CORRUPT

Copyright © 2015 Penelope Douglas

© Рая Делчева, превод от английски

© Фиделия Косева, дизайнер на корицата

© Сиела Норма АД
София • 2022
ISBN: 978-954-28-4033-6
СЪДЪРЖАНИЕ
Плейлиста: 9
Глава 1 11
Ерика 11
Глава 2 27
Ерика 27
Глава 3 42
Ерика 42
Глава 4 60
Майкъл 60
Глава 5 74
Ерика 74
Глава 6 100
Ерика 100
Глава 7 118
Майкъл 118
Глава 8 128
Ерика 128
Глава 9 150
Ерика 150
Глава 10 175
Ерика 175
Глава 11 198
Ерика 198
Глава 12 216
Майкъл 216
Глава 13 228
Ерика 228
Глава 14 240
Ерика 240
Глава 15 253
Ерика 253
Глава 16 273
 Майкъл 273
Глава 17 286
Майкъл 286
Глава 18 305
Ерика 305
Глава 19 317
Ерика 317
Глава 20 327
Майкъл 327
Глава 21 339
Ерика 339
Глава 22 349
Ерика 349
Глава 23 358
Ерика 358
Глава 24 373
Майкъл 373
Глава 25 394
Ерика 394
Глава 26 425
Ерика 425
Глава 27 435
Ерика 435
Глава 28 448
Майкъл 448
Глава 29 464
Ерика 464
Епилог 475
Майкъл 475
Благодарности 492
За автора 495
 На З. Кинг

Тази книга е художествена творба.

Имената, героите, местата и случките
в нея са плод на въображението на автора
или са използвани с художествена цел.
Всяка прилика с действителни събития,
места и лица, живи или мъртви,
е напълно случайна.

Плейлиста:
“Bodies” на Drowning Pool
“Breath of Life” на Florence & The Machine
“Bullet With a Name” на Nonpoint
“Corrupt” на Depeche Mode
“Deathbeds” на Bring Me the Horizon
“The Devil In I” на Slipknot
“Devil’s Night” на Motionless in White
“Dirty Diana” на Shaman’s Harvest
“Feed the Fire” на Combichrist
“Fire Breather” на Laurel
“Getting Away with Murder” на Papa Roach
“Goodbye Agony” на Black Veil Brides
“Inside Yourself” на Godsmack
“Jekyll and Hyde” на Five Finger Death Punch
“Let the Sparks Fly” на Thousand Foot Krutch
“Love the Way You Hate Me” на Like a Storm
“Monster” на Skillet
 “Pray to God (feat. HAIM)” на Calvin Harris
“Silence” на Delirium
“The Vengeful One” на Disturbed
“You’re Going Down” на Sick Puppies
“37 Stitches” на Drowning Pool

Ти си моят създател,
ала аз съм твоят повелител.
Мери Шели, „Франкенщайн“,
превод: Жечка Георгиева

Глава 1
ЕРИКА
Той няма да дойде.
Не би се появил на прощалното парти на брат си, при положение че
едва се понасят, така че…
Не, той няма да дойде.
Навих ръкавите на тънкия си пуловер, влетях в дома на Крист и се
втурнах право към стълбите, притичвайки през фоайето.
С крайчеца на окото си забелязах, че икономът се появи иззад един
ъгъл, но не забавих крачка.
– Госпожице Фейн! – викна подире ми той. – Много закъсняхте!
– Да, знам.
– Госпожа Крист ви търси – отбеляза той.
Повдигнах изненадано вежди и веднага се спрях на място, обърнах
се и го погледнах над перилата:
– Наистина ли? – изгледах го с престорено учудване аз.
Той раздразнено сви устни:
 – Е, изпрати мен да ви потърся.
На лицето ми се разля усмивка и се наведох над парапета, за да го
целуна набързо по челото.
– Ами ето ме – уверих го аз. – Вече може да се върнеш към важните
си задължения.
Обърнах се и продължих нагоре по стълбите, като долових
приятната музика, носеща се от приема, който се състоеше на терасата.
Да, дълбоко се съмнявах, че Дилия Крист, най-добрата приятелка на
майка ми и матриарх на Тъндър Бей, нашата малка общност на
Източния бряг, би отделила от ценното си време да ме търси.
– Роклята е на леглото ти! – подвикна икономът след мен, докато
завивах зад ъгъла.
Въздъхнах с раздразнение и продължих да бързам по слабо
осветения коридор.
– Благодаря ти, Едуард – промърморих недоволно.
Не ми трябваше нова рокля. Вече имах няколко, които бях носила
само по веднъж, а и бях сигурна, че на деветнайсет мога и сама да си
избирам дрехите. Той и без това нямаше да бъде там, за да ги види,
пък и дори да беше, нямаше да ме погледне.
Не. Трябваше да съм благодарна. Госпожа Крист е помислила за мен
и е била така добра да се погрижи за тоалета ми.
Краката ми бяха покрити с тънък слой пясък. Наведох се да опипам
крачолите на широките си къси джинси, за да проверя дали не се бяха
намокрили много на плажа. Дали да не си взема душ?
Не, вече и без това закъснявах. Майната му!
Втурнах се в стаята, която семейство Крист ми отстъпваха, когато
оставах за през нощта, и щом забелязах сексапилната бяла коктейлна
рокля на леглото, веднага започнах да се събличам.
Тънките презрамки почти не поддържаха гърдите ми, но роклята ми
пасваше идеално – прилепваше по тялото ми и караше кожата ми да
изглежда по-тъмна. Госпожа Крист имаше страхотен вкус и може би
все пак беше добре, че ми е взела тази рокля. Бях прекалено заета да
подготвям заминаването си за университета на следващия ден, за да се
занимавам с вечерни тоалети.
Хукнах към банята, измих прасците и стъпалата си от пясъка, който
беше полепнал по тях, докато се разхождах, набързо сресах дългата си
руса коса и си сложих малко гланц за устни. Изтичах обратно в
спалнята, грабнах обувките с високи токчета и бежови каишки, които
бяха оставени до роклята, след което се втурнах обратно по коридора
и слязох по стълбите.
Още дванайсет часа.
Докато спринтирах през фоайето към задната част на къщата,
сърцето ми туптеше все по-бързо. По това време на следващия ден
вече щях да съм сама – без майка ми, без семейство Крист, без
спомените…
Но най-важното бе, че повече нямаше да ми се налага да се чудя, да
се надявам или да се опасявам от възможността да го видя. Вече
нямаше да съм на ръба между екстаза и агонията, когато го срещна.
Не. Щях да мога да разперя ръце и да се завъртя в кръг, без да докосна
дори един познат човек. Не бях сигурна дали топлината, която се
разля в гърдите ми, се дължеше на страх, или вълнение, но бях готова.
С радост щях да оставя всичко зад гърба си. Поне за известно време.
Завих надясно и подминах кухните – едната за ежедневно ползване,
а другата, точно до нея, за уредниците на банкетите, и се насочих към
остъклената веранда отстрани на голямата къща. Отворих двойните
врати и влязох във внушителната зимна градина, покрита с керамични
плочки, чиито стени и таван бяха направени изцяло от стъкло, и
веднага усетих повишаването на температурата. Задушната, влажна
горещина се просмука през плата на роклята ми и тя полепна по
тялото ми.
Из тъмната и тиха стая, осветена само от изливащата се през
високите прозорци лунна светлина, навсякъде около мен се извисяваха
дървета. Вдишах сладкия аромат, който се носеше от палмите,
орхидеите, лилиите, виолетките и хибискуса, и си спомних за килера
на майка ми, където различните парфюми по палтата и шаловете ѝ се
сливаха в едно.
Завих наляво и спрях до стъклените врати, които водеха към
терасата, където се обух, докато гледах към насъбралото се множество.
Дванайсет часа.
После изпънах гръб и посегнах да преместя кичур коса пред рамото
си, за да прикрия лявата страна на врата си. За разлика от брат си,
Тревър със сигурност щеше да дойде тази вечер, а той не обичаше да
вижда белега ми.
– Госпожице? – Един сервитьор се беше приближил до мен с поднос.
 – Благодаря – усмихнах се аз и взех една от високите чаши, в които
знаех, че има „Том Колинс“1.
Лимоненожълтата напитка беше любима на господин и госпожа
Крист, така че държаха сервитьорите да я предлагат.
Келнерът изчезна, насочвайки се към останалите гости, а аз останах
на място и отправих поглед към тълпата.
Листата пърхаха по клоните, поклащани от спокойния бриз, който
още носеше топлината на задушния ден, а аз изучавах гостите,
облечени в официални коктейлни рокли и костюми.
Така идеални. Така спретнати.
Лампите по дърветата и сервитьорите с белите престилки.
Кристално синият басейн, украсен с плаващи свещи. Отразяващите
светлината блещукащи камъни върху пръстените и колиетата на
дамите.
Всичко беше изключително лъскаво. Когато наблюдавах всички
възрастни и семействата, с които израснах, виждах парите и
марковите им дрехи, но често забелязвах и слоя боя, който
обикновено се нанася, за да се скрие, че нещо загнива. Лоши хора
вършат лоши неща, но щом всичко изглежда добре, на никого не му
пука, че къщата се разпада, нали?
Във въздуха се носеше уханието на храна, придружено от нежното
изпълнение на струнния квартет. Зачудих се дали да не отида при
госпожа Крист и да ѝ съобщя, че съм пристигнала, или да потърся
Тревър, тъй като събитието все пак беше в негова чест.
Но вместо това хванах здраво чашата си и пулсът ми се ускори,
докато се опитвах да се възпра да направя онова, което желаех най-
силно. Онова, на което не можех да устоя.
Да се огледам за него.
Но не, той нямаше да дойде. Вероятно нямаше да се появи.
Може пък и да беше тук.
Сърцето ми затуптя силно, а вратът ми гореше. И ето че погледът ми
започна да се рее против волята ми. Обходи гостите и лицата им,
търсейки…
Майкъл.
Не го бях виждала от месеци, но усещах привличането му навсякъде,
особено в Тъндър Бей. Беше в снимките, които майка му държеше в
къщата, в миризмата му, която се разнасяше по коридора от старата му
стая…
Може и да беше тук.
– Рика!
Примигнах и бързо извъртях глава наляво, когато чух, че Тревър ме
вика.
Той излезе от тълпата. Изглежда, наскоро се беше подстригал и
русата му коса беше събрана съвсем близо до скалпа. Докато се
приближаваше решително към мен, тъмносините му очи ме гледаха
нетърпеливо.
– Здравей, скъпа. Мислех, че няма да дойдеш.
Поколебах се и усетих, че стомахът ми се свива. Когато пристъпи до
мен на прага на верандата, се насилих да му се усмихна.
Дванайсет часа.
Той положи ръка от дясната страна на врата ми (никога не
докосваше лявата) и потърка бузата ми с палец, като застана толкова
близо, че телата ни почти се докосваха.
Обърнах глава и се отместих неловко:
– Тревър…
– Не знам какво щях да правя, ако не беше дошла тази вечер –
прекъсна ме той. – Щях да хвърлям камъчета по прозореца ти или да
ти направя серенада, може би щях да ти донеса цветя, бонбони, нова
кола…
– Имам нова кола.
– Говоря за истинска кола – ухили се накрая той.
Извъртях очи и се измъкнах от ръцете му. Поне отново се шегуваше
с мен, нищо че се подиграваше на чисто новата ми тесла. Явно за него
електрическите коли не бяха истински, но бях готова да понеса
закачката му, стига това да означаваше, че няма повече да ме кара да се
чувствам ужасно за всичко останало.
С Тревър Крист бяхме приятели от детинство, цял живот бяхме
учили заедно и родителите ни вечно ни събираха, сякаш връзката ни
беше нещо неизбежно. И ето че миналата година окончателно се
поддадох.
Излизахме заедно през почти цялата ни първа година в
университета „Браун“, където учехме заедно (или по-скоро където аз
кандидатствах, а той ме последва), но връзката ни приключи през май.
По-точно аз приключих връзката ни през май.
 Бях виновна, че не го обичах. Бях виновна, че не исках да му дам
повече време. Бях виновна, че реших да сменя университета и да отида
в град, в който знаех, че не би ме последвал.
Също така бях виновна, че се поддаде на натиска на баща си най-
сетне да се прехвърли в Анаполис, и бях виновна, че разруших
семействата ни.
Бях виновна, че исках пространство.
Издишах и принудих тялото си да се отпусне. Дванайсет часа.
Тревър ми се усмихна и погледът му стана горещ, щом пое ръката
ми, за да ме поведе обратно към зимната градина. Дръпна ме зад
стъклото и докато ме държеше за ханша, прошепна в ухото ми:
– Изглеждаш великолепно.
Но тогава отново се отдръпнах и оставих няколко сантиметра
разстояние помежду ни.
– И ти изглеждаш добре.
Приличаше на баща си, беше със същата пясъчноруса коса, с остра
брадичка и усмивка, с която така лесно умееше да манипулира всеки.
Освен това се обличаше като господин Крист и изглеждаше съвършено
изтънчен в мастиленосиния си костюм с бяла риза и сребриста
вратовръзка. Така спретнат. Така перфектен. Тревър никога не
излизаше от рамките на обичайното.
– Не искам да заминаваш за Меридиан Сити – присви очи той. – Там
няма да има никого до теб, Рика. В „Браун“ имаше поне мен, а Ноа
беше на по-малко от час път в Бостън. Имаше приятели наблизо.
Да. Наблизо.
Именно затова се нуждаех от промяна. Никога не ми се беше
налагало да се отделям от сигурността, която ми даваха близките.
Винаги имаше някого наоколо – било то родителите ми, Тревър или
приятеля ми Ноа – който да ми помогне, ако съм в затруднение. Дори
когато заминах за университета и се отказах от удобството на това
майка ми и семейство Крист да са наблизо, Тревър все пак ме
последва. Приятелите ми от училище дойдоха да учат в околността.
Сякаш нищо не се беше променило.
Исках да се забъркам в някаква неприятност. Исках да ме навали
дъжд, да открия нещо, което ще накара сърцето ми да забие по-бързо,
и исках да знам какво е усещането да нямаш никого, на когото да се
опреш.
Опитвах се да обясня това на Тревър, но щом си отворех устата, не
успявах да намеря точните думи. Ако ги изречах, щяха да звучат
себично и неблагодарно, но всъщност…
Исках да разбера каква съм в действителност. Исках да знам дали
мога да се справя без протекцията на фамилното си име, без чужда
подкрепа и далеч от постоянно навъртащия се около мен Тревър. Ако
замина за друг град, където хората не познават семейството ми, дали
изобщо някой ще ми обърне внимание? Дали ще ме харесат?
Не бях щастлива нито в „Браун“, нито с Тревър, и макар че
решението да продължа напред, беше трудно и разочарова близките
ми, беше точно това, което исках.
Бъди такава, каквато си!
Сърцето ми запърха, щом си припомних думите на брата на Тревър.
Нямах търпение. Още дванайсет часа…
– Всъщност май не е точно така, нали? – попита с обвинителен тон
той. – Майкъл играе за „Сторм“, значи вече ще е близо до теб.
Притворих очи и поех дълбоко дъх, като оставих питието си.
– В града живеят над два милиона души и се съмнявам, че ще се
засичаме често.
– Освен ако не го потърсиш.
Скръстих ръце на гърдите си и издържах на погледа на Тревър,
решена да не му позволявам да ме въвлича в подобен разговор.
Името на брата на Тревър беше Майкъл Крист. Беше малко по-
голям, малко по-висок и доста по-заплашителен. Нямаха почти нищо
общо и се мразеха. Откакто се помнех, Тревър му завиждаше.
Майкъл тъкмо завърши университет в Уестгейт и почти веднага
след това го грабнаха от НБА. В момента играеше за „Меридиан Сити
Сторм“, един най-добрите отбори в лигата, така че действително щях
да имам поне един познат в града.
Но каква полза? Майкъл почти не ме поглеждаше, а когато се
обръщаше към мен, сякаш говореше на куче. Нямах намерение
пътищата ни да се пресичат.
Не, отдавна си бях взела поука.
Така или иначе заминаването ми за Меридиан Сити нямаше нищо
общо с Майкъл. Градът не беше далеч от къщи, така че щях да мога
често да навестявам майка си, но и беше единственото място, където
Тревър не би отишъл. Той мразеше големите градове, но повече от
всичко ненавиждаше брат си.
– Съжалявам – извини се с по-внимателен тон Тревър. След това ме
хвана за ръка и ме придърпа към себе си, като отново плъзна длан по
тила ми. – Просто те обичам и тази ситуация изобщо не ми харесва.
Двамата сме един за друг, Рика. Винаги сме били.
Ние? В никакъв случай.
Тревър не караше сърцето ми да бие така, сякаш съм на влакче на
ужасите. Не присъстваше в сънищата ми и не беше първото, за което
се сещах, щом се събудя.
Мисълта за него не ме преследваше.
Прибрах косата си зад ухото си и забелязах как погледът му за миг се
спря на врата ми. После бързо извърна очи, сякаш не го беше видял.
Явно белегът разваляше перфектната ми фасада.
– Хайде – настоя той, като допря чело до моето и ме хвана за кръста.
– Нали съм добър с теб? Държа се мило и винаги съм на
разположение.
– Тревър – възнегодувах аз, като се опитвах да се измъкна от ръцете
му.
Но тогава той впи устни в моите и уви ръце около кръста ми, а
миризмата на одеколона му изгаряше ноздрите ми.
Притиснах гърдите му с юмруци, за да го отблъсна, и откъснах
устни от неговите.
– Тревър – изръмжах ниско аз, – стига!
– Давам ти всичко, от което имаш нужда – заинати се той и зарови
лице във врата ми, а гласът му стана гневен: – Знаеш, че накрая ще сме
аз и ти.
– Тревър! – Напрегнах всеки мускул в тялото си и най-сетне успях да
го отблъсна. Той отпусна ръце и препъвайки се, отстъпи крачка назад.
Трепереща, на мига се отдръпнах назад.
– Рика – той посегна към мен, но аз се взех в ръце и отново отстъпих
на крачка от него.
Тревър се отказа и поклати глава:
– Добре – тросна се той, а на лицето му се разля подигравателна
усмивка. – Отивай да учиш. Намери си нови приятели и остави всичко
зад себе си, щом си решила, но знай, че лошите ти спомени ще те
последват. Не можеш да избягаш от миналото си.
 Тревър прокара пръсти през косата си и ме изгледа свирепо, като
изглади вратовръзката си и ме заобиколи по пътя към изхода.
Гледах през прозореца как се отдалечава, и почувствах, че ме
изпълва гняв. Какво, по дяволите, искаше да каже? Нищо не ме
потискаше и нямаше от какво да бягам. Исках само свобода.
Отдръпнах се от вратата, неспособна да изляза отново. Не исках да
разочаровам госпожа Крист, като се измъкна от празненството на сина
ѝ, но вече нямах желание да прекарвам последните си часове там.
Исках да бъда с майка си.
Обърнах се, готова да си вървя, но вдигнах поглед и замръзнах на
място.
Стомахът ми се преобърна и не можех да си поема дъх.
Мамка му!
Майкъл седеше на един тапициран стол в дъното на терасата, впил
поглед в мен. Видът му беше зловещо спокоен.
Майкъл. Този, който не беше мил. Този, който не се държеше добре с
мен.
Гърлото ми се сви и исках да преглътна, но не можех да помръдна.
Само го гледах втренчено, закована на място. Откакто слязох ли е бил
там? През цялото това време?
Той се облегна на тежкото кресло, а лицето му остана почти
забулено от тъмнината и сенките на дърветата над него. Беше
отпуснал едната си ръка върху баскетболна топка, която лежеше на
бедрото му, а с другата, подпряна на облегалката, стискаше между
пръстите си бирена бутилка.
Сърцето ми заби толкова силно, че ме заболя. Какво правеше той?
Майкъл надигна шишето към устните си, без да откъсва поглед от
мен, и аз мигновено сведох очи, а бузите ми се изчервиха от смущение.
Беше видял цялата случка с Тревър. По дяволите!
Погледнах отново нагоре и видях светлокафявата му коса, нагласена
като за корица на списание, и лешниковите му очи, които винаги
изглеждаха като ябълково вино, изпъстрено с подправки. Скритите му
в сенките очи изглеждаха по-тъмни от обикновено, но ме пронизваха
изпод правите извити надолу вежди, които го караха да изглежда
точно толкова страховит, колкото беше в действителност. На плътните
му устни нямаше намек за усмивка. Високата му фигура почти
скриваше стола, на който седеше.
 Носеше черни панталони, черно сако и разкопчана на врата бяла
риза. Нямаше вратовръзка, защото, както обикновено, Майкъл
правеше каквото си иска.
Това беше всичко, което някой би могъл да каже за Майкъл. Как
изглежда той. Какъв вид има. Бях убедена, че дори родителите му
нямаха никаква представа какво се крие зад очите му.
Гледах го как стана от стола и остави топката там, след което тръгна
към мен, без да ме изпуска от поглед.
Колкото повече се приближаваше, толкова по-висок изглеждаше със
своите сто деветдесет и пет сантиметра. Майкъл беше слаб, но
мускулест и ме караше да се чувствам малка в не едно отношение.
Струваше ми се, че върви право към мен, и сърцето ми заби лудо в
гърдите ми, а очите ми се присвиха в очакване.
Но той не спря.
Докато ме подминаваше, долових лекия аромат на душ гела му.
Извърнах глава и болка прониза гърдите ми, докато гледах как
безмълвно излиза през вратите на терасата.
Прехапах устни и се опитах да прогоня паренето в очите си.
Една нощ ме бе забелязал. Една нощ преди три години Майкъл видя
нещо в мен и то му хареса. И точно когато огънят започваше да се
разпалва, готов да се възпламени и да изригне в море от пламъци, се
успокои. Скъта гнева и жарта си и ги удържа.
Втурнах се обратно към къщата, минах през фоайето и излязох през
главния вход, като по пътя към колата усещах как ядът и безсилието
разяждаха всяка частица от тялото ми.
Като оставим онази нощ, през по-голямата част от живота ми не ми
беше обръщал никакво внимание, а случеше ли се да ми проговори,
беше набързо.
Преглътнах буцата в гърлото си и се качих в колата. Надявах се да не
го видя в Меридиан Сити. Надявах се пътищата ни никога да не се
пресекат и да не чувам нищо за него.
Зачудих се дали Майкъл изобщо знае, че се местя там. Всъщност
това нямаше никакво значение. Дори и да сме в една и съща къща, за
него все едно съм на друга планета.
Запалих колата, от колоните се разнесе 37 Stitches на Drowning Pool и
ускорих по дългата алея, като натиснах дистанционното, за да отворя
портата. Набрах скорост и излязох на пътя. Домът ми се намираше
само на няколко минути и беше приятно да се стигне пеш, както бях
правила вече безброй пъти.
Наложих си да си поема дълбоко дъх и да се опитам да остана
спокойна. Дванайсет часа. На следващия ден щях да оставя всичко зад
гърба си.
След като подминах високите каменни стени на имението Крист,
край пътя вече имаше само дървета. Не беше минала и минута, когато
стълбовете на газените фенери пред дома ми се появиха и осветиха
нощта. Завих наляво и натиснах друг бутон на таблото, след което
внимателно вкарах своята тесла през портата. Външното осветление
хвърляше меко сияние върху алеята, която описваше кръг около
големия мраморен фонтан в средата ѝ.
Паркирах пред къщата и се втурнах към входа, нетърпелива да се
шмугна в леглото си и да не изляза до утрешния ден.
Но когато погледнах нагоре, се изненадах да видя, че на прозореца
на стаята ми гореше свещ.
Какво?
Не се бях прибирала от сутринта и със сигурност не бях оставяла
горяща свещ. Имаше цвят на слонова кост и стоеше в стъклен
свещник.
Отидох до входната врата, отключих и влязох вътре.
– Мамо? – повиках я аз.
Беше ми писала по-рано, за да ми каже, че си ляга, но често не
можеше да спи. Може би все още беше будна.
Покрай мен се разнесе познатият люляков аромат от свежите цветя,
които майка ми винаги държеше в къщата. Огледах голямото фоайе,
чийто бял мраморен под изглеждаше сив в тъмнината.
Облегнах се на перилата на стълбището и погледнах нагоре към
трите зловещо тихи етажа над себе си.
– Мамо? – повиках я отново.
Заобиколих белия парапет и се затичах нагоре по стълбите към
втория етаж, а после завих наляво и стъпките ми заглъхнаха по синьо-
белия килим, покриващ паркета.
Бавно отворих вратата на стаята ѝ и се промъкнах тихо в тъмнината,
осветена единствено от лампата на банята, която майка ми винаги
оставяше включена. Отправих се към леглото ѝ и проточих врат, за да
видя лицето ѝ, обърнато към прозорците.
 Русата ѝ коса се стелеше на възглавницата и посегнах да я отместя от
лицето ѝ.
От повдигането и спускането на гърдите ѝ разбрах, че спи, и
хвърлих поглед към нощното ѝ шкафче. Видях половин дузина
шишенца с хапчета и се зачудих какво и колко от тях е взела.
Отново сведох поглед към нея и се намръщих.
Доктори, домашно лечение, терапия… През годините, откакто баща
ми почина, нищо не можа да ѝ помогне. Майка ми просто искаше да
потъне в мъката си и да се погуби.
За щастие, семейство Крист много ни помагаха, затова и имах
собствена стая в дома им. Господин Крист пое управлението на
имуществото на баща ми и се занимаваше с всичко, докато завърша
колеж, а госпожа Крист дори се нае да ми стане втора майка.
Бях безкрайно благодарна за помощта и грижите, които получихме
от тях през годините, но вече бях готова да поема контрол. Вече
нямаше да позволявам на другите да се грижат за мен.
Обърнах се и излязох от стаята, като затворих тихо и се насочих към
собствената си стая, две врати надолу по коридора.
Веднага щом влязох, забелязах свещта, която гореше на прозореца.
Сърцето ми прескочи един удар и побързах да огледам стаята, но за
щастие, нямаше никого.
Дали майка ми я беше запалила? Трябва да е била тя.
Прислужницата ни днес не беше на работа, така че нямаше кой друг да
е влизал тук.
Присвих очи и се приближих бавно към прозореца. Погледът ми се
спря на една дървена щайга, която стоеше на малката кръгла маса до
свещта.
Обзе ме безпокойство. Може би Тревър ми е изпратил подарък?
Но после предположих, че може да е нещо от майка ми или от
госпожа Крист.
Махнах капака, оставих го настрани и докато махах сламата,
забелязах някакъв каменносив метал със сложни гравюри.
Облещих се от учудване и веднага посегнах към горната част на
щайгата, вече наясно какво щях да намеря там. Свих пръсти около
дръжката и се усмихнах, като извадих тежкия стоманен дамаски нож2.
– Еха!
Поклатих глава, неспособна да повярвам на очите си. Хванах здраво
черната дръжка с бронзов гард и го повдигнах, за да огледам линиите
и гравюрите по него.
Откъде, по дяволите, се беше взел?
Обожавах ножове и мечове още откакто бях на осем, когато започнах
уроци по фехтовка. Баща ми проповядваше, че благородническите
умения не са просто вечни, но и необходими. Твърдеше, че шахът ще
ме научи на стратегическо мислене, фехтовката ще ми помогне да
опозная човешката природа и ще се науча на самосъхранение, а
танците ще ми помогнат да опозная тялото си. Все неща, необходими
да станеш пълноценен човек.
Докато държах ножа, си припомних първия път, когато баща ми ми
даде рапира. Беше най-красивото нещо, което бях виждала. Посегнах
към врата си, прокарах пръст по белега и изведнъж отново почувствах
близостта му.
Кой може да е оставил това тук?
Отново надникнах в кутията и измъкнах малък лист хартия,
изписан с черно мастило. Облизах устни и тихо прочетох текста: „Пази
се от яростта на търпеливия човек“.
– Какво? – казах си и се смръщих объркано.
Какво означаваше това?
Но тогава погледнах нагоре и ахнах, изпускайки ножа и бележката
на пода.
Спрях да дишам, а сърцето ми се опита да изскочи от гърдите ми.
Пред дома ми стояха трима мъже един до друг и ме гледаха през
прозореца.
– Какво, по дяволите? – възкликнах задъхано, опитвах се да проумея
какво става.
Да не е някаква шега?
От начина, по който мъжете стояха напълно неподвижно и само ме
гледаха, ме побиха тръпки.
Какво правеха?
И тримата носеха дънки и черни кубинки, но когато се загледах в
мастилената бездна на очите им, стиснах зъби, за да не се разтреперя.
Маските. Черните качулки и маските.
Поклатих глава. Не. Не може да са те. Трябва да е някакъв номер.
Най-високият стоеше отляво и носеше сива металическа маска,
чийто десен край беше разкривен от следи от нокти. Мъжът в средата
беше по-нисък и ме гледаше през черно-бяла маска с червена ивица,
преминаваща през левия край на лицето му, която също беше
разкривена и издълбана. Третият, който стоеше отдясно, носеше
напълно черна маска, която се сливаше с черната му качулка и не беше
възможно да се различи къде бяха очите му. Той беше този, който успя
да ме накара да затреперя.
Отстъпих назад, за да се отдалеча от прозореца, и се втурнах към
телефона, опитвайки се да успокоя дишането си. Натиснах 1 на
стационарния телефон и зачаках да ми вдигнат от охраната, която се
намираше само на няколко минути надолу по пътя.
– Госпожице Фейн? – отговори мъжки глас.
– Господин Фъргюсън? – задъхано изрекох аз и внимателно се
приближих обратно до прозореца. – Рика е. Бихте ли изпратили кола
до…
Но тогава замълчах, защото видях, че алеята вече беше празна.
Нямаше ги.
Какво?
Заоглеждах се наляво и надясно, приближих се до масата и се
наведох, за да видя дали не се бяха приближили до къщата. Къде, по
дяволите, бяха отишли?
Продължих да мълча и да се ослушвам за признаци, че някой може
да е влязъл в къщата, но всичко беше тихо и спокойно.
– Госпожице Фейн? – повика ме Фъргюсън. – Още ли сте там?
Отворих уста и заекнах:
– Аз… Мисля, че видях нещо… през прозореца.
– Веднага ще изпратим кола.
– Благодаря ви – кимнах и затворих телефона, без да спирам да се
взирам през прозореца.
Не можеше да са те.
Но маските... Само те носеха такива маски.
Защо са дошли? Бяха изминали три години, защо бяха тук?

Глава 2
ЕРИКА
Три години по-рано
– Ноа? – Облегнах се на стената до шкафчето на най-добрия ми
приятел, докато той си взимаше един учебник в междучасието. –
Имаш ли дама за Зимния фестивал?
– Има два месеца дотогава, Рика – смръщи лице той.
– Знам, но действам, преди да е станало късно.
Ноа се усмихна, затръшна вратата на шкафчето си и ме поведе
надолу по коридора.
– Значи ме каниш на среща? – подразни ме самонадеяно той. –
Знаех, че винаги си ме искала!
Извъртях очи и го последвах, тъй като класната ми стая беше в
същата посока:
– Моля те, няма ли да ме улесниш?
Чух единствено как се изсмя.
Зимният фестивал беше танцова забава, на която момичетата канеха
момчетата и исках да заложа на сигурно, като поканя приятел.
Покрай нас минаваха ученици, бързащи за час, а аз преметнах
раницата си през рамо и хванах Ноа за ръка, за да го спра.
– Моля те! – настоях аз.
Но той присви очи и придоби тревожен вид:
– Сигурна ли си, че Тревър няма да ми срита задника? Напоследък
така те е налазил, че очаквам да ти сложи проследяващо устройство.
Имаше право. Тревър щеше да се разсърди, че не съм го поканила,
но докато той искаше нещо повече, аз исках да сме само приятели.
Нямах намерение да го подвеждам.
Отдавах липсата си на интерес към Тревър на факта, че го познавах
от малка – беше ми прекалено близък, почти като роднина, но в
интерес на истината, познавах и брат му от също толкова отдавна и
отношенията ни не бяха така близки.
– Хайде, бъди добър приятел! – не отстъпих аз и го смушках в
рамото. – Нуждая се от теб.
– Не е вярно.
По пътя за своя час Ноа се спря пред моята класна стая, обърна се
към мен и ме изгледа със сериозен поглед:
– Рика, ако не искаш да каниш Тревър, тогава покани някой друг.
Въздъхнах и извърнах очи. Този разговор започваше да ми втръсва.
 – Каниш ме, защото е безопасно – обясни ми той. – Ти си красива и
всеки би излязъл с теб на драго сърце.
– Разбира се – усмихнах се саркастично аз. – В такъв случай кажи
„да“!
Той извъртя очи и поклати глава.
Ноа обичаше да си прави изводи за мен – за това защо никога не
излизах по срещи и защо според него избягвах да правя това или
онова, и независимо колко добър приятел ми беше, вече ми се искаше
да престане. Просто не се чувствах комфортно.
Посегнах нагоре към врата си и нервно разтрих кожата около
тънкия, блед белег, който бях получила, когато бях на тринайсет.
В катастрофата, която уби баща ми.
Забелязах, че Ноа ме наблюдава, и свалих ръка, досещайки се какво
си мисли.
Белегът беше дълъг пет сантиметра и се простираше по диагонал от
лявата страна на врата ми и макар че с времето избледня, все още имах
чувството, че това беше първото нещо, което хората забелязваха у мен.
Неминуемо следваха въпроси и състрадателни погледи, подхвърлени
от семейството и приятелите ми. Да не говорим за подлите коментари,
които отнасях от момичетата, които ми се подиграваха в
прогимназията. След известно време започнах да възприемам белега
като някакъв голям крайник, който никога няма да спра да усещам.
– Рика – Ноа ме погледна с милите си кафяви очи и сниши глас, –
скъпа, ти си красива. Имаш дълга руса коса, никой в това училище не
може да не забележи краката ти и имаш най-красивите сини очи.
Прекрасна си!
Звънецът иззвъня и аз се помръднах на едно място, като се вкопчих
още по-здраво в презрамката на раницата си:
– А ти си любимият ми човек – отвърнах аз. – Искам да отида с теб.
Ясно?
Той въздъхна и лицето му прие пораженческо изражение. Бях
победила и ми беше трудно да не се усмихна.
– Добре – измърмори той. – Имаме среща. – После се обърна и се
отправи към часа си по английски.
На мига изпитах облекчение и се усмихнах широко. Несъмнено
отнемах шанса на Ноа да прекара една обещаваща нощ с някое друго
момиче, така че трябваше да измисля как да му се реванширам.
 Влязох в часа по математика и закачих раницата си на облегалката
на стола си на първи ред, след което извадих учебника си на чина.
Приятелката ми Клаудия се намести на стола до мен и отвърна на
погледа ми с усмивка. Господин Фицпатрик беше раздал празни
листове на всеки чин и аз веднага седнах и започнах да пиша името си
на своя. Петъчните часове винаги започваха с бърз тест, така че бяхме
наясно с процедурата.
Учениците бързаха да влязат, зелено-сините карирани поли на
момичетата се полюшваха, а повечето от момчетата вече бяха с
разхлабени вратовръзки. Денят почти беше приключил.
– Чухте ли новината? – попита някой зад нас. Завъртях се рязко
назад и видях, че Габриел Оуенс се е навела над чина си.
– Каква новина? – поинтересува се Клаудия.
Габриел изглеждаше развълнувана:
– Тук са – обяви шепнешком тя.
Погледнах объркано към Клаудия и после отново към Габриел:
– Кои?
Но тогава влезе господин Фицпатрик и нареди с кънтящ глас:
– Всички да седнат!
С Клаудия и Габриел веднага се обърнахме към предната част на
стаята, изправихме гърбове и приключихме разговора.
– Моля ви, седнете, господин Доусън – нареди учителят на един
ученик в задната част на стаята, щом застана зад бюрото си.
Тук са. Облегнах се на стола си и се опитах да се досетя какво ли е
имала предвид Габриел. Но тогава погледнах нагоре и видях как едно
момиче изтича до господин Фицпатрик и му подаде бележка.
– Благодаря ти – отвърна той и я отвори.
Наблюдавах го, докато четеше, и видях как спокойното му
изражение стана тревожно. Той сви устни и сбърчи чело.
Какво ставаше?
Тук са. Какво значи…
Но в този момент очите ми се разшириха и усетих трепет в стомаха
си.
ТУК СА. Отворих уста и рязко поех дъх, а кожата ми настръхна от
изгаряща възбуда. В корема ми запърхаха пеперуди и стиснах зъби, за
да сдържа усмивката, която искаше да се разлее по лицето ми.
Той е тук.
 Бавно повдигнах поглед и видях часовника, който показваше, че
беше почти два следобед.
Беше трийсети октомври, нощта преди Хелоуин.
Нощта на Дявола.
Върнали са се. Но защо? Завършиха преди повече от година.
– Не забравяйте да напишете името си на листа – нареди господин
Фицпатрик с лека острота в гласа – и решете трите задачи на дъската. –
Без да губи време, той включи проектора и задачите се появиха на
интерактивната дъска пред нас.
– Щом приключите, обърнете листа с гърба нагоре – инструктира
ни той. – Имате десет минути.
Стиснах силно молива и докато цялото ми тяло вибрираше от
вълнение и очакване, се опитах да се съсредоточа върху първата задача
за квадратни функции.
Но ми беше ужасно трудно. Отново погледнах към часовника. Всеки
момент…
Наведох глава и се насилих да се съсредоточа. Моливът задълба в
дървения чин под листа и примигнах, за да фокусирам поглед върху
задачата. „Намерете върха на параболата“ – прошепнах аз.
Бързо реших задачата и веднага преминах към следващата, защото
знаех, че ако спра дори за секунда, ще се разсея.
„Ако върхът на параболата има координати…“. Не спирах да решавам.
„Графиката на квадратната функция е парабола, която се разтяга,
ако…“
Продължих да работя и приключих с първите две задачи, след което
се заех с последната.
Но тогава чух тиха музика и се вцепених.
Моливът ми остана във въздуха над листа, докато от
високоговорителите се разнесе далечната мелодия на китарен риф.
Той ставаше все по-силен, а аз гледах втренчено в контролното си и в
гърдите ми започна да се разгаря огън.
Из стаята се разнесе шушукане, последвано от развълнуван кикот,
след което нежното начало на песента по високоговорителите отстъпи
на яростната атака на барабани, китари и бърза, рязка, ускоряваща
ритъма на сърцето лудост. Стиснах молива по-здраво.
The Devil In I на Slipknot закънтя из класната стая, а вероятно и из
цялото училище.
 – Казах ти! – извика Габриел.
Веднага вдигнах глава и видях как учениците наскачаха от местата
си и се втурнаха към вратата.
– Наистина ли са тук? – почти изпищя някой.
Всички се струпаха на вратата и започнаха да надничат през малкия
прозорец в горния ѝ край, опитвайки се да ги зърнат как идват по
коридора. Аз обаче останах на място, а адреналинът се разливаше по
цялото ми тяло.
Гърдите на господин Фицпатрик се надигнаха от тежка въздишка.
Той скръсти ръце и се извърна настрани, несъмнено нетърпелив
всичко да приключи.
Музиката гърмеше и развълнуваната глъч на другите ученици
изпълни стаята.
– Къде… О, ето ги! – извика едно момиче и чух как от коридора се
разнесоха удари, които звучаха, сякаш някой блъскаше по шкафчетата.
Звукът се приближаваше все повече и повече.
– Дай да видя! – възропта друг и избута учениците настрани.
Едно момиче застана на пръсти.
– Мръдни! – нареди на някого тя.
Тогава изведнъж всички се отдръпнаха. Вратата рязко се отвори и
учениците се разпръснаха като вълна в езеро.
– Мамка му! – чух как прошепна едно момче.
Лека-полека всички се разпръснаха, като някои от учениците се
върнаха на местата си, а други останаха прави. Вкопчих се в молива си
с две ръце, а гледката на зловещо спокойната походка на новодошлите,
които бавно пристъпиха в стаята, накара стомахът ми да се преобърне,
сякаш бях на влакче на ужасите.
Ето ги и тях. Четиримата конници.
Бяха любимите синове на „Тъндър Бей“ и завършиха училище в
същата година, в която започнах гимназия. После и четиримата
отидоха в различни университети. Бяха няколко години по-големи и
макар никой от тях да не подозираше за съществуването ми, аз знаех
почти всичко за тях. Бавно пристъпиха вътре с горделива походка и
заеха пространството до мястото, където слънчевите лъчи се
разливаха на пода.
Деймън Торънс, Кай Мори, Уил Грейсън III и… вперих поглед в
кървавочервената маска, покриваща лицето на онзи, който винаги
стоеше малко по-напред от останалите – Майкъл Крист, по-големият
брат на Тревър.
Той завъртя глава наляво и кимна с брадичка към задната част на
класната стая. Учениците се обърнаха и видяха как едно момче
пристъпи напред, опитвайки се да сдържи усмивката си.
– Киън – обади се с шеговит тон един съученик и го потупа по гърба,
докато минаваше покрай него по пътя към Конниците, – забавлявай
се! Носи презерватив!
Някои от учениците се засмяха, а част от момичетата нервно
закършиха пръсти и си зашушукаха нещо усмихнати.
Киън Мадърс, единайсетокласник като мен и един от най-добрите
баскетболни играчи в училище, пристъпи напред и момчето с бялата
маска с червена ивица преметна ръка през врата му и го измъкна през
вратата.
Издърпаха още един ученик, Малик Креймър, и момчето с чисто
черната маска го изкара в коридора веднага след другите двама, като
вероятно се отправиха да събират още играчи от другите класни стаи.
Докато гледах Майкъл, реших, че размерите му нямаха нищо общо с
начина, по който изпълваше стаята. Зяпах го дълго и настоятелно и
усетих как по кожата ми се разля топлина.
Мисълта за Конниците ме караше да се чувствам така, сякаш ходя по
въже. Ако изгубиш баланс дори и за секунда или ако се движиш
прекалено бързо (или прекалено бавно), ще се сгромолясаш толкова
далеч от зрителното им поле, че никога повече няма да те забележат.
Властта им се дължеше на две неща: имаха последователи и не им
пукаше. Всички ги обожаваха, включително и аз.
Но за разлика от другите ученици, които им се възхищаваха,
фантазираха за тях и ги следваха, аз просто се чудех какво ли би било
да съм като тях. Бяха недосегаеми, пленителни и никога не правеха
нищо погрешно. Исках това.
Исках да гледам отвисоко на всичко.
– Господин Фицпатрик? – Габриел Оуенс се приближи бавно до него,
следвана от своята приятелка. И двете носеха учебници в ръце. –
Трябва да отидем до сестрата. Ще се видим в понеделник! – И
побързаха да се промушат между Конниците и да изчезнат през
вратата.
 Стрелнах учителя с поглед и се зачудих защо им позволи да си
тръгнат просто така. Очевидно не отиваха при сестрата. Тръгваха с
момчетата.
Но никой, дори господин Фицпатрик, не опита да възрази.
Докато учеха тук, Четиримата конници управляваха не само
учениците и целия град, но имаха и пълно господство над
баскетболното поле и не бяха допуснали почти никакви загуби през
четирите си години в училищния отбор.
Откакто заминаха обаче, настъпиха трудни времена за отбора и
миналата година „Тъндър Бей“ претърпя унизително поражение.
Дванайсет загуби от двайсет игри. На всички им беше дошло до гуша.
Нещо липсваше.
Предположих, че това беше и причината за посещението на
Конниците – вероятно ги бяха повикали от университетите им за
уикенда, за да вдъхновят отбора или да направят необходимото, за да
го нахъсат и да го върнат отново в релси преди началото на сезона.
А колкото и учителите като Фицпатрик да негодуваха срещу техните
закачки, докато учеха тук, момчетата определено бяха успели да
обединят отбора. Защо да не опитат да го направят отново?
– Всички да седнат! А вие, момчета, тръгвайте! – нареди на
Конниците той.
В гърдите ми се надигна вълнение, което ме изпълни цялата, и аз
сведох глава. Оставих очите ми да се затворят и ме обзе чувство на
лекота и екстаз.
Да, ето какво ми липсваше.
Отворих отново очи и видях два дълги крака в тъмни изтъркани
дънки да подминават чина ми и да спират до прозореца.
Не вдигнах поглед, защото се притеснявах, че лицето ми ще издаде
случващото се в гърдите ми. И без това най-вероятно просто
оглеждаше стаята за други играчи.
– Някой друг? – попита един от Конниците.
Но Майкъл не отговори на приятеля си и просто стоеше, надвиснал
над мен. Какво правеше?
Останах със сведена брадичка и когато вдигнах поглед, видях леко
присвитите му пръсти. Щом забелязах вената, която изпъкваше под
кожата на силната му ръка, цялата стая сякаш стана толкова тиха, че
стомахът ми се сви от ужас и спрях да дишам.
Защо стоеше така неподвижно?
Бавно вдигнах поглед и мигновено се сковах, защото златните му
лешникови очи бяха вперени право в мен.
Огледах се встрани, несигурна дали нещо не ми е убягнало. Защо ме
гледаше той?
Майкъл сведе очи надолу, скрит зад своята зловеща червена маска,
копие на деформираните и издраскани маски от видеоиграта Army of
Two, и краката ми омекнаха.
Стегнах мускулите на бедрата си и усетих туптене в мястото, което се
чувстваше празно, когато той беше близо, но все пак не и достатъчно
близо.
Харесваше ми. Страхът ми доставяше удоволствие.
Всички зад мен стояха тихо, а той леко наклони глава, докато ме
наблюдаваше. Какво ли си мислеше?
– Тя е само на шестнайсет – обади се господин Фицпатрик.
Майкъл задържа поглед върху мен още секунда, а после се обърна
към учителя.
Бях само на шестнайсет, което щеше да се промени след месец, но
това значеше, че не можеха да ме вземат с тях. Възрастта на играчите
нямаше значение, но момичетата трябваше да имат осемнайсет, за да
напускат свободно територията на училището.
Не че щяха да ме вземат. Господин Фицпатрик бъркаше.
Учителят го изгледа свирепо и въпреки че Майкъл се беше обърнал
настрани и не виждах очите му, предположих, че погледът му смути
господин Фицпатрик, защото той изгуби увереност. Учителят сведе
очи, премигна и отстъпи.
Майкъл отново се обърна към мен и ме погледна точно докато по
тила ми се стичаше капка пот.
Тогава той излезе от стаята, следван от Кай, за когото знаех, че
носеше сребърната маска, и вратата се затвори след тях.
Какво беше това, по дяволите?
В стаята се разнесе шепот и с крайчеца на окото си зърнах, че
Клаудия се беше обърнала към мен. Погледнах я и видях, че ме
гледаше въпросително с вдигнати вежди, но не ѝ обърнах внимание и
се върнах към контролното си. Нямах представа защо Майкъл ме
гледаше така. Не го бях виждала от лятото, когато за кратко се беше
прибрал от университета, и тогава ме беше игнорирал, както
обикновено.
– Добре, слушайте всички! – излая господин Фицпатрик. – Залавяйте
се за работа. Веднага!
Развълнуваният брътвеж стихна до шепот и всички бавно
продължиха с работата си. Музиката, която се беше превърнала в
далечен глух шум, спря и за пръв път, откакто бях стъпила в стаята, си
позволих да се усмихна.
Тази вечер щеше да настъпи истинско безредие. Нощта на Дявола не
беше само за закачки. Тя беше специална. Щяха да съберат играчите от
стаите, да ги заведат на неизвестно място, да ги понатупат и напият, а
по-късно… Конниците щяха да сеят хаос и целият град щеше да бъде
техен.
Миналата година беше скучно без тях, но всички знаеха, че тази
вечер щеше да е страхотна. Началото беше сложено и всички момчета
и някои от момичетата вероятно вече се бяха качили в колите си.
Прибрах молива си и започнах да тропам с крак, дишайки плитко.
Исках да вървя.
Пламъкът в гърдите ми вече започваше да тлее, а главата ми, която
допреди три минути беше в облаците, бавно слезе на земята.
Още минута и щях отново да се чувствам както преди –
незначителна, студена и обикновена.
След часа щях да се прибера у дома, щях да проверя как е майка ми,
след което щях да се преоблека и да отида да поседя у семейство Крист
– това беше рутината, която си създадох скоро след смъртта на баща
ми. Понякога оставах за вечеря, а друг път се прибирах вкъщи и хапвах
с мама, ако имаше настроение.
После си лягах и се опитвах да не се притеснявам от факта, че
единият брат упорито се опитваше да преодолее съпротивата ми,
докато аз отричах чувствата, които близостта на другия будеше у мен.
През прозорците се разнесе гръмогласен смях, който ме накара да
подскоча и спра да тропам с крак.
Мамка му!
Посегнах под чина си, взех учебника по математика и се наведох да
го дам на Клаудия заедно с раницата си и прошепнах:
– Занеси ги вкъщи. Ще ги взема през уикенда.
Тя смръщи вежди и придоби объркан вид:
 – Какв…
Но не я оставих да довърши, защото станах от мястото си и се
насочих към учителя.
– Господин Фицпатрик? – приближих се до бюрото му, събрала ръце
зад гърба си. – Може ли да отида до тоалетна? Приключих със
задачите – излъгах тихо аз.
Той едва ме погледна, кимна и ме отпрати. Да, бях една от онези
ученици. О, Ерика Фейн? Скромното момиче, което винаги спазва
дрескода и полага доброволчески труд на спортните събития? Добро
дете.
Насочих се право към вратата и напуснах стаята без капка
колебание.
Докато осъзнаеше, че ме няма, щях вече да съм си тръгнала. Все пак
можех да загазя, но поне нямаше да може да ме спре. Свърши се. Щях
да си понеса последствията в понеделник.
Изхвърчах от училище и далеч вляво забелязах група коли, пикапи и
сувове, която се простираше зад ъгъла на сградата. Нямах намерение
да ги питам дали може да дойда, нито пък да ги оставям да ме видят.
По-добре да ми се присмеят или да ме потупат по главата и да ме
пратят обратно в час.
Не. Изобщо нямаше да ме забележат.
Изтичах до групата коли и щом забелязах черния мерцедес G класа
на Майкъл, се скрих зад него и надникнах.
– Качвайте ги в колите! – извика някой.
Веднага забелязах Деймън Торънс. Беше вдигнал черната си маска и
докато минаваше между събралите се коли, метна бутилка бира на
едно момче, което седеше в каросерията на един пикап. Беше събрал
назад черната си коса и я беше скрил под маската си, така че можех да
видя високите му скули и поразителните му черни очи. Беше
привлекателен.
Но нищо друго у Деймън не ми харесваше. Когато бях в осми клас, а
всички те бяха в дванайсети, нямах лични наблюдения за поведението
им в училище, но в къщата на Крист бях видяла достатъчно, за да
мисля, че нещо с него не беше наред. Майкъл го държеше на дълъг
повод, но все пак го контролираше и имаше основателна причина за
това. Деймън ме плашеше.
И то не по приятния начин, по който ме смущаваше Майкъл.
 До този момент се бяха събрали около двайсет и пет души,
включително баскетболният отбор и няколко момичета, но часовете
щяха да приключат след по-малко от час и още десетки коли щяха да
ги потърсят, за да се присъединят към купона.
– Къде отиваме? – попита Деймън едно от момчетата.
Тогава напред пристъпи Уил Грейсън и докато минаваше покрай
Деймън, му удари един по рамото:
– Някъде, където никой няма да може да чуе писъците ти – отвърна
той.
Подсмихвайки се, отвори вратата на черния си „Форд Раптър“, качи
се и застана между отворената врата и пикапа, загледан над капака.
Уил държеше бялата си маска с червена ивица в ръка. Кафявата му
коса беше оформена да стърчи нагоре, а съблазнителните му зелени
очи се усмихваха:
– Хей, видя ли Кайли Халпърн? – обърна се той към някого другиго
над Деймън.
Надникнах иззад колата и видях Кай, който беше вдигнал
сребърната маска от лицето си, и Майкъл, който все още беше скрит
зад своята.
– Мамка му, какви крака! – продължи Уил. – Доста се е разхубавила
за една година.
– Да, липсват ми гимназистките – включи се Деймън и отвори
вратата до шофьорското място на раптъра. – Те не отговарят толкова
нахално.
Гледах как Майкъл отвори вратата зад шофьора на своята G класа,
метна вътре някакъв сак и после затвори.
Стиснах юмруци и изведнъж всичката сила се изпари от ръцете ми.
Какво, по дяволите, правех? Не биваше да го правя. Или щях да загазя,
или да се изложа.
– Майкъл? – чух да го вика Уил. – Нощта ще бъде дълга. Хареса ли си
някоя?
– Може би – отговори с дълбок глас той.
Тогава чух, че някой друг се изсмя тихо. Реших, че е бил Кай.
– Пич, предизвиквам те – подкани го той, сякаш знаеше нещо
повече. – Знам, че е красива, но бих изчакал да стане пълнолетна.
– Ще се опитам – обеща Майкъл. – И тя доста се е разхубавила за
една година. Става все по-трудно да не я забележа.
– За кого говорите, момчета? – намеси се Деймън.
– За никого – отсече Майкъл с тон, който изведнъж стана рязък.
Поклатих глава, без да обръщам внимание на думите им. Трябваше
да се скрия, преди някой да ме види.
– Всички да се качват в колите – нареди Майкъл.
Гърдите ми се надигаха и спускаха все по-бързо. Поех си дълбоко
дъх, стиснах дръжката на пикапа и докато я дърпах, чух как щракна и
се отвори.
Хвърлих още един поглед към момчетата и наострила уши, отворих
задната врата и бързо се гмурнах вътре. После затворих с надеждата,
че никой не ме е забелязал в целия наплив от качващите се в другите
коли хора.
Не бива да го правя.
Разбира се, бях ги наблюдавала през годините. Попивах разговорите
и маниерите им, забелязвах неща, които другите пропускаха, но
никога не ги бях преследвала.
Коя ли фаза от дебненето беше това? Божичко! Извъртях очи,
защото не исках дори да си помислям за това.
– Да вървим! – изкрещя Кай и вратите на колите започнаха да се
затръшват.
– Ще се видим там! – провикна се Уил.
Колата на Майкъл се разклати и очите ми се разшириха, щом в нея
започнаха да влизат хора.
Тогава една по една всички врати се затвориха и доскоро тихото
купе се изпълни със смеха и шегите на няколко мъжки гласа.
Щом двигателят оживя с рев и завибрира под мен, аз се обърнах по
гръб и отпуснах глава на пода, несигурна дали да се радвам, че не са ме
хванали, или да се тревожа, че нямам представа в какво съм се
забъркала.

Глава 3
ЕРИКА
В наши дни
– Насам, госпожице Фейн. – Мъжът се усмихна, взе чифт ключове и ме
поведе към асансьорите. – Аз съм Форд Патерсън, един от
домоуправителите.
Подаде ми ръка и се ръкувахме.
– Приятно ми е да се запознаем – отвърнах.
Докато вървяхме, огледах фоайето на новата си сграда, „Делкър“. Тя
представляваше двайсет и два етажен небостъргач в Меридиан Сити,
помещаващ апартаменти и мезонети, и макар околните сгради да бяха
още по-високи, той все пак изпъкваше. Беше истинско произведение
на изкуството със своята чисто черна фасада със златни орнаменти, а
интериорът беше също толкова разкошен. Не можех да повярвам, че
щях да живея там.
– Вие сте чак на двайсет и първи етаж – обясни мъжът, като спря до
асансьора и натисна бутона. – Гледката там е невероятна. Ще останете
доволна.
Стиснах здраво презрамката на чантата си, едва сдържайки
нетърпението си. Звучеше невероятно да се събудиш сутрин и пред
очите ти да се простира огромният град, а на хоризонта да виждаш
докосващите небето сгради и милионите работещи и живеещи в него
хора.
Докато някои хора се чувстват изгубени в големите градове и
светлините, звуците и движението им идват в повече, аз не можех да
не се вълнувам, че съм част от нещо по-голямо. Енергията на големия
град ме зареждаше.
Отново проверих телефона си за пропуснато повикване от майка ми.
Не спирах да се тревожа за нея. Освен това се притеснявах и за себе си,
макар че не позволих това да ме спре да напусна Тъндър Бей тази
сутрин.
След като предишната нощ господин Фъргюсън си тръгна, без да е
открил нищо в къщата или около нея, аз пропълзях в леглото до майка
ми и се загледах в бележката, която беше оставена в кутията с ножа.
„Пази се от яростта на търпеливия човек“3.
Потърсих цитата в гугъл и открих, че е от Джон Драйдън. Разбрах
значението му – търпеливите хора планират. Пази се от човека, който
има план.
 Но за какъв план ставаше въпрос? И кои бяха онези хора с маските
пред дома ми снощи? Възможно ли е да са били Конниците? Биха ли
ми изпратили ножа?
Щом се събудих тази сутрин, реших да не отговарям на грубото
съобщение на Тревър, който ми се сърдеше, че съм си тръгнала
толкова рано от партито, и разпитах майка си и прислужницата
Ирина. И двете не знаеха нищо за мистериозния подарък или за това
кой го е оставил.
Бележката не беше подписана и никой не знаеше откъде се е взела
кутията.
Забелязах, че по лицето на майка ми премина сянка на
безпокойство, затова скрих бележката и излъгах, че ножът вероятно е
изненада от Тревър. Не исках да ѝ давам повод да се безпокои за мен.
Но аз определено се притеснявах.
Някой беше влизал в дома ми, и то под носа на майка ми.
Тази сутрин бързах да тръгна и бях мушнала продълговатата кутия с
ножа в колата – потеглих, без да знам защо го взех със себе си.
Трябваше просто да го оставя у дома.
Тихият звънец извести пристигането на асансьора и аз последвах
вътре господин Патерсън, който натисна копчето на двайсет и първия
етаж. Присвих очи и забелязах, че над мен нямаше други етажи.
– Не казахте ли, че сградата има двайсет и два етажа? –
поинтересувах се аз.
– Така е – съгласи се той. – На последния етаж има само едно
жилище и то има свой собствен асансьор от другия край на фоайето.
– Разбирам – обърнах отново глава напред аз.
– На вашия етаж има само два апартамента – обясни той, – тъй като
апартаментите са доста по-големи. Другият апартамент на етажа ви е
свободен, така че ще имате достатъчно уединение.
Апартаментите на моя етаж били по-големи? Не си спомнях да са ми
споменали нищо по въпроса, когато им писах за договора за наем.
– Пристигнахме – обяви ведро той и щом вратите се отвориха,
пристъпи усмихнат напред. После вдигна ръка и ме покани да мина.
Щом излязох от асансьора, се огледах първо наляво, после надясно и
видях добре осветен тесен коридор с черен мраморен под и стени с
цвят на залез. Господин Патерсън зави наляво и ме поведе към единия
апартамент, но аз погледнах набързо през рамо и видях другата врата,
която беше огромна и черна, на нея беше изписано числото 2104.
Това навярно трябваше да е празният апартамент.
Стигнахме другата врата, която явно беше моята, и домоуправителят
веднага завъртя ключа, отвори широко и направо влезе вътре.
Гледах го как се разхожда спокойно из апартамента, докато аз
останах замръзнала на вратата.
– Ами… – Добре.
В това нямаше никакъв смисъл. Жилището беше огромно.
Влязох бавно, отпуснала ръце отстрани на тялото си, и се загледах
във високия таван, просторния хол и стената, състояща се изцяло от
прозорци, през които се виждаше огромен двор с фонтан и истинска
трева. Черните плочки на коридора продължаваха и тук, но стените
бяха кремави.
– Както виждате – започна господин Патерсън и отключи
стъклената врата на покритата с прозорци стена, – имате напълно
оборудвана кухня с уреди от най-високо качество и ще бъдете
възхитена от това как отвореният интериорен план ви позволява да се
наслаждавате на гледката към града.
Погледнах бегло към кухнята и гранитния остров, който блестеше на
разливащата се през прозорците светлина. Хромираните уреди бяха не
по-малко впечатляващи от тези в дома ми, а полилеят от ковано
желязо беше изчистен, изтънчен и красив и пасваше на този, който
висеше над главата ми в хола.
Човекът продължи да разказва за трите спални, подовото отопление
и голямата душ пита. Тогава поклатих глава поразена:
– Почакайте…
Но той ме прекъсна:
– На втория етаж има фитнес и закрит басейн за живеещите в
сградата. И двете са отворени по всяко време на денонощието, а тъй
като вие сте в един от мезонетите, ще се наслаждавате и на ваш личен
двор.
Смръщих вежди от объркване. Бях в мезонет. Как така?
– Почакайте – засмях се леко притеснено аз.
Но човекът не спря:
– Към апартамента ви има две врати – съобщи той, а тонът му стана
сериозен. – Другата води към стълбището в случай на пожар, но се
погрижете винаги да е заключена. – Той посочи към края на коридора
и аз подадох глава, за да видя металната врата в дъното на тъмния
коридор. – Тук сигурността е на много високо ниво, но исках да ви
информирам за другия вход.
Вдигнах ръка и избърсах от челото си насъбралите се капчици пот.
Какво, по дяволите, ставаше? Апартаментът беше напълно обзаведен
със скъпо изглеждащи дивани, маси и електроника, а човекът
използваше таблет, за да включи интелигентното стъкло4 на стената от
прозорци, гледащи към града.
– А сега нека ви покажа…
– Един момент – прекъснах го рязко аз. – Извинете. Мисля, че е
станала грешка. Казвам се Ерика Фейн. Наех едностаен апартамент с
една баня, не мезонет. Нямам представа чие е това жилище, но аз
плащам за нещо значително по-малко.
Господин Патерсън придоби озадачен вид и погледна папката си с
документи, вероятно за да провери дали не е сбъркал.
Не че мезонетът не ми харесваше, но не възнамерявах всеки месец
да харча хиляди долари за нещо, от което не се нуждаех.
Човекът прегледа документите и се изсмя:
– А, да. Бях забравил. – Той вдигна поглед към мен. – За съжаление,
апартаментът е бил даден под наем.
Раменете ми увиснаха и изпитах огромно разочарование:
– Моля?
– Станала е грешка и много съжаляваме. Собствениците ме
посъветваха да спазя подписания от вас договор като извинение.
Имаше два свободни мезонета, затова решихме, че можем да си
позволим да ви настаним в един от тях. Договорът ви за наем остава
едногодишен и в това време наемът ви ще остане същият. – Господин
Патерсън ми подаде ключовете. – Никой ли не ви се обади?
Взех ключовете, загледана в празното пространство пред мен.
– Не – отвърнах аз. – И не съм сигурна, че ви разбрах добре. Защо ми
давате двойно по-голям апартамент на същата цена?
Мъжът се усмихна любезно и изправи рамене. Когато бях малка,
майка ми заставаше така, когато нямаше намерение да отговаря на
повече въпроси.
– Както казах – успокои ме той, – ужасно съжаляваме за
възникналата грешка. Моля, приемете нашите извинения и се
надявам, че мезонетът ще отговори на очакванията ви, докато
продължавате образованието си тази година. – Мъжът сведе глава. –
Ако се нуждаете от нещо, съм на ваше разположение, госпожице Фейн.
После мина покрай мен, излезе от апартамента и затвори вратата
след себе си.
Не можех да помръдна. Чувствах се, сякаш някой ми беше изкарал
въздуха. Не можех да повярвам. Как се беше случило всичко това?
Бавно се завъртях в кръг и огледах стаята, заобикалящата ме
действителност, усетих тишината. Там бях съвсем сама.
И макар да беше красиво, донякъде бях разочарована, защото се
надявах тази вечер да спя на надуваем матрак, преди на другия ден да
отида да си купя свои собствени мебели. С вълнение очаквах да се
нанеса в малък, уютен апартамент и да имам съседи.
Но лекциите започваха след два дни. Нямах време да си търся друго
жилище.
– По дяволите – измърморих изпод нос аз.
Поех бавно по коридора и се заех да обходя стаите. Намерих
просторната баня, в която имаше двойна мивка и покрита със сиви
плочки душкабина. В шкафчето до мивката намерих подредени кърпи
и халати, както и гъба за баня.
Щом стигнах до главната спалня, видях, че вече е обзаведена с
двойно легло и мебели, които отиваха на белите чаршафи и пердета.
Дори проклетият часовник на нощното шкафче беше сверен.
Невероятно. Някой беше свършил всичко вместо мен. Точно както у
дома.
Мястото беше декорирано малко по-различно и гледката
определено се беше променила, но не и животът ми. За всичко вече се
беше погрижил някой друг. Дори бях готова да се обзаложа, че
хладилникът също е пълен.
Трябва да се признае на майките от Тъндър Бей, че винаги се
грижеха дъщерите им да са добре завити през нощта. Не вярвах, че
всичко това се е появило само за посрещането ми.
Поклатих глава. Струваше ми се, че стените се приближават към
мен.
Дамите в Тъндър Бей бяха много заети. Освен това бяха могъщи,
влиятелни и старателно се грижеха всичко да е наред, докато ние,
децата им, стояхме под закрилата на техните чадъри. Аз – дори повече
от останалите, тъй като баща ми беше починал, а майка ми беше…
слаба.
Когато бях малка, се радвах на безопасността, която ми даваха, но
вече исках да се справям сама. Пространство, разстояние и може би
дори малко неприятности. Ето какво търсех.
Въздъхнах и мушнах ключовете в джоба на късите си бели дънки.
Хванах края на черния си пуловер, повдигнах го, за да го сваля, и
останах по сива тениска с къс ръкав.
Отново тръгнах из апартамента и се озовах в хола, на прага на двора,
където обутите ми в черни джапанки крака докосваха тревата. Огледах
обширното пространство и забелязах, че терасата имаше правоъгълна
форма и дългата ѝ страна предлагаше гледка, отворена към града.
Отляво имаше още прозорци, които вероятно принадлежаха на
свободния апартамент на моя етаж. После се обърнах надясно и
погледът ми се плъзна нагоре-нагоре по стената, докато накрая не
проточих врат, за да видя жилището на горния етаж, което се увиваше
около другата страна на сградата и ми предоставяше известна
видимост към прозорците му.
Освен това, изглежда, имаше още балкони и идеална гледка към
моята терасата. Зачудих се дали там не живее някое семейство, което
да се нуждае от подобно огромно пространство, но после си спомних
какво спомена господин Патерсън – там живеел някакъв мъж.
Позволих си да задържа поглед върху прозорците му и осъзнах, че
все пак не бях съвсем сама там, горе.

~
Лежах по корем и когато отворих очи, клепачите ми още бяха
натежали от сън.
Наострих уши и чух някакво далечно тропане.
Чук, чук, чук… чук…чук.
Надигнах се и се опитах да фокусирам зрението си.
Някой чукаше ли? Но кой можеше да е? Не познавах никого тук –
поне за момента. Едва бях пристигнала и нямах съседи…
Погледнах будилника на нощното шкафче и според него минаваше
един през нощта.
Обърнах се на другия край, седнах и разтърках очи, за да прогоня
съня, и усетих как постепенно мъглата се вдигна.
Бях сигурна, че съм чула чукане. Някакво ритмично и силно
тропане.
Огледах се наоколо и докато се ослушвах за някакви звуци в тихия и
тъмен апартамент, лунната светлина се разливаше през прозорците и
огряваше белите чаршафи на леглото ми.
Тогава чух силен тъп звук и подскочих, поемайки рязко въздух.
Избутах чаршафите и грабнах телефона си от нощното шкафче.
Това не беше чукане.
Ослушвах се за други шумове, стиснала телефона си в ръка, и докато
прекосявах бавно спалнята на пръсти, се замислих дали съм
заключила всички врати. Предната, стъклената врата към двора и…
Заключих ли задния вход? Да! Да, разбира се.
Но тогава се чу още един удар и аз замръзнах на място. Какво, по
дяволите?
Шумът беше глух и звучеше като падане на нещо тежко, но нямах
представа откъде идва. Можеше да е над мен, под мен или точно до
мен.
Минах предпазливо по коридора и влязох в хола, където подминах
купчината бояджийски материали, които бях купила по-рано. Може и
да не получих малкия апартамент, който исках, и да не можах да си
купя свои собствени тенджери и тигани, но бях решена с малко цвят
да направя апартамента свой.
Претичах тихо към кухнята, взех един нож от стойката и по пътя към
входната врата го стиснах здраво за дръжката, сочейки с острието
назад. Все още не бях сигурна откъде идваха звуците, но здравият
разум ми подсказваше, че трябва да проверя входовете.
Погледнах през шпионката и косъмчетата на ръцете ми настръхнаха.
Въпреки че държах да съм сама, в този момент това ми се струваше
малко страшно.
Гледах през малкия отвор, изправена на пръсти, и малко по-надолу
по коридора виждах асансьора и мекото мъждукане на аплиците.
Но не се виждаше нищо и нямаше никого. Коридорът изглеждаше
празен.
Когато звуците прогърмяха отново, рязко завъртях глава назад.
Стъпих отново на пети и се запромъквах през апартамента,
ослушвайки се за блъскането, което вече представляваше несекваща
офанзива. Краката ми ме насочиха към звука и разсеяно ме отведоха
по-близо до него. Накрая допрях ухо до стената на коридора и с
туптящо сърце усетих трептенето с кожата си.
Опрях буза до стената и преглътнах буцата в гърлото си, слушах как
блъскането по стената ставаше все по-бързо и по-бързо.
В празния апартамент имаше някого.
Вдигнах телефона и набрах офиса на първия етаж, но никой не
вдигна. Знаех, че има нощен управител на име Саймън някой си, но не
мислех, че вечер има много други хора на смяна. Сметнах, че вероятно
в момента не е на бюрото си.
Продължих да слушам и се замислих дали просто да не спра да му
обръщам внимание и да се допитам до домоуправителя на сутринта,
но с всяка крачка шумът ставаше все по-силен, докато не се озовах до
задния вход.
Открехнах вратата само колкото да надзърна, и подадох глава навън.
Вдясно видях врата като моята. В този момент на етажа се разнесе
висок женски писък и дишането ми се ускори.
Последва го друг писък. И още един, и още един…
Да не би да правеше секс? Зяпнах с уста и се опитах да не се разсмея.
Боже мой!
Но нали апартаментът бил празен?
Излязох, стискайки ножа за всеки случай, и се насочих тихо към
другата врата. Погледнах нагоре и по стената видях закачени малки
охранителни камери, вероятно монтирани при построяването на
жилищата.
Допрях ухо до вратата и се заслушах. Продължавах да чувам
задъханите викове на момичето и как нещо се блъска в стената.
Прехапах устни и прикрих усмивката си със свободната си ръка.
Но тогава жената извика:
– Не! О, боже! Моля те!
Чух страха в гласа ѝ и лицето ми помръкна. Късите пронизителни
писъци вече звучаха различно. Беше изплашена и ужасена и сякаш се
бореше да извика. Докато стоях и слушах, устата ми изведнъж
пресъхна.
Жената отново изпищя.
– Не, моля те, спри!
Отдръпнах се от вратата. Ситуацията вече не ми се струваше
забавна.
Но в този миг прокънтя някакъв силен удар от другия край на
вратата и аз се отдръпнах назад.
– Мамка му! – процедих през зъби аз.
Стрелнах поглед към камерите и се запитах дали излъчват към
охраната или към онези, намиращи се в апартамента. Знаеха ли, че
съм там?
Бързо се обърнах и се втурнах към вратата си. Стиснах дръжката и се
опитах да я завъртя, но беше заключена.
– По дяволите! – произнесох беззвучно аз. Проклетият механизъм се
е заключил автоматично!
Още един трясък издрънча по вратата на сантиметри от мен, беше
толкова близо. Стрелнах очи по посока на шума и дишането ми стана
бързо и болезнено.
Отново опитах да завъртя дръжката на вратата и я издърпах силно,
но тя не поддаде.
Последва нов удар, който ме накара да се изправя рязко, при което
изпуснах ножа си.
– Мамка му!
Наведох се да го взема, но в този момент чух как другата врата се
отвори, затова се скрих зад ъгъла и хукнах надолу по стълбите,
забравила за ножа.
По дяволите!
Майната му. Нямах никакво намерение да се срещам с човека,
излязъл от свободния апартамент, който и да беше той. Слизах
стремглаво надолу по етажите и ме беше обзел такъв ужас, че от
гърлото ми всеки миг щеше да се изтръгне вик.
Над мен отекна някакво тропане и когато успях да хвърля бърз
поглед нагоре, видях как по парапета се плъзга една ръка, докато
преследвачът ми прескача по няколко стълби наведнъж.
Боже мой! Не спирах да бягам надолу, етаж след етаж, а по врата ми
се стичаше пот. Грохотът се приближаваше все повече, а краката ми
бяха готови да поддадат под напрежението на изтощените ми мускули,
които се движеха максимално бързо. Видях врата с надпис „Лоби“ и
ахнах. Отворих я рязко и щом нахлух вътре, се обърнах да видя дали
човекът, който ме преследваше, ме беше настигнал.
Но тогава се блъснах в някаква стена и нададох слаб вик, защото
нечии ръце ме хванаха за раменете.
Погледнах нагоре и издишах рязко при вида на извисяващия се над
мен Майкъл Крист, който ме гледаше с присвити очи.
– Майкъл? – възкликнах задъхано, вцепенена от изненада.
– Какво, по дяволите, правиш? – повдигна вежда той и ме пусна,
оставяйки ме на разстояние от себе си. – Минава един през нощта.
Отворих уста, но не можах да продумам. Какво правеше тук той?
Майкъл стоеше пред асансьор, различен от онзи, в който се бях
возила сутринта. Беше облечен в черен костюм и изглеждаше, сякаш
тъкмо се връща от някакъв клуб. До него стоеше млада и красива
брюнетка, облечена в прилепнала тъмносиня коктейлна рокля, която
стигаше до средата на бедрото ѝ.
Изведнъж си дадох сметка за късите ми копринени панталони,
черния потник и вероятно разрошената ми коса и се почувствах
разголена.
– Аз… – Отново погледнах през рамо, за да видя дали преследвачът
ми няма да се появи през вратата. После се обърнах отново към
Майкъл и му обясних: – Чух някакво тропане на вратата си.
После поклатих глава, все още объркана:
– Какво правиш тук?
– Живея тук – отвърна рязко той и веднага разпознах вечно суровия
тон, с който винаги се обръщаше към мен.
– Как така? – усъмних се аз. – Мислех, че живееш в сградата на
семейството ти.
Той мушна ръка в джоба си и наклони глава настрани, за да ми
хвърли укорителен поглед.
Затворих очи и въздъхнах:
– Разбира се! – казах тихо, след като внезапно осъзнах как стояха
нещата. – Разбира се. Ти живееш на двайсет и втория етаж.
Започнах да навързвам фактите: отделният асансьор, до който
стояха с момичето; самият мъж, който живеел над мен; госпожа Крист,
която ми препоръча сградата, без да споменава, че семейството ѝ я
притежава…
И луксозното жилище само за мен, което ме чакаше в напълно готов
вид.
Госпожа Крист, а най-вероятно и съпругът ѝ са се постарали да
дойда тук, където ще могат да ме държат изкъсо.
 – А коя е тази? – попита непознатата.
Извърнах се и забелязах младата жена с шоколадовокафява коса и
пронизващи очи, която изглеждаше изискана като филмова звезда на
червения килим.
Майкъл впери поглед напред и устните му леко се извиха:
– Гаджето на малкия ми брат.
– О… – отвърна тя.
Извърнах очи от раздразнение.
Гаджето на малкия му брат. Дори не можа да ми каже името.
Освен това вече не бях приятелка на Тревър. Не бях сигурна дали го
знае, но бяха минали месеци. Нямаше как да не са споменали за това у
дома.
– Какво чу? – настоя да разбере той и когато вдигнах поглед, видях,
че ме гледа втренчено отгоре.
Поколебах се дали да му казвам за шумовете и за женските викове.
Вече не се чувствах в безопасност и исках да се срещна с
домоуправителя, а Майкъл почти не ме поглеждаше. Сигурно нямаше
да чуе и дума от онова, което исках да кажа.
– Нищо – отговорих накрая аз и въздъхнах тежко. – Остави.
Изгледа ме изпитателно за миг, след което извади една бяла карта,
показа я на сензора на стената и вратите на личния му асансьор
веднага се отвориха.
– Не се настанявай прекалено удобно – обърна се към момичето той.
– Ще дойда след минута.
Тя кимна, влезе в асансьора, натисна бутона и преди вратите да са се
затворили бързо пред нея, на лицето ѝ се изписа лека усмивка.
Майкъл не ми обърна никакво внимание и се отправи направо към
рецепцията, за да говори с охраната. Човекът кимна и му даде някакви
ключове, след което Майкъл бавно се върна до мен, а височината и
атлетичната му фигура отново накараха устата ми да пресъхне.
Божичко, колко беше красив.
През целия си живот го бях гледала с обожание и след всички тези
години тялото ми все още тръпнеше, когато той беше наблизо.
Скръстих ръце на гърдите си и се опитах да приглуша
развълнуваното туптене на сърцето си. Не биваше да търся близостта
му. Не и при положение че почти през целия ми живот ме беше
отблъсквал.
Посегнах към врата си и разсеяно прокарах пръст по релефния
белег.
– Саймън ще огледа стълбището и твоя етаж – съобщи ми Майкъл. –
Хайде, ще те кача горе.
– Казах да не се занимаваш – настоях упорито аз. – Не се нуждая от
помощ.
Но той все пак тръгна към другия асансьор. В този момент
забелязах, че охранителят отвори вратата на стълбището и изчезна зад
нея.
Последвах Майкъл неохотно и щом пристъпих в асансьора с босите
си крака, той натисна копчето за двайсет и първи етаж.
– Знаеш на кой етаж съм? – поинтересувах се аз.
Но той не ми отговори.
Асансьорът започна да се изкачва, а аз стоях до Майкъл и се опитвах
да не мърдам. Гледах да не дишам прекалено шумно и да не се въртя.
Винаги бях особено внимателна около него и се опасявах, че го знае.
Може би ако не смятах, че ме намира за съвсем обикновена, нямаше да
се тревожа толкова за мнението му.
Но докато стоях с отпуснати ръце и гледах напред, лекият повей от
отдушника накара косата ми да затанцува върху кожата на гърдите ми
и аз облизах устни, усещайки притегателната сила на Майкъл, който
стоеше така близо, само на няколко сантиметра от мен. Гърдите ми се
повдигаха и спускаха, по врата ми се разля топлина и усетих, че
зърната ми се втвърдиха, а огънят, обхванал кожата ми, се придвижи
към стомаха ми и се настани между бедрата ми.
Късите ми панталони изведнъж започнаха да ми стягат и почувствах
стомаха си празен, сякаш не се бях хранила от дни.
Божичко!
Посегнах да прибера кичур коса зад ухото си и имах чувството, че
Майкъл ме гледа.
Но не посмях да вдигна очи. Все пак вече бях видяла модела, който
беше довел за тази нощ, и можех само да изпъна гръб, да изправя
рамене и да го преглътна.
Както правех от години.
Асансьорът спря, вратите се отвориха и Майкъл излезе първи,
очевидно лишен от маниерите на господин Патерсън. Отправи се
директно към моя апартамент и докато го следвах, казах на гърба му:
– Когато днес господин Патерсън ме разведе наоколо, каза, че онзи
апартамент е празен. – Хвърлих поглед към вратата зад мен, която
водеше към уж свободното жилище. – Но преди малко чух шум.
Майкъл се обърна и погледна вратата зад мен.
– Какъв шум?
Блъскаща се в стената табла на легло, писъци, крясъци, пъшкане,
хора, които го правеха…
Свих рамене и реших да не пояснявам:
– Просто някакъв шум.
Майкъл въздъхна раздразнено. Заобиколи ме и се насочи към
другия апартамент, където опита дръжката на вратата, а когато това не
сработи, почука няколко пъти.
Вратата се отвори и очите ми се разшириха от изненада, но тогава
отвътре излезе охранителят, когото видях долу.
– Тук няма нищо, сър. Проверих и стълбите, няма следи от
безредици.
– Благодаря ви – каза Майкъл. – Уверете се, че апартаментът е
заключен, и се връщайте долу.
– Да, сър.
Видях как охранителят заключи вратата и после отиде да чака
асансьора. Майкъл се върна с връзка ключове, а в лешниковите му очи
се четеше още по-голямо нетърпение.
Той ме подмина и отключи входната ми врата.
– Откъде знаеш, че съм се заключила? – последвах го в апартамента
аз.
– Не знаех. – Той прибра ключовете в задния си джоб. – Но
предположих, че има такава вероятност. Не носеше ключове, а задният
вход към стълбището се заключва сам. Запомни го.
Завъртях очи, наблюдавайки как Майкъл обикаля апартамента ми.
Преди три години… всъщност само преди пет дни щях да съм на
седмото небе, че е с мен. Че говори с мен и ме пази…
Но случаят изобщо не беше такъв. Все още бях невидима за него
като въздуха, който изпълваше дробовете му. И далеч по-маловажна.
Една нощ. Все още пазех ярък и див спомен за нея и ми се искаше и
Майкъл да си я спомни. Но така и така всичко беше отишло по
дяволите също като отношението му към мен.
Скръстих ръце на гърдите си в опит да се овладея, и се загледах
напред в празното пространство в очакване Майкъл да си тръгне.
Провери стаите и задния вход, а после се върна и побутна
стъклените врати, за да се увери, че са добре затворени.
– Понякога персоналът си почива в някой от празните апартаменти
– обясни с равен тон той. – Във всеки случай вече няма никого.
Кимнах и се опитах да си придам предизвикателен вид:
– Вече ти казах, нямам нужда от помощ.
Чух, че Майкъл тихо се засмя, и когато извърнах очи към него,
срещнах снизходителния му поглед.
– Така ли? – отвърна той с подигравателен тон. – Погрижила си се за
всичко? Всичко е под контрол?
Вирнах леко брадичка, но не му отговорих.
Той закрачи обратно към мен и ме изгледа с арогантна усмивка:
– Апартаментът е хубав – отбеляза и се огледа наоколо. – Сигурно си
работила упорито, за да си го позволиш. Същото вероятно важи и за
сметките на кредитните карти в портмонето ти и за хубавата нова
кола, която тъкмо си купи.
Стиснах зъби и в мен се отприщи порой от чувства, с които не бях
съвсем сигурна как да се справя. Думите му бяха отвратителни. Нещата
не бяха толкова прости и не беше честно да ми говори така.
Майкъл пристъпи към мен и присви очи:
– Избяга от брат ми, от семейството ми, от майка си и дори от
собствените си приятели – изтъкна той, – но какво ще правиш, ако
един ден разбереш, че всичко, в което някога си намирала някаква
сигурност – къщата, парите, любимите ти хора – вече ги няма? Ще
имаш ли нужда от помощ тогава? Ще разбереш ли най-сетне колко си
беззащитна без удобствата, които явно смяташ за ненужни?
Погледнах го право в очите и стегнах цялото си тяло, за да не се
издам.
Да, разбира се. Приятно ми беше да имам пари. Може би ако
наистина исках да се оправям сама, трябваше да ги зарежа.
Кредитните карти, колата, парите за обучението си.
Прав ли беше Майкъл? Нима бях просто една страхливка, силна на
думи, но неспособна да разбере какво е да страдаш и да се бориш за
нещо?
 – Не, мисля, че ще се оправиш – каза с тих и сластен глас той и взе
един кичур от косата ми, за да го завърти между пръстите си. –
Хубавите момичета винаги могат да дадат нещо в замяна, нали?
Стрелнах го с поглед и когато очите ни се срещнаха, избутах ръката
му встрани. Какво, по дяволите, му ставаше?
Ъгълчетата на устата му се извиха в усмивка и той ме заобиколи по
пътя към вратата:
– Лека нощ, малко чудовище.
Рязко се обърнах назад, но видях само как Майкъл се шмугна през
вратата и я затвори зад себе си.
Малко чудовище. Защо ме нарече така? Не бях чувала този прякор от
три години.
От онази нощ.

Глава 4
МАЙКЪЛ

В наши дни
Не оставай насаме с нея.
Единственото ми правило. Бях потъпкал единственото обещание,
което си бях дал.
Задъхан, скръстих ръце на гърдите си и се загледах в растящите
числа на асансьорното табло. Никой друг не я познаваше.
Не и както я познавах аз. Аз знаех повече. Знаех колко е добра.
Ерика Фейн играеше ролите си добре – послушна, жертвоготовна
дъщеря пред майка си, мила и любезна приятелка пред брат ми и
блестяща ученичка и красавица, отраснала в крайбрежната ни
общност. Всички я обожаваха.
Смяташе, че я намирам за незначителна и незабележима. Ужасно
много ѝ се искаше да прогледна и отново да я забележа, но не
осъзнаваше, че това вече се беше случило. Познавах коварната кучка,
която се криеше зад перфектния ѝ блясък, и никога нямаше да я
забравя.
 Защо, по дяволите, я заведох до апартамента ѝ? Защо ми притрябва
да проверявам дали е в безопасност? Близостта ѝ ме караше да се
колебая. Караше ме да забравя.
Влетя изплашена през вратите на стълбището с пламнало лице и ми
се стори толкова дребна и крехка, че инстинктът ми веднага се
задейства.
Да, Ерика беше много добра актриса.
Не оставай насаме с нея. Никога.
Вратите на асансьора се отвориха директно в преддверието на
апартамента ми и аз завих зад ъгъла към тъмния хол, но после забавих
крачка и забелязах момичето, което бях изпратил да се качи и за което
почти бях забравил. То седеше на средата на стаята, обкрачило един
дървен стол.
Напълно голо.
Сдържах усмивката си, изненадан от находчивостта на тази девойка.
Повечето жени чакаха инструкции.
Присвих очи и когато приближих стола, устните ѝ се извиха в лека
усмивка. Беше подпряла ръце на облегалката, а краката ѝ бяха широко
разкрачени и високите ѝ токчета стъпваха на пода от двете страни на
стола.
Спрях на крачка от нея и обходих с поглед разголеното ѝ тяло: меко,
открито и готово за мен. Видях идеалните ѝ кръгли гърди и бронзовия
ѝ корем, след което очите ми се спуснаха към голото ѝ котенце и се
зачудих дали вече е мокро.
Посегнах и я погалих по бузата. Тя се притисна в ръката ми и ме
изгледа игриво, а дългата ѝ копринено мека коса се спусна върху
гърдите ѝ. С едно бързо движение хвана палеца ми между зъбите си и
нежно го захапа.
Чаках да видя какво ще направи. Дали ще го засмуче, или оближе? А
може би ще го захапе по-силно? Харесваше ми да получавам нещо в
замяна. Обичах жените да показват своя плам, вместо да стоят със
скръстени ръце.
Но тогава тя просто го пусна и ме погледна срамежливо,
прехвърляйки ми топката. Моята работа беше да атакувам, а тя като че
ли влезе в ролята на благоразположено парче месо. Боже, бях ужасно
отегчен.
Побутнах брадичката ѝ нагоре и любезно ѝ наредих:
 – Стой тук.
Трябваше да си поема дъх, за да се настроя за нещо, което вече не
исках.
Подминах я и докато се качвах по стълбите, свалих якето си. Влязох
в спалнята, която представляваше огромно пространство с двойно
легло и предостатъчно място за почивка, и се отправих към душа,
който се намираше по пътя за главната баня. Беше открит и се
виждаше чудесно от леглото. Понякога, когато имах едно-две
момичета на гости, ми вършеше добра работа, ако исках да погледам
как се забавляват.
Съблякох се, хвърлих дрехите си на земята и влязох под душа, без да
бързам да се върна долу.
Пороят се изсипа върху мен и веднага намокри косата ми, а по
раменете и гърба ми се разля горещина. Искаше ми се да можех да
кажа, че напрежението, което изпитвах в тялото и главата си, се
дължаха на дългите часове във фитнеса, на личния ми треньор, който
ме подготвяше за сезона, и на новия график на постоянни тренировки,
но знаех, че причината беше друга. Бях на двайсет и три, във върхова
форма и оправдавах очакванията, за които бях слушал през почти
целия си живот.
Не беше виновен баскетболът. Беше тя.
След три дълги години тя беше тук, както и те, и не можех да мисля
за нищо друго.
Замислих се дали все още ще ме иска, щом всичко приключи. След
годините на мълчаливо съзерцание, през които вероятно си е
мечтаела да я докосна, ще се окаже доста иронично, ако най-сетне я
взема в обятията си и притисна тяло до нейното, но се окаже, че ме
ненавижда.
Да, един ден ще се озовеш в леглото ми, но не и преди да ти се
прииска да ме мразиш.
Въздъхнах и сведох глава, затворих очи.
Божичко. Обхванах пениса си с ръка и усетих как туптеше и
пулсираше, докато се втвърдяваше при мисълта за нея.
Прокарах пръст по набъбналата главичка и изтрих спермата, която
беше само малка част от онова, което напираше да излезе.
По дяволите.
 Стигаше ми само мисълта за нея и за това как едва не се издадох,
докато се возихме заедно в асансьора.
Беше ми много забавна. Опита се да скрие, че близостта ми я
побърква. Дишаше плитко и циците ѝ се повдигаха и спускаха, а
зърната ѝ стърчаха през тясното ѝ малко потниче и ме предизвикваха
да захапя някое и така да я науча как да вика името ми, че да го
повтаря и насън.
Златистата ѝ кожа, потъмняла от лятото в Тъндър Бей, изглеждаше
съблазнителна, а русата ѝ права коса, която се разстилаше по лицето и
врата ѝ и се спускаше по гърба ѝ, изглеждаше толкова мека, че не се
сдържах да докосна бляскавите ѝ кичури.
Цял живот се бях старал да не ѝ обръщам внимание – в началото
беше прекалено малка, че да ме интересува, а после – защото трябваше
да проявя търпение.
Сега моментът беше идеален, тя беше тук, при мен.
Само че не бях сам.
Най-хубавото беше, че не подозираше, че знаем. Не осъзнаваше, че
идваме за нея.
Спрях водата, поех си дъх и издишах. Пенисът ми стърчеше почти
право напред, болезнено възбуден и търсещ облекчение. Увих кърпа
около кръста си, сресах косата си с пръсти и излязох от спалнята,
насочвайки се към стълбите.
Алекс, младата жена, която бях завел на партито на отбора тази
вечер, все още стоеше покорно на стола. Сега, когато вече бях твърд
като камък, сърцевидната форма на задника ѝ вече ми се струваше по-
привлекателна.
Но все още не се чувствах съвсем готов. Налях си питие и се
отправих към прозорците, гледащи към града. Светлината и енергията
му осветяваха нощта и сякаш под мен се носеше море от звезди. Това
беше едно от първите неща, които научих, когато идвах тук като дете –
Меридиан Сити определено беше по-вълнуващ от разстояние. С
времето разбрах, че това важи за почти всичко.
Колкото повече се приближаваш до нещо красиво, толкова по-малко
красиво става то. Мистерията съблазнява, не външният вид.
Погледът ми се плъзна надолу и успях да видя Рика през прозореца.
Жилището ѝ беше на долното ниво, но не беше точно под мен, така че
имах великолепна гледка към двора и апартамента ѝ. Присвих очи да я
погледам как лети нагоре-надолу и се зачудих какво ли прави.
Беше покрила пода до една от стените с платно, а на пода на хола
стояха кутии с боя. Качи се на стълба и се изправи на пръсти, за да
стигне горния ръб на стената и да изглади нещо с ръце.
Явно слагаше бояджийска лента. Беше почти два през нощта, защо
боядисваше?
Издаде хубавия си малък задник назад и черният дантелен кант на
потника ѝ се надигна и изложи на показ кожата на корема ѝ.
По гърдите ми се разля топлина и се спусна към слабините ми, а
сърцето ми заби по-бързо. Рика имаше невероятно тяло, макар и да
нямаше представа как да го използва.
По раменете ми се спуснаха меките и хладни ръце на момичето,
което се приближи зад гърба ми и застана голо до мен.
Интелигентното стъкло не беше включено, но същото важеше и за
лампите, така че Рика нямаше да види нищо, ако извърнеше очи
нагоре.
Алекс погледна през прозореца и навярно забеляза онова, което
наблюдавах. После се обърна към мен и плъзна ръка под кърпата ми.
– Ммм… – простена тя, усетила колко бях твърд. – Харесваш я.
Стоях неподвижно и докато момичето ме галеше, продължих да
гледам Рика:
– Не.
Веднъж ми се беше сторило, че е така. Много отдавна, в
продължение на няколко часа, гледахме през едни очи и бях
почувствал, че мога да ѝ се доверя.
Тази грешка коства свободата на приятелите ми.
– Но я желаеш – настоя тя и забърза темпото, знаейки точно какво
ме беше възбудило.
Оставих я да ме пипа, но за съжаление, нямах никакво желание да
посегна и да я докосна. Не откъсвах поглед от Рика, която слезе от
стълбата и застана на колене, за да облепи перваза на пода,
провокираща ме с извития си гръб.
Момичето започна да ме докосва по-бързо и аз изпъшках.
– Да – предизвика ме тя, – толкова е сладка и невинна, нали?
Гърлото ми беше пресъхнало и едва преглътнах, като продължавах
да гледам към Рика:
– Не е нито едно от двете – изръмжах с приглушен глас аз.
 – Може и да си прав – закачи ме Алекс. – Срамежливите винаги се
оказват най-лоши.
После се наведе към мен и впи устни във врата ми:
– Обзалагам се, че брат ти може да ти каже точно колко е лоша –
прошепна тя.
Божичко!
Опрях ръка на прозореца и се наклоних напред, за да видя как Рика
застана на колене и огледа стената, която се готвеше да боядиса.
Надявах се да не е вярно. Исках само две неща… хвалбите на брат ми
за това как я е обучил, да са измислица и Рика да е толкова борбена,
колкото си я представях.
– Да – прошепна Алекс и обсипа челюстта ми с целувки, – обзалагам
се, че знае точно какво ѝ харесва.
В този миг се изправих, обърнах се към нея и я хванах здраво за
брадичката:
– Брат ми изобщо не я познава – казах аз, гледайки я свирепо
отвисоко. – Време е да си вървиш. Не съм в настроение.
Бутнах Алекс настрани и тя ахна от недоумение, смръщила
объркано вежди.
– Но ти си… – възрази тя и посочи пениса ми, който издуваше
черната кърпа.
– Това не е за теб и го знаеш.
Стегнах кърпата около кръста си и отново погледнах през
прозореца, където видях как Рика върза косата си на опашка и се
наведе да вземе една кутия с боя.
Но тогава чух иззвъняването на асансьора зад мен, който
съобщаваше, че слиза да вземе някого, и хвърлих бърз поглед зад
рамо, за да погледна жената, която стоеше гола до мен.
– По-добре побързай – предупредих я аз. – Идват ми гости и много
ще се зарадват да те заварят в този вид. – Обходих тялото ѝ с поглед и
посочих голата ѝ фигура.
Тя се заоглежда наляво-надясно, очевидно беше недоволна и
несигурна как да постъпи. Не можех да кажа дали наистина е
разочарована, или е просто обидена.
Всъщност не ме интересуваше. И без това вече ѝ бях платил.
Накрая тя се обърна и бързо се отправи към мястото, където беше
оставила дрехите си, и чух как започна да шумоли и да се облича.
 Отново погледнах надолу и видях как Рика излива боя в една
ваничка и потапя валяка, напоявайки го в червено.
Любимият ми цвят.
Излъчваше смелост и увереност, но също така беше яростен и
агресивен. Не бях сигурен защо го харесвах, но винаги ми беше
допадал.
Звънецът на асансьора иззвъня отново и щом чух дълбоките гласове
на новодошлите, изправих гръб.
Обърнах се и видях как Алекс се обу, взе чантата си и забърза към
асансьора.
Без значение дали беше облечена, или не, нямаше да се измъкне
незабелязано.
Откъм ъгъла на стаята се появиха Деймън, Уил и Кай, издокарани в
сходни черни костюми. Явно и те се връщаха отнякъде и се смееха на
някаква тяхна обща шега.
Алекс забърза крачка и се опита да мине покрай тях, но Деймън я
хвана и уви ръце около кръста ѝ:
– Еха, къде си мислиш, че отиваш? – подразни я той и когато тя се
престори, че се съпротивлява, я стисна по-силно. – Майкъл използва
ли си вече часа?
Уил се засмя, поклати глава и двамата с Кай продължиха напред към
вътрешността на апартамента.
Деймън върна момичето в хола, стиснал задника му с една ръка.
Наведох се и взех от стола домашните панталони, които бях хвърлил
там сутринта. Обух ги и хвърлих кърпата на пода.
– Остави я на мира – обадих се аз.
Но той насочи към мен тъмните си почти черни очи и видях, че в
тях за пореден път се криеше заплаха, което беше започнало сериозно
да ми писва.
Устните му се извиха в усмивка и той пъхна ръка в джоба си, за да
извади куп навити на руло банкноти.
– Ще бъда нежен – прошепна, допрян до бузата на жената, и развя
парите пред нея.
Тя обърна поглед към мен, несигурна какъв е етикетът в подобна
ситуация. Трябваше ли да се възползва от тази възможност, докато
предишният ѝ клиент все още беше в стаята?
 Не ми пукаше какво ще прави. Беше свободна и това все пак беше
ангажимент, а не някакво развлечение. Тази вечер се нуждаех само от
компания за частното парти и Уил я познаваше достатъчно добре, за
да знае, че е дискретна и няма да създава проблеми.
Просто странното поведение на Деймън ми беше дошло до гуша.
Но Алекс се обърна към него и бавно взе парите.
А той не се поколеба. Смъкна горнището на роклята ѝ, вдигна я и
намести краката ѝ около кръста си.
– Излъгах – оголи зъби до ухото ѝ той. – Никога не съм нежен.
Нахвърли се върху нея и покри устата ѝ със своята, след което я
отнесе надолу по коридора и изчезна в спалнята за гости.
Издишах рязко, вбесен от начина, по който постоянно ми се
противопоставяше. Преди беше различно.
През дългите години на приятелството ни с приятелите ми винаги
сме имали спречквания. Нормално. Имахме различни характери,
пороци и разбирания за добро и зло.
Но тези различия преди ни правеха по-силни. Поотделно имахме
своите недостатъци, но като Конниците бяхме непобедими. Всеки
допринасяше с нещо различно и ако на някого му липсваше нещо,
другите му помагаха.
Вече не бях сигурен дали нещата стояха така. Бяхме се променили.
Кай седна на дивана, а Уил отиде до хладилника и си взе бутилка
вода и един сандвич от чинията с остатъци.
Извих се и грабнах топката, която ми бяха подарили, след като
спечелихме щатския шампионат в гимназията. Хвърлих я към Уил и го
ударих по рамото.
Той се сви, изпусна шишето и ме изгледа с уста, пълна със сандвич:
– Ау! – излая той и вдигна ръце. – Какъв ти е проблемът?
– Ти ли си бил в 2104? – попитах го аз, макар и да бях наясно с
отговора.
Нарочно преместихме Рика на двайсет и първи етаж. Идеята беше
да е далеч от съседите си. Но знаех, че приятелите ми вероятно няма
да подминат възможността да се изгаврят с нея, която празният
апартамент им предоставяше.
Не живееха в сградата, но някак се бяха сдобили с ключ за
апартамента.
 Уил отклони поглед, но видях усмивката на лицето му. Той
преглътна хапката си и ме погледна, свивайки рамене:
– Може и да сме довели няколко момичета от клуба – призна той. –
Знаеш го Деймън. Стана малко шумно.
Стрелнах Кай с поглед. Знаех, че той няма нищо общо, но бях бесен,
че не ги е спрял.
Прокарах пръсти през влажната си коса и изгледах проницателно
Уил:
– Ерика Фейн може и да е млада и неопитна, но не е глупава –
отбелязах аз, гледайки ту него, ту Кай. – Ще ви е забавно с нея,
обещавам. Но не и ако я прогоните, преди да сме я хванали натясно.
Уил се наведе да вземе баскетболната топка. Беше по-нисък от нас
със своите сто и осемдесет сантиметра, но имаше същата здрава
фигура.
– С Кай сме на свобода от месеци. – Той тръгна напред, вперил очи в
мен и стиснал топката пред гърдите си. – Съгласих се да изчакаме, за
да може и Деймън да участва, но вече ми писна да чакам, Майкъл.
От известно време знаех, че търпението му е напът да се изчерпа.
Според обвиненията им Уил и Кай бяха получили по-малки
присъди, но решихме да сме коректни с Деймън и да не правим нищо,
докато и той не излезе на свобода.
– А онази изцепка от предишната вечер? – попитах го на свой ред аз.
– Появили сте се пред дома ѝ с маските?
Уил се засмя тихо, доволен от себе си:
– Недей така, направихме го заради доброто старо време.
– Изтърпяхме толкова дълго – поклатих глава аз.
– Не – поправи ме той. – Ние търпяхме дълго. Ти отиде в
университет.
Пристъпих към Уил, извисявайки се над него с поне десет
сантиметра, и издърпах топката от ръцете му. Без да откъсвам очи от
него, я оставих да се плъзне от пръстите ми и я изстрелях встрани,
където Кай я улови с едно плавно движение.
– Искахме да дойде в Меридиан Сити – успокоих Уил – и тя вече е
тук. Няма приятели или съквартиранти. Искахме да дойде при нас в
сградата и така и стана. – Наклоних глава към прозореца зад мен и я
посочих. – Дели ни само една врата. Дори не подозира каква лесна
мишена е.
 Уил присви зелените си очи и продължи да слуша.
– Знаем точно какво искаме да ѝ отнемем, преди да я отведем –
припомних му, – така че недей да разваляш нещата. Всичко ще върви
по план, освен ако не се почувства в опасност, преди да му е дошло
времето.
Уил сви очи и отклони поглед. Все още беше бесен, но очевидно
беше готов да престане. Пое си дълбоко дъх, свали черното си яке,
хвърли го на дивана и излезе от стаята, насочвайки се надолу по
стълбите към частното баскетболно поле встрани от жилищната част
на апартамента.
След няколко секунди се разнесе кънтенето на отскачащата по
дървения под топка.
Кай стана от дивана, скръсти ръце и отиде до прозорците, където
мълчаливо се загледа навън.
Приближих се до него. Допрях ръка до стъклото и проследих
погледа му към Рика, която търкаляше валяка нагоре-надолу по
стената, където бялото започваше да отстъпва на кървавочервеното.
– Сама е – обадих се тихо аз. – Вече е съвсем сама. Скоро няма да има
нищо друго освен нашето благоволение.
Погледът ми се спря на Кай и видях как я изучава с присвити очи.
Челюстта му се стегна и си дадох сметка, че понякога можеше да
изглежда по-застрашителен и от Деймън. Поне Деймън беше като
отворена книга.
Кай, от друга страна, винаги беше труден за разгадаване със своите
строги, тъмни очи и твърдо изражение. Рядко говореше за себе си.
– Да не си се разколебал? – попитах го.
– Ами ти?
Продължих да гледам през прозореца, без да обръщам внимание на
въпроса му. Никога не е било от значение дали одобрявам цялото
нещо и дали искам да участвам в него.
Преди три години малката любопитна Ерика Фейн искаше да
поиграе с момчетата и ние ѝ позволихме, но тя ни предаде. Нямаше
как да го забравим. Приятелите ми щяха да се успокоят, щом получеха
възмездие.
Кай заговори, без да откъсва очи от Рика:
– Деймън и Уил действат на сляпо, Майкъл. Нищо не се е
променило за тези три години. Действат и реагират инстинктивно, но
поне вече знаят, че парите и властта не могат да ги измъкнат от всяка
ситуация.
Той се обърна към мен и срещна погледа ми:
– Там, вътре, нямаше игрички. Нямаше истински приятели. Нямаше
място за нерешителност. Действаш и носиш отговорност. Това научиха
те.
Отново се обърнах към прозореца. Там, вътре. Откакто излезе, Кай
не беше говорил толкова за затвора.
И аз не го разпитвах. Може би знаех, че ще ми разкаже, когато е
готов, а може би се чувствах виновен, защото знаех, че всичко се случи
заради мен. Все пак аз я взех с нас онази нощ. Аз ѝ се бях доверил.
Вината беше моя.
А може би просто не исках да разбирам какво са преживели
приятелите ми през онези три години. Какво са изгубили. Как са
чакали.
Как са се променили.
Поклатих глава и се опитах да не обръщам внимание на
предупреждението му:
– Винаги са си били такива – не се съгласих аз.
– Но винаги сме можели да ги контролираме – възрази Кай. – Да ги
умилостивяваме. Вече не познават никакви граници и знаят
единствено, че могат да имат пълно доверие само на себе си.
Да не се опитваше да ми каже, че имат свой собствен план?
Отправих поглед към Рика, която енергично боядисваше с
червената боя.
Нещо в мен започна да се навива, да се огъва и стяга, докато накрая
в гърдите ми се появи болка.
Какво щях да правя, ако напуснат кораба? Ако започнат да действат
сами? Идеята не ми харесваше.
В продължение на три години бях принуден да я гледам в дома си, да
слушам за нея и да чакам търпеливо, докато исках само да превърна
живота ѝ в ад. Ето че тя вече беше тук и бяхме готови.
– Не можем да се откажем – почти прошепнах аз. – Ще успеем да
овладеем Деймън и Уил. Винаги сме го правили.
– Не искам да се отказваме – отвърна Кай, вперил тъмните си очи в
Ерика. – Тя заслужава всичко, което я чака. Само казвам, че нещата
никога не вървят по план. Запомни го.
Посегнах към чашата бърбън, която бях оставил по-рано, надигнах я
и изпих останалата течност на една глътка. Паренето се задържа в
задната част на езика ми и докато оставях чашата, гърлото ми се сви.
Щях да го запомня, но не възнамерявах да се тревожа за това. Най-
сетне моментът да се позабавляваме, беше дошъл.
– Защо боядисва в два през нощта? – попита ме Кай, сякаш току-що
си даде сметка какво правеше тя.
Погледнах надолу към нея и поклатих глава в пълно неведение.
Може би не можеше да заспи след изпълнението на Деймън и Уил в
съседния апартамент.
Кай издиша и устните му се извиха в лека усмивка, докато
наблюдаваше Рика:
– Станала е много хубава, нали? – Гласът му стана нежен, но в него
все още имаше заплашителна нотка. – Има красива кожа,
зашеметяващи очи и устни, стегнато тяло…
Да.
Майката на Рика имаше холандски южноафрикански произход и се
беше омъжила по сметка, използвайки красотата си, а дъщеря ѝ беше
двойно по-хубава. Може и да беше наследила русата коса и сините очи
на майка си, както и сочните ѝ устни и смайващата усмивка, но всичко
останало си беше само нейно.
Блестящата ѝ кожа, загоряла от слънцето, силните, тренирани от
годините фехтовка крака и фактът, че изглеждаше безкрайно сладка и
пленителна, но в очите ѝ се криеше пакостлива искра.
Като бебе вампирче.
– Ей! – изкрещя Уил отдолу. – Какво правите, по дяволите? Да
играем!
Кай се усмихна, отпусна ръце и се отправи към полето.
Но аз се поколебах, замислен над предупреждението му.
Беше прав. Деймън и Уил гледаха злобно и само чакаха да се
нахвърлят върху жертвата си. Ами Кай? Докъде би стигнал с нея?
Имахме правила, всичко трябваше да протече по определен начин.
Нямахме намерение да я нараним. Щяхме да я съсипем. Знаех, че
Деймън и Уил ще се опитат да нарушат правилата, но не бях сигурен за
Кай. Дали възнамеряваше да се намеси и да ги вкара в релси, както
правеше винаги?
Или възнамеряваше този път да ги последва?
– Ами ти? – попитах накрая аз, като го принудих да спре. – Затворът
промени ли те?
Той се обърна към мен и в очите му се четеше зловещо спокойствие:
– Ще видим.

Глава 5
ЕРИКА

Три години по-рано

Колата зави и от гладък пътят стана неравен, а тялото ми се заклати
напред-назад по пода на G класата. Гумите изведнъж започнаха да
стържат по земята и разбрах, че караме по чакъл.
От колите се носеше силна музика и чувах клаксони, което ми
подсказа, че цялата процесия се движеше заедно с нас. Спряхме рязко
и преди да разбера какво става, вратите се отвориха, колата угасна и
докато пътниците се събираха навън, всички нададоха вой.
Останах на място, устояла на желанието да надникна през
прозореца. Надявах се Майкъл да не дойде да си вземе нещо от задната
врата. Само след няколко минути обаче смехът и приказките
започнаха да заглъхват и накрая замряха напълно.
Бавно се изправих и като се стараех да не надигам глава прекалено
високо, надникнах през прозореца.
Огледах наоколо и видях, че сечището, на което бяха паркирали
всички, беше заобиколено от високи дървета. Коли, пикапи и сувове
блокираха пространството и като присвих очи, забелязах, че се
намирахме в гора.
Защо, по дяволите, бяхме тук?
Но после се обърнах настрани и веднага забелязах огромната
каменна сграда пред мен.
Наклоних глава назад и проследих с поглед заострените кули на
старата изоставена църква, които се подаваха над оголените есенни
клони, докато тя стоеше порутена, мъртва и притихнала в гората.
„Свети Килиан“. Не бях идвала тук, но я познах от снимките, които
бях срещала из вестниците през годините. Сградата беше стара
забележителност, датираща от началото на осемнайсети век, когато е
бил заселен Тъндър Бей.
През 1938 г. обаче постройката претърпява щети вследствие на
ураган, затваря врати и никога не отваря отново.
Реших, че всички са влезли вътре.
Осмелих се отново да огледам околността и щом се уверих, че няма
никого наоколо, бързо прескочих задната седалка, отворих една от
вратите и излязох навън.
Студеният октомврийски въздух защипа краката ми и крехките
есенни листа се триеха в голите ми глезени. Бях облечена в
училищната си пола и носех ниски обувки, така че краката ми бяха
съвсем голи и цялото ми тяло настръхна.
Притичах през сечището и като видях, че масивните дървени врати
на катедралата са залостени, заобиколих и се насочих към другия ѝ
край. В тревата бяха прораснали бурени, а покрай стените на църквата
се търкаляха счупени и откъртени от фасадата камъни.
От потрошените витражи се носеше музика и аз се пресегнах, хванах
се за долната част на перваза и стъпих на една от еднометровите арки
в основата на църковната стена. Набрах се да надникна в църквата и се
усмихнах леко.
По дяволите!
Из помещението бяха поставени колони, от които гърмеше музика,
докато две момчета – едно от които беше Кай, съблечен до кръста и
без маска – се биеха с голи ръце в средата на просторното помещение,
заобиколени от момчета и момичета, които ги насърчаваха с викове.
Съдейки по спокойната тълпа и усмивката, която се появи на лицето
на Кай, докато посягаше към опонента си, предположих, че това не
беше истинска битка.
Приличаше повече на спорт.
Музиката гърмеше и учениците, събрали се на малки групички,
обикаляха наоколо, разговаряха, смееха се и отпиваха от бирени
бутилки. Видях как няколко души се скриха зад храма и поеха надолу
по някакво стълбище.
Зачудих се дали в сграда, стара като тази, има мазе. Но не, сетих се,
че „Свети Килиан“ има катакомби. Бях го чула някъде.
Погледнах нагоре и забелязах огромното пространство в горната
част на църквата, където подредени в полукръг стояха балконите,
които гледаха към мястото, на което навремето се е намирал олтарът.
Повечето от дървените пейки бяха изтръгнати и стояха на купчини из
помещението, а претрупаният със свещници стар полилей от ковано
желязо, който напомняше за Средновековието, все още висеше над
нечестивите съблазни на алкохола и ръкопашния бой, които властваха
долу.
Забелязах как Майлс Андерсън се натиска с приятелката си на една
църковна пейка, и веднага сведох глава. И двамата ми бяха неприятни
и не исках да ме видят.
– Не бива да си тук.
Обърнах глава надясно и очите ми се разшириха, а стомахът ми
веднага се сви.
Майкъл стоеше на няколко сантиметра от мен и ме гледаше през
маската с вирната нагоре брадичка.
Вкопчих се в перваза и усетих как сърцето ми заби по-бързо:
– Аз… – започнах да говоря, но се почувствах ужасно глупаво и спрях.
Знаех, че не трябваше да идвам. – Исках да видя.
Той наклони глава настрани, но нямах ни най-малка представа какво
си мисли. Искаше ми се да свали проклетата маска.
Затаих дъх и го гледах как се хваща за парапета от двете ми страни и
се качва зад мен, като черните му ботуши стъпиха на арките от двете
ми страни.
Какво правеше?
Топлината на тялото му ме обгърна и се осмелих да погледна нагоре
към него. Надничаше през счупения прозорец на катедралата и видя
онова, което и аз бях видяла.
Преглътнах заседналата в гърлото ми буца и най-сетне проговорих:
– Ако искаш да си вървя…
– Не съм го казал.
Затворих си устата и се загледах в пръстите му, стиснали бутилка
японска бира. Като повечето баскетболисти Майкъл имаше големи
ръце, но ръстът му беше още по-впечатляващ. Беше почти с трийсет
сантиметра по-висок от мен и се надявах да не расте повече. Вече ми
се налагаше да вдигам глава, за да го гледам.
 За момент затворих очи, бленувах да се отпусна назад в прегръдката
му, но се въздържах. Забих нокти в камъка и си наложих да гледам
напред към Кай, който тъкмо просна другото момче на земята. И
двамата се въргаляха на циментовия под и битката им приличаше на
ММА двубой.
Майкъл надигна бутилката към устните си и явно беше свалил
маската си, защото чух, че отпи. После обаче бутилката се появи пред
гърдите ми и веждите ми се стрелнаха нагоре.
Смутих се и се поколебах за секунда, преди да я взема, а след като
надигнах шишето, запазих усмивката си за себе си. Задържах
напитката в уста, за да усетя по-добре горчивия ѝ вкус, и чак тогава
преглътнах.
Опитах да му върна бутилката, но той махна с ръка. Отпуснах се и
изпих още няколко глътки, доволна, че Майкъл не ме е изгонил.
Засега.
– Онази врата води към катакомбите, нали? – попитах и посочих
учениците, които бяха тръгнали към тъмния вход зад храма.
Притиснах бутилката до гърдите си и се обърнах към Майкъл.
Той кимна в отговор.
Отново погледнах натам и момичетата и момчетата изчезнаха от
погледа ми.
– Какво правят там, долу?
– Имат си друг тип забавления.
Стиснах зъби, разочарована от краткия и тайнствен отговор. Така
исках да вляза!
Но тогава чух как Майкъл се засмя тихо и усетих как маската му леко
се докосна до ухото ми:
– Никой не знае за теб, нали? – прошепна ми той.
Смръщих вежди объркана. Той измъкна шишето от ръцете ми и го
остави на перваза.
– Ти си едно много добро момиче, нали, Рика? Добра си пред мама,
добра си пред учителите… – Майкъл направи кратка пауза, преди да
продължи: – Много си добра на повърхността, но никой не знае какво,
по дяволите, се крие вътре в теб, нали?
Челюстта ми се стегна и втренчих поглед в празното пространство
напред.
Докато говореше, горещият му дъх галеше врата ми:
 – Знам какво искаш да гледаш, Рика – процеди през зъби той. –
Знам, че обичаш да гледаш мен. Ученичките не бива да са толкова
непослушни.
Отворих широко очи, поех си рязко въздух и избутах ръцете му, за
да скоча на земята.
Понечих да се втурна към паркинга с горящо от срам лице, но
изведнъж някой ме хвана за ръката и ме дръпна в обратната посока.
– Майкъл – промълвих задъхано със свито от страх гърло, – пусни
ме!
– Откъде знаеш, че съм Майкъл? – приближи се той.
Примигнах и сведох очи, неспособна да срещна погледа му. Виждах
само как ръката му държи моята. Кожата ми така пламтеше, че не бях
сигурна дали не горя, или съм вледенена.
Преглътнах буцата в гърлото си:
– Усещам, че си ти.
Но той се наведе към мен и накара вече бясно препускащото ми
сърце да заудря още по-силно:
– Не знаеш какво е да ме усетиш – прошепна.
След което се пресегна и грабна училищната ми вратовръзка,
издърпа я грубо напред заедно с цялото ми тяло, разхлаби я и я
измъкна през главата ми.
– Какво правиш? – ахнах аз.
Не последва отговор.
Недоверчиво наблюдавах как развързва вратовръзката, а после
застана зад мен и я сложи пред очите ми.
Но аз я отместих и се обърнах към него:
– Защо го правиш?
За какво му беше да ми връзва очите?
– Защото ако не гледаш, ще видиш повече – отвърна той.
Застанах мирно и го оставих да затегне вратовръзката пред очите
ми, като пръстите му леко докосваха косата ми.
Той пусна вратовръзката, но все още усещах гърдите му, допрени до
гърба ми. Олюлях се леко, но си върнах равновесието. Усещах
пеперуди в стомаха си и почти ми се прииска да се усмихна.
– Майкъл? – повиках го тихичко аз, но той не отговори.
Дишането ми се ускори и ме заля вълна от усещания. Уханието на
ела и червен клен се смеси с хладния морски въздух и аромата на сухи
листа и сякаш се понесох по лекия ветрец, който разхлаждаше
страните ми.
Зърната ми се втвърдиха и косъмчетата на врата ми настръхнаха.
Какво правеше той?
– Майкъл? – изрекох още по-плахо. Започвах да се чувствам глупаво.
Но той все още мълчеше.
Сърцето ми започна да бие лудо и се вкопчих в подгъва на полата си,
за да потисна горещината, която се разливаше между краката ми.
Преглътнах и се обърнах бавно назад с протегнати напред ръце и
щом открих гърдите му, допрях длани до тях.
– Не можеш да ме изплашиш – заявих аз.
Усетих как взе ръцете ми и ги отмести от гърдите си:
– Вече успях.
Майкъл ме заобиколи и ме задърпа след себе си. Притичах няколко
крачки и без да пускам ръката му, се изравних с него, като се опитвах
да не се спъна, докато криволичехме през неравния терен, осеян с
камъни и бурени.
Стиснах ръката му по-силно и усетих приятното докосване на
грубите му длани. Какво ли би било да ме докосва и на други места?
– Има стъпала – предупреди ме той, прекъсвайки мисълта ми.
Забавих крачка и повдигнах крак, за да се изкача.
– Хайде – подтикна ме Майкъл и ме поведе нагоре. След няколко
крачки светлината, която се процеждаше през превръзката на очите
ми, избледня и разбрах, че сме стигнали вътрешността.
Обгърна ме влажната миризма на дъжд и плесен, трупала се с
години на това изоставено място. Извърнах глава и опитах да си
представя откъде идва ехото на гласовете, които кънтяха из цялото
пространство. Последвах Майкъл и предположих, че бавното му темпо
се дължи на това, че подът е покрит с отломки.
Отляво се разнесоха мъжки викове и радостни възгласи и аз се
заслушах в смеха и насърчителните им крясъци. Последваха пъшкания
и стонове и предположих, че битката все още продължава.
Последвах Майкъл, като все още се държах за него с една ръка, но с
другата докоснах превръзката. Не ми харесваше да не виждам, да не
знам дали няма да се блъсна в нещо или в някого. Чувствах, че всички
ме зяпат.
– Защо не ми позволяваш да погледна? – попитах, като спрях до него.
 – Така не е ли по-вълнуващо?
Извърнах се към него, макар и да не можех да го видя:
– Ами ти? По-вълнуващо ли е за теб да съм с вързани очи?
Но в момента, в който го изрекох, се обърнах бързо напред, смаяна
от насмешката в гласа си. В присъствието на Майкъл винаги се
чувствах неспокойна и останах шокирана, а може би дори и малко
горда от лекотата, с която отговорих.
Чух, че бързо си пое дъх няколко пъти, и реших, че се смее, но
нямаше как да знам със сигурност.
– Искам да направиш нещо за мен. – Той пусна ръката ми и усетих,
че докосна рамото ми и застана близо зад мен. – Искам да не махаш
превръзката от очите си. Сега ще се върна.
– Какво? Къде отиваш? – смръщих вежди аз. Тръпки побиха краката
ми и стомахът ми се сви на топка от притеснение.
Той положи ръка в средата на гърба ми и усетих дъха му на
слепоочието си:
– Да видим на какво си способна!
След което ме бутна.
Аз ахнах и залитнах напред, дишах на пресекулки. Ниските ми
обувки изстъргаха по каменния под, покрит с пръст и прах, а ръцете
ми се стрелнаха напред, за да не падна.
– Какво… – изрекох задавено аз. – Майкъл? – повиках го, като въртях
глава ту в една, ту в друга посока.
Къде отиде, по дяволите? Посегнах да махна вратовръзката.
Майната му!
Но тогава се спрях и си припомних думите му. Да видим на какво си
способна.
Той ме изпитваше. Или си играеше с мен. Поех си дълбоко дъх и се
овладях.
Можех да почакам още малко. Нищо ти няма, можеш да се справиш.
Нямах намерение да се отказвам толкова бързо.
Пъшкането и ръмженето от битката бяха само на няколко стъпки от
мен и чувах как хората говореха и се смееха. Не бях сигурна дали
обсъждаха мен, или борбата, но лицето ми така или иначе беше
почервеняло от срам и умирах да се скрия някъде. Чувствах, че хиляди
очи не откъсват поглед от мен и наблюдават всяко мое движение.
Долната ми устна започна да трепери, а гърдите ми се повдигаха и
спускаха с бясна скорост. Вдигнах ръце, за да проверя дали няма
някого наоколо. Чувствах се изложена на показ и това не ми харесваше.
Направих няколко ситни крачки и по пътя си докосвах единствено
въздуха.
– Майкъл? – повиках го отново аз. В гърлото ми беше заседнал тих
стон, но отказах да го пусна на свобода.
– По дяволите! – изкрещя някой и прецених, че звукът дойде откъм
двамата, които се бореха.
Чух боричкане и някакъв удар, който попадна в целта, а след това се
разнесоха възгласи, които проехтяха в обширното пространство над
нас.
– Еха! – изкрещя един мъж, докато другите се смееха.
Няколко момичета се изкикотиха недалеч от мен, след което чух
нечии стъпки да се приближават, и рязко си поех дъх.
– Не съм сигурна какво се канят да правят с теб, скъпа – каза
закачливо нечий женски глас, – но ти завиждам.
Чух смеха на друго момиче и се намръщих изпод превръзката, а
гневът сгорещи кожата ми.
Изправих гръб и отново докоснах превръзката, нетърпелива да я
сваля.
Но вместо това стиснах юмруци около плата и се въздържах. Ако го
махнех, той щеше да победи. Майкъл би го оставил на лицето си,
защото не му пукаше. Кой ме гледа? За мен ли си шепнат? На мен ли се
смеят? Майкъл не би дал и пукната пара.
Можех да се справя.
Отпуснах ръце и изправих рамене, усещах как пулсът ми все още
тупти силно във врата ми.
Нямаше нищо нередно. Бях смутена, несигурна и се чувствах
неловко, но всичко беше плод на въображението ми.
Но тогава някой мина близо до мен, закачи рамото ми и аз се
вцепених, когато усетих как ръката му докосна задника ми.
– Ммм, познавам те – каза някакъв мъжки глас. – Рика Фейн,
гаджето на Тревър, нали?
Не, не позна, помислих си веднага аз.
Но тогава замръзнах на място, защото разпознах заплашителния
тон, който винаги звучеше, сякаш крие някакво друго значение,
независимо какво казваше.
 Деймън.
– Какво правиш тук без мъжа си? – присмя ми се той. – И кой те
завърза така?
Кожата на ръцете ми завибрира и ми се прииска да захвърля
превръзката. Не ми харесваше Деймън да ме гледа, докато аз не мога
да виждам.
Беше опасен.
Преглътнах тежко и не отстъпих:
– Тревър не ми е гадже.
– Жалко. Обичам да си играя с чужди неща.
Тогава пръстът му погали долната ми устна и аз извърнах глава
встрани.
– Престани! – настоях.
Но той уви ръка около тила ми и ме придърпа към себе си:
– Понякога оставаш да спиш у семейство Крист, нали? – Деймън
изръмжа тихо и усетих дъха му върху устните си. – Имаш си своя стая
там?
Опрях ръце на гърдите му и се опитах да го отблъсна, но той хвана
хълбока ми с другата си ръка и не ми позволи да мръдна.
– Деймън! – излая някой зад него. – Разкарай се и я остави на мира!
Гласът не принадлежеше на Майкъл.
Деймън въздъхна и възропта с отегчен тон:
– Взимам каквото искам и когато си поискам, Кай. Вече не сме в
гимназията.
Стиснах зъби и продължих да се съпротивлявам, но той уви и двете
си ръце около кръста ми като стоманен пояс и прошепна над ухото ми:
– Какво ще кажеш довечера да те посетя в стаята ти, а? – Ръцете му се
спуснаха към задника ми и аз започнах да се извивам и да се опитвам
да го отблъсна, но Деймън беше прекалено силен.
– Ще ми отвориш ли вратата? – прошепна до устните ми той. – Ще
отвориш ли и други неща за мен?
Тогава ръката му се отправи между нас, плъзна се между краката ми
и ме потърка през полата. Опитах да изпищя, но той ме спря,
покривайки устата ми със своята. Извивах се и виках, но устните му
заглушиха звука и едва успях да си поема дъх.
Майкъл, къде си, по дяволите?
Заудрях по гърдите му с юмруци. Успях да стисна долната му устна
със зъби и я захапах, докато не ме пусна и не се отдръпна назад.
– Мамка му! – извика той и аз с мъка успях да си поема дъх. Държах
ръцете си протегнати напред, защото не знаех къде беше той и дали не
се връща.
Усетих лек повей и разбрах, че някой друг се е приближил до мен:
– Казах да се разкараш! – изкрещя Кай. Звучеше, сякаш стоеше пред
мен.
– Тя ме ухапа! – беснееше Деймън.
– Малко ти е! – отвърна Кай. – Слез долу и изпусни парата. Нощта
ще е ужасно дълга.
Посегнах да махна превръзката, защото исках да мога да виждам, но
вместо това свалих ръце и гневно свих юмруци.
– Добре ли си, Рика? – попита Кай.
Не можех да спра да дишам тежко, тялото ми се олюляваше и ми се
виеше свят.
Аз го ухапах! Изведнъж ме напуши смях. Ръцете ме засърбяха и
изправих гръб, почувствах се малко по-силна.
– Иска ми се да можех да кажа, че Деймън е въздух под налягане,
но… – Кай не довърши изречението и остави думите си да увиснат във
въздуха.
Да. И двамата знаехме, че не е така.
Поех си въздух и усетих опияняващия му аромат на душ гел,
примесен с много лека миризма на пот.
– Добре съм – отвърнах. – Благодаря ти.
Втръсна ми да стоя на място като някаква мишена, затова се
отдръпнах и тръгнах надясно.
– Къде отиваш?
– Към катакомбите – обясних аз.
– Не можеш.
Свих устни и се извърнах към него:
– Не съм дете, разбра ли?
– Да, разбрах. – В дълбокия му глас имаше лека насмешка. – Но си се
насочила в грешна посока.
Поех рязко дъх, защото усетих, че Кай ме хвана за раменете и ме
завъртя още по-надясно.
– О! – смотолевих аз и лицето ми пламна от смущение. – Добре,
благодаря.
 – Няма проблем, хлапе! – Гласът му звучеше пресипнал и знаех, че се
опитва да сдържи смеха си.
Все още нямах намерение да оставя Майкъл да спечели, затова
оставих превръзката на мястото ѝ, протегнах ръце леко напред и
направих една колеблива крачка. Но тогава спрях на място и отново
завъртях глава към Кай:
– Знаеш името ми – отбелязах, спомнила си, че ме беше нарекъл
Рика. Всъщност и Деймън каза името ми.
– Да – приближи се до гърба ми Кай. – Защо да не го знам?
Защо да не го знае?
Как изобщо го знаеше? Никога не си бях говорила с тези момчета.
Майкъл може и да беше чувал за мен, все пак прекарвах толкова време
в дома му, но за другите бях сигурна, че никога не ме бяха и
поглеждали.
– Тренираш фехтовка – започна Кай, – наследница си на цяло
състояние в диаманти и от бебе си в списъка на отличниците.
Усмихнах се леко. Сарказмът на Кай се понасяше много по-лесно,
отколкото ръцете на Деймън.
– Освен това – продължи зад мен той, понижавайки глас, –
изглеждаше невероятно в онези черни бански на плажния излет за
Четвърти юли миналото лято. Зяпах те по-дълго, отколкото е
приемливо.
Бузите ми веднага се изчервиха. Какво каза току-що?
Кай Мори беше също толкова привлекателен, колкото Майкъл, и не
по-малко търсен сред жените. Можеше да има всяка. Защо изобщо би
ми обърнал внимание?
Не че някога съм се надявала да го направи. Все пак не беше
Майкъл.
– Майкъл не трябваше да те пуска тук – предупреди ме Кай. – И не
мисля, че трябва да ходиш долу.
Устните ми се извиха в усмивка:
– Знам. Всички биха ми казали точно това.
Обърнах се с гръб към него и промълвих полугласно:
– Освен Майкъл.
Протегнах ръце на няколко сантиметра напред и с разперени
пръсти запристъпвах бавно към глухото бучене на музиката и
виковете, които идваха някъде дълбоко изпод земята.
 Не бива да слизам сама.
Кай прати Деймън там и макар да не бях сигурна дали би опитал
нещо подобно отново, знаех, че няма да съм в безопасност, ако той е
наоколо.
Майкъл ми беше казал да го изчакам да ме заведе долу, но…
Но дълбоко в себе си мразех да завися от нечие благоволение. Не
исках да следвам, не исках да чакам, нито да се чудя. Всички тези неща
ме караха да се чувствам неудобно, сякаш някой ме води за носа, и не
ми харесваше някой да има контрол над мен.
Затова се възхищавах на Четиримата конници. Винаги държаха
нещата под контрол и винаги бяха в центъра на вниманието. Защо да
чакам Майкъл, като мога да се справя и сама?
Усетих повея на вятъра по голите си крака и вдишах миризмата на
почва, вода и стара дървесина, която се носеше откъм вратата на
катакомбите. Приближавах се.
Но тогава някой хвана едната ми протегната ръка и аз рязко си поех
дъх, щом допрях длани в гърдите му и докоснах меката му памучна
блуза.
– Майкъл? – прокарах ръце нагоре по тялото му и забелязах, че
раменете му бяха почти на нивото на главата ми. – Тук ли беше през
цялото време?
Но той не продума.
Дишах и издишах, опитвах се да успокоя ритъма на сърцето си.
Телата ни почти се допираха и мисълта за това накара кожата ми да се
сгорещи.
Отстъпих крачка назад.
– Защо го направи? – попитах. – Ако си бил тук през цялото време,
защо остави Деймън да се отнесе така с мен?
– Защо просто не махна превръзката и не избяга?
Изправих гръб и се овладях. Това ли е целял? Да се откажа и да
избягам? Защо ме изпитваше?
Но това нямаше значение. Не разбирах как е могъл да стои
безучастно и да гледа случващото се, без да се намеси? Накрая Кай
трябваше да сложи край, а мислех, че Майкъл…
Наведох глава, за да не види, че лицето ми се изчервява. Явно съм
имала прекалено високо мнение за Майкъл.
Отново вирнах брадичка и се опитах да звуча равнодушно:
 – Не трябваше да го допускаш.
– Защо? – попита дръзко той. – Каква си ми, че да ми пука?
Стиснах юмруци.
– Стегни се – продума шепнешком той и дъхът му докосна бузите ми.
– Не си жертва, а аз не съм твой спасител. Справи се сама. Край на
историята.
Какво му ставаше, по дяволите? Какво искаше от мен? Мислех, че ще
е загрижен. Мили боже!
Всички мъже в живота ми – баща ми, Ноа, господин Крист, дори
Тревър – кръжаха над мен, сякаш съм прохождащо бебе. Не се
интересувах особено от загрижеността им и понякога дори я намирах
за задушаваща, но ако Майкъл беше проявил към мен подобно
внимание… може би щеше да ми хареса. Дори и да не се повтореше.
Той повдигна брадичката ми с пръст и гласът му омекна:
– Справи се добре. Беше ли приятно? Да отвърнеш на удара?
В гласа му се усещаше задоволство и в стомаха ми запърхаха
пеперуди.
Майкъл беше прав. Не бях жертва и въпреки че се надявах да дойде
да ме спаси, за да разбера дали изобщо изпитва нещо към мен, в
крайна сметка не исках да съм човек, който не може сам да води
своите битки.
Естествено, че беше приятно, по дяволите!
Усетих, че Майкъл се отдръпна, но после сплете пръсти с моите.
– Значи искаш да слезеш долу? – попита тихо той.
Въпреки вълнението устните ми се извиха в усмивка.
Оставих го да ме поведе и продължихме напред по посоката, която
ми беше задал Кай. Дълбоко изпод нас се разнасяха викове и тялото
ми затрепери в очакване.
Светлината от другия край на превръзката изчезна напълно и
всичко потъна в мрак, а въздухът около мен стана по-студен и натежа
от миризмата на пръст и вода, досущ като в пещера.
– Има стълби – предупреди ме Майкъл.
Веднага забавих крачка.
– Да махна ли превръзката?
– Не.
Потиснах гнева, който се надигаше в мен, и прокарах свободната си
ръка по грубата, неравна каменна стена вдясно.
 Майкъл вървеше бавно и аз внимателно пристъпвах надолу по
спираловидните стълби.
Под подметките ми стържеха ситни камъчета, а краката ми
настръхнаха чак до бедрата, с което ми напомниха, че наоколо ставаше
все по-студено и по-тъмно…
Както и че нямах никаква представа къде се намирам.
Не знаех нито кой беше там, долу, нито какво се случваше, а ако се
отправехме прекалено навътре в лабиринта, можеше и да не успея да
се измъкна.
Майкъл беше пределно ясен, че макар и в този момент да държеше
ръката ми, не можех да разчитам да ми пази гърба. В такъв случай
защо не слагах край?
Плъзгах внимателно крака по стъпалата и навлизах все по-дълбоко,
усещайки как стените се стесняват около мен. Редкият подземен
въздух натежа на кожата ми като тежко одеяло и поех дълбоко дъх.
Майкъл направи последна крачка, а аз го последвах и спрях до него.
Навсякъде около мен кънтеше Love the Way You Hate Me на Like a
Storm, което значеше, че тунелите са оборудвани с колони и вероятно
музиката изпълва всички помещения.
Но тогава в подземието се разнесе писък и рязко извъртях глава
надясно по посока на високото стенание.
Сякаш от стените се лееше приглушен шепот и навсякъде около мен
се носеха охкания и тежко дишане. Завъртях глава на другата страна и
отляво чух как ехтят силни и радостни викове.
Плъзнах крака си напред и усетих, че вече стъпвам по пръст, а не по
каменен под. Ослушвах се и за най-слабия звук.
Из тунела се разнесоха женски стенания, които прокънтяха по
стените, и аз облизах устни, а гръдният ми кош започна да се надига
още по-бързо.
Друг тип забавления.
Ръката на Майкъл отново се плъзна в моята и ме погъделичка.
– Е, колко далеч искаш да стигнеш? – попита ме с пресипнал глас
той.
Чу се нов екзалтиран и възбуден женски вик, последван от смях и
пъшкане.
Потърках бедро с длан в опит да отвлека вниманието си от
топлината, която започваше да се разлива между краката ми. Божичко,
какво ѝ правеха?
Пуснах ръката на Майкъл. Колко далеч исках да стигна?
Пристъпих по посока на звука с протегнати напред ръце и поклатих
глава, чудех се дали изобщо някога бих спряла.
Бях виждала снимки и знаех, че катакомбите представляваха малка
група тунели и гробници или стаи, които се намираха под църквата, и
нямах намерение да чакам от Майкъл покана или позволение. Щях и
сама да се справя.
Като че ли Майкъл най-сетне го осъзна и ме хвана за лакътя, за да ме
дръпне обратно. Аз ахнах тихо и залитнах.
– Тук, долу, ще стоиш до мен, разбра ли?
Останах на място и замълчах, преглъщайки тежко. Изведнъж беше
влязъл в ролята на закрилник. Какво се беше променило?
Хвана ме за ръка и внимателно ме поведе надолу по тунела. Краката
ми бяха настръхнали, но с приближаването ни към стенанията и
дълбоките мъжки гласове вратът и лицето ми станаха все по-горещи.
Майкъл зави и заедно минахме покрай някакъв ъгъл или може би
праг, не можех да кажа със сигурност, след което забавихме темпо.
Въздухът изведнъж се промени, натежал от миризмата на пот, копнеж
и мъже. Сърцето ми блъскаше до пръсване и не можех да успокоя
дишането си.
Разнасяха се изпълнени с удоволствие женски стенания и аз
моментално докоснах превръзката си, изгаряща от желание да я сваля.
Но се въздържах. Не исках да давам на Майкъл повод да ме върне
горе.
Отпуснах ръка и го оставих да ме въведе в стаята. Или поне си
мислех, че е стая. Когато спря, двамата се намирахме с лице към
мястото, откъдето идваха звуците, и лицето ми поруменя от смущение.
Извърнах се настрани и носът ми се докосна до ръкава на блузата му.
– Боже! – изпъшка някой. – Мамка му, страхотно е! Харесва ти така,
нали, маце?
Дишайки тежко, тя се засмя сластно и чувствено, а стомахът ми се
преобърна, защото чух как из стаята се разнесоха одобрителни
възгласи и смях, идващ от всички събрали се мъже.
Божичко!
Зяпнах от изненада и тихо прошепнах на Майкъл:
– Нараняват ли я? – попитах, дала си сметка, че той вижда всичко.
 – Не.
Облизах устни, заслушана в пъшкането и целувките, ахкането и
ръмженето. Тя единствената жена ли беше?
Отново се обърнах по посока на звука.
– Те… – гласът ми замря, несигурна как точно да задам своя въпрос.
– Какво? – предизвика ме тихо Майкъл.
Отворих уста, но после я затворих, подразнена от подигравателния
му тон. Той ми се присмиваше!
Прочистих гърло:
– Те… – започнах бавно аз. – Те чукат ли се?
Рядко използвах тази дума, но в случая ми се стори подходяща.
Из стаята кънтяха бързите и силни звуци от удрящи се едно в друго
тела, а пъшкането на момичето пасваше на техния ритъм и аз стиснах
зъби, за да потисна стенанието, което горещината между краката ми
заплашваше да зароди в собственото ми гърло.
– Майкъл? – повиках го аз, след като не ми отговори.
Но той продължи да мълчи. Усетих как лявата ми буза пламна и се
обърнах с лице към него.
– Мен ли гледаш? – прошепнах.
– Да.
Дишането ми се поуспокои и наместих ръка в неговата, като не бях
сигурна дали усещах своята пот, или тази на Майкъл.
– Защо? – попитах аз.
Отговорът му дойде след кратко колебание:
– Изненада ме – продума тихо той. – Често ли използваш тази дума?
Раменете ми увиснаха. Да не би да съм била прекалено груба?
– Не – признах аз, извръщайки поглед, – аз…
– Отива ти да говориш така, Рика – прекъсна ме, за да ме успокои
той. – Прави го по-често.
По цялото ми тяло премина тръпка на вълнение и макар да не бях
сигурна дали ще изпълня молбата му, все пак се подсмихнах. Не ми
пукаше дали ме е видял.
Мъжете в стаята започнаха да крещят. Не знаех какво се случва, но
те явно се бяха развълнували още повече.
– Правят го, нали? – повторих въпроса си, но всъщност нямаше
смисъл от потвърждение.
Ако пъшкането и мръсните думи не бяха достатъчно доказателство,
то нямаше как да сбъркам удоволствието в сластните ѝ, съблазнителни
вопли, които ставаха все по-бързи и по-силни, докато заобикалящите
ме зрители се разгорещяваха все повече.
– Защо ги гледат? – попитах.
– По същата причина, поради която и ти искаш да ги гледаш –
отвърна той. – Възбуждащо е.
Замълчах и се замислих за това. Исках ли да ги гледам?
Не.
Не исках да виждам как жената е изложена на показ за всеки, който
би имал желание да я погледне. Не исках да виждам как всички онези
мъже (и няколкото жени, съдейки по гласовете, които успях да доловя)
я зяпат, докато прави нещо толкова интимно. И не, нямах желание да
научавам нито коя е тя, нито кой е мъжът, с когото се чука, за да не си
спомням видяното всеки път, щом се засека с тях по училищните
коридори.
Но…
– Мамка му! – прошепна тя, звучеше едновременно отчаяна и в
екстаз. – Божичко, по-силно!
Но може би в думите на Майкъл имаше някаква истина. Може би
исках да видя как изглежда момичето и какви усещания са изписани
на лицето му. Може би исках да видя как мъжете го докосват, защото
исках да знам какво ги възбужда, да видя похотта в очите им и да усетя
силата ѝ.
А може би исках да видя как Майкъл я гледа. Дали в очите му се
крие нужда и копнеж? Дали би било възбуждащо да съм на нейно
място и да ме гледа така?
Исках ли да ме чукат пред стая, пълна с хора? Не. В никакъв случай.
Но исках да махна превръзката и да видя нещо подобно на онова,
което ми предстоеше да изпитам. Да изживея момента чрез нея и да си
представя какво изпитва.
Да си представя, че ме докосват ръцете на Майкъл.
Клиторът ми започна да пулсира и прехапах устни, за да устоя на
желанието да се притисна в Майкъл.
– Сексът е ненужен акт, Рика – заговори тихо до мен той. – Знаеш ли
какво означава това?
Имах сила само да поклатя глава.
– Сексът не е важен за оцеляването ни, но се нуждаем от него, за да
живеем – обясни той. – Носи ни екстаз и е едно от малкото неща в
живота, което възбужда максимално всичките ни сетива.
Усетих, че Майкъл се движи, и когато топлината на гърдите му се
разля по гърба ми, разбрах, че е застанал зад мен.
– Виждат я – прошепна в ухото ми, без да ме докосва, – гледат
хубавото ѝ тяло, което се движи и пъшка под тежестта му, докато той я
чука.
Дишането ми се ускори и се вкопчих здраво в шева на полата си.
– Чуват стоновете ѝ – продължи той – и те звучат като музика,
защото показват, че се наслаждава на всичко онова, което ѝ се случва в
момента. Той може да помирише кожата ѝ, да усети потта ѝ, да вкуси
устните ѝ.
Майкъл притисна гърдите си до гърба ми, но все още не усещах
ръцете му. Стиснах очи зад превръзката. Докосни ме.
– Тялото пирува – прошепна в ухото ми страстният глас на Майкъл. –
Ето защо освен парите сексът е единственото друго нещо, което движи
света, Рика. Затова гледат. Затова и ти искаш да гледаш. Нищо не може
да се сравни с това някой да те притежава така, дори и само за час.
Бавно се извърнах към него и оспорих думите му:
– Ами любовта? Тя не е ли по-хубава от секса?
– Някога правила ли си секс?
– Някога бил ли си влюбен? – контрирах го аз.
Той замълча и се зачудих дали отново не си играе с мен, или просто
не иска да ми каже „да“. Реших да вярвам, че е първото. Надявах се да
не е бил влюбен. Или още по-лошо – да не обича някоя в този момент.
Усетих, че Майкъл отново се върна до мен, и цялото ми тяло
настръхна от липсата на топлината му.
– Не се ли притеснява, че хората ще научат? – попитах тихо аз. – В
училище например?
– Мислиш ли, че има основание?
Аз лично бих се притеснила. Може и да бях неопитна, но това не
значеше, че съм наивна. Обикновено нещата, които се случват в
уединението на малките часове на нощта или в някакъв сюблимен
момент, изглеждат доста различно на сутринта, когато са изложени на
открито и ги възприемаш на свежа глава. Разбира се, че искаме да
направим някои неща, изпитваме някакви пориви, но всяко действие
има някакви последствия, които невинаги сме готови да приемем.
Може би подобни последствия не е редно да съществуват, но все пак ги
има.
Момичето, което и да е то, действа по свои собствени правила, но
нарушава общоприетите норми и от това следва да получи наказание.
Което беше ужасно.
Може би Майкъл искаше да видя точно това. Тук, долу, в тъмното, в
подземната гробница с него, придобих представа за една различна
реалност, където единственото забранено нещо са самите правила.
Видях какво се осмеляват да направят хората, когато са на място, което
им дава свобода.
Вдигнах ръка и подпъхнах пръсти под вратовръзката, стегната пред
очите ми. Бях готова да я сваля, но Майкъл взе ръката ми и я махна от
лицето ми.
– Искам да видя – казах му аз, като се обърнах към него.
– Не.
Въздъхнах и отново се завъртях напред, слушайки как момичето
пъшка все по-бързо и по-силно.
– Мислиш, че съм прекалено малка – заявих аз. – Не си прав.
– Казал ли съм подобно нещо? – сопна се той и гласът му изведнъж
стана строг. – Постоянно ми слагаш думи в устата.
– Тогава защо ме остави да дойда тук, долу?
Той замълча за момент, след което ми отговори с безизразен тон:
– Кой съм аз, че да ти отказвам каквото и да било?
Поех си рязко дъх и цялото ми тяло затрепери от гняв:
– Писнаха ми двусмислените ти отговори! – нападнах го аз. – Защо
ме остави да дойда тук?
Какво искаше от мен? Защо твърдеше, че мога да правя каквото
искам, и да се оправям сама, а същевременно ме възпираше и ме
държеше вързана на каишка?
Изобщо знаеше ли какво прави?
Майната му. Не се нуждаех от позволението му.
Посегнах и смъкнах превръзката. Но вместо да огледам стаята и
случващото се в нея, както възнамерявах да направя в началото,
веднага се извърнах и застанах право срещу него и го изгледах.
Единственото, което се виждаше иззад пурпурната му маска, която
ме ужасяваше, бяха лешниковите му очи, които гледаха право в мен,
без да мигат или да показват каквато и да било реакция.
 – Защо ме доведе тук? – настоях аз и потърсих в очите му някакъв
признак на емоция. – Искаше да се позабавляваш? Доставя ли ти
удоволствие да чакаш да се пречупя и да избягам?
Но Майкъл само стоеше. Не проговори, не помръдна и дори
изглеждаше, сякаш не диша. Беше като някаква машина.
Поклатих глава и усетих как зад очите ми се появи болка. С години
тръпнех да ме забележи и най-сетне ми даде нещо – една малка част от
един-единствен ден, но ето че ми го отне, сякаш бях някакво
нищожество. Бях невидима и незначителна. Не знаех какво му минава
през главата и най-сетне приех, че винаги ще бъде така.
– Сама ще намеря пътя – казах му аз и се насочих към вратата, преди
да е видял, че устните ми треперят.
Но тогава той ме хвана за лакътя и ме дръпна назад. Гърбът ми се
удари в гърдите му и аз изпъшках.
– Не си тръгвай – гласът му трепереше.
Очите ми се наляха със сълзи. Майкъл обви ръка около кръста ми и
без да се отлепва от гърба ми, ме поведе надясно, където влетяхме в
друга тъмна стая, която обаче беше празна.
Очите ми обходиха сумрака, но единствената светлина идваше от
свещите в съседната стая и не можех да видя почти нищо.
– Майкъл, спри – казах тихо аз. Всичко се случваше прекалено
бързо. Какво, по дяволите, правеше?
Прекосихме стаята и аз забих пети в земята, за да му попреча да ме
бутне, но беше прекалено късно. Бях притисната в стената, гърдите ми
се опряха в камъка и в този момент усетих как нещо удари крака ми.
Погледнах надолу и видях, че червената му маска лежеше на земята.
Отворих уста да възразя, но в същия момент се вцепених, защото
усетих как ръката му се стегна около кръста ми и дъхът му погали
врата ми на мястото, на което се намираше белегът ми. Спрях да
дишам и затворих очи, за да се насладя на удоволствието, което
изгаряше кожата ми и замайваше главата ми. Докато ме държеше
прикована между себе си и стената, лицето и устните му се притиснаха
в кожата ми, но не помръднаха и милиметър повече. Не ме целуна,
нито ме погали. Просто ме държеше и дишаше, допрян до кожата ми.
– Искаш ли да знаеш защо си тук? – прошепна в ухото ми някак
напрегнато той. – Тук си, защото си като мен, Рика. Тук си, защото
хората се опитват да ни казват какво да правим, и искат да ни поставят
ограничения.
Устните му леко докосваха врата ми, докато говореше:
– Обясняват ни, че онова, което искаме, е нередно и че свободата е
нещо нечисто. Смятат хаоса, лудостта и чукането за противни и
колкото по-възрастен ставаш, толкова повече ограничения ти се
налагат. Вече си го усетила, нали?
Дробовете ми се свиха и най-сетне насила си поех дъх. Ръката му се
смъкна от стената и се стегна около врата ми, за да го извие към себе
си.
– Гладен съм, Рика. – Той притисна твърдото си тяло към гърба ми и
устните му спряха на милиметри от моите. – Искам всичко онова,
което другите ми казват, че не мога да имам, и виждам същия глад и в
теб.
Примигнах и се опитах да различа чертите на лицето му в сумрака,
но успях само да видя правия му нос и силната му челюст.
– Прекалено много хора се опитват да ни променят – продължи той,
– а онези, които искат да сме себе си, са прекалено малко. Веднъж
един човек ми помогна да го разбера и исках да го споделя с теб.
Гледах нагоре към него и сърцето ми препускаше лудо, но можех да
заплача от щастие. Той разбираше. Знаеше какво желая повече от
всичко.
Свобода.
– Бъди себе си – нареди той. – И не се извинявай. Разбираш ли? Ако
не се застъпиш за себе си, ще изгубиш.
Изпитах огромно облекчение. За първи път в живота ми някой ми
каза, че е нормално да искам да се забърквам в неприятности и да
действам необмислено.
Да се позабавлявам поне малко, преди да умра.
Свалих ръце от стената и щом усетих, че Майкъл отпусна хватката си
около кръста ми, за да ми позволи да помръдна, бавно се обърнах към
него.
– Само това ли искаше да споделиш с мен? – попитах тихо аз.
Той наведе глава и топлината и уханието му останаха само на
сантиметри от мен.
– Не съм сигурен, че си готова за още – промълви той.
Усетих как прокара пръсти по бедрото ми, надигайки полата ми, и
трескаво поех дъх. Пръстите му погалиха съкровената извивка на
бедрото ми, а аз простенах и се вкопчих в блузата му.
Дай ми всичко, което имаш.
– Рика!
Щом чух името си, рязко поех дъх и изправих гръб.
Кой… Опитах се да видя кой стоеше зад Майкъл, но той беше
прекалено висок, а и ме беше приковал до стената.
Освен това не направи опит да помръдне и задържа пръстите си
върху хълбока ми.
Но секунда по-късно свали ръка и се обърна, което ми позволи да
видя кой беше човекът зад него.
Тревър стоеше в светлината на вратата между двете стаи, като най-
вероятно, преди да се озове там, е станал свидетел на публичната
проява на интимност в съседното помещение.
Все още беше облечен в училищната си униформа – сиво-кафяви
панталони, светлосиня риза и тъмносиня вратовръзка.
– Рика, какво си мислиш, че правиш, по дяволите? – Той нахлу,
грабна ме за ръката и така ме затегли към себе си, че започнах да се
препъвам. – Майка ти ще се поболее от притеснение! Ще те заведа у
вас!
Но преди да успея да кажа каквото и да било, Тревър се приближи
до Майкъл:
– А ти стой далеч от нея! – нареди той. – Тук има десетки други
мадами. Тя не ти е играчка!
И без да чака отговор, Тревър стисна ръката ми и ме задърпа към
вратата. Погледнах назад и видях за последно очите на Майкъл, който
наблюдаваше как си отивам.

Глава 6
ЕРИКА

В наши дни
Телефонът ми извибрира и аз изпъшках, отворих очи и протегнах ръка
зад себе си, за да го напипам на малката масичка. Успях да го взема и
докато устата ми се разтягаше в прозявка, го откачих от кабела,
погледнах екрана и видях, че съм пропуснала повикване.
Всъщност три повиквания. От Тревър, Ноа и госпожа Крист.
Божичко! Защо ме търсеха толкова рано? Но тогава отново
примигнах, разтворих широко очи и видях часа в горния десен ъгъл.
Беше десет!
– По дяволите! – възкликнах и надигнах глава от дивана. – Мамка
му!
Скочих на крака, бях наясно, че нямам време за душ. В този момент
трябваше да съм на среща със своя академичен съветник.
Проклятие! Мразех да закъснявам.
Втурнах се по коридора, но после се овладях и спрях при вида на
гигантското количество червена боя пред себе си, припомняйки си
какво бях свършила предната вечер.
Затова си бях легнала толкова късно. Изпънах гръб и се загледах в
стената, която бях боядисала и украсила.
След като Майкъл спокойно се изнесе от апартамента ми, бях
толкова ядосана, че изпаднах в истерия. Но вместо да плача, да пищя и
да удрям като малко дете, боядисвах, работих упорито и се доведох до
пълно изтощение. Дори не бях сигурна, че ми е позволено да
променям цвета на стената, но не ми пукаше.
Самодоволното предположение на Майкъл, че разчитам на милостта
на всички в живота си и че съм ужасно крехка, ми влезе под кожата и
изпитах нужда да внеса някаква промяна. Може и да си мислеше, че
все още съм наивна и неопитна ученичка, но не беше познал.
Надявах се да не го засичам нито днес, нито когато и да било.
Загледах се в цвета, който ми навяваше спомени за Коледа и за
ябълки, рози и редици червени кленове, каквито бях виждала като
дете. Караше ме да мисля за огън, панделки за коса и вечерните рокли
на мама.
На стената бях окачила няколкото снимки, които бях донесла със
себе си, както и дамаския нож. Не можех да се отърся от подозрението,
че беше от някого от Конниците. Или може би от всички тях. Не
вярвах, че неочакваното им пристигане в Тъндър Бей съвпадна
случайно с появата на мистериозния ми подарък.
Но защо биха ми го оставили? Майкъл имаше ли нещо общо?
Телефонът ми извести, че съм получила гласова поща, и аз
примигнах, спомняйки си, че закъснявам.
По дяволите!
Изтичах в стаята си, облякох някакви дрехи и вързах косата си на
конска опашка. Грабнах кафявата си кожена раница, портмонето и
телефона си и изхвърчах от апартамента, като по пътя за асансьора
хвърлих бърз поглед надолу по коридора към вратата на другия
мезонет.
Откакто Майкъл си тръгна предната нощ, не бях чула други звуци,
но в апартамента имаше някого. Реших, че днес ще опитам да говоря с
домоуправителя. Не се чувствах в безопасност особено след като
някой ме беше преследвал по стълбището.
– Добро утро, госпожице Фейн – поздрави ме господин Патерсън,
щом слязох от асансьора.
– Добро утро! – усмихнах му се набързо, докато притичвах покрай
рецепцията, и се отправих към въртящите се врати.
Щом се озовах на тротоара, суматохата и градският шум веднага ме
погълнаха. Някои хора отиваха или се връщаха от работа, други
изпълняваха различни задачи, като припряно заобикаляха по-бавните
пешеходци или изскачаха на пътя и пресичаха под съпровода на
клаксоните и гневното подсвиркване на таксиметровите шофьори.
Надвисналите облаци изглеждаха опушени и бяха обагрени с лек
тъмнолилав оттенък. Въпреки че беше краят на август, духаше слаб,
хладен вятър. Долових уханието на пръст, макар около мен да имаше
само тухли и цимент. Завих надясно и забързах по пътя към „Тринити
Колидж“.
След хиляди извинения съветничката ми се съгласи да ме вмести
между срещите си и успяхме да доуточним графика ми, както и
дългосрочните ми планове. Лекциите започваха след няколко дни и
беше голямо облекчение, че успяхме да се срещнем, за да започна
годината както трябва.
След това се отправих към книжарницата за няколко книги от
списъка с литература, взех си кафе и се разходих из околностите,
където се насладих на магазинчетата, на необичайно хладния ден и на
красотата на мрачния град.
Мястото много ми харесваше.
Оживеният град нямаше равен, що се отнася до изкуство, култура,
библиотеки и музеи. Богатото разнообразие в ресторантите можеше
да задоволи дори най-придирчивите вкусове, докато човек се любува
на дърветата, засадени по продължението на тротоарите, и на живия
плет в цветните лехи пред сградите. Всичко изглеждаше истински
смайващо и забележително.
Но градът имаше и някакъв мрачен чар.
Високите небостъргачи закриваха светлината. Дърветата,
надвиснали над парка, оформяха подобен на пещера заслон, който
караше зелената трева да изглежда почти черна. Рано сутрин тихите
алеи се губеха в мъгла и докато хората се чудеха какво ли се крие в нея,
все не им достигаше смелост да проверят. Когато идвах тук като малка,
като че ли най-много ми беше харесала именно тъмната страна на
Меридиан Сити.
Докато се разхождах по тротоара, усетих, че телефонът ми вибрира,
и бръкнах в чантата си да го извадя.
Видях, че ме търси непознат номер, предположих кой е, и поех
дълбоко дъх.
На Тревър не му беше позволено да внася мобилния си телефон в
академията, затова допуснах, че ме търси от фонокарта. Вече
многократно ми беше звънял по този начин, докато беше на лятно
курсантско обучение.
– Ти ли си, мичмане? – опитах да се пошегувам аз. Вероятно цял
живот щеше да ми се налага да засичам Тревър тук-там, все пак
семействата ни бяха много близки и исках да поддържаме добри
отношения.
– Как беше първият ти ден в големия град? – попита той, звучеше
доста по-спокоен, отколкото беше на партито.
– Страхотно! – Хвърлих кафето си в коша за смет по пътя ми и
продължих да вървя. – Тъкмо бях в книжарницата да си взема
останалите книги.
– Супер, а как е апартаментът?
Изсмях се тихо и поклатих глава:
– Огромен. Сигурно знаеш. Тревър, обичам майка ти, но в този
случай можеше и да не се намесва, нали разбираш?
– За какво говориш?
– Апартаментът в сградата на семейството ти… – подсказах му аз.
Сигурно е знаел, след като предположи, че ще видя Майкъл.
– Какво за сградата на семейството ми? – Гласът му стана рязък.
 – „Делкър“ – обясних аз. – Не знаех, че е на семейство Крист.
– Мамка му – изръмжа той. – Нанесла си се в „Делкър“? Защо не ми
каза?
Замълчах, тъй като не разбирах какво толкова е станало. През
лятото споменах, че съм си намерила апартамент, но Тревър не попита
за подробности.
Да не би нещо да не беше наред с „Делкър“? Освен фактът, че ме
изиграха да заживея там?
– Рика – започна строго Тревър, – намери си друго място.
– Защо?
– Защото не искам да си там.
– Защо? – настоях аз.
Родителите му ме изиграха да наема апартамент, без да споменат, че
притежават сградата, а Тревър ми нареждаше да я напусна. Дойде ми
до гуша да ме командват.
– Сериозно ли ме питаш? – тросна се той. – Събери си нещата и
отиди на хотел, докато си намериш друго жилище. Не се шегувам.
Няма да живееш в „Делкър“!
Стоях на едно място с леко отворена уста и не можех да проумея
какво иска. „Делкър“ принадлежеше на семейството му. Тогава защо не
беше съгласен да живея там? И защо си мислеше, че може да ме
командва? Би трябвало да знае, че нещата не стоят така.
– Виж – започнах спокойно аз, – нямам представа за какво говориш,
но мястото е охранявано отлично и макар да не е точно това, което си
представях, семестърът започва след два дни. Не искам да се местя,
докато уча.
Или поне не бих го направила, щом не ми се налага.
– Не те искам там! – излая заповедта си отново той. – Разбираш ли?
– Не – стиснах зъби и процедих аз. – Не разбирам, защото не ми
обясняваш нищо. А и доколкото знам, не си ми баща!
Чух как Тревър се засмя горчиво от другия край на слушалката:
– Сигурно си го планирала, нали? Знаела си точно какво правиш!
Поклатих глава и затворих очи. Нямах представа за какво говори, и
вече не ми пукаше:
– Няма да се местя. Не желая да го правя.
– Да, предполагам, че е така.
– Това пък какво ще рече? – срязах го аз.
 Но тогава телефонът ми отново изпиука и го свалих от ухото си, за
да видя надписа „Разговорът приключи“. Вбесена, отпуснах глава
назад. Какво беше това, по дяволите?
Защо Тревър не искаше да живея в „Делкър“? Знаех, че мрази
Меридиан Сити, но не разбирах какво общо имаше сградата с това.
В този момент повдигнах брадичка и затворих очи, защото осъзнах
истината.
Майкъл. Тревър ненавиждаше Майкъл, а той живееше в „Делкър“.
Тревър не искаше брат му да се навърта около мен.
Но нали Майкъл изобщо не ми обръщаше внимание у дома, защо
нещо би се променило тук? Сигурно дори нямаше да разбера, че живее
в „Делкър“, ако не бях попаднала на него предната вечер. Не смятах, че
ще го засичам редовно.
Въздъхнах и потърках чело, избърсвайки няколко капки пот. Спорът
ме беше разгорещил.
Имах излишна енергия.
Нямах търпение да се раздвижа и отново да хвана дръжката на
рапирата в ръка, затова взех телефона, погледнах екрана и написах в
търсачката „клубове по фехтовка“.

~
– Здравейте – приближих се до рецепцията на „Хънтър-Бейли“ и
служителят надигна глава. – В интернет видях, че имате клуб по
фехтовка, и се чудех дали вечер не се провежда свободна тренировка?
Мъжът свъси вежди и придоби объркан вид:
– Моля?
Размърдах се неловко. „Хънтър-Бейли“ имаше славата на един от
най-активните клубове по фехтовка в щата, който предлагаше групови
тренировки на голяма площ и където се провеждаха частни уроци.
Освен това беше единственото място в града, което предлагаше
фехтовка.
Въпреки това обстановката ми идваше малко в повече спрямо
развлекателния център на Тъндър Бей, с който бях свикнала.
Дървеният под беше покрит с огромни килими, а стълбите, както и
всички мебели, бяха изработени от тъмно дърво. Тапицерията беше в
тъмни цветове като горскозелено, черно и среднощно синьо и мястото
изглеждаше старо, мрачно и много мъжествено. Освен това още с
влизането си забелязах изискания сводест мраморен таван и
прозорците, украсени с витражи.
– Фехтовка – поясних аз, без да откъсвам поглед от облечения в
костюм младеж. – Търся клуб. Ако е необходимо, ще платя членски
внос.
Всъщност нямах нужда от уроци. Тренирах фехтовка, откакто се
помнех, но исках да се запозная с други фехтовачи, да срещна
партньори за спаринг и да намеря приятели.
Но човекът пред мен ме гледаше, сякаш му говорех на японски.
– Рика – повика ме нечий дълбок глас и щом се извърнах, видях
Майкъл да прекосява фоайето.
Какво правеше тук?
Той се приближи към мен и забелязах, че е облечен със свободни
дънки и тъмносиня тениска, които, както обикновено, подчертаваха
гърдите, ръцете и височината му. На рамото му висеше спортен сак с
преметнат през него черен пуловер.
– Какво искаш? – сряза ме той.
– Аз… ами… – отворих уста аз.
– Познавате ли младата дама, господин Крист? – включи се
служителят.
Майкъл ме зяпаше така, сякаш и той изобщо не се радваше на
случайната ни среща:
– Да.
Служителят прочисти гърло:
– Тя иска да се присъедини към нашия клуб по фехтовка, сър.
Ъгълчето на устата му се изви в усмивка и той кимна:
– Аз ще се погрижа.
Тогава служителят изчезна някъде отзад и ни остави в тихото
помещение, из което се носеха далечните гласове, идващи от
затворените врати.
Хванах здраво презрамката на чантата, която минаваше пред
гърдите ми:
– Не знаех, че тренираш фехтовка.
– Какво те кара да мислиш така?
Огледах се наоколо, за да подчертая къде се намирахме:
– Ами това е клуб по фехтовка.
 – Не – провлачи той, – това е клуб за джентълмени.
Клуб за джентълмени? Да не би да искаше да каже, че това е някакъв
стриптийз бар?
Огледах се наоколо, но не видях никакви индикации там да се
подвизава някой, който да изпълнява танци в скута, нито пък се
мяркаха пилони и стаи за усамотение.
„Хънтър-Бейли“ беше чисто, елегантно и старо място, което
напомняше на музей, където ти казват да пазиш тишина и да не пипаш
нищо.
Объркана, поклатих глава:
– Не разбирам какво имаш предвид?
Майкъл въздъхна, сведе брадичка и ме погледна така, все едно
търпението му се изчерпва:
– Намираш се в „Хънтър-Бейли“, ексклузивен клуб за мъже, Рика –
обясни той. – Това е място, където момчетата тренират, плуват, правят
си парни бани, пият и се забавляват далеч от всички, които им лазят
по нервите.
Какво се опитваше да каже?
– Имаш предвид жените? – предположих аз.
Майкъл ме изгледа, като само леко наклони глава, докато държеше
презрамката на сака си.
– Значи… – огледах помещението и после се обърнах отново към
него – тук всъщност не се допускат жени?
– Не.
– Това е нелепо– завъртях очи аз.
Ето защо служителят ме гледаше така странно. Защо направо не си
сложат табела „Забранено за жени“?
Но предположих, че така жените ще искат да влязат още повече.
Майкъл се доближи до мен:
– Значи когато се наслаждавате на „излизане по женски“ или на своя
отделна зона във фитнеса, няма проблем, но когато мъжете искат свое
собствено пространство, това го прави архаично?
Не отместих поглед от златистокехлибарената шарка в
светлокафявите му очи, които ми се присмиваха и си играеха с мен
като котка с мишка. Майкъл имаше право и го знаеше. Мъжете имаха
право да искат свое лично пространство. В това нямаше нищо лошо.
Това, което ме вбесяваше, беше, че предлагаха нещо, което обичам,
но не ме допускаха до него.
– Просто исках да тренирам фехтовка – свих рамене аз, – а този град
предлага доста ограничени условия за това, така че…
– Така че съжалявам, че няма достатъчно жени, които да се
интересуват от това, и нямате свой собствен клуб – отвърна с равен
глас Майкъл, като изобщо не звучеше искрен. – Навън вече вали.
Имаш ли нужда да те закарам обратно в „Делкър“?
Сведох поглед и забелязах, че по раменете му имаше малки, тъмни
петна. Сигурно беше заваляло веднага щом влязох.
Беше пределно ясно, че се опитва да се отърве от мен, затова
поклатих отрицателно глава.
– Хубаво. – Майкъл ме заобиколи и се отправи към двойната
дървена врата и аз понечих да направя крачка напред, готова да си
тръгна. Но тогава забелязах един вълнен каскет върху купчина стари
книги, наредени над една витрина.
Усмихнах се и прехапах долната си устна, тъй като не можех да се
въздържа. Без да се колебая, оставих раницата си на земята, притичах
да грабна шапката и се втурнах нагоре по стълбите, прескачайки по
две стъпала наведнъж. Сложих каскета и скрих вътре вързаната си на
опашка коса.
– Ерика! – извиси се гласът на Майкъл зад мен.
Не спрях. Сърцето ми препускаше и стиснах пулсиращите си от
адреналина юмруци. Качих се на втория етаж и веднага завих зад
ъгъла, като побързах да вмъкна останалите кичури под шапката, и се
отправих надолу по коридора.
Стълбите зад мен изскърцаха и се обърнах да хвърля поглед назад,
но макар да чувах стъпките на Майкъл, все още не можех да го видя.
Мамка му! За малко да се разсмея, като си спомних как преди
години ме намери в катедралата. Тогава любопитството ми му
допадна, или поне така си мисля, и дори му беше приятно да ми угоди.
След онази нощ внезапно се отдръпна, сякаш нищо не се беше
случило.
Може би щеше да си припомни.
Тръгнах забързано по коридора и минах през няколко отворени
врати, а около мен се носеха закачки и смях. Но не спрях да се огледам.
По коридора срещу мен вървяха и се смееха двама мъже в костюми,
единият от които държеше пура. Наведох глава, макар и да знаех, че
фигурата ми веднага ще издаде, че съм жена.
Докато ги подминавах, забелязах с крайчеца на окото си, че единият
от мъжете ме погледна подозрително, но не ме спря.
Стигнах вратата в края на коридора, отворих я и влязох, след което
бързо затворих зад себе си. Въздъхнах дълбоко. Не знаех дали Майкъл
е видял накъде отивам, но така или иначе нямах против да ме намери.
Все пак именно това беше целта.
Огледах се наоколо и забелязах, че в средата на стаята имаше боксов
ринг. Около него бяха наредени различни уреди и боксови круши,
както и около петнайсетина мъже, които тренираха, упражняваха се и
си говореха. Бързо се скрих зад една от многото колони, пръснати из
стаята, и хвърлих поглед зад ъгъла, за да проверя дали някой не ме е
видял.
Вратата зад мен се отвори и аз се извърнах рязко, за да видя как
Майкъл влезе с яростно изражение.
Той затвори вратата, изправи се и ме стрелна с поглед, който
обещаваше, че с мен е свършено.
Подкани ме с пръст и докато бавно се приближаваше до мен,
произнесе беззвучно „ела тук“. Вероятно се опитваше да ме накара да
пазя тишина, за да не го изложа пред всички.
Опитах да сдържа усмивката си, но знаех, че я вижда.
Не го послушах и продължих с играта. Завъртях се и тръгнах по
периферията на стаята, като се стараех да не се показвам иззад
колоните. Накрая се вмъкнах през друга врата и преди да я затворя под
носа му, видях, че ме следва със стиснати устни.
Погледнах надолу, видях тъмносивите плочки, след което чух
течащата вода и разбрах, че съм сгафила.
– По дяволите! – изръмжах тихо аз.
Поколебах се дали да не се върна обратно, но знаех, че в тази посока
ще засека Майкъл.
Сведох глава и поех по късия тунел, в който имаше сауна и две
големи джакузита. Усещах, че ме гледат, но докато подминавах мъжете,
които се излежаваха на кушетки в спа центъра, никой не обели и дума.
Втурнах се в съблекалнята в съседната стая и видях, че срещу мен се
задава някакъв русокос мъж, затова свих вляво по една празна пътека и
чух още гласове. Спрях и се скрих в края на редица шкафчета.
Вляво от мен някой затръшна вратичката на шкафчето си, вдясно
двама мъже си говореха, а Майкъл всеки момент щеше да ме хване
натясно.
Облегнах се на студеното желязо и се огледах наоколо, за да намеря
друг изход, ако изобщо имаше такъв.
Изведнъж подскочих, защото някой затръшна вратата на шкафчето
зад гърба ми и ме разтресе.
– Господин Торънс – обади се някакъв мъж. – Тук не е позволено да
се пуши.
– Разкарай се!
Веднага ме побиха тръпки и сърцето ми прескочи един удар.
Замръзнах на място и не смеех да помръдна.
Познавах този глас. Господин Торънс.
Бавно извърнах глава, обърнах се назад и леко се приближих до края
на редицата шкафчета. Подадох се колкото да надникна, надявайки се,
че съм сгрешила.
В гърлото ми заседна буца.
– По дяволите! – прошепнах аз.
Деймън Торънс.
Седеше на един тапициран стол с облегната назад глава и затворени
очи, а по врата, ръцете и торса му блестяха капки вода – покриваше го
единствено една кърпа, увита около кръста му.
Вдигна към устата си цигарата, която стискаше между пръстите си, и
щом вдиша, пепелявият край пламна в оранжево. Тогава изпусна бавно
дима точно както си спомнях, че правеше – остави го да се понесе
нагоре, вместо да го издиша напред, и облакът се разсея във въздуха
над него, приличен повече на мъгла, отколкото на дим.
Стомахът ми се преобърна от зловонието, което ми напомни за
онази нощ. Тогава трябваше да се изкъпя два пъти, за да измия тази
смрад от себе си.
През годините понякога изпитвах известно съжаление за онова,
което се случи с приятелите му… но не и за него.
Изведнъж някаква ръка покри устата ми, гърбът ми се удари в нечия
твърда гръд и аз рязко си поех дъх.
– Нямам време за това – предупреди ме Майкъл шепнешком.
Тогава ме пусна и аз се обърнах да го погледна. Очите му горяха от
яд и предположих, че планът ми не е проработил. Не успях да го
развеселя.
 – Защо никой не ми е казал, че приятелите ти са на свобода? –
попитах тихо аз.
– Какво те интересува?
Какво ли? Всъщност беше доста важно. В нощта преди да ги
арестуват, бях с тях. Тогава се случиха доста неща, за които Майкъл
вероятно нямаше представа.
– Просто си представях, че ще е голяма новина – отвърнах, без да
повишавам глас. – Поне в Тъндър Бей. Странно е, че не съм чула нищо
за освобождаването им.
– Странното е, че още стоя тук и си губя времето с теб. – Той
наклони глава надолу и надвисна над мен. – Приключи ли вече?
Вгледах се в пространството напред, което беше на височината на
гърдите му, и смръщих вежди в опит да прогоня главоболието си.
Отворих уста и заговорих тихо:
– Не е нужно да… – гласът ми замря и не можах да погледна Майкъл
в очите.
– Какво?
Стиснах зъби, за да не позволя на брадичката ми да затрепери, и
погледнах нагоре към него:
– Да ми говориш така. Няма нужда да си толкова груб.
Майкъл продължи да ме гледа със замръзнало и кораво лице.
– Преди ти харесваше да говориш с мен – заговорих отново аз,
смекчила изражението си. – Помниш ли? Тогава ме забелязваше и…
Замълчах, защото лицето му бавно се приближи и той опря ръце на
колоната зад главата ми.
– Има места, които не са за теб – изрече провлачено той, наблягайки
на всяка дума, сякаш говореше на дете. – Ако си желана някъде, те
канят. Ако не си поканена – не си желана. Разбираш ли?
Той ме погледна отвисоко, сякаш ми обясняваше защо трябва да си
изям зеленчуците преди десерта.
Достатъчно просто е, Ерика. Защо не можеш да го разбереш?
Искаше да ми каже, че му се пречкам и досаждам. Не искаше да се
навъртам наоколо.
– Мястото ти не е тук и не си добре дошла. Разбираш ли? – попита
отново той.
Стиснах здраво зъби и поех силно дъх. Стегнах всички мускули в
тялото си в опит да не рухна. Зад очите ми проблесна някаква
болезнена и пареща светкавица и ме обзе едно непознато чувство.
Майкъл ме пренебрегна, държа се снизходително и ме обиди, но
жестокостта му болеше най-много.
– Чуваш ли какво ти говоря, Рика? – излая той и ме накара да
подскоча. – Кучетата са по-разбрани от теб!
Очите ми на мига се наляха със сълзи и брадичката ми потрепери.
Преглътнах буцата в гърлото си и стомахът ми се сви. Исках да потъна
в земята, да изчезна и да забравя.
За да не му доставя удоволствието да види как се пречупвам, избутах
ръката му и избухнах в сълзи чак когато вече тичах обратно по пътя, по
който бях дошла. Докато подминавах спа центъра, виждах всичко
размазано, а щом отворих вратата на съблекалнята, се втурнах напред,
като се опитвах да потисна риданието, което се надигаше в гърлото
ми.
Шапката се смъкна от главата ми, падна на земята и освободи
вързаната ми на опашка коса. Претичах през залата за бокс, без да ми
пука дали някой ме е видял. Отворих следващата врата и избърсах
сълзите си, преди да се втурна по коридора и да заслизам надолу по
стълбите.
Но в следващия момент се сблъсках с още някого. Заковах се на
място и щом вдигнах поглед, ме обля студена пот.
– Кай? – едва прошепнах аз, слисана от това, че го виждах.
Бях объркана.
Деймън и Кай бяха тук. Ами Уил? Всички ли бяха в Меридиан Сити?
Не бях сигурна дали Майкъл изобщо поддържаше контакт с тях,
докато бяха в затвора, но вече ми стана ясно.
Кай наклони глава, извади ръка от джоба на черните си панталони и
я положи на рамото ми, за да ми помогне да не залитна, но аз се
отдръпнах.
Гледаше ме втренчено. Изглеждаше красив, както винаги, облечен в
прилежно изгладена бяла риза и черно сако, но беше много по-
мускулест от последния път, когато го видях.
Чух приближаването на стъпки зад мен и щом извърнах глава, видях
как Майкъл идва иззад ъгъла.
Значи всички бяха отново заедно?
Подминах бързо Кай и продължих надолу по стълбите. Грабнах
чантата си от пода и изхвърчах през вратата. Можех да се справя с
Майкъл, но нямах желание да си имам вземане-даване с приятелите
му.
– Рика! – чух Майкъл да вика зад мен, но вратата се затвори и го
прекъсна. Слязох по стълбите пред входа и студеният дъжд започна да
се сипе по косата, лицето и ръцете ми.
Преметнах чантата си през глава и подминах обслужващото клуба
вале, което отвори чадър над главата ми и ме попита:
– Да ви повикам ли такси, госпожице?
Поклатих глава и завих надясно към тротоара, а малките дъждовни
капки покриха ръцете ми.
– Докарайте колата ми! – чух да се провиква някой зад мен и се
обърнах да видя Майкъл, който заповядваше на валето.
После се обърна към мен и погледите ни се срещнаха, но аз
отклоних очи и побързах да се отдалеча от него.
– Спри! – нареди той.
Завъртях се на пета и се провикнах, като вървях заднешком:
– Тръгнах си, нали? Какво още искаш?
Отново се обърнах и продължих с бърза крачка по тротоара.
Но тогава Майкъл хвана презрамката на чантата ми, издърпа я през
главата ми и вратът ми се изви, докато я махаше.
– Какво, по дяволите, правиш? – завъртях се рязко към него аз.
Той само ме подмина и понесъл чантата ми, влезе в колата си, а
валето му подаде ключовете.
Майкъл отвори една от черните врати и хвърли вътре чантата ми, в
която стояха ключовете и телефона ми, след което застана пред
вратата до шофьора и я отвори.
– Влизай! – настоя с гневно изражение той.
Задъхана, поклатих глава. Какво, по дяволите? Изкушавах се да
отида да си купя нов проклет телефон и да помоля домоуправителя за
друг чифт ключове, за да дам урок на Майкъл.
Но в чантата бяха и учебниците и програмата ми, както и актът ми
за раждане и картонът с имунизациите ми, които служителите от
администрацията трябваше да преснимат след срещата ми със
съветника по-рано.
Изгледах Майкъл навъсено и гняв замени сълзите в очите ми.
Пристъпих до колата и скочих на мястото до шофьора, като
изтръгнах вратата от ръцете му и я затворих сама. Щом се уверих, че е
заобиколил откъм шофьорското място, се обърнах, грабнах чантата си
от задната седалка, отворих и се втурнах навън.
Не стигнах далеч.
Задникът ми едва се беше отделил от седалката, когато ръката на
Майкъл смаза рамото ми, хвана ме за ключицата и ме издърпа
обратно.
Изпищях, но той задигна чантата ми и отново я хвърли отзад.
– Господин Крист, да повикам ли помощ? – попита загрижен
служителят, който се появи до отворената ми врата.
Майкъл ме държеше за ключицата и не ми даваше да помръдна от
седалката. Не успях да се въздържа и очите ми се напълниха със сълзи.
– Сър – Валето посегна към мен с тревожно изражение. – Младата
дама…
– Не я докосвай! – изръмжа Майкъл. – Затвори вратата.
За момент служителят остана със зяпнала уста и изглеждаше, сякаш
ще се възпротиви, но само ме изгледа и в крайна сметка се отдръпна,
затваряйки вратата.
– Казах ти, че мога да се прибера и сама – процедих през зъби аз. –
Нали искаше да си вървя, остави ме да си тръгна!
Майкъл запали колата и мускулите на врата му се напрегнаха, а
косата му блестеше от дъждовните капки.
– Майка ми ще се размрънка, че си се разплакала, а изобщо не ми е
до това – изсъска той.
Гърдите ми бързо се повдигаха и спускаха и ме обзе вълна от ярост.
Извърнах се, застанах на колене и се наведох към него.
– Много по-корава съм, отколкото мислиш – изкрещях аз, – така че
върви да си го начукаш!
Той стрелна ръка към мен, уви я около тила ми и ме придърпа към
себе си. После сви юмрук в косата ми и аз изстенах от болката, която
прониза скалпа ми.
– Какво искаш от мен, а? – попита задъхан той и ме изгледа свирепо.
– Какво в мен ти се струва толкова очарователно?
Потреперих, но издържах на погледа му. Какво намирах в него?
Отговорът беше така прост, че нямаше нужда да мисля. Виждах онова,
което и той беше видял у мен преди години в катакомбите.
Глад.
Нуждата да се откъсна, желанието да намеря единствения човек на
планетата, който може да ме разбере, изкушението да преследваме
нещата, които ни се казва, че не можем да имаме…
Майкъл ме разбираше и докато растях, винаги когато бях самотна
или се чувствах, сякаш търся нещо, което не мога да обясня, щом той
беше наблизо, не се усещах така изгубена.
Само тогава спирах да се чувствам изгубена.
Поклатих глава и сведох поглед, а една сълза тихо се търкулна по
бузата ми:
– Нищо – едва прошепнах аз със свито от отчаяние гърло. – Аз съм
само една глупава хлапачка.
Отдръпнах се бавно и усетих как той леко пусна косата ми.
Измъкнах краката си, седнах на седалката и преглътнах твърдата буца,
заседнала в гърлото ми. Придърпах якичката на карираната си риза
около врата си и прикрих лявата му страна.
Той нямаше желание да ме опознае. Не ме харесваше.
А аз исках само тази мисъл да спре да ми причинява болка. Беше ми
дошло до гуша от мечти.
Беше ми писнало от принудителната връзка с Тревър, за която си
въобразявах, че ще ме вкара в правия път, и ми беше писнало да
въздишам по това чудовище, което се отнасяше с мен като с куче.
Приключих и с двамата.
Изправих гръб и докато стоях със забит в скута си поглед, опитах да
прогоня изтощението от гласа си:
– Искам да се прибера пеша – казах му аз, като отново взех чантата
си и хванах дръжката на вратата. Но тогава спрях и промълвих, без да
вдигам поглед към него:
– Съжалявам, че се промъкнах вътре. Няма да се повтори.
Отворих вратата и излязох веднага навън в поройния дъжд, а по
дългия път към дома над главата ми не спряха да трещят гръмотевици.

Глава 7
МАЙКЪЛ

В наши дни
Божичко, защо ми въздейства така?
Наистина ли вярва, че е само едно глупаво хлапе? Не знае ли, че
всички в Тъндър Бей я обожават?
Поех си дълбоко дъх и издърпах разкопчаната си яка, за да прогоня
горещината, която се разля по врата ми. През годините дори няколко
пъти хващах проклетия си баща да я зяпа. Всички я обожаваха и не
разбирах защо Рика се държеше така, сякаш единствено моето мнение
има значение.
Влязох в „Кралството“, мрачен нощен клуб в центъра, и погледнах
нагоре към балкона, където съотборниците ми се мотаеха във ВИП
салона. Изобщо не ми беше до медийното събитие тази вечер, но
трябваше да се концентрирам върху него. Имах нужда да се разсея с
нещо.
Отправих се към бара, поставих ръце на мраморния тезгях и кимнах
с брадичка на бармана. Той ми отвърна и се зае да приготви
обичайното ми питие. Тъй като „Кралството“ ни беше любимо,
Деймън, Уил и Кай вече бяха пристигнали.
Сведох глава и затворих очи в опит да се успокоя.
Провалях се. Когато Рика беше наоколо, сякаш всичко изчезваше и
оставаше само тя. Изведнъж фактът, че беше причинила на
приятелите ми години страдание, губеше значение, решимостта ми се
изпаряваше и забравях за вината ѝ и какво изтърпяха приятелите ми
заради нея.
Забравях, че трябва да си плати.
Мразех я.
Трябваше да я мразя.
Нямаше нужда да я насилвам да влезе в колата ми днес. Не ми
пукаше за сълзите в очите ѝ, нито за това как нямаше сили да ме
погледне, преди да слезе.
Не исках да отнема болката ѝ, нямах желание да я докосна, нито пък
да я накарам да ми се разкрещи отново, защото изобщо не го намирах
за ужасно възбуждащо.
Тя излезе от колата и ме остави, а портиерът ми съобщи, че се е
прибрала същия следобед и оттогава не е напускала „Делкър“.
Хубаво. Нека свикне с клетката си.
Барманът се приближи с бутилка „Джони Уокър“ син етикет и една
чаша и ги остави пред мен. Сипах си едно двойно, надигнах чашата и
изпих цялото проклето нещо.
– Къде беше, по дяволите?
Щом чух гласа на Кай до себе си, веднага се напрегнах.
Налях си още едно двойно уиски и не му отговорих.
„Аз съм само една глупава хлапачка.“ Дишането ми се ускори и
отново погълнах напитката на един дъх.
Оставих чашата и затворих очи.
– Божичко, добре ли си? – попита ме Кай, като вече звучеше по-
скоро притеснен, отколкото ядосан.
– Нищо ми няма.
Кай облегна ръцете си на бара, наведе се и се взря в мен:
– Какво правеше Рика там днес?
Излях трета чаша в гърлото си и усетих как топлината на алкохола в
стомаха ми започна да се разнася по вените ми. Започнах да виждам
размазано и върховете на пръстите ми изтръпнаха.
Разтърсих глава и оставих чашата. Никой в живота ми – нито баща
ми, нито брат ми, нито приятелите ми – не ме бяха карали да посегна
към чашката, но ето че тя успя. Проклетият ѝ поглед в началото беше
непокорен и палав, после стана наскърбен, след това гневен, а
накрая… съкрушен.
Не оставай насаме с нея.
– Майкъл? – напомни за себе си Кай.
Въздъхнах тежко и прокарах пръсти през косата си.
– Не можеш ли просто да млъкнеш за пет минути и да ме оставиш да
си събера мислите? – процедих аз.
– Защо още не си си ги събрал? – настоя той. – Доколкото знам,
имахме план – да ѝ вземем всичко и накрая да я отвлечем. А ти само се
размотаваш!
В този момент изправих гръб, стрелнах ръка напред и го сграбчих за
яката.
Кай блъсна ръката ми встрани, поклати глава и се ухили
подигравателно:
– Недей така. Искам малкото ни чудовище с големите невинни очи
да падне на колене пред мен и нямам намерение да чакам повече.
Искам да участваш, но нямам нужда от теб.
Няма да чака повече. Та тя едва пристигна! Беше в Меридиан Сити
заради мен. В „Делкър“ – заради мен. Изолирана – заради мен.
 Оставаха само още няколко неща, които да ѝ се отнемат. Не бяха
чакали чак толкова дълго.
Но тогава отместих поглед и разбрах. Наистина бяха чакали. И то
прекалено дълго.
Избутах бутилката и чашата настрани.
– Къде са? – попитах го аз.
Кай все още изглеждаше бесен и не ми отговори, но се обърна и ме
поведе към тях.
Последвах го и тежкият басов ритъм завибрира под краката ми,
докато прекосявахме клуба към частната зона в дъното.
Преди с Кай никога не се карахме. Не трябваше да замахвам към
него, но по някаква причина той постоянно ме предизвикваше и
чувствах, че в момента дистанцията между нас беше по-голяма,
отколкото докато беше в затвора. Какво ставаше, по дяволите?
Очаквах Деймън и Уил да ми се противопоставят. Не и Кай.
В много отношения си беше същият като преди. Мислещият в
групата, разумният, братът, който винаги ни наглеждаше. От друга
страна обаче, беше станал неузнаваем. Вече не се усмихваше, правеше
неща, които никога не би сторил в гимназията, макар да беше наясно с
последствията, и като че ли не беше направил и едно нещо за
удоволствие, откакто беше излязъл. Деймън и Уил ходеха по купони,
пиеха, пушеха и чукаха наред през първите две седмици след
освобождаването им.
А Кай не беше близнал алкохол и не беше докоснал жена. Или поне
не знаех да го е правил. Дявол да го вземе, дори вече не слушаше
музика.
Трябваше да се отпусне. Започвах да се притеснявам от онова, което
потискаше в себе си.
Последвах го към някакъв сравнително уединен кът с ъглов диван и
маса, където забелязах тила на Уил, който се беше отпуснал на
канапето, докато Деймън почиваше в другия край на масата с ръка
между краката на някакво момиче.
Деймън беше пълна противоположност на Кай. Рядко се замисляше
за действията си и ако на пътя му изникнеше някаква пречка, беше
готов да я разбие без каквото и да било колебание или разкаяние.
Навремето това му качество беше полезно в училищния баскетболен
отбор. Носеше му се славата и от противниковия отбор се напикаваха
от страх само като го видеха.
Освен това активно се отдаваше на всички пороци, от които Кай се
въздържаше.
Доближих се до дивана и направих знак на Деймън да се отърве от
момичето. Той се размърда, извади ръка изпод полата му и го отпрати,
побутвайки го по бедрото.
Кай седна, а Уил се изправи и всички насочиха погледи към мен. В
израженията им ясно личеше нетърпение и раздразнение и аз
скръстих ръце пред гърдите си, защото изведнъж усетих стената,
която се беше появила между нас.
Ето че три години по-късно между тях имаше връзка, която не
споделяха с мен. Заради нея всичко беше отишло по дяволите.
Изгледах Кай с присвити очи:
– В състояние ли си да шофираш?
– Защо да не съм?
Кимнах и бръкнах в джоба си за ключовете.
– Да го направим тогава – съгласих се аз. – Готови ли сте?
Уил се оживи и ме погледна изненадан:
– Майката?
Кимнах отново.
Той стрелна Деймън с поглед и се усмихна.
– Докъде искаме да стигнем? – попита Кай и се изправи, изведнъж
възвърнал ентусиазма си.
– До края – отговорих аз. – Искам Рика да няма семейство, на което
да се опре. Довечера сме в Тъндър Бей.
– Вие отивайте – пошегува се Деймън и се облегна назад, подпрял
глава на ръката си. – Аз ще остана да пазя Рика. Тя е по-приятна за
гледане.
– Виждал ли си майка ѝ? – повдигнах вежди и ъгълчетата на устата
ми се извиха в усмивка. Кристин Фейн беше още сравнително млада и
адски хубава. Не можеше да се сравнява с Рика, но все пак беше
красива. – Идваш с нас.
Нямаше начин да му се доверя да остане сам с Рика.
Бръкнах във вътрешния джоб на черното си сако, извадих малко
пакетче и го подхвърлих на Деймън. Той го хвана със свободната си
ръка и се озърна наоколо, за да се увери, че никой не го е видял.
 После вдигна пакета пред очите си и разгледа съдържанието, което
беше заинтригувало и Кай, и Уил.
Изведнъж по устните на Деймън се разля широка усмивка и той ми
хвърли такъв доволен поглед, сякаш беше на седмото небе.
Да, предполагах, че Деймън ще знае какво е това. Извратено копеле.
Рохипнолът е наркотик, използван от изнасилвачите, който само за
петнайсет минути успява да направи жертвата им кротка и
беззащитна. Изненадващо, но изобщо не ми беше трудно да се сдобия
с него. Имах съотборници, които взимаха различни незаконни
субстанции, били те за развлечение или за подсилване на тялото, и
трябваше само да се свържа с дилъра им.
Ако майката на Рика не се окажеше пияна, както обикновено, едно
от тези хапчета щеше да я направи особено симпатична.
– Дай ми ги. – Кай изгледа остро Деймън и протегна ръка за
торбичката.
Деймън повдигна вежда и не помръдна.
– Веднага – настоя Кай, без да прибира ръката си.
Деймън се подсмихна надменно, отвори плика и изсипа едно хапче
в дланта му.
– За майката ще ти трябва само едно. Другите ще ми свършат добра
работа.
Уил се изсмя и поклати глава, макар да не звучеше развеселен от
шегата. Дори и той имаше някакви граници.
И Деймън имаше спирачки, но проблемът беше, че не бяхме
сигурни в това. Ако го хванехме да използва подобно хапче, бихме го
убили, но все още не беше успял да ни убеди, че не е чак толкова
сбъркан.
Засега бяхме приели стратегията „щом не го виждаме, значи не е
проблем“.
Кай стоеше с хапчето в дланта си и гледаше втренчено Деймън, но в
следващия момент се стрелна напред и грабна плика от ръката му.
Деймън се изсмя, стана и заглади черното си яке.
– Шегувам се – измърмори той. – Наистина ли мислиш, че ми е
притрябвало да ставам изнасилвач?
Кай се изправи и прибра торбичката във вътрешния си джоб.
– Е, нали беше в затвора.
– Божичко – възкликнах аз и прокарах пръсти през косата си. –
Какво ти става, по дяволите? – Изгледах Кай, а Деймън също се обърна
срещу него, стиснал зъби и с потъмнели от гняв очи, готов да го
разкъса.
Но Кай не отстъпи. Двамата бяха еднакво високи и застанаха
изправени един срещу друг, гледайки се кръвнишки.
– Не я изнасилих – процеди през зъби Деймън.
Поклатих глава. Не разбирах защо Кай го напада така.
– Знаем го – отговорих вместо Кай и избутах Деймън назад.
Момичето беше непълнолетно, а Деймън беше на деветнайсет. Не
биваше да го прави, но и не беше я насилил.
За нещастие, законът не смяташе така. Непълнолетните нямат
думата, а Деймън сгафи. Но не беше изнасилване.
Кай не откъсваше поглед от Деймън, но накрая се отдръпна, сведе
поглед и се задъха:
– Съжалявам – промълви полугласно той. – Просто съм напрегнат.
Бях доволен, че го осъзнава.
– Добре. Използвай го – посъветвах го аз и преметнах ръка през
раменете му, за да го придърпам по-близо. – Твоят кошмар свърши.
Нейният тепърва започва.

~
Докато горещата струя на душа се спускаше по раменете и гърба ми,
затворих очи и се опитах да заглуша врявата, която вдигаха другите
играчи в съблекалнята.
Последните няколко дни бяха ужасни. Опитвах се всячески да стоя
настрана от „Делкър“ и се прибирах само за да пренощувам, но не ми
беше лесно. Нямах желание да бъда никъде другаде.
Погрижихме се за майката и Рика скоро щеше да го разбере, но
случайната ни среща в „Хънтър-Бейли“ онзи ден за малко не ме извади
от равновесие. Знаех, че за момента ще трябва да стоя на разстояние.
Бях сигурен в едно – да си силен, означава да признаеш слабостите
си и да се коригираш. Не биваше да се доближавам до нея.
Поне не още.
Когато заминах да уча в университет, не ми беше толкова тежко.
Далеч от очите, далеч от сърцето. Или поне на някакво задоволително
разстояние.
 Но да знам, че във всеки един момент можем да се засечем, да мога
да надникна и да я видя в апартамента ѝ, погледите ни да се засекат в
лобито… Не предполагах, че ще ми е толкова трудно всеки ден да е
пред очите ми. Близостта ѝ беше прекалено изкушаваща.
Вече не беше на шестнайсет и нямаше да ми се налага да се
въздържам, както правех преди. Въпреки че ме гледаше притеснено и
устните ѝ трепереха, докато се преструваше на много корава, Рика вече
беше жена. Нямах търпение.
Делеше ни само един етаж и ключът за апартамента ѝ прогаряше
дупка в джоба ми. Исках я на колене пред мен, за да мога да я обладая,
както аз искам, когато и колкото здраво поискам. Побърквах се.
– Мамка му!
Усетих, че пенисът ми се втвърдява, и като погледнах надолу, видях,
че е в пълна готовност.
По дяволите! Изпъшках и затворих вратата на душа благодарен, че
съм сам.
Няколко играчи се шляеха из съблекалнята, понеже тъкмо бяхме
приключили със специалната тренировка, насрочена от един
помощник-треньор, но аз си взех дълъг душ, тъй като не бързах да се
прибера.
Увих около кръста си кърпа и докато се отправях към шкафчето, си
взех друга, с която да подсуша ръцете и гърдите си. Пенисът ми все
още беше твърд и го прикрих с кърпата, за да не ме изгледат накриво
няколкото останали играчи.
Затършувах из рафтовете за телефона си и щом го извадих, видях, че
момчетата са ми писали. Майката на Рика вече я нямаше и бяха готови
за следващата стъпка.
Хвърлих кърпата на земята и си обух боксерките и дънките, след
което сложих часовника и го стегнах на китката си.
Телефонът ми звънна. Взех го и погледнах името на екрана.
Стиснах зъби от раздразнение. Винаги, когато говорех с брат си, се
вбесявах. От друга страна, ме загложди любопитство, понеже нямаше
навика да ми звъни често. Плъзнах пръст по екрана и вдигнах:
– Тревър – опрях телефона в ухото си аз.
– Знаеш ли, Майкъл… – започна без дори да поздрави той. – Винаги
съм си мислел, че все някога ще успеем да изградим братската връзка,
която се предполага, че трябва да имаме.
 Докато го слушах, присвих очи и се загледах напред.
– Мислех, че може би когато порасна, ще имаме повече общи неща
или ще си разменяме по повече от две думи – продължи Тревър. –
Преди смятах, че вината е твоя. Държеше се студено и далечно и така и
не опита да се държиш като брат.
Стисках телефона в ръка, замръзнал на място. Гласовете на играчите
около мен заглъхнаха.
– Но знаеш ли какво? – попита с остър глас той. – Когато бях на
около шестнайсет, осъзнах нещо. Вината не беше твоя. Мразех те не
по-малко, отколкото ти мразеше мен. И то поради една и съща
причина.
Стиснах зъби и вирнах брадичка.
– Заради нея.
– Коя? – направих се, че не разбирам аз.
– Знаеш за кого говоря – заяви той. – Винаги те е изпивала с очи и те
е желаела.
Подсмихнах се и поклатих глава:
– Тревър, гаджето ти си е твой проблем.
Не че продължаваше да му е гадже – чух за раздялата им, но ми
харесваше да си представям, че е негова. Така всичко щеше да бъде
още по-приятно.
– Но не е така, нали? – отговори той. – Защото, когато бях
тийнейджър, осъзнах, че проблемът не е само в нея. И ти имаш вина.
Слушах Тревър и гледах свирепо напред.
– Ти я желаеше – настоя той – и мразеше, че винаги съм наблизо, но
най-вече ненавиждаше факта, че ми е писано да бъда с нея. Не можеше
да си ми брат, защото имах единственото, което някога си искал. –
Тревър спря за момент и после отново продължи: – А аз те мразех,
защото единственото, което някога съм искал, желаеше теб.
Сърцето ми започна да бие по-силно.
– Кога започна? – попита той със съвсем небрежен тон и стомахът
ми се сви на възел. – Когато бяхме деца? Когато тялото ѝ започна да се
оформя и видя колко е привлекателна? Или може би… когато миналата
година ти казах, че няма по-тясна от нея?
Стиснах силно телефона.
– Каквото и да става – подразни ме той, – винаги ще имам това
преимущество пред теб.
 Свих ръката си в юмрук така силно, че всички костици ме заболяха.
– Сега си я взе в „Делкър“– продължи той – и най-сетне ще е само за
теб. Прави каквото си искаш с нея, но запомни, че ще си я върна и
накрая аз ще съм този, който ще се ожени за нея и ще я задържи
завинаги до себе си.
– Дано не си въобразяваш, че ме нараняваш с тези приказки – срязах
го аз.
– Не искам да нараня теб – отвърна рязко той. – Ако онази кучка
разтвори краката си за теб, ще се погрижа съвместният ни живот да е
истински кошмар.

Глава 8
ЕРИКА

Три години по-рано

Тревър не ми беше продумал, откакто ме заведе у дома, след като ме
намери в катакомбите. В колата също се държа като негодник и
нямаше да си тръгна с него, ако не се страхувах, че ще ме издаде на
майка ми.
Или по-зле. Да разкаже всичко на госпожа Крист и да създаде
неприятности на Майкъл.
Майкъл. Все още усещах топлината му върху ръката, за която ме бе
държал днес. Стоях в кухнята на семейство Крист и докато си сипвах
храна, наум преповтарях събитията от следобеда. Сериозно ли
твърдеше всички онези неща, които ми наговори? Какво щеше да
стане, ако Тревър не беше влязъл?
Изпуснах тежка въздишка и ниско в корема ми се зароди някаква
топлина. Какво щеше да стане сега? Възнамеряваше ли да довърши
започнатото?
The Vengeful One на Disturbed се разнесе из къщата, като вероятно
идваше от вътрешното баскетболно поле, където Уил, Деймън, Кай и
Майкъл се мотаеха и играеха. Вече беше тъмно и скоро щяха да
излязат да прекарат нощта навън.
 Чух, че телефонът ми извибрира, затова погледнах към плота,
където лежеше, и видях, че на екрана пише „Мама“.
– Здрасти – вдигнах аз и се заех да увия с алуминиево фолио една
пълна с храна чиния, тъй като госпожа Крист настояваше да нося
порция на майка си, когато се хранех у тях.
– Здравей, скъпа – изчурулика тя, опитвайки се да звучи енергично.
Знаех, че се преструва, за да не се притеснявам. Между
успокоителните, които притъпяваха емоциите ѝ, и факта, че почти
никога не излизаше от къщата, знаех, че чувството на вина, което я
измъчваше, започваше да взима превес над депресията ѝ.
– Прибирам се след малко – успокоих я аз и кимнах с благодарност
на госпожа Хaйнс, готвачката на семейство Крист, след което оставих
чинията на плота и излязох от кухнята. – Искаш ли да гледаме филм
довечера? Може пак да си пуснем „Тор“. Знам, че харесваш чука му.
– Рика!
Изсмях се и влязох в трапезарията, където масата вече беше готова.
– Тогава избери някакъв нов филм – предложих аз. – Още не сме
седнали да се храним, но щом приключим, ще се преоблека и ще се
прибера. Ще ти донеса нещо за хапване.
Знаех, че почти няма да докосне храната. Апетитът ѝ вече никакъв
го нямаше.
По-рано този следобед Тревър ме закара до нас, но след като
проверих как е майка ми, се отправих обратно към семейство Крист за
вечеря. Разбира се, майка ми беше винаги добре дошла, но
обикновено им гостувах сама. Никой не искаше да се храня сама и тъй
като мама се чувстваше виновна, ми позволяваше да хапвам при тях, за
да разговаряме и да се посмеем. Семейство Крист бяха в състояние да
ми дадат онова, което тя не можеше.
Или по-скоро отказваше да ми даде.
С времето желанието ми да идвам тук, стана по-силно. Не идвах
само заради вечерята и видеоигрите с Тревър, които играехме като
малки.
Идвах заради далечните звуци от удари на топка, отскачаща от пода
някъде из къщата, и защото когато той влезеше в стаята, тялото ми се
изпълваше с живот и кожата ми настръхваше. Просто обичах да идвам,
когато и той беше тук, въпреки чувството за притежание, което
растеше у Тревър.
 Застанах пред огледалото, което висеше на стената, и чух как майка
ми въздъхна.
– Няма нужда – настоя тя. – Не ми носи храна тази вечер. Моля те,
излез с приятели!
Отворих уста да ѝ отговоря, но изведнъж монотонният ритъм на
музиката, която се носеше из къщата, утихна и трябваше да се извърна
към вратата на трапезарията, откъдето се чуваше приближаваща
глъчка.
Огледах се набързо в огледалото, оправих якичката на училищната
си униформа и се уверих, че белегът ми е скрит възможно най-добре.
– Не ми се излиза – обясних аз и отидох да седна на масата.
– Но аз искам да излезеш.
Наведох се над масата и си взех едно рулце, преди момчетата да са ги
обрали.
– Мамо… – понечих да се възпротивя аз.
– Не – прекъсна ме с необичайно строг тон тя. – Петък вечер е.
Позабавлявай се. Аз съм добре.
– Но… – замълчах и поклатих глава. Да не би да се опитваше да
изкупи вината си? Знаеше много добре, че излизам достатъчно, макар
и не толкова често, колкото ѝ се иска.
– Хубаво – провлачих аз. – Ще звънна на Ноа и ще видя… – Но тогава
някакъв трясък в коридора ме накара да млъкна.
Сърцето ми заби по-бързо и извърнах лице по посока на шума. По
коридора се разнесоха гласове, смях и няколко вика и усетих как подът
завибрира от техните звуци.
Стиснах телефона още по-здраво и заговорих по-бързо:
– Добре, ще видя какво ще прави Ноа, но ако ми потрябват пари за
гаранция или забременея, ти ще си виновна!
– Имам ти доверие – отвърна развеселена тя. – И те обичам.
– И аз те обичам. – Затворих телефона и го оставих на масата.
Първи влезе Тревър, който идваше откъм стаята за игри, където
най-вероятно е чакал да дойда, както правех обикновено. Смяташе, че
има право да ми се сърди, и че между нас има нещо, но все още бяхме
само приятели. Нямаше никакво право да ме извежда от катакомбите
и ми беше дошло до гуша да демонстрира пред всички, че му
принадлежа.
Както обикновено, Тревър си придърпа един стол и се тръсна до
мен. Веднага се зае да трупа храна в чинията си.
След него влезе облечената в тенис пола и бяло поло госпожа Крист,
която вероятно тъкмо се бе прибрала от клуба. Тя ми се усмихна и
докосна рамото ми, докато се настаняваше:
– Как е Кристин? – попита тя.
Кимнах и поставих една салфетка в скута си.
– Добре. Сериозно сме се заели да изгледаме всички филми на Крис
Хемсуърт.
Госпожа Крист се засмя и започна да си сипва, но в този момент
стаята се изпълни с високи гласове.
– Навън вече е тъмно – чух да казва запъхтян Уил.
Вдигнах поглед и видях как Майкъл и приятелите му щурмуваха
трапезарията. Сърцето ми запърха, тялото ми се напрегна и щом
огромните им фигури изпълниха помещението, то изведнъж ми се
стори десеторно по-малко.
Момчетата бяха потни и дишаха тежко, понеже току-що бяха
излезли от закритото игрище. То беше построено допълнително за
четиринайсетия рожден ден на Майкъл, когато майка му си даде
сметка, че синът ѝ приема баскетбола достатъчно сериозно, и баща му
бе принуден да се съгласи. Макар и господин Крист да не одобряваше,
Майкъл обичаше тази игра.
– Не бързай толкова! – Деймън бутна главата на Уил напред, докато
вървеше зад него. – Искам да се насладя на вечерта.
Спуснаха се към масата и си взеха по една чиния, извисявайки се над
нас. Майкъл пусна топката си на пода, остави я бавно да се търкулне до
камината, и всички се заеха да си сипват храна като озверели вълци,
които не си дават сметка, че останалите седят отстрани и чакат да
видят какво е останало.
– Рика, вземи си млякото – прошепна силно госпожа Крист и двете
се усмихнахме широко на шегата ѝ. Обикновено караше готвачката да
ми купи шоколадово мляко и едва успявах да си сипя и една чаша,
преди да се е изпарило.
Пресегнах се, бързо отвинтих капачката на кутията и си сипах една
чаша.
– Къде е баща ми? – попита Тревър.
– За съжаление, още е в града – отвърна майка му.
– Да, бе!
 Вдигнах поглед, за да видя кой шепне, и видях как Майкъл се
извисява над мен, докато се пресяга за шоколадовото мляко.
Не беше тайна, че баща им имаше няколко любовници. Е, всъщност
беше тайна, но всички я знаеха и никой не говореше за нея.
Включително Майкъл. Бях сигурна, че никога не би наранил майка си,
така че само аз чух подигравателния му коментар.
– О, да! – Уил се нахвърли върху някакво ястие от сладък картоф,
което госпожа Хайнс остави на масата, и започна да трупа кашестата
смес на висока купчина в чинията си.
– Сипи ми две – Деймън подаде чинията си на Кай, който му сложи
две пълнени яйца.
Никой от тях не седна, което значеше, че вероятно планираха да се
уединят в стаята за игри. Несъмнено имаха да обсъждат плановете си
за вечерта.
Но не успяха да стигнат далеч.
– Майкъл? Всички седнете – нареди госпожа Крист и ги посочи с
пръст.
Момчетата спряха, усмихнаха се един на друг и седнаха на масата, за
да ѝ угодят.
Майкъл седна на мястото на баща си в единия край на масата,
приятелите му седнаха отдясно до него, а от лявата му страна бяхме
Тревър и аз.
Всички започнаха да се хранят.
– Вярвам, че няма нужда да се притеснявам за довечера –
предупреди ги госпожа Крист и погледна момчетата в очите,
държейки вилицата си.
Майкъл сви рамене, отвори шоколадовото ми мляко и пи от
кутията, без да ѝ отговори.
– Нямаме избор, трябва да я караме по-полека – реши да се намеси
Кай и отговори с насмешка в гласа. – Майкъл ще изгуби мястото си в
отбора, ако се появим по новините.
– Отново – допълни Уил и зелените му очи заблестяха с нескрита
гордост, след което натъпка устата си с картофи.
Докато пакостите на останалите тийнейджъри в Нощта на Дявола се
изчерпваха с покриването на хорските къщи с тоалетна хартия,
забиването на някой и друг пирон в нечия гума и разбиването на
тикви по улиците, за Конниците се знаеше, че стигат и по-далеч.
Пожари, влизане с взлом, вандализъм, унищожаване на имущество –
приписваха им всичко това, но лицата им винаги бяха покрити с маски
и никога нямаше доказателства.
Все пак всички знаехме кой е отговорен. Вероятно и от полицията
бяха наясно, но когато си облагодетелстван да имаш правилната
фамилия, връзки и пари, няма как да не се възползваш от тях.
Деймън Торънс, син на медиен магнат.
Кай Мори, син на влиятелен банкер, член на висшето общество.
Уилям Грейсън III, внук на сенатор Грейсън.
И Майкъл Крист, син на строителен предприемач.
Момчетата може и да се бунтуваха срещу строгостта и очакванията
на своите родители, но с радост се възползваха от тяхната протекция.
– Радвате ли се, че сте отново заедно? – попита госпожа Крист,
докато режеше марулята си. – Сигурно ви е трудно да сте разделени в
университета.
– Трудно е – потвърди печално Уил. – Но когато сърцето ме заболи,
просто се обаждам на някое от момчетата.
Деймън изгрухтя от другия край на масата и аз свих устни в опит да
сдържа усмивката си.
– Всъщност – включи се Кай, облягайки се на стола си – обмислям да
се преместя в Уестгейт. Брейбърн ми писна, а отборът по плуване на
Уестгейт е много по-добър, така че…
– Страхотно – прекъсна го Тревър. – Така с Майкъл ще можете да
задълбочите своя романс.
– О! – изгука Уил и се обърна към Тревър от другия край на масата. –
Да не се чувстваш пренебрегнат? Ела, хубавецо! Аз ще ти обърна
внимание! – Той се облегна назад и потупа бедрото си, за да покани
Тревър да седне в скута му.
Изсмях се и сведох глава, но усетих, че някой ме гледа. Вероятно
беше Тревър.
Взех вилицата си и започнах да се храня, без да му обръщам
внимание. Знаех, че Тревър намира приятелите на брат си за не по-
малко неприятни от самия Майкъл.
Вдигнах поглед и видях, че на вратата на кухнята се е показала
госпожа Хайнс и устните ѝ безмълвно оформят някакви думи,
насочени към госпожа Крист.
– Извинете ме за момент. – Госпожа Крист се изправи, като избута
стола си назад, подмина масата и излезе.
Щом си тръгна, Тревър скочи от мястото си и се намръщи на брат
си.
– Стой далеч от нея – нареди той.
Затворих очи и наклоних брадичка надолу. Усетих, че всички ме
гледат, и бузите ми се зачервиха от срам.
Божичко, Тревър!
Не смеех да откъсна поглед от чинията си. Никой не продума
няколко секунди, но съдейки по тишината и факта, че никой не
помръдваше, всички очакваха реакцията на Майкъл.
– Коя? – най-накрая попита той.
Около масата се разнесе тих смях, който ме накара да преглътна
тежко.
– Рика – изръмжа Тревър. – Тя е моя.
Майкъл се изсмя и с крайчеца на окото си видях как избута стола си
назад и се изправи. Хвърли салфетката си в чинията и грабна млякото.
– Коя? – повтори той.
Уил сведе глава и този път се изсмя така силно, че тялото му се
разтресе. Погледнах нагоре и видях широката усмивка и
самодоволното изражение на Деймън.
Исках да се свия и да изчезна. Усещането не беше приятно.
Днес сигурно се бяха позабавлявали добре на мой гръб. За кратко
осигурих на Майкъл някакво развлечение, но ето че отново се бях
превърнала в едно нищо, което да заобикаля, щом го засече из къщата.
Гневът на Тревър беше осезаем, а аз стоях и гледах вторачено
напред. Всички станаха и последваха Майкъл извън гостната, смеейки
се злорадо.
Не бях сигурна кой ме вбеси повече – Тревър или останалите. Поне
знаех какво искаше Тревър. Той не си играеше игрички с мен.
Тревър седна на мястото си. Дишаше тежко и гърдите му бързо се
повдигаха и спускаха.
Побутнах чинията си встрани, изгубила апетит.
– Тревър… – започнах аз. Чувствах се виновна, но не знаех какво
повече бих могла да направя. – Не съм твоя. Не съм ничия.
– Само да ти обърне внимание, би го изчукала на мига.
 Намръщих се и стиснах зъби. Беше ми писнало да ме разиграват.
Избутах стола си назад, скочих от масата и излетях от гостната.
Очите ми горяха от гняв и щом нахлух във фоайето, забелязах, че
вратата към гаража е отворена. Надникнах и видях как Майкъл хвърли
някакъв черен сак на Кай, който на свой ред го прибра в G класата.
За миг Майкъл ме погледна с присвити очи, но после веднага
продължи да подрежда багажа си, сякаш изобщо не съществувах.
Изтичах нагоре по стълбите и бързо закрачих по коридора към
стаята си. Тръшнах вратата зад себе си и задъхана и трепереща
прокарах пръсти през косата си, опитвайки се да не заплача.
Трябваше да се махна оттук.
Домът на семейство Крист се превръщаше в клетка. Постоянно
трябваше да отблъсквам единия брат, докато се преструвах, че другият
ми е безразличен. Нуждаех се от някакво забавление.
Ноа. Тази вечер със сигурност щеше да купонясва в склада. Реших да
му се обадя и да го питам кога смята да тръгне.
Събух ниските си обувки, смъкнах униформата си и отворих едно
чекмедже, от което изрових някакви дрехи. Разкопчах сутиена си и го
хвърлих на пода.
Кожата ми беше настръхнала и побързах да нахлузя един потник и
чифт дънки, като през цялото време ми идеше да закрещя.
Нещастници! Всичките до един.
Обух кецове, грабнах черния си суитшърт от закачалката в
дрешника и изтичах надолу по стълбите. По пътя чух, че някой се къпе
в банята. Момчетата сигурно се готвеха да излизат.
Взех телефона и ключовете си от масичката в антрето и излязох през
входната врата, като си сложих качулката и мушнах ръце в джобовете
на суитшърта си.
Беше едва трийсети октомври, но вече се усещаше хапещ студ.
Листата на повечето дървета бяха окапали напълно и моравата имаше
красива покривка от кафява, оранжева и жълта шума. Госпожа Крист
никога не караше градинарите да я почистват, тъй като държеше да се
насладим на шарките ѝ, преди да е започнало да вали сняг.
Докато крачех по алеята, студът ме освежи и лека-полека започнах
да се успокоявам.
Извисяващите се над мен клони се разклоняваха като вени в небето
и се сливаха в един гол и мъртъв балдахин над алеята, който
напомняше на пейзаж от филм на Тим Бъртън. Нямаше да се
изненадам, ако над земята към мен запълзеше страховита мъгла.
Отстрани на пътеката бяха наредени тиквени фенери, в които
горяха свещи, и отнякъде долових миризмата на горящо дърво.
Обикновено в тази нощ се палеха големи огньове на открито и всички
или се наслаждаваха на пакостта, или се включваха в нея.
Организираха се и купони, така че се надявах Ноа да е в настроение
за веселба. Имах нужда да се разсея.
Стигнах внушителните порти и вкарах ключа си във вратата до тях,
през която се минаваше, когато си пеша и не се налага да притесняваш
иконома Едуард да отваря по-голяма порта. Често използвах този вход,
тъй като домът ми беше достатъчно близо и ходех пеш. Майкъл също
го използваше, когато излизаше да тича.
Затворих малката врата, която се заключи автоматично зад мен, и
завих наляво по пътя към къщи.
Косата ми се измъкна изпод качулката на суитшърта и се разпиля
върху гърдите ми, докато бързах по черния паваж. Навън вече беше
тъмно, но улиците не бяха съвсем мрачни. Фенерите, светещи в двора
на семейство Крист от другия край на каменната стена, а съвсем скоро
и светлините в имота на семейството ми до известна степен помагаха
да овладея страха си от това, че вървя сама в нощта. Фактът, че от
десния край на пътя се простираше единствено гора, не ми носеше
особена утеха.
Казват, че когато си изплашен, сетивата ти се изострят. Светулките в
нощта може да ти заприличат на чифт очи и може да ти се стори, че
вятърът, който свисти между клоните, носи някакъв шепот. Ускорих
крачка, усещайки как студът се просмуква през дънките ми.
Докато гледах напред, забелязах, че по тъмната улица се разляха
някакви светлини. Обърнах се и видях, че някаква кола забави и спря
зад мен.
Смръщих вежди и продължих да вървя, а сърцето ми щеше да
изскочи.
Какво ставаше? Колата стоеше от грешната страна на пътя.
Нервно задъвках долната си устна и засенчих очите си с ръка, за да
ги предпазя от силните фарове. Продължих да отстъпвам, готова да
избягам, ако се наложи. Вратата на шофьора се отвори и той стъпи на
паважа с черните си ботуши.
Майкъл се появи в светлината на фаровете, облечен в дънки и
същия черен суитшърт, който носеше по-рано.
Какво възнамеряваше да прави?
– Влизай в колата – нареди той.
Командата му накара стомаха ми да се преобърне. Да вляза при него?
Извърнах поглед към прозорците и видях вътре трите тъмни
силуета на Кай, Уил и Деймън.
Реших да се взема в ръце. Вече бях изтърпяла достатъчно от острите
реакции на Майкъл за един ден. Днес най-сетне ми продума повече от
две приказки, но после ми обърна гръб, а на вечеря се държа, сякаш
дори не ме познава.
– Не си прави труда – отвърнах аз. – Мога и сама да се прибера.
Завъртях се и се отправих към дома си.
– Няма да те водим у вас – заяви с мрачен глас той.
Спрях и извърнах глава към него. Сърцето ми блъскаше силно в
гърдите. Светлокафявата му коса беше още мокра от душа и блестеше
на светлината, а погледът му беше предизвикателен.
Той се насочи към вратата зад шофьорското място и я отвори.
Обърнах се изцяло към него.
Гласът му беше нежен и страстен:
– Влизай.

~
Забих нокти в бедрата си, за да не започна да кърша нервно пръсти в
присъствието на четиримата мъже, които бяха високи по над сто и
осемдесет сантиметра, тежаха над осемдесет килограма и изпълваха
непрогледния мрак в колата на Майкъл.
Той седеше пред мен и шофираше, а Кай седеше до него. Уил беше
вдясно от мен и усещах погледа му върху себе си.
Но седналият зад мен Деймън беше този, който караше косата ми да
настръхне. Опитах се да не обръщам внимание на напрежението,
което създаваше в мен, но не можах да устоя. Леко извърнах глава
встрани и хвърлих бърз поглед към него.
Веднага ми се прииска да се скрия.
 Мъртвите му очи ме следяха, а от устата му се процеждаше дим,
който се разнасяше над него. Но онова, което ме изплаши, беше колко
спокоен изглеждаше той. Седеше с отпуснати около облегалката ръце
и щом очите ни се срещнаха, наклони глава надолу и задържа погледа
ми.
Бързо се извърнах обратно напред и видях, че до мен Уил дъвче
дъвка и се хили като малко наперено копеле, защото знаеше, че всеки
момент ще се напикая от страх.
Замислих се дали знаеха защо Майкъл ме взе с тях.
Let the Sparks Fly на Thousand Foot Krutch гърмеше от тонколоните
на колата и кънтеше в ушите ми. Наложих си да се успокоя и поех
дълбоко дъх.
Карахме през града, като подминахме няколко ресторанта и някои
места, където обикновено се събираха местните, в момента гъмжащи
от тийнейджъри, и продължихме към покрайнините. След двайсет
минути, прекарани единствено в слушане на силна музика, Майкъл
намали радиото и зави по някакъв тъмен път, настлан с чакъл, и
колата му започна бавно да катери стръмния наклон между дърветата.
Къде отивахме, по дяволите?
Вече не бяхме в Тъндър Бей, но и не бяхме се отдалечили особено
много. Никога не бях идвала тук, нито бях посещавала малките
квартали извън нашия.
Уил се наведе между краката си и се разрови в един черен сак, от
който извади няколко маски.
Наблюдавах го как метна черната на Деймън, после потупа Кай по
рамото и му даде сребърната, а след това остави червената на Майкъл
на конзолата между него и Кай.
Накрая ми се усмихна и очите му проблеснаха дяволито, преди да
сложи ужасяващата бяла маска на лицето си.
Божичко, какво правехме?
Молех се да не се нахвърлят на някой нещастен човек, който
неволно ги е обидил, или пък да не ограбят бижутерски магазин. Не
бях чувала да са правили нещо подобно преди, но наистина нямах
идея в какво съм се забъркала.
И въпреки това бях сигурна, че няма просто да покрием някоя кола с
тоалетна хартия или да надраскаме някой пътен знак със спрей.
А може би не трябваше да говоря в множествено число, защото
нямаше да искат нищо от мен. Кой знае за какво съм им притрябвала?
Може да са ме взели да подкарам колата, ако се наложи да бягат. Или
пък имат нужда някой да стои на пост и да наблюдава.
А може би им трябваше примамка.
– Хей, Майкъл? – чух приглушения глас на Уил. – Тя няма маска.
Веднага погледнах към огледалото за обратно виждане и срещнах
очите на Майкъл, който се усмихваше леко.
– Опа! – подразни ме той и Кай се изсмя до него. Скръстих ръце
пред гърдите си и се постарах да не изглеждам нервна.
Спряхме на някаква улица, която изглеждаше изоставена.
Надникнах през прозореца и забелязах малките, стари къщи отвън –
изпочупени, разрушени и тъмни, със строшени прозорци и рухнали
покриви.
– Какво е това място? – попитах аз, щом Майкъл изключи двигателя.
Деймън изправи едрата си фигура и последва Уил извън колата.
Преди да се усетя, останах сама.
Завъртях глава и видях, че стоят на моравата пред някаква къща и че
Майкъл също е сложил маската си.
Имаше ли някого тук? Малкият квартал изглеждаше изоставен,
защо носеха маски?
Поколебах се за момент, но след това въздъхнах и отворих вратата
си. Останах с качулка и за всеки случай я придърпах да покрие очите
ми.
Докато заобикалях колата, лек ветрец развя косата ми. Погледнах
нагоре и видях как Уил носи сака към къщата, последван от Деймън и
Кай.
Врата нямаше.
Мушнах ръце в средния джоб на суитшърта си и застанах до
Майкъл, който не помръдваше, а само гледаше разпадащата се
постройка. Беше с качулка, която скриваше косата му, и само един блед
лъч лунна светлина осветяваше червения профил на маската му. В
къщата видях да проблясва светлина. Момчетата вероятно бяха
запалили фенери.
Стиснах малката кутийка в джоба си и чух как дървените клечки
кибрит подрънкваха в нея. Бях забравила, че съм я мушнала там
последния път, когато носих суитшърта.
Майкъл се обърна към мен и ме погледна, а очите му приличаха на
тъмни бездни и едва успях да ги различа в мрака. Сърцето ми се качи в
гърлото и имах чувството, че всичко се обръща наопаки.
Проклета маска!
Той посегна към джоба на суитшърта ми и аз извадих ръце,
недоумявайки какво прави. Тогава извади кибритената кутия и я
задържа в дланта си.
– Защо я носиш? – попита ме той. Сигурно беше чул дрънченето ѝ.
Свих рамене и си я взех обратно.
– Баща ми колекционираше кибрити от ресторанти и хотели, когато
пътуваше по работа – обясних аз и отворих кутията, поднасяйки я към
носа си. – Миризмата ми харесва. Напомня ми…
Без да се замисля, затворих очи и вдишах аромата на сяра и фосфор,
който веднага ме накара да се усмихна.
– Какво?
Затворих кутията и погледнах нагоре, поради някаква причина се
чувствах по-лека.
– На коледна утрин и бенгалски огън, взети заедно. Запазих
колекцията му след…
След като почина.
Запазих всичките малки кибритчета в стара кутия за пури, но след
смъртта му започнах да взимам по едно у мен.
Мушнах кутийката обратно в джоба си и си дадох сметка, че не бях
споделяла това с никого досега.
Вдигнах поглед към Майкъл и присвих очи:
– Защо ме взе със себе си?
– Защото държа на онова, което ти казах в катакомбите днес –
отвърна той, без да откъсва очи от къщата пред нас.
– Не звучеше така на вечеря – възразих аз. – Познавам те, откакто се
помня, а се държиш, сякаш не ми знаеш името. Какво ви става на
двамата с Тревър? Защо имам чувството, че…
Майкъл продължаваше да стои неподвижен и да гледа в празното
пространство.
– Какво?
Сведох очи и се замислих:
– Че има нещо общо с мен?
Майкъл най-сетне ми обърна внимание днес. Каза ми неща, които
само съм си мечтала да чуя, и успя да изрази с думи всичките ми
чувства.
Но после, на вечерята с Тревър, отново издигна някаква преграда
между нас. Държа се постарому. Сякаш изобщо не забелязваше
присъствието ми. Дали нямаше нещо общо с факта, че с Тревър никога
не се разбираха?
Но после поклатих глава. Не. Глупости. Та аз не бях толкова важна за
Майкъл. Реших, че проблемите с брат му се дължаха на нещо друго.
Той остана смълчан и не ми отговори, а бузите ми се изчервиха от
срам. Не биваше да го казвам. Боже, какво глупаво хлапе бях!
Не дочаках да видя дали ще ми отговори, или ще продължи да ме
игнорира. Изкачих лекия наклон към двора и стъпих на верандата, а
когато Майкъл ме последва, тя изскърца като умиращо животно под
тежестта ни. Побързах да вляза в къщата и видях, че момчетата светят
с фенерчета наоколо и изследват стаите.
Връхлетя ме остра миризма на застояло и докато оглеждах наоколо,
сбърчих нос.
Мястото беше необитаемо.
Наоколо бяха разхвърляни стари, мръсни и изпокъсани мебели, а в
ъглите бяха натрупани счупени дървени столове и друга покъщнина,
които вероятно бяха подготвени за подпалки.
Всички прозорци, които видях, бяха строшени, а в краката ми
имаше локви, купчини боклуци и малки шишенца, стъклени лули и
игли.
Свих устни. Мястото определено не ми харесваше.
Защо му е на Майкъл да идва тук? Не можех да отрека, че мракът и
опасността имаха своя чар, но нямаше как да кажа същото за място,
покрито с мръсни игли и стари, изцапани с бог знае какво матраци.
Къщата беше ужасна. Исках да се махна.
Наклоних глава настрани и видях някаква отворена врата. Щом
светлината от фенерчетата затанцува из стаята, успях да различа
някакви драсканици по бялата стена вътре. Приличаше на вход на
мазе.
Определено нямах желание да слизам там.
Но тогава се наведох напред, защото някой ме бутна по рамото,
докато минаваше покрай мен.
– Не бива да си тук – предупреди ме Уил и ме погледна през рамо. –
Не е безопасно. Преди няколко месеца нападнали едно момиче тук.
 – Изнасилили са я – присмя се Деймън, като рязко се извъртя и се
навря в лицето ми. Веднага отстъпих назад.
– Дрогирали са я и са я завели долу. – Той посочи с глава към мазето,
а в погледа му се четеше вълнение.
Поех си треперливо дъх и преглътнах буцата, която беше заседнала в
гърлото ми.
Тук са нападнали момиче? Смръщих вежди и дишането ми се ускори
от страх.
– Да – чух гласа на Кай зад гърба ми, – завързали са я, съблекли са
я… Не мога да ти кажа точно колко мъже са ѝ се изредили. Станала е
цяла опашка.
Обърнах се и опитах да се измъкна, но Кай започна бавно да се
приближава към мен с особен поглед в очите.
Но в този момент в гърба ми се блъсна някой друг и спрях на място.
Този път беше Уил, който се наведе предизвикателно към мен с
пламтящи зелени очи.
Какво правеха, по дяволите?
Огледах се наоколо и видях, че и Деймън се приближава към мен, а
очите му, скрити в сянката на маската, изглеждаха празни.
Кай вдигна поглед и ведро попита Уил:
– Май изобщо не успяха да заловят всички виновници, нали?
– Да – отвърна закачливо Уил. – Мисля, че няколко все още са на
свобода.
– Четирима.
Чух заплахата в гласа на Майкъл и рязко се извърнах към него.
Очите ми се разшириха, като видях, че и той се приближи към мен и
затвори кръга.
Мамка му! Не можех да си поема дъх, сърцето блъскаше бясно в
гърдите ми и погледът ми попадна на мръсния матрак на пода.
В гърлото ми се надигна жлъч.
Но изведнъж всички прихнаха и видях как телата им се разтресоха
от смях, докато отстъпваха.
– Това е просто една наркоманска бърлога, Рика – увери ме Майкъл.
– Никой не е бил изнасилен тук. Спокойно.
Шегували са се? Намръщих се и скръстих ръце на гърдите си.
Гадняри.
Стомахът ми се беше свил и няколко пъти си поех дълбоко дъх, за да
се успокоя.
Момчетата започнаха да поливат стените, пода и отломките с
керосин. Не беше нужно да си гений, за да се досетиш какво става, но
реших да не се обаждам. Като че ли все още не се забавлявах, но и не
исках да заставам на пътя им и да загубя доверието им, което някак
бях успяла да спечеля.
Поне не още.
– Палете! – викна Майкъл. – Време е да изчистим боклука!
Всички застанаха до мен с лица към вътрешността на къщата и
запалиха по клечка кибрит, а светлината от пламъчета заигра по
маските им.
Лешниковите очи на Майкъл проблеснаха и сърцето ми спря за миг.
Бръкнах в джоба си и също извадих кибритената си кутия. Запалих
една клечка и пламъкът се разгоря на върха ѝ.
Усмихнах се на себе си и огледах пода, покрит с мръсотия. Помислих
за всички лоши неща, които вероятно са се случили в тази къща.
Имаше толкова наркомански боклуци и предположих, че мястото е
видяло и немалко насилие. Сигурно са малтретирали хора.
Може би дори деца.
Извърнах глава надясно и видях, че Майкъл ме гледа. Кай и Деймън
от лявата ми страна също не откъсваха очи от мен. Уил вдигна
телефона си, готов да записва.
Погледнах напред, наясно какво се очаква от мен.
Хвърлих клечката и малката искра се превърна в еднометров пламък
на стената. Усетих горещината му с цялото си тяло и издишах бавно.
Всички хвърлиха клечките си след мен и малката къща се превърна
в жълто-червен ад. Топлината се разля по вените ми и ме накара да се
усмихна.
– Еха! – тихо възкликна Уил, който заснемаше как всеки сантиметър
от хола избухва в пламъци.
Всички се обърнахме и бавно излязохме от къщата. Деймън взе сака,
който Уил беше внесъл, тъй като той беше прекалено зает да записва
зрелището.
Дали беше разумно да го прави? Все пак не искаш да оставяш
доказателства, когато нарушаваш закона.
– Обади се.
 Докато слизахме по стълбите, видях как Майкъл метна някакъв
телефон в ръцете на Кай.
Той го взе и отиде встрани, а аз бързо се заоглеждах наоколо за
свидетели, държейки главата си приведена.
Околността изглеждаше все така пуста.
Кай се отдалечи на няколко метра и махна маската си, за да се обади
по телефона.
В това време Майкъл попита Уил:
– Реши ли какво ще правиш?
Той спря да записва и прибра телефона в джоба си.
– Още не – отвърна. Деймън го подмина и натъпка сака в багажника
на колата.
– Добре, тогава наред е Кай, после Деймън – съобщи Майкъл. –
Имаш време да решиш.
Да реши какво?
Тогава разбрах. Кай, Деймън, после Уил. Това означаваше, че
Майкъл е приключил.
Обърнах се към къщата и се загледах в пламъците, които вече се
виждаха през прозорците на втория етаж.
– Значи всеки от вас прави някакъв номер за Нощта на Дявола и това
е бил твоят – заключих аз, след като най-сетне проумях за какво
говори. – Защо?
Майкъл впери поглед в очите ми. Все още носеше маската си и се
зачудих защо никога не я сваля. Другите махнаха своите, щом всичко
приключи.
– Мразя наркотиците и наркоманските сборища – призна той. –
Наркотиците са патерица за онези, които не знаят как да се
самоунищожат без помощни средства.
– Какво имаш предвид? – свъсих вежди аз. – Защо изобщо някой би
искал да се самоунищожи?
Майкъл не откъсна поглед от мен и тъкмо когато мислех, че ще
отговори на въпроса ми, ме заобиколи и се отправи към колата.
Поклатих глава разочарована, че не разбрах какво искаше да ми
каже.
– Да вървим! – изрева той и всички се качиха обратно в колата.
Погледнах към къщата за последно и като видях как осветява нощното
небе се усмихнах – надявах се, че Кай е звъннал на пожарната.
Той седна на шофьорското място и аз се подготвих да седна зад него,
но някой ме издърпа грубо назад и вратата се затръшна в лицето ми.
Дъхът ми спря и изведнъж усетих как гърбът ми се блъсна в колата.
– Защо те взе с нас?
Деймън се наведе смръщен над мен и аз го погледнах объркано, като
се опитвах да разчета изражението на лицето му.
– Какво? – изпъшках аз.
– И защо те доведе днес в катакомбите?
Какво му ставаше?
– Защо не попиташ него? – отвърнах аз. – Може би е отегчен.
Деймън присви очи и ме изгледа кръвнишки:
– За какво говорихте по-рано?
Какво, по дяволите?
– Всички, с които говори Майкъл, ли подлагаш на разпит? – докачих
го аз.
Деймън се приближи рязко до лицето ми и прошепна с ръмжене:
– Досега не го бях виждал да развежда никой за ръчичка, докато
другите се чукат на купона. Нито е водел някого на Нощта на Дявола.
Това е нещо, което правим само ние, и не разбирам защо и ти си тук!
Не му отговорих и стиснах зъби. Не знаех какво да кажа, нито какво
да мисля. Мислех, че Деймън, Уил и Кай са се съгласили да дойда, щом
Майкъл ме взе с тях.
Уил и Кай също ли бяха ядосани?
– Не се мисли за специална – ухили се подигравателно Деймън. –
Много жени го печелят, но никоя не успява да го задържи.
Устоях на погледа му, решена да не позволявам да види колебанието
ми.
– Рика! – повика ме Майкъл. – Ела тук.
Деймън не отмести очи от мен още няколко секунди, след което се
отдръпна и ме пусна да мина. Поех си дълбоко дъх и усетих, че
сърцето ми бие като барабан. Заобиколих колата от задния ѝ край и
отидох при Майкъл, който стоеше откъм мястото до шофьора.
Той отвори вратата и седна, като хвърли маската си на Уил и после
извърна очи към мен.
Нямаше ли да кара?
 – Ела тук – подаде ми ръка той.
Приближих се бавно към него и ахнах, защото ме издърпа да седна в
скута му и ме намести така, че да го обкрача.
Какво? Задникът ми се оказа върху бедрата му и побързах да обвия
ръка около шията му за опора.
– Какво правиш? – попитах изненадана аз.
– Мястото отзад ще ни трябва – отвърна той и затвори вратата.
– Защо?
Майкъл въздъхна раздразнено:
– Проклетата ти уста никога не спира, а?
Кай се изсмя, аз го изгледах и видях, че се усмихваше широко,
докато палеше двигателя.
Защо си размениха местата? Можех да седна и в скута на Кай.
Не че се оплаквах.
Позволих на Майкъл да ме придърпа към себе си и облегнах гръб на
гърдите му. Притворих бавно очи и се насладих на непознатото
вълнение, което обхвана тялото ми.
Майкъл отпусна едната си ръка върху бедрото ми, а с другата
пишеше с бясна скорост нещо на телефона си.
– Да тръгваме – каза той на Кай. – Побързай.
Щом Кай потегли, устата ми се разтегли в такава усмивка, че ме
заболя. Не знаех какво ни очаква, но изведнъж се оказа, че ми е доста
забавно.

Глава 9
ЕРИКА

В наши дни
„Антропология на младежката култура“.
Влязох в първия си час от този курс, като вече се бях настроила за
провал. Вариантите бяха два – или щях да намеря темата му за
прекалено близка, или обратното.
Разбира се, през краткия си живот бях срещала най-различни
проявления на младежката култура, като например Четиримата
конници в гимназията и създадената от тях йерархия. Бях запозната с
психологията на тълпите по време на унизителните събития,
организирани от баскетболния отбор, и случващото се в катакомбите.
Знаех, че момчетата интригантстват не по-малко от момичетата и че
до известна степен всички сме отражение на своите родители.
Водачите са малко, последователите – много, а можеш да си силен
единствено ако не си сам.
Друг пример беше Нощта на Дявола и как целият град си затваряше
очите и оставяше на младите една немирна нощ.
Младежката култура в Тъндър Бей беше като същински змиярник.
Внимавай и не прави никакви резки движения, иначе ще те нападнат.
Освен ако не си един от Конниците, разбира се.
Но пък това не значеше, че имам каквито и да било познания за
младежката култура. По-голямата част от населението на родния ми
град беше заможно и имаше добри връзки. Това не беше нормално.
Каква заплаха би представлявал човек без пари, връзки или богато
татенце? Съществува ли по-добра равнопоставеност, когато нямаш
тези преимущества?
Това се опитвах да науча. Исках да разбера на какво съм способна
без влиянието и парите на семейството ми, без връзките и защитата
му.
Затова се отказах от „Браун“, Тревър и от културата, с която бях
свикнала. Исках да разбера дали съм водач, или последовател, и нямах
намерение да спирам, преди да съм доказала, че съм първото.
Заслизах по застланите с килим стълби на аудиторията, оглеждайки
бежовите седалки за място. Оказа се трудна задача.
Залата можеше да побере поне стотина студенти. Имаше смайващо
много места, подобно на киносалон, и почти всички бяха заети. Когато
се записвах за този курс, ми обясниха, че се провежда само веднъж на
две години, и явно доста хора се бяха решили да се възползват от
възможността.
Видях няколко пръснати из аудиторията свободни места, но в
следващия момент погледът ми се спря на една брюнетка с дълга
копринена коса и тънка светлокафява жилетка. Слязох още няколко
стъпала надолу и след като успях да видя профила ѝ, я разпознах.
Поколебах се и стиснах здраво презрамката на чантата си. Не
изгарях от желание да сядам до нея, но се огледах и видях, че местата
бързо се запълват, и реших да отида на някое от празните места на
нейния ред, без да сядам точно до нея.
Тръгнах по реда, като се проврях покрай краката на другите
студенти, и седнах през едно място от мъжа вдясно от мен и през едно
място от брюнетката вляво.
Тя ми хвърли един поглед и ми се усмихна леко.
Отвърнах на усмивката ѝ.
– Хей, не беше ли с Майкъл онази нощ? – заговорих я аз. – В
асансьора. Нямахме възможност да се запознаем.
Протегнах ѝ ръка и тя присви объркано очи. Но в следващия
момент се отпусна, кимна и пое ръката ми:
– А, да. Гаджето на по-малкия брат.
Засмях се, но не си направих труда да я поправя. Не смятах да я
занимавам с житейската си история.
– Рика – казах ѝ аз. – Всъщност се казвам Ерика, но всички ми викат
Рика.
– Рика? – повтори тя и се ръкува с мен. – Здравей, аз съм Алекс
Палмър.
Кимнах и пуснах ръката ѝ, за да се обърна към предната част на
залата.
Влезе професор Кейн. Имаше посивяла коса и носеше кафяв костюм
и очила. Веднага извади някакви листове от чантата си и включи
прожектора. Оставих чантата си на пода, извадих айпада си и отворих
клавиатурата му, за да си водя бележки.
Опитвах да не откъсвам очи от преподавателя, но не можех да не
гледам Алекс с крайчеца на окото си. Беше наистина красива. Имаше
екзотични и проницателни зелени очи, носеше прилепнали дънки и
потник под разкопчаната си жилетка. Тялото ѝ беше съвършено и
сексапилно, а мургавата ѝ кожа блестеше.
Запретнах косата зад ухото си и погледнах надолу към собствените
си дрехи. Черен клин, кафяви кожени ботуши до коляното и широка
бяла блуза със свободно преметнат през врата ми виненочервен шал.
Въздъхнах тежко. Нямаше значение. Дори и да бях облечена по-
сексапилно, пак нямаше да изглеждам като нея.
– Мръдни – заповяда нечий дълбок глас.
Погледнах рязко нагоре и изведнъж гърдите ми се свиха при вида на
надвисналия над мен Деймън Торънс.
Какво, по дяволите?
Той изгледа свирепо Алекс. Черната му коса беше намазана с гел, а
тениската му беше също толкова тъмна, както косата и очите му.
Чух, че брюнетката се размърда, и щом се обърнах, видях как си
събра нещата и се премести няколко места настрани.
Зяпнах с уста и присвих очи:
– Какво правиш? – поисках да знам аз, но Деймън не ми отговори.
Докато минаваше, се отърка в краката ми и седна на мястото на
Алекс.
– Здравей, Рика – поздрави ме друг глас и когато отново се обърнах
надясно, видях как Уил Грейсън зае другото място до мен. – Как си?
Двамата се наместиха на столовете си, а аз се почувствах като
притисната между две стени. Не бяхме разговаряли от три години и
нямах никаква представа какво се случва, затова продължих да гледам
вторачено напред.
Дежавю. Бяха тук. Знаеха, че и аз съм тук. Косъмчетата по ръцете ми
настръхнаха. Сякаш се бях върнала три години назад.
Стиснах юмруци и забелязах, че професорът се готви да се обърне
към студентите.
– Здравейте, всички! – поздрави той, приглаждайки вратовръзката
си. – Добре дошли в „Антропология на младежката култура“. Аз съм
професор Кейн и…
Отместих поглед и гласът на професора изведнъж заглъхна в ушите
ми, защото в този момент усетих как Деймън отпусна ръка на
облегалката ми.
Кейн продължаваше да говори, но стомахът ми се беше свил на
топка от страх.
– Какво правите? – попитах тихо аз. – Защо сте тук?
– Посещаваме часовете – бодро отвърна Уил.
– Учите тук? – изгледах го невярващо аз, а после се обърнах и към
Деймън.
Едновременно студените му и изгарящи очи бяха вторачени в мен,
сякаш учителят и студентите изобщо не съществуваха.
– Ами стана така, че изгубихме малко време – отговори умислено
Уил, без да повишава глас. – Трябва да кажа, че бях малко разочарован,
че не ми писа, докато ни нямаше. Нали доста се позабавлявахме през
последната ни нощ на свобода?
Не. Изобщо не беше така. Издишах тежко и бързо затворих айпада
си, след което понечих да се наведа да си взема чантата, за да си вървя.
Но тогава Уил ме сграбчи за китката и ме издърпа горе.
– Остани – предложи безгрижно той, но знаех, че в гласа му се крие
заповед. – Ще е полезно да имаме приятел в часовете.
Изскубнах китката си от ръката му и усетих изгаряща болка на
мястото, което беше стиснал. Избутах масичката за писане на стола,
взех си нещата и скочих от мястото си.
Но в този момент Деймън ме хвана за блузата и ме върна грубо на
стола, а сърцето ми спря за миг, когато прошепна в ухото ми:
– Стани пак и ще убия майка ти.
Очите ми се разшириха и започнах да дишам на пресекулки, а
кожата ми настръхна от ужас. Какво?!
Някакъв човек от предния ред се обърна към нас с притеснен вид,
вероятно чул последните думи.
– Какво, по дяволите, гледаш? – намръщи му се Деймън.
Човекът се изплаши и бързо се обърна напред.
Боже мили! Пуснах нещата си на земята и останах неподвижна, като
се опитвах да реша как да постъпя. Да не би да се шегуваше? Защо би
казал нещо подобно?
Но тогава се успокоих, защото си спомних, че майка ми не си е у
дома. Беше заминала. Миналия уикенд се бях опитала да ѝ звънна
няколко пъти, но преди няколко дни най-сетне ми писа, че цял месец
ще е на круиз с госпожа Крист на яхтата ѝ. В момента пътуваше към
Европа и дори икономката ни се възползва и замина на гости при
роднини извън града. Домът ни беше напълно празен.
Въздъхнах с облекчение и се отпуснах. Дори и да искаше, нямаше да
може да я докосне. Поне не и точно в този момент. Само ме
тормозеше.
– Никога не си била част от групата ни – чух гневния му шепот в
ухото си. – Беше само котенце, което Майкъл обгрижваше.
Тогава Деймън плъзна ръка между краката ми и стисна бедрото ми.
Изписках от уплаха и го избутах. Тогава той отново посегна към мен,
но аз оголих зъби и плеснах ръката му встрани.
– Какво, по дяволите, става там?
Замръзнах на място, щом чух гласа на професора. Обърнах се гневно
напред и усетих, че всички ни гледат, но отказах да отговоря.
– Съжалявам, сър. – Деймън приглади черната си тениска и се
отпусна на мястото си. – Тази сутрин доста се развихрихме, но пак не
може да свали ръцете си от мен.
Из аудиторията се разнесе смях и чух как Уил се изхихика тихо и
самодоволно от другия ми край.
Срамът, който изпитах, не можеше да се сравни с гнева, който
кипеше в гърдите ми.
Какво искаха? Нищо не разбирах. Това тук трябваше да е само мое.
Университетът, лекциите, новият шанс за щастие… Проклета да съм,
ако ги оставя да ме прогонят!
Учителят ни изгледа с досада и се върна към разказа си за влиянието
на технологиите върху младежта. Уил и Деймън се отпуснаха на
местата си и запазиха тишина.
Беше ми невъзможно да се съсредоточа.
Едва щях да дочакам края на часа. Възнамерявах да се махна, да се
върна в апартамента си и…
И какво?
На кого ли щях да се оплача? На Майкъл?
Майкъл. Той живееше в „Делкър“, само един етаж над мен.
Момчетата щяха отидат при него. Сигурно щяха да го правят доста
често.
Проклятие!
Предполагах, че след толкова години, прекарани в затвора, биха
заминали надалеч.
Но ето че бяха тук. Явно намираха всичко това за много по-забавно.
Сведох поглед и забелязах татуировките, които покриваха лявата
ръка на Уил. Нямаше ги при последната ни среща. Хвърлих кос поглед
към Деймън и видях, че по ръцете му все още нямаше никакви
рисунки. Не знам защо се бях чудила дали момчетата са се променили,
но вече знаех отговора. Всички си бяха съвсем същите.
Минаха няколко минути и в един момент Деймън върна ръката си
на облегалката ми. Без да помръдна, продължих да гледам напред,
като се опитвах да слушам лекцията, която все повече и повече
започваше да ми звучи като тирада.
– Проблемът на вашето поколение – проповядваше професорът,
прибирайки ръце в джобовете си – е прекомерното ви чувство на
привилегированост. Смятате, че всичко ви се полага, и то веднага.
Защо да страдате от сладкото мъчение да гледате някой телевизионен
сериал с години, преди да достигнете до големия финал, като можете
просто да изчакате да го качат в „Нетфликс“ и да изгледате всички
петдесет епизода за три дни, нали така?
– Точно! – провикна се някой от другия край на залата. – Работи по-
находчиво, не по-усърдно!
Всички се засмяха на закачката му.
Прекомерно чувство на привилегированост? Какво?
– Сънувах устните ти – прошепна в ухото ми Деймън и ме върна
обратно в настоящето. – Вече знаеш ли как да духаш, Рика?
Отдръпнах се от него и стомахът ми се сви, но Деймън ме придърпа
обратно към себе си.
Само те дразни. Не му обръщай внимание.
– Но усърдният труд изгражда характера на човек – продължи да
спори професорът. – Не сте се родили научени на почит и уважение.
Трудностите ни учат да сме търпеливи и да ценим онова, което имаме.
Наложих си да го слушам, но дъхът ми секна, когато Деймън ме
хвана грубо за косата, така че да не мога да помръдна.
– Защото когато ти го натъпча в гърлото ти – прошепна над бузата
ми той, – ще е добре да знаеш как да го поемеш и да ти хареса.
Отместих се рязко от него и изръмжах тихо. Извратено копеле.
– Нищо ценно не идва даром – продължи едно момиче, подкрепяйки
разсъждението на професора.
– Точно така – съгласи се той и размаха развълнувано пръст.
Майчице, изоставах. Потърках лице. Исках да кажа нещо, но не
можех да се сетя какво.
По дяволите, за какво говореше професорът?
Въздъхнах и поклатих глава.
– Да? – чух го да казва.
Когато никой не каза нищо и усетих, че Уил и Деймън не помръдват,
вдигнах бавно очи и видях, че Кейн гледа право в мен.
– Аз ли? – попитах. Не бях казала нищо.
– Изглеждате разстроена. Искате ли да допринесете с нещо към
дискусията, вместо само да разсейвате колегите си със своите гаджета?
Сърцето ми се сви. Уил се засмя тихо от единия ми край, но Деймън
не се обади.
 Представях си какво си мислеха всички.
Местех нервно поглед, опитвах да се сетя за какво, по дяволите,
говореше учителят, когато си спомних първата мисъл, която ми
хрумна, преди Деймън да започне да шепне в ухото ми.
– Вие… – Поех си дълбоко дъх и погледнах преподавателя в очите. –
Говорите за неблагодарно поколение, чийто живот се върти около
технологията, която вашето поколение ни е предоставило. Просто не…
Не мисля, че гледната ви точка е добра.
– Пояснете.
Изправих гръб и седнах по-напред, отдалечавайки се от ръката на
Деймън.
– Представете си, че сте завели детето си на автокъща да му купите
кола и после му се ядосате, че си е харесало някоя – обясних аз. – Не
мисля, че е редно да негодувате срещу това, че хората използват
удобствата, които им се предоставят.
Спомена, че поколението ми има „прекомерно чувство на
привилегированост“, но нещата бяха доста по-сложни.
– Но те не оценяват удобствата в ежедневието си – изтъкна професор
Кейн.
– За тях това не е удобство – отвърнах, без да се замисля, аз, като с
всеки миг ставах по-уверена. – За тях е нещо нормално, защото имат
различна база за сравнение от вашата, когато сте били млад. И ние ще
наричаме определени неща „удобства“, когато децата ни разполагат с
неща, които ние не сме имали. Но по същия начин те няма да го
приемат като удобство, а като нещо нормално.
Деймън и Уил останаха неподвижни.
– Освен това – продължих аз – няма полза от тази дискусия, тъй като
нищо няма да се промени. Негодувате, защото поколението ви е дало
напреднали технологии на моето, но после ни обвинявате, че нещата
са се променили? Смятате ли, че е справедливо?
Уил тихо се изсмя, а всички останали, включително и Деймън,
стояха притихнали в очакване на онова, което щеше да последва.
Професор Кейн замижа нагоре към мен, а тишината се уви като
гумен ластик около залата и започна да я свива все повече и повече.
Струваше ми се, че всички ме гледат.
Очаквах да се зачервя от срам, но това не се случи. Вместо това през
тялото ми премина вълна от адреналин и се наложи да сдържа
усмивката си, като не отмествах очи от професора.
Харесва ми.
Търпението ми започваше да се изчерпва. Може би заради
глупостите на Деймън и Уил или покрай случайните срещи с Майкъл,
но усетих, че съм се отчаяла напълно. Реших да се оставя на течението.
Не сведох поглед. Не се изчервих. Не се извиних.
Не отстъпих.
Скръстих ръце на гърдите си и се облегнах назад.
– Зададоха ви въпрос – обади се Деймън и лицето на Кейн помръкна.
Примигнах изненадано. Какво правеше?
Но вместо да отговори, Кейн изправи гръб и се върна зад бюрото си.
– Нека всички помислят върху това за следващия час – нареди той и
избягвайки дискусията, залепи на лицето си фалшива усмивка за пред
студентите. – И не забравяйте домашното, което съм публикувал на
сайта си. Да е готово за сряда.
Всички започнаха да стават и аз не се поколебах. Грабнах айпада си
и побързах да избягам, но Деймън ме спря, като стана и се навря в
лицето ми.
– Никой няма право да се гаври с теб освен нас – предупреди със
злобна усмивка той.
Стиснах зъби, натъпках нещата си в чантата и се изстрелях от
мястото си.
След времето, прекарано зад решетките, след всички загуби, които
бяха понесли, сега, когато вече бяха свободни, избираха да се
забавляват именно така? С мен?
Преметнах чантата си през рамо и го изгледах гневно:
– Чувството ти за хумор не струва – изсъсках гневно аз. – Не е ли
рано за номерата за Нощта на Дявола? Ако заплашиш майка ми още
веднъж, било то и на шега, ще извикам полицията.
Обърнах се и понечих да си тръгна, но той ме хвана за тила и аз се
стоварих върху гърдите му. Изпъшках и едва поех треперливо дъх, а
студентите продължаваха спокойно да напускат залата, като, изглежда,
не забелязваха случващото се.
– Кой казва, че се шегувам? – прошепна той, доближавайки устни до
скулата ми.
Усетих, че някой притисна тяло до гърба ми, и знаех, че това е Уил,
който ми препречваше пътя от другия край.
 Погледнах нагоре към Деймън и го изгледах предизвикателно:
– Какво искаш, а?
Той облиза устни и усетих дъха на Уил на врата си.
– Каквото и да е – подразни ме Деймън, – мисля, че ми се получава.
Но аз поклатих глава, преструвайки се на отегчена:
– Всяко дете може да откъсне краката на паяк – подиграх му се аз. –
Какво още можеш?
– Ще ми е много забавно с теб, Рика – присви очи той.
После ме пусна и аз веднага го изблъсках назад, след което се
обърнах и избутах Уил, за да си проправя път. Качих се бързо по
стълбите, като минавах покрай другите студенти, за да се измъкна в
коридора.
Какво, по дяволите, ставаше?

~
Уил, Кай и Деймън бяха свободни, всички бяха в Меридиан Сити и
доколкото знаех, поне двама от тях ме преследваха. Защо?
Не бяха ли сторили достатъчно беди преди три години? Не си ли
бяха научили урока? Получиха си заслуженото и не можех да кажа, че
съжалявам. Сгафиха и ме вбесиха, така че съчувствието, което
изпитвах към тях през тези години, никак не беше огромно.
Надявах се да се откажат, докато си мислят, че имат преимущество.
Мислеха ме за лесна мишена и вземаха спокойствието ми за слабост,
но не възнамерявах повече да ги оставям да си играят с мен.
Трябваше да продължат с живота си.
Нямах повече часове в този ден, затова бързо напуснах района на
университета, минах покрай Камарата на общините и се насочих към
апартамента си, който беше на няколко пресечки надолу по оживената
улица.
След като влязох в „Делкър“, забелязах, че до асансьора стоеше
Алекс, момичето от университета и от онази нощ.
– Здравей – поздрави ме тя, като се обърна към мен и вдигна
очилата на главата си. – Добре ли си?
Сигурно ме питаше заради Деймън и Уил.
Усмихнах се вяло и сведох очи:
– Мисля, че да. Бяхме в едно училище и тогава ми бяха толкова
интересни. Сега ми се иска да си бях останала невидима за тях, както
преди.
Извърнах поглед и видях как сините светлини на асансьора слизаха
към нас.
– Е, не познавам Деймън и Уил толкова добре – заяви тя, – но мога
да те уверя, че никога не си била невидима за тях.
Стрелнах я с поглед и видях, че ме оглежда от глава до пети.
Значи ги познава?
Всъщност не беше толкова изненадващо. Щом се вижда с Майкъл,
значи вероятно е срещала и приятелите му.
Което ми напомни…
– Не използваш ли другия асансьор към неговия пентхаус? – попитах
я, сочейки с палец през рамо към частния вход на Майкъл.
– Чий пентхаус? – не разбра тя.
– На Майкъл.
Асансьорът иззвъня и вратите се отвориха. Тя влезе и аз я последвах
разсеяно.
– Да, но не отивам там – отвърна тя. – Живея на шестнайсети етаж.
И тя натисна бутона към своя апартамент, след което вратите бавно
се затвориха.
Алекс живееше в сградата.
– О! Е, предполагам, че така ти е по-лесно да се срещаш с него –
отвърнах аз.
– Срещам се с много мъже.
Повдигнах вежди. Доооообре. Каквото и да значеше това.
Пресегнах се, натиснах двайсет и първи етаж и стиснах презрамката
на чантата си, докато асансьорът наближаваше първата си спирка.
– А също и жени – добави самонадеяно тя.
Замръзнах, а вратът ми се сгорещи под погледа ѝ.
– Харесваш ли жени? – попита делово тя.
Ококорих очи и сподавих смеха си.
– Ами… – с мъка заговорих аз. – Никога не съм мислила по въпроса.
Майчице. Трябваше да ѝ го призная. Знаеше как да ме накара да
забравя момчетата.
Алекс се извърна към вратата на асансьора и се подсмихна:
– Кажи ми, ако някога си го помислиш.
Вратите се отвориха и тя си тръгна, като подвикна шеговито през
рамо:
– Надявам се да се видим пак, Рика.
И изчезна по коридора, а вратите се затвориха след нея.
Тръснах глава, за да си подредя мислите. Какво беше това, по
дяволите?
Щом вратите се отвориха отново, излязох и се насочих направо към
апартамента си. Влязох, заключих вратата и измъкнах телефона от
чантата си, преди да я метна на дивана.
Никакви пропуснати повиквания.
Обикновено говорех с майка си през ден и дори да нямаше обхват,
на яхтата имаше сателитен телефон. Защо не ми се обаждаше?
Заплахата на Деймън започна да ме притеснява и исках да се уверя, че
майка ми е в безопасност.
„Питом“5, моторната яхта на семейство Крист, обикновено стоеше на
котва в Тъндър Бей. Докато растях, бяха провели доста партита там, но
яхтата беше напълно способна да се справи и с дълги презокеански
пътувания. Господин и госпожа Крист често потегляха с нея за
годишната си екскурзия към Южна Европа през есенните и зимните
месеци, вместо да пътуват със самолет. Предполагах, че тази година
госпожа Крист е заминала малко по-рано от съпруга си и е взела майка
ми със себе си.
Набрах номера ѝ и бях препратена директно към гласовата ѝ поща.
– Добре, мамо – започнах гневно аз. – Минаха няколко дни. Оставих
ти безброй съобщения и вече започвам да се притеснявам. Ако
наистина си на пътешествие, защо не ми се обаждаш?
Нямах намерение да повишавам глас, но и без това нервите ми вече
бяха опънати. Отдръпнах телефона от ухото си и затворих.
Майка ми беше вятърничава и изобщо не умееше да се оправя сама,
но винаги беше насреща, ако исках да поговорим. Винаги можех да се
свържа с нея.
Докато отивах към хладилника, набрах офиса на господин Крист и
притиснах телефона между рамото и ухото си, след което си взех
разхладителна напитка и развих капачката ѝ.
– Офисът на Евънс Крист – поздрави ме женски глас.
– Здравей, Стела. – Отпих малка глътка и затворих капачката. –
Обажда се Ерика Фейн. Господин Крист там ли е?
– Не, съжалявам, Рика – отвърна тя. – Вече си тръгна. Искаш ли да
ти дам номера на мобилния му телефон?
Въздъхнах и оставих шишето. Стела работеше за семейство Крист и
откакто се помнех, бе лична секретарка на господин Крист. Бях
свикнала да разговарям с нея, тъй като тя се занимаваше с повечето
финансови въпроси на семейството ми от името на господин Крист.
Или поне щеше да го прави, докато не завършех висшето си
образование.
– Не, имам му номера – казах ѝ аз. – Не исках да го притеснявам в
свободното му време. Ако се чуете, би ли го помолила да ми се обади,
когато му е удобно? Не е спешно, но за мен е важно да поговорим.
– Разбира се, мила.
– Благодаря ти.
Затворих телефона, взех напитката си и се приближих до прозореца
да погледам градината и града, който се простираше отвъд нея.
Загледах се в ясното небе и виолетовите му оттенъци в далечината.
Слънцето започваше да залязва и се подаваше като тънък резен иззад
небостъргачите. Лампите в градината като че ли усетиха, че
светлината си отива, и изведнъж се включиха, а погледът ми се насочи
към прозорците на апартамента на Майкъл.
Беше тъмно. Не го бях виждала от няколко дни, от случката в
„Хънтър-Бейли“, и се зачудих дали не е на тренировки, или е извън
града. Баскетболният сезон щеше да започне до няколко месеца, но
често се провеждаха демонстративни и предсезонни игри преди
началото на редовните срещи. Майкъл щеше да е доста зает между
ноември и март и най-вероятно щеше да пътува доста.
Пуснах си Silence на Delirium и свалих шала, ботушите и чорапите
си, след което се настаних на кухненския остров и отворих лаптопа, за
да поработя над задачите, които ми се бяха натрупали през деня.
Освен антропология, днес бях започнала и уроците по статистика и
когнитивна психология. Все още нямах представа с какво искам да се
занимавам, но имайки предвид колко неща, свързани с психология и
социология учих между „Браун“ и „Тринити“, бях сигурна, че скоро щях
да си избера специалност.
Знаех само, че ми беше приятно да уча за хората. Как работят
мозъците ни, дали сме водени от химически, или от социални
подбуди, какви са причините да вземем определени решения.
Приключих с четенето, като оставих съвсем малко неподчертани
редове, и се заех със задачите по статистика. После си поръчах салата
„Цезар“ и прочетох няколко глави за часа по история на следващия
ден.
Когато приключих, слънцето вече беше залязло, заех се да приготвя
чантата си за утрешните часове и оставих айпада си да се зарежда.
Отидох до прозорците и докато се взирах навън в искрящия от живот
град, отново набрах майка си.
За пореден път гласовата поща се включи моментално и аз затворих,
след което веднага набрах госпожа Крист.
Но и тя не вдигна. Оставих съобщение с молба да ми се обади, и
сразена, хвърлих телефона си на един стол. Защо не успявах да се
свържа с майка си? Миналата година, когато бях в „Браун“, ми звънеше
почти всеки ден.
Погледнах нагоре и с изненада забелязах, че апартаментът на
Майкъл свети. Беше се прибрал.
Изкривих замислено устни. Не можех да се свържа с госпожа Крист,
а съпругът ѝ беше много зает човек. Дори и да ми се налагаше, нямаше
да ми е приятно да го притеснявам. Майкъл не беше толкова изнервящ
и вероятно разполагаше с номера на сателитния телефон на „Питом“.
Обърнах се и без да се обувам, се отправих към входната врата и
слязох с асансьора до фоайето.
Нямах намерение да му звъня. Най-вероятно щеше да ме отреже.
Реших, че ще е по-добре да сме лице в лице.
Щом излязох от асансьора, видях, че Ричард, портиерът, стоеше
отвън, и бързо се огледах наоколо, търсейки някого на рецепцията.
Вече беше късно и рядко можеше да се намерят служители по това
време, но бях сигурна, че за да стигна до асансьора на Майкъл, ще ми
трябва карта за достъп.
Изтичах до входните врати, готова да придумам Ричард да ми
осигури достъп, когато асансьорът на Майкъл иззвъня зад мен.
Обърнах се и видях как от него излязоха двама високи мъже. Бяха
огромни, с поне десет сантиметра по-високи от внушителната фигура
на Майкъл. Вървяха през фоайето, като небрежно се смееха и
разглеждаха телефоните си, а един от тях ми се усмихна, докато ме
подминаваше.
Най-вероятно бяха баскетболисти. Може би съотборници на
Майкъл.
 Стрелнах поглед към асансьора и видях, че все още не се е затворил.
Без да се колебая, се забързах към него, скочих вътре и натиснах
копчето за затваряне на вратите. Дори не проверих дали Ричард ме е
забелязал, защото се притеснявах да не изглеждам така, сякаш правя
нещо нередно.
Вратите се затвориха и щом асансьорът започна да се изкачва,
скръстих ръце зад гърба си и приливът на адреналин ме накара да се
усмихна.
Стомахът ми се сви, сърцето ми започна да бие лудо и имах
чувството, че е минала цяла вечност, но когато асансьорът най-сетне
спря, ми се стори, че беше минал само миг. Вратите се отвориха и
вдигнах поглед напред, събирайки смелост да вляза.
Беше мрачно. Като в пещера.
Срещу мен стоеше сива стена и въпреки че сърцето ми щеше да
изскочи, стъпих на черния паркет и се запромъквах бавно наляво, по
единствения възможен път към апартамента.
Мирише ми на него. Ухаеше на подправки, дървесина и кожа, както и
на още нещо, което никога не успявах да определя. Някакъв аромат,
който беше само негов.
Докато вървях бавно по малкия коридор, чух че Inside Yourself на
Godsmack се носеше из апартамента. Озовах се в просторната дневна и
се възхитих на красивата мрачна обстановка, която ме обгърна.
Имаше само приглушено осветление и сини неонови лампи, които
светеха зад черни дъски, окачени на стените. Стаята тънеше в мрак, но
също като мен Майкъл имаше цяла стена, покрита с прозорци, с тази
разлика, че неговата беше два пъти по-дълга от апартамента ми.
Безбройните светлини на града се простираха пред очите ми и от тази
височина можех да видя, че продължаваха безкрайно в далечината.
Всичко в стаята беше черно и сиво и всичко блестеше.
Разходих се из дневната, докосвах с пръсти дългата черна стъклена
маса, която стоеше до една от стените, и дълбоко в себе си усетих
някакъв трепет.
Изведнъж спрях на място, защото чух как някой дриблира с
баскетболна топка. Звукът накара кръвта ми да закипи и ми навя
толкова много спомени. Докато растяхме, Майкъл постоянно се
упражняваше. Из къщата винаги се чуваше кънтенето на топката.
 Звукът ме отведе към парапета от другата страна на дневната.
Разбира се.
На долното ниво имаше частно закрито баскетболно игрище и
макар да не можеше да се мери по големина с обикновено игрище или
с онова, което Майкъл имаше у дома, бях сигурна, че му вършеше
добра работа. Имаше два коша, блестящ от чистота дървен под и
полици, покрити с предостатъчно баскетболни топки.
Мястото беше забележително като всичко в апартамента му и не
знаех защо останах изненадана от факта, че Майкъл имаше игрище в
апартамента си. Ако не играеше баскетбол, то почти винаги носеше
топката си със себе си. Като че ли изглеждаше истински щастлив само
когато играеше.
Тогава погледът ми се спря на него. Той се затича, дриблирайки, и
стреля, а топката се приземи право в коша. Майкъл носеше само дълги
черни шорти, а по широките му, силни гърди и стегнати коремни
мускули се стичаше пот. Видях как се обърна, взе друга топка от една
количка наблизо и продължи със стрелбата.
Стройният му гръб се стегна и възлестите мускули на ръцете му се
очертаха, щом отново запрати топката във въздуха.
Зад мен се чу иззвъняване и откъснах поглед от Майкъл, за да се
огледам нервно зад рамо, като изведнъж си спомних, че мястото ми не
беше там.
Мамка му!
Напрегнах крака, готова да побягна… но беше прекалено късно. Кай,
Уил и Деймън влязоха и щом ме забелязаха, веднага забавиха крачка.
Погледите ни се срещнаха и сърцето ми слезе в петите.
– Добре ли си, Рика? – попита Кай и забелязах, че милият му
допреди три години поглед беше станал студен и безчувствен.
– Нищо ми няма – преглътнах аз.
Но устните му се извиха многозначително:
– Не изглеждаш добре.
Той продължи да крачи към мен, а Деймън и Уил седнаха на един
диван и се облегнаха назад, премятайки ръце през облегалката.
Деймън изпусна през устата си облак дим и аз се прилепих до перваза,
защото изведнъж се почувствах като в капан.
Отдавна не ги бях виждала заедно. Исках да си вървя.
 Поради някаква причина си мислех, че с времето ще се отчуждят, но
ето че отново бяха неразделни, сякаш нищо не се беше променило.
Всички носеха черни костюми и изглежда, се канеха да излизат.
Запретнах косата зад ухото си и се опитах да си върна гласа:
– Просто съм изненадана – отвърнах аз и изправих гръб, облегната
на парапета. – Отдавна не сме се виждали.
– Да – кимна Кай, – мина много време от онази нощ.
Примигнах и опитах да сведа поглед, но нямаше смисъл да крия
притеснението си. Вече беше ясно, че се чувствах неудобно.
– Исках само да поговоря с Майкъл – продумах бързо аз.
Кай се наведе над мен и като се хвана за парапета от двете ми
страни, извика до ухото ми:
– Майкъл, имаш посетител!
Дълбокият му глас ме накара да потръпна. И без да поглеждам
назад, знаех, че Майкъл ме е видял. Чух как топката започна да тупка
все по-бързо и по-бързо по пода, като накрая спря и настъпи тишина.
Кай отново погледна към мен и приближи лице на сантиметри от
моето.
– Не знаех, че всички сте в Меридиан Сити – обадих се аз в опит да
разведря напрегнатата обстановка.
– Можеш да си представиш – започна Кай и се отдръпна от парапета,
за да се присъедини към приятелите си на дивана, – не искахме да
привличаме много внимание. Нуждаехме се от известно уединение, за
да се върнем към ежедневието си.
Звучеше разумно. Целият град скърбеше, когато ги арестуваха и
затвориха, и макар да имаше доказателства, никой не ги мразеше за
стореното. Постъпката им бързо беше забравена и започнаха да
липсват на всички. Почти на всички.
– Заповядай, седни – настоя Уил. – Няма да те нараним.
Деймън наклони глава назад и се изсмя тихо и мрачно, изпускайки
облак дим – сигурно си припомняше заплахите, които ми отправи в
университета днес.
– И така ми е добре – заявих аз и скръстих ръце.
– Сигурна ли си? – погледна ме развеселен Уил. – Защото отстъпваш
назад.
Лицето ми помръкна и спрях на място, осъзнавайки, че наистина се
отдръпвах от тях и се придвижвах бавно назад към стената.
 По дяволите.
Докато се качваше по стълбите, Майкъл забърса лицето и гърдите
си с хавлия. Косата му лъщеше от пот, а мускулите на корема му се
стягаха при всяко движение. Скръстих ръце още по-стегнато.
– Какво искаш? – попита раздразнено той.
Явно не се беше успокоил след случилото се в „Хънтър-Бейли“ онзи
ден.
Поех си дълбоко дъх:
– Не мога да се свържа с майка си и се надявах да ми дадеш номера
на сателитния телефон на борда на „Питом“.
Гърдите му още се надигаха бързо от тренировката. Той хвърли
кърпата на един стол и се отправи към кухнята.
– Насред океана са, Рика. Остави я на мира.
Извади бутилка вода от хладилника, надигна я и я пресуши цялата.
– Нямаше да те питам, ако не бях притеснена. – Стрелнах Деймън с
поглед, задето беше посял семето на съмнението в главата ми. – Не бих
се притеснявала, че не ми вдига, но и тя не ми е звъняла, а това не е
типично за нея.
Майкъл остави бутилката на кухненския остров и се подпря на
плота пред себе си. После замислено се вгледа в мен с присвити очи.
– Ела с нас на едно парти – нареди той.
Чух как някой зад мен се изсмя, и смръщих объркано вежди.
Шегуваше ли се с мен?
– Не – отвърнах аз, – искам номера на сателитния телефон.
Долових някакво движение зад гърба си и едно по едно момчетата
се доближиха до острова и безмълвно застанаха до мен.
Майкъл стоеше насреща ми, а Кай и Уил се облегнаха на тезгяха от
двете ми страни. Погледнах встрани и видях, че Деймън беше подпрял
рамо на стената между дневната и кухнята и ме зяпаше.
Само се занасят с теб. Такива са. Тормозят и заплашват, но вече са
си научили урока. Не биха прекрачили границата.
– Ела с нас на едно парти – повтори Кай. – И ще ти дадем номера.
Поклатих глава и се засмях горчиво:
– Да дойда на купона, за да получа номера? – повторих аз. – Нали
знаете, че това не ви е Тъндър Бей и вече не можете да ме разигравате
както преди?
Тогава извърнах поглед към Майкъл:
 – Майната ти. Ще взема номера от баща ти.
Обърнах се и си тръгнах, като завих наляво по коридора към
асансьора. Веднага щом натиснах копчето, вратите се отвориха и
влязох вътре, като се опитвах да успокоя бесния ритъм на сърцето си.
Все още ме плашеха.
Освен това ме караха да се вълнувам, предизвикваха ме и караха
стомаха ми да се свива от безпокойство.
Искаше ми се да отида на някое парти, но не и с тях.
Вратите започнаха да се затварят, но изведнъж нечия ръка се
стрелна в асансьора и ме накара да подскоча, а вратите се отвориха
отново. Поех си рязко дъх и наблюдавах невярващо как Майкъл се
пресегна, хвана ме за яката и ме издърпа.
– Майкъл! – изкрещях аз.
Препънах се и преди да разбера какво става, Майкъл ме хвана за
китките и ги задържа зад гърба ми, като започна да ме води
заднешком по коридора към кухнята.
– Пусни ме! – настоях аз, а устните ми се отъркаха в брадичката му.
– Не знам, момчета, струва ми се, че можем да я разиграваме точно
както преди – пошегува се той. – Какво мислите?
Отново се озовах в дневната и всички ме посрещнаха със смях.
Мускулите ми горяха, а връхчетата на пръстите на краката ми
постоянно се заклещваха под маратонките на Майкъл.
Извих тяло в опит да се измъкна от хватката му:
– Какво правиш, по дяволите?
Отблъснах се от гърдите му, рязко се отдръпнах наляво и успях да се
отскубна, напрегнала всичките си сили.
Но тогава се спънах и изгубих равновесие. Паднах назад и задникът
ми се скова от болка, която се стрелна надолу по краката ми, и останах
без въздух от удара.
Мамка му!
Подпрях се и се надигнах на ръце и колене, докато Майкъл се
приближаваше.
Той дойде с наперена крачка и спря, извисявайки се над мен.
Веднага побързах да изпълзя назад от него.
Но тогава усетих нещо зад мен и замръзнах на място. Погледнах
встрани и видях нечий тъмен панталон, като не бях сигурна дали
принадлежеше на Деймън, Уил, или на Кай, но така или иначе това
нямаше значение. Бях в капан.
О, не. Бавно вдигнах поглед и видях, че устните на Майкъл се извиха
в дяволита усмивка. Не можех да си поема дъх. Той се сниши към пода,
след което намести коленете си между краката ми и се подпря от двете
ми страни.
Лицето му се носеше над моето и изпънах болезнено врат в опит да
стоя възможно най-изправена, независимо че тялото му се
приближаваше все по-близо до мен.
– Мислех, че си една от нас – прошепна той и дъхът му погали
устните ми. – Мислех, че можеш да играеш.
Застанах неподвижно и се загледах в очите му.
Вече си една от нас. Уил ми го беше казал в онази нощ преди
толкова време.
Майкъл ме изгледа изпитателно с кехлибарените си очи, а после ги
сведе към устните ми и започна да диша тежко, като ме гледаше така,
сякаш се канеше да ме захапе.
Идваше ми да заплача. Какво, по дяволите, ставаше?
Преди три години за малко да изживея една от най-щастливите
нощи в живота си, но тя бързо се превърна в кошмар. Оттогава
Майкъл не само се бе държал, сякаш не съществувах, но и понякога ми
се струваше, че му се искаше това действително да беше така.
Сега момчетата бяха свободни и бяха отново заедно. Какво общо
имах аз? Какво искаше Майкъл от мен?
– Не знам как да играя на тази игра – едва пророних аз.
Майкъл присви очи и се взря в мен, сякаш се опитваше да ме
разчете:
– Единственото, което ти трябва да знаеш – отговори най-сетне той,
– е че не можеш да се откажеш.
И той долепи тялото си до мен, улови устните ми със своите и
притисна бедра в моите.
Извиках, но гласът ми изчезна в устата му. Божичко!
Кожата ми се наелектризира и той притисна силно пениса си между
бедрата ми. Усетих колко е твърд, и изгубих контрол над тялото си.
Затворих очи и усетих как клиторът ми започна да пулсира, докато
Майкъл се търкаше в мен и ме измъчваше. Той притисна силно устни
до моите и започна да хапе, да гризе и да взема.
Поемах си тежко дъх между целувките му и се наслаждавах на
удоволствието от докосването на езиците ни. Стенейки, се подпрях
здраво на ръце, за да не падна на пода, и отвърнах на целувките му,
като на свой ред жадно захапах долната му устна.
Майкъл ме хвана за косата и дръпна главата ми назад, за да прокара
пътечка от целувки надолу по врата ми.
Бавно отворих очи и замръзнах. Кай ме гледаше самодоволно
отвисоко.
Побиха ме тръпки. Как успях да забравя, че са там?
Но преди да успея да избутам Майкъл, той отдръпна устните си от
врата ми и застана над мен, като скри Кай и всички останали от
погледа ми:
– Отиваме на парти край един басейн – заяви той, а гласът му, който
допреди миг беше дрезгав и плътен от желание, сега звучеше студен. –
Ще те вземем след десет минути, така че си облечи бански.
Гърлото ми беше пресъхнало и не можех да преглътна.
– Ако не си готова, ще те подготвим, дори и да се наложи да се
включим и четиримата – заплаши ме той. – Като приключи нощта,
може и да съм в настроение да ти дам телефонния номер.
Майкъл се отдели от мен и се изправи, след което ме повдигна за
ръцете и ми помогна да стана.
Изведнъж се сепнах, защото някой уви ръка около врата ми,
придърпа ме назад към твърдата си гръд и прошепна в ухото ми:
– Каква малка разгонена кучка си! – изсъска Деймън. – За малко да
го изчукаш тук, пред нас.
Стиснах зъби и вторачих поглед напред.
– Иначе беше сладко как се опита да се съпротивляваш – заяви
подигравателно той. – Какво още можеш?
И допря ръката си до гърба ми, за да ме избута напред, а краката ми
се запрепъваха и за малко не паднах.
Дишах на пресекулки, стомахът ми се беше свил и нервите ми бяха
опънати до краен предел.
Какво още можеш? Деймън използва думите ми от днес срещу мен.
Копеле…
Изправих рамене и се насочих уверено към асансьора, без да
поглеждам назад.
Правилата се бяха променили. Не знаех защо и не знаех какво да
правя, но трябваше да измисля нещо, и то бързо.
 Глава 10
ЕРИКА

Три години по-рано

– Как е там отпред, братле? – провикна се Деймън отзад. – Рика може
да седне при мен, ако иска.
Уил се изкикоти и докато седях в скута на Майкъл, усетих, че той
хвана кръста ми по-здраво.
Но не отговори. Не би го направил. От видяното до този момент
знаех, че Майкъл почти не обръщаше внимание на детинските
глупости на Деймън.
Кай караше бързо напред с приведена брадичка и от време на време
ми хвърляше по някой поглед.
– Не знам, изглежда ѝ е доста удобно, където е – информира той
Деймън.
Не ги удостоих с поглед и само завъртях очи, докато гледах напред
през прозореца. Не ми беше приятно да ми се подиграват. Все пак не
аз бях избрала да седна там.
Но определено не бързах да се върна на мястото си. В стомаха ми
пърхаха пеперуди, горещина обля кожата на врата ми и не исках да
бъда никъде другаде. Сърцето ми биеше толкова силно, че болеше.
Кожата ми тръпнеше за докосването му и изведнъж ми се прииска
да се обърна и да го обкрача, за да усетя какво е да го имам между
краката си.
Хванах се за дръжката над вратата и се облегнах на гърдите му, които
се повдигаха и спускаха зад мен.
Майкъл продължаваше да пише на телефона си с лявата си ръка,
преструвайки се, че ме няма, но напрежението в другата му ръка, увита
около кръста ми, го издаваше.
Забелязах, че Кай ме гледаше някак странно с крайчеца на окото си.
– Реши ли какво искаш да правиш?
Завъртях се назад към Майкъл:
– Аз ли? Какво искаш да кажеш?
Щом приключи с писането, сведе поглед към мен и топлият му дъх
погали лицето ми:
 – И ти ще направиш някакъв номер.
Уил се подаде от задната седалка и надникна над рамото на Майкъл:
– Може да е нещо като във филма „Гарванът“ – поясни той. – Може да
ограбим няколко магазина, да изгорим града до основи, да убием
млада двойка…
Шегата му не ми се стори забавна и смръщих вежди.
Деймън се обади от задната седалка:
– Тя изобщо не ни е в категорията. Не бих целия този път до града
само за да мятам яйца по колите.
Уил присви очи и ми се ухили:
– Това да не ти е 2010-а? Сигурен съм, че може да измисли нещо по-
добро.
– Няма да е толкова трудно – закачих го аз. – Не сте вдигнали летвата
кой знае колко. – После огледах всеки от тях с усмивка на уста. – Само
това ли правят Конниците в Нощта на Дявола? Смея да твърдя, че не
оправдавате славата си.
– Ооо, нали не го каза? – изрева Уил и се засмя.
Майкъл също ме дари с привлекателната си усмивка:
– Така значи, Ерика Фейн явно не е впечатлена, господа!
Деймън не се обади, но видях как огънчето на запалката му
проблесна на задната седалка, докато си палеше цигара. Кай беше
фокусиран върху пътя, но все пак слушаше и също се усмихваше.
– Не ти ли хареса огънят? – подпита ме с дяволит поглед той.
– Беше готино – свих рамене аз, – но всеки може да го направи.
Какъв беше смисълът?
Придадох си равнодушен вид, наслаждавайки се на това, че бях част
от разговора, макар и да беше само на шега. Разбира се, не се опитвах
да обидя Майкъл.
Той ме изгледа с присвити очи:
– Какъв е смисълът? – Думите му прозвучаха като въпрос, но знаех,
че просто мисли на глас.
– Хей! – провикна се Майкъл. – Тя иска да знае какъв е бил
смисълът.
Чух как някой се засмя и се обърнах към Кай, който се беше вкопчил
здраво във волана, докато шофираше бързо по пътя.
Той ме погледна за секунда и повдигна многозначително вежди, но
после рязко изви волана вдясно и аз изпищях, когато всички се
разлюляхме на местата си. Стрелнах ръце напред и се хванах за
дръжката с две ръце, докато се кандилкахме насам-натам, и накрая
колата се озова на един малък и тесен черен път.
Отворих уста, но не знаех какво да кажа. Какво мислеше да прави?
Преди да се усетя, Кай спря колата, изключи двигателя и фаровете.
Вътре стана съвсем тихо.
– Какво, по дяволите? – не се сдържах аз. – Какво правиш?
– Имаш предвид „Какво правим“ – поправи ме Майкъл.
Кай се обърна към мен и докосна с показалец устните си.
Беше ме страх да си поема дъх.
Останахме така няколко секунди, а аз бях ужасно объркана, но не
рискувах да ги подразня с повече въпроси. Какво правехме в тъмното,
скрити на черния път? Все още не разбирах защо бях в скута на
Майкъл.
Тогава ушите ми доловиха звука.
Сирени.
Всички се извърнаха да погледнат през задния прозорец и след
няколко секунди по частта от главния път, която все още можехме да
видим, прелетяха светлини, проблясващи в червено, синьо и бяло. Две
пожарни коли и пет патрулки.
Уил избухна в дълбок и необуздан смях, сякаш беше Коледа.
Автомобилите ни подминаха и продължиха надолу по шосето, а
гората отново притъмня и утихна.
– Ти ли им се обади? – попитах Кай. – Това ли прави на телефона си?
Той кимна и се усмихна:
– Разбира се, мислят, че има пет пожара, а не само един.
Пет? Защо би лъгал?
Майкъл сигурно забеляза объркването ми и поясни:
– Искахме да изпратят натам възможно най-много полицаи.
– Защо?
Но той само извъртя очи и се обърна към Кай:
– Покажи ѝ.
Кай запали двигателя и аз отново се хванах за дръжката, докато той
бързо подкара колата на заден ход по тесния път. Започнах да
подскачам из скута на Майкъл, но накрая той отново уви ръка около
кръста ми и ме задържа.
 Кай включи на първа и настъпи газта, изстрелвайки се по тъмния
път, а Bullet With a Name на Nonpoint закънтя в колата.
Постепенно премина на пета скорост и само няколко секунди по-
късно пред нас се появиха четири огромни автомобилни фара.
Приближих се до прозореца и осъзнах, че това бяха камиони.
Два самосвала.
Уил възкликна развълнувано на задната седалка, а Майкъл и Кай
свалиха прозорците си. Надзърнах притеснено в очите на Майкъл, но
не можах да разбера какво точно се криеше там. Възбуда. Вълнение.
Очакване.
Той сведе поглед към устните ми и ме хвана още по-здраво за
кръста.
– Дръж се – каза нежно той.
С мъка откъснах очи от него и се хванах за дръжката, като в този
момент предната част на колата се плъзна към средата на пътя.
Какво правеше Кай?
Задъхах се и погледнах напред, където двата камиона се раздалечиха
от двете страни на шосето и започнаха да карат, наполовина излезли
на банкета.
Фаровете им светеха все по-силно и по силно и колкото повече се
приближаваха, толкова повече се ускоряваше дишането ми.
Тогава изведнъж очите ми се разшириха от изненада, защото усетих
как Майкъл бавно започна да гали корема ми.
Божичко!
Не можех да се въздържа. Извих гръб, притиснах задника си към
него и се загледах право напред към приближаващите ни камиони.
Чух как Майкъл изстена и телефонът му ме удари по глезена, защото
го беше изпуснал. После отмести ръка от корема ми, хвана ме за врата
и ме придърпа към себе си, а другата му ръка отново ме задържа за
кръста.
– Престани – прошепна задъхан в ухото ми той. – Побъркваш ме.
Стисна врата ми по-здраво и аз прехапах устни. Усещах силното
туптене на пулса си и го чувах в ушите си.
Мамка му! Тялото ми се изви въпреки предупреждението на
Майкъл.
Камионите надуха клаксони и замигаха с фарове, а аз изстенах,
скована от страх. Стомахът ми се преобръщаше отново и отново.
– Божичко – прошепна в ухото ми Майкъл и отново плъзна ръка под
суитшърта ми. – Ще свършиш ли?
Той задиша тежко в ухото ми, а приближаващите фарове ме
накараха да затворя очи. Дъхът ми секна, щом камионите профучаха
покрай нас, надули клаксони, а вятърът нахлу през отворените
прозорци и развя косата ми.
– Страхотно! – извика Уил, който държеше същия телефон от по-
рано и записваше.
Деймън се засмя, а Кай забави колата. Майкъл пусна врата ми и
всички се обърнахме да надникнем през задния прозорец.
Кай спря автомобила по средата на пътя и аз си поех дъх, докато
наблюдавах неразбиращо как камионите свиха към средата на пътя и
спряха, насочили предниците си един към друг, застанали решетка до
решетка.
Фаровете на самосвалите угаснаха и в следващия момент някакви
момчета изскочиха от кабините и изтичаха към нас.
Камионите блокираха пътя и банкета и не бяха оставили никакво
място за минаване. Отстрани имаше канавки, така че шофирането
извън пътя беше невъзможно без някакво много сериозно превозно
средство.
Черните врати се отвориха и в колата на Майкъл скочиха двама
млади мъже, които се смееха лудо и едва си поемаха дъх.
– Мамка му, това беше невероятно! – изхихика момчето с кафявата
коса и се настани отзад при Деймън.
Уил го тупна по гърба, докато минаваше. След него се качи русият и
зае старото ми място. Той отмести косата от челото си и потупа Кай по
рамото, за да му подаде два чифта ключове.
– Настроих алармата, така че чичо ти ще разбере за липсата на
камионите чак на сутринта – каза задъхано той.
Познах и двете момчета. Саймън Улрих и Брейс Селинджър,
баскетболисти от училище.
Ето какво е имал предвид Майкъл, като каза, че ще ни трябва повече
място, и ме накара да седна в скута му. Трябваше да качим други хора.
Сведох поглед и присвих очи, за да помисля върху казаното от
Брейс. Камионите явно бяха на семейството на Кай. Чичо му
притежаваше строителна компания и момчетата трябва да са взели
самосвалите, но сега просто ги оставиха на средата на пътя. Това беше
номерът на Кай тази вечер.
Но…
Погледнах към Майкъл и той повдигна предизвикателно вежди.
– Блокирате пътя – започнах аз, като най-сетне проумях какво става,
– за да не позволите на полицията и пожарната да се върнат.
Ъгълчетата на устата му се извиха в усмивка:
– Впечатлена ли си вече?

~
Оставихме Брейс и Саймън в една закусвалня и макар да нямах
никакво желание да го правя, се върнах на първоначалното си място,
тъй като вече не съществуваше логична причина да остана в скута на
Майкъл.
Лошото беше, че се страхувах да не ме помоли да си тръгна – щеше
да ми стане доста неудобно, че му се е наложило да ме пита.
Майкъл отново седна на шофьорското място и ни отведе обратно
към нашия квартал, като паркира на тъмния, тих път на около
километър от дома ми. Намирахме се пред огромна желязна порта с
висока каменна ограда, зад която знаех, че беше къщата на кмета.
Тъндър Бей беше малка общност от около двайсет хиляди жители,
без да броим учениците, които пътуваха от съседните области, за да
учат в основното училище. Кметът ни заемаше тази позиция отдавна,
което не беше изненадващо, имайки предвид, че почти нищо в града
ни не се променяше.
Деймън слезе от колата преди около половин час, а ние останахме да
го чакаме вътре с включен двигател и пуснат климатик. Беше ми
ужасно трудно да не задавам въпроси. Като например защо чакаме?
Какво прави Деймън вътре? Ако върши нещо нередно и полицията
идва насам, няма ли да сме лесни мишени?
Да, няколко полицаи се занимаваха с пожара, с който им отвлякохме
вниманието на другия край на града, но те не бяха единствените в
областта.
– Ето го.
Кай погледна през прозореца на Майкъл и аз последвах примера му.
Видях как Деймън скочи от едно дърво от другия край на каменната
ограда и се приземи на крака на земята.
После си сложи качулката и изтича до колата, отвори вратата откъм
Уил и със смях изпълзя над краката на своя приятел, след което се
тръшна на мястото си най-отзад.
Студеният му суитшърт докосна бузата ми, но този път вместо
обичайната миризма на цигарен дим усетих фин аромат на парфюм.
– Как беше тя? – попита го Уил през рамо.
– Беше по-вкусна от близалка.
Присвих раздразнено устни. Сериозно? Чакахме толкова време, за да
преспи с някоя?
Знаех, че момчетата определено обичаха женска компания и не го
криеха.
Имайки предвид кои бяха и какво влияние имаха, не им беше трудно
да си намират момичета, готови да си прекарат добре. Макар да не ми
беше приятно да съм случаен свидетел на примитивните им
коментари по адрес на различните им завоевания, донякъде завиждах
на свободата, която имаха да правят каквото си поискат, без да бъдат
осъждани.
Дали биха чакали, ако аз исках да преспя с някого? Щяха ли да ме
потупат по гърба и да ме питат как е минало?
Не.
Те, или поне Уил и Деймън, биха очаквали да съм девствена, да си
разтворя краката само за тях и да не мрънкам, ако не ми се обадят
никога повече.
За съжаление, Майкъл доста приличаше на Деймън.
Нямаше гаджета, никога не се обвързваше и нямаше никакви
очаквания. Единствената разлика между тях беше, че Майкъл не
обсъждаше любовните си подвизи, а Деймън ги обявяваше на
всеослушание.
– Можеше да се качите и вие – предложи Деймън. – Падаш ли си по
жени, Рика?
Кръвта ми кипна от гняв. Отново си сложих колана и му отговорих,
без да го поглеждам:
– Бих предпочела да си легна с жена вместо с теб.
Уил се изсмя и се преви на две, а Кай изхихика тихо от мястото си
пред мен. Майкъл не реагира.
В този момент усетих хлад от дясната страна на лицето си и разбрах,
че Деймън ме гледа кръвнишки.
– Е, коя беше? – попитах, без да му обръщам внимание.
– Жената на кмета – отвърна Уил. – Евтина курва, но пък е много
хубава.
Божичко. По-възрастна омъжена жена? Този човек няма граници.
– Всъщност тя не беше там – поправи го Деймън.
С Уил се извърнахме назад и го погледнахме неразбиращо:
– Тогава с коя беше? – попита го веднага Уил.
Деймън се ухили и приближи два пръста до носа си:
– Обичам девственици. Толкова са сладки.
Кай се обърна към него и го изгледа свъсено:
– Кажи ми, че не си го направил! – изръмжа той, очевидно по-
запознат със ситуацията от мен.
– Гледай си работата! – сряза го Деймън.
Свъсих вежди, гледайки недоумяващо към момчетата:
– За кого говорите?
Деймън извади същия телефон, с който Уил беше записал пожара, и
го подхвърли на Уил.
– Имам видео – подразни го той. – Искаш ли да го видиш?
Завъртях се напред и изпънах гръб. Шибано нищожество.
– Страшно си тъп! – процеди през зъби Кай и също се обърна
напред.
Загледах се в него и се зачудих какво го беше ядосало толкова.
Глупавите подмятания на Деймън ме бяха вбесили, но не разбирах
защо подразниха и Кай? Какво можеше да е по-зле от жената на кмета?
Тогава най-сетне разбрах за кого говореха, и очите ми се разшириха.
Единственият друг човек, който живееше в тази къща, освен
прислугата.
Уинтър Ашби, дъщерята на кмета.
Мамка му! Това ли беше номерът му? Да я изчука?
Нищо чудно, че Кай беше бесен.
Но преди да успея да потвърдя предположението си, Деймън извади
цигарите си и се обади:
– Да отидем да хапнем – предложи той. – Умирам от глад.
Майкъл, който през цялото време не беше обелил и дума, се
поколеба само за секунда, преди да запали колата и да се върне
обратно на пътя.
Усили радиото, където звучеше Jekyll and Hyde на Five Finger Death
Punch и потеглихме обратно към града. Паркирахме пред „Стикс“,
известно място за срещи, бар и зала за билярд, посещаван от почти
всички хлапета в града, които нямат двайсет и една години. Тук се
сервираше алкохол, но само на пълнолетни (и на баскетболисти).
Но това нямаше значение. Музиката беше хубава, атмосферата –
мрачна, а мястото беше достатъчно голямо да побере доста хора. В
петък и събота вечер купонът беше тук. За съжаление, винаги, когато
се опитвах да се присъединя към приятелите си, Тревър се появяваше
и започваше да ми досажда, затова идвах сравнително рядко.
Излязохме от колата и докато я заобикаляхме, за да се съберем на
тротоара, прокарах пръсти през косата си. Деймън хвърли цигарата си
на улицата, а аз скръстих ръце на гърдите си, за да се стопля.
– Проклетият Андерсън – рече едва чуто Кай. – Не мога да го
понасям.
Проследих погледа му през прозореца и веднага щом видях за кого
говори, отместих очи.
Майлс Андерсън.
Забих поглед в земята и оставих косата ми да покрие половината ми
лице. И аз не можех да го понасям.
Обзе ме тревога и мускулите в цялото ми тяло се стегнаха болезнено.
– Откакто завършихме, копелето говори само против нас – добави
Деймън.
Беше ясно, че никой от тях не харесваше новия капитан на
баскетболния отбор на Тъндър Бей. Майлс пое поста, след като
Майкъл се дипломира, и се радваше, че вече няма кой да го засенчва.
Той ненавиждаше властта, обаянието и влиянието на Конниците и
щом завършиха, не се поколеба да си присвои всичко, което някога им
принадлежеше.
Проблемът беше, че изобщо не го биваше за капитан. Миналата
година отборът се представи ужасно и колкото повече се проваляше
Майлс, толкова по-усилено се опитваше да докаже мъжеството си.
Потръпнах и се насилих да не мисля за случилото се миналата
пролет. Можеше да се каже, че Майлс беше единственият човек, по-
ужасен от Деймън.
 Обърнах се към Майкъл и се опитах да прикрия притеснението си:
– Нали няма да влизаме?
– Защо не?
– Просто не искам – свих рамене и погледнах встрани с престорено
равнодушие.
– Добре, но аз съм гладен – намеси се Уил. – А има и опашка, така че
да вървим!
Не можех да откъсна поглед от пода. Затворих очи за миг отчасти
заради коментара на Уил, отчасти защото отказвах да помръдна, а
нямах желание да обяснявам защо.
В училище ми се налагаше да понасям присъствието на Майлс, но
нямах намерение да го търпя и в свободното си време.
Усетих, че Майкъл се доближи до мен:
– Какво ти става?
Тонът му беше рязък и звучеше нетърпеливо. Не очаквах друго.
Никога не се държеше отстъпчиво с мен.
Изгледах го предизвикателно и поклатих глава:
– Просто не искам да влизам. Ще ви изчакам тук.
Деймън поклати глава:
– Казах ти – оплака се на Майкъл той, – сложна работа!
Въздъхнах раздразнено и останах закована на мястото си. Не давах и
пет пари за мнението на Деймън. Важното беше да не трябва да гледам
проклетия Майлс Андерсън, докато се наслаждава на факта, че се е
измъкнал безнаказано.
Вече имаше тази власт над мен.
Изведнъж поех рязко дъх, защото Майкъл ме грабна за ръката и ме
издърпа насила зад колата. После изведнъж ме пусна и започна да се
приближава към мен, а аз заотстъпвах назад.
– Какъв ти е проблемът? – изръмжа той.
В гърлото ми заседна буца и захапах устната си, защото не исках
другите да научават.
Но беше неизбежно.
Всички ни последваха зад колата, като застанаха до Майкъл и
зачакаха, втренчени в мен.
Страхотно.
Въздъхнах, изправих рамене и просто го изрекох:
– Майлс Андерсън ме дрогира на едно парти миналата пролет.
 Не можех да откъсна поглед от краката си, а всички стояха и
мълчаха.
Миналия март отидох на парти за деня на Свети Патрик в къщата на
един гимназист. Разбира се, не бях сама. Ноа и Клаудия бяха с мен.
Забавлявахме се, танцувахме, изпих едно питие и в следващия
момент се озовах в някаква тоалетна, където Ноа ме свести с шамар и
после натъпка пръст в гърлото ми, за да повърна.
Момчетата сигурно си мислеха, че преувеличавам. На кого му пука,
че някаква идиотка са я упоили?
Майкъл се приближи към мен:
– Какво, по дяволите, каза току-що?
Изтръпнах, щом срещнах погледа му – беше впил в мен канелените
си очи и изглеждаше готов да ме разкъса, но запазих самообладание.
– Всъщност го направи гаджето му Астрид Колби – обясних аз, – но
и той е бил замесен.
Ето, сигурно вече бях изгубила доверието на Майкъл. Смятаха ме за
слаба и глупава и само им бях изгубила времето.
– Какво се случи? – поиска да разбере той.
Преглътнах буцата в гърлото си и заговорих с треперещ глас:
– Бързо съм изгубила съзнание – отвърнах. – Не помня почти нищо.
Знам само онова, което ми каза Ноа. Разбил е вратата на спалнята в
къщата, където беше купонът. Била съм на леглото и… – Замълчах за
момент. Стомахът ми се преобръщаше и в очите ми горяха сълзи. –
Ризата ми е била разкопчана.
Майкъл се поколеба за момент, но после ме накара да продължа:
– И?
– Не са стигнали до края – уверих го аз, знаейки накъде бие.
Не, не бях изнасилена.
– Ноа забелязал, че ме водят горе – обясних аз, – едва съм ходела.
Добре че е успял да дойде навреме.
– Защо не каза на някого? – попита обвинително Майкъл.
Раменете ми се разтърсиха и се опитах да преглътна сълзите,
напиращи в очите ми.
Нямаше смисъл. Започнах да плача и не можех да събера сили да
погледна никого.
– Какво не ти е наред? – изкрещя в лицето ми Майкъл и ме накара да
подскоча. – Защо не каза на никого?
– Казах! – изкрещях аз и го изгледах свирепо през замъглените си от
сълзи очи. – Казах на всички! Майка ми се обади в училището и…
Не можах да продължа и скръстих ръце, свити в юмруци.
– Ако не ми кажеш всичко, кълна се… – заплаши ме той, когато не
продължих.
Поех си дълбоко дъх и си наложих да довърша:
– Баща ти е партньор в три дружества за недвижими имоти със
семейството му, така че…
– По дяволите! – Майкъл се откъсна от мен и ругаейки, се извърна
настрани.
Кай поклати глава и тъмните му очи пламнаха от гняв.
– Не мога да повярвам! – процеди той.
Нямаше нужда от повече обяснения.
Да, опитах да отвърна на удара – казах на майка си, на семейство
Крист, на училището, дори на Тревър… Но в крайна сметка, въпреки
молбите на майка ми и на госпожа Крист, бизнес отношенията между
бащата на Майкъл и родителите на Майлс се оказаха по-ценни от
моята чест.
Казаха на Майлс да не ме доближава, а на мен ми беше забранено да
си правя тест за наркотици за доказателство. Случаят не стигна до
полицията и дори не напусна домовете ни. Всеки ден ми се налагаше
да го виждам в училище и не спирах да се чудя дали ако бяха успели да
ме изнасилят, щях да получа някакво правосъдие?
Сведох глава и се опитах да сподавя тихите си ридания. Божичко,
идеше ми да го убия.
– Стига си плакала! – нареди Деймън, гледайки ме свирепо.
После погледна към Майкъл с присвити очи:
– Какво ще правим?
Какво ще правим? Какво можем да направим? Въпреки че
Конниците имаха някакво влияние в този град, нямаха никаква власт
над родителите си. Евънс Крист убеди майка ми да не разгласява
случилото се, и всичко приключи. Астрид и Майлс нямаше да бъдат
разследвани, но дори и да бяха, срещу тях вече нямаше никакви
доказателства.
А може би…
Може би Деймън имаше предвид друг тип отмъщение.
 Майкъл дишаше тежко и пристъпваше от крак на крак. Накрая спря
поглед върху мен.
Изведнъж вдигна брадичка и придоби решителен вид.
– Питай нея.
Замръзнах на място. Какво искаше да каже?
Той наклони глава и ме предизвика, а другите бавно се обърнаха
към мен и зачакаха.
Какво ставаше? Какво очакваха от мен?
Тогава разбрах въпроса на Деймън. Трябваше да реша какво да
направим заедно.
Тази вечер всички се подкрепяхме, а сега беше мой ред. Но нямаше
да свършат работата ми вместо мен.
Не, Майкъл не би го направил. Никога не ме щадеше и щеше да ме
накара да се справя сама. А ако откажех, набързо щях да се озова у
дома.
Прехапах устни и отново погледнах през прозореца на „Стикс“.
Майлс се наведе над приятелката си, която седеше на един висок стол,
намести краката ѝ около кръста си и я целуна, мачкайки гърдата ѝ. Тя
се изкиска, а той се отдръпна със самодоволна усмивка на лице и
безгрижно се отправи към бара, като по пътя получи потупване по
гърба от един съотборник.
Отново погледнах Астрид и видях как се смее с приятелките си и
оправя дългата си червена коса.
Мислеха си, че са победили. Не се страхуваха от мен.
Стиснах зъби толкова силно, че ме заболя.
Не знаех какво да правя, но не ми пукаше.
Попих останалите по ъгълчетата на очите ми сълзи, за да се уверя,
че гримът ми не се е разтекъл.
Хванах задната част на суитшърта си, изхлузих го през глава и
измъкнах ръцете си, след което го метнах на Кай. Раздърпах подгъва
на тесния си сив потник и го повдигнах нагоре, така че да оголя малко
от корема си, и разроших коса в опит да ѝ придам някакъв временен
обем и небрежен секси вид или нещо подобно.
– Като видите, че го водя към тоалетната, ми дайте минутка и после
елате – наредих аз, докато оглеждах останалото си облекло.
Вдигнах очи към момчетата, за да потвърдя, че са ме чули, и
замръзнах на място.
 – Какво? – попитах тихо аз.
И четиримата се бяха вторачили в тялото ми и го оглеждаха от горе
до долу, сякаш никога преди не бяха виждали момиче.
Кай се опитваше да откъсне поглед, но постоянно ме поглеждаше
крадешком с присвити очи, сякаш беше ядосан, докато Деймън ме
гледаше, все едно бях гола.
Уил повдигна вежди и се обърна към Майкъл, а устните му
оформиха едно беззвучно „О“ и въздъхна тежко.
Но когато погледнах Майкъл, видях, че мускулите на челюстта му се
стегнаха и сви юмруци. Нямах представа какво си мислеше, но
изглеждаше ядосан. Както обикновено.
Завъртях очи.
Трябваше да призная, че ми беше приятно. Осъзнах, че откакто
излязох с тях тази вечер, не се бях сещала за белега си. Не се чувствах
секси, но ми беше особено приятно, че успях да привлека вниманието
им сравнително лесно. Нямах къса пола, носех съвсем малко грим и не
разигравах никакви игрички. Само си свалих суитшърта и изведнъж
вече не бях някакво малко момиченце.
Нямаше как да не го забележат, защото дълбокото деколте на
потника ми не оставяше много на въображението. А предвид
температурата навън, дори не исках да си представям каква гледка им
предоставяше тънкият плат.
Насилих се да се усмихна широко, за да се настроя, и издърпах
манерката на Уил от ръцете му, преди да се отправя към вратата.
– Хей! – излая той.
Но преди да е успял да каже нещо друго, вече бях вътре и вратата се
затвори зад мен.
Веднага щом влязох, топлината на билярдната зала ме обгърна и
усетих миризмата на дървесина и хамбургери. Разликата в
температурата накара чувствителната ми кожа да изтръпне. Усетих как
зърната ми се втвърдиха още повече и ръцете ми се разтрепериха.
Може би просто бях нервна.
Огледах вътрешността на заведението, преструвайки се, че човекът,
който търсех, не седеше на бара, и се опитах да се държа естествено.
Няколко души откъснаха поглед от малките си компании около
билярдните маси, за видят кой е новодошлият. Неколцина ми се
усмихнаха и кимнаха за поздрав, преди отново да се върнат към
заниманията си.
От високоговорителите се носеше Corrupt на Depeche Mode.
Отметнах косата си настрани и надигнах манерката, за да отпия малка
глътка, като се постарах да не трепна, когато течността изгори гърлото
ми. С крайчеца на окото си забелязах, че Майлс извърна глава към
мен.
Докато държах манерката в едната си ръка, мушнах другата в задния
джоб на дънките си и минах по пътеката между бара и билярдните
маси, като се стараех да се усмихвам и да полюшвам бедра. Исках да
изглеждам съблазнително, макар че сърцето ми се беше качило в
гърлото и по тила ми беше избила студена пот.
Престорих се, че не внимавам къде ходя, и извърнах глава към една
от масите, за да видя нещо, което уж беше привлякло вниманието ми.
Тогава се блъснах в ръката му, обърнах се към него и водката от
манерката на Уил се разля по ръката ми и намокри ризата на Майлс.
– Божичко! – възкликнах аз и театрално го избърсах. – Толкова
съжалявам, аз…
– Няма нищо – прекъсна ме той и се приведе във вид, заглаждайки
ризата и косата си. – Какво пиеш, хубавице?
Майлс се възползва от възможността и ме прегърна през кръста с
една ръка, а с другата ми измъкна манерката и отпи.
Повдигна вежди, вероятно изненадан, че вътре действително имаше
алкохол, а не сок. Предимството на това да си по-затворен, е, че
повечето хора не те познават и така можеш да ги изненадаш, ако
решиш да превключиш скоростите в ситуация като тази.
Смръщих вежди и се престорих на притеснена и уязвима.
– Моля те, не казвай на никого! – помолих го аз. – С Тревър се
скарахме и ми се прииска да разпусна.
Не че щеше да ме издаде, все пак всички пиеха, но целта ми беше да
го накарам да ме помисли за лесна плячка. Майлс и Астрид бяха
наясно, че знаех за случилото се в деня на Свети Патрик, макар и да не
можех да си го спомня, но се надявах да ги убедя, че в момента съм
прекалено пияна, за да ми пука.
Върна ми манерката с усмивка на уста:
– За какво се скарахте?
Отметнах глава назад, за да изглежда, сякаш алкохолът започва да
ме хваща, и изпъшках:
 – Мисли си, че му принадлежа, а аз съм на друго мнение –
продължих с преструвките аз и му хвърлих прелъстителен поглед.
Видях възбудата в очите му и усетих как обгръща собственически
ханша ми с ръце.
– Някой друг ли си търсиш? – прошепна той, приближавайки се до
устата ми.
Облизах устни и отпуснах ръка на рамото му, като я оставих да виси
зад гърба му.
– Може би – предизвиках го аз и се олюлях в ръцете му.
– Не мога да го виня, Рика – рече Майлс с нисък глас и ме придърпа
към себе си. – Само се виж!
Усмихнах се и се опитах да преглътна горчилката, която се надигаше
в гърлото ми.
Препънах се напред, изстенах и се престорих, че ми се вие свят.
– Всичко се върти – изхленчих аз. – Най-добре да си наплискам
лицето. Къде е тоалетната?
Майлс ме хвана за ръката, наведе се и прошепна:
– Ела.
Не си направих труда да погледна дали гаджето и приятелите му са
ни видели. Знаех, че е така, и се надявах Астрид да ни последва всеки
момент.
Оставих на Майлс да ме води, като заедно прекосихме бара и
завихме зад ъгъла, където бяха тоалетните. Той ме издърпа в мъжката
тоалетна, където се насочих право към мивките и пуснах водата. За
щастие, нямаше никого.
Подпрях се на единия край на мивката и се заех да галя деколтето и
врата си с мокра ръка, като кокетно извих гръб и отметнах косата си
настрани.
Хайде, момчета. Елате!
– Вече съм по-добре – изстенах аз и продължих да плъзгам мократа
си ръка по тила си, а после я оставих да се спусне надолу по гърдите
ми.
Майлс не си губеше времето. Дойде зад мен, хвана ме за ханша и се
притисна до задника ми.
– Божичко, сигурно се чукаш страхотно! – каза тихо той, като стисна
рамото ми с една ръка, а с другата се пресегна към гърдата ми.
Поех треперливо дъх и устата ми пресъхна.
 Майкъл!
Продължих с преструвките и се насилих да се засмея тихо, преди да
избутам ръката му встрани:
– Какво правиш?
Той отново посегна към циците ми и изръмжа тихо в ухото ми:
– Знаеш, че го искаш. – Тогава плъзна ръка надолу и се зае с копчето
на панталоните ми.
Пулсът заблъска силно в ушите ми и погледнах с надежда към
вратата.
Не си жертва, а аз не съм твой спасител. В очите ми напираха
сълзи и цялата треперех от страх.
Къде се бавят? Какво става?
Стиснах зъби и поех дълбоко въздух. Издишах бавно и се успокоих.
– Това ли си мислиш, че искам? – попитах аз, опитвайки се да не
звуча толкова напрегната, колкото се чувствах.
Телефонът ми остана в колата, ключовете ми бяха в суитшърта. Бях
съвсем беззащитна. Нямах оръжие и единствената ми надежда беше да
се измъкна от тоалетната.
Обърнах се и облегнах ръце на мивката. Тогава замръзнах, защото
усетих, че докосвам нещо малко и остро.
Задържах го в ръка, а през това време Майлс се нахвърли да ме
целува по врата и да стиска задника ми:
– Знам точно какво си просиш – отвърна той.
Опипах метала и осъзнах, че държа помпата на диспенсъра за сапун
на гранитния плот. Имаше тънък и остър метален чучур. Напрегнах
ръка и бавно и тихо развинтих помпата, накрая я откачих и бързо я
скрих зад гърба си.
– Махни се от мен! – наредих аз. Приключих с игричките.
Но тогава Майлс ме хвана за косата и дръпна главата ми толкова
рязко назад, че ме накара да изпищя.
– Не ме дразни!
Другата си ръка натъпка в деколтето на потника ми и стисна гърдата
ми, докато целуваше грубо врата ми.
– Обаче ако искаш, може да плачеш. Само си свали проклетите
панталони.
Присвих се и вдигнах ръката, в която стисках помпата, с
намерението да го ударя по лицето, но тогава вратата се отвори с
трясък и двамата извърнахме глави натам. Заля ме вълна на
облекчение.
Но само за кратко.
Астрид.
Сърцето ми се сви, но очите ми проблеснаха и бързо скрих
оръжието зад гърба си. Гаджето на Майлс влезе и затвори вратата зад
себе си, като, изглежда, нямаше търпение да се забърка в
неприятности.
– Значи си мислиш, че може да чукаш гаджето ми, така ли, малка
кучка такава? – Тя впери поглед в мен, а очите ѝ едновременно ми се
подиграваха и ме предизвикваха.
Наместих импровизираното оръжие в ръка, а кръвта ми кипеше и
изгаряше врата и гърдите ми.
Божичко, бях ужасно изплашена. Майкъл!
Астрид се приближи, обгърна врата на Майлс с ръка и извади език,
за да оближе устни. Майлс се наведе да ме целуне, стискайки ме още
по-здраво, но успях да го отблъсна и да се втурна към вратата.
Тогава той ме хвана и ме блъсна обратно до мивката. Кожата ми
настръхна и започнах да дишам тежко и учестено. Не!
Исках да се измъкна. Исках да си отида у дома. Исках да съм с майка
си.
Астрид се облегна назад и се обърна към Майлс:
– Искаш ли я?
Той прехапа долната си устна и ме придърпа към себе си, сякаш бях
основното му ястие.
– Да, по дяволите! – изръмжа той и ме накара да изпищя, като
отърка пениса си в мен.
– Наведи я и ѝ го вкарай! – нареди Астрид. – И бъди груб. Не я
харесвам.
Майлс ме обърна толкова рязко, че ми се зави свят, и после натисна
главата ми върху плота.
Астрид се намести на мивката до мен и прошепна в ухото ми:
– Обичам да гледам как чука други момичета.
Не можех да дишам. Опитах да си поема дъх, но само треперех все
по-силно.
Майлс се пресегна да разкопчае ципа на панталоните ми, но тогава
нададох пронизителен писък и гневът ми ме изпълни със сила.
Замахнах.
Веднага се изправих, издърпах ръцете си и ги стоварих върху лицето
на Астрид, като я блъснах в огледалото вдясно от мен.
Лявата страна на главата ѝ се удари в огледалото и го разби на
десетки парчета.
Завъртях се бързо и ударих Майлс по лицето, като забих чучура на
помпата в кожата му и разрязах бузата му.
– Мамка му! – изрева той и веднага докосна лицето си с ръка,
препъвайки се назад.
– Кучка! – изпищя Астрид. – Поряза ми лицето!
Размахах оръжието пред себе си и се отдръпнах до стената, цялата
обляна в пот.
– Така ви се пада, извратеняци такива! – изкрещях аз, а лицето ми
почервеня от яд.
– Ела тук! – викна Майлс и ме събори на пода толкова рязко, че едва
не ми изтръгна ръката от рамото.
– Не! – изпищях аз.
Той застана над мен и аз отчаяно започнах да мятам ръце и крака, за
да му попреча да ме хване, но той успя да ме задържи.
– Майчице, малката – прозвуча нечий бодър глас над мен и аз
изстенах, щом Майлс спря, за да погледне пред себе си.
Едва си поемах дъх, а сърцето биеше яростно в гърдите ми, но
проследих твърдия поглед на Майлс към вратата, която току-що се
беше отворила.
Уил ни наблюдаваше през бялата си маска, а Майкъл, Кай и Деймън
стояха до него.
– Изглежда, си ги подредила достатъчно добре и без наша помощ –
заяви той и хвърли бърз поглед към Астрид, чието лице кървеше над
мивката.
Четиримата влязоха бавно, изпълвайки пространството около нас, и
затвориха вратата след себе си. Забелязах, че Майкъл присви очи, щом
видя разкопчаните ми панталони.
– Какво правите тук? – нападна ги Майлс, изправяйки се на крака. –
Излезте. Не е ваша работа.
Никой не се поколеба.
Майкъл замахна и заби юмрука си в лицето на Майлс, като му
изкара въздуха и го запрати встрани. Деймън и Уил веднага се
наведоха, хванаха го за ръцете и го извлачиха до стената,
приковавайки го там.
Кай ми помогна да се изправя и аз се втурнах да спра Астрид, която
се опитваше да се измъкне през вратата. Хванах косата ѝ в юмрук и я
блъснах към стената до гаджето ѝ, като през това време се опитвах да
не се разплача от облекчение.
– Не ме докосвайте повече! – изкрещях в лицето на Астрид, а после я
прекрачих и се наведох да се изплюя в лицето на Майлс. – Никога!
Той потрепери. По бузата му се стичаше кръв от раната, която му бях
нанесла.
Докато отстъпвах назад, тялото ми се тресеше, а лицето ми се
изкриви от пристъпа на страх и сърцето ме заболя. Сведох поглед и
видях кръвта на Майлс по дрехите си.
– Отивай в колата – нареди Майкъл, докато Майлс стоеше прикован
до стената пред него. – Сега ще дойдем.
Подсмръкнах и без да пускам помпата на диспенсъра, взех
суитшърта си от ръцете на Кай и го облякох, за да прикрия кръвта.
– Какво ще правите?
Майкъл отново се обърна към Майлс:
– Ще се уверим, че са те разбрали – отвърна той.

Глава 11
ЕРИКА

В наши дни
Влязохме в някаква огромна, бяла къща в покрайнините на града, като
четиримата вървяха пред мен, а аз ги следвах. Не се притесняваха, че
може да избягам.
Все пак се бях качила с тях в колата.
Като се върнах в апартамента след случилото се с Майкъл, ме обзе
гняв, а през главата ми минаха какви ли не ужасяващи мисли.
Момчетата обичаха игричките и по някаква причина тази нощ аз бях
мишката в капана им. Но защо?
 Часовникът в апартамента ми отброяваше изтичащите минути, а аз
не можех да се успокоя. Щяха да дойдат за мен и нямах представа дали
възнамеряваха някога да спрат. Не исках да ги виждам отново. Никога
повече.
Но очевидно имаха някаква цел. Обичаха да предизвикват хората.
Това и правеха. Трябваше да започна да отстоявам своето и да не
отстъпвам.
Какво още можеш?
На какво ли бях способна? Баща ми ме беше научил да съм
безстрашна. Да експериментирам и да опитвам всякакви нови неща.
Да уча, да съм любопитна, да не позволявам нищо да ме спре.
Майка ми ме научи да съм самостоятелна. Естествено, беше го
направила неволно, като ми показваше точно каква не исках да бъда.
А от Майкъл, както и от Деймън, Уил и Кай, се научих да бълвам
огън. Научих се да вървя така, сякаш пътят ми е проправен само и
единствено за мен, и да се държа така, сякаш целият свят трябва да
знае, че идвам.
Но прилагах ли някое от тези умения? Разбира се, че не. Бях
страхлива мишка, затова си сложих бански и се качих в проклетата
кола. Исках да съм различна.
Този път нямаше да се откажа.
Никой не продума по пътя и докато пътувахме, не откъснах поглед
от прозореца, доволна, че бяха усилили музиката и дори не се
опитваха да водят разговор.
След като валетата откараха колите, ни въведоха в къщата и аз ги
последвах, обута в джапанки от черна кожа. При вида на събралите се
хора веднага се успокоих.
Тук не се чувствах в опасност.
Имението имаше модерна архитектура – имаше много прозорци и
стъклени повърхности и навсякъде изпъкваха остри ъгли и бели
стени. Сградата беше на няколко етажа с балкони, всеки от които
стърчеше от къщата с различна големина. Щом влязохме, веднага
разбрах, че сме на парти на „Сторм“.
Баскетболният отбор на Майкъл.
Навсякъде бяха пръснати спортни принадлежности, а някои от
гостите, включително онези, с които пристигнах току-що, се
извисяваха над всички останали.
 За момент се притесних, като видях, че всички мъже бяха облечени
официално, но после се успокоих, защото жените носеха клубно
облекло или бански като мен.
– Джейк! – Майкъл се ръкува с някакъв мъж, който беше с няколко
сантиметра по-висок от него, и се обърна към мен. – Ерика, това е
Джейк Оуен, мой съотборник. Къщата е негова.
Усмихнах се половинчато и се ръкувахме.
– Приятно ми е да си запознаем – поздрави ме той, като ме гледаше
добродушно. – Много си красива. – После се обърна към Майкъл: –
Сигурен ли си, че си готов останалите от отбора да я видят, преди да
си сложил халка на пръста ѝ?
Майкъл присви очи и поклати глава, без да обръща внимание на
шегата на приятеля си.
– Всъщност излизах с брат му – отговорих аз. – Израснахме заедно.
– Така ли? – Джейк се поизправи и се обърна заинтригуван към мен.
– Ще ми е приятно да чуя някоя и друга баскетболна история от
детството му. Както сигурно знаеш, Майкъл не обича да споделя
много-много.
Усмихнах се, известно ми беше точно за какво говореше Джейк. Но
тогава нещо привлече погледа ми и забелязах Алекс. Уил я водеше
нагоре по стълбите, а на лицето му се беше разляла широка усмивка.
Алекс беше тук? А защо беше с Уил?
После видях, че Кай и Деймън си взеха питиета и се отправиха към
вътрешния двор.
Обърнах се отново към Джейк, примигнах и се опомних:
– Аз… – заекнах. – Опасявам се, че няма много за разказване. Не
гледах мачовете му в училище. Съжалявам.
Майкъл едва забележимо присви очи.
Да, присъствах на всеки от мачовете му в гимназията.
Но не можех да кажа нищо за самата игра или за отборите, срещу
които побеждаваха. Тогава вниманието ми беше насочено в друга
посока.
Извиних се и ги оставих насаме, отдръпвайки се с лека усмивка. Бях
сигурна, че Майкъл не искаше да вися около него цяла нощ, а и ми
трябваше малко пространство.
Може би и едно питие.
 ~
Следващия половин час обикалях партерния етаж, преструвах се на
заинтересована от художествените творби и скулптурите, а после най-
сетне се отправих към бара.
За щастие, момчетата ме бяха оставили на мира и не ги бях виждала,
откакто дойдохме. Излязох с чаша ром с кола в ръка и усетих как
алкохолът бавно започна да сгрява кръвта ми. Забелязах, че в
огромния басейн имаше доста хора. Никой не плуваше, но беше
достатъчно просторно и всички седяха вътре и се наслаждаваха на
благоуханията на отиващото си лято.
В далечния край на басейна имаше каменни скали и изкуствен
водопад и забелязах, че зад водната завеса имаше нещо, наподобяващо
тайна пещера.
Огледах се наоколо – все още нямаше и следа от момчетата, така че
побързах да сваля блузата и късите си панталони. Оставих дрехите и
чехлите си на един градински стол, взех питието си и се потопих до
кръста в приятната вода на басейна.
Наместих се на ръба, отметнах коса върху лявото си рамо и отпих от
чашата си.
Затворих очи и отпуснах глава назад, като най-сетне усетих как
напрежението ме напуска.
Крайно време беше.
– Хей! – поздрави ме нечий глас.
Отворих очи и видях, че над мен стоеше Алекс с бутилка текила и
две чаши за шотове. Носеше червени бикини, на врата ѝ висяха
няколко дълги и тънки златни огърлици, а на ушите си имаше големи
халки.
– Изглеждаш доста по-щастлива от последната ни среща – отбеляза
тя.
Кимнах и протегнах чашата си към нея:
– Това помага.
– Пф! – подигра ми се Алекс, а после остави всичко на земята и влезе
в басейна. – Това не е нищо.
Наля бързо две чаши текила, като взе едната за себе си и ми подаде
другата.
Постарах се да не сбърча нос, защото да пия твърд алкохол, и то
чист, за мен беше абсолютна агония.
Но все пак исках поне веднъж да се отпусна. Не се страхувах от
момчетата, че ще се възползват от мен, ако пийна. На четиримата не
им трябваше алкохол, за да ме укротят, ако изобщо целяха това – така
или иначе нямах шансове срещу тях, затова реших, че е без значение
дали съм трезвена, или мъртвопияна.
Изпих шота и течността изгори гърлото ми. Стиснах очи и
преглъщайки отново и отново, опитах да се отърва от неприятния вкус
в устата си. Съжалих, че Алекс не беше донесла лимони.
Боже, каква лигла бях!
Издишах, за да преодолея острия вкус, и оставих чашата, но Алекс
веднага я напълни отново.
– Трябва да попитам – започнах аз, като все още се борех с
лютивината на текилата – какво имаше предвид, като каза, че се
виждаш с много мъже?
Ъгълчетата на устата ѝ се извиха нагоре и тя отново ми подаде
чашата.
– Знам, че Уил те заведе горе преди малко, а предната вечер беше с
Майкъл, нали? – продължих аз и я изгледах закачливо.
Тя сви рамене и си придаде гузен вид:
– Познавам много мъже. Разбирай, плащат ми да познавам много
мъже.
Не можех да разбера. Плащат ѝ да се запознава с различни мъже и
да прекарва време с тях?
Тогава най-сетне осъзнах за какво става въпрос, и очите ми се
разшириха:
– Ооо, ясно.
Тя се усмихна и поруменя, след което изпи шота си.
Беше компаньонка. Проститутка. Еха!
Последвах примера ѝ и изпих шота, като се надявах да ми помогне
да проумея цялата ситуация. Майкъл беше с нея онази нощ. Значи я е
наел?
– Не може да казваш на никого – каза Алекс с дрезгав от алкохола
глас и ме посочи. – Повечето ми клиенти са богати и популярни.
Оставих чашата, отдръпнах се на няколко сантиметра от ръба на
басейна и погалих повърхността на водата с ръце.
Правеше секс с различни мъже, а и с жени – припомних си думите ѝ
от разговора ни в асансьора – и ѝ плащаха за това. Освен това живееше
в моята сграда.
Не бях сигурна дали не предпочитах да е гадже на Майкъл.
Докато растяхме, винаги ревнувах, когато Майкъл беше заобиколен
от момичета. Още от малка го исках само за себе си.
Но след време Майкъл си създаде един стабилен навик. Вземаше,
наслаждаваше се и понякога се обвързваше, но връзката никога не
траеше дълго.
От друга страна, мисълта, че само са правили секс, също ме
вбесяваше. Алекс беше едва на няколко етажа разстояние и Майкъл
можеше да я извика по всяко време.
– Не се безпокой. Не съм спала с Майкъл – сякаш прочете мислите
ми тя.
Свих устни и повдигнах рамене:
– Не ме интересува.
Алекс се изсмя:
– Мислех, че те интересува – съдя по начина, по който езикът ти се
върза пред него онази нощ, когато беше по пижама.
Сведох поглед и усетих как водата минава между пръстите ми.
Можех да я попитам защо не е била с него, при положение че я видях
да се качва в апартамента му, но не исках да се интересувам от това.
Беше странно, че Алекс живееше в сградата, толкова близо до Майкъл,
но той не ми принадлежеше, така че не биваше да се меся.
– Не съм спала и с Кай – добави тя и изля още един шот в устата си.
– Значи си спала с Уил и Деймън? – заключих аз. – Не се обиждай,
но не мислех, че им е нужно да плащат за секс.
– Мъжете, които наемат компаньонки, не си плащат за секса –
поправи ме тя. – Плащат си, за да си тръгнем, когато приключи.
Чудно. Извърнах поглед встрани и изпитах съжаление към нея.
– Рика, някои хора нямат желание да създават връзки и да имат
задължения – обясни ми тя. – Аз съм само професионалист, който ще
те накара да се почувстваш добре, и щом всичко свърши, няма да
очаквам нищо от теб.
Кимнах, но не бях съвсем убедена. Може и да ги кара да се чувстват
добре, но после e мръсната тайна, която се налага да крият.
Алекс като че ли забеляза осъдителния ми поглед и побърза да
обясни:
 – Така успявам да си изплатя университета и апартамента и
възнамерявам да го правя само докогато е необходимо. Направила съм
своя избор. Иска ми се да не трябваше да го правя постоянно, но не
съжалявам. А и понякога е забавно – усмихна се игриво тя.
Разбирах я и не исках да я осъждам. Изборът си беше неин и тя
стоеше зад него. Донякъде дори ѝ завиждах за увереността.
Изведнъж осъзнах колко бях благодарна за сигурността и
удобствата, които заможното ми семейство ми осигуряваше.
През следващите двайсет минути си допих коктейла, а Алекс
надигна поредния шот и забелязах как щом алкохолът започна да
действа, всички постепенно започнаха да се отпускат. Мъжете
събличаха саката си, все повече хора влизаха в басейна, а с Алекс се
наслаждавахме на музиката и се смеехме.
Текилата нахлу в тялото ми и сгря гърдите и стомаха ми. Беше
толкова приятно да се усмихна и да се отпусна поне за малко. Кожата
ми трептеше, а главата ми започна да се замайва и с Алекс започнахме
да се поклащаме на ритъма на Pray to God, като почти не забелязвахме
двойката, която се натискаше до нас.
– Отивам до тоалетната – надвика музиката тя и бутна бутилката
текила в ръцете ми. – Пий още. Връщам се след минута.
Поклатих глава и ѝ отказах с усмивка.
Наблюдавах я как излезе от басейна и изчезна в къщата, но после
забелязах, че Майкъл, Уил и Кай ме наблюдаваха от другия край на
басейна, и настроението ми помръкна.
От колко време стояха там?
Бяха се подредили в полукръг, като всеки имаше по чаша в ръка, и се
запитах дали са ни наблюдавали с Алекс през цялото време.
Повдигнах вежда и ги изгледах предизвикателно, след което се
обърнах, оставих бутилката и се отправих към края на басейна.
Насочих се към пещерата зад водопада най-вече за да избягам от
натрапчивите им погледи, но и защото бях любопитна.
Водата се изсипваше по скалите и плискаше ръцете и гърдите ми,
докато газех към далечния десен край на басейна. Забелязах някаква
тъмна цепнатина зад водопада и заобиколих стичащата се вода,
промъквайки се, без да се намокря.
Веднага щом преминах отвъд, стомахът ми се изпълни с пеперуди и
се усмихнах широко.
 Мястото беше огромно.
Зад водопада беше скрит басейн, а водата му беше огряна от синя
неонова светлина, подобно на осветлението в апартамента на Майкъл.
Вдясно имаше нещо като бряг, където да се настаниш или да се
полюбуваш на красотата на басейна, без да се намокриш.
Мястото приличаше на пещера. По каменните стени и тавана
блещукаха малки бели светлини, които вероятно трябваше да
наподобяват звезди. Не можах да потисна стона, който се изтръгна от
устните ми, когато стегнах бедра. Бях възбудена.
Не знаех дали причината беше мястото, питиетата или Майкъл.
Целият ден беше толкова объркващ.
Придвижих се към вътрешността на пещерата, наслаждавайки се на
тъмнината и спокойствието, но изведнъж забелязах Деймън и спрях
на място.
Беше минал директно през водопада и целият беше вир-вода.
Заглади мократа си черна коса назад, а гърдите, раменете и ръцете му
бяха покрити с капки и искряха на меката светлина. Носеше бански,
които вероятно някой му беше заел. Веднага отстъпих крачка назад,
защото се насочи право към мен.
– Иска ми се да можех да кажа, че не съм свикнал да предизвиквам
подобна реакция у жените – замисли се Деймън, който забеляза, че се
отдръпнах.
Свих ръце в юмруци и облизах пресъхналите си устни:
– Не е вярно – възразих аз. – Мисля, че ти харесва.
Устните ми се извиха в усмивка и се наложи да потисна желанието
си да отстъпя отново. Целеше да ме изплаши. Разчиташе на това.
– Не ме е страх от теб. – Наклоних глава настрани, но въпреки
решителността ми сърцето ми щеше да изскочи.
Прецених, че ако изпищя, не бих могла да надвикам нито музиката,
която гърмеше навън, нито рева на водопада.
Деймън спря на сантиметри от мен:
– Напротив.
Тогава сграбчи кръста ми в стоманена хватка и ме повдигна от
земята.
Изпъшках и опрях ръце на раменете му в опит да се освободя.
– Деймън!
– Мога да те разкъсам на парчета – заплаши той и усетих дъха му
върху лицето си. – Дори няма да ми мигне окото.
Избутах го по-силно и заизвивах тяло:
– Престани. Пусни ме!
– Знаеш ли за какво си мислех в затвора? – Деймън ме хвана за
косата и така рязко ме дръпна назад, че ме накара да изстена.
Държеше ме здраво и неподвижно, а устните му бяха съвсем близо до
моите. – За теб… и последната ни нощ заедно – завърши той.
После ме целуна нежно, но властно, и захапа долната ми устна със
зъби. Отдръпнах се рязко и забих ноктите си в горната част на ръцете
му, а сърцето ми биеше бясно.
– Разкарай се, Деймън! – процедих аз.
Но той само ме хвана по-здраво и допря устни до моите.
– Винаги, когато останех сам, се пипах и си представях как поемаш
пениса ми като добро момиче.
Стрелнах ръка към него и стиснах врата му с всичка сила, опитвайки
се да го отблъсна от себе си.
Той се засмя, сякаш не забелязваше усилията ми:
– Така и не каза на Майкъл за случилото се онази нощ, нали?
– Откъде си толкова сигурен? – изръмжах и оголих зъби насреща му
аз.
Той приближи лицето си още по-близо:
– Защото вече щеше да ме е убил.
Стиснах врата му с всички сили и забих нокти в кожата му.
– Тогава може би ще му кажа – заплаших го. – Махни ръцете си от
мен, нещастник такъв!
– Достатъчно!
Майкъл.
Поех си дълбоко дъх, а Деймън впери поглед напред, по посока на
дълбокия заповеден глас.
Дишайки тежко, видях как се усмихна подигравателно и сякаш се
поколеба дали да не се противопостави на приятеля си.
Не можех да им смогна. Допреди два часа, изглежда, се разбираха, а
сега Майкъл се опитваше да го контролира.
Деймън най-сетне ме пусна и ме избута встрани. Забелязах
полукръговете, които ноктите ми бяха оставили по кожата на врата му.
Видях, че кърви, и не можах да не изпитам задоволство.
Чудесно. Може би това нямаше да спре, може би дори го бях
възбудила, но поне вече знаеше, че бях готова да се отбранявам.
Заслужаваше си риска да го предизвикам.
Деймън напусна пещерата и аз се обърнах, като не ми се наложи да
се опитвам да се успокоя. Вече се чувствах много по-силна.
– Харесва ти цялото това внимание, нали? – Майкъл ме изгледа
строго. – Изгаряш ли за него, Рика? Изобщо има ли значение от кого
ще го получиш?
Засмях се тихо и изкачих малките стъпала към просторния каменен
бряг.
– Питай Тревър – подразних го аз и завързах косата си на опашка.
Бях напълно наясно, че очите му обхождаха мокрото ми тяло. – Дори и
той не можеше да ми насмогне. Исках го постоянно. Божичко, обичам
да се чукам!
Майкъл наклони брадичка надолу и по лицето му се разля извратена
усмивка. Той се приближи до мен и без да спира да ме гледа, ме
приклещи до стената на пещерата.
– Отвори уста – нареди той и повдигна чашата си за уиски.
Не се поколебах. Нямаше да му позволя да види несигурността ми.
Малката, изплашена, свенлива Рика, която не смее да мръдне без
позволение? Нея вече я нямаше.
Наклоних глава назад и отворих уста.
Майкъл изсипа малко от питието си в нея и преглътнах, като се
постарах да прикрия изгарящата болка в гърлото си.
– Разкажи ми още – подтикна ме той, гледайки ме със скрито
предизвикателство.
Издържах на погледа му и се облегнах на стената, без да откъсвам
очи от него.
– Сутрин му духах – започнах аз с тих и спокоен глас. – Поемах го в
гърлото си и го карах да се втвърди, а после го яхвах преди училище.
– Така ли? – насърчи ме Майкъл, а в очите му започна да се разпалва
огън и той отново надигна чашата. – Продължавай.
Отново надигнах глава и отворих уста за следващата глътка.
Преглътнах и продължих с по-мек глас:
– Свършваше ме така добре – измърках аз. – Докосваше всеки
сантиметър от тялото ми, мачкаше гърдите ми и ме караше да се
наведа над дивана, докато майка ти беше в съседната стая. –
Притворих очи и видях как сведе поглед към устните ми, докато ги
облизвах. – Бях толкова възбудена, че докато свършвах, трябваше да
запуши устата ми с ръка, защото не можех да сдържам стенанията си.
– Ммм… – въздъхна той и отново наклони чашата, за да ми даде да
отпия.
– А пенисът му направо е създаден за задника ми – продължих аз и
игриво се усмихнах с крайчеца на устните си. – Като ми го вкара,
ставам негова.
– Така ли? – попита безгрижно той, като присви очи и с една ръка
обхвана кръста ми, а с другата стисна лицето ми. – Продължавай. –
Дъхът му погали устните ми. – Разкажи ми всичко, което брат ми
никога не е правил с теб, малка лъжкиньо!
Близостта му ме караше да треперя. Почти можех да го вкуся.
Кръжеше над мен, готов да нападне, и разтворих устни, копнеейки
именно за това.
Майкъл.
– След като свърши, те зарязва да искаш още – прошепна той – и
мечтаеш за всичко онова, което знаеш, че само аз мога да ти дам… –
Той захапа леко долната ми устна и после я освободи. – За моя пенис
ли си мислиш, когато плъзваш пръсти вътре в себе си?
Изстенах и между бедрата ми се разля горещина, а клиторът ми
туптеше толкова силно, че със сигурност бях мокра.
– Понякога – прошепнах признанието си аз, като се постарах да не
свеждам поглед.
Той наклони глава настрани:
– Понякога?
Кимнах в отговор.
Погледът му стана сериозен – знаех, че го бях предизвикала.
Сърцето ми препускаше, като ускоряваше своя ритъм все повече и
повече. Не бях сигурна дали рискованият ми ход нямаше да се окаже
ужасна грешка.
Винаги мислех само за него. Всяка фантазия, всеки оргазъм…
Всеки път, когато бях сама и се докосвах, си представях само него,
невероятните му очи и как тялото му ме притиска към леглото.
Или към дивана, масата, дори пода. Винаги единствено Майкъл.
Но вече се беше радвал на безрезервното ми внимание прекалено
дълго. Дойде неговият ред да бъде разиграван. Щом искаше да си
играем игрички, щеше да ги получи.
– Защо излъга Джейк? – попита той, като изведнъж смени темата. –
Гледаше игрите ни в гимназията. Идваше на всичките ми мачове.
– Откъде знаеш? – напрегнах се аз.
Не можех да повярвам, че е бил наясно с това, че съм присъствала на
всичките му мачове. Дори когато бях още в прогимназията, ходех с
госпожа Крист и не изпусках нито една негова игра, докато не отиде в
университет.
– Защо излъга?
Отворих уста, търсех подходящите думи:
– Не съм – принудих се да изрека накрая. – Казах, че никога не съм
гледала мачовете, което е истина. Просто… – Преглътнах буцата,
заседнала в гърлото ми, погледнах отново към Майкъл и прошепнах
едва чуто: – Просто гледах теб.
Той не откъсна поглед от мен, но лицето му се вкамени. Дишането
му се ускори и силното му ухание завладя сетивата ми и ме накара да
затворя очи.
– Рика – прошепна отчаяно той и докосна долната ми устна с върха
на езика си.
Цялото ми лице изтръпна и почувствах най-силния прилив на
адреналин в живота си.
– Покажи ми какво правиш, когато мислиш за мен… „понякога“ –
добави с усмивка той, знаейки, че лъжа.
Очите ми се разшириха, щом видях възбудата в очите му. Сърцето
ми препускаше от притеснение, но и аз се опитах да овладея
вълнението си.
Никога не бях правила нещо подобно пред друг и се поколебах,
мислех си за всички други жени, с които е бил. Чудех се колко опитни
ли са били и дали би ми се подиграл, като ме види…
Тогава в главата ми прозвуча гласът на Майкъл, който сякаш преди
цяла вечност се приближи за първи път до мен в една тъмна стая и ми
каза:
Бъди себе си. Не се извинявай. Бъди себе си. Ако не се застъпиш за
себе си, ще изгубиш.
Без да откъсвам поглед от горещите му втренчени очи, плъзнах ръка
между краката си.
Майкъл погали лявата страна на врата ми и ме накара да потръпна,
защото не бях свикнала да ме докосват там.
Но той сякаш не забелязваше нищо. Продължи да ме докосва, като
плъзна ръка под косата ми и я задържа там, докато сведе очи към
пръстите, които се движеха нагоре-надолу в черния ми бански.
Гърдите му започнаха да се повдигат и спускат по-бързо, но не
откъсваше суровия си поглед от пръстите, които се движеха около
клитора ми.
Женствеността ми туптеше все по-силно и започнах да стена.
Фактът, че Майкъл ме наблюдаваше, караше огнени вълни да заливат
цялото ми тяло.
– Свали ги – каза задъхано той, без да откъсва поглед от ръката ми.
Поклатих глава.
– Направи го – разтърси ме той и ме накара да изпъшкам.
Божичко. Стомахът ми се сви от възбуда, а пулсирането в проклетия
ми клитор ставаше все по-силно.
Изстенах.
– Моля те, Рика! – прикани ме Майкъл и целуна устните ми, които
останаха издадени напред, след като той се отдръпна. – Трябва да
видя.
Облизах устни и подпъхнах пръсти под връзките на ханша си, за да
плъзна бикините си надолу, и накрая ги прекрачих.
Забелязах как рязко си пое дъх, и без да се поколебая, отново пъхнах
ръка между бедрата си. Облегнах се на стената и затворих очи. Движех
пръстите си навътре-навън и разнасях в кръг мокротата около клитора
си.
Извих гръб и повдигнах крака си, така че Майкъл да го хване и да го
задържи на нивото на кръста си.
Така е по-добре.
Започнах леко да извивам ханша си и докосвайки го през
панталоните, усетих как пенисът му се втвърдява. Продължих да се
докосвам и да си доставям удоволствие, а дишането му ставаше все по-
учестено. Явно гледката му харесваше.
– Това ли искаше? – прошепнах аз и плъзнах два пръста в топлата си
влага.
– Да – отвърна дрезгаво той.
Усмихнах се. Нямаше значение дали се мислех за секси, или за
глупава хлапачка. Майкъл Крист губеше контрол.
 – Понякога правя и други неща – подразних го аз.
Той веднага ме стрелна с поглед и присви очи:
– Какви?
– Не мога да ти кажа – облизах устни аз. – Може някой път да ти
покажа. Или ще го направя тази вечер, когато се съблека и се настаня
сама в леглото си. – Наведох се напред и прошепнах на милиметър от
устните му: – Гола, възбудена, мокра и сама.
– По дяволите – издиша дълбоко Майкъл.
Преди да разбера какво става, той падна на колене, преметна крака
ми върху рамото си и притисна уста до голата ми женственост, като ме
атакува бързо и безмилостно със зъби и език.
– Майкъл! – изстенах аз. Божичко.
Засмука клитора ми и щом го освободи, започна да го масажира с
език. Затворих очи.
– О, да! – възкликнах сподавено аз. – Мамка му!
Зарови лице между краката ми и започна да ме ближе като обезумял.
Хванах го за косата и извих врат, докато той засмукваше, хапеше и
ближеше, а после рисуваше кръгове с език и накрая се впиваше
дълбоко, за да ме вземе още по-силно.
– По дяволите, котето ти е страхотно – дъхът му погали кожата ми и
той погледна нагоре към мен, докато ближеше игриво клитора ми с
език. – Ти си хубаво момиче, Рика. Така нежна и стегната.
Поех си въздух през зъби и се натиснах към устата му, докато го
гледах как ме ближе, без да откъсва очи от мен.
Тогава се плъзна надолу и вкара езика си в мен.
– О, боже! – изстенах още по-силно аз. – Майкъл, искам още!
– Искаш ли ме? – попита той, като захапа клитора ми със зъби и
дълбоко в мен се зароди остра болка.
Закимах отчаяно.
– Мен или някой друг?
– Теб! – извиках аз.
– Значи мислиш само за мен, когато се пипаш, нали? – заяви той и
плъзна два пръста в мен, без да спира да обикаля клитора ми с език.
– Да! – простенах и усетих, че оргазмът започваше да се надига
някъде дълбоко в мен.
– Значи си просто една шибана лъжкиня? – изръмжа той и
продължи да обхожда подутината ми все по-силно с език, докато
пръстите му се плъзгаха в мен все по-бързо.
– Да! – стиснах косата му още по-здраво.
Мускулите ми трептяха и губеха сила, докато дишането ми ставаше
все по-бързо – усещах, че краят наближава.
Отворих очи и отправих поглед към тавана, докато Майкъл ме
задоволяваше, но тогава нещо привлече погледа ми и вляво от себе си
видях Кай.
Очите ми се разшириха, а сърцето ми щеше да изскочи:
– Какво… – ахнах аз, но оргазмът ми продължаваше да се надига и
главата ми се замая.
Кай облегна рамо на скалистата стена със скръстени ръце и
безчувствени очи. Изглеждаше, все едно гледаше новините по
телевизията.
Поклатих глава с намерението да му кажа да се маха, но тогава
изстенах и всички мускули в проклетото ми тяло се стегнаха, когато
оргазмът ме връхлетя.
– Божичко! – нададох вик аз, а тялото ми пое контрол и докато
тласъците на кулминацията продължаваха, отърках вагината си в
езика на Майкъл. – Мамка му!
Клиторът ми туптеше като барабан и усещах как горещата влага се
стичаше между краката ми.
Не можех да успокоя дишането си, докато пристъпите на
удоволствие разтърсваха корема и бедрата ми, а после постепенно се
разпростираха и по цялото ми тяло, като накрая бавно замряха.
Гърдите ми се разтърсиха от вторичните тласъци на екстаза, а
Майкъл продължи да ме ближе бавно и нежно.
Накрая внимателно целуна клитора ми ме погледна със злорада
усмивка.
– Толкова вкусна ли е, колкото изглежда? – попита Кай и изведнъж
се опомних, че ни беше наблюдавал.
– По-вкусна – отвърна спокойно Майкъл, като по нищо не издаде, че
не е знаел за присъствието на Кай.
Изгледах гневно Майкъл, а после го отблъснах и свалих крака си от
рамото му. Грабнах бикините си, нахлузих ги бързо и поех към изхода.
Отново и отново… Майкъл ме предизвикваше и аз всеки път му се
противопоставях.
Но ето че в този сюблимен момент успя да победи. Знаеше, че
фантазирах единствено за него и не желаех никого другиго.
И още по-лошо – Кай също ме предизвика. Игрите им се променяха
и макар да реагирах по-бързо, все още не беше достатъчно.
Минах покрай Кай, а той ме проследи с поглед и подхвърли през
рамо:
– Бягай колкото си искаш, малко чудовище – каза заплашително той.
– Ние сме по-бързи от теб.

Глава 12
МАЙКЪЛ

В наши дни
Прехапах устни. Не можех да ѝ се наситя. По дяволите, обожавам
вкуса ѝ!
Изправих се и видях как Рика изчезна зад водопада, а Кай се обърна
към мен:
– Ядеш от общата порция, братле – обвини ме той. – И взимаш
повече, отколкото ти се полага.
Усмихнах се с крайчеца на устните си и се приближих до него.
– Знаеш ли – започнах строго аз, – каишката, която се опитваш да ми
сложиш, започва да ми стяга. Предпочитам да се гръмна, пред това да
ти се обяснявам. Разбра ли?
– Ще го запомня. – Той се оттласна от стената, но остана със
скръстени ръце. – Същото се отнася и за нас с Уил и Деймън.
– Какво искаш да кажеш?
Кай само ме изгледа със злокобна усмивка.
За първи път имах чувството, че губя доверие в него. Да, докоснах
Рика, а бях наредил на всички да я оставят. Кай имаше пълното право
да е бесен.
Но тя ме изненада. Дойдох да я отърва от Деймън, но щом си отвори
устата, веднага изгубих контрол. Беше поумняла и не отстъпваше.
Отново видях в нея онова малко чудовище, което бълва огън и което
умее да кара хората да го забелязват. Не можех да мисля за друго.
 Въпреки че Кай заслужаваше да отмъсти, не възнамерявах да му се
извинявам. Но започвах да се страхувам от него. Не заради мен, а
заради Рика. Не можех да се отърва от усещането, че
предупреждението, което ми отправи през първата нощ на Рика в
Меридиан Сити, беше истина и се отнасяше не само за Уил и Деймън,
но и за самия него:
Нещата никога не вървят по план.
Започвах да мисля, че другите имаха някакви свои планове, за които
не подозирах.
– Ами къщата ѝ? – обади се Кай. – Какво правим с нея?
– Аз ще се погрижа.
– Какво ще правим с нея? – настоя да узнае Кай.
Тогава застанах на сантиметри от лицето му и го провокирах:
– Рика е в Меридиан Сити заради мен – процедих аз. – Заради мен е
в „Делкър“ и заради мен е в пълна изолация. На финалната права сме.
Обърнах се и си тръгнах, доказвайки едно. Кай, Деймън и Уил може
и да се бяха променили, но аз – не.
Както обикновено, не дадох никакви обяснения повече.

~
Когато най-сетне излязох от пещерата, дрехите на Рика до басейна
вече ги нямаше. Огледах се наоколо и забелязах, че Алекс също я
нямаше, затова реших, че двете са тръгнали без нас.
Уил и Деймън останаха на купона, а Кай изчезна нанякъде след
сблъсъка ни в пещерата.
Трябваше по-скоро да приключим с всичко това и да се върнем към
нормалния си живот.
Не можех да отделям достатъчно време на баскетбола, Кай се
затваряше все повече, Деймън беше като бомба със закъснител и бях
почти сигурен, че Уил вече не може да изкара деня без алкохол.
Мислех, че постепенно ще се адаптират и ще разгърнат потенциала
си, но вместо това нещата само се влошаваха. Беше време да се сложи
край на тези глупости и трябваше да ги върна в правия път. Съвсем
скоро тези три години зад решетките щяха да останат в миналото.
Предлагаха им работа и позиции в семейните им кръгове, за да
продължат напред с живота си, но не искаха и да помислят за това. За
тях не съществуваше нищо отвъд Рика и настоящето. Дори отказваха
да се видят с близките си и да прекарат малко време в Тъндър Бей.
Приятелите ми – моите братя – бяха мъртви отвътре и колкото
повече си мислех за това, което Рика ни причини, толкова повече ми
идеше да я разкъсам. Надявах се, че това, което се канехме да сторим,
щеше да им помогне да се оправят.
– Господин Крист – поздрави ме Стела, щом влязох в офиса на баща
си на последния етаж на неговата собствена сграда.
Кимнах ѝ и я подминах с полуусмивка. Никога не правеше опит да
ме спре, дори баща ми да беше зает. С брат ми рядко идвахме тук, но
си мисля, че вероятно я плашехме не по-малко от баща ми, затова не се
месеше в семейните ни работи.
Дори и на баща ми да не му беше приятно да идваме.
Тримата с Тревър и майка ми бързо разбрахме, че баща ми
предпочита животът му в града да е отделен, а ние да стоим скътани в
Тъндър Бей. Ако му се мотаехме в краката, щяхме само да му
досаждаме, затова държеше двата си живота отделни и не ни
замесваше.
И колкото и да обожавах майка си, тя губеше уважението ми с всеки
изминал ден, в който оставаше омъжена за този нещастник.
Но явно това положение ги устройваше. Той ѝ осигуряваше
средствата да си купува каквото пожелае, да създаде мечтания си дом
и да си осигури добра позиция в обществото. В замяна тя беше
порядъчна съпруга и го дари с двама синове.
И двамата бяха лъжци и страхливци. Майка ми не смееше да изиска
живота, който заслужава, а баща ми не допускаше никого до себе си –
нито жена си, нито синовете си. Нямаше и никакви приятели. Поне не
истински.
В змийското гнездо, което представляваше Тъндър Бей със своите
безкрайни тайни и лъжи, с фалшивите усмивки и преструвки, мислех,
че съм намерил някого, който е различен. Някого, който разбираше
какво искам, и го желаеше не по-малко от мен.
Брат ми беше прав. Забелязах погледа ѝ много преди да обърна
внимание на външността ѝ. В очите ѝ се криеше нещо диво, което
нямаше търпение да си пробие път навън.
С Рика винаги сме се привличали дори още преди да го осъзнаем.
Затова предателството ѝ едва не ме съсипа.
 Насочих се право към вратата и отворих, без да почукам.
Баща ми седеше зад бюрото си. От тъмните махагонови маси и
лавици ме лъхна натрапчивата миризма на политура, която ми
напомни на музей.
Срещу баща ми, с гръб към мен, седеше неговият адвокат Монро
Уин.
– Майкъл. – Баща ми вдигна поглед, потропа с пръст по бюрото и се
усмихна фалшиво. – Каква изненада.
Затворих вратата зад себе си и на мига усетих напрежението във
въздуха. Той не се радваше да ме види, а на мен ми беше ужасно
неприятно да съм с него. Отношенията ни се бяха развалили много
отдавна, когато започнах да отстоявам мнението си, така че
престореното задоволство от появата ми беше само за пред адвоката
му.
– Монро, познаваш сина ми – представи ме той и размаха ръка
между нас.
Монро се изправи от мястото си и протегна ръка:
– Здравей, Майкъл.
– Сър. – Ръкувахме се и кимнах с глава.
Пуснах ръката му и скръстих ръце.
– Очакваме тази година да постигнеш велики неща – обади се
Монро. – Жена ми и без това ми е достатъчно сърдита, че купих места
в ложата за целия сезон, така че дано си е заслужавало. Не ни
разочаровай!
– Няма, сър.
– Ще си свърши работата – увери го баща ми. Сякаш можеше да ме
контролира. В действителност мразеше работата ми и така и не прие
избора ми.
Монро кимна и аз извърнах поглед към баща си.
Адвокатът забеляза неудобното мълчание и най-сетне събра
набързо документите и куфарчето си и се обърна да си ходи с
препълнени ръце.
– Скоро ще поговорим – каза на баща ми той.
След като Монро излезе, баща ми се облегна на стола и сините му
очи ме изгледаха с нескрита досада. Двамата с брат ми си приличаха,
имаха тъмноруси коси, бледа кожа и тесни брадички. И двамата бяха с
поне десет сантиметра по-ниски от мен. Височината ми беше черта,
наследена от семейството на майка ми.
– Изненадан съм, че си си спомнил къде е сградата – подсмихна се
подигравателно баща ми.
– Прав си – отвърнах аз и облегнах рамо на лавицата. – Идвам почти
толкова често, колкото ти се прибираш у дома.
Той ме изгледа с досада:
– Говори ли с майка си?
– Вчера – кимнах аз. – Ще пазарува няколко дни в Париж, а после ще
отпътува за Испания. Нали тази седмица ще се срещнете там?
– Да, както обикновено – отвърна той. – Защо питаш?
– Няма причина – свих рамене и поклатих глава аз.
В действителност имах много важна причина. Исках да се уверя, че
баща ми ще замине, и то скоро. Рика смяташе, че майка ѝ е на борда на
„Питом“ с моята майка, на път за Южна Европа.
Но „Питом“ стоеше на котва в Тъндър Бей, а майка ми не беше
виждала госпожа Фейн, откакто замина за Европа със самолет преди
повече от седмица.
Рика всъщност не знаеше къде се намира майка ѝ. Но аз знаех.
Щом баща ми се присъединеше към майка ми, Рика щеше да изгуби
и последната си опора.
Родителите ми обикновено заминаваха за няколко седмици наесен,
за да посетят приятели и бизнес партньори извън страната. Баща ми
пътуваше през цялата година, но винаги заминаваха заедно на своята
годишна екскурзия. Майка ми му беше полезна с ума, чара и красота
си, така че той настояваше да го придружава на обиколките му всяка
есен. Това беше единственото, за което знаех, че мога да разчитам на
него.
В момента къщата в Тъндър Бей беше празна, тъй като майка ми
вече беше заминала, а баща ми беше отседнал в личния си бордей на
другия край на града.
Поне имаше благоприличието да не отсяда в „Делкър“ и да не се
развява с пачаврите си в една от собствените си сгради.
– Говорил ли си с Тревър? – попита той.
Не отговорих, а само го изгледах.
Той се засмя, осъзнавайки колко глупав беше въпросът му.
В офиса влезе млада жена с купчина папки в ръце и ми се усмихна.
Имаше яркосиня рокля и безупречна руса коса и изглеждаше много
привлекателна.
Отиде зад бюрото на баща ми и остави папките там, след което се
пресегна, взе един лист и надраска набързо някаква бележка.
Баща ми дори не направи опит да прикрие похотливия си поглед, и
се наклони, за да изгледа задника на жената, когато тя се наведе до
него.
– Е, какво те води тук? – повдигна темата той, а аз не пропуснах да
забележа как ръката му изчезна под роклята ѝ.
Тя прехапа устна, за да сдържи усмивката си.
Свих ръце в юмруци. Божичко, колко го ненавиждах!
– Искам да поговорим за моето бъдеще – отвърнах аз.
Той наклони глава и ме изгледа с присвити очи.
Беше ми крайно неприятно. Не исках да се занимавам с него и миг
повече, затова и ми отне толкова време да се погрижа за това, което
трябваше отдавна вече да съм уредил. Не исках да идвам тук.
Устните му се извиха в усмивка. Посочи вратата с ръка и потупа
момичето по задника.
– Затвори вратата на излизане.
Тя заобиколи бюрото и ми хвърли един последен поглед, преди да
напусне стаята.
Баща ми въздъхна тежко и впери поглед в мен:
– Ако си спомням правилно, съм се опитвал да проведа този
разговор с теб безброй пъти. Не искаше да учиш в Анаполис. Искаше
пълна стипендия за Уестгейт.
– Имаха по-добра спортна програма – напомних му аз.
– Не искаше бъдеще в тази компания – продължи той. – Искаше да
играеш баскетбол.
– И сега съм професионален атлет – отвърнах. – Вече са писали за
мен в повече списания, отколкото за теб.
– Не обсъждаме решенията ти, Майкъл – подсмихна се баща ми. –
Говорим за това, че постоянно ми се противопоставяш. Каквото и да
поискам, ти правиш обратното.
Той стана от мястото си, взе чашата, в която предполагах, че имаше
обичайното уиски, и се изправи до френските прозорци, които гледаха
към града.
– Докато растеше и се превръщаше в мъж, се надявах, че ще станеш
по-разбран, но това така и не се случи. На всяка крачка ти…
 – Да се върнем на темата… – прекъснах го аз и изправих гръб. –
Моето бъдеще.
Вече няколко пъти бяхме водили този спор. Нямаше нужда да го
разискваме отново.
– Добре – съгласи се той. – Какво искаш?
– Беше прав – признах аз и преглътнах горчилката, надигнала се в
гърлото ми. – След десет-петнайсет години ще си търся работа като
университетски треньор и като си представя бъдещето, кариерата ми
започва да губи своя блясък. Нямам бъдеще.
Той си пое дълбоко дъх и изглежда, остана доволен от чутото.
– Продължавай.
– Нека опитам нещо – предложих аз. – Да видим какво мога да
постигна с част от твоя капитал.
– Като например?
Свих рамене и се престорих, че мисля, сякаш не бях планирал
всичко предварително:
– Какво ще кажеш за „Делкър“ и петдесет хиляди дяла от „Феро“?
Той се засмя на безочието ми, както и се надявах. Знаех, че не би се
съгласил.
– Петдесет хиляди дяла биха те направили партньор – обясни той и
остави чашата си, преди отново да седне. – Независимо дали си ми
син, или не, подобни привилегии не се печелят просто така.
Той разпери сакото си, облегна се и ме изгледа сериозно:
– И забрави за Меридиан Сити – настоя. – Ако ме злепоставиш,
искам да не е така очевидно.
– Добре – кимнах аз. – Тогава какво ще кажеш за… „Фейн“?
Семейството ѝ отворило магазина години преди раждането на Рика
и му дали фамилното си име.
Баща ми смръщи вежди и ме изгледа подозрително:
– „Фейн“?
По дяволите! Прибързах. Щеше да ми откаже.
Повдигнах рамене и се опитах да омаловажа предложението си:
– Нали всичко в Тъндър Бей остава незабелязано зад кулисите. Да
видим какво ще постигна с магазина, къщата и авоарите на Фейн.
– В никакъв случай – отвърна той. – Всичко това един ден ще бъде
на брат ти.
Останах вцепенен. На Тревър? Не на Рика?
 В завещанието си Шрейдър Фейн беше посочил дъщеря си за свой
единствен наследник. Рика щеше да получи всичко, щом се дипломира
или когато навърши двайсет и пет. Дотогава господин Фейн беше
назначил баща ми, който беше и кръстник на Рика, за попечител, като
майка ѝ нямаше нищо против. Тя нито се интересуваше от бизнеса,
нито беше способна да ръководи собственото си домакинство, камо ли
имущество за милиони долари.
Но ако всичко щеше да отиде у Тревър, това значеше…
– Вече трябва да си осъзнал, че рано или късно ще се оженят –
обясни ми баща ми, когато не казах нищо.
Да се оженят.
Вторачих се в баща си и всички мускули в тялото ми се свиха
болезнено, докато се опитвах да не си изпусна нервите.
Какво ми пукаше? С Тревър се заслужаваха, а и бях сигурен, че
дотогава щяхме отдавна да сме приключили с Рика.
– Има логика – съгласих се аз и се опитах да се успокоя.
– Ще се случи малко след като завършат – информира ме баща ми. –
Не бива да допускаме да разпери криле и да отлети. Тревър ще се
ожени за нея, ще ѝ направи бебе и всичко на семейство Фейн ще стане
наше, включително и малката Рика. Това е планът.
Бях готов да се обзаложа, че тя не подозираше нищо за това. Всички
знаехме, че семейството ни се опитваше да я събере с Тревър, макар и
тя да го беше отхвърлила. Но всеки има някакъв предел. Щяха да
продължат да я притискат, включително и самият Тревър, и накрая
Рика щеше да се предаде.
– Но тя не го обича – изтъкнах аз с идеята да разбия илюзиите му.
Той вдигна поглед и отвърна на предизвикателството ми:
– Ще го приеме обратно и ще се омъжи за него.
– А ако не може да я забремени? – оспорих плановете му аз.
Рика не желаеше Тревър. Дори да я докарат до олтара, няма
гаранция, че ще е така манипулируема и в спалнята.
– Ако не може, тогава може би ти ще го направиш – изгледа ме
многозначително баща ми. – Не ми пука, стига бащата да е Крист.
Той наклони чашата си и отпи още една глътка.
– По дяволите – продължи той с лека усмивка на лице, – ако трябва
аз ще ѝ го направя!
 Копеле! С Рика беше свършено.
Изгледах го и се усмихнах саркастично:
– Значи се нуждаеш от мен.
– Да, но ти нямам доверие – отвърна той.
– Но аз съм ти син – отсякох аз. – Знам, че те е страх, че не можеш да
ме контролираш, но знаеш ли защо е така? Защото сме абсолютно
еднакви. – Наклоних брадичка надолу и го изгледах предизвикателно,
без да отстъпвам. – Качествата, които мразиш у мен, са същите, които
цениш у себе си. И дори да не искаш да го признаеш, ме уважаваш
много повече от Тревър.
Отдръпнах се от стената и се приближих до бюрото му със
скръстени ръце.
– Време е да стана част от семейния бизнес – заявих аз. – Няма да
задържа нищо за себе си. Щом Рика завърши университет, „Фейн“ ще ѝ
принадлежи, както и имотите и средствата ѝ. Завещанието на баща ѝ
не може да бъде променено. Нека аз поема ръководството, докато
двамата с Тревър се съберат.
Той присви очи и обмисли предложението ми.
Нямаше какво да губи. Не можех да задържа нищо за себе си.
Законът беше на страната на Рика. А доколкото знаеше баща ми, нямах
причина да управлявам зле имуществото ѝ. Дори не подозираше, че
искам да присвоя къщата ѝ, да унищожа бизнеса ѝ и да замразя
сметките ѝ.
– „Фейн“ – най-сетне се съгласи той.
– И къщата, заедно с всичките им авоари – напомних аз. – Ако се
справя добре, ще получа „Делкър“ и петдесет хиляди дяла.
Не ми пукаше за „Делкър“ и дяловете, но исках да му внуша, че
имуществото на Фейн не е основната ми цел.
Баща ми се замисли, но накрая кимна и прие сделката.
– Монро ще промени пълномощното и ще ти изпрати документите
по-късно днес.
После ме изгледа сериозно и добави:
– Давам ти шанс, защото си от семейството, Майкъл. Това е
единствената причина. Ако бях на твое място, бих показал колко
струвам и ще се постарая да не се проваля. Може и да не получиш
втори шанс!
Усмихнах се вътрешно. Нямаше да ми трябва втори шанс.
 Обърнах се и се отправих към вратата, готов да си вървя, но после
спрях.
– Защо не избра мен? – Обърнах се към него и го погледнах
въпросително. – Защо не обмисли възможността аз да се оженя за
Рика?
– Направих го – отвърна той. – Но ти си прекалено избухлив, а
искам тя да е щастлива и податлива. С теб ще е нещастна.
Повдигнах вежда и извърнах очи. Всъщност имаше право, нали?
Възнамерявах да ѝ причиня невъобразимо страдание.
Но той нямаше откъде да знае. Съдеше по нещо друго. Нямаше
представа за враждата между мен и Рика и просто смяташе, че не съм
достатъчно добър за нея.
Тръгнах си, като затръшнах силно вратата зад себе си. В гърдите ми
бушуваше гняв и трябваше да стисна зъби. Нямаше значение. Нищо
от това няма значение, припомних си аз.
Баща ми си въобразяваше, че си е подсигурил парите и връзките на
Фейн и че ще може да контролира всичко чрез Тревър. Нямаше
представа, че имам намерението да изравня всичко със земята.
Освен това не подозираше, че плановете ми току-що се бяха
променили. Нямаше да им позволя да се докопат до Рика. По-скоро
бих се погрижил да умре.
Влязох в асансьора, натиснах копчето за лобито и усетих, че
телефонът вибрира в сакото ми.
Извадих го от вътрешния си джоб и прочетох съобщението от Уил.
Няма вече къща.
Очите ми се разшириха от ужас. Бях получил снимка на обгърнатото
в пламъци фоайе на дома на семейство Фейн.
Какво, по дяволите?! Сърцето ми се качи в гърлото и не можех да си
поема дъх. Действали са без мен.
Планирахме да си присвоим къщата, не да я изравняваме със
земята!
Без да губя време, набрах номера на районната служба за сигурност.
Нощната охрана веднага вдигна телефона.
– Фъргюсън! – изръмжах аз. – Домът на Фейн!
– Да, сър – бързо потвърди той. – Вече позвъних на 911. Пожарната
ще пристигне всеки момент.
Затворих и рязко се завъртях настрани, като забих юмрука си в
стената на асансьора.
– Проклятие!

Глава 13
ЕРИКА

Три години по-рано

Трябваше да ги пребия. Майлс и Астрид бяха отвратителни и долни и
още не можех да проумея какво се бяха опитали да ми сторят.
Седях в колата на Майкъл, стиснала юмруци, и чаках момчетата да
излязат от „Стикс“.
Астрид и Майлс се измъкнаха ужасно леко. Гледах през прозореца,
дъвчейки нокътя на палеца си, и макар че очите ми бяха пълни със
сълзи, се опитвах да не се разплача.
Щяха да ме изнасилят в онази тоалетна. И щеше да им се размине.
В гърдите ми бушуваше гняв и отчаяно исках да се върна и да
започна да ги налагам, докато им стане ясно, че не съм жертва.
Посегнах да отворя вратата, но щом погледнах нагоре, спрях, защото
забелязах, че момчетата излизаха от билярдната зала.
Още не бяха свалили маските си и видях как няколко души в
заведението ги проследиха с поглед.
Всички знаеха за Конниците и вероятно бяха наясно, че тази вечер
от тях можеха да се очакват някакви номера. Макар да изглеждаха
заинтригувани, зрителите не се намесиха.
Майкъл и Кай се наместиха на седалките отпред, а Деймън се качи
от страната на Уил и както обикновено, се отпусна на задното място.
Последва го Уил, който седна до мен и затръшна вратата. Забелязах, че
ръкавът на суитшърта му беше скъсан. Явно е имало някаква борба.
Щях да се притесня, че може да е пострадал, ако не се заливаше от
смях.
– Какво стана? – попитах аз.
Всички си свалиха маските и ги оставиха настрани, а Уил ми
намигна и ми се усмихна чаровно:
 – Дай си ръката – нареди той.
Стомахът ми се сви. По дяволите! Ами сега?
Неохотно подадох лявата си ръка напред и видях как Уил положи в
дланта ми нещо меко и червено, с кичури, които се разливаха
настрани като шал.
Щом отмести ръка, очите ми се разшириха от изненада.
– Божичко! – ахнах ужасена. – Това… – издишах и се опитах да
проумея какво става. – Това от тях ли е?
В ръката ми стояха окървавен зъб и гъст кичур дълга червена коса.
Цялата настръхнах, а в гърлото ми се надигна горчилка и онова,
което се намираше в дланта ми, изведнъж ми се стори ужасно тежко.
– Взехме си по нещо за спомен и от двамата – обясни Уил.
– Никога повече няма да те докоснат – обади се Кай през рамо от
предната седалка.
– Дори няма и да те погледнат – включи се Деймън от своето място.
– Няма ли да кажат на някого? – Знаех, че звуча притеснена, но
ръката ми трепереше и нямах търпение да се отърва от
отвратителните неща, които държах.
– На кого ще кажат? – Майкъл запали двигателя и ми се подсмихна в
огледалото за обратно виждане. – Баща ми е партньор в три дружества
за недвижими имоти със семейство Андерсън.
Щом осъзнах какво ми казва, останах като вцепенена. Мамка му!
Имаше право.
Законът не успя да ме предпази, но сега нямаше да помогне и на
Майлс и Астрид. Към кого щяха да се обърнат за справедливост сега?
По лицето ми се разля усмивка. Към никого.
– Може би е време да ни благодариш – обади се Деймън зад мен.
– Аз… – Погледът ми отново се спря на зъба и на окървавения му
корен, който изстиваше в ръката ми. – Малко съм шокирана – засмях
се нервно аз.
– Щеше да си още по-шокирана, ако на онова парти се беше
събудила гола, със спермата на десетина мъже между краката си –
отвърна рязко той. – Да не говорим какво се канеха да ти направят в
онази тоалетна.
Сведох поглед към кичура и зъба и най-сетне осъзнах колко
сериозно беше всичко.
 – Да – прошепнах аз, вече напълно съгласна.
Какво ли е можело да се случи, когато миналата пролет лежах в
безсъзнание на онова легло? Може би щяха да поканят още хора да се
изредят да ме наранят. Да снимат? Да запишат видео? Колко души
щяха да ме насилят?
Стиснах зъби и изведнъж ми се прииска да страдат още. Исках да ги
убия. Не е редно някой да има силата да промени целия ти живот.
Стиснах предметите в юмрук и погледнах момчетата сериозно:
– Благодаря ви.
Запалката на Деймън щракна и чух как издиша дима от цигарата си.
– Обаче опитът ти да ги надвиеш, беше особено сладък.
Завъртях очи, след което отворих вратата и набързо хвърлих зъба и
косата във водата, която се стичаше към канавката. Следите от
нападението изчезнаха безследно.
Бях се справила достатъчно добре. Е, не отрязах ничии телесни
части, но се защитих. Какво още искаха от мен?
Затръшнах вратата и избърсах ръка в черния си суитшърт, като ми
мина през ум, че задължително трябва да изгоря дрехите си, щом
всичко приключи.
Кай сякаш усети объркването ми и надникна през рамо:
– Когато искаш да направиш впечатление и мислиш, че си стигнала
достатъчно далеч, не спирай. Накарай ги да се чудят дали не си малко
луда и никога няма да посмеят да се гаврят отново с теб.
Кимнах в съгласие. Не бях сигурна дали бих могла да постъпя като
тях, но го разбирах. Когато враговете ти не знаят докъде се простират
границите ти, не се и опитват да ги доближат.
Майкъл се отдалечи от бордюра и зави надолу по Бейлър Стрийт.
– Защо се забавихте толкова? – попитах аз, като си спомних, че им
отне доста повече време да влязат след мен, отколкото се бяхме
разбрали.
– Изчакахме гаджето му да го последва – отвърна Уил.
– Не се притеснявай – увери ме Кай, – нямаше да чакаме много
повече. Справи се добре.
Докато минавахме покрай един театър, се загледах през прозореца и
видях веселите и безгрижни тийнейджъри, които се разхождаха по
тротоара. Вятърът развяваше призрачната бяла украса за Вси светии,
окачена на уличните лампи. От дърветата се сипеха оранжеви листа, а
въздухът миришеше на дъжд.
– Да намерим нещо за хапване далеч от последното ни
местопрестъпление – пошегува се Уил и се пресегна да усили Bodies на
Drowning Pool.
Докато той свиреше на въображаемата си китара, Майкъл зави
надясно по Брекинридж и обиколи градския площад. Хвърлих поглед
към парка в центъра на града – обожавах да гледам малкото езеро,
което блещукаше от светлините, окачени по заобикалящите го
дървета. Обикновено светещите в бяло фенери сега излъчваха
оранжево сияние и потапяха площада в празнична атмосфера. По
стълбовете пред магазинчетата танцуваха хелоуински флагчета и
навсякъде имаше тиквени фенери и всякакви други украси.
– Хей, спри! – извика Уил. – Спри!
– Какво има? – попита Майкъл и така натисна спирачките, че всички
рязко полетяхме напред.
Уил смъкна прозореца си, а Майкъл намали музиката и зачака.
– Завършила го е – промълви Уил, загледан към парка.
Наклоних глава и се опитах да видя за какво говори, но не бях
сигурна къде да гледам. Погледнах надясно и от другата страна на
улицата видях „Фейн“, магазина на семейството ми. Всички стъклени
витрини светеха и блясъкът на бижутата беше видим дори от това
разстояние.
Извърнах се обратно и видях, че Уил продължаваше да гледа
мълчаливо през прозореца. После се завъртя и посегна през рамо към
Деймън.
– Дай ми една бутилка – нареди той.
– Защо?
– Знаеш защо – отвърна остро Уил, а аз примигнах, изненадана от
внезапната промяна в тона му. – Дай ми я.
– Не и така явно – възпротиви се Кай.
– Майната му! – Уил развя ръка пред Деймън и го подкани. – Давай!
Какво ставаше, по дяволите? Видях как Деймън хвърли бърз поглед
към Майкъл в огледалото за обратно виждане, сякаш търсеше
потвърждение.
– Дай му бутилката – каза тихо Майкъл.
Сърцето ми прескочи един удар и се зачудих какво възнамерява да
прави. Щом Кай не беше спокоен, явно идеята не беше добра. А щом
дори и Деймън не беше спокоен, идеята определено не беше добра.
Уил отново си сложи маската и придърпа качулката над косата си,
след което се пресегна, бръкна в средния джоб на суитшърта ми и
извади кибритената ми кутия. После взе бутилка с алкохол и парче
плат от Деймън, отвори вратата си и изскочи навън.
– Мамка му! – възкликна Деймън и се провикна притеснен след Уил:
– Зарежи тази кучка! Дори не знам защо ти пука!
Но Уил сякаш не го чуваше. Продължи да крачи напред и през това
време подготвяше материалите в ръцете си.
За кого говореха?
– Да вървим – каза Майкъл и излезе от колата.
Наблюдавах как всички си сложиха маските и затръшнаха врати.
Стиснах дръжката на вратата си, несигурна дали да ги последвам. Не
изглеждаха особено съгласни с това, което се канеше да направи Уил, а
аз нямах и маска.
– Хайде – надвеси се Майкъл през отворения прозорец на Уил. –
Всички ще отидем. Такива са правилата.
Дооообре. Един за всички и всички за един, а? Обаче нещата не
стояха точно така. Деймън се беше измъкнал и беше направил своя
номер насаме, но като се замисля, това, което направи, беше доста
лично и така или иначе не бих искала да присъствам.
Поколебах се, въздъхнах и си сложих качулката.
Излязох през вратата от страната на Уил и се отправих бързо към
Майкъл с ръце в джобовете.
Огледах се наоколо и осъзнах, че всички минувачи зяпаха
маскираните мъже. Сведох глава и се опитах да не се набивам на очи.
Видях, че Уил вече беше натъпкал парчето плат в гърлото на
бутилката и с Деймън и Кай се бяха насочили към беседката
„Вещерската шапка“ в парка.
Какво?
– Защо върви към беседката? – попитах Майкъл.
– Защото Уил е влюбен в момичето, което я построи – отвърна той, –
а тя не може да го понася.
Бях толкова объркана, че смръщих вежди и спрях да се интересувам
дали някой ще види лицето ми.
 – Еми Скот? – попитах аз, едва сдържайки смеха си.
– Какво има? – Майкъл ме погледна неразбиращо.
– Ами тя не е… – Замислих се за раздразнителна малка Емъри Скот с
черните очила и гащеризона, която никога не носеше и капка грим. –
Не е точно негов тип, нали?
Не вярвах на ушите си. Сигурно имаше някаква грешка. Уил винаги
се движеше с женствени момичета с къси поли и идеални прически.
Момичета, които умееха да флиртуват. Всички, включително и самата
Еми Скот, я намираха за нещо като… зубърка.
Доближихме беседката и спряхме, а щом се обърнах към Майкъл,
той ме изгледа с проницателен поглед.
– Нямаме власт над желанията си – обясни той и ми се стори, че
мекият му глас издаде повече, отколкото възнамеряваше.
Сърцето ми започна да бие по-бързо.
Хвърлих поглед към момчетата и видях, че Деймън държеше
бутилката, а Уил палеше плата. Поклатих глава.
– Това не ми харесва – прошепнах аз, като отново прикрих лице. –
Еми е добър човек и си скъса задника от работа по тази беседка. Това
беше годишният ѝ проект по обществени науки. С него влезе в
„Бъркли“.
Еми беше построила беседката миналото лято и макар да се
вълнуваше, че ще се измъкне оттук и ще замине за колеж, определено
беше вложила огромно старание както в този проект, така и в още
няколко малки проекта из целия град.
Майкъл вирна брадичка:
– Уил ще оправи нещата – увери ме той. – Остави го да мине през
това.
Преди да успея да кажа нещо, във въздуха полетя някаква ярка
светлина. Задържах дъха си и проследих как бутилката се разби в
беседката и цялата структура изригна в пламъци.
– Божичко! – Почувствах се виновна и притиснах ръка към челото
си. – Няма да гледам това! Не е честно!
Обърнах се да си ходя, но Майкъл ме хвана за ръката
– Ако не останеш с нас, си отиваш у дома – предупреди ме той.
Издърпах ръката си от неговата и го изгледах гневно.
Не исках да се прибирам.
От друга страна, случващото се не беше забавно. Момчетата се
държаха като гадняри и знаех, че ако не отстоявам своето, Майкъл
винаги ще ме смята за слаба.
Тръгнах обратно към улицата, където беше паркирана колата.
Майната им. Щях да намеря някое отворено заведение и да се обадя
на Ноа да ме вземе.
Отворих вратата на колата, бръкнах в джоба на седалката на Кай,
където бях мушнала телефона си, и го извадих, а после затръшнах
вратата.
Огънят пламтеше съвсем близо и няколко души около мен нададоха
развълнувани възгласи.
– По дяволите! – извика някой, забелязвайки пожара.
Последваха още ахвания и ентусиазиран смях. Някои хора бяха
запознати с това какви неща могат да се случат в Нощта на Дявола, и
вероятно ги бяха очаквали.
Не им обърнах внимание и набрах 911 на екрана на телефона си.
Надявах се пожарните коли вече да са успели да преминат. Поколебах
се за момент, защото не исках момчетата да загазят, но после си
спомних, че са недосегаеми.
Майната му. Натиснах бутона за повикване.
– Спри!
Вдигнах рязко глава и видях полицай Бейкър от другата страна на
улицата в парка. Стомахът ми се преобърна.
О, не!
Беше се отправил право към момчетата. Приближаваше се бавно
към тях с ръка на оръжието си.
– Горе ръцете! Веднага!
Прекратих обаждането, защото реших, че полицаят вече е съобщил
за пожара.
– Мамка му! – Чух да ръмжи Уил. – По дяволите!
– Горе ръцете! Веднага! – изкрещя отново Бейкър. – Приключихте за
тази вечер, копеленца! Арестувам ви!
– Да му се не види – изрекох аз и мушнах телефона в суитшърта си.
Майкъл вдигна първи ръце, а после и всички останали.
– Провали ни вечерта, Бейкър – пошегува се Уил и момчетата
избухнаха в смях.
– На земята! – изкрещя полицаят, без да обръща внимание на
шегите им. – Бавно.
 – Баща ми ще ме убие – промърмори Кай.
Докато наблюдавах как всички се снишаваха на земята, пулсът ми се
ускори. Наоколо се беше събрала тълпа, която наблюдаваше
случващото се.
Това нямаше да е първото задържане на момчетата. Бейкър вероятно
щеше да ги остави за през нощта, за да не правят повече поразии, и
щеше да ги освободи на сутринта.
Но тогава огледах насъбралите се хора и забелязах, че някои от тях
бяха извадили телефоните си и записваха.
– Свалете си маските – нареди полицаят.
Челюстта ми увисна и си поех дълбоко дъх. Не!
Не и докато всички записват! Майкъл ще бъде разкрит и ще изгуби
мястото си в отбора. Не че ми пукаше.
Добре де, пукаше ми.
Заоглеждах се наляво-надясно в търсене на нещо, с което да отвлека
вниманието на полицая.
Тогава се вцепених. Съвсем близо стоеше витрината на „Фейн“.
Сърцето ми се качи в гърлото, но не се поколебах.
Просто го направи!
Стрелнах се към задната част на колата, отворих я и измъкнах един
лост. Затворих вратата и придърпах качулката над очите си, след което
изтичах до витрината, на която искряха чифт рубинени обеци в
комплект огърлица и пръстен, които вероятно струваха над четвърт
милион долара.
Да, семейството ми не играеше на дребно, щом ставаше въпрос за
бижута. Бяхме също толкова богати, колкото и Крист, ако не и повече.
Вдигнах ръка и замижах от страх заради онова, което ме чакаше.
– Мамка му! – изхленчих аз.
И просто замахнах.
Лостът разби стъклото и светлините и алармите веднага се
включиха, атакувайки яростно площада.
Канех се да побягна, защото знаех, че полицаят ще предпочете да
хукне след мен, вместо да остане с момчетата, но изведнъж осъзнах, че
така бижутата ще останат незащитени.
Грабнах съдържанието на витрината, стиснах го здраво в ръка, така
че камъните се впиха в кожата ми, и побягнах.
– О, мамка му! Сериозно ли? – възкликна Уил развълнувано и после
избухна в силен, бурен смях.
– Давай! Върви към колата! – извика някой друг, но вече бях
прекалено далеч, за да разпозная гласа му.
Докато се опитвах да избягам от полицая, се шмугнах зад ъгъла,
затичах се надолу по улицата и направих още един рязък завой наляво,
което ме отведе в един от по-тихите и скромни квартали.
Не бях сигурна дали полицаят ме преследва, но се надявах да
сметне, че съм продължила надолу по Брекинридж.
Тичах с всички сили, напрягайки всеки мускул в краката си, а в
ръцете си все още стисках лоста и бижутата.
Ноа живееше недалеч от тук и реших да отида до дома му.
Проклятие! Какво направих, по дяволите?
Колкото и да прикривах лицето си, все някой щеше да ме разпознае,
да не говорим за камерите около магазина. А после щеше да ми се
наложи да върна откраднатото и майка ми със сигурност щеше да
научи всичко.
Тичах колкото ме държаха краката, а студеният въздух изпълваше
дробовете ми и по гърба ми се стичаше пот.
– Рика! Влез вътре! – извика някой зад мен.
Обърнах се и видях, че Кай беше подал глава през прозореца си,
докато Майкъл форсираше колата по тъмната улица.
Щом забави, аз веднага грабнах дръжката на вратата и я отворих,
след което скочих вътре и затръшнах вратата. Майкъл настъпи газта и
се изстреля напред по улицата.
– Юху! – Кай се показа до кръста през прозореца и викът му раздра
среднощния въздух.
– Ограби собствения си магазин, Рика! – Уил се смееше и крещеше в
лицето ми, сграбчил суитшърта ми с две ръце. – Ти си голяма работа,
бебче!
След това ме пусна, но продължи да се смее истерично.
Наклони глава назад и нададе вой към покрива на колата. Страхът и
вълнението вероятно му бяха дошли в повече.
Дишах тежко, цялото ми тяло гореше и ми се гадеше.
Погледнах в огледалото за обратно виждане и притеснено прокарах
ръка през косата си. Забелязах, че Майкъл гледаше напред, а на лицето
му имаше малка усмивка. Сякаш усетил, че го наблюдавам, надигна
очи към мен. Този път в тях имаше нещо различно.
 Уважение или може би възхищение.
Като че ли най-сетне разбра, че си заслужавам.
Сведох поглед и се опитах да се отпусна, а по устните ми най-сетне
заигра малка усмивка.
– Благодаря – каза някакъв нисък глас зад гърба ми.
Обърнах се и видях Деймън, който беше отпуснал ръце на
облегалката си и ме зяпаше.
Кимнах, давайки си сметка, че вероятно не произнася често тази
дума.
– Хей, усили! – извика Уил. – Тази е за теб – чудовището!
Той ми се усмихна и Monster на Skillet изпълни колата и затуптя във
вените ми.
Уил запя и се измъкна от мястото си, за да ме възседне и да
затанцува в скута ми под звуците на песента, а аз се разтресох от смях.
– Към склада – нареди той и стрелна юмрука си във въздуха. – Да се
размажем!

Глава 14
ЕРИКА

В наши дни
Стисках здраво волана и летях по тъмната магистрала, долепила
телефона до ухото си.
– Мамо, къде си, по дяволите? – избухнах аз, а сърцето ми блъскаше
бясно в гърдите ми.
Телефонът продължаваше да дава свободно и макар да ѝ бях звъняла
няколко пъти, откакто получих обаждането за къщата, все още не бях
успяла да се свържа с майка си.
Опитах да позвъня дори на икономката ни, но не успях да се свържа
с никого.
Мамка му, защо не взех сателитния номер от Майкъл онази нощ?
Тогава успях само да се втурна към Алекс и да я помоля да ме закара у
дома, като накрая аз карах, защото тя беше прекалила с алкохола.
 Завъртях волана надясно покрай завоя и затворих телефона, преди
да го хвърля на седалката до себе си.
– Моля те – въздъхнах аз, а лицето ми се разкриви от усилието да
сдържа сълзите си.
Дано всичко е наред.
Пожарните коли трябваше да са пристигнали навреме. Нямаше друг
вариант.
Фъргюсън ми се обади преди повече от час, за да ми съобщи, че
къщата на родителите ми гори и че е повикал пожарната. Вече били
пристигнали, но не можел да се свърже нито с майка ми, нито с
икономката ни, които според него били извън града.
Без да се колебая, скочих в колата и напуснах града, натиснала
здраво педала на газта по магистралата. Най-сетне, след около час
шофиране, навлязох в тихите, тъмни улици на Тъндър Бей.
Все пак минаваше десет вечерта.
Отляво на пътя се показа входът на комплекса и започнах да
натискам клаксона си отново и отново.
Фъргюсън отвори портата и аз профучах, без дори да забавя, за да
поговорим. Фаровете ми осветиха тъмния път, който се извиваше
покрай широката гора, а като част от пейзажа започнаха да се разливат
очертанията на врати, домове, фенери и алеи.
Подминах дома на семейство Крист, без дори да го погледна.
Продължих напред и тъй като оставаше по-малко от километър,
натиснах дистанционното за собствената си порта.
Завих рязко наляво и се спуснах по алеята, но веднага натиснах
спирачките.
Изгасих двигателя и излязох разтреперена, като едва си поемах дъх.
– Не, не, не… – Сълзите замъгляваха погледа ми.
През прозорците се разливаха черни сажди, а пердетата на
прозорците на горния етаж висяха на парцали.
Предната врата я нямаше, покривът беше черен, а шумата, която
заобикаляше къщата, беше изгоряла. Къщата изглеждаше мрачна и
разбита, а миризмата на пушек изпълваше въздуха. От няколко
останали въглена продължаваше да се надига черен пушек.
Не можех да различа нищо от вътрешността на къщата, но всичко
изглеждаше унищожено.
 Хванах главата си и сълзите започнаха да се стичат по лицето ми.
Преборих се да си поема дъх между риданията и се втурнах към
къщата:
– Мамо!
Но нечии ръце ме погълнаха и не ми позволиха да отида.
– Пусни ме! – Борех се и удрях, извивах се и се опитвах да се
измъкна.
– Не може да влизаш там! – извика той.
Майкъл.
Не ми пукаше. Измъкнах се от хватката му, избутах ръцете му
встрани и се втурнах в къщата.
– Рика!
Изтичах в къщата, като едва забелязвах почернелите стени, подове и
килими. Заобиколих парапета и щом се хванах за него, усетих
грапавите сажди под пръстите си.
– Госпожице! – извика някакъв мъж и едва тогава забелязах, че
наоколо имаше пожарникари.
Не им обърнах внимание и се изкачих нагоре по стълбите. Дъските
под просмукалия се с вода килим се тресяха от тежестта ми и ме
предупреждаваха със скърцането си, но не ми пукаше.
Не ми пукаше дори и цялата къща да се срути върху мен.
– Мамо!
Но почакай… тя не е тук. Пътува, не помниш ли? Стигнах втория
етаж и изпитах облекчение. Нея я нямаше.
Влязох в стаята си и докато крачех право към дрешника си, острата
миризма на пушек изпълни дробовете ми. Паднах на колене и
кашляйки, започнах да тършувам за една кутия в ъгъла.
На гърба ми капна капка от подгизналите дрехи, които висяха над
мен. Огънят беше вилнял и там. Моля те, не…
Махнах капака на кутията и бръкнах да извадя от нея друга, по-
малка кутия от дърво.
От ъгъла ѝ веднага се изля вода.
Сърцето ми се сви. Не!
Увих ръце около кутийката, притиснах я до гърдите си и заплаках,
прегърбена над нея. Беше унищожена.
– Стани.
Чух гласа на Майкъл зад себе си, но нямах желание да помръдвам.
 – Рика – подкани ме отново той.
Отново повдигнах глава, като се опитвах да дишам дълбоко, но
изведнъж се почувствах замаяна и не можех да си поема дъх. Въздухът
беше прекалено тежък.
Трябваше да взема кутията със себе си. Постъпих глупаво, като я
оставих тук. Въобразявах си, че ако обърна гръб на миналото, ще стана
по-силна. Не трябваше да заминавам без нея.
Отворих очи, като не виждах почти нищо през сълзите си.
Какво търсеше тук Майкъл? Когато пристигнах, той вече беше тук,
което означаваше, че е разбрал за пожара преди мен.
Лека-полека контролът над живота ми, който се борех да получа, ми
се изплъзваше. Бяха ме натирили да живея в „Делкър“, Уил и Деймън
се бяха оказали в часовете ми и над главата ми постоянно висеше
заплахата от приятелите на Майкъл, а ето го сега и самия него. Нямах
контрол над нищо, докато той беше наоколо.
Дори над дома си.
Гърдите ми се свиха и погледнах нагоре към него, дишайки на
пресекулки:
– Къде е майка ми? Защо не мога да се свържа с нея?
Без да откъсвам очи от него, започнах отново да кашлям. Всеки път,
щом се опитах да си поема дъх, въздухът в дробовете ми се струваше
като отрова.
– Трябва да се махаме оттук. – Той ме хвана и ми помогна да се
изправя. Знаеше, че пушекът ме кара да се чувствам зле. – Ще се
върнем утре, когато от пожарната служба са оценили щетите и са се
уверили, че е безопасно. Ще пренощуваме в къщата на родителите ми.
В гърлото ми заседна буца, но нямах енергията дори да я преглътна.
Стисках кутията до гърдите си и ми идеше да изчезна.
Не се възпротивих, когато напуснахме стаята. Не се възпротивих,
когато ме качи в колата си и когато видях, че подмина къщата на
родителите си и ме отведе в града.
Тази нощ нямах сили да му се противопоставям.

~
– Това ли са кибритите, за които ми разказа? – попита той и посочи с
брадичка към кутията на масата. – Онези, които баща ти е
колекционирал по време на пътуванията си?
Сведох поглед към влажната дървена кутия за пури и кимнах. Бях
прекалено потисната, за да говоря.
След като оставихме пожарникарите да работят в къщата, Майкъл
не ме отведе директно в къщата на родителите си. Отправи се към
града и се отбихме в „Стикс“. Макар да нямах желание да виждам
никого, едно питие щеше да ми се отрази добре.
За мое щастие, щом последвах Майкъл вътре, той се насочи към
едно закътано сепаре и поръча две бири. Сервитьорката ми хвърли
бегъл поглед, с който показа, че знае, че нямам двайсет и една, но
нямаше намерение да спори с него.
Никой не спореше с Майкъл.
Може би защото беше делничен ден, заведението беше почти
празно, а и колежаните най-вероятно вече бяха напуснали града, за да
се върнат към уроците си. Няколко по-възрастни клиенти седяха на
бара, други играеха билярд, а останалите се мотаеха, пиеха,
разговаряха и се хранеха.
Отпуснах се бавно на мястото си и взех кутията с треперещи ръце.
Отворих закопчалката в предната ѝ част и повдигнах капака.
Очите ми се напълниха със сълзи и извърнах поглед встрани.
Съсипана е. Всичко беше съсипано.
Повечето кибрити и кутийки бяха направени от хартия и дори
самите клечки да изсъхнеха, кутийките им се бяха раздрали,
разкъсали и сбръчкали. Влажният, наквасен с вода картон се беше
обезцветил и намачкал.
Пресегнах се и взех едно малко стъклено бурканче. Кибритените
клечки вътре имаха зелен връх. Спомних си как баща ми се върна от
Уелс и ми разказа, че ги е намерил в един магазин на Кардифското
крайбрежие.
Усмихнах се тъжно и повдигнах буркана:
– Тези са ми любимите – обясних на Майкъл и се наведох над
масата. – Чуй звука, който издават.
Разклатих кибрита до ухото му, но веднага се натъжих, щом чух, че
вместо познатото подрънкване на дървените клечки в стъкления съд
се чуваше тежко потропване.
Сниших се обратно на мястото си.
 – Явно вече не звучат като преди.
Майкъл ме гледаше втренчено, а огромната му фигура заемаше
почти цялото място на масата срещу мен.
– Това е просто кибрит, Рика.
Наклоних глава и присвих гневно очи:
– Просто кибрит? – усмихнах се подигравателно аз. – Какво цениш
ти? Има ли нещо скъпо за теб на този свят?
Лицето му стана невъзмутимо и не каза нищо повече.
– Да, това е просто кибрит – продължих аз, а напиращите сълзи
направиха гласа ми по-дълбок. – И спомени, аромати и звуци. И
пеперуди в стомаха ми всеки път, щом разбирах, че се е прибрал, по
хлопването на вратата на колата му. И безброй мечти за приключения
из целия свят. – Поех си дълбоко дъх и поставих ръка върху капака на
кутията. – Тук са бляновете, надеждите и спомените, както и всички
пъти, когато ме е накарал да се усмихна, защото съм знаела, че си е
мислил за мен, докато е бил далеч от дома.
Накрая погледнах Майкъл остро:
– Може да имаш пари, жени, коли и дрехи, но моето богатство все
пак е много по-голямо и се намира в тази малка кутийка.
Обърнах поглед към билярдните маси и с крайчеца на окото си
видях, че Майкъл ме гледаше. Знаех, че намира поведението ми за
глупаво. Сигурно се чуди защо изобщо е дошъл с мен. Бях дошла с
колата си. Можеше да ме остави да пренощувам в къщата на
семейството му и да се върне в Меридиан Сити за срещата или
събитието, за което се беше изтупал.
Но всъщност не се държах глупаво. Да, наистина бяха просто
кибрити, но бяха и незаменими. А единствено незаменимите неща в
живота ни имат някаква стойност.
Като се замислих, не успях да се сетя нито за много неща, нито за
много хора, които ценях толкова силно. Защо не бях взела кутиите със
себе си?
– Смятат, че пожарът е започнал близо до стълбите – обади се
Майкъл и отпи от бирата си. – Затова се е разпространил толкова
бързо и към втория етаж. Утре ще знаем повече.
Не казах нищо, само наблюдавах как сервитьорката ни поднася два
шота.
 – Не ти ли пука? – попита ме той, когато не продумах.
Повдигнах рамене. Гневът сподавяше тъгата ми.
– Къщата не значи нищо – казах тихо аз. – Така или иначе не бях
щастлива там без баща ми.
– Беше ли щастлива в моя дом?
Вдигнах поглед към него и очите ни се срещнаха. Защо му притрябва
да ме пита нещо подобно? Пукаше ли му наистина? Или може би вече
знаеше отговора.
Не. Не бях щастлива в неговия дом. Не и когато него го нямаше.
В училище ми беше много приятно. Чувах как тупка с топката си,
докато се разхожда из къщата, усещах присъствието му и не можех да
се съсредоточа върху нищо друго, засичахме се по коридорите…
Обичах тръпката от това просто да съм около него.
Но след като замина за университета, не прекарваше почти никакво
време у дома и къщата на Крист се превърна в клетка. Тревър
постоянно обикаляше около мен, а и Майкъл ужасно ми липсваше.
Да съм в дома му, а него да го няма, ме караше да се чувствам по-
самотна от всякога.
Поставих бурканчето обратно в кутията и я затворих, а после се
обърнах към джубокса до витрината на заведението.
– Имаш ли дребни? – попитах го аз, завъртайки се обратно към него.
Бях оставила чантата си в колата.
Майкъл бръкна в джоба си и извади няколко банкноти от една
щипка. Без да се колебая, се пресегнах и взех петте долара, които
забелязах сред банкнотите. Станах от сепарето и взех бирата със себе
си.
Ръцете ми изтръпнаха от студ и осъзнах, че все още носех дънките и
белия потник, в които се бях преоблякла, щом се прибрах от лекции
по-рано същия ден. После така се забързах към колата, че съвсем
забравих да си взема връхна дреха.
Майкъл носеше черен костюм и бяла риза с разкопчана якичка и се
зачудих дали е отивал, или се е връщал отнякъде.
Но това нямаше значение. Можеше да си върви. Щях да се погрижа
сама за себе си.
Отпих от шишето и пъхнах банкнотата в джубокса, след което се
заех да си избера песен.
 Зад гърба ми се разнесе женски смях и като се обърнах по посока на
звука, веднага разпознах Даяна Форестър.
Беше увиснала на нашето сепаре с ръка на хълбока и с ехидна
усмивка на уста говореше с Майкъл.
Божичко.
В гимназията бяха гаджета, макар че не бих го нарекла точно така.
Кай и Майкъл си я деляха. Знаех го само защото една вечер ги видях да
я целуват в медийния салон. Избягах, преди да съм видяла нещо друго,
но не беше трудно да се досетя какво се е случило по-късно.
Животът ѝ след училище не беше толкова невероятен. Доколкото
знаех, помагаше на родителите си в хотела, който държаха в града.
Майкъл кимна в отговор на онова, което му казваше Даяна, и леко се
усмихна, но като че ли просто се държеше любезно.
Но в следващия момент тя се наведе и ми се стори, че Майкъл ме
стрелна с поглед за части от секундата, преди да се усмихне широко и
да се пресегне да докосне русата ѝ коса.
Горещина обля врата и лицето ми и мигновено им обърнах гръб.
Задник!
Дори и да не исках, винаги успявах да си създам очаквания за това
какъв човек е той, но беше крайно време да престана.
Нямах желание да им светя, когато я заведе у тях довечера. Нито
имах намерение да се чувствам неловко и да стоя тихо, щом двамата се
усамотят в някоя стая надолу по коридора от моята.
Писна ми да се преструвам и да се правя, че тези неща не ме
притесняват. Бях бясна. Не отстъпвай!
Натиснах няколко бутона и пуснах една-единствена песен, въпреки
че бях платила за двайсет. Изпих последната глътка бира и се насочих
обратно към сепарето.
Плъзнах празната бутилка по масата и Даяна подскочи, сякаш едва
сега ме забеляза.
– О, здравей, Рика! – изчурулика тя. – Как е Тревър? Много ли ти
липсва?
С Тревър вече не излизахме. Явно не беше получила известието.
Кръстосах крака и скръстих ръце върху масата. Вместо да ѝ
отговоря, се вторачих в Майкъл. Той се подиграваше с мен и аз
наклоних глава настрани, без да откъсвам очи от развеселената му
физиономия.
Не бях молила да идваме в „Стикс“, но все пак ме доведе тук. Нямаше
да му позволя да си уреди свалка за една нощ, докато ме влачи на
буксир. Не и тази нощ.
Тягостната тишина натежаваше все повече, но колкото по-дълго
отстоявах позицията си и го предизвиквах да се отърве от момичето,
толкова по-силна се чувствах.
Песента на Shaman’s Harvest Dirty Diana започна и на лицето ми се
появи самодоволна усмивка.
– Е… – обади се Даяна, като докосна рамото на Майкъл. – Толкова се
радвам, че те засякох. Вече почти не си идваш у дома.
Но Майкъл не откъсваше поглед от мен и не ѝ обърна никакво
внимание.
Той прочисти гърло и ме изгледа с присвити очи:
– Интересна песен.
За малко да се разсмея.
– Да, реших, че на Даяна ще ѝ хареса – отвърнах весело аз и едва
тогава я погледнах. – Става въпрос за жена, която се хвърля в леглото с
мъже, които не ѝ принадлежат.
Майкъл сведе поглед и се засмя тихо.
Даяна се намръщи и се отдръпна с повдигната вежда:
– Кучка.
После се обърна и си тръгна.
Отново погледнах към Майкъл, а в тялото ми забушува пламенен
екстаз. Чувството да му се противопоставя, беше наистина приятно.
– Защо постоянно ми погаждаш номера? – настоях да разбера аз.
– Защото е забавно – призна той. – А и ставаш все по-добра.
– Защо приятелите ти ме тормозят? – присвих очи аз.
Той замълча.
Забелязах, че изражението му се промени. Майкъл явно беше
наясно с действията им и нещо ми подсказваше да се страхувам, но по
някаква причина…
Страх нямаше.
Постоянният натиск, игричките и манипулациите… Всичко това ме
вбесяваше и ме разстройваше до крайна степен, но когато най-сетне
ми дойде до гуша да се препъвам и да отстъпвам, осъзнах, че всъщност
ми беше приятно да участвам в играта.
 Майкъл се облегна назад и се отпусна в ъгъла, оглеждайки се из
бара.
– Ако Даяна е Dirty Diana, какво ще кажеш за Сам? – посочи с
брадичка той. – Барманът. Коя е неговата песен?
Погледнах настрани и видях Сам Уоткинс, който работеше сам зад
бара. Сваляше бутилки алкохол, забърсваше ги и ги връщаше обратно.
– Closing Time – предположих аз. – На Semisonic.
Майкъл се подсмихна и ме изгледа така, сякаш изобщо не се старая:
– Беше прекалено лесно. – Той отпи от бирата си и кимна към
следващия човек. – Дрю, на бара.
Поех си дъх и се опитах да се успокоя. Погледнах към Дрю Хейл,
съдия на средна възраст, който имаше добри връзки, но не беше
особено богат. Ръкавите на ризата му бяха навити, а панталонът му
беше намачкан. Прекарваше доста време тук.
– Hinder. Lips of an Angel – подметнах аз и отново се обърнах към
Майкъл. – Бил е влюбен, но са се разделили, а той импулсивно се е
оженил за сестра ѝ. – Сведох поглед, изпитвайки известно съжаление
към него. – Всеки път, когато го видя, изглежда все по-зле от преди.
Не можех да си представя колко е тежко да виждаш любовта на
живота си всеки ден, но да не можеш да я имаш, защото си се оженил
за грешния човек.
Примигнах и погледнах нагоре към Майкъл. Изведнъж вече не ми се
струваше толкова трудно да си го представя.
– Сега него – продължи той и посочи към някакъв едър бизнесмен,
който седеше на маса с по-млада жена с платиненоруса коса и тежък
грим. Мъжът носеше халка, а тя – не.
Завъртях очи. She’s Only Seventeen на Winger.
Майкъл се засмя и белите му зъби проблеснаха в слабо осветеното
сепаре.
После посочи с брадичка двама гимназисти, които играеха на
билярд.
– Ами те?
Вгледах се в тях и обърнах внимание на черните им коси, скриващи
очите им, на прилепналите черни дънки и тениски, както и на
страшните черни ботуши с десетсантиметрови платформи.
– Готова съм да се закълна – усмихнах се аз, – че тайно се възхищават
на Тейлър Суифт.
 Гърдите на Майкъл се разтресоха от смях.
– Ами тя? – кимна той.
Погледнах през рамо и видях една красива млада жена, облегната на
бара. Полата ѝ имаше доста сериозна цепка. Щом се отпусна назад,
видях как отдели устни от питието си и започна да разбърква шейка си
със сламка.
Не можах да се сдържа и докато се завъртах, се засмях, пеейки
„Всички момчета идват в моя двор за млечния ми шейк“ .
Майкъл така се задави с бира, че една капка излетя от устата му,
докато се опитваше да не се разсмее.
Взех шота с уиски, който сервитьорката беше оставила по-рано, и
разклатих кехлибарената течност в чашата.
Бирата не ми подейства, но по някаква причина не изпитвах и
такава нужда. Тялото ми вече се беше стоплило, бях спокойна въпреки
случилото се с къщата и в мен започваше да се заражда някакво ново
усещане. Нещо, което ме караше да се чувствам особено горда.
Майкъл се наведе напред, а гласът му стана плътен и нисък:
– Какво ще кажеш за мен?
Преглътнах и не откъснах очи от напитката си. Коя песен би го
описала? Коя група?
Почувствах се така, все едно трябваше да избера едно-единствено
ястие, което да ям до края на живота си.
– Disturbed – назовах бандата аз, вперила поглед в чашата си.
Майкъл не каза нищо. Остана неподвижен, но накрая се облегна
назад и доближи напитката до устните си.
В стомаха ми пърхаха пеперуди, но се постарах дишането ми да
остане равномерно.
– Drowning Pool, Three Days Grace, Five Finger Death Punch –
продължих аз, – Thousand Foot Krutch, 10 Years, Nothing More, Breaking
Benjamin, Papa Roach, Bush… – Спрях за момент и издишах бавно и
спокойно, макар сърцето ми да биеше бясно. – Chevelle, Skillet,
Garbage, Korn, Trivium, In this Moment… – завърших аз и щом го
погледнах, ме обзе спокойствие. – Ти си във всичко.
Докато Майкъл стоеше, вперил поглед в мен, очите ми леко се
присвиха от спомена за болезнения копнеж, който изпитвах през
всички тези години. Нямах представа какво си мисли и дали не се
чувства объркан, но поне вече знаеше.
 Криех го, потисках чувствата си, преструвах се, че ги няма, но вече
нямаше да отстъпвам и не ми пукаше какво мисли Майкъл. Вече не се
срамувах от чувствата си.
Вече знаеше.
Примигнах и вдигнах чашата до устните си, за да я изпия. После се
наведох над масата да задигна и неговата чаша и погълнах и нея.
Почти не усетих изгарящата течност в гърлото си. Адреналинът
беше по-силен.
– Уморена съм – заявих твърдо аз.
Изправих се и си тръгнах от сепарето, сигурна, че ще ме последва.

Глава 15
ЕРИКА

В наши дни
Вечер къщата ме плашеше. Винаги е било така.
Навън подухваше лек ветрец и голите клони на дърветата стържеха
по прозорците из къщата, докато слизах надолу по стълбите и
подминавах старинния часовник, който тиктакаше във фоайето.
Звуците му ехтяха из просторната къща и винаги ми напомняха, че
животът продължава дори и докато всички спят. Тик-так, тик-так,
тик-так…
Всъщност тази мисъл малко ме плашеше. Вън шаваха всякакви
същества, дърветата стояха притаени в гората и опасността може би се
спотайваше досами входната врата, на сантиметри от незащитените ни
топли легла.
Къщата на Крист беше също толкова тайнствена. Имаше прекалено
много тъмни ъгли. Прекалено много ниши, в които да се скриеш, и
прекалено много мрачни килери, скътани в забравени стаи и стаени
зад затворени врати.
Из къщата витаеха безкрайно много тайни и изненади, от които ме
побиваха тръпки, и вероятно затова винаги се впусках да я обикалям
през нощта.
 Харесваше ми плашещият тих мрак, но имаше и още нещо.
Обикновено през воала на нощта забелязваш неща, които няма как да
видиш през деня. Тайните, крити до момента, в който се предполага,
че всички са заспали, лъсват изведнъж.
В дома на семейство Крист най-интригуващите часове обикновено
са след полунощ. Научих се да обичам звуците от изключването и
затварянето на къщата. Сякаш предвещаваха появяването на някакъв
нов свят.
Докато вървях из тъмната кухня към кухненския килер, босите ми
крака не издаваха и звук.
В тази стая за първи път разбрах, че господин Крист се страхува от
Майкъл. Беше посред нощ и Майкъл беше на шестнайсет. Беше слязъл
в кухнята да си вземе нещо за пиене и не беше забелязал, че съм на
двора. Бях се скрила под навеса да гледам дъжда със запас от захарни
бонбони, които госпожа Крист ми беше купила. Помня го много ясно,
защото това беше първата ми нощ в новата спалня, която тя беше
обзавела специално, за да има къде да спя.
Баща му влезе в кухнята и макар да не можех да чуя какво си казваха,
видях, че нещата изведнъж се разпалиха, защото господин Крист
зашлеви сина си по лицето.
Разбира се, не ми беше приятно, но за съжаление, не беше нещо,
което да не бях виждала дотогава. Господин Крист и Майкъл не се
разбираха и това не беше първият път, в който Майкъл беше удрян.
Но този път беше различен. Не се остави да го бият. Веднага се
нахвърли върху баща си и го сграбчи за врата. С ужас наблюдавах как
господин Крист се съпротивляваше. Нещо беше прихванало Майкъл и
се държеше по начин, който дотогава не бях виждала.
Изнизаха се няколко секунди, в които стана ясно, че Майкъл вече е
прекалено голям, за да позволява на баща си да го тормози, и господин
Крист вече го знаеше.
Гледах как баща му започна да се задушава и да кашля.
След малко Майкъл го пусна и баща му бързо се махна от кухнята.
Инцидентът струваше на Майкъл колата и джобните му, но мисля, че
господин Крист никога повече не го докосна.
Отворих вратата на килера, светнах малката лампа и се отправих
към третата редица от рафтове, където стоеше фъстъченото масло.
 Притиснах го до гърдите си и се огледах наоколо. В ъгъла на горния
рафт забелязах пълен до половината пакет с маршмелоу.
Усмихнах се и се приближих, като се надигнах на пръсти, за да успея
да стигна пакета.
Но в същия момент една ръка се пресегна над мен, грабна торбата и
аз бързо отдръпнах ръка, поемайки си рязко дъх.
– Мислех, че си уморена – подметна Майкъл и ми подаде пакета.
Преглътнах, за да навлажня пресъхналата си уста, и се обърнах, за да
го погледна. Носеше само черни домашни панталони без горнище и
вероятно си беше взел душ, защото косата му беше мокра.
Копнежът между краката ми едва не ме накара да изстена. Божичко,
побърква ме.
Всичко се случи толкова бързо тази нощ, че не беше останало време
да ми хрумне, но…
Последната ми среща с Майкъл беше в пещерата с басейна.
Напрегнах мускулите на бедрата си и споменът накара слабия пулс в
клитора ми да забие по-силно, жаден за удоволствието, което Майкъл
ми беше доставил тогава.
За щастие, той не спомена нищо за случилото се.
След като се прибрахме от „Стикс“, поехме в различни посоки. Аз си
отидох в стаята и побързах да набера номера на сателитния телефон,
който Майкъл най-сетне ми даде, докато пътувахме насам, но за
съжаление, никой не вдигна.
Позвъних още няколко пъти и отново нямах късмет, затова реших да
опитам отново на сутринта. Майка ми беше добре. Деймън само се
опитваше да ме сплаши и вероятно нямаше никакви други намерения.
Реших да си взема топла вана, след което за пижама си облякох къси
панталонки и бял потник. Но вече не бях изморена. Последно бях
закусвала в апартамента си, затова слязох долу да намеря нещо за
ядене.
Минах покрай Майкъл и излязох от килера да оставя продуктите на
кухненския остров само и само да се измъкна от него.
Но нямах късмет.
Той дойде до мен, взе хляба и ни извади по две филии.
Явно и той беше гладен.
С въздишка на разочарование се обърнах и извадих две чинии от
шкафа, а Майкъл отвори хладилника и започна да рови за нещо.
 Никой от нас не продума, докато се занимавахме с приготвянето на
сандвичите. Бръкнах в плика с маршмелоу, загребах една шепа и я
изсипах върху фъстъченото масло, което си бях намазала, а Майкъл
отвори буркан с кисели краставички. Щом започна да ги нарежда
върху сандвича си с фъстъчено масло, спрях на място и присвих устни.
Отврат.
– Това те прави доста по-непривлекателен – потреперих аз.
Той изсумтя, сложи другата филия отгоре и поднесе сандвича към
устата си:
– Не говори, преди да си опитала. – Той отхапа огромна хапка и ме
заобиколи с чинията си в ръка.
Поклатих развеселено глава.
– Да гледаме филм – предложи той и излезе от кухнята.
Погледнах го изненадано. Филм?
– И вземи две води, като идваш – извика от коридора той.
Повдигнах вежда. Бяхме гледали филм заедно единствено в
присъствието на Тревър. Иначе се притеснявах да навлизам в личното
пространство на Майкъл.
Въздъхнах и се обърнах да извадя две шишета с вода от хладилника.
Взех храната си и напуснах кухнята с пълни ръце.
Медийният салон беше мрачен, осветен единствено от
седемдесетинчовия плазмен телевизор, окачен на каменната стена
пред мен.
Колкото и да ми харесваше къщата, тази стая ми беше любима.
Нямаше прозорци, понеже беше сгушена в центъра на къщата и
всички стени бяха изградени от камък. Усещането беше, все едно се
намираш в пещера, и обикновено Майкъл и приятелите му се мотаеха
тук, докато той все още живееше наоколо.
В средата на стаята стоеше кафяв велурен диван с два ъгъла. Беше
огромен, удобен и покрит с възглавници, а в празното пространство
отпред стоеше табуретка в същия цвят.
Майкъл занесе чинията си и метна дистанционното на дивана, след
което седна с гръб към мен.
Кръвта ми закипя, а ръката, в която носех чинията, затрепери.
Нещата изглеждаха съвсем спокойни. Щяхме да прекараме една
отпускаща вечер, гледайки телевизия.
Всъщност беше прекалено спокойно. Не можех да си позволя да се
отпускам в негово присъствие. Знаех го много добре.
Влязох в стаята и заобиколих дивана, като метнах бутилката с водата
му на мястото до него, и се настаних от десния край на дивана,
перпендикулярно на него.
Седнах със скръстени крака с лице към телевизора и започнах да се
храня, докато той разглеждаше програмите.
– Това изглежда добре – обадих се аз, щом забелязах, че дават
„Пришълецът срещу Хищника“.
– „Това изглежда добре“? – изимитира ме подигравателно той и аз се
обърнах да го погледна.
Беше се отпуснал на облегалката, свил ръка зад главата си, а
издълженото му, стегнато тяло изглеждаше гладко и красиво. Спомних
си, че веднъж видях как едно момиче го възседна, докато той седеше
по същия начин, и трябваше да се извърна настрани, защото отново
усетих онзи нестихващ копнеж, който ми се искаше да не познавах.
– Вече си го гледала, Рика – възпротиви се той. – Виждал съм те да го
гледаш тук, докато бяхме в гимназията. Поне два пъти.
Всъщност бяха двайсет и един пъти.
Обичах филми на ужасите, но харесвах и научна фантастика, така че
филмите от поредиците за Пришълеца и Хищника ми бяха любими.
А когато ги сляха и направиха „Пришълецът срещу Хищника“? Мили
боже!
– Мен ме устройва – съгласи се Майкъл и пусна канала, като филмът
тъкмо започваше с пристигането на екипа от археолози на
Антарктида.
Космите на ръцете ми настръхнаха и пръстите на краката ми се
свиха. Държах сандвича с две ръце и отхапвах малки хапки, докато
гледах екрана. Чувах как Майкъл яде от неговия и отваря водата си, за
да отпие. Докато кралицата на извънземните започна да снася яйца,
вече хапвах облегната на лакти и легнала по корем.
Звукът от тежкото дишане на кралицата накара стомаха ми да се
свие. Колоните кънтяха от съскането ѝ. Щом екипът от учени влезе в
залата за жертвоприношения, без да подозира за всички извънземни
яйца, които щяха да се излюпят всеки момент, оставих сандвича си и
го избутах настрани. След това грабнах една възглавница, свих се зад
нея и започнах да надничам над горната ѝ част.
Скръстих глезени във въздуха и потреперих, щом яйцата започнаха
да се пропукват.
От отвора изпълзя същество с дълги крака, темпото на музиката се
забърза, съществото се наклони напред и връхлетя върху лицето на
една жена.
Светкавично зарових лице във възглавницата и започна нова сцена.
Засмях се и хвърлих бърз поглед към Майкъл:
– Винаги ме побиват тръпки от тази част.
Но той не следеше телевизора. Беше приковал очи в краката ми.
Веднага ме обля топлина. Изобщо гледаше ли филма?
Все още седеше отпуснат на дивана, но не откъсваше поглед от
тялото ми и не ми беше трудно да си представя какво му се върти в
главата.
Изведнъж сякаш осъзна, че съм казала нещо, и най-сетне срещна
погледа ми, но после веднага извърна очи към екрана и се направи, че
не ме е чул.
Аз също се извърнах бавно към екрана и макар да се чудех дали
Майкъл не продължаваше да ме гледа, не понечих да се изправя или да
се покрия с одеяло.
През следващия час продължих да гушкам възглавницата, докато
Хищникът преследваше пришълците, а археолозите един по един
ставаха косвени жертви. От време на време ми се струваше, че Майкъл
ме гледа, но не знаех дали не си въобразявам.
Но всеки път, когато Хищникът се спотайваше в тъмното или някой
пришълец изскачаше от ъгъла, усещах изпепеляващия му поглед върху
себе си и стисках възглавницата все по-силно и по-силно, така че до
края на филма пръстите вече ме боляха.
– Обичаш да си изплашена, нали? – чух гласа му зад себе си. – Това е
твоят фетиш.
Наклоних глава настрани и присвих очи. На екрана се появиха
надписи.
Да обичам да съм изплашена? Обичах страшни филми, но не бих го
нарекла фетиш.
Майкъл постави ръце на бедрата си, наведе глава назад и ме изгледа:
– Пръстите на краката ти се свиваха всеки път, щом пришълците и
хищниците се появяваха на екрана.
Сведох поглед и бавно наместих краката си под себе си, за да седна.
Сетих се за всичките си любими филми – ужаси като „Хелоуин“ и
„Петък 13-и“ и забелязах, че мускулите на корема ми са се стегнали.
Поех си дъх и се опитах да се отпусна.
Да, добре. Беше ми приятно, когато сърцето ми препускаше бясно и
се наслаждавах на това как страхът изостря сетивата ми. Всеки звук в
къщата се превръщаше в нечии мистериозни стъпки, а докато седях на
дивана, ми се струваше, че някой се спотайва в празното пространство
зад гърба ми.
Обичах да не знам какво се задава и откъде ще изскочи.
– Харесваше ти, като носехме маски, нали? – каза почти шепнейки
Майкъл. – Плашеше те, но и те възбуждаше.
Повдигнах очи и го погледнах колебливо, опитвайки се да не се
разсмея. Какво очакваше да кажа? Че чудовищният им вид ме е
разгорещявал?
Поклатих глава и се изправих:
– Лягам си – промълвих тихо аз.
Взех си телефона и направих крачка встрани, но гласът на Майкъл
ме спря:
– Ела тук – повика ме нежно той.
Обърнах глава към него и присвих очи. Какво?
Той облегна ръце на коленете си и зачака, а аз не знаех как да
постъпя.
Майкъл винаги си играеше игрички с мен. Нямах му доверие.
Но изкушението да му отвърна, беше прекалено голямо. Той беше
прав. Започвах да ставам все по-добра, а и донякъде ми беше приятно.
Закрачих бавно към него с вирната брадичка, за да си вдъхна кураж.
Когато стигнах до него, той постави ръка на хълбока ми и ме
придърпа между краката си. Ахнах, щом отново се отпусна на дивана и
ме издърпа назад със себе си. Изпънах ръце и се подпрях на
облегалката от двете му страни, като останах наведена над него.
– Кажи го – изрече задъхано той, като вече ме обхвана и с двете си
ръце. – Възбуждаше те.
Затворих уста, поклатих глава и го изгледах предизвикателно.
– Знам, че е така – настоя той с пламнали очи. – Да не мислиш, че не
забелязвах през дрехите ти как цялото ти тяло се напрягаше и как
зърната ти се втвърдяваха, щом ме видеше с маската? Малко си
извратена. Признай го.
 Прехапах устни и се извърнах настрани.
Но тогава той повдигна брадичка и през потника хвана зърното ми
между зъбите си, което ме накара да затворя очи и извикам леко.
Боже мой!
Горещината на устата му ме връхлетя, щом пусна зърното ми и после
веднага го грабна отново между зъбите си и го издърпа.
– Маската е горе – подразни ме той, като продължи да ме целува и
хапе през дрехата. – Мога да я взема, ако искаш.
Не! Не бях такава.
Опитах се да се отдръпна, но ме държеше здраво.
– Майкъл, пусни ме.
Тогава усетих, че телефонът ми вибрира в ръката ми, и хвърлих бърз
поглед към екрана, където светеше номер без име. В следващия
момент разпознах телефона на майката на Майкъл. Странно. Мислех,
че я имам в списъка си с контакти.
Но тази мисъл бързо беше изместена от спомена, че майка ми беше
с нея. Трябваше да вдигна.
Допрях юмруци до гърдите на Майкъл и го избутах назад.
– Остави ме. Майка ти ме търси.
Но той само се засмя и аз посърнах.
Майкъл ме хвана за ръката, бутна ме да падна по корем и се
притисна до гърба ми, приковавайки ме към дивана.
Дишането ми се ускори и усетих, че опря пениса си до задника ми,
след което грабна телефона от ръката ми.
С ококорени очи гледах как постави екрана на няколко сантиметра
от лицето ми и приближи пръст до зеления бутон.
– Майкъл, недей! – извиках аз, а дробовете ми се свиха от ужас.
Но той все пак плъзна пръст по екрана. Звъненето приключи и
настъпи тишина, докато от другия край на линията майка му ме
чакаше да проговоря.
– Кажи „здравей“ – прошепна в ухото ми Майкъл.
Поклатих глава, притеснена от това как ще прозвучи гласът ми.
Но тогава той сложи ръка на устата ми, натъпка ръката си между
мен и дивана и бръкна в панталонките ми, плъзгайки пръстите си в
мен. Изпищях приглушено.
По дяволите!
Започнах да се извивам и се опитах да протегна ръка, за да затворя
телефона, но Майкъл отпусна цялото си тегло върху мен и ме
притисна така, че едва успявах да си поема дъх.
– Шшш… – успокои ме той.
После извади пръстите си от мен и започна да масажира клитора ми
така нежно, че ме накара да треперя.
Чух, че майка му се обади колебливо от другия край на линията, но
не можех да си поема дъх.
– Кажи „здравей“ – прошепна отново той, но този път гласът му беше
дрезгав и проникващ, сякаш ме чукаше.
После отмести ръка от устата ми и аз се облизах и преглътнах, за да
прогоня сухотата в гърлото си. Опитах се да си върна гласа. Пулсът
блъскаше в ушите ми и потреперих в опит да сдържа стенанието,
което исках да издам заради онова, което ми причиняваха пръстите
му.
– Здра-здравейте, госпожо Крист – едва изрекох аз.
Божичко. Удоволствието от бавните кръгове, които Майкъл
очертаваше около клитора ми, се прокрадваше в корема ми, където се
натрупваше и заплашваше да се превърне в нещо, което скоро нямаше
да мога да контролирам.
– Рика! – изчурулика доволно тя. – Съжалявам, че ти звъня толкова
късно, но тук има часова разлика. Исках да проверя дали всичко е
наред, преди да започна деня си. Как са нещата при теб?
Отворих уста да отговоря, но Майкъл хвана здраво косата ми в
юмрук и дръпна главата ми настрани, за да впие зъби във врата ми.
Белегът ми! Застанах неподвижна, в очакване да го види или усети и
да се насочи към другата страна на врата ми, но това не се случи.
Майкъл ме хапеше, гризеше и прокарваше език по тила ми, без да
оставя недокоснат и сантиметър от кожата ми.
– Рика? – повика ме майка му.
О, да. Беше ми задала въпрос. Какъв беше? Не, чакай. Аз имах
въпрос. Опитвах се да се свържа с нея. Какво…
– Да, ами… – но тогава изгубих нишката на мисълта си, защото
Майкъл отново плъзна два пръста в мен и започна да ги движи силно
и равномерно.
– Страх ли те е? – изръмжа ниско до ухото ми той. – Обзалагам се, че
е така, и съм сигурен, че ти харесва. Дори съм готов да предположа, че
не си правила по-хубав секс, а пенисът ми дори още не е в теб.
 – Рика? – обади се отново госпожа Крист, като този път звучеше по-
настоятелно.
Но аз само изпъшках, защото кожата ми пламна, когато Майкъл
отново се нахвърли върху врата ми и накара цялото ми тяло да
изтръпне.
– Толкова си влажна! – Той извади пръстите си и бързо разнесе
мокротата им около клитора ми. – Толкова мека и тясна!
Изстенах и започнах да се търкам в ръката му.
– Да! – изпъшках аз. – Да, госпожо Крист. Благодаря за
загрижеността. Дотук всичко е чудесно.
Сигурно съм звучала нелепо, защото Майкъл се изсмя в ухото ми.
– Радвам се, скъпа! – отвърна тя. – Засече ли се с Майкъл в „Делкър“?
Казах му да те наглежда, в случай че имаш нужда от нещо.
– Имаш ли нужда от нещо? – подразни ме ведро той и притисна
възбудения си твърд член до задника ми. – За това ли плаче тясната ти
малка цепка?
– Да – отвърнах задъхано аз, докато клиторът ми пулсираше все по-
силно, а страстта заплашваше да ме изпепели.
Изведнъж се ококорих, защото осъзнах, че майката на Майкъл
сигурно ме е чула.
– Ами да – повторих бързо аз, за да не се издам. – Срещнахме се
няколко пъти.
– Чудесно – отговори тя. – Не го оставяй да те тормози. Знам, че
понякога ти се струва неприятен, но може да е много мил.
Целувките и ухапванията му се насочиха от врата към бузата ми и ме
накараха да потръпна.
– Мил съм с теб, нали? – прошепна той и одраска челюстта ми със
зъби. – Да, майка ми ще ми отреже ръката, ако разбере точно колко
съм мил в този момент.
С тези думи той отново вкара пръстите си в мен и ги раздвижи
енергично, като притискаше пениса си към задника ми, а тежестта на
тялото му ме държеше прикована към дивана.
Мамка му! Бедрата ми горяха. Стиснах възглавницата на дивана,
нуждаех се да премина отвъд ръба.
– Не се притеснявайте, госпожо Крист – процедих през зъби аз и
стиснах очи. – Мога да се справя с него.
 – Така ли? – подигра се в ухото ми той.
Но госпожа Крист продължи да говори:
– Радвам се. Сега се заеми сериозно с ученето, а аз ще се върна с
много подаръци преди Деня на благодарността.
Не можех повече. Заизвивах бедрата си отново и отново, отърквайки
се в дивана.
– Готова ли си да свършиш, малка глезла такава? – предизвика ме
Майкъл. – Кажи ми колко ти е хубаво. Признай си, че маската ми те
подмокри.
Обърнах се към него и прошепнах отчаяно:
– Моля те, затвори телефона.
Майкъл се подсмихна и приближи устни до моите:
– Не се притеснявай – погали ме с дъха си той. – Тя никога нищо не
забелязва. Баща ми ѝ е верен, Тревър е добро момче, а на мен може да
се има доверие. Ще наглеждам гаджето на малкия си брат, през деня
ще се грижа да е в безопасност, а през нощта няма да я съсипвам от
секс.
Трябваше да се възпротивя, че ме нарече гадже на Тревър, но в този
момент не ми пукаше.
Майкъл затвори очи и изпъшка, докато се отъркваше в мен.
– Майка ми никога не проверява какво се крие отвъд завесата, Рика.
Отпуснах чело на дивана, усещайки приближаването на оргазма си.
Цялата настръхнах, а сърцето блъскаше в гърдите ми и си поемах дъх
все по-бързо и по-бързо.
– Кажи го – настоя той.
Но аз поклатих глава и стиснах зъби, за да не изпищя. Божичко. Ще
свърша!
– Извинете, госпожо Крист – изпъшках аз. – Някой звъни на вратата.
Трябва да затварям.
Гневът ми даде сила и успях да освободя едната си ръка, за да
натисна бутона за приключване на разговора.
Отметнах глава назад и изстенах:
– О, боже! – Отърквах се в него и чуках пръстите му все по-бързо,
отчаяна да свърша.
Но тогава той извади ръката си от бикините ми и аз го погледнах
объркано.
Какво, по дяволите?
 Майкъл ме обърна по гръб и отново се надвеси над мен,
приковавайки ръцете ми над главата ми.
Туптенето между краката ми ме измъчваше, а оргазмът беше толкова
близо. Мамка му!
– Майкъл, не! – извиках аз и започнах да се гърча под тежестта му. –
Божичко, защо спря?
Беше невероятно да усещам тялото му между краката си. Продължих
да извивам ханша си в търсене на оргазма.
– Не смей да ми се отъркваш! – изръмжа той. – Няма да свършиш,
докато не ми признаеш истината.
– Каква истина? – избухнах аз. – Онази, която ти искаш да чуеш ли?
Майчице! Никога ли нямаше да престане?
– Страхът те възбужда, нали? – настоя той.
Не. Да върви по дяволите. Трябваше да разбере, че не може повече
да си играе с мен.
Стиснах зъби и се намръщих, поклащайки отрицателно глава.
Не, Майкъл. Маската не ме плаши. Нито ме възбужда. Ненавиждах
факта, че я носеше.
Проницателният му поглед стана гневен и челюстта му се стегна.
После се надигна от мен и ме изгледа презрително:
– Отивай си в леглото – заповяда той.
Отделих се от дивана и едва сдържах усмивката си. Тялото ми беше
напрегнато и раздразнено и бях толкова възбудена, че ме болеше.
Но бях победила. Не позволих на Майкъл да получи онова, което
искаше.
Напуснах медийния салон и тръгнах по коридора, след което
изтичах нагоре по стълбите към втория етаж. Не се опитвах да му
избягам, но бях едновременно гневна, доволна и възбудена и се оказах
с доста излишна енергия.
Затръшнах вратата на спалнята зад гърба си, стоварих се на леглото
и зарових лице във възглавницата. Но хладния плат на чистите
чаршафи не успя да потуши огъня, който изгаряше кожата ми.
Бях същинска развалина.
Нуждаех се да го поема дълбоко в себе си, да го усетя, да го вкуся и
да видя как поне веднъж губи контрол заради мен.
Исках да ме използва, да ме чука и да ме иска така отчаяно, както не
е искал нищо друго на света.
 Как успя да спре преди малко? Не беше машина. Нямаше как да
сбъркам онова, което видях в очите му, и страстта, която усетих в
устните му. Майкъл ме желаеше, нали?
Въздъхнах и се опитах да успокоя дишането си.
Въртим се в кръг, винаги в кръг… Той дърпа, после аз. Той бута,
после аз. Борим се, играем, дразним се и се предизвикваме, но той
никога не се поддава. Никога не се събираме, не се сливаме и не се
докосваме до онова, което ни чака на финала.
Беше ми дошло до гуша. Нещо го възпираше.
Погледнах будилника си и се зачудих дали изобщо да го нагласям.
Имах лекции на следващия ден, но знаех, че няма да успея да се явя.
Вече минаваше два през нощта и още не бях заспала.
Докато гледах към червените числа, мислех какво ли ще правя на
другия ден. Дали Майкъл ще се държи така, все едно нищо не се е
случило?
Но изведнъж ме обзе някакво безпокойство. Числата на екрана
изчезнаха, часовникът се изключи и аз смръщих вежди и рязко
повдигнах глава.
Какво, по…
Обърнах се и видях, че слабите светлини в долната част на стената
на банята, които винаги работеха през нощта, също бяха изгаснали.
Изправих се и понечих да включа нощната лампа, но и тя не
работеше.
– Мамка му.
Завъртях се да погледна през прозореца и видях, че духаше лек
вятър. Не беше особено силен, но предположих, че токът може и да е
спрял.
Станах от леглото, отидох до вратата и я открехнах леко. В коридора
тегнеше почти непрогледен мрак. На метър напред не се виждаше
нищо.
Сърцето ми започна да препуска и бавно отворих вратата докрай, за
да надникна навън.
– Майкъл?
Единственият шум, който долових, беше слабото свистене на вятъра
вън. Пръстите на краката ми се впиха в килима.
Пристъпих напред и тръгнах бавно по коридора, като се оглеждах
наоколо и се ослушвах внимателно.
 – Майкъл? – обадих се отново. – Къде си?
Стиснах юмруци и усетих как страховитият мрак караше всеки
милиметър от кожата ми да трепти. Чувствах, че някой се спотайва зад
гърба ми и ме наблюдава.
Старинният часовник, който работеше на батерии, извести
изминалия четвърт час, а аз слязох тихо по стълбите надолу към
фоайето, като дишах учестено и не спирах да се оглеждам наляво-
надясно.
Но тогава някой ме хвана за ръката и аз рязко си поех дъх.
Огромната тъмна фигура ме хвана здраво, повдигна ме и уви краката
ми около кръста си.
– Не! – извиках аз.
Стиснах здраво раменете му, а той се вкопчи в бедрата ми и ме
блъсна в стената до една малка масичка с такава сила, че огледалото
над нея се разтресе. Докато гледах напред с широко отворени очи, се
озовах лице в лице с ужасяваща червена маска.
Майкъл.
Тъмните, страховити резки ме накараха да потръпна, а очите му ме
гледаха през малките дупки като чудовище, хванато в плен. Спрях да
дишам.
Страхът сви стомаха ми, стопли ме и ме накара да стегна всеки
мускул в тялото си. Стиснах бедра около кръста му и си дадох сметка за
мокротата между краката си и за това как зърната се търкат в потника
ми.
Божичко. Бил е прав.
Очите ми пареха и ми идеше да се разплача. По дяволите, бил е
прав!
Сключих глезени зад гърба му и не пуснах раменете му, докато
лешниковите му очи се взираха в мен. Беше облечен както едно време
– с дънки и черен суитшърт.
Без да откъсвам поглед от него, бавно обвих ръце около врата му.
Блъскането на сърцето в гърдите ми наелектризира всичките ми
мускули и ми даде сила.
– Да – въздъхнах аз и предизвикателно доближих устни до маската
му. – Да, възбужда ме.
Тогава се спуснах рязко към него и лакомо впих устни във врата му.
Той изстена и се вкопчи още по-здраво в бедрата ми, а аз не спирах
да го хапя и гриза. Хванах горещата му кожа между зъбите си и
започнах да я смуча и целувам, а после докоснах ухото му с върха на
езика си.
Оставих пътека от нежни и настойчиви целувки надолу по врата му,
като допрях нос до кожата му и вдишах уханието на душ гела му.
Имаше мъжествен аромат и аз се натиснах по-силно към него, а
целувките ми го накараха да извие шията си още по-назад, за да ми
позволи да прокарам език нагоре към челюстта му.
– Рика – предупреди ме с твърд глас той.
Не ми пукаше.
Чувах забързаното му дишане през маската и за миг си помислих, че
ще ме спре, но после си поех изненадано дъх, защото отново ме
повдигна и ме блъсна в стената, като този път ме задържа още по-
здраво.
– Мамка му – процеди той.
Ръката му се спусна между телата ни, а аз изпъшках и веднага
прилепих гръб към стената, за да му оставя място да разкопчае колана
и дънките си.
Да, по дяволите.
Посегнах надолу с една ръка, за да издърпам потника си през глава,
и после го хвърлих на пода.
Хванах врата му още по-здраво и притиснах голите си гърди към
черния му суитшърт.
Майкъл се движеше бързо и ненаситната му ръка се мушна под
дантелата на розовите ми бикини и ги издърпа така рязко, че ги
разкъса.
После хвана пениса си, извади го от панталоните си и намести
ханша си на идеална позиция.
– Значи маската ти харесва. Доста си извратена, а? – подразни ме
той.
Кимнах и се усмихнах леко:
– Да.
Той погали голата ми женственост с главичката на пениса си,
търкайки се нагоре-надолу по влажния ми отвор.
– Също като мен – прошепна той.
Тогава притисна бедра между моите и ме накара да изстена, плъзна
плавно члена си в мен и изчезна в мократа ми женственост.
 – Божичко! – задъхах се аз и извих гръб. – Толкова си твърд!
Кожата ми се беше опънала и малко ме болеше, но едновременно с
това изпитвах и невероятно удоволствие. Майкъл проникна толкова
дълбоко в мен, че го усетих в стомаха си.
Забих крака в гърба му, притиснах тялото си към неговото, за да го
задържа до себе си, и започнах да го яздя, поемайки тласъците му един
след друг.
– Точно така, скъпа – изръмжа ниско той.
Докато проникваше в мен, гърбът ми се удряше в стената и аз се
вкопчих в него, за да оцелея.
Стиснах суитшърта му в юмруци и простенах:
– Майкъл!
Той ме издърпа към себе си и започна да ме чука по-силно и по-
бързо. Усещането, че най-сетне ме беше обладал и се движеше в мен,
само изостряше желанието ми. Ставах все по-ненаситна.
Притиснах се до шията му и прошепнах, докосвайки кожата му с
устни:
– Всички ме мислеха за добро момиче, Майкъл. – Захапах меката
част на ухото му. – Но има толкова много неприлични неща, които
искам да правя. Бъди лош с мен!
– Божичко! – ахна той и пъхна ръка под коляното ми, за да повдигне
задника ми към себе си, след което отпусна глава назад и продължи да
ме чука още по-силно.
– Да! – изстенах аз, щом Майкъл проникна по-дълбоко в мен, а
кракът ме заболя от силния му захват.
Страстта заплашваше да ме погълне и усетих, че оргазмът ми
наближава.
– Майкъл! – изпъшках аз и продължих да извивам бедра и да яздя
пениса му, като едва си поемах дъх. Огласяхме къщата с нашето
дишане и охкане и звукът на кожата му, която се удряше в моята,
кънтеше между стените ѝ.
Удоволствието между краката ми ставаше все по-силно и мускулите
ми горяха. Затворих очи, оставяйки го да ме чука, докато оргазмът не
ме връхлетя и не ме обхвана от глава до пети, избухна в утробата ми и
ме изпълни телом и духом със страст и еуфория.
– Мамка му – проплаках аз. – Майкъл!
Силните ми викове прокънтяха из голямото фоайе и докато
клиторът ми туптеше, вагината ми се стегна около него, за да не го
пусне да излезе. Майкъл продължи с тласъците и аз се насладих на
последните тръпки на оргазма, хваната здраво за врата му.
Чувствах се, все едно се носех в облаците, и докато оргазмът
преминаваше през тялото ми, отпуснах чело върху рамото на Майкъл.
– Ти си красиво малко чудовище – прошепна задъхан той.
После посегна да хване маската откъм брадата си и я смъкна, остави
я да падне на пода. Тласъците му се забавиха и ръцете му обгърнаха
тялото ми, което вече се беше отпуснало напълно.
Примигнах изтощено и погледнах Майкъл в очите, където видях, че
все още се криеше желание.
Той ме остави бавно да стъпя на земята, свали суитшърта си и го
хвърли на земята.
Косата му беше сплъстена от пот и той прокара пръсти през нея, за
да щръкне, което веднага му придаде изкусителен вид. Широката му
гръд блестеше от тънък слой пот и си позволих да погледна надолу,
където членът му стоеше все така твърд и сочеше право към мен.
– Но ти не свърши – продумах тихо аз.
Ъгълчето на устата му се изви нагоре и той придоби заплашителен
вид:
– Изобщо не сме приключили.

Глава 16
МАЙКЪЛ

В наши дни
Провалих се.
Желаех я и тази вечер исках да е само моя. Свърши се и нямаше как
да върна времето назад, така че майната му. Възнамерявах да му се
насладя.
Плъзнах ръце надолу към задника ѝ и го стиснах, притискайки я до
себе си.
Меките ѝ цици се допряха до гърдите ми и усетих как твърдите ѝ
зърна ме докоснаха.
По дяволите, тялото ѝ беше невероятно.
Кожата ѝ беше гладка и все още имаше тен от времето, прекарано на
плажа това лято, а гърдите ѝ бяха големи и пълни и стърчаха към мен,
сякаш ме умоляваха да им обърна повече внимание.
Наведох се и прокарах върха на езика си по дължината на белега ѝ,
усещах как грапавата тънка линия се извива нагоре и отстъпва на
гладката кожа под ухото ѝ.
Бях забелязал, че криеше белега си от брат ми, като че ли смяташе,
че отнема от красотата ѝ.
Напротив. Драскотините, раните, татуировките, белезите,
усмивките и бръчките разказват нашата история и на мен не ми
трябваше непокътнато бяло платно. Исках нея и всичко, което
представляваше тя. Поне за тази нощ.
Най-сетне облегна глава назад и се отпусна, остави ме да правя
каквото пожелая.
По гърба ми пробяга тръпка. Преди малко ми беше ужасно трудно
да не свърша.
Рика ме държа възбуден толкова дълго, че почти изгубих контрол.
Все пак не бях планирал нещата да се развият точно така.
Представях си, че само ще я провокирам с маската и ще ѝ изкарам
ангелите.
Но в момента, в който я взех в ръце, тя стегна крака около кръста ми
и страхът в очите ѝ прерасна в похот. Останах изумен.
Не можех да повярвам, че беше готова на това. Никога не бях срещал
друга като нея. Беше способна да се справи с всяко предизвикателство.
Тя се отдръпна леко и ме изгледа предпазливо:
– Нали няма да ме изхвърлиш навън?
Едва не се задавих от смях.
– Не ми ли вярваш?
– Някога давал ли си ми причина да го правя? – докачи ме тя, като
гласът ѝ изведнъж стана сериозен. – Знам, че винаги кроиш нещо.
Присвих очи и я изгледах с развеселено изражение. Разбира се, че
кроях нещо. Имах идеи.
Въпреки че през годините се опитвах да я игнорирам, за съжаление,
у мен успяха да се зародят някои фантазии, заради които присъствието
ѝ стана доста по-мъчително, но и ми помогнаха да остана нащрек. Така
винаги бях в готовност и не изгубих гнева си.
Повдигнах брадичка и погледнах надолу към нея:
– Пазиш ли училищната униформа, която държеше тук?
Тя наклони едва доловимо глава в знак на недоверие, но после
кимна.
– Отиди да си я облечеш. – Прокарах длани нагоре-надолу по ръцете
ѝ. – Сложи всичко – вратовръзката, жилетката, полата, не пропускай
нищо.
– Защо?
Усмихнах се на себе си и ѝ направих път да отиде към стълбите.
– Защото, ако не играеш, не можеш да спечелиш.
Ерика ме изгледа свирепо и аз я плеснах леко по задника, за да я
подканя.
Ако продължавахме да разговаряме, щях да дойда на себе си. А може
би ако продължаваше да стои полугола пред мен, щеше да ме накара да
я обладая още тук, на пода.
Но имах по-добра идея.

~
– Какво правим? – попита тя и надникна през предното стъкло на
автомобила. – Защо сме тук?
Спрях пред „Свети Килиан“, а фаровете на колата прорязаха мрака и
осветиха изпочупените витражи и зловещия мрак отвътре.
Порутените каменни блокове на постройката бяха заобиколени от
купчини сухи листа и единственият звук, който се чуваше наоколо,
беше воят на вятъра, процеждащ се между дърветата над нас.
Стомахът ми се сви от вълнение и капка пот се търкулна по гърба
ми.
Това беше любимото ми място.
Беше пропито с история и имаше безброй ниши и кътчета. Като дете
обичах да се катеря вътре, да го изследвам и да се лутам из него с
часове.
Спрях двигателя и фаровете изгаснаха. Щом излязох от колата,
миризмата на пръст изпълни ноздрите ми. Никъде не се чувствах така
у дома си, както тук.
Затръшнах вратата, взех маската си в ръка и погледнах към Рика,
която излизаше от G класата. Постоянно хвърляше нервни погледи
към мрачната и притихнала катедрала, а гърдите ѝ се надигаха и
спускаха все по-бързо.
Беше изплашена. Чудесно.
Позволих си отново да огледам тоалета ѝ, както бях направил, преди
да напуснем къщата.
Беше облякла синьо-зелената си плисирана пола и бялата блуза,
заедно с карирана вратовръзка в тон, прибрана под тъмносиня
жилетка. Носеше черни ниски обувки. Дори беше се сресала и си беше
сложила малко грим, за да се освежи.
Мисля, че имаше някаква представа какво я очакваше, когато ѝ казах
да облече този тоалет, но определено остана изненадана, когато ѝ
наредих да влезе в колата.
А сега… беше малко изплашена.
Сведох поглед към краката ѝ и пенисът ми се втвърди само при
спомена за това колко бяха гладки и колко топло беше между тях.
Сърцето ми започна да бие учестено.
– Да слезем долу в катакомбите – кимнах към катедралата аз. – Този
път няма да ти завързвам очите.
Подсмихнах се, но се постарах изражението ми да остане сурово. Не
исках да ѝ вдъхвам сигурност.
Рика наведе глава, все едно търсеше път за бягство. Може би се
чудеше дали да не се откаже? Дали да ми зададе още един въпрос, на
който да не получи отговор?
А може би се канеше да се съгласи да поиграе.
Тя преглътна и ми хвърли предизвикателен поглед. После се обърна
и се насочи към страничния вход. Трябваше да сдържа усмивката си.
Вдигнах маската и си я сложих, а после тръгнах бавно подир нея. Не
я следвах, а се промъквах след нея.
Не откъсвах поглед от гърба ѝ и крачех, напредвах бавно и спокойно
по петите ѝ, докато тя бързаше и се препъваше по камъните и
неравния терен. Извърна глава, за да надникне през рамо, и посърна,
щом забеляза маската.
Но бързо се обърна напред и продължи да върви, без да протестира.
Дъхът ми изпълни вътрешността на маската и усетих, че по челото
ми избива пот.
Няколкото сантиметра от бедрата ѝ, които можех да видя, ме караха
да свия ръце в юмруци. Исках да пъхна пръсти под полата ѝ и да
докосна кожата ѝ, за която знаех, че е мека като масло.
Косата ѝ искреше на меката лунна светлина и сърцето ми започваше
да бие силно всеки път, щом погледнеше неспокойно към мен.
Ще те накарам да пищиш.
Тя пристъпи бавно през вратата на катедралата, която вече висеше
на пантите си, и спря да се огледа.
Но не бяхме дошли, за да разглеждаме. Притиснах гърба ѝ с длан и я
побутнах да продължи напред.
– Майк… – онемя тя. Разтрепери се и започна да върти бързо глава,
дишайки тежко. – Не мисля, че трябва…
Но веднага се пресегнах и я стиснах за врата, като я блъснах назад и
не ѝ позволих да довърши.
– Майкъл!
Дишаше шумно и учестено и побърза да се отдръпне от мен, като
очите ѝ се бяха разширили от страх. Преглътна отново и се постара да
издържи на погледа ми. Бях сигурен, че в момента беше ужасена.
Тогава сведох очи и видях как ръката ѝ небрежно се спусна надолу
между бедрата ѝ.
Божичко. Беше толкова възбудена, че беше готова да свърши тук и
сега. Като че ли се опомни, защото веднага отдръпна ръката си.
Кимнах към входа на катакомбите, без да казвам нищо. Тя се
поколеба и се огледа наоколо, но все пак се обърна и тръгна натам.
Искаше ѝ се да ми се довери, но не можеше.
Стигнахме до входа и хладният въздух се процеди през дънките и
суитшърта ми.
Рика спря за момент.
– Няма… – Тя се огледа наоколо и довърши: – Няма светлина.
Застанах до нея и зачаках, загледан в тила ѝ. Не ми пукаше, че е
тъмно.
Сякаш разбра мълчанието ми достатъчно ясно. Пое си дълбоко дъх,
пристъпи надолу и бавно откри следващото стъпало, като плъзгаше
ръка по стената вдясно от нас, за да се подпре и да се води по нея.
С всяка нейна стъпка членът ми ставаше все по-твърд.
Щом слезе долу, тя отново се обърна към мен и ме погледна
въпросително. Тъмнината беше почти непрогледна, като само през
пукнатините на тавана се процеждаше слаба лунна светлина.
 Мъртвата тишина на тунелите от двете ни страни ни притискаше
като стена и се зачудих дали тук, долу, нямаше и някого другиго.
Тръгнах към Рика и я принудих да влезе заднешком в помещението
пред мен. Беше същата стая, в която я бях довел преди три години.
Тя забърза крачка и влезе в помещението преди мен, а светлата ѝ
коса беше единственото, което успявах да различа в мрака.
– Майкъл? – повика ме тя. – Къде си?
Извадих запалка и запалих малкия стенен свещник до вратата.
Меката светлина едва мъждукаше, но ми беше достатъчна, за да
виждам Рика.
Тръгнах към нея и забелязах, че матракът, който беше тук
предишния път, беше заменен от малка дървена маса.
– Има ли някого тук, долу? – прошепна тя. – Чувам нещо.
Докато вървях към нея, хванах връвта на качулката си и я издърпах.
Вятърът виеше през пукнатините и процепите в катакомбите и
създаваше усещането, че в тунелите се носи нечий шепот, но Рика не
си даваше сметка, че няма нищо такова. Страхът беше изострил
сетивата ѝ.
– Майкъл?
Хванах я рязко за ръцете и тя изпищя тихо, щом увих черната нишка
около китките ѝ и я завързах.
– Майкъл, какво правиш? – настоя да разбере тя. – Кажи нещо!
Хванах завързаните ѝ ръце и ги вдигнах над главата ѝ, като ги
закачих за друг свещник на стената. Беше принудена да стои на
пръсти, а тялото ѝ беше издължено, стегнато и изпънато до краен
предел.
– Майкъл! – Рика започна да се гърчи и извива.
Стоях срещу нея и я гледах в очите, докато се пресегнах и хванах
долната част на малката ѝ жилетка и на бялата блуза, която се
подаваше отдолу. Повдигнах и двете нагоре заедно със сутиена ѝ и ги
оставих да стоят високо над гърдите ѝ.
– Майкъл, не! – възпротиви се тя. – Чувам някакъв шум и ми е
студено.
Сведох поглед към идеалните ѝ гърди, малко по-големи от шепите
ми, и към твърдите ѝ като куршуми зърна:
– Виждам.
 Хвърлих маската настрани и се наведох да засмуча гърдата ѝ, като я
хванах в ръка и покрих зърното ѝ с устни.
Притиснах тялото ѝ към себе си, докато се извиваше в хватката ми.
Дразнех твърдото ѝ зърно с език и го измъчвах, като хапех леко
меката кожа около него, и се наслаждавах, че мога свободно да я галя и
докосвам.
Изпъшках.
Преместих глава настрани и започнах да обсипвам и другата ѝ гърда
с дълбоки, жадни целувки, а после я поех в устата си и одрасках
сладката ѝ кожа със зъби.
Тялото ѝ се размърда и стенейки, тя отпусна глава назад.
Изправих се и хванах косата на тила ѝ с една ръка, а с другата се
пресегнах и плъзнах пръсти в гащичките ѝ.
Облизах устните ѝ с език и погледнах право в сините ѝ очи:
– Вече не ти е толкова студено – пошегувах се аз, щом пръстите ми
потънаха в топлината ѝ. – Долу си толкова гореща и приятна.
Освен това беше толкова мокра, че течеше.
Свалих ръце от нея и се отдръпнах, за да огледам красивата ѝ
фигура.
Едната ѝ обувка се беше събула, а другата беше обута само
наполовина. Гладкият ѝ плосък корем и гърдите ѝ бяха на показ и тя
стоеше там напълно безпомощна, само за мен.
Паднах на коляно пред нея и я погледнах в очите, докато пъхах ръце
под полата ѝ. Пенисът ми потръпна от докосването на розовите ѝ
дантелени бикини. Светлорозови.
Така сладка.
Повдигнах полата ѝ и облизах клитора ѝ през гащичките, усетих
малката, твърда пъпка през плата.
– Божичко! – изстена тя.
Отдръпнах дантелата настрани и спрях само за момент, за да се
насладя на вида на гладката ѝ безупречна красота, преди да я покрия с
уста, да засмуча клитора ѝ и да започна да я ближа.
Повдигнах краката ѝ от земята, избутах бедрата ѝ нагоре, гмурнах се
между тях и зарових езика си в нея.
– Моля те! – стенеше тя, докато се опитваше да се измъкне от ръцете
ми. – Недей, Майкъл!
 Облизах клитора ѝ за последен път и се отдръпнах, за да смъкна
бавно бикините ѝ.
– Казваш ми „не“? – предизвиках я аз. – Не обичаш ли да те ближат?
Тялото ѝ трепереше и дишаше учестено.
Изправих се, метнах бельото ѝ настрани и смъкнах ръцете ѝ от
свещника.
– Да, знам, че ти хареса – промърморих аз. – А сега ще си го
получиш.
Стиснах пениса си през дънките и усетих болката от непостигнатото
облекчение. Пулсът биеше силно във врата ми. Хванах я за ръцете,
завъртях я и я бутнах на земята.
– Майкъл! – изпищя тя, приземявайки се на задника си, защото
ръцете ѝ все още бяха завързани пред нея.
Застанах на колене над нея и свалих суитшърта и тениската си.
После извадих от джоба си един презерватив и разкъсах опаковката
му.
– Може и да мислиш, че си играя игрички с теб – започнах аз, докато
разкопчавах колана и дънките си, – но си нямаш ни най-малка
представа какво ми причиняваше ти през всички тези години.
Легнах върху нея и я принудих да разтвори крака, като преместих
ръцете ѝ над главата и ги притиснах с една ръка.
Сложих си презерватива и потърках пениса си във влажната ѝ цепка,
открих горещия ѝ вход.
– Нямаш представа – прошепнах срещу устните ѝ аз, като едва си
поемах дъх.
Със силен тласък плъзнах члена си в стегнатата ѝ вагина.
– О, боже! – изстена тя.
Наведох се да допра тялото си до нейното и започнах да влизам и
излизам от нея, като набирах скорост.
– Толкова си гореща отвътре! – изръмжах аз и превзех устните ѝ за
дълбока и жадна целувка. Езикът ѝ докосна моя и изпрати тръпка
право в пениса ми.
Толкова тясна. Плъзнах ръка под задника ѝ, за да я задържа на
място, докато я чуках на мръсния под.
– По дяволите – задъхах се аз. Тласъците следваха един след друг и
започнах да прониквам в нея все по-силно и по-бързо.
Циците ѝ се клатеха напред-назад, докато я чуках, като всеки път
заравях пениса си до края.
Рика пъшкаше и стоновете ѝ ставаха все по-силни и усещах как се
стяга около члена ми, притискаше ме със силата на стоманени окови.
Мускулите на корема ми се стегнаха и усетих как кръвта нахлу в
слабините ми и в пениса ми започна да се трупа напрежение.
– Рика, мамка му – изпъшках аз. Бях близо до края.
Сведох глава до врата ѝ и без да спирам да прониквам в нея,
прошепнах в ухото ѝ:
– Давай, малка кучко! – изръмжах тихо аз. – Чукаш се толкова добре.
Разкрачи си краката за мен.
Тя стисна очи, пое си рязко дъх и отметна глава назад, доведена до
края от мръсните ми приказки.
– О, Майкъл! О, боже! – извика тя и притихна, докато аз
продължавах да се плъзгам в нея все по-силно и по-силно.
Стиснах задника ѝ и захапах брадичката ѝ със зъби:
– По дяволите, Рика! Толкова е хубаво!
Надигнах се леко, за да огледам красивото ѝ лице, докато потъвах в
горещата ѝ плът отново и отново. Бузите ѝ поруменяха и тя захапа
долната си устна, наслаждаваше се на всеки мой сантиметър.
Пенисът ми набъбна и аз се плъзнах в нея за последно, след което
излязох от нея, смъкнах презерватива и хванах пениса си в ръка, като
започнах да го търкам, докато не свърших.
Спермата ми се изстреля напред и падна върху голия ѝ корем и
гърдите ѝ, а удоволствието накара корема ми да се свие.
Никога не бях виждал нещо толкова секси.
Всички мускули в тялото ми се сгряха, а кулминацията ме замая и се
разля по всеки сантиметър от тялото ми.
Опитах се да успокоя дишането си и седнах, като прибрах пениса си
в дънките.
Но гледката на тялото ѝ ме изкушаваше да ѝ се нахвърля отново.
Ръцете ѝ все още бяха завързани над главата, циците ѝ изглеждаха
особено подканващи, а ученическата ѝ пола беше вдигната нагоре.
Рика ме гледаше с лека усмивка:
– Може ли да го повторим?
Пресегнах се да взема суитшърта си, за да я избърша, и се засмях
тихо.
Какво малко чудовище!
 ~
Стоях на стола до леглото, с лакти, подпрени на коленете, и я
наблюдавах как спи, надвесен над нея. Deathbeds на Bring Me the
Horizon се носеше тихо от айпода на нощното шкафче, а аз кършех
ръце и отново и отново си припомнях случилото се предишната нощ.
Рика беше заспала в колата на връщане от катакомбите и аз я вкарах
в къщата, съблякох я и я сложих в леглото си.
Защо я сложих в собственото си легло?
Кракът ѝ се подаваше изпод сивите чаршафи, в които беше увита,
докато лежеше по корем с лице към мен. Косата ѝ се беше разпръснала
по възглавницата и покриваше очите ѝ, а голата ѝ фигура лежеше
притихнала и неподвижна, като единствено лекото повдигане и
спускане на тялото ѝ издаваше, че диша.
Беше изтощена. Нормално. Преживя доста тази нощ.
Извърнах глава и с крайчеца на окото си забелязах, че през
прозорците се процежда слънчева светлина.
Стиснах зъби и отново се обърнах към Рика. Не бях готов денят да
започне. Не бях готов нощта да приключи.
Стъпалата и прасците ѝ бяха зацапани с пръст. Косата ѝ също беше
измърсена с тъмна почва от катакомбите и знаех, че по бедрата ѝ има
синини от втория ни тур в подземията.
Беше приятно да я наведа над масата.
Китките ѝ бяха ожулени от връвта, с която ги бях вързал, а на
брадичката ѝ имаше малка червена драскотина от ухапването ми. Не
знаех, че съм я ухапал толкова силно, но ето че имаше белег, който го
потвърждаваше.
И никога не беше изглеждала по-секси. Никога.
Мръсните ѝ дрехи лежаха на купчина на пода, заедно с розовите
дантелени бикини, които свалих с такова удоволствие. Сведох поглед и
повече от всичко ми се прииска да можех да спра времето.
Никога не съм бил с жена, която да подклажда страстта ми като нея.
Никога не съм влизал в роля, не съм носил маски, не съм играл
игрички. Чуках, подхранвах, целувах, ближех, пъшках, помпах,
свършвах и повтарях отначало. Бях съвсем изгубен.
Но Рика беше…
 Облегнах се назад на стола и прокарах пръсти през косата си,
неспособен да откъсна очи от нея.
Твърдеше, че не ми вярва, но знаех, че лъже. Бях готов да се
обзаложа, че аз бях човекът, на когото има най-голямо доверие.
Все пак двамата бяхме еднакви. Всеки ден се борехме със срама си и
се изправяхме пред невъзможността да покажем истинското си аз, а
ето че най-сетне се бяхме открили.
За съжаление… бяхме прецакани.
Телефонът ми извибрира от зарядното на нощното шкафче и
затворих очи, опитвах се да не му обръщам внимание.
Не бях готов.
Исках да спусна щорите, да я взема и да я сложа във ваната. Исках да
я гледам как ме язди до басейна и да се отдадем на още игрички. Исках
да се престоря, че в момента не пропусках тренировка, че приятелите
ми не ме чакаха… и че животът на Рика нямаше да се преобърне.
Но телефонът извибрира отново, при което аз се наведох напред и
зарових лице в дланите си.
Рика.
Стените ме притискаха.
Би трябвало да не понасям да я виждам. Не би трябвало да обожавам
да я докосвам. Не би трябвало да прекарвам всеки миг, бленувайки
отново да я имам.
Тя не ми принадлежеше. Никога нямаше да ми принадлежи.
И не би трябвало да я желая.
Станах и отидох до леглото, за да се наведа над нея и да огледам
красивото ѝ лице.
Майната ти, Рика.
Майната ти. Не мога да те избера. Защо ми го причини?
Погледнах встрани и се пресегнах към нощното шкафче за телефона
си. Имах няколко пропуснати обаждания, но не си направих труда да
слушам гласовите съобщения, нито да проверявам какво са ми писали.
Вместо това просто изпратих едно съобщение на Кай.
Довърши го.
Оставих телефона и се изправих, гледах свирепо надолу към Рика.
Свърши се. Нямаше връщане назад.
 Глава 17
МАЙКЪЛ

Три години по-рано

Влязох в покрития с чакъл паркинг, където нощта беше осветена от
фаровете на всички пристигащи купонджии. Складът беше отдавна
изоставен и тъй като не се използваше за нищо и още не беше
разрушен, го конфискувахме при всяка възможност, за да се
поотпуснем и да вдигнем малко врява.
Някои хора носеха кегове с алкохол, а градските диджеи ентусиасти
подготвяха озвучителните си системи и изпълваха нощта с такава
ярост и оглушителен шум, че човек не можеше да мисли, дори и да
иска.
Това и чаках.
Да, исках да видя как ще се разбира с приятелите ми. Дали нямаше
да изостава? Дали изобщо щеше да успее да остави следа в живота ни?
Но най-много исках да я отделя от семейството ми, от майка ѝ, от
Тревър, и просто да я видя как се отпуска. Исках да видя коя е, когато
не се тревожи какво мислят и очакват всички от нея.
Когато най-сетне разбере, че единственото мнение, което има
значение, е моето.
Макар че винаги тя беше тази, която ме наблюдаваше, докато
растяхме, това не означаваше, че аз не забелязвах присъствието ѝ.
Все още си спомнях деня на раждането ѝ. Оттогава бяха изминали
шестнайсет години, единайсет месеца и осемнайсет дни. Онази хладна
ноемврийска утрин, когато майка ми позволи да я подържа, но баща
ми веднага я взе от ръцете ми и я сложи до Тревър, който тогава също
беше още бебе.
Разбрах посланието, дори да бях на три. Тя принадлежеше на
Тревър.
А аз само стоях отстрани и мечтаех да я взема отново. Исках да видя
бебето и да бъда включен в забавата, но не смеех да попитам баща си.
Знаех, че ще ме отблъсне.
Затова спрях да се интересувам. Постарах се да не ми пука.
Докато растяхме заедно, безброй пъти ми се налагаше да откъсвам
очи от нея. Стараех се да не мисля за това как двамата с Тревър
прекарваха времето си заедно и как учеха заедно, защото бяха на една
възраст. Нарочно не ѝ обръщах внимание, когато бяхме в една стая, и
се правех, че не усещам присъствието ѝ, когато седеше до мен.
Постарах се да не разговарям много-много с нея, да не се държа
прекалено мило и да не я допускам до себе си.
Беше прекалено малка.
Не се движехме в едни кръгове.
Баща ми щеше да ме принуди да се отдръпна от нея. И без това ми
отнемаше всичко, което ме правеше щастлив. Защо да си правя труда
тогава?
Тези оправдания ме разяждаха отвътре и лека-полека се превърнаха
в гняв. Гневът се превърна в неприязън, а неприязънта – в омраза, и
най-сетне настъпи моментът, когато вече наистина не ми пукаше за
нея.
Но това явно не я притесняваше. Колкото повече се отдръпвах от нея
и колкото по-хладно се държах, толкова повече я привличах.
Затова изчезнах от картинката. Отидох да уча в университет и почти
не се прибирах у дома. Не я бях виждал от месеци, докато не влязох в
класната ѝ стая днес. Тя седеше там, изглеждаше толкова пораснала и
красива като ангел. Не можах да се сдържа. Отидох до нея с
намерението да я изправя и да я взема с нас, но щом вдигна очи и
срещна погледа ми, си дадох сметка, че не мога да го сторя.
Иначе не бих бил способен да спра. Не бих могъл да я върна
обратно.
Защо нея? Имах майка ми, която винаги ме е обичала, и приятелите
ми, които винаги ме подкрепяха. Защо именно Ерика Фейн беше тази,
за която дишах и която караше кръвта ми да гори? Винаги успяваше да
ми въздейства.
Ето че днес се появи в катедралата и реших, че повече няма да
отричам нуждата да съм до нея, нито ще продължа да я отблъсквам.
Майната му. Когато всичко приключеше, може и да не я допусна до
себе си, но исках да видя къде ще ни отведе вечерта.
Не останах разочарован.
Беше доста смела и приятелите ми я харесваха, макар да виждах, че
Деймън все още се опитваше да я игнорира. Вече беше една от нас.
– По дяволите, дано някой да е донесъл грил – оплака се Уил, докато
паркирах. – Все още умирам от глад.
Запазих усмивката си за себе си. Нещо все му попречваше да яде, а
вече бяхме превъзбудени и искахме да пием.
Изгасих двигателя и всички слязоха. Деймън и Кай свалиха
суитшъртите си и ги хвърлиха на седалките си, а Уил събра маските и
ги прибра в сака в задната част на колата.
Погледнах встрани и видях, че Рика мушна бижутата под седалката
си, защото вероятно беше преценила, че ще са в по-голяма
безопасност вътре, а после затръшна вратата и се отправи към задната
част на G класата.
– Ела тук, малко чудовище. – Уил я издърпа от другия край на
колата.
Наблюдавах ги през рамо и видях, че Уил повдигна ръка към лицето
ѝ и изглежда, сложи нещо там.
Прокара пръсти надолу по кожата ѝ. Накрая видях какво държеше в
ръка – боя за обувки. Държахме я в сака, в случай че някоя от маските
се счупи по време на някоя от лудориите ни и се наложи да
импровизираме.
Щом приключи, Уил ѝ се усмихна широко:
– Бойна окраска – обясни той. – Вече си една от нас.
Тя се обърна с лека усмивка. От лявата страна на челото ѝ по
диагонал се простираше размазана черна ивица, която минаваше през
носа ѝ и завършваше от дясната страна на челюстта ѝ. Скръстих ръце
и се опитах да потисна вълнението, което ме обзе. Рика изглеждаше
жестоко.
Няколко дъждовни капки се приземиха на лицето ми. Из паркинга
около нас се носеха смях и развълнувани възклицания, докато хората
бързаха да влязат вътре, преди да е заваляло.
Рика наклони глава назад и хладните капки заблестяха по бузите и
челото ѝ, а устните ѝ се разтеглиха в усмивка.
– Да вървим – викна Кай.
Обърнах се и тръгнах към склада, като Кай и Деймън бяха до мен, а
Уил и Рика вървяха зад нас.
Щом влязохме, все едно се озовахме в някакъв друг свят. Складът
беше изпразнен още преди години и металните греди, които се
извисяваха на петнайсет метра над главите ни, бяха с олющена от
климата и годините боя. Не бяха останали почти никакви стени, а на
разрушения покрив имаше няколко големи дупки, през които се
изливаше постепенно усилващият се дъжд.
Пристъпихме бавно навътре, разглеждайки хаоса, който ни
заобикаляше, приличен на малък постапокалиптичен подземен град.
Въпреки тъмнината и суровото усещане, което създаваха мръсният и
студен метал и огънят, който се издигаше вляво от нас, докато хората
танцуваха на Devil’s Night на Motionless in White, хаосът тук беше за
предпочитане пред всеки един колежански купон, който бях
посещавал.
На никого не му пукаше как изглежда. И без това щяха да се изцапат.
Всички, дори момичетата, носеха дънки и кецове и никой не се
стараеше да поддържа разговор, защото беше прекалено шумно.
Никой не си придаваше важност, нямаше драма, нито маски. Само
музика, ярост и шум и в един момент, когато вълнението ти достигне
своя пик, може да откриеш някое момиче или то ще те открие и ще се
усамотите за малко на горния етаж.
Щом влязохме, хората ни поздравяваха и без да сме молили, едно
усмихнато младо момиче ни връчи четири пластмасови чаши, пълни с
бира.
– Трябва ни още една – казах ѝ аз и подадох своята чаша на Рика.
Но преди да е успяла да я вземе, нечии ръце я хванаха за кръста и я
повдигнаха от земята.
Тя ахна, а после избухна в смях, щом приятелят ѝ Ноа, за когото си
спомнях, че се навърташе около нея в гимназията, я разлюля нагоре-
надолу.
Напрегнах се и ми се прииска да сваля ръцете му от нея, но тогава си
спомних, че бяха приятели и че именно той беше причината Рика да
не пострада още повече в ръцете на Майлс и Астрид на онова парти
миналата пролет.
За момента му имах доверие.
– Какво става, Рика? – извика той и я пусна на земята. – По-рано
тази седмица каза, че не ти се идва. – После погледът му се премести
към нас и той присви очи, сякаш току-що проумя нещо. – С тях ли си?
Добре ли си?
Едва сдържах смеха си. С момчетата ги оставихме да се видят и
тръгнахме да си намерим масата. Няколко тийнейджъри бяха седнали
на нея, но щом ни видяха да приближаваме, бързо освободиха
полукръглото сепаре, което се намираше точно пред импровизирания
дансинг и предлагаше идеална гледка към него.
Деймън грабна последното останало хлапе, което се движеше малко
зад приятелите си, и така го избута, че то се запрепъва напред.
Отпуснах ръце на облегалката и на масата ни се появиха още четири
бири – точно навреме, защото Уил тъкмо изпи своята.
Дъждовните капки проблясваха осветени от лампите, поставени из
помещението, и се сипеха леко, като постепенно измокриха косите на
всички, които танцуваха.
Хвърлих бърз поглед през рамо и видях, че към Рика и Ноа се е
присъединил още някой – приятелка, чието име не помнех. Тогава
смръщих вежди, защото видях как Ноа подаде на Рика питие.
Но тя махна с ръка и го отказа.
Обърнах се и загледах свъсено напред. Браво. Ако не се беше
поучила от случката с Майлс и Астрид да си взима напитките сама
(или поне да ги взима от мен), тогава си просеше боя. Последното,
което исках да си представям, беше онова, което за малко не ѝ се беше
случило, докато съм бил в университета.
Пиехме бира, разпускахме и гледахме случващото се около нас.
Деймън запали цигара и се загледа в едно момиче на дансинга, което
го гледаше съблазнително и го предизвикваше, докато танцуваше. Уил
свали суитшърта си и започна да излива в гърлото си бира след бира, а
Кай не спираше да се върти и да хвърля по едно око към вратата, от
която дойдохме. Знаех, че наблюдаваше Рика.
Мускулите на ръцете ми се стегнаха и продължих да гледам право
напред, като се опитвах да не се интересувам. Никой не може да
застане между приятели. Най-малкото пък някаква жена.
Някой се засмя звънко и видях как Рика заобиколи сепарето и свали
суитшърта си. С огромна усмивка хвърли дрехата на празното място до
мен и последва приятелите си, които я издърпаха на дансинга.
Дишането ми се учести.
Потникът ѝ ме побъркваше.
Забелязах малките петна от кръвта на Майлс, но почти не си личаха
в сумрачната обстановка.
 Няколко сантиметра от стегнатия ѝ корем бяха на показ, а тънките
презрамки на сивия ѝ потник едва подкрепяха циците ѝ. Почти нищо
не оставаше на въображението – сексапилното ѝ тяло и пълните ѝ
гърди се виждаха.
Косата ѝ се спускаше надолу по гърба ѝ, а закръгленият ѝ задник
изглеждаше невероятно в дънките ѝ. Направо си представях как ме
обкрачва.
По дяволите.
Усетих силно пробождане ниско долу в корема си и изръмжах тихо в
опит да си прочистя главата.
Fire Breather на Laurel започна да свири и Рика се отправи към
средата на дансинга с приятелите си, точно под дупката на покрива,
през която се изсипваше дъждът.
Бавната, мелодична песен изпрати гореща тръпка към пениса ми,
докато я наблюдавах как се движи в ритъм, как поклаща бедра и
извива гръб, сякаш знаеше точно как да ме подготви и възбуди.
Деймън откъсна очи от момичето, което наблюдаваше досега, и
издишвайки облак дим, насочи вниманието си към Рика. Тя се смееше
и оставяше приятеля си да ѝ се отърка, докато двамата се движеха в
ритъм, изгубени в мелодията.
Можеше и да ревнувам, ако не изглеждаше толкова секси. Така или
иначе той нямаше шансове с нея. В погледите, които Рика ми
хвърляше от другия край на масата, имаше много повече страст,
отколкото в начина, по който му се усмихваше.
Уил опря лакти на масата и също впери очи в нея. Нямаше нужда да
поглеждам към Кай – знаех, че и той я зяпа.
Нормално.
Дълбокият ритъм изпълни помещението и се понесе над гредите на
покрива, а аз наблюдавах как Рика бавно полюшваше бедра и как
плъзна ръка около врата на Ноа зад себе си, след което приятелката ѝ
застана пред нея и тримата започнаха да се отъркват един в друг.
Гледката изпрати сластна тръпка към слабините ми и аз се наместих
на мястото си.
– Мили боже! – въздъхна Деймън и се обърна да ни погледне.
Уил също се обърна към нас с разширени очи и си личеше, че е
също толкова възбуден, колкото мен.
 – Тревър в никакъв случай не може да се справи с нея – заяви Кай.
За малко да се усмихна, но не го направих. Не. Брат ми нямаше ни
най-малка представа какво да прави с беля като нея. Никога не би
могъл да я задоволи.
Наблюдавах я, докато се движеше леко и изкусително в ритъма на
мелодията. После се засмя и смени мястото си с другото момиче.
Лекият дъжд, който се сипеше от покрива, караше кожата ѝ да блести.
Рика затвори очи, протегна ръце във въздуха и отново се отдаде на
музиката.
– Майкъл? – повика ме гласът на Кай. – Не я гледаш като
шестнайсетгодишна, човече.
Преди да се обърна обратно към Рика, го стрелнах с леко развеселен
поглед.
Кай не ме предупреждаваше, просто се шегуваше с мен.
Предградията изобщо не бяха интересно място и тийнейджърите
нямаха много забавления, освен да се чукат при всяка възможност.
Всички бяхме правили секс много преди да навършим осемнайсет.
И никой от нас не я гледаше като шестнайсетгодишна.
– Нали знаеш какво обичам да казвам? – включи се Деймън,
издишвайки струя дим. – Ако могат вече да пълзят, значи са в
правилната позиция.
Уил се намръщи:
– Ужас, колко си извратен! – засмя се той.
Поклатих глава и не обърнах внимание на глупавия му коментар.
Деймън беше сбъркан.
Разбира се, шегуваше се.
Но освен това имаше и зрънце истина във всичко, което казваше. За
него жените бяха неодушевени обекти. Нещо, което да използва и да
захвърли.
Уил и Деймън изпиха още няколко бири, а през това време различни
хора идваха да ни поздравят и да се видим. Тъй като цяло лято
тренирах и пътувах, отдавна не бях виждал никого. Надявах се, че
бяхме успели да приповдигнем духа на всички с празненствата за
Нощта на Дявола и сме припомнили на отбора кои са.
Оставих чашата си и се заслушах в разговора на Уил и Кай с хората,
събрали се около сепарето, но после надникнах към дансинга, за да
проверя Рика, и веднага ме изпълни безпокойство, защото нея я
нямаше.
Огледах се наоколо и видях, че приятелите ѝ още танцуваха, като,
изглежда, доста се бяха разгорещили. После се обърнах настрани и
най-сетне я видях да се качва по стълбите към горното ниво.
В този миг Рика се обърна през рамо към мен и срещна погледа ми,
без да спира. Изправих се на мястото си и прескочих облегалката,
приземявайки се на пода.
Следвах я по стълбите, без да откъсвам очи от гърба ѝ, подминавах
безделниците, които стояха наоколо, и свих надясно, за да се кача по
следващите стълби. Пространството тук беше съвсем безлюдно и
лишено от любопитни погледи.
Металният решетъчен под ме отведе към един голям прозорец
близо до левия ъгъл на сградата, където видях Рика да стои в
тъмнината и да се взира в нощта, докато музиката и шумът от два
етажа по-надолу останаха далеч от нас.
Какво, по дяволите, правех?
– Харесва ми как изглежда домът ми оттук – каза тихо тя. – Виждат
се фенерите. Изглежда почти вълшебно.
Застанах зад нея и се вгледах в мрака навън. Наистина домовете ни
се виждаха в далечината, тъй като се намираха на по-голяма височина.
Самите къщи не се виждаха, защото бяха заобиколени от дървета, но
имотите ни бяха добре осветени и си личаха ясно. Всъщност домовете
ни бяха на около километър един от друг, но оттук изглеждаше, сякаш
ги деляха сантиметри.
– Благодаря ти за тази вечер – започна тя. – Може и да не значи
нищо за теб, но за първи път от много време насам ми беше добре.
Чувствах се развълнувана, изплашена, щастлива… – Тя направи кратка
пауза и после продължи по-тихо: – И силна.
Погледнах надолу към нея и видях сенките на стичащия се по
прозореца дъжд, които играеха по светлата ѝ коса.
В Рика виждах себе си отпреди няколко години. Объркана,
притисната, готова да бъде покварена. Най-ценният урок, който
научаваме в живота си, трябва да бъде усвоен възможно най-рано. Не
си длъжен да живееш в реалността, която някой друг е създал. Не си
длъжен да правиш нищо, което не искаш. Никога.
Трябва да преосмислиш кое е нормално. За да осъзнаем пълния си
потенциал, трябва да пресечем границите и да опитаме късмета си и
колкото повече го правим, толкова по-малко се интересуваме от
чуждото мнение. Просто е прекалено хубаво да си свободен.
Вдишах лекия мирис на парфюм, който тялото ѝ все още излъчваше,
и ме изпълни всепоглъщаща нужда. Божичко, исках да я докосна.
Чувството се беше трупало в мен през цялата нощ.
– Понякога се чудя какво би било да съм на твое място – призна тя. –
Да ме уважават където и да отида. Всички да ме обичат. – Тогава се
извърна настрани към мен, умолявайки ме с огромните си сини очи. –
Просто да вземам онова, което искам.
Божичко.
– Наблюдаваше ме, докато танцувах – прошепна тя. – Никога не ме
поглеждаш, но тази вечер не откъсна очи от мен.
Стомахът ми се сви болезнено и се опитах да устоя, но нямаше
смисъл. Все пак плъзнах ръка около врата ѝ и я придърпах към
гърдите си, прегръщайки я по-силно, отколкото трябваше.
– Как бих могъл да устоя? – затворих очи и прошепнах в ухото ѝ аз. –
Ставаш все по-забележителна.
Тя изпъшка и се изви, така че задникът ѝ се притисна в пениса ми.
Отворих очи и щом видях как гърдите ѝ се издадоха напред, не можах
да издържа повече.
Посегнах към косата ѝ, стиснах я в юмрук и я издърпах към себе си.
Пълните ѝ разтворени устни жадуваха да се докоснат до моите.
Тя простена и всичката ми кръв се отправи към члена ми.
Трябваше да се отдръпна. Беше само на шестнайсет.
Мамка му!
Сведох устни над нейните и тя потрепери, щом хванах гърдата ѝ в
ръка.
– Майкъл – каза сподавено тя, като дишаше тежко, затворила очи.
– Толкова си мека – прошепнах в устните ѝ аз и усещах топлината на
дъха ѝ, докато я мачках с ръка. – Брат ми смята, че си негова… а аз
винаги съм се опитвал да отрека, че те искам за себе си.
Тя облиза устни и се опита да достигне моите, но аз игриво се
отдръпнах и сдържах усмивката си.
– Майкъл – изхленчи отчаяно тя.
– Вярно ли е? – настоях аз. – Негова ли си?
Тя захапа долната си устна и поклати глава:
– Не.
 Нахвърлих се върху нея, улових долната ѝ устна между зъбите си и я
засмуках. Издишах тежко и изгубих ума си. Пенисът ми растеше в
дънките ми, докато оставях пътечка от целувки от бузата към ухото ѝ,
изгубен в уханието и топлината ѝ.
Но щом се насочих към врата ѝ, тя се отдръпна и улови устните ми в
дълбока и страстна целувка. Божичко, беше толкова сладка на вкус.
– Такова добро момиче – изръмжах тихо аз и облизах устните ѝ с
език. – Кажи го, Рика.
– Аз съм добро момиче – изрече с треперещ глас тя.
– А аз ще те побъркам – заключих аз и пуснах гърдата ѝ, за да я хвана
за бедрото.
Спуснах се към нея и покрих устните ѝ със своите, като започнах да
я вкусвам и поглъщам. Щом езиците ни се срещнаха, изпитах такава
страст и похот, каквито не бях изпитвал никога преди.
Тялото ми гореше и аз вече не съществувах. Бях изгубен в устните ѝ
и в електрическия заряд под кожата ми, който минаваше през лицето
ми, насочваше се надолу по врата ми и затопляше гърдите ми.
Толкова пъти бях копнял да съм близо до нея, да разговаряме, да
видя как ми се усмихва, и сега, когато беше в ръцете ми, не исках да я
пускам.
Нищо… нищо на света не беше толкова хубаво.
Тя се притисна към мен, засмука долната ми устна и ме накара да се
чувствам добре.
– Вече знам какво е да те усетя – подразни ме тя и остана на
сантиметър от устните ми, припомняйки какво ѝ бях казал в
катедралата днес.
Усмихнах се и придърпах задника ѝ към себе си, а това, която се
опря до нея, я накара да изстене.
– Още нищо не си усетила.
Обърнах я с лице към мен и я повдигнах, като я хванах за бедрата. Тя
се улови за раменете ми и ѝ помогнах да обгърне кръста ми с крака.
Отправих се към ъгъла, за да я сложа да седне на парапета, където
стената не беше далеч зад нея. Тя ме прегърна и аз се притиснах между
краката ѝ.
Отърквайки тялото си в мен, тя облиза горната ми устна и после
изостави устата ми, за да остави пътечка от целувки и леки ухапвания
надолу по брадичката и врата ми.
– Божичко – задъхах се аз и отново преместих ръка върху гърдата ѝ,
докато сърцето ми биеше до пръсване.
Рика плъзна ръце под тениската ми и погали мускулите на корема
ми, като ме накара да настръхна.
– Колата – простена тя и посегна към колана ми, за да се опита да го
разкопчае. – Моля те.
Стиснах бедрата ѝ още по-здраво и притворих бавно очи.
– Рика – с мъка проговорих аз и махнах ръцете ѝ от дънките си.
По дяволите.
– Искам да те усетя – помоли се тя и взе лицето ми в ръце, за да ме
целуне отново.
Но аз поклатих глава.
– Не и в колата.
– Не мога да чакам – прошепна до устните ми тя и продължи да се
притиска в мен. – Не искам да изгубя този миг. Няма значение къде
сме.
Така беше. Но в този момент нещата станаха сложни.
Бях си у дома само за уикенда, а после щях да се връщам в
университета. Ако правехме секс в този момент, за нея щеше да е още
по-стресиращо, когато станеше време да се разделим.
И макар да нямах намерение да стоя настрана, нямаше да е честно
да стигаме толкова далеч. Или поне не още. Все още беше прекалено
малка.
– Хайде – подкани ме тя и се усмихна леко, като хапеше устните ми.
Поклатих глава.
– Какво ще те правя? – попитах.
– Нямам търпение да разбера – подсмихна се тя.
Засмях се тихо и поех задника ѝ в ръце, обсипвах лицето и устните ѝ
с целувки.
– Не трябва да бързаме – казах ѝ аз.
– Как така?
Отдръпнах се, за да види, че не се шегувам.
– Няма да те докосна, докато не навършиш осемнайсет.
Очите ѝ се ококориха.
– Не говориш сериозно! Дотогава има повече от година – отбеляза
тя. – А и в момента ме докосваш.
 Наклоних глава и стиснах задника ѝ още по-силно.
– Знаеш какво имам предвид.
Тогава тя ме придърпа към себе си, затвори очи и допря чело до
устните ми. Изглеждаше също толкова отчаяна, колкото се чувствах и
аз.
– Правил си секс с шестнайсетгодишни, Майкъл.
– Когато бях на шестнайсет – поясних аз. – И недей да се сравняваш
с тях. – Обхванах лицето ѝ с шепи. – Ти си различна.
Устните ни се сляха и проклетите ѝ ръце и цялото ѝ тяло станаха
ненаситни, извиваха се около мен, докосваха ме и отказваха да ме
пуснат. Държеше ме за ръцете, притискаше ме между топлите си бедра
и дъхът ми спря, щом си представих колко невероятно ще е да съм в
нея.
– Божичко – промълвих аз, откъсвайки устни от нейните. – Спри.
Нямаше начин да успея да стоя настрана от нея цяла година. Та тя
беше почти на седемнайсет. Може би беше достатъчно?
– Няма да успееш да се въздържиш – прошепна до челюстта ми тя и
ме погледна многозначително. – Затова сме създадени, Майкъл. Ти и
аз.
Бавно започна да оставя нежни целувки по брадичката и надолу по
врата ми и усетих как ме побиха тръпки.
Увих ръцете си около нея, прегърнах я силно и я погледнах в очите:
– Не трябва никой да узнава, разбра ли? – казах ѝ аз. – Поне засега.
Не искам семейството ми да знае.
Тя ме изгледа объркано:
– Защо?
– Все още живееш у дома и те наблюдават под лупа, Рика – обясних
аз. – Баща ми ме мрази. Заминавам за университета и ако научи, че те
желая, ще се възползва от отсъствието ми да те привлече на своя
страна. – Тогава вплетох пръсти в косата ѝ и я придърпах на
сантиметри от лицето си. – А аз ужасно много те желая.
Заиграх се с устата ѝ и захапах устните ѝ.
– Но баща ми те иска за Тревър или нещо такова – продължих аз. –
Ако не научат за нас, няма да се месят. Трябва да изчакаме, докато
завършиш и се измъкнеш от тях.
Рика се отдръпна и с измъчено изражение свали ръцете ми от себе
си.
 – Но дотогава има година и половина – разубеждаваше ме тя. – Не
казвам да започваме връзка, но… – Тя замълча, търсеше подходящите
думи. – Не искам и да крия чувствата си.
– Знам.
И на мен ми беше също толкова неприятно. Ако вече беше в
университет и имаше свободата да прави каквото си поиска, далеч от
влиянието и натиска на баща ми и Тревър, това нямаше да е проблем.
Не бих имал против да научат. В такъв случай нямаше да ми пука за
мнението им.
Но вдругиден отново щях да съм на хиляди километри разстояние и
с приближаващия баскетболен сезон нямаше да се прибера до
коледната ваканция, а след това сигурно щях да съм си у дома чак за
лятото. Това би я поставило под прекалено голям натиск, а и нямах
доверие на баща си и Тревър. Особено на Тревър.
– Дори да не ти се вярва, така е най-добре – уверих я аз. – Баща ми
ще те притисне и не искам да трябва да бъдеш подложена на това, без
аз да съм до теб.
В очите ѝ имаше разочарование и капка гняв. Трябваше да я накарам
да проумее, че не се опитвах да се отърва от нея. Възрастта ѝ беше
проблем и усложняваше всичко.
Освен това ме плашеше, че нямах никаква представа какво се
случваше между нас.
Знаех само, че бяхме еднакви. Това значеше ли, че ще се влюбя в нея,
ще се оженим, ще ѝ бъда верен и ще живеем скучно и еднообразно в
проклетото предградие?
Не. Двамата бяхме създадени за нещо по-различно.
Ще я вбесявам, ще ѝ е тежко с мен, ще съм едновременно неин
кошмар и нейна мечта. След почти седемнайсет години на привличане
бях научил едно.
Винаги щях да бъда около нея.
Това никога нямаше да се промени. Дори когато бяхме деца, ако тя
мръднеше, и аз исках да мръдна. Ако излезеше от стаята, исках да я
последвам. Тялото ми винаги усещаше присъствието ѝ.
Същото важеше и за нея.
Наведох се и смъкнах презрамката на потника от рамото ѝ и обсипах
кожата ѝ с целувки.
– Искам да спреш да спиш в дома ми, когато ме няма – настоях аз. –
Не искам Тревър да опитва нищо с теб.
Захапах ухото ѝ със зъби и го задърпах, но спрях, щом не получих
отговор. Усетих, че Рика охладня. Стоеше смълчана и не помръдваше.
Освободих ухото ѝ и щом повдигнах глава, за да я погледна, видях,
че мускулите на челюстта ѝ са се стегнали и на лицето ѝ личи
огорчение.
– Какво друго? – сопна се тя. – Да стоя и да мълча, докато се държиш,
все едно не съществувам, защото никой не бива да знае. Ще определяш
кога ще правим секс и ще ми казваш къде да спя?
Изправих се и стегнах мускули. Беше права, но нямаше друг начин.
Не исках семейството ми да научава, за да не се гаврят с нея, а нямах
доверие на брат си да не опита да пропълзи в леглото ѝ някоя вечер.
Нямаше начин.
Рика сведе брадичка и ме изгледа предизвикателно:
– Трябва да копнея по теб в очакване на някой извънреден уикенд, в
който нямаш мач и случайно успееш да се прибереш – продължи тя, –
докато лакеите ти в гимназията ме наблюдават в отсъствието ти и те
информират за всяка моя стъпка.
Не можах да сдържа усмивката си. Тази вечер Рика не спираше да ме
изненадва. Беше много по-умна, отколкото предполагах.
Добре, може би планирах да накарам Брус и Саймън да я държат под
око. Да се погрижат никой да не я закача.
Да не закачат онова, което ми принадлежи.
– Ами ти? – продължи тя. – И твоето легло ли ще е празно като
моето, докато те няма? Покрай всички студентски купони,
гостуванията на отбора, пролетната ваканция с момчетата на Маями
Бийч…
Присвих очи и се вгледах в нейните:
– Мислиш ли, че някой може да е по-важен от теб?
Тя поклати глава и ме стрелна със саркастична усмивка:
– Не ми отговори.
Тогава слезе от парапета и ме подмина, но аз се пресегнах и я хванах
за ръка.
– Какво искаш? – попитах с твърд глас аз. – А?!
Лицето ѝ изведнъж се натъжи и тя сведе поглед.
– Искам теб – изрече с усилие тя. – Искам те, откакто се помня, а
сега се чувствам…
 Погледна нагоре и в очите ѝ проблеснаха сълзи.
– Как? – процедих аз.
– Омърсена – най-сетне отвърна тя. – Тази вечер се почувствах като
твоя приятелка. Ти ме забеляза, хареса ме и ме уважи… А сега се
чувствам като най-обикновено, глупаво момиче – мръсната тайна,
която трябва да се свре в ъгъла и да чака да ѝ позволиш да говори и да
мърда. Вече не чувствам, че съм ти равна.
Пуснах я и се изсмях горчиво, докато ѝ обръщах гръб.
– Такова си дете. Проклета хлапачка!
Да върви по дяволите със своята несигурност и избухлив нрав.
Ставаше въпрос само за една година. Не може ли да изчака една
шибана година?
– Не съм дете – започна тя. – А ти си просто един страхливец.
Тревър поне ме иска повече от всичко друго.
Издишах тежко и всички мускули в корема ми се стегнаха
болезнено, докато я гледах свирепо.
Без да мисля, я стиснах за ръцете, блъснах я в парапета до прозореца
и надвиснах над нея, като почти допрях нос в нейния.
Не можех да си поема въздух, исках я толкова силно, но и бях
безкрайно вбесен. Беше смело от нейна страна да ми го споменава.
Лицето ѝ се сгърчи и тя изхленчи:
– Причиняваш ми болка.
В този момент осъзнах, че съм впил пръсти в ръцете ѝ. Отпуснах се
и се опитах да се успокоя, но нямаше полза. Рика беше права. Бях
страхливец. Исках всичко, но не бях готов да се откажа от нищо.
Държах да ме чака и да не иска никой друг. Не исках да се сблъсквам
с проблемите, които семейството ми щеше да ни създаде. Не исках
брат ми да получи възможност да я спечели в мое отсъствие.
Но какво щеше да получи Рика в замяна? Бях ли достатъчен?
Може би баща ми беше прав. Може би не струвах и пукната пара.
Дори и да го признаех пред себе си, Рика пак щеше да бъде наранена.
Беше прекалено малка, мен нямаше да ме има през цялото време и
за първи път от много време насам не се харесвах. Не харесвах
отражението си в очите ѝ.
Тя имаше прекалено силна власт над мен.
Отблъснах се от нея и отстъпих назад.
– Не биваше да го правим – отсякох аз и я изгледах намръщено. –
Хубава си и си секси, но освен това не си нищо специално. Ти си
просто едно парче.
Тя смръщи вежди, очите ѝ се напълниха със сълзи и видът ѝ стана
отчаян.
Никой не можеше да ме кара да се чувствам зле заради това, което
представлявах. Нямаше да е достатъчно да ѝ изтръгна сърцето.
Трябваше да го разбия, за да не си позволява да се държи така никога
повече.
Хванах я за раменете и я разтърсих, а тя изпищя.
– Чуваш ли ме? – изръмжах в лицето ѝ аз. – Не си специална! Ти си
никоя!
Тогава я оставих, завъртях се и се отправих надолу по стълбите, като
едва си поемах дъх.
Не можех да я погледна. Нямаше да понеса да видя болката ѝ.
Затова избягах. Отправих се към сепарето, извадих ключовете от
джоба си и ги хвърлих на масата.
– Приберете Рика у тях – казах на момчетата, без да мога да прикрия
гнева, изписан по лицето ми. – Аз си тръгвам пеша.
– Какво стана, по дяволите? – настоя да разбере Деймън, като видя
колко съм вбесен.
Но аз само поклатих глава.
– Просто трябва да се махна. Закарайте я у дома.
Оставих ги, сложих си качулката и си тръгнах в дъжда.

Глава 18
ЕРИКА

В наши дни
Трябваше да се върна в града. Колата ти е отвън.
Гледах съобщението, което Майкъл ми беше изпратил преди четири
дни, когато се събудих сама в спалнята му.
Бях мръсна, натъртена, насинена и изоставена.
Оттогава не се беше свързвал повече с мен и не го бях виждала. След
малката ни разходка до катакомбите явно беше отишъл до къщата ми и
беше докарал колата ми, преди да тръгне и да ми пише по пътя.
Как можа да ме зареже така?
По новините чух, че отборът му е заминал за Чикаго за
демонстративен мач преди началото на редовния сезон, но тази
сутрин забелязах светлините в апартамента му да светят и знаех, че си
беше у дома.
Макар да знаех, че не биваше да очаквам повече от него, все пак бях
наранена. Най-сетне беше мой, бях го усетила вътре в себе си и през
последните четири дни не можех да спра да мисля за това. Беше по-
хубаво, отколкото си представях.
Трябваше да ме събуди, за да се сбогува. Или поне да се обади, за да
провери как съм. Току-що бях изгубила дома си и все още не можех да
се свържа с майка си, въпреки че я търсех от дни. Господин и госпожа
Крист също не ми вдигаха. Реших, че ако никой не ми вдигне до
следващия ден, ще отида в полицията. Майка ми никога не би
оставила да мине толкова време, без да се чуем.
Мушнах телефона в дамската си чанта и извадих един от кибритите,
които бях прибрала вътре, щом донесох кутията със себе си от Тъндър
Бей. Отворих го, за да вдишам аромата му, и за кратко ме заля чувство
на облекчение, но то бързо изчезна.
Прибрах кибрита в чантата и продължих да вървя между рафтовете
в антикварната книжарница и да търся стари научнофантастични
романи с меки корици, за да се разсея.
Проклета да съм, ако го потърся първа.
– Здрасти – поздрави ме някой.
Обърнах се и видях Алекс да ме приближава с ръка в джоба на
дънките си и с усмивка на уста.
– Видях те през прозореца и реших да ти се обадя. Как си?
– Добре – кимнах аз. – А ти?
Тя вдигна ръце и сви рамене:
– Всеки ден е ново приключение.
Засмях се тихо и се обърнах обратно към книгите. Представях си, че
никога не ѝ е скучно с нейната професия.
Завъртях се отново към нея и я погледнах:
– Благодаря за превоза онази нощ. Знам, че тъкмо се бяхме
срещнали, но…
 – Няма проблем – прекъсна ме тя. – Благодаря ти, че кара.
Обикновено не пия толкова.
Тя сведе поглед и разсеяно се загледа в книгите, докато стискаше
презрамката на чантата си. Сигурно и тя току-що беше приключила с
лекциите като мен.
– Добре ли си? – попитах я.
Тя поклати глава.
– Все същите проблеми. Харесвам някого, но той не иска да ме
докосне, защото си изкарвам прехраната, като спя с други мъже –
завъртя очи тя. – Какво бебе.
Усмихнах ѝ се, но всъщност я съжалих.
– Значи знае какво работиш?
– Да – отвърна тя. – Беше на партито, затова изобщо пих. Дори не ме
погледна.
– Сигурно познаваш много хора – предположих аз. – Най-вероятно
си завързала познанства? Приятелства? Може би някой може да ти
намери различна работа.
– Не правя нищо нередно – отговори язвително тя, а гласът ѝ стана
студен.
Спрях и се обърнах към нея, изпитвайки вина. Нямах това предвид,
но сигурно беше прозвучало така. Само се опитвах да намеря решение
на проблема ѝ.
Тя наклони глава и присви предизвикателно очи:
– Някой ден ще притежавам сграда като „Делкър“ и ще карам готина
кола като теб – увери ме тя. – Ще съм постигнала всичко сама. И ще го
правя, докато показвам среден пръст на всички, които някога са ме
гледали отвисоко, включително и на него.
Гласът ѝ беше силен и уверен. Макар и да не разбирах точно как
правеше онова, с което се занимаваше, знаех, че никога нямаше да ми
се наложи да разбирам. Нямах представа какво е да вземаш трудни
решения.
Устните ѝ се извиха в лека усмивка и тя продължи:
– Ще си пробия пътя с чукане и ако на някого това не му допада,
може да върви по дяволите.
Свих устни и се подсмихнах:
– Добре – съгласих се аз и схванах намека да не говоря повече за
това. – Но преди да съдиш по готината кола, трябва да знаеш, че и
моят живот не е песен.
Погледът ѝ омекна и тя се наведе напред, пресегна се и прокара
пръст по белега на врата ми.
– Така си и мислех – допусна тя.
Загледах се в нея и ме обзе чувството, че Алекс разбираше всичко,
без да ми се налагаше да ѝ казвам. Беше странно. Когато я видях с
Майкъл за първи път, я осъдих. Отписах я. Реших, че е кокона –
празноглава мадама, преследваща славата и парите.
Но аз бях глупачката. Всъщност не бяхме чак толкова различни.
Странно е как не виждаме другите като пълнокръвни хора, преди да
поговорим с тях и да разберем, че между същностите ни няма почти
никакви различия. Алекс може и да желаеше онова, което имах, а аз
може и да исках да имам по-малко, но и двете срещахме трудности,
независимо от пътя, по който вървяхме.
– Е – въздъхна тя и се усмихна. – Трябва да вървя. Приятен уикенд,
ако не се видим!
– И на теб – кимнах аз.
Тя се обърна, тръгна надолу по пътеката и изчезна зад ъгъла.
Като че ли бях завързала първото си приятелство в Меридиан Сити
и за първи път от пет минути насам не си бях помислила за Майкъл.
Победа.
Извадих телефона от чантата си и проверих колко е часът.
Началникът на пожарната на Тъндър Бей също избягваше
обажданията ми от цяла седмица. Интересувах се от причината за
пожара в къщата. Трябваше да се прибера и отново да се опитам да се
свържа с него.
Взех трите книги, които бях избрала, и тръгнах към предната част
на книжарницата, насочвайки се директно към касата.
Продавачката въведе номерата на томовете в касата и ги сложи в
торба.
– Трийсет и седем долара и петдесет и осем цента, моля.
Плъзнах картата в терминала и ѝ подадох личната си карта за
потвърждение.
Но продавачката не я взе.
– О, съжалявам. – Тя погледна към екрана и присви объркано очи. –
Картата ви не работи. Имате ли друга?
Стрелнах поглед надолу и видях, че и на екрана пред мен се изписа
„Отказана карта“.
Сърцето ми започна да бие по-бързо, а лицето ми се зачерви от
срам. Никога не ми се беше случвало нещо такова.
– О, ами… – заекнах аз и се разрових в ученическата си чанта, за да
извадя друга карта от портмонето си. – Ето. Може би е по-добре да
опитате вие – усмихнах се аз. – Сигурно правя нещо не както трябва.
Какво абсурдно твърдение. Бях опитен купувач и горд възпитаник
на Университета по харчене на пари на Кристин Фейн и Дилия Крист.
Знаех как да боравя с проклетата карта.
Продавачката прокара пластиката през четеца и изчака момент, след
което ми я подаде, клатейки глава:
– Съжалявам, скъпа.
Сърцето ми потъна.
– Моля? Сигурна ли сте, че апаратът работи?
Тя присви очи и ме погледна така, сякаш и друг път беше чувала
тази песен.
– Съжалявам – изтърсих съвсем объркана аз. – Просто е много
странно.
– Случва се – сви рамене тя. – Разбирам какво е да си студент в
затруднение. Там има банкомат, ако искате, да ви запазя книгите.
Тя посочи прозорците зад мен и видях машината в кафето на
книжарницата.
– Благодаря ви – отвърнах и като оставих торбата при нея, бързо се
отправих към банкомата.
Защо картите ми не работеха? Имах карта, откакто станах на
шестнайсет и започнах да шофирам. Когато заминах да уча в
университет, майка ми ми позволи да си направя своя, за да започна да
трупам кредитен рейтинг. Имах и дебитна карта, но счетоводителката
предпочиташе да я използвам за храна и гориво, за да ѝ е по-лесно да
проследява разходите ми.
Досега не бях имала проблем с никоя от тях. Никога.
Преглътнах, за да прогоня сухотата в устата си, и мушнах картата в
машината, след което въведох пинкода си. Посегнах да натисна
„Теглене“, но се отказах. Вместо това натиснах „Баланс по сметка“ и
сърцето ми изведнъж започна да бие бясно в гърдите ми.
Нула.
– Какво? – извиках аз и в очите ми запариха сълзи. – Няма как да е
вярно. Не може да бъде.
С разтреперени ръце започнах да натискам различни бутони и се
заех да проверя баланса по спестовната си сметка.
И там наличността беше нулева.
Поклатих глава, а сълзите ми напираха.
– Не! Какво, по дяволите, става?
Изтеглих картата си от банкомата, напуснах бързо книжарницата,
зарязвайки книгите, и се спуснах надолу по улицата. Бързах да се
прибера у дома, а стомахът ми се свиваше на хиляди възли.
Нямаше да е проблем, ако една от картите ми не работеше. Но никоя
от картите ми не работеше и банковата ми сметка беше празна.
Мислите ми препускаха бясно.
Да не би магазинът за бижута да е загазил? Може би
счетоводителката не ни е платила данъците и сметките ни са
замразени? Да не би да сме имали дългове?
Доколкото знаех, всичко беше наред. Господин Крист се грижеше за
бизнеса и имотите, а от разговорите си със счетоводителката ни
изглеждаше, че финансите ни са в отлично състояние.
Отново извадих телефона си и набрах семейната счетоводителка,
която се занимаваше и със сметките на семейство Крист, но
единственият отговор, който получих, беше съобщение, че е заминала
за уикенда.
Продължих да вървя по улицата и по гърба ми изби пот, докато се
опитвах да се свържа с майка си, госпожа Крист и дори с Тревър.
Трябваше да разбера как да се свържа с някого, който да ми помогне.
Но никой не вдигаше. Какво, по дяволите, става? Защо не мога да се
свържа с никого?
Портиерът Ричард видя, че приближавам, и веднага ми задържа
входната врата на „Делкър“. Профучах покрай него, без да отвърна на
поздрава му, и се насочих направо към асансьора.
Щом се качих в апартамента, си изпразних чантата и включих
лаптопа, за да проверя сметките си. Нямах търпение всички да се
върнат по офисите си в понеделник. Исках веднага да разбера какво
става.
Щом влязох в интернет, набрах офиса на господин Крист, тъй като
знаех, че работи до късно и вероятно асистентката му също още е там.
Едва минаваше шест.
 – Ало? – избързах аз и прекъснах жената, която вдигна телефона. –
Стела, Рика се обажда. Господин Крист там ли е? Важно е.
– Не, съжалявам, Рика – отвърна тя. – Преди няколко дни замина за
Европа, за да се присъедини към госпожа Крист. Искаш ли да оставиш
някакво съобщение?
Отпуснах глава в дланта си и от раздразнение стиснах косата си в
юмрук.
– Не, аз… – Сълзите започнаха да се стичат по лицето ми. – Исках да
разбера какво става. Нещо се случва с всичките ми сметки. Нямам
никакви пари. Нито една от кредитните ми карти не работи!
– О, скъпа – възкликна тя, като вече звучеше малко по-загрижена. –
Говори ли с Майкъл?
– Защо ми е да говоря с Майкъл?
– Защото господин Крист му прехвърли правомощията в края на
миналата седмица – посочи тя, сякаш очакваше да го знам. – В
момента Майкъл отговаря за всичко, докато не се дипломираш.
Замръзнах и очите ми се разшириха.
Майкъл? В момента той контролира всичко?
Поклатих глава. Не.
– Рика? – повика ме Стела, когато не продумах.
Но аз свалих ръка от ухото си и прекъснах разговора.
Стиснах телефона, погледът ми стана суров и стиснах шибаните си
зъби така силно, че ме заболяха.
Парите, които баща ми ни остави. Парите, които бяхме изкарали от
имотите си и от магазина. Сега Майкъл държеше всички документи!
Стрелнах ръце напред, блъснах лаптопа от кухненския остров и го
запратих на пода, където падна и се разби.
– Не! – извиках аз.
Стомахът ми се бунтуваше и ми се догади. Какво правеше Майкъл?
Знаех, че беше той, но не разбирах причината.
Избърсах сълзите, които вече бяха заменени от гняв. Не ми пукаше.
Божичко, не ми пукаше какво е намислил и какви може да са мотивите
му.
Скочих от стола, мушнах телефона в джоба си, след което взех
ключовете си от пода, където ги бях хвърлила, и излязох бързо от
апартамента. Дори не си направих труда да си взема портмонето,
преди да заключа и да сляза с асансьора до първия етаж.
 Веднага щом вратите се отвориха отново, се отправих направо към
рецепцията.
– Господин Крист прибра ли се вече?
Господин Патерсън показа глава иззад компютъра си и ме погледна:
– Съжалявам, госпожице Фейн, не мога да ви кажа – заяви той. –
Искате ли да му оставите съобщение?
– Не – поклатих глава аз. – Трябва да разбера къде е.
Но домоуправителят само се намръщи и ме погледна със съжаление:
– Съжалявам. Не ми е позволено да споделям подобна информация.
Въздъхнах тежко и извадих телефона си. Намерих една снимка от
май, на която бяхме аз, господин Крист и Тревър, и му показах екрана.
– Разпознавате ли мъжа в средата, който ме е прегърнал? – попитах
аз. – Евънс Крист. Бащата на Майкъл. – Гласът ми стана по-остър. –
Вашият шеф. Моят кръстник.
Лицето му помръкна и забелязах, че адамовата му ябълка започна да
подскача нагоре-надолу. Досега не бях заплашвала никого с уволнение,
но нямах друг избор. Щом вече беше информиран, че познавах
семейство Крист, можеше да ми каже къде е Майкъл.
– Къде е той? – настоях аз и мушнах телефона обратно в джоба си.
Господин Патерсън се изпъна и сведе глава, без да ме погледне.
– Излезе преди около час – призна той. – Качи се на такси с
приятелите си и се отправиха към „Хънтър-Бейли“ за вечеря.
Отдръпнах се от тезгяха и излязох припряно през главния вход.
Завих наляво и побягнах по тротоара, като заобикалях другите
пешеходци, и притичах през пешеходните пътеки по пътя към клуба за
джентълмени на няколко пресечки от „Делкър“.
Докато най-сетне стигна до стълбите на старата каменна сграда, се
бях задъхала и коремът и гърбът ми бяха покрити с пот, а мускулите на
краката ми горяха от бързане.
Нямаше какво да му мисля. Нямах намерение да се притеснявам и да
се чудя. Майкъл беше откраднал от мен и семейството ми и кръвта ми
кипеше.
Да върви по дяволите!
Влязох в сградата и застанах пред рецепцията.
– Къде е Майкъл Крист? – настоях да разбера аз.
Служителят, облечен в черен костюм и тъмносиня вратовръзка,
изпъна рамене и ме изгледа с присвити очи.
 – В момента вечеря, госпожо – отвърна той и забелязах, че за
секунда очите му се преместиха върху двойните дървени врати вдясно
от мен. – Мога ли да ви помогна…
Но вече бях тръгнала. Насочих се направо към вратите, тъй като
нямах намерение да оставя да ме спират и да ми казват какво да правя.
Хванах двете дръжки, завъртях ги и отворих вратите широко.
– Госпожице! – извика служителят. – Госпожице! Не може да влизате
там!
Но не се и поколебах. Майната му на тъпото правило, че не се
допускат жени.
Влязох вътре. Кожата ми трептеше, а сърцето ми препускаше,
обладано от някаква нова и непозната тръпка. Огледах се наляво и
надясно и бегло забелязах залата, пълна с мъже в лъскави костюми,
дрънкащи с чаши – главите им бяха обвити в цигарен дим.
Накрая се спрях и потърсих с поглед Майкъл, Кай, Деймън и Уил,
които седяха на една кръгла маса в дъното. Профучах през залата,
подминавайки седналите на масите си зяпачи и сервитьорите,
понесли табли.
– Извинете, госпожо! – опита да ме заговори един от тях, докато го
подминавах.
Но нямах намерение да спирам.
Насочих се към Майкъл и видях, че той извърна поглед към мен и
най-сетне забеляза присъствието ми, но преди да успее да каже
каквото и да било, се пресегнах, хванах ръба на покривката и я
издърпах рязко, събаряйки от нея всички чаши, чинии и прибори.
– По дяволите! – извика Уил.
Всичко се разби на паркета и Кай, Уил и Деймън скочиха от местата
си, за да избегнат разлелите се навсякъде храна и питиета.
Пуснах покривката и стиснах зъби. Вгледах се свирепо в Майкъл,
който изглеждаше развеселен, и изправих гръб – настоявах за пълното
им внимание.
Хората в залата бяха спрели да бърборят и знаех, че всички гледаха
мен.
– Госпожице – обвинително започна някакъв мъж, който се
приближи до мен, – трябва да напуснете.
Но не помръднах от мястото си. Гледах Майкъл в очите и го
предизвиквах.
 Най-накрая той погледна към мъжа до мен и му махна да си върви.
Щом човекът си тръгна, се приближих до масата, без да се
интересувам дали ме гледат, или чуват.
– Къде са парите ми? – изръмжах аз.
– В моята сметка.
Но човекът, който ми отговори, не беше Майкъл. Погледнах към Кай
и видях, че на устните му имаше лека усмивка.
– И в моята.
Извърнах поглед към Уил, който се беше ухилил самонадеяно.
– И в моята – добави Деймън.
Поклатих глава и се постарах да не се разтреперя.
– Отидохте прекалено далече – изрекох шокирана аз.
– Няма такова нещо – отвърна Кай. – Щом можем, ще го направим.
– Но защо? – избухнах аз. – Какво съм ви направила?
– Ако бях на твое място – включи се Деймън, – щях да се вълнувам
повече от това, което ние ще направим на теб.
Какво? Накъде биеха?
Майкъл се наведе на стола си и подпря ръце на масата.
– Къщата ти я няма – заяви той. – Парите и имуществото ти?
Ликвидирани. А къде е майка ти?
Очите ми се разшириха и когато видях намека в погледа му,
постепенно разбрах истината.
Майка ми не беше на никаква яхта. Бях изиграна.
– Божичко – прошепнах на себе си аз.
– Вече ни принадлежиш – обяви Майкъл. – Ще получаваш пари,
когато сметнем, че си ги заслужила.
Присвих очи и преглътнах буцата, заседнала в гърлото ми:
– Няма да ви се размине!
– Кой ще ни спре? – възрази Деймън.
Но погледнах към Майкъл, решена да се разправям само с него:
– Ще се обадя на баща ти – заплаших го аз.
Той се разсмя и поклати глава, докато ставаше от стола си.
– Надявам се да го направиш – отвърна той. – Ще се радвам да видя
погледа на лицето му, когато разбере, че богатството на Фейн го няма,
а Тревър ще те получи… – пламенният му поглед се спусна надолу към
тялото ми, преди да продължи. – В състояние, което е далеч от
непокътнато.
 Чух как Уил се изсмя тихо и всички се изправиха, заобикаляйки
бъркотията на пода.
Майкъл подмина масата и застана пред мен.
– Имаме публика и това не ми харесва. – Той се огледа наоколо из
залата, пълна с джентълмени, които все още ни наблюдаваха. –
Връщаме се в къщата на родителите ми в Тъндър Бей за уикенда и ще
те очакваме до час.
После ме прикова с предупредителен поглед, който даваше да се
разбере, че това не беше молба.
Спрях да дишам и го проследих с поглед, докато напускаше
столовата, следван от приятелите си. Никой от тях не се обърна да ме
погледне.
Да отида в Тъндър Бей? Сама с тях?
Поклатих глава. Не. Не можех. Трябваше да потърся помощ.
Трябваше да се свържа с някого.
Но стиснах очи, прогоних сълзите и прокарах пръсти през косата си.
Нямах никого. Нямах към кого да се обърна.
Кой щеше да ги спре?

Глава 19
ЕРИКА

В наши дни
Слязох от колата, грабнах бейзболната бухалка от седалката до мен и
затворих вратата. Сърцето ми биеше бясно, цялото ми тяло гореше и
челото ми беше плувнало в пот. Едва дишах.
Ще съм в безопасност. Майкъл и Кай могат да стигнат далече, но не
биха ме наранили. Ще съм в безопасност.
Майка ми беше някъде там, кой знае къде, и беше единствената
причина да дойда.
Отправих се към къщата и забелязах, че нито една от външните и
вътрешните лампи не светеше. Прозорците бяха тъмни. Приближих се
към вратата и пристъпих в сянката на дървото над мен, което не
позволяваше на лунната светлина да освети прага.
Ръцете ми трепереха. Всичко беше потънало в мрак.
Майка ми. Не свеждай поглед и не си тръгвай, преди да отговорят
на въпросите ти.
Ако се обадех в полицията, щяха да минат седмици в търсене, докато
се опитат да се оправят с цялата бъркотия. На яхтата е. Не е на яхтата.
В чужбина е – нормално е да ми е трудно да се свържа с нея. Почакай
малко, върни се в университета и остави всичко в нашите способни
ръце.
Не.
Натиснах дръжката на вратата, стегнах всички мускули в тялото си и
чух как тиксото, залепено за вътрешната част на ръката ми прошумоля.
Бейзболната бухалка беше за отвличане на вниманието. Ако решат,
че са ми отнели едно оръжие, може и да не заподозрат, че нося друго.
Така че в момента, когато се прибрах до апартамента си, за да тръгна с
колата, взех дамаския нож и го залепих под ръкава от вътрешната
страна на ръката си.
Насилих се да си поема дълбоко дъх, леко отворих вратата и
пристъпих в тъмната къща.
Нечия студена ръка ме хвана за китката и ме дръпна рязко вътре.
Извиках, а вратата се затръшна зад мен и бейзболната бухалка ми беше
отнета.
– Ти дойде.
Уил. Поех си рязко дъх, защото ръката му се озова пред мен, след
което се уви около врата ми и ме стегна в хватката си.
– Голяма грешка – прошепна в ухото ми той.
Тогава ме пусна и ме блъсна напред, а аз се извъртях, борейки се за
глътка въздух.
Божичко. Побързах да се отдръпна назад, далеч от него.
Беше облечен в черен суитшърт и беше сложил качулката и маската
си. Но маската не беше като онези, която носеха обикновено. Тази
беше чисто бяла и не я бях виждала преди.
Приведох се едва забележимо с протегнати напред ръце и се
подготвих отново да ми се нахвърли.
Той пристъпи бавно към мен, държеше бухалката.
– Какво ще правиш с това, а? – Той приближи бухалката до
слабините си и започна да я гали, все едно беше членът му. – Да, това
обичаш, нали?
Тогава рязко вдигна ръка и хвърли бухалката към другия край на
фоайето и дървото издрънка по мраморния под.
Започна да се движи бавно към мен, като ме гледаше през бялата си
маска.
Отдръпнах се назад.
– Не!
Но тогава някой друг дойде зад гърба ми и ме накара да изпищя,
щом уви ръце около мен.
– Уил може и да не е голям колкото бухалката, но аз съм – прошепна
един застрашителен глас в ухото ми.
Деймън.
Стегнах цялото си тяло и започнах да се извивам и да се дърпам,
като същевременно се опитвах да държа ръката си плътно залепена за
гръдния си кош. Нямах намерение да ги оставя да открият ножа, и
смятах да го използвам само в краен случай.
Освен ако не ми се удадеше възможност да избягам, защото иначе не
бих могла да се справя с всички едновременно.
– Хей, майната ти! – сряза го Уил. – Рика ще хареса най-много мен!
Дишах на пресекулки, а мускулите на корема ми започваха да ме
болят, докато се опитвах да се изтръгна от хватката на Деймън.
– Разкарай се и ме пусни!
Той ме хвана за гърба на блузата и ме бутна напред, но се озовах
право в ръцете на Уил.
Уил ме хвана, стисна задника ми и ме придърпа към себе си.
– Ще правиш ли любов с мен, Рика? – предизвика ме той. – Или ще
пробваш първо с него?
Той тръсна глава по посока на Деймън зад мен, след което отново ме
блъсна напред и ме запрати обратно при приятеля си.
Започваше да ми се вие свят.
– Престанете! – изкрещях аз. – Махнете се от мен!
Къде, по дяволите, беше Майкъл?
Деймън хвана яката ми в юмрук и приближи лицето си до мен. Чух
тежкото му дишане зад бялата маска, която беше идентична с тази на
Уил.
– Аз бях най-дълго зад решетките. Редно е да ме получи първи –
заяви на Уил той и после се обърна към някого другиго, вдясно от
него. – Какво мислиш?
Кой…?
Но преди да успея да се обърна встрани и да видя на кого говори,
той ме блъсна към друг мъж, скрит зад бяла маска, и аз изпъшках,
когато в следващия миг се блъснах в гърдите му и босият ми крак
попадна под ботуша му. Не бях осъзнала, че съм останала с един
сандал.
– Престанете! – издишах аз и поклатих глава.
Но третият мъж само уви едната си ръка около тялото ми и стисна
косата ми с другата. Изгарящата болка, която се разля по скалпа ми, ме
накара да изпищя.
– Момчета – обади се той, – след малко дори няма да може да ни
различи.
Тогава ме блъсна към някого другиго и аз се препънах и едва не
паднах.
Кай. Как можеше да участва в това?
– Дръжте я – нареди той и Уил ме задържа за горната част на ръцете,
обърната с гръб към него.
Ръцете и краката ми натежаха и започна да ми се вие свят. Не можех
да си поема достатъчно въздух.
– Спрете! – умолявах ги аз, докато се опитвах да се измъкна от Уил.
Кай коленичи пред мен и погледна нагоре, като бавно прокара ръце
по краката ми, мина покрай прасците ми и се насочи към бедрата ми.
– Не! – избухнах аз и започнах да ритам, впрегнала малкото останала
ми енергия.
Но той ме улови за глезените и ги стисна толкова силно, че костите
ме заболяха.
– Трябва да се уверя, че си чиста – обясни с прекалено спокоен глас
той.
– Махни се от мен! – изкрещях аз. – Къде е Майкъл?
Започнах да въртя глава наляво и надясно, огледах се нагоре по
стълбите и обходих с поглед цялата къща, но не го видях.
Там беше. Трябваше да е там.
Деймън се изхили злобно зад Кай, докато ме наблюдаваше с
наклонена встрани глава, сякаш бях някакво животно, на което се
извършваше дисекция. Уил стоеше на сантиметър от мен и беше
заровил маскираното си лице във врата ми.
 – Скрила ли си нещо там? – попита Кай и прокара ръка нагоре по
вътрешността на бедрото ми.
Но аз се наклоних към него и изръмжах:
– Майната ти!
Уил се засмя и стисна ръцете ми още по-здраво, преди отново да ме
дръпне рязко към себе си.
– Защо просто не ѝ свалиш дрехите? – предложи Деймън. – Така ще
знаем със сигурност.
– О, да – разнесе се гласът на Уил иззад мен.
Видях как Кай се изправи и моментално се отдръпнах назад.
Тъмните очи зад маската му приличаха на дълбоки катранени езера.
– Нека първо да създадем подходяща атмосфера. – Извади
дистанционно от суитшърта си и щом го насочи нагоре, натисна
някакъв бутон.
Включи се някакъв мотор и звукът ме накара да подскоча. Извърнах
глава и гледката на спускащите се над всички прозорци алуминиеви
щори накара раменете ми да се разтърсят от тихи ридания.
Тръснах глава и се почувствах в безизходица. Малкото лунна
светлина, която до този момент осветяваше къщата, постепенно
изчезна и всичко замръкна. В къщата стана тъмно като в рог и видях
как Кай и Деймън изчезнаха от очите ми. Стаята потъна в мрак.
Краката ми се разтрепериха.
– Защо го правите? – настоях да разбера аз. – Какво искате?
– Защо го правим? – изимитира ме подигравателно Уил.
Сетне всички се присъединиха към него.
– Защо го правим?
– Защо го правим?
– Не знам. Защо го правим? – изсмя се Деймън.
Тогава изпищях, защото Уил ме издърпа в ръцете си. Или поне си
мисля, че беше той.
Деймън ме хвана, притисна се към мен и започна да мачка задника
ми.
Допрях ръце до гърдите му и като пъшках и едва дишах, се опитах да
изпъна ръце, за да се отблъсна от него.
– Разкарай се от мен! – изкрещях, а лицето ми гореше от гняв.
Но той ме завъртя и ме бутна в нечии други ръце. Замаяна се
препънах в мрака и изгубих равновесие.
 Новият ми похитител уви ръце около мен и аз се улових за дрехата
му, за да си върна равновесието. В гърлото ми се надигаше жлъч.
– Какво? – простенах задавено аз, опитвайки се да сдържа шибаните
си сълзи. – Какво искате от мен?
– Какво искате от мен? – подигравателно повтори Кай и останалите
го последваха.
– Какво искате от мен?
– Какво искате от мен?
Тогава отново бях избутана встрани и ме уловиха нечии други ръце.
– Престанете! – извиках аз, повдигнах ръка и успях да хвана
периферията на маската на онзи, който ме държеше.
– О, вижте колко е борбена! – подигра се Уил и ме избута.
В този момент краката ми омекнаха и се пречупих. Започнах да
плача и забих нокти в скалпа си така силно, че кожата ме заболя.
– Майкъл! – отметнах глава назад аз.
– Майкъл? – подвикна някой след мен.
Тогава някой друг поде напевно:
– Майкъл, къде сииии?
– Май-къл! – прокънтя трети глас и виковете им отекнаха по
стълбите и коридора.
– Не мисля, че ще дойде!
– А може би вече е тук! – подразни ме Уил.
– Престанете – вбесих се аз. – Защо го правите?
Някой бутна глава до ухото ми и ме накара да подскоча:
– За разплата – прошепна твърдо той.
– Малко отмъщение – добави Уил.
– Като компенсация за излежаното време – довърши Кай.
По лицето ми започнаха да се стичат сълзи. За какво говореха?
Къде беше Майкъл?
Но тогава някой ме стисна за бедрата изотзад и ме издърпа към себе
си, след което ме хванаха за кръста.
– Вече ни принадлежиш, Рика – прошепна в ухото ми той. – Ето
какво се случва.
Очите ми се разшириха и ме обзе отчаяние, което заплаши да
превърне в пепел цялото ми същество.
Гласът принадлежеше на Майкъл. Не!
– Вече си собственост на Конниците – заяви Кай – и ако искаш да
имаш с какво да си купуваш храна, ще се държиш с нас също толкова
мило, колкото се държа с Майкъл миналия уикенд.
– Каза, че се чукаш горе-долу добре – добави Деймън, – но ние ще ти
помогнем да вдигнеш нивото.
– С малко тренировки! – наду се Уил, а в гласа му се долови
перверзно задоволство.
– Но на теб няма да ти хареса – изръмжа Кай до мен. – Обещавам ти
го.
– А ако искаш пари за университет или за наем… – заплаши ме
Деймън. – Е, тогава ще трябва да се постараеш повече.
Догади ми се и се превих на две. Идеше ми да се строполя на земята.
Какво, по дяволите?
– Хей, а какво да правим, когато ни писне от нея? – попита някого до
себе си Уил. – Не може да ѝ плащаме за нищо, нали?
– Разбира се, че не.
– Може да я прехвърляме на други – предложи Уил. – Имаме
приятели.
– Да, мамка му! – възкликна Деймън. – Баща ми си пада по
младички.
– Преди ти ги даваше, след като приключи с тях – пошегува се Кай. –
Сега ще можеш да му върнеш услугата.
Майкъл ме стисна по-силно и аз се свих в опит да се стегна, за да не
повърна.
Вдигнах ръка и сграбчих дръжката на ножа.
– Хайде, Рика – изръмжа някой и ме хвана за ръцете.
После ме захвърли на пода и аз изпищях. Рамото ми се удари в
твърдия мраморен под, а падането ми изкара въздуха.
– Деймън! – чух да протестира нечий дълбок глас.
Лицето ми беше мокро, бях останала боса и докато се мъчех да се
обърна, за да виждам какво става, се закашлях, пръскайки слюнки.
Върху мен се възкачи нечие огромно тяло и аз неуспешно се опитах
да го избутам и да изпълзя назад, но мъжът ме държеше здраво. Беше
наврял уста във врата ми и се притискаше в мен, пъхнал ръка под
задника ми.
– Знаеш, че рано или късно щяхме да го направим – прошепна
Деймън и захапа ухото ми, докато с другата си ръка се опитваше да
разтвори краката ми. – Отвори, бебчо.
 Изпищях с всичка сила и гърлото ми се раздра от болка.
Бързо вдигнах ръце над него, веднага намерих ножа и го отлепих от
ръката си. Смъкнах го отстрани на тялото си, а после замахнах и го
забих отстрани в тялото на Деймън.
– По дяволите! – изрева той, като веднага свали ръцете си от мен и
се отдръпна. – Мамка му! Тя ме наръга!
Тогава се отдръпнах назад, като се движех възможно най-бързо, за
да се измъкна. Острието се търкулна от пръстите ми. Блузата ми
висеше полусъблечена и разкриваше потника ми. Обърнах се и се
изправих.
После побягнах.
Не погледнах назад, не се поколебах. Хукнах през къщата, влязох в
зимната градина, отворих вратите със замах и се изстрелях в нощта.
Сърцето биеше така лудо в гърдите ми, че ме болеше. Скочих на
тревата и хукнах между дърветата в просторния двор, като имах
чувството, че някой ме гледа.
Нещо мокро покриваше блузата ми и не се налагаше да поглеждам,
за да знам, че беше кръв.
Капки дъжд заудряха кожата ми, краката ми се хлъзгаха в мократа
трева и докато тичах, паднах няколко пъти на колене. Нямах никаква
представа къде да отида.
Майка ми беше в опасност и нямах пари. Не знаех към кого да се
обърна.
Пред мен се появи градинската барака и аз забавих ход, защото
изведнъж ме обзе всепоглъщащо отчаяние.
Майка ми.
Те имаха безкрайно много пари и власт и можеха да покрият всичко.
Този път нямаше видеозаписи на деянията им, които да ги вкарат в
затвора.
Никога нямаше да открия майка си, никога нямаше да получа
обратно онова, което баща ми ми беше оставил. На Майкъл не му
пукаше нито за баща му, нито за Тревър. Когато се върнеха, нямаше да
ги послуша, а дотогава времето на майка ми можеше и да е изтекло.
Нямах къде да отида. Нямаше кой да ми помогне.
Разтърках лице, избърсах сълзите си и ми се прииска да изкрещя от
гняв.
 Какво можех да сторя? Да намеря телефон и да се обадя на Ноа?
Може би той беше единственият човек, с когото щях да успея да се
свържа.
И после? Къде да отида? Как да открия майка си?
Нямаше кой да ми помогне.
Нямаше кой да ми помогне, освен аз самата. Не си жертва,
припомних си думите му, а аз не съм твой спасител.
Обърнах се и погледнах назад към къщата. Видях, че лампите вътре
светваха една по една. Те бяха вътре.
А някога аз… бях една от тях. Някога тичах заедно с тях, спазвах
темпото им и стоях рамо до рамо с тях. Не бях тяхна жертва и бях
спечелила вниманието им. Бях се научила как да се боря.
Трябваше да се справя сама и макар да не възнамерявах да ги
улеснявам, нямаше да бягам.
Никога не бих избягала.
Бях създадена за този момент.

Глава 20
МАЙКЪЛ

В наши дни
– Мамка му! – изръмжа Деймън. – Нали уж я провери, човече!
– Влизай в кухнята – излая Кай. – По дяволите!
Стоях на стълбищната площадка на втория етаж със скръстени ръце
и бях оставил бялата маска на малката масичка до мен. Погледнах през
прозореца към просторната поляна и видях малката дървена къща зад
дърветата.
Тя беше там.
Знаех, че няма да стигне далеч. Рика беше умно момиче. Беше
уплашена и беше в режим на оцеляване, но не беше глупава.
След като избяга, помогнахме на Деймън да стане и го сложихме да
седне на един стол. Вдигнах щорите, за да пусна отново лунната
светлина вътре, а после се качих горе, за да я гледам как тича.
 Тя излетя и изчезна между дърветата, но не си тръгна. В тази посока
нямаше нищо друго освен скали и стръмно слизане към един плаж на
брега на проклетия Атлантически океан. Беше боса, измръзнала и
сама и дори нямаше мобилен телефон.
Какво можеше да направи?
Току-що го беше осъзнала.
– Ще я хвана. – Кай застана до мен, дишайки тежко.
Но поклатих глава.
– Остави я. Няма къде да отиде.
– Не е толкова луда да се върне тук – избухна той. – След начина, по
който я тормозихме?
– Успокой се – срязах го аз. – Познавам я по-добре от теб.
С ъгълчето на окото си го видях, че поклати глава.
Той сниши глас, но в него все още се долавяше гняв:
– Майкъл, може да се сдобие телефон – отбеляза той. – Може да се
обади на някой приятел и накрая да се свърже дори с майка ти или
баща ти. Парите не са достатъчни, за да се поддаде. Подценихме я.
Вдишах раздразнено и се пресегнах зад главата си, за да сваля
суитшърта и тениската си, а после ги пуснах на пода. Гърбът ми беше
покрит с пот.
– Ако не се върне – отвърнах аз, – тогава трябва да се задоволите с
парите в сметките си и да се примирите с това, че сме изгубили.
Разбрахме се, че ни трябва съгласието ѝ.
Загледах се през прозореца, а сърцето ми се качи в гърлото и
температурата на тялото ми се покачи.
Не се връщай, Рика. Знаех, че няма да избяга далеч, но тайно се
надявах да го направи. Сгафих. Нещата се бяха объркали.
Щяхме да я покорим. Това беше планът. Щяхме да я накараме да
разбере как са се чувствали другите, когато тя разби живота им и ни
раздели. Искахме да ѝ покажем какво е да си сам и да нямаш контрол.
Искахме да я накараме да страда.
Но в момента, в който Деймън ѝ се нахвърли, аз скочих върху него и
се опитах да го махна от нея.
Не можех да го направя. Нямаше начин да ги оставя да я насилят.
А когато Рика го намушка и побягна, я оставих, макар да знаех, че
всъщност няма къде да отиде. Щеше да осъзнае, че няма друг изход и
че това е само краят на първи рунд.
 Но имах някаква надежда, че ще ни се изплъзне. Че ще се махне
оттук и ще се скрие, докато успея да измисля нещо. Нямах сили да
довърша плана. Тя беше моя.
– Ще се върне – успокоих го аз.
– Защо си толкова сигурен?
– Защото не може да обърне гръб на предизвикателството. –
Хвърлих му бърз поглед и после отново му обърнах гръб и се загледах
през прозореца. – Отиди да видиш дали Деймън е ранен лошо.
За момент Кай се поколеба, сякаш преценяваше възможностите, но
после тръгна.
– Мамка му! – разнесе се ревът на Деймън от долния етаж и чух
чупене на чинии.
Не се и опитах да сдържа леката си усмивка. Не можех да повярвам,
че е успяла да скрие оръжието си от нас. В крайна сметка се радвах, че
ѝ бяхме дали ножа.
Затворих очи и прокарах пръсти през косата си. Какво да правя, по
дяволите?
Как да ги спра?
Завъртях се и се затичах надолу по стълбите, като по пътя забелязах
капки от кръвта на Деймън по пода, които водеха към кухнята.
– Няма да ви позволя да взимате от мен току-така! – Викът прокънтя
гневно из къщата и аз спрях на място, разпознал гласа на Рика.
Звучеше пращящ и далечен.
– Не възнамерявам да идвам чак дотам да те взема – чух как изръмжа
Уил, докато стоях пред кухнята.
Стиснах юмруци. Интеркомът. Намерил я е.
Всички стаи в къщата, включително и бараката в градината, имаха
интерком. Явно и той се беше досетил за това. Нямаше как Рика да се е
скрила някъде другаде.
– Напротив – озъби му се в отговор тя. – Ти си вярното куче на
хайката. Ела и донеси, кученце!
Не можах да потисна усмивката си. Добро момиче.
– Тъпа кучка! – излая Уил. Явно беше раздразнен. Обикновено не
стигаше до обиди.
До един момент.
Чу се друг глас, равен и заплашителен.
– Аз ще дойда да те хвана – включи се Деймън. – И ще искам кръв.
 Стиснах зъби.
Влязох в кухнята и видях как Кай отваряше и затваряше шкафовете
вероятно в търсене на аптечка, а Деймън стоеше с кърпа, допряна до
долната част на торса си, наведен над интеркома на стената.
– Ще ти я пусна от задника, преди да сме излезли от бараката, Рика –
предупреди я той. – Недей да бягаш.
Тогава отстъпи назад и хвърли кърпата на земята, а Уил се зае да го
превърже с огромна марля.
Раната не беше ужасна и кръвта напояваше марлята бавно, но за
сметка на това беше голяма. Беше го разрязала хубавичко.
Докато изцапаните с кръв ръце на Уил работеха, Деймън потрепери,
взе цигарата, която си беше запалил, и дръпна жадно от нея.
– Никъде няма да ходиш – настоях аз и щом влязох, се наведох да
извадя кислородна вода от едно чекмедже.
– Майната ти – отвърна той.
После изблъска Уил настрани, метна цигарата си в мивката и
изхвърча от кухнята, насочвайки се към зимната градина.
Изскочих иззад плота, хванах го за ръката и го блъснах в стената.
Той започна да се съпротивлява, но веднага увих ръка около врата му и
го притиснах до стената. С другата си ръка притиснах марлята над
прясната му рана.
– По дяволите! – изкрещя той и избута ръцете ми встрани, но
веднага го хванах отново. – Махни се от мен!
– Разбрахме се нещо.
– Ти си се разбрал – възпротиви се той. – Аз ще я разкъсам на две!
Изкривих устни. Беше ми дошло до гуша. Нямаше да позволя на
никого да я докосне, освен ако тя сама не приемеше условията ни.
Уговорката ни беше такава, но вече не важеше. Нямаше да участвам в
това.
– Дори не знам защо изобщо си тук – ухили се той и избута ръката
ми от раната си, но не понечи да се измъкне. Обърна глава и заговори
на другите. – Той се измъкна невредим – не лежа и ден. Защо изобщо
му позволяваме да участва?
Изгледах го с присвити очи:
– Мислиш ли, че през последните три години ми е било леко? –
нападнах го аз. – Аз бях този, който я вбеси. Онази нощ се беше
ядосала на мен, а всички вие платихте за това. Трябваше да я гледам
ден след ден… тази лъжлива, манипулативна, отмъстителна кучка,
която стоеше срещу мен на масата, и да знам, че всичко е по моя вина.
– Завъртях се да погледна Кай и Уил и накрая се обърнах обратно към
Деймън. – Вие сте ми братя, за мен сте нещо повече от семейство.
Излежахте присъдите, а аз нося вината за това. Всички си платихме.
Пуснах го и се отдръпнах назад, а Деймън остана да ме гледа
намръщен.
Чувствах, че им бях длъжен. Онази нощ нараних Рика, отблъснах я и
се държах жестоко с нея, и аз бях причината да избухне. Телефонът
беше в нея и тя публикува видеоклиповете.
– Уил, доведи я – наредих аз.
В никакъв случай нямаше да се доверя на Деймън да остане насаме с
нея в онази барака.
Уил ме заобиколи и пристъпи към вратата на зимната градина, но
после спря, загледан през стъклото.
– Тя идва – каза изненадано той.
Какво? Отстъпих встрани и проследих погледа му през вратата.
По дяволите.
Самотната ѝ фигура се приближаваше бавно през тревата с вдигната
глава и изправени рамене.
– Беше прав – промълви до мен доволен Кай.
Обърнах се и се върнах в кухнята, докато тримата я наблюдаваха.
Вкопчих се в плота и чух как вратата се отвори, след което видях как
всички останаха неподвижни, докато тя пристъпи спокойно вътре и ги
подмина. Зави надясно към входа на кухнята и ме изгледа с леден
поглед, който добре прикриваше болката, която забелязах в очите ѝ.
Дрехите ѝ бяха влажни и видях, че белият сутиен прозираше през
потника ѝ.
– Къде е майка ми? – попита тя.
Деймън, Уил и Кай я заобиколиха, разпръснаха се из кухнята и се
обърнаха към нея.
– Затова ли се върна? – попитах аз.
Разбира се, че ще постъпи смело заради майка си. На това и
разчитахме.
– Не ме е страх от теб – заяви тя.
Кимнах и скръстих ръце пред гърдите си.
– Мисля, че го вярваш.
 Видял блестящите капки вода в косата ѝ, кръвта на Деймън по
ръцете ѝ и в долната част на потника ѝ и решителния поглед в очите
ѝ, знаех, че не съм бил по-сигурен в нещо.
Не, не беше изплашена. Беше го приела. Нямаше да отстъпи.
Бягаш или играеш. Майната му.
– Къде е тя? – настоя Рика.
– Ще получиш отговори само ако си признаеш.
– И се подчиниш – добави Уил.
– На какво? – процеди през зъби тя и го изгледа свирепо.
– На нас. – Той се приближи до нея и я погледна в очите. – На
всички нас.
– Гневното ти избухване ни струва три години, Рика – обвини я Кай,
оголвайки зъби. – А те съвсем не бяха леки. Бяхме гладни, нещастни и
се намирахме в постоянна опасност.
– А сега ще разбереш какво е чувството – добави Деймън, който се
беше облегнал на стената и придържаше корема си с ръка, докато я
гледаше кръвнишки.
Кай се надвеси над нея:
– Ще се научиш да мълчиш и да гледаш в земята, щом вляза в стаята.
– И ще се научиш как да се биеш и да се съпротивляваш, защото на
мен това ми харесва – включи се Деймън.
– А с мен – Уил се приближи толкова близо, че тя потръпна – ще го
искаш.
Рика поклати глава:
– Избухване? Какво избухване? За какво говорите?
– Ще идваш, когато ти кажем – Деймън се облегна с едната си ръка
на острова и тялото му се стегна в пристъп на болка. – Ще си тръгваш,
когато ти кажем. Докато правиш това, което ти казваме, дългът ти към
нас ще бъде изплатен. Майка ти ще е в безопасност и ще имаш пари, с
които да преживяваш. Ясно ли е?
– Вече си наша – заяви ѝ Кай. – Длъжница си ни и вече е крайно
време да си платиш.
– За какво съм ви длъжна? – изкрещя тя.
– Онази нощ те взехме с нас – нахвърли ѝ се Уил. – Доверихме ти се!
– Никога не се доверявай на жена – измърмори Деймън, който най-
вероятно цитираше думите на баща си.
– И аз трябваше да ви имам доверие! – изстреля в отговор тя. – А
какво ми направихте вие?
Тя изгледа свирепо Деймън, Уил и Кай, а аз се смълчах, без да
разбирам какво, по дяволите, се случваше.
– За какво говори тя? – настоях да разбера аз.
Но Рика не ми обърна внимание и продължи.
– Лежахте три години в затвора? Е, не ви съжалявам – изръмжа тя. –
Сгафихте, но изненада! Веднъж се случи така, че трябваше да си
понесете последствията. Никога не ви се е налагало да отговаряте за
действията си. Може да обвинявате единствено самите себе си!
– Нищо не разбираш! – изрева в лицето ѝ Кай.
Тя поклати глава, а в очите ѝ проблесна злобно задоволство.
– Наистина ли? – Тогава погледна свирепо към Деймън. – Вкараха те
в затвора за изнасилване на непълнолетно момиче. Уинтър Ашби,
дъщерята на кмета. Видеото беше доказателство. Какво има да
обясняваш?
Примигнах бавно и си спомних сутринта, в която видеоклиповете се
бяха появили.
Събудих се на Хелоуин, деня след Нощта на Дявола, и разбрах, че
някои от клиповете ни са били качени онлайн, за да ги види целият
проклет свят.
А това, в общи линии, доведе до арестуването на приятелите ми.
От самото начало знаех, че записването на видеата не беше добра
идея, но винаги внимавахме много. Имахме един телефон специално
за нощите, в които сеехме разруха, и искахме да си запазим малък
сувенир. А до този момент се мислехме за недосегаеми.
Уинтър Ашби беше едно от завоеванията на Деймън. Тя го беше
завела в леглото си доброволно предишната нощ, но беше
непълнолетна, а баща ѝ беше не по-малко влиятелен от нашите.
Освен това ненавиждаше семейството на Деймън.
Може би това беше и причината Деймън изобщо да се захване с нея.
Баща ѝ нямаше никакво намерение да сваля обвиненията. Видя
възможност да повали един Торънс и го направи.
Погледнах към Деймън и видях безизразното изражение, с което
гледаше Рика.
– Няма нищо за обяснение – отвърна спокойно той. – Напълно съм
ти ясен. Нападнах малкото момиче и дори не помня как изглежда.
Рика присви очи. Може би очакваше Деймън да оспори твърдението
ѝ, но това не беше в стила му. Той не говореше, а действаше.
После Рика се обърна към Уил и Кай и продължи:
– А вие пребихте ченге. Почти до смърт. Открили го захвърлен
отстрани на пътя.
Друго от видеата, което беше изтекло.
– Това ченге – поде Уил, като се приближи до нея – е брат на Емъри
Скот. Нейният по-голям брат… който я малтретира. И да, права си, че
го пребих от бой!
Рика смръщи вежди:
– Емъри Скот?
– Да – включи се Кай. – Разбрахме го по-рано това лято и му се
нахвърлихме. Не ми пука за мнението ти. Бихме го направили пак.
Рика познаваше Емъри Скот – бяха съученички – и сигурно си е
спомнила как Уил изгори беседката ѝ в Нощта на Дявола. Отдавна си
падаше по нея и се гавреше с нея, за да привлече вниманието ѝ, но
когато разбра, че брат ѝ я малтретира, Уил, Деймън и Кай го пребиха.
А Деймън го записа на телефона.
За съжаление, имаше моменти, в които Уил и Кай бяха показали
лицата си пред камерата. Не бях там, защото бях на баскетболен лагер
през по-голямата част от лятото.
На сутринта след Нощта на Дявола се събудих в някакъв кошмар.
Социалните ми медии бяха затрупани от съобщения, постове и дори
няколко новинарски статии. През нощта видеоклиповете от телефона
ни някак се бяха озовали в интернет и всички в радиус от хиляда
километра знаеха за нас. Или по-скоро за приятелите ми.
Не след дълго полицията пристигна в домовете им и ги окова в
белезници. Въпреки че успявахме да се измъкнем от доста неща, бързо
си дадох сметка, че този път приятелите ми нямаше да се върнат.
Деймън беше изчукал момиче с връзки, а Кай и Уил също бяха
прецакани. Каквото и да става, не нараняваш ченгета.
Деймън беше осъден на трийсет и три месеца за изнасилване, а Уил
и Кай успяха да намалят присъдите си за нападение до двайсет и осем
месеца.
И тогава… след всичко това… след всичко, в което бях участвал и аз,
се измъкнах невредим.
Нямаше качени видеоклипове с мен, а дори и да присъствах в някои,
лицето ми не се виждаше. През цялото време бях с маска.
 Не ни отне много време да се досетим кой е качил клиповете.
– Ти ни предаде, защото онази нощ Майкъл те нарани – обвини я
Кай. – Но наистина ли си въобразяваше, че няма да искаме да си
отмъстим?
Рика стоеше със смръщени вежди и изглеждаше объркана.
– Едно е да си доносник – намеси се Уил, – но да предадеш хора,
които са ти имали доверие, е непростимо.
– Да съм ви предала? – възкликна тя и после ме погледна
въпросително. – Какво…?
Но Уил продължи:
– Ще изкупиш вината си – нареди той. – А ако не го направиш, ще
изровя майка ти от дупката, в която сме я заровили, и ще те наврем на
нейно място. Сигурен съм, че и тя става за чукане. Все пак е успяла да
забие баща ти.
Очите на Рика пламнаха и тя изгуби контрол.
Изръмжа и се стрелна напред, като се нахвърли върху Уил, заби
ръце в гърдите му и го изблъска назад, впрягайки цялото си тяло.
Силата ѝ го запрати по задник на земята.
По дяволите.
Той се приземи, а аз се втурнах покрай кухненския остров, защото
видях, че Рика веднага се нахвърли върху него, обкрачи го и започна да
засипва лицето му с юмруци, докато той се опитваше да се предпази с
ръце.
– Мамка му! – изкрещя той и замахна с ръка да я прекатури на пода.
Преди да са имали шанс отново да се нахвърлят един върху друг,
застанах между тях, блокирах ги и вдигнах Рика от земята.
Вбесена, тя оголи зъби и се опита да се втурне покрай мен, но
застанах на пътя ѝ и поклатих глава.
Гледах я в очите и забелязах как отстъпи крачка назад, за да се
отдалечи от мен.
Сведох очи и свих юмруци. Не мога да я нараня. Не мога да го
направя.
Вече не ми пукаше какво ни е сторила преди всички онези години,
нито защо го е направила. Нямах ѝ доверие, но…
Не можех да ѝ причиня болка.
Обърнах се към приятелите си и я прикрих с тялото си.
– По дяволите! – излая Уил, а Кай му подаде ръка и му помогна да се
изправи.
Избърса носа си, отдръпна ръка и я погледна, след което повтори
движението още няколко пъти.
Кървеше и очите му се бяха насълзили.
Деймън все още стоеше до кухненския остров, стискаше запалената
цигара между пръстите си и издишаше облак дим.
Уил подсмръкна и тръгна към мен, а под носа му все още имаше
малко размазана кръв.
– Мръдни.
Но аз останах на място с изправени рамене и задържах погледа му.
Той ме гледаше и клатеше предупредително глава.
– Майкъл, не го прави.
Когато видя, че няма да помръдна, Уил се пресегна покрай мен и се
опита да я хване, но аз го избутах назад.
Може да се опитат да ме убият, но нямаше да ги оставя да се докопат
до нея.
– Избираш нея? – обвини ме Кай. – След всичко? Тя ще те прецака
точно както направи и с нас. И ние ѝ вярвахме.
– Вярвали сте ми? – избухна тя и излезе отпред, за да ги погледне в
очите. – Била съм ваша приятелка? Обикновено отвличате ли
приятелите си против волята им? Карате ли ги насред нищото, за да се
позабавлявате с тях?
Присвих очи, а сърцето ми започна да бие по-бързо.
Тогава се обърнах и погледнах приятелите си:
– За какво говори тя, по дяволите?

Глава 21
ЕРИКА

Три години по-рано

Исках да избягам.
Стомахът ми се беше свил на възел, а по лицето ми се стичаха сълзи,
вероятно черната ивица, която Уил ми нарисува, се беше разтекла, но
не ми пукаше.
Не проумявах как в един момент всичко бе толкова хубаво, а в
следващия се беше объркало така ужасно.
Изтичах надолу по стълбите, скръстила ръце пред гърдите си, за да
се топля. Погледнах набързо към сепарето, където седяха момчетата,
но видях, че мястото беше празно. Къде ли бяха отишли?
Зарязаха ли ме?
Опитах се да не се разстройвам, че Кай, Уил и Деймън са ме
изоставили. Също като Майкъл.
Отправих се натам, защото видях, че суитшъртът ми още беше там.
Стиснах зъби, грабнах го рязко и се отправих към главния вход.
– Нещастници – изръмжах шепнешком.
Нахлузих дрехата през глава, сложих си качулката и мушнах ръце в
средния джоб.
Заковах се на място, защото в този момент ръката ми попадна на
някакъв твърд правоъгълен предмет. Извадих го и видях, че това беше
телефонът, който Уил носеше със себе си през цялата нощ. Онзи, на
който беше записал всичките им номера.
Погледнах назад и се опитах да разбера как телефонът се беше
озовал в мен. Но после забелязах колко дълги бяха ръкавите и че
долният ръб стигаше чак до горната част на бедрата ми.
Бях взела грешния суитшърт.
Повдигнах вежда, натъпках телефона обратно в джоба и се отправих
към паркинга. Уил сигурно беше взел моя по погрешка.
Ще е късметлия, ако не изхвърля проклетия му телефон и всичките
им спомени на боклука.
Дъждът беше намалял и вече припръскваше съвсем леко, но студът
се просмука в костите ми и се зачудих дали да не звънна на майка ми
да ме прибере.
Но веднага се отказах от тази идея. Не исках да се притеснява, че
съм била навън до толкова късно, все пак мислеше, че ще нощувам у
семейство Крист. Освен това… не исках да виждам никого. Имах нужда
да се поразходя и да остана сама.
За малко да стане мой.
Когато ме последва по стълбите на склада, както и се надявах да
направи, през цялото време тръпнех да усетя докосването му. Умолявах
го наум.
Само едно докосване и щях да знам, че ме иска колкото го исках и аз,
и щях да съм щастлива.
Тогава ръката му се уви около врата ми, той ме придърпа до гърдите
си и аз бях негова. Случи се. Вече знаех и нямаше връщане назад.
Нямаше начин да спрем.
Защо трябваше да провали всичко?
Днес в катакомбите ми каза, че иска онова, което не може да има.
Искал да живее без правила и да обори чуждите очаквания, но какво
направи всъщност? Поддаде им се. Върза ръцете и на двама ни.
Остави страха от баща му и заплахата от брат му да ни спрат, и още
по-лошо – искаше да ми наложи същите ограничения, които сам се
опитваше да превъзмогне.
Не бях планирала нищо. Това не беше Майкъл и аз не бях себе си.
Исках тръпката и играта, драмата и споровете, страстта и ненаситното
желание.
Исках да го побъркам, да го подлудя, но не можех да го направя,
докато се опитваше да ръководи всичко.
Исках да изгубим контрол, защото нямахме друг избор, освен да се
хвърлим смело напред.
Но всичко приключи прекалено бързо. Той се отдръпна, въздържа
се, измисли правила…
Проклетите правила! Как можа да го направи? Ние не бяхме
такива. Нямаше да ни пука за мнението на другите и нямаше да
искаме разрешение.
Ето че в рамките на шейсет секунди вече не бях сърцето в гърдите
му, а се почувствах като някаква незначителна и мекушава играчка.
Много добре знаех, че няма как някой като Майкъл Крист да се отдаде
на целомъдрие за цяла година и да ме чака да стана на осемнайсет.
Знаех, че ме желаеше. Усетих го, когато се отърка между краката ми.
Но това, че се отказа да ме има, не означаваше, че ще се въздържа
напълно. Не бях толкова наивна.
Утре щеше да се прави, че не ме вижда, и щеше да се държи, сякаш
тази нощ никога не е била. На мен щеше да ми се иска да съм
невидима около него и макар че няма от какво, щях да се чувствам
смутена в негово присъствие.
Сведох глава и кичурчета от косата ми се измъкнаха изпод
качулката, докато вървях по тъмния път и лъскавият асфалт
отразяваше лунната светлина.
Вече ми липсваше. Едновременно с това го ненавиждах.
Зад мен някакъв клаксон изсвири рязко, от което сърцето ми
подскочи, и се извърнах назад, като инстинктивно се отдръпнах, за да
съм сигурна, че не съм на пътя.
Заковах се на място, щом видях мерцедеса на Майкъл, и изчаках да
спре до мен.
Шофираше Деймън.
– Хайде – каза ми той. – Качвай се. Ще те закараме у дома.
Отдръпнах се и видях, че Кай е на мястото до шофьора с маска на
лицето. Уил седеше прегърбен отзад и изглеждаше така, сякаш всеки
миг ще припадне. Не видях Майкъл.
Поклатих глава:
– Не е толкова далеч. Няма нужда.
Обърнах се, за да продължа напред, но Деймън викна подир мен:
– Майкъл ни каза да се уверим, че си се прибрала. Не ми пука какво
е станало между вас, но няма да те оставим да се прибираш пеша.
Качвай се.
Спрях и се загледах в непрогледния мрак по пътя към дома ми, за
който знаех, че се намира на почти десет километра разстояние. Значи
все пак не ме бяха изоставили?
Гневът ми стихна. Може гордостта ми да беше наранена, но това не
беше извинение да се държа глупаво.
Извърнах очи, защото не исках да видят колко съм им благодарна в
действителност, и отворих задната врата, като се наместих на
предишното си място.
Деймън веднага настъпи педала и даде газ надолу по пътя, докато
Feed the Fire на Combichrist звучеше от колоните.
Загледах се в Кай, който беше сложил маската и качулката си, и се
зачудих защо беше така притихнал. Погледнах Уил с крайчеца на
окото си и забелязах, че седи облегнат назад, присвил очи. Отново се
обърнах напред и видях, че Деймън ме гледа в огледалото за обратно
виждане.
– Защо си с маска? – попитах Кай.
Но Деймън беше този, който ми отговори:
– Нощта още не е приключила – отвърна закачливо той.
 Изведнъж усетих някакво безпокойство да се прокрадва в гърдите
ми.
Карахме бясно по самотното шосе и се приближавахме към дома ми,
така че потиснах притесненията си. Може и да са тръгнали да се
позабавляват още, но щяха да ме оставят у дома. Деймън винаги си
беше зловещ. Просто бях нервна.
– Искаш го, нали? – попита Деймън, без да откъсва очи от пътя. –
Имам предвид Майкъл.
Замълчах и стиснах зъби, загледана през прозореца. Деймън целеше
само да ме подразни, но дори и да искаше просто да поговорим, нямах
намерение да признавам пред приятелите на Майкъл как се бях
изложила.
– Мамка му – изръмжа Уил, докато измореното му тяло се
олюляваше заедно с колата. – Толкова му е навита, че е готова да
обязди някой стълб.
И двамата се изкикотиха и аз присвих очи, опитвах се да остана
непреклонна. Те ми се подиграваха.
– Не се дръж като гадняр, човече – пошегува се Деймън. – Може
просто да е в палаво настроение и толкова. Все пак и кучките имат
нужди.
Уил се изсмя, а аз останах неподвижна в очакване къщата ми да се
появи на пътя. Какво ставаше? Не се държаха така, когато Майкъл
беше наоколо. Защо Кай не се намеси, както правеше всеки път, когато
Деймън прекрачеше границата днес?
Хвърлих един поглед към него на мястото до шофьора. Все още беше
притихнал и неподвижен.
– Само се закачаме – провлачи Уил. – Правим го и помежду си.
Обърнах се и видях как ми се усмихна мързеливо, преди да затвори
очи.
– Знаеш ли нещо за Майкъл… – продължи Деймън, като наклони
глава и се облегна на седалката си. – И той те желае. Наблюдава те.
Знаеше ли? – После ме погледна в огледалото. – Боже, само как те
зяпаше на дансинга тази нощ.
Но вече не го слушах. Изненадах се и изпънах гръб, докато гледах
невярващо през прозореца.
Какво, по дяволите? Светлините на дома и на входната ми врата
прелетяха покрай нас и започнах да клатя глава, а стомахът ми се сви
от ужас. Подминаха дома ми.
– Да – продължи Деймън. – Никога не е гледал друга така. Бих казал,
че за малко не те отведе у тях да ти откъсне цветето.
Започнах да дишам учестено.
– Кай? – обърнах се към него аз, без да обръщам внимание на
Деймън. – Подминахме къщата ми. Какво става?
– Искаш ли да знаеш защо не те заведохме у дома? – намеси се
Деймън, продължавайки едностранния си разговор.
Тогава ми прищрака и аз си поех рязко дъх и сграбчих дръжката на
вратата. Стрелнах Уил с поглед и видях, че главата му се люшка
отпусната на врата му. Беше припаднал.
– Той не обича девственици – довърши Деймън. – Не иска да е
толкова важен за някоя, а и е много по-просто да чукаш човек, който
знае разликата между секс и любов.
– Къде отиваме? – настоях да разбера аз.
Но Деймън сякаш не чу въпроса ми.
– Видя ли онова момиче в старата църква днес? – замисли се той. –
Хареса ти, нали?
Дишах тежко, а устата ми пресъхна, щом завихме по някакъв тъмен
път, посипан с чакъл.
– Искаше ти се да си на нейно място – заяви той. – Да те съборят на
пода и да те чукат…
Очите ми горяха и едва дишах, а сърцето ми препускаше бясно.
– Знаеш ли защо? – продължи Деймън. – Защото е хубаво. И ако ни
позволиш, и ние ще те накараме да се почувстваш също толкова
хубаво.
Не можех да спра да треперя. Стрелнах Кай с очи. Защо беше така
тих?
Не би позволил това да се случи. Моля те.
– Знаеш ли – обади се пак Деймън. – Когато момчетата допуснат
момиче в групата си, има два начина то да бъде прието ритуално.
Той спря колата и погледнах през предния прозорец, където
фаровете осветяваха дърветата пред нас. Нямаше нито светлини, нито
каквото и да било друго. Беше тъмно и уединено.
– Или го пребиват. – Той изключи двигателя, спря фаровете и се
вторачи в мен с тъмните си очи в огледалото за задно виждане. – Или
го чукат.
Бързо поклатих глава и стиснах юмруци.
– Искам да си вървя у дома.
Деймън си пое въздух през зъби.
– Това не е вариант, малко чудовище.
Тогава двамата с Кай се обърнаха и ме приковаха с тъмните си очи.
Не.
На мига грабнах дръжката на вратата и треперейки, започнах да я
дърпам отново и отново.
Какво възнамеряваха да правят?
– Можем да вземем от теб онова, което желаем – предупреди ме
Деймън и отвори врата. – Ще го направим един след друг и никой
няма да ти повярва, Рика.
Тогава излезе от колата и го наблюдавах през прозореца как се
приближи до вратата ми.
Щом я отвори, аз се отдръпнах назад и изпищях, защото ме издърпа
от колата.
След като затръшна вратата, ме блъсна назад и се притисна в мен.
Вдигнах ръце и се опитах да го ударя, но той ме хвана за китките и
задържа ръцете ми отстрани на тялото ми.
– Ние сме недосегаеми – заяви тихо Деймън. – Можем да правим
каквото си поискаме.
Дишах толкова бързо, че стомахът ме заболя. Деймън се притискаше
в мен прекалено силно и едва си поемах дъх.
Кай излезе от колата и се появи до гърба на Деймън. Наблюдаваше
ме през сребърната си маска.
– Кай, моля те! – призовах за помощта му аз.
Но той само стоеше неподвижен и смълчан.
– Той няма да ти помогне – заплаши ме Деймън.
Тогава изтласка ръцете над главата ми и ме прикова към колата,
болката ме накара да изпищя.
Приближи се още по-близо и прошепна до челото ми:
– Ще се насладя на това. – И плъзна другата си ръка по задника ми,
стисна го и ме притисна към пениса си. – Знаеш, че искаш да го
пояздиш.
– Деймън – заговорих аз, извърнала глава настрани, – заведи ме у
дома. Знам, че няма да ме нараниш.
– Така ли? – Той се натика в лицето ми и допря устни до бузата ми. –
Тогава защо винаги си се страхувала от мен?
Не казах нищо, защото знаех, че беше прав. Винаги, когато видех
Деймън да идва срещу мен по коридора в училище, преминавах от
другия край. Веднъж останах сама с него в кухнята, когато бях на
четиринайсет, и веднага излязох.
Никога не бях говорила с него до този ден и знаех, че съм била права
да стоя настрана. По-рано днес му отне по-малко от минута да ми се
натисне в катедралата.
Но имах надежда.
За един кратък миг тази вечер, след като разбих витрината на
магазина за бижута и Деймън тихо ми благодари, реших, че е
възможно да ме види в различна светлина. Че може и да съм си
извоювала малко уважение.
Продължи да ме държи за китките и да мачка задника ми, като през
това време остави пътечка от целувки от бузата до ухото ми.
– Деймън, не! – поклатих глава аз, обзета от страх, докато се опитвах
да се отскубна от него. – Пусни ме!
Но тогава устните му се долепиха до моите, притиснаха се до зъбите
ми и проклетото му тяло ме обгради отвсякъде. Не можех да се
освободя и едва си поемах дъх.
Извих се настрани и изкрещях:
– Помощ!
– Той не те иска – прошепна Деймън, без да обръща внимание на
моето недоволство, като посегна с ръка към гърдата ми и започна да я
мачка грубо. – Но ние те желаем, Рика. Толкова те искам. Ако си с нас,
все едно имаш празен чек, бейби. Може да получиш каквото си
поискаш. – Тогава захапа долната ми устна. – Хайде.
Извърнах глава рязко встрани, за да се измъкна от него.
– Никога няма да те пожелая! – изръмжах аз.
Но тогава ме грабна за суитшърта и ме запрати встрани, право в
ръцете на Кай.
– Кай – промълвих аз и сърцето ми заби лудо, докато стоях вкопчена
в него и се взирах в тъмните му като бездънни ями очи.
Какво правеше? Защо не ми помагаше?
– Може би тогава искаш него? – чух да казва Деймън.
 Кай ме обгърна с ръце и аз го отблъснах.
– Престани! – изкрещях и отново посегнах към него, като този път го
ударих по маската.
Но в отговор получих единствено смях и Кай ме обърна и ме бутна
да падна на земята.
Подпрях се на ръце и ме прониза остра болка, но успях да погледна
нагоре и забелязах мобилния телефон от джоба на Уил – от моя джоб –
който лежеше на около метър от мен. Явно се беше изхлузил, когато се
приземих.
Влажните студени листа убодоха пръстите ми, като ги зарових в
мократа почва, а коленете ми измръзнаха от допира си до земята.
Бързо се обърнах по гръб, за да мога да следя момчетата с поглед, и
бавно се запрокрадвах назад, за да стигна телефона.
Кай и Деймън стояха наблизо и ме наблюдаваха, но в следващия
момент Кай се хвърли право срещу мен. Изпищях и се пресегнах за
телефона.
Но Кай се приземи върху мен и в същия миг изсумтях, защото
теглото му ми изкара въздуха.
– Мислиш ли, че можеш да ме нараниш, шибана кучка такава? –
прошепна грубо в ухото ми той.
– Махни се от мен! – извиках аз.
Тогава ме хвана за косата и нареди на Деймън:
– Дръж я за ръцете!
– Не! – проплаках аз, а стомахът ми потрепери и изпищях.
Отчаянието се разля по цялото ми тяло и започнах да бутам Кай и да
се гърча под тежестта му. – Махни се!
Той грабна ръцете ми и ги избута нагоре, като ги задържа
приковани към земята.
Божичко! Как можеше да постъпи така?
С другата си ръка посегна към врата ми, за да ме удържи, и по
лицето ми започнаха да се стичат сълзи.
Но тогава нечий силен глас прониза въздуха.
– Достатъчно.
Кай спря и извърна глава.
Без да преставам да се извивам изпод тялото му, надникнах под
ръката му, за да видя кой го е спрял.
Деймън стоеше отстрани с ръце, свити в юмруци и с присвити очи.
 – Стига си плакала – нареди той. – Нямаше да те нараним, но вече
знаеш, че можем да го направим.
Той ме хвана за косата и грубо ме придърпа към себе си, така че ме
накара да изпъшкам. Усетих топлия му дъх върху лицето си:
– Нито Майкъл, нито някой от нас те иска. Разбра ли? Искам да
спреш да ни наблюдаваш и да спреш да ни преследваш като някакво
жалко псе, което проси внимание. – Тогава Деймън ме изблъска
встрани, а на лицето му се изписа пренебрежение. – Гледай си своя
шибан живот, Рика, и стой далеч от нас. Никой не те иска.
Отдръпнах се, взрях се в него и в Кай, без да проумявам защо се
държаха така.
Жалко псе. Това ли представлявах за Майкъл?
Очите ми се напълниха със сълзи, но преди да им направя
удоволствието да ме видят как се пречупвам, се завъртях на тока си и
си тръгнах. Забързах през гората и се отправих към къщи, далеч от
тях.
Оставих болката от последните няколко часа да се отприщи и ми
стана трудно да виждам света около себе си, защото плаках по целия
път до дома.
Сама, така че никой да не забележи.

Глава 22
ЕРИКА

В наши дни
– Тя лъже!
Погледнах към Кай, който ме гледаше гневно с присвити очи.
Майкъл стоеше със скръстени ръце и безизразно изражение.
– Кай беше с мен – заяви той. – Настигна ме в дома ми почти веднага
след като се прибрах, след което се напихме и цяла вечер гледахме
записи на мачове. Нямал е време да те закара насред шибаната гора.
Поклатих глава:
– Не, не е вярно. Той беше там!
 – Измисля си, за да си спаси задника – включи се Деймън и застана
до приятелите си.
– И аз изобщо не си го спомням – добави Уил. – Бяхме в склада и
после всичко ми се губи. Бях пиян до козирката.
Майкъл погледна встрани и поклати глава, сякаш съжаляваше.
– Защо просто не си признаеш? Знаем, че ти си пуснала
видеоклиповете.
Сърцето ми се преобърна в гърдите:
– Какво? Да съм пуснала клиповете? Мислите… – не довърших аз и
се огледах наоколо.
Доверихме ти се…
Гневното ти избухване ни струва три години…
Длъжница си ни и вече е крайно време да си платиш…
Затворих очи и дробовете ми останаха без въздух. През цялото това
време са си мислели…
Погледнах отново към тях:
– Според вас аз съм качила клиповете, заради които ви арестуваха?
Затова ли го правите?
Мили боже.
Майкъл се наведе и ме хвана за косата. Извиках леко и по челото ми
изби пот.
– Телефонът на Уил беше в теб – обвини ме той.
Но аз поклатих глава:
– Не съм го направила! Никога не бих постъпила така!
– Телефонът е бил в теб, защото си била със суитшърта на Уил –
настоя Майкъл. – Деймън те е видял. Кажи го!
– Да! – процедих през зъби аз. – Да, телефонът беше в мен, но
изпадна от джоба ми, докато се борех с тях!
– Не си се борила с тях – изръмжа той язвително. – Стига си лъгала!
– Кълна се!
Той ме избута встрани и аз забих пръсти в дланите си. Нищо от това
нямаше смисъл.
– Вече си разобличена – обади се Уил. – Майкъл каза, че Кай е бил с
него. Значи си си измислила цялата история. Кай дори не е бил там.
Гневно тръснах юмруци.
– Напротив! Всички бяхте там освен Майкъл! Ти беше припаднал в
колата, Деймън ме заплашваше, а Кай ме налази. Когато го ударих,
само се изсмя и каза: „Не можеш да ме нараниш. Дяволът винаги ми
пази гърба!“. Всички бяхте там, а телефонът изпадна от джоба ми,
докато бях на земята!
– Дяволът винаги ми пази гърба? – повтори Кай с объркан вид. – Не
съм казвал нищо такова. Дори не съм го чувал преди!
Поклатих глава и затворих отчаяно очи.
– А аз – да.
Всички притихнаха и извърнаха очи към Майкъл.
– Баща ми – каза почти шепнейки той и придоби разтревожен вид. –
Той използва този израз.
По изтощеното ми тяло се разля горещина и се насилих да си поема
дълбоко дъх, докато наблюдавах как Майкъл обърна потъмнелия си
поглед към Кай.
– Тревър – каза тихо той.
Погледът на Кай се втвърди, а Уил се приближи по-близо, за да
разбере какво става.
Тревър?
Опитах се да си припомня онази нощ. Тревър в маската на Кай. Би
ли го направил?
Майкъл се обърна и видях, че Деймън срещна погледа му.
– Какво? – тросна се той.
– Уил беше мъртвопиян – предизвика го Майкъл. – Но ти не беше.
Завел си я насред нищото, вместо да я откараш направо у тях, и си
знаел, че Тревър е бил зад онази маска.
Деймън издиша облак дим и смачка цигарата си върху кухненския
остров:
– На нейна страна ли си?
– Ти си този, който ме лъже – отвърна Майкъл.
Деймън поклати глава, а приятелите му се обърнаха към него.
– Това нищо не променя.
Докато всички стояха и чакаха, аз го погледнах, без да изпитвам
нищо. Деймън никога не се беше преструвал, че ми е приятел.
Бях абсолютно безчувствена.
Но Тревър…?
Направил ме е на глупачка. Затова е шепнел онази нощ. За да не
разпозная гласа му.
Мислиш ли, че можеш да ме нараниш, шибана кучка такава?
 През всички тези години си нямах никаква представа. Как ли се е
наслаждавал на неведението ми.
Деймън притвори очи и придоби отегчен вид.
– Онази нощ Кай си тръгна почти веднага след теб – разказа на
Майкъл той. – Тогава се появи Тревър. Търсеше Рика и не беше
доволен. Някой му казал, че тя е с нас, и дошъл да я вземе.
Заобиколих и застанах до Кай.
– Разменихме си реплики – продължи Деймън, – но после си дадох
сметка, че може да сме си от полза. Тревър искаше Рика да стои далеч
от нас, също като мен. Решихме да я преметнем.
– Какво имаше против мен? – настоях да разбера аз.
– Нямаше работа с нас – изгледа ме намръщено той. – Жените
винаги усложняват нещата. Майкъл не можеше да свали очи от теб, а и
Кай започваше да ти обръща повече внимание.
Кай се изпъна до мен и се размърда сконфузено.
– Беше само въпрос на време да ни разделиш – процеди Деймън. –
Ти си само една кучка и нищо повече.
Майкъл се засмя.
В следващия миг се нахвърли върху Деймън и заби юмрук в лицето
му, като го запрати назад и той се блъсна в печката.
Но Деймън нямаше намерение да отвръща на удара. Остана на
място, като мигаше на парцали и дишаше учестено. Или раната го
болеше прекалено силно, или осъзна, че е в неизгодна позиция.
Преглътна, изправи се и продължи, сякаш нищо не се беше случило:
– Отидохме до колата ти и взехме маските. Решихме, че ако Рика
помисли, че сме тримата с Кай и Уил, ще я сплашим и няма да ни
приближи никога повече. Уил беше пиян до козирката, затова го
вкарахме в колата и се върнахме да я вземем, но тя си беше тръгнала.
Настигнахме я на пътя.
– И сте оставили суитшърта ми в сепарето – включи се Уил. – Заедно
с телефона.
– Аз го намерих и го носих по пътя към вкъщи – добавих.
Божичко.
– Тогава Тревър е намерил телефона, който Рика е изгубила, докато
се е съпротивлявала – довърши Кай.
– Или поне така твърди – сопна се Деймън. – Не можем да ѝ имаме
доверие.
 – Вярвам ѝ много повече, отколкото на теб! – изкрещя Майкъл.
– Да, майната ти – изръмжа Деймън. – Тя е една безполезна пачавра
и възнамерявам да ти покажа точно за какво я бива!
Деймън се втурна да заобиколи острова и се опита да подмине
Майкъл. Веднага се дръпнах назад и стиснах зъби, докато се
приближаваше към мен, но Майкъл го хвана и го блъсна в тезгяха.
Деймън изрева и се хвана за раната, но преди да успее да се изправи
отново, Майкъл заби кроше в лицето му и го запрати на пода. Деймън
се строполи и Майкъл веднага му се нахвърли, хвана го за косата и
замахна с юмрук.
– Нея ли избираш? – запита сподавено Деймън и посегна да стисне
Майкъл за врата. – А? Предпочиташ нея пред приятелите си?
Юмрукът на Майкъл се стовари върху челюстта на Деймън, но
тогава Кай и Уил се нахвърлиха върху него и се опитаха да го издърпат
настрани, докато той се противеше срещу усилията им.
Лицето на Деймън почервеня от гняв:
– Не си по-добър! За какво я доведохме тук, а? За нищо! Тя те прави
слаб!
Майкъл отново се откъсна от Уил и Кай и се нахвърли върху него, но
не останах да гледам какво ще се случи след това.
Побягнах през кухнята и се втурнах през фоайето. Блъснах се в
стената до вратата, отворих клавиатурата и набрах кода, с който
отворих входната врата. Извадих ключовете от джоба си и посегнах да
натисна дръжката. Но тогава нещо се блъсна във вратата, изблъска
дръжката от ръката ми и вратата отново се затръшна.
Дръпнах рязко ръката си назад и видях как баскетболната топка,
която беше ударила вратата, отскочи от земята и се търкулна встрани.
– Няма да ходиш никъде – разнесе се гласът на Майкъл зад мен.
Отново посегнах към дръжката, но той се приближи, хвана ме за
ръката и ме обърна към себе си.
– Пусни ме. – Опитах да се измъкна. – Няма да остана тук!
– Няма да те нараним – процеди през зъби той и видях, че по
кокалчетата на ръката, с която ме държеше, имаше кръв. – Никой няма
да те нарани. Обещавам.
– Пусни ме!
Но после се изправих и се отдръпнах назад, за да надникна иззад
рамото му към онзи, който се приближаваше.
 Майкъл се обърна и застана лице в лице с Деймън. Докато вървеше
бързо към нас, избърса кръвта, потекла отстрани на устата му.
– Махай се – нареди Майкъл.
Деймън го изгледа навъсено, после прикова очи към мен и стисна
дръжката на вратата, а Майкъл ме дръпна встрани.
Очите на Деймън вече не ми се струваха мъртвешки. Погледът му
сякаш премина през тялото ми и се стегна около врата ми.
Той дръпна рязко вратата, излезе и я затръшна след себе си.
Въздъхнах и отпуснах рамене.
Но тогава усетих, че някой погали бузата ми, и чух гласа на Майкъл:
– Добре ли си?
Отдръпнах се и отблъснах ръката му:
– Майната ти!
Той отпусна ръка и се изправи, без да ме приближава. Знаеше, че е
сгафил. Това, което ми сториха тази вечер, беше непростимо.
– Шибаният Тревър! – измърмори Уил, който се втурна във фоайето.
– Не мога да повярвам.
– Винаги ни е мразел – добави Кай, който дойде след него.
Майкъл издиша и се обърна настрани. Насочи се към стълбите,
седна и зарови глава в ръцете си, изглеждаше напълно сразен.
Да, сигурно е ужасно да осъзнаеш, че си пропилял три години да
мразиш грешния човек.
Побиха ме тръпки и горещината, която обгръщаше тялото ми,
изчезна. Мокрите дрехи бяха залепнали за тялото ми и потреперих.
През цялото това време си въобразявах, че за него съм никоя.
Глупаво хлапе, с което само ще си губи времето. Грешка, която е
допуснал много отдавна и за която почти не си спомня. Но вече знаех,
че това не беше вярно и че три години беше кроил планове как да ме
нарани.
И щеше да остави и приятелите си да ме наранят.
Очите ми се наляха със сълзи и стиснах зъби, за да ги сдържа. Той
не ги заслужаваше.
Пристъпих бавно към Майкъл и го попитах настоятелно:
– Къде е майка ми?
Той прокара пръсти през косата си и погледна нагоре с изморени
очи:
– В Калифорния – отвърна. – Настанихме я в клиника за лечение на
зависимости в Малибу.
– Моля? – изтърсих аз.
Лечение? Майка ми никога не би се съгласила на нещо подобно. Не
би напуснала безопасността на дома си, нито приятелите си. Не би
изоставила познатата обстановка.
– Накарах един съдия да подпише съдебна заповед и да я принуди да
остане – обясни той, сякаш беше прочел мислите ми.
Бавно се доближих до него и го изгледах с присвити очи:
– Принудил си я?
– Трябваше да сме го направили много отдавна – изтъкна той с
твърд глас. – Тя е добре. В безопасност е и се грижат за нея.
Извърнах глава настрани, затворих очи и прокарах длан по главата
си.
Лечение. Значи не са я наранили.
Но…
Но щом Майкъл е искал да ме нарани, понеже е мислел, че съм го
предала, защо би направил нещо, което в крайна сметка ще помогне
на майка ми? Защо не я е заключил в някое мазе, както предполагах, че
е постъпил?
Скръстих ръце пред гърдите си:
– Защо не можех да се свържа с никого?
Вече знаех защо не успявах да се чуя с майка си. В центъра сигурно
не беше позволено да се използва мобилен телефон. Но майката на
Майкъл, мобилният на баща му, Тревър, домашната ни помощница,
която беше извън града…
– Защото не си им звъняла – призна Майкъл, като погледна
безизразно нагоре към мен. – По време на купона на Тревър Уил отиде
до колата ти, взе телефона ти и смени всички номера. През цялото
време звънеше на фалшивия номер, който създадохме.
Стиснах юмруци и сведох поглед, побесняла от яд. Не исках дори да
го поглеждам.
Как се случи всичко това? Защо не се конфронтираха с мен по-рано?
– Бяхме така сигурни, че си била ти – включи се Уил. – Събудих се,
видях клиповете онлайн и се паникьосах, щом се сетих, че съм оставил
телефона в склада.
Не можеше да ме погледне в очите.
– А на следващата сутрин Майкъл видя суитшърта на Уил да виси на
стола в кухнята и Деймън ни каза, че си го носила по пътя към дома си.
Била си бясна на Майкъл, чувствала си се отхвърлена и ние… ние
просто…
Нямаше нужда да довършва изречението си.
Изгледах Майкъл свирепо. През всичкото това време. Имаше цели
три години да поговори с мен…
Но явно си беше такъв, предположих аз. Не спираше, без значение
кого ще нарани, уверен, че винаги е прав, и никога не се извиняваше.
Поне виждах съжаление в очите на Кай и Уил.
А у Майкъл – нищо. Колкото повече грешки допускаше, толкова по-
изправен се опитваше да застане, така че човек да не може да види
нищо над него. Така че да се вижда само той.
Поклатих глава и когато не откъснах очи от него, погледът ми се
замъгли. Кажи нещо!
Как можеше просто да седи там след всичко, което бяхме…
Бях му се доверила – споделих с него неща, които никога не бях си и
помисляла да споделя с друг – а ето какво се бе въртяло в главата му
всеки път, щом шепнеше в ухото ми и ме целуваше, или…
Стиснах юмруци толкова силно, че ноктите се впиха в кожата ми.
– Искам да си вървя – казах му със свито гърло аз.
– Не.
– Искам да си вървя – повторих по-твърдо.
– Не можеш – поклати глава той. – Нямам представа къде е Деймън.
Утре всички ще се върнем в града заедно.
Стиснах зъби. Проклети да са.
Подминах го с тежки стъпки, качих се по стълбите и се отправих към
стаята си. Не можех да понасям да ги гледам повече.
– Какво ще правим сега? – попита Кай зад мен.
– Да се насвяткаме – предложи Уил.
Изтичах в стаята си, заключих вратата и подпрях дръжката с един
стол.

Глава 23
ЕРИКА
В наши дни
Нямах намерение да оставам. Не ми пукаше какво им се беше случило
и какво имаха да кажат в своя защита. Исках си живота обратно.
Реших, че ако се почувствам в опасност в апартамента си, мога да
отседна за една-две нощи на дивана на Алекс, която живееше на
шестнайсетия етаж. Тук не бях в безопасност. Знаех го.
Но когато се наведох над мивката в банята и раменете ми се
разтърсиха, без сълзите ми да успеят да потекат, вдигнах очи и се
погледнах в огледалото.
Мокрият и мръсен потник, покрит с петна от кръвта на Деймън,
беше залепнал за кожата ми, косата ми висеше на мокри кичури пред
лицето ми, а влажните дънки бяха прилепнали към бедрата ми и ме
смразяваха. Вкопчих ръце от двете страни на мивката и почувствах как
кръвта на Деймън се втвърдява под ноктите ми и се вмъква все по-
дълбоко под тях, и не можех да усетя нищо друго.
Затворих очи и сърцето ми отново заби по-бързо.
Защитих се. Нараних го.
Не побягнах, както направих преди три години в гората.
Сам по себе си страхът не е слабост, докато не сведеш глава и не
замлъкнеш. Страхът не е наш враг, а учител.
Мразех Майкъл и възнамерявах да си тръгна на следващия ден, след
като ми върне всичко, което ми принадлежи. Край с „Делкър“, край с
Меридиан Сити и край с Тъндър Бей. Нямах търпение да се махна от
всичко, което ми беше причинило болка.
Измръзнала и трепереща, с мускули, изтощени от всичко случило се
тази вечер, дори не се и замислих. Изправих се и бавно изхлузих
потника си през глава, смъкнах останалите си дрехи и пуснах всичко
на пода, след което се обърнах и пуснах душа.
Само няколко минути.
Стъпих вътре и седнах на пясъчножълтите плочки, точно под
горещата струя. Малкото помещение се изпълни с пара и косата ми
веднага се намокри и се разстла по гърба ми, когато наклоних
брадичка нагоре и оставих водата да полее лицето ми.
По цялото ми тяло премина тръпка, а сърцето ми успокои своя
ритъм, докато стоях, обвила краката си с ръце, и усещах как в мен
отново се разлива топлина.
 Майкъл.
Всичко е било негова идея. Той е командвал. Каза ми да дойда и аз
го послушах, защото обичах майка си.
Вкара ме в капан, изнуди ме и насъска приятелите си срещу мен.
Ненавиждам го.
Заех се да търкам енергично косата и тялото си, след което
използвах пила, за да махна кръвта на Деймън изпод ноктите си.
После излязох от душа и се облякох, но преди да изсуша косата си,
отново проверих дали вратата на стаята ми беше заключена.
Щом приключих и спрях сешоара, усетих някаква вибрация под
краката си.
Наострих уши и чух някакъв неразличим пулсиращ ритъм, който
идваше от долния етаж.
Това музика ли е?
Оставих сешоара и отидох до вратата. Допрях ухо до нея и чух бърз и
отсечен ритъм, а после няколко души нададоха вой.
Какво, по дяволите?
Хвърлих четката за коса на тоалетната си масичка, измъкнах стола, с
който бях застопорила дръжката, и леко открехнах вратата.
Силната музика ме блъсна като вълна и чух гласове и смях.
Гласовете и смеха на много хора.
Оставих вратата отворена и се втурнах към прозореца си, за да
погледна към алеята пред къщата.
Беше задръстена с коли.
– Не мога да повярвам – казах си аз.
Обърнах се и излязох бързо от стаята си, като се насочих надолу по
стълбите и заоглеждах всички събрали се хора.
Стиснах зъби. Какво, по дяволите, ставаше?
Познах някои от хората, които бяха с няколко години по-малки от
мен и все още бяха в гимназията. Някои бяха студенти, прибрали се за
уикенда, а за останалите нямах представа. Може би бяха хора от
съседните градове? Или пък живееха наблизо?
Разхождаха се с пластмасови чаши в ръце, говореха си и се смееха, а
някои дори опитаха да ме повикат по име и да ме поздравят, но не им
обърнах внимание.
Прекосих гневно къщата, като проверявах различните стаи и се
опитвах да намеря Майкъл. Мазето и медийният салон бяха
препълнени с хора, които познавах съвсем бегло. Претърсих също
кухнята и двора, но не можах да намеря никое от момчетата.
Забелязах Алекс, която си говореше с две момчета до басейна, но
нямах време да се чудя как е успяла да дойде толкова бързо.
Къде, по дяволите, беше Майкъл?
Игрището.
Забързах към другия край на къщата и долових тупкането на
баскетболна топка, идващо от огромното вътрешно игрище на
Майкъл.
Отворих големите дървени врати със замах и чух скърцането на
маратонки по полирания дървен под, докато ехото от баскетболната
топка се извисяваше към тавана. Разпознах няколко от момчетата,
които тичаха по игрището голи до кръста. Бяха от горните класове в
училището в Тъндър Бей.
Извърнах поглед наляво и забелязах постланата с килим зона за
почивка, обзаведена с дивани и хладилник. Майкъл и Уил седяха на
голямо канапе, като на масата пред тях имаше море от бутилки и
чаши, а Кай се беше настанил на тапициран стол, но далеч не
изглеждаше отпуснат. Беше подпрял лакти на коленете си и между
пръстите си държеше ръба на червена чаша.
Закрачих към тях, наблюдавайки невярващо гледката, която се бе
разкрила пред мен.
Вдигнали са си купон? Пийваха си?
– Не може да бъде! – избухнах аз и спрях пред масата, вторачена в
Майкъл.
Той повдигна поглед към мен, но не каза нищо.
– Отвличате майка ми – започнах аз, – изпепелявате дома ми,
присвоявате си парите ми, примамвате ме тук и накрая ме нападате.
– Наистина съжаляваме – веднага се обади Уил, като звучеше
искрено.
Моля?
Отворих уста да отговоря, но бях прекалено слисана. Направо ми
идеше да се разсмея. Значи, щом съжаляваха, това щеше да оправи
нещата?
Уил се наведе напред, сипа малко алкохол в стъклена чаша и ми я
подаде.
– Искаш ли лед в текилата? – попита любезно той.
 Но аз се стрелнах напред, избих чашата от ръката му и я запратих на
земята. Текилата се разля на килима и няколко от момичетата, които
се навъртаха наблизо, побързаха да се махнат.
Сведох брадичка, дишайки тежко, и погледнах свирепо към Майкъл.
– Утре ще ме свържеш с майка ми – наредих аз. – Ще ми върнеш
всеки цент и ще ангажираш строителна фирма, която да започне
работа по възстановяването на къщата ми, за което ще платиш ти!
Ясно ли е?
– Щяхме да го направим така или иначе – отвърна той и после ме
погледна с любопитство. – Обаче ми е интересно какво ще правиш, ако
откажем?
Изправих се, скръстих ръце и устните ми се извиха в усмивка.
– Намерихте ли изобщо телефона? – попитах. – На него има още
много записи, нали?
Майкъл посърна от намека ми, после се надигна и облегна ръце на
коленете си:
– Лъжеш.
Вдигнах ръка и огледах ноктите си.
– Може би – свих рамене аз. – А може би знам къде Тревър крие
всичките си важни неща. Може би знам комбинацията и може би съм
готова да се обзаложа, че ако не е унищожил телефона, значи го е
прибрал в специалното си скришно място. – Погледнах право към
Майкъл, като не можах да прикрия удоволствието, което изпитвах. – И
може би, ако не получа онова, което искам, няма да съм така добра да
ви отворя сейфа.
На лицето на Майкъл се изписа гняв и разбрах, че се чувства
объркан. Предполагаха, че телефона го няма. Мислеха, че са в
безопасност.
Но от погледа в очите му разбрах, че телефонът съдържаше още
информация, която би могла да ги засегне.
Кай и Уил стояха като вцепенени, сякаш спокойствието им се беше
изпарило.
– Заплашваш ли ни? – заканителният тон на Майкъл накара стомаха
ми да се свие.
– Не – отговорих аз. – Вие започнахте, а аз просто играя вашата игра.
Той си пое дълбоко дъх и се облегна назад.
– Хубаво – процеди той. – Мама, къщата, парите. Лесна работа.
 Тогава щракна с пръсти към група момичета, събрали се вляво от
него, и извика едно от тях. Блондинка с прилепнала синя рокля, едва
покриваща задника ѝ, се приближи спокойно и прехапа долната си
устна в опит да прикрие усмивката си, щом Майкъл я придърпа да
седне в скута му.
Сърцето ми се сви.
Ръката му се плъзна около кръста ѝ и той я прегърна силно, докато
ме гледаше по същия начин, както когато бяхме малки. Сякаш само му
се пречках.
– А сега си лягай – нареди той. – Късно е.
Напрегнах се, очаквайки да чуя как Уил се смее на забележката му,
но двамата с Кай се бяха умълчали и седяха, забили очи в пода.
Нямах намерение да го оставя да види колебанието ми, затова
вирнах брадичка, обърнах се и си тръгнах от игрището, като болката и
гневът натежаха като котва в стомаха ми. Теглото им ме смазваше,
беше прекалено. Вече не можех да усетя нищо.
Дойде ми до гуша.
Тази нощ бях изтезавана без причина, а Майкъл не само че не ми се
извини, но и се опитваше да ме нарани още повече.
Изпитваше ли изобщо някакви емоции?
Минах покрай няколко души, които купонясваха, и пресякох
фоайето, а после се качих бързо по стълбите и се прибрах на
спокойствие в стаята си.
Без да светвам, затворих вратата и заключих, преди да отида до
леглото си и да седна на него. Отпуснах глава и затворих очи.
Исках да си вървя.
Не ми пукаше нито за парите, нито за къщата. Би трябвало да дойдат
при мен и да ми се молят за прошка.
Някой почука на вратата.
– Рика?
Гласът на Кай ме накара да вдигна глава, за да погледна към вратата,
и видях как сянката му скриваше светлината, която идваше през
процепа под вратата.
– Рика – каза той и почука отново, – отвори!
Сърцето ми бясно затуптя. Изправих се, отидох до вратата и
натиснах дръжката, за да се уверя, че е заключено.
– Стой далеч от мен, Кай.
 – Рика, моля те. Няма да те нараня, обещавам.
Поклатих глава. Нямал намерение да ме нарани. А болката, която
вече ми причини?
Завъртях ключалката, открехнах вратата и видях Кай, който стоеше
пред вратата, тъмен и висок, облечен в дънки и сива тениска. Беше
смръщил вежди, а в очите му се четеше болка.
– Добре ли си? – попита той плахо.
– Не.
– Няма да те докосна – обеща той. – Исках да те нараня, защото
смятах, че и ти си ме наранила, но вече знам, че това не е вярно.
– Значи вече всичко е наред? – изгледах го свирепо аз, обзета от
гняв. – Да забравим за стреса и ужаса, който ми причинихте?
– Не – побърза да каже той. – Просто…
Сведе глава, сякаш търсеше подходящите думи.
Изглеждаше уморен.
– Просто вече не знам кой съм – едва прошепна той.
Думите му ме изненадаха и пуснах дръжката на вратата. Беше проява
на искреност, каквато не бях срещала у тях от години, и знаех, че Кай
не се шегуваше.
Обърнах се и отново се отправих към леглото, за да седна на края му.
Докато влизаше, Кай изпълни рамката на вратата и закри
светлината, идваща от коридора.
– Онази нощ преди три години… – започнах със спокоен глас аз. –
Чувствах се толкова жива. Нуждаех се от хаоса и гнева, а вие ми се
сторихте като мен. Усещането, че вече не бях сама, беше много
приятно.
Очите ми се насълзиха при спомена за чувството, че принадлежах
към нещо, макар и за кратко.
– Толкова съжалявам, Рика. Трябваше да накараме Майкъл да
поговори с теб още преди години. – Той въздъхна треперливо и
прокара пръсти през косата си. – Домът ти. Мили боже – продума той,
сякаш току-що осъзна мащаба на вредите, които бяха причинили.
Стиснах одеялото от двете си страни и се загледах в килима.
Е, поне получих едно извинение.
Свих рамене и се опитах да го поуспокоя:
– Ако беше в затвора, нямаше да можеш да потвърдиш, че не ти си
носил маската онази нощ, а Тревър, и можеше никога да не разберем
какво се е случило в действителност.
Не знаех защо исках да го накарам да се почувства по-добре, но
истината беше, че дори Майкъл да беше поговорил с мен, щеше да е
моята дума срещу твърденията на Деймън, а и суитшъртът беше у мен
и беше най-вероятно Майкъл да повярва на приятеля си.
И все пак трябваше да поговори с мен. Какво се надяваха да
постигнат с това отмъщение, освен да си доставят удоволствие,
причинявайки болка на друг? Нима това щеше да им помогне да
променят станалото или да продължат напред? Толкова ограничен ли
беше станал животът им в затвора?
Кай издърпа стола на бюрото ми и потъна в него, като облегна лакти
на коленете си.
– Бях ти ядосан – призна той. – В началото ти бях ужасно ядосан,
когато мислех, че си ни предала. Но нямах намерение да ти
отмъщавам. Никога не бих направил нещо такова.
Той замълча, загледан встрани, и за момент сякаш се беше пренесъл
някъде другаде.
– Нещата се променят – пророни той тихо и мрачно.
Присвих очи, привлечена от отнесеният му поглед.
Какво се беше променило, докато го нямаше?
– Не знаех, че хората могат да са толкова отвратителни – сподели
той. – Ще умра, преди да се върна там.
Стоях неподвижно и исках да го попитам за какво говори, но знаех,
че не би трябвало да ми пука. Бях уверена, че говори за затвора, и
знаех, че сигурно му е било тежко. Достатъчно тежко, че това да
превърне гнева му в желание за отмъщение.
Погледнах към уморените му очи, които някога бяха пълни с живот,
и не ми се искаше да спира да говори. Майкъл никога не ми казваше
нищо, никога не се разкриваше пред мен и ми беше интересно.
– Добре ли си? – попитах.
Но той не отговори и видях как се отнесе надалеч.
Изправих се, приближих се и застанах на колене пред него.
– Кай? – попитах, опитвайки се да привлека погледа му. – Добре ли
си?
Той примигна и съсипаният му вид ме съкруши.
– Не – прошепна той.
Дори не можех да го накарам да ме погледне. Какво, по дяволите, му
се беше случило?
Той се поколеба, сякаш мислеше какво да каже, и после продължи:
– Деймън изгуби и малкото си човечност – обясни той. – Хората,
проблемите… вече почти не го трогват. Не му пука за нищо. – Той
прокара пръсти през черната си коса и я стисна в юмрук. – Уил се
справя с алкохол и други неща, но аз… аз не искам да съм с никой друг,
освен с момчетата. Дори и със семейството си. Те няма да разберат.
– Какво?
Раменете му се разтърсиха от горчив смях:
– Иска ми се да знаех, Рика. Просто не мога да допусна никого до
себе си. Не съм докосвал жена от три години.
Три години? Но той беше на свобода от месеци. През цялото това
време не е бил с никоя?
– Майкъл плати на охраната на затвора да ни пази, но не можеше да
ни предпази от всичко – продължи Кай. – Наблюдаваше отстрани как
Уил се влошава и как аз се отдръпвам все повече и повече. Не можеше
да ни помогне и се чувстваше толкова виновен. Виновен, че те е
подтикнал да ни предадеш. Виновен, че е на свобода. – Кай си пое
дълбоко въздух и продължи: – Планът беше негов. Нещо, което да ни
поддържа живи и гневни. Нещо, което да ни даде сили да се борим. И
преди да се усетим, идеята му обсеби всеки миг, който прекарвахме
там.
Тогава той вдигна очи и срещна погледа ми.
– Толкова съжалявам.
Издишах бавно, виждайки го в очите му. Знам.
Кай се пресегна и погали лицето ми, като отмести встрани кичур от
косата ми.
– Не можех да говоря с никого за това – призна той. – Защо се
разкривам пред човека, когото ненавиждах до тази сутрин?
Не можах да се сдържа. Усмихнах се леко и взех ръката му в дланите
си.
Преди Кай беше изключителен. Като Майкъл, но праволинеен. Кай
беше добрият.
Но вече и в него се криеше тъмнина. Конфликтът му с мен може и да
беше приключил, но нещо все още кипеше в него.
Светлината, която се разливаше по пода от коридора, изчезна и
двамата с Кай се обърнахме към сенчестата фигура, която запълваше
рамката на вратата.
– Казах ти да заспиваш.
Майкъл.
Оставих ръцете на Кай и се изправих с лека усмивка.
– Не, каза ми да си лягам. И може би се канех да направя тъкмо това.
Изгледах го многозначително, като се надявах, че е разбрал намека
ми.
– Вие двамата никога ли няма да престанете? – засмя се Кай и се
изправи.
Майкъл не каза нищо повече, а Кай отправи последен поглед към
мен, обърна се и тръгна към вратата. Изчака приятеля си да се
отмести, за да мине през вратата, и изчезна зад ъгъла.
Майкъл се обърна към мен и сянката му отново изпълни рамката на
вратата, което накара стомаха ми да се свие.
Изведнъж осъзнах, че докато Кай беше в стаята ми, се чувствах
спокойна. А ето че отново бях нервна.
Майкъл не се беше преоблякъл. Все още беше само по дънки и се
замислих какво ли е станало с момичето, което не можеше да свали
ръцете си от него по-рано.
– Ела тук – нареди ми той.
Послушах го.
Приближих се към него, както ми беше казал, после се усмихнах
самодоволно, стиснах дръжката на вратата и я бутнах да се затвори.
Майкъл протегна ръка и я спря, както и предполагах, че ще направи.
– Нямаше да позволя да ти се случи нещо – заяви той. – Реших го в
секундата, в която влезе в къщата тази вечер. Кълна се.
– Не ми пука – отвърнах равнодушно аз. – Искам да си вървиш.
Тогава отново се опитах да затворя вратата, но Майкъл я подпря с
ръка и ме спря. После отвори вратата със сила, влезе и я затръшна зад
себе си, издърпа ме и ме завъртя така, че гърбът ми се оказа притиснат
до вратата.
– Спрях ги. – Дъхът му докосна лицето ми. – Избрах теб пред
приятелите си.
– Да, долу изглеждаше точно така – отговорих му саркастично аз,
като имах предвид момичето, което седеше в скута му по-рано. –
Писна ми от игричките ти, Майкъл. Писна ми и от теб. Махай се.
– Какво ти каза Кай? – настоя да разбере той, без да обръща
внимание на нареждането ми.
Кай? Затова ли се беше ядосал? Защото Кай ме беше потърсил?
– Вероятно повече, отколкото казва на теб – отвърнах аз.
Майкъл се изсмя горчиво и за първи път изглеждаше, сякаш не
знаеше какво да каже.
– Може да ти е писнало от игричките ми, но си се научила да ги
играеш особено добре.
– Не съм част от игричките ти. Грешиш. – Скръстих ръце на гърдите
си. – Знаеш ли какво научих? Не печеля, ако играя по вашите правила.
Печеля, ако играя по своите.
Майкъл ме прониза с поглед, който потъмня, щом дишането му се
учести.
Беше бесен.
Изсмях се, като изведнъж се почувствах три метра висока.
– Само се виж – закачих го аз, изпълнена с възторг. – Трудно ти е да
се справиш с мен, нали?
Той оголи зъби, хвана ме за бедрата и ме повдигна, като отново ме
блъсна във вратата. Ударът изкара въздуха от дробовете ми, сърцето
подскочи в гърдите ми и удоволствието от страха изпълни тялото ми.
Не можах да се сдържа. Скръстих глезени зад гърба му и го стиснах
между бедрата си.
– По дяволите – прошепна до устните ми той. – Искам те.
– Не си единствен.
– Кай? – предположи той. – Не очаквай нищо от него, Рика.
– Защо не?
Майкъл ме връхлетя и захапа долната ми устна със зъби, а
топлината на устата му ме накара да потръпна.
– Защото задоволявам всичките ти нужди – заяви той и облиза
горната ми устна с език. – А и без това би го направила само за да ме
отблъснеш, а това няма начин да се случи.
Той се спусна върху мен и впи устни в моите, а аз изстенах
зашеметена. Срещнах властните му устни и наклоних глава надясно, за
да задълбоча целувката ни. Езикът му се преплете с моя и усетих как
похотта се настани ниско в корема ми.
Прекъснах целувката и извих глава назад, за да го оставя да
проправи пътечка от целувки надолу по врата ми.
– Всъщност това е много добра идея – казах аз и докосването на
устните му до белега ми ме накара да изстена. – Друг мъж. Друга уста.
Той стисна косата ми в юмрук и докосна кожата ми със зъби като
предупреждение:
– Ако го допуснеш, ще те накарам да съжаляваш.
Тогава се приближи отново до мен и продължи да смуче и хапе
кожата ми, докато аз дишах тежко, забила нокти в раменете му.
– Божичко – изпъшках аз и започнах да се отърквам в него. – О, да,
Кай!
Усетих гневната му въздишка върху кожата си, след което ме стисна
болезнено за задника през тънките ми къси панталонки. Лекото
докосване на зъбите му стана по-силно, а целувките му станаха така
груби, че ми причиняваха болка.
Издърпах го за косата и го принудих да се отдръпне назад, за да
плъзна език по долната му устна.
– Тревър – прошепнах аз. – Докосни ме, Тревър.
Майкъл изръмжа, изблъска ме встрани и отстъпи назад. Приземих
се на крака и издържах на гневния му поглед, дишайки тежко.
– Майната му – излая той и посегна да ме избута от вратата, за да я
отвори. Наблюдавах как излетя от стаята и не можах да сдържа
усмивката си, щом избяга от мен.
Веднага го последвах.
– Значи ли това, че се предаваш? – попитах го аз с престорено
безпокойство.
– Не – отсече той, докато крачеше сърдито по коридора и мускулите
на гърба му се стягаха. – Промяна в играта. Включват се нови играчи.
Тук е пълно с момичета, Рика.
– Както и с момчета – отговорих му аз, следвайки го надолу по
стълбите.
Той спря във фоайето и се обърна да ме погледне предизвикателно:
– Така ли? – Тогава се усмихна, след което завъртя глава наоколо и
заговори на тълпата.
– Слушайте! – извика, за да го чуят всички насъбрали се гости. –
Рика Фейн е собственост на Конниците. Само някой мъж да я е
докоснал, ще се разправя с нас! – Тогава отново се обърна към мен и
сниши гласа си, подсмихвайки се хитро. – Успех!
Стиснах зъби. По дяволите.
Неговата игра. Моята игра. Нямаше значение, защото в неговият
отбор имаше повече хора.
Мамка му.
Доволен от победата, Майкъл ми обърна гръб и се отправи към
кухнята, като ме заряза да стоя по средата на фоайето, заобиколена от
хора, които ме зяпаха и ме осъждаха.
Собственост на Конниците? Майчице.
Но в този момент си спомних точните му думи и спрях да помисля.
„Само някой мъж да я е докоснал…“
Едва сдържах усмивката си.
Тръгнах към дневната и започнах да се оглеждам. После се насочих
към кухнята и най-сетне забелязах Алекс, която си правеше питие на
кухненския остров. Носеше тясна черна рокля, която се крепеше за
тялото ѝ с една презрамка и оставяше другото ѝ рамо голо.
Приближих се до нея и тя веднага погледна към мен:
– Здрасти. Можеш ли да повярваш, че Уил ме докара тук с
хеликоптера на баща си за това събитие? – оплака се тя, докато
оставяше една бутилка и взимаше следващата. – Сякаш ще си уредя
много работа сред гимназистите. Може и да съм скандална, но не съм
педофил.
Изсумтях.
Не всички присъстващи бяха гимназисти, а и Алекс определено не
беше много по-възрастна от тях. Но можех да предположа, че е
свикнала с по-изискана клиентела.
Поех си дъх, преди да съм изгубила кураж.
– Колко взимаш? – попитах.
Тя остави водката си и смръщи вежди:
– За какво по-точно?
– За жени.

Глава 24
МАЙКЪЛ

В наши дни
Тук е пълно с момичета. Да, определено блъфирах. Не можех да
откъсна очи от нея и трябваше или да се държа мило и да преглътна
гордостта си, за да се добера до леглото ѝ тази вечер, или…
Или трябваше да се забъркам в още някоя бъркотия.
Във всеки случай ѝ бях ясен. Знаеше, че не мога да стоя настрана от
нея и че искам само нея. Как стана така, по дяволите?
Стоях на двора с няколко стари познати – няколко местни, които
работеха в града, и някои приятели от училище, които така и не се
измъкнаха от Тъндър Бей, но не слушах какво ми говореха. Стоях със
скръстени ръце като закован и я наблюдавах през кухненския
прозорец, докато разговаряше с Алекс.
Не можех да повярвам, че ме нарече Кай. А после използва и името
на шибания Тревър? Правеше го нарочно, но не разбирах защо ме
предизвиква.
Иска ме. Защо просто не ми се отдаде?
Но не, щом се опитах да я разтопя и да я накарам да забрави всички
глупости, които ни се случиха тази вечер, си отвори устата и ме засипа
с ненавист.
Ами ако съм я покварил до краен предел? Ако се е пристрастила към
игричките ни и желанието ѝ да участва в тях и най-вече да ги печели,
е станало по-силно от нуждата да ме има?
Ако сърцето ѝ се е вкаменило и е изградила около себе си стени, за
да оцелее?
Ако аз съм този, който трябва да отстъпи?
Обзе ме тревога и въздъхнах тежко. Нуждая се от нея.
Искам я.
Поне тази нощ бях в безопасност. Бях спечелил този кръг. Никой
нямаше да я доближи и щеше да си легне сразена.
Нямаше повече козове.
Наблюдавах как заобиколи кухненския остров с Алекс, докато из
къщата звучеше Goodbye Agony. Но изведнъж Рика спря, вдигна очи и
срещна погледа ми през стъклото. Тогава остави Алекс по средата на
кухнята, отвори вратата, приближи се и се наведе към мен:
– Каза без мъже, нали? – попита тя закачливо. – Само да потвърдя.
Ъгълчето на устата ѝ се изви в лека усмивка и тя се върна обратно
вътре. Алекс ми се усмихна самодоволно и дяволито, взе ръката на
Рика и я изведе от кухнята.
 Какво, по…?
Мръднах встрани, за да ги проследя с поглед, докато прекосяваха
фоайето, и видях, че Рика погледна за последен път през рамо, преди
да изчезнат нагоре по стълбите.
Без мъже. Което значи…
Хукнах към вратата, отворих я със замах и се втурнах през кухнята.
– Хей, какво правиш? – Кай ме хвана за ръката и ме спря. – Трябва да
поговорим за Деймън.
– Утре – отдръпнах се аз и го отпратих, след което прекосих фоайето
и се качих по стълбите.
В момента не можех да мисля за Деймън. Беше ранен и тази вечер
нямаше да направи нищо.
Вървях по слабо осветения коридор към стаята на Рика и забелязах,
че вратата беше отворена. Целият етаж беше потънал в тишина, а
ехтенето на музиката долу звучеше като далечно бучене.
Спрях пред прага ѝ и видях, че стаята беше празна. Лампите бяха
изгасени като преди и леглото ѝ все още беше оправено.
Погледнах назад към коридора с присвити очи. Къде беше тя, по
дяволите?
Отварях подред вратите на стаята на родителите ми, на брат ми, на
стаите за гости… Но когато стигнах до своята стая, забелязах, че под
вратата се процежда бледа светлина.
Бавно се пресегнах, завъртях дръжката и бутнах вратата.
Сърцето ми спря за миг.
– По дяволите – едва прошепнах аз.
Алекс седеше на ръба на леглото, а Рика стоеше между краката ѝ и
двете се докосваха. Алекс държеше Рика за бедрата и я гледаше с
особен интерес.
А Рика…
Сърцето ми се качи в гърлото. Пристъпих бавно в стаята и затворих
след себе си.
Рика опря коляно на леглото до Алекс, притисна ханша си към
гърдите ѝ и прокара пръсти през косата ѝ, галейки врата и раменете ѝ.
Алекс повдигна леко сивия потник на Рика и остави нежни целувки
по корема ѝ, като извади езика си, за да вкуси кожата ѝ.
Пенисът ми набъбна от кръв и възбуда и стана болезнено твърд.
Щеше да спечели този рунд.
 – Какво правиш? – Вече се потях. Майчице.
Рика примигна и ме погледна кротко и спокойно:
– Промяна в играта. Включват се нови играчи – повтори думите ми
тя. – Не си нужен. Съжалявам.
Тогава изпъшка, изви тялото си към устата на Алекс и отпусна глава
назад.
Изсумтях и устоях на желанието да се наместя. Проклета да е. Какво,
по дяволите, си въобразяваше, че прави?
Наистина ли беше готова да стигне толкова далеч, за да ме
предизвика?
– В моето легло си – отбелязах аз и се опитах да не издавам
огорчението си.
Рика се усмихна широко на Алекс, която все още обсипваше корема
ѝ с целувки, докато и двете се правеха, че не съществувам.
– Твоето легло е по-голямо – отвърна тя. – Нали нямаш нищо
против?
Стиснах зъби, защото в този момент Рика прокара ръце надолу по
гърдите на Алекс, след което издърпа роклята ѝ нагоре и я съблече.
Почти не ѝ обърнах внимание, защото не можех да сваля очи от
Рика. Все още носеше тънките розови къси панталони и изглеждаше
така секси и невинна с блестящата си кожа и коса. Преглътнах, за да
прогоня сухотата в гърлото си. Не бях сигурен дали блъфира, за да ме
накара да направя нещо, или наистина иска това. За съжаление, и в
двата случая тя щеше да излезе победител. Щеше да се увери, че е по-
умна и по-силна.
Алекс галеше краката на Рика и понечи да смъкне късите ѝ
панталони, докато хапеше леко кожата на ханша й.
Рика простена със затворени очи:
– Майкъл…
Останах без дъх, поклатих глава и стомахът ми се сви на хиляди
възли.
Тя щеше да спечели. Играех по нейните правила и губех. Божичко,
исках я толкова много.
Но още не бяхме приключили.
Заобиколих леглото, хванах Алекс за ръката и я дръпнах да стане.
– Върви си – наредих аз.
 – Моля? – попита тя и го изгледа отчаяно. – Шегуваш ли се?
Предполагах, че тъкмо се е възбудила и сигурно се надява, че ще им
позволя да продължат и ще се насладя на шоуто.
Но аз я избутах встрани, без да ми пука дали е разочарована. Уил,
Кай и още дузина други момчета и момичета я чакаха отвън. Можеше
да си избере когото пожелае.
Алекс грабна роклята си и излезе с пуфтене от стаята, като затръшна
вратата след себе си. Обърнах се и видях как Рика стоеше до леглото с
лека самодоволна усмивка на лице:
– Твой ред е.
Изсмях се и заговорих с твърд глас, извисявайки се над нея:
– Хареса ли ти? – попитах я. – Докъде беше готова да стигнеш?
Тя облиза устни:
– Може би малко по-далеч – призна тя. – А може би знаех, че изобщо
няма да ми се налага да стигам по-далеч. Може би те познавам по-
добре, отколкото предполагаш.
Вдигнах ръка и погалих челюстта ѝ с пръст.
– Така ли?
Тя не сведе поглед от мен и от забързаното повдигане и спускане на
гърдите ѝ разбрах, че искаше да се притисне към дланта ми. Искаше
да ѝ говоря мили неща и да ѝ се отдам. Искаше сърцето ми. Затова ме
предизвикваше така.
Но аз исках да играем.
– Работата е там, че… – започнах аз, присвил очи. – Имаме проблем.
Не си била поканена в леглото ми и си дошла тук без позволение.
Хванах я за ръка и я поведох към другия край на стаята, като усетих,
че се запрепъва зад мен, докато я дърпах към вратата.
– Майкъл! – извика тя, когато отворих. – Какво правиш?
Извлачих я до другия край на празния коридор и я избутах в стаята
през две врати от моята, след което затворих вратата зад себе си.
– Това вече е легло, с което си по-запозната. – Посочих леглото на
брат си. – Отивай.
Рика ме погледна, стиснала юмруци от двете страни на тялото си,
задъхана и изгубила всякакво хладнокръвие. Тя поклати глава и в
очите ѝ проблеснаха сълзи.
Защо постъпвах така? Можеше да ѝ призная колко я желая, колко
много се нуждая от нея и как почти седмица по-късно все още усещах
вкуса ѝ. Вече можеше да е под мен в леглото ми, а аз можех да съм в
нея и да слушам стенанията ѝ, изгубен в прегръдката на чаршафите и
в мекотата на допира ѝ до края на вечерта.
– Майкъл – каза тя умолително с треперлив глас. – Защо го правиш?
След днешния ден и след всичко, на което ме подложи? Защо се
опитваш да ми причиниш още повече болка?
– Предаваш ли се?
Лицето ѝ посърна и тя сведе глава, а тялото ѝ се разтресе от
ридания:
– Ти си болен, Майкъл. Болен.
Стиснах зъби и се доближих до нея.
– Когато миналата година разбрах, че излизаш с Тревър, не можах да
го понеса. Така или иначе те мразех, но този факт ми беше още по-
омразен. Исках да дойда тук и да те видя в леглото му, да разбера как
си изглеждала…
– Защо? – прекъсна ме тя.
Загледах се в очите ѝ, като знаех, че и на мен самия ми беше трудно
да отговоря на този въпрос. Откакто се помнех, винаги бях гневен.
Гневен, че баща ми се опитваше да ме превърне в нещо, което не съм.
Гневен, че взе Рика от ръцете ми. Гневен, че винаги я тласкаха към
Тревър. Гневен, че трябваше да замина да уча в университет и да я
оставя сама със семейството си.
Освен това бях гневен, че Рика ме предаде. Или поне си мислех, че
ме е предала.
Но по някаква причина гневът не ме пречупи. Напротив – изгради
ме като човек, станах непокорен и уверен. Изправих се срещу баща си,
сам взех решенията за бъдещето си и станах неуязвим. Станах много
добър в това да си намирам други забавления.
Докато растяхме, щом Рика влезеше в стаята и ме погледнеше,
копнеейки да отвърна на погледа ѝ, аз отказвах да ѝ угодя и това ме
караше да се чувствам силен. Затова и излизах от стаята, сякаш тя не
съществуваше.
Харесваше ми, че успявах да вляза под кожата ѝ по начин, по който
брат ми никога не би могъл.
Доставяше ми удоволствие да се измъчвам, като си я представях в
стаята му с него, а мисълта за това ме поддържаше разпален и на ръба.
Беше ми приятно да го правя, защото ми харесваше в какво се
превръщах. Правеше ме силен. Не бях сигурен дали, ако ѝ се отдам,
това няма да се промени.
– Обичам да се наранявам – споделих ѝ аз. – Не мога да не го правя.
А сега се съблечи и отиди в леглото му.
– Майкъл – изрече тя в опит да ми противоречи.
Останах неподвижен и непоклатим.
Гърдите ѝ бързо се вдигаха и спускаха, но веднага си придаде
спокойно изражение и изправи рамене, преди да погледне отново към
мен.
Устата ѝ се беше изкривила от гняв, но докато събличаше дрехите
си, очите ѝ ме гледаха дръзко. Накрая смъкна бикините си на пода,
прекрачи ги и се отправи към леглото.
Сърцето ми започна да бие по-бързо, но скръстих ръце и се опитах
да остана непреклонен.
Рика издърпа завивките и се качи на леглото, а дългата ѝ руса коса се
спусна надолу по гърба ѝ. Тя легна, придърпа тревистозеления
чаршаф, така че да я покрие до кръста, и остави гърдите си открити.
Пъхна ръка под главата си и ме изгледа предизвикателно с големите
си очи, докато другата ѝ ръка стоеше отпусната на голия ѝ корем.
Изглеждаше толкова невероятно мека, топла и перфектна.
Той я е виждал така. Лежал е до голото ѝ тяло. Изведнъж ме обзе
мъчително разкаяние, но не заради случващото се пред мен, а защото
си дадох сметка, че вината за това беше моя. Още преди три години
можеше да е моя и да споделя с нея първия ѝ път и всичко останало, но
я оставих да си тръгне.
Ако не бях аз, никога нямаше да се обърне към него.
Какво, по дяволите, не ми беше наред? Да не би силата, която ми
вдъхваше преструвката, че тя не съществува, да беше по-силна от
удоволствието да я държа в обятията си?
Не. В никакъв случай.
Рика наклони глава и очите ѝ се напълниха със сълзи.
– В леглото му съм – отбеляза тя. – Няма ли да направиш нещо този
път? Мога да извикам името му или… мога да ти разкажа за четирите
пъти през месеците, в които бяхме заедно, когато му позволих да ме
обладае, и колко трудно ми беше да не си представям теб.
 Синият цвят на очите ѝ проблясваше и мъждукаше, докато сълзите
се разливаха по слепоочията ѝ и се скриваха в косата ѝ.
– Може би предпочиташ нещо по-осезаемо? – попита тя.
Седна, придърпа възглавницата и преметна крака си през нея така,
че да я оседлае.
Започна да извива бедра и да язди възглавницата, все едно седеше
върху Тревър. Изви глави назад и простена.
Красивият ѝ, закръглен задник, се търкаше в плата и тя постепенно
забърза темпото и изви гръб, докато косата се вееше зад гърба ѝ.
Остра болка прониза гърдите ми и стиснах юмруци.
– Рика – прошепнах аз и се почувствах така, сякаш я бях изгубил.
Но тогава тя изпъшка и промълви:
– Майкъл.
Присвих очи и се приближих до леглото, за да видя лицето ѝ.
Беше затворила очи и дишаше тежко, а по лицето ѝ се изписа лека
усмивка:
– Майкъл.
Тя ускори темпото и започна да се движи по-силно и по-бързо,
стегнатият ѝ корем се извиваше напред-назад, а пълните ѝ гърди се
люлееха заедно с нея.
Започна да се отърква все по-енергично и изпъшка, а докато яздеше
възглавницата все по-разгорещено, лицето ѝ се опъна от сладката
болка:
– О, боже. Мамка му!
И просто така Тревър изчезна. Вече не беше в стаята.
Рика беше моя.
Разкопчах колана си и оставих дънките ми да се свлекат на пода, а
после застанах на колене на леглото зад нея.
Изгубих представа за резултата, кой беше на ред и изобщо каква
игра се предполагаше, че играем.
Не можем да контролираме желанията си.
Увих ръка около врата ѝ и я придърпах към себе си. Главата ѝ се
отпусна на рамото ми, а пенисът ми щръкна право напред и се докосна
до задника ѝ.
– Какво ми правиш? – попитах, без да очаквам отговор.
Рика ме съсипваше и като че ли нямах нищо против. Исках просто
да ме изпепели.
 Посегнах с ръка надолу и плъзнах два пръста в нея, като започнах да
ги тласкам навътре-навън, а после разнесох влагата ѝ навън и разтрих
клитора ѝ с нея.
Тя простена, извърна се към мен и вдигна ръка, за да я обвие около
тила ми.
– Всъщност не съм толкова корава, Майкъл – прошепна тя. –
Изобщо. Мога да играя и мога да те оставя да ме изчукаш в леглото на
брат си или върху бюрото на баща си, да ме използваш като предмет,
за да им го върнеш, но в края на краищата… – Тя замълча за момент и
после продължи: – В края на краищата все още съм тук, Майкъл. Все
още съм тук с теб. Все още сме само ти и аз.
Забързаното ѝ дихание галеше кожата ми. Не ми оставаше друго,
освен да сведа глава и да се призная за победен. Обвих ръце около нея
и прегърнах силно топлото ѝ тяло, зарових лице в шията ѝ. Не можех
да се откъсна от нея.
– Само ти и аз – повтори тя.
– Обещай ми – изрекох настоятелно, допрял устни до копринената
кожа на врата ѝ.
Да ми обещае какво? Не знаех какво точно исках от нея.
Обещай никога да не ме напуснеш? Обещай да ми принадлежиш?
Обещай да си моя?
Вдигнах глава, приближих устните си до нейните и я целунах
дълбоко и бързо, а вкусът ѝ изпрати тръпка на удоволствие към члена
ми.
Отдръпнах се и зашепнах срещу устните ѝ:
– Обещай никога да не ми казваш не. Обещай, че никога няма да
избягаш от мен.
Тя захапа долната ми устна със зъби, а после я засмука и целуна.
– Никога няма да ти кажа не – отвърна тя, но после добави с усмивка
в гласа: – Стига да ме караш да крещя да.
Изпъшках, бутнах я да застане на ръце и колене и я дръпнах за
бедрата, които се разтвориха доброволно за мен.
– Значи само докато се нуждаеш от мен, а? – пошегувах се аз и
потърках топлата ѝ женственост с пениса си. – Само докато се
нуждаеш от това?
Усетих мократа ѝ топлина и плъзнах главичката на члена си в нея,
потъвайки в стегнатото ѝ тяло, а после я извадих и я накарах да
потрепери.
– Майкъл – простена тя и погледна назад към мен.
Тогава отново вкарах главичката си в нея и вагината ѝ ме обхвана
така сластно, че ми се прииска да проникна в нея още по-дълбоко.
– Никога няма да ми кажеш не. Знаеш го.
Тогава се отдръпнах от нея и тя изстена в знак на протест.
– Майкъл! – Тя удари завивката с юмрук и се изправи рязко, обърна
се и ме бутна назад.
Гърбът ми се удари в дъската на леглото и останах полуизправен, а
сърцето ми блъскаше силно в гърдите ми, докато наблюдавах как Рика
изпълзя върху мен като някакво малко зверче, което беше изгубило
всякакъв контрол.
Обкрачи ме и аз я хванах за бедрата. Усмихна се ехидно и заби
ноктите на едната си ръка в рамото ми, докато с другата намести
пениса ми под себе си.
После сниши тяло към мен и аз потънах в нея, стиснал задника ѝ с
ръце. Придърпах я към себе си, за да уловя зърното ѝ с уста. Стрелнах
езика си напред и докоснах втвърдената кожа на зърното ѝ, като едва
се сдържах да не я ухапя. Вкусът ѝ беше толкова невероятен.
С една ръка се държеше за дъската на леглото, а с другата стискаше
рамото ми и извиваше бедра, отпуснала глава назад. Пъшкаше,
движеше се ритмично и ме чукаше.
– Точно така. – Хванах я за задника и отново и отново я придърпвах
към себе си. – Точно така, скъпа. За това си създадена. За мен.
Изпъшках. Пенисът ми беше станал твърд като камък за нея. Хванах
едната ѝ гърда и я поднесох към устата си, за да си поиграя отново със
зърното ѝ. Докато го ближех и хапех, Рика започна да ме чука все по-
бързо и по-бързо.
Тя извика в екстаз.
Тогава се преведе напред и залепи гърди до тялото ми, за да ме
целуне, и диханието ѝ върху устата ми накара кожата ми да пламне.
Божичко, бях пристрастен.
– Не търси това от друг – изръмжах тихо аз и я целунах отново.
– Майкъл – изрече задъхано тя, – никога не съм искала никой друг.
Не разбираш ли?
Тя се отдръпна и се надигна върху мен. Наблюдавах как затвори очи
и поруменялата ѝ кожа започна да се движи пред мен, а гърдите ѝ се
разклатиха в ритъма на тласъците ѝ. Косата ѝ се спускаше върху
раменете ѝ и надолу по гърба ѝ по начин, който разкриваше белега ѝ,
и аз се пресегнах, за да го погаля с пръст.
– Толкова си красива – прошепнах.
Тя ахна и започна да се движи още по-бързо.
– Боже мой – простена.
Усетих как възбудата се натрупа в пениса ми и се напрегнах,
затваряйки очи:
– Божичко – изпъшках аз. – Скъпа, по-добре забави или се приготви
да свършиш.
– Ще свърша – промълви тя. – Ще свърша!
Тогава движенията ѝ станаха по-силни и по-бързи и по врата ѝ изби
тънък слой пот. После се стегна и утихна, като заби нокти в раменете
ми.
– О, боже! – извика тя, треперейки над мен.
След още няколко тласъка свърших в нея и всеки мускул в тялото ми
се стегна и пламна от удоволствие.
Тя се отпусна върху мен и впи устни във врата ми, като в
продължение на няколко секунди не правихме нищо друго, освен
дълбоко да си поемаме дъх. Гърдите ми се вдигаха и спускаха заедно с
нейните и ми се прииска завинаги да остана така.
Рика. Малко чудовище.
– Не съм ти простила за онова, което ми причини – прошепна тя с
глас, който все още трепереше от оргазма ѝ. – Но си прав. Не мисля, че
мога да ти кажа не.
Затворих очи, погалих косата ѝ и я притиснах към себе си.
И аз не мисля, че мога да ти кажа не.

~
Търкам лицето си с ръце и пъшкам заради натежалите си клепачи и
силното главоболие.
– Мамка му! – промърморвам и след като бавно се оглеждам
наоколо, разбирам, че се намирам в медийния салон.
– Цялата бутилка ли изпихме? – пита Кай.
Накланям глава и го забелязвам на другия диван, скрил лице в
шепите си. Поглеждам към масата пред него и забелязвам празната
бутилка „Джони Уокър“.
Отлепвам се от дивана и сядам, а стомахът ми се бунтува и в
устата си усещам горчилка.
– Мамка му – казва Кай и вади телефона си. – Сигурно е много
специална, щом се напи толкова заради нея.
– Майната ти – промърморвам под носа си аз.
Чувам как се смее тихо, докато се опитвам да запазя равновесие.
Всичко се върти и издишам, усещам как в гърлото ми се надига жлъч,
докато спомените ми за изминалата нощ започват да се връщат.
Складът. Рика.
Тя беше в обятията ми. Най-сетне. Защо провалих всичко?
Но тогава чувам накъсаното дишане на Кай и го виждам как гледа
телефона си с ококорени очи.
– Майкъл – казва той и видът му става изплашен. – Извади си
проклетия телефон, човече.
Пресягам се към суитшърта, който съм смъкнал миналата нощ, и
бъркам в джоба, за да извадя мобилния си телефон. Отключвам
екрана и виждам дълъг списък от нотификации, съобщения и
туитове.
Какво, по дяволите? Сърцето ми забива учестено и започвам да
чета. Срещам думите „полицай“, „изнасилване“ и „Конници“.
Какво?
Устата ми пресъхва, докато гледам снимките на Кай, Уил и
Деймън, и не мога да проумея какво се случва. Какво търсят тези
снимки в мрежата?
– Телефонът – обажда се Кай и ме гледа, сякаш някой му е изкарал
въздуха.
Пускам видеоклиповете и стомахът ми се свива, щом виждам Кай и
Уил с ченгето, което едва се държи, докато те му нанасят удар след
удар. Във видеото с Деймън лицето на момичето се вижда ясно като
бял ден. Решавам да прегледам коментарите и виждам думи като
„изнасилвач“ и „затвор“, както и мненията на други момичета, които
твърдят, че е сторил същото и с тях.
Навсякъде е. Във фейсбук, ютуб, туитър… Има дори новинарска
статия, в която пишат за нас, сякаш сме банда. Някаква шибана
банда!
– Какво е това, по дяволите? – крещя аз. – Как всичко това се е
озовало онлайн?
– Не знам! – избухва Кай, дишайки адски бързо. – Уил…
И на двамата ни хрумва едно и също. Телефонът е в него, но не би го
направил! Не би го причинил нито на нас, нито на себе си.
Без да обръщам внимание на известията си, го набирам, за да
разбера къде е телефонът. Той не вдига, но щом поглеждам отново
към екрана си, виждам неотворени съобщения от Деймън.
„Прецакани сме!“, гласи първото.
Няколко минути по-късно: „Телефонът е в Рика! Снощи носеше
суитшърта на Уил!“.
Поклащам глава и срещам погледа на Кай, който най-вероятно е
получил същите съобщения. Не. Тя не би го сторила. Не би ме
наранила.
Хвърлям телефона си настрани и излизам бързо от стаята.
Докато прекосявам бързо къщата, чувам как някой чука силно на
входната врата.
На долния етаж се чуват множество неспокойни гласове и имам
чувството, че стените се приближават все по-близо и по-близо, и
съм като в капан.
Намирам се пред кухнята, когато чувам гласа на Тревър, и спирам:
– Значи това са хората, с които искаш да се навърташ? –
злорадства той. – Изнасилвачи и престъпници?
Досещам се, че говори на Рика, но не я чувам да отговаря нищо.
Сърцето ми забива силно. Чувам как нечии стъпки бързо кръстосват
къщата. Няма нужда да проверявам, за да знам, че са ченгетата. Не
знам дали търсят мен, но със сигурност издирват Кай.
– Майкъл е едно нищо и ако толкова искаш да се навърташ около
него, ще свършиш като приятелите му – продължава Тревър.
– Нямам желание да се навъртам около него – отвръща Рика, а
гласът ѝ звучи хапливо. – А приятелите му си получиха заслуженото.
Оставам без въздух и прекрачвам прага, гледам гневно към гърба ѝ.
Тревър вдига поглед към мен, а когато Рика се обръща, забелязвам
болката и тъгата в зачервените ѝ очи. Не може дори да ме погледне.
Тогава обръщам внимание, че държи черния суитшърт на Уил със
скъсания ръкав от боя с Майлс миналата нощ.
Стискам зъби толкова силно, че челюстта ме заболява, и се
отдръпвам, без да отмествам поглед от нея. Кай крещи някъде
надолу по коридора, защото полицаите най-вероятно са го открили,
а аз продължавам да се взирам в нея и гневът ми се увива около всеки
сантиметър от тялото ми като метална броня.
Вината е моя.
Никога няма да мога да оправя нещата.
Те ще страдат, защото аз ѝ се доверих.
Отворих очи и отметнах завивките. Гърдите и вратът ми бяха
плувнали в пот.
Споменът за онзи ден беше като болест, от която не можех да се
излекувам. Видях Кай в белезници, изтипосаха приятелите ми по
всички новини и знаех, че ако не бях взел Рика с нас предишната
вечер, нищо от това нямаше да се случи.
Щяха да се върнат в университета и да продължат напред, да
изградят животите си и да очакват с нетърпение следващия път,
когато отново щяхме да сеем разруха заедно. Нищо нямаше да е
приключило.
Само да не я бях вземал с нас.
Извърнах глава настрани и видях, че Рика спеше дълбоко до мен, и
ръцете ми потрепериха от нуждата да я докосна. Тъмните ѝ мигли
изпъкваха на фона на бялата ѝ като алабастър кожа, а устните ѝ се бяха
разтворили едва забележимо, докато спокойно си поемаше дъх.
Застанах на една страна, облегнат на лакът, и погалих леко лицето ѝ,
а после проследих белега на врата ѝ и спуснах ръка надолу по тялото ѝ.
Наведох се, целунах я по косата и вдишах аромата ѝ.
Не беше виновна за нищо.
Та тя беше една от нас – беше наша – и освен че имах да свърша
безброй неща, за да ѝ се реванширам, почти се страхувах, че никога
няма да успея да изкупя вината си. Не знаех какво точно исках от нея,
но бях сигурен, че не мога да я изгубя.
А Рика беше станала достатъчно разумна, за да си има собствено
мнение.
Оставих я да спи и си взех душ, след което облякох черни панталони
и бяла риза, защото възнамерявах в този ден да се погрижа за някои
важни дела.
В къщата цареше пълен безпорядък и тъй като родителите ми не
бяха в града, икономите и готвачката също бяха в почивка. Повиках
временен екип и докато успея да изгоня от дома си всички останали от
снощния купон, работниците пристигнаха и започнаха работа по
главните стаи и закуската.
Обадих се на заведението, където беше настанена майката на Рика, и
ги информирах, че дъщерята на Кристиан Фейн иска да може да се
свързва с майка си. После се обадих на адвокат, за да обсъдим
имуществото на Рика, но не потърсих семейния юрист, а някого, който
не беше на заплата при баща ми. Знаех, че тя ми нямаше доверие да
управлявам състоянието ѝ, и напълно я разбирах, но и не исках да
позволявам на баща си да си върне контрола над него. Трябваше да
опитаме да оспорим завещанието.
Прехвърлихме всички пари обратно в сметките ѝ, което беше
достатъчно лесно, защото момчетата блъфираха предната вечер в
„Хънтър-Бейли“. Все още не бяхме разпределили дяловете, затова имах
достъп до цялата сума и успях да я върна, а също така и безпроблемно
да активирам отново кредитните ѝ карти.
След няколко часа седях на масата в трапезарията, на която беше
сервирана закуска, а до мен седяха смълчаният Кай и страдащият от
махмурлук Уил, който, макар че изглеждаше ужасно, веднага настоя да
узнае какво следва.
Искаше да погнем Тревър.
– Не мога да разчистя една бъркотия и веднага да се замеся в нова –
процедих аз. Имах си достатъчно проблеми.
– Да, вината беше твоя – отвърна той. – И на Деймън, че те подведе.
А ние те последвахме, както винаги. – Уил погледна към Кай за
съдействие. – Но този път ще постъпя, както аз реша. Иска ми се да ме
подкрепите, но ще оцелея и без вас.
Той хвърли в устата си няколко аспирина и ги преглътна с цяла
бутилка вода.
Да, вината беше изцяло моя. Бяхме наранили Рика, когато трябваше
да отмъстим на Тревър, но имах нужда от малко време.
Побутнах чинията си встрани, облегнах се и видях, че тя стоеше на
вратата.
Погледите ни се срещнаха и сърцето ми спря за миг. Изглеждаше
невероятно красива. Сякаш предната нощ не беше минала през ада.
Беше си взела душ, имаше малко грим и си беше изправила косата.
Носеше прилепнали дънки, бяла блуза, късо червено яке и черни
обувки.
Тръгваше ли си?
– Рика. – Кай се изправи с разкаян вид. – Искаш ли нещо за хапване?
Изгледах го с присвити очи, но Рика не му обърна внимание и
отново ме погледна:
– Майка ми – настоя тя.
Кимнах, взех визитката, която стоеше на ръба на масата, и ѝ я
подадох.
– Номерът на наставника ѝ. Вече си в списъка с контактите ѝ. Обади
се, когато пожелаеш.
Тя се приближи да вземе визитката и сведе поглед към нея.
Разбрах, че случилото се между нас в стаята на Тревър снощи за
момента беше приключило. Рика вече мислеше трезво и беше готова
да се върне към работата.
Преди да успее да каже нещо, Уил бутна една чиния в ръцете ѝ:
– Ето.
Той се пресегна, взе една лъжица, пълна с бъркани яйца, и се зае да
пълни чинията ѝ.
Тя го изгледа втрещено и трябваше да се извърна, за да не се
разсмея.
– Писна ми да говорим – продължи Уил, като се изправи и на свой
ред се включи да сипва в чинията ѝ плодове и картофи. – Без повече
планове. Без повече чакане. Няма да се надяваме да дойде точният
момент и всичко да е в ред. Да действаме. – Тогава се спря и погледна
въпросително към Рика с щипка за сервиране в ръка: – Обичаш ли
наденица?
Без да дочака отговора ѝ, той сви рамене и натовари две наденици в
чинията ѝ.
Рика го погледна така, все едно току-що се беше изпикал в мивката.
– Знаем къде е и нямам намерение да го убивам – процеди през зъби
Уил и седна на мястото си. – Но съм твърдо решен да променя живота
му завинаги. Точно както той стори с нас. Ще участваш ли, или не?
Въздъхнах дълбоко и присвих очи. Рика остана неподвижна още
миг, но после се приближи до масата и остави чинията си.
– Той ми е брат, нали? – обърнах се към Уил аз.
Не бях сигурен какво изпитвах към Тревър, но той беше син на
майка ми (и на баща ми, разбира се) и ако му се случеше нещо, щях да
ги нараня. Нямах сила да мисля за това в момента.
Но Уил продължи да спори:
– Не ми излизай с това. Тревър не може да те понася и чувството е
взаимно. Въздържаш се единствено заради нея.
И той кимна с глава към Рика.
Тя се хвана здраво за облегалката на стола, като все още отказваше да
седне.
– Няма да се меся – вметна спокойно тя. – Днес се връщам в града.
Не искам да се замесвам в това.
– Но ти вече си замесена – отвърна рязко Уил. – Ти си причината
всичко това да се случи. Ако не беше с нас онази нощ, Тревър никога
нямаше да се появи. Не ме разбирай погрешно, не те обвинявам. А
сега, когато знам със сигурност, че си от добрите, мога да си призная,
че всъщност наистина те харесвам. Но ти си мотивът на Тревър и си
влязла под кожата на Майкъл. Той трябва да се съсредоточи, а ти си
причината в момента да не може да го направи.
– Съсредоточен съм – отсякох аз.
– Страхотно! – усмихна се той. – Тогава кога заминаваме за
Анаполис?
Потърках лице, готов да забия един в проклетата му муцуна.
Рика се отдръпна от масата и приключи участието си в разговора:
– Ще се обадя на майка си.
После се обърна, излезе от стаята и видях, че Кай се изправи и я
последва.
Аз също се опитах да стана, но Уил ме хвана за ръка и ме спря.
– Сезонът ти скоро ще започне – отбеляза той. – Трябва да
приключим с това, и то бързо.
Върнах се на мястото си и го изгледах свирепо:
– Слушай ме много добре – предупредих го аз. – Тревър дори не
подозира, че знаем. Никъде няма да ходи. В момента истинската
заплаха е Деймън. Нямаме идея къде е, а и е бесен. Не се бавя.
Подготвям се.
Избутах стола си назад и припряно излязох от трапезарията, като
прекосих фоайето и се качих по стълбите.
Но преди да стигна до стаята на Рика, спрях, защото забелязах, че
Кай стоеше пред прозореца на втория етаж, загледан към алеята.
– Какво правиш? – попитах.
 Приближих се до него и проследих погледа му. Видях как Рика,
която говореше по телефона, метна дамската си чанта на задната
седалка на колата. Алекс, за която бях забравил, че беше тук, седеше на
предната седалка.
– По дяволите!
Деймън беше някъде там и му нямах никакво доверие. Рика не
можеше да си тръгне просто така.
– Няма ли да я спреш? – предизвика ме Кай развеселен.
– Аз… – поклатих глава и се облегнах на перваза. – Не мисля, че мога.
Кай се засмя:
– Най-после си намери майстора, а?
Тя стоеше до колата и продължаваше да говори по телефона, като
най-вероятно от другата страна на линията беше майка ѝ. Усмивката
на устните ѝ ми напомни за една по-малка Рика. По-нежна и по-
щастлива.
Рика, която все още не бях успял да хвана в капана си.
– Не знам какво да я правя – казах тихо аз.
Беше се промъкнала под кожата ми, в главата ми и…
Погледнах надолу към нея и като видях как прибира косата зад ухото
си, сърцето ми се сви.
Явно беше успяла да се промъкне и на други места.
– Наистина ли мислиш, че трябва да ѝ се доказваш? – попита ме Кай.
– Мислиш ли, че цял живот не те е обичала такъв, какъвто си?
Продължих да гледам през прозореца и изведнъж съжалих, че
водехме този разговор.
– Това те плаши, нали? – настоя да разбере Кай.
– Не е вярно.
– Надявам се – промълви той, загледан в Рика. – Защото се постара
да я поквариш. Вече е достатъчно силна и не след дълго ще е
достатъчно смела да се бори за онова, което иска. И ако ти не ѝ го
дадеш, ще намери друг, който да ѝ го даде.
– Не е нужно да ме предупреждаваш – вгледах се в Кай аз. – Аз не
губя.
– Това не беше предупреждение – отвърна той, без да откъсва очи от
Рика. – Беше заплаха. – Накрая ме погледна и се обърна да си върви. –
Пази си гърба, братле.
 Глава 25
ЕРИКА

В наши дни
Отпуснах глава назад и пуснах върха на острието да падне на земята,
докато се опитвах да успокоя дишането си.
Мразех да се дуелирам сама.
Мразех да оставам сама.
Изминаха пет дни, откакто се върнах от Тъндър Бей, а Майкъл и
останалите ме последваха. Ходех единствено на лекции и после се
връщах в апартамента си.
По нареждане на Майкъл.
Ако се отбиех до книжарницата или до магазина, започваше да ми
пише и да ми звъни, притеснен къде съм отишла. Подозирах, че е
наредил на господин Патерсън и на Ричард да го известяват, ако всеки
ден не се появя на входната врата в определен час, което започваше да
ми писва.
Алекс ме беше поканила на кафе с нейни приятели на следващия
ден и възнамерявах да отида.
Вече знаех, че майка ми е в безопасност. По телефона дори звучеше
обнадеждена и енергична и това ме накара да поискам да продължа
напред с живота си. Сметките ми бяха възстановени и няколко
строителни предприемачи оглеждаха дома ни в Тъндър Бей и се
подготвяха да предложат оферти за възстановяването му.
Каквото и да крояха Майкъл и приятелите му на Тревър и Деймън,
то не ме интересуваше. Не желаех да се замесвам.
You’re Going Down на Sick Puppies свиреше на лаптопа, а аз стоях до
кухненския остров и пиех жадно от бутилката с вода, докато тънкият
слой пот охлаждаше кожата ми.
Прекарах двайсет минути пред едно огромно огледало, за да
огледам движенията на краката си, и парирах с топка за тенис, а
накрая завърших с трийсет минути тренировъчни упражнения.
Фехтовката не беше нещо, към което подхождах с намерението да се
състезавам, но определено полагах усилия да се усъвършенствам. Баща
ми искаше да я изучавам и макар да можех да се откажа по всяко
време, отказах да го направя. Иначе щях да затворя една врата. Щях да
му обърна гръб.
Но ми се искаше да има с кого да тренирам – да има клуб или
някаква програма във фитнеса например. Беше скучно да тренирам
сама, затова, откакто се преместих в Меридиан Сити, почти не бях
тренирала.
Телефонът ми започна да звъни и оставих шишето за вода, щом
видях името на Майкъл на екрана.
Затворих му, а после изключих телефона и го бутнах настрани.
Всеки път, когато се обаждаше или пишеше, имаше нови
изисквания, заповеди и сведения за това къде се намирам, какво правя
и дали съм разговаряла с някого през деня. Никога не питаше как съм
и не казваше нищо мило.
Докато най-накрая не се появи късно една нощ, изтощен от
баскетболната си тренировка, и пожела да се намъкне в леглото ми.
Влезе, заключи и започна да ме съблича. Всичко, което си бях
повтаряла, за да не загубя решимостта си, докато него го нямаше, се бе
изпарило на мига.
Увих крака около кръста му и го оставих да ме отнесе в стаята ми.
Той печелеше, а аз отново играех по неговите правила.
Отидох до хладилника да си взема още една вода, но три бързи
почуквания по входната врата ме накараха да спра и косъмчетата по
тила ми настръхнаха.
Всичко е наред. Дори и да бяха Деймън или Тревър, вратата беше
заключена и никой не можеше да влезе.
Пристъпих бавно към вратата, стиснала здраво дръжката на
рапирата си, и се наведох да надникна през шпионката.
Всичко беше черно. Виждаха се реверите на якето, блузата и част от
гладкия му мургав врат. Не виждах лицето му, тъй като беше висок над
метър и деветдесет, но веднага познах, че е Майкъл.
– Кой е – попитах закачливо аз.
– Кой мислиш? – отвърна нетърпеливо той. – Отвори проклетата
врата!
Поклатих глава и се засмях на себе си. Това, че успях да го подразня,
беше малка победа.
Открехнах леко вратата и го изгледах предизвикателно.
– Не си ли малко подранил? – подразних го аз. – Обикновено
обичаш да се чукаш към десет.
Той присви очи, сякаш изобщо не намери това за забавно.
– Пусни ме да вляза.
Но аз поклатих глава и му отказах:
– Не мисля, че ще го направя. Тази вечер не проявявам интерес.
– Не проявяваш интерес? – намръщи се той. – Какво означава това,
по дяволите?
– Значи, че не може да ме държиш под ключ и когато си в
настроение, да съм ти на разположение.
– Това ли мислиш, че правя? – Той бутна вратата и влезе,
принуждавайки ме да отстъпя. – Мислиш, че те крия?
Направи още една стъпка към мен, но аз веднага надигнах жалкото
си оръжие към него и го спрях. Тъпият му връх се притисна в тялото
на Майкъл, а дръжката почти се опря в мен и застанахме на точно сто
и десет сантиметра разстояние.
Майкъл погледна надолу към рапирата и от гърдите му се изтръгна
горчив смях.
– Моите игрички са по-забавни.
Но не бях в настроение за игри.
– Излезе с Алекс – напомних му аз. – През първата ми нощ в
„Делкър“ тя беше облечена в рокля, а ти в костюм и двамата тъкмо се
бяхте върнали от срещата си. Мен никога не си ме водил никъде.
Той отмести рапирата встрани и тръгна към мен, като накрая ме
притисна в стената. Подпря ръка над главата ми и се наведе да ме
погледне в очите.
– Е, какво искаш? – попита с насмешка той. – Цветя? Приятна и
благовъзпитана вечеря в хубава рокля и приятно, благовъзпитано
чукане в хотелска стая? И да те изпратя до вратата на края на вечерта?
Стига, Рика. Разочароваш ме. Ние не сме такива.
– „Ние?“ – възразих аз. – Няма такова нещо. Нямаш представа какво
би ме направило щастлива, и не ти пука.
– Наистина ли? – той кимна и повдигна подигравателно вежди. –
Значи няма да ти е приятно да се промъкнеш на спаринга в „Хънтър-
Бейли“ тази вечер? Защото дойдох да те заведа там.
Очите ми се ококориха от изненада и останах с отворена уста.
– Но ако предпочиташ да отидем на кино и вечеря, хубаво – сви
рамене той. – Мога да отида да ти купя и някакъв скучен шибан букет.
 На лицето ми се разля широка усмивка и с щастлив вик подскочих
да увия ръце около Майкъл.
Той се опита да остане скован и безразличен, но виждах, че
усмивката му всеки момент ще пробие.
– Много си смотан – пошегувах се аз.
– И ти – отвърна той и ме прегърна през кръста. – Не ми казвай как
да се държа с теб. Знам точно какво обичаш.
Тогава се отдръпна и ме шляпна леко по задника.
– Сега отивай да се изкъпеш и преоблечеш. Смърдиш!
Обърнах се и се забързах към банята, като не можех да спра да се
усмихвам.

~
– Изправи се! – смъмри ме Майкъл, след като подхвърли ключовете си
на валето.
Следвах го към стълбите пред „Хънтър-Бейли“ и веднага изправих
рамене и стиснах здраво зеления сак, който бях преметнала през рамо.
– Сигурен ли си, че ще може? – обърнах се към него аз.
Той се пресегна към тила ми, стисна черната качулка на възголемия
суитшърт, който ми беше дал да облека, и я сложи на главата ми.
– Кой ще ни спре? – отвърна той.
Изкривих устни на една страна, докато Майкъл прибираше дългата
ми коса в качулката.
Кой ще ни спре? Дали някога щях да се науча да отговарям така,
когато изпитвам някакви съмнения? Най-вероятно не, защото винаги
се притеснявах.
– Ами ако разберат, че съм жена? – настоях аз, а докосването му ме
погъделичка.
– Тогава се усмихни и не отстъпвай – посъветва ме той. – Откриваме
на какво сме способни едва когато се забъркаме в някоя неприятност.
– Понякога неприятностите могат да ти навлекат още по-големи
неприятности – повдигнах вежда аз. – Питай Кай и Уил.
Майкъл ме изгледа, все едно бях идиот:
– Да не би да възнамеряваш да пребиеш някое ченге или да спиш с
непълнолетно момиче?
Завъртях очи.
 – Хайде. – Майкъл ме хвана за ръка и ме задърпа нагоре по
стълбите.
После отвори вратата, влезе и ме изчака да го последвам. Ходех с
приведена глава и чух от столовата да се носят звън на чаши и бурен
смях.
Тежката миризма на пури изпълни ноздрите ми, затова започнах
бързо да си поемам дъх на пресекулки.
Майкъл сложи ръка на гърба ми и ме поведе към стълбите.
– Господин Крист? – повика го нечий мъжки глас и се наложи да
спрем.
Сърцето ми подскочи в гърдите, но не се обърнах.
– Необходимо е всеки гост да се регистрира, сър – обясни човекът.
Явно беше един от служителите.
– Това е Уилям Грейсън III – отвърна Майкъл със спокоен и уверен
глас.
Усетих погледа на мъжа върху гърба си.
Няколко секунди по-късно той прочисти гърло и се съгласи:
– Разбира се, сър.
Заля ме чувство на облекчение, но знаех, че сме разкрити. И как да
не сме? Ако човекът познаваше Уил, със сигурност беше забелязал, че
съм доста по-ниска и ми липсват около трийсет килограма мускули.
Но нямаше да възрази на член на клуба. Щом Майкъл твърдеше, че
съм Уил, значи бях Уил.
– Хайде. – Майкъл ме побутна по гърба, за да изкача стълбите.
Стиснах сака си още по-здраво и затичах нагоре, като чувах тропота
на стъпки от горния етаж и бърборене, идващо от стаите, които
подминавахме, докато Майкъл ме водеше напред по коридора.
– Стой близо – подметна през рамо той. – Не поглеждай нагоре.
Стоях със сведена глава, с очи, забити в пода, и гледах подметките на
обувките му, докато го следвах плътно надолу по коридора. Минахме
през някаква врата и прекосихме още едно помещение.
Беше спортната зала. Познах я по полирания дървен под, по звука от
удрянето на боксови круши и скърцането на маратонки. По заповед на
Майкъл, без да вдигам поглед от земята, се отправих възможно най-
бързо към съблекалнята, където той ми отвори и бързо ме вкара
вътре.
Поведе ме покрай парната баня, сауната, минералните басейни, над
които се носеше пара като от отварата на някоя вещица, след което
подминахме шкафчетата и няколкото мъжки гласа, които се
спотайваха в широкото помещение. Завихме надясно и спряхме пред
редица врати от матирано стъкло. Майкъл хвана дръжката на една от
тях и ме бутна вътре, като пристъпи зад мен и затвори вратата.
Вдигнах поглед, завъртях се и видях, че се намирахме в някаква
кабина. На тавана точно над мен имаше душ пита, а на стойка,
монтирана на стената, стояха три големи диспенсъра за шампоан,
балсам и душ гел.
Майкъл взе сака ми и го отвори, за да извади панталоните, якето,
ръкавиците, чорапите и обувките ми.
Пусна сака на земята, падна на едно коляно и започна да разкопчава
панталоните ми.
Засмях се тихо и го хванах за ръцете:
– Мога и сама – възпротивих се аз.
– Нека аз – каза той и гласът му прозвуча така игриво, че накара
сърцето ми да запърха.
Въздъхнах тежко, изправих гръб и го оставих да събуе обувките и
чорапите ми, а после да смъкне и дънките ми. През това време
съблякох тениската и суитшърта наведнъж и ги пуснах на пода.
Скръстих ръце пред гърдите си и зачаках Майкъл да извади белите
ми панталони за фехтовка и да ме облече, но вместо това той впери
поглед в мен и плъзна пръсти нагоре по краката ми.
Устните му се извиха в усмивка и лешниковите му очи пламнаха.
Той подпъхна пръсти под шева на бикините ми и ги смъкна надолу,
а аз само го гледах и се опитвах да остана спокойна въпреки
вълнението, което ме обземаше.
Обожавах да ме гледа.
Грубото му, невнимателно поведение правеше редките моменти, в
които се държеше мило, така очарователни, че ми идеше да си ударя
един шамар. Майкъл беше садист, а малкото ми сърце не можеше да не
се развълнува, когато за момент той престанеше да дърпа, тегли и
влачи и започнеше да милва нежно, а мусенето, мръщенето и
ръмженето заменеше с тих шепот.
Влюбвах се все по-дълбоко и дори не се и опитвах да спра.
Похотта и логиката стояха на раменете ми като съвременен ангел и
дявол и докато едното ми казваше да се доверя на сърцето си, другото
ми казваше, че никога няма да мога да се доверя на Майкъл.
Той плъзна ръце нагоре по бедрата ми, а аз стоях пред него чисто
гола, докато съблазнителните му очи ме изпиваха и пръстите му
масажираха кожата ми.
– Не си го и помисляй – смъмрих го аз. – Искам да се дуелирам.
Разбра, че е разкрит, и се усмихна широко.
– Толкова си красива – промълви той и докато гледаше нагоре към
мен, прокара ръце към задника ми и ме задържа за ханша.
Не можех да повярвам. Майкъл Крист стоеше на колене пред мен и
ми казваше, че съм красива.
Избутах ръцете му встрани и въздъхнах:
– Просто ме облечи.
Не бях сигурна защо искаше да съм напълно гола – без сутиен или
бикини, но не исках да споря с него и реших да си замълча, за да не
издам колко съм нервна.
Ако искаше да съм гола под екипировката си, щях да го понеса.
Помогна ми да си обуя чорапите и панталоните. Нахлузих якето,
което се закопчаваше отпред, и прибрах косата си в кок, като го увих с
гумен ластик, който стегнах, преди да си сложа белите ръкавици.
Сложихме ми обувките и маската, като се уверихме, че не сме
пропуснали някой кичур коса.
– Да вървим. – Майкъл се изправи и се обърна към вратата, като ме
хвана за ръка.
Но аз я издърпах и се усмихнах, макар да не можеше да види лицето
ми под маската.
– Обикновено държиш ли Уил за ръка?
Той спря за момент, сякаш току-що осъзна какво беше направил:
– Имаш право.
Отвори вратата на душа и аз го последвах обратно покрай
шкафчетата, басейните, парната баня и сауната. В момента, в който се
насочихме към вратата на спортната зала, Кай мина покрай нас на път
за съблекалнята с чанта през рамо.
– Хей, какво правиш? – попита той и спря пред Майкъл.
Майкъл поклати глава, за да го прогони, но Кай ме стрелна с поглед
и веднага присви очи.
Без да се колебае, се пресегна, повдигна маската ми и видя, че под
нея стоя аз и се опитвам да прикрия усмивката си.
 – Чудно – засмя се той и покри отново лицето ми. – Ще бъде
забавно.
Поклати развеселено глава и ни заобиколи, за да стигне до
съблекалнята, а Майкъл пристъпи напред и отвори вратата на
спортната зала.
Поведе ме през лабиринта от бягащи пътеки и фитнес уреди, покрай
големия боксов ринг и боксовите круши и накрая влезе в друга, малко
по-мрачна просторна стая с дървен под, където стояха няколко
фехтовачи, готови за тренировка. Наоколо бяха пръснати тапицирани
кафяви кожени кресла, където някои от мъжете се наслаждаваха на
състезанието, докато пиеха и си говореха.
Майкъл ме поведе към стената, на която бяха изложени множество
шпаги, рапири и саби, и ми направи знак да избера някоя. Обърнах се
да погледна останалите състезатели и забелязах, че повечето
използваха рапири.
Щом чук металния звук от удрящи се саби, сърцето ми започна да
бие по-бързо и се пресегнах да взема една рапира с пистолетна
дръжка.
– Хей, готов ли си да тренираш? – каза някой зад гърба ми и аз се
обърнах рязко, а сърцето ми се качи в гърлото.
– Ами… – Погледнах към Майкъл.
Но той само се подсмихна и се наведе към мен:
– Забавлявай се – прошепна в ухото ми и си тръгна.
Моля? Изправих гръб и изведнъж се почувствах неспокойна и сама.
– Колинс – подаде ми ръка мъжът.
Имаше светлочервена коса, която беше оредяла на върха на главата
му, а лицето му беше бледо и лъскаво. Усмихна се широко със
затворени устни и забелязах, че държеше маска под мишница и
рапира в ръка.
– Ъ… – заекнах аз, но после му подадох бързо ръка. – Аз съм Ерик. –
Веднага сниших глас и повторих за всеки случай: – Ерик.
Мъжът стисна ръката ми и я разтърси толкова силно, че за малко не
я извади от ставата.
– Е, хайде, хлапе – разбърза се той и се обърна да си сложи маската.
Не знаех дали ме беше взел за хлапе заради гласа, или заради
дребната ми фигура, но поне не ме мислеше за момиче.
Отидохме към зоната за спаринг и се огледах, за да видя Майкъл,
който седеше на един стол на масата вдясно от мен. Един сервитьор му
донесе питие и той ме погледна, докато отпиваше.
Грубите конци на костюма ми за фехтовка се търкаха в кожата ми и
започнах да дишам по-учестено, усетила как шевът на панталоните се
докосва до клитора ми.
Постарах се да не изстена, а по гърба ми се търкулна капка пот.
– Като че ли не се познаваме, нали? – попита Колинс.
Обърнах лице към него и заех позиция ангард:
– Ще се дуелираме ли, или не? – отсякох аз и повдигнах рапирата си.
Той се подсмихна и също зае позиция:
– Добре.
Веднага се придвижих напред, прилагайки стъпките, на които бях
научена и които тренирах от години, и го предизвиках с атака.
Парирах и започнах да описвам малки кръгове с рапирата си, за да го
принудя да заеме защитна позиция, като продължавах да го притискам
все повече и повече. Ръцете и краката му бяха по-дълги от моите,
затова се придвижвах бързо и се стараех да действам самоуверено.
Опитах се да съм малкото куче, което лае много силно.
Обикалях го и си играех с него и щом сметнах, че му е дошло до
гуша да се опитва да насмогне на темпото ми, се плъзнах напред в
напад и стрелнах рапирата си напред, забивайки я в гърдите му.
– Еха! – възкликна той. – Браво!
Тънкото острие се огъна и свалих рапирата.
– Благодаря – въздъхнах аз.
Отстъпих назад и отново заех позиция. Продължих да атакувам и да
се отдръпвам, докато тренирахме, а Колинс започна да става все по-
уверен и по-агресивен.
Продължи да ме предизвиква и аз се отдръпнах, отстъпвайки назад,
докато той атакуваше. Но тогава го изненадах – стрелнах се напред и
го пронизах в стомаха.
– По дяволите! – изръмжа той.
Изправих се и се притесних, че може да съм го вбесила.
Той свали маската си. Косата му беше мокра от пот.
– Добра работа, хлапе! – засмя се той, като дишаше тежко, и аз се
отпуснах. – Трябва да пийна нещо.
Кимнах и усмихната му направих път да мине. И моята уста беше
пресъхнала, но все още не бях готова да сваля маската си и да утоля
жаждата си.
Обърнах глава надясно и осъзнах, че напълно бях забравила, че
Майкъл ме гледа. Той разклати кехлибареното си питие, докато ме
наблюдаваше с жарък поглед и вече нямаше как да успокоя дишането
си. В този момент усещах присъствието му с всеки сантиметър от
тялото си.
Бях плувнала в пот и дрехите залепваха за кожата ми. Всяко косъмче
беше станало чувствително и исках устата на Майкъл да ме докосва
навсякъде.
– Да се дуелираме? – попита някой.
Обърнах глава и видях, че до мен се беше приближил някакъв друг
мъж с рошава черна коса и тъмни очи.
Кимнах мълчаливо.
Застанах на позиция и като внимавах за останалите фехтовачи около
нас, започнах да тренирам с него, но повече не можех да се
съсредоточа върху фехтовката.
Майкъл. Майкъл. Майкъл. Винаги в мислите ми. Винаги в мен.
Усещах погледа му върху себе си и исках само да се измъкна от
дрехите си и да усетя докосването на кожата му.
Завинаги.
Какво щях да правя?
– Хей, хей… по-леко! – настоя човекът. – Просто се забавляваме.
Забавих атаката си и задъхано се извиних.
Отбелязах два пъти, а той – веднъж, но вече ми беше ужасно трудно
да се съсредоточа. Майкъл ме гледаше и желанието ми да тренирам и
да отбелязвам точки, вече беше заменено от нещо съвсем друго.
Заради потта по голата кожа под дрехите ми платът ме прежуляше, а
шевът, който се търкаше в клитора ми, ме подмокри. Усещах как
пулсът между краката ми тупти, и се обърнах към Майкъл. Мускулите
на челюстта му се стягаха, а гърдите му се повдигаха и спускаха все по-
бързо.
Подсмихна се самодоволно. Знаеше, че се възбуждам.
Но тогава изпъшках, защото тъпият връх на сабята на опонента ми
ме прониза в стомаха.
– По дяволите! – измърморих и отстъпих назад.
 Мъжът се изсмя и погледнах към Майкъл, който също се усмихваше.
Кожата ми направо изгаряше, а възбудата беше обладала всеки нерв
от тялото ми. Костюмът и маската ме притискаха като струпана върху
мен купчина одеяла, която ме задушаваше с тежестта си. Исках да
захвърля всичко и просто да си поема дъх.
Стиснах юмруци и видях предизвикателството в очите на Майкъл.
О, не. Този път ще направим нещата по моя начин.
– Добра игра – процедих аз и си тръгнах.
– Хей! – възкликна мъжът зад гърба ми.
Но не се обърнах.
Хвърлих рапирата си на Майкъл и видях, че я хвана, преди да го
подмина и да изляза от помещението, знаейки, че ще ме последва.
Прекосих спортната зала и стигнах до съблекалните, където се
обърнах и видях, че Майкъл ходи след мен с пламнали очи. Рапирата
не беше у него – явно я беше оставил на масата.
Завъртях се отново напред и се насочих към душовете, където
можехме да се усамотим в отделна кабинка, но Майкъл ме хвана за
ханша и ме спря. Отвори рязко вратата към парните бани и ме натика
вътре, а аз се огледах бързо наоколо, за да се уверя, че там нямаше
никого.
Парата се носеше из въздуха в просторна стая, покрита с бежови
плочки, а някои части от помещението се виждаха трудно от изпарена
вода. Правоъгълната площ беше построена амфитеатрално като
киносалон, с места за седене на четири реда и достатъчно
пространство да полегнеш.
Но беше празно. Вратата не се заключваше, но за момента бяхме
сами.
Завъртях се и смъкнах маската от лицето си, като я оставих да падне
на пода.
– Игрички, игрички и пак игрички… – смъмрих го аз и разкопчах
якето си. – Подлудяваш ме.
Той ме грабна, смъкна бялото горнище за фехтовка от гърба ми и ме
целуна грубо. Горнището падна на пода, а аз се хванах за раменете на
Майкъл, който ме придърпа към себе си и впи устни в моите, покри ги
с вкуса и възбудата си. Езикът му се плъзна в устата ми и се преплете с
моя, а после продължи да се движи силно и властно и да ме поглъща.
– Харесваш ми луда – промълви задъхано той и се отдръпна леко. –
Харесваш ми мокра. Как се чувстваш там, долу? – Той притисна ръката
си към предната част на панталоните ми и веднага усети колко съм
влажна. – Да. Панталоните те търкаха много приятно, нали? Знаех си,
че ще стане така.
Отново се нахвърлих върху него и продължихме да се целуваме, да
се хапем и да играем. Смъкнах гумения ластик от косата си и най-
сетне пуснах дългите кичури да се разпилеят на свобода по гърба ми.
Ненаситните му ръце погалиха обляната ми в пот кожа, а после той
смъкна панталоните ми, хвана ме за задника и ме придърпа към себе
си.
Широката главичка на пениса му побутна клитора ми и аз изстенах
от удоволствие.
– Някой може да влезе – прошепнах, заровила лице във врата му, и
смъкнах черното му сако. – Да отидем под душа.
– Не – изръмжа тихо той и разкъса ризата си с такава сила, че
наоколо се разхвърчаха копчета. – Искам да те видя как се потиш.
Хвърлих неспокоен поглед към вратата с матирано стъкло и си
помислих, че всеки момент някой ще влезе, но вагината ми туптеше,
зърната ми бяха втвърдени от търкането в дрехите на Майкъл и не ми
пукаше за нищо друго, освен да го поема в себе си.
След секунди панталоните, обувките и чорапите ми вече ги нямаше,
а Майкъл беше смъкнал ризата си и ме повдигна, а аз увих крака около
него.
Той стоеше в центъра на помещението, държеше ме за задника и
целуна врата, брадичката и накрая устните ми. Усещах как косата
полепва по гърба ми и как въздухът започва да се сгъстява. Всеки
сантиметър от кожата ми затрептя и отпуснах глава назад.
– Рика – прошепна във врата ми той. – Нуждая се от теб. Искам те
всеки ден, всеки час, всяка минута…
Повдигнах глава, притиснах го към себе си и си пожелах времето да
спре.
Той беше всичко.
През целия си живот се чувствах жива единствено когато той беше
до мен, и макар да знаех, че с него никога нищо не се получаваше
лесно, знаех и че без него нищо няма да е хубаво.
Зарових глава във врата му и прошепнах със затворени очи:
– Обичам те, Майкъл.
 Той не помръдна и не отслаби прегръдката си, но сякаш беше спрял
да диша.
Мълчанието му накара очите ми да се напълнят със сълзи и го
притиснах в обятията си. Моля те, не ме отблъсквай.
Не съжалявах за казаното. Нямаше да отстъпя, а и нямах друг избор.
Но не можех да се изправя срещу мълчанието му. Онова, което се
случваше в сърцето му, може и да не беше същото като онова, което се
случваше в моето.
Но не съжалявах.
– Рика… – започна той, сякаш търсеше подходящите думи.
Но аз поклатих глава и смъкнах крака, принуждавайки го да ме
пусне.
– Не е нужно да казваш нищо – промълвих, без да го поглеждам в
очите. – Не очаквам да го направиш.
Ръцете му все още стояха върху ханша ми и усещах, че се е вторачил
в мен.
– Кажи ѝ, че я обичаш – прокънтя нечий дълбок глас. – Мили боже!
Вдигнах рязко глава заедно с Майкъл и се вгледахме в носещата се на
талази пара, като най-сетне различихме чифт крака на последния ред,
които се преметнаха през ръба и се изправиха.
– Толкова ли е трудно? – Кай подпря стъпала на плочките на долния
ред и се облегна на лакти, загледан в Майкъл. – Толкова си изтерзан.
Много ти е тежко, нали, Майкъл?
Поех си дъх и бързо се наведох да взема черната риза на Майкъл, за
да се покрия.
Божичко! Бил е там през цялото време? Какво, по дяволите?
– Това красиво момиче постоянно те гледа, все едно си неин бог –
продължи Кай, като не спираше да прехвърля нещо малко и червено от
едната си ръка в другата. – Никога няма да намериш нещо по-добро,
защото такова нещо не съществува. А ти дори не можеш да ѝ кажеш, че
я обичаш? Осъзнаваш ли какъв късмет си извадил?
Майкъл стоеше смълчан и гледаше Кай с присвити очи. Нямаше да
се кара с него. Никога не би го направил. Ако удостоеше обвинението
на Кай с внимание, щеше да му придаде достоверност.
Кай сведе поглед и със сериозен вид продължи да си подхвърля
малките червени предмети.
Осъзнаваш ли какъв късмет си извадил? Много ти е тежко, нали,
Майкъл?
– Какво държиш? – попитах аз и притиснах още по-здраво ризата
пред гърдите си.
– Патрони – отвърна той.
Патрони? Загледах се по-внимателно и видях златистия им ръб и
строшените им, взривени и разцепени глави.
Патрони. Патрони за ловна пушка.
И вече бяха изстреляни. Сърцето ми започна да бие учестено.
– Защо са ти? – настоя да разбере Майкъл.
Но Кай сви рамене:
– Няма значение.
– Защо са ти? – намесих се и аз.
Знаех, че Кай не се чувстваше добре, но не разбирах за какво му бяха
притрябвали патрони за ловна пушка.
– Пазя ги от последния път, когато дядо ми ме заведе да стреляме по
панички – обясни той без капка емоция в гласа си. – Бях на тринайсет.
Това беше последният път, когато се почувствах като дете.
Той се изправи и заслиза надолу по редовете. Около кръста си беше
увил бяла кърпа и беше пригладил назад черната си коса.
– Съжалявам, че не се обадих по-рано – извини се той и се
приближи към нас. – Предполагам, че…
Той замълча, сякаш премисляше думите си.
– Какво? – попитах аз.
Кай погледна за секунда към Майкъл, преди да отклони очи и да
признае:
– Предполагам, че исках да видя дали ще се възбудя.
Лицето ми пламна от смущение и си спомних за думите му, че не е
докосвал жена от три години.
Наистина ли не го е правил от толкова време?
Кай се опита да ни заобиколи, но аз веднага застанах на пътя му, без
да съм сигурна защо.
Изглеждаше безкрайно изгубен и предпазлив и ако щеше да
споделя, не исках да спира, преди…
Преди отново да се почувства добре.
– И? – попитах едва чуто аз. – Възбуди ли се?
Той извърна очи и видях, че преглътна, сякаш не беше сигурен какво
да отговори. Може би се страхуваше от Майкъл. Може би се
страхуваше от мен.
Не знам защо го направих, но пуснах ризата на Майкъл и я оставих
да падне на пода. Усетих как Майкъл се напрегна до мен.
Кай остана с изправена глава, но беше забил поглед в пода и зяпаше
ризата.
Космите на врата ми настръхнаха. Притеснявах се какво би казал
Майкъл, как би постъпил и дали би ме намразил, но нещо ме накара
да продължа напред.
Приближих се бавно към Кай и парата се настани като плат върху
кожата ми, докато Кай все още отказваше да вдигне поглед.
– Защо не искаш да ме погледнеш? – попитах нежно аз.
Той се изсмя тихо. Изглеждаше притеснен.
– Защото си първата жена, с която съм си казал две приказки,
откакто излязох от затвора, и се страхувам… – Гърдите му започнаха да
се повдигат и спускат по-бързо. – Страхувам се, че ще поискам да те
докосна.
Бавно завъртях глава към Майкъл. По гърдите му имаше капчици.
Гледаше ме с проницателните си очи и сякаш чакаше да види какво ще
направя.
Отново се обърнах към Кай и се опитах да срещна очите му:
– Погледни ме.
Но той само поклати глава и се опита да ме подмине.
– Трябва да се махна от тук.
Вдигнах ръка и го спрях, докосвайки гърдите му.
– Не искам да си вървиш.
Гръдният му кош се издигаше и спадаше под дланта ми. Цялото му
тяло се беше сковало и той продължаваше да избягва погледа ми.
Не знаех какво правех и докъде бях готова да стигна, но знаех, че
Майкъл не възнамеряваше да ме спре.
А и сякаш не исках да ме спира.
– Защо го правиш? – Кай най-сетне вдигна поглед и ме изгледа
отвисоко.
– Защото усещам, че така е правилно – отвърнах аз. – Чувстваш ли се
добре с мен?
Той хвърли поглед към Майкъл, който бавно се беше приближил
към нас, и после отново се обърна към мен:
 – Да.
Но не каза нищо повече и се запитах защо мълчеше. Къде беше
старият Кай?
Постоянно изглеждаше толкова самотен. Задавиха ме сълзи, защото
си дадох сметка, че всички бяхме променени завинаги. Майкъл
мразеше, защото не можеше да понесе да се чувства безпомощен.
Предполагах, че Кай страдаше, защото някой го беше наранил. А аз се
лутах ужасно дълго в търсене на себе си и на своето място под
слънцето.
Всички бяхме самотни и изгубени и се лутахме безцелно, защото
никой от нас не можеше да си признае, че всъщност не бяхме сами и в
крайна сметка нямаше как да сме щастливи, ако сме сами. Аз се
нуждаех от Майкъл, Кай се нуждаеше от приятелите си, а Майкъл…
Не бях сигурна от какво се нуждаеше той. Но знаех, че и той имаше
чувства. Надявах се, че изпитва безброй неща. Надявах се Кай да се
освободи от всичко, което го дърпаше назад, и се надявах тримата да
се отърсим от болката и недоволството, които бяхме държали
заключени в себе си прекалено дълго.
Посегнах и увих ръце около врата на Кай.
Зарових лице във врата му и преглътнах сълзите, напиращи в очите
ми. Притиснах тялото си към неговото и се вкопчих в него така, сякаш
аз бях тази, която се нуждаеше от него.
– Докосни ме – прошепнах. – Моля те.
Чух тежкото му дишане и с устните си усетих как пулсът на врата му
затуптя по-бързо. Кожата му ухаеше на солите от баните. Влажната
горещина на тялото му се сля с моята и постепенно се отпуснахме.
Той преглътна и усетих, че сложи ръце на ханша ми. Известно време
остана неподвижен, за да си поеме дъх, но после започна да докосва
гърба ми и да забива пръсти в кожата ми с все по-голяма
настоятелност.
Смъкна ръце надолу към задника ми и аз реших да го последвам.
Свалих ръце от раменете му и ги плъзнах надолу по гърдите му,
усещайки гладката кожа на ключицата му, изваяните му коремни
мускули и стройната му фигура.
– Боли ли? – попита той.
Вдигнах глава, за да го погледна, но той не беше обърнат към мен.
Гледаше Майкъл.
Извърнах се и видях как Майкъл отвори леко уста и няколко пъти си
пое дъх бързо и плитко, преди да отговори.
– Да – промълви тихо той и очите ни се срещнаха.
– Но ти харесва – заявих аз и усетих как ръката на Кай се придвижи
нагоре по корема ми между нас. – Приятно ти е да се измъчваш.
Възбужда те.
Преметнах ръка през врата му и притиснах чело в неговото, след
което взех ръката на Кай и я сложих върху голата си гърда.
Той издиша тежко и започна бавно да мачка кожата ми, а зърното ми
се втвърди и пламна от докосването му.
Затворих очи, докато удоволствието се просмукваше в тялото ми и
ме караше да се чувствам по-лека от въздуха.
– Хубаво е – казах му аз.
Тогава отворих очи, защото усетих как нечия гръд се допря до гърба
ми.
Майкъл ме хвана за косата и дръпна главата ми назад, за да увие
кичурите около юмрука си. После ме изтегли силно и ме принуди да
извия глава и да го погледна.
– Ти си съвършена – каза той и се пресегна да пъхне ръка между
краката ми.
Устата му жадно се впи в моята, а Кай зарови устни във врата ми,
което ме накара да простена от изненада, но гласът ми се изгуби в
устата на Майкъл.
Божичко. Коленете ми едва не се подкосиха и не можех да спра да
извивам гръб в желанието си да срещна устните му, да го целувам и да
усещам докосването на езика му, докато гърдите ми се притискаха в
голата кожа на Кай. Удоволствието от ласките им премина през корема
ми като циклон и се спусна надолу между краката ми.
Не издържах повече. Устните им ненаситно ме засмукваха и
вкусваха, като се връщаха за още и още, а ръцете им ме опипваха и ме
вземаха за себе си. Повдигнах едната си ръка и я преметнах през врата
на Майкъл, а с другата хванах тила на Кай, който стоеше пред мен.
Майкъл плъзна пръстите си в мен и щом ги извади, усетих колко бях
мокра. Може и да бях с глава в облаците и да се водех по инстинктите
си, но тялото ми определено знаеше какво харесва.
Езикът на Майкъл проникна в устата ми и ме накара да изпъшкам,
защото пулсът между краката ми ставаше все по-бърз и по-силен. Кай
взе едната ми гърда в ръка и се наведе надолу да поеме зърното ми в
уста.
– О, боже! – простенах аз и притихнах, докато Майкъл
продължаваше да ближе устните ми с език.
Горещината от устата на Кай и ласките на Майкъл ме докараха до
ръба. Всички мускули във вагината ми се стегнаха и се примолих на
Майкъл:
– Искам да свърша.
Той обхвана задника ми с ръце и докато ме целуваше, леко ме захапа
за устните.
– Чуваш ли, Кай? – попита той, без да откъсва очи от мен. – Тя иска
да свърши.
Върху кожата си усетих смеха на Кай, който се прехвърли върху
другата ми гърда. Той облиза втвърдената плът, а после засмука цялата
ми гърда и я одраска със зъби.
След това се изправи и се притисна в мен отпред, докато Майкъл ме
приклещи отзад.
– Искаш да свършиш? – подразни ме той, хапейки брадичката ми.
После се наведе до ухото ми и прошепна тихо:
– Мога да го уредя, скъпа. Ще те подлудя с езика си!
Изпъшках, обзета от трепетно вълнение. Кай застана на колене и
зяпнах от изненада, щом смъкна хавлиената си кърпа.
Леле. Ерекцията и размерите на твърдия му пенис ме възпламениха.
– Отвори я за мен – нареди на Майкъл той.
Майкъл посегна и хвана крака ми за коляното, като го повдигна за
Кай. Можех само да забия нокти в тила му зад мен и да затворя очи,
докато приятелят му покри клитора ми с уста и го засмука така, че
краката ми омекнаха.
Поглъщаше ме ненаситно, плъзгаше езика си и го въртеше около
клитора ми и ужасно ме възбуждаше.
– Харесва ли ти как те ближе приятелят ми? – прошепна Майкъл в
ухото ми, докато стискаше гърдите ми с ръце. – Да, мисля, че ужасно
ти харесва устата му да е между краката ти!
Простенах и извих гръб, така че в момента, в който Кай плъзна
езика си в мен и започна да ме ближе, гърдите ми щръкнаха нагоре.
Притисках се все по-силно към него, като се опитвах да го задържа на
правилното място.
Дълбоко в мен се надигна гореща вълна, влажният отвор на тялото
ми затрептя и аз започнах да стена и да пъшкам, извивайки бедра в
преследване на приближаващия се оргазъм.
– Да, да! – изстенах аз.
Ръката на Майкъл се спусна към задника ми, плъзна се между
краката ми и ме погали с пръст.
Спря се на стегнатия отвор, който не беше зает от Кай, и изведнъж
примигнах, обзета от тревога.
Устата ми пресъхна, когато усетих, че ме притиска там, и си поех
рязко дъх, щом вкара върха на пръста си в мен, но после спря на място
и не го вмъкна по-навътре.
– Хайде – призова ме Майкъл и ме целуна нежно по бузата. –
Покажи ми дали ти харесва да те ближе моят приятел.
– Да! – нададох вопъл аз. – Кай, мамка му, толкова е хубаво!
Извих бедра и стиснах зъби, защото оргазмът ми наближаваше все
повече и повече.
Хайде. Хайде. Хайде.
– О, боже! – извиках аз, стиснала Кай за косата, и като не спирах да
се отърквам в него, вълните на оргазма ме заляха и ме изпълниха с
всепоглъщащо удоволствие, което се разпростря по всеки сантиметър
от кожата ми.
Пръстът на Майкъл продължаваше да прониква в мен, но не ми
причиняваше болка. Ни най-малко.
Изведнъж изпитах нужда да притисна задника си към него,
изпълнена с желание, страст и накрая удоволствие.
Сърцето ми биеше като лудо и се отпуснах изтощена върху гърдите
на Майкъл.
– Кай – промълви сподавено зад мен той.
Погледнах надолу, където Кай тъкмо се отдръпваше, затворил очи за
секунда, сякаш и той се беше насладил на това не по-малко от мен.
Той вдигна ръка и с лекота улови презерватива, който Майкъл му
подхвърли.
– Нуждая се от теб – прошепна отчаяно в косата ми Майкъл.
Той смъкна панталоните си и захвърли всичко на пода, а Кай се
изправи, отвори презерватива със зъби и го наниза на пениса си.
После ме грабна за китката и ме придърпа към себе си, за да ме
хване за бедрата и да ме повдигне. Увих крака около кръста му, хванах
се за раменете му и се загледах в тъмните му очи.
– Благодаря ти, Рика – промълви той и в гласа му личеше искрена
признателност.
Той ме целуна по устата и намести пениса си между краката ми, като
плавно вкара главичката, а после внимателно се плъзна целият вътре.
Изстенах, щом проникна в мен и ме притисна силно към себе си,
държейки ме за задника.
– Искаш ли ме, Рика? – попита той, докато телата ни се сливаха в
едно.
– Да – кимнах аз, наясно, че се нуждае да го чуе.
Наистина ли го исках?
Исках това. Исках тримата да създадем нещо хубаво от последните
три години и исках Кай да знае, че не е сам.
Беше обичан и имаше хора, на които можеше да разчита.
Но не бях влюбена в него. Сърцето ми винаги е принадлежало на
Майкъл. Но бях приятелка на Кай и наистина исках това да се случи.
Майкъл застана зад мен и усетих как опря члена си до гърба ми.
– Толкова е секси. – Той стисна бедрата ми и ме целуна по рамото. –
Смъкни единия си крак за мен, но се дръж за Кай.
Сърцето ми прескочи и се подчиних, защото знаех, че трябваше да
съм на определена височина, за да се получи.
С Кай все още в мен, смъкнах десния си крак и леко се сниших. Кай
ме държеше здраво във въздуха и възлестите мускули на ръцете му се
бяха стегнали.
Майкъл потърка члена си в тесния отвор. Парата и Кай бяха
подготвили и намокрили тялото ми. Оргазмът ме беше отпуснал и бях
прекалено изтощена да се страхувам.
Никога преди не бях правила нещо подобно. Нито това, нито да
бъда с двама мъже, но ето че и двете бяха напът да се случат.
– Побързай – нареди Кай на Майкъл. – Трябва да започна да се
движа, прекалено е хубаво.
Пенисът на Майкъл се притисна в мен и задържах дъха си.
– Отпусни се, мила – погали ме Майкъл отзад. – Обещавам, че ще ти
хареса.
Издишах и се постарах да отпусна мускулите си и да остана
неподвижна, докато Майкъл се притискаше все по-силно в мен.
 Изгарящото усещане от проникването му ме накара да потръпна и
си поех рязко дъх:
– Не мисля, че…
– Шшш – успокои ме той и се пресегна да подразни клитора ми. –
Задникът ти е толкова тесен. Мислиш ли, че ще ти позволя да спреш,
след като вече съм го опитал?
И той ме хвана за косата и издърпа главата ми назад:
– Е? – захапа ме за бузата и ме предизвика: – Никой няма да чуе
писъците ти, Рика. И двамата ще те чукаме и ще се насладиш на всяка
секунда. Никой няма да ти дойде на помощ.
Сърцето ми подскочи и аз изпъшках, усещайки как страхът кара
клитора ми да пулсира още по-силно:
– Да!
Проклет да е.
Страхът. Уплахата ме възбуждаше и Майкъл знаеше точно какво да
каже, за да накара тялото ми отново да тръпне от желание.
Той потъваше все по-дълбоко в мен и го правеше бавно… толкова
бавно, че ме подлудяваше, а Кай жадно ме целуваше и засмукваше
кожата на врата ми. Майкъл излезе и после отново проникна в мен, а
аз се движех заедно с него, като се притисках към пениса му. Наведе се
да ме целуне и усетих стона, който прокънтя в гърдите му.
Двамата се движеха бавно и влязоха в ритъм, като заедно
проникваха и излизаха от мен, и аз отново обгърнах врата на Майкъл с
ръка, а с другата придърпах Кай по-близо.
Бях разтеглена и изпълнена и цялото ми тяло трептеше от
търкането на потните ни кожи, а косата ми беше полепнала по врата и
гърба ми.
– По-силно – изстенах аз, като рязко си поех въздух през зъби и
извих гръб за Майкъл, докато забивах нокти в тила на Кай.
Започнаха да се движат все по-бързо и мястото, където Майкъл
проникваше, ме болеше, но едновременно с това ми доставяше и
удоволствие. Сякаш оргазмът ми се задаваше от десет различни места,
които се събираха в единствена точка, която щеше да избухне.
– Божичко – задъхано произнесе Майкъл, който стискаше бедрата
ми, докато се притисках назад, за да поема всичко, което беше готов да
ми даде.
– Боже, Рика – изръмжа Кай, който с една ръка придържаше крака
ми на кръста си, а с другата стискаше гърдата ми.
Той отново се наведе да я поеме в уста, а аз се надигнах, копнеейки
за докосването му.
Наклоних глава назад и зашепнах срещу устните на Майкъл:
– Ще ме укориш ли за това на сутринта?
– Какво, ако го направя?
Движенията на Кай и Майкъл ставаха все по-енергични и ме
оставяха без дъх:
– Тогава ще си тръгна – предупредих го аз. – И няма да се върна, ако
не хукнеш след мен.
Той се усмихна и уви ръка около врата ми, за да прошепне в ухото
ми:
– Исках го не по-малко от теб. Исках да видя колко ще ме заболи.
– Боли ли те изобщо?
Майкъл спря да диша и придоби измъчен вид:
– Иде ми да го убия.
– Хубаво – усмихнах се аз.
Той се наведе и завладя устата ми. Трябваше да се постарая да остана
права, защото целувката му беше толкова силна, че усещането се разля
по цялото ми тяло.
После се отдръпна и отметна глава назад, забивайки пениса си в
мен, завладян от удоволствието. Обърнах се към Кай, за да срещна и
неговите устни, и простенах срещу устата му, докато езикът му галеше
моя, защото някъде дълбоко в мен удоволствието отново започваше да
се надига.
Кай ме хвана за косата и допряхме чела, а горещият ми дъх се смеси
с неговия.
– Рика – каза задъхано той, – божичко, толкова е хубаво. Не мога да
повярвам, че изкарах толкова време, без да го правя.
Тялото му лъщеше от пот. Засмуках долната му устна между зъбите
си.
– Толкова си дълбоко. Накарай ме да свърша отново, Кай.
Той хвана косата ми още по-здраво.
– Няма нужда да ме молиш, скъпа.
Кай ускори тласъците си и аз отново обвих ръка около врата на
Майкъл. Усещах как двамата ме изпълваха, потъваха дълбоко в мен и
ме караха да тръпна от удоволствие.
 Захапах долната си устна и затворих очи, а кръвта ми кипеше, докато
вагината ми пулсираше и туптеше около пениса му.
Но Майкъл беше този, който докара цялото ми тяло до екстаз.
Проникваше в ануса ми, кожата му се търкаше в моята и целият ми
стомах и бедра горяха, докато не влязох в ритъм и не започнах да
чукам и двамата.
– Божичко – изстенах аз. – По-силно!
– Хайде, скъпа! – подтикна ме Майкъл.
– Какво става тук? – чух как нечий глас се обади зад нас и изведнъж
осъзнах, че някой беше влязъл.
Но вече се бях пренесла в друго измерение. Не ми пукаше.
– Разкарай се! – изкрещя Майкъл.
– По дяволите! – Кай отметна глава назад и ускори темпото – знаех,
че беше близо.
Никой не удостои натрапника с поглед, но чух, че вратата се
затвори, и разбрах, че си е отишъл.
– Да! – възкликнах аз. – Да!
Оргазмът стигна своя връх и избухна, а удоволствието се разля по
бедрата ми и нагоре по гърба ми, а накрая превзе цялото ми тяло.
Притихнах и се оставих на усещането, докато двамата продължиха да
се движат в мен и накрая не подбелих очи от екстаз.
Майкъл.
Проклятие. Никога повече нямаше да се противя, ако пожелаеше да
го правим така. Това беше най-страхотният оргазъм в живота ми.
Майкъл проникна в мен още няколко пъти и накрая впи болезнено
пръсти в бедрата ми и свърши.
– Мамка му! – каза сподавено той и задъхан се отпусна върху мен,
подпирайки чело на рамото ми. – Мили боже.
Но тогава Кай ме издърпа настрани и в момента, в който тялото ми
се отдели от Майкъл, изпитах почти физическа болка. Кай ме сложи да
легна на каменната пейка, където повдигна коляното ми, разтвори
краката ми и отново вкара пениса си в мен.
Аз извих гръб и простенах.
Той легна върху мен и долепи тялото си до моето, като уви ръка
около главата ми и допря устни до моите.
Чукаше ме бързо и силно като обладан и дори не можех да погледна
да видя къде е Майкъл, защото Кай изцяло ме беше превзел.
Пъшкането му се изгуби в устата ми, докато той се движеше все по-
бързо и по-бързо, докато накрая се разтресе и всички мускули в тялото
му се стегнаха, кожата му пламна и той свърши, а стонът, който се
изтръгна от гърлото му, отекна в цялото помещение.
Продължих да целувам устните му и да го прегръщам, докато се
опитваше да си поеме дъх.
– Мили боже – обади се задъхано той. – Беше по-хубаво, отколкото
си го спомнях.
След малко Кай бавно се изправи, излезе от мен и приседна.
– Добре ли си? – гледаше ме притеснено той.
Събрах крака и се обърнах да видя Майкъл, който седеше вдясно от
нас и ни наблюдаваше, облегнал лакти на коленете си.
Кимнах.
Застанах със свити крака и се загледах нагоре към мъгливия таван.
Чувствах се сгрята, приятно изтощена и задоволена.
Кай стана да изхвърли презерватива в кошчето до вратата и взе
кърпата си от пода, като я уви около кръста си, преди да дойде да
седне до мен.
През следващите няколко минути всички просто седяхме
мълчаливо, докато сърцата ни се укротиха.
Тялото ми сякаш беше станало по-леко от въздуха и усетих как
бузите ми отново се изчервиха от мисълта за онова, което се бе
случило току-що. Сърцето ми биеше лудо, а в стомаха ми пърхаха
пеперуди.
Какво биха казали хората, ако ни видят сега?
Алекс би се гордяла. Би искала да участва.
Тревър би ме нарекъл кучка.
Майка ми би си сипала питие, а госпожа Крист щеше да се направи,
че се е натъкнала на невинен бой с възглавници.
В следващия момент обаче ме обзе спокойствие, защото осъзнах, че
държах единствено на мнението на човека, който никога не ме караше
да се срамувам. Който винаги ме подтикваше да взема онова, което
желая, и който искаше от мен единствено да не се отказвам от него.
Никога да не се предавам.
Ако в някакъв друг момент на неговото място стоеше някой друг,
сигурно щях да се притесня, че връзката ни е в опасност или че
човекът може да се почувства застрашен от Кай, но Майкъл знаеше
какво чувствам. Не се съмняваше в мен.
Съмняваше се единствено в себе си.
Най-сетне Кай се изправи и се завъртя, извисявайки се над мен.
Погледът му беше пламенен, а на устните му играеше усмивка. Отново
изглеждаше млад.
– Не се ли притесняваш? – попита той, като хвърли поглед към
Майкъл. – Може да се опитам да ти я отнема.
– Може да се опиташ – изстреля в отговор Майкъл.
Тогава Кай се усмихна, наведе се и ме целуна нежно по устните.
– Чепът ти вече работи – предупреди го Майкъл. – Отивай да си
намериш някоя друга.
Кай изгрухтя и докато се целувахме, устата му се разтегли в усмивка.
Той отдели устни от моите и в погледа му вече се четеше спокойствие
и някаква нова увереност.
– Не знам какво да кажа – промълви той. – Благодаря ти.
Той се обърна и излезе през вратата с матирано стъкло, като се
отправи към съблекалните.
С Майкъл помълчахме и дочух някакви гласове отвън. Изведнъж си
спомних, че бяха ни хванали по-рано, и осъзнах, че някой може да е
извикал охраната.
Седнах, завъртях се на пейката и се изправих. Краката ми трепереха
и цялото тяло ме болеше от онова, което бяхме направили. Усещах, че
Майкъл ме гледаше, докато събирах дрехите си от пода.
– Знаеш ли – започнах аз, докато си обувах панталоните. – Не мога
да си спомня момент, когато не съм била влюбена в теб.
Вместо да го погледна, продължих да се обличам. Сложих горнището
за фехтовка, взех си обувките и чорапите и седнах на пейката да ги
обуя.
– Когато ме погледнеш – продължих аз, – когато ме докоснеш, когато
си в мен, аз обожавам живота си, Майкъл. Няма друг за мен.
Обух се и се наведох да се завържа.
Щом приключих, се изправих и го погледнах.
– Дали някога ще изпиташ същото към мен? – попитах аз. – Дали
някога ще се нуждаеш от мен и ще се страхуваш да не ме изгубиш?
Кай ме накара да се почувствам добре. Той имаше нужда от мен.
Беше благодарен, че ме има.
Майкъл ме гледаше, а в очите му се четеше единствено мъртвешко
спокойствие и не можех да разгадая за какво си мисли.
– Някога ще си позволиш ли да си уязвим? – настоях аз.
Когато той остана неподвижен и не каза и дума, аз станах и тръгнах
към вратата.
– Ще се видим отвън.

Глава 26
ЕРИКА

В наши дни
– Довечера трябва да учим – обади се Алекс, докато вървяхме по
тротоара към къщи след лекциите. – Измислих един страхотен метод,
при който си вземам по един „Скитълс“ за всеки верен отговор.
Засмях се тихо и поклатих глава:
– Но сега ще трябва да пишем теми.
– Мамка му – измърмори Алекс. – Това ще си заслужава поне по една
опаковка на въпрос.
Тя сви наляво и аз я последвах в едно тясно улично кафене. Хвърли
раницата си на земята до една маса, на която се беше настанила
женска компания.
– Здравей, Алекс – приветства я весело една червенокоса жена, която
погледна към нас, докато другите момичета още се смееха на нещо, за
което си бяха говорили.
– Здравейте – поздрави ги Алекс и си придърпа един стол. – Това е
Рика. – Тя се обърна към мен и ни запозна: – Рика, това са Ейнджъл,
Бекс и Даниел. Миналата година живеехме заедно в общежитието. –
Докато се настанявахме, се приближи до ухото ми и започна да ми
шушука: – Мислят, че имам богат женен любовник, който ме издържа,
така че си мълчи и се чувствай специална, че съм ти се доверила,
окей?
Алекс ме изгледа предупредително и аз се засмях тихо, докато се
намествах на стола си.
– Здрасти на всички! – обърнах се към момичетата аз.
Те се усмихнаха и отново подновиха разговора си, като вместо
гаджетата започнаха да обсъждат изпитите си, а аз стоях тихо и се
опитвах да се отпусна, наслаждавайки се на атмосферата на късния
следобед.
Подсвиркванията на таксиметровите шофьори, клаксоните на
автомобилите, разговорите на хората от съседните маси…
Но лека-полека всички звуци започнаха да утихват. Приказките на
момичетата се превърнаха в далечно ехо и по гърба и врата ми отново
се разля топлина, както ставаше всеки път, когато се спирах на едно
място в този ден.
Телата им. Парната баня. Потта.
Затворих очи и усетих леката болка от онова, което бяхме сторили.
Имах мускулна треска и все още можех да усетя вкуса им.
Не беше за вярване, че го направихме.
Майкъл.
Предната вечер преглътнах срама си и преминах границите си и не
бях сигурна дали го направих, за да подложа доверието и любовта му
на изпитание, или за да разбера как това преживяване ще доведе до
някаква емоционална промяна, но щом всичко приключи, бях сигурна
в едно: нищо не можеше да ни спре.
Ако Майкъл ме обича, нищо няма да може да ни сломи.
Всъщност между мен и Кай не се беше случило нищо. Това, което
стана, беше между мен и Майкъл, а Кай само ни беше помогнал.
Помогна ми да разбера, че Майкъл не е готов. Поне за момента. Все
още нуждата му от игрички и номера беше прекалено голяма, че да
може да ми се отдаде.
Телефонът извибрира в джоба ми и щом го извадих, видях името на
Майкъл на екрана.
Мушнах телефона в раницата си, без да приема обаждането. Това
беше шестото му обаждане за деня, като освен това ми беше оставил
шест гласови и няколко текстови съобщения.
Знаех какво иска, но щом нямаше да ми отдаде сърцето си, нямах
намерение да изпълнявам заповедите му.
– Майкъл ли беше? – попита Алекс и приближи към мен едно от
шишетата с вода, които сервитьорът остави.
 Кимнах леко и се отпуснах назад, като подпрях ръце на облегалките
от ковано желязо.
– Всичко наред ли е?
Поклатих глава и присвих очи. Нямах представа какво бих могла да
ѝ разкажа за него.
– Не, нищо не е наред – обади се нечий дълбок мъжки глас иззад
мен и ме накара да притихна.
Другите момичета на масата спряха да говорят и вдигнаха поглед, а
Алекс се обърна, за да види новодошлия.
Затворих очи от раздразнение, а после надникнах през рамо и
видях, че зад мен стояха Кай и Уил, а на бордюра беше паркиран черен
ягуар.
– Майкъл се опитва да се свърже с теб – информира ме Кай, който
застана между мен и Алекс. – Не му вдигаш и ни изпрати да те
потърсим.
– Ако исках да говоря с него, щях да му вдигна – отвърнах рязко аз.
– Според него ще е най-добре да се прибереш и да го чакаш там –
предложи Кай, но ми беше ясно, че всъщност предаваше заповедите
на Майкъл. – Притеснява се, че не е безопасно.
– Разбрано – отвърнах аз. – Благодаря.
Тогава взех чашата с вода и му обърнах гръб.
Той я грабна от ръката ми и аз изсъсках, защото леденостудената
течност се разля по пръстите ми. Кай изля съдържанието ѝ в саксията
на малкото дърво зад себе си и с трясък върна чашата на масата.
После се наведе и изгледа момичетата, които седяха на масата и
притихнали наблюдаваха случващото се с ококорени очи.
– Извинете ни, дами – процеди той и щом се наведе да изръмжи в
ухото ми, ароматът му събуди спомените ми за отминалата нощ: –
Притеснява се за теб, Рика.
– Тогава нека ми го каже сам – отсякох аз. – Вместо да изпраща друг
да му върши мръсната работа.
Той се изправи бързо и ме накара да извикам, защото рязко издърпа
стола ми назад и ме хвана за ръката, за да ме изправи. После ме бутна
към Уил, взе раницата ми и ми я подхвърли.
Хванах я и на секундата я запратих обратно право в лицето му.
– Влизай в колата – заповяда той, хванал раницата ми с една ръка –
или ще те метна през рамо и ще те вкарам аз.
 – Рика, всичко наред ли е? – изправи се Алекс.
Но Кай се обърна и се извиси над нея:
– Сядай и не се меси – нареди той.
Тя се отпусна в стола си и за първи път, откакто я познавах, ми се
стори изплашена.
– Да вървим. – Уил ме хвана за ръката, но аз я издърпах обратно и
закрачих ядосано към колата.
Кай ме последва и всички се качихме и затръшнахме вратите си, а
Уил се отлепи от бордюра.
Стиснах зъби. Високата фигура на Кай на задната седалка до мен
изпълваше тясното пространство, а погледът му изгаряше лявата
половина на лицето ми.
Той се пресегна и ме хвана, а аз опрях ръце в гърдите му и се опитах
да го отблъсна, но той ме сложи в скута си.
Какво, по дяволите, правеше? Да не би да си въобразяваше, че след
вчерашната случка може да се възползва от мен, когато си пожелае?
– Понеже си прекалено заета да се цупиш – поде той и дъхът му обля
лицето ми, докато ме държеше за тила с едната си ръка и стискаше
челюстта ми с другата, – нека ти обясня нещо, защото очевидно не ти е
ясно.
Отдръпнах се рязко и се опитах да го ударя, за да се освободя от
ръцете му, но ме държеше прекалено здраво.
– Спомни си последния път, когато си оставила Тревър да проникне
в теб – започна със суров глас Кай, изговаряйки рязко всяка дума. –
Спомни си миризмата му и усещането от това потта и устните му да са
по цялото ти тяло, докато е чукал хубавото ти задниче и колко много
му е харесало…
Изръмжах и се опитах да го отблъсна.
– Знаеш ли какво си е мислил тогава? – предизвика ме Кай. – А?
Дишах тежко, обзета от изпепеляващ гняв.
– Тъпа, шибана кучка – отвърна той, имитирайки Тревър. – Колко е
загубена! Безмозъчната глупачка дори не знае, че аз се криех зад
маската онази нощ. Бях върху нея и я докосвах, а ето ме сега – пуска ми
въпреки всичко. Каква идиотка!
После ме пусна и аз отново се отдръпнах в другия край на колата,
задъхана и кипяща от гняв.
Проклетият Тревър.
 Последния път, когато спахме заедно, гледката трябва да му е
доставила огромно удоволствие. Наведена за негово удоволствие,
подчинена, направена на глупачка.
Раздразнена, прокарах ръка през косата си и усетих, че по гърба ми е
избила студена пот.
– Надявам се, че вече си достатъчно вбесена – продължи Кай, –
защото Майкъл е също толкова ядосан. Тревър преметна всички ни и
трябва вече да си разбрала, че единствените трудности, с които можем
да се борим, са онези, които очакваме. А в момента сме слепи. – Гласът
му изпълни цялата кола, но аз отказах да го погледна. – Тревър е
непредсказуем и от него може да се очаква всичко, а Деймън се
мотивира от едно-единствено чувство. Омраза.
През прозореца видях как свихме по улицата на „Делкър“. Кай имаше
право. Не бяхме в безопасност, а аз се държах като дете.
Но и те се отнасяха така с мен.
– Толкова ли е трудно да разбереш, че Майкъл иска момичето му да е
в безопасност? – попита Кай с по-мек глас.
– Може би – признах аз и се обърнах да го погледна. – А дали можете
да говорите с мен човешки, без да се държите толкова грубо?
Възможно ли е?
Погледът на Кай омекна и той задържа очите си върху мен. Затаих
дъх и сякаш за момент и двамата си спомнихме случилото се
предишната нощ.
Колата изведнъж ми се стори прекалено малка.
Уил спря пред „Делкър“ и аз грабнах раницата си и изскочих навън.
– Ще проверя апартамента – каза Кай на Уил. – Ти паркирай.
Затворих вратата на колата и се усмихнах набързо на портиера,
който ми отвори. Кай ме последва до асансьора.
– Няма нужда да се качваш – настоях аз. – Напълно съм способна да
се заключа и сама.
Той се засмя тихо.
– Няма да се бавя. Сигурен съм, че Майкъл ще намине по-късно да
ти прави компания.
Влязох в асансьора веднага щом вратите се отвориха, и натиснах
копчето за двайсет и първия етаж. Знаех, че Майкъл е изпратил
момчетата да ме вземат, защото беше на тренировка, но не бях сигурна
дали щях да го пусна, когато дойдеше да ме види.
 Не понасях да ме третира като дете, а когато караше приятелите си
да правят същото, ме вбесяваше още повече.
Щом стигнахме до апартамента ми, Кай влезе и претърси всички
стаи, като провери ключалките и вратите на терасата.
– Всичко изглежда наред – съобщи той, като прекоси хола, за да
провери ключалката на входната врата.
– Разбира се, че е наред – отвърнах аз. – Тревър е в Анаполис, а
Деймън сигурно е в Ню Йорк, пиян и погребан под безкраен запас от
непълнолетни проститутки.
Кай се усмихна широко и застана на прага, като придържаше вратата
отворена.
Но тогава очите му се спряха на мен и погледът му стана замислен,
преди бавно да се плъзне надолу по тялото ми. Гледа ме дълго и
напрегнато, а аз не смеех да помръдна и усещах как по бедрата ми
плъзва гореща вълна и се спуска надолу по краката ми.
Накрая отново ме погледна в очите:
– Ако искаш, мога да остана с теб – предложи той, а гласът му беше
станал дълбок и дрезгав.
Крайчетата на устните ми се повдигнаха леко и аз се приближих до
него:
– И какво предлагаш да правим?
На красивото му лице се появи сексапилна и самодоволна усмивка.
– Може да поръчаме храна – подхвърли той и отново огледа тялото
ми с копнеж – или да пийнем по нещо?
Застанах до него и подпрях вратата.
– А може би… ме изпитваш. Искаш да видиш дали ще те поканя
вътре зад гърба на Майкъл.
– Защо да го правя?
– Защото обичаш Майкъл повече от мен – отвърнах веднага аз.
Той сведе поглед и се усмихна:
– Може би – отвърна и се пресегна да погали брадичката ми с палец.
– А може би ми хареса. Може би искам да видя какво би било да си
само моя.
Повдигнах вежда и го изгледах проницателно.
Той свали ръката си и се засмя тихо:
– Съжалявам. Трябваше да се уверя.
Продължих да го гледам търпеливо, наясно какво се опитва да
направи.
Кай нямаше нужда да се притеснява. Обичах Майкъл и по-скоро бих
го напуснала пред това да го предам. Знаех, че Кай изпитва верността
ми, за да предпази своя приятел, но нямаше никаква причина да го
прави. Макар и да не съжалявах за миналата нощ, случилото се никога
нямаше да се повтори. С Кай бяхме само приятели.
Той се отдръпна и излезе от апартамента, но преди да успея да
затворя вратата, се обърна към мен:
– Не е само Майкъл, знаеш ли? – стрелна ме с поглед той. – И
двамата с Уил се притесняваме за теб. Ти си една от нас. Би било
трудно да…
Той сведе поглед, сякаш търсеше правилните думи:
– Чувстваме те близка – призна той. – Не искаме да страдаш,
разбираш ли?
Беше ми много приятно да го чуя, но не можах да се сдържа да му
отговоря:
– Ако съм една от вас, тогава защо ме държите настрана от
плановете си и ме пазите?
– Защото той те обича повече от нас – отвърна Кай, обръщайки
собствените ми думи срещу мен.
Искаше ми се да го повярвам. Не можеше да си представи от колко
отдавна чаках да чуя тези думи.
Затворих вратата, заключих и потънах в тишината и спокойствието
на празния апартамент. Телефонът ми отново започна да вибрира и
видях, че Алекс ме търси, вероятно за да провери дали съм добре.
Но освен ако не ме търсеше майка ми, в този момент нямах желание
да говоря с никого другиго.
Застанах до кухненския остров и се замислих за домашните, които
трябваше да започна, за нещата, които трябваше да прочета до
няколко дни, и за факта, че не бях проверявала социалните си мрежи
от повече от седмица.
Но изведнъж се почувствах изтощена.
Свалих обувките и чорапите си и се отправих към спалнята. Оставих
телефона на нощното шкафче и се отпуснах върху леглото. Тялото ми
веднага потъна в хладната завивка и очите ми се затвориха.

~
– Майкъл?
Надигнах глава от възглавницата и се огледах наоколо, току-що
отворила очи.
Стори ми се, че чух нещо.
Стаята беше тъмна и тиха, затова погледнах към коридора, който
също беше потънал в мрак.
Забелязах, че телефонът ми просветва, и реших, че вероятно той ме
е събудил, затова отново се отпуснах в леглото.
– Да му се не види! – Потърках лице, за да се разсъня.
Обърнах се да погледна часовника и въздъхнах недоволно. Цели
шест часа. Тъкмо минаваше единайсет.
Не можех да повярвам, че съм спала толкова дълго.
Взех телефона и видях, че Майкъл ми е изпратил няколко
съобщения, последното от които гласеше: „Най-добре ми отвори
шибаната врата, когато дойда“.
Цял ден не бях чела съобщенията му, но предположих, че
нарастването на гнева му вероятно е справедливо, имайки предвид, че
не му бях изпратила нито един отговор.
Хвърлих телефона на леглото и станах, а после тръгнах боса по
коридора към кухнята, за да си приготвя нещо за ядене.
Не бях вечеряла и умирах от глад.
Но тогава забелязах нещо с крайчеца на окото си и се обърнах рязко
назад. Сърцето ми се качи в гърлото, когато видях задната врата, която
стоеше широко отворена и светлината от стълбището се разливаше в
коридора.
На прага стоеше тъмната фигура на човек, облечен с черен суитшърт
с вдигната качулка, който ме гледаше през бяла маска. Същата маска,
която носеха момчетата, когато ме примамиха в къщата на семейство
Крист.
Дишането ми се учести и ръцете ми се разтрепериха, изтръпнали от
ужас.
Но тогава спрях на място, стиснала зъби, и обзелият ме гняв накара
мускулите ми да се стегнат.
Майкъл.
– Какво? – попитах аз. – Искаш среднощна закуска ли?
Отново проклетите му игрички. Тази вечер не бях в настроение за
извратените му номера.
 – Разкарай се, Майкъл.
Но тогава той вдигна ръка и заби върха на огромен касапски нож в
стената на коридора. Сърцето ми отново заби лудо и гледах невярващо
как запристъпва бавно към мен, стържейки по стената със
стоманеното острие.
Издишах всичкия въздух от гърдите си и отстъпих назад:
– Деймън – възкликнах сподавено.
В този момент той свали ръка и се затича към мен. Изпищях и се
втурнах към предния вход.
Блъснах се в дървената врата и веднага посегнах към ключалките, но
нямаше смисъл. Той се блъсна в гърба ми, стисна ме за врата и допря
острието на ножа под брадичката ми.
Болката ме накара да изпищя:
– Деймън! – Забих нокти във вратата. – Не го прави!
Той ме стисна за гърлото и ръката, с която държеше ножа, покри
устата ми с някакъв плат.
– Кой ще ме спре? – прошепна в ухото ми той.
Всичко потъна в мрак.

Глава 27
ЕРИКА

В наши дни
Плавам.
Главата ми се люшкаше и за момент ми се стори, че се отделя от
тялото ми и полита във въздуха. Леката болка отстрани на главата ми
бързо се разрасна, обхвана целия ми череп и ме накара да изстена.
– Какво, по дяволите? – Примигнах и отворих очи. Опипах
болезненото място над слепоочието си и процедих през зъби: – Мамка
му!
Погледнах към ръката си и не намерих кръв, но усещах, че там
определено имаше някакво нараняване.
Деймън. Спомних си, че беше проникнал в апартамента ми, и се
вцепених.
– Божичко – издишах аз и се опитах да седна, а стаята постепенно
дойде на фокус.
Нямах представа къде се намирам.
Подпрях длани на меката материя под мен и бързо се огледах
наоколо. Забелязах бежовите дървени мебели и лампи, стъклените
врати, водещи до дървена тераса, картините и златните аплици по
стените, килимите и безличната, но особено позната атмосфера.
В този момент усетих ръмжене под краката си. Ръмженето на
двигатели.
„Питом“. Намирахме се на яхтата на Крист.
Качвала съм се на нея само няколко пъти, когато бях малка – за
няколко партита и за кратка екскурзия надолу по брега, но ми беше
добре позната.
– Радвам се, че си добре – чух някакъв глас зад гърба си и се
обърнах.
Деймън седеше със скръстени ръце на ръба на дивана срещу мен,
облегнал рамо на стената и вперил черните си очи в мен.
– Започвах да се притеснявам – произнесе той със зловещо
спокойствие.
Носеше бяла, разкопчана на врата риза, която беше небрежно
затъкната в черните му панталони. Черната му коса изглеждаше
разрошена, сякаш току-що се беше събудил, но очите му
свидетелстваха за обратното. Беше съсредоточил цялото си внимание
върху мен и изглеждаше нащрек и в готовност. Изобщо нямаше вид на
човек, който само преди седмица е бил наръган и окървавен.
– Изобщо не се бях замислял досега, но като те гледах как спиш… тук
и в апартамента ти… – Той сведе очи за момент и видът му стана
сериозен. – Много си красива. С тази дълга руса коса и плътни устни…
В теб има някакво невинно спокойствие.
Гледах го невярващо, а сърцето ми препускаше и изведнъж ми се
догади. Бил е в апартамента ми и ме е наблюдавал, докато спя?
Божичко, колко време е стоял там, преди да се събудя?
Отместих поглед и отново огледах стаята крадешком. Трябваше да се
добера до някакъв предмет. Какво ли не бих дала дамаският нож да
беше в мен.
– Да, толкова чиста и идеална – размишляваше той. Отблъсна се от
стената и заобиколи дивана. – Каквато те иска той.
Присвих очи и като се изправих, започнах бавно да отстъпвам назад,
докато Деймън се приближаваше към мен.
– Кой? – попитах с треперещ глас.
За кого говореше?
Главата ми туптеше и ми се виеше свят, но повдигнах ръце, за да го
задържа на разстояние.
– Само дето вече не си толкова чиста, нали? – попита злорадо той,
без да обръща внимание на въпроса ми. – Майкъл те докопа и вече
ставаш само за едно.
– За какво говориш? – Препънах се, докато отстъпвах назад, и свих
юмруци от страх.
– Не се тревожи, той все пак ще успее да се позабавлява с теб. –
Деймън се приближи бавно към мен, а на устните му се появи
извратена усмивка. – Но никога няма да се ожени за кучката на брат
си.
Да се ожени… какво?
Тогава Деймън погледна някъде зад рамото ми и щом се обърнах,
видях Тревър, който стоеше точно зад мен.
Беше висок и внушителен и носеше дънки и тъмносиня тениска с
яка. Късата му руса коса все още беше подстригана по военному, а
сините му очи ме гледаха проницателно и самодоволно.
Поклатих невярващо глава:
– Тревър?
Имах само миг, преди ръката му да се стовари върху мен и да ме
зашлеви през лицето. Главата ми се отметна назад и отстъпих крачка
назад, за да запазя равновесие, а бузата ми запламтя от болка, сякаш
някой беше пронизал плътта ми с хиляди игли.
Деймън ме хвана грубо и ме обърна назад, за да ме преметне през
рамо.
– Не! – изпищях и заудрях гърба му с юмруци, като се гърчех и се
опитвах да се измъкна. Закашлях се от горчилката, която се надигна в
гърлото ми, докато ме отнасяше надолу по някакъв тъмен коридор.
– Деймън! – сподавено извиках аз, усещайки как стомахът ми се
бунтува. – Моля те, Деймън!
Минахме през някаква врата и успях да се вкопча в касата ѝ и да го
спра, като не преставах да ритам и да се съпротивлявам.
– Пусни ме, извратено копеле такова! – извиках аз. Беше ми дошло
до гуша да се страхувам. – Ти си едно нищо! Чуваш ли ме? Ти си само
един боклук. Да пукнеш дано!
Той ме дръпна толкова силно, че едва не ми изтръгна ръцете, и аз се
изпуснах, скована от пронизваща болка.
Понесох се във въздуха и се приземих на някакво легло, а дъхът ми
секна. Побързах да седна, но Деймън веднага се стовари върху мен.
Хвана ме за китките, придърпа ме нагоре по леглото, заби коляно в
гърдите ми и ме прикова на място.
– Деймън! – излаях аз, като дробовете ми се изпразниха под
тежестта му и едва дишах.
– Не говори – изръмжа той.
Не спирах да се мятам и да се опитвам да се отлепя от леглото, като
се давех, опитвах се да си поема дъх и да махна Деймън от себе си.
– Майната ти! – понечих да изкрещя, но от гърлото ми излезе само
хриптене.
Той извади нещо кафеникаво от джоба си и уви китките ми с грубия
плат.
– Не! – Опитах се да изтръгна ръце, да замахна към него, да го
отблъсна, да направя каквото и да е, но той само ме хвана по-здраво.
Стараех се да си поема дъх въпреки тежестта, която лежеше на
гърдите ми, но ми беше много трудно. Деймън завърза ръцете ми за
таблата на леглото.
Набързо се огледах наоколо и забелязах, че зад Деймън имаше
огромни прозорци, през които се виждаше просторният мрак навън и
звездите на вечерното небе. По нощните шкафчета нямаше нищо,
което да става за оръжие, но ако успеех да се освободя, сигурно щях да
намеря нещо в някое от чекмеджетата или в банята.
– Къде сме? – настоях да разбера, а въжетата се впиха в кожата ми.
– На три километра от брега на Тъндър Бей.
Преглътнах и го погледнах невярващо. Бяхме в открито море? Защо?
Мислех, че може да сме на котва в пристанището, където
обикновено стоеше яхтата, но явно бяхме отплавали и за това можеше
да има само една причина.
Така нямаше как някой да ми се притече на помощ.
– Майкъл… – промълвих тихо аз, като не бях съвсем сигурна какво
точно исках да попитам.
– Ще пристигне скоро – поясни Деймън и думите му прозвучаха,
сякаш казваше „Скоро всичко ще приключи“.
По гърба ми премина тръпка. Той смъкна коляното си от гърдите ми
и най-накрая успях да си поема дъх.
Но свободата от тежестта му не трая дълго. Деймън отново се
стовари върху мен, като ме принуди да разтворя бедра, и настани
ханша си между обутите ми в дънки крака. Всеки мускул в тялото ми се
напрегна, а той се подпря на ръце и ме изгледа:
– Сега, като си само моя… – започна предизвикателно той и ме
изгледа похотливо.
Отдръпнах се рязко и ръмжейки, задърпах въжетата. От очите ми
бликнаха сълзи и потекоха към косата ми, докато се опитвах да
освободя ръцете си и си поемах дъх след дъх.
– Не се даваш – похвали ме той. – Знаех, че ще ми е доста забавно с
теб.
Опрях босите си крака в матрака и се заизвивах в опит да се надигна
от леглото, но Деймън само се изсмя и притисна еректиралия си пенис
между краката ми.
Потръпнах и извърнах глава встрани, опитвах се да потъна във
възглавницата, за да се отдръпна възможно най-далеч от него.
– Продължавай да го правиш – помоли ме той. – Толкова е хубаво,
Рика.
Тогава той приближи уста до бузата ми:
– Хайде – прошепна той и облиза челюстта ми. – Знаеш, че ще се
случи. Според мен се притесняваш, че ще ти хареса.
Поклатих глава и се обърнах да го погледна свирепо в очите:
– Няма да го направиш. Познавам те.
– Не е вярно – гласът му стана заплашителен.
Но аз продължих да говоря:
– Ти си гаден и долен, но не си зъл – процедих аз. – Онази нощ за
малко си помислих, че с Кай, или по-скоро Тревър, щяхте да ме
нараните. Не знаех дали се шегувате, или всичко е истина, но не се
чувствах в безопасност. Бях изплашена до смърт.
Деймън ме наблюдаваше, а устните му бяха на сантиметри от моите.
– Но ти не му позволи – отсякох аз. – Не му позволи да ме нарани. За
теб всичко беше шега, но щом разбра, че Тревър не смята да се
придържа към плана, ти го спря. Не си зъл.
Той облиза брадата ми и започна да се спуска надолу по врата ми,
като се отправи към гърдата ми, а аз затворих очи и тялото ми се
разтърси от ридания.
– Не си зъл – казах аз, като не преставах да се опитвам да се изтръгна
от въжетата, докато усещах как езикът му обикаля около зърното ми
през плата на дрехата. – Не си зъл.
– Не, не съм – каза той, надигайки се над гърдите ми. – Аз съм едно
нищо. Пълна нула. Боклук.
Той се изправи, слезе от леглото и ме погледна, а очите му бяха
станали леденостудени:
– Аз ще съм твоят кошмар, Ерика Фейн.
Той се обърна и отиде да седне на един от столовете вляво от мен, а
видът му беше смущаващо спокоен.
Погледът му стана непроницаем. Опитах да преглътна буцата, която
беше заседнала в гърлото ми от страх, че не възнамерява да разговаря
повече с мен.
Той седна и зачака.
– И какво? – продължих аз. – Тревър ли те командва вече? В затвора
ли се научи как да си нечия кучка?
Деймън се подсмихна и се облегна назад, отпуснал ръка на
масичката от десния си край.
– Ако го направиш – изсъсках аз, – ще ги изгубиш завинаги.
– Кого?
– Момчетата – обясних аз. – Те са твоето семейство и никога няма да
ти го простят.
Той поклати глава и извърна поглед:
– И без това вече е прекалено късно. Нещата никога няма да бъдат
същите.
Деймън се загледа в празното пространство, а на лицето му се
изписа непоколебимост, сякаш не възнамеряваше да слага край на
каквото и да било.
Всичко беше свършило и Деймън вече беше изгубил.
– Знаеш ли защо те заведохме там онази нощ? – попита той. –
Обикновено не ми пука с кого си ляга Майкъл, освен ако тя не ми
допадне и не поискам да се наредя на опашката, но ти беше различна.
Разбрах го онази нощ. Той искаше от теб нещо повече от едното
чукане.
Стегнах мускулите на ръцете си и задърпах въжето, а грубите му
нишки се впиха в кожата ми.
– И защо това те подразни толкова?
– Защото жените не стават за друго, освен за чукане – озъби се той. –
Щеше да застанеш между нас. Щеше да ни промениш и да провалиш
отношенията ни.
Бръчките на челото му се задълбочиха и той ме изгледа свирепо. Не
разбирах за какво говори. Как бих могла да застана между тях?
– Когато се натъкнах на Тревър – продължи той, – решихме да ти
направим номер. Да те подплашим. Всеки щеше да получи каквото
иска – аз исках да стоиш настрана от нас и Майкъл, а малкият, смотан
Тревър, който винаги завиждаше на големия си брат, щеше да получи
теб, послушна и вързана на каишка.
Той облиза устни и продължи:
– Уил се беше отрязал, но дори и когато е трезвен, се затруднява да
събере две и две, така че щом Тревър сложи маската на Кай, всичко си
дойде на мястото.
– Но когато стигнахме до сечището – прекъснах го аз, – ти осъзна, че
Тревър има план, за който не си подозирал. Искаше да ме изплашиш,
да ме стреснеш и може би в миг на слабост да ти позволя да ме
изчукаш, така че да се чувствам прекалено засрамена да се доближа
отново до Майкъл, но не възнамеряваше да ме нараниш. – Поех си
дълбоко дъх и накрая изрекох: – Както не искаш да ме нараниш и сега.
Той разсеяно докосна нещо на масата и поклати глава.
– Точно тук грешиш – каза той и ме погледна в очите. – Искам да те
нараня. Искам да те убия, а после ще убия и Тревър.
– Тревър?
Той кимна.
– О, ще си получи заслуженото. О, да, сега, когато знам, че той е
откраднал телефона. Ти ще умреш просто защото съм бесен и нямам
какво да губя. Вече изгубих всичко, защото като една типична жена ти
прецака всичко. Застана между братя.
Не бях застанала между тях. Никога не съм карала Майкъл да
избира и не съм искала да проваля приятелството им.
Исках да съм част от него. Бях любопитна, исках да се забавлявам,
но никога не съм целяла да променя отношенията им или да ги
спирам…
Замислих се за момент и сведох поглед, защото се сетих за беседката.
Как се възпротивих, когато разбрах какво смята да направи Уил. Как
си тръгнах, когато Майкъл ми каза да остана. Как гледах с
пренебрежение на онова, което правеха.
Може би Деймън беше прав.
Не съжалявах, задето ги оставих в парка. Постъпката им беше гадна,
глупава и абсолютно погрешна и докато Майкъл остана с приятелите
си през онази нощ, все някога може и да ги остави.
Рано или късно ще последват още номера и лекомислено взети
решения, с които няма да искам да имам нищо общо… може би ще
дойде нощ, в която Майкъл ще предпочете мен вместо тях.
Разбира се, не бях направила нищо лошо. Нямах никаква вина и го
знаех.
Но се опитах да погледна нещата през очите на Деймън – той
осъзнаваше, че все някога щях да вляза под кожата на Майкъл, и
знаеше, че нищо… нищо от това нямаше да се случи, ако не бях отишла
с тях онази нощ. Може би трябваше да приема, че действително имах
пръст във всичко това. Както каза Уил, бях замесена.
– Всички пострадахме от случилото се – заявих и го погледнах остро.
– Но не съм тази, която трябва да накажеш.
Деймън замълча за момент.
– Може би – отвърна накрая той. – Може би и ти си жертва, както
всички нас.
Някаква сянка премина през лицето му, умора, която се
прокрадваше покрай гнева и омразата, зад които толкова се стараеше
да се скрие. Припомни си нещо, някакъв спомен или място, но нямаше
как да узная какво е било то.
– Всъщност вече няма значение – каза тихо той.
Но преди да успея да попитам какво иска да каже, една сянка се
появи на пода и аз обърнах глава надясно, за да видя Тревър, който
стоеше на прага.
– Двамцата да не би да се сближавате?
Гласът му беше толкова мек и безгрижен, сякаш не беше ме ударил
току-що.
Присвих очи и забелязах, че изглеждаше отслабнал.
Анаполис.
 Изведнъж ми хрумна, че той не биваше да е тук. Не можеше да
напуска Академията, когато си пожелае. Дали Деймън е отишъл при
него след случката в къщата на родителите на Майкъл? Най-вероятно.
Тревър имаше недовършена работа, а и Деймън сигурно се е
притеснявал, че Майкъл ще тръгне по петите му. Затова искаше да го
изпревари.
Деймън се надигна от стола си и излезе от стаята. Цялото ми тяло се
скова, щом осъзнах, че оставам сама с Тревър. По някаква причина с
него се чувствах в по-голяма опасност.
– Никога не би ти помогнал – заяви Тревър и влезе в стаята. – Той
мрази жените.
Докато се приближаваше, увих свободната част от въжето около
юмрука си и се надигнах леко от леглото, за да се отдръпна от Тревър.
Ръката ми удари огледалото, покриващо таблата на леглото, и
замръзнах на място, потропвайки с нокът по него.
Стъкло.
– Знаеш ли, че е бил на дванайсет, когато майка му започнала да го
чука?
Сърцето ми спря за миг и ужасена, извърнах очи към Тревър.
Какво?
– А когато е бил на петнайсет – продължи той, – я е пребил от бой и
е заплашил, че ще я убие, ако посмее да се върне. Преди няколко
години дочух как бащите ни си говореха за това.
Устните ми потрепериха. Не знаех дали казваше истината, но знаех,
че няма причина да лъже.
Като че ли това обясняваше защо Деймън ненавиждаше всички
жени.
– Баща му потулил цялата история и повече не обелил и дума за
това. Момчетата бяха всичко за него, а ти му ги отне.
– Напротив, ти му ги отне – изръмжах аз и стегнах всички мускули в
тялото си, когато той седна до мен.
Ръката му се плъзна нагоре по крака ми и аз го избутах с ритник, но
той само се усмихна и ме стисна за бедрото толкова силно, че
изпищях.
Не можех да повярвам, че съм му позволявала да ме докосва.
Миналата година се поддадох на дългогодишния натиск да се
събираме за танци, празненства и снимки, и спрях да се боря с
постоянните предположения, че сме заедно, като накрая просто го
оставих да се случи. Тревър ми даваше стабилност и ме искаше, а аз
имах глупостта да вярвам, че заслужавам нещо по-добро. Но преди
всичко той отвличаше мислите ми от Майкъл. Смятах, че Тревър ще
ми помогне да продължа напред и да забравя.
Съвсем скоро обаче осъзнах, че Тревър не ми даваше нищо. В
рамките на една нощ Майкъл успя да ми покаже, че не съм слаба. Че
съм красива, желана и силна, и макар онази нощ да беше вече зад
гърба ми, знаех, че онова, което изпитвах към Тревър, бледнееше пред
чувствата ми към Майкъл.
За Тревър бях просто трофей. Той не ме разбираше.
– Как можеш да постъпваш така? – настоях да разбера аз. – Какво
искаш?
– Искам да видя как и двамата губите – отвърна той. – Писна ми да
стоя в сянката на Майкъл и ми писна да те гледам как въздишаш по
него. – Той вдигна вежди и ме погледна. – Искам да ви гледам как
страдате.
Стиснах зъби и отново задърпах въжето.
– Пусни ме!
Ръката му се мушна под блузата ми и се заизвивах настрани, за да
избегна докосването му, което ме караше да изтръпна.
– А Деймън… той просто иска всички да страдат – обясни Тревър. –
С него сме страхотен отбор.
– Защо те покри? – поинтересувах се аз. – Знаел е, че ти си бил под
маската онази нощ. Защо ме е оставил да те мисля за Кай?
Тревър повдигна рамене и впери очи в ръката си, която галеше
корема ми.
– Майкъл вече те беше изхвърлил на боклука. Целта ни беше да
помислиш, че никой от тях вече не ти е приятел. А и… – продължи с
усмивка той – на него не му пука за теб. След като всички решиха, че
си ги издала, сигурно се е наслаждавал на мисълта, че единствената
истинска заплаха за теб е точно под носа ти.
Тоест Тревър. Винаги близо до мен. На една стая разстояние. Дебне,
чака…
– Но ти си знаел, че според тях аз съм взела телефона и съм качила
видеоклиповете. Значи си бил наясно, че ще искат да ми отмъстят.
– Всичко щеше да е наред, ако не беше решила да напуснеш „Браун“
– изстреля в отговор той. – Аз щях да удържа Деймън, а той щеше да
накара останалите да почакат. – Тревър въздъхна и после продължи: –
Но ти отказа моята закрила и може би просто ми хрумна да оставя
нещата да се случат. Реших, че ако те наранят – ако Майкъл те нарани –
преди да са осъзнали, че обвиняват грешния човек, тогава ти може да
се откажеш от него веднъж завинаги.
Тревър се надигна на ръце и крака да пропълзи върху мен и
доближи лице на сантиметри от моето:
– Може най-сетне да го свалиш от пиедестала, на който вечно го
издигаш, и да разбереш какъв е в действителност.
– И какъв е?
– По-долен от мен.
В този момент Тревър надигна глава, сякаш чу нещо. Изскочи от
леглото и тръгна из стаята, гледаше през прозорците.
– Единствената ми грешка – поясни той, взирайки се в мрака навън
– беше, че цитирах баща си през онази нощ в гората. Иначе никога
нямаше да ме разкриеш.
Тялото ми трепереше от страх. Наведох глава назад и отново
започнах да се боря и да се опитвам да се измъкна от въжетата.
– Е, какъв е планът ти сега? – попитах аз. – Какво се надяваш да
постигнеш с това? Всичко, което ми принадлежи, е в Майкъл – къщата,
нотариалните актове, всичко, а ти никога няма да ме получиш
обратно. Предпочитам да умра пред това да те допусна отново до себе
си.
– Мислиш, че те искам обратно? – Тревър се извърна и скръсти ръце
пред гърдите си. – Кучката на брат ми?
Той се изсмя и се приближи до мен.
– О, не – отвърна той и придоби самодоволен вид. – Мога да си
намеря някоя много по-добра от теб. А това, че всичко е в Майкъл,
няма никакво значение. Мъртвите не могат да притежават имущество.
Мъртвите? Това означава ли…
Ако Майкъл беше мъртъв, всичко щеше да се върне у господин
Крист. А щом Тревър вече не възнамеряваше да ме използва, за да се
добере до всичките ми притежания, можеше да получи всичко само
ако аз също съм…
Майкъл.
Задърпах въжетата и се опитах да освободя ръце.
 – Върви по дяволите! – изкрещях, усещайки как горещите ми сълзи
се изливат върху мястото на бузата ми, където Тревър ме беше ударил.
Сигурно кожата ми вече се беше прежулила и китките ме боляха, но
изръмжах и продължих да се бунтувам и да се дърпам все по-силно.
– Чуваш ли това? – попита весело Тревър.
Не спрях, но го чух. Пронизителното бръмчене на двигател, което
ставаше все по-силно.
Приближаваше се.
Моторна лодка.
Замръзнах на място. Не!
– Той идва – заяви Тревър и на лицето му се изписа вълнение.
Тогава вдигна ръка, за да види часовника си.
– Часът е единайсет и осем, бебчо – обяви той и се наведе близо до
лицето ми. – До единайсет и половина и двамата ще пътувате към
дъното на океана.

Глава 28
МАЙКЪЛ

В наши дни
– По-бързо! – изкрещях аз, докато моторната лодка подскачаше по
вълните. Бях забелязал яхтата пред нас.
Осветлението около корпуса на кораба светеше в лилаво над черната
вода и караше големия бял съд да прилича на звезда в тъмното небе.
– Караме с пълна газ – каза Уил, а лицето му беше изкривено от
притеснение. – Нарочно е оставил онази бележка. Иска да я намерим.
– Това не значи, че няма да я нарани – процедих аз. – Побързай!
Поривите на вятъра ни блъскаха, докато се носехме над водата. С
Кай трябваше да се хванем за таблото и предното стъкло, за да се
задържим на крака, докато малката черна моторна лодка настигаше
„Питом“.
Шибаният Тревър.
Когато стигнах до апартамента на Рика и тя не ми отвори, използвах
ключа си и нахлух вътре, но мястото беше тъмно и празно. Не открих
нищо друго, освен една бележка на пода.
На нея беше изписана само една дума. „Питом“.
Изстрелях се от апартамента и докато напусках града, се обадих на
началника на пристанището. Той потвърди, че „Питом“ е била в
Тъндър Бей в този ден и че Тревър наистина е наел малък екипаж,
който да я изведе в открито море този следобед. Веднага след това се
свързах с Уил и Кай и им казах да ме чакат на пристанището, където
семейството на Кай държеше една моторна лодка. Моторната лодка на
моето семейство вероятно беше при Тревър… и Деймън, който
несъмнено също беше замесен във всичко.
Обичам те, Майкъл.
Сърцето ми сви и прокарах ръка през косата си.
– Рика – промълвих. – Дано си добре.
Колкото повече се приближавахме, толкова по-голяма изглеждаше
яхтата и Уил забави скоростта, за да я заобиколи, така че да се изравни
с кърмата, където почти спря. Изскочих от лодката, а Кай се зае да я
върже.
Забелязах червената ни моторна лодка на левия борд и се обърнах
към Уил:
– Стой тук – казах му. – Наглеждай лодките и ако забележиш нещо,
дай сигнал със сирената за мъгла.
Нямаше да допусна Тревър или Деймън да се опитат да избягат с
Рика.
Уил кимна, бръкна в жабката до волана и извади сирената.
Погледнах към Кай и посочих нагоре.
– Горната палуба – наредих. – И си отваряй очите на четири. Те ни
очакват.
Кай се качи по стълбите вдясно от мен, а аз прекосих палубата,
подминах басейна и се отправих към салона. Вървях, без да мигам, и се
стараех да ходя бавно, макар тялото ми да изгаряше да се втурне
напред и да я намери.
Бях пъхнал един глок с пълен пълнител в черните си панталони, но
го държах скрит под тениската си. Вероятно щяха да ме забележат
първи и исках да разполагам с елемента на изненадата.
Стрелнах с поглед бялата камера на тавана – малката топка се
завъртя и ме засне в близък план.
 Той знаеше, че съм дошъл, и беше наясно точно къде се намирам.
Като пристъпвах леко и си отварях очите на четири, се промъкнах
през стаята и се отправих към слабо осветения коридор. Отляво имаше
две каюти, а отдясно – една. Рика можеше да е навсякъде и се надявах,
че Кай, който беше на горната палуба, вече я беше открил.
Направих крачка наляво и хванах дръжката на вратата, но долових
някакъв плач и се спрях, за да се ослушам.
Някой изпъшка, веднага се обърнах към каютата на родителите ми и
рязко отворих вратата.
Рика лежеше на леглото и се мъчеше да се изтръгне от въжетата, с
които бяха завързани китките ѝ. Тя се извърна към вратата и щом ме
забеляза, си пое рязко дъх и лицето ѝ се разкриви.
– Майкъл – проплака тихо тя. – Не, не биваше да идваш!
Втурнах се към нея и хванах въжето, като забелязах счупеното
стъкло.
– По дяволите, какво са ти сторили?
Ръцете ѝ бяха завързани над главата ѝ и кървяха, а косата ѝ беше
подгизнала от пот. В дланите ѝ се бяха събрали локвички кръв, а в
юмрука си стискаше парче стъкло.
– Трябваше да разрежа въжето. – Гласът ѝ трепереше. Забелязах, че
стъклото на таблата на леглото беше разбито. Счупила го е в опита си
да избяга.
Взех стъкления къс от ръката ѝ и отрязах останалото въже.
– Ще те измъкна оттук. Толкова съжалявам, скъпа.
Отвън се разнесе сирена и повдигнах рязко глава, а кръвта във
вените ми закипя.
– Копеле.
Нещо не беше наред.
Срязах въжето, хвърлих стъклото на леглото и я изправих. Около
китките ѝ все още имаше възли.
– Ела тук. – Взех ръцете ѝ, за да огледам дланите ѝ, но тя се
отдръпна.
– Добре съм – настоя тя. – Трябва да се махаме оттук. Целта им беше
да ме намериш. Може да са навсякъде.
Изгарях да я прегърна, но се въздържах. Нямахме време за губене.
Уил имаше нужда от нас, а Рика беше добре.
Обърнах се и докато я държах за ръка, за да не се отдалечава от мен,
излязох през вратата и се заоглеждах във всички посоки, за да се уверя,
че е чисто.
– Деймън е с Тревър – прошепна тя.
– Предположих.
– Той ме отвлече от апартамента ми.
Поклатих глава и се опитах да овладея гнева си. Ръцете на Рика бяха
целите в рани, защото беше опитала да се спаси сама. Не ме беше
чакала.
Нали винаги съм искал да може да се бори сама за себе си?
Но в момента изпитвах само ярост. Бяха ми я взели и за малко да ми
я отнемат завинаги.
Можеше никога да не я открия.
– Хайде – подтикнах я аз, като отново прекосихме салона и се
насочихме към плъзгащите се стъклени врати и кърмата от другия им
край.
Но в секундата, в която стъпих на палубата, забелязах, че Кай
лежеше на земята, и веднага се изправих и застанах в готовност. Той
дишаше тежко, а от носа и устата му течеше кръв. Деймън стоеше над
него и ме гледаше злобно. Хвърлих поглед към моторната лодка зад
гърба му.
Беше празна. Къде, по дяволите, беше Уил?
Закрачих бавно напред в неподвижния нощен въздух и избутах Рика
зад себе си. Мамка му.
Кай и Рика бяха ранени, а Уил липсваше и нямах представа как да
ни измъкна от тази каша.
Тогава видях Тревър. Стоеше отстрани на яхтата и се беше вторачил
в мен. Изглеждаше, сякаш се забавлява.
Изви показалец и ни привика да се приближим.
Рика опита да ме заобиколи, но я хванах още по-здраво и не ѝ
позволих. Изгледах брат си в очите и отстъпих крачка встрани, за да
погледна през борда.
– Уил! – Дъхът ми секна.
Той беше във водата, а главата му едва се подаваше над
повърхността. Забелязах, че от водата близо до него излизаше някакво
въже, което проследих с поглед, и видях, че се издигаше нагоре по
периферията на яхтата, минаваше през парапета ѝ и стигаше до
палубата. Краят беше вързан за две циментови тухли в краката на
Тревър, а до тях стояха още два комплекта циментови блокове,
вързани с въжета.
Божичко.
– Той ми върза ръцете зад гърба, човече! – провикна се Уил.
Което означаваше, че не може да развърже другия край на въжето,
който най-вероятно беше затегнат около краката му.
Уил се носеше във водата и се опитваше да се задържи на
повърхността, но му беше много трудно.
Нахвърлих се върху Тревър.
Но той извади пистолет и го насочи към мен, а аз спрях на място и
го изгледах кръвнишки:
– Какво, по дяволите, правиш? – изкрещях аз.
– Знаеш ли, че средната дълбочина на Атлантическия океан е 3646
метра? – попита спокойно той, без да обръща внимание на гнева ми. –
Там е тъмно и студено. Ако нещо попадне на дъното, никога повече
няма да изплава.
Тогава той хвърли един поглед към Уил във водата и после се обърна
към мен:
– Никога няма да го намериш.
Стрелнах Кай с очи. Той стоеше на колене и се опитваше да си върне
равновесието, а отстрани на лицето му се стичаше кръв.
– Добре ли си? – попитах веднага аз.
– Да – увери ме той, но си личеше, че е разтреперен.
– Трябваше да се погрижа за нея, преди да си дошъл – продължи
Тревър и посочи към Рика, която стоеше зад мен. – Но в крайна сметка
няма да е забавно, ако и ти не гледаш, нали?
– Какво си мислиш, че правиш, Тревър? – попитах, като бавно се
пресегнах назад и потупах гърба си, за да дам сигнал на Рика.
Тя плъзна ръка под блузата ми и извади пистолета, а после го мушна
в ръката ми.
– Не знам – отговори Тревър с престорено смущение, – но
определено се забавлявам.
Какво му ставаше, по дяволите? Знаех, че ме мрази. Но Уил? Кай?
Рика? Нямаше да му се размине. Ума си ли изгуби?
– Давай – предизвика ме той, насочвайки пистолета си към мен. –
Атакувай ме. Ще отнесеш един куршум, но поне ще ме повалиш.
Поклатих глава и извърнах поглед към Деймън:
 – Не го прави – казах умолително аз. – Уил и Кай не са те
наранявали. Рика никога не те е наранявала.
– Но ако ги нараня, ще нараня и теб – отвърна Деймън и настъпи с
крак гърба на Кай, за да го блъсне отново на земята.
Кай изпъшка и затвори очи. От начина, по който притисна ребрата
си с ръка, предположих, че има няколко счупвания.
– Никога не си страдал – озъби ми се Деймън. – Никога не ти се е
налагало да губиш и сега това ще промени живота ти завинаги. Не
биваше да избираш едно момиче пред нас.
– Шибан страхливец! – изкрещя му Кай.
Деймън само му се намръщи и после отново погледна към мен, а аз
се почувствах така, сякаш помежду ни имаше цял океан. Вече не можех
да го позная.
– Кажи ми, че ще я оставиш – настоя той. – Кажи ми, че всичко може
да се върне постарому, както беше в гимназията.
Подготвих се и стиснах ръката на Рика зад мен.
– Сред нас няма място за нея, а ти ѝ даваш прекалено много власт
над теб – продължи той. – Кажи ми, че тя е едно нищо. Кажи ми, че би
избрал нас пред нея. Или най-добре… – Той замълча за миг, а очите му
проблеснаха. – Кажи ми, че ще замениш Рика за Уил и Кай.
Гърлото ми се сви и сърцето ми заби оглушително.
– Избери! – настоя Тревър. – Рика може да заеме мястото на Уил и
тримата ще продължите напред, сякаш нищо не се е случило.
Чувах плиткото ѝ, учестено дишане и знаех, че се страхува.
Усещах я навсякъде около себе си. По кожата си, в гърдите, в ръцете
ми…
Сладостта на устните ѝ, които почти докосваха моите, докато
дишаше тежко в парната баня…
Обичам те, Майкъл.
– Всичко ще е наред с Уил и Кай – увери ме Деймън. – Но трябва да я
пожертваш.
Да я пожертвам. Не мога…
Преглътнах с усилие.
Тя беше навсякъде. Винаги е била навсякъде. Години наред. Нямаше
как да се откъсна от нея. Всеки път, когато затворех очи, тя беше там.
Усещам, че си ти.
 Беше на шестнайсет и ме гледаше, все едно съм неин бог.
Ти си във всичко.
Моментът, когато знаех, че сърцето ѝ ми принадлежи, и нямах
търпение да се слеем в едно.
Да, възбужда ме.
Прекрачи своите граници и ми се довери, че ще бъда с нея. Тогава за
първи път усетих какво е да съм с нея, и тя се разтопи в обятията ми.
Божичко…
Погледнах към Кай, който лежеше на земята, и чух Уил, който ни
викаше от водата и се молеше, но нямах представа как да постъпя.
Но Тревър не изчака да отговоря.
Наведе се да вдигне тухлите и ги подпря на парапета на яхтата.
– Не! – извиках аз и пуснах Рика, за да вдигна ръка. – Спри! Само…
почакай!
Той започна да клати тухлите напред-назад и да си играе с мен.
– Спри! – изръмжах аз. – Просто… – Стиснах зъби. Чувствах се
замаян. – Майната ти!
Ако стрелях, Тревър щеше да има предостатъчно време да хвърли
тухлите зад борда, а Деймън щеше да довърши Кай, преди да съм
успял да направя каквото и да било. Можеше и да успея да измъкна
Рика, но нямаше да мога да спася момчетата.
– Защо го правиш? – озъбих му се аз, кипящ от гняв. – Защо?
– Заради това! – изръмжа накрая Тревър и даде воля на гнева си. –
Заради това тук. За да те видя такъв. Толкова си отчаян, направо е
великолепно!
Той свали ръце от тухлите, като ги остави да се олюляват на перваза,
откъдето можеха да паднат и при най-слабото трептене.
– Мога да кажа, че не ми харесваше вниманието, което всички ти
обръщаха заради баскетболната ти кариера – обясни той, – или че не
понасях как винаги се справяше с неща, с които дори не можех да си
помисля да се захвана. А може би е заради това, че Рика винаги е била
влюбена в теб и никога не ме погледна така, както гледаше теб.
Той отпусна надолу ръката, с която държеше пистолета, и погледна
злобно към Рика, която беше застанала до мен.
– Но каква ли е истината? – Тревър не откъсваше очи от нея. –
Допада ми, че великият Майкъл Крист в момента е толкова
безпомощен, и ми се иска да видя погледа в очите ѝ, когато разбере, че
всичко ще приключи и няма как да ѝ помогнеш.
Дишах учестено и дробовете ми сякаш се свиваха все повече и
повече.
– Не се тревожи – успокои ме Тревър. – Съвсем скоро и ти ще се
присъединиш към нея.
Тогава Тревър протегна ръка и бутна тухлите през ръба. Аз
изръмжах и в яростта си се втурнах напред, вдигнах ръка и стрелях
три пъти.
Уцелих го, но не видях къде.
Хвърлих пистолета на земята и скочих от ръба, като успях да се
гмурна в секундата, в която главата на Уил изчезна под повърхността.
Разцепих водата и тялото ми моментално се потопи в черното
смразяващо октомврийско море.
Отворих очи и видях, че Уил беше точно пред мен, но потъваше
бързо, борейки се с въжетата. Ритах и махах бясно с ръце във водата и
накрая успях да се пресегна и да го хвана за блузата.
Но когато започнах да ритам с крака и да се опитвам да го издърпам
към повърхността, осъзнах, че лилавата светлина над нас ставаше все
по-слаба.
Потъвахме.
Отново се гмурнах надолу, без да пускам дрехите му, а дробовете ми
се свиха в отчаяната си нужда от кислород. Добрах се до крака на Уил
и започнах да разплитам възела, но проклетите тухли тежаха и ми
пречеха да разхлабя въжето.
Уил се извиваше и се бореше, като не откъсваше поглед от
повърхността, а аз дърпах въжето и се опитвах да го освободя.
Но водата ставаше все по-тъмна. Светлините на яхтата почти бяха
изчезнали, а Рика и Кай бяха останали сами.
Водата заглуши сумтенето ми, докато се борех с въжетата.
Мамка му!
Не можех да го оставя. Дано успея.
Не отново.
Стиснал въжето между вкочанените си пръсти, разплитах и
разнищвах, разкъсвайки кожата си, докато…
Възелът най-сетне поддаде. Въжето се размести и аз бързо го
разплетох и го оставих да потъне в тъмните дълбини заедно с тухлите.
Без да изпускам Уил, го задърпах към повърхността, докато той
риташе с крака.
Показахме се на повърхността и жадно си поехме дъх, а аз веднага
стрелнах поглед нагоре и видях, че Кай души Деймън. Беше го
притиснал до ръба на яхтата и тъкмо надигна юмрук и го удари.
Рика.
– Отиди там! – изкрещях на Уил и посочих моторната лодка.
– А ръцете ми? – Целият трепереше от ледената вода.
– Трябва да стигна до Рика. – И отплувах към яхтата.
Но тогава нещо се разби във водата вдясно от мен и щом погледнах
нагоре, видях, че някакво въже се спускаше от парапета на яхтата.
Какво, по…?
Тогава две тухли паднаха във водата и потънаха в океана. Вдигнах
рязко глава и видях, че Тревър стоеше прегърбен над парапета и
дишаше тежко. На лицето му се беше появила извратена усмивка.
– Мамка му! – изкрещях аз. Гмурнах се и загребах с всички сили,
борейки се с ледената вода.
Рика.
Търсех я с поглед навсякъде, оглеждах се за ръцете ѝ, за бялата ѝ
тениска, надявах се да забележа косата ѝ, но…
Гмурках се все по-дълбоко и по-дълбоко, плувах възможно най-
бързо и се оглеждах на всички страни, без да губя и секунда.
Но времето течеше, а аз все още не успявах да я забележа. Сърцето
ми се сви от ужас. Щях да обезумея.
Къде, по дяволите, беше тя?
Напрежението в дробовете ми стана нетърпимо и очите ми се
замъглиха. Трябваше ми въздух и се отправих нагоре, като изкрещях,
преди да се изстрелям на повърхността и да си поема дълбоко дъх.
– Рика! – извиках бясно и се завъртях в кръг, за да видя дали не е
изплувала. – Рика!
Нищо.
Погледнах нагоре и видях, че Кай се е провесил над ръба на яхтата и
изглежда задъхан и изтощен.
– Кай, ела тук! – изкрещях. – Не мога да я открия!
Той се огледа, присвил притеснено очи. Не можех да видя къде са
Деймън и Тревър, но вече не ми пукаше. Уил все още беше завързан, а
Рика…
 Отново се гмурнах и приглушено чух как Кай скочи във водата
секунди след мен. Двамата заплувахме надолу към черните дълбини.
Толкова далече.
Беше толкова далеч надолу.
Рика беше там и се отдалечаваше все повече от мен, а аз никога
нямаше да мога да я открия.
Моля те, скъпа. Къде си?
Сърцето ми спря за миг, когато забелязах някакъв бял проблясък.
Рика се издигаше все по-бързо и по-бързо, гребеше с ръце, риташе с
крака и с всяка секунда се приближаваше все повече.
С Кай я хванахме за ръцете и я издърпахме. Показахме се на
повърхността и Рика се закашля, борейки се да си поеме дъх. Докато я
придържах, докоснах лицето й.
– Рика – промълвих аз, а сърцето ме болеше, сякаш в него беше
забит нож. – Добре ли си? Как…? – Не можах да продължа. Стомахът
ми се сви при мисълта, че едва не я бях загубил.
Тя кимна и започна да трепери, а после лицето ѝ се изкриви и очите
ѝ се напълниха със сълзи.
– Тревър ме удари, след като го простреля – обясни сподавено тя. –
Зашемети ме, колкото да успее да ме завърже. Когато се свестих, вече
ме буташе да падна от ръба.
Издърпах я след себе си и се върнахме до яхтата. Качих се на
палубата и докато Кай я придържаше, аз я издърпах нагоре.
– Как се освободи от въжетата? – попитах.
– Стъклото. – Треперейки, тя отвори юмрука си. – Взех го, след като
ти го хвърли на леглото.
Придърпах я към себе си, прегърнах я и я стиснах толкова силно, че
тялото ми се разтресе.
– Къде е Деймън? – попитах Кай, който помогна на Уил да стане, и
му развърза ръцете.
Но Уил беше този, който отговори:
– Тръгна с моторната лодка на „Питом“, докато вие бяхте във водата.
Затворих очи и притиснах Рика в обятията си.
Кай и Уил се качиха по стълбите към главното ниво, а аз поведох
Рика след себе си. Нуждаеше се от горещ душ, топло легло и от мен.
Докато вървяхме по палубата, забелязах кървящия Тревър, който
лежеше на ръба на басейна и се мъчеше да се изправи.
 Беше му трудно да повдигне глава.
Не знаех колко пъти го бях уцелил, но кръвта му се разливаше по
палубата и дишането му беше затруднено.
– Майкъл – промълви задъхано той, докато придържаше с ръка
раната на гърдите си. – Закарай яхтата на пристанището. Кървя.
Кай и Уил стояха наблизо и го наблюдаваха, а аз държах Рика в
прегръдките си, онемял от гняв и омраза.
Никой от нас не понечи да му помогне.
Едва не я уби. Опита да убие Уил и Кай и заплаши да убие и мен.
– Майкъл – умоляваше ме той. – Аз съм ти брат.
Стоях пред него и не виждах брат си. Виждах само циментовите
блокове, които падаха зад борда. Видях как изхвърли Рика, сякаш е
някакъв боклук, и как прати Уил към дъното, като че ли беше едно
нищо.
Можех да ги изгубя. Можех да изгубя нея.
Завинаги.
Къде беше брат ми тогава?
Пред очите ми се спусна някаква пелена и дори не мигнах. Може и
да не бях способен да избера между живота на Рика и този на
приятелите ми, но с лекота можех да реша дали предпочитах тях, или
брат си.
Повдигнах крака си и опрях обувка в рамото му. После го бутнах.
Той изпъшка и се опита да се вкопчи в крака ми, а очите му се
ококориха от ужас, преди да се претърколи и да падне в басейна.
Потъваше все по-надълбоко и по-надълбоко и махаше с ръце. Опита
да се бори. Опита да се хване за водата, сякаш беше стена, по която
може да се изкатери.
Но единствено погледът му успя да стигне до повърхността, а самият
той потъна на дъното, без да откъсва очи нас. Единствената му
надежда стоеше само на няколко метра разстояние, но нямаше да го
спаси.
– Майкъл. – Рика ме погледна, дишайки тежко. – Ти… моля те. Ще
трябва да живееш с тази мисъл до края на дните си.
Но аз само се обърнах към Тревър и не помръднах.
Знаех, че не би искала да го правя. Знаех, че се притеснява, че ще
съжаля и ще трябва да понеса последствията. Знаех, че въпреки
всичко Тревър ми беше брат и беше част от живота ни.
 Гледах го как се гърчи и се опитва да си поеме дъх. Тялото му беше
прекалено слабо от изгубената кръв и нямаше достатъчно сили да се
спаси и да изплува.
Когато най-накрая Тревър спря да мърда и остана неподвижен във
водата, затворих очи и бавно отпуснах доскоро свитите си в юмруци
ръце.
– Никога нямаше да си в безопасност – казах ѝ аз.
Тя зарови лице в гърдите ми и аз я прегърнах, а тялото ѝ се разтърси
от ридания.
Извърнах поглед към Кай:
– Закарай яхтата до пристанището, моля те.
Той кимна, притиснал ребрата си с ръка.
– Погрижи се за Рика. Ние ще се оправим.
Взех ръката на Рика и я поведох през салона, обратно по коридора
към каютата ми.
Прокарах пръсти през косата си и загладих мокрите кичури. Имах
чувството, че сърцето ми ще изхвръкне.
Едва не я изгубих.
Без да пускам ръката ѝ, се отправих директно към банята, пуснах
душа и започнах да отварям шкафчетата, като не бях съвсем наясно
какво търся.
– Ето. – Приближих се до Рика и започнах да разтривам ръцете ѝ. –
Премръзнала си. Свали си дрехите. – Тогава се обърнах да проверя
температурата на водата. – Ще пусна по-гореща, става ли?
– Майкъл – каза нежно тя в опит да ме спре.
Но аз продължавах, усещайки как стомахът ми се обръща.
– Като излезеш, вземи кърпа оттук – посочих едно от шкафчетата. –
Освен ако не искаш да си вземеш вана. Мога да ти я приготвя. Може би
ще е по-добре да се понакиснеш.
– Майкъл.
– Аз просто… – Разтърках лице и се опитах да намеря подходящите
думи. – Ще се опитам да ти намеря някакви дрехи. Майка все трябва да
държи тук нещо, което да може да облечеш.
– Майкъл – каза по-силно тя и посегна да обхване лицето ми с
длани.
Но аз се отдръпнах, облегнах се на мивката и наведох глава. Някаква
болка обхвана цялото ми тяло.
 Това ли искаше тя? Да съм уязвим и да усещам страх, какъвто
изпитах тази вечер?
И тя ли се чувстваше така?
– Мислех, че си си отишла – промълвих едва чуто аз. – Водата беше
толкова тъмна и не можех да те открия. Мислех, че никога няма да
успея да стигна до теб.
Тя се приближи до мен и отново пое лицето ми.
Този път погледнах сините ѝ очи и разбрах, че този момент винаги
ще ме преследва цял живот. Ами ако не беше изплувала? Какво щях да
правя?
Обгърнах врата ѝ с ръка и я прегърнах, устните ни се докоснаха и я
целунах толкова дълбоко, че горещината на устата ѝ се разля по цялото
ми тяло.
Можех да я целувам вечно.
Допрях чело до нейното и погалих лицето ѝ с палец.
– Обичам те, Рика.
Винаги съм те обичал.
Тя се усмихна и по бузите ѝ започнаха да се стичат сълзи. Обви ръце
около врата ми и ме придърпа до себе си, а аз се притиснах силно до
нея и зарових лице в косата ѝ. Не исках да я пускам.
След всички тези години и всички онези пъти, когато трябваше да
съм го проумял, се наложи Рика да се озове на косъм от смъртта, за да
осъзная какво означаваше тя за мен. Да осъзная, че винаги е била част
от живота ми и че онова, което съм искал, се е намирало точно пред
очите ми.
Тя – на пет години, кара колело по алеята. Тя – учи се да плува в
басейна. Тя – тича наоколо и прави цигански колела в двора.
Тя – гризе си ноктите, щом вляза в стаята.
Тя – седи до майка ми на всеки гимназиален баскетболен мач.
Тя – отказва да погледне към мен, когато съм с някое момиче.
А аз – едва сдържам усмивката си, когато ми хвърля по някой таен
поглед и когато става неспокойна, ако се приближа.
Винаги е била до мен и винаги сме били едно.
Тревър ме накара да съжалявам за това, но когато я видях с Кай
онази нощ, най-сетне го усетих. Нищо не можеше да разклати връзката
ни. Тя беше моя и аз бях неин и това никога нямаше да се промени.
Поех си дълбоко дъх и най-сетне се отпуснах.
 – Нараниха ли те по някакъв начин? – попитах.
Тя се отдръпна и поклати глава:
– Не.
– Деймън все още е някъде там.
– Деймън го няма вече – заяви сигурно тя.
После хвана подгъва на мократа ми блуза и го повдигна, за да ме
съблече.
– Какво ще кажем на родителите ти за всичко това? – попита тя и на
лицето ѝ се изписа безпокойство. – За Тревър?
– Ще се оправя – успокоих я и на свой ред съблякох блузата ѝ. – Не
искам да се притесняваш за нищо.
Тогава я повдигнах, увих краката ѝ около кръста си и я сложих да
седне на ръба на мивката, като исках просто да я задържа до себе си.
Тя приближи устни до моите и така потъна в прегръдката ми, сякаш
щеше да се разтопи.
– Наистина ли ме обичаш?
Затворих очи и вдишах аромата ѝ.
– Толкова те обичам – прошепнах аз и я притиснах още по-силно до
себе си. – Ти си моят живот.

Глава 29
ЕРИКА

В наши дни
Пристъпих в дома на семейство Крист и се усмихнах леко на Едуард,
който взе палтото ми, а после пое и това на майка ми.
Изглеждаше толкова красива.
Бяха изминали три седмици, откакто се беше върнала от клиниката
в Калифорния, и макар постоянно да се държеше като бомба със
закъснител, с времето ставах все по-спокойна, че няма отново да се
върне към зависимостта си.
Тялото ѝ, облечено в разкроена черна рокля, вече не изглеждаше
така крехко, а руменината на бузите ѝ я караше да изглежда с десет
години по-млада. С всеки изминал ден започваше все повече да
прилича на майката, която помнех от детството си.
Бях облечена в рокля с цвят слонова кост, дълга до коленете, за
която майка ми учтиво отбеляза, че може и да е прекалено тясна за
празничната вечеря на Деня на благодарността. Не се поколебах да я
информирам, че Майкъл обича да гледа тялото ми и че аз обичам да
ме гледа, затова съм се облякла така.
Майка ми се изчерви, а аз се засмях.
– Рика – чух да ме вика госпожа Крист.
Вдигнах поглед и видях майката на Майкъл да прекосява фоайето,
издокарана и елегантна, както обикновено.
– Скъпа, изглеждаш прекрасно. – Тя ме прегърна и ме целуна
набързо по бузата.
После се обърна към майка ми:
– Кристиан – поздрави я и я прегърна. – Моля те, ела да поживееш с
мен. Къщата ти няма да е готова до другото лято и не виждам причина
да не останеш тук.
Майка ми се отдръпна и се усмихна.
– С удоволствие, но в момента се чувствам страхотно в града.
Никой освен мен, Майкъл, Кай и Уил не знаеше истинската причина
за пожара, а и възстановяването на дома ни се беше забавило заради
спадащите температури, затова взех майка си с мен в Меридиан Сити.
Предложих ѝ свободната стая в апартамента си, но тя предпочете да
отседне в хотел, за да осигури на мен и Майкъл известно уединение.
Останах при нея за няколко седмици, за да се уверя, че е добре, но
постепенно се успокоих, когато започна да отделя време да ходи на
фитнес, да се грижи за здравето си и да работи като доброволец в един
приют, за да се занимава с нещо и да се среща с нови хора. Хранеше се
добре, спеше още по-добре и за моя изненада не бързаше да се връща в
Тъндър Бей.
Накрая все пак ѝ оставих повече пространство и се върнах в
„Делкър“ за огромно облекчение на Майкъл.
Не че имаше нещо против да прекарвам време с нея, но все още
имаше известни притеснения за безопасността ми. Твърдеше, че става
въпрос за неизвестното местонахождение на Деймън, но знаех, че го
тревожи нещо друго.
От онази нощ на яхтата преди месец няколко пъти се будеше потен и
задъхан посред нощ. Имал кошмари за водата. Как изчезвам в
дълбините и как се опитва да ме хване за ръка точно както беше
направил тогава.
Но разликата била, че в кошмарите си не ме откривал. Била съм
изгубена.
– Госпожо Крист, не мога да повярвам колко много работа сте
свършили! – отбелязах аз, докато оглеждах с възхищение
новопоявилата се украса в дневната и празничните орнаменти, които
бяха превзели цялата къща. По стените и стълбите висяха гирлянди и
венци, а когато погледнах нагоре, видях, че Майкъл се появи в горния
край на стълбите. Беше облечен в безупречно изгладен черен костюм,
а крайчетата на устните му се бяха повдигнали едва забележимо.
Погледът му се спря върху мен и аз си поех дълбоко дъх, а стомахът ми,
както винаги, се сви.
– Е – отрони тъжно госпожа Крист, – трябваше да се разсейвам с
нещо.
Откъснах поглед от Майкъл и забелязах, че лъскавите очи на майка
му са пълни със сълзи.
Обзе ме чувство на вина.
– Толкова съжалявам.
Тревър беше опасен, далеч по-опасен от Деймън, защото беше успял
да го прикрие толкова добре, но от друга страна, не можех да си
представя какво е да изгубиш дете. Било то и такова.
Надявах се никога да не изпитам нещо подобно.
Но тя само поклати глава и подсмръкна:
– Моля те, не го казвай. Нямаш никаква вина за това какъв беше
синът ми. Важното е, че вече и двамата сте в безопасност – успокои ме
тя, след което се обърна към Майкъл: – Не бих заменила това за нищо
на света.
Майкъл я гледаше вторачено, а на лицето му за миг се изписа
съжаление.
Знаех, че майка му беше единствената жена освен мен, която
обичаше. И докато първоначалната му реакция беше да ме предпази, в
следващия момент помисли как да предпази нея. След като Тревър се
удави, Уил се опита да убеди Майкъл да изхвърли тялото му в океана
на връщане, за да не се налага Майкъл да обяснява на родителите си,
че е убил брат си.
 Майкъл не искаше и да чуе. Не можеше да остави сина на майка си
просто така. Беше длъжен поне да ѝ отнесе тялото му и знаеше, че ако
трябва да я лъже, няма да може да я погледне отново в очите.
Така че след като върнахме яхтата в пристанището, се обадихме на
полицията и им разказахме всичко. Как Тревър ме отвлече, как
примами Майкъл и приятелите му и как едва не уби Уил и мен.
Новините бяха съкрушителни и макар госпожа Крист да беше
благодарна, че сме добре, щеше да страда дълго.
Господин Крист, от друга страна, изглеждаше по-скоро разочарован,
отколкото опечален. Вече имаше само един син и вместо да продължи
да се отнася към Майкъл с обичайното пренебрежение, започна да
участва дейно в живота му и без да губи време, прехвърли надеждите
си за Тревър върху Майкъл.
Добре че Майкъл беше свикнал да се противопоставя на баща си.
Майка ми и госпожа Крист се отправиха към кухнята, а бащата на
Майкъл се приближи към нас с напитка в ръка, стиснал пура между
пръстите си.
– Искам да поговорим днес. Трябва да обсъдим някои неща.
Говореше на Майкъл, но хвърли бегъл поглед към мен и
намеренията му веднага станаха ясни. Тъй като плановете му да се
омъжа за Тревър, бяха провалени, вече мислеше за Майкъл.
– Да обсъдим някои неща – повтори Майкъл и ме хвана за ръка. –
Ако имаш предвид бъдещето ми и парите на Рика, си закъснял.
Прекратих попечителството. Всичко вече е на нейно име.
– Какво си направил? – изръмжа баща му.
Усмихнах се широко и оставих Майкъл да ме поведе настрани.
– Ще се радвам да се срещнем и да обсъдим бъдещето ми, когато
отново дойдете в града – казах на господин Крист и му дадох да
разбере, че отговорникът за бизнеса на семейството ми вече съм аз.
Имаше няколко имота, на които той и баща ми бяха съсобственици,
така че щеше да ми се налага да работя с него, но поне вече знаеше, че
не може да ми урежда бракове и да ме разиграва.
С Майкъл отидохме в трапезарията, където Уил и Кай стояха на
масата и разговаряха с по питие в ръка, докато родителите им и още
няколко човека се бяха събрали на малки групички из стаята.
Наоколо кръжаха сервитьори, които носеха подноси с ордьоври и
допълваха чашите с шампанско.
 Кай се приближи към нас, последван от Уил.
– Открих Деймън – веднага съобщи Кай на Майкъл.
– Къде е? – попитах аз.
– В Санкт Петербург.
– Русия? – изуми се Майкъл. – Какво, по дяволите?
– Надзорникът му дойде да го търси – продължи Кай. – Деймън е
пропуснал консултациите си, затова са проследили паспорта му и са
установили, че е там – обясни той. – Има логика. Баща му е оттам и е
на приятелска територия. Разбира се, нямат намерение да го
последват отвъд океана, но ние бихме могли.
Поклатих глава:
– Просто го оставете на мира.
Майкъл се обърна към мен:
– Няма да стоя и да чакам да се появи отново тук, Рика. Опасен е.
– Няма да се върне – заявих аз. – Няма да рискува да се провали за
трети път. Оставете го на мира. Да продължим напред с живота си.
Кай и Майкъл ме гледаха замислено няколко секунди и се надявах да
се досетят за онова, което не изрекох.
Страдахме достатъчно. Прекалено много години и достатъчно
пропиляно време. Всички имахме нужда да заживеем отново.
Деймън нямаше да се опита да ме нарани повече. Пореден опит след
двата провала би го накарал да изглежда жалък. Нямаше го вече.
След като открихме телефона от Нощта на Дявола точно там, където
предполагах – в каютата на Тревър на борда на „Питом“ – и го
унищожихме, вече нямаше нищо, което да застане на пътя ни. Дойде
време да се позабавляваме.
– Е, какво ще правим сега? – попита Уил.
– Предполагам, трябва да се заемем с онова, в което сме най-добри –
усмихна се Майкъл. – Да сеем разруха.
Тогава посочи с брадичка към двете сервитьорки зад Кай и Уил.
Момчетата се обърнаха и видяха двете момичета на колежанска
възраст, облечени в черни прилепнали поли, бели блузи и черни
елеци. Кай и Уил се опитаха да прикрият усмивките си, докато ги
гледаха как палят свещи и проверяват подредбата на масата.
– Можете ли да позабавите вечерята за нас? – попита Майкъл.
Кай отново се обърна, а раменете му се разтърсиха от тих смях.
– Колко време ви трябва? – попита, отдръпвайки се с дяволит поглед
в очите.
– Един час.
Кай и Уил ни обърнаха гръб с лукави усмивки и изчезнаха в кухнята
след момичетата.
Присвих очи и погледнах объркано Майкъл.
– Хайде. – Той подръпна ръката ми. – Искам да ти покажа нещо.
Тогава ме поведе след себе си и напуснахме трапезарията.

~
Щом излязох от колата, листата прошумоляха под токчетата ми и аз се
загърнах плътно с палтото си, като затръшнах вратата зад себе си.
Денят беше ясен, на небето нямаше и едно облаче и дъхът ми
излизаше на пара. Вдигнах поглед и видях скелета, покрити с брезент
участъци и малки жълти булдозери, които стояха около старата
катедрала.
– Какво става? – попитах.
Надявах се да не я подготвят за разрушаване.
– Ще я реставрирам – отвърна Майкъл и като ме хвана за ръка, ме
поведе навътре през главния вход.
С влизането си веднага започнах да се оглеждам и забелязах колко
много работа беше свършил екипът дотук.
Разбитите изпочупени църковни пейки на балкона бяха премахнати
и вече нямаше и следа от всички купчини боклуци и развалини, които
преди покриваха пода. Църковната апсида и старият олтар бяха
премахнати, а на входа към катакомбите беше монтирана истинска
врата. Върху дупките в покрива и стените бяха опънати брезентови
покривала, а по пода беше положена нова, чиста и здрава циментова
основа.
В левия и десния край на храма имаше скелета, които се издигаха
чак до покрива. Забелязах и някакви дървени основи, което ме наведе
на мисълта, че ще бъде добавен и втори етаж.
В момента нямаше работници, най-вероятно заради Деня на
благодарността.
– Реставрираш я? – повторих объркана аз. – Като какво? Църква,
историческа забележителност…
Майкъл отвори уста и си пое дълбоко дъх, сякаш беше леко
неспокоен:
– Като… къща – отговори най-сетне той.
– Каква къща? Не разбирам.
Той се засмя и се приближи към мен.
– Трябваше да те питам, но… – Той се огледа наоколо. – Наистина
исках да го направя и се надявах, че би искала да живееш тук.
Замръзнах.
– С мен – добави той.
Да живея тук? С него?
Да, на практика почти живеех в пентхауса му в града, но все още
имах и своя апартамент, а тук ставаше въпрос за къща. Нещата ставаха
много по-сериозни.
Идеята да превърне това място в дом, ми хареса. Колкото и да беше
странно за някои, тук бях преживяла някои от най-любимите си
мигове с Майкъл. Обичах това място.
Но не бях сигурна дали това жилище ще е негово и аз просто ще
живея в него, или ще го направим наше. Щеше ли да ме изхвърли,
когато си пожелае?
Или това, че искаше дом, означаваше нещо повече?
– Какво искаш да кажеш? – Приближих се до него и сърцето ми
започна да бие по-бързо.
Като не откъсваше очи от мен, той се приближи бавно и не спря,
докато не отстъпих назад. Подпрях се в някаква каменна колона и
изпъшках.
Майкъл изглеждаше, сякаш се забавлява. Той се наведе към мен и
прошепна:
– Обърни се.
Поколебах се за миг, несигурна какво смята да прави, но…
Не съм човек, който отстъпва пред предизвикателствата.
Обърнах се бавно и го оставих да ме хване за ръцете и да ги подпре
на колоната пред мен. После уви ръка около кръста ми, опря гърди до
гърба ми и зарови устни във врата ми. Вече не усещах студа.
– Означава, че нямам намерение да преставам с игрите – заяви той с
дълбок и страстен глас. – Означава, че докато къщата не стане готова и
не се подготвим да заживеем тук, апартаментът ми е и твой, леглото
ми е и твое и очите ми ще виждат само теб.
 Той целуна врата ми и горещите му устни накараха цялото ми тяло
да потръпне.
– Означава, че ще се постарая да те ядосвам при всеки удобен
случай, защото си най-секси, когато си бясна. – Можех да чуя
усмивката в гласа му.
Той смъкна ръката си и докосна вътрешната страна на бедрото ми.
– А после ще се постарая да ти напомня колко съм добър, така че да
не можеш да спреш да мислиш за мен, когато не сме заедно.
Поех си рязко дъх, щом усетих как пръстите му бавно се плъзнаха
нагоре по бедрото ми. Тялото ми вече тръпнеше за него.
– Означава, че ще продължиш да учиш, но те моля най-учтиво,
когато се прибереш у дома, първо да се заемеш с мен преди домашните
си – продължи той, като погали с палец клитора през плата на
бикините ми. – И означава, че постоянно ще трябва да си нащрек за
следващия ми ход, защото никога няма да те оставя на мира.
Той повдигна другата си ръка и очите ми се разшириха, когато
разтвори пръстите си и пред мен се появи някакъв проблясък. Спрях
да дишам, докато слагаше пръстена на лявата ми ръка.
– А ти ще се насладиш на всяка секунда – продължи да нашепва в
ухото ми той. – Защото знам какво харесваш, Рика, и не мога да живея
без теб.
Разтреперих се и очите ми се напълниха със сълзи, а Майкъл уви
ръце около мен и ме прегърна толкова силно, сякаш животът му
зависеше от това.
– Обичам те – прошепна той.
Божичко. Смъкнах ръка и огледах пръстена.
Обля ме гореща вълна и спрях да дишам. Виждала съм този
пръстен.
Беше платинена халка, обсипана с диаманти, която изглеждаше
почти като снежинка. В средата имаше един камък, около който стояха
други десет, а те на свой ред бяха заобиколени от още близо двайсет
диаманта.
– Това е един от пръстените, които откраднах в Нощта на Дявола –
гласът ми потрепери, докато гледах нагоре към Майкъл. – Мислех, че
си върнал всичко.
– Така е – кимна той. – Но купих този.
– Защо?
 Защо би купил пръстен за някого, когото ненавижда? Трябва да се е
случило след скандала с публикуваните клипове и не можех да
проумея каква би била причината да го направи.
Той ме притисна по-здраво до себе си.
– Не знам. Може би не можех да се откажа от спомена от онази нощ.
– Тогава се наведе и прошепна в ухото ми: – А може би някъде дълбоко
в себе си винаги съм знаел, че този ден ще дойде.
Усмихнах се и по лицето ми започнаха да се стичат сълзи. Всичко
беше идеално. Пръстенът, къщата, дори предложението.
Обеща да ме вбесява, но също така обеща да се държи добре и
винаги да е до мен.
Но нямаше как да не се зачудя… дали наистина е способен на това?
Да продължи с игрите? С вълнението? Със страстта?
– Хората не живеят като нас, Майкъл. – Обърнах се, за да го
погледна отново. – Те ходят на кино. Гушкат се пред камината…
– Бих те чукал пред камината – отвърна той и ме обърна, като се
усмихна дяволито, а аз се разсмях.
Но тогава се наведе, приближи устни до челото ми и заговори тихо:
– Другите хора не ни интересуват, Рика. Няма да позволим на
правилата им да ни спират. Няма никакво значение какво ни е
позволено и какво – не. Кой ще ни спре?
Увих ръце около врата му и изведнъж ме обзе вълнение. Отпуснах
глава назад и се загледах във високия таван.
– Какво? – попита Майкъл.
Поех си дълбоко дъх и възбудата се разля по вените ми.
– Домът ни – замислих се аз. – Не мога да повярвам, че е наш. –
Тогава срещнах очите му. – Обичам те.
Той обхвана лицето ми с ръце и ме целуна, а топлината му се разнесе
надолу по цялото ми тяло.
– И аз те обичам – увери ме той. – Това „да“ ли е?
– Да – кимнах аз. Но в следващия момент се облещих и се отдръпнах
назад. – Катакомбите! – изтърсих аз. – Нали няма да ги запълнят?
– Не – засмя се той. – Все още има достъп до тях.
Отпуснах ръце и закрачих към вратата, като смъкнах палтото си и го
закачих на скелето.
– Хей, какво правиш? – попита той.
Обърнах се към него и свенливо наклоних глава:
 – Забрави да паднеш на коляно.
Майкъл се засмя.
– Не е ли малко късно за това, Рика? Вече ти предложих.
– Все още може да застанеш на колене. – И го подканих с пръст, като
отново тръгнах напред.
– Е, строителите казаха, че може да се отбият за някакви
допълнителни изчисления – предупреди ме той.
Но аз само се усмихнах и щом отворих вратата, го предизвиках:
– Отказваш ли се?
Той поклати глава и докато вървеше към мен, дяволитите му очи ми
дадоха отговора, който ми беше необходим.
Винаги беше готов да участва.
А под неговото ръководство аз също вече бях готова.
Беше ме покварил.

Епилог
МАЙКЪЛ
Долових уханието на лилии и дъжд и реших да го последвам, затова
зарових лице във възглавницата.
Рика.
С натежали от сън очи протегнах ръка и загладих чаршафите,
търсейки я опипом в леглото.
Но тя не беше там.
Примигнах и се насилих да отворя очи. Завъртях се настрани и
изведнъж ме обзе тревога, затова се повдигнах на лакът и започнах да
се оглеждам наоколо за нея.
Веднага я забелязах.
Отпуснах се и на лицето ми се появи широка усмивка, докато я
наблюдавах под душа – онзи, който заемаше специално място в
спалнята на моя апартамент в „Делкър“.
Нашият апартамент.
Не беше изминал и месец от случилото се на яхтата, когато пренесох
нещата ѝ при мен. Така или иначе Рика спеше тук всяка нощ, а и Уил
искаше да е наблизо, затова му дадохме нейния апартамент.
За разлика от него, Кай държеше да е на разстояние. Купи стара
къща във викториански стил на другия край на града, макар да не
разбирах защо. Можеше да си позволи който и да е апартамент тук и
не виждах какво толкова намираше в грозната черна тухлена
постройка, която друг по-скоро би съборил.
Но по някаква причина искаше да е сам.
Рика плъзна гъбата надолу по ръцете си, сапунисвайки тялото си, а
аз застанах на една страна и подпрях глава, за да я наблюдавам.
Трябва да ме е усетила, защото се обърна и ми се усмихна през рамо.
Подпря единия си крак на ръба на ваната и се наведе, като прокара
гъбата бавно и закачливо надолу по крака си, напълно наясно с това
какво ми причинява с изкуствените си невинни усмивчици.
Водата от големия душ се изсипваше върху тялото ѝ, но косата ѝ не
беше мокра, защото я беше завързала на хлабав кок. Въпреки
ерекцията, която чаршафите ми скриваха, и аромата на душ гела ѝ,
който изпълваше стаята, останах на място и просто я наблюдавах.
Наградата за търпението ми нямаше да се забави.
Понякога трябваше просто да я гледам. Не трябваше да откъсвам
очи от нея, защото ми беше ужасно трудно да повярвам, че е истинска.
Че е до мен и ми принадлежи.
Хиляди пъти си задавах въпроса как стигнахме дотук. Как се
открихме и как успяхме да се съберем.
Рика би казала, че дължим всичко на Нощта на Дявола.
Ако не бяха събитията от онази нощ, нямаше да я предизвикам. Тя
нямаше да се научи как да се отбранява и как да е силна, нито пък
щеше да приеме коя е, и да се спаси съвсем сама.
Нямаше да се озовем вкопчени в схватка, опитвайки да се надвием,
и нямаше да си помогнем да се изградим като личности. „За всичко си
има причина“, би казала тя.
Би казала, че съм я направил такава, каквато е. Че съм създал
чудовище и че някъде сред кръвта, сълзите, борбата и болката сме
осъзнали, че това всъщност е любов. Че всички насъбрали се искри са
възпламенили огъня.
Но тя забравя, че… нашата история започна много преди онази нощ.
Стоя облегнат пред новата си G класа със скръстени пред гърдите
ръце. Имам си работа и трябва да съм някъде другаде, нямам време за
това.
Обръщам дланта си, за да си погледна телефона, и виждам
поредното съобщение от майка ми.
Не мога да се измъкна от града, а Едуард е зает. Моля те, вземи
Рика от тренировката ѝ по футбол. В 8 часа.
Завъртам очи и проверявам колко часа показва телефонът. Осем и
четиринайсет. Къде, по дяволите, е тя?
Кай, Уил и Деймън вече са на партито, а аз закъснявам – защо? О,
да. Явно щом вече съм на шестнайсет и най-после съм изкарал
шибаната си книжка, значи трябва да се правя на шофьор на
тринайсетгодишната, чиято майка не може да си вдигне пияния
задник да я вземе.
Рика излиза от футболния комплекс, като все още е облечена в
червено-белия си екип с все наколенките, но спира в мига, в който
забелязва, че я чакам.
Очите ѝ са червени, сякаш е плакала, и по начина, по който се
сковава, разбирам, че ѝ е неудобно.
Страхува се от мен.
Сдържам усмивката си. Макар и да не искам да го призная на глас,
донякъде ми допада, че винаги усеща присъствието ми.
– Защо ме вземаш ти? – пита тихо тя, а около лицето ѝ се
развяват кичури коса, измъкнали се от конската ѝ опашка.
– Повярвай ми – отговарям саркастично аз, – имам си по-важна
работа. Влизай.
При което се обръщам да отворя вратата си и се качвам в колата.
Паля двигателя, включвам на скорост, сякаш нямам намерение да
чакам, и я виждам как заобикаля припряно автомобила и отваря
вратата, за да влезе.
Слага си колана и забива поглед в скута си, без да каже и дума.
Изглежда разстроена, но не мисля, че има нещо общо с мен.
– Защо плачеш? – настоявам да разбера аз, като се опитвам да си
дам вид, че не ме интересува дали ще ми отговори, или не.
Брадичката ѝ потреперва и слага ръка на врата си, за да докосне
пресния белег от катастрофата, убила баща ѝ преди няколко месеца.
– Момичетата се подиграват на белега ми – проронва тихо тя и ме
поглежда засегната. – Толкова ли е грозен?
Поглеждам го и ме изпълва гняв. Бих могъл да накарам онези
момичета да млъкнат.
 Но потискам емоциите си и свивам рамене, преструвайки се, че
чувствата ѝ не ме вълнуват.
– Голям е – отвръщам аз и потеглям от паркинга.
Тя обръща глава настрани, прегърбва се и натъжена свежда глава.
Направо е съкрушена.
Да, скоро изгуби баща си, а майка ѝ е затънала в собствената си
мъка, но всеки път, когато видя Рика, ми напомня на перо, което
може да бъде отвято и от най-лекия ветрец.
Преживей го! Сълзите няма да помогнат.
Тя продължава да стои безмълвно до мен и тъй като вече съм висок
метър и осемдесет, ми се струва съвсем дребничка. Макар да не е
ниска, изглежда като нещо, което се е разтопило и е напът съвсем да
изчезне.
Клатя глава и отново проверявам телефона си, за да видя колко е
часът. По дяволите, закъснявам.
Но тогава чувам изсвирването на клаксон и веднага вдигам очи, за
да видя как нечии стопове бързо ме изпреварват.
– По дяволите! – провиквам се аз, като натискам рязко спирачките
и завъртам волана встрани.
Рика си поема дъх и се хваща за вратата. Забелязвам, че на средата
на междуселския път е спряла някаква кола, а друга криволичи пред
мен и после бързо се отдалечава. Набивам спирачките и отбивам
встрани, като коланите и на двама ни се опъват от рязкото спиране.
– Божичко! – излайвам при вида на някаква жена, коленичила на
улицата. – Какво, по дяволите?
Стоповете на другата кола се отдалечават все повече и повече, а аз
се оглеждам през рамо и не виждам да приближават други
автомобили.
Отварям вратата и слизам от колата, като чувам, че Рика идва
след мен.
Отправям се към средата на пътя и щом се приближавам, виждам
над какво се е навела жената.
– Не мога да повярвам, че този нещастник просто продължи – фучи
тя, като се обръща да ме погледне.
Полумъртво куче лежи на пътя и скимти, докато се опитва да си
поеме дъх на пресекулки. От корема му тече кръв и виждам част от
вътрешностите му.
 Някаква дребна порода, може би шпаньол. Стомахът ми се обръща
от звука на накъсаното му дишане.
Задушава се.
Копелето, което избяга, явно го е ударило.
– Не е ли по-добре хлапето да се върне в колата? – пита ме жената,
като гледа към Рика, която е застанала до мен.
Но дори не се обръщам към Рика. Защо всички се опитваха да я
щадят толкова? Майка ми, баща ми, Тревър… Така само я правеха по-
слаба.
Децата на жената седяха в колата ѝ и я викаха, а аз сведох поглед
към кучето, което скимтеше и се мъчеше от болка.
– Може да продължите по пътя си – казвам ѝ аз и посочвам децата
в колата ѝ. – Аз ще потърся ветеринар.
Тя ме поглежда и ми се струва едновременно неуверена и
благодарна.
– Сигурен ли си? – пита тя, като хвърля бърз поглед към децата си.
– Да, отведете децата си оттук – кимвам аз.
Тя се изправя, поглежда тъжно малкото куче и очите ѝ се
навлажняват, след което се обръща и се качва в колата си.
– Благодаря – казва.
Чакам я да си тръгне и се обръщам към Рика:
– Влез в колата.
– Не искам.
Присвивам очи и отсичам:
– Веднага!
Тя ме поглежда отчаяно с плувнали в сълзи очи, но все пак се обръща
и бързо отива до колата.
Заставам на колене и слагам ръка на главата на кучето, като го
галя нежно, усещайки меката му козина между пръстите си.
Лапите му треперят, докато се бори да си поеме дъх, и
гъргорещият звук, който идва от гърлото му, кара очите ми да се
замъглят и сърцето ми да забие болезнено.
– Всичко е наред – казвам тихо аз, а по лицето ми се търкулва една
сълза.
Безпомощен. Мразя да съм безпомощен.
Затварям очи, галя главата му и бавно прокарвам ръка надолу.
Надолу по тила му, надолу към врата му…
 Тогава увивам пръсти около гърлото му и стискам с всички сили.
То се помръдва рязко и цялото му тяло започва слабо да трепери,
докато се опитва да се бори със сетните си сили.
Но те не са много.
Тялото ми гори, напрегнал съм всичките си мускули и стискам
зъби, за да издържа още една секунда.
Само още една секунда.
Стискам очи. В гърлото ми е заседнала буца.
Кучето се сгърчва и… най-сетне… се отпуска и издъхва.
Вдишвам треперливо и отдръпвам ръка.
По дяволите.
В гърлото ми се надига жлъч и усещам, че ми се повръща. Стомахът
ми се свива, но си поемам дълбоко дъх, издишвам и успявам да
потисна напъна.
Пъхвам ръце под тялото на кучето и го повдигам с намерението да
го отнеса в колата, но щом се обръщам, спирам на място. Рика стои
на няколко метра зад мен и в този миг разбирам, че е видяла всичко.
Гледа ме така, сякаш съм я предал.
Извъртам очи, настройвам се психически и я заобикалям, за да
оставя кучето в багажника на колата.
Коя е тя, че да ме съди? Направих каквото трябваше.
Вадя една кърпа от сака, с който бях на баскетболна тренировка,
преди да взема Рика, и полагам кучето върху нея. Вадя втора кърпа и
избърсвам няколкото капки кръв от ръцете си, а после завивам
кучето с нея и затварям задната врата.
Връщам се в колата и паля двигателя, а Рика отваря вратата си и
без да продумва, се стоварва до мен.
Потеглям с пълна газ, вкопчен във волана, а мълчанието ѝ кънти в
ушите ми също толкова силно, колкото обидите и ругатните на
баща ми.
Дишам тежко и гневът ми расте с всяка секунда.
– Мислиш ли, че ветеринарят, който приспа котката ти
миналата година, е по-добър? – нападам я аз, като ѝ хвърлям гневен
поглед, докато внимавам в пътя. – А?
Устните ѝ се свиват и забелязвам, че очите ѝ отново се наливат
със сълзи.
– Ти го направи със собствените си ръце – проплаква тя, като се
обръща към мен и започва да крещи. – Уби го сам, а аз никога не бих
могла да постъпя така!
– Затова винаги ще си останеш слаба – отвръщам аз. – Знаеш ли
защо повечето хора на този свят са нещастни, Рика? Защото нямат
куража да направят онова, което ще промени живота им.
Животното се мъчеше също като теб, докато го наблюдаваше. Вече
не страда.
– Не съм слаба – отрича тя, но брадичката ѝ така или иначе
започва да трепери. – А онова, което ти направи, не ме направи
щастлива. Не съм се почувствала по-добре.
Усмихвам се лукаво.
– Смяташ ме за лош? Разочарована си? Е, познай! Не ми пука какво
мислиш! Ти си тринайсетгодишно бреме, за което семейството ми
трябва да се грижи, и от теб ще излезе само едно
осемнайсетгодишно копие на алкохолизираната ти майка!
Очите ѝ са насълзени и изглежда, че всеки момент ще се пречупи.
– Но сигурно няма да успееш да си намериш богат съпруг с този
белег – изръмжавам аз.
Тя си поема рязко дъх и видът ѝ става потресен. Лицето ѝ се
разкривява, а тялото ѝ се разтърсва от ридания. В следващия миг се
хваща за дръжката на вратата и започва да я дърпа и тегли, за да се
измъкне от колата.
– Рика! – крещя аз.
Карам със сто километра в час!
Протягам се бързо към нея и я хващам за китките, като отбивам
рязко колата встрани и набивам спирачки.
Тя непохватно отключва вратата, измъква се и изчезва сред
дърветата.
Изключвам колата от скорост и вдигам ръчната спирачка, след
което отварям вратата и изскачам навън.
– Върни се! – крещя, затръшвайки вратата след себе си.
– Няма! – обръща се назад тя.
Хуквам след нея.
– Къде, по дяволите, си мислиш, че отиваш? Имам си друга работа!
Нямам време за това!
– Отивам да видя баща си – казва през рамо тя. – Ще се прибера
пеша.
 – Друг път. Влизай в проклетата кола и престани да ме вбесяваш!
– Остави ме на мира!
Спирам, побеснял от гняв. Гробищата са отвъд хълма, но навън е
тъмно като в рог.
Поклащам глава и правя няколко крачки назад.
– Хубаво! – излайвам. – Отивай да видиш баща си!
Обръщам се и бесен се отправям към колата, качвам се вътре и я
оставям сама.
Паля двигателя, но се поколебавам за момент. Тъмно е, а тя е сама.
Майната му. Не съм виновен, че се държи като малко дете.
Включвам на скорост и давам газ, като се насочвам направо към
дома си.
Без да изключвам двигателя, излизам от колата и отивам към
градинската барака, откъдето измъквам една лопата и се връщам до
колата.
Ушите ми са измръзнали от октомврийския хлад, но иначе цялото
ми тяло все още гори от кавгата ни.
Рика ме гледаше със същия поглед, с който винаги ме гледа и баща
ми. Сякаш правя всичко погрешно.
Потискам чувствата си – гнева и онази нужда, която не мога да
обясня. Някаква част от мен иска да се самоунищожи, да забърка
някоя бъркотия и да направи нещо, което другите не биха посмели да
сторят.
Не искам да нараня някого, но колкото повече време минава,
толкова по-сигурно усещам, че искам да изпълзя от кожата си.
Искам хаос.
Писна ми да съм безсилен. Писна ми да ме мачкат.
Днес се опитах да избера по-трудния път. Онзи, който никой друг
не би избрал, макар и да се налага.
А тя ме изгледа точно както прави той. Сякаш нещо не ми е наред.
Хвърлям лопатата в колата, спускам се по алеята и потеглям към
единственото място, което ми хрумва.
„Свети Килиан“.
Отбивам пред старата катедрала и без да изключвам фаровете,
заобикалям отстрани, където започвам да копая. Кучето нямаше
каишка и не мога да си позволя да го оставя така, докато намеря
стопанина му, затова трябва да го погреба.
 А това е единственото място, което обичам, така че решавам да
го направя тук.
След като изкопавам дупка, дълбока около шейсет сантиметра, се
връщам при колата, отварям задната врата и чувам, че телефонът,
който съм оставил на предната седалка, получава съобщения.
Момчетата сигурно се чудят къде съм.
Трябваше да се прибера и да събера запасите ни от тоалетна
хартия, боя и пирони за някои от номерата за Нощта на Дявола. За
същите досадни неща, които правим всяка година, преди да се напием
в склада.
Вземам в обятията си кучето, което все още е увито в кърпите, и
го отнасям към дупката, като коленича и внимателно го поставям
вътре.
Кръвта се е просмукала в плата и ръката ми се обагря в червено.
Избърсвам се в дънките си и отново вземам лопатата, за да запълня
дупката.
Накрая заставам облегнат на дългата дървена дръжка на
лопатата и гледам втренчено в прясната купчина пръст.
Ти си слаб.
Едно нищо.
Стига си ме ядосвал.
Казах на Рика същите неща, които баща ми казваше на мен. Как
можах?
Тя не е слаба. Тя е просто едно дете.
Ядосан съм на баща си и съм ядосан, че нещо привлича Рика към мен
още откакто бяхме малки.
Ядосан съм, че израснах вечно бесен за нещо. Няма много неща,
които могат да ме карат да се чувствам добре.
Но не биваше да я наранявам. Как можах да ѝ кажа онези неща? Не
съм баща си.
Издишах и от устата ми се отдели студена пара. Навън е ужасно
мразовито и студът най-сетне се просмуква в цялото ми тяло и ми
напомня, че я изоставих. Сама. В тъмното. В мраза.
Втурвам се към колата, хвърлям лопатата отзад и грабвам
телефона си, за да видя колко е часът.
Един час.
Оставих я преди един час.
 Качвам се в колата, паля двигателя и включвам на задна, за да се
обърна. Бързо превключвам на първа и плавно се измъквам от
сечището, като поемам надолу по черния път, а в огледалото за
задно виждане забелязвам как катедралата изчезва в мрака.
Набирам скорост надолу по шосето, минавам през портите на
комплекса, завивам по Гроув Парк Лейн и давам газ към края на
булеварда, където се намира гробището „Свети Петър“.
Рика се е спуснала през гората и е влязла откъм задния край на
гробището, но аз минавам право напред, защото знам точно къде да
отида.
Надгробната плоча на баща ѝ беше недалеч от семейната ни
гробница. И той можеше да си позволи нещо също толкова помпозно,
но Шрейдър Фейн не беше превзет задник като мъжете от моята
фамилия. Според завещанието му беше достатъчно да се постави
едно просто обозначение.
Спускам се по тъмната, тясна пътека, но от двата ми края няма
нищо, освен дървета и море от сиви, черни и бели надгробни камъни.
Спирам на върха на един малък хълм, паркирам и излизам от
колата, като веднага забелязвам нещо, което ми прилича на чифт
крака, които лежат на тревата малко по-надолу от мен.
Божичко.
Втурвам се през тревата между надгробните плочи и виждам, че
Рика е легнала свита на гроба на баща си и е обгърнала гърдите си с
ръце.
Спирам до нея и поглеждам спящата ѝ фигура, която за момент ми
напомня за онова бебе отпреди години.
Заставам на коляно, подпъхвам ръце под нея ѝ и повдигам дребното
ѝ, леко тяло.
Тя се извърта в ръцете ми.
– Майкъл? – промълвява.
– Шшш – успокоявам я аз. – Тук съм.
– Не искам да се прибирам у дома – възроптава тя, като се пресяга
и увива ръка около рамото ми, без да отваря очи.
– Нито пък аз.
На няколко метра от нас на хълма забелязвам каменна пейка и
отнасям Рика натам, като се чувствам ужасно виновен за това
колко вледенена е кожата ѝ.
 Не биваше да я оставям.
Сядам на пейката, като я държа в скута си, а тя обляга глава на
гърдите ми. Притискам я до себе си и се опитвам да я стопля или да
направя поне нещо, което да я накара да се почувства по-добре.
– Не биваше да ти наговарям онези неща – признавам с прегракнал
глас. – Белегът ти не е грозен.
Рика увива ръце около кръста ми и трепереща се притиска до мен.
– Никога не се извиняваш – отбелязва тя. – На никого.
– Не се извинявам – отвръщам шеговито аз.
Всъщност е права. Чувствам се зле, но обикновено ми е трудно да
призная, че съм сбъркал. Може би се дължи на това, че каквото и да
става, баща ми никога не пропуска да ме информира, че съм направил
нещо нередно.
Но Рика е права. Никога не се извинявам. Хората обикновено ме
търпят, но не и тя. Тя избяга от мен. В тъмното. В гробищата.
– Доста си смела – признавам ѝ. – Не си като мен. Аз съм само един
страхливец, който се заяжда с малки деца.
– Не е вярно – отвръща тя и като че ли се усмихва.
Но тя не вижда онова, което виждам аз. Не знае какво е в главата
ми. Аз съм само един дребнав страхливец и през цялото време
изпитвам гняв.
Прегръщам я още по-здраво и се опитвам да я успокоя.
– Мога ли да ти призная нещо, хлапе? – питам я аз и в гърлото ми
засяда буца. – Постоянно се страхувам. Правя онова, което той ми
казва. Ставам и говоря или си замълчавам, но никога не му отказвам.
Никога не отстоявам своето.
Бях ѝ казал, че е слаба. Но всъщност говорех за себе си. Аз съм слаб.
Мразя се. Всичко ме дразни и не мога да се контролирам.
– Хората не ме разбират, Рика – доверявам ѝ аз. – Виждат ме само
като негово отражение.
Тя накланя леко глава, а очите ѝ все още са затворени.
– Не е вярно – промърморва сънено. – Ти винаги си първият, когото
забелязвам.
Смръщвам унило вежди и обръщам лице настрани, защото се
притеснявам да не чуе сподавеното ми дишане.
– Помниш ли когато майка ти накара теб и приятелите ти да ни
вземете двамата с Тревър на излет миналото лято? – пита тя. –
Остави ни да правим каквото си искаме. Остави ни да се приближим
до ръба на скалата. Да се катерим по камъните. Остави Тревър да
ругае… – Тя свива пръсти зад гърба ми и стиска тениската ми в
юмрук. – Но не ни остави да стигнем прекалено далеч. Каза, че трябва
да си пазим силите за обратния път. Такъв си.
– Какво имаш предвид?
Тя си поема дълбоко дъх и после издиша:
– Ами сякаш си пазиш силите за нещо. Въздържаш се – казва тя и се
намества в мен, така че да ѝ е по-удобно. – Но в това няма никакъв
смисъл. Животът ни се движи само напред, няма връщане назад.
Какво чакаш?
Раменете ми се разтърсиха за миг, а после погледнах изненадано
надолу към нея и думите ѝ ме потресоха.
Какво чакам наистина?
Правилата, ограниченията, очакванията, какво е прието и какво –
не, всички тези неща ме спираха, но това бяха неща, измислени от
другите. Чужди ограничения. Чужди правила и очаквания.
И всички те бяха една илюзия. Съществуваха само защото аз им
позволявах.
Рика беше права.
Какво ще ми направи баща ми и пука ли ми?
Искам това.
Не може.
А какво ще стане, ако все пак го взема?
Не можеш.
Кой ще ме спре?
Божичко, тя беше права. Какво, по дяволите, чакам? Какво може да
направи той?
Искам малко безредие, малко бели, малко забава, възможността да
правя това, което ми е на сърце… кой ще ме спре?
Скованото ми тяло започва бавно да се отпуска и свитият ми на
топка стомах се успокоява. Кожата ми гори, усещам как
вътрешностите ми се преобръщат и се налага да сдържа усмивката
си.
Поемам си дълбоко дъх и въздухът, който изпълва дробовете ми, е
като глътка вода в пустинята.
Да.
 Като продължавам да държа Рика в обятията си, се изправям и я
отнасям в колата.
Не си правя труда да я карам у тях. Не искам да е сама.
Отнасям я в дома си, където фоайето вече е тъмно, защото е
почти десет. Баща ми най-вероятно ще остане в града за вечерта, а
майка ми навярно се готви да си ляга. Но докато се качвам по
стълбите, носейки спящата Рика на ръце, я срещам в коридора.
– Тя добре ли е? – Майка ми дотичва до нас. Вече е по нощница и в
ръката си държи книга.
– Нищо ѝ няма – отговарям и влизам в стаята си.
Отивам до леглото и я полагам върху завивките, а после я завивам
с одеялото, което стои в долния край на леглото.
– Защо не я настаниш в някоя от стаите за гости? – предлага
майка ми.
– Аз ще отида да спя там – поклащам глава. – Нека тя остане тук.
Има нужда да се почувства в безопасност.
Тогава поглеждам майка си:
– Хубаво ще е да си има своя стая тук.
Откакто баща ѝ почина, спи тук доста по-често, а и имайки
предвид поведението на майка ѝ, не мисля, че нещо ще се промени в
близко бъдеще.
Нека има свое място, където да се чувства у дома си.
– Добра идея – кима майка ми.
Заобикалям майка си и си вземам чисти дънки и тениска от
гардероба.
– Горкото момиче. – Майка ми гали косата на Рика. – Толкова е
крехка.
– Не е вярно – поправям я аз. – Не я третирай като дете.
Грабвам черния си суитшърт от стола до вратата и отивам в
банята да се преоблека, тъй като целите ми дънки са изцапани с
кръвта на кучето.
След като вече съм облечен в чисти дрехи, набирам Кай и чувам, че
около него има силна музика и много гласове.
– Пазиш ли още онези маски, които използвахме за пейнтбола
миналия уикенд? – питам аз, докато мушвам портфейла в новите
дънки и прокарвам пръсти през косата си.
– Да, в багажника ми са – отговаря той.
 – Добре. Вземи момчетата и ме чакайте в „Стикс“.
– Какво ще правим?
– Каквото си искаме – отвръщам аз.
После затварям, връщам се в стаята си и хвърлям един последен
поглед към спящата на леглото ми Рика.
Ъгълчетата на устата ми се повдигат. Нямам търпение за тази
нощ.
Тя ме поквари.
КРАЙ

Благодаря ви, че прочетохте тази история, и ви благодаря

за рецензиите.
Подкрепата и обратната връзка са най-добрият подарък за
един автор.

Благодарности
На първо място, на всички мои читатели – бяхте до мен и изразявахте
вълнението си, подкрепяхте ме ежедневно и съм изключително
признателна за доверието, което продължавате да имате в мен.
Благодаря ви. Знам, че приключенията, за които пиша, невинаги са
лесни за възприемане, но аз ги обичам и се радвам, че толкова много
от вас споделят това чувство.
На моето семейство – на съпруга ми и дъщеря ми, които се
примиряват със странния ми график, с опаковките от бонбони и с
начина, по който се отплесвам всеки път, когато се замисля за някой
разговор, обрат или сцена, които ми хрумват на масата, докато се
храним. Наистина ви се налага да ме търпите и ви благодаря, че ме
обичате въпреки всичко.
На Джейн Дистел, агента ми в литературна агенция Dystel and
Goderich – никога не бих се отказала от теб, така че няма измъкване от
мен.
На читателската група PenDragons – това е най-любимото ми място.
Освен „Пинтерест“. Благодаря ви, че ми оказвате необходимата
подкрепа и винаги сте така позитивни.
На Вибека Кортни – инди редактора ми, който преглежда
старателно всяка моя дума. Благодаря ти, че ме научи как да пиша и да
казвам нещата направо.
На Инг Круз от литературния блог As the Pages Turn – подкрепяш ме
така добросърдечно и никога няма да мога да ти се отплатя. Благодаря
ти за промоционалната информация, за книжните турнета, както и за
това, че беше до мен още от самото начало.
На Миласи Мугнолo, която чете и после винаги ми вдъхва така
нужната увереност, а докато давам автографи, се грижи до мен да има
поне един човек, който да ми прави компания.
На Лиса Пантано Кейн – предизвикваш ме с трудните си въпроси.
На Лий Теналия, която прави такива невероятни корици на книгите
ми и чиито табла в „Пинтерест“ са моят наркотик! Благодаря ти.
Трябва сериозно да се замислиш да започнеш някакъв бизнес. Обади
ми се.
На всички блогъри – не мога да ви назова всички, но знам кои сте.
Виждам публикациите и отбелязванията ви и знам колко усилия сте
вложили. Прекарвате свободното си време в четене, писане на
рецензии и промотиране и го правите безвъзмездно. Вие вдъхвате
живот на литературния свят и не знам какво бихме правили без вас.
Благодаря ви за неуморните ви усилия. Това, което ви движи, е
любовта към книгите, и ви прави още по-невероятни.
На Саманта Йънг, която ме изненада с един туит за това как е
прочела Falling Away, когато дори не предполагах, че подозира за
съществуването ми.
На Джей Крауновър, който се приближи до мен на една среща за
раздаване на автографи, представи се и каза, че харесва книгите ми (а
аз само я гледах глупаво).
На Аби Глайнс, която сподели с читателите си списък със заглавия,
които е чела и е харесала, в който фигурираше и моя книга.
На Табата Варго и Комал Питърсън, които бяха първите автори,
които ми писаха след първото ми издание и ми казаха колко много им
е харесала Bully.
На Тижан, Ви Кийланд и Хелена Хънтинг за това, че бяха до мен,
когато се нуждаех от тях.
На Идън Бътлър и Н. Майкълс, които бяха готови да прочетат
книгите ми на момента и да ми дадат обратна връзка.
На Наташа Престън, която винаги ме подкрепя.
На Ейми Хармън за насърчаването и помощта.
И на Б.Б. Рийд, че чете и споделя думите с мен, както и за това, че ме
научи как да работя с Calibre в дванайсет и трийсет през нощта.
Чудесно е да получиш признанието на колегите си. Позитивната ви
настройка е заразна, така че благодаря на всички автори, които
разпространяват любовта към книгите.
На всички прохождащи и утвърдени автори – благодаря ви за
историите, които споделяте. Те ме правят не само щастлив читател,
търсещ бягство в прекрасния свят на книгите, но и по-добър писател,
който се опитва да удовлетвори вашите изисквания. Пишете и творете,
никога не спирайте. Гласът ви е важен и стига да идва от сърцето ви, е
правилен и добър.

За автора
Пенелъпи Дъглас е автор на бестселъри, включени в класациите на
„Ню Йорк Таймс“, „Ю Ес Ей Тудей“ и „Уолстрийт Джърнъл“. До
момента на български от нея е издадена само „Пънк 57“ но се очакват
следващите книги от поредицата Devil’s Night.
Целогодишно се облича, все едно е есен, обича всякакви лакомства с
лимонов аромат и пазарува почти ежедневно в „Таргет“.
Живее в Лас Вегас със съпруга и дъщеря си.
Абонирайте се за нейния блог: http://penelopedouglasauthor.com/news/
Получете известие за следващите ѝ издания: http://amzn.to/1hNTuZV
Ще я намерите и в социалните мрежи!
Facebook: https://www.facebook.com/PenelopeDouglasAuthor
Twitter: @PenDouglas
Website: www.penelopedouglasauthor.com
Goodreads: http://bit.ly/1xvDwau
Instagram: https://instagram.com/penelope.douglas/
Всичките ѝ истории си имат табла в „Пинтерест“,
в случай че обичате да плакнете очи:
https://www.pinterest.com/penelopedouglas/

1
Коктейл с джин, лимонов сок и сода. – Б.пр
2
По време на Средновековието в Близкия изток започват да се изработват прочутите
дамаски остриета. Кръстоносците разпространяват славата на дамаските ножове и в Европа. –
Б.пр.
3
Цитат от „Авесалом и Ахитофел“, сатирична политическа поема, публикувана през 1681 г. в
Англия. – Б. пр.
4
Технология, която чрез прилагане на електрическо напрежение контролира светлинната
пропускливост. – Б. пр.
5
Град в Древен Египет. – Б. пр.

Пенелъпи Дъглас
ПОКВАРЕНИ
(Devil’s Night 1)
Американска
Първо издание

Отговорeн редактор: Христо Блажев

Редактор и коректор: Ганка Филиповска

Предпечатна подготовка: Надежда Тошева

Сиела Норма АД
1510 София, бул. Владимир Вазов № 9
тел. 02 903 00 23
www.ciela.bg
 Книгите на СИЕЛА могат да бъдат закупени от:
Ciela Books & Music – Витоша 60, бул. „Витоша“ 60;
Ciela Books & Music – Граф Игнатиев, ул. „Граф Игнатиев“ 44;
Ciela Knigomania Books & Music – Mall of Sofia, бул. „Стамболийски“101, ет. 2;
Ciela/Книгомания/Комсед – Paradise Center, бул. „Черни връх“ 100;
Ciela Books & Music – The Mall, бул. „Цариградско шосе“ 115;
Ciela Books & Music – Park Center Sofia, бул. „Арсеналски“2, ет. 3;
Ciela Books & Music – Подлез на Ректората СУ, бул. „Цар Освободител“ 22;
Ciela Books & Music – Park Mall Stara Zagora, бул. „Никола Петков“
(до главния път за Бургас);
Ciela Books & Music – Mall Plovdiv, ул. „Перущица“ 8, ет. 2;
Ciela Books & Music – Plovdiv Plaza, ул. „Д-р Георги
Странски“ 3, ет. 2; CieLa Books & Music – Mall Ruse, бул. „Липник“ 121 Д;
Сиела Фестивален и конгресен център, Варна, бул. „Сливница“ 2;
Ciela Delta planet, Варна, бул. „Сливница“ 185;
Сиела – Панорама Mall Pleven, пл. „Иван Миндиликов“ 1;
Ciela Books & Music – Mall, Galleria Бургас, ул. „Янко Комитов“ 6;
Ciela Books & Music – Свищов, ул. „Алеко Константинов“ 1;
интернет книжарницa www.ciela.com,
както и от всички добри книжарници в страната.