Annotation

Животът на ловците на сенки е воден от дълга. Ограничаван от честта. Думата на

ловците на сенки е ненарушимо обещание и няма по-свят обет от онзи, който свързва
парабатаите — воини партньори, заклели се да се бият един до друг, да умрат един до друг,
но не и да се влюбят един в друг.

Невинна кръв е пролята на стъпалата в Залата на Съвета — свещеното укрепление на

ловците на сенки. След трагичната смърт на Ливия Блекторн Клейвът е на ръба на
гражданска война. Част от семейство Блекторн заминават за Лос Анджелис, в търсене на
източника на зараза, която бавно унищожава магьосниците. Междувременно Джулиън и Ема
предприемат отчаяни мерки, за да забавят проклятието на забранената любов между
парабатаи, докато поемат на опасна мисия в царството на феите, със задача да върнат
Черната книга. Това, което откриват в Дворовете, е тайна, която може да унищожи света на
ловците на сенки и да отвори мрачен път към бъдеще, което никога не са си представяли, че
е възможно. Хванати в надпревара срещу времето, Ема и Джулиън трябва да спасят света на
ловците на сенки, преди смъртоносното проклятие на парабатайската връзка да унищожи тях
и всички, които обичат.

Касандра Клеър — Тъмни съзаклятия: Кралица на въздух и мрак #3

Първа част
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
Втора част
17
18
19
20
 21
22
23
24
25
26
27
Трета част
28
29
30
31
32
33
34
Епилог
Любов, която никога не ще угасне
Обработка
Сканиране: ehobeho, 2020
Разпознаване, корекция и форматиране: shadow, 2020
Информация за текста
notes
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
31
32
33
34
35
36
37
38
39
40
41
42
43
44
45
46
Касандра Клеър — Тъмни съзаклятия: Кралица на
въздух и мрак #3
На Сара.

Тя знае какво направи.

О, виж: смъртта издигна трон

там в странен град, под небосклон
на запад, в мрака скрит далек,
дето зли и добри, дето твар и човек
упокой са приели навек!

Там храмове, дворци и кули,

разядени от векове,
на нищо наше не напомнят,
ни дъжд, ни буря ги не брули —
там дремят мъртви ветрове;
а под небето без звезди
разстилат морна глад води.

Звезда не милва с поглед свят

нощта безкрайна в тоя град —
само лъч на червено от кърви море
над дворците ту пламва, ту мре
и разискрен лети, без да спре,
над храм, над купол, над стени,
над Вавилонски твърдини,
с беседки, мъртви в паметта,
що спят под каменни цветя —
над трон, над чертози, де гибел грози,
де изплитат гирлянда, която пълзи,
теменуги, бръшлян и лози.

Там под небето без звезди

разстилат морна глад води
и сякаш сграда, кула, храм —
със своите сенки слени там —
увисват в миг в безкрайността,
а върху тях от черна твърд
поглежда исполинска смърт.

Ту гроб, ту храм от древни дни

откройват мъртви дълбини,
но ни брилянти, що безспир
горят в очите на кумир,
ни мъртъвци във скъп саван
съня им не пробуждат там —
не трепет бръчки е чертал
над таз пустиня от кристал —
нито знак от вълна, че бесней или мре —
нейде буря в далечно, щастливо море —
нито — трепет, че вихър би нявга повял
над подобно море от кристал.

И в миг там трепет се яви!

Вълна обширен кръг изви!
И сякаш кула, сграда, храм
потъна — рухна — грохна там.
А всеки техен връх в нощта
остави в свода празнота —
всеки кръг от вълна стана кървав тогаз
и по-слаб, и по-блед всеки час, —
а когато сред вопли от друг някой свят
от основи там грохне загадъчни град,
сам Адът, прав от своя трон,
ще го срещне със поклон.

Едгар Алан По, „Градът в морето“1

Първа част
Не познават ни скръб
В царството на феите смъртните не познават ни скръб, ни
радост.

Елфическа поговорка
1
Поглежда исполинска смърт
Навсякъде имаше кръв: кръв по подиума в Залата на Съвета, кръв на стъпалата, кръв по
стените и пода, и отломките от Меча на смъртните. По-късно Ема щеше да си го спомня като
червена мъгла. Откъс от стих отекваше в главата й отново и отново, нещо за това как не
можела да си представи, че в хората имало толкова много кръв. Казват, че шокът притъпява
големите сътресения, ала нищо у Ема не беше притъпено. Виждаше и чуваше всичко: Залата
на Съвета, пълна със стражи. Писъците. Опита се да си пробие път до Джулиън. Стражи се
надигнаха пред нея като вълна. До ушите й достигнаха още крясъци: „Ема Карстерс строши
Меча на смъртните! Тя унищожи една от реликвите на смъртните! Арестувайте я!“.
Не я беше грижа какво ще й направят; трябваше да се добере до Джулиън. Той все още
беше на земята, прегърнал Ливи, отблъсквайки всички опити на стражите да изтръгнат
мъртвото й тяло от него.
— Пуснете ме да мина — настояваше тя. — Аз съм неговият парабатай, пуснете ме да
мина.
— Дай ми меча. — Гласът на консула. — Дай ми Кортана, Ема, и можеш да отидеш да
помогнеш на Джулиън.
Ема ахна и вкуси кръв в устата си. Алек се беше качил на подиума, коленичил до тялото
на баща си. Подът на Залата беше хаос от щуращи се тела; между тях Ема зърна Марк,
разбутващ останалите нефилими с рамене, докато изнасяше изпадналия в безсъзнание Тай.
Никога не го беше виждала толкова мрачен. Кит беше с него; къде беше Дру? Ето я там…
сама на земята; не, Даяна беше при нея, прегръщаше я и ридаеше, ето я и Хелън, мъчеща се
да се добере до тях.
Ема направи крачка назад и едва не падна. Подът беше хлъзгав от кръв. Консул Джия
Пенхалоу все още беше пред нея, протегнала тънка ръка към Кортана. Кортана. Мечът беше
част от семейството на Ема, част от спомените й, откакто се помнеше. Видя как Джулиън го
поставя в ръцете й, след като родителите й умряха, и тя прегръща оръжието като дете, без да
обръща внимание на дълбоката рана, която острието бе оставило върху ръката й.
Джия искаше от нея да й даде част от себе си.
Ала Джулиън беше там, самичък, окървавен, превит от скръб. Ема подаде меча на Джия
и усети как цялото й тяло се напрегна; почти имаше чувството, че чува как Кортана крещи,
задето го разделят от нея.
— Върви — рече Джия.
До ушите й достигаха и други гласове, включително и този на Хорас Диърборн,
повишен, настояващ, че тя трябва да бъде спряна, че от някого трябва да бъде потърсена
отговорност за унищожаването на Меча на смъртните и изчезването на Анабел Блекторн.
Гласът на Джия изплющя, нареждащ на стражите да изведат всички от Залата: сега бе време
за скръб, не за отмъщение… Анабел щеше да бъде открита… върви си с достойнство, Хорас,
или ще бъдеш изведен оттук със стража, сега не е моментът… Ейлийн, помагаща на Дру и
Даяна да се изправят, да излязат от стаята…
Ема коленичи на пода до Джулиън. Металически мирис на кръв тегнеше във въздуха.
Ливи беше сгърчена купчинка в ръцете му, кожата й имаше цвета на обезмаслено мляко.
Престанал бе да вика името й и я люлееше, сякаш тя бе малко дете, опрял брадичка на
главата й.
— Джулс — прошепна Ема, ала думата горчеше върху езика й: това бе детското й име за
него, а сега той беше възрастен, скърбящ родител. Ливи не бе просто неговата сестра. В
продължение на години той се бе грижил за нея като за своя дъщеря. — Джулиън. —
Докосна студената му буза, а после ледената буза на Ливи. — Джулиън, обич моя, моля те,
нека ти помогна…
Джулиън повдигна бавно глава. Изглеждаше така, сякаш някой беше излял кофа с кръв
отгоре му. Кръв покриваше гърдите и шията му, опръскала бе брадичката и бузите му.
— Ема. — Гласът му бе по-слаб от шепот. — Ема, нарисувах толкова много целителни
руни…
Ала Ливи бе мъртва още преди той да стигне до дървения подиум. Още преди да я вземе
в обятията си. Никаква руна, никакво иратце не биха могли да помогнат.
Джулс!
Хелън най-сетне бе успяла да си проправи път покрай стражите и се хвърли на пода до
тях, без да обръща внимание на кръвта. Ема гледаше като вцепенена как Хелън изважда
предпазливо от тялото на Ливи строшеното парче от Меча на смъртните и го оставя на
земята. С почервенели от кръвта длани и побелели от скръб устни, тя обви ръце около
Джулиън и Ливи, шепнейки утешителни думи.
Около тях стаята се изпразваше. Магнус беше дошъл, движейки се много бавно и ужасно
пребледнял, следван от дълга редица Мълчаливи братя. Качи се на подиума и Алек се
изправи на крака, хвърляйки се в ръцете му. Докато те се прегръщаха безмълвно, четирима от
Братята коленичиха и вдигнаха тялото на Робърт Лайтууд. Ръцете му бяха скръстени на
гърдите, клепачите — грижливо склопени. Тихо прошепнати ave atque vale се разнесоха зад
него, докато Братята изнасяха тялото му от стаята.
Консулът се отправи към тях. С нея имаше стражи, зад тях вървяха Мълчаливите братя,
пергаментово бели призраци.
— Трябва да я пуснеш, Джулс — каза Хелън с най-нежния си глас. — Тя трябва да бъде
отнесена в Града на тишината.
Джулиън погледна към Ема. Очите му бяха забулени като нощно небе, ала тя можеше да
ги разчете.
— Нека Джулиън го направи — заяви тя. — Иска той да бъде последният човек, носил
тялото й.
Хелън помилва косата на брат си и го целуна по челото, преди да стане.
— Джия, моля те — каза и консулът кимна.
Джулиън се изправи бавно на крака, притиснал тялото на Ливи до себе си. Отправи се
към стъпалата на подиума, с Хелън до себе си и Мълчаливите братя зад тях, но когато Ема
също се надигна, Джия протегна ръка, за да я задържи.
— Единствено семейството, Ема.
Аз съм част от семейството. Пуснете ме да отида с тях. Пуснете ме да отида с Ливи,
изкрещя Ема безмълвно, ала устните й си останаха затворени: не биваше да добавя своята
скръб към съществуващия ужас. А правилата на Града на тишината бяха ненарушими.
Законът е суров, но е закон.
Малката процесия се отправи към вратата. Кохортата се беше разотишла, но в стаята все
още имаше стражи и други ловци на сенки: съпроводи ги тих хор от „здравей и сбогом,
Ливия Блекторн“.
 Консулът се обърна, при което Кортана проблесна в ръката й, и отиде при Ейлийн, която
гледаше как отнасят Ливи. Тръпка, извираща сякаш от мозъка на костите й, разтърси тялото
на Ема. Никога не се бе чувствала толкова сама — Джулиън си отиваше от нея, а останалите
от семейство Блекторн сякаш бяха на милион мили от тук, като далечни звезди, и тя
копнееше за семейството си с мъчителна страст, която бе почти унизителна, и искаше Джем
и Кортана в ръцете си и да забрави Ливи, обляна в кръв и издъхваща, сгърчена като счупена
кукла, докато Залата на Съвета изригваше, а прекършената корона отнасяше Анабел… дали
някой друг освен нея го беше видял?
— Ема? — Две ръце се обвиха около нея, познати, нежни ръце, които я изправиха на
крака. Кристина, която трябва да я бе изчакала през целия хаос, която бе останала упорито в
Залата, докато стражите крещяха всички да се разотиват, останала, за да бъде до Ема. — Ема,
ела с мен, да се махнем от тук. Аз ще се погрижа за теб. Corazoncita2, ела с мен.
Ема й позволи да й помогне да се изправи. Магнус и Алек идваха към тях, лицето на
Алек беше обтегнато, очите му, зачервени. Уловила Кристина за ръка, Ема обходи с поглед
Залата, която сега изглеждаше напълно различна от мястото, в което бяха пристигнали преди
няколко часа. Може би защото тогава слънцето все още не беше залязло, помисли си, чувайки
смътно как Магнус и Алек казват на Кристина да я отведе в къщата, отредена за семейство
Блекторн. Може би защото стаята беше притъмняла и в ъглите бяха легнали сенки, гъсти като
боя.
А може би защото сега всичко беше различно. Може би защото нищо вече нямаше да
бъде същото.

***

— Дру? — Хелън почука лекичко на затворената врата. — Дру, може ли да поговорим?

Поне мислеше, че това бе стаята на Дру. Къщата край канала, в съседство с дома на
консула на Принсуотър Стрийт, бе подготвена за семейство Блекторн преди срещата, тъй като
бяха предвиждали да прекарат няколко дни в Идрис. Даяна я беше показала на Хелън и
Ейлийн преди срещата и Хелън беше оценила докосването на любящите ръце на Даяна,
което се усещаше във всичко: в кухнята имаше цветя, бяха залепени имената на вратите на
стаите — една с две тесни легла за близнаците, за Тави — друга, пълна с книги и играчки,
които Даяна бе донесла от собствения си дом над магазина за оръжия.
Хелън беше спряла пред малка стая с тапети на цветя.
— За Дру може би? — предположила бе тя. — Хубава е.
Даяна не изглеждаше убедена.
— О, Дру не е такава — отвърнала бе тя. — Може би ако тапетите бяха на прилепи или
скелети.
Хелън беше потръпнала и Ейлийн бе уловила ръката й.
— Не се притеснявай — прошепнала бе тя. — Отново ще ги опознаеш. Ще бъде съвсем
лесно.
И я беше целунала по бузата.
И навярно би могло да бъде, помисли си Хелън, докато се взираше във вратата с
бележката, на която пишеше Друзила. Може би ако всичко беше минало добре. Острата
агония на скръбта лумна в гърдите й… чувстваше се така, както си представяше, че би се
чувствала рибка, уловена на рибарска кукичка, гърчеща се в опит да се отскубне от болката,
раздираща тялото й.
Помнеше тази болка от смъртта на баща си, когато единствено мисълта, че трябваше да
се грижи за семейството си, за децата, й бе помогнала да продължи напред. Опитваше се да
стори същото и сега, ала беше ясно, че децата (ако все още можеше да бъдат наречени така;
единствено Тави все още беше дете и в момента беше в дома на инквизитора, за щастие —
пропуснал ужаса, разиграл се в Залата на Съвета) се чувстваха неловко в нейно присъствие.
Сякаш беше непозната.
От което болката в гърдите й само още повече се усили. Щеше й се Ейлийн да беше с
нея, но тя бе отишла при родителите си за няколко часа.
— Дру — повика Хелън отново, почуквайки малко по-силно. — Моля те, пусни ме да
вляза.
Вратата се отвори рязко и Хелън побърза да отдръпне ръка, преди да беше ударила, без
да иска, сестра си по рамото. Дру стоеше пред нея и я гледаше сърдито, облечена в черните
си дрехи за срещата, които не й бяха по мярка — прекалено тесни в кръста и гърдите. Очите
й бяха толкова зачервени, че сякаш бе размазала алени сенки по клепачите си.
— Знам, че вероятно искаш да си сама — каза Хелън, — но трябва да знам, че…
— Съм добре? — прекъсна я Дру малко рязко.
Ясно бе какво иска да каже: Как бих могла да съм добре?
— Оцеляваш.
Дру извърна поглед за миг, плътно стиснатите й устни потрепериха. Хелън до болка
искаше да сграбчи малката си сестра и да я прегърне, да я гушне така, както правеше, когато
Дру беше упорито, току-що проходило мъниче.
— Искам да знам как е Тай.
— Спи — отвърна Хелън. — Мълчаливите братя му дадоха успокояваща отвара, а и
Марк е с него. Искаш ли и ти да поседиш с тях?
— Аз…
Дру се поколеба и на Хелън й се прииска да можеше да измисли нещо утешително,
което да каже за Тай. Ужасяваше се от това какво ще се случи, когато се събуди. Тай беше
припаднал в Залата на Съвета и Марк го беше отнесъл при Братята, които вече бяха в Гард.
Бяха го прегледали в зловеща тишина, след което бяха заявили, че физически е здрав, но ще
му дадат билки, които да го приспят. Че понякога умът знае кога е време да изключи, за да се
подготви за изцеляване. Макар Хелън да нямаше представа как една нощ, дори една година,
прекарани в сън, биха могли да подготвят Тай за загубата на близначката му.
— Искам Джулс — каза Дру най-сетне. — Тук ли е?
— Не — отвърна Хелън. — Все още е с Ливи. В Града на тишината.
Щеше й се да добави, че всеки момент ще се върне (според Ейлийн церемонията по
полагането на някого в Града, в подготовка за кремацията му, била кратка), но не искаше да
каже на Дру нищо, което би могло да излезе невярно.
— А Ема?
Гласът на Дру беше учтив, но красноречив: Искам онези, които познавам, не теб.
— Ще отида да я потърся.
Едва се бе извърнала от вратата на Дру, когато тя се захлопна зад нея с тихо, но
решително изщракване. Примига учестено, за да пропъди сълзите… и видя Марк, застанал в
коридора на няколко крачки от нея. Беше се приближил толкова безшумно, че изобщо не го
беше усетила. В ръката си държеше смачкан лист, който приличаше на огнено съобщение.
— Хелън. — Гласът му беше дрезгав. След всички тези години в Дивия лов дали
скърбеше така, както скърбяха елфите? Изглеждаше някак раздърпан, изтощен: под очите и
край устата му се бяха врязали съвсем човешки бръчки. — Тай не е сам… Даяна и Кит са с
него, пък и той все още спи. Искам да говоря с теб.
— Трябва да намеря Ема — каза Хелън. — Дру пита за нея.
— Стаята й е съвсем близо, можем да я повикаме, преди да тръгнем.
Марк посочи към далечния край на коридора. На сиянието на лампите с магическа
светлина ламперията от дърво с цвят на мед излъчваше топлина, в различен ден мястото би
било наистина красиво.
— Да тръгнем? — повтори Хелън.
— Получих съобщение от Магнус и Алек, в къщата на инквизитора. Трябва да отида да
взема Тави и да му кажа, че сестра му е мъртва. — Марк й протегна ръка с разкривено от
болка лице. — Моля те, Хелън. Ела с мен.

***

Когато беше малка, Даяна беше посетила един музей в Лондон, където главната
атракция беше Спящата красавица, направена от восък. Кожата й имаше цвета на бледа лой, а
гърдите й се повдигаха и спускаха, докато „дишаше“ с помощта на малко моторче,
имплантирано в тялото й.
Нещо в неподвижността и бледността на Тай й напомни за онова восъчно момиче. Той
лежеше, покрит наполовина с одеяла, дъхът му беше единственото му движение. Ръцете му
бяха отпуснати до него с отворени длани. Даяна копнееше да види как пръстите му се
движат, как си играят с едно от творенията на Джулиън или пък с кабела на слушалките му.
— Ще се оправи ли? — попита Кит шепнешком.
Стаята имаше весели жълти тапети, леглата бяха покрити с пъстроцветни карирани
завивки. Кит би могъл да седне на празното легло, предвидено за Ливи, но не го беше
сторил. Вместо това беше приклекнал в ъгъла, притиснал гръб до стената, свил колене пред
себе си, и се взираше в Тай.
Даяна докосна челото на Тай с ръка, беше хладно. Цялото й тяло беше вцепенено.
— Той е добре, Кит — каза и придърпа одеялото нагоре.
Тай се размърда и промърмори нещо, отмятайки го от себе си. Прозорецът беше отворен
(помислили си бяха, че свежият въздух ще му се отрази добре), но сега Даяна стана и
прекоси стаята, за да го затвори. Майка й открай време беше обсебена от идеята, че най-
страшното, което може да се случи с някого, е да настине, а очевидно никога не забравяш
онова, което си чул от родителите си.
През отворения прозорец виждаше очертанията на града в ранния сумрак и изгряващата
луна. Спомни си фигурата на ездач, препускащ през безбрежното небе, и се зачуди дали Гуин
знае за случилото се този следобед, или би трябвало да му изпрати съобщение. Как ли би
реагирал, когато го получеше? Веднъж бе дошъл при нея, когато Ливи, Тай и Кит бяха в
опасност, но тогава бе призован от Марк. Все още не беше сигурна дали го беше направил,
защото наистина харесваше децата, или просто изплащаше дълга си.
Поспря с ръка върху завесата. В действителност знаеше много малко за Гуин. Като
предводител на Дивия лов, той бе повече мит, отколкото човек. Зачуди се как ли се чувстваха
онези, които бяха толкова могъщи и древни, че се бяха превърнали в част от легендите. Как
би могло да го е грижа за мимолетния живот на един смъртен, като се имаха предвид
мащабите на онова, което бе преживял?
И все пак той я беше прегърнал и я беше утешил в някогашната й спалня, когато му
разказа онова, което бе разказвала единствено на Катарина и родителите си, а родителите й
вече не бяха живи. Беше проявил такава доброта… нали?
Престани. Даяна отново се обърна към стаята. Сега не беше моментът да мисли за Гуин
дори ако част от нея се надяваше той да дойде и отново да я утеши. Не и когато Тай всеки
момент можеше да се събуди в свят, пълен с нова и ужасяваща болка. Не и когато Кит се беше
свил до стената, сякаш доплувал до самотен бряг след крушение в морето.
Тъкмо се канеше да сложи ръка на рамото му, когато той вдигна поглед към нея. По
лицето му нямаше следи от сълзи. Очите му бяха останали сухи и след смъртта на баща му,
спомни си тя, когато за първи път беше отворил вратата на Института и бе осъзнал, че е
ловец на сенки.
— Тай обича познатите неща — каза Кит. — Няма да знае къде е, когато се събуди.
Трябва да донесем сака му тук, както и всичко, което взе от Лондон.
— Тук са — посочи Даяна към спортния сак на Тай, пъхнат под леглото, предвидено за
Ливи.
Без да я поглежда, Кит стана и се приближи до него. Отвори го и извади книга —
дебела, със старинни корици. Остави я безмълвно върху леглото, до отворената лява ръка на
Тай, и когато зърна заглавието, написано със златни букви на корицата, Даяна откри, че дори
така вцепененото й сърце е в състояние да потръпне от още болка.
Завръщането на Шерлок Холмс.

***

Луната се издигаше в небето и демонските кули на Аликанте сияеха.

Много години бяха минали, откакто Марк за последно бе стъпвал в Аликанте. Дивият
лов бе прелитал над него и той помнеше как гледа земите на Идрис да се разстилат под тях,
докато останалите от Лова надават подигравателни крясъци и вой, развеселени от това, че
летят над земите на нефилимите. Ала сърцето на Марк винаги започваше да бие учестено
при вида на родината на нефилимите — ярко сребърното езеро Лин, зеленината на
Брослиндската гора, каменните къщи в околностите и проблясването на Аликанте, издигащ
се върху своя хълм. И Кийрън до него, който го гледаше как гледа Идрис.
Моето място, моите хора. Моят дом, мислил си бе той. Ала на земята всичко
изглеждаше различно: по-прозаично, изпълнено с миризмата на водата в каналите през
лятото, улици, огрени от сурова магическа светлина. Домът на инквизитора не беше далече,
но те вървяха бавно. Минаха няколко минути, преди Хелън да проговори.
— Видял си леля ни в царството на феите. Нене. Само Нене, нали?
— Беше в Двора на светлите елфи. — Марк кимна, благодарен за това, че тя бе нарушила
мълчанието. — Колко сестри имаше майка ни?
— Шест или седем, мисля — каза Хелън. — Нене е единствената добра измежду тях.
— Мислех, че не знаеш къде е Нене?
 — Никога не ми е казвала къде е, но откакто ме изпратиха на остров Врангел, често ми
пишеше — обясни Хелън. — Мисля, че изпитваше състрадание към мен.
— Тя ни помогна да се скрием и изцели Кийрън — каза Марк. — Говори ми за
елфическите ни имена. — Той се огледа наоколо. Бяха стигнали до къщата на инквизитора,
най-голямата в тази част на улицата, с балкони над канала. — Никога не съм мислел, че ще
се върна тук. Не и в Аликанте. Не и като ловец на сенки.
Хелън стисна рамото му и двамата пристъпиха заедно към вратата. Тя почука и един
измъчен на вид Саймън Люис им отвори. Минали бяха години, откакто Марк го беше видял
за последен път, и сега той изглеждаше по-възрастен: раменете му бяха по-широки, кафявата
коса — по-дълга, а по челюстта му беше набола брада.
Той отправи леко крива усмивка на Хелън.
— Когато за последно бяхме тук с теб, аз бях пиян и крещях под прозореца на Изабел. —
След това се обърна към Марк. — А когато те видях за последен път, бях затворен в една
клетка в царството на феите.
Марк не беше забравил: Саймън, вдигнал очи към него иззад пречките на изработената
от феи клетка, и той, който му казваше: Не съм елф. Аз съм Марк Блекторн от
Лосанджелиския институт. Каквото и да казват те; каквото и дами причиняват, все още
си спомням кой съм.
— Да — отвърна. — Ти ми разказа за братята и сестрите ми, за сватбата на Хелън. Бях
ти благодарен.
Поклони се леко, по навик и зърна изненаданото изражение на Хелън.
— Ще ми се да бях могъл да ти кажа повече — каза Саймън с по-сериозен глас. — И
толкова съжалявам. За Ливи. Тук също скърбим.
С тези думи той отвори вратата по-широко и Марк зърна просторно преддверие с голям
полилей на тавана, вляво имаше семейна стая, където Рафи, Макс и Тави седяха пред
незапалената камина и си играеха с малка купчинка играчки. Изабел и Алек седяха на
дивана: тя беше обвила ръце около врата на брат си и ридаеше тихичко до гърдите му. Ниски,
безнадеждни хлипове, които отекнаха дълбоко в неговите гърди, докосвайки същите струни
на загуба.
— Моля те, предай на Изабел и Алек, че съжаляваме за загубата на баща им — рече
Хелън. — Не искахме да се натрапваме. Тук сме, за да вземем Октавиан.
В този миг Магнус се появи откъм преддверието. Кимна им и като отиде при децата, взе
Тави в прегръдките си. Макар че Тави ставаше прекалено голям, за да го носят, но пък в
много отношения той бе малък за годините си — сякаш рано познатата скръб бе съхранила
нещо детинско у него. Когато Магнус дойде при тях, Хелън понечи да посегне към него, ала
Тави протегна ръчички към Марк.
Леко изненадан, Марк пое братчето си в прегръдките си и Тави зашава в тях, уморен, но
буден.
— Какво се е случило? — попита. — Всички плачат.
Магнус прокара ръка през косата си. Изглеждаше невъобразимо уморен.
— Нищо не сме му казали — обясни. — Преценихме, че би трябвало да го научи от вас.
Марк направи няколко крачки навън и Хелън го последва. Спряха в един квадрат, огрян
от светлината, струяща от преддверието, и той пусна Тави на тротоара. Така съобщаваха
лошите новини елфите — очи в очи.
— Ливи си отиде, дете — каза.
 Тави изглеждаше объркан.
— Къде е отишла?
— Премина в Земите на сенките — обясни Марк.
Мъчеше се да намери думи; в царството на феите смъртта бе толкова различна от онова,
което бе за хората. Синьо-зелените блекторновски очи на Тави се разшириха.
— Значи, можем да я спасим. Можем да тръгнем след нея, нали? Както те върнахме от
земите на феите. Както ти отиде след Кийрън.
От Хелън се откъсна тих звук.
— О, Октавиан.
— Тя е мъртва — каза Марк безпомощно и видя как Тави потръпна при тези думи. —
Животът на смъртните е мимолетен и… крехък пред лицето на вечността.
Очите на Хелън се наляха със сълзи.
— Марк. — Хелън коленичи на земята и протегна ръце към Тави. — Тя загина толкова
храбро. Защитаваше Джулиън и Ема. Сестра ни… тя бе смела.
Сълзите потекоха по лицето на Тави.
— Къде е Джулиън? — попита. — Къде отиде?
Хелън отпусна ръце.
— Той е с Ливи в Града на тишината… много скоро ще се върне… Нека те отведем у
дома в къщата край канала…
— У дома? — повтори Тави с пренебрежение. — Нищо тук не е у дома.
Марк си даде сметка, че Саймън бе излязъл и стоеше до тях.
— Господи, горкото дете. Виж, Марк…
— Октавиан.
Беше Магнус, застанал на прага и свел поглед към обляното в сълзи момченце пред себе
си. В очите му имаше изтощение, но и огромно състрадание: състраданието, което идва с
преживените неизброими години.
Изглеждаше така, сякаш се канеше да добави нещо, но Рафи и Макс излязоха от къщата.
Слязоха безмълвно по стълбите и се приближиха до Тави. Рафи бе почти толкова висок,
колкото него, макар да беше едва на пет години. Протегна ръце, за да прегърне Тави, Макс
стори същото… и за учудване на Марк, Тави като че ли се отпусна мъничко и им позволи да
го прегърнат, кимвайки, когато Макс му каза нещо тихичко.
Хелън се изправи на крака и Марк се зачуди дали и неговото лице има същото
изражение на болка и срам. Срам, че не бяха в състояние да сторят повече, за да утешат
малкия си брат, който почти не ги познаваше.
— Няма нищо — каза Саймън. — Виж, нали се опитахте.
— Но не успяхме — отвърна Марк.
— Не можете да излекувате скръбта — рече Саймън. — Един равин ми го каза, когато
баща ми почина. Единственото, което лекува скръбта, са времето и обичта на хората, които
държат на теб, а Тави ги има. — Той стисна лекичко рамото на Марк. — Грижете се за себе
си. Shelo ted’u od tza’ar, Марк Блекторн.
— Какво означава това? — попита Марк.
— Това е благословия — обясни Саймън. — Още нещо, на което ме научи онзи равин.
„Дано никога вече не познаеш друга скръб.“
Марк кимна в израз на благодарност, елфите знаеха колко ценни бяха благословиите,
дадени от сърце. Ала въпреки това гърдите му си останаха свити. Не можеше да си
представи, че скърбите на семейството му ще свършат скоро.
2
Разстилат морна глад води
Обзета от отчаяние, Кристина стоеше в изключително чистата кухня в къщата на
Принсуотър Стрийт, копнеейки да имаше още нещо, което да може да разтреби. Измила бе
съдове, които не се нуждаеха от миене. Избърсала бе пода и бе подредила масата. Сложила бе
цветя във ваза, а после ги беше изхвърлила, след което ги беше извадила от боклука и отново
ги беше сложила във вазата. Искаше да направи кухнята приятна, къщата — хубава, но нима
някой щеше да го е грижа дали кухнята е приятна, а къщата хубава?
Знаеше, че няма. Ала просто трябваше да стори нещо. Искаше да бъде до Ема и да я
утеши, но Ема беше с Друзила, която беше плакала, докато не заспа, държейки ръцете на
Ема. Искаше да бъде с Марк и да го утеши, но той беше излязъл с Хелън и тя не би могла да
изпитва друго освен радост, задето той най-сетне имаше възможност да прекара време със
сестра си, която му беше липсвала толкова дълго.
Входната врата се отвори шумно, стряскайки я така, че тя събори една чиния, която
падна на пода и се счупи. Тъкмо се канеше да вдигне парчетата, когато видя Джулиън да
влиза, затваряйки вратата зад себе си. В Идрис руните за заключване бяха по-често срещани
от обикновените ключове, но той не посегна към стилито си, просто погледна с невиждащи
очи към стълбището.
Кристина беше замръзнала на мястото си. Джулиън изглеждаше като призрак от
Шекспирова пиеса. Очевидно не беше сменил дрехите си след Залата на Съвета, ризата и
якето му бяха вкоравени от засъхнала кръв.
Тя и така обикновено не знаеше как да говори с Джулиън. Благодарение на Ема беше
научила за него повече, отколкото беше уместно. Знаеше, че е отчаяно влюбен в приятелката
й, беше очевидно от начина, по който я гледаше, по който говореше с нея, от дребните
жестове, като това да й подаде чиния през масата. Нямаше представа как никой от
останалите не го виждаше. Познаваше други парабатаи и те не се гледаха по този начин.
Да знаеш нещо толкова лично за някого, беше неловко и при най-добри обстоятелства.
Това не бяха най-добри обстоятелства. Лицето на Джулиън беше безизразно, когато пристъпи
в преддверието, от движенията му люспиците от засъхналата кръв на сестра му се ронеха от
якето му и падаха по пода.
Ако просто останеше неподвижна, помисли си Кристина, може би нямаше да я види и
щеше да се качи на горния етаж, и така и двамата щяха да си спестят един неловък момент.
Ала още докато си го мислеше, празното му изражение прониза сърцето й и преди да си даде
сметка, че се е раздвижила, вече стоеше на прага.
— Джулиън — каза тихичко.
Той не изглеждаше сепнат. Обърна се, за да я погледне — бавно, като автомат, чийто
механизъм се беше развинтил.
— Как са те?
Как да отговориш на такъв въпрос?
— Грижат се за тях — каза най-сетне. — Хелън беше тук, както и Даяна, и Марк.
— Тай…
— Все още спи.
Кристина подръпна нервно полата си. Беше сменила всичките си дрехи, след като се
върнаха от Залата на Съвета, просто за да се почувства чиста.
Джулиън най-сетне срещна очите й. Неговите бяха зачервени, макар тя да не помнеше да
го е видяла да плаче. А може би беше плакал, докато държеше тялото на Ливи… не беше
искала да си спомни това.
— Ема. Тя добре ли е? Ти ще знаеш. На теб би казала.
— С Друзила е. Но съм сигурна, че ще иска да те види.
— Но добре ли е?
— Не — отвърна Кристина. — Как би могла да е добре?
Джулиън погледна към стъпалата, сякаш не бе в състояние да си представи усилието,
което щеше да му коства да ги изкачи.
— Робърт щеше да ни помогне — каза. — На Ема и мен. Ти знаеш за нас, сигурен съм в
това, знаеш какво изпитваме.
Кристина се поколеба, смаяна. За нищо на света не би предположила, че Джулиън би го
споменал пред нея.
— Може би следващият инквизитор…
— На връщане минах през Гард. Вече се бяха се събрали. По-голямата част от Кохортата
и половината от Съвета. Обсъждаха кой ще бъде следващият инквизитор. Съмнявам се, че ще
изберат някой, който би ни помогнал. Би трябвало да ме е грижа — каза. — Но точно сега
изобщо не ме интересува.
Една врата се отвори в горния край на стълбището и върху тъмната площадка се разля
светлина.
— Джулиън? — повика го Ема. — Джулиън, ти ли си?
При звука на гласа й той се изпъна лекичко, несъзнателно.
— Идвам.
Не погледна към Кристина, докато поемаше по стълбите, но й кимна — бърз жест на
благодарност.
Тя чу как стъпките му затихнаха, докато гласът му се смесваше с този на Ема. Отново
погледна към кухнята. Счупената чиния лежеше в ъгъла. Би могла да я смете. Би било по-
практично, а Кристина открай време смяташе себе си за практична.
Миг по-късно вече беше навлякла бойното си яке над дрехите си. Пъхна няколко
серафимски ками в колана с оръжията и като отвори входната врата, излезе тихичко в
Аликанте.

***

Ема слушаше как Джулиън изкачва стълбата. Звукът на стъпките му беше като музика,
която познаваше, откакто се помнеше, и с която толкова бе свикнала, че тя почти бе
престанала да бъде музика.
Устоя на порива да го повика отново — беше в стаята на Дру, а тя току-що бе заспала,
изтощена, все още облечена в дрехите, които беше носила на срещата на Съвета. Чу как
Джулиън пое по коридора, а после звука от отваряне и затваряне на врата.
Внимавайки да не събуди Дру, тя излезе от стаята. Изобщо не се поколеба къде е
Джулиън: няколко врати надолу по коридора беше стаята, отредена на Тай.
Вътре се разливаше мека светлина. Даяна седеше в едно кресло до горната част на
леглото на Тай, лицето й беше изопнато от скръб и умора. Кит беше заспал, облегнат на
стената, с ръце в скута си.
Джулиън стоеше до леглото на Тай и го гледаше, отпуснал ръце до тялото си. Тай спеше
спокойния сън на упоените, косата му изглеждаше тъмна на фона на белите възглавници. И
все пак дори в съня си заемаше само лявата половина на леглото, сякаш оставяше до себе си
място за Ливи.
— … бузите му са зачервени — тъкмо казваше Джулиън. — Като че ли има температура.
— Няма — заяви Даяна твърдо. — Нуждае се от това, Джулс. Сънят лекува.
Ема видя неприкритото съмнение върху лицето на Джулиън. Знаеше точно какво си
мисли: Сънят не ме излекува, когато майка ми умря, нито когато баща ми загина, няма да
излекува и това. То винаги ще си остане рана.
Даяна хвърли поглед към Ема.
— Дру? — попита.
Джулиън вдигна глава и когато очите му срещнаха тези на Ема, тя почувства болката в
тях като удар в гърдите си. Изведнъж й стана трудно да диша.
— Спи — отвърна почти шепнешком. — Отне известно време, но най-сетне заспа.
— Бях в Града на тишината — каза Джулиън. — Отнесохме Ливи там. Помогнах им да
положат тялото й.
Даяна посегна да сложи ръка върху неговата.
— Джулс — рече тихичко. — Трябва да се изкъпеш и да се преоблечеш, да си починеш.
— Трябва да остана тук — заяви Джулиън ниско. — Ако Тай се събуди, а мен ме няма…
— Няма да се събуди — отвърна Даяна. — Мълчаливите братя са изключително точни с
дозите.
— Ако се събуди и те види тук, облян в кръвта на Ливи, изобщо няма да помогне,
Джулиън — обади се Ема и Даяна я погледна, очевидно изненадана от резките й думи, но
Джулиън примигна, сякаш се пробуждаше от сън. Ема му протегна ръка. — Ела.

***

Небето беше смесица от тъмносиньо и черно там, където над планините в далечината
бяха надвиснали буреносни облаци. За щастие, пътят към Гард беше огрян от факли с
магическа светлина. Кристина вървеше покрай него, придържайки се в сенките. Във въздуха
се долавяше озоновият полъх на надвиснала буря, който й напомняше за металическия мирис
на кръв.
Когато стигна до портите на Гард, те се отвориха, за да пропуснат групичка Мълчаливи
братя. Върху одеждите им като че ли блещукаха дъждовни капки.
Кристина се долепи до стената. Не вършеше нищо нередно (всички ловци на сенки
можеха да идват в Гард, когато поискат), ала инстинктивно не искаше да я забележат. Когато
Братята минаха покрай нея, видя, че не бяха дъждовни капки, а ситни парченца стъкло.
Явно идваха от Залата на Съвета. Кристина помнеше как прозорецът се беше строшил,
когато Анабел изчезна. Всичко това бе неясно петно от шум и пръснала се на парченца
светлина: цялото внимание на Кристина беше погълнато от семейство Блекторн. От Ема и
покрусата върху лицето й. От Марк, сгърчен, сякаш поемаше физически удар.
Вътрешността на Гард беше притихнала. Навела глава, Кристина крачеше бързо по
коридорите, следвайки звуците на гласовете, долитащи откъм Залата. Свърна, за да изкачи
стъпалата към местата на второто ниво, което бе издадено над останалата част от стаята като
балкон в театъра. Около подиума долу имаше множество нефилими, крачещи напред-назад.
Някой (Мълчаливите братя?) беше разчистил натрошените стъкла и кръвта. Прозорецът беше
поправен.
Крийте доказателствата колкото си искате — помисли си Кристина, докато
коленичеше, за да погледне между перилата на балкона. — То все пак се случи.
Видя Хорас Диърборн, седнал на един висок стол. Беше едър, кокалест мъж, не особено
мускулест, макар сухожилията по ръцете и врата му да изпъкваха като въжета. Дъщеря му,
Зара Диърборн (косата й беше сплетена грижливо и увита около главата й, бойната й
униформа — безупречно чиста), стоеше зад него. Не приличаше особено на баща си, освен
може би в гнева, изопнал лицата им, и страстната им отдаденост на Кохортата, фракция на
Клейва, чиито членове вярваха в превъзходството на ловците на сенки над долноземците
дори когато ставаше дума за нарушаване на Закона.
Около тях се бяха струпали още ловци на сенки, млади и стари. Кристина разпозна
немалко центуриони (Мануел Касалес Вилялобос, Джесика Босежур и Саманта Ларкспиър),
както и много други нефилими, които бяха издигали лозунги на Кохортата по време на
срещата. Имаше и доста, които, доколкото й беше известно, не бяха членове на Кохортата.
Като Ласло Балог, суровия ръководител на Института в Будапеща и един от главните
архитекти на Студения мир и прекалено строгите мерки против долноземците. Жосиан
Понмерси Кристина познаваше от Института в Марсилия. Дилейни Скарсбъри преподаваше
в Академията. Някои други бяха приятелки на майка й: Трини Кастел от Барселона и Луана
Карвальо, която ръководеше Института в Сао Паоло, я познаваха от малка.
Всички бяха членове на Съвета. Кристина изрече безмълвна молитва на благодарност,
задето майка й не беше тук, прекалено заета с нашествието на демони халфа в Аламеда, за да
дойде, разчитайки на Диего да представлява интересите й.
— Няма време за губене — тъкмо казваше Хорас. От цялото му същество се излъчваше
напрежение, също като от това на дъщеря му. — Останахме без инквизитор точно сега, в
критичен момент, когато сме под заплаха както отвън, така и от вътрешността на Клейва. —
Той се огледа из стаята. — Надяваме се, че след днешните събития онези от вас, които се
съмняваха в каузата ни, ще повярват в нея.
Кристина усети как се вледенява. Това бе нещо повече от среща на Кохортата. Това бе
Кохортата, вербуваща нови членове. В празната Зала на Съвета, където Ливи беше умряла.
Почувства, че й се повдига.
— Какво точно мислиш, че си научил, Хорас? — попита жена с австралийски акцент. —
Бъди по-ясен, та всички ние да научим същото.
Хорас Диърборн се подсмихна лекичко.
— Андреа Седжуик. Ти подкрепяше Студения мир, ако не се лъжа.
Жената изглеждаше засегната.
— Нямам особено високо мнение за долноземците. Ала това, което се случи тук днес…
— Бяхме нападнати — заяви Диърборн. — Предадени, нападнати, отвътре и отвън.
Сигурен съм, че всички видяхте онова, което и аз. Знака на Тъмния двор.
Кристина си спомни. Когато Анабел бе изчезнала, отнесена през счупения прозорец на
Залата от невидими ръце, във въздуха бе проблеснал образ: корона, прекършена на две.
Множеството измърмори в знак на съгласие. Страх витаеше във въздуха като миазма.
Диърборн видимо се наслаждаваше, само дето не облиза устни, докато се оглеждаше
наоколо.
— Кралят на тъмните елфи нанесе удар в сърцето на родината ни. Подиграва се със
Студения мир. Знае, че сме слаби. Надсмива се на неспособността ни да приемем по-строги
закони, да направим каквото и да било, за да удържим феите под контрол…
— Никой не е в състояние да удържи феите под контрол — подхвърли Скарсбъри.
— Това е съвсем същото отношение, което отслабва Клейва през всички тези години —
сопна се Зара и баща й, й се усмихна одобрително.
— Дъщеря ми има право. Феите имат своите уязвими места, досущ като всички
долноземци. Не са създадени от Бог, нито от нашия Ангел. Имат си недостатъци и слабости,
от които никога не сме се възползвали, докато те се възползват от нашето милосърдие и ни
се смеят тайничко.
— Какво предлагаш? — попита Трини. — Да издигнем стена около царството на феите?
Думите й бяха последвани от подигравателен смях. Царството на феите беше навсякъде
и никъде, то се намираше в друга равнина на съществуване. Никой не би могъл да го обгради
със стена.
Хорас присви очи.
— Смеете се, ала железни врати на всички входове и изходи от царството на феите ще
сторят много, за да намалеят набезите им в нашия свят.
— Това ли е целта? — попита Мануел лениво, сякаш отговорът не го интересуваше
особено. — Да изолираме царството на феите?
— Не съществува една-единствена цел, както добре знаеш, момче. — Изведнъж
Диърборн се усмихна, сякаш току-що му беше хрумнало нещо. — Знаеш за мора, Мануел.
Защо не споделиш знанието си, след като консулът не го стори. Може би тези добри хора би
трябвало да са наясно какво се случва, когато дверите между царството на феите и нашия
свят зейнат.
Стиснала медальона си, Кристина кипеше безмълвно, докато Мануел описваше
участъците съсипана земя в Брослиндската гора: как те устояваха на всички магии на
ловците на сенки, факта, че същата зараза като че ли поразяваше и земите на тъмните елфи.
Откъде знаеше това? Кристина агонизираше безмълвно. Именно това щеше да съобщи
Кийрън на Съвета, но не му бяха дали тази възможност. Откъде беше научил Мануел?
Толкова беше благодарна, че Диего бе сторил онова, за което го беше помолила, и бе
отвел Кийрън в Сколоманса. Ясно бе, че тук нямаше да има никаква сигурност за един
пълнокръвен елф.
— Кралят на тъмните елфи създава отрова и я отприщва в нашия свят… отрова, която
ще направи ловците на сенки безсилни срещу него. Трябва да действаме сега, за да
демонстрираме силата си — обади се Зара, прекъсвайки Мануел, преди да беше довършил.
— Така както ти направи с Малкълм? — попита Ласло.
Разнесе се кискане и Зара се изчерви — тя гордо беше обявила, че е убила могъщия
магьосник Малкълм Фейд, но по-късно се бе оказало, че е излъгала. Кристина и останалите
се бяха надявали, че това ще я дискредитира, но след станалото с Анабел лъжата на Зара се
бе превърнала просто в шега.
Диърборн се изправи.
— Не това е въпросът сега, Балог. В семейство Блекторн има елфическа кръв. Те
доведоха едно създание, полуживо изчадие на черна магия, което уби инквизитора ни и
изпълни Залата с кръв и ужас в Аликанте.
— Сестра им също беше убита — изтъкна Луана. — Видяхме скръбта им. Не са
планирали нищо от това.
Кристина почти можеше да види изчисленията, които Диърборн правеше в главата си.
Той ужасно би искал да обвини семейство Блекторн и да ги види хвърлени в затворите на
Града на тишината, ала гледката на Джулиън, прегръщащ тялото на Ливи, докато тя
издъхваше, беше като отворена, кървяща рана и дори Кохортата не можеше да я пренебрегне.
— Те също са жертви — заяви той — на елфическия принц, на когото са се доверили, а
навярно и на елфическите си роднини. Вероятно би могло да бъдат убедени да се вслушат в
доводите на разума. В края на краищата те са ловци на сенки, а именно това правим в
Кохортата, защитаваме ловците на сенки. Защитаваме събратята си. — Той сложи ръка върху
рамото на Зара. — Когато Мечът на смъртните бъде възстановен, сигурен съм, че Зара на
драго сърце ще се съгласи да пропъди всякакви съмнения относно постиженията й.
Зара се изчерви и кимна. Кристина си помисли, че едва ли би могла да изглежда по-
гузна, ала вниманието на останалите беше отвлечено от споменаването на Меча.
— Мечът на смъртните възстановен? — извика Трини. Тя дълбоко вярваше в Ангела и
неговото могъщество, също като семейството на Кристина. Изглеждаше притеснена, тънките
й ръце потръпваха в скута й. — Незаменимата ни връзка с ангела Разиел… вярваш, че ще ни
бъде върната?
— Ще бъде възстановен — заяви Диърборн. — Джия още утре ще се срещне с
Железните сестри. Както е бил изкован веднъж, така ще бъде изкован наново.
— Ала той е бил изкован на Небето — възрази Трини. — Не в Елмазената цитадела.
— И Небето позволи той да се строши — каза Диърборн и Кристина потисна ахването
си. Как можеше да твърди нещо толкова дръзко? И все пак останалите очевидно му
вярваха. — Нищо не е в състояние да строши Меча на смъртните, освен волята на Разиел.
Погледът му ни изпита и ни намери недостойни. Видял е, че сме обърнали гръб на
посланието му на службата ни на ангелите и че вместо това служим на долноземците.
Прекърши Меча, за да ни предупреди. — В очите на Диърборн грееше фанатичен пламък. —
Ако успеем да докажем, че сме достойни, Разиел ще позволи Мечът да бъде изкован наново.
Не се съмнявам в това.
Как смее да говори от името на Разиел? Как смее да говори така, сякаш е Бог?
Кристина трепереше от гняв, ала останалите го гледаха така, сякаш им предлагаше светлина
в мрака. Сякаш бе единствената им надежда.
— И как ще докажем, че сме достойни? — попита Балог мрачно.
— Като не забравяме, че ловците на сенки бяха избрани — отвърна Хорас. — Не бива да
забравяме, че ни е възложена свещена мисия. Ние сме онези, които първи се изправят пред
лицето на злото, така че сме първи по важност. Нека долноземците сами се грижат за себе
си. Ако сме единни, със силно водачество…
— Само че нямаме силно водачество — обади се Джесика Босежур, една от
приятелките центуриони на Зара. — Имаме Джия Пенхалоу, а тя е омърсена от връзката на
дъщеря й с елфи и нечистокръвни.
Някой ахна, разнесе се кискане. Всички очи се обърнаха към Хорас, ала той само
поклати глава.
— Няма да изрека нито дума против консула ни — каза благопристойно.
Още шепот. Очевидно престорената лоялност на Хорас му беше спечелила още
подкрепа. Кристина трябваше да положи усилие да не изскърца със зъби.
— Лоялността й към семейството й е разбираема, дори да я е заслепила — продължи
той. — Онова, което има значение сега, са законите, които Клейвът ще приеме. Трябва да
наложим по-стриктна регулация, а най-стриктна над феите.
— Това няма да спре краля на тъмните елфи — обади се Джесика, макар Кристина да
имаше чувството, че тя не толкова се съмнява в Хорас, колкото иска да го подтикне да
продължи.
— Важното е да попречим на феите и други долноземци да се присъединят към каузата
на краля — обясни Хорас. — Ето защо трябва да бъдат държани под око и ако се наложи, да
бъдат затваряни, преди да са имали възможност да ни предадат.
— Затваряни? — повтори Трини. — Но как…?
— О, съществуват няколко начина — отвърна Хорас. — Остров Врангел например може
да поеме голям брой долноземци. Важното е да започнем с контрол. Налагане на
Съглашенията. Регистрация на всички долноземци, името и местоживеенето им. Естествено,
ще започнем с феите. — Разнесе се одобрително мърморене. — Разбира се, ще ни е нужен
силен инквизитор, който да приеме и наложи тези закони.

***

— Тогава нека бъдеш ти! — възкликна Трини. — Тази вечер изгубихме Меча на
смъртните и инквизитора си, нека поправим поне една от тези загуби. Имаме кворум…
достатъчно ловци на сенки са тук, за да предложим кандидатурата на Хорас за поста на
инквизитор. Може да гласуваме утре сутринта. Кой е съгласен с мен?
Възгласи „Диърборн! Диърборн!“ изпълниха стаята. Кристина се беше вкопчила в
перилата на балкона, ушите й пищяха. Това не можеше да се случва. Трини не беше такава.
Приятелите на майка й не бяха такива. Това не можеше да бъде истинското лице на Съвета.
Неспособна да понесе нито миг повече, тя скочи на крака и се втурна навън.

***

Стаята на Ема беше малка и боядисана в неуместно яркожълто. Бяло легло с колони
доминираше мястото. Ема заведе Джулиън до него, дръпна го нежно да седне и отиде да
пусне резето на вратата.
— Защо заключваш?
Джулиън повдигна глава. Това бяха първите му думи, откакто бяха излезли от стаята на
Тай.
— Нуждаеш се от уединение, Джулиън.
Обърна се към него. Господи, начинът, по който изглеждаше, й късаше сърцето. Лицето
му беше опръскано с кръв, дрехите му бяха потъмнели и вкоравени от нея, по обувките му
имаше засъхнали петна.
Кръвта на Ливи. Искаше й се да бе могла да бъде по-близо до Ливи в онези последни
моменти, да й беше обърнала повече внимание, вместо да се притеснява за Кохортата, за
Мануел и Зара, и Джесика, за Робърт Лайтууд и изгнаничеството, за собственото си разбито,
объркано сърце. Щеше й се да я беше прегърнала един последен път, дивейки се на това
колко бе пораснала, как се беше променила от пухкавото бебе от най-ранните й спомени.
— Недей — каза Джулиън дрезгаво.
Ема се приближи до него, това беше по-силно от нея.
— Какво?
— Недей да виниш себе си. Усещам, че си мислиш как е трябвало да сториш нещо
различно. Не мога да допусна подобни мисли или ще рухна.
Седеше на самия ръб на леглото, сякаш не бе в състояние да понесе дори мисълта да
легне. Ема докосна нежно лицето му, плъзвайки длан по линията на челюстта му. Джулиън
потрепери и стисна силно китката й.
— Ема — каза и за първи път в живота си тя не бе в състояние да разгадае гласа му…
беше нисък и тъмен, суров, без да бъде ядосан, искащ нещо, ала тя не беше сигурна какво.
— Какво мога да сторя? — прошепна. — Какво мога да сторя? Аз съм твоят парабатай,
Джулиън, трябва да ти помогна.
Той все още стискаше китката й, зениците му бяха широки дискове, превръщащи синьо-
зеленото на ирисите му в ореол.
— Правя плановете си стъпка по стъпка — каза. — Когато всичко ми се струва
прекалено много, си задавам въпроса кой проблем трябва да бъде разрешен първи. Когато се
погрижа за него, идва ред на следващия. Ала тук дори не знам откъде да започна.
— Джулиън. Аз съм твоят партньор в битките. Чуй ме. Това е първата стъпка. Стани.
Той присви очи насреща й за миг, а после се подчини. Стояха съвсем близо, Ема
усещаше солидността и топлината му. Свали якето от раменете му, а после улови ръба на
тениската му. Сега тя приличаше на мушама, лепкава от кръв. Дръпна я и дрехата се скъса,
увисвайки от ръцете му.
Очите на Джулиън се разшириха, но не понечи да я спре. Ема смъкна тениската и я
пусна на земята, а после се наведе и събу окървавените му ботуши. Когато се изправи, той я
гледаше с повдигнати вежди.
— Наистина ли ще ми смъкнеш панталона?
— Изцапан е с кръв.
Думите едва не я задавиха. Когато докосна гърдите му, усети как той си пое дъх.
Представи си, че усеща назъбените ръбове на сърцето му под мускулите. Кожата му също
беше изцапана с кръв, засъхнали петна по шията и рамото. Там, където беше притискал Ливи
до себе си.
— Трябва да се изкъпеш — каза. — Ще те изчакам.
Джулиън докосна линията на челюстта й лекичко, с връхчетата на пръстите си.
— Ема. И двамата трябва да бъдем чисти.
Обърна се и отиде в банята, оставяйки вратата широко отворена. След миг Ема го
последва.
Беше пуснал остатъка от дрехите си на купчинка на пода и стоеше под душа по бельо,
оставяйки водата да се стича по лицето и косата му.
Преглъщайки мъчително, Ема се събу по гащички и камизолка и влезе при него. Водата
беше парещо гореща и изпълваше малкото каменно пространство с пара. Джулиън стоеше,
без да помръдва под струята, оставяйки я да нашари кожата му с бледоалени вадички.
Ема посегна покрай него и намали температурата. Той я гледаше, без да продумва,
докато тя взе сапуна и го разпени между ръцете си. Когато сложи насапунисаните си длани
върху кожата му, той си пое рязко дъх, сякаш от болка, но не помръдна нито на сантиметър.
Затърка кожата му, като почти впиваше пръстите си в нея, докато изстъргваше кръвта.
Водата, стичаща се в канала, стана розово-червена. Сапунът миришеше силно на лимон.
Тялото му беше кораво под допира й, мускулесто и покрито с белези. Вече не беше тялото на
момче. Кога се беше променил? Не можеше да си спомни деня, часа, момента.
Джулиън наведе глава и тя насапуниса косата му, заравяйки пръсти в къдриците му.
Когато свърши, повдигна главата му, оставяйки водата да ги облива, докато не потече чиста.
Беше подгизнала до кожата, камизолката й беше залепнала за нея. Посегна покрай Джулиън,
за да спре водата, и усети как той обърна глава към шията й, устните му докоснаха бузата й.
Вкамени се. Душът беше спрял, но около тях се кълбеше пара. Гърдите на Джулиън се
повдигаха и спускаха учестено, сякаш беше на път да рухне след надбягване. Сухи хлипове,
осъзна Ема. Джулиън не плачеше… не помнеше кога за последен път го беше видяла да
плаче. Нуждаеше се от освобождаването на сълзите, помисли си тя, ала след всички тези
години, в които се беше сдържал, беше забравил как да плаче.
Тя обви ръце около него.
— Всичко е наред — каза. Водата се стичаше по телата им, кожата му беше гореща до
нейната. Ема преглътна солта на собствените си сълзи. — Джулиън…
Той се дръпна, когато тя вдигна глава, и устните им се докоснаха… и това бе мигновено,
отчаяно, като да полетиш от ръба на стръмна скала. Устните им се сблъскаха, зъби и езици, и
горещина, а тялото на Ема беше разтърсено от мощни тръпки.
— Ема. — Звучеше като зашеметен, ръцете му бяха вкопчени в подгизналия плат на
камизолката й. — Може ли…?
Тя кимна, усещайки как мускулите му се изопнаха, когато я вдигна на ръце. Затваряйки
очи, тя се вкопчи в него, в раменете, в косата му с ръцете си, хлъзгави от водата, докато той я
отнесе в спалнята й и я пусна върху леглото. В следващия миг беше над нея, подпрян на
лакти, поглъщащ трескаво устата й със своята. Всеки момент беше яростен, френетичен и
Ема знаеше: това бяха сълзите, които Джулиън не беше в състояние да пролее, думите на
скръб, които не бе в състояние да изрече. Това бе облекчението, което можеше да си позволи
единствено така, в унищожението на споделеното желание.
Освободиха се от мокрите си дрехи с трескави движения и ето че се докосваха, кожа до
кожа. Тя го притискаше до тялото си, до сърцето си. Ръката му се плъзна надолу с
разтреперени пръсти, танцуващи по хълбока й.
— Нека…
Ема знаеше какво искаше да каже: Нека ти доставя удоволствие, нека първо те
накарам да се почувстваш добре. Ала не това искаше тя, не и сега.
— Ела по-близо — прошепна. — По-близо…
Ръцете й се обвиха около лопатките на раменете му. Той я целуваше по шията, по
ключицата. Ема го усети да потръпва силно и прошепна:
— Какво…?
Вече се беше отдръпнал от нея. Приседна върху леглото и посегна към дрехите си,
навличайки ги с разтреперани ръце.
— Не можем — каза задавено. — Ема, не можем.
— Добре… но, Джулиън… — Тя седна с усилие, придърпвайки одеялото към себе си. —
Не е нужно да си тръгваш…
Той се приведе над ръба на леглото, за да вдигне разкъсаната си окървавена тениска, и я
погледна почти диво.
— Трябва. Наистина трябва.
— Джулиън, недей…
Ала той вече беше станал, събираше останалите си дрехи и се обличаше, докато Ема го
гледаше. Тръгна си, без дори да си обуе обувките, като почти затръшна вратата след себе си.
Ема остана да се взира в мрака, така зашеметена и дезориентирана, сякаш беше паднала от
голяма височина.

***

Тай се събуди внезапно, като човек, изскочил над повърхността на водата, давещ се за
въздух. Звукът изтръгна Кит от неспокойния му сън, в който баща му ходеше из Пазара на
сенките, с огромна рана в корема, от която течеше кръв.
Така е то, Кит — казваше му той. — Такъв е животът с нефилимите.
Все още полузаспал, Кит се надигна, подпирайки се с една ръка на стената. Тай беше
неподвижна сянка върху леглото. Даяна я нямаше, вероятно беше отишла да поспи мъничко в
стаята си. Той беше сам с Тай. Ясно си даде сметка колко напълно неподготвен бе за всичко
това. За смъртта на Ливи, да, въпреки че беше видял баща си да умира пред очите му и
знаеше, че има аспекти на тази загуба, срещу които все още не се беше изправил. След като
не се беше справил с онази загуба, как би могъл да се справи с тази? А като се имаше
предвид, че никога не бе знаел как да помогне на някой друг, как да предложи каквато и да
било утеха, как би могъл да помогне на Тай?
Искаше му се да изкрещи за Джулиън, но нещо му казваше да не го прави… че викът
сигурно ще уплаши Тай. Когато очите му привикнаха със сумрака, видя другото момче по-
ясно: Тай изглеждаше… „Откъснат“ навярно беше най-близката дума, сякаш не беше стъпил
напълно на земята. Меката му черна коса изглеждаше смачкана като тъмен чаршаф, под
очите му имаше сенки.
— Джулс? — Гласът му беше нисък.
Кит се изправи напълно, сърцето му биеше неравномерно.
— Аз съм — каза.
Беше се подготвил за разочарованието на Тай, но той просто го погледна с широко
отворени сиви очи.
— Сакът ми. Къде е? Тук ли е?
Кит беше прекалено слисан, за да проговори. Дали Тай помнеше какво се беше случило?
Кое би било по-лошо — да си спомня или не?
— Сакът ми — повтори Тай. Сега в гласа му се долавяше напрежение. — Ето там…
трябва ми.
Сакът беше под другото легло. Докато отиваше да го вземе, Кит погледна през прозореца
— кристалните върхове на демонските кули се издигаха към небето, водата, проблясваща
като лед в каналите, стените на града и полята отвъд тях. Никога не бе виждал по-красиво и
по-нереално изглеждащо място.
Отнесе сака на Тай, който беше седнал, провесил крака през ръба на леглото. Той го пое
от него и започна да рови вътре.
— Искаш ли да повикам Джулиън? — попита Кит.
 — Не точно сега — отвърна Тай.
Кит нямаше представа какво да стори. Никога през целия си живот не бе имал по-малка
представа какво да стори. Нито когато откри един голем да разглежда сладоледа в
хладилника им в четири часа през нощта, когато беше на десет години. Не и когато една
русалка прекара няколко седмици на дивана му, тъпчейки се с бисквити с формата на рибки,
когато той беше на дванайсет години.
Нито дори когато беше нападнат от мантидите. Тогава се беше пробудил инстинкт,
нефилимски усет, тласнал тялото му към действие.
Ала сега нищо не го тласкаше към действие. Беше завладян от желание да се отпусне на
колене, да улови ръцете на Тай и да го прегърне така, както беше сторил на покрива в
Лондон, когато Ливи беше пострадала. В същото време не можеше да заглуши гласа в главата
си, който му казваше, че това е ужасна идея, че няма представа от какво се нуждае Тай в този
момент.
Тай все още ровеше в сака си. Със сигурност не си спомняше, помисли си Кит с
нарастваща паника. Трябва да бе изличил случилото се в Залата на Съвета от главата си. Кит
не беше там, когато Робърт и Ливи бяха умрели, но беше чул достатъчно от Даяна, за да знае
какво бе видял Тай. Понякога хората забравяха ужасните неща, мозъкът им просто отказваше
да се справи или да задържи в себе си онова, което бяха видели.
— Ще доведа Хелън — заяви най-сетне. — Тя ще ти каже… какво се случи…
— Знам какво се случи. — Тай беше намерил телефона си на дъното на сака.
Напрежението напусна тялото му, облекчението му беше видимо. Кит недоумяваше. В Идрис
нямаше покритие, телефонът беше безполезен. — Ей сега. В организма ми все още има
упойващи вещества. Усещам ги.
Не звучеше доволен.
— Искаш ли да остана? — попита Кит.
Тай беше метнал сака на пода и се беше отпуснал върху възглавниците. Стискаше
телефона в дясната си ръка толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели, но иначе не
показваше никакви видими признаци, че е разстроен.
Погледна към Кит и на лунната светлина сивите му очи изглеждаха сребърни, плоски
като две монети. Кит нямаше представа какво си мисли.
— Да, бих искал да останеш. Може да поспиш, ако искаш. Аз съм добре.
И той затвори очи. След един дълъг миг Кит приседна на леглото срещу неговото, онова,
което трябваше да бъде на Ливи. Спомни си последния път, когато я беше видял сама, когато
й беше помогнал с медальона й преди голямото заседание на Съвета, начина, по който се
беше усмихнала, цвета и жизнеността в лицето й. Струваше му се напълно невъзможно, че
вече я нямаше. Може би не Тай беше този, който се държеше странно… Може би като
приемаха факта на смъртта й, всички те бяха онези, които не разбираха.

***

Сякаш сто мили деляха стаята на Ема от неговата, помисли си Джулиън. Хиляда.
Вървеше по коридорите на къщата като в сън.
Рамото му пареше и болеше.
Ема бе единственият човек, когото бе желал някога, и понякога силата на това желание
го изумяваше. И никога повече, отколкото тази нощ. Беше се изгубил в нея, в тях двамата, за
известно време, чувствал бе единствено тялото си и онази част от сърцето си, която бе
изпълнена с обич и бе невредима. Ема бе всичкото добро у него, помисли си, всичко, което
гореше ярко.
А после болката се беше завърнала, усещането, че нещо не е наред, и той бе разбрал.
Докато бързаше към стаята си, страхът потропваше по съзнанието му, напираше неудържимо
да бъде пуснат вътре, да бъде забелязан — като пръстите на скелет, дращещи по прозорец.
Джулиън знаеше, че в момента шокът притъпява всичко, че бе докоснал едва върха на
айсберга от скръб и агонизираща загуба. Мракът и ужасът щяха да дойдат, беше го
преживявал и преди, със загубата на баща си.
А с Ливи, щеше да бъде още по-страшно. Не бе в състояние да контролира скръбта си.
Не бе в състояние да контролира чувствата си към Ема. Целият му живот бе изграден около
това да упражнява контрол над себе си, над маската, която носеше пред света, а ето че тя се
пропукваше.
— Джулс?
Беше стигнал до стаята си, но все още не се беше отървал. Марк го чакаше, облегнат на
вратата. Изглеждаше изтощен до смърт, косата му беше разрошена, дрехите — изпомачкани.
Не че Джулиън можеше да го съди — неговите собствени дрехи бяха разкъсани и напоени с
кръв, краката му бяха боси.
Закова се на място.
— Всичко наред ли е?
Предполагаше, че доста дълго щяха да си задават този въпрос. Нищо вече нямаше да бъде
наред, ала те щяха да се мъчат да си вдъхнат увереност за дребните неща, вкопчвайки се в
малките победи: да, Дру беше поспала; да, Тай беше хапнал нещо; да, всички все още
дишаме. Джулиън слушаше механично как Марк му обяснява, че двамата с Хелън бяха
отишли да вземат Тави и той вече знае за Ливи, и не беше хубаво, но все пак беше наред, и
Тави спеше.
— Не исках да те притеснявам посред нощ — рече Марк, — но Хелън настоя. Каза, че в
противен случай първото, което ще стане, когато се събудиш, е да откачиш заради Тави.
— Да. Благодаря ти, че ми каза — отвърна Джулиън, изумен, че звучи толкова
членоразделно.
Марк го изгледа продължително.
— Беше много малък, когато изгубихме Елеонор, майка ти. Веднъж тя ми каза, че в
сърцето на всеки родител има часовник. През по-голямата част от времето той мълчи, ала
можеш да го чуеш как тиктака, когато детето ти не е при теб и не знаеш къде е или когато е
будно посред нощ и има нужда от теб. Ще тиктака, докато отново не бъдете заедно.
— Тави не ми е дете — отвърна Джулиън. — Аз не съм родител.
Марк докосна бузата на брат си. По-скоро елфическо, отколкото човешко докосване,
макар дланта на Марк да беше топла, корава и истинска. Всъщност сякаш изобщо не беше
докосване, помисли си Джулиън. А благословия.
— Знаеш, че си — рече Марк. — Трябва да ти поискам прошка, Джулиън. Разказах на
Хелън за жертвата ти.
— Моята… жертва? — Умът на Джулиън беше празен.
— Годините, през които си ръководил Института, без никой да знае. Как си се грижил за
децата. Как те разчитат на теб и колко много ги обичаш. Знам, че беше тайна, но реших, че тя
трябва да знае.
— Няма нищо — каза Джулиън. Нямаше значение, нищо нямаше значение. — Тя
разсърди ли се?
Марк изглеждаше учуден.
— Каза, че до болка се гордее с теб.
Беше като мъничка искрица светлина, прорязала мрака.
— Така… ли?
Марк като че ли се канеше да отговори, когато гореща болка жегна Джулиън в рамото.
Знаеше откъде идва болката. Ударите на сърцето му се учестиха; каза на Марк, че ще го види
по-късно, или поне мислеше, че го стори, преди да си влезе в стаята и да залости вратата.
Озова се в банята само за секунди, взирайки се в отражението си в огледалото на ярката
магическа светлина.
Дръпна яката на ризата си настрани, за да види по-добре… и се взря в парабатайската си
руна. Изпъкваше рязко върху кожата му… ала вече не беше черна. Сред плътните линии зърна
искрящи червени петънца, сякаш руната бе започнала да гори отвътре.
Зави му се свят толкова силно, че трябваше да се улови за ръба на мивката. Не си беше
позволявал да мисли за това какво означава смъртта на Робърт, за рухналите им планове за
изгнание. За проклятието, което застигаше парабатаите, ако се влюбеха. Могъщо,
унищожително проклятие. Мислил бе единствено за това колко отчаяно се нуждае от Ема,
пропъждайки от ума си всички причини, поради които не можеше да я има и които си
оставаха непроменени.
Бяха забравили, посягайки един към друг през бездната на скръбта така, както през
целия си живот винаги посягаха един към друг. Ала това не можеше да се случи, напомни си
Джулиън, прехапвайки силно долната си устна, докато не вкуси собствената си кръв. Не
биваше да има повече унищожение.
Навън беше започнало да вали, чуваше лекото трополене на капките по покрива на
къщата. Наведе се и откъсна ивица от ризата, която беше носил на заседанието на Съвета.
Беше корава и тъмна от засъхналата кръв на сестра му.
Завърза я около дясната си китка. Щеше да остане там, докато не си отмъстеше. Докато
за Ливи не бъдеше въздадена справедливост. Докато цялата тази кървава бъркотия не бъдеше
разчистена. Докато всички, които обичаше, не бъдат в безопасност.
Върна се в спалнята и се залови да намери чисти дрехи и обувки. Знаеше точно къде
трябва да отиде.

***

Джулиън тичаше по празните улици на Идрис. Топлият летен дъжд залепяше косата за
челото му, ризата и сакото му бяха подгизнали.
Сърцето му думкаше, Ема вече му липсваше, съжаляваше, че я беше оставил. И все пак
не можеше да спре да тича, сякаш би могъл да надбяга болката от смъртта на Ливи. Беше
почти учудващо, че бе в състояние да скърби за сестра си и да обича Ема едновременно,
Ливи също беше обичала Ема.
Можеше да си представи колко би се зарадвала Ливи да научи, че двамата с Ема са
заедно; ако беше възможно да се оженят, би пощуряла от удоволствие, че ще може да помогне
с подготовката за сватбата. При тази мисъл сякаш някой заби нож във вътрешностите му и го
завъртя.
Дъждът плискаше в каналите, превръщайки света в мъгла и вода. Къщата изникна от
пелената на дъжда като сянка и Джулиън взе стъпалата й толкова устремено, че едва не се
блъсна във входната врата. Почука и Магнус му отвори — изглеждаше измъчен и
необикновено блед. Носеше черна тениска и дънки, върху които беше наметнал халат от синя
коприна. Върху пръстите му не се виждаха обичайните пръстени.
Когато видя Джулиън, се облегна тежко на касата на вратата. Не помръдна, нито каза
нещо, просто се взираше, сякаш гледаше не Джулиън, а нещо или някой друг.
— Магнус — каза Джулиън, малко разтревожен. Спомни си, че Магнус не беше добре.
Почти беше забравил за това. Магнус винаги изглеждаше един и същ: вечен, неизменен,
неуязвим. — Аз…
— Идвам за нещо лично. — Гласът на Магнус беше нисък и далечен. — Нуждая се от
твоята помощ. Няма… към кого другиго да се обърна.
— Не за това… — Джулиън отметна подгизналата коса от очите си и гласът му заглъхна,
когато осъзна. — Спомняш си някого.
Магнус сякаш се отърси, като куче, излизащо от морето.
— Друга нощ, друго момче със сини очи. Влажно време в Лондон, но кога ли е било
различно там?
Джулиън не го разпитва.
— Е, прав си. Действително се нуждая от помощта ти. И няма към кого другиго да се
обърна.
Магнус въздъхна.
— Влез тогава. Но не вдигай шум. Всички спят, което си е истинско постижение, като се
има предвид всичко.
Естествено, помисли си Джулиън, докато последва Магнус в главната гостна. Това също
беше дом на скръб.
Вътрешността на къщата беше внушителна, с високи тавани и солидни, скъпи на вид
мебели. Робърт като че ли не беше добавил почти никаква украса, нищо лично. Нямаше
семейни снимки, по стените висяха единствено безлични пейзажи.
— Много отдавна не бях виждал Алек да плаче. — Магнус се отпусна на дивана,
взирайки се пред себе си. Джулиън остана на мястото си, от дрехите му по килима капеше
вода. — Нито пък Изабел. Разбирам какво е да имаш баща, който е задник. Но все пак си е
твоят задник. А Робърт наистина ги обичаше и се опита да поправи грешките си. Което е
повече, отколкото би могло да се каже за моя баща. — Той стрелна Джулиън с поглед. —
Надявам се, нямаш нищо против, че няма да ти приложа магия за изсушаване. Опитвам се да
пестя енергия. На онзи стол има одеяла.
Джулиън не обърна никакво внимание на одеялото и стола.
— Не трябваше да идвам — каза той.
Погледът на Магнус се спря върху окървавеното парче плат около китката на Джулиън и
изражението му омекна.
— Няма нищо. За първи път от много време насам изпитвам отчаяние. То ме прави
дръпнат. Моят Алек изгуби баща си, а Клейвът изгуби един свестен инквизитор. Ала ти, ти
изгуби надеждата си за спасение. Недей да мислиш, че не го разбирам.
— Руната ми започна да пари — каза Джулиън. — Тази вечер. Сякаш е нарисувана върху
кожата ми с огън.
Магнус се приведе напред и потърка уморено лицето си. Бръчки на болка и умора се
бяха врязали около устата му. Очите му бяха хлътнали.
— Ще ми се да знаех повече за това. Каква разруха ще донесе то на теб, на Ема. На
останалите. — Той замълча за миг. — Би трябвало да бъда по-мил с теб. Ти изгуби дете.
— Мислех, че това би изличило всичко друго. — Гласът на Джулиън задра дрезгаво. —
Мислех, че сърцето ми ще е изпълнено единствено с агония, но ето че има и място за ужас за
Тай, паника за Дру и повече омраза, отколкото съм вярвал, че някой е в състояние да
изпитва.
Болката в парабатайската руна лумна толкова силно, че краката му се подкосиха. Олюля
се и рухна на колене пред Магнус. Магьосникът изобщо не изглеждаше изненадан, че
Джулиън бе коленичил. Просто сведе към него поглед, изпълнен с тихо, пречистено
търпение, като свещеник, изслушващ изповед.
— Кое боли повече — попита, — любовта или омразата?
— Не знам. — Джулиън впи мокри пръсти в килима от двете страни на коленете си.
Струваше му се, че едва успява да си поеме дъх. — Все още обичам Ема повече, отколкото
съм вярвал, че е възможно. Обичам я все по-силно, с всеки изминал ден и с всеки опит да
спра. Обичам я така, сякаш ме разкъсват надве. И искам да изтръгна гръкляните на всички от
Кохортата.
— Доста необичайно любовно словоизлияние — отбеляза Магнус, привеждайки се
напред. — Ами Анабел?
— Мразя и нея — отвърна Джулиън безстрастно. — У мен има достатъчно място, за да
ги мразя всичките.
Котешките очи на Магнус проблеснаха.
 — Не си мисли, че не разбирам какво изпитваш. Има нещо, което мога да сторя. Само
временна мярка. Сурова. И няма да го направя с лека ръка.
— Моля те. — Коленичил на пода пред магьосника, Джулиън вдигна очи; никога през
живота си не се беше молил за каквото и да било, ала не го беше грижа, че умолява. — Знам,
че си болен, знам, че изобщо не би трябвало да те моля, но нямам какво друго да сторя, нито
към кого другиго да се обърна.
Магнус въздъхна.
— Ще има последици. Чувал ли си израза „Сънят на разума ражда чудовища“3?
— Да — отвърна Джулиън. — Ала аз, така или иначе, ще стана чудовище.
Магнус се изправи. За миг сякаш се извиси над Джулиън, фигура висока и тъмна като
мрачния жътвар в детски кошмар.
— Моля те — повтори Джулиън. — Нямам какво повече да губя.
— Да, имаш. — Магнус вдигна лявата си ръка и я изгледа въпросително. Кобалтовосини
искри бяха започнали да блещукат по връхчетата на пръстите му. — О, да, имаш.
Стаята лумна в син огън и Джулиън затвори очи.
3
Упокой навек
Погребението беше насрочено за обяд, но Ема се въртеше в леглото още от три-четири
часа сутринта. Очите й бяха сухи и я сърбяха, ръцете й трепереха, докато сресваше косата си
и я прибираше на тила си.
След като Джулиън си тръгна, бе изтичала до прозореца, увита в чаршаф, взирайки се
навън със смесица от шок и неверие. Видяла го бе как се втурва в ръмящия дъжд, без дори да
забави крачка, за да закопчае якето си.
След това, изглежда, нямаше какво повече да стори. Не беше като Джулиън, който го
грозеше опасност из улиците на Аликанте. Въпреки това бе изчакала, докато не чу звука от
стъпките му по стълбището, а после отварянето и затварянето на вратата на спалнята му.
Едва тогава бе станала и бе отишла да нагледа Тай, който все още спеше. Кит беше до
него. Беше си спомнила, че сакът на Ливи все още е в стаята, и го беше взела със себе си,
боейки се, че Тай може да го заболи, ако го види, когато се събуди. След като се върна в
стаята си, бе приседнала на леглото си и го бе отворила. Оскъдните вещи на Ливи не бяха
нищо особено: няколко поли и блузи, книга, грижливо опаковани сапун и четка за зъби.
Върху едната блуза имаше петно и Ема си беше помислила дали да не изпере дрехите на
Ливи, може би това би помогнало, а после си беше спомнила защо не би било полезно и
защо нямаше значение и се беше свила над сака, ридаейки така, сякаш сърцето й щеше да се
пръсне.
В крайна сметка беше заспала неспокоен сън, изпълнен с огън и кръв. Събудила я бе
Кристина, почукала на вратата й с чаша чай и неприятната новина, че Хорас е бил избран за
инквизитор на свикано по спешност гласуване тази сутрин. Вече беше съобщила на
останалите от семейството, които бяха будни и се приготвяха за погребението.
В чая имаше около три хиляди лъжици захар, което бе сладко от страна на Кристина, но
не можеше да изличи горчилката от новината за инквизитора.
Ема гледаше през прозореца, когато Кристина се появи отново, този път понесла
купчинка дрехи. Беше облечена в бяло — цветът на траура и погребенията за ловците на
сенки. Бяло бойно яке, бяла блуза, бели цветя в разпуснатата й черна коса.
Кристина се намръщи.
— Дръпни се оттам.
— Защо?
Ема гледаше през прозореца — от къщата се разкриваше изглед към по-ниската част на
града. Виждаха се стената около него и зелените поля отвъд. Ема зърна редица далечни
фигури, облечени в бяло, да излизат през портите на града. В средата на зелените поля две
масивни клади се възвисяваха като пирамиди.
— Вече са издигнали кладите.
Ема усети как й се завива свят.
Топлите ръце на Кристина се сключиха около нейните и миг по-късно двете седяха на
ръба на леглото, а Кристина й казваше да диша.
— Съжалявам — каза Ема. — Съжалявам. Не исках да се срина така.
Част от косата й се беше освободила — ловките ръце на Кристина се вдигнаха и
прибраха кичурите на мястото им.
 — Когато чичо ми загина — рече тя, — беше погребан в Идрис, а аз не можах да
присъствам на погребението му, защото майка ми мислеше, че в Идрис все още е опасно.
Когато се прибра у дома и аз я прегърнах, дрехите й миришеха на пушек. Помислих си, че
това е всичко, останало от чичо ми сега, миризмата на пушек върху дрехите на майка ми.
— Трябва да бъда силна — рече Ема. — Трябва да бъда опора за семейство Блекторн.
Джулиън е… Прекършен, разбит, на парчета. Липсващ. Не, не липсващ. Просто не е с мен.
— Ти също можеш да скърбиш за Ливи — каза Кристина. — Тя ти беше сестра.
Семейството е повече от кръвта във вените.
— Но…
— Скръбта не ни прави слаби — заяви Кристина твърдо. — Прави ни хора. Как би могла
да утешиш Дру или Тай, или Джулс, ако не знаеш какво от нея им липсва? Състраданието е
споделено. Да познаваш точните очертания на дупката, зейнала в сърцето от нечия загуба, е
рядкост.
— Не мисля, че който и да било от нас е в състояние да разбере очертанията и мащабите
на онова, което Тай загуби — рече Ема.
Страхът й за Тай беше наситен, постоянна горчилка в гърлото й, която се смесваше с
тъгата й по Ливи и я давеше.
Кристина я потупа по ръката за последен път.
— Най-добре се облечи. Аз ще бъда в кухнята.
Ема се облече в полузамаяно състояние и се погледна в огледалото. Белите бойни дрехи
бяха покрити с алените руни на траура, припокриващи се шарки, които бързо ставаха
безсмислени за окото така, както една дума, повтаряна до безкрай, става безсмислена за
ухото. Караше косата и кожата й да изглеждат по-бледи, дори очите й изглеждаха студени.
Приличаше на ледена висулка, помисли си, или пък на острието на нож.
Само ако Кортана беше тук. Би могла да отиде в Брослинд и да крещи, и да крещи,
разсичайки въздуха, докато не паднеше изтощена на земята — агонията на загубата,
процеждаща се от всяка пора на тялото й като кръв.
Чувствайки се непълна без меча си, Ема слезе на долния етаж.

***

Даяна бе в кухнята, когато Тай слезе на долния етаж. Беше сам и тя стисна чашата, която
държеше, толкова силно, че пръстите я заболяха.
Не беше сигурна какво беше очаквала. Останала бе при Тай през по-голямата част от
нощта, докато той спеше, вцепенен, мъртвешки сън. Опитала се бе да си спомни как да се
помоли на Разиел, но беше минало толкова време. Когато сестра й бе загинала в Тайланд, тя
бе направила приношения от тамян и цветя, ала това с нищо не бе помогнало да запълни
дупката в сърцето й там, където бе Ария.
А Ливи беше близначка на Тай. Никой от тях не бе познавал свят без другия в него.
Последните думи на Ливи бяха: „Тай, аз…“. Никой никога нямаше да разбере какво бе
искала да каже. Как би могъл да го преживее той? Как би могъл да го преживее който и да
било от тях?
Бяха получили траурни дрехи от консула, което беше мило от нейна страна. Даяна
носеше една от своите бели рокли и бойно яке; Тай беше в официално траурно облекло.
Елегантно бяло сако, бели панталони и обувки, с които косата му контрастираше ярко. За
първи път Даяна си даде сметка, че Тай ще бъде поразително красив, когато порасне. Толкова
отдавна мислеше за него като за очарователно дете, че и през ум не й беше минало, че един
ден по-зрялата идея за красота би могла да бъде отнесена към него.
Той се намръщи. Беше много, много блед, почти с цвета на избелена хартия, ала косата
му беше грижливо сресана и той имаше овладян, почти обикновен вид.
— Двайсет и три минути — каза.
— Какво?
— Нужни са ни двайсет и три минути, за да стигнем до Полята, а церемонията започва
след двайсет и пет. Къде са всички?
Даяна посегна към телефона си, за да изпрати съобщение на Джулиън, но си спомни, че
телефоните не работеха в Идрис. Съсредоточи се, заповяда си.
— Сигурна съм, че идват…
— Исках да говоря с Джулиън. — Не звучеше заповеднически, по-скоро сякаш се
опитваше да запомни дълъг списък с неща, от които се нуждаеше, в правилния ред. —
Отишъл е с Ливи в Града на тишината. Трябва да знам какво е видял и какво са й направили
там.
Аз не бих искала да знам тези неща за Ария, помисли си Даяна и начаса се скара на себе
си. Тя не беше Тай. Тай черпеше утеха от фактите. Мразеше непознатото. Тялото на Ливи
беше отнесено и заключено зад каменни врати. Естествено, че щеше да иска да знае: дали се
бяха отнесли към тялото й с нужната почит, дали бяха запазили нещата й, дали бяха измили
кръвта от лицето й? Единствено знаейки подобни неща, щеше да е в състояние да разбере.
Откъм стълбите долетя тропот на крака и изведнъж кухнята се изпълни с Блекторновци.
Тай се отдръпна, за да направи място, когато Дру се появи със зачервени очи, облечена в яке,
което й беше малко. Хелън с Тави на ръце, и двамата — облечени в бяло; Марк и Ейлийн с
вдигната коса и малки златни обици с формата на траурни руни. Даяна осъзна със сепване,
че бе очаквала да види Кийрън до Марк, забравила, че него го нямаше.
Кристина дойде след тях, а после и Ема; и двете имаха потиснат вид. Даяна беше
подредила печени филийки, масло и чай на масата; Хелън остави Тай и отиде да му вземе
нещо за хапване. Никой от останалите като че ли не проявяваше интерес към яденето.
Тай погледна неспокойно към часовника. Миг по-късно Кит също се появи, изглеждащ
неловко в бяло бойно яке. Тай не каза нищо, дори не погледна към него, но напрежението в
раменете му като че ли поотслабна лекичко.
За изненада на Даяна, последен по стълбите слезе Джулиън. Искаше й се да изтича при
него, за да се увери, че е добре, ала беше минало толкова време, откакто й беше позволявал
да го стори. Ако някога изобщо го беше правил. Открай време беше сдържано момче, което
мразеше да показва каквито и да било негативни емоции пред семейството си.
Видя как Ема го погледна, но той не отвърна на погледа й. Оглеждаше се из стаята,
преценявайки настроението на всички; каквито и пресмятания да правеше наум, оставаха
невидими зад щита на синьо-зелените му очи.
— Да тръгваме — каза. — Ще ни почакат, но не много дълго, а трябва да присъстваме на
церемонията за Робърт.
В гласа му имаше нещо различно, ала Даяна не беше сигурна какво точно. Глухотата на
скръбта най-вероятно.
Всички се обърнаха към него. Той беше центърът, помисли си Даяна, оста, около която
се въртеше семейството; Ема и Кристина останаха назад, тъй като не бяха от семейството, а
Хелън придоби облекчен вид, когато Джулиън проговори, сякаш бе изпитвала ужас при
мисълта да трябва да подкара групичката.
Тави отиде при Джулиън и го улови за ръка. Излязоха през вратата в безмълвна
процесия, бяла река, разляла се по каменните стъпала на къщата.
Даяна не бе в състояние да престане да мисли за сестра си, за това как тялото й беше
изгорено в Тайланд, а прахът й изпратен в Идрис за погребение в Града на тишината. Само че
тя не беше присъствала на погребението. По онова време мислеше, че никога няма да се
върне в Идрис.
Докато вървяха по улицата, отвеждаща до моста „Силвърстийл“, някой отвори прозорец
над главите им и спусна дълъг бял транспарант с траурна руна. Тай вдигна глава и Даяна си
даде сметка, че мостът, а после и улицата, чак до градските порти, са украсени с бели
транспаранти. Те вървяха между тях и дори Тави се оглеждаше наоколо с удивление.
Вероятно бяха най-вече в чест на Робърт, инквизитора, ала бяха и в чест на Ливи. Поне
семейство Блекторн винаги щеше да има това — спомена за честта, оказана на сестра им.
Надяваше се изборът на Хорас за инквизитор да не помрачи още повече деня. През
целия си живот си беше давала сметка за крехкото примирие не само между ловците на
сенки и долноземците, но и между онези сред нефилимите, които смятаха, че Клейвът би
трябвало да приеме долноземците… и онези, които не мислеха така. Мнозина бяха ликували,
когато долноземци се бяха присъединили към Съвета след Тъмната война, ала до ушите й
беше достигнал ропотът на онези, които не бяха… онези като Ласло Балог и Хорас
Диърборн. Студеният мир им бе дал свободата да изрекат на глас омразата, спотаена в
сърцата им, уверени, че всички правилно мислещи нефилими са съгласни с тях.
Даяна открай време вярваше, че те грешат, ала изборът на Хорас я изпълваше със страх,
че онези сред нефилимите, които бяха необратимо потопени в омраза, са много повече,
отколкото си бе представяла.
Когато поеха по моста, нещо я докосна по рамото. Понечи да го отмести и видя, че беше
бяло цвете… от онези, които растяха единствено в Идрис. Тя вдигна очи; по небето се носеха
облаци, гонени от вятъра, ала зад един от тях зърна очертанията на ездач.
Гуин. Мисълта за него разпали искрица топлина в сърцето й и тя сключи внимателно
ръка около цветето.

***

Нетленните поля.
Така се наричаха, макар че повечето хора им казваха просто Полята. Те се простираха
отвъд стените, издигнати около Аликанте след Тъмната война, чак до Брослиндската гора.
Ветрецът беше лек и единствен по рода си, срещаше се единствено в Идрис; донякъде
Ема предпочиташе вятъра, долитащ откъм океана в Лос Анджелис, с неговата солена жилка.
Вятърът в Идрис беше прекалено мек за деня, в който щяха да погребат Ливи. Повдигаше
косата й и усукваше бялата рокля около коленете й; караше белите знамена, издигнати от
двете страни на всяка от кладите, да се развяват като панделки на фона на небето.
Земята се спускаше надолу от града към дърветата. Когато наближиха погребалните
клади, Кристина улови ръката на Ема и тя стисна благодарно пръстите й — вече бяха
достатъчно близо до множеството, за да видят погледите, вперени в тях, и да чуят шепота,
надигнал се сред събралите се хора. Имаше съчувствие към семейство Блекторн, но и
яростни погледи, отправени към нея и Джулиън. Джулиън беше довел Анабел в Идрис, а Ема
бе тази, която беше счупила Меча на смъртните.
— Един толкова могъщ меч като Кортана няма място в ръцете на дете — подхвърли
русокоса жена, когато Ема мина покрай нея.
— Всичко това мирише на черна магия — обади се някой друг.
Ема реши да се опита да не ги слуша. Взираше се право напред, видя Джия, застанала
между кладите, облечена в бяло. Заляха я спомени от Тъмната война. Толкова много хора в
бяло, толкова много запалени клади.
До Джия стоеше жена с дълга червена коса — майката на Клеъри, Джослин. До тях
беше Мерис Лайтууд — в черната коса, разпиляна по гърба й, се виждаха множество сиви
нишки. Като че ли говореше настойчиво на Джия, но бяха прекалено далече, та Ема да чуе за
какво.
И двете клади бяха готови, ала все още не бяха донесли телата от Града на тишината.
Бяха се събрали доста ловци на сенки, присъствието на погребения не беше задължително,
но Робърт беше популярен, а смъртта му, както и тази на Ливи бяха шокиращи с ужаса си.
Семейството на Робърт стоеше близо до кладата вдясно — церемониалните му
инквизиторски одежди бяха обвити около върха й. Щяха да бъдат изгорени заедно с него.
Около натрупаните дърва стояха Алек и Магнус, Саймън и Изабел, до един облечени в
ритуални траурни дрехи, дори малкият Макс и Рафи. Изабел вдигна поглед, когато Ема се
приближи, и помаха за поздрав; очите й бяха подпухнали от плач.
До нея Саймън изглеждаше напрегнат като опъната тетива. Очите му се стрелкаха из
множеството и Ема не можеше да не се зачуди дали търси същите хора, които и тя… хора,
които би трябвало да бъдат тук, за да изпратят Робърт Лайтууд във вечния му сън.
Къде бяха Джейс и Клеъри?

* Обработка: ehobeho, shadow, 2020 *

Ловците на сенки никога не се бяха стрували на Кит толкова чужди, колкото в този миг.
Бяха навсякъде, облечени в бяло, цвят, който той свързваше със сватби и Великден.
Знамената, руните, проблясващите демонски кули в далечината… всички тези неща го караха
да се чувства така, сякаш се намира на друга планета.
Да не споменаваме това, че ловците на сенки не плачеха. Кит и преди беше ходил на
погребения, беше ги виждал и по телевизията. Хората обикновено държаха носни кърпички
и хлипаха в тях. Но не и тук. Тук те мълчаха, изопнати от напрежение, чуруликането на
птиците беше по-силно от говор и плач.
Не че самият Кит плачеше, не беше плакал и когато баща му умря. Знаеше, че това не е
здравословно, но ако се вярваше на баща му, позволиш ли на скръбта да те прекърши, ще
останеш прекършен завинаги. Кит дължеше твърде много на семейство Блекторн, особено на
Тай, за да си позволи да рухне заради Ливи. Тя не би искала това. Би искала от него да бъде
силен заради Тай.
Един след друг нефилимите се приближаваха до членовете на семейство Блекторн и им
поднасяха съболезнованията си. Джулиън беше заел мястото на глава на семейството,
служейки като щит за останалите, отбивайки хладно всички сърдечни опити да бъдат
заприказвани братята и сестрите му, които се бяха скупчили зад него. Изглеждаше по-студен
и далечен от обикновено, ала в това нямаше нищо чудно. Скръбта се отразяваше различно на
всеки.
Означаваше обаче, че беше пуснал ръката на Тави, който бе отишъл при Дру и се
притискаше в нея. Означаваше и че беше оставил Тай сам, така че Кит се приближи до него,
чувствайки се впечатляващо глупаво в белите кожени панталони и яке. Знаеше, че това е
официално траурно облекло, но имаше чувството, че е попаднал във видео клип от
осемдесетте.
— Погребенията винаги са толкова тъжни — каза една жена, представила се като Ирина
Картрайт, докато се взираше в Джулиън с дълбок съжаляващ поглед.
Когато Джулиън не отговори, тя обърна очи към Кит.
— Не си ли съгласен?
— Нямам представа — отвърна Кит. — Баща ми беше изяден от демони.
Ирина Картрайт като че ли се почувства неловко и след още няколко изтъркани фрази
побърза да се отдалечи. Джулиън повдигна вежди насреща му, преди да посрещне следващия
опечален.
— Телефонът още ли е у теб? — попита Кит и начаса се почувства като идиот. Кой отива
при някого на погребението на близначката му и го пита дали телефонът му е у него?
Особено ако в Идрис нямаше сигнал. — Искам да кажа, не че можеш да се обадиш. На когото
и да е.
— Има един телефон в Идрис, който работи. В кабинета на консула.
Тай не изглеждаше като излязъл от видео клип от осемдесетте, изглеждаше ледено и
поразително и…
Думата „красив“ примига в главата на Кит като неонов знак. Той не му обърна
внимание.
Елегантен. Тай изглеждаше елегантен. Тъмнокосите хора вероятно винаги изглеждаха
добре в бяло.
— Не ми трябва сигналът на телефона — продължи Тай. — А снимките в него.
— Снимки на Ливи? — попита Кит объркано.
Тай го зяпна. Кит си спомни дните в Лондон, когато работеха заедно, разследвайки…
ами разследвайки мистерии. Като Уотсън и Холмс. Никога не бе имал чувството, че не
разбира Тай. Ала сега чувстваше именно това.
— Не — отвърна Тай и се огледа наоколо.
Кит се зачуди дали увеличаващото се множество го притеснява. Тай мразеше тълпите.
Магнус и Алек стояха заедно с децата си край консула; с тях имаше красиво чернокосо
момиче с вежди досущ като тези на Алек и момче (е, вероятно беше на двайсет и няколко
години) с непокорна кестенява коса. Момчето му отправи изпитателен поглед, който сякаш
казваше струваш ми се познат. Неколцина други бяха сторили същото. Кит предполагаше,
че е, понеже изглежда като Джейс, в случай че Джейс пострадаше от неочаквана загуба на
ръст, мускули и сексапил.
— Трябва да поговоря с теб по-късно — каза Тай ниско и Кит не беше сигурен дали да
се чувства притеснен, или благодарен. Доколкото знаеше, откакто Ливи беше умряла, Тай не
беше говорил с никого.
— Не… не искаш ли да говориш с брат си? С Джулиън?
 — Не. Трябва да говоря с теб.
Тай се поколеба, сякаш се канеше да добави още нещо.
Разнесе се нисък, печален звук, като от рог, и всички се обърнаха към града. Кит
последва погледите им и видя през портите да излиза процесия. Десетки Мълчаливи братя в
одеждите си с цвят на пергамент, вървящи в две редици от двете страни на погребалните
носилки, които стражи на Съвета носеха на раменете си.
Бяха прекалено далече, та Кит да различи коя от тях беше тази на Ливи, виждаше
единствено по едно тяло, обвито в бяла материя, върху всяка от платформите. А после те
дойдоха по-близо и той видя, че едно от телата беше много по-дребно, и се обърна към Тай,
неспособен да се спре.
— Съжалявам. Толкова съжалявам.
Тай гледаше към града. Дългите пръсти на едната му ръка се свиваха и разпускаха, ала
това бе единственият му израз на емоция.
— Наистина няма причина да съжаляваш — каза. — Така че, моля те, недей.
Кит стоеше, без да продумва. Студено напрежение се разливаше в него, страх, от който
не бе в състояние да се отърси — че бе изгубил не само Ливи, но и Тай.

***

— Още не са се върнали — обясни Изабел.

Беше овладяна, безукорна в бойното си облекло; бяла копринена лента придържаше
косата й назад. Стискаше ръката на Саймън, кокалчетата бяха побелели като цветето върху
ревера й.
Ема открай време мислеше за скръбта като хищни нокти. Хищните нокти на огромно
чудовище, които не си в състояние да видиш, протегнали се от небето, за да те сграбчат,
спирайки дъха ти и оставяйки единствено болка, от която, колкото и да се гърчиш, не можеш
да се отскубнеш или да избегнеш. Просто трябваше да я търпиш, докато ноктите те държат в
плен.
Виждаше болката в очите на Изабел зад спокойната й фасада и част от нея искаше да
прегърне другото момиче. Щеше й се Клеъри да беше тук… Клеъри и Изабел бяха като
сестри и Клеъри би могла да я утеши така, както е в състояние да го стори само най-добрият
ти приятел.
— Мислех, че знаеш — каза Саймън, сбърчил вежди насреща й. Ема си спомни думите
на Клеъри, че не може да му каже за виденията си, в които умира, защото Саймън щял да
рухне. — Мислех, че са ти казали къде отиват.
Никой като че ли не им обръщаше особено внимание — Джия все още беше погълната
от разговор с Джослин и Мерис, а останалите ловци на сенки се бяха струпали около
Джулиън и останалите, за да изразят съболезнованията си.
— Така е. Отидоха в царството на феите. Знам.
Инстинктивно Саймън и Изабел дойдоха по-близо до нея. На Ема й се искаше да не
изглежда чак толкова, сякаш са се скупчили, за да споделят тайни, при положение че именно
това правеха.
— Просто мислех, че досега ще са се прибрали — продължи тя.
— Възнамеряваха да си дойдат вчера. — Изабел изгука и се наведе, за да вдигне Макс,
заравяйки брадичка в косата му. — Знам… ужасно е. Ако само имаше начин да им изпратим
съобщение.
— Не е като да можехме да помолим Клейва да отложи погребението — добави Саймън.
Ловците на сенки не балсамираха телата на своите мъртъвци, те биваха изгаряни
възможно най-скоро, преди да са започнали да се разлагат.
— Джейс ще бъде съсипан. — Изи погледна през рамо към брат си, който държеше Рафи
за ръка и говореше с Магнус, вдигнал поглед към него. — Особено защото не е бил тук, за да
бъде опора на Алек.
— Скръбта трае дълго — рече Ема със свито гърло. — В началото има много хора,
готови да те подкрепят. За него ще е по-добре, ако Джейс е до него по-късно, след
шумотевицата на погребението и баналните думи на напълно непознати.
Очите на Изи омекнаха.
— Благодаря. И се опитай да не се тревожиш за Клеъри и Джейс. Знаехме, че няма да
бъдем в състояние да се свържем с тях, докато ги няма. Саймън… той е парабатай на Клеъри.
Щеше да почувства, ако нещо се е случило с нея. Както и Алек с Джейс.
Ема не можеше да възрази за силата на парабатайската връзка. Сведе поглед надолу,
чудейки се…
— Дойдоха. — Беше Магнус, посегнал да вземе Макс от Изабел. Хвърли на Ема странен
кос поглед, който тя не можа да разчете. — Братята.
Ема погледна натам. Така беше: бяха навлезли безшумно сред множеството, разделяйки
го надве като Червено море. Ловците на сенки се отдръпваха, докато носилките с Ливи и
Робърт минаваха между тях и спряха между кладите.
Ливи лежеше, бледа и безкръвна, тялото й беше обвито в бяла копринена рокля, бяла
копринена лента превързваше очите й. Златният й медальон проблясваше около гърлото,
дългата й кестенява коса беше поръсена с цветя.
Ливи, танцуваща върху леглото си, облечена в рокля от бледозелен шифон, която си
беше купила в „Скрити съкровища“. Ема, Ема, виж новата ми рокля! Ема се бореше със
спомена, със студената истина: това бе последната рокля, която Ливи щеше да носи някога.
Това бе последният път, когато щеше да види познатата й кестенява коса, извивката на бузата
й, упоритата й брадичка. Ливи, моя Ливи, моята мъдра малка сова, моята сладка малка
сестра. Искаше да изпищи, ала ловците на сенки не плачеха пред лицето на смъртта. Вместо
това изричаха древните думи, предавани през поколенията.
Ave atque vale. Шепотът премина през множеството. Ave atque vale, Робърт Лайтууд. Ave
atque vale, Ливия Блекторн.
Изабел и Алек се обърнаха към носилката на баща си. Джулиън и останалите от
семейство Блекторн все още бяха в плен на поднасящи съболезнования. За миг Ема остана
сама със Саймън.
— Говорих с Клеъри, преди тя да замине. — Думите изгаряха гърлото й. — Безпокоеше
се, че ще се случи нещо лошо.
Саймън изглеждаше озадачен.
— Какво лошо нещо?
Ема поклати глава.
— Просто… ако не се прибере, когато би трябвало…
Саймън я погледна с разтревожени очи, но преди да успее да каже каквото и да било,
Джия пристъпи напред и заговори.
 ***

— Ловците на сенки умират млади — каза някой от множеството.

Джулиън не го познаваше: изглеждаше на четиридесет и няколко години, с гъсти черни
вежди. Върху бойните му дрехи беше пришит символът на Сколоманса, но иначе нищо не го
отличаваше от десетките други хора, дошли при него, за да му кажат колко съжаляват, че
сестра му беше умряла.
— Ала петнайсет години… — Мъжът поклати глава. Гладстоун, спомни си Джулиън.
Фамилията му беше Гладстоун. — Робърт изживя пълен живот. Беше далечен мой братовчед,
между другото. Ала онова, което се случи със сестра ти, никога не би трябвало да се случи.
Тя бе просто дете.
Зад гърба на Джулиън, от Марк се откъсна задавен звук. Джулиън каза нещо учтиво, за
да отпрати Гладстоун. Всичко му се струваше далечно, приглушено, сякаш целият свят беше
обвит в памук.
— Не ми хареса — подхвърли Дру, след като Гладстоун си отиде.
Кожата под очите й беше лъскава и опъната, там, където сълзите бяха оставили следи,
които не можеше да бъдат отмити.
Сякаш имаше двама Джулиъновци. Единият беше Джулиън Преди, онзи, който би се
пресегнал, за да разроши косата й, да я утеши. Джулиън Сега не го направи. Той остана
неподвижен, докато множеството се раздели, за да направи място на погребалната процесия,
и видя как Хелън вдигна Тави.
— На седем години е — каза й. — Прекалено голям е, за да го носят навсякъде.
Хелън го погледна полуизненадано, полуукорително, но не каза нищо. Мълчаливите
братя минаваха между тях с погребалните носилки и семейство Блекторн застина, докато
въздухът се изпълни с напева на нефилимите.
Ave atque vale, Ливия Блекторн. Здравей и сбогом навеки.
Дру притисна юмруци в очите си и Ейлийн обви ръка около нея, Джулиън се огледа за
Тай. Беше по-силно от него.
Марк беше отишъл при него и му говореше нещо. Кит стоеше от другата му страна, с
ръце в джобовете, прегърбени рамене и отчаян вид. Самият Тай се взираше в носилката на
Ливи, а върху бузите му грееха две алени петна. Докато идваха насам, беше обсипал Джулиън
с въпроси (Кой я докосна в Града на тишината? Измиха ли я от кръвта? Сресаха ли косата
й? Свалиха ли й медальона? Оставиха ли те да вземеш дрехите й? Кой избра роклята, в
която ще я погребат? Затвориха ли очите й, преди да ги превържат с копринената
лента?), докато Джулиън не стигна на крачка от това да му се сопне.
Стълби бяха подпрени на кладите, които представляваха огромни купчини от цепеници
и подпалки. Един Мълчалив брат взе тялото на Ливи и пое по стълбата. Когато стигна до
върха, положи внимателно тялото й; на съседната клада друг Мълчалив брат правеше същото
с Робърт Лайтууд.
Даяна също беше застанала до Тай. В яката й беше втъкнато бяло цвете, бледо на фона на
тъмната й кожа. Каза тихичко нещо на Тай и той вдигна очи към нея.
Джулиън изпитваше физическа болка, сякаш някой го беше ударил в корема и едва сега
си връщаше дъха. Усещаше окървавената лента плат около китката си като огнен обръч.
Ема. Потърси я в множеството и я видя, застанала до Саймън. Кристина беше до тях.
 Бяха отместили стълбите и Мълчаливите братя пристъпиха напред със запалени факли.
Пламъкът им беше достатъчно ярък, за да освети дори деня. Косата на Ема искреше,
улавяйки сиянието му, докато Мълчаливите братя заемаха местата си около кладите.
— Тези пламъци, това изгаряне… — проговори Марк, който беше дошъл да застане до
него. — В Дивия лов практикувахме небесни погребения.
Джулиън го погледна. Лицето му беше зачервено, светлите му къдрици — разрошени.
Траурните му руни обаче бяха положени грижливо и прецизно, което означаваше, че не си ги
беше направил сам. Бяха красиви и деликатно изрисувани — дело на Кристина.
— Оставяхме телата върху ледници или на върха на високи дървета, та птиците да ги
изкълват до кости.
— Какво ще кажеш да не предлагаш нещо такова на никой друг на това погребение? —
рече Джулиън.
Марк потръпна.
— Извинявай. Невинаги знам какво е уместно да кажа.
— Когато не си сигурен, не казвай нищо. Буквално. Най-добре изобщо не говори.
Марк го погледна по същия начин, по който и Хелън преди малко, наполовина наранено,
наполовина изненадано, но преди да успее да каже каквото и да било, Джия Пенхалоу,
облечена в ослепително бели церемониални одежди, заговори:
— Ловци на сенки — каза и дълбокият й глас се разнесе над Нетленните поля. —
Сполетя ни огромна трагедия. Един от най-верните слуги на Клейва, Робърт Лайтууд, беше
посечен в Залата на Съвета, там, където винаги е властвал Законът.
— Да не повярва човек. Нито дума за това, че беше предател — измърмори някой в
множеството.
Зара.
Думите й бяха последвани от изблик на кикот като изригнал чайник. Приятелите й
Мануел Вилялобос, Саманта Ларкспиър и Джесика Босежур образуваха плътен кръг около
нея.
— Не мога да повярвам, че са тук.
Беше Ема. Незнайно как, тя бе застанала до него. Джулиън не помнеше как се беше
приближила, но реалността примигваше пред него като обектива на фотоапарата, който се
отваряше и затваряше. Като че ли се сепна мъничко, когато той не отговори, но после се
отдалечи в множеството, сръгвайки Гладстоун, за да го отмести от пътя си.
— Освен това една от най-младите и най-обещаващите сред нас беше убита, кръвта й
беше пролята пред очите ни — каза Джия в същия миг, в който Ема стигна до Зара и
приятелите й.
Зара подскочи лекичко назад, а после опита да скрие загубата на самоувереността си с
яростен поглед. Сякаш Ема я вълнуваше нейната самоувереност, помисли си Джулиън. Тя
посочи първо Зара, а после семейство Блекторн и Тай, докато гласът на Джия отекваше над
поляната:
— Няма да оставим тяхната смърт ненаказана. Няма да забравим кой беше отговорен.
Ние сме воини и ще отвърнем на удара.
Зара и приятелите й бяха придобили тъпо упорити изражения… всички, освен Мануел,
върху чиито устни играеше крива усмивка, от която при всякакви други обстоятелства
Джулиън биха го побили тръпки. Ема се обърна и си тръгна. Лицето й беше мрачно.
Ала Зара беше млъкнала, което беше нещо.
 — Тях вече ги няма — продължи Джия. — Нефилимите изгубиха две забележителни
души. Нека Разиел ги благослови. Нека Джонатан Ловеца на сенки ги почете. Нека Дейвид
Мълчаливия си спомни за тях. И нека предадем телата им на некропола, където те ще служат
завинаги.
Гласът на консула беше омекнал. Всички гледаха към нея, дори децата — Тави, Рафи и
Макс, — така че всички видяха как изражението й се промени и помрачня. Изрече
следващите думи така, сякаш горчаха в устата й.
— А сега новият ни инквизитор иска да каже няколко думи.
Хорас Диърборн пристъпи напред, Джулиън не го беше забелязал до този момент.
Носеше бели траурни одежди и подобаващо мрачно изражение, ала зад него като че ли се
долавяше насмешка, като сянка зад стъкло.
Зара не криеше широката си усмивка, още от приятелите й от Сколоманса се бяха
събрали около нея. Помаха лекичко на баща си, все така усмихната, и ехидната усмивчица на
Мануел се разля по цялото му лице.
Джулиън видя, че Изабел и Саймън изглеждаха така, сякаш им се повдига, видя ужаса
върху лицето на Ема и гнева върху тези на Магнус и Алек.
Опита се да почувства същото, което и те, ала не можа. Не беше в състояние да
почувства каквото и да било.

***

В продължение на един дълъг миг Хорас Диърборн просто обхождаше тълпата с поглед.
Кит бе чул достатъчно от другите, за да разбере, че бащата на Зара е още по-фанатизиран от
дъщеря си и че беше избран за инквизитор от множеството на Съвета, което като че ли
повече се боеше от Двора на тъмните елфи и заплахата от страна на долноземците,
отколкото от това да сложи власт в ръцете на един очевидно зъл човек.
Не че Кит намираше това за учудващо. Единствено за депресиращо.
До него Тай като че ли изобщо не поглеждаше към Хорас. Беше вдигнал очи към Ливи,
или поне към малкото от нея, което можеше да види — тя беше бяло петънце на върха на
висока купчина дърва за горене. Докато се взираше в сестра си, прокарваше десния си
показалец върху опакото на лявата си ръка отново и отново; ако не се броеше това, беше
напълно неподвижен.
— Днес — започна Хорас най-сетне, — както каза консулът, може да е ден за скръб.
— Колко мило от негова страна да го признае — измърмори Даяна.
— Само че! — Гласът на Хорас се извиси и той размаха пръст към множеството, сякаш
ги обвиняваше в ужасяващо престъпление. — Смъртта на тези двама нефилими… Няма
никакво съмнение кой е отговорен за убийството им… глупави ловци на сенки може и да
допуснаха това да се случи, ала зад тях се криеше ръката на краля на тъмните елфи и всички
феи и долноземци изобщо!
И защо, помисли си Кит. Хорас му напомняше за онези политици, които крещяха по
телевизията, почервенели мъже, които винаги изглеждаха разгневени и винаги искаха да ти
втълпят, че трябва да се страхуваш. За Кит в идеята, че ако кралят на тъмните елфи беше
отговорен за смъртта на Ливи и Робърт, всички долноземци бяха виновни, нямаше никакъв
смисъл, но ако се беше надявал на възражения от страна на множеството, остана
разочарован. Събралите се бяха странно притихнали, но Кит нямаше чувството, че са
настроени против Хорас. По-скоро изглеждаше така, сякаш им се струваше, че би било
невъзпитано да нададат възгласи на одобрение. Магнус гледаше с напълно безизразно лице,
сякаш някой го беше изтрил с гумичка.
— Смъртта служи, за да ни напомни — продължи Хорас и Кит хвърли поглед към
Джулиън, чиято тъмнокестенява коса се развяваше на усилващия се вятър. Кит се съмняваше,
че това бе напомняне, от което Джулиън имаше нужда. — Напомняне, че имаме само един
живот и трябва да го живеем като воини. Напомняне, че имаме един-единствен шанс да
направим правилния избор. Напомняне, че наближава времето, когато всички ловци на
сенки ще трябва да решат на чия страна са. Дали са на страната на предатели и
долноземцолюбци? Дали са на страната на онези, които биха искали да унищожат нашия
начин на живот и културата ни? Дали… млади човече, какво правиш? Слез от там!
— О, в името на Ангела — прошепна Даяна.
Тай бе започнал да се катери по погребалната клада на сестра си. Не изглеждаше лесно
— дърветата бяха подредени така, че да горят добре, а не за да се катериш по тях, ала въпреки
това Тай успяваше да открие къде да се залови. Вече се беше изкачил доста високо и Кит
усети как го пронизва страх при мисълта за това какво щеше да стане, ако една от
цепениците се измъкнеше и той паднеше.
Понечи да тръгне след него, без дори да се замисли, но беше спрян от ръка, дръпнала го
назад за яката.
— Не. Не ти.
Върху изопнатото лице на Даяна се бяха вдълбали мрачни линии. Не ти. Кит разбра
какво имаше предвид само след миг. Джулиън Блекторн вече тичаше, блъсвайки настрани
инквизитора (който изписка възмутено), хвърли се към кладата и се закатери след брат си.

***

— Джулиън! — изкрещя Ема, но се съмняваше, че той бе в състояние да я чуе.

Сега вече всички крещяха — стражите на Съвета, събралите се ловци на сенки, консулът
и инквизиторът. Зара и приятелите й ревяха от смях, сочейки към Тай. Той почти беше
стигнал до върха и като че ли не чуваше никого и нищо около себе си, докато се катереше с
упорита интензивност. Под него Джулиън, който се катереше по-предпазливо, не можеше да
се мери със скоростта му.
Единствено членовете на семейство Блекторн бяха напълно мълчаливи. Ема понечи да
тръгне към кладата, но Кристина я улови за китката, клатейки глава.
— Недей… не е безопасно, по-добре е да не отвличаш вниманието на Джулиън…
Тай стигна до платформата на върха на кладата и приседна там, до тялото на сестра си.
От гърлото на Хелън се изтръгна тихичко скимтене.
— Тай.
На върха на кладата нямаше никаква защита от вятъра и косата на Тай се развяваше
около лицето му, когато той се наведе над Ливи. Изглеждаше така, сякаш докосва
сключените й ръце. Ема почувства вълна от съчувствена скръб като удар в корема,
последвана от прилив на тревога.
Джулиън стигна до платформата и коленичи до брат си. Приличаха на две бели
шахматни фигури, единствено косите им, тази на Тай — малко по-тъмна на цвят, ги
различаваха.
Ема почувства ударите на сърцето в гърлото си. Това бе едно от най-трудните неща,
които беше правила в живота си — да не се втурне към кладата, за да се покатери на върха й.
Всичко друго, освен Джулиън и Тай, й се струваше невероятно далечно, дори когато чу как
Зара и приятелите й се кикотят, че Мълчаливите братя трябвало да запалят кладата, да
изгорят Тай и Джулиън заедно с Ливи, след като толкова искали да бъдат с нея.

Почувства как до нея Кристина настръхна. Марк вървеше през тревата към двете клади.
Сега Зара и приятелите й злословеха нещо за него, за заострените му уши, за елфическата му
кръв. Марк крачеше с наведена глава, решително и Ема не бе в състояние да издържа повече:
отскубна се от Кристина и се втурна през тревата. Ако Марк щеше да се покатери след
Джулиън и Тай, тя също щеше да го стори.
 Зърна Джия, застанала до Мерис и Джослин — и трите бяха като вкаменени, ужасена
жива картина. Ловците на сенки не правеха такива неща. Не превръщаха скръбта в зрелище.
Те не крещяха, не беснееха, не рухваха, нито се прекършваха, не се катереха по погребални
клади.
Джулиън се беше навел и беше уловил лицето на брат си между дланите си. Беше
невероятно нежна картина, въпреки мястото, където се намираха. Ема можеше да си
представи колко му е трудно: мразеше да показва чувствата си пред някого, комуто не
можеше да има доверие, ала в този миг като че ли не мислеше за това, шепнеше нещо на Тай,
допрял чело до неговото.
— Стълбите — каза Ема на Марк и той кимна, без да задава въпроси.
Минаха покрай неколцина зяпачи и грабнаха една от тежките стълби, които
Мълчаливите братя бяха отнесли на Полето, подпирайки я до кладата на Ливи.
— Джулиън — повика го и видя как той погледна надолу към нея, докато двамата с
Марк държаха здраво стълбата.
Някъде отзад Хорас им крещеше да се махнат, заповядваше на стражите да дойдат и да
смъкнат двете момчета. Никой обаче не помръдваше.
Джулиън докосна Тай по бузата и Тай се поколеба, вдигайки ръце, за да го прегърне за
миг. След това ги отпусна и последва Джулиън надолу по стълбата. Когато стъпи на земята,
Джулиън остана там, вдигнал очи нагоре, готов да улови брат си, ако падне.
Тай също слезе и се отдалечи от кладата, без дори да спре да си поеме дъх, отправяйки
се към Кит и Даяна през тревата.
Някой им крещеше да махнат стълбата, Марк я нарами и я отнесе при Мълчаливите
братя, докато Ема улови Джулиън за китките и го издърпа нежно настрани от кладите.
Изглеждаше зашеметен, сякаш беше получил удар, който го беше замаял. Ема спря на
известно разстояние от всички и взе ръцете му в своите. Никой нямаше да го сметне за
странно, това беше нормална проява на обич между парабатаи. Въпреки това потрепери от
смесицата от това да го докосва, ужаса на ситуацията и празното изражение върху лицето му.
— Джулиън — каза и той потръпна.
— Ръцете ми. — Звучеше изненадано. — Не го почувствах.
Ема сведе поглед надолу и си пое рязко дъх. Дланите му бяха безумна плетеница от
трески. Някои бяха малки тъмни линии на фона на кожата му, ала други бяха по-големи, като
счупени клечки за зъби, които се бяха забили под ъгъл и около тях се процеждаше кръв.
— Имаш нужда от иратце. — Ема пусна едната му китка и посегна към стилито в колана
си. — Нека…
— Не. — Джулиън освободи другата си китка. Изражението му бе по-студено от
ледник. — Не мисля, че е добра идея.
И се отдалечи, докато Ема се мъчеше да си поеме дъх. Тай и Марк се бяха върнали при
останалите от семейство Блекторн. Тай беше близо до Кит, както бе почти винаги, като
магнит, залепил се на мястото си.
Ема видя как Марк улови ръката на Кристина и я задържа в своята и си помисли: Аз би
трябвало да държа ръцете на Джулиън, би трябвало да съм до него, да му напомням, че на
света все още има неща, за които си струва да се живее.
Ала ръцете на Джулиън бяха окървавени и наранени и той не искаше тя да ги докосва.
Така както и душата му беше наранена и окървавена и може би той не искаше никой да се
доближава и до нея, но с нея беше различно, тя бе неговият парабатай, нали така?
 Време е. Безмълвният глас на един от Братята се разля над Полята: те всички го чуха, с
изключение на Магнус и Макс, които се огледаха объркано наоколо. Ема едва имаше време
да се приготви, преди Мълчаливите братя да допрат факлите си до основите на двете клади.
Огънят лумна нагоре, извиха се златни и червени пламъци и за миг беше почти красиво.
А после ревът им я връхлетя като звука на разбиващи се вълни, горещината се разля по
тревата и тялото на Ливи изчезна зад пелена от дим.

***

Кит едва чуваше тихия напев на нефилимите над алчното пращене на пламъците: Vale,
vale, vale. Сбогом, сбогом, сбогом.
Пушекът беше гъст. Очите му щипеха и пареха и той не можеше да престане да мисли за
това, че за баща му не бе имало погребение, че от него не бе останало достатъчно, за да бъде
погребан, плътта му беше превърната от отровата на мантидите в пепел, за която се бяха
погрижили Мълчаливите братя.
Не беше в състояние да погледне към семейство Блекторн, затова гледаше семейство
Лайтууд. Досега вече беше чул имената на всички, знаеше, че сестрата на Алек се казва
Изабел, тъмнокосото момиче, което стоеше, обвило ръце около него и майка си Мерис. Рафи
и Макс се държаха за ръце, Саймън и Магнус стояха близо до другите, като малки луни на
утеха в орбита около планета на скръб. Спомни си как бе чул някой да казва, че погребенията
са за живите, не за мъртвите, за да могат да се сбогуват. Зачуди се за изгарянето: дали беше,
за да могат нефилимите да се сбогуват в огън, който им напомняше за ангели?
Видя един мъж да пристъпя към семейство Лайтууд и примига с плувнали в сълзи очи.
Беше млад мъж, красив, с къдрава кестенява коса и квадратна челюст. Не носеше бяло като
останалите, а обикновени черни бойни дрехи. Докато минаваше покрай Мерис, поспря и
положи ръка на рамото й.
Тя не се обърна, нито забеляза. Никой не забеляза. Магнус хвърли поглед за миг,
намръщвайки се, но после извърна очи и с вледеняващо усещане в гърдите Кит осъзна, че той
е единственият, който бе в състояние да види младия мъж… и че пушекът като че ли
минаваше през тялото на непознатия, сякаш беше изтъкано от въздух.
Призрак — помисли си той. — Като Джесамин. Огледа се трескаво наоколо,
несъмнено из Нетленните поля имаше и други призраци, мъртвите им крака не оставяха
дири по тревата.
Видя обаче единствено семейство Блекторн, сгушени заедно, Ема и Кристина една до
друга и Джулиън с Тави, докато пушекът се извиваше около тях. Мъничко неохотно погледна
обратно: младият мъж с тъмната коса беше коленичил пред кладата на Робърт Лайтууд. Беше
по-близо до пламъците, отколкото би могъл да застане който и да било човек, и те сякаш
танцуваха в очертанията на тялото му, разпалвайки огнени сълзи в очите му.
Парабатай, помисли си Кит изведнъж. В прегърбените рамене на младия мъж, в
протегнатите му ръце, в копнежа, изписан върху лицето му, видя Ема и Джулиън, Алек,
когато говореше за Джейс, и разбра, че вижда призрака на парабатая на Робърт Лайтууд. Не
знаеше откъде, но го знаеше.
Каква жестока връзка, помисли си, правеща от двама души един човек и оставяща
подобно съкрушение, когато единият си отидеше.
 Извърна очи от призрака, давайки си сметка, че пушекът и огънят се бяха превърнали в
стена и че кладите вече не се виждаха. Ливи беше изчезнала зад бушуващата тъмнина.
Последното, което видя, преди сълзите да го заслепят, бе Тай до себе си, вдигнал лице и
затворил очи, тъмен силует, очертан от яркото сияние на огъня, сякаш обгърнат от златен
ореол.
4
Нищо наше
Кладите все още горяха, когато процесията се обърна и се отправи обратно към града.
Беше нещо обичайно димът да се издига в небето цяла нощ, а семействата да се съберат на
Площада на Ангела, за да скърбят заедно със събратята си.
Не че Ема очакваше семейство Блекторн да го направят. Щяха да си останат вкъщи,
затворени заедно. Твърде дълго бяха откъснати от всички, за да искат утехата на нефилими,
които едва познаваха.
Тя беше изостанала от групичката им, прекалено наранена, за да иска отново да се
опита да говори с Джулиън пред семейството му.
— Ема — разнесе се глас до нея.
Обърна се и видя Джем Карстерс. Джем. Беше прекалено изненадана, за да проговори.
Някога Джем беше Мълчалив брат и въпреки че беше Карстерс, беше много далечен роднина,
защото беше на повече от сто години. Само че изглеждаше на около двайсет и пет и беше по
дънки и износени обувки. Носеше бял пуловер, който, предположи тя, беше неговият начин
да зачете погребалното бяло на ловците на сенки. Макар в продължение на години да беше
ловец на сенки, Джем вече не беше един от тях.
— Джем — прошепна Ема, тъй като не искаше да обезпокои никого в процесията. —
Благодаря ти, че дойде.
— Исках да знаеш колко много съжалявам — каза той. Лицето му беше бледо и
обтегнато. — Знам, че обичаше Ливия като сестра.
— Видях как умира. Някога виждал ли си как умира някой, когото обичаш?
— Да — отвърна Джем.
Така беше с почти безсмъртните хора, помисли си Ема. Рядкост бе да преживееш нещо,
което те не бяха преживявали.
— Може ли да поговорим? — попита тя изведнъж. — Само ние двамата?
— Да. Аз също исках да си поговорим насаме.
Той посочи ниско възвишение на известно разстояние от там, отчасти скрито от
групичка дървета. След като предупреди шепнешком Кристина, че отива да говори с Джем
(„Онзи Джем? Който е наистина стар? Който е женен за магьосница? Наистина ли?“), тя се
присъедини към Джем, който седеше на тревата сред разхвърляни стари камъни.
За миг останаха да седят в мълчание, загледани към Нетленните поля.
— Когато беше Мълчалив брат — попита Ема изведнъж, — изгарял ли си хора?
Джем я погледна, очите му бяха много тъмни.
— Помагал съм за запалването на кладите. Един умен човек, когото познавах някога,
веднъж каза, че не сме в състояние да разберем живота, така че не можем да се надяваме да
разберем смъртта. Смъртта ми отне мнозина, които обичах, ала не става по-лесно, не е по-
лесно и да гледаш как кладите горят.
— Ние сме прах и сенки — каза Ема. — Предполагам, и пепел.
— Идеята беше да ни направи равни — рече Джем. — Всички изгаряме и пепелта ни
отива за изграждането на Града от кости.
— С изключение на престъпниците — каза Ема и челото на Джем се сбърчи.
— Ливия не беше престъпник. Нито пък ти, освен ако не обмисляш да извършиш
престъпление.
Вече го направих. Вече съм престъпно влюбена в своя парабатай. Желанието да изрече
думите, да го признае пред някого — и по-точно пред Джем — бе като натиск зад очите й. Тя
побърза да каже:
— Твоят парабатай някога отдръпвал ли се е от теб? Нали се сещаш, когато си искал да
говорите?
— Хората правят странни неща, когато скърбят — отвърна Джем меко. — Гледах
отдалече по-рано. Видях как Джулиън се покатери върху кладата заради брат си. Знам колко
много обича тези деца открай време. Нищо от онова, което казва или прави сега, в тези
първи и най-трудни дни, не е истинският Джулиън. Освен това — добави Джем с лека
усмивка — да бъдеш парабатай е сложно. Веднъж ударих моя парабатай по лицето.
— Какво си направил?
— Както ти казах. — Джем като че ли се наслаждаваше на нейното изумление. —
Ударих моя парабатай… обичах го повече, отколкото съм обичал когото и да било на света,
освен Теса, а го ударих в лицето, защото сърцето ми се късаше. Едва ли мога да съдя когото и
да било.
— Теса! — възкликна Ема. — Къде е тя?
Ръката на Джем се сви в юмрук в тревата.
— Знаеш ли за болестта сред магьосниците?
Ема си спомни, че бе чула за слабостта на Магнус, за това колко бързо се изчерпвала
магията му. Че не бил само той, че били засегнати и други магьосници.
— Болна ли е? — попита.
— Не — отвърна Джем. — Беше болна, но се възстанови.
— Значи, магьосниците могат да оздравеят?
— Теса е единствената, победила болестта. Според нея е защитена от нефилимската си
кръв. Ала все повече магьосници се разболяват… и онези, които са по-стари, които са
използвали повече и по-могъща магия, се разболяват първи.
— Като Магнус — прошепна Ема. — Колко знае Теса за това? Какво са открили?
— Според Теса е възможно да има връзка с магиите, с помощта на които Малкълм Фейд
възкреси Анабел. Той използва лей-линиите за своята черна магия… ако те са заразени с
този мрак, възможно е отровата да се предава на всеки магьосник, който ги използва.
— Не може ли просто да престанат да ги използват?
— Има само няколко източника на сила — отвърна Джем. — Лей-линиите са най-
лесният. Мнозина от магьосниците действително престанаха да ги използват, но това
означава, че изчерпват силите си много бързо, което също е опасно. — Той й отправи не
особено убедителна усмивка. — Теса ще го разреши. Тя откри Кит… ще намери и отговора
на тази загадка.
Джем наведе глава. Косата му беше ниско подстригана и Ема видя белезите от времето
му като Мълчалив брат там, където върху бузите му някога бяха поставени руните за
мълчание.
— Всъщност именно за Кит исках да говоря с теб — каза той. — Това е отчасти
причината да дойда.
— Така ли? Заради Кит? Доколкото знам, той е добре. Тъжен като всички нас.
— Кит е повече от просто един Херондейл. Всички от рода Херондейл са важни за мен,
но същото важи и за родовете Карстерс и Блекторн. Ала с Теса знаехме, че Кит е в опасност,
от мига, в който научихме за потеклото му. Положихме огромни усилия да го намерим, но
Джони Рук го беше скрил много добре.
— Потеклото му? Джони Рук беше мошеник, а според Кит майка му била танцьорка във
Вегас.
— Джони беше мошеник, но освен това в рода му имаше нефилимска кръв… отпреди
много време, навярно стотици години. Ала не това е забележителното у Кит.
Забележителното у него е онова, което е наследил от майка си. — Джем се поколеба. —
Семейството на майка му е преследвано от феите от много поколения насам. Кралят на
тъмните елфи е твърдо решен да ги унищожи, а Кит е последният от рода.
Ема се тръшна на една страна върху тревата.
— Пак ли елфи! — простена.
Джем се усмихна, ала в очите му имаше тревога.
— Майката на Кит беше убита от един от Ездачите на Манан — каза той. — Фал.
Вярвам, че го познаваше.
— Вярвам, че го убих. — Ема се надигна и отново седна. — И сега се радвам, че го
сторих. Убил е майката на Кит? Това е ужасно.
— Не мога да ти кажа толкова, колкото бих искал — рече Джем. — Все още не. Но мога
да ти кажа, че в рода на Кит има елфическа кръв. Майка му беше преследвана, също като
баща й преди нея, и така в продължение на поколения. Кит е жив, защото майка му е
положила огромни усилия да скрие раждането му. Заличила е всяка връзка между тях и
когато умряла, кралят решил, че родът е умрял с нея.
— Но това се е променило? — попита Ема.
— Боим се, че е така. С Теса оставихме Кит при вас в Института, защото
магьосническата болест вече започваше да се проявява. Тогава не знаехме дали е нещо, което
може да се предаде на хората. Освен това трябваше да отидем в Спираловидния лабиринт, а
те нямаше да ни позволят да го вземем със себе си. От самото начало възнамерявахме да се
върнем за него… нямахме представа, че Ездачите са били изпратени за вас. Не можем да сме
сигурни дали не са го разпознали. Той много прилича на майка си.
— Не мисля — рече Ема. Според нея Кит досущ приличаше на Джейс. — Значи, ще
отведете Кит със себе си? Не бихме искали да го изгубим, но ако се налага…
— Положението с магьосническата болест се влошава. С Теса работим денем и нощем в
Спираловидния лабиринт, опитвайки се да намерим лек. Има и още нещо. — Той се
поколеба. — Теса е бременна.
— О! Честито!
Това беше първата добра новина, която беше чула сякаш от цяла вечност.
Джем се усмихна и изглеждаше така, сякаш в него бе запалена светлина. Толкова дълго
бе живял, знаеше Ема, убеден, че никога няма да има семейство. Да бъде женен и да чака
дете, най-обикновените чудеса, от които беше изтъкан обикновеният живот, трябва да бе
наистина необикновено за него.
— Прекрасно е. — Той сложи ръка върху нейната. — Имам ти доверие, Ема. Искам само
да те помоля да държиш Кит под око и ако забележиш нещо подозрително… ако ти се стори,
че някой го търси, моля те, кажи ми. Веднага ще дойда.
— Огнено съобщение ли да ти изпратя? — попита Ема, докато щастието от новината за
бебето се отцеждаше от нея.
— Невинаги е възможно да се изпрати огнено съобщение. Съществуват по-лесни
начини. — Джем пъхна нещо в шепата й. Простичък сребърен пръстен с прозрачен камък. —
Стъкло е — обясни. — Счупи го и Теса ще научи, другият е у нея.
Ема го надяна на пръста си. Спомни си Кит, застанал предано до Тай на погребението.
Спомни си светлите му къдрици, сините очи, деликатното лице, дали би трябвало да се
досети, че във вените му има елфическа кръв? Не. Той не приличаше на Марк. Приличаше на
Херондейл. Сякаш това бе всичко, което бе.
— Можеш да разчиташ на мен — заяви. — Ще си отварям очите за Кит. Мога ли да
помогна с нещо за лей-линиите?
— Би било полезно да имаме някой ловец на сенки в Лос Анджелис, който да провери
средоточието на магията на Малкълм. Свържи се с Катарина Лос, когато се приберете. Тя
може да се нуждае от помощта ти.
— Ще го направя — отвърна Ема. — Мисля, че ще е хубаво да имам някаква цел. Ливи е
мъртва… Джейс и Клеъри са на мисия и никой не може да се свърже с тях… а Хорас
Диърборн е инквизитор. В момента сякаш не е останала никаква надежда за каквото и да
било.
— Винаги има надежда. Когато бях съвсем млад, все още беше позволено да вземаме
плячка. Имуществото на долноземците можеше да бъде конфискувано от всеки ловец на
сенки. Познавах мъж, който окачваше главите на убити феи в Института, който
ръководеше. — От Ема се откъсна звук на погнуса. — Открай време има отровна жилка,
минаваща през тъмното сърце на Клейва. Ала много повече са онези, които знаят, че
долноземците са наши братя. Ние всички сме деца на Ангела. — Джем въздъхна. — И макар
че не мога да остана при теб, просто счупи този пръстен и аз ще дойда, независимо колко
съм далече. Той обви ръка около нея и я прегърна силно за миг. — Грижи се за себе си, méi
mei.
— Какво означава това? — попита Ема, но него вече го нямаше, изгубил се между
дърветата така бързо, както беше дошъл.

***

Кит гледаше дима, който се издигаше в далечината, застанал до прозореца на стаята,

която делеше с Тай.
Или поне мислеше, че я дели с Тай. Сакът му беше тук, метнат в един ъгъл, а никой не
си беше направил труда да му каже дали се предполага да бъде в друга стая. Беше се облякъл
в банята тази сутрин и когато излезе, Тай тъкмо нахлузваше тениската си. Знаците му бяха
необичайно черни, вероятно защото кожата му беше невероятно бледа. Изглеждаше толкова
деликатен… Кит трябваше да извърне очи от очертанията на лопатките му, крехкия му
гръбнак. Как би могъл да изглежда по този начин и все пак да е достатъчно силен, за да се
бие с демони?
Сега Тай беше на долния етаж заедно със семейството си. Хората обикновено готвеха,
когато някой умреше, и ловците на сенки не правеха изключение. Някой вероятно готвеше
яхния. Демонска яхния. Кит облегна глава на студеното стъкло на прозореца.
Имаше време, когато можеше да избяга, помисли си. Можеше да избяга и да остави
ловците на сенки зад гърба си, да се изгуби в подземния свят на Пазара на сенките. Като
баща си да не бъде част от никой от двата свята, да съществува между тях.
 В стъклото на прозореца Кит видя как вратата се отваря и Тай влиза в спалнята. Все още
носеше траурните си дрехи, макар че беше свалил якето и беше само по тениска с дълги
ръкави. И Кит разбра, че е прекалено късно, за да избяга, че сега го беше грижа за тези хора и
най-вече за Тай.
— Радвам се, че си тук. — Тай приседна на леглото и се залови да развърже връзките на
тежките си обувки. — Исках да говоря с теб.
Вратата все още беше открехната и Кит чуваше гласовете, долитащи от кухнята на
долния етаж. Хелън, Дру, Ема, Джулиън. Даяна беше в собствената си къща.
Очевидно живееше в оръжеен магазин или нещо такова. Беше отишла да вземе някакъв
инструмент, с който според нея можели да извадят треските от кървящите ръце на Джулиън.
На ръцете на Тай им нямаше нищо, но той беше носил ръкавици. Кит беше видял ръцете на
Джулиън, когато той бе отишъл да ги изплакне на мивката — изглеждаха така, сякаш в
шепите му беше изригнал шрапнел. Ема беше наблизо, с притеснено изражение, но Джулиън
беше заявил, че не иска иратце, че то просто щяло да затвори кожата над парченцата дърво.
Гласът му беше толкова глух, че Кит едва го беше разпознал.
— Знам как ще прозвучи — каза Кит, обръщайки гръб на студеното стъкло. Тай се беше
навел и Кит зърна златен проблясък около врата му. — Обаче ти не се държиш така, както
очаквах.
Тай събу обувките си.
— Защото се покатерих на кладата?
— Не, това май беше най-очакваното, което направи. Просто…
— Направих го, за да взема това — обясни Тай и докосна гърлото си.
Кит разпозна златната верижка и тънкия метален диск, който висеше от нея, медальона
на Ливи, онзи, който той й беше помогнал да закопчае в Лондон. Отпред беше изобразен
малък обръч тръни — символът на рода Блекторн, а тя му беше казала, че Джулиън бе
гравирал нещо от задната й страна — две кръстосани саби, оръжията, с които тя се биеше.
Кит ясно си спомни как бе отместил косата й настрани, докато закопчаваше верижката,
усети миризмата на парфюма й. Стомахът му се сви от мъка.
— Медальонът на Ливи. Искам да кажа, да, има смисъл. Просто мислех, че ще…
— Плача? — Тай не изглеждаше ядосан, но интензивността в сивите му очи се усили.
Все още стискаше медальона. — Всички би трябвало да са тъжни. Ала то е, защото приемат,
че Ливи е мъртва. Но не и аз. Аз не го приемам.
— Какво?
— Ще я съживя — заяви Тай.
Кит се отпусна тежко на перваза.
— И как ще го направиш?
Тай пусна медальона и извади телефона от джоба си.
— Бяха в телефона на Джулиън — каза той. — Направил ги е, когато беше в
библиотеката с Анабел. Снимки на страници от Черната книга на мъртвите.
— Как ги взе? — Кит знаеше, че есемесите не работеха в Идрис. — Джулиън знае ли, че
ги имаш?
— Настроих телефона му така, че да се архивира на моя. Не мисля, че той го знае. А
после, когато видях това в Лондон, аз… — Тай го погледна разтревожено. — Няма да му
кажеш, нали?
— Разбира се, че не.
 — Ще седнеш ли до мен, за да ги разгледаш?
Кит искаше да каже „не“, но не бе в състояние да го направи. Искаше това да не се
случва, ала то се случваше. Когато седна на леглото, матракът хлътна и лакътят му неволно се
чукна в този на Тай. Кожата му беше гореща до неговата, дори през тениската, сякаш имаше
треска.
И през ум не му мина, че Тай може да лъже или да греши, и действително не
изглеждаше така. След петнайсет години с Джони Рук, Кит много добре знаеше какво
представляват книгите с лоши магии, а тази определено изглеждаше зла. Магии, надраскани
със ситен почерк, покриваха страниците заедно с плашещи рисунки на трупове, изпълзяващи
от гробове, лица, разкривени в писък, и овъглени скелети. Тай обаче не гледаше рисунките
така, сякаш бяха плашещи, гледаше ги така, сякаш бяха Свещеният граал.
— Това е най-могъщата книга с магии за съживяване на мъртвите, съществувала някога
— каза той. — Ето защо няма значение, че изгориха тялото на Ливи. С магии като тези тя
може да бъде съживена невредима, независимо какво я е сполетяло, независимо колко
дълго… — Той не довърши и си пое разтърсваща глътка въздух. — Само че аз не искам да
чакам. Искам да започна веднага щом се върнем в Лос Анджелис.
— Малкълм Фейд не уби ли цял куп хора, за да съживи Анабел? — попита Кит.
— Корелацията не означава причинно-следствена връзка, Уотсън. Най-лесният начин да
правиш черна магия е с енергия от смърт. Живот за смърт, казано по-просто. Съществуват
обаче и други източници на енергия. Никога не бих убил когото и да било.
Направи физиономия, която вероятно би трябвало да е презрителна, но всъщност беше
просто сладка.
— Не мисля, че Ливи би искала да се занимаваш с черна магия — изтъкна Кит.
Тай остави телефона си настрани.
— Не мисля, че Ливи би искала да е мъртва.
Кит почувства думите като удар в гърдите си, но преди да успее да отговори, от долния
етаж долетя глъчка. Двамата с Тай изтичаха до върха на стълбището и погледнаха в кухнята.
Мануел, испанският приятел на Зара Диърборн, беше там, облечен в униформата на
Гард, върху устните му играеше ехидна усмивка. Кит се приведе напред, за да види с кого
говори. Зърна Джулиън, облегнат на масата с безизразно лице. Останалите бяха пръснати из
кухнята. Ема изглеждаше бясна и Кристина беше сложила ръка върху нейната, сякаш за да я
удържи.
— Сериозно? — каза Хелън яростно. — Не можа да изчакаш деня след погребението на
сестра ни, за да завлечеш Ема и Джулс в Гард?
Мануел сви рамене, видимо безразличен.
— Трябва да бъде сега. Консулът настоя.
— Какво става? — попита Ейлийн. — Говориш за майка ми. Тя не би поискала да ги
види, без да има основателна причина за това.
— Става дума за Меча на смъртните — каза Мануел. — Това достатъчно основателна
причина ли е според вас?
Тай повлече Кит за ръката, издърпвайки го от стълбите. Отдалечиха се по коридора на
горния етаж, гласовете зад гърба им отслабнаха, но си останаха все така припрени.
— Мислиш ли, че ще отидат? — попита Кит.
— Ема и Джулс? Трябва да отидат. Консулът ги вика — отвърна Тай. — Но щом е тя, а не
инквизиторът, всичко ще бъде наред.
 Наведе се към Кит, който се беше облегнал на стената; миришеше на лагерен огън.
— Мога да го направя и без теб. Да съживя Ливи, имам предвид. Но не искам. Шерлок
не прави нищо без Уотсън.
— Казал ли си на някой друг?
— Не. — Тай беше издърпал ръкавите над дланите си и пръстите му си играеха с
плата. — Знам, че трябва да го пазим в тайна. На другите няма да им хареса, но когато Ливи
се върне, ще бъдат щастливи и няма да ги е грижа.
— По-добре да искаш прошка, отколкото позволение.
Кит се чувстваше замаян.
— Да.
Тай не го гледаше в лицето (никога не го правеше), ала очите му грейнаха обнадеждено,
на слабата светлина в коридора сивото им беше толкова бледо, че приличаше на сълзи.
Кит си спомни как Тай спи, как бе прекарал в сън целия ден на смъртта на Ливи и до
късно през нощта и как той го беше гледал в ужас от това какво ще се случи, когато се събуди.
Всички бяха ужасени. Тай ще бъде съсипан, мислеха си. Кит си спомни как Джулиън
стои над Тай, докато той спеше, и го милва по косата. Молеше се… Кит дори не знаеше, че
ловците на сенки се молят, но Джулиън определено го правеше. Тай щеше да рухне в един
свят без сестра си, мислили си бяха всички.
А сега той го молеше за това, казвайки, че не иска да го направи без него, и ако Кит
откажеше и Тай се прекършеше от напрежението да се опита да го стори сам? Ами ако Кит
му отнемеше последната надежда и той рухнеше заради това?
— Имаш нужда от мен? — попита бавно.
— Да.
— В такъв случай — каза Кит, макар вече да знаеше, че прави огромна грешка — ще ти
помогна.

***

В Сколоманса беше студено, дори и през лятото. Училището беше вдълбано в склона на
една планина, дълги прозорци минаваха по лицето на скалата. Те осигуряваха светлина, също
като полилеите с рунически камъни, висящи в почти всяка стая, но не и топлина. Студът от
езерото под тях, дълбоко и черно на лунната светлина, като че ли се беше просмукал в
камъните на стените и пода и се разливаше навсякъде, поради което дори в началото на
септември Диего Росио Росалес носеше дебел пуловер и палто над дънките си.
Прашни стенни аплици с магическа светлина издължаваха сянката му пред него, докато
той бързаше по коридора към библиотеката. Според него Сколомансът отчаяно се нуждаеше
от осъвременяване. Единствения път, когато беше посетил училището, брат му Хайме беше
казал, че изглежда така, сякаш е било декорирано от Дракула. За съжаление, това беше
самата истина. Навсякъде имаше железни полилеи (от които Кийрън започваше да киха),
бронзови стенни аплици с формата на дракони, в които бяха поставени прастари рунически
камъни, и гигантски огнища с огромни изваяни ангели, застанали заплашително от всяка
страна. Хранеха се заедно на дълга маса, която спокойно можеше да побере населението на
Белгия, макар че в момента в училището нямаше и двайсет души. Повечето учители и
ученици си бяха у дома или в Идрис.
 Поради което за Диего беше много по-лесно да скрие един елфически принц на
територията на училището. Беше се притеснявал от мисълта да скрие Кийрън в Сколоманса
— и при най-добри обстоятелства не го биваше в лъжите, а усилието да поддържа „връзка“
със Зара вече го беше изтощило. Ала Кристина го беше помолила да скрие Кийрън, а той би
сторил всичко за Кристина.
Беше стигнал до края на коридора, където беше вратата на библиотеката. Преди много
години думата „библиотека“ беше украсявала вратата, написана със златни букви. Сега бяха
останали единствено очертанията им. Пантите изскърцаха като подплашени мишки, когато
Диего отвори.
Когато го бяха завели в библиотеката за първи път, бе решил, че се шегуват с него. Това
беше внушителна стая на последния етаж на Сколоманса, където покривът беше направен от
дебело стъкло, през което струеше светлина. През годините, в които училището беше
изоставено, огромни дървета бяха пуснали корени в пръстта под пода. Кийрън беше
изкоментирал, че май притежавали силата на елфически дъбове. Никой не беше намерил
времето или парите, за да ги изкорени, и те бяха останали, заобиколени от праха на
натрошените камъни, корените им бяха пропукали пода, плъзвайки се между столове и
рафтове. Клони се разстилаха и образуваха свод над етажерките с книги, осейвайки пода и
столовете с опадали листа.
Понякога Диего се чудеше дали на Кийрън не му харесва тук, защото му напомня за
гора. Определено прекарваше по-голямата част от времето си, настанил се в едно от местата
за сядане на первазите, изчитащ (доста мрачно) всичко, което беше взел от раздела за
елфите. Беше направил купчина с книгите, които според него бяха верни. Беше малка
купчинка.
Когато Диего влезе, Кийрън вдигна поглед към него. Косата му беше синкавочерна, като
езерото, което се виждаше през прозореца. Беше сложил две книги върху „вярната“ купчинка
и четеше трета: „Брачните обичаи на тъмните елфи“.
— Не познавам никой в земите на елфите, който да се е оженил за коза — заяви с
раздразнение. — Било то в Двора на светлите или на тъмните елфи.
— Не го приемай лично.
Диего придърпа един стол и седна срещу него.
Виждаше отраженията на двамата в прозореца. Тънките китки на Кийрън изпъкваха под
ръкавите на взетата назаем униформа. Дрехите на Диего му бяха прекалено големи, така че
Раян Мадуабучи беше предложил да му даде една от своите — като че ли изобщо не го
смущаваше това, че Диего крие един елф в стаята си, но пък нищо не бе в състояние да
наруши спокойствието на Раян. За сметка на това Дивя, другата му най-добра приятелка в
училище, подскачаше нервно всеки път когато някой споменеше, че отива в библиотеката,
въпреки почти свръхестественото умение на Кийрън да се крие.
Дивя и Раян бяха единствените, на които Диего беше казал за Кийрън, най-вече защото
те бяха единствените хора, намиращи се в Сколоманса в момента, на които имаше доверие.
Имаше само един преподавател — професор Гладстоун, но той беше отишъл в Идрис за
погребението на инквизитора. Освен това, макар да бе имало време, когато Диего би се
доверил на един учител, без да се замисли, това време беше отминало.
— Чу ли нещо от Идрис? — попита го Кийрън, навел поглед към книгата си.
— Искаш да кажеш от Марк. И не, не съм чул нищо от него. Не съм любимият му човек.
Кийрън вдигна очи.
 — Има ли някой, на когото си? — Неизвестно как успя да зададе въпроса, сякаш не беше
обиден, а просто нещо, което искаше да знае. Диего, който понякога и сам се чудеше същото,
не отговори. — Помислих си, че може би си чул нещо от Кристина. — Кийрън затвори
книгата, отбелязвайки с пръст докъде беше стигнал. — Дали е добре… и Марк… мислех, че
погребенията бяха днес.
— Така е. — Диего също си беше мислил, че може да чуе нещо от Кристина, знаеше, че
тя бе харесвала Ливия Блекторн. — Ала за нас погребенията са натоварено време. Има
церемонии и цял куп хора, които идват, за да изкажат съболезнованията си. Възможно е да
няма много време.
Кийрън изглеждаше наранен.
— Звучи доста дразнещо. В земите на елфите знаем кога да оставим онези, които
скърбят, сами.
— Дразнещо е, но и едновременно с това не е.
Диего си спомни смъртта на дядо си, как къщата беше пълна с velas, свещи, които горяха
с красива светлина. Как бяха дошли гости, носещи храна, и те бяха яли и пили заедно и си
бяха спомняли за неговия abuelo. Навсякъде имаше невени, канелената миризма на atole4,
звука на смях.
Струваше му се толкова студено и самотно да скърбиш сам. Ала елфите бяха различни.
Погледът на Кийрън се изостри, сякаш беше зърнал нещо издайническо в изражението
на Диего.
— Има ли план за мен? — попита. — Къде ще бъда изпратен, когато дойде време да
престана да се крия?
— Мислех, че ще искаш да се върнеш в Лос Анджелис — каза Диего изненадано.
Кийрън поклати глава. Кичури от косата му бяха побелели, тя като че ли менеше цвета
си според настроението му.
— Не. Няма да се върна там, където е Марк.
Диего не отговори — не е като да имаше някакъв план. Кристина го беше помолила да
скрие Кийрън, но не беше казала за колко дълго. Той го беше направил, защото знаеше, че й е
длъжник. Спомнил си беше Зара… нараненото изражение върху лицето на Кристина, когато
за пръв път я беше видяла.
Вината беше негова. Не й беше казал за Зара, защото отчаяно се беше надявал, че ще се
случи нещо, което да го отърве от годежа му, преди да се наложи да й каже. Семейство
Диърборн бяха настоявали за сватбения договор. Заплашили бяха да извадят на показ тайните
на семейство Росио Росалес, ако Диего не стореше нещо, с което да им докаже, че
действително не знае къде е брат му, нито артефактът, който той беше взел.
Никога не беше ставало въпрос да обича Зара или тя него. За нея като че ли беше повод
за гордост да бъде сгодена за сина на важно семейство, ала в гърдите й нямаше друга страст
освен страстната отдаденост на ужасните каузи, които баща й подкрепяше.
Очите на Кийрън се разшириха.
— Какво е това?
Това беше ярка светлина, като блуждаещ огън, над рамото на Диего. Той я улови и
хартията се разгъна в ръката му: тутакси разпозна почерка.
— Кристина — каза. — Съобщение от Кристина.
Кийрън се изпъна толкова рязко, че книгата се изтърколи от скута му на пода.
— Кристина? Какво казва? Добре ли е?
 Странно, помисли си Диего, би очаквал Кийрън да попита дали Марк е добре. Ала тази
мисъл изхвръкна от главата му, изличена от думите, които четеше.
С чувството, че са го сритали в стомаха, той подаде съобщението на Кийрън и видя как
лицето на другото момче пребледня, докато четеше, че Хорас Диърборн е новият
инквизитор.
— Това е шамар в лицето на семейство Блекторн. — Ръката на Кийрън трепереше. —
Ще бъдат съкрушени, също като Кристина. А той е опасен мъж. Смъртоносен мъж. — Когато
вдигна очи към Диего, те бяха тъмни като нощта и буреносно сиви. — Какво можем да
направим?
— Очевидно е, че не знам нищо за хората — рече Диего, мислейки си за Зара, за Хайме,
за всички лъжи, които беше изрекъл, и как никоя от тях не бе постигнала онова, което беше
искал, а само още повече беше влошила всичко. — Никой не би трябвало да ме пита как да
разреши каквото и да е.
Кийрън го погледна учудено и той отпусна лице в ръцете си.

***

— Знам, че точно сега тези думи несъмнено ви се струват празни — каза Джия, но
толкова съжалявам за Ливия.
— Имате право — отвърна Джулиън. — Празни са.
Изглеждаше, сякаш скръбта го беше потопила във вана, пълна с лед, помисли си Ема.
Всичко у него беше студено — очите, изражението, тонът му. Опита да си спомни момчето,
което предишната нощ се беше вкопчило в нея с такава страст, но то сякаш бе на милион
мили от там.
Беше късен следобед и демонските кули приличаха на редица нащърбени диаманти на
фона на небето на Аликанте. Ема се огледа наоколо, спомняйки си последния път, когато
беше в тази стая — беше на дванайсет години и бе впечатлена от това колко бе приятна, с
дебели килими под краката и писалище от искрящ махагон.
Тя, Джулиън и Даяна седяха в големите кресла пред бюрото на Джия. Даяна изглеждаше
бясна, лицето на Джулиън беше безизразно.
— Тези деца са уморени и съсипани от скръб — заяви Даяна. — Уважавам преценката
ти, Джия, ала трябва ли да бъде точно сега?
— Трябва — отвърна Джия, — защото Хорас Диърборн иска да разпита Хелън и Марк, и
всички други долноземци или такива, в чиито вени има долноземска кръв, в Аликанте.
Магнус и Алек вече си стягат нещата и ще си отворят Портал тази вечер. Ивлин Хайсмит се
прибра в Лондонския институт, така че те могат да си отидат у дома в Ню Йорк. — Джия
притисна пръсти до челото си. — Бих предположила, че ще искате Хелън и Марк също да си
заминат.
— Той иска какво? — Ема се изпъна в стола си, възмутена. — Не може да му позволите.
— Ръцете ми са вързани. Беше избран с множество от гласовете. — Джия се
намръщи. — Разпитите на хора са част от задълженията на инквизитора… решението е по
негова преценка.
— Сякаш можем да имаме доверие на преценката на Хорас Диърборн — заяви Даяна.
— Поради което ви предупреждавам — каза Джия. — Предлагам Хелън и Марк (и
Ейлийн, тъй като тя няма да се отдели от Хелън) още тази вечер да отидат с Портал в Лос
Анджелис.
Последва миг мълчание.
— Предлагате да изпратите Хелън в Лос Анджелис? — попита Джулиън. — Не на
остров Врангел?
— Предлагам Хелън и Ейлийн временно да ръководят Лосанджелиския институт —
каза Джия и Ема буквално усети как кипва. — Като консул, е в моите правомощия и вярвам,
че мога да го направя сега, докато вниманието на Диърборн е ангажирано другаде.
— Значи, казвате, че всички би трябвало да се върнем в Лос Анджелис? — попита
Ема. — И Хелън и Ейлийн могат да дойдат с нас? Това е страхотно, това е…
— Няма предвид всички нас — намеси се Джулиън. И двете му ръце бяха превързани.
Беше извадил повечето от треските сам, с върха на остър нож, превръзките бяха изцапани с
кръв. Той като че ли не го беше усетил… Ема бе почувствала болката, докато гледаше как
кожата му се разтваря под острието, но той не беше трепнал. — Има предвид, че Даяна, ти и
аз ще останем тук, в Идрис.
— Винаги си бил умен, Джулиън — отбеляза Джия, макар да не звучеше така, сякаш се
възхищава особено на това му качество.
— Ако Хелън и Марк не са тук, той ще разпита нас — каза Джулиън. — Не е ли така?
— Не — заяви Даяна остро. — Те са деца.
— Да — отвърна Джия. — И едно от тях счупи Меча на смъртните. Инквизиторът, като
всички останали, отчаяно иска да знае как. Кортана е легендарен меч, но е просто меч. Не би
трябвало да е в състояние да прекърши Мелартак.
— Може да ме попита, но аз не знам защо се счупи — заяви Ема. — Замахнах срещу
Анабел, защото тя се опитваше да ме убие. Беше самоотбрана…
— Хората са ужасени. А в страха няма логика — рече Джия. — Слава на Ангела, че
Бокалът и Огледалото са невредими. — Тя въздъхна. — Не би могло да има по-лош момент, в
който Мечът на смъртните да се счупи, сега, във време на сериозна нестабилност, когато
може би ни заплашва война с елфите. И след като кралят на тъмните елфи грабна Анабел от
Залата на Съвета… Нима не разбирате колко ясно си дават сметка членовете на Клейва, че
вие бяхте тези, които я доведоха тук?
— Аз го направих. — Кожата около устата на Джулиън беше пребледняла. — Ема
нямаше нищо общо с това.
Ема почувства как насред страха й припламна слаба искрица облекчение. Все още ми
пази гърба.
Джия сведе поглед към ръцете си.
— Ако ви изпратя всичките у дома, ще се надигне бунт. Ако Диърборн получи
възможност да ви разпита, общественото внимание ще се отклони от вас. Членовете на
Кохортата се съмняват във вашата лоялност най-вече заради Хелън и Марк.
Джулиън се изсмя рязко.
— Подозират ни заради брат ни и сестра ни? Повече, отколкото, че аз доведох онова
нещо… аз доведох Анабел в града? Обещах, че всичко ще бъде наред? Ала това, което има
значение, е кръвта на Марк и Хелън?
— В очите на грешните хора кръвта винаги има значение. — В гласа на Джия се
долавяше рядка за нея горчилка. Тя прокара ръка по лицето си. — Не ви моля да застанете на
негова страна. Господи, изобщо не ви моля за това. Просто му дайте да разбере, че сте
жертви на Анабел. Онези, които не са членове на Кохортата, ви съчувстват ужасно в този
момент заради Ливия… той няма да иска да върви твърде много в разрез с общественото
мнение.
— Значи, се очаква да изиграем нещо като безсмислен малък танц? — попита Ема. —
Оставяме инквизитора да ни разпита най-вече за пред другите, след което можем да се
приберем у дома?
Джия се усмихна мрачно.
— Ето че вече разбираш какво представлява политиката.
— Не се ли притесняваш да поставиш Ейлийн и Хелън начело на Института в Лос
Анджелис? Като се имат предвид опасенията на Кохортата по отношение на Хелън? —
попита Даяна.
— Ще бъде само Ейлийн. — Джулиън се взираше в Джия с нетрепващ поглед. —
Дъщерята на консула. Хелън няма да ръководи нищо.
— Така е — потвърди Джия, — и не, и на мен не ми харесва. Ала това може би е начин
окончателно да ги върнем от остров Врангел. Поради което моля за вашата помощ… и на
тримата.
— И аз ли ще бъда разпитана? — попита Даяна и в гласа й се долавяше силно
напрежение.
— Не — отвърна Джия. — Но ще имам нужда от помощта ти. Както ми помогна по-
рано с онази папка с доклади.
— Доклади? — повтори Ема. — Как може някакви си доклади да имат значение в
момента?
Даяна обаче изглеждаше така, сякаш разбираше някакъв таен език, на който Джия
говореше.
— Разбира се, че ще остана. Стига само да е ясно, че помагам на теб и че интересите ми
по никакъв начин не се припокриват с тези на инквизитора.
— Разбирам — каза Джия.
Думите нито пък моите увиснаха неизречени във въздуха.
— Ами децата? — попита Ема. — Не могат да се върнат в Лос Анджелис без нас.
Обърна се към Джулиън, очаквайки го да каже, че няма да бъде разделен от по-младите
си братя и сестра. Че те имаха нужда от него, че би трябвало да останат в Идрис.
— Хелън ще се грижи за тях — заяви той, без да я поглежда. — Тя иска да го направи.
Всичко ще бъде наред. Тя им е сестра.
— Значи, решено е. — Джия се изправи зад бюрото си. — Може да им съберете багажа,
ще им отворим Портал тази вечер.
Джулиън също се изправи, отмятайки косата, паднала над очите му, с бинтованата си
ръка.
Какво, по дяволите, ти става, помисли си Ема. С Джулиън се случваше нещо отвъд
онова, което можеше да бъде обяснено със скръбта. Тя не просто го знаеше, чувстваше го от
дъното на онова дълбоко място, където парабатайската връзка подръпваше сърцето й.
И по-късно тази вечер, когато другите си тръгнеха, щеше да открие какво бе то.
5
Пустиня от кристал
Когато влезе в стаята на Кристина, Ема я завари да си събира багажа. Правеше го така,
както правеше всичко останало — грижливо и прецизно. Нави внимателно всичките си
дрехи, за да не се намачкат, прибра всичко влажно в найлонови пликчета и пъхна обувките си
в меки торбички, за да не изцапат нищо.
— Нали ти е ясно, че когато аз си събирам багажа, просто хвърлям всичко в един куфар
и сядам отгоре му, докато Джулиън се опитва да закопчае ципа? — подхвърли Ема.
Кристина вдигна поглед и се усмихна.
— Изприщвам се само при мисълта за това.
Ема се облегна на стената. Чувстваше се безкрайно изтощена и странно самотна, сякаш
Кристина и останалите от семейство Блекторн вече си бяха заминали.
— Моля те, кажи ми, че ще бъдеш в Института, когато се прибера — каза.
Кристина спря да си събира нещата и наведе поглед към отворения върху леглото куфар,
който семейство Пенхалоу й бяха дали, хапейки долната си устна.
— Знаеш ли колко дълго ще се забавите?
— Няколко дни.
— Мислиш ли, че семейството ще иска да остана? — Кристина обърна големите си
тъмни очи към Ема. — Бих могла просто да се прибера у дома. Годината ми в чужбина не е
свършила, но те ще разберат. Имам чувството, че се натрапвам…
Ема се оттласна от стената, клатейки енергично глава.
— Нищо такова, Тина, нищо такова. — И тя й предаде набързо разговора си с Джем и
онова, което бе научила за заразата на лей-линиите. — Джем мислеше, че се прибирам в Лос
Анджелис — довърши. — Помоли ме да се свържа с Катарина и да й помогна да открие
повече за лей-линиите, но ще трябва да го сториш ти. Хелън и Ейлийн ще бъдат прекалено
погълнати от децата и скръбта си, и всичко останало… знам, че можеш да го направиш,
Кристина. Имам ти доверие.
Кристина й отправи насълзена усмивка.
— Аз също ти имам доверие.
Ема приседна на леглото. То изскърца в знак на протест и тя го срита, при което си
ожули петата, но пооблекчи чувствата си.
— Нямах предвид, че Хелън и Ейлийн изобщо няма да помогнат. Просто всички са
съсипани от скръб. Ще имат нужда да се обърнат към някой, който не е съсипан… ще имат
нужда от теб. — Ема си пое дълбоко дъх. — Марк ще има нужда от теб.
Очите на Кристина се разшириха и Ема изведнъж си спомни лицето на Марк в кухнята
преди час, когато с Джулиън им бяха съобщили, че тази вечер семейството се прибира в Лос
Анджелис без тях двамата.
Беше настръхнал. Беше поклатил глава и беше казал:
— Лоша новина. Не мога…
Не беше довършил и беше отишъл да седне на масата с разтреперани ръце. Хелън, която
вече беше до масата, беше пребледняла, но не беше казала нищо и Ейлийн бе сложила ръка
на рамото й.
Дру беше излязла безмълвно от стаята. След миг Марк се бе надигнал и бе отишъл след
нея. Тави негодуваше, излагайки всевъзможни причини защо Джулиън трябвало да дойде с
тях, защо не било нужно да остават и как инквизиторът можел да дойде в Лос Анджелис или
пък можели да направят разпита по скайп, което би накарало Ема да се разсмее, ако не се
беше чувствала толкова ужасно.
— Отиваме си у дома? — попитала бе Хелън. Джулиън се беше навел и бе заговорил
тихичко на Тави, така че Ема не можеше да ги чуе повече. — В Лос Анджелис?
— Наистина се радвам за вас, а Джия каза, че мисли, че може да останете — казала бе
Ема.
— Надява се — уточни Ейлийн. — Надява се, че ще може да останем.
Изглеждаше спокойна, ала стискаше силно Хелън.
— Но не и без вас. — Хелън изглеждаше разтревожена. — Щом вие сте тук, ние също
трябва да останем…
— Не. — За изненада на всички, беше Тай. — Би било опасно и за Марк, и за теб. В този
план има логика.
Кит му беше отправил труден за разгадаване поглед, наполовина тревога, наполовина
нещо друго.
— У дома. — В очите на Хелън блестяха сълзи. Погледнала бе към Джулиън, но той
тъкмо вдигаше протестиращия Тави, за да го изнесе от стаята. — Не знам дали плача, защото
съм тъжна, или защото съм радостна — добавила бе, бършейки сълзите си с влажни пръсти.
Ейлийн я беше целунала по върха на главата.
— И двете, предполагам.
Ема вече се качваше по стълбите на път към стаята на Кристина, когато беше видяла
Марк, облегнат на стената на площадката със съкрушен вид.
— Дру не иска да говори с мен. Тревожа се. Нормално е за феите да скърбят сами, но не
и доколкото разбирам, за ловците на сенки.
Ема се беше поколебала. Канеше се да каже, че не е нещо необичайно за Дру да се
заключи в стаята си сама, ала тя бе изглеждала наистина разстроена, когато бе излязла от
кухнята.
— Не се отказвай — посъветва го. — Понякога се налага да чукаш поне двайсетина
минути. Или пък би могъл да предложиш да изгледате някой филм на ужасите заедно.
Марк придоби унило изражение.
— Не мисля, че ще ми хареса да изгледам някой филм на ужасите.
— Знае ли човек — казала бе Ема.
Той се бе обърнал, за да поеме обратно по стълбите, но после се беше поколебал.
— Тревожа се и за вас с Джулс — добавил бе по-тихо. — Инквизиторът не ми харесва,
нито мисълта да ви подложи на разпит. Напомня ми за краля на тъмните елфи.
Ема се беше сепнала.
— Така ли?
— И двамата ме карат да се чувствам по един и същи начин. Не мога да го обясня, но…
Една врата се беше отворила на площадката над тях — тази на Кристина. Тя беше
пристъпила напред, хвърляйки поглед надолу.
— Ема? Чудех се дали…
Беше млъкнала, когато беше видяла Марк, и двамата се бяха взрели един в друг по начин,
от който Ема се почувства така, сякаш се беше изпарила напълно.
— Не исках да ви прекъсна — казала бе Кристина най-сетне, без да откъсва очи от
Марк, нито той от нея, сякаш погледите им бяха безнадеждно свързани.
Марк се беше отърсил, сякаш отупваше от себе си паяжини или сън.
— Няма нищо… трябва да говоря с Друзила.
И той се беше втурнал по стъпалата, изгубвайки се от очите им зад ъгъла на коридора.
Кристина беше дошла на себе си и бе поканила Ема да влезе, и се държеше така, сякаш онова
с Марк изобщо не се беше случило, макар че на Ема ужасно й се искаше да я попита за това.
— Марк ще се нуждае от теб — повтори тя и Кристина сплете пръсти в скута си.
— Марк — каза, а после млъкна. — Не знам какво си мисли Марк. Дали ми е сърдит.
— Защо да ти е сърдит?
— Заради Кийрън. Нещата между тях не приключиха добре, а сега Кийрън е далече от
тук, в Сколоманса, и аз съм отговорна за това.
— Не си ти тази, която го накара да скъса с Кийрън — възрази Ема. — Тъкмо обратното,
помогна им да останат заедно по-дълго. Забрави ли, секси елфическа тройка.
Кристина зарови лице в шепите си.
— Мрфъффхфхш.
— Какво?
— Казах — повтори Кристина, вдигайки глава, — че Кийрън ми изпрати бележка.
— Така ли? Как? Кога?
— Тази сутрин. В жълъд. — Кристина й подаде малко листче. — Не научих кой знае
какво.

Лейди на розите,
Въпреки че Сколомансът е студен, а Диего — скучен, съм ти благодарен,
задето намери живота ми достатъчно ценен, за да го спасиш. Ти си толкова добра,
колкото си и красива. Мислите ми са с теб.

Кийрън

— Защо ти го е изпратил? — Ема й върна бележката, клатейки глава. — Странно е. Той е

толкова странен.
— Мисля, че просто искаше да ми благодари за плана за бягство — възрази Кристина. —
Това е всичко.
— Елфите не си падат по благодарностите — заяви Ема. — Това е романтична бележка.
Кристина се изчерви.
— Елфите така си говорят. Не означава нищо.
— Когато става дума за елфи — рече Ема мрачно, — всичко означава нещо.

***

Дру не обръщаше внимание на думкането по вратата. Не беше трудно — откакто Ливи

бе умряла, имаше чувството, че се намира под вода и всичко се случва далече от нея, високо
над повърхността. Думите сякаш бяха ехо, а хората — неясни петна, които идваха и си
отиваха като проблясването на слънчеви лъчи или сенки.
Понякога го изричаше на глас: Ливи, сестра ми Ливи е мъртва.
 Ала то също не й се струваше истинско. Дори докато гледаше как кладата гори, то сякаш
се случваше на някой друг.
Погледна през прозореца. Демонските кули искряха като парчета красиво стъкло. Дру ги
ненавиждаше — всеки път когато идваше в Аликанте, се случваха ужасни неща. Умираха
хора. Хелън беше прокудена в изгнание.
Приседна на перваза, стискайки една тениска, навита на руло. Хелън. Те всички толкова
отдавна искаха Хелън да се върне. Беше се превърнало в семейна цел, както и това Марк да
си дойде, Студеният мир да свърши, а Джулс да бъде щастлив и вечната бръчка на тревога,
врязала се между очите му, да се изглади. Ала ето че сега Хелън се беше върнала. Беше се
върнала и очевидно щеше да поеме задълженията на Джулс.
Хелън ще се грижи за вас, казал бе той. Сякаш би могъл да си тръгне просто ей така, а
Хелън да продължи след него, сякаш не бяха семейство, а небрежно изпуснато пени. Или
хамстер. Отнасяте се с мен като с морско свинче, помисли си и се зачуди какво ли би
станало, ако го кажеше на Джулс. Само че не бе в състояние да го направи. Откакто Ливи
беше умряла, тревожната бръчка между веждите му бе изчезнала, заменена от празно
изражение, което бе хилядократно по-ужасно.
Да си върнат Марк, беше едно. Марк се радваше да бъде с тях дори когато беше странен
и говореше причудливи елфически неща, и беше казал, че е красива, и се беше опитал да
готви, макар че не умееше. Ала Хелън беше тънка и красива, и далечна; Дру помнеше как
Хелън беше заминала, за да прекара годината си в чужбина в Европа, с едно
пренебрежително махване с ръка и нетърпение да се махне, което бе като плесница. Беше се
прибрала с Ейлийн, сияйно щастлива, ала Дру никога не бе забравила колко се радваше да ги
остави.
Тя няма да иска да гледаме заедно филми на ужасите и да похапваме захаросана
царевица — помисли си Дру. — Тя вероятно не яде друго освен венчелистчетата на цветя.
Няма да разбере нищичко за мен и дори няма да се опита.
Разви тениската, която държеше, и извади ножа и бележката, които Хайме Росио
Росалес й беше дал в Лондон. Беше чела бележката толкова пъти, че хартията се беше
протрила и изтъняла. Приведена над нея, тя се сгуши в мястото за сядане на прозореца,
докато Марк чукаше на вратата и викаше напразно името й.

***

Къщата беше кънтящо празна.

Пътуването до Порталната стая в Гард и обратно беше хаотично: Тави се оплакваше,
Хелън разпитваше трескаво Джулиън за ежедневното ръководене на Института, между
Кристина и Марк прехвърчаше странно електричество, а Тай правеше нещо особено с
телефона си. За щастие, на връщане Даяна беше нарушила мълчанието между Ема и
Джулиън, бъбрейки за това дали щеше да продаде оръжейния магазин на Флинтлок Стрийт.
На Ема й беше ясно, че Даяна полага съзнателно усилие да избягва неловки паузи в
разговора, и й беше задължена.
Сега Даяна си беше отишла и Ема и Джулиън изкачваха стъпалата на къщата край
канала в мълчание. Наоколо бяха разположени няколко стражи, но мястото все така й се
струваше празно. Тази сутрин къщата беше пълна с хора, а сега бяха само двамата с Джулиън.
Той пусна резето на входната врата и се обърна, за да поеме по стълбите, без да каже нито
дума.
— Джулиън — повика го Ема. — Ние трябва… аз трябва да говоря с теб.
Той се закова на мястото си, с ръка върху парапета. Не се обърна, за да я погледне.
— Какво клише. Трябва да поговорим.
— Да, затова го промених на „Трябва да говоря с теб“. Така или иначе, факт е и ти го
знаеш. Особено при положение че през следващите няколко дни ще бъдем само ти и аз. И ще
трябва да се изправим заедно пред инквизитора.
— Само че не става дума за инквизитора. — Най-сетне се обърна, за да я погледне, и
очите му горяха, ярко синьо-зелени. — Нали?
— Не — отвърна Ема.
За миг се зачуди дали ще откаже да говори с нея, но той сви рамене и пое нагоре, без да
каже нищо.
Когато влязоха в стаята му, Ема затвори вратата и той се засмя уморено.
— Не е нужно да го правиш. Сами сме.
Ема помнеше време, когато и двамата щяха да са щастливи да бъдат сами в къщата.
Когато това бе мечта, която и двамата споделяха. Къща само за тях завинаги, живот за тях
завинаги. Ала сега, когато Ливи беше мъртва, това й се струваше почти богохулно.
Беше се смяла по-рано с Кристина. Искрица радост в мрака. Сега едва не потрепери,
когато Джулиън се обърна и я погледна с все същото безизразно лице.
Тя се приближи и се вгледа в чертите му, неспособна да се спре. Веднъж й беше
обяснил, че онова, което го пленява в рисуването, е мигът, в който рисунката оживява.
Мацването на боя или драсването с молив, което я преобразяваше от нещо бездушно в жива,
одухотворена интерпретация — усмивката на Мона Лиза, погледа в очите на „Момичето с
перлената огърлица“.
Ето какво си беше отишло от него, помисли си Ема, потръпвайки отново. Хилядите
емоции, които открай време се спотайваха зад очите му, любовта му — към нея, към братята
и сестрите му. Дори тревогата му сякаш си беше отишла и това беше по-странно от всичко
останало.
Джулиън приседна на ръба на леглото си. Върху него имаше скицник и той го бутна
небрежно настрани, почти натиквайки го под една от възглавниците. Обикновено се
отнасяше много внимателно с пособията си за рисуване. Ема трябваше да потисне порива да
спаси скицника. Чувстваше се като изгубена в морето.
Толкова много като че ли се беше променило.
— Какво става с теб? — попита го.
— Не знам за какво говориш. Скърбя за сестра си. Как се очаква да се държа?
— Не така. Аз съм твоят парабатай. Усещам, когато нещо не е наред. И то не е скръбта.
Аз също изпитвам скръб, такава, каквато знам, че изпитваше снощи, ала, Джулиън, това,
което усещам от теб, не е скръб. И то ме плаши повече от всичко.
В продължение на един дълъг миг Джулиън не каза нищо.
— Ще прозвучи странно — рече най-сетне, — но може ли да те докосна?
Ема пристъпи напред, заставайки между краката му, на една ръка от него.
— Да — отвърна.
Той отпусна длани върху хълбоците й, над колана на дънните й. Придърпа я по-близо и
тя сложи нежно ръце от двете страни на лицето му докосвайки скулите му с връхчетата на
пръстите си.
Джулиън затвори очи и Ема почувства как ресниците му помилваха пръстите й.
Какво е това — помисли си. — Джулиън, какво е това? Не беше като никога да не беше
крил каквото и да било от нея — беше пазил в тайна цял един прикрит живот в продължение
на години. Понякога беше като книга, написана на неразбираем език. Ала сега беше като
затворена книга, заключена с дузина тежки катинари.
Джулиън опря глава до тялото й, мека вълниста коса докосна кожата й там, където
тениската й се беше набрала. Повдигна леко глава и Ема почувства топлината на дъха му през
плата. Потрепери, когато той положи лека целувка точно на хълбока й. Когато вдигна очи към
нея, те горяха трескаво.
— Мисля, че реших проблема ни — каза и Ема преглътна желанието, объркването,
кълбото от оплетени чувства.
— Какво искаш да кажеш?
— Когато Робърт Лайтууд умря, изгубихме шанса си за изгнание. Мислех си, че може би
скръбта, съкрушаващата болка ще ме накарат да престана да те обичам. — Ръцете му бяха
застинали върху хълбоците й, ала това не й вдъхваше утеха: гласът му беше ужасяващо
глух. — Само че то не се случи. И ти го знаеш. Снощи…
— Ние спряхме.
Бузите на Ема пламнаха при спомена: душът, усуканите чаршафи, солено-сапуненият
вкус на целувките им.
— Не става дума за постъпките, а за чувствата ни — рече Джулиън. — Нищо не можа да
ме накара да престана да те обичам. Нищо не можа дори да ме забави. Така че трябваше да го
оправя.
Студена буца на ужас легна в стомаха на Ема.
— Какво си сторил?
— Отидох при Магнус. Той се съгласи да направи магия. Каза, че този вид магии, които
се месят в чувствата ти, може да имат опасни последици, но…
— Които се месят в чувствата ти? — Ема направи крачка назад и ръцете му се отпуснаха
до тялото му. — Какво искаш да кажеш?
— Той ги отне — отвърна Джулиън. — Чувствата ми. Онова, което изпитвам към теб.
Няма го.
— Не разбирам.
Ема открай време се беше чудила защо хората го казват, когато беше ясно, че разбират
прекрасно. Сега й стана ясно: беше, защото не искаха да разберат. Това бе начин да заявиш:
Не, не може наистина да имаш това предвид. Не и това, което каза току-що. Кажи ми, че
не е вярно.
— Стига чувствата ни да не са взаимни, то не е проблем, нали така? Проклятието не
може да ни застигне.
— Може би. — Ема си пое въздух, дълбоко, накъсано. — Ала не е само това какво
изпитваш към мен. Ти си различен. Не спори с Джия за раздялата с децата…
Той придоби леко изненадан вид.
— Предполагам, че не го направих. — Изправи се и й протегна ръка, но Ема се дръпна и
той я отпусна. — Магнус каза, че тези неща не може да бъдат точно претеглени. Че именно
там бил проблемът. Любовните магии, истинските любовни магии, онези, които те карат да
обикнеш някого, това е черна магия. Начин да принудиш някого да изпитва нещо. Онова,
което той направи с мен, е точно обратното. Нямаше принуда от негова страна, аз го поисках,
но той каза, че отделните емоции не са сами за себе си… ето защо няма истински магии за
обезсилване на любов. Всички чувства са свързани помежду си, свързани са с мислите ти и
този, който си. — Направи жест и нещо изпърха върху китката му: приличаше на лента
червен плат. — Така че Магнус обеща да направи всичко по силите си, за да засегне само
една част от емоциите ми. Ерос. Романтичната любов. Каза обаче, че то вероятно ще се
отрази на всичко останало, което изпитвам.
— И отрази ли се? — попита Ема.
Джулиън се намръщи и намръщването му се вряза в сърцето й: беше емоция, дори да
беше само раздразнение или почуда.
— Имам чувството, че се намирам зад стъкло. И всички останали са от другата страна.
Гневът ми все още е тук, усещам го ясно. Бях ядосан на Джия. А когато се покатерих на
кладата след Тай, това беше атавистичен подтик, нуждата да го защитя, нямаше съзнателна
мисъл. — Сведе поглед към бинтованите си ръце. — Все още тъгувам за Ливи, но е
поносимо. Нямам чувството, че спира дъха ми. А ти…
— А ние — поправи го Ема мрачно.
— Знам, че те обичах. Ала не мога да го почувствам.
Обичах. Миналото време й подейства като удар. Тя направи още една крачка назад, към
вратата. Трябваше да се махне от тази стая.
— Не ме умолявай да те оставя — каза, посягайки към бравата, — ала ти ме остави. Ти
ме остави, Джулиън.
— Ема, спри. Снощи… когато отидох при Магнус, проклятието се случваше. Почувствах
го. Знам, знам, че не бих могъл да понеса още някой да умре.
— Никога не бих се съгласила да остана тук с теб, ако знаех какво си сторил — заяви
Ема. — Можеше поне да ми кажеш. Честността не е емоция, Джулиън.
Стори й се, че той потръпна при тези думи… макар че може и да беше от изненада.
— Ема…
— Достатъчно.
И с тези думи тя избяга от стаята.

***

Не чакаше Гуин, казваше си Даяна. Определено не седеше на леглото си в малките

часове на нощта, облечена в хубавата копринена блузка, която беше открила в дрешника си,
макар че обикновено би си сложила пижамата още преди часове, по друга причина, освен че
чистеше мечове.
Беше подредила три-четири меча върху покривката и ги лъскаше в опит да им върне част
от предишния блясък. Някога върху тях бяха гравирани преплетени рози, звезди, цветя и
тръни, ала годините ги бяха потъмнили и обезцветили. Жегна я чувство на вина, задето беше
пренебрегнала магазина на баща си, примесено с познатата стара вина, която съпровождаше
всяка мисъл за родителите й.
Имаше време, когато единственото, което искаше, бе да бъде Даяна и да притежава
„Стрелата на Даяна“, когато беше копняла за Идрис и шанса да бъде себе си в родината на
ловците на сенки. Сега бе изпълнена с трескаво безпокойство, което се простираше отвъд
всичко това. Някогашните надежди й се струваха прекалено ограничаващи, като рокля, която
й беше отесняла. Навярно беше възможно мечтите ти да ти станат прекалено тесни, когато
светът стане по-голям.
Чук. Чук. Даяна скочи от леглото в мига, в който на прозореца се потропа. Отвори го и
се подаде навън. Гуин се рееше на височината на очите й, а петнистият му жребец грееше на
светлината на демонските кули. Шлемът му висеше на каишка от шията на коня му, през
гърба му беше препасан масивен меч с почерняла от годините на употреба дръжка.
— Не можах да дойда по-скоро — каза той. — Видях дима в небето днес и гледах иззад
облаците. Можеш ли да дойдеш с мен там, където е сигурно?
Даяна се покатери през прозореца, още преди той да беше довършил въпроса си. Да се
плъзне върху коня пред него, вече й се струваше познато, както и това да бъде обгърната от
огромните му ръце. Открай време беше висока жена и не бяха много нещата, които я караха
да се чувства дребна и деликатна, но с Гуин се чувстваше именно така. Непознато за нея
усещане.
Остави мислите си да се реят, докато летяха в мълчание над града, над стените му и
Нетленните поля. От кладите беше останала само пепел — злокобни бледосиви кръгове
върху тревата. Очите й запариха и тя побърза да извърне поглед към гората: зелените дървета,
приближаващи към тях, а после ширнали се отдолу, бълбукащите сребърни потоци,
каменните къщи, които се издигаха тук-там в покрайнините на гората. Помисли си за Ема и
Джулиън, за самотния шок върху лицето на Ема, когато Джия им беше съобщила, че се налага
да останат в Идрис, плашещата безизразност върху лицето на Джулиън. Тя познаваше
празнотата, която шокът може да отвори в теб. Виждаше я и у Тай, мълчанието и
вцепенеността, причинени от толкова голяма болка, че сълзите и риданията бяха безсилни
пред нея. Помнеше загубата на Ария, как бе лежала на пода в колибата на Катарина,
гърчейки се, сякаш тялото й би могло да избяга от болката на това, че сестра й я нямаше.
— Стигнахме — каза Гуин и ето че се приземяваха на поляната, която Даяна си
спомняше отпреди.
Той скочи от коня и протегна ръце, за да й помогне да слезе. Даяна помилва животното
по шията и то я побутна с меката си муцуна.
— Конят ти има ли си име?
Гуин изглеждаше озадачен.
— Име?
— Ще го нарека Орион — заяви Даяна и се разположи на земята.
Тревата под нея беше мека и еластична, въздухът ухаеше на бор и цветя. Подпря се на
ръцете си и част от напрежението започна да се отцежда от тялото й.
— Ще ми е приятно. Жребецът ми да бъде кръстен от теб.
Гуин се настани срещу нея, отпуснал едрите си ръце до себе си, челото му беше
набраздено от тревога. Размерите му го караха да изглежда по-безпомощен, отколкото би
бил, ако не беше толкова едър.
— Знам какво се случи — каза. — Когато смъртта дойде по неочакван и зашеметяващ
начин, Дивият лов научава за това. Чуваме историите, разказвани от пролятата кръв.
Даяна не знаеше какво да отговори… Че смъртта е несправедлива? Че Ливи не бе
заслужавала да умре по този… или който и да било начин? Че разбитите сърца на семейство
Блекторн никога нямаше да бъдат същите? Всичко й се струваше изтъркано, казано стотици
пъти и вече обяснено. Вместо това рече:
 — Мисля, че би ми харесало, ако ме целунеш.
Гуин изобщо не се поколеба. Озова се до нея само за миг, изящен въпреки размерите си,
обви ръце около нея и ето че тя беше обгърната от топлина и мириса на гора и коне. Сбърчи
лекичко нос и се усмихна и той целуна усмихнатите й устни.
Беше нежна целувка, въпреки едрото му тяло. Мекотата на устните му контрастираше с
дращенето на наболата му брада и коравите мускули под ръцете й, когато Даяна плъзна плахо
ръце по раменете му.
Той се наведе към допира й, издавайки гърлен звук на наслада. Даяна посегна и улови
нежно лицето му в шепите си, дивейки се на усещането от нечия чужда кожа. Беше минало
толкова време и тя никога не си беше представяла нещо такова: лунна светлина и цветя — те
бяха за другите.
Ала очевидно не. Едрите му ръце милваха косата й и тя никога не се беше чувствала така
стоплена, така обгърната с грижи, така напълно потопена в обичта на някой друг. Когато
спряха да се целуват, това беше толкова естествено, както и когато започнаха; Гуин я
притегли към себе си, намествайки я до тялото си. Засмя се.
— Какво? — попита тя, извивайки глава, за да го погледне.
— Чудех се дали да целунеш елф е различно от това да целунеш ловец на сенки — каза
той с изненадващо момчешка усмивка.
— Никога не съм целувала ловец на сенки — отвърна Даяна. И наистина, като съвсем
млада беше прекалено срамежлива, за да целуне когото и да било, и прекалено нещастна, а
по-късно… — Целувала съм се с неколцина мундани. Запознах се с тях в Банкок. Неколцина
бяха транссексуални като мен. Ала по онова време винаги имах чувството, че крия прекалено
голяма тайна, това, че съм нефилим, и то бе като сянка между мен и другите… — Тя
въздъхна. — Струва ми се, че си единственият, освен Катарина, който наистина знае всичко
за мен.
Гуин издаде тих, замислен звук.
— Харесвам всичко за теб, което знам.
Аз също те харесвам, искаше й се да каже. Беше шокирана от това колко много го
харесваше, този странен елфически мъж, с неговия потенциал за огромна нежност и също
толкова голям потенциал за огромно насилие. Тя познаваше единствено нежността му, но от
историите на Марк знаеше, че има и друга страна, онази, която предвождаше Дивия лов по
кървавия им път между звездите.
— Ще им разкажа всичко — рече тя. — На Ема и Джулиън. Принудени сме да останем в
Идрис заедно, а аз ги обичам като родни брат и сестра. Те трябва да знаят.
— Направи го, ако от това ще ти олекне — отвърна Гуин. — Не им дължиш нищо.
Грижила си се за тях и си им помагала, и те те познават като онази, която си. Никой от нас
не дължи никому всяко късче от историята на душата си.
— Ще го направя за себе си. Така ще бъда по-щастлива.
— В такъв случай, разбира се.
Гуин я целуна по главата.
Даяна седеше в топлия кръг на ръцете му и си мислеше за Ливи и за това как скръбта и
наслаждението можеха да делят място в човешкото сърце. Зачуди се какви ли загуби бе
познал в живота си Гуин. Трябва да беше имал майка и баща, братя и сестри, ала не можеше
да си ги представи, а все още не можеше да си наложи да го попита.
По-късно, докато отиваха към коня му, за да се върнат в Аликанте, Даяна забеляза, че
връхчетата на пръстите й бяха изцапани с пепел. Вятърът трябва да я беше довял от кладите
тази сутрин. И все пак… Беше много странно.
Пропъди го от главата си, когато Гуин я сложи върху гърба на Орион и те се издигнаха
към звездите.

***

Стаите в Сколоманса не бяха нито толкова приятни, колкото стаите в повечето

институти, нито толкова неприятни, колкото онези в Академията за ловци на сенки. Те бяха
чисти и спартански, и според Диего имаха монашеско излъчване. Във всяка стая имаше по
две легла, две тежки писалища и поради липсата на дрешници — два масивни гардероба.
Благодарение на ниския прием Диего обикновено не делеше стаята си с никого, ала в
този момент Кийрън лежеше в мрачна купчинка на пода, увит в одеяла.
Подложил ръце под главата си, Диего се взираше в тавана. Беше научил наизуст
неравностите и издутините по мазилката. За пръв път в живота си не бе в състояние да се
съсредоточи достатъчно, за да чете или медитира; умът му пъплеше като нервен паяк по
мисли за Хайме, за Кристина, за семейство Диърборн и новия инквизитор.
И разбира се, нещастния елфически принц, който в момента се въртеше неспокойно на
пода.
— Колко дълго възнамерявате да ме държите тук?
Гласът на Кийрън беше приглушен. Той отмести края на едно одеяло от лицето си и се
взря в тавана, сякаш би могъл да разбере какво вижда в него Диего.
— Да те държим тук? — Диего се завъртя на една страна. — Не си пленник. Можеш да
си тръгнеш, когато пожелаеш.
— Не мога. Не мога да се върна в Дивия лов, без да навлека гнева на краля върху тях. Не
мога да се върна в царството на елфите, защото кралят ще ме намери и ще ме убие. Не мога
да бродя по света като див елф, защото ще ме разпознаят, а не знам дали кралят не ме търси и
в този миг.
— Защо не се върнеш в Лосанджелиския институт. Ако си ядосан на Марк, Кристина
ще…
— Именно заради Марк и Кристина не мога да се върна там. — Косата на Кийрън
променяше цвета си на слабата светлина от тъмносиньо в бледобяло. — И не съм ядосан на
никого от двамата. Просто не искам… — Надигна се и седна. — А може би искам твърде
много.
— Можем да мислим за това, когато му дойде времето — рече Диего. — Какво ще бъде
най-добре за теб.
Кийрън го погледна — загадъчен, проницателен поглед, който накара Диего да се
надигне на лакът.
— Не става ли винаги така? Казваш си, че ще намериш решение, когато му дойде
времето, ала когато най-лошото се случи, откриваш, че си неподготвен.
Диего отвори уста, за да възрази, но в този миг на вратата се почука. Кийрън изчезна за
частица от секундата, толкова светкавично, че Диего можеше само да предполага къде се
беше скрил. Прокашля се и извика:
— Pàsale5!
 Дивя се мушна в стаята, последвана от Раян. Бяха по униформи, Раян беше нахлузил
дебел пуловер върху своята. И на двамата с Дивя им беше трудно да свикнат със студения
въздух в Сколоманса.
Дивя носеше рунически камък, чиято светлина огряваше притесненото й лице.
— Диего — каза тя. — Кийрън тук ли е?
— Мисля, че е под леглото — отвърна Диего.
— Странно.
Раян не изглеждаше притеснен, но Раян рядко показваше каквито и да било чувства.
— Възможно е и да е в гардероба — рече Диего. — Защо?
— Кохортата — обясни Дивя. — Зара и неколцина от останалите, Саманта, Мануел и
Джесика, току-що си отвориха Портал. Пристигнаха заедно с професор Гладстоун.
Кийрън се изтърколи изпод леглото. В косата му имаше валма прах.
— Знаят ли, че съм тук? — Надигна се и седна на пода. — Дайте ми оръжие. Каквото и
да било оръжие.
— Задръж малко. — Дивя вдигна ръка. — Мислехме за по-умерен подход. Като
например да те скрием.
— Аз вече се криех — изтъкна Кийрън.
— Действително беше под леглото — съгласи се Диего.
— Да, но тъй като Зара Диърборн идва насам, за да говори с Диего, това едва ли е най-
безопасната стая — изтъкна Раян. — Пък и в Кохортата и така се съмняват в лоялността на
Диего към каузата им.
— Така е — потвърди Дивя. — Чухме ги да си говорят.
Тя протегна ръка на Кийрън, за да му помогне да стане. Той я погледна с изненада и се
изправи сам.
— Няма да я убия, ако е невъоръжена — заяви Кийрън. — Ще я предизвикам на
равностоен двубой.
— Да, и тогава всички ще научат, че си тук, включително и Клейвът. — Дивя щракна с
пръсти. — Хайде. Да вървим. Стига сме губили време.
Кийрън изглеждаше леко стреснат. Хвърли кос поглед към Диего, който му кимна.
— Така ще бъде по-безопасно и за двама ни.
— Както наредиш, тогава — каза Кийрън и тримата с Раян и Дивя излязоха от стаята,
обгърнати от потрепващата магическа светлина, и потънаха в сенките.
Диего едва имаше време да стане от леглото и да нахлузи тениска, преди вратата да се
отвори рязко.
Зара стоеше на прага с ръце на кръста и яростен поглед. Диего се поколеба дали да не й
благодари, задето беше почукала, но реши, че тя едва ли разбира от сарказъм.
— Започва да ми писва от теб — заяви тя.
Диего се облегна на гардероба и скръсти ръце на гърдите си. Зара плъзна очи по
бицепсите му и се подсмихна.
— Наистина хранех големи надежди за нашия съюз — продължи тя. — Но те съветвам
да се стегнеш и да престанеш да симпатизираш на всякакви долноземци, престъпници и
неблагодарници.
— Неблагодарници? — повтори Диего.
Значи, ми е разрешено да се движа само с благодарните?
Зара примига.
 — Не съм сигурен, че тази дума означава това, което си мислиш, че означава — рече
Диего. — Английският не е родният ми език, но…
— Семейство Блекторн са неблагодарници — поясни Зара. — Трябва да ги зарежеш и
всички, свързани с тях.
Очите й се впиха в него.
— Ако имаш предвид Кристина, ние сме само приятели…
— Не ме е грижа. Семейство Блекторн са ужасни. Марк е нечистокръвен, Тай е странен
малък темерут, Дру е дебела и тъпа, а Джулиън е като… като Себастиан Моргенстърн.
Диего избухна в смях.
— Като кого е?
Зара се изчерви.
— Съживи мъртвите!
— Всъщност никого не е съживявал — уточни Диего, макар да знаеше, че няма
значение.
Членовете на Кохортата променяха правилата на играта, когато искаха да докажат нещо.
Не ги беше особено грижа дали доказателствата им бяха верни, нито се интересуваха
особено от разликата между това да съживяваш мъртвите и просто да общуваш с тях.
— Ще съжаляваш, когато той изпепели света — каза тя мрачно.
— Не се и съмнявам. Виж, имаш ли да ми кажеш още нещо? Защото е посред нощ и бих
искал да поспя.
— Не забравяй защо се съгласи да се сгодиш за мен — каза тя с язвителна усмивчица. —
Може би трябваше да помислиш какви ще са последиците, ако се наложи да разваля годежа
ни.
Обърна се, за да си върви, но после поспря, сякаш зърнала нещо, което я изненада. С
един последен сърдит поглед към него, тя се отдалечи по коридора. На вратата нямаше
ключалка — единственото, което Диего можеше да направи, бе да я затвори с ритник, преди
да се тръшне на леглото. Отново вдигна очи към тавана, ала този път това не можа да отвлече
вниманието му.
6
От черна твърд
Почукване на вратата изтръгна Ема от съня. Главата й се пръскаше от болка. Беше
заспала на пода с дрехите, косата й беше влажна, залепнала за бузите. Чувстваше се, а
подозираше, че и изглежда ужасно.
— Влез — извика и вратата се отвори.
Беше Джулиън. Ема седна и за миг двамата просто се гледаха. Тя почувства как се
вледенява, щеше да забележи подпухналото й лице, омачканите й дрехи. Дори ако не я
обичаше, щеше да почувства…
— Най-добре се облечи и оправи — каза той.
Носеше дънки и син пуловер и изглеждаше така, сякаш беше спал спокойно. Изглеждаше
направо добре. Като някой красив непознат, някой, когото Ема не познаваше.
В гласа му нямаше острота, единствено спокоен прагматизъм. Напразно се беше
тревожила, че може да почувства жал към нея, осъзна Ема, или дори вина, той не чувстваше
нищо.
— Дейн Ларкспиър току-що донесе съобщение — каза Джулиън. — Инквизиторът иска
да ни види незабавно.

***

В мига, в който Кристина отвори вратата на кухнята, Хелън се показа иззад плота,
стиснала черпак в ръката си и грейнала в усмивка.
— Добро утро!
Кристина се беше събудила рано, тялото й беше объркано от часовата разлика между
Лос Анджелис и Идрис, и се беше отправила като сомнамбул към кухнята с намерението да
си направи печени филийки и кафе. От бодрия поздрав на Хелън й се прииска да легне на
масата и да си подремне. Не разбираше хората, които бяха енергични сутрин, особено онези,
които го правеха без кофеинова инжекция.
— Приготвям овесена каша — продължи Хелън.
— О.
Кристина никак не обичаше овесена каша.
— Ейлийн е в кабинета, мъчи се да въведе някакъв ред в документите. Изглежда, че
центурионите са обърнали мястото надолу с главата — каза Хелън, като направи гримаса.
— Така е.
Кристина погледна с копнеж към кафе машината. Дали би било грубо да заобиколи
Хелън и да грабне пакета с кафе и филтъра?
— Не се хаби — рече Хелън. — Центурионите бяха оставили мухлясало кафе в каната.
Тя махна към умивалника, където я беше накиснала. Кристина начаса намрази
центурионите още повече.
— Има ли нещо, което да не са оплескали?
— Оставили са мръсно пране — заяви Марк, появявайки се с мокра коса.
Явно току-що беше взел душ. Кристина почувства как в стомаха й преминаха нервни
тръпки и приседна на едно от високите столчета до кухненския плот. Все още виждаше
зарастващата кожа около китката на Марк, където обвързващата магия го беше порязала,
около нейната китка имаше същия белег. Очите му сияеха на лъчите на утринното слънце,
синьо и златно, като сърцето на океана. Тя извърна бързо поглед и се зае да изучава една
плочка, на която беше изобразено как влачат тялото на Хектор около стените на Троя.
— Толкова много мръсно пране. Купчини мръсно пране.
— Аз ще се погрижа. — Хелън беше отишла до печката и бъркаше усърдно една
тенджера. — Приготвям овесена каша.
— О — каза Марк.
Очите му срещнаха тези на Кристина за миг и между тях премина споделен момент на
неприязън към овесената каша.
В кухнята заприиждаха още Блекторновци — Тай, последван от Кит, а после Дру и Тави.
Надигна се глъчка и за миг всичко като че ли беше почти нормално. Почти. Без Ема, знаеше
Кристина, Институтът никога нямаше да бъде нормален за нея. Ема беше първият човек,
когото бе срещнала в Лос Анджелис. Ема се бе сприятелила с нея незабавно и без колебание.
Опознала бе Лос Анджелис, посещавайки любимите места на Ема, тайните й плажове и
пътеки из каньоните, носейки се в колата с пуснато радио и пуснати коси, хотдог от „Пинк“
и пай от „Епъл Пан“ посред нощ.
Трудно бе да не се чувства останала без опора, лодка, подмятана от прилива. Вкопчи се
обаче в думите на Ема: Ще имат нужда от теб. Марк ще има нужда от теб.
Тай грабна пакет чипс от кухненския плот и го подаде на Кит, който вдигна одобрително
палци. Двамата притежаваха способността да общуват без думи, почти като Ема и Джулиън.
— Няма да имате нужда от това — каза Хелън. — Правя овесена каша!
Тя махна към масата с лъжицата в ръката си: беше наредила еднакви купички, имаше
дори ваза с букетче диви цветя.
— О — каза Кит.
— Искам палачинки — обяви Тави.
— Няма да останем за закуска — съобщи Тай. — С Кит отиваме на плажа. До после.
— Ама… — започна Хелън, но нямаше смисъл.
Те вече бяха излезли — Тай стискаше Кит за китката, дърпайки го след себе си, а Кит
сви извинително рамене, преди да изчезне през вратата.
— Мразя овесена каша.
Дру седна намръщено на масата.
— И аз мразя овесената каша.
Тави се настани до сестра си. Той също се намръщи и за миг приликата между тях беше
почти комична.
— Е, имаме овесена каша — каза Хелън. — Мога обаче да направя препечени филийки.
— Не препечени филийки — заяви Тави. — Палачинки.
Хелън изключи котлона. За миг остана до печката, взирайки се в тенджерата с
изстиваща овесена каша. А после каза със слабо гласче:
— Не знам как се правят палачинки.
Кристина се надигна забързано от стола си.
— Хелън, нека ти помогна да приготвим яйца и препечени филийки.
— Джулиън знае как се правят палачинки — каза Тави.
Хелън направи място на Кристина край плота до печката.
 Кристина й подаде хляба и докато Хелън пъхаше филийките в тостера, тя видя, че
ръцете й треперят.
— Наистина не искам яйца за закуска.
Дру извади едно цвете от вазата и откъсна главичката му. Венчелистчетата се посипаха
по масата.
— Хайде стига. — Марк се приближи до по-малките си брат и сестра и разроши с обич
косите им. — Току-що се прибрахме. Не вгорчавайте живота на Хелън.
— Е, не е нужно тя да ни приготвя закуска — каза Дру. — И сами можем да го
направим.
Хелън се приближи забързано до масата и остави чинията с препечени филийки. Дру се
взря безизразно в тях.
— Хайде де, Дру. Хапни няколко филийки.
Дру цялата настръхна.
— Не ми казвай какво да ям и какво да не ям.
Хелън потръпна. Тави посегна към буркана със сладко, обърна го надолу с главата и го
раздруса, докато лепкавият конфитюр не опръска чинията, масата и ръцете му. Той се
изкиска.
— Недей… не! — Хелън грабна буркана от него. — Тави, не прави така!
— Теб не е нужно да те слушам. — Личицето на Тави се зачерви. — Дори не те
познавам.
И като мина покрай Дру, той изхвръкна от кухнята. След миг Дру стрелна Хелън с
укоризнен поглед и се втурна след него.
Хелън остана на мястото си, стиснала празния пластмасов буркан от сладко, а по
лицето й се стичаха сълзи. Сърцето на Кристина се сви от съчувствие. Единственото, което
искаше, бе да угоди на братята и сестрите си, ала те не можеха да й простят, задето не беше
Джулиън.
Понечи да отиде при Хелън, но Марк вече беше там и я прегръщаше, изцапвайки ризата
си със сладко.
— Няма нищо — чу го да казва Кристина. — Когато аз се върнах, непрекъснато обърквах
всичко…
Чувствайки се така, сякаш се натрапва, Кристина се измъкна от кухнята — някои
семейни сцени бяха лични. Пое бавно по коридора (сигурна бе, че в библиотеката има още
една кафемашина), мислейки си за онова, което Марк беше казал на Хелън. Зачуди се дали
наистина се чувства по този начин. Помнеше първия път, когато го беше видяла, сгушен до
стената на спалнята си, а вятърът развяваше пердетата около него като корабни платна.
Връзката, която бе почувствала между тях двамата, беше мигновена — не го беше познавала,
преди Ловът да го отведе, и нямаше никакви очаквания за това какъв бе и какъв би трябвало
да бъде. Това ги беше свързало така силно, както и обвързващата магия, но ако всичко се беше
променило? Ами ако онова, което имаха, бе разбито и никога не може да бъде поправено?
— Кристина!
Обърна се рязко. Марк беше зад нея, зачервен, беше тичал, за да я настигне. Спря, когато
тя се обърна, и се поколеба за миг с вида на човек, който се кани да прекрачи през ръба на
стръмна скала.
— Сега трябва да бъда с Хелън, но искам да говоря с теб. От доста време искам да
говоря с теб. Да се видим на паркинга тази вечер, когато луната се издигне в небето.
 Кристина кимна, прекалено изненадана, за да каже каквото и да било. Докато й хрумне,
че „когато луната се издигне в небето“ не е особено ясно (ами ако беше облачно?), той вече
беше изчезнал по коридора. Тя въздъхна и се отправи да прати огнено съобщение на
Катарина Лос.

***

Бяха минали едва няколко дни от смъртта на Робърт Лайтууд, а Хорас Диърборн вече бе
сменил изцяло обзавеждането на кабинета му.
Първото, което Ема забеляза, беше, че гобленът, изобразяващ Битката при Бурен, липсва.
Камината беше запалена и портретът на Алек Лайтууд над нея беше заменен от този на Зара
Диърборн. На него тя беше в бойно облекло, дългата й руса коса се спускаше до кръста й на
две плитки, като на викинг. ЗАРА ДИЪРБОРН, ГЕРОИНЯ НА КЛЕЙВА, бе написано върху
златна табелка на рамката.
— Дискретно — измърмори Джулиън.
Двамата с Ема току-що бяха влезли в кабинета на Хорас — инквизиторът се беше навел
и ровичкаше из писалището си, без да им обръща внимание. Поне то беше същото, макар зад
него да имаше голям плакат, на който пишеше: ЧИСТОКРЪВНОСТТА Е СИЛА. СИЛАТА Е
ПОБЕДА. СЛЕДОВАТЕЛНО ЧИСТОКРЪВНОСТТА Е ПОБЕДА.
Диърборн се изправи.
— „Героиня на Клейва“ като че ли е прекалено обикновено — отбеляза той замислено,
давайки да се разбере, че беше чул забележката на Джулиън. — Мислех си за „Съвременна
Будика“. В случай че не знаете коя е тя…
— Знам коя е Будика — заяви Джулиън, докато сядаше. Ема последва примера му.
Столовете също бяха нови, с твърда тапицерия. — Кралица воин на Британия.
— Чичото на Джулиън изучаваше класиците — обади се Ема.
— А, да, Зара го спомена.
Хорас се отпусна тежко на стола зад махагоновото бюро. Беше едър мъж, кокалест и с
невзрачно лице. Единственото необичайно нещо в него беше ръстът му — дланите му бяха
огромни, едрите му рамене опъваха плата на униформата. Явно не бяха имали време да му
ушият униформа по мярка.
— А сега, деца. Трябва да отбележа, че съм изненадан от вас двамата. Открай време
съществуват толкова… динамични отношения между родовете Блекторн и Карстерс и
Клейва.
— Клейвът се промени — заяви Ема.
— Понякога промените са за добро — отвърна Хорас. — А тази доста се забави.
Джулиън вдигна крака, слагайки тежките си обувки върху бюрото на Хорас. Ема
примига. Джулиън открай време имаше бунтовнически дух, но рядко го проявяваше открито.
Той се усмихна ангелски и заяви:
— Защо просто не ни кажете какво искате?
Очите на Хорас проблеснаха. В тях имаше гняв, ала когато проговори, гласът му беше
спокоен.
— Вие двамата здравата преебахте нещата. Повече, отколкото предполагате.
Ема беше слисана. Възрастните ловци на сенки, особено онези, които заемаха високи
постове, рядко ругаеха пред онези, които смятаха за деца.
— Какво искате да кажете? — попита го.
Той отвори едно от чекмеджетата на бюрото си и извади черен кожен бележник.
— Записките на Робърт Лайтууд — обясни. — Водел ги е след всяка своя среща. Сторил
го е и след срещата с вас.
Джулиън пребледня, очевидно бележникът му беше познат. Робърт трябва да беше
написал нещо в него, след като Ема си беше тръгнала от кабинета му с Мануел.
— Знам, че сте му казали за връзката си. — Изрече го с истинска наслада. — Парабатаи,
влюбени един в друг. Отвратително. Знам и какво сте искали от него. Изгнание.
Въпреки че кръвта се беше отцедила от лицето му, гласът на Джулиън не трепваше.
— Все още смятам, че трябва да ни кажете какво искате от нас.
— Да се влюбиш в своя парабатай е, да го наречем така, нарушаване на договор.
Договорът, който като нефилими сте сключили с Клейва. Това осквернява нашата най-свята
връзка. — Той прибра бележника обратно в чекмеджето. — Ала аз не съм несговорчив човек.
Измислих взаимноизгодно решение на всичките ни дребни проблеми. И няколко от големите.
— Решенията рядко са изгодни и за двете страни, когато една от тях държи цялата власт
— подхвърли Джулиън.
Диърборн не му обърна внимание.
— Ако се съгласите да бъдете изпратени на мисия в царството на елфите, ако обещаете
да откриете и убиете Анабел Блекторн и да върнете Черната книга на мъртвите, ще изпълня
предложеното от Робърт. Изгнание и тайна. Никой никога няма да научи.
— Няма откъде да сме сигурни, че Анабел е в царството на елфите… — започна
Джулиън.
— Не говорите сериозно — каза Ема едновременно с него.
— Според моите източници е в Двора на тъмните елфи и да, говоря сериозно. Бих се
заклел върху Меча на смъртните, ако някой от рода Карстерс не го беше счупил.
Ема се изчерви.
— За какво ви е Черната книга? Да не възнамерявате да започнете да възкресявате
мъртвите?
— Не проявявам никакъв интерес към жалката книга с некромантски забавления на
някакъв магьосник — заяви Диърборн, — освен че искам да я задържа далече от Анабел
Блекторн и краля на тъмните елфи. И дори не си помисляйте да се опитате да ме метнете с
разни имитации и фалшификации. Ще разбера истината и ще ви накажа. Искам Черната
книга да бъде под контрола на нефилимите, не на долноземците.
— Несъмнено разполагате с по-възрастни, по-способни хора, които биха могли да го
сторят? — отбеляза Джулиън.
— Тази мисия трябва да се проведе в пълна секретност — сопна се Диърборн. — Кой
има по-сериозна причина да го опази в тайна от вас?
— Ала времето в земите на елфите е различно — напомни Джулиън. — Като нищо
може да се върнем след десет години. Това няма да ви помогне особено.
— А.
Диърборн се облегна в стола си.
Зад него в един от ъглите имаше купчина плат и Ема се сепна, осъзнала, че това беше
гобленът с Битката при Бурен, захвърлен като боклук. Доста странно за човек, който
твърдеше, че цени историята на нефилимите.
 — Много отдавна елфите дали на Клейва три медальона. С тяхна помощ времето в
земите на феите тече нормално. Един от тях липсва, но вие ще получите втория. Ще го
върнете, когато самите вие се върнете.
Медальон? Ема си спомни медальона на Кристина, способността му да контролира
времето в земите на елфите. Единият липсва…
— И как се очаква да се върнем? — попита тя. — Не е като за хората да е лесно да се
върнат от земите на феите.
— Ще използвате картата, която ще ви дадем, за да откриете място, на име Кръстопътя
на Брам — обясни Диърборн. — Там ще намерите приятел, който ще ви върне у дома. — Той
сплете пръсти. — Ще скрия факта, че не сте в Аликанте, като поставя стражи около къщата
на „Принсуотър“. Историята за пред другите ще бъде, че сте поставени под домашен арест,
докато въпросът с Меча на смъртните не бъде изяснен. Ще трябва обаче да настоя да
откриете книгата и да се върнете в рамките на четири дни, в противен случай ще приема, че
сте решили да действате на своя глава, и няма да имам друг избор, освен да разкрия тайната
ви.
— Защо мислите, че можем да го направим за четири дни? — попита Джулиън.
— Защото нямате друг избор — отвърна Диърборн.
Ема и Джулиън се спогледаха, тя предполагаше, че чувствата му (каквото беше останало
от тях) бяха като нейните — недоверие и безпомощност. Не можеха да имат доверие на
Хорас Диърборн, но ако не се съгласяха с този план, той щеше да съсипе живота им. Щяха да
им отнемат Знаците. Никога вече нямаше да видят останалите от семейство Блекторн.
— Не е нужно да изглеждате толкова подозрителни — каза Диърборн. — Интересите ни
са еднакви. Никой от нас не иска Анабел Блекторн или кралят на тъмните елфи да
притежават нещо толкова могъщо като Черната книга. — Той им отправи жълтеникава
усмивка. — Освен това, Джулиън, мислех, че ще бъдеш доволен. Това е шансът ти да убиеш
Анабел Блекторн и да й отнемеш скъпоценната книга. Предполагах, че ще искаш отмъщение.
Неспособна да понесе начина, по който инквизиторът гледаше Джулиън, Ема се
изправи.
— Искам си Кортана. Той принадлежеше на баща ми, а преди това на неговия баща
преди него, в семейството ми е още отпреди Джем и Корделия Карстерс. Върнете ми го.
— Не. — Тънките устни на Диърборн заприличаха на резка. — Все още разследваме как
успя да строши Меча на смъртните. Ще ви осигурим оръжия, храна, карта и всичко, от което
се нуждаете, но не и Кортана.
— Серафимските ками не действат в царството на елфите — напомни Джулиън. —
Нито пък руните ни.
Диърборн изсумтя.
— Ще получите ками, мечове и арбалети. Знаете, че разполагаме с всяко оръжие, от
което бихте могли да имате нужда. — Той се изправи на крака. — Не ме е грижа с какво ще
убиете Анабел. Просто я убийте. Вие доведохте тази кучка при нас. Ваш дълг е да ни
отървете от нея.
Джулиън свали крака от писалището.
— Кога се очаква да тръгнем?
— И как ще стигнем там? — попита Ема.
— Това ще реша аз — заяви Диърборн. — А що се отнася до това кога, защо да не е сега?
Не е като да имате някаква работа в Аликанте. — Той махна към вратата, сякаш нямаше
търпение да се отърве от тях. — Вървете да си вземете каквито лични вещи ще са ви нужни.
И не губете време. Много скоро стражи ще дойдат да ви вземат от дома ви. Бъдете готови.
— Много добре. — Ема отиде в ъгъла и взе гоблена с Алек. — Но ще задържа това.
Оказа се учудващо тежък. Диърборн повдигна вежди, но не каза нищо, докато тя
излизаше, олюлявайки се, стиснала го с две ръце.

***

— Къде отиваме? — попита Кит.

Държеше пакетчето чипс с пръсти, изцапани със сол и мазнина. Беше странна закуска,
но не беше най-странната в живота му. Освен това морският бриз повдигаше косата от челото
му, плажът беше празен и двамата с Тай вървяха в златиста омара от пясък и слънце. Въпреки
всичко настроението му се подобряваше.
— Помниш ли онази пещера? — попита Тай. — Онази, в която бяхме, когато видяхме
Зара да говори с Мануел?
— Аха — отвърна Кит и почти добави, когато бяхме с Ливи, но знаеше, че именно това
има предвид Тай.
За него това беше дума, която винаги щеше да включва Ливи. Сянката на спомените се
спусна над доброто настроение на Кит: спомни си онази нощ, Ливи, която се смееше, Тай,
който държеше морска звезда… Соленият въздух беше оплел обикновено правата му коса,
очите му бяха придобили сребърния цвят на луната. Усмихваше се — истинската, сияйната
усмивка на Тай. Кит никога не се беше чувствал по-близък с някого, отколкото с тях двамата
през онази вечер.
— Почакай… защо отиваме там?
Бяха стигнали до онази част от брега, където гранитни колони, осеяни с дупки, се
протягаха към океана като дълги пръсти. Вълните връхлитаха откъм океана и се разбиваха в
скалите, превръщайки се в сребристобяла пяна. Тай бръкна в пакетчето с чипс и ръката му
докосна тази на Кит.
— Защото се нуждаем от помощ, ако искаме да направим черна магия. Не можем да я
направим сами.
— Моля те, кажи ми, че няма да ни е нужна армия от мъртъвци. Мразя армиите от
мъртъвци.
— Не е армия от мъртъвци. А Хипатия Векс.
Кит едва не изпусна пакета с чипс.
— Хипатия Векс? Магьосницата от Лондон?
— Аха. Недей да губиш нишката, Уотсън.
— Не губя нишката — изтъкна Кит. — Откъде да предположа, че си се свързал с нея? Не
мислех, че ни харесва особено.
— Има ли значение?
— Е, прав си. — Кит спря и около гуменките му се вдигна пясък. — Стигнахме.
Тъмният отвор в скалата зейна пред тях. Тай също спря и бръкна в джоба на суитшърта
си.
— Имам нещо за теб.
Кит нави пакетчето от чипс и го напъха зад една скала.
 — Така ли?
Тай извади малък бял камък с размерите на топка за голф, върху който беше изваяна
руна.
— Рунически камък за магическа светлина. Всички ловци на сенки имат такъв.
Улови непринудено ръката на Кит и сложи камъка в шепата му. Горещ трепет премина в
стомаха на Кит, изненадвайки го. Никога не беше изпитвал нещо такова.
— Благодаря. Как се задейства?
— Сключи пръсти около него и си помисли за светлина. Представи си щракването на
електрически ключ. Така Джулиън го обясни на мен. Хайде… ще ти покажа.
Кит стискаше неловко камъка, докато двамата поемаха по пътеката, отвеждаща до входа
на пещерата. Не бяха направили и няколко стъпки във вътрешността й, когато мракът ги
обгърна като кадифе, приглушавайки звука на вълните отвън. Кит едва различаваше Тай,
сянката на сянка до него.
Като щракването на електрически ключ, помисли си и сключи пръсти около
руническия камък.
Той потръпна лекичко в ръката му и от шепата му се разля светлина, огрявайки познатия
каменен коридор. Беше съвсем същият като преди, с груби стени и лъкатушещ, и напомняше
на Кит за подземните тунели в първия филм за Индиана Джоунс.
Поне този път знаеха къде отиват. Последваха извивката му и се озоваха в огромна
каменна зала. Стените бяха от гранит, набраздени с черни линии, които показваха къде се
бяха напукали много отдавна. Долавяше се сладникава миризма, вероятно димът, издигащ се
от свещите върху дървената маса в средата на помещението. Закачулена фигура в черни
одежди и с лице, потънало в сянка, седеше там, където седеше Зара последния път, когато
бяха тук.
— Хипатия? — повика Тай, пристъпвайки напред.
Фигурата вдигна пръст, за да го накара да замълчи. И Кит, и Тай се поколебаха, когато
две облечени в ръкавици ръце се вдигнаха, за да отметнат качулката.
Тай прокара език по пресъхналите си устни.
— Ти… не си Хипатия. — Обърна се към Кит. — Това не е тя.
— Не — съгласи се Кит. — На мен ми прилича на зелен тип с рога.
— Не съм Хипатия, но тя ме изпрати — каза магьосникът. — Срещали сме се и преди
ние тримата. На Пазара на сенките в Лондон.
Кит си спомни бързо движещи се зелени ръце. Трябва да отбележа обаче, че никога не
съм очаквал един ден да имам удоволствието да се запозная с Изгубения Херондейл.
— Шейд — каза.
Магьосникът изглеждаше развеселен.
— Не е истинското ми име, но ще свърши работа.
Тай поклати глава.
— Искам да работя с Хипатия. Не с теб.
Шейд се облегна в стола.
— Повечето магьосници отказват дори да припарят до черни магии — каза тихичко. —
Хипатия с нищо не е различна, всъщност тя е по-умна от повечето. Иска един ден да
ръководи Пазара на сенките и с нищо няма да изложи на опасност шансовете си за това.
Изражението на Тай сякаш се пръсна на парченца, като напуканото лице на статуя.
— Не съм споменавал нищо за черна магия…
 — Близначката ти току-що умря, а ти се обръщаш към магьосница с отчаяна молба. Не е
нужен гений, за да се досети какво искаш.
Кит сложи ръка върху рамото на Тай.
— Не е нужно да оставаме. Бихме могли просто да си тръгнем.
— Не — каза Шейд. — Първо ме изслушайте, малки ловци на сенки, ако искате
помощта ми. Скръбта кара хората да изгубят ума си. Ти търсиш начин да сложиш край.
— Да — отвърна Тай. — Искам да върна сестра си обратно.
Ще върна сестра си обратно.
Тъмните очи на Шейд бяха като кремък.
— Искаш да върнеш мъртвите към живот. Знаеш ли колко много хора искат да сторят
същото? Не е добър план. Съветвам те да се откажеш от него. Бих могъл обаче да ти помогна
с нещо друго. Някога искал ли си да можеш да движиш предмети със силата на ума си?
— Аха — обади се Кит. — Звучи страхотно.
Всичко друго, но не и това.
— Имам Черната книга на мъртвите — каза Тай. — Или поне имам копие.
Като че ли не забеляза абсолютното изумление, изписало се върху лицето на Шейд, но
Кит го видя и то усили както гордостта му от Тай, така и тревогата му.
— Е — заяви Шейд най-сетне. — Това е по-хубаво от оригинала.
Колко странна забележка, помисли си Кит.
— Така че не се нуждаем от помощ с магиите — продължи Тай. — Нуждаем се от
помощта ти, за да съберем необходимите съставки. Някои са лесни за намиране, но
нефилимите не са добре дошли на Пазара на сенките, така че ако можеш да отидеш, бих
могъл да ти дам пари, или пък… в Института има цял куп ценни оръжия…
Кит беше наистина доволен.
— Някога и аз мислех да ги продам — отбеляза той.
Шейд вдигна облечените си в ръкавици ръце.
— Не. Ще ви помогна, добре, но няма да бъде бързо, нито лесно.
— Хубаво — каза Тай, но Кит начаса беше обзет от подозрение.
— Защо? Защо ще ни помогнеш? Нали не одобряваш…
— Не, не одобрявам — отвърна Шейд. — Но ако не го направя аз, ще го стори някой
друг, друг магьосник с по-малко скрупули. Така поне мога да се погрижа да го извършите
възможно най-чисто. Мога да ви покажа как да направите магията правилно. Ще ви намеря
катализатор, чист източник на енергия, който няма да поквари това, което правите.
— Но няма да отидеш на Пазара на сенките? — попита Кит.
— Магията ще подейства единствено, ако заклинателят сам набави необходимите
съставки. — А вие сте тези, които ще направят магията, дори ако се нуждаете от мен, за да
ви насочвам. Така че, какъвто и да е проблемът между вас и хората на Пазара на сенките (а аз
видях част от него с очите си и знам, че е нещо лично), оправете го. — Гласът му беше
рязък. — Не сте глупави, ще измислите начин. Когато имате всичко, от което се нуждаете,
елате при мен. Ще остана в тази пещера, докато сте отдадени на този безумен проект. Но
изпратете бележка, ако възнамерявате да наминете. Не обичам да ми се натрапват.
Лицето на Тай просветля от облекчение и Кит знаеше какво си мисли: ето че първата
стъпка беше направена, ето че бяха с един ход по-близо до това да си върнат Ливи. Шейд го
погледна и поклати глава, бялата му коса сияеше на светлината на свещите.
— Разбира се, ако размислите и никога повече не чуя нищо от вас, ще бъде още по-добре
— добави той. — Помислете върху това, деца. На някои пламъци не им е писано да горят
дълго.
Той стисна с облечените си в ръкавица пръсти фитила на най-голямата свещ и я угаси.
Струйка бял дим се издигна към тавана.
Кит отново погледна към Тай, но той не беше реагирал, възможно бе дори да не беше
чул думите на Шейд. Усмихваше се на себе си — не сияйната усмивка, която бе липсвала на
Кит на плажа, а тиха, лична усмивка.
Ако го направим, ще трябва да поема всичко сам — помисли си Кит. — Всякаква вина,
всякаква тревога. Ще бъдат само мои.
Шейд виждаше съмнението в очите му.
На някои пламъци не им е писано да горят дълго.

***

— Не мога да повярвам, че центурионите са оставили такава свинщина — каза Хелън.

В продължение на години беше обещавала на Ейлийн един ден да я разведе из
Института и да й покаже всичките любими местенца от своето детство.
Само че мислите й бяха само отчасти върху разходката из Института.
Част от тях бяха заети с хаоса, който центурионите бяха създали: хавлии, разпилени
навсякъде, петна по масите, мухлясваща храна в хладилника. Друга част бяха върху
съобщението, което беше изпратила на леля си Нене в Двора на тъмните елфи. Ала най-вече
мислите й бяха погълнати от семейството й.
— Онези задници не са онова, което те тревожи наистина — каза Ейлийн.
Стояха на една висока скала на известно разстояние от Института. От тук се разкриваше
изглед към пустинята, застлана с килим от диви цветя и зелени шубраци, както и към океана,
искрящ и син под тях. На остров Врангел също имаше океан, вледеняващо студен и красив,
но не и дружелюбен. Това беше морето от детството на Хелън, морето на дълги дни,
прекарани, плискайки се във вълните с братята и сестрите си.
— Можеш да ми кажеш всичко, Хелън.
— Те ме мразят — каза Хелън с тъничко гласче.
— Кой те мрази? — поиска да узнае Ейлийн. — Ще ги убия.
— Братята и сестра ми — отвърна Хелън. — Но моля те, недей да ги убиваш.
Ейлийн изглеждаше слисана.
— Какво искаш да кажеш с това, че те мразят?
— Тай не ми обръща внимание. Дру ми се зъби. Тави ненавижда факта, че не съм
Джулиън. А Марк… е, Марк не ме мрази, ала мислите му, изглежда, са далече от тук. Не мога
да го въвлека в това.
Скръстила ръце на гърдите си, Ейлийн се загледа замислено към океана. Това беше едно
от нещата, които Хелън обичаше у съпругата си. Ако Хелън кажеше, че нещата стоят по един
или друг начин, Ейлийн го обмисляше от всички възможни страни и никога не се отнасяше с
пренебрежение.
— Молех Джулиън да казва на децата, че съм щастлива на остров Врангел. Не исках да
се тревожат. Ала сега… според мен си мислят, че съм прекарала всички онези години, без да
ме е грижа, че съм далече от тях. Нямат представа колко много ми липсваха. Нямат представа
колко ужасно се чувствах, задето Джулиън трябваше да носи на плещите си цялата тази
отговорност през всички тези години. Не знаех.
— Работата е там — рече Ейлийн, — че в очите им ти не просто изместваш Джулиън
като човека, който се грижи за тях. Освен това се появи в живота им точно когато Ливи ги
напусна.
— Но аз също обичах Ливи! Тя липсва и на мен…
— Знам — каза Ейлийн нежно. — Но те са просто деца. Смазани са от скръб и си го
изкарват на теб. Самите те не знаят защо са ядосани. Просто го изпитват.
— Не мога да го направя. — Хелън се мъчеше да овладее гласа си, но това беше почти
невъзможно. Надяваше се грохотът на вълните да го скрие, ала Ейлийн я познаваше
прекалено добре. Усещаше, когато Хелън беше разстроена, дори когато тя полагаше усилия да
не го показва. — Прекалено трудно е.
— Миличка. — Ейлийн дойде по-близо и като обви ръце около нея, докосна лекичко
устните й със своите. — Можеш. Можеш да направиш всичко.
Хелън се отпусна в прегръдката на съпругата си. Когато я беше срещнала за първи път,
си бе помислила, че другото момиче е по-високо от нея, но по-късно беше осъзнала, че то бе,
защото Ейлийн винаги беше изпъната като стрела. Майка й, консулът, се държеше по същия
начин и със същата гордост… не че някоя от тях беше арогантна, но думата беше мъничко
по-близо до онова, което за Хелън беше просто самоувереност. Мислите й се върнаха към
първото любовно писмо, което Ейлийн й беше написала. Светът се промени, защото ти си
изваяна от слонова кост и злато. Извивките на устните ти пренаписват историята. По-
късно беше открила, че е цитат от Оскар Уайлд, и й беше казала, усмихвайки се: На това му
се казва дързост.
Ейлийн я беше погледнала с нетрепващ поглед. Знам.
И двете бяха дръзки, и то винаги им беше помагало. Само че това беше ситуация, в която
беше нужно търпение, не дързост. Хелън беше очаквала братята и сестра й да я обичат,
можеше да се каже, че бе имала нужда от това. Сега осъзна, че трябва първо да им покаже
своята обич.
— В известен смисъл гневът им е добър знак. Явно знаят, че винаги ще ги обичаш,
каквото и да става. В крайна сметка ще престанат да те изпитват.
— Има ли начин да ускорим това „в крайна сметка“?
— Ще помогне ли, ако мислиш за това като „един ден“?
Хелън се засмя, подсмърквайки.
— Не.
Ейлийн я погали нежно по рамото.
— Струваше си да опитам.

***

Когато Ема и Джулиън се прибраха, около къщата бяха разположени още десетина
стражи. Беше ясен ден и слънцето се отразяваше от остриетата на мечовете, преметнати през
раменете им, и от водата в канала.
Когато изкачиха стъпалата, завариха Дейн Ларкспиър да се обляга до вратата, слабото му
като на хрътка лице беше бледо под буйната черна коса. Намигна на Ема, докато Джулиън
посягаше към стилито си, без да му обръща внимание.
— Радвам се да те видя.
— Не бих могла да кажа същото — отвърна Ема. — Къде е злата ти близначка? И го
имам предвид най-буквално. Тя ти е близначка и е зла.
— Да, схванах — извъртя очи Дейн. — Саманта е в Сколоманса. А вие имате гости.
Ема настръхна.
— Вътре? Не е ли това смисълът от стражите? Да не пускат никого да влезе?
Дейн се изсмя.
— О, моля те. СМИСЪЛЪТ е да не оставяме вие да излезете.
Джулиън надраска руна за отключване върху вратата и го изгледа мрачно.
— Петнайсет срещу двама?
Усмивчицата на Дейн стана по-широка.
— Просто ви напомняме у кого е властта. Превъзходството е у нас. Не мога да се оплача.
— Не се и съмнявам — каза Джулиън и влезе в къщата.
— Защото не ми беше достатъчно гадно и така — измърмори Ема и го последва.
Беше нащрек, не й беше харесал начинът, по който Дейн беше изрекъл думата „гости“.
Затвори бавно входната врата, сложила ръка върху дръжката на камата в колана с оръжията
си.
Чу как Джулиън извика името й.
— В кухнята — каза той. — Всичко е наред, Ема.
Обикновено Ема вярваше на Джулиън повече, отколкото на себе си. Ала сега нещата
бяха различни. Отправи се предпазливо към кухнята, сваляйки ръка от камата едва когато
видя Изабел, седнала по турски върху масата. Носеше късо кадифено палто и дълга пола от
тюл. Сребърни накити проблясваха около китките и глезените й. Саймън седеше на един от
столовете, подпрял лакти на масата, в косата му имаше вдигнати слънчеви очила.
— Надявам се, че нямате нищо против — каза той. — Стражите ни пуснаха да влезем.
— Ни най-малко — отвърна Джулиън, облегнат на един от плотовете. — Учудвам се, че
са се съгласили.
— Дружеско убеждаване. — Усмивката на Изабел като че ли се състоеше предимно от
зъби. — Кохортата все още не държи цялата власт. Все още познаваме доста хора на високи
постове.
— Къде бяхте? — поинтересува се Саймън. — Стражите не пожелаха да ни кажат нищо.
— Инквизиторът искаше да говори с нас — обясни Ема.
Саймън се намръщи.
— Диърборн? Имаш предвид, че е искал да ви разпита?
— Не точно. — Ема си свали якето и го преметна през облегалката на един стол. —
Искаше да му направим услуга. Но защо сте тук?
Изабел и Саймън се спогледаха.
— Имаме лоша новина — каза Саймън.
Ема се взря изпитателно в тях. Изи изглеждаше уморена, а Саймън — напрегнат, но в
това нямаше нищо чудно. Можеше да си представи как изглежда самата тя.
— Братята и сестрите ми…
Гласът на Джулиън беше обтегнат и Ема го погледна, спомняйки си думите му за това
как се беше покатерил на кладата след Тай; това беше атавистичен подтик, нуждата да го
защитя, нямаше съзнателна мисъл.
 — Не, не, не е това — каза Саймън. — Джейс и Клеъри не се върнаха в уреченото време.
Ема се отпусна в стола насреща му, останала без думи.
— Интересно — рече Джулиън. — Какво може да се е случило според вас?
Саймън му хвърли особен поглед. Изабел го смушка с коляно и за своя изненада и
притеснение, Ема я чу да прошепва нещо за това как Джулиън току-що е изгубил сестра си и
вероятно все още е в шок.
— Може би просто закъсняват, защото времето в земите на феите тече различно —
предположи Ема. — Или и те са получили един от медальоните?
— Времевата магия в земите на феите не им действа заради ангелската кръв във вените
им — обясни Изабел. — Ето защо Клейвът избра да изпрати тях. Руните им все още действат,
дори в заразените земи. — Тя се намръщи. — Какви медальони?
— О. — Ема и Джулиън се спогледаха. — Клейвът притежава медальони, които
обезвреждат времевата магия в земите на феите. Диърборн ни даде един.
Изабел и Джулиън се спогледаха объркано.
— Какво? Защо им е да ви дават…?
— Услугата, която Диърборн ни помоли да му направим — рече Джулиън. — Включва
пътуване в земите на феите.
Саймън се изпъна. Челюстите му бяха стиснати по начин, който напомни на Ема, че той
не беше просто кроткият годеник на Изабел. Самият той също беше герой. Беше се изправил
срещу ангела Разиел. Малцина, освен Клеъри, можеха да се похвалят със същото.
— Какво е направил?
— Ще ви обясня — каза Джулиън и стори именно това, сухо и лаконично, без да влага
емоции.
Въпреки това, когато приключи, и Изабел, и Саймън изглеждаха бесни.
— Как смее! — възмути се Саймън. — Защо си мисли, че…
— Но той е инквизиторът. Научил е, че Клеъри и Джейс не са се върнали — прекъсна го
Изабел. — Клейвът знае, че е опасно, особено сега. Защо изпращат вас?
— Защото Анабел избяга в земите на елфите, а според него тя е наш проблем — каза
Ема.
— Това е нелепо. Та вие сте още деца — рече Саймън.
Изабел го срита лекичко.
— Ние направихме доста, когато бяхме деца.
— Защото бяхме принудени — изтъкна Саймън. — Защото нямахме друг избор.
Той се обърна към Ема и Джулиън.
— Можем да ви измъкнем от тук. Да ви скрием.
— Не — заяви Джулиън.
— Иска да каже, че ние също нямаме друг избор — обясни Ема. — Съществува
прекалено голяма опасност Черната книга да бъде използвана за ужасни цели от Анабел или
от краля на тъмните елфи. Невъзможно е да предположим кой би могъл да пострада, а ние
имаме най-голям шанс да намерим книгата. Никой не си е имал работа с Анабел… В
известен, странен, смисъл никой не я познава по-добре от Джулиън.
— Освен това бихме могли да потърсим Джейс и Клеъри. Не е, като Хорас да
възнамерява да изпрати някой да ги намери — допълни Джулиън.
Лицето на Изабел придоби каменно изражение.
— Защото е задник, искаш да кажеш?
 — Защото не му харесва подкрепата, на която те се радват, нито това какъв респект
изпитват хората към тях, както и към вас и Алек — каза Джулиън. — Колкото по-дълго ги
няма, толкова по-добре за него. Иска да затвърди властта си… не му трябват завърнали се
герои. Сигурен съм, че Джия ще се опита да помогне, но той изобщо няма да я улесни.
Винаги може да намери начини да я забави.
Джулиън беше пребледнял, очите му бяха заприличали на синьото морско стъкло в
гривната му. Нейният парабатай може и да не изпитваше нищо, помисли си Ема, но все още
разбираше чувствата на другите, навярно прекалено добре. Беше привел единствения довод,
на който Саймън и Изабел нямаше как да възразят: безопасността на Клеъри и Джейс.
Въпреки това Саймън се опита:
— Ние също бихме могли да измислим нещо. Начин да ги потърсим. Предложението да
ви скрием все още е валидно.
— Ако изчезна, ще си го изкарат на семейството ми — рече Джулиън. — Това е един нов
Клейв.
— Или пък онзи, който винаги се е крил под стария — каза Ема. — Ще се закълнете ли,
че няма да кажете никому, нито дори на Джия, че отиваме в земите на феите?
Никой не бива да научава. Ако Джия поиска обяснение от Хорас, той ще й издаде
тайната ни.
Саймън и Изабел изглеждаха притеснени, но все пак и двамата обещаха.
— Кога искат да тръгнете? — попита Изабел.
— Скоро — отвърна Джулиън. — Дойдохме само за да си съберем нещата.
Саймън изруга под носа си. Изабел поклати глава, а после се наведе, откопча една
верижка от тънкия си глезен и я подаде на Ема.
— Благословено желязо. Отровно е за феите. Сериозно ще подсили ударите ти, ако го
носиш.
— Благодаря.
Ема уви два пъти верижката около китката си и я закопча здраво.
— Имам ли нещо от желязо? — Саймън се огледа трескаво, а после бръкна в джоба си и
извади миниатюрна фигурка на стрелец. — Това е героят ми от Тъмници и дракони, лорд
Монтгомъри…
— О, господи — каза Изабел.
— Повечето фигурки са калаени, но тази е от желязо. Купих я от Кикстартър. — Саймън
я подаде на Джулиън. — Просто я вземи. Може да се окаже полезна.
— Не разбрах и половината от това, което каза току-що, но ти благодаря.
Джулс прибра играчката в джоба си.
Възцари се неловко мълчание. Най-сетне Изабел го наруши, местейки погледи между
Джулиън и Ема.
— Благодаря ви. И на двамата. Това е невероятно храбра постъпка. — Тя си пое дълбоко
дъх. — Когато намерите Клеъри и Джейс, а аз знам, че ще успеете, кажете на Джейс за
Робърт. Той трябва да знае какво се е случило със семейството му.
7
Каменни цветя
Беше ясна калифорнийска нощ, откъм пустинята повяваше топъл вятър, луната беше
ярка и определено се беше издигнала в небето, когато Кристина се измъкна през задната
врата на Института и се поколеба на най-горното стъпало.
Беше странна вечер — Хелън и Ейлийн бяха сготвили спагети и бяха оставили
тенджерата на печката, така че който иска, да дойде и да си сипе. Кристина се беше
нахранила заедно с Кит и Тай, които се бяха прибрали с грейнали очи и вид, сякаш бяха
далече от тук, в свой собствен свят. В един момент Дру се беше появила, носейки чинии,
които беше оставила в мивката.
— Вечерях с Тави в неговата стая — беше оповестила и Кристина, чувствайки се в
напълно непознати води, беше смотолевила как се радва, че са хапнали.
Марк изобщо не се беше появил.
Беше изчакала в стаята си до полунощ, преди да си облече рокля и дънково яке и да
отиде да се срещне с Марк. Странно бе отново да носи собствените си дрехи, да използва
собствената си стая с нейното àrbol de vida6, собствените си чаршафи и завивки. Не беше
съвсем като да се прибере у дома, но доста приличаше на това.
Поспря на стъпалата. В далечината вълните прииждаха и се разбиваха в брега. Веднъж
беше стояла на същото място и беше гледала как Кийрън и Марк се целуват, а Кийрън се
беше вкопчил в Марк, сякаш той беше всичко на света.
Струваше й се толкова отдавна.
Слезе по стъпалата, а вятърът издуваше бледожълтата й рокля като цвете. „Паркингът“
беше просто голям правоъгълник, изравнен с гребло пясък, където колата на Института
прекарваше времето си… поне центурионите не я бяха подпалили, което пак беше нещо.
Наблизо имаше статуи на древногръцки и римски философи и драматурзи, обгърнати в бледо
звездно сияние, оставени там от Артър Блекторн. Изглеждаха не на място в пустинните
храсталаци на хълмовете на Малибу.
— Лейди на розите — разнесе се глас зад нея.
Кийрън!, помисли си тя и се обърна. Ала, разбира се, не беше Кийрън, а Марк, с
разрошена бледоруса коса, сини дънки и вълнена риза, закопчана накриво. Беше толкова
Марк, че тя се изчерви — донякъде от близостта му, донякъде защото за миг го беше
помислила за някой друг.
Просто Кийрън беше единственият, който я наричаше Лейди на розите.
— Не мога да търпя всичкото това желязо. — Звучеше по-уморен, отколкото Кристина
бе чувала да звучи който и да било. — Не мога да търпя всички тези затворени пространства.
А ти ми липсваше толкова много. Ще дойдеш ли с мен в пустинята?
Кристина си спомни последния път, когато бяха в пустинята и какво й беше казал
тогава: Ти ли си наистина, или си плод на моето въображение? Мислех си за теб и ето те
тук.
Елфите не можеха да лъжат, Марк обаче можеше и все пак именно болезнената му
откровеност беше пленила сърцето й.
— Разбира се, че ще дойда — отвърна и когато той се усмихна, цялото му лице грейна.
Двамата прекосиха паркинга и поеха по една почти невидима пътека между оплетените
шубраци и обраслите в тръстики камъни.
— Когато бях по-малък много често се разхождах тук. Преди Тъмната война. Идвах, за да
мисля за проблемите си. Да размишлявам и да се терзая, наречи го както искаш.
— Какви проблеми? — подкачи го Кристина. — Романтични?
Марк се засмя.
— Тогава не бях излизал с никого. Не и наистина. С Ванеса Ашдаун за около седмица,
но просто… е, тя не беше особено мила. После за известно време се бях увлякъл по едно
нефилимско момче, но след Войната на смъртните семейството му се премести в Идрис и
сега не си спомням името му.
— Леле — каза Кристина. — Случва ли ти се сега да видиш някое момче в Идрис и да
си помислиш „възможно е да е той“?
— Сега той ще е на двайсет години. Като нищо има жена и дузина деца.
— На двайсет години? Трябва да е имал тризнаци в продължение на четири години!
— Или шестзнаци на два пъти — каза Марк. — Възможно е.
Сега и двамата се смееха тихичко, така както го правят хора, на които просто им е
приятно да бъдат заедно. Липсваше ми, беше казал и за миг Кристина си позволи да забрави
последните няколко дни и да се отдаде на радостта от това да бъде заедно с Марк в
прекрасната нощ. Открай време обичаше изчистените линии на пустините: проблясващите
оплетени храсталаци, внушителните сенки на отдалечените планини, мириса на борове и
кедри, златните пясъци, посребрени от лунните лъчи. Когато се изкачиха до равния връх на
стръмното възвишение, земята се изгуби под тях и ето че Кристина можеше да види океана в
далечината — блещукащ и набразден от вятъра, той се простираше до хоризонта като
съновидение в сребърно и черно.
— Това е едно от любимите ми места. — Марк се отпусна върху пясъка, подпирайки се
на ръцете си. — Институтът и пътят не се виждат и целият свят сякаш изчезва. Съществувате
единствено пустинята и ти.
Кристина седна до него. Пясъкът все още беше топъл от слънчевите лъчи, сгрявали го
през деня. Тя зарови пръстите на краката си в него, радвайки се, че е по сандали.
— Тук ли идваше да мислиш?
Марк не отговори, изведнъж погълнат от това да се взира в ръцете си — те бяха покрити
с бледи белези като ръцете на всеки ловец на сенки, а руната с окото изпъкваше върху
десницата му.
— Няма нищо странно — каза тя. — Няма нищо странно, че не можеш да търпиш
желязото или затворените помещения, гледката на океана или каквото и да било. Сестра ти
току-що загина. Нищо, което чувстваш, не би могло да бъде неправилно.
Гърдите на Марк се повдигнаха, когато си пое накъсано дъх.
— Ами ако ти кажа, че скърбя по сестра си, но тъй като още преди пет години реших, че
тя е мъртва, че цялото ми семейство е мъртво, в известен смисъл вече съм я оплакал? Че
моята скръб е различна от тази на останалите от семейството ми и затова не мога да говоря с
тях за нея? Изгубих Ливи, а после си я върнах и отново я изгубих. Това бе по-скоро сякаш
просто я сънувах мимолетно.
— Може би е по-лесно да мислиш за случилото се по този начин — каза Кристина. —
Когато изгубих Хайме… макар да не е същото, ала когато той изчезна и приятелството ни
свърши, скърбях за него въпреки гнева си, а понякога се чудех дали не го бях сънувала. Никой
друг не го споменаваше и започнах да си мисля, че може би никога не беше съществувал. —
Тя сви колене до гърдите си и обви ръце около тях. — А после дойдох тук и никой не го
познаваше, и усещането, че никога не беше съществувал, стана още по-силно.
Сега Марк вече я гледаше. На лунната светлина сякаш беше изваян от сребро и беше
толкова красив, че сърцето я заболя.
— Бил е най-добрият ти приятел.
— Щеше да бъде моят парабатай.
— Значи, не си изгубила само него — каза Марк. — Изгубила си онази Кристина.
Онази, която е имала парабатай.
— А ти си изгубил онзи Марк. Онзи, който беше брат на Ливи.
Усмивката му беше на възхищение.
— Толкова си мъдра, Кристина.
Тя се напрегна под напора на чувствата, надигнали се в нея при вида на усмивката му.
— Не. Аз съм много глупава.
Погледът му стана остър.
— Както и Диего. Изгубила си и него.
— Да — отвърна Кристина. — А го обичах… той беше първата ми любов.
— Ала вече не го обичаш?
Очите на Марк бяха потъмнели, синьо и златно, превърнали се в наситено черно.
— Не би трябвало да питаш — прошепна тя.
Марк протегна ръка, косата й беше разпусната и той улови един кичур и го нави около
пръста си, допирът му беше невъзможно нежен.
— Трябваше да знам — каза. — Трябваше да знам дали може да те целуна и всичко ще
бъде наред.
Кристина не отговори, просто кимна. Марк зарови пръсти в косата й, повдигна няколко
кичура до лицето си и ги целуна.
— Лейди на розите — прошепна. — Косата ти е като черни рози. Толкова те исках.
Искай ме тогава. Целуни ме. Всичко. Всичко, Марк. Мислите й се разтопиха, когато той
се наведе към нея, шепотът, отронил се от устните й, беше на испански.
— Bésame7, Марк.
Отпуснаха се върху пясъка, с преплетени тела, ръцете му се заровиха в косата й. Устните
му бяха топли върху нейните, а после горещи и ето че нежността си отиде, изместена от
необуздана трескавост. Сякаш пропадаха по един прекрасен начин, той я притегли под себе
си и пясъкът приюти тялото й, ръцете й се плъзнаха по него, докосвайки всички места,
които беше копняла да докосне: косата, извивката на гърба му, лопатките на раменете му.
Вече бе толкова по-реален, отколкото когато за първи път дойде в Института, когато
изглеждаше така, сякаш някой по-силен порив на вятъра би могъл да го отвее. Беше качил
килограми, натрупал бе мускули и тя се наслаждаваше на солидността му, на дългите
елегантни мускули, които се извиваха покрай гръбнака му, топлината на широките му
рамене. Плъзна ръце под ризата му, където кожата му беше гладка и изгарящо гореща, и той
ахна в устата й.
— Te adoro — прошепна и Кристина се изкиска.
— Къде го научи?
— Потърсих го. — Уловил тила й в шепи, той полагаше целувки върху бузата, по линията
на челюстта й. — Вярно е. Обожавам те, Кристина Мендоса Росалес, дъще на планини и
рози.
 — Аз също те обожавам — прошепна тя. — Въпреки че акцентът ти е ужасен, аз те
обожавам, Марк Блекторн, сине на тръните. — Помилва го по лицето и се усмихна. — Макар
че не си толкова бодлив.
— Би ли предпочела да имах брада? — подразни я Марк, отърка буза в нейната и тя се
изкиска и му прошепна, че ризата му е закопчана накриво.
— Мога да го оправя — заяви той и я свали с един замах.
Тя чу как няколко копчета се откъснаха — надяваше се това да не е любимата му риза.
А после се дивеше на прелестната му гола кожа, нашарена с белези. Цветът на очите му
стана по-дълбок, сега те бяха черни като океански дълбини, и синьото, и златното.
— Обичам начина, по който ме гледаш — каза той.
И двамата бяха престанали да се кискат. Кристина прокара длани по голите му гърди, по
стомаха, до колана на дънките му и той притвори очи. Ръцете му се вдигнаха към копчетата,
които минаваха по предната част на роклята й. Не преставаше да го докосва, докато той ги
разкопчаваше, от шията до подгъва, и ето че роклята се свлече настрани и тя остана да лежи
само по бикини и сутиен.
Би предположила, че ще се смути, с Диего винаги се чувстваше така. Ала Марк я
гледаше, сякаш бе поразен, сякаш бе разопаковал подарък и бе открил, че е онова, за което бе
копнял през целия си живот.
— Може ли да те докосна? — попита и когато тя каза „да“, изпусна накъсано дъха си.
Отпусна се бавно над нея, целувайки устните й, и тя обви крака около хълбоците му, а
пустинният вятър милваше голата й кожа като коприна.
Той прокара пътечка от целувки по гърлото й, целуна я там, където вятърът докосваше
кожата й, по корема и гърдите, по възвишенията на хълбоците й. Докато отново се плъзне
нагоре до устните й, тя трепереше. Искам да го докосна. Трябва да го докосна, помисли си
като в мъгла и ръката й се плъзна надолу по тялото му, пъхна се под колана на дънките му.
Той си пое рязко дъх, мълвейки между целувките си да не спира. Тялото му следваше ритъма
на ръката й, хълбоците му се притискаха все по-силно и по-силно в нея. Докато изведнъж
той не се отдръпна и седна, дишайки на пресекулки.
— Трябва да спрем… или ще свърша сега — каза, звучейки по-човешки и по-малко
елфически, отколкото Кристина помнеше да го е чувала някога.
— Каза ми да не спирам — изтъкна тя, като се усмихваше.
— Така ли? — Той изглеждаше изненадан. — Искам да е хубаво и за теб, Кристина. Не
знам дали с Диего…
— Не сме — прекъсна го тя. — Девствена съм.
— Така ли?
Изглеждаше напълно поразен.
— Не бях готова. Сега съм.
— Просто си мислех… излизали сте толкова дълго…
— Не всички връзки са сексуални — каза Кристина и се зачуди дали това, че го беше
изрекла, лежейки полугола върху един хълм, не правеше думите й малко по-неубедителни. —
Хората трябва да правят секс само ако искат, а аз искам. С теб.
— И аз искам. С теб — каза той и очите му омекнаха. — Имаш ли обаче руната?
Руната.
Руната против зачеване. Така и не си я беше сложила — никога не бе мислила, че е дори
близо до това да има нужда от нея.
 — О, не. Стилито ми е в Института.
— Моето също — каза той и Кристина едва не се изкиска при вида на разочарованото
му изражение, макар и тя да изпитваше същото.
После обаче лицето му се проясни.
— Какво пък. Има толкова много неща, с които да ти доставя удоволствие. Ще ми
позволиш ли?
Кристина отново се отпусна върху пясъка, чувствайки се така, сякаш ще умре от
изчервяване.
— Добре.
Марк се върна в прегръдките й те останаха преплетени и се целуваха през цялата нощ, и
той я докосваше, и й показа, че наистина знае как да й достави удоволствие… толкова
голямо, че тя трепереше в ръцете му, заглушавайки виковете си в рамото му. А после стори
същото за него и този път той не я помоли да спре, и гръбнакът му се изви в дъга, докато
викаше името й, шепнейки след това, че я обожава, че тя го кара да се чувства цял.
Решиха да се върнат в Института, когато зората започна да оцветява небето в розово и
първите лъчи огряха платото. Слязоха по пътеката, уловени за ръце, и се пуснаха едва когато
стигнаха до задната врата на Института. Тя заяде, когато Марк я бутна, и той извади стилито
си, за да надраска набързо руна за отваряне.
Задържа я и Кристина се шмугна покрай него в преддверието. Чувстваше се невероятно
раздърпана, пясък беше полепнал по половината й тяло, косата й беше разчорлена. Марк не
изглеждаше много по-добре, особено като се имаше предвид, че беше изгубил повечето от
копчетата на ризата си.
Усмихна й се с разтапяща сърцето усмивка.
— Утре вечер…
— Стилито ти е у теб — каза Кристина и той примига.
— Какво?
— Стилито ти е у теб. Каза ми, че не е, когато трябваше да си направя руната против
зачеване. Ала току-що го използва, за да отвориш вратата.
Той извърна очи и всяка надежда, която Кристина бе имала, че може би просто бе
забравил или се бе объркал, се изпари…
— Кристина, аз…
— Не разбирам защо ме излъга.
Извърна се и пое по стълбите, отвеждащи до стаята й. Допреди миг тялото й тръпнеше
от щастие, сега се чувстваше замаяна и лепкава, и отчаяно нуждаеща се от душ. Чу Марк да я
вика, но не се обърна.

***

Диего спеше и сънуваше неспокойно сини води, по които се носеше мъртва жена. Ето
защо не се подразни особено, че бе събуден от една летяща обувка, ударила го по главата.
Седна, посягайки автоматично към брадвата, подпряна до леглото му. Следващото, което
го удари, бяха направени на топка чорапи, което не болеше, но беше дразнещо.
— Какво? — изломоти той. — Какво става?
— Събуди се — каза Дивя. — Кълна се в Ангела, хъркаш като моторница. — Тя махна
към него. — Облечи се.
— Защо? — попита Диего, според него напълно основателно.
— Отведоха Кийрън.
— Кой е отвел Кийрън?
Диего скочи, грабвайки пуловер и нахлузвайки чорапи и тежки обувки.
— Кохортата. — Дивя изглеждаше така, сякаш самата тя току-що се беше събудила.
Гъстата й тъмна коса беше разчорлена и беше наметнала разкопчаното си бойно яке над
униформата. — Нахлуха в стаята ми и го заловиха. Опитахме се да ги отблъснем, но те бяха
твърде многобройни.
Сърцето на Диего запрепуска: Кийрън беше под негова защита. Ако пострадаше, Диего
щеше да се е провалил не само пред Кристина, но и пред себе си. Грабна брадвата си.
— Диего, спри. Не можеш да посечеш Мануел с брадва. Той все още е ученик.
— Добре. Ще взема по-малко оръжие. — Диего подпря брадвата до стената, при което
тя издрънча, и посегна към една кама. — Къде го отведоха?
— Мястото за съзерцание, или поне така казаха. Раян отиде да ги търси. Хайде.
Диего очисти последните паяжини на съня от главата си.
— Мястото за съзерцание — повтори. — Не звучи толкова лошо. Какво е, стая за тиха
медитация или…?
— Не. Не разбираш. Нарича се Мястото за съзерцание, защото в него има езерце, но то
не е обикновено езерце. Някои го наричат Кухината.
О. Диего беше чувал за Кухината, тайна стая, където, говореше се, имало езерце, пълно с
омагьосана вода. Да надзърнеш в нея, означаваше да надзърнеш в собствената си душа: да
видиш всички злини, които си причинил, преднамерено или не.
— То е ужасно за всекиго — каза Дивя. — Ала някого от Дивия лов е в състояние да
убие.
— Какво?
Свиха зад един ъгъл и бяха посрещнати от ярка светлина. Раян стоеше насред дългия
коридор с мрачно изражение на лицето. На гърба си беше препасал огромен меч.
— Току-що влязоха в Кухината — каза. — Не можах да ги последвам… стилито ми не е у
мен. Някой от вас носи ли своето?
— Моето е у мен — отвърна Диего и те прекосиха тичешком къс, спускащ се надолу
коридор, отвеждащ до затворена двукрила врата. Отвътре долиташе силен смях.
Диего надраска набързо руна за отваряне, вратата зейна сред облаче ръжда и те нахлуха
вътре. Кухината се оказа просторно помещение с гранитен под и без никакви мебели.
Стените бяха от грапава скала, по която проблясваше слюда. В средата имаше езерце,
облицовано с плочки, пълно с вода, толкова бистра и чиста, че бе като огледало. Върху пода
със златни букви беше написано: И Бог отвори една кухина и от нея потече вода.8
— Е, слава на Ангела — провлачи Мануел, който се облягаше на отсрещната стена, с
изражение на пълно безразличие. — Вижте кой дойде, за да ни спаси.
Зара се изкиска.
Беше заобиколена от група членове на Кохортата — между тях Диего разпозна
неколцина ученици от Сколоманса и техните семейства. Малъри Бриджсток и Майло
Колрид. Ануш Джоши, братовчеда на Дивя. Имаше и неколцина центуриони: Тимъти
Рокфорд, Саманта Ларкспиър и Джесика Босежур стояха, подсмихвайки се, наблизо, докато
Ануш влачеше Кийрън към езерцето в средата на стаята. Кийрън се съпротивляваше в
хватката му, по лицето и ризата му имаше кръв.
— Справедливо наказание за принцчето, не мислите ли? — подхвърли Зара. — Ако
погледнеш или се потопиш във водата на езерото, ще изпиташ болката, която си причинил на
другите. Така че, ако е невинен, не би трябвало да има никакъв проблем.
— Никой не е толкова невинен — каза Раян. — Езерото трябва да се използва с мярка,
та учениците да могат да открият истината в себе си. Не като инструмент за мъчения.
— Каква интересна мисъл, Раян — рече Мануел. — Благодаря ти, че я сподели. Само че
не виждам Гладстоун да се е втурнал, за да ни попречи, а ти? Възможно ли е да не искаш да
загазиш, задето си укривал елфически беглец?
— Мисля, че е интересно откъде знаеш толкова много за Кийрън — рече Дивя. —
Възможно ли е да си знаел, че е тук, и да не си искал да съобщиш за това, за да можеш да го
измъчваш и убиеш сам?
Права беше, помисли си Диего, ала нищо от това нямаше да помогне на Кийрън, който
се давеше в собствената си кръв.
Заклех се да го защитя. Диего посегна към брадвата си само за да си даде сметка, че я
няма. Видя Зара да присвива очи и се обърна — Дивя беше извадила меча на Раян от
ножницата му и го беше насочила срещу Кохортата.
— Достатъчно — заяви тя. — Престанете, всички. Особено се срамувам от теб, Ануш —
добави, хвърляйки мрачен поглед на братовчед си. — Знаеш какво е да се отнасят
несправедливо с теб. Когато майка ти научи…
Ануш пусна Кийрън, блъскайки го напред. Той се строполи на ръба на езерцето със стон
на болка.
Дръпни се от водата, помисли си Диего, но Кийрън очевидно беше ранен — остана
коленичил на мястото си, замаян и борещ се за въздух.
— Просто искахме да се позабавляваме малко — възропта Ануш.
— Какво ще направиш, Дивя, ще ни нападнеш ли? — попита Саманта. — Само защото
се позабавлявахме малко?
— Тече му кръв — каза Диего. — Това е повече от „да се позабавляваме малко“. И какво
ще стане, ако го убиете? Наистина ли искате да се оправяте с последиците? Той е син на
краля на тъмните елфи.
Между членовете на Кохортата премина недоволен ропот. Очевидно не бяха помислили
за това.
— Добре де — каза Зара, — разваляте ни удоволствието. Разбрах обаче, че е тук и се
крие в стаята — рече тя на Диего. — Видях издълбан жълъд на пода. Така че вината е твоя.
Ако не го беше довел тук, нищо от това нямаше да се случи.
— Стига вече, Зара — заяви Дивя, все така с меча в ръка. — Диего, върви да вземеш
Кийрън.
Диего пое през стаята.
— Защо сам не погледнеш във водата, Росио Росалес? — подхвърли Мануел. — Ако
мислиш, че душата ти е толкова чиста. Би трябвало да бъде безболезнено за теб.
— Càllate la pinche boca9 — сопна се Диего, почти беше стигнал до Кийрън, който
кашляше, а по устните му имаше кръв.
Понечи да го изправи, когато Мануел се раздвижи с бързината на змия, сложи стъпало
върху гърба на Кийрън и го изрита във водата. Диего се хвърли напред и го сграбчи за ризата,
но не преди лицето на Кийрън да се потопи във водата. Диего го издърпа, кашлящ и борещ се
за въздух, и се опита да го изправи на крака. Кийрън се олюля и Раян го улови.
— Просто се махайте. — Саманта се отправи към тях. — Когато инквизиторът научи за
това…
— Саманта! — извика Джесика уплашено, ала беше твърде късно.
Саманта се подхлъзна на мокрия ръб на басейна и цопна във водата с вик.
— В името на Ангела. — Дивя отпусна меча с широко отворени очи. — Тя…
Саманта изскочи над повърхността с писък. Беше ужасен писък, сякаш умираше или
гледаше как някой, когото обича, умира. Беше писък на ужас и отвращение, и отчайваща
скръб.
Членовете на Кохортата стояха потресени, само неколцина пристъпиха към нея. Две
ръце се потопиха във водата, уловиха я и я издърпаха.
Ръцете на Кийрън. Все така кашляйки кръв, той я остави на пода до басейна. Тя се
преобърна по корем, давейки се и плюейки вода, докато Зара се хвърли между двамата.
— Махни се от нея — изръмжа тя на Кийрън.
Той се обърна и закуцука към Диего, който трябваше да го улови, когато едва не рухна.
Членовете на Кохортата бяха погълнати от Саманта, нямаше време за губене. Докато
излизаше забързано, подкрепяйки Кийрън между себе си и Раян, и следван от Дивя с меч в
ръка, Диего беше почти сигурен, че чу Мануел да се смее.

***

— Добре — заяви Джулиън. — Да видим с какво разполагаме.

Намираха се в нещо, което Ема би могла да опише единствено като горска полянка. Тя
нямаше кой знае колко опит с подобни места (в Лос Анджелис нямаше много горски
полянки), а това определено беше такова: открито и затревено, заобиколено от дървета и
изпълнено със слънчева светлина и ниското жужене на насекоми или пък миниатюрни
пиксита.
В земите на елфите никога не можеше да бъдеш сигурен.
Все още беше замаяна от пътуването през елфическата порта, скрита дълбоко в
глъбините на Брослиндската гора. Нямаше представа откъде Хорас знае за нея. Може би беше
информация, с която разполагаха всички високопоставени членове на Клейва. Той само дето
не ги беше бутнал през портата, без никакви церемонии, толкова беше нетърпелив, макар че
не беше проявил същото нетърпение да даде на Ема медальона и да връчи и на двама им по
една черна раница, пълна с оръжия, облекло и храна. Последното, което им беше казал, бе:
„Не забравяйте, че отивате към Двора на тъмните елфи. Следвайте картата“.
Картите не действат в земите на елфите, помислила си беше Ема, но Хорас я беше
бутнал към портата от преплетени клони и миг по-късно тя се приземи на колене върху
зелена трева, а уханието на въздуха в елфическите земи изпълни ноздрите и устата й.
Вдигна ръка и докосна медальона. Върху него нямаше ангел, като върху този на
Кристина. Всъщност изглеждаше така, сякаш някога върху него е бил гравиран гербът на
нефилимско семейство, който по-късно е бил изчегъртан. Ако не се броеше това, досущ
приличаше на медальона на семейство Росалес. Тежестта му около гърлото й и действаше
успокояващо.
— Клейвът ни е направил сандвичи — каза Джулиън, ровейки из раницата си. —
Предполагам, че са за днес, защото няма да изкарат дълго. Има сирене, хляб, сушено месо и
плодове. Няколко бутилки с вода.
Ема се приближи, за да види какво подрежда върху тревата. Беше извадил две сиви
одеяла, различни оръжия (носеха оръжия и в коланите си) и сгънати дрехи. Когато Джулиън
ги разгъна, се оказаха от лен, в земни тонове, затварящи се с връвчици и халки от плат, не с
ципове и копчета.
— Елфически дрехи — отбеляза Ема.
— Добра идея — каза Джулиън. И двата комплекта се състояха от дълга риза,
панталони, които се пристягаха с връвчици на кръста, и връхна дреха, направена от корава
животинска кожа. — Добре ще е да се преоблечем. Колкото по-дълго стоим тук с
нефилимски дрехи, толкова по-вероятно е да бъдем взети на прицел.
Ема взе по-малките дрехи и отиде да се преоблече зад една групичка дървета. Щеше й се
да можеше да помоли Джулиън да дойде с нея, особено докато подскачаше на един крак и се
мъчеше да нахлузи панталона с една ръка, стиснала колана с оръжията си с другата. Рядко се
беше чувствала по-уязвима за атака, отколкото в този миг, ала въпреки че Джулиън я беше
виждал гола, сега й се струваше неловко. Не беше сигурна как ще реагира този нов Джулиън,
онзи, който нямаше чувства, и не беше сигурна, че иска да знае.
Поне елфическите дрехи бяха удобни, меки и широки. Когато излезе иззад дърветата, за
миг остана на мястото си, примигвайки срещу яркото слънце, търсейки Джулиън.
Видя го, когато той се обърна, държеше нещо, което приличаше на парче стар пергамент,
и се мръщеше. Беше си обул елфическите панталони, но беше гол от кръста нагоре.
Стомахът й се сви на топка. Беше го виждала гол до кръста безброй пъти на плажа, ала
незнайно как, сега беше различно. Може би защото вече знаеше какво е да прокара ръце по
раменете му, бледозлатисти на лъчите на слънцето. Гладки мускули покриваха цялото му
тяло, коремът му беше релефно набразден. Беше описала пътечка от целувки по тази кожа,
докато той прокарваше пръсти през косата й, повтаряйки Ема, Ема, с най-нежния си глас.
Сега го гледаше, сякаш бе случаен зрител, изпълнен с любопитство.
Ала не беше в състояние да спре. Имаше нещо особено в това, забранено, обтягащо
нервите, сякаш Джулиън беше опасен непознат. Очите й се плъзнаха по него: косата му беше
мека, тъмна и гъста, къдреща се на тила; хълбоците и ключиците му описваха изящни дъги
под кожата му; руните му рисуваха завъртулки и спирали по гърдите и бицепсите му.
Парабатайската му руна сякаш грееше на слънцето. Около китката си все така носеше онова
смачкано червеникавокафяво парче плат.
В този миг той вдигна очи и я видя.
— Ела да погледнеш картата — повика я и като се извърна, посегна към ризата си.
Докато Ема се приближи, вече се беше облякъл и парцалчето не се виждаше.
Подаде й картата и тя забрави всичко друго. Взираше се в нея, докато той коленичи и
извади храната от едната от раниците.
Върху пергамента имаше рисунка на елфическите земи — Трънливите планини,
различни езера и потоци, и двата Двора. Имаше също така яркочервена точка, която като че
ли потрепваше лекичко, сякаш не беше част от листа.
— Точката сме ние — обясни Джулиън, докато разопаковаше сандвичите. —
Разтълкувах картата. Показва къде се намираме спрямо Дворовете. Никоя истинска карта не
би била от полза. Пейзажът на елфическите земи непрекъснато се променя и Дворът на
тъмните елфи се мести. Но тъй като тази карта показва къде сме и ние, и Дворът, стига само
да се движим натам, не би трябвало да имаме проблем.
Ема седна на тревата срещу него и си взе сандвич. И двата бяха със сирене, маруля и
домат — не й беше любимото, но не я беше грижа, защото беше толкова гладна, че би изяла
почти всичко.
— Ами Джейс и Клеъри? Казахме на Саймън и Изабел, че ще ги потърсим.
— Имаме само четири дни — отвърна Джулиън. — Първо трябва да открием Черната
книга или Хорас ще съсипе живота ни.
Както и живота на децата. На Хелън и Ейлийн. И дори на Кристина, защото тя
знаеше тайната ни и не каза на никого. Знаеше, че е прав, че просто е рационален. И все пак
й се искаше да изглежда така, сякаш съжалява, задето все още не могат да се опитат да
намерят приятелите си.
— Но можем да ги потърсим, ако открием книгата? — попита тя.
— Ако все още разполагаме с време — отвърна Джулиън, — не виждам защо не.
— Четири дни не е чак толкова много време — рече Ема. — Мислиш ли, че този план би
могъл да сработи? Или Хорас просто ни иска мъртви?
— Доста заобиколен начин да ни убие. — Джулиън отхапа от сандвича си и се загледа
замислено в далечината. — Иска Черната книга. Нали го чу. Не мисли, че го е грижа как ще
се добере до нея, и вероятно би трябвало да внимаваме. Ала стига само тя да е в ръцете
ни… — Той посочи картата. — Виж. Ето Кръстопътя на Брам.
От това, че мястото, откъдето се предполагаше да се върнат, действително съществува,
Ема се почувства мъничко по-добре.
— Ще ми се да знаех какво възнамерява да направи с Черната книга — измърмори тя.
— Вероятно нищо. Иска я, за да не бъде в ръцете на феите. Ще му спечели много
политически дивиденти. Консулът не можа да сложи ръка върху нея, а ето че той го стори и
на следващото събиране на Съвета ще може да се изфука с това.
— Вероятно ще каже, че Зара я е намерила — рече Ема, а после млъкна и го зяпна. —
Ядеш маруля.
— Да?
Джулиън се беше навел над картата, изглаждайки я с ръка.
— Ти мразиш маруля. — Спомни си всички пъти, в които беше ял маруля пред децата, за
да им даде добър пример, а после й се беше оплаквал, че има вкус на хрупкава хартия. —
Винаги си я мразил.
— Така ли? — звучеше изненадан. Изправи се и се залови да събере нещата им. —
Трябва да тръгваме. Този път ще пътуваме денем. Твърде много странни неща има в земите
на феите нощно време.
Просто маруля, убеждаваше себе си Ема. Не е толкова важно. Въпреки това усети, че е
прехапала устна, докато се навеждаше, за да вдигне раницата си. Джулиън беше препасал
арбалета си на гърба и носеше раницата на другото рамо.
Откъм гората се разнесе пращене, като от трошене на клон. Ема се обърна рязко, а
ръката се спусна към кръста й, търсейки дръжката на меч.
— Чули това?
Джулиън затегна каишката на арбалета си. Останаха нащрек в продължение на няколко
мига, ала звукът не се повтори и нищо не се появи. На Ема отчаяно й се искаше да можеше да
използва руна за изостряне на зрението или слуха.
— Възможно е да е било нищо — каза Джулиън най-сетне и макар Ема да знаеше, че не
се опитва да я успокои, а просто иска да тръгват, това все пак й се стори като нещо, което
онзи Джулиън, когото познаваше, би казал.
Отдалечиха се в мълчание от поляната, която само допреди няколко мига беше огряна от
слънцето, а сега изглеждаше злокобна и пълна със сенки.
8
Беседки, мъртви в паметта
Даяна бързаше към къщата на Принсуотър Стрийт, а хладният утринен вятър рошеше
косата й. Имаше чувството, че прелива от адреналин, напрегната от мисълта да разкаже
историята си на Ема и Джулс. В продължение на толкова години я притискаше до себе си, че
да сподели с Гуин бе като да строши собствените си ребра, за да му покаже сърцето си.
Надяваше се, че вторият път ще бъде по-лесно. Ема и Джулиън я обичаха, повтаряше си.
Щяха да…
Закова се на място и токовете на тежките й обувки изчаткаха върху калдъръма. Весело
боядисаната синя къща край канала се издигаше пред нея, обградена от кордон от стражи на
Съвета. Всъщност не бяха само стражи. Доста от тях бяха млади центуриони, всеки от които
беше въоръжен с дъбови тояги бо.
Даяна се огледа наоколо. Неколцина ловци на сенки минаха забързано наблизо, никой
от тях не погледна към къщата. Тя се зачуди колко ли от тях изобщо знаеха, че Джулс и Ема
все още са в Аликанте… но разбира се, инквизиторът беше възнамерявал да използва
показанията им за назидание на останалите. В крайна сметка щяха да научат.
На най-горното стъпало видя Амелия Оувърбек, която се беше кискала заедно със Зара
на погребението. Раздразнение ускори крачките й, тя мина покрай първия обръч стражи и
изкачи стъпалата.
Амелия, която се беше облегнала на вратата и си бъбреше с момиче с дълга оранжево-
червена коса, се обърна към Даяна с ехидна усмивчица.
— Госпожице Рейбърн. Искате ли нещо?
— Бих искала да се видя с Джулиън Блекторн и Ема Карстерс. — Даяна се стараеше да
придаде възможно най-неутрално звучене на гласа си.
— Ех, да му се не види. — Амелия видимо се забавляваше. — Не мисля, че ще го бъде.
— Амелия, имам пълното право да ги видя — заяви Даяна. — Пусни ме да вляза.
Амелия погледна към червенокосото момиче.
— Това е Даяна Рейбърн, Ванеса. Мисли се за много важна.
— Ванеса Ашдаун? — Даяна се вгледа по-внимателно: братовчедката на Камерън беше
заминала за Академията като кльощава тийнейджърка и сега бе почти напълно
неразпознаваема. — Познавам братовчед ти Камерън.
Ванеса направи физиономия.
— Той е скучен. Послушното кученце на Ема. И не, не си мисли, че ще влезеш, като
любезничиш с мен. Не харесвам семейство Блекторн, нито който и да било, който е близък с
тях.
— Страхотна новина, като се има предвид, че си тук, за да ги пазиш — отбеляза Даяна.
Адреналинът започваше да се превръща в кипяща ярост. — Вижте, възнамерявам да отворя
тази врата. Ако искате да се опитате да ме спрете…
— Даяна!
Даяна се обърна, отмятайки косата от лицето си. Джия стоеше от другата страна на
обръча стражи, вдигнала ръка, сякаш за поздрав.
— Консулът. — Очите на Ванеса за малко да изскочат от орбитите си. — Мамк…
— Млъквай, Ванеса — изсъска Амелия.
 Не изглеждаше притеснена или уплашена от Джия, единствено подразнена.
Даяна слезе по стъпалата и отиде при Джия. Тя носеше копринена блуза и панталони,
косата й беше прибрана с шнола, украсена със скъпоценни камъни. Устните й бяха свити в
тънка, ядосана линия.
— Не се хаби — каза ниско и като сложи ръка върху лакътя на Даяна, я поведе настрани
от дюдюкащите стражи. — Чух ги да казват, че Ема и Джулиън са с инквизитора.
— Защо просто не ми го казаха? — сопна се Даяна сърдито. Погледна през рамо към
Ванеса Ашдаун, която се кискаше. — Ванеса Ашдаун. Майка ми казваше, че някои хора имат
повече коса на главата си, отколкото ум в нея.
— Тя като че ли наистина го доказва — отбеляза Джия сухо.
Беше спряла на известно разстояние от къщата, там, където тесен, покрит с камъни бряг,
се спускаше към канала. Беше обрасъл с мъх и яркозелен под сребристата вода.
— Виж, Даяна, трябва да говоря с теб. Къде бихме могли да го сторим, без никой да ни
чуе?
Даяна я погледна изпитателно. Дали си въобразяваше, или когато хвърли поглед към
центурионите, разположени около малката къща, върху лицето й пробяга… страх?
— Не се тревожи — рече Даяна. — Знам точно какво да направя.

Изкачваше спираловидно стълбище, което сякаш се издигаше към звездите. Не

помнеше как го беше открила, нито къде отиваше. То се издигаше от мрака и се извисяваше
в облаците. Кристина беше повдигнала дългите си поли; за да не се препъне в тях. Косата й
тежеше; миризма на бели рози изпълваше въздуха.
Стълбището свърши изведнъж и тя с почуда стъпи върху познат покрив; този на
Института в Мексико Сити. Градът се беше ширнал под погледа й. Ангелът, сияещ в злато
навръх Паметника на независимостта, паркът „Чапултепек“, Дворецът на изящните
изкуства, грейнал в светлини, кулите на базиликата „Гуадалупе“ с форма на камбана. Зад
всичко това се издигаха планините, обгърнали града като в шепа.
На ръба на покрива стоеше фигура, обвита в сенки: стройна и мъжествена, със
сплетени зад гърба ръце. Знаеше, че е Марк, още преди да се беше обърнал, никой друг
нямаше такава коса — като злато, изковано до въздушно сребро. Носеше дълга,
пристегната с кожена лента туника и ленен панталон, в кожената лента беше втъкната
кама. Стъпалата му бяха боси, когато се приближи до нея и я взе в прегръдките си.
Очите му бяха премрежени, натежали от желание, движенията му — така бавни,
сякаш и двамата се намираха под вода. Притегли я към себе си, прокарвайки пръсти през
косата й, и тя си даде сметка защо й се струваше толкова тежка — беше обвита с пълзящи
стъбла, отрупани с разцъфнали червени рози. Те се посипаха около нея, когато Марк я
прегърна с една ръка, а другата се плъзна от косата към устните и ключицата й, пръстите
му се пъхнаха под яката на роклята й. Ръцете му бяха топли, нощта — хладна, а устните
му върху нейните — изгарящи. Люшна се към него и ръцете й се вдигнаха към тила му, там,
където тънките косъмчета бяха най-меки, плъзвайки се надолу, за да докоснат белезите му.
Той се отдръпна.
— Кристина — промълви. — Обърни се.
Тя се обърна в прегръдките му и видя Кийрън. Беше облечен в кадифе, така различно от
простите ленени дрехи на Марк, по пръстите му тежаха златни пръстени, очите му
блещукаха, очертани с кохл.10 Беше като къс от нощното небе: сребристо и черно.
 Едната ръка на Марк се обви около нея. Другата се протегна към Кийрън. Кристина
също посегна към него, ръцете й откриха мекотата на жакета му, притегляйки го към тях
с Марк, обгръщайки ги в тъмното кадифе, от което сякаш беше изтъкан. Той целуна Марк,
а после се наведе към нея, ръцете на Марк я прегръщаха, докато устните на Кийрън
откриваха нейните…
— Кристина. — Гласът се вряза в съня й и тя незабавно седна, притиснала одеялото до
гърдите си, с разширени от шок очи. — Кристина Мендоса Росалес?
Беше женски глас. Задъхана, Кристина се огледа наоколо, докато спалнята й постепенно
идваше на фокус: мебелите на Института, ярки слънчеви лъчи, струящи през прозореца,
одеялото, което Ема й беше дала назаем, сгънато в долната част на леглото. На перваза
седеше жена със синя кожа и коса с цвета на избеляла хартия. Зениците й имаха невероятно
наситен син цвят.
— Получих огненото ти съобщение — каза тя, докато Кристина се взираше в нея,
замаяна.
Какво сънувах току-що. Не сега, Кристина. Ще мислиш за това по-късно.
— Катарина Лос? — Искала бе да говори с магьосницата, така беше, но не бе очаквала
Катарина просто да се появи в спалнята й и определено не и в толкова неловък момент. —
Как влезе?
— Не съм. Аз съм проекция.
Катарина размаха ръка пред ярката повърхност на прозореца, лъчите на слънцето
минаха през нея, сякаш беше цветно стъкло.
Кристина подръпна незабележимо косата си. Никакви рози.
— Колко е часът?
— Десет — отвърна Катарина. — Съжалявам… наистина мислех, че ще си будна.
Заповядай. — Тя щракна с пръсти и върху нощното шкафче се появи картонена чаша. — Кафе
от „Пийт“. Любимото ми на Западното крайбрежие.
Кристина притисна чашата до гърдите си. Катарина беше новата й любимка.
— Чудех се, дали ще отговориш. — Тя отпи глътка кафе. — Знам, че беше странен
въпрос.
— Аз също не бях сигурна. — Катарина въздъхна. — В известен смисъл това засяга само
магьосниците. Ловците на сенки не използват лей-линиите.
— Използваме обаче магьосниците. Вие сте наши съюзници. Ако се разболявате, сме
длъжни да сторим нещо.
За миг Катарина придоби изненадан вид, а после се усмихна.
— Не… Радвам се да те чуя да го казваш. — Тя наведе поглед. — Става по-зле. Все
повече и повече магьосници се разболяват.
— Как е Магнус Бейн? — попита Кристина.
Не го познаваше отдавна, но наистина го харесваше. Стресна се, когато видя сълзи в
очите на Катарина.
— Магнус е… Алек се грижи добре за него. Но не, не е добре.
Кристина остави кафето на нощното шкафче.
— В такъв случай, моля те, нека помогнем. Какво би било признак, че лей-линиите са
заразени? Какво да търсим?
— Ами там, където лей-линиите са пострадали, ще има повишена демонска активност.
— Това е нещо, което определено можем да проверим.
 — Аз също мога да погледна какво става. Ще ти пратя маркирана карта с огнено
съобщение. — Катарина се изправи и лъчите на слънцето засияха през прозрачната й бяла
коса. — Но ако ще проучваш местност с повишена демонска активност, не отивай сама.
Вземи още няколко души със себе си. Вие, ловците на сенки, сте толкова непредпазливи
понякога.
— Не всички сме Джейс Херондейл — каза Кристина, която обикновено беше най-
малко непредпазливият човек, когото познаваше.
— О, моля ти се. Преподавала съм в Академията за ловци на сенки. Аз…
Катарина се закашля и раменете й се затресоха. Очите й се разшириха.
Кристина скочи разтревожена от леглото.
— Добре ли си…?
Ала Катарина беше изчезнала, без да остави никаква следа след себе си.
Кристина си навлече набързо дънки и една стара тениска на Ема. Миришеше на
парфюма на Ема, лимони и розмарин. С цялото си сърце й се искаше Ема да беше тук, за да
могат да обсъдят миналата нощ и да й даде съвет, както и рамо, на което да поплаче.
Само че нея я нямаше и това беше невъзможно. Кристина докосна медальона си,
изричайки бърза молитва към Ангела, след което пое надолу по коридора към стаята на
Марк.
Беше си легнал толкова късно, колкото и тя, така че бе напълно възможно все още да
спи. Почука на вратата, първо колебливо, а после малко по-силно. Най-сетне Марк отвори,
прозяващ се широко и чисто гол.
— Híjole11! — изписка Кристина и закри лицето си с яката на тениската. — Облечи се!
— Извинявай — възкликна той, скривайки се зад вратата. — Поне вече си видяла
всичко.
— Не и в добра светлина!
Все още можеше да го види през открехнатата врата, беше си обул боксерки и нахлузваше
тениска. Главата му се показа през яката, косата му беше очарователно разрошена.
Не, не очарователно — поправи се Кристина. — Ужасно. Дразнещо.
Гол.
Не, нямаше да мисли и за това. Будна ли съм, зачуди се. Все още беше замаяна от съня
си. Сънищата не означават нищо, напомни си. Вероятно беше само притеснение и нямаше
нищо общо с Марк и Кийрън.
Марк се появи на прага.
— Толкова съжалявам. Аз… в Лова често спяхме голи и забравих…
Кристина свали яката на тениската от лицето си.
— Да не го обсъждаме.
— За снощи ли искаше да говорим? — Изглеждаше нетърпелив. — Мога да ти обясня.
— Не, не искам — заяви тя твърдо. — Нуждая се от помощта ти и… ами няма кого
другиго да помоля. Тай и останалите са твърде малки, а Ейлийн и Хелън ще решат, че трябва
да кажат на Джия.
Марк изглеждаше разочарован, но се взе в ръце.
— Става въпрос за нещо, за което Клейвът не бива да узнае?
— Не съм сигурна. Просто… напоследък се чудя дали бихме могли да им кажем каквото
и да било.
— Можеш ли поне да ми кажеш за какво става дума? Демони?
 — Като никога, да — отвърна Кристина и му обясни за лей-линиите, магьосническото
заболяване и разговора й с Катарина.
— Просто ще отидем да проверим дали има нещо необичайно. Вероятно дори няма да
се наложи да слезем от колата.
Марк живна.
— Ти ли ще шофираш? Ще бъдем само ние двамата?
— Да. Бъди готов в седем часа тази вечер.
Понечи да си тръгне, но после спря и погледна през рамо. Беше по-силно от нея.
— Направи ми услуга. Обуй си панталони тази вечер.

***

Когато Кит влезе в кухнята, Тай го нямаше.

Щеше да се обърне и да излезе, но останалите вече го бяха видели. Ейлийн, по черни
дънки и потниче, беше до печката, вдигнала коса високо на главата си и сбърчила
съсредоточено лице. Дру, Марк, Кристина и Тави седяха на масата. Дру се суетеше около
Тави, ала Кристина и Марк му помахаха за поздрав.
Той седна и начаса се почувства неловко. Не беше прекарал почти никакво време с
когото и да било от семейство Блекторн, освен с Тай и Ливи. Без тях наблизо, имаше
чувството, че е попаднал на парти, пълно с хора, които едва познава и с които трябва да води
безсмислени разговори.
— Добре ли спа? — попита го Кристина.
Трудно бе да се чувстваш неловко с Кристина, от нея като че ли се излъчваше доброта.
На Кит обаче му се удаде. През живота си Джони Рук беше измамил и обрал цял куп
изключително добри хора и Кит подозираше, че и той притежава същото умение.
Смотолеви нещо в отговор и си сипа портокалов сок. Дали беше спал добре? Не
особено. Прекарал бе половината нощ буден, тревожейки се за посещението си с Тай на
Пазара на сенките, и другата половина — странно развълнуван за посещението си с Тай на
Пазара на сенките.
— Къде е Хелън? — попита Дру с нисък глас, измервайки Ейлийн с поглед.
Кит се чудеше същото. Предишния ден беше изглеждала доста стресирана. Едва ли би
могъл да я вини, ако беше осъзнала с какво се е нагърбила и беше побягнала с писъци в
пустинята.
— Лосанджелиските ловци на сенки се събират днес — обясни Марк. — Хелън е на
срещата.
— Не беше ли Ейлийн тази, която се предполага да ръководи Института?
Дру изглеждаше объркана.
— Хелън реши, че няма да е лошо лосанджелиските ловци на сенки да свикнат с нея —
каза Марк. — Да си припомнят, че тя също е ловец на сенки. И че е Блекторн, особено при
положение че е възможно да обсъждат дали Даяна трябва да бъде сменена като наша
учителка…
— Не искам друга учителка! — възкликна Тави. — Искам Даяна!
— Но нали няма да я има само още няколко дни? — каза Кристина разтревожена. —
Най-много?
 Марк сви рамене.
— Всички ние тук, без учител или график, е нещо, което никак не се харесва на ловците
на сенки.
— Но Тави има право — обади се Дру. — Вече учим с Даяна. Не е нужно да започваме с
някой друг. Не е ли така, Кит?
Кит за малко да изпусне чашата с портокалов сок, но преди да успее да отговори,
Ейлийн ги прекъсна, приближавайки се до масата с тиган, от който се носеше фантастично
ухание. Устата на Кит се напълни със слюнки.
— Какво е това? — попита Тави с широко отворени очи.
— Това — заяви Ейлийн — е фритата. И вие всички ще я изядете.
Тя я тръсна върху една метална подложка в средата на масата.
— Не обичам фритата — каза Тави.
— Твърде жалко. — Ейлийн скръсти ръце и ги изгледа сърдито един по един. — Вчера
разплакахте Хелън, така че ще изядете тази фритата (която, между другото, е дяволски
вкусна) и ще ви хареса. Това има за закуска и тъй като аз не съм Хелън, не ме е грижа дали
ще умрете от глад, или ще ядете „Чийтос“ на всяко хранене. И двете с Хелън имаме страшно
много работа, Клейвът с нищо няма да ни помогне, единственото, което тя иска, е да бъде с
вас и вие няма отново да я разплачете. Разбрано?
Дру и Тави кимнаха с широко отворени очи.
— Толкова съжалявам, Ейлийн — каза Кристина с тихо гласче.
— Нямах предвид теб, Кристина. — Ейлийн извърти очи. — И къде е Тай? Нямам
намерение отново да държа тази лекции. — Тя отправи сърдит поглед на Кит. — Ти си онзи,
който обикновено не се отделя от него. Къде е той?
— Вероятно спи — отвърна Кит.
Предполагаше, че Тай бе останал буден до късно, проучвайки черни магии. Не че би го
изрекъл на глас.
— Добре. Предай му какво казах, когато се събуди. И сложете тигана в проклетата
мивка, когато приключите със закуската.
С тези думи Ейлийн грабна якето си от облегалката на стола, напъха ръце в ръкавите и
излезе решително от стаята. Кит се приготви за това Тави или Дру да се разплачат. Никой от
тях не го стори.
— Това беше доста готино — отбеляза Дру, докато си вземаше от фритата, която се оказа
смесица от яйца, наденица, сирене и карамелизиран лук. — Харесва ми как се застъпи за
Хелън.
— Ти се развика на Хелън онзи ден — изтъкна Марк.
— Тя ми е сестра — отвърна Дру, докато пълнеше чинията на Тави с фритата.
Марк издаде звук на безсилно раздразнение. Кристина лапна залък фритата и притвори
очи от удоволствие.
— Обзалагам се, че си викал на баща си — рече Дру на Кит. — Искам да кажа, всички
семейства се карат понякога.
— Ние не бяхме от семействата, които си крещят. Баща ми прекарваше повечето от
времето си, като не ми обръщаше внимание, освен когато ме учеше как да разбивам
ключалки.
Лицето на Дру грейна. Все още изглеждаше изпита и уморена, и много малка в
прекалено голямата си тениска, но когато се усмихнеше, напомняше на Кит за Ливи.
 — Можеш да разбиваш ключалки?
— Мога да ти покажа как, ако искаш.
Дру пусна вилицата си и плесна с ръце.
— Да! Марк, може ли да отида и да се науча как да разбивам ключалки?
— Имаме руни за отваряне, Дру — каза Марк.
— Е, и? Ами ако бъда отвлечена от демон с пипала и изпусна стилито си и ме оковат с
белезници за някой стол? Тогава какво?
— Това няма да се случи — рече Марк.
— Би могло да се случи — подхвърли Тави.
— В действителност не би могло. Демоните с пипала не могат да поставят белезници.
Марк изглеждаше подразнен.
— Моля те? — Очите на Дру го умоляваха.
— Аз… предполагам, че не би могло да навреди — каза Марк, очевидно победен.
Хвърли кос поглед към Кристина, сякаш търсеше нейното одобрение, но тя побърза да
извърне очи. — Просто недей да извършваш истински престъпления с новопридобитите си
умения, Дру. Последното, от което имаме нужда, е още нещо, с което да подразним Клейва.

***

— Онази вода е надарена със зла магия. — Кийрън се подпираше тежко на Диего,
докато бързаха, доколкото им беше възможно, по коридорите на Сколоманса. Дивя и Раян
бяха останали пред вратата на Кухината, за да попречат на Кохортата да ги последва. — Чух
ги да се смеят за това, докато ме влачеха по коридорите със завързани очи. — В гласа му се
долавяше надменна горчилка, тонът на един принц. Под нея се долавяше ярост и срам. — Не
вярвах, че знаят за какво говорят, ала грешах.
— Съжалявам. — Диего сложи предпазливо ръка на рамото му. Струваше му се, че може
да усети пулса на Кийрън дори през костите и мускулите. — Трябваше да те защитя, а се
провалих.
— Не си се провалил — заяви Кийрън. — Ако не беше ти, щях да съм мъртъв. —
Звучеше така, сякаш се чувства неловко. Елфите не обичаха да се извиняват или да бъдат
задължени някому. — Не можем да се върнем в стаята ти — добави, докато завиваха зад
поредния ъгъл. — Ще ни търсят там.
— Трябва да се скрием — каза Диего. — Някъде, където да можем да те превържем.
Пълно е с празни стаи…
Кийрън се отдръпна. Вървеше несигурно, като пиян.
— Превръзките са за онези, които заслужават да бъдат изцерени — заяви и Диего го
погледна разтревожено.
— Много ли боли?
— Не е моята болка — каза Кийрън.
В коридорите отекна писък. Изтерзан женски писък, който секна внезапно.
— Момичето, което падна във водата — рече Кийрън. — Опитах се да стигна до нея по-
рано…
Саманта. Диего може и да не я харесваше, ала никой не заслужаваше болка, която те
кара да пищиш по този начин.
 — Може би ще е добре да се махнем от Сколоманса — каза Диего.
Главният вход беше изсечен в склона на планината, но винаги се охраняваше. Имаше
обаче и други начини да се излезе… включително и през стъклен коридор, който
прекосяваше водите на езерото и стигаше до другия му край.
Изведнъж Кийрън вирна брадичка.
— Някой идва.
Диего посегна с една ръка към него и към камата си с другата, а после замръзна,
разпознал фигурата пред себе си. Черна коса, стиснати челюсти, смръщени вежди, очи,
приковани в Кийрън.
Мартин Гладстоун.
— Няма да си тръгнете от Сколоманса — заяви Гладстоун. — Не и в близкото бъдеще.
— Не разбирате — каза Диего. — Останалите… групичката на Зара… опитаха се да
убият Кийрън…
Изпълненият с презрение поглед на Гладстоун се плъзна по Диего и спътника му.
— Значи, наистина си имал дързостта да го доведеш тук. Елфът е член на вражеска
армия. При това доста високопоставен.
— Щеше да даде показания против краля на тъмните елфи! — каза Диего. — Щеше да
рискува себе си, да си навлече гнева на краля, за да помогне на ловците на сенки!
— Но така и не получи възможност да го стори, нали? — отвърна Гладстоун ехидно. —
Така че нямаме представа какво би сторил в действителност.
— Щях да дам показания. — Кийрън се облегна на стената. — Не храня никаква обич
към баща си.
— Елфите не могат да лъжат — каза Диего. — Глух ли сте?
— Могат да заблуждават, мамят и манипулират. Как успя да те накара да му помогнеш,
Диего Росио Росалес?
— Не ме е „накарал“ да правя нищо — заяви Диего. — Знам на кого имам доверие. И
ако убиете Кийрън или оставите онези негодници да го наранят, ще нарушите Съглашенията.
— Интересна ескалация. Нямам никакво намерение да убия или нараня кралския син.
Вместо това и двамата ще бъдете затворени в библиотеката, докато инквизиторът не дойде и
не се оправи с вас.

***

Ема и Джулиън бяха на път от няколко часа, когато Ема си даде сметка, че някой върви
след тях.
Дотогава всъщност беше доста приятна разходка по една утъпкана пътека в гората. Беше
лесно да говори с Джулиън, стига да положеше усилие да не мисли за магията и за това
какво изпитва към нея, нито за това какво чувства изобщо. Избягваха теми като Ливи и
парабатайското проклятие и вместо това говореха за Клейва и какви ли бяха плановете им, и
какво щеше бъде мястото на Зара в тях. Джулиън вървеше напред с картата в ръце и
съветвайки се с нея, когато между дърветата проникваше достатъчно светлина.
— Възможно е до утре сутринта да стигнем до Тъмния двор — каза той, поспирайки на
една поляна. Сини и зелени цветя растяха на туфи наоколо, лъчите на слънцето превръщаха
листата в зелен воал. — В зависимост от това колко дълго сме готови да вървим през
нощта…
Ема се закова на място.
— Някой идва след нас.
Джулиън също спря и се обърна към нея, прибирайки картата в джоба си.
— Сигурна ли си? — попита тихо.
Ема напрегна слух, за да чуе онова, което беше чула преди — тихото пращене на
счупени клони зад тях, леки стъпки.
— Да.
В очите на Джулиън нямаше и капчица съмнение и Ема изпита мимолетна
благодарност, че дори в сегашното си омагьосано състояние вярва безпрекословно на
уменията й.
— Не можем да избягаме.
Беше прав — пътеката беше прекалено камениста, а храсталаците — твърде гъсти, за да
могат да надбягат някои преследвач.
— Ела.
Ема сграбчи ръката му и миг по-късно вече се катереха по дънера на най-високия дъб
край поляната. Ема намери един разклонен клон и се настани в него, след секунда Джулиън
се метна на клона насреща й. Вкопчени в ствола, те погледнаха надолу.
Стъпките се приближаваха. Конски копита, осъзна Ема, а после едно келпи,
тъмнозелено, с грива от искрящи водорасли, излезе на поляната. На гърба му имаше ездач и
Ема си пое рязко дъх.
Беше мъж, облечен в нефилимски дрехи.
Тя се приведе напред, нетърпелива да види повече. Не, не мъж, даде си сметка, момче…
слабо като хрътка, с тясно лице и буйна тъмна коса.
— Дейн Ларкспиър, яздещ келпи — измърмори Джулиън. — Какво става?
— Ако видя Зара да се появява, възседнала чудовището от Лох Нес, се прибираме у дома
— прошепна Ема в отговор.
Келпито се беше заковало насред поляната и въртеше очи, наситено черни, без капчица
бяло в тях. Отблизо то приличаше не толкова на кон, макар да имаше грива и опашка, и
четири крака, колкото на страховито създание, което никога не би трябвало да излезе от
водата.
— Побързай. — Дейн подръпна юздите на келпито и в ума на Ема трепна спомен, нещо
за това, че когато оседлаеш келпи, го принуждаваш да ти се подчинява. Зачуди се как Дейн
беше успял да го направи. — Трябва да намерим следите на Блекторн и Карстерс преди
падането на нощта, в противен случай ще ги изгубим.
Келпито проговори и Ема подскочи. Гласът му беше като вълни, разбиващи в скали.
— Не познавам тези създания, господарю. Не знам как изглеждат.
— Няма значение! Намери им следите! — Дейн плесна келпито по гърба и се облегна
назад с намръщено лице. — Добре, ще ти ги опиша. Джулиън е от онези типове, които биха
си избрали момиче за парабатай. Разбираш ли?
— Не — отвърна келпито.
— Прекарва цялото си време, тичайки подир малки деца. Има една тумба дечурлига и се
държи така, сякаш е техен баща. Виж, Ема е от момичетата, които биха били секси, ако поне
от време на време си затваряше устата.
— Ще го убия — измърмори Ема. — Ще го убия, докато говоря през цялото време.
 — Не разбирам човешкото отношение към красотата — каза келпито. — Аз харесвам
жени с блясъка на водорасли.
— Млъкни. — Дейн дръпна юздата и келпито изсъска, разкривайки подобни на игли
зъби. — Трябва да ги намерим, преди слънцето да е залязло. — Усмивката му беше грозна. —
Когато се върна с Черната книга, Хорас ще ми даде всичко, което поискам. Може би
последната сестра на Джулиън Блекторн, за да си поиграя с нея. Най-страхотните цици в
семейството.
Ема скочи от дървото толкова бързо, че светът се сля в петно от зелени листа и алена
ярост. Приземи се върху Дейн Ларкспиър и го събори от седлото, изтръгвайки ахване на
болка, когато се строполиха заедно на земята. Удари го силно в корема и докато той се
превиваше, скочи на крака и посегна към меча си. За миг се беше уплашила, че Джулиън
няма да я последва, ала той вече беше на земята и сваляше юздите на келпито.
— Господарю! — Келпито преви предните си крака пред него. Дейн кашляше и се
давеше. — Благодаря ти, че ме освободи.
— Пак заповядай.
Джулиън метна юздите настрани и келпито препусна в гората. Ема все още стоеше над
Дейн, насочила меч към гърлото му, където проблясваше нещо златно. Легнал на земята, той
я гледаше яростно.
— Какво правиш тук, Ларкспиър? — попита го. — Нас изпратиха да донесем Черната
книга, не теб.
— Махни се от мен. — Дейн извърна глава и изплю кръв. Избърса уста, оставяйки
червено петно върху ръката си. — Ако ме нараниш, семейство Диърборн ще накарат да ти
отнемат Знаците.
— Е, и? — каза Ема. — Черната книга дори не е у нас. Изгубил си си времето да ни
преследваш. В което, между другото, изобщо не те бива. Вдигаше шум като слон. Сексистки
слон. Ти си ужасен ловец на сенки.
— Знам, че не е у вас — отвърна Дейн с отвращение. — Но ще я намерите. И когато го
направите…
Той не довърши.
— Какво? — Гласът на Ема беше пропит от прозрение. — Да не би да говоря твърде
много?
А после изведнъж си даде сметка, че Дейн не се взира в нея, а зад гърба й — Джулиън
се беше приближил с дългия си меч в ръка и гледаше Дейн с плашеща студенина.
— Нали ти е ясно — каза тихо, — че ако някога докоснеш Дру, ще те убия?
Дейн се надигна на лакти.
— Мислиш се за толкова специален — изсъска той с тънък, мънкащ глас. — Мислиш, че
си толкова страхотен… мислиш, че сестра ти е прекалено добра за мен…
— Прекалено малка е за теб — каза Ема. — На тринайсет години е, перверзник такъв.
— Мислите си, че инквизиторът ви е изпратил на специална мисия, защото сте толкова
страхотни, но той ви изпрати, защото сте заменими! Защото нямате никакво значение! Иска
да се отърве от вас!
Дейн замръзна, сякаш осъзнал, че беше казал твърде много.
Ема се обърна към Джулиън.
— Да не иска да каже…
— Иска да каже, че инквизиторът го е изпратил, за да ни убие — каза Джулиън. —
Носеше медальон, като този, който Хорас ни даде. Онези, които не позволяват на времето да
тече различно.
Дейн закри гърлото си с ръка, но не преди Ема да види, че Джулиън е прав.
Впи яростен поглед в Дейн.
— Значи, Хорас те е изпратил да сложиш ръка на Черната книга, да ни убиеш и да се
върнеш с нея сам?
— И да каже на всички, че сме били убити от феите — допълни Джулиън. — Още един
плюс за него.
По лицето на Дейн пробяга страх.
— Как се досети?
— По-умен съм от теб — каза Джулиън. — Не че е някакъв повод за гордост. И купчина
талаш е по-умна от теб.
— Има разлика между това да изпратиш някого на опасна мисия и да изпратиш някого
след него, за да го прониже в гърба — рече Ема. — Когато Клейвът научи…
— Няма да научат! — изкрещя Дейн. — Никога няма да се върнете от тук! Да не
мислите, че съм само аз?
Той се изправи на крака, като се олюляваше. Ема направи крачка назад, несигурна как
да постъпи. Можеха да го обезвредят, но после какво? Да го завържат? Незнайно как да го
върнат в Идрис?
— Ръката на Кохортата е дълга и не се нуждаем от предатели като вас. Колкото по-малко
такива като вас има на света, толкова по-добре. Ливи беше добро начало, но…
Мечът на Джулиън проблесна като мълния, когато той го заби в сърцето на Дейн.
Ема знаеше, че е сърцето му, защото тялото му потръпна конвулсивно и се загърчи, като
риба, в чието тяло се беше забила кукичка. Закашля се и от устата му избликна червена струя,
очите му се впиха невярващо в Джулиън.
Джулиън измъкна меча си и Дейн се свлече на земята с полуотворена уста, изражението
му беше стъклено и празно.
Ема се завъртя рязко към Джулиън.
— Какво направи?
Джулиън се наведе, за да избърше острието на меча в една туфа трева и цветя.
— Премахнах онзи, който възнамеряваше да ни убие.
— Това е убийство.
— Ема, бъди разумна. Изпратен беше тук, за да ни убие. Щеше да стори същото с нас,
ако не го бях изпреварил. Каза, че има и други, още членове на Кохортата. Ако го бяхме
оставили жив, съвсем скоро можехме да си имаме работа с много повече противници.
Ема имаше чувството, че не е в състояние да диша. Джулиън беше прибрал меча си в
ножницата, цветята в краката му бяха изцапани с кръв. Не бе в състояние да погледне тялото
на Дейн.
— Не убиваме други ловци на сенки. Хората не го правят. Хората, които имат чувства,
не го правят.
— Може би — каза Джулиън. — Ала той беше проблем, а сега не е.
Откъм храсталаците се разнесе шумолене и миг по-късно келпито се появи отново,
искрящо зелено на слънчевите лъчи. Приближи се до Дейн и за миг Ема се зачуди дали
скърби за някогашния си господар.
А после с хрущящ звук то заби подобните си на игли зъби в обляното в кръв тяло.
Металическият мирис на кръв изригна във въздуха. Келпито преглътна и вдигна очи към
Джулиън, зелените му зъби блещукаха в червено, като страховито коледно видение.
— О, господи.
Ема отстъпи назад, отвратена.
— Извинявам се — каза келпито. — Да не би и вие да искахте своя дял от него? Много е
вкусен.
— Не, благодаря.
Джулиън не изглеждаше нито смутен, мито развеселен от ужасяващата гледка.
— Много си щедър, Джулиън Блекторн — каза келпито. — Бъди сигурен, че един ден ще
ти се отплатя.
— Трябва да вървим — рече Ема, мъчейки се да не повърне. Извърна поглед, но не преди
да зърне ребрата на Дейн да греят бели на слънчевите лъчи. — Трябва да се махнем от тук
още сега.
Завъртя се слепешком наоколо. Непрекъснато виждаше кръвта върху цветята, начина, по
който очите на Дейн се бяха обърнали в главата му. Въздухът натежа от металическата
миризма на кръв и Ема се подпря на тънкия ствол на една бреза, за да не падне.
— Ема? — обади се Джулиън зад нея.
После изведнъж отекна тътен на копита и два коня, сив и кафяв, изскочиха на поляната,
възседнати от елфически ездачи: русокоса жена върху сивия и мъж с пшеничено бяла кожа
върху кафявия.
— Това да не е Централната елфическа гара? — каза Ема, облегнала чело на дървото. —
Всички ли идват тук?
— Ема Карстерс? — рече русокосата жена и Ема я разпозна през замъглени очи: лелята
на Марк, Нене.
До нея яздеше един от придворните на кралицата на светлите елфи, Фъргюс. Лицето му
беше намръщено.
— Това да не е мъртъв ловец на сенки? — попита.
— Той ме плени, а тези добри хора ме освободиха — обади се келпито.
— Върви си, келпи — каза Фъргюс. — Махни се от това място. Думите на светлите
елфи не са за твоите уши.
Келпито изцвили леко и изтегли тялото на Дейн в храсталаците. Ема се обърна бавно,
облягайки гръб на дървото. Безкрайно се радваше, че трупа вече го няма, макар че земята все
още беше напоена с кръв, а главичките на цветята бяха натежали от нея.
— Ема Карстерс и Джулиън Блекторн — каза Нене. — Пътят ви отвеждаше към Двора
на светлите елфи. Защо?
— Не, отивахме към Двора на тъмните елфи — отвърна Ема. — Ние…
— Знаем кои пътища отвеждат в кои посоки — заяви Фъргюс рязко. — Не опитвайте
човешките си номера.
Ема отвори уста, за да възрази… и видя Джулиън да поклаща глава, едва доловимо
отрицание, но тя начаса разбра какво означава. Действително бяха вървели в грешната
посока. По някаква причина я беше излъгал. Всеки път когато се беше съветвал с картата, ги
беше водил все по-близо до Двора на светлите елфи.
Вкусът на предателство беше горчив в устата й, по-горчив от металическия вкус на
кръвта.
— Черната книга е у нас — каза Джулиън на Нене и Фъргюс и Ема го зяпна, напълно
изумена. За какво говореше? — Ето защо се върнахме в земите на феите. Кралицата ни
помоли да я намерим, ние го сторихме и дойдохме за онова, което тя ни обеща.
Изпъна рамене и отметна глава назад. Лицето му беше много бледо, ала очите му грееха
ярко синьо-зелени и беше красив, дори с кръвта върху лицето беше красив и на Ема й се
искаше да не може да го види, но го виждаше.
— Официално молим за аудиенция при кралицата на феите — заяви той.
9
Над дворците
Докато се носеше във въздуха с Гуин, Даяна се чувстваше свободна, въпреки човъркащата
я тревога за Ема и Джулиън. Предполагаше, че са в безопасност в къщата, но не й харесваше
това, че не може да се види с тях. Това я накара да осъзнае до каква степен се бяха
превърнали в нейно семейство през последните пет години и колко откъсната се чувстваше
от Аликанте.
Когато вървеше по улиците, дори познатите лица й изглеждаха като маски на непознати.
Гласува ли за това Хорас Диърборн да бъде назначен за инквизитор? Виниш ли семейство
Блекторн за смъртта на родната им сестра? Вярваш ли, че феите са чудовища? Кой си ти,
наистина?
Прегърна Гуин по-силно, докато се приземяваха на вече познатата полянка между
липите. Луната беше изтъняла и мястото тънеше в тишина и дълбоки сенки.
Гуин скочи от седлото пръв и й помогна да слезе. Този път не носеше торби с храна, а на
кръста му висеше тъп меч. Даяна знаеше, че й има доверие и не бе задал никакви въпроси,
когато го беше помолила да я доведе тук тази вечер. Само че нямаше доверие на останалите
ловци и тя не можеше да го вини за това.
В сенките припламна светлина и Джия излезе иззад една наклонена скала. Даяна се
намръщи, докато тя се приближаваше до тях. Когато за последен път беше тук, земята под
краката й беше зелена. Сега под обувките на Джия хрущеше изсъхнал мъх, кафяв и повехнал.
Възможно бе да е просто приближаването на есента, ала заразата…
— Даяна — каза Джия. — Имам нужда от помощта ти.
Даяна вдигна ръка.
— Първо искам да знам защо не ми е позволено да се видя с Ема и Джулиън. Защо ме
държат настрани от тях?
— Държат всички настрани от тях. — Джия приседна върху един плосък камък,
кръстосвайки крака в глезените. И последното косъмче на главата й си беше на мястото. —
Хорас твърди, че не иска нищо да повлияе на показанията им.
Даяна издаде звук на недоверие.
— Как възнамерява да ги накара да дадат показания? Меча на смъртните го няма!
— Разбирам, че ужасно се притесняваш, но говорих със Саймън, преди да си замине за
Ню Йорк. Двамата с Изабел са успели да се видят с Ема и Джулиън тази сутрин. Казали са,
че са добре и че срещата с Хорас е минала толкова добре, колкото би могло да се очаква.
Смесица от облекчение и раздразнение заля Даяна.
— Джия, трябва да направиш нещо. Диърборн не може да ги държи изолирани до
някакъв неопределен момент в бъдещето, когато Мечът ще бъде изкован наново.
— Знам. Именно затова исках да се срещнем. Помниш ли, когато те помолих да бъдеш
на моя страна?
— Да.
— Членовете на Кохортата знаят за мора в гората — каза Джия. — Та нали Патрик взе
Мануел със себе си, за да му го покаже, преди да осъзнаем колко са опасни… дори децата.
Джия въздъхна и хвърли поглед към Гуин, чието лице беше напълно безизразно. С
дългогодишния си опит в политическите машинации в елфическите дворове Даяна не
можеше да не се запита какво ли мисли за всичко това.
— Решили са да го използват като оръдие за политически цели — продължи Джия. —
Ще заявят, че е дело на феите. Искат да изгорят гората, за да спрат заразата.
— Това няма да я спре — каза Гуин. — Ще унищожи единствено гората. Не можеш да
унищожиш унищожението, така както не можеш да излекуваш отровата с отрова.
Джия отново го погледна, този път директно и изпитателно.
— Наистина ли е елфическа магия? Морът?
— Никога не съм виждал подобна елфическа магия, а съм живял дълго. Не твърдя, че
кралят на тъмните елфи няма пръст, но това е по-демонична магия от всичко, практикувано
в земите на феите. Не е естествено, а противоестествено по природа.
— Значи, изпепеляването на гората няма да постигне нищо? — попита Даяна.
— Ще постигне нещо — отвърна Гуин. — Ще прокуди долноземците, които наричат
Брослиндската гора свой дом… всички феи и върколашки глутници, които живеят тук от
поколения.
— Според мен е претекст, за да започнат да гонят долноземците от Идрис — каза
Джия. — Диърборн възнамерява да използва настоящия климат на страх сред нефилимите,
за да се опита да прокара по-сурови антидолноземски закони. Знаех, че ще го направи, но не
очаквах толкова скоро да се опича да опразни Идрис от долноземци.
— Мислиш ли, че Клейвът ще го подкрепи? — попита Даяна.
— Боя се, че да — отвърна Джия с горчивина, каквато рядко показваше. — Толкова са
погълнати от страха и омразата си, че дори не виждат кога вредят на самите себе си. Биха
изяли отровно угощение, ако мислеха, че долноземците пируват до тях.
Даяна обви ръце около себе си, за да не потрепери.
— Какво можем да направим?
— Хорас свиква среща след два дни. Това ще бъде първата му възможност да изложи
плановете си пред общността. Хората те уважават, Рейбърн е достоен род, а ти се би храбро в
Тъмната война. Сред нас не може да няма такива, които що му се опълчат. Мнозина се
страхуват да кажат нещо.
— Аз не се страхувам — заяви Даяна и видя как Гуин й отправи топъл поглед на
възхищение.
— Светът може да се промени толкова бързо — каза Джия. — Един ден бъдещето
изглежда изпълнено с надежда, а на следващия надвисват облаци на омраза и фанатизъм,
довени откъм някакво море, което все още не можем да си представим.
— Облаците винаги са си били тук, Джия — рече Даяна. — Дори ако се правехме, че не
ги виждаме. Винаги са били на хоризонта.
Джия изглеждаше уморена и Даяна се зачуди дали беше дошла дотук пеша, макар да се
съмняваше, че физическо усилие бе онова, което изтощава консула.
— Не знам дали можем да съберем достатъчно сила, та отново да прочистим небето.

***

— Окей — каза Кит. — Първо ще направим напъвач от един кламер.

— Ще направим какво от какво?
Дру прибра косата си зад ушите и погледна Кит с широко отворени очи.
 Бяха седнали върху една от дългите маси в библиотеката, а между тях имаше катинар и
купчинка кламери. Кит простена.
— Не ми казвай, че не знаеш какво е кламер.
Дру придоби възмутено изражение.
— Естествено, че знам. Ето това. — Тя заби пръст в кламерите. — Но какво ще
направим?
— Ще ти покажа. Вземи един кламер. — Тя го стори. — Извий го Г-образно. Правата
част е отгоре. Да, добре.
Лицето на Дру беше изкривено от концентрация. Носеше черна тениска, на която беше
нарисуван напукан надгробен камък и пишеше ОТ ОТВЪДНОТО.
Кит взе друг кламер и го изпъна.
— Това е шперцът — каза. — Ти държиш напъвача.
— Окей. А сега как отключваш механизма?
Кит се засмя.
— Задръж малко. Така. Сега вземи катинара и пъхни напъвача в долната част на
ключалката.
Дру изпълни инструкциите му. Върхът на езика й се беше показал от ъгълчето на устата
й, приличаше на малко момиченце, съсредоточило се върху книга.
— Завърти го натам, накъдето би се завъртял механизмът. Не, не наляво… ето така. Сега
вземи шперца с другата си ръка.
— Не, чакай… — Тя се засмя. — Това е объркващо.
— Добре, нека ти покажа.
Кит пъхна втория кламер в ключалката и го разклати напред-назад, опитвайки се да
избута щифтовете нагоре. Баща му го беше научил как да ги усеща с шперца (този механизъм
имаше пет щифта) и той зачовърка внимателно, повдигайки ги един след друг.
— Завърти напъвача — каза неочаквано и Дру подскочи. — Завърти го надясно.
Тя го направи и катинарът се отвори.
Дру изписка тихичко.
— Страхотно!
На Кит му се прииска да й се усмихне, никога не си беше мечтал за по-малка сестра, но
беше приятно да имаш някого, когото да учиш на разни неща.
— Тай знае ли как се прави това? — попита Дру.
— Не мисля. — Кит щракна катинара и й го подаде. — Но вероятно бързо би се
научил. — Облегна се назад. — Сега ти го направи.
Дру простена.
— Не е честно.
— Единственият начин да се научиш, е, като го направиш.
Беше нещо, което баща му често казваше.
— Звучиш като Джулиън.
Дру се засмя и се залови с катинара.
Ноктите й бяха покрити с излющен черен лак. Кит беше впечатлен от това колко
деликатно работеше с напъвача и шперца.
— Никога не съм си помислял, че ще чуя да ми казват, че звуча като Джулиън Блекторн.
Дру вдигна очи.
— Знаеш какво имам предвид. Като баща. — Тя завъртя напъвача. — Радвам се, че с Тай
сте приятели — подхвърли неочаквано и Кит усети как сърцето му удари силно в гърдите. —
Искам да кажа, че той имаше Ливи. Не се нуждаеше от други приятели. Беше като техен
малък клуб и никой не можеше да влезе в него. А после ти се появи и го направи.
Тя замълча, все така стискайки катинара. Гледаше го с очи, които така приличаха на
очите на Ливи, големи, синьо-зелени и обрамчени от тъмни ресници.
— Съжалявам!
— Недей. Аз съм прекалено малка. Тай никога не би ме допуснал до себе си, дори ако
ти не се беше появил. — Каза го съвсем обикновено. — Обичам Джулиън. Той е… най-
добрият баща. С него знаеш, че винаги ще те постави на първо място. Ала Тай открай време е
готиният ми брат. Има такива страхотии неща в стаята си, животните го харесват и знае
всичко…
Дру млъкна и бузите й порозовяха. Тай беше влязъл в библиотеката, косата му беше
навита на меки, влажни къдрици и Кит почувства как нещо подскочи в него, сякаш стомахът
му се преобърна. Каза си, че вероятно е, защото Тай се беше появил, докато говореха за него.
— Уча се как да отварям ключалки с шперц — обясни Дру.
— Добре. — Тай й хвърли бегъл поглед. — Само че сега трябва да говоря с Кит.
Кит побърза да слезе от масата, при което едва не събори купчинката кламери.
— Дру се справи наистина добре.
— Добре — повтори Тай. — Само че сега трябва да говоря с теб.
— Ами говори.
Дру беше оставила пособията за отключване върху масата и го гледаше яростно.
— Не и докато ти си тук — каза Тай.
Беше очевидно и преди да го изрече на глас, ала въпреки това Дру издаде наранен звук и
скочи от масата. Излезе от библиотеката, затръшвайки вратата след себе си.
— Това не беше… тя не беше… — започна Кит, но не можа да довърши.
Не можеше да се скара на Тай. Не и сега.
Тай разкопча суитшърта си и бръкна в един вътрешен джоб.
— Тази нощ ще отидем на Пазара на сенките.
Кит заповяда на мозъка си да се върне към настоящето.
— Забранено ми е да стъпвам на Пазара на сенките. Подозирам, че на теб също.
— Бихме могли да се помолим да ни пуснат на портата — каза Тай. — Чувал съм за
хора, които го правят. Пазарите на сенки имат порти, нали?
— Да, има порти, но не служат, за да пропускат хората вътре или вън. По-скоро са нещо
като място за срещи. И да, би могъл да помолиш ръководителя на Пазара, но в случая това е
Барнабас, а той ме мрази.
Тай взе един кламер от масата и го погледна с интерес. По врата му имаше синини,
забеляза Кит внезапно. Не си ги спомняше, което му се стори странно, но пък кой забелязва
всяка синина по кожата на някой друг? Трябва да ги беше получил по време на битката с
Ездачите в Лондон.
— Просто трябва да го убедим, че е в негов интерес да ни пусне.
— И как възнамеряваш да го сториш? Не е като да сме експерти в преговорите.
Тай, който се беше заловил да изправи кламера, го дари с една от редките си усмивки,
които така приличаха на изгрев над вода.
— О, ти си, и още как.
— Аз…
 Кит осъзна, че се усмихва широко, и не довърши.
Открай време имаше саркастичен език и не беше от онези, които умееха да приемат
изискано комплиментите, но у Тай Блекторн имаше нещо, което сякаш успяваше да
проникне в него и да развърже всички здраво стегнати възли на защита, които го държаха.
Тай се намръщи, сякаш изобщо не беше забелязал глупавата усмивка на Кит.
— Проблемът е, че никой от нас не шофира. Няма как да стигнем до Пазара.
— Нали имаш айфон — каза Кит. — Всъщност в Института има няколко. Виждал съм
ги.
— Да, но…
— Ще те запозная с едно прекрасно изобретение, на име Юбер — заяви Кит. — То ще
промени живота ти, Тай Блекторн.
— А, Уотсън — каза Тай, докато пъхаше кламера в джоба си. — Самият ти може и да не
си особено блестящ, но си отличен източник на просветление.

***

Диего се беше учудил, че Гладстоун бе избрал да ги задържи и библиотеката — тя никога

не му се беше струвала особено сигурна стая. Ала когато ги затвориха вътре, вземайки му
оръжията и стилито и заключвайки солидната дъбова врата, започна да осъзнава
преимуществата на библиотеката като затвор.
Стените бяха дебели и нямаше прозорци, освен масивния стъклен таван високо над тях.
Не можеха да се изкатерят по гладките стени и да го счупят, а нищо в стаята не би могло да
бъде използвано като оръжие… Биха могли да хвърлят книги, предположи Диего, или пък да
преобърнат масите, но не мислеше, че от това щеше да има особена полза.
Приближи се до Кийрън, който седеше прегърбен до масивното дърво, растящо от пода.
Само ако стигаше до тавана, помисли си Диего. Кийрън се облягаше на дънера му, затиснал
очите си с длани, сякаш можеше да се ослепи.
— Добре ли си? — попита го.
Кийрън свали ръце.
— Съжалявам.
Вдигна глава и Диего видя отпечатъците от дланите върху скулите му.
— Няма нищо. Ти си ранен. И сам мога да потърся начин за бягство.
Диего се престори, че го е разбрал погрешно.
— Не, имах предвид, че съжалявам — с усилие изрече Кийрън. — Не мога.
— Какво не можеш?
— Да се махна от него. Вината е като завеса от тръни, в която съм оплетен. Накъдето и
да се обърна, те ме пронизват отново и отново.
Езерото те кара да изпиташ всяка болка, която някога си причинил другиму.
— Никой от нас не е напълно невинен — каза Диего и си помисли за семейството си, за
Кристина. — Всеки е наранил някого, без да иска или умишлено.
— Не разбираш. — Кийрън поклати глава. Кичур коса падна върху челото му, сребро,
потъмняващо до синьо. — Когато бях в Лова, бях като сламка, носеща се по вятъра или във
водата. Единственото, което можех да правя, бе да се вкопчвам в други сламки. Вярвах, че
нямам никакво влияние върху света. Че съм прекалено незначителен, та да мога да помогна
или да навредя комуто и да било. — Той сви ръце в юмруци. — Сега почувствах болката на
Ема и скръбта на Марк, агонията на всички, които нараних в Лова, дори болката на Ерек,
докато умираше. Ала как е възможно да съм бил онзи, причинил такава болка, когато съм
някой, чиито постъпки са като написани във вода?
Очите му, черно и сребристо, бяха измъчени.
— Кийрън. Ти не си причинил единствено болка в този свят. Просто езерцето не
показва доброто, единствено лошото.
— Откъде знаеш? — възкликна Кийрън. — Ние едва се познаваме, ти и аз…
— Заради Кристина. Кристина имаше вяра в теб. Истинска, неопетнена и ненакърнена.
Защо мислиш, че се съгласих да те скрия тук? Защото тя вярва, че си добър, а аз вярвам в нея.
Спря, преди да беше казал твърде много, но Кийрън вече беше потръпнал при
споменаването на Кристина. Следващият му въпрос озадачи Диего:
— Как ще мога да я погледна отново?
— Толкова ли те е грижа какво мисли тя? — попита Диего.
Не му беше хрумвало, че може да е така. Несъмнено не можеше да познава Кристина чак
толкова добре.
— Повече, отколкото би могъл да си представиш или предположиш. Ти как се изправи
отново пред нея, след като се сгоди за Зара и разби сърцето й?
— Ама ти наистина ли? — Диего беше жегнат. — Трябва ли да повдигаме този въпрос
точно сега?
Кийрън го погледна с обезумели очи и Диего въздъхна.
— Да, разочаровах Кристина и изгубих уважението й… несъмнено знаеш какво е. Да
разочароваш някого, когото обичаш. Да разочароваш себе си.
— Може би не съвсем — отвърна Кийрън със следа от предишната си саркастичност. —
Никой не ми казва Съвършения Кийрън.
— Аз не се наричам Съвършения Диего! — възмути се Диего с чувството, че разговорът
поема в лоша посока. — Никой не би нарекъл себе си така!
Откъм вратата се разнесе шум. И двамата се обърнаха в очакване на някаква заплаха, но
когато тя се отвори, Диего с изумление видя Дивя на прага.
Изглеждаше така, сякаш идваше от битка. Покрита с драскотини и кръв, тя вдигна
ключа.
— Взех го от Гладстоун в хаоса в лечебницата — каза. — Съмнявам се, че разполагаме с
много време, преди да забележи, че го няма.
Диего мина покрай нея и открехна вратата на библиотеката. Коридорът беше празен.
— Какво става? Къде е Раян?
— Опитва се да научи какво знаят другите, онези, които дойдоха от Аликанте и не са
членове на Кохортата. Стилитата на всички бяха конфискувани. Зара се върна в Идрис с
Портал веднага след като ти отведе Кийрън. А Гладстоун е в лечебницата със Саманта. Тя
продължава да пищи. — Дивя прехапа устни. — Наистина е лошо.
Кийрън се изправи на крака, макар че все още се подпираше на дървото.
— Вие двамата трябва да избягате. Махнете се от тук. Аз съм този, който им трябва, а
вие и така се изложихте на достатъчно голяма опасност заради мен.
Дивя го изгледа накриво.
— Колко е самопожертвователен сега, след като падна в басейна. Елфе, на мен не си
навредил с нищо. Между теб и мен всичко е наред.
 — Накарах те да се тревожиш и изпитваш страх. — Кийрън се взираше в нея с поглед
едновременно пронизващ и изпитателен. — Боеше се какво би могло да се случи с теб и
останалите, какво ще е наказанието за това, че ме скрихте. Боеше се за Раян. — Той погледна
към Диего. — А ти…
— Не. — Диего вдигна ръка. — Не искам да слушам за чувствата си.
— Казано като типичен мъж — подкачи го Дивя, ала очите й бяха прекалено ярки. —
Слушайте, имам да ви кажа още нещо. И двамата трябва да го чуете. Чух Зара да се смее с
Гладстоун в лечебницата, преди да доведат Саманта. Инквизиторът е изпратил двама ловци
на сенки на самоубийствена мисия в земите на феите, за да намерят Черната книга.
— Джейс и Клеъри? — попита Диего, озадачен. — Това не е самоубийствена мисия.
— Не тях. Ема и Джулиън Блекторн. Тръгнали са вчера.
— Те никога не биха се съгласили на самоубийствена мисия — каза Кийрън. —
Джулиън не би изоставил братята и сестрите си. Никога.
— Те не знаят, че е самоубийствена мисия. Диърборн е изпратил някой, който да ги
последва и да ги убие, преди да успеят да се върнат.
— Това е в разрез със Закона — бе единственото, което Диего се сети да каже, и начаса
се почувства нелепо.
— Хорас Диърборн не го е грижа за вашите закони. — Бузите на Кийрън бяха станали
тъмноалени. — Не го е грижа за нищо, освен за постигането на собствените му цели. В
очите му един нефилим, който не е съгласен с него, с нищо не е по-добър от някой
долноземец. Той е вредител, който трябва да бъде унищожен.
— Кийрън има право — обади се Дивя. — Той е инквизиторът, Диего. Ще промени
всички закони… така че да може да прави каквото си поиска.
— Трябва да вървим — каза Кийрън. — Няма нито миг за губене. Трябва да съобщим на
семейство Блекторн… Марк и Кристина…
— Всички изходи се охраняват — рече Дивя. — Не казвам, че е невъзможно, но ще
имаме нужда от Раян и Джен, и останалите. Не можем да се справим с Кохортата сами.
Особено без стилита. Ще трябва да планираме…
— Нямаме време да правим планове… — започна Кийрън и Диего изведнъж си
помисли за Кристина, за начина, по който му беше писала за Кийрън в бележката, с която го
молеше да го скрие. Колко бе запленена от елфите още като малко момиченце, как бе
плакала, когато приеха Студения мир, повтаряйки му отново и отново, че елфите са добри, че
силите им са част от благословената магия на света.
— Кийрън — каза той рязко. — Ти си елфически принц. Бъди такъв.
Кийрън му отправи обезумял, мрачен поглед. Дишането му беше накъсано. Дивя
погледна към Диего, сякаш искаше да го попита какво прави, в същия миг, в който Кийрън се
протегна и улови един от клоните на дървото.
Затвори разноцветните си очи и лицето му заприлича на бледа маска. Стисна челюсти, а
листата на дървото зашумоляха, сякаш раздвижени от силен вятър. Сякаш дървото викаше
някого.
— Какво става? — прошепна Дивя.
По ствола запращя светлина… не мълнии, а ярки искри. Обвиха се около Кийрън и ето
че тялото му сякаш беше очертано със златна боя. Косата му беше придобила необикновен
златистозеленикав цвят, какъвто Диего никога не бе виждал.
— Кийрън…
 Кийрън вдигна разперени ръце. Очите му все още бяха затворени, от устата му се лееха
думи на език, който Диего чуваше за пръв път. Щеше му се Кристина да беше тук. Тя би
могла да преведе. Гласът на Кийрън се извиси до вик и на Диего му се стори, че различава
думата Уиндспиър, повторена отново и отново. Уиндспиър?, помисли си. Това не беше ли…
— Някой идва! — изкрещя Дивя. Изтича до вратата и я затвори, ала още докато
заключваше, вече клатеше глава. — Твърде много са, Диего…
Стъкленият таван експлодира.
Диего и Дивя ахнаха, а през строшеното стъкло нахлу бял кон. Летящ бял кон, горд и
красив. Посипаха се парчета стъкло и Диего се хвърли под най-близката маса, издърпвайки
Дивя със себе си. Кийрън отвори очи и вдигна ръце в поздрав, докато Уиндспиър пореше
въздуха, бърз като стрела, лек като перце.
— В името на Ангела — прошепна Дивя. — Господи, обожавах конете, когато бях малка.
Кийрън се метна на гърба на Уиндспиър. Косата му си беше възвърнала по-нормалния
синкавочерен цвят, но той все още пращеше от енергия. От ръцете му изскочиха искри,
когато посегна към Диего, който изпълзя изпод масата, следван от Дивя, а натрошеното
стъкло хрущеше под обувките им.
— Елате с мен — повика ги той. Стаята беше пълна с вятър и студ, миризмата на
Карпатите и езерна вода. Над тях, отвъд счупения прозорец, се разстилаше небе, обсипано с
безброй звезди. — Тук няма да бъдете в безопасност.
Ала Дивя поклати глава. Потискайки надигналия се в него копнеж да избяга, Диего
стори същото.
— Ще останем и ще се бием — извика той. — Ние сме ловци на сенки. Не може всички
да избягаме и да оставим най-лошите от нас да заграбят властта. Трябва да им дадем отпор.
Кийрън се поколеба, но в този миг вратата на библиотеката зейна. Гладстоун и дузина
членове на Кохортата нахълтаха вътре и очите им се разшириха.
— Спрете го! — изкрещя Гладстоун, замахвайки към Кийрън. — Мануел… Ануш…
— Кийрън, бягай! — изрева Диего.
Кийрън сграбчи гривата на Уиндспиър и те полетяха във въздуха, преди Мануел да успее
да направи повече от крачка напред. На Диего му се стори, че вижда Кийрън да поглежда
веднъж към него през рамо, преди Уиндспиър да изскочи през дупката на тавана, и те се
понесоха като бяла нишка по небето.
Чу как някой се приближава зад гърба му. В другия край на стаята, Дивя го гледаше, а в
очите й имаше сълзи. Зад нея братовчед й Ануш слагаше на ръцете й белезници.
 — Жестоко ще съжаляваш, че направи това. — Доволният шепот на Мануел изхриптя в
ухото на Диего. — Толкова много ще съжаляваш, Росио Росалес.
А после се спусна мрак.

***

Нене взе Ема зад себе си, върху сивата си кобила. Джулиън беше зад Фъргюс, така че
нямаше как да говорят. Раздразнение бушуваше в Ема, докато яздеха под зелените клони,
златните струи светлина, които се процеждаха между дърветата, постепенно придобиха
наситено бронзов цвят с напредването на деня.
Искаше й се да говори с Джулиън, да измислят какво ще правят, когато пристигнат в
Двора. Какво щяха да кажат на кралицата? Как щяха да се измъкнат след това? Какво искаха
от нея?
Част от нея обаче беше прекалено ядосана, за да говори с Джулиън — как смееше да
пази толкова голяма част от плана им в тайна от нея? Да я остави да дойде слепешком в
земите на феите, вярвайки, че имат една мисия, когато тя всъщност бе съвсем различна?
Имаше и една друга, по-малка и по-студена част, която шепнеше: Единствената причина да
не ти каже, е, понеже е знаел, че ще откажеш да последваш неговия план. Какъвто и да
беше той, на Ема нямаше да й хареса.
А още по-дълбоко, там, където едва имаше думи за онова, което изпитваше, знаеше, че
ако не беше магията, Джулиън никога не би го сторил, защото никога не бе била един от
хората, които Джулиън манипулираше и лъжеше. Тя бе една от семейството, беше в
защитения кръг и затова бе прощавала лъжите, плановете, защото не бяха насочени против
нея. Бяха насочени срещу враговете на семейството. Онзи Джулиън, който бе принуден да
лъже и манипулира, беше персонаж, създаден от едно уплашено дете, за да защити хората,
които обичаше. Ами ако магията беше направила тази персонаж истински? Ами ако това
представляваше Джулиън сега?
Бяха оставили гората зад себе си и сега яздеха през зелени поля, които изглеждаха
необитавани. Само стелеща се на талази зелена трева, ширнала се в продължение на мили,
осеяна с туфи сини и лилави цветя, и смътни виолетови планини в далечината. Един хълм се
издигна пред тях като зелена приливна вълна и Ема се осмели да хвърли поглед към
Джулиън, когато предната част на хълма се вдигна като решетката на крепостна стена,
разкривайки внушително мраморно преддверие.
В царството на феите малко неща изглеждаха по един и същи начин два пъти, знаеше
Ема. Миналия път, когато влязоха в Двора на светлите феи през едно възвишение, се бяха
озовали в тесен коридор. Сега минаха под елегантна бронзова порта, украсена с орнаменти
на коне. Нене и Фъргюс скочиха от седлата и едва когато стъпи на мраморния под, Ема видя,
че юздите и на двата коня бяха поети от миниатюрни пърхащи феи с разперени сини,
червени и златни крилца.
Конете се отдалечиха с тропот, водени от жужащите пиксита.
— Не бих отказала едно такова, за да ми оправя косата — подхвърли Ема на Нене, която
й отвърна с неразгадаема усмивка.
Плашещо бе колко много приличаше на Марк — същата къдреща се бяло-руса коса и
фини кости.
Фъргюс присви очи.
— Синът ми е женен за миниатюрно пикси. Моля, недей да задаваш натрапчиви
въпроси за това.
Джулиън повдигна вежди, но не каза нищо. Двамата с Ема тръгнаха след Нене и Фъргюс
по коридор с под от пръст, който тръгваше от мраморното преддверие и потъваше,
криволичейки, във вътрешността на хълма.
— Предполагам, че всичко се разви, както го беше планирал, а? — подхвърли Ема
студено, без да поглежда към Джулиън. Усещаше го обаче до себе си, усещаше познатата
топлина и очертанията му. Той бе нейният парабатай, когото би разпознала със завързани очи
и запушени уши. — Ако лъжеш за това, че Черната книга е у теб, нещата ще се развият
наистина зле за нас.
— Не лъжа. Близо до Лондонския институт имаше копирен център. Ще видиш.
 — Беше ни забранено да излизаме от Института, Джулиън…
— Това беше най-добрата опция. Възможно е да си твърде емоционална, за да го видиш,
но това ни доближава до онова, което искаме.
— И как точно го прави? — изсъска Ема. — Какъв смисъл има да идваме при
кралицата? Не можем да й имаме доверие повече, отколкото на Хорас или Анабел.
Очите на Джулиън блестяха като скъпоценните камъни, които бяха инкрустирани в
стените на дългия тунел и искряха в ясписови и кварцови отблясъци. Сега подът под краката
им беше застлан с млечно зелено-бели плочки.
— Планът ми включва да нямаме доверие на кралицата.
На Ема й се прииска да изрита стената.
— Изобщо не би трябвало да имаш план, включващ кралицата, не го ли разбираш?
Студеният мир ни е наложен, именно заради нейното предателство.
— Какви антиелфически чувства само — отбеляза Джулиън, докато се навеждаше, за да
мине под сива дантелена завеса. — Учудваш ме.
Ема го последва.
— Няма нищо общо с елфите като цяло. Кралицата обаче е истинска ку… о, здравейте,
ваше величество!
Мамка му! Изглежда, че сивата завеса, през която бяха мина ли, беше входът на тронната
зала. Кралицата седеше на престола си насред помещението, вперила студен поглед в Ема.
Залата изглеждаше както преди — сякаш преди години е била опожарена и никой не се
беше погрижил както трябва за щетите. Мраморният под беше почернял и напукан, тронът
на кралицата бе от потъмнял бронз, а облегалката му се издигаше високо над главата й,
разперена като ветрило. Тук-там по стените зееха дупки, сякаш гигантски звяр бе издълбал
парчета мрамор с ноктите си.
Кралицата сякаш бе изтъкана от пламък и кости. Мършавите й ключици стърчаха над
бодито на пищно бродираната синьо-златиста рокля, дългите й голи ръце бяха слаби като
вейки. Пищната й тъмночервена коса се сипеше около нея на вълни от кръв и пламък. Насред
тясното й бяло лице, сини очи горяха като газени пламъчета.
Ема се прокашля.
— Кралицата е истинска кукличка — заяви тя. — Това се канех да кажа.
— Няма да ме поздравяваш по този нехаен фамилиарен начин, Ема Карстерс. Ясно ли е?
— Бяха пресрещнати на пътя и нападнати — каза Нене. — Изпратихме съобщение по
пикситата…
— Чух — прекъсна я кралицата. — Това не оправдава грубостта.
— Мисля, че русата се канеше да нарече кралицата кукумявка — измърмори Фъргюс на
Нене, която изглеждаше толкова подразнена, колкото изобщо можеше да изглежда някой
елфически придворен.
— Това си е самата истина — каза Ема.
— На колене — изплющя гласът на кралицата. — На колене, Ема Карстерс и Джулиън
Блекторн, за да ми засвидетелствате дължимото уважение.
Ема усети как вирва брадичка, сякаш някой я беше дръпнал с въженце.
— Ние сме нефилими. Не коленичим.
— Защото някога нефилимите са били великани на земята със силата на хиляда
мъже? — В тона на кралицата се долавяше лека подигравка. — Как паднаха силните!
Джулиън пристъпи към престола и кралицата плъзна изпитателен, преценяващ поглед
по него.
— Празен жест ли предпочиташ, или нещо, което наистина искаш? — попита я.
Сините очи на кралицата припламнаха.
— Да не се опитваш да кажеш, че притежаваш нещо, което наистина искам? Помисли
внимателно. Не е лесно да се досетиш какво желае един монарх.
— Черната книга на мъртвите е у мен.
Кралицата се засмя.
— Чух, че си я изгубил. Заедно с живота на сестра си.
Джулиън пребледня, ала изражението му не се промени.
— Не уточни кое копие на Черната книга искаш.
И под зяпналите погледи на кралицата и на Ема бръкна в раницата си и извади
подвързан бял ръкопис. В лявата му част бяха пробити дупки, придържаха го дебели
пластмасови ивици.
Кралицата се облегна назад, огненочервената й коса изпъкваше ярко на фона на тъмния
метал на трона.
— Това не е Черната книга.
— Мисля, че ако разлистиш страниците, ще откриеш, че е. Една книга е думите, които
съдържа, нищо повече. Снимах всяка страница с телефона си и я разпечатах и подвързах в
един копирен център.
Кралицата наклони глава на една страна и тънката златна лента около челото й
проблесна.
— Не разбирам думите на вашите простосмъртни магии и ритуали. — Гласът й беше
станал по-остър. Зад понякога подигравателните й, понякога смеещи се очи на Ема й се
стори, че зърва истинската кралица и онова, което би сполетяло всеки, дръзнал да я измами,
и усети как я побиват тръпки. — Няма да търпя да ме лъжат или да ми се подиграват,
Джулиън Блекторн, и нямам доверие на хитрините ти. Нене, вземи му книгата и я разгледай!
Нене пристъпи напред и протегна ръка. Нещо се раздвижи в потъналите в сенки ъгли на
стаята и Ема осъзна, че покрай стените има елфически стражи в сини униформи. Нищо
чудно, че им бяха позволили да влязат с оръжията. Тук трябва да имаше поне петдесет
стражи, имаше и още в тунелите.
Дай книгата на Нене, Джулиън, помисли си и той наистина го стори, без да възрази.
Загледа спокойно как очите на Нене пробягват по страниците. Най-сетне тя заяви:
— Изработено е от много умел калиграф. Линиите с четката са точно такива, каквито си
ги спомням.
— Опитен калиграф, на име „Офис Макс“ — измърмори Джулиън, но Ема не се
усмихна.
Кралицата дълго мълча, единственият звук в стаята беше от потропването на обутото й в
пантофка стъпало, докато всички я чакаха да проговори. Най-сетне тя каза:
— Не за първи път ме изправяш пред заплетен проблем, Джулиън Блекторн, и
подозирам, че няма да е за последен.
— Няма нищо заплетено — отвърна Джулиън. — Това е Черната книга. А ти каза, че ако
ти дадем Черната книга, ще ни помогнеш.
— Не е точно така. Помня, че ви дадох обещания, но някои от тях може би вече не са
актуални.
— Моля да си спомниш, че ни обеща помощта си — рече Джулиън. — Моля те да ни
помогнеш да открием Анабел Блекторн тук, в елфическите земи.
— Вече сме тук, за да я намерим — обади се Ема. — Не се нуждаем от помощта на
тази… тази… личност.
Ема измери кралицата с яростен поглед.
— Имаме карта, която едва действа — каза й Джулиън. — Кралицата разполага със
съгледвачи из цялото елфическо царство. Може да ни отнеме седмици да открием Анабел.
Възможно е да се лутаме из царството на феите, докато храната ни свърши. Кралицата може
да ни отведе право при нея. В това царство не се случва нищо, за което тя да не знае.
Кралицата се подсмихна.
— И какво искате от Анабел, когато я откриете? Втората Черна книга?
— Да — каза Джулиън. — Може да задържиш това копие. Трябва да отнеса оригинала в
Идрис, за да докажа на Клейва, че вече не е в ръцете на Анабел Блекторн. — Той замълча за
миг. — Освен това искам отмъщение. Чисто и просто отмъщение.
— В отмъщението няма нищо просто и нищо чисто — заяви кралицата, но в очите й
проблясваше интерес.
Ако знае толкова много, защо просто не отиде да убие Анабел и да й отнеме Черната
книга, почуди се Ема. Защото беше замесен Дворът на тъмните елфи? Не каза нищо обаче —
очевидно бе, че двамата с Джулиън са на различно мнение за кралицата.
— Преди поиска армия — отбеляза кралицата. — Сега искаш единствено да намеря
Анабел вместо вас?
— По-изгодно е за теб — рече Джулиън и Ема забеляза, че не каза „да“.
Искаше повече от това от кралицата.
— Навярно, ала последната дума относно стойността на тази книга няма да бъде моя.
Първо искам да я прецени експерт. А вие трябва да останете в Двора, докато това стане.
— Не! — заяви Ема. — Няма да останем в земите на феите за неизвестно колко
време. — Обърна се рязко към Джулиън. — Така човек попада в клопката им. Неизвестно
колко време!
— Аз ще ви пазя — обади се Нене неочаквано. — Заради Марк. Ще бдя над вас и ще се
погрижа да не ви сполети никакво зло.
Кралицата я стрелна с недружелюбен поглед, преди отново да насочи вниманието си
към Ема и Джулиън.
— Какво решавате?
— Не съм сигурен — рече Джулиън. — Заплатихме скъпо тази книга, с кръв и загуба. Да
бъдем принудени да чакаме…
— Е, добре — каза кралицата и в очите й Ема зърна странна нетърпелива светлина.
Може би искаше книгата по-отчаяно, отколкото Ема си мислеше? — В знак на добрата ми
воля ще ти дам част от онова, което обещах, Джулиън. Ще ти кажа как може да бъдат
разкъсани някои връзки. На нея обаче няма да кажа — махна към Ема тя.
— Това не беше част от сделката ни.
Ема го чу да си поема рязко въздух. Чувствата му към нея може и да бяха притъпени,
помисли си, ала по някаква причина все още отчаяно искаше да знае как може да бъде
развалена връзката между тях. Може би беше атавистично желание, както беше описал
порива да защити Тай… дълбоко уседнала нужда за оцеляване?
— Нене — каза кралицата. — Ако обичаш, отведи Ема в стаята, където беше отседнала
предишния път, когато беше гостенка на Двора.
 Фъргюс простена — предишния път Ема и Джулиън бяха спали в неговата стая.
Нене се приближи до кралицата, постави копието на Черната книга в краката й и отиде
да застане до Ема.
Алените устни на кралицата се извиха в усмивка.
— С Джулиън ще останем тук, за да си поговорим насаме. Стражи, може да ни оставите.
Оставете ни.
— Не е нужно да си вървя — каза Ема. — Знам за какво става дума. За разваляне на
парабатайската връзка. Не е нужно да научаваме как да го направим. Това няма да се случи.
Погледът на кралицата беше изпълнен с презрение.
— Малка глупачка. Вероятно си мислиш, че защитаваш нещо свещено. Нещо добро.
— Знам, че е нещо, което ти не можеш да разбереш — рече Ема.
— Ами ако ти кажа, че има поквара в самото сърце на парабатайската връзка. Отрова.
Мрак, който се равнява на добротата му. Има причина парабатаите да не може да се влюбват
и тя е по-чудовищна, отколкото би могла да си представиш. — Устата й проблесна като
отровна ябълка, когато се усмихна. — Парабатайската руна ви е дадена не от Ангела, а от
хора, а хората са несъвършени. Дейвид Мълчаливия и Джонатан Ловеца на сенки създадоха
руната и церемонията. Нима си въобразяваш, че това не носи последици със себе си?
Вярно бе и Ема го знаеше. Парабатайската руна не беше в Сивата книга. Но същото
важеше и за руната на обединението, която Клеъри беше създала, а тя се смяташе за
универсално добро.
Кралицата изкривяваше истината, за да я нагоди към собствените си интереси, както
правеше винаги. Очите й, приковани в тези на Ема, бяха късчета син лед.
— Виждам, че не разбираш — рече тя. — Но и това ще стане.
Преди Ема да успее да възрази, Нене я улови за ръка.
— Ела — промълви тя. — Докато кралицата все още е в добро настроение.
Ема хвърли поглед към Джулиън. Не беше помръднал от мястото си, гърбът му беше
изпънат, погледът — прикован твърдо в кралицата. Ема знаеше, че би трябвало да каже нещо.
Да се възпротиви, да настоява, че няма начин, независимо какво зависеше от това, което би
оправдало разкъсването на всички парабатайски връзки по света.
Дори ако това щеше да ги освободи. Дори ако това щеше да й върне Джулиън. Не можа
да изрече нищичко. Излезе от тронната зала заедно с Нене, без да каже нито дума.
10
Над храм, над купол, над стени
При вида на Пазара на сенки Кит почувства как гърдите му се свиха от усещането за
нещо познато. Беше типична лосанджелиска нощ — температурата беше паднала веднага
щом слънцето залезе и през празния парцел, където беше Пазарът, повяваше хладен вятър и
караше десетките елфически камбанки, които висяха от ъглите на покритите с бял брезент
сергии да звънят.
На задната седалка на колата от Юбер, Тай беше преливал от едва потисната възбуда
през целия път до тук. За да се справи с нея, беше навил ръкава на Кит и му беше направил
няколко руни. Кит имаше три от тях: за нощно виждане, за пъргавост и една, която се
наричаше „Талант“ и която според Тай щяла да го направи по-убедителен. Сега те се взираха
в Пазара, след като колата ги беше оставила на „Кендъл Али“. И двамата носеха мундански
дрехи — дънки, якета и високи обувки.
Ала Тай все още видимо беше ловец на сенки. Държеше се като такъв, ходеше като такъв
и изглеждаше като такъв, виждаха се дори руни по деликатната кожа на врата и китките му.
Както и синини… синини по ръцете му, каквито никое мунданско момче не би могло да има,
освен ако не беше член на някой незаконен боен клуб.
Не че би имало особена полза, ако ги беше покрил — ангелското наследство на
нефилимите като че ли се процеждаше от самите им пори. Кит се зачуди дали и с него вече
беше така.
— Не виждам никаква порта — каза Тай, въртейки глава.
— Те са… метафизични. Не са точно истински — обясни Кит.
Вървяха към онази част от Пазара, където се продаваха отвари и талисмани. На сергия,
обвита в пълзящи храсти с розови, червени и бели рози, се продаваха любовни талисмани. На
друга, с бяло-зелен сенник, имаше амулети за късмет, а зад дантелените завеси на трета,
перленосива, се предлагаха по-опасни артикули. Черните магии и заклинанията за смърт
бяха забранени на Пазара, но правилата не се прилагаха строго.
На стълба на една улична лампа недалече от тях се облягаше елф пука и пушеше цигара.
Зад него алеите на Пазара приличаха на малки, облени в светлина улици, мамещи Кит с
викове: „Елате да си купите!“ Гласове се надвикваха, украшения дрънчаха и тракаха, билки и
тамян изпълваха въздуха с уханието си. Кит почувства копнеж, примесен с тревога. Хвърли
кос поглед на Тай. Все още не бяха влезли на Пазара. Дали си мислеше колко много мрази
Лондонския пазар, как той го беше накарал да се облее в пот, обзет от паника, защото имаше
твърде много шумове, твърде много светлини, твърде много напрежение, твърде много
всичко.
Щеше му се да го попита дали е добре, но знаеше, че другото момче не би искало това.
Тай се взираше в Пазара, напрегнат от любопитство. Кит се обърна към елфа пука.
— Вратарю. Молим да бъдем допуснати на Пазара на сенките.
Тай начаса насочи вниманието си към тях. Елфът пука беше висок, мургав и слаб, в
дългата му коса бяха вплетени бронзови и златни нишки. Беше обут в лилав панталон и не
носеше обувки. Стълбът, на който се облягаше, беше между две сергии и препречваше входа
към вътрешността на Пазара.
— Кит Рук — заяви той. — За нас е голяма чест, че не сме напълно забравени от някой,
който ни напусна, за да заживее сред ангелите.
— Познава те — измърмори Тай.
— Всички на Пазара на сенките ме познават — отвърна Кит, надявайки се Тай да бъде
впечатлен.
Елфът пука угаси цигарата си и от нея се разнесе сладникавата миризма на овъглени
билки.
— Паролата — заяви той.
— Няма да го кажа — отвърна Кит. — Мислиш, че е смешно да се опиташ да накараш
хората да го кажат.
— Да кажат какво? Каква е паролата? — поиска да узнае Тай.
Елфът пука се ухили.
— Изчакай тук, Кит Рук — заяви и се стопи в сенките на Пазара.
— Отиде да доведе Хейл — каза Кит, мъчейки се да скрие нервността си.
— Могат ли да ни видят?
Кит беше вперил поглед в Пазара, където долноземци, вещици и всякакви други членове
на магическия подземен свят се движеха из шумотевицата.
— Тук навън?
То бе като да стоят в тъмното край осветена стая, помисли си Кит. И дори да не го
изразеше по същия начин, подозираше, че Тай изпитва същото.
— Ако ни виждат, с нищо няма да го покажат — рече.
Изведнъж Тай се обърна към него. Погледът му се плъзна по ухото на Кит, по скулата,
без да среща съвсем очите му.
— Уотсън…
— Кит Рук и Тай Блекторн — изплющя глас откъм сенките. Барнабас Хейл, главата на
Пазара. — Всъщност, предполагам, че не сте наистина Кит Рук и Тай Блекторн, защото те не
биха били толкова глупави, че да си покажат тук носовете.
— Това прозвуча като комплимент.
Тай изглеждаше искрено учуден.
— Така е, може би наистина не сме ние — рече Кит. — Може би някой здравата е
объркал детайлите на кутията скъпи шоколадови бонбони, която си поръча.
Хейл се смръщи подразнено. Изглеждаше както винаги — нисък, с люспеста кожа и очи
със змийски зеници. Носеше костюм на тъмно райе, който, предполагаше Кит, трябва да
беше претърпял сериозно прекрояване, за да му стане. Повечето хора не бяха високи и
широки един метър.
Елфът пука се беше върнал заедно с Хейл и отново се облягаше безмълвно на стълба, а
тъмните му очи проблясваха.
— Докажи, че си Кит Рук — заяви Хейл. — Каква е паролата?
— Няма да го кажа. Никога няма да го кажа — рече Кит.
— Каква е паролата? — попита Тай отново.
— Просто ни пусни да влезем — рече Кит. — Не искаме неприятности.
Хейл издаде лаещ смях.
— Не искате неприятности? Вие двамата? Майтапиш ме. Имаш ли представа какъв хаос
посяхте в Лондон? Съсипахте имущество, нападнахте продавачи, а ти — той посочи Тай —
унищожи голям запас от феи за продан. Мразя и двама ви. Вървете си.
— Изслушай ме — не отстъпваше Кит. — Помниш ли, когато онази фея опожари
половината пазар, а на следващата година я приеха с отворени обятия, защото имаше
изобилен запас от кокоши зъби? Помниш ли върколака и ламата и какво се случи тогава? На
него не му беше забранено да влиза, защото знаеше къде да намери сребърен прах.
— Какво се опитваш да кажеш? — попита Хейл, а после въздъхна. — Господи, ще ми се
да имах пура. Наложи се да ги откажа.
— Естеството на Пазара е съвсем простичко — заяви Кит. — Всичко е добре, стига да
изкараш печалба. Нали?
— Така е — съгласи се Хейл. — Поради което търпяхме Джони Гук. Търпяхме ви,
защото ловците на сенки не ви бяха намерили. Ала ето че го направиха, а от него до това да
откриеш кой си наистина не е голямо разстояние…
— Какво означава това? — попита Тай.
Вятърът се беше усилил и развяваше косата му като гирлянди.
— Нищо не е безплатно — заяви Хейл с раздразнението на човек, който беше казал
твърде много и освен това искаше пура, но ги беше отказал. — Освен това парите ти не
струват тук, Гук. — Той махна с ръка към Тай. — Възможно е да получа нещо в замяна на
кльощавото ти приятелче в правилните среди, но не е достатъчно.
— Чисто хипотетично, колко? — попита Тай заинтригувано.
Хейл придоби мрачно изражение.
— Не толкова, колкото бих взел за Ема Карстерс… още повече за главата й.
Тай пребледня и Кит го усети — това беше мигът, в който Тай си спомни, че Пазарът
беше наистина опасно място. Че всичко това бе наистина опасно. Кит почувства как
ситуацията му се изплъзва.
— Никакви глави. Вижте, баща ми не се доверяваше на никого, господин Хейл. Знаете
го. Беше изпокрил повечето от скъпоценните си вещи из Лос Анджелис, заровени по места,
където според него никой никога нямаше да ги намери.
— Слушам — рече Хейл.
Това беше наистина рискованата част, знаеше Кит.
— Една от тях е тук, на Пазара на сенките. Инкрустирано с рубини копие на Червените
свитъци. — Елфът пука подсвирна, ниско и продължително. — Ще ви го дам безплатно.
Всичко, което трябва да направите, е да ни пуснете обратно на Пазара. Свободна търговия.
Хейл поклати печално глава.
— Сега наистина ми се иска да имах пура, така че да мога да го отпразнувам. Вече
намерих Червените свитъци, глупав хъшлак. След като мантидите убиха баща ти, разкопахме
сергията му. — Извърна се, но после спря и погледна през рамо. Лунната светлина сякаш
отскачаше от бялата му люспеста кожа. — Тази лъжица е прекалено голяма за вашата уста,
хлапета. Махнете се от света на долноземците, преди някой да ви е убил. Този някой мога да
бъда и аз — изрече и раздвоен език се стрелна между зъбите и облиза устните му.
Кит се дръпна назад, отвратен, докато Хейл потъваше в множеството на Пазара.
Не беше в състояние да погледне Тай. Имаше чувството, че са му изкарали въздуха, шок
и срам се бореха за равен шанс да накарат стомаха му да се преобърне.
— Аз… — започна.
— Трябваше просто да кажеш паролата — обади се елфът пука.
Изгубил всякакво търпение, Кит бавно вдигна среден пръст.
— Ето ти я паролата.
Тай потисна смеха си и улови Кит за ръкава.
 — Хайде — каза, — да се махаме от тук.

***

— За мен е чест да ви съобщи — каза Хорас Диърборн, — че предложеният Регистър на

долноземците е готов да се превърне в действителност.
Не беше лесно да бъде разтълкуван звукът, преминал през редиците на нефилимите,
които бяха насядали в Залата на Съвета. На Даяна той приличаше на рева на животно,
прогонващо друг звяр от своята плячка.
Хорас беше сключил ръце зад гърба си, а по устните му играеше безизразна усмивка. От
лявата му страна стоеше Зара, облечена в пълна центурионска униформа, косата й беше
сплетена и увита около главата й. Мануел беше от дясната му страна — с безизразно лице и
очи, които грееха от злоба. Изглеждаха като ужасяваща карикатура на семеен портрет.
— Всички институти ще разполагат с кратък срок, за да регистрират местните си
долноземци — продължи Хорас. — През първите седмици след влизането в сила на закона,
ръководителите им ще трябва да изпълнят квота от регистрации, основаваща се на знанието
ни за местните долноземски популации.
Даяна седеше, оставяйки думите да я заливат на вълни от ужас. Погледна към Джия,
която седеше на висок дървен стол в края на подиума. Лицето й беше напрегната маска.
Нямаше как да не се зачуди дали предложението на Хорас не бе дори още по-крайно,
отколкото Джия беше очаквала.
— И ако долноземците откажат? — извика някой от множеството в Залата.
— В такъв случай ще бъдат лишени от защитата, която Съглашенията им осигуряват —
отвърна Зара и Даяна се вледени. Без защитата на Съглашенията един ловец на сенки
можеше да убие който си поиска долноземец без причина и без последици. — Разбираме, че
това ще означава доста работа за институтите, но е важно всички да се включат, за доброто
на всички ловци на сенки.
— Всеки регистриран долноземец ще получи номер — продължи Хорас. — Ако
долноземец бъде спрян от ловец на сенки, където и да било, по каквато и да било причина,
ще трябва да представи номера си.
Този път шумът, преминал през Залата, определено беше по-разтревожен.
— Мислете за него като един вид документ за самоличност — допълни Мануел. —
Сигурността и отговорността са два от основните ни приоритети.
— Искам да чуя какво мисли консулът! — провикна се Кармен Росалес Делгадо, която
оглавяваше Института в Мексико Сити.
Тя бе майка на Кристина и доста приличаше на дъщеря си.
Лицето на Хорас придоби подразнено изражение. Строго погледнато, като онзи, който
предлагаше нов закон, той имаше думата и можеше да говори в продължение на известен
брой минути без прекъсване. На Даяна й се струваше, че говори от няколко години.
Той махна нелюбезно към Джия, която стисна здраво облегалките на стола си.
— Моето мнение е, че този закон не е добра идея. Долноземците ще се противопоставят
на онова, което в техните очи ще бъде изхвърляне от страна на нефилимите. То установява
атмосфера на недоверие.
— То е, защото им нямаме доверие — каза Мануел и от задната част на стаята изригна
бурен смях.
Неспособна да търпи повече, Даяна се изправи на крака.
— Имам въпрос към инквизитора!
Хорас я погледна изпод полуспуснати клепачи.
— Ще има време за въпроси и коментари, Даяна.
На Даяна не й хареса начинът, по който натърти името й, сякаш го намираше за
отблъскващо. Вероятно Зара му беше наговорила цял куп лъжи за нея: веднъж Даяна я беше
унижила пред останалите центуриони. Нарцисисти като Зара не забраняха обиди.
— Оставете я да говори — каза Джия. — Всички в Съвета имат право да бъдат чути.
Даваща си прекрасно сметка за погледите върху себе си, Даяна заговори:
— Това може и да изглежда като незначителен акт, но на долноземците няма да им се
стори такъв. Ще има последици. Дори ако Регистърът е временен, винаги ще се намерят
причини да бъде продължен. Много по-трудно е една такава система да бъде отменена,
отколкото да бъде въведена. Възможно е да се окажем в ситуация, където долноземците ще
поискат ловците на сенки също да бъдат регистрирани, за равнопоставеност. Готови ли сте за
това нефилимите да носят документите си навсякъде?
Думите й имаха търсения ефект. Съветът изригна в сърдито жужене.
— Не! Никога! — изплющя гласът на Диърборн.
— В такъв случай това на практика ще създаде една по-нисша класа от долноземци —
каза Даяна. — Ние ще имаме права, каквито те нямат. Помислете за това.
— И защо тази мисъл те притеснява толкова, Даяна Рейбърн? — обади се Мануел с
мекия си очарователен глас. Очите му проблясваха като стъклени топчета. — Да не би да има
някой долноземец, който може би ти е скъп, за когото се тревожиш?
— Мнозина ловци на сенки имат долноземци, които са им скъпи — отвърна Даяна с
равен глас. — Не може да прережете като с нож връзката ни с група човешки същества, с
които имаме много повече общо помежду си, отколкото с мунданите.
Даяна знаеше какъв бе отговорът на това: Не се боим от мундани. Долноземците са
тези, от които се страхуваме, и се опитваме да контролираме онова, от което ни е страх.
Съмняваше се обаче Хорас да притежава подобно самопознание. Гледаше я с неприкрита
ненавист, докато тя си сядаше.
— Ясно е, че това е сложен въпрос. — Джия се изправи. — Предлагам да отложим
гласуването със седмица, докато Съветът е имал време да осмисли всички възможни
последици.
Хорас премести яростния си поглед към нея, но не каза нищо. Сега в Залата се носеше
жуженето на облекчение и дори Диърборн беше достатъчно умен, за да не се
противопостави на всеобщото мнение по време на гласуване. Остана на подиума, след като
срещата приключи, и последователите му се струпаха около него.
Обзета от неописуема умора, Даяна се отправи към един от изходите. Чувстваше се така,
сякаш я бяха повикали, за да стане свидетел на кървава екзекуция, само за да види как
съдбата на жертвата се отлага със седмица. Облекчение се смесваше със страх от онова,
което бъдещето можеше да донесе.
— Даяна! — разнесе се тих глас с акцент зад нея.
Обърна се и видя една от жените от Института в Барселона, Трини Кастел, да идва към
нея. Тя сложи подобна на птичка ръка върху рамото й.
— Бях вдъхновена от онова, което казахте, госпожице Рейбърн. Имате право, че правата,
чиито и да било права, не бива да бъдат захвърлени с лека ръка.
— Благодаря — отвърна Даяна, немалко изненадана.
Трини Кастел й се усмихна за миг и се отдалечи забързано, оставяйки Даяна обърната
към подиума. Зара стоеше на ръба му, приковала поглед в нея. На бледата светлина,
процеждаща се през прозореца, неприкритата ненавист върху лицето й, много по-силна,
отколкото който и да било би могъл да изпитва заради отминала обида, беше ясна като ден.
Потрепервайки, Даяна се обърна и побърза да излезе от Залата.

***

Подозрителното средоточие на лей-линии на Катарина се оказа малък парк в пустинята

близо до магистралата „Антилоуп Вали“, известен с масивните си образувания от пясъчник.
И Хелън, и Ейлийн като че ли се бяха учудили мъничко, че Марк и Кристина възнамеряват да
излязат да патрулират, но не се бяха опитали да ги спрат, съгласявайки се неохотно, че
патрулирането бе нормална част от нефилимския живот и колкото по-скоро всички се
върнеха към нормалния живот, толкова по-добре.
Шофирането от Малибу (бяха взели пикапа на Даяна, който бе оставен на паркинга в
Института) напомни на Кристина за дългите разходки с колата, на които бяха излизали с
Ема. Свалени прозорци, тиха музика, плаж, отстъпващ място на магистрала, отстъпващ
място на пустиня, докато слънцето потъваше зад хоризонта в огнена мъгла. Марк беше качил
дългите си крака върху таблото и от време на време обръщаше глава, за да я погледне, докато
се носеха по пътя в мълчание. Тежестта на погледа му беше като кожа до нейната кожа. Като
допир.
Паркът „Васкес Рокс“ затваряше по залез-слънце и нециментираният паркинг беше
празен, когато Кристина спря и угаси двигателя. Взеха оръжията си от каросерията на
пикапа, сложиха си предпазители за китки и препасаха колани с оръжия. Кристина окачи
дълъг меч на кръста си и втъкна верния си балисонг в колана, а Марк намери черен камшик с
руни и изплющя няколко пъти. Удоволствие се изписа върху лицето му, докато гледаше как
той се извива като змия на фона на потъмняващото небе.
Бяха си сложили руни, преди да тръгнат, и Кристина зърна тази за нощно виждане да
проблясва на врата му, докато минаваха под светлините на будката на рейнджъра и поемаха
по черен път, който лъкатушеше между храсталаците, растящи сред скали, които се гънеха и
сгъваха като пликове.
Кристина дишаше дълбоко. От всички неща, които обичаше в Калифорния, най-много
обичаше мириса на пустинята: свеж въздух, примесен с дъх на хвойна, мансанита и
градински чай. Небето се разтвори над тях като споделена тайна, обсипано с милион звезди.
Минаха покрай дървен знак, отбелязващ една пътека, в същия миг, в който пред тях се
издигна масивно скално образувание, почти закривайки луната.
— Средоточието на лей-линиите — посочи Марк.
Кристина не го попита откъде знае — елфите имаха усет за тези неща. Приближиха се
до скалите, които се извисяваха около тях в наклонени плочи, като останките на космически
кораб, разбил се в пустинята. Звукът на пясъка, хрущящ под подметките й, беше силен в
ушите й благодарение на руната й за изостряне на слуха.
Остър, подобен на насекомо звук избръмча зад нея и тя се обърна. Марк се мръщеше на
сензора в ръката си.
— Бръмчи по начин, какъвто не съм чувал преди — каза.
Кристина бавно се завъртя в кръг. Пустинята се беше ширнала около нея, килим от
черно и кафяво, и приглушено златно. Небето беше тъмно кадифе.
— Нищо не виждам.
— Би трябвало да изчакаме тук — каза Марк — и да видим дали ще се повтори.
Кристина изобщо не беше в настроение да стои под романтичната луна с Марк.
— Според мен е най-добре да продължим.
— Кристина — каза Марк. — Изглеждаш така, сякаш съм те наскърбил.
Кристина извъртя очи.
— Нищо не ти убягва, Марк Блекторн.
Марк свали сензора.
— Снощи… Не беше, защото не исках… исках го…
Кристина пламна.
— Не става дума за това, Марк. Можеш да го искаш или да не го искаш. Твоя си работа.
Става дума за това, че ме излъга.
— Човеците лъжат. — Разноцветните му очи изведнъж лумнаха. — Смъртните се лъжат
един друг всеки ден, особено когато става дума за любов. Да не би да е, защото лъжата ми не
беше достатъчно добра? По-опитен ли трябва да бъда?
— Не! — Кристина се обърна рязко към него. — Харесва ми това, че не лъжеш, Марк.
Ето защо бях толкова… Марк, нима не разбираш? Не очаквах да ме излъжеш.
— Виждала си ме да лъжа Кийрън.
— Да, ала то беше, за да спасиш животи. Освен ако не се опитваш да ми кажеш, че да не
искаш да правиш секс с мен има нещо общо със спасяването на животи, което ми е
трудничко да повярвам…
— Исках го! — избухна Марк. — Трябва да разбереш едно, исках да бъда с теб по този
начин и по всички възможни начини и това не е лъжа.
Кристина се отпусна върху една ниска скала. Сърцето й думкаше. Освен това току-що
беше казала думата „секс“, което ужасно я смущаваше.
— Тогава не разбирам защо го направи — рече с тихичко гласче. — Да не е, защото си
загрижен за някого? За Кийрън?
— Загрижен бях за теб.
Гласът му беше тъмен и корав, като къснозимен лед.
— Защо?
— Знаеш коя си!
Викът му я стресна. Тя вдигна неразбиращо очи… не е като да беше непозната за него
или за когото и да било. Какво искаше да каже?
— Кийрън те нарича нефилимска принцеса, и с основание.
Луната беше изгряла напълно и сребристобелите лъчи превръщаха косата му в ореол и
караха очите му да греят — широко отворени, златно и синьо, и пълни с болка.
— Ти си един от най-добрите примери за представители на хората ни, които съм срещал
някога. Ти си ослепителна, праведна, добродетелна. Ти си всички хубави неща, за които мога
да се сетя, и всичко, което бих искал, но знам, че никога няма да бъда. Не искам да направиш
нещо, за което ще се разкайваш по-късно. Не искам да осъзнаеш колко ниско под своите
стандарти си слязла заради мен.
 — Марк!
Кристина скочи от скалата и отиде при него. Чу как нещо тупна на земята и обви ръце
около Марк, прегръщайки го с всичка сила.
За миг той остана напрегнат и вкаменен, а после омекна до нея, ръцете му обгърнаха
тялото й, устните му докоснаха бузата й, меките къдрици на косата й, изплъзнали се от
плитката й.
— Кристина — прошепна.
Тя се отдръпна само толкова, колкото да може да докосне лицето му, пръстите й
проследиха линията на челюстта му. Кожата му притежаваше онази невъзможна елфическа
мекота, която идваше от това, че никога не бе имала нужда от допира на бръснач.
— Марк Блекторн — каза и потрепери до кости, срещайки погледа му. — Ще ми се да
можеше да се видиш така, както те виждам аз. Ти си толкова много неща, които никога не ми
е хрумвало да искам, ала ето че ги искам. Искам всичко с теб.
Ръцете му се обвиха по-плътно около нея и той я притегли към себе си, сякаш държеше в
прегръдките си букет цветя. Устните му се плъзнаха по бузата й, по линията на челюстта й,
най-сетне устните им се срещнаха, изпепеляващо горещи в студената нощ, и Кристина ахна
от желанието, което я прониза, остро като стрела.
Марк имаше вкус на мед и елфическо вино. Запрепъваха се назад, докато не се опряха в
една купчина камъни. Ръцете на Марк бяха върху якето й, разкопчаваха го, плъзваха се вътре,
под ризата й, сякаш отчаяно копнеещи да докоснат кожата й. Мълвеше думи като „красива“ и
„съвършена“ и тя се усмихна и прокара бавно език по долната му устна, карайки го да изохка
така, сякаш го беше пронизала. Той простена безпомощно и я притегли още по-плътно към
себе си.
Сензорът избръмча, силно и продължително.
Двамата отскочиха един от друг, поемайки си рязко дъх. Кристина закопча якето си с
разтреперани ръце, докато Марк се навеждаше неловко, за да вдигне сензора. Той избръмча
отново и те се завъртяха, взирайки се в мрака.
— No mames12 — прошепна тя.
Разнесе се ново, настойчиво бръмчене и нещо я удари силно отстрани. Беше Марк,
съборил я на земята. Претърколиха се по неравната изровена пръст, докато нещо огромно и
обвито в сенки се извиси над тях. Черни крила се разпериха като назъбени сенки. Кристина
се надигна на лакът, извади покрита с руни кама от колана си и я метна.
Отекна грак. Магическа светлина огря небето. Марк беше на колене, стиснал рунически
камък в ръка. Над тях огромен белолик демон, зад който се развяваха пера като черен плащ
от парцали, плющеше с крила, а дръжката на камата на Кристина стърчеше от гърдите му.
Очертанията му вече започваха да се размиват, той изкряска отново, дращейки с хищни нокти
около камата, преди да се сгърчи като хартия и да изчезне.
— Харпия. — Марк скочи на крака и протегна ръка на Кристина, за да й помогне да се
изправи след него. — Вероятно се е крила в скалите. Ето защо сензорът не успя да засече
добре присъствието й.
— Трябва да вървим. — Кристина се огледа наоколо. — Ако се съди по сензора, има и
други.
Затичаха към пътеката, а Кристина хвърляше погледи през рамо, за да види дали не ги
преследват.
— Държа да отбележа, че не нагласих нещата така, че харпията да ни прекъсне — каза
Марк, — и имах огромно желание да продължим със сексуалните си занимания.
Кристина въздъхна.
— Радвам се да го чуя.
Тя свърна настрани през ниски храсталаци. В далечината виждаше металическия блясък
на паркирания пикап. Марк забави крачка.
— Кристина. Виж.
Тя се огледа наоколо.
— Нищо не…
— Погледни надолу.
Кристина го направи и разбра защо й се бе сторило, че пясъкът скърца особено под
подметките й. Сега видя, че това изобщо не беше пясък. Пуст лунен пейзаж се простираше
около тях в радиус от пет-шест метра. Кактусите и храстите градински чай бяха изсъхнали,
сиво-бели като стари кости. Пясъкът изглеждаше така, сякаш през него беше преминал
пожар, земята между скалите беше осеяна със скелетите на зайци и змии.
— Морът — каза Марк. — Същият, който видяхме в земите на феите.
— Но какво прави тук? — попита Кристина. — Какво общо имат лий-линиите с мора?
Не е ли той елфическа магия?
Марк поклати глава.
— Не…
Хор от пронизителни крясъци разцепиха въздуха. Кристина се обърна рязко, вдигайки
облаче прах, и видя как от пустинята наоколо се надигат сенки. Сега ги видя отблизо,
приличаха на птици само защото имаха крила. Онова, което отдалече изглеждаше като пера,
всъщност бяха черни парцали, които обвиваха мършавите им бели тела и се развяваха на
вятъра. Устите им бяха така пълни с нащърбени, криви зъби, че сякаш се усмихваха
гротескно. Очите им бяха изпъкнали жълти луковици със зеници като черни точки.
— Но сензорът — прошепна тя. — Не се задейства. Не…
— Бягай — извика Марк и те побягнаха, докато харпиите се издигнаха с писъци и смях в
небето.
Един камък тупна на земята близо до Кристина, а друг мина на сантиметри от главата
на Марк. Кристина копнееше да се обърне и да забие балисонга в най-близкия демон, но
беше прекалено трудно да се прицели, докато тичаха. Чуваше как Марк ругае, докато
избягваше камъни с размерите на топки за бейзбол. Един от тях я удари силно по ръката
тъкмо когато стигнаха до пикапа и тя отвори рязко вратата. Марк се качи от другата страна и
за миг те останаха да седят, запъхтени, докато камъните се сипеха по каросерията на пикапа
като градушка.
— Даяна няма да се зарадва, когато види колата си — отбеляза Марк.
— Имаме по-големи проблеми. — Кристина пъхна рязко ключа в стартера, пикапът
потрепери и запали, тръгна назад… и спря. Тропотът на камъните по металния покрив също
беше престанал. Във внезапната тишина имаше нещо зловещо. — Какво става? —
недоумяваше тя, натискайки педала на газта.
— Слизай! — изкрещя Марк. — Трябва да слезем!
Сграбчи Кристина за ръката и я изтегли през съединителя. Двамата се изтърколиха на
земята откъм мястото на шофьора, докато пикапът се издигаше във въздуха.
Кристина се приземи наполовина върху Марк и когато се изви, видя, че харпиите бяха
сграбчили автомобила, пробивайки дупки в металната каросерия и рамките на прозорците с
хищните си нокти. С писъци и кикот те го издърпаха високо в небето… и го пуснаха.
Машината се преобърна във въздуха и се стовари на земята с оглушителен трясък на
метал и стъкло, претърколи се и остана да лежи с гумите нагоре в пясъка. Една от харпиите
се беше спуснала заедно с нея, сякаш беше дъска за сърф, и все още беше приклекнала отгоре
й с грак и кикот.
Кристина скочи на крака и тръгна към автомобила. Когато наближи, усети миризмата на
изтичащ бензин. Харпията, прекалено глупава, за да осъзнае опасността, извърна мъртвешки
бялото си ухилено лице към нея.
— Скалите са нашето място — изсъска. — Отровени. Най-хубавото място.
— Cállate13! — сопна се Кристина и като извади меча си, отсече главата й.
Струя демонска кръв изригна нагоре, докато тялото на харпията се сгърчваше и
изчезваше. Останалите демони нададоха вой и се стрелнаха надолу. Кристина видя как една
от тях се спуска към Марк и изкрещя името му. Той скочи върху една скала и камшикът му
изплющя. Демонска кръв изрисува лъскав разрез върху гърдите на харпията и тя тупна върху
пясъка, цвърчейки, ала друга харпия вече се носеше към него. Камшикът на Марк се уви
около гърлото й, той дръпна и главата на демона се търкулна между скалите.
Нещо се блъсна в гърба на Кристина и тя изпищя, когато краката й се отделиха от
земята. Една харпия беше забила нокти в гърба на якето й и я вдигаше във въздуха. Кристина
си спомни истории за това как орлите се издигали високо в небето с жертвата си и я
пускали, така че тялото й да се размаже на земята отдолу. Земята се отдалечаваше под нея с
ужасяваща бързина.
С вик на страх и гняв, тя замахна нагоре и назад с меча си, отсичайки ноктите на
харпията в ставата. Демонът изпищя и Кристина политна надолу, а мечът изпадна от
пръстите й, когато протегна ръка, сякаш би могла да се залови за нещо, за да забави падането
си…
Нещо я улови в небето.
Ахна, когато една ръка я сграбчи за лакътя и я издърпа настрани, и тя се озова върху
нещо топло и живо. Летящ кон. Кристина ахна и зарови пръсти в гривата на животното,
мъчейки се да се хване за него, докато то се спускаше надолу.
— Кристина! Не мърдай!
Викът беше на Кийрън. Той беше зад нея и ръката му се обвиваше около кръста й, за да я
притегли към него. По тялото й сякаш пробяга електричество. Очите му бяха обезумели,
косата му беше наситено синьо-черна и докато се носеха надолу през множеството харпии
към Марк, тя си даде сметка, че конят бе Уиндспиър.
— Кийрън… внимавай… — изкрещя Кристина, когато изпъкналите очи на харпиите се
завъртяха като фарове към Уиндспиър.
Кийрън разпери ръка и Кристина отново почувства как по тялото й премина
електричество. Изригна бял пламък и харпиите се дръпнаха, докато Уиндспиър се
приземяваше леко пред Марк.
 — Марк! Идвай! — извика Кийрън.
Марк погледна към него и се усмихна широко — усмивката на ловец от Дивия лов,
бойна усмивка, изтъкана сякаш само от зъби, — преди да обезглави една последна харпия с
подръпване на камшика. Опръскан с демонска кръв, той се метна на коня зад Кийрън,
обвивайки ръце около кръста му. Уиндспиър се издигна във въздуха и харпиите ги
последваха, ухилените им усти бяха зейнали в усмивки, които разкриваха редици акулски
зъби.
Кийрън изкрещя нещо на елфически език, който Кристина не разбираше, и Уиндспиър
се изви назад под невъзможен ъгъл, устремявайки се нагоре като стрела, политнала от
тетива, в същия миг, в който пикапът под тях най-сетне избухна, удавяйки харпиите в море от
пламъци.
Даяна много ще се ядоса за колата, помисли си Кристина и се отпусна върху гривата на
Уиндспиър, докато елфическият жребец описа кръг под облаците и полетя към океана.
 ***

Кит за първи път се качваше на покрива на Лосанджелиския институт. Трябваше да

признае, че изгледът беше по-хубав от този в Лондон, освен ако не си падаш по
небостъргачи. Тук можеше да видиш как зад къщата пустинята се простира чак до
планините, чиито върхове бяха докоснати от светлините на града от другата им страна, а
долините им тънеха в дълбоки сенки. Небето беше обсипано със звезди.
Пред къщата беше океанът, безбрежието му изглеждаше едновременно ужасяващо и
величествено. Тази вечер вятърът беше като леки пръсти, докосващи повърхността му и
оставящи след себе си пътеки от сребърни вълнички.
— Изглеждаш тъжен — рече Тай. — Така ли е?
Седяха на ръба на покрива, а краката им се полюшваха в празното пространство.
Вероятно така би трябвало да преживее тийнейджърските си години, помисли си Кит —
катерейки се по високи места и правейки глупави и опасни неща, с които да тревожи
родителите си. Само че той нямаше родители, които да се тревожат, а опасните неща, които
правеше, бяха наистина опасни.
Не се тревожеше за себе си, но се тревожеше за Тай. Тай, който го гледаше загрижено, а
сивите му очи се плъзгаха по лицето му, сякаш бе книга, която му беше трудно да разчете.
Тъжен съм — помисли си Кит. — Чувствам се като в капан и обзет от безсилно
раздразнение. Исках да те впечатля на Пазара на сенките и толкова се отнесох, че забравих
за всичко друго. За това, че изобщо не би трябвало да го правим. За това как не мога да ти
кажа, че не бива да го правим.
Тай се пресегна и отметна косата на Кит от лицето му, разсеян жест, от който по тялото
на Кит премина нещо, усещане, сякаш беше докоснал наелектризирана ограда. Зяпна го, а
Тай каза:
— Трябва да се подстрижеш. Тави го подстригва Джулиън.
— Джулиън го няма — отвърна Кит. — И не знам дали искам да ме подстриже.
— Доста го бива. — Тай свали ръка. — Каза, че твоят баща бил изпокрил разни неща из
цял Лос Анджелис. Има ли нещо, което би могло да ни бъде от полза?
Твоят баща. Сякаш Джулиън беше неговият. Но разбира се, в известен смисъл той
действително беше такъв.
— Нищо некромантско — отвърна Кит и Тай придоби разтревожено изражение. Все още
замаян от електрическото усещане, Кит не беше в състояние да го понесе. Трябваше да го
оправи, това изражение върху лицето на Тай. — Виж… опитахме директния начин. Сега е
време за мошеничество и коварство.
— Не разбирам мошениците — рече Тай. — Прочетох една книга за тях, но не ми е ясно
как хората се оставят да бъдат преметнати по този начин.
Очите на Кит паднаха върху златния медальон около врата на Тай. Върху него все още
имаше кръв. Приличаше на петна от ръжда.
— Не става дума да накараш хората да повярват в онова, в което ти искаш да повярват. А
да ги оставиш да повярват в онова, в което те искат да вярват. Да им дадеш онова, от което си
мислят, че се нуждаят.
Тай вдигна очи и въпреки че те не срещнаха очите на Кит, той разчете изражението им,
бавното осъзнаване на истината.
 Дали си дава сметка, помисли си Кит със смесица от облекчение и тревога. Тай скочи
на крака.
— Трябва да изпратя огнено съобщение на Хипатия Векс.
Това бе последното, което Кит бе очаквал да каже.
— Защо? Тя вече каза, че няма да ни помогне.
— Така е. Но според Шейд открай време иска да ръководи Пазара на сенките. — Тай се
усмихна косо и в този миг, въпреки различния цвят на косата и очите им, досущ приличаше
на Джулиън. — Това е онова, от което си мисли, че се нуждае.

***

Небето беше път, а звездите чертаеха пътеки. Луната беше фар, пътеводната светлина,
насочваща към дома.
Да язди Уиндспиър, беше едновременно невероятно странно и напълно познато за
Марк. Също както и да е обвил ръце около Кийрън. Беше летял през толкова много небеса,
прегърнал Кийрън, че усещането на тялото му до неговото, жилавата му сила, кожата и
косата му, лъхащи лекичко на морска сол, се бяха отпечатали в кръвта му.
В същото време чуваше смеха на Кристина, виждаше я как се навежда, за да посочи една
или друга забележителност, над която прелитаха. Беше попитала Кийрън дали може да минат
над знака на Холивуд и той го беше направил, той, който не правеше услуги на никого.
И сърцето на Марк трепваше при звука на смеха й, трепваше и когато докоснеше
Кийрън. Той отново беше между тях, така както и в Лондон, и макар тревога да опарваше
нервите му при тази мисъл, не можеше да се преструва, че не се радва, че Кийрън се е
върнал.
Кийрън приземи Уиндспиър на паркинга зад Института. Цареше тишина, нарушавана
единствено от песента на цикадите. Трудно бе да повярва човек, че едва преди десет минути
бяха вкопчени в битка на живот и смърт с харпии.
— Добре ли си? — попита Кристина, смръщвайки се, докато слизаше от коня. — Не
изглеждаш добре.
Марк със сепване осъзна, че говори на Кийрън. И че е права. Кийрън се беше появил във
„Васкес Рокс“ почти пращящ от енергия. Това бе дива, неземна магия, която Марк свързваше
с кралското семейство, ала досега не бе виждал Кийрън да я използва.
Сега тя като че ли го беше напуснала, беше подпрял ръка на Уиндспиър и дишаше тежко.
Имаше кръв по ръцете, яката, кожата му.
Марк пристъпи напред, поколеба се. Помнеше как Кийрън му казва, че нещата между
тях са приключили.
— Не знаех, че си пострадал при скалите, Кийр — каза.
— Не. Това се случи в Сколоманса.
— Защо си тръгна от там? — попита Кристина.
— Трябва да ви кажа нещо.
Кийрън потръпна и плесна Уиндспиър по хълбока. Конят изцвили и потъна в сенките,
стопявайки се в мрака.
— Първо трябва да те качим в Института. — Кристина хвърли поглед към Марк, сякаш
очакваше той да пристъпи напред и да помогне на Кийрън. Когато това не стана, тя се
приближи до Кийрън и обви ръката му около раменете си. — Трябва да видим колко лошо си
ранен.
— Важно е… — започна Кийрън.
— Това също.
Кристина пое напред с Кийрън, облегнат на нея. Неспособен да издържа повече, Марк
мина от другата му страна и те влязоха в Института, подкрепящи куцукащия между тях
Кийрън.
— Благодаря ти, Марк — каза Кийрън с нисък глас.
Когато се осмели да му хвърли кос поглед, Марк не видя гняв в очите му, ала нима
последния път, когато бяха заедно, Кийрън не беше ядосан? Беше ли забравил злото, което
Марк му беше причинил? Не беше в природата на принцовете да забравят нанесените им
обиди, нито да прощават.
Кристина говореше нещо за вода и храна, а в ума на Марк цареше хаос и за миг, когато
пристъпиха в кухнята, той примига объркано. Мислел бе, че отиват в една от стаите им.
Кристина му помогна да настани Кийрън в един стол, след което отиде до мивката, за да
донесе влажни кърпи и сапун.
— Трябва да говоря с вас за онова, което научих — казваше Кийрън, седнал в стола,
изтъкан сякаш от дълги крайници, причудливи дрехи и горящи очи.
Косата му блещукаше в наситено синьо. Приличаше на елф, не на място в човешкия свят,
и Марк усети как го жегва болезнено съчувствие, примесено със страх, че може би и той
също изглежда така.
— Нека видя лицето ти.
Кристина го докосваше с нежни пръсти и Кийрън се отпусна под допира й. Марк не
можеше да го вини.
— Какво става? — В кухнята лумна светлина, беше Хелън с рунически камък в ръка. —
Някой да не е пострадал?
Марк и Кристина се спогледаха стреснато. Кийрън местеше очи между Марк и Хелън с
полуотворени устни — беше се досетил.
— Да не ни чакаше? — попита Марк. — Минава полунощ.
— Аз… не. — Хелън сведе гузен поглед към анцуга, с който беше облечена. — Исках да
си направя сандвич. — Тя присви очи срещу Кийрън. — Да не би да заменихте пикапа на
Даяна за елфически принц?
Кийрън продължаваше да я гледа по същия начин, сякаш осъзнал нещо, и Марк знаеше
какво вижда: някой, който несъмнено беше неговата сестра, онази Хелън, за която Марк бе
говорил с такава болка през годините си в Лова.
Той се изправи и прекоси стаята, за да отиде при нея. Улови свободната й ръка и целуна
опакото на дланта й.
— Обичната сестра на обичния ми Марк. За мен е радост да видя, че си добре и отново
си заедно със семейството си.
— Харесвам го — каза Хелън на Марк.
Кийрън наведе глава.
— Позволи ми да изразя скръбта си заради кончината на сестра ви Ливия. Неизразимо
тъжно е, когато една толкова ярка и красива звезда угасне без време.
— Да. — Очите на Хелън заблестяха от влага. — Благодаря ти.
Не разбирам. На Марк му се струваше, че сънува. Представял си бе как Кийрън се
запознава със семейството му, ала никога не си го беше представял така, а Кийрън никога не
бе бил толкова изтънчен, дори във въображението му.
— Може би ще е най-добре всички да седнем — предложи Хелън. — Мисля, че няма да
е зле да чуя какво се случи на този ваш „обикновен патрул“.
Тя повдигна вежди срещу Марк и зачака.
— Първо трябва да ви съобщя какво се случи в Сколоманса — заяви Кийрън твърдо. —
Жизненоважно е.
— Какво стана? — попита Кристина. — Мислех си, че там ще бъдеш в безопасност…
— Бях, за кратко. А после Кохортата се върна от Идрис и ме откри. Този разказ обаче
може да изчака. — Погледът му се плъзна по изпълнените им с очакване лица. —
Инквизиторът на Клейва е изпратил Ема и Джулиън на тайна мисия в царството на феите.
Не се очаква нито да се върнат, нито да оцелеят.
Марк усети, че се вцепенява.
— Какво искаш да кажеш?
— Мисията е опасна… а след тях е изпратен някой, който да се погрижи да не я
завършат…
Кийрън простена и се свлече в стола си, невероятно пребледнял. Марк и Кристина
посегнаха да му помогнат едновременно. Спогледаха се учудено над главата му.
— Кийрън, тече ти кръв! — възкликна Кристина, вдигайки поаленялата си ръка от
рамото му.
— Нищо сериозно — каза Кийрън дрезгаво.
Не беше точно лъжа… Марк беше сигурен, че Кийрън наистина го вярва, ала
пребледнялото му лице и трескавите очи говореха друго.
— Кийр, не си добре — рече той. — Трябва да си починеш. На никого не можеш да
помогнеш в това състояние.
— Така е. — Кристина се изправи, ръката й беше все така почервеняла от кръвта на
Кийрън. — Незабавно трябва да се погрижим за раните ти.

***

— Променил си се, сине на тръните.

Кралицата най-сетне наруши мълчанието, възцарило се, когато стаята се изпразни от
стражи и наблюдатели. Дори така, Джулиън не вярваше напълно, че са сами. Кой знаеше
какви духчета или клурикони се криеха в сенките?
Докато кралицата мълчеше, той крачеше напред-назад, тласкан от безпокойство, което
не можеше да си обясни. Но разбира се, напоследък не можеше да си обясни почти нищо от
онова, което изпитваше. Имаше импулси, на които се подчиняваше, и други, които избягваше,
гняв и неприязън, и дори надежда, ала не би могъл да обясни емоцията, накарала го да убие
Дейн, нито онова, което бе изпитал след това. Беше, сякаш думите, нужни, за да опише
онова, което изпитва, липсваха от умствения му речник.
Спомни си как някой му беше казал, че последните думи на Себастиан Моргенстърн
били: Никога не съм се чувствал толкова лек. Самият той също се чувстваше лек, отърсил се
изведнъж от товара на постоянния страх и копнеж, с който толкова беше свикнал, че дори не
го забелязваше. И все пак някъде дълбоко в него мисълта за Себастиан го смрази. Беше ли
грешно да изпитва лекота?
Даваше си сметка за едно нетърпение, както и знанието, макар и далечно, че си играе с
огъня. Ала това знание не беше придружено нито от страх, нито от вълнение. То беше
далечно. Клинично.
— Сами сме — рече кралицата. — Бихме могли да се позабавляваме.
Сега вече Джулиън я погледна. Престолът й беше различен, тя — също. Сега сякаш се
беше излегнала върху възглавниците на ален диван, медночервената й коса се беше разпиляла
около нея. Беше сияйно красива, изпитите очертания на лицето й бяха изпълнени с младост
и здраве, кафявите й очи грееха.
Очите на кралицата са сини. Тези на Ема са кафяви.
Ала това не промени онова, което виждаше, очите на кралицата имаха цвета на тигрово
око и проблясваха, докато го гледаха. Носеше бяла сатенена рокля и когато вдигна бавно
единия си крак, прокарвайки палец по прасеца на другия, платът се разтвори, разкривайки
краката й до хълбоците.
— Това е магически прах — каза Джулиън. — Знам какво има отдолу.
Тя отпусна брадичка върху ръката си.
— Повечето хора не биха посмели да говорят по този начин на кралицата на феите.
— Повечето хора не разполагат с нещо, което кралицата на феите иска — отвърна
Джулиън.
Не изпитваше нищо, докато я гледаше: беше красива, ала той не би могъл да я желае по-
малко, ако тя беше красив камък или красив залез.
Кралицата присви очи и за миг те отново станаха сини.
— Наистина си различен. Повече приличаш на елф.
— По-добър съм от елф.
— Нима? — Кралицата се надигна бавно и копринената й рокля се раздвижи. — Ние
имаме израз за смъртните, които водим тук: В царството на феите смъртните не познават
ни скръб, ни радост.
— И защо? — попита Джулиън.
Кралицата се разсмя.
— Някога чудел ли си се как примамваме смъртните да живеят сред нас и да ни служат,
сине на тръните? Избираме онези, които са изгубили нещо, и обещаваме онова, което искат
повече от всичко: край на скръбта и страданието им. И дори не подозират, че влязат ли
веднъж в земите ни, те са в клетка и никога вече няма да познаят щастие. — Тя се
приведе. — Ти си в тази клетка, момче.
По гърба на Джулиън премина тръпка. Атавистична, първична, като порива, накарал го
да се изкатери върху погребалната клада на Ливи.
— Опитваш се да отвлечеш вниманието ми. Какво ще кажеш да ми дадеш обещаното?
— Какво имаш против парабатайската връзка сега? Изглежда, че вече не те е грижа за
Ема. Видях го в начина, по който тя те гледаше. Сякаш й липсваш, макар да стоеше до нея.
— Връзката — процеди Джулиън през зъби. — Може ли да бъде разкъсана?
Главата му туптеше. Може би беше обезводнен.
— Много добре. — Кралицата се облегна назад, оставяйки дългата си коса да се
разпилее над страничната облегалка на дивана и да се посипе до земята. — Макар че може
би няма да ти хареса.
— Кажи ми.
 — Парабатайската руна има слабост, която никоя друга руна няма, защото е била
създадена от Джонатан Ловеца на сенки, а не от Разиел. — Докато говореше, кралицата
описваше лениво с пръсти спирали във въздуха. — В Града на тишината се пази първата
парабатайска руна, нарисувана от Джонатан Ловеца на сенки и Дейвид Мълчаливия. Ако тя
бъде унищожена, всички парабатайски руни по света ще изгубят силата си.
На Джулиън му беше трудно да диша. Сърцето му се блъскаше в гърдите. Всички
парабатайски връзки по света. Разкъсани. Все още не бе в състояние да обясни какво
изпитва, ала от силата му имаше чувството, че ще изскочи от кожата си.
— И защо да не ми хареса да го чуя? Защото ще бъде трудно?
— Не трудно. Невъзможно. О, невинаги е било невъзможно. — Върху устните на
кралицата играеше усмивчица. — Когато първия път говорих с теб, бях откровена. Ала
нещата се промениха.
— Какво искаш да кажеш? — попита Джулиън. — Как са се променили?
— Искам да кажа, че има един-единствен начин руната да бъде унищожена — отвърна
кралицата. — Като бъде разсечена с Меча на смъртните.
11
Далечно, щастливо море
Порезната рана върху горната част на дясната ръка на Кийрън беше дълга, но не беше
дълбока. Той седеше със стиснати зъби върху леглото в една от празните стаи за гости в
Института, ръкавът му беше срязан от балисонга на Кристина. Марк ги гледаше, облегнат
нервно на стената наблизо.
Кристина се беше изненадала мъничко от това колко мускулеста бе ръката на Кийрън,
дори след като я беше носил на ръце през Лондон, тя продължаваше да мисли елфите за
деликатни, с фини кости. И той наистина беше такъв, но освен това беше корав. Мускулите
му изглеждаха по-плътно обвити около костите от тези на някой човек, придавайки на
тялото му жилава сила. Тя избърса внимателно кръвта от раната и прокара леко пръсти по
кожата около нея. Кийрън потрепери, притваряйки очи. Кристина се почувства виновна, че
му бе причинила болка.
— Не мисля, че е инфектирана или се нуждае от шевове — каза. — Една превръзка би
трябвало да е достатъчна.
Кийрън й хвърли кос поглед. На Кристина й беше трудно да различи изражението му: в
стаята имаше само една лампа и тя беше засенчена с тежък абажур.
— Съжалявам, че ви причиних толкова неприятности — каза Кийрън с мек глас. Нощен
глас, внимаващ да не събуди онези, които може би спяха. — И на двама ви.
— Не си ни причинил неприятности — отвърна Марк с дрезгав от умора глас. —
Донесе ни информация, която може би ще ни помогне да спасим живота на хора, които
обичаме. Благодарни сме ти.
Кийрън се намръщи, сякаш думата „благодарни“ не му харесваше особено. Преди
Кристина да успее да добави каквото и да било, вик разцепи нощта… вой на злощастен ужас.
Дори знаейки какво беше това, Кристина потрепери.
— Тави — каза тя.
— Сънува кошмар — потвърди Марк.
— Горкото дете — рече Кийрън. — Ужасите на нощта са наистина страшни.
— Той ще се оправи — каза Марк, макар лицето му да беше потъмняло от тревога. — Не
беше там, когато Ливи умря, слава на Ангела, но мисля, че до ушите му са достигнали
слухове. Може би не трябваше да го водим на погребението. Да види кладите…
— Вярвам, че тези неща носят утеха — рече Кристина. — Вярвам, че дават възможност
на душите да се сбогуват.
Вратата се отвори със скърцане (някой трябваше да смаже пантите) и Хелън подаде
глава в стаята с притеснено изражение.
— Марк, ще отидеш ли при Тави?
Марк се поколеба.
— Хелън, не бива…
Хелън се облегна изтощено на касата на вратата.
— Все още не е свикнал с мен и не спира да плаче.
— Аз ще се погрижа за Кийрън — каза Кристина по-уверено, отколкото се чувстваше.
Марк последва Хелън навън с видима неохота. Чувствайки се неловко насаме с Кийрън,
Кристина взе една превръзка и се зае да я увие около ръката му.
 — Все се налага да се грижа за раните ти — подхвърли полушеговито.
Ала Кийрън не се засмя.
— Сигурно това е причината, когато страдам сега, да копнея за допира ти.
Кристина го погледна учудено. Май започваше да бълнува. Тя сложи ръка на челото му:
гореше. Зачуди се каква ли беше нормалната температура за един елф.
— Полегни — каза, докато пристягаше превръзката. — Трябва да си починеш.
Косата й се люшна напред, когато се наведе над него. Той вдигна ръка и прибра един
кичур зад ухото й. Кристина се вкамени, сърцето думкаше в гърдите й.
— Мислех си за теб в Сколоманса. Мислех си за теб всеки път когато някой споменеше
името на Диего. Не можех да престана да мисля за теб.
— А искаше ли? — Гласът й потрепери. — Да престанеш да мислиш за мен?
Кийрън отново докосна косата й, допирът на пръстите му беше мек до бузата й. От
усещането по кожата й полазиха тръпки.
— Знам, че с Марк сте заедно. Не знам къде е моето място във всичко това. — Бузите му
бяха пламнали. — Знам колко много нараних и двама ви. Усещам го до мозъка на костите си.
Никога не бих искал да ви нараня отново. Утре ще си тръгна от тук и никой от вас няма да ме
види повече.
— Не! — възкликна Кристина с разпаленост, която изненада и нея самата. — Не си
отивай, не и сам.
— Кристина. — Дясната му ръка се вдигна, за да обхване другата й буза, ето че държеше
лицето й в шепите си. Кожата му беше гореща, Кристина виждаше алените петна на треската
върху бузите, върху ключицата му. — Принцесо. Ще бъдеш по-добре без мен.
— Не съм принцеса. — Навеждаше се към него, едната й ръка беше подпряна на
одеялото. Лицето му беше толкова близо, че можеше да види черните крайчета на ресниците
му. — И не искам да си отиваш.
Кийрън седна, все така уловил лицето й и шепите си. Тя ахна и усети как и нейната
температура скочи под топлината на ръцете му, докато те се спускаха от лицето към
раменете, към извивката на кръста й, привличайки я върху него. Остави се да падне отгоре
му, тялото й — изпънато върху неговото, хълбоците и бедрата им — притиснати. Беше
напрегнат като опъната тетива, изопнат в дъга под нея. Ръцете му бяха трескаво горещи,
заровени в меката й коса.
Кристина сложи длани върху коравите му гърди. Те се надигаха и спускаха учестено.
Умът й препускаше. Искаше й се да притисне устни до нежната кожа на ключицата му, да
покрие линията на челюстта му с целувки. Желанието й я шокира с интензивността си.
Никога не бе изпитвала нещо толкова силно към друг, освен към Марк. Марк. Отдръпна
се от Кийрън и едва не се изтърколи върху завивката.
— Кийрън, аз… ние не бива, ти… имаш треска.
Кийрън се обърна на една страна.
— Действително имам треска. Не съм си изгубил ума обаче. Толкова отдавна искам да
те прегърна.
— Та ти дори не ме познаваш толкова отдавна — прошепна Кристина, макар да знаеше,
че лъже по един много човешки начин, криейки зад маловажности онова, което имаше
предвид наистина. Истината бе, че тя също го беше искала, и подозираше, че е така от
известно време. — Легни. Трябва да си починеш. Ще имаме достатъчно време да… говорим,
ако не си тръгнеш. — Надигна се и седна. — Обещай ми, че няма да си тръгнеш.
 Очите на Кийрън бяха извърнати, ресниците му бяха като лъчите на тъмна звезда.
— Не бива да оставам. Ще донеса единствено скръб на теб и Марк.
— Обещай ми — повтори Кристина.
— Обещавам, че ще остана — каза той най-сетне. — Но не мога да обещая, че след
време няма да съжаляваш, че съм го направил.

***

Нене заведе Ема в стаята, където бяха отседнали предишния път, когато с Джулиън бяха
в Двора. Сребристо-кварцовите стени туптяха с приглушена светлина, а живия плет от рози,
който Ема си спомняше, го нямаше. Вместо това водопадът се спускаше яростно по
каменната стена, сякаш задвижван от потоп, и се изливаше в открито езерце на няколко
стъпки под пода.
— Много мило от страна на Фъргюс да ни позволи да отседнем отново в стаята му —
каза Ема, докато Нене я въвеждаше в спалнята.
— Фъргюс няма избор — отвърна Нене спокойно. — Кралицата поиска така.
Ема примига. Това й се стори странно и като че ли не вещаеше добро. Какво я беше
грижа кралицата къде ще ги настанят? Погледът й се плъзна по останалата част от стаята —
имаше маса, където можеше да остави раницата си, диван, направен от плътно преплетени
ластари… Тя се намръщи.
— Къде е леглото?
— Зад водопада, в беседката на Фъргюс.
— Какво на Фъргюс?
— Беседката му. — Нене посочи и наистина, няколко каменни стъпала завиваха зад
водната завеса. Очевидно когато ставаше въпрос за вътрешен дизайн, Фъргюс си падаше по
разнообразието. — Какво имаш против беседките?
— Нищо — отвърна Ема. — Мислех и аз да си направя една.
Нене я погледна подозрително, а после я остави сама. Ема чу ключа да се завърта в
ключалката и дори не си направи труда да опита бравата. Даже да избягаше от стаята,
нямаше да може да намери пътя през коридорите. Пък и сякаш би отишла някъде без
Джулиън, който очевидно искаше да бъде тук.
Последното, което й се щеше да направи, бе да спи, но се беше научила да се възползва
от всяка възможност да си отдъхне по време на мисия. Облече си нощницата и изкачи
стъпалата зад водопада, които отвеждаха до каменна платформа, скрита зад водата.
Въпреки отвратителното си настроение, Ема беше поразена от красотата на мястото.
Леглото беше огромно, отрупано с бели възглавници като облаци и тежка завивка. Водопадът
образуваше искряща завеса в долния край на леглото, грохотът на водата обгръщаше мястото
и напомняше на Ема за вълните, разбиващи се на брега на океана.
Отпусна се на леглото.
— Хубава стая — каза, без да се обръща към никого. — Извинявам се. Беседка.
Време е за сън, реши. Излегна се и затвори очи, ала първият образ, изникнал пред нея,
беше образът на Джулиън, прегърнал тялото на Ливи в Залата на Съвета. Лицето му,
притиснато до напоената й с кръв коса. Отвори рязко очи и се обърна неспокойно в леглото.
Не помогна, когато опита отново, видя отворените празни очи на Дейн, докато келпито
забиваше зъби в тялото му.
Твърде много. Твърде много кръв, твърде много ужас. Жадуваше за Джулиън, липсваше й
така, сякаш не го беше виждала от цяла седмица. И всъщност действително беше така. Дори
парабатайската си руна чувстваше някак странно, свикнала бе с пулса на енергията, ала
откакто бяха дошли в земите на феите, всеки път щом се опиташе да достигне тази енергия,
сякаш се блъскаше в стена.
Отново се обърна, искаше й се Кристина да беше тук, за да поговори с нея. Кристина,
която щеше да разбере. Ала можеше ли да каже дори на Кристина за магията, лишила
Джулиън от емоциите му? Ами за сделката му с кралицата? Беше брилянтно по един грозен
начин, помисли си, да направи копие за феите. Те бяха едновременно достатъчно хитри и
достатъчно буквалисти, за да сметнат копието за приемливо за целите им. Твърде жалко, че
не можеше просто да даде копието на Хорас, но той щеше да им се изсмее в лицата: дори
един Диърборн знаеше как изглежда принтираната хартия. Та той не искаше да прави
магиите в книгата, просто искаше да си върне онова, което смяташе, че Анабел бе
откраднала — Черната книга, която толкова дълго бе отлежавала на рафтовете в Корнуелския
институт.
Чу вратата на стаята да се отваря, гласове, Джулиън, изкачващ стъпалата, и ето че той
стоеше до леглото, превърнат в сребърна статуя от начина, по който светлината се
процеждаше през водната завеса. Дори тъмната му коса беше посребрена, сякаш го виждаше
така, както щеше да изглежда след трийсет години.
Тя седна в леглото. Джулиън не помръдна, нямаше вид, сякаш се кани да каже нещо.
Просто стоеше и я гледаше, а когато вдигна ръка, за да отметне косата си, Ема отново зърна
парчето мръсен плат около китката му.
— Е, как мина? — попита го най-сетне. — Откри ли как да разкъсаш всички
парабатайски връзки по света?
— Оказва се, че не е възможно. — Той се облегна на една от колоните на леглото. —
Сигурно се радваш да го чуеш.
— Да. — Ема изрита една възглавница в долния край на леглото. — Искам да кажа, това
е облекчение, но все пак съм любопитна да узная защо изведнъж реши да се довериш на
кралицата на феите, когато на нея буквално никога не е можело да й се има доверие?
— Тя не ни предаде преди — каза Джулиън. — Сключихме сделка с нея, но не й
донесохме Черната книга… досега.
— Причини ужасни неща на Джейс и Клеъри…
— Може би просто не са знаели правилния подход към нея. — Синьо-зелените му очи
проблеснаха. — Кралицата я е грижа единствено за кралицата. Не иска да причинява болка
единствено заради удоволствието от това да причинява болка. Просто иска онова, което
иска. Ако не го забравяш, можеш да се оправиш с нея.
— Но защо изобщо трябваше да…
— Виж, от самото начало беше ясно, че не можем да имаме доверие на Диърборн. Това
не е тайна мисия като тази на Клеъри и Джейс. Той ни заведе в Брослиндската гора сам.
Изпрати ни през портата към елфическите земи без никой друг наблизо. Хорас Диърборн не
е на наша страна — каза Джулиън. — Мисли ни за врагове. Поддръжници на долноземците.
Е, да, смята, че бихме могли да му върнем Черната книга… но е възнамерявал да умрем,
докато го правим. Какво ще се случи според теб, Ема, ако се приберем у дома без Книгата?
Всъщност как изобщо си представяш, че ще се приберем… Наистина ли мислиш, че бихме
могли да имаме доверие на някакъв тип, чакащ ни на Кръстопътя на Брам по заповед на
Хорас?
Ема бе толкова погълната от гнева си към Джулиън, че дори не се беше замислила за
това как ще се приберат от земите ма феите.
— Дейн каза, че не е само той. Дали е имал предвид, че никой ще ни чака на
Кръстопътя на Брам, за да ни убие?
— Възможно е на всеки ъгъл да ни чака някой, за да ни убие — рече Джулиън. — Дейн
беше идиот, избърза твърде много, още преди истинската книга да беше у нас. Но може би не
всички ще бъдат толкова глупави. Тук животът ни е в опасност всеки миг. Ако сключим
сделка с кралицата, ще бъдем под нейната закрила.
— Нуждаем се от съюзник — каза Ема. — Тя е странна и безпринципна, и ужасна, но е
по-добре от нищо. Това ли се опитваш да кажеш?
— Всеки план включва доза риск — отвърна Джулиън. — Да не отидем при кралицата,
би било риск. Стратегията означава да избираш между различните рискове… няма безопасен
път, Ема, не и за нас. Не и от мига, в който Хорас ни извика в кабинета си.
— А ако се върнем с истинската Черна книга, той просто ще ни убие и ще я вземе —
каза Ема. — Това е бил планът му от самото начало.
— Не — рече Джулиън. — Това е бил планът му, когато е мислел, че контролира начина,
по който ще се върнем. Ако ние решим как и къде да се върнем, можем да отидем на което и
да било заседание на съвета и да им покажем Черната книга, храбро спасена от ръцете на
елфическите ни врагове. Хорас вярва, че лесно може да се отърве от нас, защото сме в
немилост. Ще бъде много по-трудно, когато се завърнем триумфално.
— Добре. Разбирам какво си мислиш, че правим. Не съм сигурна дали съм съгласна за
това да си сътрудничим с кралицата, но поне разбирам. Ала знаеш ли какво би било по-
добре? Ако ме беше включил в частта, където избираме кой риск да поемем.
— Не видях смисъл. Само щеше да се разтревожиш, и за какво?
Ема усети сълзите, парещи в очите й.
— Това не си ти. Ти никога не би казал нещо такова.
Очите на Джулиън припламнаха.
— Знаеш, че винаги съм правил онова, което е необходимо, за да бъдем в безопасност.
Мислех, че го разбираш.
— Това е различно. Забрави ли… Джулиън, забрави ли какво каза Дейн? Че си от онези,
които биха си взели момиче за парабатай? — Ема коленичи върху леглото и вирна брадичка,
така че да го погледне право в очите. — Ето какво открай време обичах у теб, дори преди да
се влюбя. Никога, нито за миг не си мислеше, че е срамно да имаш момиче за партньор в
битките, никога не си се държал така, сякаш сме нещо друго, освен равни в битките. Нито
веднъж не ме накара да се почувствам така, сякаш трябва да съм слаба, за да може ти да
бъдеш силен.
Джулиън извърна очи, но Ема не отстъпваше:
— Знаеше, че сме по-силни заедно. Винаги си се държал така, сякаш мнението ми има
значение. Винаги си уважавал способността ми сама да вземам решения. Ала сега не се
държиш така. Не ме излъга за нещо малко, Джулиън, това е предателство към всичко, в което
се врекохме на парабатайската си церемония. Едно е да не искаш да се държиш с мен като
със свое гадже, съвсем друго е да не се държиш с мен като със своя парабатай.
Джулиън се покатери на леглото до нея.
 — Не това възнамерявах. Притеснявах се, че ще откажеш да отидем в Двора на светлите
феи, а трябваше да действам бързо. — Блещукането на водопада се промени и ето че косата
на Джулиън отново стана тъмна, ресниците му хвърляха сенки върху бузите му. — Нямах
представа, че толкова ще се разстроиш за… всичко.
— Естествено, че не си имал.
От близостта му нервите сякаш вибрираха в кожата й. И двамата бяха коленичили с лице
един към друг. Беше толкова близо, че би могла да се протегне и да обвие ръце около него,
без дори да се налага да се наведе напред.
— Нямаш представа, защото нямаш емоции. Защото изключи всичките си чувства. Не
само към мен, но и към всички и всичко, към Ливи, дори към Ливи, и в крайна сметка това
ще се обърне против теб.
— Не е вярно — каза Джулиън.
— Кое не е вярно?
Той плъзна ръка по леглото, така че връхчетата на пръстите му докоснаха нейните едва-
едва. Сърцето на Ема заби учестено.
— Че нямам никакви чувства. — Звучеше изгубен и малко объркан. — Просто не
разбирам напълно какво изпитвам. Освен че… не искам да бъдеш ядосана, Ема.
Ема замръзна, а пръстите му се обвиха около китката й, за да я погалят от вътрешната
страна. Ема имаше чувството, че и последното нервно окончание в тялото й беше
съсредоточено там, където я докосваха пръстите му. Докосваха пулса. Сърцето й.
— Съжалявам, Ема. Съжалявам.
Сърцето й подскочи в гърдите. Тя нададе нисък вик и протегна ръце към него,
коленичили, те се прегърнаха. Джулиън наведе глава, за да я целуне, и последната глътка
въздух напусна тялото й.
Вкусът му беше такъв, какъвто си представяше, че е вкусът на елфическите плодове —
по-сладък от най-сладката захар на земята. Зави й се свят от спомена за първия път, когато го
беше целунала, подгизнала от морска вода, гладна и отчаяна. Сега бе премаляла от горещо,
лениво желание, устата му сякаш искаше да познае всяко кътче от нейната, връхчетата на
пръстите му се плъзнаха по скулите й, уловиха брадичката й и отметнаха главата й назад.
Притегли я към себе си. Тялото му все още работи по същия начин — помисли си
Ема. — Със или без чувства.
В това имаше някакво ужасно удовлетворение. Все още изпитваше нещо към нея, дори
да беше изцяло физическо.
Но нали беше казал, че съжалява. Това несъмнено означаваше нещо. Може би магията
отминаваше. Може би не беше постоянна. Може би…
Той целуна ъгълчето на устата й, пулса на шията й. Устните му бяха меки до гърлото й,
ръцете му уловиха ръба на нощницата й, вдигнаха го по бедрата й. Остави го да се случи —
казваше тялото й. — Вземи каквото можеш от него, защото може би никога няма да има
друго.
Ръцете му бяха под нощницата. Знаеше къде обича да я докосват. Знаеше как да я накара
да потрепери и да го целуне по-силно.
Никой не я познаваше така, както Джулиън.
Отвори очи, замъглени от желание… и се сепна. Джулиън я гледаше и изражението в
очите му беше хладно и пресметливо. Беше, сякаш лиснаха кофа студена вода в лицето й, и тя
почти ахна.
 Не искам да бъдеш ядосана, беше казал.
Ръцете му все още бяха извити около задната част на бедрата й, придържайки я към него.
— Всъщност не съжаляваш наистина, нали? — прошепна тя до устата му.
Над очите му сякаш се спуснаха капаци. Ема познаваше това изражение. Опитваше се да
измисли какво да каже. Не верните думи, а правилните, най-подходящите и водещи до
резултат. Думите, които щяха да му донесат онова, което искаше и от което се нуждаеше.
Ема открай време се гордееше с неговата находчивост, разбираше и обожаваше нуждата
от нея. Тя бе прашката на Давид, единствената мъничка защита на Джулиън срещу огромния
свят, настроен против него. Единственият начин, по който знаеше как да закриля онова,
което обичаше.
Ала на какво би бил способен без любов като движеща сила зад всичко, което правеше?
Един Джулиън без чувства беше Джулиън, който би могъл и щеше да манипулира всички.
Дори нея.
Той се отпусна на пети и свали ръце до тялото си с все същото неразгадаемо изражение.
Преди да успее да каже каквото и да било обаче, от долното ниво се разнесе шум — някой
влезе в стаята.
Те скочиха разтревожено от леглото и няколко секунди по-късно стояха, малко
пораздърпани, на стъпалата, отвеждащи в главната стая.
Нене беше там, с ключ в ръка, вдигнала поглед към тях. Носеше ливреята на придворен
паж. Когато ги зърна, бледите й вежди подскочиха.
— Какво казваха човеците? В неподходящ момент ли идвам?
— Всичко е наред — увери я Джулиън.
Изражението му беше нормално, сякаш нищо не се беше случило. Ема нямаше представа
как изглежда нейното лице, но знаеше как се чувства: сякаш в нея беше зейнала дупка.
— Радвам се да го чуя. — Нене отиде в центъра на стаята и се обърна към тях. — Защото
трябва да говорим. Сега. Бързо, слезте тук. Кралицата ви предаде и нямаме много време.

***

Тави най-сетне заспа, стиснал една книга, личицето му все още беше мокро от току-що
пролетите сълзи. Коленичил, Марк разроши меката му коса. Хелън почувства как сърцето й
се свива — от обич към Тави, от тревога, от това колко много й липсваше Джулиън, който би
успял да успокои страховете му за броени минути.
Докато Марк придърпваше едно одеяло до брадичката на най-малкия им брат, Хелън
отиде да отвори прозорците, за да пусне свеж въздух. Не беше чувала нищо за Джулиън и
Ема, откакто ги бяха оставили в Аликанте, макар Джия да се кълнеше на Ейлийн, че са
добре.
И все пак Хелън рядко се беше чувствала толкова далече от семейството си. Дори на
остров Врангел, където й се струваше, че е откъсната от целия свят, знаеше, че Джулиън се
грижи за тях, че те са толкова щастливи, колкото е възможно, и техните щастливи образи бяха
онова, което я поддържаше там.
Без Джулиън, те разчитаха на нея, а тя нямаше представа за какво. Тави плачеше, когато
го докоснеше. Дру я гледаше сърдито. Тай като че ли почти не забелязваше присъствието й. А
Марк…
 — Не биваше да им позволявам да ни разделят — каза тя. — В Идрис. Когато поискаха
да задържат Джулс и Ема, не биваше да им позволявам да го сторят.
— Клейвът ни принуди. — Марк се изправи на крака. — Ти нямаше избор.
— Винаги имаме избор — заяви Хелън.
— Не бива да виниш себе си. Много трудно е да се противопоставиш на Джулиън, когато
си науми нещо. Има страшно силна воля. И искаше да останат.
— Наистина ли мислиш така?
— Мисля, че не искаше да се върне заедно с нас. Държеше се странно, преди да си
тръгнем от Идрис, не смяташ ли?
— Трудно е да се каже. — Хелън затвори прозореца. — Джулиън открай време е
способен да прави трудни саможертви и да крие болката, която това му причинява.
— Да — отвърна Марк, — ала дори когато криеше нещо, беше любящ, не студен. —
Говореше простичко, без ни най-малко съмнение. Отново погледна към Тави и се изправи. —
Трябва да се върна при Кийрън. Ранен е, а Тави вече се успокои.
Хелън кимна.
— Ще дойда с теб.
Коридорите на Института бяха потънали в тишина и мрак. Някъде надолу в един от тях
спеше Ейлийн. Хелън си позволи да помисли за миг за това колко много й се искаше да се
покатери в леглото до жена си, да се сгуши в топлината й и да забрави всичко друго.
— Навярно бихме могли да опитаме руна за проследяване — предложи тя. — Нещо,
което ще ни отведе до Джулиън.
Марк изглеждаше объркан.
— Знаеш, че това няма да подейства отвъд границата на елфическите земи. А и
Джулиън също ще трябва да има такава.
— Разбира се. — Хелън се чувстваше така, както преди години, когато Елеонор
Блекторн беше починала, сякаш бе замръзнала отвътре и й беше трудно да мисли. — Аз…
знам го.
Марк й хвърли разтревожен поглед, докато влизаха в стаята за гости, където бяха
настанили Кийрън. Вътре цареше сумрак. Кристина седеше на един стол до леглото и
държеше ръката на Кийрън, а той лежеше напълно неподвижен под одеялото, макар че
гърдите му се повдигаха и спускаха от бързото равномерно дишане, нормално за елфите.
Преди да отидат в Идрис, Хелън не знаеше много за Кийрън — само онова, което Марк
й беше казал по време на няколкото разговора, които бяха провели набързо, откакто се беше
върнал от царството на феите. След като бяха прибрали Тави в къщата край канала, бяха
останали будни до късно и тогава тя беше чула цялата история. Вече знаеше колко сложно бе
онова, което Марк изпитва към Кийрън, макар че в този миг, докато Марк се взираше
притеснено в другото момче, би могла да предположи, че е много по-простичко.
Ала нищо никога не беше просто, нали? Хелън улови бързия поглед, който Марк й
хвърли изпод полуспуснати клепачи, докато сядаше до Кристина: тревога, загриженост… за
Кийрън, за Ема и Джулиън, за всички тях. Имаше предостатъчно причини за тревога.
— Знам, че искаш да тръгнеш след Джулиън — каза тя. — Да отидеш в царството на
елфите. Моля те, недей да правиш нищо глупаво, Марк.
Очите на Марк горяха в мрака. Синьо и златно, море и слънчева светлина.
— Ще направя онова, което е нужно, за да спася Джулиън и Ема. Ако се налага, отново
ще стана част от Дивия лов.
 — Марк! — Хелън беше ужасена. — Не би го сторил!
— Ще направя онова, което е нужно — повтори той и в гласа му Хелън чу не по-малкия
брат, който беше отгледала, а момчето, върнало се пораснало от Дивия лов.
— Разбирам, че си живял с Лова в продължение на години и знаеш неща, които аз не
знам — рече Хелън. — Но аз поддържам връзка с леля ни Нене и знам неща, които ти не
знаеш. Знам как мислят в земите на феите за теб и Джулиън, и останалите… не като за деца,
а като за страховити врагове. Бихте се с Ездачите на Манан. Унижихте краля на тъмните елфи
в собствения му Двор, а Ема уби Фал, който е почти бог за феите. Макар че ще намерите
някои приятели в елфическите земи, ще откриете и много, много врагове.
— Това е така открай време — отвърна Марк.
— Не разбираш — прошепна Хелън рязко. — Сега извън Идрис всеки вход, отвеждащ в
елфическите земи, се охранява, така е от трагедията в Залата на Съвета насам. Феите знаят,
че нефилимите винят тях за станалото. Дори ако поемеш по лунната пътека, елфът пука,
който го пази, незабавно ще докладва за пристигането ти и от другата страна ще те
посрещнат с мечове.
— Какво предлагаш тогава? — попита Марк. — Да изоставим брат ни и Ема в земите на
елфите, за да умрат и изгният? Аз бях изоставен в земите на елфите, знам какво е. Никога
няма да позволя това да се случи с Ема и Джулиън!
— Не. Предлагам аз да отида след тях. Аз не съм враг в елфическите земи. Ще отида
право при Нене. Тя ще ми помогне.
Марк скочи на крака.
— Не можеш да отидеш. Децата се нуждаят от теб. Някой трябва да се грижи за тях.
— Ейлийн може да се грижи за тях. Тя и така вече се справя по-добре от мен. Децата
дори не ме харесват, Марк.
— Може да не те харесват, но те обичат — заяви Марк яростно, — аз също те обичам и
няма да изгубя и сестра си в царството на елфите!
Хелън се изпъна, макар да не можеше да се мери по ръст с Марк, което сега я
смущаваше леко, и го изгледа яростно.
— Нито пък аз ще изгубя още един брат!
— Може би аз имам решение — обади се Кристина. — Семейство Росалес притежава
една наследствена ценност. Наричаме я Етернидад, което означава време, което няма нито
начало, нито край, като времето в царството на феите. С негова помощ можем да проникнем
незабелязани в земите на елфите.
— Ще ми позволиш ли да го взема? — попита Марк.
— Все още не е у мен… и само един Росалес може да го използва както трябва, така че
ще отида аз.
— Тогава ще дойда с теб — заяви Кийрън, който се беше надигнал на лакти в леглото.
Косата му беше разрошена, под очите му имаше сенки.
— Буден си? — каза Марк.
— Буден съм от известно време — призна Кийрън. — Но се преструвах, че спя, защото
беше неловко.
— Хм — рече Хелън. — Мисля, че Ейлийн нарича това радикална откровеност.
— Кристина не може да пътува сама в земите на елфите — заяви Кийрън упорито. —
Прекалено опасно е.
— Съгласен съм. — Марк се обърна към Хелън. — Аз ще отида с Кристина и Кийрън.
Работим най-добре като екип, ние тримата.
Хелън се поколеба. Как би могла да ги остави да отидат, да се хвърлят в такава
опасност? И все пак именно това правеха ловците на сенки, нали така? Хвърляха се в
опасности? Отчаяно й се искаше да може да поговори с родната си майка.
Но може би правилният въпрос беше: как би могла да им попречи, когато никой не би
могъл да се оправи в елфическите земи по-добре от Марк и Кийрън? Да изпратят Кристина
сама, бе като да я изпратят на сигурна смърт, да изпратят и тримата, означаваше, че би могла
да изгуби не само Джулиън, но и Марк. Но да не им позволи да отидат, би означавало да
изоставят Джулиън в царството на феите.
— Моля те, Хелън — каза Марк. — Веднъж брат ми отиде в елфическите земи, за да ме
спаси. Трябва да мога да сторя същото за него. Бил съм пленник преди. Не ме превръщай
отново в такъв.
Хелън усети как мускулите й се отпускат. Прав беше. Приседна на леглото, преди да е
заплакала.
— Кога ще тръгнете?
— Веднага щом Хайме ни донесе артефакта — каза Кристина. — Повиках го с огнено
съобщение преди близо час, но не знам колко време ще му е нужно, за да дойде.
— Хайме Росалес? — попитаха Марк и Кийрън едновременно.
Хелън премести поглед между тях. И двамата изглеждаха изненадани и мъничко
нащрек, като че ли ревнуваха. Хелън пропъди тази мисъл. Полудяваше, вероятно заради
напрежението.
— О, Марк. — Също като неговия, в моменти на напрежение ритъмът на гласа й си
възвръщаше наследствената елфическа формалност. — Не мога да понеса да те оставя да
отидеш, ала предполагам, че нямам друг избор.
Очите на Марк омекнаха.
— Хелън, съжалявам. Обещавам да се върна при теб невредим и да доведа Ема и
Джулиън невредими.
Преди Хелън да успее да изтъкне, че това не е обещание, което би могъл да даде
наистина, Кийрън се прокашля. Звукът беше съвсем обикновен и човешки и почти накара
Хелън да се усмихне въпреки всичко.
— Ще ми се да бях имал брат или сестра, които да ме обичат толкова, колкото се
обичате вие — каза, звучейки досущ като елфически принц. Това впечатление бързо се
разсея, когато той отново се прокашля и добави: — А междувременно, Хелън, ще трябва да
те помоля да се преместиш от крака ми. Седнала си върху него и започва да става доста
болезнено.

***

— Някои чудовища са човеци — каза Гуин. Бяха в стаята на Даяна на Флинтлок Стрийт.
Тя лежеше напреки върху леглото, отпуснала глава в скута му, а той милваше косата й. —
Хорас Диърборн е един от тях.
Даян прокара ръка по вълнената му туника. Харесваше й да го вижда такъв — без шлем
и ризница, просто мъж в поизносена туника и одраскани ботуши. Мъж със заострени уши и
разноцветни очи, ала те вече не й се струваха странни. Просто част от Гуин.
 — Вярвам, че в Съвета има добри хора — каза Даяна. — Боят се. От Хорас, както и от
злокобните му предсказания. Успя да заграби доста власт за кратко време.
— Заради него Идрис не е безопасен. Ще ми се да си тръгнеш от Аликанте, Даяна.
Даяна седна от изненада.
— Да си тръгна от Аликанте?
— Станал съм свидетел на немалка част от историята — рече Гуин. — Виждал съм да
приемат ужасни закони, отменени единствено след много страдание. Ограничеността и
страхът имат своите начини да надделеят. Казвала си ми, че Хорас и дъщеря му не те
харесват.
— Така е. Макар да не знам защо…
— Страхуват се от влиянието ти. Знаят, че останалите се вслушват в теб. Ти си много
убедителна, Даяна, и стряскащо мъдра.
Даяна направи физиономия насреща му.
— Ласкател.
— Не те лаская. — Гуин се изправи. — Боя се за теб. Хорас Диърборн все още може и да
не е диктатор, но жадува да стане такъв. Първият му ход ще бъде да се опита да елиминира
всички, които са против него. Най-напред ще се опита да угаси онези, които греят най-ярко,
онези, които осветяват пътя на другите.
Даяна потрепери. Чуваше копитата на коня му, който тъпчеше напред-назад по покрива.
— Изпълнен си с горчилка, Гуин.
— Възможно е невинаги да виждам най-доброто у хората — отвърна той, — докато
прибирам душите на убитите по бойните поля.
Веждите на Даяна подскочиха.
— Това шега ли беше?
— Не. — Гуин изглеждаше озадачен. — Наистина мислех онова, което казах. Даяна,
нека те отведа от тук. В земите на феите ще бъдем в безопасност. Нощем звездите светят с
безброй цветове, а денем полята са изпъстрени с рози.
— Не мога, Гуин. Не мога да избягам от тази битка.
Гуин отново приседна на леглото, навеждайки изтощено глава.
— Даяна…
Странно бе, след толкова време, да изпитва желание да бъде близка с някого както
физически, така и емоционално.
— Не ми ли каза първия път, когато ме видя, че ми се възхищаваш, защото съм толкова
храбра? Нима искаш сега да стана страхлива?
Той я погледна, неприкрита емоция бе изписана върху набразденото му лице.
— Сега е различно.
— И защо да е различно?
Едрите му ръце се обвиха около кръста й.
— Защото знам, че те обичам.
Сърцето на Даяна изпърха силно в гърдите й. Не беше очаквала подобни думи от никого,
смятала бе, че това е цената, която ще плати, задето бе трансджендър и нефилим. И
определено не беше очаквала да ги чуе от някой като Гуин — някой, който знаеше всичко за
нея, който не бе способен да лъже, принц на дивата магия.
— Гуин.
Улови лицето му в шепи и се наведе, за да го целуне.
 Гуин се отпусна назад, притегляйки я нежно със себе си, докато не се озоваха легнали,
сърцето й биеше учестено до грапавината на туниката му. Когато се изви над нея, едрото му
тяло хвърли сянка над нейното и в тази сянка Даяна затвори очи, следвайки движенията на
нежните му целувки и докосвания, които ставаха все по-сладки и наситени, докато заедно не
достигнаха място, където нямаше страх, а единствено нежното сливане на две души,
оставили самотата зад себе си.

***

Хелън бе отишла да разкаже на Ейлийн какво става. Марк нямаше представа колко е
часът, ала през прозореца вече не влизаше лунна светлина. Той седеше на матрака до Кийрън,
а Кристина се беше свила в стола до леглото.
Избягваше да срещне очите й. Знаеше, че не е направил нищо лошо, като я беше целунал,
нито беше нередно, че тя го беше целунала. Помнеше последния път, когато беше говорил с
Кийрън насаме, в Лондонското светилище. Как Кийрън беше докоснал елфическата стрела
около шията му. Тя се беше превърнала в нещо като символ на тях двамата. Думите, които
Кийрън беше изрекъл след това, все още кънтяха в ушите му: И тогава ще сме приключили
един с друг.
Не знаеше дали е в състояние да обясни какво изпитва към Кийрън, нито дори към
Кристина. Знаеше само, че няма чувството, че е приключил нито с Кийрън, нито с Кристина,
ако Кийрън избереше да се върне при него.
— По-добре ли се чувстваш, Кийрън? — попита тихо.
— Да… Кристина е много добра милосърдна сестра.
Кристина извъртя очи.
— Просто те превързах. Недей да преувеличаваш талантите ми.
Кийрън се загледа тъжно в превързаната си ръка.
— Чувствам се малко странно с липсващ ръкав.
Марк не можа да сдържи усмивката си.
— Много е стилно. Голям хит сред мунданите, да ходиш с един ръкав.
Очите на Кийрън се разшириха.
— Наистина ли?
И Марк, и Кристина се изкискаха. Кийрън се намръщи.
— Не бива да ми се подигравате.
— Всички ги подкачат — закачи го Кристина. — Така правят приятелите.
При тези думи лицето на Кийрън грейна така, че Марк усети болезнен порив да го
прегърне. Предполагаше, че елфическите принцове нямаха приятели, двамата с Кийрън
никога не бяха говорили за това. Имаше време, когато те бяха приятели, ала любовта и
болката бяха променили това по начин — Марк знаеше сега — който не беше необратим.
Имаше хора, които се влюбваха, но си оставаха приятели — Магнус и Алек, Клеъри и Джейс,
Хелън и Ейлийн.
Усмивката на Кийрън се беше стопила. Той се раздвижи неспокойно под завивките.
— Има нещо, което трябва да кажа и на двама ви. Да обясня.
Кристина придоби разтревожено изражение.
— Не и ако не искаш…
 — Става дума за Сколоманса — обясни Кийрън и те замълчаха и заслушаха разказа му
за Кухината.
Марк обикновено се изгубваше в историите на другите. Открай време беше такъв, още
от малък, и си спомни колко обичаше Кийрън да му разказва истории, когато бяха в Лова…
как бе заспивал с пръстите на Кийрън в косата си и гласа му в ушите си, разказващ му
истории за Блодайед, принцесата, създадена от цветя, и за черния казан, който възкресявал
мъртвите, и за битката между Гуин ап Нийд и Хърн Ловеца, която разтърсила дърветата.
Кристина никога не се изгубваше в историите по същия начин, помисли си Марк. Тя бе
изцяло тук, с потъмняло лице и разширени от ужас очи, докато Кийрън им разказваше за
Кохортата, за битката край басейна, за начина, по който Диего го беше спасил и как той бе
избягал от библиотеката.
— Ужасни са — каза Кристина, едва ли не преди Кийрън да беше довършил. — Ужасни.
Че са способни да стигнат толкова далече…!
— Трябва да проверим как са Диего и останалите — каза Марк, макар че Диего Росио
Росалес беше един от най-нелюбимите му хора. — Да се уверим, че са добре.
— Ще пиша на Диего — каза Кристина. — Кийрън, толкова съжалявам. Мислех, че в
Сколоманса ще бъдеш в безопасност.
— Нямаше откъде да знаеш. Докато бях в Сколоманса упреквах Диего, задето не се готви
за бъдещето, ала това е бъдеще, което никой не би могъл да предвиди.
— Кийрън е прав. Вината не е твоя — рече Марк. — Кохортата е излязла извън всякакъв
контрол. Предполагам, че един от тях е последвал Ема и Джулиън в царството на феите.
Кийрън отметна завивките си с внезапно рязко движение.
— Трябва да последвам Ема и Джулиън, дължа им го. Сега разбирам това. Разкайвах се
за онова, което сторих, още преди водата на басейна да ме докосне. Ала никога не можах да
им го кажа. Никога не можах да заслужа прошката им или да изкупя вината си за стореното.
— Ема ти е простила — каза Кристина.
Кийрън обаче не изглеждаше убеден. Когато отново проговори, гласът му беше колеблив:
— Искам да ви покажа нещо.
Когато нито Марк, нито Кристина помръднаха, той се обърна, коленичил върху леглото,
и вдигна ризата си, оголвайки гърба си. Марк чу как Кристина си поема рязко дъх при вида
на кожата му.
Тя беше покрита с белези от удари с камшик. Изглеждаха наскоро заздравели, сякаш бяха
само на няколко седмици — вече не кървяха, но все още бяха зачервени. Марк преглътна на
сухо. Познаваше всеки белег върху кожата на Кийрън. Тези бяха нови.
— Кохортата те е бичувала? — прошепна той.
— Не. — Кийрън пусна ризата си, но не помръдна от мястото си, обърнат към стената
зад леглото. — Появиха се върху гърба ми, когато водата в басейна ме докосна. Това са
белезите на Ема. Нося ги, за да ми напомнят за агонията, която тя нямаше да бъде принудена
да изтърпи, ако не бях аз. Когато водата от басейна ме докосна, почувствах страха и болката
й. Как е възможно да ми прости нещо такова?
Кристина се изправи на крака. Кафявите й очи искряха от болка, ръката й докосна
лекичко гърба на Кийрън.
— Кийрън. Така както всички притежаваме безгранична способност да допускаме
грешки, всички притежаваме и безгранична способност да прощаваме. Ема носи тези белези
на драго сърце, защото за нея те са доказателство за храброст. Нека бъдат същото и за теб. Ти
си елфически принц. Виждала съм те да бъдеш храбър, колкото най-храбрите хора, които
познавам. Понякога най-смелото нещо, което можем да сторим, е да се изправим срещу
грешките си.
— Ти си елфически принц. — Кийрън се усмихна, макар и мъничко накриво. — Още
някой ми каза същото тази вечер.
— Да осъзнаеш, че си допуснал грешка, и да се опиташ да я поправиш, е всичко, което
всеки от нас може да се надява да стори — рече Марк. — Понякога е възможно да бъдем
тласкани от най-добри намерения… Опитвал си се да спасиш живота ми, когато си отишъл
при Гуин и Ярлат… но резултатът беше ужасен. Ние всички имахме най-добри намерения,
когато отидохме на заседанието на Съвета, а ето че Ливи е мъртва, а Аликанте е в ръцете на
Кохортата.
Кийрън потръпна и се обърна, за да ги погледне.
— Заклевам ви се, че ще се боря до последния си дъх, за да ви помогна да спасите
онези, които обичате.
Кристина се усмихна, видимо трогната.
— Засега нека просто се съсредоточим върху Ема и Джулиън — каза тя. — Ще ти бъдем
благодарни, ако бъдеш с нас в царството на елфите утре.
Марк вдигна ръце зад врата си и развърза елфическата стрела, която висеше около врата
му.
— Искам да я носиш, Кийрън. Никога вече не бива отново да останеш беззащитен.
Кийрън не посегна да я вземе.
— Подарих ти я, защото исках да бъде твоя.
— А сега аз искам да бъде у теб — рече Марк. — Много са онези, които искат да ти
сторят зло, тук и в царството на феите. Искам да съм сигурен, че винаги ще имаш оръжие
близо до себе си.
Кийрън бавно посегна и взе стреличката от ръката на Марк.
— В такъв случай ще я нося, щом това ще те зарадва.
Кристина отправи неразгадаем поглед на Марк, докато Кийрън нахлузваше стреличката
през главата си. Имаше нещо одобрително в изражението й, сякаш се радваше на щедростта
на Марк.
Кийрън прокара ръце през косата си и тя се плъзна между пръстите му на
мастиленосини къдрици.
— Изтощението ме надвива — каза. — Съжалявам.
В Лова Марк би обвил ръце около Кийрън и би го прегърнал. Те щяха да бъдат
възглавници един за друг срещу коравата земя.
— Искаш ли да ти направим постеля от завивки на пода? — предложи Марк.
Кийрън вдигна очи, грейнали като излъскани огледала: черно и сребърно.
— Мисля, че бих могъл да спя в това легло, ако не съм сам.
Лицето на Кристина стана аленочервено.
— Ами добре. В такъв случай ще ви пожелая лека нощ…
— Не — побърза да каже Кийрън. — Имах предвид и двама ви. Искам и двамата да
останете с мен.
Марк и Кристина се спогледаха. Това бе първият път, помисли си Марк, в който
наистина я поглеждаше, откакто се бяха върнали от „Васкес Рокс“. Беше се чувствал
прекалено неловко, прекалено засрамен от собствената си обърканост. Сега осъзна, че тя
изглеждаше точно толкова пламнала и объркана, колкото и той.
Раменете на Кийрън увиснаха лекичко.
— Ако не искате, ще ви разбера.
Кристина беше тази, която събу обувките си и се покатери в леглото до него. Все още
беше по дънки и потниче, едната презрамка на което се беше скъсала в битката с харпиите.
Марк се пъхна в леглото от другата страна на Кийрън, отпускайки глава върху ръката си.
Дълги минути останаха да лежат така в мълчание. Топлината от тялото на Кийрън беше
позната… така позната, че бе трудно да не се сгуши до него. Да придърпа одеялата над тях,
да забрави всичко в мрака.
Ала Кристина беше тук и присъствието й сякаш променяше атомите на въздуха,
химическия баланс между него и Кийрън. Вече не беше възможно да потъне в забрава. Този
момент беше сега и Марк си даваше сметка за близостта на Кийрън така отчетливо, както не
си бе давал сметка, откакто се бяха срещнали за първи път, сякаш часовникът на връзката им
беше върнат назад.
Даваше си сметка и за Кристина, също толкова отчетливо. Неловко, срамежливо
желание го приковаваше на място. Хвърли поглед към нея, виждаше сиянието на тъмната й
коса върху възглавницата, едно голо мургаво рамо. Горещина размъти главата, мислите му.
— Ще сънувам Пограничните земи — каза Кийрън. — Адаон имаше къщурка там, в
земите, които не принадлежат на никой от Дворовете. Малка, каменна къщурка с рози,
пълзящи по стените. В Лова, когато бях гладен и ми беше студено, си казвах, че нищо от това
не е истинско, и се опитвах да направя къщурката моята действителност. Преструвах се, че
съм там и гледам през прозореца, а не където бях наистина. Тя стана по-реална за мен,
отколкото реалността.
Кристина го докосна леко по бузата.
— Ya duérmete14 — промълви тя. — Заспивай, глупаче.
Марк не можа да потисне усмивката си.
— Някой някога наричал ли те е глупаче, принц Кийрън? — прошепна, докато Кристина
затваряше очи, за да потъне в сън.
Ала Кийрън гледаше към нея, тъмната му коса беше разчорлена, очите му — омекнали
от умора и още нещо.
— Мисля, че тя е най-красивото момиче, което съм срещал някога — каза вглъбено.
— И аз мисля така открай време — рече Марк.
— Сега двамата сте различни един с друг. Ясно се вижда. Били сте заедно, докато ме
нямаше.
Това не беше нещо, за което Марк би излъгал някога.
— Вярно е.
Кийрън протегна ръка и докосна косата му. Леко докосване, изпратило сноп от искри по
тялото на Марк. Устата на Кийрън беше сънлива, с мека извивка.
— Надявах се да го сторите — рече. — Тази мисъл ми даваше утеха, докато бях в
Сколоманса.
С тези думи той се сгуши под одеялата и затвори очи, ала Марк дълго остана буден,
взрян в мрака.
12
Под небето
Марк, Кийрън и Кристина бяха в библиотеката и си събираха нещата за пътуването в
земите на елфите. Всички останали също бяха тук, с изключение на Дру, която беше завела
Тави на плажа, за да му отвлече вниманието. Кит се съмняваше, че дори да не беше така, би
искала да ги гледа как се приготвят да заминат.
На Кит му беше гадно за нея — очите й все още бяха зачервени, когато беше излязла с
Тави, понесла чанта, пълна с играчки и кофички за пясък, макар гласът й да беше весел,
когато бе обещала на Тави да му помогне да си построи пясъчен град.
По-гадно обаче му беше за Тай.
Не беше само това, че Марк се връщаше в земите на феите. Това беше достатъчно лошо.
Още по-лошо бе защо отиваше. Когато Марк и Хелън им бяха обяснили, че Ема и Джулиън са
на мисия там и се нуждаят от помощ, Кит бе изпаднал в паника. Тай не просто обичаше
Джулиън, нуждаеше се от него така, както децата се нуждаят от родителите си. След
станалото с Ливи как щеше да се справи с това?
Беше ранна сутрин и те се бяха събрали в изпълнената със слънчева светлина кухня.
Масата все още беше покрита с остатъците от закуската. Дру си играеше с Тави, като правеше
миниатюрни серафимски ками от парченца печени филийки и ги топеше в конфитюр. А
после Ейлийн се беше изправила по безмълвен знак от Хелън и беше извела Тави от стаята,
обещавайки да му покаже любимата си книжка с картинки в библиотеката.
И тогава Хелън им беше обяснила какво става. Марк и Кристина бяха добавяли по нещо
от време на време, но Кийрън бе останал мълчалив до прозореца, докато те говореха,
тъмносинята му коса беше прошарена с бели нишки.
Докато свършат, Друзила плачеше тихичко. Тай не проронваше нищо, ала Кит виждаше,
че под масата дясната му ръка се движеше като ръката на пианист, пръстите му се свиваха и
опъваха. Зачуди се дали Тай беше забравил играчките за ръцете си (в интернет им казваха
играчки за автостимулация). Огледал се бе наоколо за нещо, което би могъл да му даде, в
същия миг, в който Марк се приведе напред и докосна лекичко лицето на по-малкия си брат.
— Тиберий — каза. — И Друзила. Знам, че това е трудно за вас, ала ние ще върнем
Джулиън обратно и всички ще бъдем заедно.
Дру му се усмихна едва-едва.
Не казвай това — помисли си Кит. — Ами ако не успееш да го доведеш обратно? Ами
ако той умре там, в елфическите земи? Да дадеш обещание, което не си в състояние да
изпълниш, е по-лошо, отколкото да не обещаеш нищо.
Тай се изправи и излезе от кухнята, без да каже нито дума. Кит понечи да бутне стола си
назад, но се поколеба. Може би не трябваше да отива след него. Може би Тай нямаше да го
иска. Когато вдигна очи, видя, че и Марк, и Кристина го гледат… и дори Кийрън със своите
странни светло-тъмни очи.
— Върви при него — каза Марк. — Ти си този, когото иска.
Кит примига и стана. Излезе от кухнята, съпроводен от окуражителната усмивка на
Кристина.
Тай не беше отишъл далече — беше в коридора отвън, облегнат на стената. Очите му
бяха затворени, устните му се движеха беззвучно. В ръката си държеше химикалка и щракаше
с нея отново и отново, щрак, щрак.
— Добре ли си? — попита Кит, оставайки неловко до вратата на кухнята.
Тай отвори очи и го погледна.
— Аха.
Кит не отговори. Струваше му се невероятно, че Тай би могъл да е добре в този момент.
Беше твърде много. Да изгуби Ливи, а сега и този страх да не изгуби Джулиън и Марк… и
Ема, и Кристина. Кит имаше чувството, че вижда как семейство Блекторн се стопява пред
очите му. Сякаш унищожението, което Малкълм им беше пожелал, се случваше сега, въпреки
че него вече го нямаше, и те всички щяха да си отидат един по един.
Но не и Тай. Моля те, не причинявай това на Тай. Той е добър, заслужава нещо по-
хубаво.
Не че хората винаги получаваха онова, което заслужават, знаеше Кит. Това бе едно от
първите неща, които беше научил за живота.
— Добре съм — каза Тай, сякаш можеше да чуе съмненията му. — Трябва да бъда добре
заради Ливи. И ако нещо се случи с Марк или Джулиън и Ема в царството на феите, това
също е окей, защото мога да възкреся и тях. Имаме Черната книга. Можем да ги съживим.
Кит зяпна, умът му сякаш беше пълен с бял шум и шок. Не можеше да говори сериозно,
каза си. Не можеше наистина да го мисли.
Вратата на кухнята се отвори зад него и Марк излезе в коридора. Каза нещо, което Кит
не чу, а после отиде при Тай и го прегърна. Тай отвърна на прегръдката му, отпускайки глава
на рамото му. Все още стискаше химикалката. Кит видя синините по дланите и китките му,
онези, които трябва да беше получил, докато се катереше по кладата в Идрис. Изпъкваха
толкова ярко на фона на бледата му кожа, че на Кит му се струваше, че би могъл да почувства
болката, която му причиняваха.
А сега седяха на една от масите в библиотеката и гледаха как другите се стягат за път.
Кит не бе в състояние да се отърси от усещането за нещо странно. Последния път Марк и
Кристина бяха отишли в елфическите земи без предупреждение и подготовка. Просто бяха
изчезнали една нощ заедно с Ема и Джулиън. Този път всички не само знаеха, но и помагаха
с подготовката, сякаш ставаше дума за екскурзия.
Марк, Кристина и Кийрън бяха облечени в най-малко нефилимските дрехи, които бяха
успели да намерят. Кристина беше с бяла рокля до коленете, а Марк и Кийрън носеха ризи и
панталони, които Ейлийн беше нападнала с ножица, за да ги накара да изглеждат окъсани и
неравни. Бяха обути с меки обувки без метални закопчалки, а косата на Кристина беше
прибрана с панделка.
Хелън им беше напълнила пластмасови кутии с храна — протеинови блокчета, ябълки,
неща, които не можеха да се развалят. Имаше одеяла и превръзки, и дори антисептичен
спрей, тъй като в земите на елфите стилитата им щяха да са безсилни. И разбира се, оръжия:
балисонга на Кристина, дузина ками и метателни ножове, обвити в мека кожа, арбалет за
Марк и дори къс бронзов меч за Кийрън, който той беше препасал на кръста си с доволния
вид на някой, на когото му беше липсвало да е въоръжен.
— Може би не трябва да прибираме храната още сега — каза Хелън нервно, вадейки
пластмасовата кутия, която току-що беше сложила в една от раниците. — Може би ще е по-
добре да изчакаме, докато дойде време да тръгват.
Ейлийн въздъхна. Цял ден изглеждаше ту сякаш е на път да се разплаче, ту сякаш щеше
да се разкрещи на Марк, Кийрън и Кристина, задето карат Хелън да плаче.
 — Повечето от това е храна, която няма да се развали. Там е целият смисъл.
— Скоро трябва да тръгваме — каза Марк. — Спешно е.
Той погледна към Кит и Тай. Кит се обърна и си даде сметка, че Тай беше изчезнал.
Никой не беше излизал от библиотеката обаче, така че трябваше да е някъде в стаята.
— Хайме ще дойде толкова бързо, колкото му е възможно — каза Кристина, докато
завързваше умело шепа метателни ножове.
— Ако не пристигне до довечера, може да се наложи да използваме лунната пътека —
рече Кийрън.
— И да рискувате да съобщят за вас на Дворовете? — отвърна Хелън. — Твърде опасно
е. Не. Никъде няма да ходите, докато Хайме Росалес не се появи.
— Ще дойде. — Кристина натика ножовете в раницата си. — Вярвам му.
— Ако не дойде, ще бъде прекалено рисковано. Особено с оглед на това къде отивате.
Кит слезе от масата, докато Кийрън отваряше уста, за да възрази. Така или иначе, никой
не му обръщаше внимание. Тръгна покрай етажерките, докато не видя Тай между две
купчинки книги, навел глава над лист хартия.
Спря и за миг просто остана да го гледа. Даваше си сметка, че Кийрън го гледа от другия
край на стаята, и се зачуди защо, двамата бяха имали интересен разговор веднъж, на покрива
на Лондонския институт, в който бяха осъзнали, че са външни лица, що се отнася до
семейство Блекторн.
Само че Кит не беше сигурен дали това все още е вярно. Както за него, така и за Кийрън.
Оттогава не бяха говорили повече.
Докато минаваше между редиците с книги, забеляза, че донякъде иронично, се
намираха в секцията МОРСКИ СЪЗДАНИЯ И ВОДНИ НЕЩА.
— Тай — повика го. — Тай, какво става?
Може би Тай най-сетне се беше прекършил под тежестта на скръбта, загубата и страха.
Имаше нещо невероятно уязвимо в тънкостта на пръстите му, в пламналите му бузи, когато
вдигна очи. Може би…
Кит осъзна, че очите на Тай грееха, но не от сълзи. Другото момче вдигна лист хартия —
писмо.
— От Хипатия Векс е — каза с нисък глас. — Съгласи се да ни помогне за Пазара на
сенките.

***

— Какво става?
Джулиън взе на бегом извитите каменни стъпала, спускащи се от беседката на Фъргюс,
като си оправяше тениската.
Ема го последва по-предпазливо, позабавяйки се, за да си метне дрехи и да вземе
раницата си.
Нене стоеше в средата на стаята, облечена в дълга зелена рокля, над която беше
наметнала тежка зелена пелерина, обточена със зелени и сини пера. Отметна качулката й с
нетърпеливи пръсти и ги погледна.
— Кралицата ви предаде — повтори. — В този момент се готви да отиде в Двора на
тъмните елфи с Черната книга.
 Ема се сепна.
— Двора на тъмните елфи? Но защо?
Нене ги изгледа сурово.
— Разбирате, че предавам Двора си и моята господарка, говорейки с вас по този начин.
Ако бъда разкрита, ме очаква по-лоша съдба, отколкото можете да си представите.
— Ти ни потърси — изтъкна Джулиън. Отново беше себе си, спокоен и овладян. Може
би това означаваше да нямаш чувства, може би никога не се изгубваш напълно в каквото и да
било. — Не ние теб.
— Дойдох, защото съм длъжница на рода Блекторн. Заради злото, което сестра ми
Селит причини на Артър, като го измъчва и прекърши ума му с магия, така че никога да не
може да бъде изцелен. И защото не искам кралят на тъмните елфи да притежава Черната
книга на мъртвите.
— Но той като нищо вече я притежава — каза Ема. — Отвлече Анабел… а книгата е у
нея.
— Имаме шпиони в Двора, разбира се — каза Нене. — Анабел действително е при него,
но отказва да му даде Черната книга, а понеже знае истинското му име, той не може да я
принуди.
— Тогава защо не си тръгне от Двора? — попита Джулиън.
— Това не мога да ти кажа — отвърна Нене. — Единствено онова, което прави
кралицата. Не смята обещанията, които ви даде, за обвързващи, защото книгата, която й
донесохте, е копие, а не оригиналът.
— Това е нелепа формалност — заяви Ема.
— Царството на феите се върти около нелепи формалности — каза Нене. — Кралицата
прави онова, което иска. Такава е природата на елфите.
— Но защо иска да даде книгата на краля? Та тя го мрази! Каза, че не иска тя да попадне
в ръцете му… — започна Ема.
— Действително каза, че иска да я опази от ръцете му. — Джулиън беше пребледнял. —
Но не каза, че няма да му я даде въпреки това.
— Не — съгласи се Нене. — Не го направи.
Думите на кралицата отекнаха в главата на Ема. Черната книга е нещо повече от тъмна
магия. В нея има заклинания, които ще ми позволят да си върна пленника от Тъмния двор.
— Ще размени книгата за пленника в Двора на тъмните елфи, който и да е той — каза
Ема.
— Или тя.
— Той — рече Нене. — Пленникът е синът й.
Джулиън си пое рязко дъх.
— Защо не ни каза това досега? Ако бях знаел…
Нене го изгледа яростно.
— Не е лесно за мен да предам своята кралица! Ако не беше заради децата на сестра ми,
никога не бих…
— Очаквах кралицата да ни предаде — каза Джулиън. — Но не и да го направи толкова
скоро, нито по този начин. Трябва да е отчаяна.
— Защото се опитва да спаси детето си — рече Ема. — На колко години е?
— Не знам — отвърна Нене. — Открай време криеха Аш от нас. Не бих го разпознала,
ако го видя.
 — Кралят не може да сложи ръка на книгата. Кралицата каза, че почерня елфическите
земи с магия и изпълва реките с кръв. Представете си какво би сторил, ако притежаваше
Черната книга.
— Ако можем да вярваме на кралицата — изтъкна Джулиън.
— Доколкото знам, това е истината — рече Нене. — От Тъмния мир насам от земите на
тъмните елфи струи зло. Казват, че там е скрито могъщо оръжие, нещо, което се нуждае от
заклинанията на Черната книга, за да бъде събудено за живот. Нещо, което би могло да
изличи цялата елфическа магия.
— Трябва да отидем в Двора на тъмните елфи — заяви Ема. — Трябва да спрем
кралицата.
Очите на Джулиън блестяха. Ема знаеше точно какво си мисли. Че в Двора на тъмните
елфи беше Анабел, а Анабел беше пътят към отмъщението за смъртта на Ливи.
— Съгласен съм с теб. Можем да тръгнем след кралицата…
— Не можете да се движите толкова бързо, колкото кортеж елфически коне — каза
Нене. — Дори нефилимите не са в състояние да тичат толкова бързо. Трябва да я
пресрещнете, преди да е стигнала до кулата.
— До кулата? — повтори Ема.
— Единствената постоянна твърдина на тъмните елфи, мястото, където се оттеглят,
когато са обсадени. Укрепленията му нямат равни на себе си в елфическите земи, никой не е
в състояние да се изкатери по стените, нито да се справи с тръните, а тронната зала на върха
на кулата се охранява от алената стража. Трябва да се присъедините към кортежа, така че да
стигнете до кралицата, преди да е проникнала в кулата и да е станало твърде късно.
— Да се присъединим към кортежа? Та нали ще ни забележат! — възкликна Ема, ала
Нене вече бе откачила плаща, висящ до вратата, и го подхвърли на Джулиън.
— Облечи това. На Фъргюс е. Вдигни качулката. Никой няма да гледа отблизо. — След
това свали собствената си пелерина и я подаде на Ема. — А ти ще се дегизираш като мен. —
Изгледа я критично, докато Ема си намяташе пелерината, пристягайки я на врата. — Поне
косата ти е руса.
Джулиън беше изчезнал по стъпалата и когато се върна, носеше колана с оръжията си,
както и този на Ема. Плащът на Фъргюс — черен, с гарванови крила, блещукащи на гърдите
и качулката — го покриваше изцяло.
— Няма да тръгнем без тях.
— Дръжте ги под наметките си — предупреди ги Нене. — Очевидно е, че са
нефилимска изработка. — Тя ги огледа от горе до долу. — Също като вас. Е, ще направим
най-доброто, на което сме способни.
— Ами ако се наложи да избягаме от Земите на елфите? — попита Ема. — Ако успеем
да се доберем до Черната книга и трябва да се върнем в Идрис?
Нене се поколеба.
— Вече издаде елфически тайни — напомни й Джулиън. — Какво е една повече?
Нене присви очи.
— Променил си се. Мога само да се надявам, че е от скръб.
Скръб. Всички в Аликанте бяха решили, че именно скръбта бе променила държанието и
реакциите на Джулиън. В началото и Ема си беше помислила същото.
— Отидете при Водопада на Бранвен — каза Нене. — Под него ще откриете пътека,
отвеждаща в Аликанте. И ако издадете тази тайна някому, проклятието ми ще се стовари
върху вас.
Тя отвори вратата и те излязоха предпазливо в коридора.

* Обработка: ehobeho, shadow, 2020 *

Замъците от пясък открай време не задоволяваха Тави. Отегчаваха го. Обичаше да строи
онова, което наричаше пясъчни градове — редици квадратни пясъчни структури, оформени с
помощта на празни кутии от мляко, обърнати с отвора надолу. Те представляваха къщи,
магазини и училища, имаха дори табелки, направени от откъснатите предни части на
кибритени кутийки.
Дру се тътреше боса нагоре-надолу по плажа, помагайки на Тави да намира пръчки,
камъчета и мидени черупки, които щяха да се превърнат в улични лампи, стени и автобусни
спирки. Понякога откриваше парче морско стъкло, червено или зелено, или пък синьо, и го
мушваше в джоба на гащеризона си.
На плажа нямаше друг, освен тях с Тави. Наблюдаваше го с крайчеца на окото си, докато,
коленичил в мокрия пясък, той оформяше масивна стена около града си — след станалото с
Малкълм Дру нямаше намерение да го изпуска от очи нито за миг.
Ала по-голямата част от мислите й беше погълната от Марк и Ема, и Джулиън. Марк
отиваше в земите на феите, защото Джулиън и Ема бяха в опасност. Не беше казал точно
каква, но Дру бе сигурна, че е сериозна опасност. Нищо добро не идваше от това да отидеш в
земите на феите и Марк, Кристина и Кийрън нямаше да се втурнат да ги спасяват, ако
мислеха, че могат да се справят и сами.
Всички ме изоставят един по един — помисли си. — Първо Ливи, после Джулиън и
Ема, а сега Марк. Спря и зарея поглед към океана: искрящо сини вълни, които прииждаха и
се оттегляха. Някога гледаше океана, мислейки си, че нейде отвъд беше Хелън на своя остров
и брани магическите бариери на света. Помнеше смеха на сестра си, русата й коса и си я
представяше като валкирия, вдигнала копие на входа на света, за да не допусне нито един
демон да се промъкне.
А сега виждаше, че Хелън се натъжава всеки път щом я погледне, задето Дру не бе по-
дружелюбна, по-отворена за сестринско сближаване. Дру знаеше, че е така, но не можеше да
го промени. Нима Хелън не разбираше, че ако си позволеше да я обикне, по-голямата й
сестра щеше да се превърне в още някого, когото да изгуби?
— Идва някой — обади се Тави.
Гледаше надолу по брега, присвил синьо-зелените си очи срещу слънцето.
Дру се обърна и погледна натам. Едно момче крачеше по пустия бряг, съветвайки се с
малък предмет в ръката си, докато вървеше. Високо, слабо като тръстика момче, с буйна
черна коса, мургава кожа, която грееше на слънцето, и голи, покрити с руни ръце.
Дру изпусна мидените черупки, които държеше.
— Хайме! — изписка. — Хайме!
Той вдигна глава и като че ли едва сега я забеляза. Широка усмивка се разля по лицето
му и той затича по пясъка, докато не стигна до нея. Взе я в прегръдките си и я завъртя в кръг
с възторжен вик.
Дру все още помнеше странния сън, който й се беше присънил, преди Хайме да си
тръгне от Лондонския институт, в който бе попаднала някъде… струваше й се, че бе
царството на феите, но откъде би могла да знае? Беше се опитала да прогони мислите за
него, но сега, когато Хайме беше тук, бледият спомен се завърна… заедно с още други: как
той седи и гледа филми заедно с нея, как разговарят за семейството й, как я слуша.
— Радвам се да те видя отново, приятелко — каза Хайме и като я пусна на пясъка,
разроши косата й. — Наистина се радвам.
Изглеждаше уморен, неизразимо уморен, сякаш бе тичал, без да спира, откакто го беше
видяла за последен път. Под очите му имаше тъмни кръгове. Тави тичаше към тях, за да види
кой е дошъл, а Хайме я питаше дали все още пази ножа, който й беше дал, и Дру не можа да
спре усмивката си, първата истинска усмивка от Ливи насам.
Той се върна — помисли си. — Най-сетне някой, който не си беше отишъл… а вместо
това се беше върнал.

***

Промъкваха се по коридорите заедно с Нене, придържайки се в сенките. И Ема, и

Джулиън бяха вдигнали качулките си. Нене беше прибрала косата си под една шапчица и с
бричовете и широката си риза на пръв поглед приличаше на млад паж.
— Ами Фъргюс? — попита Ема.
Нене се усмихна мрачно.
— Вниманието му беше отвлечено от дриада, от онези, на които се възхищава най-
много. Млада фиданка.
— Ау — подхвърли Джулиън. — Трески.
Нене не му обърна внимание.
— Познавам го от много време и знам всичко за наклонностите му. Ще бъде зает още
дълго.
Бяха стигнали до полегат коридор, който се струваше познат на Ема. Усещаше нощния
въздух, идващ от другия му край, мириса на листа и мъзга, и есен. Зачуди се дали в земите на
елфите беше същият сезон, както у дома. Струваше й се, че е по-късно, сякаш есента вече бе
заскрежила елфическите земи.
Коридорът свърши рязко, излизайки на тучна поляна, под обсипано със звезди небе.
Високите дървета около нея сипеха червеникавокафяви и златни листа върху множество
елфически придворни и конете им.
Начело на кортежа върху бяла кобила, оседлана с дамско седло, беше кралицата. Бял
дантелен воал закриваше лицето и раменете й, бели ръкавици покриваха ръцете й. Червената
й коса се стелеше по гърба й. Придворните й, облечени в златна коприна и лъскаво кадифе,
бяха зад нея: повечето яздеха коне, но някои бяха възседнали огромни котки с меки лапи и
теснооки вълци с размерите на малки коли. Дриада със зелена кожа и изобилие от листа за
коса яздеше, сгушена в клоните на вървящо дърво.
Ема не можеше да престане да се оглежда с удивление наоколо. Беше ловец на сенки и
бе свикнала с магии, ала в сърцето на елфическите дворове имаше толкова странни неща, на
които да се диви.
Нене ги поведе през сенките натам, където нейният кон и този на Фъргюс ги чакаха,
заели мястото си в кортежа между едно духче, яздещо крилата мухоморка, и две елфически
девойки в червеникавокафяви рокли с еднакви черни коси, възседнали една кобила.
 Ема се метна на седлото на сивата кобила на Нене. Нене погали животното по врата с
обич.
— Името й е Силвърмейн. Бъди добра с нея. Тя може да се прибере сама у дома.
Ема кимна, докато Джулиън възсядаше червеникавокафявия жребец на Фъргюс.
— Как се казва? — попита, докато конят ровеше в земята и пръхтеше.
— Уидоумейкър15 — отвърна Нене и Джулиън изпръхтя.
— Кого превръща във вдовици? Онези, които го яздят, или онези, които не харесва?
— И двете. — Нене бръкна под плаща си, извади две кристални стъкленици, закачени
на сребърни верижки, и им ги подаде. — Носете ги около врата си — каза ниско. — И ги
дръжте близо до себе си.
Ема надяна послушно верижката около врата си. В стъкленицата с размера на палеца й
имаше бледозлатиста течност, проблясваща, когато я разклатеше.
— За какво служат?
— Ако изпаднете в опасност в Двора на краля, счупете горната част — каза Нене.
— Отрова ли е?
Джулиън звучеше любопитно, докато закопчаваше верижката около врата си.
Стъкленицата легна върху гърдите му.
— Не… ще ви направи невидими за тъмните елфи, поне за известно време. Не знам
колко дълго трае магията. Никога не съм била принудена да я използвам.
Цвърчащ гоблин с парче пергамент и внушително паче перо вървеше покрай кортежа и
отбелязваше имена. Хвърли бърз поглед към Ема и Джулиън.
— Лейди Нене, лорд Фъргюс. Всеки момент ще потеглим.
— Ние? — каза Джулиън отегчено и Ема примига, изумена от това колко много звучеше
като елф. — Да не би да идваш с нас, гоблине? Ще ти хареса ли една ваканция в Двора на
тъмните елфи?
Гоблинът присви очи срещу него.
— Добре ли сте, лорд Фъргюс? Звучите различно.
— Може би защото си мечтая за гоблинови глави, с които да украся беседката си. Махай
се.
Джулиън прицели един ритник в гоблина, който изсъска от уплаха и побърза да се
отдалечи, продължавайки надолу по редицата.
— Внимавай какви маски носиш, дете — каза Нене, — току-виж, изгубил си истинското
си лице.
— Фалшиво или истинско, все едно — отвърна Джулиън и улови юздите, докато
кортежът потегляше в нощта.

***

Преди Кит да успее да отговори на Тай, оживление в библиотеката ги накара да се

покажат иззад рафтовете.
Дру се беше върнала и стоеше до вратата със срамежлив вид, но и усмивка на лице.
Привлекателно тъмнооко момче, което изглеждаше като не толкова широкоплещеста версия
на Диего Росио Росалес, прегръщаше Кристина. Марк и Кийрън го гледаха с неспокойни
лица. В мига, в който Кристина го пусна, Хелън се приближи, за да се ръкува с него.
 — Добре дошъл в Лосанджелиския институт, Хайме. Благодаря ти, че се отзова толкова
бързо.
— Хайме Росио Росалес — тихо каза Тай на Кит.
— Намерих го на плажа и веднага го доведох — заяви Дру гордо.
Хелън изглеждаше озадачена.
— Но как го разпозна?
Дру размени поглед с Хайме, отчасти панически, отчасти примирено.
— Той остана няколко дни при мен, докато бяхме в Лондонския институт.
Всички изглеждаха слисани, макар Кит да не беше сигурен точно защо. Отношенията
между различните нефилимски семейства бяха безкрайно объркващи: на някои, като Ема,
Джейс и Клеъри, гледаха почти като на членове на семейство Блекторн, на други — не.
Трябваше обаче да отдаде заслуженото на Дру, задето беше успяла да скрие от всички факта,
че в стаята й има някой. Това издаваше талант за измама. Съчетан с уменията й с шперца,
говореше за престъпен уклон, на който Кит се възхищаваше.
— Искаш да кажеш, че е бил в стаята ти? — попита Марк невярващо и се обърна към
Хайме, който беше отстъпил назад, опирайки гръб в една от дългите маси. — Тя е само на
тринайсет!
Лицето на Хайме придоби изумен вид.
— Мислех, че е поне на шестнайсет…
Хелън си пое рязко дъх. Марк подаде раницата си на Кийрън, който я пое с объркан вид.
— Не мърдай от мястото си, Хайме Росалес.
— Защо? — попита Хайме подозрително.
Марк тръгна към него.
— За да те напердаша както трябва.
Като акробат Хайме се преметна заднешком, приземявайки се върху масата, откъдето
впери яростен поглед в Марк.
— Не знам какво си мислиш, че е станало, но нищо не се случи. Дру ми е приятелка,
независимо на колко години е. Това е всичко.
— Не разбирам — прошепна Тай в ухото на Кит, — защо Марк е ядосан?
Кит се замисли. Това бе едно от страхотните неща у Тай — караше те да проследиш
нишките на подсъзнателната логика, които се преплитаха под повърхността на обикновените
разговори. Предположенията и хипотезите, които хората си градяха, без дори да се замислят
защо, изводите, които си вадеха от някои думи и жестове. Кит не мислеше, че някога отново
ще взема тези неща за даденост.
— Нали знаеш как в книгите рицарите защитават честта на една дама? — прошепна в
отговор. — Марк смята, че трябва да защити честта на Друзила.
— Масата ще се счупи — каза Тай.
Имаше право. Краката на масата, върху която се беше покачил Хайме, се клатеха
заплашително.
Дру скочи между Марк и Хайме, разперила широко ръце.
— Спри — заяви яростно. — Не казах на Хайме на колко години съм, защото той ми е
приятел. Слушаше ме и гледаше филми на ужасите заедно с мен, и се държеше така, сякаш
онова, което казвам, е важно, и не исках да се държи с мен като с малко дете.
— Но ти си дете — каза Марк. — Не бива да се държи с теб като с възрастна.
— Държеше се с мен като с приятел. Може да съм малка, но не съм лъжкиня.
 — Казва ти, че трябва да й имаш доверие, Марк — обади се Кийрън.
Той рядко говореше, когато семейство Блекторн бяха наоколо. Кит се учуди, но не
можеше да не се съгласи.
Кристина мина покрай Марк и застана до Дру. Надали биха могли да изглеждат по-
различно, Кристина — в бялата си рокля, Дру — по гащеризон и тениска, но и двете имаха
еднакви упорити изражения.
— Марк — каза Кристина. — Разбирам, че се чувстваш така, сякаш в продължение на
години не си бил тук, за да защитиш семейството си. Но това не означава да им нямаш
доверие сега. Нито че Хайме е наранил Дру.
Вратата на библиотеката се отвори, беше Ейлийн. Никой, освен Кит, не я проследи с
поглед, докато прекосяваше стаята, за да прошепне нещо в ухото на Хелън. Никой, освен Кит,
не видя как изражението на Хелън се промени, как устните й побеляха.
— Дру ми е като малка сестра — заяви Хайме и Дру потръпна почти незабележимо.
Марк се обърна към сестра си.
— Извинявай, Дру. Трябваше да се вслушам в думите ти. — Вдигна поглед към Хайме и
очите му проблеснаха. — Вярвам ти, Хайме Росио Росалес. Но не мога да гарантирам какво
ще направи Джулиън, когато научи.
— Определено ме мотивирате да ви оставя да използвате Етернидад, за да отидете в
земите на елфите — подхвърли Хайме.
— Стига сте се дрънкали — отекна гласът на Хелън. — По-рано писах на леля ми Нене
в Двора на светлите елфи и тя току-що ми отговори. Каза, че Ема и Джулиън са били там…
но са си заминали. Току-що са потеглили от Двора на светлите елфи към Двора на тъмните
елфи.
Очите на Кийрън потъмняха.
— Но защо биха направили нещо такова? — попита Кристина.
— Не знам — отвърна Хелън. — Ала това означава, че имаме точно определено място,
където знаем, че ще бъдат.
Кийрън докосна меча на кръста си.
— Знам място на пътя между двата Двора, където бихме могли да ги пресрещнем. Ала
подминат ли го веднъж, може би ще бъде твърде късно. Ако ще го правим, трябва да тръгнем
още сега.
Хайме скочи от масата с лекотата на котка и зарови в раницата си.
— Нека ви дам Етернидад. Кристина, само ти можеш да го използваш, защото онзи,
който го прави, трябва да има кръвта на рода Росалес във вените си.
Кристина и Хайме си размениха поглед, който Кит не бе в състояние да разтълкува.
— С негова помощ можете да проникнете в царството на феите, както и да си тръгнете
от там, без да ви усетят — каза Хайме. — Няма обаче да ви защити, докато сте там.
С тези думи той подаде на Кристина нещо, което Кит зърна само за миг. Приличаше на
парче гладко дърво, извито в причудлива форма.
Кийрън и Марк вече си слагаха раниците. Дру беше отишла при Хелън, която
изглеждаше така, сякаш би искала да прегърне по-малката си сестра, но Дру не беше
достатъчно близо.
Нещо във вида им накара Кит да сложи ръка върху рамото на Тай. Усети топлината на
кожата му през тениската. Тай го погледна косо.
— Най-добре върви да се сбогуваш или да им пожелаеш леко пътуване — каза Кит
неловко.
Тай се поколеба за миг, а после отиде — ръката на Кит се плъзна от рамото му, сякаш
другото момче дори не я беше забелязало там.
Кит остана настрани, докато траеха сбогуванията, просълзените прегръдки,
прошепнатите обещания, разрошването на коса. Хелън се вкопчи в Марк толкова отчаяно,
сякаш никога нямаше да го пусне, докато Ейлийн отиде да доведе Тави, който си играеше в
стаята.
Хайме също остана настрани, макар да гледаше Кит с крайчеца на окото си и с
любопитно изражение, сякаш искаше да каже: Кой е този тип?
Когато Ейлийн се върна, Тави послушно прегърна всички, които заминаваха… дори
Кийрън, който изглеждаше сепнат и трогнат.
— Не се тревожи, мъничкият ми — каза, погалвайки го леко по косата.
А после настъпи моментът Тай и Марк да се сбогуват и Марк го докосна леко първо по
едната, а после по другата буза — елфическо сбогуване.
— Недей да умираш — каза Тай.
Усмивката на Марк изглеждаше пълна с болка.
— Няма.
Хелън протегна ръка към Тай и мъничката група, останала от семейство Блекторн, се
скупчи около нея, докато Кристина притискаше Етернидад до гърдите си. Определено беше
парче полирано дърво, видя Кит, извито по някакъв начин във формата на символа за
безкрайност — без начало и без край.
— Съберете се всички, които отивате в царството на феите — каза Хайме. — Трябва да
се докосвате.
Марк и Кийрън сложиха ръка върху раменете на Кристина, която изглеждаше дребничка
между тях. Марк потърка тила й с палец: успокояващ, почти разсеян жест, чиято интимност
изненада Кит.
Хайме явно също го забеляза и погледът му стана по-остър, ала единственото, което
каза, беше:
— Трябва да кажете на артефакта къде да ви отведе. Не искате да оставите той да
избере.
Кийрън се обърна към Кристина.
— Отиваме на Кръстопътя на Брам.
Кристина наведе очи, прокарвайки леко ръце по артефакта.
— Отведи ни до Кръстопътя на Брам.
Елфическата магия бе толкова тиха, помисли си Кит. Нямаше звук, шумотевица, ярки
магьоснически светлини. Между две поемания на дъх Марк, Кийрън и Кристина просто
изчезнаха.

***

Още една среща, помисли си Даяна. При това — извънредна: бяха я събудили рано
сутринта с огнено съобщение, призоваващо я на заседание на Съвета в Гард.
Гуин се бе опитал да я увещае да се върне в леглото, но тя бе прекалено притеснена.
Притесняваше се за Джия. За Ема и Джулиън. Знаеше, че Хорас се опитва да ги превърне в
пример за назидание, поставяйки ги под домашен арест, но те бяха още деца. Колко дълго
щеше да се проточи това наказание? И колко дълго щеше да издържи Джулиън далече от
братята и сестрите си?
Оставила бе Гуин с целувка и бе побързала да отиде в Гард, където бе открила ловци на
сенки от цял свят, не само жителите на Аликанте, да се стичат в Гард, чиито порти се
охраняваха от центуриони. Едва бе успяла да си намери място в предната част, близо до
Кадир Сафар от нюйоркските нефилими.
Когато вратите се затвориха, те останаха да се взират в подиум, който бе празен, с
изключение на един-единствен стол с висока дървена облегалка и маса, застлана с черна
драперия, която като че ли закриваше нещо неравно, от което по гърба на Даяна полазиха
тръпки. Каза си, че не бе възможно да е онова, на което прилича. Може би бяха просто
купчина оръжия.
Докато членовете на Съвета бавно заемаха местата си, в стаята се възцари тишина.
Хорас Диърборн, в пълно инквизиторско облекло, се качваше на подиума, следван от Мануел
и Зара в центурионски униформи. И двамата носеха дълги копия, върху които бяха издълбани
думите primus pilus.
— Първите копия — преведе Кадир.
Даяна го беше срещала и преди: обикновено тих мъж, който в продължение на години
беше вторият в командването след Мерис и все още оглавяваше нюйоркските нефилими.
Изглеждаше уморен и напрегнат, а мургавата му кожа имаше жълтеникав оттенък, който не
беше там преди.
— Означава, че са ги повишили до лична охрана на инквизитора и консула.
— И като стана дума за консула — прошепна Даяна в отговор, — къде е Джия?
Шепотът й бе подхванат и от другите, като искра в суха прахан, и много скоро целият
Съвет жужеше. Хорас вдигна ръка умиротворяващо.
— Добре дошли, нефилими. Нашият консул Джия Пенхалоу изпраща поздравите си. Тя е
в Елмазената цитадела, за да се посъветва с Железните сестри относно Меча на смъртните.
Той много скоро ще бъде изкован наново, което ще позволи съдебните процеси да бъдат
възобновени.
Шумът утихна до тихо мърморене.
— Злополучно съвпадение е, че двете срещи трябваше да се състоят в един и същи ден
— продължи Хорас, — ала времето е от жизненоважно значение. Трудно ще бъде да
проведем това заседание без Джия, но аз знам нейната позиция и ще бъда неин представител
тук.
Гласът му отекваше в Залата. Използва руна за усилване, помисли си Даяна.
— Последния път, когато се събрахме, обсъждахме по-строги закони, които да
регламентират търсенето на отговорност от долноземците. Нашият консул, в своята доброта
и щедрост на духа, поиска да отложим прокарването на такива закони… ала тези хора не
разбират от щедрост. — Лицето под оредяващата руса коса бе почервеняло. — Те разбират
единствено от сила! И ние трябва да направим ловците на сенки силни отново!
През Залата премина шепот. Даяна се огледа за Кармен, която се бе изказала така храбро
на предишното заседание, но не я откри никъде.
— За какво е всичко това? — прошепна на Кадир. — Защо ни е събрал и ни държи
тиради?
Лицето на Кадир беше мрачно.
 — Въпросът е накъде бие.
Даяна се вгледа изпитателно в лицата на Мануел и Зара, но не успя да разчете нищо
върху тях, освен самодоволство върху това на Зара. Това на Мануел беше безизразно като бял
лист хартия.
— От уважение към консула ни бях готов да приема подобно забавяне — продължаваше
Хорас, — но се случиха събития, които правят всяко по-нататъшно чакане невъзможно.
През редиците премина очаквателен шепот — за какво говореше?
Той се обърна към дъщеря си.
— Зара, покажи им зверството, което феите извършиха срещу нас.
С изражение на мрачно задоволство Зара прекоси подиума, отиде до масата и отметна
черната покривка, сякаш беше магьосник, изнасящ представление пред публика.
Стон на ужас премина през множеството. Даяна усети как й се повдига. Под
покривалото лежаха тленните останки на Дейн Ларкспиър, проснати върху масата като труп,
чакащ аутопсията си.
Главата му беше отметната назад, устата му — отворена в безмълвен вик. Ребрата му
бяха натрошени, късчета бели кости и жълти сухожилия се подаваха между гротескните
рани. Кожата му беше съсухрена и пепелива, сякаш беше мъртъв от известно време.
Гласът на Хорас се извиси до вик:
— Пред себе си виждате един храбър млад мъж, изпратен на мирна мисия в царството
на феите, и ето какво ни върнаха те. Този обезобразен труп!
Ужасяващ писък раздра тишината. Жена с тъмната коса и тясното лице на Дейн
Ларкспиър се беше изправила на крака с вопъл. Елена Ларкспиър, осъзна Даяна. Едър мъж с
разкривено от потрес и ужас лице я държеше в прегръдките си.
Даяна усети, че й се повдига. Не беше харесвала Дейн Ларкспиър, ала той беше просто
дете и мъката на родителите му беше истинска.
— Така избраха да съобщят на родителите му? — Гласът на Кадир беше пропит с
горчилка. — Това е театър. Диърборн открай време е повече шоумен, отколкото политик.
От другата страна на пътеката Ласло Балог им хвърли гаден поглед. Не бе официално
член на Кохортата, доколкото Даяна знаеше, но определено им симпатизираше.
— А то наистина е било обезобразено! — извика Зара с искрящи очи. — Вижте следите
от ухапване, дело на келпита! Може би дори подпомогнати от вампири или върколаци…
— Престани, Зара — измърмори Мануел.
Никой обаче като че ли не забеляза изблика на Зара — сред множеството се беше
възцарил хаос. Ловци на сенки ругаеха на дузина различни езици. Даяна усети как я обзема
ледено отчаяние.
— И това не е всичко… през последните няколко дни още долноземски престъпления
излязоха наяве — заговори Хорас отново. — Група храбри центуриони, верни на
нефилимското си потекло, откриха един принц на тъмните елфи да се крие в Сколоманса. —
Той се обърна към Зара и Мануел. — Доведете предателите!
— Не така правим нещата — прошепна Даяна. — Не така се държат ловците на сенки,
не по този начин търсим отговорност от събратята си за техните постъпки…
Млъкна, преди Кадир да успее да отговори. Зара и Мануел бяха изчезнали в един от
коридорите зад подиума и сега се върнаха заедно с Тимоти Рокфорд. Между тях крачеха
няколко ученици, които Даяна познаваше: Диего Росалес, Раян Мадуабучи и Дивя Джоши.
Ръцете им бяха завързани на гърба, устните им — затворени с руни за мълчание, руни,
които обикновено носеха единствено Мълчаливите братя. Очите на Даяна срещнаха тези на
Диего и видяха в тях неподправен страх.
— Руни за мълчание — каза Кадир с отвращение, докато Залата изригваше от
крясъци. — Представи си да се отнасят с теб по този начин и да ти затворят устата… да
нямаш възможност да се защитиш.
Даяна скочи на крака.
— Какво правиш, Хорас! Това са деца! Нефилимски деца! Наше задължение е да ги
защитаваме!
От руната за усилване на гласа, подразненото изсъскване на Хорас отекна в
помещението.
— Да, те са наши деца, нашата надежда за бъдещето! А снизхождението ни към
долноземците ги е превърнало в лесна плячка за измама. Тези заблудени души помогнаха на
един елфически „принц“ да избяга от Сколоманса, след жестокото му нападение над друг от
най-обещаващите ни млади умове.
Стаята утихна. Даяна и Кадир си размениха объркани погледи. За какво говореше?
Мануел стрелна очи наляво, като се подсмихваше.
Миг по-късно се появи Гладстоун, полуносейки момиче в окъсана рокля, върху чиито
рамене беше наметнат центурионски плащ.
Беше Саманта Ларкспиър. Черната й коса падаше на клечки пред лицето, очите й се
стрелкаха напред-назад като насекоми. Ръцете й бяха извити като хищни нокти до тялото й,
тя протегна една към множеството, сякаш пъдеше мухи.
Даяна имаше чувството, че ще повърне.
Мануел тръгна към нея, сключил нехайно ръце зад гърба си.
— Саманта Ларкспиър — каза и от множеството се изтръгна стон, когато осъзнаха, че
това бе сестрата на мъртвото и осакатено момче върху масата. — Разкажи ни за принц
Кийрън.
Саманта заклати глава напред-назад и косата й се люшна.
— Не, не! Такава ужасна болка! — изстена тя. — Не ме карай да мисля за принц
Кийрън!
— Горкото момиче — подхвърли Ласло Балог на висок глас. — Травматизирано от
долноземци.
Даяна видя как Диего клати глава, а Раян се мъчи да каже нещо, но не можеше да издаде
нито звук. Дивя просто се взираше каменно в Мануел, омразата й бе видима във всяко
потрепване на лицето й.
— Навярно би искала да говориш с пленниците — предложи Мануел на Саманта с глас
като мазна милувка. — Онези, които оставиха принц Кийрън да избяга?
Саманта се дръпна от Диего и останалите с разкривено лице.
— Не! Дръжте ги настрани от мен! Не им позволявайте да ме гледат!
Даяна се отпусна на мястото си. Каквото и да се беше случило със Саманта, сигурна бе,
че не е по вина на Кийрън и останалите, ала усещаше настроението на множеството:
неподправен ужас. Никой нямаше да поиска да чуе как ги защитават.
— Господи, какво ще направи? — прошепна тя на себе си. — Какво ще направи Хорас
на Диего и останалите?
— Ще ги хвърли в затвора — отвърна Кадир мрачно. — Ще ги използва за назидание. Не
може да бъдат съдени сега, когато Мечът на смъртните е счупен. Хорас ще ги остави там, за
да вдъхне омраза и страх. Пример, който да посочва всеки път щом политиката му бъде
поставена под въпрос. Вижте какво се случи.
На подиума Саманта хлипаше. Мануел я беше взел в прегръдките си, сякаш за да я
утеши, ала Даяна виждаше силата, с която я стискаше. Опитваше се да я удържи, докато
множеството настояваше с викове Хорас да говори.
Той пристъпи напред и усиленият му глас се извиси над шумотевицата, докато Зара
гледаше с гордо удоволствие.
— Не можем да допуснем още млади ловци на сенки да страдат и умират! — провикна
се той и множеството изригна във викове на съгласие.
Сякаш Диего и Дивя, и Раян не бяха млади ловци на сенки. Сякаш не страдаха.
— Не можем да допуснем нашият свят да ни бъде отнет — продължи Хорас, а пръстите
на Мануел се впиха в раменете на Саманта. — Време е да поставим нефилимите на първо
място! — Хорас вдигна тържествуващо свити юмруци. — Кой ще се присъедини към мен в
това да гласуваме за регистрирането на всички долноземци?
Ревът на множеството беше като река, излязла от коритото си, помитаща всички
надежди на Даяна.
13
Вавилон
Сърпът на луната беше съвсем тънък, ала многоцветните звезди на елфическото царство
огряваха небето като огньове, осветявайки кортежа на кралицата, докато той криволичеше
през притихналите земи, през зелени хълмове и широки поля.
Понякога прекосяваха реки, в които течеше кръв, и краката на конете почервеняваха от
алената течност, плискаща се около тях. Друг път минаваха през местности, поразени от
мора — призрачни лунни пейзажи от сиво и черно. Елфите шепнеха и цвърчаха неспокойно
всеки път щом поредният участък мъртва земя изникнеше пред тях, ала Ема така и не
успяваше да различи какво точно казват.
Докато започнат да чуват шума, Ема беше полузаспала на гърба на Силвърмейн.
Събудиха я далечна музика и викове. Тя примига, полубудна, и придърпа качулката си надолу.
Наближаваха кръстопът, първия, който беше видяла тази нощ. Гъста мъгла ги обгръщаше
и закриваше пътя напред. Там, където пътищата се пресичаха, растяха групички високи
дървета, от чиито клони висяха празни железни клетки. Ема потрепери. Бяха достатъчно
големи, за да поберат човешко същество.
Хвърли поглед към Джулиън. Той седеше нащрек върху Уидоумейкър, тъмната му коса
беше скрита под качулката на плаща на Фъргюс. Виждаше се само късче от кожата му, като
луната над главите им.
— Музика — каза той тихо, подкарвайки коня си до нейния. — Вероятно наближаваме
някое веселие.
Оказа се прав. В мига, в който подминаха кръстопътя, гъстата мъгла се разсея и
музиката се усили — гайди и цигулки, и подобни на флейти мелодични инструменти, които
Ема не познаваше. Върху поляната на север от пътя се издигаше огромна шатра, покрита с
коприна и украсена със знамето с прекършената корона на краля на тъмните елфи.
Около нея имаше необуздано танцуващи фигури. Повечето изглеждаха голи или почти
голи, облечени в прозирни дрипи. Не беше кой знае какъв танц, те като че просто се гърчеха
заедно, като се кискаха, и влизаха и излизаха с плискане от голямо езеро, обградено със
сребристи камъни. Белите изпарения се рееха над водата и замъгляваха, без обаче да
покриват изцяло голите тела в нея.
Ема се изчерви, най-вече защото Джулиън беше там, и извърна очи. Момичетата (трябва
да бяха сестри) на червеникавокафявата кобила зад нея се изкискаха, играейки си с
панделките на шиите си.
— Веселието на принц Обан — каза едното. — Не може да е друго.
Сестра й придоби замечтано изражение.
— Де да можехме да отидем, ала кралицата нима да одобри.
Ема хвърли поглед назад. Чувала бе Марк да говори за веселията на феите, сякаш бяха
нещо повече от разюздани празненства. Бяха начин за призоваване на дива магия, казал бе
той. През тях минаваше ужасяващо подмолно течение, едва обуздано могъщество. Докато
гледаше към поляната, на Ема й беше трудно да се пребори с чувството, че някои от
смеещите се лица всъщност пищяха в агония.
— Напред. — Гласът на Джулиън я изтръгна от унеса. — Кулата на Тъмния двор.
Ема погледна и за миг я връхлетя замайващ спомен: рисунката върху стената в стаята на
Джулиън с кулата, обвита от трънливи храсти. Пред тях тъмносива кула се извисяваше от
хълмовете и сенките. Виждаше се единствено върхът й. Около нея, покрита с остри шипове,
които можеха да се различат дори от толкова далече, се издигаше внушителна стена от тръни.

***

— Е, това беше — каза Хелън със странно глух глас. Седеше начело на масата в
библиотеката. Ейлийн се намръщи и сложи ръка на гърба й. — Заминаха.
Дру се опита да улови очите на Хайме, но той не гледаше към нея. Беше хвърлил
любопитен поглед към Кит и Тай, а сега пристягаше каишките на раницата.
— Не може да си тръгнеш — каза Дру, мъничко отчаяно. — Сигурно си толкова
уморен…
— Добре съм.
Все така не я поглеждаше. Дру се чувстваше окаяно нещастна. Не беше възнамерявала да
го излъже. Просто никога не беше споменала възрастта си, защото се беше страхувала, че ще
я помисли за глупаво хлапе. А после Марк му се беше разкрещял за това.
— Не, Дру има право. — Хелън се усмихна с усилие. — Остани поне за вечеря.
Хайме се поколеба. Докато той стоеше, въртейки нерешително връзките на раницата си,
Кит и Тай минаха покрай него. Тай подхвърли, че щели да се качат на покрива, Кит помаха и
те излязоха от библиотеката. Обратно в техния личен свят, помисли си Дру. Тай никога
нямаше да я допусне в него… никога няма да допусне някой да заеме мястото на Ливи.
Не че Дру искаше това. Тя просто искаше да бъде приятелка с брат си. Така както Хелън
просто иска да бъде приятелка с теб, обади се едно дразнещо гласче в главата й. Тя не му
обърна внимание.
— Ейлийн готви много вкусно — каза вместо това.
Ейлийн направи физиономия, но тя не й обърна внимание. Хайме беше много слаб…
по-слаб, отколкото когато го беше видяла в Лондон. Несъмнено беше гладен. Може би, ако
успееше да го убеди да остане, би могла да му обясни…
Разнесе се звук като от тиха експлозия и Дру изписка. Един плик падна от тавана и
тупна върху масата, а във въздуха се изви струйка дим.
— Адресирано е до теб, миличка — каза Хелън, подавайки плика на Ейлийн. — Ейлийн
Пенхалоу, глава на Института.
Ейлийн се намръщи и го отвори. Лицето й се обтегна и тя прочете на глас:

Ейлийн Пенхалоу:
Съгласно решението, прието на последното заседание на Съвета, състояло се в
Аликанте, влиза в сила Регистър на долноземците. Ръководители на институти,
ваша отговорност е да се погрижите всички долноземци във вашия регион да бъдат
регистрирани и да получат идентификационен номер. Ще ви бъде изпратен печат,
който да използвате при регистрацията, с мастило, видимо единствено на
магическа светлина.
Долноземците трябва да бъдат готови да покажат документите си във всеки
един момент. Списъкът с всички регистрирани лица трябва да бъде представен на
инквизитора. Пропускът да бъде сторено това може да доведе до отнемане на
 привилегии или призоваване обратно в Аликанте. Dura lex, sed lex. Законът е суров,
но е закон. В тези смутни времена, на всички трябва да бъде търсена отговорност.
Благодаря ви за разбирането.
Хорас Диърборн
NB: Съгласно новата ни политика на търсене на отговорност, на всички глави
на институти се съобщава, че предателите Диего Росалес, Дивя Джоши и Раян
Мадуабучи очакват да бъдат осъдени в Гард за подпомагане бягството на издирван
долноземец. Процесът ще се състои веднага щом Мечът на смъртните бъде изкован
наново.

Разнесе се трясък. Хайме беше изпуснал раницата си. Друзила понечи да я вдигне, но
той я изпревари.
— Това копеле Диърборн — каза с побелели устни. — Брат ми не е предател. Той е
болезнено честен, добър… — Погледът му се плъзна по поразените лица наоколо. — Какво
значение има? — прошепна. — Никой от вас не го познава.
Хелън понечи да се изправи.
— Хайме…
Той изхвърча от библиотеката. Миг по-късно Дру се втурна след него.
Беше бърз, но не познаваше къщата, нито начина, по който входната врата заяждаше.
Настигна го, докато се мъчеше да я отвори.
— Хайме!
Той вдигна ръка.
— Недей. Трябва да вървя, Друзила. Той ми е брат, не разбираш ли?
— Знам. Но моля те, бъди внимателен. — Тя заровичка в колана си и му подаде нещо.
Ръката й трепереше. — Вземи камата си. Нуждаеш се от нея повече, отколкото аз.
Той се взря в оръжието, което Дру държеше. Беше й го подарил, оставил го бе в стаята й
в Лондонския институт, когато си тръгна. Златна ловджийска кама, гравирана с рози.
Улови нежно ръката й и затвори пръстите й над камата.
— Твоя е. Подарък.
— Означава ли това, че все още сме приятели? — попита Дру със слабичко гласче.
Мимолетната му усмивка беше тъжна. Дръпна бравата и този път вратата се отвори.
Хайме се мушна през нея, минавайки покрай Дру, и изчезна в сенките.
— Дру? Добре ли си?
Дру се обърна, търкайки яростно парещите си очи. Не искаше да плаче пред Хелън… а
наистина беше Хелън, застанала на най-долното стъпало на главното стълбище и вперила
разтревожени очи в нея.
— Не е нужно да се безпокоиш за мен — каза с разтреперан глас. — Знам, че според теб
е глупаво, но той беше първият ми истински приятел…
— Не мисля, че е глупаво!
Хелън прекоси стаята с бързи крачки. Гърлото на Дру я болеше така, че й беше трудно
да говори.
— Струва ми се, че всички си отиват — прошепна тя.
Толкова отблизо, Хелън изглеждаше дори още по-слаба и хубава и миришеше на
портокалов цвят. Ала за първи път не изглеждаше далечна, като звезда високо в небето.
Изглеждаше притеснена, разтревожена и съвсем достъпна. Дори имаше петно от мастило
върху ръкава си.
— Знам как се чувстваш. Толкова ми липсваше, докато бях на остров Врангел, че не
можех да дишам. Непрекъснато мислех за всичко, което пропускам, как порастваш, всички
малки неща, и когато те видях в Залата на Съвета, непрекъснато си мислех…
Дру се приготви да го посрещне.
— … колко си красива. Толкова много приличаш на мама. — Хелън подсмръкна. —
Обичах да я гледам как се приготвя да излезе. Беше толкова бляскава, притежаваше такъв
стил… единственото, което на мен ми идва на ума да облека, са дънки и тениска.
Дру я зяпна изумено.
— Аз ще остана — заяви Хелън яростно. — Никога вече няма да те изоставя.
Протегна ръце към Дру и тя кимна едва забележимо. Хелън я прегърна и я притисна до
себе си. Дру опря чело до сестра си и най-сетне си позволи да си спомни как Хелън я взема
на ръце, когато беше съвсем малка, как я върти, докато тя се смее, как връзва панделки в
косата й и намира изгубените й обувки, забравени на плажа. Сега си пасваха различно от
тогава, помисли си Дру, докато на свой ред обвиваше ръце около нея. Имаха различен ръст и
очертания, бяха различни хора от онези, които бяха някога.
Ала въпреки че си пасваха по различен начин, все още си пасваха като сестри.

***

Изобщо не беше като пътуване с Портал, нямаше оглушителен шум, нито усещане, че те
вдига торнадо и те завърта бясно. В един момент Кристина стоеше в библиотеката, в
следващия беше насред зелена поляна, с Марк и Кийрън от двете й страни, и музика,
изпълваща въздуха.
Марк свали ръка от рамото й, Кийрън също. Тя прибра артефакта в раницата си и я
метна на гърба си, пристягайки презрамките, докато момчетата се оглеждаха удивено
наоколо.
— Веселие — каза Марк невярващо, — озовали сме се насред веселие.
— Е, не точно насред — отбеляза Кийрън и строго погледнато, имаше право: намираха
се в края на поляна, пълна с въртящи се, танцуващи фигури. Опънати бяха шатри, една от
които, по-голяма от останалите, беше украсена с коприна.
— Мислех, че отиваме на Кръстопътя на Брам? — каза Кристина.
— Близо сме. — Кийрън посочи от другата страна на поляната и Кристина видя два
пътя да се пресичат, заобиколени от огромни дъбове. — Мястото, където се срещат земите на
светлите и тъмните елфи.
— Кой е Брам? — попита Кристина.
— Бил е кралят преди моя баща, много отдавна — отвърна Кийрън и посочи към южния
път. — Ема и Джулиън ще дойдат оттам. Земите на светлите елфи. Всеки официален кортеж
трябва да мине през кръстопътя.
— Значи, трябва да отидем там. Ще се наложи да минем през веселието. — Марк се
обърна към Кийрън. — Дегизирай се, принц Кийрън.
Кийрън го изгледа мрачно. Кристина, която не искаше да губят никакво време, разкопча
раницата му, извади навито на руло наметало и му го подаде. Кийрън го обви около себе си,
вдигайки качулката.
 — Дегизиран ли съм?
Кристина все още можеше да види синьо-черна коса под ръба на качулката, но се
надяваше никой да не се загледа толкова отблизо. Направеха ли го, лесно щяха да забележат,
че Кийрън е принц. Личеше си в стойката, в движенията, в изражението на лицето му.
Марк трябва да си беше помислил същото, защото се наведе, взе шепа кал и я втри
решително в учуденото лице на Кийрън, оставяйки петна по бузата и носа му.
Кийрън определено не беше във възторг. Изгледа го сърдито.
— Направи го, защото ти хареса.
Марк се ухили като малко момченце и хвърли остатъка от калта настрани. Кийрън
потърка носа си, все така гледайки сърдито. Но сега действително не приличаше толкова на
принц.
— Престани — каза тя.
— Благодаря ти — рече Кийрън.
Кристина се усмихна и като грабна шепа кал, мацна малко върху другата му буза.
— Трябва да е равномерно.
Марк се разсмя, а Кийрън изглеждаше възмутен в продължение на няколко секунди,
преди да се предаде и също да се разсмее.
— А сега да не губим повече време — заяви Кристина леко съжалително.
Искаше й се да можеха да останат тук заедно и да не се включат във веселието.
Само че нямаха избор. Поеха напред и се сляха с веселието, минавайки през място,
където доста от танцьорите вече се бяха строполили изтощени на земята. Момче с размазана
по лицето сребриста боя и бричове на райета седеше и се взираше в упоен унес в ръцете си,
които размахваше бавно пред себе си. Минаха покрай езерце с гореща вода, обвито в мъгла.
Хлъзгави тела се виждаха в дупките в парата. Кристина усети как бузите й пламват.
Продължиха напред и множеството се затвори около тях като ластарите на увивни
растения. Изобщо не приличаше на веселието, което Кристина беше видяла предишния път,
когато беше в земите на елфите. Онова бе многолюдно парти с танци. Това тук повече
приличаше от картина на Бош. Група елфически мъже се биеха, горната половина на телата
им, гола и хлъзгава от кръв, искреше на лъчите на слънцето. Едно келпи пируваше хищно с
трупа на мъртво брауни, чиито отворени очи се взираха невиждащо в небето. Голи тела
лежаха преплетени в тревата, крайниците им се движеха бавно. Гайди и цигулки пищяха, а
въздухът миришеше на вино и кръв.
Минаха покрай великан, лежащ в безсъзнание в тревата. Огромното му тяло беше
покрито със стотици пиксита, които се стрелкаха и танцуваха като разбушувано море. Не,
даде си сметка Кристина, не танцуваха. Те…
Извърна поглед с пламнали бузи.
— Това е дело на брат ми. — Кийрън се взираше мрачно в най-голямата шатра, онази,
която носеше герба на Тъмния двор. В нея беше поставен подобен на трон стол, украсен с
пищна дърворезба, ала беше празен. — Принц Обан. Неговите веселия са прословути със
своята продължителност и поквара. — Той се намръщи, когато групичка голи акробати в
едно дърво наблизо задюдюкаха. — В сравнение с него Магнус Бейн прилича на
целомъдрена монахиня.
Марк изглеждаше така, сякаш току-що бе чул, че има друго слънце, което е девет
милиона пъти по-горещо от това на земята.
— Никога не си споменавал Обан.
 — Срамувам се от него — отвърна Кийрън.
Един клон се счупи над главите им и на земята пред тях тупна кон с размерите на
гоблин, носещ колан за жартиери. Имаше вълнени чорапогащи с бримки и златни
предпазители за копита.
— Разбирам защо — отбеляза Марк, докато конят се отдалечаваше, като поскубваше
трева и грижливо избягваше оплетените тела в храсталаците.
Танцьори минаха, въртейки се покрай Кристина, и образуваха обръч около едно
украсено с панделки дърво, ала никой от тях не изглеждаше така, сякаш се забавлява. Лицата
им бяха безизразни, очите им — широко отворени, ръцете им се мятаха. От време на време
някой пиян елфически рицар издърпваше една от танцьорките от обръча и я смъкваше в
тревата. Кристина потрепери.
От върха на дървото висеше клетка, в която имаше прегърбена фигура, бяла и слузеста
като белезникав гол охлюв, тялото й беше надупчено като от шарка. Прилича на демон
ейдолон в истинската си форма, помисли си Кристина. Но защо му бе на един елфически
принц да държи демон ейдолон в клетка?
Изсвири рог. Музиката беше станала по-пронизителна, почти злокобна. Кристина отново
погледна към танцьорите и изведнъж осъзна, че бяха омагьосани. Спомни си последния път,
когато беше на елфическо веселие, как беше запленена от музиката, но сега не се чувстваше
по този начин и благодари мълчаливо на Етернидад.
Чела бе за елфически веселия, където поканените смъртни били принуждавани да
танцуват, докато костите на стъпалата им се раздробели на парченца, но не знаеше, че това
бе нещо, което елфите причиняват и един на друг. Красивите млади момичета и момчета в
кръга бяха принуждавани да танцуват до изнемога, горната част на телата им рухваше, докато
краката им се движеха неуморно в ритъма.
Кийрън беше придобил мрачно изражение.
— Чуждата болка доставя удоволствие на Обан. Това са бодлите на неговите рози,
отровата в цветовете на веселието и даровете му.
Кристина направи крачка към танцьорите, загрижена.
— Те всички ще умрат…
Кийрън я улови за ръкава, придърпвайки я към себе си и Марк.
— Кристина, недей. — Звучеше искрено притеснен за нея. — Обан ще ги остави да
живеят, след като ги унижи достатъчно.
— Как може да си сигурен? — попита Кристина.
— Те са дворяни. Ще загази пред баща ми, ако ги убие всичките.
— Кийрън е прав — обади се Марк, лунните лъчи посребряваха косата му. — Не можеш
да ги спасиш, Кристина. А ние не бива да се бавим тук.
Макар и неохотно, Кристина ги последва, докато те си пробиваха забързано път през
множеството. Въздухът беше пълен със сладък, дразнещ гърлото пушек, който се смесваше с
парата от езерцата, пръснати тук-там.
— Принц Кийрън. — Елфическа жена с коса като цвят на глухарче се приближи до тях.
Носеше рокля от бели влакна, а очите й бяха зелени като стъбълца. — Идваш при нас
предрешен.
Ръката на Марк се беше спуснала към колана с оръжията, ала Кийрън направи бърз
успокояващ жест.
— Мога да ти имам доверие да опазиш тайната ми, нали?
 — Ако ми кажеш защо един принц на тъмните елфи идва предрешен на веселието на
брат си може би.
Зелените очи на жената бяха проницателни.
— Търся приятел — отвърна Кийрън.
Очите на жената се плъзнаха първо по Кристина, а после по Марк и устата й се разтегли
в усмивка.
— Струва ми се, че вече имаш няколко.
— Достатъчно — заяви Марк. — Принцът ще продължи, без да бъде възпрепятстван.
— Сега, ако търсеше любовна отвара, би могъл да дойдеш при мен — продължи
елфическата жена, без да обръща внимание на Марк. — Ала кой от тези двама нефилими
обичаш? И кой от тях обича теб?
Кийрън вдигна предупредително ръка.
— Достатъчно.
— А, разбирам, разбирам. — Кристина се зачуди какво ли разбира. — Няма любовна
отвара, която би могла да помогне с това. — Очите й танцуваха. — В земите на елфите може
да обичаш и двамата и да бъдеш обичан от двамата. Не би имал никакви неприятности. Ала в
света на Ангела…
— Казах, достатъчно! — Кийрън пламна. — Какво е нужно, за да сложиш край на този
тормоз?
Елфическата жена се засмя.
— Целувка.
С подразнен вид, Кийрън наведе глава и я целуна лекичко по устните. Кристина усети
как се напряга, стомахът й се сви. Не беше приятно усещане.
Даде си сметка, че до нея Марк също се беше напрегнал, но никой от тях не помръдна.
Елфическата жена се отдръпна, намигна и потъна в множеството с лека стъпка.
Кийрън избърса устни с опакото на дланта си.
— Казват, че целувка от принц носи добър късмет — обясни. — Очевидно дори от
принц, изпаднал в немилост.
— Не беше нужно да го правиш, Кийр — каза Марк. — Можехме да се отървем от нея.
— Не и без да се вдигне шум — отвърна Кийрън. — А подозирам, че Обан и хората му са
някъде тук в множеството.
Кристина погледна към шатрата. Кийрън беше прав — все още беше празна. Къде беше
принц Обан? Сред съвкупяващите се двойки в тревата? Отново поеха през поляната.
Разноцветни лица изникваха от мъглата пред Кристина, разкривени в гримаси, веднъж дори
й се стори, че зърва Мануел, и си спомни как Ема беше принудена да види баща си
последния път, когато бяха тук. Потрепери и когато отново погледна, изобщо не беше
Мануел, а елф с тялото на мъж и лицето на мъдра стара котка с примигващи златни очи.
— Нещо за пиене, лейди и господа? Пиво, което да ви охлади след танците? — каза
елфът с котешко лице с мек, гукащ глас.
Кристина зяпна, връхлетяна от спомен. Марк й беше купил питие от този елф на
веселието, където беше отишла с него. И тогава елфът държеше същия златен поднос с чаши
върху него. Дори оръфаният му едуардиански костюм беше същият.
— Нищо за пиене, Том Тилдръм, кралю на котките. — Гласът на Кийрън беше остър, но
очевидно познаваше елфа котка. — Трябва да открием кортеж на светлите елфи. Можеш да
спечелиш няколко монети, ако ни заведеш до пътя.
 Том изсъска ниско.
— Закъснели сте. Кортежът на кралицата мина оттук преди час.
Марк изруга и отметна качулката си назад. Кристина дори не можа да се изненада, че
обикновено благият Марк ругае, имаше чувството, че в гърдите й беше зейнала дупка. Ема.
Ема и Джулс.
— Дай ми нещо за пиене, Том — каза Марк и грабна чаша рубиненочервена течност от
подноса.
Кийрън протегна възпиращо ръка.
— Марк! Знаеш, че не бива!
— Това е просто плодов сок — каза Марк, без да откъсва очи от Кристина.
Тя се изчерви и извърна поглед, докато той пресушаваше чашата. Миг по-късно се свлече
на земята, а очите му се извъртяха назад.
— Марк! — ахна Кристина, хвърляйки се на земята до него.
Несъмнено беше в безсъзнание, но също така несъмнено дишаше. Всъщност похъркваше
леко.
— Но това бе само плодов сок! — възмути се тя.
— Обичам да предлагам голям избор от напитки — каза Том.
Кийрън коленичи до Кристина. Качулката му беше паднала назад и Кристина видя
тревогата върху лицето му, докато докосваше леко гърдите на Марк. Калните петна върху
бузите му караха очите му да изпъкват.
— Том Тилдръм — каза с обтегнат глас. — Тук не е безопасно.
— Не и за вас, защото синовете на Тъмния крал са се вкопчили за гърлата като котки —
отвърна Том Тилдръм, разкривайки за миг острите си резци.
— Значи, разбираш защо трябва да ни отведеш до пътя — каза Кийрън.
— И ако не го направя?
Кийрън се изправи на крака и въпреки мръсното му лице, от него се излъчваше властна
заплаха.
— Тогава ще издърпам опашката ти, докато не завиеш от болка.
Том Тилдръм изсъска, а Кийрън и Кристина се наведоха и вдигнаха Марк помежду си.
— Елате с мен тогава и побързайте, преди принц Обан да е видял. Няма да му хареса, че
ти помагам, принц Кийрън. Изобщо няма да му хареса.

***

Кит лежеше на покрива на Института, подложил ръце под главата си. Въздухът, долитащ
откъм пустинята, топъл и мек като одеяло, гъделичкаше кожата му. Ако обърнеше глава на
една страна, виждаше Малибу, низ от искрящи светлинки, проточил се по извивката на брега.
Това беше онзи Лос Анджелис, за който се пееше в песните, помисли си, и който
показваха по филмите — море и пясък, и скъпи къщи, съвършено време и въздух, мек като
прашец. Лос Анджелис, който той не познаваше, докато живееше с баща си в сенките на
смога и небостъргачите в центъра.
Обърнеше ли глава на другата страна, виждаше Тай, черно-бяла фигура, кацнала на ръба
на покрива. Ръкавите на суитшърта му бяха навити и той подръпваше оръфаните им крайчета
с пръсти. Черните му ресници, бяха толкова дълги, че Кит виждаше как ветрецът ги
раздвижва, сякаш полюшваше морска трева.
Усещането от това как сърцето му се обръща в гърдите му, вече бе толкова познато, че
Кит дори не го поставяше под въпрос, нито се чудеше какво значи.
— Не мога да повярвам, че Хипатия се съгласи с плана ни — каза той. — Смяташ ли, че
наистина възнамерява да го направи?
— Да — отвърна Тай, зареял поглед над океана. Облаци закриваха луната и океанът
сякаш изтегляше светлината, поглъщайки я в черните си недра. По ръба му, там, където
водата срещаше брега, минаваше бяла пяна, като панделка, която някой беше пришил. — В
противен случай не би ни изпратила пари. Особено пък омагьосани пари.
Кит се прозя.
— Така е. Когато някой магьосник ти изпрати пари, знаеш, че е сериозен. Гарантирам
ти, че ако не направим това, както обещахме, тя ще ни накара да й платим… ако не друго, то
поне парите.
Тай сви колене до гърдите си.
— Проблемът е, че трябва да се срещнем с Барнабас, а той ни мрази. Вече се уверихме в
това. Невъзможно е да се доближим до него.
— Може би трябваше да помислиш за това, преди да сключиш такава сделка — рече Кит.
За миг Тай придоби объркано изражение, а после се усмихна.
— Подробности, Уотсън. — Прокара ръка през косата си. — Навярно бихме могли да се
дегизираме.
— Според мен е най-добре да помолим Дру.
— Дру? Защо Дру? — Изражението на Тай стана недоумяващо. — Да я помолим какво?
— Да ни помогне. Барнабас не я познава. А тя действително изглежда доста по-голяма,
отколкото е в действителност.
— Не. Не Дру.
Кит си спомни лицето на Дру в библиотеката, докато говореше за Хайме. Слушаше ме и
гледаше филми на ужасите заедно с мен, и се държеше така, сякаш онова, което казвам, е
важно. Спомни си колко щастлива беше да се научи да използва шперц.
— Защо не? Можем да й имаме доверие. Тя е самотна и отегчена. Мисля, че би й
харесало да я включим.
— Не можем да й кажем за Шейд. — Тай беше блед като луната. — Нито за Черната
книга.
Така е — помисли си Кит. — Определено нямам намерение да посветя Друзила в план,
който се надявам да се провали, преди да е дал резултат.
Надигна се и седна.
— Не, не… определено не. Би било опасно за нея да знае за… за онова. Ще й кажем
просто, че се опитваме да се помирим с Пазара на сенките.
Тай извърна очи от Кит.
— Ти наистина харесваш Друзила.
— Мисля, че се чувства много самотна — отвърна Кит. — Това ми е познато.
— Не искам да се излага на опасност — каза Тай. — Не бива да бъде в опасност. — Той
подръпна ръкавите си. — Когато Ливи се върне, ще й кажа, че искам веднага да направим
парабатайската церемония.
— Мислех, че искаш да отидеш в Сколоманса? — рече Кит, без да се замисли.
Само ако можеше да види, че сега това не е невъзможно, пожела си Кит… и начаса се
намрази, задето го беше помислил. Естествено, че Тай нямаше да иска да погледне на
смъртта на Ливи като на каквото и да било освобождаване.
— Не — заяви Тай рязко. — Забрави ли, казах, че вече не искам да отида там. Освен
това не можеш да имаш парабатай в Сколоманса. Такива са правилата. А правилата са важни.
Кит изобщо не искаше да се замисля за това колко правила нарушават в този миг. Тай
очевидно беше потиснал мисълта за онова, което щеше да е нужно, за да съживят Ливи, но
тези неща никога не сработваха съвършено. Подръпваше силно ръкавите си, а пръстите му
трепереха лекичко.
Седнал малко зад него, Кит го докосна по рамото. Гърбът на Тай се изви, когато той се
приведе напред, но не избегна допира.
— Колко прозорци има предната фасада на Института?
— Трийсет и шест — отвърна Тай. — Трийсет и седем, ако броиш тавана, но той е
запечатан с хартия. Защо?
— Защото това харесвам у теб — каза Кит ниско и треперенето на Тай понамаля. —
Защото забелязваш всичко. Не забравяш нищо. Не пропускаш нищо и никого.

***

Ема отново бе започнала да се унася в сън, докато нощта напредваше. Събуди се, когато
конят й спря, и отметна лекичко качулката си назад, оглеждайки се наоколо.
Бяха стигнали до кулата. Съмваше се и на първите лъчи светлина единствената
постоянна твърдина на Тъмния двор приличаше по-малко на стенописа на Джулиън и повече
на нещо, излязло от кошмар. Плетът от тръни, който я ограждаше, по нищо не приличаше на
скромни розови храсти. Бодлите имаха цвета на стомана и бяха дълги поне трийсет
сантиметра. Тук-таме имаше нещо, което приличаше на огромни бели цветя. Стените на
кулата бяха гладки и тъмни като антрацит, без нито един прозорец.
Дъхът на Ема оставяше дири в мразовития въздух. Тя потрепери и се уви по-плътно в
пелерината на Пене, докато наоколо се надигаше мърморене, когато сънливият кортеж от
светли елфи започна да се събужда. Момичетата зад нея бърбореха за това какви стаи и
прием можеха да очакват от краля. До нея Джулиън беше неподвижен, държеше гърба си
изпънат, качулката закриваше лицето му.
Разнесе се силно дрънчене, като звън на камбана, и когато погледна напред, Ема видя,
че в трънливия плет има висока бронзова порта, чиито крила бавно се отваряха. От другата
страна зърна вътрешен двор и висока черна арка, въвеждаща в кулата.
Рицари на тъмните елфи в черни плащове стояха от двете страни на портата и спираха
всеки член на кортежа, преди да му позволяват да влезе в двора, където две редици тъмни
елфи образуваха шпалир покрай пътеката, водеща към вратата на кулата.
Пъстроцветните звезди започваха да избледняват и в тяхното отсъствие светлината на
изгряващото слънце хвърляше мътни златни сенки над кулата, мрачно красива като лъснато
дуло на пистолет. Около плета имаше затревена равнина, прошарена тук-таме с групички
глогини. Редицата светли елфи се люшна напред сред нисък ропот, надигнал се сред
изобилието от коприна и кадифе, крила и копита. Момичетата върху червеникавокафявата
кобила мърмореха: „Колко са бавни тук, в Нощния двор. Колко грубо е да ни карат да
чакаме“.
 Утринният въздух улови ръба на качулката на Ема, докато тя се обръщаше.
— Какво е това?
Едно от момичетата поклати глава.
— Кралят е подозрителен, естествено. Между двата Двора толкова отдавна цари вражда.
Ездачите проверяват всеки гост.
Ема замръзна.
— Ездачите на Манан?
Другото момиче се разсмя.
— Сякаш има други!
Джулиън се приведе към Ема и каза ниско:
— Невъзможно е да минем през портата заедно с останалите, без Ездачите да ни
разпознаят. Особено теб. Трябва да се махнем от тук.
Мястото, където Кортана обикновено висеше на гърба й, болеше като фантомен
крайник. Беше убила един от Ездачите с меча си… немислимо бе да не я помнят.
— Съгласна. Някаква идея как да го направим?
Джулиън погледна нагоре и надолу по редицата елфи, които не ги свърташе на едно
място. Тя се простираше от портата на кулата докъдето стигаше погледът в далечината.
— Не и в момента.
Някъде напред избухна спор. Дриадата в дървото се караше с двама гоблини. Всъщност
дребни кавги като че ли избухваха навсякъде. От време на време някой елфически рицар се
приближаваше лениво на коня си, за да въдвори ред, но никой като че ли не проявяваше
особен интерес към това да опази спокойствието.
Ема се взираше тревожно към хоризонта. Съмваше се и много скоро светлината щеше да
се усили, което надали щеше да подпомогне опита им да избягат. Биха могли да препуснат
към портата, но стражите щяха да им препречат пътя, ако се насочеха към плета, или ако се
опитаха да напуснат редицата, със сигурност щяха да бъдат забелязани.
В такъв случай приеми, че ще ви забележат, помисли си Ема. Обърна се към Джулиън
и се изпъна властно.
— Фъргюс, глупак такъв! — сопна се. — Кралицата изрично нареди да яздиш в края на
редицата!
„Какво?“ оформиха безмълвно устните на Джулиън.
Не помръдна и момичетата върху червеникавокафявата кобила се изкискаха.
Ема го удари леко по рамото и пръстите й се плъзнаха по гърба му изписвайки символ,
който и двамата знаеха. Означаваше: Имам план.
— Заплесна се по дриадата, нали? — каза на глас и впи пети в хълбоците на
Силвърмейн. Стреснат, конят тръгна в тръс. — Кралицата ще ти вземе главата заради това.
Идвай!
Кикот се разнесе откъм близките феи, докато Ема обръщаше коня си и поемаше към
края на процесията. След миг Джулиън я последва. Кикотът затихна зад тях, докато те яздеха
в тръс покрай редицата. Ема не искаше да привлича ненужно внимание, като язди прекалено
бързо.
За нейно облекчение, никой не проявяваше особен интерес. Докато те се отдалечаваха
от кулата, редът в процесията на светлите елфи все повече се влошаваше. Образуваха се
малки групички, които се шегуваха, смееха, играеха на карти. Никой от тях като че ли не го
беше грижа дали напредват към кулата, още по-малко пък какво се случва наблизо.
 — Насам — измърмори Джулиън.
Наведе се ниско над Уидоумейкър и конят препусна към групичка дървета наблизо. Ема
стисна здраво юздите на кобилата си, която се втурна след него. Светът прелиташе край нея
като неясно, размазано петно… тя галопираше, а това бе като да лети, копитата на коня
сякаш едва докосваха земята. Ема затаи дъх. Беше като ужаса и свободата на това да бъде в
океана, оставена на милостта на нещо много по-силно от нея. Качулката й падна назад и
вятърът я връхлетя, развявайки русата й коса като знаме.
Спряха от другата страна на дърветата, където елфите не можеха да ги видят. Ема
погледна към Джулиън, останала без дъх. Бузите му бяха почервенели от студения въздух. Зад
него хоризонтът се бе превърнал в ярко злато.
— Браво на нас — каза той и Ема не можа да потисне усмивката си, докато скачаше от
гърба на Силвърмейн.
— Ангелската ни магия може и да не действа тук, но все още сме ловци на сенки.
Джулиън също слезе от седлото.
Не беше нужно да изричат на глас, че не могат да задържат конете. Ема потупа леко
Силвърмейн по хълбока и кобилата препусна към изсветляващия хоризонт. Тя може да се
прибере сама у дома.
Уидоумейкър изчезна след нея като тъмно петно, а Ема и Джулиън се обърнаха към
кулата. Дългите сенки на зората се проточваха върху тревата. Кулата се издигаше пред тях, а
високият плет я опасваше като смъртоносна огърлица.
Ема погледна неспокойно тревата между техните дървета и плета. Нямаше никакво
прикритие и макар че бяха скрити от портата, всеки, който гледаше от кулата, щеше да ги
види да се приближават.
Джулиън се обърна към нея, отмятайки качулката си. Вече нямаше значение,
предположи Ема, дотук беше с преструвката, че е Фъргюс. Косата му беше разрошена и
овлажняла от пот заради качулката. Сякаш прочел мислите й, той каза:
— Не можем да се притесняваме за прикритие. Ще трябва да рискуваме, докато стигнем
до плета.
Пъхна ръка в нейната и Ема трябваше да положи усилие да не подскочи. Дланта му беше
топла до нейната, той я притегли към себе си и двамата поеха през тревата.
— Гледай към мен — каза Джулиън ниско. — Елфите са романтични по свой си начин.
Ема осъзна със сепване, че се преструват на двойка, излязла на романтична разходка в
светлината на утрото. Раменете им се докоснаха и тя потрепери, макар слънцето да се
издигаше все по-високо над тях.
Хвърли кос поглед към Джулиън: изобщо не приличаше на някой, излязъл на
романтична разходка — очите му бяха нащрек, челюстите му — стиснати. Приличаше на
статуя на самия себе си, изваяна от някой, който не го познаваше много добре, който никога
не беше виждал искрите в очите му, които той пазеше единствено за семейството си, не бе
виждал усмивката, която някога пазеше единствено за Ема.
Бяха стигнали до плета. Той се издигаше над тях — непроходими, гъсто оплетени
ластари — и Ема извади ръката си от тази на Джулиън, поемайки си рязко дъх. Отблизо
плетът изглеждаше така, сякаш бе направен от лъскава стомана, бодили стърчаха навсякъде
под всевъзможни ъгли. Някои бяха с дължината на мечове. Онова, което Ема беше взела за
цветя, бяха избеляващите скелети на онези, които се бяха опитали да се покатерят по стената,
предупреждение за бъдещи натрапници.
 — Май ще се окаже невъзможно — каза Джулиън, поглеждайки нагоре. — Може да
изчакаме до падането на нощта и да се опитаме да се промъкнем през портата.
— Не можем да чакаме толкова дълго… сега едва се зазорява. Трябва да спрем
кралицата.
Ема извади кама от колана си. Не беше Кортана, но все пак беше нефилимска стомана,
дълга и остра. Допря острието до един от бодлите и започна да реже под ъгъл. Очаквала бе
съпротива, ала не срещна такава. Сряза бодила съвсем лесно, оставяйки чукан, от който
капеше сивкава мъзга.
— Гадост. — Тя изрита падналия бодил настрани. Особена миризма, приглушена и
зелена, се надигна от наранения плет. Ема си пое дълбоко дъх, опитвайки се да се пребори с
обзелото я безпокойство. — Добре. Ще си прорежа път навътре. Виждам кулата между
стъблата.
Така беше. Толкова отблизо погледнат, беше ясно, че плетът не беше солидна стена,
между ластарите имаше дупки, достатъчно големи, за да може през тях да бъде напъхано
човешко тяло.
— Ема… — Джулиън като че ли понечи да протегне ръка към нея, но после я
отпусна. — Това не ми харесва. Не сме първите, опитали се да проникнат през плета.
Той посочи скелетите наоколо, махвайки с брадичка.
— Но сме първите ловци на сенки — заяви Ема с дързост, каквато не изпитваше, и
отново се залови да сече плета.
Тръните се сипеха около нея като дъжд. Светлината започна да отслабва, колкото по-
навътре в плета проникваше, беше широк колкото лента на магистрала и ластарите се
преплитаха над нея, оформяйки заслон срещу слънчевите лъчи. Стори й се, че чува Джулиън
да я вика, ала гласът му беше приглушен. Погледна изненадано назад… и настръхна от ужас.
Плетът се беше затворил зад нея като вода. Беше заобиколена от дебела зелено-сива
стена, покрита със смъртоносни шипове. Замахна като обезумяла срещу най-близкия бодил,
но камата отскочи с дрънчене, сякаш бе срещнала стомана.
Остра болка я жегна в гърдите. Ластарите се движеха, приближавайки се бавно към нея.
Острият връх на един от тях прониза китката й и тя дръпна ръка, изпускайки камата, имаше
други в раницата си, но бе невъзможно да се добере до тях. Сърцето й се блъскаше в гърдите,
докато ластарите връхлитаха отгоре й. Зърна бели петна между тях, докато те се движеха —
други жертви, пленени в сърцето на стената от плет.
Върхът на един от бодлите одра бузата й и по лицето й шурна кръв. Дръпна се назад и в
гърба и раменете й се забиха още бодли. Ще умра, помисли си и ужас се спусна като черна
пелена над ума й.
Ала ловците на сенки не биваше да се страхуват. В мислите си тя помоли за прошка
родителите си, своя парабатай, приятелите си. Винаги бе вярвала, че ще умре в битка, не
премазана от хиляда остриета, сама и без Кортана в ръка.
Усети убождане в гърлото и се завъртя, мъчейки се да се отскубне от агонията. Чу
Джулиън да вика името й…
Нещо се удари в дланта й и пръстите й се сключиха инстинктивно около него — тялото
й беше разпознало дръжката на меч, още преди умът й да осъзнае какво държи.
Меч. Меч с бяло острие, сякаш къс, отрязан от луната. Позна го начаса от илюстрациите
в старите книги: това беше Дюрендал, мечът на Роланд, братът острие на Кортана.
Нямаше време да задава въпроси. Замахна срещу тръните, а Дюрендал беше неясно
сребристо петно. Разнесе се писък — като рязко изкривен метал, — докато Дюрендал
прерязваше тръни и ластари. Плисна мъзга, щипейки отворените й рани, ала Ема не я беше
грижа, замахваше отново и отново, мечът беше като трион в ръката й и стъблата се сипеха
около нея. Плетът се гърчеше, сякаш от болка, и ластарите започнаха да се отдръпват, като че
ли се страхуваха от Дюрендал. Отвори се път, както пред нея, така и зад нея, като
разделянето на Червеното море, и тя притича през тесния отвор между стъблата, викайки на
Джулиън да я последва.
Изскочи от другата страна, в свят от цветове, светлина и шум: зелена трева, синьо небе,
далечните звуци на процесията, отиваща към кулата. Падна на колене, все така стискайки
Дюрендал. Ръцете й бяха хлъзгави от кръв и мъзга; дишаше тежко, от разкъсаната й туника
течеше кръв.
Сянка потъмни небето над нея. Джулиън. Коленичи насреща й, лицето му беше бяло
като платно. Улови я за раменете и Ема трябваше да положи усилие, за да не потръпне. Да
почувства ръцете му върху себе си и да види изражението върху лицето му, си заслужаваше
болката.
— Ема. Това беше невероятно. Как…?
Ема вдигна меча.
— Дюрендал дойде при мен. — Кръв от раните й покапа по острието, докато то
заблещука и започна да избледнява. Само след миг държеше въздух, пръстите й бяха все така
извити там, където се намираше златната дръжка преди малко. — Имах нужда от Кортана и
той ми изпрати Дюрендал.
— „Аз съм Кортана, от същата стомана и закалка като Жоайоз и Дюрендал“ —
промълви Джулиън. — Побратимени остриета. Интересно.
Пусна раменете й и откъсна парче плат от ръба на туниката си. Направи го на топка и го
притисна до раната на бузата й с учудваща нежност.
Радост се разля по нея, по-ярка от болката. Знаеше, че не е в състояние да я обича, но в
този момент й се струваше, че е така.
 ***

— Мамо? — повика Ейлийн. — Мамо, там ли си?

Хелън присви очи. Седеше на писалището в кабинета в Института с Ейлийн до себе си.
Джия като че ли се опитваше да се появи като проекция върху далечната стена, но за момента
беше само треперлива сянка, като образ, сниман с ръчна камера.
— Мамо! — възкликна Ейлийн, видимо подразнена. — Ще се появиш ли, ако обичаш?
Наистина трябва да говорим с теб.
Образът на Джия стана по-отчетлив по краищата. Сега вече Хелън можеше да я види, все
още в консулските си дрехи. Изглеждаше изпита, почти плашещо слаба.
Стената все още се виждаше зад нея, но беше достатъчно плътна, та Хелън да може да
разчете върху лицето й същото раздразнение като това, изписано върху лицето на дъщеря й.
 — Не е лесно да се появиш като проекция от Гард — каза тя. — Можехме да се чуем по
телефона.
— Исках да те видя. — Гласът на Ейлийн потреперваше леко. — Трябва да знам какво
става с този Регистър. Как може Съветът да приеме подобен боклук?
— Хорас… — започна Джия.
Гласът на Ейлийн се прекърши.
— Къде беше, мамо? Как можа да позволиш това да се случи?
— Не съм позволила да се случи — отвърна Джия. — Хорас ме излъга. За същата сутрин
беше уговорена важна среща. Среща със сестра Клеофа за Меча на смъртните.
— Поправиха ли го? — попита Ейлийн, вниманието й беше временно отвлечено.
— Нямат никакъв напредък. Мечът бе изкован от ангели, не от хора, и може би
единствено ангел е в състояние да го изцели. — Джия въздъхна. — Очакваше се Хорас да
ръководи най-обикновено заседание за граничните патрули, докато аз бях в Елмазената
цитадела. Вместо това се е превърнало във фиаско.
— Просто не мога да разбера как е успял да убеди хората, че е добра идея — каза Хелън.
Джия бе започнала да крачи, сянката й трепкаше нагоре и надолу по стената като кукла
на конци, която някой дърпаше по сцената напред и назад.
— Хорас изобщо не трябваше да се заема с политика. Би трябвало да направи кариера в
театъра. Разпалил е най-големите страхове на всички. Изпратил е шпионин в земите на
елфите и когато той срещнал лоша участ, заяви, че е бил убито невинно дете. Заявил, че
Кийрън накарал Саманта Ларкспиър да полудее…
— Марк каза, че е полудяла, защото е паднала в басейна в Кухината, докато членовете на
Кохортата измъчвали Кийрън — възмути се Хелън. — Тя се опитала да убие него.
Джия придоби мрачно-развеселено изражение.
— Да питам ли изобщо къде е Кийрън сега?
— Върна се в царството на феите — рече Ейлийн. — А сега ще ми кажеш ли къде е
Хорас, та да го фрасна по-силно, отколкото го е цапардосвал който и да било през живота
му?
— Това няма да помогне — каза Джия. Двете с Ейлийн често водеха този разговор. —
Трябва да помисля как да предприема конструктивни стъпки, с които да поправя нанесената
от него вреда.
— Защо е арестувал децата от Сколоманса? — попита Хелън. — Според Марк Раян,
Дивя и Диего са най-свестните от центурионите.
— За да ги превърне в пример за назидание. „Така стана, когато помагате на
долноземците.“
— Не можем да регистрираме хората — каза Ейлийн. — Нечовешко е. Това ще кажа на
Клейва.
Проекцията на Джия се разми сърдито по краищата.
— Да не си посмяла. Не чу ли какво казах току-що? Диърборн е вдигнал мерника на
Хелън заради елфическата й кръв. Ще се озовете в затвора, а на вашето място ще бъде
поставен някой по-податлив на влияние. Трябва поне да изглежда така, сякаш се
подчинявате.
— И как да го направим? — Хелън открай време мъничко се страхуваше от своята тъща
консул. Все й се струваше, че на Джия не може да й е приятно, че дъщеря й беше избрала да
се ожени за жена, още по-малко пък такава с елфическа кръв във вените. Джия с нищо, нито
с дума, нито с действия, не беше показала, че е разочарована от избора на Ейлийн, но Хелън
не успяваше да се отърве от това чувство. И все пак сега не можа да се въздържи да не каже:
— От долноземците се очаква да дойдат в светилището, а ние трябва да предадем
регистрациите на Клейва.
— Знам, Хелън — рече Джия. — Само че не може да пренебрегнете заповедта. Хорас ще
следи дали Лосанджелиският институт ще покрие квотата си. Току-що си ви върнах. Няма да
ви изгубя отново. Умни сте. Намерете начин да заобиколите заповедта за регистриране, без
да я пренебрегнете.
Въпреки всичко, за миг Хелън усети прилив на щастие, Вас, казала бе Джия. Сякаш й бе
липсвала не само Ейлийн, но и тя.
— Има и нещо обнадеждаващо — продължи Джия. — Бях със сестра Клеофа, когато
научихме новината, и тя беше бясна. Железните сестри определено са на наша страна. Те
могат да бъдат наистина страшни, когато поискат. Не мисля, че на Хорас ще му хареса да му
бъдат врагове.
— Мамо — каза Ейлийн. — С татко трябва да се махнете от Идрис. Ела тук за известно
време. Там не е безопасно.
Хелън улови ръката на Ейлийн и я стисна, защото знаеше какъв ще бъде отговорът.
— Не мога просто да си тръгна — каза Джия, звучаща не като майката на Ейлийн, а като
консула на Клейва. — Не мога да изоставя хората ни. Заклех се да защитавам нефилимите и
това означава да устоя на тази буря и да направя всичко по силите си, за да отменя стореното
от Хорас… да извадя онези деца от затвора в Гард… — Джия погледна през рамо. — Трябва
да вървя. Но не забравяйте, момичета… Съветът в по-голямата си част е добър, също като
сърцата на повечето хора.
И с тези думи тя изчезна.
— Ще ми се да го вярвах — каза Ейлийн. — Ще ми се да разбирах как може да мисли
така след всичкото това време като консул.
Звучеше ядосана на Джия, ала Хелън знаеше, че не е така.
— Майка ти е умна. Всичко с нея ще бъде наред.
— Надявам се. — Ейлийн сведе поглед към ръцете им, преплетени върху бюрото. — А
сега трябва да измислим как да регистрираме хората, без да ги регистрираме наистина. План,
който не включва да фрасна един на Хорас. Защо никога не мога да направя онова, което
искам?
Независимо от всичко, Хелън се разсмя.
— Всъщност имам идея. И ми се струва, че ще ти хареса.

***

Гледан от поляната, пътят под тях приличаше на бяла панделка между дърветата. Луната
над главите им, уловена между клоните, хвърляше достатъчно светлина, та Кристина да види
ясно поляната: заобиколена от гъсти глогини, тревата под краката им беше мека и хладна,
влажна от росата. Беше постлала одеялото на Марк и той беше потънал в сън, свит на една
страна върху него, със зачервени бузи.
Кристина седеше до него, протегнала крака пред себе си във влажната от роса трева.
Кийрън беше наблизо, облегнат на дънера на един глог. Звуците на веселието долитаха до
ушите й, носещи се в свежия въздух.
— Не така очаквах да се развият нещата след пристигането ни в царството на феите —
заяви Кийрън, приковал поглед в пътя под тях.
Кристина отметна косата на Марк от лицето му. Кожата му беше трескаво гореща и тя
подозираше, че е страничен ефект от напитката, каквато и да бе тя, която елфът котка му
беше дал.
— Колко дълго ще бъде в безсъзнание според теб?
Кийрън се обърна и опря гръб на дървото. В мрака лицето му беше карта от черно-бели
сенки. Беше потънал в мълчание от мига, в който бяха стигнали на полянката и бяха сложили
Марк да спи. Кристина можеше само да гадае за какво мисли.
— Още около час вероятно.
Кристина имаше чувството, че оловна тежест притиска гърдите й.
— Всеки миг, който прекарваме в чакане, ни отдалечава все повече от Ема и Джулиън —
каза тя. — Не виждам как изобщо бихме могли да ги настигнем.
Кийрън протегна ръце пред себе си. Гъвкави елфически ръце с дълги пръсти.
— Бих могъл отново да повикам Уиндспиър — каза малко колебливо. — Достатъчно
бърз е, за да ги настигне.
— Не звучиш така, сякаш тази идея ти харесва особено — отбеляза Кристина, но
Кийрън просто сви рамене.
Отдръпна се от дървото и се приближи до Марк, навеждайки се, за да подпъхне
крайчеца на одеялото под рамото му. Кристина го гледаше замислено. Уиндспиър беше
жребец на принц, помисли си. Тук, в царството на феите, щеше да привлече внимание.
Напълно бе възможно да издаде присъствието на Кийрън и да го изложи на опасност.
Въпреки това той изглеждаше готов да го повика.
— Не Уиндспиър — рече тя. — Дори с него… какво бихме могли да направим, да се
опитаме да ги грабнем от кортежа ли? Ще ни забележат, а си помисли за опасността за
Марк, за Джулс и Ема.
Кийрън опъна одеялото над рамото на Марк и се изправи.
— Не знам. Нямам отговори. — Той се уви в наметката си. — Но си права. Не можем да
чакаме.
Кристина вдигна очи към него.
— Не можем и да изоставим Марк.
— Знам. Смятам, че трябва да ме оставиш да продължа сам. Ти остани тук с Марк.
— Не! — възкликна Кристина. — Не, няма да отидеш сам. И не без артефакта. Това е
единственият ни начин да си тръгнем от тук.
— Няма значение. — Кийрън се наведе, за да вдигне чантата си. — Няма значение какво
ще се случи с мен.
— Разбира се, че има значение!
Кристина се изправи и потръпна — краката й бяха изтръпнали. Въпреки това забърза
след Кийрън, накуцвайки леко.
Докато го настигне, Кийрън беше стигнал до края на поляната. Улови го за ръката и
пръстите й се впиха в плата на ръкава му.
— Кийрън, спри.
Той се подчини, но не погледна към нея. Взираше се към пътя напред и веселието от
другата му страна.
 — Защо ме възпираш? — попита с далечен глас.
— Да тръгнеш сам по този път, е опасно, особено за теб.
Кийрън като че ли не я чу.
— Когато докоснах водата в Сколоманса, почувствах объркването и болката, която ти
причиних.
Кристина го зачака да продължи, но той не каза нищо друго.
— И?
— И? — повтори Кийрън невярващо. — И не мога да го понеса! Това, че те нараних по
този начин, че нараних теб и Марк по този начин… не мога да го понеса.
— Но трябва — заяви Кристина и устните на Кийрън се разтвориха в учудване.
— Какво?
— Това означава да имаш душа, Кийрън, и сърце. Ние всички се препъваме в мрака и си
причиняваме болка един на друг, и се опитваме да изкупим вината си, доколкото можем.
Всички сме объркани.
— Тогава ме остави да изкупя вината си. — Нежно, но твърдо, той свали ръката й от
ръкава си. — Остави ме да тръгна след тях.
Пое надолу по хълма, но Кристина го последва, препречвайки му пътя.
— Не… не бива…
Опита се да я заобиколи. Тя отново се изпречи пред него.
— Остави ме да…
— Няма да ти позволя да рискуваш живота си! — извика тя и сграбчи предницата на
ризата му с две ръце, платът бе грапав под пръстите й.
Чу го да изпуска дъха си от изненада.
Трябваше да отметне глава назад, за да го погледне в очите. Те искряха — черно и
сребърно, далечни като луната.
— Защо не? — попита.
Кристина усещаше топлината му през ленената риза. Имаше време, когато го мислеше за
крехък, ефимерен като лунните лъчи, но сега знаеше, че е силен. Виждаше отражението си в
тъмното му око, сребърното бе огледало на звездите. Върху лицето му имаше умора, която
говореше за болка, но и за твърдост, по-красива от хармонията на чертите. Нищо чудно, че
Марк се беше влюбил в него в Лова.
— Може би ти не си объркан — прошепна. — Но аз съм. Толкова много ме объркваш.
— Кристина — отвърна той също с шепот.
Докосна леко лицето й и тя се притисна в топлината на ръката му. Пръстите му се
плъзнаха по бузата до устните й, връхчетата им проследиха очертанията им, очите му бяха
полузатворени.
Кристина обви ръце около врата му и той я притегли към себе си, устните им се сляха
толкова бързо, че бе невъзможно да се каже кой кого целуна пръв. Беше изгарящо: вкусът му
върху устните й, гладката му кожа там, където я докосваше, плъзнала пръсти под яката на
наметката му. Устните му бяха нежно грапави, меки, но корави, отпиваха от нейните, сякаш
бе дъхаво вино. Ръцете й откриха косата му и се заровиха в меките къдри.
— Милейди — прошепна той до устните й и тялото й потрепери от звука на гласа му. —
Лейди на розите.
Ръцете му се плъзнаха по тялото й, следвайки извивките и мекотата му, и тя се изгуби в
горещината и огъни, в усещането му до себе си, така различно от Марк, но също толкова
прекрасно. Улови я през кръста и я притисна към себе си, и силна тръпка разтърси тялото й,
беше толкова топъл и човешки, и съвсем не далечен.
— Кийрън — промълви и гласът на Марк отекна в главата й, изричащ името му: Кийр,
Кийрън, тъмни мой.
Спомни си как Марк и Кийрън се целуват в пустинята и почувства тръпка дълбоко в
костите си.
— Какво става?
Беше гласът на Марк… не само в главата й, а прорязал нощта и мъглата на желанието.
Кристина и Кийрън се отдръпнаха рязко един от друг, при което едва не се препънаха, и
Кристина се взря в Марк, сребристозлатен силует в мрака, който примигваше насреща им.
— Марк.
Гласът Кийрън прозвуча пресекливо.
Изведнъж поляната бе обляна от светлина. Марк вдигна ръка, отдръпвайки се от
неочакваното неестествено сияние.
— Марк! — повтори Кийрън и този път гласът му пресекна от тревога.
Тръгна към Марк, дърпайки Кристина след себе си, ръката му все още беше в нейната.
Събраха се в средата на поляната тъкмо когато отряд елфически стражи изскочиха измежду
дърветата с факли, грейнали в нощта.
Предвождаше ги Мануел Вилялобос. Кристина зяпна потресено. Беше облечен в ливрея
като техните: туника със символа на прекършената корона над трон. Русолявата му коса бе
разрошена, усмивката му бе леко маниакална. На гърлото му проблясваше медальон като
този, който Кристина носеше винаги.
— Принц Кийрън — каза, докато стражите обграждаха Кийрън, Марк и Кристина. —
Брат ти Обан толкова ще се зарадва да те види.
Ръката на Кийрън беше върху дръжката на меча му.
— За пръв път ще му е — заяви с равен глас. — Никога не се е радвал да ме види.
— Какво нравиш тук, Мануел? — попита Кристина и той се обърна към нея с
подигравателна усмивка.
— Тук съм по работа. За разлика от теб.
— Не знаеш защо съм тук — сопна се тя.
— Очевидно като курвата на елф и нечистокръвния му любовник. Интересно занимание
за един ловец на сенки.
Мечът на Марк проблесна във въздуха, докато изскачаше от ножницата му, и Марк се
нахвърли върху Мануел, който отскочи назад, изкрещявайки заповед на елфическите стражи.
Те се хвърлиха напред. Кристина едва имаше време да извади балисонга си и да замахне,
оставяйки дълга рана върху гърдите на страж с лилава коса, прошарена със сини нишки.
Марк и Кийрън вече се биеха, стиснали мечове в ръка. Изглеждаха смъртоносни и се
движеха с красива скорост: неколцина стражи паднаха с викове на болка, а Кристина добави
още двамина към купчината ранени.
Само че противникът бе твърде многоброен. През сиянието на факлите и проблясването
на мечове Кристина видя Мануел, облегнат на едно дърво. Уловил погледа й, той се ухили и
направи мръсен жест. Очевидно не се притесняваше за това кой ще победи.
Марк изкрещя. Трима стражи бяха сграбчили Кийрън, който се бореше, докато те
извиваха ръцете му зад гърба. Други двама се приближаваха към Марк, а трети скочи към
Кристина. Тя заби балисонга си в рамото му и заобиколи свличащото се тяло, за да отиде при
Марк и Кийрън.
— Завържете ги! — извика Мануел. — Принц Обан ще ги отведе на разпит при краля!
Не ги наранявайте! — Широка усмивка се разля по лицето му. — Кралят иска да го направи
сам.
Очите на Кристина срещнаха тези на Марк, докато двама стражи го сграбчваха. Той
поклати трескаво глава, надвивайки шума:
— Кристина! Използвай артефакта! Върви!
Кристина поклати глава (Не мога да ви изоставя, не мога), но в този миг очите й
паднаха върху Кийрън, който я гледаше с неприкрита надежда и молба. Разчела погледа му,
тя се хвърли към раницата си на земята.
Неколцина от стражите на Обан се втурнаха към нея с протегнати оръжия, докато
Мануел крещеше да я спрат. Кристина бръкна в раницата и грабна артефакта. Повиквайки на
помощ цялата си воля, тя се съсредоточи върху единствения човек, който според нея би
могъл да им помогне.
Заведи ме при него. Заведи ме при него.
Полянката изчезна миг преди стражите да стигнат до нея.
14
Теменуги, бръшлян и лози
Да намерят Дру, отне малко по-дълго, отколкото Кит бе очаквал. Тя не беше в
библиотеката, нито в стаята си, нито на плажа. Най-сетне я откриха в стаята с телевизора да
преглежда купчинка стари видео касети със заглавия като „Писък“, „Писък 2“ и „Кървав
рожден ден“.
Погледът, с който ги посрещна, не беше дружелюбен. Очите й, забеляза Кит, бяха
подпухнали, сякаш наскоро беше плакала. Зачуди се дали беше, защото Ема и Джулиън бяха в
опасност, или заради Хайме, или пък заради двете по малко. Изглеждаше съкрушена, когато
той избяга.
— Какво? — попита ги. — Хелън и Ейлийн са с Тави, ако сте дошли да ми кажете да го
гледам.
— Всъщност — каза Тай, присядайки на пейката пред пианото, — нуждаем се от
помощта ти за нещо друго.
— Нека отгатна. — Дру пусна касетата, която държеше, а Кит се въздържа да не
отбележи, че не бе вярвал някой под осемдесетте все още да притежава видео касети. — Да
измия чиниите? Да изпера? Да легна пред Института, за да ме използвате като стъпало?
Тай сбърчи вежди.
— Какво…
Кит побърза да се намеси.
— Нищо такова. Става въпрос за мисия.
Дру се поколеба.
— Каква мисия?
— Тайна мисия — отвърна Тай.
Дру подръпна една от плитките си. Те бяха къси и стърчаха почти хоризонтално от двете
страни на главата й.
— Не може просто да ме пренебрегвате, докато не ви дотрябвам за нещо — заяви, макар
да звучеше така, сякаш се разкъсва.
Тай понечи да възрази, но Кит вдигна ръка, за да накара и двамата да замълчат.
— Не искахме да те молим да се включиш преди, защото Тай не искаше да те излага на
опасност.
— Опасност? — Дру се оживи. — Съществува опасност?
— И то каква — увери я Кит.
Дру присви очи.
— За какво точно говорим?
— Трябва да оправим отношенията си с Пазара на сенките — каза Тай. — Тъй като не
можем да отидем в царството на елфите, искаме да видим дали не съществува начин да
помогнем на Ема и Джулиън от тази страна. Всяка информация би ни била от полза.
— Бих искала да помогна на Ема и Джулс — бавно рече Дру.
— Мислим, че на Пазара има отговори — каза Кит. — Само че мястото се ръководи от
един наистина ужасен магьосник, Барнабас Хейл. Той се съгласи да се срещне с Ванеса
Ашдаун.
— Ванеса Ашдаун? — Дру изглеждаше слисана. — И тя ли знае за това?
 — Не, не знае — отвърна Тай. — Излъгахме Хейл за това кой иска да се види с него,
така че да си уредим среща.
Дру изпръхтя.
— Не приличате на Ванеса. Нито един от вас.
— Именно тук се появяваш ти — обясни Кит. — Дори да не се преструваме на Ванеса,
той не би останал, ако ние се появим на срещата, защото ни мрази.
Дру се поусмихна.
— Не искаш ли да кажеш, че мрази теб? — попита тя Кит.
— Мрази и мен — гордо заяви Тай. — Защото Ливи и аз бяхме на Пазара на сенките в
Лондон заедно с Кит.
Дру се изпъна.
— Ливи би направила това за вас, нали? Ако беше тук?
Тай не отговори. Беше вдигнал очи към тавана, където вентилаторът се въртеше лениво,
загледан в него така, сякаш животът му зависеше от това.
— Изобщо не приличам на Ванеса Ашдаун — отбеляза Дру колебливо.
— Хейл няма представа как изглежда тя — каза Кит. — Знае само, че има цял куп пари
за него.
— Едва ли мисли, че е на тринайсет — рече Дру. — Несъмнено си представя някой
възрастен, особено ако тя има цял куп нари. И като стана дума, откъде вие имате цял куп
пари?
— Изглеждаш много по-голяма, отколкото си — отвърна Кит, без да обръща внимание
на въпроса й. — И си помислихме…
Тай стана и отиде в коридора. Загледан след него заедно с Дру, Кит се зачуди дали
споменаването на Ливи го беше прогонило. Дали върху стената на увереността му, че тя ще се
върне, не започваха да се появяват пукнатини.
— Да не го разстроих? — попита Дру със слабичко гласче, но преди Кит да успее да
отговори, Тай се върна, понесъл нещо, което приличаше на купчина сив плат.
— Забелязал съм, че хората обръщат много повече внимание на дрехите на другите,
отколкото на лицата им. Помислих си, че би могла да облечеш един от костюмите на
мама. — Той й подаде тъмносива пола и сако. — Струва ми се, че сте горе-долу един и същи
размер.
Дру се изправи и посегна към дрехите.
— Окей — каза, вземайки ги внимателно в ръцете си. Кит се зачуди колко си спомня за
майка си. Дали и тя като него имаше смътни спомени за мек, добър глас, за звука на
песен? — Добре, ще го направя. Къде отиваме?
— Холивуд — каза Кит. — Утре.
Дру се намръщи.
— Хелън и Ейлийн не знаят за това. А казаха, че утре цяла вечер ще бъдат в
светилището. Нещо свързано с долноземците.
— Добре — рече Кит. — Значи, няма да се чудят къде сме.
— Така е… но как ще стигнем до там?
Тай се усмихна и потупа джоба си, където беше телефонът му.
— Друзила Блекторн, запознай се с Юбер.
 ***

За трети път Ема и Джулиън спряха в сянката на една врата, за да се консултират с

картата. Вътрешността на кулата нямаше нищо, по което да се ориентират — Ема
подозираше, че без картата вероятно в продължение на дни щяха да се лутат тук, изгубени.
Потръпваше от болка при всяко движение. Джулиън бе сторил всичко по силите си, за
да позакърпи раните й, преди да влязат в кулата, използвайки парчета, откъснати от ризата
му, като превръзки. Толкова бяха свикнали с целителните руни и уменията на Мълчаливите
братя, помисли си Ема, че никога не очакваха да им се наложи да работят ранени, освен за
съвсем кратко. Да се мъчи да надмогне болката там, където бодлите се бяха забили в тялото
й, беше изтощаващо и тя бе благодарна за всяка възможност да си отдъхне за миг, докато
Джулиън се съветваше с картата.
Вътрешността на кулата приличаше на раковина. Коридорите се извиваха в кръгове,
които се стесняваха, докато те се изкачваха, придържайки се в сенките. Обсъдили бяха дали
да не използват отварата на Нене, но според Джулиън бе най-добре да я запазят за когато
нямат друг избор… а в момента коридорите бяха достатъчно пълни както с тъмни, така и със
светли елфи, та никой да не обръща особено внимание на две забързани фигури в
разпокъсани наметки.
— Тук коридорите се разделят — каза Джулиън. — Единият води надолу, другият
нагоре. Тронната зала не е отбелязана на картата…
— Но знаем, че е близо до върха. Кралицата вероятно вече е там. Не можем да допуснем
кралят да сложи ръка на Черната книга.
— В такъв случай предполагам, че отиваме натам. — Джулиън посочи единия
коридор. — Продължаваме нагоре и се надяваме да открием упътващи знаци.
— Аха. Защото елфите толкова ги бива с упътващите знаци.
Джулиън почти се усмихна.
— Добре. Дръпни качулката си надолу.
Свалили ниско качулките си, те поеха по стръмния коридор. Докато се изкачваха,
елфите наоколо започнаха да намаляват, сякаш бяха достигнали по-разреден въздух. Тук
стените бяха покрити с врати, всяка — по-пищно украсена от предишната, с парченца редки
камъни и златни инкрустации. Иззад тях до ушите на Ема достигаха гласове и смях,
предположи, че тук живееха придворните.
Пред една от вратите, полузакрита от гоблен със звезди, стояха двама стражи в
необикновени златно-черни доспехи, лицата им бяха скрити от шлемове. Ема усети как я
побиват студени тръпки, докато минаваха покрай тях, навлизайки в част, където коридорът
се стесняваше отново и отново, сякаш наистина проникваха в сърцето на раковина. Факлите
горяха по-ниско в поставките си и Ема присви очи, мечтаейки си за руна за нощно зрение.
Джулиън сложи ръка върху нейната и я издърпа в една неголяма ниша.
— Алени стражи — изсъска.
Ема надникна зад стената и наистина — две редици от стражи с червени плащове
охраняваха висока арка. Алените стражи бяха сред най-свирепите елфически воини. Носеха
алени униформи, боядисани с кръвта на онези, които бяха убили. Необичайно за елфи, те
имаха бради и обветрени лица. Бяха въоръжени с копия, чиито метални върхове бяха покрити
със засъхнала кръв.
 — Трябва да е тук — прошепна Джулиън. — Тронната зала.
Свали верижката със стъкленицата от врата си, махна капачката и пресуши
съдържанието й. Ема побърза да стори същото и потисна сподавено ахване. Гореше така,
сякаш беше погълнала течен огън. Видя как Джулиън направи гримаса на болка, преди да
пусне празната стъкленица в джоба си.
Двамата се взряха един в друг. Ако не се броеше паренето в гърлото и стомаха, Ема не се
чувстваше различно. Все още виждаше ръцете и краката си ясно като бял ден, а дори
очертанията на Джулиън не бяха започнали да стават размазани по краищата. Не беше точно
каквото си беше представяла.
— Нене каза, че ще бъдем невидими единствено за тъмните елфи — рече Джулиън
тихичко след един дълъг миг. А после очите му изведнъж се разшириха. — Ема…?
— Какво? — прошепна тя. — Какво има?
Джулиън вдигна бавно ръка и докосна гърдите си там, където под дрехите му беше
парабатайската му руна. Ема примига. От мястото се излъчваше тъмночервено сияние, сякаш
самото му сърце грееше. Сиянието се движеше като мъничка пясъчна буря.
— Джулиън…
Сведе поглед надолу — същото сияние обграждаше и нейната руна. Беше достатъчно
стряскащо, за да я накара да потрепери, но тя потисна надигналото се чувство и пое по
коридора.
Миг по-късно Джулиън беше до нея. Редицата алени стражи все още бяха там, пред
черния свод. Ема тръгна към тях, усещайки Джулиън до себе си. Виждаше го съвсем ясно и
чуваше стъпките му, ала когато пристъпиха към тронната зала и минаха между редиците
алени стражи, никой не се обърна към тях. Никой като че ли не ги виждаше, нито чуваше.
За Ема тъмната светлина сякаш бе препасана около гърдите на Джулиън. Но как отвара
за невидимост можеше да накара парабатайската му руна да сияе? Нямаше смисъл, ала точно
сега нямаше време да се чуди за това — тъкмо минаваха покрай последните двама алени
стражи. Чувстваше се като мишка, минаваща безгрижно пред муцуната на особено
заплесната котка.
След миг вече бяха прекрачили прага и влизаха в тронната зала на краля. Изобщо не
беше това, което Ема беше очаквала. Вместо искрящо злато и богат декор, стаята беше
празна, а подът покрит с тъмносив камък. По стените нямаше прозорци, освен върху тази,
която гледаше на север: през голям стъклен правоъгълник се разкриваше изглед към
ветровитата нощ навън. Стаята беше осеяна с големи камъни, някои от тях бяха с размерите
на слон, а немалко — натрошени на по-малки парчета. Приличаше на руините от детската
площадка на великан.
Нямаше места за сядане, с изключение на трона — масивен скален блок, в който беше
издялано място за сядане. Скали се издигаха от двете му страни и зад гърба му, сякаш за да
предпазят краля, който седеше неподвижно в него.
В ръцете си държеше копието на Черната книга, което Джулиън беше направил.
Вдигна глава, когато Ема и Джулиън влязоха, и в продължение на един изпълнен с
паника миг Ема си помисли, че ги вижда. Лицето му бе точно толкова ужасно, колкото си го
спомняше: разделено по средата, сякаш разсечено с острие, едната му половина бе лицето на
поразително красив мъж, а другата — гол череп. Носеше пищен жакет от червено кадифе и
плащ, пристегнат около раменете му с редици златни акселбанти, златна корона почиваше
върху челото му. На верижка около врата му висеше прозрачна стъкленица, пълна с алена
течност.
Инстинктивно Ема и Джулиън се скриха зад най-близката купчина скални отломки в
същия миг, в който в стаята влязоха четирима мъже, обкръжили тъмнокоса жена в бяла
рокля. Зад нея крачеше момче с опасано от златна диадема чело. Придружаваха го двама
стражи, облечени в необичайните черно-златни доспехи, които Ема бе забелязала по-рано в
коридора.
Нямаше много време да мисли за това обаче, защото жената в бяло обърна глава и Ема я
разпозна.
Беше Анабел Блекторн.
Спомени се надигнаха в гърлото й като горчива вълна. Анабел върху подиума в Залата на
Съвета, с обезумели очи, забиваща останките от прекършения Меч на смъртните в гърдите
на Ливи. Анабел, обляна в кръв, подиумът — плувнал в нея, Джулиън, взел Ливи в
прегръдките си.
Чу как Джулиън си пое дъх до нея, рязко, задавено. Беше се вкаменил. Стисна го за
рамото и то беше като гранит: неподдаващо, нечовешко.
Ръката му се беше спуснала към кръста, върху дръжката на меча. Очите му бяха
приковани в Анабел. Цялото му тяло беше обтегнато от едва сдържана енергия.
Ще я убие. Ема го знаеше така, както знаеше какъв щеше да бъде следващият му ход в
битка, ритъмът на дъха му в бой. Подръпна го, принуждавайки го да се обърне към нея, макар
това да бе като да се опита да помести скала.
— Не — прошепна дрезгаво. — Не можеш. Не сега.
Джулиън дишаше тежко, сякаш беше тичал.
— Пусни ме, Ема.
— Тя може да ни види — изсъска Ема. — Не е елф. Ще ни види, Джулиън. — Той я
погледна с обезумели очи. — Ще вдигне тревога и ще ни спрат. Опиташ ли се да убиеш
Анабел сега, и двамата ще бъдем заловени. И никога няма да си върнем Черната книга.
— Тя трябва да умре заради онова, което направи. — Яростни червени петна горяха
върху скулите му. — Ще я убия, а кралят нека си задържи проклетата книга…
Ема стисна наметката му.
— И двамата ще умрем тук, ако се опиташ!
Джулиън притихна, пръстите му се свиваха и разпускаха до тялото. Червеното сияние
над парабатайската му руна лумна като огън, черни линии пробягваха през него, сякаш беше
стъкло, което всеки миг щеше да се пръсне на парчета.
— Наистина ли би избрал отмъщението пред Тави и Дру, и Тай?
Ема го разтърси силно и го пусна.
— Би ли искал да узнаят, че си го направил?
Джулиън се отпусна тежко до камъка. Поклати бавно глава, сякаш невярващо, ала
червеното сияние около него беше отслабнало. Може би споменаването на децата беше удар
под пояса, помисли си Ема, но не я беше грижа — заслужаваше си, за да му попречи да се
хвърли в сигурна смърт. Краката й все още трепереха, когато се обърна, за да погледне към
стаята през една дупка в камъните.
Анабел и момчето се бяха приближили до трона. Анабел изглеждаше съвсем различно
от преди — носеше рокля от избелен лен, пристегната под гърдите и спускаща се до
глезените й. Косата й се стелеше по гърба като река. Изглеждаше тиха, обикновена и
безвредна. Държеше внимателно ръката на момчето с короната, сякаш за да го предпази, ако
се наложи.
Все още бяха заобиколени от стражите в черно-златни доспехи. Кралят им се усмихна с
половината от лицето си, ужасяваща усмивка.
— Анабел. Аш. Днес получих интересни новини.
Аш. Ема се взря в момчето. Значи, това беше синът на кралицата на феите. Имаше
сребристо руса коса и наситено зелени очи, като горски листа, носеше кадифена туника с
висока яка, златната диадема около челото му беше по-малка версия от тази на краля. Едва
ли беше по-голям от Дру, слабичък по един нездрав начин, а бузата му беше ожулена. Имаше
същата изпъната стойка като Кийрън. Вероятно принцовете не биваше да се прегърбват.
Струваше й се познат по начин, който Ема не можеше да си обясни съвсем. Дали беше
просто заради приликата с майка му?
— Днес имах посещение от кралицата на светлите елфи — каза кралят.
Аш вдигна рязко глава.
— Какво искаше майка ми?
— Както знаеш, тя отдавна се пазари за връщането ти и едва днес ми донесе онова,
което исках. — Кралят се облегна назад и изрече с видимо задоволство: — Черната книга на
мъртвите.
— Това е невъзможно. — Бледите бузи на Анабел пламнаха. — Черната книга е у мен.
Кралицата лъже.
Кралят докосна оголената си буза с два облечени в ръкавица пръста.
— Нима? Интересен философски въпрос. Какво всъщност е една книга? Подвързията,
мастилото, страниците или сборът от думите в нея?
Анабел се намръщи.
— Не разбирам.
Кралят взе Черната книга от мястото, където я беше оставил до себе си, и я вдигна, така
че Анабел и Аш да я видят.
— Това е копие на Черната книга на мъртвите. Книгата, наричана още Тъмни
съзаклятия, тъй като съдържа някои от най-страховитите магии, записвани някога. — Той
погали заглавната страница. — Кралицата твърди, че е точно копие. Направено с помощта на
могъщ магьосник на име „Офис Макс“, за когото не съм чувал.
— Исусе Христе — промърмори Джулиън.
— Кралицата ми я остави за един ден — продължи кралят, — за да реша дали искам да
разменя Аш за нея. Заклех се да й я върна по изгрев-слънце утре.
— Кралицата иска да те измами. — Анабел притегли Аш по-близо до себе си. — Опитва
се да те подмами да размениш Аш за това… това лъжливо копие.
— Може би. — Очите на краля бяха скрити зад полуспуснатите му клепачи. — Все още
не съм взел решение. Ала ти, Анабел, също трябва да вземеш решение. Забелязах, че много се
сближи с Аш. Подозирам, че ще ти липсва, ако се разделите? Не е ли така?
Лицето на Анабел бе придобило буреносно изражение, но за миг Ема бе по-
заинтригувана от Аш. В очите му се беше появило нещо, от което той й се струваше по-
познат от всякога. Студенина, учудваща у някой толкова млад.
— Но ти имаш нужда от Аш — заяви Анабел. — Казвал си го дузина пъти. Той е твоето
оръжие. — Изрече думите с отвращение. — Вече си прилагал магии върху него, след като го
взе от Двора на майка му. Ако го върнеш…
Кралят се облегна назад в каменния си престол.
 — Няма да го върна. Кралицата ще види, че съм прав. Ще отнеме известно време, докато
Черната книга започне да налага волята си над Аш, но когато това стане, вече няма да се
нуждаем от Портала. Той ще е в състояние да сее мор и разруха с ръцете си. Кралицата
ненавижда ловците на сенки толкова силно, колкото и аз. Само за месец скъпоценният им
Идрис ще изглежда ето така…
Кралят махна към прозореца в стената и гледката през стъклото се промени рязко…
всъщност нямаше стъкло. Беше, сякаш в самия свят беше пробита дупка и през нея Ема видя
брулена от вятъра пустиня и изгорено сиво небе. Пясъкът беше почервенял от кръв,
прекършени дървета стърчаха като плашила на фона на киселинния хоризонт.
— Това не е нашият свят — промълви Джулиън. — Това е друго измерение… като
Едом… но Едом беше унищожен…
Ема не бе в състояние да откъсне очи. Човешки фигури, полузаровени в пясъка, бели
кости.
— Джулиън, виждам тела…
Кралят махна отново с ръка и Порталът потъмня.
— Такъв, какъвто е Туле сега, ще стане и Идрис един ден.
Туле? Името й беше познато. Ема се намръщи.
— Мислиш, че ще успееш да убедиш кралицата да изложиш детето й на опасност просто
за да се сдобиеш с могъщество? — каза Анабел. — Не всички са като теб.
— Но кралицата е — заяви кралят. — Знам го, защото Аш няма да бъде първият. —
Скелетова усмивка разтегли устните му. — Анабел Блекторн, ти си игра с мен, защото аз го
позволих. Нямаш истинска власт тук.
— Знам името ти — ахна Анабел. — Малкълм ми го каза. Мога да те принудя…
— Ще умреш в мига, в който името се отрони от устните ти, а Аш ще умре след това. Но
тъй като не искам да проливам кръв, ще ти дам една нощ, за да вземеш решение. Дай ми
истинската Черна книга и можеш да останеш тук с Аш и да му бъдеш настойница. Ако ли не,
ще обединя сили с кралицата и ще те пропъдя от земите си и ти никога вече няма да видиш
Аш.
Аш се отскубна от ръката на Анабел.
— Ами ако аз кажа „не“? Ако откажа?
Кралят обърна червения си поглед към момчето.
— Ти си съвършен кандидат за Тъмните съзаклятия. Но в крайна сметка наистина ли
мислиш, че нещо би ме спряло да нараня копелето на Себастиан Моргенстърн?
Името беше като удар. Себастиан Моргенстърн. Но как…
— Не! — изпищя Анабел. — Да не си го докоснал!
— Стражи — каза кралят и стражите застанаха мирно. — Отведете ги. Приключих с
тях.
Джулиън скочи на крака.
— Трябва да ги последваме…
— Не можем — прошепна Ема. — Действието на отварата отминава. Виж. Червената
светлина вече угасва.
Джулиън сведе поглед надолу. Аленото сияние над сърцето му сега приличаше на тлеещ
въглен.
Стражите бяха обградили Анабел и Аш и ги съпроводиха навън от Залата. Ема улови
Джулиън за ръка и двамата изпълзяха иззад камъните.
 Стражите прекрачваха прага на арката заедно с Анабел и Аш. За миг Ема и Джулиън
спряха в средата на тронната зала, пред очите на краля.
Той се взираше право напред. В недокоснатата половина на лицето му на Ема й се
стори, че зърва късче от Кийрън… Кийрън, разсечен през средата, половината от него —
изтезавана и нечовешка.
Усети как ръката на Джулиън се сключи по-здраво около нейната. Всяко нервно
окончание в тялото й крещеше, че кралят може да ги види, че всеки момент ще повика
стражите си, че ще умрат, преди да е успяла дори да вдигне оръжие.
Каза си, че поне ще се опита да забие камата си в сърцето на краля, преди да умре.
Джулиън подръпна пръстите й. Колкото и да бе невероятно, в другата си ръка държеше
картата, посочи с брадичка към арката, през която бяха изчезнали Аш и Анабел.
Не им оставаше време и те изскочиха през свода.

***

Нямаше смисъл от съпротива, имаше поне по трима елфически стражи от двете му

страни, хватката им около ръцете му беше безмилостна. Влачеха го през веселието, все още
замаян от отварата в кръвта си. От двете му страни се извисяваха фигури: въртящи се,
танцуващи фигури, неясни, сякаш видени през призмата на стъклена капка. Кралят на
котките, гледащ го с проблясващи жълти очи. Редица коне, изправени на задни крака, за да се
отдръпнат от искрите на огън.
Не можеше да види Кийрън, който бе някъде зад него. Чуваше как стражите му крещят,
виковете им бяха почти удавени в музика и смях. Кийрън. Кристина. Сърцето му беше студен
възел от страх за двамата, докато го блъсваха през мръсна локва и нагоре по няколко дървени
стъпала.
Завеса от кадифен балдахин го плесна през лицето и той изпръхтя, при което стражът,
който го държеше, се разсмя. Почувства ръце на кръста си — някой разкопчаваше колана с
оръжията му. Изрита инстинктивно и беше блъснат на пода.
— На колене, мръсен мелез — сопна се един от стражите.
Пуснаха го и Марк остана коленичил там, където беше паднал, с туптящи от ярост
гърди. Двама стражи стояха зад него, насочили копия към тила му. На няколко крачки от там,
Кийрън беше в същото положение, от устната му капеше кръв, лицето му беше разкривено в
яростна гримаса.
Намираха се в шатрата на Обан. Стените бяха покрити с тежко кадифе, подът — със
скъпи килими, изпотъпкани и изкаляни от безброй тежки обувки. Върху дървени маси
имаше дузини полупразни винени бутилки, някои бяха паднали и се бяха разлели,
изпълвайки стаята с вонята на алкохол.
— Я виж ти — разнесе се провлачен глас и Марк вдигна очи.
Пред тях имаше диван от червено кадифе, върху който се беше излегнал ленив на вид
млад мъж. Коса с черни и лилави кичури падаше над заострените му уши, около искрящите
му сребърни очи беше размазан кохл. Носеше жакет от сребриста коприна и клин, от
ръкавелите му преливаше бяла дантела.
— Малки братко Кийрън. Колко се радвам да те видя. — Сребристите му очи се
стрелнаха към Марк. — Заедно с някакъв тип. — Махна пренебрежително към Марк, а после
обърна ехидната си усмивчица към Мануел. — Добра работа.
— Казах ти, че ги видях — отвърна Мануел. — Бяха на веселието.
— Признавам, че и през ум не ми е минавало, че биха могли да бъдат достатъчно
глупави, за да стъпят в земите на тъмните елфи — рече Обан. — Ти печелиш, Вилялобос.
— Те са отличен подарък. — Мануел стоеше между стражите с копия, скръстил ръце на
гърдите си. Върху лицето му играеше широка усмивка. — Баща ти ще бъде доволен.
— Баща ми? — Обан потропа с пръсти по облегалката на дивана. — Мислиш, че трябва
да предам Кийрън на баща ми? Той просто ще го убие. Скучно.
Марк хвърли поглед към Кийрън изпод полуспуснати клепачи. Кийрън все още беше на
колене. Не личеше да е уплашен от Обан, но никога не би го показал, дори и да беше.
— Един подарък е нещо повече от подарък — каза Мануел. — Той е метод за
убеждаване. Баща ти те мисли, напълно погрешно, за слабак, принце. Ако му доведеш принц
Кийрън и нефилимския мелез, ще осъзнае, че би трябвало да те взема по-сериозно. — Той
понижи глас: — Бихме могли да го убедим да убие затворниците и да продължим с плана си.
Затворници? Какви затворници? Марк се напрегна. Възможно ли бе да има предвид
Джулиън и Ема? Но не, това беше невъзможно. Те бяха с процесията на светлите елфи.
Поне Кристина беше в безопасност. Беше изчезнала, изплъзвайки се на стражите. Един
ангел знаеше къде бе сега. Марк се осмели да стрелне Кийрън с кос поглед. Дали и той беше
обзет от паника? Дали се страхуваше за Кристина като него? Би трябвало, като се имаше
предвид начинът, по който се бяха целували.
Обан посегна към една масичка и зарови из бутилките отгоре, търсейки някоя, в която
все още да има алкохол.
— Баща ми не ме уважава — заяви. — Мисли, че братята ми са по-достойни за трона.
Макар че не са.
— Сигурен съм, че и те мислят същото за теб — измърмори Марк.
Обан намери бутилка и я вдигна към светлината, примигвайки към няколкото
сантиметра кехлибарена течност в нея.
— Един издирван пленник може да промени мнението му, но е възможно да не е
достатъчно.
— Искаш да се издигнеш в очите на баща си, нали? — попита Мануел.
Обан отпи от бутилката.
— Естествено. И то как.
Марк имаше чувството, че вътре в себе си Мануел извъртя очи.
— В такъв случай трябва да му покажеш, че би трябвало да те взема на сериозно.
Първия път, когато отиде при него, той отказа дори да те изслуша.
— Тъпоумен дъртак — измърмори Обан, хвърляйки празната бутилка настрани и тя се
строши.
— Ако му заведеш тези пленници, ще те изслуша. Аз ще дойда с теб… ще му кажа, че
заедно сме ги заловили. Ще дам да се разбере, че като представител на Кохортата, искам да
работя само с теб като наша връзка в Тъмния двор. Ще те накара да изглеждаш важен.
— Да изглеждам? — повтори Обан.
Кийрън изпръхтя съвсем не изискано.
— Ще го накара да разбере колко си важен — поправи се Мануел, без да трепне. — Ще
осъзнае колко си ценен за него. Заложниците са ключ към преговори между нефилимите и
тъмните елфи, които нямат прецедент в историята ни. Когато ви видят да се срещнете и да
постигнете взаимноизгоден мир, всички ловци на сенки ще осъзнаят, че ти и Хорас
Диърборн сте велики лидери, успели да сключат съюз, който предшествениците ви не са
могли.
— Какво? — не можа да се сдържи Марк. — За какво говориш?
— Не е ли възможно да се стигне до истинска война? — Обан бе намерил друга
бутилка. — Войната ми се струва лоша идея.
С търпение, което бе на ръба на това да се изчерпа, Мануел заяви:
— Няма да има война. Вече ти казах. — Хвърли поглед първо към Кийрън, а после към
Марк. — Целта тук не е война. А мисля, че кралят иска да види Кийрън мъртъв повече,
отколкото предполагаш.
— Защото хората го обичат — каза Обан със сладникав тон. — Искаха той да бъде крал.
Защото е добър.
— Добротата не е кралско качество — рече Мануел. — Както хората ще открият, когато
Кийрън увисне на бесилка над градините на кулата.
Марк се дръпна рязко назад и едва не се наниза на едно копие.
— Ти…
— Добротата може и да не е кралско качество — прекъсна го Кийрън, — но милостта е.
Не е нужно да правиш това, Обан. Мануел не си струва усилията ти, а кроежите му са само
лъжи.
Обан въздъхна.
— Отегчаващо предсказуем си, най-малки сине. — Пусна бутилката, която държеше, и
алената течност в нея се разля по пода като кръв. — Искам трона и смятам да го получа, а
Мануел ще ми помогне да го направя. Това е единственото, за което ме е грижа.
Единственото, което има значение. — Усмивка подръпна ъгълчетата на устата му. — За
разлика от теб аз не обичам и не преследвам сенки, а само онова, което е истинско.
Помни — помисли си Марк. — Помни, че нищо от това не е истинско.
Обан махна с ръка към тях, докато Мануел се подсмихна самодоволно.
— Оковете ги заедно и им намерете коне. Тази нощ потегляме към Тъмния двор.

***

Когато Друзила пристигна, Барнабас вече беше в закусвалнята. Седеше в бежово сепаре
и нагъваше вкусни на вид huevos rancheros16. Носеше черна каубойска шапка и каубойска
вратовръзка, която като че ли го задушаваше, но изглеждаше доволен от себе си.
Дру спря, за да погледне отражението си в прозорците, които минаваха по протежение
на едната страна на заведението. Другата страна представляваше кичозна каменна стена, в
ъгъла имаше джубокс и дузина снимки в рамки, на които, предполагаше Дру, бяха изобразени
семейството и приятелите на собственика.
Мракът навън превръщаше прозореца в истинско огледало и Дру се видя съвсем ясно:
тъмна коса, прибрана и гладка, елегантен сив костюм, класически обувки на токчета
(задигнати от дрешника на Ема). Носеше алено червило и никакъв друг грим — Кит я беше
уверил, че по-малкото е повече. „Не искаш да приличаш на клоун“, беше й казал, мятайки
през рамо кутийката й с руж, сякаш беше граната.
Кит и Тай бяха някъде там в сенките, готови да й се притекат на помощ, ако нещо се
обърка. Тази мисъл й вдъхваше известно спокойствие. Намествайки куфарчето в ръката си, тя
прекоси помещението, подминавайки кожени места за сядане с цвят на слонова кост и
карамел, и се пъхна в сепарето срещу Барнабас.
Змийските му очи се вдигнаха, за да я погледнат изпитателно. Отблизо той не
изглеждаше добре. Люспите му бяха мътни, очите му — зачервени.
— Ванеса Ашдаун?
— Да. — Дру остави куфарчето пред себе си. — От плът и кръв.
Разцепеният му език се показа от устата.
— И то колко плът. Не се притеснявай, обичам жени с извивки. Повечето ловци на
сенки сте толкова кльощави.
Гадост, помисли си Дру.
— Работата, господин Хейл — заяви, потупвайки куфарчето си.
— Да. — За нейно облекчение, езикът му се прибра в устата. — Е, сладурче, имаш ли
доказателства, че Хипатия Векс продава тайни на нефилимите?
— Тук са.
Дру се усмихна и побутна куфарчето към него.
Хейл го отвори и се намръщи.
— Тук има пари.
— Аха. — Дру му се усмихна лъчезарно и се опита да не се оглежда наоколо, за да види
дали се задават подкрепления. — Това са парите, предвидени за Хипатия, в замяна на
получените тайни.
Хейл извъртя очи.
— Обикновено се радвам да видя голяма купчина пари, не ме разбирай погрешно. Но се
надявах на снимки, на които тя предава информация на някой Блекторн.
— Защо Блекторн?
— Защото — отвърна Барнабас — те са гадни малки плъхове. — Той се облегна
назад. — Трябва да ми дадеш нещо по-добро от това, Ванеса.
— Е, вгледай се по-внимателно в парите. — Дру се мъчеше да печели време. — Защото,
ъ, това не са обикновени пари.
С отегчен вид Барнабас вдигна пачка двайсетачки. Дру се напрегна. Кит й беше казал да
го накара да говори колкото се може по-дълго, но не беше като да можеше да му отвлече
вниманието, разказвайки му сюжета на „Кървав рожден ден“ или най-новото забавно нещо,
което Чърч беше направил.
— Няма нищо специално в тези пари — започна Барнабас, но млъкна, когато вратата на
закусвалнята се отвори и в заведението влезе висока магьосница с мургава кожа и бронзова
коса. Носеше лъскав костюм с панталон и зашеметяващо високи токчета. След нея вървяха
още двама долноземци — мускулест върколак и бледна тъмнокожа жена вампир.
— Проклятие — каза Барнабас. — Хипатия… какво…?
— Чух, че продаваш тайни на нефилимите, Хейл — каза Хипатия. — И виж само,
хващам те на местопрестъплението.
Тя намигна на Дру. Зениците й имаха формата на златни звезди.
— Как можа? — попита вампирът. — Мислех, че са просто лъжи, Барнабас! — Тя
подсмръкна и погледна към Дру. — Наистина ли купуваше тайни от него? Коя си ти, така
или иначе?
— Друзила. Друзила Блекторн.
 — Блекторн? — повтори Барнабас, вбесен.
— И определено продаваше тайни — продължи Дру. — Например току-що ми каза, че
веднага след като Джони Рук загина, е изкопал копие на Червените свитъци, заровено под
сергията му. И го е запазил в тайна.
— Вярно ли е това? — изръмжа върколакът. — И се наричаш глава на Пазара на
сенките!
— Ти, малка…
Барнабас се метна към Дру през масата.
Тя изскочи от сепарето и се блъсна в нечие тяло с едно силно уф. Вдигна очи и видя Тай
с меч в ръка, насочен закрилнически покрай нея, без нито за миг да откъсва очи от
магьосника.
— Да не си докоснал сестра ми.
— Точно така — обади се Кит от съседното сепаре и им помаха. — Забравих си
оръжията. Но мога да се развилнея с тази вилица. — Той я размаха.
— О, я млъквай — сопна се Барнабас, ала изглеждаше победен, върколакът вече
извиваше ръцете му зад гърба.
Хипатия свали куфарчето и парите от масата, намигайки със звездните си очи на Тай и
Дру.
— Време е да си вървите, ловци на сенки. Това слага край на малката ви долноземска
сделка. И кажете на новия си инквизитор, че не искаме да имаме нищо общо с него или с
дискриминационните му правила. Ще ходим където си искаме, кога го поискаме.
Тай отпусна бавно меча си, Кит пусна вилицата и тримата излязоха от закусвалнята.
Когато се озоваха на тротоара, Дру пое облекчено голяма глътка въздух. Беше топла нощ,
високо в небето, луната грееше над Франклин Авеню. Усети, че трепери от вълнение — беше
го направила! Беше измамила прочут магьосник. Ето че беше мошеничка!
— Според мен Хипатия наистина го мислеше. Кит хвърли поглед към заведението през
прозорците. Хипатия и другите долноземци съпровождаха съпротивляващия се Барнабас към
задната врата. — Онова за инквизитора и какво да му предадем… то не беше част от номера.
Беше истинско съобщение.
— Сякаш бихме могли да предадем каквото и да било на инквизитора. — Тай докосна
разсеяно медальона на гърлото си. — Стана много добре. Справи се отлично, Дру.
— Аха. Запази самообладание. — Кит погледна нагоре и надолу по улицата. — Бих
предложил да го отпразнуваме с млечен шейк или нещо друго, но този квартал е страшничък.
— Ловците на сенки не се боят от страшнички квартали — отбеляза Дру.
— Нищо ли не научи от начина, по който загинаха родителите на Батман? — престори
се на потресен Кит.
Тай се усмихна, а за първи път, откакто Ливи беше умряла, и Дру се разсмя.

***

С помощта на Ейлийн и Тави Хелън беше приготвила голяма маса в светилището. Зад
нея имаше два стола, отгоре й — най-различни бюрократични принадлежности: химикалки
и празни формуляри, изпратени им от Клейва, папки и гумени печати. Беше потискащо
обикновено, ако питаха Хелън.
 Дълга опашка от върколаци, магьосници, вампири и феи се извиваше през стаята и от
другата страна на входната врата. Бяха разположили своя „Пункт за регистрация“ върху
Ангелската руна, вдълбана в пода, блокирайки вратите, отвеждащи във вътрешността на
Института.
Първият долноземец, който пристъпи в импровизирания им офис, беше върколак.
Имаше огромни мустаци, които напомняха на Хелън за полицейски филм от седемдесетте.
Лицето му носеше яростно изражение.
— Името ми е Грег…
— Името ти е Елтън Джон — заяви Ейлийн и го записа.
— Не — възрази върколакът. — Името ми е Грег. Грег Андерсън.
— Името ти е Елтън Джон — настоя Ейлийн и грабна печата. — Трийсет и шест
годишен върколак, който живее в Бел Еър.
Тя постави върху листа печат с червено мастило — РЕГИСТРИРАН — и го подаде на
върколака, който го пое, примигвайки озадачено.
— Какво правиш?
— Така Клейвът няма да може да те намери — обясни Тави, който седеше под масата и
си играеше с малка количка. — Но си регистриран.
— На теория — добави Хелън, молейки се той да приеме измамата.
Ако не го направеше, щяха да имат проблеми с останалите.
Грег отново погледна към листа хартия.
— Може би само на мен така ми се струва, но типът зад мен ми прилича на Хъмфри
Богарт.
— Нека бъде Хъмфри! — Ейлийн размаха печата. — Искаш ли да бъдеш Хъмфри
Богарт? — попита тя следващия долноземец, висок, кльощав магьосник с тъжно лице и уши
като на пудел.
— Че кой не иска? — отвърна магьосникът.
Докато опашката напредваше, повечето от долноземците бяха нащрек, но готови да им
сътрудничат. Имаше дори няколко усмивки и „Благодаря!“. Като че ли разбираха, че Ейлийн и
Хелън се опитват да подкопаят системата, дори и да не разбираха защо.
Ейлийн посочи висока руса фея с рокля от паяжина.
— Това е Тейлър Суифт.
Хелън се усмихна, докато подаваше подпечатан формуляр на един върколак.
— Точно колко ще загазим заради това?
— Има ли значение? — отвърна Ейлийн. — Така или иначе, ще го направим.
— Така е — съгласи се Хелън и посегна за нов формуляр.

***

Заведи ме при него. Заведи ме при него.

Възцари се тишина… а после светлина и хиляда остри пробождания. Кристина изписка
и се задърпа, мъчейки се да се отскубне от нещо, което приличаше на оплетени шипкови
храсти. Политна настрани и падна тежко върху покрита с трева земя.
Седна и погледна печално ръцете си, осеяни с десетки алени убождания. Беше се
приземила в розов храст, което си бе истинска ирония.
 Изправи се на крака и изтупа дрехите си. Все още беше в царството на феите, но тук
като че ли беше ден. Лъчите на слънцето позлатяваха къщурка от бледожълт камък със
сламен покрив. Покрай къщурката минаваше тюркоазеносиня река, от двете страни на която
растяха сини и лилави лупини.
Кристина не беше сигурна какво бе очаквала, но определено не беше подобна
пасторална идилия. Опита се да избърше кръвта по ръцете си, отказа се и погледна нагоре и
надолу по пътеката, която лъкатушеше между високата трева. Тя тръгваше от вратата на
къщурката, прекосяваше поляната и изчезваше в неясната далечина.
Приближи до вратата и почука решително.
— Адаон! — извика. — Адаон, кралски сине!
Вратата се отвори мигновено, сякаш Адаон бе чакал от другата страна. Последния път,
когато Кристина го беше видяла, той бе облечен в ливреята на Тъмния двор, със символа на
прекършената корона на гърдите. Сега носеше простичка ленена туника и бричове.
Мургавата му кожа изглеждаше топла на слънцето. За първи път видя прилика между него и
Кийрън.
Може би защото изглеждаше бесен.
— Как е възможно да си тук? — попита и се огледа наоколо, сякаш не му се вярваше, че
е дошла сама.
— Потърсих помощ. Бях в земите на феите…
Очите му се присвиха. Изглеждаше така, сякаш се взира подозрително в един синигер.
— Влизай вътре. Не е безопасно да говорим навън.
В мига, в който тя се озова в къщурката, Адаон затвори вратата и се залови да пусне цял
куп сложни на вид резета.
— Земите на елфите са опасно място точно сега. Има много начини, по които е
възможно да си била проследена.
Намираха се в малко преддверие с дървени стени. Извит свод отвеждаше във
вътрешността на къщурката. Адаон го беше препречил, с ръце на гърдите и яростно
изражение. След моментно колебание Кристина му подаде артефакта.
— Не може да са ме проследили. Използвах това.
Ако се беше надявала Адаон да придобие облекчено изражение, това не стана.
— Откъде го имаш?
— То е семейна ценност — отвърна Кристина. — Получихме го като подарък от
семейство hadas17, на които един от предшествениците ми е помогнал.
Адаон свъси вежди.
— Това е дар от Рианон. Грижи се за него.
Излезе от преддверието и мина в малка дневна, в която имаше изтъркана дървена маса,
обляна от слънчевите лъчи, струящи през големите прозорци. Виждаше се малка кухня: върху
масата имаше ваза с пъстри цветя и купчинки изрисувани глинени купички.
На Кристина й се стори, че е попаднала в къщичката на джуджетата от „Снежанка“:
всичко беше миниатюрно и Адаон се извисяваше така, че главата му почти докосваше тавана.
Направи й знак да седне и едва когато се настани на един стол, Кристина осъзна колко
изтощено и схванато от болка бе тялото й. Тревогата за Ема и Джулиън, подсилена сега от
страха за Марк и Кийрън, туптеше като пулс.
— Защо си тук? — попита Адаон, който все още стоеше прав, скръстил силните си ръце
на гърдите.
 — Нуждая се от помощта ти — каза Кристина.
Адаон стовари юмрук върху масата и тя подскочи.
— Не. Не мога да оказвам помощ или съдействие на нефилимите. Може и да не съм
съгласен с баща ми за много неща, но няма да се противопоставя директно на желанията му,
като помогна на един ловец на сенки.
Той замълча за миг. Лъчите на слънцето осветяваха краищата на дантелените завеси на
прозореца. През стъклото Кристина виждаше поляна с макове, ширнала се към искрящите
скали в далечината и проблясването на синя вода. Къщата миришеше на билки и чай, мека,
уютна миризма, която още повече усили болката в нея.
— Знаеш ли защо дойдох при теб? — попита го.
— Не — отвърна Адаон мрачно.
— В Лондон проследих Кийрън от Института, защото му нямах доверие. Мислех, че
отива да ни предаде. Оказа се, че беше излязъл, за да говори с теб.
Лицето на Адаон си оставаше все така намръщено.
— Докато ви слушах, осъзнах, че с основание ти има доверие, че ти единствен от
братята му държиш на него — продължи Кристина. — Каза, че Уиндспиър му е подарък от
теб. Ти си единственият от семейството, за когото говори с привързаност.
Адаон вдигна ръце, сякаш за да пропъди думите й.
— Достатъчно! Не искам да слушам повече.
— Трябва да го чуеш.
— Не се нуждая нефилимите да ми казват какаото и да било за Кийрън.
— Нуждаеш се. В този момент стражи водят Кийрън при баща ти. Ако не направим
нищо, със сигурност ще бъде убит.
Адаон не помръдваше. Ако не го беше видяла да преглъща, Кристина би могла да го
вземе за статуя. Гневна, извисяваща се статуя.
— Да му помогна, би било истинско предателство спрямо баща ми.
— Да не му помогнеш, би било истинско предателство спрямо брат ти — заяви
Кристина. — Понякога не можеш да бъдеш лоялен към всички.
Адаон сложи едрите си длани върху облегалката на един стол.
— Защо дойде? Защо ми носиш такава новина? Възможно е баща ми да помилва живота
му. Хората го харесват.
— Знаеш, че баща ти ще го убие именно заради това. — Гласът на Кристина
потрепери. — Преди Лова никой освен теб не е обичал Кийрън, нито го е било грижа за него.
Наистина ли ще го изоставиш сега?
15
Сграда, кула, храм, със своите сенки стаени там
— Син на Себастиан — прошепна Ема. — Себастиан е имал син.
Бяха се скрили в стая, която приличаше на изоставен килер. По стените имаше голи
рафтове, подът беше осеян с празни кошници. Ема си помисли за плодовете и хляба, които
някога бяха държали в тях, и се опита да не обръща внимание на воплите на стомаха си. От
сандвичите предишния ден не беше слагала нищо в уста.
— Открай време се носи мълва, че Себастиан е имал афера с кралицата. — Джулиън се
беше облегнал на стената на килера, гласът му беше далечен, сякаш идваше от дъното на
кладенец. Звучеше така, откакто бяха излезли от тронната зала. Ема не знаеше дали е
страничен ефект от отварата, или от това да види Анабел и да бъде принуден да я остави да
си отиде. — Но той умря едва преди пет години.
— Времето тече различно в елфическите земи — напомни Ема. — Аш изглежда на
около тринайсет. — Тя се намръщи. — Прилича на Себастиан. Спомням си го от Института.
Беше толкова…
Жесток. Студен. Безчовечен. Рус.
Джулиън не вдигна очи. Гласът му беше като лед.
— Трябваше да ме оставиш да я довърша.
— Джулиън, не. — Ема разтърка слепоочията си, главата я болеше. — Със сигурност
щяха да те убият, ако беше опитал.
— Ема…
— Не! — Тя отпусна ръце. — Аз също ненавиждам Анабел. Мразя я, задето стоеше там
жива, когато Ливи е мъртва. Мразя я заради онова, което направи. Ала точно сега на карта са
заложени по-важни неща от отмъщението ни.
Джулиън вдигна глава.
— Ти в продължение на години живееше, за да си отмъстиш. Единственото, за което
мислеше, бе да отмъстиш за смъртта на родителите си.
— Знам. А после го сторих и то не ми помогна. Остави ме да се чувствам празна и
студена.
— Така ли?
Очите на Джулиън бяха хладни и корави като синьо-зелени топчета за игра.
— Да — настоя Ема. — А след това Малкълм се върна от мъртвите като морско
чудовище, така че…
— Искаш да ми кажеш, че не бива да убивам Анабел, защото ще се върне като морско
чудовище?
— Просто изтъквам безсмислието на това, че убих Малкълм — каза Ема. — И кой го
уби в крайна сметка? Анабел.
Възцари се дълго мълчание. Джулиън прокара пръсти през косата си, на Ема й се
прииска да пропълзи до него на колене и ръце и да го умолява отново да стане онзи
Джулиън, който беше някога. Ала може би това беше невъзможно. Може би смъртта на Ливи
бе паднала като остра коса между онзи Джулиън и този, убивайки всяка възможност той
отново да се превърне, като лебедите в приказката, в предишното грижовно, мило момче,
което тя обичаше, с тайни в сърцето и бои по ръцете.
 — Какво се опитваш да кажеш тогава? — попита той най-сетне.
— Никой не би те винил, ако убиеш Анабел. Но понякога се налага да оставим настрани
онова, което искаме в момента, заради нещо по-голямо. Ти ме научи на това. Предишният ти.
— Може би.
Той подръпна ръкава си и Ема отново видя онова, което беше зърнала на поляната —
странното, изцапано с ръжда парче плат около китката му.
Сложи ръка върху неговата, спирайки движението му.
— Какво е това?
— Кръвта на Ливи. Откъснах парче от ризата, която носеше, когато умря, и го завързах
около китката си. Ще го сваля, когато убия Анабел. Не и преди това.
— Джулиън…
Той смъкна ръкава си надолу.
— Разбирам какво казваш. Просто не ми е ясно защо аз съм този, който трябва да
спре. — Гласът му беше глух, безизразен и Ема почувства, че се вледенява. Беше като да гледа
как кръвта на някого изтича, а той дори не знае, нито разбира, че е смъртоносно ранен. —
Както и да е — каза Джулиън.
— Трябва да открием Аш.
Провалих се — помисли си Ема. — Имаше нещо, което би трябвало да кажа, нещо,
което би го убедило, но се провалих.
— Защо трябва да открием Аш?
— Нали чу краля. Аш е оръжието. Онова, което Клеър и Джейс дойдоха да намерят. —
То е част от оръжието — изтъкна Ема. — Кралят трови земите си и Брослиндската гора.
Мисли, че може да използва Аш, за да направи отровата още по-смъртоносна, да унищожи
още повече от Идрис.
— И аз останах с това впечатление. Само че се нуждае от Черната книга, за да накара
втората част да сработи.
— Тогава не е ли по-добре да се опитаме да намерим Черната книга?
— Коя от двете? — попита Джулиън. — Истинската е у Анабел. У кралицата е
копието… Е, в момента е у краля, но е нейно. Това разделя целта ни на две… освен ако не
извадим Аш от уравнението. — Косата на Джулиън падаше около лицето му в мрака. Ема
виждаше тънките драскотини върху кожата му, където бодлите на плета го бяха издрали. — И
двете сделки зависят от Аш, Анабел го иска, а също и кралицата. Извадим ли Аш от
уравнението, ще си спечелим време и ще попречим на краля да сключи сделка.
— Няма да нараня едно дете, Джулиън — отсече Ема. — Ако това имаш предвид под „да
извадим Аш от уравнението“, няма да го направя.
— Не е нужно да го нараняваме. Достатъчно е просто да го отвлечем.
Ема въздъхна.
— А после какво?
— Ще предложим на Анабел Аш срещу Черната книга. Тя би сторила всичко за него.
Ема се почуди дали би трябвало да спомене колко странно бе това. Реши да не го прави
— този Джулиън не разбираше защо някой би изпитал силни чувства към каквото и да било.
— След което ще я убием и ще вземем книгата — довърши той.
— Ами кралицата?
— Ако Аш не е в ръцете на краля, тя няма да има причина да размени Черната книга и
няма да го стори. Междувременно ние отиваме при водопада, връщаме се в Идрис с Аш и
оригинала на Черната книга и планът на Диърборн отива по дяволите. Появим ли се пред
Съвета с тези две неща, ще се превърнем в герои. Клейвът няма да позволи на Кохортата да
ни докосне и с пръст.
— Аш не е нещо — каза Ема.
— Кралят го нарече оръжие — напомни Джулиън.
Ема опита по друг начин.
— Нямаме представа как да го намерим.
— Знам, че и ти видя онези стражи в коридора — каза Джулиън. — Както и по-късно в
тронната зала. Това е охраната на Аш. Знаем къде е стаята му. Минахме покрай нея. — Очите
му грееха решително. — Искам те с мен, Ема.
— Тогава ми обещай нещо. Обещай ми, че ще заведем Аш при Джия, не при Диърборн.
— Добре. Не ме е грижа какво ще стане със сина на Себастиан Моргенстърн.
Истинският Джулиън щеше да бъде загрижен — помисли си Ема. — Истинският
Джулиън би го било грижа за което и да е дете, защото толкова много обичаше своите. Би
видял в Аш Тави и Дру, и Тай, независимо кой беше баща му.
— Е, ще дойдеш ли с мен? — попита я.
Ще дойда — помисли си Ема. — Защото някой трябва да защити Аш от теб и защото
трябва да те предпази от теб самия.
Изправи се на крака.
— С теб съм.

***

— Ехо? — Тай пристъпи в мрака на пещерата. — Магическата светлина грееше в ръката

му и Кит си помисли, че прилича на картина с яркото сияние върху тъмната му коса и
бледата кожа. — Шейд? Тук ли си?
Руническият камък на Кит беше в джоба му, но този на Тай хвърляше достатъчно
светлина, на която се виждаха пукнатините по гранитните стени, дървената маса, покрита с
белези от ножове и огън, думите върху повърхността й — лумнали за миг за живот. Огънят
иска да гори.
Бяха оставили Дру в Института, тя беше отишла да си легне, като си тананикаше, и Кит
се радваше, че я бяха направили щастлива. А и се беше справила добре с Барнабас. Оказал се
беше прав — у нея действително имаше мошеническа жилка.
— Шейд — заявил бе Тай в мига, в който Друзила не можеше да ги чуе. — Трябва да
говорим с Шейд.
Почти вибрираше от вълнение, бузите му бяха пламнали, пръстите му си играеха с една
от играчките му за ръце.
Беше ясна нощ, луната бе почти пълна, бързи облаци се гонеха по небето, тласкани от
вятъра, долитащ откъм океана. Тай на практика тичаше по брега, стъпките му бяха безшумни
по мокрия пясък. Кит откри, че не е толкова запъхтян, колкото би могъл да очаква, докато се
мъчеше да го догони. Може би се превръщаше в ловец на сенки въпреки себе си.
— Шейд? — повика Тай отново и този път сенките се раздвижиха и в сърцето на
пещерата лумна светлина.
Една лампа върху масата бе запалена, изпълвайки помещението със светлина и сенки.
От най-гъстата от тези сенки долетя сърдит глас:
— Кой е? Кой ме смущава?
— Кит Херондейл и Тай Блекторн — отвърна Тай и магическата му светлина лумна по-
високо. — Трябва да говорим с теб.
Разнесе се въздишка и тътрузене.
— Гледайте да имате добра причина, задето ме събудихте.
Сенките се разпръснаха, разкривайки Шейд, който тъкмо излизаше от спален чувал.
Носеше пижама на райета, зелените му крака бяха напъхани в пухкави пантофи.
— Изпратихме ти бележка, за да ти кажем, че идваме — каза Кит.
Шейд го изгледа сърдито.
— Спях. Три часът през нощта е.
Спалният чувал изшава и миг по-късно Чърч изпълзя от него, издавайки звуци на
задоволство. Сви се на кълбо отгоре му, примигвайки с големите си жълти очи.
— Това не е особено лоялно — отбеляза Тай, гледайки строго към котарака.
Шейд се прозя.
— Познаваме се отдавна, котаракът и аз. Имахме да си наваксваме.
Кит почувства, че разговорът започва да му се изплъзва.
— Направихме онова, което ни каза — рече на прозяващия се магьосник. — Оправихме
си отношенията с Пазара на сенките.
— Така е — потвърди Тай. — Сега Хипатия Векс го ръководи и каза, че можем да ходим,
когато си поискаме.
По лицето на магьосника премина особено изражение, колкото и да бе странно, не
изглеждаше щастлив. Изглеждаше учуден и разтревожен. Кит си отбеляза да обмисли това
по-късно.
— Значи, можете да започнете магията — каза Шейд бавно. — След като се сдобиете
със съставките, разбира се.
— Какви са съставките? — попита Кит. — Моля те, кажи ми, че не трябва да направим
онова на Малкълм, с ръцете на дванайсет убийци. Не познавам дванайсет убийци. Не
познавам дори дванайсет джебчии.
— Не. — Шейд бе започнал да крачи напред-назад. — Малкълм възкреси Анабел по
този начин, защото тялото й беше при него. Тялото на сестра ви не е при нас, така че не
можем да използваме същия метод.
— Тя не ми беше сестра — тихо каза Кит.
— Ако си спомням правилно, в книгата има само една магия, която бихте могли да
използвате.
— Точно така — потвърди Тай.
— Наистина ли има магия? — попита Кит и другите двама го погледнаха. — Искам да
кажа… не виждам как е възможно да съживите някого, когато тялото му го няма.
Тай се беше напрегнал.
— В книгата пише, че е възможно — заяви. — Пише, че е възможно.
Шейд щракна с пръсти и върху масата се появи чаша, пълна с димяща течност. Той се
отпусна в стола и обви ръце около нея с мрачен вид, или поне толкова мрачен, колкото би
могъл да изглежда един зелен магьосник по пухкави пантофи.
— Тъй като няма тяло, това е изключително нестабилна магия — обясни Шейд. — Не
сте първите, които я опитват. Нищо никога не е напълно унищожено. Това е вярно.
Съществуват начини за съживяване на мъртъвци без тела. Духът им може да бъде приютен в
друго тяло, но това е истинско зло, защото първото тяло ще умре.
— Не! — заяви Тай. — Не искам това. Ливи не би искала това.
— Тялото може да се върне като жив труп — продължи Шейд. — Не мъртво, но не и
изцяло живо. Тялото може да се върне с увреден ум, изглеждащо досущ като Ливи, но
неспособно да мисли или да говори. Духът може да се върне без тяло или пък една Ливи от
някой друг свят — като Едом — може да бъде грабната в нашия, оставяйки дупка в света,
който е напуснала.
— Звучи така, сякаш не съществуват добри възможности — отбеляза Кит нервно.
— Но може да бъде направено. — Всичката кръв се беше отцепила от лицето на Тай. —
Правили са го в миналото. Хора са били връщани от мъртвите съвършено.
— За съжаление — отвърна Шейд, — да.
Кит вече знаеше, че единственото, което Тай искаше да чуе, бе „да“.
— Ще го направим както трябва — рече Тай. — Ще си върнем истинската Ливи.
Кит почувства как по тила му пробягват тръпки. Не знаеше дали Тай е обзет от паника,
но той беше. Какво в живота си бе правил достатъчно добре, та да си предложи услугите за
проект, който за нищо на света не биваше да се обърка?
— Какво трябва да вземем от Пазара? — попита Тай.
Не звучеше обзет от паника и спокойствието му помогна на Кит да си поеме дъх.
Шейд въздъхна и придърпа лист хартия към себе си. Трябва да беше съставил списъка
по-рано, защото сега зачете на глас:
— Тамян от сърцето на вулкан. Тебешир, направен от костите на жертва на
убийство. Кръв, коса и кост от човека, който ще бъде върнат. Смирна, отгледана от феи и
отсечена в полунощ със сребърен сърп. Предмет от друг свят.
— Човекът, който ще бъде върнат? — повтори Тай. — Това е Ливи, нали?
— Разбира се.
— Без тялото й, откъде бихме могли да вземем кръв, коса и кост? — попита Кит.
Умът му се вкопчи в тази мисъл: може би щеше да се окаже невъзможно, може би
нямаше да успеят да си набавят нужните съставки и никога нямаше да имат възможност да
объркат магията и да има катастрофални последици.
— Може да се направи — каза Тай тихичко. Пръстите му докоснаха за миг медальона на
шията му. — Тамянът, смирната… можем да ги намерим на Пазара.
— Ами предметът от друг свят? — попита Кит.
— В нашето измерение има известен брой — отвърна Шейд. — Повечето са в
Спираловидния лабиринт. — Той вдигна ръка. — И преди да сте попитали, не, няма да ви
помогна да си набавите един. Моята помощ се изчерпва с това да ви съветвам.
Тай се намръщи.
— Но нали ще имаме нужда от помощта ти за магията. Ловците на сенки… ние не
можем да правим магии.
Кит знаеше какво има предвид. Магьосниците бяха единствените, на които магиите се
удаваха естествено, такива като баща му трябваше да си намерят източник на енергия,
защото не можеха да използват лей-линиите, а не беше лесно да си осигуриш източник на
енергия, особено чист източник, какъвто Шейд им беше обещал. А дори да откриеха някой,
който да им продаде катализатор, на ловците на сенки им беше забранено със закон да
купуват подобни неща. И дори ако Тай не го беше грижа, че ще наруши закона, щяха да са му
нужни години, докато се научи да прави магии като Джони Рук.
— Казах, че ще ви набавя катализатор, който може да използвате — заяви Шейд. —
Останалото ще трябва да сторите сами. И с пръст не докосвам черни магии.
Чърч измяука. Тай взе списъка със съставките, очите му бяха дълбоки и тъмни, по-скоро
черни, отколкото сиви на светлината в пещерата.
— Добре — каза. — И това ни стига.
Извади руническия си камък и даде знак на Кит да го последва. Шейд се изправи на
крака и подхвърли нещо за това да ги изпрати до изхода. Кит забърза след Тай, който
изглеждаше толкова нетърпелив да си отиде, колкото по-рано бе да дойде.
Бяха стигнали до края на тунела, отвъд който имаше пясък и море, когато Шейд сложи
ръка върху рамото на Кит.
— Кристофър, почакай за миг.
Тай вече беше излязъл на брега. Беше се навел и Кит осъзна, че гали Чърч. Котаракът ги
беше последвал безшумно и сега описваше осморки между краката на Тай, отърквайки глава
в прасците му.
— Грижи се за Тиберий. — В гласа на Шейд имаше нещо, особена интонация, сякаш
беше научил английски много отдавна. — Съществуват много начини, по които магиите
могат да ти навредят.
Кит вдигна изненадано очи.
— Какво имаш предвид? Не се налага да убиваме никого, нито да създаваме енергия за
магия за смърт. Не е ли това, което прави черната магия лоша?
Шейд въздъхна.
— Магията е като термодинамиката. Винаги вземаш нещо отнякъде. Всяко действие има
последици, а това може да има последици, които не очаквате и от които не можете да се
предпазите. Виждам, че гледаш на себе си като на закрилник на Тай. — Гласът му омекна. —
Понякога се налага да закриляме хората от нещата, които искат, не само от онези, от които се
боят.
Сърцето на Кит се сви.
На брега отвън Тай се изправи. Вятърът развяваше косата му и той вдигна ръце, без
съмнения и без неудобство, за да докосне вятъра и нощния въздух. Лицето му грееше като
звезда. Кит никога не бе срещал някой, който според него бе по-малко способен на зло.
— Никога не бих позволил нещо да нарани Тай. Виждаш ли, аз…
Обърна се, за да каже на Шейд, да му обясни как е, как щеше да бъде винаги. Ала
магьосникът беше изчезнал.

***

Кожата на Марк гореше леко там, където китките му бяха оковани с железни вериги.
Обан и стражите му яздеха напред на конете си. Мануел беше сред тях, сякаш беше нещо
нормално за един ловец на сенки да язди заедно с тъмни елфи. От време на време се
обръщаше, за да се усмихне ехидно на Марк и Кийрън, които вървяха зад тях. Окови стягаха
китките и на двамата, закачени с дебела желязна верига за седлото на Обан.
Беше наказание, което Марк бе виждал и преди. Час по час поглеждаше загрижено към
Кийрън. Ако някой от пленниците им паднеше, елфите оставяха коня да го влачи, заливайки
се от смях.
Кийрън вече беше пребледнял от болка — желязото го нараняваше много повече,
отколкото Марк. Китките му кървяха, ожулени там, където желязото ги докосваше.
— Споменаха някакви заложници — каза той най-сетне, докато преваляха невисок
хълм. — За чия ли смърт ще бъдем разменени?
— Много скоро ще научим — отвърна Марк.
— Страхувам се. — В гласа на Кийрън имаше неподправена откровеност. — Мануел
Вилялобос беше в Сколоманса, докато се криех там. Той е ужасен човек. Няма нищо, което
не би сторил. Повечето от членовете на Кохортата ми се струват по-скоро последователи,
отколкото лидери, дори Зара. Тя прави онова, което й каже баща й, онова, на което са я
научили, макар да са я научили на омраза и жестокост. Той прави онова, което прави, защото
иска да причини болка на хората.
— Да. Именно това го прави опасен. Не е от онези, които наистина вярват в каузата.
Марк се огледа наоколо, тъкмо минаваха покрай участък, поразен от мора. Беше
започнал да свиква с гледката на съсипани земи, изпепелена трева и мъртви дървета, сякаш
от небето се беше изляла киселина.
— Можем да имаме доверие на Кристина — каза почти шепнешком. — Тя и сега със
сигурност търси помощ.
— Забеляза ли нещо любопитно? — попита Кийрън. — Обан не ни попита за нея. Не ни
попита къде може да е отишла и кого може да е потърсила.
— Навярно си дава сметка, че не знаем.
Кийрън изпръхтя.
— Не. Мануел изобщо не му е казал, че Кристина беше с нас. Помни ми думата.
Предпочита Обан да не се ядоса, че е оставил един ловец на сенки да избяга.
— Какво изобщо прави Мануел с Обан? Не се засягай, но Обан не ми се струва най-
блестящият от братята ти.
Кийрън присви очи.
— Той е пияница и чукундур.
— Но амбициозен чукундур.
Кийрън се изкиска против волята си.
— Струва ми се, че Мануел подклажда амбициите на Обан. Вярно е, че Кохортата няма
никакво влияние над баща ми, но вероятно се надяват да имат влияние над следващия крал
на тъмните елфи, който и да е той. Някой слаб, когото ще им бъде лесно да манипулират.
Обан би бил съвършен за това.
Превалиха друго възвишение. Марк виждаше кулата да се издига в далечината, черен
бодил, пронизващ синьото небе. Беше прелитал над Тъмната кула с Дивия лов, но никога не
бе влизал в нея. Никога не бе искал.
— Защо Мануел смята, че скоро ще има нов крал? Баща ти е крал толкова отдавна, че
никой дори не си спомня как е изглеждал крал Брам.
Кийрън хвърли поглед към кулата. Откъм Обан и останалите напред избухна нов изблик
на смях.
— Може би защото се е насъбрал много гняв към баща ми. Чувам някои неща от Адаон.
Шепот на недоволство. За това, че кралят е посял мор в земите ни. За това, че обсебеността
му от ловците на сенки остави хората му разделени и в мизерия. По-възрастните сред
тъмните елфи му нямат доверие от изчезването на Първия наследник. Смятат, че не е
положил достатъчно усилия да я намери.
Марк се сепна.
— Първия наследник е бил момиче? Мислех, че кралят убива всичките си дъщери.
Кийрън не отговори. Марк си спомни последния път, когато се бяха изправили срещу
краля в земите на елфите, когато бе дошъл заедно с Ема, Джулиън и Кристина, за да спасят
Кийрън. Сега всичко бе толкова различно. Изведнъж пред очите му отново изплува поляната,
където се беше събудил, за да види Кристина и Кийрън прегърнати, броени секунди преди
стражите да се появят.
— Защо целуна Кристина? — попита тихичко. — Ужасно е да й го причиниш просто за
да ме разстроиш или да ме накараш да ревнувам.
Кийрън се обърна учудено към него.
— Не беше, за да те разстроя или за да те накарам да ревнуваш, Марк.
— Тя те харесва — каза Марк.
Знаеше го от известно време, но досега не бе изричал думите на глас.
Кийрън се изчерви.
— Това е толкова странно. Не го заслужавам.
— Не съм сигурен дали и аз заслужавам нейната привързаност — рече Марк. — Може
би не отдава сърцето си така грижливо, както би трябвало. — Той сведе поглед към
окървавените си китки. — Не я наранявай.
— Не бих могъл. Никога не бих го сторил. И съжалявам, Марк, ако съм те накарал да
ревнуваш. Не това бе намерението ми.
— Няма нищо. — Марк звучеше озадачен, сякаш самият той бе изненадан от
истината. — Не ревнувах.
Никого от двама ви. Как е възможно?
Сянката на кулата падна над тях, потъмнявайки земята, където стояха. Изведнъж
въздухът сякаш стана по-студен.
Пред тях масивният бодлив плет, който обграждаше кулата, се издигаше като стена от
шипове. Бели кости висяха от тях, както бяха висели от години. Много, много отдавна никой
воин не бе опитвал да предизвика стената. Марк не помнеше да е чул за някой, който го бе
направил и бе оцелял.
— Марк — прошепна Кийрън.
Марк направи крачка напред и едва не се препъна, веригата, свързваща ги с конете,
лежеше отпусната на земята. Обан и останалите бяха спрели под свода на огромната порта,
което беше единственият начин да проникнеш през бодливия плет.
Кийрън посегна към Марк и улови рамото му с окованите си ръце. Устните му бяха
напукани и кървяха. Взря се в очите на Марк с изражение на ужасяваща молба. Марк забрави
странния им разговор за Кристина, забрави всичко, освен болката на Кийрън и желанието да
го защити.
— Марк — прошепна Кийрън. — Трябва да те предупредя. Ще извървим пътя на позора
до кулата. Виждал съм да се случва на други. То е… аз не мога…
— Кийрън. Всичко ще бъде наред.
— Не. — Кийрън поклати глава толкова рязко, че тъмносинята му коса се разлетя около
главата му. — Баща ми ще е накарал всички в двора да се наредят в шпалир около пътеката до
кулата. Те ще крещят по нас. Ще ни замерят с камъни. Така го иска баща ми. Заплаши ме с
това след смъртта на Ярлат. Сега съм отговорен и за смъртта на Ерек. За мен няма да има
милост. — Той се задави с думите. — Съжалявам, че трябва да бъдеш част от него.
Чувствайки се странно спокоен, Марк заяви:
— Не е ли по-добре да бъда до теб?
— Не — отвърна Кийрън и на Марк му се стори, че вижда в очите му океана, черен и
сребърен под луната. Далечен и недостъпен. Красив и вечен. — Защото те обичам.
Светът сякаш бе потопен в мълчание.
— Но аз мислех… ти каза, че сме приключили.
— Аз не съм приключил с теб. Никога не бих могъл да приключа с теб, Марк Блекторн.
Цялото тяло на Марк изтръпна от изненада. Почти не забеляза, когато отново
продължиха напред, докато ръката на Кийрън не се плъзна от рамото му. Действителността
го връхлети като мощна вълна, чу как Кийрън си пое дълбоко дъх, събирайки сили, за да
посрещне най-лошото, докато пристъпваха през портата след Обан и останалите.
Веригите им дрънчаха по калдъръма на пътеката, отвеждаща до кулата, с нетърпимо
оглушителен звук. Дворът беше пълен с тъмни елфи, някои стискаха камъни, други държаха
камшици, направени от бодливи ластари. Марк успи да улови ръката на Кийрън в своята.
— Ще вървим без страх — каза ниско. — Защото аз съм ловец на сенки, а ти си синът на
краля.
Кийрън му хвърли благодарен поглед. Миг по-късно вървяха по пътеката, а тълпата с
камшици и камъни в ръце ги бе обградила от двете страни.
Марк вирна глава. Нямаше да видят един ловец на сенки да се свива от страх или болка.
До него Кийрън беше изпънал гръб, изражението му беше високомерно, тялото му —
изопнато.
Изопнато, за да посрещне удари, които не дойдоха. Докато Марк и Кийрън минаваха
между редиците елфи, те стояха неподвижни като статуи, камъните им останаха нехвърлени,
камшиците им застинаха непомръдващи.
Единственият звук идваше от Обан и неговите стражи, мълвежът им беше необичайно
силен в притихналия въздух. Обан се обърна настрани и обходи тълпата с гневен поглед.
— Размърдайте се, слабоумници! — кресна. — Не знаете ли какво се очаква да правите?
Това са убийци! Те убиха Ярлат! Убиха принц Ерек!
През множеството премина шепот, но не беше гневен шепот. Марк чу името на Ерек,
изречено с ярост, и това на Кийрън, изречено много по-меко. Самият Кийрън се оглеждаше
наоколо с изумление.
Тълпата все така не помръдваше. Вместо това, докато Кийрън и Марк минаваха по
пътеката, започнаха да се надигат гласове. Марк слушаше невярващо, докато всеки от тях
разказваше история. Той ми даде хляб, докато умирах от глад край пътя. Намеси се, когато
алените стражи на краля ми взеха фермата. Спаси съпруга ми от екзекуция. Пое
отговорността за престъпление, извършено от детето ми. Опита се да спаси майка ми от
Ездачите на Манан. А за добротата му кралят го изпрати в Дивия лов.
Обан се обърна с разкривено от ярост лице. Мануел сложи ръка на рамото му и като се
наведе, прошепна нещо в ухото му. Обан притихна с все така яростен вид.
Кийрън погледна Марк слисано, устните му бяха полуотворени.
— Не разбирам — прошепна.
— Мразят баща ти — отвърна Марк. — Но не мисля, че мразят теб.
Бяха стигнали до стъпалата на кулата и спряха, докато Обан и останалите скачаха от
конете. Нещо се раздвижи в тълпата. Малко елфическо дете, момиченце с панделки в косата
и боси крачета, се откъсна от останалите и изтича при Кийрън, за да пъхне срамежливо
нещо в ръката му.
— За добрината ти, принц Кийрън.
— Какво беше това? — попита Марк, докато Кийрън сключваше пръсти около предмета.
Ала стражите вече ги бяха наобиколили и ги бутаха към вратата на кулата и Кийрън не
отговори.

***

Докато Даяна летеше заедно с Гуин над Брослинд, от гората под тях се надигаше пушек
— като сиво-черни пръсти, разтварящи се на фона на небето.
Кохортата бе подпалила поразените земи, но наслуки… Даяна виждаше димящите
пънове на дървета, ала сиво-черните пепеливи земи се простираха още по-надалече от
преди, а някои участъци изглеждаха недокоснати от огъня. Даяна гледаше в потрес. Какво си
мислеше, че прави Кохортата?
Приземиха се и Гуин й помогна да слезе от Орион. Джия ги чакаше разтревожено и
Даяна изтича при нея.
— Чух, че имаш лоши новини за Ема и Джулиън? Добре ли са? Да не са ги изпратили
обратно в Лос Анджелис?
Джия се поколеба. Изглеждаше слаба и изпита, кожата й беше пепеливо сива.
— Не са. Не.
Облекчение заля Даяна: значи, Ема и Джулиън все още бяха в Аликанте.
— Толкова се притесних на заседанието. Онова, което Хорас прави с Диего и другите, е
немислимо. Да ги обвини в престъпление и да запечата устите им, така че да не могат да се
защитят. Почти се зарадвах, че Ема и Джулиън са затворени в онази къща…
— Даяна. Не — прекъсна я Джия и сложи тънка длан върху китката на Даяна. Гуин се
беше приближил и слушаше мълчаливо, навел посивялата си глава настрани. — Един член на
Клейва, някой, който ми е верен, е дочул Зара да говори с Мануел. Според нея Хорас е
изпратил Ема и Джулиън на самоубийствена мисия в земите на елфите. Накарах хората си да
проверят къщата и тя е празна. Не са там, Даяна. Изпратили са ги в царството на феите.
В главата на Даяна сякаш избухна експлозия: ярост, бяс, гняв към самата себе си…
знаела бе, че нещо не е наред, почувствала го беше. Защо не се беше доверила на инстинктите
си?
— Гуин. — Сама едва разпозна гласа си. — Заведи ме в царството на феите. Сега.
Джия стисна китката й.
— Даяна, помисли. Царството на феите е огромно… нямаме представа къде са…
— Гуин и хората му са ловци — заяви Даяна. — Ще ги открием. Гуин…
Обърна се към него, но той беше настръхнал като лисица, надушила опасност.
— Пазете се! — извика и извади брадва от ножницата на гърба си.
Нещо прошумоля между дърветата. Джия и Даяна едва имаха време да извадят оръжия,
когато членове на Кохортата изхвърчаха на поляната, предвождани от Зара Диърборн,
размахала лъскав меч.
Лъскав меч, който Даяна познаваше. С чувството, че е преглътнала буца лед, Даяна
разпозна Кортана.
 Джесика Босежур беше със Зара, както и Ануш Джоши, Тимъти Рокфорд и Амелия
Оувърбек. Зара, облечена в центурионската си униформа, се усмихна триумфиращо.
— Знаех си! Знаех си, че ще ви заловим да заговорничите с долноземци!
Гуин повдигна вежди.
— Тук има само един долноземец.
Зара не му обърна внимание.
— Не очаквах нищо по-добро от теб, Даяна Рейбърн, ала консул Пенхалоу?
Джия държеше извит меч до гърдите си.
— Спести ми театралниченето, Зара — каза тя рязко. — Не разбираш какво става и
истеричните ти изпълнения причиняват само неприятности.
— Не заговорничим с елфи, Зара — каза Даяна.
Зара се изплю. Беше жест, слисващ с дивото си презрение.
— Как смееш да отричаш, че заговорничите, когато ви заловихме на
местопрестъплението?
— Зара…
— Не се хаби — каза Джия на Даяна. — Тя и Кохортата няма да се вслушат в думите ти.
Чуват единствено онова, което искат. Не приемат нищо, което противоречи на онова, в което
вече вярват.
Зара се обърна към останалите.
— Хванете ги — нареди тя. — Ще ги отведем в Гард.
Гуин хвърли брадвата си. Беше толкова неочаквано, че Даяна отскочи изненадано назад.
Брадвата прелетя над главите на Кохортата и се заби в дънера на един дъб. Неколцина от
членовете на Кохортата изпищяха, когато дървото рухна насред оглушителен грохот на
трошащи се клони и тътена на земята.
Гуин протегна ръка и брадвата се върна в ръката му. Оголи зъби срещу свилите се от
страх ловци на сенки.
— Назад или ще ви посека на парчета!
— Виждате ли! — Зара, която беше паднала на колене, когато дървото рухна, се изправи
с усилие, стиснала здраво Кортана. — Виждате ли? Заговор! Трябва да се бием… Ануш!
Ала Ануш беше избягал в храсталаците. Останалите, видимо разтърсени, се събраха
неохотно около Зара, докато тя правеше няколко решителни стъпки към Гуин.
— Какво ще направи той? — попита Джия тихичко.
— Ще ги избие до един. Той е предводителят на Дивия лов, за него те са нищо.
— Те са деца — рече Джия. — Горкият Ануш избяга. Само на шестнайсет е.
Даяна се поколеба. Действително бяха просто деца… отвратителни деца, ала Гуин не
биваше да ги убие. Не това беше решението.
Изтича при него, без да я е грижа какво ще си помисли Кохортата, и прошепна в ухото
му:
— Остави ни. Моля те. Ще ни отведат в Гард, но няма да бъде задълго. Трябва да отидеш
след Ема и Джулиън.
Гуин се обърна към нея с неприкрита тревога върху лицето.
— Но ти…
— Намери ги заради мен. И се пази! — Тя изсвири. — Орион.
Орион дотича в галоп на поляната, минавайки между Кохортата и Гуин. Гуин се метна
на гърба му и се наведе, за да целуне Даяна, задържайки лицето й в шепите си в
продължение на един дълъг миг.
— Пази се — каза и Орион се издигна в небето.
Всички от Кохортата крещяха, повечето от тях никога не бяха виждали нищо подобно на
жребец от Дивия лов. Наистина бяха деца, помисли си Даяна уморено, у тях все още имаше
искрено удивление, примесено с невежество и омраза.
А тя не можеше да нарани деца. Застанала неподвижно до Джия, Даяна остави Зара и
Тимъти да им вземат оръжията и да оковат ръцете им зад гърба.

***

Сега, когато вече нямаха отвара за невидимост, Ема и Джулиън бяха принудени да
разчитат на това да се придържат в сенките, с ниско спуснати качулки, докато се промъкваха
по коридорите на кулата. За щастие, изглеждаше така, сякаш всички бяха повикани на
някакво събитие — тълпите бяха оредели, много по-малко тъмни елфи бързаха напред-назад
по коридорите. Стражите също изглеждаха разсеяни и никой не ги попита нищо, когато
свиха зад ъгъла на един коридор и се озоваха пред гоблена със звездите.
Ема се огледа притеснено наоколо.
— Стражите ги няма.
Всъщност коридорът беше съвсем празен. Ема усети как нервните й окончания
изтръпват. Нещо не беше наред.
— Много добре — каза Джулиън. — Може би са си взели почивка или нещо такова.
— Това не ми харесва. Не биха оставили Аш без охрана.
— Възможно е да са в стаята.
— Нещо не е наред…
— Някой идва.
И наистина до ушите им достигна шум на стъпки. Лицето на Джулиън беше обтегнато
от напрежение.
— Ема, не можем да останем тук.
Противно на разума си, Ема извади къс меч от колана си и се мушна покрай гоблена
след Джулиън.
Стаята от другата страна тънеше в почти зловеща тишина, нямаше и следа от стражи.
Първото впечатление на Ема беше за място едновременно богато обзаведено и много
студено. Голямо легло с колони, издялано от едно масивно парче дърво, доминираше
мястото. По стените висяха гоблени, изобразяващи прелестни сцени на природни красоти в
царството на феите — гори, обвити в мъгла, заледени водопади, диви цветя, изпъстрили
скали, извисяващи се над морето.
Ема нямаше как да не си помисли за мора. Гоблените бяха поразяващи, ода, отдаваща
почит на красотата на царството на феите, ала отвъд тези стени зараза поглъщаше
истинските земи на тъмните елфи. Кралят ли беше обзавел това място? Дали виждаше
иронията?
Джулиън беше застанал до гобленовата врата с меч в ръката и се оглеждаше любопитно
наоколо. Трудно бе да не забележи дрехите, пръснати навсякъде. Очевидно Аш, като
повечето тийнейджъри, си падаше малко мърляч. Един от прозорците беше открехнат и през
него влизаше студен въздух. Златната корона на Аш лежеше захвърлена на перваза, почти
сякаш предизвикваше някоя сврака да я открадне.
Ема се промъкна до леглото, където Аш лежеше, неподвижна фигура под пищно
избродирана завивка. Очите му бяха затворени, съвършени полукръгове, обрамчени от
сребристи ресници. Имаше толкова невинен, ангелски вид. Ема почувства, че сърцето й
омеква към него… което беше учудващо, като се имаше предвид приликата му със Себастиан.
Не беше обаче негово съвършено копие, забеляза, когато дойде по-близо, така че сянката й
падна над леглото.
— Мъничко прилича на Клеъри — прошепна.
— Няма значение на кого прилича — каза Джулиън. — Той е син на Себастиан.
Той е дете, искаше да възрази Ема, ала знаеше, че няма смисъл. Посегна, за да докосне
внимателно Аш по рамото, и докато го правеше, видя широк белег с формата на X върху
гърлото му, нескриван вече от яката на ризата му. На стената зад него имаше странни знаци:
приличаха на руни, но разкривени и зловещи руни, каквито биха използвали Помрачените.
Свирепо желание да го защити се надигна в нея, стряскащо със силата и пълната си
липса на логика. Дори не познаваше това момче, помисли си, ала не можа да се сдържи да не
протегне ръка и да го разтърси нежно.
— Аш — прошепна. — Аш, събуди се. Тук сме, за да те спасим.
Очите му се отвориха и ето че тя наистина видя Клеъри в него: имаха съвсем същия
зелен цвят като нейните. Те се впиха в нея, докато той сядаше, протягайки ръка. Бяха
нетрепващи и ясни и през главата на Ема пробяга мисъл: Би могъл да бъде истински лидер,
не като Себастиан, а такъв, какъвто Себастиан трябваше да бъде.
В другия край на стаята Джулиън клатеше глава.
— Ема, не. Какво…
Аш дръпна рязко ръка и изкрещя.
— Етна! Иохаид! Ездачи, помогнете ми!
Джулиън се обърна рязко към вратата, ала двама Ездачи вече бяха нахълтали през
гоблена. Бронзовите им доспехи грееха като ослепяваща слънчева светлина. Джулиън
замахва с меча си към гърдите на Иохаид, но Ездачът се извъртя настрани.
Металическата коса на Етна се развя около нея, докато тя се нахвърляше върху Джулиън
с яростен писък. Той вдигна меча си, но не беше достатъчно бърз и Етна връхлетя отгоре му,
блъскайки го в стената.
Аш се претърколи настрани под завивката. Ема го сграбчи и го издърпа обратно, впила
пръсти в рамото му. Имаше чувството, че изплува от мъгла, замаяна, останала без дъх и
неочаквано адски ядосана.
— Спрете! — изкрещя. — Пуснете Джулиън или ще прережа гърлото на принца.
Етна вдигна очи, оголила зъби в ръмжене, беше се надвесила над Джулиън с оръжие в
ръка. Той бе приклекнал, долепил гръб до стената, а по слепоочието му се стичаше кръв.
Очите му гледаха зорко.
— Не ставай глупачка — каза Иохаид. — Не разбираш ли, че единственият ти шанс да
живееш, е да пуснеш принца?
Ема още по-плътно притисна острието до гърлото на Аш. Той бе като опъната жица в
ръцете й. Брани Аш — прошепна глас в главата й. — Аш е това, което има значение.
Прехапа устна и болката заглуши гласа в главата й.
— Обясни, Ездачо.
— Намираме се в кулата. — Гласът на Етна беше пропит с отвращение. — Не можем да
ви убием без разрешението на краля. Той ще се ядоса. Но ако сте заплашвали живота на
Аш… — Изражението й беше хищно. — Не бихме имали друг избор, освен да го защитим.
Джулиън избърса кръвта от лицето си.
— Тя е права. Не могат да ни убият. Пусни Аш, Ема.
Аш не откъсваше очи от Джулиън.
— Приличаш на нея — каза изненадано.
Объркана, Ема се поколеба и Аш се възползва от възможността, за да впие зъби в ръката
й. Тя изпищя и го пусна, извивката между палеца и показалеца й бе белязана от кръг кървави
отпечатъци от зъби.
— Защо? — попита. — Тук си пленник. Не искаш ли да си тръгнеш?
Аш беше приклекнал върху леглото, а лицето му беше разкривено в странна животинска
гримаса. Беше напълно облечен, в бричове, ленена туника и ботуши.
— В Аликанте ще бъда синът на най-омразния ви враг. Ще ме отведете на сигурна
смърт.
— Не е така… — започна Ема, но не можа да довърши, защото главата й отхвръкна
назад.
Етна я беше зашлевила с всичка сила по бузата.
— Стига си бръщолевила — сопна се Иохаид.
Ема се обърна, за да погледне още веднъж към Аш, докато двамата с Джулиън излизаха
от стаята под острието на меч. Беше застанал в средата на стаята и гледаше след тях, лицето
му беше безизразно, без високомерието и жестокостта на Себастиан… но и без добротата на
Клеъри. Приличаше на някой, направил добър шахматен ход.
Нито Джулиън, нито Ема проговориха, докато ги водеха по коридори, минавайки покрай
елфи, които ги зяпаха и си шепнеха. Скоро коридорите започнаха да стават по-усойни, докато
се спускаха все по-надолу. На отслабващата светлина Ема зърна за миг лицето на Джулиън,
върху което бяха изписани раздразнение и горчилка, преди сенките да се сгъстят, и
единственото, което виждаше, бяха движещи се форми, когато факлите от зелени клони,
покрай които минаваха от време на време, огрееха коридора с мътната си светлина.
— Струва ми се почти жалко — наруши тишината Иохаид, когато стигнаха дълъг,
криволичещ коридор, отвеждащ до тъмна дупка в далечната стена. Дори в мрака, Ема успя да
различи проблясването на униформите на стражи. — Да убием тези двамата, преди да станат
свидетели на унищожението на нефилимите.
— Глупости — сопна се Етна. — Кръв за кръв. Те убиха брат ни. Навярно кралят ще ни
позволи да размахаме косата, която ще сложи край на живота им.
Стигнаха до дупката в стената, която се оказа вход без врата, издълбан в дебелия камък.
Стражите от двете му страни изглеждаха заинтригувани.
— Още пленници? — попита този отляво, който беше седнал върху масивна дървена
ракла.
— Пленници на краля — заяви Етна отсечено.
— Същинско парти — каза стражът и се изсмя. — Не че се задържат дълго.
Етна извъртя очи и побутна Ема напред, като я смушка между раменете с върха на меча
си. Двамата с Джулиън се озоваха в просторна квадратна стая с грубо издялани каменни
стени. От тавана растяха пълзящи растения, спускащи се като панделки надолу, където
потъваха в пода от отъпкана пръст, оформяйки, осъзна Ема, килии, чиито стени бяха
направени от покрити с бодли ластари, твърди като гъвкаво желязо.
 Тя си спомни как тези бодли се забиват в нея и потрепери.
Етна се изсмя грозно.
— Трепери колкото си искаш. От тук няма бягство, нито ще получиш милост.
Тя откачи оръжията от колана на Ема и я принуди да свали златния медальон на Клейва.
Ема хвърли панически поглед на Джулиън — сега нищо нямаше да им попречи да избегнат
загубата на време в царството на феите.
Изпълнената с ярост Ема беше блъсната в една от килиите през процеп в ластарите. За
нейно облекчение, Джулиън, комуто също бяха отнели оръжията, я последва миг по-късно.
Беше се страхувала, че ще ги разделят и тя ще полудее сама. Той се обърна и изгледа сърдито
Ездачите, докато Етна докосваше килията с върха на меча си. Ластарите, които се бяха
разтворили, се плъзнаха и отново се оплетоха, препречвайки всеки път за бягство.
Върху устните на Етна играеше широка усмивка и от триумфиращото й изражение
стомахът на Ема се сви.
— Малки ловци на сенки — изгука тя. — Каква ползва от всичката ви ангелска кръв
сега?
— Хайде, сестро — повика я Иохаид, макар че се усмихваше доволно. — Кралят ни
чака.
Етна се изплю на земята, преди да се обърне и да последва брат си. Стъпките им
затихнаха в далечината, оставяйки единствено мрак и тишина… студена, смазваща тишина.
Оскъдна мътна светлина идваше от пушещите факли високо на стените.
Силата се отцеди от крайниците на Ема като вода, изляла се от рухнала язовирна стена,
и тя се свлече на пода в средата на килията, възможно най-далече от бодлите, които я
обграждаха от всички страни.
— Джулиън — прошепна. — Какво ще правим?
Той се отпусна на колене и Ема видя, че кожата му беше настръхнала, а окървавената
превръзка около китката му сияеше призрачно в мрака.
— Аз ни доведох тук — каза той. — Аз ще ни измъкна.
Ема отвори уста, за да възрази, но думите не дойдоха, беше си почти самата истина.
Предишният Джулиън, нейният Джулиън би се вслушал в думите й пред стаята на Аш, че
нещо не е наред. Би имал доверие на инстинктите й. За първи път Ема почувства нещо близо
до траур за онзи Джулиън, сякаш този сега не беше просто временен… сякаш нейният
Джулиън може би никога нямаше да се върне.
— Грижа ли те е изобщо?
— Мислиш ли, че искам да умра тук? Все още имам инстинкт за самосъхранение, Ема,
и това означава да предпазя и теб. И знам… знам, че съм по-добър ловец на сенки, отколкото
се показах току-що.
— Да бъдеш ловец на сенки, не означава просто да имаш бързи рефлекси или силни
мускули. — Ема притисна ръка до сърцето му, ленът на ризата беше мек под пръстите й. —
То е тук.
Тук, където си осакатен.
Синьо-зелените му очи като че ли бяха единственият цвят в затвора, дори стъблата на
килията им бяха металическо сиви.
— Ема…
— Те са! — разнесе се глас и Ема подскочи, когато около тях лумна светлина.
И то не каква да е светлина. Бяло-сребърна светлина, струяща от килията срещу тяхната,
която тя можеше да види сега, на това сияние. Вътре стояха две фигури и се взираха в тях
между стъблата. Една от тях държеше рунически камък в ръката си.
— Магическа светлина — ахна Джулиън и се изправи на крака.
— Джулиън? Ема? — повика ги същият глас, познат и изпълнен с изненада и
облекчение. Магическата светлина се усили и Ема скочи от изумление, различила ясно
фигурите в килията насреща. — Ние сме… Джейс и Клеъри.
16
От своя трон
Обан и стражите му бяха превели Марк и Кийрън през кулата със завързани очи, така че,
ако имаше други реакции на присъствието на Кийрън, Марк не бе могъл да ги види. За
сметка на това беше чул Мануел и Обан да се смеят за онова, което кралят вероятно щеше да
стори с Кийрън, както и с него, и се бе задърпал яростно в оковите си. Как смееха да говорят
по този начин, когато Кийрън можеше да ги чуе? Как бе възможно някой да намира
удоволствие в подобно мъчение?
Най-сетне ги бяха отвели в каменна стая без прозорци и ги бяха оставили там, все така
оковани. Обан бе смъкнал превръзките от очите им, преди да излезе от стаята със смях.
— Погледайте се за последен път, преди да умрете.
И сега Марк наистина гледаше Кийрън в сумрачната стая. Макар да нямаше прозорци,
през една решетка високо над тях се процеждаше светлина. Стаята беше тясна и потискаща
като дъното на асансьорна шахта.
— Предполага се да бъде ужасно — каза Кийрън, отговарящ на въпрос, който Марк не
беше задал. — Тук кралят държи пленниците си, преди да бъдат отведени пред трона. Идеята
е да ги сплаши.
— Кийрън. — Марк се приближи до него. — Всичко ще бъде наред.
Кийрън се усмихна с болка.
— Ето какво обичам у смъртните. Че сте в състояние да казвате подобни неща,
независимо дали са верни, или не.
— Какво ти даде онова момиченце? — попита Марк. Косата на Кийрън беше синьо-
черна в сенките. — Момиченцето на стълбите.
— Цвете. — Ръцете на Кийрън бяха оковани пред него, той ги разтвори и показа на
Марк смачкания цвят. — Бял нарцис.
— Прошка — каза Марк и Кийрън го погледна учудено — цветята не бяха играли
особена роля в обучението му. — Цветята имат свое значение. Бял нарцис означава прошка.
Кийрън остави цветето да падне от ръката му.
— Чух какво говореха хората, докато прекосявахме двора. И не си спомням.
— Мислиш ли, че баща ти те е накарал да забравиш?
Ръцете на Марк започваха да го болят.
— Не. Мисля, че то нямаше значение за мен. Мисля, че проявявах добрина, защото бях
принц и бях арогантен и безгрижен, и ми беше удобно да бъда добър, но също толкова лесно
бих могъл да бъда и жесток. Не помня да съм спасявал ферма или дете. В онези дни бях
опиянен от лесния живот. Не би трябвало да ми благодарят или прощават.
— Кийрън…
— А докато бях в Лова, мислех единствено за себе си.
Бели нишки бяха плъзнали през тъмната коса на Кийрън. Той облегна глава до
каменната стена.
— Не — заяви Марк. — Мислеше за мен. Беше добър с мен.
— Желаех те. — Устните на Кийрън бяха извити сурово. — Бях добър с теб, защото в
крайна сметка това ми беше от полза.
Марк поклати глава.
 — Когато смъртните казват, че всичко ще бъде наред, не е само за да вдъхнат утеха.
Отчасти е и защото, за разлика от елфите, ние не вярваме, че съществува абсолютна истина.
Носим своята собствена истина в света. Понеже вярвам, че всичко ще бъде наред, ще бъда
по-малко тъжен и уплашен. А понеже си ядосан на себе си, ти вярваш, че всичко, което си
правил някога, е било от егоизъм.
— Но аз наистина бях егоист — възрази Кийрън. — Аз…
— Всички понякога сме егоисти — прекъсна го Марк. — И не казвам, че няма нищо,
което трябва да изкупиш. Може би си бил себичен принц, но не си бил жесток. Притежавал
си власт и си избрал да я използваш, за да бъдеш добър. Би могъл да избереш обратното.
Недей да омаловажаваш избора, който си направил. Този избор никога не е бил безсмислен.
— Защо се опитваш да ме утешиш и ободриш? — Гласът на Кийрън беше сух, сякаш
гърлото го болеше. — Бях ти ядосан, когато реши да се върнеш при семейството си… казах
ти, че нищо от това не е истинско…
— Сякаш не знаех защо го направи. Чувах те в Лова. Когато те бичуваха, когато те
изтезаваха, ти си шепнеше, че нищо от това не е истина. Сякаш за да си внушиш, че болката е
просто сън. Беше дар, който искаше да ми дадеш… дарът да избягаш от агонията, да се
оттеглиш в място в ума си, където си в безопасност.
— Мислех, че ловците на сенки са жестоки. Мислех, че ще те наранят — каза
Кийрън. — С теб, със семейството ти открих, че не е така. Мислех, че те обичам, докато
бяхме в Лова, Марк, но това бе само бледа сянка на онова, което изпитвам към теб сега,
когато знам на каква изпълнена с обич доброта си способен. — Елфическата стрела около
врата му се повдигаше и спускаше от учестеното му дишане. — В Лова ти се нуждаеше от
мен. Нуждаеше се толкова, че никога не бях сигурен дали би ме искал, ако нямаше нужда от
мен. Е, искаш ли ме?
Марк се препъна леко, докато идваше по-близо. Китките му горяха като в огън, ала не го
беше грижа. Притисна се до Кийрън и неговите оковани ръце се обвиха около кръста му, за
да го притеглят още по-плътно. Петите му се повдигнаха от земята, докато се притискаше
към Кийрън, двамата — мъчещи се да дойдат колкото се може по-близо един до друг, да се
утешат, въпреки окованите си ръце.
Марк зарови лице в извивката на врата на Кийрън, вдъхвайки познатата му миризма на
трева и небе. Това навярно бяха последните трева и небе в живота му.
Вратата на килията се отвори и нахлулата светлина опари очите на Марк. Усети как до
него Кийрън се напрегна.
Уинтър, генералът на алената стража, стоеше на прага, ризата и кепето му бяха с
ръждивия цвят на отдавна засъхнала кръв. Железните подметки на ботушите му издрънчаха
върху каменния под. В ръката си държеше дълго копие със стоманен връх.
— Отдръпнете се един от друг — нареди той отсечено. — Кралят иска да ви види.

***

Ема се хвърли към предната част на килията… и в последния момент си спомни за

бодлите, отскачайки назад, за да не ги докосне. Джулиън я последва с по-голямо колебание.
— О, слава на Ангела, че сте тук — възкликна Ема. — Искам да кажа, не че сте тук, в
затвора, това е лошо, но… — Тя вдигна ръце. — Радвам се да ви видя.
 Клеъри се засмя немощно.
— Знаем какво имаш предвид. Аз също се радвам да ви видя. — Лицето й беше мръсно,
а червената й коса — прибрана на тила. На светлината на руническия камък Ема видя, че
изглежда още по-слаба, изцапаното й дънково яке висеше около раменете й. Зад нея, Джейс
беше висок и златен, както винаги, очите му горяха ярко в мрака, грапава брада засенчваше
брадичката му.
— Какво правите тук? — попита, без да се хаби с любезности. — В царството на феите
ли бяхте? Защо?
— Бяхме на мисия — отвърна Джулиън и Клеъри наведе глава.
— Моля те, кажи ми, че не е била да ни намерите.
— Беше да намерим Черната книга на мъртвите. Инквизиторът ни изпрати.
Джейс придоби слисано изражение.
— Робърт ви е изпратил тук?
Ема и Джулиън се спогледаха. Възцари се ужасно мълчание и Джейс се приближи до
покритите с бодли решетки на килията, в която беше затворен заедно с Клеъри.
— Каквото и да е онова, което не ни казвате, не го крийте. Ако се е случило нещо,
трябва да знаем.
Навярно нямаше нищо чудно в това, че Джулиън бе този, който проговори.
— Робърт Лайтууд е мъртъв.
Магическата светлина угасна.
В мрака без руната си за нощно виждане Ема не можеше да различи абсолютно нищо.
Чу как от Джейс се откъсна задавен вопъл, чу и Клеъри да шепне. Утешителни, успокояващи
думи… Ема бе сигурна в това. Разпозна себе си, шепнеща на Джулиън в покоя на нощта.
Шепотът спря и магическата светлина лумна отново. Джейс я държеше в едната си ръка,
с другата стискаше с всичка сила един от ластарите. Кръв се процеждаше между пръстите му
и се стичаше по ръката му. Ема си представи бодлите, забити в дланта му, и потръпна.
— Ами останалите? — Гласът му беше толкова обтегнат, че бе почти нечовешки. — Ами
Алек?
Ема дойде по-близо до предната част на килията.
— Добре е — рече и побърза да им разкаже какво се беше случило: от убийствата,
извършени от Анабел, на Робърт и Ливи, до това, че Хорас бе станал инквизитор.
Когато млъкна, се възцари тишина, но поне Джейс беше пуснал тръните.
— Толкова съжалявам за сестра ти — каза Клеъри меко. — Съжалявам, че не бяхме там.
Джулиън не отговори.
— Не бихте могли да сторите нищо — рече Ема.
— Кралят е близо до това да се добере до Черната книга. — Джейс отвори и отново
затвори окървавената си ръка. — Наистина лоша новина.
— Но вие не сте дошли тук заради това — обади се Джулиън. — Дошли сте, за да
откриете Аш. Той е оръдието, което търсите, нали?
Клеъри кимна.
— Получихме информация от Спираловидния лабиринт, че в царството на феите има
оръдие, до което кралят на тъмните елфи има достъп, нещо, което би могло да обезвреди
силите на ловците на сенки.
— Изпратиха ни тук заради ангелската кръв във вените ни. Вече се носеха слухове за
неефективността на нефилимската магия в Дворовете. Според Мълчаливите братя за нас
щяло да бъде по-лесно да устоим на ефекта — рече Джейс. — Загубата на време не ни се
отразява и можем да използваме руни… или поне можехме, преди да ни отнемат стилитата.
Поне все още имаме тези. — Той вдигна магическата светлина, която туптеше в ръката му.
— Знаехме, че търсим нещо — каза Клеъри. — Но не и че е моят… че е Аш.
— Как разбрахте? — попита Ема.
— Много бързо научихме, че кралят е отвлякъл сина на кралицата — обясни Джейс. —
Това бе нещо като общоизвестна тайна в Дворовете. А после, когато Клеъри го видя за първи
път… от разстояние, ни заловиха, преди да успеем да се доближим…
Клеъри се раздвижи неспокойно в килията.
— Веднага разбрах кой е. Досущ прилича на брат ми.
Ема бе чувала Джулиън и Ливи, и Марк, и Дру да изричат думите „брат ми“ повече пъти,
отколкото би могла да преброи. Нито веднъж не ги бе чувала да звучат така, както от устата
на Клеъри, пропити с горчивина и съжаление.
— А сега Черната книга е у краля, което означава, че нямаме никакво време.
Джейс помилва леко Клеъри по тила.
— Окей — каза Джулиън. — Какво точно възнамерява да стори кралят с Черната книга,
за да превърне Аш в оръдие?
Джейс понижи глас, макар Ема да се съмняваше, че някой би могъл да ги чуе:
— В Черната книга има магии, които ще надарят Аш с известни сили. Кралят веднъж
вече е правил нещо подобно…
— Чували ли сте за Първия наследник? — попита Клеъри.
— Да — отвърна Ема. — Кийрън го спомена… или поне спомена историята.
— Беше нещо, което е чул от брат си Адаон. — Джулиън се намръщи. — Каза, че баща
му искал книгата, откакто Първия наследник бил откраднат. Може би за да възкреси детето?
Но какво общо има това с Аш?
— Това е отколешна история — рече Джейс. — Но както знаете, всички митове са
истина.
— Или поне донякъде. — Клеъри му се усмихна и Ема почувства как я парва копнеж.
Дори в тъмнината и студа на затвора, любовта на Клеъри и Джейс беше непомрачена. Клеъри
отново се обърна към Джулиън и Ема. — Научихме, че много отдавна кралят на тъмните и
кралицата на светлите елфи решили да обединят двата Двора. Част от плана им включвал да
имат дете заедно, дете, което да бъде наследник и на двата Двора. Ала това не им било
достатъчно… поискали да създадат елфическо дете толкова могъщо, че да може да унищожи
нефилимите.
— Преди детето да се роди, те използвали ритуали и магии, за да го надарят —
продължи Джейс. — Като в „Спящата красавица“, но злите феи са родителите.
— Детето щяло да бъде съвършено красиво, съвършен лидер, вдъхващ абсолютна
лоялност. Но когато се родило, то се оказало момиче. На краля и през ум не му било минало,
че няма да е момче… според него съвършен лидер можел да бъде единствено мъж. Побеснял
и решил, че кралицата го е предала. На свой ред кралицата побесняла, задето искал да се
откаже от целия им план само защото детето било момиче. А после то било отвлечено и
може би убито.
— Нищо чудно, че кралят не търпи дъщери — промълви Ема замислено.
— Какво искаш да кажеш с „може би“? — попита Джулиън.
— Не можахме да открием какво се е случило с детето. Никой не знае… според краля е
било отвлечено и убито, но изглежда възможно да е успяло да избяга и да е оживяло. —
Джейс сви рамене. — Онова, което е ясно, е, че във вените на Аш е смесена кръвта на
кралски феи, нефилими и демони. Кралят вярва, че той е съвършеният кандидат, който да
довърши онова, което са започнали с Първия наследник.
— Краят на всички ловци на сенки — бавно каза Джулиън.
— Заразата, която кралят е посял, бавно се разпространява — рече Клеъри. — Но ако
получи възможност да приложи върху Аш магиите, които иска, той ще се превърне в оръдие
по-могъщо и от мора. Дори не знаем всичко, на което ще е способен, но ще има същата
смесица от серафимска и пъклена кръв като тази на Себастиан.
— Ще има демонична природа, но ще е неуязвим за руни и ангелска магия — обясни
Джейс. — Ще може да носи руни, но нищо демонично няма да е в състояние да го нарани.
Допирът на ръцете му ще може да накара мора да се плъзне като пожар.
— Морът вече е стигнал до Идрис — каза Ема. — Части от Брослиндската гора са
унищожени.
— Трябва да се върнем у дома — рече Клеъри.
Изглеждаше още по-бледа от преди и по-млада. Ема си я спомни на покрива на
Лосанджелиския институт. Знанието, че се задава нещо ужасно. Като стена от мрак и
кръв. Сянка, която се разпростира над света и заличава всичко.
— Не можем да чакаме повече — заяви Джейс. — Трябва да се махнем от тук.
— Предполагам, че желанието да се махнете от тук досега не е подействало, защото все
още сте в плен — подхвърли Джулиън и Джейс присви очи.
— Джулиън — каза Ема.
Искаше й се да добави: „Съжалявам, той не е способен на емнатия“, но не го стори,
защото в този миг чу вик, последван от силен трясък. Джейс сключи шепа около магическата
светлина и в почти непрогледната тъмнина Ема се отдръпна от стените на килията. Не
искаше неволно да забие лице в острите бодли.
Вратите на тъмницата се отвориха със скърцане.
— Вероятно стражи — тихо каза Клеъри.
Ема се взираше в потъналия в сенки сумрак. Две фигури идваха към тях, виждаше
златното сияние на ширитите на униформите им.
— Единият носи меч — прошепна.
— Вероятно идват за нас — рече Клеъри. — Тук сме от по-отдавна.
— Не — каза Джулиън.
Ема знаеше какво си мисли. Джейс и Клеъри бяха ценни заложници. Те двамата бяха
нефилимски крадци, които бяха убили Ездач. Нямаше да ги оставят да гният в тъмницата.
Щяха да ги обезглавят много скоро — за развлечение на Двора.
— Съпротивлявайте се — каза Джейс трескаво. — Ако отворят килията ви, се
съпротивлявайте…
Кортана — помисли си Ема отчаяно. — Кортана!
Нищо не се случи. Не почувства внезапна и успокояваща тежест в ръката си. Единствено
натиск до рамото си. Джулиън бе дошъл, за да застане до нея. Невъоръжени, те стояха с лице
към предната част на килията си. Чу се ахване, а после тичащи стъпки… Ема вдигна
юмруци…
По-дребният от стражите стигна до килията им, улови едно от стъблата и изпищя от
болка. Глас измърмори нещо на елфически език, при което факлите по стените лумнаха с
мътен пламък и ето че през преплетените стъбла и бодли Ема се взираше в Кристина,
облечена в ливреята на елфически страж и препасала дълъг меч през гърба си.
— Ема? — ахна Кристина с широко отворени очи. — Какво, за бога, правиш тук?

***

Грижи се за Тиберий.
Кит правеше точно това. Или поне не откъсваше очи от Тай, което му се струваше
достатъчно близко. Бяха на плажа под Института, Тай си беше свалил чорапите и обувките и
вървеше по ръба на водата. Вдигна поглед към Кит, който седеше на една пясъчна дюна, и му
даде знак да дойде при него.
— Водата не е чак толкова студена! — извика. — Кълна ти се.
Вярвам ти — поиска да каже Кит. Винаги вярваше на Тай. Тай не беше лъжец, освен ако
не се налагаше, макар много да го биваше да крие разни неща. Кит се зачуди какво ли би
станало, ако Хелън ги попиташе директно дали се опитват да възкресят Ливи.
Може би той щеше да бъде този, който щеше да каже истината. Нали той беше онзи,
който не искаше да го направят.
Изправи се бавно на крака и тръгна по плажа към Тай. Вълните се разбиваха поне на
пет-шест метра в морето и докато стигнат до брега, вече бяха бяла пяна и сребърна вода.
Прииждаща вода заля босите крака на Тай и влезе в гуменките на Кит.
Тай се оказа прав. Наистина не беше толкова студена.
— Утре отиваме на Пазара.
Лунната светлина хвърляше фини сенки върху лицето на Тай. Изглеждаше спокоен,
помисли си Кит и осъзна, че доста време беше минало, откакто не бе имал чувството, че Тай
е изопната жица, вибрираща до него.
— Пазарът на сенките в Лондон никак не ти хареса. Шумът, тълпата…
Погледът на Тай се спусна към Кит.
— Ще съм със слушалки. Всичко ще бъде наред.
— … и не знам дали би трябвало да ходим отново толкова скоро — добави Кит. — Ами
ако Хелън и Ейлийн заподозрат нещо?
Сивият поглед на Тай потъмня.
— Веднъж Джулиън ми каза, че когато хората непрекъснато измислят причини да не
направят нещо, то е, защото не искат да го направят. Не искаш ли да го направиш? Магията,
всичко?
Гласът на Тай звучеше обтегнат. Отново вибрираща жица, изопната от напрежение. Под
памучната риза слабичките му рамене също бяха напрегнати. Яката му беше отворена,
виждаше се деликатната линия на ключиците му.
Кит усети прилив на нежност към Тай, примесена с нещо много близко до паника. При
други обстоятелства, помисли си, просто би излъгал. Не можеше обаче да излъже Тай.
Навлезе по-навътре във водата, докато дънките му не се намокриха до под коленете.
Обърна се, а пяната се плискаше около него.
— Не чу ли какво каза Шейд? Онази Ливи, която съживим, може да няма нищо общо с
нашата Ливи. Твоята Ливи.
Тай го последва във водата. Мъгла се спускаше, за да я докосне, обгръщайки ги в бяло и
сиво.
— Ако направим магията както трябва, ще си бъде тя. Това е всичко. Просто трябва да я
направим добре.
Кит усети сол в устата си.
— Не знам…
Тай вдигна ръка, махвайки към хоризонта, където звездите изчезваха в мъглата.
Хоризонтът беше черна линия, прошарена със сребро.
— Ливи е там някъде. Там, където не мога да я достигна съвсем, но я чувам. Изрича
името ми. Иска да я върна. Нуждае се да я върна. — Крайчецът на устните му потрепери. —
Не искам да го направя без теб. Но ще го сторя.
Кит направи още една крачка в океана и спря. Колкото по-надълбоко влизаше, толкова
по-студено ставаше. И не беше ли така с всичко — помисли си. — Съществуват много
начини, по които магиите могат да ти навредят. Бих могъл да си тръгна. Бих могъл да
оставя Тай да го направи сам. Ала това ще бъде краят на приятелството ни. Ще се окажа
изключен от плановете му също като Хелън, също като Дру. Също като всички останали.
Струваше му се, че изтръгват въздуха от дробовете му. Обърна се към Тай.
— Окей. Ще го направя. Можем да отидем на Пазара на сенките утре.
Тай се усмихна. А може би беше по-правилно да се каже, че усмивка озари лицето му
като изгряващо слънце. Кит стоеше, останал без дъх, а водата се отдръпваше около него,
докато Тай се приближи и обви ръце около врата му.
Спомни си как бе прегърнал Тай на покрива на Лондонския институт, но тогава бе,
защото Тай беше изпаднал в паника. Тогава бе, сякаш държеше диво животно в ръцете си.
Сега Тай го прегръщаше, защото го искаше. Мекият памук на ризата му, усещането от косата
му, докоснала бузата на Кит, когато Тай скри изражението си, като зарови лице в рамото му.
Кит чуваше дишането му. Обви ръце около него, сключвайки студените си пръсти на гърба
му. Когато Тай се притисна в него с въздишка, на Кит му се стори, че е спечелил надбягване, в
което дори не знаеше, че участва.
— Не се тревожи — каза Тай тихичко. — Ще си я върнем обратно. Заклевам ти се.
Именно от това се страхувам, помисли си. Ала не каза нищо. Просто прегръщаше Тай,
омалял от отчаяно щастие, затворил очи срещу натрапчивата светлина на луната.

***

— Тук сме, за да ви помогнем — каза спътникът на Кристина и Ема го разпозна със

закъснение: принц Адаон, един от синовете на краля. Беше го видяла предишния път когато
беше в земите на феите. Беше висок елфически рицар, с цветовете на тъмните елфи, красив
и мургав, с две ками на кръста си. Сложи ръка върху ластарите на килията им, които се
разтвориха под допира му. Ема се промуши навън и прегърна Кристина.
— Кристина — каза Ема. — Толкова си опасна, колкото си хубава.
Кристина се усмихна и я потупа по гърба, докато Адаон освобождаваше Джулиън, а
после Джейс и Клеъри. Джейс последен се измъкна между ластарите и повдигна вежди
срещу Джулиън.
— Какво казваше за желанието да ни спасят?
— Не можем да останем тук много дълго — рече Адаон. — Ще дойдат други стражи и
рицари. — Погледът му се плъзна по редицата килии. — Къде са те?
— Кои? — попита Ема, пускайки неохотно Кристина.
— Марк и Кийрън — отвърна Кристина. — Къде са Марк и Кийрън?
— Дойдох тук, за да спася брат си, не за да изпразня тъмницата на двореца от
престъпници — заяви Адаон, който, започваше да мисли Ема, май не беше най-веселият
човек на света.
— Наистина сме ви задължени за усилията — каза Клеъри и забелязала, че Ема трепери,
свали дънковото си яке и й го подаде, докосвайки я нежно по рамото.
Ема го нахлузи, прекалено измръзнала и уморена, за да възрази.
— Но… защо Марк и Кийрън да са тук? Защо си тук ти, Кристина?
Адаон бе тръгнал покрай редиците килии, надничайки във всяка от тях. Кристина се
огледа неспокойно.
— С Марк и Кийрън научихме, че Диърборн ви е изпратил на самоубийствена мисия —
обясни тя. — Дойдохме, за да ви помогнем.
— Но Марк не е с теб? — каза Джулиън, който бе застанал нащрек, чувайки името на
брат си. — Тук ли се разделихте? В кулата?
— Не. Бяха отвлечени по пътя насам от най-лошия от братята ми — отвърна Адаон,
който се беше върнал от претърсването на килиите. — Кристина дойде при мен за помощ.
Знаех, че Обан ще ги доведе тук, но мислех, че ще бъдат в затвора. — Устните му се свиха
мрачно. — Обан открай време е прекалено нетърпелив. Трябва да ги е завел право при баща
ми.
— Искаш да кажеш в тронната зала?
Ема беше мъничко замаяна от неочакваността, с която се случваше всичко.
— Да — отговори Адаон. — При краля. Те са ценни пленници и Обан ще бъде
нетърпелив да си получи възнаграждението.
— Ще убият Кийрън. — В гласа на Кристина се долавяха нотки на паника. — Той
веднъж вече се спаси от екзекуция. Ще убият и Марк.
— Значи, трябва да отидем там и да го предотвратим. — Под мръсотията и брадата,
Джейс вече започваше да прилича повече на онзи Джейс, когото Ема познаваше, откакто се
помнеше, онзи, на когото искаше да прилича — най-добрия воин сред всички ловци на
сенки. — Незабавно.
Адаон го изгледа надменно.
— Прекалено опасно е за вас, нефилими.
— Тук си заради брат си — каза Джулиън с пламнали очи. — Ние ще отидем да спасим
моя. Ако искаш да ни попречиш, ще трябва да използваш сила.
— Трябва да го направим заедно — рече Клеъри. — Колкото повече сме, толкова по-
лесно ще надвием краля.
— Но тук сте безсилни, нефилими — каза Адаон.
— Не — заяви Джейс и руническият камък в ръката му лумна.
Бялото сияние се разля между пръстите му и ги окъпа в светлина.
Кристина зяпна с отворена уста. Слисването на Адаон си пролича така, както ставаше
обикновено с елфите — по едва забележимото потрепване на едно-две мускулчета на лицето
му.
— Много добре — заяви хладно. — Няма обаче да рискувам да бъдем заловени от
стражите, бродейки свободно из кулата като глупаци. Ще вървите пред мен и ще се държите
като мои пленници.
— Искаш да се преструваме на пленници, които отвеждаш при краля?
Джулиън никак не изглеждаше доволен от тази мисъл.
— Искам да изглеждате уплашени. — Адаон извади меча си и им даде знак да минат
пред него. — Защото би трябвало да сте.

***

Даяна бе очаквала да я затворят в някоя от килиите в затвора на Гард, но вместо това я

отведоха в изненадващо луксозна стая. Подът беше застлан с турски килим, в камината от
дялан камък гореше огън, пред който имаше две меки кресла с кадифена тапицерия. Тя
седеше в едното от тях, изопната от напрежение, и се взираше през големия прозорец, отвъд
който се разкриваше изглед към покривите на Идрис.
Мислите й бяха изпълнени с Гуин, Ема и Джулиън. Ами ако беше изпратила Гуин в
опасност? Защо бе решила, че той ще отиде в царството на елфите, за да намери двама ловци
на сенки само защото тя го беше помолила?
А що се отнасяше до Ема и Джулиън, две думи се въртяха в главата й като акули, отново
и отново.
Самоубийствена мисия.
Хорас Диърборн влезе в стаята. В ръцете си държеше поднос със сребърен сервиз за чай.
Сега вече съм виждала всичко, помисли си Даяна, докато той се настаняваше на другото
кресло и оставяше подноса върху малка масичка между тях.
— Даяна Рейбърн. От доста време се каня да разговарям с теб насаме.
— Би могъл да ме поканиш в Гард по всяко време. Не беше нужно да накараш да ме
арестуват в гората.
Той въздъхна дълбоко.
— Съжалявам, че трябваше да се случи по този начин, но ти заговорничеше с феи и
нарушаваше Студения мир. Разбери, харесвам жени, които имат силен дух.
Погледът му се плъзна по нея по начин, от който й се прииска да потрепери.
Даяна скръсти ръце на гърдите си.
— Къде е Джия?
Хорас взе чайника и се залови да налее чай. Всяко негово движение беше премерено и
спокойно.
— По волята на Съвета консулът е под домашен арест, докато не бъде разследвана
връзката й с феите.
Не беше изненада и все пак й подейства като удар.
— Нека отгатна. Процесът ще се състои веднага щом Мечът на смъртните бъде „изкован
наново“ — каза Даяна горчиво.
Хорас закима ентусиазирано.
— Точно така, точно така. — Той остави чайника върху масичката. — Злополучна
ситуация. Ситуация, в която би могла да се озовеш и ти… освен ако не се съгласиш да
сключиш сделка с мен.
— Каква сделка?
Той й подаде чаша чай и Даяна я пое механично.
 — Следващото заседание на Съвета ще бъде трудно. Клейвът ще трябва да свикне с
мисълта, че за в бъдеще ще се налага да вземаме решения без консула. Смяната на властта
винаги е трудна, не мислиш ли?
Даяна се взираше в него с леден поглед.
— Нека бъда ясен. — Въпреки че гласът му беше непринуден и приятелски, в очите на
Хорас нямаше и следа от дружелюбност. — Вземи моята страна на следващото заседание на
Съвета. Ти имаш влияние над хората. Лосанджелиският институт, Нюйоркският институт…
много институти ще се вслушат в теб. Ако ме подкрепиш да заместя Пенхалоу като
следващия консул, те също ще го направят.
— Хората се вслушват в мен, защото не изменям на принципите си — заяви Даяна. —
Знаят, че когато кажа нещо, го вярвам. За нищо на света не бих повярвала, че от теб ще излезе
добър консул.
— Значи, така? — Престорената дружелюбност се бе изпарила от лицето на
Диърборн. — Мислиш ли, че ме е грижа за твоите принципи, Даяна Рейбърн? Ще ме
подкрепиш, защото, ако не го направиш, ще разкрия тайната ти на Клейва.
Гърлото на Даяна се сви.
— Каква тайна?
Хорас се изправи на крака с буреносен вид.
— При всичките ти приказки за принципи, знам, че имаш тайна. Знам, че през всички
тези години си отказвала да оглавиш Лосанджелиския институт, оставяйки един луд да го
ръководи… знам, че носиш със себе си сянка, Даяна Рейбърн, и знам каква е тя. Знам, че си
се подложила на мунданско медицинско лечение в Банкок.
Потресена и бясна, Даяна не бе в състояние да проговори. Откъде беше научил?
Мислите й препускаха: за Клейва един ловец на сенки, оставил мундански лекари да правят
тестове на кръвта му и да научат тайните му, беше предател. Нямаше значение това, че
Катарина бе прикрила необичайните резултати от изследванията й. Хорас щеше да я обвини
въпреки това.
— И нека ти кажа още нещо — рече той. — Ще се възползвам от тази информация до
краен предел, освен ако не изпълниш каквото поискам. Ще бъдеш откъсната от онези
Блекторновци, които толкова обичаш. Може би дори хвърлена в затвора заедно с други
предатели.
— Освен ако? — попита Даяна глухо.
— Освен ако не се съгласиш да ме подкрепиш на следващото заседание и да заявиш, че
Джия е некомпетентна и че аз трябва да бъда следващият консул. Разбираш ли?
Даяна имаше чувството, че се гледа през обратния край на телескоп: миниатюрна
фигурка, и Хорас — извисяващ се огромен над нея.
— Разбирам.
— И си съгласна да подкрепиш Кохортата?
— Да.
Тя се изправи на крака. Много ясно си даваше сметка за окъсаните си мръсни дрехи —
членовете на Кохортата не се бяха отнесли особено внимателно с тях, макар двете с Джия да
се бяха предали без съпротива.
Хорас отвори уста, вероятно за да повика стражите да я отведат. Движейки се по-бързо,
отколкото бе вярвала, че е възможно, Даяна грабна меча от колана му и замахна.
Хорас изпищя. Политна назад, без да престава да пищи, и се свлече на колене. Одеждите
му бяха оплискани в кръв, ръката му висеше под странен ъгъл.
В стаята нахълтаха стражи, ала Даяна вече беше изтичала до прозореца и го беше
отворила. Изскочи на покрива, плъзвайки се почти до ръба му, преди да овладее падането си,
като се залови за шистовите плочи.
Стражите бяха на прозореца. Тя скочи на крака и хукна по покрива, търсейки корниз, от
който да се спусне. Сянка пробяга по лицето на луната, закривайки демонските кули. До
ушите й достигна тропот на копита и тя разбра.
Докато стражите изпълзяваха през прозореца, Даяна се хвърли от покрива.
— Даяна! — Гуин накара Орион да се наведе, обърна се и посегна да я улови. Тя се
приземи неловко, обвивайки ръце около шията му. Силни ръце я уловиха през кръста, тя се
обърна и хвърли един последен поглед към бледите лица на стражите, които гледаха от
покрива на Гард как те се изгубват в нощта.

***

Дру изключи телевизора по средата на „Смъртоносни пчели“, което беше странно,

защото това бе един от любимите й лоши филми. Веднъж дори си беше купила златни обици
във формата на пчели от Венис Бийч, така че да може да ги носи, докато гледа как пчели
нажилват героите от филма до смърт.
Беше прекалено неспокойна и не я свърташе на едно място. Възбудата, която беше
изпитала пред закусвалнята, все още пъплеше по тила й. Беше толкова забавно да бъде в един
отбор с Кит и Тай, да се смеят заедно, да я допуснат до плановете си.
Преметна крака през ръба на дивана и излезе боса в коридора. Беше лакирала ноктите
на единия си крак в отровнозелено, но нямаше желание да лакира и другия. Онова, което
имаше желание да направи, бе да намери Ливи, да се сгушат в леглото и да се смеят, докато
разглеждат стари мундански списания.
Болката от спомена за Ливи се променяше непрестанно: понякога беше тъпа и
приглушена, друг път — остро прорязване, сякаш я бяха уболи с нагорещена игла. Ако
Джулиън или Ема бяха тук, би могла да говори за това с тях или дори с Марк. Докато
минаваше покрай голямото стълбище, водещо до преддверието, чу гласове, долитащи откъм
Светилището. Този на Хелън — дружелюбен и спокоен, и този на Ейлийн — рязък и властен.
Зачуди се дали би отишла при някоя от тях, дори да не бяха толкова заети. Трудно й бе да си
го представи.
Вместо това си помисли за тази вечер, как се киска на задната седалка на колата заедно
с Кит и Тай, а пустинният вятър развява косата й. Дори в центъра на Холивуд той носеше
миризмата на бял олеандър. Тази нощ бе утолила нуждата да направи нещо, която дори не си
бе давала сметка, че я разяжда отвътре.
Стигна до стаята на близнаците. Тай и Ливи открай време имаха стаи една срещу друга,
вратата на Ливи беше плътно затворена и бе така, откакто се бяха върнали от Идрис.
Дру сложи длан върху нея, сякаш би могла да почувства пулса на сестра си през дървото.
Веднъж Ливи беше боядисала вратата си в червено, сега боята беше грапава и се лющеше под
пръстите й.
Ако бяха във филм на ужасите, помисли си Дру, това бе моментът, в който Ливи щеше да
изскочи навън, полуразложена, протегнала мъртви ръце към Дру. Тази представа изобщо не я
уплаши. Може би затова харесваше филми на ужасите — мъртвите никога не оставаха
мъртви, а оцелелите бяха прекалено заети с това да се лутат неразумно из гората, за да имат
време да скърбят или чувстват загуба.
Остави вратата на Ливи и отиде до тази на Тай. Почука, но откъм стаята се носеше
музика и тя не можа да чуе отговор. Отвори вратата и замръзна.
Радиото беше пуснато и от него се носеше нещо на Шопен, ала Тай го нямаше. В стаята
беше вледеняващо студено. Всички прозорци бяха отворени. Едва не се препъна, докато
прекосяваше стаята, за да затръшне най-големия прозорец. Погледна надолу и видя, че
книгите на Тай бяха пръснати по пода, не грижливо подредени на купчинки по тема и цвят.
Столът пред бюрото му лежеше, счупен на парчета, дрехите му бяха разпилени навсякъде, по
чаршафите и калъфките на възглавниците му имаше петна от засъхнала кръв.
Тай. О, Тай.
Затвори вратата толкова бързо, колкото можеше, без да я затръшне, и се втурна по
коридора така, сякаш я гонеше някое от чудовищата от старите й филми.

***

Спряха пред затвора, където трупът на стража лежеше проснат върху дървената ракла,
която Ема беше забелязала по-рано. Адаон направи гримаса и използва върха на копието си,
за да отмести тялото настрани. То се стовари с грохот върху оплисканите с кръв камъни на
пода. За объркване на Ема, Адаон коленичи и повдигна капака на раклата, който се отвори
със скърцане на панти.
Озадачението й бързо се изпари — вътре беше пълно с оръжия: мечове, ками, лъкове.
Ема разпозна мечовете, които Ездачите бяха взели от нея и Джулиън. Протегна врат, но не
можа да види медальона сред конфискуваните вещи.
Адаон извади наръч мечове и Джейс протегна ръка.
— Ела при татко — изгука.
— Не мога да повярвам, че имаш брада — отбеляза Ема, разсейвайки се за миг.
Джейс докосна грапавата си буза.
— Е, мина поне седмица. Предполагам, че ми придава адски мъжествен вид, като
позлатено божество.
— Ужасна е — заяви Ема.
— На мен ми харесва — каза Клеъри лоялно.
— Не ти вярвам — рече Ема и протегна ръка към Адаон. — Дай си ми меча. Джейс
може да го използва, за да се избръсне.
Адаон ги изгледа сърдито.
— Няма да носите оръжия. Не може да бъдете въоръжени, ако се предполага, че сте
пленници. Аз ще нося мечовете. — Преметна ги през рамо, сякаш бяха наръч подпалки. —
Да вървим.
Те тръгнаха пред него през вече познатите им усойни подземни коридори. Джулиън
мълчеше, потънал в мисли. Какво ли чувстваше, зачуди се Ема. Все още обичаше семейството
си, но беше казал, че сега е различно. Дали това означаваше, че не се бои до смърт за Марк?
Ема дойде по-близо до Кристина.
— Как намери Адаон? — прошепна. — Да не би просто да тропна с токовете на
рубинените си обувки18 и да поиска да те отведат при най-сексапилния син на Тъмния крал?
Кристина извъртя очи.
— Видях Адаон в Лондон — отвърна също толкова тихо. — Стори ми се, че го е грижа за
Кийрън. Реших да рискувам.
— И как успя да стигнеш до него?
— Ще ти разкажа по-късно. А той не е най-сексапилният принц на тъмните елфи.
Кийрън е най-сексапилният — рече Кристина и почервеня като глава цвекло.
Погледът на Ема се плъзна по мускулите на Адаон, които издуваха впечатляващо
туниката му, докато той крепеше мечовете.
— Мислех, че Кийрън е в Сколоманса?
Кристина въздъхна.
— Много пропусна. Ще ти разкажа всичко, ако…
— Оцелеем? — довърши Ема. — Да, и аз имам да ти разказвам страшно много.
— Млъквайте! — сопна се Адаон. — Достатъчно приказки, пленници!
Бяха оставили подземните тунели зад себе си и сега прекосяваха долните нива на
кулата. Тъмни и светли елфи бързаха напред-назад покрай тях. Един минаващ наблизо ален
страж намигна на Адаон.
— Добра работа, принце — изръмжа той. — Нефилимите трябва да бъдат окошарвани!
— Благодаря ти — отвърна Адаон. — Много са шумни.
Той изгледа Кристина и Ема яростно.
— Все още ли мислиш, че е секси? — измърмори Кристина.
— Вероятно дори още повече — прошепна Ема. Усети, че я обзема безумно желание да
се изкиска, въпреки ужасната ситуация. Просто толкова се радваше отново да види
Кристина. — Ще се справим с това, ще се приберем у дома и ще си разкажем всичко.
— Достатъчно. Вие двете — отдръпнете се една от друга — изплющя гласът на Адаон и
Ема отиде послушно до Клеъри. Бяха стигнали до по-малко претъпкана част от кулата,
където имаше редици пищно украсени врати, зад които вероятно се криеха покои.
Клеъри изглеждаше изтощена, по дрехите й имаше петна от кръв и пръст.
— Как ви заловиха? — промърмори Ема, държейки Адаон под око.
— Ездачите на Манан — отвърна Клеъри тихо. — Възложено им е да охраняват Аш.
Опитахме се да ги отблъснем, но тук те са още по-могъщи, отколкото в нашия свят. — Тя
хвърли кос поглед на Ема. — Чух, че си убила един от тях. Наистина впечатляващо.
— Мисля, че не бях аз, а Кортана.
— Не подценявай силата на правилното оръжие — рече Клеъри. — Понякога Хеосфорос
ми липсва. Липсва ми усещането му в ръката ми.
Хеосфорос, също като Кортана, беше изкован от легендарния майстор на оръжия
Уейланд Ковача. Дори децата знаеха, че Клеъри беше отишла в Едом и бе убила Себастиан
Моргенстърн с него и че мечът бе унищожен в последвалия пожар.
Дали Клеъри си мислеше за Себастиан? Неспособна да се спре, Ема прошепна:
— Не мисля, че Аш задължително трябва да бъде като баща си. Все още е малко дете.
Може да порасне по-добър… по-мил.
Клеъри се усмихна тъжно.
— Докоснал се е и до теб.
— Какво?
— „Съвършен лидер, вдъхващ абсолютна лоялност.“ Кралят вече е направил някои неща
с Аш, използвайки кръвта му, за да бъде като Първия наследник. Когато говореше с него, ти
се искаше да го следваш и защитаваш, нали?
Ема пребледня.
— Да, но…
— Принц Адаон! — извика груб глас и когато вдигна глава, Ема видя, че стояха пред
редиците алени стражи, охраняващи тронната зала. Водачът им, онзи с най-кървавите, най-
червените кепе и униформа, гледаше Адаон с известна изненада. — Какво е това?
— Пленници за краля — излая Адаон.
— Тези бяха заловени преди седмица — посочи аленият страж Джейс и Клеъри.
— Да, но заварих тези другите да се опитват да ги освободят. — Адаон махна към
Кристина, Джулиън и Ема. — Нефилимски шпиони. Твърдят, че имат информация за краля,
която са готови да заменят за жалките си червиви животи.
— Червиви? — измърмори Джулиън. — Сериозно ли?
— Изчакай тук за момент — каза лидерът на алената стража и се мушна под свода.
Когато се върна миг по-късно, върху устните му играеше бегла усмивка. — Принц Адаон,
влез. Баща ти ще те приеме и поиска да ти предам да се подготвиш за семейно събиране.
Семейно събиране. Кралят може би имаше предвид само себе си, разбира се. Ала може
би имаше предвид Кийрън… и Марк.
Джулиън също беше реагирал, макар и безмълвно. Пръстите му се бяха свили, сякаш
около дръжката на въображаем меч, очите му бяха впити в тъмния свод.
— Благодаря ти, генерал Уинтър — рече Адаон и ги поведе напред.
Този път Ема и Джулиън не влизаха в тронната зала невидими за всички очи. Този път
щяха да ги видят. Гърлото на Ема беше пресъхнало, сърцето й думкаше.
За разлика от непрестанно променящата се тронна зала на кралицата, тази на краля си
беше съвсем същата. Едната стена все така беше покрита от масивния Портал, през който се
откриваше гледка към брулен от вятъра пустинен пейзаж, където дървета стърчаха от земята
като ръце на скелет, драпащи за въздух. Яркожълтата пустинна светлина придаваше
неестествен оттенък на стаята, сякаш стояха в светлината на невидими пламъци.
Кралят беше на трона си, едното му око грееше в червено. Пред него, обградени от
алени стражи, стояха Марк и Кийрън. Ръцете на Марк бяха оковани заедно, Кийрън беше
коленичил, а от завързаните му китки тръгваше метална верига и потъваше в каменния под.
Когато се обърнаха, за да видят кой влиза, шок и облекчение се разляха по лицето на Марк,
последвани от ужас. Върху челото на Кийрън минаваше кървава резка.
Устните му оформиха една дума. Кристина.
Кристина ахна дрезгаво. Ема посегна, за да улови китката на приятелката си, ала тя бе
замръзнала на мястото си.
Джулиън бе този, който понечи да се хвърли напред, приковал поглед в Марк. Адаон го
улови със свободната си ръка и го дръпна назад. Ема си спомни думите на Джулиън за
атавистичната нужда да защити Тай. Очевидно изпитваше същото и за останалите си братя и
сестри: все още се съпротивляваше, когато Адаон се обърна и каза нещо на Джейс. Руната за
сила върху ръката на Джейс проблесна, когато улови Джулиън през кръста и го обездвижи.
— Назад!
Уинтър, генералът на алената стража, насочи върха на копието си към Джулиън. Още
алени стражи бяха влезли в Залата, за да застанат между пленниците на Адаон и краля като
тънка кървава линия.
 Тялото на Джулиън беше изопнато от напрежение и омраза, докато се взираше в краля,
който се усмихваше със странната си, полускелетова усмивка.
— Добра работа, Адаон — каза той. — Чувам, че си осуетил опит за бягство на
пленниците ни.
Раменете на Марк увиснаха. Кийрън се взираше в баща си с ненавист.
— Нагледай се, синко — каза му кралят. — Всичките ти приятели са мои пленници.
Няма надежда за теб. — Той се обърна. — Нека да ги видя, Адаон.
С върха на меча си, Адаон накара Ема и останалите да се приближат до трона. Ема
почувства как гърдите й се стягат, спомнила си как последния път, когато бе застанала пред
краля на тъмните елфи, той бе надзърнал в сърцето й, незнайно как бе видял за какво копнее
най-силно и й го бе дал като отрова.
— Ти — каза кралят, впил очи в Ема. — Ти се би с моя рицар.
— И го победи — заяви Кристина гордо, изпънала гръб. Кралят не й обърна
внимание. — Освен това уби един от Ездачите, моя Фал. Интересно. — Той се обърна към
Джулиън. — Ти пося смут в Двора ми и взе сина ми за заложник. Ръцете ти са изцапани с
кръвта му. — Най-сетне погледът му се спря върху Джейс и Клеъри. — Заради вас понасяме
Студения мир.
Адаон се прокашля.
— Тогава защо все още са живи, татко? Защо не си ги убил?
— Не помагаш — измърмори Джейс.
Беше пуснал Джулиън, който стоеше като бегач, изчакващ стартовия пистолет.
— Коз срещу Клейва. — Кралят помилва облегалката на креслото си. Върху камъка бяха
издълбани пищящи лица. — За нас те са врагове. За Клейва са герои. Такава е природата на
войната.
— Но нима не търсим начин да сложим край на Студения мир? — попита Адаон. — Ако
върнем тези пленници на Клейва, бихме могли да започнем преговори. Да намерим общ
език. Те ще видят, че не всички сме кръвожадни убийци, за каквито ни имат.
Кралят не отговори веднага. Лицето му беше безизразно, ала върху това на Кийрън се
четеше тревога, която никак не се харесваше на Ема.
Най-сетне кралят се усмихна.
— Адаон. Ти наистина си най-добрият от синовете ми. В сърцето си копнееш за мир и
ние ще имаме мир… когато нефилимите осъзнаят, че притежаваме оръжие, което може да ги
унищожи до крак.
— Аш — прошепна Ема.
Дори не бе възнамерявала да го изрече на глас, но кралят я чу и обърна ужасяващото си
лице към нея. В дълбините на подобните му на пещери очни ябълки проблясваха точици
светлина.
— Приближи се — нареди той.
От Джулиън се откъсна звук на протест… а може би беше нещо друго, Ема не беше
сигурна. Хапеше долната си устна така, че по брадичката му се стичаше кръв. Той обаче като
че ли не забелязваше и изобщо не понечи да я спре, когато тя се обърна към краля. Зачуди се
дали изобщо си дава сметка, че му тече кръв.
Мина покрай редицата алени стражи и се приближи до трона. Чувстваше се напълно
гола без оръжие в ръката си. Не се беше чувствала толкова уязвима, откакто Ярлат я беше
бичувал до самодивското дърво. Кралят протегна ръка.
 — Спри — нареди той и Ема спря.
В тялото й бушуваше толкова адреналин, че се чувстваше мъничко пияна. Нищо не
искаше по-силно от това да се нахвърли върху краля, да дращи, да рита и да удря. Знаеше
обаче, че опита ли, ще умре на място. Алените стражи бяха навсякъде.
— Ще избера един от вас да се върне като посланик при Клейва — рече кралят. — Може
да бъдеш ти.
Ема вирна брадичка.
— Не искам да нося съобщенията ти.
Кралят се изсмя.
— Не исках да убиваш един от Ездачите ми, но ти го направи. Може би това ще бъде
наказанието ти.
— Накажи ме, като ме задържиш тук — рече Ема. — Остави останалите да си вървят.
— Благороден, но глупав опит за манипулация. Дете, цялата мъдрост на нефилимите би
могла да се побере в един жълъд в ръката на елф. Вие сте млада и глупава раса и в глупостта
си ще умрете. — Приведе се напред и точицата, проблясваща в дясното му око, се превърна в
обръч от пламъци. — Откъде знаеш за Аш?
— Не! Не! Оставете го на мира!
Ема се обърна рязко, когато женски писък премина през стаята като замах на острие.
Усети как още повече се напряга. Етна и Иохаид бяха влезли в стаята, водейки Аш между себе
си. Не носеше златната си корона и изглеждаше нацупен и ядосан.
— Спрете! — извика Анабел, която тичаше след тях. — Не направихте ли достатъчно?
Спрете ви казвам! Аз отговарям за Аш…
Видя Ема и замръзна. Очите й се стрелнаха към Адаон и спряха върху Джулиън, който се
взираше в нея с изпепеляваща омраза. Джейс отново беше стиснал рамото му. Анабел сякаш
се смали в дрехите си — сива ленена рокля и вълнен жакет. Лявата й ръка стискаше
истинската Черна книга като хищен нокът.
— Не — простена тя. — Не, не, не исках. Не исках да го направя.
Ема чу гърлено ръмжене и миг по-късно осъзна, че беше Марк. Веригите му дрънчаха.
Анабел ахна, когато го разпозна, и се дръпна със залитане, докато един от алените стражи се
втурваше към Марк с вдигнато копие.
Марк направи крачка назад… но не за да отстъпи, видя Ема, а за да разхлаби веригите
около китките си. Завъртя се и метна веригите около врата на аления страж. Копието
издрънча на земята, когато той улови веригата и дръпна с всичка сила.
Стражът беше запратен назад, към редицата на другарите си, които залитнаха. Марк
стоеше нащрек и запъхтян, очите му бяха сурови и корави като стъкло. Уинтър изгледа
замислено двамата с Кийрън.
— Да го убия ли, господарю? — попита.
Кралят поклати глава, видимо подразнен.
— Смажете го от бой по-късно. Стражи, внимавайте повече със затворниците. — Той се
изсмя. — Те хапят.
Анабел все още стенеше тихичко. Хвърли ужасен поглед към Ема, Джулиън и Марк
(което беше нелепо, помисли си Ема, при положение че те очевидно бяха пленници) и
изпълнен с копнеж към Аш.
Абсолютна лоялност, каза си Ема. Нищо чудно, че Анабел се беше привързала толкова
бързо и толкова силно към Аш.
 Кралят щракна с пръсти пред лицето й.
— Върни се при Адаон, момиче.
Ема настръхна, но не каза нищо. Прекоси бавно стаята, за да отиде при Адаон и
останалите, отказвайки да достави на краля удоволствието да я види как бърза.
Стигна при тях в същия миг, в който Анабел нададе още един скимтящ писък. Ема
застана до Джулиън и улови ръката му. Мускулите му подскочиха под допира й. Тя обви
пръсти над китката му и Джейс се отдръпна, давайки им пространство.
Ема почувства под пръстите си окървавения парцал около ръката му. Помни какво би
искала Ливи — помисли си. — Недей сама да си търсиш смъртта.
Кралят се обърна към Иохаид:
— Дай меча си на Аш, Ездачо.
Иохаид се дръпна назад, видимо слисан. Обърна се към Етна, но тя поклати глава и
бронзовата й коса се разпиля над раменете й. Отговорът й бе ясен: Направи го.
Пред погледите им Иохаид подаде искрящия си бронзово-златен меч. Беше прекалено
голям за Аш, който го пое с хватката на някой, свикнал да държи оръжия, но не толкова
големи и тежки. Взря се в краля с потресени очи.
— Прережи гърлото на Кийрън, Аш Моргенстърн — нареди кралят.
Дори не се преструва — помисли си Ема. — Изобщо не го е грижа дали знаем кой е Аш.
— Не! — изкрещя Марк и се хвърли към Аш и Кийрън, ала алените стражи му
препречиха път.
Бяха невероятно бързи и ядосани — беше ранил един от тях.
Клеъри ахна. Ема чуваше Кристина да шепне трескаво до нея, макар да не можеше да
различи отделните думи. Кийрън остана на мястото си, загледан безстрастно в далечината,
сякаш кралят изобщо не беше проговорил.
— Защо? — попита Аш.
Гласът му трепереше.
Ема се зачуди дали бе наистина, или се преструваше, за да си спечели съчувствие.
— Трябва да пролееш кралска кръв — каза кралят. — А Кийрън е най-заменимият.
— Ти си копеле! — изкрещя Марк, борейки се с оковите и хватката на алените стражи.
— Това е прекалено — извика Анабел. — Той е просто дете.
— Ето защо трябва да бъде направено сега — каза кралят. — Тъмните съзаклятия биха
убили някой по-голям от него. — Приведе се напред, за да погледне Аш в лицето, пародия на
загрижен възрастен. — Кийрън, така или иначе, ще умре, независимо дали от твоята ръка,
или не. А ако не го направиш, той ще умре бавно, в неописуема болка.
Очите на Кийрън се плъзнаха бавно през стаята… но не към Аш. Откриха Кристина,
която се взираше безпомощно в него, а после Марк, който се мъчеше да се отскубне от
алените стражи.
По лицето му се разля усмивка.
Аш пристъпи напред. Хапеше долната си устна, мечът висеше хлабаво в ръката му. Най-
сетне Кийрън го погледна.
— Направи онова, което трябва, дете. — Гласът му беше тих и мек. — Знам какво е
кралят на Тъмния двор да не ти остави нито един добър избор.
— Неблагодарен хлапак! — излая кралят, озъбен срещу Кийрън. — Аш… сега!
Ема погледна като обезумяла към Джулиън и останалите. Адаон не можеше да им
помогне — стражите бяха прекалено многобройни, а Ездачите не можеше да бъдат
надвити…
В стаята нахлуха още алени стражи и на Ема й беше нужен миг, за да осъзнае, че бягат.
Бягаха в ужас от стихията, която идваше след тях — слабичка фигура, грейнала в алено и
златно, и с червена коса, сипеща се около нея като пролята кръв.
Кралицата на светлите елфи.
Изненада пробяга по лицето на краля, последвана бързо от ярост. Аш изпусна меча,
който издрънча на пода, и се отдръпна от Кийрън, докато кралицата се приближаваше.
Ема никога не я беше виждала такава. Очите й грееха, лумнали от съвсем неелфическо
чувство. Беше като приливна вълна, когато се спусна към сина си.
— Не! — писъкът на Анабел беше почти нечовешки.
Напъха Черната книга в жакета си и се втурна към Аш с протегнати ръце.
Кралицата се обърна с едно плавно движение и изпъна ръка. Анабел политна във
въздуха и се блъсна в каменната стена на залата. Свлече се на пода, борейки се за въздух.
Това обаче бе дало на Ездачите достатъчно време, за да наобиколят Аш. Кралицата
тръгна към тях, а лицето й пламтеше от могъщество и ярост.
— Не можеш да го докоснеш. — Гласът на Етна сякаш беше изкован от метал. — Той
принадлежи на краля.
— Той е мой син — заяви кралицата с презрение. Погледът й пробяга между двамата
Ездачи. — Вие сте от най-древната магия, магията на природните стихии. Заслужавате нещо
по-добро от това да ближете ботушите на Тъмния крал като кучета.
Откъсна очи от Аш и се приближи до краля, а светлината разпалваше огънчета в косата
й.
— Ти! Измамник. Обещанията ти за съюз бяха като сухи листа, разлетели се във въздуха.
Кралят остави копието на Черната книга върху облегалката на трона си и се изправи на
крака. Ема усети как я побива тръпка на удивление. Кралят и кралицата на феите, изправили
се един срещу друг, пред нея. Беше като сцена от някоя легенда.
Пръстите я сърбяха почти нетърпимо за меч.
— Правя това, което правя, защото трябва — заяви кралят. — Никой друг не притежава
силата да го стори! Нефилимите са най-големият ни враг. Открай време е така. И все пак ти
си готова да сключваш договори с тях, да търсиш мир, да живееш заедно с тях. — Той се
изсмя подигравателно. — Да им дадеш тялото си.
Ема отвори широко уста. Толкова грубо, оформи тя безмълвно срещу Кристина.
Кралицата изпъна гръб. Беше все така слаба и изпита, ала силата на кралската й природа
сякаш струеше от нея като светлина от лампа.
— Имаше своя шанс с нашето дете и понеже не вярваше, че една жена може да бъде
силна, го захвърли на вятъра. Няма да ти дам още едно от децата си, за да го обречеш
равнодушно на смърт!
Първия наследник — помисли си Ема. — Значи, е вярно.
Из стаята се разнесе шепот на изумление… но не от човешките пленници, а от Ездачите
и алените стражи. Лицето на краля почервеня от ярост и той махна с ръка, облечена до
лакътя в златна рицарска ръкавица, към бушуващия Портал на северната стена.
— Погледни в този Портал, прекрасна кралице — каза той през зъби и образът в
Портала започна да се променя. В допреди миг пустия пустинен пейзаж сега се виждаха
фигурки, стрелкащи се между дюните с отровен цвят. Небето бе придобило изпепелено
ръждив и златен оттенък.
 Ема чу Клеъри да издава странен задавен звук.
— Отворих излаз към друг свят. Свят, чиято материя е отровна за нефилимите. Нашите
земи са защитени от неговата пръст, а отровата вече се разпростира из Идрис.
— Не са лей-линиите — прошепна Кристина. — А морът.
Обърнаха се, взрени в Портала. Сцената отново се беше променила. Същата пустиня, но
след битка. Пясъкът беше поаленял от кръв, навсякъде имаше тела, разкривени и почернели
от слънцето. Чуваха се далечни писъци и вой, смътни като спомена за нещо ужасно.
Джейс се обърна рязко към краля.
— Какво е това? Кой е този свят? Какво си направил?
Пръстите на Клеъри се сключиха около китката на Ема, стискайки я с всичка сила.
Гласът й бе по-слаб от шепот.
— Това съм аз.
Ема се взираше през Портала. Яростни пориви на вятъра разнесоха пясъка, разкривайки
тяло в черни нефилимски дрехи, от разкъсаните гърди стърчаха бели кости. Водопад от
червена коса се стелеше по пясъка, смесвайки се с кръвта.
— Това е сънят ми — прошепна Клеъри. Гласът й беше задавен от сълзи. Ема беше
замръзнала, взирайки се в мъртвото тяло на Клеъри. — Това видях.
Пясъкът отново се разлетя и тялото на Клеъри изчезна от очите им в същия миг, в който
Джейс се обърна.
— Кой е този свят?
— Моли се никога да не откриеш — отвърна кралят. — Земята на Туле е смърт и ще
посее смърт във вашия свят. В ръцете на Аш тя ще се превърне в най-могъщото оръжие,
съществувало някога.
— И каква ще е цената, която Аш ще трябва да плати? — попита кралицата. — Какво ще
струва това на него? Вече е под въздействието на твоите магии. Пролял си кръвта му. Носиш
я около гърлото си! Отречи го, ако можеш!
Ема впи поглед в стъкленицата на врата на краля: беше си помислила, че е алена отвара.
Ала не беше. Спомни си белега върху гърлото на Аш и усети, че й се повдига.
Кралят се изсмя.
— Нямам никакво желание да го отричам. Кръвта му е единствена по рода си —
нефилимска и демонска кръв, смесени с кръвта на феите. Черпя сили от нея, макар и да са
само частица от могъществото, което Аш ще притежава, ако ми позволиш да задържа
Черната книга.
Лицето на кралицата се разкриви.
— Обвързан си от дадената дума да ми я върнеш, кралю…
Кралят се напрегна. Ема не разбираше от феи толкова, колкото Кристина, но знаеше, че
ако кралят беше обещал да й върне книгата до зазоряване, нямаше да има друг избор, освен
да го направи.
— Тя ще донесе и на двама ни невъобразимо могъщество. Нека ти покажа…
— Не! — Неясно петно от сив лен и сива коса се стрелна през стаята и сграбчи Аш,
завъртайки го толкова рязко, че го повдигна от земята. Аш извика, когато Анабел го повлече
през стаята, стискайки го рязко за китката. Ездачите се втурнаха след нея, алените стражи
образуваха обръч. Анабел се обърна рязко, сякаш уловен в капан заек, и оголи зъби, без да
пуска ръката на Аш. — Ще изрека името ти! — изпищя и кралят замръзна. — Пред всички
тези хора! Дори да ме убиеш, те ще го чуят! Кажи им да се отдръпнат! Нека се отдръпнат!
 Задавен звук се откъсна от краля. Пред невярващия поглед на кралицата той стисна
юмруци толкова силно, че ръкавиците му се изкривиха и строшиха. Металните парчета се
забиха в кожата му и около назъбените им ръбове изби кръв.
— Тя знае името ти? — Гласът на кралицата се извиси. — Тази нефилимска жена знае
името ти?
— Дръпнете се, Ездачи — нареди кралят с глас, сякаш го душаха. — Дръпнете се,
всички!
Ездачите и алените стражи замръзнаха. Осъзнала какво се случва, кралицата изпищя и
се втурна към Анабел, вдигнала ръце. Ала беше твърде късно. Обвила ръце около Аш, Анабел
се хвърли заднешком в Портала.
Разнесе се звук като от разкъсване на плат, Порталът се отвори, разтягайки се, а после се
затвори над тях. Кралицата едва успя да спре, извивайки тялото си, за да не полети през
Портала.
Джулиън си пое рязко дъх. Образът се беше променил — сега виждаха Анабел и Аш
насред съсипаната пустош, обвити от бушуващи пясъци. Кралицата изпищя и протегна ръце,
сякаш би могла да докосне Аш, да го вземе в прегръдките си, и за миг на Ема почти й дожаля
за нея.
Пясъкът отново се завихри и Аш и Анабел изчезнаха от погледите им. Кралят се свлече в
трона, заровил лице в ръцете си.
Кралицата се извърна рязко от Портала и тръгна към него. Скръб и ярост бяха изписани
върху лицето й.
— Ти обрече и второто ми дете на смърт, повелителю на сенки — заяви тя. — Никога
няма да има друго.
— Достатъчно с глупостите ти! — сопна се кралят. — Аз съм този, който даде жертва за
детето ни! — Той посочи съсипаното си лице, проблясващите кости там, където би трябвало
да има плът. — Децата ти винаги са били единствено украшение за твоята суета!
Кралицата изпищя нещо на език, който Ема не разбираше, и се нахвърли върху краля,
изваждайки инкрустирана със скъпоценни камъни кама от корсета си.
— Стражи! — изкрещя кралят. — Убийте я!
Ала алените стражи бяха замръзнали, гледайки ужасено, докато кралицата замахваше с
камата. Кралят вдигна ръка, за да се предпази, и изрева от болка, когато ножът потъна в
рамото му. Кръв оплиска земята под трона и това като че ли извади алените стражи от
вцепенението им. Те се хвърлиха напред, за да сграбчат кралицата, която се обърна яростно
към тях. Дори Ездачите бяха зяпнали.
— Сега!
Бърз като мълния, Адаон метна мечовете, които държеше, в нетърпеливите ръце на
ловците на сенки, които го заобикаляха.
Ема улови един във въздуха и се втурна към Марк и Кийрън, с Джулиън и Кристина от
двете си страни.
Нервните й окончания сякаш се възпламениха, когато алените стражи, осъзнали какво
става, се нахвърлиха върху връхлитащите нефилими. Ненавиждала бе всеки миг, в който бе
принудена да стои неподвижно. Когато един ален страж замахна към нея, тя скочи към най-
близкия камък, оттласна се от него и използва силата на инерцията, за да отсече главата на
друг от стражите, докато се приземяваше. Плисна кръв, черно-червена.
Кръв нахлу в лицето на краля, когато видя какво прави синът му.
 — Адаон! — изрева, ала Адаон вече тичаше към Марк и Кийрън, поваляйки изпречилите
се на пътя му алени стражи с яростни удари на меча.
Точно така — помисли си Ема със свирепо удоволствие, — всичките ти синове те
мразят, кралю.
Обърна се, за да се разправи с поредния ален страж, посрещайки копието му с меча си.
Джейс и Клеъри се биеха с още от алените стражи. Джулиън и Кристина бяха зад Адаон,
проправяйки си път към Кийрън и Марк, които бяха заобиколени от стражи.
— Ездачи! — изкрещя кралят и от устата му се разхвърчаха слюнки. — Спрете го!
Спрете Адаон!
Иохаид скочи, прелитайки над главите на група алени стражи, за да се приземи пред
Адаон. Принцът размаха меча си с невероятна скорост, отбивайки ударите на Иохаид.
Изкрещя на Кристина и Джулиън да отидат при Марк и Кийрън, и отново се обърна към
Иохаид, докато Етна се приближаваше към тях с изваден меч.
Ема се наведе, посичайки краката на един ален страж, като в същото време изрече
безмълвна молитва на благодарност за гривната на Изабел, която подсилваше ударите й,
докато тялото й отпадаше. Стражът се свлече в локва кръв.
Джейс се хвърли, за да застане до Адаон, и когато мечът му посрещна този на Етна със
силно звънтене, Ема си спомни защо като малка искаше да бъде Джейс Херондейл. Мечът му
летеше около него като слънчева светлина, отразяваща се от вода, и в продължение на
няколко минути той успя да задържи Етна назад, докато Адаон принуди Иохаид да отстъпи
от трона и Кийрън и Марк.
Клеъри прескочи от един камъните и се приземи до Ема, беше запъхтяна, мечът й —
облян в кръв.
— Трябва да удържим алените стражи — каза тя. — Ела с мен!
Ема се втурна след нея, посичайки стражите по пъти си. Групичка алени стражи, сред
които и генерал Уинтър, бяха обградили Кристина и Джулиън, пречейки им да се доберат до
Кийрън и Марк.
Ема се покатери по грапавата стена, държейки се с една ръка, и сведе поглед към хаоса
под себе си. Кралицата и кралят се биеха пред трона. Адаон и Джейс не отстъпваха на
Ездачите, макар че върху рамото на Адаон имаше дълго порязване, от което шуртеше кръв. А
Клеъри се въртеше мълниеносно, забиваше острието си в алените стражи, а после се
отдръпваше от досега на оръжията им с изненадваща бързина.
Ема скочи от стената и въздухът изсвистя покрай ушите й, докато се премяташе,
приземявайки се с ботушите напред и запращайки Уинтър на земята. Останалите алени
стражи се нахвърлиха отгоре им и тя замахна с меча си, отрязвайки върховете на копията им.
Отскочи от Уинтър и се насочи към останалите стражи, описвайки дъга във въздуха с меча
си.
— Посякох Фал Ездача — каза с най-заплашителния си глас. — Ще посека и вас.
Алените стражи пребледняха видимо, неколцина отстъпиха назад, а Джулиън и
Кристина се втурнаха към Марк и Кийрън. Джулиън издърпа Марк за крака и замахна с меча
си, за да разсече веригата, която свързваше ръцете му. Китките му се освободиха, макар
халките на оковите да си останаха около тях.
Марк улови брат си с окованите си ръце и го прегърна бързо, яростно. Очите на Ема
запариха, ала нямаше време да ги гледа. Обърна се, раздавайки ритници и удари с меча си,
светът представляваше хаос от сребро, лед и кръв.
 Чу как Кристина извика името й и ледът се превърна в огън. Втурна се по посока на
звука, прескачайки съборени камъни, и откри Кристина със строшен меч в ръка. Кийрън все
още беше коленичил, парчетата от оръжието бяха пръснати около веригата, която завързваше
китките му за земята.
— Ема, моля те… — започна Кристина, ала Ема вече беше замахнала с меча си. Не беше
Кортана, но устоя — веригата се строши и Кийрън скочи на крака. Кристина го улови за
ръката. — Трябва да вървим — каза с трескави очи. — Можем да използваме артефакта, за да
се върнем…
— Повикай всички при себе си — каза Ема и пъхна меча в ръката й. — Аз трябва да
взема Черната книга.
Кристина се опита да й върне меча.
— Какво? Къде?
Ала Ема вече тичаше, оттласквайки се от неравния под, за да се хвърли към стъпалата на
престола. Чу как кралят изрева, чу Джулиън да вика името й. Беше стигнала до най-горното
стъпало. Тронът се извисяваше над нея, тъмен и гранитен, разпечатаните и подвързани
страници почиваха върху една от масивните каменни облегалки.
Ема ги сграбчи в същия миг, в който чу как Адаон изкрещя, дрезгав вик на болка. Иохаид
го беше приклещил до един огромен камък. Предницата на туниката му беше подгизнала от
кръв, мечът на Ездача целуваше гърлото му.
— Да го убия ли, кралю? — попита Иохаид злорадо. — Почти всички в стаята бяха
замръзнали. Кристина беше запушила устата си с ръка. Нали именно тя бе тази, която бе
довела Адаон тук. Дори алените стражи гледаха какво става. — Синът ти е изменник, да
сложа ли край на живота му?
Кралицата избухна в смях. Алените стражи я бяха стиснали за лактите, ала въпреки това
по лицето й играеше една от странните й котешки усмивки.
— Има ли поне един от синовете ти, който да не мрази името ти?
Кралят оголи зъби.
— Прережи му гърлото — нареди той на Иохаид.
Мускулите на Адаон се обтегнаха. Мозъкът на Ема работеше трескаво… видя как
Кийрън тръгна натам, но беше невъзможно да стигне до брат си навреме… Иохаид вдигна
оръжието си като екзекутор, подпрял другата си ръка върху гърдите на Адаон…
Разнесе се ужасен, хъхрещ звук. Адаон, помисли си Ема обезумяло, препъвайки се
надолу по стъпалата, но не, Иохаид се извръщаше от пленника си, мечът му оставаше все
така вдигнат във въздуха, лицето му беше разкривено от изненада.
Кралят се свличаше на колене, кръв шуртеше по предницата на пищния му жакет. Ръката
на Кийрън все още беше вдигната във въздуха. Нещо стърчеше от гърлото на краля… късче от
нещо, което изглеждаше почти като стъкло…
Елфическата стреличка, осъзна Ема потресено. Кийрън беше запратил медальона си
срещу краля с невероятна сила.
Иохаид и Етна се втурнаха към краля, мечовете блестяха в ръцете им, лицата им бяха
потресени. Адаон също пристъпи към баща си. Кийрън не помръдваше. Облягаше се тежко
на рамото на Кристина с безизразно лице.
Коленичил, кралят дращеше гърлото си. На изумление на Ема, силите като че ли го
напускаха… ръката му се опита да извади стреличката от гърлото му, а после се отпусна
безпомощно до тялото. Адаон сведе поглед към него.
 — Татко — каза ниско. — Прости ми.
Лицето на Етна се разкриви. Джейс и Клеъри, окървавени и мръсни, гледаха смаяно.
Сякаш от много далече, Ема си даваше сметка, че става свидетел на нещо забележително.
Смъртта на крал, властвал в продължение на хиляда години.
Етна се обърна яростно към Кийрън.
— Родоубиец! — изкрещя тя. — Отцеубиец!
— Опитваше се да спаси Адаон! — изкрещя Марк. — Сляпа ли си, Ездачко?
— Защото иска да стане крал — изръмжа Иохаид. — Защото иска трона!
Кралицата започна да се смее. Отскубна се с лекота от алените стражи, които я държаха,
сякаш се освобождаваше от паяжини, макар че някои от тях паднаха с писъци на пода,
дланите им бяха изгорени и почернели, пръстите им — счупени.
— Вече се бият за трона ти като кучета, счепкали се за кокал — каза тя на краля. От
крайчетата на устните му се стичаше кръв, очите му бяха забелени. Кралицата сграбчи Адаон
за ръката и той изкрещя от уплаха и болка. Косата на кралицата се уви около двамата, докато
тя се ухилваше на краля. — Ти ми отне сина, а сега аз ще отнема твоя.
С тези думи изчезна и Адаон изчезна заедно с нея. Кралят изкрещя и се свлече на
земята, дращейки с облечените си в ръкавици ръце. Короната се изтърколи от главата му
върху каменния под, докато от устата му излизаха задавени думи. Може би се опитваше да
каже името на кралицата или пък на Адаон. Може би дори това на Кийрън. Ема никога
нямаше да разбере. ТЯЛОТО на краля се вцепени и се свлече и двамата Ездачи изкрещяха.
Беше напълно неподвижен, ала кръвта му продължаваше да тече около него, малки
ручейчета, криволичещи по пода. Алените стражи се отдръпваха от тялото му, лицата им се
превърнаха в маски на ужас.
Уинтър отпусна копието, което беше насочил към Ема.
— Кралят е мъртъв! Крал Араун е мъртъв! — провикна се и Ема осъзна, че трябва да
беше вярно: безопасно бе да изречеш истинското име на краля, когато той вече не беше
между живите.
Алените стражи се разбягаха (освен Уинтър, който не помръдваше), изливайки се през
вратата на тронната зала като алена река. Кристина викаше останалите ловци на сенки, с
едната си ръка държеше Марк, а с другата — зашеметения на вид Кийрън. Джейс и Клеъри
се прекатериха през купчина камъни, за да стигнат до тях. Джулиън бе само на няколко
метра. Ема се втурна да бяга в същия миг, в който тялото на краля избухна в пламъци.
Хвърли поглед през рамо и видя, че кралят гореше, гореше и земята там, където се бе
разляла кръвта му — малки огньове и по-големи, яростни и горещи, поглъщащи каменния
под, сякаш беше купчина подпалки.
Една фигура се надигна от пушека, препречвайки пътя на Ема.
Етна. Цялата сияеше като оръжие, по бронзовите й доспехи нямаше и петънце,
металическите й очи горяха от жажда за кръв.
— Клетвата към краля умря заедно с него — каза, оголвайки зъби. — Сега ще ми платиш
с живота си, убийцо!
Тя се нахвърли върху Ема, която беше останала без меч. Ема запрати копието на Черната
книга по нея и острието на Етна потъна в книгата. Тя го запрати отвратено настрани.
Разкъсаната книга падна върху горящата земя и страниците й лумнаха.
Ема чу Клеъри да я вика, викаха я и останалите да дойде при тях. Със свито сърце
осъзна, че не можеха да я видят, не знаеха, че има нужда от помощ, нямаше как да знаят…
 Мечът на Етна политна във въздуха, бронз, прорязал дима. Ема се извъртя настрани и
падна на земята, претъркулвайки се, за да избегне ударите, които се посипаха след това.
Всеки път когато се разминеше на косъм от нея, острието на Етна оставяше дълбока дупка в
каменния под.
Ставаше й все по-трудно да диша. Надигна се на колене… и Етна стъпи с тежкия си
ботуш върху рамото й. Натисна и Ема политна назад, удряйки се тежко в земята.
— Умри по гръб, кучко — каза Етна и вдигна високо меча си.
Ема вдигна ръце, сякаш би могла да се предпази от острието. Етна се изсмя, замахна
надолу… И политна настрани. Ема скочи на крака, задавяна от пушек и изумление.
Джулиън.
Беше се хвърлил върху Етна и коленичил върху гърба й, отново и отново я пронизваше с
нещо, което стискаше в юмрук. Ема осъзна с потрес, че беше желязната фигурка, която
Саймън му беше дал. Етна пищеше, мъчейки се да се отскубне от желязото. Ема се завъртя
рязко. В стаята бушуваше пожар, камъните грееха като нагорещени до червено въглени.
Жегна я остра болка — едно въгленче беше паднало върху ръкава на якето й. Тя го съблече
яростно и стъпи върху него, угасявайки огъня. Съжалявам, Клеъри.
Струваше й се, че все още вижда неясните фигури на останалите през дима.
Повърхността на Портала изглеждаше набраздена като топящо се стъкло.
— Джулиън! — изкрещя и протегна ръка. — Остави я! Трябва да отидем при другите!
Джулиън вдигна обезумели от ярост очи и Етна се отскубна от него с писък на гняв и
болка. Джулиън се приземи на крака и се втурна към Ема. Заедно, двамата затичаха натам,
откъдето идваше гласът на Кристина, извисяващ се отчаяно, викащ имената им. На Ема й се
стори, че чува и Марк, както и останалите…
Огнена пелена се надигна от земята, запращайки ги назад. Обърнаха се, търсейки път за
бягство, и Ема ахна: Етна и Иохаид идваха към тях, Етна — окървавена и гледаща яростно,
Иохаид — искрящ и смъртоносен.
Ездачите бяха в средоточието на силата си. Ема и Джулиън бяха прегладнели, изтощени
и отслабени. Сърцето на Ема се сви.
— Кристина! — изкрещя тя. — Вървете! Вървете! Махайте се от тук!
Джулиън стисна китката й.
— Има само един изход.
Очите му се стрелнаха към стената… Ема се напрегна, а после кимна… и те затичаха в
същия миг, в който Ездачите вдигнаха оръжия.
Ема чу как изкрещяха от объркване и незадоволена жажда за кръв. Не я беше грижа.
Порталът беше пред нея като тъмен прозорец на небостъргач, потънал в сенки и блясък.
Стигна до него и скочи, стиснала ръката на Джулиън, и заедно те прелетяха.

***

Диего не беше сигурен откога е в празната каменна килия. Без прозорци нямаше
никаква представа колко време беше минало. Знаеше, че Раян и Дивя са в същия затвор, но
стените бяха прекалено дебели, за да могат да се чуят, дори ако викаха.
Беше почти облекчение, когато по коридора се разнесоха стъпки и вместо обичайния
страж, който идваше два пъти на ден с поднос блудкава храна, се появи Зара, сияеща в
центурионското си облекло. Би очаквал да я види да се подсмихва ехидно, но лицето й бе
странно безизразно. Беше препасала Кортана и милваше разсеяно дръжката му, сякаш галеше
главата на куче.
— Скъпи мой годенико — каза тя. — Как намираш квартирата си? Не е прекалено
студена и неприветлива, надявам се?
Диего не отговори. Руната за мълчание, която Кохортата му беше сложила, беше махната
почти веднага след заседанието на Съвета, но това не означаваше, че има да каже каквото и
да било на Зара.
— И само като си помисли човек — продължи тя. — Ако беше изиграл картите си малко
по-различно, сега можеше да живееш в кулата на Гард, заедно с мен.
— И това не би било студено и неприветливо? — процеди Диего. — Да живея с някого,
когото мразя?
За негова изненада, Зара потръпна леко. Несъмнено знаеше, че се мразят, нали?
— Нямаш право, нито причина да ме мразиш. Аз съм тази, която беше измамена. Ти
беше подходяща възможност за брак. Сега си предател. Би ме посрамило да се омъжа за теб.
Диего отпусна глава до стената.
— Добре. Ти ми отне всичко. Поне вече не трябва да се преструвам, че те обичам.
Устните й се свиха.
— Знам, че никога не си възнамерявал да се ожениш за мен наистина. Просто се
опитваше да спечелиш време за брат си. И все пак ти предлагам сделка. Твърдиш, че
артефактът все още е у Хайме. Ние го искаме. Той трябва да бъде в ръцете на властта. —
Грозна усмивка разкриви устните й. — Ако ни кажеш къде да го открием, ще бъдеш
помилван.
— Нямам никаква представа — рече Диего. — А да се разкарваш с този меч, няма да те
направи Ема Карстерс.
Зара го изгледа яростно.
— Не биваше да го казваш. Както и това, че съм ти отнела всичко. Все още можеш да
изгубиш много. — Тя обърна глава. — Майло! Доведи другия затворник.
Нещо се раздвижи в потъналия в сенки коридор и вратата на килията се отвори. Диего се
изви напред, докато хвърляха една тъмна фигура на пода до него.
Майло затръшна вратата и я заключи, а новопристигналият простена и седна. Сърцето
на Диего се преобърна в гърдите му. Дори покрит със синини и кръв, с порязана устна и
белег от изгорено на бузата, той би познал малкия си брат навсякъде.
— Хайме — ахна.
— Той като че ли знае за артефакта не повече от теб — каза Зара. — Но разбира се, без
Меча на смъртните, не можем да го принудим да каже истината. Така че сме принудени да
прибегнем към по-старомодни методи за оправяне с лъжци и предатели. — Тя прокара с
обич пръсти по дръжката на Кортана. — Сигурна съм, че знаеш за какво говоря.
— Хайме — повика го Диего отново.
Таванът беше прекалено нисък, за да се изправи, така че изпълзя до брат си и го
притегли до себе си.
Хайме, в полусъзнание, се отпусна тежко до рамото му. Очите му бяха почти затворени,
дрехите му бяха разкъсани и напоени с кръв. Вледеняващ страх стисна сърцето на Диего,
какви ли рани се криеха отдолу?
— Hola, hermano19! — прошепна Хайме.
 — Докато обсъждаше с инквизитора къде се намира артефактът, брат ти се
попревъзбуди. Наложи се да бъде обуздан. — Сега вече Зара се усмихна. — Без да искат,
стражите, да кажем, го раниха. Срамота би било, ако раните му се възпалят или пък ако умре
поради липса на медицински грижи.
— Дай ми стили — изсъска Диего. Никога не бе мразил някого толкова, колкото
мразеше Зара в този момент. — Нуждае се от иратце.
— Дай ми артефакта и той ще го получи.
Диего не каза нищо. Нямаше представа къде е Етернидад, семейната ценност, която
Хайме бе изстрадал толкова, за да защити. Прегърна още по-силно брат си, стиснал здраво
устни. Нямаше да моли Зара за милост.
— Не? — Тя се напери. — Както искаш. Навярно когато брат ти пищи, изгарян от
треска, ще си промениш мнението. Повикай ме, Диего, мили, ако размислиш.

***

Мануел пристъпи в тронната зала, като се подсмихваше, следван от Обан.

Беше по-силно от него, както обясняваше понякога, това беше естественото му
изражение. Вярно бе, че освен това обичаше хаоса, а точно сега имаше хаос в изобилие.
Тронната зала беше овъглена, каменните стени — почернели от сажди. Въздухът беше
пропит с миризмата на кръв и сяра. Покритият със скъп на вид гоблен под беше осеян с тела
на алени стражи. На отсрещната стена през смаляващ се Портал се виждаше нощен бряг под
червена луна.
Обан цъкна с език, което, научил бе Мануел, бе елфическият еквивалент на тихо
подсвирване.
— Какво се е случило тук? Прилича на някое от по-прочутите ми партита.
Мануел побутна покритата с гоблен купчина с палеца на крака си.
— А земите отвън са пълни с бягащи светли елфи сега, когато кралицата им я няма —
продължи Обан. — Мануел, настоявам за обяснение. Къде е баща ми?
Уинтър, мрачен и изцапан с кръв и сажди, се приближи до тях.
— Принце, баща ти лежи тук — каза той, посочвайки купчинката, която Мануел
побутваше с пръста на крака си.
Мануел се наведе и отметна гоблена. Онова, което лежеше под него, не приличаше нито
на човек, нито на елф, не изглеждаше така, сякаш някога е било живо същество. Бяха
почернелите, ронещи се очертания на мъж, нарисуван със сажди, лицето му беше разкривено
в предсмъртна гримаса.
Нещо блещукаше на гърлото му и Мануел коленичи, за да го вземе. Гравирана
стъкленица, пълна с алена течност. Интересно. Мушна я в джоба на якето си.
— Какво е това?
За миг Мануел усети как го жегва тревога, че Обан бе решил да прояви интерес към
нещо важно. За щастие, не беше така — беше зърнал верижка с елфическа стрела да
проблясва сред останките на баща му. Вдигна я и я остави да се разлюлее между пръстите му.
— Кийрън? — каза невярващо. — Кийрън е убил баща ни?
— Какво значение има? — попита Мануел ниско. — Старият е мъртъв. Това е добра
новина.
 И действително беше така. Предишният крал бе несигурен съюзник, ако изобщо можеше
да бъде наречен такъв. Макар да беше доволен, че Кохортата му беше помогнала да посее
зарата в Идрис, никога не им беше имал доверие, нито беше проявил интерес към по-
големите им планове. Нито пък ги беше предупредил за плановете си да сложи ръка на
Черната книга, нещо, което сериозно беше подразнило Хорас.
С Обан щеше да бъде различно. Той щеше да има доверие на онези, които го бяха
сложили на власт.
Беше глупак.
— Би могло да му помогне да предяви претенции върху трона, ако се разчуе. —
Отпуснатото красиво лице на Обан потъмни. — Кой видя краля да умира? Какво стана с
нефилимските спътници на Кийрън?
— Моите алени стражи видяха, но те няма да кажат на никого — заяви Уинтър, докато
Обан се приближаваше до трона. Короната на краля почиваше върху него, проблясвайки
мътно. — Принц Кийрън избяга с повечето от нефилимите в човешкия свят.
Лицето на Обан се обтегна.
— Където ще може да се хвали, че е убил баща ни?
— Не мисля, че ще го стори — каза генерал Уинтър и по лицето на Обан пробяга
облекчение. Действително беше като пластилин в ръцете на всеки, притежаващ власт,
помисли си Мануел. — Изглежда, че дълбоко обича нефилимите, с които се е сприятелил,
както и те него. Не мисля, че иска престола или че би ги изложил на опасност.
— Ще го държим под око — рече Обан. — Къде е Адаон?
— Адаон бе взет в плен от кралицата на светлите елфи.
— Адаон е взет в плен? — повтори Обан и когато Уинтър кимна, се разсмя и се отпусна
в трона. — Ами синът на кралицата, малкото копеле?
— Мина през Портала заедно с неживата вещица. Не изглежда особено вероятно, че ще
оцелеят дълго.
— Е, кралството не може да остане без владетел. Изглежда, че съдбата ми ме намери. —
Обан подаде короната на Уинтър. — Коронясай ме.
Със смъртта на краля Порталът бе започнал да се затваря и сега бе с размерите на
корабно прозорче. През малкото кръгче Мануел видя мъртъв град, кули в руини и съсипани
пътища. На пода близо до Портала, насред следи от битка, лежеше някаква купчинка. Мануел
отиде да я вземе, оказа се окървавено дънково яке.
Той се намръщи, въртейки го в ръцете си. Не беше голямо, очевидно момичешко,
изпонарязано и окървавено, единият ръкав беше частично изгорял. Бръкна в джоба на
гърдите и извади пръстен, върху който бяха гравирани пеперуди.
Феърчайлд.
Върна се при Обан тъкмо когато Уинтър поставяше короната върху главата му, очевидно
чувствайки се неудобно.
Мануел разтърси якето срещу него.
— Каза, че повечето от нефилимите са се върнали в човешкия свят. Какво се случи с
момичето, което го носеше? Момичето и момчето, нефилимските пленници?
— Минаха през Портала. — Уинтър махна натам. — Обречени са. Онази земя е отрова,
особено за такива като тях. — Той се отдръпна от Обан. — Вече сте крал, господарю.
Обан докосна короната на главата си и се разсмя.
— Донеси ми вино, Уинтър! Изгарям от жажда! Изпразни избите! Най-красивите
девойки и момци веднага ми доведи тук! Днес е велик ден!
Мануел се усмихна, свел поглед към кървавото яке.
— Да. Днес наистина е ден, в който трябва да празнуваме.
Втора част
Туле
Сънувах сън, а може би не сън.
Угаснало бе слънцето и сляпо
из непрогледното небе звездите
витаеха; смразената Земя
се носеше в безлунното пространство;
не идваше след утрото денят;
и хората с отчаяни сърца
във ужаса на своята самотност
отправяха за светлина молитви.

Джордж Байрон, „Мракът“20

17
В странен град
Не беше пустиня. Беше плаж.
Чернотата на Портала не приличаше на нищо, което Джулиън бе преживявал някога
преди. Никаква светлина, никакво движение, единствено смразяващото усещане, сякаш
пропада в асансьорна шахта. Когато светът най-сетне се завърна, то бе като беззвучна
експлозия, връхлетяла отгоре му. Прероден в звук и движение, той се строполи тежко на
земята, вдигайки колони от пясък около себе си.
Претърколи се настрани с разтуптяно сърце. Беше изпуснал ръката на Ема в свистящия
мрак, но тя беше тук, изправяща се с усилие на колене до него. Елфическите й дрехи бяха
разпокъсани и окървавени, но тя изглеждаше невредима.
Раздираща болка го проряза, остра като стрела. Отне му миг, докато разпознае, че е
облекчение.
Ема вече се беше изправила на крака и изтупваше дрехите си. Джулиън се надигна
замаяно — беше нощ и те се намираха на широк, познат на вид плаж, осеян с полуерозирали
скални образувания. Зад тях се издигаха канари, по които се спускаха разнебитени дървени
стълби, свързващи пътя над главите им с пясъка.
Носеше се музика, силна и дразнеща. Далечният край на плажа беше пълен с хора,
никой от които като че ли не беше забелязал неочакваната им поява. Беше странна тълпа —
смесица от хора, вампири и дори няколко елфи, пръснати тук-там, облечени в черно и метал.
Джулиън присви очи, но не можа да различи повече подробности.
Ема докосна руната за нощно виждане върху ръката си и се намръщи.
— Руните ми не действат — прошепна. — Също като в царството на феите.
Джулиън поклати глава, сякаш за да каже: Нямам представа какво се случва. Стресна
се, когато нещо остро го убоде отстрани… наведе поглед и видя, че телефонът му беше
станал на парчета. Назъбени късчета пластмаса се бяха забили в кожата му. Пусна телефона с
гримаса — вече не ставаше за нищо — и се огледа наоколо. Плътни облаци закриваха небето,
кървавочервена луна хвърляше мътна светлина върху пясъка.
— Познавам този плаж — каза.
Скалистите образувания му бяха познати, също и извивката на крайбрежната линия…
макар че вълните бяха мастиленочерни и когато се разбиеха в брега, го поръбваха с черна
дантела.
Ема го докосна по рамото.
— Джулиън? Трябва ни план.
Беше посивяла от умора, сенки бяха легнали под тъмнокафявите й очи. Златистата й
коса падаше на оплетени кичури около раменете й. Емоция изригна в Джулиън. Болка,
любов, паника, скръб и копнеж се разляха в него като кръв, рукнала от рана, чиито шевове се
бяха разкъсали.
Отдръпна се от Ема с препъване и се свлече до една скала, раздиран от конвулсии,
докато стомахът му се изпразваше от горчива жлъчка. Когато спазмите на тялото му най-
сетне спряха, избърса уста, изтри ръце в пясъка и се върна при Ема, която се беше
покатерила върху едно от скалните образувания. Кекури, така се наричаха, или нещо
подобно.
 Джулиън стисна ръце. Чувствата му бушуваха като разбунено море, чиито вълни се
разбиваха във вътрешността на черепа му. В отговор умът му се мяташе трескаво, вкопчваше
се в случайни късчета информация и ги подхвърляше на пътя му.
Съсредоточи се, заповяда си и прехапа устна, докато от болката главата му не се
проясни. Усети вкуса на кръв. Ема се беше изкатерила до средата на скалата, загледана на юг.
— Това е наистина, наистина странно.
— Кое е странно?
Изненада се колко нормално звучи. Две фигури минаха покрай тях — вампири, единият
от които беше момиче с дълга кестенява коса. И двамата му помахаха непринудено. Какво
ставаше, по дяволите?
Ема скочи на земята.
— Добре ли си? — попита, отмятайки косата си.
— Мисля, че е заради пътуването през Портала — излъга той.
Каквото и да ставаше с него, определено не беше това.
— Виж.
Незнайно как, Ема бе успяла да опази телефона си през всичките им премеждия и сега
му показа снимката, която беше направила от скалата.
Беше тъмна, но Джулиън незабавно разпозна бреговата линия, а в далечината —
развалините на кея Санта Моника. Виенското колело беше преобърнато, просто купчина
смачкан метал. В небето кръжаха тъмни фигури, които определено не бяха птици.
Ема преглътна с усилие.
— Това е Лос Анджелис, Джулиън. Съвсем близо до Института.
— Но кралят каза, че е Туле… каза, че е свят, отровен за нефилимите…
Той не довърши, ужасен. В другия край на брега — не там, където беше множеството —
маршируваха две колони хора в боен строй. Когато наближиха, Джулиън зърна алени
униформи.
Двамата с Ема се скриха зад най-близкото скално образувание, притискайки се плътно
до него, и загледаха как маршируващите се приближават. Тълпата в другия край също идваше
насам, музиката беше спряла. Чуваше се единствено звукът на разбиващи се вълни, вятър и
маршируващи крака.
— Помрачени — прошепна Ема.
По време на Тъмната война Себастиан Моргенстърн бе отвлякъл стотици ловци на
сенки и ги беше подчинил на волята си с помощта на своя версия на Бокала на смъртните.
Наричаха се Помрачените и се познаваха по алените униформи, които носеха.
Бащата на Джулиън беше един от тях, докато Джулиън не го уби. Това все още се явяваше
в сънищата му.
— Но Помрачените са мъртви до един — каза с далечен, механичен тон. — Умряха,
когато Себастиан умря.
— В нашия свят. — Ема се обърна към него. — Джулиън, знаем какво е това. Просто не
искаме да е вярно. Това е… Туле е версия на нашия свят. Нещо в миналото тук трябва да се е
случило различно… Нещо, поради което този свят е поел по друг път. Като Едом.
Джулиън знаеше, че е права, знаеше го, откакто бе разпознал кея. Потисна всяка мисъл
за семейството си, за баща си. Точно сега не можеше да мисли за това.
Редиците маршируващи Помрачени бяха отстъпили място на група стражи, които носеха
знамена, върху които имаше звезда, очертана в кръг.
 — В името на Ангела — прошепна Ема и запуши устата си с ръка.
Моргенстърн. Утринната звезда.
Зад знаменосците вървеше Себастиан.
Видимо беше по-възрастен от последния път, когато Джулиън го беше видял,
тийнейджър с коса като бял лед, тласкан от омраза и отрова. Сега изглеждаше на двайсет и
няколко години, все още беше слаб и имаше момчешки вид, но лицето му беше по-кораво.
Чертите, които някога бяха деликатно изострени, сега бяха остри като стъкло, черните му
очи горяха. Фосфорос, мечът на Моргенстърн, беше препасан през рамото му в ножница,
изрисувана със звезди и пламъци.
На крачка зад него вървеше Джейс Херондейл. Този удар бе още по-тежък и по-странен.
Току-що се бяха разделили с Джейс, който се беше бил рамо до рамо с тях, уморен, но все
така свиреп и закрилнически. Този Джейс изглеждаше горе-долу на същите години като
онзи, с мускулесто тяло и разрошена златна коса, лицето му беше красиво както винаги. Ала
в златните му очи имаше мъртва тъмна светлина. Мрачна свирепост, която Джулиън
свързваше с Кохортата и себеподобните им, онези, които нападаха, не тези, които защитаваха.
Зад тях идваше жена със сиво-кестенява коса, в която Джулиън разпозна Аматис
Греймарк, сестрата на Люк. Тя бе една от първите и най-яростните Помрачени на Себастиан
и това като че ли беше вярно и тук. Лицето й бе дълбоко набраздено, устата й — сурово
свита. Буташе пред себе си пленник, облечен в черна нефилимска униформа, груб брезент бе
увит около главата му и закриваше лицето му.
— Елате! — провикна се Себастиан и нещо усили гласа му, така че той отекна по целия
бряг. — Помрачени, гости, съберете се. Тук сме, за да отпразнуваме залавянето и екзекуцията
на важен предател. Някой, който се обърна против светлината на Звездата.
Отекна възторжен рев. Множеството започна да образува рехав четириъгълник, със
Себастиан и стражите му в южния му край. Джулиън видя как Джейс се наведе, за да каже
нещо на Себастиан, който се разсмя с непринудено другарство, от което по гърба на
Джулиън пробяга тръпка. Джейс носеше сиво сако, не алена униформа… значи, не беше
един от Помрачените? Погледът на Джулиън пробяга по множеството. Освен Аматис
разпозна още неколцина ловци на сенки, които помнеше смътно от Лос Анджелис. Видя
младото на вид вампирско момиче, което му беше помахало по-рано, да се киска и да говори
с Анселм Найтшейд…
А после видя Ема.
Несъмнено беше Ема. Би я разпознал навсякъде, в каквито и да било дрехи, във всяка
светлина или мрак. Кървавата лунна светлина се разливаше по бледата й коса, беше облечена
в червена рокля с гол гръб, кожата й беше гладка и непокрита с руни. Говореше с високо
момче, скрито в сянка, но Джулиън едва го погледна: гледаше към нея — неговата Ема,
красива и жива, и невредима, и…
Тя се засмя и вдигна ръце. Високият млад мъж зарови пръсти в косата й и тя го целуна.
Връхлетя го със силата на влак. Ревност: изпепеляващо гореща, кипяща, отровна.
Трябваше да повика на помощ цялата сила на волята си, за да остане зад камъка, докато
ръцете на момчето се плъзнаха по голия гръб на Ема. Тресеше се от силата на обзелите го
чувства. Те го раздираха, заплашваха да го победят и да го повалят на колене. Горещи вълни
на ревност се смесваха с отчаян копнеж. Неговите ръце би трябвало да са в косата на Ема,
върху кожата й.
Извърна глава, борейки се за въздух. Ризата му беше залепнала за тялото от пот. Ема —
истинската Ема, все още притисната до скалата до него, го погледна разтревожено.
— Джулиън, какво не е наред?
Ударите на сърцето му вече започваха да се успокояват. Това беше неговата Ема. Другата
беше фалшива, копие.
— Виж — прошепна той и посочи.
Ема проследи погледа му и се изчерви.
— О. Това сме ние?
Джулиън отново надзърна иззад камъка. Ема и момчето се бяха отдръпнали един от друг
и как не го беше видял? Беше като да надзърнеш в огледало, което ти показва как ще
изглеждаш след няколко години. Ето го там, с блекторновските коса и очи, гривна от морско
стъкло, облечен в червено и черно. Пред очите му другият Джулиън притегли другата Ема
към себе си и отново я целуна.
Определено не беше първа целувка, нито втора. Пръстите на другия Джулиън се
плъзнаха надолу по гърба на другата Ема, очевидно наслаждавайки се на усещането от голата
й кожа. Ръцете му намериха покритите й със сатен хълбоци и спряха там, притискайки я още
по-плътно към себе си. Тя вдигна крак и го преметна около хълбока му, отхвърляйки глава
назад, така че той да може да притисне устни до гърлото й.
Другият Джулиън се целуваше много уверено.
— Това е отвратително — каза Ема. — В този свят не само че сме Помрачени, но и
очевидно страшно си падаме по това да се натискаме на публични места.
— Останалите Помрачени сигурно не могат да ни понасят. Ема, това ми се струва
наскорошно. Този свят не може да е тръгнал по друг път толкова отдавна…
— Тишина! — Гласът на Себастиан отекна по плажа и множеството притихна. Другите
Ема и Джулиън престанаха да се целуват, което си беше облекчение. — Джейс, накарай
изменницата да коленичи.
Значи, беше жена. Празният стомах на Джулиън се гърчеше, докато гледаше как Джейс
блъсна пленницата на колене и бавно започна да развива превръзката около лицето й.
— Аш! — извика Себастиан. — Аш, ела да гледаш, детето ми, и да се учиш!
Джулиън усети как Ема замръзна от шок до него. Между стражите настъпи раздвижване
и ето че Аш Моргенстърн пристъпи напред със сковано изражение.
Беше се променил повече от Джейс и Себастиан от последния път, когато го бяха
видели. Тринайсетгодишен тогава, сега трябва да бе на около седемнайсет, предположи Ема.
Вече не беше кльощаво хлапе, а момче, започнало да възмъжава, високо и широкоплещесто.
Бяло-русата му коса беше късо подстригана, не беше облечен с червеното на Помрачените, а
с обикновен пуловер и дънки.
На гърлото му все още имаше Х-образен белег. Не можеше да бъде сбъркан, дори от това
разстояние. Той скръсти ръце на гърдите си.
— Тук съм, татко — каза вяло и Джулиън си помисли колко бе странно това момче да
нарича някой, който изглеждаше едва пет години по-голям от него „татко“.
— Това е Аш от нашия свят — каза Джулиън. — Онзи, когото Анабел доведе през
Портала.
Ема кимна.
— Да, видях белега му.
Джейс най-сетне откри лицето на коленичилата жена. Ема потръпна, сякаш я бяха
ударили.
 Беше Мерис Лайтууд.
Косата й беше подстригана съвсем късо, лицето й беше изпито. Аш гледаше безизразно,
докато тя се взираше наоколо в безмълвен ужас. Около врата му имаше сребърна верижка.
Джулиън не си спомняше да е била там в царството на феите. Колко години бяха минали за
него между бягството му през Портала и пристигането на Ема и Джулиън в Туле.
— Мерис Лайтууд.
Себастиан закрачи бавно в кръг около нея. Ема не беше помръднала, нито издала звук,
откакто бе потръпнала в началото, и Джулиън се зачуди дали си спомняше Мерис в техния
свят… скърбяща край кладата на бившия си съпруг, но заобиколена от децата и внуците си…
Ема сигурно се чудеше за своите родители, помисли си Джулиън със сепване. Питаше се
дали са живи в този свят. Ала не беше казала и думичка.
— Обвинена си в подпомагане на бунтовниците против каузата на Падналата звезда.
Знаем, че си го направила, така че няма да има процес, тъй като и бездруго сме против тях.
Ала ти… ти извърши най-страшното от всички предателства. Опита се да разкъсаш връзката
между двама братя. Джейс и аз сме братя. Ти не си му майка. Единственото семейство, което
има, съм аз.
— О, господи — прошепна Ема. — Това е онази странна връзка, която имаха… когато
Себастиан го беше обсебил, помниш ли? Значи, това се е случило и в този свят…
— Убих собствената си майка Лилит заради Джейс — продължи Себастиан. — Сега той
ще убие своята майка заради мен.
Джейс извади меча от ножницата на кръста си. Той имаше дълго, зло сребърно острие,
което хвърляше алени отблясъци на лунните лъчи. Джулиън отново си помисли за Джейс в
техния свят: оживен, смеещ се, шегуващ се. Изглеждаше така, сякаш тук имаше нещо повече
от обсебване. Сякаш този Джейс беше мъртъв отвътре.
Крайчетата на устните на Себастиан потръпнаха, усмихваше се, ала това не беше
особено човешка усмивка.
— Някакви последни думи, Мерис?
Мерис се изви, така че да погледне към Джейс. Напрегнатите линии на лицето й като че
ли се отпуснаха и за миг Джулиън видя Джон Карстерс, гледащ Ема, или пък собствената му
майка — гледаща него, онази смесица от обич към това, което е, и скръб по онова, което не
може да бъде задържано…
— Помниш ли, Джейс? — каза тя. — Песента, която ти пеех, когато беше малко момче.
И тя запя, с висок и треперещ глас.

Á la claire fontaine
M’en allant promener,
J’ai trouvé l’eau si belle
Que je m’y suis baignée.
Il у a longtemps que je t’aime
Jamais je ne t’oublierai.

Джулиън знаеше само толкова френски, колкото да си преведе няколко думи: Обичам те
от толкова отдавна. Никога няма да те забравя.
— Il y a longtemps que je t’aime — пееше Мерис и гласът й се извиси, потрепервайки на
най-високата нота…
Аш беше стиснал лактите си с всичка сила. Извърна глава в същия миг, в който Джейс
замахна с меча, отсичайки главата на Мерис от тялото й. Бяла кост, червена кръв, тялото се
свлече в пясъка, а главата се търкулна и спря, легнала върху едната си буза, с отворени очи.
Изглеждаше така, сякаш все още се взира в Джейс.
Кръв беше оплискала лицето и ризата на Аш. Тълпата ръкопляскаше и викаше
възторжено. Джейс се залови да избърше меча си в пясъка, а Себастиан се приближи до Аш и
от нечовешка усмивката му се превърна в нещо друго. Нещо собственическо.
— Надявам се, че научи нещо от това — каза му.
— Научих се да не нося бяло на екзекуции — отвърна Аш, прокарвайки ръка по
предницата на пуловера си, тя остави червени петна. — Полезно.
— Сложим ли веднъж ръка върху Реликвите на смъртните, ще станеш свидетел на много
повече смърт, Аш. — Себастиан се засмя, а после гласът му отново се извиси. — Време е за
хранене — оповести и думите отекнаха по плажа.
В главата на Джулиън писък напираше да излезе навън. Погледна към Ема и в очите й
видя същия писък. Може би принадлежеше и на двама им.
Тя сграбчи китката му с достатъчно сила, за да смачка костиците.
— Трябва да вървим. Трябва да се махнем.
Думите й се сипеха една върху друга. Джулиън дори нямаше време да се съгласи. Докато
вампирите се скупчваха около тялото на Мерис, те се втурнаха към скалите, ниско
приведени. Нощта се изпълни с какофония от писъци и вой, а въздухът понесе металическия
мирис на кръв. Не, не, не, шепнеше си Ема, когато стигна до подножието на разнебитената
стълба и затича нагоре, все така приведена. Джулиън я последва, правейки всичко по силите
си да не поглежда назад.
Стълбата се тресеше под краката им, но издържа, вече виждаха върха на скалите. Ема
стигна до последното стъпало… и извика, когато бе отнесена, изчезвайки от погледа му.
Пред очите на Джулиън притъмня. Изобщо не си спомняше как изкачи остатъка от
стълбата, просто се озова върху канарите — познатата магистрала, пясък и трева под краката
му… и Ема в хватката на високо червенокосо момче, чието познато лице подейства на
Джулиън като удар в корема.
— Камерън? — каза невярващо. — Камерън Ашдаун?
Камерън изглеждаше на деветнайсет-двайсет години. Гъстата му червена коса беше
подстригана по войнишки късо. Беше слаб като вейка и носеше бежова тениска и
камуфлажен панталон, препасал диагонално през рамо един портупей, в който беше втъкнат
пистолет.
Лицето му се разкриви от отвращение.
— Двамата заедно. Трябваше да се досетя.
Джулиън направи крачка напред.
— Пусни я, Помрачен бок…
Очите на Камерън се окръглиха от почти комична изненада и Ема се възползва, за да го
цапардоса няколко пъти. Отскубна се от него, докато той се давеше, но той вече бе извадил
пистолета от кобура си и го насочи към тях двамата.
Ловците на сенки не използваха пистолети, но от начина, по който го държеше,
Джулиън виждаше, че Камерън Ашдаун е добре запознат с тях.
Ако натиснеше спусъка, помисли си, той навярно би имал достатъчно време, за да се
хвърли пред Ема. Би посрещнал куршума с тялото си, макар да ненавиждаше мисълта, да я
остави тук сама…
Камерън повиши глас.
— Ливия! — извика той. — Има нещо, което би искала да видиш.
Гърдите на Джулиън се вледениха. Предполагаше, че все още диша, защото в противен
случай щеше да е мъртъв, само че не го усещаше, не чувстваше кръвта в тялото си, ритъма на
дъха си, ударите на сърцето си. Виждаше единствено нея, изникнала между две коли:
вървеше непринудено към тях, а дългата й черна блекторновска коса се развяваше на вятъра,
идващ откъм морето.
Ливи.
Изглеждаше на около седемнайсет. Носеше черен кожен панталон с патрондаш,
препасан около кръста, синьо потниче с дупки над мрежеста риза и тежки обувки с дебели
подметки и изобилие от катарами. Около китките й имаше брезентови гривни с метални
закопчалки, под които бяха втъкнати къси метателни ножове. Белег — един от много —
разсичаше лицето й, спускайки се от върха на лявото слепоочие, през окото и до средата на
бузата й. Носеше ловджийска пушка и докато се приближаваше към тях, я вдигна без усилие
и я насочи право към Джулиън.
— Те са — каза Камерън. — Не знам защо са се отделили от останалите Помрачени.
— Кой го е грижа? — рече Ливи. — Ще ги убия и те щяха да ми благодарят, ако все още
имаха души.
Джулиън разпери ръце. Радост от това да я види, неконтролируема и зашеметяваща, се
бореше с паника.
— Ливи, ние сме…
— Дори не се опитвай — процеди тя и зареди умело пушката. — Бих те посъветвала да
си кажеш молитвата, но Ангелът е мъртъв.
— Виж… — започна Ема и Ливи понечи да обърне пушката към нея.
Джулиън направи крачка към сестра си и в този миг Камерън, когото той почти бе
забравил, се обади.
— Почакай.
Ливи замръзна.
— Надявам се, че си струва, Кам.
Камерън посочи към Джулиън.
— Яката му е скъсана… — Той поклати нетърпеливо глава. — Покажи й — каза на
Джулиън.
— Руната ти — прошепна Ема и Джулиън, в чиито очи лумна осъзнаване, дръпна яката
си надолу, за да покаже на Ливи руната върху гърдите си.
Макар временните му руни (тези за нощно виждане, сигурна ръка и безшумност) да бяха
започнали да избеляват от мига, в който бяха навлезли в царството на феите, парабатайската
му руна изпъкваше, черна и ясна.
Ливи се вкамени.
— Помрачените не могат да носят нефилимски руни — каза Джулиън. — Знаеш това,
Ливи.
— Знам, че ни мислите за Ема и Джулиън, помрачената версия — рече Ема. — Ала ние
ги видяхме. Те са долу на плажа. — Тя посочи натам. — Сериозно. Погледнете.
По лицето на Ливи пробяга съмнение.
 — Камерън. Върви да погледнеш.
Камерън се приближи до ръба на скалите и надникна през бинокъл. Джулиън затаи дъх,
виждаше, че и Ема бе затаила нейния.
— Аха, там са — каза Камерън след дълга пауза. — И се целуват. Гадост.
— Правеха го още преди да станат Помрачени — рече Ливи. — Някои неща никога не се
променят.

Ема вдигна лявата си ръка, за да й покаже руната с окото.

— Ние сме ловци на сенки. Познаваме те и те обичаме, Ливи…
— Престани — прекъсна я Ливи яростно. — Е, добре, може и да не сте Помрачени, но
това може да е някакво демонично преобразяване…
— Това са ангелски руни — каза Джулиън. — Не сме демони…
— Тогава кои сте? — извика Ливи и гласът й отекна с ужасяваща безнадеждност и
самота, непрогледна и бездънна като кладенец. — За кого се очаква да ви помисля?
— Все още сме си ние — каза Ема. — Джулс и Ема. Идваме от друг свят. Свят, над който
Себастиан не властва. Свят с руни.
Ливи се взираше в нея безизразно.
— Лив — каза Камерън, сваляйки бинокъла. — Множеството на плажа започва да се
разотива. Много скоро ще се качат тук. Какво правим?
Ливи се поколеба, но само за миг. Джулиън предположи, че много време за вземане на
решения беше лукс, с който тази версия на сестра му не разполагаше.
— Да ги заведем в „Брадбъри“. Може би Даяна ще се е върнала. Тя е преживяла много…
може би ще има някаква представа какво става.
— Даяна? Даяна Рейбърн? — каза Ема с облекчение. — Да, моля ви, заведете ни при
Даяна.
Камерън и Ливи си размениха поглед на пълно недоумение.
— Е, добре — заяви Ливи най-сетне и махна към черен джип „Вранглер“ със затъмнени
стъкла, паркиран край магистралата. — Качвайте се в колата, и двамата. На задната седалка.
И изобщо не си помисляйте да опитате нещо. Ще ви пръсна главите.

***

Ливи седеше на мястото до шофьора с пушка в скута, а до нея Камерън караше с рязка
експедитивност, която по нищо не приличаше на злополучния, мъничко мързелив Камерън,
когото Ема познаваше в собствения си свят. Без проблем заобикаляше огромните дупки,
нашарили асфалта на крайбрежната магистрала като вдлъбнатини по ламарината на стара
кола.
Потънал в мълчание, Джулиън се взираше през прозореца с ужасен интерес. Не се
виждаше кой знае какво освен разбития път, осветяван от фаровете им, ала самият мрак беше
поразяващ. Липсата на улични лампи, пътни знаци и светлина в прозорците бе шокираща
сама по себе си, като да се взираш в лице с липсващи очи.
Най-сетне от мрака се роди светлина, когато стигаха до края на магистралата, където
един тунел я свързваше с Десета магистрала. От дясната им страна беше Санта Моника,
познатият кей — сега превърнат в отломки, сякаш някой великан го беше посякъл с брадва.
Парчета дърво и бетон лежаха, претърколени и нащърбени, във водата. Единствено старата
въртележка беше недокосната. Беше обляна в светлина, от високоговорителите й се лееше
атонална музика. Вкопчени в гърбовете на старомодните боядисани кончета седяха тъмни
нечовешки фигури, чийто креслив кикот отекваше в нощния въздух. Лицата на кончетата
като че ли бяха разкривени в измъчени, пищящи маски.
Ема извърна очи, благодарна, когато колата навлезе в тунела, скривайки въртележката от
очите й.
— Кеят беше едно от първите места, които зверовете на ада окупираха — каза Камерън,
хвърляйки поглед към задната седалка. — Кой да предположи, че демоните си падат по
лунапарковете.
Ема се прокашля.
— Може би им се е доял захарен памук?
Камерън се засмя сухо.
— Все същата Ема. Саркастична в лицето на трудностите.
Ливи му хвърли рязък поглед.
 — Предполагам, че е най-добре да не питаме за „Дисниленд“ — подхвърли Джулиън
безстрастно.
Едва ли е очаквал Камерън и Ливи да се разсмеят, ала начинът, по който и двамата се
напрегнаха, издаваше, че нещо наистина ужасно трябва да бе станало в „Дисниленд“. Ема
реши да не пита. Имаше по-важни въпроси.
— Кога се случи всичко това?
— Веднага след Тъмната война — отвърна Ливи. — Когато Себастиан победи.
— Значи, и тук е нападнал всички институти? — попита Ема. Не беше искала да мисли
за това, не беше искала дори за миг да допусне възможността, че родителите й би могло да
бъдат живи в този свят, но не можа да попречи на искрица надежда да се промъкне в гласа
й. — И Лос Анджелис?
— Да. — Гласът на Ливи беше глух. — Родителите ти бяха убити. Баща ни беше
Помрачен.
Ема потръпна. Знаела бе, че не съществува истинска надежда, но въпреки това я заболя.
Джулиън също се беше чудил за баща си, сигурна беше в това. Искаше й се да му протегне
ръка, но споменът за безчувствения Джулиън от изминалата седмица я спря.
— Същото се случи и в нашия свят — каза Джулиън след дълга пауза. — Ала ние
спечелихме войната.
— Себастиан умря — добави Ема. — Клеъри го уби.
— Клеъри Феърчайлд? — Гласът на Камерън беше пропит със съмнение. — Тя бе убита
от демона Лилит в Битката при Бурен.
— Не — настоя Ема упорито. — Клеъри и приятелите й спечелиха Битката при Бурен.
Има картини на това. Тя спаси Джейс с меча Славния и те откриха Себастиан в Едом, той не
можа да победи…
Ливи потропа с ниско изрязаните си нокти по дулото на пушката.
— Интересна история. Значи, твърдите, че идвате от място, където Себастиан е мъртъв,
по улиците не върлуват демони и ловците на сенки все още имат ангелска сила?
— Да — отвърна Ема.
Ливи се обърна, за да я погледне. Белегът, минаващ през окото й, изглеждаше яростно
червен на алената светлина на луната.
— Е, ако там е толкова страхотно, какво правите тук?
— Не беше планирана ваканция. Не всичко в нашия свят е съвършено — каза Ема. —
Съвсем не.
Хвърли поглед към Джулиън и за своя изненада, видя, че я гледа със същия изпитателен
поглед като нейния. За миг се разбраха без думи, както някога: Да й кажем ли, че в нашия
свят е мъртва?
Ема поклати лекичко глава. Ливи все още не им вярваше за нищо. Точно тази
информация нямаше да помогне.
— Трябва да отбием — обади се Камерън.
Тук имаше малко повече лампи, огряващи участъци от магистралата. Тук-там в
равнината отвъд, където се простираше градът, се виждаха светлинки. Изобщо не приличаше
на нощен Лос Анджелис. Нямаше ги веригите от светлинки, проточили се като диамантени
огърлици, заменени от неравномерни ярки петна. Върху един далечен хълм гореше огън.
Огромна пукнатина разделяше магистралата пред тях на две, сякаш някой беше срязал
бетона. Камерън свърна от разлома, поемайки по най-близката отбивка. Намали светлината
на фаровете, когато подкараха из улиците, носейки се бавно из жилищния квартал.
Беше най-обикновена лосанджелиска улица, от двете страни на която се издигаха
едноетажни фермерски къщи. Прозорците на повечето от тях бяха заковани, през спуснатите
завеси се процеждаше съвсем малко светлина. Много от къщите тънеха в пълен мрак, някои
изглеждаха така, сякаш са били разбити с взлом — врати, висящи от пантите, кървави петна
по бели хоросанови стени. До тротоара имаше няколко изоставени коли, багажниците им
зееха отворени, сякаш собствениците им бяха… отнесени, докато се бяха опитвали да
избягат.
Най-тъжни бяха признаците, че някога тук бяха живели деца: разбита катерушка,
разкривено колело с три колелета, захвърлено насред алея. Призрачна люлка, поклащана от
вятъра.
Внезапно пред тях се появи завой. Докато Камерън обръщаше колата, фаровете осветиха
странна гледка: семейство (двама родители и две деца), седнало на маса за пикник на
моравата си. Ядяха мълчаливо от чинии, в които имаше печено месо, зелева салата и варени
картофи.
Ема се обърна назад, зяпайки ги, докато те се изгубваха в далечината.
— Какво им става?
— Заклети — обясни Ливи, свила устни е отвращение. — Мундани, които са верни на
Себастиан. Сега той ръководи институтите и защитава мунданите, които му се закълнат във
вярност. Половината от оцелелите мундани в света са Заклети.
— А другата половина? — попита Джулиън.
— Бунтовници. Бойци за свобода. Можеш да бъдеш или едното, или другото.
— Вие сте бунтовници? — попита Ема.
Камерън се засмя и погледна Ливи с топлота.
— Ливия не е просто бунтовник. Тя е най-коравият, най-опасен бунтовник от всички —
каза той и я погали нежно по тила.
Ема се надяваше на Джулиън да не му причернее пред очите. Ливи очевидно вече не
беше на петнайсет години, но си оставаше малката му сестра в известен смисъл.
— Ловците на сенки и мунданите са обединили силите си в съпротива? — побърза да
попита тя. — Ами долноземците?
— Вече няма ловци на сенки.
Ливи протегна дясната си ръка. Руната с окото не беше върху опакото на дланта й. Ако
присвиеше очи, на Ема й се струваше, че може да зърне едва забележим белег на мястото й:
сянка на сянка.
— Силата на Ангела е сломена. Стилитата не действат, руните избледняват като
призраци. Себастиан Моргенстърн мина от институт на институт, убивайки всички, които
отказаха да му се закълнат във вярност. Отвори света за демони и те осеяха земята с
демонска отрова и сринаха стъклените кули. Идрис беше опустошен, а Елмазената цитадела
беше разрушена. Ангелската магия не действа. Съществува единствено демонска магия. — Тя
стисна по-силно пушката в ръцете си. — Повечето от онези, които някога бяха ловци на
сенки, сега са Помрачени.
Свят без ловци на сенки. Свят без ангели. Бяха оставили жилищния квартал зад себе си
и сега караха по улица, която може би беше булевард „Сънсет“, предположи Ема. Трудно бе
да се каже, когато нямаше никакви пътни знаци. Най-сетне на пътя се появиха и други коли
и дори леко забавяне заради трафика. Ема погледна настрани и видя блед вампир зад волана
на едно субару в съседната лента. Той погледна към нея и й намигна.
— Наближаваме пункт за проверка — каза Камерън.
— Оставете на нас да се оправим — рече Ливи. — Не говорете.
Колата запъпли съвсем бавно. Напред Ема видя бариери на райета. Повечето от сградите
по протежение на булеварда бяха в развалини. Тъкмо минаваха покрай една, чиито рушащи
се стени ограждаха почти невредим вътрешен двор, където някога очевидно се беше
помещавало лобито на офис сграда. Мястото гъмжеше от демони: върху купчини
преобърнати мебели, пъплещи по пропуканите стени, хранещи се от метални корита, пълни с
тъмна лепкава течност, която може би беше кръв. В средата на стаята имаше кол, за който бе
завързана жена, бялата й рокля беше подгизнала от кръв. Главата й се полюшваше на една
страна, сякаш беше припаднала.
Ема посегна да разкопчае предпазния си колан.
— Трябва да направим нещо.
— Не! — каза Ливи рязко. — Ще те убият, а заради теб ще убият и нас. Вече не можем
да защитаваме света по този начин.
— Не ме е страх — заяви Ема.
Ливи я стрелна с изпепеляващо гневен поглед.
— А би трябвало.
— Пунктът за проверка — изплющя гласът на Камерън.
Колата се стрелна напред и спря пред бариерите.
Камерън свали прозореца откъм мястото на шофьора и Ема замалко да изскочи от
седалката си, когато безок демон със сбръчкана глава като изсъхнало гроздово зърно
надникна в колата. Носеше сива униформа с висока яка и макар да нямаше нито очи, нито
нос, имаше уста, която се простираше върху лицето му.
— Свидетелство за самоличност — изсъска той.
Камерън вдигна левия си ръкав, оголвайки китката си, и я протегна. Ема зърна някакъв
знак от вътрешната й страна, над мястото, където беше пулсът му, миг преди демонът да
проточи грапав сив език, който приличаше на дълъг мъртъв червей, и да го близне.
Моля те — помисли си тя, — нека не повърна на задната седалка на тази кола.
Спомням си тази кола. Целувала съм се с Камерън на задната й седалка. О, господи, демонът
го близна по китката. Цялата кола вони на демонска плът.
Нещо покри ръката й, нещо топло и вдъхващо сигурност. Тя примига. Джулиън беше
обвил пръсти около нейните. Изненадата я накара да дойде рязко на себе си.
— А, господин Ашдаун — каза демонът. — Не си бях дал сметка. Приятна вечер.
Той се отдръпна и Камерън натисна газта. Минаха няколко пресечки, преди някой да
проговори.
— Какво беше това… — започна Джулиън.
— Езикът! Нали! — каза Ема. — Какво, по дяволите?
— … че те нарече „господин Ашдаун“? — довърши Джулиън.
— Семейството ми са Заклети… верни на Падналата звезда — отвърна Камерън
кратко. — Те ръководят тукашния Институт от името на Себастиан. Членовете на Легиона на
звездата са белязани със специални татуировки.
Ливи им показа вътрешната страна на дясната си китка, където имаше звезда в
очертанията на кръг. Същият символ, който бяха видели върху знамената на Себастиан по-
рано.
 — Моят е фалшив. Ето защо Камерън шофира. — Ливи го погледна с иронична
привързаност. — Семейството му не знае, че той не е верен на Звездата.
— Не съм особено изненадана, че Пейдж и Ванеса са се оказали предателки — отбеляза
Ема и видя Ливи да й хвърля странен поглед.
Изненада, че знае кои са Пейдж и Ванеса? Съгласие? Ема не беше сигурна.
Бяха стигнали центъра на Лос Анджелис, район, бъкащ от демонска дейност дори в
техния свят. Улиците тук бяха учудващо пълни — Ема зърна вампири и феи да се разхождат
свободно и дори преустроен минимаркет, на чиято витрина рекламираха кървави млечни
шейкове. Група големи котки пробягаха наблизо и когато обърнаха глави, Ема видя, че имат
лицата на човешки бебета. Никой на тротоара не им обръщаше внимание.
— Ами долноземците — попита Джулиън. — Как пасват те във всичко това?
— Не искате да знаете — рече Ливи.
— Искаме — настоя Ема. — Познаваме някои магьосници, бихме могли да се свържем с
тях, да поискаме помощ…
— Магьосници? — сопна се Ливи. — Вече няма магьосници. Още щом Себастиан
отвори света за зверовете на ада, магьосниците започнаха да се разболяват. Някои умряха, а
останалите… човешката им природа деградира. Превърнаха се в демони.
— В демони? — повтори Ема. — Изцяло?
— Ами Магнус? — попита Джулиън. — Магнус Бейн?
Ема усети как по тялото й полази ледена тръпка. Досега не бяха попитали за никого от
хората, които познаваха. Подозираше, че и двамата се ужасяват да го сторят.
— Магнус Бейн беше една от първите големи трагедии. — Ливи звучеше така, сякаш
разказваше стара история, която всички знаеха. — Бейн осъзна, че се превръща в демон, и
помоли приятеля си Александър Лайтууд да го убие. Алек го направи, а после заби меча в
собствените си гърди. Телата им бяха открити заедно в руините на Ню Йорк.
Джулиън беше пребледнял като платно. Ема наведе глава, имаше чувството, че ще
припадне.
Магнус и Алек, които открай време бяха символ на всичко добро, да срещнат такъв
ужасен край.
— И така с магьосниците — продължи Ливи. — Феите са съюзници на Себастиан и
повечето от тях живеят в защитените земи на елфите, макар че на някои им харесва да
посещават нашия свят, за да побезчинстват. Нали знаете.
— Не мисля, че знаем — рече Джулиън. — Елфическите царства са защитени?
— Елфите бяха съюзници на Себастиан през Тъмната война — обясни Ливи. —
Изгубиха много воини. Дори кралицата на светлите елфи бе убита. След края на войната
Себастиан ги възнагради, като им даде онова, което искаха. Изолация. Всички входове към
земите на феите са защитени със стени и всеки човек или дори Помрачен, заплашил някой от
малцината останали елфи в Туле, бива жестоко наказан.
— Кралицата на феите не е имала… дете? — попита Джулиън.
— Умря без деца — рече Ливи. — Кралят на тъмните елфи обедини двата Двора и
властва над всички там. Наследникът му е принц Ерек или поне това бе последното, което
чухме. От земите на феите не идват много новини.
Значи, нямаше втори Аш в този свят, помисли си Ема. Което вероятно беше добре, тъй
като един Аш беше предостатъчен.
— Що се отнася до върколаците, глутниците са разпръснати — добави Камерън. — Все
още има някои единаци. Част от тях подкрепят Себастиан, други са бунтовници заедно с нас,
повечето бяха избити. Вампирите се справят доста по-добре, защото демоните не обичат да
ги ядат. Те вече са мъртви.
— Има няколко вампирски култа, които се присъединиха към Себастиан — продължи
Ливи. — Боготворят го и вярват, че когато изядат всички в Туле, той ще ги отведе в свят с още
хора и още кръв.
— Рафаел Сантяго казва, че са идиоти и че когато с хората бъде свършено, те ще умрат от
глад — рече Камерън.
— Рафаел Сантяго все още е жив? В нашия свят той е мъртъв — каза Джулиън.
— Е, точка в полза на Туле — каза Ливи с крива усмивка. — Когато стигнем до сградата,
ще видите…
Млъкна, когато някой изхвърча от една уличка. Мръсен и болезнено мършав
тийнейджър. Косата му висеше на сплъстени фъндъци, дрехите му бяха зацапани, от едната
му ръка висеше опърпана раница.
Ливи се напрегна.
— Незаклет човек. На демоните им е разрешено да ги ловуват като спорт. Кам…
— Ливи, не бива — каза Камерън.
— Спри колата! — сопна се Ливи и Камерън наби спирачки, така че всички политнаха
напред.
Джулиън скочи от седалката си и протегна ръка, за да улови Ливи за рамото и да й
попречи да си удари главата.
Тя го погледна слисано, а после се отърси от него и като свали стъклото на прозореца
си, подаде глава навън.
— Насам! — извика на момчето.
То смени посоката и се втурна към тях. В уличката зад него се появи нещо. Нещо, което
изглеждаше така, сякаш бе изтикано от сенки и опърпани черни крила. Стрелна се към него
с невероятна скорост и Ливи изруга.
— Няма да успее.
— Може и да успее — рече Камерън. — Десетачка.
— Какво, по дяволите!
Ема посегна към дръжката на вратата и я натисна… Джулиън я сграбчи за ръкава на
туниката и я издърпа назад… а опърпаната сянка връхлетя върху момчето като ястреб върху
мишка. То издаде ужасен писък, когато демонът го сграбчи, а после двамата, хищник и
плячка, се издигнаха във въздуха, изчезвайки в пепеливото небе.
Кам даде газ, неколцина минувачи ги бяха зяпнали. Ема дишаше тежко. Мунданите не
трябваше да загиват от ръцете на демони. Ловците на сенки трябваше да могат да им
помогнат.
Ала тук нямаше ловци на сенки.
— Дължиш ми четири хиляди долара, Кам — каза Ливи безизразно.
— Аха. Ще ти платя веднага щом международната банкова система бъде възстановена.
— Ами семейството ни? — попита Джулиън рязко и пусна ръкава на Ема, тя почти бе
забравила, че я държи.
— Има ли някой от тях тук, Ливия?
Устните на Ливи се свиха в напрегната линия.
— Все още не съм убедена, че наистина си Джулиън. А семейството ми засяга само мен.
 Свърнаха рязко от улицата и за миг Ема си помисли, че ще се блъснат в познатата кафява
тухлена постройка: известната сграда „Брадбъри“, която, колкото и да беше учудващо, все
още се държеше. В последния момент преградата от тухли и пясъчник се отмести от пътя им
и те потънаха в тъмно, подобно на пещера помещение.
Гараж. Слязоха от колата и Камерън отиде да говори с момиче в камуфлажен панталон и
черно потниче, което въртеше метален механизъм, който затваряше вратата на гаража —
масивен блок от тухли и метал, задвижван от хитро устроен комплект зъбчати колела.
— Караме на генератор — обясни Ливи, — така че правим доста неща на ръка. Не
искаме Заклетите да ни открият по сметката ни за електричество. — Тя метна пушката си в
колата. — Хайде.
Последваха я до врата, отвеждаща в просторно преддверие. Ясно бе, че се намират в
голяма офис сграда. Стените бяха от тухли и мрамор, подът — покрит с плочки, а във въздуха
над главите им Ема видя сложен лабиринт от пътеки, метални стълби и проблясването на
старо желязо.
Ливи присви очи срещу тях.
— Окей — каза бавно.
— Окей какво? — попита Ема.
— Току-що минахте по коридор, претъпкан със сол, злато и студено ковано желязо. Това
място е построено от луд стар милионер. Вярвал в призраци и го натъпкал с всичко, което се
предполага, че пропъжда свръхестественото. Част от него все още действа.
Вратата се тресна зад тях. Камерън се беше върнал.
— Дивя каза, че Даяна не се е върнала. Искаш ли да ги отведа горе, за да изчакат.
— Аха. — Ливи потри уморено чело с опакото на ръката си. — Влязоха тук. Може би са
безвредни.
— Искаш да кажеш, че може би наистина съм брат ти — рече Джулиън и гърбът на Ливи
се изпъна.
— Не казах това. — Тя направи знак на Камерън. — Заведи ги в една от стаите за
новодошли. Увери се, че на етажа има стражи.
И без да каже нито дума повече, се обърна и се отдалечи, отправяйки се към една от
железните стълби. Джулиън изпусна рязко дъха си, загледан след нея. Беше по-силно от Ема
— сърцето й се сви от болка при вида на изражението му. Изглеждаше така, сякаш го
смазваха отвътре навън. Образът му, прегърнал тялото на сестра си, докато кръвта й
изтичаше в Залата на Съвета, се надигна като кошмар в съзнанието й.
Догони Ливи на стълбите и тя се обърна към нея. Видът на белега, разсичащ лицето й,
отново я жегна, сякаш можеше да почувства болката, когато Ливи го беше получила.
— Сериозно? — каза другото момиче. — Какво искаш?
— Хайде де, Ливи — рече Ема и Ливи повдигна вежди. — Знаеш, че наистина е
Джулиън. В сърцето си го знаеш. В колата се опита да ти попречи да си удариш главата, както
прави винаги. Това е по-силно от него. Никой не може да го изтрае или да се преструва.
Ливи настръхна.
— Не разбираш. Не мога…
— Вземи.
Ема тикна телефона си в ръцете й. Ливи се взря в него така, сякаш никога не беше
виждала айфон. А после поклати глава.
— Може би ще се изненадаш да научиш, но тук нямаме особено покритие.
 — Смешно. Искам да разгледаш снимките. — Тя посочи апарата с разтреперан пръст. —
Снимки от последните пет години. Виж… ето я Дру. — Чу как Ливи си пое рязко дъх. — И
Марк на плажа, сватбата на Хелън и Ейлийн. И Тай, от миналия месец.
От Ливи се откъсна задавен звук.
— Тай е жив във вашия свят?
Ема замръзна.
— Да — прошепна тя. — Да, разбира се, че е.
Ливи стисна телефона, а после се обърна и затича по стълбите, а тежките й обувки
трополяха по желязото. Но не преди Ема да види, че очите й блестяха от сълзи.
18
Сам Адът
Докато следваха Камерън през фоайето на „Брадбъри“, Джулиън и Ема минаха покрай
още няколко групички от бунтовниците на Ливи. Или поне така ги наричаше Джулиън в
главата си. Това бяха хората на Ливи, тя очевидно беше важна тук. Гордееше се с нея и
едновременно с това усещаше как го разкъсват още хиляда други емоции: радост, отчаяние,
ужас, страх, скръб и обич, и надежда. Връхлитаха го като морето по прилив.
И копнеж. Копнеж по Ема, който бе като ножове в кръвта му. Когато тя говореше, той не
бе в състояние да откъсне очи от устата й, харесваше му начинът, по който горната й устна се
извиваше като съвършено изработен лък. Затова ли беше умолявал Магнус да изличи
чувствата му към нея? Не можеше да си спомни дали и преди беше така, или сега бе по-лошо.
Давеше се.
— Виж — прошепна Ема, докосвайки ръката му и кожата му пламна от допира й. Спри,
нареди си той свирепо. Спри. — Мая Робъртс и Ват Васкес.
Благодарен за всичко, което би могло да отвлече вниманието му, Джулиън обърна поглед
към момичето, което в техния свят представляваше върколаците в Съвета. Косата й беше
прибрана на две дебели плитки и тя слизаше по стълбите заедно с красиво, белязано момче,
което Джулиън разпозна като гаджето й. Също като Ливи, дрехите им изглеждаха така, сякаш
бяха задигнати от магазин за войнишко облекло. Войнишки якета, камуфлажни панталони,
тежки обувки и патрондаши.
В този свят имаше много куршуми. Предната врата на сградата беше закована, а дъските
— циментирани. От редица гвоздеи до стената висяха огнестрелни оръжия с всякакви форми
и размери. Върху пода имаше купчинки муниции. Върху стената близо до тях някой беше
написал с червена боя: АНГЕЛИ И ПРАТЕНИЦИ БОЖИИ, ЗАКРИЛЯЙТЕ НИ.21
Последваха Камерън до друго дървено-желязно стълбище. Вътрешността на сградата
вероятно бе спирала дъха с красотата си някога, когато светлина бе струяла през прозорците
и стъкления покрив над главите им. Дори сега тя бе поразителна, макар прозорците и
покривът да бяха заковани с дъски, а теракотените стени — напукани. Електрически лампи
горяха с натриево жълто, а мрежите от стълби и пътечки криволичеха в потискащия сумрак,
докато те минаваха покрай стражи на бунтовниците, въоръжени с пистолети.
— Толкова много пистолети — отбеляза Ема с известна доза съмнение, когато стигнаха
до горното ниво.
— Куршумите не действат на демони, но могат да повалят някой лош вампир или един
от Помрачените — каза Камерън.
Минаваха по една пътека. От другата страна на желязната балюстрада зееше чернотата
на атриума, стената отдясно беше покрита с врати.
— Някога в тази сграда имаше полицейски участък. Нали се сещате, когато все още
имаше полицаи. Демоните ги избиха за броени минути, но те оставиха цял куп пистолети
след себе си. — Камерън спря. — Стигнахме.
Бутна простичка дървена врата и запали лампата. Джулиън последва Ема в стаята,
очевидно някогашен офис, преобразуван сега в спалня. Стаите за новодошлите, казала бе
Ливи. Имаше писалище и отворен гардероб, където висеше разнородна колекция от дрехи.
Стените бяха от блед хоросан и топло старо дърво, а през една врата Джулиън зърна малка
баня с плочки.
Някой очевидно си беше дал труда да направи мястото малко по-приветливо —
металният лист, който закриваше единствения прозорец, беше боядисан в тъмносиньо,
осеяно с малки жълти звезди, а върху леглото имаше пъстро одеяло.
— Съжалявам, че леглото не е по-голямо — каза Камерън. — Не идват много двойки. В
нощното шкафче има презервативи — добави прозаично.
Ема пламна, а Джулиън се опита да запази безизразен вид.
— Някой ще ви донесе нещо за хапване — добави Камерън. — В гардероба има
енергийни блокчета и електролитни напитки, ако не можете да чакате. Не се опитвайте да
напуснете стаята, навсякъде има стражи. — Той се поколеба на прага. — И, ъ, добре
дошли! — добави малко неловко, след което си тръгна.
Ема начаса се зае да претършува гардероба за енергийните блокчета и усилията й бяха
възнаградени с пликче чипс като бонус.
— Искаш ли половината? — попита, като хвърли едно блокче на Джулиън и вдигна
чипса.
— Не — отвърна Джулиън.
Знаеше, че би трябвало да умира от глад. Едва помнеше кога за последен път бяха
хапнали нещо. Ала всъщност мъничко му се повдигаше. Беше насаме с Ема и това бе
съкрушително.
— Ако Аш е тук, къде е Анабел? — попита тя. — Минаха през Портала заедно.
— Би могла да бъде навсякъде в Туле — отвърна Джулиън. — Дори ако е открила начин
да се върне в нашия свят, съмнявам се, че би оставила Аш.
Ема въздъхна.
— И като стана дума, май трябва да обсъдим как ще се опитаме да се приберем у дома.
Не може да е невъзможно. Ако успеем да намерим начин да отидем в царството на феите…
възможно е там да има някой, който може да прави магии…
— Ливи не каза ли, че всички входове към земите на феите са защитени със стени?
— И друг път сме си проправяли път през стени — тихо каза Ема и Джулиън знаеше, че
и тя, също като него, мисли за бодилите около Тъмната кула.
— Знам.
Не бе в състояние да престане да се взира в Ема. И двамата бяха мръсни, и двамата —
окървавени, гладни и изтощени. Ала на фона на мрака и хаоса на този свят неговата Ема
гореше по-ярко от всякога.
— Защо ме гледаш така? — попита тя и хвърли празното пликче от чипса в металното
кошче. — Изяж си енергийното блокче, Джулиън.
Той разкъса опаковката и се прокашля.
— Вероятно ще е най-добре да спя на пода.
Ема спря да крачи напред-назад.
— Щом искаш. Предполагам, че в този свят винаги сме били двойка. Не парабатаи.
Искам да кажа, логично е. Ако Тъмната война не се беше развила така, както се разви,
никога нямаше да…
— Откога ли сме заедно тук, преди да станем Помрачени? — каза Джулиън.
— Навярно Ливи би могла да ни каже. Искам да кажа, знам, че не е наистина Ливи. Не
и нашата Ливи. Тя е Ливи, която би могло да бъде.
— Жива е. — Джулиън сведе поглед към енергийното блокче. При мисълта да го изяде
му се повдигна. — Преминала е през ада. А аз не бях тук, за да я защитя.
Кафявите очи на Ема бяха тъмни и директни.
— Грижа ли те е изобщо?
Джулиън срещна погледа й и сякаш за първи път от цяла вечност почувства онова, което
чувстваше тя, както правеше толкова отдавна. Усети предпазливостта й, това, че бе наранена
до мозъка на костите си, и знаеше, че именно той я беше наранил. Беше я отхвърлил, отново
и отново, отблъснал я бе, казал й бе, че не изпитва нищо.
— Ема. — Гласът му беше хриплив. — Магията… развалена е.
— Какво?
— Когато Ливи и Камерън казаха, че в този свят няма магии, наистина го мислеха.
Магията, която Магнус ми направи, не действа тук. Отново имам чувства.
Ема зяпна.
— Искаш да кажеш към мен?
— Да.
Когато тя не помръдна, Джулиън пристъпи напред и обви ръце около нея. Тя стоеше
неподвижна като къс издялано дърво.
— Чувствам всичко — каза отчаяно. — Чувствам онова, което някога чувствах.
Тя се отдръпна от него.
— А аз може би не.
— Ема…
Не пристъпи към нея. Тя имаше право на лично пространство. Трябва да беше
потиснала толкова много думи, докато той беше под въздействието на магията, думи, които
би било напълно безсмислено да каже на безчувственото му Аз. Можеше да си представи
какъв самоконтрол трябва да й е бил нужен.
— Какво искаш да кажеш?
— Ти ме нарани. Нарани ме ужасно. — Тя си пое разтърсваща глътка въздух. — Знам, че
беше заради една магия, но ти избра да си я направиш, без да се замислиш как ще се отрази
това на мен или на семейството ти, нито на ролята ти като ловец на сенки. И ми е неприятно
да ти кажа всичко това сега, защото се намираме в това ужасно място и ти току-що откри, че
сестра ти е жива в известен смисъл и изглежда като Лудия Макс, което всъщност е доста
готино, но това е единственото място, в което мога да ти го кажа, защото, когато се приберем
у дома, ако изобщо се приберем някога, теб няма да те е грижа. — Тя замълча за миг,
дишайки така, сякаш бе тичала. — Окей. Добре. Отивам да си взема душ. Ако дори само си
помислиш да ме последваш в банята, за да говорим, ще те застрелям.
— Нямаш пистолет — изтъкна Джулиън.
Определено не помогна — Ема отиде решително в банята, затръшвайки вратата зад себе
си. Миг по-късно се разнесе звук на течаща вода.
Джулиън се отпусна върху леглото. След като в продължение на толкова дълго време
душата му сякаш бе увита в памук, тази нова оголеност на чувствата му бе като бодлива тел,
врязваща се в сърцето му всеки път когато то се издуеше, щом си поемеше дъх. Ала не беше
само болка. Имаше прилив на радост, че отново вижда Ливи, че чува гласа й. Гордост от това
да гледа как Ема гори като огън в Арктика, като северно сияние.
В главата му, ясен като камбана, отекна глас. Гласът на кралицата на светлите елфи.
Някога чудел ли си се как примамваме смъртните да живеят сред нас и да ни служат,
сине на тръните? Избираме онези, които са изгубили нещо, и обещаваме онова, което искат
повече от всичко — край на скръбта и страданието им. И дори не подозират, че влязат ли
веднъж в земите ни, те са в клетка и никога вече няма да познаят щастие.
Ти си в тази клетка, момче.
Кралицата беше измамна, но понякога беше права. Скръбта може да бъде като вълк,
разкъсващ вътрешностите ти, и си готов на всичко, за да го накараш да спре. Спомни си
отчаянието си, обзело го, докато се гледаше в огледалото в Аликанте, знаейки, че бе изгубил
Ливи и много скоро ще изгуби и Ема. Беше отишъл при Магнус като корабокрушенец, мъчещ
се да се покатери върху самотна скала, осъзнаващ, че на следващия ден може да умре от
горещина или жажда, ала отчаяно копнеещ да избяга от бурята.
А после бурята бе отминала. Намираше се в окото на урагана, бурята бушуваше около
него, но той беше останал недокоснат. Бе като край на страданието. Едва сега си даваше
сметка за онова, което не бе видял преди: че бе вървял през живота с черна дупка, зейнала в
гърдите му, пространство като празнотата между два Портала.
Дори в моменти, когато някоя емоция бе толкова силна, че като че ли успяваше да
пробие завесата, я бе изпитвал сякаш от разстояние, далечно и размазано: Тай върху
погребалната клада на Ливи, Ема, докато бодлите на плета се впиваха в нея. Виждаше я и
сега, черно-бяла, единствените цветни петна бяха там, където по тялото й беше избила кръв.
На вратата се почука. Гърлото на Джулиън беше прекалено свито, за да проговори, но това
нямаше значение. Камерън Ашдаун влезе, понесъл купчина дрехи. Остави ги в гардероба,
излезе в коридора и се върна с кутия, в която имаше храна в консерви, паста за зъби, сапун и
други неща от първа необходимост. Пусна я върху бюрото и разкърши рамене, въздъхвайки
пресилено.
— Дънки и пуловери поло, ръкавици и обувки. Ако отново излезете навън, покрийте се
колкото се може повече, за да скриете руните си. Има и коректор, ако искате да се издокарате
съвсем. Имате ли нужда от нещо друго?
Джулиън го изгледа продължително.
— Да — заяви най-сетне. — Имам.
Камерън току-що си беше тръгнал, мърморейки под носа си, когато Джулиън чу водата в
банята да спира. Миг по-късно Ема излезе, увита в хавлия, с пламнали розови бузи. Винаги
ли беше изглеждала така? Толкова наситени цветове, златото на косата й, черните знаци
върху бледата кожа, мекото кафяво на очите й…
— Съжалявам — каза той и Ема, която тъкмо посягаше към дрехите върху леглото,
замръзна. — Едва започвам да осъзнавам колко много съжалявам.
Тя отиде в банята и се върна миг по-късно, облечена в черен карго панталон и зелено
потниче. Постоянните знаци, обвиващи ръцете й, изпъкваха ярко и стряскащо, което беше
напомняне, че тук никой друг не ги носеше.
— Който и да е преценявал размерите ни, сериозно е надценил моята надареност —
подхвърли, докато си закопчаваше колана. — Сутиенът, който са ми дали, е огромен. Бих
могла да го нося като шапка.
Камерън отново нахълта, без да чука.
— Намерих ти онова, за което ме помоли — каза и тръсна скицник и купчинка моливи в
скута на Джулиън. — Трябва да призная, че ми се случва за пръв път. Повечето новодошли
искат шоколад.
— Имате ли шоколад? — попита Ема.
— Не — заяви Камерън и излезе решително от стаята.
 Ема го проследи с объркано изражение.
— Този нов Камерън наистина ми харесва. Кой да предположи, че има потенциала да се
превърне в такъв опасен тип. Беше наистина мил, но…
— Винаги е имал тайна страна. — Джулиън се зачуди дали това, че си беше върнал
внезапно емоциите, означаваше, че не иска да крие нищо. Може би по-късно щеше да
съжалява за това. — Преди известно време се обърна към Даяна, защото беше почти сигурен,
че Анселм Найтшейд убива върколашки деца. Не можеше да го докаже, но имаше солидни
основания да го мисли. Семейството му му повтаряше да се откаже, че Найтшейд имал
влиятелни приятели. Така че той се обърна към нас… към Института.
— Затова ти направи така, че да арестуват Найтшейд — осъзна Ема. — Искаше Клейвът
да претърси къщата му.
— Даяна каза, че мазето му било пълно с кости. Върколашки деца, точно както Камерън
твърдеше. Направили тестове в ресторанта, цялото място било пълно с магии за смърт.
Камерън беше прав и се опълчи на семейството си по своя си начин. И го направи за
долноземци, които не познаваше.
— Ти никога не каза нищо — рече Ема. — Нито за Камерън, нито за себе си… за това
защо наистина накара да арестуват Анселм. Има хора, които все още те винят за това.
Джулиън се усмихна печално.
— Понякога се налага да оставиш хората да те винят. Когато единственият друг избор е
да позволиш да се случват лоши неща, няма значение какво мислят хората.
Ема не отговори. Когато Джулиън погледна към нея, видя, че изглежда така, сякаш
напълно бе забравила за Камерън и Найтшейд. Очите й бяха широко отворени и блестяха,
когато протегна ръка, за да докосне един от моливите, търкулнал се върху леглото.
— Помолил си за пособия за рисуване? — прошепна.
Джулиън сведе очи към ръцете си.
— През цялото това време, от магията насам, в мен зееше дупка… а аз дори не
забелязвах. Не и съзнателно. Но го усещах. Живеех в черно-бяло, а сега цветовете се
завърнаха. — Той изпусна дъха си. — Не го обяснявам както трябва.
— Не — рече Ема. — Мисля, че разбирам. Имаш предвид, че онази част от теб, която
чувства, е частта, която твори.
— Казват, че феите крадат човешки деца, защото самите те не могат да създават музика
или изкуство. Също като магьосниците и вампирите. Трябва да си смъртен, за да твориш
изкуство. Знанието за смъртта, за това, че всичко има край. В нас има огън, Ема, и докато
бушува, той ни изгаря. И от това боли… ала без неговата светлина, аз не виждам, за да
рисувам.
— Тогава рисувай сега.
Гласът на Ема беше дрезгав. Тя сложи няколко молива в отворената му ръка и понечи да
се извърне.
— Съжалявам — повтори той. — Не би трябвало да те натоварвам.
— Не ме натоварваш — отвърна, все така извърната от него. — Напомняш ми защо те
обичам.
Думите го стиснаха за сърцето, прониза го остра радост.
— Все още не ти се е разминало обаче — добави тя и отиде до гардероба.
Джулиън я остави да ровичка из чифтовете чорапи и обувки, търсейки нещо, което да й
стане. Искаше да говори с нея за всичко, но това трябваше да стане, когато тя поискаше. Не
той.
Така че допря молив до хартията и остави въображението си да полети, остави образите
да се надигнат в него и да уловят потока на ума му в среброто на Аликанте, зеленото на
светлите елфи, черното и кървавочервеното на тъмните елфи. Нарисува краля върху трона му,
блед, могъщ и нещастен. Нарисува Анабел, уловила ръката на Аш. Нарисува Ема с Кортана,
заобиколена от тръни. Нарисува Друзила, цялата в черно, с ято гарвани, кръжащи зад нея.
Даваше си сметка, че Ема бе дошла да седне до него и го гледа с тихо любопитство,
подпряла глава на ръката си. Беше полузаспала, устните й бяха полуотворени, когато вратата
отново зейна рязко. Джулиън захвърли скицника настрани.
— Слушай, Камерън…
Ала не беше Камерън. Беше Ливи.
Беше свалила патрондаша си, но иначе изглеждаше съвсем същата. Светлината в стаята
бе по-ярка и той видя сенките под очите й.
— Камерън каза, че си помолил за скицник и моливи — каза тя почти шепнешком.
Джулиън не помръдна. Струваше му се, че и най-малкото движение може да я
подплаши, сякаш се опитваше да примами боязливо горско създание да се приближи.
— Искаш ли да видиш?
Протегна й скицника, тя го взе и го прелисти бавно, а после по-бързо. Ема беше седнала,
прегърнала една от възглавниците.
Ливи върна скицника на Джулиън. Гледаше надолу и той не можеше да види лицето й,
единствено тъмните й ресници. Усети как го жегва разочарование.
Не ми вярва, рисунките не означават нищо за нея. Аз съм никой за нея.
— Никой не рисува като брат ми. — Ливи си пое дълбоко дъх и го изпусна бавно.
Вдигна глава и погледна Джулиън със смесица от болка и надежда. — Но ти го правиш.
— Помниш ли, когато беше на девет години и аз се опитах да те науча да рисуваш? —
попита Джулиън. — А ти счупи всичките ми моливи.
Нещо почти като усмивка подръпна крайчеца на устните й и за частица от секундата тя
бе познатата им Ливи, въпреки белезите и черните кожени дрехи. Миг по-късно сякаш
надяна маска и отново стана различна Ливия, една Ливия, която предвождаше бунтовници,
воин, покрит с белези.
— Не е нужно да се опитваш да ме убеждаваш повече. — Извърна се, движенията й
станаха отново точни и войнишки. — Ще ви чакам в главния офис след един час.

***

— С теб излизахме ли изобщо в този свят? — попита Ема. — Нали се сещаш, ти и аз.
Камерън едва не полетя по металните стъпала. Намираха се във въздушния лабиринт от
стълби и пътеки, който кръстосваше вътрешността на „Брадбъри“.
— Естествено, че не!
Ема се почувства леко жегната. Знаеше, че не е нищо важно, с оглед на всичко, но
понякога ти се иска да се фокусираш върху нещо тривиално, за да отклониш мислите си от
апокалипсиса. Камерън в нейния свят й бе почти смущаващо отдаден, непрекъснато идваше,
след като скъсаха, пращаше й любовни бележки и цветя, и снимки на тъжни лами.
— Ти открай време беше с Джулиън — добави Камерън. — Във вашия свят не сте ли
заедно?
— Аз съм тук — обади се Джулиън с измамливо мекия си тон, който означаваше, че е
подразнен.
— Ами да — рече Ема. — Ние ту се събираме, ту се разделяме. Просто двамата с теб
излизахме заедно за малко.
— Тук нямаме време за такива лични драми — каза Камерън. — Трудно е да се
съсредоточиш върху любовния си живот, докато бягаш от гигантски паяци.
Тукашният Камерън беше доста забавен, помисли си Ема. Ако беше толкова остроумен у
дома, може би връзката им щеше да продължи по-дълго.
— Когато казваш „гигантски“, колко гигантски точно? — попита го. — По-големи от
контейнери за боклук?
— Не и бебетата — отвърна Камерън със страховита усмивка. — Стигнахме… влизайте
и недей да казваш на Ливи, че с теб сме излизали заедно във вашия свят, защото е странно.
Откриха Ливи в друг преустроен офис — този някога очевидно е бил по-скоро нещо като
мансарда, просторен и вероятно пълен със светлина, преди прозорците да бъдат заковани. По
стените ивици от тухли се редуваха с полирано дърво, а между закованите прозорци висяха
десетки ретро етикети, рекламиращи калифорнийски ябълки, круши и портокали. Четири
лъскави, модерни дивана образуваха квадрат около стъклена масичка. Ливи се беше
разположила на един от тях и отпиваше от чаша, пълна с нещо тъмнокафяво.
— Това не е алкохол, нали? — Джулиън звучеше ужасен. — Не бива да пиеш.
— Утре и ти ще пиеш — каза Ливи и посочи бутилката „Джак Даниълс“ върху
стъклената масичка. — Просто за твое сведение. — Тя махна с ръка. — Седнете.
Ема и Джулиън се настаниха на дивана срещу нея. В стаята имаше и камина, но
решетката беше запушена с метал преди известно време. Някой с чувство за хумор беше
нарисувал пламъци върху метала. Твърде жалко. На Ема един огън би й се харесал. Би било
нещо естествено.
Ливи завъртя чашата в покритите си с белези ръце.
— Вярвам ви — заяви тя. — Действително сте тези, които твърдите. Което означава, че
знам какво ще ме попитате.
— Да. — Джулиън се прокашля. — Марк? Тай? Хелън и Дру…
— Но освен това вероятно искате да се махнете от тук — прекъсна го Ливи. — При
положение че сте се озовали в Туле погрешка, а вашият свят звучи като много по-добро
място.
— Трябва да се приберем — потвърди Ема. — У дома има хора, които може да
пострадат или дори да бъдат убити, ако не се върнем…
— Но искаме да те вземем с нас — заяви Джулиън.
Ема знаеше, че ще го каже. Не го бяха обсъждали, но това никога не бе стояло под
въпрос. Естествено, че Джулиън щеше да иска Ливи да се върне заедно с тях. Ливи кимна
бавно и продължително.
— Имате ли причина да мислите, че изобщо е възможно да се върнете обратно? Да се
пътува между измеренията, едва ли би могло да се нарече лесно.
— Току-що започнахме да го обсъждаме — рече Ема. — Но ще измислим нещо.
Говореше с повече увереност, отколкото изпитваше. Ливи вдигна ръка.
— Ако изобщо съществува възможност да се махнете от тук, наистина ли искате да
знаете какво се е случило с… с всички? Защото аз бих дала всичко да не знаех.
 Без да откъсва очи от Ливи, Джулиън заяви:
— А аз бих дал всичко да можех да бъда тук, за да ти помогна.
Очите на Ливи бяха далечни.
— Е, ти беше, предполагам. И двамата бяхте. — Тя сви колене под себе си. — Спасихте
живота ни, като се пожертвахте, за да можем да избягаме от Манхатън в деня, когато той
падна.
Ема потрепери.
— Ню Йорк? Защо сме били в Ню Йорк?
— Всичко се обърка в Битката при Бурен — заразказва Ливи. — Клеъри беше там, Алек
и Изабел Лайтууд, Магнус Бейн… и Хелън и Ейлийн, разбира се. Те печелеха. Джейс беше
под влиянието на Себастиан, но Клеъри се биеше със Славния, меча на Ангела от Рая. Тъкмо
беше на път да го освободи, когато се появи Лилит. Тя запрати меча в Ада и посече Клеъри.
Хелън и останалите имаха късмет, че успяха да избягат. Това беше голямата победа на
Себастиан. След това се съюзи с елфите и те нападнаха Аликанте, докато ние се криехме в
Залата на Съглашенията. Ловците на сенки се биха, баща ни се би, но Себастиан бе
прекалено могъщ. Когато Аликанте падна, група магьосници отвориха Портал за децата.
Само за хора под петнайсет години. Трябваше да се разделим с Хелън и Марк. Дру пищеше,
когато я откъснаха от ръцете на Хелън, и ни тикнаха в Портала към Манхатън. Катарина Лос
и Магнус Бейн бяха създали временно убежище там. Войната в Идрис продължи да бушува.
Получихме съобщение от Хелън, че Марк е паднал в плен на елфите. Не знаех какво ще му
направят. Все още не знам. Надявам се, че е в царството на феите и то е зелено и потънало в
светлина, и че той ни е забравил.
— Не е — каза Джулиън глухо. — Марк не забравя.
Ливи примига учестено, сякаш очите й пареха.
— Хелън и Ейлийн продължиха да се бият. Понякога получавахме огнено съобщение от
тях. Чухме, че в Брослиндската гора започнали да се появяват странни сиви участъци.
Нарекоха ги „мора“. Оказаха се портали за демони.
— Портали за демони?
Ема се изпъна, но Ливи бе прекалено погълната от разказа, въртейки чашата в ръцете си
толкова бързо, че Ема се учудваше как не бе започнала да хвърля искри.
— Демони заприиждаха в Идрис. Елфите и Помрачените изтласкаха ловците на сенки
от Аликанте и демоните ги довършиха. Бяхме в Ню Йорк, когато научихме, че Идрис е
паднал. Всички искаха да научат имената на загиналите, но нямаше никаква информация. Не
можахме да открием какво се бе случило с Хелън и Ейлийн, дали бяха оцелели и бяха
станали Помрачени… не знаехме. Онова, което знаехме, бе, че няма да бъдем в безопасност
задълго. Себастиан изобщо не го беше грижа за това да остане в тайна от света на човеците.
Искаше да го изпепели до основи. Демони започнаха да се появяват навсякъде, вилнееха,
убиваха хора по улиците. Морът се разпростря, появявайки се из целия свят. Отравяше
всичко, до което се докоснеше, а магьосниците започнаха да се разболяват. След два месеца
убежището ни беше разрушено. Улиците бяха пълни с чудовища, а магьосниците се
разболяваха все по-тежко и по-тежко. Колкото по-могъщи бяха, колкото повече магия бяха
използвали, толкова по-бързо се разболяваха и толкова по-голяма бе вероятността да се
превърнат в демони. Катарина избяга, за да не нарани никого. Чухте какво се случи с Алек и
Магнус. Убежището рухна и децата се изляха на улиците. — Тя погледна към Джулиън. —
Беше зима. Нямахме къде да отидем. Но ти ни задържа заедно. На всяка цена, повтаряше,
трябва да останем заедно. Живеем, защото сме заедно. Никога не се изоставяме един друг.
Джулиън се прокашля.
— Звучи ми правилно.
Очите на Ливи се впиха в него.
— Преди да си тръгне, Катарина Лос уреди влакове, които да откарат нефилимските и
долноземските деца в другия край на страната. Демоните напредваха от изток на запад и
мълвата говореше, че в Калифорния е чисто. Отпътувахме от гара „Уайт Плейнс“, вървяхме
цяла нощ, а ти носеше Тави на ръце. Той беше толкова гладен. Всички бяхме гладни. Ти все
се опитваше да ни дадеш от своята храна, особено на Тай. Стигнахме до гарата тъкмо когато
последният влак потегляше. И тогава ги видяхме. Помрачените. Дойдоха за нас, облечени в
червените си униформи, като кървав дъжд. Щяха да ни избият до крак, преди да успеем да се
качим във влака.
Гласът на Ливи стана далечен.
— Ти дори не ни целуна за довиждане. Просто ни бутна към влака. Извика ни да се
качим, каза ми да се грижа за по-малките. А после двамата се нахвърлихте върху
Помрачените с извадени мечове. Гледахме ви как се биете в снега, докато влакът се
отдалечаваше. Само двамата срещу петдесетима Помрачени.
Поне сме паднали, за да ги защитим, помисли си Ема. Слаба утеха.
— И ето че останахме четирима — каза Ливи и посегна към бутилката с уиски. — Аз и
Тай, Дру и Тави. Направих каквото ми каза, грижех се за тях. Влаковете напредваха бавно в
зимата. Срещнахме Камерън някъде около Чикаго… По онова време всички бяхме започнали
да обикаляме от влак на влак, разменяйки храна за кибритени клечки, такива неща. Камерън
каза, че трябвало да отидем в Лос Анджелис, че сестра му била там и според нея
положението било окей. Естествено, когато пристигнахме, се оказа, че Пейдж Ашдаун се е
присъединила към Легиона на Звездата. Така се наричаха те. Предатели, така ги наричахме
ние. Стоеше там, грозно ухилена, с дузина Помрачени около себе си. Камерън ме побутна и
ние с Тай побягнахме, дърпайки Дру и Тави със себе си. Те плачеха и пищяха, мислили бяха,
че се прибират у дома. Не мисля, че дотогава си бяхме давали сметка колко лоши бяха
станали нещата. Демони ловуваха незаклети човеци из улиците, а ние не можехме да
направим нищо. Знаците ни избледняваха. С всеки изминал ден ставахме все по-слаби.
Руните и серафимските ками не действаха. Нямахме с какво да се бием с демоните, така че
се криехме. Като страхливци.
— В името на Ангела, Ливи, какво друго би могла да сториш! Била си на десет години
— рече Ема.
— Вече никой не казва „в името на Ангела“. — Ливи си сипа нова доза уиски и затвори
бутилката. — Поне не беше студено. Не забравях какво ми каза. Да се грижа за по-малките.
Тай не е, не беше по-малък от мен, но беше сломен. Сърцето му се разби, когато те
изгубихме. Толкова много те обичаше, Джулс.
Джулиън мълчеше. Беше бял като снега в разказа на Ливи. Ема плъзна ръка по дивана и
докосна пръстите му със своите. Бяха ледени. Този свят беше дестилираната същност на
неговите кошмари, помисли си Ема. Място, в което братята и сестрите му бяха изтръгнати от
него, където не бе в състояние да ги защити, докато светът наоколо рухваше в мрак и
пламъци.
— Спяхме в задните улички, в изоставените къщи на убити човеци — продължи
Ливи. — Задигахме храна от супермаркетите. Не се задържахме на едно и също място повече
от две нощи. Тави всяка нощ пищеше, докато не заспеше в ръцете ми, но бяхме предпазливи.
Мислех, че сме предпазливи. Спяхме в кръг от сол и желязо. Опитах се, но… — Ливи отпи
глътка уиски. Ема би се задавила, но Ливи като че ли беше свикнала. — Една нощ спяхме на
улицата. В останките от един мол. Там все още имаше магазини с храна и дрехи. Бях ни
обградила със сол, но един демон шинагами се спусна от небето… беше мълниеносно петно
от крила и нокти като ножове. Изтръгна Тави от мен… И двамата пищяхме. — Тя си пое
накъсано дъх. — Имаше един глупав декоративен фонтан. Тай скочи върху него и нападна
демона с нож за хвърляне. Мисля, че го уцели, но без руни просто… не можеш да ги раниш.
Дори не пусна Тави, просто се обърна и замахна с нокът, и преряза гърлото на Тай-Тай. —
Ливи като че ли дори не забеляза или пък не я беше грижа, че го беше нарекла с бебешкото
му име. Стискаше чашата с всичка сила, очите й бяха празни и измъчени. — Моят Тай, той
падна във фонтана и водата се изпълни с кръв. Демона го нямаше. Тави го нямаше. Извадих
Тай, но той беше мъртъв в ръцете ми.
Мъртъв в ръцете ми. Ема стисна по-силно ръката на Джулиън, видяла го отново върху
подиума в Залата на Съвета да прегръща Ливи, докато животът и кръвта се отцеждаха от нея.
— Целунах го. Казах му, че го обичам. А после взех туба с бензин и изгорих тялото му,
така че демоните да не го намерят. — Устата на Ливи се изкриви. — И ето че останахме аз и
Дру.
— Ливия…
Джулиън се приведе напред, но сестра му вдигна ръка, сякаш за да отклони онова, което
той се канеше да каже.
— Остави ме да довърша. Вече стигнах до тук. — Отпи нова глътка и затвори очи. —
След това Дру престана да говори. Казах й, че ще отидем в Института и ще потърсим помощ.
Тя не каза нищо. Знаех, че там няма да открием помощ. Но си помислих, че навярно бихме
могли да се присъединим към Легиона на Звездата… вече не ме беше грижа. Вървяхме
покрай магистралата, когато една кола спря до нас. Беше Камерън. Видя, че сме облени в
кръв и умираме от глад. И че сме само двете. Не ни зададе никакви въпроси. Каза ни за това
място, „Брадбъри“. Имаше връзки със Съпротивата. Тогава тя бе съвсем малобройна, но
имаше двама някогашни ловци на сенки, които бяха убили един демон там. Според тях била
стара, здрава постройка, пълна със сол и желязо, лесна за барикадиране. Освен това, понеже
някога в нея се беше помещавала лосанджелиската полиция, имаше запаси от оръжия.
Обединихме сили с останалите и заедно успяхме да проникнем вътре. Дори Дру помогна,
макар че все още не говореше. Започнахме да укрепваме сградата и да разпространяваме
информацията, че всички, които са против Себастиан, са добре дошли тук. Дойдоха хора от
Ню Йорк, от Канада и Мексико, откъде ли не. Броят ни бавно се увеличаваше, създадохме
убежище за бежанци.
— Значи, Дру все още е… — започна Ема нетърпеливо, но Ливи продължи:
— Преди две години излезе заедно с отряд съгледвачи. Не се върна. Случва се
непрекъснато.
— Опитахте ли се да я намерите? — попита Джулиън и Ливи обърна безизразен поглед
към него.
— Тук не ходим да търсим никого. Не ходим на спасителни мисии. Така само загиват
още повече хора. Ако аз изчезна, не бих очаквала някой да дойде да ме търси. Бих се
надявала, че няма да бъдат толкова глупави. — Тя остави чашата си върху масата. — Както и
да е, вече знаете. Това е историята.
 В продължение на един дълъг миг тримата просто се гледаха. А после Джулиън се
изправи. Заобиколи масата, вдигна Ливи и я прегърна — толкова силно, че Ема я видя как
ахна от изненада.
Не го отблъсквай — помисли си, — моля те, недей.
Ливи не го стори. Стисна очи и се вкопчи в Джулиън. Дълго останаха така, прегърнати,
като двама давещи се, вкопчени в спасителен сал. Ливи зарови лице в рамото на Джулиън и
от нея се откъсна един-единствен сух хлип.
Ема се изправи и отиде при тях, не се натрапи в прегръдката им, просто погали нежно
косата на Ливи. Ливи вдигна глава от рамото на Джулиън и й се усмихна леко.
— Ще се върнем в нашия свят — заяви Джулиън. — Тай е жив там. Всички са живи.
Мястото ти е там, не тук.
Ема зачака Ливи да попита за съдбата си в техния свят, но тя не го стори. Вместо това се
отдръпна лекичко от Джулиън и поклати глава… не гневно, а с дълбока тъга.
— Има неща, които трябва да направя тук. Не е като просто да сме се барикадирали,
очаквайки смъртта си. Борим се, Джулс.
— Исусе, Ливс — каза той с полусъкрушен глас. — Толкова е опасно…
— Знам. — Тя го докосна леко по лицето, така както правеше някога, когато беше
съвсем малко момиченце, сякаш познатите му очертания й действаха успокояващо. А после
отстъпи назад, слагайки край на прегръдката. Приглади косата си назад и рече: — Не ви
казах за Мълчаливите братя.
— Мълчаливите братя? — повтори Ема озадачено.
— Когато Идрис падна, Мълчаливите братя бяха избити, но преди да умрат, успяха да
запечатат Града на тишината с Меча и Бокала на смъртните вътре. Никой не можа да сложи
ръка върху тях. Нито дори Себастиан. А той отчаяно иска да го направи.
— Защо са му Реликвите на смъртните? — попита Джулиън.
— Притежава своя версия на Бокала, с който контролира Помрачените — обясни
Ливи. — Само че иска да покори нас. Мисли, че ако успее да събере Реликвите на
смъртните, ще може да контролира това, което е останало от нас, да ни превърне от
бунтовници в роби.
— Себастиан каза нещо на плажа — спомни си Ема — за Реликвите на смъртните.
— Имаме шпиони в редиците им, като Камерън — рече Ливи. — Според слуховете
Себастиан е на път да открие начин да проникне в Града. — Тя се поколеба. — Това ще бъде
краят ни. Можем само да се надяваме, че няма да успее или че напредъкът му е бавен. Не
можем да го спрем.
Ема и Джулиън се спогледаха.
— Ами ако намерим някой магьосник? — попита Ема. — Някой, който би могъл да ви
помогне да проникнете в Града на тишината преди него?
Ливи се поколеба.
— Ентусиазмът ти ми харесва, но всички магьосници са мъртви или превърнати в
демони.
— Изслушай ме. — Ема мислеше за Кристина в Тъмния двор: Не са лей-линиите. А
морът. — Каза ни как демоните са проникнали в Идрис през земите, поразени от мор. В
нашия свят също имаме мор, макар че демоните все още не проникват през местата,
засегнати от него. Нашите магьосници също се разболяват, най-древните и най-могъщите,
разбира се, първи. Не се превръщат в демони, поне засега, но болестта е същата.
 — И? — Джулиън я гледаше, замислен, с респект. Всички открай време я хвалеха заради
бойните й умения, но единствено Джулиън я уверяваше, че освен това е умна и способна.
Ема изведнъж си даде сметка колко много й беше липсвало това. — В нашия свят има една
магьосница, която е недосегаема за болестта. Теса Грей. Ако тук също е незасегната от
болестта, би могла да ни помогне.
Ливи я беше зяпнала.
— Носят се слухове за Последния магьосник, но никога не съм виждала Теса тук, в Лос
Анджелис. Дори не знам дали е все още жива.
— Имам начин да се свържа с нея. — Ема вдигна ръка. — Този пръстен. Възможно е да
подейства и тук. Струва си да опитаме.
Ливи премести поглед от пръстена към Ема.
— Спомням си този пръстен — каза бавно. — Ти го носеше. Брат Закарая ти го даде,
докато бяхме в Манхатън, но беше изгубен, когато ти… когато Ема беше изгубена.
Искрица надежда лумна в сърцето на Ема.
— Той ми го даде и в нашия свят. Възможно е да подейства и тук, ако Теса все още
притежава другия.
Ливи не отговори. Ема имаше чувството, че отдавна бе престанала да вярва, че каквото
и да било си струва да се опита.
— Нека просто пробваме — каза и чукна лявата си ръка в една от каменните колони.
Стъклената част на пръстена се строши, а металът потъмня, изцапан сякаш с петна от
ръжда или кръв. Обковката, която беше държала стъклото, изчезна… сега пръстенът беше
просто метална халка. Ливи изпусна дъха си.
— Истинска магия. Толкова отдавна не съм виждала такава.
— Изглежда добър признак — рече Джулиън. — Ако Теса все още е тук, възможно е да
притежава сили, които все още действат.
Беше надежда, тънка като нишка от паяжина, в която да се вкопчим — помисли си
Ема. — Ала с какво друго разполагаме?
Ливи отиде до едно от бюрата и се върна с телефона на Ема.
— Вземи — подаде й го мъничко неохотно.
— Задръж го, ако искаш — каза Ема. Знаеше, че Джулиън я гледа, повдигнал изненадано
вежди. — Наистина…
— Батерията скоро ще падне — отвърна Ливи, ала в гласа й имаше още нещо, нещо,
което говореше, че снимките от живота, който й беше отнет, й причиняват болка. — Тай е
израснал толкова красив. Момичетата сигурно са луди по него. Или момчетата — добави с
коса усмивка, която бързо угасна. — Както и да е. Ти го вземи.
Ема прибра телефона в джоба си. Докато Ливи се обръщаше, на Ема й се стори, че зърва
крайчето на черен Знак под яката на тениската й. Примига… нали тук нямаше никакви
Знаци?
Приличаше на извивката на руна за траур.
Ливи се тръшна обратно на дивана.
— Е, няма смисъл да чакаме тук — заяви. — Само ще се изнервим. Вървете да поспите.
Ако до утре следобед не се случи нищо, ще измислим друг план.
Ема и Джулиън се отправиха към вратата, но той се поколеба на прага.
— Чудех се… Това място по-добро ли е денем?
Ливи, която изучаваше ръцете си и белезите по тях, вдигна очи и за миг те припламнаха
в познатото блекторновско синьо.
— Само почакай да видиш.

***

Пижамите очевидно не бяха на мода в Туле. Изкъпан, Джулиън седеше на леглото по

анцуг и тениска и се взираше в закования с метал прозорец, върху който бяха изрисувани
сребърни звезди. Мислеше за Марк. Докато беше пленник на Дивия лов, той всяка нощ бе
наричал светлинките в небето над себе си на братята и сестрите си.
В Туле звездите не се виждаха. Какво ли правеше Ливи? Как ги беше запомнила
всичките? Или болеше по-малко да се опита да забрави? Марк бе мислил, че братята и
сестрите му са щастливи без него. Ливи знаеше, че са мъртви или покорени с магия. Кое
беше по-лошо?
— Не ни попита — каза, когато Ема излезе от банята по потниче и боксерки. — Ливи…
не попита за нашия свят. Нищичко.
Ема се отпусна на леглото до него. Беше прибрала косата си на плитка. Джулиън
усещаше топлината, която се излъчваше от нея, и миризмата на сапун върху кожата й.
Вътрешностите му се свиха.
— Нима можеш да я виниш? Нашият свят не е съвършен. Но не е този. Не е свят с цял
куп рождени дни, които е пропуснала, израствания, които не е видяла, утеха, която не е
получила.
— Тук обаче е жива.
— Джулиън. — Ема докосна леко лицето му. Той копнееше да се отпусне под допира й,
но се сдържа с усилие, от което цялото му тяло се напрегна. — Тук тя оцелява.
— Нима има разлика?
Ема го изгледа, преди да свали ръка и да се облегне на възглавниците.
— Знаеш, че има.
Тя се отпусна на една страна, няколко кичура се бяха изплъзнали от плитката й, златни
на фона на белите възглавници. Очите й имаха цвета на полирано дърво, тялото й бе извито
като цигулка. Джулиън жадуваше да вземе скицника и да я нарисува, както правеше винаги
когато чувствата му към нея станеха прекалено силни. Сърцето му изригваше в бои и
цветове, защото той не можеше да изрече думите.
— Искаш ли да спя на пода?
Гласът му беше дрезгав, е, нищо не можеше да направи по този въпрос.
Тя поклати глава, все така взирайки се в него с огромни очи.
— Мислех си — започна. — Ако тук няма нефилимска магия… Ако серафимските ками
не действат, нито ангелската магия…
— Значи, парабатайската ни връзка вероятно е разкъсана — довърши той. — И аз си го
помислих.
— Не можем да бъдем сигурни обаче. Искам да кажа, бихме могли да се опитаме да
направим нещо, да накараме нещо да се случи, както изгорихме църквата…
— Едва ли е особено добра идея да експериментираме с палежи.
Джулиън усещаше ударите на сърцето си. Ема се беше привела към него и той виждаше
плавната извивка на ключицата й, мястото, където загорялата й кожа ставаше по-бледа.
Откъсна с усилие погледа си.
— Бихме могли да опитаме другото — каза тя. — Нали се сещаш. Да се целунем.
— Ема…
— Усещам го, когато се целуваме. — Зениците й бяха огромни. — Знам, че и ти го
усещаш. Връзката.
Беше, сякаш някой бе напълнил кръвта му с хелий. Чувстваше се лек като въздуха.
— Сигурна ли си? Наистина ли го искаш?
— Да. — Тя се излегна назад върху възглавниците, вдигнала поглед към него, упоритата
й брадичка беше вирната нагоре, опряла лакти върху леглото. Беше изпънала крака, дълги и
великолепни. Джулиън се плъзна по-близо до нея. Виждаше пулса, туптящ върху шията й.
Устните й бяха полуотворени, а гласът й нисък. — Искам го.
Джулиън се надвеси над нея, все още без да я докосва, тялото му беше сякаш едва на
шепот разстояние от нейното. Видя как очите й потъмняха. Тя се размърда под него, краката
й се плъзнаха по неговите.
— Ема — изхриптя. — Какво стана с онзи сутиен? Нали се сещаш, огромния?
Тя се усмихна широко.
— Реших да не нося сутиен.
Въздухът в стаята изведнъж сякаш стана невероятно нагорещен. Джулиън се опита да
диша нормално, макар да знаеше, че ако плъзне ръка под потничето й, ще открие единствено
мека кожа и голи извивки. Само че тя не го беше помолила да направи това. Помолила го бе
да я целуне. Надвеси се над нея, подпрял ръце от двете страни на главата й. Отпусна се
бавно, мъчително бавно. Усещаше топлия й дъх върху лицето си, ала телата им все така почти
не се докосваха. Тя се раздвижи нетърпеливо под него, пръстите й се заровиха в завивката.
— Целуни ме — промълви и той се наведе, за да докосне устните й със своите… едва-
едва, невероятно леко.
Тя последва устните му със своите, той извърна лице настрани, прокарвайки все така
топла, лека диря по линията на челюстта й, по бузата. Когато отново стигна до устата й, Ема
се бореше за въздух, очите й бяха полузатворени. Джулиън взе долната й устна в устата си,
прокарвайки език по нея, проследявайки извивката й, откривайки чувствителните й
ъгълчета.
Тя отново изохка, притискайки гръб по-дълбоко във възглавниците, тялото й се изви в
дъга. Джулиън усети гърдите й да се докосват до неговите, възпламенявайки слабините му.
Заби пръсти в дюшека, заповядвайки си да запази самоконтрол. Да й даде единствено и
точно онова, за което го беше помолила.
Целувка.
Смучеше и ближеше долната й устна, проследяваше формата на лък на горната.
Прокарваше език там, където те се срещаха, докато устните й не се разтвориха и устата му
запечата нейната — горещина и влага — и вкуса й на мента и чай. Тя обви ръце около
бицепсите му, извивайки се, за да се притисне в него, докато продължаваха да се целуват.
Тялото й беше меко, тя стенеше в устата му, а петите й се плъзгаха по прасците му, ръцете й
се вдигнаха към тениската му, пръстите й се пъхнаха под…
Тя се отдръпна. Дишаше така, сякаш беше пробягала маратон, устните й бяха влажни и
розови от целуване, бузите й пламтяха.
— Мамк… — започна, а после се прокашля и се изчерпи. — Да не си се упражнявал?
— Не — отвърна Джулиън. Гордееше се, че успя да изрече цяла сричка. Реши да опита с
изречение. — Не съм се упражнявал.
— Окей — прошепна Ема. — Окей. Никой не е пламнал, не забелязвам никаква
парабатайска странност. Мисля, че този тест ми стига засега.
Джулиън се претърколи внимателно на една страна.
— Но все още мога да спя в леглото, нали?
Устните й се извиха в усмивка.
— Мисля, че си го заслужи, да.
— Мога да легна в самия край — предложи той.
— Не прекалявай, Джулиън.
Ема се долепи до него, сгушвайки се до тялото му. Той обви предпазливо ръце около нея
и тя дойде още по-близо, затваряйки очи.
— Ема?
Никакъв отговор. Не можеше да повярва. Беше заспала. Дишаше тихо и равномерно,
малкият й студен нос беше притиснат в ключицата му. Ема спеше, а той имаше чувството, че
цялото му тяло гори. Все още беше слисан от разтърсващите вълни на удоволствие и
желание, които го бяха залели само от това да я целуне.
Беше хубаво. Почти еуфорично хубаво. И не само заради онова, което беше разцъфтяло в
клетките на тялото му, в собствената му кожа. Беше и Ема, звуците, които беше издавала,
начинът, по който го беше докосвала. Не беше парабатайската връзка, но беше тяхната
връзка. Беше насладата, която й беше дал, отразена хилядократно. Беше всичко, което не бе в
състояние да изпитва от магията насам.
Гласът на кралицата дойде, нежелан, сребърен като звънче и пропит от злост: Ти си в
тази клетка, момче.
Джулиън потрепери и притегли Ема по-близо.
19
Мъртъвци във скъп саван
Ема сънува огън и гръм и бе събудена от звука на трошащо се дърво. Или поне звучеше
така, сякаш се троши дърво. Когато седна, замяна и объркана, с ръката на Джулиън все още
около кръста й, осъзна, че в действителност бе някой, който чука много, много силно на
вратата на спалнята.
Джулиън се размърда, простенвайки тихо в съня си. Ема се освободи от него и отиде
боса до вратата, очаквайки да види Камерън или Ливи.
Беше Даяна и видът й, й подейства като доза кофеин. Беше облечена изцяло в черно, от
черните рокерски ботуши до кожените панталони и яке. Косата й беше прибрана в изопната,
къдрава опашка. Имаше стряскащ вид, ала Ема не я беше грижа: изписка и обви ръце около
нея. Даяна възкликна от изненада. — Хей, непознатата, задръж малко. Какво става тук?
— Извинявай. — Джулиън се беше появил и нежно откъсна Ема от нея. — В нашия свят
ти си ни учителка.
— А, да. Вашето паралелно измерение. Ливи ми разказа за това, когато се върнах от
аптеката. — Даяна повдигна вежди. — Щуро.
— Тук познаваш ли ни изобщо? — попита Ема мъничко разочарована.
— Не и откакто бяхте малки деца. Видях ви в Залата на Съглашенията по време на
Тъмната война, преди да отпратят всички деца през Портала. Бяхте добри малки бойци —
добави тя. — А после чух, че сте станали Помрачени. Не очаквах да ви видя отново, освен
зад дулото на някой пистолет.
— Е — каза Ема. — Значи, е приятна изненада, нали?
Даяна изглеждаше мрачно развеселена.
— Хайде. Може да ми разкажете каква съм във вашия свят, докато слизаме във фоайето.
Ема и Джулиън се облякоха — тежки обувки, тениски с дълги ръкави, кожени якета. Ема
се зачуди откъде ли бунтовниците вземаха запасите си. Черният й панталон сякаш беше
направен от брезент или нещо също толкова дебело и жулещо. Обувките бяха готини, а
трябваше да признае, че й харесва как му стоят на Джулиън избелялата риза и войнишкият
панталон. Обгръщаха слабото му мускулесто тяло по начин, от който трябваше да си
заповяда да не мисли за предишната нощ.
Преди да излязат от стаята, Джулиън откъсна лист от скицника си и го пъхна в джоба на
якето си.
— За късмет — обясни.
Присъединиха се към Даяна в коридора, тежките им обувки трополяха по полираното
дърво.
— В нашия свят — каза Ема, докато слизаха по едно стълбище — ти излизаш с елф.
Даяна се намръщи.
— Елф? Защо бих излизала с предател?
— Нещата са малко по-сложни у дома.
— Нещата са доволно сложни и тук, хлапе — заяви Даяна, когато слязоха на приземния
етаж. — Оттук.
Минаха под тухлен свод и се озоваха в огромна стая, пълна с мебели, които изглеждаха
така, сякаш са били задигнати от най-различни офиси. Имаше модерни дивани от стомана и
кожа, и такива с ретро тапицерии от карирано кадифе. Кресла от памук и кретон, някои — в
добро състояние, други — разнебитени. Евтини талашитени маси с метални крака,
подредени една до друга, така че да създадат впечатление за конферентна зала.
Стаята беше пълна с хора: Ема видя Ливи и Камерън, Бат и Мая, и няколко познати лица
— Дивя Джоши и Раян Мадуабучи, един-двама от по-възрастните нефилими в Лос
Анджелис. Всички се взираха в източната стена на стаята. Върху обикновените тухли и
пясъчник горяха огромни огнени букви, простиращи се от край до край.
ПОТЪРСЕТЕ ЧЪРЧ22.
— Разбирате ли го? — попита Даяна. — Защото на никого тук не му говори нищо. Не
може да се каже, че църквите в този свят процъфтяват. До една са осквернени и бъкат от
демони.
— Всички са толкова притихнали — каза Ема, неволно шепнейки. — Те… уплашени ли
са?
— Не съвсем — отвърна Даяна. — Мисля, че е просто защото толкова отдавна никой от
нас не е виждал магия.
Ливи си проправи път през множеството, за да стигне до тях, оставяйки Камерън зад
себе си.
— От Теса Грей ли е? — попита с широко отворени очи, когато стигна до тях. — Това
отговор ли е? Подейства ли?
— Да — отговори Джулиън. — Почти съм сигурен, че е точно това. Теса иска ние да
отидем при нея.
— Не е от доверчивите — каза Даяна. — Явно има разум в главата си.
— Но това с църквата? — Ливи изглеждаше озадачена. — Коя църква има предвид?
— Има предвид котарак — обясни Джулиън.
— И моля те, не ми казвай, че всички котки са мъртви — добави Ема. — Не съм
сигурна, че съм в състояние да понеса масова котешка смърт.
— Всъщност котките са много добре тук — рече Даяна. — Самите те са малко
демонични.
Ливи размаха ръце.
— Може ли да говорим по същество? Какво искаш да кажеш с „котарак“?
— Необикновен котарак — обясни Джулиън. — Името му е Чърч. Някога принадлежеше
на Джем Карстерс, но след Тъмната война дойде да живее в Института с нас.
— Не можем да отидем в Института — изтъкна Ема. — Там е пълно с гадни
Ашдауновци.
— Да, но Чърч е скитореща котка, забрави ли — напомни Джулиън. — Не беше като
наистина да живееше в Института. Обикаляше по брега и се отбиваше при нас, когато му
скимнеше. Ако го намерим, би могъл да ни заведе при Теса.
— Теса и брат Закарая действително имаха котарак с гаден характер, който живееше
заедно с тях в Ню Йорк след войната — каза Ливи.
— Ще дойда с вас на плажа — заяви Даяна.
— Това означава да прекосим целия град посред бял ден — рече Ливи. — Не ми харесва.
— По-безопасно ли ще бъде през нощта? — попита Джулиън.
— Не, това е още по-лошо — каза Ливи.
— Хей — долетя тих глас и когато се обърна, Ема видя момче с чуплива коса и
светлокафява кожа да ги гледа със смесица от раздразнение и… не, беше си най-вече
раздразнение.
— Рафаел Сантяго? — Разпозна го от Тъмната война, от снимките на нейните герои в
учебниците по история. Открай време мислеше, че Рафаел, който бе направил върховната
саможертва, за да спаси живота на Магнус Бейн, има ангелско лице. Короната от къдрици,
белегът с формата на кръст на гърлото и големите очи в по детски кръглото лице си бяха
същите. Не бе очаквала обаче сардоничното изражение върху това лице. — Знам кой си.
Той не изглеждаше впечатлен.
— Аз също знам кои сте. Онези Помрачени, които непрекъснато демонстрират чувствата
си по най-отблъскващ начин. Разбирам, че сте зли, но не може ли да сте малко по-
дискретни?
— Това не сме наистина ние — обясни Джулиън. — Те са различни хора.
— Твърдите вие. Това е глупав план и всички ще умрете. Виждам, че всички дарове на
Ангела действително са си отишли, оставяйки единствено нефилимския дар на
забележително късогледство. От демоничния трън, та право на демоничния глог.
— Да не искаш да кажеш, че не трябва да отговаряме на съобщението на Теса?
Ема започваше да се дразни.
— Рафаел просто е в лошо настроение — рече Ливи и разроши къдравата му коса. —
Кой е в лошо настроение? — изгука тя.
Рафаел я изгледа яростно и тя се усмихна.
— Не казах, че трябва или не трябва да правите каквото и да било — сопна се
Рафаел. — Вървете да търсите Теса. Но може би ще имате нужда от моята помощ. Ще имате
много по-голям шанс да прекосите града, ако разполагате с транспорт. Ала моето съдействие
не е безплатно.
— Колкото и да е дразнещо, всичко, което казва, е вярно — призна Ливи.
— Окей — заяви Джулиън. — Какво искаш, вампире?
— Информация — каза Рафаел. — Във вашия свят моят град още ли се държи? Ню
Йорк.
Джулиън кимна.
— Аз жив ли съм? — попита Рафаел.
— Не — отвърна Ема.
Нямаше смисъл от увъртане. Рафаел помълча само за миг, преди да зададе следващия си
въпрос.
— Тогава кой оглавява вампирския клан в Ню Йорк?
— Лили Чен — отговори Ема.
За нейна изненада, Рафаел се усмихна. Беше истинска усмивка, зад която имаше
истинска привързаност. Ема почувства, че омеква.
— В нашия свят ти си герой. Пожертва живота си, за да спасиш Магнус.
Рафаел придоби ужасено изражение.
— Кажи ми, че не говориш за Магнус Бейн. Кажи ми, че говориш за някой много по-
готин Магнус. Никога не бих го направил. А ако все пак го направя, не бих искал никой да го
споменава. Не мога да повярвам, че Магнус би ме засрамил, като говори за това.
Устните на Джулиън потръпнаха в крайчеца.
— Той кръсти детето си на теб. Рафаел Сантяго Лайтууд-Бейн.
— Това е отблъскващо. Значи, всички знаят? Ама че срам — каза Рафаел, а после
погледна към Даяна. — Под един брезент в гаража ще откриете няколко от мотоциклетите
ми. Вземете два от тях. Недейте да катастрофирате или много ще се ядосам.
— Ще го имаме предвид — отвърна Даяна. — Ще ти ги върнем преди падането на
нощта.
— Не би ли трябвало да спиш, Рафаел? — обади се Ема, осенена от внезапна мисъл. —
Ти си вампир, а сега е ден.
Рафаел се усмихна студено.
— О, малки ловци на сенки. Само почакайте, докато видите слънцето.

***

Откриха мотоциклетите в гаража, точно както Рафаел им беше казал, и Дивя отвори
металната врата, за да могат да ги избутат на улицата. Побърза да я затвори след тях и под
силното тракане и стъргане на зъбчати колела Джулиън вдигна очи и видя небето.
Първата му мисъл бе, че трябва да застане пред Ема, да се опита да я защити от
развалините на слънцето. Втората беше откъслечен спомен за стихотворение, което беше
научил от чичо си. Не идваше след утрото денят.
Слънцето беше алено-черен въглен, сияещ мътно на фона на море от перести облаци.
Хвърляше грозна червеникавокафява светлина, сякаш гледаха света през кървава вода.
Въздухът беше тежък и носеше вкуса на пръст и бакър.
Намираха се, предположи Джулиън, на „Уест Бродуей“. Днес улицата бе много по-
празна от предишната нощ. От време на време някоя сянка се прокрадваше между сградите, а
колкото и да беше учудващо, минимаркетът, в който се предлагаха кървави млечни шейкове,
беше отворен. Нещо седеше зад щанда и четеше старо списание, но нямаше очертанията на
човешко същество.
Горещият вятър разнасяше боклуци по улицата. Понякога времето в Лос Анджелис също
беше такова, когато вятърът идваше откъм пустинята. Жителите на Лос Анджелис го
наричаха „дяволски вятър“ или „вятър убиец“. Може би в Туле той духаше през цялото време.
— Готови ли сте?
Даяна преметна крак над един от мотоциклетите и махна към другия.
Джулиън никога не беше карал мотор. Беше готов да се пробва, но Ема вече се беше
качила. Закопча коженото яке, което беше взела от гардероба, и го повика с пръст.
— Марк ми показа как се кара мотор. Забрави ли?
Джулиън не беше забравил. Не беше забравил колко беше ревнувал от Марк… Марк,
който можеше да флиртува непринудено с Ема. Който можеше да я целува и прегръща, докато
Джулиън трябваше да се държи с нея като с бомба, която щеше да избухне, ако я докоснеше.
Ако се докоснеха един друг.
Но не и тук, напомни си той. Това място може и да беше ад, но тук те не бяха парабатаи.
Седна зад нея и обви ръце около кръста й. Беше втъкнала един пистолет в колана си, също
като него.
Тя посегна и погали сключените му върху колана й ръце. Той се наведе и я целуна по
тила.
По тялото й пробяга тръпка.
— Достатъчно — каза Даяна. — Да вървим.
Тя потегли и Ема запали техния мотор, като стисна съединителя и натисна копчето на
стартера. Двигателят изрева и те се понесоха след Даяна по празната улица. Даяна насочи
мотора си към един хълм. Ема се наведе ниско и Джулиън стори същото.
— Дръж се! — изкрещя тя на вятъра и мотоциклетът се отлепи от земята и се издигна
във въздуха.
Земята се отдалечи под тях и ето че летяха с Даяна до себе си. Джулиън нямаше как да
не си помисли за Дивия лов, носещ се във въздуха над заспала Англия по път от вятър и
звезди.
Ала това беше различно. От тук ясно можеше да види пълната разруха в града. Небето
беше пълно с реещи се тъмни фигури — други летящи мотоциклети и демони, излезли
посред бял ден, защитени от мътното слънце и гъстите облаци. На много места горяха
огньове, от квартала „Миракъл Майл“ се издигаше пушек. Улиците около Бевърли Хилс бяха
запушени и наводнени, образуващи нещо като крепостен ров около Бел Еър, и докато
прелитаха оттам, Джулиън се загледа в бушуващата вода. Огромно морско чудовище,
ужасяващо и гърбаво, се тътрузеше покрай крепостния ров с помощта на пипалата си. То
отметна глава назад и изрева и Джулиън зърна черна зейнала паст, пълна със зъби като на
акула.
Прелетяха над „Уилшър“, който се беше превърнал в булевард на ужасите. Джулиън
зърна един човек, музикант, висящ както кукла на конци, направени от собствените му нерви
и кръвоносни съдове, и принуден да свири на мандолина, докато пищеше в агония. Един
демон се беше излегнал зад покрита сергия, на която се продаваха ксилофони от човешки
ребра, друг (масивна едноока змия) се беше усукал около щанд за „лимонада“, където
вампири се приближаваха, за да получат резен лимон и глътка от пищящ ужасен човек.
Джулиън затвори очи.
Когато отново ги отвори, летяха на север над магистралата покрай морето. Поне тя беше
почти празна, макар да можеха да надникнат в развалините на някога богаташките къщи,
осеяли бреговете на Малибу. Сега дворовете им биха буренясали, басейните бяха или празни,
или пълни с черна вода. Дори океанът изглеждаше различно. На мътната дневна светлина
водата беше черна и кипяща, не се виждаха нито риби, нито водорасли.
Джулиън усети как Ема се напрегна. Вятърът отнесе думите й, но той долови
достатъчно, за да разбере: „Джулиън… Институтът“.
Погледна на изток и ето го и него, техния Институт, стъкло, камък и стомана, издигащи
се сред ниската растителност на планините Санта Моника. Сърцето му се сви от копнеж.
Изглеждаше така познат, дори под червено-оранжевото адско сияние на умиращото слънце.
Но не… на покрива се развяваха две знамена, едното със символа на Себастиан, звезда,
очертана в кръг, а другото — със семейния герб на семейство Ашдаун: ясеново дърво23,
обградено от листа.
Зарадва се, когато Ема зави и Институтът се скри от погледите им.
Пред тях мотоциклетът на Даяна вече се снишаваше. Приземи се сред облачета пясък и
се обърна да погледне как Ема и Джулиън кацат след нея с далеч по-малко изящество.
Удариха се в пясъка толкова силно, че зъбите на Джулиън здравата изтракаха.
— Ау — каза той.
Ема се обърна с порозовели бузи и развяна коса.
— Мислиш, че можеш да се справиш по-добре?
— Не — увери я той и я целуна по бузата.
Лицето й порозовя още повече и от Даяна се откъсна звук на раздразнение.
 — Почти толкова ужасни сте, колкото и помрачените ви версии. Хайде, трябва да
скрием тези мотоциклети.
Докато тикаше техния мотор до една надвиснала скала, Джулиън осъзна, че няма нищо
против шеговитите подмятания на Даяна. Не бе имал и нищо против подмятанията на
Камерън за леглото. Това бе напомняне, че тук връзката му с Ема беше напълно нормална…
нищо тайно, нищо забранено. Нищо опасно.
Вероятно беше единственото в Туле, което беше нормално, но в този свят без ангели то
му се струваше благословия.
— И ето че сега търсим котка на плажа — заяви Даяна, след като скриха моторите.
— Чърч обикновено идва при нас — каза Джулиън, оглеждайки се наоколо. — Тук
изглежда… почти нормално.
— Не ви съветвам да влизате във водата — предупреди ги Даяна мрачно. — Но, да,
Себастиан като че ли харесва брега. Общо взето, го оставя на мира и го използва за
церемонии и екзекуции.
Ема започна да издава мамещи звуци.
— Не обвинявай мен, ако повикаш котка демон. — Даяна се протегна и ставите на
китките й изпукаха шумно. — Трябваше ми цяла седмица, за да се върна от Мексико Сити, и
два дни след като си дойдох, това — промърмори тя на себе си. — Наистина си мислех, че
ще имам възможност да си почина. Колко глупаво от моя страна.
Ема се обърна рязко.
— Мексико Сити? Беше ли… знаеш ли дали Кристина Мендоса Росалес е добре?
— Кристина Росалес? Розата на Мексико? — Даяна изглеждаше учудена. —
Благодарение на нея Мексико Сити е една от малкото нефилимски твърдини, останали в
света. Искам да кажа, няма ангелска магия, но те патрулират, удържат демоните настрани.
Семейство Росалес са истинска легенда на Съпротивата.
— Знаех си. — Ема избърса очите си. — Знаех си.
— Има ли други подобни места? Където хората се съпротивляват?
— Ливи прави каквото може тук — натърти леко Даяна. — Без нея щеше да има много
повече жертви. Чуваме разни неща за Йерусалим… Сингапур… Шри Ланка. О, и Банкок,
което не ме учудва. Познавам този град доста добре, тъй като там извърших смяната на пола
си.
Ема придоби озадачено изражение.
— Какво искаш да кажеш със смяната на пола?
— Аз съм трансджендър — отвърна Даяна объркано. — Трябва да го знаете, ако ме
познавате във вашия свят.
— А, да — побърза да каже Джулиън. — Просто не знаехме за Банкок.
Даяна придоби още по-объркано изражение.
— Но когато… — Тя не довърши и посочи нещо. — Това каквото си мисля ли е?
Върху една от скалите наблизо седеше котарак. Не какъв да е котарак, а сърдит на вид
син персиец с агресивно настръхнала опашка.
— Чърч!
Ема сграбчи котарака в прегръдките си и той направи онова, което правеше обикновено.
Увисна като парче месо.
— Този котарак да не е мъртъв? — попита Даяна.
— Не, не е — изгука Ема, целувайки пухкавата му муцунка. Чърч се отпусна още
повече. — Просто не обича да го туткат.
Даяна поклати глава. Изобщо не изглеждаше смутена, че им беше казала нещо, което в
техния свит бе тайна, които бе задържала за себе си. Вина и раздразнение се надигнаха в
Джулиън и той се опита да ги потисне. Сега не беше моментът, нито би било правилно да
обремени тази Даяна с чувствата си.
— Обичкам те — каза Ема на Чърч. — Обичкам те толкова много.
Чърч се отскубна от нея и измяука. Отиде до Джулиън с меките си лапки и отново
измяука, след което се обърна и заприпка по брега.
— Иска да го последваме — обясни Джулиън и се запрепъва след него.
Тежките му ботуши определено не бяха направени за вървене по пясъка. Чу Даяна да
мърмори как ако искала да тича подир шантави животни, щяла да се кандидатира в
зоологическата градина, но все пак тръгна след тях.
Вървяха след Чърч покрай скалите, докато не стигнаха до дупка в тях, която Джулиън
познаваше много добре. Когато израснеш край морето, опознаваш всяка скала, каменен свод,
пещера и дупка. Точно тази, ако не грешеше, водеше до впечатляваща, но празна пещера.
Някога с Ема бяха довлекли една маса вътре и бяха провеждали срещи, докато не им беше
омръзнало да имат тайно общество с двама членове.
Чърч се покатери на входа и измяука силно. Разнесе се стържещ звук, сякаш камък се
отместваше настрани, и от сенките се показа една фигура.
Мъж с черна коса, облечен в пергаментово бяла одежда. Бузите му бяха белязани,
тъмните му очи бяха пълни с мъдрост и скръб.
— Джем! — изписка Ема и се втурна по пътеката с грейнало от нетърпение лице.
Джем вдигна ръка. Дланите му бяха покрити с руни и Джулиън изпита болка при вида
им — руни в това място без руни. Прозрение. Мълчание. Кураж.
А после Джем започна да се променя. Даяна изруга и извади пистолет от колана си,
докато чертите на Джем се набраздяваха, а одеждата с цвета на пергамент се свлече на
земята. Косата му изсветля и се разля, дълга и вълниста по гърба му, очите му станаха сиви и
обрамчени от дълги ресници, а фигурата му, облечена в простичка сива рокля — заоблена и
женствена.
Даяна се прицели.
— Коя си ти?
Ема, която беше спряла по средата на пътеката, преглътна сълзите си.
— Това е тя. Последната магьосница. Това е Теса Грей.

***

Теса беше подредила вътрешността на пещерата възможно най-уютно. Имаше малка

камина, чийто дим отиваше в отдушник, вграден в скалите. Каменният под беше изметен и
застлан с черги, имаше малка ниша за спане и множество столове, отрупани с възглавнички.
Имаше дори миниатюрна кухничка с малка готварска печка, хладилник, който бръмчеше
тихичко, без да е включен никъде, и дървена маса, върху която вече имаше чаши за чай и
топъл сладкиш.
Осъзнала изведнъж, че не беше закусила, Ема се зачуди дали би било невъзпитано да се
нахвърли на сладкиша и да го излапа. Вероятно.
 — Седнете да хапнете — покани ги Теса, сякаш прочела мислите й.
Настаниха се около масата и Чърч се покатери в скута на Ема, излегна се по гръб и
заспа, вирнал лапи във въздуха. Даяна откъсна парче от хляба и го натъпка в устата си,
затваряйки очи от наслада.
— О, господи.
Ема реши, че това е чаканият знак. През следващата минута напълно изключи външния
свят и потъна в блажена въглехидратна кома. За последно беше яла истинска храна на
поляната заедно с Джулиън, а сладкишът беше топъл, домашно приготвен и имаше вкус на
надежда.
Когато отвори очи, установи, че Джулиън не беше сложил нито хапка в уста. Гледаше
към Теса… с онзи негов поглед, който изглеждаше напълно невинен, но всъщност
означаваше, че претегля някого, опитва се да прецени слабостите му и да реши дали може да
му има доверие.
Всъщност беше доста секси. Ема облиза кристалче захар от палеца си, опитвайки се да
не се усмихне на себе си.
— Сигурно се чудиш кои сме — каза Джулиън, докато Теса им наливаше чай.
— Не. — Теса остави чайника и седна, увивайки шала около раменете си. — Знам кои
сте. Вие сте Ема Карстерс и Джулиън Блекторн, но не Ема Карстерс и Джулиън Блекторн от
този свят.
— Вече го знаеш? — учуди се Даяна.
— Виждам така, както вижда една магьосница — отвърна Теса. — Знам, че мястото им
не е тук. — Тя посочи Джулиън и Ема. — Освен това съм надзъртала мъничко в други
светове… и най-вече в техния. По-близък е до този, отколкото ни се ще да мислим.
— Какво искаш да кажеш? — попита Джулиън. — На мен ми се струват доста различни.
— Има разделни моменти в историята — рече Теса. — Моменти, където се разиграват
големи промени. Битки, мирни договори, бракове. Такива неща. Именно там е вероятно да се
разделят времевите линии. Нашите се разделиха в Битката при Бурен. Във вашия свят Лилит
беше прекалено слаба, за да окаже кой знае каква помощ на Себастиан Моргенстърн. В Туле
друг демон даде помощ и сила на Лилит. Тя успя да убие Клеъри Феърчайлд и именно тогава
нашите времеви линии се разделиха… едва преди седем години.
— Значи, така би изглеждал нашият свят без Клеъри — каза Ема, спомняйки си всички
пъти, в които беше чувала разни хора (главно мъже) да казват, че Клеъри не е никаква
героиня, че не е направила нищо особено, което да заслужава почести, че е себично,
безполезно, просто момиче, оказвало се на правилните места в правилните моменти.
— Да — каза Теса. — Интересно, нали? Разбирам, че във вашия свят Джейс Херондейл
е герой. Тук той е чудовище, което отстъпва единствено на Себастиан.
— Изобщо ли не го е грижа, че Себастиан е оставил Лилит да убие Клеъри? — попита
Ема. — В нашия свят дори когато беше под контрола на Себастиан, Джейс обичаше Клеъри.
— Себастиан твърди, че не е искал смъртта на Клеъри — обясни Теса. — Казва, че е
убил Лилит като отмъщение, задето е отнела живота на Клеъри.
— Не съм сигурна, че някой друг, освен Джейс, вярва на това — подхвърли Даяна.
— Той е единственият, който трябва да го вярва. — Теса прокара ръка по ръба на чашата
си. — Извинявам се, че ви подложих на изпитание — каза изведнъж. — Появих се като
Джем, когато пристигнахте, защото знаех, че истинската Ема Карстерс ще се зарадва да го
види, докато всеки, свързан със Себастиан, би се ужасил при вида на един Мълчалив брат.
 — Джем…? — прошепна Ема.
Помнеше думите на Ливи, че всички Братя са мъртви, но въпреки това се беше надявала.
Теса не вдигна очи.
— Загина при опита Градът на тишината да бъде затворен. Опитът беше успешен, но той
даде живота си, за да удържи Помрачените на Себастиан, докато Братята даваха последен
отпор, за да защитят Реликвите на смъртните.
— Съжалявам — каза Джулиън.
Ема си спомни Теса и Джем в техния свят, Теса и Джем, които имаха очи само един за
друг. Теса се прокашля.
— Себастиан вече притежава Огледалото на смъртните, езерото Лин. То е обградено от
демони, десет хиляди демона. Никой не може да припари.
— Защо пази езерото толкова яростно? — попита Ема. — Щом никой не може да се
доближи до Реликвите на смъртните…
— Когато магьосниците се разболяха, открихме, че водата на езерото Лин е в състояние
да обезвреди заразата, поглъщаща нашия свят. Втурнахме се натам, за да вземем от водите му,
ала Себастиан вече го беше обградил с безброй демони.
Ема и Джулиън се спогледаха.
— Ако морът беше изчезнал, магьосниците щяха ли да оздравеят?
— Така смятаме — отвърна Теса. — Разполагахме с малко количество вода и го
използвахме, за да излекуваме мора в Спираловидния лабиринт. Дори дадохме на някои
магьосници част от нея, примесена с обикновена вода, и те започнаха да се оправят. Но тя
просто не беше достатъчно. Магьосниците отново започнаха да се влошават и да се
превръщат в демони. Не можахме да ги спасим.
Сърцето на Ема задумка. Ако водата на езерото Лин беше изцелила част от заразата в
Туле, ако беше помогнала на магьосниците дори докато светът около тях се беше превръщал
в демонична отрова… несъмнено водата на езерото в техния свят също би могло да бъде
целебна?
Беше още по-отчаяно наложително да се приберат у дома. Но първо…
— Нуждаем се от помощта ти — каза Ема. — Ето защо се свързахме с теб.
— Досетих се. — Теса отпусна брадичка върху ръката си. Изглеждаше млада, на не
повече от двайсет години, макар Ема да знаеше, че е на повече от сто. — Искате да се
върнете във вашия свят?
— Не е само това — каза Джулиън. — Трябва да проникнем в Града на тишината.
Трябва да се доберем до Бокала и Меча на смъртните преди Себастиан.
— А после? — попита Теса.
— А после ще ги унищожим, така че Себастиан да не може да ги използва — заяви Ема.
Веждите на Теса подскочиха.
— Да унищожите Реликвите на смъртните? Това е почти невъзможно.
Ема си помисли за Меча на смъртните, строшил се под острието на Кортана.
— Ако отвориш Портал към нашия свят, бихме могли да ги вземем със себе си.
Себастиан никога няма да може да ги намери.
— Ако беше толкова просто — каза Теса рязко, — досега да съм отворила Портал и да
съм скочила в него заедно с Бокала и Меча. Отварянето на Портал между два свята… това е
сложна, могъща магия, която далеч надвишава способностите на повечето магьосници. Мога
да надзърна във вашия свят, но не съм в състояние да го достигна.
 — Но можеш да проникнеш в Града на тишината, нали? — попита Ема.
— Така мисля, макар да не съм опитвала. Мислех, че Мечът и Бокалът са на сигурно
място там. Мълчаливите братя загинаха, за да ги защитят, и да ги преместя от там би ги
направило уязвими за Себастиан. Ала ето че той е близо до това да разбие защитата им. —
Теса се намръщи. — Ако действително успеете да ги отнесете във вашия свят, те биха били
на по-сигурно място. Но тъй като не сме сигурни, че такъв Портал изобщо би могло да бъде
отворен, съществува друг начин да бъде сложен край на заплахата.
— Какво искаш да кажеш? — попита Джулиън. — Тук няма нищо, което бихме могли да
направим с Меча и Бокала, освен демонична магия.
— Хората говореха, че Мечът на смъртните е в състояние да убие Себастиан. —
Погледът на Даяна беше пронизващ. — Но това не е вярно, нали? Аз участвах в последната
битка в Идрис. Видях как Изабел Лайтууд взе Меча на смъртните и нанесе невероятен удар
на Себастиан. Дори не го одраска. Вместо това той я посече.
— Ave atque vale, Изабел Лайтууд. — Теса затвори очи. — Трябва да разберете. По онова
време неуязвимостта, която Себастиан беше получил от Лилит, бе станала толкова силна, че
на света нямаше воин, достатъчно силен, за да го убие. Ала има нещо, което малцина знаят.
Не го знае дори Себастиан. — Тя отвори очи. — Той е свързан с Туле и Туле — с него. Никой
воин от този свят не би могъл да го посече с Меча. Но Мълчаливите братя знаеха, че това не
важи за воин от друг свят. Скриха Меча на сигурно място, надявайки се един ден някой воин
да дойде от Рая и да сложи край на властта на Себастиан.
В продължение на един дълъг миг Теса се взираше изпитателно в Ема и Джулиън.
— Ние не сме от Рая — каза Ема. — Противно на това, което би могъл да си помисли
човек, ако беше чул някои от приказките, с които са се опитвали да ме свалят.
— Струва ми се рай в сравнение с тук — подхвърли Даяна.
— Не можем да чакаме цяла вечност, за да бъдем спасени от ангели — каза Теса. —
Вашата поява тук е дар.
— Нека сме наясно. — Джулиън лапна залък от сладкиша. Лицето му беше безизразно,
но Ема можеше да разчете погледа му, виждаше механизмите, задвижили се в ума му. —
Искаш от нас да убием Себастиан.
— Длъжна съм да го сторя — отвърна Теса. — Трябва да направя така, че саможертвата
на Джем да означава нещо.
— В нашия свят — каза Джулиън — връзката между Джейс и Себастиан означаваше, че
ако убиехме Джейс, щяхме да убием и Себастиан, и обратното. Ами ако…
Теса поклати глава.
— Имаше момент, в който беше така и тук, когато Себастиан вярваше, че това би го
предпазило от Клейва. Сега Клейвът не съществува и тази част от връзката им също я няма.
— Разбирам — каза Ема. — Но този свят е отишъл толкова далече… колко ще промени
единствено смъртта на Себастиан?
Теса се облегна в стола си.
— Какво се случи във вашия свят, когато Себастиан умря?
— То беше краят на Помрачените — отвърна Ема, макар да имаше чувството, че Теса
вече го знае.
— Това би ни дало реален шанс — каза Теса. — Себастиан не може да върши всичко
сам. Оставя по-голямата част от мръсната работа на Помрачените и Заклетите. — Тя
погледна към Даяна. — Знам, че си съгласна.
 — Може би. Но покушение срещу Себастиан ми прилича на самоубийствена мисия.
— Не бих молила, ако имаше какъвто и да било друг избор — каза Теса тихо и отново се
обърна към Ема и Джулиън. — Както поискахте, ще отворя Града на тишината. И ще сторя
всичко по силите си, за да ви върна у дома. Единственото, за което ви моля, е, ако се отвори
възможност, ако ви се удаде шанс… да убиете Себастиан.
Ема погледна през масата към Джулиън. В ясните му синьо-зелени очи видя както
желанието му да се съгласи на онова, за което Теса ги молеше, така и страха му, че то би
изложило нея, Ема, на опасност.
— Знам, че Туле не е вашият свят, но съвсем малко го дели от него — каза Теса. — Ако
можех да спася онзи Джем, който живее във вашия свят, бих го сторила. А сега вие имате
възможност да спасите сестра си тук. — По гласа й Ема разбра, че Теса знае за смъртта на
Ливи в техния свят. — В Туле тя е в безопасност, но докога? Доколко е в безопасност който и
да било от нас? Всяка сигурност е временна, докато Себастиан е жив.
Без да обръща внимание на възмутеното мяукане на Чърч, Ема се пресегна през масата и
сложи ръка върху тази на Джулиън.
Не се страхувай за мен, мой парабатайо. Това е шанс и за двама ни. За теб — да
спасиш Ливи, както не успя да сториш в нашия свят, за мен — да отмъстя за родителите
си, както също не успях да сторя.
— Ще го направим — заяви тя и очите на Джулиън лумнаха като разгорели се
въглени. — Естествено, че ще го направим. Просто ни кажи какво трябва да сторим.

***

Докато се качваха на мотоциклетите, Даяна ги предупреди, че ще карат по улиците, а

няма да летят — колкото беше по-близо до падането на нощта, толкова по-пълно бе небето с
демони. Дори вампирите гледаха да не се издигат във въздуха, след като се стъмни.

***

Ема с изненада установи, че Даяна ги беше събудила по-късно, отколкото си беше

мислела. Нюансите на утринна, следобедна и вечерна светлина тук не съществуваха, имаше
единствено умиращо слънце и кървава луна. Докато мотоциклетите им се носеха по
крайбрежната магистрала, луната се издигна лениво в небето, осветявайки едва-едва пътя
пред тях. Вместо да хвърлят отблясъци по вълните, лунните лъчи придаваха на водата още
по-отровен цвят — вече не блекторновско синьо-зелено, а пепеливо черно.
Ема беше благодарна за топлината на ръцете на Джулиън около себе си, докато отбиваха
от магистралата и поемаха по „Уилшър“. Мъчително бе да е толкова близо до всички тези
развалини. Та тя познаваше тези улици. Ходила бе в този супермаркет, за да купи зърнена
закуска за Тави, а сега той бе купчина изпотрошени дървета и изпочупени греди, край която
неколцина незаклети човеци се бяха сгушили около накладени огньове, лицата им бяха
изпити от глад и отчаяние. А пък на онзи ъгъл някога имаше сладкарница — сега я държеше
демон, който наглеждаше редици стъклени аквариуми, в които плуваха удавени тела. От
време на време гребваше с черпак в някой от аквариумите, изсипваше лепкавата вода в купа
и я продаваше на един или друг минаващ демон.
Колко дълго можеше Туле да продължи по този начин, чудеше се Ема, докато се носеха
през „Миракъл Майл“. Високите офис сгради наоколо бяха празни, прозорците им —
изпотрошени. Улиците бяха пусти. Безмилостно ловувани, хората бяха на път да изчезнат и
също като Рафаел тя се съмняваше, че Себастиан разполага с друг свят, пълен със свежа кръв
и плът. Какво щеше да стане, когато те свършеха? Дали демоните щяха да се обърнат срещу
Помрачените? Вампирите? Дали щяха да се прехвърлят в някой друг свят, оставяйки
Себастиан да властва над празнотата?
— Намали скоростта — каза Джулиън в ухото й и Ема си даде сметка, че докато беше
потънала в мислите си, бяха стигнали до оживена и добре осветена част от улицата. — Пункт
за проверка.
Ема изруга безмълвно и спря зад Даяна. Мястото кипеше от живот. Помрачени се
разхождаха нагоре-надолу по улицата, ресторантите и баровете бяха на практика невредими,
някои от тях — грейнали в синьо, зелено и яркожълто. До ушите на Ема дори достигна
атонална, пронизителна музика.
Черно-бели бариери препречваха пътя пред тях. Двукрак демон гущер с кръг черни
паякови очи върху люспестата глава се показа от малка будка и се доближи в тръс до Даяна.
— Няма да позволя никой демон да ме оближе — измърмори Ема. — Няма да го бъде.
— Почти съм сигурен, че близна Камерън само за да се увери, че татуировката му е
истинска.
— Аха, той така твърди.
Даяна се обърна на мотора си и им отправи напрегната, изкуствена усмивка. Сърцето на
Ема заби учестено. Тази усмивка изобщо не й харесваше.
Демонът гущер дотича до тях. Беше огромен, висок поне три метра и наполовина
толкова широк. Изглеждаше така, сякаш носи полицейска униформа, макар че Ема нямаше
представа откъде бе намерил такава, която да му стана.
— Шефът цял ден ви търси — каза той запалено.
Ема предположи, че устата му не беше пригодена за човешка реч.
— Шефът? — повтори Ема.
За щастие, гущерът беше прекалено глупав, за да е подозрителен.
— Падналата звезда — завали той. — Себастиан Моргенстърн. Иска да говори и с двама
ви.
20
И по-слаб, и по-блед всеки час
Себастиан иска да говори с нас? — помисли си Ема с ужас, а после я жегна осъзнаване:
— Мисли ни за помрачените ни версии. Е, това обясняваше изражението на Даяна.
Пръстите на Джулиън стиснаха здраво ръката й, преди да слезе нехайно от мотоциклета.
— Окей. Къде е шефът?
Демонът гущер извади хартиено пликче от вътрешния си джоб. Пликче, което
изглеждаше пълно с пъплещи паяци. Лапна един и го задъвка и стомахът на Ема подскочи.
— В стария нощен клуб — отвърна гущерът с хрускаща, пълна с паяк уста и посочи към
невисока черна постройка от стъкло и стомана. Тротоарът пред входа беше застлан с убито
червен килим. — Вървете. Аз ще наглеждам мотора ви.
Ема слезе от мотоциклета, чувствайки се така, сякаш вените й са пълни с лед. Без да се
поглеждат, без сами да знаят как, двамата с Джулиън пресякоха улицата, вървейки един до
друг, сякаш не се случваше нищо необикновено.
Себастиан знае кои сме в действителност, мислеше си Ема, без да спира да крачи. Знае
и ще ни убие. В мига, в който стигнаха до тротоара, до ушите й достигна ревът на мотор.
Обърна се и видя Даяна да се отдалечава от пункта за проверка. Разбираше защо трябва да се
махне и не я винеше, ала въпреки това усети студено пробождане в гърдите. Бяха сами.
Нощният клуб се охраняваше от демони Иблис, които ги претърсиха отгоре-отгоре и ги
пуснаха да минат през вратата, въвеждаща в тесен коридор с огледални стени. Ема видя
отражението си, беше изключително бледа, устата й беше свита в тънка ивица. Това беше
лошо. Трябваше да се отпусне. До нея Джулиън имаше спокоен и овладян вид, косата му
беше разрошена от мотоциклета, но иначе изглеждаше съвсем нормално.
Когато коридорът отстъпи място на просторна стая, той улови ръката й и от тялото му
във вените й сякаш преля топлина. Тя си пое дълбоко, рязко дъх, когато ги блъсна вълна
студен въздух.
Нощният клуб беше сребърнобял и черен, тъмна приказна земя от лед. Дълъг бар, изваян
от леден блок, минаваше по протежение на една от стените. Водопади от замръзнала вода,
полярно синя и арктически зелена, се спускаха от тавана, превръщайки дансинга в лабиринт
от искрящи драперии.
Джулиън я стисна по-силно и тя погледна надолу: подът под тях беше солиден лед и под
него Ема видя сенките на пленени тела, тук — очертанията на ръка, там — лице, замръзнало
в писък. Гърдите й се свиха. Вървим върху телата на мъртвите, помисли си.
Джулиън й хвърли кос поглед и поклати леко глава, сякаш за да каже: Точно сега не бива
да мислим за това.
Ето как се справяше Джулиън, помисли си Ема, докато се отправяха към една отделена
с въжета част в дъното на клуба, потискаше мисли, издигаше стени около тях, живееше в
мига на действието, превърнал се в негова действителност.
Ема стори всичко по силите си да потисне мислите за мъртвите, когато се мушнаха под
въжетата и се озоваха в място, пълно с дивани и кресла, тапицирани с ледено синьо кадифе.
Изтегнат в най-голямото кресло, беше Себастиан.
Отблизо определено изглеждаше по-възрастен от момчето, което Ема помнеше от
техния свят. Беше по-широкоплещест, челюстта му — по-квадратна, очите му —
катраненочерни. Носеше черен дизайнерски костюм с десен на рози върху реверите, върху
който беше наметнал дебело кожено палто. Ледено бялата му коса се смесваше с
бледожълтата кожа на палтото му. Ако не знаеше кой е и не го мразеше, би могла да го
помисли за красив леден принц. До него, отпуснал леко ръце върху облегалката на креслото
му, стоеше Джейс. Той също беше облечен в черен костюм и когато се извърна леко, Ема видя
каишката на кобур под него. Около китките му, под ръкавелите на сакото, имаше кожени
ленти. Ема бе готова да се закълне, че носи няколко ножа.
Да не би да е телохранителят на Себастиан? — зачуди се тя. — Може би на
Себастиан му е забавно да си вземе един от героите на Клейва като домашен любимец и да
го държи като на каишка до себе си.
И накрая — Аш. Облечен в дънки и тениска с дълъг ръкав, с електронно устройство в
ръка, той се бе изтегнал в едно кресло на известно разстояние от тях и играеше видео игра,
която ту светваше, ту угасваше, огрявайки острите черти на лицето му, връхчетата на ушите
му.
Студеният поглед на Себастиан се плъзна по Ема и Джулиън и тя усети как цялото й
тяло настръхва. Знаеше, че руните им бяха покрити с плат и грим, ала въпреки това имаше
чувството, че Себастиан може да прозре през нея. Сякаш начаса щеше да разбере, че не са
Помрачени.
— И това ако не са влюбените пиленца — провлачи той и погледна към Ема. — Досега
май не ти бях виждал лицето. Гаджето ти обикновено е прекалено заето да го смуче.
— Съжалявам, че сме ви подразнили, сър — отвърна Джулиън с безизразен, монотонен
глас.
— Не ме дразни — каза Себастиан. — Просто констатирам. — Той се облегна в стола
си. — Аз предпочитам червенокосите.
Нещо пробяга по лицето на Джейс, прекалено бързо, за да може Ема да разчете
значението му. Аш обаче вдигна поглед и Ема се напрегна. Ако ги разпознаеше…
Той отново наведе глава към играта си, с напълно незаинтересовано изражение.
На Ема й беше трудно да не се разтрепери. Стаята беше нетърпимо студена, погледът на
Себастиан — още по-студен. Той сплете пръсти под брадичката си.
— Вихрят се слухове, че някоя си Ливия Блекторн подготвя жалко въстанийце някъде в
центъра.
Стомахът на Ема се сви.
— Тя не означава нищо за нас — побърза да каже Джулиън.
Звучеше така, сякаш наистина го мисли.
— Естествено, че не — каза Себастиан. — Ала някога сте били неин брат и нейна
приятелка. Човеците са окайващо сантиментални. Възможно е да я прилъжем да ви се
довери.
— Ливи никога не би се доверила на двама Помрачени — каза Ема и замръзна.
Беше грешният отговор.
Златните очи на Джейс се присвиха с подозрение. Понечи да каже нещо, но Себастиан
го прекъсна с нехайно махване на ръка.
— Не сега, Джейс.
Лицето на Джейс придоби празно изражение и като се извърна от Себастиан, отиде при
Аш, навеждайки се над гърба на стола му, за да посочи нещо върху екрана на играта му. Аш
кимна.
 Почти би могло да изглежда като умилителен, братски момент, ако не беше толкова
изродено и ужасно. Ако полилеят над главите им не беше направен от замръзнали човешки
ръце, всяка от които стискаше факла, хвърляща демонска светлина. Ако Ема можеше да
забрави лицата под пода.
— Ема има предвид, че Ливи открай време е хитра — поясни Джулиън. — По един
лукав начин.
— Интересно — каза Себастиан. — Аз одобрявам хитрото лукавство, макар и не когато
е насочено към мен, разбира се.
— Познавам я много добре — рече Джулиън. — Сигурен съм, че без проблем ще успеем
да открием къде се спотайват жалките й бунтовници.
Себастиан се подсмихна.
— Харесва ми колко си самоуверен. Няма да повярвате какво… — Той се намръщи и
млъкна. — Това куче пак ли се е разлаяло?
 Действително беше лай на куче. Няколко секунди по-късно в стаята връхлетя черно-бял
териер с дълга каишка. Другият й край беше в ръката на жена с дълга черна коса.
Анабел Блекторн.
Носеше червена рокля без ръкави, макар че би трябвало да замръзва в студения въздух.
Кожата й беше мъртвешки бяла.
При вида на Ема и Джулиън пребледня още повече и стисна по-здраво каишката на
кучето.
По вените на Ема се разля адреналин. Анабел щеше да ги разкрие, щеше да ги издаде.
Нямаше причина да не го стори. И тогава Себастиан щеше да ги убие.
Кълна се — помисли си Ема, — ще пролея кръвта му, преди да умра. Ще намеря начин
да пролея кръвта и на двамата.
— Съжалявам — каза Анабел нацупено. — Той искаше да види Аш. Нали, Малкълм?
Дори по лицето на Джулиън пробяга нещо. Ема с ужас видя как Анабел се наведе, за да
почеше кучето зад ушите. То я погледна с големи лавандулови очи и отново излая.
Малкълм Фейд, върховен магьосник на Лос Анджелис, сега бе демон териер.
— Разкарай гадния си фамилиар24 от тук — сопна се Себастиан. — Зает съм с работа.
Ако има нужда от нещо, Аш ще те повика, Анабел. На практика вече е голям мъж. Не се
нуждае от бавачка.
— Всеки има нужда от майка — каза Анабел. — Нали така, Аш?
Погълнат от играта си, Аш не отговори. Анабел въздъхна подразнено и излезе от стаята,
с Малкълм, припкащ зад нея.
— Както казвах. — Лицето на Себастиан беше обтегнато от раздразнение. — Анабел е
страшно добра в изтезанията… няма да повярвате на какви творчески подвизи е способна,
ако й дадете нож и ловец на сенки… но като всички останали около мен, тя е прекалено
уязвима за емоциите си. Не разбирам как хората не знаят какво е най-добро за тях.
— Ако знаеха, нямаше да се нуждаят от лидери — изтъкна Джулиън. — Като теб.
Себастиан го изгледа преценяващо.
— Предполагам, че е така. Но тази отговорност е като товар, легнал на плещите ми.
Смазва ме. Разбираш ли?
— Нека намерим Ливия вместо теб — каза Джулиън. — Ще я обезвредим и ще ти
донесем главата й.
Себастиан изглеждаше доволен.
— Ти май не си от приказливите, а? — подхвърли, поглеждайки към Ема.
Не мога — помисли си Ема. — Не мога да стоя тук, да лъжа и да се преструвам като
Джулиън. Не мога.
Ала топлината от ръката на Джулиън все още беше в нейната, силата на връзката им
(дори когато вече не беше магическа) й помогна да вирне брадичка и да стисне челюсти.
Извади ръката си от тази на Джулиън и бавно, демонстративно изпука кокалчетата си.
— Предпочитам да убивам — заяви. — „Кажи го с куршуми“, това е моето мото.
Себастиан се разсмя и за миг Ема си спомни Клеъри на покрива на Института, говореща
за един зеленоок брат, който никога не бе съществувал, ала би могъл да съществува. Може би
в някой друг свят, по-добър от Туле.
— Много добре — каза той. — Ако успеете, ще бъдете добре възнаградени. Възможно е
дори да има къща в Бел Еър за вас. Особено ако намерите сред бунтовниците някоя хубавичка
червенокоска и ни я доведете, та с Джейс да се позабавляваме. — Той се ухили. — А сега
бягайте, преди да сте замръзнали до смърт.
Той направи отпращащ жест. Зад него очевидно се криеше сила — Ема почувства как се
завърта, сякаш тласната от ръка върху рамото й. Едва не се олюля, възвърна си равновесието
и откри, че са почти до вратата на клуба. Дори не помнеше как бяха минали през коридора с
огледалата.
А после излязоха на улицата и тя напълни дробовете си с горещия мръсен въздух,
топлината на влажната нощ внезапно бе добре дошла. Взеха мотоциклета си от демона гущер
и караха, без да разменят нито дума в продължение на няколко пресечки, докато Джулиън не
се приведе напред и не каза през стиснати зъби:
— Спри.
Улицата, на която се намираха, бе пуста, уличните лампи бяха изпотрошени и тротоарът
тънеше в мрак. В мига, в който Ема спря, Джулиън слезе от мотора и отиде със залитане до
витрината на един разрушен „Старбъкс“. Ема го чу да повръща в сенките и стомахът й се сви
от съчувствие. Искаше да отиде при него, но се боеше да остави мотоциклета. Той бе
единственият им начин да се приберат в „Брадбъри“. Без него бяха обречени.
Когато Джулиън се върна, лицето му беше помръкнало и в синини, тя му подаде бутилка
вода.
— Беше невероятен в клуба — каза му.
Той отпи голяма глътка от бутилката.
— Имах чувството, че ме разкъсват отвътре — заяви простичко. — Да стоя там и да
говоря онези неща за Ливи… да наричам онова чудовище „сър“… да се сдържа да не
разкъсам Анабел на парчета…
— Ами направи го сега — долетя глас откъм сенките. — Разкъсай ме на парчета, ако
можеш.
Ема вече беше извадила пистолета си, докато се обърне, насочвайки го право към
бледата жена в сенките. Червената й рокля беше кърваво петно на фона на нощта.
Безцветните устни на Анабел се извиха в усмивка.
— Този пистолет не може да ми навреди — каза тя. — А изстрелът и писъците ще
накарат Помрачените да дотичат тук. Рискувай, ако искаш. Аз на твое място не бих го
сторила.
Джулиън изпусна бутилката. Вода оплиска ботушите му. Ема се молеше да не се
нахвърли върху Анабел, ръцете му трепереха.
— Можем да ти причиним болка — каза той. — Можем да пролеем кръвта ти.
Думите му бяха толкова близки до онова, което самата тя си беше помислила в нощния
клуб, че Ема се сепна.
— Помрачените ще дойдат — повтори Анабел. — Достатъчно е само да изпищя.
Знаците й бяха избледнели — като тези на всички останали ловци на сенки. Кожата й
беше бяла като мляко, без никакви белези по нея. Ема беше смаяна от това колко спокойна
изглеждаше. Нормална. Но разбира се, за нея тук бяха минали няколко години.
— Разбрах кои сте в мига, в който ви видях. Изглеждате досущ така, както в Двора на
тъмните феи. Дори следите от битката по лицата ви все още не са изчезнали.
— Тогава защо не каза на Себастиан? — изсъска Ема. — Ако си искала да се отървеш от
нас…
— Не искам да се отърва от вас. Искам да сключа сделка.
Джулиън вдигна десния си ръкав толкова рязко, че платът се скъса. Около китката му
беше парцалчето, което бе носил през цялото време в земите на феите, все така изцапано със
засъхнала кръв.
— Това е кръвта на сестра ми — процеди той. — Кръв, която ти проля. Защо бих
поискал да сключа сделка с теб?
Анабел изобщо не изглеждаше трогната от гледката на кръвта на Ливи.
— Защото искате да се приберете у дома — каза. — Защото не сте в състояние да
престанете да мислите какво би могло да се случва с останалите от семейството ви. Аз все
още съм способна на могъща черна магия. Черната книга действа още по-добре тук. Мога да
отворя Портал, който да ви отведе у дома. Аз съм единствената в този свят, която е в
състояние да го стори.
— Защо би го направила за нас? — попита Ема.
По устните на Анабел пробяга особена усмивчица. В червената си рокля, тя сякаш
плаваше — като капка кръв във вода.
— Инквизиторът ви изпрати в Земите на феите, за да умрете. Клейвът ви ненавижда и
ви иска мъртви. Само защото искахте да защитите онова, което обичате. Как бих могла да не
разбирам какво е усещането?
Това, почувства Ема, беше сериозно изкривена логика. Джулиън обаче се взираше в
Анабел така, сякаш беше кошмар, от който не бе в състояние да извърне очи.
— Ти се подложи на магия — продължи Анабел, приковала поглед в Джулиън. — За да
не изпитваш нищо. Усетих го, когато те видях в Земите на феите. Видях го и почувствах
радост. — Тя направи пирует и червената й рокля се завъртя около нея. — Превърна се в
същото, в което и Малкълм. Той се откъсна от емоциите си, за да си ме върне.
— Не — заяви Ема, неспособна да понесе изражението върху лицето на Джулиън. —
Той се опита да си те върне, защото те обичаше. Защото изпитваше чувства.
— Може би в началото. — Анабел спря да се върти. — Ала докато ме възкреси, вече не
беше така, нали? Плени ме и ме измъчва през всички онези години, за да може да ме
възкреси заради себе си, не заради мен. Това не е любов, да пожертваш щастието на онзи,
когото обичаш, за своите нужди. Докато успее да ме възкреси, беше толкова откъснат от
света, че го беше грижа за целта му повече, отколкото за онези видове любов, които имат
значение. Нещо, което беше истинско, чисто и красиво, стана омърсено и зло. — Тя се
усмихна и зъбите и проблеснаха като перли. — Престанеш ли да изпитваш емпатия, се
превръщаш в чудовище. Тук може и да не се намираш под въздействието на магията,
Джулиън Блекторн, но какво ще стане, когато се прибереш? Какво ще сториш тогава, когато
не си в състояние да изпитваш онова, което изпитваш?
— Млъкни — процеди Ема през стиснати зъби. — Не разбираш нищо. — Тя се обърна
към Джулиън. — Да се махаме от тук.
Ала Джулиън все още се взираше в Анабел.
— Искаш нещо — каза с мъртвешки глух глас. — Какво?
— А. — Анабел все още се усмихваше. — Когато отворя Портала, вземете Аш със себе
си. Той е в опасност.
— Аш? — повтори Джулиън невярващо.
— Аш изглежда съвсем добре тук. — Ема свали пистолета си. — Искам да кажа, може
би се отегчава от колекцията си видео игри, при положение че Себастиан е убил всички хора,
които създават видео игри. Или пък батериите му свършват.
Лицето на Анабел потъмня.
 — Той е прекалено добър за това място. Има и още нещо… Когато пристигнахме тук, аз
го отведох при Себастиан. Вярвах, че той ще се погрижи за него, защото му е баща. И за
известно време той наистина го правеше. Носят се обаче слухове, че енергията, която е
необходима на Себастиан, за да поддържа толкова много Помрачени, бавно го разкъсва
отвътре. Живителната сила на Помрачените е отровена. Безполезна. Ала тази на Аш не е.
Вярвам, че в крайна сметка Себастиан ще убие Аш и ще използва значителната му живителна
сила, за да си възвърне своята.
— Никой не е в безопасност, а? — Джулиън изобщо не звучеше впечатлен.
— Това е добър свят за мен — каза Анабел. — Мразя нефилимите, а съм достатъчно
могъща, за да бъда в безопасност от демоните.
— А Себастиан те оставя да изтезаваш нефилими — добави Ема.
— Действително. Причинявам им онова, което някога ми беше причинено от Съвета. —
В гласа й нямаше никаква емоция, нито дори бегъл помен от злорадство, единствено
мъртвешка глухота, която бе още по-ужасна. — Ала тук не е добро място за Аш. Не можем да
се скрием… Себастиан би го открил, където и да отидем. За него ще е по-добре във вашия
свят.
— Тогава защо сама не го отведеш там? — попита Ема.
— Бих го направила, стига да можех. Прилошава ми от мисълта да се разделя с Аш. През
всички тези години отдадох живота си, за да се грижа за него.
Абсолютна лоялност, помисли си Ема. Тази лоялност ли придаваше на Анабел такъв
изпит, болестен вид? Винаги поставяща Аш пред себе си, следваща го от място на място,
готова да умре за него без колебание… без да подозира защо?
— Ала във вашия свят — продължи тя — ще ме преследват и ще ме откъснат от Аш. Той
няма да има никой, който да го защити. По този начин ще има вас.
— Изглежда, че имаш голямо доверие в нас — отбеляза Джулиън, — при положение че
знаеш, че те мразим.
— Ала не мразите Аш — каза Анабел. — Той е невинен, а вие винаги защитавате
невинните. Това е, което правите. — Тя се усмихна знаещо, сякаш чувстваше, че ги беше
уловила като в мрежа. — Освен това отчаяно искате да се приберете у дома, а отчаянието
винаги си има цена. Е, какво ще кажете, нефилими? Споразумяхме ли се?

***

Аш вдигна от пода на нощния клуб листа хартия, изпаднал от якето на Джулиън

Блекторн, внимавайки Себастиан да не го види. Достатъчно отдавна беше в Туле, за да знае,
че не е добра идея да привлечеш вниманието на Себастиан, без да усетиш.
Не че Себастиан беше винаги жесток. Имаше пристъпи на щедрост, когато си спомняше,
че Аш съществува. Даваше му оръжия или игри, намерени по време на обиски в домовете на
бунтовници. Грижеше се да е облечен добре, тъй като гледаше на Аш като на свое отражение.
Джейс бе единственият, който някога беше истински мил, откривайки у Аш някого, към
когото да насочи незадоволените, потискани чувства, които все още изпитваше към Клеъри
Феърчайлд и Александър и Изабел Лайтууд.
И разбира се, Анабел. Ала Аш не искаше да мисли за Анабел.
Разгърна листа и тялото му беше разтърсено от тръпка. Побърза да се извърне, така че
Джейс и Себастиан, потънали в разговор, да не забележат изражението.
Беше тя, непознатото човешко момиче, което веднъж бе видял в оръжейната на Тъмния
двор. Тъмна коса, очи с цвета на небето, което той почти не си спомняше. Ято гарвани
кръжаха в небето зад нея. Не беше снимка, а рисунка, излязла изпод меланхолична ръка,
обич и копнеж се излъчваха от страницата. В ъгъла беше надраскано име. Друзила Блекторн.
Друзила. Изглеждаше самотна, помисли си Аш, но освен това решителна, сякаш зад
лятно сините й очи живееше надежда: надежда, която отказваше да бъде потушена от
загубата, надежда, прекалено силна, за да се поддаде на отчаяние.
Сърцето на Аш задумка, макар и той сам да не знаеше защо. Бързо сгъна листа и го
напъха в джоба си.

***

Даяна ги чакаше пред „Брадбъри“, облегната на затворената врата на гаража и

преметнала пушка през рамо. Свали оръжието с видимо облекчение, когато мотоциклетът на
Ема и Джулиън спря пред нея.
— Знаех си, че ще се справите — каза, докато Джулиън слизаше от мотора.
— Ооо — рече Ема и също слезе. — Тревожила си се за нас!
Даяна потропа по вратата на гаража с дулото на пушката. Каза на Ема нещо, което се
изгуби в стъргането на механизма, докато вратата се отваряше.
Джулиън видя как Ема й отговаря с усмивка и се зачуди как го прави. Незнайно как, Ема
винаги успяваше да открие нещо леко или забавно дори когато беше под най-голямо
напрежение. Може би го правеше така, както той бе в състояние да стои пред Себастиан и да
се преструва на своята помрачена версия, без дори да усети ръцете си да треперят. Това
започва едва когато всичко свърши.
— Съжалявам, че трябваше да си тръгна — каза Даяна, щом вратата беше затворена и
залостена, а моторът им прибран под брезента на Рафаел. — Ако бях останала, а вас ви
заловяха…
— Не би могла да сториш нищо за нас — довърши Джулиън. — И щяха да те убият, след
като разберяха кои сме в действителност.
— Поне така някой щеше да отнесе на Ливи новините от Теса. Разбираме — добави
Ема. — Каза ли й вече?
— Чаках ви. — Даяна се усмихна косо. — А и не исках да й кажа, че съм изгубила брат
й.
Брат й. Думите бяха почти като сън, наполовина верни, колкото и на Джулиън да му се
искаше да е изцяло така.
— Е, какво искаше от вас Себастиан? — попита Даяна, докато ги въвеждаше в сградата.
Предишната нощ трябва да бяха пристигнали много късно, осъзна Джулиън — сега
коридорите бяха пълни с хора, бързащи напред-назад. Минаха покрай отворената врата на
един килер, претъпкан с консерви и буркани с храна. Кухнята вероятно беше наблизо, защото
във въздуха се носеше миризмата на доматена супа.
— Предложи ни къща в Бел Еър — отвърна Ема и Даяна изцъка с език.
— Тузарско място. Самият Себастиан живее в Бел Еър, както и фаворитите му сред
Помрачените. Крепостният ров го предпазва.
 — Онзи, който е направен от гигантски кости? — попита Джулиън.
— Да, същият.
Бяха стигнали до кабинета на Ливи. Даяна бутна вратата с хълбок и ги въведе вътре.
По някаква причина Джулиън си бе мислил, че ще заварят Ливи сама, чакаща ги да се
върнат, ала не беше така. Тя стоеше до една от дългите чертожни маси заедно с Бат и Мая и
изучаваше карта на Лос Анджелис. Камерън крачеше напред-назад из стаята.
Когато вратата се отвори, Ливи вдигна глава и по лицето й се разля облекчение. За миг
Джулиън сякаш гледаше малката Ливи на брега, хваната в плен от прилива върху една скала,
със същото изражение на отчаяно облекчение върху лицето, когато той дойде, за да я вземе
на ръце и да я отнесе обратно на брега.
Ала тази Ливи не беше същото малко момиченце. Изобщо не беше малко момиченце и
бързо прикри облекченото си изражение.
— Радвам се, че се върнахте — каза. — Какво стана?
Джулиън им разказа за срещата с Теса (пропускайки за момента това, че ги беше
помолила да убият Себастиан), докато Ема отиде при кафе машината в ъгъла и напълни две
чаши с горещо кафе. Беше горчиво, черно и щипеше, когато го преглътна.
— Май ти дължа пет хилядарки — подхвърли Камерън на Ливи, когато Джулиън
приключи с разказа си. — Не вярвах, че Теса все още е жива, още по-малко пък че би могла
да ни вкара в Града на тишината.
— Това е страхотна новина — каза Мая. Беше се облегнала на ръба на масата с картата,
обвила небрежно ръка около лакътя на другата, и Джулиън зърна татуировка с лилия върху
кожата й. — Трябва да започнем да обсъждаме стратегии. Да разпределим групи. Някои ще
обикалят входа на Града на тишината, други ще бъдат снайперисти, трети ще охраняват
магьосницата, четвърти…
— Имаме и лоша новина — прекъсна я Джулиън. — На връщане от плажа ни спряха на
един пункт за проверка. Себастиан искаше да ни види.
Ливи се напрегна.
— Какво? Защо?
— Взе ни за помрачените ни версии. Ема и Джулиън от този свят — обясни Ема.
— Научил е, че правите нещо тук — каза Джулиън. — Дори знае името ти, Ливи.
Възцари се миг мрачно мълчание.
— Казах й да си измисли прякор като Маскирания отмъстител, но кой да ме чуе —
подхвърли Бат с насилена усмивка.
— А — каза Ема, — смеем се в лицето на опасността. Одобрявам.
Ливи стисна основата на носа си.
— Това означава, че не бива да губим никакво време. Можете ли да се свържете с Теса?
— Сега, когато знаем къде е, всеки би могъл да вземе назаем мотоциклета ми и да
отнесе съобщение — каза Даяна. — Няма проблем.
— Желателно е да го направим през деня. Нощем има твърде много демони — добави
Ливи.
— Това ни дава малко време — каза Даяна.
Камерън сложи ръка върху рамото на Ливи и Джулиън усети как го жегва странно
чувство. В техния свят толкова ревнуваше от Камерън, завиждаше му за начина, по който
двамата с Ема се държаха, когато излизаха заедно. Имаха нещо, което той и Ема никога
нямаше да имат — възможността да се докосват небрежно, да се целуват пред другите. Сега
този Камерън беше гадже на Ливи, разбуждайки не ревността, а закрилничеството му.
Трябваше обаче да признае, макар и неохотно, че Камерън беше наистина добро гадже. Беше
мил, въпреки ужасното си семейство, и очевидно смяташе, че слънцето изгрява и залязва над
Ливи.
Както и трябваше да бъде.
— Елате да разгледаме картата — каза Мая и всички се скупчиха около масата. Тя
прокара пръст, върху който имаше бронзов пръстен. — Ние сме тук, а това е входът на Града
на тишината. Само на няколко пресечки е, така че бихме могли да отидем пеша, но вероятно
ще трябва да се облечем като Помрачени.
— Ще отидем призори, когато демонската активност е най-слаба — каза Ливи. — Що
се отнася до Теса Грей…
— Достатъчно е просто да й кажем кога и тя ще ни чака на входа на Града на тишината
— рече Джулиън. — И тук ли се намира на същото място, където и в нашия свят? „Ейнджълс
Флайт“?
Бат изглеждаше учуден.
— Аха. Там е.
„Ейнджълс Флайт“ беше теснолинейно влакче, което изкачваше Бънкър Хил в центъра
на Лос Анджелис, чиито релси изглеждаха така, сякаш се издигат до небето. Джулиън го
беше посещавал единствено в качеството на вход към Града на тишината веднъж.
— Окей. — Мая плесна с ръце. — Всички ще бъдат в столовата за вечеря, така че да
вървим да организираме няколко отряда.
— Ти ще се разправяш с Рафаел — каза Бат.
Мая направи физиономия.
— Няма проблем. Той винаги заявява, че няма да съдейства, а после ни дава цял куп
вампирски воини в последната минута.
— Аз ще се погрижа за върколашкия контингент — рече Бат.
Даяна разпери ръце.
— А аз ще организирам всички останали. Колко души ще ни трябват? Трийсетина може
би? Прекалено голяма група ще привлече внимание, от което не се нуждаем…
Ливи погледна през масата към Джулиън.
— Бих искала да говоря с брат си насаме, ако останалите нямате нищо против.
— О, разбира се — каза Мая. — Няма проблем. Доскоро.
И тя излезе заедно с Бат.
Камерън целуна Ливи по бузата.
— Ще се видим след малко.
— Аз ще се погрижа за оръжията.
Даяна също се отправи към вратата.
Ема срещна очите на Джулиън.
— „Оръжия“ ми звучи страхотно — заяви тя. — Ще отида с Даяна.
В мига, в който вратата се затвори зад тях, Ливи отиде да седне на един от дългите
дивани и впери в Джулиън директния си поглед, съвсем същия като този на неговата Ливи, с
изключение на белега, минаващ през окото й.
— Джулс. Какво не ми казваш? Има нещо, което не ми казваш.
Джулиън се облегна на дългата маса.
— Защо мислиш така? — попита предпазливо.
 — Защото ни каза как да проникнем в Града на тишината и да вземем Реликвите на
смъртните, но не и дали си открил как да ги унищожим. Знам, че не би предложил да ги
задържим. Ако са у нас, ще се превърнем в мишена за Себастиан.
— Възнамеряваме да ги отнесем в нашия свят. Себастиан няма да може да ги открие
там.
— Окей — бавно каза Ливи. — Значи, Теса Грей може да отвори Портал, през който да
се върнете у дома?
— Не. — Джулиън сви и разпусна ръце, кожата сякаш му беше тясна. — Не точно.
Ливи щракна с пръсти.
— И именно това е частта, която криеш. Какво?
— Познаваш ли жена, на име Анабел? — попита Джулиън. — Тя е от нашия свят, но
може да си я виждала заедно със Себастиан тук. Дълга черна коса…?
— Черната магьосница, която се появи заедно със сина на Себастиан? Името й е
Анабел? — Ливи подсвирна. — Тук не я наричат така. Легионът на Звездата я нарича
Кралица на въздух и мрак.
— Това е от едно старо стихотворение.
Джулиън придоби замислен вид.
— Значи, Аш Моргенстърн също е от вашия свят — каза Ливи.
— Да. Всъщност той е от земята на елфите в нашия свят. Всички минахме през един и
същи Портал, но тях той е довел пет години по-рано, предполагам. Две години след Битката
при Бурен. Подозирам, че са отишли право при Себастиан. Тя знаеше, че Аш е негов син, и
тъй като тук той е жив и на власт…
— Мисля, че ще ме заболи глава. — Ливи разтърка слепоочията си. — Земята на феите,
а? Предполагам това обяснява защо Аш е толкова близо по години до „баща“ си.
Джулиън кимна.
— Времето в Неумиращите земи е адски странно. Няма да се преструвам, че го
разбирам. — Той прокара пръсти през косата си. — Работата е там, че Анабел ми предложи
сделка.
— Каква сделка? — попита Ливи предпазливо.
— Тя е могъща магьосница. — Джулиън подбираше думите си изключително
внимателно. Не беше нужно да казва на Ливи, че Анабел беше от рода Блекторн. Това щеше
да доведе до още въпроси… въпроси, на които не искаше да отговаря. — Тъй като взе
Черната книга от нашия свят, тя е в състояние да отвори Портал, отвеждащ обратно в него.
Предложи да отвори един за нас.
— Защо би го сторила, ако е от лакеите на Себастиан?
— Не я е грижа за Себастиан. Грижа я е единствено за Аш и се бои за него. Предложи да
ни върне у дома, ако го вземем със себе си.
— Вероятно с основание се тревожи. Себастиан съсипва всички, които са му близки. —
Ливи сви крака под себе си. — Имаш ли доверие на тази Анабел?
— Ненавиждам я — заяви Джулиън, преди да успее да се спре. Видя очите на Ливи да се
разширяват и си заповяда да продължи по-спокойно. — Но вярвам, че чувствата й към Аш са
истински. Той има влияние над хората.
— Интересно. — Погледът на Ливи беше леко разфокусиран. — Дру го видя преди
няколко години. По време на една екзекуция, като онази, на която попаднахте на плажа. След
това непрекъснато говореше за него, как не изглеждал така, сякаш искал да е там. — Тя
прибра кичур коса зад ухото си. — Ти… ако минете през Портала, искаш ли все още да дойда
с вас?
— Разбира се, че искам — отвърна Джулиън. — Това е част от причината да не откажа
на Анабел. Искам да те отведа от тук.
Ливи прехапа устни.
— Ами моето Аз от твоя свят? Няма ли да е объркващо?
Джулиън не каза нищо, беше го очаквал и все пак нямаше отговор. Видя как лицето й се
промени, как по него се изписа осъзнаване и примирение и почувства как част от сърцето му
умира.
— Мъртва съм, нали? — Гласът на Ливи не трепваше. — Във вашия свят съм мъртва.
Виждам го в начина, по който ме гледаш.
— Да. — Джулиън трепереше, сякаш му беше студено, макар въздухът да беше топъл и
неподвижен. — Вината беше моя, Ливс. Ти…
— Недей. — Ливи се изправи и прекоси стаята, за да отиде при него, слагайки ръце
върху гърдите му така, сякаш се канеше да го бутне. — Не си направил нищо, за да ме
нараниш, Джулс. Познавам те твърде добре, за да ме убедиш в обратното. Забравяш, че в този
свят ти се пожертва заради мен. — Блекторновските й очи бяха широко отворени, искрящи и
сухи. — Съжалявам, че сме се изгубили един друг в твоя свят. Ще ми се да вярвам, че някъде
сме непокътнати. Всички ние. — Тя направи крачка назад. — Нека ти покажа нещо.
Гърлото на Джулиън бе прекалено свито, за да е в състояние да каже каквото и да било.
Просто гледаше как тя се обърна с гръб към него и свали пуловера си. Отдолу носеше бяло
потниче, което не можеше да скрие огромната татуировка, разстилаща се върху гърба й като
крила: траурна руна, която тръгваше от основата на врата и стигаше до средата на гръбнака й,
краищата й докосваха раменете й.
Гласът на Джулиън се прекърши.
— За Тай.
Ливи се наведе, за да вдигне пуловера си и го облече, скривайки руната. Когато отново се
обърна към него, очите й блестяха.
— За всички вас — каза.
— Върни се у дома с мен — прошепна Джулиън. — Ливи…
Тя въздъхна.
— Виждам, че искаш разрешението ми да сключиш сделка с тази магьосница, Джулс.
Виждам, че според теб това ще направи избора по-лесен и по-добър. Ала не мога да го
сторя. — Тя поклати глава. — В Туле имаме единствено ужасни избори. Този трябва да
направиш сам.

***

Ема се зарови щастливо в оръжията. Никога не беше проявявала особен интерес към
пистолетите (те бяха безсилни срещу демоните и ловците на сенки не ги използваха), ала
имаше цял куп други инструменти за унищожение. Втъкна няколко метателни ножа в колана
си и се отправи към една маса, отрупана с ками.
Облегната на стената, Даяна я гледаше с уморена развеселеност.
— Във вашия свят — попита тя — сте били парабатаи?
 Ема застина с кама в ръка.
— Да.
— На твое място бих гледала да не го споменавам много-много — отбеляза Даяна. — На
хората не им е приятно да мислят за парабатаите.
— Защо?
Даяна въздъхна.
— Докато властта на Себастиан ставаше все по-голяма и светът ставаше все по-мрачен и
отчаян, парабатаите се промениха. Беше мигновено, за разлика от промяната при
магьосниците. Един ден светът се събуди, за да открие, че всички парабатаи се бяха
превърнали в чудовища.
Ема едва не изпусна камата.
— Станали са зли?
— Чудовища — повтори Даяна. — Руните им започнали да горят като огън, сякаш във
вените им имало пламъци вместо кръв. Казваха, че оръжията на онези, които се биели с тях,
се пръсвали в ръцете им. Черни линии плъзвали по телата им и те станали чудовищни…
физически чудовищни. Не го видях с очите си… чух само истории от трета ръка. Разкази за
безпощадни, огромни лъскави създания, сриващи цели градове. Себастиан беше принуден да
отприщи хиляди демони, за да ги озапти. Загинаха много мундани и ловци на сенки.
— Но защо се е случило нещо такова? — прошепна Ема с внезапно пресъхнало гърло.
— Вероятно по същата причина, поради която магьосниците се превърнаха в демони.
Светът стана скверен и демоничен. Никой не знае.
— И ти се безпокоиш, че същото би могло да се случи и с нас? — Ема вземаше
слепешком оръжия, без дори да вижда какво държи. — Че е възможно да се променим?
— Изключено е — отвърна Даяна. — След като ангелската магия престана да действа
напълно, малцината оцелели парабатаи бяха добре. Връзката им се разкъса и те не се
промениха.
Ема кимна.
— Усещам, че връзката ми с Джулиън тук не съществува.
— Да. Вече няма ловци на сенки, така че няма и парабатаи. И все пак, както казах,
съветвам ви да не го споменавате пред другите. Руните ви много скоро ще избледнеят. Нали
се сещаш. Ако останете тук.
— Ако останем тук — повтори Ема немощно. Виеше й се свят. — Окей. Аз май ще се
връщам. Джулиън сигурно се чуди къде се изгубих.

***

— Виждам, че си декорирала — отбеляза Джулиън, когато влезе в спалнята.

Изглеждаше уморен, но буден, шоколадовокафявата му коса все още беше разрошена от
пътуването с мотора. Ема се огледа наоколо — действително беше надонесла впечатляващ
брой оръжия от долния етаж. В единия ъгъл имаше купчина ками и ножове за мятане, в
другия — мечове, в третия — полицейски пистолети, главно „Глок“ и „Берета“.
— Благодаря — каза тя. — Стилът е „Неща, които могат да те убият“.
Джулиън се засмя и отиде в банята и Ема го чу да пуска водата, за да си измие зъбите.
Беше взела назаем една от мъжките ризи, които бяха дали на Джулиън, и я носеше като
нощница над бельото си: едва ли беше най-сексапилната пижама, помисли си, но беше
удобна.
Сви крака под себе си и потисна желанието да попита Джулиън дали е добре. След като
се беше прибрала от експедицията си с Даяна, бе седнала да го чака с нарастваща тревога.
Това бе свят, който можеше да ги нарани по толкова много начини. Можеше да бъдат убити от
демони или заловени от Помрачените. А ако бяха дошли по-рано, очевидно биха могли да се
превърнат в чудовища и да унищожат цял град.
Има поквара в самото сърце на парабатайската връзка. Отрова. Мрак, който се
равнява на добротата му. Има причина парабатаите да не могат да се влюбват и тя е по-
чудовищна, отколкото би могла да си представиш.
Ема поклати глава. Нямаше да се поддаде на лъжливите думи на кралицата. Всичко в
Туле беше покварено и чудовищно… естествено, че парабатайската връзка също нямаше да
бъде пожалена.
По-истинска и опасна беше сянката на разбито сърце, дебнеща зад всеки ъгъл. Знаеше
колко отчаяно Джулиън иска Ливи да дойде в техния свят заедно с тях, но тя бе видяла
изражението й, когато я беше помолил, и се чудеше.
Когато Джулиън се върна в спалнята, косата и тениската му бяха влажни и изглеждаше
ободрен. Ема предположи, че беше напръскал лицето си с вода.
— Имаха ли арбалети? — попита, докато преглеждаше купчината с мечове.
Взе един меч и го огледа, въртейки го в ръцете си, така че острието хвърляше отблясъци
наоколо.
В стомаха на Ема сякаш запърхаха пеперуди. Само няколко, ала имаше нещо в това да
гледа Джулиън като ловец на сенки, воина, в който се беше превърнал пред очите й.
Мускулите на ръката и рамото му се движеха плавно, докато завъртя оръжието, а после го
върна на мястото му с преценяващо изражение.
Ема се надяваше, че бузите й не са порозовели.
— Взех ти един. В гардероба е.
Той отиде да провери.
— Ако успеем да се доберем до Града на тишината, без никой от Помрачените или
демоните да забележи, може изобщо да не се наложи да ги използваме.
— Даяна все казваше, че най-добрите оръжия са тези, които винаги са добре
поддържани, но никога не се налага да бъдат използвани — подхвърли Ема. — Естествено,
нямах представа за какво говори.
— Очевидно. — Джулиън се усмихна. — Ема, трябва да ти кажа нещо.
Ема се облегна на таблата на леглото. Сърцето й прескочи един удар, но тя се опита да
запази спокойно и подканящо изражение. Джулиън не го биваше особено в споделянето,
дори когато имаше чувства, и все пак онова, което й беше липсвало най-много, докато той
беше под влиянието на магията, бе да си споделят тайните и онова, което им тежи. Той
приседна на ръба на леглото и вдигна очи към тавана.
— Не казах на Ливи, че Теса ни помоли да убием Себастиан.
— Разбира се. Ако не успеем да проникнем в Града на тишината и да вземем Реликвите
на смъртните, това няма да има значение, така или иначе. Защо да я плашим още отсега?
— Казах й обаче, че ако успеем да вземем Меча и Бокала, ще ги отнесем със себе си. За
да ги защитим.
Ема чакаше. Не беше сигурна накъде бие Джулиън с всичко това.
 — Когато бяхме в Двора на светлите феи — продължи той, — сега, последния път…
когато говорих с кралицата, тя ми разкри как може да бъдат развалени всички парабатайски
връзки наведнъж.
Ема стисна завивките.
— Да, и ти ми каза, че е невъзможно.
Очите на Джулиън бяха прозорци към един океан, който в този свят вече не
съществуваше.
— Ние сторихме онова, което беше поискала от нас. Донесохме й Черната книга. Така
че тя ми каза, защото й се струваше забавно. Виждаш ли, съществува един-единствен начин
да бъде направено. Като унищожиш първата парабатайска руна, която се пази в Града на
тишината. И трябва да го сториш с Меча на смъртните.
— А в нашия свят той е строшен — довърши Ема.
Имаше смисъл по един перверзен начин: можеше да си представи какво удоволствие бе
доставило на кралицата да му го съобщи.
— Не ти казах, защото мислех, че няма значение. Никога нямаше да бъде възможно.
Мечът беше счупен.
— Не ми каза и заради магията — допълни Ема меко. — Нямаше чувството, че е нужно
да го правиш.
— Да. — Джулиън си пое разтърсваща глътка въздух. — Ала сега обсъждаме да отнесем
тукашния меч в нашия свят и знам, че шансовете ни сигурно са един на милион, но може би е
възможно… искам да кажа, можем да обмислим този избор. Аз бих могъл да го обмислям.
Имаше милион неща, които Ема искаше да каже. Обеща, че няма да го направиш, и би
било ужасно, трептеше на върха на езика й. Спомни си моралната сигурност, която бе
изпитала, когато Джулиън за първи път й каза, че кралицата го бе изкушила с тази
възможност.
Ала след смъртта на Ливи беше трудно да изпитва морална сигурност по отношение на
каквото и да било.
— Помолих да ми направи онази магия, защото бях ужасен — продължи Джулиън. —
Представях си как се превръщаме в чудовища. Как унищожаваме всичко, което обичаме.
Кръвта на Ливи все още беше под ноктите ми. — Гласът му потрепери. — Има обаче и друго,
от което се страхувам също толкова, и ето защо гласът на кралицата отеква в главата ми. —
Ема го гледаше, чакайки го да продължи. — Ти си единствената, която съм обичал по този
начин, и знам, че ще си единствената, която някога ще обичам. Без теб не съм себе си.
Разтвориш ли веднъж боя във вода, не можеш да я извадиш обратно. С теб е същото. Не мога
да те извадя от себе си. Това означава да изтръгна сърцето си, а не се харесвам без сърце.
Вече го знам.
— Джулиън — прошепна Ема.
— Няма да го направя — каза той. — Няма да използвам Меча. Няма да причиня
другиму болка като онази, която изпитах аз. Но ако се приберем у дома заедно с Меча, мисля,
че ще трябва да поискаме да направим размяна с инквизитора. Меча срещу изгнание. Не
мисля, че имаме друг избор.
— Истинско изгнание? Ще ни разделят от децата, ще те разделят…
— Знам. Имаше време, когато вярвах, че не би могло да съществува нищо по-ужасно.
Ала сега осъзнавам, че съм грешал. Държах Ливи, докато тя издъхваше, и това беше по-
ужасно. Случилото се с Ливи тук, да изгуби всички ни, е невъобразимо по-ужасно. Запитах
се дали бих предпочел да преживея онова, което преживя Марк, да бъде откъснат от
семейството си, но да мисли, че те са добре и щастливи… или онова, което е преживяла
Ливи, знаеща, че братята и сестрите й са мъртви. Няма никакво съмнение. Бих предпочел те
да са живи и в безопасност дори ако не мога да бъда с тях.
— Не знам, Джулиън…
Изражението му беше неприкрито уязвимо.
— Освен ако ти вече не изпитваш същото към мен. Не бих те винил, ако си престанала
да ме обичаш, докато бях под въздействието на магията.
— Предполагам, че това би решило проблемите ни — каза Ема, без да се замисли.
Джулиън потръпна и тя полази по леглото към него. Коленичи в средата на покривката и
протегна ръка, за да го докосне по рамото. Той обърна глава, за да я погледне, потрепервайки
леко, сякаш гледаше слънцето.
— Джулиън — рече Ема. — Бях ти сърдита. Ти ми липсваше. Но не престанах да те
обичам. — Тя прокара леко опакото на ръката си по бузата му. — Докато ти си жив и аз съм
жива, ще те обичам.
— Ема. — Джулиън коленичи върху леглото срещу нея. Тя беше с една глава по-ниска от
него в тази поза. Той докосна косата й, премятайки я над рамото й. Очите му бяха тъмни като
сенки. — Не знам какво ще се случи, когато се приберем. Не знам дали това да поискаме
изгнание от Диърборн ще успее. Не знам дали няма да ни разделят. Но ако се случи, ще
мисля за онова, което изрече току-що, и то ще ми вдъхва сили, каквото и да става. В мрака, в
сенките, във времената, когато съм сам, ще си го спомням.
Очите на Ема запариха.
— Мога да го кажа отново.
— Не е нужно. — Докосна я леко по бузата. — Винаги ще си спомням как изглеждаше,
когато го каза.
— Тогава ми се ще да носех нещо по-секси — засмя се Ема мъничко пресекливо.
Очите му потъмняха… онова потъмняване от желание, което единствено тя бе виждала.
— Вярвай ми, няма нищо по-секси от теб в някоя от ризите ми. — Той докосна леко
яката и кожата на Ема настръхна. Гласът му беше нисък и дрезгав. — Винаги съм те желал.
Дори когато не го знаех.
— Дори по време на парабатайската ни церемония?
Почти бе очаквала Джулиън да се засмее, ала вместо това той прокара пръст по
материята на ризата й, по ключицата й, до основата на гърлото й.
— Особено тогава.
— Джулиън…
— Не ме умолявай да те оставя — прошепна той. — И да не дойда подире ти.
Разкопча най-горното копче на ризата, оголвайки малко късче плът. Вдигна очи към нея
и тя кимна, оформяйки с пресъхнали устни едно безмълвно: Да, искам го, да.
— Гдето идеш ти, и аз ще ида.
Пръстите му се плъзнаха надолу, откопчавайки още едно копче, разкривайки извивката
на гърдите й. Зениците му се разшириха, потъмняха.
Имаше нещо еретично в това, нещо, носещо тръпката на абсолютно забраненото.
Думите на парабатайската церемония не биваше да изразяват желание. И все пак всяка дума
потреперваше през нервните окончания на Ема, сякаш ангелски крила докосваха кожата й.
Тя посегна към ризата му и я свали през главата му. Прокара ръце по гърдите му, надолу
към извивката на кръста, набраздените мускули на корема му. Проследи всеки белег.
— Гдето останеш и аз ще остана.
Пръстите му откриха още едно копче и още едно. Ризата прошумоля и се отвори. Много
бавно той я смъкна от раменете й и я остави да се плъзне по ръцете й. Очите му бяха
ненаситни, ала ръцете му бяха нежни. Помилва голите й рамене и се наведе, за да целуне
местата, които падналата риза беше разкрила, прокарвайки пътечка между гърдите й, докато
тя се изви назад в ръцете му.
— Твоите люде ще бъдат мои люде и твоят Бог мой Бог — промълви той до кожата й.
Ема политна назад, повличайки го със себе си. Тежестта му я притисна към мекотата на
леглото. Той пъхна ръце под тялото й и я целуна, бавно и продължително. Тя прокара пръсти
през косата му, както обичаше да прави открай време, усещайки как копринените къдрици
гъделичкат дланите й.
Свалиха дрехите си, без да бързат. Всяко ново късче разголена кожа беше повод за друго
благоговейно докосване, друга бавна целувка.
— Гдето умреш ти и аз ще умра — прошепна Джулиън до устата й.
Ема разкопча дънките му и той ги изрита настрани. Усещаше, че е корав до нея, ала не
бързаха за никъде: пръстите му проследиха извивките й, възвишенията и спадовете на тялото
й, сякаш с всяко докосване на ръцете си той я рисуваше в злато и слонова кост.
Тя обви крака около него, за да го задържи близо до себе си. Устните му се плъзнаха по
бузата, по косата й, докато той се движеше в нея. Погледът му нито за миг не се откъсваше от
нейния, понасяйки и двамата нагоре. Издигнаха се като един, в огън и искри, всеки миг беше
по-ярък от предишния, а когато най-сетне се откъснаха и паднаха заедно, около тях се
посипа дъжд от златни звезди.
Когато всичко свърши, Ема се сгуши в Джулиън, останала без дъх. Зачервен, влажен от
пот, той улови шепа от косата й и я уви около пръстите си.
— Ако друго, освен смъртта, ме разлъчи от теб, Ема — каза и притисна устни до
кичурите.
Ема затвори очи и прошепна:
— Джулиън. Джулиън. Ако друго, освен смъртта, ме разлъчи от теб.

***

Джулиън седеше на ръба на леглото и се взираше в мрака.

Сърцето му беше преизпълнено с Ема, ала в ума му кипеше смут. Радваше се, че й беше
казал истината за думите на кралицата, за решимостта да потърси изгнание. Възнамерявал
бе да каже още.
Докато ти си жив и аз съм жива, ще те обичам. Думите бяха изпълнили сърцето му и
го бяха разбили. Опасността от това да обича Ема беше като белег от битка: източник на
гордост, спомен за болка. Не бе могъл да й каже останалото: Ами ако магията се завърне,
когато се приберем у дома? Ами ако престана да разбирам какво означава да те обичам?
Тя бе толкова храбра, неговата Ема, и толкова красива, и той я желаеше толкова силно,
че ръцете му трепереха, докато разкопчаваше ризата й и посягаше към нощното шкафче. Сега
тя спеше, увита в одеяла, рамото й беше блед полумесец. А той седеше на ръба на леглото,
стиснал камата, инкрустирана със скъпоценни камъни, която Ема беше донесла по-рано от
стаята с оръжията на долния етаж.
Завъртя я в ръката си. Беше малка и остра, а дръжката й беше украсена с червени
камъни. Гласът на кралицата отекваше в главата му. В царството на феите смъртните не
познават ни скръб, ни радост.
Помисли си за начина, по който двамата с Ема пишеха с пръсти по кожата си,
оформяйки думи, които никой друг не можеше да чуе.
Помисли си за огромната празнина, която беше носил в себе си след магията, без дори
да го осъзнава, като мундан, обсебен от демон, вкопчен в гърба му и хранещ се с душата му,
без да подозира откъде идва нещастието му.
Престанеш ли да изпитваш емпатия, се превръщаш в чудовище. Тук може и да не се
намираш под въздействието на магията, Джулиън Блекторн, но какво ще стане, когато се
прибереш? Какво ще сториш тогава, когато не си в състояние да изпитваш онова, което
изпитваш?
Джулиън изпъна ръка и вдигна острието.
21
Звезда не милва с поглед свят
Даяна слезе призори и потропа на вратата им. Ема се събуди недоспала, с разрошена
коса и подути устни. Обърна се и откри Джулиън да лежи на една страна, напълно облечен в
черна риза с дълъг ръкав и тъмнозелен панталон. Изглеждаше така, сякаш току-що беше взел
душ. Косата му беше прекалено мокра, за да е къдрава, устата му имаше вкус на паста за
зъби, когато се наведе, за да я целуне. Беше ли спал изобщо?
Тя се отправи със залитане към банята, за да се изкъпе и облече. С всяка дреха, която
навличаше, увеличаваше очакването, което я събуждаше по-сигурно, отколкото каквито и да
било дози кофеин или захар биха могли. Риза с дълъг ръкав. Плътно елече. Панталон от груб,
здрав плат. Високи обувки с дебели подметки. Ками и чигирики25 в колана й, метателни
звезди в джобовете, дълъг меч в ножница на гърба. Прибра косата си на плитка и с известна
неохота си избра пистолет и го пъхна в кобура на кръста си.
— Готова съм — оповести.
Джулиън, който се облягаше на стената до вратата, протегнал пред себе си обутия си във
висока обувка крак, отметна кичур коса от очите си.
— Аз съм готов от часове.
Ема го замери с една възглавница.
Хубаво бе отново да се закачат както преди, помисли си, докато поемаха надолу.
Странно как хуморът и способността да се шегуваш бяха свързани с емоциите. Онзи
Джулиън, който не чувстваше нищо, беше Джулиън, чийто хумор беше мрачен и горчив.
Столовата беше препълнена и миришеше на кафе. Върколаци, вампири и някогашни
ловци на сенки бяха насядали край дълги маси и се хранеха от очукани, разнородни съдове.
Беше странно сплотена картина, помисли си Ема. Не можеше да си представи ситуация в
техния свят, в която голяма група ловци на сенки и долноземци биха седнали, за да похапнат
непринудено заедно. Може би членовете на Долноземско-нефилимския съюз на Алек и
Магнус се хранеха заедно, но тя трябваше да признае, че знае срамно малко за тях.
— Здравейте.
Беше Мая, дошла да ги заведе до дълга маса, край която седяха Бат и Камерън. Две
купички овесена каша и две чаши с кафе вече ги чакаха. Ема изгледа сърдито кафето, докато
се настаняваше. Дори в Туле всички приемаха за даденост, че пие кафе.
— Яжте — каза Мая, докато сядаше до Бат. — Всички ще имаме нужда от енергия.
— Къде е Ливи? — попита Джулиън, докато лапваше малко овесена каша.
— Ето я там. — Камерън посочи с лъжицата си. — Потушава пожари, както винаги.
Ема опита овесената каша. Имаше вкус на сготвена хартия.
— Вземи. — Мая й подаде малка очукана купичка. — Канела. Пооправя вкуса й.
Докато поемаше купичката, Ема забеляза, че върху ръката й имаше и други татуировки
освен лилията — стрела, син пламък и листо от градински чай.
— Означават ли нещо? — попита тя. Джулиън си бъбреше с Камерън, нещо, което Ема
не можеше да си представи да се случи в техния свят. Мъничко бе учудена, че се случваше и
тук. — Татуировките ти имам предвид.
Мая ги докосна леко с пръсти.
— В чест на падналите ми приятели са — отвърна тихичко. — Листото градински чай е
за Клеъри. Стрелата и пламъкът са за Алек и Магнус. Лилията…
— Лили Чен — довърши Ема, мислейки си за лицето на Рафаел, когато бе изрекла
името на Лили.
— Да — каза Мая. — Сприятелихме се в Ню Йорк след Битката при Бурен.
— Толкова съжалявам за приятелите ти.
Мая се облегна назад.
— Недей да съжаляваш, Ема Карстерс. Ти и Джулиън ни донесохте надежда. Това
днес… е първият ход, който предприемаме срещу Себастиан, първото ни действие, в което
не става въпрос просто да оцелеем. Така че, благодаря ти за това.
Очите на Ема запариха. Тя сведе поглед и лапна още една хапка овесена каша. Мая
имаше право — с канела беше по-вкусно.
— Не искаш ли кафе? — попита Даяна, появявайки се на масата им. Беше облечена
изцяло в черно, препасала два патрондаша около кръста си. — Аз ще го изпия.
Ема потръпна.
— Махни го от тук. Ще ти бъда благодарна.
Група хора, облечени в черно като Даяна и носещи пушки, влязоха в столовата под боен
строй.
— Снайперисти — обясни Даяна. — Те ще ни покриват от въздуха.
— Даяна, ние ще тръгваме — заяви Рафаел, изниквайки от нищото по онзи дразнещ
вампирски начин.
Не си беше дал труда да се облече по войнишки. Носеше дънки и тениска и изглеждаше
на около петнайсет години.
— Вие сте съгледвачите, така ли? — попита Ема.
— Това е оправданието ми да не се движа заедно с вас, човеците, да — отвърна Рафаел.
Беше доста загадъчно, помисли си Ема, това, че Магнус и Алек го бяха харесвали
достатъчно, за да кръстят детето си на него.
— Аз пък нямах търпение да си поиграя на „Виждам, виждам“ — каза тя.
— Щеше да изгубиш — заяви Рафаел. — Вампирите са страшно добри на „Виждам,
виждам“.
Той се отдалечи, поспирайки, за да размени няколко думи с някого. Ливи. Тя го потупа
по рамото и за изненада на Ема, той не я изгледа яростно… кимна почти дружелюбно и
отиде да се присъедини към отряда от вампирски съгледвачи. Те се отправиха към изхода, а
Ливи се запъти към тяхната маса.
— Всички са готови — каза.
Изглеждаше така, както първия път, когато я бяха видели в Туле. Корава и готова за
всичко. Косата й беше прибрана в стегната опашка. Наведе се, за да целуне Камерън по
бузата, и потупа Джулиън по рамото.
— Джулс, вие с Ема идвате с мен. Днес има мъгла.
— Мъгла не ми звучи толкова зле — каза Ема.
Ливи въздъхна.
— Почакай и ще видиш.

***
 И Ема наистина видя. Мъглата в Туле беше като всичко друго в Туле: изненадващо
ужасна.
Излязоха от „Брадбъри“ в малка групичка: Ема, Джулиън, Ливи, Камерън, Бат, Мая,
Дивя, Раян и още неколцина бунтовници, които Ема не познаваше по име. Мъглата ги блъсна
като стена. Гъсти валма се надигаха от земята като колони и се рееха във въздуха,
превръщайки всичко на разстояние от повече от няколко крачки в размазано петно.
Миришеше на изгорено, като пушека от голям пожар.
— Ще накара очите и гърлото ви да запарят, но не е опасна — каза Ливи, след като се
разделиха на по-малки отряди и се пръснаха по „Бродуей“. — Кофти за снайперистите обаче.
Никаква видимост.
Вървеше пред Ема и Джулиън в канавката край тротоара, а те я следваха, защото
очевидно знаеше къде отива. Мъглата задушаваше мътната светлина на умиращото слънце
почти напълно. Ливи беше извадила фенер и насочи лъча му към пелената пред тях.
— Поне няма да има коли. Понякога Помрачените се опитват да те прегазят, ако решат,
че си незаклет. Никой обаче не шофира в мъглата.
— Някога вали ли изобщо? — попита Ема.
— Вярвай ми — отвърна Ливи, — не искаш да бъдеш тук, когато вали.
Тонът й говореше, че ще е по-добре Ема да не задава повече въпроси и че вероятно тук
валяха ножове или жаби, болни от бяс.
Бялата мъгла като че ли удавяше и всички звуци и те крачеха безшумно в нея, следвайки
лъча от фенера на Ливи. Джулиън изглеждаше потънал в мисли. Ливи погледна първо към
него, а после към Ема.
— Има нещо, което искам да вземеш — каза тя толкова тихо, че Ема трябваше да се
приведе към нея, за да я чуе. — Писмо, което написах за Тай.
Тя пъхна един плик в ръката на Ема, която го прибра във вътрешния си джоб, хвърляйки
поглед върху името, надраскано отгоре му. Тиберий.
— Окей. — Ема погледна право напред. — Но ако няма да дойдеш с нас през Портала,
трябва да кажеш на Джулиън.
— Порталът не е наистина сигурен, нали? — меко каза Ливи.
— Ще се приберем — заяви Ема. — Все някак.
Ливи наклони глава на една страна, оценявайки решимостта на Ема.
— Все още не съм решила.
— Вижте. — Очертанията на Джулиън станаха по-ясни, когато той се приближи до тях,
вече не размазани от мъглата. — Пристигнахме.
„Ейнджълс Флайт“ се извисяваше над тях, прорязвайки мъглата. Много отдавна, във
време, когато хората все още ги беше грижа за неща като безопасност, около железопътната
линия беше издигната ограда, ала сега тя беше съборена и тротоарът беше осеян с метални
халки. Два дървени вагона лежаха на една страна по средата на хълма, катурнали се от
релсите като счупени играчки. Когато украсена оранжево-черна арка с думите „Ейнджълс
Флайт“ се издигаше над входа.
Пред една от колоните й стоеше Теса.
Този път не беше дегизирана като Джем, нито пък беше облечена като ловец на сенки
или Мълчалив брат. Носеше простичка черна рокля, косата й беше разпусната и права.
Изглеждаше на годините на Клеъри.
— Ето ви и вас — каза тя.
 Ливи се закова на място, давайки знак на Ема и Джулиън да сторят същото. Угаси
фенера си, докато от мъглата изникваха няколко дузини фигури. Ема се напрегна, но после
се отпусна, когато ги разпозна — Даяна, Ват, Камерън, Рафаел, Мая. И още десетки
бунтовници, облечени в черно и зелено.
Стояха мълчаливи, подредени в две редици. Войнишки строй. Никой не помръдваше.
Теса погледна замислено към Ливи.
— Всички те са твои хора?
— Да. — Ливи я гледаше със смесица от недоверие и надежда. — Това са моите хора.
Теса се усмихна, внезапна, прекрасна усмивка.
— Справила си се много добре, Ливия Блекторн. Покрила си семейното си име с чест.
Ливи изглеждаше слисана.
— Семейното ми име?
— Родът Блекторн съществува отдавна — рече Теса — и отдавна живеят в чест. Виждам
много чест и тук.
Тя погледна към бунтовниците, след което се обърна (като че ли, без изобщо да се
притеснява от въоръженото множество зад гърба си) и вдигна ръце пред себе си.
Бунтовниците си поеха рязко дъх, когато по върха на пръстите й заиграха жълти
пламъци. Една… две врати се оформиха под ръцете й, изпълвайки арката. Всяка от тях
представляваше масивен скален къс, върху който беше грубо издълбана латинска сентенция.
Nescis quid serus vesper vehat.
— Кой знае какво ще донесе падането на нощта — преведе Джулиън и по гърба на Ема
пробяга тръпка.
Теса прокара жълтите пламъци на пръстите си по вратите и силно стъргане проряза
приглушаващата звуците мъгла. Вратите потрепериха и се плъзнаха настрани сред облаци
прах, посипал се след годините, през които не бяха отваряни.
Глух екот долетя откъм мрака, когато вратите се отвориха напълно. Наситена чернота бе
всичко, което се виждаше отвъд входа. Ема не можеше да различи стълбите, които знаеше, че
се спускат в Града на тишината. Виждаше единствено сянка.
Двамата с Джулиън пристъпиха напред и тя надзърна в непрогледния мрак на входа на
Града на тишината в същия миг, в който Теса се свлече на земята.
Втурнаха се към нея. Тя седна, облягайки се на една колона, с лице, пребледняло като
мъглата.
— Добре съм, добре съм — увери ги, макар отблизо да видяха, че крайчетата на устата и
очите й бяха осеяни с алено, сякаш малките кръвоносни съдове там се бяха спукали от
напрежение. — Трябва да побързаме. Не е разумно да оставяме Града на тишината отворен…
Опита да се изправи, но отново се отпусна на земята със стон.
Ливи подаде фенера си на Ема и коленичи до нея.
— Камерън! Даяна! Вървете с Ема и Джулс в Града от кости. Мая, нуждая се от медик.
Всички се раздвижиха трескаво. Докато Камерън и Даяна идваха при тях, Ема се
помъчи да възрази, че тя е тази, която трябва да остане до Теса, но Ливи беше непреклонна.
— Били сте в Града на тишината за парабатайската церемония и го познавате. Няма
причина архитектурата му тук да бъде различна.
— Побързайте — подкани ги Теса, докато Мая се навеждаше над нея с аптечката за
първа помощ. — Реликвите са в Звездната зала. — Тя се закашля. — Вървете!
Ема запали фенерчето на Ливи и се втурна през входа на Града с Джулиън до себе си и
Камерън и Даяна зад тях. Шумът откъм улицата над главите заглъхна почти мигновено,
заглушен от мъглата и дебелите каменни стени. Градът на тишината бе по-тих, отколкото
когато и да било, помисли си Ема. Лъчът на фенера отскачаше между стените, осветявайки
нащърбен камък и — докато навлизаха по-навътре — излъскани бели и жълти кости.
Ливи беше права. Архитектурата на Града на тишината бе съвсем същата. Джулиън
вървеше до нея, напомняйки й за последния път, когато бяха дошли заедно тук за
парабатайската си церемония. Градът и тогава миришеше на старо, на кости и прах, и
камъни, но освен това беше живо, обитавано място. Сега той лъхаше на застоял въздух,
изоставеност и смърт.
Не беше нейният Град на кости, разбира се, ала от малка я учеха, че всички Градове са
един Град, че има много входове, но само една твърдина. Докато минаваха през сводестите
стаи на мавзолеите, Ема не можеше да не си помисли: Никога вече няма да бъдат добавени
още воини към тази войска. Никога вече нов прах няма да помогне за изграждането на
Града от кости.
Навлязоха в тунел, отвеждащ до квадратно помещение, в чиито ъгли се издигаха колони
от резбовани кости. Бронзови и червени мраморни квадрати, редуващи се като шахматна
дъска, образуваха пода. В средата имаше мозайка, дала името на стаята: параболичен десен
от сребърни звезди.
Черна базалтова маса бе поставена до една от стените и върху нея имаше два предмета:
бокал и меч. Бокалът беше златен, с инкрустиран с рубини ръб. Мечът бе от тежко тъмно
сребро с дръжка във формата на ангелски крила.
Ема познаваше и двата предмета. Всеки ловец на сенки ги познаваше от безброй
картини, гоблени и илюстрации в учебниците по история. Забеляза с изненада, че нито
Бокалът, нито Мечът бяха покрити с прах.
Камерън си пое рязко дъх.
— Не вярвах, че някога ще ги видя отново. Не и след Войната.
— Дай ми фенера. — Даяна протегна ръка към Ема. — Вие двамата, вървете.
Ема й подаде фенера и двамата с Джулиън се приближиха до масата. Джулиън взе
Бокала и го втъкна в портупея, който беше препасан през гърдите му, а после закопча якето
си отгоре му. На Ема й беше нужно малко повече, за да събере сили и да вземе Меча. За
последен път го беше видяла в ръката на Анабел, докато тя посичаше Робърт Лайтууд и
забиваше отломките от прекършеното му острие в гърдите на Ливи.
Ала това беше друг меч, неокървавен и нестрошен. Грабна го и го смени с оръжието на
гърба си. Мечът на смъртните тежеше върху гръбнака й и тя си спомни думите на кралицата,
че някога нефилимите са били великани на земята, притежаващи силата на хиляда мъже.
— Най-добре да вървим — каза Даяна. — Както магьосницата каза, не е разумно да
оставяме това място отворено прекалено дълго.
Камерън се огледа наоколо, потръпвайки от отвращение.
— Лично аз не мога да се махна от тук достатъчно скоро.
Докато прекосяваха Града, лъчът на фенера танцуваше, отразяван от полускъпоценните
камъни, инкрустирани в сводовете от кости. Искряха по начин, който изпълваше Ема с тъга:
какъв бе смисълът от красота, която никой не може да види?
Стигнаха до един тунел и тя с облекчение осъзна, че наближават стълбите и
повърхността: до ушите й достигнаха звукът на вятъра, пукотът на ауспух…
Тя настръхна. Никой не шофира в мъглата.
 — Какъв е този шум? — каза и всички наостриха уши.
Звукът се разнесе отново и този път Камерън пребледня.
— Изстрели — каза Даяна, вадейки пистолет от кобура на кръста си.
— Ливи.
Камерън се втурна да бяга, но не беше направил повече от няколко крачки, когато от
сенките изникнаха фигури… алени фигури, обвити в дим. Сребърно острие проблесна в
мрака.
— Помрачени! — изкрещя Джулиън.
Дългият меч на Ема вече беше в лявата й ръка, тя се втурна напред, изваждайки един бо
шурикен26 от колана си и запращайки го по фигурите в червено. Те се дръпнаха назад, а струя
кръв оплиска стената зад тях.
Една от Помрачените с дълга кестенява коса се хвърли към тях. Камерън се бореше, с
един крак все още в подножието на стълбището. Изстрел отекна в ушите на Ема и
Помрачената рухна като чувал. Когато се обърна, видя Джулиън да сваля пистолета си с
каменно изражение. От дулото се вдигаше дим.
— Бягайте! — Даяна пусна фенера, побутна Ема в гърба и се прицели. — Вървете при
Ливи! Вървете при останалите!
Намекът беше: отнесете Бокала и Меча далече от Помрачените. Ема се втурна да бяга,
описвайки посичащи дъги с меча от двете си страни. Видя Камерън, вчепкан с един
Помрачен, и разпозна Дейн Ларкспиър. Подлец в един свят, подлец и в друг, помисли си,
докато Камерън изритваше краката на Дейн изпод него.
Само че от един от другите тунели прииждаха още Помрачени. Чу как Джулиън извика
и ето че се носеха по стъпалата, Ема с меч в ръка, Джулиън — с пистолет. Изхвръкнаха от
изхода на Града на тишината…
И налетяха на ужасяваща жива картина.
Мъгла се стелеше навсякъде — бели нишки като мрежата на гигантски паяк. Ала Ема
видя онова, което трябваше да види. Десетки от бунтовниците на Ливи бяха коленичили в
мълчание, сложили ръце зад главите си. Зад тях стояха дълги редици Помрачени, въоръжени
с байонети и автомати. Теса все така беше отпусната тежко до колоната на арката, ала сега
Рафаел бе този, който я държеше, и то учудващо грижовно.
Ливи беше на крака в центъра на групата Помрачени и бунтовници. Беше на крака,
защото Джулиън — един по-висок, по-възрастен, по-голям Джулиън с мрачна, смъртоносна
усмивка, целият облечен в червено — стоеше зад нея, обвил ръка около гърлото й. С другата
си ръка притискаше дулото на пистолет до слепоочието й.
Зад него, облечен в скъп тъмен костюм, стоеше Себастиан с Джейс и Аш от двете му
страни. Аш не беше въоръжен, ала Джейс държеше меч, който Ема разпозна: Хеосфорос,
който в техния свят принадлежеше на Клеъри. Беше красив меч, с дръжка от злато и
обсидиан и осеяно с черни звезди сребърно острие.
Всичко сякаш запълзя мъчително бавно. Ема чу как дъхът на Джулиън изгъргори в
гърлото му и го видя да се заковава на място, сякаш се бе превърнал в камък.
— Джулиън Блекторн — каза Себастиан и бялата мъгла, стелеща се около него, бе с
цвета на косата му, на косата на Аш. Двама зимни принцове. — Наистина ли мислеше, че ще
се хвана на представлението ти в нощния клуб?
— Анабел.
Гласът на Джулиън беше дрезгав и Ема знаеше какво си мисли. Анабел трябва да ги
беше предала, тъй като знаеше кои са в действителност.
Челото на Себастиан се сбърчи.
— Какво за Анабел?
Аш поклати глава. Беше едва забележимо движение на отрицание, ала Ема го видя и бе
сигурна, че Джулиън също го беше видял. Не, казваше Аш. Анабел не ви предаде.
Но защо Аш би…?
— Пусни пистолета — нареди Себастиан и Джулиън го стори, хвърляйки го в мъглата.
Себастиан почти не беше погледнал Ема. Сега обърна ленив, презрителен поглед към нея. —
Ти също. Хвърли този евтин меч.
Ема го направи и оръжието издрънча. Нима Себастиан не виждаше Меча на смъртните,
препасан на гърба й?
— Носите слънцето върху кожата си — каза той. — Дори това би ми било достатъчно, за
да разбера, че не сте от Туле. А благодарение на Аш познавам историята на вашия свят. Знаех
за Портала. През всичкото това време се чудех дали някой от вас няма да мине през него.
Знаех, че ще се насочите право към Реликвите на смъртните, за да ги скриете от мен. Всичко,
което трябваше да сторя, бе да разположа стражи наоколо и да чакам. — По лицето му се
разля хищническа усмивка. — А сега ми дайте Реликвите на смъртните или Джулиън ще
пръсне главата на сестра ти.
Истинският Джулиън погледна към Ливи. Вътрешно Ема крещеше: Не може отново да
я види как умира, не и отново, никой не би могъл да преживее нещо такова два пъти.
Ливи срещна очите на брат си с нетрепващ поглед. В изражението й нямаше страх.
— Няма да я оставиш жива — каза Джулиън. — Каквото и да сторя, ти ще я убиеш.
Усмивката на Себастиан стана още по-широка.
— Ще трябва да изчакаш и да видиш.
— Добре. — Раменете на Джулиън увиснаха. — Само ще извадя Бокала — каза той,
вдигайки едната си ръка, докато с другата разкопчаваше якето си. — Ема гледаше потресено,
докато той бръкваше вътре. — Ще ти го подам…
Когато извади ръката си от якето, държеше нож за мятане, малък и остър, с червени
камъни по дръжката. Ема едва успя да го различи, преди Джулиън да го хвърли. Оръжието
профуча във въздуха, одрасквайки бузата на Ливи и потъвайки в окото на Помрачения
Джулиън.
Той дори не изпищя. Политна назад, сгромолясвайки се с грохот върху паважа, а
пистолетът се изтърколи от ръката му. Себастиан изкрещя, но Ливи вече се беше навела и
претъркулвайки се настрани, бе изчезнала в мъглата.
Ема извади Меча на смъртните и се нахвърли върху Себастиан. Светът изригна в хаос.
Себастиан изкрещя на своите Помрачени и те се втурнаха към тях, изоставяйки
бунтовниците, за да застанат между Ема и своя лидер. Джейс се нахвърли върху Ема, бутайки
Аш зад себе си, ала Джулиън вече беше там, беше вдигнал падналия меч на Ема и го стовари
с дрънчене върху Хеосфорос, изтласквайки Джейс назад от Ема.
Ема замахна към най-близкия от Помрачените с Меча на смъртните. Той изведнъж беше
станал лек в ръката й и пееше, докато тя го размахваше, така както единствено Кортана беше
пял в ръката й някога, и тя внезапно си спомни името му: Мелартак. Един Помрачен с ниско
подстригана руса коса се прицели в нея. Куршумът отскочи от острието на Мелартак.
Помраченият зяпна, а Ема заби Меча на смъртните в гърдите му, запращайки го назад с
такава сила, че той събори друг от Помрачените със себе си, докато падаше.
 Чу как някой извика — беше Ливи, хвърлила се в схватката. Наведе се и се претърколи,
прострелвайки Помрачения, който връхлиташе върху Бат. Звуците на битката отекваха
приглушено между стените от мъгла, която се стелеше около тях.
Мелартак беше размазано сребърно петно в ръката на Ема, отбиващ остриета и
куршуми, докато тя все повече се доближаваше до Себастиан. Видя Бат да се насочва към Аш
с байонет в ръка. Аш не помръдваше, просто стоеше и наблюдаваше хаоса като зрител в
театър.
— Сложи ръце зад гърба си — нареди Бат и Аш го погледна смръщено, сякаш беше
невъзпитан гост, прекъснал пиеса. Бат вдигна байонета си. — Виж, хлапе, прави каквото…
Аш прикова нетрепващи зелени очи в Бат.
— Не искаш да го направиш — каза той.
Бат замръзна, стиснал оръжието си. Аш се обърна и се отдалечи, без да бърза, почти
лениво, потъвайки в мъглата.
— Бат! Пази се! — изкрещя Мая и Бат се обърна рязко, за да забие байонета си в тялото
на Помрачения воин, приближаващ се към него.
И тогава се разнесе писъкът. Рев на агония, толкова пронизващ и отчаян, че проряза
мъглата. Жена в униформата на Помрачените притича през площада, с коса, развяваща се зад
нея като знаме, изтъкано от злато, и се хвърли върху мъртвото тяло на Джулиън Блекторн от
този свят.
Ема разпозна себе си, своето Аз от Туле, вкопчена в тялото на мъртвия си партньор,
ридаеща до гърдите му, заровила пръсти в подгизналите му от кръв дрехи. Пищеше, отново и
отново, пронизителен, кратък вопъл, като автомобилна аларма, отекваща насред празна
улица.
Ема не бе в състояние да откъсне очи, а Джулиън, нейният Джулиън, потръпна от
изненада и се обърна, за да я погледне… беше разпознал гласа на Ема, предположи тя.
Частицата от секундата, в която вниманието му беше отвлечено, беше достатъчна за Джейс,
който замахна с Хеосфорос, извивайки се настрани, Джулиън успя да избегне острието на
косъм, но залитна. Джейс подкоси краката му и той падна.
Не. Ема се обърна, променяйки посоката си, но Джейс трябваше само да вдигне меча си,
тя никога нямаше да стигне навреме…
Струя жълт пламък изригна между Джейс и Джулиън. Джулиън изпълзя назад, а Джейс
се обърна, за да погледне. Подкрепяна от Рафаел, Теса беше протегнала ръка, по връхчетата
на чиито пръсти все още играеха жълти пламъчета. Изглеждаше смазана и омаломощена, ала
очите й, приковани в Джейс, бяха потъмнели от скръб.
Беше странен, застинал миг, от онези, които понякога се случват насред битка. Наруши
го появата на една фигура, излязла със залитане от Града на тишината… Даяна, изцапана с
кръв и запъхтяна, но жива. Сърцето на Ема подскочи от облекчение.
Очите на Себастиан се присвиха.
— Вървете в града! — изкрещя той. — Открийте всичко! Книги с магии! Архиви!
Донесете ми всичко!
Теса ахна.
— Не… разрухата, която той може да посее…
Джейс начаса обърна гръб на Джулиън, сякаш забравил, че е там.
— Помрачени — извиси се гласът му, дълбок и равен, без следа от емоция. — Елате при
мен.
 Ема се втурна към входа на Града на тишината, чу Себастиан да се смее зад гърба й.
Джулиън беше скочил на крака и беше до нея. Ливи се завъртя, изрита един от Помрачените
и се затича към Теса и останалите.
— Затвори вратите! Затвори вратите!
— Не! — Даяна огледа трескаво кръвопролитието наоколо. — Камерън все още е вътре!
Джулиън се обърна към Теса.
— Какво можем да направим?
— Мога да затворя вратите, но трябва да знаете, че никога вече няма да мога да ги
отворя — отвърна Теса. — Камерън ще остане пленен вътре.
Агония пробяга по лицето на Ливи. Джейс и останалите Помрачени идваха към тях,
разполагаха с броени секунди.
Агонията не напусна очите на Ливи, но тя стисна решително челюсти. Никога през
живота си не бе приличала на Джулиън повече, отколкото в този миг.
— Затвори вратите — каза.
— Спрете магьосницата! — изкрещя Себастиан. — Спрете я…
Млъкна с рев. Мая, която беше зад него, бе забила меча си в тялото му. Острието потъна
в плътта му, изцапано с черна кръв. Той като че ли почти не забеляза.
— Теса… — започна Ема и не беше сигурна какво се канеше да каже, дали искаше да я
попита има ли достатъчно сила, за да затвори вратите, дали възнамеряваше да я помоли да го
направи, или да не го направи. Преди да успее да довърши, Теса се раздвижи и вдигна ръце,
промълвявайки думи, които Ема винаги щеше да се мъчи да си спомни и които винаги щяха
да се изплъзват от ума й.
Златни искри изхвърчаха от пръстите й, осветявайки арката. Вратите започнаха да се
затварят със стъргане и грохот. Себастиан изкрещя от ярост и сграбчи меча, стърчащ от
тялото му. Издърпа го и го запрати по Мая, която се хвърли на земята, за да избегне удара.
— Спри! — изкрещя и тръгна към входа на Града. — Спри веднага…
Вратите се затвориха с ехо, което отекна в мъглата. Ема погледна Теса, която й отправи
мила, тъжна усмивка. Кръв се процеждаше от крайчетата на устата й, от изпочупените й
нокти.
— Не — каза Рафаел. До този миг бе толкова тих, че Ема почти бе забравила, че е
тук. — Теса…
Теса Грей избухна в пламъци. Не беше като да бъде обгърната от огън, между един миг и
следващия тя се превърна в огън, лумнала колона от пламък. Горящата светлина беше бяла и
златна, тя проряза мъглата, обливайки света в светлина.
Рафаел политна назад, закрил лицето си с ръка. На яркото сияние Ема видя ясно толкова
много: порязването върху лицето на Ливи там, където острието на Джулиън я беше
одраскало, сълзите в очите на Даяна, яростта върху лицето на Себастиан, докато се взираше в
затворените врати, страха на Помрачените, дръпнали се уплашено от светлината.
— Страхливци! Светлината не може да ви нарани! — изкрещя Себастиан. — Бийте се!
— Трябва да се върнем в „Брадбъри“ — каза Ливи отчаяно. — Трябва да се махнем от
тук.
— Ливи — рече Джулиън. — Не можем да ги отведем в щаба ви. Трябва да се разправим
с тях тук.
— И има само един начин да го направим.
Ема стисна здраво Меча на смъртните и тръгна към Себастиан.
 Изгаряше я нова ярост, изпълваше я цялата, даваше й сили. Камерън. Теса. Помисли си
за Ливи, изгубила още някого, когото обичаше. И се нахвърли върху Себастиан, а Мечът на
смъртните проряза въздуха като камшик от огън и злато.
Себастиан изръмжа. Фосфорос скочи в ръката му и той тръгна към Ема. Ярост сякаш
танцуваше около него като искри.
— Значи, смяташ да ме посечеш с Меча на смъртните. Изабел Лайтууд опита същото и
сега се разлага в един гроб в Идрис.
— Ами ако ти отсека главата? — подразни го Ема. — Ще продължиш ли да бъдеш
гадният владетел на тази планета на две различни части?
Себастиан се завъртя, мечът на Моргенстърн представляваше размазано черно-сребърно
петно. Ема скочи и мечът профуча под краката й. Приземи се върху един прекатурен
противопожарен кран.
— Опитай се — каза Себастиан отегчено. — И други са го правили. Не може да бъда
убит. Ще те изтощя, момиче, и ще те посека на парчета, превръщайки те в пъзел, та демоните
да се позабавляват.
Грохотът на битката бе навсякъде около тях. Огънят на Теса утихваше и в завръщащата
се мъгла Ема едва успя да различи Джулиън, биещ се с Джейс. Беше взел меча на един от
Помрачените и се биеше отбранително, така както Даяна ги беше научила да правят, когато
противникът ги превъзхождаше.
Ливи се биеше с Помрачените с нов гняв и нова енергия. Също като Рафаел. Докато
хвърляше поглед към останалите, Ема го зърна да сграбчва една червенокоса Помрачена и да
разкъсва гърлото й със зъби.
И тогава я видя — светлина в далечината. Завихрена, въртяща се светлина, която
познаваше добре, светлината на Портал.
Скочи от противопожарния кран и се хвърли в атака. За миг Себастиан действително
отстъпи назад от изненада, преди да се съвземе и да отвърне още по-яростно на нападението
й. Острието пееше в ръката на Ема, докато сърцето й биеше в ритъма на три думи: отвлечи
му вниманието, отвлечи му вниманието.
Фосфорос се удари в Мелартак. Себастиан оголи зъби в усмивка, която по нищо не
приличаше на истинска усмивка. Ема се зачуди дали някога бе умеел да се преструва, че се
усмихва като човек, и бе забравил как. Помисли си за начина, по който Клеъри говореше за
него — като за някой, изгубен много преди да умре.
Жегна я остра болка. Мечът на Себастиан беше порязал предната част на едното й
бедро, кръв изцапа дупката в панталона й. Той отново се ухили и я изрита силно по раната.
От болката пред очите на Ема се спусна бяла пелена и тя усети, че полита. Рухна върху
земята с изпукване, което, сигурна бе, бе трошенето на ключицата й.
— Започваш да ме отегчаваш. — Себастиан закрачи около нея като котка. Очите на Ема
бяха замъглени от болка, ала тя виждаше как светлината на Портала се усилва. Въздухът
сякаш блещукаше. В далечината все още чуваше другата Ема да ридае. — Други светове —
каза Себастиан замислено. — Защо да ме е грижа за други светове, когато властвам над този?
Какво би означавал някой друг свят за мен?
— Искаш ли да знаеш как умря там? — каза Ема. Болката от строшената кост я
раздираше. Чуваше сражението да кипи около нея, чуваше Джулиън и Джейс да се бият.
Трябваше да положи усилие, за да не припадне. Колкото по-дълго отвличаше вниманието му,
толкова по-добре. — Искаш да живееш вечно в този свят. Не искаш ли да знаеш как загина в
нашия? Ами ако се случи и тук? Аш не знае какво стана. Нито пък Анабел. Но аз знам.
Себастиан наведе Фосфорос и побутна ключицата й с върха му. Ема почти изпищя от
болка.
— Кажи ми.
— Клеъри те уби — отвърна тя и видя как очите му се отвориха широко. — С небесен
огън. Той изгори всичко зло в теб и онова, което остана, не беше достатъчно, за да живее
дълго. Ала ти издъхна в ръцете на майка си, а сестра ти плака над теб. В клуба вчера ти
говореше за тежестта, която лежи върху теб и те смазва. В нашия свят последните ти думи
бяха: „Никога не съм се чувствал толкова лек“.
Лицето на Себастиан се разкриви. За миг в очите му се появи страх… и нещо повече от
страх — съжаление може би и дори болка.
— Лъжеш — изсъска и плъзна острието на Фосфорос по диафрагмата й, където едно
пронизване щеше да разкъса коремната й аорта. Кръвта й щеше да изтече в агония. — Кажи
ми, че това не е вярно. Кажи ми!
Ръката му стисна по-здраво оръжието.
Зад него се появи размазано петно, разнесе се плясък на крила и нещо го удари силно по
рамото, така че той политна настрани. Ема го видя да се обръща рязко с яростно изражение
върху лицето.
— Аш! Какво правиш?
Ема зяпна от изненада. Действително беше Аш… и на гърба му имаше чифт крила. За
Ема, израснала с образа на Разиел, то бе като удар. Надигна се на лакти, приковала поглед в
тях.
Бяха ангелски крила и едновременно с това не бяха. Бяха черни, увенчани със сребро, и
искряха като нощното небе. Предполагаше, че са по-широки от разперените му ръце.
Бяха красиви, най-красивото нещо, което беше виждала в Туле.
— Не — каза Аш спокойно, приковал поглед в баща си, и грабна меча от ръката му.
Отдръпна се назад, а Ема се изправи на крака, раздирана от болка в ключицата, и заби Меча
на смъртните в гърдите на Себастиан.
Издърпа го обратно, усещайки как острието изстърга в костите на ребрата му, готова да
нанесе нов удар, да го посече на парчета…
Докато вадеше оръжието от тялото му, Себастиан потрепери. Не беше издал звук, когато
тя го прониза. Сега устата му се отвори и по долната му устна и брадичката шурна черна
кръв, докато очите му се обръщаха в черепа. Писъците на Помрачените достигнаха до ушите
й. Кожата му започна да се цепи и гори.
Той отметна глава назад в безмълвен писък и изригна в пепел така, както демоните
изчезваха в света на Ема.
Писъците на тукашната Ема секнаха рязко, беше се проснала безжизнено върху тялото
на Джулиън. Един по един Помрачените започнаха да падат, свличайки се в краката на
бунтовниците, с които се биеха.
Джейс изкрещя и рухна на колене. Зад него Ема виждаше светлината на Портала,
отворен и лумнал в синьо сияние.
— Джейс — прошепна тя и понечи да отиде при него, но Аш застана на пътя й.
— Не бих го сторил. — Говореше със същия зловещо спокоен глас, с който бе казал Не
на баща си. — Твърде отдавна е под контрола на Себастиан. Не е онова, което си мислиш. Не
може да се върне назад.
 Ема вдигна меча си, насочвайки го към Аш. От болката в счупената й ключица й се
повдигаше. Аш я погледна, без да трепне.
— Защо го направи? — попита тя. — Защо предаде Себастиан?
— Той щеше да ме убие. — Гласът му беше нисък, леко дрезгав, не момчешкият глас,
който имаше в Двора на тъмните елфи. — Освен това речта ти за Клеъри ми хареса. Беше
интересна.
Джулиън се беше извърнал от Джейс, който беше коленичил, взирайки се в меча в
ръцете си, и тръгна към Ема под зяпналия поглед на Ливи. Тя беше покрита с рани, но се
държеше на крака и бунтовниците й я наобиколиха със слисани, невярващи лица.
Писък проряза зловещата тишина на мъртви Помрачени и потресени воини. Писък,
който Ема познаваше добре.
— Не го наранявайте! — изкрещя Анабел.
Втурна се към Аш с протегнати ръце. Беше облечена в червената си рокля, краката й бяха
боси. Сграбчи Аш за ръката и го затегли към Портала.
Ема се изтръгна от вцепенението си и затича към Джулиън, който бе застанал пред
Портала. Мечът му проблесна, докато го вдигаше. Аш се съпротивляваше срещу хватката на
Анабел, крещеше й, че не иска да отиде, не и без Джейс.
Анабел беше силна, Ема знаеше колко силна. Но Аш очевидно беше по-силен. Откопчи
се от нея и се втурна към Джейс.
Светлината на Портала започна да отслабва. Дали Анабел го затваряше, или той
умираше от само себе си? Така или иначе, сърцето на Ема заби учестено, блъскайки се в
гърдите й. Тя прескочи тялото на един от Помрачените и се приземи от другата страна в
същия миг, в който Анабел се обърна рязко към нея.
— Назад! — изкрещя тя. — Никой от вас не може да мине през Портала! Не и без Аш!
При звука на името си, Аш се обърна. Беше коленичил до Джейс, сложил ръка на рамото
му. Лицето му беше разкривено от нещо, което приличаше на скръб.
Анабел тръгна към Ема, с плашещо безизразно лице, такова, каквото беше в онзи ден на
подиума. Деня, в който бе забила Меча на смъртните в сърцето на Ливи, спирайки го
завинаги.
Стоейки зад Анабел, Джулиън вдигна свободната си ръка и Ема начаса разбра какво
имаше предвид, какво искаше.
Вдигна Меча на смъртните, стиснала зъби от болка, и го хвърли.
Оръжието прелетя покрай Анабел и Джулиън, мятайки собственото си оръжие
настрани, го улови във въздуха. Той замахна с все още окървавеното острие, описа дъга и
преряза гръбнака на Анабел.
Тя нададе ужасяващ, нечовешки писък, като писъка на риболовна златка. Завъртя се като
развален пумпал и Джулиън заби Меча на смъртните в гърдите й така, както тя бе сторила с
Ливи.
Издърпа острието и кръвта на Анабел покапа по стиснатия му юмрук, опръска кожата
му. Стоеше като статуя с Меча на смъртните в ръка, докато Анабел се свличаше на земята
като марионетка с прерязани конци.
Остана да лежи на земята по гръб, с вдигнато лице, а алената локва, разливаща се около
нея, се смесваше с разкъсаните волани на червената й рокля. Ръцете й, извити като хищни
нокти до тялото й, се отпуснаха в смъртта. Босите й крака бяха тъмноалени, сякаш носеше
пантофки от кръв.
 Джулиън сведе поглед към тялото й. Очите й, все още по блекторновски сини, вече
започваха да се замъгляват.
— Кралице на въздух и мрак — каза той с нисък глас. — Аз никога няма да стана като
Малкълм.
Ема си пое дълга, пресеклива глътка въздух, когато Джулиън й подаде обратно Меча на
смъртните, а после скъса окървавената ивица плат около китката си и я хвърли до тялото на
Анабел.
Кръвта на Анабел попи в нея, смесвайки се с тази на Ливи.
Преди Ема да успее да проговори, чу как Аш нададе вик, дали на болка, или на триумф
— не знаеше. Все още беше коленичил до Джейс.
Джулиън протегна ръка.
— Аш! Ела с нас! Кълна се, че ще се погрижим за теб!
Аш го изгледа в продължение на един дълъг миг с потрепващи, непроницаеми зелени
очи. А после поклати глава. Крилата му изпляскаха мрачно във въздуха и като сграбчи Джейс,
той се издигна нагоре и двамата се изгубиха в облачното небе.
Джулиън отпусна ръка със загрижено изражение, ала Ливи вече тичаше към тях с
пребледняло от уплаха лице.
— Джулс! Ема! Порталът!
Ема се обърна рязко. Порталът беше избледнял още повече, светлината му потрепваше.
Ливи стигна до Джулиън и той обви ръка около нея, притискайки я в силна прегръдка до
себе си.
— Трябва да вървим — каза. — Порталът угасва… Ще издържи само още няколко
минути сега, когато Анабел е мъртва.
Ливи зарови лице в рамото му и за миг го прегърна невероятно силно. Когато го пусна,
лицето й лъщеше от сълзи.
— Върви — прошепна.
— Ела с нас.
— Не, Джулиън. Знаеш, че не мога. Хората ми най-сетне имат шанс. Вие ни дадохте
шанс. Благодарна съм ви, ала няма да допусна Камерън да загине за спасението на един свят,
от който съм готова да избягам.
Ема се боеше, че Джулиън ще се опита да възрази, но той не го стори. Може би се бе
подготвил за това повече, отколкото бе предполагала. Бръкна в якето си и извади Бокала. Той
проблясваше с мътно златно сияние на светлината на Портала, синята светлина на небе с
истинско слънце.
— Вземи го. — Той го пъхна в ръцете на Ливи. — С негова помощ може би нефилимите
тук ще се родят наново.
Ливи стисна Бокала в шепата си.
— Може би никога няма да съм в състояние да го използвам.
— Но може и да си — каза Ема. — Вземи го.
— И нека ти дам още нещо.
Джулиън се наведе и прошепна нещо в ухото й. Очите на Ливи се разшириха.
— Вървете! — изкрещя някой. Беше Рафаел, който, заедно с Даяна, Ват и Мая, ги
гледаше. — Глупави човеци, вървете, преди да е станало твърде късно!
Джулиън и Ливи се спогледаха за последен път. Когато той се извърна, Ема имаше
чувството, че чува звука на сърцето му, разкъсващо се на парченца. Едно късче завинаги
щеше да остане тук, в Туле, заедно с Ливи.
— Вървете! — изкрещя Рафаел отново. Порталът се беше стеснил до отвор, по-малък от
врата. — И кажете на Магнус и Алек да прекръстят детето си!
Ема пъхна ръка в тази на Джулиън. С другата стискаше Меча на смъртните. Джулиън я
погледна — на слънчевата светлина на Портала очите му бяха морскосини.
— Ще се видим от другата страна — прошепна той и заедно те прекрачиха в Портала.
22
Зли и добри
Градът на тишината беше изоставен, изпълнен с ехото на отминали сънища и шепот.
Факлите, горящи по стените, хвърляха златисто сияние по колоните от кости и мавзолеите
от родолит и бял ахат.
Ема вървеше, без да бърза, между костите на мъртвите. Знаеше, че би трябвало да е
разтревожена, може би дори да бърза, ала не можеше да си спомни защо, нито какво
търси. Знаеше, че носи бойно облекло, черно и сребърно като нощното небе. Тропотът на
тежките й ботуши по мраморния под беше единственият звук в Града.
Мина през позната стая с висок, сводест таван. Мрамор в най-различни цветове
образуваше фигури, прекалено сложни, та окото й да ги обхване. Върху пода имаше два
преплетени кръга: именно тук двамата с Джулиън бяха станали парабатаи.
Отвъд тази стая се намираше Звездната зала. Параболичните звезди блещукаха по
пода, Мечът на смъртните висеше с върха надолу зад базалтовата маса, сякаш я чакаше. Тя
го взе и откри, че е лек като перце. Прекоси стаята и стъпи в квадрата на Говорещите
звезди.
— Ема! Ема, аз съм, Кристина.
Хладна ръка държеше нейната. Тя се мяташе в леглото, а изгаряща болка раздираше
гърлото й.
— Кристина — успя да прошепне с пресъхнали, напукани устни. — Скрий Меча. Моля
те, моля те, скрий го.
Чу се силно изщракване. Под нея подът се отвори по протежение на невидима линия —
два мраморни блока, плъзнали се плавно настрани, разкривайки квадратно пространство,
където имаше каменна плоча, върху която грубо беше нарисувана парабатайска руна. Не
беше изящна, нито красива, но излъчваше мощ.
Стиснала дръжката на Мелартак, Ема го стовари върху плочата. Острието я строши
и тя политна назад в облак от прах и могъщество.
Разкъсана е — помисли си. — Връзката е разкъсана.
Вече не усещаше нито радост, нито облекчение. Единствено страх, докато един глас
прошепваше името й: „Ема, Ема, как можа?“.
Обърна се и видя Джем в одеждите си на Мълчалив брат. Червено петно бавно се
разливаше по гърдите му. Свлече се и тя изкрещя…
— Ема, говори с мен. Ти си добре. Джулиън е добре.
Кристина звучеше така, сякаш всеки миг ще се разплаче.
Ема знаеше, че е в легло, но имаше чувството, че масивни вериги са оковали ръцете и
краката й. Бяха прекалено тежки. Около нея се издигаха и спадаха гласове, разпозна този на
Марк, както и гласа на Хелън.
— Какво е станало с тях? — попита Хелън. — Появиха се само няколко секунди след
вас, но в съвсем различни дрехи. Не разбирам.
— Нито пък аз. — Марк звучеше отчаян. Ема почувства как я погали по косата. — Ема,
къде бяхте?
Ема стоеше пред сребърното огледало и се взираше в отражението си: бледа коса,
кожа, покрита с руни, всичко това й беше познато, ала очите й имаха убития червен цвят
на луната в Туле.
В следващия миг пропадаше през вода. Зърна огромните чудовища на дълбините с
акулени перки и змийски зъби, а после видя Аш да се издига във водата, черните му крила,
проблясващи в златно и сребристо… и чудовищата се отдръпнаха в страх.
Събуди се с дрезгав вик, борейки се с водораслите, които я теглеха надолу, в дълбините
на водата… и осъзна, че се бори с чаршафите, оплетени около тялото й. Падна назад,
мъчейки се да си поеме въздух. Ръце легнаха върху раменете й, а после отметнаха косата й
назад, мек глас изричаше името й.
— Ема — каза Кристина. — Ема, всичко е наред. Това е просто сън.
Ема отвори очи. Намираше се в стаята си в Института, боядисана със синя боя, с
познатата рисунка на стената — лястовици, летящи над кулите на замък, слънчева светлина
струеше през отворените прозорци. До ушите й достигаше шумът на морето, музика
долиташе от друга стая.
— Кристина — прошепна Ема. — Толкова се радвам, че си ти.
Кристина изхълца и се хвърли на врата й, прегръщайки я с всичка сила.
— Толкова съжалявам — каза. — Толкова съжалявам, че си тръгнахме от Земите на
феите без теб, не можех да мисля за нищо друго. Никога, никога не биваше да те оставям…
Сякаш от много далече, Ема си спомни Двора на тъмните феи. Пламъците, отрязали
пътя им към Кристина и останалите, как й беше кимнала в знак да спаси себе си, другите.
— Тина! — възкликна тя, потупвайки приятелката си по гърба. Гласът й беше дрезгав,
гърлото й дращеше. — Всичко е наред, аз ти казах да вървиш.
Кристина се отдръпна лекичко назад, носът и очите й бяха порозовели.
— Но къде отидохте? И защо непрекъснато ме наричаше Розата на Мексико?
Тя сбърчи озадачено чело и Ема издаде нещо средно между смях и ахване.
— Имам да ти казвам толкова много. Но първо трябва да знам… — Тя улови ръката на
Кристина. — Всички ли са живи? Джулиън, останалите…
— Разбира се! — Кристина изглеждаше ужасена. — Всички са живи. Всички.
Ема стисна ръката на Кристина и я пусна.
— Какво причини морът на Магнус? Закъсняхме ли?
— Странно, че попита за това. Алек и Магнус пристигнаха вчера. — Кристина се
поколеба. — Магнус изобщо не е добре. Много е болен. Поддържаме връзка със
Спираловидния лабиринт…
— Но те все още смятат, че са лей-линиите.
Ема понечи да стане, но й се зави свят и бе принудена да се облегне на възглавниците,
дишайки тежко.
— Не, не. Аз осъзнах, че е морът в Земите на феите. Ема, не се опитвай да станеш…
— Ами Даяна? — попита Ема. — Тя беше в Идрис…
— Вече не е там. — Кристина придоби мрачен вид. — Това е друга дълга история. Но тя
е добре.
— Ема!
Вратата се отвори рязко и Хелън нахълта вътре с разрошена руса коса и разтревожени
очи. Хвърли се да я прегърне и Ема почувства как отново й се завива свят, спомни си Туле и
как Хелън бе разделена завинаги от семейството си. Никога нямаше да прости на Клейва,
задето я бяха заточили на остров Врангел, но поне сега бе с тях. Поне това бе свят, в който бе
възможно да се изгубиш, а после да се върнеш.
 Хелън не я пусна, докато Ема не размаха ръце, за да покаже, че не й стига въздух.
Кристина се засуети около нея, когато тя отново се опита да стане и успя да седне, подпряна
на възглавниците, тъкмо когато стаята се препълни с появата на Ейлийн, Дру, Тави, Джейс и
Клеъри.
— Ема! — възкликна Тави и без да се съобразява с правилата на болничните стаи, се
метна върху леглото.
Ема го прегърна нежно и разроши косата му, докато останалите се събираха около
леглото й. Чу Джейс да пита Кристина дали вече говори и дали изглежда с всичкия си.
— Избръснал си се. — Тя го посочи. — Значително подобрение.
Последваха оживени прегръдки и възклицания. Клеъри беше последна, усмихвайки й се
така, както й се беше усмихнала някога пред Залата на Съвета, когато се бяха срещнали за
първи път и Клеъри бе успяла да разсее страховете на едно ужасено дете.
— Знаех си, че ще се справиш.
Гласът на Клеъри беше толкова нисък, че само Ема можеше да я чуе.
Разнесе се почукване и вратата се отвори едва-едва в претъпканата стая. Ема усети как
нещо я парва по лявата ръка, като връхчето на кибритена клечка, и с пристъп на радост
осъзна какво е в мига, в който Джулиън пристъпи в стаята, облягайки се на рамото на Марк.
Парабатайската й руна. Струваше й се, че от цяла вечност не бе усещала искрици живот
в нея. Очите й срещнаха тези на Джулиън и за миг всичко друго изчезна. Остана единствено
Джулиън, това, че беше добре, и макар че на лявата ръка и под тениската му имаше
превръзки, това нямаше значение, той беше жив.
— Събуди се едва преди час — обясни Марк, докато останалите се усмихваха, грейнали,
на Джулиън. — Пита за теб, Ема.
Ейлийн плесна с ръце.
— Е, добре, сега, когато приключихме с прегръдките и всичко останало, къде бяхте, вие
двамата? — Тя посочи Ема и Джулиън с обвинително махване на ръка. — Знаете ли как си
изкарахме акъла, когато Марк, Кристина и останалите изведнъж се появиха, а вие не бяхте с
тях, а после вие също се появихте изведнъж от нищото, пребити и облечени в странни дрехи?
Тя махна към нощното шкафче на Ема, където дрехите й от Туле бяха грижливо сгънати.
— Аз… — започна Ема, но млъкна, когато Ейлийн излезе от стаята. — Ядосана ли е?
— Притеснена — отвърна Хелън дипломатично. — Всички се притеснявахме. Ема,
ключицата ти беше счупена, а Джулиън имаше няколко строшени ребра. Вече би трябвало да
сте по-добре, минаха три дни.
Изтощението и тревогата на тези три дни се четяха в тъмните кръгове под очите й.
— Освен това говорехте несвързано — добави Джейс. — В началото Джулиън беше в
пълно безсъзнание, но ти непрекъснато крещеше за демони и черни небеса, и мъртво слънце.
Сякаш идваше от Едом — казваше Джейс, а очите му бяха присвити.
Не беше много далече от истината, помисли си Ема. Джейс можеше да се държи
глуповато, когато поискаше, ала беше умен.
Ейлийн влезе тежко в стаята. Имаше забележително тежка походка за някой толкова
деликатен.
— И също така какво е това? — попита, вдигнала Меча на смъртните.
Тави издаде щастлив звук.
— Аз знам! Това е Мечът на смъртните!
— Не, Мечът на смъртните бе строшен — каза Дру. — Това трябва да е нещо друго. — Тя
се намръщи. — Какво е, Джулс?
— Мечът на смъртните — отвърна Джулиън. — Трябва обаче да запазим присъствието
му тук в пълна тайна.
В стаята отново настана оживление. Някой потропа на вратата, оказа се, че Кит и Тай
бяха в коридора. Бяха на долния етаж с Кийрън, Алек и Магнус и току-що бяха научили, че
Ема е будна. Кристина взе да хока всички на испански, задето вдигат шум, Джейс искаше да
подържи Меча на смъртните, Джулиън обясни на Марк, че вече може да се държи и сам на
краката си, Ейлийн подаде глава в коридора, за да каже нещо на Тай и Кит, а Ема погледна
към Джулиън, който гледаше право в нея.
— Окей, спрете. — Тя разпери ръце. — Дайте ми минутка, за да поговоря насаме с
Джулиън. След това ще ви разкажем всичко. — Тя се намръщи. — Но не в спалнята ми.
Претъпкано е и ми създава проблеми с личното пространство.
— Библиотеката — заяви Клеъри. — Аз ще подготвя всичко и ще ви донеса нещо за
хапване. Сигурно умирате от глад, макар че ви нарисувахме по една от тези. — Тя потупа
руната за ситост върху ръката на Ема. — Хайде, всички навън…
— Прегърни Тай от мен — каза Ема, докато Тави скачаше от леглото.
Той май се съмняваше малко, че прегръдките може да бъдат прехвърляни по този начин,
но излезе заедно с останалите.
И ето че стаята утихна и се опразни, останаха само Ема и Джулиън. Тя слезе от леглото
и този път успя да се изправи, без да й се завие свят. Отново почувства лекото подръпване в
руната и си помисли: Това е, защото Джулиън е тук, черпя сили от него.
— Можеш ли да я почувстваш? — попита, докосвайки лявата си ръка. — Парабатайската
руна?
— Не чувствам почти нищо — отвърна Джулиън и сърцето на Ема се сви.
В действителност го знаеше от мига, в който беше прекрачил прага, но не беше осъзнала
колко голяма надежда беше хранила, че незнайно как магията беше развалена.
— Обърни се — каза глухо. — Трябва да се облека.
Джулиън повдигна вежди.
— Нали знаеш, че съм виждал всичко и преди.
— Което не ти дава правото да гледаш, когато си поискаш — каза Ема. — Обърни. Се.
Джулиън се обърна и тя затършува из гардероба си за най-нетулевските дрехи, които
имаше. В крайна сметка изрови рокля на цветя и ретро сандали. Преоблече се, гледайки
Джулиън, който се взираше в стената.
— Само за да сме наясно, да разбирам, че магията се е върнала? — попита, когато се
облече.
Взе тихичко елечето, което беше носила в Туле, извади писмото на Ливи и го пъхна в
джоба на роклята си.
— Да — отвърна Джулиън и думата я прободе като игла в сърцето. — Имах сънища,
сънища с чувства, но докато се събудя… те избледняха. Знам какво чувствах, дори как
чувствах, но не мога да го почувствам. Все едно знам, че съм имал рана, но не мога да си
спомня болката.
Ема обу сандалите и прибра косата си на тила. Подозираше, че вероятно е страшно бледа
и изглежда ужасно, но нима имаше някакво значение? Джулиън бе единственият, когото
искаше да впечатли, а него не го беше грижа.
— Обърни се — каза и той се обърна. Изглеждаше по-мрачен, отколкото бе очаквала,
сякаш това, че магията не беше развалена, бе горчив удар и за него. — Е, какво ще направиш?
— Ела тук — повика я и Ема се приближи мъничко неохотно, а той се залови да развие
превръзките около ръката си.
Трудно й бе да не си спомня за начина, по който й беше говорил в Туле, начина, по който
беше сложил и последното късче от себе си, надеждата и копнежа, и желанието, и страха в
ръцете й.
Без теб не съм себе си. Разтвориш ли веднъж боя във вода, не можеш да я извадиш
обратно. С теб е същото. Не мога да те извадя от себе си. То означава да изтръгна
сърцето си, а не се харесвам без сърце. Вече го знам.
Превръзките паднаха и той протегна ръката си към нея. Ема си пое рязко дъх.
— Кой направи това?
— Аз. Преди да си тръгнем от Туле.
Върху кожата от вътрешната страна на ръката си беше врязал думи: думи, които вече бяха
зараснали, превръщайки се в червено-черни белези.
ТИ СИ В КЛЕТКАТА.
— Знаеш ли какво означава това? — попита я. — Защо го направих?
Ема имаше чувството, че сърцето й се пръска на безброй парченца.
— Да. Ами ти?
На вратата се почука, Джулиън отскочи назад и трескаво се залови да превърже отново
ръката си.
— Какво има? — попита Ема. — Почти сме готови.
— Просто исках да ви кажа да слезете — рече Марк. — Всички изгаряме от нетърпение
да чуем разказа ви, а аз направих прословутите си сандвичи от понички.
— Не съм сигурна, че „Тави ги харесва“ е онова, което повечето хора имат предвид,
когато казват „прословути“ — отбеляза Ема.
Джулиън, нейният Джулиън, би се разсмял. Този Джулиън каза просто: „Най-добре да
вървим“, и като я заобиколи, се отправи към вратата.

***

В началото Кристина си помисли, че косата на Кийрън беше побеляла от шок или

раздразнение. Отне й няколко минути, докато осъзнае, че беше пудра захар.
Бяха в кухнята и помагаха на Марк, докато той пълнеше чинии с ябълки и сирене, и
„сандвичи от понички“… потресаващо ужасно творение, което представляваше понички,
разрязани наполовина и напълнени с фъстъчено масло, мед и конфитюр.
На Кийрън обаче медът му харесваше. Той облиза пръстите си и се зае да обели една
ябълка с малък остър нож.
— Guàcala!27 — Кристина се разсмя. — Гадост! Измий си ръцете, след като ги оближеш.
— В Лова никога не си миехме ръцете — заяви Кийрън, смучейки мед от пръста си по
начин, от който в стомаха на Кристина запърхаха пеперуди.
— Така е. Не го правехме — потвърди Марк, докато разрязваше поредната поничка
надве, вдигайки ново облаче пудра захар във въздуха.
— Това е, защото сте живеели като диваци — каза Кристина. — Върви да си измиеш
ръцете!
 Тя насочи Кийрън към мивката, чиито кранчета все още го объркваха, след което отиде
да изтупа пудрата захар от гърба на ризата на Марк. Той се обърна, за да й се усмихне, и
стомахът й отново подскочи. Чувствайки се много странно, тя остави Марк и отново се
залови да реже сирене на малки кубчета, докато Кийрън и Марк се дрънкаха сърдечно дали е
гадно да ядеш захар направо от кутията.
В това да бъде заедно с двамата имаше нещо сладко и спокойно домашно по начин,
който не бе изпитвала, откакто беше напуснала дома си. Което беше странно, защото нямаше
нищо обикновено нито у Марк, нито у Кийрън, нито пък нищо нормално в това, което
изпитваше към тях.
Всъщност, откакто се бяха завърнали от Земите на елфите, почти не ги беше виждала.
Прекарвала бе времето си в стаята на Ема, тревожейки се, че приятелката й ще се събуди, а тя
няма да бъде там. Спала бе на дюшек до леглото й… не че беше спала кой знае колко. Ема се
мяташе неспокойно в леглото и денем, и нощем, викайки отново и отново: Ливи, Дру и Тай,
и Марк, родителите си и най-вече Джулиън.
Това бе още една причина Кристина да искаше да бъде в стаята с нея, причина, която не
беше признала на никого. В обърканото си състояние Ема казваше на Джулиън, че го обича,
молеше го да я прегърне. Всичко това можеше да бъде изтълкувано като израз на обич между
парабатаи… но от друга страна, можеше и да не бъде. Като пазителка на тайната на Ема и
Джулиън, Кристина имаше чувството, че им дължи да защити неволните признания на Ема.
Знаеше, че Марк изпитва същото, той беше стоял с Джулиън, макар да докладваше, че
Джулиън викал много по-малко. Това бе едно от малкото неща, които й беше казал, откакто
се бяха върнали от царството на феите. Тя нарочно избягваше и него, и Кийрън. Диего и
Хайме бяха в затвора, консулът беше под домашен арест, семейство Диърборн все още бяха на
власт, а Ема и Джулиън бяха в безсъзнание — беше прекалено стресирана, та точно сега да се
занимава с бъркотията, която представляваше любовният й живот.
До този момент не беше осъзнала колко много й бяха липсвали.
— Здрасти! — Тави нахълта в кухнята. През последните няколко дни, докато Джулиън
беше болен, беше потиснат, но се беше съвзел със завидната приспособимост на малките
деца. — Аз трябва да отнеса сандвичите — добави с излъчването на някой, комуто бяха
възложили изключително важна задача.
Марк му връчи чиния с понички и друга на Кийрън, който подкара Тави навън с вида на
човек, започващ да свиква с това да е заобиколен от голямо семейство.
— Ще ми се да имах фотоапарат — подхвърли Ема, след като двамата излязоха. —
Снимка на надменен елфически принц, понесъл чиния отвратителни сандвичи от понички,
би била страхотен спомен.
— Сандвичите ми не са отвратителни. — Марк се облегна на плота с непринудено
изящество. В сините си дънки и тениска имаше напълно човешки вид… ако не се брояха
заострените му уши. — Наистина държиш на него, нали?
— На Кийрън? — Кристина почувства как пулсът й се ускорява, от нерви и от близостта
на Марк. В продължение на дни бяха говорили единствено за повърхностни неща.
Интимността на това да обсъждат чувствата си караше сърцето й да препуска. — Да. Аз…
искам да кажа, ти го знаеш, нали? — почувства, че се изчервява. — Видя ни да се целуваме.
— Да — отвърна Марк. — Но не знаех какво означава за теб, както и за Кийрън. —
Лицето му придоби замислен вид. — Лесно е да отидеш далече в земите на феите. Исках да
те уверя, че не се разсърдих, нито ревнувах. Наистина, Кристина.
 — Добре — каза тя неловко. — Благодаря ти.
Ала какво означаваше това, че не й се сърдеше, нито ревнуваше? Ако онова, което се
беше случило с нея и Кийрън в земите на феите, се беше случило между ловци на сенки, тя
би го сметнала за проява на интерес. И би се тревожила, че Марк ще бъде разстроен. Ала не
беше това, нали? Възможно бе за Кийрън да не бе означавало повече от ръкостискане.
Кристина прокара длан по гладката повърхност на кухненския плот. Неволно си спомни
един разговор между нея и Марк тук, в Института. Струваше й се толкова отдавна. Завърна се
в главата й като ярък сън.
— Наистина го мислех, когато казах, че си красива. Желая те; а Кийрън няма да има
нищо против…
— Желаеш ме?
— Да — отвърна Марк простичко и Кристина извърна очи, почувствала изведнъж
колко близо бе тялото му до нейното. Очертанията на раменете му под сакото. Беше
прекрасен така, както можеха да бъдат само елфите, по един неземен начин, така приличен
на живо сребро, сякаш лунни лъчи върху водата. Не изглеждаше съвсем досегаем, ала
Кристина го бе виждала да целува Кийрън и знаеше, че не е така. — Не искаш ли да бъдеш
желана?
Някога, в едно отминало време, Кристина би се изчервила.
— Не точно такива комплименти харесват смъртните жени.
— Защо не? — попита Марк.
— Защото звучи, сякаш съм предмет, който искаш да използваш. А когато казваш, че
Кийрън няма да има нищо против, звучи, сякаш няма да има нищо против, понеже аз съм
без значение.
— Това е толкова типично за хората. Да ревнуват тялото, но не и сърцето.
— Виждаш ли, аз не искам тяло без сърце — каза Кристина.
Тяло без сърце.
Би могла да има и Марк, и Кийрън по начина, за който Марк бе говорил тогава… би
могла да ги целува и да бъде с тях, и да се сбогува, когато си тръгнеха от нея, защото те щяха
да го направят.
— Кристина — повика я Марк. — Добре ли си? Изглеждаш… тъжна. Надявах се да ти
вдъхна успокоение.
Той докосна леко лицето й, проследявайки с пръсти очертанията на скулата й.
Не искам да говоря за това, помисли си Кристина. В продължение на три дни не бяха
говорили за нищо важно, освен за Ема и Джулиън. Тези три дни и покоят между тях й се
струваха деликатни, сякаш твърде много обсъждане на суровата действителност би могло да
разбие всичко.
— Сега нямаме време да говорим за това — каза тя. — Може би по-късно…
— Тогава нека кажа само едно. — Гласът на Марк беше тих. — Твърде дълго бях
разкъсван между два свята. Мислех, че съм ловец на сенки, повтарях си, че съм само това.
Осъзнах обаче, че връзката ми със земите на феите е по-силна, отколкото предполагах. Не
мога да оставя половината от кръвта, половината от сърцето си в който и да било от
световете. Мечтая си да имам и двата, но знам, че е невъзможно.
Кристина се извърна, за да не вижда изражението му. Щеше да избере земите на феите,
знаеше го. Щеше да избере Кийрън. Те имаха история, голяма любов в миналото. И двамата
бяха елфи и макар тя да бе изучавала царството на феите и да копнееше за него с цялото си
сърце, не беше същото. Те щяха да бъдат заедно, защото си принадлежаха, защото имаха нещо
красиво заедно, и я очакваше болка, когато изгубеше и двамата.
Ала такава беше съдбата на смъртните, обикнали някого от царството на феите. Те
винаги плащаха висока цена.

***

Оказа се, откри Ема, невъзможно да мразиш сандвич от поничка. Дори ако след време
артериите й щяха да платят за това. Тя изяде три.
Марк ги беше подредил грижливо върху плата, поставени върху една от големите маси в
библиотеката… нещо в желанието да достави удоволствие, криещо се в жеста му, докосна
сърцето й. Всички се бяха скупчили около дългата маса, включително и Кийрън, който
седеше тихо, с безизразно лице до Марк. Носеше простичка черна риза и ленен панталон.
Изглеждаше съвсем различен от последния път, когато го беше видяла в Двора на тъмните
феи, изцапан с кръв и пръст, с разкривено от ярост лице.
Магнус също изглеждаше различно. И промяната не беше за добро. Беше слязъл в
библиотеката, облягайки се тежко на Алек, лицето му беше посивяло и изопнато от болка.
Сега лежеше върху един диван до масата, наметнал одеяло на раменете си. Въпреки одеялото
и топлото време, често го разтърсваха тръпки. Всеки път когато го направеше, Алек се
привеждаше над него и отмяташе косата му назад или придърпваше одеялото нагоре.
И всеки път когато Алек го направеше, Джейс, седнал от другата страна на масата до
Клеър, се напрягаше, стиснал безполезно ръце в юмруци. Защото това означаваше да си
парабатай, знаеше Ема. Да чувстваш болката на някой друг така, сякаш е твоя.
Магнус лежеше със затворени очи, докато Ема разказваше историята на Туле. От време
на време Джулиън добавяше по някоя подробност или замазваше нещо, когато решеше, че е
необходимо. Не я притискаше обаче при най-трудните части, когато трябваше да разкаже за
смъртта на Алек и Магнус или за Изабел Лайтууд и Меча на смъртните. За смъртта на
Клеъри от ръката на Лилит.
И за Джейс. Очите на Джейс се разшириха невярващо, когато Ема заговори за онзи
Джейс, който живееше в Туле, покорен от Себастиан толкова отдавна, че никога нямаше да
бъде свободен. Ема видя как Клеъри стисна ръката му, очите й бяха плувнали в сълзи така,
както не го бяха направили, докато слушаше за собствената си смърт.
Ала най-ужасно, разбира се, бе да разкаже за Ливи. Защото, макар другите истории да
бяха истории за ужаси, знанието за Ливи в Туле им напомняше, че в техния свят също се
беше разиграла история на ужасите, която не бяха състояние да променят или върнат назад.
Дру, която беше настояла да присъства заедно с всички останали, не проговори, докато
те описваха Ливи, ала по бузите й се стичаха безмълвни сълзи. Марк пребледня като платно.
А Тай, който изглеждаше по-слаб, отколкото Ема си го спомняше, оръфан като изгризан
нокът, не издаде нито звук. Кит, който седеше до него, сложи предпазливо ръка върху тази на
Тай. Тай не реагира, но и не я отдръпна.
Ема продължи, защото нямаше друг избор, освен да го направи. Докато свърши, болка
раздираше гърлото й. С посивяло лице, Кристина побутна чаша вода към нея и тя я взе с
благодарност.
Възцари се тишина. Единственият звук бе слабият металически звън, идващ откъм
слушалките на Тави, който си играеше с влакче в ъгъла… всъщност слушалките бяха на Тай,
но той ги беше сложил внимателно на ушите на Тави, преди Ема да заговори.
— Горкият Аш — каза Клеъри. Беше ужасно пребледняла. — Той беше… мой
племенник. Искам да кажа, брат ми беше чудовище, но…
— Аш ме спаси — каза Ема. — Спаси живота ми. И каза, че е, защото му е харесало
нещо, което казах за теб. Ала остана в Туле, защото така искаше. Предложихме му да се върне
с нас. Той не пожела.
Клеъри се усмихна обтегнато, в очите й блещукаха сълзи.
— Благодаря ви.
— Окей, нека да говорим за важното. — Магнус се обърна към Алек с яростно
изражение. — Самоубил си се? Защо би направил нещо такова?
Алек изглеждаше стреснат.
— Не бях аз — изтъкна. — Това е алтернативна вселена, Магнус!
Магнус го сграбчи за предницата на ризата.
— Ако умра, ти е забранено да направиш нещо такова! Кой ще се грижи за децата ни?
Как можа да им го причиниш?
— В онзи свят не сме имали деца! — напомни му Алек.
— Къде всъщност са Рафи и Макс? — прошепна Ема на Кристина.
— Саймън и Изабел се грижат за тях в Ню Йорк. Алек всеки ден проверява дали Макс не
се е разболял, но засега изглежда добре — отвърна Кристина също шепнешком.
— Забранено ти е да се нараняваш при каквито и да било обстоятелства. — Гласът на
Магнус беше дрезгав. — Разбираш ли това, Александър?
— Никога не бих го сторил — меко каза Алек и го погали по бузата. Магнус притисна
ръката му до лицето си. — Никога.
Всички извърнаха очи, оставяйки Магнус и Алек да споделят този миг насаме.
— Сега разбирам защо ме издра, когато се опитах да те вдигна — подхвърли Джейс на
Ема. Златните му очи бяха потъмнели от съжаление, което тя никога не би могла да разбере
напълно. — Когато излязохте от Портала. Лежеше на земята и аз… течеше ти кръв и си
помислих, че трябва да те отнеса и лечебницата, но ти ме изподра с писъци, сякаш бях
чудовище.
— Не си спомням — призна си Ема. — Джейс, знам, че си съвършено различен човек от
него, дори ако изглеждаш като него. Не бива да ти е гадно или да се чувстваш отговорен за
стореното от някой, който не си ти. — Тя се обърна и изгледа останалите около масата. —
Нашите версии в Туле, това не сме наистина ние. Ако мислим за тях като за свои копия, това
ще ни подлуди.
— Онази Ливи — рече Тай. — Тя не е моята. Не е моята Ливи.
Кит го стрелна с бърз, сепнат поглед. Останалите Блекторновци изглеждаха объркани,
ала макар че Джулиън вдигна ръка и отново я свали, сякаш бе възнамерявал да възрази,
никой не каза нищо.
Навярно беше по-добре Тай да знае и разбере, че онази Ливи в Туле не е същата Ливи,
която беше изгубил. Въпреки това Ема си помисли за писмото й и усети как то тежи в джоба
й, сякаш бе направено от желязо, а не от хартия и мастило.
— Ужасно е да знаеш, че е възможно да съществува такъв мрак толкова близо до нашия
свят — каза Марк с нисък глас. — Че сме били на косъм от подобно бъдеще.
— Не беше просто шанс, Марк — обади се Хелън. — Беше, защото имахме Клеъри,
защото имахме Джейс, защото имахме добри хора, работещи заедно, за да оправят всичко.
— Имаме добри хора и сега — рече Магнус. — Виждал съм добри хора да падат и да се
провалят в миналото.
— Магнус, с Алек дойдохте тук, защото мислехте, че може да откриете как да се
излекуваш — започна Хелън.
— Защото Катарина ни каза да го направим — поправи я Магнус. — Вярвай ми, при
нормални обстоятелства не прескачам просто така до Калифорния заради здравето си.
— В никоя част от това няма нищо нормално — каза Ема.
— Моля ви — рече Хелън. — Знам, че това беше ужасна история и всички сме
разстроени, но трябва да се съсредоточим.
— Я чакай — подхвърли Магнус. — Означава ли това, че Макс се превръща в мъничък
демон? Знаете ли в списъка с чакащи на колко предучилищни е? Сега никога няма да го
приемат в Малкото червено училище.
Ейлийн хвърли една лампа. Никой не го очакваше и резултатът беше впечатляващ:
лампата се пръсна в една от капандурите и навсякъде се разлетяха керамични парченца.
Тя се изправи и изтупа ръцете си.
— Всички вие, МЛЪКНЕТЕ И ЧУЙТЕ ЖЕНА МИ — нареди тя. — Магнус, знам, че се
шегуваш, когато си уплашен. Не съм забравила Рим. — Тя му отправи учудващо мила
усмивка. — Само че трябва да се съсредоточим. — Обърна се към Хелън. — Давай, милинка.
Справяш се страхотно.
След което отново си седна и сключи ръце на гърдите си.
— Определено има темперамент — прошепна Ема на Кристина. — Харесва ми.
— Напомни ми да ти разкажа за фритатата — прошепна Кристина в отговор.
— Важното тук — започна Хелън — е морът. Не бяхме осъзнали колко е важен. Че
заразените земи ще се превърнат в портали за демони. Че нашите магьосници… — тя
погледна към Магнус — ще се превърнат в демони. Трябва да затворим тези портали и да
изличим заразата, и не можем да очакваме никаква помощ от Идрис.
— Защо? — попита Джулиън. — Какво става? Ами Джия?
— Тя е под домашен арест в Идрис — тихо каза Ейлийн. — Хорас твърди, че я е хванал
да се среща с елфи в Брослинд. Двете с Даяна били арестувани заедно, но Даяна избягала.
— Научихме го от Даяна — каза Клеъри. — След като избяга от Идрис, Гуин я доведе
тук и тя ни разказа какво й се е случило в Аликанте.
— Защо не е в Института? — попита Ема. — Защо си е тръгнала?
— Виж това.
Марк побутна лист хартия през масата. Джулиън и Ема се наведоха, за да го прочетат
заедно.
Беше съобщение от Клейва, в което се казваше, че Даяна Рейбърн е изчезнала и се
предполага, че е под влиянието на елфите. На всички институти се нареждаше да бъдат
нащрек, за нейно добро, и незабавно да докладват на инквизитора, ако я забележат.
— Пълни глупости — каза Ейлийн. — Според баща ми се страхуват от влиянието на
Даяна и не искат просто да я обявят за предателка. Лъжат дори за случилото се с
инквизитора. Твърдят, че е изгубил ръката си в битка с долноземци, докато прочиствали
Идрис от тях.
— Ръката му? — повтори Ема объркано.
— Даяна отсякла ръката на инквизитора — обясни Джейс.
 Ема събори чашата с вода.
— Направила е какво?
— Той я заплашвал — мрачно каза Клеъри. — Ако Гуин не е бил наблизо, за да я
измъкне от Аликанте, не знам какво би могло да се случи.
— Страшна работа е Даяна — каза Джейс.
— Е, браво на нея — заяви Ема. — Това определено заслужава някой по-големичък
гоблен.
— Обзалагам се на петдесет долара, че инквизиторът ще изобрети високотехнологична
изкуствена ръка, която стреля с лазерни лъчи — подхвърли Кит. Всички го погледнаха. —
Във филмите винаги става така — обясни той.
— Ние сме ловци на сенки — каза Джулиън. — Не сме високотехнологични.
Облегна се в стола си. Ема виждаше превръзките под ръкава му, когато се раздвижеше.
ТИ СИ В КЛЕТКАТА.
Побиха я тръпки.
— Искахме Даяна да остане тук с нас, но според нея така щели да ни вземат на прицел.
Отиде да се скрие с Гуин, макар че възнамеряваше да намине след няколко дни.
Ема тайничко се надяваше, че Даяна и Гуин си изкарват страшно романтично в короната
на някое дърво или нещо такова. Даяна го заслужаваше.
— Всичко е ужасно. Долноземският регистър е почти готов… разбира се, с някои
изключения — каза Алек и кимна към Хелън и Ейлийн.
— Немалко долноземци успяха да се изплъзнат на Регистъра, включително и moi28 —
отбеляза Магнус. — Алек заплаши да ме убие, ако дори си помисля да сложа името си в
някакъв зловещ списък на Кохортата с неблагонадеждни елементи.
— Не съм го заплашвал наистина — уточни Алек, в случай че някой се съмняваше.
— Е, всички долноземци бяха прокудени от Идрис, включително и онези, които
преподаваха в Академията за ловци на сенки — каза Марк.
— Сред долноземците се носят най-различни слухове за изненадващи нефилимски
нападения — каза Магнус.
— Железните сестри прекратиха всякакво общуване с Кохортата — рече Ейлийн. —
Мълчаливите братя все още не са казали нищо, но Железните сестри излязоха с изявление, че
не признават властта на Хорас. Той е бесен и не ги оставя на мира, не на последно място,
понеже отломките на Меча на смъртните са у тях.
— Има и още — добави Кристина. — Диего, Дивя и Раян са били арестувани заедно с
още мнозина други. — Гласът й беше обтегнат.
— Хвърлят зад решетките всеки, който не е съгласен с тях — каза Ейлийн.
Дру се обади със слабичко гласче:
— Хайме отиде, за да се опита да спаси брат си, но също се озова в затвора. Научихме от
Патрик Пенхалоу.
Ема погледна към Кристина, която хапеше нещастно долната си устна.
— След като не можем да очакваме помощ от Клейва и е възможно да срещнем дори
активна съпротива, какво ще правим? — попита Джулиън.
— Онова, което Теса ви е казала да направите в Туле — рече Магнус. — Имам доверие
на Теса. Винаги съм й имал доверие. Така както вие сте имали доверие на Ливи, когато сте я
открили в онзи свят. Те може и да не са наши пълни копия, тези наши други Аз, но не са и
толкова различни.
 — Значи, да полеем земите, поразени от мора, с вода от езерото Лин и да запазим
известна част от нея, за да излекуваме магьосниците — каза Хелън. — Въпросът сега е как
да се доберем до езерото Лин покрай стражите от Кохортата, разположени из цял Идрис. И
как да се измъкнем след това…
— Аз ще го направя. — Магнус седна и одеялото падна от раменете му. — Аз ще…
— Не! — отсече Алек рязко. — Няма да се изложиш на такава опасност, Магнус, не и в
това състояние.
Магнус отвори уста, за да възрази, но Клеъри се наведе през масата с умолителен
поглед.
— Моля те, Магнус. Толкова пъти си ни помагал. Нека този път ние да ти помогнем.
— Как? — попита Магнус дрезгаво.
Джейс се изправи на крака.
— Ние ще отидем в Идрис.
Клеъри също се изправи. Стигаше само до бицепса на Джейс, ала решимостта й беше
очевидна.
— Мога да отварям портали. Не можем да отидем в Аликанте, но и не е нужно.
Достатъчно е да ни отведа в Идрис. Ще отидем до езерото Лин, след това в Брослинд и ще се
върнем възможно най-бързо. Ще го направим толкова пъти, колкото е необходимо, за да
донесем достатъчно вода.
— Из цял Идрис патрулират стражи — предупреди ги Хелън. — Ще трябва да бъдете
въоръжени и готови.
— В такъв случай ще започнем да се въоръжаваме сега. — Джейс намигна на Магнус. —
Приготви се да ти помогнем, магьоснико, независимо дали ти харесва, или не.
— Не ми харесва — измърмори Магнус, отпускайки се в одеялото, но се усмихваше.
А начинът, по който Алек погледна Джейс и Клеъри, бе по-красноречив от всякакви
думи.
— Почакайте. — Ейлийн, която ровеше в купчина листове на бюрото си, вдигна ръка. —
Разполагам с графика на патрулите. Обикалят различни участъци в Идрис, за да се уверят, че
са „прочистени“ от долноземци. — Изрече думите с отвращение. — Днес и тази вечер ще са
при езерото Лин. — Тя вдигна очи. — Не може да отидете сега.
— Можем да се справим с неколцина стражи — каза Джейс.
— Не — заяви Магнус. — Прекалено е опасно. Бихте могли да се справите с десет или
двайсет стражи, но тук ще става въпрос за петдесетина или стотина…
— Стотина. — Хелън надникна над рамото на Ейлийн. — Най-малко.
— Няма да позволя да поемете този риск — каза Магнус. — Ще си изхабя силите,
използвайки магията си, за да ви върна обратно.
— Магнус.
Клеъри звучеше ужасено.
— Какво казва графикът? — попита Джулиън. — Кога биха могли да отидат?
— Утре призори — отвърна Ейлийн. — Дотогава би трябвало да са се разпръснали. —
Тя остави листовете на масата. — Знам, че не е идеално, но нямаме друг избор. Днес ще
подготвим всичко, за да сме сигурни, че нищо няма да се обърка.
Последва оживено обсъждане, в което всеки предлагаше да помогне, нагърбвайки се с
една или друга отговорност. Ема и Кристина щяха да говорят с Катарина за възможния лек,
Марк и Джулиън щяха да проучат картите на Брослинд, за да открият къде има поразени
участъци, Клеъри и Джейс щяха да отидат да си вземат оръжия и бойно облекло, а Хелън и
Ейлийн щяха да се опитат да открият точно кога патрулиращият отряд щеше да се премести
от езерото Лин в Брослиндската гора. Междувременно Тай и Кит щяха да започнат да
съставят списък с имената на местни магьосници, които биха могли да имат нужда от водата,
след като се сдобиеха с нея.
Докато всички си събираха нещата, Тай отиде в ъгъла, където Тави си играеше, и му
подаде малко влакче, очевидно в замяна на слушалките си. Ема се приближи тихичко.
— Тай — каза, коленичейки до него. Тави беше прекалено зает да преобръща влакчетата
си надолу с главата. — Трябва да ти дам нещо.
— Какво нещо?
Звучеше озадачен. Ема се поколеба, а после извади плика от джоба си.
— Писмо. От Ливи от другото измерение… от Туле. Казахме й за теб и тя реши да ти
напише нещо, което да прочетеш. Не съм го отваряла — добави. — То е само за теб.
Тай се изправи. Беше изящен като птица с кухи кости и изглеждаше също толкова лек и
крехък.
— Тя не е моята Ливи.
— Знам — увери го Ема. Не беше в състояние да откъсне очи от ръцете му. Кокалчетата
им бяха разранени и червени. Нейният Джулиън отдавна да беше забелязал и да бе
преобърнал земята, за да открие какво бе станало. — Не е нужно да го четеш. Ала то е твое и
смятам, че трябва да е у теб. — Тя замълча за миг. — Все пак идва толкова отдалече.
По лицето на Тай пробяга нещо, което Ема не можа да разчете съвсем. Взе обаче плика,
сгъна го и го пъхна в джоба си.
— Благодаря — каза и отиде в секцията ДОЛНОЗЕМЦИ: МАГЬОСНИЦИ, където Кит се
бореше с няколко тежки книги.
„Недей“, долетя до ушите й гласът на Кристина и тя се огледа учудено наоколо. Никъде
не я видя, но това определено беше нейният глас.
Отново се огледа около себе си, Тави бе погълнат от влакчето си, а всички останали се
щураха напред-назад.
— Кийрън. Знам, че се тревожиш за Адаон, но през цялата среща не пророни нито дума.
Леле, помисли си Ема, осъзнала, че гласът на Кристина идва от другата страна на една
етажерка и че двамата с Кийрън изобщо не подозират за присъствието й. Опиташе ли да си
тръгне обаче, веднага щяха да я усетят.
— Това е нефилимска политика. — В гласа на Кийрън имаше нещо различно, помисли
си Ема. — Това е нещо, което не разбирам. Не е моя битка.
— Напротив, е. — Ема рядко беше чувала приятелката си да говори с такава
настойчивост в гласа. — Ти се бориш за онова, което обичаш. Всички го правим. —
Кристина се поколеба. — Сърцето ти е скрито, ала знам, че обичаш Марк. Знам, че обичаш
царството на феите. Бори се за това, Кийрън.
— Кристина… — започна той, но Кристина вече се беше отдалечила забързано.
Показа се от другата страна на библиотеката и начаса видя Ема. Придоби първо
изненадано, а после виновно изражение и излезе от стаята.
Кийрън имаше намерение да я последва, но спря насред стаята и като се подпря на
масата, наведе глава.
Ема понечи да се измъкне покрай етажерката. Сякаш сериозно би могла да очаква да се
промъкне покрай някой елф, помисли си печално. Кийрън вдигна глава при първото
изтрополяване на обувките й върху полирания дървен под.
— Ема?
— Тъкмо си тръгвах. Не ми обръщай внимание.
— Но аз искам да ти обърна внимание — каза той, докато заобикаляше масата, изтъкан
сякаш от изящни ъгли, бледност и тъмнина. Не й беше трудно да види защо Кристина беше
привлечена от него. — Обстоятелствата се стекоха така, че имах възможност да разбера
колко много болка ти причиних, когато беше бичувана от Ярлат. Никога не съм искал да се
стигне до това и все пак аз бях причината то да се случи. Не мога да променя този факт, но
мога да ти предложа искреното си разкаяние и да се закълна пред себе си да изпълня всяка
задача, която би ми възложила.
Ема не беше очаквала това.
— Всяка задача? Като например да се научиш да танцуваш хула?
— Това мъчение ли е за хората ти? — попита Кийрън. — В такъв случай, да, бих се
подложил на него заради теб.
Ема с нежелание пропъди мисълта за Кийрън в поличка от трева.
— Би се на наша страна в Тъмния двор. Доведе Марк и Кристина в безопасност от там,
а те означават всичко за мен. Доказа, че си истински приятел, Кийрън. Имаш прошката ми и
не е нужно да правиш нищо повече, за да я заслужиш.
Кийрън буквално се изчерви и цветът стопли бледите му бузи.
— Един елф не би отвърнал така.
— Е, това е моят отговор — заяви жизнерадостно Ема.
Кийрън се отправи към вратата, но на прага спря и се обърна към нея.
— Знам колко много те обича Кристина и разбирам защо. Ако беше родена елф, щеше да
бъдеш велик рицар в Двора. Ти си един от най-храбрите хора, които познавам.
Ема благодари със заекване, но Кийрън вече беше изчезнал, като сянка, стопила се в
гората. Загледа се след него, осъзнала какво бе доловила в гласа му по-рано в начина, по
който беше изрекъл името на Кристина, сякаш бе мъчение, което обожаваше. Досега го бе
чувала да изрича по този начин единствено името на Марк.

***

— Има ли нещо, за което би искал да говориш с мен? — попита Магнус тъкмо когато
Джулиън се канеше да излезе от библиотеката.
Мислеше, че Магнус спи, беше се облегнал назад върху дивана със затворени очи. Под
тях имаше дълбоки сенки, от онези, които се дължаха на поредица безсънни нощи.
— Не.
Джулиън се напрегна целият. Помисли си за думите, врязани в кожата на ръката му.
Знаеше, че ако му ги покаже, Магнус начаса ще поиска да развали магията, а беше прекалено
немощен за това. Усилието можеше да го убие. Знаеше също така, че реакцията му при
мисълта, че Магнус умира, не бе каквато би трябвало да бъде. Беше приглушена, тъпа. Не
искаше Магнус да умре, ала знаеше, че би трябвало да изпитва нещо повече от това да не
иска, така както би трябвало да изпита нещо повече от притъпено облекчение, че отново е
заедно с братята и сестрите си.
И определено знаеше, че би трябвало да изпитва повече при вида на Ема. Беше, сякаш тя
бе обвита в бяло пространство от празнота и когато той пристъпеше в него, всичко се
изличаваше. Трудно му бе дори да говори. Беше по-лошо от преди, помисли си. Незнайно
как, сега емоциите му бяха още по-приглушени, отколкото преди Туле.
Усещаше отчаяние, ала то също беше убито и далечно. Изпълваше го с желание да стисне
острието на нож, просто за да почувства нещо.
— Предполагам, че не искаш — рече Магнус. — При положение че вероятно не
чувстваш почти нищо. — Котешките му очи проблеснаха. — Не биваше да правя онази магия.
Съжалявам, че го сторих.
— Недей. — Джулиън и сам не беше сигурен дали имаше предвид недей да го казваш,
или недей да съжаляваш. Емоциите бяха прекалено далечни, за да ги достигне. Знаеше
обаче, че иска да сложи край на този разговор, така че излезе в коридора, напрегнат и
останал без дъх.
— Джулс! — обърна се и видя Тай да се задава към него по коридора.
Онази далечна част в него му каза, че Тай изглежда… различно. Умът му се мъчеше да
намери точните думи — „наранен/ уязвен/крехък“, но не успяваше да ги улови.
— Може ли да говоря с теб?
Накриво — помисли си. — Изглежда нетипично за Тай. Престана да се опитва да
открие думи и го последва в една от празните спални надолу по коридора, където Тай
затвори вратата, обърна се и го прегърна без никакво предупреждение.
Беше ужасно.
Не защото беше ужасно да бъде прегърнат от Тай. Беше приятно, доколкото Джулиън
можеше да усети, че нещо е приятно. Умът му каза: Това е твоята плът и кръв, твоето
семейство, и ръцете му се вдигнаха автоматично, за да отвърнат на прегръдката. Брат му
беше крехък в ръцете му, сякаш бе направен от мидени черупки и пух на глухарчета и съшит с
фина копринена нишка.
— Радвам се, че се върна — каза Тай приглушено. Беше притиснал глава до рамото на
Джулиън и слушалките му се бяха изкривили на една страна. Вдигна автоматично ръка и ги
оправи. — Боях се, че никога вече няма да бъдем заедно.
— Ето обаче, че сме — отвърна Джулиън.
Тай се дръпна лекичко назад, стиснал предницата на якето му.
— Искам да знаеш, че съжалявам — каза по забързания начин на някой, който дълго се е
подготвял за тази реч. — На погребението на Ливи се качих на кладата и ти си наряза ръцете,
катерейки се след мен, и аз си помислих, че може би си си тръгнал, защото не си искал да се
разправяш повече с мен.
Нещо в главата на Джулиън крещеше. Крещеше, че той обича малкия си брат, навярно
повече, отколкото обичаше почти всичко друго на света. Крещеше, че Тай рядко се
разкриваше по този начин, рядко инициираше физически контакт с него. Един Джулиън,
който му се струваше безкрайно далече, се бореше отчаяно, искаше да реагира правилно, да
даде на Тай онова, от което той се нуждаеше, за да се съвземе от смъртта на Ливи и да не
бъде прекалено съсипан или изгубен.
Ала това бе като да думка по звуконепроницаемо стъкло. Онзи Джулиън, който беше
сега, не можеше да го чуе. Тишината на сърцето му беше почти толкова дълбока, колкото
тишината, която го обгръщаше в присъствието на Ема.
— Не е това — отвърна. — Искам да кажа, не беше това. Тръгнахме си заради
инквизитора. — Ръцете на далечния Джулиън започваха да се израняват от това да блъскат
по стъклото. Този Джулиън се мъчеше да намери думи и каза: — Вината не е твоя.
— Добре — рече Тай. — Имам план. План, с който да оправя всичко.
— Добре — каза Джулиън и Тай придоби изненадан вид, но той не го видя. Мъчеше се
да се задържи, да открие правилните думи, изпълнените със съчувствие думи, с които да
отговори на Тай, който си беше помислил, че брат му си беше тръгнал, защото му беше
ядосан. — Сигурен съм, че имаш страхотен план. Имам ти доверие.
Пусна го и се отправи към вратата. По-добре да млъкне, отколкото да рискува да каже не
каквото трябва. Всичко щеше да се оправи, когато магията бъде развалена. Щеше да говори с
Тай тогава.
— Джулс…? — Тай стоеше несигурно до облегалката на дивана, пръстите му си играеха
с кабела на слушалките. — Искаш ли да знаеш…?
— Страхотно е, че си по-добре, Тай — каза Джулиън, без да поглежда лицето му,
изразително движещите му се ръце.
Бяха само няколко секунди, но докато излезе в коридора, Джулиън дишаше толкова
тежко, сякаш беше избягал от чудовище.
23
Нито знак от вълна
Диего започваше сериозно да се притеснява за Хайме.
Трудно бе да прецени от колко време бяха в затвора на Гард. Чуваха единствено неясен
шепот откъм другите килии. Дебелите каменни стени нарочно заглушаваха шумовете, та
затворниците да не могат да разговарят помежду си. Не беше виждал отново и Зара.
Единствените, които идваха в килията им, бяха стражите (облечени в тъмносините и
златисти униформи на охраната на Гард), които им носеха храна.
Понякога Диего ги молеше да му донесат стили или лекарства за брат му, но те не му
обръщаха внимание. Мислеше си с горчивина, че бе съвсем в стила на Диърборн да се
погрижи стражите в Гард да са предани на каузата на Кохортата.
Хайме се размърда неспокойно върху купчината дрехи и слама, от които Диего бе успял
да пригоди някакво подобие на легло. Беше използвал и собствения си пуловер за него и сега
зъзнеше по тениска. Въпреки това му се искаше да може да направи повече. Хайме беше
зачервен, кожата му беше обтегната и лъснала от високата температура.
— Кълна се, че я видях снощи — промълви той.
— Кого? — Диего седеше, облегнал гръб на студената каменна стена, достатъчно близо
до брат си, за да го докосне, ако се наложи. — Зара?
Очите на Хайме бяха затворени.
— Консула. Носеше официалните си одежди. Погледна ме и поклати глава. Сякаш
мислеше, че не би трябвало да съм тук.
Наистина не би трябвало. Ти си едва на седемнайсет. Диего бе направил каквото бе
могъл, за да почисти раните на брат си, след като Зара го беше хвърлила в килията. Повечето
бяха повърхностни порязвания, а два от пръстите му бяха счупени… ала на рамото му имаше
дълбока, опасна рана, която през последните няколко дни се беше подула и почервеняла.
Диего беше изпълнен с безсилна ярост — ловците на сенки не умираха от инфекции. Те се
лекуваха с помощта на иратце или загиваха славно на бойното поле. Не и така — от треска, в
легло от парцали и слама.
Хайме се усмихна с кривата си усмивка.
— Недей да ме съжаляваш. Ти извади късата клечка. Аз обикалях по света с Етернидад.
Ти трябваше да ухажваш Зара.
— Хайме…
Хайме се изкашля хрипливо.
— Надявам се, че си приложил един от знаменитите си ходове, като например да й
спечелиш голяма плюшена играчка на някой панаир.
— Хайме, трябва да бъдем сериозни.
Големите тъмни очи на Хайме се отвориха.
— Предсмъртното ми желание е да не бъда сериозен.
Диего се изпъна сърдито.
— Ти не умираш! И трябва да поговорим за Кристина.
Това привлече вниманието на Хайме и той седна с усилие.
— Мислех за това. Зара не знае, че Етернидад е у нея… и няма причина да научи.
— Бихме могли да се опитаме да открием начин да предупредим Кристина. Да й кажем
да се отърве от Етернидад… да го даде на някого… така ще си спечели преднина…
— Не. — Очите на Хайме горяха от треската. — В никакъв случай. Ако кажем на Зара,
че Етернидад е у Кристина, тя ще я изтезава, за да се сдобие с информация така, както
изтезава мен. Дори ако Етернидад е на дъното на океана, Зара няма да я е грижа, ще изтезава
Кристина въпреки това. Зара не бива да научи у кого е.
— Ами ако помолим Кристина да го даде на Зара? — бавно каза Диего.
— Не можем. Наистина ли искаш Кохортата да сложи ръка върху него? Та ние дори не
разбираме всичко, на което Етернидад е способен. — Хайме се протегна и взе ръката на брат
си в горящата си от треската длан. Пръстите му бяха тънки, както когато беше на десет
години. — Ще се оправя. Моля те. Недей да правиш нищо от това заради мен.
Разнесе се дрънчене и Зара се появи в коридора, следвана от прегърбената фигура на
Ануш Джоши. Кортана блестеше на хълбока й. Гледката подразни Диего. Оръжие като
Кортана трябваше да се носи, препасано през гърба. Зара я беше грижа повече за това да се
покаже с меча, отколкото, че има толкова специално оръжие.
Ануш коленичи и пъхна подноса, върху който имаше две купи с обичайния буламач, през
тесния отвор в долната част на вратата на килията.
Как е възможно някой толкова прекрасен като Дивя да има толкова ужасен
братовчед? — помисли си Диего.
— Точно така, Ануш — каза Зара, като го заобиколи. — Това е наказанието ти, задето ни
изостави в гората, да разнасяш дневната дажба на най-ужасните ни, най-миризливи
затворници. — Тя се ухили подигравателно на Диего. — Брат ти не изглежда много добре.
Трескав, струва ми се. Размисли ли пече?
— Никой не е размислил, Зара — заяви Хайме.
Зара не му обърна внимание, приковала поглед в Диего. Би могъл да й каже онова, което
искаше да знае, и да размени Етернидад за безопасността на Хайме. По-големият брат у
него, онзи, който открай време бранеше Хайме, го умоляваше да го стори.
Колкото и да бе странно, в главата му отекнаха думите на Кийрън: Казваш си, че ще
намериш решение, когато му дойде времето, ала когато най-лошото се случи, откриваш, че
си неподготвен.
Би могъл да спаси Хайме в този момент, но познаваше Зара достатъчно добре, за да
знае, че това не бе гаранция, че ще ги пуснат на свобода.
Ако Кохортата успееше да наложи своето, никой никога нямаше да бъде свободен.
— Хайме е прав — заяви той. — Никой не е размислил.
Зара извъртя очи.
— Много добре. Ще се видим по-късно.
И тя се отдалечи, следвана от Ануш, който бързаше след нея като унила сянка.

***

Ема седеше до Кристина на бюрото и изпиваше гледката с очи. Стените бяха от стъкло и
през тях тя виждаше океана от едната страна и планините — от другата. Имаше чувството, че
й бяха върнали цветовете на света след мрака на Туле. Морето сякаш беше в синьо и
сребристо, в златно и зелено. Пустинята също — тя грееше в яркозелено, в приглушено
червеникаво на пясъка и пръстта си и с плътни лилави сенки между хълмовете.
 Кристина извади от джоба си малка стъкленица, направена от дебело синьо стъкло.
Отвори я и я поднесе към светлината.
Нищо не се случи. Ема й хвърли кос поглед.
— Винаги отнема малко време — успокои я Кристина.
— Чух те в Двора на тъмните елфи — рече Ема. — Каза, че не са лей-линиите… че е
морът. Ти го разгада, нали? Причината за болестта сред магьосниците.
Кристина завъртя стъкленицата.
— Подозирах го, но не бях напълно сигурна. Знаех, че заразата в Брослинд е същата като
тази в царството на феите, но когато осъзнах, че кралят е причината и за двете, че иска да
отрови нашия свят… тогава се досетих, че може би именно това разболява магьосниците.
— И Катарина знае?
— Казах й още щом се прибрахме. Обеща, че ще провери…
От стъкленицата започна да излиза пушек, сиво-бял и матов. Бавно се оформи леко
разкривена сцена, трептяща по крайчетата. Теса в широка синя рокля, зад нея ясно се
виждаше каменна стена.
— Теса? — каза Ема.
— Теса! — рече Кристина. — Катарина там ли е?
Теса опита да се усмихне, но усмивката й потрепери.
— Тази нощ Катарина потъна в сън, от който все още не сме успели да я събудим. Тя е…
много болна.
Кристина измърмори нещо съчувствено. Ема не бе в състояние да откъсне очи от Теса.
Изглеждаше толкова различно — не по-стара или по-млада, а по-жива. До този миг не беше
осъзнала колко притъпени бяха изглеждали емоциите на Теса от Туле, сякаш много отдавна
се бе отказала от тях.
А тази Теса, спомни си Ема, беше бременна. Все още не й личеше, макар че, докато
говореше, бе отпуснала леко закрилнически ръка върху корема си.
— Преди да изпадне в безсъзнание, каза, че според нея Кристина е права за заразата.
Разполагаме с няколко проби и ги изучаваме, но се боя, че няма да успеем навреме, за да
спасим Магнус и Катарина… и мнозина други.
Очите й блестяха от сълзи.
Ема скочи на крака, за да я успокои.
— Мисля, че е възможно да имаме отговор.
И тя побърза да й разкаже историята си, спирайки до срещата с Теса в пещерата. Не
виждаше причина да й разкаже какво беше дошло след това.
— Аз съм ти го казала? — Теса изглеждаше поразена. — Мое Аз, което си срещнала в
друг свят?
— Знам, че вероятно е трудно за вярване. Живееше в голямата пещера до плажа със
стълбите заедно с Чърч.
— Звучи ми като нещо, което бих направила. — Теса изглеждаше замаяна. — Какъв е
планът? Мога да помогна, макар че няма много магьосници, които да се чувстват достатъчно
добре, за да се включат…
— Не, не, всичко е наред — намеси се Кристина. — Джейс и Клеъри ще отидат.
Теса се намръщи.
— Струва ми се опасно.
— Ейлийн откри промеждутък от време, в който според нея около езерото няма да има
стражи — каза Кристина. — Ще тръгнат призори.
— Предполагам, че за нефилимите опасността е нещо, което не може да бъде
избегнато. — Теса погледна към Кристина. — Може ли с Ема да поговорим насаме за
минутка, моля те?
Кристина примига учудено, а после скочи от бюрото.
— Разбира се.
Побутна дружески Ема по рамото и се отправи към вратата, и ето че Ема остана сама в
кабинета с една потрепваща, но решителна на вид Теса.
— Ема — започна тя веднага щом вратата зад Кристина се затвори. — Исках да
поговорим за Кит Херондейл.

***

Кит си проправяше път през пясъка, гуменките му бяха мокри от прилива, който го беше
хванал неподготвен.
За първи път беше на брега край Института без Тай. Чувстваше се почти виновен, макар
че, когато му беше казал, че отива да се поразходи, Тай просто беше кимнал и беше отвърнал,
че ще се видят по-късно… Кит знаеше, че Тай иска да говори с Джулиън, и нямаше
намерение да му се пречка.
Имаше нещо успокояващо в това място, където морето срещаше брега. Кит много
отдавна бе научил на Пазара на сенките, че има места „между световете“, където бе по-
лесно да правиш някои видове магии: по средата на мостове, пещери между земята и
подземния свят, пограничните земи между Дворовете на светлите и тъмните елфи. Както
беше и самият Пазар на сенки, между света на долноземците и на мунданите.
Приливната ивица също беше подобно място и поради това му се струваше като дом.
Напомняше му за една стара песен, която някой му беше пял. Трябва да е бил баща му, макар
че той винаги си я спомняше като изпята от женски глас.

Кажи му да ми купи парче земя,

магданоз, градински чай, розмарин и мащерка;
между морето и брега,
тогава той ще бъде истинската ми любов.

— Това е много, много стара песен — разнесе се глас и Кит едва не се катурна от
скалата, по която се катереше. На фона на наситено синьото небе, изпъстрено с бели облаци,
видя Шейд, чиято зелена кожа контрастираше ярко с раздърпания му тъмносин костюм с
пришита яка и ръкавели. — Откъде я знаеш?
Кит, който дори не си беше дал сметка, че си тананика, сви рамене. Този път Шейд не
носеше обичайната си качулка. Зеленото му лице беше набраздено от бръчки и добродушно,
косата му беше къдрава и бяла. Малки рогца стърчаха от слепоочията му, извити навътре като
раковини. Нещо в него се стори мъничко странно на Кит.
— Чух я на Пазара на сенките.
— Как така си без сянката си?
 — Тай не ми е сянка — рече Кит сърдито.
— Извинявам се. Предполагам, че ти си неговата. — Очите на Шейд бяха сериозни. —
Да не си дошъл да ми съобщиш за напредъка в глупавия му план да възкресите сестра му?
Кит не беше дошъл за това и все пак му разказа всичко — за завръщането на Ема и
Джулиън (макар да не спомена Туле), за посещенията им на Пазара на сенките в
последвалия хаос и как никой не беше забелязал отсъствието им. Джулиън, който
обикновено беше най-наблюдателният брат на света, си нямаше и представа и дори днес бе
изглеждал разконцентриран и уморен.
— Справили сте се по-добре, отколкото очаквах — призна Шейд неохотно, поглеждайки
към морето. — И все пак. Сдобили сте се, общо взето, с лесните неща. Все още има съставки,
които биха могли да ви препънат.
— Звучиш така, сякаш искаш да се провалим — подхвърли Кит.
— Естествено, че искам! — сопна се Шейд. — Не трябва да се занимавате с черна
магия! Това никога не завършва добре!
Кит заотстъпва, докато не усети пясък под краката си.
— Тогава защо ни помагаш?
— Виж, има причина да съм тук — рече Шейд. — Да, Хипатия ми предаде съобщението
на Тиберий, но и така идвах насам, за да те държа под око.
— Мен?
— Да, теб. Наистина ли мислеше, че стоя тук и ви помагам с глупавата ви черна магия
само за да направя услуга на Хипатия? Не сме толкова близки. Джем е този, който ме помоли
да те наглеждам. Пак онази история, че родът Карстерс е длъжник на рода Херондейл.
На Кит му се струваше странно, че някой ще иска да го защитава само заради фамилията
му.
— Окей, но защо ни помагаш с магията?
— Защото обещах да те защитя и ще го направя. Твоят Тай е твърдоглав като всички от
рода Блекторн, а ти си дори още по-твърдоглав. Ако не ви помогна, някой друг щеше да го
направи, някой, когото няма да го е грижа, ако и двамата пострадате. И не, не съм казал на
никого.
— Мнозина от другите магьосници са болни — рече Кит, осъзнал, че именно това
изглеждаше странно у Шейд; той изобщо не изглеждаше болен.
— И може би аз също ще се разболея, ала винаги ще съществуват безскрупулни хора,
които умеят да използват магия… Защо си ме зяпнал по този начин, момче?
— Предполагам, си мислех, че не знаеш, че откриха лек за болестта сред магьосниците
— отвърна Кит. — В Института.
За първи път, откакто го познаваше, види Шейд да придобива искрено изненадано
изражение.
— Нефилимите? Открили са лек за магьосническата болест?
Кит се върна към деня, когато за първи път му бяха казали за ловците на сенки. Не като
за хора, а като армия фанатици, изпълнени с морално превъзходство. Сякаш до един бяха като
Хорас Диърборн и никой не беше като Джулиън Блекторн или Кристина Росалес. Или като
Алек Лайтууд, държащ търпеливо чаша вода със сламка, така че болното му гадже магьосник
да може да пие.
— Да — отвърна Кит. — Джейс и Клеъри ще го набавят. Ще се погрижа да получиш
доза.
 Лицето на Шейд се разкриви и той се извърна, така че Кит да не може да види
изражението му.
— Щом настояваш — рече рязко. — Но се постарай Катарина Лос да го получи първа,
както и Магнус Бейн. Аз имам известни защити. Ще бъда добре още дълго занапред.
— Магнус пръв ще го получи, не се тревожи — увери го Кит. — Той е в Института.
При тези думи Шейд се обърна рязко към него.
— Магнус е тук? — Вдигна поглед към Института, който грееше като легендарен замък
върху хълм. — Когато се оправи, кажи му, че съм тук. Поздрави го от Рейгнър.
Рейгнър Шейд? Каквато и сила да благославяше хората с хубави имена, определено беше
прескочила този злощастник, помисли си Кит, докато се обръщаше, за да поеме обратно по
пътеката, отвеждаща от плажа към магистралата. Пясъкът се простираше пред него в искрящ
полумесец, приливната ивица беше посребрена.
— Кристофър — повика го Шейд и Кит спря, изненадан от звука на името, с което
почти никога не се обръщаха към него. — Баща ти… — започна Шейд и се поколеба. — Баща
ти не беше Херондейл.
Кит се вкамени. За миг го обзе внезапен ужас, че всичко е било грешка, не беше ловец
на сенки, мястото му не беше тук, щяха да го отделят от всичко това, от Тай, от останалите…
— Майка ти — продължи Шейд. — Тя беше Херондейл. При това наистина
необикновен Херондейл. Хубаво ще е да научиш повече за нея.
Облекчение разтърси Кит. Едва няколко седмици по-рано би се зарадвал да научи, че не
е нефилим. Сега това му се струваше най-ужасната съдба, която би могъл да си представи.
— Как се е казвала? — попита. — Шейд! Как се е казвала майка ми?
Ала магьосникът беше скочил от скалата и се отдалечаваше, звукът на вълните и
прилива погълна думите на Кит и той не се обърна.

***

Кукли убийци, зловещи дърводелци, безоки призраци и гробища, потънали в мъгла. Дру
би изредила всичко това в списъка с любимите си неща от „Замръзнал страх“, ала те като че
ли не събуждаха особен интерес у Кийрън, който се беше опънал в другия край на дивана,
загледан потиснато пред себе си дори когато на екрана някой викаше.
— Това е любимата ми част — каза Дру. Половината от ума й беше заета с това да
похапва пуканки, а другата с това да се чуди дали Кийрън си се представя на друго, по-
спокойно място, може би на плажа. Не беше съвсем сигурна как се беше озовала с него след
срещата, просто те като че ли бяха единствените двама, на които не беше възложена никаква
задача. Тя се беше спасила в тази стая и няколко мига по-късно Кийрън се беше появил,
тръшнал се бе на дивана и бе взел календара с пухкави котки, който някой (е, добре де, тя)
беше оставил да се търкаля наоколо. — Частта, където стъпва върху вуду кукличката и
изригва в кръв и…
— Този начин на отбелязване на изминалото време е същинско чудо — рече Кийрън. —
Когато приключиш с едно коте, идва ред на друго. До следващото зимно равноденствие, ще
си видял цели дванайсет котета! Едно от тях е в чаша!
— На страницата на декември има три котета в кошница — каза Дру. — Но наистина
трябва да изгледаш филма…
 Кийрън остави календара и се взря в екрана мъничко объркан. След малко въздъхна.
— Просто не разбирам. Обичам ги и двамата, но те сякаш не могат да го разберат. Сякаш
е мъчение или обида.
Дру изключи звука на телевизора и остави дистанционното настрани. Най-сетне,
помисли си, някой говореше с нея като с голям човек. Е, да, в думите на Кийрън нямаше
много смисъл, но все пак.
— Ловците на сенки обикват бавно — рече тя, — ала обикнем ли веднъж, обичаме
завинаги.
Това беше нещо, което Хелън й беше казала веднъж, може би на сватбата си.
Кийрън примигна и се съсредоточи върху нея, сякаш беше казала нещо умно.
— Да. Да, това е вярно. Трябва да вярвам в любовта на Марк. Ала Кристина… тя никога
не е казвала, че ме обича. А точно сега и двамата ми се струват толкова далечни.
— Точно сега всички сякаш са далечни — рече Дру, мислейки си за това колко самотни
бяха последните няколко дни. — Но то е, защото са притеснени. Когато са притеснени, се
затварят в себе си и понякога забравят за присъствието ти. — Тя наведе поглед към
пуканките си. — Това обаче не означава, че не ги е грижа.
Кийрън подпря лакът на коляното си.
— Как да постъпя тогава, Друзила?
— Ъм. Недей да си мълчиш за онова, което искаш, в противен случай може никога да не
го получиш.
— Ти си много мъдра — каза Кийрън сериозно.
— Е, всъщност го прочетох върху една чаша.
— Чашите в този свят са много мъдри.
Дру не беше сигурна дали Кийрън се усмихва, или не, но от начина, по който се облегна
назад и скръсти ръце, почувства, че е приключил с въпросите, така че отново пусна звука на
телевизора.

***

Ема извади кабарчетата и свали внимателно разноцветните нишки канап, изрезките от

стари вестници, снимките, извити по краищата. Всяка от тях представляваше улика или
нещо, което тя бе смятала за улика, за смъртта на родителите й. Кой ги беше убил? Защо бяха
умрели по този начин?
Вече знаеше отговорите. Преди известно време беше попитала Джулиън какво да стори
с всички улики, които беше събрала, но той бе намекнал, че решението е нейно. Открай
време го наричаше нейната стена на лудостта, но за Ема това открай време беше стена за
запазване на разсъдъка, защото й беше помогнала да запази ума си във време, когато би се
чувствала безпомощна, съкрушена от това колко много й липсваха родителите й и сигурната
подкрепа на обичта им.
Това беше за вас, мамо и татко — помисли си, докато пускаше последните снимки в
кутия за обувки. — Сега знам какво се случи с вас, а онзи, който ви уби, е мъртъв. Може би
това променя нещо. Може би — не. Знам обаче, че не ми липсвате по-малко от преди.
Зачуди се дали не би трябвало да каже още нещо. Че отмъщението не се беше оказало
панацеята, на която се беше надявала. Че сега всъщност мъничко се страхуваше от него,
знаеше колко могъщо може да бъде, как можеше да се превърне в движещата сила в живота
ти. В Туле беше видяла как отмъстителността на едно изоставено, самотно момче беше
изпепелила света. Но отмъщението не бе направило Себастиан в Туле щастлив, макар да бе
покорил всичко, изпречило се на пътя му.
На вратата се почука. Ема натъпка кутиите от обувки в дрешника и отиде да отвори. За
нейна изненада, беше Джулиън. Би предположила, че е на долния етаж заедно с останалите.
Бяха си поръчали тайландска храна и си бяха направили голяма вечеря в библиотеката.
Всички бяха там, разказваха си спомени и се шегуваха, Магнус също — дремещ леко в ръцете
на Алек, изтегнат на дивана. Беше почти така, сякаш Джейс и Клеъри не отиваха на опасна
мисия на зазоряване, ала такива бяха ловците на сенки. Винаги имаше мисии. Винаги имаше
зазоряване, вещаещо опасност.
Ема искаше да бъде с тях, но да бъде край Джулиън в присъствието на други хора й
причиняваше болка. Болеше я да го гледа и да крие онова, което знаеше, чудейки се дали
останалите забелязват и ако да, какво ли си мислят.
Джулиън отиде до прозореца и се облегна на перваза. Звездите бяха започнали да
изгряват и да изпъстрят небето с точици светлина.
— Май обърках нещата с Тай. Искаше да говори с мен и не мисля, че отвърнах както
трябва.
Ема изтупа коленете си. Носеше бледозелена ретро нощничка, която изпълняваше
ролята на рокля.
— За какво искаше да говорите?
Няколко къдрици тъмношоколадова коса бяха паднали над челото на Джулиън. Все още
беше красив, помисли си Ема. Нямаше никакво значение какво знаеше, изпитваше болка при
вида на художническите му ръце, силни и умели, меката тъмнота на косата му, купидоновия
лък на горната му устна, цвета на очите му, начина, по който се движеше, артистичното
изящество, на всичко у него, което й нашепваше Джулиън.
— Не знам — каза той. — Не го разбрах. Щях да разбера, знам, че щях, ако не беше
магията.
— Покатери се на онази клада заради него — рече Ема.
— Знам… казах ти, то беше като инстинкт за оцеляване, нещо, над което нямах никакъв
контрол. Ала това не е въпрос на живот и смърт. Става дума за емоции. И умът ми не може
да се справи с тях.
Емоциите могат да бъдат въпрос на живот и смърт.
Ема посочи към дрешника си.
— Знаеш ли защо свалих всичко от стената?
Джулиън сбърчи чело.
— Защото приключи с него. Откри кой уби родителите ти. Вече не се нуждаеш от всичко
това.
— Да и не, предполагам.
— Ако всичко мине добре, може би Магнус ще успее да развали магията утре или
вдругиден. Зависи от това колко бързо ще подейства лекът.
— Вече можеше да си говорил с него. — Ема се приближи и се облегна на перваза до
Джулиън. Това й напомни за едни по-добри времена, когато двамата седяха един до друг на
перваза и четяха, или пък той рисуваше, мълчалив и щастлив, в продължение на часове. —
Защо чакаш?
 — Не мога да му разкажа всичко — отвърна Джулиън. — Не мога да му покажа какво
написах на ръката си… ще поиска да развали магията начаса, а все още не е достатъчно
силен. Това може да го убие.
Ема го погледна изненадано.
— Това е емпатия, Джулиън. Разбираш какво ще почувства Магнус. Това е хубаво, нали?
— Може би. Така постъпвам, когато не съм сигурен как да се справя с нещо
емоционално. Опитвам се да си представя как би постъпила ти. Разговорът с Тай се разви
прекалено бързо, за да го направя, но наистина помага.
— Как бих постъпила аз?
— Не действа, когато съм с теб, разбира се. Нямам представа какво би искала да
направя с теб, когато съм край теб. Не мога да те видя през твоите очи. Не мога да видя дори
себе си през твоите очи.
Той докосна леко голата й ръка там, където беше парабатайската й руна, проследявайки
контурите й. Виждаше очертанията му в прозореца: друг Джулиън със същия остър профил,
същите дълги ресници.
— Ти притежаваш талант, Ема. Доброта, която прави другите щастливи. Вярваш, че
хората не само са способни да дадат най-доброто от себе си, но и искат да го сторят. Вярваш
същото и за мен. — Ема се мъчеше да диша нормално. Допирът на пръстите му до руната й
караше тялото й да трепери. — Вярваш в мен повече, отколкото аз вярвам в себе си.
Пръстите му прокараха пътека по голата й ръка, по китката й и се върнаха обратно
нагоре. Бяха леки и изкусни пръсти. Допирът му сякаш скицираше тялото й, проследи
линията на ключицата й, докосна ямката в основата на гърлото й, спусна се по деколтето на
роклята й, милвайки едва-едва горната извивка на гърдите й.
Ема потрепери. Знаеше, че би могла да се изгуби в това усещане, би могла да се удави в
него и да забрави, да се скрие зад него.
— Ако ще правиш това — каза, — най-добре ме целуни.
Той я взе в ръцете си. Устата му върху нейната беше топла и мека, нежна целувка,
станала постепенно по-дълбока и гореща. Ръцете й се плъзнаха по тялото му, усещането му й
беше познато сега: гладките мускули под тениската, грапавината на белезите, деликатността
на лопатките, хлътналата извивка на гръбнака му. Той промълви, че е красива, че я желае, че
винаги я е желал.
Сърцето на Ема се опитваше да си проправи път вън от гърдите й, всяка клетка в тялото
й, й казваше, че това е Джулиън, нейният Джулиън, че усещането, вкусът, дъхът му бяха
същите и че тя го обичаше.
— Това е съвършено — прошепна той до устата й. — Ето как бихме могли да бъдем
заедно, без да навредим на никого.
Тялото на Ема й крещеше да не реагира, да се остави на случващото се. Ала умът й я
предаде.
— Какво точно имаш предвид?
Той я погледна, тъмната коса падаше над лицето му. Искаше й се да го привлече към
себе си и да покрие устните му с още целувки. Искаше да затвори очи и да забрави, че нещо
не е наред.
Ала никога досега не й се бе налагало да затвори очи с Джулиън.
— Емоциите са онова, което има значение, не самият акт — отвърна той. — Ако не съм
влюбен в теб, можем да го направим, да бъдем заедно физически, и това няма да има
значение за проклятието.
Ако не съм влюбен в теб.
Ема се отдръпна от него. Имаше чувството, че разкъсва кожата си, струваше й се, че ако
погледне надолу ще види кръв да шурти от раните там, където се беше откъснала от него.
— Не мога — каза. — Когато си върнеш чувствата, и двамата ще съжаляваме, че сме го
направили, докато не те е било грижа.
Джулиън изглеждаше озадачен.
— Желая те толкова силно, колкото винаги. Това не се е променило.
Ема почувства как изведнъж я залива умора.
— Вярвам ти. Току-що ми каза, че ме желаеш. Че съм красива. Ала не каза, че ме
обичаш. Преди винаги го казваше.
За миг в очите му проблесна нещо.
— Не съм същият човек. Не мога да кажа, че изпитвам нещо, което не разбирам.
— Е, аз искам същия човек — отвърна Ема. — Искам Джулиън Блекторн. Моят
Джулиън Блекторн.
Той посегна да докосне лицето й, но тя се дръпна… не защото не харесваше допира му,
а защото го харесваше твърде много. Тялото й не правеше разлика между този Джулиън и
онзи, от когото тя се нуждаеше.
— Кой съм тогава за теб? — попита той, отпускайки ръка.
— Онзи, когото трябва да защитавам, докато моят Джулиън отново заживее в теб. Не
искам това. Искам онзи Джулиън, когото обичам. Ти може и да си в клетка, Джулс, но
докато си такъв, аз съм в клетката заедно с теб.

***

Утрото дойде, както винаги, със слънчева светлина и дразнещото чуруликане на птички.
Ема излезе от стаята си с туптяща глава и завари Кристина да дебне в коридора край вратата
й. Държеше чаша с кафе и носеше хубав прасковен пуловер с перли около яката.
Ема беше спала едва три часа, след като Джулиън си тръгна от стаята й, и те бяха три
лоши часа. Когато затръшна вратата зад себе си, Кристина подскочи нервно във въздуха.
— Точно колко кафе си изпила? — попита Ема, докато вдигаше косата си високо и я
връзваше с жълта лента на маргаритки.
— Това ми е третото. Чувствам се като колибри. — Кристина размаха чашата и тръгна
до нея, докато Ема отиваше към кухнята. — Ема, трябва да поговоря с теб.
— Защо? — попита Ема предпазливо.
— Любовният ми живот е същинска катастрофа. Qué lío.29
— А, добре — рече Ема. — Боях се, че ще бъде нещо, свързано с политика.
Кристина придоби трагичен вид.
— Целунах Кийрън.
— Какво? Къде? — попита Ема и замалко да падне по стълбите.
— В царството на феите — проплака Кристина.
— Всъщност имах предвид, по бузата или къде?
— Не — отвърна Кристина. — Истинска целувка. По устата.
— Как беше?
 Ема изгаряше от интерес. Не можеше да си представи да целуне Кийрън. Той винаги й
се струваше толкова студен и далечен. Несъмнено беше красив, но по начин, по който бе
красива някоя статуя, не човешко същество.
Червенина се разля по лицето и шията на Кристина.
— Беше прекрасно — отвърна със слабичко гласче. — Беше нежен и сякаш наистина го
беше грижа за мен.
Това бе дори още по-странно. Само че, чувстваше Ема, важното бе да подкрепи
Кристина. Естествено, би предпочела Кристина да бъде с Марк, но той напоследък само се
мотаеше, пък и онази обвързваща магия…
— Е — каза, — това, което се случи в царството на феите, си остава в царството на
феите, нали?
— Ако имаш предвид, че не бива да казвам на Марк, той знае. И ако ме попиташ дали
искам да бъда единствено с Марк, не мога да ти отговоря и на този въпрос. Не знам какво
искам.
— Ами онова, което Марк и Кийрън изпитват един към друг? Все още ли е романтично?
— Мисля, че се обичат по начин, който не мога да докосна — отвърна Кристина и в
гласа й имаше тъга, от която на Ема й се прииска да се закове на място насред коридора и да
обвие ръце около нея.
Само че вече бяха стигнали до кухнята, която се оказа претъпкана с хора. Ема усети
мирис на кафе, но не и на готвеща се храна. Масата беше празна, печката — студена.
Джулиън и Хелън, както и Марк и Кийрън се бяха скупчили около масата, на която седяха
Клеъри и Джейс, и всички се взираха невярващо в официален на вид лист хартия.
Ема се закова на място; до нея, очите на Кристина се разшириха.
— Мислехме… Да не би вече да бяхте в Идрис и да се върнахте? Мислех, че ще тръгнете
призори? — каза Ема.
Джейс вдигна очи.
— Никъде не сме ходили — отвърна той.
Клеъри все още се взираше в листа в ръцете си, лицето й беше пребледняло и поразено.
— Проблем ли изскочи? — попита Ема разтревожено.
— И така може да се каже. — Тонът на Джейс беше лековат, ала очите му бяха
буреносни. Той потупа листа. — Съобщение от Клейва. Според него двамата с Клеъри сме
мъртви.

***

Зара винаги избираше един и същи стол в кабинета на инквизитора. Мануел

подозираше, че е, понеже й харесва да седи под собствения си портрет, така че другите да
бъдат принудени да гледат не една, а две Зари.
— Цял ден пристигат доклади — каза тя, играейки си с една от плитките си. —
Институтите реагират с ярост на новината, че Джейс и Клеъри са загинали от ръцете на
феите.
— Както и очаквахме.
Хорас се размърда в стола си, изсумтявайки от болка.
Мануел се дразнеше, че все още се оплаква от ръката си — изобилие от бели превръзки
под чукана на лакътя му. Несъмнено целителните руни трябва да се бяха погрижили за
раната, а Хорас можеше да вини единствено себе си, задето бе допуснал онази кучка Рейбърн
да го надвие.
Мануел ненавиждаше Хорас. Но разбира се, той по принцип ненавиждаше всеки,
отдаден на някаква кауза. Самия него изобщо не го беше грижа дали има долноземци в
Аликанте, феи в Брослиндската гора или върколаци във ваната му. Предразсъдъците спрямо
долноземците му се струваха отегчителни и ненужни. Единствената полза от тях беше, че
изпълваха хората със страх.
А когато се боят, хората са готови да сторят всичко, което поискаш, стига да мислят, че
по този начин отново ще се почувстват в безопасност. Когато Хорас говореше как ще си
възвърнат някогашната слава на нефилимите и множеството ликуваше, Мануел знаеше защо
го правят, и то не беше заради славата. А заради края на страха. Страха, който изпитваха,
откакто Тъмната война ги беше накарала да осъзнаят, че не са непобедими.
Някога, вярваха те, действително бяха непобедими. Някога стояха, стъпили с тежки
обувки върху вратовете на долноземци и демони, а светът беше в краката им. Сега си
спомняха телата, горящи на Площада на Ангела, и се страхуваха.
А страхът беше полезен. Страхът можеше да послужи, за да се сдобиеш с още власт. А
властта беше единственото, за което Мануел го беше грижа.
— Чухме ли нещо от Лосанджелиския институт? — попита Хорас, излегнат зад
голямото си писалище. — От царството на феите научихме, че Блекторновци и спътниците
им са се завърнали у дома. Ала какво знаят?
Какво знаят? Хорас и Чара си бяха задавали този въпрос, откакто им бяха върнали
тялото на Дейн, почти напълно разчленено. Дейн беше глупак — да се измъкне от лагера на
Обан посред нощ, за да търси славата на това сам да сложи ръка на Черната книга. (Освен
това беше взел медальона, който не позволяваше на времето да им се изплъзна, което
означаваше, че когато се прибра в Идрис, Мануел бе установил, че е изгубил ден-два).
Мануел подозираше, че под следите от зъбите на келпито върху тялото на Дейн се крие рана
от дълъг меч, но не го спомена пред двамата Диърборн. Те виждаха онова, което искаха да
видят, и ако Ема и Джулиън знаеха, че Хорас бе изпратил убиец по следите им, то нямаше да
има значение още дълго.
— Ами Клеъри и Джейс? — помита той. — Със сигурност знаят, че са изчезнали в
Портала към Туле. Би било невъзможно да ги върнем обаче. Мина време, Порталът се
затвори, а Обан ме увери, че Туле е смъртоносно място. Досега вече трябва да са се
превърнали в кости, избеляващи в пясъка на един друг свят.
— Блекторновци и онази Ема няма да се осмелят да кажат нищичко против нас —
намеси се Зара. — Нали знаем тайната им. — Тя докосна дръжката на Кортана. — Освен
това нищо от притежанията им няма да бъде тяхно още дълго, нито дори Институтът. Още
неколцина други може да ни се опълчат: Мексико Сити, Буенос Айрес, Мумбай. Ала ще се
справим с всички тях.
Зара също беше напълно отдадена на каузата, помисли си Мануел с известна доза
отвращение. Тя беше досадна и отегчителна и той никога не беше вярвал, че Диего Росио
Росалес вижда нещо в нея, и изглежда, че беше прав. Подозираше, че Диего чезне в някоя
килия, колкото, защото беше помогнал на някакъв елфически идиот да избяга от
Сколоманса, толкова и защото беше отхвърлил Зара.
Хорас се обърна към Мануел.
 — Ами твоята част във всичко това, Вилялобос?
— Всичко върви по план. Силите на тъмните елфи се обединяват под властта на крал
Обан. Когато стигнат до стените на Аликанте, ще излезем навън, възседнали коне, за да им
покажем готовността си да преговаряме на Нетленните поля. Ще се погрижим всички ловци
на сенки в Аликанте да ни видят. След това представленийце ще се изправим пред Съвета и
ще заявим, че феите са се предали. На Студения мир ще бъде сложен край и в замяна на
готовността им да ни помогнат всички входове към земите на елфите ще бъдат затворени с
магия и те ще бъдат недостъпни за ловците на сенки.
— Много добре — рече Хорас. — Ала сега, когато Порталът към Туле е затворен, какво
става с мора?
— Точно каквото искаме. — Мануел беше наистина доволен. Идеята да се престорят, че
искат да унищожат заразата с огън, беше негова. Знаел бе, че няма да подейства и провалът
ще остави нефилимите още по-уплашени отпреди. — Отровата се е разпростряла достатъчно
надалече за нашите цели. Всички в Клейва знаят за заразата и се страхуват до какво ще
доведе тя.
— А страхът ще ги направи податливи — каза Хорас. — Зара?
— Състоянието на магьосниците все повече се влошава — отвърна тя със
задоволство. — Все още не съм чула някой да се е преобразил, но немалко институти са
приели магьосници под покрива си, в опит да ги излекуват. Можете да си представите какъв
кървав хаос ще настъпи, когато се превърнат в демони.
— Което би трябвало да ни улесни да обявим военно положение и да се отървем от
останалите магьосници — каза Хорас.
Фактът, че морът щеше не само да сплаши ловците на сенки, но и да навреди на
магьосниците, открай време беше плюс в очите на Хорас, макар Мануел да не виждаше
особен смисъл в нещо, което щеше сериозно да ограничи способността на ловците на сенки
да правят неща, като да отварят портали и да лекуват необичайни заболявания. Това беше
проблемът с фанатиците. Никога не бяха практични. Е, какво да се прави. Все някой и друг
магьосник щеше да оцелее, предполагаше той. След като Кохортата получеше онова, което
искаше, можеха да си позволят да бъдат великодушни и да унищожат заразата завинаги. Не
беше като на Хорас заразата да му харесваше, с нейната склонност да убива ангелската
магия. Тя бе просто удобно оръдие, също като двамата Ларкспиър.
— Не се ли притесняваш, че преобразените магьосници биха могли да излязат извън
контрол и да започнат да избиват наред? Дори мундани?
— Не — отвърна Хорас. — Един добре подготвен ловец на сенки би трябвало да е в
състояние да се справи с магьосник, превърнал се в демон. Ако не е, значи, ще направим
услуга на обществото ни, като се отървем от него.
— Това, което аз искам да знам, е дали на Обан може да се има доверие — обади се
Зара, свила устни. — Все пак е елф.
— Може — увери я Мануел. — Далече по-податлив е от баща си. Иска царството си, а
ние искаме своето. А ако му поднесем главата на принц Кийрън, както му обещахме, ще бъде
наистина доволен.
Хорас въздъхна.
— Само ако можеше всички тези стратегии да не трябва да бъдат пазени в тайни. Целият
Клейв би трябвало да се възхити от правотата на нашия план.
— Но те не харесват елфите, татко — изтъкна Зара, както винаги приемаща всичко
буквално. — Няма да им хареса да сключваме сделки с тях, нито че сме ги насърчили да
отприщят заразата в Идрис, дори да е било в името на достойна кауза. Незаконно е да се
работи с демонски магии… макар да знам, че е необходимо — побърза да добави тя. — Ще
ми се Саманта и Дейн все още да бяха тук. Тогава бихме могли да поговорим с тях.
Мануел си помисли без особен интерес за Дейн, станал жертва на собствената си
глупост, и Саманта, която в момента бе изпаднала в умопомрачение във Василиас.
Съмняваше се, че който и да било от двамата би могъл да им бъде от особена полза дори в
предишното си състояние.
— Самотно бреме е, дъще, да бъдеш сред онези, натоварени да сторят правилното нещо
— каза Хорас помпозно.
Зара стана от стола си и го потупа по рамото.
— Горкичкият татко. Искаш ли да надникнеш в гадателското огледало? То винаги те
разведрява.
Мануел се изпъна в стола си. Огледалото бе едно от малкото неща, които не го
отегчаваха. Обан го беше омагьосал да показва полята пред Тъмната кула.
Зара го вдигна така, че светлината от демонските кули хвърли отблясъци по сребърната
му дръжка. Изписка тихичко, когато стъклото се проясни и пред очите им се разкриха
зелените поля на царството на тъмните елфи и антрацитната кула. Пред нея, строени в дълги
редици, стояха воини на тъмните елфи, толкова многобройни, че изпълваха огледалото и се
губеха в далечината: армия без предел, без край. Мечовете им блестяха на слънчевата
светлина, като огромно поле, засято с остриета.
— Какво ще кажеш? — Гласът на Хорас преливаше от гордост, сякаш той лично беше
събрал войската. — Впечатляващо, нали, Анабел?
Жената с дълга тъмнокестенява коса, която седеше безмълвно в ъгъла на стаята, кимна
спокойно. Беше облечена като в онзи кървав ден в Залата на Съвета. Зара бе успяла да намери
почти същите дрехи, ала Мануел бе този, комуто беше хрумнало да ги използва, сякаш бяха
оръжие.
Малко бяха нещата по-силни от страха. От онази среща на Съвета насам ловците на
сенки се ужасяваха от Анабел Блекторн. Появеше ли се пред тях, те щяха да се свият
уплашени зад Хорас. Способността му да ги защити бе единственото, за което щеше да ги е
грижа.
А що се отнасяше до Джулиън Блекторн и останалите от дразнещото му семейство,
щеше да има не само страх. Щеше да има ярост. Омраза. Все емоции, от които Кохортата
можеше да се възползва.
Хорас се изсмя нервно и отново насочи вниманието си към огледалото.
По лицето на Мануел, скрит в удължаващите се сенки, се разля дива усмивка.
Абсолютно никой не беше подготвен за онова, което предстоеше.
Точно както му харесваше.
24
Нощта безкрайна
Ейлийн Пенхалоу, ръководител на Лосанджелиския институт: Бели траурни
знамена се развяват над столицата ни днес, а също и зелени, та сърцата ни да се
изцелят по-скоро.
Героите от Тъмната война Джонатан Херондейл и Клариса Феърчайлд
загинаха от ръцете на Тъмните елфи. Изпълняваха мисия, възложена им от Клейва,
и смъртта им ще бъде почетена като смъртта на герои. Телата им все още не са
върнати.
Подобно брутално нарушаване на Студения мир не може да остане
ненаказано. Считано от тази сутрин; по изгрев-слънце в Аликанте, ние сме във
война с феите. Членове на Съвета ще се свържат с Двора, за да поискат преговори и
обезщетение. Ако някой елф бъде забелязан извън земите на своята раса,
чувствайте се свободни да го заловите и доведете в Аликанте за разпит. Ако се
наложи да убиете въпросния елф, няма да бъдете в нарушение на Съглашенията.
Феите са лукави, ала ние ще победим и ще отмъстим за нашите паднали герои.
Както винаги по време на война, от ловците на сенки се очаква да се върнат в
Идрис и да се явят за военна служба в рамките на четиресет и осем часа. Моля,
уведомете Клейва за плановете си за пътуване, тъй като Порталите, отвеждащи в
Идрис, се следят.
Хорас Диърборн, инквизитор
NB: Тъй като е заподозряна в заговорничене с елфите, нашият консул Джия
Пенхалоу е задържана в кулата на Гард, докато не стане възможно да бъде
разпитана.

— Джия? — изуми се Ема. — Консулът е в затвора?

— Ейлийн се мъчи да се свърже с Патрик — отвърна Хелън ниско. — Домашният арест
е едно, но това е нещо съвсем друго. Ейлийн не е на себе си.
— Кой знае, че сте живи? — попита Алек, обръщайки се към Джейс. — Кой знае, че
това писмо не е вярно?
Джейс като че ли се сепна.
— Хората в тази къща. Магнус… къде е Магнус?
— Спи — отвърна Алек. — Кой друг освен нас?
— Саймън и Изи. Мама. Мая и Бат. Това са всички. — Той се завъртя в стола си. —
Защо? Мислиш, че трябва да отидем в Аликанте? Да изобличим лъжите им?
— Не. — Гласът на Джулиън беше тих, но твърд. — Не може да го направите.
— Защо не? — попита Хелън.
— Защото това не е грешка — отвърна Джулиън. — Това е операция под фалшив флаг.
Вярват, че сте мъртви (в противен случай не биха рискували), и смятат да припишат вината
на феите, за да предизвикат война.
— Защо биха искали война? — недоумяваше Хелън. — Не видяха ли какво причини
предишната?
— Лесно е да се сдобиеш с власт по време на война — обясни Джулиън. — Ако
превърнат елфите във врагове, могат да превърнат себе си в герои. Всички ще забравят
недоволството си от сегашния Съвет. Ще се обединят зад тях в името на общата кауза. Една-
едничка смърт може да доведе до война. Тук те имат две… при това и двамата са прочути
герои на Клейва.
Лицата на Джейс и Клеъри придобиха неловки изражения.
— Виждам недостатък в този план — каза Джейс. — Все пак ще бъдат принудени да
водят и да спечелят война.
— Може би — отвърна Джулиън. — Може би не.
— Аз виждам друг недостатък — рече Клеъри. — Ние не сме мъртви. Доста нагло от
тяхна страна да смятат, че ще им се размине, ако се преструват, че сме.
— Според мен наистина го вярват — каза Ема. — Битката в Двора беше истински хаос.
Вероятно не са разбрали кой е минал през Портала към Туле и кой не. А кой знае какво им е
наприказвал Мануел. Той и бездруго обича да изопачава истината, а без Меча на смъртните
може да го прави, колкото си иска. Обзалагам се, че иска война.
— Но несъмнено Съветът няма да подкрепи идеята за война с феите — рече Клеъри. —
Или смяташ, че целият Съвет е изгубен?
Ема беше изненадана, Клеъри гледаше Джулиън така, сякаш отговорът му означаваше
много за нея, макар да беше с пет години по-възрастна. Странно бе да осъзнае, че острият ум
на Джулиън не принадлежи само на нея и семейството му.
— Достатъчно от тях са — отвърна Джулиън. — Достатъчно от тях вече подкрепят
Кохортата и това съобщение. В противен случай не биха настоявали да се върнем в Аликанте
до два дни.
— Но ние няма да го направим — каза Марк. — Не можем да се върнем в Аликанте
сега. Той е под контрола на Кохортата.
— А последния път когато бяхме там, Хорас ни изпрати на самоубийствена мисия —
изтъкна Ема. — Не мисля, че в Идрис ще бъдем в безопасност.
Беше отрезвяваща мисъл — Идрис беше родината им, на света не би трябвало да има по-
безопасно място за ловците на сенки от него.
— Няма да отидем — съгласи се Хелън. — Не само, че не е безопасно, но би означавало
да изоставим магьосниците на опустошението на заразата.
— Само че Джейс и Клеъри не могат да отидат при езерото Лин. — Черната коса на
Алек стърчеше разрошена, пръстите му бяха стиснати в юмруци. — Всички Портали се
следят.
— Ето защо не сте отишли призори — каза Ема, чудейки се колко ли дълго Клеъри и
Джейс бяха седели тук, взирайки се в писмото с ужас.
— Все трябва да има някакъв начин. — Джейс гледаше Алек с отчаяние. — С Клеъри
бихме могли да пътуваме по сушата или…
— Не можете — прекъсна го Ема. — Има неща от всичко това, които не разбирам, но
едно мога да ви кажа със сигурност. Кохортата използва смъртта ви, за да получи онова,
което иска. Ако отидете в Аликанте и те научат, ако до ушите им достигне дори само слух,
ще сторят всичко по силите си, за да ви убият.
— Ема е права — рече Джулиън. — Трябва да продължат да вярват, че сте мъртви.
— В такъв случай ще отида аз — заяви Алек. — Клеъри може да ми отвори Портал
близо до Идрис. Ще прекося границата пеша и…
— Алек, не. Магнус се нуждае от теб тук — каза Клеъри. — Освен това ти оглавяваш
Долноземско-нефилимския съюз. Кохорта би дала всичко, за да те спипа.
Кийрън се изправи.
— Никой от вас не може да отиде. Онова, което не умеете, нефилими, е да пипате тънко.
Ще препуснете в галоп в Идрис, навличайки катастрофа на всички ни. Междувременно
елфите могат да се промъкнат в Идрис, бързи като сенки, и да ви донесат онова, от което се
нуждаете.
— Елфите? — Джейс повдигна вежди. — Аз виждам един елф. Може би двама, ако
броим половината от Хелън и половината от Марк.
Кийрън придоби подразнено изражение.
— На елфите им е забранено да стъпват в Идрис — обади се Алек. — Вероятно има
магически бариери и сензори…
— В такъв случай не е ли истински късмет, че съществуват елфически жребци, които
летят — рече Кийрън, — и ездачи, които ги яздят, и че аз съм един от тях?
— Доста грубичък начин да си предложиш помощта — отбеляза Джейс и уловил
погледа на Клеъри, побърза да добави: — Но съм напълно съгласен. Какво предлагаш? Да
отлетиш до Идрис и да донесеш вода?
Кийрън бе започнал да крачи напред-назад. Тъмната му коса беше придобила наситено
син цвят, прошарена с бели нишки.
— Ще имате нужда от повече от един елф. Ще имате нужда от цял легион. Онези, които
могат да влетят в Идрис, да наточат вода, да унищожат мора и да отнесат лек на всички
магьосници по света. Имате нужда от Дивия лов.
— Ловът? — повтори Марк. — Дори и с Гуин като приятел на Даяна, не мисля, че Ловът
би сторил това за нефилимите.
Кийрън се изпъна и за първи път Ема зърна баща му и стойката и в линията на челюстта
му.
— Аз съм елфически принц и Ловец — заяви. — Убих краля на тъмните елфи със
собствените си ръце. Вярвам, че ще го сторят заради мен.

***

На покрива Кит чуваше гласовете, долитащи откъм кухнята под него — повишени,
трескави гласове. Не можеше обаче да различи какво казват.
— Писмо от Ливи — каза, обръщайки се, за да погледне Тай. Другото момче седеше на
ръба на покрива, провесило крака. Кит ненавиждаше това колко близо беше готов да стигне
до ръба на нещата Тай: понякога му се струваше, че Тай не притежава никакво чувство за
пространствена заплаха, за реалността на онова, което щеше да се случи, ако паднеше. —
Другата Ливи, в другата вселена.
Тай кимна. Прекалено дългата коса му влезе в очите и той я отметна нетърпеливо.
Носеше бял пуловер с дупки в края на ръкавите, през които беше мушнал палци.
— Ема ми го даде. Питах се дали би искал да го прочетеш.
— Да — отвърна Кит, — бих искал.
Тай му протегна лекия плик и Кит го пое, поглеждайки името, надраскано отгоре му,
Тиберий. Дали приличаше на почерка на Ливи? Не беше сигурен. Не помнеше да беше
обръщал особено внимание на почерка й; знаеше, че започва да забравя звука на гласа й.
 Лъчите на слънцето обливаха покрива и караха златния медальон на Тай да хвърля
искри. Кит отвори писмото и зачете.

Тай, толкова пъти съм мислила за това какво бих ти казала, ако внезапно се
появиш пред мен. Ако си вървях по улицата и ти изникнеше от нищото, крачещ до
мен, както правеше винаги, напъхал ръце в джобовете си и отметнал глава назад.
Мама казваше, че вървиш с небесна походка, вдигнал поглед нагоре, сякаш се
опитваш да зърнеш ангели в облаците. Спомняш ли си?
В твоя свят аз съм прах, аз съм предшествениците, спомените и надеждите, и
мечтите ми — отишли за съграждането на Града от кости. В твоя свят аз съм
късметлийката, защото не съм принудена да живея в един свят без теб. Ала в този
свят аз съм ти. Аз съм осиротялата близначка. Така че мога да ти кажа това:
Когато близнакът ти напусне земята, където живееш, тя никога вече не се
върти по същия начин: тежестта на душата му я няма и равновесието на всичко е
нарушено. Светът се люлее под краката ти като неспокойно море. Не мога да ти
кажа, че става по-лесно. Става обаче по-стабилно, научаваш се да живееш с новото
люлеене на тази нова земя така, както моряците свикват с люшкането на кораба.
Научаваш се. Кълна ти се.
Знам, че ти не си точно онзи Тай, когото имах в този свят, моят брилянтен,
красив брат. Ала от Джулиън знам, че ти също си брилянтен и красив. Знам, че те
обичат. Надявам се, че си щастлив. Заслужаваш го толкова много. Иска ми се да те
попитам дали си спомняш начина, по който си шепнехме думи в мрака: звезда,
близнак, стъкло. Никога обаче няма да науча отговора ти. Така че ще шепна на себе
си, докато сгъвам това писмо, надявайки се, напук на всичко, че то ще стигне до
теб. Шепна името ти, Тай. Шепна най-важното нещо:
Обичам те. Обичам те. Обичам те.

Ливи

Когато Кит свали писмото, целият свят изглеждаше малко по-ясно очертан и ярък, сякаш
го виждаше през лупа. Гърлото го болеше.
— Какво… какво мислиш?
Обичам те, обичам те, обичам те.
Нека го чуе, нека го повярва и се откаже.
— Мисля… — Тай посегна към писмото, сгъна го и го прибра в джоба на якето си. —
Мисля, че това не е моята Ливи. Сигурен съм, че е добър човек, но не е моята.
Кит седна малко рязко.
— Какво искаш да кажеш?
Тай гледаше океана, равномерното му прииждане и оттегляне.
— Моята Ливи би искала да се върне при мен. Тази не поиска. Интересно би било да се
запозная с тази Ливи, но вероятно е добре, че не дойде заедно с Ема и Джулс, защото тогава
нямаше да можем да върнем истинската Ливи.
— Не — рече Кит. — Не, ти не разбираш. Не е, че не е искала да дойде. Там имат нужда
от нея. Сигурен съм, че би искала да бъде заедно със семейството си, стига да можеше.
Представи си да трябва да понесеш подобна загуба…
 — Не искам да си го представям — прекъсна го Тай рязко. — Знам, че се чувства
ужасно, и ми е жал за нея. — Беше извадил конец от джоба си и го подръпваше с неспокойни
ръце. — Ала не затова ти дадох да прочетеш писмото. Знаеш ли какво е то?
— Явно не знам.
— Това е последното, което ни е нужно за магията — обясни Тай. — Предмет от друго
измерение.
Кит имаше чувството, че се намира на панаирно влакче, което изведнъж се бе спуснало
главоломно надолу. Канеше се да каже нещо, когато Тай възкликна тихо от изненада. Кит
отметна глава назад и видя как над тях прелитат два коня, черно-сив и кафяв, а под копитата
им оставаха сребърни и златни дири. Двете момчета загледаха, притихнали, как конете кацат
на тревата пред Института.
Един от ездачите беше жена, която познаваха, облечена в черна рокля. Даяна. Другият
беше Гуин ап Нийд, предводителят на Дивия лов. Пред удивените им очи Гуин скочи от
седлото и отиде да помогне на Даяна да слезе.

***

Дру се покатери на покрива. Тай и Кит вече бяха там, застанали обезпокояващо близо до
ръба на покрива. Не че се учудваше — много отдавна се бе досетила, че когато искаха да
говорят насаме, двамата се качваха тук така, както правеха Ема и Джулиън, когато бяха по-
малки.
На практика не беше говорила с тях, откакто бе отишла в стаята на Тай. Не знаеше какво
да каже. Всички останали в семейството — Хелън, Марк — коментираха колко добре се
възстановява Тай, колко е силен, как се крепи след смъртта на Ливи.
Ала тя бе видяла стаята му, обърната надолу с главата, и кръвта по възглавниците. Това я
бе накарало да се вгледа по-внимателно в него… в това колко бе отслабнал, в ожулените му
кокалчета.
След като баща им загина, Тай беше преминал през фаза, в която си хапеше ръцете.
Събуждаше се посред нощ, изгризал кожата над кокалчетата си. Дру предполагаше, че отново
го прави и затова по възглавниците му имаше кръв. Хелън и Марк нямаше как да разпознаят
признаците — предишния път не бяха тук. Ливи би забелязала. Джулиън би трябвало да
забележи, но той току-що се беше прибрал. А да го обсъжда с когото и да било й се струваше
като предателство спрямо Тай.
Историята на Туле също не й излизаше от главата… свят, в който Тай беше мъртъв. Свят,
в който самата тя беше изчезнала. Свят, в който те вече не бяха семейство. Свят, в който
Себастиан Моргенстърн беше властвал. Дори името Аш не й даваше мира, сякаш го беше
чувала преди, макар да не си спомняше къде. Мисълта за Туле беше мрачен кошмар, който й
напомняше колко крехки бяха връзките, които я придържаха към семейството й. Последното,
което искаше, бе да разстрои Тай.
Така че го беше избягвала, а с него и Кит, тъй като двамата бяха неизменно заедно. Само
че покривът не им принадлежеше. Отправи се към мястото, където бяха седнали,
трополейки, така че да не ги изненада.
Появата й като че ли не ги подразни.
— Гуин и Даяна са тук — съобщи й Кит. Когато беше дошъл при тях, беше доста блед,
сякаш бе прекарвал по-голямата част от времето си на затворено и по нощни пазари. Сега
имаше лек загар, а бузите му бяха поруменели. Приликата му с Джейс личеше повече,
особено след като косата му, която бе поизраснала, бе започнала да се къдри.
— Знам. — Дру се присъедини към тях на ръба на покрива. — Отиват в Идрис, за да
вземат вода от езерото Лин.
Побърза да им разкаже каквото знаеше, доволна, че като никога и тя има новини.
Кийрън беше излязъл от Института и прекосяваше тревата, за да отиде при Даяна и Гуин.
Беше изпънал гръб, а слънцето огряваше синьо-черната му коса.
Кимна на Даяна и се обърна към Гуин. Беше се променил, помисли си Дру. Спомняше
си първия път, когато го беше видяла — окървавен и бесен, и ожесточено сърдит на света.
Беше го смятала за враг на Марк, на всички тях.
Оттогава беше видяла и други негови страни. Беше се бил рамо до рамо с тях. Беше
гледал лоши филми заедно с нея. Спомни си как предишната вечер й се беше оплаквал от
любовния си живот и като се смееше, го погледна там долу: Гуин беше сложил ръка на
рамото му и кимаше, а в жестовете му се четеше уважение.
Хората са съставени от най-различни части — помисли си Дру. — Забавни части и
романтични части, и егоистични части, и храбри части. Понякога виждаш само съвсем
малко от тях. Може би едва когато видиш всичките, осъзнаваш, че познаваш някого
наистина добре.
Зачуди се дали изобщо щеше да има някой, освен семейството й, когото щеше да познава
така.
— Трябва да слезем долу. — Сивите очи на Тай бяха любопитни. — Да научим какво
става.
И той се отправи към вратата, водеща до стълбите. Кит тъкмо се канеше да го последва,
когато Друзила го докосна по рамото.
Той се обърна, за да я погледне.
— Какво има?
— Тай — отвърна тя ниско, хвърляйки машинално поглед към брат си, докато изричаше
името му. — Искам да говоря за него с теб, но не и с някой друг. И трябва да обещаеш, че
няма да му кажеш. Можеш ли да ми го обещаеш?

***

— Лека стража — каза Джейс, разрошвайки косата на Клеъри.

Даяна и Гуин бяха заминали за Идрис. Ема ги беше гледала, докато не се превърнаха в
точица на хоризонта, изчезвайки в маранята на лосанджелиския въздух. Алек бе отишъл при
Магнус, а останалите се бяха съгласили да се редуват да патрулират около Института.
— Трябва да бъдем нащрек — заявил бе Джулиън. — Съобщението от Кохортата е тест
за лоялност. Ще наблюдават Институтите, за да видят кой ще се втурне в Аликанте, за да се
врече за битката с елфите. Знаят, че ще се опитаме да го отлагаме възможно най-дълго — той
бе махнал с ръка към Марк и Хелън, — но няма да се учудя, ако направят първия ход против
нас.
— Не би било особено разумно — намръщил се бе Марк. — Достатъчно би било просто
да изчакат и да ни обявят за предатели.
 — Не са особено умни — съгласил се бе Джулиън мрачно. — Зли, но не и умни.
— За съжаление, Мануел е доста умен — отбелязала бе Ема и макар всички да бяха
придобили още по-мрачни изражения, никой не го беше отрекъл.
На Клеъри и Ема се беше паднала втората стража след Джейс и Хелън. Хелън вече беше
влязла, за да провери как е Ейлийн, а Ема се опитваше да гледа настрани, докато Клеъри и
Джейс се целуваха и си гукаха.
— Надявам се, че всичко в Аликанте е наред — подхвърли, най-вече за да провери дали
все още се целуват.
— Невъзможно — заяви Джейс, откъсвайки се от Клеъри. — Всички си мислят, че съм
мъртъв. Само да са посмели да не ми направят траурен парад. Трябва да открием кой ще
изпрати цветя.
Клеъри извърти очи, но с привързаност.
— Може да помолим Саймън и Изи да съставят списък. Така, когато се върнем от
мъртвите, бихме могли да им изпратим цветя.
— Цял куп жени ще бъдат потопени в траур, когато научат новината за кончината ми —
каза Джейс, докато вземаше стъпалата на бегом. — Що си раздират дрехите. Раздират, казвам
ви.
— Ти не си свободен — извика Клеъри след него. — Не е като да си необвързан мъртъв
герой.
— Любовта не знае прегради — отвърна Джейс, а после стана сериозен. — Ще ида да
проверя как са Алек и Магнус. Ще се видим по-късно.
С тези думи им помаха и изчезна. Клеъри и Ема, и двете в бойно облекло, поеха през
тревата към пътеката, заобикаляща Института.
Клеъри въздъхна.
— Джейс ненавижда да не е до Алек в подобни моменти. Нищо не може да направи, но
разбирам желанието да бъдеш до своя парабатай, когато той страда. Аз също бих искала да
бъда до Саймън.
— Не е като да е там само заради себе си — каза Ема. По тъмносиньото небе се гонеха
избледняващи облаци. — Сигурна съм, че и за Алек е по-добре той да бъде до него. Искам да
кажа, според мен част от причината на Алек в Туле да му е било толкова трудно е, че
несъмнено се е чувствал ужасно сам, след като е изгубил Магнус. Много от приятелите му
вече са били мъртви, а парабатаят му е бил сполетян от съдба, по-лоша и от смърт.
Клеъри потрепери.
— Защо не поговорим за нещо по-весело?
Ема се опита да се сети за нещо весело. Това, че Джулиън щеше да развали магията,
която си беше направил? Не бе тема, за която би могла да говори. Зара, сплескана под тежък
скален къс, вероятно би я накарала да изглежда отмъстителна.
— Бихме могли да поговорим за виденията ти — започна предпазливо и Клеъри я
погледна учудено. — Онези, за които ми разказа, в които си видяла как умираш. В Тъмния
двор, когато погледна в Портала…
— Осъзнах какво съм виждала през всичкото това време, да. Видях себе си и бях мъртва,
видях и съня, който ме преследваше. — Клеъри си пое дълбоко дъх. — Именно това бях
сънувала. Мисля, че сънищата се опитваха да ме предупредят за Туле.
Бяха стигнали там, където тревата отстъпваше място на храсталаците на пустинята,
океанът беше плътна синя ивица в далечината.
 — Каза ли на Джейс? — попита Ема.
— Не. Не мога да го направя сега. Чувствам се толкова глупава и сякаш никога няма да
ми прости… Освен това той трябва да се съсредоточи върху Алек и Магнус. Всички трябва
да го направим. — Клеъри изрита едно камъче от пътя си. — От малка познавам Магнус.
Когато го видях за първи път, издърпах опашката на котката му. Не знаех, че би могъл да ме
превърне в жаба или в пощенска кутия, стига да беше поискал.
— Магнус ще се оправи — каза Ема, ала знаеше, че не звучи сигурна. Не би могла да
бъде.
Гласът на Клеъри потрепери.
— Просто имам чувството, че ако изгубим магьосниците… ако Кохортата успее да
насъска нефилимите и долноземците във война едни срещу други… тогава всичко, което съм
направила някога, ще се окаже напразно. Всичко, от което се отказах през Тъмната война.
Ще означава и че не съм герой. Никога не съм била.
Клеъри спря и се облегна на голям скален блок, същия, по който Тай обичаше да се
катери. Очевидно се мъчеше да не заплаче. Ема я зяпна ужасена.
— Клеъри, ти си тази, която ме научи какво означава да си герой. Ти ми каза, че героите
невинаги побеждават. Че понякога губят, но продължават да се борят.
— Мислех, че наистина съм продължила да се боря. Предполагам, си мислех, че съм
победила.
— Аз бях в Туле — заяви Ема яростно. — Онзи свят бе такъв, защото ти не беше в него.
Ти беше повратната точка, ти промени всичко. Без теб Себастиан щеше да спечели Тъмната
война. Без теб толкова много хора щяха да са мъртви и толкова много добри неща завинаги
щяха да са си отишли от света.
Клеъри си пое дълбоко дъх.
— Никога не преставаме да се борим, нали?
— Така мисля — отвърна Ема.
Клеъри се оттласна от скалния блок и те отново поеха по пътеката, лъкатушеща между
храстите, наситено зелени и тебеширено лилави. Слънцето се беше спуснало ниско над
хоризонта, позлатявайки пясъка на пустинята.
— В Туле — започна Ема, когато свиха зад ъгъла на Института — Джейс беше под
влиянието на Себастиан. Има обаче нещо, което не ви казах в библиотеката. Себастиан
успяваше да го контролира единствено защото беше излъгал за участието си в смъртта ти.
Боеше се, че дори под влиянието на магия, колкото и силна да беше тя, Джейс никога не би
му простил, задето е допуснал да пострадаш.
— И защо ми го казваш сега? — Клеъри й хвърли кос поглед.
— Защото Джейс би ти простил всичко. Кажи му, че си се държала ужасно, но си имала
основателна причина, и го помоли да се ожени за теб.
Клеъри избухна в смях.
— Много романтично.
Ема се ухили.
— Това е просто моята идея за чувствата, които да вложиш. Самото предложение зависи
от теб.

***
 Хелън беше настанила Магнус и Алек в една от най-големите стаи. Джейс подозираше,
че някога вероятно беше принадлежала на родителите на децата Блекторн.
Странно бе дори да мисли за родителите на децата Блекторн и да не си представи
Джулиън, тихия, компетентен, потаен Джулиън, като онзи, който се грижеше за тях. Ала
хората ставаха онова, което трябваше да бъдат: Джулиън вероятно бе искал да стане родител
на дванайсет години толкова, колкото Джейс бе искал да напусне Идрис и да изгуби баща си,
когато беше на девет. Не би повярвал, ако някой му беше казал, че в Ню Йорк ще открие
друго, по-добро семейство, така както Джулиън не би повярвал, че ще обикне братята и
сестрите си толкова силно, че ще си заслужава всичко. Или поне така подозираше Джейс.
Погледна към Алек, брата, когото бе намерил. Той седеше облегнат в единия край на
голямото дървено легло насред стаята, а Магнус лежеше до него, свит на една страна,
черната му коса беше разпиляна върху възглавницата.
Джейс не беше виждал Алек толкова изпит и изтощен, откакто Магнус беше изчезнал в
Едом преди пет години. Алек бе тръгнал след него, за да го върне: би отишъл навсякъде за
Магнус.
Ала Джейс се боеше — дори нещо по-лошо от боеше — че Магнус отива някъде, където
Алек нямаше да може да го последва.
Не искаше да мисли какво би станало, ако Магнус си отидеше. От историята на Туле във
вените му сякаш се разливаха ледени иглички. Подозираше, че знае какво би станало с него,
ако изгубеше Клеъри. Не можеше да понесе мисълта Алек да изпитва подобна нетърпима
болка.
Алек се наведе и целуна Магнус по слепоочието. Магнус се размърда и измърмори
нещо, но не се събуди. Джейс не го бе виждал да се събужда от миналата нощ.
Алек погледна своя парабатай с очи, под които имаше огромни сенки.
— Колко е часът?
— Слънцето вече залязва — отвърна Джейс, който никога не носеше часовник. — Мога
да отида да проверя, ако искаш.
— Не. Вероятно е твърде късно да се обадя на децата. — Алек прокара опакото на
ръката си над очите си. — Освен това все се надявам да мога да им съобщя добра новина.
Джейс се изправи и отиде до прозореца. Струваше му се, че не е в състояние да диша.
Отнеми тази болка от Алек — помоли се той на Ангела Разиел. — Хайде де, нали сме се
срещали. Направи го за мен.
Молитвата беше малко необичайна, но от сърце. Алек повдигна вежди насреща му.
— Да не се молиш?
— Как разбра?
През прозореца Джейс виждаше тревата пред Института, магистралата и океана от
другата й страна. Целият свят продължаваше както винаги, без да го е грижа за проблемите
на нефилими и магьосници.
— Устните ти се движеха — обясни Алек. — Почти никога не се молиш и оценявам
загрижеността ти.
— Обикновено не се налага да се моля — отвърна Джейс. — Обикновено, когато нещата
се объркат, идваме при Магнус и той ги оправя.
— Знам. — Алек махна едно влакънце от ръкава си. — Може би трябваше да се омъжим.
Магнус и аз. През цялото това време бяхме неофициално сгодени, но искахме да изчакаме
Студеният мир да бъде отменен. Да изчакаме време, в което долноземци и ловци на сенки да
могат да се женят, както подобава.
— В нефилимско златно и магьосническо синьо — каза Джейс.
И преди беше чувал обяснението защо Алек и Магнус все още не са се омъжили, но
възнамеряваха да го сторят един ден. Дори беше отишъл заедно с Алек, за да изберат
пръстени за деня, когато двамата с Магнус най-сетне щяха да се обвържат официално —
простички златни халки с думите Aku Cinta Kamu30, гравирани върху тях. Знаеше, че
пръстените са тайна от Магнус, защото Алек искаше да го изненада, ала не знаеше, че зад
нещо, което и двамата изглеждаха толкова сигурни, че ще се случи, когато му дойдеше
времето, се криеха страхове и тревоги.
Трудно бе да прозреш истината за чуждите връзки.
— Така Магнус поне щеше да знае колко много го обичам.
Алек се приведе напред и отметна кичур коса от челото на Магнус.
— Знае го — каза Джейс. — Никога не бива да се съмняваш, че го знае.
Алек кимна, а Джейс отново се загледа през прозореца.
— Те тъкмо застъпиха на стража — рече. — Клеъри каза, че ще мине да види как е
Магнус, когато дежурството й свърши.
— Искате ли да поема някоя от стражите? — попита Алек. — Не искам да разочаровам
никого.
Буцата, заседнала в гърлото на Джейс, му причиняваше болка. Той се настани до своя
парабатай, когото се беше заклел да следва, да бъде с него в живота и в смъртта. Несъмнено
това включваше и да споделя товарите и скръбта му.
— Това тук е твоята стража, братко.
Алек въздъхна тихо и сложи ръка върху рамото на Магнус, докосване — леко като перце.
Другата протегна на Джейс, който я пое, преплитайки пръсти в неговите. Останаха така,
уловени здраво, без да продумват, докато слънцето потъваше в океана.

***

— Е, какво ще стане? — попита Ейлийн. Стояха на ръба на скалите, надвиснали над

магистралата и морето. — Ако Магнус започне да се превръща в демон, какво ще стане?
Очите й бяха зачервени и подути, но гърбът й беше изпънат. Беше говорила с баща си,
който й беше казал единствено това, което знаеше: че стражите бяха дошли рано сутринта, за
да отведат Джия в Гард. Как Хорас Диърборн обещал, че няма да й се случи нищо лошо, но
че трябвало да направят „жест на добра воля“, за да вдъхнат сигурност на онези, които били
„изгубили доверие“.
Ако смяташе, че това са просто лъжи, не го беше казал, но Ейлийн знаеше, че е така, и в
мига, в който бе затворила телефона, бе избухнала пред Хелън, наричайки Диърборн с
всички обидни имена, за които можеше да се сети. Ейлийн открай време знаеше впечатляващ
брой ругатни.
— Разполагаме с Меча на смъртните — отвърна Хелън. — Онзи от Туле. Скрит е, но
Джейс знае къде, както и какво да направи. Няма да допусне Алек да е принуден да го стори
сам.
— Не бихме ли могли… не знам… да се опитаме да пленим демона? Отново да го
превърнем в Магнус?
 — О, миличка, не знам — отвърна Хелън уморено. — Не мисля, че превърнеш ли се
веднъж в демон, има връщане назад, а Магнус не би искал да живее по този начин.
— Не е честно. — Ейлийн изрита един доволно голям камък. Той полетя над ръба и
Хелън го чу да трополи по склона, докато се търкаляше към магистралата. — Магнус
заслужава нещо по-добро от тази гадост. Всички заслужаваме нещо по-добро. Как можа
всичко да стане такова… толкова ужасно, толкова бързо? Нещата бяха наред. Бяхме
щастливи.
— Бяхме в изгнание, Ейлийн. — Хелън обви ръце около съпругата си и облегна
брадичка на рамото й. — Жестокостта на Клейва ме откъсна от семейството ми заради
кръвта във вените ми. Заради нещо, което не мога да променя. Семената на това отровно
дърво бяха посети много отдавна. Сега просто виждаме как то започва да цъфти.

***

Слънцето беше залязло, докато дойде време за смяната на Марк и Кийрън. Марк се беше
надявал да патрулира заедно с Джулиън, но по някаква причина Ема бе поискала да е с
Клеъри и двойките се бяха оказали странно сформирани.
Известно време вървяха в мълчание, докато сумракът около тях улягаше в тъмнина.
Марк не беше разговарял с Кийрън за нищо важно, откакто се бяха прибрали от земите на
феите. Искал бе да го стори, искал го бе до болка, но се беше страхувал да не влоши още
повече една объркваща ситуация.
Започваше да се чуди дали проблемът не е у него: дали човешката и елфическата му
половина нямаха различни идеи за любовта и романтиката. Дали половината от него искаше
Кийрън и свободата на небето, а другата копнееше за Кристина и великолепието и
отговорността на ангелите, крачещи по земята.
Беше достатъчно, та на човек да му се прииска да отиде в градината със статуите и да си
заблъска главата във Вергилий.
Не че той беше направил нещо такова.
— Може би ще е по-добре да поговорим, Марк — обади се Кийрън. Ярка луна се
издигаше в небето и светлината й превръщаше тъмния океан в огледало от сребристочерно
стъкло, цвета на очите на Кийрън. Нощната пустиня бе изпълнена с песента на цикадите.
Кийрън вървеше до Марк, сплел ръце зад гърба си. Облечен с дънки и тениска, имаше
измамливо човешки вид. Беше отказал да носи нефилимска униформа. — Това да се
пренебрегваме определено не помага.
— Липсваше ми — каза Марк. Нямаше смисъл да не бъде откровен. — И не исках да те
пренебрегвам или да те нараня. Извинявам се.
Кийрън вдигна изненадано разноцветните си очи, черно и сребърно.
— Няма за какво да се извиняваш, Марк. — Той се поколеба. — Както казват в света на
смъртните, доста неща ми бяха на главата.
Марк скри една усмивка в сумрака. Дразнещо сладко бе, когато Кийрън използваше
съвременни изрази.
— Знам, че и с теб беше така — продължи Кийрън. — Боеше се за Джулиън и Ема.
Разбирам. И все пак не мога да възпра егоистичните си мисли.
— Какви егоистични мисли? — попита Марк.
 Бяха близо до паркинга, между статуите, които Артър Блекторн беше платил да бъдат
доставени тук преди години. Някога те бяха стояли в градините на имението „Блекторн“ в
Лондон. Сега Софокъл и останалите обитаваха това късче от пустинята с изглед към води,
безкрайно далече от Егейско море.
— Вярвам в каузата ви — бавно каза Кийрън. — Вярвам, че членовете на Кохортата са
зли — или най-малкото, жадни за власт — хора, които търсят зли решения на проблемите,
родени от техните страхове и предразсъдъци. Но въпреки това ми е трудно да не чувствам, че
никой не го е грижа за добруването на моята родина. Земите на феите. Те бяха — те са —
място, в което има добри и прекрасни неща, заедно с опасностите и изпитанията. Знам, че
беше пленник там, но ми се ще да мисля, че успя да видиш и нещо добро в тях, така както
видя нещо добро и у мен.
— У теб има много добро, Кийрън.
Кийрън погледна неспокойно към океана.
— Баща ми беше лош владетел, а Обан ще бъде още по-лош и от него. Представи си
какво би могъл да стори един добър крал със земите на феите. Страхувам се за живота на
Адаон, страхувам се и за съдбата на елфическите земи без него. Ако брат ми не може да
властва там, каква надежда има за земите ми?
— Може да има друг крал, друг елфически принц, който е достоен — рече Марк. —
Може да бъдеш ти.
— Забравяш какво видях в езерото. Как нараних хората. Как нараних теб. Не съм
достоен да бъда крал.
— Кийрън, сега ти си друг човек, също като мен. — Марк почти можеше да чуе гласа на
Кристина, мекия начин, по който открай време защитаваше Кийрън… Никога не го
оправдаваше, просто го разбираше. Обясняваше. — В Лова бяхме отчаяни, а отчаянието
прави хората коравосърдечни. Ала ти се промени… Видях те да се променяш още преди да се
бе докоснал до водите на езерото. Видях колко добър си бил, докато си живял в Двора на
баща си, и колко си бил обичан заради добротата ти, и макар Дивият лов да забули тази
доброта, не можа да я изтрие. Откакто се върна от Сколоманса, не си бил нищо друго, освен
добър с мен, с Кристина, със семейството ми.
— Езерото…
— Не е само езерото. То разкри онова, което вече беше там. Разбираш какво означава
някой друг да страда и че чуждата болка с нищо не се различава от твоята. Повечето крале
никога не успяват да разберат какво представлява истинската емпатия. Помисли си какво би
било, ако елфическите земи имат владетел, който го разбира.
— Не съм сигурен, че имам такава вяра в себе си — каза Кийрън тихичко, гласът му
беше приглушен като вятъра над пустинята.
— Аз имам такава вяра в теб — заяви Марк.
При тези думи Кийрън се обърна изцяло към него. Изражението му беше открито по
начин, който Марк не беше виждал отдавна, изражение, което не скриваше нищо — нито
страха, нито съмненията му, нито прозрачността на обичта му.
— Не знам… Боях се, че съм убил вярата ти в мен, а с нея и връзката между нас.
— Кийр — каза Марк и видя как Кийрън потрепери при звука на това отдавнашно
обръщение. — Днес ти се изправи и предложи всичките си сили като принц и елф, за да
спасиш моето семейство. Как е възможно да не знаеш какво изпитвам?
Кийрън се взираше в ръката си, вдигната на сантиметри от яката на Марк. Гледаше като
хипнотизиран мястото, където кожите им се докоснаха, пръстите си до ключицата на Марк,
плъзнали се, за да помилват гърлото му, линията на челюстта му.
— Искаш да кажеш, че изпитваш благодарност?
Марк улови ръката му и я поднесе към гърдите си, притискайки отворената й длан към
разтуптяното си сърце.
— Това на благодарност ли ти прилича?
Кийрън го гледаше с широко отворени очи и ето че Марк отново беше в Лова, намираше
се на зелен хълм под дъжда, с ръцете на Кийрън около себе си. Обичай ме. Покажи ми.
— Кийрън — прошепна и го целуна.
От Кийрън се изтръгна тих дрезгав вик и като го улови за ръкавите, той го притегли към
себе си. Ръцете на Марк се обвиха около шията му, привличайки го надолу към целувката,
устните им се сляха и Марк вкуси споделения им дъх, еликсир от страст и копнеж.
Най-сетне Кийрън се откъсна от целувката. Усмихваше се широко, невъобразимо
щастлива усмивка, която, подозираше Марк, никой друг освен него не беше виждал. Стиснал
Марк над лактите, той го накара да отстъпи назад, докато гърбът му не се опря в един скален
блок. Приведе се над него и устните му откриха бясно туптящия пулс върху шията на Марк и
го засмукаха нежно, докато Марк не простена, заравяйки ръце в копринената му коса.
— Убиваш ме. — Тих смях се надигна в гърдите на Марк.
Кийрън се изкиска и ръцете му се плъзнаха под ризата на Марк, помилваха гърба му,
проследиха белезите върху лопатките му. Марк отвърна на допира му. Прокара пръсти през
косата му, погали лицето му, сякаш искаше да направи карта на извивките му, оставяйки
пръстите си да докосват кожата, която си спомняше като сън: чувствителното гърло на
Кийрън, ключицата, китките, красивия и незабравен релеф, който мислеше, че е изгубил.
Ниски, дрезгави стонове се изтръгнаха от Кийрън, когато Марк пъхна ръце под тениската му,
милвайки голата му кожа, копринената коравина на гладкия му стомах, извивките на ребрата
му.
— Моят Марк — прошепна Кийрън, докосвайки го по косата, по бузата. — Обожавам те.
Te adoro, Mark.
Кожата на Марк се вледени, изведнъж всичко му се стори нередно. Свали рязко ръце и
се дръпна от Кийрън. Струваше му се, че не може да си поеме дъх.
— Кристина.
— Кристина не е това, което ни разделя — каза Кийрън. — Тя е онова, което ни свързва.
Всичко, което сме изрекли, всички начини, по които сме се променили…
— Кристина — повтори Марк и се изкашля, защото тя стоеше пред тях.

***

Кристина имаше чувството, че лицето й всеки момент ще лумне в пламъци. Беше дошла,
за да каже на Марк и Кийрън, че двете с Ейлийн са готови да застъпят на стража, без през ум
да й мине, че може да прекъсне интимен момент.
Когато свърна зад скалата, се беше вкаменила… толкова силно й беше напомнило за
първия път, когато ги беше видяла заедно. Кийрън, притиснат в Марк, телата им — долепени,
заровили ръце в косите на другия, целуващи се така, сякаш никога не биха могли да спрат.
Аз съм ужасна идиотка, помисли си тя. Сега и двамата я гледаха: Марк изглеждаше
покрусен, Кийрън — странно спокоен.
— Толкова съжалявам — каза тя. — Дойдох само за да ви кажа, че смяната ви свършва,
но ще… ще си вървя.
— Кристина. — Марк пристъпи към нея.
— Не си отивай — каза Кийрън. Беше настояване, не молба: в гласа му имаше наситена
тъмнина, бездънен копнеж. И макар да нямаше причина да го послуша, Кристина се обърна
бавно, за да ги погледне.
— Наистина мисля, че е по-добре да си вървя. Не смятате ли?
— Наскоро един мъдър човек ме посъветва да не мълча за онова, което искам — каза
Кийрън. — Желая те и те обичам, Кристина, така, както те желае и обича и Марк. Остани с
нас.
Кристина не бе в състояние да помръдне. Отново си спомни първия път, когато ги беше
видяла заедно. Желанието, което беше изпитала. Тогава си бе помислила, че иска нещо като
онова, което те имат, че иска същата страст за себе си и някое неизвестно момче, чието лице
не познаваше.
Ала много отдавна в сънищата й не се бе появявало лице, което да не принадлежи на
Марк или Кийрън. Отдавна не си беше представяла как две очи с еднакъв цвят потъват в
нейните. Не беше искала нещо подобно на онова, което имаха те: искала бе тях.
Погледна към Марк, който изглеждаше уловен между надежда и ужас.
— Кийрън — каза и гласът му потрепери. — Как може да я молиш за подобно нещо? Тя
не е елф, никога вече няма да ни проговори…
— Вие сте тези, които ще ме изоставят. — Собственият й глас прозвуча чужд в ушите
й. — Обичате се и си принадлежите. Ще ме изоставите и ще се върнете в земите на елфите.
Двамата я погледнаха с едно и също шокирано изражение.
— Никога няма да те оставим — каза Марк.
— Ще останем толкова близо до теб, колкото приливът е до брега. Никой от нас не иска
нищо друго. — Кийрън протегна ръка. — Моля те, повярвай ни, Лейди на розите.
Няколкото крачки през пясъка и тревата на пустинята бяха най-дългите и най-кратките,
които бе изминавала някога. Кийрън разпери ръце: Кристина отиде в прегръдките му и като
вдигна лице, го целуна.
Горещината, сладостта и извивката на устните му под нейните едва не я повдигнаха във
въздуха. Усмихваше се до устата й. Изричаше името й. Ръката му беше на кръста й и милваше
леко извивката му с палец. Сякаш тя беше принцеса, той целуна опакото на пръстите й,
докосвайки кокалчетата й с устни.
Сърцето на Кристина биеше с утроен ритъм, когато тя се обърна в прегръдките на
Кийрън, с гръб към него. Той отметна косата от тила й и я целуна, карайки я да потрепери,
докато протягаше ръце към Марк. Очите му искряха в синьо и златно, преливащи от желание
за нея, за Кийрън, за тримата заедно.
Той я остави да го притегли и те се вплетоха в едно. Марк целуна устните й, докато
Кристина се облягаше на гърдите на Кийрън, ръцете на Кийрън бяха в косата на Марк,
спуснаха се по бузата, проследиха очертанията на ключицата му. Кристина никога не бе
изпитвала такава любов, никога не я бяха прегръщали толкова силно.
В небето над тях изригна оглушителен шум… шум, който не чуваха за първи път, макар
Кийрън и Марк да го познаваха най-добре.
Отдръпнаха се рязко един от друг, докато въздухът свистеше около тях. Небето се
завихри от движение. Гриви и опашки се развяваха на вятъра, очи искряха в хиляди цветове,
воини надаваха крясъци и рев, а насред всичко това имаше внушителен петнист черен кон,
възседнат от мъж и жена, които поспряха, за да погледнат към земята под себе си, докато
звукът на боен рог постепенно заглъхваше.
Гуин и Даяна се бяха завърнали и не бяха сами.

***

Джулиън открай време смяташе, че ателието му (което някога бе принадлежало на

майка му) е най-красивата стая в Института. През двете стъклени стени се виждаше всичко
— океанът и пустинята; другите две бяха кремави и ярки от абстрактните картини на майка
му.
Виждаше го и сега, ала не бе в състояние да го почувства. Каквото и да бе чувството,
което гледката на нещо красиво събуждаше открай време в душата му на художник, вече го
нямаше.
Без чувства — помисли си той — се стопявам, така, както царската вода31 стопява
златото. Знаеше го, ала не можеше да почувства и това.
Да знаеш, че си отчаян, но да не си в състояние да почувстваш това отчаяние, бе странно
усещане. Погледът му се плъзна по боите, които беше подредил около бялото платно, опънато
върху островчето в средата. Синьо и златно, чернено и черно. Знаеше какво трябва да оформи
с тях, но когато взе четката, се поколеба.
Художническите му инстинкти го бяха напуснали, всичко, което му казваше защо едно
мацване с четката би било по-добро от друго, всичко, което свързваше нюанси на цветове с
нюанси на значение. Синьото бе просто синьо. Зеленото бе зелено, независимо дали светло,
или тъмно. Кървавочервеното и червеното на светофара бяха еднакви.
Ема ме избягва, мина му през ума. Мисълта не му причини болка, защото нищо не го
правеше. Това бе просто факт. Спомни си желанието, което бе изпитал в стаята й
предишната нощ, и остави четката. Странно бе да мисли за желание отделно от чувства:
никога не беше желал някого, когото вече не бе обикнал. Никога не бе желал друг освен Ема.
Ала предишната нощ, докато тя беше в прегръдките му, му се беше сторило, че почти
може да пробие приглушеността, която го обгръщаше, която го задушаваше с нищото си;
сякаш огънят на копнежа по нея би могъл да я изгори и да го освободи.
По-добре, че тя го избягваше. Дори в това състояние, нуждата му от нея беше прекалено
странна и твърде силна.
Нещо проблесна отвъд стъклото на прозореца и когато се приближи, Джулиън видя, че
Гуин и Даяна бяха на поляната, заобиколени от неколцина от останалите: Кристина, Марк,
Кийрън. Гуин тъкмо подаваше стъклен буркан на Алек, който го пое и се втурна през тревата
към Института, летейки като една от стрелите си. Дру танцуваше нагоре-надолу с Тави,
въртейки се в кръг. Ема прегърна Кристина, а после Марк. Гуин беше обвил ръка около
Даяна, а тя облягаше глава на рамото му.
Облекчение заля Джулиън, кратко и хладно като плисната вода. Знаеше, че би трябвало
да изпитва повече, да е обзет от щастие. Видя Тай и Кит, застанали малко встрани от другите.
Тай бе отметнал глава назад, както правеше често, и сочеше към звездите.
Джулиън вдигна очи към небето, потъмняло от стотина летящи ездачи.
 ***

Марк ясно си даваше сметка за напрежението на Кийрън, когато Дивият лов започна да
се приземява около тях, кацайки на тревата като пухчетата на глухарче, довеяни от вятъра.
Не че можеше да го вини. Самият той беше замаян от шока и последиците от
желанието… онези мигове с Кристина и Кийрън край скалата вече му се струваха като
трескав сън. Наистина ли се беше случило? Трябва да беше… Кристина приглаждаше косата
си с бързи, нервни движения, устните й бяха все още зачервени от целувки. Марк побърза да
погледне собствените си дрехи. Не беше сигурен, че не бе смъкнал ризата си и не я бе
захвърлил в пустинята, заявявайки, че никога вече няма да се нуждае от ризи. Всичко му се
струваше възможно.
Кийрън обаче се беше изпънал, надянал на лицето си маска, която Марк познаваше
добре — същото изражение, което носеше винаги когато останалите от Лова му се
подиграваха и го наричаха „принцче“. С течение на времето бе успял да си спечели
уважението им и да защитава както себе си, така и Марк, ала не бе имал други приятели в
Лова освен Марк… и може би Гуин, по неговия странен начин.
Марк обаче никога не бе успял да спечели уважението им. Или поне така вярваше.
Докато очите му се плъзваха по групата мълчаливи Ловци, възседнали конете си, някои лица
бяха познати, други — нови, видя, че го гледат по различен начин. Нямаше презрение в очите
им, забелязали наскоро поставените Знаци по ръцете му, нефилимското облекло и колана с
оръжия, пълен със серафимски ками.
Небивалото въодушевление, което бе последвало пристигането на Гуин и Даяна, бе
утихнало при появата на Лова. Хелън бе отвела Дру и Тави обратно в къщата, въпреки
протестите им. Даяна слезе от Орион и отиде при Кит и Тай, докато Ема се отправяше към
Института заедно с Ейлийн, за да видят дали могат да помогнат на Алек.
Гуин скочи от седлото, сваляйки шлема си, и за изумление на Марк, наведе глава към
Кийрън. Марк не помнеше да го е виждал да навежда глава пред никого.
— Гуин — попита Кийрън, — защо си довел целия Лов тук? Мислех, че те ще разнесат
водата.
— Искаха да ти поднесат почитанията си, преди да тръгнат на мисията си — отвърна
Гуин.
Един от Ловците, висок мъж с безстрастно, белязано лице, се поклони от седлото.
— Изпълнихме волята ти, повелителю.
Кийрън пребледня.
— Повелителю? — повтори Кристина, видимо слисана.
Даяна докосна леко Гуин по рамото и се отправи към Института. На Марк му се виеше
свят: „Повелителю“ бе начинът, по който Ловците нерядко се обръщаха към някой монарх,
крал или кралица на елфите. Не обикновен принц и определено не някой, вречен на Лова.
Най-сетне Кийрън кимна.
— Благодаря ви. Няма да го забравя.
Това като че ли беше достатъчно за Ловците, те обърнаха конете си и се издигнаха във
въздуха, изстрелвайки се в небето като фойерверки. Тай и Кит изтичаха до края на поляната,
за да ги проследят с поглед, докато препускаха по небето — ездачи и жребци, сливащи се в
един и същи силует. Копитата им пореха въздуха и дълбок гръм отекваше по плажове и
пещери.
Кийрън се обърна към Гуин.
— Какво беше това? — поиска да узнае. — Какво правиш, Гуин?
— Умопобърканият ти брат Обан седи на престола на тъмните елфи — отвърна Гуин. —
Пие, развратничи, не прокарва никакви закони. Изисква лоялност. Набира войска, която да
отведе на преговорите си с Кохортата, макар съветниците му да го предупреждават да не го
прави.
— Къде е брат ми? — попита Кийрън. — Къде е Адаон?
Гуин като че ли се почувства неловко.
— Адаон е слаб — заяви. — И не той уби краля. Не е заслужил престола.
— Ти би искал на трона да седне Ловец — рече Кийрън. — Някой, който ще бъде
благоразположен към твоите каузи.
— Може би — отвърна Гуин. — Но независимо от моите желания, Адаон е пленник в
Двора на светлите феи. Кийрън, ще има битка. Неизбежно е. Трябва да отнемеш мантията на
властта от Обан пред очите на всички.
— Да отнеме мантията на властта? — повтори Марк. — Това евфемизъм ли е?
— Да — отвърна Гуин.
— Не можеш сериозно да искаш от него да убие брат си в битка. — Кристина имаше
яростен вид.
— Кийрън уби баща си в битка — изтъкна Гуин. — Според мен може да го стори. Не
бих казал, че между него и Обан съществува кой знае каква семейна привързаност.
— Престанете! — намеси се Кийрън. — И сам мога да говоря за себе си. Няма да го
направя, Гуин. Не съм достоен да бъда крал.
— Не си достоен? — повтори Гуин. — Най-добрият от моите Ловци? Кийрън…
— Недей, Гуин — намеси се Марк. — Единствено той може да вземе това решение.
Гуин сложи шлема на главата си и се метна на гърба на Орион.
— Не те моля да го направиш, защото е най-доброто за теб, Кийрън — каза, свеждайки
поглед от гърба на коня си. — Моля те да го направиш, защото това е най-доброто за
царството на елфите.
Орион се издигна във въздуха. Вече в далечината, Тай и Кит нададоха възторжен вик,
махайки на Гуин от земята.
— Гуин е полудял — каза Кийрън. — Аз не съм най-доброто за никое място.
Преди Марк да успее да отговори, телефонът на Кристина изпиука. Тя го вдигна и каза:
— Ема е. Магнус се оправя. — Лицето й грейна в усмивка, ярка като звезда. — Водата
от езерото помага.
25
Мъртви ветрове
Слънчева светлина струеше в библиотеката през всеки възможен прозорец: те до един
биха широко отворени. Образуваше квадрати по пода и оцветяваше масите в ярки ивици.
Превръщаше косите на Марк и Хелън в бяло злато, а Джейс — в разрошена бронзова статуя,
и караше котешките очи на Магнус да блестят като турмалин. Той се беше свил на дивана,
блед, но изпълнен с енергия, и отпиваше с ярко оцветена сламка от кристална стъкленица,
пълна с вода от езерото Лин.
Облягаше се на Алек, който се усмихваше до уши и го мъмреше да пие повече вода. На
Ема й беше трудно да повярва, че човек може да прави и двете едновременно, но Алек явно
имаше тренинг.
— От тази вода се напивам — оплака се Магнус. — И има ужасен вкус.
— Не съдържа никакъв алкохол. — Даяна изглеждаше уморена (нищо чудно, след
пътуването й до Идрис и обратно), но овладяна, както винаги, облечена в ушита по мярка
черна рокля. — Възможно е обаче да има лек халюциногенен ефект.
— Това обяснява защо виждам седмина от теб — каза Магнус на Алек. — Най-
съкровената ми фантазия.
Дру запуши ушите на Тави, въпреки че той си играеше с едно слинки, което Алек му
беше дал, и изглеждаше глух за света.
— Онова твое Аз ей там е изключително привлекателно, Александър.
— Това е ваза — отбеляза Хелън.
Магнус се взря в нея с присвити очи.
— Готов съм да я купя от теб.
— Може би по-късно — отвърна Хелън. — Сега трябва да се съсредоточим върху онова,
което Даяна има да ни каже.
Даяна отпи глътка кафе. Ема пиеше чай, всички останали се наливаха с кофеин и захар.
Алек беше излязъл, обезумял от радост, и беше накупил дузини канелени кифлички, понички
и пай за закуска. Това бе накарало всички да се втурнат колкото ги държаха краката към
библиотеката, включително Кит и Тай. Дори най-потайното петнайсетгодишно момче не
може да устои на захаросани ябълкови пърженки.
— Снощи казах на някои от вас, но вероятно ще е най-добре да обясня отново — рече
Даяна. — С помощта на Дивия лов успяхме да си набавим голямо количество вода от езерото
Лин. В момента Ловците се грижат всички магьосници по света да получат от нея.
— Клейвът и Съветът не забелязаха нищо — каза Хелън. — Тази сутрин Ейлийн се чу с
баща си и той го потвърди.
В момента Ейлийн беше в кабинета и проследяваше доставката на езерната вода до
магьосниците дори в най-отдалечените части на света.
Ема вдигна стиропорената си чаша чай.
— Браво, Даяна!
Около масата се надигнаха одобрителни възгласи и Даяна се усмихна.
— Не бих могла да го направя без Гуин. Нито без Кийрън. Феите ни помогнаха.
— Децата на Лилит ще бъдат задължени на Децата на Дворовете след този ден, Кийрън,
кралски сине — каза Магнус, загледан настойчиво там, където очевидно мислеше, че се
намира Кийрън.
— Речта ти си я биваше, Бейн — рече Джейс. — За съжаление, говориш на една
поничка.
— Оценявам чувството. — Кийрън се беше изчервил при думите на Даяна и връхчетата
на скулите му все още бяха розови. Контрастираше хубаво със синята му коса.
Даяна се прокашля.
— Отнесохме езерна вода и в земите, поразени от мора. Тя като че ли го спря, но земята
си остана съсипана. Не знам дали някога ще се изцели.
— Според Теса ще престане да разболява магьосниците — обади се Кристина. —
Земята завинаги ще остане белязана, но болестта няма да се разпространи повече.
— Видяхте ли нещо друго в Идрис? — попита Джулиън и Ема му хвърли кос поглед;
причиняваше й болка да го погледне направо. — Нещо друго, което трябва да знаем?
Даяна завъртя замислено чашата в ръцете си.
— Идрис ми се стори… пуст и странен без долноземци в него. Част от магията му си е
отишла. Брослинд без феи е просто гора. Сякаш част от душата на Идрис я няма.
— Хелън… — Ейлийн влетя, затръшвайки вратата зад себе си, беше разчорлена и
притеснена. В ръката си държеше късче леко овъглена хартия. Огнено съобщение. Закова се
на място, осъзнала колко хора се бяха събрали в библиотеката. — Току-що се чух с Мая в Ню
Йорк. Тълпа ловци на сенки са се нахвърлили на групичка безвредни феи и са ги избили.
Кейли Уайтуилоу е мъртва. — Гласът на Ейлийн беше обтегнат от напрежение.
— Как смеят? — Магнус се изпъна с яростно изражение и тръсна стъкленицата на
масата. — Студеният мир не им беше достатъчен? Да прокудят долноземците, живеещи в
Идрис от векове, не им беше достатъчно? Сега е ред на убийства?
— Магнус… — започна Алек, видимо разтревожен.
Син пламък изригна от ръцете на Магнус. Всички се дръпнаха рязко назад. Дру сграбчи
Тави. Кийрън протегна ръка пред Кристина, за да я предпази, Марк стори същото. Никой не
изглеждаше по-изненадан от Кристина.
Ема повдигна вежди насреща й от другата страна на масата. Кристина се изчерви, а
Кийрън и Марк бързо отпуснаха ръце.
Синият пламък изчезна след миг; върху масата остана изгорена черна ивица, но нямаше
други щети. Магнус сведе изненадано очи към ръцете си.
— Магията ти се завърна! — каза Клеъри.
Магнус й намигна.
— Някои твърдят, че никога не съм я губил, сладкишче.
— Не може да продължава така — заяви Джейс. — Това нападение е било разплата за
нашата смърт.
— Трябва да съобщим на всички, че сме живи — съгласи се Клеъри. — Не можем да
позволим имената ни да се превърнат в оръдие на отмъщение.
Около масата се надигна глъчка. Джейс изглеждаше така, сякаш му беше прилошало;
Алек беше сложил ръка върху рамото му. Магнус изучаваше мрачно пръстите си, чиито
връхчета все още бяха сини.
— Бъди реалист, Клеъри — каза Хелън. — Как възнамерявате да се разкриете и да
останете в безопасност?
— Не ме е грижа дали съм в безопасност — заяви Клеъри.
— Не, никога не те е било грижа — изтъкна Магнус. — Само че ти си сериозно оръжие
срещу Кохортата. Ти и Джейс. Не се изваждайте от уравнението.
— Докато бях в офиса, пристигна съобщение от Идрис. Преговорите между краля на
тъмните елфи и Хорас Диърборн ще се състоят след два дни на Нетленните поля.
— Кой ще присъства? — попита Ема.
— Само Кохортата и кралят.
— Значи, ще могат да си кажат каквото си поискат и ние няма откъде да научим? —
рече Марк.
Ейлийн се намръщи.
— Не, това е странното. В писмото се казва, че преговорите ще се излъчват посредством
Проекция в цял Аликанте. Всички в града ще могат да гледат.
— Хорас иска да го видят — рече Джулиън, наполовина на себе си.
— Какво искаш да кажеш? — попита Ема.
Той се намръщи, очевидно объркан и подразнен.
— Аз не… не съм напълно сигурен…
— Мануел спомена нещо за това в царството на сенките — обади се Марк, сякаш
изведнъж си беше спомнил нещо. — Не беше ли така, Кийрън? Каза на Обан: „Когато ви
видят да се срещнете и да постигнете взаимноизгоден мир, всички ловци на сенки ще
осъзнаят, че ти и Хорас Диърборн сте велики лидери, успели да сключат съюз, който
предшествениците ви не са могли“.
— Обан и Мануел са знаели, че това ще се случи? — попита Ема. — Откъде биха могли
да знаят?
— По някакъв начин всичко това е част от плана на Кохортата. И това не може да бъде
хубаво. — Магнус се намръщи. — Това включва само половината от елфическите земи. Тази
на тъмните елфи.
— Но те са половината, която се опитва да унищожи нефилимите. Половината, която
отвори Портал към Туле и донесе мора — каза Марк.
— И е факт, че мнозина ловци на сенки ще го сметнат за поредното доказателство, че
феите са зли — обади се Кристина. — Студеният мир не прави особена разлика между
светлите и тъмните елфи, макар че само Светлият двор се би на страната на Себастиан
Моргенстърн.
— И само Светлият двор прие условията на Студения мир — рече Кийрън. — За краля
оттогава тъмните елфи и нефилимите са във война. Очевидно Обан и Кохортата възнамеряват
да направят тази война реалност. Обан не го е грижа за хората му, нито пък Хорас Диърборн.
Възнамеряват преговорите да се провалят пред очите на всички и двамата ще изтръгнат власт
от развалините.
Джулиън все още се мръщеше, сякаш се мъчеше да разреши някаква загадка.
— Наистина е лесно да се сдобиеш с власт в една война — съгласи се. — Само че…
— Сега, когато магьосниците са излекувани, е време да престанем да се крием — заяви
Джейс. — Трябва да се намесим в Идрис… преди тези мними преговори да са се състояли.
— Да се намесим? — повтори Джулиън.
— Група от нас ще отидат там — обясни Джейс. — Обичайните заподозрени. Ще
доведем Изабел и Саймън, Бат и Мая, и Лили, ядрото, на което имаме доверие. Ще
проникнем в Гард, ще освободим консула и ще вземем инквизитора в плен. Ще го накараме
да си признае какво е направил.
— Диърборн няма да признае нищо — рече Джулиън. — Той е истински вярващ. А ако
умре за каузата си, още по-добре за него.
Всички го погледнаха с известна доза изненада.
— Надали предлагаш да оставим Кохортата да продължава както досега — каза
Кристина.
— Не — отвърна Джулиън. — Предлагам да организираме съпротива.
— Не сме достатъчно — изтъкна Клеъри. — А и онези, които не са съгласни с
Кохортата, са пръснати навсякъде. Как бихме могли да знаем кой е верен на Хорас и кой не е?
— Бях в Залата на Съвета, преди Анабел да убие сестра ми — каза Джулиън и Ема усети
как по гърба й плъзват ледени тръпки; несъмнено останалите щяха да забележат колко
безстрастно говори за Ливи? — Видях как хората реагираха на Хорас. Също и когато държа
реч на погребението. Има такива, които му се противопоставят. Предлагам да се свържем с
долноземци, с феи, с магьосници и с онези ловци на сенки, за които знаем, че са против
Кохортата, за да организираме по-голяма коалиция.
Мисли си за Ливи в Туле — осъзна Ема. — За нейните бунтовници, долноземци и ловци
на сенки заедно. Ала в такъв случай би трябвало да ги нарече бунтовници. Борци за свобода.
Ливи вдъхновяваше хората да се борят…
С крайчеца на окото си видя Кийрън да се изправя и да излиза тихичко от стаята. Марк
и Кристина го проследиха с поглед.
— Прекалено опасно е. — В гласа на Джейс имаше истинско съжаление. — Възможно е
да приемем предател в редиците си. Не можем да се основаваме единствено на твоите
предположения за това в какво вярват хората.
— Джулиън е най-умният човек, когото познавам — заяви Марк твърдо. — Той не греши
за това какво изпитват хората.
— Вярваме му — намеси се Алек. — Но не можем да рискуваме да се доверим на някой,
който би могъл да издаде тайните ни на Кохортата.
Лицето на Джейс все още беше застинало, движеха се единствено очите му, обхождаха
масата, изучаваха лицата на останалите.
— Онова, което работи в полза на Кохортата, е, че са заедно. Обединени са. Ние се
хвърляме в опасността поотделно, за да спасим другите от нея. Ами ако вместо това се
обединим и се изправим срещу нея заедно? Заедно ще бъдем много по-силни.
Джейс го прекъсна.
— Идеята е добра, Джулиън, но не можем да го направим.
Джулиън млъкна, макар Ема да имаше чувството, че има да каже още. Нямаше обаче да
настоява. Може би ако повече приличаше на себе си, но не и този Джулиън.
Алек се изправи.
— Най-добре ще е с Магнус да се приберем в Ню Йорк за тази вечер. Ако всички ще
ходим в Идрис, трябва да оставим децата при майка ми. Можем да доведем Саймън и Изи с
нас.
— Ние ще останем тук. — Джейс посочи себе си и Клеъри. — Това място все още е
уязвимо за нападение от страна на Кохортата. Ние ще бъдем първата линия на защита.
— Всички трябва да сме готови — каза Клеъри. — Хелън, ако нямаш нищо против, ще
отидем в оръжейната, за да видим дали не трябва поискаме нещо… — Тя замълча за миг. —
Предполагам, че няма как да се свържем с Железните сестри, нали?
— Те не признават властта в Идрис — отвърна Ейлийн. — Само че са се затворили в
Елмазената цитадела. Все още не отговарят на никакви съобщения.
 — Съществуват и други начини да се сдобием с оръжия — обади се Тай. — Пазарът на
сенките например.
Ема се напрегна, чудейки се дали някой щеше да изтъкне, че строго погледнато, Пазарът
на сенките беше забранен за ловците на сенки.
Никой не го стори.
— Добра идея — рече Джейс. — Можем да се сдобием с оръжия, ако се нуждаем от
тях… във всички църкви и свещени места в Лос Анджелис има запаси, само че…
— Само че няма да се биете с демони — довърши Кит. — Нали?
Джейс го изгледа продължително, трудно бе да не забележиш приликата помежду им,
когато двамата бяха толкова близо.
— Не и от обикновения вид — отвърна и двамата с Клеъри се отправиха към
оръжейната.
Марк също беше станал и излезе заедно с Кристина. Тай и Кит ги последваха почти
веднага. Дру си тръгна заедно с Тави и неговото слинки. Докато всички се разотиваха,
Магнус погледна през масата към Джулиън с пронизващи котешки очи.
— Ти остани. Искам да говоря с теб.
По лицата на Хелън и Ейлийн се изписа любопитство. Алек повдигна вежди.
— Окей. Ще отида да се обадя на Изи, за да й кажа, че се прибираме. — Той хвърли
поглед към Ейлийн и Хелън. — Не бих отказал малко помощ със събирането на багажа.
Магнус все още не е достатъчно добре.
Лъже, за да ги накара да излязат от стаята, помисли си Ема. Не беше трудно да
разчете безмълвното общуване между Алек и Магнус. Зачуди се дали другите виждаха
същото с нея и Джулиън. Беше ли очевидно, че си говорят без думи? Не че го бяха правили,
откакто се бяха върнали от Туле.
Магнус понечи да се обърне към Ема, но Джулиън поклати леко глава.
— Ема знае. Може да остане.
Магнус се облегна назад, докато останалите излизаха от стаята. След миг в нея останаха
само те тримата: Ема, Джулиън и Магнус. Магнус гледаше безмълвно двамата ловци на
сенки, местейки нетрепващи очи между тях.
— Кога каза на Ема за магията, Джулиън? — попита най-сетне. Гласът му бе измамливо
безизразен, но Ема подозираше, че зад въпроса се крие повече, отколкото личеше на пръв
поглед.
Тъмните вежди на Джулиън се сбърчиха.
— Веднага щом можах. Тя знае, че искам да я развалиш.
— А. — Магнус се облегна в дивана. — Умоляваше ме да направя магията. Беше отчаян
и се намираше в опасност. Сигурен ли си, че искаш да я разваля?
На ярката слънчева светлина очите на Джулиън имаха цвета на тропически океан върху
корицата на списание. Носеше тениска с дълъг ръкав, която подхождаше на цвета им, и беше
толкова красив, че сърцето на Ема потрепна.
Ала това беше красотата на статуя. Лицето му бе почти напълно безизразно и тя не
можеше да прочете нищо върху него. Едва бяха разговаряли от онази нощ в стаята й.
Може би беше минало толкова време, че той вече не помнеше какво означава да има
чувства; може би вече не го искаше. Може би я мразеше. Може би щеше да бъде по-добре, ако
я мразеше, но Ема не можеше да повярва, че би било по-добре никога вече да не почувства
каквото и да е.
 След мъчителен миг на мълчание Джулиън вдигна левия си ръкав. Беше свалил
превръзките от ръката си и я протегна към Магнус.
ТИ СИ В КЛЕТКАТА.
Цветът се отцеди от лицето на Магнус.
— Господи.
— Изрязах го върху ръката си, докато бяхме в Туле. Когато си върнах емоциите, осъзнах
колко нещастен съм бил без тях.
— Това е… брутално. — Магнус беше видимо разтърсен. Косата му беше доста рошава,
помисли си Ема. Рядкост бе да видиш Магнус без съвършено оформена прическа. — Но
предполагам, че ти открай време си решителен. Докато ви нямаше, говорих с Хелън и тя
потвърди, че дълго време си ръководил Института съвсем сам. Прикривал си Артър, който
никога не се съвзел от преживяното в елфическите земи.
— Какво общо има това с магията? — попита Джулиън.
— Звучи ми така, сякаш открай време си бил принуден да вземаш трудни решения —
отвърна Магнус. — За себе си и за хората, които обичаш. Това ми се струва поредното трудно
решение. Все още знам по-малко, отколкото би ми се искало, за изхода от парабатайското
проклятие. Един мой приятел обаче го проучва и от него разбирам, че опасността е съвсем
истинска. — Лицето му придоби изражение на болка. — Може би ще е по-добре да си
останеш така.
— Не, няма да е — отвърна Джулиън. — И знаеш, че това не е емоционален избор. —
Въпреки горчилката в думите, тонът му беше безизразен. — Без емоциите, без чувствата ми,
ставам по-лош ловец на сенки. Вземам по-лоши решения. Не бих се доверил на някой, който
не изпитва нищо към никого. Не бих искал такъв човек да взема решения, които засягат
другите. А ти?
Магнус придоби замислено изражение.
— Трудно е да се каже. Ти си много умен.
По нищо не личеше комплиментът да е имал какъвто и да било ефект върху Джулиън.
— Невинаги съм бил умен по начина, който имаш предвид. Откакто навърших
дванайсет, когато баща ми загина и децата станаха моя отговорност, трябваше да се науча да
лъжа. Да манипулирам. Ако това означава да съм умен, значи, е така. Ала знаех къде да спра.
Магнус повдигна вежди.
— Джулиън без чувства — обади се Ема — не знае къде да спре.
— Хареса ми идеята ти по-рано — каза Магнус, гледайки Джулиън любопитно. — Да
организираме съпротива. Защо не настоя повече?
— Защото Джейс има право. Възможно е да бъдем предадени. Обикновено бих могъл да
се справя с това. Да измисля решение. Но не и в това състояние. — Той докосна слепоочието
си и се намръщи. — Смятах, че без чувства мисълта ми ще е по-трезва. Ала всъщност е
обратното. Изобщо не мога да мисля. Не и както трябва.
Магнус се поколеба.
— Моля те — каза Ема.
— Ще имате нужда от план — рече Магнус. — Знам, че преди сте възнамерявали да
отидете в изгнание, но това бе, когато Робърт можеше да ви помогне. Хорас Диърборн няма
да го направи.
— Диърборн няма да го стори, но някой друг инквизитор би могъл. Така или иначе,
трябва да съборим Кохортата. Възможно е следващият инквизитор да се окаже сговорчив —
каза Джулиън.
— Досега инквизиторите не са се славили с особена сговорчивост. А и не знаем с какво
време разполагаме. — Магнус потропа с пръсти по масата. — Имам идея — заяви най-
сетне. — Няма да ви хареса.
— Какво ще кажеш за идея, която би ни харесала? — предложи Ема.
Магнус я изгледа мрачно.
— Съществуват няколко начина, които, ако се наложи, биха могли да разкъсат връзката
ви. Смърт, която не препоръчвам. Ухапване от вампир. Трудно е да бъде уредено и също може
да доведе до смърт. Отнемане на Знаците и превръщане в мундан. Вероятно най-добрият
вариант.
— Ала единствено Мълчаливите братя могат да сторят това — изтъкна Ема. — А в
момента не можем да се доближим до тях.
— Да не забравяме Джем. И двамата сме виждали отнемане на Знаци. А той беше
Мълчалив брат. Заедно бихме могли да го направим. — Магнус имаше леко болестен вид. —
Ще боли и ще бъде неприятно. Но ако няма друг начин…
— Аз ще го направя — побърза да каже Ема. — Ако проклятието се отключи, отнемете
моите Знаци. Мога да го понеса.
— Аз не… — започна Джулиън и Ема затаи дъх. Истинският Джулиън никога не би я
оставил да предложи нещо такова. Трябваше да го накара да се съгласи, преди Магнус да
беше развалил магията. — Тази идея не ми харесва — заяви той най-сетне. — Но ако няма
друг избор, така да бъде.
Магнус изгледа Ема продължително.
— Ще го приема за обвързващо обещание — каза след миг мълчание и протегна
покрита с пръстени ръка. — Джулиън. Ела тук.
Ема гледаше с мъчително очакване (ами ако нещо се объркаше? Ами ако Магнус не
успееше да развали магията?) как Джулиън отиде и седна на един стол пред магьосника.
— Приготви се — предупреди го Магнус. — Ще бъде шок.
Протегна се и допря ръка до слепоочието на Джулиън. Той се сепна, когато от пръстите
на Магнус изскочи искра и докосна кожата му; изчезна само след миг, като угаснала светулка,
и Джулиън се дръпна рязко, дишайки тежко.
— Знам — каза. Ръцете му трепереха. — Вече го преживях в Туле. Мога… да го направя
отново.
— В Туле ти прилоша от това — напомни Ема. — На брега.
Джулиън я погледна и сърцето на Ема подскочи. В този поглед се съдържаше всичко:
нейният Джулиън, нейният парабатай и най-добър приятел, и първа любов. Искрящата
връзка, която ги свързваше открай време.
Той се усмихна. Предпазлива, сериозна усмивка. В нея Ема видя стотици спомени: за
детство и слънце, как си играят във водата, докато тя приижда и се отдръпва от брега, как
Джулиън винаги запазва най-големите и най-хубавите мидени черупки за нея. Как държи
внимателно ръката й в своята, когато тя се поряза на парче стъкло, а беше прекалено малка за
иратце. Беше плакал, докато я шиеха, защото знаеше, че тя не иска да плаче, въпреки че
болката беше ужасна. Когато и двамата бяха на дванайсет, я беше помолил за кичур от косата
й, защото искаше да се научи да рисува цвета й. Спомни си как седи на брега заедно с него,
когато бяха на шестнайсет години; презрамката на банския й се беше смъкнала и тя отново чу
как си беше поел рязко дъх, видя начина, по който беше побързал да извърне поглед.
 Как бе могла да не знае, помисли си. Какво изпитва той. Какво изпитва самата тя.
Начинът, по който се гледаха, не беше начинът, по който Алек гледаше Джейс или Клеъри —
Саймън.
— Ема — прошепна Джулиън. — Знаците ти…
Ема поклати глава, сълзи горчаха в гърлото й. Направено е.
Изражението му разби сърцето й. Ясно му бе, че няма смисъл да спори, да настоява да
отнемат неговите Знаци, помисли си Ема. Отново можеше да я разчете така, както тя
можеше да разчете него.
— Джулиън — каза Магнус. — Дай ми ръката си. Лявата.
Джулиън откъсна очи от тези на Ема и му протегна белязаната си ръка.
Пръстите на Магнус, от които хвърчаха сини искри, се плъзнаха по нея с учудваща
нежност и една по една издълбаните букви избледняха и изчезнаха. Когато свърши, пусна
ръката на Джулиън и премести поглед между него и Ема.
— Имам и една добра новина. Докато сте били в Туле, не сте били парабатаи и от това
връзката ви е пострадала. Вече се възстановява, но това ще ви спечели малко време, през
което ще бъде по-слаба.
Слава на ангела.
— Колко дълго? — попита Ема.
— Зависи от вас. Любовта е нещо могъщо и колкото по-дълго сте заедно и си
позволявате да я изпитвате, толкова по-силна ще става. Трябва да стоите далече един от друг.
Да не се докосвате. Да не си говорите. Опитайте се дори да не мислите един за друг. — Той
размаха ръце като октопод. — Ако се уловите, че мислите с топлота един за друг, за бога,
спрете незабавно.
Ема и Джулиън го зяпнаха.
— Не можем да го правим до безкрай — каза Ема.
— Знам. Но да се надяваме, че когато Кохортата бъде свалена, ще се сдобием с нов
инквизитор, който ще ви дари с изгнание. И да се надяваме, че ще се случи скоро.
— Изгнанието е доста горчив дар — рече Джулиън.
Усмивката на Магнус беше пълна със скръб.
— Много дарове са.

***

Не беше трудно да открият Кийрън. Той не беше отишъл много далече — беше в
коридора, застанал до един от прозорците, които гледаха към хълмовете. Беше притиснал
длан до стъклото, сякаш би могъл да докосне пясъка и пустинните цветя отвън.
— Кийрън — каза Марк, спирайки, преди да стигне до него. Кристина също спря; в
изражението на Кийрън имаше нещо далечно, откъснато. Неловкостта, възцарила се между
тях от миналата нощ насам, все още беше тук, правейки и най-простичките жестове на утеха
невъзможни.
— Боя се, че хората ми ще бъдат избити, а родината ми — унищожена. Че цялата красота
и магия на елфическите земи ще се стопи и ще потъне в забрава.
— Елфите са силни и магически, и мъдри — каза Кристина. — Преживели са всички
епохи на смъртните. Тези… тези culeros32 няма да ги изтрият от лицето на земята.
 — Аз няма да забравя красотата на елфическото царство, нито пък ти — рече Марк. —
Ала няма да се стигне дотам.
Кийрън се обърна и ги погледна с невиждащи очи.
— Нуждаем се от добър крал. Трябва да намерим Адаон. Той трябва да отнеме трона на
Обан и да сложи край на тази лудост.
— Ако искаш да намерим Адаон, ще го направим. Хелън знае как да се свърже с Нене.
Може да я помоли да го открие в Светлия двор — каза Кристина.
— Не искам да приемам за даденост, че ще го стори за мен — рече Кийрън.
— Тя знае колко си ми скъп — заяви Марк и Кристина кимна в знак на съгласие. Самата
Хелън, наполовина елф, несъмнено щеше да разбере.
Ала Кийрън само притвори очи, сякаш обзет от болка.
— Благодарен съм ви. И на двамата.
— Няма нужда да бъдем толкова формални… — започна Кристина.
— Напротив, има. Онова, което сторихме миналата нощ… Бях щастлив през онези
мигове, а сега знам, че те никога вече няма да се повторят. Ще изгубя единия от вас, а може
би и двамата. Всъщност това като че ли е най-вероятният изход.
Той премести поглед между Марк и Кристина. Никой от тях не помръдваше, нито
продумваше. Мигът се проточи; Кристина имаше чувството, че е парализирана. Копнееше да
говори с тях, да го обсъдят, но може би те вече бяха взели решение? Може би действително
беше невъзможно, както Кийрън твърдеше. Несъмнено той щеше да знае. А Марк изглеждаше
в плен на ужасна болка… несъмнено не би изглеждал така, ако не изпитваше същите
страхове, които и тя? А Кийрън…
Кийрън стисна сурово устни.
— Простете ми. Трябва да вървя.
И пред очите на Кристина той се отдалечи забързано, потъвайки в сенките в края на
коридора. През прозореца видя Алек и Магнус да излизат в ярката слънчева светлина през
задната врата на Института, последвани от Клеъри и Джейс. Очевидно бе, че се сбогуваха за
известно време.
Марк облегна гръб на прозореца.
— Ще ми се Кийрън да можеше да разбере, че от него ще излезе достоен крал.
Светлината, струяща през прозореца, позлатяваше светлата му коса, очите му горяха
сапфирено-кехлибарени. Нейното златно момче. Макар че сребърната тъмнота на Кийрън бе
също толкова красива, по свой собствен начин.
— Трябва да поговорим насаме, Марк — каза Кристина. — Да се срещнем пред
Института тази вечер.

***

Ема и Джулиън излязоха от библиотеката в мълчание, в мълчание стигнаха и до стаята

й, преди Джулиън най-сетне да проговори.
— Би трябвало да те оставя тук — каза, махвайки към вратата. Звучеше така, сякаш
гърлото го боли — дрезгаво и хрипливо. Ръкавът му все още беше навит до лакътя,
разкривайки заздравялата кожа на ръката му. Ема искаше да я докосне, да се увери, че отново
е себе си. Нейният Джулиън. — Нали ще бъдеш добре?
 Как бих могла да бъда добре? Ема посегна слепешком към бравата, но не можа да си
заповяда да я натисне. Думите на Магнус бушуваха в главата й. Проклятие, отнемане на
Знаци, да стоите далече един от друг.
Обърна се и притисна гръб до дървото на вратата. Погледна го за първи път, откакто бяха
в библиотеката.
— Джулиън — прошепна. — Какво ще правим? Не можем да живеем, без да си говорим
или дори да мислим един за друг. Невъзможно е.
Джулиън не помръдваше. Ема се опиваше от гледката му, като алкохолик, обещаващ си,
че това е последната му бутилка. Толкова дълго се бе държала само защото си беше
повтаряла, че когато магията бъде отменена, ще си го върне. Дори не като романтичен
партньор, а като Джулс: най-добрия й приятел, нейния парабатай.
Ала може би просто бяха сменили една клетка с друга.
Зачуди се дали той си мисли същото. Лицето му вече не беше безизразно: то преливаше
от цвят, от емоции; изглеждаше зашеметен, сякаш беше излязъл твърде бързо от гмуркане
надълбоко и бе в плен на агонията на кесонната болест.
Взе лицето й в шепите си. Дланите му се извиха около бузите й: държеше я с леко,
нежно удивление, което Ема свързваше с благоговейното отношение към скъпоценни и
чупливи предмети.
Коленете й омекнаха. Невероятно, помисли си. Омагьосаният Джулиън можеше да
целува голата й кожа и тя се чувстваше празна отвътре. Този Джулиън — истинският
Джулиън — докосваше леко лицето й и тя бе завладяна от толкова силен копнеж, че почти
болеше.
— Трябва да го направим. В Аликанте, преди да отида при Магнус и да го помоля да ми
направи магията, беше, защото знаех… — Той преглътна мъчително. — След като почти…
на леглото… почувствах руната ми да гори.
— Затова ли избяга от стаята?
— Усещах проклятието. — Джулиън наведе глава. — Руната ми гореше. Виждах
пламъците под кожата си.
— Не спомена нищо за това.
Мислите на Ема бушуваха, спомни си какво бе казала Даяна в Туле: Руните им
започнали да горят като огън, сякаш във вените им имало пламъци вместо кръв.
— Едва сега за първи път има значение. — Ема виждаше всичко, което преди бе
невидимо за нея: сенките под очите му с цвят на синини, линиите от напрежение, врязали се
около устата му. — Преди това се намирах под въздействието на магията или пък бяхме в
Туле, където не можеше да се случи нищо. Там не бяхме парабатаи.
Ема улови лявата му китка и той потръпна, ала не бе от болка, знаеше тя инстинктивно.
Беше интензивността на всяко докосване, тя също го усещаше, като екота на камбана.
— Съжаляваш ли, че Магнус развали магията?
— Не — отвърна той незабавно. — Точно сега трябва да бъда във върхова форма. Трябва
да мога да помогна с това, което се случва. Магията ме превърна в някой, когото не искам да
бъда. Някой, когото не харесвам, нито му имам доверие. А не мога да допусна някой, на
когото нямам доверие, да бъде близо до теб… близо до децата. Вие означавате твърде много
за мен.
Ема потрепери, без да пуска китката му. Дланите му бяха грапави до бузите й;
миришеше на терпентин и сапун. Струваше й се, че умира; беше го изгубила, върнала си го бе
обратно, а сега отново го губеше.
— Магнус ни каза, че разполагаме с малко допълнително време. Просто трябва да… да
постъпим както ни каза. Да стоим далече един от друг. Това е единственото, което бихме
могли да направим засега.
— Не искам да стоя далече от теб — прошепна тя.
Очите му бяха приковани в нея, наситено сини като морско стъкло. Тъмни като небето в
Туле. Гласът му беше сдържан, тих, ала неприкритият глад в очите му бе като вик.
— Може би ще ни е по-леко, ако се целунем един последен път — каза дрезгаво.
Нима някой, умиращ от жажда, отказваше вода? Всичко, което Ема трябваше да стори,
бе да кимне, и те се сблъскаха с такава сила, че вратата на стаята й издрънча в касата. Всеки
би могъл да мине по коридора и да ги види, знаеше Ема. Не я беше грижа. Вкопчи се в
косата, в гърба на ризата му; главата й се удари във вратата, когато устните им се сляха.
Отвори уста под неговата, карайки го да простене и да изругае, и да я повдигне от
земята, притискайки я към себе си толкова силно, сякаш би могъл да натроши костите им и
да ги слее в един-единствен скелет. Ръцете й стискаха ризата му в шепи; пръстите му
обхождаха тялото й, заровиха се и косата й. Ема си даваше сметка колко близо бяха до нещо
наистина опасно… усещаше напрежението в тялото му, не от усилието да я държи, а да се
сдържа.
Потърси опипом бравата зад себе си. Натисна я. Вратата се отвори зад нея и те се
откъснаха един от друг, препъвайки се.
Беше като да смъкнат кожата от тялото й. Наполовина в стаята си, Ема се вкопчи във
вратата, сякаш тя бе единственото, което й помагаше да се задържи на крака.
Раздърпан, Джулиън се бореше за въздух; Ема имаше чувството, че може да чуе ударите
на сърцето му. А може би беше нейното — оглушително думкаше в ушите й.
— Ема…
— Защо? — Гласът й трепереше. — Защо нещо толкова ужасно би се случило заради
парабатайската връзка? Та нали тя би трябвало да е нещо добро. Може би кралицата е права и
тя е нещо зло.
— Ти… нямаш доверие на кралицата, нали? — каза Джулиън задъхано. Очите му сякаш
се състояха единствено от зеници: черни, обрамчени от синьо. Сърцето на Ема биеше като
супернова, изригнала тъмна звезда от разочарован копнеж.
— Не знам на кого да имам доверие. „Има поквара в самото сърце на парабатайската
връзка. Отрова. Мрак, който се равнява на добротата му.“ Така каза кралицата.
Ръката на Джулиън, отпусната до тялото му, се сви в юмрук.
— Но кралицата…
Не е само кралицата. Би трябвало да му кажа думите на Даяна от Туле за
парабатаите. Само че не го направи: не можеше да му стовари нещо такова точно сега,
освен това и двамата бяха наясно какво трябва да направят.
— Знаеш какво трябва да се случи — рече най-сетне с глас, тих като шепот. — Какво
каза Магнус. Разполагаме с мъничко допълнително време. Не бива да… да рискуваме.
Очите на Джулиън бяха мрачни и измъчени. Не помръдваше.
— Кажи ми да си вървя. Кажи ми да те оставя.
— Джулиън…
— Винаги ще правя каквото поискаш от мен, Ема. — Гласът му беше хриплив. Костите
на лицето изглеждаха прекалено остри и изпъкнали, сякаш щяха да пробият кожата му. —
Моля те. Помоли ме.
Ема си спомни онзи ден, преди много години, когато Джулиън беше сложил Кортана в
ръцете й и тя бе прегърнала острието толкова силно, че й бе оставило белег. Спомни си
болката и кръвта. И благодарността.
Беше й дал онова, от което се бе нуждаела тогава. Сега бе неин ред да му даде онова, от
което той се нуждаеше.
Вирна брадичка. Може и да болеше до смърт, но щеше да го направи. Аз съм от същата
стомана и закалка като Жоайоз и Дюрендал.
— Върви си, Джулиън — заяви, влагайки в думите и последната капчица стомана, която
й бе останала. — Искам да си вървиш и да ме оставиш сама.
Макар да я беше помолил да го каже, макар да знаеше, че тя не го иска наистина,
Джулиън потръпна, сякаш думите бяха стрели, забили се в кожата му.
Кимна, кратко, отсечено. Обърна се с рязка прецизност. Тръгна си.
Ема затвори очи. Докато стъпките му затихваха по коридора, почувства как болката в
парабатайската й руна отслабва и си каза, че няма значение. Това никога вече нямаше да се
случи.

***

Кит се спотайваше в сенките. Не точно защото искаше, беше му приятно да мисли, че е

обърнал нова страница и не е толкова склонен да се спотайва и планира подмолни дела,
колкото някога.
Което, даде си сметка, не беше съвсем така. Некромантията беше нещо достатъчно
подмолно. Може би беше като дървото, паднало в гората: ако никой не знаеше за
некромантските ти занимания, биха ли могли да се нарекат подмолни?
Докато притискаше гръб към стената на Института, Кит реши, че вероятно биха.
Беше излязъл навън, за да говори с Джейс, без да си дава сметка, че когато го беше видял
да излиза през задната врата, Джейс отиваше при Клеъри, Алек и Магнус. Кит осъзна, че
беше налетял на сбогуването им, и се сви неловко в сенките, надявайки се да не го забележат.
Клеъри беше прегърнала Алек и Магнус, а Джейс бе плеснал приятелски длан в тази на
Магнус. След това беше сграбчил Алек и двамата бяха останали прегърнати сякаш в
продължение на часове или може би години. Бяха се потупвали по раменете, вкопчени един в
друг, под одобрителните погледи на Клеъри и Магнус.
Парабатайската връзка определено изглеждаше страшно интензивна, помисли си Кит,
докато изпъваше рамене, за да пропъди схващането във врата си. И колкото и да беше
странно, от доста време не беше мислил за това да стане парабатай на Тай. Може би защото в
момента Тай изобщо не беше в състояние да вземе подобно решение.
А може би беше нещо друго, но той пропъди тази мисъл, докато Алек и Джейс най-
сетне се пуснаха. Джейс отстъпи назад и пъхна длан в тази на Клеъри. Магнус вдигна ръце и
сините искри, изхвръкнали от пръстите му, започнаха да оформят блещукащите очертания на
Портал.
Вятърът, повяващ от него, вдигна облак пръст и писък. Кит присви очи, виждайки едва-
едва как Алек и Магнус пристъпват в Портала. Когато вятърът затихна, Алек и Магнус ги
нямаше, а Джейс и Клеъри вървяха към Института, уловени за ръка.
 Кит затвори очи и удари беззвучно глава в стената.
— Правиш го, защото ти харесва или защото е приятно, когато престанеш? — попита
един глас и Кит отвори рязко очи.
Джейс стоеше пред него, скръстил мускулести ръце на гърдите си с развеселено
изражение. Клеъри трябва да си беше влязла.
— Извинявай — измърмори той.
— Не се извинявай. Все ми е тая дали искаш да си направиш мозъка на бъркани яйца.
Мърморейки, Кит излезе от сенките, примигвайки срещу слънцето, и изтупа прахта от
тениската си.
— Исках да говоря с теб, но не ми се щеше да прекъсвам цялото това прегръщане за
довиждане.
— С Алек не се боим да даваме израз на мъжката си обич — заяви Джейс. — Понякога
той ме разнася насам-натам като припаднала девица.
— Наистина ли? — попита Кит.
— Не — отвърна Джейс. — Аз съм много тежък, особено когато съм в пълно бойно
снаряжение. За какво искаше да говорим?
— Всъщност именно за това.
— За теглото ми?
— За оръжия.
Джейс придоби възторжено изражение.
— Знаех си, че си Херондейл. Това е отлична новина. За какво искаш да говорим?
Видове мечове? За една или две ръце? Имам цял куп мисли.
— За това, че искам да имам свое собствено оръжие — отвърна Кит. — Ема има
Кортана. Ливи имаше сабите си. Тай харесва метателните ножове. Джулиън има арбалети, а
Кристина — своя балисонг. Ако ще бъда ловец на сенки, би трябвало да си имам любимо
оръжие.
— Значи си решил? — попита Джейс. — Ще бъдеш ловец на сенки?
Кит се поколеба. Не беше сигурен точно кога се беше случило, но това бе факт. Осъзнал
го бе на брега с Шейд, когато за миг се беше уплашил, че не е нефилим.
— Какво друго бих могъл да бъда?
Дръзка усмивка изви устните на Джейс.
— Никога не съм се съмнявал в теб, хлапе. — Той разроши косата на Кит. — Нямаш
никаква подготовка, така че стрелбата, арбалетите и метателните ножове ги отписваме. Ще
ти намеря нещо. Нещо, което казва Херондейл.
— Бих могъл да убивам със смъртоносното си чувство за хумор и опасен чар.
— Е, това определено казва Херондейл. — Джейс изглеждаше адски доволен. —
Кристофър… може ли те наричам Кристофър?
— Не — отвърна Кит.
— Кристофър, за мен семейството никога не е било кръвна връзка. Винаги е било онези,
които сам си изберях. Оказва се обаче, че е хубаво на света да има някой, с когото съм
свързан по този начин. Някой, на когото да разказвам отегчителни семейни истории. Знаеш
ли за Уил Херондейл? Или за Джеймс Херондейл?
— Не мисля.
— Отлично. Сега часове от времето ти ще бъдат съсипани — каза Джейс. — Веднага
отивам да ти намеря оръжие. Не се стеснявай да ме потърсиш, ако се нуждаеш от съвет за
оръжия или за живота, за предпочитане — и за двете.
И като му отдаде чест, се отдалечи тичешком, преди Кит да успее да го попита какво се
очаква да направиш, ако някой, на когото наистина държиш, иска да възкреси мъртвите по
крайно неразумен начин.
— Вероятно така е по-добре — промърмори под носа си.
— Кит! Кит! Пссст — изсъска някой и Кит подскочи във въздуха. Обърна се рязко и
видя Друзила да се навежда през един от прозорците на горния етаж и да му прави знак. —
Каза, че може да поговорим.
Кит примига. С всичко, което се беше случило, съвсем беше забравил за уговорката си с
Дру.
— Добре. Ей сега ще се кача.
Докато вземаше на бегом стъпалата към етажа на Дру, се зачуди къде ли беше Тай.
Свикнал бе да ходи с него навсякъде: от това да го завари да чете в коридора, когато се
събудеше сутрин, до това да си легне, едва след като двамата се изтощяха от проучвания или
тайни обиколки из Пазара на сенките под развеселения поглед на Хипатия. Въпреки че Тай
не харесваше шумотевицата на Пазара, всички там като че ли го обичаха, изключително
възпитаното нефилимско момче, което не идваше въоръжено до уши, не ги заплашваше,
просто питаше учтиво дали имат едно или друго, което му трябваше.
Тай беше невероятен, помисли си Кит. Нарастващото напрежение между долноземци и
ловци на сенки като че ли изобщо не го докосваше. Беше изцяло погълнат от едно: магията,
която щеше да съживи Ливи. Беше щастлив, когато проучванията им вървяха добре, дразнеше
се, когато не вървяха, но не изкарваше раздразнението си върху другите.
Не жалеше единствено себе си, помисли си Кит.
През последните няколко дни обаче, откакто Джулиън и Ема се бяха събудили, Тай беше
по-труден за откриване. Ако работеше върху нещо, не беше включил Кит в него… мисъл,
която му причиняваше учудващо силна болка. Но пък двамата имаха планове за тази вечер и
това все пак беше нещо.
Не беше трудно да открие стаята на Дру — тя стоеше на прага, тресяща се от
нетърпение. Когато зърна Кит, го вкара вътре и затвори вратата зад него и я заключи.
— Не възнамеряваш да ме убиеш, нали? — попита той, повдигайки вежди.
— Ха-ха — каза Дру мрачно и се тръсна върху леглото. Носеше черна рокля тениска,
върху която беше нарисувано пищящо лице.
Косата й беше прибрана в плитки, толкова стегнати, че стърчаха перпендикулярно на
главата й. Трудно бе да си представи облечената в бизнес костюм жена вамп, която бе
преметнала Барнабас Хейл. — Прекрасно знаеш за какво искам да говоря с теб.
Кит облегна гръб на бюрото.
— За Тай.
— Той не е добре — заяви Дру. — Не и така, както изглежда. Не го ли знаеше?
Кит очакваше да заеме отбранителна позиция или да отрече, че се случва нещо
необичайно. Вместо това се облегна тежко на бюрото, сякаш беше пуснал голям товар, но
краката му все още трепереха от тежестта.
— То е… не знам как… останалите просто не го виждат. — Облекчението от това да
изрече думите на глас бе почти болезнено. — Не е добре. Как би могъл да бъде?
Когато Дру проговори отново, гласът й беше по-мек.
— Никой от нас не е добре. Може би това е част от причината. Когато страдаш, понякога
е трудно да забележиш, че другите може би страдат различно или по-силно.
— Но Хелън…
— Хелън не ни познава много добре. — Дру подръпна кичур от косата си. — Опитва се
— призна. — Но как би могла да забележи, че сега Тай е различен, когато не знае какъв е бил
преди? Марк беше погълнат в разни елфически неща, а Джулиън и Ема ги нямаше. Ако някой
ще забележи сега, когато нещата се поуспокоиха малко, това е Джулиън.
Кит не беше сигурен как може да опишеш „общество, вероятно на ръба на война“ като
„нещата се поуспокоиха“, но имаше чувството, че семейство Блекторн преценяваха тези неща
различно от него.
— Искам да кажа, в някои отношения той е добре. Мисля, че това е объркващото.
Изглежда така, сякаш се справя и върши обичайните делнични неща. Закусва. Пере дрехите
си. Просто единственото, което го поддържа, е…
Кит млъкна, дланите му внезапно се изпотиха. Почти го беше казал. Исусе Христе, едва
не бе нарушил обещанието си към Тай само защото Дру беше дружелюбно настроено лице, с
което да си поприказва.
— Съжалявам — каза във възцарилата се тишина. Дру го гледаше въпросително. —
Нямах нищо предвид.
Дру присви подозрително очи насреща му.
— Обещал си му да не казваш. Окей, защо не се опитам да отгатна, а ти ще ми кажеш
дали съм права, или греша?
Кит сви уморено рамене. Невъзможно бе да отгатне.
— Опитва се да се свърже с призрака на Ливи. Историята за Туле ме накара да се сетя за
това. Когато умрат, хората продължават да съществуват в други форми. Било като призраци
или в други измерения. Ние просто… не можем да ги достигнем. — Тя примига учестено и
сведе поглед.
— Да — чу се да казва Кит, сякаш от огромно разстояние. — Това е. Това прави.
— Не знам дали е добра идея. — Дру имаше нещастен вид. — Ако Ливи е продължила
напред, ако е на хубаво място, духът й няма да бъде тук, на земята. Казват, че духовете
понякога могат да се появят за кратко за нещо важно… или ако ги повикат както трябва.
Кит си помисли за парабатая на Робърт Лайтууд, застанал до погребалната му клада.
Нещо важно.
— Бих могла да се опитам да поговоря с него — предложи Дру със слабичко гласче. —
Да му напомня, че все още има сестра.
Кит си помисли за вечерта, когато Дру бе дошла заедно с тях, за да преметнат Барнабас.
Тай бе изглеждал някак олекнал, щастлив, че тя бе с тях, дори и ако не го признаваше.
— Тази вечер ще отидем… — Не. По-добре да не й казва за Шейд. — Да си набавим
последното, от което се нуждаем за магията — излъга бързо. — Ще се срещнем на
магистралата в десет часа. Ако се появиш, може да заплашиш да ни издадеш, ако не те
вземем с нас.
Дру сбърчи нос.
— Значи, трябва да бъда гадната?
— Хайде де — каза Кит. — Това е шанс да ни командориш за известно време. Не ми
казвай, че няма да ти хареса поне малко.
Дру се ухили широко.
— Е, да, вероятно. Окей, разбрахме се. Ще се видим там.
 Кит се обърна, за да си отключи и излезе, но поспря и без да поглежда към Дру, каза:
— Цял живот съм лъгал и мамил хората. Защо ми е толкова трудно да лъжа точно този
човек? Тай.
— Защото ти е приятел — отвърна Дру. — От каква друга причина се нуждаеш?

***

Да отвори чекмеджето, където държеше боите си, отново, означаваше нещо за Джулиън.
Всяка тубичка с боя криеше различно обещание, свой собствен характер. Тириански пурпур,
пруско синьо, кадмиево оранжево, манганово виолетово.
Върна се до платното, което предишната нощ бе оставил празно. Пусна тубичките с боя,
които беше избрал, върху масата. Титаново бяло. Жълтокафеникава умбра. Неаполитанско
жълто.
Това бяха цветовете, които открай време използваше, за да нарисува косата на Ема.
Споменът за нея го проряза като нож: начинът, по който беше изглеждала на прага на
спалнята си, лицето й — пребледняло, ресниците — осеяни със сълзи като звезди. Ужасно
бе да не можеш да докоснеш онзи, когото обичаш, да не можеш да го целунеш и прегърнеш,
ала още по-ужасно бе да не си в състояние да го утешиш.
Да си тръгне от Ема, дори след като тя го беше помолила, бе като да се разкъса:
емоциите му бяха прекалено нови, оголени и интензивни. Открай време търсеше утеха в
ателието си, макар да не бе открил такава предишната нощ, когато да се опита да рисува бе
като да се опита да говори чужд език, който никога не беше учил.
Ала сега всичко беше различно. Когато взе четката, тя сякаш бе продължение на ръката
му. Когато започна да рисува с дълги, смели движения, знаеше точно какъв ефект търси.
Докато образът приемаше очертания, умът му утихна. Болката все още беше там, но той бе в
състояние да я понесе.
Не знаеше от колко време рисува, когато на вратата се почука. Доста време беше минало,
откакто бе потъвал в замайващото, подобно на сън състояние на артистичното творене; дори
в Туле бе имал само малко време с цветните моливи.
Потопи четките, които беше използвал, в чаша вода, и отиде да види кой е. Наполовина
очакваше, че е Ема, наполовина се надяваше, че е Ема — но не беше. Беше Тай.
Беше пъхнал ръце в предните джобове на суитшърта си. Погледът му пробяга по лицето
на Джулиън.
— Може ли да вляза?
— Разбира се.
Джулиън загледа как брат му обикаля бавно из стаята, разглеждайки рисунките, преди
да спре пред новото платно. Тай отдавна искаше ателието за офис или тъмна стаичка, но
Джулиън упорито го пазеше за себе си.
Не че забраняваше на Тай да влиза в него. Когато Тай беше по-малък, заниманията с бои
и лист хартия поглъщаха вниманието му в продължение на часове. Никога не рисуваше нищо
конкретно, но имаше отличен усет към цветовете… не че Джулиън беше пристрастен.
Всичките му рисунки бяха интензивни вихрушки от преплетени цветове, толкова ярки и
дръзки, че сякаш щяха да изскочат от листа.
Тай гледаше платното на Джулиън.
 — Това е мечът на Ливи. — Не прозвуча подразнено… по-скоро като въпрос, сякаш не
беше сигурен защо Джулиън би го рисувал.
Сърцето на Джулиън прескочи един удар.
— Мъчех се да измисля какво я символизира най-добре.
Тай докосна златния медальон на врата си.
— Той винаги ме кара да мисля за Ливи.
— Това… това е добра идея. — Джулиън се облегна на островчето в средата на
стаята. — Тай. Знам, че не бях до теб, след като Ливи умря, но сега съм тук.
Тай беше взел една неизползвана четка. Прокарваше пръсти по косъмчетата й, сякаш
изгубен в усещането. Джулиън мълчеше: знаеше какво мисли Тай.
— Вината не е твоя. Инквизиторът те отпрати.
— Независимо дали вината беше моя, или не, не бях тук — отвърна Джулиън. — Ако
искаш да говориш с мен за нещо сега, обещавам да те изслушам.
Тай вдигна очи, мимолетният му сив поглед беше като леко докосване.
— Винаги сме можели да разчитаме на теб, Джулс. Ти правеше всичко за нас.
Ръководеше целия Институт.
— Аз…
— Сега вие може да разчитате на мен. — Тай остави четката. — Трябва да вървя. Кит ме
чака.
Когато Тай си тръгна, Джулиън се отпусна на столчето пред едно празно платно. Гласът
на Тай отекваше в ума му, докато се взираше с невиждащ поглед пред себе си.
Ти ръководеше целия Институт.
Спомни си Хорас и решимостта му целият нефилимски свят да го види как разговаря с
краля на тъмните феи. Преди не беше разбирал защо. Без емоциите си, не бе в състояние да
проумее причините на Хорас. Сега обаче те му бяха ясни и знаеше, че да го спре, е още по-
важно, отколкото си беше мислил.
Спомни си стария кабинет на Артър, часовете, които беше прекарвал там призори,
съчинявайки и отговаряйки на писма. Тежестта на печата на Института в ръката му. Печатът,
който сега беше в кабинета на Ейлийн и Хелън. Бяха взели от кабинета на Артър онова,
което би могло да им помогне в новата им работа. Само че не знаеха за тайните чекмеджета
в бюрото на Артър, а Джулиън не беше там, за да им каже.
Ти ръководеше целия Институт.
В онези чекмеджета се намираха грижливо съставените от него списъци с имена —
всеки важен долноземец, всеки член на Съвета, всеки ловец на сенки от всеки Институт.
Хвърли поглед през прозореца. Чувстваше се жив, изпълнен с енергия… не точно
щастлив, но преливащ от усещането за цел. Сега щеше да довърши рисунката си. Истинската
му работа щеше да започне по-късно, когато всички заспяха.
26
Трепет се яви
Туп. Туп. Туп.
Ема се въртеше и хвърляше метателните ножове светкавично, един след друг: над главата
си, зад главата си, странично. Те пореха въздуха и се забиваха с острието напред в мишената,
нарисувана на стената, а дръжките им потрепваха от кинетичната сила.
Наведе се и взе още два ножа от купчинката в краката си. Не беше по бойни дрехи и се
потеше в дънките и потничето си, косата й беше залепнала на тила.
Не я беше грижа. Беше почти сякаш се бе върнала във времето, преди да осъзнае, че е
влюбена в Джулиън. Време, когато бе изпълнена с гняв и отчаяние, които отдаваше изцяло
на смъртта на родителите си.
Хвърли следващите два ножа, остриетата се плъзнаха между пръстите й, полетът им
беше гладък и строго контролиран. Туп. Туп. Спомни си дните, когато беше мятала толкова
ножове, че дланите й се разраняваха и обливаха в кръв. Колко от онази ярост беше заради
родителите й (защото голяма част от нея действително беше заради тях, знаеше Ема) и колко,
защото беше държала вратата на себепознанието плътно затворена, не допускайки да осъзнае
какво би я направило наистина щастлива?
Взе поредните два ножа и се обърна с гръб към мишената, дишайки тежко. Невъзможно
бе да не мисли за Джулиън. Сега, когато магията беше развалена, изпитваше отчаяно
желание да бъде с него, примесено с горчилката на съжаление — съжаление за избори,
направени в миналото, съжаление за пропилените години. И двамата с Джулиън бяха
отказвали да видят истината и ето какво им беше струвало това. Ако който и да било от
двамата си бе дал сметка защо не бива да бъдат парабатаи, нямаше да бъдат изправени пред
раздяла. Или изгнание, далече от всичко, което обичаха.
Любовта е нещо могъщо и колкото по-дълго сте заедно и си позволявате да я
изпитвате, толкова по-силна ще става. Трябва да стоите далече един от друг. Да не се
докосвате. Да не си говорите. Опитайте се дори да не мислите един за друг.
Туп. Един нож прелетя над рамото й. Туп. И още един. Обърна се и видя дръжките да
вибрират там, където стърчаха от стената.
— Добро хвърляне.
Ема се завъртя рязко. Марк се беше облегнал на прага, тялото му приличаше на дълга,
тънка спица в сенките. Беше в бойно облекло и изглеждаше уморен. Повече от уморен,
изглеждаше смазан от изтощение.
От доста отдавна не беше оставала насаме с Марк. Не беше по вина на никой от тях
(първо беше раздялата в Идрис, а после земите на елфите и Туле), но навярно имаше и още
нещо. Напоследък у Марк се долавяше тревожна скръб, сякаш непрекъснато очакваше да му
съобщят, че е изгубил нещо. Изглеждаше още по-дълбока от онази, която бе донесъл със себе
си от елфическите земи.
Ема взе друг нож и му го протегна.
— Искаш ли да се пробваш?
— И още как.
Приближи се и пое ножа от нея. Ема се отдръпна леко, докато той се прицелваше.
— Искаш ли да поговорим за това какво се случва с Кристина? — попита го
колебливо. — И… Кийрън?
Марк остави ножа да полети. Оръжието се заби в стената до едно от нейните.
— Не. Опитвам се да не мисля за това, а ми се струва, че да го обсъждаме едва ли ще ми
помогне да го постигна.
— Добре — каза Ема. — Искаш ли просто да хвърляме ножове заедно, мълчаливо и
ядосано, като двама приятели?
По устните на Марк пробяга лека усмивка.
— Има и други неща, които бихме могли да обсъждаме, освен любовния ми живот. Като
например твоя любовен живот.
Ред бе на Ема да грабне нож. Хвърли го силно, яростно и той се удари в стената с
достатъчно мощ, за да разцепи дървото.
— Звучи ми толкова забавно, колкото и да се пронижа в главата.
— Мисля, че когато нямат какво да си кажат, мунданите говорят за времето. — Марк
беше отишъл да свали един лък и колчан от стената. Лъкът беше с деликатна изработка,
гравиран с филигранни руни. — Ние не сме мундани.
— Понякога се чудя какво сме — каза Ема. — При положение че настоящите властващи
в Аликанте изобщо не биха искали да бъдем нефилими.
Марк опъна тетивата. Една стрела полетя във въздуха и се заби в сърцето на мишената
на стената. Ема почувства как я жегва мрачна гордост: хората често подценяваха колко добър
воин беше Марк.
— Няма значение какво мислят те — заяви той. — Разиел ни направи ловци на сенки.
Не Клейвът.
Ема въздъхна.
— Какво би сторил, ако нещата бяха различни? Ако можеше да правиш каквото си
поискаш, да бъдеш който си поискаш. Ако всичко това свършеше.
Марк я погледна замислено.
— Ти винаги си искала да бъдеш като Джейс Херондейл. Най-великият воин. А аз
повече бих искал да бъда като Алек Лайтууд. Да направя нещо важно за ловците на сенки и
долноземците. Защото винаги ще бъда част и от двата свита.
— Не мога да повярвам, че си спомниш, че исках да бъда като Джейс. Толкова е
смущаващо.
— Беше сладко, че искаше да станеш такъв воин, особено когато беше толкова малка. —
Той се усмихна, истинска усмивка, от която цялото му лице грейна. — Спомням си ви с
Джулиън, когато бяхте на десет години… стиснали дървени мечове, а аз се мъчех да ви науча
да не се удряте по главите с тях.
Ема се изкиска.
— Мислех, че си толкова стар… на четиринайсет!
Марк стана сериозен.
— Мислех си, че не всичко странно е лошо. След като се върнах от елфическите земи по
този начин… то изличи разликата в годините между Джулиън и мен, между теб и мен. Сега
мога да ви бъда приятел, а не по-голям брат, и това е дар.
— Марк… — започна Ема, но млъкна, загледана през западния прозорец. Нещо —
някой — се задаваше по пътя към Института, тъмна фигура, движеща се решително.
Златен проблясък улови погледа й.
— Трябва да вървя. — Ема грабна един меч и изхвърча от тренировъчната стая,
оставяйки Марк, зяпнал след нея. Енергия подскачаше в тялото й като топче за пинг-понг.
Взе стъпалата по три наведнъж, втурна се през входната врата и прекоси тревата, тъкмо
когато фигурата стигна до началото на пътя.
Луната беше ярка и изпълваше света със светлина. Ема примига, за да прогони звездите,
излезли пред очите й, и се взря в Зара Диърборн, която крачеше към нея през тревата.
Беше облечена в центурионска униформа, върху която беше закачила значката си Primi
Ordines. Косата й беше прибрана на плитка и увита плътно около главата й, кафявите й очи
бяха присвити. В ръката си държеше златен меч, греещ като светлината на утрото.
Кортана. Златен проблясък.
Ема настръхна. Извади меча си от ножницата, макар той да бе като мъртво тяло в ръката
й сега, когато виждаше собственото си обично оръжие.
— Спри. Не си добре дошла тук, Зара.
Зара се подсмихна със свити устни. Държеше Кортана неправилно, което заслепи Ема от
ярост. Уейланд Ковача бе изработил това острие, а сега то бе в лепкавата, неумелата ръка на
Зара.
— Няма ли да ме попиташ за това тук? — запита тя, въртейки меча, сякаш беше играчка.
Ема преглътна горчива ярост.
— Нямам да ти кажа нищо, освен да се махнеш от нашите земи. Веднага.
— Нима? — изгука Зара. — Вашите земи. Това е Институт, Ема. Собственост на
Клейва. Знам, че ти и Блекторновци го смятате за ваш, но не е така. И няма да бъдете тук още
дълго.
Ема стисна по-силно меча си.
— Какво искаш да кажеш?
— Беше ви изпратено съобщение — каза Зара. — Не се преструвай, че не знаеш за него.
Повечето от останалите Институти дойдоха в Идрис, за да демонстрират подкрепата си. Но
не и вие. — Тя завъртя Кортана неумело. — Дори не отговорихте на повикването. А имената
в Регистъра ви са подигравка. Нима мислехте, че сме прекалено глупави, за да забележим?
— Да — отвърна Ема. — Освен това, изглежда, ви беше нужна цяла седмица, за да го
разгадаете. На кого му просветна в крайна сметка? На Мануел?
Зара пламна ядосано.
— Мислиш си, че е готино да не вземаш нищо на сериозно? Да не вземаш долноземската
заплаха на сериозно? Саманта е мъртва. Хвърли се от прозореца на Василиас. Заради
елфическото ви приятелче…
— Знам какво се е случило наистина — отвърна Ема, обзета от огромна тъга за
Саманта. — Кийрън извадил Саманта от езерото. Опитал се да й помогне. Може да
изкривяваш нещата колкото си искаш, Зара, но не можеш да си създаваш факти, когато
поискаш. Стояла си наблизо и си се смяла, когато Саманта е паднала във водата. И
жестокостта, която е видяла, ужасната болка, която е причинила… Било е заради теб и
онова, което ти си я накарала да прави. Това е истината.
Зара я зяпна, гърдите й се повдигаха и спускаха учестено.
— Не заслужаваш Кортана — каза Ема. — Не заслужаваш да го държиш в ръката си.
— Аз ли не го заслужавам? — изсъска Зара. — Ти получи меча само защото си
Карстерс! Това е всичко! Аз работих и работих, за да си спечеля уважение, а ти го получаваш
просто така, защото си специална, понеже родителите ти умряха в Тъмната война. Много
хора умряха в Тъмната война. Ти изобщо не си специална. — Направи крачка към Ема, а
Кортана трепереше в ръката й. — Нима не разбираш? Нищо от това не е твое. Нито
Институтът, нито този меч, нито Блекторновци, които не са твоето семейство. Нито славата
ти на велик воин. Не си заслужила нищо от това.
— Какъв късмет имаш тогава, че твоята глава на тесногръда гаднярка е напълно
заслужена.
Червенината се беше отдръпнала от лицето на Зара. Очите й пламтяха гневно.
— Разполагате с двайсет и четири часа, за да дойдете в Идрис и да закълнете във
вярност на Кохортата. Ако закъснеете дори с пет минути, ще бъдете сметнати за дезертьори,
а аз лично ще се разправя с всеки дезертьор. Започвайки от теб.
Ема вдигна меча си.
— Тогава се разправи с мен сега.
Зара направи крачка назад.
— Казах, че разполагате с двайсет и четири часа.
Ярост взриви нервите на Ема.
— А аз казах разправи се с мен сега. — Тя замахна към Зара, острието закачи ръба на
наметалото й и го сряза. — Дойде тук. Предизвика ме. Заплаши семейството ми.
Зара зяпна. Ема подозираше, че рядко й се бе налагало да се сражава в битка, която не е
по нейните правила.
— Ти си лъжкиня, Зара — каза Ема, приближавайки се с изваден меч. Зара заотстъпва
назад, като едва не се препъна в тревата. — Никога не си постигнала нищо. Приписваш си
заслугите за онова, което другите правят, и ги използваш, за да се издигнеш, но всъщност си
прозрачна. Тормозиш по-слабите от теб, за да се почувстваш по-силна. Ти си потисница,
крадла и страхливка.
Зара изръмжа и вдигна Кортана.
— Не съм страхливка!
— Тогава се бий с мен!
Ема замахна с меча си.
Зара едва успя да вдигне Кортана във въздуха и той издрънча в острието на Ема; от
неудобния ъгъл китката на Зара се изви навътре. Тя изпищя от болка и Ема отново стовари
оръжието си върху Кортана… струваше й се неописуемо погрешно да се бие против Кортана,
сякаш светът се беше обърнал наопаки.
Би трябвало да изпитва състрадание към Зара заради болката й, помисли си Ема. Ала не
беше така. Изпитваше единствено дива ярост, докато изтласкваше другото момиче, запъхтяно
и борещо се за въздух, все по-назад през тревата, докато не стигнаха до ръба на скалите, с
морето под тях.
Тогава Зара най-сетне заби пети в земята и отвърна на нападението, но когато вдигна
Кортана и се опита да го стовари върху Ема, острието като че ли се изви на една страна в
последния момент, огъвайки се като живо същество в ръката й. Зара изпищя и едва не изгуби
равновесие; с един ритник Ема подкоси краката й и Зара рухна на земята, тялото й увисна
наполовина от ръба на скалата.
Ема се приближи бавно с меч в ръка. Прилив на енергия премина през нея като
електричество, течащо през жица, и тя се чувстваше почти замаяна, сякаш се издигаше над
Зара на огромна височина… гледайки я отвисоко с безразличието на ангел на разплатата,
създание, изтъкано от светлина и надарено с толкова огромно могъщество, че почти не беше
човешко същество.
 Бих могла да стоваря оръжието си и да я посека. Бих могла да си взема Кортана.
Вдигна меча си. Като че ли можеше да се види отстрани, огромна фигура, извисила се
над Зара.
Руните им започнали да горят като огън, сякаш във вените им имало пламъци вместо
кръв. Казваха, че оръжията на онези, които се биели с тях, се пръсвали в ръцете им. Черни
линии плъзвали по телата им и те станали чудовищни… физически чудовищни.
Ема се дръпна назад, когато гласът на Даяна отекна в главата й. Стоеше неподвижна,
докато Зара, бореща се за въздух, се отдръпна от ръба на скалата и се изправи на колене.
Видението на Ема като ангел на разплатата си бе отишло, отстъпвайки място на хладен,
разумен глас, гласа на Джулиън, който й нашепваше, че Хорас Диърборн несъмнено знае
къде е дъщеря му, че ще знае кого да обвини, ако тя изчезне, че ако нарани Зара или й отнеме
Кортана, ще навлече на Лосанджелиския институт намесата на Клейва.
— Стани. — Гласът на Ема беше пропит с презрение. Зара се надигна на крака. — И се
махай от тук.
Зара дишаше тежко, лицето й беше изцапано с пръст.
— Ти, малка перверзнице — изсъска, захвърляйки всякакви престорени усмивки. —
Татко ми каза за теб и твоя парабатай… вие сте гнусни… предполагам, че ви се ще да бъдете
като Клеъри и Джейс, а? Искате онова, което е забранено? И гадно?
Ема извъртя очи.
— Зара, Клеъри и Джейс не бяха брат и сестра.
— Е, да, обаче си мислеха, че са, а то е същото! — изкрещя Зара, въплъщение на
беснееща антилогика. — А сега са мъртви! Това ще се случи и с теб и Джулиън! Ще оставим
труповете ви на бойното поле и гарваните ще ви изкълват очите. Аз ще се погрижа за това…
— Какво бойно поле? — попита Ема тихичко.
Зара пребледня. Устните й се движеха, опръскани със слюнка. Най-сетне вдигна Кортана
между себе си и Ема, сякаш отблъскваше вампир с разпятие.
— Двайсет и четири часа — изсъска. — Ако дотогава не сте пред портите на Аликанте,
нито един от вас няма да остане жив.
И като се завъртя, тя се отдалечи. Ема трябваше да повика на помощ цялата си воля и
самоконтрол, за да не я последва. Заповяда си да й обърне гръб. Да се върне в Института.
Прекоси ливадата и взе стъпалата на бегом. Докато стигне до входната врата, гневът й
вече бе отстъпил място на напрегнато очакване: трябваше да говори с Джулиън. Трябваше да
му каже за Зара.
Отвори рязко входната врата, представяйки си какво щеше да отговори Джулиън. Щеше
да й каже да не се притеснява. Щеше да има идея какво да направят. Може би дори щеше да я
разсмее…
Проряза я остра болка в ръката.
Руната й. Ема ахна и потръпна. Беше в преддверието на Института, което беше празно,
слава на Ангела. Тя нави ръкава си.
Парабатайската й руна гореше като жигосана, яркочервена върху кожата й.
Облегна се тежко на стената. Ако дори само мисълта за Джулиън правеше нещо такова,
с колко време разполагаха изобщо? Колко време им оставаше, преди да бъде принудена да
отиде при Магнус и завинаги да изгуби руните си?
 ***

Отпуснат тежко до стената на килията си в Гард, Диего държеше брат си в прегръдките

си.
Хайме беше заспал по някое време миналата нощ, или поне Диего предполагаше, че е
нощ — трудно бе да се каже, когато единственият начин да измерва времето, бяха
храненията, а те не бяха редовни. Имаше единствено сън, хранене и опити да съхрани силата
на Хайме.
Той дишаше до него, тихо и неравномерно, очите му бяха затворени. Някои от най-
ранните спомени на Диего бяха как държи брат си. Когато беше на пет години, а Хайме на
три, го беше разнасял навсякъде. Беше се страхувал, че в противен случай Хайме, щапукащ
наоколо на късите си крачета, ще пропусне всички неща в света, които Диего искаше да му
покаже.
Понякога, в края на някой дълъг ден, малкото му братче заспиваше в ръцете му и Диего
го отнасяше в леглото и го завиваше. Открай време се грижеше за брат си и безпомощността,
която изпитваше сега, го изпълваше с ярост и отчаяние.
Толкова дълго бе мислил за Хайме като за малко момче, бързо и палаво. Дори когато
беше избягал с Етернидад, това като че ли беше друга от игрите му, една от онези, в които
той все се забъркваше в неприятности и посаждаше номера. Ала през последните няколко
дни, докато Хайме все повече губеше сили, но продължаваше да отказва да разкрие каквото и
да било на Зара за артефакта, Диего беше видял стоманата под палавата фасада на брат си,
отдадеността му на семейството и каузата им.
Целуна го по върха на главата, черната му коса беше рошава, сплъстена и мръсна. Диего
не го беше грижа. Той също беше мръсен.
— Siempre estuve orgulloso de ti.
— Аз също винаги съм се гордял с теб — измърмори Хайме, без да отваря очи.
Диего се разсмя дрезгаво от облекчение.
— Буден си.
Хайме не помръдваше. Мургавите му бузи бяха зачервени от треската, напуканите му
устни кървяха.
— Да. Буден съм и винаги ще ти напомням, че го каза.
Винаги. По всяка вероятност никой от тях не разполагаше с винаги. Диего си помисли за
артефакта и оптимистичния му символ на безкрайността, преплитащ се отново и отново,
обещаващ бъдеще без край. Eternidad.
Нямаше какво да каже, така че просто милваше мълчаливо косата на брат си и слушаше
дишането му. Всяко поемане на дъх беше борба, вдишване и издишване, като бушуваща вода,
струяща през скъсана язовирна стена. Отчаянието, с което искаше етили, беше като
безмълвен писък, надигащ се в гърлото му.
И двамата вдигнаха поглед, когато познато издрънчаване оповести пристигането на
онова, което, предполагаше Диего, трябва да беше закуската. Със сигурност беше сутрин. Той
примига на мътната светлина, струяща през отворената врата на затвора. Една фигура се
приближи до килията им — Ануш Джоши, с поднос в ръце.
Диего го погледна, без да проговори. Отказал се бе да умолява стражите за помощ. Ако
бяха такива чудовища, че да си стоят и да гледат как Хайме умира, нямаше смисъл да ги моли
за нищо. Пък и това само караше Хайме да се чувства още по-лошо.
Ануш коленичи с подноса. Носеше ливреята на стражата на Съвета, черната му коса
беше оплетена, очите му — зачервени. Остави подноса на земята.
Диего се прокашля.
— Хайме е прекалено болен, за да яде това. Нуждае се от пресни плодове. Сок. Каквото
и да било с калории.
Ануш се поколеба. За миг Диего почувства искрица надежда. Ала Ануш просто побутна
бавно подноса през отвора в долната част на вратата.
— Мисля, че ще иска да изяде това.
С тези думи се изправи и се отдалечи забързано, затваряйки вратата зад себе си. Все така
притискайки Хайме към себе си, Диего притегли подноса с една ръка.
Прониза го изненада. До обичайните купички с буламач имаше стили и бележка. Диего
сграбчи стилито с разтреперана ръка. Бележката гласеше: Ти си единственият, който беше
мил с мен в Сколоманса. Напускам Идрис и стражите. Знам, че навън има съпротива. Ще я
открия.
Погрижи се за брат си.

***

— Какво е това? — извика Кит. Виждаше Тай да се задава по черния път, отвеждащ до
магистралата. Руническият камък в ръката му го обгръщаше в сянка, ала малкото същество,
свито върху рамото му, се виждаше.
— Горски плъх.
Магическата светлина угасна, когато стигна до Кит край магистралата. Беше облечен
изцяло в черно, а медальонът на Ливи блещукаше върху яката на ризата му.
Кит, който не си падаше по плъхове, изгледа животинчето върху рамото на Тай с
известна доза предпазливост. Не изглеждаше като обикновените плъхове: имаше закръглени
уши, пухкава муцунка и опашка и като че ли гризкаше обелена ядка.
— Безвредни са — каза Тай. — Обичат да събират неща за леговищата си — капачки от
бутилки, листа, жълъди.
Горският плъх дояде лакомството си и погледна очаквателно към Тай.
— Нямам повече.
Тай свали плъха от рамото си и го остави нежно на земята. Животинчето изприпка в
храсталаците край пътя.
— Е — каза Тай, изтупвайки дланите си. — Да прегледаме ли списъка със съставките за
магията?
Стомахът на Кит се сви на възел. Наполовина се чудеше къде е Дру, наполовина се
притесняваше какво ще направи Шейд. Ако възнамеряваше да попречи на Тай, определено
изчакваше до последния възможен момент.
— Защо не. — Кит извади списъка от джоба си. — Ароматна пепел от сърцето на
вулкан.
— Взехме я от Пазара на сенките. Имаме я.
— Тебешир, направен от костите на жертва на убийство.
— И него.
 — Кръв, коса и кост от човека, който ще бъде върнат. — Гласът на Кит пресекна за миг.
Бледото лице на Тай бе като полумесец в мрака.
— Имам кичур от косата на Ливи и един от млечните й зъби.
— Ами кръвта? — Кит стисна зъби. Струваше му се повече от зловещо да говорят за
късчета от Ливи, сякаш тя бе била кукла, а не живо същество от плът и кръв.
Тай докосна медальона на гърлото си, все още изцапан с ръждиви петна.
— Кръв.
Кит издаде звук на потвърждение през свитото си гърло.
— И миро от смирна, отгледана от феи…
Разнесе се звук от счупена клонка и двамата се обърнаха рязко. Ръката на Тай се спусна
към кръста му; осъзнал това, Кит сложи длан върху нея, миг преди Друзила да излезе от
сенките.
Тя вдигна ръце.
— По-кротко. Аз съм.
— Какво правиш тук? — Гласът на Тай пращеше от гняв.
— Гледах през прозореца и те видях да отиваш към магистралата. Исках да се уверя, че
всичко е наред.
Кит беше впечатлен. Дру наистина умееше да лъже. Открито, искрено лице, нетрепващ
глас. Баща му би й дал златна звезда.
— Защо говорехте за елфи и миро, и всички онези неща? — продължи тя. — Да не би да
правите магия?
Тай изглеждаше така, сякаш му беше прилошало мъничко. Вина се стовари върху Кит със
силата на камшик. Тай не го биваше в лъжите и не се справяше добре с изненадващи
промени в плановете, които си беше направил.
— Върни се в къщата, Дру.
Дру го изгледа яростно.
— Няма. Не можеш да ме принудиш.
Кит се зачуди дали и това беше преструвка.
— Ако ме отпратиш, ще кажа на всички, че правиш шантави магии със зъл тебешир.
Тай се изчерви от раздразнение. Кит го придърпа към себе си за ръкава и прошепна в
ухото му:
— По-добре да я оставим да дойде с нас. Ако не го направим и ни издаде, може да ни
заловят или да навлечем неприятности на Шейд.
Тай понечи да поклати глава.
— Но тя не може…
— Ще я накараме да изчака пред пещерата. — Кит вече беше осъзнал, че така или
иначе, ще трябва да го направят; първите думи, които Шейд изречеше, щяха да подкопаят
предпазливите полуистини, които Кит беше наговорил на Дру.
Тай изпусна дъха си.
— Добре.
Дру плесна с ръце.
— Ура!
Пресякоха магистралата и Дру си събу обувките, когато стигнаха до пясъка. Беше мека
нощ, въздухът гъделичкаше кожата им, океанът дишаше леко и ритмично и покриваше брега с
водите на прилива. Беше толкова красиво, че Кит усети как гърдите му се свиват от болка,
примесена с горчивина към баща му, задето никога не го беше водил тук. Още една истина,
която му беше спестена: неговият град беше красив.
Също както и други неща. Тай вървеше по ръба на пясъка, подритвайки го с крак,
напъхал ръце в джобовете си. Вятърът повдигаше косата му и кичури от нея залепваха за
скулите му като струйки тъмна боя. Нарочно не обръщаше внимание на Друзила, която
играеше на гоненица с прилива, тичайки нагоре-надолу по плажа, с разпиляна коса,
крачолите на дънките й бяха напоени със солена вода. Хвърли поглед на Кит и му намигна,
затворническо намигване, което казваше: Помагаме на Тай заедно.
Кит се надяваше да е така. Стомахът му се беше вързал на болезнен възел, докато
стигнат до входа на пещерата. Тай спря пред тъмната дупка в каменната стена и поклати
глава срещу сестра си.
— Не може да влезеш с нас.
Дру отвори уста, за да възрази, но Кит й отправи многозначителен поглед.
— По-добре изчакай отвън — каза, натъртвайки всяка дума, та тя да разбере, че
наистина го мисли.
Дру се отпусна в пясъка с окаяно изражение.
— Добре тогава.
Тай се шмугна в пещерата. След един извинителен поглед към Дру, Кит тъкмо се канеше
да го последва, когато Тай се показа отново, понесъл сърдита пухкава топка.
По лицето на Дру се разля усмивка.
— Чърч!
— Може да ти прави компания — каза Тай и остави котарака в скута на сестра си.
Дру го погледна с грейнали очи, но той вече се връщаше в пещерата. Кит го последва,
чудейки се дали Тай изобщо забелязваше колко много му се възхищава Дру. Не можеше да не
си помисли, че ако имаше по-малък брат или сестра, които му се възхищават така,
непрекъснато щеше да се фука пред тях.
Тай обаче беше различен.
В мига, в който влязоха в тунела, до ушите на Кит достигна скрибуцаща музика…
наподобяваше песен, която не беше даунлоудната както трябва. Когато стигнаха до главната
пещера, завариха Шейд да се върти бавно из стаята под звуците на печална мелодия,
разнасяща се от един грамофон.
— Non, rien de rien — припяваше й Шейд. — Je ne regrette rien. Ni le bien qu’on m’a fait,
ni le mal…33
Кит се прокашля.
Шейд сякаш изобщо не се смути. Престана да се върти, погледна ги сърдито и щракна с
пръсти. Музиката спря.
— Не помня да съм ви канил да дойдете тази вечер — каза магьосникът. — Можеше да
съм зает.
— Пратихме ти бележка — рече Кит.
Шейд сбърчи белите си вежди насреща му и погледна към издрасканата дървена маса.
Върху нея имаше празна стъкленица, от онези, които бяха използвали, за да раздадат вода от
езерото Лин на магьосниците. Кит се зарадва, че Шейд беше изпил лека, макар и малко да се
тревожеше, че е възможно да халюцинира.
Тай пристъпи нетърпеливо напред.
— Имаме всичко. Всички съставки за магията.
 Шейд хвърли за миг поглед на Кит, а после го отмести. Имаше мрачно изражение.
— Всичките?
Той кимна.
— Ароматна пепел, кръв и кост…
— Предмет от друг свят?
— Имаме и това — отвърна Кит, докато Тай вадеше сгънатото писмо от джоба си. — От
място, на име Туле.
Шейд се взря в писмото и кръвта се отцеди от лицето му, оставяйки го с нездравия цвят
на маруля.
— Туле?
— Познаваш това място?
— Да. — Гласът на Шейд беше безизразен. — Познавам много други светове. Този е
един от най-лошите.
Кит виждаше, че Тай е объркан. Не беше очаквал Шейд да реагира по този начин.
— Имаме обаче всичко — повтори. — Всички съставки. Каза, че ще ни дадеш източник
на енергия.
— Да, действително го казах. — Шейд приседна на паянтовата дървена маса. — Но
няма да го направя.
Тай примигна невярващо.
— Ама ти каза…
— Знам какво казах — сопна се Шейд. — Не съм очаквал, че ще се сдобиеш с всички
съставки, глупаво дете. Мислех, че ще се откажеш. Ти не го направи. — Той разпери ръце. —
Не разбираш ли, че това е най-лошото, което би могъл да сториш? Че последствията ще те
преследват до края на дните ти? Има си причина смъртта да е краят.
— Но ти си безсмъртен. — Очите на Тай бяха огромни и бледосиви — сребърни монети
насред бледото му лице.
— Надарен съм с дълъг живот, но няма да живея вечно — отвърна Шейд. — Всички
имаме дните, които са ни отредени. Ако изтръгнеш Ливи от там, където е мястото й, ще
оставиш дупка във Вселената, която ще бъде запълнена с черна мъка и отчаяна скръб. Това не
е нещо, от което би могъл да си тръгнеш незасегнат. Нито сега, нито когато и да било.
— Значи, ни излъга — рече Тай.
Шейд се изправи.
— Да. И пак бих го направил. Никога няма да ви помогна с това, разбра ли ме? И ще
предупредя всички. Никой магьосник няма да ви помогне. Стори ли го, ще трябва да срещне
моя гняв.
Дланите на Тай се свиваха в юмруци, пръстите му стискаха дланите му.
— Но Ливи…
— Сестра ти е мъртва — каза Шейд. — Разбирам скръбта ти, Тиберий. Ала не можеш да
сринеш законите на Вселената, за да си я върнеш.
Тай се обърна и се втурна към тунела. Кит впери поглед в Шейд.
— Това беше твърде жестоко. Не беше нужно да му говориш по този начин.
— Беше. — Шейд отново се отпусна в стола си. — Върви при приятеля си. Той има
нужда от теб сега, а бог ми е свидетел, аз нямам.
Кит отстъпи назад, а после се обърна и се затича, следвайки магическата светлина на
Тай. Изскочи на брега и видя Тай да се бори за въздух, превит надве.
 Дру скочи на крака, изтръсквайки мяукащия Чърч на земята.
— Какво стана? Какво не е наред?
Кит сложи ръка между лопатките на Тай. Мъничко се изненада, че гърбът му беше по-
корав и мускулест, отколкото би предположил. Открай време мислеше Тай за крехък, но на
допир не беше такъв. На допир бе като желязо, изковано до тънък лист: гъвкаво, но
нечупливо.
Кит бе чел някъде, че да масажираш някого по гърба в кръг действа успокояващо, така че
направи точно това. Дишането на Тай започна да се нормализира.
— Няма да се получи — каза Кит, гледайки твърдо към Дру над гърба на Тай. — Няма да
успеем да видим призрака на Ливи.
— Съжалявам — прошепна Дру. — И на мен ми се искаше да я видя.
Тай се изправи. Очите му бяха влажни и той ги разтърка яростно.
— Не… Съжалявам, Дру.
Кит и Дру се спогледаха сепнато. На Кит и през ум не му беше минало, че Тай може да
се чувства не само разочарован, но и така, сякаш бе разочаровал другите.
— Недей да съжаляваш — каза Дру. — Някои неща не са възможни. — Тя протегна ръка
малко срамежливо. — Ако ти е гадно, цяла нощ ще гледам филми с теб в стаята с телевизора.
Мога да опека и курабийки. Това винаги помага.
Последва дълга пауза. А после Тай се протегна и улови ръката на Дру.
— Би било хубаво.
Кит усети как го залива облекчение — толкова огромно, че едва не се олюля. Тай си бе
спомнил, че има сестра. Несъмнено това беше нещо. Очаквал бе да е много по-лошо:
разочарование, което не би могъл да пресметне, болка толкова дълбока, че нищо, което би
могъл да каже, не би могло да я докосне.
— Хайде. — Дру подръпна Тай за ръката и заедно те се отправиха към Института.
Кит ги последва, поспирайки за миг, когато започнаха да се катерят по каменните стени,
които препречваха другата страна на плажа. Докато Тай и Дру се катереха, той хвърли поглед
през рамо и видя Шейд да ги наблюдава от мрака във входа на пещерата си. Магьосникът
поклати глава към него, преди да изчезне обратно в сенките.

***

Вятърът повяваше откъм пустинята; Кристина и Марк седяха край статуите, които
Артър Блекторн беше донесъл от Англия и бе поставил сред кактусите на планината Санта
Моника. Пясъкът все още беше топъл от слънчевата светлина през деня и мек под Марк, като
дебел килим. В Дивия лов това би било прекрасно легло за него и Кийрън.
— Притеснявам се — рече Кристина, — че по-рано днес наранихме Кийрън.
Беше боса в пясъка и носеше къса дантелена рокля и златни обици. Сърцето го болеше
от това да я гледа, така че той вдигна очи към статуята на Вергилий, стария приятел от
нощите му на безсилно раздразнение. Вергилий отвърна безстрастно на погледа му, без да
предложи никакъв съвет.
— Неговите тревоги са и мои — каза Марк. — Трудно е да облекча страховете му, когато
не съм в състояние да облекча своите.
— Не е нужно да облекчиш страховете на другите, за да споделиш своите, Марк.
 Кристина си играеше с медальона си, дългите й пръсти милваха гравирания образ на
Разиел. Марк отчаяно искаше да я целуне, но вместо това зарови пръсти в пясъка.
— Бих могъл да ти кажа същото. Цял ден си напрегната като опъната тетива. И
уплашена.
Кристина въздъхна и побутна леко крака му с босото си стъпало.
— Добре. Ти ми кажи и аз ще ти кажа.
— Безпокоя се за сестра си — рече Марк.
Кристина придоби озадачено изражение.
— Не това си мислех, че ще кажеш.
— Тя беше изпратена в изгнание заради елфическата си кръв. Ти знаеш историята…
цялата история. Знаеш я по-добре от мнозина. — Беше по-силно от него, сложи ръка върху
нейната в пясъка. — Всички в семейството ми са страдали заради елфическото ни потекло.
Лоялността ни винаги е била поставяна под съмнение. Колко по-трудно ще бъде за Хелън и
Ейлийн, ако съм с Кийрън, а той е крал на Тъмния двор? Толкова е странно да го кажа… И
егоистично…
— Не е егоистично.
Кристина и Марк вдигнаха погледи. Кийрън стоеше между две статуи, самият той —
блед като някоя от тях. Косата му бе като гарванови крила в мрака, изличил синевата от цвета
й.
— Тревожиш се за семейството си — каза Кийрън. — Това не е егоистично. Научих го от
теб и Джулиън. Да искаш да защитаваш другите повече, отколкото собственото си
щастие… — Той извърна поглед. — Не че искам да си въобразявам, че да бъдеш с мен ще ти
донесе щастие.
Марк беше останал без думи, но Кристина протегна ръце. Златни гривни проблеснаха до
мургавата й кожа, когато направи подканящ жест на Кийрън.
— Ела да седнеш с нас.
Кийрън също беше бос; елфите често ходеха боси. Прекоси пясъка с котешки стъпки,
без да вдига прах, и се отпусна с безшумно движение на колене срещу Кристина и Марк.
— Наистина ще ме направи щастлив. Но както ти каза… — Марк загреба шепа пясък и я
остави да се посипе между пръстите му. — Съществуват и други съображения.
— Може и да не стана крал — рече Кийрън.
— Но може и да станеш — каза Кристина. — Аз също се боя. Днес се чух с майка ми.
Някой й е казал нещо гадно за мен. Че съм се забъркала с елфи. Че съм… мръсно момиче,
опетнено от долноземци. Знаете, че не ме е грижа какво говорят за мен — побърза да
добави. — Майка ми също може да го понесе, но… сега е лош момент да си Росалес.
Историята ни на приятелство с елфите вече ни докара неприятности. Хайме и Диего са в
затвора. Ами ако им навлека още проблеми?
— Нека ви кажа нещо наистина егоистично — рече Кийрън. — Боях се, че съжалявате за
онова, което се случи миналата нощ. Че съжалявате… мен.
Марк и Кристина се спогледаха. Тя поклати глава и вятърът повдигна тъмната й коса.
— Няма никакво съжаление — заяви Марк. — Единствено…
— Знам — прекъсна го Кийрън. — Разбрах го, когато Гуин дойде и ми каза, че трябва да
стана крал. Разбрах какво би означавало това. Какво би означавал дори само фактът да имам
нещо общо с Двора, както изглежда, че ще се наложи. Клейвът иска да контролира достъпа
до Дворовете. Открай време е така. Двама ловци на сенки, които не са под техния контрол и
които имат доверието на краля, биха били анатема за тях.
— Но, Кийрън… — започна Кристина.
— Не съм глупак — рече Кийрън. — Знам кога нещо е невъзможно. — Очите му бяха
щитове от метал: единият потъмнял от времето, а другият нов. — Винаги съм бил неспокоен
дух. В Двора на баща ми, а после в Лова в сърцето ми бушуваха бури. — Той наведе глава. —
Знаех, когато срещнах Марк, че съм открил човека, който ще дари покой на душата ми. Не
мислех, че един ден ще открия същото у някой друг. Ала ето че това се случи. Ако бих могъл
просто да поседя тихичко тук с вас преди надигащата се буря, това би означавало много за
мен.
— И за мен. — Кристина протегна малката си длан и улови нежно тази на Кийрън. Той
вдигна глава, докато Марк улавяше другата, Марк и Кристина също се хванаха за ръце,
затваряйки кръга. Никой от тях не проговори. Не беше нужно. Достатъчно бе да бъдат заедно.

***

Ема все още беше разтреперана, когато влезе в кухнята на следващата сутрин, сякаш
беше изпила твърде много чаши от кафето, което ненавиждаше.
Думите на Даяна в Туле отекваха в главата й като удари с чук. Не беше отишла при
Джулиън предишната вечер, за да му каже за Зара и вместо това неохотно беше събудила
Хелън и Ейлийн, за да ги предупреди. След това се беше върнала в тренировъчната зала с
надеждата, че да рита, удря и пада върху коравите тепихи ще й помогне да забрави за
паренето в руната си. За парабатаите в Туле. За думите на кралицата.
По-късно, когато заспа, бе сънувала парабатайската руна в Града на тишината, кръв по
дръжката на Кортана и един съсипан град, където чудовищни великани крачеха по хоризонта.
Все още се чувстваше неспокойна, сякаш беше наполовина уловена в кошмар.
Зарадва се да открие кухнята пълна с хора. Всъщност те бяха твърде много, за да се
поберат в малкия кът за хранене. На някого му беше хрумнала блестящата идея да допълни
съществуващата маса с преобърната касетка за оръжия от тренировъчната зала, бяха
надонесли и сгъваеми столове от цялата къща.
Беше се притеснявала, че утрото ще бъде мрачно, докато всички се суетяха напред-
назад, приготвяйки се да нахлуят в Аликанте. Трудно й бе да не изпитва негодувание, задето
двамата с Джулиън няма да отидат. Това бе и тяхна битка. Освен това имаше нужда от нещо,
което да отвлече вниманието й. Последното, от което се нуждаеше, бе да я оставят в
Института с Джулиън под минимален надзор.
Ала групичката, събрала се в кухнята, изглеждаше всичко друго, но не и мрачна. Ако не
се броеше мястото, където би седяла Ливи, сцената бе почти съвършена: Хелън и Ейлийн,
усмихващи се на децата над чашите си с кафе. Марк между Кийрън и Кристина, сякаш
никога не го бяха отнемали от семейството му. Джейс и Клеъри, дошли като гости, каквито
семейство Блекторн не бе могло да приема, докато Артър все още ръководеше Института.
Кит, липсващото късче, от което, без те да го знаят, Тай бе имал нужда, който задигаше един
картоф от чинията на Тай, карайки го да се усмихва. Даяна, която излъчваше непоклатимото
си спокойствие, внасяща трезвомислие в едно семейство, склонно към драматизъм. Дори
Кийрън, чието присъствие като че ли правеше и Марк, и Кристина по-щастливи, най-сетне
бе станал част от групата и учеше Тави и Дру да топят ягоди в кленов сироп.
 И разбира се, Джулиън, който стоеше до готварската печка и подхвърляше палачинки с
лекотата на експерт.
— По една палачинка наведнъж, Тави — тъкмо казваше Хелън. — Да, знам, че можеш
да напъхаш три наведнъж в устата си, но това не означава, че трябва да го направиш.
Ема срещна погледа на Джулиън. Видя напрежението в раменете, в устата му, докато я
гледаше. Дръж се нормално, помисли си. Това е щастлива, обикновена семейна закуска.
— Направил си палачинки? — попита бодро. — Как ти хрумна?
— Понякога, когато започваш война, ти се иска да направиш палачинки — отвърна
Джулиън, докато слагаше две палачинки в една чиния и я подаваше на Ема.
Джейс се задави с печената си филийка.
— Какво каза, Джулиън?
Джулиън погледна към часовника, който висеше на стената над печката. Изключи
котлона и спокойно се залови да разкопчае престилката си.
— Всеки момент би трябвало да пристигнат.
— Какво би трябвало да направят? — Даяна остави вилицата си. — Джулиън, за какво
говориш?
Тави, който се беше изправил върху един поклащащ се стол, долепил лице до прозореца,
изписка развълнувано.
— Кои са всички тези хора, които идват по пътя, Джулс?
Кит и Тай начаса скочиха на крака и изтичаха до прозореца.
— Виждам феи… — каза Тай. — Мисля, че това са върколаци… онези черни коли
трябва да са вампири…
— И ловци на сенки — добави Кит. — Толкова много ловци на сенки…
— Светилището е почти готово. — Джулиън остави кърпата за съдове. — Освен ако
някой друг не иска да го стори, аз ще сляза, за да посрещна гостите ни.
Джейс се изправи и Клеъри го погледна с тревога: златните му очи бяха присвити от
гняв.
— Няма да те питам втори път, Джулиън Блекторн. — В обикновено веселия му глас
нямаше и следа от шеговитост. — Какво си направил?
Джулиън подпря хълбок на плота. Ема осъзна с удивление, че макар да изглеждаше
много по-млад, беше почти толкова висок, колкото и Джейс.
— Помниш ли, когато каза, че идеята ми за коалиция не е добра, защото не можем да
имаме доверие на другите ловци на сенки да ни кажат истината за това на кого са верни?
— Прекрасно си спомням — отвърна Джейс. — Да разбирам, че въпреки това си
поканил всички на военно съвещание?
— Те са тук? — избъбри Клеъри. — Ама… аз съм по тениска, на която пише „Сила на
еднорог“…
— Еднорозите не съществуват — каза Джейс.
— Знам — отвърна Клеъри. — Затова е забавно.
— Да се върнем на темата за предателството… — започна Джейс.
— Ами ако ти кажа, че очаквам предателство? — каза Джулиън. — Всъщност, че
разчитам на него? Че е част от плана ми?
— Какъв план? — попита Джейс.
— Аз винаги имам план — заяви Джулиън спокойно.
Дру вдигна чашата си с кафе.
 — Радвам се, че се върна, Джулс. Липсваха ми шантавите ти кроежи.
Хелън също се беше изправила на крака. Ейлийн като че ли се мъчеше да не се разкиска.
— Как успя да ги поканиш всичките тук? — попита Хелън. — Как изобщо се свърза с
толкова много долноземци и нефилими, и то толкова бързо?
— В продължение на години си кореспондирах с тях — отвърна Джулиън. — Знам как
да пращам огнени съобщения на магьосници и ловци на сенки, съобщения в жълъд в земите
на феите, както знам и телефонните номера на всички важни вампири и върколаци. Знаех
как да се свържа с Долноземско-нефилимския съюз. Трябваше да знам всички тези неща. В
продължение на пет години това ми беше работата.
— Но не им ли пишеше от името на Артър преди? — попита Хелън, видимо
разтревожена. — На кого се преструваше този път?
— Написах писмата от свое име — каза Джулиън. — Познавам тези хора. Познавам
характерите им. Знам кои от тях ще застанат на наша страна. И продължение на години
оглавявах Института тук. Свързах се със своите съюзници, защото моя работа бе да знам кои
са съюзниците ми. — Гласът му беше тих, но твърд. В думите му нямаше нищо
неуважително, но Ема знаеше какво има предвид: От години съм дипломат, тайно и
непризнат от никого. Ала това не означава, че не бях добър. Възползвах се от тези умения…
независимо дали ви харесва, или не.
— Не можем да се изправим срещу Кохортата сами — добави той. — Те са част от нас.
Част от управлението ни. Не са външна заплаха, каквато беше Себастиан. Нуждаем се от тези
съюзници. Ще видите.
А после погледна към Ема, сякаш това бе по-силно от него. Посланието в очите му беше
ясно. Макар да беше замаяна от онова, което беше сторил, той се надяваше на одобрението й.
Както винаги.
Ема усети изгарящо туптене в парабатайската си руна. Потръпна и сведе поглед към
ръката си: кожата й беше гореща и опъната, ала руната изглеждаше нормално. Беше просто
поглед, помисли си. Това бе всичко.
— Ще ти помогна да довършиш подготовката на светилището — каза. — Ще ни трябват
столове…
Кийрън се изправи на крака, прибирайки морскосинята си коса зад ушите.
— Аз също ще помогна. Благодаря ти от името на хората ми, задето покани
долноземците като равни. Имаш право. Никой от нас не може да направи това сам.
Даяна се изправи.
— Ще изпратя съобщение на Гуин. Знам, че с удоволствие ще дойде и ще може да
разчитаме на Дивия лов на наша страна.
Ред бе на Кристина да се изправи.
— Свърза ли се с Института в Мексико Сити?
— Да — отвърна Джулиън. — Майка ти каза, че ще се радва да присъства.
Кристина придоби разтревожен вид.
— Трябва да се преоблека — каза и се втурна навън.
По-малките деца Блекторн гледаха с широко отворени очи как Джейс вдига ръка. Ема се
напрегна. Джейс беше могъщ ловец на сенки — не само физически, но и политически.
Двамата с Клеъри можеха да осуетят всеки аспект от този план, ако поискаха.
— Покани ли Магнус и Алек? — попита Джейс. — Знаят ли, че плановете ни са се
променили?
 Плановете ни. Ема започна да се отпуска.
— Разбира се — отвърна Джулиън. — Поканих всички, за които сметнах, че ще бъдат на
наша страна. И им казах да се свържат с онези, на които имат доверие.
— Това вероятно е лоша идея — рече Джейс. — Небивало лоша идея. Толкова лоша, че
ще остане и историята. Само че…
Клеъри скочи на крака.
— Това, което иска да каже, е: бройте ни. Обожаваме лошите идеи.
— Така си е — призна Джейс и по лицето му се разля усмивка. Изведнъж отново
изглеждаше на седемнайсет години.
Последна се изправи Ейлийн.
— Строго погледнато, това е моят Институт. Правим това, което аз кажа. — Тя замълча
за миг. — А аз правя това, което Хелън иска. — Какво искаш, миличка?
Хелън се усмихна.
— Искам военно съвещание — заяви тя. — Да се приготвим.
27
И лети, без да спре
Точеха се през отворените врати на светилището един след друг: като че ли безконечен
поток от долноземци и ловци на сенки.
Първи влязоха вампирите с бледите си като хартия лица и хладна елегантност, вдигнали
омагьосани чадъри, докато изкачваха няколкото стъпала, които деляха колите им със
затъмнени стъкла от входа на Института, нетърпеливи да избягат от слънцето. Ема зърна
Лили Чен сред тях, облегната на ръката на висок вампир с коса на расти. Групичка русокоси
шведски вампири влязоха, бъбрейки си със семейство Линдквист, които оглавяваха
Института в Стокхолм.
Имаше върколаци от цял свят: Люк Гароуей, брадясал и раздърпан във фланеленото си
сако, с майката на Клеъри, Джослин, до себе си. Върколаци с шотландски полички и ханбок,
и цинао34. Мая Робъртс и Бат Васкес… Ема усети как я жегва болка при мисълта за другите
Мая и Бат в Туле: все така заедно, все така уловени ръка за ръка.
Имаше и магьосници — повече, отколкото Ема беше виждала някога на едно място.
Катарина Лос, синьокожа и белокоса, вървеше заедно с Теса и Джем, беше облечена в
униформата на медицинска сестра и се оглеждаше замислено наоколо. Очите й се спряха
върху Кит с тихо разпознаване, което той, погълнат от разговора си с Тай, не забеляза.
Хипатия Векс, с бронзовата си коса и тъмната кожа, царствена и любопитна.
Магьосници с прилепови крила, с копита и хриле, и очи с цветовете на дъгата, с деликатни
пипалца и извити еленски рога. Жена с прилепово лице, която се приближи до Кристина и
заприказва тихичко на испански. Мургав магьосник с бяло петно във формата на паяжина
върху бузата.
И разбира се, ловци на сенки. Ема и преди беше виждала голям брой ловци на сенки,
събрани заедно (беше присъствала на доста заседания на Съвета), но я изпълни задоволство
да види, че толкова много нефилими се бяха отзовали на повикването на Джулиън. Той
стоеше в предната част на стаята, където семейство Блекторн и приятелите им бяха
натъкмили набързо една маса. На стената зад нея висеше сгънато знаме. Джулиън се
облягаше уверено на масата, но Ема усещаше напрежението, струящо през него като ток по
електрически жици, докато ловците на сенки влизаха един по един в светилището.
Джули Бовейл и Беатрис Мендоса, чиито парабатайски руни проблясваха върху ръцете
им. Марисол Гарса, облечена в бяло в памет на Джон Картрайт. Магнус и Алек току-що бяха
пристигнали заедно с Мерис и децата си и застанали до вратата, поздравяваха долноземците,
докато от другата страна Хелън и Ейлийн посрещаха ловците на сенки. Кадир Сафар от
нюйоркските нефилими кимна мрачно на Даяна, преди да отиде да поговори с Мерис, която
дундуркаше малкия син Макс в скута си, докато Рафи тичаше в кръг около тях.
Семейство Ромеро бяха дошли от Аржентина, семейство Педрозо от Бразилия,
семейство Кео от Камбоджа и семейство Роузуейн от Северна Англия. Дребничка тъмнокоса
жена се втурна към Кристина и я прегърна с всичка сила. Майката на Кристина! Ема усети,
че я обзема желание да се поклони на жената, измислила прякора на Съвършения Диего.
— Хубаво е да видим Долноземско-нефилимския съюз в действие — каза Марк, който
помагаше на останалите да подредят редиците столове. Беше си облякъл строго тъмно сако, в
опит да изглежда по-сериозен. Също като грижливо подредената храна от срещата онзи ден,
този малък жест накара сърцето на Ема да се свие от нежност. Съществуваха много начини
да служиш на семейството си, помисли си тя. Джулиън го правеше с големи, пламенни
жестове; тези на Марк бяха по-малки и тихи, но също толкова съдържателни.
— Алек като че ли познава всички долноземци тук.
Така беше — Алек тъкмо поздравяваше момиче върколак, което говореше развълнувано
на френски и го питаше нещо за Рафаел; висок, тъмнокос вампир с тениска, на която имаше
китайски йероглифи, го потупа по гърба, а Лили и Мая се приближиха забързано, за да
обсъдят тихичко нещо с него.
Изведнъж Марк се изпъна. Ема проследи погледа му и видя, че в стаята бяха влезли
няколко елфи. Сложи длан върху ръката на Марк, питайки се дали си спомня последния път,
когато беше в това светилище, деня, в който Дивият лов го върна на семейството му.
Кийрън, който допреди миг беше разговарял тихичко с Джулиън, също се беше обърнал
и ги гледаше: естествено, Гуин беше тук, което всички очакваха, но след него идваха и други:
сред дриадите, пикситата и никситата Ема разпозна няколко пиксита — от онези, с които тя
и Джулиън се бяха сблъскали в Корнуол. Последва ги висок елф пука с тениска, на която
пишеше СПРАВЕДЛИВОСТ ЗА КЕЙЛИ, а след него влезе жена с дълга зелена наметка,
лицето й беше скрито, ала бяло-русата й коса се подаваше изпод качулката.
Ема се обърна към Марк.
— Нене.
— Трябва да говоря с нея. — Марк стисна леко рамото на Ема и отиде да поздрави леля
си. Ема видя Кристина и Кийрън да го проследяват с поглед, макар Кристина да беше здраво
уловена от майка си и очевидно не можеше да мръдне.
Ема отново хвърли поглед към Джулиън. Беше минал зад масата и стоеше, отпуснал
ръце до тялото си. Хелън и Ейлийн се бяха присъединили към него. Останалите от
семейството бяха седнали в левия край на стаята. Кит и Тай бяха заедно, сложила ръка върху
рамото на Тави, Дру тъкмо се обръщаше, присвила очи срещу една фигура, която беше влязла
току-що.
Камерън. Беше сам, попрегърбен, сякаш се надяваше да не го забележат, макар че
яркочервената му коса беше като фар. Беше по-силно от нея — Ема изтича при него.
Той изглеждаше изненадан, когато тя дойде при него и взе ръката му в своята.
— Благодаря ти, че дойде, Камерън. Благодаря ти за всичко.
— Другите от семейството ми не знаят — отвърна той. — Те са…
— На страната на Кохортата, знам. Но ти си различен. Ти си добър човек. Сега съм
сигурна в това и съжалявам, ако в миналото съм те наранила.
Камерън придоби още по-разтревожен вид.
— Не мисля, че е добра идея отново да се съберем.
— О, определено — съгласи се Ема. — Просто се радвам, че си добре. — Тя хвърли
поглед към Джулиън, който му махна и вдигна одобрително палци иззад масата. С ужасен
вид, Камерън се втурна към сигурността на столовете.
Някой ден Ема може би щеше да му разкаже за Туле.
Може би.
Помаха на Саймън и Изабел, които тъкмо влизаха, хванати за ръце. Изабел се насочи
право към майка си и Макс.
Саймън хвърли на Кийрън поглед на учудено разпознаване, преди да прекоси стаята, за
да поприказва с Вивиан Пенхалоу, декана на Академията за ловци на сенки. Понякога Ема се
чудеше дали на Саймън престоят в Академията изобщо му беше харесал. Чудеше се дали на
нея би й харесало там. Ала сега нямаше смисъл да мисли за бъдещето.
Хвърли поглед към Джулиън. През отворените врати на светилището повяваше ветрец и
за миг Ема зърна Ливи… не каквато беше в Туле, а Ливи от този свят, като видение или
халюцинация, застанала зад Джулиън, с ръка на рамото му, а ветрецът си играеше с ефирната
й коса.
Ема затвори очи и когато отново ги отвори, Джулиън беше сам. Сякаш усетил погледа й,
той също я погледна. За миг й се стори невероятно млад, сякаш все още беше
дванайсетгодишното момче, което всяка седмица изминаваше цяла миля от Института до
магистралата и обратно, влачещ тежки торби, та братята и сестрите му да имат какво да ядат.
Само ако ми беше казал — помисли си тя. — Само ако бях знаела, че се нуждаеш от
помощ.
Сега не можеше да бъде неговият парабатай, нито партньор. Не можеше да му се
усмихне така, както Клеъри се усмихваше на Джейс, нито да сложи окуражаващо длан на
гърба му, както Алек правеше с Магнус, нито да вземе ръката му в своята, както Ейлийн бе
уловила тази на Хелън.
Можеше обаче да бъде негов съюзник. Можеше да застане заедно с останалите в
предната част на помещението и да се изправи срещу множеството. Тя се отправи през
стаята към масата.

***

Марк стигна до Нене едновременно с Хелън. Леля им изглеждаше развълнувана, дългите

й бледи пръсти си играеха с изумрудената материя на плаща й. Премести очи между тях,
докато се приближаваха, и им кимна кратко и отсечено.
— Миах. Алеса. Радвам се да видя, че сте добре.
— Лельо Нене — каза Хелън. — Радвам се, че дойде и… всичко наред ли е?
— След като кралицата се върна, ми беше наредено да остана в Двора. Оттогава тя е
бясна и ми няма доверие. Присъствието ми тук е в нарушение на изрична заповед на моя
монарх. — Нене въздъхна. — Възможно е никога вече да не мога да се върна в Двора.
— Нене. — Хелън изглеждаше ужасена. — Не трябваше да идваш.
— Исках да го направя — каза Нене. — Целия си живот прекарах в страх от кралицата.
В страх от онова, което исках… да си тръгна от Двора и да живея като една от дивите феи.
Ала вие, моите племенници, вие живеете между световете и не се страхувате.
Тя им се усмихна и на Марк му се прииска да изтъкне, че през половината от времето се
страхуваше. Не го направи.
— Ще сторя каквото мога, за да ви помогна тук — продължи Нене. — Каузата ви е
достойна. Време е на Студения мир да бъде сложен край.
Марк, който нямаше представа, че Джулиън беше обещал край на Студения мир, издаде
задавен звук.
— Адаон — каза той. — Знам, че Хелън ти е писала за него. Той ни спаси живота…
— Исках лично да ви донеса новината. Адаон е добре. Стана нещо като фаворит на
кралицата и бързо се издигна в двора.
Марк примига. Не го беше очаквал.
 — Фаворит?
— Мисля, че Марк иска да знае дали е любовник на кралицата — каза Хелън с
обичайната си прямота.
— О, по всяка вероятност. Доста е изненадващо — отвърна Нене. — Фъргюс никак не е
доволен, тъй като някога той беше фаворитът.
— Добре дошла, Нене — каза Кийрън, приближавайки се до тях. Беше сменил дънките
си с риза от кремав лен и светлобежови бричове. Косата му имаше тъмносиния цвят на
нощен океан. — Радвам се да видя, че си добре. Как е Адаон, моят брат? Надявам се, че
кралицата не си играе с него?
— Само ако той пожелае — отвърна Нене жизнерадостно.
Кийрън изглеждаше озадачен. Марк зарови лице в ръцете си.

***

— Ема!
Ема, която отиваше към масата, се обърна и видя Джем да се приближава със
срамежлива усмивка. Беше го забелязала да влиза по-рано заедно с Теса, която сега седеше
до Катарина Лос. Примига, докато той идваше към нея; струваше й се, че бяха минали векове,
откакто го беше видяла за последен път, в ужасния ден на погребението на Ливи.
— Ема. — Джем улови ръката й в своята. — Добре ли си?
Вижда колко уморена изглеждам — помисли си. — Подпухналите ми очи,
раздърпаните дрехи, кой знае какво още. Опита да се усмихне.
— Наистина се радвам да те видя, Джем.
Белезите върху бузите му изпъкваха под светлината на полилея.
— Това не е точно отговор на въпроса ми — рече той. — Теса ми разказа за Туле.
Изминала си труден път.
— Предполагам, че всички го направихме — отвърна тя тихо. — Беше ужасно… но сега
сме тук.
Той стисна ръцете й и ги пусна.
— Исках да ти благодаря. За това, че с приятелите ти помогнахте толкова много за
излекуването на болестта сред магьосниците. Ти ми беше по-добър приятел, отколкото аз на
теб, méi mei35.
— Не… ти си ми помагал толкова пъти — възрази Ема, а после се поколеба. —
Всъщност исках да те попитам нещо.
Джем пъхна ръце в джобовете си.
— Разбира се. Какво?
— Можеш ли да отнемеш Знаците на ловец на сенки?
Джем изглеждаше поразен.
— Какво? — Озърна се наоколо, за да се увери, че никой не ги гледа; повечето от
дошлите бяха насядали по столовете и бяха обърнали очаквателно погледи към предната част
на помещението. — Ема, защо би ме попитала нещо толкова ужасно?
Умът на Ема заработи трескаво.
— Ами… Кохортата. Може би начинът да ги свалим от властта не е… не е, като ги
нараним, а като направим така, че да не бъдат ловци на сенки. А ти беше Мълчалив брат,
така че би могъл да го направиш или…
Не довърши, видяла ужасеното му изражение.
— Ема, отговорността за всяко решение не почива върху твоите рамене. Клейвът ще бъде
възстановен и те ще се оправят с Кохортата. — Гласът на Джем омекна. — Знам, че се
притесняваш. Ала като Мълчалив брат съм участвал в церемонията по отнемане на Знаци.
Това е нещо толкова ужасно, че никога няма да го повторя. Никога няма да го направя. При
никакви обстоятелства.
Ема имаше чувството, че нещо я дави.
— Разбира се. Съжалявам, че го споменах.
— Няма нищо. — В гласа му имаше такова разбиране, че разби сърцето й. — Знам, че се
страхуваш, Ема. Всички се страхуваме.
Той се отдалечи и Ема го проследи с поглед. От отчаяние й беше трудно да диша.
Страхувам се — помисли си. — Но не от Кохортата.
А от себе си.
Тя зае мястото си зад масата в предната част на стаята. Марк също се беше присъединил
към малката групичка и тя застана до него, на известно разстояние от Джулиън. Вратите бяха
затворени, факлите — запалени и цял куп лица се взираха в тях от столовете, подредени в
средата на стаята. Всъщност столовете не им бяха стигнали и немалко долноземци и ловци
на сенки се облягаха на стените.
— Благодаря ви, че се отзовахте на повикването ми — започна Джулиън. Ема усещаше
напрежението му, ускоряващо кръвта в собствените й вени. Той обаче с нищо не го
показваше. Гласът му беше авторитетен и стаята притихна, без да е нужно да вика. — Няма
да се впускам в дълги обяснения и представяния. Познавате ме. Познавате сестра ми и брат
ми; познавате Ейлийн Пенхалоу и Ема Карстерс. Знаете, че майката на Ейлийн, нашият
консул, беше задържана незаконно. Знаете, че Хорас Диърборн заграби властта в Идрис…
— Всъщност беше избран — подхвърли Куаси Бедиако, магьосникът с белия паяк на
бузата, когото Ема бе забелязала по-рано; Кристина й прошепна, че Бедиако е върховният
магьосник на Акра. — Не можем да се преструваме, че е другояче.
— Никой не е гласувал за това да хвърли майка ми в затвора — заяви Ейлийн. — Никой
не е гласувал за това консулът да бъде отстранен, така че Диърборн да притежава цялата
власт.
— И други бяха хвърлени зад решетките — обади се майката на Кристина. Седналата до
нея Кристина пламна. — Диего Росио Росалес беше хвърлен в затвора! Без причина!
Кийрън я погледна, лека усмивка подръпна крайчеца на устните му.
— Както и братовчедка ми Дивя — каза Ануш Джоши, млад мъж с неравно подстригана
черна коса и неспокойно лице. — Какво възнамерявате да направите за това? Да се
застъпите пред Съвета?
Джулиън сведе поглед към ръцете си за миг, сякаш за да се стегне.
— Всички ние, които сме се събрали тук, открай време сме приемали известна доза
предразсъдъци от страна на Клейва като нещо нормално, по свой избор или по принуда.
Стаята беше притихнала, никой не възрази, но мнозина бяха навели очи, сякаш
засрамени.
— Кохортата промени онова, което смятахме за нормално — продължи Джулиън. —
Никога досега долноземците не са били прокуждани от Идрис. Никога досега ловците на
сенки не са хвърляли други ловци на сенки в затвора, без дори някакво подобие на съдебен
процес.
— Защо да ни е грижа какво си причиняват ловците на сенки един на друг? — попита
елфът пука с тениската, на която пишеше СПРАВЕДЛИВОСТ ЗА КЕЙЛИ.
— Защото това е само началото и онова, което ще сторят с долноземците, ще бъде по-
лошо — каза Ема, изненадвайки самата себе си. Не беше възнамерявала да говори,
единствено да бъде до Джулиън. — Вече регистрираха мнозина от вас.
— Искате да кажете, че трябва да се бием с тях? — попита Гуин с гръмовития си
глас. — Това е призив да се вдигнем на оръжие?
Джули Бовейл се изправи на крака.
— Клейвът може да не е добър, но все пак са ловци на сенки. Мнозина следват
Кохортата, защото се боят. Не искам да нараня тези хора, а страхът им е оправдан, особено
сега, когато Джейс и Клеъри са мъртви. Те бяха нашите герои и аз ги познавах…
— Джули — изсъска Беатрис. — Седни си.
— С Джейс бяхме особено близки — продължи Джули. — Не бих се поколебала да го
нарека най-добрия ми приятел и…
— Джули. — Беатрис улови Джули за гърба на блузата и я издърпа обратно на стола,
след което се прокашля. — Онова, което Джули имаше предвид, е, че според вас Кохортата
иска да събори властта, но ми се струва, като се има предвид колко потайно е всичко това, че
вие също искате да съборите властта, и аз… не знам как бихме могли да го направим, без от
това да пострадат невинни хора.
Думите й бяха последвани от оживен говор. Ема не знаеше кога са дошли, но ги видя в
сенките — една-единствена Желязна сестра и един-единствен Мълчалив брат стояха
безмълвно до далечната стена, с потънали в сянка лица.
Студена тръпка премина през тялото й. Знаеше, че Железните сестри са против
Кохортата, ала нямаше представа за Мълчаливите братя. И двамата приличаха на пратеници
на Закона, застанали там, без да продумват.
— Не предлагаме събарянето на властта — рече Джулиън. — Казваме, че вече я събарят
отвътре. Клейвът беше създаден, за да даде глас на всички ловци на сенки. Ако всички сме
оставени без глас, значи, това не е нашето управление. Целта на Закона е да ни защитава и да
ни даде възможност да защитаваме другите. Когато той бива изопачаван и нарушаван, за да
изложи невинните на опасност, това не е нашият Закон. Валънтайн искаше да властва над
Клейва. Себастиан искаше да го изпепели. Ние искаме единствено законно избраният ни
консул да се върне на поста си, а управлението на ловците на сенки отново да стане това,
което би трябвало да бъде… не тирания, а представителство на онова, което сме и което
искаме.
— Красиви думи — подхвърли френското момиче върколак, което по-рано говореше с
Алек. — Но Джейс и Клеъри бяха обичани от хората ви. Те ще искат война срещу онези,
които ги нараниха.
— Да — отвърна Джулиън. — Разчитам на това.
Ема не видя никакъв жест, никакъв сигнал, но вратата се отвори и Джейс и Клеъри
пристъпиха в светилището като по даден знак.
В началото множеството не реагира. Светлината на факлите беше ярка, а никой от тях
не беше в бойно облекло: Джейс носеше дънки, а Клеъри — простичка синя рокля. Докато
минаваха между хората, те просто примигваха насреща им, докато най-сетне Лили Чен се
изправи с подразнен вид и заяви с висок, отегчен глас:
 — Не вярвам на собствените си очи. Това не са ли Джейс Херондейл и Клеъри
Феърчайлд, завърнали се от МЪРТВИТЕ?
Реакцията, преминала през множеството, беше като електричество. Клеъри се огледа
наоколо с известна доза тревога, чувайки как тътенът се усилва; Джейс просто се подсмихна,
докато двамата се присъединяваха към тях зад дългата маса. Лили си беше седнала и
разглеждаше ноктите си.
Джулиън се опитваше да накара тълпата да утихне, но гласът му беше удавян от
шумотевицата. Чувствайки, че това бе нещо, в което би могла да се прояви, Ема скочи върху
масата и се провикна:
— МЛЪКНЕТЕ ВСИЧКИ!
Начаса нивото на децибелите падна. Ема видя Кристина да се киска, закрила устата си с
ръка. До нея Джейс изимитира пистолет с пръсти срещу Джули Бовейл, която придоби
яркорозов цвят.
— Радвам се да те видя, приятелко.
Раменете на Саймън се тресяха. Изабел, която гледаше с полуусмивка, го потупа по
гърба.
Клеъри сбърчи нос срещу Джейс, а после се обърна към множеството.
— Благодарим ви. — Гласът й не беше висок, но се чу в цялата стая. — Радваме се, че
сме тук.
В стаята се възцари гробна тишина.
Ема скочи от масата. Джулиън оглеждаше множеството с ръце зад гърба, сякаш се
чудеше какво мисли за ситуацията, която беше негово дело. Всички се взираха, прехласнати и
безмълвни, в Клеъри и Джейс. Значи, това е да си герой — помисли си Ема, докато
оглеждаше израженията на тълпата. — Онези, в чиито вени има ангелска кръв, онези, които
буквално са спасили света. Хората те гледат, сякаш… почти сякаш не си истински.
— Инквизитор Лайтууд ни изпрати в земите на елфите — каза Клеъри, — за да намерим
оръжие, попаднало в ръцете на Тъмния крал и смъртоносно за ловците на сенки. Отрихме,
че Тъмният крал бе отворил Портал към друг свят, свят без ангелска магия. Използваше
пръст от този свят, за да създаде мора, за който сте чували — заразата, поразяваща
Брослиндската гора.
— Преди една нощ морът беше унищожен — продължи Джейс. — От екип нефилими и
елфи, работещи заедно.
Тишината изригна в бръмчене на объркани гласове.
— Ала ние не сме единствените нефилими, които си сътрудничат с елфите — каза
Клеъри. — Настоящият крал на тъмните феи Обан и Кохортата работят заедно. Именно
Кохортата направи така, че той да се възкачи на престола.
— Откъде да знаем, че наистина е така? — провикна се Хоакин Акоста Ромеро от
Института в Буенос Айрес. Седеше до френското момиче върколак, преметнал ръка около
раменете й.
— Защото досега от Кохортата не са правили нищо друго, освен да ви лъжат — обади се
Марк. — Казаха ви, че Джейс и Клеъри са мъртви. Че са загинали от ръката на елфите. А ето
че те стоят пред вас.
— Защо Тъмният двор би се съгласил да бъде част от кроеж, който ги обвинява в
убийство? — попита Вивиан Пенхалоу.
Всички погледнаха очаквателно към Джулиън.
 — Защото Кохортата и Тъмният крал вече са се договорили какво точно ще получат и
двете страни от тези преговори. Те са представление. Ето защо Хорас иска всички ловци на
сенки да могат да ги видят. Защото представлението е по-важно от изхода. Ако го видят да
получава от елфите онова, което иска, доверието в Кохортата ще стане толкова голямо, че
никога няма да имаме възможност да ги свалим от власт.
Ема се опита да скрие усмивката си. Наистина се върна, Джулиън, помисли си.
— Това управление е готово да убие собствените си хора, за да ги държи под контрол. —
Усмивката си бе отишла от лицето на Джулиън, както и всяка следа от развеселеност:
изражението му беше каменно и студено. — Този път бяхме ние. По щастлива случайност
оцеляхме и стоим тук, за да ви разкажем историята си. Инквизиторът би трябвало да
поддържа Закона. Не да се крие зад него като алиби за убийството на собствените си хора.
— Ами убийствата на онези, които не са нефилими? — извика един нага, седнал близо
до семейство Кео.
— Също не ги приемаме — каза Джейс.
— И преди сме имали лоши членове в управлението — рече Джулиън. — Ала това е
различно. Те унищожиха системата, която би могла да оправи ситуацията. Манипулират
Клейва, манипулират всички ни. Създават илюзията за опасност, за да ни контролират с
помощта на страха. Твърдят, че елфите са убили Джейс и Клеъри, за да могат да обявят
неоправдана война… И под прикритието на този хаос, слагат консула ни в затвора. Кой би
могъл да се обяви против войната сега?
Един рус нефилим вдигна ръка.
— Оскар Линдквист — представи се той. — От Стокхолмския институт. Да не се
опитвате да кажете, че не бива да ходим в Аликанте? Преговорите са насрочени за утре. Ако
не отидем до падането на нощта, ще ни сметнат за дезертьори. Предатели.
— Не — отвърна Джулиън. — Всъщност искаме да се присъедините към останалите
ловци на сенки в Аликанте, сякаш всичко е нормално. Не правете нищо, с което да
разтревожите Кохортата. Преговорите ще се състоят на Нетленните поля. Ние, съпротивата,
ще ги прекъснем пред очите на всички. Ще представим доказателствата си и когато го
направим, искаме да застанете на наша страна и да потърсите отговорност от Клейва за
стореното.
— Доказателството сме ние — добави Джейс, посочвайки към себе си и Клеъри.
— Мисля, че те се досетиха — измърмори Ема. Видя как в множеството Джем я
погледна развеселено и се напрегна. Това е нещо толкова ужасно, че никога няма да го
повторя. Никога няма да го направя. При никакви обстоятелства.
Пропъди решително тези думи от ума си. Не можеше да мисли за това точно сега.
— Защо да го правим по време на преговорите? — обади се Морена Педрозо, главата на
Института в Рио. До нея седеше момиче с дълга кестенява коса и отегчен вид на годините на
Дру. — Защо не го сторим по-рано?
— Хорас иска… не, нуждае се всички да го видят как триумфира над войските на
тъмните феи — обясни Джулиън. — Всички ловци на сенки в Идрис ще го гледат с помощта
на огромна Проекция. — Сред долноземците пробяга изненадан шепот. — Това означава, че
ще могат да видят и чуят не само него, но ако се присъединим към него, и нас. Това е нашият
шанс. Кохортата ще събере всички по начин, по който ние не сме в състояние да го направим.
Това е нашата възможност да покажем на всички ловци на сенки какво представлява
Кохортата в действителност.
 — Ами ако се стигне до битка? Ще се бием с други ловци на сенки — каза Оскар
Линдквист. — Сигурен съм, че не съм единственият, който не иска това.
— Надяваме се да го направим без битка — отвърна Джулиън. — Но ако се стигне до
такава, трябва да бъдем готови.
— Значи, имате план за ловците на сенки. — Хипатия Векс погледна към Кит и Тай и
намигна. Ема се почуди какво беше това, но нямаше време да мисли за него. — Ами ние?
Защо повикахте долноземците?
— За свидетели — отговори Джулиън. — На една и съща страна сме, на страната, която
е срещу Кохортата. Знаем, че сме по-добри, по-силни, когато долноземци и нефилими
работят заедно. И искахме да знаете, че дори ако Кохортата е гръмогласна и изпълнена с
омраза, те са малцинство. Имате съюзници. — Той се огледа из стаята. — Някои от вас ще
бъдат с нас. Кийрън Кралския син. Магнус Бейн. Но що се отнася до останалите… след като
ловците на сенки преминат през Портала, отвеждащ в Идрис, ще трябва да се приберете у
дома, при хората си. Защото, ако не чуете нищо от нас след преговорите, можете да
приемете, че сме били победени. А ако бъдем победени, вие ще сте в опасност.
— Можем да устоим на Кохортата — заяви Нене и Марк я погледна учудено. — Те са
много по-малочислени от долноземците.
— Ако изгубим, трябва да се боите не само от Кохортата — рече Джулиън. — Ако
добрите ловци на сенки не могат да им се противопоставят, те ще започнат да унищожават и
контролират долноземците. И докато го правят, няма да има кой да се изправи срещу злото,
прииждащо от други светове. Толкова са обсебени от предразсъдъците си, от въображаемата
си чистота и законите си, че са забравили нашата мисия: Бранете този свят от демони.
През стаята премина шепот; звук на ужас. Аз видях свят, покорен от демони — би
искала да каже Ема. — В него няма място за долноземци.
— Ние сме армия. Съпротива — заяви тя. — Искаме справедливост. Няма да бъде
приятно, но ще става само по-зле. Колкото по-дълго чакаме, толкова по-голяма вреда ще
нанесат те и толкова повече кръв ще трябва да бъде пролята, за да бъдат спрени.
— Хорас не иска война — добави Даяна. — Иска слава. Ако изглежда така, сякаш ще се
изправи срещу опасност, вярвам, че ще отстъпи.
— Ако сме армия, какво е името ни? — попита Саймън.
Джулиън се обърна и махна кабарчетата, които придържаха знамето на стената сгънато.
Множеството ахна, когато то се разгъна.
 Джулиън беше нарисувал знаме — от онези, които една войска би носила във време на
война. Централното място беше заето от сабя с острието надолу, нарисувана в блещукащо
бледо злато. Зад нея имаше чифт разперени ангелски крила, а наоколо бяха пръснати
долноземски символи: звезда за вампирите, книга със заклинания за магьосниците, луна за
върколаците и четирилистна детелина за феите.
От дръжката на сабята висеше медальон, на който имаше обръч от тръни.
— Името ни е Стражата на Ливия — заяви Джулиън и Ема видя как Тай се изпъна в
стола си. — Ще носим това знаме в чест на сестра ми, та всички онези, които пострадаха от
Кохортата, да не бъдат забравени.
Погледът на Джейс обходи стаята.
— Ако има някой, който не иска да се бие заедно с нас, може да си тръгне сега. Никой
няма да го упрекне.
Стаята беше потънала в тишина. Не се раздвижи нито един стол. Облегнати на стената
до вратите, Желязната сестра и Мълчаливият брат, които бяха дошли да наблюдават
ставащото, не помръдваха.
Единствено Ема чу тихата въздишка на облекчение, откъснала се от гърдите на
Джулиън.
— А сега — заяви той, — да доуточним плана си.

***

Седнала на една покрита с трева могила, Дру гледаше как дузина магьосници отварят
Портали на ливадата пред Института.
Определено не беше нещо, което бе очаквала да види някога. Някой и друг магьосник
или Портал, да, но не и толкова много наведнъж.
През Порталите можеше да различи полята пред стените на Аликанте: невъзможно бе да
отворят Портал директно в града на ловците на сенки без предварително разрешение; най-
близкото място, до което можеше да се стигне, бяха портите. Което беше окей, защото
ловците на сенки трябваше да се оповестят пред Кохортата и да се погрижат Диърборн да
узнае, че са там. Дру беше мъничко разочарована — надявала се бе, че ще се втурнат в града,
размахали мечове, ала стилът на Джулиън не беше такъв. Ако можеше да постигне целта си
без бой, щеше да го стори.
На няколко крачки от нея, Тави си тананикаше, докато търкаляше количка нагоре-надолу
по гладката повърхност на една скала.
Дру беше седяла сама по време на срещата, макар че в един момент Кит й се беше
усмихнал окуражително. Освен това беше видяла Джулиън да поглежда към нея, докато
изричаше „Стражата на Ливия“. Беше погледнал към всички тях, пръснати из стаята: Марк и
Хелън, Дру и Тави, и накрая — Тай.
Дру се притесняваше от миналата нощ насам, когато Тай беше излязъл от онази странна
пещера на плажа. Кит го беше последвал и не беше там като нея, за да види изражението
върху лицето на Тай, когато беше пристъпил навън. Трудно бе да го опише. Наполовина така,
сякаш щеше да се разплаче, и наполовина така, сякаш щеше да получи срив, както ставаше
понякога, когато нещата му дойдеха в повече. Ливи винаги успяваше да го успокои, ала Дру
не знаеше дали би могла да го стори. Не можеше да замени Ливи.
А после Кит беше излязъл от пещерата и изражението на Тай се беше променило, сякаш
бе осъзнал нещо. Кит бе изглеждал облекчен и на Дру й се искаше тя също да бъде облекчена.
Притеснявала се беше за Тай, когато Джулиън беше разгънал знамето и медальонът на
Ливи, онзи, който Тай носеше сега, беше нарисуван на него, обвит около една сабя. А когато
Джулиън бе изрекъл думите „Стражата на Ливия“, в очите на Дру бяха запарили горещи
сълзи. Изпитала бе гордост, но и празнота там, където частицата в нея, където някога бе
Ливи, бе погълната от мрак.
Джулиън стоеше до вратите на светилището и разговаряше с тъмнокосата Желязна
сестра, която бе дошла на срещата. Последните ловци на сенки минаваха през Порталите.
Някои от долноземците бяха останали в светилището, за да избегнат слънцето, други бяха
навън и гледаха океана, докато си бъбреха. Мерис Лайтууд стоеше до Портала, който Магнус
беше отворил, и се усмихваше, гледайки как Макс и Рафи тичат в кръг около Алек.
До ушите на Дру достигна хрущене на камъчета и пясък и когато вдигна поглед, видя
Джулиън да се приближава, обгърнат в слънчева светлина.
 — Здрасти, хлапе.
— Какво става с Железните сестри и Мълчаливите братя? — попита Дру. — На наша
страна ли са?
— Железните сестри вече отхвърлиха Кохортата. Ще ни подкрепят. Сестра Емилия дори
имаше добра идея за Меча на смъртните. Мълчаливите братя са… ами не са неутрални. Те
също не харесват Кохортата. Но всяко отстъпничество от тяхна страна би било много по-
очевидно и може да разкрие плановете ни. Ще се разположат в Аликанте, за да държат
нещата под око и да попречат на Кохортата да заподозре нещо.
Това бе едно от нещата, които Дру обичаше у Джулиън. Говореше с нея като с равна,
дори за стратегии.
— И като стана дума за Аликанте — каза тя, — време е да тръгваме, нали?
Знаеше, че това предстои. Джулиън й беше казал преди срещата. Мислела си бе, че ще
бъде окей, като се имаше предвид, че иска да отиде в Аликанте, а това бе единственият
начин, по който това можеше да стане.
Не че Джулиън го знаеше. Тя сбърчи нещастно лице.
— Не виждам защо трябва да ни оставиш зад себе си.
— Не ви оставям след себе си. Изпращам ви пред себе си. Ти си част от Стражата на
Ливия. Не го забравяй.
Дру продължи да се мръщи. Тави все още си играеше с количката, но ги наблюдаваше с
крайчеца на окото си.
— Не изпадай в семантични подробности.
Джулиън коленичи пред нея. Дру беше изненадана — би предположила, че не би искал
да си изцапа коленете, когато носеше хубави дрехи, но очевидно не го беше грижа.
— Дру. Не мога да ви оставя тук. Не е безопасно. И не мога да ви взема там, където
отиваме. Възможно е да има битка. Голяма битка.
— Мога да се бия — заяви Дру.
Джулиън сложи ръка под брадичката й и повдигна лицето й, така че тя да го погледне в
очите. Дру се зачуди дали за повечето деца бе същото да погледнат родителите си. Това бе
лицето, което тя свързваше с похвали и мъмрения, с притичване на помощ посред нощ след
някой кошмар, с топъл шоколад, когато имаше нужда от такъв, и лепенки, когато бяха
необходими. Джулиън бе държал ръката й, докато тя получаваше първите си Знаци. Той бе
закачвал ужасните й рисунки на хладилника. Никога не забравяше рожден ден.
А самият той все още беше дете. За първи път бе в състояние да го погледне и да види
това. Беше млад, по-млад от Джейс и Клеъри или Алек и Магнус. И все пак се бе изправил
пред множеството, изпълнило светилището, и им беше казал какво да направят, а те го бяха
слушали.
— Знам, че можеш да се биеш. Но не знам дали аз бих могъл, ако знам, че си в опасност.
— Ами Кит и Тай?
Джулиън се ухили.
— Недей да им казваш, но Магнус обеща да се погрижи да не се доближат до истинската
битка.
Дру се усмихна неохотно.
— Ще бъде отвратително да не знам дали сте добре.
— Всички ще носим семейна руна. Дори Тави. Това е нещо. Ако искаш да знаеш как е
някой от нас, просто задействай твоята. — Очите на Джулиън потъмняха. — Дру, знаеш, че
бих те защитавал до последния си дъх, нали? Бих дал последната си капка кръв за теб. Също
като Ема.
— Знам — каза Дру. — Аз също те обичам.
Той я притегли в бърза прегръдка, а после се изправи и й подаде ръка. Дру му позволи да
я издърпа на крака и се отупа от прахта, докато Джулиън вдигаше Тави. Тръгна след тях към
Мерис, Макс и Рафи. Не искаше да изглежда така, сякаш няма търпение да отиде в Аликанте.
Беше й мъничко гадно, че лъже Джулиън, но ако беше научила нещо от Кит и Тай през
последните седмици, то бе, че понякога се налага да надхитриш някой хитрец в собствената
му игра.

***

— Но защо отиват и малките? — попита Гуин, докато Даяна стоеше и гледаше как първо
Макс, после Рафи и накрая Тави минават през Портала, отвеждащ в Аликанте. — Доколкото
бях разбрал, Джулиън иска да ги държи заедно.
Даяна въздъхна и пъхна ръка в неговата.
— Отпраща ги, защото ги обича. Битките не са подходящо място за едно дете.
— Имаме деца в Дивия лов. Някои са едва на осем години — каза Гуин.
— Да, но вече говорихме как това е нещо лошо, Гуин.
— Понякога забравям всички уроци, на които ме учиш — рече Гуин, но звучеше
развеселено. Дру тъкмо прекрачваше през Портала: в последния момент се обърна и
погледна към Джулиън. Даяна го видя да й кима окуражително миг преди тя да пристъпи във
вихрушката и да изчезне. — А и не е сигурно, че ще има битка.
— Не е сигурно и че няма да има — отвърна Даяна. Джулиън се беше извърнал от
Портала; насърчителното изражение, което беше надянал заради Дру и Тави, го нямаше и той
изглеждаше празен и нещастен. Отправи се към вратите на Института.
Маските; които носим заради онези, които обичаме — помисли си Даяна. — Джулиън
би оставил кръвта му да изтече, без да поиска превръзка, от страх, че молбата може да ги
разстрои.
— Децата ще бъдат в безопасност с Мерис. А да не се страхуваме за тях, ще освободи
Джулиън и останалите от нас да сторим онова, което трябва.
— И какво трябва да сторите?
Даяна отметна глава назад, за да погледне Гуин.
— Да бъдем воини.
Той докосна къдрица от косата й.
— Ти си воин всеки ден.
Даяна се усмихна. Джулиън беше стигнал до вратите на светилището и се бе обърнал, за
да погледне множеството пред Института: разнородна сбирка от магьосници, ловци на
сенки и групичка върколаци, които играеха на хек.
— Да влизаме — подкани ги той, а гласът му се извиси над звука на морето. — Време е
истинската среща да започне.

***
 От прозореца в Гард Мануел виждаше ловците на сенки, точещи се през Голямата порта,
главния вход на Аликанте. Сега всички изходи се охраняваха със стражи и магически
бариери срещу въображаемата заплаха на тъмните феи.
— Срещата на Блекторновци май не се увенча с особен успех — каза Хорас, който
можеше да наблюдава през прозореца от голямото инквизиторско бюро. Странно, помисли
си Мануел, все още не мислеше за Хорас като за инквизитора. Може би защото открай време
не го беше грижа кой бе инквизиторът или консулът. Те бяха постове на власт и следователно
бяха примамливи, но сами по себе си не означаваха нищо. — Семействата, които покани на
малкото си въстанийце, все още пристигат.
Зара влезе, без да чука, както правеше обикновено. Носеше центурионската си
униформа, както правеше винаги. Мануел го намираше за претенциозно.
— Семейство Роузуейн са тук, както и семейство Кео и семейство Росалес. — Беше
бясна. — Пристигнаха едновременно, през Портали. Дори не се опитват да го скрият.
— О, не знам — каза Мануел. — Ако не ни бяха предупредили за срещата, не мисля, че
щяхме да забележим. Твърде много хора пристигат и заминават.
— Недей да хвалиш Джулиън Блекторн — намръщи се Зара. — Той е предател.
— О, разбира се. Но сега ще имаме възможност да го накажем, което ще ми хареса.
— Сигурна съм, че е така. — Зара го изгледа с превъзходство, но Мануел знаеше, че
наказанието на семейство Блекторн щеше да й хареса толкова, колкото и на него. И двамата
мразеха Ема. Разбира се, Мануел имаше основателна причина (беше проявила неуважение
към него на последната среща в Залата на Съвета), докато Зара просто ревнуваше.
— Ще ги превърнем в пример за назидание — заяви Хорас. — След преговорите. Не
малките Блекторновци. Никой не иска да види как умират деца, дори ако кълновете на злото
са в тях. Но Джулиън със сигурност, както и онези мелези, брат му и сестра му. Момичето
Карстерс, разбира се. С Ейлийн Пенхалоу е по-сложно…
Вратата се отвори и Мануел се обърна любопитно; имаше само още един посетител,
освен Зара, който никога не си правеше труда да чука на вратата на Хорас.
В стаята пристъпи висок, русокос ловец на сенки. Мануел го беше видял да влиза през
Голямата порта по-рано. Оскар Линдквист, отделил се от останалата част на също толкова
русото си семейство.
Хорас вдигна глава. Очите му искряха.
— Затвори вратата зад себе си.
От Оскар се откъсна нещо средно между ръмжене и смях, докато затваряше и
заключваше вратата на кабинета. Въздухът заблещука слабо, когато се обърна и започна да се
променя. Беше като да гледаш как вода залива картина, изкривявайки и променяйки линиите
й.
Зара издаде отвратен звук, когато Оскар отметна глава назад и тялото му се загърчи от
спазми; косата му придоби тъмен кафяво-черен цвят и се удължи, разпилявайки се по
раменете му, гръбнакът му се слегна, докато тялото му се скъсяваше, линиите на челюстта му
омекнаха в нови, познати очертания.
Анабел Блекторн ги погледна с нетрепващи синьо-зелени очи.
— Е, как мина срещата? — попита Хорас. — Предположихме, че не толкова добре, като
се има предвид колко много ловци на сенки се върнаха в Идрис.
— Мисля, че това е част от намеренията им. — Хорас сбърчи чело, докато Анабел се
настаняваше сковано в един стол срещу бюрото. Зара я гледаше предпазливо. Хорас все я
наричаше дар от Тъмния крал, но Зара може би не я смяташе за дар. — Като се изключи
фактът, че бях там.
— И никой не се досети, че не си Оскар? — попита Зара.
— Очевидно не. — Анабел изучаваше ръцете си, сякаш й бяха непознати. — Планът им
е прост до степен на елементарен. Което би могло да бъде сметнато за преимущество, ще
има по-малко неща, които да се объркат.
Хорас се наведе напред, отпуснал ръце върху бюрото.
— Да не искаш да кажеш, че би трябвало да се притесняваме?
— Не — отвърна Анабел, докосвайки замислено гравираната стъкленица, която носеше
на врата си. В нея се вихреше червена течност. — Единственото им преимущество е
елементът на изненада. Глупаво е от тяхна страна да предположат, че няма да бъдат
предадени. — Тя се облегна в стола си. — Да започнем с най-важното. Джейс Херондейл и
Клеъри Феърчайлд са живи…

***

Ема стоеше на прага на Института. И последните долноземци си бяха отишли; самите те

скоро щяха да тръгнат за Брослиндската гора. Брат Шадрак бе уверил Джулиън и останалите,
че всички стражи в Идрис бяха повикани обратно в града за преговорите. Гората щеше да е
пуста.
Следобедното слънце блещукаше над морето и тя се зачуди смътно дали след днешния
ден щеше да види отново Тихия океан. Много отдавна баща й, й беше казал, че светлинките,
танцуващи по повърхността на морската вода, идват от искрящите скъпоценни камъни
отдолу и че ако мушнеш ръка под повърхността, можеш да уловиш скъпоценен камък в
шепата си.
Ема протегна ръка пред себе си с дланта нагоре и се замисли за думите на Джем, а
после за тези на Даяна.
Руните им започнали да горят като огън, сякаш във вените им имало пламъци вместо
кръв. Казваха, че оръжията на онези, които се биели с тях, се пръсвали в ръцете им. Черни
линии плъзвали по телата им и те станали чудовищни… физически чудовищни.
От вътрешната страна на ръката й, под лакътя, някога бледата гладка кожа сега бе
покрита с тъмна паяжина от черни линии — като пукнатини върху мрамор, — голяма почти
колкото дланта й.
Трета част
Лейди Разплата
Магиите й силни се стопиха,
и вдън земя продъниха се кулите от страх,
пресъхнаха отровните й стъкленици
и нож опря до гърлото й със замах.

Кралицата на въздуха и мрака викна,

в гърдите й надигна се метеж:
„Предателю, убиецо безчестен,
Ти утре приготви се да умреш“.

О, права си, владетелко на въздуха и мрака,

самата истина изрича твоята уста.
Аз утре може би смъртта ще срещна,
но ти с живота си ще се простиш сега.

А. Е. Хаусман, „Магиите й силни се стопиха“

28
Сенки слени там
В Брослиндската гора беше хладно, наближаващата есен добавяше студена металическа
тръпка на въздуха, която Ема усещаше върху езика си.
Тишина се беше възцарила изведнъж след суматохата на пътуването с Портала,
опъването на палатки на една поляна между прастарите дървета и зелената земя. Бяха далече
от поразените участъци, увери ги Даяна. И далечината, над върховете на дърветата Ема
виждаше проблясващите демонски кули на Аликанте.
Стоеше върху едно възвишение над мястото, където се бяха разположили на лагер. Бяха
опънали около дузина палатки, пред всяка от които горяха по две факли. Отвътре бяха уютни,
с дебели килими на пода и дори одеяла. Алек беше изгледал остро Магнус, когато те се бяха
появили от нищото.
— Не съм ги откраднал — заявил бе Магнус, взирайки се упорито в ноктите си. — Взех
ги назаем.
— Значи, ще ги върнеш на туристическия магазин? — попитал бе Алек с ръце на
хълбоците.
— Всъщност ги взех от един склад, където държат реквизит за филми. Ще мине цяла
вечност, преди някой да забележи, че ги няма. Не че няма да ги върна, разбира се — побързал
бе да добави. — Слушайте, всички! Опитайте се да не подпалите палатките си! Те не са
наши!
— Хората подпалват ли ги обикновено? — попита Кийрън, който имаше цяла палатка
само за себе си: Марк и Джулиън деляха една, а Ема и Кристина бяха заедно в друга. — Това
някаква традиция ли е?
Марк и Кристина му се усмихнаха. Странността, случваща се с тях тримата, все повече
се усилваше, помисли си Ема и реши да попита Кристина какво става.
Удаде й се възможност да го стори по-рано, отколкото беше очаквала. Не я свърташе
сама в палатката — Кристина помагаше на Ейлийн и Джулиън, които се бяха заловили да
приготвят вечеря. Останалите обсъждаха тихичко карти и планове, с изключение на Джейс,
който беше заспал с глава в скута на Клеъри.
Ема не бе в състояние да се съсредоточи. Тялото и умът й туптяха от енергия. Всичко,
което искаше да направи, бе да говори с Джулиън. Знаеше, че не може, но нуждата да му
каже всичко беше болезнена. Никога досега не бе вземала толкова променящо живота
решение, без да му каже.
В крайна сметка си метна един пуловер и отиде да обиколи периметъра на лагера.
Въздухът тук миришеше толкова различно от дома — борове, гора, дим от лагерни огньове.
Навътре в сушата, без дъх на сол или море. Изкачи едно малко скалисто възвишение над
лагера и погледна надолу.
Утре щяха да отидат, за да предизвикат Хорас Диърборн и неговата Кохорта. Много
вероятно бе да се стигне до конфронтация. А нейният парабатай, онзи, който винаги се беше
бил до нея, щеше да бъде изгубен. По един или друг начин.
Слънцето залязваше, хвърляйки искри от далечните демонски кули. Ема чуваше
нощните птички, чуруликащи в близката гора, и се опитваше да не мисли какво друго се
спотайва в нея. Усети, че зъзне… не, трепереше. Чувстваше се дезориентирана, почти
замаяна, мисловните й процеси бяха разпилени, сякаш умът й препускаше прекалено бързо,
за да е в състояние да се съсредоточи.
— Ема! — Кристина изкачваше възвишението към нея, тъмните й очи бяха пълни със
загриженост. — Потърсих те в палатката, но ти не беше там. Добре ли си? Или си на пост?
Стегни се, Ема.
— Просто си помислих, че някой трябва да държи нещата под око. Нали се сещаш, в
случай че група членове на Кохортата решат да видят какво става в Брослинд.
— Значи, си на пост.
— Нещо такова — отвърна Ема. — Какво става с теб и Кийрън, и Марк?
— Ау, ау! — Кристина приседна на една скала, плясвайки се леко по челото. —
Наистина ли? Точно сега?
Ема се настани до приятелката си.
— Не е нужно да говорим за това, ако не искаш. — Тя насочи пръст към Кристина. —
Обаче ако утре и двете загинем в битка, никога няма да сме имали възможност да го обсъдим
и ти никога няма да си могла да се възползваш от огромната ми мъдрост.
— Вижте го само това лудо момиче — каза Кристина, махвайки към една невидима
публика. — Добре де, добре. Какво те кара да мислиш, че се случва нещо ново?
— Виждам го в начина, по който се гледате. Никога не съм виждала нещо подобно.
Въпросът й начаса отрезви Кристина, която вдигна ръка към медальона на гърлото си,
както правеше често.
— Не знам как да постъпя. Обичам и двамата. Обичам Марк, обичам и Кийрън. Обичам
ги по различен начин, но еднакво силно.
— Те искат ли да избереш? — попита Ема предпазливо.
Кристина вдигна очи към залеза — ивици от златно и червено над дърветата.
— Не. Не, не искат от мен да избера.
— Разбирам. — Ема не беше сигурна, че разбира. — Ами тогава…
— Решихме, че е невъзможно — обясни Кристина. — Кийрън, Марк и аз… и тримата се
страхуваме. Ако сме заедно, по начина, по който искаме, ще донесем нещастие на онези,
които обичаме.
— Нещастие? Защо?
Ръцете на Ема отново бяха започнали да треперят и тя ги пъхна между коленете си, та
Кристина да не забележи.
— Кийрън се бои за земите на елфите — обясни Кристина. — След толкова много
ужасни крале, след толкова много жестокост той иска да се върне и да заеме място в Двора,
за да се погрижи за добруването на хората си. Не може да им обърне гръб и нито Марк, нито
аз искаме да го направи. Ала за нас… не можем да видим бъдещето. Дори ако Кохортата я
няма, това не означава край на Студения мир. Марк се бои за Хелън, за всички от семейство
Блекторн — че ако е обвързан с елфически принц и всички го знаят, семейството му ще бъде
наказано. Така че никога няма да се получи. Разбираш ли?
Ема въртеше стръкче трева между пръстите си.
— Никога не бих те съдила — каза тя. — Първо, защото си ти и второ, защото едва ли
имам правото да съдя когото и да било. Но ми се струва, че оставяш страха ти да попречи на
онова, което искаш наистина, защото онова, което искаш наистина, е това, от което се боиш.
Кристина примига.
— Какво искаш да кажеш?
 — Погледнато отстрани, ето какво виждам. Когато Марк и Кийрън са заедно сами, се
оказват въвлечени обратно в трудното си минало. То ги поглъща. Когато ти и Марк сте
заедно, той се тревожи, че не е достатъчно добър за теб, каквото и да казваш ти. А когато ти
и Кийрън сте заедно, понякога не можете да преодолеете разстоянието между нефилимското
разбиране и елфическото разбиране. Марк ви помага да се справите с тази пропаст. —
Слънцето почти беше залязло, небето беше придобило тъмносин цвят и изражението на
Кристина беше скрито в сянка. — Това струва ли ти се неправилно?
— Не — отвърна Кристина след дълга пауза. — Но не…
— Страхуваш се от онова, от което се страхуват всички. От това сърцето ти да не бъде
разбито, от това да не бъдеш нещастна заради любов. Но това, което казваш, то е точно
каквото иска Кохортата. Искат да накарат всички да се боят, да стоят настрани един от друг,
защото създадоха атмосфера на страх и подозрение, където можеш да бъдеш наказан за това,
че си с някого, когото обичаш. Ако успеят да наложат своето, ще накажат Алек за това, че е с
Магнус, но това не означава, че Магнус и Алек трябва да се разделят. Има ли смисъл в това,
което казвам?
— Дори прекалено. — Кристина подръпваше един висящ от ръкава й конец.
— Едно знам със сигурност — рече Ема. — Кристина, от всички хора, които познавам,
ти си най-великодушната и прекарваш най-много време, мислейки за онова, което прави
другите щастливи. Смятам, че трябва да сториш онова, което ще направи теб щастлива.
Заслужаваш го.
— Благодаря ти. — Кристина й отправи разтреперана усмивка. — Ами ти и Джулиън?
Вие как сте?
Стомахът на Ема се сви, изненадвайки и нея самата. Сякаш да чуе думите „ти и
Джулиън“ бе отключило нещо вътре в нея. Тя потисна чувството, опитвайки се да го сложи
под контрол.
— Толкова е трудно — прошепна. — С Джулиън не можем дори да разговаряме. А най-
доброто, на което бихме могли да се надяваме, когато всичко това свърши, е изгнание.
— Знам. — Кристина взе ръката й в своята. Ема се опита да овладее треперенето й.
Успокояващият допир на Кристина помогна. За кой ли път на Ема й се прииска да я беше
срещнала по-рано и Кристина да беше станала неин парабатай. — След изгнанието, ако то се
случи, ела да живееш с мен, където и да съм. Мексико, където и да е. Аз ще се погрижа за
теб.
Звукът, откъснал се от Ема, беше нещо средно между смях и хлип.
— Ето това имам предвид. Винаги помагаш на другите, Тина.
— Ами добре, в такъв случай ще те помоля да направиш нещо за мен.
— Какво? Ще направя всичко. Освен ако няма да ядоса майка ти. Майка ти ме плаши.
— Искаш да убиеш Зара, ако има битка, нали? — попита Кристина.
— Тази мисъл ми мина през главата. Добре, да. Ако някой друг го направи, страшно ще
се ядосам. — Ема се намръщи престорено.
Кристина въздъхна.
— Дори не знаем дали ще има битка, Ема. Ако Зара се спаси или бъде хвърлена в
затвора, или избяга, или някой друг я убие, не искам да мислиш за това. Съсредоточи се върху
онова какъв искаш да бъде животът ти след утрешния ден.
След утрешния ден, ще бъда изпратена в изгнание — помисли си Ема. — Ще те видя
ли отново някога, Кристина? Винаги ли ще ми липсваш?
 Кристина присви загрижено очи.
— Ема? Обещай ми.
Но преди Ема да успее да обещае, преди да успее да каже каквото и да било, гласовете
на Ейлийн и Хелън прорязаха вечерния въздух, викайки ги да слизат за вечеря.

***

— Някой някога опитвал ли е сморове с кетчуп? — попита Изабел.

— Ето защо не те бива като готвачка — каза Алек. Саймън, увит в пуловер и облегнат на
един пън, се смъкна надолу, сякаш се надяваше да стане невидим. — Ти харесваш
отвратителни храни. Не се получава така просто случайно.
— Аз харесвам сморове с кетчуп — обади се Саймън лоялно и оформи безмълвно Не ги
харесвам към Клеъри.
— Знам — каза Клеъри. — През парабатайската връзка усещам колко много не ги
харесваш.
— Джулиън е отличен готвач — каза Ема, набучвайки един маршмелоу. Магнус, който
беше осигурил пакети с тях, заедно със задължителните шоколад и бисквити, й хвърли
мрачен поглед, който казваше: Стой настрани от Джулиън, както и от готвенето му.
— Аз също съм отличен готвач — подхвърли Марк, докато слагаше жълъд върху своя
смор. Всички го зяпнаха.
— Това е по-силно от него — заяви Кристина лоялно. — Толкова дълго е живял с Дивия
лов.
— Аз не го правя — каза Кийрън, ядейки своя смор по правилния начин. — Марк няма
извинение.
— Никога не съм си представял ловците на сенки да ядат сморове. — Кит се огледа
около огъня. Беше като от сцена от мечтите за летуване на палатка, които беше имал като
малък — огънят, дърветата, всички увити в пуловери и насядали върху пънове, с пушек в
очите и косите. — От друга страна, това е първият смор в живота ми, който не е излязъл от
кутия.
— В такъв случай не са били сморове — обади се Тай. — А бисквити. Или някаква
зърнена закуска.
Кит се усмихна и Тай му се усмихна в отговор. Облегна се на Джулиън, който седеше до
него, и Джулиън обви разсеяно ръка около по-малкия си брат, разрошвайки косата му.
— Вълнуваш ли се заради първата си битка? — попита Джейс Кит. Седеше по турски,
обвил ръце около Клеъри, която създаваше огромен смор от няколко шоколада.
— Той няма да участва! — заяви тя. — Прекалено е малък, Джейс! — Погледна към
Кит. — Не го слушай.
— Изглежда ми достатъчно голям — каза Джейс. — Аз участвах в битки, когато бях на
десет години.
— Стой далече от децата ми — рече Магнус. — Държа те под око, Херондейл.
За миг Кит усети тръпка, преди да осъзнае, че Магнус не говори на него. А после друга,
когато осъзна, че бе реагирал несъзнателно на името Херондейл.
— Това е страхотно — прозя се Хелън. — Толкова отдавна не бях ходила на палатка. На
остров Врангел не може да ходиш на палатка. Пръстите ти ще се превърнат в ледени висулки
и ще се отчупят.
Ема се намръщи.
— Къде е Кристина?
Кит се огледа наоколо: Ема беше права. Кристина се беше измъкнала от групичката.
— Не трябва да се доближава до ръба на гората — намръщи се Магнус. — Пълно е с
капани. Изключително добре скрити, щом аз го казвам. — Той понечи да се изправи. — Ще
ида да я доведа.
Марк и Кийрън вече бяха станали.
— Ние ще я намерим — побърза да каже Марк. — В Лова научихме много за капаните.
— А малцина познават тайните на гората така, както елфите — добави Кийрън.
Магнус сви рамене, но в очите му блещукаха многозначителни искрици, които Кит не
разбра съвсем.
— Добре. Вървете.
Те потънаха в сенките, а Ема се усмихна и набучи ново парче маршмелоу на една клечка.
— Предлагам да вдигнем тост. — Ейлийн взе пластмасова чаша с вода. — Да пием за
това никога вече да не бъдем разделяни от семействата ни. — Тя се загледа в огъня. — След
утрешния ден никога вече няма да допуснем Клейвът да ни го причини отново.
— Да не бъдем разделяни от семейство или приятели — каза Хелън, вдигайки на свой
ред чашата си.
— Нито от парабатаи — добави Саймън, намигвайки на Клеъри.
Алек и Джейс издадоха одобрителни звуци, но Джулиън и Ема не продумваха. Ема
изглеждаше мрачно нещастна, приковала очи в чашата си с вода. Като че ли не виждаше
Джулиън, който я погледна за миг, преди да откъсне очи с усилие.
— За това никога да не се разделяме. — Кит погледна над огъня към Тай, чието
слабичко лице бе обгърнато в светлината на червено-златните пламъци.
— За това никога да не бъдем разделяни — каза, натъртвайки тежко думите по начин, от
който Кит потрепери, по причини, които и сам не разбираше.

***

Мерис не можеше да се върне в дома на инквизитора, тъй като Хорас и Зара се бяха
нанесли там. Вместо това отведе Дру и останалите в къщата на Греймарк, същата, в която
Клеъри беше отседнала, когато бе дошла в Идрис за първи път.
Дру бе отишла да си легне веднага щом беше станало възможно да го направи, без да
бъде груба. Лежеше, придърпала завивките до брадичката си и гледаше как последните лъчи
на слънцето угасват зад кръглите прозорци. Тази част от къщата гледаше към градина, пълна
с рози с цвета на стара дантела. Декоративни решетки се катереха до прозорците и ги
обрамчваха, в разгара на лятото вероятно приличаха на огърлици от рози. Старинни каменни
къщи се спускаха по хълма към стените на Аликанте, стени, пред които утре щяха да
застанат редици ловци на сенки, обърнати към Нетленните поля.
Дру се сгуши още по-дълбоко под завивките. Чуваше как в съседната стая Мерис пее на
Макс, Рафи и Тави весела песничка на френски. Странно бе да си прекалено голям, за да те
успокояват с песен, но прекалено малък, за да участваш в приготовленията за битка. Дру
започна да изрежда имената им, сякаш за късмет: Джулс и Ема, Марк и Хелън, Тай и Ли…
 Не. Не Ливи.
Пеенето беше спряло. Дру чу стъпки по коридора, вратата на стаята й се отвори и Мерис
надникна вътре.
— Всичко наред ли е, Друзила? Имаш ли нужда от нещо?
Дру би искала чаша вода, но не беше сигурна как да говори със страховитата, тъмнокоса
баба на Макс и Рафи. По-рано я беше чула да си играе с Тави и оценяваше колко мила бе с
тях тази жена, която на практика им беше непозната. Просто й се щеше да знаеше как да го
каже.
— Не, благодаря — отвърна. — Нямам нужда от нищо.
Мерис се облегна на касата на вратата.
— Знам, че е трудно. Когато бях малка, родителите ми непрекъснато вземаха брат ми
Макс на лов за демони и ме оставяха сама вкъщи. Твърдяха, че ще ме е страх, ако отида с тях.
Все се опитвах да им кажа, че повече се страхувах, тревожейки се, че никога няма да се
върнат.
Дру се опита да си представи Мерис като дете и не успя. Струваше й се прекалено стара
дори да бъде майка, макар да знаеше, че не е така. Всъщност Мерис беше наистина млада
баба, но Дру бе свикнала хора, изглеждащи като Джулиън и Хелън, да й бъдат като майка и
баща.
— Ала те винаги се връщаха — каза Мерис. — Твоето семейство също ще се върне.
Знам, че онова, което Джулиън е намислил, е рисковано, но той е умен. Хорас не би опитал
нищо опасно пред очите на толкова много хора.
— Трябва да заспивам — каза Дру тихичко и Мерис въздъхна, кимна й разбиращо и
затвори вратата. Ако си беше вкъщи, обади се едно гласче в главата й, нямаше да е нужно да
моли за нищо — Хелън, която знаеше, че Дру обича чай, но кофеинът й пречи да заспи, щеше
да дойде с чаша от безкофеиновата смес, която бяха купили в Англия, с мляко и мед, така
както Дру го обичаше.
Хелън й липсваше, даде си сметка тя. Беше странно чувство, в един момент гневът й към
Хелън се беше изпарил. Сега й се искаше само да се беше сбогувала както трябва с голямата
си сестра, преди да си тръгне от Института.
А може би беше по-добре, че не се беше сбогувала както трябва със семейството си.
Може би това означаваше, че непременно ще ги види отново.
Може би означаваше, че ще бъдат по-склонни да й простят, когато открият какво
възнамерява да направи.
Светлината в коридора угасна. Мерис явно си лягаше. Дру отметна одеялото. Отдолу
беше напълно облечена, чак до тежките обувки и бойното яке. Стана от леглото и отиде до
кръглия прозорец, който беше закован, но тя го беше очаквала. Извади малка кама с острие
от адамас и се зае да го изкърти.

***

Кит лежеше буден в мрака и броеше звездите, които виждаше през отвора на палатката.
Ема и Джулиън им бяха казали, че звездите в земите на феите са различни, но тук, в
Идрис, те бяха същите. Същите съзвездия, които през целия си живот беше гледал да
надничат през смога над Лос Анджелис, грееха над Брослиндската гора. Въздухът тук беше
кристалночист и звездите изглеждаха почти смущаващо близки, сякаш би могъл да се
протегне и да улови една от тях в шепа.
Тай не се беше върнал заедно с него от лагерния огън. Кит не знаеше къде е. Дали бе
отишъл да говори с Джулс или Хелън? Дали бродеше из гората? Не, Саймън и Изабел щяха да
го спрат. А може би бе открил в лагера животинче, което харесваше. Мислите на Кит
препускаха. Къде е? Защо не ме взе със себе си? Ами ако не може да опитоми тукашните
катерици като онези у дома? Ами ако те го нападнат?
Кит простена, изрита завивките и посегна към якето си.
Тай подаде глава в палатката.
— А, добре, вече се приготвяш.
Кит понижи глас.
— Какво искаш да кажеш с това, че се приготвям? За какво?
Тай приклекна и надникна в палатката.
— Да отидем при езерото.
— Тай. Трябва да ми обясниш. Недей да предполагаш, че знам за какво говориш.
Тай изпусна дъха си толкова силно, че тъмният му перчем потрепна над челото му.
— Взех магията със себе си и всички съставки. Най-доброто място за възкресяване на
мъртвите е близо до вода. Мислех да го направим край океана, но езерото Лии е още по-
подходящо. То и така вече е магическо място.
Кит примига замаяно, имаше чувството, че се е събудил от кошмар само за да открие, че
все още сънува.
— Но нали нямаме онова, което ще задейства магията. Шейд не ни даде катализатор.
— Мина ми през ума, че може да го направи — каза Тай. — Затова, когато бяхме на
Пазара на сенките последния път, взех източник на енергия. — Той бръкна в джоба си и
извади прозрачно стъклено кълбо с размерите на кайсия. Червено-оранжев пламък бушуваше
в него, сякаш беше малка, огнена планета, макар че очевидно бе хладно на допир.
Кит се дръпна назад.
— Откъде се взе това?
— Казах ти, от Пазара на сенките.
Кит усети как го залива вълна на паника.
— Кой ти го продаде? Откъде изобщо знаеш, че ще подейства?
— Трябва да подейства. — Тай прибра кристала в джоба си. — Кит, това е нещо, което
трябва да направя. Ако утре има битка, знаеш, че двамата с теб няма да бъдем част от нея.
Мислят, че сме прекалено малки, за да се бием. Това е начинът, по който мога да помогна,
без да се бия. Ако съживя Ливи, семейството ни отново ще бъде цяло за битката. Ще
означава, че всички отново ще бъдат щастливи.
Ала щастието не е нещо толкова просто — искаше му се на Кит да извика. — Не
можеш да го направиш на парчета и отново да го сглобиш, без да останат пукнатини.
Гласът му беше хриплив.
— Опасно е, Тай. Прекалено опасно. Не мисля, че е добра идея да се забъркваме в
подобна магия с неизвестен източник на енергия.
Изражението на Тай се затвори. Беше като да видиш как се захлопва врата.
— Вече проверих за капани. Знам как да стигнем до там. Мислех, че ще искаш да
дойдеш с мен, но дори ако не го направиш, аз ще отида сам.
Мислите на Кит препускаха. Бих могъл да събудя останалите и да докарам
неприятности на Тай. Джулиън ще го спре. Знам, че ще го стори.
Ала цялото му същество въстана срещу тази идея; ако имаше нещо, на което баща му го
беше научил, то бе, че всички мразят портаджиите.
Освен това не бе в състояние да понесе изражението върху лицето на Тай.
— Добре — каза, усещайки как ужас ляга в корема му като камък. — Ще дойда с теб.

***

В сърцето на огъня танцуваха фигури. Ема седеше върху един пън наблизо, напъхала
длани в ръкавите на прекалено големия си пуловер, за да ги стопли. Групичката им се беше
разпръснала, след като се бяха нахранили, прибирайки се по палатките, за да поспят. Ема бе
останала край огъня, гледайки го как догаря; предполагаше, че би могла да се върне в
палатката си, но Кристина не беше там, а Ема не изгаряше от желание да лежи сама в мрака.
Вдигна очи, видяла една сянка да се приближава. Беше Джулиън. Разпозна го по
походката, още преди светлината на огъня да огрее лицето му, с ръка в джоба, отпуснал
рамене и вирнал брадичка. Измамливо нехаен. От влажния въздух косата му се къдреше до
бузите и слепоочията.
Джулиън криеше толкова много неща от толкова много хора. Сега за първи път тя
криеше нещо от него. Дали това изпитваше той открай време? Тази тежест в гърдите,
пробождащата болка в сърцето?
Ема наполовина очакваше да я подмине, без да каже нищо, но той поспря; пръстите му
си играеха с гривната от морско стъкло на китката му.
— Добре ли си? — попита тихо.
Ема кимна.
Искри от огъня се отразяваха в сините му очи.
— Знам, че не трябва да разговаряме — каза той. — Налага се обаче да обсъдим нещо за
един човек. Не става дума за теб или мен.
Не мога да го направя — помисли си Ема. — Ти не разбираш. Все още вярваш, че
можем да отнемем Знаците ми, ако нещата се объркат.
От друга страна, руната й не я беше нарила, откакто бяха напуснали Лос Анджелис.
Черните паяжинени линии върху ръката й не се бяха умножили. Сякаш нещастието й
удържаше проклятието. Може би наистина беше така.
— За кого става дума?
— За нещо, което научихме в Туле — отвърна Джулиън. — Става дума за Даяна.

***

Драскане по отвора на палатката изтръгна Даяна от сън, в който летеше. Изтърколи се

изпод одеялата и приклекна, грабвайки един нож.
Чу два гласа, говорещи един през друг.
— Октопод!
Имаше бегъл спомен, че това беше паролата, която бяха избрали по-рано. Остави ножа и
свали ципа на палатката. Ема и Джулиън стояха отвън, примигвайки в мрака, бледи и
ококорени като стреснати сурикати.
Даяна повдигна вежди насреща им.
— Е, влизайте де. Не стойте така, защото влиза студ.
Палатките бяха достатъчно високи, за да може човек да застане изправен в тях, и
празни, ако не се брояха чергите и одеялата. Даяна се отпусна върху завивките си, Джулиън
се облегна на раницата й, а Ема седна по турски на пода.
— Извинявай, че те събудихме — започна Джулиън, дипломатичен както винаги. — Не
знаехме кога отново ще имаме възможност да говорим с теб.
Даяна не можеше да престане да се прозява. Винаги спеше учудващо добре в нощта
преди битка. Познаваше ловци на сенки, които не бяха в състояние да мигнат, които будуваха
цяла нощ с разтуптени сърца, но тя не беше една от тях.
— Да говорите с мен за какво?
— Исках да се извиня — каза Джулиън, докато Ема подръпваше оръфания плат на
коляното на дънките си. Ема не приличаше на себе си, от доста време не приличаше на себе
си, помисли си Даяна. Откакто се бяха върнали от онзи друг свят всъщност, макар че
подобно преживяване би променило всекиго. — За това, че те притисках да оглавиш
Института.
Даяна присви очи.
— На какво се дължи това?
— Твоето Аз в Туле ни каза за Банкок — обади се Ема, хапейки устната си. — Но не е
нужно да говориш с нас за нищо, за което не искаш.
Първата реакция на Даяна беше инстинктивна.
Не. Не искам да говоря за това. Не и сега.
Не и в навечерието на битка, не и когато толкова много неща й бяха на главата, не и
докато се тревожеше за Гуин и се опитваше да не мисли за това къде е и какво би могъл да
стори утре.
И все пак. Нали бе отивала при Ема и Джулиън именно за да им каже онова, за което я
питаха сега, когато бе открила, че не може да се свърже с тях. Припомни си разочарованието
си. Тогава беше взела решение.
Не им дължеше историята, но дължеше на себе си да я разкаже.
Двамата седяха безмълвно и я гледаха. Нощта преди битка, а те бяха дошли при нея за
това — не за да поискат да им вдъхне сигурност, а за да й кажат, че тя решава дали иска да
говори, или не.
Прокашля се.
— Значи, знаете, че съм трансджендър. Знаете ли какво означава това?
Джулиън бе този, който отговори.
— Знаем, че когато си се родила, са ти определили пол, който не отразява коя си
наистина.
Нещо в Даяна се отпусна и тя се засмя.
— Някой е бил в интернет — каза. — Да, в общи линии е това.
— А когато си била в Банкок, си използвала мунданска медицина — добави Ема. — За
да станеш онази, която си наистина.
— Миличка, винаги съм била тази, която съм наистина — рече Даяна. — В Банкок
Катарина Лос ми помогна да намеря лекари, които да променят тялото ми, така че да
отговаря на това коя съм, както и хора като мен, за да ми помогнат да разбера, че не съм
сама. — Тя се облегна на навитото на руло яке, което беше използвала за възглавница. —
Нека ви разкажа историята.
И с тихичък глас тя стори точно това. Не се отклони особено от онова, което бе
разказала на Гуин, защото онази история бе облекчила сърцето й. Наблюдаваше израженията
им, докато говореше: Джулиън беше спокоен и мълчалив, Ема — реагираща на всяка дума с
широко отворени очи и прехапани устни. Открай време беше така: Ема даваше израз на
онова, на което Джулиън не можеше или не искаше. Толкова приличащи си и толкова
различни.
Джулиън обаче бе онзи, който проговори пръв, когато Даяна свърши.
— Съжалявам за сестра ти. Толкова съжалявам.
Даяна го погледна мъничко учудено, но разбира се, именно това щеше да докосне нещо в
него, нали?
— В известен смисъл най-трудното от всичко това бе, че не можех да говоря за Ария —
каза.
— Гуин знае, нали? — попита Ема. — И го приема? Мил е с теб, нали?
Даяна рядко я бе чувала да звучи толкова свирепо.
— Да, наистина е мил — отвърна Даяна. — За някой, който жъне мъртвите, той е
учудващо емпатичен.
— Няма да кажем на никого, освен ако ти не поискаш — увери я Ема. — То си е твоя
работа.
— Тревожех се, че ще научат за медицинското ми лечение, ако някога се опитах да
оглавя Института — обясни Даяна. — Че ще бъда откъсната от вас, деца. Наказана с
изгнание. — Ръцете й се стегнаха в скута. — Но инквизиторът и така научи.
Ема се изпъна.
— Научил е? Кога?
— Преди да избягам от Идрис. Заплаши да ме разобличи пред всички като предателка.
— Ама че копеле! — Лицето на Джулиън беше обтегнато.
— Сърдите ли ми се? — попита Даяна. — Задето не ви казах по-рано?
— Не. — Гласът на Джулиън беше тих и равен. — Не си била длъжна да го правиш.
Никога.
Ема дойде по-близо до Даяна, косата й беше като блед ореол на лунната светлина,
струяща през отвора на палатката.
— Даяна, през последните пет години ти беше най-близкото, което имах до по-голяма
сестра. След като те срещнах, ти ми показа каква жена искам да бъда, когато порасна. — Тя
се пресегна и улови ръката на Даяна. — Толкова съм благодарна и привилегирована, че
поиска да ни разкажеш историята си.
— Съгласен съм. — Джулиън наведе глава като рицар, изразяващ почитанията си към
благородна дама в някоя старинна картина. — Съжалявам, че те притисках. Не разбирах.
Ние… аз… мислех за теб като за възрастен, някой, който не би могъл да има проблеми или
да се намира в опасност. Прекалено бях съсредоточен върху децата, за да си дам сметка, че ти
също си уязвима.
Даяна го докосна леко по косата, така както правеше, когато беше по-малък.
— Това означава да пораснеш, нали? Да откриеш, че възрастните са хора със свои
собствени проблеми и тайни.
Тя се усмихна леко натъжено в същия миг, в който Хелън подаде глава през все още
разкопчания отвор на палатката.
— О, отлично, будни сте. Исках да обсъдим още веднъж кой ще остане назад утре.
— Имам списък — каза Джулиън и пъхна ръка в джоба на якето си.
Ема се изправи на крака, смотолевяйки нещо за това, че трябва да намери Кристина.
Излезе от палатката, поспирайки само за миг, за да погледне към Джулиън, но той беше
потънал в разговор с Хелън и като че ли не забеляза.
Нещо става с това момиче, помисли си Даяна. Веднъж да преживееха утрешния ден, тя
щеше да открие какво е то.
29
Съня им не пробуждат там
— Кристина! Кристина!
Гласове отекнаха в гората под нея. Изненадана, Кристина се изправи и впери поглед в
мрака.
Беше прекалено мъчително край лагерния огън да гледа Марк и Кийрън, знаейки, че й
остават броени часове, докато единият или и двамата си тръгнеха завинаги от живота й. Така
че тя се бе отдалечила незабелязано и бе отишла да седне сред дърветата, тревата и сенките
на Брослинд. Малки бели цветя растяха сред зеленината, от онези, които се срещаха само в
Идрис. Досега ги беше виждала само по рисунки и да докосне венчелистчетата им я изпълни
с усещане за покой, макар скръбта й да си остана под него.
А после беше чула гласовете. Марк и Кийрън, които я викаха. Надигна се от зелената
могилка между дърветата, където бе седяла, изтупа се и забърза надолу по хълма, натам,
откъдето бе дошло името й.
— Estoy aquí! — извика, като едва не се препъна, бързайки надолу. — Тук съм!
Те изскочиха от сенките, и двамата — с пребледнели лица. Марк пръв стигна до нея и я
прегърна с всичка сила, повдигайки я от земята. След миг я пусна в прегръдките на Кийрън,
докато се мъчеха да обяснят нещо за Магнус и капани и как се страхували, че е паднала в ров,
пълен с ножове.
— Никога не бих направила нещо такова — възрази тя, докато Кийрън отмяташе нежно
косата от лицето й. — Марк, Кийрън, мисля, че грешим.
Кийрън начаса я пусна.
— За какво?
Марк стоеше до него и раменете им се докосваха едва-едва. Нейните момчета, помисли
си Кристина. Онези, които обичаше. Не би могла да избере между тях така, както не би
могла да избере между нощта и деня. Нито пък искаше да го направи.
— За това, че е невъзможно — отвърна тя. — Трябваше да го кажа по-рано. Страхувах се.
Не исках да бъда наранена. Не е ли то онова, от което всички се страхуваме? Че ще бъдем
наранени? Държим сърцата си в затвор, ужасени, че ако ги пуснем на свобода в света, те ще
бъдат наранени. Само че аз не искам да бъда в затвора. И мисля, че вие изпитвате същото, но
ако не е така…
— Обичам и двама ви — каза Марк с мекия си, дрезгав глас — и не бих могъл да кажа,
че обичам един от вас повече. Но се страхувам. Да ви изгубя, би ме убило, а така като че ли
рискувам сърцето ми да бъде разбито не веднъж, а два пъти.
— Не всяка любов завършва с разбито сърце — каза Кристина.
— Аз знам какво искам — рече Кийрън. — Аз бях този, който пръв го каза. Обичам и
желая и двама ви. Мнозина са щастливи по този начин в земите на елфите. Срещат се често
подобни бракове…
— Да не би да ни правиш предложение за брак? — подхвърли Марк с усмивка и Кийрън
пламна.
— Има обаче нещо — каза той. — Кралят на феите не може да има човешки консорт. И
двамата го знаете.
— Точно сега това няма значение — заяви Кристина яростно. — Все още не си крал. А
ако някога станеш, ще открием начин.
Марк наклони глава в елфически жест.
— Кристина е права. Сърцето ми е съгласно с думите й, Кийрън.
— Искам да бъда и с двама ви — каза Кристина. — Искам да мога да целувам и двама
ви, да прегръщам и двама ви. Искам да мога да докосвам и двама ви, понякога едновременно,
друг път — когато сме само двама. Искам да можете да се прегръщате и целувате, защото
това ви прави щастливи, и искам да бъдете щастливи. Искам да бъдем заедно, и тримата.
— Мисля за вас през цялото време. Копнея за вас, когато не сте с мен. — Думите
изригнаха от Кийрън като отприщена река. Дългите му пръсти докоснаха лицето на Марк,
леки като ветрец, погалил тревата. След това се обърна към Кристина и я помилва по бузата с
другата си ръка. Тя усети, че той трепери. Сложи ръка върху неговата, притискайки я до
лицето си. — Никога през живота си не съм искал нещо по-отчаяно от това.
Марк също сложи ръка върху тази на Кийрън.
— Нито пък аз. Вярвам в това, в нас. Любовта пробужда любов, вярата пробужда вяра. —
Усмихна се на Кристина. — През цялото това време те чакахме. Обичахме се и беше
прекрасно, но с теб е още по-прекрасно.
— Тогава ме целунете — прошепна Кристина и Марк я притегли към себе си, целувайки
я топло, а после пламенно. Ръцете на Кийрън бяха на гърба й, в косата й; тя облегна глава на
него, докато той и Марк се целуваха над рамото й, телата им бяха обгърнали нейното, а
ръцете им — сплетени.
Кийрън се усмихваше широко; те се целуваха и се смееха от щастие, и докосваха лицата
си с дивящи се пръсти.
— Обичам ви — каза Кристина и на двамата и те й отговориха едновременно, и
гласовете им се сляха, така че не бе сигурна кой го каза пръв и кой последен.
— Обичам ви.
— Обичам ви.
— Обичам ви.

***

Кит беше виждал езерото Лин върху безброй картини, във всяка нефилимска сграда,
върху всяка стена и гоблен: Ангела, надигащ се от водите му с Реликвите на смъртните.
В истинския свят то бе съвсем различно. Трептеше като мазно петно под лунната
светлина: повърхността му беше сребристочерна, ала осеяна с експлозии от цветно
великолепие, ивици от виолетово-синьо и огненочервено, ледено зелено и лилаво като
синина. За първи път, когато си представи ангела Разиел, огромен и безстрастнолик, да се
надига от водата, Кит усети как го побива тръпка на страхопочитание и боязън.
Тай беше направил церемониалния си кръг на ръба на езерото, където водата миеше
плиткия пясъчен бряг. В действителност бяха два кръга — един по-голям и друг, по-малък,
вътре в него, а в разстоянието между тях беше изрисувал десетки руни с помощта на
заострена пръчка.
Кит и преди беше виждал церемониални кръгове, нерядко — в собствената си дневна.
Ала как Тай бе станал такъв експерт? Неговите кръгове бяха по-спретнати, отколкото тези на
Джони бяха били някога, руните му бяха много по-грижливо направени. Не бяха нефилимски
руни, а рунически език, който изглеждаше много по-заострен и неприятен. Това ли беше
правил Тай всички онези пъти, когато Кит се обръщаше и откриваше, че го няма? Учил се бе
как да стане тъмен магьосник?
Освен това беше подредил съставките в спретнати редички: мирото, тебешира,
бебешкия зъб на Ливи, писмото от Туле.
След като остави внимателно кадифената торбичка с кичур от косата на Ливи между
другите предмети, Тай вдигна очи към Кит, който стоеше близо до ръба на водата.
— Правилно ли го направих?
Вълна на неохота заля Кит, последното, което искаше, бе да се приближи до магическия
кръг.
— Откъде бих могъл да знам?
— Е, баща ти е правил магии, помислих си, че може би те е научил на някои от тези
неща — отвърна Тай.
Кит ритна с крак във водата и се разхвърчаха ярки искри.
— Всъщност баща ми ме държеше настрани от истинските магии. Но знам това-онова.
Приближи се, влачейки крака, към Тай, който беше седнал по турски в пясъка. Кит
нерядко си мислеше, че нощта и мракът като че ли бяха естествената среда на Тай. Той не
обичаше директната слънчева светлина, а бледата му кожа изглеждаше така, сякаш никога не
беше почернявала. На лунните лъчи обаче грееше като звезда.
Кит въздъхна и посочи сияещото червено кълбо, с което Тай се беше сдобил на Пазара
на сенките.
— Катализаторът се слага в средата на кръга.
Тай вече го вдигаше.
— Ела да седнеш до мен — каза.
Кит коленичи, докато Тай се залови да подреди предметите в церемониалния кръг,
мълвейки тихичко нещо, докато го правеше. Посегна, разкопча верижката на медальона и го
подаде на Кит. С дълбоко чувство на ужас Кит го постави близо до ръба на кръга.
Тай започна да напява по-силно.
— Abyssus abyssum invocat in voce cataractarum tuarum; omnia excelsa tua et fluctus tui
super me transierunt. Бездна бездна призовава с гласа на Твоите водопади; всички Твои води и
Твои вълни преминаха над мене.36
Докато той напяваше, предметите в кръга започнаха да пламват като фойерверки,
запалени една след друга. Горяха с чист, бял пламък, без да изгарят.
Откъм езерото повя силен вятър, носещ дъх на кирпич и гробищна пръст. До ушите на
Кит достигнаха оживени гласове и той се обърна, озъртайки се наоколо — имаше ли някой
наблизо? Да не ги бяха проследили? Не видя обаче никого. Брегът беше пуст.
— Чуваш ли това? — прошепна.
Тай просто поклати глава, без да спира напева си. Езерото заблещука, водата се
раздвижи. Бледи фигури се надигнаха от тъмните води. Мнозина от тях бяха в бойно облекло,
други — в по-старовремски доспехи. Косите им падаха около тях, прозрачни на лунната
светлина. Протягаха ръце към него, към Тай, който не можеше да ги види. Устните им се
движеха беззвучно.
Това не се случва наистина, помисли си Кит, вледенен до кости. Каквато и мъничка
надежда да беше хранил, че магията няма да се получи, се изпари. Обърна се към Тай, който
все още редеше напева си, изстрелвайки научените наизуст думи като откоси на автомат.
 — Hic mortiu vivunt, hic mortiu vivunt…37
— Тай, спри. — Ръцете на Кит се стрелнаха напред, сграбчиха Тай за раменете. Знаеше,
че не бива да го прави (Тай не обичаше да го стряскат), но ужасът кипеше в кръвта му като
отрова. — Тай, не го прави.
Латинските думи секнаха насред изречението: Тай се взираше объркано в него, а сивите
му очи се стрелкаха между ключицата на Кит и лицето му, и отново се навеждаха надолу.
— Какво искаш да кажеш? Не разбирам.
— Не го прави. Недей да я възкресяваш.
— Трябва да го направя. — Гласът на Тай звучеше обтегнато, като жица, опъната до
краен предел. — Не мога да живея без Ливи.
— Да, можеш — прошепна Кит. — Можеш. Мислиш, че това ще направи семейството ти
по-силно, но ако я съживиш, то ще го унищожи. Мислиш, че не би могъл да оцелееш без
Ливи, но можеш. Ще се справим заедно. — Лицето на Кит беше студено; даде си сметка, че
плаче. — Обичам те, Тай. Обичам те.
Лицето на Тай стана безизразно от изненада, а Кит продължи, без сам да разбира какво
казва:
— Тя си отиде, Тай. Отиде си завинаги. Трябва да го преодолееш. Семейството ти ще ти
помогне. Аз ще ти помогна. Но не и ако направиш това. Не и ако направиш това, Тай.
Празното изражение бе изчезнало от лицето на Тай. Устата му се изкриви, сякаш се
опитваше да овладее сълзите си. На Кит усещането му беше познато — ненавиждаше да го
види върху лицето на Тай. Ненавиждаше всичко, което се случваше.
— Трябва да я съживя, Кит — прошепна Тай. — Трябва.
Отскубна се от ръката на Кит и отново се обърна към кръга, където различните
предмети все още горяха. Миризма на овъглено тегнеше във въздуха.
— Тай! — каза Кит, ала Тай отново беше подел напева си на латински, протегнал ръце
към кръга.
— Igni ferroque, ex silentio, ex animo…38
Кит се хвърли към него и го събори върху пясъка. Тай политна назад без борба,
прекалено изненадан, за да се защити, и двамата се затъркаляха по полегатия наклон към
водата. Цопнаха в плитчините и Тай като че ли се съвзе — отърси се от Кит, удряйки го с
лакът в гърлото. Кит се закашля и го пусна; отново опита да го сграбчи и Тай го изрита.
Виждаше, че плаче, но дори плачейки, беше по-добър боец от Кит. Въпреки че изглеждаше
крехък като лунен сноп, той беше ловец на сенки — по рождение и подготовка. Освободи се
и се втурна през пясъка към кръга, протегнал ръка към огъня.
— Ex silentio, ex animo! — изкрещя задъхано. — Ливия Блекторн! Resurget! Resurget!
Resurget39!
Пламъкът в средата на кръга стана черен. Кит се отпусна на пети, в устата му имаше
вкус на кръв.
Беше твърде късно. Магията беше направена.
Тъмните пламъци се издигнаха към небето. Тай отстъпи назад, взирайки се в тях, докато
те бушуваха нависоко. Кит, който и преди беше виждал черна магия, се изправи с усилие на
крака. Всичко би могло да се обърка, помисли си мрачно. Ако трябваше да бягат, щеше да
нокаутира Тай с един камък и да го извлече от тук.
Повърхността на водата се набразди. Двете момчета се обърнаха, за да погледнат, и Кит
осъзна, че блещукащите мъртви бяха изчезнали. Останала бе една-единствена прозрачна
фигура, със стелеща се сребърна коса, която се издигаше от водата. Очертанията на лицето й,
очите й станаха по-ясни; виждаха се дългата й коса, медальонът около гърлото й,
разстилащата се бяла рокля, която не приличаше на дреха, която Ливи би избрала.
— Ливи — прошепна Кит.
Тай се втурна към езерото. Препъна се и падна на колене досами водата, докато
призракът на Ливи се приближаваше към тях, разпръсквайки ярки искри.
Стигна до брега. Босите й крака оставяха диря в искрящата вода. Сведе поглед към Тай;
тялото й беше прозрачно като облак, върху лицето й беше изписана бездънна тъга.

— Защо ме обезпокои? — каза с глас, печален като зимен вятър.

— Ливи. — Тай протегна ръка, сякаш би могъл да я докосне. Пръстите му минаха през
полите на роклята й.
— Не е тя наистина. — Кит изтри кръвта от лицето си. — Тя е призрак.
Облекчение се бореше с нещастие в гърдите му: не беше нежива, но несъмнено да
повикаш призрак против волята му също не беше добра идея.
 — Защо не си тук? — Гласът на Тай се извиси. — Направих всичко както трябва.
Направих всичко както трябва.
— Катализаторът, който използва, беше нечист. Не беше достатъчно мощен, за да ме
съживи наистина — отвърна Ливи. — Възможно е да има и други последици. Тай…
— Но можеш да останеш с мен, нали? Можеш да останеш с мен и такава? — прекъсна я
Тай.
Очертанията на Ливи се размазаха, когато тя се люшна към брат си.
— Това ли искаш?
— Да. Ето защо направих всичко това. Искам да бъдеш с мен по какъвто и да е начин.
Беше с мен още преди да се родя, Ливи. Без теб просто… Не съществува нищо, ако теб те
няма.
Не съществува нищо, ако ти не си там. Съжаление и отчаяние пронизаха Кит. Не
можеше да мрази Тай за думите му. Ала никога нямаше да означава нещо за Тай и никога не
беше означавал: това поне беше ясно.
— Обичах те, Тай, обичах те, дори когато бях мъртва — каза призракът на Ливи. — Ала
ти преобърна Вселената и ние всички ще платим за това. Ти раздра материята на живота и
смъртта. Не знаеш какво стори. — Сълзи се стичаха по лицето на Ливи и капеха във водата:
искрящи капки като огнени искри. — Не може да вземаш назаем от смъртта. Трябва да й
платиш.
Призракът изчезна.
— Ливи! — Тай не толкова изкрещя думата, колкото тя бе изтръгната от него; сви се на
кълбо, обвивайки ръце около себе си, сякаш за да попречи на тялото си да се пръсне на
късчета.
Кит го чуваше да плаче, ужасни, мрачни хлипове, които сякаш се изтръгваха от него;
преди час би поместил небето, за да го накара да спре. Сега не бе в състояние да помръдне,
неговата собствена болка беше изгаряща агония, която го задържаше закован на мястото му.
Погледна към церемониалния кръг — пламъците отново бяха станали бели и предметите
изгаряха. Кадифената торбичка се превърна в пепел, зъбът почерня, тебеширът и мирото се
стопиха. Единствено медальонът все още блестеше, цял и невредим.
Пред очите на Кит писмото от Туле пламна и думите върху страницата лумнаха в
искрящо черно, преди да изчезнат:
Обичам те. Обичам те. Обичам те.

***

Дру поспря пред вратата на затвора в Гард с шперц в ръка. Беше запъхтяна от
изкачването на хълма. Не беше дошла по обичайните пътеки, а вместо това се беше
промъкнала през храсталаците, където не можеше да бъде забелязана. Китките и глезените й
бяха разранени от клонаци и тръни.
Ала тя едва усещаше болката. Настъпил бе решителният миг. Направеше ли го, нямаше
да има връщане назад. Независимо колко беше малка, ако Хорас и останалите надделееха и
научеха какво бе сторила, щяха да я накажат.
Гласът на Джулиън отекна в главата й.
Ти си част от Стражата на Линия. Не го забравяй.
 Ливи не би се поколебала, знаеше Дру. Би се втурнала, нетърпелива да поправи всяка
несправедливост, на която се натъкнеше. Не би се сдържала. Не би се поколебала.
Ливи, това е за теб, сестро моя.
Обичам те. Обичам те. Обичам те.
Тя се залови с ключалката.

***

Входът на Града на тишината бе точно такъв, какъвто Ема си го спомняше. Едва

забележима пътека прекосяваше Брослиндската хора, заобиколена от гъста зеленина.
Очевидно бе, че малцина минават оттук, и то много рядко — руническият й камък разкри
пътека, почти небелязана от стъпки.
Чуваше цвърченето на нощни птички и движението на дребни животинки между
дърветата. Ала нещо липсваше. Брослинд открай време беше място, където можеше да
очакваш да видиш проблясването на блуждаещи огньове между листата или да чуеш
припукването на пламъците в лагер на върколаци. Имаше нещо осезаемо в тишината сега,
нещо, което караше Ема да върви особено предпазливо.
Дърветата станаха по-гъсти, когато стигна до планинския склон и откри вратата между
камъните. Изглеждаше така, както бе изглеждала преди три години: заострена в горната част,
с изваян барелеф на ангел. От дървото висеше тежко месингово чукало.
Инстинктивно Ема посегна зад себе си и извади Меча на смъртните от ножницата.
Тежестта му в ръката й не приличаше на никой друг меч, нито дори на Кортана, а острието
проблясваше в нощта, сякаш излъчваше своя собствена светлина.
Беше го взела от палатката на Джулиън, където той го беше скрил под спалния си чувал,
увит в кадифен плат. Беше го заменила с друг меч — всеки поглед отблизо би разкрил
измамата, но Джулиън нямаше причина да тича в палатката на всеки пет минути и да го
проверява. Та нали лагерът се охраняваше.
Ема сложи ръка върху вратата. Според съобщението на брат Седрах тази нощ Градът на
тишината щеше да е празен — братята щяха да охраняват градските стени в нощта преди
преговорите. И все пак вратата туптеше под дланта й, сякаш биеше като сърце.
— Аз съм Ема Карстерс и нося Меча на смъртните — заяви. — Отвори се, в името на
Мелартак.
В продължение на един мъчително дълъг миг не се случи нищо и Ема усети как я обзема
паника. Може би Мечът на смъртните от Туле беше различен, може би атомите му бяха
прекалено променени, а магията му — чужда.
Вратата се отвори изведнъж безшумно, като прозяваща се уста. Ема се шмугна вътре,
поглеждайки за миг през рамо към безмълвната гора.
Вратата се затвори зад нея също толкова безшумно и Ема се озова в тесен коридор с
гладки стени, отвеждащ до спускащо се надолу стълбище. Магическата й светлина сякаш
отскачаше от мраморните стени, когато тя заслиза, чувствайки се така, сякаш се движи в
спомен: Градът на тишината в Туле — празен и изоставен. Огнени кръгове в стаи от кости,
докато тя сключваше парабатайския ритуал с Джулиън. Най-голямата й грешка. Онази, която
я бе довела до това пътуване.
Потрепери, когато стигна до основната част на Града, където стените бяха покрити с
черепи и бедрени кости, а от тавана висяха изящни полилеи от кост. Поне в Туле не беше
сама.
Най-сетне влезе в стаята на Говорещите звезди. Беше досущ като в съня й. Подът
блещукаше като нощно небе, обърнато надолу с главата, звездите бяха извити в парабола пред
базалтовата маса, около която Мълчаливите братя заседаваха. Масата беше празна, никакъв
меч не висеше на обичайното си място.
Ема пристъпи върху звездите, тежките обувки трополяха тихо по мрамора. В съня й
подът просто се беше отворил. Сега не се случи нищо. Потърка уморени очи с кокалчетата на
ръката си, опитвайки се да открие в себе си инстинкта, който й бе нашепнал как да отвори
вратата на Града.
Аз съм парабатай, помисли си. Магията; която ме обвързва с Джулиън, е втъкана в
това място, в самата материя на нефилимите. Допря колебливо пръст до острието на Меча
на смъртните. Прокара го леко по него, оставяйки спомените й да се върнат към онзи миг,
когато бе стояла в огъня заедно с Джулиън… твоите люде ще бъдат мои люде и твоят Бог
— мой Бог…
Капка кръв изби на върха на пръста и тупна върху мрамора в краката й. Разнесе се
изщракване и подът, който бе изглеждал съвършено гладък, се отвори и се плъзна назад,
разкривайки черна дупка отдолу.
В дупката имаше плоча. Ема я виждаше много по-ясно, отколкото в съня си. Беше
направена от бял базалт и върху нея имаше парабатайска руна, нарисувана с кръв — толкова
древна, че отдавна се беше разтворила, оставяйки след себе си само червеникавокафяво
петно пън формата на руната.
Дъхът на Ема секна. Въпреки всичко, да се намира в присъствието на нещо толкова
древно и могъщо, я стисна за сърцето. С чувството, че се задушава, тя вдигна меча с две ръце,
с острието надолу.
Отново се видя как го прави, как стоварва оръжието, как строшава плочата. Представи
си звука, с който тя се чупи. Това щеше да е звукът на разбиващи се сърца из целия свят,
когато всички парабатай бъдеха разделени. Представи си ги как посягат един към друг в
недоумяващ ужас… Джейс и Алек, Клеъри и Саймън.
Болката, която Джулиън щеше да изпита.
Ема зарида безмълвно. Щеше да бъде изгнаница, парий, прокудена като Каин.
Представи си как Клеъри и останалите се извръщат от нея с изражения на омраза. Не можеш
да нараниш хората по този начин и да очакваш да ти простят.
А после отново си спомни Даяна в Туле. Руните им започнали да горят като огън,
сякаш във вените им имало пламъци вместо кръв. Казваха, че оръжията на онези, които се
биели с тях, се пръсвали в ръцете им. Черни линии плъзвали по телата им и те станали
чудовищни… физически чудовищни. Не го видях с очите си… чух само истории от трета
ръка. Разкази за безпощадни, огромни лъскави създания, сриващи цели градове. Себастиан
беше принуден да отприщи хиляди демони, за да ги озапти. Загинаха много мундани и ловци
на сенки.
Двамата с Джулиън не можеха да станат чудовища. Не можеха да унищожат всички,
които познаваха и обичаха. По-добре да разруши всички парабатайски връзки, отколкото да
бъде отговорна за смърт и разруха. Струваше й се, че бе минала цяла вечност, откакто Джем
й беше обяснил за проклятието. Бяха опитали всичко, за да го избегнат.
Много скоро могъществото ги карало да полудеят, докато не се превърнели в
чудовища. Унищожавали семействата си, останалите хора, които обичали. Смърт ги
заобикаляла отвсякъде.
Нямаше друг начин за бягство, освен този. Ръцете й стиснаха по-силно дръжката на
меча. Тя вдигна Мелартак.
Прости ми, Джулиън.
— Спри! — В Града от кости отекна глас. — Ема! Какво правиш?
Тя се обърна, без да се отдръпва от Говорещите звезди или да свали меча. Джулиън
стоеше на входа на залата. Беше пребледнял и се взираше потресено в нея. Очевидно беше
тичал: едва си поемаше дъх, в косата му имаше листа, обувките му бяха изцапани с кал.
— Не се опитвай да ме спреш, Джулиън. — Гласът й не беше по-силен от шепот.
Той разпери ръце, сякаш за да покаже, че не е въоръжен, и направи крачка към нея. Ема
поклати глава и той спря.
— Винаги съм мислел, че аз ще съм този, който ще го направи. Не съм предполагал, че
ще бъдеш ти.
— Върви си, Джулиън. Не искам да бъдеш тук за това. Ако ме открият тук, искам да ме
открият сама.
— Знам. Жертваш себе си. Знаеш, че ще обвинят някого, някой с достъп до Меча на
смъртните, и искаш този някой да бъдеш ти. Познавам те, Ема. Знам точно какво правиш. —
Той направи още една крачка към нея. — Няма да се опитам да те спра. Но и не можеш да ме
накараш да те оставя.
— Трябва да го направиш! — Гласът й се извиси. — Те ще ме изпратят в изгнание,
Джулиън, в най-добрия случай, дори ако Хорас бъде свален; дори Джия не би могла да си
затвори очите за нещо такова, никой не би могъл и няма да го стори. Те няма да разберат…
Ако сме двамата, ще решат, че сме го направили, за да бъдем заедно, и ти ще изгубиш децата.
Няма да допусна това да се случи, не и след всичко…
— Ема! — Джулиън протегна ръце към нея. Гривната от морско стъкло около китката
му проблесна, ярък цвят в това място на кости и сивота. — Няма да те оставя. Никога няма
да те оставя. Дори ако строшиш тази руна, пак няма да те оставя.
Ридание разтърси Ема. А после още едно. Свлече се на колене, все така стискайки Меча.
Отчаяние я проряза, силно като облекчение. А може би беше облекчение. Не знаеше, но усети
как Джулиън се приближи тихичко и коленичи насреща й върху студените камъни.
— Какво се случи? — попита. — Какво стана с допълнителното време, с което Магнус
каза, че разполагаме…
— Руната ми гори, твоята също, знам го. А сега и това. — Ема нави ръкава на пуловера
си и обърна ръка, за да му покаже петното там — тъмна паяжина, малка, ала нарастваща. —
Не мисля, че ни остава много време.
— В такъв случай може да поискаме да ни отнемат Знаците. — Гласът на Джулиън беше
мек и успокояващ, глас, който пазеше за онези, които обичаше най-много. — Не само твоите,
но и моите. Мислех, че…
— Говорих с Джем на срещата — прекъсна го Ема. — Каза, че не би го направил никога,
а Магнус не може да го извърши сам… — Дъхът й пресекна. — В Туле Даяна ми каза, че
когато Себастиан започнал да завладява света, парабатаите се превърнали в чудовища. Руните
им горели, кожата им се покрила с черни петна и те се превърнали в чудовища. Същото се
случва и с нас, Джулиън. Знам го. Всичко онова за проклятието, превръщащо ни в чудовища.
Сякаш в сърцето на връзката се крие чудовищност. Като… като злокачествен тумор.
 Последва дълга пауза.
— Защо не ми каза за това?
— В началото не го вярвах — прошепна Ема. — Или най-малкото, мислех си, че е нещо,
което би могло да се случи само в Туле. Ала нашите руни горят. А после черното петно върху
кожата ми… тогава разбрах…
— Само че ние не знаем — каза Джулиън меко. — Знам как се чувстваш. Разтреперана,
нали? Мислите ти препускат. Също като сърцето.
Ема кимна…
— Откъде…
— Аз изпитвам същото. Мисля, че е проклятието. Джем каза, че ще ни даде мощ. И
наистина се чувствам, сякаш… сякаш са пуснали електричество във вените ми, и не мога да
престана да треперя.
— Но ти изглеждаш добре — каза Ема.
— Мисля, че съвземането от магията е като да се изкатеря от бездна. Все още не съм
стигнал до върха, там, където си ти. Имам някаква защита. — Джулиън обви ръце около
коленете си. — Знам защо се страхуваш. Всеки би се страхувал. Ала въпреки това ще те
помоля да направиш нещо за мен. Ще те помоля да имаш вяра.
— Вяра? Вяра в какво?
— В нас. Дори когато ми каза защо ни е забранено да се влюбим, дори когато знаех, че
изобщо не би трябвало да ставаме парабатаи, все още имах спомените за това колко
прекрасно бе да бъда твой партньор, да видя как приятелството ни се превръща в нещо
свещено. Все още вярвам във връзката ни, Ема. Все още вярвам в парабатайската връзка, в
нейната важност, в красотата на онова, което имат Алек и Джейс, на онова, което Джем е
имал някога.
— Но ако то може да се обърне против нас? — попита Ема. — Най-голямата ни сила,
превърнала се в най-голямата ни слабост?
— Ето защо те помолих да имаш вяра. Да вярваш в нас, дори ако не си в състояние да
вярваш в идеята. Утре може би ни очаква битка. Ние срещу тях. Нуждаем се от Алек и
Джейс, Клеъри и Саймън — нуждаем се от нас — за да бъдем цели и ненакърнени на
бойното поле. Трябва да бъдем възможно най-силни. Още един ден, Ема. Издържахме дотук.
Можем да издържим още един ден.
— Но аз се нуждая от Меча на смъртните. — Ема притисна острието до себе си. — Не
мога да го направя без него.
— Ако утре победим, можем да получим помощ от Клейва — каза Джулиън. — Ако не
победим, Хорас на драго сърце ще ни отнеме руните. Знаеш, че ще го направи.
— Помислих си за това. Ала не можем да бъдем сигурни, нали?
— Може би, може би не. Но ако сториш това, ако прережеш всички връзки, аз ще застана
до теб и заедно ще поемем вината. Не можеш да ми попречиш.
— Ами децата — прошепна Ема. Не бе в състояние да понесе мисълта Джулиън да бъде
разделен от тях, мисълта семейство Блекторн да понесат още болка и страдание.
— Сега имаме Хелън и Ейлийн. Не съм единственият, който може да опази семейството
ни заедно. В най-лошите ми мигове ти беше най-доброто за мен. Нека сторя същото за теб.
— Добре — каза Ема. — Добре, ще изчакам още един ден.
Сякаш чул думите й, подът се затвори под краката й, скривайки плочата с
парабатайската руна под защитния мрамор. Искаше й се да посегне към Джулиън, да докосне
ръцете му, да му каже, че е благодарна. Искаше й се да каже още много, да изрече думите,
които им беше забранено да изричат, но не го направи. Просто го гледаше безмълвно и ги
мислеше, чудейки се дали някой друг бе мислил тези думи в Града на тишината преди. Дали
ги бяха мислили по този начин: с толкова надежда, колкото и отчаяние.
Обичам те. Обичам те. Обичам те.
30
Брилянти, що безспир горят
Ема се събуди от дращене по отвора на палатката. Беше спала, без да сънува цяла нощ,
събуждайки се само когато Кристина се прибра късно и се уви в одеялата си. Сега се събуди с
усилие, все така изморена; през една дупка в плата на палатката виждаше, че навън бе сиво,
небето беше натежало от надвиснал дъжд.
Хелън стоеше отвън.
— Имаме половин час — каза, а после стъпките й се отдалечиха, когато отиде да събуди
останалите.
Кристина простена и се измъкна изпод одеялата си. И двете бяха спали с дрехите.
— Стилито ми — каза. — Трябва да… — тя се прозя… — си сложим Знаци. Освен това
силно се надявам да има кафе.
Ема се съблече по потниче, зъзнейки, докато Кристина правеше същото. Размениха си
руни (бързина и сигурна стъпка за Ема, блокиране и отклоняване за Кристина, сигурен удар
и остро зрение и за двете). Кристина не попита Ема защо Джулиън не й поставя руни. И
двете знаеха причината.
Навлякоха бойните си якета и се обуха, след което излязоха от палатката, протягайки се,
за да раздвижат схванатите си мускули. Небето беше натежало от тъмни облаци, земята беше
мокра от роса. Всички останали като че ли вече бяха будни и се щураха насам-натам из
лагера: Саймън си закопчаваше бойното яке, Изабел лъскаше един дълъг меч. Магнус,
облечен строго в тъмни цветове, помагаше на Алек, който вече беше по бойни дрехи, да
препаше колчана със стрелите си. Ейлийн рисуваше руна за твърдост на тила на Хелън.
Марк, в чийто колан бяха втъкнати цял куп ками, разбъркваше овесена каша над огъня.
Кристина изскимтя.
— Не виждам кафе. Само овесена каша.
— Открай време ти повтарям, че кафето е зло, наркоманка такава — каза Ема. — Дай
ми ръката си, ще ти нарисувам руна за енергия.
Кристина измърмори, но протегна ръка; една добра руна за енергия имаше същия ефект
като кофеин. Ема я погледна с обич, докато прокарваше стилито по кожата й. Подозираше
къде е била приятелката й предишната нощ, макар че сега не беше моментът да я попита.
— Не мога да повярвам, че това се случва наистина — каза Кристина, когато Ема
довърши руната.
— Нали? — Ема стисна ръката й, преди да прибере стилито си. — Ще ти пазя гърба, ако
нещо се случи. Знаеш го, нали?
Кристина докосна първо медальона си, а после бузата на Ема; очите й бяха сериозни.
— Нека Ангелът те благослови и те запази невредима, сестро моя.
Повишени гласове привлякоха вниманието на Ема, преди да успее да каже каквото и да
било. Обърна се и видя Джулиън, застанал заедно с Тай и Кит; Тай говореше силно, видимо
ядосан, а Кит се държеше назад, напъхал ръце в джобовете си. Когато се приближи до тях,
Ема видя изражението на Кит по-ясно и то я слиса. Изглеждаше напълно изтощен и отчаян.
— Искаме да бъдем с вас — тъкмо казваше Тай. Марк също идваше към тях, зарязал
овесената каша. Хелън, Ейлийн и Кийрън стояха наблизо, докато останалите учтиво не
обръщаха внимание. — Искаме да се бием заедно с вас.
 — Тай. — Нови руни изпъкваха, черни и блестящи, върху китките и ключиците на
Джулиън. Ема се зачуди кой му ги беше нарисувал… Марк? Хелън? Нямаше значение. Би
трябвало да е тя. — Това не е битка. А преговори. Мирна среща. Не мога да доведа цялото си
семейство.
— Не е като ти да си поканен, а ние да не сме. — Тай беше в бойно облекло, Кит също.
На хълбока на Тай висеше къс меч. — Никой от нас не е поканен.
Ема потисна усмивката си. Трудно бе да спориш с Тай, когато доводите му бяха толкова
логични.
— Ако всички се появим, ще настъпи хаос — каза Джулиън. — Нуждаем се от вас тук,
Тай. Знаеш каква е вашата задача.
— Да дадем предупреждение — каза Тай неохотно. — Да бъдем в безопасност.
— Точно така. — Джулиън улови лицето му в ръцете си; Тай все още беше с цяла глава
по-нисък от него. — Да бъдеш в безопасност, Тиберий.
Марк изглеждаше облекчен. Кит не беше проронил нито дума. Над главата на Тай,
Джулиън кимна на Магнус, който стоеше заедно с Алек под едно дърво наблизо. Магнус
кимна в отговор. Интересно, помисли си Ема.
Останалите бяха започнали да се приближават сега, когато изглеждаше, че спорът бе
приключил: Кристина и Кийрън, Изабел и Саймън, Клеъри и Джейс. Джейс се приближи до
Кит и го докосна по рамото с цялата нежност, на която Ема знаеше, че е способен, но която
рядко показваше. Пред погледа й той подаде на Кит тънка сребърна кама, върху чиято дръжка
бяха гравирани чапли в полет. Кит кимна и я пое внимателно. Ема не можеше да чуе какво си
казаха, но поне Кит изглеждаше мъничко по-малко нещастен.
Кийрън и Кристина си казаха нещо тихичко, а после Кийрън се отдръпна от нея и се
приближи, за да застане срещу Джулиън и останалите, които отиваха на Полята — Ема и
Кристина, Алек и Марк. Тъмната му коса се къдреше около лицето.
— Мисля, че е време и аз да си вървя.
— Съжалявам, че не може да останеш с нас за тази част от плана — каза Джулиън. —
Ти ни помогна толкова много, Кийрън. Мястото ти е с нас.
Кийрън го изгледа преценяващо.
— В миналото не те виждах достатъчно ясно, Джулиън Атикус. Ти действително имаш
безмилостно сърце. Но то е и добро.
Джулиън придоби леко изненадан вид, а после — още повече, когато Кийрън отиде да
целуне Марк за довиждане, след което се обърна към Кристина и целуна и нея. И двамата му
се усмихнаха, докато всички ги зяпаха. Май бях права, помисли си Ема и повдигна вежди
срещу Кристина, която се изчерви.
Кийрън промълви на двамата нещо, което Ема не можа да чуе, и потъна в гората,
стопявайки се като мъгла.
— Онези от нас, които ще напуснат лагера, трябва да тръгват — каза Даяна. —
Преговорите скоро ще започнат, а ще ни отнеме един час, докато стигнем до Полята.
Клеъри, която говореше със Саймън, го тупна по рамото, а после се обърна
разтревожено към Изабел, която я прегърна. Алек беше отишъл да размени няколко думи с
Джейс. Навсякъде имаше парабатаи, приготвящи се за раздяла, макар и кратка. Ема бе обзета
от усещане за недействителност. Очаквала бе досега връзките да са разкъсани. Странно бе да
стои там, където беше, все още без да бяга, все още немразена и непрокудена.
Алек стисна ръката на Джейс.
 — Пази се.
Джейс го изгледа продължително, преди да го пусне. Клеъри се откъсна от Саймън и
отиде да застане до Джейс. Загледаха как Магнус прекоси мократа трева, за да дойде при
Алек, отметна главата му назад и го целуна нежно.
— Ще ми се да можеше да дойдеш. — Очите на Алек грееха.
— Знаеш какъв е планът. Никакви долноземци, които да уплашат Хорас — отвърна
Магнус. — Бъди добър, стрелецо мой. Върни се при мен.
И той отиде да застане до Джейс и Клеъри. Хелън и Ейлийн се присъединиха към тях,
Кит и Тай — също. Малка, притихнала групичка, под чиито погледи останалите се обърнаха
и потънаха в Брослиндската гора.

***

— Някога ще ми проговориш ли отново? — попита Тай.

Двамата с Кит седяха на една зелена долчинка в гората, близо до лагера. Сив каменен
блок, обрасъл със зелено-кафяв мъх, се издигаше зад тях; Тай се беше облегнал на него, с
натежали от изтощение очи.
Кит едва си спомняше как се бяха прибрали от езерото Лин предишната нощ. Тай почти
не бе в състояние да върви. Беше се облягал на него през по-голямата част от пътя, но той и
тогава не беше проговорил. Нито дори когато бе заваляло и те бяха шляпали заедно през
мизерната влага. Не бе проговорил, когато Тай беше спрял и се беше превил край пътя,
разтърсван от сухи напъни за повръщане. Не беше проговорил, когато, борейки се за въздух,
Тай бе изричал името на Джулиън, сякаш незнайно как Джулиън щеше да се появи от
нищото и да оправи всичко.
Беше, сякаш чувствата на Кит бяха затворени в стъклен буркан без въздух, от онези, в
които убиваха насекоми. Тай не го искаше, нито като приятел, нито като нищо. Всяко
поемане на дъх му причиняваше болка, ала умът му се дърпаше от въпроса защо, от въпроса
кого винеше наистина за станалото.
— Трябва да бъдем тихи — бе всичко, което каза сега.
Тай му хвърли поглед, изпълнен със съмнение.
— Не е това. Мисля, че си ми сърдит.
Кит знаеше, че би трябвало да му каже какво изпитва; беше повече от несправедливо да
очаква Тай да се досети. Единственият проблем бе, че сам не беше сигурен.
Спомни си как се бяха върнали в лагера, спомни си как се бяха пъхнали заедно в
палатката, как Тай се беше свил на кълбо. Кит беше предложил да повика Джулиън, но Тай
само бе поклатил глава, заровил лице в одеялата си, мълвейки тихичко нещо, докато
мускулите му не се бяха отпуснали и той бе потънал в изтощен сън.
Кит не беше мигнал.
Бръкна в джоба си.
— Виж… снощи, след като… ами, преди да си тръгнем от езерото, аз се върнах при
огъня. — Всичко бе изпепелено, с изключение на една искряща останка. Златния медальон
на Ливи, проблясващ като пиратско съкровище сред пепелта.
Кит го протегна и видя как очите на Тай се сбърчиха в крайчетата, както правеха, когато
беше много учуден.
 — Взел си го за мен?
Медальонът се полюшваше между тях от протегнатата ръка на Кит. Тай посегна бавно
към него. Кръвта по повърхността му се беше стопила и той грееше чист, докато Тай го
закопчаваше около врата си.
— Кит — започна несигурно. — Мислех си, че ти… мислех си, че ще…
Прошумоляха листа; изпращя клонка. Кит и Тай начаса млъкнаха. След миг, сложил ръка
върху медальона на гърлото си, Тай приклекна и подсвирна.

***

Ема и останалите вървяха в почти пълно мълчание между дърветата, които бяха влажни,
зелени и натежали от листа и вода. От време на време студени дъждовни капки си пробиваха
път между листата и се стичаха в яката на Ема, карайки я да потрепери.
Преди известно време бяха стигнали до място, където пътят се разклоняваше. Даяна,
Изабел и Саймън бяха поели надясно, останалите — наляво. Не се бяха сбогували, макар че
Алек бе целунал сестра си по бузата, без да каже нищо.
Сега бяха само петима: Джулиън вървеше начело, следван от Марк и Кристина (които не
се държаха за ръце, но бяха толкова близо, че раменете им се докосваха) и накрая — Алек и
Ема. Алек беше нащрек, лъкът му беше готов за стрелба, сините му очи обхождаха сенките от
двете страни на пътя.
— Някога искал ли си да притежаваш наистина голям гоблен със себе си? — попита го
Ема.
Алек не беше от онези, които лесно можеш да хванеш неподготвен.
— Защо? Да не би да имаш някой?
— Всъщност имам. Спасих го от кабинета на инквизитора и го пренесох през улиците
на Аликанте. Доста странно ме гледаха.
Устните на Алек потръпнаха.
— Бас държа.
— Не исках инквизиторът да го изхвърли — обясни Ема. — Той се преструва, че Битката
при Бурен няма значение. Само че аз бях в Туле. Знам какво би означавало, ако не бяхме
имали Клеъри. Или Джейс. Или теб.
Алек наведе лекичко лъка си.
— А представи си къде бихме били сега, ако не бяхме имали Джулиън или теб, или
Кристина, или Марк. Мисля, че има моменти, в които всеки от нас бива призован. Онова,
което направихте в земите на феите… — Той не довърши. — Знаеш ли какво, най-добре дай
гоблена на Магнус. Ако на някого би му харесало да притежава нещо такова, това е той.
Изведнъж между дърветата проблесна светлина. Ема вдигна очи, мислейки, че облаците
са се разпръснали, и осъзна, че бяха стигнали до края на гората. Дърветата оредяха,
небесният свод се бе ширнал над тях в перлено сиви и опушено сини отсенки.
Зелени поля се простираха пред тях, чак до стените на Аликанте в далечината. Ема
различи тъмни фигури, дребни като буболечки, да отиват към средата на Нетленните поля.
Кохортата? Тъмните елфи? Дори с помощта на руна за далечно виждане, те бяха твърде
далече, за да ги различи.
— Ема — каза Джулиън. — Готова ли си?
 Тя го погледна. За миг сякаш нямаше никой друг, освен тях двамата, застанали един
срещу друг на пода в парабатайската зала в Града на тишината, връзката между тях искреше
със силата си. Лицето на Джулиън беше бледо над черните му бойни дрехи; синьо-зелените
му очи горяха, докато я гледаше. Ема знаеше какво си мисли. Беше стигнал дотук, до ръба, от
който нямаше връщане назад. Нуждаеше се тя да направи последната стъпка заедно с него.
Ема вирна брадичка.
— Избираме да въстанем — заяви и като стъпиха върху тревата на Полята, те поеха към
стените на Аликанте.

***

И небесата бяха пълни с ангели.

Дру стоеше до канала край къщата на Греймарк, уловила Тави за ръка. Улиците на
Аликанте бяха пълни с ловци на сенки, стари и млади, вдигнали очи към небето.
Дру трябваше да признае, че стореното от Хорас бе впечатляващо. Беше като да гледаш
огромен киноекран. Когато излязоха от къщата с Мерис, подкарваща Рафи и Макс пред себе
си, те се бяха заковали на място, зяпнали огромния квадрат в небето. Единственото, което се
виждаше тогава, беше зелената трева на Полята и късче сиво-синьо небе.
А после Хорас и Зара се бяха появили в кадър, крачещи през тревата, и заради размерите
на Проекцията и ъгъла бяха приличали на ангели, крачещи по небето. Хорас изглеждаше
както винаги — с една очебийна разлика: левият му ръкав беше празен от лакътя надолу.
Зара беше разпуснала косата си, което не беше особено практично за битка, но визуално
бе наистина драматично. Освен това беше препасала златния меч Кортана, от което стомахът
на Дру се сви.
— Това е мечът на Ема — каза Тави сърдито и Дру не го сгълча. Тя бе не по-малко
подразнена.
След Хорас и Зара вървяха малка групичка стражи (сред тях — Ванеса Ашдаун и
Мартин Гладстоун), както и отряд Центуриони. Дру разпозна неколцина от времето, когато
се бяха настанили в Института, като Малъри Бриджсток, Джесика Босежур и Тимъти
Рокфорд. Мануел обаче не беше с тях, което я изненада. Открай време й се струваше, че е от
онези, които обичаха да са в центъра на нещата.
Докато те заемаха местата си на полето, Мерис поклати глава и измърмори нещо за
Гладстоун. Беше се опитвала да озапти Макс и Рафи, които не проявяваха никакъв интерес
към скучните картинки в небето, ала сега погледна към Хорас и се намръщи.
— Историята с Кръга се повтаря. Валънтайн беше същият, така уверен в собствената си
правота. Убеден, че тя му дава правото да решава вместо другите в какво трябва да вярват.
През насъбралите се ловци на сенки премина силно ахване. Не беше реакция на
казаното от Мерис — всички бяха вдигнали очи нагоре. Дру изви глава и видя, шокирана,
армията на Тъмния двор да марширува през Полята към Кохортата.
Редиците им изглеждаха безкрайни — безчислени феи в тъмните ливреи на краля.
Рицари, възседнали коне, с бронзови и сребърни копия, които блестяха на утринната
светлина. Набити гоблини с жестоки на вид секири; дриади със солидни дървени тояги и
келпита, които скърцаха с острите си като ножове зъби. Най-отпред маршируваха алени
стражи в боядисаните си с кръв униформи, а подкованите им с желязо ботуши трополяха по
земята. Бяха наобиколили коронован мъж, възседнал кон — новия крал на тъмните феи. Не
онзи, когото Дру познаваше от рисунките — този беше млад и короната му беше килната
нехайно на една страна.
Когато дойде по-близо, Дру видя, че мъничко прилича на Кийрън. Същите прави устни,
същите нечовешки красиви черти, макар че косата на краля беше въгленовочерна и
прошарена с лилави кичури. Приближи се до инквизитора и останалите от Кохортата и ги
изгледа студено от височината на седлото си.
От Мерис се откъсна изненадан звук. Сред останалите ловци на сенки пробяга ахване, а
неколцина изръкопляскаха. Колкото и да ненавиждаше Хорас, Дру трябваше да признае, че
представлението си го биваше: малката групичка на Кохортата, изправена срещу огромна
елфическа армия.
Радваше се, че и тя беше подготвила свое собствено представление.
— Приветстваме те с добре дошъл, кралю Обан. — Хорас наведе глава. — Благодарим
ти, че се съгласи да преговаряш с нас тази сутрин.
— Лъже — заяви Тави. — Виж му лицето.
— Знам — отвърна Дру тихичко. — Ала не го казвай там, където могат да те чуят.
Обан скочи изящно от коня и се поклони на Хорас. По улиците на Аликанте премина
още едно силно ахване. Елфите не се кланяха на ловците на сенки.
— Удоволствието е мое.
По лицето на Хорас се разля широка усмивка.
— Разбираш сериозността на ситуацията. Смъртта на двамина от нас, особено такива
прословути ловци на сенки като Джейс Херондейл и Клеъри Феърчайлд, отвори дупка в
сърцето на нашата общност. Подобна рана не може да бъде понесена от едно цивилизовано
общество. Тя изисква отплата.
Иска да каже разплата, помисли си Дру. Знаеше, че двете думи са различни, макар да
се съмняваше, че би могла да обясни точно как.
— Ние, от земите на тъмните феи, сме в единодушие с това мнение — отвърна Обан
помпозно. — Станалото като че ли доказва, че долноземците и ловците на сенки не могат да
обитават едно и също пространство в безопасност. По-добре да бъдем разделени и да се
уважаваме от разстояние.
— Несъмнено — съгласи се Хорас. — Да се уважаваме от разстояние, ми се струва най-
разумно.
— Ама наистина! — измърмори Мерис. — Никой не може да се хваща на тия
простотии, нали?
Дру й хвърли кос поглед.
— Понякога толкова звучиш като нюйоркчанка.
Мерис се поусмихна.
— Ще го приема като комплимент.
Настъпи неочаквано раздвижване. Дру вдигна очи и видя, че Хорас, който тъкмо кимаше
в съгласие с крал Обан, се взираше в далечната, със зяпнала в потрес уста.
Обан се обърна и се намръщи — първото искрено изражение, изписало се върху лицето
му.
— Какво е това натрапничество?
Неспособна да се спре, Дру плесна радостно с ръце. Идващи на фокус в Проекцията,
Джулиън, Ема и останалите крачеха през зелените поля към Кохортата. Напук на всичко бяха
пристигнали.

***

Вятърът се беше усилил и брулеше Полята, не спиран от стени или дървета. Тревата се
превиваше пред Ема и останалите, а инквизиторските одежди на Хорас плющяха около него.
Зара отметна косата от лицето си и изгледа яростно Джулиън, преди да обърне изпълнени с
омраза очи към Ема.
— Ти — изсъска тя.
Ема се ухили насреща й с цялата омраза, предизвикана от гледката на Кортана, препасан
на кръста й.
— Винаги съм искала някой да ми изсъска „ти“. Кара ме да се чувствам така, сякаш съм
във филм.
Хорас се озъби презрително.
— Какво правите тук, нахални хлапета? Как смеете да прекъсвате тези преговори? Това
е сериозен въпрос, не игра за малки деца.
— Никой не е казал, че е игра, Диърборн. — Джулиън спря между Хорас и множеството
елфически рицари и алени стражи, с Марк и Алек от едната страна и Ема и Кристина от
другата. — А ние не сме деца.
— Аз определено не съм — изтъкна Алек меко.
Един мъж, застанал в средата на групичката алени стражи, посочи Марк. Мъничко
приличаше на Кийрън, с рошава лилаво-черна коса и златна диадема, килната леко върху
главата му.
— Познавам те.
Марк го изгледа яростно.
— За съжаление, това е вярно. — Той се обърна към останалите. — Това е принц Обан.
— Крал Обан — сопна се Обан. — Хорас… инквизиторе, накарай ги да ми
засвидетелстват нужното уважение.
— Изобщо не би трябвало да бъдат тук — заяви Хорас. — Извинявам се за това
натрапничество. Ашдаун, Гладстоун — той махна високомерно с ръка, — отървете се от този
боклук.
— Чухте го. — Ванеса пристъпи напред, сложила ръка върху острието на кръста си.
— Трудно е да си представя какво е направил Камерън, за да заслужи роднини като теб
— подхвърли Ема и със задоволство видя как лицето на Ванеса стана на петна.
Алек вдигна лъка си. Марк също.
— Ако не свалите оръжие — каза Хорас, — ще бъда принуден да…
— Наистина ли искаш всички да видят това? — прекъсна го Джулиън. — След онова,
което изприказва за смъртта на млади ловци на сенки, искаш да станеш причината за още
смърт? — Извърна се от Хорас към стените на Аликанте и заговори с ясен, твърд глас. —
Тези преговори са фарс. Представление. Инквизиторът не само е в съюз с Тъмния двор, но и
именно той постави Обан на трона като своя марионетка.
Зара ахна шумно.
Хорас, който допреди миг бе изглеждал толкова самонадеян, придоби слисано
изражение.
 — Лъжи! Това са позорни лъжи! — изрева той.
— Предполагам, сега ще кажеш, че освен това е убил Джейс и Клеъри — подхвърли
Зара.
Джулиън не си направи труда да я погледне. Все така беше обърнат към Аликанте. Ема
си представи ловците на сенки в града. Дали можеха да го видят, да го чуят? Дали разбираха?
— Нямаше да кажа нищо такова — рече Джулиън. — Защото те не са мъртви.

***

Те не са мъртви.
От множеството около Дру се надигна рев. По улиците изригна хаос: чуваше хора да
надават викове от щастие, а други — от изненада или гняв; чуваше имената на Джейс и
Клеъри, повтаряни отново и отново. Тави вдигна юмручета към небето, където образът на
Джулиън се извисяваше над тях, с Ема и приятелите им около него.
Това е моят брат, помисли си Дру гордо. Моят брат Джулиън.

***

— Отвратително е да си правите подобни шеги — сопна се Гладстоун. — Светът на

нефилимите все още скърби за Джейс и Клеъри…
— Намерихме окървавените им дрехи — намеси се и Зара. — Знаем, че са мъртви.
— Хората понякога си изпускат якетата, Зара — изтъкна Алек. — Джейс е моят
парабатай. Ако беше мъртъв, щях да знам.
— О, чувства — подхвърли Хорас гадно. — Значи, става дума за чувствата ти, Лайтууд?
Ние, в Кохортата, работим с факти! Нашите факти!
— Никой не притежава фактите — каза Кристина тихичко. — Те са такива, каквито са.
Хорас я изгледа с отвращение и се обърна към Обан.
— Джейс Херондейл и Клеъри Феърчайлд са мъртви, не е ли така?
Изражението на Обан беше смесица от гняв и неловкост.
— Един от алената стража ми каза така, а както знаете, моите хора не могат да лъжат.
— Ето, чухте — заяви Хорас. — Изгубих търпение с теб, Блекторн! Стражи, отведете ги
в Гард. По-късно ще решим какво да бъде наказанието им.
— Ние ще го направим. — Зара пристъпи напред, с Тимъти Рокфорд до себе си. Извади
Кортана от ножницата и го вдигна срещу натрапниците.
Ема протегна ръка. Така както беше го правила през всички години, откакто Джулиън бе
сложил Кортана в ръцете й в началото на Тъмната война. Така както го беше направила в
бодливия плет в земите на елфите, сякаш посягаше през миналото, за да докосне ръцете на
всички жени от рода Карстерс, които бяха държали Кортана през годините.
Десницата на Зара потръпна рязко. Кортана се изтръгна от пръстите й и полетя във
въздуха.
Дръжката легна в ръката на Ема. Тя я стисна инстинктивно и вдигна меча високо във
въздуха. Кортана отново беше неин.
 ***

Седяха край огъня и си бъбреха, макар че Хелън беше твърде неспокойна, за да се

съсредоточи напълно върху разговора. Мислите й непрекъснато се връщаха към Джулс и
Марк и опасността, пред която щяха да се изправят.
— С тях всичко ще е наред — каза Магнус, след като й зададе един въпрос два пъти, без
да получи отговор. Хелън се взираше в гъстите дървета, а от цялото й тяло се излъчваше
напрежение. — Хорас няма да ги нарани пред толкова много хора. Той е политик.
— Всеки си има точка на пречупване — каза Хелън. — Виждали сме хора да правят
адски странни неща.
Котешките очи на Магнус припламнаха.
— Да, предполагам, че е така.
— Радвам се да те видя отново — рече Ейлийн. — Не сме прекарвали много време
заедно от Рим насам.
Тя се усмихна на Хелън — бяха се запознали в Рим, преди много години.
— Все се заричам за в бъдеще да избягвам войни и битки — каза Магнус. — Ала те все
ме намират. Сигурно ми е изписано на челото или нещо такова.
Разнеслото се подсвирване накара Хелън да скочи на крака, заедно с Ейлийн. Не беше
кой знае какво предупреждение. Дърветата около тях се разклатиха и Хелън едва успя да
извади меча си, когато групичка от петдесет-шейсет тежковъоръжени членове на Кохортата,
предвождани от Мануел Вилялобос, изскочиха измежду дънерите и се насочиха към лагера.
Магнус дори не си направи труда да стане от пъна, на който седеше.
— Брей — каза отегчено. — Какво ужасяващо и неочаквано нападение.
Ейлийн го плесна по рамото. Членовете на Кохортата изкачиха неголямото възвишение
на бегом и връхлетяха в лагера, обграждайки Магнус, Хелън и Ейлийн. Мануел беше в
центурионските си дрехи; червено-сивият му плащ се развя впечатляващо, когато сграбчи
Ейлийн и я издърпа до гърдите си, с кама в ръката.
— Коя е палатката на Джейс и Клеъри? — попита и махна с камата. — Вие, двамата!
Майло, Амелия! Хванете ръцете на магьосника. Без тях не може да прави магии. — Той
хвърли изпълнен с омраза поглед на Магнус. — Би трябвало да си мъртъв.
— Е, да, но работата е там, че съм безсмъртен — каза Магнус жизнерадостно, докато
един мускулест ловец на сенки (Майло, очевидно) изви ръцете му зад гърба. — Някой би
трябвало да ти каже.
На Хелън не й беше толкова лесно да бъде жизнерадостна. Ейлийн й отправи
успокояващ поглед, ала гледката на съпругата й в хватката на Мануел бе повече, отколкото бе
в състояние да понесе.
— Пусни я! — нареди тя.
— Веднага щом ми кажеш къде са Джейс и Клеъри — отвърна Мануел. — Всъщност
нека се изразя така, че да разбереш. Кажи ми къде са или ще прережа гърлото на жена ти.
Хелън и Ейлийн се спогледаха.
— В онази синята, ей там. — Хелън посочи, неохотно, както се надяваше.
Мануел отблъсна Ейлийн от себе си. Хелън я улови и я прегърна силно.
— Беше ужасно — промълви до шията на Ейлийн, докато членовете на Кохортата се
втурнаха покрай тях с голи остриета в ръце.
 — И на мен не ми хареса особено — отвърна Ейлийн. — Вони на одеколон. Като
шишарка. Хайде.
Те погледнаха към Магнус, който си подсвиркваше весело, без да обръща внимание на
стражите си, които изглеждаха изпотени и притеснени.
Магнус им кимна и те забързаха след Мануел и останалите, които вече наближаваха
синята палатка.
— Хванете ги. — Мануел посочи колчетата на палатката. — Извадете ги от земята.
Палатката беше сграбчена, вдигната във въздуха и запратена настрани, където рухна в
купчинка брезент.
Отдолу, седнали по турски на земята, Джейс и Клеъри играеха морски шах в пръстта с
клечки. Клеъри беше вдигнала косата си на конска опашка и изглеждаше петнайсетгодишна.
Мануел изпръхтя.
— Убийте ги — нареди, обръщайки се към спътниците си. — Хайде. Убийте ги.
Членовете на Кохортата изглеждаха слисани. Амелия пристъпи напред, вдигнала меча
си, и се сепна видимо.
Дърветата около лагера шумоляха силно. Членовете на Кохортата, които бяха останали в
покрайнините на гората с извадени оръжия, се оглеждаха наоколо с озадачение и наченки на
страх.
Джейс нарисува X в пръстта, довършвайки една колона, и хвърли пръчката си настрани.
— Шах и мат — каза.
— Това е в шахмата — изтъкна Клеъри, без да обръща никакво внимание на
наобиколилите ги членове на Кохортата.
Джейс се усмихна широко. Беше ярка, красива усмивка, от която Хелън разбираше защо,
преди всички онези години, Ейлийн го беше целунала просто за да провери.
— Не говорех за нашата игра — каза той.
— Заповядах ви да ги убиете! — изкрещя Мануел.
— Ама, Ману. — Амелия посочи с разтреперан пръст. — Дърветата… дърветата се
движат…
Ейлийн сграбчи ръката на Хелън, докато гората изригваше.

***

За миг всичко застина. Искрено изумление се изписа върху почти всички лица, дори
това на Обан. Като елф, той вероятно разбираше какво означава изборът на Кортана,
независимо дали му харесваше, или не.
Очите на Ема срещнаха тези на Джулиън. Той й се усмихна с поглед. Разбираше какво
означава това за нея. Винаги бе разбирал.
Зара нададе пронизителен крясък.
— Върни ми го! — Пристъпи към Ема, която вдигна Кортана триумфиращо. Кръвта
пееше вън вените й, песен за злато и битка. — Измамници такива! Крадци! Идвате тук,
опитвате се да развалите всичко, да съсипете онова, което изграждаме!
— Кортана не те иска, Зара — каза Джулиън тихо. — Меч, излязъл изпод ръката на
Уейланд Ковача, може да избере своя господар, а Кортана не избира лъжци.
— Не сме лъжци…
 — Така ли? Къде е Мануел? — попита Марк. — Беше в земите на елфите, когато аз бях
там. Видях го да плете кроежи с Обан. Спомена за съюз с Кохортата.
— Значи, е говорил за тези преговори! — изрева Хорас. — Това е съюз… не е тайна…
— Това бе много преди да кажеш на Клейва, че Джейс и Клеъри са мъртви — обади се
Кристина. — А може би Мануел вижда в бъдещето?
Хорас буквално тропна с крак.
— Ванеса! Мартин! Отървете се от тези натрапници!
— Моите алени стражи могат да се разправят с тях — каза Обан. — От кръвта на
нефилимите се получава красива боя.
Кохортата замръзна. По устните на Джулиън пробяга лека, студена усмивчица.
— Така ли, принце? — попита Марк. — И откъде би могъл да знаеш?
Обан се обърна рязко към него.
— Ще ме наричаш „кралю“! Аз властвам над земите на тъмните елфи! Отнех титлата на
баща си…
— Но не ти го уби — каза Кристина. — Беше Кийрън. Кийрън Кралския син.
Сред войската на тъмните елфи се надигна силен шепот. Алените стражи гледаха с
каменни изражения.
— Сложи край на този фарс, Диърборн — каза Джулиън. — Отпрати армията на елфите
и се изправи пред хората си в Залата на Съвета.
— Да се изправя пред тях? — Устните на Диърборн се изкривиха от отвращение. — И
как очакваш да го сторя, когато все още не съм постигнал справедливост? Или искаш просто
да забравим за онези храбри ловци на сенки, онези, които ти наричаш свои приятели и които
загинаха от ръцете на долноземците? Аз няма да ги изоставя! Ще говоря вместо тях…
— А може просто да ги оставиш сами да говорят — предложи Алек меко. — При
положение че, ами те са тук.
— О, вижте, ето го и Мануел — добави Ема. — Страшно ни липсваше, но виждам, че е
бил…
— Не го казвай — предупреди я Джулиън.
— … завързан — Ема се усмихна широко. — Съжалявам не мога да устоя на
каламбура40.
И наистина беше с вързани ръце; Мануел и още петдесетина членове на Кохортата
излязоха от Брослиндската гора и поеха през Полята със завързани на гърба ръце, подкарвани
от групичка ловци на сенки — Ейлийн и Хелън, Изабел и Даяна, и Саймън.
До тях, така небрежно, сякаш бяха излезли на сутрешна разходка, крачеха Джейс и
Клеъри. Над главите им се развяваше знамето на Стражата на Ливи, стиснато здраво в ръката
на Клеъри. Очите на Ема запариха, медальонът на Ливи и сабята й, издигнати високо над
Нетленните поля.
А зад тях идваха като вълна всички долноземци, които бяха чакали в гората през нощта:
магьосници и върколаци, и най-различни феи, крачещи и подскачащи, и пристъпващи между
дърветата. Брослиндската гора отново беше пълна с долноземци.
Хорас се беше вкаменил. Зара се сви до него, гледайки яростно през разрошената си
коса.
— Какво става? — попита тя замаяно. На Ема почти й дожаля за нея.
Джулиън посегна и разкопча плаща си. Той се плъзна по раменете му, разкривайки
дръжката на Меча на смъртните, тъмно сребро с разперени ангелски крила.
 Хорас го зяпна, изхъхряйки леко. Ема не беше сигурна дали е разпознал Меча на
смъртните, или не; той като че ли не беше на себе си.
— Какво направи, глупаво момче? — изсъска. — Нямаш представа… грижливото
планиране… всичко, което направихме в името на нефилимите…
— Здрасти, Диърборн. — Хорас се дръпна рязко назад, сякаш гледката на Джейс и
Клеъри, толкова близо до него, го изгаряше. Стиснал го за ръба на униформата, Джейс
задържаше пред себе си Мануел, който имаше намусен, подразнен вид. — Изглежда, че
слуховете за смъртта ни са били доста преувеличени. От теб.
Клеъри заби дръжката на знамето в пръстта, така че то остана да се вее на вятъра.
— Открай време си искал да го кажеш, нали? — попита тя Джейс.
Алек ги погледна и поклати глава. Останалите ловци на сенки и долноземците се бяха
пръснали из полето между мястото на преговорите и стените на Аликанте. Познати лица се
бяха смесили с множеството: Саймън и Изабел стояха наблизо, а недалече от тях Ема видя
Катарина, Даяна, Мая и Бат; огледа се за Магнус и най-сетне го откри недалече от края на
Брослиндската гора. Какво правеше толкова далече?
— Диърборн — каза Алек. — Това е последният ти шанс. Отмени тази среща и се върни
заедно с нас в Залата на Съвета.
— Не — заяви Хорас. Лицето му бе започнало да си възвръща цвета.
— Ала всички могат да видят, че си излъгал — каза Ема. — Измами всички ловци на
сенки, опита се да ни наплашиш така, че да ти се подчиним…
— Това не са Джейс и Клеъри. — Хорас ги посочи с разтреперани пръсти. — Това са
някакви… някакви измамници… магия, целяща да ни заблуди…
— Железните сестри предвидиха, че ще го кажеш — рече Джулиън. — Ето защо ми
дадоха това. — Той посегна зад себе си и извади Меча на смъртните от ножницата. Металът
сякаш пропя, когато острието описа дъга във въздуха, разпръсквайки искри. Силно ахване се
изтръгна от Кохортата и тъмните феи; Ема можеше само да си представи вълнението в
Аликанте. — Мечът на смъртните, изкован наново.
Джулиън благодари наум на сестра Емилия и съгласието й да измами Кохортата.
Устните на Хорас се раздвижиха.
— Подправен… фалшификат…
— В такъв случай не би имал нищо против, ако Мануел го вземе в ръце — каза
Джулиън. — Нареди му да го направи.
Хорас се вкамени. Очите му се стрелкаха между Меча и Мануел; колкото и да бе
смайващо, Обан бе този, който наруши мълчанието.
— Е, ако е подправен, нека момчето го вземе. Да сложим край на този фарс. —
Сребристите му очи се обърнаха към Мануел. — Вземи Меча, центурионе.
Стиснал устни, Мануел протегна ръце и Джулиън постави Меча на смъртните в тях, с
острието върху дланите. Ема видя как Мануел потръпна, сякаш от болка, и почувства студено
облекчение. Значи, Мечът работеше. Болезнено бе да бъдеш принуден да кажеш истината.
Могъществото на Меча причиняваше болка, и то не само на онези, които лъжеха, но и на
всеки, който искаше да опази тайните си.
Джулиън скръсти ръце и измери Мануел със суров, студен поглед, поглед, който се
връщаше поколения назад, към онези Блекторновци, които бяха инквизитори.
— Ти и Кохортата опитахте ли се да убиете Клеъри и Джейс току-що?
По лицето на Мануел бяха избили бели и червени петна, обикновено грижливо
сресаната му коса сега беше разчорлена.
— Да — изсъска той. — Да, направих го. — Той стрелна Хорас с отровен поглед. —
Беше по заповед на инквизитора. Когато откри, че все още са живи и че миналата нощ ще
дойдат в Брослиндската гора, ни нареди да ги убием на зазоряване.
— Но това не се случи — каза Джулиън.
— Не. Някой трябва да ги е предупредил. Очакваха ни и гората беше пълна с
долноземци. Нападнаха ни. Нямахме шанс.
— Значи, сте били готови да убиете събратята си нефилими и да стоварите вината върху
долноземците. Защо? — попита Джулиън. — Защо подклаждате война?
— Правех онова, което Хорас ми нареди.
— А в земите на елфите — продължи Джулиън. — Когато помогна на Обан да стане
крал. Когато посредничи за сключването на съюз между Кохортата и Тъмния двор. И това ли
беше по нареждане на Хорас?
Мануел хапеше долната си устна толкова силно, че по брадичката му се стичаше кръв.
Ала мечът беше по-силен от волята му.
— Това беше моя идея — изохка. — Но Хорас я прие на драго сърце… страшно му
хареса мисълта да погодим такъв номер под носовете на Клейва… поставихме Обан на
престола, защото той бе глупак, който щеше да прави каквото поискаме… щеше да симулира
тези преговори с нас и щяхме да се престорим, че постигаме споразумение, в което и двете
страни щяха да получат онова, което искат. Тъмният двор щеше да се сдобие с ловците на
сенки на своя страна срещу светлите феи и останалите долноземци… а Кохортата щеше да е
в състояние да каже, че е принудила Тъмния двор да приеме мирно споразумение, че са се
съгласили никога вече да не влизат в Идрис. И двете страни щяха да изглеждат силни в очите
на хората си…
— Достатъчно! — извика Обан. Посегна да вземе Меча на смъртните от Мануел, но
Марк се изстъпи пред него, препречвайки му пътя. — Затворете устата на този келеш!
— Добре — заяви Джулиън неочаквано и отне Меча на Мануел. — Достатъчно с
младшата лига. Диърборн, вземи меча.
Пристъпи към Хорас с меча в ръка. Членовете на Кохортата около Хорас изглеждаха
шокирани или бесни. Не беше трудно да видиш кой бе изненадан от разкритията на Мануел
и кой не беше.
— Време е да поговориш с хората си, Диърборн — каза Джулиън. — Те могат да те
видят. Да те чуят. Дължиш им обяснение. — Той протегна Меча на Хорас. — Остави се да
бъдеш изпитан.
— Ще бъда изпитан в битка! — изкрещя Хорас. — Ще се докажа! Аз съм техният лидер!
Техният консул по право!
— Консулите не лъжат членовете на Съвета си. — Джулиън отпусна Меча на смъртните
върху лявата си длан, потръпвайки леко, когато принудата да каже истината го завладя. — Ти
обвини елфите за смъртта на Дейн Ларкспиър. Аз убих Дейн Ларкспиър.
Ема усети как очите й се разширяват. Не беше очаквала Джулиън да каже това.
— Май малко прекалихме с радикалната откровеност — измърмори Саймън.
— Убих го, защото ти го изпрати в земите на феите, за да убие мен и моя парабатай —
продължи Джулиън. — Държа Меча на смъртните. Очевидно е, че не лъжа. — Говореше така,
сякаш се обръща единствено към Хорас, но Ема знаеше, че се обръща към всеки ловец на
сенки и нефилим, който можеше да го чуе. — Саманта Ларкспиър пострада, когато се опита
да измъчва Кийрън Кралския син в Сколоманса. Вероятно пак по твое нареждане. —
Джулиън ахна леко; Мечът очевидно му причиняваше болка. — Насъска ловци на сенки
против ловци на сенки и против невинни долноземци, всичко това, за да подлъжеш Съвета
да приеме фанатичните ти реформи… Всичко това в услуга на страха…
— Да, направих го! — изкрещя Хорас. Зара се втурна при него и го задърпа за празния
ръкав, ала той като че ли изобщо не я забелязваше. — Защото нефилимите са глупаци! Заради
такива като теб, които им казват, че долноземците са наши приятели, че бихме могли да
живеем заедно в мир! Ти би искал доброволно да протегнем вратове, та да бъдат посечени!
Би искал да умрем легнали, вместо да се бием! — Той махна с дясната си ръка към Обан. —
Нямаше да съм принуден да приема съюзничество с този пиян глупак, ако Клейвът не беше
толкова тъп и толкова упорит! Трябваше да им покажа… да им покажа как да се защитават
достойно от долноземците…
— Достойно? — повтори Джулиън, вдигайки Меча на смъртните, така че острието вече
не докосваше дланта му. Сега той отново бе оръжие, не изпитание за достоверността на
казаното от носителя му. — Ти прокуди долноземците от Брослиндската гора. Знаеше, че
кралят на тъмните елфи сее заразата, която убиваше магьосниците, и не си помръдна пръста.
Кое е достойното в това?
— Сякаш онова, което направи, е нищо работа — процеди Марк. — Насърчаваше краля
да разпръсне отровната си земя тук… да убие Децата на Лилит…
— Мисля, че приключихме тук — заяви Алек със студен, звънлив глас. — Време е
Тъмният двор да си върви, Хорас. Лоялността ти е поставена под въпрос и вече не си в
състояние да преговаряш от името нито на долноземците, нито на нефилимите.
— Нямаш власт да ни отпратиш, момче! — сопна се Обан. — Ти не си консулът, а
уговорката ни е единствено с Хорас Диърборн.
— Не знам какво ти е обещал Хорас — каза Джейс с хладно задоволство в гласа. — Но
той не може да ти помогне, принце.
— Аз съм кралят. — Обан вдигна лъка си.
Една жена излезе от редиците на долноземците. Нене, лелята на Марк и Хелън. Тя се
изстъпи гордо пред Обан.
— Не си нашият крал.
— Защото вие сте светли феи — процеди Обан презрително.
— Някои от нас са светли, други тъмни, а някои са от дивите елфи — отвърна Нене. —
Не те признаваме за крал на Тъмните земи. Признаваме Кийрън Кралския син, който уби
Араун Стария крал със собствените си ръце. Престолът му принадлежи по право заради
кръвта във вените му и заради пролятата кръв.
Нене се дръпна настрани и Кийрън излезе от кръга на феите. Беше облечен в елфически
дрехи: туника от неизбелен лен, бричове от мека еленска кожа и ботуши. Носеше се
изправен, с изпънат гръб, погледът му не трепваше.
— Добра среща, братко Обан.
Лицето на Обан се разкриви в озъбване.
— Последния път, когато те видях, братко Кийрън, те влачеха с вериги зад конете ми.
— Действително е така — отвърна Кийрън. — Ала това говори повече за теб, отколкото
за мен. — Той погледна към безмълвните редици воини на тъмните елфи. — Тук съм, за да
предизвикам брат си на двубой за престола на тъмните елфи. Обичайният метод е дуел до
смърт. Победителят ще се възкачи на трона.
 Обан се изсмя невярващо.
— Какво? Дуел сега?
— И защо не сега? — попита Нене. Марк и Кристина се спогледаха ужасено; очевидно
никой от тях не бе знаел, че това е част от плана. Ема се съмняваше, че който и да било,
освен Кийрън и неколцина от елфите, бе знаел. — Страхуваш ли се, принц Обан?
С неочаквано, но плавно движение Обан вдигна лъка си и опъна тетивата. Кийрън се
дръпна настрани и стрелата се размина на косъм от ръката му. Вместо това прелетя през
полето и се заби в Джули Бовейл, която рухна като посечена фиданка, а камшикът изхвръкна
от ръката й.
Ема ахна. Беатрис Мендоса извика и падна на колене до Джули; Алек се обърна рязко и
изпрати цял сноп стрели по Обан, ала алените стражи вече бяха обградили краля. Неколцина
паднаха, повалени от стрелите на Алек, докато той се втурна към елфическите воини,
опъващ тетивата отново и отново.
— След него! Последвайте Алек! — изкрещя Мая. Върколаците се покриха с козина,
зъбите им се издължиха и те се метнаха на земята на четири крака. С вик, членовете на
Кохортата, наобиколили Хорас, извадиха оръжията си и се хвърлиха в битка. Джулиън отби
удар на Тимъти с Меча на смъртните, докато Джесика Босежур се нахвърли върху Ема,
размахала меч над главата си.
Нене се втурна, за да въоръжи Кийрън със сребърен меч; той проблясваше като мълния,
когато Кийрън го развъртя около себе си. Тъмните елфи на Обан, верни на своя крал, се
спуснаха да го защитят, прииждаща вълна от копия и мечове. Марк и Кристина се хвърлиха
към Кийрън, Кристина — въоръжена с двуостър меч, Марк — изпращащ елфически стрели
от лъка си. Алени стражи се свличаха в краката им. Саймън, Джейс и Клеъри вече бяха
извадили оръжията си и се бяха включили в схватката.
Тимъти изкрещя, когато мечът му се строши на две под удара на Мелартак, и побърза да
се скрие със скимтене зад Хорас, който крещеше с пълно гърло на всички да спрат, да
престанат да се бият, ала никой не го слушаше. Шумът на битката беше невероятен: мечове
се удряха в мечове, върколаци надаваха вой, отекваха писъци на болка. Мирис на кръв и
метал тегнеше във въздуха. Ема обезоръжи Джесика и изрита краката й изпод нея; Джесика
се свлече с вик на болка, а Ема се обърна рязко и видя двама гоблини със зъби като
натрошено стъкло и кожести лица да се приближават. Вдигна Кортана, когато единият от тях
се нахвърли върху нея. Другият рухна изведнъж, краката му бяха оплетени в примка от
електрум.
Ема се разправи с първия гоблин, като заби меча си в сърцето му, и когато се обърна,
видя Изабел, чийто златен камшик бе увит около краката на втория.
Плененият гоблин изкрещя, а Саймън, с мрачно изражение, се погрижи за него с един
удар на дългия си меч. Джулиън извика и Ема се обърна тъкмо навреме, за да види как един
елфически рицар се възправя зад нея; преди дори да успее да вдигне Кортана, той политна
назад с един от метателните ножове на Джулиън, потънал дълбоко в гърлото му.
Ема отново се завъртя; Джулиън беше зад нея, а Мечът на смъртните искреше в
десницата му. Беше изцапан с кръв, а на бузата му имаше синина, но с Мелартак в ръка, той
изглеждаше като ангел на отмъщението.
Сърцето на Ема заби с мощни удари; беше толкова хубаво отново да държи Кортана в
ръка, отново да се бие рамо до рамо с Джулиън. Усещаше парабатайската воинска магия,
виждаше я като искряща нишка между тях, която се движеше, когато те се движеха,
свързваше ги, но не ги спъваше.
Той й направи знак да го последва и заедно двамата се хвърлиха в сърцето на битката.

***

Проекцията в небето изригна като фойерверк и образите се посипаха над града в

искрящи късчета. Ала Дру беше видяла достатъчно. Всички бяха видели достатъчно.
Обърна се към Мерис, която се взираше в небето така, сякаш беше заслепена от
затъмнение.
— Горката Джули… видя ли…?
Дру погледна към Макс и Рафи, които се бяха вкопчили един в друг, видимо ужасени.
— Трябва да отведеш децата в къщата. Моля те. Вземи и Тави.
— Не! — писна Тави, когато Дру го побутна към Мерис и червената входна врата на
къщата на Греймарк. — Не, Зила, искам да дойда с теб! НЕ! — изпищя той и думата разкъса
сърцето на Дру, докато тя го пускаше и отстъпваше назад.
Мерис се взираше в нея, все така потресено.
— Друзила… остани в къщата…
Улиците зад Мерис бяха пълни с хора. Бяха облечени в униформи и въоръжени.
Започнала бе битка и Аликанте нямаше да чака.
— Съжалявам — прошепна Дру. — Не мога.
Втурна се да бяга, а писъците на Тави отекваха в ушите й дълго след като вече не
можеше да ги чуе. Проправяше си път между ловците на сенки в бойни дрехи, преметнали
лъкове и мечове през рамо, покрити с прясно нарисувани руни. Ето че Тъмната война се
повтаряше — тогава също бяха тичали трескаво по калдъръмените улици, а около тях
бушуваше хаос. Затаи дъх, докато прекосяваше Площада на кладенеца, втурна се през една
тясна уличка и излезе на Площада на зората, срещу Западната порта.
Тежките й врати бяха затворени. Дру го беше очаквала. Редици воини на Кохортата
препречваха пътя на тълпата нефилими, мнозина от които Дру разпозна от събирането на
Военния съвет. Площадът бързо се изпълваше с ловци на сенки, гневни гласове се издигаха
във въздуха.
— Не можете да ни задържите тук! — изкрещя Кадир Сафар от Ню Йорк.
Ласло Балог се намръщи насреща му.
— Инквизиторът нареди никой ловец на сенки да не напуска града! Заради собствената
ви безопасност!
Някой сграбчи Дру за ръка. Тя подскочи високо и едва не изпищя; беше Тави, омърлян и
раздърпан.
— Мълчаливите братя… защо не направят нещо? — Върху личицето му се беше
отпечатала тревога.
Мълчаливите братя все още стояха на пост там, където бяха разположени, неподвижни
като статуи. Миналата нощ Дру беше минала покрай доста от тях, макар че никой не се беше
опитал да я спре, нито я беше попитал къде отива. Сега обаче не можеше да мисли за
Мълчаливите братя. Сграбчи Тави и едва не го раздруса.
— Какво правиш тук? Опасно е, Тави!
Той вирна брадичка.
 — Искам да бъда с теб! Повече няма да ме оставяте след себе си!
От тълпата се надигна нов взрив от крясъци. Членовете на Кохортата, които охраняваха
портата, започваха да придобиват стреснат вид, но никой от тях не помръдна.
Нямаше време да изпрати Тави обратно. Положението всеки момент можеше да се
превърне в кървава баня, а дори още повече от това — семейството и приятелите й бяха на
Нетленните поля. Нуждаеха се от помощ.
Тя сграбчи Тави за ръката.
— В такъв случай гледай да не изоставаш — сопна се и те се втурнаха да бягат,
проправяйки си път с блъскане до другия край на площада. Затичаха по канал „Принсуотър“,
прекосиха моста и стигнаха до Флинтлок Стрийт за броени минути. Улицата беше пуста —
някои къщи бяха изоставени толкова трескаво, че вратите им все още бяха отворени.
Магазинът беше по средата на улицата, с малкия си знак: СТРЕЛАТА НА ДАЯНА. Дру
се хвърли към вратата и почука силно — три бързи почуквания, последвани от три бавни.
Отвори се, молеше се. Отвори се, отвори се, отвори се…
Вратата зейна широко. Хайме Росио Росалес стоеше от другата страна, облечен в черни
бойни дрехи. Държеше искрящ сребърен арбалет, насочен право срещу нея.
— Аз съм — заяви Дру възмутено. — Нали се сещаш, онази, която ви измъкна от
затвора?
— Никога не можеш да си достатъчно предпазлив, принцесо — намигна й той и като
свали лъка, повика през рамо Диего и останалите. Те започнаха да се изливат на улицата,
облечени в бойни дрехи и препасали чисто нови оръжия: мечове и рапири, арбалети и пики,
секири и ласа. — Кой те научи как да разбиваш ключалки всъщност? Снощи така и не можах
да те попитам.
Кит Херондейл, помисли си Дру. Мисълта за Кит й напомни за още нещо. Тави се
взираше с ококорени очи в изобилието от лъскави оръжия: Диего носеше секира, Дивя —
двуръчен цвайхендер, Раян — болеадорас. Дори Джия беше препасала любимия си меч —
закривен дао.
— Окей — заяви Дру. — Тези оръжия са на Даяна и след утрешния ден трябва да бъдат
върнати в магазина.
— Няма проблем — каза Хайме. — Аз написах разписка.
— Не е написал разписка — заяви Диего.
— Обмислях да го сторя — поправи се Хайме.
— Понякога не мисълта е това, което има значение, малки братко — рече Диего и в
гласа му имаше дълбока топлота, която Дру не беше чувала преди. Разбираше го — знаеше
какво е да изгубиш брат си и отново да си го върнеш.
— Трябва да вървим — каза Тави. — Пред портите всички крещят, а Кохортата отказва
да ги пусне навън.
Джия пристъпи напред.
— Не могат да ни държат пленени в града. Последвайте ме.
Тя като че ли имаше карта на града в главата си. Прекоси няколко по-големи улици,
мина през няколко задни улички и заобиколи някои къщи. След броени минути вече бяха на
Площада на зората.
— Някой е освободил затворниците! — разнесе се вик, а после се надигнаха още
гласове, много от които викаха името на Джия.
— Отдръпнете се! — провикна се Раян. Заедно с Диего, той беше от едната страна на
Джия, Дивя и Хайме бяха от другата. Дру бързаше зад тях, все така стиснала Тави за ръка,
заедно с останалите, които бяха избягали от Гард. — Направете път на консула!
Този призив се извиси над виковете. Множеството утихна, докато Джия си проправяше
път между тях, като боен кораб, порещ водите. Вървеше гордо, а мъждивото слънце огряваше
сиво-черната й коса. Стигна до средата на заключената порта, където Ласло Балог стоеше с
копие до себе си.
— Отвори портата, Ласло — каза тя с тих глас, който въпреки това се чу ясно. — Тези
хора имат право да се присъединят към приятелите и семействата си в битка.
Устните на Ласло се изкривиха.
— Ти не си лидерът на Клейва. Разследват те. Аз действам по заповед на Хорас
Диърборн, инквизитор и временно изпълняващ длъжността консул.
— Разследването приключи — заяви Джия спокойно. — Хорас Диърборн се сдоби с
властта незаконно. Той лъга и ни предаде. Всички тук го чуха от собствената му уста. Затвори
ме незаконно, така както сега ни е затворил в града, докато на Полята близките ни са в
опасност. Отворете портите.
— Отворете портите! — провикна се момче с тъмна коса… Дру видя Дивя да се
усмихва. Беше братовчед й Ануш.
— Отворете портите! — извика Дивя, размахала меча си във въздуха. — Отвори портите
в името на Разиел!
Хайме подсвирна; усмивката му беше заразителна.
— Abre las puertas!
Викът се издигна във въздуха. Все повече и повече нефилими се присъединяваха, между
тях — Кадир Сафар и Вивиан Пенхалоу. Викът „Отворете портите!“ се превърна в хор. Тави и
Дру също се включиха и Дру се изгуби в него, в усещането да е част от нещо по-голямо и по-
силно от нея самата. Покатери се на една пейка, издърпвайки Тави до себе си, така че да
може да види цялата сцена: членовете на Кохортата, които очевидно се чувстваха неловко,
викащите нефилими, неколцината ловци на сенки, които стояха мълчаливи и несигурни.
— Няма да престъпим нарежданията на истинския консул! — изкрещя Ласло, а лицето
му потъмня. — Ще умрем, преди да ни принудите да изменим на Закона!
Виковете секнаха; никой не беше очаквал това. Очите на Тави се разшириха.
— Какво иска да каже?
Тълпата беше замръзнала. Никой нефилим не искаше да бъде принуден да нарани друг
нефилим, особено след кошмара на Тъмната война. Джия като че ли се поколеба.
Един Мълчалив брат пристъпи напред. После втори, трети, а одеждите им с цвят на
пергамент шумоляха като листа на вятъра. Множеството се отдръпна, за да им направи
място. Дру се взираше в тях. Последният път, когато беше видяла група Мълчаливи братя,
беше на погребението на сестра й.
Над площада се разнесе безмълвен глас. По лицата на останалите Дру виждаше, че те
също го чуваха да отеква в главите им.
Аз съм брат Седрах. Съвещавахме се за това как ни повелява да постъпим Законът.
Стигнахме до заключението, че истинският консул е Джия Пенхалоу. — Брат Седрах
млъкна. Той и останалите оформяха безмълвна жива картина, подредени около членовете на
Кохортата. — Отворете портите.
Възцари се тишина. Лицето на Балог потрепваше.
— Не! — Беше Пейдж Ашдаун. В гласа й имаше пронизителни, ядосани нотки, същия
остър и гаден тон, който използваше, когато наричаше Тай с обидни имена, когато се
подиграваше на дрехите и теглото на Дру. — Не може да ни казвате какво да правим…
Брат Седрах вдигна дясната си ръка. Останалите Мълчаливи братя сториха същото.
Разнесе се звук, сякаш нещо огромно се раздираше надве, и крилата на портата зейнаха
широко, блъскайки членовете на Кохортата така, сякаш ги беше зашлевила гигантска ръка.
Въздухът се изпълни с виковете им, когато бяха запратени настрани; през отворената порта
Дру видя Нетленните поля, зелени под сивото небе и кипящи от битката.
— Нефилими! — Джия беше извадила меча си и сега наведе острието му, за да посочи
към бушуващата битка. — Нефилими, напред!
Тласкани от желанието да се бият, ловците на сенки се заизливаха с рев през отворените
порти на града. Повечето просто прескачаха изпопадалите членове на Кохортата, които се
търкаляха на земята, стенейки от болка. Единствено Камерън Ашдаун, който се виждаше
отдалече заради червената си коса, поспря, за да помогне на сестра си Пейдж да се изправи
на крака.
Диего и останалите също тръгнаха към портата. Дру видя Хайме да се протяга и да
потупва Диего по рамото. Диего кимна и Хайме се откъсна от групичката и се затича към
Дру. Тя стоеше замръзнала от изненада на пейката, докато той се носеше през тълпата към
нея. Беше изящен като хвърлен нож, усмивката му беше ярка като ръба на искрящото му
острие.
Стигна до нея; с Дру, покачена върху пейката, бяха на една и съща височина.
— Не бихме могли да го направим без теб. Ти си тази, която ни освободи. — Той я
целуна по челото, бързо и леко. — На бойното поле ще мисля за теб.
В следващия миг вече го нямаше, затичан към брат си, а на Дру й се искаше тя да тичаше
към своя.
Беше си мечтала тя също да се бие рамо до рамо с останалите. Ала не можеше да остави
Тави. Приседна на пейката и го взе в скута си, прегърнала го, докато гледаше как Диего и
Хайме, Раян и Дивя, дори Камерън Ашдаун потъват в тълпата, изливаща се през портата към
Полята.
31
Стана кървав тогаз
— Не мога да повярвам, че Магнус ни причини това — каза Тай.
Двамата с Кит седяха в долчинката под дъба, близо до почти унищожения лагер. На Кит
му беше студено от дългото седене на земята, но нямаше как да се премести. Преди да тръгне
към бойното поле заедно с останалите, Магнус беше завързал Тай и Кит за корените на дъба
с блещукащи окови от светлина.
— Съжалявам, момчета — бе казал, а по пръстите му танцуваха сини искри. — Обещах
на Джулиън, че ще бъдете в безопасност, а най-добрият начин да се уверя, че това ще стане,
е, като се погрижа да останете тук.
— Ако не го беше направил, ти щеше да последваш Джулиън и останалите на
Нетленните поля — изтъкна Кит. — Не е трудно да видиш логиката му.
Той подритна веригата около глезена си. Беше направена от лъчи — нямаше плътна
материя, просто сияещи халки от светлина, ала го задържаше на място така здраво, сякаш бе
направена от адамас. Когато докоснеше светлината, Кит усещаше лек шок, като от статично
електричество.
— Стига си се дърпал — каза Тай. — Досега не успяхме да ги разкъсаме; явно е, че няма
да можем. Трябва да намерим друго решение.
— Или пък бихме могли просто да приемем, че ще се наложи да ги изчакаме да се
върнат. — Кит се облегна на корените. Изведнъж се почувства наистина уморен, не
физически, а дълбоко в себе си.
— Отказвам да го приема — заяви Тай, човъркайки искрящата верига около глезена си с
пръчка.
— Може би ще е добре да се научиш да приемаш онова, което не си в състояние да
промениш.
Тай вдигна глава; сивите му очи блестяха върху слабото му лице.
— Знам за какво говориш в действителност. Все пак си ми сърдит.
— Да — отвърна Кит. — Сърдит съм ти.
Тай запрати клечката настрани и Кит подскочи.
— Знаеше, че ще възкреся Ливи. Знаеше го от самото начало и ми каза, че нямаш нищо
против. Подкрепяше ме и беше до мен. Беше до мен до последния момент и тогава ми каза
да не го правя. Мислех, че те е грижа, но ти ме излъга. Досущ като всички останали.
Кит ахна от несправедливостта на всичко в думите му. Мислех, че те е грижа? Беше му
казал колко много го е грижа, а той беше реагирал така, сякаш беше нищо. Унижението от
предишната нощ отново го заля като гореща вълна, разпалвайки горчив гняв.
— Грижа те е единствено за онова, което е най-добро за теб — каза през зъби. —
Съживи Ливи заради себе си, не заради нея или който да било друг. Знаеше вредата, която би
могло да нанесе това. Мислеше единствено за себе си. Ще ми се… ще ми се никога да не те
бях срещал…
Очите на Тай се изпълниха с неочаквани сълзи. Кит млъкна, потресен. Тай си беше Тай,
не се разплакваше лесно, но ето че сега бършеше сълзи от лицето си с разтреперани ръце.
Гневът на Кит се изпари; искаше му се да изпълзи по-близо до Тай, който клатеше глава,
мълвейки нещо тихичко…
 — Тук съм.
Изражението на Тай се промени напълно. По бузите му все още имаше сълзи, ала
устните му се отвориха в изненада. В изумление.
Тя бе коленичила на ръба на долчинката, полупрозрачна. Вятърът не повдигаше
крайчетата на кестенявата й коса, нито пък я караше да трепери в дългата си бяла рокля.
Роклята, за която Кит се беше чудил миналата нощ, мислейки си, че тя никога не би я
избрала.
Едва сега си даде сметка, че действително не я беше избрала: това бе роклята, с която
беше изгорена, нефилимска погребална одежда.
— Ливи. — Тай се опита да стане, ала въжето от светлина около глезена му го дръпна
обратно и той тупна върху мекия мъх.
Призракът на Ливи Блекторн се усмихна. Тя се спусна в долчинката, не се катереше,
нито пълзеше, рееше се като перце на вятъра.
— Какво правиш? — попита Тай, когато тя коленичи до него.
— Не биваше да ти се ядосвам толкова снощи. Ти имаше добри намерения.
— Дойде, за да се извиниш? — обади се Кит.
Ливи се обърна, за да го погледне. Златният медальон проблясваше на врата й. Странно
бе да види два еднакви медальона — онзи, който Тай носеше, истински и сияещ, и този,
който блещукаше на врата на Ливи. Отзвук от спомените й? Може би смъртта прожектираше
образа на Ливи така, както хората очакваха да я видят?
— Забравих — каза Ливи. — Ти виждаш призраци, Херондейл.
Звучеше като Ливи. Но и не като Ливи. В гласа й имаше хладна дистанцираност, а и
истинската Ливи би го нарекла Кит.
Въпреки това се наведе и докосна леко глезена на Тай, и при допира й веригата от
светлина проблесна и изчезна. Тай се изправи с усилие на крака.
— Защо го направи? Защото съжаляваш?
— Не — отвърна Ливи. — Призраците не правят неща, защото съжаляват. — Тя го
докосна, или поне се опита. Пръстите й преминаха през тялото му. Тай потрепери, но не
откъсна очи от нейните. — Джулиън и Марк, и Хелън, и Ема са на Нетленните поля. —
Очите на Ливи бяха нефокусирани, сякаш виждаше нещо, което се случваше някъде
другаде. — Трябва да отидете и да им помогнете. Трябва да участвате в битката. Те се
нуждаят от вас.
И сетила се сякаш в последния момент, тя се обърна и докосна веригата на Кит. Оковата
изчезна, както и Ливи. Наведе глава и от нея не остана дори нишка от мъгла, която да
покаже, че изобщо е била там.
По лицето на Тай пробяга покруса и Кит усети как го жегва състрадание. Как ли щеше
да се справи дори ако Ливи идваше и си отиваше като призрак? Никога нямаше да остава
задълго, нямаше да има начин да са сигурни, че ако си отиде, ще се върне отново. Щеше да
бъде като да я губи отново и отново.
Тай се изправи на крака. Кит знаеше, че няма да каже нищо за Ливи.
— Не е нужно да идваш — каза Тай. — Може да останеш тук.
Той се закатери от долчинката. Без да каже нито дума, Кит го последва.

***
 Кристина беше запозната с нефилимската история по-добре от мнозина. Докато
крачеше през зелената трева, си мислеше за миналото: за това, че именно тук, на Нетленните
поля, Джонатан Ловеца на сенки се бе изправил срещу легион от демони. Докато тичаше,
сечейки с меча си наоколо, тя следваше неговите стъпки.
Марк беше до нея. Беше въоръжен с лък, по-малък и лек от този на Алек, но бърз и
точен. Армията на тъмните феи се надигаше като вълна срещу тях, докато си проправяха път
към Кийрън, и Марк опъваше тетивата отново и отново, поваляйки тролове и огъри с
елфически стрели. Кристина замахваше с меча си към по-дребните, по-бързи алени стражи и
ги посичаше, забелязвайки с далечен ужас как собствената им кръв попива в боядисаните им
с кръв униформи.
Зад тях се надигна рев.
— Какво беше това? — попита Марк, изтривайки кръв и пот от очите си.
— Подкрепления, дошли да се присъединят към Хорас и останалите — отвърна
Кристина мрачно. — Бяха разположени на пост около града.
Марк изруга под носа си.
— Трябва да се доберем до Кийрън.
Кристина предполагаше, че Марк е обзет от същата паника, от която и тя — Кийрън
беше сам срещу множество алени стражи и воини на тъмните феи, от келпита до гоблини,
заклели се във вярност на Обан. В каквато и посока да се обърнеше, виждаше тъмни феи,
вкопчени в схватка с долноземци и ловци на сенки: Саймън и Изабел удържаха импита с меч
и камшик, Алек поваляше огъри с лъка си, Мая и Бат разкъсваха тролове със зъби и нокти. В
далечината зърна Ема и Джулиън да се бият рамо до рамо, както и Джейс, вкопчен в двубой с
Тимъти Рокфорд, но защо използваше тъпата страна на меча си…?
— Ето го — каза Марк. Бяха превалили един хълм и видяха Кийрън в долната част на
склона. Държеше меча, който Нене му беше дала, и се беше изправил срещу широкоплещест
ален страж с огромни подковани с желязо ботуши. Марк изруга. — Наричат го генерал
Уинтър41, защото може да изтреби цяло село по-бързо от смъртоносен мраз.
— Спомням си го. — Кристина потрепери, не беше забравила яростната битка с алените
стражи в тронната зала на Тъмния двор. — Но той ще убие Кийрън. Чела съм за алените
стражи. Марк, това е лошо.
Марк нямаше как да не се съгласи. Гледаше Кийрън с разтревожени очи.
— Хайде.
Втурнаха се по склона, задминавайки немалко воини на тъмните елфи, които също
тичаха към сърцето на битката. Обан все още беше обграден от обръч гоблини, които го
защитаваха; неколцина алени стражи бяха оформили рехава групичка около Уинтър и
Кийрън. Изглеждаше така, сякаш се бяха събрали, за да се позабавляват с битката.
Нададоха възторжени възгласи, когато Уинтър замахна с алебардата си и улучи Кийрън
по рамото. Бялата риза на Кийрън вече беше изцапана с кръв. Косата му беше бяла, с цвета на
сняг или пенел, бузите му бяха поаленели. Отби следващия удар на алебардата и замахна към
Уинтър, който едва успя да се дръпне настрани достатъчно бързо, за да избегне удара.
Генералът на алените стражи се изсмя.
— Колко жалко! Биеш се като крал. След около стотина години навярно би бил
достатъчно добър, за да се изправиш срещу мен.
— Копеле — изсъска Марк. — Кристина…
Тя вече клатеше глава.
 — Ако се опитаме да нападнем Уинтър, останалите стражи ще се нахвърлят върху нас.
Бързо, дай знак на Гуин. Той ще атакува Обан. Това може да ни даде шанс.
Очите на Марк припламнаха с разбиране. Направи фуния пред устата си и подсвирна —
ниското, напевно подсвирване на Дивия лов, което Кристина сякаш усети да вибрира в
костите й.
По небето над тях премина сянка. Подмина ги и се върна обратно: Гуин, възседнал
Орион. Прелетя ниско над полето; Кристина видя Даяна да се обръща и да вдига ръце. Миг
по-късно Гуин я беше качил до себе си на Орион и те се издигнаха в небето, Даяна и
предводителят на Дивия лов.
Прелетяха ниско над гоблините, обградили Обан. Даяна, с развяна зад нея коса, се
наведе от гърба на коня, размахала меча си, и посече един гоблин през гърдите. Останалите
нададоха крясъци и започнаха да се разпръскват, когато Даяна ги подгони от небето, докато
Гуин се усмихваше широко под шлема си.
Ала положението на Кийрън все още беше отчаяно. Едва успяваше да удържа Уинтър,
чиято алебарда отново и отново отекваше по острието на меча му. Пред ужасения поглед на
Кристина, един от ударите на Уинтър повали Кийрън на земята; той се претърколи и скочи
на крака, разминавайки се за малко с втори, смъртоносен удар.
Марк и Кристина се втурнаха към него, но един ален страж, който гледаше схватката, се
завъртя, за да им препречи пътя. От толкова близко разстояние лъкът на Марк не вършеше
особена работа; той извади късия меч, втъкнат в колана му, и се нахвърли върху стража,
сечейки яростно, докато се мъчеше да се добере до Кийрън. Друг страж се изпречи пред
Кристина; тя се разправи с него с един посичащ удар, претъркулвайки се под пътя на друго
копие. Подкован с метал ботуш се стовари върху нея и тя изпищя, усещайки как ребрата й се
трошат. Агонизираща болка я прониза, докато рухваше на земята.
Междувременно на гоблиновите стражи на Обан им беше дошло до гуша. Захвърляйки
оръжията си в бързината да се махнат, те побягнаха от Обан към сърцето на битката,
следвани по петите от Даяна и Гуин. Останал изведнъж сам насред полето, Обан се огледа
наоколо в трескава паника и сграбчи меча на един от гоблините.
— Върнете се, копелета такива! — изкрещя. — Върнете се! Заповядвам ви!
Изохквайки в агония, Кристина се опита да стане на крака. Пронизващата болка от
счупените кости я накара да се сгърчи конвулсивно; видя двама алени стражи над себе си и
си помисли: Това е краят.
Те паднаха, по един от двете й страни. Облян в кръв, Марк се наведе над нея с
пребледняло лице.
— Кристина! Кристина!
Кристина го стисна, простенвайки от болка.
— Иратце.
Марк трескаво затърси стилито си, докато Уинтър се провикна силно:
— Кралю Обан!
Кристина извърна глава настрани. Уинтър стоеше над Кийрън, който бе рухнал на
земята, а строшеният му меч лежеше до него. Сърцето на Кристина се сви мъчително, докато
Марк рисуваше набързо иратце върху кожата й.
Почти не забеляза как болката изчезна. О, Кийрън.
— Генерал Уинтър! — извика Обан, размахал ръце срещу генерала на алените стражи,
сякаш гонеше мухи. Изцапани дантели стърчаха от ръкавите му, кадифените му бричове бяха
прекалено смачкани, за да могат да бъдат оправени. — Заповядвам ти да убиеш предателя!
Уинтър поклати бавно глава. Беше внушителен мъж, плещите му сякаш щяха да пръснат
шевовете на боядисаната му с кръв униформа.
— Сам трябва да го направиш, господарю. Това е единственият начин да потвърдиш
претенциите си към престола.
С нацупена гримаса, отпуснал меч до себе си, Обан тръгна по тревата, която го делеше
от Кийрън. Марк сведе поглед към Кристина и когато я видя да кимва, протегна ръка и я
издърпа на крака.
Спогледаха се веднъж, а после Марк се отклони надясно, втурвайки се към Уинтър и
Кийрън.
Кристина пое наляво и застана пред Обан.
— Да не си го докоснал. Нито стъпка повече.
До ушите й достигна изненаданият вик на Уинтър: Марк се беше хвърлил на гърба му.
Уинтър се отърси от него, но не преди Кийрън да бе успял да се изправи на крака.
Обан погледна Кристина разярено.
— Знаеш ли кой съм аз, нефилимско момиче? Как смееш да се изпречваш на пътя на
Тъмния крал? Ти си нищо.
Кристина вдигна меча между себе си и Обан.
— Аз съм Кристина Мендоса Росалес и ако нараниш или убиеш Кийрън, ще си имаш
работа с мен. — Видя проблясването в сребристите очи на Обан и се зачуди как бе могла да
си помисли, че прилича на Кийрън. Двамата изобщо не си приличаха. — Ти не си замесен от
кралско тесто — каза ниско. — Бягай. Махни се от тук и спаси живота си.
Обан хвърли поглед към Уинтър: той беше вкопчен в схватка с Марк и Кийрън, които го
изтласкваха все по-назад. Мъртви алени стражи лежаха по полето, тревата беше хлъзгава от
кръв. Високо над тях, Гуин и Даяна описваха кръгове върху гърба на Орион.
Кристина видя ужаса в очите му, не от смъртта, която го заобикаляше, а от мисълта как
всичко му се изплъзва — престол, богатства, власт.
— Не! — изкрещя и се нахвърли отгоре й с меча си.
Кристина посрещна удара му, описвайки свирепа дъга с оръжието си. Изненада
припламна в очите му, когато остриетата им се сблъскаха. Дръпна се сепнато назад, но бързо
се съвзе. Беше пияница и пройдоха, но си оставаше елфически принц. Когато отново
замахна, оголил зъби, мечът му се удари в нейния толкова силно, че тя го почувства в костите
си. Олюля се, възвърна си равновесието и пак замахна срещу него, отново и отново. Той
посрещаше ударите й, мечът му беше бърз и яростен. Върхът я одраска по рамото и тя
почувства, че и потече кръв.
Кристина започна да се моли.
Благословен да бъде Ангелът, моята канара, който учи ръцете ми да воюват, пръстите
ми да се бият.
През целия си живот бе искала да стори нещо, за да облекчи болката от Студения мир.
Това бе шансът й. Разиел й го беше дал. Щеше да направи това за Ема, за семейство
Блекторн, за Диего и Хайме, за Марк и Кийрън, за всички Росалес. За всички, пострадали от
мира, който в действителност беше война.
Умиротворяващо спокойствие изпълни сърцето й и тя вдигна меча, сякаш беше
Славният, сякаш бе искрящо оръжие от рая. Видя страх в очите на Обан, докато той
замахваше за нов удар, описвайки странична дъга с меча си. Кристина се завъртя в кръг,
избягвайки острието му, и заби оръжието си между ребрата му.
През света сякаш премина въздишка. Тя усети как металът на меча й изстърга костта,
усети гореща кръв да се стича по юмрука й. Издърпа меча обратно, а Обан се олюля,
взирайки се невярващо в кръвта, разливаща се по гърдите на жакета му.
— Ти — ахна, все така неспособен да повярва. — Коя си ти?
Аз съм нищо.
Нямаше обаче смисъл да отговаря. Обан се беше свлякъл на земята, ръцете му се
отпуснаха безжизнено до тялото му, очите му се замъглиха. Беше мъртъв.
Марк и Кийрън продължиха да се бият отчаяно, без да си дават сметка какво бе станало.
Кристина знаеше, че се бият не за собствения си живот, а един за друг.
— Принц Обан е мъртъв! — изкрещя. — Обан е мъртъв!
Пристъпи напред по мократа от кръв трева, провиквайки се към Уинтър, към Марк и
Кийрън, към всеки, който би я чул.
Генерал Уинтър бе този, който чу вика й. Изправи се, висок и заплашителен, като стена
между Кристина и момчетата, които тя обичаше. Увенчаната му с червена шапка глава се
обърна. Червените му очи се спряха върху Кристина, а после върху онова, което лежеше зад
нея, купчинка кръв и кадифе.
Кокалчетата на ръката, с която стискаше меча, побеляха. За миг Кристина го видя как си
отмъщава за своя крал на Кийрън и Марк и дъхът секна в гърлото й.
Масивен и ужасяващ като лавина, Уинтър бавно се отпусна на колене. Наведе
потъмнялата си от кръв глава и гласът му отекна гръмовно:
— На вашите заповеди, кралю Кийрън.
Кийрън и Марк стояха един до друг, все още вдигнали оръжия, дишащи тежко и
накъсано. Кристина прекоси напоената с кръв земя и отиде при тях, заставайки от другата
страна на Кийрън.
Лицето на Кийрън беше мъртвешки бледо. Излъчваше безнадеждност и печал, но очите
му бяха впити в лицето на Кристина, сякаш би могъл открие себе си там. Тя стисна ръката
му. Кийрън премести очи от Кристина към Марк и вирна брадичка. Кристина го видя как
изпъва слабите си рамене, сякаш се приготвяше да поеме тежък товар, и даде безмълвен обет
пред себе си: двамата с Марк щяха да му помогнат да го носи.
— Принц Обан е мъртъв. — Гласът на Марк се издигна към небесата, към Даяна и Гуин,
които яздеха в кръг високо над главите им. — Кийрън Кралския син е новият крал на
тъмните феи! Да живее кралят!

***

Бяха стигнали до края на гората, препъвайки се в корените на дърветата в бързината си

да се доберат до Нетленните поля. Нямаше ясно очертана граница между Полята и гората:
дърветата започнаха да оредяват и Тай се закова на място, а дъхът му секна. Кит спря до него
и зяпна.
Беше като във филм, помисли си, макар мъничко да се срамуваше, като филм с
невероятни ефекти и внимание към най-дребните подробности. Беше си представял, че
битките са организирани, две редици воини, настъпващи една срещу друга. Ала пред тях
цареше хаос — не толкова партия шах, колкото рухнала кула Дженга42. Воини се биеха на
групички, търкаляха се в канавките, пръснати наслуки из Полята. Въздухът беше изпълнен с
воня на кръв и шум: дрънчене на метал в метал, крясъци на воините, рев на вълколаците,
писъците на ранените.
Шумът. Кит се обърна към Тай, който беше пребледнял.
— Не мога, не си взех слушалките.
Кит също не се беше сетил, но пък и не беше очаквал да участват в битката. Дори не си
беше представял, че ще има битка с подобни мащаби. Беше огромна. Портите на Аликанте
бяха зейнали и от тях се изсипваха още и още ловци на сенки, увеличавайки шума и хаоса.
Тай не можеше да го направи. Не можеше да оцелее да бъде в сърцето на всичко това без
нищо, с което да защити ушите, очите си.
— Виждаш ли Джулиън? — попита Кит. Може би ако Джулиън беше наблизо, ако
можеха да се доберат до него…
Лицето на Тай се проясни леко.
— Чакай малко. — Бръкна в якето си, където беше напъхал няколко ножа и прашка.
Имаше и шепа камъни; Кит ги беше видял по-рано.
Тай изтича до най-близкото дърво (голям, перест дъб) и се закатери по него.
— Почакай! — Кит изтича до основата на дънера и погледна нагоре. Тай вече изчезваше
между листата. — Какво правиш?
— Може да успея да видя другите, ако съм по-нависоко — извика Тай отгоре. Един клон
изпращя. — Ето ги… виждам Алек. И Джейс; бие се с неколцина от Кохортата. Марк и
Кристина са при алената стража. Ето я и Хелън… един трол се приближава зад гърба й. —
Разнесе се чаткащ звук и шумолене на листа. — Вече не — добави Тай със задоволство и Кит
осъзна, че трябва да беше използвал прашката си. — Кит, качи се, от тук се вижда всичко.
Не получи отговор.
Тай се наведе между клоните, обхождайки с поглед земята под дъба. Там беше празно.
Кит беше изчезнал.

***

Алек си беше намерил скален къс, един от малкото на Полята. Това беше хубаво, защото
беше най-добър от леко издигната позиция. Докато тичаше към него, проправяйки си път
между воини на тъмните елфи и долноземци, Джейс гледаше с братско възхищение как Алек
изпраща стрела след стрела със смъртоносна бързина и смъртоносна прецизност.
— Алек. — Джейс стигна до него. Един трол тичаше към тях с вдигната брадва. Бивните
му бяха изцапани с кръв, очите му горяха от омраза. Джейс извади нож от колана си и го
хвърли. Гъргорейки, тролът се сгромоляса с нож, стърчащ от гърлото.
— Какво има? — Без да поглежда, Алек сложи нова стрела в тетивата и прониза
стъклозъб гоблин, който се носеше към Саймън. Саймън му изкозирува небрежно и отново
се върна към схватката с нещо мъхесто, което, подозираше Джейс, беше дриада, поела по лош
път.
— Портите на града са отворени…
— Забелязах. — Алек простреля дриадата и тя се втурна към дърветата.
— Още членове на Кохортата излизат на полето.
— Както и още от съюзниците ни. Джия е тук — каза Алек.
 — Така е. — Един огър се нахвърли върху Джейс отляво и той го посече с мълниеносна
ефективност. — Къде е Магнус?
Алек наблюдаваше Саймън с присвити очи — той се беше присъединил към Клеъри и
двамата заедно посичаха един ален страж. Алените стражи бяха най-смъртоносните
елфически воини на полето, но Джейс със задоволство видя как Клеъри се разправи
самоуверено с нейния. Посече го през коленете и когато той падна, Саймън му отряза
главата. Отлична парабатайска работа.
— Защо искаш да знаеш къде е Магнус? — попита Алек.
— Защото членовете на Кохортата са ловци на сенки — отвърна Джейс искрено. —
Опитвам се да не ги убивам. Използвам тъпата страна на меча си, налагам ги по главите,
докато не паднат, или оставям Клеъри да приложи някоя от нокаутиращите си руни, но е
много по-трудно да не убиваш хората, отколкото да ги убиваш. — Той въздъхна и метна нож
към едно атакуващо пикси. — Помощта на Магнус ще ни е от полза.
— Знаеш ли — каза Алек, — вампирите страшно ги бива да обезвреждат, без да убиват.
Просто грабваш някого и пиеш от кръвта му, докато не припадне, и готово.
— Не ми върши работа — заяви Джейс. Друг трол се втурна към тях. Джейс и Алек
посегнаха едновременно към оръжията си. Тролът ги измери с поглед, обърна се и избяга.
Алек се разсмя.
— Имаш късмет, парабатайо — каза и посочи към края на Брослиндската гора.
Джейс проследи жеста му. Дърветата тънеха в сенки, но по-рано Клеъри му беше
нарисувала руни за виждане надалече. Успя дори да различи как малка фигурка, покачена на
един дъб, поваля елфически воини с прашката си. Интересно. Видя също така и Магнус,
който тъкмо бе излязъл от сенките под дърветата.
Беше в пълно магическо облекло — черна пелерина, върху която бяха избродирани
сребърни звезди, около врата и китките му имаше сребърни верижки, а косата му беше
щръкнала на шипове. Син огън струеше от ръцете му, издигаше се във въздуха и образуваше
гъсти облаци.
Клеъри дотича при тях, проправяйки си път между мъртви тролове и огъри. Беше
грейнала.
— Мислех, че се притеснява дали ще успее да го направи! — възкликна тя. — Страхотен
е.
— Почакай само — каза Алек и й намигна. — И действително изглежда страхотно. —
Простреля един трол, в случай че някой се тревожеше, че не си върши задълженията.
Не че Джейс се беше тревожил. Полето закипя в хаос, върколаци и магьосници, феи и
ловци на сенки се обръщаха, за да видят Магнус, докато от ръцете му се разливаше синьо-
черна магия и се издигаше в небето.
Самото небе започна да потъмнява, сякаш някой бе придърпал над него завеса:
светлината се процеждаше през нея, но не всичката — мътно, синкаво сияние, като
светлината на звезди или луна. Гуин и Даяна препускаха в кръг по притъмнялото небе.
Магнус започна да се олюлява. Джейс усети как Алек се напрегна. Това беше огромна
магия, от онези, които можеха да изцедят силите на един магьосник.
От гората излезе друга фигура. Мъж със зелена кожа, извити рогца и коса, бяла като тази
на Катарина. Носеше дънки и черна тениска с бели букви.
Сложи ръка върху рамото на Магнус.
— Това наистина ли е Рейгнър Фел с тениска, на която пише „Рейгнър е жив“? —
попита Клеъри слисано.
Рейгнър беше един от най-старите приятели на Магнус и беше прекарал няколко години,
преструвайки се на мъртъв, и още няколко, преструвайки се, че е магьосник, на име Шейд.
Джейс и Клеъри имаха причина да го познават добре.
— Аз не бих влязъл в битка с тениска, на която пише „Саймън е жив“ — подхвърли
Саймън, който беше достатъчно близо, за да ги чуе. — Струва ми се като сам да си търсиш
белята.
Алек се засмя.
— Мисля, че той ще е добре — каза, докато Рейгнър продължаваше да държи здраво
Магнус, който вдигна ръце, отприщвайки още синьо-черна светлина. — Просто дава на
Магнус от силата си.
Небето беше потъмняло като при залез, без лъчите на потъващо зад хоризонта слънце.
Магнус свали ръце, докато от гората зад него, защитени от новия мрак, изскочиха вампири —
предвождани от Лили, те препуснаха през полето, за да се присъединят към битката.
— Знам какво каза — рече Джейс, докато гледаше как вампирите преодоляват
разстоянието, което ги делеше от Кохортата, — но някой осведоми ли ги, че не бива да
убиваме ловци на сенки?
Алек се ухили.

***

— В името на Ангела! — възкликна Ейлийн и зяпна широко.

Хелън се обърна рязко, вдигнала меча си. Да се биеш заедно с онези, които обичаш,
винаги беше ужасяващо. Биеш се, за да защитиш не само себе си, но и тях. Би се изправила с
голи ръце срещу велик демон, за да спаси Ейлийн.
Ейлийн улови ръката й.
— Майка ми! — Беше почти нечленоразделна. — Майка ми е с тези, които излизат от
града!
Портите на Аликанте бяха широко отворени и през тях се изливаха ловци на сенки.
Начело на множеството беше Джия, облечена в бойни дрехи и стиснала внушителен закривен
дао. От двете й страни имаше центуриони — Диего, Раян, Дивя и други. Най-страховитата
тъща на света, помисли си Хелън.
Двете с Ейлийн се втурнаха към новодошлите. Когато се приближиха, Ейлийн изтича
при майка си и я прегърна. Джия свали меча и я прегърна също толкова силно със свободната
си ръка, тъмнокосите им глави се склониха една към друга.
— Къде е татко? — попита Ейлийн, отдръпвайки се леко, за да погледне лицето на
майка си.
— Все още е в града. Координира с Кармен Мендоса и Мълчаливите братя, за да са
сигурни, че хората вътре ще бъдат в безопасност.
— Но как излязохте от Гард?
Джия почти се усмихна.
— Друзила ни освободи снощи. Тя е много предприемчиво дете! И като стана дума за
семейство Блекторн, Хелън, ела тук.
Хелън се приближи малко колебливо. Открай време мислеше, че тъща й вдъхва респект,
но никога не я бе виждала толкова страховита, колкото в този момент.
Джия обви ръка около нея и я прегърна толкова силно, че Хелън си спомни собствената
си майка, Елеонор, и силата на нейните прегръдки.
— Миличка, справила си се отлично в Института — каза Джия. — Толкова се гордея.
Дивя подсмръкна.
— Толкова е мило.
Джия сложи край на прегръдката, станала отново делова.
— Добре, достатъчно сме се разсейвали. Предстои ни да се хвърлим в битка, където
може да се наложи да се бием срещу други ловци на сенки. Хора, които бихме предпочели да
не убиваме. Трябва да направим Конфигурацията на Малахия.
Хелън смътно си спомняше какво представлява Конфигурацията на Малахия —
временен магически затвор, създаден от адамас и руни. Понякога инквизиторът или
Мълчаливите братя прибягваха до него, когато не разполагаха с друг начин да задържат някой
пленник.
Диего реагира пръв.
— Заемам се! — Грабна серафимска кама и прекрачи границата на Нетленните поля,
където коленичи и я заби в пръстта. — Аз ще поема на север; Дивя, ти тръгни на юг, а ти,
Раян — на изток. Трябва да обозначим четирите посоки на света.
— Ама че се разпорежда — подхвърли Дивя, но се усмихваше. Ейлийн също се включи,
отправяйки се на запад. Останалите от новодошлите вадеха оръжия. Хайме беше свалил
арбалета си и очевидно нямаше търпение да се хвърли в битката.
— Не забравяйте какво каза Друзила за плана на Стражата на Ливи — напомни
Джия. — Старайте се да не убивате членове на Кохортата, ако не е абсолютно наложително.
Насочвайте ги към Конфигурацията. Те все още са ловци на сенки, макар да са дълбоко
заблудени.
С викове и възгласи ловците на сенки се втурнаха на полето и се хвърлиха в битката в
същия миг, в който се разнесе мелодичен звън и Конфигурацията на Малахия се събуди за
живот.
Светлина лумна от четирите ангелски остриета, оформяйки клетка със стени от
движеща се светлина. Изглеждаше деликатна като пеперудени крила, призматична като
стъкло. Хелън гледаше конфигурацията и се надяваше, че планът им да пожалят живота на
Кохортата няма да се окаже напразен. Грейналите стени изглеждаха прекалено крехки, за да
удържат толкова много омраза.

***

— Пусни ме! — изкрещя Кит. Знаеше, че няма да има особена полза. Ема го беше
стиснала здраво за гърба на ризата и го принуждаваше да върви покрай гората, придържайки
се в сенките. Изглеждаше бясна.
— Какво правиш тук? — Държеше златния си меч в свободната си ръка, а погледът й се
стрелкаше наоколо със смесица от гняв и бдителност. — Когато те видях, замалко да получа
инфаркт! Трябваше да си в лагера!
— Ами Тай? — Кит се извъртя в желязната хватка на Ема. — Той е там! На дървото! Не
можем просто да го изоставим.
 Нещо изсвири над главите им и огърът, който се приближаваше, рухна на земята с дупка
насред челото.
— По всичко изглежда, че Тай се справя добре — заяви Ема сухо. — Освен това обещах
на Теса да те държа далече от битки и елфи, а това е битка, пълна с елфи. Тя ще ме убие.
Кит се засегна.
— Защо никакви битки или елфи? Не съм чак толкова лош боец!
Ема го завъртя, така че да я погледне, като за щастие пусна ризата му.
— Не става дума за това! — каза сърдито. Бойните й дрехи бяха окаляни и изцапани с
кръв, лицето й — покрито с драскотини и порязвания. Кит се зачуди къде ли е Джулиън —
парабатаите обикновено се биеха заедно, нали така?
— Не разбирам защо съм толкова важен.
— По-важен си, отколкото си мислиш. — Очите на Ема изведнъж се разшириха. — О,
не!
— Какво? — Кит се огледа трескаво наоколо. За миг не видя нищо необичайно, или
поне нищо необичайно за масова битка между елфи и ловци на сенки.
А после над тях падна сянка и той разбра.
За последно беше видял Ездачите на Манан в Лондон. Сега те бяха шестима, сияещи в
бронз и злато, конете им бяха подковани в злато и сребро, с мастиленочерни очи. Ездачите
носеха доспехи без спойки и нитове, които да ги скрепяват — гладък, подобен на течност
бронз ги покриваше от врата до стъпалата, като искрящите карапакси на насекоми.
— Скрий се зад мен, Кит. — Пребледняла, Ема застана пред него и вдигна Кортана. —
Дръж се назад. Вероятно идват за мен, не за теб.
Ездачите се носеха стремглаво към тях, като порой от падащи звезди. Бяха красиви и
ужасни. Кит беше извадил едничката херондейлска кама, която Джейс му беше дал. Едва сега
осъзна колко бе неподготвен. Колко беше глупав.
Един от Ездачите потръпна и изкрещя, стиснал ръката си. Прашката на Тай, досети се
Кит и усети вълна на неохотна топлота, както и рязкото жегване на страх — ами ако никога
вече не видеше Тай?
Улученият Ездач изруга; бяха почти над главите им и Кит видя лицата им, бронзовите им
коси, острите, студени черти на лицата им.
— Шестима срещу един? — извика Ема; вятърът развяваше косата й. — Нямате ли чест?
Спуснете се един по един и се бийте с мен! Предизвиквам ви!
— Май не можеш да броиш, малка нефилимска убийцо — каза Етна, единствената жена
сред Ездачите. — Вие сте двама.
— Кит е дете — заяви Ема, което подразни Кит, макар да си даваше сметка, че вероятно
е права да го каже. Гласът на Кийрън отекна в главата му: Децата на Манан никога не са
били побеждавани.
Джулиън тичаше през полето към тях, заедно с Хелън и Ейлийн. Нямаше обаче да
стигнат навреме.
— Кит е детето — ухили се Етарлам. — Потомъкът на Първия наследник.
— Дай ни го — каза Карн. — Дай ни го и може би ще пожалим живота ти.
Гърлото на Кит беше пресъхнало.
— Не е вярно. Във вените ми няма елфическа кръв. Аз съм ловец на сенки.
— Възможно е да бъдеш и двете — каза Етна. — Досетихме се, когато те видяхме в онзи
мръсен град.
 Имаше предвид Лондон, помисли си Кит замаяно. Спомни си как Иохаид казва:
Познавам те. Познавам лицето ти.
— Изглеждаш досущ като нея — подхвърли Иохаид сега с усмивчица. — Досущ като
Ауралин. И досущ като майка си.
— Ние я убихме — каза Етна. — А сега ще убием теб и ще изличим всяка следа от
омърсената ти кръв както от този свят, така и от нашия.
— Какво? — Кит забрави страха си, забрави нареждането на Ема да стои зад нея.
Забрави, че някой идва да им помогне. Забрави всичко, освен думите на Етна. — Убили сте
майка ми? Моята майка?
— А ти какво си мислеше, че се е случило с нея, дете? — каза Етна. — Да, ние проляхме
кръвта й по заповед на краля. Тя умря, пищейки за теб, макар че дори когато я измъчвахме,
нито веднъж не изрече името ти, нито разкри къде си. Това навярно ще ти бъде утеха в тези
последни мигове от живота ти!
Тя избухна в смях и ето че всички Ездачи се смееха, а конете им се вдигнаха на задни
крака на фона на небето.
Студен огън се разля по вените на Кит и той пристъпи към Ездачите, сякаш би могъл да
се протегне и да ги издърпа от небето.
Усети как руната за дарба, която Тай беше нарисувал на ръката му, започва да пари.
Ема изруга и се опита да го издърпа зад себе си.
— Не можеш — казваше тя. — Не можеш, те са непобедими, Кит…
Ездачите извадиха мечовете си и в небето проблесна метал. Закриха слънцето, докато се
спускаха към Ема и Кит. Ема вдигна меча си, докато Етна, възседнала жребеца си с пламнали
очи, връхлетя отгоре и острие се блъсна в острие. Ема бе повдигната във въздуха и запратена
назад. Блъсна се в земята с тътен, който Кит чу. Скочи на крака, докато Етна обръщаше коня
си през смях, за да препусне към Кит, ала останалите Ездачи също се носеха към Кит с такъв
устрем, че копитата на жребците им изпотъпкаха тревата. Кит вдигна ръце, сякаш би могъл
да ги отблъсне с един жест, и чу как Иохаид се разсмя.
Нещо в него се пръсна, изпълвайки го целия с мощ. Тя се разля по тялото му като
електричество и изригна от дланите му с такава сила, че го повали на колене.
Ема гледаше изумено как от ръцете му бликна бяла светлина и обгърна Ездачите като
мрежа. Кит ги чу да крещят от ужас и изненада; пришпориха конете си по-високо, в небето.
Кит стисна ръце в юмруци и конете изчезнаха. Престанаха да съществуват в един миг.
Ездачите, които вече се бяха издигнали високо в небето, за да избягат, паднаха с писъци на
земята; сгромолясаха се в кипежа на битката и изчезнаха от поглед.
Кит се обърна по гръб на тревата, борейки се за въздух. Умирам, помисли си. Аз умирам.
И не може да съм онзи, който твърдят, че съм. Невъзможно е.
— Кит! — Ема беше приклекнала до него, дърпаше яката на ризата му, за да му сложи
иратце. — Кит, в името на Ангела, какво направи?
— Аз… не знам. — Имаше чувството, че в тялото му не беше останал въздух. Пръстите
му дращеха немощно в пръстта. Помогни ми, Ема. Помогни ми.
Кажи на Тай…
— Всичко е наред. — Още някой се наведе над него, някой с познато лице и успокояващ
глас. — Кристофър. Кристофър, дишай.
Беше Джем. Кит затвори очи и остави нежните ръце на Джем да го вдигнат от земята, и
мрак се спусна над него като завесата в края на пиеса.
 ***

— Ема!
Замаяна, Ема се олюля леко, докато се изправяше. Беше се навела над Кит, а после се
беше появил Джем, и ето че Кит го нямаше. Все още беше замаяна от шока на нападението
на Ездачите и последвалата странност.
Кит бе накарал конете на Ездачите да изчезнат и те бяха паднали в биещото се
множество, сеейки опустошение. А сега Джулиън бе до нея и я гледаше с тревога и
загриженост.
— Ема — повтори той и като сложи ръце на раменете й, я завъртя, за да го погледне. —
Добре ли си?
— Ейлийн и Хелън — каза тя, останала без дъх. — Бяха с теб…
— Върнаха се, за да помогнат на останалите. Ездачите сеят хаос на полето…
— Съжалявам. Не знаех, че Кит…
— Аз не съжалявам. — В гласа на Джулиън имаше нещо свирепо, което я накара да
вдигне очи; главата й се проясни. Лицето му беше изцапано с пръст и кръв. Бойните му дрехи
бяха скъсани на рамото, по тежките му обувки бяха полепнали кал и кръв. Беше красив. —
Каквото и да се случи, каквото и да направи Кит, той спаси живота ти. Ездачите щяха да те
убият.
Ема не можеше да диша от страх — не за себе си, а за Джулиън. Ездачите ненавиждаха и
двама им. Гуин и Даяна препускаха в кръг над Полята, оповестявайки на висок глас, че Обан
е мъртъв, че Кийрън е новият крал. Може би Кийрън щеше да успее да ги удържи, а може би
не. Те не му се бяха врекли във вярност. Бяха свободни, без господар, дошли за кръв и
разплата и невероятно опасни.
— Имаш ли нужда от иратце? — Джулиън все още я държеше за раменете. Искаше й се
да го прегърне, да докосне лицето му, да се увери, че е цял и невредим. Знаеше, че не й е
позволено да го стори.
— Не — отвърна. Руните между тях бяха прекалено опасни. — Добре съм.
Бавно, Джулиън наведе глава и допря чело до нейното. Останаха така за миг, без да
помръдват. Ема усещаше парабатайската енергия да вибрира в телата им като електричество.
Наоколо нямаше никой; бяха в самия край на битката, почти в гората.
Усети как се усмихва леко.
— Тай е на едно дърво с прашка — каза почти шепнешком.
Джулиън се дръпна мъничко; по лицето му пробяга развеселено изражение.
— Знам. Най-безопасното място за него, предполагам, макар че, когато открия как се е
освободил от магията на Магнус, не съм сигурен кого от двамата ще убия.
Изведнъж настана оживление; Ема погледна към полето и зърна бронзови проблясъци.
Ездачите се бяха прегрупирали и сечаха наоколо с мечовете си, проправяйки си път през
ловците на сенки. Няколко тела лежаха сгърчени на земята: Ема с болка разпозна русо-
червената коса на Вивиан Пенхалоу, сега опръскана с кръв.
Тя грабна Кортана.
— Джулиън, къде е Мечът на смъртните?
— Дадох го на Джейс — отвърна той, докато бързаха през изпомачканата трева. —
Писна ми да го мъкна. На Джейс ще му хареса.
 — Вероятно — призна Ема и се огледа наоколо. Небето над главите им бушуваше синьо-
черно. Телата на долноземци и ловци на сенки бяха пръснати из полето; докато вървяха
напред, Ема замалко да настъпи един труп в центурионска униформа, с избелени към небето
очи. Беше Тимъти Рокфорд. Потисна надигналото се гадене и извърна глава. Ален страж
връхлетя зад гърба й.
Тя вдигна Кортана и острието проряза въздуха.
— Ема! — Джулиън я сграбчи за рамото. — Всичко е наред — каза, докато аленият
страж се обръщаше и потъваше обратно в тълпата. — Воините на елфите не знаят какво да
правят. Някои все още следват Обан. Други се оттеглят по заповед на Кийрън. Цари хаос.
— Значи, е възможно битката да е към края си? — попита Ема, останала без дъх. —
Възможно е да побеждаваме?
Джулиън прокара опакото на ръката си през лицето си, размазвайки калта по бузите си.
Очите му бяха искрящо синьо-зелени на странната светлина на облаците; погледът му се
плъзна по нея и тя разчете в него прегръдката, която не можеше да й даде, думите, които не
можеше да й каже.
— Кохортата няма да се предаде — каза вместо това. — Все още се бият. Мъчим се да не
ги нараняваме, но те никак не ни улесняват.
— Къде е Хорас? — попита Ема, извивайки врат, за да види какво става в другия край на
полето.
— Заобиколил се е с поддръжниците си — каза Джулиън, прескачайки трупа на един
трол. — Джейс и останалите се опитват да се доберат до него, но членовете на Кохортата са
готови да го бранят с живота си, а ние не искаме да ги убиваме. Както казах, изобщо не ни
улесняват.
— Трябва да се върнем и да помогнем. — Ема се отправи през полето, с Джулиън до
себе си. Долноземци профучаваха покрай тях, нахвърляйки се върху тъмни елфи и нефилими
от Кохортата. Джесика Босежур се мъчеше да отблъсне тъмнокос вампир с помощта на
серафимска кама, докато недалече от там един върколак се беше вчепкал в огромен трол и
двамата се търкаляха по земята, тракащи със зъби.
Ема чу как някой извика. Беше Марк, видя и Кристина, недалече от там, уловена в
двубой с Ванеса Ашдаун. Кристина се биеше внимателно, мъчейки се да не нарани Ванеса;
Ванеса не й отвръщаше със същото — беше стиснала алебарда и я отблъскваше назад с
мощни удари.
Марк, обаче се беше изправил срещу Иохаид. Един от Ездачите го беше намерил.
Ема и Джулиън начаса се втурнаха към него. Той отстъпваше назад с лък в ръката,
прицелвайки се внимателно, ала всяка стрела, забила се в Иохаид, само го забавяше, без да го
спре.
Никой не е убивал един от Ездачите на Манан от цялата история, която познавам.
Ема беше убила един от Ездачите. Ала Ема имаше Кортана. Марк имаше само един
обикновен лък, а Кристина и Кийрън бяха притиснати от тълпата. Нямаше да стигнат до
Марк навреме.
Ема чу Джулиън да прошепва името на брат си. Марк. Спринтираха с всичка сила по
неравната земя, Ема усещаше парабатайската енергия да ги тласка напред, когато нещо
препречи пътя й и я удари. Тя полетя, падна на земята, претърколи се и скочи на крака.
Пред нея стоеше Зара.
Беше изпонарязана и мръсна, дългата й коса беше сплъстена от кръв и пръст. По лицето
й имаше мръсни дири от сълзи, ала ръцете й, стискащи дълъг меч, не трепваха. Също като
погледа й, прикован в Кортана.
— Върни си ми меча, кучко — озъби се тя.

***

Спрян от падането на Ема, Джулиън се обърна рязко и я видя, изправена срещу Зара
Диърборн. Зара размахваше меча си напред-назад, а Ема я гледаше озадачено: Зара не беше
особено добър боец, но не беше чак толкова лоша.
Ема срещна очите на Джулиън, докато вдигаше Кортана: Върви, върви при Марк; казваше
изражението й. Джулиън се поколеба за миг, но Ема беше повече от способна да се справи
със Зара. Той се обърна и се втурна към брат си.
Марк все още се биеше, макар да беше блед, а от една рана на гърдите му течеше кръв.
Иохаид като че ли си играеше с него, като котка с мишка: замахваше с меча си, а после го
завърташе настрани, така че да пореже, не да прониже. Това щеше да означава бавна смърт от
порязвания и кръвопускане. Джулиън усети киселина на ярост да се надига в гърлото му.
Видя как Кристина стовари дръжката на меча си върху главата на Ванеса; братовчедката на
Камерън се свлече на земята, а Кристина се обърна и се втурна към Марк.
Пътят й беше препречен от друг от Ездачите и сърцето на Джулиън се сви; почти беше
стигнал, но разпозна Етна, с дългата й бронзова плитка и яростна гримаса. В едната си ръка
държеше меч, в другата — тояга. Замахна към Кристина и я събори тежко на земята.
— Спрете!
Думата бе дрезгав рев. И Кристина, и Марк бяха на земята; противниците им се
обърнаха и зяпнаха. Кийрън стоеше пред тях, рамото му беше омотано с бели превръзки.
Уинтър бе този, който беше проговорил: генералът на алената стража стоеше изпънат, с
алебарда в ръка. Насочи острия му край към Иохаид.
— Спрете — нареди отново. — Кралят ви заповядва да свалите оръжие.
Иохаид и Етна се спогледаха. Металическите им очи кипяха от ярост. Нямаше да
забравят скоро как бяха свалени от небето и унижени.
— Няма — заяви Иохаид. — Нашият крал бе Араун Стари. Той ни нареди да убием
семейство Блекторн и техните съюзници. Ще изпълним заповедта му и нищо, излязло от
твоята уста, няма да промени това.
— Все още не сме ти се врекли във вярност — каза Етна. — Ти не си нашият крал.
Джулиън се почуди дали Кийрън ще трепне. Той не го направи.
— Аз съм вашият крал — заяви. — Оставете ги и се върнете в Тъмните земи или ще
бъдете сметнати за предатели.
— Тогава ще бъдем предатели — каза Етна и замахна с дългия си меч.
Ала острието така и не намери целта си. Въздухът сякаш се набразди и ето че
Уиндспиър връхлетя върху Етна: изправен на задни крака, той стовари предните си копита в
гърдите й. Разнесе се дрънчене и тя политна назад. Миг по-късно Кристина се изправи на
крака; течеше й кръв от китката, но тя стискаше здраво меча си.
— Върви при Марк! — изкрещя тя и Кийрън се метна на гърба на Уиндспиър и
препусна към Иохаид; Ездачът беше като водопад от искри, изящен и фатален. Политна във
въздуха, замахвайки с меча си, и острието му срещна това на Кийрън.
 Марк скочи високо, завъртайки се изящно във въздуха, и го сграбчи, обвивайки ръце
около гърлото му изотзад. Двамата се стовариха заедно на земята; Иохаид се изправи на
крака. Джулиън се втурна към Марк, хвърляйки се между него и Ездача, вдигнал меч, за да
отбие удара му.
Иохаид се изсмя. Джулиън едва имаше време да помогне на Марк да се изправи, когато
нещо го удари по гърба. Беше Карн Ездачът, страховита кула от бронз. Джулиън се завъртя и
го удари с всичка сила. Карн залитна назад с учудено изражение.
— Добър удар — каза Марк.
Заради Ема е. Усещам парабатайската връзка да гори в мен.
— Благодаря — отвърна и вдигна оръжие, за да отбие нов удар на Карн. Кийрън и
Кристина се биеха с Иохаид; Етна бе успяла да повали Уинтър на колене. Дори парабатайска
сила не беше достатъчна, даваше си сметка Джулиън. Ездачите бяха прекалено могъщи. Беше
просто въпрос на време.
Отново проблесна бронз и Марк изруга: беше Делан, едноръкият Ездач, притекъл се на
помощ на братята и сестра си. Сега вече те бяха четирима: липсваха само Етарлам и Еърмед,
изгубени някъде в битката.
Делан носеше сребърна полумаска и държеше златен боздуган с шипове. Тичаше към
Кийрън, размахал оръжие.
Брадва се стовари върху него изотзад, запращайки ги по очи на земята. Ред бе на Иохаид
да изругае. Етна изкрещя, а Делан се изправи на крака и се обърна към нападателя си.
Беше Диего Росалес. Намигна на Кийрън в същия миг, в който боздуганът политна към
главата му, и той го отби с тъпата страна на брадвата си. Кийрън, който изглеждаше
едновременно изумен и доволен от появата му, скочи от гърба на Уиндспиър и се втурна към
Делан. Уинтър се хвърли след него, докато Кристина замахваше към Етна.
Разнесе се оглушителен трясък и мечът на Кристина се строши. Тя ахна и отскочи назад,
Марк и Кийрън се обърнаха, потресени. Етна вдигна оръжие и бе повдигната от земята.
Потоци златна енергия се проточиха през полето, вдигайки всеки от Ездачите във въздуха и
запращайки ги назад, като играчки, пръснати в тревата. Джулиън се обърна слисано и видя
Хипатия Векс да стои наблизо, вдигнала ръце, от които струеше светлина.
— Магнус ме изпрати — обясни, докато нефилимите се взираха в нея. Взираше се дори
Уинтър, изглеждащ така, сякаш се беше влюбил. Джулиън се съмняваше, че има кой знае
какъв шанс с Хипатия. — Това ще ни спечели малко време, но те ще се върнат. Ездачите на
Манан… — Хипатия въздъхна драматично. — Ловци на сенки. Защо непрекъснато се
оказвам въвлечена в техните бъркотии?

***

Зара се биеше като обезумяла. Ема си я спомняше като посредствен воин и

действително беше така, но от мига, в който остриетата им се бяха докоснали, Зара сякаш
беше наелектризирана. Замахваше с оръжието си така, като че ли се канеше да отсече дърво с
него; хвърляше се върху Ема отново и отново, оставяйки се немарливо отворена за атаки.
Сякаш не я беше грижа дали ще живее, или ще умре.
И по някаква необяснима причина това караше Ема да се удържа. Знаеше, че има
пълното право и безброй основания да се разправи с нея. Ала Зара изглеждаше обезумяла от
нещо, което би могла да определи единствено като скръб, тя беше изгубила приятели, знаеше
Ема, чиито трупове лежаха на полето, като Тимъти. Ема обаче подозираше, че скръбта й се
дължи повече на горчилката от загубата и паренето на срама. Каквото и да се случеше,
Кохортата никога вече нямаше да си върне славата. Лъжите, които бяха наговорили, никога
нямаше да бъдат забравени.
Джулиън се беше погрижил за това.
— Не можа да оставиш нещата на мира — изсъска Зара, замахвайки към Ема със
скована китка. Ема избегна удара с лекота, без да се наложи да го отбие. — Просто трябваше
да навирате високоморалните си носове навсякъде.
— Зара, вие завзехте властта — изтъкна Ема, отстъпвайки встрани, докато Зара
замахваше отново. Ако продължаваше в същия дух, Зара сама щеше да се изтощи. — Баща ти
се опита да ни убие.
— Защото искахте да ни навредите — изсъска Зара. — Защото съществуват ние и те,
Ема, винаги са съществували. Има хора, които искат да те бранят, и такива, които искат да те
наранят.
— Това не е вярно…
— Нима? — Зара отметна мръсната си, окървавена коса назад. — Би ли станала моя
приятелка? Ако те помолех?
Ема си спомни нещата, които Зара беше наприказвала за долноземците. За Марк. За
мелези и перверзници, и регистри, и всякакви жестокости, малки и големи.
— Така си и мислех — изсмя се Зара презрително. — А се имаш за толкова по-добра от
мен, Ема Карстерс. Смях се, когато Ливи умря, всички се смяхме на израженията върху
наглите ви, глупави лица…
Ярост се разля по тялото на Ема, изпепеляващо гореща. Тя замахна с Кортана,
обръщайки острието в последния момент, така че да удари Зара с тъпата му страна, и я
събори по гръб на земята. Тя изкашля кръв и заплю Ема, която се наведе над нея, опирайки
върха на Кортана в гърлото й.
— Хайде — изсъска Зара, — хайде, кучко, направи го, направи го…
Зара бе причината да са тук, помисли си Ема, причината всички да са в опасност:
заради Кохортата бяха принудени да се бият за живота си, Кохортата бе причината Ливи да
умре върху подиума в Залата на Съвета. Жаждата за отмъщение пламтеше във вените й,
изгаряше кожата й, молеше я да протегне острието напред и да пререже гърлото на Зара.
И все пак се поколеба. Неочакван глас прозвуча в главата й, спомен за Артър Блекторн.
Кортана. Изкована от Уейланд Ковача, легендарния майстор на Екскалибур и Дюрендал.
Казват, че сама избира собственика си. Когато Оджер Датчанина го вдигнал, за да посече
сина на Карл Велики на бойното поле, един агнел се спуснал от небето и строшил меча с
думите „Милостта е по-добра от отмъщението“.
Беше свалила снимките от стената в стаята си, защото беше приключила с отмъщението.
Кристина имаше право. Трябваше да остави това зад себе си. В този миг разбра, че никога
няма да унищожи парабатайската руна, каквото и да се случеше сега. Беше видяла твърде
много парабатаи на бойното поле днес. Навярно да бъдеш парабатай бе слабост, която би
могла да те улови в капан. Ала това важеше за всяка любов, а ако любовта бе слабост, тя бе и
сила.
Ема отмести меча си.
— Няма да те убия.
 Сълзи бликнаха от очите на Зара, стичайки се по мръсното й лице, докато Ема се
отдръпваше от нея. Миг по-късно Ема чу Джулиън да вика името й; беше тук, издърпваше
Зара на крака, казваше нещо за това да я отведат там, където бяха затворниците. Зара
местеше поглед между тях двамата, не се бореше срещу хватката на Джулиън, ала очите й…
Гледаше покрай Джулиън и изражението върху лицето й изобщо не хареса на Ема.
Задавен звук се откъсна от Зара, почти като смях.
— Може би не за мен трябва да се притеснявате — каза и посочи със свободната си
ръка.
Джулиън пребледня като тебешир.
На едно празно място в полето, под синьо-черното небе, стоеше Анабел Блекторн.
Видът й бе като юмрук, ударил Ема право в стомаха. Тя ахна. Анабел носеше синя рокля,
изглеждаща нелепо на бойното поле, а около врата й имаше стъкленица, пълна с червена
течност. Тъмнокестенявата й коса се развяваше около нея. Устните й се извиха в усмивка.
Нещо не беше наред, помисли си Ема. Нещо изобщо не беше наред, и то не само фактът,
че Анабел не би могла да бъде тук. Онази Анабел беше мъртва.
Нещо много по-сериозно не беше наред.
— Наистина ли си мислеше, че би могъл да ме убиеш? — каза Анабел и Ема видя, че е
боса, краката й бяха бледи като бели камъни върху обляната с кръв земя. — Знаеш, че съм
изтъкана от нещо друго. Нещо по-добро от сестра ти. Не можеш да накараш моя живот да
изтече заедно с кръвта ми, докато пищя за милост…
Джулиън пусна Зара и се втурна към нея. Нахвърли се върху Анабел, докато Ема пищеше
името му, крещеше, че нещо не е наред, молеше го да спре. Затича към него и усети удар в
гърба.
Болката дойде по-късно, гореща и алена. Обърна се изненадано и видя Зара с малък нож
в ръката. Трябва да го беше извадила от колана си.
От поаленялата дръжка се стичаха капки. Беше я пронизала в гърба.
Ема се опита да вдигне Кортана, ала ръката й отказа да се подчини. Умът й също
препускаше, опитвайки се да осмисли нараняването й. Докато се мъчеше да извика
Джулиън, давейки се в кръвта си, Зара заби ножа в гърдите й.
Краката на Ема се подкосиха под нея и тя падна.
32
С поглед свят
Случваше се отново.
Анабел стоеше пред него и го гледаше с ехидно презрение. В очите й Джулиън виждаше
собственото си отражение на подиума в Залата, облян в кръвта на Ливи. Видя я в Туле, да
крещи за Аш. Спомни си движението на меча си, кръвта й, разливаща се по тялото й.
Нищо от това нямаше значение. Тя щеше да убие Ема, ако имаше възможност. Щеше да
убие Марк и Хелън; щеше да пререже гърлото на Тай и Дру, и Тави. Тя бе призракът на всеки
страх, който бе изпитвал някога, че ще му отнемат семейството. Тя бе кошмарът, който бе
пробудил и не бе успял да унищожи.
Стигна до нея, без да забави крачка, и заби меча си в тялото й. Острието потъна без да
срещне никаква съпротива, сякаш тя нямаше кости, нито мускули. Като нож, преминал през
въздух или хартия. Потъна до дръжката и ето че кървясалите й алени очи бяха едва на
няколко сантиметра от неговите.
Тя изсъска, оголвайки зъби. Ала нейните очи не са червени. Те са блекторновски сини.
Джулиън се дръпна рязко, издърпвайки меча със себе си. Дръжката беше потъмняла от
черна демонска кръв. Въздухът беше пропит с демонска воня. Някъде на заден план чуваше
Ема да го вика, да крещи, че нещо не е наред.
— Ти не си Анабел — каза. — Ти си демон.
Анабел започна да се променя. Чертите й сякаш се стопиха, разтекоха се като восък. Под
бледата й кожа и тъмна коса Джулиън видя очертанията на неоформен демон ейдолон, мазен
и бял, като калъп мръсен сапун, осеян със сиви дупки. Искрящата гравирана стъкленица все
още висеше около врата му.
— Познаваш брат ми — изсъска демонът. — Сабнок. От Туле.
Джулиън си спомни кръвта. Църква в Корнуол. Ема.
Извади серафимска кама от колана си и бързо й даде име.
— Сариел.
Широко ухилен, демонът се нахвърли отгоре му и Джулиън заби серафимската кама в
тялото му.
Нищо не се случи.
Не е възможно. Серафимските ками убиваха демони. Те винаги, винаги действаха. Пред
невярващия поглед на Джулиън, демонът издърпа острието от тялото си и се нахвърли върху
него, протегнал Сариел. Неподготвен за нападението, Джулиън вдигна ръка, за да отбие
удара.
Тъмна фигура се плъзна между тях. Келпи, изтъкано сякаш от острота, с риещи копита и
режещи, стъклени зъби. Елфическият кон се изправи на задни крака между Джулиън и
демона, и Джулиън го разпозна: беше келпито, което бе спасил от Дейн Ларкспиър.
То стовари копито в гърдите на демона и той полетя назад, а камата се търкулна от
ръката му. Келпито погледна Джулиън през рамо и му намигна, а после се втурна след
демона, когато той се изправи на крака и побягна.
Джулиън пое след тях, ала не бе направил и няколко крачки, когато го прониза внезапна
и изпепеляваща болка.
Преви се надве. Болката беше навсякъде — по гърба, гърдите му. Нямаше причина за
нея, освен…
Ема.
Джулиън се обърна.
Случва се отново.
Ема лежеше на земята, предницата на бойните й дрехи беше напоена с кръв. Зара беше
коленичила до нея, изглеждаше така, сякаш се борят. Джулиън вече тичаше, надмогвайки
болката, всяка крачка беше миля, всяко поемане на дъх — час. Единственото, което имаше
значение сега, бе да се добере до Ема.
Когато дойде по-близо, видя, че Зара беше коленичила до Ема и се мъчеше да изтръгне
Кортана от окървавената й ръка, ала хватката на Ема беше твърде силна. Гърлото, косата й
бяха мокри от кръв, но пръстите й около дръжката на Кортана не се поместваха.
Зара вдигна очи и видя Джулиън. Сигурно изглеждаше като въплъщение на смъртта,
защото Зара скочи на крака и побягна, изгубвайки се в тълпата.
Като че ли все още никой не беше забелязал какво се бе случило. В гърдите на Джулиън
се надигаше рев. Падна на колене до Ема и я взе в прегръдките си.
Тя бе отпусната в ръцете му, тежка като Ливи, по начина, по който телата на хората
натежаваха, когато те вече не се държат. Притегли я към себе си и главата й клюмна върху
гърдите му.
Тревата около тях беше мокра. Имаше толкова много кръв.
Случваше се отново.
„Ливи, Ливи, моя Ливи“, шептеше, докато я прегръщаше, отмяташе трескаво
напоената с кръв коса от лицето й. Имаше толкова много кръв. За секунди той също плувна
в нея; беше се просмукала през дрехите на Ливи, дори обувките й бяха подгизнали. „Ливия.“
Извади стилито си с треперещи пръсти и го допря до ръката й.
Мечът му беше паднал. Стилито беше в ръката му, иратцето беше отпечатано така
дълбоко в паметта на тялото му, че то го рисуваше само, макар умът му да не бе в състояние
да осъзнае какво се случва.
Очите на Ема се отвориха и сърцето на Джулиън подскочи. Действаше ли? Може би
действаше. Ливи не го беше погледнала по този начин. Беше мъртва още когато я беше
вдигнал от подиума.
Погледът на Ема се впи в неговия. Тъмнокафявите й очи задържаха неговите като
прегръдка.
— Всичко е наред — прошепна тя.
Джулиън посегна да нарисува ново иратце. Първото бе изчезнало без следа.
— Помогни ми — изхриптя. — Ема, трябва да я използваме. Парабатайската връзка.
Можем да те изцелим…
— Не. — Тя вдигна ръка, за да го докосне по бузата, и Джулиън усети кръвта й до кожата
си. Все още беше топла, все още дишаше в прегръдките му. — Предпочитам да умра така,
отколкото да ме разделят от теб завинаги.
— Моля те, не ме оставяй, Ема. — Гласът му се прекърши. — Не ме оставяй в този свят
без теб.
Тя успя да му се усмихне.
— Ти беше най-добрата част от живота ми.
Ръката й се отпусна безсилно в скута, очите й се затвориха.
Сега вече Джулиън виждаше хора да тичат към тях. Движеха се бавно, като в сън. Хелън,
викаща името му; Марк, тичащ с всичка сила, а до него Кристина, повтаряща името на Ема,
ала никой от тях нямаше да стигне навреме, пък и какво биха могли да сторят?
Сграбчи ръката на Ема и я стисна силно, толкова силно, че усети как костиците й
хрущят под пръстите му. Ема. Ема, върни се. Ема, можем да го направим. Разтопихме скали.
Ти спаси живота ми. Можем да направим всичко.
Зарови дълбоко в спомените си: Ема на брега, гледаща го през рамо, смееща се. Ема,
вкопчена в желязната пречка на виенското колело в „Пасифик Парк“. Ема, която му подаваше
букетче повехнали диви цветя, които бе набрала в деня на погребението на майка му. Ръцете
му около Ема, докато се носеха на мотоциклета през Туле. Ема, в бледата си рокля в
Среднощния театър. Ема, излегнала се пред огъня в къщурката на Малкълм.
Ема.
Очите й се отвориха. Бяха пълни с пламъци, злато и бронз, и мед. Устните й се
раздвижиха.
— Спомням си.
Гласът й беше далечен, почти нечовешки, като звън на камбана. Нещо дълбоко в
Джулиън се вледени от страх и ликуване.
— Да спра ли? — попита той.
— Не. — Ема започваше да се усмихва. Сега очите й бяха изцяло огън. — Нека изгорим.
Джулиън обви ръце около нея, а парабатайската връзка гореше между тях, искрящо злато
и сребро. Нямаше горещина, нито болка. Единствено огън. Той се издигна и ги погълна в
пламтящ водопад.

***

Диего хвърли Зара в Конфигурацията на Малахия. Вътре имаше още доста членове на
Кохортата и тя се олюля и едва не се препъна в опита си да не се блъсне в тях. Повечето я
гледаха с дълбока неприязън. Диего предполагаше, че дъщерята на Хорас едва ли беше
особено популярна точно сега.
Тя се обърна рязко, за да го погледне. Не беше нужно да затръшва врата (Конфигурацията
задържаше всеки попаднал в нея, със или без врата), но на Диего му се щеше да имаше.
— Ще го приема като изявление, че на годежа ни е сложен край — каза той.
Лицето на Зара се разкриви от ярост, но преди да успее да отговори, на изток се издигна
колона от бял огън, устремена към небето. По бойното поле отекнаха писъци.
Диего се обърна и понечи да се втурне натам. Един ален страж изникна пред него и
увенчаната му със стомана пика описа блестяща дъга на фона на небето. Агонизираща болка
изригна в главата на Диего, преди мракът да го погълне.

***

Марк сграбчи Кристина за китката и я издърпа назад в същия миг, в който бял пламък
изригна като кула от мястото, където Джулиън и Ема се намираха допреди миг.
Знаеше, че крещи името на Ема. Марк я дърпаше към себе си, усещаше го да се бори за
въздух. Джулиън, помисли си. Господи, не, не Джулиън.
 А после: Това трябва да е проклятието. Да изгориш жив… прекалено жестоко е…
Марк ахна.
— Погледни.
Искрящи фигури се появиха от огъня. Не Джулиън и Ема, или поне не Джулиън и Ема
такива, каквито бяха.
Пламъците се издигаха на поне десет метра във въздуха и фигурите, излизащи от тях,
бяха поне толкова високи. Джулиън и Ема сякаш бяха изваяни от искряща светлина — всичко
беше там, чертите и израженията на лицата им, дори Кортана в ръката на Ема, меч от
небесен огън, с размерите на дърво.
— Те са великани — чу Кристина да казва някой. Ейлийн, вдигнала благоговейно поглед
нагоре. Хелън беше затиснала устата си с ръка.
— Не са великани — каза Кристина. — А нефилими. В онова време имаше на земята
исполини, особено пък откак синовете Божии почнаха да влизат при дъщерите човешки, и
тия почнаха да им раждат: това са силните, от старо време славни човеци.43 Пое си
разтърсваща глътка въздух. — Те са били първите.
Прииждаха още и още хора, и от двете страни в битката. Докато пламъците около Ема
стихваха, небето над тях закипя и се съдра, сякаш небесният огън беше изгорил мрака, който
Магнус беше повикал. Облаците от сенки започнаха да се топят.
Ужасени, вампирите се втурнаха към гората, подминавайки Магнус, който беше паднал
на колене, с Рейгнър до себе си, а по ръцете му пращяха сини искри, сякаш бяха разкъсани
електрически жици. Кристина видя Алек да тича през полето; стигна до Магнус в мига, в
който той рухна изтощен, падайки в ръцете му.
Ема, или онова, в което се беше превърнала, огромно, искрящо същество, направи
колебливо крачка напред. На Кристина й беше трудно да диша. Никога не беше виждала
ангел, но можеше да си представи какво би било да бъде близо до един от тях. Те бяха
красиви, ужасяващи и страховити така, както е страховито Небето: светлина, прекалено ярка
за смъртни очи.
Никой не би могъл да преживее нещо такова. Дори Ема.
Джулиън беше до нея; те като че ли набираха увереност, докато се движеха. Не стъпваха
тежко като великани: изглеждаше така, сякаш се рееха, а жестовете им оставяха дири от
светлина след себе си.
Кристина чу как членовете на Кохортата се разпищяха, когато Джулиън се наведе и
вдигна Хорас — като великанско дете, грабнало играчка. Хорас, който беше избегнал цялата
битка, криейки се зад гърбовете на последователите си, се съпротивляваше и риташе, и
пищеше пронизително. Кристина имаше само секунда, за да изпита нещо подобно на
съжаление, преди Джулиън да го сграбчи с две ръце и да прекърши гръбнака му.
Запрати го настрани като строшена играчка. Тишината, възцарила се над полето, се
пръсна на парчета, когато множеството се разпищя.

***

Тялото на Хорас Диърборн се удари в земята с отвратителен глух звук, само на няколко
крачки от Мануел.
Това не се случва. Това не може да се случва. Мануел, който вече беше на земята,
изпълзя назад. Членовете на Кохортата, пленени в Конфигурацията на Малахия, пищяха.
Щеше му се да млъкнат. Отчаяно трябваше да помисли.
Религиозното обучение от детството му, безмилостно потискано досега, се размърда у
него. Това, което се извисяваше над тях, беше ангелско могъщество — не пухкавокрили бели
ангели, а кърваво тъмни ангели на отмъщението, които бяха дали мощта си, за да създадат
ловците на сенки.
Тогава излезе Ангел Господен и погуби в асирийския стан сто осемдесет и пет хиляди
души. На сутринта станаха, и ето, всички — мъртви тела44
Нямаше обаче смисъл. Това, което се случваше, беше невъзможно. Хората не се
превръщаха в огромни сияйни великани, крачещи по бойното поле и избиващи враговете си.
Невъзможно бе това да е планът на семейство Блекторн и техните съюзници. Никой
обикновен смъртен нямаше достъп до подобно могъщество.
Страховитото сияйно нещо, в което се беше превърнала Ема Карстерс, протегна ръка.
Мануел се долепи до земята, но тя не търсеше него. Сграбчи демона ейдолон, най-големия
коз на Хорас, и го стисна в юмрука си.
Демонът изкрещя, вой, дошъл сякаш от бездната между световете. Допирът на сияещата
ръка на Ема му подейства като киселина: кожата му започна да гори и да се стопява; той
изпищя и се разтопи, изтичайки между пръстите й като рядка супа.
На сутринта станаха, и ето, всички — мъртви тела.
Ужасен, Мануел запълзя към тялото на Хорас, от което все още се процеждаше кръв, и го
издърпа върху себе си. Хорас не бе успял да защити никого, докато беше жив. Може би щеше
да е различно сега, когато беше мъртъв.

***

Но как е възможно да преживеят нещо такова?

Марк все още държеше Кристина; и двамата бяха неспособни да помръднат. Ейлийн и
Хелън бяха наблизо; много други ловци на сенки все още бяха на полето. Марк не бе в
състояние да откъсне очи от Ема и Джулиън.
Боеше се до смърт. Не от тях. А за тях. Те бяха страховити и сияйни, и великолепни, и
празнооки като статуи. Ема се изправи, след като уби демона ейдолон, и Марк видя огромна
пукнатина върху ръката й, там, където някога беше белегът от Кортана. В нея бушуваха
пламъци, сякаш Ема беше пълна с огън.
Тя вдигна глава и косата й се разхвърча около нея като златни мълнии.
— ЕЗДАЧИ НА МАНАН! — провикна се и гласът й не беше човешки глас. Беше звукът
на тръби, на гръмотевици, отекващи в празни долини. — ЕЗДАЧИ НА МАНАН! ЕЛАТЕ И СЕ
ИЗПРАВЕТЕ СРЕЩУ МЕН!
— Могат да говорят — прошепна Кристина.
Това беше добре. Възможно бе да се вслушат в гласа на разума.
Може би.
— Ема! — извика Марк. — Джулиън! Тук сме! Чуйте ни, тук сме!
Ема като че ли не го чу. Джулиън хвърли поглед надолу, без следа от разпознаване. Като
обикновен човек, погледнал към мравуняк. Макар че у тях нямаше нищо обикновено.
Марк се зачуди дали такова е било усещането да призоват ангел за Клеъри и за Саймън.
 В тълпата настана раздвижване. Ездачите крачеха през полето, обгърнати в бронзово
сияние, и Марк си спомни как Кийрън му разказва шепнешком истории за Ездачите, които
спели под един хълм, докато кралят на тъмните феи не ги изпрател на лов.
Множеството се разтвори, за да им направи път. Битката беше свършила: сега полето
беше пълно с хора, които гледаха мълчаливо как Ездачите спряха и вдигнаха очи към Ема и
Джулиън.
Етна отметна глава назад и бронзовата й коса се разпиля по раменете.
— Ние сме Ездачите на Манан! — провикна се тя. — Ние убихме Фирболг! Не се боим
от великани!
Хвърли се във въздуха и Делан я последва. Понесоха се като бронзови птици в небето,
протегнали мечове.
Ема посегна почти лениво и грабна Етна от въздуха. Разкъса я на парченца като
салфетка, направи бронзовите й доспехи на късчета, строши меча й. Джулиън улови Делан и
го метна на земята с такава сила, че тялото му изора бразда в пръстта, преди да застине
безжизнено.
Останалите Ездачи не побягнаха. Не бяха от онези, които бягат, знаеше Марк. Не
отстъпваха. Не бяха способни да го направят. До един опитаха да се бият и до един бяха
грабнати и смачкани или разкъсани, запратени обратно на земята на парчета.
Джулиън пръв се извърна от тях. Протегна пламтяща ръка към Конфигурацията на
Малахия и я разпиля, запращайки решетките от светлина във въздуха.
Писъците на Кохортата прорязаха въздуха. Кристина се отскубна от Марк и се втурна
към Ема и Джулиън.
— Недейте! Ема! Джулс! Те са пленници! Не могат да ни навредят!
Хелън също се затича към тях, протегнала ръце.
— Битката свърши! — извика тя. — Ние победихме, вече може да спрете! Убихте
Ездачите! Може да спрете!
Нито Джулиън, нито Ема като че ли я чуха. С изящна ръка Ема вдигна един от членовете
на Кохортата от пищящата тълпа и го метна настрани. Той политна във въздуха с писъци,
които секнаха рязко, когато се строполи на земята с грозен тъп звук.
Марк беше престанал да се тревожи дали Ема и Джулиън ще преживеят това. Тревожеше
се дали който и да било от тях щеше да го преживее.

***

Дру стоеше от вътрешната страна на портата, загледана към Нетленните поля.

Никога не бе виждала подобна битка. Беше в Залата на Съглашението през Тъмната
война и бе виждала смърт и кръв, ала мащабите на тази битка — хаосът, който бе трудно да
бъде обхванат с поглед, зашеметяващата бързина на боя — беше почти невъзможно да ги
гледаш. Не помагаше и това, че тя бе твърде далече, за да различи каквито и да било
подробности: видя появата на бронзовите Ездачи и почувства ужас; видя ги да падат в
биещото се множество, но не и какво се случи след това. От време на време зърваше
неясната фигура на някой мъж или жена да пада на полето и се чудеше: Марк ли беше това?
Ема? Гаденето на страха се бе настанило в стомаха й и отказваше да си тръгне.
През последния час ранените се точеха през портите като поток, някои идваха сами,
други — на носилки. В развени роби с цвят на кост, Мълчаливите братя отнасяха членове на
Кохортата и обикновени ловци на сенки във Василиас, за да бъдат изцелени. В един момент
се беше появил Джем Карстерс, понесъл изпадналия в безсъзнание Кит.
Дру бе понечила да се втурне към тях, но бе спряла, когато бе видяла Теса Грей да си
проправя път през тълпата Мълчаливи братя заедно с Катарина Лос. Дрехите и на двете бяха
изцапани с кръв, очевидно бяха лекували ранените.
Искаше да отиде при Кит. Той бе неин приятел и означаваше много за Тай. Беше
останала обаче назад, защото се боеше, че възрастните, като Джем и Теса, ще поискат да се
върне в къщата на Аматис и тя щеше да е принудена да се откъсне от портата, единственото
място, откъдето можеше да види какво се случва със семейството й. Остана в сенките, докато
Теса помагаше на Катарина да сложат Кит на една носилка.
Джем и Катарина уловиха двата й края. Преди да поемат по хълма към Василиас, Теса се
наведе и целуна нежно Кит по челото и това облекчи мъничко тежестта в гърдите на Дру —
макар да беше ранен, Кит бе под грижите на хора, които ги беше грижа за него.
Ранените продължаваха да прииждат, все по-тежко пострадали, колкото повече битката
се разгаряше. Внесоха Беатрис Мендоса, ридаеща съкрушено. Не беше видимо пострадала,
ала Дру знаеше, че Джули, нейният парабатай, бе първият ловец на сенки, убит в схватката.
Искаше й се да извърне лицето на Тави от всичко това. Ловците на сенки обикновено не
криеха децата си от последиците от битките, но тя не бе забравила кошмарите му, годините,
в които го беше слушала да пищи в мрака.
— Тавс — каза най-сетне. — Недей да гледаш.
Той я улови за ръка, но не извърна лице. Взираше се в бойното поле, а изражението му
бе напрегнато, но не и уплашено.
Именно той пръв видя великаните и посочи.
Първата мисъл на Дру бе да се зачуди дали това бе част от плана на Джулиън. Видя
белия огън да лумва нагоре, а после огромни сияйни фигури да крачат през полето. Те я
изпълниха с удивление, с шок от красотата им, така, както се бе чувствала като малка, когато
видеше рисунки на Разиел.
Плъзна неспокоен поглед из полето — бялата светлина на огъня пронизваше небето.
Облаците се разкъсваха и разпръсваха. До ушите й достигнаха викове и тъмните фигури на
вампирите се втурнаха към сенките на Брослиндската гора.
Повечето от тях успяха да се доберат навреме. Ала когато облаците се отдръпнаха и
сивкави слънчеви лъчи прорязаха въздуха като нож, Дру видя един вампир, по-бавен от
останалите, досами гората, да се препъва в участък, огрян от слънцето. Разнесе се вик и
лумна огън.
Дру откъсна очи от пламъците. Това не може да е планът на Джулиън.
Тави я подръпна за ръката.
— Трябва да вървим. Трябва да отидем при Ема и Джулс.
Дру го стисна здраво.
— Там се бият, не можем да отидем.
— Трябва. — Гласът му беше настойчив. — Това са Ема и Джулс. Те имат нужда.
— Дру!
Вик я накара да вдигне очи. Двама души минаваха през портата. Единият от тях беше
Хайме и при вида му сърцето на Дру подскочи: все още беше жив. Прашен и покрит с
драскотини, бойните му дрехи бяха мръсни, но жив и с грейнали очи, зачервен от усилието:
полуносеше Камерън Ашдаун, чиято ръка беше преметната през рамото му. Камерън като че
ли кървеше от една рана под ребрата.
— Камерън! — Дру забърза към тях, дърпайки Тави със себе си. — Добре ли си?
Камерън й помаха лекичко.
— Ванеса ме намушка. Върху острието имаше някаква демонска гадост. — Той
потръпна.
— Братовчедка ти те е намушкала? — Дру знаеше, че семейство Ашдаун бяха разделени
политически, но според нея семейството си оставаше семейство.
— От сега нататък празничните вечери ще бъдат адски неловки — подхвърли Хайме и
потупа другото момче по гърба, когато един Мълчалив брат се спусна към тях, за да го отнесе
във Василиас.
Хайме прокара мръсна ръка по челото си.
— Трябва да се отдалечите от битката. Никой ли не ви каза да не стоите на портата?
— Ако не стоим на портата, няма да видим нищо — изтъкна Дру. — Това на полето
наистина ли са Джулс и Ема?
Хайме кимна и сърцето на Дру се сви. Част от нея се беше надявала, че е просто ужасна
илюзия.
— Не разбирам какво се случва? — Гласът й се извиси. — Това част от плана на Джулс
ли е? Знаеше ли за него?
— Не мисля, че е планирано — отвърна Хайме. — Изглеждат извън всякакъв контрол.
— Може ли да бъдат спрени?
— Убиха Ездачите на Манан — каза Хайме неохотно. — Сега войници се опитват да
издигнат стена от тела, за да защитят града от тях. Всички деца са тук. — Той посочи към
Аликанте. Дру си помисли за Макс и Рафи с Мерис и сърцето й прескочи един удар. — Не
знам какво ще се случи. — Хайме премести поглед от нея към Тави. — Елате с мен — каза
неочаквано. — Мога да ви отведа в гората.
Дру се поколеба.
— Не можем да избягаме от тях. Трябва да отидем при Джулс и Ема — заяви Тави
твърдо.
— Опасно е… — започна Хайме.
— Тави има право. Трябва да отидем. — Дру сведе поглед към незавършената руна върху
ръката си. Спомни си как Джулиън й я поставя вчера; сякаш беше преди цяла вечност. — Не
е нужно да ни помагаш.
Хайме въздъхна и свали арбалета от гърба си.
— Ще ви прикривам.
Дру се канеше да последва Хайме през портата, когато Тави я смушка. Обърна се и видя,
че й протяга стилито й.
— Не забравяй.
Тя изпусна дъха си — действително почти беше забравила. Допря върха на стилито до
ръката си и се залови да довърши семейната руна.

***

Кийрън беше заобиколен от Армията на тъмните елфи, колони от по трийсет човека,

които го ограждаха от всички страни. Беше достатъчно лошо, че не можеше да види нито
Марк, нито Кристина през оживената маса на хората си, но освен това едва успяваше да
овладее Уиндспиър, който цвилеше и се изправяше на задни крака под него.
Уинтър стоеше до него. През цялата битка не се беше отделил от него, което Кийрън
намираше едновременно достойно за възхищение и смайващо. Не беше свикнал на подобна
лоялност.
— Хората дойдоха при теб, господарю — каза Уинтър. — Какво ще им заповядаш?
Заповядаш?, помисли си Кийрън трескаво. Нямаше представа какво би трябвало да
направят. Ето защо бе искал Адаон да стане крал, но Адаон беше пленник в Двора на
светлите феи. Какво ли би казал за армия елфи, уловени като в капан на поле, където
вилнееха полуангелски великани?
— Защо не тичат към гората? — попита Кийрън. Гората, пълна с естествени неща, вода
и дървета, бе мястото, където феите се чувстваха у дома си. В Брослиндската гора отдавна
живееха феи.
— За съжаление, гората е пълна с вампири — отвърна Уинтър мрачно.
— Вампирите са наши съюзници! — извика Кийрън, сграбчвайки гривата на
Уиндспиър, когато той се изправи на задни крака.
— Никой не го вярва наистина — каза Уинтър.
В името на всички богове на Мрака и Светлината. На Кийрън му се искаше да крещи,
да строши нещо. Уиндспиър отново се надигна на задни крака и този път Кийрън зърна
позната фигура. Марк. Би го познал навсякъде, а Кристина беше до него. Изрече безмълвна
благодарност. Как ли биха ме посъветвали да постъпя? Помисли си за великодушието на
Марк, за добротата на Кристина. Те биха помислили първо за войниците.
— Трябва да изведем нашите хора от това поле — заяви той. — Не могат да се бият с
ангели. Никой не може. Как дойдохте тук?
— Обан отвори врата — отвърна Уинтър. — Би могъл да направиш същото, господарю.
Да отвориш врата към елфическите земи. Като крал можеш да го направиш. Протегни се към
земята си и тя ще откликне.
Ако пияницата Обан го е направил, аз също ще мога, помисли си Кийрън. Само че това
не помагаше особено. Трябваше да се протегне към земята си, място, което отдавна беше
проклел, и да се надява тя да откликне.
Плъзна се от гърба на Уиндспиър, който беше застинал под него. Спомни си думите на
Марк: Няма да забравя красотата на елфическото царство, нито пък ти.
А после онова, което беше казал самият той, онова, което си беше спомнил, когато
мислеше, че земите на елфите са в опасност.
Начинът, по който водата се лее синя като лед, над водопада на Бранвен. Вкусът на
музиката и звукът на виното. Медените коси на русалките в ручеите; блещукането на
блуждаещите огньове в сенките на гъстите гори.
Кийрън си пое дълбоко дъх. Пуснете ме да мина, помисли си. Пуснете ме да мина, мои
земи, защото аз ви принадлежа: ще ви се отдам така, както кралете на елфите го правят
толкова отдавна, и вие ще процъфтявате, когато аз процъфтявам. Няма да донеса зараза
на бреговете ви, нито кръв, която да попари цветята ви, единствено мир и благ път, който
се издига към зелени хълмове.
— Господарю — каза Уинтър.
Кийрън отвори очи и видя, че неголямото възвишение пред тях бе започнало да се
разтваря надве. През процепа зърна внушителната Тъмна кула и мирните поляни около нея.
Няколко от елфите наблизо нададоха възторжени възгласи. Втурнаха се към отвора, още
докато той се разширяваше и Кийрън ги видя да излизат от другата страна; някои дори
паднаха на колене от благодарност и облекчение.
— Уинтър — каза с разтреперан глас. — Уинтър, преведи всички през вратата. Отведи
ги на безопасно място.
— Всички феи? — попита Уинтър.
— Всички — заяви Кийрън, вперил строг поглед в своя главнокомандващ. — Ловци на
сенки. Магьосници. Всеки, който потърси убежище.
— А ти, господарю?
— Аз трябва да отида при Марк и Кристина.
За първи път Уинтър придоби непокорен вид.
— Трябва да оставиш смъртните си приятели, господарю.
Уинтър беше ален страж, дал кръвен обет да защитава краля и кралския род. Кийрън не
можеше да му се сърди, но трябваше да го накара да разбере. Потърси правилните думи.
— Ти си мой верен страж, Уинтър. Ала така, както ти браниш мен, аз трябва да браня
онова, което обичам най-много, а Марк Блекторн и Кристина Росалес са онова, което обичам
най-много в този и всички останали светове.
— Ала животът ти.
— Уинтър — заяви Кийрън категорично. — Знам, че никой от тях не може да бъде мой
консорт. Но без тях ще умра.
Още и още феи се изсипваха през вратата към елфическите земи. Сега с тях имаше и
други — неколцина магьосници и дори група върколаци.
Уинтър стисна челюсти.
— В такъв случай ще пазя гърба ти.

***

Хелън имаше чувството, че е уловена насред река, която течеше едновременно в

противоположни посоки.
Елфи тичаха на една страна, към неголямо възвишение в източния край на полето, ловци
на сенки бързаха на другата, към Аликанте, вероятно за да се скрият зад стените му. Ейлийн
се беше втурнала нанякъде, за да проучи нещо, обещавайки да се върне веднага.
Имаше и такива, които все още се щураха насам-натам насред полето — членовете на
Кохортата като че ли пищяха и тичаха в кръг, отказващи да се присъединят както към
оттеглящите се елфи, така и към събратята си нефилими.
Хелън беше останала там, където се бяха събрали онези, които познаваше — Кадир и
Джия помагаха да отнесат ранените от полето, Саймън и Изабел се съвещаваха с Хипатия
Векс и Куаси Бедиако, а Джейс и Клеъри бяха отишли заедно с група от другите (в това число
Раян и Дивя), за да застанат между Ема и Джулиън и пленниците от Кохортата.
— Хелън! — Ейлийн тичаше към нея през тревата. — Те не бягат.
— За какво говориш? — попита Хелън.
— Ловците на сенки. Отиват, за да защитят града, в случай че великаните, в случай че
Ема и Джулиън тръгнат натам. Пълно е с деца и старци. Освен това — добави тя, — ловците
на сенки защитават Аликанте. То ни е в кръвта.
Казано като истинска дъщеря на консула.
— Но Ема и Джулиън никога не биха… няма да… — възпротиви се Хелън.
— Не знаем какво ще направят — меко каза Ейлийн, в същия миг, в който Хипатия Векс
и Куаси Бедиако минаха забързано покрай тях.
Изтичаха до изпотъпканата трева, където стояха Ема и Джулиън, и Куаси разпери ръце.
Хипатия сложи длани на раменете му и във въздуха над Ема и Джулс избликна искряща
златна мрежа: падна върху раменете им като фина паяжина, но Хелън почувства, че е
изработена от нещо много по-здраво.
Ема вдигна огромна, сияеща ръка, за да я отметне, но мрежата не помръдна. Куаси
дишаше тежко, но Хипатия го държеше здраво.
— Сега! — изкрещя Мартин Гладстоун. — Заловете Блекторновци! Покажете на тези
чудовища какво ще се случи на семейството им, ако не спрат!
Членовете на Кохортата нададоха одобрителни възгласи. Хелън чу Зара да пищи, че
трябва да го направят, че имат право да се защитят.
Ейлийн се изстъпи пред Хелън.
— Това копеле! — смръщи се тя яростно.
Джулиън впи пръсти в искрящата мрежа и я разкъса. Парчетата паднаха на земята, а той
протегна ръка и сграбчи Гладстоун.
Прекърши врата му с едно бързо движение.
Джулиън и Ема се насочиха към останалите членове на Кохортата, които се пръснаха на
всички посоки. Ема посегна към Зара…
И Джейс се хвърли между тях, между искрящата ръка на Ема и бягащата фигура на Зара.
Мечът на смъртните беше прибран в ножницата на гърба му; той беше невъоръжен. Отметна
златокосата си глава назад и се провикна:
— Спрете! Ема и Джулиън! Битката свърши! Спрете!
С безизразно лице, като статуя на ангел на отмъщението, Ема посегна и бутна Джейс
настрани. Той прелетя няколко метра и се строполи на земята с грозен тътен. Клеъри изпищя
и се втурна към него през тревата, а червената й коса се развяваше зад нея като огън.
Изправи се, помисли си Хелън, изправи се. Изправи се, Джейс.
Но той не се изправи.

***

Дру никога досега не беше използвала семейна руна и усещането беше странно.
Почувства как нещо я тегли към братята и сестра й по начин, който не би могла да
определи. Усещането бе сякаш нещо бе завързано около гръбнака й (което беше гадничко, но
интересно) и я дърпаше към една цел. Чувала бе описания на усещането от действието на
проследяваща руна и това не беше особено различно.
Остави се притеглянето да я води, тичайки след него, стиснала здраво ръката на Тави.
Придържаха се към края на бойното поле, а Хайме тичаше до тях, готов да се прицели с
арбалета си във всеки, понечил да се приближи.
Напуснаха закрилата на градските стени и се насочиха към гората, все така следвайки
притеглянето на руната. Дру се мъчеше да не поглежда към полето, към Ема и Джулиън. Това
бе като да гледа към огнени колони в един момент и ужасяващи чудовища в следващия.
Над главите им нещо прошумоля и Тай скочи на земята пред тях от короната на един
дъб. От Дру се откъсна тихо ахване на изненада, а после още едно, когато Тай дойде право
при нея и я прегърна с всичка сила.
— Какво правиш на бойното поле? — намръщи се, след като я пусна. — Би трябвало да
си в града. Тави също. — Той се обърна към Хайме. — Опасно е.
— Да — отвърна Хайме. — Това ми е ясно.
— Ти самият също си тук — изтъкна Дру.
— Бях се качил на дърво — каза Тай, сякаш това правеше присъствието му по-
приемливо.
Преди Дру да успее да се впусне в един наистина удовлетворяващ спор между брат и
сестра, Хелън дотича при тях с развени руси къдрици. Ейлийн я следваше по петите.
— Дру! Тави! — Хелън се втурна с насълзени очи към тях, посягайки да вдигне Тави;
Дру забеляза, че той протегна автоматично ръчички към нея, нещо, което досега правеше
само с Джулиън. Хелън го вдигна и го прегърна здраво. — Какво правите тук? Дру, нарочно
ли задейства семейната руна?
— Естествено! — отвърна Дру. — Трябва да излезем на полето. Трябва да спрем Ема и
Джулс. Трябва да ги върнем обратно, обратно към себе си.
— Опитваме се — каза Хелън, докато оставяше Тави на земята. — Не мислиш ли, че се
опитваме?
На Дру й се прииска да изскърца със зъби. Защо Хелън не слушаше? Мислела си бе, че
нещата се бяха подобрили, но толкова отчаяно се нуждаеше сестра й да я чуе, че това бе като
буца, заседнала в гърлото й.
Знаеше какво трябва да направят. Струваше й се толкова ясно. Но как да накара и
останалите да го видят?
Почувства подръпване в ръката, там, където беше руната, и ето че и Марк беше тук,
дотичал с Кристина до себе си.
— Дру! Ти ни повика… — Видя Тай и се усмихна възхитено. — Гледах те с прашката ти.
Мерникът ти е безпогрешен, малки братко.
— Не го насърчавай, Марк — каза Хелън. — Би трябвало да е в лагера.
— Вижте — рече Дру. — Знам, че може да ви се стори абсурдно, но ако отидем при Ема
и Джулс всички заедно, ако дойдем съвсем близо и говорим с тях, бихме могли да ги
достигнем. Трябва да се опитаме. Ако ние не успеем да го направим, никой няма да успее и
тогава всички ще са в опасност.
Хелън поклати глава.
— Но защо се случва това?
Кристина и Марк си размениха поглед, който Дру не можа да разтълкува.
— Мисля, че е заради парабатайската връзка — каза Кристина.
— Защото Ема едва не умря? — попита Ейлийн озадачено.
— Не знам — отвърна Кристина. — Мога само да предположа. Ала в тях гори небесен
огън. А никой смъртен не е в състояние да оцелее дълго в нещо такова.
— Прекалено опасно е да се доближим до тях — каза Марк. — Трябва да разчитаме на
Ема и Джулиън. Да вярваме, че сами ще успеят да сложат край.
Последва дълга пауза. Хайме гледаше безстрастно как семейство Блекторн и техните
близки стоят в напрегнато мълчание.
 — Не — заяви най-сетне Хелън и сърцето на Дру се сви. Хелън вдигна очи, горящи с
блекторновско синьо насред омърляното й лице. — Дру е права. Трябва да отидем. — Тя
погледна към Дру. — Имаш право, миличка.
— Ще дойда с теб на полето — каза Хайме на Дру.
Дру се радваше на компанията му, когато поеха напред, всички Блекторновци заедно. Не
за Хайме мислеше обаче, когато свърнаха към сърцето на битката. А за сестра си. Хелън ми
повярва. Хелън разбра.
Насред мрака на битката, в сърцето й като че ли стана мъничко по-светло.
Изведнъж Хайме се изпъна.
— Диего — каза, а после се впусна в порой от думи на испански. Дру и Хелън се
обърнаха и Дру си пое рязко дъх.
Недалече от там един ален страж влачеше безчувственото тяло на Диего през полето.
Или поне Дру предположи, че е Диего: дрехите й бяха познати, както и гъстата тъмна коса.
Ала лицето му не се виждаше от кръв.
Хелън го докосна по рамото.
— Върви при брат си. Бързо. Ние ще се оправим.
Хайме хукна с всички сили.

***

Джейс беше буден. Примигваше и тъкмо се опитваше да седне, когато Клеъри стигна до
него, разкъсвана от желание да се хвърли в прегръдките му и да го удари, задето я беше
уплашил така.
Залови се да му нарисува иратце и то очевидно подейства — дългата кървава
драскотина, която минаваше през лицето му, бързо зарасна. Той беше успял да се понадигне и
се мъчеше да си поеме дъх, облегнат на нея, когато Алек дотича и коленичи до тях.
— Добре ли си? — попита той своя парабатай, вперил разтревожен поглед в лицето му.
— Моля те, обещай ми никога вече да не го правиш — каза Клеъри.
— Обещавам никога вече да не заставам между Зара Диърборн и вилнеещ великан —
отвърна Джейс. — Алек, какво става? Ти идваш от полето.
— Джулиън и Ема току-що метнаха Ванеса Ашдаун на около пет-шест метра — отвърна
Алек. — Според мен се ядосаха, задето прониза Камерън, но защо, не мога да ти кажа.
Клеъри погледна към Ема и Джулиън. Те стояха неподвижно, навели очи към членовете
на Кохортата, сякаш се опитваха да решат какво да правят с тях. Час по час някой от
Кохортата се откъсваше и побягваше, и Ема или Джулиън го връщаха обратно при
останалите.
Беше почти като игра, ала ангелите не си играеха. Клеъри нямаше как да не си спомни
Разиел, надигащ се от водите на езерото Лин. Не бяха много хората, които бяха виждали
ангел. Не бяха много хората, които се бяха взирали в студените очи на Небето, с неговото
безразличие към нищожните човешки тревоги. Дали Ема и Джулиън изпитваха частица от
това безразличие, това равнодушие, което не беше жестокост, а нещо много по-странно и по-
голямо, нещо, което изобщо не беше човешко?
Изведнъж Ема се олюля и падна на едно коляно. Клеъри гледаше потресено как
членовете на Кохортата се разбягаха с крясъци, ала Ема не посегна да ги спре.
 До нея, Джулиън протегна сияйна ръка, за да й помогне да се изправи.
— Умират — тихо каза Джейс.
Алек изглеждаше озадачен.
— Какво?
— Те са нефилими, истински нефилими — обясни Джейс. — Чудовищата от отминали
времена, които някога бродели по земята. В тях гори небесен огън, подхранващ всичко, което
правят. Но това е твърде много. Смъртните им тела ще изгорят. Вероятно са в агония.
Той се изправи на крака.
— Трябва да ги спрем. Кой знае какво ще сторят, ако обезумеят от болка.
Ема тръгна към града. Клеъри видя Изабел и Саймън да се втурват към блокадата от
ловци на сенки, които стояха между Ема и Джулиън, и Аликанте.
— Как ще ги спрем? — попита Алек.
Джейс извади мрачно Меча на смъртните, но преди да успее да направи и крачка,
Клеъри сложи ръка на рамото му.
— Почакай. Вижте.
Недалече от тях малка групичка крачеше решително към сияйните, чудовищни фигури
на Ема и Джулиън. Хелън Блекторн, заедно с братята и сестра си — Марк и Тиберий,
Друзила и Октавиан. Движеха се заедно в силна, стегната линия.
— Какво правят? — попита Алек.
— Единственото, което могат да направят — отвърна Клеъри.
Джейс отпусна бавно Меча на смъртните.
— В името на Ангела — каза, поемайки си рязко дъх. — Тези деца…

***

— Диего. Събуди се, братко. Моля те, събуди се.

Имаше единствено мрак, осеян с ярки искри от болка. А ето че сега се появи гласът на
Хайме. На Диего му се искаше да остане в мрака и тишината. Да си почива там, където
болката беше на разстояние от него, тук, в този безмълвен свят.
Ала гласът на брат му беше настойчив, а Диего от малък бе научен да реагира на него.
Да стане от леглото, когато брат му заплаче, да изтича да му помогне, когато той падне.
Повдигна с усилие клепачи, които сякаш бяха залепнали. Лицето му гореше. Над себе си
видя кипящо тъмно небе и Хайме, с обезумяло от страх изражение. Беше коленичил, а
арбалетът му почиваше до него; на известно разстояние един ален страж лежеше мъртъв със
стрела в гърдите.
Хайме стискаше стили в ръка. Протегна се и отметна косата на Диего назад; когато
дръпна ръка, тя беше почервеняла от кръв.
— Не мърдай — каза той. — Направих ти няколко иратцета.
— Трябва да стана — прошепна Диего. — Трябва да се бия.
Тъмните очи на Хайме припламнаха.
— Цялото ти лице е нарязано, Диего. Изгубил си кръв. Не може да станеш. Няма да го
позволя.
— Хайме…
— В миналото ти винаги ме лекуваше — каза Хайме. — Нека сега аз бъда този, който
ще те изцели.
Диего се закашля. Устата и гърлото му бяха пълни с кръв.
— Колко… колко лоши ще бъдат белезите?
Хайме улови ръката му и Диего разбра, че е наистина лошо. Безмълвно умоляваше брат
си да не го лъже или съжалява.
Усмивката на Хайме беше бавна и леко крива.
— Мисля, че от сега нататък аз ще бъда красавецът в семейството — каза. — Но поне
все още си много мускулест.
Диего се задави със смеха си, с вкуса на кръв, със странността на всичко това. Преплете
пръсти в тези на брат си и ги стисна.

***

Прекосяването на полето беше сюрреалистично.

Докато семейство Блекторн вървяха към Ема и Джулиън, други ловци на сенки се
приближаваха към тях, някои с озадачен, други с почти засрамен вид. Дру знаеше, че според
тях отиват на сигурна смърт. Неколцина души им извикаха да оставят Тави, но той само се
притисна по-близо до братята и сестрите си, клатейки глава.
Ема и Джулиън очевидно се бяха отправили към града. Движеха се като сияйни сенки,
стопявайки разстоянието, което ги делеше от барикадата ловци на сенки, застанали между
тях и Аликанте.
— Трябва да се доберем до тях — промълви Дру, ала тълпата пред тях оформяше друг
вид барикада. Разпозна някои от тях: Ануш и Дивя Джоши, Луана Карвальо, Кадир Сафар, и
дори неколцина долноземци, като Бат Веласкес и Куаси Бедиако, които им викаха да не се
приближават до Джулиън и Ема, че не е безопасно.
Тя погледна към другите в паника.
— Какво ще правим?
— Не мога да ги прострелям с елфически стрели — каза Марк. — Опитват се да
помогнат.
— Естествено, че не! — Хелън изглеждаше ужасена. — Моля ви! — извика тя. —
Пуснете ни да минем!
Ала гласът й бе удавен от рева на тълпата, която ги отблъскваше назад, назад от града,
назад от Ема и Джулс. Дру започваше да изпада в паника, когато до ушите им достигна
тропот на копита.
Ловците на сенки се отдръпнаха неохотно, за да направят път на Уиндспиър, възседнат
от Кийрън. Хълбоците на коня бяха облени в пот; очевидно беше галопирал през полето.
Ужасените очи на Кийрън обходиха групата, докато не откриха Марк и Кристина.
Тримата си размениха бърз поглед, който казваше много, а после Марк вдигна ръка,
сякаш се опитваше да достигне новия крал на тъмните феи.
— Кийрън! Помогни ни! Трябва да се доберем до Ема и Джулиън!
Дру очакваше Кийрън да каже, че е опасно. Невъзможно. Вместо това той се приведе
над врата на Уиндспиър и му прошепна нещо.
Миг по-късно небето потъмня от летящи фигури. Дивият лов беше пристигнал. Ловците
на сенки и долноземците се разбягаха, докато Ловът се спускаше ниско. Ето че семейство
Блекторн можеше да продължи напред и те го сториха, движейки се възможно най-бързо към
Ема и Джулиън, които почти бяха стигнали до редиците ловци на сенки, бранещи града.
Докато минаваха, Дру протегна ръка и помаха на Даяна и Гуин, които се бяха отделили
от Дивия лов и се готвеха да кацнат до семейство Блекторн. Даяна й се усмихна и притисна
ръка до сърцето си.
Дру прикова очи в целта напред. Почти бяха стигнали. Кийрън се беше присъединил към
тях. Кралската корона проблясваше на челото му, но вниманието му беше погълнато от това
да защитава семейство Блекторн. С Уиндспиър, изправящ се на задни крака, той удържаше
тълпата назад от едната страна, а Гуин и Даяна правеха същото от другата.
Теренът стана равен. Вече бяха близо, достатъчно близо, та Ема и Джулиън да изглеждат
като сияйни размазани петна. Беше като да гледаш към дървета в гората, чиито върхове не
можеш да видиш.
Дру си пое дълбоко дъх.
— Окей. Сега само ние. Само семейство Блекторн.
Всички застинаха. Марк допря чело до челото на Кристина, преди да й помогне да се
метне на Уиндспиър, до Кийрън. Кийрън стисна силно десницата на Марк, а после обви
ръце около Кристина, сякаш за да каже на Марк, че ще я пази. Ейлийн целуна нежно Хелън и
отиде да застане до майка си в множеството. Те загледаха — малка, притеснена групичка —
как семейство Блекторн поемат напред, за да стопят разстоянието между себе си и Ема и
Джулс.
 Спряха на няколко крачки от великанските фигури на Джулиън и Ема. За миг
увереността, тласкаща Дру досега, се разколеба. Мислила бе само за това да стигнат дотук.
Не и какво щяха да кажат или направят, когато го стореха.
Тави бе този, който пръв пристъпи напред.
— Джулс! — провикна се. — Ема! Тук сме!
И най-сетне Ема и Джулиън реагираха.
Извърнаха се от града и наведоха погледи към семейство Блекторн. Дру отметна глава
назад и видя лицата им. Бяха напълно безизразни. В грейналите им очи нямаше и следа от
разпознаване.
— Не можем просто да им кажем да спрат — рече Марк. — Всички вече опитаха това.
Тави дойде малко по-близо. Очите на великаните го следяха като огромни лампи,
пламтящи и нечовешки.
На Дру й се искаше да протегне ръка и да го дръпне назад.
 — Джулс? — каза той и гласчето му слабичко и ниско, прободе сърцето на Друзила.
Пое си дълбоко дъх. Ако Тави можеше да се приближи до тях, значи и тя можеше да го
направи. Застана зад малкото си братче и се изви назад, за да погледне в лицата на Ема и
Джулиън. Беше като да погледнеш право в слънцето; очите й запариха, но тя ги задържа
отворени.
— Ема! Джулиън! Аз съм, Дру, Друзила. Вижте, всички ви казват да спрете, защото
битката беше спечелена, но аз не съм тук, за да ви кажа това. Тук съм, за да ви помоля да
спрете, защото ви обичаме. Имаме нужда от вас. Върнете се при нас.
Нито Ема, нито Джулиън помръднаха; израженията им не се промениха. Дру продължи,
с пламнали бузи.
— Не ни изоставяйте. С кого ще гледам скапани филми на ужасите, Джулиън, ако те
няма? Кой ще тренира с мен, Ема, и ще ми показва всичките ми грешки, и как да стана по-
добра?
Нещо се раздвижи зад Дру. Хелън се приближи и застана до нея. Протегна ръце, сякаш
би могла да докосне сияйните фигури пред себе си.
— Джулиън. Ти отгледа братята и сестрите ни, когато аз не можех. Пожертва детството
си, за да опазиш семейството ни заедно. А ти, Ема. Ти бранеше това семейство, когато аз не
можех. Ако и двамата ме изоставите сега, как бих могла да ви се отплатя?
Лицата на Джулиън и Ема все още бяха безизразни, но Ема наклони лекичко глава,
сякаш слушаше.
Марк пристъпи напред и като сложи тънка ръка върху рамото на Дру, отметна глава
назад.
— Джулиън. Ти ми показа как отново да бъда част от семейство. Ема, ти ме научи как да
бъда приятел, когато бях забравил какво е приятелство. Дадохте ми надежда, когато бях
изгубен. — Стоеше изпънат като елфическа стрела, вдигнал очи към небето. — Върнете се
при нас.
Джулиън се размърда. Беше едва доловимо движение, но сърцето на Дру подскочи.
Може би… може би…
Тай пристъпи напред; бойното му облекло беше прашно и разкъсано там, където кората
на дървото го беше съдрала. Черната му коса падаше на тъмни кичури пред лицето му. Той я
отметна и каза:
— Загубихме Ливи. Ние… ние я загубихме.
Сълзи запариха в очите на Дру. Имаше нещо в гласа на Тай, което звучеше така, сякаш
едва сега за първи път осъзнаваше окончателността и необратимостта на смъртта на Ливи.
Ресниците му блещукаха от сълзи, когато вдигна очи.
— Не можем да изгубим и вас. Това… това ще ни съсипе. Джулиън, ти ми обясняваше
всички думи, които не разбирах… Ема, ти се разправяше с всеки, който се държеше гадно с
мен. Кой ще ме учи и защитава, ако отново не станете себе си?
Разнесе се оглушителен, гръмовен трясък. Джулиън беше паднал на колене. Дру потисна
ахването си. Изглеждаше по-малък отпреди, но все така огромен. Виждаше черните
пукнатини по сияйната му кожа, от които червени искри изскачаха като кръв.
В тях гори небесен огън. А никой смъртен не е в състояние да оцелее дълго в нещо
такова.
— Ема — прошепна тя. — Джулиън.
Лицата им вече не бяха безизразни. Дру бе виждала статуи на скърбящи ангели, ангели,
пронизани с огнени мечове, от чиито очи се лееха сълзи на агония. Не беше лесно да носиш
меч за Господ.
В лицата на Ема и Джулиън тя виждаше тези статуи.
— Ема! — Викът се изтръгна от Кристина; беше се откъснала от останалите и тичаше
към семейство Блекторн. — Ема! Кой ще бъде най-добрият ми приятел, ако ти не си най-
добрата ми приятелка, Ема? — Плачеше и сълзите й се смесваха с кръвта и мръсотията по
лицето й. — Кой ще се грижи за най-добрата ми приятелка, когато аз не мога, Джулиън, ако
теб те няма?
Ема рухна на колене до Джулиън. И двамата ридаеха, сълзи от огън, алени и златни. Дру
отчаяно се надяваше това да означава, че изпитват нещо, а не че умират, изгаряни от пожара,
бушуващ в тях.
— Кой ще ме подлудява с въпроси в класната стая, ако не сте вие? — Даяна също идваше
към тях, приближаваха се и Кийрън и Ейлийн, оставили Гуин да държи юздите на
Уиндспиър с лице, върху което се четеше удивление и страхопочитание.
Ейлийн се прокашля.
— Ема и Джулиън. Не ви познавам толкова добре, а това с великанството определено е
огромна изненада. Буквално. — Тя хвърли кос поглед към Хелън. — Но да бъде до вас прави
съпругата ми наистина щастлива и то е защото ви обича. — Тя замълча. — Аз също ви
харесвам и ние ще бъдем семейство, по дяволите, така че слезте тук и бъдете част от това
семейство!
Хелън потупа Ейлийн по рамото.
— Това си го биваше, миличка.
— Джулиън — обади се и Кийрън. — Бих могъл да говоря за начина, по който Марк те
обича, и Ема, бих могъл да говоря за приятелството, което Кристина изпитва към теб. Ала
истината е, че трябва да бъда крал на Тъмния двор и без твоята брилянтност, Джулиън, и без
твоята храброст, Ема, боя се, че властването ми ще бъде кратко.
В далечината Дру видя Изабел и Саймън да се приближават. Алек беше с тях, обвил ръка
около Магнус, а Клеъри и Джейс крачеха до тях, уловени за ръце.
Тави протегна ръчички.
— Джулс! — Гласчето му беше ясно и звънливо. — Вдигни ме. Уморен съм. Искам да си
отида у дома.
Бавно — така бавно, сякаш минаваха епохи — Джулиън протегна сияйните си ръце,
набраздени от черни пукнатини, през които небесен огън се лееше като кръв, и посегна към
Тави.
Лумна ярка светлина и опари очите на Дру. Когато престана да примигва, видя, че
Джулиън и Ема вече не бяха там, бяха се свлекли на земята; смаляващи се тъмни фигури в
аура от светлина, облени в сияние с цвета на кърваво злато.
В продължение на един мъчителен миг, Дру бе сигурна, че умират. Когато ужасната
светлина угасна, тя видя Ема и Джулиън, приели отново човешките си размери, рухнали
заедно на земята. Лежаха със затворени очи, уловени за ръце, като ангели, които бяха
паднали от небесата и сега спяха спокоен сън на земята.
33
Поклон
— Събуди се, Ема. Време е да се събудиш.
На челото й лежеше нежна ръка, нежен глас я викаше да излезе от дълбокия мрак.
За известно време имаше само сенки. Сенки и студ, след като дълго бе горяла. Светът се
бе наклонил на една страна. Видяла бе място прекалено ярко, за да си го спомня, и фигури,
които грееха като остриета на слънцето. Чула бе гласове да викат името й. Ема. Ема.
Ема означава Вселена, казал бе Джулиън.
Ала тя не се бе събудила. Отново бе чула гласа на Джулиън, този път — примесен с
гласа на Джем.
— Добър ход — каза Джем. — Да проведете не една, а две срещи. Знаел си, че всеки от
ловците на сенки би могъл да бъде верен на Кохортата, затова ги покани да присъстват само
на първата среща. Така, когато докладвали на Хорас за плановете ти, той се е подготвил
единствено за прекъсване на преговорите. Не и за атаката на долноземците.
— Джейс и Клеъри се съгласиха да бъдат примамката. — Джулиън звучеше уморен, дори
в съня й.
— Знаехме, че Хорас би сторил всичко, за да се добере до тях. Че бихме могли да ги
доведем пред всички и да докажем, че Хорас не просто греши, че са мъртви, а се опитва да
ги убие.
Възцари се дълга тишина. Ема отново се рееше в мрак, макар сега да виждаше очертания
в него, очертания и сенки.
— Знаех, че на срещата ще има шпиони — каза Джулиън. — Признавам, че ме
изненадаха, като изпратиха демон. Дори не си дадох сметка, докато не го видях на бойното
поле. Как е успял да проникне в светилището според теб? Просто да се представи за Оскар
Линдквист не би трябвало да го предпази?
— Демоните понякога използват нефилимска кръв, за да проникнат в някой Институт.
Вчера Оскар Линдквист бе открит мъртъв. Възможно е кръвта му да е била използвана.
— Но може ли тя да направи демона неуязвим за серафимски ками? — попита Джулиън.
Възцари се дълго мълчание.
— Не съм чувал за магия, достатъчно силна, за да го стори. — Джулиън звучеше
загрижено. — Мълчаливите братя ще искат да научат.
Ема отвори неохотно очи, не искаше да напусне мекотата на мрака.
— Джем? — прошепна. Гърлото и устата й бяха невероятно сухи.
— Ема! — Джем я притегли в прегръдката на силните си ръце и тя отпусна глава на
рамото му. Сякаш я прегръщаше баща й, спомен, който винаги държеше дълбоко в ума си,
скъпоценен и незабравен.
Опита се да преглътне сухотата в гърлото си.
— Джулиън? — прошепна.
Джем се отдръпна и тя видя къде се намира — в малка стая с две бели легла; през
прозореца на стената влизаше слънчева светлина. Джулиън седеше на другото легло, облечен
в чиста тениска и широк панталон, подобен на тренировъчни дрехи. Някой беше облякъл и
нея по същия начин; косата й беше оплетена, цялото тяло я болеше, като една гигантска
синина.
 Джулиън изглеждаше невредим. Очите им се срещнаха и изражението му омекна; гърбът
му беше изпънат и напрегнат, раменете му представляваха корава линия.
Искаше й се да отиде и да го прегърне. Или поне да улови ръката му. Заповяда си да не
помръдне. Чувстваше се крехка отвътре, сърцето й думкаше от обич и страх. Нямаше си
доверие да овладее емоциите си.
— Във Василиас си — каза Джем. — Аз те събудих, Ема, след като Джулиън също се
пробуди. Помислих, че ще искате да се видите.
Ема се огледа наоколо. През един прозорец в стената видя друга, по-голяма стая с
болнични легла, застлани с бели чаршафи, в половината от които имаше пациенти.
Мълчаливи братя се движеха между редиците, а въздухът миришеше на изцеление — билки и
цветя, лековете на Града на тишината.
Тяхната стая имаше нисък, сводест таван, изрисуван с целителни руни в златно, червено
и черно. Други прозорци гледаха към сградите на Аликанте: къщите с червени покриви,
демонските кули, извисяващи се като тънки игли.
— Децата, те добре ли са? — попита Ема. — Хелън…
— Вече попитах — каза Джулиън. На Ема й беше трудно да извърне очи от него и
едновременно с това болеше да го гледа, изглеждаше някак различен. Променен. Откъсна очи
и погледна към Джем, който бе станал, за да отиде до прозореца. — Всички са добре, Ема.
— Дори Кит? Той ми спаси живота.
— Беше изцеден и болен — отвърна Джем. — Но се възстановява добре. В Града на
тишината е. Изгубихме добри воини на бойното поле, но приятелите ви са в безопасност. Три
дни беше в безсъзнание, така че пропусна погребенията. Но напоследък и бездруго ти се
струпаха твърде много погребения.
Ема се намръщи.
— Но защо Кит е в Града на тишината? Василиас…
— Ема — каза Джем. — Не съм тук, за да говорим за Кит. Тук съм, за да говорим за теб
и Джулиън. — Той отметна косата от лицето си; изглеждаше уморен, белият кичур в косата
му изпъкваше повече от обикновено. — Преди много време ти ме попита за парабатайското
проклятие. Какво се случва, когато двама парабатаи се влюбят. Казах ти онова, което знаех,
но и през ум не ми мина, че питаш за себе си.
Ема застина. Погледна към Джулиън, който кимна.
— Джем знае. — Гласът му беше безизразен и Ема се зачуди какво изпитва. Не можеше
да го разчете така, както правеше обикновено, но вероятно и двамата бяха в шок. — Всички
научиха.
Ема обви ръце около себе си.
— Но как…
— Ще ми се да бях знаел — рече Джем, — макар да разбирам защо не ми казахте.
Говорих с Магнус. Знам всичко, което сте направили, мъчейки се да се преборите с
проклятието. Никой не би могъл да се съпротивлява повече, но това не е проклятие, които
може да бъде развалено, освен с унищожаването на всички парабатайски връзки в света. —
Той погледна Ема с пронизващи очи и тя изведнъж почувства товара на това колко стар бе
Джем и колко много знаеше за хората. — Или поне така вярвахме и нито един опит да се
проучи какво би станало, ако проклятието бъде задействано, не се увенча с успех.
Познавахме единствено симптомите: по-могъщи руни, умението да се правят неща, на които
другите нефилими не са способни. Фактът, че ти строши Меча на смъртните, Ема, сигурен
съм, че е отчасти заради силата на Кортана и отчасти — заради проклятието. Но всичко това
са неща, за които само гадаехме в продължение на дълги години. А после дойде битката
отпреди три дни. Колко от нея си спомняте?
— Ема, умираща в ръцете ми. — Гласът на Джулиън потрепери. Странно, обикновено
Ема би почувствала как нещо я жегва в ребрата, искрица от неговата болка. Сега не усети
нищо. — А после бяла светлина и ние бяхме великани и гледахме надолу. Не чувствам онова,
което чувствахме, но си спомням хората да изглеждат като мравки, разбягали се в краката ни.
И усещането, че сме на мисия, сякаш ни насочваха. Не знам как да го обясня. Сякаш ни
казваха какво да правим и нямахме друг избор, освен да се подчиним.
— Сякаш нещо действаше чрез вас — каза Джем. — Воля, по-силна от вашата?
Ема докосна гърдите си.
— Сега си спомням… Зара ме намушка… течеше ми кръв… — Спомни си усещането,
че гори, а светът се отдръпва от нея. — Били сме великани?
— Трябва да ви разкажа нещо от нефилимската история — каза Джем, макар че Ема би
предпочела да си останат на темата за великаните: нима двамата с Джулиън се бяха
превърнали в Тях? — Много, много отдавна, в най-ранната история на ловците на сенки,
огромни демони заплашвали земята. Много по-големи от всички демони, които имаме сега,
освен онова, в което понякога могат да се превърнат великите демони. По онова време
ловците на сенки можели да се превръщат в истински нефилими. Великани на земята.
Имаме стари гравюри и рисунки, както и описанията на онези, които ги видели да се бият с
демони. — Джем извади лист хартия от джоба си и зачете на глас: — „Земята, през която
минахме като съгледвачи, е земя, която поглъща обитателите си; и всички, които видяхме в
нея, са с огромни размери. Там видяхме нефилими и в очите си ние бяхме като скакалци, и в
техните очи също.“
— Но това е история — каза Джулиън. — Сега хората не се превръщат във великани.
Земя, която поглъща обитателите си. Ема не можеше да не си помисли за Туле и
разказите за великани там.
— Повечето не преживявали преобразяването — продължи Джем. — Това била
върховната саможертва: да лумнеш в небесен огън и да умреш, унищожавайки демони.
Забелязали обаче, че мнозина от оцелелите били парабатаи. По-вероятно било един ловец на
сенки да преживее трансформацията, ако имал парабатай, който да не се преобрази и да го
привърже към земята.
— Но ние и двамата се преобразихме — изтъкна Ема.
— Трябва да знаеш — каза Джем, — че в продължение на години се опитвахме да
разберем парабатайското проклятие и какво представлява, но никога не го свързахме с
времето на нефилимите. Краят на това време дошъл, когато великанските демони
престанали да идват на земята. Не знаем защо изчезнали. Може би били избити до крак.
Може би изгубили интерес към този свят. Може би се бояли от нефилимите. Това било преди
осемстотин години и много от архивите били изгубени.
— Значи когато ние се превърнахме във великани — Джулиън изглеждаше така, сякаш
от тези думи му се повдига, — сте осъзнали, че парабатайското проклятие е свързано по
някакъв начин с нефилимите?
— След битката се втурнахме да преровим всички архиви за истинските нефилими.
Именно там попаднах на описанието на ужасна случка. Ловец на сенки се превърнал в
истински нефилим, за да се изправи срещу един демон. Парабатаят му трябвало да остане
непроменен, за да го задържи свързан със земята, ала вместо това той също се преобразил,
неконтролируемо. И двамата изпаднали в умопомрачение. Разправили се с демона, а после
избили семействата си и всички, опитали се да ги спрат, докато небесният огън не ги
изгорил живи. — Джем замълча за миг. — Били женена двойка. В онези дни нямало закон,
забраняващ любовта между парабатай. Няколко месеца по-късно се случило отново, с друга
двойка влюбени.
— И хората не знаели за това? — попита Ема.
— Положени били големи усилия да скрият това. Парабатайската връзка е едно от най-
могъщите оръжия, което ловците на сенки притежават. Никой не искал да бъде изгубено. А
тъй като великите демони си отишли, се смятало, че няма да има нужда отново да се
прибягва до истински нефилими. И действително, практиката била преустановена, а методът,
по който се създават истински нефилими, бил изгубен. Всичко би могло да свърши там и
действително, в Града на тишината няма запазени сведения за това какво се е случило, но
Теса успя да открие един летопис в Спираловидния лабиринт. Разказ за двама ловци на
сенки, които станали като магьосници, могъщи заклинатели, чиито руни не приличали на
другите. Сринали цял един град със земята, преди да бъдат изгорени. Подозирам обаче, че не
били изгорени от жителите на града. Подозирам, че умрели от небесния огън. — Той
замълча за миг. — Скоро след датата на този разказ бил приет закон, забраняващ на
парабатаите да се влюбват помежду си.
— Подозрително — измърмори Ема.
— Значи това, което казваш — рече Джулиън, — е, че ловците на сенки унищожили
собствените си архиви за това защо създали закона, забраняващ парабатайската любов?
Страхували се, че хората ще се възползват от могъществото, но ценели ползата от
парабатайството твърде много, за да се откажат от ритуала?
— Така подозирам — отвърна Джем, — макар да не мисля, че ще бъдем в състояние да
го докажем.
— Това не може да продължава да се случва — заяви Ема. — Всички трябва да научат
истината.
— Истината няма да му попречи да се случва. — Джулиън я гледаше с нетрепващ
поглед. — Бих се влюбил в теб дори да знаех точно каква е опасността.
Сърцето на Ема сякаш се преобърна. Тя се опита да овладее гласа си.
— Но ако ужасните наказания бъдат премахнати, ако хората не се боят, че ще изгубят
семействата си, те няма да го крият. Милосърдието е по-добро от отмъщението, нали?
— Мълчаливите братя го обсъдиха и са съгласни с теб — каза Джем. — Ще посъветват
консула и новия инквизитор, когато той или тя бъдат назначени.
— Но Джия все още е консул? — попита Ема.
— Да, макар да е много болна. Болна е от известно време насам. Надявам се, че сега ще
има възможност да си почине и да се възстанови.
— О. — Ема беше учудена. Джия й се бе струвала несломима.
— Оцелелите членове на Кохортата са задържани в Гард. В края на краищата, вие ни
спечелихте битката. Макар да не бих препоръчал отново да опитате тази тактика.
— Какво ще се случи с нас? — попита Джулиън. — Ще ни накажат ли?
— За станалото на бойното поле? Не мисля. Вие убихте Ездачите на Манан, за което
всички са ви благодарни, убихте и неколцина членове на Кохортата, което и така можехте да
направите. Мисля, че сега ще се превърнете в нещо като атракция. Истински нефилими не са
били виждани от векове. Възможно е да се наложи да положите малко общественополезна
дейност.
— Наистина ли? — попита Ема.
— Не. — Джем й намигна.
— Имах предвид за това с парабатайството — обясни Джулиън. — Все още нарушаваме
Закона, изпитвайки това, което изпитваме един към друг. Дори ако смекчат Закона, ще трябва
да бъдем разделени, дори заточени, така че това никога да не се повтори.
— А. — Джем се облегна на стената, скръстил ръце на гърдите си. — Когато дрехите ви
бяха свалени, за да могат да ви изцелят, тук, във Василиас, бе установено, че парабатайските
ви руни са изчезнали.
Ема и Джулиън го зяпнаха.
— Сега, възможно е руната да бъде изрязана от кожата ви и пак да си останете парабатаи
— каза Джем. — Руната е символът, не самата връзка. Беше любопитно обаче, защото
нямаше и следа, никакъв белег, показващ къде са били парабатайските ви руни; сякаш
изобщо не ги беше имало. Мълчаливите братя надникнаха в умовете ви и откриха, че
връзката е била разкъсана. — Той замълча за миг. — При обикновени обстоятелства бих
имал чувството, че съобщавам лоша новина, но в този случай, едва ли е така. Вече не сте
парабатаи.
Никой от тях не помръдна, дори не си пое дъх. В гърдите на Ема сърцето й сякаш биеше
като камбана в огромно помещение, кънтящото ехо на пещера, чийто покрив бе толкова
висок, че всеки звук се изгубваше в тишина и мечти. Лицето на Джулиън бе бяло като
демонските кули.
— Не сме парабатаи? — повтори най-сетне, а гласът му беше като на непознат.
— Ще ви дам минутка, за да осмислите новината. — Усмивка подръпна устните на
Джем. — Ще отида да поговоря със семейството ви. Тревожеха се за вас. — Той излезе от
стаята и макар да носеше дънки и пуловер, зад него сякаш се развяха одежди.
Вратата се затвори зад гърба му, а Ема все така не бе в състояние да помръдне. Ужасът
да си позволи да повярва, че кошмарът най-сетне е свършил, я задържаше вкаменена на
мястото й. Толкова отдавна живееше с този товар на плещите си. Толкова отдавна това бе
първата й мисъл, когато се събудеше, и последната, преди да заеми; подклаждаше кошмарите
й и се криеше във всеки таен страх: Ще изгубя Джулиън. Ще изгубя семейството си. Ще
изгубя себе си.
Дори в най-светлите си мигове беше мислила, че ще изгуби някое от тези неща. Никога
не бе вярвала, че би могла да задържи всичките.
— Ема. — Джулиън се бе изправил, накуцвайки леко, и сърцето на Ема сякаш се
пръсна: знаеше, че не може да му е по-лесно, отколкото на нея. Изправи се на разтреперани
крака. Гледаха се през разстоянието, което делеше двете легла.
Не знаеше кой се прекърши и помръдна пръв. Може би тя, може би той; може би го
направиха едновременно, така, както правеха от толкова отдавна, все още свързани, макар
парабатайската връзка да я нямаше вече. Сблъскаха се в средата на стаята; тя обви ръце около
него, заравяйки бинтованите си пръсти в гърба на тениската му.
Беше тук, наистина беше тук, от плът и кръв в прегръдките й. Знаеше, че по лицето й се
стичат сълзи; беше се вкопчила в него с всичка сила, усещаше го да трепери в ръцете й.
— Ема — повтаряше той отново и отново, а гласът му се прекършваше от думата. —
Ема, Ема, моята Ема.
 Тя не бе в състояние да говори. Вместо това прокара несръчно пръсти по гърба му,
изписвайки онова, което не можеше да изрече на глас, както бяха принудени от толкова
отдавна. Н-А-Й С-Е-Т-Н-Е, написа, Н-А-Й С-Е-Т-Н-Е.
Вратата се отвори рязко. И за първи път те не побързаха да се отдръпнат един от друг.
Останаха прегърнати, докато семейството и приятелите им се изсипваха в стаята,
просълзени и грейнали от щастие и облекчение.

***

— В земите на феите наистина се боят от теб, Кристина — каза Кийрън. — Наричат те

палач на крале и принцеса. Ужасяващ ловец на сенки.
Тримата, Марк, Кристина и Кийрън, седяха до един пресъхнал фонтан на Площада на
ангела пред Василиас. Кристина беше между краката на Марк, който бе обвил ръце около
нея; Кийрън се бе облегнал на него.
— Не съм ужасяваща — възмути се тя.
— Ужасяваш мен — обади се Марк и тя се обърна и направи физиономия насреща му.
Кийрън се усмихна, но не се засмя: у него имаше твърде много напрежение. Навярно
защото да бъде в Аликанте му беше трудно. По време на Тъмната война, ловците на сенки се
бяха опитали да обезопасят града против елфи и почти на всяка улица имаше стратегически
разположени желязо, сол и самодивско дърво. Василиас беше покрит с железни гвоздеи, така
че Марк и Кристина чакаха новини за Джулс и Ема на площада заедно с него, оставяйки
яркото слънце да ги топли, докато си почиваха.
След края на Тъмната война, знаеше Марк, площадът бил пълен с трупове. Мъртви тела,
подредени в редици, очите им били завързани с бяла коприна, приготвени да бъдат изгорени
и погребани. Сега мястото бе умиротворяващо тихо. В битката преди три дни имаше
загинали и на следващия ден на Нетленните поля се бе състояло голямо погребение. Джия бе
говорила: за понасянето на скръбта, за необходимостта от това да съградят всичко наново и
колко бе важно да не бъдат тласкани от жаждата за отмъщение в отношението си към
членовете на Кохортата, петдесетима от които сега се намираха в затвора на Гард.
— Майка ми е тази, която е ужасяваща — каза Кристина, поклащайки глава. Беше топла
в ръцете му, а Кийрън беше приятна тежест до него. Ако не беше тревогата за Ема и Джулс,
би бил съвършено щастлив. — Снощи й казах за нас.
— Така ли? — Марк се сепна. Майката на Кристина действително беше ужасяваща —
чул бе, че след като Мълчаливите братя отворили портите на Града, тя се покатерила на една
от стените и започнала да хвърля копия по тъмните елфи със смъртоносна точност, която
накарала алените стражи да се разбягат. Говореше се също така, че праснала Ласло Балог по
носа, но той бе решил да не го потвърди.
— Какво каза тя? — Разноцветните очи на Кийрън бяха разтревожени.
— Каза, че вероятно не е изборът, който би направила за мен, но това, което имало
значение, е да съм щастлива. Каза също така, че не е изненада, че са били нужни двама мъже,
за да заемат мястото на Диего. — Кристина се ухили.
— Тъй като Диего ми спаси живота, ще приема тази обида, без да отговоря — заяви
Кийрън.
— А аз ще му завържа връзките на обувките следващия път, когато го видя — добави
Марк. — Можете ли да повярвате, че открили Мануел да се крие под трупа на Хорас?
— Учудвам се само, че не е срязал тялото на Хорас и не се е пъхнал вътре — каза
Кийрън мрачно.
Марк го плесна леко по рамото.
— Защо ме удряш? — възмути се Кийрън. — Случвало се е в земите на феите. Веднъж
един страхлив воин цяла седмица се крил в тялото на едно келпи.
Нещо бяло изпърха в небето. Нощна пеперуда, която пусна жълъд в скута на Кийрън и
отлетя.
— Съобщение? — попита Марк.
Кийрън разви шапчицата на жълъда. Имаше мрачно сериозен вид, вероятно защото беше
облечен в одеждите на крал на тъмните феи. Марк все още се стряскаше, когато го видеше,
целият в черно — черни ботуши, черни бричове и черна жилетка, обшита с бродирани
вълнички от златно и зелено — символ на това, че във вените на Кийрън има кръв на никси.
— От Уинтър е — каза Кийрън. — Съобщава ми, че всички ловци на сенки и
долноземци са се прибрали от Тъмните земи по домовете си.
Кийрън бе предложил гостоприемството на Тъмния двор на всички, които бяха
побягнали от битката на Полята. Според Алек този жест щял да допринесе много за отмяна
на разпорежданията на Студения мир. Среща, на която да обсъдят как Клейвът ще продължи
напред, бе насрочена за следващия ден и Марк я очакваше с нетърпение.
Кийрън не се беше задържал в Тъмния двор. Беше се върнал при Марк и Кристина в
деня след битката, и те се радваха, че е при тях.
— Вижте! — възкликна Кристина и посочи: един от прозорците на Василиас беше
отворен и Дру им махаше от там, даваше им знак да се качат.
— Ема и Джулиън са будни! — извика тя. — Елате!
Кристина скочи на крака и останалите я последваха. Джулиън и Ема. Дру се беше
усмихвала. Сега, помисли си Марк, сега беше съвършено щастлив.
Отправи се към Василиас с Кристина до себе си. Почти бяха стигнали, когато си дадоха
сметка, че Кийрън не ги беше последвал.
Марк се обърна.
— Кийрън. — Той се намръщи. — Заради желязото ли е?
— Не е това — отвърна Кийрън. — Трябва да се прибера в земите на елфите.
— Сега? — попита Кристина.
— Сега и завинаги. Няма да се завърна от там.
— Какво? — Марк тръгна обратно към Кийрън. Бялото писмо от Уинтър пърполеше в
ръката му като крило на птица. — Говори смислено, Кийрън.
— Говоря смислено — отвърна Кийрън меко. — Сега, когато знаем, че Ема и Джулиън
ще живеят, трябва да се върна в земите на феите. Такава бе уговорката ми с Уинтър. — Той
сведе очи към писмото. — Моят генерал ме вика. Без крал, земите ми са изложени на
опасност от хаос.
— Но те имат крал! — Кристина бе изтичала до него. Носеше лек син шал и сега го уви
по-плътно около раменете си във възбудата си, клатейки глава. — Ти си техният крал,
независимо дали си там, или тук.
— Не. — Кийрън затвори очи. — Кралят е свързан с елфическите земи. Всеки миг, в
който се намира в света на смъртните, земите отслабват. Не мога да остана тук. Не искам да
бъда крал, не съм молил да бъда крал, но съм крал и не мога да бъда лош крал. Няма да е
редно.
— Бихме могли да дойдем с теб — предложи Марк. — Не можем да останем в
елфическите земи за постоянно, но бихме могли да ти идваме на гости.
— И аз мислех така. Но дори след толкова кратко време като крал в Двора, знам, че е
невъзможно. — Косата на Кийрън бе станала напълно черна под тънката златна лента, която
обрамчваше челото му. — На краля не му е позволено да има смъртен консорт.
— Знаем това — каза Кристина, спомняйки си думите, които бе изрекла в Брослинд.
Дори тогава бе вярвала, че Кийрън може и да не стане крал. Че би се намерил начин. — Но
баща ти е имал смъртни консорти, нали? Няма ли начин да бъдат заобиколени правилата?
— Не. Той имаше смъртни любовници. — Думата прозвуча грозно. — Консорт е
официална титла. Смъртните компаньони са играчки, с които да се позабавляваш и да
захвърлиш. Не го беше грижа как се отнасят с тях, но мен ме е грижа. Ако ви взема в Двора
като такива, към вас ще се отнасят с презрение и жестокост, а аз не мога да го понеса.
— Ти си кралят — каза Кристина. — Те са твоите поданици. Не можеш ли да им
заповядаш да не бъдат жестоки?
— В продължение на години са се намирали под жестоко владичество. Не мога да ги
променя за няколко дни. Самият аз не знаех как. Трябваше да се науча на доброта от вас
двамата. — Очите му проблеснаха. — Сърцето ми се къса, но не виждам изход. Вие сте
всичко, което искам, но трябва да сторя онова, което е най-добро за хората ми. Не мога да
отслабя земите ни, като идвам тук, не мога и да нараня вас, като ви отведа там. Никога няма
да открием покой в никое от тези места.
— Моля те, Кийрън. — Марк го улови за китката: Държа ръката на Тъмния крал,
помисли си. Това навярно беше първият път, в който мислеше за Кийрън като за краля, а не
просто като за Кийрън. — Можем да намерим решение.
Кийрън го притегли към себе си и го целуна, настойчиво и неочаквано, впивайки пръсти
в китката му. Когато го пусна, беше пребледнял, а бузите му горяха. — От три дни не съм
спал. Ето защо исках Адаон да бъде крал. Други искат трона. Аз — не. Аз искам единствено
вас.
— И именно затова ще бъдеш велик крал. — В кафявите очи на Кристина блещукаха
непролети сълзи. — Ами ако сте само ти и Марк? Марк е наполовина елф, това несъмнено
означава нещо.
— За тях той е ловец на сенки. — Кийрън пусна ръката на Марк и се приближи до
Кристина. Очите му бяха помътнели от умора. — А аз обичам и двама ви, моя храбра
Кристина. Нищо не може да промени това. Нищо няма да го промени.
Сълзите, които Кристина беше удържала до този миг, рукнаха по бузите й, когато
Кийрън улови нежно лицето й в шепите си.
— Наистина ли си отиваш? Трябва да има друг начин!
— Няма друг начин. — Кийрън я целуна, бързо и пламенно, така, както беше целунал
Марк; Кристина затвори очи. — Знай, че винаги ще те обичам, колкото и далече да съм.
Той я пусна. Марк искаше да възрази, но повече от Кристина, той разбираше жестоката
действителност на елфическите земи. Бодлите между розите. Какво би означавало да си
играчка на краля в един от елфическите Дворове; би могъл да го изтърпи за себе си, но не и
за Кристина.
Кийрън се метна на гърба на Уиндспиър.
— Бъдете щастливи заедно. — Беше извърнал очи, защото не можеше да понесе да ги
погледне. — Това е кралското ми желание.
— Кийрън… — започна Марк.
Ала Кийрън вече беше препуснал с буреносна бързина. Каменните плочи трепереха под
отдалечаващите се копита; след броени секунди той се изгуби от очите им.

***

На Кит изобщо не му харесваше в Града на тишината, въпреки че стаята му беше

достатъчно удобна, поне в сравнение с останалата част на Града, който сякаш се състоеше
само от остроръби предмети, направени от човешки скелети. След първите три-четири
черепа, които вземеш в ръка и промълвиш „Бедни ми, Йорик“45, усещането за нещо ново
бързо се изпаряваше.
Подозираше, че стаята му принадлежи на някой Мълчалив брат. Имаше доста книги
върху дървена полица, до една — за история и славни битки. Леглото беше удобно, а
тоалетната беше надолу по коридора. Не че искаше да мисли за санитарните условия в Града
на тишината. Надяваше се да ги забрави колкото се може по-скоро.
Нямаше кой знае какво да прави, освен да оздравява и да мисли за случилото се на
бойното поле. Отново и отново си припомняше прилива на мощ, който го беше залял, когато
беше поразил Ездачите и бе накарал конете им да изчезнат. Дали беше тъмна магия? Затова
ли го бяха затворили? И как бе възможно във вените му да тече елфическа кръв? Можеше да
докосва желязо и самодивско дърво. Целият си живот бе прекарал заобиколен от съвременни
технологии. Изобщо не приличаше на елф и никой на Пазара на сенките дори не бе загатнал
за подобна възможност.
Всичко това бе повече от достатъчно, за да ангажира ума му и да му попречи да мисли
за Тай. Или поне би трябвало да бъде.
Беше се опънал в леглото, загледан в каменния таван, когато чу стъпки да се
приближават по коридора отвън. Първата му мисъл беше „храна“ — един Мълчалив брат му
носеше поднос с проста, питателно скучна храна три пъти на ден.
Само че стъпките потракваха по камъните. Токчета. Кит се намръщи. Консулът? Може
би дори Даяна? Щеше да запази спокойствие и да обясни, че не е направил нищо лошо.
Седна в леглото и прокара пръсти през косата си, чудейки се как Мълчаливите братя
успяваха да свършат каквото и да било, без да притежават огледала. Откъде знаеха дали не са
облекли одеждите си наопаки?
Вратата се отвори и Теса Грей пристъпи в стаята. Носеше зелена рокля и лента за коса
като Алиса в Страната на чудесата. Усмихна му се топло.
— Моля те, измъкни ме от тук — каза Кит. — Не искам завинаги да остана пленен тук.
Не съм направил нищо лошо, най-малко пък с помощта на тъмна магия.
Усмивката на Теса угасна. Ти се приближи и приседна на ръба на леглото, сивите й очи
бяха разтревожени. Дотук беше със запазването на спокойствие, помисли си Кит.
— Кристофър — каза тя. — Съжалявам, че те оставих тук толкова дълго.
— Няма нищо — отвърна Кит, макар да не бе сигурен, че е така. — Но не ме наричай
Кристофър. Никой не го прави.
— Кит. Толкова съжалявам, че те оставихме сам. Грижехме се за Джулиън и Ема, затова
не можехме да напуснем града. За известно време не бяхме сигурни дали няма да ги изгубим,
но те току-що се събудиха. — Теса се усмихна. — Помислих си, че ще искаш да научиш.
Кит се радваше да го чуе. И все пак.
— А останалите, те добре ли са? Ами Тай?
— Тай и останалите са добре. А Ема е добре отчасти благодарение на теб. Ти й спаси
живота.
Кит се облегна тежко на металната табла на леглото, залян от облекчение.
— Значи не съм загазил заради онова, което направих на бойното поле?
— Не — отвърна Теса бавно. — Но трябва да знаеш какво означава. Има история.
История, обвита в мистерия и заблуда. История, която малцина сред живите знаят.
— Нещо, свързано с елфическа кръв. Ездачът. Той каза: „Кит е детето“. Не знам обаче
как е възможно.
Теса приглади полата над краката си.
— Много, много отдавна кралят на тъмните и кралицата на светлите феи сключили
съюз, за да обединят двата елфически Двора. Довели магьосници от всички краища на
елфическите земи, за да направят магии, които да гарантират, че ще им се роди съвършеният
наследник. Не всички магии били добри магии. Някои били тъмни. Кралят мечтаел за син,
който да обедини двете царства, да вдъхва абсолютна лоялност, да бъде по-храбър от всеки
елфически рицар, живял някога.
— Определено звучи като мен — измърмори Кит.
Теса му отправи съчувствена усмивка.
— Но когато детето се родило, било момиче, Ауралин.
— Изненадващ обрат — каза Кит.
— Кралят очаквал мъжки наследник и се разгневил. В неговите очи детето било
дефектно, и в крайна сметка наредил на един елфически рицар да го убие, макар историята
за пред света да била, че детето било отвлечено, и това е историята, на която повечето хора
вярват.
— Кралят наредил да убият собствената му дъщеря?
— Да. Освен това убивал всички родили му се след това дъщери, от озлобление заради
Ауралин. Тъй като тя оцеляла, останала си Наследника. Позовала се на лоялността на рицаря
към него и той я пуснал. Ето какво се опитал да скрие кралят. Излъгал, че смъртта на
Ауралин била по вина на друг, дори когато тя избягала в света на смъртните. Там срещнала
магьосник, който станал неин съпруг, заклинател, потомък на ловци на сенки, напуснали
Клейва.
— Изгубените Херондейл — досети се Кит.
— Точно така. Те са твоите предшественици; от тях води потеклото си майка ти. През
изминалите десетилетия Тъмният крал преследвал онези, за които мислел, че произлизат от
дъщеря му, така че Херондейловци се криели зад измислени имена и могъща магия.
— Но защо му било на краля да го прави? — попита Кит.
— Ауралин наследила немалко магия. Заклинанията, които й били направени преди и
след като се родила, били могъщи. Нарича се Първия наследник, защото е първото елфическо
дете, наследник и на двата Двора. Както и всички нейни потомци. Кръвта ти ти дава право
да бъдеш Върховен крал на елфическите земи.
— Какво? Но аз не го искам. Не искам да бъда върховен крал на елфическите земи!
— Няма значение какво искаш, не и за тях — каза Теса печално. — Дори ако никога не
припариш до трона, има враждуващи фракции, които биха искали да се доберат до теб и да
те използват като своя пионка. Армия, оглавена от теб, би могла да свали краля или
кралицата, или двамата.
Кит усети, че настръхна.
— Но сега всички знаят кой съм, нали? Заради онова, което се случи с Ездачите? Те
преследват ли ме?
Теса сложи ръка на китката му. Беше нежно, майчинско докосване. Кит не помнеше
подобно докосване в целия си живот. Имаше единствено спомен за светлоруса коса и звука
на мелодичен глас, който му пее. Историята на това, че те обичам, тя няма край.
— Част от причината да те задържим тук тези дни бе, защото искахме да проучим сред
долноземците дали някой говори за теб. Имаме много контакти, много начини да научаваме
мълвите на Пазарите. Ала покрай хаоса на битката, всички говорят единствено за смъртта на
Ездачите, за станалото с Ема и Джулиън и възцаряването на Кийрън. Носи се слух за
магьосник, накарал жребците на Ездачите да изчезнат, но ние разпространихме мълвата, че е
бил Рейгнър Фел. — Тя направи физиономия.
— Мислех, че името му е Рейгнър Шейд?
— Рейгнър Фел е. — Теса се усмихна по начин, който я накара да изглежда на
деветнайсет. — Голям калпазанин е и години наред се криеше. Появи се отново в битката с
апломб и сега всички знаят, че Рейгнър Фел е жив и на всичкото отгоре разгроми
Ездачите. — Тя се изкиска. — Ще бъде нетърпим.
— Но той не го направи наистина — изтъкна Кит.
— Това няма да има значение за Рейгнър — заяви Теса сериозно.
— Значи съм в безопасност? Мога да се върна в Лосанджелиския институт?
— Не знам. — Между веждите на Теса се беше врязала бръчка на тревога. —
Достатъчно се бояхме да те оставим и преди, даже когато беше в Института, а Рейгнър беше
наблизо, за да те пази. Той дори ви следваше, когато ходехте на Пазара на сенките.
— Каза ли защо ходихме на Пазара? — Във внезапния си страх за Тай, Кит забрави да не
се държи подозрително.
— Разбира се, че не. Не беше там, за да те докладва, единствено за да те закриля. —
Теса го потупа разсеяно по рамото, докато Кит мислеше за странната лоялност на хора,
които едва познаваше. — Работата е там, че преди не знаехме, че ще проявиш която и да било
от силите на Наследника. Освен в Ауралин, те са се проявили у малцина. Мислехме, че е
достатъчно, ако те държим настрани от всичко, което би могло да задейства тези сили.
— Никакви елфи — спомни си Кит. — Никакви битки.
— Именно. Ако се случи отново, може да се разчуе. Освен това елфите имат дълга
памет, а ние искаме да се погрижим да бъдеш във възможно най-голяма безопасност.
— Това означава ли, че ще ме оставите в Града на тишината? Защото тук не ми харесва.
Не ме бива в мълчаливостта. А най-добре изобщо да не повдигам темата за тоалетните.
— Не. — Теса си пое дълбоко дъх и Кит си даде сметка, че е притеснена. — Това, което
се опитвам да кажа, е, че би трябвало да дойдеш да живееш с мен и Джем, и детето, което ще
ни се роди. След всичките ни странствания решихме да се установим и да си съградим дом.
Иска ни се ти да бъдеш част от него. Да бъдеш част от семейството ни.
Кит бе прекалено слисан, за да отговори, не на последно място — от разкритието, че
Теса е бременна.
— Но защо?
Теса го погледна прямо.
 — Защото много отдавна семейство Херондейл дадоха на мен и Джем дом и ни се иска
да сторим същото за теб.
— Но наистина ли съм Херондейл? — попита Кит. — Мислех, че баща ми е бил
Херондейл, а майка ми — мундан, но сега изглежда, че и двамата са били ловци на сенки.
Дори не знам какво би трябвало да бъде името ми.
— Не знаем истинската фамилия на баща ти — каза Теса. — Във вените му
действително имаше мъничко нефилимска кръв. Благодарение на нея той притежаваше
Зрението.
— Мислех, че кръвта на ловците на сенки е по-силна?
— Така е, но с течение на времето може да се размие. Все пак, ако беше поискал, баща
ти би могъл да се обучи и да се Възвиси. Той не поиска да го направи. Майка ти бе тази,
която носеше руни. Майка ти бе тази, която те направи Изгубения Херондейл, когото
издирвахме толкова отдавна. Ти решаваш, разбира се. Можеш да носиш каквото име
поискаш. Ние ще те приемем в семейството си, независимо дали се казваш Кит Херондейл
или не.
Кит се замисли за Джейс и майката, която никога не бе познавал, която си спомняше
единствено с песните, които му беше пяла някога. Майката, дала живота си за него.
— Ще бъда Херондейл — заяви. — Семейният пръстен ми харесва. Стилен е.
Теса му се усмихна.
— Както и да е — каза той. — Къде смятате да живеете?
— Джем притежава къща в Девън. Една стара грамада. Смятаме да отидем там. Знаем,
че си привързан към семейство Блекторн, и ще разберем, ако поискаш да останеш с тях —
побърза да добави тя. — Ще ни бъде тъжно, но ще сторим всичко по силите си, за да те
защитим. Рейгнър ще помогне, Катарина също. Ще трябва да кажем на семейство Блекторн
защо се нуждаеш от защита, разбира се.
Теса продължаваше да говори, но Кит бе престанал да я чува. Думите се лееха около
него в безсмислен поток, докато всички спомени, които се беше опитвал да потисне, го
връхлетяха като ято яростно кълвящи птици. Институтът, плажът, семейство Блекторн,
винаги мили с него; Ема, спасяваща живота му, Джулиън, който го откарваше до Пазара и го
слушаше да говори за Тай, дори тогава бе искал да говори за Тай.
Всичката му енергия беше отишла в Тай, всичката му отдаденост и надежди за
бъдещето. Харесваше останалите от семейство Блекторн, но почти не ги познаваше.
Вероятно най-добре познаваше Дру и я харесваше като приятелка, но това бе нищо в
сравнение с изгарящата болка и унижение, които изпитваше при мисълта за Тай.
Не го винеше за станалото. Винеше себе си: прекалено беше обсебен от страха да не
изгуби Тай, за да му каже онова, което трябваше да чуе. Всеки имаше нужда да бъде възпиран
понякога, за да не направи лош избор, но той не беше попречил на Тай. Така че в крайна
сметка си бе получил заслуженото. Сега, когато знаеше, че не означава нищо за него, как би
могъл да продължи да живее в Института? Да го вижда всеки ден? Постоянно да се чувства
като идиот, да усеща съжалението на семейството му, да ги слуша как му казват, че би
трябвало да се опита да си намери други приятели, да оцелява под един покрив с Тай, докато
той го избягва? Нямаше никакво съмнение. Не мога да се върна и да живея с тях. Това е
шансът ми да започна наново и да открия какво означава да бъда онзи, който съм.
— Ще дойда с вас. Бих искал да живея с вас — заяви той.
— О. — Теса примига. — О! — Сграбчи ръката му и я стисна, доброто й лице грейна в
усмивка. — Това е възхитително, Кит, прекрасно. Джем толкова ще се зарадва. Ще бъде
чудесно и за бебето да си има компания. Искам да кажа, надявам се и ти да харесаш
бебето. — Тя се изчерви. Кит си помисли, че би било хубаво да има нещо като малко братче
или сестриче в живота си, но не каза нищо. — Ох, раздърдорих се — рече Теса. — Просто
толкова се вълнувам. Ще заминем още тази вечер, ще те заведем да се настаниш на безопасно
място. Ще ти уредим учител, ще се погрижим Мълчаливите братя да направят всички
необходими магии за защита.
— Звучи добре. — Кит вече бе мъничко изтощен от мисълта за всичко, което трябваше
да се направи. — Имам само този сак, никакъв друг багаж. — Така беше, а и в сака нямаше
нищо, за което да го беше грижа особено, освен камата Херондейл и магическата светлина,
която Тай му беше дал.
— Предполагам, че ще искаш да се сбогуваш със семейство Блекторн, преди да тръгнем.
— Не. Не искам да ги виждам.
Теса примига.
— По-добре е да не знаят за това с Първия наследник — каза Кит. — Така ще бъде по-
безопасно за тях. Джем може да им каже, че съм решил, че Лос Анджелис не е за мен. Те
всички са толкова по-напред от мен в обучението си, а аз трябва да започна отначало, ако
искам да бъда ловец на сенки.
Теса кимна. Кит знаеше, че не вярва напълно на обяснението му, но освен това бе
достатъчно мъдра, за да не разпитва. Това бе доста окуражаващо.
— Имам обаче един въпрос преди да тръгнем — каза той и Теса го погледна
любопитно. — Ушите ми ще се изострят ли? Или ще ми порасне опашка? На Пазара на
сенките съм виждал някои адски странни на вид елфи.
Теса се усмихна широко.
— Е, предполагам само бъдещето ще покаже.

***

Всички искаха да дойдат в къщата край канала и да поздравят Ема и Джулиън, които
бяха изписани от Василиас. Хора, които Дру познаваше, и такива, които виждаше за пръв
път, бяха изпълнили приземния етаж, носещи цветя и дребни подаръчета: нови метални
ръкавици за Ема, бойно яке за Джулиън.
Някои бяха прекомерно жизнерадостни и ведри и поздравяваха Ема и Джулиън така,
сякаш с тях не се беше случило нищо странно. Други ги поздравяваха, сякаш вярваха, че това
да станат огромни и замалко да умрат, бе част от предварително намислен план, който се бе
наредил както трябва. На трети им беше неловко (онези, които бяха прекалено близо до
Кохортата, предполагаше Дру), сякаш се чудеха дали Ема и Джулиън няма отново да станат
огромни и да ги смачкат насред кухнята. Една мила стара дама направи комплимент на
Джулиън за това колко е висок и в стаята се възцари ужасна тишина; „Какво става?“, попита
Тави и Дру трябваше да го замъкне в дневната.
Неколцина очевидно бяха преживели повратен момент.
— На полето ме осени мисълта, че трябва да прекарвам повече време със семейството
си — каза Трини Кастел. — Миговете на мир са скъпоценни. Никога не можем да си ги
върнем обратно.
 — Много вярно — съгласи се Джулиън.
Изглеждаше така, сякаш се мъчи да не се разсмее. Всички закимаха дълбокомислено.
Беше много странно — в продължение на дни Дру се беше притеснявала, че когато се
събудят, Ема и Джулиън ще бъдат наказани по някакъв начин: било то официално от Клейва,
или с невежото осъждане на останалите ловци на сенки. Ала нищо такова като че ли не се
случваше.
Приближи се до Магнус, който седеше до огъня и похапваше бонбони от кутията, която
някой беше донесъл за Ема. Беше дошъл с Мерис, Макс и Рафи, така че те да могат да си
поиграят с Тави. Алек, Джейс и Клеъри щяха да пристигнат по-късно, очевидно с някаква
изненада. Изабел и Саймън се бяха прибрали в Нюйоркския институт, за да държат нещата
под око.
— Защо никой не е ядосан? — прошепна тя. — На Ема и Джулиън?
Магнус размърда вежди насреща й. Магнус имаше много забавни вежди; Дру открай
време го намираше за забавен, с огромния му ръст и това как отказваше да вземе каквото и
да било на сериозно.
— Ами — каза той, — без Военния съвет на Джулиън и неговата стратегия за справяне с
Диърборн Кохортата вероятно щеше да надделее. А пътят, по който Кохортата беше поела,
водеше към гражданска война и кръвопролитие. Всички се радват, че това беше избегнато.
— Така е — съгласи се Друзила. — Но това беше преди да се превърнат във великански
чудовища ангели.
— Ангелите са посланици. — Магнус изтръска какаовия прах от ръцете си със замислен
вид. — Общуват по странни начини, дори с вас, техните деца. Хорас и Кохортата говореха
така, сякаш изпълняват тяхната воля и заради това хората се бояха от тях. На бойното поле,
горящи с небесен огън, Джулиън и Ема доказаха, че не е така. Ангелите говореха чрез тях.
— Значи всички, които не харесваха Хорас, са искали голям ангел да смачка
Кохортата? — каза Дру.
Магнус се ухили широко.
— Не искат да си го признаят, но вярвай ми, то им достави огромно удоволствие.
В този момент Джейс и Клеъри пристигнаха заедно с Алек и огромна торта, на която
сами бяха направили глазура. Повечето от непознатите вече си бяха тръгнали и Тай им
помогна да я поставят върху бюфета и те отвориха кутията, разкривайки надпис, който
казваше: ПОЗДРАВЛЕНИЯ, ЧЕ ВЕЧЕ НЕ СТЕ ВЕЛИКАНИ!
Всички се разсмяха и се насъбраха, за да си вземат парче от лимоново-шоколадовата
торта. Джулиън и Ема се облягаха един на друг, раменете им се докосваха. Откакто се бяха
върнали от Василиас, Джулиън изглеждаше така, сякаш от плещите му се беше смъкнал
огромен товар. Изглеждаше по-спокоен и по-щастлив, още отпреди времето на Тъмната
война. Дру знаеше, че двамата с Ема вече не са парабатаи: ангелската магия бе изгорена от
телата им. Не беше нужно да си гений, за да се досетиш, че вероятно страшно се радваха за
това, като се имаше предвид, че непрекъснато се усмихваха и докосваха.
Марк и Кристина, от друга страна, изглеждаха тъжни, притихнали насред
жизнерадостното бъбрене в стаята. В един момент Дру видя Ема да отвежда Кристина в
кухнята и да я прегръща, сякаш се беше случило нещо лошо.
Дру не знаеше какво бе то, но забеляза, че Кийрън го нямаше.
Тай също се беше умълчал. Всеки път, щом минеше покрай него, Джулс го притегляше в
прегръдка и разрошваше косата му така, както на Тай му харесваше, когато беше малък. Тай
се усмихваше, но изглеждаше необикновено апатичен, нямаше желание дори да подслушва
разговорите на гостите и да си води бележки за детективските си наръчници, както правеше
обикновено.
Най-сетне той отиде при Магнус, който седеше в тъмносиньо кресло до камината, с
тъмносиния си син в скута и го гъделичкаше. Дру дойде по-близо до огъня, чудейки се какво
ли иска да каже Тай на магьосника.
— Къде е Кит наистина? — попита Тай и Дру си помисли: Трябваше да се досетя.
Джем им беше казал, че Кит ще отиде да живее с него и Теса в Девън, но не и причината,
нито защо трябваше да си тръгнат толкова скоро. Джулиън и останалите като че ли смятаха,
че Кит скоро ще им дойде на гости, ала Дру не беше толкова сигурна. — Непрекъснато
питам, но никой не иска да ми каже.
Магнус вдигна поглед; котешките му очи бяха полупритворени.
— Кит е добре. С Теса и Джем е. Ще живее с тях.
— Знам. — Гласът на Тай потрепери. — Знам, но не може ли да се сбогувам с него? Ако
просто можех да поговоря с него веднъж.
— Той вече замина — каза Магнус. — Не поиска да се сбогува с теб. С никого,
всъщност, но подозирам, че най-вече с теб.
Дру потисна ахването си. Защо Магнус би казал нещо толкова жестоко?
— Не разбирам. — Лявата ръка на Тай трепкаше до тялото му. Той обви пръстите на
десницата си около китката, сякаш би могъл да я спре.
Джулиън открай време наричаше ръцете на Тай неговите пеперуди и му казваше, че са
красиви и изящни, и полезни, защо да не ги остави да полетят? Ала Дру се тревожеше.
Мислеше си, че пърхат като сърца, знак, че е неспокоен.
Изражението на Магнус беше мрачно.
— Ела с мен.
Подаде сина си на Мерис, за да го отнесе в дневната, и пое към горния етаж, следван от
Тай. Дру не се поколеба. Ако Магнус беше ядосан на Тай, тя щеше да открие защо и да
защити Тай, ако се наложи. Дори ако Магнус я превърнеше в крастава жаба. Тя тръгна след
тях.
Недалече от стълбите на втория етаж имаше празна спалня и Магнус и Тай влязоха в нея.
Магнус облегна дългото си тяло на голата стена, а Тай приседна на ръба на леглото. Дру
остана до полуотворената врата.
— Не разбирам — повтори Тай. Дру знаеше, че вероятно се беше опитвал да намери
отговора на този въпрос, докато бяха изкачвали стълбите: Какво искаше да каже Магнус?
Защо Кит не бе пожелал да се сбогува с него?
— Тай — каза Магнус. — Знам какво сте направили. Рейгнър ми каза. Ще ми се да ми
беше казал по-рано, но тогава умирах, така че разбирам защо не го е сторил. Освен това е
вярвал, че е успял да осуети намеренията ви. Но не е успял, нали? Намерил си енергиен
източник на Пазара и си направил магията.
Магията? За призоваването на призрака на Ливи?
Тай зяпна.
— Откъде знаеш?
— Имам контакти на Пазарите. Освен това съм магьосник и син на велик демон.
Усещам тъмната магия по теб. Тя е като облак, който те е обвил, и аз го виждам. — Магнус
приседна на ръба на прозореца. — Знам, че си се опитал да съживиш сестра си.
 Какво е направил? Осъзнаване изригна в ума на Дру, заедно с шок: Не си се опитал да
съживиш мъртвец. Забрави ли какво стана с Малкълм? Да се опиташ да се свържеш с
призрак е едно, черната магия — друго.
Тай обаче не се опита да го отрече. Седеше на леглото, сплитайки и разплитайки пръсти.
— Такъв огромен късмет имаш, че магията ти не се е получила — рече Магнус. —
Онова, което си сторил, е лошо, но би могло да бъде много по-страшно.
Как можа, Тай? Как можа, Кит?
— Клеъри съживи Джейс — каза Тай.
— Клеъри помоли Разиел да съживи Джейс. Помисли за това — Самия Разиел. Бъркаш
се в магия, запазена за богове, Тай. Не е случайно, че хората мразят черните магии. Ако
върнеш нечий живот, трябва да платиш с нещо също толкова голямо. Ами ако трябваше да
заплатиш с друг живот? Би ли искал да убиеш някого, за да задържиш Ливи със себе си?
Тай повдигна глава.
— Ами ако беше Хорас? Ако беше някой лош? Убиваме хора в битка. Не виждам
разлика.
Магнус дълго се взира в него; Дру се боеше, че ще каже нещо сурово, ала лицето на
Магнус беше омекнало.
— Тиберий — каза най-сетне. — Сестра ти не заслужаваше да умре. Няма съдия, който
решава какво е справедливо, кой ще живее и кой ще умре, а ако имаше, би ли искал ти да
бъдеш този съдия? Всеки живот да бъде в твоите ръце, и всяка смърт?
Тай стисна очи.
— Не — прошепна той. — Просто исках да си върна сестра си. Непрекъснато ми
липсва. В мен сякаш има дупка, която никога няма да бъде запълнена.
О, помисли си Дру. Колко странно, че именно Тай най-точно описа какво бе усещането
от загубата на Ливи. Тя притисна ръка до гърдите си. Дупка там, където би трябвало да
бъде сестра ми.
— Знам — каза Магнус меко. — Знам също така, че си прекарал по-голямата част от
живота си, знаейки, че си различен. И това е вярно. Различен си. Аз също.
Тай вдигна очи към него.
— Затова си мислиш, че това усещане — че половината от теб липсва — трябва да бъде
поправено. Че то не може да е нещо, което всички останали изпитват, когато изгубят някого.
Само че е. Скръбта може да бъде толкова силна, че да не си в състояние да дишаш, но това е
да си човек. Губим, страдаме, но трябва да продължим да дишаме.
— Ще кажеш ли на всички? — Гласът на Тай бе почти шепот.
— Не — отвърна Магнус. — Стига да обещаеш никога вече да не правиш нещо такова.
Тай изглеждаше така, сякаш му се повдига.
— Никога няма да го направя.
— Вярвам ти. Само че, Тай, има още нещо, което бих искал да сториш. Не мога да ти
заповядам. Мога само да го предложа.
Тай беше взел една възглавница и прокарваше длан по грапавата й повърхност, отново и
отново, сякаш четеше съобщение в материята.
— Знам, че винаги си искал да отидеш в Сколоманса. — Тай понечи да възрази, но
Магнус вдигна ръка. — Остави ме да довърша, а после може да кажеш каквото поискаш. — В
Лосанджелиския институт Хелън и Ейлийн ще те държат в безопасност и ще те обичат и
знам, че сигурно не ти се иска да оставиш семейството си. Но онова, от което се нуждаеш,
са загадки, които да разрешаваш, та мозъкът ти да бъде зает, а душата ти — пълна. Срещал
съм други като теб — не могат да се отпуснат, освен ако умът им не се рее свободен и не
разрешава загадки. Познавах Конан Дойл. Обичаше да пътува. Прекара третата година от
медицинското си обучение на китоловен кораб.
Тай го зяпна и Магнус като че ли осъзна, че се беше отплеснал.
— Това, което се опитвам да кажа, е, че имаш любознателен ум. Искаш да разрешаваш
мистерии, да бъдеш детектив, ето защо винаги си искал да отидеш в Сколоманса. Но не
мислеше, че би могъл. Защото близначката ти искаше да бъдете парабатаи, а не можеше да
направиш и двете.
— Щях да се откажа от Сколоманса заради нея — заяви Тай. — Пък и всички, които
познавам от Сколоманса — Зара и останалите — са ужасни.
— Сега Сколомансът ще бъде различен. Кохортата го отрови, но тях вече ги няма. Мисля,
че ще бъде чудесно място за теб. — Гласът на Магнус омекна. — Тежко е да скърбиш.
Промяната понякога е единственото, което би могло да помогне.
— Благодаря — рече Тай. — Може ли да си помисля?
— Разбира се. — Магнус изглеждаше уморен и изпълнен със съжаление. Сякаш му се
щеше нещата да можеха да бъдат различни; да можеше да каже още нещо, освен онова, което
беше казал. Обърна се към вратата (Дру се дръпна назад) и спря.
— Ясно ти е, че от сега нататък си свързан с призрака на сестра си, нали?
Свързан с призрака на сестра си?
Призрака на Ливи?
— Да — отвърна Тай.
Магнус се взираше във вратата на спалнята, сякаш можеше да види в миналото.
— Мислиш си, че разбираш. Но не го разбираш наистина. Знам, че именно тя ви е
освободила в гората. Сега това ти се струва по-добро от нищо, по-добро, отколкото да бъдеш
без нея. Все още не разбираш цената. И се надявам никога да не си принуден да я платиш.
Докосна го лекичко по рамото, без да го поглежда, и излезе. Дру се шмугна в съседната
стая, докато стъпките на Магнус не заглъхнаха по стълбите.
След това си пое дълбоко дъх и отиде да говори с Тай.
Той все така седеше на леглото в празната стая, загледан в сгъстяващите се сенки. Когато
вдигна глава, лицето му беше пребледняло.
— Дру? — рече колебливо.
— Трябваше да ми кажеш.
Тай сбърчи повдигнатите си вежди.
— Подслушвала си ни?
Дру кимна.
— Знам — рече той. — Не исках да ме спреш. А не ме бива да лъжа. По-лесно ми е
просто да не казвам.
— Кит ме излъга. — Беше бясна на Кит, макар да се опитваше да не го показва. Може би
беше по-добре, че нямаше да се върне при тях. Дори ако той я беше научил как да разбива
ключалки. — Призракът на Ливи, тя наистина ли е тук?
— Видях я днес. Беше във Василиас, когато Ема и Джулиън се събудиха. Седеше на едно
от бюрата. Никога не знам кога ще се появи. Магнус каза, че е свързана с мен, така че…
— Навярно би могъл да ме научиш да я виждам. — Дру коленичи и обви ръце около
него. Усещаше леките вибрации, минаващи през тялото му; трепереше. — Навярно бихме
могли да я видим заедно.
— Не бива да казваме на никого. — Тай също беше обвил ръце около нея; прегръщаше я,
а косата му до бузата й бе мека и фина като тази на Тави. — Никой не бива да узнае.
— Няма да кажа нито дума. — Дру прегръщаше брат си, прегръщаше го с всичка сила,
сякаш би могла да го задържи привързан към земята. — Никога няма да кажа.

***

Ема лежеше върху покривката на леглото си; единствената светлина в стаята бе

отразеното сияние на демонските кули, струящо през прозореца.
Вероятно не би трябвало да се изненадва, че не може да заспи. Беше спала в
продължение на три дни, а когато се беше събудила, я очакваха шок след шок: осъзнаването
на случилото се, обяснението на Джем, къщата, пълна с хора. Странното усещане, което я
следваше непрекъснато, че е забравила нещо, че е оставила нещо в другата стая и трябва да
си спомни да го вземе.
Знаеше, че е парабатайската връзка. Тялото и умът й все още не бяха осмислили факта,
че тя вече не съществува. Липсваше й така, както хората, изгубили крайник, понякога имаха
чувството, че той още е там.
Липсваше й Джулиън. Бяха заедно през целия ден, но винаги — заобиколени от други
хора. Когато чуждите хора най-сетне се бяха разотишли, Джулиън бе отнесъл Тави в леглото,
пожелавайки й неловко лека нощ пред останалите.
Ема бе отишла да си легне скоро след това и от часове лежеше тук и се тревожеше. Дали
всичко щеше да е неловко сега, когато не бяха парабатаи? Сега, когато се рееха в това ново,
непознато място между приятели и любовници? Никога не го бяха изрекли на глас, защото
думи като „гадже“ звучаха банално в лицето на проклятия и гигантски чудовища. Ами ако
всичко, което се беше случило, бе толкова съкрушително, че отношенията им никога не
успееха да се върнат в нормално русло?
Не можеше да търпи повече. Стана от леглото и приглади нощницата си. Отвори вратата
на спалнята си с намерението да отиде в стаята на Джулиън и да го накара да говори с нея,
независимо колко неловко можеше да е.
Пред вратата й, протегнал ръка и изглеждащ също толкова изненадан да я види, колкото
и тя него, стоеше Джулиън.
Отпусна бавно ръка; далечната лунна светлина се отразяваше в гривната му от морско
стъкло.
— Не знаех дали ще искаш да вляза — каза.
От облекчение, Ема се отпусна тежко на касата на вратата.
— Искам да влезеш.
Отстъпи назад в стаята и Джулиън затвори вратата зад себе си. Сега и двамата бяха в
мрака, прорязван единствено от светлината на демонските кули. Облечен в черно, Джулиън
беше сянка сред сенките, докато свеждаше поглед към нея; косата му също изглеждаше
черна, в рязък контраст с бледата му кожа.
— Не знаех дали ще искаш да те целуна.
Ема не помръдна. Повече от всичко на света искаше той да се приближи и да сложи
ръце върху нея. Искаше да го почувства до себе си сега, когато пространството между тях
вече не беше пространство на прокълнати и забранени неща.
— Искам да ме целунеш.
Той стопи разстоянието между тях с една крачка. Ръцете му уловиха тила й в шепи,
устните му се наведоха към нейните, горещи и сладостни, като чай с мед. Ема прокара леко
зъби по долната му устна и изтръгналият се от него гърлен звук накара косъмчетата по
ръцете й да настръхнат.
Топлите му устни се плъзнаха по бузата, по линията на челюстта й.
— Не знаех дали ще искаш да те докосна — промълви до кожата й.
Удоволствие бе просто да вдигне бавно очи към него. Да знае, че няма защо да бързат с
нищо от това. Съблече нощничката си през главата и видя как лицето му се изопна от
желание, очите му станаха тъмни като морското море.
— Искам да ме докоснеш — каза тя. — Няма нищо, което би могъл да ми направиш,
което да не искам, защото си ти.
Джулиън я взе в ръцете си и за миг беше странно — голата й кожа до дрехите му, памук
и дънков плат, и метални капси, — когато той я вдигна и я отнесе до леглото. Рухнаха върху
него заедно; той трескаво се освободи от ризата и дънките си, а Ема изпълзя върху него,
навеждайки се, за да го целуне по гърлото, да близне и засмуче местенцето, където беше
пулсът му, където усещаше ударите на сърцето му.
— Не искам да бързаме — прошепна тя. — Искам да почувствам всичко.
Той стисна хълбоците й и смени позата им, обръщайки ги така, че да се озове отгоре й.
Усмихна й се порочно.
— Няма да бързаме.
Започна от пръстите й, целувайки ги един по един; целуна дланите и китките й,
раменете и ключиците. Прокара пътечка от целувки по корема й, докато тя започна да се
гърчи и да се бори за въздух, и да го заплашва, което само го накара да се засмее тихичко и да
насочи вниманието си към други, още по-чувствителни местенца.
Когато светът се бе изличил зад очите й на няколко пъти, той се надигна над нея и
отметна влажната коса от лицето й.
— Сега — прошепна и покри устата й със своята, докато сливаше телата им в едно.
Беше бавно, както беше обещал, както не бе било никога досега; вече нямаше нищо
отчаяно, освен желанието им. Останаха да лежат изтегнати напряко върху леглото, гладни,
копнеещи и докосващи се. Ема милваше лицето му, лекичко, благоговейно: извивката на
устата му, пърхащите му ресници, и с всяко докосване и с всеки миг дишането му ставаше все
по-пресекливо, пръстите му се вкопчваха в чаршафите все по-силно. Гърбът й се изви, за да
го срещне, главата й беше пълна с искри: надигнаха се и се сляха, докато всичко се превърна
в огън. И когато най-сетне пламнаха, неспособни да изчакат и миг повече, те станаха един
човек. Горяха като ангели.

***

От стаята си Марк можеше да види луната и това го разстройваше.

Беше прекарал толкова много нощи върху гърба на коня, в които луната яздеше заедно с
тях, сякаш и тя ловуваше в небето. Чуваше смеха на Кийрън в ушите си, дори сега, ясен смях,
недокоснат от скръб.
 Надяваше се един ден Кийрън отново да се смее по този начин.
Можеше само да си го представя как седи в мрака на овъглената тронна зала на Тъмния
крал, сурово и самотно място. Крал на разбитите сърца и съкрушените души, самичък върху
гранитния си престол, остаряващ бавно през епохите на света.
Беше повече, отколкото бе в състояние да понесе. Изпита безгранична благодарност,
когато Кристина се шмугна в стаята му и се пъхна в леглото при него. Носеше бяла пижама,
тъмната й коса беше разпусната. Сгуши се до него и зарови лице във врата му. Бузите й бяха
мокри от сълзи.
— Наистина ли ще свърши така? И тримата да бъдем нещастни? — попита Марк.
Кристина сложи ръка върху сърцето му.
— Обичам те, Марк. — Гласът й беше нежен. — Убива ме да мисля, че сърцето ти се
разкъсва като моето.
— По-щастлив съм, когато ти си тук. — Той сложи ръка върху нейната. — И все пак…
— И все пак. Имам идея, Марк. Може би е лудост. Но е възможно да сработи. Би могло
да означава отново да го видим. — Тъмните й очи бяха прями. — Ще имам нужда от
помощта ти.
Марк я притегли към себе си и я целуна; тя се отпусна до него, тялото й прилепна до
неговото. Беше уханна като мед, коприненомека като поляна с диви цветя. Единствената
жена, която щеше да обича някога.
Избърса с палци сълзите от бузите й и прошепна:
— Ръката, сърцето и оръжието ми ти принадлежат. Кажи ми какво трябва да сторя.

***

Положила глава върху гърдите на Джулиън, Ема усещаше как ударите на сърцето й
постепенно се успокояват. Незнайно как, по-голямата част от завивките бяха паднали на
пода; те бяха полуувити в чаршафите, а Джулиън си играеше лениво с косата й със
свободната си ръка.
— Е, предполагам, че се чувстваш адски доволен от себе си — подхвърли тя.
Той примига сънливо насреща й.
— И защо?
Ема се засмя и дъхът й раздвижи меките тъмни къдрици на косата му.
— Ако не знаеш, няма да ти кажа.
Той се усмихна.
— Как се чувстваш ти?
Ема скръсти ръце на гърдите му и вдигна очи към него.
— Щастлива. Невероятно щастлива, но и така, сякаш не заслужавам да бъда.
Ръката му застина в косата й.
— Защо не? Заслужаваш да бъдеш щастлива повече, отколкото всеки друг, когото
познавам.
— Ако не беше ти, щях да извърша нещо ужасно. Щях да разруша всички парабатайски
връзки. Щях да посея такова опустошение.
— Беше полуобезумяла от проклятието. Не мислеше трезво.
— Въпреки това. Оставих се да бъда манипулирана от кралицата. Макар да знаех, че я е
грижа единствено за самата нея. Знаех го и все пак й позволих да влезе в главата ми. Би
трябвало да имам вяра.
— Но ти имаше. Вярата не означава никога да нямаш съмнения. А да притежаваш
каквото е необходимо, за да ги преодолееш. — Джулиън я помилва леко по бузата. — Всички
сме вършили неща, за които съжаляваме. Аз съжалявам, че поисках от Магнус да направи
онази магия. Съжалявам, че не можахме да помогнем на Аш. Той бе просто дете.
— Знам — рече Ема. — Ненавиждам това, че трябваше да го оставим там. Но ако беше
тук, винаги все някой щеше да се опитва да го намери. Достатъчни биха били само няколко
магии от Черната книга, за да го направят толкова могъщ, че всички да искат да го използват.
— Добре, че не останаха никакви Черни книги. За известно време започнах да им губя
бройката. Е, вероятно и аз допринесох за това. — Джулиън се усмихна с леко крива
усмивка. — О, съжалявам и за това, че убих Дейн Ларкспиър.
— Той щеше да ни убие — каза Ема. — Ти направи, каквото беше нужно.
— А, ето го кръвожадното момиче, което познавам и обичам. Не знам как някога бих
могъл да изкупя вината си за Дейн. Но имам вяра, че ти ще ми помогнеш да открия.
— Вярвам, че ти заслужаваш да бъдеш щастлив — рече Ема. — Ти си най-храбрият и
любещ човек, когото познавам.
— А аз вярвам, че ти заслужаваш да бъдеш щастлива. Какво ще кажеш аз да го вярвам за
теб, а ти за мен? Можем да го вярваме един за друг.
Ема хвърли поглед към прозореца. Видя първите отблясъци от слънчева светлина в
небето. Съмваше се.
Тя вдигна очи към Джулиън. Зората позлатяваше крайчетата на косата и миглите му.
— Трябва ли да се върнеш в твоята стая? — прошепна.
Джулиън й се усмихна.
— Не. Вече не е нужно да лъжем или да се преструваме. Никога вече няма да е нужно да
лъжем или да се преструваме.

***

Ема беше в Залата на Съвета за първи път, откакто Ливи беше умряла.
Това не беше единствената причина отчаяно да копнее заседанието да свърши, но
определено беше една от тях. Кръвта може и да беше измита от подиума, но Ема винаги
щеше да я вижда там. Знаеше, че с Джулиън е същото, беше се напрегнал до нея, когато
прекрачиха прага заедно с останалите от семейство Блекторн. Всички бяха притихнали, дори
Тави.
Залата беше претъпкана до пръсване. Ема никога не я беше виждала толкова пълна:
ловци на сенки бяха насядали по пейките, а пътеките бяха пълни с правостоящи;
полупрозрачните Проекции на нефилими от далечни Институти блещукаха до задната стена.
Ема зърна Изабел и Саймън сред тях и им помаха.
За щастие, Хайме и Диего им бяха запазили места. Хайме беше заел цял ред, лягайки
напряко и когато ги видя да се приближават, скочи и ги пусна да минат, смигвайки на
неколцина ловци на сенки със сърдити изражения, които се бяха надявали да си намерят
места.
Всички се взираха в семейство Блекторн и особено в Ема и Джулиън, докато те се
настаняваха. Беше досущ като в къщата предишния ден: непознати, които ги бяха зяпнали с
широко отворени очи. Ема си спомняше какво си беше помислила за Джейс и Клеъри на
Военния съвет: Значи това е да си герой. Онези, в чиито вени има ангелска кръв, онези,
които буквално са спасили света. Хората те гледат сякаш, почти сякаш не си истински.
Както се оказа, то караше и теб самия да се чудиш колко си истински.
В крайна сметка Ема се озова седнала между Кристина и Джулиън; пръстите й
докосваха дискретно тези на Джулиън на седалката между тях. Сега, когато двамата вече не
бяха парабатаи, единственото, което искаше, бе да се приберат у дома и да започнат новия си
живот. Щяха да обсъдят плановете си за пътуване и всички места, които щяха да посетят.
Щяха да гостуват на Кристина в Мексико, на Джейс и Клеъри в Ню Йорк, на пралеля
Марджъри в Англия. Щяха да отидат в Париж и да се държат за ръце пред Айфеловата кула, и
в това нямаше да има нищо нередно и нищо забранено.
Може би заседанието щеше да бъде кратко? Плъзна поглед из стаята и забеляза, че
всички имаха сериозни изражения. Групички хора, които бяха симпатизирали на Кохортата,
но не се бяха били заедно с тях на бойното поле, се бяха скупчили заедно по пейките и си
шушукаха. Поддръжници на Диърборн, като Ласло Балог, който бе останал в града през
битката, не бяха арестувани — единствено онези, които бяха вдигнали оръжия против други
нефилими, щяха да бъдат съдени.
— Всички изглеждат толкова мрачни — измърмори тя на Джулиън.
— Никой не иска да осъди Кохортата. Някои от тях са съвсем млади. Според мен им се
струва твърде жестоко.
— Зара заслужава да бъде осъдена — измърмори Ема. — Намушка ме и здравата
разстрои Кристина с онзи измислен годеж.
Джулиън погледна към Кристина, която беше облегнала глава на рамото на Марк.
— Според мен Кристина го преодоля — отбеляза. — Както и Диего.
Ема хвърли поглед към мястото, където Диего, с превързана буза, седеше и си бъбреше с
грейналата Дивя, която бе на върха на щастието, че Ануш се беше бил на тяхна страна.
Интересно.
Настъпи раздвижване и стражите затвориха страничните врати, а Джия влезе през
задната част на Залата. Множеството притихна, когато тя се отправи към подиума и
одеждите й прошумоляха по стъпалата. Зад нея, облечени в огненоцветните туники на
затворниците, вървяха пленените членове на Кохортата. Бяха петдесет-шейсет на брой,
мнозина от тях — съвсем млади, точно както Джулиън беше казал. Немалко от тях бяха
привлечени с помощта на Сколоманса и неговото влияние. Ванеса Ашдаун, Мануел
Вилялобос, Амелия Оувърбек и самата Зара, с предизвикателно изражение.
Качиха се на подиума след Джия и стражите ги подредиха в редици. Някои все още бяха
превързани заради битката. Всички имаха целители руни, а туниките им бяха покрити с
руни, целящи да ги задържат в града. Не биха могли да прекрачат портите на Аликанте.
Пламък, който да отмие греховете ни, помисли си Ема. Странно бе да види пленници,
чиито ръце не бяха вързани, но дори ако всеки от тях държеше по два меча в ръцете си, не
биха могли да противостоят на стотиците ловци на сенки, събрали се в Залата на Съвета.
Ема видя как Диего се приведе и прошепна нещо на Хайме, който поклати глава с угрижено
изражение.
— Събрали сме се във време на скръб и изцеление — започна Джия и гласът й отекна
между стените. — Благодарение на храбростта на толкова много ловци на сенки, ние се
бихме достойно, открихме нови съюзници, опазихме отношенията си с долноземците и
отворихме нов път напред.
Зара направи ужасна физиономия при думите „опазихме отношенията си“. Ема се
надяваше да я осъдят да чисти тоалетни до края на вечността.
— Само че аз няма да бъда лидерът, който ще ни поведе по този нов път.
През стаята пробяга шепот; Джия наистина ли казваше онова, което си мислеха, че
казва? Ема се изпъна на мястото си и погледна към Ейлийн, но тя имаше също толкова
слисан вид, колкото и останалите в залата. За сметка на това Патрик Пенхалоу, седнал на
предната редица, изобщо не изглеждаше изненадан.
— Ще оглавя осъждането на Кохортата — продължи Джия, без да трепне. — Това ще
бъде последният ми акт като консул. След това ще се състоят всеобщи избори за нов консул и
нов инквизитор.
Хелън прошепна нещо на Ейлийн, която улови ръката й. Ема усети как по тялото й
пробягва тръпка. Това беше изненада, а последното, което искаше, бяха изненади. Знаеше, че
е егоистично (чула бе, че Джия е болна), и все пак Джия беше позната величина.
Непознатото бе надвиснало над главите им.
— И като казвам всеобщи избори — заяви Джия, — имам предвид всеобщи избори.
Всички в тази зала ще имат право на глас. Независимо от възрастта им, независимо дали са
тук като Проекции. Независимо — добави тя, — дали са членове на Кохортата.
През стаята премина гръмогласен ропот.
— Но те са престъпници! — изкрещя Хоакин Акоста Ромеро, главата на Института в
Буенос Айрес. — Престъпниците нямат право на глас!
Джия изчака търпеливо ропотът да утихне. Дори членовете на Кохортата се взираха
озадачено в нея.
— Вижте колко е пълна Залата на Съвета — каза тя и всички се завъртяха в столовете
си, за да плъзнат поглед по препълнените редици и стотиците Проекции в дъното на
стаята. — Всички сте тук, защото през последната седмица — и особено след края на
битката — осъзнахте колко нетърпящо отлагане е положението, в което се намираме.
Клейвът едва не бе превзет от екстремисти, които щяха да ни тласнат към изолация и
самоунищожение. И всеки, който не стори нищо и допусна това да се случи — било заради
невнимание, апатия или прекалена самоувереност… — Гласът й потрепери. — Ами. Всички
сме виновни. Ето защо всички ще гласуваме, напомняне, че всеки глас има значение и че
когато изберете да не използвате гласа си, позволявате той да бъде заглушен.
— Все още не разбирам защо и престъпниците ще гласуват! — провикна се Хайме,
който очевидно бе взел речта „независимо от възрастта им“ наистина сериозно.
— Защото ако не го направят — обърна се Даяна към множеството, изправяйки се на
крака, — винаги ще могат да казват, че новият консул, който и да е той, е бил избран, защото
мнозинството е било лишено от право на глас. Кохортата открай време процъфтяваше,
твърдейки, че лъжите им изразяват волята на всички ловци на сенки, че казват онова, което
всеки би искал да изрече на глас, ако можеше. Сега ще подложим тази лъжа на изпитание.
Всички ловци на сенки ще бъдат чути. Включително и те.
— Госпожица Рейбърн има право — съгласи се Джия мрачно.
— Какво тогава ще бъде направено със затворниците? — попита Кадир. — Ще ги
оставим на свобода?
— Кохортата трябва да бъде наказана! Трябва да бъдат наказани! — Гласът беше див
писък. Ема се обърна и потръпна; усети как ръката на Джулиън стисна по-силно нейната.
Беше Елена Ларкспиър. Тя беше сама — съпругът й не беше дошъл на събранието. Беше
изпита, сякаш през последната седмица беше остаряла с петдесет години. — Те използваха
децата ни сякаш са боклук, за да вършат онова, което бе прекалено мръсно или опасно, за да
го свършат сами! Те убиха дъщеря ми и сина ми! Искам възмездие!
Отпусна се в стола си със сух хлип, закрила лицето си с ръце. Ема се взираше в
Кохортата със свито до болка гърло: дори на Зара й беше трудно да изтрие изражението на
ужас от лицето си.
— Няма да останат ненаказани — каза Джия меко. — Бяха изпитани с Меча на
смъртните и признаха престъпленията си. Изпратили са Дейн Ларкспиър да убие други
ловци на сенки, така че са директно отговорни за неговата смърт. — Тя наклони глава към
Елена. — Убиха Оскар Линдквист, така един демон да може да заеме мястото му на среща,
състояла се в Лосанджелиския институт. Водени от Хорас, те използваха лъжи и сплашване,
за да се опитат да убедят Клейва да сключи фиктивен съюз с елфите.
— А сега твоите хора се опитват да убедят Клейва да сключи съюз с новия крал, защо
това да е различно? — провикна се Зара.
Ема се обърна и обходи стаята с изпитателен поглед. Мнозина ловци на сенки
изглеждаха ядосани или подразнени, но имаше и такива, които очевидно бяха съгласни със
Зара. Гадост.
Един глас отекна, каменен и студен. Алек Лайтууд.
— Защото открит политически ангажимент е съвсем различно от отричането от
всякакви отношения с долноземците пред очите на обществото, докато кроите убийства зад
гърба на хората, които се предполага, че ръководите.
— Кохортата хвърли в затвора лоялни нефилими и изпрати други на смърт — рече Джия
с изпепеляващ поглед към Зара. — Бяхме доведени до ръба на гражданска война. — Отново
се обърна към Клейва. — Сигурно си мислите, че искам да ги накажа сурово, да им отнема
Знаците и да ги изпратя в мунданския свят, който толкова презират. Трябва обаче да бъдем
милостиви. Толкова много от членовете на Кохортата са млади и са били повлияни от
дезинформация и явни лъжи. Можем да им дадем възможност отново да станат част от
Клейва и да изкупят вината си. Да се върнат от пътя на измамата и омразата и отново да
тръгнат в светлината на Разиел.
Нов шепот. Членовете на Кохортата се спогледаха объркано. Някои изглеждаха
облекчени, други — още по-ядосани.
— След тази среща — продължи Джия, — членовете на Кохортата ще бъдат разделени и
изпратени в различни Институти. Няколко от Институтите, които присъстваха на Военния
съвет на Джулиън Блекторн, предложиха да приемат бивши членове на Кохортата и да им
покажат един по-добър път. Ще им бъде дадена възможност да се докажат, преди да се
завърнат в родината.
Последва буря от оживен говор. Неколцина изкрещяха, че наказанието е прекалено леко.
Други викнаха, че е твърде жестоко да бъдат „изпратени в изгнание от Аликанте“. Джия
сложи край на виковете с жест.
— Всички, които не подкрепят това наказание, моля, вдигнете ръка. Мануел Вилялобос,
ти нямаш право на глас по този въпрос.
Смръщена, Зара натисна надолу полувдигнатата ръка на Мануел Вилялобос.
Вдигнаха се няколко ръце. На Ема почти й се прииска да вдигне ръка и да заяви, че
заслужават нещо по-лошо. Но пък нали беше пожалила живота на Зара на бойното поле и
това бе довело до всичко това: края на битката и това с Джулиън да бъдат свободни.
Може би Артър беше прав. Може би милостта беше по-добра от отмъщението.
Не вдигна ръка, както и останалите от семейство Блекторн. Никой от онези, които
познаваше, не го направи, нито дори Диего и Хайме, които имаха основателна причина да
мразят Зара и приятелите й.
Джия изглеждаше облекчена.
— А сега, да се заловим с избора на нов консул.
Джейс се изправи още преди тя да беше довършила.
— Номинирам Алек Лайтууд.
Семейство Блекторн изръкопляскаха силно. Алек изглеждаше слисан и трогнат. Клеъри
нададе възторжен вик и събралите се го подеха — мнозина в стаята размахаха одобрително
ръце и сърцето на Ема се преизпълни. Джейс би могъл да стане консул, ако беше поискал —
двамата с Клеъри бяха обичани от всички, всеки от тях с лекота би могъл да спечели. Той
обаче беше предложил Алек, защото това беше онова, което Алек искаше, и защото Джейс
знаеше, че Алек е правилният избор.
Дилейни Скарсбъри се изправи на крака, лицето му беше почервеняло.
— Възразявам. Алек Лайтууд е твърде млад. Липсва му опит и всички знаят, че
поддържа отношения с долноземци.
— Имаш предвид това, че оглавява Долноземско-нефилимския съюз, където негова
работа е да поддържа отношения с долноземците? — извика Джулиън.
— Прави го и в свободното си време, Блекторн — отвърна Скарсбъри с гадна усмивка.
На Ема й се искаше Магнус да беше тук и да го превърне в крастава жаба, но на това
събрание не присъстваха долноземци. Бяха отказали да бъдат в една стая с членовете на
Кохортата и Ема не можеше да ги вини.
— Знаете какво има предвид — извика Зара. — Той е мръсен перверзник. Джейс би
трябвало да се кандидатира вместо него.
— Аз също съм мръсен перверзник — заяви Джейс, — или поне се стремя към това.
Нямаш представа какво правя в свободното си време. Едва миналата седмица помолих
Клеъри да ми купи…
Клеъри го издърпа да си седне и започна да го налага с юмруци.
Джейс се ухили.
— Ами Патрик Пенхалоу? — провикна се някой. — Той знае какво прави!
Седналият най-отпред Патрик се изправи с каменно изражение.
— Няма да се кандидатирам за консул. Съпругата ми даде достатъчно. Дъщеря ми даде
достатъчно. Време е на семейството ми да му бъде позволено да познае почивка и
спокойствие.
И той си седна във възцарилата се мъртвешка тишина.
— Номинирам Ласло Балог — обади се Дилейни Скарсбъри.
За първи път този ден Ема усети как я сграбчва истински страх. Двамата с Джулиън се
спогледаха, спомнили си един и същи миг — как Ласло се изправя в Залата на Съглашението
и изрича думите, изпратили Хелън в изгнание и изоставили Марк в Лова. И Марк и Хелън
Блекторн имат елфическа кръв във вените си. Знаем, че момчето се е присъединило към
Дивия лов — него вече не можем да достигнем. Ала момичето не би трябвало да бъде сред
ловци на сенки. Не е прилично.
 Онези, които не бяха посрещнали номинацията на Алек с одобрение, изглеждаха
доволни, както и членовете на Кохортата.
— Той ще бъде ужасен консул — каза Ема на Джулиън. — Ще върне всичко назад.
— Не разполагаме с по-добра система — отвърна Джулиън. — Единственото, което
можем да сторим, е да попитаме хората какво искат.
— И да се надяваме да направят правилния избор — добави Кристина.
— Алек би изглеждал много по-добре на банкнота — подхвърли Марк.
— Ние не слагаме лицето на консула върху парите си — изтъкна Джулиън. — Дори не
печатаме пари.
— Бихме могли да започнем да правим и двете — каза Марк.
— Алек Лайтууд дори не е живял в Идрис. — Ласло Балог се изправи. — Какво знае за
управляването на родината ни?
Алек също се изправи.
— Родителите ми бяха в изгнание. А и повечето ловци на сенки не живеят в Идрис. Как
ще ги управляваш, ако мислиш, че единствените ловци на сенки, които имат значение,
живеят в Аликанте?
— Родителите ти бяха в изгнание, защото бяха членове на Кръга! — сопна се Балог.
— И той си взе поука от грешките на родителите си! — сопна се на свой ред Мерис. —
Синът ми по-добре от всеки друг знае какъв ужас могат да причинят тесногръдието и
предразсъдъците.
Алек й кимна и каза спокойно:
— Избрахте баща ми за инквизитор, Балог, значи тогава това не ви е смущавало. Баща ми
даде живота си за Клейва в същата тази стая. Какво си сторил ти, освен да изпратиш
нефилимски деца в изгнание, защото се боеше от елфическата им кръв?
— Проклятие — обади се някой от дъното на стаята. — Бива си го.
— Лайтууд ще сложи край на Долноземския регистър — рече Ласло. — И на Студения
мир.
— Имаш право — потвърди Алек. — Не можем да живеем в страх от долноземците.
Благодарение на тях имаме Портали. Благодарение на тях победихме Валънтайн.
Благодарение на тях току-що победихме на Нетленните поля. Не можем да продължим да се
преструваме, че не се нуждаем от тях, така, както те не могат да се преструват, че не се
нуждаят от нас. Бъдещето ни зависи от нашия обет — ние сме ловци на демони, не на
собствените си съюзници. Ако позволим на предразсъдъците да ни отклонят, всички ще
загинем.
Изражението на Ласло потъмня. Мнозина изръкопляскаха, но не бяха всички — немалко
ловци на сенки седяха, стиснали ръце в скутовете си.
— Смятам, че дойде време да гласуваме — заяви Джия и като взе потъмнял стъклен съд
от една поставка на подиума, го подаде на Патрик на първия ред. Той наведе глава и
прошепна нещо в съда.
Ема гледаше с интерес — беше чувала за процедурата по избиране на консул, но никога
не я беше виждала. Стъкленият съд минаваше от ръка на ръка и всеки ловец на сенки
прошепваше в него сякаш признаваше тайна. Тези, които бяха тук като Проекции, се
възползваха от услужливите ръце на присъстващите, тъй като Проекциите можеха да говорят,
но не и да докосват.
Когато съдът стигна до нея, Ема го поднесе към устните си и заяви: „Александър
Лайтууд“, с твърд, силен глас. Чу как Джулиън се изкиска, докато тя подаваше съда на
Кристина.
Когато най-сетне мина през всички ловци на сенки, освен членовете на Кохортата, съдът
бе върнат на Джия, която го подаде на Зара.
— Гласувайте мъдро — каза. — Свободата да изберете своя консул е голяма отговорност.
За миг Зара изглеждаше така, сякаш се кани да се изплюе в съда. Издърпа го от ръката
на Джия, каза нещо в него и го подаде на Мануел от дясната си страна. Той се подсмихна,
докато прошепваше избора си и раменете на Ема се напрегнаха, знаейки, че всеки глас на
Кохортата е глас против Алек.
Най-сетне беше даден и последният глас и съдът се върна у Джия, която извади стилито
си и нарисува руна върху него. Съдът потрепери в ръката й и от гърлото му излезе бледа
струйка дим, дъхът на стотици нефилими, и изписа думи във въздуха.
АЛЕКСАНДЪР ГИДЕОН ЛАЙТУУД.
Клеъри и Джейс се хвърлиха върху Алек, като се смееха, а въздухът изригна от
възторжени възгласи. Ейлийн и Хелън вдигнаха тържествуващо палци насреща му.
Проекциите на Изабел и Саймън помахаха от дъното на стаята. Семейство Блекторн
изръкопляскаха и нададоха триумфални викове; Ема подсвирна. Мерис Лайтууд бършеше
сълзи на щастие, докато Кадир я тупаше нежно по рамото.
— Алек Лайтууд — извиси се гласът на Джия. — Изправи се. Ти си новият консул на
Клейва.
Ема беше очаквала Ласло да избухне или поне да отправи поглед, изпълнен с черна
ярост. Вместо това той просто се подсмихна студено, докато Алек се изправяше на крака
сред одобрителните възгласи и аплодисментите.
— Това гласуване не се брои! Не бива да се брои! — извика Зара. — Ако онези, които
загинаха на полето, можеха да гласуват, Алек Лайтууд никога нямаше да спечели!
— Ще работя за твоята рехабилитация, Зара — каза Алек равно.
Проблесна сребро. Зара беше грабнала дълга кама от колана с оръжия на стража, който
стоеше до нея; той не понечи да я спре. Залата ахна, когато другите стражи подхвърлиха
оръжия на останалите членове на Кохортата, стомана, мятаща искри на светлината, която
струеше през големите прозорци.
— Отказваме да признаем Алек Лайтууд за консул! — провикна се Мануел. — Ние
браним древните традиции, начина, по който нещата са били и винаги ще бъдат!
— Стражи! — провикна се Джия, ала двайсетината стражи не направиха никакво
усилие да спрат Кохортата, всъщност, бяха се присъединили към тях в бъркотията от
наизвадени ками. Ема хвърли поглед към Ласло Балог, който наблюдаваше ставащото със
скръстени ръце, без помен от изненада. Незнайно как, осъзна Ема, съюзниците на Кохортата
бяха поставили стражи, които симпатизираха на каузата им. Ала какво, за бога, планираха?
Онези, които бяха гласували за Алек, имаха огромно числено превъзходство.
Джия скочи от подиума и издърпа своето дао от ножницата. Навсякъде в Залата ловци на
сенки се изправяха на крака и вадеха оръжия. Алек посегна към лъка си, Джейс — към своя
меч. Дру посегна към Тави с пребледняло лице, докато останалите от семейството вадеха
оръжията си.
А после Зара вдигна камата си и я допря до гърлото си.
Всяко движение в стаята замря. Стиснала Кортана, Ема видя как Мануел последва жеста
на Зара и допря острието на камата си до гърлото си. Амелия Оувърбек стори същото, после
Ванеса Ашдаун и Майло Колридж и ето че всички членове на Кохортата стояха, допрели
остриета до гърлата си.
— Може да свалите оръжия. — Зара притискаше камата толкова силно, че по ръката й
покапа кръв. — Не сме тук, за да нараним събратята си. Вие сами си навредихте с глупавото
си, късогледо гласуване. Правим това, за да спасим Аликанте от поквара и стъклените кули
— от разруха. — Очите й блестяха безумно. — По-рано говорихте за това колко са важни
земите извън Аликанте, сякаш Аликанте не е сърцето на хората ни. Добре тогава, вървете и
прегърнете мунданския свят, далече от светлината на Ангела.
— Да не би да искате да напуснем Аликанте? — попита Даяна невярващо. — Ние, които
сме нефилими, също като вас?
— Любовницата на един елф не е нефилим като мен — процеди Зара. — Да. Искаме —
настояваме — да си вървите. Клеъри Феърчайлд може да отваря Портали — нека отвори
един сега. Минете през него и вървете, където поискате. Където и да е, стига да не е
Аликанте.
— Вие сте шепа хора — каза Ема. — Не може да изритате останалите от нас от
Аликанте. Това не е вашата площадка за игра.
— Съжалявам, че се стигна дотук — заяви Ласло, — но ние не сме шепа хора. Ние сме
много повече. Може и да сте сплашили хората да гласуват за Алек Лайтууд, но сърцата им са
с нас.
— Гражданска война ли предлагате? Тук, в Залата на Съвета? — попита Даяна.
— Не гражданска война — отвърна Зара. — Знаем, че не можем да ви победим в битка.
Способни сте на твърде много мръсни номера. Имате магьосници на своя страна. — Тя
изгледа Алек свирепо. — Ала ние сме готови да умрем за онова, в което вярваме, и за
Аликанте. Няма да си тръгнем. Ще пролеем нефилимска кръв, да. Собствената си. Ще
прережем гърлата си и ще умрем в краката ви. Или ще си тръгнете, или ще измием тази стая
с кръвта си.
Хайме се изправи на крака.
— Блъфират. Не могат да ни изнудват по този начин.
Зара кимна на Амелия, която заби камата, която държеше, в стомаха си и я завъртя.
Рукна кръв и тя се свлече на колене, а в залата отекнаха ужасени викове.
— Можеш ли да изградиш новия си Клейв върху кръвта на мъртви деца? — изкрещя Зара
на Алек. — Каза, че ще проявите милост. Ако ни оставите да умрем, всеки път, щом влезете в
тази стая оттук нататък, ще стъпвате върху нашите трупове.
Всички погледнаха към Джия, ала тя гледаше Алек. Алек, новия консул.
Той се взираше изпитателно не в Зара, а в лицата на останалите в стаята, онези, които я
гледаха така, сякаш бе обещание за свобода. Върху лицата на Кохортата нямаше и капчица
милост. Никой от тях не протегна ръка към Амелия, докато кръвта й се разливаше по пода.
— Много добре — каза Алек с убийствено спокойствие. — Ще си отидем.
Очите на Зара се разшириха. Ема подозираше, че не беше очаквала планът да сработи,
но се бе надявала да умре като мъченица и по този начин да унищожи Алек и останалите.
— Ясно ти е, Лайтууд, че тръгнете ли си веднъж, няма да може да се върнете. Ще
задействаме магическите бариери на Идрис против вас, ще изличим Портала от стените на
Гард, ще зазидаме входовете от Града на тишината. Никога вече няма да можете да се
върнете.
— Ще зазидате входовете към Града на тишината? — повтори Диего. — Сами ще
отрежете достъпа си до Мълчаливите братя? До Бокала и Меча?
— Който държи Идрис, държи Огледалото на смъртните — каза Ласло. — Що се отнася
до Мълчаливите братя, те бяха покварени, също като Железните сестри. Ще ги откъснем от
Аликанте, докато не осъзнаят грешките си. Докато не разберат кои са истинските ловци на
сенки.
— Светът е по-голям от Идрис — заяви Джейс, гордо изправен до Алек. — Мислите, че
си връщате родината ни, но всъщност я превръщате в своя затвор. Така, както ние никога
няма да можем да се върнем, вие няма да можете да си тръгнете.
— Вън от магическите бариери, ние ще браним света — каза Алек. — Тук, вие ще
гниете, докато си играете на войници, които нямат с кого да се бият, освен помежду си.
Алек обърна гръб на Балог и погледна към Клеъри. — Да отворим Портал сега. Тези,
които не живеят в Аликанте, използвайте го, за да се приберете у дома. Тези, които живеят
тук, имат избор. Вземете семействата си и елате с нас или останете тук, пленени завинаги,
управлявани от Кохортата. Всеки ловец на сенки сам трябва да избере дали иска да бъде
свободен или пленник.
Клеъри се изправи на крака и се отправи към вратата в дъното на стаята, вадейки
стилито от джоба си. Клейвът загледа мълчаливо как то проблесна в ръката й и върху вратата
започна да се появява сребристосива вихрушка, просияла по протежение на стените, докато
не се превърна в огромен Портал.
Клеъри се обърна към стаята.
— Ще го задържа отворен, докато има хора, които искат да си тръгнат от Идрис. —
Гласът й беше ясен и твърд. — Аз последна ще мина през него. Кой иска да бъде пръв?
Ема се изправи и Джулиън се изправи едновременно с нея, двамата правещи всичко
заедно, както винаги.
— Ще последваме нашия консул — заяви Ема.
— Семейство Блекторн ще минат първи — каза Джулиън. — Можеш да задържиш своя
затвор, Зара. Ние ще бъдем свободни без теб.
Останалите от семейството им също се изправиха. Ейлийн отиде при Джия и я улови
под ръка. Ема би предположила, че стаята ще бъде пълна с викове и хаос, със спорове и
сбивания. Ала над ловците на сенки като че ли се беше спуснала пелена от зашеметено
приемане, както у тези, които си тръгваха, така и у онези, които оставаха. Кохортата и
техните съюзници гледаха безмълвно, докато мнозинството ловци на сенки се отправяха или
към Портала, или за да вземат нещата си от домовете си в Аликанте.
Аликанте щеше да се превърне в призрачен град, призрачен град в призрачна земя,
помисли си Ема. Потърси с поглед Даяна и я откри недалече сред множеството.
— Магазинът на баща ти? — каза тя. — Апартаментът ти?
Даяна просто се усмихна.
— Няма значение. И така щях да се върна в Лос Анджелис с вас, миличка. Аз съм
учителка. Не собственица на магазин в Идрис. И защо бих искала да живея някъде, където
Гуин не би могъл да идва?
Кристина прегърна Диего и Хайме, които чакаха, за да се приберат в Мексико Сити.
Дивя и Раян се приготвяха да заминат, също като Камерън и Пейдж Ашдаун. Ванеса обаче
стоеше на подиума и ги гледаше яростно с присвити очи. Тялото на Амелия лежеше в краката
й. Ема усети как я пронизва състрадание. Да пожертваш толкова много за кауза, която не я
беше грижа за теб, а после да умреш неоплакан. Струваше й се прекалено жестоко.
 Камерън обърна гръб на Ванеса и се отправи към стълбите, присъединявайки се към
семейство Блекторн и техните приятели, докато Клеъри нареждаше на Портала да ги върне в
Лос Анджелис. Не погледна назад към братовчедка си. Ема се надяваше, че я е видял как му
се усмихва насърчително.
Семейство Ашдаун не бяха единственото семейство, което щеше да се раздели. Ала с
всяка стъпка, която правеше към Портала, Ема знаеше, че постъпват правилно. Никой
блестящ нов свят не можеше да бъде съграден върху кръв и кости.
Порталът се изправи пред нея, грейнал и блещукащ, и тя зърна океана и брега,
очертанията на Института. Семейство Блекторн най-сетне се прибираха у дома. Преминали
бяха през кръв и бедствия, а сега ги очакваше изгнание, но най-после си отиваха у дома.
Улови ръката на Джулиън и заедно двамата прекрачиха през Портала.
34
Градът в морето
Кийрън чакаше на поляната от доста време. Никой не ти казваше, помисли си, че когато
станеш крал в един от елфическите Дворове, почти непрекъснато ще трябва да носиш
кадифе и коприна, от които сърбеше. Ботушите бяха хубави (кралят си имаше свой собствен
обущар), но можеше да мине и без колан, инкрустиран със скъпоценни камъни, тежки
пръстени и жакет с два килограма бродерия в ясен слънчев ден.
Прошумоляване в тревата оповести пристигането на генерал Уинтър, който му се
поклони ниско. Кийрън неведнъж му беше казал да не го прави, но Уинтър настояваше.
— Адаон Кралския син, брат ти — оповести той и отстъпи настрани, за да направи път
на Адаон.
Двамата братя се погледнаха. Адаон носеше зелената ливрея на паж от Светлия двор.
Отиваше му. Изглеждаше отпочинал и спокоен, тъмните му очи гледаха замислено брат му.
— Поиска да говорим насаме, господарю — каза той.
— Уинтър, обърни се с гръб — нареди Кийрън. В действителност не го беше грижа
какво ще чуе Уинтър — не си беше правил труда да пази тайни от главата на стражата си.
Според него за един крал беше по-добре да няма тайни, ако можеше да го избегне. Това
просто даваше на врага възможност да го изнудва.
Уинтър се отдалечи на няколко крачки и се обърна с гръб. Разнесе се шумолене, когато
неколцината алени стражи, които бяха дошли с него, сториха същото. Адаон повдигна вежди,
но несъмнено не можеше да е изненадан: стражите ги биваше в това да остават
незабелязани, но кралете не стояха насред поляни сами и незащитени.
— Дойде досами дверите на вражески Двор, за да ме видиш — каза Адаон. —
Предполагам, че би трябвало да съм поласкан.
— Ти си единственият от братята ми, на когото някога съм имал доверие. Така че дойдох
да те попитам дали би искал, дали би обмислил да станеш крал вместо мен.
Веждите на Адаон потрепнаха като птичи крила.
— Не ти ли харесва да бъдеш крал?
— Това не е нещо, което да ти харесва или не. Няма значение. Оставих Марк и
Кристина, които обичам, за да бъда крал, но не мога да го понеса. Не мога да живея по този
начин. — Кийрън си играеше с тежките си пръстени. — Не мога да живея без тях.
— А те не биха оцелели в Двора. — Адаон поглади замислено брадичката си. —
Кийрън, няма да стана крал по две причини. Едната е, че сега, когато ти си на престола, а аз
съм до кралицата, можем да работим за мир между светлите и тъмните феи. Кралицата
ненавиждаше Араун, но теб не мрази.
— Адаон… — Гласът на Кийрън беше хриплив.
— Не — заяви Адаон твърдо. — Вече успях да накарам кралицата да осъзнае ползата от
мир между двете земи, но ако я напусна, за да стана крал на Тъмните земи, тя ще ме
възненавиди и отново ще станем врагове.
Кийрън си пое дълбоко дъх. Поляната ухаеше на диви цветя, ала на него му се гадеше,
беше му горещо и отчаяно. Как би могъл да живее, без отново да чуе гласа на Кристина? Без
да види лицето на Марк?
— Каква е другата ти причина?
 — Ти си добър крал — отвърна Адаон. — Макар да си на престола едва от няколко
седмици, ти вече направи много добри неща — освободи затворници, постанови по-
справедливо разпределение на земите, промени законите за добро. Хората ни са ти верни.
— Значи ако бях некомпетентен крал, като Обан, бих могъл да имам живота, който
искам? — каза Кийрън горчиво. — Странна награда за добре свършена работа.
— Съжалявам, Кийрън — рече Адаон и Кийрън знаеше, че наистина го мисли. — Няма
обаче никой друг.
Кийрън не отговори веднага. Видя дългите дни да се простират пред него, лишени от
любов и доверие. Видя Марк да се смее, докато насочваше Уиндспиър, видя силното му тяло
и златната му коса. Видя Кристина да танцува, дим и огън в нощта, мекотата и безкрайната й
доброта. Никога вече нямаше да открие тези неща; никога вече нямаше да намери такива
сърца.
— Разбирам — каза глухо. Значи това беше краят. Очакваше го живот на предана
служба, живот, който щеше да се проточи дълги години и единственото, което щеше да го
крепи, което не бе нищо, щеше да бъде удоволствието да прави добро. Само ако Дивият лов
бе знаел, че това ще бъде съдбата на най-дивия им Ловец, биха избухнали в смях. — Трябва
да изпълня дълга си. Съжалявам, че попитах.
Лицето на Адаон омекна.
— Не поставям дълга над любовта, Кийрън. Трябва да ти кажа, чух се с Кристина.
Кийрън вдигна рязко глава.
— Какво?
— Предложи да ти отстъпя къщурката си. Тя се намира на място в Пограничните земи,
което не е нито в елфическото царство, нито в света на смъртните. То няма да те отслаби
така, както би го сторил светът на смъртните, а Марк и Кристина няма да бъдат в опасност,
както биха били в Двора. — Адаон сложи ръка върху облеченото в кадифе и коприна рамо на
Кийрън. — Би могъл да бъдеш с тях там.
Мощната емоция, която го заля, едва не събори Кийрън.
— Би го направил, Адаон? Би ми отстъпил къщата си?
Адаон се засмя.
— Разбира се. За какво са братята?

***

Ема беше седнала върху куфара си, с надеждата да го затвори. Помисли си със
съжаление за всичко, което вече бе успяла да напъха в куфара на Джулиън. Той беше
организиран и минималистичен в опаковането на багаж и закопчаният му куфар вече от
седмица стоеше в коридора. Започваше да се поиздува тук-там от всичко, което Ема бе
успяла да мушне, докато той не гледаше — четка за коса, пликче с ластичета за коса,
джапанки и няколко резервни чифта слънчеви очила. Както и възглавница за врата. Никога
не можеш да си сигурен кога ще ти потрябва възглавница за врата, особено когато смяташ да
прекараш цялата си година в пътуване и обикаляне на света.
— Готова ли си да отидеш на партито? — Кристина, в лека синя рокля и маргаритка в
тъмната коса, сбърчи нос. — Какво правиш?
— Скачам върху този куфар. — Ема се изправи и събу обувките си. — Подчини се —
нареди на куфара и се покатери върху него. — Окей. Ще скачам.
Кристина изглеждаше ужасена.
— Никога ли не си чувала за органайзери за багаж?
— Какво е органайзер за багаж? Да не е някакво извънпространствено място? — Ема
заподскача върху куфара, сякаш беше трамплин.
Кристина се облегна на вратата.
— Хубаво е да те видя толкова щастлива.
Куфарът издаде ужасяващ звук. Ема спря да подскача.
— Бързо! Закопчай го!
Цъкайки с език, Кристина коленичи и дръпна ципа. Ема скочи на пода и двете загледаха
заедно издутия куфар, Кристина — с притеснение, Ема — с гордост.
— Какво ще направиш следващия път, когато ти се наложи да го затвориш? — попита
Кристина.
— Не мисля толкова далеч напред.
Ема се зачуди дали не би трябвало да се поиздокара малко повече — партито трябваше
да е неофициално, просто група приятели, събрали се, за да отпразнуват официалното
назначение на Ейлийн и Хелън за глави на Лосанджелиския институт.
Или поне това беше официалната версия.
Беше намерила копринена рокля до средата на прасеца от шейсетте години с връзки на
гърба, която според нея беше закачлива и ретро, но Кристина изглеждаше толкова елегантна
и спокойна, че тя се зачуди дали не трябваше да избере нещо по-официално. Реши да намери
голямата си златна шнола и да вдигне косата си. Надяваше се само да не е в куфара й, защото
там определено не пипаше.
— Наистина ли изглеждам щастлива?
Кристина прибра един непокорен кичур коса зад ухото й.
— Повече, отколкото съм те виждала някога — отвърна и понеже беше Кристина, всяка
дума беше пропита с откровеност. — Толкова се радвам за теб.
Ема се тръшна върху леглото си. Нещо я смушка в гърба. Шнолата й. Тя я грабна с
облекчение.
— Ами ти, Тина? Безпокоя се, че ти не си щастлива.
Кристина сви рамене.
— Добре съм. Оцелявам.
— Кристина, обичам те, ти си най-добрата ми приятелка — каза Ема и сега бе лесно да
го изрече, „най-добра приятелка“, защото макар Джулиън също да си оставаше най-добрият
й приятел, сега той беше и повече от това и най-сетне всички го знаеха. — Не е достатъчно
да оцеляваш. Ами да бъдеш щастлива?
Кристина въздъхна и седна до нея.
— Ще стигнем там, Марк и аз. Ние сме щастливи, но освен това знаем, че бихме могли
да имаме още по-голямо щастие. И всеки ден се тревожим за Кийрън.
— Свърза ли се с Адаон? — попита Ема.
— Да, но нямам отговор. Може би Кийрън не го иска.
Ема се намръщи. Цялата тази история й се струваше объркваща, но в едно бе сигурна —
нямаше нищо, което Кийрън да иска повече от това да бъде с Марк и Кристина.
— Кристина! — долетя глас отвън и Ема полази по леглото до прозореца и го отвори.
Миг по-късно Кристина беше до нея. Двете подадоха глави навън и видяха Диего и Хайме да
размахват енергично ръце на моравата пред Института. — Кристина! Слез долу!
Кристина се разсмя и за миг, под тихата й тъга, Ема зърна момичето, което трябва да е
била в Мексико Сити като малка, лудуващо с братята Росалес и забъркващо се в
неприятности.
Не можа да потисне усмивката си. Ще ми се да те бях познавала тогава, Тина. Надявам
се да бъдем приятелки през целия си живот.
Ала Кристина се усмихваше и Ема не искаше да развали крехкото й добро настроение с
такива тъжни мисли.
— Хайде — каза тя, грабвайки чифт сандали. — Да вървим на плажа.

***

С помощта на Рейгнър и Кристина, брегът под Института беше блокиран за тяхна лична
употреба, мястото беше обградено с омагьосани знаци, които твърдяха, че плажът е затворен
заради ужасно нашествие на пясъчни раци.
Магнус беше добавил и магии за заглушаване, които притъпяваха шума на трафика по
магистралата. Ема знаеше, че не бе имал пръст във времето, но бе почти така, сякаш го беше
направил: съвършен ден, с наситено синьо небе и вълни като син сатен, прошарен със злато.
Ловци на сенки и долноземци осейваха целия плаж със златен пясък, обграден от скали.
Алек, висок и красив в пуловер с цвят на слонова кост и черни панталони, помагаше на
Катарина и Рейгнър да подредят масите с храна. Ема забеляза, че ръцете му треперят леко,
докато нареждаше чинии и клечки за хранене. Магнус беше набавил с магия пелмени от цял
свят: китайски цзяо-цзи, японска гьоза, полски пироги със сирене, руски пелмени с масло,
корейски манду. Рейгнър беше осигурил бутилки нелепо скъпо вино от любимата си
аржентинска изба, както и френска газирана вода и ябълков сок за децата. Катарина бе
направила фонтан от швейцарски шоколад, който вече бе привлякъл вниманието на Макс и
Рафи.
— Песъчливите пръсти далече от шоколада — тъкмо им казваше Магнус. — Или ще
превърна и двама ви в морски гъби.
Кристина се отдалечи надолу по плажа заедно с братята Росалес, за да отиде при Марк,
който седеше самичък на купчинка пясък, зареял очи в далечината. Ема се наведе, за да
закопчае сандала си, а когато се изправи, Джулиън се беше появил, с навити до коленете
дънки и покрити с пясък боси крака, защото си беше играл край водата с Тави и Хелън.
Изглеждаше безгрижен по начин, по който Ема не го беше виждала почти никога: синьо-
зелените му очи искряха като морското стъкло на китката му, а когато обви ръка около
кръста й, по лицето му се разля бавна и непринудена усмивка.
— Изглеждаш страхотно.
— Ти също — каза Ема и наистина го мислеше, а той се засмя и я целуна. Тя се удиви
мъничко — Джулиън, който открай време бе толкова предпазлив, сега бе този, когото не го
беше грижа кой ще научи за връзката им. Ема знаеше, че семейството им разбира всичко, че
Джем им го беше обяснил в Аликанте. Ала винаги се тревожеше дали другите щяха да се
чудят откога са влюбени, доколко любовта се беше препокрила с времето им като парабатаи?
Никой обаче като че ли не го беше грижа, най-малко пък — Джулиън. Усмихваше се
винаги когато я видеше, вдигаше я и я целуваше, държеше я гордо за ръка. Дори като че ли му
харесваха шумните протести, които братята и сестрите му надаваха, когато се натъкнеха на
Ема и Джулиън, целуващи се по коридорите.
Невероятно бе да не трябваше да го пазят в тайна, да се крият. Ема все още не беше
свикнала, но въпреки това го целуна, без да я е грижа кой ще ги види.
Имаше вкус на сол и океан. На дома. Той потърка брадичка в челото й.
— Радвам се, че всички дойдоха — каза Ема.
Бяха надошли доста хора. В другия край на плажа Мая, Саймън и Бат играеха волейбол с
Ануш. Вампирите все още ги нямаше, защото слънцето не беше залязло, но Лили
непрекъснато пращаше съобщения на Алек, за да е сигурна, че ще има нула отрицателна с
лед за по-късно. Изабел украсяваше с глазирани заврънкулки тортата, която Ейлийн беше
опекла, а Марисол и Беатрис строяха пясъчен замък. И двете носеха траурно бяло и като че
ли споделяха тиха, замислена скръб. Ема се надяваше, че ще бъдат добри една за друга: и
двете бяха изгубили някого, когото обичаха.
Джейс и Клеъри бяха във водата и се пръскаха един друг, докато Рейгнър се носеше върху
огромен надуваем дюшек, посръбвайки лимонада. Джослин Феърчайлд и Люк Гароуей
седяха заедно с Джия, Патрик и Мерис по-надолу на плажа, а Даяна и Гуин се бяха сгушили
заедно върху едно одеяло до водата.
— Имаме доста съюзници — подхвърли Джулиън.
Погледът на Ема се плъзна по плажа към Магнус и Алек.
— Ще бъде важна нощ. И я споделят с нас. Не става дума за съюзници. А за приятели.
Имаме много приятели.
Очакваше Джулиън да отвърне с някоя закачка, ала вместо това лицето му омекна.
— Права си. Май е така.

***

Да държи децата под око й е станало навик. Дори докато си играеше край водата,
изкопавайки раци отшелници и оставяйки ги да пъплят по ръцете й, Дру гледаше с крайчеца
на окото си какво правят Тави, Макс и Рафи. Знаеше, че ги надзирават цяла армия
магьосници и бдителни ловци на сенки, но това беше по-силно от нея.
— Друзила?
Хайме се приближаваше по плажа към нея, така, както в деня, когато отговори на
повикването на Кристина. Имаше по-здрав вид от тогава — не беше толкова мършав, в
бузите му имаше повече цвят. Същата необуздана черна коса, развявана от вятъра, същите
искрящи кафяви очи. Усмихна й се и Дру се зачуди дали не трябваше да си облече нещо по-
ярко и хубаво, като останалите момичета. Толкова отдавна носеше черни рокли навсякъде, че
дори не се беше замислила за това, но може би той щеше да го сметне за странно?
— Е, какво ти предстои след всичко това? — попита Хайме. — Ще отидеш ли в новата
Академия?
Долноземско-нефилимският съюз беше обединил усилията си за построяването на ново
училище за ловци на сенки в едно безопасно и защитено с магически бариери място —
фермата на Люк Гароуей в щата Ню Йорк. Според мълвата то вече било почти готово, а
според Саймън било около хиляда пъти по-хубаво от старата Академия, където веднъж беше
намерил плъхове в чекмеджето с чорапите си.
 — Още не — отвърна Дру и видя мигновеното осъзнаване в очите му: беше прекалено
малка, за да отиде в новата Академия, която приемаше само ученици, които бяха навършили
петнайсет години. — Може би след няколко години. — Тя подритна една мидена черупка. —
Ще те видя ли отново?
Лицето на Хайме носеше изражение, каквото Дру не бе виждала досега. Нещо като
наранена сериозност.
— Не мисля, че е особено вероятно. Кристина си тръгва, така че няма да имам причина
да идвам тук. — Сърцето на Дру се сви. — Трябва да се прибера у дома и да оправя нещата с
баща ми и останалите от семейството ми. Знаеш как е. Семейството е най-важното.
Дру преглътна думите, които искаше да каже.
— Но може би един ден ще те видя в Академията — добави той. — Пазиш ли още ножа,
който ти дадох?
— Да — отвърна Дру, мъничко притеснена. Беше казал, че е подарък, нямаше да си го
поиска обратно, нали?
— Добро момиче. — Хайме разроши косата й и се отдалечи.
На Дру й се искаше да се втурне след него и да го дръпне за ръкава. Да го помоли отново
да бъде неин приятел. Но не и ако щеше да се отнася с нея като с дете, напомни си. Беше го
харесвала, защото се държеше така, сякаш тя има напълно функциониращ мозък в главата си.
Ако вече не мислеше така.
— Дру!
Беше Тай, босоног и покрит с пясък, понесъл рак отшелник с изящно оцветена черупка,
който искаше да й покаже. Дру се наведе над шепите му, благодарна, че я бе отвлякъл от
мислите й.
Остави гласа му да се лее около нея, докато той обръщаше рака във внимателните си,
деликатни ръце. Сега нещата между нея и Тай бяха различни. Тя бе единствената освен Кит и
Магнус, която знаеше какво се бе случило в опита му да съживи Ливи.
Очевидно бе, че Тай й имаше доверие по един нов начин. Че двамата пазеха тайните на
другия. Тя бе единствената, която знаеше, че понякога, когато погледнеше настрани и се
усмихнеше, Тай се усмихваше на призрака на Ливи, а той бе единственият, който знаеше, че
тя може да разбие ключалка за по-малко от трийсет секунди.
— В другия край на плажа има биолуминесценция. — Тай остави рака на пясъка и той
запълзя бързо към дупката си. — Искаш ли да я видиш?
Дру все още можеше да различи в далечината Хайме, който си бъбреше оживено с Мая и
Диего. Предполагаше, че би могла да отиде при тях и да се включи в разговора, опитвайки се
да изглежда по-голяма, някой, с когото си струва да говориш. Но аз съм на тринайсет години,
помисли си. На тринайсет години съм и заслужавам да говорят с мен, без да се
преструвам, че съм някой, който не съм. И няма да се натрапвам на никой, който не вижда
това.
Повдигна ръба на дългата си черна пола и забърза след Тай по брега, а стъпките й
разпръскваха светлина.

***

— Окей, тук. — Хелън приседна досами водата и посегна да придърпа Ейлийн до себе
си. — Можем да гледаме отлива.
Ейлийн седна и се намръщи.
— Дупето ми е мокро. Никой не ме предупреди.
На Хелън й хрумнаха няколко дръзки неща, които да каже в отговор, но се въздържа.
Ейлийн изглеждаше особено красива в този момент, помисли си тя. Облечена с пола и блузка
на цветя, мургавите й рамене стояха оголени на слънцето. Носеше малки златни обици с
формата на руните за любов и обвързване.
— Никога ли не си сядала на брега на Врангел?
— В онзи студ? Как ли пък не. — Ейлийн зарови босите си пръсти в пясъка. — Тук е
много по-добре.
— Наистина е много по-добре, нали? — Хелън се усмихна на съпругата си и Ейлийн
порозовя, защото дори след всичкото време, откакто бяха заедно, вниманието на Хелън я
караше да се изчерви и да се заиграе с косата си. — Ще ръководим Института.
— Не ми напомняй. Толкова много бумащина — измрънка Ейлийн.
— Мислех, че искаш да ръководим Института! — засмя се Хелън.
— Смятам, че е хубаво човек да има сигурна работа — рече Ейлийн. — Освен това
трябва да държим хлапетата под око, за да не станат хулигани.
— Май сме позакъснели. — Хелън погледна с обич към братята и сестра си на плажа.
— И мисля, че трябва да си имаме бебе.
— Наистина ли? — Хелън отвори уста. Затвори я. Отново я отвори. — Но миличка как?
Без мунданска медицина…
— Не знам, но трябва да попитаме Магнус и Алек, защото имам чувството, че бебетата
просто падат от небето, когато те са наблизо. Същински дъжд от бебета.
— Ейлийн — каза Хелън със своя бъди сериозна глас.
Ейлийн подръпна полата си.
— Ти… искаш ли бебе?
Хелън дойде по-близо до съпругата си и взе студените й ръце в скута си.
— Обич моя. Разбира се, че искам! Просто, все още мъничко мисля за нас като
изгнаници. Сякаш чакаме истинският ни живот да започне отново. Знам, че няма логика.
Ейлийн вдигна сплетените им ръце и целуна пръстите й.
— Всяка минута, прекарана с теб, е истинският ми живот. И дори на остров Врангел той
беше по-хубав, отколкото е бил някога без теб.
Хелън усети, че се просълзява.
— Едно бебе би било като нова сестричка или братче за Тай и Дру, и Тави — каза тя. —
Би било прекрасно.
— Ако е момиче, бихме могли да го кръстим Юнис — предложи Ейлийн. — На леля ми.
— Как ли пък не.
Ейлийн се усмихна дяволито.
— Ще видим.

***

Когато Алек се приближи, за да поговори с Марк, той тъкмо правеше животни от балони
за Тави, Рафи и Макс. Макс изглеждаше доволен, но на Рафи и Тави репертоарът на Марк бе
започнал да омръзва.
— Това е мантикор — каза Марк, вдигайки един жълт балон.
— Това е змия — заяви Тави. — Те всички са змии.
— Глупости. — Марк вдигна един зелен балон. — Това е безкрил, безглав дракон. А това
е крокодил, седнал на краката си.
Рафи се натъжи.
— Защо драконът няма глава?
— Извинявай. — Алек потупа Марк по рамото. — Може ли да поговорим за минутка?
— О, слава на ангела. — Марк пусна балоните и скочи на крака. Последва Алек към
скалите, докато Магнус се зае да забавлява децата. Марк го чу да обяснява на Рафи, че
драконът си изгубил главата в игра на покер.
Марк и Алек спряха в сянката на една скала, недалече от водата. Алек носеше лек
пуловер с дупка в ръкава и изглеждаше доволен, учудващо за консул, който се опитва да
сглоби едно съсипано управление.
— Надявам се, че не става дума за балоните — каза Марк. — Нямам кой знае колко
практика.
— Не става дума за балоните. — Алек разтри тила си. — Знам, че не сме имали особена
възможност да говорим сериозно, но съм чувал много за теб от Хелън и Ейлийн. И дълго
мислих за теб, след като те срещнахме в елфическите земи. Когато се присъедини към Лова.
— Ти ми каза, че ако дойда в Едом с вас, ще умра — спомни си Марк.
Алек изглеждаше мъничко смутен.
— Опитвах се да те предпазя. Но мислих много за теб след това. Колко си корав. И колко
бе погрешен начинът, по който Клейвът се отнесе с теб, само защото си различен. Винаги ми
се е искало да можеше да се присъединиш към Долноземско-нефилимския съюз. Работата с
него наистина ще ми липсва.
Марк се сепна.
— Няма ли да работиш със Съюза вече?
— Не мога — отвърна Алек. — Не мога да го правя и едновременно с това да бъда
консул, би дошло твърде много на всекиго. Не знам колко точно си чул, но управлението ще
се разположи в Ню Йорк. Отчасти заради мен, защото не мога да бъда твърде далече от
Магнус и децата. А все трябва да се настаним някъде.
— Не е нужно да се извиняваш — каза Марк, чудейки се накъде отива разговорът.
— Чака ни толкова много работа. Имаме връзки по целия свят, с всички религиозни
организации, с тайни общества, които знаят за съществуването на демони. Те всички ще
трябва да решат на кого искат да плащат данък, дали на нас или на управлението в Аликанте.
Трябва да приемем факта, че ще изгубим част от съюзниците си. Че ще трябва да се борим за
какво ли не — за средства, за доверието на хората. За толкова много неща.
Марк знаеше, че ловците на сенки оцеляват благодарение на парите, които получаваха
от различни организации, религиозни, духовни, мистични, които знаеха за съществуването
на демони и милееха за опазването на света. Никога не се беше замислял какво ще стане без
тези средства. Изобщо не завиждаше на Алек.
— Чудех се дали би искал да се присъединиш към Съюза — каза Алек. — Не просто да
участваш, но да ни помогнеш да го оглавим. Би могъл да бъдеш посланик в елфическите земи
сега, когато Студеният мир ще бъде отменен. Процесът няма да е кратък. Предстои ни да
възстановим отношенията си с феите и трябва да им помогнем да разберат, че управлението
в Идрис вече не представлява мнозинството ловци на сенки. — Той се поколеба. — Знам, че
на семейството ти му се струпа доста, но ти би бил наистина ценен за нас.
— Къде ще трябва да живея? — попита Марк. — Не искам да бъда твърде далече от
семейството си или Кристина.
— Канехме се да помолим и Кристина да се присъедини — каза Алек. — Познанията й
за елфите ще ни бъдат от полза, както и връзката на семейството й с тях. И двамата може да
живеете в Нюйоркския институт и може да си отваряте Портали, за да се видите със
семействата си, когато поискате.
Марк се опита да смели тази идея. Ню Йорк му се струваше далече, но пък досега не се
беше замислял какво ще прави, когато кризата отмине. Не проявяваше никакъв интерес към
място като Сколоманса. Разбира се, би могъл да остане в Лос Анджелис, но тогава би бил
далече от Кристина. Кийрън вече му липсваше, както и на нея; не би могъл да понесе да му
липсва и тя. Но какво щеше да прави, ако я последваше в Мексико? Какво искаше да прави
Марк Блекторн с живота си?
— Трябва да си помисля — каза Марк, изненадвайки сам себе си.
— Добре. Имаш всичкото време, което поискаш. — Алек си погледна часовника. — А
сега трябва да свърша нещо важно.

***

Кристина седеше, подвила крака под себе си, и гледаше към морето. Знаеше, че би
трябвало да се присъедини към останалите от партито (майка й вече я беше нахокала, задето
си стои в стаята, когато имат гости), но нещо в морето й действаше успокояващо. То щеше да
й липсва, когато си отидеше у дома — равномерният ритъм на вълните, постоянно
променящата се повърхност на водата. Винаги същата и все пак винаги нова.
Ако завъртеше леко глава, можеше да види Ема и Джулиън, както и Марк, говорещ с
Алек. В този миг това й стигаше.
Пред нея падна сянка.
— Здравей, приятелко.
Беше Диего. Приседна до нея на масивната плоска скала, която си беше намерила.
Отдавна не го беше виждала толкова неофициален, облечен с тениска и навит спортен
панталон. Бруталният, жесток белег върху лицето му зарастваше бързо, както ставаше с
белезите на ловците на сенки, но никога нямаше да изчезне напълно. Външно вече нямаше
да бъде Съвършения Диего. Но отвътре се беше променил за добро толкова много, помисли
си тя. А това бе единственото, което имаше значение.
— En qué piensas? — Беше същият въпрос, който й задаваше винаги, толкова често
повтарян, че се беше превърнал в шега между тях. За какво мислиш?
— Светът ми се струва толкова странен сега — отвърна Кристина, загледана в пръстите
на краката си, подаващи се от сандалите й. — Все още не мога напълно да обхвана мисълта,
че изгубихме Аликанте. Родината на ловците на сенки вече не е наш дом. — Тя се
поколеба. — С Марк сме щастливи да бъдем заедно, но сме и тъжни; липсата на Кийрън е
като къс, отрязан от връзката ни. Като Идрис, отрязан от света на ловците на сенки.
Липсващо парче. Все още можем да бъдем щастливи, но няма да бъдем цели.
За първи път говореше с Диего за странната същност на връзката си. Беше се чудила как
ще реагира. Той просто кимна.
— Няма съвършен свят — каза. — Онова, което имаме сега, е рана, но все пак е по-
добро, отколкото Студеният мир и Кохортата. Малцина са онези, които имат възможност да
променят несправедливостите, които виждат в света, но ти го направи, Кристина. Винаги си
искала да сложиш край на Студения мир и ето че той бе отменен.
Странно трогната, Кристина му се усмихна.
— Ами ако никога вече не чуем нищо от Идрис?
— Никога вече е дълго време. — Диего сплете ръце върху коленете си. Досега не бяха
чули нищо. Алек, консулът, беше изпратил огнено съобщение в Идрис в деня, в който
Студеният мир бе официално отменен, но нямаше отговор. Дори не можеха да бъдат сигурни
дали е било получено; магическите бариери около Идрис сега бяха по-плътни и по-силни,
отколкото всички бариери, виждани някога. Нефилимската родина се бе превърнала
едновременно в затвор и крепост.
— Зара е много упорита. Може да отнеме доста време. — Диего замълча за миг. — Алек
ми предложи поста на инквизитор. Естествено, ще има избори, но…
Кристина обви ръце около широките му рамене.
— Поздравления! Това е прекрасно!
Ала Диего не изглеждаше напълно щастлив.
— Имам чувството, че не заслужавам да бъда инквизитор. Знаех, че стражите на Съвета,
онези, които работят в Гард, бяха под влиянието на Кохортата. Казах го и на Хайме, когато те
влязоха, ескортирайки Зара и останалите затворници, но не повдигнах никакво възражение.
Вярвах, че няма как единствено аз да виждам възможен проблем.
— Никой не би могъл да предвиди какво ще се случи — каза Кристина. — Никой не би
могъл да си представи подобен самоубийствен гамбит, а нищо друго не би подействало, дори
със стражите на тяхна страна. Освен това, да бъдеш инквизитор не е услуга или награда. То е
служба в полза на другите. Начин да се отплатиш на света.
По лицето на Диего бавно се разля усмивка.
— Предполагам, че е така.
Кристина му намигна.
— Освен това е хубаво да знам, че ако имам нужда от някого, който да поизопачи Закона
в моя полза, ще имам влиятелен приятел.
— Виждам, че си научила твърде много от семейство Блекторн — заяви Диего мрачно.
Над тях премина сянка, по-тъмна от облак и прекалено голяма, за да бъде чайка.
Кристина се отдръпна от Диего и отметна глава назад. Летяща фигура се носеше в небето,
искрящо бяла на тъмносиния фон. Тя описа кръг и се заспуска надолу, готвейки се да кацне
на пясъка.
Кристина скочи на крака и трескаво забърза през скалите към плажа.

***

Слънцето докосваше хоризонта, огромно пламтящо кълбо от оранжево и червено,

нашарило океана с металически златни райета.
Джулиън стоеше до линията на прилива, ярко очертана тъмна ивица върху пясъка. Ема
беше до него, а кичури от бледозлатистата й коса се измъкваха от шнолата, с която я беше
прибрала; Джулиън тайничко се радваше. Обожаваше косата й. Обожаваше да може да стои
до нея по този начин, да я държи за ръка, без на никого да му трепне окото. Всъщност, почти
всички, които ги познаваха, го приемаха толкова добре, че нямаше как да не се зачуди дали
мнозина от тях не бяха подозирали нещо.
Може би бяха. Той нямаше нищо против.
Отново рисуваше Ема, когато успееше да я накара да седи неподвижно и да му позира.
Толкова дълго я беше рисувал тайно, рисунките бяха единственият израз на чувствата му, че
да я рисува как се движи и се смее, и се усмихва, неясно петно от злато и синьо, и кехлибар,
бе едва ли не повече, отколкото сърцето му бе в състояние да понесе.
Рисуваше и Тай, досами водата, и Дру, замислено загледана или намръщена, Хелън и
Ейлийн заедно, и Марк, вдигнал очи към небето, сякаш винаги търсеше звездите.
Рисуваше и Ливи. Рисуваше онази Ливи, която бе познавал и обичал цял живот, а
понякога рисуваше Ливи от Туле, която му бе помогнала да изцели сърцето си от раната,
оставена от загубата на сестра му.
Тя никога нямаше да се излекува напълно. Винаги щеше да боли, като смъртта на майка
му и тази на баща му. Като смъртта на Артър. Той щеше да бъде като всички останали ловци
на сенки — кърпеж от обич и скръб, от спечелено и изгубено. Обичта ти помага да приемеш
скръбта. Трябва да изпиташ всичко.
Сега вече го знаеше.
— Джулс, може ли да поговоря с теб?
Джулиън се обърна, без да пуска ръката на Ема. Беше Марк. Златната светлина на
слънцето караше златните му очи да греят по-ярко; Джулиън знаеше, че все още скърби за
загубата на Кийрън, но поне сега, на плажа със семейството си, той се усмихваше.
— Няма проблем — каза Ема с усмивка и като го целуна по бузата, се отправи надолу по
брега, за да поговори с Клеъри, която стоеше заедно с Джейс.
Марк напъха ръце в джобовете на дънките си.
— Джулс, Алек ми предложи работа, да участвам в ръководенето на Съюза, и не съм
сигурен дали трябва да приема. Имам чувството, че би трябвало да остана тук и да помагам
на Хелън и Ейлийн, докато вие пътувате, така че да не трябва да се тревожите. Ти толкова
дълго се грижеше за всичко. Сега аз би трябвало да го правя.
Джулиън усети прилив на обич към брат си. Ако някога бе имало каквато и да било
ревност, тя си беше отишла. Единственото, което изпитваше сега, бе радост, че Марк се беше
върнал.
Сложи ръце на раменете му.
— Приеми работата.
Марк изглеждаше изненадан.
— Да я приема?
— Не е нужно да се притесняваш. Нещата вече не са такива, каквито бяха — каза
Джулиън и за първи път, докато изричаше думите на глас, наистина ги вярваше. — В
миналото трябваше да се грижа за всичко, защото нямаше кой друг да го прави. Ала сега
Хелън и Ейлийн са си у дома. Те искат да се грижат за Института, за децата, това е всичко,
което искаха от години. — Той понижи глас. — Винаги си бил част от два свята, елфическия
и нефилимския. Ако приемаш работата, можеш да превърнеш това в твое предимство.
Направи го. Искам да бъдеш щастлив.
Марк го притегли в силна прегръдка. Джулиън го прегърна, докато вълните се разбиваха
около краката им, прегърна го толкова здраво, колкото си бе представял, че го прави през
всички години, в които брат му го нямаше.
— Марк! Марк!
Двамата братя се отдръпнаха един от друг. Джулиън се обърна изненадано и видя
Кристина да тича към тях по брега, провирайки се между сепнатите гости на партито. Бузите
й бяха пламнали от вълнение.
Стигна до тях и сграбчи ръката на Марк.
— Марк, mira — каза, а гласът й се извиси от възбуда. — Виж!
Джулиън отметна глава назад, като всички останали, запленени от гледката на
елфически кон, кръжащ над тях. Бял кон с две златни и две сребърни копита и алени очи.
Беше Уиндспиър, а на гърба му седеше Кийрън.
Слънцето залязваше сред един последен взрив ярка светлина, когато Уиндспиър се
приземи на плажа, вдигайки облачета пясък с копитата си. Макс извика от удоволствие при
вида на коня и Магнус побърза да го дръпне назад, докато Кийрън скачаше от гърба на
жребеца си. Носеше пищно тъмносиньо облекло, от онези, които Джулиън едва разбираше
— очевидно бяха намесени кадифе и коприна, и някаква тъмносиня кожа, на всичките му
пръсти блестяха пръстени, а косата му също беше тъмносиня. Имаше ефирен и стряскащ, и
мъничко неземен вид.
Вид на елфически крал.
Очите му се плъзнаха неспокойно по множеството гости на партито и се впиха в Марк и
Кристина. По лицето му бавно се разля усмивка.
— Помни — каза Марк, уловил Кристина за ръка, прошепвайки го толкова тихо, че
Джулиън се зачуди дали изобщо се очакваше да го чуе. — Помни, че всичко това е вярно.
Двамата с Кристина се затичаха. Уиндспиър се издигна във въздуха, кръжейки щастливо
над главите им. Джулиън видя как Ема, застанала близо до шоколадовия фонтан, плесна с
ръце от удоволствие, докато Марк, Кийрън и Кристина се хвърляха в прегръдките си.

***

— Е — каза Алек. Двамата с Магнус се бяха подслонили в подветрената страна на една

голяма скала, изронена през годините от солта и вятъра. Облегнат на нея, Магнус изглеждаше
млад по начин, от който сърцето на Алек едва не се пръсна от обич и носталгия. — След
като сега съм консулът, предполагам, че аз създавам правилата.
Магнус повдигна вежди. В далечината Алек чуваше звуците на партито: смях и музика,
Изабел, която викаше Макс и Рафи. Тя бе назначена да ги наглежда, та Алек и Магнус да се
усамотят за малко. Алек знаеше, че докато се върнат при останалите, и двете деца ще бъдат
намацани с лъскава очна линия, но някои неща си струваха едно махане на грим.
— Това опит за флиртуване ли беше? — попита Магнус. — Защото трябва да ти кажа, че
съм хлътнал повече, отколкото си мислех.
— Да. — Алек замълча за миг. — Не. Мъничко. — Сложи ръка върху сърцето на Магнус,
който го погледна със замислени зелено-златни очи, сякаш усещаше, че Алек е сериозен. —
Искам да кажа, аз създавам правилата. Аз държа контрола.
— Казах ти, че съм съгласен — рече Магнус.
Алек улови брадичката на гаджето си в шепа. По нея беше набола брада, нещо, което
Алек обичаше. Караше го да мисли за това как изглежда Магнус, когато се събуди сутрин,
преди останалият свят да го види, преди да облече дрехите си като доспехи, когато бе само
негов.
— Бихме могли да се омъжим. В магьосническо синьо и нефилимско златно. Както
винаги сме искали.
Невярваща усмивка се разля по лицето на Магнус.
— Ти наистина ли ми предлагаш?
Алек си пое дълбоко дъх и коленичи в пясъка. Вдигна очи към Магнус и видя как от
развеселено, изражението му се превърна в нещо друго. Нещо меко и сериозно, трепетно
уязвимо.
— Едва не те изгубих — каза. — Свикнах да мисля за теб като за безсмъртен. Ала ти не
си. Никой от нас не е. — Опита се да заповяда на ръцете си да не треперят, беше по-нервен,
отколкото бе очаквал. — Никой от нас не е вечен. Но поне бих могъл да сторя всичко по
силите си, за да ти покажа колко много те обичам, с всеки ден, който имаме. — Той си пое
дълбоко дъх. — Ще ми се да можех да ти обещая напълно безметежен, спокоен живот до
мен. Но имам чувството, че винаги ще бъдем заобиколени от приключения и хаос.
— И аз не бих го променил за нищо на света — заяви Магнус.
— Когато те намерих, не знаех какво намирам. Не откривам лесно думи за нещата,
които са красиви и скъпоценни. Знаеш това. Познаваш ме по-добре от всеки друг. — Алек
прокара език по пресъхналите си устни. — И когато един ден хората погледнат назад към
онова, което животът ми е означавал, не искам да кажат: „Алек Лайтууд се би в Тъмната
война“, нито дори: „Алек Лайтууд беше консул“ Искам да си помислят: „Алек Лайтууд
обичаше един мъж толкова много, че промени света заради него“.
Очите на Магнус грееха ярко като звезди, приковани в Алек с щастие и чувство толкова
дълбоко, че Алек се почувства смирен.
— Нали знаеш, че вече промени света заради мен.
— Ще се омъжиш ли за мен? — прошепна Алек. Сърцето му се блъскаше в гърдите като
крилата на обезумяла птица. — Сега? Тази вечер?
Магнус кимна и го издърпа безмълвно на крака. Обвиха ръце един около друг и Алек се
изви лекичко назад, защото Магнус бе малко по-висок, което той открай време обичаше.
И дълго се целуваха.

***

На плажа кипеше трескава дейност. Слънцето беше залязло, но небето все още грееше
опалесцентно синьо. Саймън и Джейс сглобяваха дървена платформа на пясъка, там, където
изгледът към морето бе най-хубав. Джулиън и Ема палеха свещи около платформата. Клеъри,
която се беше преоблякла в синя рокля, разпръскваше цветя, Рейгнър и Катарина се караха,
докато измагьосваха бели чинии, пълни с вкусна на вид храна, върху и така отрупаните маси.
Изабел обличаше Макс и Рафи в очарователни костюмчета, поръбени със златно и синьо;
Макс пищеше, а Рафи имаше примирено изражение.
Хелън и Ейлийн помагаха на по-малките Блекторновци да си сложат златни руни за
обвързване и любов, за вяра и благодат. Кристина, с руни около китките и шията, бе
предложила да помогне с поставянето на факли по плажа. Тананикаше си, докато работеше,
заобиколена от ловци на сенки и долноземци, които се смееха заедно. Знаеше, че ги очакват
трудни времена, че на прокудения в изгнание Клейв няма да му е лесно. На Алек му
предстояха трудни решения, с всички беше така. Ала този миг, тези приготовления, й се
струваха миг на щастие, затворен в балон, защитен от суровата действителност.
— Вземи тази. — Кийрън й подаде една факла с усмивка; беше се заловил за работа
наравно с всички останали, сякаш не беше крал на Тъмния двор. В сумрака косата му
изглеждаше черна като дрехите му.
— И аз имам още. — Босоног и звездокос, Марк постави няколко факли в пясъка срещу
тези на Кристина. Те горяха с мътна светлина, която скоро щеше да се усили, рисувайки
пътека от огън по брега досами водата.
— Кийрън — каза Кристина и той я погледна между факлите с любопитно изражение.
Не беше сигурна дали би трябвало да го попита, но това бе по-силно от нея. — Изпратих
съобщението ни до Адаон преди цяла вечност и така и не получихме отговор. Дълго ли ти
отне да решиш да дойдеш?
— Не — заяви Кийрън твърдо. — Адаон не ми каза веднага, че сте му изпратили
съобщение. Нямах представа, че сте се свързали с него. Опитвах се да ви забравя, да бъда
добър крал и да се науча как да водя пълноценен живот без вас. — Кичур от косата му стана
сребристосиня. — Беше ужасно. Мразех всяка минута. Най-сетне, когато не бях в състояние
да издържа нито миг повече, отидох при Адаон и го попитах дали би искал да се смени с
мен. Той отказа, но именно тогава ми предложи къщурката.
— Не мога да повярвам, че го е направил! — възмути се Кристина. — Би трябвало
незабавно да се свърже с теб!
Кийрън й се усмихна и тя се зачуди как бе възможно някога да сметне каквото и да било
у него за сурово или далечно. Те дойдоха по-близо един до друг, тиха групичка от трима,
насред огъня и смеха, доближили глави.
— Наистина ли ще се получи? — Марк изглеждаше загрижен. Протегна ръка и изтръска
пясъка от кадифения ръкав на Кийрън. — Наистина ли има място, където бихме могли да
бъдем заедно?
Кийрън вдигна ключа, който висеше на верижка около врата му — изглеждаше прастар,
месингово сребро, почерняло от годините. — Сега къщурката е наша. Тя ще ни даде кътче,
където няма крале и кралици, няма смъртни и феи. Само ние тримата заедно. Няма да бъде
през цялото време, но ще бъде достатъчно.
— Засега съм благодарна за всеки миг с двамата, който мога да имам — каза Кристина и
Кийрън се наведе, за да я целуне леко. Когато се изправи, Марк им се усмихваше.
— Мисля, че с Кристина ще бъдем доста заети. Покрай това, че семействата ни ще бъдат
в различни Институти и работата ни за Съюза. Ти също ще бъдеш зает с новото си кралство.
Времето, което прекарваме заедно, ще бъде наистина скъпоценно.
Кристина потупа джоба си.
— Диего и Хайме казаха, че и двамата ще са благодарни, ако аз държа Етернидад под
око. Така ще трябва просто да ни изпратиш съобщение, Кийрън, и ние ще дойдем при теб.
Кийрън придоби замислен вид.
— Ще ми донесете ли един от онези календари с котки, които толкова харесвам? Бих
искал да украся къщурката.
— Нали знаеш, че има и други календари. Със зайци и кученца, например — каза Марк
с широка усмивка.
 С блажено изражение Кийрън отметна глава, за да погледне звездите.
— Това действително е земя на чудесата.
Кристина погледна двамата, сърцето й беше толкова преизпълнено с обич, че болеше.
— Действително е така.

***

Когато Алек и Магнус се върнаха на брега, той беше преобразен.

— Планирал си това? — Магнус се огледа удивено наоколо.
Не бе имал представа — ни най-малка — но това не можеше да бъде сбъркано. Двамата
с Алек толкова нощи бяха лежали будни в апартамента си в Бруклин, докато вентилаторът се
въртеше бавно на тавана над тях, споделяйки си шепнешком мислите и плановете си за
далечния ден, в който щяха да дадат обетите си в златно и синьо. И двамата бяха наясно
какво искат.
Приятелите им бяха действали бързо. Ловците на сенки си бяха сложили сватбени руни,
обявяващи, че ще станат свидетели на церемония на любов и обвързване. Долноземците бяха
завързали кобалтовосини копринени ленти около лявата си китка, както правеха
церемониално гостите на магьоснически бракосъчетания. Беше минало толкова време,
помисли си Магнус, откакто бе присъствал на церемония на един от своите. Никога не бе
предполагал, че ще се случи на него.
Блещукащи факли, с недокосвани от вятъра пламъци, чертаеха по брега пътека, която
отвеждаше до дървена платформа, поставена така, че да се вижда морето. Магнус бе
израснал на място, откъдето можеше да вижда морето и веднъж — само веднъж — бе
споменал на Алек, че би искал да се ожени под шума на вълните. Сърцето му сякаш се
пръсна на безброй радостни късчета, задето Алек не беше забравил.
— Радвам се, че прие — рече Алек. — Нямаше да ми е особено приятно да ги помоля да
махнат украсата. А вече казах на децата, че имам изненада за теб.
Беше по-силно от него — Магнус го целуна по бузата.
— Все още ме изненадваш всеки ден, Александър. Ти и твоето лице на покерджия.
Алек се засмя. Докато приятелите им им махаха да се приближат, Магнус чу
възторжените им викове, понесени от вятъра. Руни проблясваха в златно на светлината на
факлите, кобалтовосиня коприна шумолеше на вятъра.
Джейс пристъпи напред пръв, облечен в бойно яке със златни руни, и протегна ръка на
Алек.
— Аз ще бъда suggenes на Александър Лайтууд — заяви той гордо.
Магнус изпитваше към Джейс онова, което бе изпитвал към мнозина ловци на сенки
през годините, били те от рода Феърчайлд, Херондейл, Карстерс или някой друг:
привързаност и едва доловимо раздразнение. Ала в моменти като този, когато обичта на
Джейс към Алек грейваше истинска и безгранична, той изпитваше единствено благодарност
и топлота.
Алек улови ръката на Джейс и двамата поеха по пътеката от светлина. Магнус понечи да
ги последва (магьосниците нямаха традицията да бъдат съпровождани до олтара от
suggenes), но Катарина пристъпи напред с усмивка и улови ръката му.
— Победих общия ни зелен врагоприятел за привилегията да те съпроводя. — Тя кимна
с глава към един бесен на вид Рейгнър. — Хайде де, да не мислеше, че ще те оставя да
отидеш до олтара сам? Ами ако се уплашиш и избягаш?
Магнус се засмя, докато минаваха покрай познати лица: Мая и Бат, Лили, върху чиято
глава имаше леко накривен венец, Хелън и Ейлийн, които подсвиркваха и ръкопляскаха.
Хелън носеше синя лента около китката си, както и златни руни по дрехите, също като Марк.
— Никога не съм бил по-сигурен за каквото и да било.
Катарина му се усмихна.
— Никакви съмнения?
Бяха стигнали до края на осветената пътека. Алек чакаше на платформата заедно с
Джейс. Зад тях бе океанът, ширнал се сребристосин като магията на Магнус, чак до
хоризонта. Най-близките им приятели бяха застанали около платформата: Клеъри, с ръце
пълни със сини и жълти цветя, Изабел, която държеше Макс и преглъщаше сълзите си,
Саймън, грейнал в усмивка, Мерис с Рафи до себе си: той изглеждаше сериозен, сякаш
осъзнаваше значимостта на случая. Джия Пенхалоу стоеше там, където в една мунданска
церемония би стоял свещеникът, с Кодекса в ръка. Всички си бяха наметнали шалове или
тънки копринени сака, покрити със златни руни; копринени транспаранти висяха в небето,
изрисувани с руните за обич и вяра, обвързване и семейство.
Магнус погледна Катарина.
— Никакви съмнения.
Тя стисна ръката му и отиде да застане до Джия. Около платформата имаше още един
кръг: семейство Блекторн и приятелите им бяха тук, скупчени близо един до друг. Джулиън
се усмихваше с бавната си, тиха усмивка на Магнус; Ема сияеше от щастие, когато той
прекоси дървената платформа и застана срещу Алек.
Алек протегна ръце и Магнус ги улови. Погледна в сините очи на Алек, със съвсем
същия цвят като неговата магия, и усети как го залива огромно спокойствие, покой, какъвто
не бе познавал никога.
Никакви съмнения. Не беше нужно да се вглежда в душата си. Беше го правил хиляда,
десет хиляди пъти, през всичките години, откакто познаваше Алек. Не защото се съмняваше,
а защото го изумяваше това, че не се съмнява. През целия си живот никога не бе познавал
подобна сигурност. Живял бе щастливо и не съжаляваше за нищо, направил бе поезия от
удивленията и странстванията си, живял бе необвързан и се бе опивал от свобода.
А после беше срещнал Алек. Беше се почувствал привлечен от него по начин, който не
би могъл да обясни или предвиди: искал бе да види Алек да се усмихва, да бъде щастлив.
Гледал бе как той се превръща от срамежливо момче с тайни в горд мъж, който се изправя
срещу света открито и без страх. Алек го беше дарил с вярата, че е достатъчно силен, за да
направи щастлив не само него, но и цяло семейство. И в тяхното щастие Магнус се бе
чувствал не просто щастлив, а обгърнат в невъобразимо блаженство.
Някои биха го нарекли присъствието на Бог.
За Магнус това бе просто Александър Гидеон Лайтууд.

***

— Да започваме — каза Джия.

Ема се бе изправила на пръсти от вълнение. Всички бяха знаели, че на плажа ще има
сватба изненада, или поне щеше да бъде изненада за Магнус. Ако Алек бе изпитвал
безпокойство, се беше справил успешно с това да го скрие. На никой друг и през ум не му бе
минало, че Магнус би могъл да откаже, но Ема помнеше треперенето на ръцете му по-рано и
сега преливаше от щастие, че всичко се беше наредило.
Джейс пристъпи напред, за да помогне на Алек да облече тъмносиньо сако, покрито със
златни руни, докато Катарина намяташе кобалтово-златно копринено сако около раменете на
Магнус.
А после двамата отстъпиха назад и множеството притихна.
— През вековете — поде Джия — е имало много обвързвания между ловци на сенки и
долноземци, които са били признати като такива. Настъпи обаче нова епоха, а с всяка нова
епоха идват и нови традиции. Тази вечер, докато Магнус Бейн и Алек Лайтууд свързват
живота и сърцата си, ние сме тук, за да признаем този съюз. Да станем свидетели на сливане
на две души в едно. — Тя се прокашля. Изглеждаше доста изпита, като в Залата на Съвета, но
далеч не толкова уморена. Върху лицето й имаше удоволствие и гордост, докато обхождаше с
поглед събралата се групичка. — Александър Гидеон Лайтууд. Откри ли онзи, когото душата
ти обича?
Беше въпрос, който се задаваше на всяко бракосъчетание: част от нефилимската
церемония от хиляда години. Множеството притихна в тишина на святост, на това да бъдат
свидетели и да споделят свещен ритуал. Ема посегна към ръката на Джулиън и той я
притегли към себе си. Имаше нещо в начина, по който Магнус и Алек се гледаха. Ема бе
очаквала да се усмихват, но и двамата бяха сериозни: гледаха се така, сякаш другият сияеше
като пълна луна, засенчила всички звезди.
— Открих го — отвърна Алек. — И никога няма да го оставя.
— Магнус Бейн — продължи Джия и Ема се зачуди дали това не бе едва вторият път в
историята, в който този въпрос бе задаван на магьосник. — Отиде ли сред часовоите и в
градовете на света? Откри ли онзи, когото душата ти обича?
— Открих го — отговори Магнус, без да откъсва очи от Алек. — И никога няма да го
оставя.
Джия наклони глава на една страна.
— Време е за размяната на руни.
Това бе моментът, когато, в една традиционна церемония, ловците на сенки щяха да
нарисуват един на друг брачните руни и да изрекат брачните си обети. Само че Магнус не
можеше да носи руни. Те щяха да изгорят кожата му. Озадачена, Ема видя как Джия сложи в
ръката на Алек нещо, което проблесна златно.
Алек дойде по-близо до Магнус и Ема видя, че държи златна брошка с формата на
руната за бракосъчетание. Докато се приближаваше до Магнус, Алек изричаше
нефилимските обети: Тя е пламък много силен. Големи води не могат угаси любовта, и реки
не ще я залеят. — Той закачи брошката над сърцето на Магнус, без нито за миг да откъсва
сините си очи от лицето му. — Положи ме като печат на сърцето си, като пръстен на
ръката си, защото любовта е силна като смърт46; И ние сме обвързани: по-силно от
пламъка, по-силно от водата, по-силно от самата смърт.
Магнус, впил очи в Алек, положи ръка върху брошката. Сега бе негов ред: Алек разтвори
сакото и нави ръкава си. Сложи стили в ръката на Магнус и улови пръстите му в своите.
Преплел ръцете им, Алек нарисува руната за брачен съюз върху собствената си кожа. Ема
предположи, че другата руна, онази над сърцето, ще бъде поставена по-късно, насаме, както
се правеше обикновено.
Когато я завърши, руната остана да изпъква, ярка и черна, върху кожата му. Никога
нямаше да избледнее. Никога нямаше да изчезне, вечен символ на любовта му към Магнус.
Ема почувства мъчителен копнеж дълбоко в душата си, там, където живееха неизречените
надежди и мечти. Всеки би бил щастливец да има нещо като това, което имаха Магнус и
Алек.
Магнус свали бавно ръка, все така уловена в тази на Алек. Взря се в руната върху кожата
на Алек като замаян, а Алек отвърна на погледа му, сякаш никой от двамата не бе в състояние
да извърне очи.
— А сега пръстените — каза Джия и гласът й сякаш извади Алек от сън.
Джейс пристъпи напред и сложи един пръстен в шепата на Алек и друг — в тази на
Магнус, прошепвайки им нещо, което ги накара да се разсмеят. Саймън потъркваше гърба на
Изабел, която подсмърчаше още по-силно, а Клеъри се усмихваше в цветята си.
Ема се радваше, че си беше сложила руна за нощно виждане. Благодарение на нея успя
да различи, че пръстените бяха семейни пръстени на рода Лайтууд, с традиционните
пламъци от външната страна и думи, гравирани от вътрешната.
— Aku cinta kamu — прочете Магнус на глас и се усмихна на Алек, ослепителна, широка
като света усмивка. — Любовта ми за твоята, сърцето ми за твоето, душата ми за твоята,
Александър. Сега и завинаги.
Катарина се усмихна на онова, което трябва да бяха познати думи. Магнус и Алек
сложиха пръстените един на друг и Джия затвори книгата си.
— Александър Лайтууд-Бейн. Магнус Бейн-Лайтууд. Вече сте омъжени — каза тя. —
Нека се възрадваме!
Двамата мъже се прегърнаха и събралото се множество заликува: всички викаха и се
прегръщаха, и танцуваха, а небето над тях бе обляно в златна светлина, когато Рейгнър, който
най-сетне беше престанал да се цупи, изпълни въздуха с фойерверки, изригващи във формата
на сватбени руни. А насред всичко това Магнус и Алек се прегръщаха силно и пръстените им
грееха като късчета от ново слънце, показващо се над хоризонта.

***

Сватбената церемония се беше превърнала в парти, разгорещените гости се бяха

пръснали по целия плаж. Рейгнър беше измагьосал отнякъде едно пиано и Джейс свиреше,
наметнал сакото на раменете си като блус музикант от миналото. Клеъри бе седнала върху
пианото и хвърляше цветя във въздуха. Нефилими и долноземци танцуваха босоноги по
пясъка, отдадени на музиката. Магнус и Алек танцуваха близо един до друг, с децата между
себе си, щастливо семейно ядро.
Даяна и Гуин бяха седнали на известно разстояние от там. Гуин й беше постлал плаща
си, жест, който я беше трогнал: плащът на предводителя на Дивия лов беше могъщ предмет,
но той като че ли нямаше нищо против да го използва като плажно одеяло.
Даяна бе екзалтирана, олекнала от щастие. Докосна Гуин по китката и той й се усмихна.
— Хубаво е да видиш толкова много щастливи хора. Заслужават го — каза той. — Не
само Магнус и Алек, но Марк и Кийрън, и Кристина.
— И Ема и Джулиън. Винаги съм се чудила… — Даяна не довърши. Поглеждайки назад
сега, разбира се, любовта им изглеждаше очевидна.
— Предполагах го. Гледаха се един друг така, както аз гледам теб. — Гуин наклони
глава на една страна. — Радвам се, че сега са щастливи. Всички верни сърца го заслужават.
— Ами предводителят на Дивия лов? Ами неговото щастие? — попита Даяна.
Гуин дойде по-близо до нея. Вятърът откъм океана беше хладен и той уви по-плътно
шала около врата й.
— Твоето щастие е мое. Изглеждаш замислена. Ще ми кажеш ли какво става в главата
ти?
Даяна зарови пръсти в хладния пясък.
— Толкова дълго живеех в такава тревога. Пазех всичко в тайна — това, че съм
трансджендър, това, че използвах мунданска медицина — защото се страхувах. Ала сега
казах на всички. Всички знаят и нищо ужасно не се случи. — Усмивката й беше горчиво-
сладка. — Целият ни свят бе преобърнат с главата надолу и сега моите тайни ми се струват
толкова незначителни.
Два дни след като се прибраха от Идрис, Даяна беше събрала обитателите на
Лосанджелиския институт и беше разказала историята си на всички, които бяха важни за
нея. Ясно бе дала да се разбере, че това не е тайна от консула. Вече беше говорила с Алек,
който веднага си беше признал, че знае по-малко, отколкото смята, че би трябвало, за
трансджендър нефилимите (както и за мунданите), но определено искаше да научи повече.
Направила бе всичко както трябва, казал бе Алек; опазила бе техните тайни от
мунданските лекари и с нищо не бе изложила на риск ловците на сенки. Съжаляваше
единствено за това, че бе живяла в страх, както самият той някога.
— Но вече не — заявил бе с осезаема убеденост. — Клейвът открай време се грижи за
силата на ловците на сенки, но не и за тяхното щастие. Ако успеем да променим това…
Даяна бе обещала да работи заедно с него. Семейство Блекторн бяха реагирали на
историята с обич и съчувствие, а що се отнасяше до всички останали, те можеха да научат
или не. Не дължеше нищо никому.
— Усмихваш се — отбеляза Гуин.
— Имах две тайни. Сега нямам нито една. Свободна съм като вятъра.
Гуин улови лицето й в големите си ръце.
— Прекрасна моя, любима моя. Заедно ще яздим вятъра.

***

Към звуците на пианото се беше присъединила флейта. Свиреше, колкото и да бе

изненадващо, Кийрън. Бива си го, помисли си Джулиън, докато Саймън се присъединяваше
към тях с китарата си. Може би тримата биха могли да създадат най-странната група на
света.
Ема и Кристина танцуваха заедно, превивайки се от смях. Джулиън не искаше да ги
прекъсва: знаеше, че времето им заедно е скъпо, преди двамата с Ема да заминат. Позволи си
да погледа Ема за миг (беше прелестна на сребристобялата светлина на факлите, косата и
кожата й сияеха в злато като сватбените руни), преди да си запроправя път между
танцуващите към мокрия пясък, където вълните миеха брега.
Тай и Дру стояха близо един до друг. Тай се беше навел, за да обясни на по-малката си
сестра какво кара вълните да искрят и проблясват.
— Биолуминесценция — тъкмо казваше. — Малки животинки в океана. Те светят, като
подводни светулки.
Дру надникна във водата със съмнение.
— Не виждам никакви животни.
— Те са микроскопични. — Тай загреба шепа морска вода, тя сияеше в ръцете му, сякаш
държеше разпилени диаманти. — Не можеш да ги видиш. Можеш да видиш единствено
светлината, която пръскат.
— Исках да поговоря с теб, Тай — каза Джулиън.
Тай вдигна глава, очите му бяха загледани в една точка вляво от лицето на Джулиън.
Медальонът на Ливи блещукаше на гърлото му. Започваше да изглежда по-голям, помисли си
Джулиън с жегване на болка. От детската закръгленост на лицето и ръцете му не бе останала
и следа.
Дру им отдаде шеговито чест.
— Говорете си. Аз ще отида да видя дали Лили иска да ме научи как да танцувам
чарлстон.
И тя се отдалечи, като подскачаше, разпръсквайки блещукащи искри.
— Сигурен ли си, че нямаш нищо против да замина? — попита Джулиън. — Ема и аз.
Не е нужно да го правим.
Тай, разбира се, знаеше, че Джулиън заминава на годината си за пътуване. Това не беше
тайна за никого. Само че от цялото семейство Тай бе този, който най-много мразеше
промените, и на Джулиън му беше трудно да не се притеснява.
Тай погледна към Магнус и Алек, които люлееха Макс между себе си, докато той се
давеше от смях.
— Искам да отида в Сколоманса — заяви неочаквано.
Джулиън се сепна. Вярно бе, че Сколомансът отново отваряше врати, с нови
преподаватели и нови класове. Нямаше да бъде както преди. И все пак.
— Сколомансът? Няма ли Академията да е по-добре? Ти си само на петнайсет.
— Винаги съм искал да мога да разгадавам мистерии — каза Тай. — А хората, които
разгадават мистерии, те знаят много неща. В Академията няма да ме научат на нещата, които
искам да знам, но в Сколоманса ще мога да избирам какво да уча. Той е най-доброто място за
мен. Ако не мога да бъда парабатай на Ливи, ето какво искам да бъда.
Джулиън се опита да измисли какво да каже. Тай не беше детето, което той отчаяно бе
искал да защити. Беше преживял смъртта на сестра си, а после и огромна битка. Беше се бил
с Ездачите на Манан. През целия му живот, Джулиън се бе опитвал да му помогне да овладее
уменията, от които щеше да се нуждае, за да води щастлив живот. Знаел бе, че в крайна
сметка ще се наложи да го остави да си отиде, така че да може да води този живот.
Просто не бе очаквал този момент да настъпи толкова скоро.
Сложи длан върху гърдите на Тай.
— В дъното на сърцето си това ли искаш?
— Да. Това искам. Рейгнър Фел ще преподава там, както и Катарина Лос. Непрекъснато
ще си идвам вкъщи. Благодарение на теб съм достатъчно силен, за да го направя,
Джулиън. — Тай сложи ръка върху тази на брат си. — След всичко, което се случи, го
заслужавам.
— Искам само да знаеш, че домът винаги ще те очаква — каза Джулиън.
 Очите на Тай бяха сиви като океана.
— Знам.

***

Небето беше пълно с искри — сини и златни, и пурпурни, блещукащи като лудуващи
светулки, докато сватбените фойерверки угасваха. Издигаха се от брега чак до скалите,
където Кит стоеше с Джем и Теса от двете си страни.
Беше сцена едновременно позната и непозната. Беше ги умолявал за това: едно бързо
пътуване с Портал, за да види Лосанджелиския институт за последен път. Чудил се бе какво
ще бъде; с изненада установи, че му се струва, че би могъл просто да се присъедини към
сватбеното парти и да заеме мястото си до Джулиън и Ема, и Кристина, и останалите. Дру
щеше да му се зарадва. Всички щяха да му се зарадват.
Ала мястото му не беше тук. Не и след онова, което се беше случило. Мисълта отново да
види Тай болеше твърде много.
Не че не можеше да го види. Виждаше ги всички: Дру в черната си рокля, танцуваща със
Саймън, Марк и Кристина, които си бъбреха с Хайме, и Кийрън, който учеше Диего на
някакъв причудлив елфически танц, Ема с коса като водопад от кехлибарена светлина и
Джулиън, който вървеше по плажа към нея. Те винаги вървяха един към друг, тези двамата,
като магнити. Чул бе, че сега са двойка, и тъй като никога не бе разбирал неясното правило,
че „парабатаите не може да се влюбват“, се радваше за тях. Виждаше също Ейлийн и Хелън;
Ейлийн държеше бутилка шампанско и се смееше, а Хелън бе прегърнала Тави и го въртеше.
Виждаше Даяна и Гуин, който бе преметнал закрилнически ръка около рамото на своята
дама. Виждаше Алек, легнал на пясъка до Джейс и потънал в разговор, както и Клеъри, която
си приказваше с Изабел, и Магнус, танцуващ с двамата си синове на лунната светлина.
Виждаше ги всички и разбира се, виждаше Тай.
Тай стоеше до ръба на водата. Не би искал да е близо до шума и светлините, и виковете и
Кит ненавиждаше това, че дори сега му се искаше да слезе на брега и да отведе Тай
настрани, да го защити от всичко, което би могло да го разстрои. Само че той не изглеждаше
разстроен. Стоеше с лице към проблясващите вълни. Всеки друг би си помислил, че си играе
в биолуминесцентната вода самичък, ала Кит виждаше, че не е сам.
Момиче в дълга бяла рокля, с блекторновска кестенява коса, се рееше босоного над
водата. Танцуваше, невидимо за всички, освен за Тай и Кит, който виждаше дори онова, което
не искаше да види.
Тай хвърли нещо в океана, телефона си, предположи Кит. Завинаги се отърваваше от
Черната книга и нейните образи. Това поне бе нещо. Кит гледаше как Тай нагазва малко по-
навътре във водата, отметнал глава, усмихвайки се на Ливи, която единствен той можеше да
види.
Запомни го така, помисли си Кит, щастлив и усмихнат. Пръстите му се вдигнаха, за да
докоснат избелелия белег на лявата му ръка, където Тай му бе нарисувал руната за дарба,
сякаш преди цяла вечност.
Джем сложи ръка на рамото му.
— Да вървим — каза Джем меко, както винаги. — За никого не е добре да гледа назад
твърде дълго и да забрави, че бъдещето е пред него.
 Кит се извърна, за да ги последва в новия си живот.

***

Започваше да съмва.
Сватбеното тържество беше продължило цяла нощ. Много от гостите бяха отишли в
Института, залитайки, за да поспят (или бяха отнесени, въпреки протестите си, от
родителите и по-големите си братя и сестри), но неколцина все още бяха на брега, сгушени
върху одеяла, и гледаха как слънцето изгрява зад планините.
Ема не си спомняше по-хубаво празненство. Беше се свила върху раирано одеяло заедно
с Джулиън, закътани под една издадена скала. Пясъкът под тях беше хладен, посребрен от
утринната светлина, а по водата тъкмо започваха да танцуват златни искрици. Тя се облегна
на гърдите на Джулиън, който беше обвил ръце около нея.
Пръстите му се плъзнаха нежно по ръката й, танцуващи по кожата й. З-А К-А-К-В-О М-
И-С-Л-И-Ш?
— Просто се радвам за Магнус и Алек — отвърна тя. — Толкова са щастливи и ми се
струва, че един ден и ние бихме могли да бъдем щастливи по същия начин.
Джулиън я целуна по върха на главата.
— Разбира се, че ще бъдем.
От пълната му увереност по тялото й се разля топлина, сякаш се бе увила в меко одеяло.
Вдигна очи към него.
— Помниш ли, когато беше под влиянието на магията? И аз те попитах знаеш ли защо
свалих всички онези неща от стената в дрешника ми? И ти отвърна, че е понеже вече знам
кой е убил родителите ми и той е мъртъв. Защото съм си отмъстила.
— И грешах.
Ема улови една от ръцете му в своята. Беше ръка, позната й като нейната собствена —
познаваше всеки белег, всеки мазол; радваше се на всяко петно от боя по нея.
— А сега знаеш ли?
— Направи го, за да почетеш родителите си — отвърна Джулиън. — За да им покажеш,
че си продължила напред, че няма да позволиш отмъщението да контролира живота ти.
Защото те не биха искали това за теб.
Ема целуна пръстите му. Той потрепери и я притегли по-близо до себе си.
— Точно така. — Вдигна очи към него. Утринната светлина превръщаше разрошената му
от вятъра коса в ореол. — Тревожа се обаче. Може би не биваше да пожаля Зара. Може би
Джия и консулът трябваше да арестуват всеки симпатизант на Кохортата, като Балог, не само
онези, които се биха. Хора като него са причината нещата да се развият по този начин.
Джулиън гледаше океана, който постепенно изсветляваше.
— Можем да арестуваме хората единствено за онова, което правят, не и за това какво
мислят. Постъпим ли по друг начин, с нищо няма да сме по-добри от семейство Диърборн.
Много по-добре сме с онова, което имаме сега, отколкото бихме били, ако бяхме станали
като тях. Освен това — добави, — всеки избор има дълготрайни последици. Никой не знае
какъв ще бъде крайният резултат от което и да било решение. Единственото, което можем да
сторим, е да направим най-добрият избор в момента.
Ема отпусна глава на рамото му.
 — Помниш ли когато идвахме тук като деца? И строяхме пясъчни замъци?
Той кимна.
— Когато те нямаше, по-рано това лято, непрекъснато идвах тук. Мислех си за теб, за
това колко много ми липсваш.
— Минаваха ли ти секси мисли? — Усмихна й се широко и тя го плесна през ръката. —
Няма значение, знам, че са ти минавали.
— Защо ли ти казвам каквото и да било! — възнегодува Ема, но и двамата се усмихваха
по леко глупашки начин, който, сигурна бе, всеки страничен наблюдател би намерил за
нетърпим.
— Защото ме обичаш.
— Така е — съгласи се тя. — Дори повече, отколкото преди.
Ръцете му я прегърнаха още по-силно и тя го погледна; лицето му беше обтегнато, като
от болка.
— Какво има? — попита го озадачено; не бе искала да каже нещо, с което да го нарани.
— Просто мисълта — гласът му беше нисък и дрезгав, — че мога да говоря за това, с
теб. Това е свобода, която никога не съм си представял, че ще имаме, че аз ще имам. Винаги
съм мислел, че искам невъзможното. Че най-доброто, на което бих могъл да се надявам, е
живот на тихо отчаяние като твой приятел, да бъда близо до теб, докато ти живееш своя
живот, а аз ставам все по-малка част от него.
— Джулиън. — В очите му имаше болка и дори тя да бе само припомнена болка, Ема
ненавиждаше да я види. — Това никога нямаше да се случи. Винаги съм те обичала. Дори
когато не го знаех, аз те обичах. Дори когато ти не изпитваше нищо, дори когато не беше себе
си, аз помнех истинското ти Аз и те обичах. — Извъртя се и обви ръце около шията му. — А
сега те обичам още по-силно.
Наведе се, за да го целуне, и ръцете му се заровиха в косата й: знаеше, че той обича да
докосва косата й, така, както открай време обичаше да я рисува. Притегли я в скута си,
милвайки я по гърба. Гривната му от морско стъкло бе хладна до голата й кожа, докато
устните им се срещаха бавно; устата на Джулиън бе мека и имаше вкус на сол и слънце. Ема
се потопи в целувката, в безвременното й удоволствие, в знанието, че тя не бе последната, а
една от първите, запечатваща обещанието за обич, което щеше да продължи през всички
години на живота им.
Откъснаха се от прегръдката неохотно, като гмуркачи, на които не им се иска да оставят
красотата на подземния свят. Обръча на ръцете им, техния град за двама в морето.
— Защо го каза? — прошепна той задъхано, заровил лице в косата на слепоочието й. —
Че сега ме обичаш повече?
— Ти винаги изпитваш всичко толкова интензивно — каза Ема след моментно
мълчание. — И това бе нещо, което обожавах у теб. Колко много обичаш семейството си, как
си готов на всичко за тях. Ала сърцето ти беше затворено. Нямаше доверие на никого и аз не
те виня, нагърбваше се с всичко сам и пазеше толкова много тайни, защото мислеше, че
трябва да го правиш. А после отвори Института за Военния съвет, заповяда си да повярваш
на други хора, за да приведеш плана си в изпълнение. Не се криеше; остави се отворен за
това да те наранят или предадат, за да можеш да ги поведеш. А когато дойде при мен в Града
на тишината и ми попречи да унищожа руната… — Гласът на Ема потрепери. — Каза ми да
имам доверие не само в теб, но и в присъщата доброта на света. Това бе най-ужасният, най-
мрачният ми момент, а ти беше там, въпреки всичко, с отворено сърце. Беше там, за да ме
върнеш у дома.

***

Пръстите му легнаха върху ръката й, там, където някога се намираше парабатайската й

руна.
— Ти също ми помогна да се върна — каза той с нещо като благоговение. — Цял живот
съм те обичал, Ема. И когато не изпитвах нищо, осъзнах, че без тази любов аз съм нищо.
Заради теб исках да се освободя от клетката. Ти ме накара да разбера, че любовта създава
много повече радост, отколкото болката, която причинява. — Джулиън отметна глава назад,
за да я погледне с грейнали синьо-зелени очи. — Обичам семейството си от деня, в който се
родих й винаги ще ги обичам. Ти обаче си любовта, която избрах. От всички на света, от
всички, които съм срещал някога, избрах теб. Винаги съм имал вяра в този избор. Когато бях
до самия ръб, любовта и вярата винаги ме връщаха, връщаха ме при теб.
Когато бях до самия ръб, любовта и вярата винаги ме връщаха. Не беше нужно да пита
— знаеше за какво говори: приятелите и семейството им, застанали пред тях на Нетленните
поля, обичта, накарала ги да се върнат от едно проклятие толкова могъщо, че целият
нефилимски свят се боеше от него.
 Тя сложи длан върху сърцето му и за миг двамата останаха да седят в мълчание, ръцете
им си спомняха къде се намираха парабатайските им руни някога. Сбогуваха се, помисли си
Ема, с онова, което бяха някога: от този миг нататък всичко щеше да бъде ново.
Никога нямаше да забравят това, което се бе случило. Знамето на Стражата на Ливия
дори сега се развяваше от покрива на Института. Щяха да си спомнят родителите си, Артър и
Ливи, и всичко, което бяха изгубили, но щяха да пристъпят в света, който новият Клейв
съграждаше, с надежда и спомени, смесени в едно, защото макар кралицата на феите да
беше лъжкиня, всеки лъжец понякога казва истината. Права бе за едно: Без скръб не може да
има радост.
Отпуснаха ръце, без да откъсват очи един от друг. Слънцето се издигаше над хоризонта,
обагряйки небето като едно от платната на Джулиън в кралски пурпур и кърваво злато.
Развиделяваше се по повече от един начин: щяха да пристъпят в новия ден на света, без да се
страхуват. Това щеше да бъде истинското начало на един нов живот, който щяха да прекарат
заедно, с всичките си човешки слабости и несъвършенства. И ако в някакъв момент един от
тях се боеше от лошото в себе си, както се случваше с всички хора понякога, другият щеше да
му напомни за доброто.
Епилог
Кралицата седеше на трона си, докато елфически работници влизаха и излизаха от
стаята.
Всичко се беше променило. Цветът на триумфа беше злато, а кралят на тъмните феи
беше мъртъв. Любимият му син бе станал най-близкият й съветник и верен приятел. След
като толкова дълго се беше намирала в ледения затвор на скръбта по Аш, отново започваше
да се чувства жива.
Работници лъскаха мраморните подове, заличавайки следите от изгорено. В дупките по
стените сега имаше скъпоценни камъни, които блещукаха като намигващи очи, червени и
сини, и зелени. Пеперуди с искрящи крила кръжаха под тавана и хвърляха трептящи,
призматични шарки върху покрития с копринена драперия престол и ниските дивани, които
бяха донесени, за да могат придворните й да се изтягат върху тях.
Скоро новият крал на тъмните феи, Кийрън, щеше да й дойде на посещение и щеше да
намери тронната зала ослепителна. Беше любопитна да види краля момче. Беше го срещала
преди, един от сюрията диви деца на краля, наранен и облягащ се на ловци на сенки за
подкрепа. Това, че се бе издигнал толкова високо, я изненадваше. Навярно имаше скрити
качества.
Тази нова близост между ловците на сенки и Тъмния двор беше притеснителна, разбира
се. Беше изгубила няколко добри придворни заради лукавството на ловците на сенки, сред
които и Нене. Навярно би трябвало да се постарае повече да накара момчето Блекторн и
момичето Карстерс да унищожат парабатайската руна и да отслабят армията си. Можеш
обаче само да посееш семената на раздора; не можеше да си сигурен, че те всички ще
покълнат. Това бяха кроежи, които отнемаха дълго време, и нетърпението никому не беше от
полза.
Пък и беше съсипана от загубата на сина си. Не беше престанала да го издирва, но
нямаше особена надежда. Пътуването между световете не беше магия, която феите разбираха
добре.
Завесата от златно кадифе, която закриваше входа на тронната зала, прошумоля, за да
пропусне Фъргюс. Напоследък лицето му вечно имаше кисело изражение, откакто мястото
му на неин фаворит бе заето от Адаон. Сега обаче върху него беше изписано нещо повече от
вкиснатост. Сега там се четеше повече от тревога.
— Милейди, имате посетители.
Кралицата се понадигна в стола си, така че да покаже бялата си копринена рокля, впита
и паяжинена, в най-благоприятна светлина.
— Кралят на тъмните феи?
— Не — отвърна Фъргюс. — Ловец на сенки. Джейс Херондейл.
Кралицата присви очи насреща му.
— На Джейс Херондейл му е забранено да стъпва в тронната ми зала. — Последния път,
когато го беше направил, едва не я бе намушкал. Безотговорно бе от страна на Фъргюс да
забрави подобно нещо. — Добре ли се чувстваш, Фъргюс? Защо не го отпрати?
— Защото мисля, че ще искате да го приемете, милейди. Той предаде оръжията си
доброволно и освен това… не е сам.
— Надявам се да си заслужава времето ми, Фъргюс, или ще изгубиш втората си
спалня. — Тя махна сърдито с ръка. — Нека влезе, но ти се върни и остани на пост.
Фъргюс излезе, а кралицата си помисли дали да не накара Джейс да бъде накълван от
пиксита, но беше прекалено голямо усилие и щеше да подразни ненужно новото нефилимско
управление. Говореше се, че бяха сложили Алек Лайтууд на власт (за което можеше само да
се съжалява, тъй като тя не го харесваше, откакто беше убил Мелиорн, един от най-добрите й
рицари), а той едва ли щеше да прости, ако причиняха нещо такова на най-добрия му
приятел.
Може би именно затова беше дошъл? Да сключи съюз? Тази мисъл едва й беше
хрумнала, когато завесата прошумоля отново и Фъргюс се върна, съпровождайки двама души,
единият от които беше облечен в дълги одежди, с ниско спусната качулка.
Другият беше Джейс Херондейл, но не онзи Джейс Херондейл, когото тя познаваше.
Онзи Джейс беше красив така, както бяха красиви ангелите: този Джейс беше по-възрастен и
изпит. Все още бе красив, но с красотата на гранитна канара, поразена от мълния. В очите му
нямаше нищо меко, мускулите му бяха като на възрастен, у него не бе останала и следа от
нещо детско. Излъчваше тъмна светлина, сякаш където и да отидеше, носеше със себе си
миазма от зла магия.
— Мечовете му са у мен — рече Фъргюс. — Мисля, че ще искате да ги видите.
Той ги остави в краката на кралицата. Един по-голям меч, върху чието тъмно сребърно
острие имаше звезди, а дръжката и ефесът му бяха позлатени. По-малкият бе от черно злато
и адамас, със звезди, минаващи по средата му.
— Хеосфорос и Фосфорос — каза кралицата. — Но те бяха унищожени.
— Не и в моя свят — рече Джейс. — В Туле са живи много неща, които тук са мъртви, и
много неща, които са живи в твоя свят, кралице, са мъртви в моя.
— Говориш с гатанки — отвърна кралицата, макар прастарото й сърце да бе започнало
да бие необичайно бързо. Земята на Туле е смърт и ще посее смърт във вашия свят. — Да
не би да идваш от света, който кралят на тъмните феи наричаше Туле?
Джейс се поклони престорено ниско. Дрехите му бяха покрити с прах и не приличаха на
нефилимските дрехи, които тя бе виждала някога.
— Не съм онзи Джейс Херондейл, когото познаваш или си срещала някога. Аз съм
неговото тъмно огледало. Действително идвам от онзи свят. Ала приятелят ми бе роден тук,
във вашите Дворове.
— Приятелят ти? — прошепна кралицата.
Джейс кимна.
— Аш, свали си качулката.
Спътникът му вдигна ръка и отметна качулката на плаща си, ала кралицата вече знаеше
какво ще види.
Бяло-сребърни къдрици се посипаха по челото му. Беше с няколко години по-възрастен
от деня, в който беше минал през Портала в тронната зала на Тъмния крал. Тогава бе
приличал на смъртен, макар че върху лицето му вече се виждаше намек за нейната красота.
Очите му бяха зелени като трева, такива, каквито бяха истинските очи на баща му. Гледаше я
със спокоен, прям поглед.
— Аш — ахна тя, изправяйки се на крака. Искаше й се да се хвърли на врата на сина си,
но се сдържа. Никой не даваше нещо срещу нищо в Дворовете. — Доведе ми сина ми — рече
тя. — И аз ти благодаря за това. Ала какво искаш в замяна?
— Сигурно място, където Аш да живее. Да остана с него, докато той расте.
 — И двете ти желания може да бъдат изпълнени лесно — отвърна кралицата. — Няма
ли нищо друго?
— Има още нещо — каза Джейс, който не беше Джейс; златните му очи бяха сурови. —
Искам да ми доведеш Клеъри Феърчайлд.
Любов, която никога не ще угасне
(Бонус история за Клеъри и Джейс)
Сърце, достатъчно голямо ли си за любов,
която никога не ще угасне?
Сърце, достатъчно голямо ли си за любов?
Защото зная — има тръни и бодли.

Алфред, лорд Тенисън, „Сватбено утро“

— В един друг живот бих могъл да бъда сърфист — заяви Джейс.

Седеше до Алек върху стопления от слънцето пясък на брега. И двамата бяха сплели
ръце под главите си, та по-добре да виждат фойерверките на Рейгнър, които избухваха в
небето. Повечето бяха с формата на руните за обич и бракосъчетание, но няколко като че ли
бяха вулгарни картинки, които Джейс се надяваше Макс и Рафи да не видят.
— През цялото време щеше да скачаш от дъската и да раздаваш юмруци на акулите —
каза Алек. Новият пръстен проблясваше върху пръста му на лунната светлина. — Едва ли би
могло да се нарече сърфиране.
От него се излъчваше тихо щастие и умиротворение. Джейс не можеше да му завижда за
това. Радваше се за Алек и си даваше сметка за всичко, което го очакваше. През трите
седмици, откакто Клейвът се беше разпаднал и те бяха прокудени от Аликанте, в Ню Йорк
беше сформиран кризисен екип. Светилището на Института (където долноземците можеха
да идват и да си отиват без проблем) бе станало техен щаб.
Джейс и Клеъри поспиваха по няколко часа на горния етаж и когато слезеха, заварваха
Алек вече потънал в работа, заобиколен от други ловци на сенки: Изабел и Саймън, Мерис и
Кадир. Люк и Джослин също се отбиваха понякога, а Мая и Лили винаги бяха на
разположение, както и Магнус, когато успееше да намери кой да се грижи за децата.
Имаше толкова много неща за вършене. Трябваше да намерят ново място, където да
разположат Залата на Съвета за срещи. Изготвяха списък с имената на всички ловци на
сенки, които бяха останали в Аликанте, и онези, които съставляваха Клейва в изгнание.
Немалко Институти бяха останали без ръководители, трябваше да се състоят цял куп избори,
включително и за инквизитор (макар Алек да беше сигурен, че постът е в кърпа вързан на
Диего Росалес). Саймън щеше да помогне на Люк, Марисол и Беатрис да подготвят новата
Академия и да я отворят за ученици.
Василиас трябваше да бъде изграден наново на друго място, но как? Аликанте беше
техен: тяхно място, където можеха да планират и да строят, и да живеят. Ловците на сенки
извън Идрис живееха на места, които мунданите бяха изоставили или забравили. Не
създаваха свои собствени места за срещи и болници. Не издигаха високи кули, или поне не
го бяха правили от години.
Ала това поколение, подозираше Джейс, щеше да бъде уникално в много отношения.
— Да не заспа? — Подпрян на лакът, Алек го гледаше любопитно.
Джейс присви очи срещу своя парабатай. Понякога почти забравяше, че Алек беше
възрастен човек, както и самият той. Несъмнено Алек все още беше момчето, което беше
срещнал, когато беше слязъл от кораба в Ню Йорк. Единайсетгодишният Алек, кльощав и
нервен, с непокорна тъмна коса. Джейс бе искал едновременно да го защитава и да се учи от
него. Изабел бе харесал от самото начало, а по-късно бе обикнал. С Алек бе като ключ,
паснал в ключалка, незабавно разпознаване. Нещо му беше прошепнало: Ето някой, когото
вече познаваш.
Джейс не се беше замислял особено за прераждането, макар Джем непрекъснато да
говореше за това. Ала понякога се чудеше дали не бе познавал Алек в някой друг живот.
— Не спя — отвърна. — Мисля.
— А — каза Алек. — Никак не е лесно, нали?
— Бракът те прави дразнещ и самодоволен.
— Възможно е — съгласи се Алек миролюбиво и отново се отпусна на пясъка. — Изи и
Саймън са сгодени, аз и Магнус сме омъжени. Кой да предположи, че ти ще бъдеш последен?
Джейс потръпна, съвсем лекичко. Предложението, което бе направил на Клеъри и което
тя не бе приела, бе тайна, която беше запазил за себе си. Не защото беше унизително или
защото беше наранен, макар че наистина го беше заболяло. А защото Клеъри бе изглеждала
почти обезумяла от скръб, когато му отказа. Беше паднала на колене, отпуснала бе глава в
скута му и бе ридала, докато той прокарваше ръце през косата й в недоумение, без да разбира
какво се бе случило, къде бе сгрешил.
Никъде, повтаряла бе тя отново и отново. Никъде не беше сгрешил. Всичко сгрешено бе
у нея, нещо, от което се страхуваше и ужасяваше. Кълнеше се, че го обича. Помолила бе за
малко време.
Той я обичаше твърде много, за да не й го даде. Вярваше й твърде много, за да не е
убеден, че би го помолила само ако наистина имаше нужда от време. Опитал се бе да
пропъди мисълта за това какво би означавало да са сгодени, да планират сватба, като Саймън
и Изабел. Ала по-късно, докато седеше заедно с Алек до леглото на Магнус и Алек се
тревожеше, че Магнус може да умре, без да разбере колко много го обича, той бе изпитал
същия вледеняващ страх. Двамата с Клеъри се бяха намирали в опасност от Клейва. Ами ако
единият от тях беше загинал и тази недовършеност бе останала между тях?
А после Клеъри му беше казала. В палатката им в Брослинд бе взела ръцете му в своите
и му бе разказала за сънищата си, за увереността си, че ще умре. Че не бе искала да го остави
вдовец. Осъзнала бе, че видението й е от Туле, и му се беше извинявала отново и отново,
задето го беше наранила. Той бе отговорил единствено, че съжалява, задето е била принудена
да носи подобен товар сама. Бяха се утешавали един друг.
А на сутринта, докато се приготвяха за битката, той бе осъзнал: така и не бяха
повдигнали въпроса какво щяха да правят сега. Беше ли едно предложение за брак
безсрочно? Изтичаше ли след известно време, като предложение за работа? За едно беше
сигурен — все още не бяха сгодени.
Всичко беше толкова неловко.
— Чичо Джейс — разнесе се неодобрителният глас на Макс. Джейс примига и си даде
сметка, че някой (Магнус, както изглеждаше) бе сложил Макс върху гърдите му и сега той го
гледаше, сбръчкал личице в гримаса. — Чичо Джейс не мърда.
— Чичо Джейс изглежда умислен — каза Алек и го вдигна. Беше седнал и сложи Макс в
скута си. Магнус беше наблизо — държеше Рафи на ръце и приказваше тихичко с Катарина.
— Чичо Джейс не мъртъв — оповести Макс с усмивка и бързо-бързо заспа на рамото на
Алек.
 — Всичко наред ли е? — попита Алек. Погледът му беше син и директен.
Джейс също седна, изтупвайки пясъка от разкошното си сако на suggenes. Зачуди се
дали някога отново ще има повод да го облече. Изабел вероятно щеше да помоли Алек, а
Саймън — Клеъри. Твърде жалко — изглеждаше наистина добре в златно и синьо.
— Трябва да взема някои решения.
Алек кимна.
— Винаги ще бъда до теб. Винаги ще те подкрепям.
Джейс знаеше, че е така.
— Помниш ли, когато бяхме в Едом? Ти измисли как да проникнем в крепостта на
Себастиан. Винаги си бил стратег. — Алек вдигна лице към вятъра, повяващ откъм
морето. — Ще имам нужда от уменията ти сега. За да ни помогнеш да съградим всичко
наново.
— Винаги съм на твое разположение и ще ти помагам с всичко, с което мога — заяви
Джейс. — „Гдето идеш ти.“
Алек се усмихна, а Джейс погледна надолу по брега. Клеъри говореше с Изабел. Беше
сложила цветя в косата си: сини, виолетови и жълти сред тъмночервените кичури. Носеше
една от любимите му рокли — синя, със сърцевидно деколте. Беше тъмно, но това нямаше
значение: познаваше лицето й като своето, познаваше начина, по който се усмихваше.
И всеки път, когато погледнеше към нея, бе както когато бе на шестнайсет години. Все
още бе като удар в слънчевия сплит, сякаш не му достигаше въздух.
Алек проследи погледа му и усмивка подръпна крайчеца на устните му.
— Клеъри — извика той. — Ела да прибереш мъжа си. Мисля, че заспива.
Джейс се опита да протестира, ала твърде късно. Клеъри вече идваше към тях във
вихрушка от син шифон, а очите й танцуваха. Протегна ръка, за да му помогне да се изправи.
— Време за сън? — каза.
Джейс я погледна. Изглеждаше толкова дребна, толкова деликатна. Кожата й имаше
перлен цвят, осеяна с лунички, като куклена. Ала той знаеше колко бе силна в
действителност. Познаваше стоманата, която се криеше под мекотата й.
— Никога не съм бил по-буден — каза с нисък глас. Спомняше си отдавна отминала
нощ, една оранжерия, цвете, което цъфтеше само в полунощ.
Клеъри се изчерви. Знаеше, че си спомня същото. Тя се озърна наоколо, ала никой не ги
гледаше. Над брега се спускаше тишината на затихващото парти.
Тя го подръпна за ръката.
— Да се поразходим.
Винаги имам нужда от теб. Споменът стана по-мрачен. Къща, която рухваше, Джейс,
вкопчен в Клеъри насред пепелта и прахта на разрухата. Не знаеше защо се бе изгубил в
спомени тази нощ, помисли си, докато вървеше с Клеъри покрай водата, ръката му държеше
нейната. Може би беше заради сватбата — сватбите изпълваха хората с носталгия. Не че му
липсваше времето, когато беше вярвал, че двамата с Клеъри никога няма да бъдат заедно. Ала
понякога си мислиш за това колко много е останало зад теб, без дори да забележиш, че си е
отишло.
Клеъри го издърпа зад една дюна, скривайки ги от брега. Ниска трева поскърцваше под
краката му, докато идваше по-близо до нея. Винаги имаше нетърпение при мисълта да
целуне Клеъри. Тя винаги го гледаше с толкова широко отворени очи, копнеещи и палави.
Тя сложи ръка на гърдите му.
 — Още не — каза и извади стилито си.
— И ето че идва ред на фетишите. Трябваше да се досетя, че този ден ще дойде.
Тя направи физиономия насреща му.
— Задръж малко, здравеняко — каза и се залови да рисува във въздуха с бързи, познати
движения. Появи се Портал, синьо-зелен и греещ.
— Изключително грубо е да се измъкваш тайно от сватба — отбеляза Джейс,
надниквайки в Портала. — За какво е всичко това?
— Ще се извиня на Магнус и Алек, като им подаря хавлии с монограм — каза Клеъри и
като го улови за ръка, прекрачи в Портала.

***

Клеъри рядко ходеше в оранжерията, не защото не я харесваше, а защото за нея тя беше

специално място. Мястото, където за първи път беше осъзнала, че обича Джейс. Мястото,
където наистина беше почувствала магия — не просто знаеше, че съществува, а я бе
почувствала по начин, който сякаш отваряше света за невероятни възможности.
Оранжерията си беше същата. Докато прекрачваха през Портала, въздухът се изпълни с
уханието на нощни цветя. Когато за първи път я беше видяла, си бе помислила, че не е
подредена добре. Сега обаче знаеше, че пътеките, лъкатушещи между зеленината, оформят
руната за късмет.
Пое си дълбоко дъх, надявайки се късметът да бъде на нейна страна.
Джейс се огледа развеселено наоколо, докато и последното блещукане на Портала
угасваше зад него. Всичко цъфтеше, имаше изобилие от цветя от цял свят: наситено розов
хибискус, бяла бругманзия, сини хортензии, оранжеви и жълти невени.
Самият Джейс беше златен на лунната светлина, струяща през прозорците, а синьо-
златното му официално сако подчертаваше изящните очертания на тялото му. Клеъри
потрепери. Толкова беше красив.
— Почти съм сигурен, че Магнус и Алек вече имат хавлии с монограм — каза той.
— Готварска лопатка? — предложи Клеъри. — Чукче за карамел?
— Казваш такива секси неща.
Остави я да го поведе по пътеката между безсмъртничетата, покрай гранитните пейки.
След няколко минути вече бяха открили разчистеното място под сребристозеленото дърво,
където водата блещукаше в малко каменно езерце.
Сега тук нямаше никой и Клеъри го чу да си поема рязко дъх. Мястото беше
преобразено. Беше застлала земята с ярки копринени одеяла: наситено синьо,
изумруденозелено, пищно златно. Свещи с магическа светлина горяха навсякъде,
превръщайки прозорците в матово сребро.
Бутилка вино се охлаждаше в сребърна кофичка до корените на дървото. А в средата на
всичко имаше дълъг, правоъгълен предмет, обвит в бял сатен.
— Ти си направила всичко това? — Джейс беше поразен. — За мен?
Клеъри сплете ръце пред себе си, за да им попречи да треперят.
— Харесва ли ти?
Той вдигна очи към нейните и тя видя неприкритата изненада в тях. Не му се случваше
често да свали напълно гарда, дори пред нея. Жестът й, видя тя, го беше разтърсил. Зърна
момчето, което бе някога, онова, което бе издигнало щит срещу света и всичката му болка.
Онзи, който не очакваше обич, а само вдигната ръка и остър меч.
Разнесе се шумолене на шифон, когато тя коленичи. Миг по-късно Джейс се отпусна на
колене срещу нея. В косата му все още имаше пясък от плажа. Искаше й се да го изтупа, да
прокара опакото на дланта си по бузата му, да почувства грапавата мекота на кожата му.
Преглътна мъчително и посочи продълговатия предмет на земята между тях.
— Отвори го.
Джейс го взе в скута си и Клеъри видя как изражението му се промени. Очаквала бе да
се досети какво има вътре. Той бе Джейс Херондейл. Познаваше тежестта и усещането на
меч в ръката си.
Коприната се свлече настрани и той вдигна оръжието, подсвирвайки тихичко.
Острието бе от кована стомана, а дръжката — от злато и адамас. Върху острието бяха
вдълбани чапли в полет, напречникът бе изваян във формата на крила.
— Красив е. — В гласа му нямаше шеговитост, нямаше опит да смени темата. —
Благодаря ти. Но защо?
— Обърни го — прошепна Клеъри. Щеше й се да имаше вода. Да отворят бутилката вино
сега не й се струваше добра идея, независимо колко пресъхнало бе гърлото й.
Джейс завъртя оръжието и от другата страна на острието проблеснаха думи.
Visne me in matrimonium ducere?
Очите му се разшириха, докато изричаше превода на глас.
— Искаш ли да се ожениш за мен? — Вдигна очи от острието към нея, лицето му бе
пребледняло. — Ще се ожениш ли за мен?
— Люк помогна с превода — призна Клеъри. — Латинският ми не е толкова добър,
колкото би могъл да бъде.
Оръжието звънна, когато Джейс го остави на земята. Думите продължаваха да сияят
като неон върху острието.
— Наистина ли го мислиш? Наистина ли ме питаш?
Почти бе сигурна, че разкъсва ръба на роклята си от притеснение.
— Не можех да очаквам да ме помолиш отново. Знам, че разбираш защо ти отказах. Но
непрекъснато мисля за това. Ще ми се да бях измислила по-добър, по-умен начин да го
направя. Да ти обясня.
— Че си мислела, че ще умреш? — Гласът му беше дрезгав. — Това щеше да ме убие.
Щях да полудея, опитвайки се да измисля начин да го спра.
— Никога не съм искала да си помислиш, че не те обичам. И дори ако не поискаш да се
ожениш за мен сега, заслужаваш да те помоля. Защото аз винаги, винаги съм искала да се
омъжа за теб, и това е истината. Обичам те, Джейс Херондейл. Обичам те и се нуждая от теб
като светлина и въздух, като тебешира и боите си, като всички красиви неща на света. В онзи
затвор в Тъмната кула, пълен с бодли, всичко беше наред, защото ти беше с мен. — Гласът й
потрепери.
Чу как той изпусна дъха си.
— Клеъри…
Прониза я истински страх. Че може да й откаже. Че в страха си и желанието да го
защити бе съсипала всичко. Мисълта за живот без него изникна пред очите й като внезапна и
истинска възможност. Бе като да погледнеш в кладенец на самота толкова дълбок, че нямаше
дъно.
 Джейс се изправи. Тих шум изпълваше въздуха около тях — дъжд, осъзна Клеъри,
спускащ се като сребърни нишки по високите прозорци. Милваше прозореца на тавана
високо над тях, сякаш стояха в сухата ниша на водопад.
Протегна й ръка и тя го остави да я издърпа на крака; сърцето й думкаше.
— Подобаващо е да ми дадеш меч — каза той.
— Нещо, което да те защитава. Нещо, което винаги да носиш със себе си.
— Така, както нося обичта си към теб — каза той тихичко.
Клеъри изпусна дъха си на пресекулки.
— Значи ми прощаваш?
Джейс бръкна във вътрешния джоб на покритото си с руни сако и извади малка дървена
кутийка. Подаде й я безмълвно. Клеъри не бе в състояние да разчете изражението му, докато
я отваряше.
Вътре имаше две халки от адамас. Грееха, бяло-сребристи, на пречупената светлина на
дъждовния град. Върху всяка от тях беше гравиран надпис. L’amor che move il sole e l’altre
stelle.
Любовта, която движи слънцето и другите звезди.
— Щях да ти направя предложение тази вечер — каза той. — Дълго мислих за това. Не
исках да те притискам. Но реших да повярвам на думите ти, че ми отказа единствено заради
видението си. И няма какво да ти прощавам. — Извади пръстените от кутийката и ги сложи
върху отворената си длан. — Винаги съм можел да се бия с всички демони, освен със
собствените си. Откакто те срещнах, Клеъри, ти си острието в ръката ми, дори когато не
носех оръжия. Ти бе моят меч и щит срещу всеки миг, в който се чувствах без стойност,
срещу всеки миг, в който се мразех, срещу всеки път, когато си мислех, че не съм достатъчно
добър.
Сложи единия пръстен на пръста си и й подаде другия. Тя кимна, усещайки очите си да
парят от сълзи, и протегна ръка: той надяна халката от адамас на безименния й пръст.
— Искам да се оженя за теб — заяви. — Искаш ли да се омъжиш за мен?
— Да — отвърна тя през сълзи. — Аз съм тази, която трябваше да попита теб. Винаги
стигаш пръв, ти…
— Не винаги — възрази Джейс и за миг се усмихна широко със старата си усмивка. Взе
я в прегръдките си и тя усети ударите на разтуптяното му сърце. — Обожавам меча — каза,
докосвайки с устни косата и бузата й. — Може да го окачим над камината. Може да го дадем
на децата ни.
— Деца? Мислех, че ще имаме само едно…
— Шест — заяви той. — Може би осем. Мислех си за семейство Блекторн. Харесвам
големите семейства.
— Надявам се, че харесваш и минивановете.
— Нямам представа какво е това — каза той, целувайки я по шията, — но ако ти си в
него, го харесвам.
Клеъри се изкиска, чувствайки се мъничко замаяна — само допреди миг си бе
представяла мрачния ужас на едно бъдеще без Джейс, а ето че сега бяха сгодени. Бяха заедно,
обвързани. Две души, слени в една, както беше казала Джия.
— Целуни ме — рече. — Наистина, наистина ме целуни.
Очите му потъмняха по хубавия, изпепеляващ, изпиващ я начин, който все още караше
вътрешностите й да се разтреперят. Притегли я към себе си и познатото усещане на тялото й,
долепено до неговото, потрепери в нея. Обви ръце около врата му, докато той я повдигна от
земята, с лекотата, с която би вдигнал меч.
Ръцете му бяха нежни, но не и целувката. Впи устни в нейните и тя ахна от изненада: в
целувката му имаше горещина, почти отчаяние. Притисна я още по-плътно до себе си, ръцете
му се плъзнаха по гърба й, пръстите му се оплетоха в тънките презрамки на роклята й,
докато тя отмяташе глава и отвръщаше на целувката му.
Стори й се, че чува звън на часовник в далечината, и за миг отново бе
шестнайсетгодишно момиче, отдало се на първата си целувка. Усещаше неудържимото
главозамайване, чувството, че светът се върти около нея, че пропада. Стисна раменете на
Джейс и той простена тихо в устата й. Ръцете му проследиха очертанията на крехката й
фигура, от заоблеността на хълбоците до цигулковите извивки на кръста й. Дланите й се
плъзнаха надолу по гърдите му. Опиваше се от усещането за него — корави мускули и мека
кожа.
Джейс се дръпна назад.
— По-добре да спрем — каза дрезгаво. — Или нещата ще станат прекалено необуздани
за оранжерията.
Клеъри му се усмихна и изрита първо едната, а после и другата си обувка.
— Аз нямам нищо против. Ами ти?
Той се засмя, изпълнен с щастие и радост, и отново я повдигна от земята, целувайки я
ненаситно, докато се отпускаха заедно върху купчинката коприна и сатен, които тя бе
постлала предишния ден. Излегна се по гръб, притегляйки я отгоре си, усмихвайки й се,
докато заравяше пръсти в косата й, разпилявайки цветята в нея.
— Ти ме научи, че е нужна повече храброст да обичаш изцяло, отколкото да се хвърлиш
в битка невъоръжен — каза. — Да те обичам и да бъда обичан от теб, е чест, Клеъри.
Тя му се усмихна широко.
— И какво получавам аз в замяна на тая чест?
— Брилянтното ми остроумие — отвърна той, докато разкопчаваше ципа й. —
Очарователната ми компания. Привлекателността ми. И… — Вдигна очи към нея, станал
внезапно сериозен. — Сърцето ми, до последния ден от живота ми.
Тя се наведе, за да докосне устните му със своите.
— А ти имаш моето — каза и той обви ръце около нея, докато часовникът на Института
започна да отбелязва вълшебния час и среднощното цвете разтвори незабелязано бяло-
златните си венчелистчета.
Обработка
Сканиране: ehobeho, 2020
Разпознаване, корекция и форматиране: shadow, 2020
Информация за текста
Издание:

Cassandra Clare
Queen of Air and Darkness
Dark Artifices #3

Касандра Клеър
Кралица на въздух и мрак
Тъмни съзаклятия #3
Преводач Вера Паунова
Редактор Преслава Колева
Художник Златина Зарева
Технически редактор Симеон Айтов
Коректор Соня Илиева
Оформление на корица Златина Зарева
Ибис, 2019
ISBN 978-619-157-298-4

notes
Бележки под линия
1
Превод Георги Михайлов. — Б. пр.
2
Миличка; буквално: сърчице. — Б. пр.
3
Референция към графична творба на художника Франсиско Гоя (1746–1828), която носи
същото име. — Б. пр.
4
Мексиканска царевична напитка. — Б. пр.
5
Влез! (Исп.). — Б. пр.
6
Дърво на живота (исп.). — Б. пр.
7
Целуни ме (исп.). — Б. пр.
8
Библия, Съдии 15:19. — Б. пр.
9
Затваряй си шибаната уста (исп.). — Б. пр.
10
Традиционен прах за почерняне на клепачите. — Б. пр.
11
Испанско възклицание, изразяващо изненада. — Б. пр.
12
Мексиканско възклицание, изразяващо учудване и неверие. — Б. пр.
13
Млъкни! (исп.). — Б. пр.
14
Заспивай вече (исп.). — Б. пр.
15
Буквално — някой, който „прави“ вдовици. — Б. пр.
16
Мексиканска закуска от яйца и тортиля. — Б. пр.
17
Феи (исп.). — Б. пр.
18
Алюзия за филма (в книгата, по която той е направен, обувките са сребърни)
„Магьосникът от Оз“, в която Дороти се прибира у дома, като тропва с токовете им и повтаря
израза: „Няма по-хубаво място от дома“. — Б. пр.
19
Здравей, братко! (исп.). — Б. пр.
20
Превод Любен Любенов. — Б. пр.
21
„Хамлет“, превод Гео Милев. — Б. пр.
22
Английската дума „church“ означава „църква“. — Б. пр.
23
Английската дума „ash“ означава „ясен“. — Б. пр.
24
В европейския фолклор — свръхестествени създания, обикновено приели формата на
животни, които помагат на вещици в магиите. — Б. пр.
25
Вид японски боздуган, с обикновена дървена дръжка и метална верига с топка с шип в
края. — Б. пр.
26
Японско метателно оръжие. — Б. пр.
27
Възклицание в Латинска Америка, изразяващо погнуса. — Б. пр.
28
Аз (фр). — Б. пр.
29
Такава бъркотия (исп.). — Б. пр.
30
Обичам те (индонезийски). — Б. пр.
31
Смес от азотна и солна киселина. — Б. пр.
32
Страхливец; задник, гадняр (мексикански исп.). — Б. пр.
33
„Non, je ne regrette rien“ — една от най-известните песни на Едит Пиаф. — Б. пр.
34
Съответно: традиционно корейско и китайско облекло. — Б. пр.
35
Сестричка (китайски). — Б. пр.
36
Псалом 41:8. — Б. пр.
37
Тук живеят мъртвите (лат.). — Б. пр.
38
С огън и желязо, от тишината, от душата (лат.). — Б. пр.
39
Ще се надигне! (лат.). — Б. пр.
40
Игра на думи на английски — „завързан“ — tied up, означава и „зает“. — Б. пр.
41
Зима (англ.) — Б. пр.
42
Игра с дървени плочки, с които трябва да се построи възможно най-висока кула. — Б.
пр.
43
Битие, 6:4. — Б. пр.
44
Книга на пророк Исаия, 37:36. — Б. пр.
45
„Хамлет“, превод Валери Петров. — Б. пр.
46
Песен на песните, 8:6. — Б. пр.