Professional Documents
Culture Documents
Dvor Ot Srebrni Plamci RuLit Me 637163
Dvor Ot Srebrni Plamci RuLit Me 637163
Цветелина Тенекеджиева
Книгата се издава под това лого, запазена марка на ЕГМОНТ.
Всички права запазени. Нито книгата като цяло, нито части от нея могат да бъдат
възпроизвеждани под каквато и да е форма.
ПИТОМКА
ГЛАВА 1
Касиан вдигна юмрук към зелената врата в сумрачния
коридор – и се поколеба.
Беше покосил повече врагове, отколкото можеше да
преброи и да си спомни, беше затъвал до колене в кръв по
бойните полета, без да сваля меча си, бе взимал решения,
коствали животите на добри воини, беше служил като
генерал, като обикновен войник, като наемен убиец, а сега
стоеше като вцепенен пред някаква си врата.
Страхуваше се.
Сградата на северния бряг на Сидра имаше нужда от
пребоядисване. И от нов под, ако съдеше по скърцащите греди
под ботушите му, докато бе изкачвал стълбището. Но поне
беше чисто. Атмосферата си оставаше потискаща по
стандартите на Веларис, ала все пак в града нямаше нито
един истински бедняшки квартал. Беше отсядал в много по-
лоши места.
Въпреки това не разбираше защо Неста реши да живее тук.
Ясно му беше защо не иска да се настани в Дома на
Ветровете – намираше се твърде далеч от града, а тя не
можеше да лети и да се ответря. Тоест, трябваше да се
изкачва и да слиза по десет хиляди стъпала. Но защо ѝ беше
да живее в този коптор, при положение че градската къща си
стоеше празна? След като приключи строежът на новото
крайречно имение на Фейра и Рис, градската къща отвори
врати за всичките им приятели, които имаха нужда или
желание да отседнат в нея. Той знаеше, че Фейра ѝ е
предложила стая там – а Неста ѝ е отказала.
Той огледа свъсено олющената зелена боя на вратата пред
него. Нито звук не излизаше изпод пролуката под нея,
достатъчно голяма, че и най-тлъстият плъх да се провре в
стаята. В тесния коридор не се долавяше никакъв мирис.
Може би щеше да му провърви и да я няма у дома. Може би
още спеше под бара в пивницата, където беше прекарала
нощта. Но така май щеше да е по-зле, защото трябваше да я
проследи дотам.
Отново вдигна юмрук и червеният му Сифон проблесна под
древните кълба елфическа светлина по тавана.
Страхливец. Стегни се и си свърши работата.
Касиан почука.
Веднъж. Втори път.
Тишина.
Почти въздъхна от облекчение. Слава на проклетата
Майка…
От другата страна на вратата се чуха отривисти премерени
крачки. Всяка следваща звучеше по-ядосано от предходната.
Той сви плътно крилете си, изопна рамене и разтвори
крака – традиционната бойна поза, заучена през дългите
години на тренировки, която вече заемаше само по мускулна
памет. Дори не се и замисли защо стъпките ѝ предизвикват
такъв рефлекс у него.
На вратата имаше четири заключалки и изщракването на
всяка от тях прозвуча като ритъма на военен барабан. Той
преговори списъка с неща, които трябваше да ѝ каже, както го
бе посъветвала Фейра да ги каже, но…
Дръжката се завъртя толкова рязко, че той се зачуди дали
Неста не си е представила как му извива врата, после вратата
се отвори със замах.
Неста Арчерън вече беше намръщена. Но поне стоеше пред
него.
Изглеждаше потресаващо.
– Какво искаш?
Открехна вратата само педя.
Кога я беше виждал за последно? Миналия месец, на
тържеството по случай края на лятото на онзи кораб в Сидра?
Тогава не изглеждаше чак толкова зле. Но все пак никой не
изглеждаше добре сутрин след цяла нощ давене в алкохол.
Особено в…
– Седем часът сутринта е – изсъска тя, впивайки в него онзи
сивкавосин поглед, който обикновено подклаждаше гнева му.
Беше с мъжка риза. Още по-лошо – беше само с мъжка риза.
Касиан опря ръка в касата на вратата и я удостои с
половинчатата усмивка, която винаги я изправяше на нокти.
– Тежка нощ?
Тежка година по-скоро. Красивото ѝ лице беше бледо, много
по-изпито, отколкото преди войната с Хиберн, устните ѝ
изглеждаха безкръвни, а очите ѝ… Студени и пронизващи
като зимно утро в планината.
Нищо в нея не излъчваше нито капка радост.
Тя понечи да затвори вратата върху ръката му.
Касиан пъхна ботуш в пролуката, преди да е счупила
пръстите му. Ноздрите ѝ се разшириха леко.
– Фейра те вика в къщата си.
– Коя от петте? – попита Неста, гледайки свъсено крака му
между вратата и касата.
Той сдържа гневния си отговор. Не се намираха на бойното
поле – и не ѝ беше противник. Задачата му беше да я заведе на
определено място. И да се моли прекрасният дом, в който
току-що се бяха нанесли Фейра и Рис, да не се превърне в
руина.
– Новата.
– Защо сестра ми не дойде да ме покани лично?
Познаваше подозрителния блясък в очите ѝ, леката
скованост в гърба ѝ. Дръпнатото ѝ поведение породи у него
инстинктивна нужда да я притисне още, да провери какво ще
се случи тогава.
След Зимното слънцестоене си бяха разменили малко думи.
Повечето на корабното тържество миналия месец. И то какви.
Помести се.
Здрасти, Нес.
Помести се.
С удоволствие.
И толкова – при положение че месеци наред почти не я бе
виждал.
Дори не можеше да си обясни защо изобщо е дошла на
тържеството, особено знаейки, че ще е вързана часове с тях
насред водата. Рядката ѝ поява вероятно се дължеше на
Амрен, която имаше известно влияние върху нея. Но в края на
вечерта Неста беше сред първите слезли от кораба, скръстила
плътно ръце пред гърдите си, а Амрен остана в другия му
край, почти разтреперана от яд и възмущение.
Никой не попита какво се е случило помежду им, дори
Фейра. Но веднага щом корабът стигна до брега, Неста почти
избяга от него и оттогава не бе говорила с никого. До днес. До
този разговор, който му се струваше най-дългият им още от
битките срещу Хиберн.
– Фейра е Велика господарка – отвърна накрая Касиан. –
Заета е да управлява Двора на Нощта.
Неста килна глава настрани и златистокестенявата ѝ коса
се разля върху кокалестото ѝ рамо. При друга същият жест би
изразявал умисленост. При нея обаче беше предупреждение
от хищник, преценяващ жертвата си.
– И сестра ми – подхвана тя с онзи безизразен глас –
настоява да се явя незабавно?
– Знаеше, че вероятно ще ти е нужно време да се
поосвежиш, затова ще те очаква в девет.
Той зачака експлозията, докато Неста осмисляше думите
му.
Накрая очите ѝ пламнаха.
– Смяташ, че ще ми трябват два часа да се приведа в
представителен вид?
Той прие поканата да я огледа: дълги голи крака, елегантно
извит ханш, тънка талия – прекалено тънка – и пищни,
примамливи гърди, несъответстващи на новите щръкнали ъгли
на тялото ѝ.
Върху друга жена тези прелестни гърди щяха да са
достатъчна причина да започне да я ухажва още от пръв
поглед. Но студеният огън в очите на Неста се бе оказал
изкушение от съвсем различен вид.
А сега, откакто се бе превърнала във Върховна елфка, при
това с вродена доминантност и агресия – и гаднярско
отношение към околните, – я избягваше, доколкото можеше.
Особено заради случилото се по време на войната с Хиберн и
след това. Повече от ясно му беше дала да разбере какво
изпитва към него.
Накрая Касиан отговори:
– Смятам, че здрава храна, вана и нормални дрехи биха ти
се отразили добре.
Неста врътна очи, но подръпна долния ръб на ризата.
Касиан добави:
– Изритай жалкото копеле оттук и се измий, а аз ще ти
донеса чай.
Тя вдигна леко вежди.
Касиан вирна едното ъгълче на устата си в усмивка.
– Мислиш си, че не чувам как онзи в спалнята ти опитва да
се облече безшумно и да се измъкне през прозореца?
Сякаш в отговор откъм спалнята ѝ долетя глухо тупване.
Неста изсъска.
– Ще се върна след час да проверя как вървят нещата.
Когато говореше с този остър тон на войниците си, те не
смееха да изпробват търпението му – веднага си спомняха, че
са нужни цели седем Сифона да удържат огромната му
магическа мощ. Но Неста не летеше с неговите легиони, не се
сражаваше под негово командване и очевидно не я
интересуваше, че е с петстотин години по-възрастен от нея и…
– Не си прави труда. Ще пристигна навреме.
Той се отблъсна от касата на вратата и отстъпи няколко
крачки назад, разпервайки леко криле.
– Задачата ми е да те ескортирам от врата до врата.
Лицето ѝ се стегна.
– Иди да кацнеш на някой комин.
Той ѝ се поклони театрално, не смееше да откъсне очи от
нея. Беше излязла от Котела с… дарби. Внушителни дарби –
тъмни. Но никой не ги бе видял, нито усетил от онази
последна битка с Хиберн, откакто Амрен разби Котела, а
Фейра и Рис успяха да го скрепят. Илейн също не разкриваше
пророческите си умения от онзи момент насам.
Но ако Неста още носеше във вените си онази сила,
способна да унищожи цяло бойно поле… Касиан имаше
достатъчно разсъдък да не провокира опасен хищник.
– Искаш ли мляко или лимон в чая си?
Тя затръшна вратата в лицето му.
И заключи всяка от четирите ключалки.
Касиан изсвирука под носа си, питайки се дали
нещастникът в апартамента ѝ е успял да избяга през
прозореца – най-вероятно от нея, – и тръгна по сумрачния
коридор да си търси храна.
Днес щяха да са му нужни сили. Особено след като Неста
научеше защо я вика сестра ѝ.
Не можеше да се справи.
Първо я сполетя замаяност. От всичкото въртене в
безкрайна спирала с приковани в краката ѝ очи, за да не се
подхлъзне фатално, започваше да ѝ се вие свят.
Празният ѝ стомах къркореше.
Но тя се съсредоточи, броейки стъпалата. Седемдесет.
Седемдесет и едно. Седемдесет и две.
Надникнеше ли през тесните прозорчета, не ѝ изглеждаше
да се доближава до града отдолу.
Краката ѝ започваха да треперят; коленете ѝ стенеха от
напъна да я държат изправена, да пазят равновесие върху
всяко стръмно стъпало.
Само собственото ѝ дишане и стърженето на подметките ѝ
по камъка изпълваха тясното пространство. Виждаше
единствено безкрайната, извита в съвършена дъга стена
отпред, разнообразявана само от твърде малкото тесни
прозорчета.
А стъпалата се виеха и виеха, и виеха, и виеха…
Осемдесет и шест, осемдесет и седем…
Надолу и надолу, и надолу, и надолу…
Сто.
Тя спря. Наблизо нямаше прозорци и стените я притискаха,
стъпалата сякаш се движеха…
Неста опря чело в червената каменна стена и остави
хладината ѝ да проникне в плътта ѝ. Задиша.
Оставаха ѝ девет хиляди и деветстотин стъпала.
Хвана се за стената и продължи надолу.
Главата ѝ пак се завъртя. Краката ѝ се олюляха.
Преодоля още единайсет стъпала, преди коленете ѝ да се
подкосят толкова внезапно, че едва не полетя напред. Спаси я
единствено ръката ѝ, вкопчена в неравната стена.
Стълбището се въртеше безмилостно и тя затвори очи.
Насеченото ѝ дишане отекваше между каменните стени. И в
околната тишина нямаше никаква защита срещу онова, което
умът ѝ зашепна. Не можеше да заглуши последните думи на
баща си.
Обикнах те в мига, в който за пръв път те взех в
обятията си.
Моля те – бе умолявала краля на Хиберн. – Моля те.
Но той прекърши врата на баща ѝ.
Неста стисна зъби и задиша трескаво. Отвори очи и
протегна крак да слезе на долното стъпало.
Той обаче трепереше толкова силно, че не посмя.
Без да се замисля, без да се гневи, обърна посоката. Не си
позволи да почувства поражението. Краката ѝ възроптаха, но
тя ги принуди да се заизкачват. Нагоре.
В същите безкрайни спирали.
Нагоре по сто и единайсет стъпала.
На последните трийсет вече почти лазеше на четири крака,
жестоко задъхана, с подгизнало от пот бюстие на роклята и
прилепнала по влажния ѝ тил коса. Каква беше проклетата
полза от тялото ѝ на Върховен елф, щом не можеше да се
справи дори с това? Да, лека-полека бе започнала да харесва
островърхите си уши. По-редкият цикъл, за чиято болезненост
я бе предупредила Фейра, всъщност се оказваше предимство,
защото я мъчеше само два пъти годишно. Но какъв беше
смисълът на всичко, ако не можеше да преодолее едно
стълбище?
Мразеше Дома на Ветровете. Мразеше това ужасно място.
Когато най-сетне видя дъбовата врата на върха на
стълбището, простена.
Впивайки пръсти в стъпалата толкова силно, че върховете
им пищяха от болка, изпълзя по последните и се просна по
корем в коридора.
Точно пред Касиан, облегнат на отсрещната стена с
иронична усмивка.
ПАЛАЧКА
ГЛАВА 25
– Спри да нервничиш – изшушука ѝ с ъгълчето на устата
си Касиан.
– Не нервнича – отвърна тихо Неста, въпреки че почти
подскачаше, мъчейки се да не зяпа към сводестия вход към
площадката, докато наближаваше девет.
– Просто се отпусни.
Той подръпна жакета си.
– Ти нервничиш – изсъска му Неста.
– Защото ти ме изнервяш.
Отвъд входа се чу стържене на обувки по камък и когато
меднокестенявата глава на Гуин се появи, Неста издиша
огромна глътка въздух, която не бе подозирала, че е притаила.
На слънчевата светлина косата на жрицата сияеше във
фантастични нюанси, примесени с лъскави златисти кичури, а
очите ѝ бяха с почти същия тюркоазен цвят като кристалите
върху главите на другите жрици.
Като ги видя да стърчат в средата на ринга, Гуин спря на
място.
Мирисът на страха ѝ накара Неста да тръгне към нея.
– Здрасти.
Ръцете на Гуин трепереха. Тя направи още крачка към
ринга и вдигна поглед към открития небосклон.
За пръв път от години излизаше навън.
Касиан отиде до стойката с дървени тренировъчни оръжия,
с които беше заявил, че ще се упражняват след месеци, и се
направи, че ги подрежда.
Гуин преглътна.
– Ами аз… По пътя насам осъзнах, че нямам подходящи
дрехи. – Тя махна към светлата си роба. – Нещо ми подсказва,
че тези няма да са удобни за целта.
Касиан се обади, без да я поглежда:
– Мога да те уча и с робата, ако искаш. Както ти е най-
удобно.
Гуин му се усмихна стегнато.
– Да видим как ще мине днешният урок и после ще реша.
Носим робите главно по традиция, не заради някакви строги
правила. – Тя се усмихна и погледна отново Неста. – Бях
забравила какво е слънцето да напича главата ми. – Пак
погледна нагоре. – Извинявайте, ако често зяпам небето.
– Разбира се – отвърна Неста.
Предишния ден, след като видя, че Гуин се е записала за
уроците, не я срещна до края на деня и почти се боеше да се
натъкне на нея – че някоя случайна дума в разговора им може
да я накара да размисли.
Гласът заседна в гърлото ѝ, но Касиан сякаш го очакваше.
– Така. Стига приказки. Нес, покажи на новата ни
приятелка… Гуин беше, нали? Аз съм Касиан. Нес, покажи ѝ
какво правим с краката.
– С краката? – вирна меднокафяви вежди Гуин.
Неста врътна очи.
– Ще видиш.
Търсеше я.
Обикаляше из коридорите на Дома, пълзеше като тъмна
змия, търсеше я, душеше, преследваше.
Тя не можеше да мръдне от леглото си. Не можеше да
отвори очи, да вдигне тревога, да избяга.
Усещаше, че се приближава, криволичи нагоре по
стълбището. После по нейния коридор.
Но тя не можеше да движи тялото си. Да отвори очи.
Тъмнината се плъзна през пролуката между вратата ѝ и
каменния под.
Не – нямаше как да я е намерил. Този път щеше да я залови,
да прикове към леглото и да изтръгне от нея всичко, което му
беше откраднала.
Мракът стигна до леглото ѝ и тя принуди очите си да се
отворят, да видят как се сгъстява над нея като облак без
форма, но с толкова злокобно присъствие, че тя вече знаеше
името му, преди да ѝ се нахвърли.
Изпищя, когато мракът на Котела я прикова към леглото, а
после ужасяващото му тегло изпълни тялото ѝ, започна да я
разкъсва от вътре навън…
Докато не остана нищо.
– Как се чувстваш?
Касиан седеше от другата страна на бюрото на Рис в
крайречната къща, преметнал глезен през едното си коляно.
– Аз ли? – учуди се. – Ами ти? Изглеждаш потресаващо.
– Вчера беше тежък ден, последван от тежка нощ.
Рис отпусна брадичка върху юмрука си, опрян в бюрото.
Касиан килна глава.
– Какво се е случило преди снощното бедствие?
Богове, тази сутрин едва не заплака, като отвори очи и
завари Неста да го гледа с трезво, забравило болката лице.
Покрай нея още витаеха сенки, но поне не крещеше. И я
нямаше магията, която Рис нарече „истинска смърт“.
Великият господар не отговори и Касиан подкани:
– Рис.
Без да вдигне поглед към него, брат му прошепна:
– Бебето има криле.
Искрена радост лумна в Касиан – въпреки че пресекливият
шепот на Рис и смисълът зад думите му накараха кръвта му да
се смръзне.
– Сигурен ли си?
– Вчера сутринта бяхме на преглед при Маджа.
– Но той е само една четвърт илирианец.
Напълно възможно беше детето да е наследило криле,
разбира се, но малко вероятно, при положение че Рис беше
роден без криле и ги караше да се появяват само със
странната си неземна магия.
– Да. Но Фейра беше в илирианско тяло, когато го е
заченала.
– И това може да повлияе? Мислех, че само си прави криле
и нищо повече.
– Променя облика си. Трансформира се нацяло в образа,
който приема. Когато направи така, че да ѝ пораснат криле,
всъщност изменя тялото си на най-първично ниво. Затова
онази нощ беше истинска илирианка.
– Но сега няма криле.
– Не, преобрази се още преди да разберем.
– Тогава нека пак се трансформира в илирианка, преди да
роди бебето.
Лицето на Рис се вкамени.
– Маджа ѝ забрани да се преобразява. Твърди, че всяка
промяна в тялото на Фейра може да изложи бебето на риск.
Забрани ѝ даже да променя цвета на косата си до раждането.
Касиан прокара ръка през косата си.
– Ясно. Рис, всичко ще е наред. Не е толкова страшно.
– Страшно е – изръмжа Рис. – Заради толкова много неща е
страшно.
Касиан не го беше виждал толкова обезумял, откакто се
върна от двора на Амаранта.
– Дишай – каза му утешително.
Очите на Рис закипяха; звездите в тях угаснаха.
– Майната ти.
– Поеми си дъх, Рисанд. – Касиан посочи прозореца зад себе
си, ливадата, спускаща се към реката. – Ако искаш да се бием,
имам доста енергия за изгаряне.
Вратите се отвориха и Азриел влезе в кабинета. Мрачното
изражение по лицето му говореше, че вече знае.
Брат им седна на стола до Касиан.
– Кажи ни от какво имаш нужда, Рис.
– От нищо. Единствено от самообладание, за да не разбере
другарката ми, като се върне от обяд. – Рис присви очи и
силата протътна в стаята. – Да не сте ѝ казали и думичка за
това.
– Маджа не я ли предупреди? – попита Азриел.
– Не достатъчно ясно. Просто ѝ спомена за повишен риск по
време на раждане. – Рис се изсмя горчиво. – Повишен риск.
– Съзнавам, че моментът е лош, но трябва да обмислиш и
един друг въпрос – каза Азриел.
Рис отново вдигна глава.
Азриел посрещна погледа му с каменно лице.
– Бременността няма да ѝ личи още няколко седмици, но
скоро някой ще забележи. Хората ще научат.
– Знам.
– Ерис ще научи.
– Той ни е съюзник. И има да мисли за баща си и
липсващите си войници.
– Тамлин ще научи – спря да увърта Аз.
Рис изръмжа и лампите примигаха.
– Е, и?
Касиан стрелна предупредителен поглед на Азриел, но той
заяви неустрашимо:
– Трябва да се приготвим за евентуални последици.
– Изобщо не ми се мисли за шибания Тамлин в момента.
Фактът, че Рис не схвана предупреждението на Аз,
показваше колко смутен и уплашен е Великият им господар.
Касиан се опита да усвои спокойния тон на Аз.
– Може да реагира остро.
– Ако престъпи границата ни, ще умре.
– Не се и съмнявам – каза Касиан. – Но той и бездруго виси
на косъм. Наблюденията ви с Люсиен сочат, че състоянието
му не се е подобрило през изминалата година. Като научи за
бременността на Фейра, може да рухне отново. А предвид
вероятността от нова война и долните игрички на Бриалин и
Кошей, ни трябва стабилен съюзник. Нужни са ни силите на
Двора на Пролетта.
– Значи предлагате да крием бременността ѝ от него?
– Не. Но трябва да извикаме Люсиен – заяви леко стегнато
Азриел, навярно защото идеята хич не му допадаше. – Трябва
да му съобщим новината и да го разквартируваме за
постоянно в Пролетта, за да овладява евентуални изблици и да
ни докладва.
Мълчание. Дадоха на Рис малко време да обмисли
предложението.
– Мисълта да глезим Тамлин ме подтиква да строша оня
прозорец – почти измрънка Рис и Касиан си отдъхна
облекчено.
Поне острият връх на агресията му се беше притъпил.
Макар и малко.
– Ще се свържа с Люсиен – каза Азриел.
В очите на Рис още тегнеше страх, затова Касиан заобиколи
бюрото и издърпа Великия си господар на крака. Рис му
позволи.
Касиан преметна ръка през раменете му.
– Идвай да се понатупаме.
ГЛАВА 31
Неста тъкмо се настаняваше на масата за вечеря с
къркорещ от глад стомах, когато Касиан влезе в трапезарията.
По-скоро докуцука.
От гърлото ѝ неволно се изтръгна тихичък звук, като видя
насиненото му око, сцепената устна и насинената челюст.
– Какво е станало? – попита го.
Касиан се довлече до стола си и се пльосна в него.
– Спаринг с Рис.
– Приличаш на начукано месо.
– Трябва да видиш него – засмя се дрезгаво той.
– Защо сте се били?
Ако беше заради кошмара ѝ…
– Рис имаше нужда да си изкара яда. – Касиан въздъхна към
купата с пилешка супа, която се появи пред него. – Въпреки
невъзмутимия вид, който представя на света, брат ми трябва
да разпуска понякога.
– Вашата представа за разпускане определено се различава
от моята.
Той изсумтя и сръбна супа от лъжицата си.
– Не беше за развлечение, а да освободи напрежението.
– Заради какво? – попита Неста, макар да знаеше, че не е
нейна работа.
Касиан обаче остави лъжицата си и лицето му притъмня.
– Бебето е с крила.
Тя примига няколко пъти, осмисляйки информацията.
– Откъде знаят?
– Магията на Маджа ѝ позволява да вижда общата форма на
бебето в утробата, за да проверява дали всичко е наред с него.
Достатъчно е наедряло, за да види, че всичките му крайници
са нормални… и има криле.
Магията им я удивяваше. Истинско чудо беше да умееш да
виждаш в утроба.
Неста не можа да заглуши тихото гласче в главата си, което
питаше на какво ли е способна нейната сила, ако я
развържеше. Не можа да възпре и внезапния прилив на
паника при мисълта. Сякаш се боеше, че мислейки за нея, ще
я освободи.
– Значи Рисанд не иска бебето да е с криле? – попита тя.
Касиан продължи да яде.
– Не е това. За всички ни ще е удоволствие да го учим да
лети, предполагам дори за Фейра, да го учим да обича като
нас вятъра и небето. Проблемът е в раждането.
– Не разбирам.
– Колко полуилирианци познаваш?
– Май само Рис.
– Да, защото са изключителна рядкост. Но майката на Рис
беше илирианка. А илирианките почти винаги се омъжват в
собствената си общност. Мъжете много по-често намират
другарки извън нея, или поне се чукат безразборно, но рядко
се виждат техни потомци.
– Защо?
– Тазът на илирианките е оформен така, че през него да
излезе бебе с крила. Не е така при Върховните елфки. Дете с
криле може да заседне по време на раждане. – Лицето му
беше пребледняло под всичките синини. – Повечето жени
умират заедно с рожбите си. Магията е безсилна. Остава само
да се строши тазът, за да се улесни раждането. Но и това
може да убие детето.
– Фейра може да умре? – прошепна Неста.
За миг всяка капка омраза, гняв и огорчение се изцеди от
нея, заменена от чиста, искрена паника.
– Някои оцеляват. – Касиан понечи да потрие лицето си, но
се спря, преди да докосне натъртената си кожа. – Но
раждането е толкова жестоко, че мнозина от тях или са на
ръба на смъртта, или тялото им пострадва така тежко, че
повече никога не могат да имат деца.
– Дори ако им помогне лечителка?
Сърцето ѝ блъскаше толкова неудържимо, че ѝ прилоша и
остави приборите си.
– Честно казано, не знам. А всички досегашни опити детето
да се извади от корема на майката са… – Той потрепери. –
Никоя жена не е оцеляла след такава операция. – Кръвта на
Неста запари като киселина. Касиан развъртя рамене. – Така
че забравяме за този вариант. Но Маджа ще присъства на
цялото раждане и ще прави всичко по силите си. Освен това
не знаем какъв ефект ще има магията на Фейра върху процеса.
– Тя разтревожена ли е?
– Не знае колко е тежко положението ѝ. Но ние, които сме
отраснали тук, знаем какво означава Върховна елфка да носи
крилато бебе.
Неста се постара да овладее страха, разлял се в тялото ѝ.
– И Рис е имал нужда да се бие, за да разсее тревогата си.
– Да. Заедно с чувството си за вина и болката си.
– А дали в някой от другите дворове няма по-веща
лечителка от Маджа? На някой крилат народ например? В
Двора на Зората живеят перегрините… поданиците на Дракон
са Серафими. Мириам няма криле, а роди потомците на
Дракон.
– Рис заминава за острова им още утре. А Мор разпитва
дискретно по всички елфически дворове на континента. – Той
прокара ръка през косата си и Сифонът му проблесна на
светлината. – Ако съществува начин да спасим Фейра от
смъртната ѝ присъда, Рис ще го намери. Няма да се спре пред
нищо, докато не ѝ осигури шанс.
В трапезарията се спусна тишина и теглото върху гърдите ѝ
стана почти непоносимо. Рис наистина щеше го направи.
Великият господар щеше да стигне до края на света, за да
спаси Фейра.
– Пак ще опитам да гадая – промълви тихо Неста.
Касиан свъси предупредително вежди и синината на окото
му изпъкна под светлината.
– След снощи…
Тя вдигна брадичка. Ако бебето оцелееше… Неста не
искаше да се ражда в свят, отново погълнат от война. Но не го
каза на Касиан, не смееше да му се разкрие толкова.
– Просто трябва да си възвърна силите. Утре вечер ще
пробваме пак.
– Този път държа да присъстват Рис и Амрен. И Аз.
– Добре.
Касиан се облегна в стола си. Тежкият му поглед в
комбинация с разцепената му устна и насиненото око
представяха почти комична картинка. След малко попита:
– Защо не предприе нищо повече?
Неста веднага разбра за какво говори, защото гласът му
спадна с една октава.
Нямаше нищо против да участва в играта на разсейване.
Той едва ли подозираше колко добре се е научила да я играе.
– А ти защо не предприе нищо повече? – отвърна му,
понижавайки и своя глас.
– Водя се по теб. Пък ти като че ли не проявяваш интерес
към мен, след… – Той кимна към масата помежду им и пода,
на който бе коленичила между краката му. – Да не те
нараних?
Неста се изсмя дрезгаво.
– Не, не си ме наранил. – Тя се пресегна през масата и
плъзна пръст надолу по ръката му, преди да срещне погледа
му. – Хареса ми да ме чукаш в устата, Касиан.
Очите му притъмняха. Неста стана и той замръзна на място,
докато тя заобикаляше масата, за да застане до стола му.
– Искаш ли да ме чукаш на тази маса? – попита го тихо,
прокарвайки ръка по гладката ѝ повърхност.
Той потрепери, сякаш си представяше, че докосва кожата
му.
– Да – отговори гърлено. – На масата, на стола, на всяка
повърхност в Дома.
– Не мисля, че Домът ще е във възторг от подобна пошлост.
Въпреки че и той е почитател на любовните романи.
– Той… Какво? – учуди се Касиан.
Тя се наведе и го целуна по разбитата уста. Нито с обич,
нито с нежност дори. С дяволито предизвикателство да
забрави страха и болката и да се потъркаля с нея.
– Нямам желание да си лягам с мъж, който прилича на
жертва на кръчмарски пердах – прошепна до устните му.
– Може да намалим осветлението.
Неста се изкиска. Похот замъгляваше очите му и тя знаеше,
че ако погледне надолу, щеше да види доказателството за
възбудата му. Но нямаше да се поддаде на изкушението.
Той щеше да е наградата ѝ – за успешно изпълненото
гадаене.
Устните ѝ се извиха нагоре.
– Като се възстановиш и си върнеш хубавичкия вид –
отдръпна се тя, – ще ти дам ме чукаш където си поискаш в
Дома.
Касиан вкопчи ръце в подлакътниците на стола си, сякаш се
въздържаше да не ѝ налети. Но устата му се отвори в дивашка
усмивка.
– Имаме сделка.
Твърде дълго.
Касиан и Азриел се бавеха твърде дълго.
Крайниците ѝ започваха да се вкочаняват от напъна да се
държи като мече за клона. Знаеше, че ѝ остават броени
минути, докато тялото ѝ се разбунтува и я принуди да се
пусне.
Нямаше нито звук, нито проблясък. Само мъртвешки тихото
тресавище, мъглата и изгнилото дърво.
Дъхът ѝ беше отзвук на мислите ѝ, погълнат от гнета на
Оорид.
Беше виждала Касиан да се бие с хибернски воини. Две
дузини от Двора на Есента не би трябвало да го затруднят. Но
защо бяха тук?
Краката ѝ трепереха толкова силно, че вече едва се
задържаше на клона. Несъмнено беше жалка картинка –
просната върху клона точно както Касиан я остави, увила
крака около него, кръстосала глезени, забила пръсти в сухото,
сребристо дърво.
Понадигна се внимателно. Ръцете ѝ бяха изтръпнали от
дългото стискане. Краката ѝ почти се подкосиха от
облекчение, като отпусна хватката им и ги провеси във
въздуха. Обърна глава в посоката, в която бе изчезнал Касиан.
Нищо.
Беше губил битки – виждала го беше жестоко ранен.
Първия път в Хиберн, когато запълзя по корем към нея, докато
я тикаха в Котела. Втория път в сблъсъка с хибернските сили,
когато разпориха корема му и Азриел държа червата му вътре
с голи ръце. И третия път срещу краля на Хиберн, когато тя го
помоли – нареди му – да я използва за стръв, за да отвлече
вниманието на онова чудовище от Фейра и Котела.
След толкова много близки срещи със смъртта беше въпрос
на време тя да впие нокти в него.
Азриел беше пронизан с ясенова стрела. Ами ако войниците
бяха простреляли и Касиан? Ами ако и двамата се нуждаеха от
помощ?
Тя беше безсилна срещу две дузини войници – дори срещу
един, ако трябваше да е откровена, – но не можеше просто да
виси на това дърво като страхливка. И да се чуди дали още е
жив. Пък и нали имаше магия. Не знаеше как да я използва,
но… поне имаше магия. Може би щеше да ѝ е от помощ.
Каза си, че се тревожи и за Азриел. Че я е грижа за съдбата
на сенкопоеца, колкото за тази на Касиан. Но ѝ беше най-
трудно да си представи мъртвото лице на Касиан.
Без да си даде време да размисли, Неста отново легна с
цяло тяло върху клона, обгърна го с ръце и спусна слепешката
единия си крак, търсейки долния клон…
Ето. Кракът ѝ стъпи върху него, но тя не отпусна цялото си
тегло отгоре му. Стиснала горния клон толкова силно, че
трески от мъртвото дърво се забиваха под ноктите ѝ, Неста се
спусна върху долния. Коленичи задъхана и пак провеси
единия си крак, откривайки още по-долен клон. Този обаче
беше твърде далеч. Тя изпъшка, вдигна крака си и внимателно
сложи ръце от двете страни на коленете си, така че да запази
равновесие, както я беше учил Касиан, обмисляйки
старателно всяко движение на тялото си, краката си,
дробовете си.
Пак стисна здраво клона, без да обръща внимание на
треските, които се забиха в чувствителната плът под ноктите
ѝ, и спусна и двата си крака до долния клон. Следващият беше
по-близо, но по-тънък – и нестабилен. Наложи ѝ се да легне по
корем отгоре му, за да не залитне.
И продължи да слиза клон след клон, докато ботушите ѝ не
потънаха в мъхестата земя под гигантското дърво.
Тресавището се ширеше във всички посоки, километри
черна вода, мъртви дървета и трева.
Трябваше да прегази през водата, за да стигне до него.
Съсредоточи се върху дишането си – или поне се опита. Всяка
глътка въздух беше плитка, отривиста.
Касиан можеше да е ранен или да умира. Тя нямаше да
бездейства през това време.
Огледа брега на няколко крачки от себе си за плитчини,
през които да преджапа до най-близкото островче, превзето от
кръвожадни трънаци, но водите бяха толкова черни, че не
можеше да прецени дали са плитки, или водят до бездънна
бездна.
Пак опита да овладее дишането си. Умееше да плува. Майка
ѝ бе настоявала да взема уроци, защото нейна братовчедка се
бе удавила в детството им. Уби я водно чудовище – твърдеше
майка ѝ. – Видях как я завлича в реката.
Дали е било келпи? Или страховете на майка ѝ бяха
изградили чудовищния образ?
Неста събра смелост и пристъпи към ръба на черната вода.
Бягай – прошепна ѝ слабо гласче. – Бягай, бягай и не
поглеждай назад.
Женски, нежен глас. Мъдър и спокоен.
Бягай.
Не можеше. Ако побегнеше, щеше да е към Касиан, не
надалеч.
Неста стигна до края на брега, където тревата изчезваше в
чернилката.
Огледалната вода отрази лицето ѝ. Бледо и облещено от
ужас.
Бягай. Дали този глас беше единствената останка от
човешките ѝ инстинкти, или нещо повече? Тя се загледа в
отражението си, сякаш очакваше отговор от него.
Нещо изшумоли сред трънаците на островчето и тя вирна
глава, издирвайки с разтуптяно сърце познатото мъжко лице,
крилете. Но от Касиан нямаше и следа. Каквото и да
шумолеше сред онзи храсталак… Трябваше да си избере друго
островче.
Пак сведе поглед към водното си отражение.
И откри чифт тъмни като нощта очи да я наблюдават през
него.
ГЛАВА 34
Неста отскочи толкова рязко, че падна по задник, но
мъхнатата земя омекоти удара. От черната вода, където бе
видяла отражението, изникна лице.
Беше по-бяло от кост и с човешки черти. Мъжки. Малко по
малко, сантиметър по сантиметър, главата се издигаше над
водната повърхност. Обсидиановочерни коси плаваха около
съществото, толкова коприненогладки, че се сливаха с водата.
Черните му очи бяха огромни, без бяло, а скулите му –
толкова остри, че сякаш режеха въздуха. Носът му беше тесен
и дълъг като острие и от върха му се стичаше вода по уста…
уста…
Твърде голяма уста. С чувствени, плътни устни, но
несъразмерно широки.
Ръцете му се показаха от водата.
И със сковани, пресекливи движения пропълзяха по мъха,
бели и тънки, завършващи с пръсти, дълги колкото
предмишницата ѝ. Пръсти, които се впиха в тревата,
разкривайки по четири стави и остри като кинжали нокти.
Пукаха и пращяха, докато съществото ги протягаше напред,
вдълбаваше ги в глинестата почва, за да се захване в нея.
Ужасът превърна дъха ѝ в същински трион и Неста
панически запълзя назад.
Той изтътри кокалестия си торс от водата, а черната му
коса се провлачи зад него като рибарска мрежа.
Вдигна бавно глава и Неста пак отскочи назад.
Несъразмерно широката уста се отвори в усмивка. Два
двойни реда прогнили зъби, нащърбени като парчета стъкло,
изпълваха вътрешността ѝ.
Пикочният мехур на Неста се отпусна и скутът ѝ се обля в
мокра топлина.
Той я надуши, видя я и устата му се разшири още повече.
Пръстите му потрепваха конвулсивно, докато изваждаше още
и още от тялото си. Тесни голи хълбоци…
Надигна се на лакти и измъкна един дълъг, бял крак от
чернилката. И още един. И продължи да ѝ се усмихва,
коленичил приведено.
Неста не можеше да помръдне. Можеше единствено да се
взира в бледото му лице, очите му, черни като тресавището,
гротескно потрепващите, твърде дълги пръсти, грозната уста,
змиорските зъби…
Съществото проговори на непознат език. Гласът му беше
сипкав, дълбок, напоен с ужасяващ глад и садистка наслада.
Нежният женски глас в главата ѝ я умоляваше: Бягай,
бягай, бягай.
Чудовището килна глава и подгизналата му черна коса се
отметна с плясък, пълна с блатни бурени. Сякаш и то бе чуло
женския гласец. Пак проговори като с каменно стъргане –
този път с по-настойчив тон.
Келпи. Това беше келпи и щеше да я убие.
Бягай – изкрещя гласът. – Бягай!
Но тя чувстваше краката си вкочанени, чужди. Не си
спомняше как да ги използва.
Келпито пак килна рязко глава и пръстите му се впиха още
по-надълбоко в тревистия бряг. Усмивката му се разтегна още
повече, разкривайки дългия му, черен език, който се гърчеше
в устата му, сякаш вече вкусваше плътта ѝ.
Съществото скочи към Неста и тя забрави как да пищи.
Забрави всичко, когато дългите му пръсти се увиха около
глезените ѝ, съдирайки кожата ѝ с нокти, и я дръпнаха към
него.
Болката изтръгна Неста от вцепенението ѝ и тя опита да се
съпротивява, да се хване за тревата. Но мокрите чимове
оставаха в ръцете ѝ, сякаш нямаха корени. Сякаш
тресавището нямаше никакво намерение да ѝ помага.
Келпито се плъзна обратно в ледената вода, теглейки я след
себе си.
И я повлече под повърхността.
– НЕСТА!
Нагазил до кръста в черната вода, толкова непрогледна, че
не виждаше собствените си бедра под нея, Касиан викаше
името ѝ, докато Аз кръжеше в небето над тресавището и
оглеждаше, търсеше…
Беше доловил мириса ѝ на брега – и този на урината ѝ, да го
прокълнат боговете. Беше видяла нещо, беше я нападнало
нещо толкова кошмарно, че се бе подмокрила, преди да я
завлече под водата…
– НЕСТА!
Не знаеше откъде да започне да я търси в чернилката. Ако
продължеше да вдига толкова шум, щеше да привлече и други
твари, но трябваше да я намери, иначе животът му беше
загубен, щеше да…
– НЕСТА!
Азриел кацна във водата до него.
– Не виждам нищо – рече задъхано, с трескав поглед,
какъвто несъмнено беше и неговият. – Трябва ни Рис…
– Не ми отговаря.
Тресавището явно поглъщаше призивите му, както
поглъщаше звука.
Касиан нагази до гърдите, опипвайки слепешком с ръце за
нещо, за труп…
Мисълта го накара да изреве толкова яростно, че Оорид не
можа да заглуши звука.
Хвърли се напред и само ръката на Азриел върху яката на
бронята му го спря.
– Погледни – изръмжа Аз.
Касиан обърна глава към дълбоките води, накъдето сочеше
Азриел. По повърхността им се образуваха вълнички. И отдолу
сияеше златиста светлина. Касиан заджапа натам, но Аз го
спря отново с грейнали в синьо Сифони.
В този миг копия пронизаха черната повърхност.
Като гора, надигаща се от водата, изникваха копие след
копие, след копие. После се появиха и шлемовете, едни
ръждиви, други лъскави, сякаш току-що изковани. А под
шлемовете и стичащата се от тях вода – черепи.
– Майката да ни е на помощ – прошепна Азриел, но с искрен
ужас, не страхопочитание, докато гледаше как мъртъвците се
надигат от дълбините на Оорид.
Редица, цял легион. Някои бяха просто сбор от изправени
кости, с провиснали челюсти и незрящи очи. Други не се бяха
разложили напълно в тресавището и гнилата им плът се
люшкаше по оголените им ребра. Изящните им брони
говореха, че са били знатни воини, крале, принцове, лордове.
Излязоха от водата и застанаха в плитчините до обраслото в
трънаци островче. А когато златистата светлина разцепи
черното огледало на тресавището, мъртъвците коленичиха.
Всяка мисъл напусна главата на Касиан, когато Неста се
издигна от водата като на пиедестал. На лицето ѝ имаше
златна маска, примитивна, но украсена с релефи, толкова
древни, че отдавна бяха загубили значението си.
По дрехите ѝ се стичаше вода, косата ѝ се беше измъкнала
от плитката, а в ръката си стискаше…
Глава на келпи висеше от юмрука ѝ, хваната за черната му
коса. Съдраното му лице бе замръзнало в ужасен вик. Точно
както главата на краля на Хиберн.
Сребрист огън гореше зад очите на Маската.
– Свещени богове – пророни Азриел.
Мъртъвците стояха неподвижно, цял легион, готов за атака.
Нейната воля беше тяхна; нейната заповед – единствената
причина да съществуват. Нямаха свое съзнание; само това на
Неста ги ръководеше.
– Неста – прошепна Касиан.
Тя пусна главата на келпито. Черната вода в краката ѝ я
погълна цялата.
Студена сила се разля като вълна към тях и когато ги
достигна, Касиан ѝ позволи да го облее, предаде ѝ се. Защото
опълчеше ли ѝ се, щеше да предизвика гнева на Маската. Да
се възпротиви на Смъртта.
На самата Смърт.
Азриел трепереше, понасяйки първичната мощ.
Но и двамата бяха илирианци, затова постъпиха, както
народът им винаги постъпваше пред красивото лице на
Смъртта. Поклониха ѝ се.
Затънали до гърдите във водата, не можеха да се поклонят
дълбоко, но сведоха глави, докато лицата им почти докосваха
черната повърхност. Дори в тази поза Касиан вдигна очи и
загледа как златистото отражение на Маската танцува по
водата. Докато не се промени.
Той вдигна глава тъкмо когато Неста сваляше Маската от
лицето си.
Мъртъвците се срутиха. Изпопадаха с плисъци и вълни под
повърхността и изчезнаха напълно. Нито едно копие не остана
да стърчи.
Краката на Неста се подкосиха. Касиан се спусна към нея и
ледената вода ужили лицето му. Успя да я хване точно преди
да потъне.
Извлече я почти в несвяст до Аз, който ги чакаше с изваден
меч, готов да посрещне всяка друга твар, решила да изпълзи
от тресавището. Като стигнаха на брега с полянката и
дървото, Касиан огледа бледото ѝ лице, разкъсано и
изподрано около устата и челюстта…
Неста отвори очи – отново синкавосиви – и притисна
Маската към гърдите си като дете с кукла. Цялата трепереше.
Касиан можеше само да я прегърне и да я подържи до себе
си, докато не спря да трепери и не изпадна отново в
милостива несвяст.
ГЛАВА 37
Имаше едно място в Двора на Кошмарите, където дори
Кеир и елитният му отряд от Мраконосци не смееха да
пристъпят.
Проникнеха ли врагове на Двора на Нощта в това място, не
излизаха повече. Не и живи.
Повечето остатъци от труповете им също не излизаха. Тях
ги пускаха под капака в центъра на кръглата стая – право в
ямата с гърчещи се зверове долу. Зверове с люспи, остри
нокти и безпощаден глад. Не ги хранеха често; хвърляха им по
някое тяло веднъж на десетина години и съществата изпадаха
в хибернация между храненията.
Кръвта на двамата войници от Двора на Есента, стичаща се
през решетката в каменния под, ги разбуди.
Ръмженето и съскането им, плющенето на опашките и
дращенето на ноктите им трябваше да дадат достатъчен
стимул на пленниците, оковани за столове, да проговорят.
Азриел стоеше облегнат на стената до единствената врата с
окървавения си Изповедник в ръка. Касиан и Фейра, застанали
от двете му страни, гледаха как Рис и Амрен вървят към
двамата войници.
– Вече чувствате ли се по-разговорчиви? – попита ги Рис,
пъхвайки ръце в джобовете си.
Единствено знанието, че Неста спи на безопасно място в
спалнята в двореца на Рис над тази планина, пазен от силата
на Великия му господар, позволяваше на Касиан да остане в
тази стая. Маската, загърната в черно кадифе, стоеше на маса
в друга стая в двореца, също предпазена със защитни
заклинания. Азриел ги ответря от тресавището секунди след
като Неста припадна, и ги доведе в резиденцията на Рис над
Изсечения град. Великият му господар веднага изчезна да
вземе войниците на Двора на Есента от тресавището.
Неста още не беше идвала в съзнание.
Двамата войници си приличаха, както членовете на всички
отделни дворове споделяха черти от външния си вид: тези от
Есента обикновено имаха червеникава коса и кафяви или
златисти очи, рядко зелени, и предимно светла кожа. Мъжът
отляво беше с кестенява коса, а тази на другия имаше ярки
медни отблясъци. И двамата оставаха все така безизразни.
– Явно са омагьосани – отбеляза Амрен, обикаляйки
мъжете. – Единственият им стремеж като че ли е безпричинно
насилие.
– Защо сте нападнали членове на двора ми в тресавището
Оорид? – попита Рис с онази кроткост, която мнозина бяха
чували точно преди да ги разкъса на кървави парчета.
Рис също вярваше, че това са изчезналите войници от Двора
на Есента, но как точно бяха попаднали в тресавището
Оорид… Е, точно това възнамеряваха да разберат. Рис вече
опита да проникне в съзнанията им, но намери само мъгла.
Двамата просто се взираха в Касиан и Азриел, настръхнали
от жажда за кръв.
Фейра ги наблюдаваше от стената.
– Приличат на бесни кучета.
– И като такива се биха – каза Касиан. – Без разум, водени
само от стремеж да убиват.
Рис протегна ръка към мъжа с кестенява коса, кървящ от
места, където Азриел знаеше, че ще го заболи, но няма да го
убие. Той умееше да кълца пленниците така, че да не умрат от
кръвозагуба. Да проточва с дни страданието им.
– Ако са омагьосани от Бриалин или Кошей, правилно ли е
да ги нараняваме така? – попита Фейра.
Въпросът ѝ отекна в каменната стая, сред ръмженето на
освирепелите зверове.
– Не, не е – отвърна след малко Рис.
Амрен се обърна към нея.
– Мъглата в умовете им и това, че изтърпяха мъченията на
Азриел без всякаква осъзнатост, освен първична болка, поне
потвърждава подозренията ни.
– Щом смяташ, че това е основание… – каза леко хладно
Фейра.
Всичките, включително Фейра, бяха изтезавани в миналото
си.
Тя се обърна към Рис.
– Трябва да поканим Хелион. Не заради… сещаш се – тя
стрелна многозначителен поглед към двамата войници, които
може и да разбираха всичко, макар и пленени в собствените
си глави, – а за да ги освободи от магията.
– Да – съгласи се Рис.
Очите му блестяха от нещо като чувство на вина и срам.
Двамата с другарката му си размениха няколко беззвучни
думи и Касиан знаеше, че брат му ѝ се извинява, задето я бе
накарал да гледа дори десетминутното изпълнение на Азриел.
Но Касиан не се и съмняваше, че Фейра е знаела какво я
очаква в тази стая и е съзнавала, че десетте минути изтезания
са само прелюдия към симфонията, която Азриел бе способен
да дирижира с брутална вещина.
Изражението на Фейра се смекчи и леката ѝ усмивка
накара очите на Рис да просветнат.
– Ще останат тук под охрана – обяви той. – През това време
ще се свържа с Хелион.
– А Ерис? – попита Касиан. – Кога ще му кажем, че сме
намерили войниците му? И какво сме причинили на повечето
от тях?
– Било е при самозащита – скръсти ръце Фейра. – Мен ако
питаш, виновникът за смъртта им е онзи, който ги контролира,
не вие.
– Ще кажем на Ерис, след като се уверим във всичко –
добави Амрен. – Още не е изключено той да има пръст в това.
Фейра кимна одобрително, но стисна устни.
– Тези войници имат семейства, които несъмнено се
тревожат за тях. Трябва да действаме възможно най-бързо.
Касиан потисна мисълта за всички, които не бе пощадил – и
за техните разтревожени семейства. Всяка смърт имаше свое
тегло, образуваше вълна в света, във времето. И това лесно се
забравяше. Той погледна Аз, но лицето на брат му си оставаше
все така каменно. Дори да съжаляваше за постъпката си, не го
показваше. Касиан сви крилете си.
– Ще побързаме.
Заключиха войниците в килията, където кръвта им
продължаваше да се стича към гладните зверове.
Касиан.
Гласът на Фейра изпълни съзнанието му, изтръгна го от
тихото съзерцание на звездите, изгряващи над простора. Беше
довел Неста в Спящите планини, веригата, разделяща Илирия
от Веларис. Зимата още не бе впила зъби в ниските им върхове
и имаше достатъчно течащи реки и дивеч.
Касиан.
Бях забравил, че можеш да говориш в ума ми.
Тя се засмя. Не знам дали да се засегна, или не. Май
трябва да използвам по-често даематските си дарби. След
кратка пауза добави: Добре ли си?
Аз трябва да те питам същото.
Рисанд реагира твърде бурно. Неоснователно бурно.
Касиан поклати глава, въпреки че Фейра не можеше да го
види. Съжалявам, че трябваше да научиш.
Аз пък не. Но съм ви бясна на всичките. Разбирам защо не
сте ми казали, но съм бясна.
Е, ние пък сме бесни на Неста.
Единствено тя имаше смелостта да ми каже истината.
Казала ти е истината, за да те нарани.
Може би. Но само тя ми я разкри.
Касиан въздъхна през носа. Тя… Премисли следващите си
думи. Според мен е видяла приликата в нейното и твоето
положение и е решила да отмъсти по свой начин и за двете
ви.
И аз така смятам. Но Рис е на друго мнение.
Ще ми се да беше научила по друг начин.
Е, така научих. Но ще посрещнем и тази трудност
заедно. Всички ние.
Как е възможно да го приемаш толкова спокойно?
Другият вариант е страх и паника. А няма да позволя
синът ми да изпитва такива чувства. Ще се боря за него, за
нас, до последни сили.
Гърлото му се стегна. И ние ще се борим за вас.
Знам. Фейра пак се умълча за момент. Рис нямаше право да
ви прокужда от града, нито да заплашва Неста. Осъзна го и
се извини. Искам да се приберете у дома. И двамата. Къде я
заведе?
В пустошта. Касиан надникна през рамо към скалната
стена, до която Неста спеше свита на кълбо от няколко часа.
Май ще поостанем тук няколко дни. Ще поскитаме из
планината.
Неста никога не е ходила на поход. Със сигурност ще
недоволства.
Тогава кажи на Рис, че това ще е наказанието ѝ. Защото
брат му, макар и да се разкайваше за заплахите си, несъмнено
вреше от ярост. Кажи му, че с Неста ще скитаме из
планината и на нея хич няма да ѝ е приятно, но ще се
прибере у дома, когато аз реша, че е готова.
Фейра мълча почти цяла минута. Той съзнава, че трябвало
да те убеди да не го правиш, но тайничко се радвал.
Добре. Аз пък тайничко се радвам да го чуя.
Фейра се засмя и меденият ѝ глас беше доказателство, че
колкото и да я е натъжила новината, започваше да се
приспособява към нея. Че няма да ѝ позволи да потопи живота
ѝ в страх и сълзи. Касиан не знаеше защо е очаквал друго от
нея.
Моля те, грижи се за нея, Касиан. И за себе си.
Касиан надникна към спящата жена, почти скрита в
сенките на скалата.
Добре.
ГЛАВА 48
– Ставай.
Неста се напрегна и открехна едното си око срещу
ослепителната светлина на зората. Касиан стърчеше над нея с
чиния с гъби и препечена филия. Цялото тяло я болеше от
твърдата земя и студената нощ. Почти не беше спала; през
повечето време лежа будна, загледана в скалата, мъчейки се
да не слуша пращенето на огъня, да изчезне напълно.
Надигна се и Касиан тикна чинията пред нея.
– Яж. Чака ни дълъг ден.
Тя вдигна тежки очи към лицето му.
Към студените му черти, без капка предизвикателство и
светлина. Чертите на коравосърдечен воин.
– Ще вървим от зори до здрач само с две почивки за целия
ден – обяви Касиан. – Така че яж.
Нямаше значение. Дали ще яде, ще спи или ще ходи. Вече
нищо нямаше значение.
Но Неста се насили да изяде храната, която ѝ беше
приготвил, и не каза нито дума, докато той гасеше огъня,
съсредоточена във всичко друго, но не и в пукането на
дървата. Касиан прибра бързо малкото си принадлежности за
готвене и остатъка от храната в платнената раница.
Като я вдигна, мускулите на предмишницата му се
напрегнаха от теглото. Той отиде до Неста и я стовари между
краката ѝ.
– Не мога да сложа толкова голяма раница на гърба си
заради крилете. Така че ти ще я носиш.
Досетил ли се беше Азриел? Ако съдеше по ледения хумор в
очите на Касиан, явно да.
Неста дояде храната и понеже нямаше с какво да измие
чинията, я пъхна мръсна в раницата.
– Ще измиеш съдовете, като стигнем до реката Гертис по
обяд – каза Касиан. – На шест часа път оттук е.
Не я беше грижа. Нека я тормози, нека я кара да върви като
магаре, нека я използва за слугиня. Това нямаше да поправи
нищо.
Нямаше да поправи нея.
Неста се изправи с пращене на стави и вкочанено тяло. Не
си направи труда да сплете наново плитката си.
– Ако ти е нужно уединение, отиди зад ъгъла. – Той кимна
към леката извивка в скалата. – Тук няма никой.
Тя му се подчини. Като се върна, той кимна към раницата.
– Вдигни я.
Неста изпъшка, докато я вдигаше. Сигурно тежеше поне
една трета от нейното тегло. Гърбът ѝ едва не се преви, като я
качи на раменете си, но успя да си я сложи и се поразмърда,
за да я намести. Нагласи презрамките и токите, така че да
прилепне плътно до гръбнака ѝ, разпределяйки теглото между
гърдите и хълбоците си.
Касиан явно реши, че се е справила задоволително.
– Да вървим.
ВАЛКИРИЯ
ГЛАВА 51
– Значи казваш – измърмори Емъри, докато стояха на
тренировъчната площадка два дни по-късно, – че си се скарала
със семейството си, изчезнала си за цяла седмица с Касиан и
си се върнала способна да боравиш с истински меч, но трябва
да ти повярвам, че нищо не се е случило?
Гуин се подхилна, съсредоточена да връзва бяла копринена
лента за дървена греда, стърчаща в единия край на
площадката. Преди седмица ги нямаше нито лентата, нито
гредата и Неста не можеше да си обясни как са забили
дървото в скалата.
Хладовитият утринен вятър разроши косата ѝ.
– Точно така.
– Кажи поне, че цяла седмица си правила секс – изшушука
Емъри.
Неста едва сподави смеха си, а Касиан се скова в другия
край на ринга – макар че не се обърна към тях.
– Е, имаше малко.
След първата нощ край езерото с Касиан останаха още два
дни, през които тренираха с меча и се чукаха като животни на
брега, във водата, върху някой камък, докато тя стенеше
името му толкова силно, че отекваше между върховете около
тях. Той я обладаваше отново и отново, а тя всеки път го
дращеше, раздираше с нокти кожата му, сякаш искаше да се
впие в него и да спои душите им.
Върнаха се миналата вечер, но тя беше твърде уморена, за
да отиде в стаята му. И предположи, че са го извикали в
крайречната къща, защото той не се появи на вечеря, нито я
потърси после.
Неста още не се чувстваше готова да види Фейра. Колкото и
искрено да се беше изповядала пред Касиан, тази стъпка… Но
скоро щеше да се престраши и за нея.
– Готово – обяви Гуин.
Вятърът развяваше бялата лента, завързана на гредата.
Жриците, които тренираха с Азриел, се обърнаха да видят
каква роля изпълнява копринената ивица. Сенкопоецът
скръсти ръце и килна любопитно глава, но остана в своята
част от ринга.
Касиан обаче отиде до произведението на Гуин и прокара
бялата лента между пръстите си. Неста се изчерви.
Беше направил същото и при езерото: след като я изчука с
пръсти, я погледна в очите и ги потри един в друг, любувайки
се на хлъзгавата ѝ мокрота върху кожата си по същия начин,
както сега докосваше лентата. Лешниковите му очи
притъмняха, защото навярно и той си го спомни.
Касиан се прокашля.
– Обясни – нареди на Гуин.
Жрицата изопна рамене.
– Това е валкирска проверка дали обучението ти е
завършило и си готов за битка – трябва да разрежеш лентата
през средата.
Емъри изсумтя.
– Какво?
Касиан махна към другата половина на ринга.
– Аз ми каза, че докато ни нямало, сте започнали
подготовка за работа с истински мечове. – Той кимна към Гуин
и Емъри и жрицата надникна към Азриел, който наблюдаваше
мълчаливо. – Покажете ми какво сте научили. Разрежете
лентата на две.
– Значи само разсичаме лентата – Емъри попита
недоверчиво Гуин – и обучението ни се счита за приключено?
Гуин пак стрелна очи към Азриел и той тръгна към тях.
– Не съм напълно сигурна.
Касиан пусна лентата.
– Обучението на воина никога не приключва, но ако успеете
да разрежете лентата с един замах, бих казал, че сте способни
да се изправите срещу истински враг. Въпреки че се обучавате
от съвсем скоро. – Те си замълчаха и Касиан ги обходи с
поглед. – Е, коя е първа?
Трите пак се спогледаха. Неста се намръщи. Първата щеше
да понесе най-голямото унижение. Гуин поклати глава.
Изключено.
Емъри отвори уста.
– Защо аз? – попита.
– Какво? – учуди се Касиан и Неста осъзна, че не се бяха
разбрали на глас.
– Защото си най-голяма – изтъкна Гуин и побутна Емъри към
лентата.
Емъри се навъси, но пристъпи към развяната ивица коприна
и взе неохотно меча, който Касиан ѝ подаде. Азриел прошепна
нещо през рамо на повереничките си, загледани в тях. Те
веднага се заеха за работа. Вниманието на Азриел обаче
остана върху лентата.
– Да се обзаложим ли? – Гуин попита Неста.
– Млъквай – изсъска Емъри, макар че очите ѝ лъснаха
закачливо.
Неста се подсмихна.
Емъри изруга под носа си, свила плътно криле, вдигна меча
в почти съвършена поза и замахна към лентата.
Бялата коприна литна и се огъна около острието. И
определено не се раздели на две.
– Да си признаем, че всички очаквахме това – каза Емъри,
оголи зъби и пак замахна с меча.
Лентата отхвръкна невредима.
Касиан я плесна по рамото.
– Е, утре пак те чакам на площадката.
– Задник – измърмори Неста.
Той се засмя, взе меча от Емъри и в същия миг се завъртя,
замахвайки ниско и равно.
Долната половина на лентата запърха към земята.
Съвършено отсечена.
Касиан се ухили.
– Е, все някой трябваше да пререже лентата.
– Сигурен ли си?
Касиан опря хълбок в бюрото на Рис.
– Неста каза, че Арфата е под Затвора.
– Тя никога не е ходила в Затвора – свъси се Рис.
Касиан сериозно си помисли, че Неста е пияна, когато час
по-рано влетя задъхана в трапезарията и му разказа
шантавата си история. Почти нищо не разбра от нея, само че
Арфата била в Затвора.
Още по-лошо: че Неста е събудила Арфата в Затвора.
Мисълта за целия хаос, който можеше да предизвика
Реликвата, ако не я възпрат, го смрази до мозъка на костите.
Затова Касиан долетя дотук и намери Рис в кабинета му,
където пак се ровеше из стари лечителски книги в търсене на
начин да спаси другарката си.
Рис се облегна умислено в стола си.
Аз се беше ответрял до източното крайбрежие, за да получи
доклад от Мор за ситуацията във Валахан, а Фейра беше
излязла на вечеря с Амрен, затова тази вечер бяха само
двамата. Касиан предложи на Неста лично да съобщи на Рис,
но тя отказа. Беше потресена… трябваше ѝ време да се
съвземе. Касиан щеше да я провери по-късно, да се увери, че
не е потънала твърде надълбоко в главата си.
Рис побарабани с пръсти по бицепсите си, вперил дълъг
поглед в бюрото си.
– Като разбрахме за предателството на Берон, накарах
Хелион да ми покаже как да сложа щит като този около Фейра
около целия Затвор.
– Предвидил си го?
– Не. – Един мускул трепна в челюстта на Рис. – С Фейра се
бояхме, че Берон ще опита да освободи затворниците, за да ги
използва в новата война, както ние самите използвахме
Резбаря в последната. Дай ми време и до утре ще успея да
отворя щита.
– Толкова много ли ти е нужно да отвориш един щит?
Рис прокара ръка през косата си. Тревогите чертаеха
дълбоки бразди в челото му.
– Да, защото се изисква комбинация от магии и заклинания.
А напоследък съм толкова разсеян, че може да ми трябва
повече време да ги изпълня правилно.
Стомахът на Касиан сякаш пропадна от мъката по лицето на
Рис, но той отвърна просто:
– Добре.
Върху бюрото се появи меч, призован от където и да го
криеше Рис. Големият меч, създаден от Неста.
– Вземи го – каза тихо Великият му господар. – Искам да
видя какво ще стане, ако Неста го използва.
– Посещението в Затвора не е правилният момент за
експерименти – възрази Касиан.
Звездите в очите на Рис угаснаха.
– Тогава да се надяваме, че няма да ѝ се наложи да го
използва.
ГЛАВА 53
– Рисанд наистина ми даде този меч доброволно? – учуди
се Неста на сутринта, докато с Касиан изкачваха обгърнатия в
мъх и камъни склон на великанската планина, позната като
Затвора.
Беше същата като в транса ѝ – но още по-ужасна наяве.
Земята изглеждаше изоставена. Сякаш нещо велико бе
съществувало тук някога, а после бе изчезнало. Сякаш земята
още го чакаше да се завърне.
– Рис каза, че щом ще влизаме в Затвора, трябва да сме
добре въоръжени – обясни Касиан. Мразовитият, влажен
вятър, духащ откъм буйното сиво море отвъд близката
равнина, брулеше тъмните му коси. – И според него точно тук
трябва да изпробваме меча, който ти създаде.
– Та ако нещо се обърка, поне да убие само мен, без други
жертви?
Неста не успя да сдържи остротата в тона си. Рис ги
доветря до подножието на планината, защото ничия магия не
можеше да надвие силните ѝ защитни заклинания. Неста не
намери смелост да го погледне в очите.
– Нищо няма да те убие. Нито мечът, нито каквото и да било
от това място.
Касиан заоглежда със стиснати челюсти гигантската порта
високо над тях. Лично беше вкарал множество от
затворниците зад тях и Фейра ѝ беше разказвала за
страховитите му посещения в Затвора. Малко неща стряскаха
сестра ѝ – затова ужасът ѝ от това място подсилваше
напрежението у Неста.
– Запомни правилата, нали? – попита я Касиан, като
наближиха костената порта, изкусно резбована с образи на
всевъзможни твари.
– Да.
Да го държи за ръка през цялото време, да не говори за
Амрен, да не говори за нищо, свързано с Реликвите, двора им
и бременността на Фейра, да не говори за съществата, които
бе заключил тук – изобщо да не прави нищо друго, освен да
върви и да бъде нащрек. И да измъкне Арфата, преди да е
отприщила пълен хаос.
Костената порта се отвори със стон. Касиан се напрегна, но
продължи да се катери по склона.
– Явно ни очакват.
АТАРАКСИЯ
ГЛАВА 64
Някой беше изсипал пясък в устата ѝ. И я беше блъскал с
чук по главата.
И май още я блъскаше.
Неста отлепи езика от зъбите си и преглътна няколко пъти,
за да навлажни устата си. Главата ѝ пулсираше…
Връхлетя я мирис. Мъжки, на различни мъже, и то много…
Усети твърда, студена земя под голите си крака; борови
иглички я бодяха през тънката материя на нощницата.
Мразовит, вледеняващ вятър носеше мъжките мириси над
постоянния полъх на сняг, борове и кал…
Неста отвори очи. Широк мъжки гръб изпълваше
полезрението ѝ, почти скрит от криле. Завързани криле.
Забрулиха я спомени от миналата нощ: как се бори с
нападателите си, докато не долепиха до лицето ѝ нещо, от
което загуби съзнание, писъците на Гуин и Емъри…
Неста се надигна рязко.
Положението се оказа по-страшно, отколкото можеше да си
представи. Много, много по-страшно.
Завъртя се бавно на място. Навсякъде около нея лежаха
илириански воини в несвяст. Зад гърба ѝ, зад главата ѝ. При
босите ѝ крака. Бяха поне двеста, разпръснати сред
великанските борове.
Кръвният ритуал.
Явно се беше свестила преди другите, защото носеше
силата на Котела. Беше различна.
Пресегна се навътре в себе си, към мястото, където
живееше древната ѝ, страховита магия, но не я намери. Сякаш
достигна пресъхнал кладенец или отдръпнало се в отлив море.
Заклинанията на Кръвния ритуал потискаха магията.
Силата ѝ беше безполезна тук.
Знаеше, че не трепери само от студ. Едва ли имаше голяма
преднина. И другите скоро щяха да се разбудят.
И да я намерят сред тях по нощница. Без оръжия.
Трябваше да действа. Да намери Емъри и Гуин сред
безкрайния океан от тела. Освен ако не ги бяха захвърлили
другаде.
Спомни си, че така бяха направили с Касиан, Рисанд и
Азриел. Дни наред си бяха проправяли път един към друг през
кръвожадни воини и зверовете, бродещи по тези земи. Но
някак се бяха намерили и бяха изкачили заедно Рамиел,
свещената планина, спечелвайки Ритуала.
За нея обаче щеше да е същински късмет, ако изобщо се
измъкнеше от полето с мъже.
Неста се изправи задъхана. Като се вдигна над щита от
тела, студът я връхлетя с такава сила, че почти я остави без
дъх. Тя затрепери още по-силно.
Трябваха ѝ дрехи. Обувки. Трябваше да си направи оръжие.
Неста вдигна поглед към воднистото слънце, сякаш щеше да
ѝ каже в коя посока да търси приятелките си. Но светлината
прогори очите ѝ и усили болезненото пулсиране в главата ѝ.
Дърветата – трябваше да види от коя страна на стволовете им
никне мъх. Касиан я беше научил, че натам е север.
Най-близкото дърво беше на двайсетина крачки и десетина
тела от нея. И оттук поне не виждаше мъх по него.
Значи трябваше да намери възвишение, от което да огледа
околността. Да види къде се издига Рамиел и къде са
захвърлени другите участници в Ритуала.
Но трябваше да намери дрехи и оръжия, и храна, и Гуин и
Емъри, и о, богове…
Неста притисна длан към устата си, за да заглуши
треперливата си въздишка. Нямаше време за губене.
Трябваше да действа.
Но някой я беше изпреварил.
Шумоленето на крилете му го издаде. Неста се завъртя.
На трийсетина метра от нея, през морето от спящи тела,
стоеше великан.
Не го познаваше, но веднага разпозна блясъка в очите му.
Хищническата му съсредоточеност и свирепа усмивка. Той
спусна поглед към нощницата ѝ, към гърдите ѝ, щръкнали от
студа, към голите ѝ крака.
Страхът прогори като киселина цялото ѝ тяло.
Никой друг не помръдваше. Поне това можеше да я радва.
Но този мъж…
Той надникна наляво – само за миг. Неста проследи погледа
му и дъхът секна в гърдите ѝ. Забит надълбоко в дънера на
едно дърво, смътно проблясваше нож.
Невъзможно. Правилата на Кръвния ритуал забраняваха
употребата на оръжия. Дали великанът бе знаел, че ще го
намери там, или просто го беше забелязал преди нея?
Без значение. Важното беше, че имаше нож. Единственото
оръжие наоколо.
Неста можеше да избяга. Да го остави да се спусне към
ножа и да хукне в обратната посока, молейки се да не я
последва.
Но можеше и да се пробва с ножа. Да опита да стигне първа
до него и после… не знаеше какво ще прави после. Само че
стоеше сред поле от спящи воини, които скоро щяха да се
събудят, и ако я завареха невъоръжена, беззащитна…
Неста побягна.
И в началото
И в края
Имаше само Мрак
И нищо повече
Поредица „Лунатион“
Дом на пръст и кръв