Аби отстъпва настрани и аз въвеждам комбинацията на шкафчето си.
- Не, няма нищо - казва. - Просто ми беше гадно да те зарежем така. А после, когато цял уикенд не чух нищо от теб...
Отварям вратичката.
- Взеха ми телефона. И компютъра. И съм наказан за две седмици. - Ровичкам из шкафчето, за да намеря тетрадката си по
френски. - Така че, да.
Лицето на Аби посърва.
- Ами пиесата?
- О, няма проблем за нея. Няма да ми пречат за това. Бутам вратичката на шкафчето и механизмът изщраква глухо.
- Ами добре - казва тя. - Обаче толкова съжалявам. Аз съм виновна за всичко.
- За какво си виновна? - пита Ник и тръгва заедно с нас към кабинета по английски.
- Саймън е наказан - обяснява тя.
- Не си виновна за нищо. Аз съм този, който се напи, а после отиде да го навре в очите на родителите си.
- Не беше най-добрият ти ход - отбелязва Ник.
Аз го поглеждам. Нещо е различно, но не съм сигурен какво точно.
А после изведнъж ми просветва - ръцете. Двамата се държат за ръце. Вдигам рязко глава, за да ги погледна, и те се усмихват
смутено. Ник свива рамене.
- Я виж ти - казвам. - Май все пак не съм ви липсвал чак толкова в петък вечерта, а?
- Не особено - потвърждава Ник, а Аби заравя глава в рамото му.
***
Измъквам подробностите от Аби по време на разговора по групички в часа по френски.
- Е, как стана? Кажи ми всичко. C'etait ип surprise - добавям, когато мадам Блан се приближава до нас.
- C’etait une surprise, Саймън. Аиfeminin.7
Как да не обичаш учителите по френски. Правят такъв голям въпрос от родовете на думите, но винаги произнасят името ми
като Симон.
- Ъ, nous etions... — Аби се усмихва на мадам Блан и я изчаква да се отдалечи. - Ами да, оставихме те у вас и аз бях разстроена,
защото майка ти изглеждаше страшно ядосана и не исках да си мисли, че съм от онези, които пият и след това карат.
- Не би ти позволила да шофираш до вас, ако го мислеше.
- Е, да. Не знам. Както и да е. Тръгнахме си, но известно време останахме паркирали на алеята пред Ник, в случай че успееш да
убедиш родителите ти отново да излезеш.
- Да, съжалявам. Никакъв шанс.
- О, знам - казва тя. - Просто се чувствах особено да си
1 Беше изненада. В женски род. (Фр.) - Б. пр. тръгнем без теб. Пратихме ти съобщение и почакахме известно време.

- Съжалявам - повтарям.
- Не, няма нищо - казва Аби, а после се усмихва широко. -С ’etait magnifique)
***
Обядът е страхотен, защото през дългия уикенд Морган и Брам са имали рождени дни, а Леа страшно държи всеки да получи
своя собствена гигантска торта. Което означава две торти, и двете - шоколадови.
Само дето не знам кой е донесъл тортите днес, защото Леа изобщо не се появява за обяд. И като се замисля сега, не беше и в
часовете по английски и френски.
Бръквам автоматично в задния си джоб, но после си спомням, че телефонът ми е под арест. Така че се привеждам към Ана, която
си е сложила две парти шапчици и нагъва купчинка захарна глазура.
- Хей, къде е Леа?
- Ъм - казва тя, без да среща очите ми. - Тук е.
- В училище?
Ана свива рамене.
Опитвам се да не се тревожа за това, но цял ден не я виждам, не я виждам и на следващия ден. Само дето Ана твърди, че е тук. И
колата й е на паркинга в седем часа, когато най-сетне излизаме от репетиция, което прави всичко още по-странно. Не съм сигурен
какво става.
Просто искам да се свържем. Може би имам непрочетени съобщения от нея на телефона си, за които дори не знам.
Или пък не. Нямам представа. Отвратително е.
Ала в четвъртък следобед, в малкия промеждутък между училище и репетиция, най-сетне я зървам да излиза от тоалетната до
преддверието.
- Леа! - Втурвам се към нея и я прегръщам. - Къде беше?
Тя настръхва в ръцете ми.
Аз отстъпвам назад.
1 Беше прекрасно. (Фр.) - Б. пр.

- Ъм, всичко наред ли е?

Очите й, когато ме поглежда, режат като остриета.
- Не искам да говоря с теб - заявява и подръпва тениската си надолу, след което скръства ръце на гърдите си.
- Какво? Леа, какво се е случило?
- Ти ми кажи - отвръща тя. - Как беше в петък? Добре ли си прекарахте с Ник и Аби?
За миг се възцарява тишина.
- Не знам какво очакваш да кажа. Имам предвид, съжалявам.
- Звучиш наистина съсипан.
Две първокурснички минават покрай нас, гонейки се и пищейки, и се блъскат във вратата. Ние замълчаваме за миг.
- Е, наистина съжалявам - повтарям, когато вратата се затваря зад тях. - Ако става дума за Ник и Аби, не знам какво да ти кажа.
- Да, всичко се върти около Ник и Аби. Така де... - Тя се смее и поклаща глава. - Все тая.
- Е, какво? Искаш ли да говорим за това, или искаш просто да бъдеш адски саркастична и да не ми кажеш какво става? Защото,
ако само ще ми се смееш, сериозно, нареди се на опашката.
- Страхотно - отвръща тя. - Поздрави най-добрата си приятелка от мен.
- Леа. - Аз се обръщам. - Моля те. Просто спри.
 Тя поклаща лекичко глава, свила е устни и примигва учестено.
- Имам предвид, няма проблем. Ала следващия път, когато решите да излезете без мен, ми изпратете есемес със снимки или
нещо такова. Просто за да мога да се преструвам, че все още имам приятели.
Разнася се звук като от преглътнато изхлипване, тя минава покрай мен и изскача навън. През цялата репетиция този хлип не
спира да отеква в главата ми.

30
Прибирам се вкъщи и единственото, което искам да направя, е да се разходя някъде. Където и да е. Само че в момента не ми е
позволено дори да изведа кучето си навън. Чувствам се толкова странно, неспокоен и нещастен.
Мразя, когато Леа ми се сърд- и. Ненавиждам го. Не казвам, че не се случва често, защото с Леа винаги има скрит емоционален
подтекст, който винаги ми убягва. Това обаче е различно и по-лошо от обикновено. Толкова беше жлъчна за всичко.
Освен това за първи път виждам Леа да плаче.
Вечерята е печен сандвич със сирене и „Орео“, защото родителите ми все още са на работа, а Нора пак не си е вкъщи. След което
прекарвам остатъка от вечерта, взирайки се във вентилатора на тавана. Нямам сили да си напиша домашните. Бездруго никой
няма да го очаква от мен, при положение че утре е премиерата на пиесата. Слушам музика и съм отегчен, неспокоен и честно
казано, нещастен.
А после, около девет часа, родителите ми се появяват, за да си поговорим. Тъкмо когато си мислех, че денят едва ли би могъл да
стане по-зле.
- Може ли да седна? - пита мама, спирайки несигурно в края на леглото ми.
Свивам рамене и тя сяда; татко се настанява на стола зад бюрото ми.
Сплитам ръце зад главата си и въздъхвам.
- Нека отгатна. Недей да се напиваш.
- Ами, да - казва татко. - Недей да се напиваш.
- Ясно.
Двамата се споглеждат. Татко се прокашля.
- Дължа ти извинение, хлапе.
Вдигам очи към него.
- Онова, което каза в петък. За гей шегите.
- Майтапех се - казвам. - Н-ям-а значение.
- Не - настоява баща ми. - Има значение.
Свивам рамене.
- Е, просто искам да го кажа, в случай че не е достатъчно ясно. Обичам те. Много. Каквото и да става. И знам, че трябва да е
страхотно да имаш толкова готин баща.
Майка ми се прокашля многозначително:
- Извинявай. Готини родители. Готините, яки, хипстър родители.
- О, страхотно е - казвам.
- Дръпвай ни юздите, ако се налага, става ли? Дръпвай моите юзди. - Той разтърква брадичка. - Знам, че не съм направил
разкриването ти лесно. Страшно си смел, хлапе.
- Благодаря.
Надигам се и се облягам на стената, мислейки си, че това е подходящият момент за разрошване на косата и приятни сънища,
хлапе и не стой до късно.
Само че те не помръдват. Така че казвам:
- Така или иначе, знаех, че се шегуваш. Не беше това причината да не искам да се разкрия.
Родителите ми отново се споглеждат.
- Мога ли да попитам каква беше? - казва мама.
- Ами нямаше определена причина - обяснявам. - Просто не исках да трябва да говоря за това. Знаех си, че ще бъде голяма
работа. Не знам.
- И беше ли голяма работа? - пита мама.
- Ами, да.
- Съжалявам - казва тя. - Направихме ли го на голям въпрос?
- Господи. Сериозно? Вие всичко правите на голям въпрос.
- Наистина ли?
- Когато започнах да пия кафе. Когато започнах да се бръсна. Когато тръгнах с момиче.
- Това са вълнуващи неща - казва тя.
- Не са чак толкова вълнуващи. Така де... и аз не знам. Толкова сте обсебени от всичко, което правя. Имам чувството, че не мога
да си сменя чорапите, без някой да го забележи.
- А - отбелязва татко, - онова, което се опитваш да кажеш, е, че сме адски натрапчиви.
- Аха - потвърждавам.
Мама се разсмива.
- Виждаш ли, ти все още не си родител, така че няма как да разбереш. То е... Имаш си бебе и с течение на времето то започва да
прави разни неща. И ти си свикнал да виждаш всяка малка промяна, и е запленяващо. - Тя се усмихва тъжно. - А сега пропускам
толкова неща. Малките неща. И ми е трудно.
- Но аз съм на седемнайсет. Не мислиш ли, че се очаква да се променям?
- Естествено. И то е прекрасно. Това е най-вълнуващото време. - Тя стисва лекичко върха на стъпалото ми. - Просто ми се ще все
още да можех да виждам как се случва всичко.
Не съм съвсем сигурен какво да кажа.
- Вече сте толкова пораснали - продължава тя, - и тримата. И сте толкова различни. Имам предвид, дори когато бяхте бебета.
Алис беше безстрашна, Нора беше толкова самостоятелна, а ти беше такова смешниче. Всички казваха, че си одрал кожата на баща
си.
Татко се ухилва, а аз не знам какво да кажа. Никога, ама никога не съм мислил за себе си по този начин.
- Спомням си, когато те взех в прегръдките си за първи път. Малката ти устица. Така се вкопчи в гърдата ми...
- Мамо.
- О, беше най-невероятният момент. А баща ти доведе сестра ти в стаята и тя все повтаряше: „Не бебе!“. - Мама се смее. - Не
можех да откъсна очи от теб. Не можех да повярвам, че сме родители на момче. Предполагам, толкова бяхме свикнали да мислим за
себе си като за родители на момиче, че това беше едно напълно ново нещо, което да открием.
- Съжалявам, че не се оказах кой знае какво момче - подхвърлям и татко се завърта в стола, за да ме погледне право в очите.
- Ти майтапиш ли се?
- Общо взето.
- Ти си невероятно момче - заявява. - Като нинджа си.
- Ами благодаря ти.
 - Пак заповядай.
До ушите ни долита затръшването на входната врата, а после дращенето на кучешки нокти по дървения под - Нора си е вкъщи.
- Слушай. - Мама отново ме смушква лекичко по стъпалото. - Не искам да ти се бъркаме, но се опитай да ни влезеш в
положението, става ли? Дръж ни в течение, където може, а ние ще се опитаме да не бъдем странни и обсебващи.
- Звучи ми справедливо - казвам.
- Добре. - Двамата отново се споглеждат. - Както и да е, имаме нещо за теб.
- Още една конфузна история за това как съм сукал?
- Господи, ти не можеше да се наситиш на гърдата - заявява татко. - Не мога да повярвам, че се оказа гей.
- Адски смешно, татко.
- Нали? - Той се изправя и изважда нещо от джоба си. -Заповядай - казва и ми го подхвърля.
Телефонът ми.
- Все още си наказан, но този уикенд те пускаме под гаранция. А ако утре не забравиш никоя от репликите си, ще си получиш
обратно и лаптопа.
- Нямам реплики - казвам бавно.
- В такъв случай няма за какво да се притесняваш, хлапе.
***
Интересно обаче, дори без реплики, които да объркам, пак съм притеснен. Възбуден, неспокоен, надъхан и нервен. В мига, в
който звънецът удря, госпожица Олбрайт отвежда Аби, Мартин, Тейлър и още неколцина други за допълнителна загрявка на
гласовете в музикалната стая. Останалите си седим на пода в театралната зала и ядем пица. Кал тича насам-натам и се оправя с
разни технически въпроси и си е облекчение просто да се размотавам с разни момичета от последния курс. Никакъв Калвин
Кулидж, Мартин ван Бюрън или други объркващи президентски момчета. Никаква Леа, която ме гледа с хладни оръжия вместо
очи.
Представлението започва в седем, ала госпожица Олбрайт иска да сме облекли костюмите си още в шест. Слагам си лещите и се
преобличам рано, а после седя в момичешката съблекалня и чакам Аби. Тя се появява чак в пет и половина и очевидно е в особено
настроение. Едва ме поздравява.
Придърпвам стола си до нея и я гледам как се гримира.
- Притесняваш ли се? - питам я.
- Малко.
Тя се взира в огледалото и потупва ресниците си с четчицата на спиралата.
- Ник ще дойде тази вечер, нали?
- Аха.
Тези отсечени, резки отговори. Почти изглежда раздразнена.
- Когато приключиш, ще ми помогнеш ли да стана абсурдно секси?
- Очна линия? - пита тя. - Добре. Една секунда.
Донася чантичката си с гримове и придърпва стола си срещу моя. Вече сме единствените в съблекалнята. Сваля капачето на
молива и опъва клепача ми, а аз се опитвам да не мърдам.
- Много си тиха - казвам след миг. - Всичко наред ли е?
Тя не отговаря. Усещам как моливът дращи по ръба на клепача ми.
-Аби?
Моливът се вдига и аз отварям очи.
- Дръж ги затворени - нарежда тя и се залавя с другия клепач. За миг не казва нищо. А после: - Каква беше цялата онази работа с
Мартин?
- С Мартин? - повтарям и стомахът ми се свива.
- Той ми разказа всичко. Но ми се иска да го чуя от теб.
Вкаменил съм се на мястото си. всичко. Но какво изобщо означава това?
- Това с изнудването?
- Аха. Това. Добре, отвори ги. - Заема се с долния клепач и аз се боря с желанието да мигна. - Защо не ми каза?
- Защото - отвръщам - и аз не знам. Не казах на никого.
- И просто се съгласи да го направиш?
- Не е като да имах кой знае какъв избор.
- Но знаеше, че той не ме привлича, нали?
Тя отново затваря молива.
- Да. Знаех.
Аби се отдръпва за миг, за да ме огледа преценяващо, преди да въздъхне и отново да се приведе напред. - Трябва да го изравня -
казва, а после се умълчава.
- Съжалявам. - Изведнъж ми се струва толкова важно да я накарам да разбере. - Не знаех какво да направя. Той щеше да каже на
всички. Наистина не исках да му помогна. Почти не му помогнах.
- Аха.
- Затова той качи онова в тъмблр. Защото не му помагах достатъчно.
- Не, разбирам - казва тя.
Довършва с молива, а после размазва всичко с пръст. Миг по-късно усещам как прокарва пухкава четка за грим по бузите и носа
ми.
- Готово - заявява и аз отварям очи. Тя ме поглежда и се намръщва. - Разбирам, че си бил в трудна ситуация. Но не си ти този,
който взема решенията за любовния ми живот. Аз избирам с кого да излизам. - Тя свива рамене. - Мислех, че го разбираш.
Чувам как си поемам дъх.
-Толкова съжалявам.
Отпускам глава. Иска ми се просто да изчезна.
- Е, нали знаеш. То е такова, каквото е. - Тя свива рамене. - Аз излизам, окей?
- Окей - кимвам.
- Може би някой друг би могъл да те гримира утре.
***
Представлението минава добре. Дори повече от добре. Тейлър е съвършено сериозна, Мартин е истински смешник, а Аби е
оживена и забавна, и е почти така, сякаш разговорът ни в съблекалнята изобщо не се е състоял. Ала когато всичко свършва, тя
изчезва, без да каже довиждане, а докато се преоблека, Ник също си е тръгнал. А дори нямам представа дали Леа изобщо е дошла.
Така че, да. Представлението е страхотно. Аз съм този, който е нещастен.
Родителите ми и Нора ме чакат в преддверието и татко носи гигантски букет. Защото, макар да нямам реплики, очевидно съм
гордост за театъра. По пътя до къщи не престават да си тананикат песните и да говорят за невероятния глас на Тейлър и ме питат
дали съм приятел с изключително забавното хлапе с брадата. Известен още като Мартин. Господи, какъв въпрос.
Събирам се с лаптопа си в мига, в който се прибираме. Честно казано, по-объркан съм от всякога.
Предполагам, не би трябвало да се учудвам, че Леа е сърдита заради петък. Мисля, че мъничко прекалява, но вероятно съм си го
заслужил. Но Аби?
Наистина ми идва отникъде. Странно е, защото от всички неща, за които се чувствам виновен, и през ум не ми мина да се
чувствам виновен заради Аби. Обаче съм такъв идиот. Защото не може да те накарат да харесаш някого насила, с увещания или
манипулации. Ако някой го знае, това съм аз.
Отвратителен приятел съм. Повече от отвратителен. Защото в този момент би трябвало да моля Аби да ми прости, а не го правя.
Прекалено съм зает да се чудя какво точно й е казал Мартин. Защото не ми звучи така, сякаш е споменал нещо друго, освен
изнудването.
Което би могло да означава, че не иска да си признае, че е Блу. Или пък би могло да означава, че изобщо не е Блу. А при мисълта,
че Блу би могъл да бъде някой друг, ме обзема задъхано, изпълнено с надежда чувство.
Истинска надежда, въпреки бъркотията, която забърках. Въпреки драмата. Въпреки всичко. Защото дори с всички га-дости тази
седмица, все още ме е грижа за Блу.
Онова, което изпитвам към него, е като ударите на сърце -тихо, непрестанно и долавящо се под всичко.
Влизам в пощата си и в този миг ми прищраква. И това не е Саймънова логика. А обективна, неоспорима истина.
Всеки имейл, който Блу ми е изпратил, има дата и час.
Толкова много от тях са изпратени веднага след училище. Докато съм бил на репетиция. Което означава, че Мартин също е бил
на репетиция и не е имал време за писане, нито безжичен интернет.
Блу не е Мартин. Не е Кал. Той е просто някой.
Така че се връщам чак до началото на август и препрочитам всичко. Заглавията на имейлите му. Всеки ред, който е написал.
Нямам представа кой е. Ни най-малко.
Но мисля, че отново се влюбвам в него.

31
От: hourtohour.notetonote@gmail.com
До: bluegreen118@gmail.com
Дата: 25.01,09:27
Тема: Ние.
Блу,
Цял уикенд пиша и трия, и пренаписвам този имейл, и все още не мога да го направя такъв, какъвто искам. Само че ще го
направя. И така.
Знам, че не съм писал от известно време. Последните седмици бяха странни.
Така че, първо искам да ти кажа това: знам кой си.
Все още не знам името ти, нито как изглеждаш и всичко останало. Но трябва да разбереш, че наистина те познавам. Знам, че си
умен и предпазлив, и странен, и забавен. И забелязваш разни неща и слушаш, но не по един любопитстващ начин. А наистина.
Твърде много мислиш за нещата и си спомняш подробности, и винаги, винаги казваш правилните думи.
И мисля, че ми харесва, дето се опознахме отвътре навън.
И ми хрумна, че доста време прекарвам, като мисля за теб, препрочитам имейлите ти и се опитвам да те разсмея. Ала почти
никакво време не съм прекарал, казвайки нещата направо, рискувайки и разкривайки сърцето си.
Очевидно и представа си нямам какво правя, но онова, което се опитвам да кажа, е, че те харесвам. Повече от харесвам. Ко- гато
флиртувам с теб, това не е шега, а когато казвам, че искам да те видя, не е, защото съм любопитен. Няма да се преструвам,
че знам как ще свърши това, и нямам представа дали е възможно да се влюбиш в някого по имейл. Но наистина бих искал да се
срещнем, наистина, Блу. Искам да опитаме. И не мога да си представя развитие на нещата, в което няма да поискам да те целувам,
докато остана без дъх.
Просто исках да съм съвършено ясен.
Така че онова, което се опитвам да кажа, е, че днес на паркинга на мол „Периметър“ ще има страшно готин панаир и както
изглежда, ще е отворен до девет часа.
В случай че се интересуваш, аз ще бъда там в шест и половина. И се надявам да те видя.
С обич,
Саймън

32
Изпращам го и се опитвам да не мисля за това, но през целия път до училище съм като на тръни и не ме свърта на едно място. Да
надуя Суфян Стивънс до дупка, изобщо не помага, което вероятно е причината хората да не надуват Суфян Стивънс до дупка.
Стомахът ми е стегнат на топка.
Първо си обличам костюма наопаки, след което си търся лещите в продължение на десет минути, преди да си спомня, че вече
съм си ги сложил. Постигам Мартинови нива на нервност -Брияна едва успява да ми сложи очна линия. И в цялата тази суматоха и
насърчителни думи, и първи ноти на увертюрата умът ми е зациклил на едно: Блу, Блу, Блу.
Не знам как успявам да изкарам представлението, честна дума, не си спомням и половината.
След края му на сцената излизат цяла тумба хора, които се прегръщат и благодарят на публиката и на сценичните помощници,
и на оркестъра. Всички от последния курс получават рози, Кал получава цял букет, а този на госпожица Олбрайт бие всички
рекорди. Баща ми го нарича Голямото неделно матине на сълзите, което много бързо вдъхнови Неизбежния неделен голф
конфликт. Изобщо не мога да го виня.
После обаче си спомням как госпожица Олбрайт се зарече да превърне в мисията на живота си онези типове да бъдат временно
изключени. И колко ядосана и решителна изглеждаше, докато тръсваше наръчника върху стола зад кулисите.
Ще ми се да й бях подарил друг букет или картичка, или, знам ли, диадема, или нещо. Не знам. Нещо само от мен.
А после трябва отново да се облечем. И да разглобим деко -
рите от сцената. Всичко отнема цяла вечност. Никога не нося часовник, но непрекъснато си вадя телефона и проверявам колко
е часът. 17:24. 17:31. 17:40. Всяка частица от мен се гърчи и премята, и крещи от нетърпение.
В шест часа си тръгвам. Просто излизам през вратата. Навън е толкова топло. Имам предвид, топло за януари. Ще ми се да не се
вълнувах толкова, защото кой, по дяволите, знае какво си мисли Блу и кой, по дяволите, знае в какво разочарование в -бъдеще се
вкарвам. Но то е по-силно от мен. Просто имам добро предчувствие.
Думите на татко отекват в главата ми. Страшно си смел, хлапе.
Може би съм.
Панаирът на практика е партито на трупата ни и всички ще отидат от училище право в мола. Всички, освен мен. Аз завивам
наляво на светофара и подкарвам към нас. Защото не ме е грижа, че е януари. Искам тениската.
Тя е под възглавницата ми, мека и бяла, и грижливо сгъната, с червените и черните си завъртулки и снимката на Елиът отпред.
Черно-бяла, с изключение на ръката му. Обличам я бързо и грабвам една жилетка, която да си метна отгоре. Вече трябва здравата
да побързам, за да успея да стигна в шест и половина.
Обаче между лопатките на раменете ми има нещо твърдо и бодящо, точно там, където никога не можеш да се почешеш. Пъхам
ръка под ръба и я плъзвам нагоре. За плата отвътре е залепен лист хартия. Хващам го и го измъквам.
Още една бележка върху синьо-зелена хартия, която започва с послепис. Пръстите ми треперят, докато я чета.
 77.77. Обичам начина, по който се усмихваш, сякаш не си даваш сметка, че го правиш. Обичам вечно разрошената ти коса. Обичам
начина, по който задържаш погледа на другия миг по-дълго, отколкото е нужно. И обичам лунно-сивите ти очи. Така че, ако си
мислиш, че не ме привличаш, Саймън, значи, не си с всичкия си.
А отдолу е написал телефонния си номер.
От едно място под стомаха ми тръгва изтръпване - болезнено и прекрасно, и почти непоносимо. Никога не съм си да вал толкова
ясно сметка за пулса си. Блу и неговият вертикален почерк, и думата „обичам“, повторена отново и отново.
Да не споменаваме това, че бих могъл да му се обадя още сега и да разбера кой е.
Мисля обаче, че няма да се обадя. Още не. Защото той като нищо ме чака. Наистина. От плът и кръв. Което означава, че трябва да
отида до мола.
***
Докато стигна, е станало почти седем и направо ми иде да се сритам, задето толкова закъснях. Вече е тъмно, но панаирът е ярко
осветен, шумен и оживен. Страшно обичам тези импровизирани панаири. Обичам това, че един паркинг през януари може да се
превърне в Кони Айлънд през лятото. Виждам Кал и Брияна, и още няколко от последния курс, които чакат на опашка за билети,
така че се отправям към тях.
Притеснявам се, че е прекалено тъмно. И се притеснявам, разбира се, че Блу е дошъл и си е отишъл. Ала няма как да знам, когато
нямам представа кого търся.
Купуваме си цял куп билети, след което се возим на всички атракции. Има виенско колело, въртележка с кончета, блъскащи се
колички и люлки на синджири. Сгъваме крака и се возим и на детското влакче. А после всички си вземаме топъл шоколад и го
изпиваме, седнали на бордюра до сергията.
Взирам се във всички наоколо и всеки път щом някой погледне надолу и срещне очите ми, сърцето ми забива като обезумяло.
Забелязвам Аби и Ник, седнали пред сергиите с игри. Държат се за ръце и ядат пуканки. В краката на Ник има цял куп плюшени
играчки.
- По никакъв начин не е спечелил всичко това за теб - казвам на Аби.
Притеснявам се, докато се приближавам. Не съм сигурен дали си говорим.
Тя обаче ми се усмихва.
- Как ли пък не. Аз ги спечелих за него.
- Онова с щипката - обяснява Ник. - Страшно я бива. Мисля, че мами.
Той я смушква в ребрата.
- Повтаряй си го, щом искаш - казва Аби.
Аз се смея, чувствайки се малко притеснено.
- Седни при нас - казва тя.
- Сигурна ли си?
- Аха. - Тя се премества малко по-близо до Ник, за да ми направи място. А после отпуска глава на рамото ми за миг и прошепва: -
Извинявай, Саймън.
- Ти майтапиш ли се? Аз съжалявам. Толкова много съжалявам.
- Е, имах време да помисля и реших, че да бъдеш изнудван, определено е смекчаващо вината обстоятелство.
- Така ли?
- Аха. И защото не мога да съм ядосана, когато не съм на себе си от щастие.
Не виждам лицето на Ник, но той докосва обувката й с върха на гуменката си. И те като че ли идват още по-близо един до друг.
- Ще бъдете от двойките, от които на човек му се доповръщва, нали?
- Вероятно - отвръща Ник.
Аби ме поглежда и казва:
- Е, това ли е тениската?
- Какво?
Усещам, че се изчервявам.
- Тениската, заради която господин Самото пиянство ме накара да прекося целия град.
-О. Да.
- Предполагам, че зад нея се крие някаква история.
Свивам рамене.
- Има ли нещо общо с типа, когото търсиш? - пита Аби. -Става дума за някакъв тип, нали?
Едва не се задавям.
- Типа, когото търся?
- Саймън. - Тя слага длан върху ръката ми. - Очевидно търсиш някого. Очите ти шарят навсякъде.
- Хмпф.
Заравям лице в ръцете си.
- Нали знаеш, че е нормално да бъдеш романтичен - казва тя.
- Не съм романтичен.
- Аха. - Аби се смее. - Забравих. Двамата с Ник сте такива циници.
- Я чакай, аз пък какво направих? - пита Ник.
Аби се притиска в него, но гледа към мен.
- Е, надявам се да го намериш, окей?
Ала вече е осем и половина и все още не съм го намерил. Или той не ме е намерил. Не знам какво да мисля.
Харесва ме. Това казва бележката. Само че тя е написана преди две седмици. И това почти ме убива. Две седмици, през които
тениската е била под възглавницата ми, а аз и представа си нямах какво се крие в нея. И знам, че вече съм го казвал, обаче аз съм
колосален идиот.
Така де, за две седмици може да си е променил мнението за мен.
Панаирът затваря след половин час и всичките ми приятели са си тръгнали. Аз също трябва да го направя. Но все още имам
няколко билета, така че профуквам повечето по разни игри и запазвам последния за Тилт-А-Уърл. Предполагам, че това е
последното място, където ще открия Блу, така че цяла вечер го избягвам.
Няма никаква опашка, така че се качвам направо. Тилт- А-Уърл представлява метални кабинки със сводест таван и метално
колело в средата, с чиято помощ можеш да накараш кабинката да се завърти. Цялото устройство също се върти и смисълът е да ти
се завие свят. Или пък да си изпразниш главата.
Сам съм в кабинката, пристегнал колана си толкова здраво, колкото ми е възможно. Две момичета се пъхват в съседната
кабинка и служителят се приближава, за да затвори вратичката. Почти всички кабинки са празни. Облягам се назад и затварям очи.
А после някой се плъзва до мен.
- Може ли да седна тук? - пита и аз отварям рязко очи.
Сладкия Брам Грийнфийлд, с меките очи и футболните прасци.
Разхлабвам колана, за да го пусна да седне. И му се усмихвам. Невъзможно е да не го направя.
- Харесва ми тениската ти - казва.
Изглежда нервен.
- Благодаря. Елиът Смит.
Служителят се пресяга над нас и пуска пречката, която ни заключва вътре.
 - Знам - казва Брам.
В гласа му усещам нещо. Обръщам се бавно към него и очите му са големи, кафяви и широко отворени.
Възцарява се пауза. Все още се гледаме. В стомаха ми сякаш има опъната до краен предел пружина.
- Ти си - казвам.
- Знам, че закъснях.
Механизмът се разклаща, разнася се стържещ звук и се надига музика. Някой изписква, а после се разсмива и Тилт-А- Уърл се
събужда за живот.
Брам е стиснал очи, забил брадичка в гърдите си. Не про-ронва нито дума. Запушил е носа и устата си с ръка. Аз се опитвам да
удържа металното колело с две ръце, но то непрекъснато ми се изплъзва.
- Извинявай - казва Брам, когато най-сетне спираме; гласът му е изтънял, очите му все още са затворени.
- Няма нищо. Добре ли си?
Той кима и изпуска дъха си.
- Да. Ще бъда.
Слизаме от въртележката и отиваме до бордюра. Той се навежда и слага глава между коленете си. Аз сядам до него; неспокоен
съм и се чувствам неловко и мъничко пиян.
- Току-що прочетох имейла ти - казва той. - Сигурен бях, че ще те изпусна.
- Не мога да повярвам, че си ти.
- Аз съм. - Той отваря очи. - Наистина ли не знаеше?
- И представа си нямах.
Взирам се изучаващо в профила му. Устните му се докосват едва-едва, сякаш и най-лекият допир ще ги накара да се разтворят.
Ушите му са мъничко големи и на скулата му има две лунички. А миглите му са по-дълги, отколкото съм забелязал досега.
Обръща се към мен и аз отмествам бързо очи.
- Мислех, че е толкова очевидно.
Поклащам глава.
Той се взира пред себе си.
- Мисля, че исках да знаеш.
- Тогава защо просто не ми каза?
- Защото... - Гласът му потреперва и аз до болка копнея да го докосна. Честна дума, никога в живота си не съм искал нещо
толкова отчаяно. - Защото, ако искаше да съм аз, мисля, че щеше да се досетиш.
Не знам какво да отговоря на това. Не знам дали е вярно, или не.
- Но ти не ми даде никакви улики - казвам най-сетне.
- Напротив. - Той се усмихва. - Имейл адресът ми.
- В1ие§гееп118.
- Брам Луис Грийнфийлд. Рожденият ми ден.
- Исусе. Аз съм идиот.
- Не, не си — меко казва той.
Само че съм. Аз съм идиот. Исках да бъде Кал. И вероятно просто предположих, че Блу е бял. От което ми се приисква да се
прасна. Бял не би трябвало да е позицията по подразбиране повече, отколкото и хетеро. Дори не би трябвало да има позиция по
подразбиране.
- Съжалявам - казвам.
- За какво?
- Задето не се досетих.
- Би било ужасно несправедливо да очаквам да го направиш.
- Ти се досети, че съм аз.
- Е, да. - Той свежда поглед. - Досетих се доста отдавна. Само дето си мислех, че може би просто виждам онова, което ми се иска.
Вижда онова, което му се иска.
Според мен това означава, че Брам е искал да бъда аз.
Нещо в стомаха ми се свива, мозъкът ми е замаян. Прокашлям се.
- Предполагам, че трябваше да си замълча за това кой е учителят ми по английски.
- Не би помогнало.
-Не?
Той се усмихва лекичко и се извръща.
- Ами ти, общо взето, говориш така, както пишеш.
- Как ли пък не.
Вече здравата съм се ухилил.
В далечината започват да затварят атракциите и да гасят светлините. Има нещо красиво и мистериозно в едно притъ м -няло,
неподвижно виенско колело. Отвъд панаира осветлението на магазините в мола угасва. Знам, че родителите ми ме очакват у нас.
Само че се плъзвам по-близо до Брам, докато ръцете ни почти се докосват, и усещам как той потръпва едва-едва. Кутретата ни са
само на няколко сантиметра разстояние и между тях сякаш протича невидимо електричество.
- Как така обаче си президент? - питам.
- Какво?
- Името на бивш президент.
- А. Ейбрахам.
- Ооо.
Умълчаваме се за миг.
- И не мога да повярвам, че се вози на Тилт-А-Уърл заради мен.
- Явно наистина те харесвам - казва той.
Така че аз се навеждам към него и сърцето ми е в гърлото.
- Искам да те хвана за ръка - казвам тихо.
- Ами направи го - казва той.
И аз го правя.
33
В часа по английски в понеделник очите ми начаса откриват Брам. Седи на дивана до Гарет и носи риза с яка под пуловера си, и
е толкова сладък, че почти боли да го гледам.
- Здрасти, здрасти.
Той се усмихва, сякаш ме е чакал, и се отмества, за да ми направи място.
- Добра работа този уикенд, Спиър - казва Гарет. - Адски беше смешно.
- Не знаех, че си там.
- Ами - казва той - Грийнфийлд ме накара да отида три пъти.
- Така ли? - питам и се ухилвам на Брам.
Той ми се ухилва в отговор и ето че ми се завива свят, оставам без дъх и сякаш се разпадам на съставните си части. А снощи не
мигнах. Нито за секунда. От десет часа си представям този момент и сега, когато той настъпи, нямам представа какво се очаква да
кажа. Вероятно нещо невероятно и остроумно, и несвързано с училище.
Вероятно не:
- Прочете ли главата?
- Да - казва той.
- А аз, не - казвам аз.
Усмихва се и аз също се усмихвам. А после аз се изчервявам, а той свежда очи... и е същинска пантомима от нервни жестове.
Господин Уайз влиза и започва да чете на глас от „Пробуждане“ и от нас се очаква да следваме текста. Само че аз не-
прекъснато губя къде сме. Никога не съм бил толкова разсеян. Така че се навеждам, за да гледам в книгата на Брам, и тялото му
се извива към мен. Съвършено усещам всяко местенце, къ- дето телата ни се докосват, сякаш нервните ни окончания са открили
начин да се промъкнат през материята.
А после Брам протяга крака и коляното му се докосва до моето. Което означава, че остатъкът от часа е посветен на това да се
взирам в коляното на Брам. Има едно местенце, където дънките му са прокъсани и през нишките на плата прозира късче кафява
кожа. И единственото, което искам, е да го докосна. В един момент и Брам, и Гарет се обръщат, за да ме погледнат, и аз си давам
сметка, че съм въздъхнал на глас.
След часа Аби обвива ръка около раменете ми и казва:
- Не знаех, че с Брам сте толкова добри приятели.
- Шшт - казвам и бузите ми пламват.
На Аби нищичко не й убягва.
Не очаквам да го видя отново преди обяд, но той се материализира пред шкафчето ми точно преди времето за обяд.
- Мисля, че трябва да отидем някъде - казва.
- Извън училището?
Строго погледнато, единствено учениците от последния курс имат право на това, но не е като служителите от охраната да
знаят, че не сме от последния курс. Или поне така предполагам.
- Правил ли си го преди?
- Не - отвръща той и докосва лекичко връхчетата на пръстите ми със своите само за миг.
- Нито пък аз - казвам.
Така че излизаме през страничната врата и бързо прекосяваме паркинга с цялата самоувереност, на която сме способни.
Въздухът е пронизващо студен от дъжда, превалял за час-два рано сутринта.
Хондата сивик на Брам е стара и удобна, и педантично чиста. Един айпод е включен в гнездото за запалката. Брам ми казва аз да
избера музиката. Не съм сигурен дали осъзнава, че да ми даде айпода си, е като да отвори пред мен прозореца към душата си.
И разбира се, музикалната му селекция е съвършена. Цял куп класически соул и по-нов хип-хоп. Изненадващо количество
блуграс. Едно-едничко гузно удоволствие - песен на Джъстин Бийбър. И без изключение, всеки албум или музикант, които съм
споменавал някога в имейлите си.
Мисля, че съм влюбен.
- Е, къде отиваме? - питам.
Той ме поглежда и се усмихва.
- Имам идея.
Така че аз се облягам в седалката, прехвърляйки списъка с песните му, докато отоплението съживява пръстите ми. Отново
започва да вали. Гледам как капките се плъзгат в изтъняващи диагонални линии по стъклото на прозореца.
Избирам песен и я пускам. Гласът на Отис Рединг се разнася тихичко от високоговорителите. Try а Little Tenderness. Усилвам
звука.
А после докосвам Брам по лакътя.
- Толкова си мълчалив - казвам.
- Сега или по принцип?
- Ами и двете.
- Мълчалив съм, когато ти си наблизо - усмихва се той.
Аз му се усмихвам в отговор.
- Аз съм един от сладките типове, от които езикът ти се връзва?
Той стисва волана.
-Ти си сладкият тип.
Спира пред магазина на „Публикс“ в един търговски център недалече от училището.
- Ще ходим на пазар за хранителни стоки? - питам.
- Така изглежда - отвръща той с едва загатната усмивка. Мистериозният Брам. Закриваме главите си с ръце и се заточваме под
дъжда.
Когато влизаме в ярко осветеното преддверие, усещам, че телефонът ми бръмчи в джоба на дънките. Пропуснал съм три
съобщения, и трите от Аби.
Ще ДойДешли на обяд?
Ъм, къде си?
Брам също го няма. Колко странно.
Ала ето го Брам, понесъл кошница за пазаруване, с влажни къдрици и грейнали очи.
- Двайсет и седем минути до края на обедната почивка -казва. - Май се налага да разделим и владеем.
- Имаш го. Къде ме искаш, шефе?
Изпраща ме на щанда с млечни продукти за кутия мляко.
- Ти какво взе? - питам, когато отново се срещаме на касата.
- Обяд.
Той накланя кошницата си към мен. Вътре има две пластмасови чаши с миниатюрни „Орео“ и кутия пластмасови лъжици.
Едва се сдържам да не го целуна там, пред касата на самообслужване.
Той настоява да плати всичко. Дъждът се е усилил, но ние се втурваме с всичка сила и се хвърляме на седалките, останали без
дъх, затръшвайки вратите след себе си. Избърсвам очилата си в тениската, за да ги изсуша. А после Брам запалва двигателя и
отоплението се включва, и единственият звук е потропването на дъждовните капки по прозореца. Той свежда поглед към ръцете
си и аз виждам, че се усмихва широко.
- Ейбрахам - казвам, изпробвайки как звучи, и усещам мека болка под стомаха си.
Очите му се обръщат към мен.
Дъждът е като завеса, което вероятно е добре. Защото ето че изведнъж се навеждам над скоростния лост, ръцете ми са върху
раменете му и аз се опитвам да дишам. Единственото, което виждам, са устните на Брам. Които се отварят леко в мига, в който се
навеждам, за да го целуна.
Дори не съм в състояние да го опиша. То е заставане и натиск, и ритъм, и дишане. В началото не можем да се оправим с носовете
си, но после успяваме и аз си давам сметка, че очите ми все още са отворени. Така че ги затварям. Връхчетата на пръстите му милват
извивката на тила ми с постоянно, тихо движение.
Брам спира за миг и аз отварям очи. Усмихва ми се и аз му се усмихвам в отговор. А после той се привежда към мен, за да ме
целуне отново, сладостно и леко като перце. И то е почти прекалено съвършено. Почти прекалено като от филм на „Дисни“. Това не
може да съм аз.
Десет минути по-късно се държим за ръце, ядем накиснати в мляко „Орео“, и това е съвършеният обяд. Повече „Орео“,
отколкото мляко. Аз никога не бих се сетил да взема лъжици, но не и Брам. Естествено.
- Е, а сега какво? - питам.
- Вероятно би трябвало да се връщаме в училище.
- Не, искам да кажа, ние двамата. Не знам какво искаш ти. Не знам дали си готов да се разкриеш - обяснявам, но той потупва
линиите върху дланта ми с палец и аз губя нишката на мисълта си.
Палецът му престава да ме потупва и той ме поглежда, а после преплита пръсти в моите. Облягам се назад, извивайки глава към
него.
- Аз съм вътре сто процента - казва той.
- Сто процента? - повтарям. - В смисъл? В смисъл да бъдем гаджета?
- Ами, да. Ако ти го искаш.
- Искам го - заявявам.
Моето гадже. Моето гадже - футболна звезда, с кафяви очи и безупречна граматика.
Не мога да престана да се усмихвам. Има моменти, в които е нужно по-голямо усилие, за да не се усмихваш.
От осем часа и пет минути тази вечер Брам Грийнфийлд вече не е необвързан във фейсбук... известно още като най-страхот-
ното нещо, случвало се някога в историята на интернет.
От осем часа и единайсет минути Саймън Спиър също не е необвързан. Което води до около пет милиона харесвания и
незабавен коментар от Аби Сузо: ХАРЕСВАМ, ХАРЕСВАМ, ХАРЕСВАМ.
Последван от коментара на Алис Спиър: Чакай... какво?
Последван от още един коментар от Аби Сузо: Обади ми се!!
Пращам й съобщение и й казвам, че ще се чуем утре. Мисля, че тази вечер искам да запазя подробностите за себе си.
Вместо това се обаждам на Брам. Искам да кажа, почти не мога да повярвам, че само до вчера нямах телефона му. Той вдига
незабавно.
- Здрасти - казва бързо и тихо.
Сякаш думата принадлежи само на нас двамата.
- Големи новини във фейсбук тази вечер.
Излягам се по гръб върху матрака.
Тихият му смях.
- Аха.
- Е, какъв е следващият ни ход? Ще бъдем изискани? Или ще наводним фийдовете на всички със селфита, на които се целуваме?
- Вероятно това със селфитата - казва той. - Но само по две дузини на ден.
- И трябва да обявяваме юбилея си на всеослушание всяка седмица. Всяка неделя.
- И всеки понеделник за първата ни целувка.
- И по две дузини постове всяка вечер за това колко много си липсваме.
- Ти наистина ми липсваш - казва той.
Ама наистина. Точно тази седмица ли трябваше да бъда наказан.
- Какво правиш в този момент? - питам.
- Това покана ли е?
- Ще ми се да беше.
Той се смее.
- Седя на бюрото си, гледам през прозореца и говоря с теб.
- Говориш с гаджето си.
- Аха. - Чувам го как се усмихва. - С него.
***
- Добре. - Аби ме издебва до шкафчето ми. - Не издържам вече. Какво, по дяволите, става с теб и Брам?
- Аз, ъ...
Поглеждам я и се усмихвам, докато по бузите ми се разлива горещина. Тя чака. Аз свивам рамене. Не знам защо е толкова
странно да говоря за това.
- Господи. Виж се само.
- Какво?
- Как си се изчервил. - Тя ме смушква в бузите. - Съжалявам, но си толкова сладък, че е направо непоносимо. Върви. Просто си
върви по пътя.
С Брам имаме заедно английски и алгебра, което означава, че в продължение на два часа се взирам с копнеж в устата му, а после
още пет часа си я представям с копнеж. Вместо да отидем на обяд, се вмъкваме в театралната зала и е странно да видя сцената без
целия реквизит за „Оливър!“. В петък ще се състои шоуто за таланти на училището и някой вече е окачил огромни златисти
пискюли с пайети пред завесите.
Сами сме, но залата ми се струва прекалено голяма, така че го улавям за ръката и го замъквам в момчешката съблекалня.
- Аха - казва той, докато пускам резето. - Предстои дейност, която може да се състои само зад затворени врати.
- Да - потвърждавам, а после го целувам.
Ръцете му лягат на кръста ми и той ме притегля към себе си. По-висок е от мен само с десетина сантиметра, мирише на сапун
„Два“ и за някой, чиято кариера в целуването започна едва вчера, има направо магически устни. Меки, сладки и бавни. Целува се
така, както Елиът Смит пее.
После си придърпваме столове и аз сядам странично в моя, за да сложа крака в скута му, а той потропва с пръсти по глезените ми
и ние си говорим за какво ли не. За това, че Малкият зародиш е с размерите на картоф. Че Франк Оушън е гей.
- О, и познай кой очевидно е бисексуален - казва Брам.
- Кой?
- Казанова.
- Пустият му Казанова?
- Сериозно. Поне според баща ми.
 - Искаш да ми кажеш - аз целувам юмрука му, - че баща ти ти е казал, че Казанова е бисексуален?
- Това беше реакцията му на разкриването ми.
- Баща ти е невероятен.
- Невероятно сконфузващ.
Обичам ироничната му усмивка. Обичам да го гледам как се отпуска, когато е с мен. Имам предвид, обичам това. Всичко това.
Той се навежда напред, за да се почеше по глезена, и сърцето ми се свива. Златисто кафявата кожа на тила му.
Всичко.
През останалата част от деня се рея в облаците, неспособен да мисля за нищо друго, освен за него. В мига, в който се прибирам
вкъщи, му пращам есемес. Тооооооолкова ми липсваш.
Имам предвид, че е шега. Общо взето.
Отговаря ми начаса. Честит двудневен юбилей!!!!!! Което ме кара да се изкикотя на кухненската маса.
- В добро настроение си - отбелязва мама, докато влиза с Бийбър.
Аз свивам рамене и тя ме стрелка с любопитна полуусмивка.
- Е, добре, не се чувствай длъжен да говориш за това, но просто знай, че ако искаш...
Да им се не види на психолозите. Дотук беше с обещанието да не са странни и обсебващи.
Чувам как на алеята отвън спира кола.
- Нора си е вкъщи? - питам.
Странно, но свикнах да я няма чак до вечерята.
Поглеждам през прозореца и се сепвам. Да, Нора си е вкъщи. Обаче колата. Шофьорът.
- Това Леа ли е? Докарваща Нора?
- Така изглежда.
- Окей, трябва да отида там.
- Твърде жалко, че си наказан.
- Мамо.
Тя вдига разперени длани.
- Хайде де. Моля те.
Нора вече отваря вратата на колата.
- Можем да преговаряме.
- За какво?
- Временно вдигане на забраната за излизане в замяна на десет минути достъп до фейсбук страницата ти.
Исусе Христе.
- Пет - казвам. - Под мой надзор.
- Съгласна. Но искам да видя гаджето.
О, да. Най-малко една от сестрите ми ще бъде линчувана. Но първо: Леа. Аз изхвръквам през вратата.
***
Нора обръща изненадано глава към мен, но аз профучавам покрай нея, запъхтян, докато посягам към вратата откъм мястото до
шофьора. Преди Леа да успее да възрази, вече съм вътре.
Колата на Брам е стара, ала тази на Леа е същинска антика от времето на семейство Флинтстоун. Има касетофон, а прозорците
се отварят с ръчка. Върху таблото са подредени плюшени аниме герои, а подът е осеян с листове и празни бутилки от кока-кола. И
навсякъде се усеща онази флорална бабешка миризма.
Честно казано, обичам колата на Леа.
Леа ме зяпва изумено. Изумено и гадно.
- Слизай от колата ми - казва.
- Искам да поговорим.
- Е, аз пък не искам.
Закопчавам предпазния си колан.
- Закарай ме в „Уафъл Хаус“.
- Майтапиш се.
- Ни най-малко - казвам и се облягам в седалката.
- Значи, ме отвличаш.
- Ами, май да.
- Направо невероятно.
Тя клати глава, но след миг подкарва колата. Взира се право напред, свила устни в тънка линия, и не продумва.
- Знам, че си ми сърдита.
Нищо.
- И съжалявам за Мидтаун. Наистина.
Все така нищо.
- Просто кажи нещо.
- Стигнахме. - Тя минава на неутрална предавка. Паркингът е почти празен. - Можеш да си поръчаш шибаната гофрета или
каквото е там.
- Идваш с мен.
- Ъм, да, ама не.
- Добре, недей тогава. Обаче няма да вляза без теб.
- Не е мой проблем.
- Добре. Значи, ще говорим тук.
Разкопчавам предпазния колан и се обръщам към нея.
- Няма за какво да говорим.
- И какво тогава? Това е краят? Вече няма да бъдем приятели?
Тя се обляга назад и затваря очи.
- Защо не отидеш да поплачеш на рамото на Аби.
- Добре, сериозно. Какъв, по дяволите, ти е проблемът с нея? Не се опитвам да повиша глас, но думите ми отекват в колата.
- Нямам проблем с нея - казва Леа. - Просто не разбирам защо изведнъж ни стана най-добрата приятелка.
- Ами, ако не друго, защото е гадже на Ник.
Леа завърта рязко глава към мен, сякаш съм я зашлевил.
- Точно така. Намеси Ник, така че да забравим, че ти също си обсебен от нея.
- Ти майтапиш ли се? Аз съм гей!
- Ти си платонически обсебен от нея! - крещи тя. - Няма нищо обаче. Тя е такова шибано подобрение.
- Какво?
- Най-добра приятелка, последна версия. Сега предлагаща се в най-хубавата, най-жизнерадостната опаковка!
- О, за бога. Ти си хубава.
Тя се изсмива.
- Аха.
 - Сериозно, просто престани. Писна ми от това. - Поглеждам я. - Тя не е подобрение. Ти си най-добрата ми приятелка.
Тя изпръхтява.
- Наистина е така. И двете сте. И Ник. Тримата сте най-добрите ми приятели. Ала никога не бих могъл да те заменя. Ти си Леа.
- Тогава защо първо се разкри пред нея?
-Леа.
- Просто... все тая. Нямам право да ме е грижа.
- Престани да го казваш. Може да те е грижа за всичко.
Тя притихва. Аз - също. А после казва:
- Беше просто толкова... не знам. Беше очевидно, че Ник я харесва. Нищо от това не беше изненада. Но когато ти каза първо на
нея, просто... изобщо не го очаквах. Мислех, че ми имаш доверие.
- Имам ти доверие - заявявам.
- Е, очевидно на нея имаш повече доверие. Което е страхотно, защото я познаваш от колко отдавна? Шест месеца? Мен познаваш
от шест години.
И ето че не знам какво да кажа. В гърлото ми е заседнала буца.
- Все тая - продължава тя. - Не мога... е, знаеш. Това си е лично твое.
- Ами... - Аз преглъщам. - Да, беше ми по-лесно да кажа на нея. Но то не беше, защото й имам по-голямо доверие или нещо
подобно. И представа си нямаш. - Очите ми започват да парят. -Да, познавам те от цяла вечност, и Ник също. Вие ме познавате по-
добре от всеки друг. Познавате ме прекадено добре.
Тя стиска волана и избягва очите ми.
- Искам да кажа, всичко. Знаете всичко за мен. Тениските с вълк. Вафлените фунийки. Воот Воот Pow.
Тя се усмихва.
- И не, с Аби нямам подобна ис тория . И именно това го направи по-лесно. Това е голяма част от мен и не съм сигурен как си
пасва всичко. Как аз пасвам. То е като моя нова версия. Просто се нуждаех от някой, който да я приеме. - Въздъхвам. - Но наистина
исках да ти кажа.
- Окей.
- Просто... в един момент се стигна дотам, че ми беше трудно изобщо да повдигна въпроса.
Взирам се във волана.
- Разбирам го - казва тя най-сетне. - Наистина. Сякаш кол-кото по-дълго спотаяваш нещо, толкова по-трудно става да говориш
за него.
За миг и двамата се умълчаваме.
- Леа?
-Да?
- Какво е станало с баща ти?
Дъхът ми пресеква.
- Баща ми?
Обръщам глава към нея.
- Ами то е забавна ис тория - започва тя.
- Така ли?
- Ъм. Всъщност, не. Той заби някаква деветнайсетгодишна от службата си. А после си тръгна.
- О. - Аз я поглеждам. - Леа, толкова съжалявам.
Цели шест години не зададох този въпрос.
Господи, такъв съм задник.
- Престани да примигваш така - казва тя.
-Как?
- Да не си посмял да заплачеш.
- Какво? По никой начин.
И в този момент започвам да рева. С глас, подути очи и сополи.
- Ама че си ревльо, Спиър.
- Знам! - Почти се свличам върху рамото й. Бадемовият й шампоан мирише толкова съвършено познато. - Наистина те обичам,
нали знаеш? Толкова съжалявам. За това с Аби. За всичко.
- Няма нищо.
- Наистина. Обичам те.
Тя под смърча.
- Ъм, да не ти влезе нещо в окото, Леа?
- Не. Млъквай. На теб ти влезе нещо в окото.
Избърсвам си очите и се засмивам.

34
От: marty.mcfladdison@gmail.co m
До: hourtohour.notetonote@gmail.com
Дата: 29.01, 17:24
Тема: съжалявам е повече от меко казано
Здрасти, Спиър,
Предполагам, че ме мразиш, което би било напълно обяснимо при тези обстоятелства. Дори не знам откъде да започна, така че
май ще започна, като ти кажа, че съжалявам. Макар да знам, че съжалявам е напълно недостатъчно и навярно би трябвало да го
направя очи в очи, но ти вероятно не искаш дори да ме погледнеш, така че, предполагам, нямам друг избор.
Както и да е, не мога да престана да мисля за разговора ни на паркинга и думите за онова, което ти отнех. И наистина се
чувствам така, сякаш ти отнех нещо огромно. Преди като че ли не си позволявах да го видя, ала сега, когато го сторих, не мога да
повярвам всички неща, които ти причиних. Всичко. Изнудването -а ти си прав, то наистина си беше изнудване. Поста в тъмблр.
Сигурно не знаеш, но аз го изтрих още преди модераторите да успеят да го направят. Знам, че това не променя стореното, но
предполагам, просто ми се искаше да го знаеш. Повдига ми се от чувство на вина за всичко това и дори няма да те помоля да ми
простиш. Просто искам да знаеш колко много съжалявам.
Дори не знам как да го обясня. Ще се опитам, но предполагам, че ще прозвучи глупаво по всяка вероятност, защото наис тина е
глупаво. Преди всичко трябва да знаеш, че не съм хомофоб
и наистина мисля, че гей хората са страхотни или нормални, или каквото предпочиташ. Така че с това всичко е наред.
Както и да е, брат ми се разкри миналото лято, преди да се върне в „Джорджтаун“, и то беше наистина голяма работа за
семейството ми. Родителите ми се опитват да го превърнат в нещо страхотно и сега къщата ни прилича на някаква гей утопия.
Което е адски странно, защото Картър дори не си е вкъщи, а когато си дойде, изобщо не говори за това. Тази година с родителите
ми се включихме в Прайд парада, а него дори го нямаше, и когато му казах, той отговори: „Ъм, окей, добре“, сякаш може би беше
малко прекалено. И вероятно е така. Това беше през уикенда, преди да вляза в пощата ти. Предполагам, че в главата ми е царяло
особено състояние.
Навярно обаче само си намирам оправдания, защото може би наистина става дума просто за това, че си падах по едно момиче и
не знаех какво да направя. И че завиждах, задето момиче като Аби може да се премести тук и да избере да се сприятели точно с теб,
а ти вече имаш толкова много приятели и не мисля, че изобщо осъзнаваш колко голяма работа е това. Не се заяждам, нито се
опитвам да те засегна или нещо такова. Просто казвам, че изглежда така, сякаш ти е толкова лесно, и би трябвало да знаеш, че си
истински късметлия.
Не знам дали в това изобщо има смисъл и вероятно отдавна си престанал да четеш, но просто исках да го кажа. И не че означава
нещо, но наистина толкова невероятно, невъзможно много съжалявам. Както и да е. Говори се, че сега не си на себе си от щастие и
си влюбен в някой си Ейбрахам Грийнфийлд, и искам да знаеш, че страшно се радвам и за двама ви. Напълно го заслужаваш. Ти си
страхотен тип, Спиър, и беше готино да те опозная. Ако можех да се върна във времето, бих те изнудил да ми бъдеш приятел и нищо
повече.
Изключително искрено,
Марти Адисън

35
Шоуто за таланти започва в седем и с Ник пристигаме тъкмо когато угасват светлините в салона за публиката. Брам и Гарет би
трябвало да са ни запазили места в средата на един от задните редове и да ни чакат. Очите ми го откриват начаса. Целият се е
извил в седалката и гледа към вратата. В мига, в който ме вижда, се усмихва.
Провираме се през редицата и аз сядам до него, с Ник и Гарет от двете ни страни.
- Това програма ли е? - пита Ник, навеждайки се през мен.
- Аха. Искаш ли я?
Гарет му подава един вече омачкан, направен на руло лист. Ник преглежда списъка с номерата и аз знам, че търси Аби.
- Бас държа, че ще бъде първа, или последна - казвам.
Той се усмихва.
- Предпоследна.
А после осветлението в залата угасва напълно и приказките стихват, когато прожекторите над сцената грейват и Мади от
ученическия съвет пристъпва към микрофона. Аз идвам по-близо до Брам. И понеже е толкова тъмно, плъзвам ръка върху коляното
му. Усещам как той се раздвижва тихичко и преплита пръсти с моите. След това ги вдига и докосва устни до крайчеца на дланта ми.
За миг остава така. И ето че отново усещам пърхащо дръпване под пъпа си.
А после той отпуска преплетените ни ръце в скута си и ако това е да имаш гадже, нямам представа защо съм чакал толкова
дълго.
На сцената се редуват момиче след момиче. Всичките са в къси рокли. И всичките пеят песни на Адел.
Ето че най-сетне идва ред на Аби и тя се появява иззад кулисите и издърпва тънък черен пюпитър до ръба на сцената.
Поглеждам към Ник, но той не ме вижда. Взира се запленено напред, изпънал гръб, а върху устните му играе усмивка. Русокосо
момиче от последния курс излиза, понесло цигулка и ноти. Подпира цигулката под брадичката си и поглежда към Аби. Която кима
и си поема дълбоко дъх. Момичето засвирва.
Оказва се странна, почти печална версия на Time After Time. Движенията на Аби вдъхват живот на всяка нота. Никога досега не
съм виждал някой да танцува сам, освен конфузните изпълнения по време на някой бар мицва. В началото ми е трудно да преценя
каквото и да било. В група можеш да следиш за синхрон. Ала Аби сама контролира движенията си и всяко движение, всеки жест са
сигурни, наситени, истински.
Не мога да не погледна към Ник, докато я съзерцава. През цялото време се усмихва тихичко в юмрука си.
Изпълнението на Аби и цигуларката е последвано от изненадани, одобрителни аплодисменти, а после завесата се спуска
частично, докато подготвят сцената за последния номер. Изваждат барабани, така че, предполагам, ще бъде някаква група. Мади се
появява и прави цял куп съобщения за различните начини, по които бихме могли да дарим пари на ученическия съвет. Иззад
завесата се чуват нестройни звуци на китара, докато някой очевидно включва и настройва инструментите си.
- Кой е това? - питам Ник и той поглежда в програмата.
- Казват се „Емоджи“.
- Забавно.
Завесата се вдига и разкрива пет момичета с инструменти и първото, което забелязвам, са цветовете. Те всички носят дрехи с
различни десени и ярки цветове, които имат странен пънк-рок ефект. А после барабанистката поставя началото с бърз, нервен
ритъм.
И именно тогава забелязвам, че барабанистката е Леа.
Буквално занемявам. Косата й пада под раменете, ръцете й се движат невъзможно бързо. А после се включват и останалите
инструменти - Морган на синтезатора и Ана на бас китарата. Тейлър е вокалът.
И сестра ми Нора на соло китарата, изглеждаща толкова спокойна и уверена, че едва я разпознавам. В смисъл, направо
занемявам. Дори не знаех, че отново свири.
Брам ме поглежда и се смее.
- Само да можеше да си видиш лицето.
Изпълняват кавър версия на Billie Jean на Майкъл Джаксън и изобщо не се шегувам. Версията им е наелектризираща. Момичета
от публиката стават и започват да танцуват на пътеките между редовете. А после, без да спира, групата подхваща JustLikе Heaven на
„Кюър“.
Гласът на Тейлър е сладък и висок и се лее без усилие. Ала аз все още съм толкова зашеметен, че ми е трудно да го смеля.
Брам беше прав: хората наистина са като къщи с просторни стаи и малки прозорци. И може би това е нещо хубаво: начинът, по
който никога не преставаме да се изненадваме един друг.
- Нора си я бива, а?
Ник се навежда към мен.
- Знаел си за това?
- От месеци работя с нея. Настоя да не ти казвам.
- Сериозно? Защо?
- Защото знаеше, че ще го направиш на голям въпрос.
Това е толкова в стила на семейството ми. Всичко е тайна, защото всичко е голяма работа. Всичко е като някакво разкриване.
- Родителите ми ще откачат, че са го пропуснали.
- Няма страшно. Доведох ги.
Ник посочва от другата страна на пътеката и аз ги виждам да седят няколко реда пред нас, доближили глави. След това
забелязвам и хлабавия кок от руса коса до майка ми. Странно, но почти изглежда така, сякаш би могло да бъде Алис.
Нора се усмихва със своята мъничка усмивка, косата й е разпусната и вълниста, и в гърлото ми е заседнала буца.
- Изглеждаш толкова горд - прошепва Брам.
- Да, странно е.
А после ръката на Нора застива върху грифа, Тейлър престава да пее, всички инструменти затихват, с изключение на
 Леа, върху чието лице се е появило ядосано, решително изражение. И ето че тя се впуска в най-страхотното, най-жесто-кото
барабанно соло, което съм чувал някога. Очите й са съсредоточени, бузите - зачервени и изглежда толкова хубава. Никога няма да
ми повярва, ако й го кажа.
Обръщам се към Брам, но той гледа към Гарет и по бузите му виждам, че се усмихва широко. А после Гарет поклаща глава и се
усмихва, и казва:
- Не искам да го чувам, Грийнфийлд.
Песента свършва, хората викат и аплодират, а лампите светват. Множеството се понася към изхода и ние го оставяме да ни
подмине. Аби идва право при нас. А после някакъв тип с кестенява коса и къса червена брада се плъзва в празния ред пред нас и ми
се усмихва.
- Ти очевидно си Саймън.
Аз кимвам, объркан. Изглежда ми познат, но не съм сигурен откъде.
- Здрасти. Аз съм Тео.
- Тео като... Тео на Алис?
- Нещо такова - отвръща той с широка усмивка.
- Тя тук ли е? - Очите ми автоматично се насочват към редицата, където седяха родителите ни, но тя вече е празна. -Приятно ми
е да се запознаем - добавям.
- И на мен. Алис е във фоайето, но ме изпрати със съобщение до теб и, ъ, Брам.
Двамата с Брам се споглеждаме; Ник, Аби и Гарет ни гледат с интерес.
- Добре - продължава Тео. - Алис искаше да ти кажа, че родителите ви възнамеряват да ви поканят в място, на име „Варсити“, и
от теб се очаква да отговориш, че не можеш да отидеш. Вълшебните думички, от които се нуждаеш за това, са, че трябва да си
наваксаш с домашните.
- Какво? Защо?
- Защото - обяснява той, кимайки - очевидно е нужен половин час, за да стигнеш до там, и още половин, за да се върнеш, плюс
времето, нужно, за да си поръчаш храна и да я изядеш.
- Което напълно си заслужава - информирам го. - Пробвал ли си портокаловото им смути?
- Не съм - признава си Тео. - Макар че, в интерес на истината, през целия си живот съм прекарал общо пет часа в Атланта. Засега.
- Но защо не иска да отида?
- Защото ти дава два часа вкъ- щи- , без надзор.
-О.
Бузите ми пламват. Ник изпръхтява.
- Аха. - Тео се ухилва за миг на Брам. - Е, предполагам, че ще се видим след малко.
Отправя се към преддверието, а аз поглеждам към Брам. В очите му има пакостлив поглед, който съвсем не е в негов стил.
- О, знаел си за това?
- Не - отвръща той, - но напълно го подкрепям.
- Малко плашещо е сестра ти да нагласи нещо такова.
Той се усмихва и прехапва устни.
- Но и мъничко страхотно - признавам.
Така че се отправяме към преддверието и аз се насочвам право към Алис. Брам се държи назад заедно с Ник, Аби и Гарет.
- Не мога да повярвам, че си тук.
- Е - отвръща тя, - малкият Ник Айзнър ме светна, че ще се случи нещо голямо. Съжалявам обаче, че пропуснах пиесата миналата
седмица, братле.
- Няма проблем. Запознах се с Тео - казвам, понижавайки глас. - Готин е.
- Да, да.
Тя се усмихва смутено.
- Кой е твоят?
- Сивият суитшърт с цип, до Ник.
- Лъжа. Шпионирам го във фейсбук - казва тя и ме прегръща. - Очарователен е.
- Знам.
А после страничната врата се отваря и момичетата от „Емоджи“ излизат във фоайето. Нора буквално изписква, ко-гато ни
вижда.
- Алис! - възкликва и се хвърля към нея. - Какво правиш тук? Защо не си в Кънектикът?
- Защото ти си рок звезда - отвръща Алис.
- Не съм рок звезда.
Нора грейва в усмивка.
Родителите ми носят друг доволно гигантски букет и прекарват следващите пет минути, възторгвайки се от уменията й на
китарата. А после идва ред да се възторгват и от останалите от „Емоджи“ и Аби, така че ние се сливаме в една голяма група. И ето че
Нора си приказва с Тео, родителите ми се ръкуват с Брам, а Тейлър и Аби се прегръщат. Всичко се превръща в една сюрреалистична,
прекрасна сцена.
Приближавам се до Леа и тя се усмихва широко и свива рамене. Така че аз я прегръщам с всичка сила.
- Ти си върхът - заявявам. - Нямах представа.
- Позволиха ми да взема назаем училищните барабани. Учех се сама.
- От колко време?
- Около две години.
Взирам се в нея. Тя прехапва устни.
- Предполагам, че съм страхотна?
- ДА - потвърждавам и съжалявам, но просто трябва да я прегърна отново.
- Добре.
Дърпа се мъничко, но усещам, че се усмихва.
Целувам я по челото и тя цялата почервенява. Когато Леа се изчервява, е толкова яко.
А после родителите ми се приближават, за да предложат да го отпразнуваме с вечеря във „Варсити“.
- Май ще е по-добре да си наваксам с домашните - казвам аз.
- Сигурен ли си, хлапе? - пита татко. - Искаш ли да ти донесем портокалов шейк?
- Или два - казва Алис и се усмихва широко.
***
Алис ми казва да не си изключвам телефона, за да може да ми прати съобщение, когато си тръгнат към къщи.
- И не забравяйте шейка.
- Саймън. Мисля, че на това му се казва и вълкът сит, и агнето
цяло.
- От големите - настоявам.
Сигурно поне стотина души отиват към паркинга. Аз ще се прибера с Брам. Има твърде много хора, за да се държим за ръце. Като
се има предвид, че това е Джорджия. Така че вървя до него, оставяйки разстояние между нас. Просто две момчета, излезли заедно в
петък вечер. Само дето въздухът около нас сякаш пращи от електричество.
 Брам е паркирал на горното ниво на паркинга. Отключва колата си от върха на стълбището и аз се приближавам към мястото до
шофьора. В същия миг колата до мен се събужда шумно за живот и ме стряска. Чакам я да излезе, за да отворя вратата, но шофьорът
не помръдва. А после поглеждам през прозореца и виждам, че е Мартин.
Очите ни се срещат. Изненадан съм, че е тук, защото днес не беше на училище. Което означава, че не съм го виждал, откакто ми
писа.
Той прокарва ръка през косата си и устните му се извиват.
Аз просто го гледам.
Не съм отговорил на имейла му. Все още.
Не знам.
Ала навън е студено, така че се мушвам в колата и се заглеждам през прозореца как Мартин излиза на заден ход.
- Топло ли ти е? - пита Брам и аз кимам. - Е, предполагам, че отиваме у вас.
Звучи притеснено и аз също ставам неспокоен.
- Съгласен ли си?
- Да. - Очите му се обръщат към мен. - Имам предвид, да.
- Добре. Да - казвам и сърцето ми задумква.
Да пристъпя в преддверието заедно с Брам, е като да видя мястото за първи път. Боядисаният дървен скрин до едната стена,
преливащ от каталози и рекламни брошури. Леко плашеща рисунка в рамка на „Алвин и катериците“, която Нора нарисува в
детската градина. Чувам приглушеното тупване, когато Бийбър скача от дивана, последвано от дрънчене и дращене, докато се
носи към нас.
- Здравей - казва Брам и прикляква. - Знам кой си.
Бийбър го приветства възторжено, ближейки го по лицето, и Брам се засмива от изненада.
- Имаш такъв ефект върху нас - обяснявам.
Той целува Бийбър по носа и ме последва в дневната.
- Гладен ли си? - питам го. - Жаден?
- Не, благодаря.
- Вероятно имаме кока-кола. - Ужасно искам да го целуна и не знам защо го отлагам. - Искаш ли да погледаме нещо?
- Става.
Поглеждам го.
- Аз пък не искам.
Той се смее.
- Тогава да не го правим.
- Искаш ли да видиш стаята ми?
Онази палава усмивка отново се появява върху устните му. Може би все пак е в неговия стил. Може би все още го опознавам.
Стената покрай стълбището е осеяна с фотографии в рамки и Брам поспира пред всяка от тях.
- Прословутият костюм на боклукчийска кофа.
- Най-блестящият миг на Нора. Забравих, че знаеш за това.
- А това си ти с рибата, нали? Очевидно страшно се вълнуваш.
На снимката аз съм на шест или седем години, почервенял от слънцето, и от един канап в ръката ми, протегната възможно най-
далече от тялото, се поклаща току-що уловена риба. Изглеждам така, сякаш всеки миг ще избухна в ужасени сълзи.
- Открай време обичам риболова - заявявам.
- Не мога да повярвам колко си рус.
Когато стигаме до върха на стълбището, той улавя ръката ми и я стиска.
- Наистина си тук - казвам, клатейки глава. - Това е то.
Отварям вратата и се опитвам да изритам някакви дрехи настрани, докато влизаме.
- Съжалявам за... всичко това.
До празния кош за пране има купчинка мръсни дрехи и купчинка чисти дрехи до празния гардероб. Навсякъде се въргалят
книги и листове. Празно пликче от солети, лаптопът ми и пластмасова ръка на робот. Раница върху стола пред бюрото. Обложки на
плочи в рамки висят накриво по стените.
Ала леглото ми е оправено. Така че се настаняваме върху него, опрели гърбове на стената и протегнали крака напред.
- Когато ми пишеш - пита той, - къде си?
- Обикновено тук. Понякога на бюрото.
- Аха - казва той и кима.
И тогава аз се навеждам и го целувам леко по шията, точно под челюстта. Той се обръща към мен и преглъща.
- Здрасти - казвам.
Той се усмихва.
- Здрасти.
И тогава го целувам истински и той ме целува в отговор и заравя пръсти в косата ми. И ето че се целуваме така, сякаш е дишане.
Стомахът ми пърха необуздано. Незнайно как се озоваваме в хоризонтално положение, ръцете му обгръщат тялото ми.
- Това ми харесва. - Гласът ми е задъхан. - Трябва да го правим по-често. Всеки ден.
- Окей.
- Нека никога не правим нищо друго. Никакво училище. Никакво ядене. Никакви домашни.
- Щях да ти предложа да изгледаме някой филм.
Усмихва се и аз също се усмихвам.
- Никакви филми. Мразя филмите.
-Така ли?
- Аха. Защо ми е да гледам как някой друг се целува - отвръщам, - когато бих могъл да целувам теб?
Предполагам, не може да спори с това, защото ме притегля по-близо и ме целува настойчиво. И ето че съм корав и знам, че той
също е. Това е вълнуващо, странно и напълно ужасяващо.
- За какво си мислиш? - пита Брам.
- За майка ти.
- Нееее - смее се той.
Но всъщност наистина е така. И по-точно за нейното правило: Всеки Път, Включително И Орален. Защото едва сега ми хрумва,
че това правило би могло да се отнася до мен. В един момент. Рано или късно.
Целувам го лекичко по устните.
- Наистина искам да те изведа някъде - казва той. - Ако не мразеше всички филми, какво би искал да гледаме?
- Каквото и да е.
- Но вероятно любовна история, нали? Нещо саймъновско с щастлив край.
- Защо никой никога не вярва, че съм циник?
- Хмм - смее се той.
Оставям тялото ми да се отпусне върху неговото, заровил глава в извивката на шията му.
- Аз обичам да няма край. Харесвам неща, които не свършват.
Той ме прегръща по-силно и ме целува по главата, и ние оставаме да лежим така.
 Докато телефонът не избръмчава в задния джоб на дънките ми. Алис. Слязохме от магистралата. Подготви се.
Прието. Благодаря ти, Пол Ривиър1.
Подпирам телефона върху гърдите на Брам, докато пиша.
После го целувам за миг и ние ставаме и се протягаме. След това и двамата прекарваме известно време в банята. Докато
семейството ми се прибере обаче, седим в двуместния фотьойл в дневната, с купчинка учебници между нас.
- О, здравейте - казвам, вдигайки поглед от тетрадката си. -Как беше? Между другото, Брам намина, за да учим заедно.
- И съм сигурна, че сте свършили добра работа — казва мама.
Аз стисвам устни, а Брам се прокашля тихичко.
По изражението й се досещам, че предстои разговор. Неловко обсъждане на правилата. Нещо, което ще бъде превърнато в
голяма работа.
Ала може би то наистина е голяма работа. Може би е огромна, колосална, страхотна работа.
И може би искам да бъде така.
БЛАГОДАРНОСТИ
Има толкова много хора, които оставиха красивите си пръстови отпечатъци върху тази книга и които заслужават повече
благодарност и признание, отколкото бих могла да изразя. Завинаги ще бъда задължена на...
...Дона Брей, гениалната ми редакторка, която напълно разбира чувството за хумор на Саймън и която познава историята из
основи. Благодаря ти, задето обожаваше и прие Саймън от самото начало. Бях удивена от дълбочината ц мъдростта на твоя
коментар. Той подплати тази книга по начин, който дори не си представях, че е възможен.
...Брукс Шърман, невероятния ми агент, който бе първият, повярвал в тази книга, и успя да я продаде само за четири дни, като
нинджа. Ти си отчасти оракул, отчасти редактор, отчасти психолог и отчасти живо доказателство, че слидеринци са прекрасни
хора. Благодаря ти, че беше такъв застъпник за книгата ми и толкова невероятен приятел.
...Виана Синискалки, Емили Полстър, Стеф Хофман, Каро-лин Сън, Бетани Райе, Вероника Амброуз, Пати Розати, Нели Куртцман,
Марго Ууд, Алесандра Балзър, Кейт Морган Джак-сън, Моли Мотч, Ерик Свенсон и останалите от екипа в „Б+Б“ и „Харпър“ за
неизчерпаемия ви ентусиазъм и невероятно здравата ви работа (и на Суман Сийуот за застъпничеството й за мен в „Харпър
Канада“!). Много благодарности и на Алисън Клаптор и Крие Билхаймър за корицата на мечтите ми.
...страхотния и невероятно сътрудничещ екип в агенция „Бент“, най-вече Моли Кър Хоун и Джени Бент. Благодаря и на Джанет
Райд и тайфата от „Файн Принт“... както и на Алекса Вал, която задвижи всичко. Благодарна съм и на прекрасната ми рекламна
агентка Деб Шапиро.
...брилянтния ми и невероятно подкрепящ ме екип в „Пен-гуин/Пъфин Великобритания“, включително Джесика Фалу- джа
Шарпълс, Вики Фотуи, Бен Хорлсен, и особено Антеа Таунсенд (с допълнително извинение). Невероятно съм благодарна и на
всичките ми чуждестранни издателски екипи, задето повярваха в тази книга и работиха толкова здраво, за да й дадат живот в
други страни.
...Кимбърли Ито, най-първата ми читателка и моята платонична Блу. Никога няма да съм в състояние да ти благодаря
достатъчно за мъдростта, подкрепата и чувството за хумор.
...Бекминавидера (което включва следните гении: Адам Силвера, Дейвид Арнлод и Джасмин Уарга). Да се внедря във вашия култ,
беше най-умното нещо, което съм правила някога. Как бих оцеляла без нашите епични имейли, „Орео“ дебати и колективно
преклонение пред Елиът Смит?
...Хайди Шулц за неизчерпаемата сестринска мъдрост и задето ме караше да копнея за всички десерти.
.. .Писателския клуб на Атланта за възможността да посетя невероятната ви конференция и групите за обсъждане - особено
Джордж Уайнщайн и невероятно забавните и брилянтни умове на Екип Ератика: Крие Негрон, Емили Карпентър и Манда Пулен.
...Безстрашните петнайсет и многобройните ми приятели в писателската общност, които се смяха заедно с мен, подкрепяха ме,
съветваха ме и ми помагаха да не си изгубя ума. Много благодарности и за невероятните библиотекари, бло- гъри, издатели и
разпространители на книги, които ме смаяха с подкрепата си, с допълнителни „Орео“ за Даян Каприола! Благодаря ви, че ме
накарахте да се почувствам добре дошла в тази общност от първия ден.
...моите герои Андрю Смит, Нина Лакур, Тим Федерли и Алекс Санчес, които ме убиват с книгите си и ме убиха отново с
коментарите си за моята.
...брилянтните тийнейджъри, деца, възрастни и семейства, с които работих през годините си като практикуващ психолог.
Специални благодарности на учениците от „Кингсбъри“, които никога не оставяха да ми се размине да бъда стара или не в крак с
времето.
...изключителните учители, които имах през годините, особено Моли Мърсър, задето беше страшна работа и най-добрата, най-
важната учителка в живота ми.
...приятелите ми от театралната трупа в гимназията „Ри-върууд“, чието влияние върху живота ми и тази книга не може да бъде
измерено (особено Сара Бет Браун, Рики Ман и Ани Липсиц). Благодаря и на всички други приятели, които ме вдъхновиха и ме
подкрепяха повече, отколкото предполагат: Даян и цялото семейство Блумеифийлд, Лорън Старк, Хамей Семенсон, Бетси Балар,
Нина Мортън, семейство Бинсенгър, семейства Шумаи и толкова много други... и на майките от Такома, които спасиха живота ми
по милион малки начини.
...семейството ми: Моли Голдстайн, Адел Томас, Кърт и Джини Албъртали. . . плюс още много хора от семейства Голд-щайн,
Албъртали, Бел, Бърман, Уехслър, Левайн и Уичъл. Благодаря и на Гейл Маклорин и Кевин Сайлър за постоянната подкрепа. И
накрая, огромна благодарност на доведената ми майка Канди Голдщайн и доведените ми братя Уилям Котън и Камерън Клайн.
.. .Ейлийн Томас, майка ми, за която животът ми беше адски голяма работа; Джим Голдщайн, оригиналния як хипсгьр баща;
сестра ми Каролин Голдщайн, която беше неотразима в костюма на боклукчийска кофа на един Пурим и която знае какво е уста
като бутилка от кока-кола; и на брат ми Сам Голдщайн, чиито предучилищни покемон истории са по-добри (и по-вул- гарни),
отколкото всичко, което бих могла да напиша някога.
...синовете ми Оуен и Хенри Албъртали, които обичам изцяло и абсурдно. Да науча кои сте и да ви гледам как пораствате, е най-
голямата привилегия в живота ми.
...съпруга ми Браян Албъртали, който е най-най-добрият ми приятел и партньор в престъпленията, който притежава другата
половина от мозъка ми. Без теб не би имало книга. Ти си моят бряг, до който си струва да доплуваш. Ти си моята голяма работа.
...Едгардо Менвиел, Кати Туерк, Шанън Уайс и всички останали медицински служители и доброволци, които ежедневно
променят животи с програмата на СИМС за пол и сексуалност. Благодаря ви за всичко, което правите, и ви благодаря, задето ме
приехте с отворени обятия.
...и на невероятните ЛГБТ деца и тийнейджъри в живота (и вашите невероятни семейства): изумявате ме със своята мъдрост,
чувство за хумор, креативност и смелост. Вероятно вече сте се досетили, но написах тази книга за вас.
НАЙ-ПЪРВИТЕ ИМЕЙЛИ НА САЙМЪН И БЛУ
От: bluegreen118@gmail.com
До: hourtohour.notetonote @gmail.com
Дата: 23.08, 20:12
Тема: Никога досега не съм правил нещо такова
Скъпи анонимен човек в интернет,
Не знам откъде да започна. Ако трябва да съм откровен, не съм сигурен дали това е истински имейл адрес, не съм сигурен и
дали ти си истински. Но в случай че си: здравей! Аз съм авторът на онзи пост в Крийктайни за просторните къщи с малки прозорци
и бряг, до който си струва да доплуваш. Препрочитам онова, което написах, и направо се изчервявам, така че ще започна, като ти се
извиня за това. Обикновено не се гавря по този начин със сравнения и метафори.
Както и да е, не съм сигурен как да изтълкувам коментара ти, но ми се струва, че си съгласен с част от това, което написах. Може
би? Дори ако не е така, радвам се, че остави коментар. Той ме накара да почувствам, че не съм хвърлил думите си в нищото, така че
ти благодаря за това. И тъй като остави имейла си, предполагам, нямаш нищо против да ти пиша. Макар че не мога да повярвам, че
го правя... наистина не мислех, че ще го направя. Мина обаче цяла седмица, а аз не мога да престана да мисля за коментара ти.
Вероятно ми се струва, че би било хубаво да си поговоря с някой, който разбира как се чувствам. Не искам да те притискам,
естествено, но можеш да ми пишеш, ако искаш. Не искам да използвам истинското си име, но би могъл да ме наричаш Блу.
От: hourtohour.notetonote@gmail.co
До: bluegree118@gmail.com
Дата: 24.08, 21:56
Тема: Относно: Никога досега не съм правил нещо такова Здравей,
Блу!
Леле, направо ще откача, защото наистина не мислех, че ще ми пишеш. Толкова се радвам, че си проверих тази поща!! Леле.
Добре. Преди всичко, благодаря ти за имейла, както и за поста ти в тъмблр. Наистина ми хареса, Блу, и изобщо няма от какво да се
изчервяваш, честна дума.
Е, и ти ли учиш тук (под тук, имам предвид „Крийкууд“)? Аз - да. В предпоследния курс. И съм момче (ти момче ли си?). Както и
да е, и аз се чувствам по същия начин. За всичко, но най-вече за това, че съм гей. Аз също не съм казал на никого. Предполагам, че
част от мен иска да го направи, ала друга част - не. Трудно е за обяснение. Не знам. Може би ти разбираш.
Така че, да, страшно се радвам да се запознаем! Готино, нали? Дори само от това да напиша този имейл вече се чувствам
единайсет пъти по-малко самотен.
Жак (не е истинското ми име, буахахаха - двама могат да играят тази игра)
От: bluegreen1 18@gmail.com
До: hourtohour.notetonote@gmail.com
Дата: 26.08, 19:46
Тема: Относно: Никога досега не съм правил нещо такова
Жак,
Единайсет пъти по-малко самотен? Странно специфично. © Но знам точно какво имаш предвид.
Както и да е, леле. Здравей. Ти ми отговори. Наистина се радвам, че постът ми ти е харесал. Сега съм истински щастлив, че го
написах. Трябва да си призная, че е странно да ти пиша доста личен имейл, когато дори не знаем кои сме в действителност. Но пък
в известен смисъл това го прави по-лесно.
Момче съм и също съм в трети курс на „Крийкууд“. Мисля, че ти си единственото друго гей момче, което съм срещнал тук. Доста
е сюрреалистично да говоря с теб. Чудя се дали се познаваме в реалния живот.
Мисля, че разбирам какво имаш предвид. Струва ми се, че непрекъснато си променям мнението за това дали искам да се
разкрия, или не. Има моменти, в които едва се сдържам да не кажа на всички... естествено, именно така се чувствах, когато написах
онова в тъмблр. Ала няколко часа по-късно винаги се чувствам адски странно и понякога изпитвам неописуемо облекчение, че все
още никой не знае. Ами ти?
Блу
От: hourtohour.notetonote@gmail.com
До: bluegreen118@gmail.com
Дата: 27.08, 22:12
Тема: Относно: Никога досега не съм правил нещо такова
Искам да кажа, дай да си говорим сериозно, единайсет е най-готиното число, което е съвършено, защото и двамата сме в
единайсети клас. ЛЕЛЕ. Не мога да повярвам, че и двамата сме в предпоследната година. Бас държа, че се познаваме, което е доста
странна мисъл. Ами ако в реалния живот сме врагове? Ти имаш ли врагове? Не мисля, че аз имам, не и наистина. Макар че, вероятно,
има разни случайни хора, които ме дразнят. Дори не е по тяхна вина. Просто някои хора имат лица, които ти се иска да фраснеш.
(Държа да знаеш, че в действителност изобщо не съм агресивен. Или по-точно, аз съм агресивен човек, който обаче не иска да
нарани никого, така че трябва да се задоволявам с това да си представям как фрасвам този или онзи. Много е сложно. Честно
казано, обикновено просто изяждам чувствата си.)
Странно е, аз не толкова си променям мнението за това дали искам да се разкрия. По-скоро едновременно го искам и не го
искам. Което, откровено казано, е адски изтощително. Сякаш постоянно се намирам в състояние на ПРОСТО ГО КАЖИ и НЕ,
НИКОГА. Мислиш ли, че това някога ще свърши? Не знам, може би просто съм адски нерешителен човек.
Е, какво обичаш да правиш след училище и всичко останало?
Жак
От: bluegree118@gmail.co
До: hourtohour.notetonote@gmail.com
Дата: 29.08, 21:13
Тема: Относно: Никога досега не съм правил нещо такова
Не мисля, че имам врагове, но сега определено се чудя дали съм от онези, които просто ти идва да фраснеш. Откъде можеш да си
сигурен, че не си от онези, които на другите им идва да фрас- нат? Никога не са ме фрасвали, което, надявам се, е добър знак.
Трябва да кажа, че определено сме на едно мнение за това да си изяждаш чувствата. Аз съм от онези, които никога не са пушили
цигара, нито са се напивали или нещо такова, но веднъж изядох пет пълни буркана с „Нутела“ наведнъж. Не го препоръчвам.
Аз също съм нерешителен в някои отношения. Окей, миг на пълна откровеност: наистина бях раздвоен, когато ти отговори на
поста ми. Непрекъснато си променях мнението дали да ти пиша, или не. Определено бях (и съм) заинтригуван, но освен това
очевидно съм малко параноичен. Просто ти би могъл да бъдеш всеки, а понякога е трудно да си сигурен дали някой е искрен, или
ти се подиграва. Ала наистина се радвам, че реших да ти пиша.
Вероятно ще си помислиш, че се държа абсурдно, но бих предпочел да не отговарям на последния ти въпрос. Просто... мисля, че
ми харесва да си останем анонимни засега. Това окей ли е?
Блу
От: hourtohour.notetonote@gmail.com
До: bluegree118@.gmail.com
Дата: 30.08, 15:47
Тема: фрасваемост
О, Блу, толкова много имаш да научиш за правилата на фрас-ваемостта, като се започне от това, че е напълно невъзможно да
имаш лице, което другите искат да фраснат. Правило номер едно: сладки типове, които използват метафори за океана между
хората, автоматично не са от онези, които искаш да фраснеш. Правило номер две: няма правило номер две, само номер едно, така
че го научи наизуст. БУМ.
Освен това пет буркана „Нутела“ наведнъж е най-смахнатото нещо, което съм чувал в живота си. Предизвикателството се
приема.
Не мисля, че е абсурдно, Блу. Напълно разбирам защо не искаш да ми кажеш за извънкласните си занимания (предполагам
обаче, че са интерпретативни танци, струва ми се в стила ти). Обаче сериозно, наистина разбирам. Странно противоречие, нали?
Толкова по-лесно е да се откриеш пред някого, който изобщо не те познава.
Както и да е, и аз страшно се радвам, че реши да ми пишеш. © Жак
От: bluegreen118@gmail.com
До: hourtohour.notetonote@gmail.con
Дата: 31.08, 10:20
Тема: Относно: фрасваемост
Жак,
Наистина се радвам, че отговарям на условието за изключване от категорията „фрасваеми лица“. Какво облекчение! Обаче съм
объркан, защото чувам, че има и второ изключение за сладки типове с френски имена и адски лоша преценка относно „Нутела“,
въпреки че са били предупредени. Всички останали да се оправят както знаят с това, че са ходещи боксови ябълки? Боксови торби?
Сигурно щеше да прозвучи по-опасно, ако знаех правилната дума.
И откъде разбра за уменията ми в интерпретативните танци? Макар че то не е точно извънкласна дейност. А по-скоро
призвание. Освен това знам точно какво имаш предвид, че е по-лесно да се откриеш пред някого, който не те познава. Пишем си от
колко, седмица, а ти вече знаеш за мен неща, които не съм казвал дори на най-добрия си приятел. Трудно е да не се замислиш какво
означава наистина да познаваш някого. Блу
От: hourtohour.notetonote@gmail.com
До: bluegreen118@gmail.com
Дата: 01.09, 19:14
Тема: Относно: фрасваемост
Хмм... мисля, че онова, което имаше предвид, е „боксова круша“. Обаче... ами ако името ми всъщност не е френско? И ако
преценката ми не е лоша (сериозно, истински съм объркан) - какво в петте буркана „Нутела“ те кара да смяташ, че имам лоша
преценка. Освен това как така аз съм този, който има лоша преценка, когато ТИ СИ ТОЗИ, КОЙТО Е ИЗЯЛ НУТЕЛАТА, БЛУ. Ти. Това
си бил ти.
Обаче, леле. Разбирам те толкова добре. И аз вече имам чувството, че мога да ти кажа неща, които не съм казал на най-добрия си
приятел. Или на другия ми най-добър приятел. Или на третия ми най-добър приятел (имам много най-добри приятели). Наистина
мисля, че голяма част от причината е анонимността. Но не е само това. Странно е, обаче имам чувството, че ме разбираш по
някакъв начин. Което вероятно е причината да се нахвърля на поста ти в тъмблр като някакъв подивял фен.
Мисля, че си самотен, нали? Аз също.
Жак
От; bluegreen118@gmail.com
До: hourtohour.notetonot@gmail.com
Дата: 03.09, 18:36
Тема: Боксови круши
Не искам да задълбочавам прекалено в темата с „Нутела“, но държа да отбележа следното: едно е невинно да изядеш пет
буркана в нощта преди бала в седми клас, резултатът от което бяха четири пъпки и няколко невероятно конфузни момента по
време на танца на Купидон. Съвсем друго - да го направиш с широко отворени очи. Лоша. Преценка. (Но освен това - да ти е сладко!
Умирам си да науча как е минало.)
Леле. Става ми притеснено от мисълта за това, че си фен на поста ми. Не по лош начин. Просто не съм свикнал да ме забелязват
по този начин. Радвам се, че ти е харесал. Написах го съвсем набързо. Някога случвало ли ти се е да пишеш нещо и то просто да се
излива от теб, без никакво усилие? Толкова е странно, когато се случи. Почти имаш чувството, че думите вече съществуват и ти
просто ги записваш.
Действително мисля, че съм мъничко самотен. Ала бях по-са-мотен преди две седмици.
Блу
От: hourtohour.notetonote@gmail.com
До: bluegreen118@gmail.com
Дата: 05.09, 00:14
Тема: Относно: Боксови круши
Добре, обаче наистина - кога танцът на Купидон НЕ е невероятно конфузен? И още по-наистина: защо изобщо има балове в
седми клас? Защо учителите си го причиняват? И съжалявам, обаче баловете в гимназията са още по-ужасни. Не че съм ходил на
някой. Обаче сигурно си спомняш, когато Мила Одом и Адам Арнолд се измъкнаха от бала и отидоха да се натискат в кабинета на
госпожица Найт. В проклетия й кабинет! ОТ ВСИЧКИ ВЪЗМОЖНИ МЕСТА. На това му се казва първокласен материал за. О,
Крийктайни, ти извор на красота и мъдрост.
Е, аз ВИНАГИ пиша без усилие. Но предполагам, че не говорим за едно и също. Не съм по писането, така че просто карам с
каквито думи изскочат в главата ми. Някога пишех малко. Просто не мисля, че ме бива особено.
Аз също бях по-самотен преди две седмици. Интересно... майка ми дори изкоментира, че напоследък съм в добро настроение.
Казах й, че е, защото Тейлър Суифт има нов албум. Не съм сигурен, че ми повярва. ©
Жак
От: bluegreen118@gmail.com
До: hourtohour.notetonote@gmail.com
Дата: 06.09, 01:44
Тема: Относно: Боксови круши
Жак,
Абсолютно си спомням това с Мила Одом и Адам Арнолд. Не че присъствах тялом на този култов момент. Спомням си обаче, че в
Крийктайни само за това се говореше.
Бележка: какво ти е мнението за Крийктайни? Аз имам смесени чувства. От една страна, те ме доведоха до теб, което е хубаво. От
друга страна, смущението заради другите понякога е толкова силно, че буквално съм принуден да престана да чета. Не мога да
повярвам какви неща са готови да споделят хората за себе си. А СНИМКИТ Е. Защо бих искал да видя снимка на срамни косми върху
седалката на тоалетна чиния? Кой е предполагаемата публика за нещо такова?
Не мисля за себе си като за писател, но обичам да чета. Ами ти? Имаш ли любима книга? Странно... има толкова много неща, за
които не мога да те попитам или да ти кажа, защото иначе много лесно ще се досетим кой е другият. Например не мога да ти кажа
кой ми е любимият спорт. Предполагам, че мога да ти кажа кой е най-малко любимият ми спорт (американски футбол). Ти имаш ли
най-малко любим спорт? Извинявай, ако това са неловки въпроси. Аз съм си малко неловък.
Блу
От: hourtohour.notetonote@gmail.com
До: bliegreen118@gmail.com
Дата: 07.09, 17:23
Тема: Но аз харесвам неловките хора
 Окей, Блу, май ще започна с очарователно неловките ти въпроси. Любима книга: очевидно „Хари Потър“. Но всъщност харесвам
всичко, освен нещата, които трябва да четем за часовете по английски (известни още като лайнатурата на стари бели мъже). Най-
малко любимият ми спорт са всички спортове. Не знам, навярно би трябвало да си задаваме въпроси, които са по-малко свързани с
ежедневния живот. Като например кой е най-любимият ти спомен? Освен онази снимка на срамни косми - очевидно нищо не може
да се мери с това.
Опитвам се да се сетя кой е моят. Може би денят, когато си взехме куче. Блу, и представа си нямаш. Взехме го, когато беше на
девет седмици, и едва не умрях, толкова беше сладък. Имаме семейни приятели в Алабама и на тяхното куче му се родиха цял куп
кутрета. Аз бях на десет години. Както и да е, отидохме в Алабама веднага след като се родиха, и ето ги тях, едни малки, писукащи
мъничета, толкова сладки и милички. Така че си избрахме това, което най-много ни хареса, и то беше направо да го изядеш. Само
че беше прекалено малък, за да дойде с нас у дома, така че се върнахме няколко седмици по-късно. И през цялото това време бях
толкова развълнуван, че не можех да спя. Продължи цели седмици. А после отидохме в Алабама и той се втурна право към мен.
Абсолютно ме помнеше. През целия път до дома спа върху една хавлия в скута ми и аз заспах, като го прегръщах, и мисля, че това
беше най-хубавият момент в живота ми. Оттам нататък всичко отиваше само на зле.
Жак
От: bluegreen118@gmail.com
До: hourtohour.notetonote@gmail.com
Дата: 09.09, 20:11
Тема: Радвам се, че харесваш неловките хора
Добре, трябва да си призная, че харесвам някои неща от лайнатурата на старите бели мъже, но харесвам и много други неща.
Напоследък доста съм се запалил по графични романи. Както и да е, сигурно си прав - вероятно е по-безопасно да избягваме
подробностите. Любимият ми спомен. Хмм.
Окей. Не знам дали се брои, защото не е един определен спомен (освен това е адски нърдовско. Ама НАИСТИНА нърдов- ско.
Приготви се). В началното училище страшно обичах първия учебен ден. Нали се сещаш как си бил толкова развълнуван, задето ще
си вземете кученце, че не си могъл да спиш? За мен това беше последната нощ на лятото, всяка година. Почти съм сигурен, че
деветдесет и девет процента от вълнението се дължеше на пособията за училище. Страшно обичам пособията за училище, Жак. Те
са новички и пълни с надежда, и винаги ме изпълват с усещането, че ТОВА ще бъде моята година.
Обаче, Жак, историята ти с кучето е толкова абсурдно сладка. Тотално мога да си го представя. Мисля си за кокер шпаньол,
нали? МЪНИЧКО СЪНЛИВО КОКЕРЧЕ? Сега искам просто да го гушна и може би да го увия в одеяла и да му давам кучешка храна по
една хапчица наведнъж. Толкова много обичам кучетата. Никога не съм имал, но цял живот съм искал. Твоето трябва да е на шест
или седем години, нали? Прегърни го от мен, става ли?
Блу
От: hourtohour.notetonot @gmail.co
До: bluegreen118@gmail.com
Дата: 11.09, 00:02
Тема: Радвам се, че се радваш, че харесвам неловки хора
Е, Блу, не искам да си вадя прибързани заключения, обаче оставам с впечатлението, че си едно от онези хлапета, които душат
пособията за училище. Не че те съдя или нещо такова. Училищните пособия наистина са толкова новички и пълни с надежда.
Срамота е, че трябва да ги съсипваме с училище. Добре -заплювам си го. Най-готиното пособие: пергелът. Спомняш ли си го? Какви
кръгли кръгове чертаех само с него.
Не е кокер! Но предполагам, че не би трябвало да ти казвам каква порода е заради анонимността и всичко останало. Не че
очаквам хората да познават кучето ми, но знае ли човек. Ще кажа само, че е по-голям от чихуахуа и по-малък от немски дог. Това би
трябвало да стесни кръга на възможностите, нали? Определено ще го прегърна от теб, макар че той спи като пън и хърка. Върху
леглото ми. Ама че нахалник. Мисля да се гушна с него.
Жак
От: bluegree118@gmail.com
До: hourtohour.notetonot@gmail.com
Дата: 11.09, 22:51
Тема: НЕ душа училищните пособия... много често
Жак,
Кучето ти спи в леглото при теб и толкова ти завиждам. Мис ля, че представата ми за идеалното бъдеще е огромно легло със
съпруг и куче. Както и да е, обикновено не съм буден толкова късно (АЗ СЪМ НЪРД. ШШТ. ЗНАМ СИ ГО), така че имейлът ми ще
бъде кратък. Извинявай! Просто исках да ти отговоря днес. Освен това имам още един въпрос. Най-смущаващият момент. Давай.
Блу
От: hourtohour.notetonote@gmail.com
До: bluegreen118@gmail.com
Дата: 12.09, 21:08
Тема: Сам си го изпроси
Блу,
Всъщност имам приблизително пет-шест милиона най-сму-щаващи момента, но този е буквално най-ужасният. Надявам се, че
си готов да го чуеш. Просто помни: предупредих те.
Мисля, че бях на около шест години и бяхме на басейн. Беше адски горещо и страшно претъпкано. И всъщност си го спомням,
почувствах, че ми се пърди, така че го направих. САМО ЧЕ НЕ БЕШЕ ПРОСТО ПРЪДНЯ. Беше... ами, да. Е, по онова време си казах, че е
просто лайно, нищо особено, така че го изтърсих от банския си и продължих да плувам. (Да, аз бях ТАКОВА дете.)
Както и да е, ЕСТЕСТВЕНО, че някой го видя и всички откачиха, и настана страшна суматоха. Трябваше да излезем от басейна, за
да го дезинфектират, и всички стояха наоколо и се бършеха с кърпите си, мъчейки се да отгатнат кой го е направил. Честна дума,
спомням си как си помислих „Мааааааамка му“. (Окей, бях на шест, така че вероятно е било по-скоро „леле“ или „да му се не види“.
Обаче, сериозно: МАААААААМКА МУ.) Бях просто: „Господи, не позволявай да открият, че съм бил аз“.
В крайна сметка всичко се проточи толкова дълго, че татко реши да се приберем у дома. Изпитах такова облекчение. Честно,
толкова бях готов да се пръждосам от там и толкова доволен, че никой не беше идентифицирал лайното. Не можех да повярвам, че
ми се е разминало.
Ала в колата на път към къщи баща ми започна да пее: лайно, лайно, лайно, то плува си само. А после, когато спряхме на един
червен светофар, се обърна и ми намигна.
ЗНАЕШЕ.
(Моля те, кажи, че все още си ми приятел, Блу. Сега съм много по-малко отвратителен.)
Жак
От: bluegreen118@gmail.com
До: hourtohour.notetonote@ gmail.com
Дата: 13.09, 19:15
Тема: Относно: Сам си го изпроси
 ТОВА БЕШЕ ТИ?!
Не, не се притеснявай - дори не живеех в Атланта, когато бяхме на шест. © Това е трагично смешно, Жак. Макар че сега се
притеснявам, че ще останеш разочарован, когато ти разкажа моя.
Значи, като малък страшно си падах по Барни (предполагаемата „динозавърска сензация“). Имах една доста отвратителна
плюшена играчка, която носех навсякъде и с която спях нощем, и когато бях нервен, дъвчех ръцете му. Според майка ми всяка
сутрин съм прекарвал целия път до детската градина, плачейки и молейки я да ми позволи да взема Барни със себе си.
Ами една сутрин, предполагам, се е предала и ми разреши да го взема. Спомням си как го прегръщах в колата, чувствайки се
истински победител. Когато пристигнахме в градината, го занесох чак до класната стая и едва тогава ми хрумна, че това е най-
ужасната идея на света. Сериозно, стоях на прага, докато всички се взираха в мен, и в този момент осъзнах: Барни е ужасен.
Така че направих единственото, за което можах да се сетя в този момент: задъвках ръката на Барни.
Ако има нещо, което харесвам в преместването ни тук, то е, че вече никой не ме нарича Динозъбър.
Блу
П.П. Най-сетне престанах да спя с Барни, когато бях на около тринайсет.
П.П.П. Не, шегувам се. Бях на единайсет.
П.П.П.П. И половина.
П.П.П.П.П. Все още мислиш, че съм готин, нали?
1
Американски индустриалец, известен с това, че по време на Американската революция помага да бъде организирана система, която да следи британските войски и да
предупреждава американските части за движенията им. - Б. пр.