„Туй второ царство ще възпея аз, где чистят се и стават духовете, достойни за небесния екстаз.

Данте, „Чистилище”, 1.004-006.

ПРОЛОГ

Флоренция, 1290 г.

С трепереща ръка поетът изпусна бележката на пода. Няколко мига остана на място,
неподвижен като статуя. После стисна зьби, изправи се на крака и се впусна из къщата,
пренебрегвайки масите и чупливите предмети по пътя си, без да го е грижа за другите
обитатели на този дом.

Имаше само един човек, когото искаше да види.

Забърза из улиците на града, почти тичайки към реката. Застана в края на моста - техния
мост - и влажните му очи нетърпеливо заоглеждаха речния бряг, за да открият и най-малката
следа от неговата любима.

Но не я видя никъде.

Тя никога нямаше да се върне.

Любимата му Беатриче си бе отишла.

-1-
Професор Гейбриъл Емерсън лежеше гол в леглото си и четеше флорентинския вестник „Ла
Национе”. Беше се събудил рано в пентхаус апартамента „Палацо Векио” в хотел „Галери Арт”
и бе поръчал румсървис, но не издържа на изкушението да се върне в леглото, за да погледа как
спи младата жена. Тя се бе обърнала на една страна, с лице към него. Дишаше леко, а на ушите
й блещукаха обици с диаманти. Бузите й бяха поруменели от топлината в стаята, понеже
леглото им бе обляно със слънчевата светлина, навлизаща от стигащите до тавана прозорци.

Завивката на леглото бе цялата в гънки, измачкана от страст, миришеща на секс и сандалово

дърво.

Сините му очи искряха, обхождайки сладостно откритата й кожа и дългата, черна коса.
Когато се върна отново към вестника си, тя се размърда леко и простена. Притеснен, той
захвърли вестника встрани.

Тя прибра колене към гърдите си, свивайки се на топка. Тихо мърморене излезе от устните й
и Гейбриъл се наведе по-близо, за да чуе по-ясно какво казва. Но не успя.

Внезапно тялото й се сгърчи и тя нададе сърцераздирателен вик. Ръцете й се размахаха и

после стиснаха яростно чаршафа, в който бе увита.

- Джулиан?

Той постави нежно ръка на голото й рамо, но тя трепна и се отдръпна рязко от него. Започна
да повтаря тихо името му, отново и отново, а гласът й звучеше все по-уплашено.

- Джулия, тук съм - каза Гейбриъл по-силно. Тъкмо когато посягаше да я докосне пак, тя се
изправи стреснато, борейки се да си поеме дъх. - Добре ли си?

Приближи се към нея, но устоя на порива си да я докосне. Тя дишаше трудно и под

настойчивия му взор постави треперещата си длан над очите си.

- Джулия?

След една дълга, напрегната минута тя го погледна с широко отворени очи.

Той се намръщи.

- Какво става?

Момичето преглътна шумно.

- Кошмар.

- Какъв?
 - Бях в гората зад къщата на родителите ти, в Селинсгроув.

Гейбриъл я погледна с недоумение и веждите му се сключиха

зад черните рамки на очилата му.

- Защо си сънувала такова нещо?

Тя си пое дъх и придърпа чаршафа върху голите си гърди чак до брадичката. Той бе бял и
огромен, покриващ цялото й крехко тяло, преди да се спусне на гънки като морски вълни по
матрака. В този момент младата жена заприлича на Гейбриъл на гръцка статуя и той погали
нежно с пръсти кожата й.

- Джулиан, говори с мен.

Тя трепна и се сви под пронизителния му син поглед, но знаеше, чс няма да бъде оставена на
мира.

- Сънят започна красиво. Любехме се под звездите и заспах в прегръдките ти. Когато се
събудих обаче, теб те нямаше.

- Сънувала си, че съм правил любов с теб и после съм те изоставил? - в желанието си да
прикрие неудобството си, гласът на Гейбриъл прозвуча хладно.

- И преди съм се събуждала в градината сама, без теб - отвърна тя тихо и плахо се приближи
отново към него.

Огънят в слабините му внезапно утихна. Сети се за вълшебната вечер преди шест години,
когато се бяха срещнали за първи път и само бяха разговаряли, сгушени в прегръдките си. На
следващата сутрин се бе събудил и си бе тръгнал, оставяйки спящата тинейджърка сама.
Притеснението й бе разбираемо и дори предизвикваше на моменти съжаление в него.

Разгъна внимателно свитите й пръсти и ги целуна един по един, изпълнен с разкаяние.

- Обичам те, Беатриче. Няма да те изоставя. Знаеш го, нали?

- Ако те загубя сега, ще ме заболи ужасно много.

Намръщвайки се, той обви ръка около рамото й и притисна

лицето й към гърдите си. Хиляди спомени изпълниха главата му, докато мислеше за случилото
се предишната вечер. Бе видял за пръв път голото й тяло и я бе посветил в съкровените тайни на
секса. Тя му бе отдала невинността си и той бе решил, че я е направил щастлива. Сега се
поколеба.

- Съжаляваш ли за тази нощ?

- Не. Радвам се, че ти ми беше първият. Откакто се срещнахме, исках точно това.
 . Той постави ръка на бузата й, галейки кожата й с палеца си.

- За мен беше чест, че ти бях първият мъж - каза тихо и се наведе напред, без Да откъсва очи
от нея. - Но искам и да ти бъда последният.

Тя се усмихна и повдигна устни, за да докосне неговите. Преди да я прегърне отново,

камбанният звън на Биг Бен, с който звънеше телефонът му, изпълни стаята.

- Не обръщай внимание - прошепна й той яростно и ръката му се обви около тялото й,

придърпвайки я под него.

Очите й пробягаха над рамото му към бюрото, където бе оставен айфонът му.

- Мислех, че тя няма да ти се обажда повече.

- Няма да вдигна, така че е все едно - той застана на колене между краката й и отметна
чаршафа от тялото й. - В леглото ми сме само ние двамата.

Тя потърси погледа му, докато голите им тела се допираха едно до друго. Гейбриъл се наведе,
за да я целуне, но Джулия извърна глава.

- Не съм си измила зъбите.

- Не ми пука - отсече той и доближи устните си до шията й, целувайки кожата й там, където
и двамата усещаха ускоряващия й се пулс.

- Искам първо да се измия.

Той изпуфтя с досада и се облегна на лакът.

- Не позволявай Паулина да съсипе това, което имаме.

- Няма.

Тя се опита да се измъкне от хватката му и да вземе чаршафа, за да се увие с него, но той го

стисна. Стрелна я над очилата си с искрящ, лукав поглед.

- Чаршафът ми трябва, за да оправя леглото.

Очите й пробягаха от белия плат, стиснат между пръстите й, към лицето му. Гейбриъл
приличаше на пантера, дебнеща плячката си. Погледът й се премести към купчината дрехи,
струпани на пода, встрани от леглото. Бяха далече от нея.

- Какъв е проблемът? - попита Гейбриъл и й се ухили насреща.

Джулия се изчерви и стисна чаршафа още по-здраво. Той го

пусна, изсмя се приглушено и я придърпа отново към себе си.

 - Не е нужно да се стесняваш толкова. Прекрасна си. Ако някой можеше да ми изпълни едно
желание, то щеше да бъде никога повече да не носиш дрехи.

Притисна устни до ушната й мида и нежно докосна диамантената обица. Беше сигурен, че
неговата осиновителка, Грейс, щеше да бъде щастлива, че обиците й са се озовали при Джулия.
Още една кратка целувка, после се обърна и приседна на ръба на леглото.

Тя се плъзна в банята, но не и преди Гейбриъл да зърне съблазнителния й гръб, когато

чаршафът падна точно пред вратата.

Докато миеше зъбите си, Джулия мислеше за преживяното през миналата нощ. Сексът с
Гейбриъл бе силно емоционално изживяване и дори сега сърцето й туптеше като на уплашена
птички, не че бе изненадващо, като се имаше предвид общото им минало. Бе го пожелала още в
нощта, която бяха прекарали заедно невинно в овощната градина, когато беше на седемнайсет
години. Той си бе отишъл на другата сутрин, преди тя да се събуди. Беше я забравил почти
напълно, замаян от наркотиците и алкохола. Минаха шест години, преди да се срещнат отново,
и Гейбриъл изобощо не си я бе спомнил.

Когато го видя в първия ден на семинара му в университета в Торонто, той бе все така
привлекателен, но студен като далечна звезда. Още не можеше да повярва, че вече е неин
любовник. Не вярваше, че е възможно темпераментният и арогантен професор да отвърне на
чувствата й.

Толкова много неща не знаеше. Сексът е вид познание и сега

тя усещаше жилото на сексуалната ревност по начин, който не бе изпитвала преди. Дори само
от мисълта, че бе правил това, което бяха правили тази нощ, с други жени - в неговия случай с
много, много други жени - я заболяваше сърцето. Знаеше, че предишните му връзки са били
различни от преживяното от тях двамата че често са били платени уговорки, лишени от любов
или привързаност. Но той бе събличал тези жени, бе ги виждал голи и бе прониквал в телата им.

След като са били с него, колко от тези жени бяха копнели за повече?

Паулина със сигурност. Тя и Гейбриъл поддържаха контакт помежду си през годините, след
като бяха заченали заедно дете и го бяха загубили.

Новото възприятие на Джулия за секса бе променило възгледите й за миналото и я бе

накарало да изпитва повече симпатия към състоянието на Паулина. И още повече се опасяваше
да не загуби Гейбриъл заради нея или някоя друга жена.

Заля я вълната на несигурността и трябваше да се залови за новопробуденото си чувство за

суета, за да не изпадне в паника. Гейбриъл я обичаше; вярваше в това. Но той освен това бе
джентълмен и никога не би разкрил, че нещо в техните отношения го е оставило
неудовлетворен. Ами нейното поведение? Тя задаваше въпроси и говореше в моменти, когато
повечето любовници биха мълчали. Бе направила малко неща, за да му достави удоволствие, и
когато опита, той я бе спрял.

Думите на бившето й гадже се появиха като присъда в съзнанието й, сякаш извикани на

висок глас.

Ти си фригидна.

За нищо не ставаш в леглото.

Извърна се встрани от огледалото, докато мислеше какво ли Ще се случи, ако Гейбриъл не

беше щастлив в сексуално отношение от връзката им. Чудовището на сексуалното предателство
надигна злобната си глава, носейки със себе си гледката на Саймън в леглото им с нейната
съквартирантка.

Изпъна рамене. Ако можеше да убеди Гейбриъл да бъде търпелив с нея и да я обучи, беше
убедена, че ще успее да го задоволи. Той я обичаше. Щеше да й даде шанс. Тя беше негова и
това бе толкова сигурно, все едно си бе татуирала името му на кожата си.

На влизане в спалнята го видя през отворената врата на терасата. После вниманието й бе

привлечено от красивата ваза с тъмнолилави и по-светли пъстроцветни ириси, поставена на
бюрото. Някои любовници биха поднесли червени рози с дълги стъбла, но не и Гейбриъл.

Отвори пъхнатата между цветчетата картичка.

Моя най-скъпа на света Джулиан, благодаря ти за безценния дар.

Единственото ценно нещо, което мога аз да ти поднеса, е сърцето ми.

Твой Гейбриъл

Прочете картичката два пъти и сърцето й се разтуптя от любов и облекчение. Написаното от

Гейбриъл не приличаше на думи на разочарован и незадоволен мъж. Каквито и да бяха
притесненията й, той очевидно не ги споделяше.

Гейбриъл се печеше на футона* със свалени очила и изложена открито гола гръд. С неговото
мускулесто, силно телосложение тя имаше чувството, че самият Аполон е дошъл да я посети.
Той усети присъствието й на терасата и потупа скута си, за да я прикани да седне в него. Тя го
направи и ръцете му се обвиха около нея, докато той я целуваше страстно.

- Е, здравей - прошепна Гейбриъл, отмятайки случаен кичур от лицето й. Втренчи се в нея. -

Какво не е наред?

- Нищо. Благодаря ти за цветята. Прекрасни са.

Гой притисна отново устните си в нейните.

Моля. Но ми изглеждаш притеснена. Заради Паулина ли?

Неприятно ми е, че ти звъни, но не е заради това - лицето на Джулия се разведри леко. -

Благодаря ти за картичката. Написал бе точно това, от което отчаяно имах нужда.

- Радвам се - той я притисна по-силно. - Кажи ми какво те притеснява.

 Тя се заигра за момент с колана на халата си и накрая Гейбри взе ръката й в своята и я
стисна. Джулия го погледна.

- Беше ли миналата нощ това, на което се надяваше?

Гейбриъл издиша шумно, защото въпросът й го изненада.

- Странен въпрос.

- Знам, че сигурно е било различно за теб. Не бях много… активна.

- Активна? За какво говориш?

- Не направих много, за да ти доставя удоволствие - изчерви се тя.

Той погали пламналата й кожа нежно с върховете на пръстите си.

- Достави ми голямо удоволствие. Знам, че беше нервна, но се наслаждавах изключително на

преживяването ни. Вече си принадлежим един на друг - във всеки смисъл на думата. Какво
друго те тревожи?

- Ти предпочиташе да съм отгоре, а аз поисках да сменим позата си.

- Ти не поиска, а попита. Честно казано, Джулиан, бих се радвал да те чуя да искаш неща от
мен. Искам да знам, че ти ме желаеш така отчаяно, както те желая и аз - усмихна се той.
Чертите на лицето му се смекчиха, докато очертаваше кръгове около гърдите й. - Мечтаеше си
първия ти път нещата да се случат по определен начин. Исках да ти го предложа, но се
притеснявах. Ако се почувстваше неудобно? Ако се окажех недостатъчно внимателен?
Миналата нощ бе първата и за мен в много отношения.

Освободи я от прегръдките си, наля кафе и димящо мляко от двете кани в купата за лате и
постави подноса с храна между тях. Имаше сладкиши и плодове, препечени филийки и
шоколад, варени яйца и сирене, и няколко шоколадови бонбона „Бачи Перуджина” - бе
подкупил един служител от хотела да изтича да ги вземе заедно с екстравагантния букет ириси
от магазина

Giardino dell’Iris, „Градината на ирисите”. Джулия разопакова един от бонбоните и го изяде с

притворени очи и изражение на чиста наслада.

- Поръчал си истинско пиршество.

- Събудих се гладен като вълк. Щях да те изчакам, но… - поклати глава той, взе зрънце
грозде от купата и я погледна настойчиво. - Отвори.

Тя отвори уста и той пъхна зрънцето между устните й, обикаляйки с пръст по тях.

- И трябва да изпиеш това, моля - подаде й винена чаша, пълна с боровинков сок и сода.

Джулия се нацупи.
 - Грижиш се прекалено много за мен.

Гейбриъл поклати глава и й намигна самодоволно.

- Така се държат мъжете, когато обичат и искат любимите им да са здрави за целия бъдещ
секс, който плануват с тях.

- Няма да те питам откъде знаеш такива неща. Дай ми това - тя грабна чашата от ръката му и
я пресуши на един дъх, без да откъсва очи от него, докато той се подхилкваше.

- Прелестна си.

Джулия му се изплези и се нахвърли на подноса с храна.

- Как се чувстваш тази сутрин? - попита след малко отново Гейбриъл.

Тя преглътна парче сирене.

- Добре.

Той стисна плътно устни, сякаш отговорът й не го удовлетворяваше.

- Сексът променя отношенията между мъжа и жената.

Розовината от бузите й се оттегли и кожата й пребледня незабавно.

- Ами… да не би да не си щастлив от това, което… хъм… на- правихме?

Разбира се, че съм щастлив. Опитвам се да разбера дали ти си щастлива. И имайки предвид
това, което каза досега, се притеснявам, че не си.

Когато бях в колежа, момичетата от моя етаж в общежитието коментираха гаджетата си. Една
нощ разказваха истории за първия си път - тя заръфа притеснено върха на пръстите си. - Малко
от тях казаха нещо хубаво. Другите истории бяха ужасни. Едно от момичетата беше насилвано
като дете. Други са били принудени да го направят от гаджетата си или на среща. Ня колко от
тях казаха, че първия път им е било много неловко и неприятно - приятелят им се нахвърлял и
свършвал бързо. Помислих си, че ако това е всичко, на което мога да се надявам, по- добре да си
остана девствена.

- Звучи ужасно.

Тя се втренчи в подноса със закуската.

- Исках да бъда обичана. Реших, че ще бъде по-добре да имам Платонична сърдечна връзка с
писма вместо сексуални отношения. съмнявах се, че ще открия човек, който ще ми даде и двете
неща. С Саймън определено не ме обичаше. Сега имам връзка със сексбог и не мога да му
предложа тази наслада, с която той ме дарява.
 Веждите на Гейбриъл се повдигнаха от изненада.

- Сексбог? И преди го каза, но повярвай ми, аз не съм…

Джулия го прекъсна, гледайки го право в очите.

- Научи ме. Знам, че миналата нощ не бе толкова… задоволителна, колкото си свикнал, но

обещавам, че ако си търпелив с мен, ще се подобря.

Той изруга високо.

- О, я ела тук!

Придърпа я отново в скута си и я прегърна. Замълча за миг, после въздъхна дълбоко.

- Предполагаш, че предишният ми сексуален живот е бил напълно пълноценен, но грешиш.

Ти ми даде нещо, което никога не съм имал - любов и секс заедно. Ти си единствената, която е
била моя любовница и любима в истинския смисъл на тези думи - целуна я нежно, сякаш
тържествено подпечатваше думите си. - Очакването и съблазнителността на жената са
съществени за преживяването. Категорично мога да заявя, че твоята съблазнителност и моето
очакване не могат да се сравнят с нищо, което съм изпитвал преди. Прибави към това и
правенето на секс за първи път… Направо нямам думи какво да кажа още.

Тя кимна, но нещо в начина, по който го направи, го обезпокои.

- Обещавам ти, че не те лаская - млъкна за миг, за да наблегне на следващите си думи. - С

риск да ме сметнеш за неандерталец, ще ти кажа, че твоята невинност ми действа изключително
възбуждащо. Мисълта, че аз ще съм този, който ще ти покаже какво е сексът… че някой толкова
скромен е също и толкова страстен…

- гласът му потрепери, докато се взираше настоятелно в нея. - Можеш да станеш по-веща в

изкуството на любовта, научавайки нови техники и пози, но не би могла да бъдеш по-
привлекателна или по-секси. Не и за мен.

Джулия се наведе и го целуна.

- Благодаря ти, че беше толкова нежен към мен тази нощ - прошепна тя и страните й отново
поруменяха.

- Що се отнася до Паулина, не мисли за нея. Аз ще се оправя с това.

Джулия се зае отново с недоядената си закуска, устоявайки на порива си да се впусне в спор

с него.

- Ще ми разкажеш ли за своя първи път?

- Предпочитам да не го правя.

Тя се нахвърли на сладкишите, като се опитваше да измисли някоя по-безопасна тема за

разговор. Финансовите проблеми на Европа бяха първото нещо, което й хрумна.

Гейбриъл потърка очите си с ръце и ги закри така за кратко време. Щеше да бъде прекалено
лесно да излъже, знаеше го, но след всичко, което му бе дала, заслужаваше да знае тайните му.

- Помниш ли Джейми Робъртс?

- Естествено.

Гейбриъл свали ръцете си.

- Изгубих девствеността си с нея.

Веждите на Джулия политнаха нагоре от изненада. Джейми и нейната властна майка никога
не се бяха държали мило с нея и тя изобщо не ги харесваше. Не би могла да предположи, че
офицер Робъртс, която бе разследвала нападението на Саймън върху нея предишния месец, е
била първата жена на Гейбриъл.

- Не беше най-великото преживяване - продължи той тихо.

- Всъщност бих казал, че бе доста плашещо. Не я обичах. Имаше някакво привличане,

естествено, но не истинско. Ходехме заедно в гимназията на Селинсгроув. Една година тя седя
до мен в часа по история - сви рамене. - Флиртувахме и се мотаехме след училище и в крайна
сметка… Джейми бе девствена, но излъга, че не е. Не бях внимателен с нея. Бях егоистичен и
глупав. Тя каза, че не я боляло много, но навсякъде имаше кръв. Почувствах се като животно и
винаги съм съжалявал за това.

Гейбриъл трепна и Джулия изпита жал към него. От думите му й се догади, но те обясняваха
много неща.

- Ужасно. Толкова съжалявам… - тя стисна дланта му. - Затова ли се притесни така тази
нощ?

Той кимна.

- Тя те е подвела.

- Това не извинява поведението ми - преди или след станалото - прокашля се той леко. -
Джейми предположи, че вече сме гаджета, но аз не се интересувах от нея. Това влоши нещата,
разбира се. Преминах в класацията от просто животно до звяр и задник. Когато я видях на Деня
на благодарността, не бях говорил с нея от години. Помолих я да ми прости. Тя бе
забележително великодушна. Винаги съм се чувствал виновен, че се отнесох лошо с нея.
Оттогава не се забърквам с девственици - Гейбриъл преглътна шумно. - До тази нощ. Първият
път се предполага да е нещо красиво, нещо важно в живота на всекиго, но рядко е така. Докато
ти си се тревожила дали ще ме задоволиш, аз се тревожех дали на теб ще ти хареса. Може би
съм бил прекалено загрижен, прекалено покровителствен, но не можех да си позволя да те
нараня.

Джулия остави закуската си встрани и погали лицето му.

 - Ти беше мил и много щедър. Не бях изпитвала такава радост и причината беше, че ти ме
обичаше не само с тялото си. Благодаря ти.

Сякаш за да потвърди мнението й, той се наведе към нея в същия миг и я целуна силно.
Джулия измърка, когато ръцете му се вплетоха в косата й, и тя обви своите около шията му. Той
плъзна дланите си надолу под халата й и го разтвори колебливо. Повдигна глава с питащи очи.

Тя кимна.

Той започна да обсипва шията й с целувки и приближи устната си до крайчеца на ухото й.

- Как се чувстваш?

- Страхотно - прошепна тя, докато устните му се плъзгаха надолу към гърлото й.

Той се приближи към нея, за да вижда лицето й, докато едната му ръка обхождаше горната
част на корема й.

- Боли ли те?

- Малко.

- Тогава трябва да изчакаме.

- Не!

Гейбриъл се разсмя, устните му се извиха в характерната за него съблазнителна усмивка.

- Наистина ли мислеше това, което каза миналата вечер за правенето на любов тук навън?

Тя потръпна заради начина, по който гласът му я накара да се възбуди, но отвърна на

усмивката му, сплете пръсти в косата му и го придърпа към себе си. Той разтвори халата й и
започна да изследва извивките й с ръце, преди да се наведе и да целуне гърдите й.

- Тази сутрин беше срамежлива — прошепна, докато допираше благоговейно устни до

сърцето й. - Какво се промени?

Джулия се отърка в него.

- Сигурно винаги ще се срамувам да бъда гола. Но те желая. Искам да ме гледаш в очите и да

ми кажеш, че ме обичаш, докато се движиш вътре в мен. Ще го запомня до края на живота си.

- Ще ти го напомням постоянно - отвърна той.

Съблече халата й и я положи внимателно по гръб на стола.

- Студено ли ти е?

- Не и когато ме прегръщаш - прошепна тя с усмивка. - Не искаш ли аз да бъда отгоре? Бих

желала да опитам.

Той съблече бързо халата и боксерките си и я покри с тялото си, поставяйки нежно ръка на
лицето й.

- Някой може да те види тук навън, скъпа. А аз не бих го позволил. Никой няма да види това
красиво тяло освен мен. Въпреки че съседите и случайно минаващите могат да те чуят… през
следващия час, да кажем.

Гейбриъл се подсмихна, когато тя си пое шумно дъх, докато трепетна вълна от наслада
преминаваше по цялото й тяло.

Целуна я, отмятайки косата от лицето й.

- Целта ми е да видя колко пъти мога да ти доставя наслада, преди да стигна до предела на
възможностите си.

Тя се разсмя.

Обещанието ми харесва.

Така да бъде. Нека чуя стенанията ти.

След няколко минути синьото небе се изчерви от свян при страстта, разгърнала се под
усмивката на флорентинското слънце, което сгряваше телата на любовниците въпреки лекия
бриз. До тях кафето с мляко на Джулия изстина напълно,

сърдито, че е било пренебрегнато.

След кратка дрямка Джулия взе лаптопа на Гейбриъл, за да изпрати писмо на баща си.
Имаше две важни съобщения в пощата си. Първото беше от Рейчъл.

Джулс!

Как си? Брат ми добре ли се държи? Спа ли вече с него? Да, АБСОЛЮТНО неуместно е да
питам подобно нещо, но хайде, ако излизаше с някой друг, вече щеше да си ми казала.

Няма да ти предлагам никакви съвети. Опитвам се да не мисля прекалено много за това.

Просто ми пиши, че си щастлива и той се отнася добре с теб.

Аарон ти праща поздрави.

Обичам те,

Рейчъл.

P.S. Скот си има нова приятелка. Потаен е, така че не знам от колко време са заедно. Тормозя го
да ни запознае, но той не иска.

Може би е преподавател.

Джулия се разкикоти, доволна, че Гейбриъл се къпеше и не надничаше зад рамото й. Щеше

да се ядоса на сестра си, че задава такива лични въпроси. Помисли малко, за да обмисли добре
отговора си.

Здрасти, Рейчъл!

Хотелът е прекрасен. Гейбриъл е много сладък и ми подари диамантените обици на майка

ви. Знаеше ли за това? Чувствам се виновна, моля те, кажи ми, ако е проблем за теб.

На другия ти въпрос, ДА. Гейбриъл се държи добре с мен и аз съм МНОГО щастлива.

Предай поздравите ми на Аарон. Ще се видим на Коледа.

С обич, Джулия.

P.S. Надявам се приятелката на Скот да е преподавател. Гейбриъл няма да спре да го подиграва

за това.

Второто писмо беше от Пол. Можеше да се каже, че той се бе лепнал за Джулия, но, от друга
страна, й бе благодарен, че бяха запазили приятелството си и се въздържаше да й досажда. По-
скоро щеше да прикрие копнежа си по нея, отколкото да рискува да я загуби напълно. А и
трябваше да признае, че откакто бе започнала да се вижда с приятеля си Оуен, тя цялата сякаш
искреше.

Здрасти, Джулия!

Съжалявам, че нямахме възможността да се видим, преди да заминеш за вкъщи. Надявам се,

че прекарваш хубави коледни празници. Имам подарък за теб. Ще ми дадеш ли адреса си в Пен-
силвания, за да ти го пратя?

Аз съм във фермата и се опитвам да намеря време, за да работя по дисертацията си между

големите семейни срещи и ранното ставане - налага се да помагам на баща си. Да кажем, че
всекидневието ми включва много, много тор…

Мога ли да ти пратя нещо от Върмонт?

Една крава, порода „Холщайн”, лично за теб?

Весела Коледа,

Пол.

P.S. Чу ли, че Емерсън е приел предложението за дисертация на Криста Петерсън?

Явно по Коледа наистина стават чудеса.

 Джулия се взираше в екрана на лаптопа и четеше и препрочиташе послеписа на Пол. Не
знаеше какво да мисли. Възможно бе, допусна тя, Гейбриъл да е приел варианта на Криста,
защото го бе заплашила.

Не й се искаше да повдига тази неприятна тема по време на ваканцията им, но новината я

притесняваше. Написа кратък отговор на Пол, даде му адреса си, после писа на баща си и му
каза, че Гейбриъл се държи с нея като с принцеса. Затвори лаптопа и въздъхна.

- Това не ми звучи като щастливата Джулиан - разнесе се гласът на Гейбриъл зад нея.

- Мисля да не отварям пощата си до края на пътуването ни.

- Чудесна идея.

Обърна се и го видя пред себе си мокър от душа, с разрошена коса и увита около слабините
кърпа.

- Красив си - изстреля тя, без да се замисли.

Той се разсмя и я изправи на крака, за да я прегърне.

- Да не си падате по мъже в хавлии, мис Мичел?

- Може би по един конкретен мъж.

- Добре ли си? - повдигна въпросително вежди той, а на лицето му отново се появи гладното
изражение.

Има едно леко неудобство, но си струваше.

Очите му се присвиха.

- Трябва да ми казваш, ако те наранявам, Джулиан. Не крий такива неща от мен.

Тя извърна очи.

- Гейбриъл, не ме боли; съвсем леко неудобство е. Не бях обърнала внимание, докато го

правехме, защото мислите ми бяха заети с други неща. Няколко други неща. Ти си доста
разсейващ.

Той се усмихна и я целуна звучно по врата.

- Трябва да ми позволиш да те разсейвам под душа. Писна ми да се къпя сам.

- Би ми харесало. А ти как се чувстваш?

Гейбриъл се престори, че обмисля въпроса.

- Да видим… Шумен, страстен секс с любимата ми в стаята и на терасата… Да, бих казал, че
се чувствам страхотно.

Прегърна я и памукът на халата й попи част от капките по кожата му.

- Обещавам ти, че неудобството ще престане. С времето тялото ти ще се научи да ме

разпознава.

- Вече те разпознавам. И ми липсваш - прошепна тя.

Гейбриъл отметна част от халата й, за да целуне’ голото й рамо. Стисна я леко, после отиде
до леглото, измъкна шишенце с обезболяващи и й го подаде.

- Трябва да отида до „Уфици” за една среща, после ще взема новия си костюм от шивача -
погледна я притеснено. - Имаш ли нещо против да си купиш сама рокля? Бих дошъл с теб, но
няма да ми остане време.

- Нямам нищо против.

- Ако се оправиш за половин час, можем да излезем заедно.

Джулия последва Гейбриъл в банята, забравяйки напълно за

Криста и Пол.

След като си взе душ, застана пред една от тоалетните масички, за да изсуши косата си,
докато Гейбриъл стоеше до другата. Улови се, че гледа към него, наблюдавайки как подрежда
принадлежностите си за бръснене с военна прецизност. Най-накрая се отказа да си слага
червило и просто се наведе над мивката, продължавайки да го зяпа.

Той все още бе гол до кръста, с вързана ниско на бедрата кърпа, и в момента се бе заел с
бръсненето си. Искрящо сините му очи се присвиваха съсредоточено, влажната му коса бе
безупречно сресана.

Джулия потисна смеха си, предизвикан от неговия устрем към постигане на съвършенство.
Гейбриъл използваше четка с черна дървена дръжка, за да разбърка пяната за бръснене. След
като я сложи на лицето си, се обръсна с помощта на старомодна на вид самобръсначка.

За някои професори еднократните самобръсначки просто не са достатъчно добри.

- Какво? - обърна се той, след като забеляза, че тя го е зяпнала с влюбен поглед.

- Обичам те.

Изражението му се смекчи.

- И аз те обичам, мила.

- Ти си единственият небританец, който някога е използвал обръщението „мила”.

 - Това не е вярно.

- Не е ли?

- Ричард се обръщаше така към Грейс - погледна я той тъжно.

- Ричард е старомоден по най-добрия възможен начин - усмихна се Джулия. - Харесва ми, че

ти също си такъв.

Гейбриъл изсумтя и продължи да се бръсне.

- Не съм толкова старомоден - иначе не бих правил такъв див секс с теб навън. Нито да си
фантазирам как те запознавам с някои от любимите ми пози от „Кама Сутра” - смигна й той. -
Но съм претенциозен стар дявол, с когото не е лесно да се живее. Ще се наложи да ме
опитомяваш.

- И как да направя това, професор Емерсън?

- Никога не си тръгвай - отвърна тихо той и се обърна към

нея.

- Повече се притеснявам ти да не си тръгнеш и да не те загубя.

Гейбриъл се наведе и я целуна по челото.

- Тогава няма за какво да се тревожиш.

-2-
Джулия излезе нервна от спалнята. Гейбриъл бе уредил да пазарува за негова сметка в
местния бутик на „Прада” и тя си бе избрала рокля без ръкави от копринена тафта с остро
деколте в бяло и синьо. В долната част формата й бе с линията на буквата А и приличаше
донякъде на дреха, която Грейс Кели би носила през 50-те години. Отиваше й много.

Консултантката в магазина бе настояла за аксесоари, които да й придадат по-модерно

звучене. Избра й сребриста плоска чантичка без дръжка и чифт оранжеви кожени обувки,
отворени и е висок ток, които според Джулия бяха прекалени. За допълнение към тоалета
добавиха и черен кашмирен шал.

Остана, колебаейки се, в дневната с пусната, леко накъдрена коса, а очите й просто сияеха.
Носеше диамантените обици от Гейбриъл и своя наниз с перли.

Гейбриъл седеше на дивана в дневната и правеше последни бележки по лекцията си. Когато я
видя, свали очилата си и се изправи.

- Ослепителна си - възкликна той, целуна я по бузата и я завъртя, за да се възхити на роклята

й. - Харесва ли ти?

- Обожавам я. Благодаря ти, Гейбриъл. Знам, че струва цяло състояние.

Погледът му се премести към обувките й.

Тя премигна.

- Нещо не е наред ли?

Той се закашля леко, без да откъсва очи от стъпалата й.

- Ами… обувките ти… те са…

- Хубави. Не са ли? - изкикоти се тя.

- По-скоро са изумителни, отколкото хубави.

- Е, професор Емерсън, ако харесам лекцията ви, ще продължа да ги нося и след…

Гейбриъл пооправи леко вратовръзката си и я погледна, усмихвайки се уверено.

- О, сигурен съм, че ще харесате лекцията ми, мис Мичел. Дори ако трябва да ви я изнеса
лично и само на вас, между чаршафите. В нашата спалня.

Тя се изчерви и той я придърпа в прегръдките си.

- Трябва да вървим - каза, като я целуна нежно по косата.

- Почакай. Имам подарък за теб - прекъсна го Джулия и изчезна за секунда в спалнята. Върна
се с малка кутийка с емблемата на „Прада” на капака.

Гейбриъл изглеждаше изненадан.

- Не е било нужно да го правиш.

- Но исках.

Той се усмихна и внимателно повдигна капака. Разгъна хартиената опаковка отвътре и видя
синя копринена вратовръзка, в тон с роклята на Джулия.

- Харесва ми. Благодаря ти - целуна я отново по бузата.

- Отива на роклята ми.

- Сега всички ще знаят, че си принадлежим един на друг.

Веднага свали зелената си вратовръзка, метна я на масичката за кафе и започна да връзва

подаръка си. Новият му костюм бе правен по поръчка от любимия му местен шивач. Беше черен
и еднореден, с цепки отстрани, направо страхотен, но според Джулия още по-страхотна бе
фигурата в него.

Няма нищо по-секси от това да наблюдаваш как мъж си слага вратовръзка, помисли си тя.

- Може ли? - попита най-накрая, като видя, че Гейбриъл се мъчи без огледало пред себе си.

Той кимна и се наведе към нея, слагайки ръце на кръста й. Тя оправи вратовръзката му и
приглади яката му, после прокара длани по ръкавите му, докато стигна до ръкавелите му.

Гейбриъл я изгледа с любопитство.

- Направи го и когато те возих до Антонио. Седяхме в колата.

- Помня.

- Няма нищо по-секси от това жената, която обичаш, да ти оправя вратовръзката - взе ръцете
й в своите. - Изминахме дълъг път от онази първа нощ.

Тя се повдигна на пръсти, за да го целуне, като внимаваше да не остане червило по

мъжествените му устни.

Той приближи лице до ухото й.

- Не знам как ще удържа флорентинските мъже да не те нападнат тази вечер. Трябва да

стоиш много близо до мен.

Джулия изписка леко, когато той я хвана през кръста и я повдигна, за да я целуне
подобаващо, след което тя трябваше отново да си сложи червило и двамата се пооправиха пред
огледалото, преди да излязат от стаята.
 Гейбриъл я държа за ръка по време на кратката им разходка до „Уфици” и дори след като
бяха съпроводени до втория етаж от дундест джентълмен, носещ шарена папийонка, който им
се представи като Лоренцо, личния асистент на доктор Витали.

- Professore, опасявам се, че се нуждаем от вас - погледът на Лоренцо се местеше между

Гейбриъл и Джулия и сплетените им ръце.

Гейбриъл я стисна още по-здраво.

- Става дума за… как се казва… екрана? За PowerPoint презентацията? - Лоренцо махна с
ръка към залата зад тях, където вече бяха започнали да се събират гостите.

- Мис Мичел има запазено място - каза настоятелно Гейбриъл, раздразнен, че Лоренцо
пренебрегваше Джулия.

- Да, professore. Лично ще съпроводя вашата fidanzata - кимна Лоренцо с уважение към нея.

Тя отвори уста да го поправи, все пак не беше годеница на Гейбриъл, но той я целуна по
ръката и устните му, допрени до кожата й, прошепнаха тихо обещание. После изчезна и Джулия
бе ескортирана до почетното си място на първия ред.

Огледа се около себе си, отбелязвайки присъствието на хора, които приличаха на елита,
glitterati, на Флоренция, смесени с академични и местни знаменитости. Приглади роклята си,
като се наслаждаваше на нежния звук на тафтата под пръстите й. Сред всички тези гости и
множеството фотографи се радваше, че е добре облечена. Не искаше Гейбриъл да има повод да
се срамува на това толкова важно за него събитие.

Лекцията щеше да се изнесе в залата „Ботичели”, която бе посветена на най-прочутите

творби на художника. Всъщност трибуната бе поставена между „Раждането на Венера” и
„Мадоната с нара”, а „Пролет” висеше вдясно от местата на публиката. Картината вляво бе
махната и там висеше голям екран, на който щеше да се прожектира презентацията на
Гейбриъл.

Джулия знаеше каква рядкост е да се изнася лекция на толкова специално място и мислено
благодари за изумителния дар.

Когато бе прекарала една учебна година във Флоренция, бе посещавала залата на Ботичели
поне веднъж седмично, а понякога и по-често. Картините му я успокояваха и вдъхновяваха.
Като срамежлива американска студентка никога не си бе представяла, че две години по-късно
ще придружава световноизвестен специалист по Данте, докато той изнася лекция в същата тази
зала.

Имаше чувството, че е спечелила джакпота от лотарията.

Повече от стотина души изпълваха помещението, някои дори стояха прави зад столовете.
Джулия наблюдаваше Гейбриъл, докато го представяха на различни, очевидно особено важни
гости. За пореден път си каза колко привлекателен мъж бе той, висок и със забележителна
студена красота. Възхищаваше се и на очилата му, и на начина, по който му стоеше тъмният
костюм.

Когато други хора й блокираха гледката към него, тя се фокусира върху това да различава
гласа му сред шумотевицата. Той бърбореше приятелски, като преминаваше свободно от
италиански на френски и немски и обратно на италиански. Дори немският му звучеше секси.

Заля я топла вълна, когато в един миг се сети как изглежда Гейбриъл под костюма, как
голото му тяло се надвесваше над нея. Запита се дали той си мисли за същото, когато я
погледне, и точно в този миг очите им се срещнаха и любимият й мъж й намигна. Закачката му
незабавно я върна към тяхната игра на терасата тази сутрин и сладостен трепет премина надолу
и нагоре по гръбнака й.

Гейбриъл седя вежливо по време на представянето му от доктор Витали, който неуморно

изброява постиженията на професора в продължение на поне петнайсет минути. За случайния
наблюдател сигурно изглеждаше спокоен, почти отегчен. Нервността му обаче личеше в начина,
по който наместваше бележките си; бележки, които бяха съвсем бегли напомняния за думите,
които излизаха от сърцето му. В последните минути беше направил някои промени в лекцията
си - не можеше да говори за музи, любов и красота, без да отдаде дължимото на тъмноокия
ангел, който бе споделил с него невинността си предишната нощ. Тя беше неговото вдъхновение
още когато бе седемнайсетгодишна. Спокойната й красота и доброта бяха докоснали сърцето
му. Носеше образа й със себе си като талисман срещу тъмните демони на своята зависимост. Тя
бе всичко за него и той щеше да го каже пред всички.

След още доза ласкателства и аплодисменти Гейбриъл зае мястото си на трибуната и се

обърна към тълпата на брилянтен италиански език.

- Лекцията ми тази вечер ще бъде малко необичайна. Не съм специалист по история на

изкуството и все пак ще ви говоря за музата на Сандро Ботичели, La Bella Simonetta - Красивата
Си- монета.

Очите му потърсиха очите на Джулия.

Тя се усмихна и се опита да не се изчервява. Знаеше историята на Ботичели и Симонета

Веспучи. Симонета е била известна като Кралицата на красотата в двора на Флоренция, преди
да умре на крехката възраст от двайсет и две години. Да бъде сравнявана със Симонета от
Гейбриъл наистина бе огромна чест.

- Подходих към тази спорна тема като професор по литература и избрах да представя
творчеството на Ботичели като пример за различните женски архетипи. От историческа гледна
точка е имало много спорове за това колко близка е била Симонета с Ботичели и до каква
степен тя действително е била вдъхновение за неговите картини. Ще пропусна някои от тези
спорове, за да насоча вниманието ви върху чисто визуалното сравнение на няколко образа. Ще
започна с първите три слайда. В тях ще разпознаете илюстрациите с молив и мастило на Данте
и Беатриче в рая.

Гейбриъл не можа да не се възхити отново на образите, които го пренесоха мислено към

първия път, когато бе посрещнал Джулиан в дома си. В онази нощ бе осъзнал колко много иска
да я зарадва, колко красива изглежда тя, когато бе щастлива.
 Докато се взираше в покоя, изписан на лицето на Беатриче, сравняваше чертите й и
излъчването й с тези на Джулия. Тя седеше и слушаше внимателно, обърнала в момента
профила си към него, възхищавайки се на творбата на Ботичели. Гейбриъл искаше да я накара
да го погледне.

- Обърнете внимание на лицето на Беатриче - каза той. Гласът му омекна, когато очите му
срещнаха погледа на неговата възлюбена. - Най-красивото лице… Започваме с музата на Данте
и фигурата на Беатриче. Сигурен съм, че тя няма нужда от представяне, но ми позволете да
изтъкна, че Беатриче е символ на куртоазната любов, на поетичното вдъхновение, вярата,
надеждата и благостта. Тя е идеалът за женско съвършенство, едновременно интелигентна и
състрадателна, вибрираща от безкористната любов, която може да е породена единствено ог Бог.
Тя е вдъхновила Данте да стане по-добър човек.

Гейбриъл млъкна за миг, за да докосне вратовръзката си. Нямаше нужда от оправяне, но

пръстите му погалиха синята коприна. Джулия премигна при вида на жеста и той разбра, че е
чула скритото му послание към нея.

- Сега погледнете лицето на богинята Венера…

Всички очи в залата освен очите на Гейбриъл се обърнаха към „Раждането на Венера”. Той
погледна към бележките си, докато публиката се възхищаваше на една от най-великите и най-
големи картини на Ботичели.

- Изглежда, че Венера има лицето на Беатриче. Отново ще кажа, че не се интересувам от

историческия анализ за моделите. Просто ви моля да отбележите очевидните прилики между
фигурите. Те представляват две музи, два идеала, един религиозен и един светски. Беатриче е
любовницата на душата, Венера е любовницата на тялото. La Bella на Ботичели има две лица -
едното е на жертвоготовната любов, на гръцки език агапе, и другото на сексуалната любов, ерос.

Гласът му стана по-дълбок и Джулия усети как кожата й пламва.

- В портрета на Венера акцентът пада върху физическата й красота. Въпреки че представлява

сексуалната любов, тя притежава достойна за уважение скромност и се прикрива с косата си.
Забележете изражението й на въздържаност и жеста на ръката, поставена на гръдта й.
Неподвижността й увеличава еротизма на образа й, а не я намалява - той свали очилата си за по-
драматичен ефект и се втренчи, без да мига, в Джулия. - Много хора не успяват да видят, че
свенливостта и благостта на характера също са част от сексапила.

Джулия се заигра с ципа на чантата си и се размърда неловко на мястото си. Гейбриъл си

сложи отново очилата.

- Ерос не означава похот. Похотта, развратът е един от седемте смъртни гряха според Данте.
Еротичната любов може да включва секс, но не е ограничена само в него. Ерос е всепоглъ-

щащият огън на страстта и влечението, изразен в емоцията да бъдеш влюбен. И повярвайте ми,
когато ви казвам, че това далеч превъзхожда съперниците му в различните увлечения във всяко
отношение.
 Джулия забеляза как той пренебрежително произнесе думата „съперници”, махайки
небрежно с ръка. Сякаш отхвърляше всички предишни любовници с този единствен жест,
докато искрящите му сини очи се втренчваха в нея.

- Всеки, който е бил влюбен, знае разликата между ерос и похот. Няма сравнение между тях.
Едното е празна, непълноценна сянка на другото. Разбира се, някой може да оспори
твърдението ми и да каже, че е невъзможно един човек, една жена да представлява
едновременно идеала и за агапе, и за ерос. Ако ми позволите малко свобода, бих казал, че този
скептицизъм е форма на мизогиния*. Защото само мизогинист би твърдял, че жените са или
светици, или прелъстителки - девици или курви. Разбира се, че една жена - или един мъж, ако
става на въпрос - може да бъде и двете; музата може да бъде и любовница. И на душата, и на
тялото. Сега погледнете картината зад мен, „Мадоната с нара”.

Очите на публиката отново се преместиха към картината на Ботичели. Гейбриъл забеляза със
задоволство, че Джулия си играе с една от диамантените си обици, сякаш за да покаже, че бе
разбрала подтекста на неговите думи и ги приема с радост. Сякаш знаеше, че той разкрива
любовта си към нея чрез изкуството.

Сърцето му потръпна.

- И отново виждаме същото лице, повторено в образа на Мадоната. Беатриче, Венера и Мария
- триединството на женския идеал, всяка с едно и също лице. Агапе, ерос и целомъдрието,
удивително съчетание, което може да накара дори най-силния мъж да падне на колене, ако е
надарен с късмета да открие една личност, която въплъщава всичките три.

Покашляне, което прозвуча подозрително, сякаш прикриваше подигравателна забележка,

отекна из залата. Ядосан от прекъсването, Гейбриъл се намръщи в посоката, от която се разнесе
звукът, втория ред, някъде зад рамото на Джулия. Покашлянето бе повторено още веднъж за
драматичен ефект като вид състезание между отегчения италианец и Гейбриъл.

Осъзнаващ факта, че говори пред микрофон, Гейбриъл възпря желанието си да изругае и

продължи, мятайки опустошителен поглед към разсейващия го гост.

- Някои автори твърдят, че именно нар, а не ябълка е плодът, изкушил Ева в Райската
градина. Други, изпитващи почит към картината на Ботичели, казват, че нарът символизира
Христовата кръв по време на страданията му и последващия му нов живот след Възкресението.
За моите цели нарът представлява плода от Едемската градина, Мадоната е въплъщение на
втора Ева, а Христос е втори Адам. С образа на Мадоната Ботичели се обръща отново към
първата Ева, архетипа на женствеността, красотата и женското другарство. Нещо повече, твърдя,
че Ева е също така идеал за женското приятелство, за приятеля на Адам, и

* Мизогиния (гр.ез.) - омраза към жените. - Б. пр.

следователно тя е идеалът за филия, на гръцки любовта, която се ражда от приятелството.

Приятелството между Мария и Йосиф е друго проявление на същия идеал.

Гърлото му пресъхна, затова той спря за миг, за да отпие вода, преди да продължи. Нещо в
сравнението между Джулия и Ева го накара да се почувства уязвим, гол и го върна отново към
нощта, в която й бе дал ябълка и я бе държал в прегръдките си под звездите.

Публиката започна да шепне, чудейки се дали паузата за отпиване на глътка вода ще се

превърне в почивка. Лицето на Гейбриъл поруменя, когато той повдигна очи да погледне
любимата си, отчаяно искащ тя да го разбере. Алените й устни се разтвориха в окуражаваща
усмивка. Гейбриъл издиша шумно.

- Музата на Ботичели е светица, любовница и приятелка, не картонен шаблон на жена или

тийнейджърска фантазия. Тя е истинска, сложна и безкрайно очарователна. Жена, която да бъде
боготворена… Сигурен съм, че сте запознати с прецизността на гръцкия език, който позволява
да формулираме по-ясно различните видове любов. Съвременната интерпретация на тази
дискусия може да бъде намерена в „Четирите вида любов” на К.С. Луис, ако се интересувате.

Закашля се леко и се усмихна обезоръжаващо.

- Най-накрая, нека се насочим към картината вляво, „Пролет”. Бихме могли да очакваме да
видим лицето на музата на Ботичели в централната фигура. Но вижте лицето на Флора вдясно.
Тя е тази, която има сходство с Беатриче, Венера и Мадоната. Изненадващо Флора присъства
два пъти в картината. Когато продължим от средата на картината надясно, виждаме Флора
бременна, носеща детето на Зефир. Зефир е също вдясно, малко по-далече, реещ се над
портокаловите дръвчета с втория образ на Флора, девицата нимфа. Изражението й показва, че тя
се страхува. Тя се отдръпва от ръцете на бъдещия си любовник и отстъпва назад в паника.
Когато е бременна обаче, изражението й е спокойно. Страхът й е заменен от доволство.

Джулия се изчерви, когато си спомни колко мил бе Гейбриъл с нея миналата нощ. Беше
нежен и внимателен и в ръцете му се бе чувствала като богиня. Спомни си мита за Флора и
Зефир и потръпна. Искаше й се всички любовници да бяха толкова почтителни с девствените си
партньорки, колкото бе Гейбриъл.

- Флора въплъщава консумирането на физическата любов и майчинството. Тя е идеалът за

сторге, семейната любов на гръцки език, любовта, която майката изпитва към детето си, която
изпитват един към друг любовниците, споделящи обвързване, основано не само на секса или
удоволствието, а на изградената между двама партньори връзка.

Никой освен Джулия не забеляза, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели, докато

стискаха ръба на трибуната. Никой освен Джулия не забеляза лекото потрепване в гласа му,
докато произнасяше думите „бременна” и „майчинство”. Веждите му се свиха, той се опита да
се съсредоточи, размествайки листовете пред себе си. Джулия долови уязвимостта му и изпита
желание да изтича при него и да го прегърне. Започна да потропва нервно с тънкото токче на
една от красивите си обувки.

Гейбриъл долови внезапното й размърдване и преглътна тежко, преди да продължи.

- В ранните проучвания върху картината „Пролет” е била отбелязана приликата между Флора
и La Bella Simonetta, музата на Ботичели. Ако това е вярно, дори само въз основа на това чисто
визуално сравнение, можем да допуснем, че Симонета е била вдъхновението и за Беатриче,
Венера и Мадоната, за всичките четири жени, споделящи едно и също лице. Следователно
имаме образите на агапе, ерос, филия и сторге - всичките, представени от лицето на една-
единствена жена, Симонета. Казано по друг начин, би могло да се твърди, че Ботичели е виждал
в своята възлюбена муза всичките четири типа любов и всичките четири идеала на
женствеността: светицата, любовницата, приятелката и съпругата.

- Накрая обаче трябва да се върна там, откъдето започнах. При Беатриче. Не е чудно, че на
вдъхновението, стоящо зад една от най-известните италиански творби, са дадени чертите на
Симонета. Пред лицето на такава красота, на такава доброта кой мъж не би поискал тя да бъде
до него не само за един кратък миг, а завинаги?

Замълча и се огледа сериозно из залата.

- И ще завърша с цитат от великия поет… „Ето пред теб се яви твоето Блаженство.“2
Благодаря ви.

Последваха бурни аплодисменти, а Джулия премигваше силно, за да прикрие сълзите, избили

в очите й.

Доктор Витали отново застана на подиума и благодари на професор Емерсън за вълнуващата

лекция. Малка група от местни политици му поднесоха подаръци, включително медальон с
образа на Флоренция.

Джулия остана на мястото си възможно най-дълго, с надеждата, че Гейбриъл ще дойде при

нея. Но той бе обграден от присъстващите гости, сред които имаше и някои прочути
изкуствоведи.

Смяташе се за нетактично, дори нагло един професор по литература да обсъжда най-

скъпоценните бижута от колекцията на „Уфици” и отначало те бяха доста отрицателно
настроени към изявата на Гейбриъл.

С неохота тя приближи към него, докато няколко журналисти го обграждаха, за да му зададат

въпросите си. Погледите им се срещнаха и той й се усмихна извинително, преди да застане за
снимка.

Леко изнервена, Джулия тръгна да обикаля съседните зали, наслаждавайки се на картините,

докато стигна до любимата си. „Благовещение” на Леонардо да Винчи. Стоеше близко,
наистина близко, вглеждаше се във всеки детайл на мраморната колона, когато в ухото й
прозвуча глас на италиански.

- Харесва ли ви картината?

Джулия се обърна и погледна в очите на мъж с черна коса и много силен тен. Бе по-висок от
нея, но не много, с мускулесто телосложение.Носеше много скъп черен костюм, с червена роза
на ревера. Беше един от гостите, които седяха зад нея по време на лекцията.

- Да, много - отвърна тя на италиански.

- Винаги съм се възхищавал на дълбочината, която Да Винчи дава на картините си, особено
на сенките и детайлите на колоната.
 Джулия се усмихна и се обърна отново към картината.

- Точно това гледах в момента, както и перата на ангелските криле. Невероятни са.

Джентълменът се поклони.

- Моля, позволете да се представя. Аз съм Джузепе Пачиани.

Тя се поколеба, защото разпозна второто име. Такова бе името и на мъжа, за когото се

смяташе, че може да е най-прочутият сериен убиец на Флоренция3.

Мъжът очевидно очакваше реакция на поздрава му, затова тя потисна желанието си да

избяга.

- Джулия Мичел - протегна тя ръка любезно, но той я изненада, като я сграбчи с двете си
ръце и я поднесе към устните си, гледайки в нея, докато я целуваше.

- Очарован съм. Мога ли да кажа, че красотата ви съперничи на красотата на La Bella

Simonetta. Особено в светлината на тазвечерната лекция.

Джулия извърна очи и отдръпна ръката си.

- Позволете ми да ви донеса питие - предложи той, повика сервитьора и взе чаши с

шампанско от подноса. Чукна чашата си в нейната и пи за нейно здраве.

Тя отпи от газираното вино „Ферари”, spumante - известно като „италианското шампанско”,

благодарна, че така може да избяга за малко от втренчения му поглед. Той бе очарователен, но
Джулия бе напрегната покрай него не само заради името му.

Мъжът й се усмихна настоятелно.

- Аз съм преподавател по литература в университета. А вие?

- Изучавам Данте.

- A, U Poeta. Това е и моята специалност. Къде учите?

- Не тук.

Очите му пробягаха от лицето по тялото и до обувките й, преди отново да се върнат на

лицето й. Тя отстъпи крачка назад.

- Уча в университета на Торонто.

- А! Канадка. Една от моите бивши студентки е там в момента. Може би се познавате -

пристъпи той към нея.

Джулия реши да не го поправя за истинското й гражданство и пак отстъпи назад.

 - Университетът е голям, малко вероятно е.

Джузепе се усмихна, разкривайки равни бели зъби, които блестяха странно на светлината в
музея.

- Виждали ли сте „Персей освобождава Андромеда” на Пиеро ди Козимо? - посочи той към
една от съседните картини.

Джулия кимна. -Да.

- В картината има фламандски елементи, виждате ли? Обърнете внимание и на тези фигури в
тълпата - посочи италианецът към група хора в дясната част на платното.

Джулия пристъпи встрани, за да погледне по-добре. Джузепе застана зад нея, една идея по-
близо, отколкото й бе комфортно, наблюдавайки я, докато тя разглеждаше картината.

- Харесва ли ви?

- Да, но предпочитам Ботичели.

Джулия упорито не откъсваше очи от картината с надеждата, че той ще се откаже да стои

толкова близо до нея и ще се отдръпне. За предпочитане отвъд река Арно.

- Студентка на професор Емерсън ли сте?

Тя преглътна шумно.

- Не. Аз… уча при друг.

- Смятан е за добър преподавател по стандартите на Северна Америка и затова бе поканен

тук. Но лекцията му бе доста смущаваща. Как открихте Данте?

Джулия бе на път да поспори относно определението за лекцията, когато той посегна да

докосне косата й.

Тя трепна и веднага направи крачка назад, но едната му ръка почти я достигна. Тъкмо се
канеше да го възпре, когато някой изръмжа наблизо.

Джузепе и Джулия извърнаха бавно глави и видяха Гейбриъл. Сапфирените му очи блестяха,
ръцете му бяха на кръста, двата края на разтвореното му сако стърчаха встрани като перата на
ядосан паун. Пристъпи заплашително напред.

- Виждам, че сте се запознали с моята fidanzata. Предлагам да отдръпнете ръцете си по-

надалече, освен ако не сте готов да ги загубите.

Джузепе се намръщи, но на лицето му бързо се появи любезна усмивка.

- Говорихме няколко минути. Тя не ви спомена.

 Джулия не изчака Гейбриъл да се нахвърли върху Джузепе и да изцапа мраморните подове
на „Уфици” с кръв. Застана между двамата мъже и постави ръка на гърдите на Гейбриъл.

- Гейбриъл, това е професор Пачиани. Той също е специалист по Данте.

Погледите на мъжете се срещнаха и Джулия осъзна, че именно Пачиани бе прекъснал грубо

лекцията с покашлянето си. Той повдигна ръце, преструвайки се, че се предава.

- Хиляди извинения. Трябваше да осъзная от начина, по който гледахте дамата по време на

вашата… реч, че тя е ваша. Простете ми, Симонета - очите му се преместиха към нея, а устните
му се разтвориха в подигравателна усмивка.

Гейбриъл долови сарказма и пристъпи крачка към него със свити юмруци.

- Скъпи, трябва да сложа някъде чашата си - Джулия разклати празната си чаша от

шампанско, като се надяваше, че така ще отвлече вниманието му.

Гейбриъл взе чашата й и я подаде на Пачиани.

- Сигурен съм, че знаете къде да я сложите.

Сграбчи Джулия и бързо я повлече встрани. Гостите се отдръпваха пред тях като водите на
Червено море, докато двамата си проправяха път през залата на Ботичели. Джулия забеляза как
всички ги оглеждат и се изчерви още повече.

- Къде отиваме?

Той я поведе към един страничен коридор и тръгна към другия му край, далеч от останалите
гости. Дръпна я в тъмния ъгъл и я побутна между две големи мраморни статуи, извисяващи се
над тях на пиедесталите си. Грабна чантата й и я метна встрани. Звукът на кожата, падаща
върху пода, отекна надолу по коридора.

- Какво правеше с него? - попита Гейбриъл с пламтящи очи. Страните му бяха леко
поруменели, което му се случваше много рядко.

- Разговаряхме малко, докато ти…

Гейбриъл я целуна алчно, едната му ръка се вплете в косите й, другата обхождаше тялото й
под роклята. Притисна я силно назад и в един момент тя усети студената стена на галерията,
когато голата й кожа се опря в нея.

- Не искам други мъжки ръце да те докосват отново.

Разтвори устата й грубо, прониквайки с език, а ръката му

продължаваше да пълзи по извивката на ханша и на гърба й и да масажира плътта й.

Джулия внезапно осъзна, че всеки друг път преди той беше много нежен с нея, когато я
докосваше. Сега не беше нежен. Част от нея бе възбудена от това, отчаяно го желаеше. Друга
част се питаше какво ли би направил, ако кажеше „не”…

Той повдигна левия й крак, придърпа бедрото й към себе си

и се притисна в нея. Тя го усети през тъканта на роклята си, чу

как тафтата простена като копнееща жена. Роклята очевидно искаше още.

- Какво трябва да направя, за да бъдеш моя? - изръмжа той, допирайки устните си в нейните.

- Аз съм твоя.

- Не и тази вечер, както изглежда - каза Гейбриъл с пресипнал глас, захапа долната й устна и
я заръфа нежно със зъбите си. - Не разбра ли лекцията ми? Всяка дума, всяка картина бе за теб.

Ръката му се плъзна под роклята й, погали кожата на бедрото й и се протегна по-нагоре.

Отдръпна се и я погледна.

- Тази вечер няма ли жартиери?

Тя поклати глава.

- А какво има тогава? - плъзна той пръстите си по тънкия плат.

- Бикини - прошепна Джулия.

Очите му искряха в сумрака.

- Какви?

- Ниско изрязани, като боксерки.

Гейбриъл се усмихна опасно, преди да притисне устните си до ухото й.

- Предполагам, че ги носиш заради мен?

- Само заради теб. Винаги.

Без предупреждение той я повдигна и я подпря на студената стена. Устните му докосваха

шията й, ръцете му стискаха бедрата й здраво. Дългите, тънки токчета на обувките й обхванаха
извивките на задника му. Гейбриъл я изгледа втренчено с дивите си, сини очи.

- Искам те. Веднага.

С едната си ръка дръпна тънкия ластик на бикините й, докато не го скъса. Внезапно тя се

оказа гола. Гейбриъл посегна да прибере бикините в джоба на сакото си и токчетата й се забиха
толкова силно в задника му, че той трепна.

- Знаеш ли колко трудно ми беше да се контролирам по време на лекцията? Как копнеех да те

държа в прегръдката си? Любезните разговори с хората бяха истинско мъчение, защото исках
само това. Иска ми се да можеше да се видиш отстрани колко си секси - с гръб, опрян на стената
и увити около кръста ми крака. Желая те така, но искам и да крещиш името ми.

Езикът му се плъзна по гърлото й и Джулия притвори очи. Страстта й се бореше с ума й, който
й казваше да го отблъсне и да помисли за миг. В подобно настроение Гейбриъл беше опасен.
Внезапно в дъното на коридора се чуха гласове. Тя отвори

рязко очи.

Звукът от стъпките и лекия смях приближаваха. Гейбриъл повдигна глава и прошепна в ухото й:

- Не говори.

Тя усети как устните му се извиха нагоре в усмивка, докато продължаваха да се притискат в

нейните.

Стъпките спряха на няколко метра встрани и Джулия чу двама мъже, които разговаряха на
италиански. Сърцето й продължаваше да препуска, напрягаше се да долови някакъв признак за
движение. Гейбриъл продължаваше да я милва нежно, заглушавайки стенанията й с уста. От
време на време й нашепваше възбуждащи думи - фрази, от които тя се изчервяваше.

Един от мъжете се разсмя силно. Джулия повдигна изненадано глава, а Гейбриъл се

възползва от възможността отново да целуне шията й и да прокара език по деликатната й кожа.

- Моля те, не ме хапи.

Шепнещите гласове отекваха покрай тях. След малко думите им обаче избледняха, победени
от нарастващата им възбуда. Гейбриъл повдигна лице от врата й.

Телата им бяха притиснати плътно и той усещаше туптенето на сърцето и. Притвори очи,
сякаш бе изпаднал в транс от този стакато ритъм. Когато ги отвори отново, част от пламенната
му

възбуда бе изчезнала.

Джулия бе прикрила внимателно следата от ухапването на

Саймън с фон дьо тен, но Гейбриъл я откри с пръст и проследи

очертанията й, преди да я целуне.

- Ти си единствената жена, която ми е казвала „не”.

- Не ти казвам „не”.

Той надзърна през рамо и видя двама възрастни господа, потънали в разговор. Бяха
достатъчно близо да го видят, ако погледнеха в неговата посока. Обърна се пак към Джулия и й
се усмихна.
 - Заслужаваш нещо по-добро от ревнив любовник, който иска да те обладае насила. А и няма
да ми се отрази добре, ако домакините ни ме хванат в подобна ситуация. Прости ми.

Целуна я и проследи подпухналата й долна устна с пръст, за да оправи размазалото се

червило от бледата й кожа.

- Няма да предам доверието, което видях в очите ти миналата нощ. Но когато съм в
правилното настроение и музеят е само на наше разположение… - лицето му стана мрачно,
докато си фантазираше. - Друг път може би.

Свали краката й от кръста си и я постави да стъпи на пода. Наведе се, за да оправи роклята й.
Тафтата изшумоля при докосването му и после изоставена, притихна.

За щастие доктор Витали и неговият събеседник избраха този момент, за да се върнат на

партито, и стъпките им постепенно се отдалечиха в другата посока.

- Банкетът сигурно скоро ще започне. Не мога да ги обидя, като си тръгна. Но когато се

приберем у дома… - очите му се втренчиха в нея. - Стената до стаята ни ще бъде първата ни
стъпка.

Тя кимна, облекчена, че вече не беше гневен. Честно казано, бе някак нервна, но и

развълнувана от перспективата за секс на стената.

Гейбриъл приглади панталоните си и реверите на сакото си, като си повтаряше, че трябва да

се поуспокои. Опита се да оправи косата си, но само успя да я накара да изглежда още повече
като че ли е завлякъл любовницата си в тъмен ъгъл за музеен секс.

Музейният секс е любимото удоволствие сред някои академични среди. Но не бива да се

отхвърля решително, без да бъде изпробван.

Джулия също пооправи косата си и намести вратовръзката и яката му. Той вдигна чантата й и
й подаде шала, целувайки я. Със самодоволна усмивка пъхна бикините й в джоба на сакото си.

Тя направи плахо стъпка напред и намери липсата на бельо за изненадващо освобождаваща.

- Мога да те изпия като шампанско - прошепна той.

Джулия се надигна на пръсти и го целуна по бузата.

- Иска ми се да ме научиш на триковете си на съблазняване.

Гейбриъл я придружи тържествено по празния коридор и надолу по стълбището към първия

етаж, където банкетът тъкмо започваше.

Професор Пачиани се прибра в апартамента си близо до палацо „Пити” в ранните часове на

сутринта. Не му се случваше за пръв път. Изпусна ключовете си, изруга, докато ги вдигаше, и
влезе вкъщи, затваряйки вратата зад себе си. Надникна в стаята, в която спяха четиригодишните
му близнаци, и ги целуна, преди

да отиде в кабинета си.

Запали цигара, докато чакаше компютърът му да се включи, после влезе в пощата си. Написа
съобщение на бившата си студентка и любовница, с която не се бяха чували от завършването й.

Спомена, че се е запознал с професор Емерсън и младата му канадска годеница. Написа, че

макар да е бил впечатлен от монографията на Емерсън, издадена от „Оксфорд Юнивърсити
Прес”, тазвечерната му лекция е била пълна с псевдоинтелектуализъм, който няма място в
академична лекция на един професор. Той би трябвало да избере дали да бъде интелектуален и
академичен, или публичен оратор и шоумен. Не можеше да бъде и двете. Пачиани попита
заядливо дали това е равнището, което в университетите в Северна Америка се води за
изключително.

Завърши писмото с обстойно и детайлно предложение за любовна среща, вероятно в края на

пролетта. После допуши цигарата си и се присъедини към жена си в брачното им легло.
-3-
Криста Петерсън бе имала привилегировано детство и образование, така че наистина нямаше
извинение за ужасния си характер. Родителите й се обичаха и обожаваха единствената си
дъщеря. Баща й бе уважаван онколог в Торонто, майка й бе библиотекарка в колежа „Хавъргал”,
елитно, частно девическо училище, което Криста бе посещавала от детската градина до
дванайсети клас.

Беше ходила и на Неделно училище. Бе член на Англиканската църква и бе изучавала „Книга

на общите молитви”, съставена от архиепископ Томас Кранмър, основната книга на тяхната
църква. Но нищо от тези дейности не бе докоснало сърцето й. Когато бе на петнайсет години,
внезапно откри силата на женската сексуалност. След като изпита ефекта й, тя стана не само
нейната основна валута, но и любимото й оръжие.

Най-добрата й приятелка Лиза Малкълм имаше по-голям брат, Брент.

Брент бе красавец. Изглеждаше като много други момчета от елитните колежи на Канада,
онези частни момчешки училища, където семействата със стари пари изпращат наследниците
си. Имаше руса коса и сини очи, бе висок и атлетичен. Беше спечелил стипендия за гребния
мъжки отбор на университета в Торонто и можеше лесно да участва в спортна реклама.

Криста отдавна се възхищаваше на Брент, но заради четиригодишната им разлика той не я

забелязваше. Но после, когато една нощ бе отишла да спи у Лиза, се натъкна на Брент на път за
банята. Той бе пленен от нейната дълга тъмна коса, големи кафяви очи и младежки форми.
Целуна я нежно в коридора и погали плахо гърдите й. После я хвана за ръка и я покани в стаята
си.

След трийсет минути натискане и опипване през дрехите нямаше търпение да мине на друго
ниво. Криста се поколеба, защото бе девствена, но Брент започна да й дава щедри и
екстравагантни обещания - за подаръци, романтични срещи и т.н. Накрая дори обеща да й
подари часовника си „Бом и Мерсие”, който бе подарък от родителите му за осемнайсетия му
рожден ден.

Криста се възхищаваше на този часовник. Познаваше го добре, защото Брент го ценеше

изключително. Всъщност го искаше почти толкова силно, колкото желаеше самия Брент. Той
сложи часовника на китката й и тя се загледа в него, удивлявайки се на прохладата на
опиращата се в плътта й стомана и на начина, по който се плъзгаше нагоре и надолу по крехката
й ръка. Това бе символ. Знак, че той я желае толкова силно, че е готов да й даде едно от най-
ценните си притежания.

Накара я да се почувства желана. И могъща.

- Толкова си красива - прошепна той. - Не искам да те нараня. Но, божичко, колко те желая!
Обещавам ти, ще се постарая да се почувстваш добре.

Криста се усмихна и му позволи да я положи на тясното легло, сякаш участваше в ритуал с

човешко жертвоприношение, извършвано на олтара на истинските богове. Отдаде девствеността
си в замяна на часовник за три хиляди долара.
 Брент удържа на думата си. Бе нежен. Подходи бавно към нея. Целува я дълго и обхожда
устните й. Обърна внимание на гърдите й. Подготви я с пръсти и я опита с уста, за да се увери,
че е готова за него. Когато проникна в нея, го направи внимателно. Нямаше кръв. Само големи
ръце, които я стискаха за бедрата, и приглушен глас, който й казваше да се отпусне, докато
притеснението й напълно изчезна. Както й бе обещал, накара я да се почувства приятно. Накара
я да се почувства красива и специална. И когато всичко свърши, я държа в прегръдката си цяла
нощ. Защото той не бе изцяло порочна душа, движена единствено от плътските си нужди.

Повтаряха този акт много пъти през следващите три години, независимо от другите им
романтични връзки. Преди да правеше секс с нея, Брент винаги й даваше подарък.

Скоро го последва мистър Улуърт, учителят по математика на Криста в единайсети клас.

Срещите на Криста с Брент я бяха научили на много неща за мъжете, как да разчита техните
желания и нужди, как да ги дразни и предизвиква, как да си играе с тях и да ги изкушава.

Тя измъчва безмилостно мистър Улуърт, докато мъжът се пречупи и я умоляваше да се

срещне с него в хотелска стая след училище. На Криста й харесваше, когато мъжете я молеха. В
скромната хотелска стая учителят й я изненада със сребърно колие от „Тифани”. Сложи
деликатната верижка около шията й и целуна нежно плътта й. В замяна тя му позволи да
изследва тялото й с часове, докато се строполи на леглото и заспа изтощен и задоволен.

Той не бе привлекателен като Брент, но бе много по-опитен. За всеки следващ подарък

Криста му позволяваше да я докосва по странни и нови начини. Когато връзката им приключи и
тя се премести в Квебек, за да посещава университета „Бишъп”, бе натрупала огромно
количество бижута и мащабно познание за секса. Нещо повече, беше се превърнала в една от
жените, за които ролята на съблазнителка и мъжемелачка бе достойна за уважение и
единственият възможен начин за оцеляване в този свят.

Когато завърши магистратурата си по Ренесансови науки в университета във Флоренция,

Universita degli Studi di Firenze, вкусовете й бяха вече категорично уточнени. Предпочиташе по-
възрастни мъже, мъже с власт. Вълнуваше се от забранените връзки ~ колкото по-
предизвикателни и по-трудни, толкова по-добре.

Две години опитваше да съблазни свещеник от Дуомо, катедралата във Флоренция, и точно
преди да завърши, успя. Той я облада в тясното легло в малкия си апартамент, но преди да я
докосне, обви дългите й, топли пръсти около малката икона, изрисувана от самия Джото. Беше
безценна. Но и тя самата бе такава, разсъждаваше Криста.

Щеше да позволява на мъжете да я имат, но само на определена цена. И винаги получаваше

мъжете, които искаше - независимо след колко време.

До първата година от работата й по нейната дисертация в университета в Торонто, където

срещна професор Емерсън. Той определено бе най-привлекателният и чувствен мъж, когото бе
виждала. Изглеждаше много сексуален. Грубата му, кипяща плътска сила струеше от всяка
негова пора. Почти я надушваше.

Наблюдаваше го как ловува в любимия си бар. Забеляза потайния му съблазнителен подход

към жените и начина, по който те му реагираха. Изучаваше го така, както изучаваше италиански
език, и използва познанието си пълноценно. Но той не се върза. Никога не погледна към тялото
й. Гледаше в очите й студено и безстрастно, сякаш тя не беше жена.

Започна да се облича по-предизвикателно. Той никога не я погледна надолу под шията.

Опита се да бъде сладка и скромна. Той не прояви интерес към нея.

Печеше му курабийки и пращаше анонимно кулинарни изкушения като подарък за него в

пощенската му кутия в катедрата. Подаръците оставаха недокоснати в продължение на седмици,
докато мисис Дженкинс, секретарката на катедрата, не ги изхвърлеше в боклука, притеснена от
евентуална зараза и плъзване на буболечки.

Колкото повече професор Емерсън я отхвърляше, толкова

повече го желаеше. Колкото по-обсебена ставаше от мисълта да

го има, толкова по-малко я интересуваше да получи подаръци в

замяна. Щеше да му се отдаде безплатно, стига да я погледнеше с желание.

Но той не го направи.

Затова през есента на 2009 г., когато най-накрая имаше възможност да се види с него в
„Старбъкс” и да обсъдят дисертацията й, тя нямаше търпение да провери дали срещата им ще се
превърне във вечеря и покана да го придружи в любимото му заведение „Лоби”. Щеше да се
държи възможно най-добре, но и да разкрие своята привлекателност. Надяваше се, че
професорът ще престане да се съпротивлява на ухажванията й.

В подготовката за срещата им похарчи шестстотин долара, за да си купи марково бельо,

корсет с жартиери и черни дантелени чорапи. Всеки път, когато жартиерите се опъваха по
кожата й, усещаше как се възбужда. Запита се как ли ще се почувства, когато професор Емерсън
ги разкопчае и смъкне чорапите й, по възможност със зъби.

За съжаление на Криста Пол и Джулия бяха избрали същия „Старбъкс” по същото време. Тя
знаеше, че всяко предизвикателно поведение от нейна страна ще бъде забелязано от колегите й.
Професорът също щеше да е наясно с това и срещата им би била много по-професионална и
студена от обикновено.

Затова, когато видя Пол и Джулия, се ядоса много. Искаше да ги обиди и да ги принуди да си
тръгнат, преди професорът да е дошъл. Държа се ужасно с тях, но опитът й се оказа провал.
Професор Емерсън пристигна по-рано от очакваното и чу думите й.

- Мис Петерсън - насочи я Гейбриъл към празна маса далеч

от Пол и Джулия.

- Професор Емерсън, купих ви лате е обезмаслено мляко -

опита се да му го подаде тя, но той отклони ръката й.

 - Само варварите пият кафе с мляко след закуска. Не сте ли били в Италия? И между другото,
мис Петерсън, обезмасленото мляко е за претенциозните снобари. Или за дебелите момичета.

Обърна се и отиде да си поръча свое кафе, докато Криста се

опитваше да прикрие беса си.

Проклета да си Джулиан. Ти си виновна. Ти и твоят монах.

Седна в стола, който Емерсън й посочи, и се почувства почти победена. Почти, защото от
мястото си имаше чудесна гледна точка към задника на професора, обвит в сив панталон. Две
стегнати кълбета като две ябълки. Две зрели, сладки ябълки.

Искаше да ги захапе.

Професорът се върна с проклетото си кафе. Седна възможно най-далече и въпреки че

технически се намираха на една и съща маса, бяха като на два различни континента. Втренчи се
в нея.

- Трябва да поговорим за поведението ви. Но преди да го направя, нека изясня нещо.

Съгласих се на тази среща днес, защото исках да пия кафе. За в бъдеще ще се срещаме в
катедрата, както обикновено. Прозрачните ви намерения да организирате социална обвързаност
помежду ни са абсолютно безсмислени. Разбирате ли ме?

-Да, сър.

- Една дума да кажа и ще си търсите нов ръководител на дисертацията. И за в бъдеще ще се

обръщате към мен с „професор Емерсън”, при всякаква ситуация. Ясно ли е?

- Да, професор Емерсън…

О, професоре. Нямате си представа как искам да изкрещя името ви. Професоре, професоре,
професоре…

- И още нещо. Ще се въздържате да правите лични забележки за другите ми студенти и

докторанти, особено за мис Мичел. Разбрахте ли?

-Да.

Криста кипеше вътрешно от недоволство, но запази реакцията си за себе си. Винеше за

всичко Джулия. Искаше да я разкара от програмата им. Просто не беше сигурна как да го
направи. Все още.

- И последно, всичко, казано от мен по адрес на друг студент или личност, свързана с
университета, трябва да бъде смятано за поверителна информация и няма да го повтаряте пред
друг, иначе ще си търсите нов ръководител. Смятате ли, че сте достатъчно интелигентна да се
справите с тези прости инструкции?

- Да, професоре.
 Криста потрепна леко от обидата, но истината бе, че намираше грубостта му за секси.
Искаше да я изпита върху себе си. Да го съблазни и принуди да прави немислими неща с нея,
да…

- Още обиди по адрес на ваши колеги ще бъдат доведени до знанието на професор Мартин,
ръководителя на катедрата. Вярвам, че сте запозната с правилата за поведение на студентите. Не
е нужно да ви напомням за наказанията за тормоз, нали?

- Но аз не тормозех Джулия, аз…

- Не ме лъжете. И се съмнявам, че мис Мичел ви е разрешила да използвате малкото й име.

Ще се обръщате подобаващо към нея или изобщо не го правете.

Криста сведе глава. Тези заплахи вече не бяха възбуждащи. Бе положила големи усилия да
влезе в докторската програма на университета в Торонто и нямаше да позволи успехът да й се
изплъзне между пръстите заради някаква жалка малка кучка, която се занасяше с асистента на
професора.

Гейбриъл забеляза реакцията й, но не каза нищо, бавно отпивайки от еспресото си. Не

изпитваше разкаяния и бе започнал да се чуди какво още може да направи, за да я разплаче.

- Уверен съм, че сте добре запозната с политиката на университета при случаи на тормоз.
Правилата работят и в двете посоки. Преподавателите могат да подават жалби, ако смятат, че са
подложени на неподходящо отношение от страна на студенти. Ако преминете границата, ще ви
завлека в кабинета на декана толкова бързо, че ще ви се завие свят. Разбирате ли ме?

Криста повдигна глава и го погледна с широко отворени, уплашени очи.

- Но ние… аз мислех…

- Но ние нищо! - тросна се Гейбриъл. - Освен ако не страдате от дълбоки делюзии, навярно
осъзнавате, че няма никакво „ние”! Няма да повтарям. Трябва да знаете къде ви е мястото.

Погледна към Джулия и Пол за последен път.

- Сега, след като приключихме с днешните любезности, бих искал да ви кажа какво мисля за
последното ви предложение и вариант за дисертация. Пълен боклук. На първо място, тезата ви
не е оригинална. На второ, не сте направили дори опит да дадете списък на литературата, която
ще ползвате и която да отговаря на тезата ви. Ако не можете да промените предложението си да
отговаря на тези изисквания, трябва да си намерите нов ръководител. Ако изберете да направите
ново предложение, имате срок две седмици. Сега ме извинете, но имам среща, за която
наистина

си струва да отделя време. Приятен ден.

Гейбриъл напусна „Старбъкс” светкавично, оставяйки шокираната Криста да се взира в

пространството пред себе си. Беше чула част от думите му, естествено, но мисълта й бе
фокусирана върху други неща. Първо, трябваше да отмъсти на Джулия. Не знаеше как и кога. Но
щеше да стъпче тази кучка (образно казано) и да я нареже на парчета (също образно казано).
 Второ, щеше да пренапише предложението си за дисертация и се надяваше да спечели
академичното одобрение на професор Емерсън. Трето, щеше да удвои усилията си да го
съблазни. Беше видяла професора бесен и не желаеше нищо повече от това да го види бесен на
нея - докато и двамата са голи. Щеше да промени мнението му. Щеше да пробие дебелата му
обвивка. Щеше да го накара да коленичи пред нея, да я умолява и тогава…

Очевидно десетсантиметровите токчета и скъпото бельо не бяха достатъчни.

Щеше да отиде до някой скъп магазин и да си купи нова рокля. Нещо европейско. Нещо
секси. Нещо от „Версаче”.

После щеше да отиде в „Лоби” и да пусне плана си в действие.

-4-
По пода на коридора, водещ към хола на пентхаус апартамента в бутиковия хотел във
Флоренция, имаше разхвърляни безразборно дрехи, пръснати като трошички от входната врата
до една от стените, която вече не бе пуста и гола.

Стенания и издайнически ритми се носеха из въздуха и се издигаха над чифт скъпи, ръчно
правени обувки, черен сутиен, елегантен костюм, метнат върху масичка за кафе, рокля от тафта
в гръцко синьо…

Ако някой детектив проучваше сцената, щеше да забележи, че липсваха дамски бикини и
дамски обувки.

Въздухът бе наситен с аромат на портокалови цветчета, смесен с мускусна пот и гола плът.
Стаята бе тъмна. Дори лунната светлина, прозираща през терасата, не стигаше до стената,
където двете голи тела бяха долепени едно до друго. Мъжът стоеше прав, подпирайки жената,
която бе обвила крака около бедрата му.

- Отвори очи.

Молбата на Гейбриъл бе подсилена от какафония от звуци - кожа, отъркваща се в кожа,

отчаяни викове, заглушени от устни и плът, бързи вдишвания и лекото блъскане на гърба на
Джулия по стената. Тя чуваше как той пъшка при всеки тласък, но способността й да говори
сякаш бе изчезнала, докато съзнанието й се фокусираше върху едно-единствено усещане -
наслада.

Всяко движение на нейния любовник й доставяше удоволствие, дори протъркването на

кожата при сблъсъка на телата им и хватката на ръцете му, с които той я придържаше нависоко.
Тя танцуваше на самия ръб на насладата, останала без дъх от очакването на следващото
движение, което може би щеше да я доведе до… Тласкане, тласкане, тласкане.

- Добре… ли… си? - Гейбриъл дишаше тежко, а при последната му дума устните му се
извиха нагоре и той извика леко, защото глезените й се изместиха и острите й токчета се забиха
в плътта му.

Джулия отметна глава назад и издаде няколко неконтролирани звука, докато свършваше и
силни вълни излизаха от мястото, където двамата бяха свързани, разнасяха се по нервните й
окончания, карайки цялото й тяло да вибрира. Гейбриъл, естествено, го усети и скоро я
последва. Вложи цялата си сила в два дълбоки тласъка, извика силно името й и зарови лице в
извивката на врата и, докато тялото му се тресеше.

- Притесни ме - прошепна той след малко. Лежеше по гръб в голямото бяло легло, а
сънливата му любима се бе свила на кълбо до него, отпуснала глава върху татуировката му.

- Защо?

- Не отвори очи. Не каза нищо. Тревожех се дали не съм прекалено груб.

 Тя придвижи пръстите си по корема му, към нежните косъмчета, спускащи се от пъпа му, и
се заигра лениво е тях.

- Не си ме наранил. Беше различно този път - по-наситено. Всеки път, когато се движеше,
изпитвах най-невероятни усещания. Не можех да си отворя очите.

Гейбриъл се усмихна вътрешно с облекчение и притисна устни до челото й.

- При тази поза прониквам по-дълбоко. А и не забравяй любовната ни заигравка в музея. Не

можах да сваля ръцете си от теб по време на вечерята.

- Защото знаеше, че съм без бикини.

- Защото те желая. Винаги - усмихна й се леко той.

- Всеки път си по-добър от предишния - прошепна му тя.

Гейбриъл се замисли.

- Но никога не произнасяш името ми.

- Постоянно го казвам. Чудно е, че още не си измислил галено име, с което би предпочел да

те наричам - Гейб, Данте или

дори „Професоре”.

- Нямах това предвид. Никога не произнасяш името ми, когато свършваш.

Тя повдигна брадичка, за да вижда по-добре лицето му. Изражението му съответстваше на

тона му - сериозно и на моменти уязвимо. Типичната му маска на увереност бе паднала.

- За мен твоето име е синоним на оргазъм. Ще започна да ги наричам „ергазми” - от Емерсън

и оргазми.

Той се разсмя високо, искрен, дълбок смях, заради който Джулия се отмести встрани.
Присъедини се към смеха му, благодарна, че този момент на меланхолия бе отминал.

- Не бива да се шегувате така, мис Мичел - укори я Гейбриъл и повдигна брадичката й

нагоре, за да отдаде почит на устните й още веднъж, преди да се отпусне на възглавницата и да
заспи.

Джулия остана будна още малко, мислейки за тревожното, несигурно момче, което
прозираше в Гейбриъл при някои редки и неочаквани случаи.

На следващата сутрин той я угости с любимата й закуска в „Персео”, чудесна gelateria на

Пиаца Синьория. Седнаха вътре, защото нормалните декемврийски температури се бяха
завърнали и времето бе дъждовно и студено.

Би могла да седи на този площад всеки ден и да наблюдава как светът се движи отвън. В
района имаше стари постройки - галерията „Уфици” бе зад ъгъла. Имаше впечатляващ фонтан и
прекрасни статуи, включително и копие на „Давид” на Микеланджело и статуя на Персей,
държащ отрязаната глава на Медуза пред прекрасна лоджия.

Докато ядеше своя сладолед, Джулия избягваше да гледа към Персей. Гейбриъл пък
избягваше да гледа към легионите прекрасни флорентински жени, вперил очи в своята красива
възлюбена. Алчно.

- Сигурен ли си, че не искаш да опиташ? Малината и лимонът много си отиват - поднесе тя

лъжицата си към него.

- О, искам. Но не от това - очите му проблеснаха. - Бих искал да вкуся от нещо по-екзотично -

взе ръката й в своята. - Благодаря ти за миналата нощ и за сутринта.

- Мисля, че аз би трябвало да ви благодаря, професоре - стисна тя ръката му и се обърна

отново към закуската си. - Изненадана съм, че няма очертания на тялото ми, отпечатани на
стената - изкикоти се тихо.

Той й позволи да го нахрани и когато езикът му се подаде да оближе устните му, Джулия
почувства възбуда. Образи от по-рано сутринта проблеснаха в съзнанието й. И един остана.

О, богове на секса, покровителстващи мъжете, които доставят наслада на любовниците си,

благодаря ви за тази сутрин.

Преглътна тежко.

- Знаеш ли, беше ми за първи път.

- Но няма да е последен, обещавам ти - Гейбриъл облиза устните си предизвикателно.

Тя се наведе и го целуна по бузата. Той протегна ръка и я придърпа към себе си.

Устата й бе сладка от сладоледа и с уникалния вкус, който бе характерен за Джулия. Който

бе Джулия.

Гейбриъл простена, когато се отдръпна, копнеейки да се върнат в хотела за повторение на

изпълнението от миналата нощ или на онова от музея…

- Мога ли да те попитам нещо? - каза Джулия, забила очи в купата си, за да не й се налага да
среща погледа му.

- Разбира се.

- Защо си казал, че съм ти годеница?

- Fidanzata има много значения.

- Но основното е годеница.
 - Ragazza не изразява дълбочината на моите чувства - Гейбриъл се загледа във върховете на
новите си тесни обувки. Устните му се присвиха, докато обмисляше следващите си думи.
Предпочете да замълчи и се размърда неловко на мястото си.

Джулия забеляза неудобството му и реши, че причината е свързана с нея.

- Съжалявам за токчетата си.

- Какво?

- Забелязах следите на гърба ти, когато се обличаше тази сутрин. Не исках да те нараня.

Той се ухили лукаво.

- О, това е просто риск на професията за хората, обсебени от обувките с високи токчета. Нося
любовните си белези с гордост.

- Следващия път ще внимавам повече.

- Не, по дяволите, няма да внимаваш.

Очите й се разшириха от внезапен прилив на страст. Гейбриъл долепи устни до нейните и

после й прошепна в ухото:

- Ще ти купя ботуши с още по-високи токчета и нямам търпение да видя какво ще направиш
с тях.

Тръгнаха по Понте Векио, криейки се под един чадър, и Гейбриъл постоянно я придърпваше
към магазин след магазин, като се опитваше да я изкуши да приеме екстравагантни подаръци и
бижута - етруски копия, римски монети, златни колиета и т.н.

Но тя само се усмихваше и отказваше всичко. Посочваше му диамантените си обици и казваше,

че те са повече от достатъчни. Липсата й на влечение към материалните неща само усилваше
още повече желанието на Гейбриъл да я обсипва с подаръци.

Когато стигнаха средата на моста, Джулия го поведе към парапета, за да погледнат към река
Арно.

- Има нещо, което можеш да ми купиш, Гейбриъл.

Той я погледна с любопитство. Студеният флорентински въздух бе зачервил бузите й. Тя

цялата бе доброта, радост, сияние и лекота. Но ужасно, ужасно упорита.

- Само кажи.

Джулия прокара ръка по парапета, който я разделяше от ръба на моста.

- Искам да залича белега си.

 Гейбриъл се изненада. Знаеше, че се срамува от следата от ухапване, оставена й от Саймън.
Тази сутрин я бе видял как го прикрива с фон дьо тен и когато я заговори, тя се подразни, но все
пак…

Джулия избегна погледа му и продължи:

- Не ми е приятно да го виждам. Не ми е приятно, че ти се налага да го виждаш. Искам да се

махне.

- Можем да намерим добър козметичен хирург във Филаделфия, когато се приберем за

Коледа.

- Там ще имаме прекалено малко време. Не искам татко да става свидетел на това. Или пък
Рейчъл.

Гейбриъл премести чадъра в другата си ръка и придърпа Джулия в прегръдката си. Целуна я
и не откъсна устните си от кожата й, докато не стигна до белега.

- Ще се радвам да го направя за теб. Само трябваше да поискаш. Но и аз искам да направиш

нещо за мен.

- Какво?

- Да поговориш с някого. За случилото се.

Джулия сведе очи.

- Говоря с теб.

- Имам предвид някой, който не е задник. Мога да намеря лекар, който да махне белега от
кожата ти, но не мога да залича белезите вътре в теб. Важно е да го осъзнаеш. Не искам да се
разочароваш.

- Няма. И спри да се наричаш с такива имена. Това ме притеснява.

Той обмисли думите й и кимна.

- Мисля, че ще е добре да има някой, с когото да поговориш за всичко. За Том, за майка ти, за
него, за мен - погледна я натъжено. - Аз съм труден човек. Знам го. Мисля, че ще е от полза да
говориш с някого.

Тя затвори очи.

- Добре, но само ако и ти го направиш.

Гейбриъл се вцепени.

Джулия заговори бързо:

 - Знам, че не искаш, и - повярвай ми - разбирам напълно. Но ако аз ще го правя, и ти трябва
да го сториш. Миналата вечер бе наистина бесен и макар да знаех, че не се сърдиш на мен, се
почувствах зле.

- Опитах се да се реванширам после - отвърна той със стиснати зъби.

Тя посегна да погали стегнатата му челюст.

- Разбира се. Но се тревожа, че реагира така заради някакъв случаен непознат. И че според
теб сексът ще облекчи гнева ти и

ще ме бележи като твоя.

По лицето на Гейбриъл премина изненада, защото той никога не бе възприемал действията

си по този начин.

- Никога не бих те наранил - стисна той ръката й.

- Знам.

Гейбриъл изглеждаше разстроен и паниката в очите му не изчезна, когато Джулия се

протегна да го погали по косата.

- Ама и ние сме една двойка… С белезите, миналото и проблемите си… Трагичен романс,
предполагам - усмихна се тя, като се опитваше да разведри атмосферата.

- Единствената трагедия би била да те загубя - каза той и я

целуна нежно.

- Ще ме загубиш само ако спреш да ме обичаш.

- Тогава съм щастливец. Ще те имам завинаги.

Целуна я отново и обви ръцете си около раменете й.

- В рехабилитационния център имах задължителна терапия. След това продължих да ходя на

терапевт в продължение на година и допълнително ходех всяка седмица на срещи на групата ми
за самопомощ. Не съм преставал да говоря за проблемите си.

Джулия се намръщи.

- Сега обаче не ходиш на такива срещи. Не съм казвала нищо преди, но това е сериозен
проблем. На всичко отгоре още пиеш.

- Бях пристрастен към кокаина, не към алкохола.

Джулия се втренчи в него. Сякаш бе открила стара карта, която очертаваше границите на
света с думите „тук има дракони“4.
 - И двамата знаем, че групите на Анонимните наркомани силно препоръчват и да не се пие -
въздъхна тя. - Колкото и да искам да ти помогна, някои неща са извън възможностите ми.
Харесва ми сексът с теб, но не искам да се превърна в новата ти мания, в новия ти наркотик. Не
мога да оправя живота ти.

- Това ли си мислиш? Че използвам секса, за да оправя живота си?

Звучеше искрено наранен и Джулия се въздържа да отвърне със сарказъм.

- Мисля, че използваш секса за това, да. Веднъж ми каза нещо подобно, помниш ли?
Използвал си секса, за да се пребориш със самотата си. Или за да се наказваш.

Тъмна сянка премина по лицето на Гейбриъл.

- С теб не е така.

- Но когато човек е притеснен, изплуват старите модели на поведение. И за мен важи същото,
само че моите начини за справяне с проблемите са различни.

Тя го целуна нежно, но достатъчно дълго, за да успокои паниката му и да го накара да

отвърне на целувката й.

Останаха долепени един до друг така дълго време, после Джулия наруши мълчанието.

- Лекцията ти вчера ми напомни за нещо - каза тя. Извади телефона от чантата си и бързо
прегледа някои от снимките. - Ето.

Той взе телефона от ръката й и се загледа в картината на снимката. Света Франческа от Рим
държеше в прегръдките си бебе, Дева Мария бе до нея и й помагаше, а над тях имаше ангел.

- Красива е - отбеляза Гейбриъл и й върна телефона.

- Гейбриъл - каза тя настоятелно. - Виж картината.

Той го направи. И внезапно бе обзет от странно чувство.

Джулия заговори тихо:

- Винаги съм харесвала тази картина. Мислех, че е заради сходствата между Джентилески и
Караваджо. Но е повече от тона. Света Франческа е загубила някои от децата си по време на
чумата. Предполага се, че тази картина представя видение за станалото с децата й.

Тя потърси очите на Гейбриъл, за да види дали разбира смисъла на думите й. Явно все още не
схващаше.

- Когато гледам тази картина, си мисля за твоето дете, за Мая. Грейс я държи, заобиколена от
ангели - Джулия посочи фигурите на картината. - Виждаш ли? Бебето е добре и обичано. Това е
раят. Не е нужно да се тревожиш.
 Джулия погледна към красивото, изпълнено с болка лице. В

очите на Гейбриъл имаше сълзи.

- Съжалявам. Много съжалявам. Исках да те утеша - прошепна тя и обви ръце около врата му,
като го притисна силно.

Гейбриъл зарови лице в косата й и след миг въздъхна с облекчение и благодарност.

По-късно този следобед дъждът спря. Взеха такси и отидоха до Пиацале Микеланджело,
откъдето имаше изумителна гледка към града. Можеха да вземат автобус като нормални хора,
но Гейбриъл не беше като повечето хора.

Малцина специалисти по Данте бяха.

- Какво пишеше Рейчъл в имейла си? - попита той, докато се

възхищаваха на купола на катедралата.

- Имаме много поздрави от нея и Аарон. Искат да знаят дали

сме добре.

- Само това ли? - присви очи Гейбриъл.

- Ами… не.

- Е?

Тя сви рамене.

- Скот имал приятелка. Такива неща..

- Браво на Скот. Имаше ли още нещо?

- Защо питаш?

Той наведе глава на една страна.

- Защото познавам, че криеш нещо.

Започна да я гъделичка с пръсти по китката й, от вътрешната страна, където знаеше, че й е

много чувствително място.

- Не прави това пред хора, моля те.

- О, да, ще го правя - ухили се той и я загъделичка още по- настоятелно.

Тя започна да се кикоти и се опита да се измъкне от хватката му, но той я стисна по-здраво.

 - Хайде, Джулиан. Кажи ми какво пише Рейчъл.

- Спри и ще ти кажа.

Гейбриъл отдръпна ръцете си.

Тя си пое дълбоко дъх.

- Искаше да знае дали… сме спали заедно.

- О, нима? - устните му се разтвориха в полуусмивка. - И ти какво й написа?

- Истината.

Гейбриъл я изгледа изпитателно.

- Нещо друго?

- Надява се, че се държиш добре с мен и че съм щастлива. И аз й отговорих „да”. И за двете
неща.

Изчака за момент, чудейки се дали да спомене и за другото писмо, от едно определено момче
от Върмонт.

- Има и нещо друго. Давай - подкани я с усмивка Гейбриъл.

- Пол също ми е писал.

- Какво? Кога?

- В деня на лекцията ти.

- Защо не ми го спомена преди? - попита намръщено Гейбриъл.

- Заради това - посочи тя лицето му, на което се бе появило изражение на видимо

недоволство. - Знаех, че ще се разстроиш и не исках да го правя, преди да говориш пред толкова
важни хора.

- Какво пише?

- Че си одобрил предложението за дисертация на Криста.

- И друго?

- Пожелава ми Весела Коледа и казва, че ще ми изпрати подарък в Селинсгроув.

Ноздрите на Гейбриъл се разшириха.

- И защо ще го прави?
 - Защото ми е приятел. Вероятно е кленов сироп, който много ще зарадва баща ми. Пол знае,
че си имам приятел и че съм много, много щастлива. Ще ти препратя имейла му, ако искаш.

- Не е нужно - устните на Гейбриъл бяха силно стиснати.

Джулия скръсти ръце на гърдите си.

- Ти искаше да прекарвам доста време с Пол, когато професор Пейн*, пардон Сингър, бе
наоколо.

- Това е различно. И не желая да обсъждаме тази жена никога повече.

- Лесно ти е да го кажеш. Не ти се налага да се натъкваш постоянно на хора, с които съм

спала.

Гейбриъл я изгледа изненадано.

Тя закри устата си с ръка.

- Извинявай. Беше ужасно, че го казах.

- Доколко си спомням, съм се натъквал поне на един човек, е когото си била сексуално
обвързана.

Той се обърна и тръгна към края на площадката, от която наблюдаваха града. Джулия го
остави няколко минути да се успокои, после приближи до него и предпазливо преплете
пръстите на ръката си в неговите.

- Съжалявам.

Гейбриъл не отговори.

- Благодаря ти, че ме спаси от Саймън.

Той се намръщи.

- Знаеш, че имам минало. Възнамеряваш ли постоянно да ме обвиняваш за това?

Тя сведе очи към обувките си.

-Не.

- Тази забележка беше под нивото ти.

- Съжалявам.

Той не откъсваше очи от разпрострелия се под тях град. Червените керемидени покриви
сияеха на слънцето, а куполът на Брунелески доминираше гледката.

Джулия реши да смени темата.

 - Криста се държа странно на последния ти семинар. Изглеждаше обидена и възмутена от
нещо. Мислиш ли, че знае за нас?

- Беше вкисната, защото не приех наглото й самопредлагане. Но тя изпрати в срок

поправеното си предложение и работата й беше приемлива.

- Значи тя не те е… изнудвала?

* Професор Сингър има прякор „Пейн” - „Болката” - от англ.ез. pain - болка, заради сексуалните
си садомазохистични предпочитания. - Б. пр.

- Не всяка жена се конкурира с теб за мен - тросна се той и отблъсна ръката й.

Очите й се разшириха от изненада.

- А тази забележка бе определено под твоето ниво.

След миг гневът му сякаш отслабна. Раменете му се отпуснаха.

- Прости ми.

- Нека не пропиляваме времето си заедно в караници.

- Съгласен съм. Но не ми харесва идеята, че Пол ти пише. Въпреки че предполагам, че би

могла да бъдеш приятелка с по- ужасни хора - Гейбриъл звучеше необичайно официален.

Тя се усмихна и притисна устни до бузата му.

- Ето го професор Емерсън, когото познавам и обичам.

Той извади телефона си и я снима на фона на пленителната гледка. Джулия се разсмя и

Гейбриъл започна да прави снимка след снимка, докато в един момент телефонът звънна. Не
съвсем приятният камбанен звън на Биг Бен се разнесе между тях. Джулия го погледна
предизвикателно.

Той направи гримаса и я целуна продължително. Хвана лицето й с ръка, настоятелно

разтвори устните й и нежно пъхна езика си между тях.

Тя го целуна страстно в отговор и обви ръце около кръста му, за да го притегли по-наблизо. И
Биг Бен отново зазвъня.

- Няма ли да вдигнеш? - най-накрая попита тя.

- Не. Казах ти по-рано, няма да говоря с нея - притисна Гейбриъл пак устните си в нейните.

- Жал ми е за нея - каза Джулия.

- Защо?
 - Защото е заченала дете от теб. Защото все още те желае, но те е загубила. Ако те загубя
заради друга жена, ще бъда съсипана.

Той изсумтя нетърпеливо.

- Няма да ме загубиш. Престани с това.

Джулия се усмихна леко.

- Ъъъ… трябва да ти кажа нещо.

Гейбриъл се отдръпна назад.

- Казвам го, защото се тревожа за теб. Искам да го знаеш - погледна го настойчиво, искаше
той да види, че е напълно искрена. - Жал ми е за Паулина, но е ясно, че тя продължава да
настоява да общува с теб, за да те запази в живота си. Чудя се дали няма да си създаде нарочно
проблеми само за да те накара да й се притечеш на помощ. Мисля, че е време за нея да се
привърже емоционално към някой друг. Някой, в когото може да се влюби. Ами ако тя не може
да бъде щастлива, освен ако не те пусне да си отидеш? Ти я пусна и ме намери. Ще бъде
великодушно от твоя страна, ако я освободиш, за да може да намери своето щастие.

Гейбриъл кимна мрачно и я целуна по челото, но не каза нищо.

Останалата част от престоя им във Флоренция бе чудесен, нещо като малък меден месец.
През деня посещаваха различни църкви и музеи, после се връщаха в хотела си, където правеха
любов, понякога бавно, понякога лудо. Всяка вечер Гейбриъл избираше различен ресторант и
след това се разхождаха малко, спирайки на някой от мостовете като тийнейджъри в
прохладната нощ.

Последната вечер я заведе в Caff е Concerto, един от любимите му ресторанти във Флоренция,
разположен на брега на река Арно. Прекараха няколко часа, заети със специалното си меню с
разнообразни ястия, потънали в спокоен разговор за почивката си и все по-богатия им сексуален
живот. И двамата признаха, че изминалата седмица е била вид пробуждане за тях - за Джулия,
пробуждане за мистериите на ерос; за Гейбриъл, пробуждане за мистериите на четирите вида
преплетена любов.

В хода на разговора той най-накрая разкри изненадата си. Беше наел вила в Умбрия за
втората седмица от празниците. Обеща да я заведе до Венеция и Рим при следващата им
ваканция, вероятно през лятото, след като посетяха Оксфорд.

След вечерята отидоха за последен път до Дуомо.

- Имам нужда да те целуна - прошепна й той и я притегли към себе си.

Тя се канеше да му каже нещо, че иска да я отведе в хотела им и да сложи отпечатъка си по

тялото й по най-дълбокия начин, но

беше прекъсната.
 - Прекрасна дамо! Малко пари за един старец… - провикна се глас на италиански към тях от
стъпалата на катедралата.

Неволно Джулия се наведе през рамото на Гейбриъл, за да види кой говори. Мъжът
продължи, молейки за пари, за да си купи нещо за ядене.

Гейбриъл я хвана за ръка, преди тя да пристъпи към човека.

- Да тръгваме, любов моя.

- Но той е гладен. И е толкова студено.

- Полицията ще дойде и ще го прибере. Те не обичат просяци

в центъра на града.

- Хората са добре дошли да дойдат и да приседнат на стъпалата на църквата. Святата

обител… - каза замислено тя.

- Средновековната концепция за святата обител, за светилището вече не съществува.

Западните правителства я заличиха, като започнем от Англия през седемнайсети век.

Гейбриъл се намръщи, когато тя отвори чантата си и извади двайсет евро.

- Толкова много?

- Само тази банкнота имам. И виж, Гейбриъл - посочи тя към патериците на мъжа.

- Умна примамка - отбеляза той.

Джулия го погледна неодобрително.

- Знам какво е да си гладен - пристъпи напред към просяка, но любовникът й я хвана за

ръката и я дръпна назад.

- Той ще ги похарчи за вино или наркотици. Няма да му помогнеш.

- Дори един наркоман заслужава малко доброта.

Гейбриъл трепна.

Джулия погледна просяка.

- Свети Франциск от Асизи не е слагал условия за благотворителността си. Давал е на

всекиго, който е молел за помощ.

Гейбриъл направи гримаса. Нямаше начин да победи в спор с Джулиан, когато тя се

позоваваше на свети Франциск. Никой не

би могъл.
 -Ако му дам нещо, ще знае, че някой се е опитал да му помогне поне малко. Независимо
какво ще направи с парите, това ще бъде добро. Не ме лишавай от възможността да го сторя -
опита се тя да мине покрай Гейбриъл, но той препречи пътя й. Взе банкнотата от ръката й и
добави нещо от своя джоб, после подаде парите на мъжа.

Двамата си казаха нещо на италиански и беднякът изпрати въздушна целувка на Джулия.

Опита се да стисне ръката му за благодарност, но той отстъпи назад. Хвана Джулия и я поведе
да си ходят.

Какво ти каза?

- Помоли ме да благодаря на ангела за добротата му.

Джулия спря, за да го целуне - един път, два пъти, докато на намръщеното му лице се появи
усмивка.

- Благодаря ти.

- Аз не съм ангелът, за който говореше той - изръмжа Гейбриъл и я целуна в отговор.

-5-
На следващата сутрин лимузина посрещна щастливата двойка на гарата в Перуджа.
Шофьорът ги поведе по лъкатушещите се пътища към вилата близо до Тоди, малко
средновековно село.

- Това ли е вилата?! - попита с благоговение Джулия, когато отбиха по дългия частен път,
водещ към нещо, което приличаше ма имение, издигнато върху хълм. Беше триетажна каменна
постройка в средата на няколко акра земя, изпъстрена на места с

кипариси и маслинови горички.

Докато приближаваха, Гейбриъл й посочи голяма овощна градина с различни видове дървета
- смокини, праскови и нарове. Сгушено встрани до вилата имаше като че ли необятно езеро,
заобиколено от лавандулови лехи. Джулия почти надушваше аромата от колата и си обеща да
набере няколко стръка, за да изпълни с уханието им чаршафите на леглото си.

- Харесва ли ти? - Гейбриъл се вгледа нетърпеливо в лицето

й, за да види дали е доволна.

- Обожавам това място. Когато каза, че си наел вила, нямах

представа, че ще е толкова голяма.

- Почакай да я видиш вътре. Има камина и джакузи на терасата на втория етаж.

- Не си нося банските.

- Кой е казал нещо за бански? - повдигна изненадано вежди

Гейбриъл и Джулия се разсмя.

На алеята беше паркиран черен мерцедес, за да могат да ходят до съседните селища,

включително Асизи, една от най-интересните за Джулия дестинации.

Собственикът на вилата бе заредил кухнята с храна и вино за тях. Джулия завъртя престорено
очи, когато откри няколко бутилки вносен сок от червени боровинки в шкафа.

Професор Гейбриъл „Покровителя” Емерсън отново на ход.

- Какво мислиш? - попита той, хващайки я през кръста, докато двамата стояха в просторната,
чудесно обзаведена кухня.

- Идеално е.

- Тревожех се, че няма да ти хареса да бъдеш закарана в средата на Умбрия. Но си помислих,

че ще е добре за нас да прекараме малко време заедно по-спокойно.
 Джулия повдигна вежди.

- Времето ни заедно обикновено не е никак спокойно, професоре.

- Защото ти ме подлудяваш - целуна я страстно той. - Нека си останем тук тази вечер. Ще си
сготвим нещо и, ако искаш, ще си починем край камината.

- Звучй добре - кимна тя и го целуна отново.

- Ще занеса багажа горе, докато разгледаш къщата. Джакузито е на терасата пред основната
спалня. Ще те чакам там след петнайсетина минути.

Тя му се усмихна мълчаливо в отговор.

- О, и, мис Мичел… -Да?

- Без дрехи до края на вечерта.

Тя се изкикоти и се затича нагоре по стълбите.

Къщата бе подредена с вкус и декорирана в различни нюанси на бяло и кремаво, но върхът бе

романтичната спалня на втория етаж с легло е балдахин. Джулия подскочи няколко пъти на
леглото, за да го пробва, преди да извади несесера е тоалетните си принадлежности и да отиде в
банята.

Постави шампоана и душ-гела си на поставката до големия, открит душ. Вдигна косата си с

фиби и съблече дрехите си, след което се уви с хавлия в цвят слонова кост. Никога преди не се
беше къпала гола, но нямаше търпение.

Докато прибираше дрехите си в шкафчето, от спалнята се чу музика. Позна песента „Не знам
защо” на Нора Джоунс. Гейбриъл мислеше за всичко. Гласът му, разнесъл се оттам, потвърди
това.

- Донесох малко антипасти и бутилка вино, в случай че си гладна. Ще те чакам отвън.

- Идвам след минутка - извика тя.

Погледна се в огледалото. Очите й искряха от вълнение, а бузите й бяха красиво поруменели.

Беше влюбена. Беше щастлива. И щеше да получи водното си кръщение в джакузи заедно с
любимия си под смрачаващото се умбрийско небе.

На път към терасата видя съблечените дрехи на Гейбриъл, метнати върху един стол.
Студеният вечерен въздух проникваше през отворената врата, развяваше косата й и
предизвикваше тръпки по розовата й кожа. Гейбриъл бе гол и я очакваше.

Тя излезе на терасата и застина на място, за да привлече цялото му внимание. После пусна

кърпата си на пода.

*
 Близо до Бърлингтън, Върмонт, Пол Върджил Норис опаковаше коледни подаръци в кухнята
на родителите си: подаръци за семейството си, за сестра си и най-накрая за жената, която бе
покорила сърцето му. Може би бе изненадваща гледка да се види един деветдесеткилограмов
играч на ръгби да борави с опаковъчна цветна хартия и тиксо, безпогрешно мерещ, преди да
среже хартията с ножиците. Бутилка кленов сироп, играчка крава от породата „Холщайн” и две
фигурки бяха гордо подредени пред него. Фигурките бяха странни, беше ги открил в един
магазин за комикси в Торонто. Едната се предполагаше да е Данте, облечен като кръстоносец с
кръста на свети Георги на ризницата си, а другата бе русокоса, синеока кукла на Беатриче в
облекло на

средновековна принцеса.

За нещастие компанията не бе направила играчка на Вергилий. (Очевидно бяха решили, че

той няма да е достатъчно активна фигура, за да си струва да я правят.) Пол не беше съгласен с
тази презумпция и бе решил да пише на производителите, за да

ги информира за този престъпен пропуск.

Уви внимателно фигурките и ги постави в картонена кутия с пълнеж от стиропорени

топчета. Написа коледна картичка, като се опита да звучи съвсем небрежно, за да прикрие
дълбоките си

чувства, запечата кутията и я адресира до мис Джулиан Мичел.

След много приятно прекарано време в джакузито Гейбриъл приготви умбрийска вечеря.
Брускети с домати и босилек, талиатели със зехтин и черни трюфели от имота на самата вила и
плато с местни сирена и хляб. Похапваха, смееха се и пиеха чудесно бяло вино от Орвието на
светлината на свещи. След вечерята Гейбриъл направи гнездо от одеяла и възглавници на пода в
дневната пред камината.

Включи айфона си в уредбата, за да продължат да се наслаждават на специално подбраната

от него плейлиста, която той наричаше „Да обичаш Джулиан”. После я прегърна, както бяха
седнали на пода, докато си допиваха виното, а звуците на средновековните напеви се носеха над
тях. Бяха голи, увити в одеялата, абсолютно освободени от всякакъв срам.

- Музиката е красива. Какво е това? - затвори очи Джулия, съсредоточавайки се в женските

гласове, пеещи акапелно.

- Gaudete - „Радвайте се”, от The Mediaeval Baebes. Те са английска фолклорна група,

съставена само от жени. Това е коледна песен.

- Супериме за група, „Средновековни мацки”…

- Много са талантливи. Слушал съм ги на живо, когато идваха в Торонто.

- О, така ли?
 Гейбриъл й се подсмихна.

- Да не ревнувате, мис Мичел?

- Не. Не виждам причина. Никаква.

На фона на ангелските гласове думите им затихнаха, погълнати от целувките. Скоро телата

им се преплетоха пред огъня в камината. Сред сиянието на оранжевите пламъци Джулия избута
Гейбриъл по гръб и го яхна. Той се ухили и я остави да води, доволен от новопридобитата й
увереност.

- Не е толкова плашещо да си отгоре, нали?

- Не. Но сега съм по-уверена с теб. Мисля, че сексът до хотелската стена освободи голяма
част от задръжките ми.

Той се запита какви други задръжки би могъл да освободи с различните видове секс - секс
под душа например. Или може би свещеният граал на двойките - сексът върху кухненската маса.

Гласът й прекъсна размислите му.

- Искам да ти доставя удоволствие.

- Ти го правиш. И то много.

Тя се пресегна зад себе си и леко докосна слабините му.

- С уста. Притеснявам се, че не съм отговорила подобаващо на твоите ласки. Ти бе толкова

щедър с мен.

Тялото му реагира незабавно на тихия й шепот и плахия допир на ръката й.

- Джулиан, тук няма quid pro quo5 Правя това, което правя, защото го желая - устните му се
извиха в полуусмивка. - Но след като предлагаш…

Знам, че на мъжете им харесва. Гой сви рамене.

- Добрият секс винаги е за предпочитане. В сравнение с него всичко останало са само

ордьоври - намигна й палаво и стисна бедрото й, за да натърти думите си.

- Тази поза харесва ли ти? Искаш ли да си отдолу, или…

- Добре съм - прошепна Гейбриъл с прегракнал от възбуда

глас.

- Май ти харесва повече, отколкото когато съм на колене - отбеляза Джулия и изчака да види
реакцията му.
 - Точно така. Аз, от друга страна, съм щастлив да коленича и ред своята принцеса, за да й
доставя наслада. Както вече демонстрирах.

Джулия се разсмя силно. После обаче усмивката й изчезна.

- Трябва да ти кажа нещо. Той я погледна очаквателно.

- Имам рефлекс за повръщане. Веждите му се сбърчиха.

- Нормално е, щях да се притесня, ако нямаше.

Джулия отклони поглед, докато ръката й се плъзгаше по-надолу към слабините му.

- Моят е доста силен. Ръката му докосна нейната.

- Няма да е проблем, мила, обещавам.

Тя се придвижи надолу, а той започна да навива косата й на

пръстите си и да си играе закачливо с нея.

Джулия застина. Мина известно време, преди Гейбриъл да

осъзнае, че тя не се движи.

- Нещо не е наред ли?

- Моля те, не ми притискай главата надолу.

- Нямаше да го направя - каза той притеснено.

Тя остана съвършено неподвижна, чакайки. Гейбриъл не знаеше какво чака. Пусна косата й и
повдигна брадичката й към себе си.

- Съкровище…?

- А…. аз просто не искам да повърна върху теб… - каза тя на един дъх.

- Какво? - не разбра той. Джулия повдигна глава.

- Случвало ми се е… преди…

Гейбриъл замълча за миг, после очите му се присвиха.

- Защо ти е ставало лошо? Заради рефлекса или защото копелето ти е натискало главата
насила?

Тя простена и кимна леко. Гейбриъл изруга и усети как се изпълва с парещ гняв. Изправи се
леко и потърка лицето си с длани.
 В миналото си се бе случвало да не се държи добре със сексуалните си завоевания, макар че
се гордееше, че поддържа някаква класа и добри маниери. В доста по-малка степен, когато
злоупотребяваше с кокаин. Въпреки вакханалиите, в които бе участвал понякога - купоните,
които наподобяваха забавленията от времето на упадъка на Рим, никога, никога не бе натискал
главата на момиче надолу, докато то повърне. Не бе и виждал някой да го прави. Дори
наркопласьорите и наркоманите, с които се мотаеше тогава, а те нямаха граници или морални
задръжки. Само някой невероятно болен, извратен, мразещ жените шибаняр можеше да се
възбужда, унижавайки така жените.

Да направиш подобно нещо на Джулиан - с нейните нежни очи и красива душа… Свенливо
създание, което се срамуваше, че има рефлекс за гадене. Сенаторският син бе късметлия, че се
криеше в къщата на родителите си в Джорджтаун с условната си присъда и с ограничителната
заповед. Иначе Гейбриъл би се озовал незабавно пред вратата му, за да подновят предишния си
сблъсък. И щеше да приключи разговора им с повече от няколко юмрука.

Той прогони убийствените мисли от съзнанието си, придърпа Джулия към себе си и я
загърна в одеялото.

- Да се качим горе.

- Защо?

- Защото не мога да седя тук след това, което ми каза.

Лицето на Джулия се зачерви от срам и големите й очи се

насълзиха.

- Ей - Гейбриъл притисна устни до челото й. - Вината не е твоя. Разбираш ли? Не си

направила нищо лошо.

Тя се усмихна леко, но бе очевидно, че не му вярва. Той я поведе нагоре по стълбите към

спалнята, а после я побутна към банята, като затвори вратата зад тях.

- Какво правиш?

- Надявам се, нещо приятно - прошепна Гейбриъл и я погали по лицето.

Пусна душа и провери температурата на водата, докато остана доволен. Нагласи струята така,
че водата да се стича на нежни капки отгоре им. Бавно разви одеялото от тялото й и задържа
вратата на душ-кабината отворена, очаквайки тя пристъпи вътре преди него.

Джулия го погледна объркано.

- Искам да се изкъпя с теб - каза той. - Преди да отидем в леглото.

- Отведи ме в леглото - каза тя. - Така вечерта ни няма да бъде напълно съсипана.

- Вечерта ни не е съсипана - отвърна той рязко. - Но проклет да съм, ако някой те нарани
отново.

Влязоха под водата и той внимателно започна да гали и разделя косата й с двете си ръце,
докато всеки кичур стана мокър.

- Мислиш, че съм омърсена…

- Нищо не е по-далеч от истината от това - поклати глава Гейбриъл. Взе дланта й и я допря до
татуировката на гърдите си.

Ти си най-близкото до ангел създание, което някога съм докоснал - погледна я втренчено, без да
мига.

Отмести косата й на една страна и я целуна по шията. Отстъпи назад и изсипа от нейния
шампоан с аромат на ванилия на дланта си. Пръстите му нанесоха течността в косата й, втриха я
бавно и започнаха да я отмиват. Движенията му бяха нежни и внимателни. Ако някога бе имало
един момент, едно действие, с което да покаже, че любовта му към нея е много повече от
сексуално привличане, това бе сега.

Джулия започна да се отпуска и се замисли за един от малкото щастливи спомени, които

имаше от майка си. Беше малко момиче и майка й миеше косата й във ваната. Помнеше как
двете се смееха. Помнеше, че майка й се усмихваше.

Но сега Гейбриъл миеше косата й и дори беше още по-хубаво. Беше дълбоко страстно,
дълбоко интимно преживяване. Беше гола пред него, сякаш той измиваше срама й.

Гейбриъл също бе гол, но внимаваше да не я докосва и не позволяваше нарасналият му член

да се допира до нея. Не правеше това заради секса. Искаше тя да се почувства обичана.

- Съжалявам, че реагирах така емоционално.

Гласът й беше тих, едва я чуваше.

- Сексът се предполага да е емоционален. Не трябва да криеш чувствата си от мен - обви той

ръце около кръста й и я прегърна. - Аз също изпитвам дълбоки емоции заради нас. Тези няколко
дни бяха най-щастливите в живота ми - отпусна глава на рамото й. - Когато бе на седемнайсет
години, също бе срамежлива, но не помня да беше толкова наранена.

- Трябваше да го зарежа още първия път, когато се държа грубо и жестоко с мен - гласът й
потрепери. - Но не го направих. Не се защитих и положението се влоши.

- Вината не е била твоя.

Тя сви рамене.

- Останах с него. Залъгвах се заради моментите, когато бе очарователен или грижлив, с

надеждата, че лошите времена са си отишли. Знам, че ти е неприятно от това, което ти казвам,
но повярвай ми, Гейбриъл, никой не може да се отвращава повече от мен, колкото се
отвращавам аз от себе си.
 - Джулия - изръмжа той и я обърна с лице към себе си. - Не се отвращавам от теб. Не ме
интересува какво си правила; никой не заслужава такова отношение. Чуваш ли ме?

Очите му вече пламтяха ярко, опасно сини.

Тя прикри лицето си с ръце.

- Исках да направя нещо за теб. Но дори това не успях да свърша правилно.

Той я дръпна за китките и ги свали долу.

- Чуй ме. Ние се обичаме и затова всичко между нас, включително и сексът, е дар. Няма
нещо, което да е правилно или неправилно, купено или насила дадено, или взето. Дар. Сега ти
ме притежаваш. Пусни го да си отиде.

- Все още чувам гласа му в главата си - простена тя и избърса една сълза.

Гейбриъл тръсна глава и я избута пак под душа, за да се озоват и двамата под леещата се
гореща вода.

- Помниш ли какво казах в лекцията си за „Пролет” на Ботичели?

Джулия кимна.

- Някои хора смятат, че в картината става дума за сексуалното пробуждане, че част от нея е
алегория за уреден брак. Първо, Флора е девица и се бои. Когато забременява, тя изглежда вече
спокойна, умиротворена.

- Мислех си, че Зефир я е изнасилил.

Гейбриъл стисна зъби.

- Направил го е. След това се е влюбил и се е оженил за нея, преобразявайки я в богинята на

цветята.

- Не е много хубава алегория за брака.

- Не, не е - преглътна шумно той. - Джулия, въпреки че някои от сексуалните ти

преобразявания са били травмиращи, можеш да имаш пълноценен сексуален живот. Искам да
знаеш, че си в безопасност при мен. Не желая да правиш нещо, на което няма la се наслаждаваш,
и това включва и оралния секс.

Прегърна я през кръста и се загледа как горещата вода изминава пътя си от голите им тела до
плочките на пода.

- Спим само от една седмица. Имаме цял живот заедно, през който да се обичаме по
всевъзможни начини.

Мълчаливо и нежно сапуниса врата и раменете й с гъбата. после проследи линията на гърба й
и извивката на гръбнака й, спирайки да положи устните си на местата, където пяната вече се бе
отмила.

Без колебание премина към двете кълбета на дупето й и масажира прасците й. Дори изми
стъпалата й, като я хвана за ръката и я постави на рамото му, за да я придържа по-стабилно,
докато се занимаваше с пръстите на краката й.

Джулия никога не се бе чувствала толкова обгрижвана в живота си.

Изми и милва дълго гърдите й. После нежно я докосна между краката, не сексуално, а с
почит, отмивайки сапунената вода, която се бе натрупала по тъмните й къдрици, и накрая
притисна там устните си. Когато приключи, я прегърна и целуна като срамежлив тийнейджър.

- Ти ме учиш да обичам и по някакъв начин, предполагам, че и аз те уча на същото. Не сме

съвършени, но можем да бъдем

щастливи. Нали?

- Да - прошепна Джулия с насълзени очи.

Гейбриъл я притисна до гърдите си и зарови лице в косата й, докато водата се стичаше върху
тях.

На следващия ден емоционално изтощена, Джулия спа до обяд. Гейбриъл бе толкова мил,
толкова любящ. Той бе пренебрегнал това, което тя винаги бе смятала за основна мъжка нужда -
оралния секс - и й бе дал нещо, което би могло да се опише единствено като прочистване от
срама в миналото й. Любовта и приемането на Гейбриъл бяха оказали върху нея силен
преобразяващ ефект.

Когато отвори очи, се почувства по-ведра, по-силна и по- щастлива. Бе носила толкова дълго
време в себе си тайната за това как той, другият, я бе унижавал, а това се бе оказало непоносимо
бреме. Сега вината бе заличена и тя се чувстваше като нов човек. Знаеше, че вероятно бе
прекалено да сравнява своето преживяване с това на Християнина от „Пътешествието на
пилигрима”*, но откриваше важна прилика между техните емоции. Истината може да те
освободи, но само любовта ще прогони страха ти.

През своите двайсет и три години Джулия не бе осъзнала колко силно може да бъде
опрощението и как Гейбриъл, който се смяташе за голям грешник, може да бъде проводник на
тази прошка. Това бе част от божествената комедия - Божието чувство за хумор насочваше
подмолно хода на вселената. Грешниците участваха в изкуплението на други грешници; вярата,
надеждата и милостта побеждаваха безверието, отчаянието и омразата, докато Онзи, който в
крайна сметка призовава всички създания при себе си, наблюдаваше и се усмихваше на света.
-6-
През последната им нощ в Умбрия Гейбриъл се събуди в празно легло. Замаян, още
полусънен посегна към страната на Джулиан. Чаршафите бяха студени.

Отпусна краката си на пода и се намръщи, когато босите му стъпала докоснаха студения

камък. Обу чифт боксерки и слезе долу, като се почесваше по разрошената от спането глава. В
кухнята светеше, но Джулия не беше там. Наполовина изпита чаша с боровинков сок стоеше на
плота до чиния с останки от сирене и хляб. Сякаш някоя мишка си бе уреждала нощно
пиршество, но е била изненадана и избягала от местопрестъплението.

Влезе в дневната и видя тъмна глава, отпусната на облегалката на един претрупан стол до
камината. В съня си Джулия изглеждаше по-млада и много спокойна. Кожата й бе бледа, но
бузите и устните й имаха розов цвят. Гейбриъл искаше да напише поема за устните й и реши
наистина да го направи. Всъщност видът й в момента му напомняше за спящата нимфа от
картината „Пламтящият юни” на Фредерик Лейтън*.

Беше само по елегантна копринена нощница в цвят слонова кост. Тънката презрамка се бе
свлякла от дясното й рамо и разкриваше голата й красива извивка.

Гейбриъл не успя да се въздържи при зова на бледата гладка кожа. Целуна я по рамото и
приседна до главата й, прокарвайки ръка по косата й, за да я погали нежно.

Тя трепна и отвори очи, като премигна два пъти, преди да му се усмихне. Сладката й усмивка
възпламени сърцето му. Усети как то наистина започва да бие по-учестено. Никога преди не бе
изпитвал подобно нещо към друг човек и дълбочината на чувствата му продължаваше да го
изненадва.

- Здрасти - прошепна той, отмятайки косата от лицето й. -

-Добре ли си?

- Разбира се.

- Притесних се, когато не те открих до себе си.

- Слязох тук, за да похапна.

Гейбриъл сви вежди и отпусна ръка на главата й.

- Все още ли си гладна?

- Не за храна.

- Не съм виждал тази нощница преди - отбеляза той и проследи с пръст деколтето, спирайки
се за малко на очертанията на

гърдите й.
 - Купих я за първата ни нощ заедно.

- Красива е. Защо не си я носила досега?

- Носех всички онези неща, които ми купи във Флоренция. Въпреки че вкусът ви за бельо е
доста старомоден, професор

Емерсън. Следващия път сигурно ще ми купите истински старовремски корсет.

Той се разсмя и я целуна.

- Непременно ще потърся. Права си, имам склонност към неща, които оставят повече за
въображението. Това прави разсъбличането много по-предизвикателно. Но ти си еднакво
красива във всичко и в нищо.

Джулия посегна да докосне лицето му и го притегли към себе

си, за да го целуне. Плъзна устните си по неговите, после стигна до ухото му и прошепна:

- Да вървим в леглото.

Хвана го за ръката и го поведе покрай кухненската маса към стълбите нагоре. Накара го да
седне на леглото, а тя застана пред него и застина на място. Бавно свали презрамките на
нощницата си и тя се свлече на пода, разкривайки голотата й.

В сумрака на стаята Гейбриъл се опи от гледката на изкусителните й извивки.

- Ти си доказателство за съществуването на Бог - прошепна

той.

- Какво?

- Лицето ти, гърдите ти, красивото ти дупе. Свети Тома Аквински щеше да те добави като
свой шести път6, ако бе благословен да те види. Сигурно си специално сътворена по божествен
промисъл, а не просто родена.

Джулия сведе очи и се изчерви.

- Притеснявам ли те?

Сякаш за да му отговори, тя пристъпи по-напред, взе дясната му ръка и я сложи върху едната
си гърда. Той я стисна леко.

- Легни при мен.

- Искам да ме любиш.

Гейбриъл събу боксерките си и се отмести встрани, за да може тя да легне до него. Все още
стискайки гърдата й, се наведе, за да я целуне, и нежно преплете езика си в нейния.

Ти си моят въздух - прошепна той. - Ти си всичко за мен. Вдъхвам те и не остава място за

нищо друго.

Погали гърдите й с пръсти и обсипа с целувки шията й, докато тя се извиваше и стенеше от

уверените му движения. Джулия го избута, за да легне по гръб, и седна върху него. Той я целуна
между гърдите и пое едно от зърната й с уста, докато ръката му се плъзгаше по кожата й и
надолу между краката й. Пусна гърдата и и поклати глава.

- Не си готова.

- Но аз те желая.

- И аз. Но първо искам да възпламеня тялото ти.

Желанието на Джулия постоянно намираше отпор в решимостта на Гейбриъл да е сигурен,

че всеки техен контакт ще носи еднакво удоволствие и на двамата. По-скоро щеше да забави
проникването си в нея и собственото си удовлетворение, за да й даде възможност да се настрои
в максимална степен, отколкото да влезе в нея, преди да е достатъчно възбудена.

Когато най-накрая и двамата свършиха, тя го погледна в широко отворените сини очи.

Лицата им бяха почти долепени. Придвижи се върху него мъчително бавно, като отпусна
тежките си мигли, за да се съсредоточи върху сладостното усещане. После погледите им отново
се срещнаха. Връзката им бе магнетична. Тъмносините, натежали от емоция очи се взираха, без
да мигат, в красивите кафяви очи на кошута. Всяко движение, всеки копнеж се отразяваше
между тях.

- Обичам те - побутна я той с носа си като палаво кутре и тя се усмихна.

- И аз те обичам - последните й думи бяха заглушени от тих стон.

Протегна се към устните му, докато движенията й учестяваха ритъма си. Езиците им се
изследваха, стенанията и признанията прекъсваха сливането им. Той я погали по гърба и плъзна
ръце под извивката на дупето й, за да я повдигне леко и да я намести в по-удобна позиция.

Джулия вече се пристрастяваше към това, към него. Обожаваше начина, по който я гледаше в
тези интимни моменти, и начина, по който светът изчезваше покрай тях. Копнееше той да я
желае, да се движи вътре в нея и винаги да я кара да се чувства красива. Всеки оргазъм бе бонус,
допълнителен дар към магията, която усещаше, когато бяха слети.

Да правиш любов, също като музиката или дишането, или темпото, е което бие сърцето на
човек, е основано на един първичен ритъм. Гейбриъл трябваше да се научи да разчита тялото й и
да открива ритъма, който им пасваше, както ръкавицата, която да пасне на дамската ръка. Това
бе познание, лично и първично, като онзи вид познание, който са имали предвид преводачите на
Библията на крал Джеймс, когато са писали, че Адам е познал жена си. Мистериозното свещено
познание, което любовникът усвоява, обичайки любимата си; познание, което не толкова
почитащите светостта двойки извращават и опорочават. Познание, което въплъщава истинския
съюз между двама души, за което бракът е много повече от дума.

Джулия използваше своето познание добре, доставяйки наслада на Гейбриъл с тялото си

отново и отново. И начинът, по който се чувстваше, когато той бе вътре в нея… топла и
тръпнеща, екзотична и съвършена.

Той беше близо, толкова близо… Търсеше реакцията й и видя, че очите й са отворени. Всяко
нейно движение бе отговор на неговите. Всяко движение им доставяше върховно удоволствие.

Докато се взираха един в друг, силно стенание излезе от гърдите и после тя отметна глава
назад и извика името му. Изпълни го възторг. Джулиан най-накрая бе изрекла името му. Скоро
Гейбриъл се предаде, простена силно, докато тялото му се напрягаше и освобождаваше, вените
на челото и врата му изпъкнаха и после се отпуснаха.

Нежно и носещо радост изживяване.

Тя не искаше да го пуска. Не искаше да усеща как напуска тялото й, затова се сви на кълбо
върху него, изучавайки изражението му.

- Винаги ли ще бъде така?

Гейбриъл я целуна по носа.

- Не знам. Но ако Ричард и Грейс могат да бъдат някакъв пример, с времето само ще се
подобрява. Ще виждам отражението на общата ни наслада в очите ти и ти ще виждаш същото в
моите. Нашата връзка ще става по-добра, по-дълбока.

Джулия се усмихна, но след миг лицето й се смрачи.

- Какво има?

- Тревожа се какво ще стане следващата година.

- Защо?

- Ами ако не ме приемат в докторската програма в Торонто?

Той се намръщи.

- Не знаех, че си кандидатствала.

- Не исках да те напускам.

- И аз не искам да ме напускаш, но програмата в Торонто не е подходяща за теб, Джулиан.

Там няма с кого да работиш. Не мога да ти бъда ръководител, а се съмнявам, че Кейтрин ще се
заеме с такъв ангажимент.

Джулия почувства, че й прималява.

 Гейбриъл погали лицето й с пръст.

- Мислех, че искаш да отидеш в Харвард?

- Толкова е далече…

- Само на един полет разстояние - погледна я замислено той.

Можем да се виждаме през уикендите и празниците. Но има и

вероятност да дойда с теб през първата година.

- Ще бъда там шест години. Или повече.

Джулия бе на път да се разплаче. Гейбриъл видя как очите й се навлажняват и сърцето го

заболя заради нея.

- Ще се справим - каза той решително. - Точно сега трябва да се наслаждаваме на времето си

заедно. Нека не се тревожим за бъдещето. Ще направя всичко, за да не се разделим.

Тя отвори уста, за да изпротестира, но той я целуна и я накара да замълчи.

- Предимството да излизаш с по-възрастен, по-успял мъж е, че той може да ти даде

възможност да се фокусираш върху собствената си кариера. Ще намеря начин да наглася моята
работа спрямо твоите Занимания.

- Това не е честно.

- Ще бъде много по-нечестно да те карам да се отказваш от мечтата си да бъдеш

преподавател или да се запишеш в програмата, която искаш. Няма да позволя да жертваш
мечтите си заради мен. Сега ме целуни и кажи, че ми вярваш.

- Вярвам ти.

Гейбриъл я прегърна и въздъхна, когато тя отпусна глава на гърдите му.

Няколко дни преди Коледа Криета Петереън седеше в къщата на родителите си в северно
Торонто и проверяваше имейла си. Не беше влизала в пощата си цяла седмица. Връзката, която
бе имала независимо от задълбочаващата й се мания по професор Емерсън, бе приключила,
което означаваше, че няма да прекара коледните празници с любовника си, карайки ски в
Уистлър, Британска Колумбия.

Въпросният банкер бе скъсал с нея чрез есемес. Това бе проява на лош вкус, естествено, но
още по-ужасно бе съобщението,

което щеше да открие в пощата си, чакащо я там като тиктакаща бомба.

Наля си чаша от скъпото шампанско „Болинджър”, което бе получила като подарък от

смотаняка, с когото се предполагаше да кара ски, и седна да прегледа пощата си. И там, сред
останалите глупости, беше бомбата. Но не бомбата, която очакваше.

Да кажем, че бе изненадана от писмото на професор Пачиани, щеше да бъде гигантско

подценяване. Всъщност почувства как земята се разлюлява под нея.

Единствената канадка, към която някога бе виждала професор Емерсън да проявява известна
привързаност, бе професор Ан Сингър. Да, беше виждала Емерсън с различни жени в „Лоби”, но
жената никога не бе една и съща. Държеше се приятелски с преподавателките и служителките
от административния персонал, но чисто професионално, като ги поздравяваше единствено чрез
ръкостискане. Професор Сингър, напротив, бе приветствана с целувки и по двете бузи след
някоя нейна публична лекция.

Криста не искаше да подновява отношенията си с професор Пачиани. Той не беше особено

надарен във физическо отношение и тя нямаше никакво желание да се завръща към предишните
им интимни срещи, които винаги я оставяха разочарована и незадоволена. Имаше стандарти, все
пак, и мъж, който не можеше да отвърне подобаващо на нейните услуги, не си струваше да бъде
чукан.

(И би казала, че може да я цитирате спокойно.)

Тъй като обаче искаше повече информация за годеницата на професор Емерсън, Криста заяви
интерес към техните евентуални пролетни рандевута и лекичко подпита за името й. След това
слезе на първия етаж и допи остатъка от шампанското.

Денят преди Коледа завари Джулия на бара в ресторант „Кинфолкс” в Селинсгроув на обяд с
баща й. Гейбриъл правеше последни покупки с Ричард, докато Рейчъл и Аарон бяха отишли до
магазина, за да вземат пуйката. Скот беше все още във Филаделфия с приятелката си.

Том бе предал подаръка на Джулия от Пол. Тя го бе оставила за момента на пода до краката

си и той се „взираше” в нея, умолявайки за внимание като малко паленце.

Джулия го отвори, защото реши, че е по-добре да го направи в присъствието на баща си, а не

на гаджето си. Даде му бутилката с кленов сироп, разсмя се при вида на кравата и я целуна, но
когато разопакова статуетките на Данте и Беатриче, изражението й се промени. Сякаш Пол
знаеше. И все пак нямаше откъде да знае, че Гейбриъл и Джулия бяха Данте и Беатриче, поне
един за друг.

Докато Том похапваше специалния си обяд - пълнена пуйка и картофено пюре, Джулия
отвори картичката на Пол. Картинката бе типично коледна - деца, играещи си със снежни
топки, и надпис „Весела Коледа”. Но думите, изписани с почерка на Пол, заседнаха като буца
на гърлото й.

„Честита Коледа, Зайко!

Знам, че семестърът беше тежък за теб, и съжалявам, че не ти помогнах повече, когато имаше
нужда. Гордея се, че не се отказа.

Голяма върмонтска прегръдка от мен, твоя приятел Пол.

 P.S. Не знам дали си чувала „Зимна песен” на Сара Маклахан, но част от нея ме кара да си
мисля за теб.”

Джулия не познаваше песента, за която споменаваше, така че не можеше да предположи

какво имаше той предвид. Загледа се по-внимателно в рисунката на картичката. В средата
имаше малко момиче е дълга, черна коса и яркочервено палто, което се смееше.

Песента, рисунката, картичката, подаръкът - Пол се опитваше да прикрие чувствата си,

помисли си тя, но се издаваше. Всичко си проличаваше в тази рисунка на смеещото се момиче и
в песента, която тя щеше да намери, за да чуе по-късно.

Джулия въздъхна, прибра подаръците обратно в кутията и я постави в краката си.

- Е, значи Гейбриъл се държи добре с теб? - повдигна темата Том между две хапки от
пуешкото.

- Той ме обича, татко. Много е добър с мен.

Баща й поклати глава, мислейки си как Саймън имаше вид на толкова добро момче, а се
оказа, че Гейбриъл е истински добър по душа - и как той не бе успял да различи това в тях.

- Ще ми кажеш, ако нещо не е наред - каза Том.

Джулия за малко да изпуфти от досада. Да, май бе късно Том

да играе ролята на баща закрилник, но по-добре късно, отколкото никога.

- Когато с Гейбриъл минахме през града тази сутрин, видях табелата пред къщата.

Том избърса устата си с кърпа.

- Обявих я за продажба преди няколко седмици.

- Защо?

- Защо не? Не мога да живея на място, където дъщеря ми не се чувства в безопасност.

- Но ти си израснал в тази къща. А Деб какво мисли?

Той сви рамене и прикри лицето си зад чаша кафе.

- Между нас всичко свърши.

Тя ахна.

- Не знаех, съжалявам.

Том сръбна от кафето си с равнодушие.

- Бяхме на различно мнение за много неща. А и децата й не ме харесват.

 Джулия се заигра с приборите си, като ги подреждаше в равна линия на масата.

- Значи Деб е на страната на Натали и Саймън?

Той пак сви рамене.

- Беше ясно, че ще стане така. Истината е, че съм облекчен. Хубаво е отново да си свободен -
намигна й Том съзаклятнически. - Търся да купя някоя малка къща. С останалите пари искам да
платя за образованието ти.

Джулия се изненада. После се ядоса. Конфликтът й с него бе струвал толкова много на нея и
баща й, прекалено много, за да бъде компенсиран от криминално досие и някакъв
общественополезен труд. Тя се бе уплашила, а баща й бе загубил приятелката си и семейния дом
на Мичел.

- Татко, трябва да използваш парите за пенсионирането си.

- Сигурен съм, че ще има достатъчно за всичко. А ако не искаш да използваш парите за

университета, ги похарчи, купи си опра, нещо… Отсега нататък сме само ти и аз, хлапе -
протегна се на разроши косата на Джулия, любимият му жест на привързаност и любов към нея.

Стана, за да отиде до тоалетната, и я остави да разсъждава

гама над полуизядения хамбургер и променения си баща. Беше потънала дълбоко в мислите си,
стискайки чашата с джинджифилова бира пред себе си, когато някой седна на стола до нея.

- Здрасти, Джулс.

Стресната, Джулия се обърна и видя бившата си съквартирантка Натали Лънди.

Някога тя се смееше и наричаше бившата си приятелка „Джолиийн” заради красивите й и

съблазнителни черти, които идеално отговаряха на тези, описани в песента на Доли Партън. Но
това

беше преди Натали да я предаде.

Сега красотата й изглеждаше груба и студена. Докато Джулия се взираше в нея, забеляза
нещо болезнено в начина, по който бе облечена - дизайнерското винтидж палто с леко
изтъркани ръбове по ръкавите, скъпите ботуши, които обаче бяха протрити, може би втора ръка.
Но освен това се вгледа в нея по-дълбоко и видя нещо, което не се забелязваше на пръв поглед -
момичето от малкия град, което се срамуваше от корените си и

искаше да ги заличи напълно.

- Весела Коледа, Натали. Какво да ти донеса? - наведе се

през бара Даян, сервитьорката.

Джулия наблюдаваше как Натали в миг се преобразява от студена и затворена в приветлива и

слънчева девойка, преминавайки на местния акцент.

- Весела Коледа, Даян. Кафе, моля. Няма да стоя дълго. Сервитьорката се усмихна и й наля кафе,
после се премести

в далечния край на бара при групата на колегите доброволци пожарникари на Том. Щом им
обърна гръб, поведението на Натали се промени и тя погледна Джулия с изпълнени с омраза
очи.

- Трябва да говоря с теб.

- Няма какво да ми кажеш, което да искам да чуя - Джулия понечи да стане, но Натали бързо
я хвана за китката.

- Седни и млъкни или ще направя сцена.

Гласът й бе тих, едва доловим шепот. Усмихна се изкуствено. Ако някой гледаше отстрани,
никога не би се досетил, че в момента я заплашва. Джулия преглътна тежко и седна на мястото
си.

Натали пусна ръката й, но все пак я стисна грубо.

- Трябва да поговорим за Саймън.

Очите на Джулия пробягаха към мъжката тоалетна с надеждата, че баща й ще се появи скоро.

Натали продължи:

- Ще предположа, че скорошното ти недоразумение със Саймън не е било умишлено. Била си

разстроена, той е казал някои неща, които не е трябвало, ти си извикала полиция. Заради това
недоразумение обаче Саймън има криминално досие. Сигурна съм, че няма нужда да ти
обяснявам защо това досие трябва да изчезне, преди да се кандидатира за щатския Сенат. Трябва
да изчистиш това недоразумение. Днес.

Натали се усмихна и отметна косата си през рамо, като се държеше така, сякаш водеха
приятелски разговор.

- Нищо не мога да направя - отвърна Джулия. - Той вече сключи сделка и се призна за
виновен.

Натали отпи от кафето си.

- Не се дръж с мен като с глупачка, Джулс. Знам това. Очевидно трябва да кажеш на
областния прокурор, че си излъгала. Ще обясниш, че е било любовна караница, която е отишла
малко по-далече, че си искала да му отмъстиш, но сега се чувстваш виновна, че си измислила
всичко.

Разсмя се малко прекалено силно.

 - Въпреки че не разбирам как някой ще повярва, че Саймън би се заинтересувал от теб. Виж
се, за Бога. На нищо не приличаш.

Джулия едва се въздържа да не отвърне нещо язвително, но реши, че за момента е най-добре

да си мълчи.

Натали се наведе към нея, дръпна яката на пуловера й и огледа врата й внимателно.

- Нямаш белег. Покажи го на прокурора и кажи, че си излъгала.

- Не - отдръпна се Джулия и устоя на желанието си да й покаже белега от ухапването, който

тази сутрин бе прикрила с фон дьо тен, както обикновено. Придърпа обратно пуловера си и при-
тисна ръка до мястото, където я бе ухапал Саймън. Болката, която усети, бе психосоматична,
знаеше го, но все още чувстваше зъбите му, впити в кожата си.

Натали снижи гласа си до шепот.

- Не те моля, казвам ти, че ще го направиш.

Извади блекбърито си от голямата си чанта и го постави на стола между тях.

- Надявах се, че няма да ми се налага да го правя, но ти не ми оставяш избор. Имам твои

снимки, които Саймън ти е правил.

Доста са… пикантни.

Очите на Джулия се стрелнаха към телефона. Опита се да преглътне, но устата й бе

пресъхнала. С трепереща ръка вдигна чашата, като отчаяно се надяваше да не разлее питието си.

Натали се усмихна, наслаждавайки се на мъчението, на което подлагаше бившата си

съперничка. Бързо премина през някои от снимките.

- Не мога да си представя как ги е направил без твое знание. А може би си знаела, но не ти е

пукало - наклони тя глава на една страна и я погледна е присвити очи. - Какво ще кажеш, ако
всички в Селинсгроув видят тези снимки в интернет?

Джулия погледна към хората наоколо, надявайки се, че не са чули заплахата на Натали.
Никой не гледаше към тях. Първият й инстинкт бе да избяга, да се скрие. Но тази стратегия не я
бе спасявала от майка й, когато бе по-млада. Тя винаги я намираше. Не я бе спасила и от
Саймън. Той бе спрял само защото Гейбриъл го бе ударил. Беше уморена да се крие. Усети как
се стяга и цялото й тяло

се изпъва на стола.

- Досието на Саймън е по твоя вина. Той дойде да ме види, за

да вземе снимките. Но те вече са били в теб.

Натали се усмихна мило, но не отхвърли обвинението.

 - Сега искаш да разчиствам бъркотията ти. Но няма да го направя - продължи Джулия.

Натали се разсмя.

- О, да, ще го направиш - погледна отново към екрана и го поднесе близо до лицето й. -

Божичко, гърдите ти са толкова малки.

- Знаеш ли, че сенатор Талбът иска да се кандидатира за президент? - изстреля Джулия.

Натали отметна отново коса през рамо.

- Разбира се, че знам. Ще работя за предизборната му кампания.

Джулия я изгледа продължително.

- Сега разбирам. Досието на Саймън ще е проблем за сенатора, значи трябва да го заличиш.

Прецакана си.

- Как така?

- Ако качиш снимките в интернет, Саймън ще те зареже, преди да си мигнала. И никога няма
да се махнеш от този град.

Натали махна пренебрежително с ръка.

- Той няма да ме зареже. А сенаторът няма да разбере за снимките.

Джулия усети как сърцето й се разтуптява все по-бързо.

- Ако аз съм на тези снимки, Саймън също го има. Какво ще си помисли сенаторът за това?

- Не си ли чувала за една малка програма, наречена „фото- шоп”? Мога да махна Саймън от
снимките и да сложа някой друг. Но няма да ми се наложи, защото ти ще бъдеш добро момиче и
ще постъпиш правилно. Нали, Джулс? - усмихна й се снизходително Натали, докато прибираше
блекбърито си в чантата и се канеше да стане, но Джулия я спря.

- Той никога няма да те представи на родителите си. Сам ми го каза. Заслужаваш повече от
това да си малката му мръсна тайна.

Натали потрепна, но после изражението й отново стана ледено.

- Не знаеш какво говориш - сопна се тя. - Саймън ще ми даде точно това, което искам, както
и ти. Ако не оправиш проблема днес, качвам снимките онлайн. Весела Коледа.

Тръгна към вратата, но Джулия се провикна след нея:

- Почакай!

Натали спря и погледна бившата си приятелка с неприкрито презрение.

 Джулия си пое дълбоко дъх и й махна да се приближи.

- Кажи на Саймън да се увери, че сенаторът е подновил абонамента си за „Вашингтон

Поуст”.

- Защо?

- Защото, ако качиш тези снимки, ще позвъня на Андрю Сампсън от „Поуст”. Помниш го,
нали? Написа статия миналата година за арестуването на Саймън, когато бе карал пиян и
сенаторът се намеси.

Натали поклати глава.

- Не ти вярвам.

Джулия стисна ръцете си в юмруци.

- Ако качиш тези снимки, нямам какво да губя. Ще разкажа на пресата как Саймън ме е
нападнал, а после е пратил гаджето си да ме изнудва.

Зелените очи на Натали се разшириха, после се свиха като змийски цепки.

- Няма да го направиш.

- Пробвай ме.

Натали се взираше в нея с бясна изненада, стискайки зъби.

- Хората те тъпчеха с години наред и ти не правеше нищо. Няма начин да се обадиш на

репортер и да му разкажеш за своя срам.

Джулия повдигна брадичка, като се мъчеше гласът й да звучи уверено.

- Може би ми е писнало да ме „тъпчат” - сви рамене драматично тя. - Ако качиш снимките,
никога няма да работиш за кампанията на сенатора. Ще станеш част от сензационен срамен
скандал, от който те имат шанс да се отърват, но не и ти.

Бледата кожа на Натали пламна цялата.

Джулия се възползва от предимството си и продължи:

- Остави ме на мира и ще забравя и за двама ви. Но никога няма да излъжа за това, което той
ми причини. Лъгала съм прекалено много пъти, за да го прикривам, и няма да го правя повече.

-Просто си бясна, че Саймън избра мен пред теб - изплю Натали и повиши глас. - Ти си
жалко, малко момиченце, което дори не знае как да направи една прилична свирка!

В неловката тишина, която последва, Джулия осъзна, че останалите посетители на

ресторанта бяха млъкнали. Огледа се из залата напълно унижена, докато хората ги зяпаха.
Всички бяха чули коментара на Натали, включително жената на баптисткия свещеник, която
седеше с дъщеря си в един тих ъгъл и пиеше чай.

- Сега не си толкова корава, нали? - изсъска Натали.

Преди Джулия да успее да отговори, Даян се появи до тях на

бара.

- Натали, върви си у дома. Не можеш да идваш в ресторанта ми и да говориш така.

Ядосана, бившата й приятелка направи няколко стъпки към вратата, но не и преди да изругае
няколко пъти и да я заплаши пак.

- Не съм приключила с теб.

Джулия повдигна упорито глава.

- О, напротив, приключихме. Прекалено си умна, за да застрашиш бъдещето си, като

направиш нещо глупаво. Затова тичай обратно при него и ме остави на мира.

Натали й хвърли последен убийствен поглед, преди да се обърне и да се втурне навън.

- Какво става тук? - попита Том, който внезапно се появи зад Джулия. - Джулс? Какво има?

Даян бе тази, която му предаде накратко случилото се.

Том изруга и сложи ръка на рамото на дъщеря си.

- Добре ли си?

Тя кимна неуверено и се спусна към дамската тоалетна. Не знаеше как щеше да погледне
хората от града след казаното от Натали. Почувства, че й се гади, и се хвана за ръба на мивката.

Даян я бе последвала. Намокри няколко салфетки със студена вода и й ги подаде.

- Съжалявам, Джулс. Трябваше да я изгоня по-рано. Не мога да повярвам, че наговори такива

мръсотии в заведението ми.

Джулия мълчеше, докато тя й освежаваше лицето.

- Миличка, никой друг не е чул това, което каза. Вътре е шумно и всички обсъждаха как
вчера Дядо Коледа в мола се е напил по време на обедната си почивка и се е опитал да прави
секс с една елфка.

Джулия трепна и сви рамене.

Даян й се усмихна със симпатия.

- Искаш ли да ти направя чай или нещо друго?

 Джулия поклати глава и си пое дълбоко дъх, докато се опитваше да дойде на себе си.

Ако някой бог ме слуша, моля, дай на всички хора в „Кин фолкс:” амнезия за изминалите
петнайсет минути.

След няколко минути зае мястото си на бара до баща си. Държеше главата си сведена и
избягваше да среща очите на хората. Беше й прекалено лесно да си представи как целият
ресторант обсъжда греховете й и я съди.

- Съжалявам, татко - прошепна тя.

Той се намръщи и помоли Даян за чаша прясно кафе и поничка с мармалад.

- За какво съжаляваш? - отвърна пресипнало той.

Даян му наля кафе и отново потупа приятелски Джулия по рамото, после отиде да обслужи
едни по-далечни маси, за да ги остави насаме.

- За всичко съм виновна аз… За Деб, Натали, къщата… - не искаше да плаче, но сълзите
някак си се появиха в очите й и тя не успя да ги спре. - Посрамих те пред целия град.

Том се наведе към нея.

- Ей, не искам да чувам такива глупости. Никога не си ме карала да се срамувам. Гордея се е

теб - гласът му затихна и той сс закашля. - Беше моя отговорност да те защитя, а аз не го
направих.

Джулия изтри сълзите си.

- Но сега животът ти е съсипан.

Той изсумтя.

- Така или иначе не бях особено привързан към него. По-скоро ще загубя къщата и Деб,
отколкото да рискувам да загубя теб. Не може да има сравнение. Изобщо.

Побутна поничката към нея и изчака, докато тя отхапа.

- Когато срещнах майка ти, бях щастлив. Имахме няколко чудесни години заедно. Но най-
хубавият ден от живота ми бе денят, в който се роди. Винаги съм искал да имам семейство.
Няма да позволя нещо или някой да ме раздели от семейството ми отново. Давам ти думата си.

Джулия му се усмихна, а той се наведе и отново разроши косата й.

- Иска ми се да отскоча до къщата на Деб и да си поговоря с нея за станалото. Тя трябва да

обясни на дъщеря си как да се държи на обществено място. Защо не позвъниш на приятеля си да
дойде да те вземе? Ще се видим у Ричард малко по-късно.

Джулия се съгласи и изтри и последните сълзи от очите си. Не искаше Гейбриъл да я види
разплакана.

- Обичам те, татко.

Том се закашля, прочиствайки гърлото си, без да я поглежда.

- Аз също. Сега дояж поничката си, преди Даян да е дошла да ни таксува двойно заради
заседяване в ресторанта й.
-8-
Гейбриъл бе доволен, че ще съкрати коледното си пазаруване. Когато с Ричард се появиха в
ресторанта, веднага дойдоха на бара при Джулия и баща й.

Тя се надигна и го прегърна силно.

- Какво е станало? - намръщи се той. - Плакала си.

- Коледна меланхолия - отвърна Джулия и забеляза с притеснение, че част от клиентите на

заведението още я зяпаха.

- Каква коледна меланхолия?

- Ще ти кажа после - каза тя и се опита да го завлече към вратата.

През това време Ричард поздрави Том и докато двамата стари приятели си говореха,
Гейбриъл нежно отметна косата на Джу-лия зад ухото, за да й прошепне нещо мило.

Моментен проблясък привлече вниманието на Ричард - обиците на Грейс. Очевидно бе

подценил новата връзка на сина си. Знаеше, че Грейс щеше да се радва, че синът им е дал
обиците й на Джулия. Тя я обичаше като дъщеря и винаги я бе смятала за част от семейството.
Може би някой ден Гейбриъл щеше наистина да я направи официално част от него…

Гейбриъл и Том се поздравиха вежливо, след което Гейбриъл се наведе и взе подаръка на
Джулия от Пол. Удържа се да каже нещо язвително и понесе кутията без коментар.

Когато триото доближи до вратата, в ресторанта влезе офицер Робъртс, облечена в

служебната си униформа.

- Здрасти, Джейми - усмихна се Гейбриъл, но личеше, че се напрегна.

- Здрасти, Гейбриъл. У дома за Коледа, а?

- Точно така.

Тя поздрави Джулия и Ричард и се обърна отново към Гейбриъл, като не пропусна да

забележи начина, по който ръката на Джулия бе пъхната под лакътя му.

- Добре изглеждаш. Щастлив.

- Благодаря ти, щастлив съм - усмихна се той искрено.

Джейми кимна.

- Радвам се за теб. Весела Коледа.

Джулия и Гейбриъл й благодариха и излязоха от ресторанта. И двамата размишляваха за това

как прошката може да премахне бремето на миналите грешки.
 Когато стигнаха до дома на семейство Кларк, Гейбриъл и Ричард се разбраха по мъжки да
седнат в патиото, за да се насладят на чаша скоч и ароматна пура. Джулия все още се чувстваше
леко разтърсена от сблъсъка си с Натали, но бе толкова облекчена, че е v дома, че прогони
мрачните мисли настрани. Изчезна в дневната, докато Гейбриъл и Ричард окачаха палтата си.

- Скъпа? Да взема ли палтото ти? - провикна се Гейбриъл. Когато тя не отговори, той я

последва в стаята.

Следващият му въпрос заседна на гърлото му, защото видя, чс любимата му Джулия бе

замръзнала като статуя, вперила очи и жената, която седеше в дневната с Аарон и Рейчъл.
Инстинктивно Гейбриъл я хвана за китката и я притегли към себе си.

Жената се надигна грациозно от стола и се понесе към тях. Движеше се като балерина или
принцеса, сред ореола на стари пари, излъчващ се при всяко движение от нея като парфюм.

Беше висока почти колкото Гейбриъл, с дълга, права руса коса и големи леденосини очи.
Кожата й беше безупречна и бе слаба като модел, но с пищни и красиви гърди. Носеше високи
до коленете ботуши с остри токове, черна тясна пола и бледосин кашмирен пуловер, който
разкриваше елегантно алабастровото

й рамо.

Беше красива. И величествена. Хвърли един поглед към сгушената в прегръдката на Гейбриъл
Джулия и изви гръб като руска синя котка.

- Гейбриъл, скъпи. Липсваше ми! - прегърна го тя. Гласът й беше богат и ясен, с лек намек за
британски акцент.

Джулия се отдръпна встрани, защото не желаеше да става

част от групова прегръдка.

- Какво правиш тук? - хиляди емоции пробягаха по лицето на Гейбриъл, докато жената
притискаше плътните си розови устни до двете му бузи.

Тя го целуна бавно, излъчвайки силна чувственост. Съвсем преднамерено, за да добави още

обида към вече нанесената, изтри с ръка следата от червило от кожата му, като се изкикоти,
сякаш това бе някаква тяхна лична шега.

Очите й се стрелнаха към Джулия и тя отвърна на погледа й, без да може да прикрие

разочарованието си.

Преди Гейбриъл да каже нещо, Ричард се прокашля и се появи зад тях. Тя отблъсна
протегнатата му за поздрав ръка и го прегърна.

- Ричард. Радвам се да те видя, както винаги. Толкова тъжно ми стана, когато научих за
Грейс.

Той отвърна на прегръдката и после отиде при Джулия, за да й помогне с палтото. След като
го закачи, небрежно подкани Аарон и Рейчъл да се присъединят към него в кухнята.

- Не знаех, че имаш две сестри - отбеляза Паулина, като въз-.; награди Джулия с ледена
усмивка. Гостенката се извисяваше над нея. Джулия носеше ниски обувки, дънки и черна
жилетка и се чувстваше мърлява и малка в сравнение с Паулина.

- Имам само една сестра и ти го знаеш - тросна й се Гейбриъл. - Защо си тук?

Джулия дойде на себе си и смело протегна ръка, преди той да направи сцена.

- Аз съм Джулия. Говорихме по телефона.

Паулина запази царственото си изражение, но Джулия видя това, което се опитваше да

прикрие - студените пламъци на презрението й.

- Наистина ли? - разсмя се тя изкуствено. - Със сигурност не очакваш да помня всички

момичета, които са вдигали телефона на Гейбриъл през годините. Освен ако не си от онези, с
които говорих, косато прекъснах една menage a trois. Помниш ли онази нощ, Гейбриъл?

Джулия отдръпна ръката си, сякаш я бе ухапала змия.

- Очаквам отговор на въпроса си - каза Гейбриъл с равен глас, студен като замръзнало езеро. -
Защо си тук?

Джулия се опита да отстъпи назад. Вербалната картина, която Паулина бе описала, я

отблъсна и тя не бе сигурна, че ще преглътне отговора й, какъвто и да бе той. Гейбриъл обаче я
хвана за ръката и я помоли с поглед да не го оставя.

Дойдох да те видя, естествено. Не отговаряше на обажданията ми и Карсън каза, че ще бъдеш

при семейството си за Коледа Паулина звучеше раздразнено.

- Към Минесота ли си тръгнала?

- Знаеш, че родителите ми не ми говорят. Както и да е, Гейбриъл, трябва да говоря е теб -

хвърли злобен поглед към Джулия. - Насаме.

Гейбриъл бе наясно, че от кухнята можеше да се чуват разговорите в дневната. Пристъпи към

Паулина и гласът му премина в шепот.

- Позволи ми да ти напомня, че тук си гост. Няма да допусна да се отнасяш с неуважение към

никого, особено към Джулиан. Разбираш ли?

Никога не си се държал с мен като е гост, когато си бил в дома ми - отвърна му светкавично
тя, а очите й заблестяха от

гняв.

Джулия издиша шумно, стомахът й се преобърна. Ако беше срещнала Паулина преди няколко
седмици, срещата щеше да бъде неловка и странна. Сега, след като бе прекарала часове в
леглото

на Гейбриъл, бе изключително болезнена.

Паулина знаеше какво е да бъдеш интимна с него. Познаваше звуците, които издаваше,
мириса му, погледа на лицето му, кога- то свършваше. Беше по-висока, по-изтънчена и много
по-красива. И бе очевидно, че - за разлика от Джулия - нямаше скрупули по отношение на
оралния секс. Нещо повече, и то много по-драмитично, бе създала дете с Гейбриъл.

Джулия се изтръгна от неговия захват и обърна гръб на бившите любовници. Знаеше, че ще е

по-добре, ако двамата останеха заедно, в един общ фронт. И че ще е по-добре да бъде твърда, а
не да отстъпва. Но духът й бе все още прекършен от сблъсъка в ресторанта и нямаше енергия, за
да води още битки. Емоционално изтощена, тръгна нагоре по стълбите към втория етаж, без да
се обръща назад.

Гейбриъл я наблюдаваше как се отдалечава и почувства, че сърцето му спира да бие. Искаше

да се впусне след нея, но нямаше начин да остави Паулина сама с баща му и сестра му. Извини
се за миг и изчезна в кухнята, за да каже на Рейчъл, че на Джулия й е прилошало, и я помоли да
провери дали е добре.

Рейчъл се качи горе и видя Джулия, която тъкмо излизаше от банята.

- Добре ли си?

- Не, трябва да полегна за малко.

Рейчъл отвори вратата към старата стая на Гейбриъл, но Джулия се поколеба и после тръгна
по коридора към стаята за гости. Рейчъл гледаше как приятелката й бавно събува обувките си и
ги поставя на килима до леглото.

- Да ти донеса ли аспирин или нещо друго?

- Не, само трябва да си почина.

- Коя е тази жена? И защо е тук?

Джулия отвърна през стиснати зъби:

- Попитай брат си.

Ръката на Рейчъл стисна дръжката на вратата.

- Ще го направя. Но фактът, че не знам коя е, ми говори нещо. Щом никога не я е водил

вкъщи, едва ли е значела много за него - обърна се да си тръгне. - Това би трябвало да говори
нещо и на теб.

Джулия се отпусна на леглото, надявайки се, че бързо ще се унесе в сън.

*
 Гейбриъл влезе в кухнята три часа по-късно и намери Аарон и Рейчъл потънали в спор за
правилния начин за готвене на пиле по киевски, специалитета на Грейс.

- Казвам ти, трябва първо да замразиш маслото. Така го правеше мама - простена отчаяно
Аарон.

- Откъде знаеш? Не е казвала нищо за замразяване на маслото - махна с ръка към рецептите
Рейчъл.

- Грейс винаги замразяваше маслото - каза намръщено Гейбриъл. - Вероятно е предполагала,

че всички го знаят, и затова не го е отбелязала в рецептата. Къде е Джулия?

Рейчъл се обърна към него, размахвайки голяма телена бъркалка в ръка.

- Къде беше?!

Той стисна зъби.

- Навън. Къде е тя?

- Горе. Освен ако не е решила да се прибере при баща си.

- Защо ще го прави?

Рейчъл обърна гръб на брат си и се зае с разбиването на яйца.

- О, не знам. Може би защото ти излезе с една от бившите си приятелки и я остави сама за

три часа. Надявам се Джулия да ти срита задника.

- Мила… - Аарон се опита да я успокои, поставяйки ръка на рамото й.

- Недей - отблъсна го тя сърдито. - Гейбриъл, ти си късметлия. Скот не е тук. Иначе би те

извлякъл навън на двора и би те спукал от бой.

Аарон се намръщи.

- Ами аз? И аз мога да го извлека навън, ако поискаш.

Рейчъл изсумтя пренебрежително.

- Не, не можеш. И точно сега имам нужда от теб, за да замразиш проклетото масло.

Гейбриъл изръмжа нещо неразбрано и излезе. Докато се качваше по стълбите, отчаяно се

опитваше да формулира някакво извинение, което би имало смисъл.

Макар да подозираше, че в момента няма да е възможно, дори с неговото красноречие.

Застана пред вратата, събра мислите си и си пое дълбоко въздух, преди да влезе. Но леглото
бе празно.
 Озадачен, огледа стаята си. Джулия не бе тук.

Върна се в коридора и се зачуди дали не се е преместила в стаята на Скот, но тя не беше и

там. Банята също бе празна. Очите му се стрелнаха към стаята за гости. Отвори вратата й.

Джулия лежеше в леглото и изглеждаше заспала. Зачуди се дали да не я остави да спи, но се

отказа от идеята. Трябваше да поговорят, далеч от чуждите уши, а за щастие тъкмо сега
семейството му бе заето.

Събу обувките си и се сви до нея, обвивайки я с цялото си тяло.

- Гейбриъл? - промърмори сънливо тя. - Колко е часът?

- Шест и половина.

Джулия потърка очи.

- Защо никой не ме е събудил?

- Чакаха ме.

- За какво са те чакали?

- Бях навън. Когато се върнах, Ричард искаше да говори с мен.

- Къде си ходил?

- Шофьорската книжка на Паулина е отнета заради каране в нетрезво състояние. Заведох я на

хотел.

- Защо се забави толкова дълго?

Той помълча за миг, лицето му се напрегна.

- Говорихме.

- Говорихте? В хотела?

- Тя е разстроена заради случващото се в живота й. Появата й тук е отчаян опит да промени

посоката му.

Джулия се сви почти на кълбо, като притисна колене към гърдите си.

- Не, не, не - простена той и я обви още по-плътно с цялото си тяло, като се опита да я накара
да се отпусне. - Тя си отиде и няма да се върне повече. Казах й, че съм влюбен в друга. Тя има
парите ми и адвокатите ми, и това е.

- Това никога не е било достатъчно за нея. Тя иска теб и не се

интересува, че си с мен.
 Той обви с ръце непреклонното й тяло.

- Не ме интересува какво иска тя. Влюбен съм в теб и ти си моето бъдеще.

Тя е красива. И секси.

- Тя е злобна и дребнава. Не видях нищо красиво в нея днес.

- Създали сте заедно дете. Гейбриъл се намръщи.

- Не по желание.

- Мразя да те споделям. Той я погледна навъсено.

- Никога няма да ти се налага да ме споделяш с нея.

- Налага ми се да те споделям с миналото ти - с Паулина, с професор Сингър, с Джейми

Робъртс - и с безброй други жени, с които вероятно се разминавам по улиците на Торонто.

Гейбриъл стисна зъби.

- Ще направя всичко възможно да те предпазя от подобни притеснителни срещи за в бъдеще.

- Все пак ме боли.

- Съжалявам - прошепна той. - Ако можех да променя миналото, щях да го направя. Но не

мога, Джулиан, независимо колко отчаяно го искам.

- Тя ти е давала нещо, което аз не мога. Гейбриъл се наведе над нея,

— Ако си жадна и някой ти предложи чаша с вода от морето, ще я изпиеш ли?

- Разбира се, че не.

- Защо?

Тя сви рамене.

- Защото водата е солена и мръсна.

- А ако някой ти даде възможност да избираш между вода и чаша „Перне”, какво ще
избереш?

- „Перие”, разбира се. Но не разбирам какво общо има това

с нея.

Очите му се присвиха.

- Наистина ли?
 Той се премести надолу и се приведе над нея, за да съедини устните им.

- Не виждаш сравнението между теб и нея? Това е моята вода - въздъхна и я целуна отново. -
Ти си моята вода. Когато се любя с теб, засищам жаждата си. Защо бих захвърлил това заради
водата от морето? Тя няма какво да ми предложи - приближи лицето си до нея, така че носовете
им да се отъркат. - И си красива. Всяка частица от теб е шедьовър, от върха на главата до
пръстите на краката. Ти си Венера на Ботичели и Беатриче. Имаш ли представа колко те
обожавам? Завладя сърцето ми още когато те видях за пръв път, когато бе на седемнайсет
години.

Тялото й постепенно се отпусна под неговия допир и ласкавите му думи.

- Какво се случи, когато останахте заедно?

- Казах й, че не ми харесва да ме преследва и никога повече да не го прави. Прие го така,

както очаквах.

Силно тропане по вратата го прекъсна.

- Влез! - извика Гейбриъл и се завъртя на една страна тъкмо когато Рейчъл влезе в стаята.

- Вечерята е сервирана и Том и Скот дойдоха. Идвате ли? Трябва ли да изпращам Скот да ви
завлече долу?

Джулия поклати глава.

- Довел ли е приятелката си?

- Не, щяла да прекара Коледа с родителите си. Казах му да я покани, но той възропта - Рейчъл
изглеждаше възмутена.

- Мислиш ли, че се срамува от нас?

- По-скоро се срамува от нея - каза Гейбриъл. - Вероятно е стриптийзьорка.

- Претенциозните учители по морал да замълчат. Който не е грешал никога, пръв да хвърли

камък срещу момичето, което не познаваме - погледна Рейчъл укорително към него.

Джулия ги изгледа изненадано.

- За какво става дума?

Гейбриъл се намръщи.

- Скъпата ми сестра не е особено впечатлена от Паулина - и от мен.

Беше различна коледна вечер за всички. Отсъствието на Грейс се усещаше силно от съпруга и
децата й, Аарон искаше вече да е женен, а на Рейчъл й се щеше киевското й пиле да беше поне
наполовина хубаво като това на майка й, независимо дали със замразено, или с незамразено
масло.

След вечеря Гейбриъл, Том и Ричард се оттеглиха на задната веранда, за да пушат пури и да
пият скоч, докато останалите от семейството се наслаждаваха на кафето си в кухнята.

- Как беше в Италия? - попита Аарон Джулия, когато и двамата си напълниха отново чашите.

- Страхотно. Времето беше чудесно и си прекарахме добре. Как върви подготовката за

сватбата?

- Трудно. Когато Рейчъл се опита да наеме сто гълъба, които да бъдат пуснати след
церемонията, тропнах с крак. Мисля, че някои от моите роднини щяха да бъдат изкушени да
извадят личното си оръжие и да пострелят - смигна й той.

- Как са родителите ти?

- Добре са. Рейчъл включи майка ми в организацията, така че тя много се вълнува. Как са
нещата между теб и Гейбриъл?

Джулия прикри лицето си, като отвори хладилника, за да потърси сметана.

- Добре.

- С изключение на появата на бившата му.

Тя погледна към него и видя съчувствената му усмивка.

- Не искам да говоря за това.

Аарон се заигра с чаената лъжичка в чашата си.

- Гейбриъл е различен, когато си край него - постави лъжичката на плота и потърка

брадичката си. - Изглежда щастлив.

- И той ме прави щастлива.

- Щастливият Гейбриъл е нещо рядко като хобит. Всички се радваме да го видим. Колкото до
бившата му, съмнявам се, че е било нещо сериозно. Не така, както е с теб.

- Благодаря ти, Аарон.

Двамата приятели се спогледаха.

По-късно тази вечер Джулия и Гейбриъл се оттеглиха в стаята си в мотела. Тя миеше лицето
си в банята, когато чу тоновете на „Положен в ръцете на Бог” на „Дейв Матюс Бенд”, носещи се
от спалнята.

Гейбриъл дойде и застана зад нея само по морскосини боксерки и усмивка.

 - Не е Бари Уайт, но е наша песен - обясни той и се загледа

за момент или два в нея с хищно изражение. Духна във врата й, отметна косата й встрани и
долепи устни до кожата й. - Искам те

прошепна той. - Сега. Пъхна ръце под тениската й, оголвайки плътта на корема й над ластика на
спортните й гащета.

- Защо не се преоблечеш в едно от онези хубави нещица, които купи в Торонто? Или в синия
корсаж е жартиерите. Знаеш, че

ми е любимият.

Гласът му бе станал по-тих, докато съблазнително прокарваше устни по рамото й.

- Не мога.

Той се усмихна с лукавата си усмивка.

- Не се притеснявай, няма да е тук. Знам, че още не си готова да ни гледаш как го правим в

огледалото. Макар че аз не бих възразил.

Когато посегна да съблече тениската й, тя го отблъсна.

- Не и тази вечер.

Гейбриъл отпусна ръцете си встрани и се вгледа втренчено в

нея.

Тя отклони очи и продължи да си мие лицето. Той се намръщи и влезе в спалнята, после
отиде до уредбата и спря звука. Освен при интерлюдията им в „Уфици” Джулия никога досега
не го беше отблъсквала. Разбира се, бяха заедно само

от две седмици. Но все пак…

Професор Емерсън не бе свикнал да бъде отблъскван от своя любовница. Сигурен бе, че тя си

има своите основания - или поне едно, започващо с П и завършващо на А. Тръсна се на леглото
и скръсти ръце на гърдите си. Напълно разбираемо бе защо Джулия все още бе разстроена от
появата на Паулина. Едва ли й беше до секс. А и същия ден се бе случило нещо в „Кинфолкс”, за
което

още не му бе разказала.

Това, че го бе отблъснала, само го караше да я желае още повече. Уханието на косата й,

допирът на копринената й кожа под пръстите му, начинът, по който притваряше очи точно
преди да свърши, движенията й под него, с него…

Имаше нужда да прави секс с нея, за да я накара да разбере, че всичко бе наред - че нещата
между тях бяха наред.

Да, както другите ядяха по една ябълка на ден, за да са здрави и бодри, така той се нуждаеше
от секс. Той бе неговата ябълка за деня. Трябваше да й покаже не с думи, а с действия, че я
обича, че я боготвори, че е готов да направи всичко за нея. Трябваше да увери себе си, че тя все
още го желае. Имаше нужда да чуе как прошепва името му.

Но Джулия очевидно нямаше нужда от него. Поне със сигурност не го желаеше. Не и тази
вечер.

Продължи да разсъждава за това, потънал в мрачни мисли, когато тя легна до него в леглото.
Отпусна глава на гърдите му, гледайки го, но той не й обърна внимание. Просто угаси лампата
на нощната масичка.

Лежаха мълчаливи в мрака, докато една невидима студена бариера се издигаше помежду им.

- Гейбриъл?

-Да?

- Трябва да ти обясня нещо.

Той издиша шумно, изкарвайки целия въздух от дробовете си.

- Не е нужно, разбирам те, Джулия. Лека нощ - прекъсна я и се опита да прикрие

разочарованието и тъгата в гласа си. После се обърна и се извъртя настрани, далече от нея.

Джулия трепна. Сега невидимата бариера приличаше повече на висока непробиваема стена.

Мъжете имат толкова крехко, чупливо като яйчена черупка его.

Искаше да му обясни как се чувства, да сподели всичко открито с него, но ако така щеше да
се цупи, беше по-добре да изчака до сутринта. Или до по-късно. Завъртя се на другата страна и
затвори очи, решена да забрави целия ужасен ден. Опита се да заглуши пристъпите си на плач и
да не позволи сълзите й да избият отново. Последното нещо, което искаше, бе той да я види как
плаче.

Момчетата са тъпанари.

Няколко минути не можа да си намери място и подсмърчаше, после Гейбриъл се обърна и

притисна голите си гърди към гърба й, обвивайки я в поза „лъжица”.

- Съжалявам - прошепна той.

Тя кимна, все още подсмърчайки.

- Моля те, не плачи.

- Не плача.
 - Не исках да се държа като задник - надигна се той на лакът. Погледни ме.

Джулия изпълни молбата му и гой я погледна с умоляваща усмивка.

- Разглезих се през тези две седмици, през които постоянно правим секс. Но знам, че ще има
дни, когато ще си уморена или в лошо настроение. Обещавам да не мърморя… много.

Тя се усмихна леко и се протегна, за да целуне нацупените му устни.

Той изтри сълзите от очите й.

- Ще ми кажеш ли защо бе плакала днес следобед в ресто-

ранта?

Момичето поклати глава.

- Моля те.

- Прекалено съм уморена.

Гейбриъл я обви с ръце и я залюля, докато усети как тялото й се отпуска в прегръдката му.

- Какво мога да направя?

- Нямам нужда от нищо.

- Гореща вана? Масаж? - попита нетърпеливо той, а погледът на лицето му бе като на малко
момченце, което отчаяно иска да я зарадва. - Нека те докосна. Ще те накарам да се почувстваш
по-добре.

- Гейбриъл, едва държа очите си отворени.

- Искам да направя нещо за теб.

- Просто ме прегърни.

- Ще го направя с радост така или иначе - целуна я той.

- Весела Коледа, Гейбриъл.

- Весела Коледа.

Няколко часа по-рано самотна жена се качи в такси от входа

на хотел „Комфорт”. Плачеше.

Шофьорът любезно се направи, че не вижда сълзите й, и включи радиото, за да й предостави

някакво уединение по време на дългото им пътуване до Хариебърг. Песента, която звучеше, бе
толкова закачлива, че скоро и двамата неволно я затананикаха.
 Докато си припяваше, тя си мислеше за пакета, който бе дала на нощния служител от хотела,
Уил. Бе му дала и сто долара, за да достави пакета на един конкретен адрес в Селинсгроув в
девет часа сутринта. В сутринта на Коледа.

Когато й сподели с типичната провинциална откровеност на подобни хора, че познава

адреса, защото е бил съученик в гимназията с брата на Гейбриъл, Скот, жената небрежно го
разпита за новата приятелка на Гейбриъл.

Уил започна оживено да й разказва, защото семейството му познавало Том Мичел и дъщеря
му от години. Всъщност, сподели той, Том наскоро се бил похвалил, че Джулия постига големи
успехи в университета в Торонто.

След като жената научи този изненадващ факт, реши да напусне хотела и Селинсгроув.
Докато наблюдаваше отрупаните със сняг дървета, покрай които минаваше таксито, се чудеше
как може да разбере дали Джулия е била студентка на Гейбриъл, когато са започнали връзката
си.
-10-
Рано сутринта на Коледа Гейбриъл седеше в леглото по боксерки и е очила на носа и се
колебаеше дали да събуди Джулия или не. Можеше да се върне в другата стая на хотелския им
апартамент, където преди час бе изиграл ролята на Дядо Коледа. Но предпочиташе да бъде
близо до нея, дори и в мрака.

Разговорът с Ричард от предишния ден отново изплува в главата му. Осиновителят му го бе

попитал за Паулина и той му бе разказал някои неща, натъртвайки, че тя е била неговото
минало, докато Джулия е бъдещето му. Ричард, който бе състрадателен човек, го посъветва да
помогне на Паулина и да я подтикне да потърси професионална терапевтична помощ като
условие за достъп до попечителския й фонд, защото бе очевидно, че тя се нуждае от такава.

След като Гейбриъл се съгласи, Ричард плавно смени темата и заговори за Джулия. Попита
го дали е влюбен в нея. Гейбриъл отговори недвусмислено категорично и баща му спомена
думата с О - отговорност.

- Аз съм отговорен за нея.

- Тя все още е студентка. Ами ако забременее?

Изражението на Гейбриъл се вледени.

- Това няма да се случи.

Ричард се усмихна.

- И аз така си мислех някога. После се роди Скот.

- Вече съм показал, че отношението ми към нея е повече от отговорно - каза Гейбриъл
студено.

Баща му седна в стола си и със замислено изражение преплете пръстите на ръцете си.

- В много отношения Джулия е като Грейс - и не на последно място по същия начин като нея
е готова да се жертва за хората, които обича.

- Няма да й позволя да жертва мечтите си заради мен, можеш

да бъдеш сигурен в това.

Очите на Ричард се стрелнаха към снимката на жена му, която държеше на бюрото си -
засмяна жена с мили очи.

- Как реагира Джулия на идването на Паулина?

- Не съм го обсъждал още е нея.

- Ако изоставиш Джулия, ще имаш сериозни проблеми е цялото семейство, най-вече с мен.
 Веждите на Гейбриъл се сключиха като буреносни мълнии.

- Никога няма да я изоставя. Не бих могъл да живея без нея.

- Тогава защо не й го кажеш?

- Защото сме заедно само от две седмици.

Ричард го погледна изненадано, но избра да не разпитва сина си за конкретното значение на

израза „заедно сме”.

- Знаеш мнението ми за тези неща. Трябва да се ожениш за нея. В момента изглежда, че си с

нея под фалшив предлог и действията ти демонстрират, че тя е единствено твой сексуален
партньор, а всъщност намеренията ти са сериозни.

Гейбриъл избухна.

- Джулиан не ми е сексуална играчка.

- Не си се обвързал е нея.

- Обвързан съм. Няма никой друг.

- Но Паулина дойде, искаше да бъде е теб и направи цяло представление пред Джулия и
семейството ти.

- Не мога да попреча на това - тросна се Гейбриъл.

- Нима? - Ричард стисна устни. - Трудно ми е да повярвам, че интелигентна жена като

Паулина просто ще се появи тук, без да се е надявала, че предложението й ще бъде прието.

Гейбриъл се намръщи, но реши да не спори.

- Защо не поговориш с Джулия и не й обещаеш нещо по-сериозно? Сигурен съм, че се

тревожи за бъдещето си. Бракът е свещен договор, който съществува отчасти и за да предпази
жената от сексуална експлоатация. Ако я лишиш от тази закрила, тя не е нищо повече освен
твоя любовница, независимо как ще я наричаш. А освен това е видяла какво се е случило… с
Паулина.

- Това няма да се случи с Джулия.

- А тя откъде ще го знае? - потропа с пръсти Ричард по бюрото си. - Бракът е повече от лист
хартия. Той е мистерия. Всъщност има мидраш7, в който се казва, че бракът се сключва на
небето между две сродни души. Не искаш ли да бъдеш с Джулия завинаги?

- Това, което искам, не е материално. Няма да я принуждавам да взема решения, които могат
да променят живота й, по средата на академичната година - измърмори Гейбриъл. - Прекалено
скоро е.
 - Моли се да не стане прекалено късно - отбеляза Ричард, загледан с тъга в снимката на
Грейс.

Думите на баща му още ехтяха в ушите на Гейбриъл, докато седеше в леглото и наблюдаваше
сродната си душа в коледната утрин.

Джулия сякаш бе чула мислите му, защото се размърда и на лицето й се изписа тревога. Миг
по-късно се претърколи към него и пръстите й докоснаха плата на боксерките му.

В сумрака на стаята Гейбриъл приличаше на гаргойл - сива, неподвижна фигура, която се

взираше в нея иззад стъклата на очилата си напълно безмълвен. Бяха й нужни две-три секунди,
за да го разпознае.

- Какво правиш?

- Нищо. Заспивай.

На лицето й се изписа изненада.

- Но ти седиш полугол в тъмното.

Той й се усмихна изкусително.

- Чакам те да се събудиш.

- Защо?

- За да отворим подаръците. Но още е рано. Заспивай отново.

Тя се плъзна по-близо до него и потърси ръката му. Целуна

горната страна на дланта му и я притегли към сърцето си.

Гейбриъл се усмихна и притисна ръката си до гърдите й, за да усети ритъма на сърцето й.

Лицето му бе сериозно.

- Прости ми за снощи - прокашля се дрезгаво той. - Не искам да мислиш, че сексът е

единственото, от което се интересувам. Все така.

Усмивката й изчезна.

- Знам го.

Гейбриъл погали челото й и красивите й вежди с пръсти.

- Естествено, желая те. Трудно ми е да не те докосвам и да не бъда с теб по този начин -

дланта му се плъзна колебливо по лицето й. - Но те обичам и искам да бъдеш с мен, защото го
желаеш. Не защото се чувстваш задължена.
 Тя отпусна главата си на дланта му.

- Не се чувствам задължена. Много пъти си имал възможност да ме принудиш да направя

нещо… Като в нощта, когато бяхме в старата ти стая и аз се съблякох. Но ти беше търпелив. И
беше чудесен през първата ни нощ заедно. Щастливка съм, че си мой любим - усмихна му се
сънливо тя. - Защо не дойдеш тук? Мисля, че и двамата имаме нужда от почивка.

Гейбриъл се плъзна под завивката и се сгуши до своята любима.

Когато равномерното й дишане показа, че е заспала, той й прошепна обещанията си на

италиански език.

След като Джулия се събуди, Гейбриъл й поднесе закуска в леглото. После я напъди
припряно към другата стая. Просто нямаше търпение да разопаковат подаръците и имаше вид,
сякаш всеки момент ще се пръсне от нетърпение.

По много достолепен и професорски начин, разбира се, независимо от липсата на тениска.

Малка грозновата елхичка, „заета” от фоайето на хотела, бе поставена в средата на стаята.

Няколко пакета, опаковани с шарена хартия, се криеха под клоните й. В ъгъла на малкото
диванче имаше два големи червени чорапа, на които бяха бродирани имената „Джулиан” и
„Гейбриъл”.

- Весела Коледа - целуна я той по челото, надут от гордост.

- Никога не съм имала коледен чорап.

Поведе я към дивана и сложи чорапа в скута й. Беше пълен с бонбони и сладкиши с коледни
рисунки по опаковките. В голе-. мия пръст на чорапа откри флашка със запис на танго танц
пред стената на Кралския музей на Онтарио.

- Защо никога не си имала чорап?

- Шарън невинаги си спомняше, че е Коледа, а баща ми не мислеше за такива неща - сви

рамене тя.

Той поклати глава. И той не беше имал коледни чорапи, преди да дойде да живее при
семейство Кларк.

Джулия посочи няколко подаръка, увити в карирана хартия в червено и зелено, поставени на
масичката за кафе.

- Защо първо не отвориш своите подаръци?

Гейбриъл грейна и седна с кръстосани крака на пода до елхата. Избра малка кутийка и
разкъса яростно опаковката. Джулия се разсмя при тази гледка - уважаван професор, който
седеше по очила и боксерки на пода и нападаше подаръците си като четиригодишно дете.
Гейбриъл отвори кутията и се изненада искрено на това, което видя вътре.
 Върху копринената подплата лежаха чифт сребърни ръкавели. Но не бяха какви да е, а с
герба на Флоренция. Втренчи се в тях с почуда.

- Харесват ли ти?

- Много, Джулиан. Просто съм изненадан. Как…

- Докато беше на една от срещите си, отидох до Понте Векио и ги купих. Реших, че ще стоят
добре на ризите ти - заби поглед в пода. - Опасявам се, че ги купих с част от парите от
стипендията си. Така че всъщност ти сам си ги купил за себе си.

Гейбриъл се плъзна до нея и я целуна с благодарност.

- Парите са си твои. Ти си ги заслужи. А ръкавелите са идеални. Благодаря ти.

Тя се усмихна на гледката - професорът, коленичил в краката й.

- Имаш и друг подарък.

Той се ухили, когато намери втория малък подарък. Под опаковката намери сложена в рамка
малка репродукция на картината на Марк Шагал „Любовници на лунна светлина”.

В картичката към нея Джулия бе написала няколко думи, изразявайки своята любов и
признателност, че отново го бе намерила. Беше добавила и друг, много по-важен подарък.

Искам да ти позирам за снимките ти. С цялата си любов, твоя Джулия. Целувки.

Гейбриъл остана безмълвен. Погледна я въпросително.

- Мисля, че е време да имаш снимки на нас двамата и да ги окачиш на стената в спалнята си.
Ще ми бъде приятно да го направя. Ако и ти си съгласен…

Той седна при нея на дивана и я целуна страстно.

- Благодаря ти. Картината е прекрасна, но ти си много по-прекрасна от нея - разсмя се. -

Вкусът ти към Шагал ще бъде нашето вдъхновение. Но мисля, че първо трябва да
поупражняваме позите си.

Помръдна предизвикателно веждите си, преди да се наведе напред и да захапе долната й

устна.

- Ти си най-големият ми подарък - измърмори той. Почувства как устните й се разтварят в

усмивка и се отдръпна назад, за да й подаде един от поставените под елхата подаръци.

Джулия го погледна с искрящи смеещи се очи. Когато отвори малката кутийка, намери вътре
диск, който той бе записал за нея,надписан „Да обичаш Джулиан”.

- Това е дискът, който слушахме във Флоренция - обясни той.

 - Щях да те помоля да ми направиш копие на тези песни.

Свързвам ги с много щастливи спомени.

В една кутийка от бижута намери няколко ваучера за различни спа процедури в хотел
„Уиндзор Армс” в Торонто, някои от които имаха екзотично звучащи имена като „Душ „Виши”
и

„Солена баня с морски водорасли”.

Тя му благодари и продължи да чете ваучерите за подаръци,

докато стигна до последното листче.

Имаме уговорка за час при козметичен хирург в Торонто при завръщането ни. Въз основа на
информацията, която му подадох, той е уверен, че белегът ти ще бъде напълно заличен. Не е
необходимо да се тревожиш повече за това. Гейбриъл

Той издърпа листчето от ръката й и се усмихна извинително.

- Може би не трябваше да го слагам в кутията. Съжалявам.

Джулия го хвана за ръката.

- Благодаря ти. Мислех, че ще ми се наложи да почакам по- дълго. Това е най-хубавият

подарък, който си ми направил.

Гейбриъл издиша шумно и се наведе, за да я целуне по косата.

- Заслужаваш го напълно.

Тя се усмихна, но погледът й пробяга покрай него към голямата кутия, която стоеше под
елхата.

- Има още един подарък. За мен ли е?

Той кимна.

- Може ли да го отворя?

- Предпочитам да изчакаш.

Джулия се намръщи.

- Защо? Искаш да го занеса в дома на Ричард ли? За да го отворя пред семейството ти ли?

- О, божичко, не!

Гейбриъл прокара пръсти през косата си и й се усмихна леко.

 - Съжалявам. Просто подаръкът е някак… личен. Ще изчакаш ли, за да го отвориш тази
вечер? Моля те.

Тя погледна към подаръка с любопитство.

- Съдейки по размера на кутията, не е котенце.

- Не, не е. Но ако искаш домашен любимец, ще ти взема - отвърна той и погледна с

подозрение към кутията до вратата. - А какво имаше в подаръка ти от Пол?

Джулия сви рамене, преструвайки се, че не е очаквала този въпрос.

- Бутилка кленов сироп, която дадох на татко, и играчки.

- Играчки ли? Какви?

Тя се престори, че й е все едно.

- Детски играчки, разбира се.

- Той не ти ли подари играчка заек преди няколко месеца? Мисля, че има някакъв фетиш към
зайци.

Ангелоебач.

- Гейбриъл, ти имаш фетиш към женските обувки. Присмял се хърбел на щърбел.

- Никога не съм отричал естетическото си възхищение към женските обувки. Те са

произведение на изкуството все пак - отвърна той надуто. - Особено когато ги носи жена като
теб.

Тя не успя да се въздържи да не се усмихне.

- Подари ми играчка на крава и статуетки на Беатриче и Данте.

На лицето на Гейбриъл се изписа объркване.

- Статуетки? Да нямаш предвид фигурки за игра?

- Статуетки, фигурки за игра. Все едно.

- Анатомически правилни ли са?

- Сега кой се държи детински?

Той се пресегна да погали извивката на бузата й.

- Тъкмо се чудех на какъв вид игра биха се отдали - в уединение, разбира се.

- Данте сигурно се върти в гроба си.

 - Можем да пресъздадем това събитие, като вземем фигурката на Данте и я заровим в задния
двор. Но бих искал да си запазя Ьеатриче.

- Ти си непоправим - разсмя се Джулия. - Благодаря ти за подаръците. И ти благодаря, че ме

заведе в Италия, което беше най-хубавият подарък от всички.

- Пак заповядай - Гейбриъл хвана лицето й в шепите си и се вгледа за момент в очите й,

преди да притисне устните си до нейните.

Това, което започна като свенлива и лека целувка, бързо ескалира, докато трескавите им и
търсещи ръце започнаха да се търсят взаимно. Джулия се надигна на пръсти, притисната до
голата му гръд. Гейбриъл простена отчаяно и нежно я избута, после свали очилата си и потърка
очите си.

- С удоволствие бих продължил започнатото, но Ричард искаше да отидем на църква с него.

- Добре.

Гейбриъл отново сложи очилата си.

- Добро католическо момиче като теб не би ли предпочело да отиде на сутрешната меса в

католическата църква?

- Бог е един и същ. Ходила съм и преди на църква със семейството ти - Джулия се вгледа
изпитателно в него. - На теб не ти ли се ходи?

- Църквата не е място за мен.

- Защо?

- Не съм стъпвал от много години. Там прекалено много ме… съдят.

Тя го погледна и каза откровеното си мнение.

- Всички сме грешници. Ако само безгрешните ходеха на църква, храмовете щяха да бъдат
празни. И дълбоко се съмнявам, че хората в църквата на Ричард ще те съдят. Епископалното
паство е много толерантно.

Целуна го бързо по бузата и изчезна в спалнята, за да се облече. Той я последва и се строполи

на леглото, наблюдавайки я как рови из закачалките в гардероба.

- Как така още вярваш в Бог? Не си ли му сърдита заради всичко станало с теб?

Джулия спря да върши това, което правеше, и го погледна замислено. Той имаше много
нещастен вид.

- Лоши неща се случват на всички. Защо моят живот да е различен от този на другите?

- Защото си добра.
 Тя заби поглед в дланите си.

- Вселената не е основана на магията - няма поредица от обстоятелства, които да водят като

следствие добрите или лошите неща. Всеки понякога страда. Въпросът е какво съумяваш да
направиш със страданието си, нали? Може би светът щеше да бъде много по-лош, ако Бог не
съществуваше.

Гейбриъл изруга тихо, но не влезе в спор с нея. Джулия се отпусна на леглото до него.

- Чел ли си „Братя Карамазови”?

- Една от любимите ми книги.

- Тогава значи си спомняш разговора между Альоша, свещеника, и брат му Иван.

Гейбриъл се изсмя, но не с весел смях.

- Предполагам, че аз съм бунтуващият се мислител, а ти си религиозното момче?

Джулия не му обърна внимание.

- Иван дава на Альоша списък с причини защо Бог не съществува, а ако съществува, значи е
чудовище. Спорът им е много силен и часове наред съм мислила за него. Спомни си обаче как
Иван приключва спора. Казва, че отхвърля Божието творение, този свят, и все пак има нещо в
него, което намира за изключително красиво - деликатните малки листенца, които вижда по
дърветата през пролетта. Обича ги, въпреки че мрази света около тях. Тези листенца не са
символ на съдбата или спасението. Те са деца на надеждата. Те се борят с отчаянието му,
показват му, че

независимо от злото, което е видял, е останало поне едно добро и красиво нещо - приближи се
повече, за да види по-ясно изражението му и с много нежност постави ръце на лицето му. -
Гейбриъл, кои са твоите упорити пролетни листенца?

Въпросът й го свари неподготвен. Досега просто бе седял там, загледан в красивата брюнетка
пред себе си. В мигове като този си спомняше защо отначало бе помислил, че тя е ангел.
Джулия притежаваше изумително голямо за човешко същество състрадание.

Поне той досега не бе откривал често това качество у хората.

- Не знам… Не съм мислил за това преди.

- Моите бяха Грейс… и ти - усмихна му се свенливо тя. - А преди това бяха служителите от
Армията на спасението в Сейнт Луис, които се грижеха за мен, когато майка ми не го правеше.
Те ми дадоха причина да вярвам.

- А страданието на невинните? На децата? - прошепна Гейбриъл. - На бебетата?

- Не знам защо умират бебетата. Иска ми се да не става така - отвърна тъжно Джулия. - Но
какво не е наред с другите, с нас, Гейбриъл? Защо допускаме хората да малтретират децата си?
Защо не защитаваме болните и слабите? Защо позволяваме войниците да подбират съседите ни
и да ги карат да носят звезди на дрехите си, защо гледаме, докато ги извозват нанякъде в
затворени ‘ камионетки? Не Бог е зъл, ние сме. Всички искат да знаят откъде идва злото и защо
светът е изпълнен с него. Защо никой не пита откъде идва доброто? Човешките същества имат
неограничена способност да вършат жестоки неща. Как въобще се е съхранило някакво добро в
света? Защо хора като Грейс и Ричард са толкова добри? Защото има Бог и той не е позволил
земята да се поквари напълно. Има упорити малки листа край нас, ако ги потърсиш. И когато ги
разпознаеш, можеш да усетиш Неговото присъствие.

Гейбриъл затвори очи, опиянявайки се от думите и от докосването й. В сърцето си знаеше, че

тя изказва дълбоката, съкровена истина.

Колкото и да се бе опитвал, така и не бе спрял да вярва - дори и в най-мрачните си дни - че

светлината не е изчезнала. Имаше напътствията на Грейс, а когато тя бе умряла, бе срещнал
своята Беатриче отново, сякаш по волята на провидението, която му показваше остатъка от пътя.

Целуна я смирено и когато тя отиде в банята, за да си вземе душ, остана в спалнята, все още
потънал в размисли, изумен от нейната одухотворена проницателност. Тя беше много по-
интелигентна от него, защото интелектът й бе белязан с истинска творческа индивидуалност,
каквато той само мечтаеше да има. Независимо от всичко, което й се бе случило, Джулия не бе
изгубила нито вярата, нито надеждата, нито състраданието си.

Тя не ми е равна; тя е по-добра от мен.

Тя е моето малко пролетно листо.

Час по-късно Джулия и Гейбриъл се отправиха с колата към епископалната църква „Вси
светии”. Той бе облечен в черен костюм и бяла риза, гордо носещ ръкавелите на Джулия, а тя бе
с виолетова рокля до коленете и високи черни ботуши, които й бяха купили във Флоренция.

Ужасно неловко. Така Гейбриъл би описал атмосферата в църквата, когато с Джулиан

седнаха в края на семейната пейка. Беше благодарен за литургията, за церемонията и за начина,
по който бяха преплетени в службата свещените текстове и музиката. Усети, че размишлява за
живота си и за стъпките, които го бяха довели до красивата жена, държаща ръката му по врече
на службата.

Коледа бе честване на раждането - на едно конкретно раждане. Навсякъде около себе си

виждаше бебета и деца; сцената е Христос в яслите пред църквата; картините и витражите по
прозорците; и сияещото лице на бременната жена, която седеше от другата страна на пътеката.

За един кратък миг Гейбриъл съжали за стерилизацията си не само заради себе си и факта, че
повече не може да бъде баща, но и заради Джулиан. Представи си как лежи в леглото с
бременната Джулия и поставя ръка на корема й, за да усети как рита детето им вътре. Представи
си как държи невръстния им син на ръце и гали тъмната му косичка.

Мислите му го стреснаха. Бяха доказателство за промяна в характера и приоритетите му, за

отдалечаване от вината и егоцентризма, които бяха белязали живота му преди появата на
неговата Беатриче. Промяна към постоянното обвързване с една жена, с която искаше да създаде
семейство, с която искаше да създаде дете. Любовта му към Джулиан го бе променила по много
начини. Не бе осъзнавал досега колко драматична бе тази промяна, докато не бе погледнал към
непознатата бременна с нещо като завист.

За това мислеше, докато държеше ръката на Джулиан чак до момента, в който всички
трябваше да участват в светото причастие. Той бе единственият, който не стана от пейката и не
се подреди заедно с останалите на опашката за приемане на причастие.

Има нещо успокояващо в църквите, помисли си Гейбриъл. Въпреки че като цяло смяташе
общото преживяване, особено проповедта, за потискащо. Чувстваше, че самото място със своята
благочестива атмосфера го осъжда. Бе пропилял голяма част от живота си, години, които вече не
можеше да си върне.

Не беше казал на Грейс това, което бе искал да й каже, преди тя да умре. Не се бе отнасял
към Паулина и Джулиан с уважението, което заслужаваха. Не се бе държал подобаващо с никоя
от жените, с които бе имал отношения.

Замисли се за Паулина и откъсна очи от тъмнокосото момиче до себе си с красивата

виолетова рокля, свеждайки глава. Почти несъзнателно отправи молитва за прошка и насока.
Вървеше по тънко въже, знаеше това, когато бе започнал да поема отговорност за миналите си
постъпки, като същевременно се опитваше да прекъсне зависимостта на Паулина от него.
Помоли се тя да успее да намери човек, който да я обича и да й помогне да загърби миналото си.

Гейбриъл дотолкова бе потънал в молитвата си, че не забеляза кога семейството му е минало

покрай него, за да заеме отново местата си, нито усети топлата ръка на Джулия, мушваща се под
лакътя му, докато тя се притискаше леко до него. Не забеляза и момента, точно преди
благословията, в който раменете на баща му се разтърсиха от безмълвен, но силен плач и Рейчъл
го прегърна, отпускайки русата си глава на рамото му.

Истинският рай, царството небесно е като семейство, помисли си Джулия, докато

наблюдаваше как Рейчъл и Скот прегръщат баща си. Семейство, в което любовта и прошката
заличават сълзите и болката.
-11-
След обяда Рейчъл организира семейството да й помага за подготовката на пуйката за
голямата вечеря. Джулия говори кратко по телефона с Том и го накара да й обещае, че ще дойде
около три часа, за да участва в размяната на подаръците, после двете е Рейчъл се закотвиха в
кухнята да белят ябълки за пайовете.

Домакинята бе извършила мошеничество спрямо типичната домашно приготвена храна, като

бе купила сладкиши, но им бе махнала опаковките и ги бе пъхнала сред другите неща в
хладилника, така че никой да не се досети.

- Ей, хубавици! - провикна се Скот, влизайки захилен в кухнята. Веднага започна да рови в
хладилника.

- Защо си толкова щастлив? - попита сестра му, докато белеше поредната ябълка.

- Коледа е - изсмя се той, а Рейчъл му се изплези.

- Чух, че си срещнал някого - притисна го Джулия.

Скот започна да пълни чинията си с остатъците от предишните манджи и очевидно се

престори, че не е чул въпроса й. Рейчъл тъкмо щеше да му се накара за лошите маниери, когато
телефонът звънна. Тя вдигна и изчезна в трапезарията, за да проведе разговора, който се оказа,
че е с нейната бъдеща свекърва.

Скот се обърна веднага към Джулия и я погледна с извинение.

- Казва се Тами. Не съм готов още да говоря на всички за нея.

- Разбирам - усмихна му се тя и се зае отново с ябълката си.

- Тя има дете - изстреля той. Облегна едрото си тяло на кухненския плот и скръсти ръце на
гърдите си.

Джулия пусна ножа на масата. -О…

- Момче, на три месеца. Живеят с родителите й. Не можеше да дойде и да го остави, защото

все още го кърми.

Скот говореше съвсем тихо и очите му постоянно бягаха към вратата, която водеше към
дневната.

- Когато я представиш на семейството си, трябва да вземете и него. Близките ти ще се

зарадват и на двамата.

- Не съм толкова сигурен - измънка неловко Скот.

- Ще се радват, че наоколо има бебе. С Рейчъл ще се избием за него.

 - Какво ще си помислиш, ако синът ти дойде у дома с приятелка, която е самотна майка? И
детето е от друг мъж?

- Родителите ти са осиновили Гейбриъл. Не мисля, че баща ти ще има нещо против - отвърна

Джулия, после се намръщи и погледна Скот. - Освен ако приятелката ти не е омъжена.

- Какво? Не! Бившето й гадже я заряза, когато забременя. Бяхме приятели известно време -
възмути се той и прокара пръсти през косата си. Така я дърпаше, че на места тя направо щръкна
нагоре. - Тревожа се, че татко няма да одобри, че излизам с жена, която току-що е родила. От
друг.

Джулия посочи към сцената с яслите, която бе подредена под коледната елха в съседната
стая.

- Същата история като на Йосиф и Мария, не мислиш ли?

Скот я погледна така, сякаш й бе поникнала втора глава.

После се разсмя и се зае отново със сандвича си.

- Добър довод, Джулия. Трябва да го запомня.

По-късно същия следобед семейството се събра около елхата, за да си разменят подаръците.

Кларк бяха щедри и имаше много подаръци, някои сериозни, някои майтапчийски. Джулия и
баща й също получиха своя достоен дял от празничната радост.

Когато всички вече се възхищаваха на подаръците си и пиеха егног*, Рейчъл метна

последния подарък в скута на Гейбриъл.

- Това пристигна за теб тази сутрин.

- От кого е? - погледна я объркано той.

- Не знам.

Гейбриъл погледна Джулия с надежда, но тя поклати глава.

Нямащ търпение да разгадае мистерията, той яростно разкъса опаковката. Плъзна

внимателно пръстите си по капака на бялата кутия отдолу и го повдигна, като разтвори
пластовете бяла хартия вътре.

Преди другите да видят какво бе открил, хвърли кутията настрани и се изправи на крака. Без
да каже и дума, се запъти към задния вход, излезе навън и тръшна вратата зад себе си.

- Какво беше това? - попита пръв Скот сред възцарилата се тишина.

Аарон, който бе видял станалото от коридора, влезе в стаята.

* Традиционен новогодишен яйчен пунш в англоезичните държави. - Б. пр.

 - Сигурен съм, че е от бившата му приятелка. Мога да заложа пари на това.

Джулия побягна към кухнята, излезе на задната веранда и се огледа, за да открие любимия
си.

- Гейбриъл! Гейбриъл! Почакай!

Големи снежинки падаха като перушинки от небето и покриваха като с плътно одеяло
тревата и дърветата. Тя потръпна.

- Гейбриъл!

Той се скри в гората, без да погледне назад. Тя ускори крачка. Ако го загубеше от погледа си,
трябваше да се върне в къщата. Не искаше да рискува да се загуби в гората без палто. Или карта.

Започна да се паникьосва, спомняйки си повтарящия се кошмар за това как е изоставена в

гората сама.

- Гейбриъл! Забави, изчакай ме!

Вървя известно време между дърветата, когато го видя спрял под един висок бор.

- Върни се в къщата - нареди й той. Леденият тон на гласа му съответстваше на

температурата и на сипещия се от небето сняг.

- Няма да те оставя.

Джулия пристъпи към него. При звука на стъпките й той се обърна към нея. Беше облечен в
костюм с вратовръзка и носеше скъпи италиански обувки, които вече бяха съсипани.

Един от токовете на високите й обувки се закачи за клон и тя политна напред, но успя да се

задържи да не падне, като се хвана за ствола на някакво дърво. Гейбриъл веднага притича до
нея.

- Върни се в къщата, преди да се нараниш.

- Няма.

Косата й бе пусната и се виеше по раменете й, ръцете й бяха скръстени на гърдите заради

студа. Лек снежен пласт покриваше вече главата й и виолетовата й рокля.

Приличаше на снежен агнел - фигура, каквато може да видиш на страниците на детска

приказка или в снежно кълбо, сред белите снежинки, танцуващи около нея като приятели.
Спомни си за онзи път, когато я стресна в библиотеката и във въздуха политнаха купища
листове, падайки по земята около нея.

- Каква красота - прошепна той, откъснат на мига от тревожните си мисли. Думите излизаха
от устата му под формата на облачета във въздуха.
 Тя му протегна голата си розова ръка.

- Върни се с мен.

- Тя никога няма да ме пусне.

- Кой?

- Паулина.

- Тя трябва да започне нов живот. Нуждае се от помощта ти.

- Помощ? - погледна я той. - Искаш да й помогна? След като падна на колене пред мен и се
опита да ми събуе панталоните?

- Какво?

Гейбриъл стисна зъби и прокле глупостта си.

- Нищо.

- Не ме лъжи!

- Беше отчаян опит на отчаяна жена.

- Ти отказа ли й?

- Разбира се! За какъв ме мислиш? - очите му проблеснаха опасно синьо.

- Беше ли изненадан?

Един мускул подскочи в челюстта му.

- Не.

Джулия стисна ръце в юмруци толкова силно, че ноктите й се забиха във вътрешната страна
на дланите й.

- Защо?

Гейбриъл се загледа в дърветата зад нея, нежелаещ да отговори на въпроса й.

- Защо не си бил изненадан от това? - повтори тя и гласът й отекна сред пустата гора.

- Защото така постъпва тя.

- Така е постъпвала или така постъпва сега?

- Има ли разлика? - тросна се той. Джулия присви очи.

 - Ако е необходимо да ти обяснявам това, нещата между нас са по-зле, отколкото
предполагах.

Той не искаше да й отговаря. Нежеланието личеше в очите му, по лицето му, дори в стойката
на тялото му. Тя го изгледа изпитателно.

Очите на Гейбриъл се стрелнаха над рамото й, някъде в далечината, сякаш търсеше път за
бягство. После отново я погледна.

- Когато види възможност, тя… и ние… - гласът му го предаде. Джулия усети, че й прилошава.
Затвори очи, за да не го вижда.

- Когато те попитах дали Паулина ти е била любовница ти каза „не”.

- Никога не ми е била любовница.

Джулия отвори очи.

- Не си играй на думи е мен! Особено когато става дума за приятелчетата ти за чукане.

Гейбриъл стисна зъби.

- Това е под нивото ти, Джулиан.

Тя се разсмя горчиво.

- О, да. Под нивото ми е да казвам истината. Но ти можеш да ме лъжеш е чиста съвест.

- Никога не съм те лъгал за Паулина.

- Напротив, лъгал си ме. Нищо чудно, че се ядоса толкова много, когато я нарекох твоя
приятелка за чукане на семинара ти за Данте. Била съм права - стрелна го тя с убийствен поглед.
- Бил ли си с нея в леглото си? В леглото, в което спахме заедно.

Гейбриъл сведе очи.

Джулия започна да отстъпва назад.

- Толкова съм ти бясна в момента, че не знам какво да кажа.

- Съжалявам.

- Това не е достатъчно - провикна се тя, отдалечавайки се от него. - Кога за последно спа с

нея?

Той я последва бързо и се протегна да я хване за ръката.

- Не ме докосвай! - отдръпна се тя и се препъна в корена на едно дърво.

Гейбриъл я улови, преди да падне.

 - Почакай само минута, става ли? Дай ми шанс да обясня.

Доволен, че вече бе застанала на по-стабилна почва, пусна

ръката й.

- Когато те срещнах през септември, връзката ни с Паулина бе приключила. За последно бях

с нея през декември и тогава й казах, че трябва да прекратим отношенията си, веднъж и
завинаги.

- Остави ме да вярвам, че сте приключили всичко в Харвард. Имаш ли представа колко боли
това? Колко глупава се чувствам? Тя влезе в къщата на родителите ти, сякаш й принадлежи -
сякаш аз съм твоето приятел че за чукане. И нищо чудно! Ти спиш с нея от години.

Гейбриъл се размърда неловко.

- Опитвах се да те защитя.

- Внимавай какво ще кажеш, Гейбриъл. Стъпваш по много крехък лед…

Той застина. Никога не я беше чувал да използва този тон. И изведнъж усети, че я изгубва.
Дори само мисълта за това го ужаси.

Започна да разказва много бързо:

- Виждахме се само веднъж или два пъти в годината. Както казах, не съм бил с нея от
миналия декември - прокара нервно пръсти през косата си. - Нима очакваш да направя списък
на всяка сексуална среща, която съм имал? Казах ти, че имам минало.

Погледите им се срещнаха; той издържа на нейния и пристъпи плахо напред.

- Помниш ли нощта, в която ти казах за Мая?

-Да.

- Каза ми, че мога да намеря прошка. Исках да ти повярвам. Мислех, че ако ти кажа как
отстъпвам пред Паулина отново и отново, ще те загубя - прокашля се леко. - Не исках да те
нараня.

- Сега лъжеш ли ме?

- Не.

Тя го гледаше със съмнение.

- Обичаш ли я?

- Разбира се, че не - Гейбриъл пристъпи към нея, но Джулия го спря с вдигната ръка.
 - Значи си спал с нея с години - след като сте заченали дете и тя е преживяла нервен срив, но
не я обичаш?

Устните му се свиха до тънка линия.

-Да-

Видя как в големите й тъмни очи изплуваха сълзи и тя се бори с тях, а на лицето й се изписа
силна тъга. Той преодоля разстоянието помежду им, свали сакото си и нежно го постави на
раменете й.

- Ще хванеш пневмония. Трябва да се прибереш.

Джулия вдигна яката на сакото и се сви още повече в него.

- Тя е била майка на Мая. А виж как се отнасяш с нея.

Гейбриъл застина на място. Майка на Мая.

Двамата стояха в мълчание, но е крайчеца на съзнанието си забелязаха, че снегът бе спрял да

вали.

- Кога щеше да ми кажеш?

Гейбриъл се поколеба, сърцето му биеше под татуировката на гърдите му. Не беше напълно
сигурен какво да каже, но думите сами излязоха от устата му.

- Нямаше да ти кажа.

Тя се обърна и тръгна в посоката, която смяташе, че води към къщата.

- Джулия, почакай! - затича се той след нея и я дръпна за ръката.

- Казах ти да не ме докосваш! - Джулия издърпа ръката си и го погледна бясно.

- Беше казала ясно, че не желаеш да знаеш никакви подробности от живота ми преди теб.
Каза, че ми прощаваш.

- Така беше.

- Знаеш, че бях много похотлив - прошепна той тихо.

- Очевидно съм мислела, че си имал някакви граници.

Гейбриъл трепна, защото го заболя от забележката й.

- Заслужвам си го - каза студено и студенината в гласа му съперничеше на тази на посипалия

се по земята сняг. - Не ти казах всичко, а трябваше.

- Онзи подарък от нея ли е?

 -Да.

- Какъв е?

Раменете на Гейбриъл се отпуснаха.

- Снимка от видеозон.

Джулия издиша шумно.

- Защо ще прави такова нещо?

- Паулина е предположила, че съм запазил всичко в тайна. Тя е права, разбира се, що се

отнася до роднините ми. Но е смятала, че не съм казал и на теб. Това е нейният начин да бъде
сигурна, че ще разбереш.

- Ти си я използвал - каза Джулия с тракащи зъби. - Нищо чудно, че не иска да се откаже от

теб. Хранил си я с остатъци, като куче. И с мен ли ще се държиш така?

- Никога. Знам, че се държах ужасно с нея. Но тя няма право да те наранява. Ти нямаш вина
за нищо.

- Подведе ме.

- Да, направих го. Ще ми простиш ли?

Джулия замълча за миг, потривайки длани една в друга, за да се стопли.

- Молил ли си някога Паулина за прошка?

Гейбриъл поклати глава.

- Играл си си със сърцето й. Знам какво е. Жал ми е за нея заради това.

- Първо срещнах теб - прошепна пак той.

- Това не ти дава право да бъдеш жесток! - закашля се леко Джулия, когато студеният въздух
навлезе в гърлото й.

Гейбриъл допря внимателно ръка до рамото й.

- Моля те, прибери се. Студено ти е.

Тя се обърна, но той я задържа.

- Изпитвах нещо към нея, но не беше любов. Имаше чувство за вина и похот, и привързаност,
дори обич в известен смисъл, но никога любов.

- Какво ще правиш сега?

 Гейбриъл обви ръка около кръста й, притискайки я към себе си.

- Ще се въздържа да не реагирам първосигнално на подаръка й и ще се опитам да отговаря на

най-високите ти очаквания. Ти си тази, която желая. Толкова съжалявам, че те нараних.

- Може би ще си промениш мнението.

Той я притисна по-силно с ожесточено изражение.

- Ти си единствената, която някога съм обичал.

Когато Джулия не отговори, той тръгна с нея в посока към къщата.

- Никога няма да ти изневеря, кълна се. Това, което се опита да направи Паулина вчера… -
притисна я пак към себе си. - Преди щях да се поддам. Но тогава още не те бях намерил. По-
скоро ще прекарам живота си, опиянявайки се от твоята единствена любов, отколкото да потъна
във всички морета от любов на света.

- Обещанията ти са лишени от смисъл, когато не са придружени от честност. Попитах те

дали е била твоя любовница и ти се опита да ме объркаш с игра на думи.

Гейбриъл изкриви лице в гримаса.

- Права си. Съжалявам. Няма да се повтори.

- В крайна сметка ще ти писне от мен. И когато това стане, ще се завърнеш към старите си
навици, към това, което ти е познато.

Той спря на място. Обърна се с лице към нея.

- Паулина никога не е била нещо „познато” за мен. Имаме общо минало, но никога не сме
били достатъчно близки. Просто не бяхме добри един за друг.

Джулия го изгледа със съмнение в очите.

-Лутах се из мрака, търсейки нещо по-добро, нещо истинско. И те намерих. Проклет да съм,
ако те загубя.

Тя извърна глава встрани, загледана в дърветата и пътеката, която според нея водеше към
овощната градина.

- Мъжете се отегчават от познатото.

- Само глупаците.

Очите му бяха тъмни, присвити и изпълнени с тревога и притеснение. Премигна леко под
изпитателния й поглед, после се намръщи.

- Мислиш ли, че Ричард е изневерявал на Грейс?

 - Разбира се, че не.

- Защо?

- Защото е добър човек. Защото я обичаше.

- Не твърдя, че съм добър човек, Джулия. Но те обичам. Няма да ти изневеря.

Тя остана притихнала известно време.

- Не съм толкова наранена и отчаяна заради теб, че да не мога да ти кажа „не”.

- Не съм казвал това.

- Казвам ти „не” сега. Ако ме излъжеш отново, ще бъде за последно - в гласа на Джулия се
долови стоманена твърдост.

- Обещавам.

Тя издиша шумно и отпусна юмруци.

- Няма да спя с теб в леглото, в което си бил с нея.

- Ще оправя всичко, преди да се върнем в Торонто. Ще продам проклетото място, ако искаш.

Джулия стисна устни.

- Не те карам да продадеш апартамента си.

- Тогава ми прости - помоли я той. - Дай ми шанс да ти докажа, че заслужавам доверието ти.

Тя се поколеба.

Гейбриъл пристъпи към нея и я прегърна. Тя го прие колебливо и двамата останаха на място,
в смрачаващата се гора, неподвижни под отново сипещия се сняг.

По-късно същата вечер Гейбриъл и Джулия седяха по пижами един до друг на пода, близо до
грозноватата елха. Тя го подтикна да отвори подаръка на Паулина, за да разкрият всичките си
тайни.

Той не искаше да го прави, но се съгласи - заради нея.

Взе снимката от видеозона и смръщи лице. Джулия протегна ръка и той й я подаде е
въздишка.

- Тази снимка не може да ти навреди. Дори Рейчъл и Скот да научат, ще те разберат - каза тя,
докато прокарваше пръст по очертанията на малката бебешка главичка на снимката. - Може да я
прибереш някъде, но не трябва да я държиш в кутия. Тя си има име. Заслужава да бъде
запомнена.
 Гейбриъл се хвана за главата е двете си ръце.

- Не мислиш ли, че е доста зловещо?

- Нищо свързано с бебетата не може да е зловещо. Мая е била твоя дъщеря. Паулина е
смятала, че ще те нарани с тази снимка, но всъщност това наистина е подарък. Трябва да я
имаш. Ти си бил неин баща.

Гейбриъл бе прекалено шокиран, за да й отговори по някакъв начин. За да се откъсне от тези

мисли, се надигна и постави останалата част от подаръка на Паулина до вратата. Щеше да и да
го върне възможно най-скоро.

Джулия го последва.

- Нямам търпение да облека твоя коледен подарък - посочи тя към черния корсет и обувките,
които все още стояха в кутията си под дървото.

- Наистина ли?

- Отначало се притесних - прекалено са дръзки, но мисля, че корсетът е женствен и много

красив, а обувките направо ги обожавам. Благодаря ти.

Раменете на Гейбриъл се отпуснаха. От дълго време искаше да я помоли да пробва

подаръците му. Мечтаеше да я види с тези обувки - може би подпряна на мивката в банята,
докато той е коленичил между краката й, но досега бе сдържал желанието си.

- Хъм… трябва да ти обясня обаче нещо - Джулия хвана ръката му и преплете пръстите си с
неговите. - Не мога да облека това сега.

- Гарантирам ти, че през следващите два дни носенето на бельо и дрехи ще ти бъде
последната грижа - погали Гейбриъл дланта й. - Особено когато си с мен.

- Ще мине малко време, преди да облека този корест, наистина.

- Разбирам - кимна той и отдръпна ръката си.

- Опитвам се да ти го обясня от снощи, но все не успявам да довърша. В цикъл съм…

Гейбриъл зяпна с отворена уста, после я затвори. Придърпа я към себе си и я прегърна нежно.

- Странна реакция - измърмори Джулия, почти задушавайки се, с лице, заровено в гърдите
му. - Ти чу ли ме въобще?

- Значи миналата нощ… Не е било, защото не си ме желаела?

Тя се отдръпна изненадано от него.

- Все още съм притеснена от случката с Паулина, но естествено, че те желая. Винаги ме

караш да се чувствам специална, особено когато правим любов. Точно сега обаче не мисля да
правя… нищо.

Гейбриъл я целуна по челото.

- Имам други планове за теб.

Поведе я към просторната баня, като спря само за секунда, за да пусне уредбата. Звуците на
песента „Докато” на Стинг се понесоха из стаята и двамата се скриха в едно от любимите си
места.

Паулина се надигна стреснато, събуждайки се в леглото си в Торонто, покрита със студена

пот. Нищо не можеше да я спаси от повтарящия се кошмар, от неговия ужас и събитията -
винаги едни и същи. Никакво количество водка или хапчета не можеха да премахнат болката в
гърдите й или сълзите в очите й.

Посегна към бутилката до леглото и събори хотелския часовник, поставен на нощното

шкафче. Няколко от малките сини хапчета и няколко глътки на екс щяха да я приспят отново и
да призоват тъмнината да я поеме като свое дете.

Не можеше да намери утеха. Други жени можеха да имат второ дете, за да притъпят загубата
на първото. Но тя повече нямаше да зачене. И бащата на загубеното им дете вече не я желаеше.

Той бе единственият мъж, когото някога бе обичала. Беше го обичала отдалече, после
отблизо, но така и не спечели любовта му. Така и не я бе обикнал истински.

Но беше прекалено благороден, за да я захвърли като използвана вещ, каквато всъщност бе.

Докато хлипаше във възглавницата си, главата й се завъртя и тя се разплака на глас заради
двойната си загуба.

Мая.

Гейбриъл…
-13-
Професор Джузепе Пачиани не беше гений, но бе умен. Не повярва напълно на Криста
Петерсън, когато тя заяви, че е готова да продължат сексуалните си рандевута. За да е сигурен,
че тяхната лиезон наистина ще се осъществи, отказа да й разкрие името на канадската fidanzata
на Емерсън до срещата им в Мадрид през февруари.

Криста не искаше да чака толкова дълго, нито да спи отново с него, за да се сдобие с тази
информация, така че не отговори на имейла му. Реши да се опита да открие името на
годеницата на професора по друг начин.

Човек би могъл да си помисли, че тя ревнува и това е основната причина да се пита коя ли бе

жената, завладяла сърцето на професора, докато тя се бе провалила - което бе напълно
необяснимо. Може би вече бе започнала да таи подозрения за една определена брюнетка е очи
на гълъбица - имаше достатъчно основания.

Но най-точното обяснение бе новата й мръсна мания, свързана със слуховете за професор

Сингър и нейния не толкова таен любовен живот. Когато Емерсън я прегърна след лекцията си в
университета, това даде храна за много езици и езикът на Криста бе сред тях.

Може би Джузепе грешеше. Може би професорът нямаше годеница, а любовница.

За да разреши тази пикантна мистерия, Криста се свърза със стар любовник от Флоренция,
който пишеше за „Ла Национе”, с надеждата, че ще получи от него информация за личния
живот на Емерсън. Докато чакаше отговора му, се насочи към друг информационен източник,
по-близо до дома й. Имаше едно място, на което се разкриваха лесно всички грехове.

Професор Емерсън спря да ходи в „Лоби” след вечерта, когато тя сс опита да го съблазни.
Значи, разсъждаваше тя, отношенията му с неговата загадъчна годеница трябва да са започнали
някъде по това време. Преди това му беше все едно с кого спи. А може би е имал по-небрежна
връзка с въпросната жена до онази вечер и едва тогава са преминали на друго ниво. Възможно
бе професорът, който бе далеч от моногамията, да е имал годеница от доста време, въпреки че
такова обвързване все щеше да бъде обект на университетските клюки. Торонто не беше чак
толкова голям град.

Криста имаше ясна идея какво да прави. Много вероятно бе професорът и годеницата му да
бяха посещавали „Лоби” заедно някъде през зимния семестър, тъй като това бе любимото му
заведение, неговото ловно поле. Трябваше само да намери някой, който работи в клуба, и да му
измъкне информация.

В събота вечер Криста оглеждаше служителите на клуба в търсене на най-слабото звено.

Седеше на бара, без да има представа, че високата, руса американка до нея бе тук по същата
причина, пристигнала току-що от Харисбърг. Пълните червени устни на Криста се извиха в
гримаса, когато жената извади айфона си и заговори много високо на италиански с някого,
когото наричаше Антонио.

С минаването на вечерта Криста осъзна, че вариантите й бяха ограничени. Итън имаше

сериозна приятелка, което означаваше, че няма да се поддаде на авансите й. Повечето бармани
бяха гейове, а всички сервитьорки бяха жени. Значи оставаше Лукас.

Лукас бе компютърният маниак, който се занимаваше с техническата поддръжка и

сигурността в клуба. Имаше достъп до записите от охранителните камери и доста
ентусиазирано се съгласи да се срещне с Криста след работното време, за да прегледат
дисковете, започвайки от септември 2009 г.

Затова неделя сутринта завари Криста вместо на редовната църковна служба в женската
тоалетна на клуба с вдигната пола, наведена над мивката, докато Лукас я опъваше отзад и
пъшкаше от удоволствие.

Гейбриъл и Джулия се върнаха в Торонто късно вечерта на първи януари. Отидоха в нейния
апартамент, за да оставят част от багажа си и да вземат чисти дрехи. Или поне така си мислеше
Гейбриъл. Докато таксито ги чакаше отвън, той стоеше в средата на студеното и бедно студио,
като предполагаше, че тя бързичко ще си вземе багаж за една нощ. Но Джулия не го направи.

- Това е моят дом, Гейбриъл. Не съм се прибирала от три седмици. Трябва да оправя, да
изпера, да поработя по дисертацията си. Лекциите започват в понеделник.

Лицето му веднага посърна.

- Да, знам, че лекциите започват. Но тук е студено. Нямаш никаква храна и не искам да спя
без теб. Ела за тази нощ у нас и утре ще се прибереш.

- Не искам да идвам у вас.

- Казах ти, че ще заменя всичко, и го направих. Леглото, мебелите - всичко е ново. Дори са
боядисали стените.

- Още не съм готова - обърна му тя гръб и започна да разопакова куфара си. Той се загледа в
нея и тръгна към вратата, като я тръшна малко по-силно от необходимото на излизане. Джулия
въздъхна.

Знаеше, че той се опитва. Но разкритията за миналото му бяха пробили дупки във все още
крехката й увереност; увереност, която тъкмо бе започнала да гради по време на престоя им в
Италия. Познаваше се достатъчно добре и знаеше, че страхът й да не го загуби се корени в
развода на родителите й и в измяната на Саймън. Наясно бе с това, но й бе много трудно да ги
преодолее и да повярва, че любовта на Гейбриъл към нея никога няма да угасне.

Тръгна към вратата, за да я заключи, и в този момент Гейбриъл влезе отново, с куфар в ръка.

- Какво правиш?

- Идвам да те топля - тросна се той.

Постави куфара си на пода и изчезна в банята, като затвори вратата зад себе си. Появи се
няколко минути по-късно, с разпусната риза, мърморейки нещо как е успял да включи
проклетата й електрическа духалка.

- Защо се върна?

- Свикнах да спя с теб. Всъщност съм готов да продам проклетия апартамент и да купя нещо
друго - поклати глава той и продължи да се съблича уверено без повече разговори.

Докато Джулия беше в банята, Гейбриъл разгледа някои от нещата, които бе поставила на
масичката си - книгата с репродукции на Ботичели, която й бе подарил за рождения ден, и
албума със снимки, които й бе правил.

Както прелистваше албума, усети, че възбудата в него нараства. Беше му обещала да му

позира отново. Бе поискала той да я снима. Преди месец не би си и помислил, че подобно нещо
е възможно. Тя беше толкова стеснителна, толкова нервна.

Спомни си изражението в очите й, когато я отведе в леглото си след ужасния им спор по

време на семинара му. Споменът за мрака в големите й ужасени очи и за това как трепереше
тялото й при допира на ръцете му заличиха възбудата му. Той не я заслужаваше. Знаеше го. Но
нейната самозаблуда спрямо собствената й стойност й пречеше да види истината.

Разгледа снимките, преди да се спре на една - Джулиан в профил; едната му ръка бе

отпусната на рамото й, с другата придържаше вдигната косата й, докато устните му докосваха
изящно извитата й шия.

Тя не знаеше, че той има копие на тази снимка, прибрано на тайно място в шкафа му. Не я
беше показвал, защото се притесняваше от реакцията й. Когато се върнеше в обновената си
спалня, първото, което щеше да направи, щеше да е да закачи тази снимка на стената.

Мисълта за това бе достатъчна отново да го възбуди и той се зае да пали ароматната свещ на
масичката, за да се разсее. Романтичен блясък падна върху снимките в момента, в който Джулия
влизаше в затъмнената стая.

Гейбриъл приседна на ръба на тясното й легло, напълно гол, докато тя стоеше до вратата,
стискайки в ръка износена памучна пижама с десен на гумени патенца.

- Какво правиш? - попита той, поглеждайки към нощния й тоалет с едва прикрито
отвращение.

- Приготвям се да си лягам.

- Ела тук.

Тя тръгна бавно към него.

Той взе пижамата от ръцете й и я метна встрани.

- Нямаш нужда от това. Не е нужно изобщо да носиш нещо.

Джулия предпазливо започна да се съблича пред него, като

поставяше дрехите си на един от сгъваемите столове.

Гейбриъл я спря и сложи ръце на главата й е жест, наподобяващ благословия. После започна
да я докосва, прокарвайки пръсти през дългата й коса, като погали лицето й, веждите и скулите
й. Очите му не се откъсваха от нейните, пламът в тях проникваше до дъното на душата й.

Нещо от стария професор Емерсън изплува в момента, особено в изражението му, което бе
хищническо и похотливо. Тя затвори очи за миг и ръцете му се придвижиха от шията към
лицето й.

- Отвори очи.

Джулия изпълни молбата му и ахна, стресната от силата на желанието му. Беше като лъв,
дебнещ плячката. Не искаше да я плаши. Но дори и уплашена, тя бе безпомощна пред
собственото си желание за него.

- Липсва ли ти да те докосвам така? - попита той с дрезгав и

шепнещ глас.

Джулия не успя да изрече на глас отговора си, само простена приглушено. Сърцето на
Гейбриъл се изпълни с гордост.

Пътуването от лицето до коленете й бе дълго и той, изглежда, му се наслаждаваше; спираше

бавно на определени места, допирът му бе лек, но възпламеняващ. Тя усети как се възбужда и
разпалва под нежните му пръсти въпреки студа в стаята.

В мига, в който се замисли за студа, тялото й потрепери.

Гейбриъл незабавно спря изследването си и се отмести, за да й позволи да се сгуши в

леглото, по-близо до стената. Притисна се до нея и придърпа пурпурната завивка върху голите
им тела.

- Липсваше ми да се любя с теб. Сякаш ми бяха отрязали ръката.

- И на мен ми липсваше.

Той се усмихна с облекчение.

- Радвам се да го чуя. Тази седмица, в която не те докосвах, бе истинско мъчение за мен.

- Беше мъчение за мен цяла седмица да не ме докосваш.

Нотките на желание в гласа й разпалиха кръвта на Гейбриъл.

Притисна я нежно.

- Гушкането е много важна част от правенето на любов.

 - Никога не бих ви определила като гушкащ тип, професор Емерсън.

Той захапа нежно кожата на шията й и я засмука леко.

- Превърнах се в много различни неща, откакто станах твой любовник - увери я той и зарови
лице в косата й, вдишвайки ваниловия й аромат. - Понякога се чудя дали осъзнаваш колко много
си ме променила. Почти като чудо е.

- Не мога да правя чудеса. Но те обичам.

- И аз те обичам.

Гейбриъл се умълча, което я изненада. Тя очакваше той да започне незабавно да я люби.

- Така и не ми каза какво е станало в ресторанта в деня преди Коледа - каза той. Опитваше се
да звучи небрежно, защото не искаше тя да се почувства притисната.

С надеждата да приключат бързо този разговор и да преминат към други дейности Джулия
му описа накратко сблъсъка си с Натади. Пропусна частта, в която Натали й се подигра за
сексуалното й минало с него пред всички. Гейбриъл я обърна по гръб, за да вижда по-ясно
лицето й.

- Защо не ми каза?

- Беше прекалено късно да направиш каквото и да било.

- Обичам те, по дяволите! Защо не ми каза после?!

- Когато се прибрахме, Паулина те чакаше у вас.

Той се намръщи.

- Вярно. Значи си заплашила бившата си съквартирантка със статия във вестник?

-Да.

- Мислиш ли, че ти е повярвала?

- Тя иска да се махне от Селинсгроув. Иска да бъде официалната приятелка на Саймън и да

виси на ръката му на политически събития във Вашингтон. Няма да рискува да провали
шансовете си за това.

- В момента не са ли такива отношенията им?

- Натали е малката мръсна тайна на Саймън. Затова ми беше нужно толкова много време,
докато разбера, че той я чука.

Гейбриъл трепна. Джулия обикновено не използваше подобни изрази и когато го направеше,

бе стряскащо.
 - Погледни ме - каза той и се надвеси над нея.

Тя се вгледа в притеснените му сини очи.

- Съжалявам, че те е наранил. И съжалявам, че не му размазах по-сериозно физиономията,

когато имах шанс. Но няма да кажа, че съжалявам за това, че е тръгнал със съквартирантката ти.

Иаче ти нямаше да си тук с мен.

Целуна я и ръката му проследи извивката на шията й. Тя въз- дъхна с облекчение и долепи

устни до неговите.

- Ти си моето малко пролетно листо. Моето красиво и тъжно пролетно листо и аз искам да те
виждам щастлива и завършена. Съжалявам за всяка сълза, която съм те накарал да пролееш.
Наля нам се някой ден да можеш да ми простиш.

Джулия скри лицето си в сгъвката на рамото му, докато се притискаше силно в него. Ръцете
й започнаха да изследват тялото му и скоро двамата се сляха в едно. В притихналия въздух в
малкото й студио се носеха единствено тежки пъшкания и приглушени стонове, а гласът й на
моменти се извисяваше пронизително нагоре.

Това бе таен език - онзи, споделения език на любовниците: реципрочно издигащи се

въздишки и стенания, нарастващо очакване, докато звуците се превърнат във викове, а след това
виковете отново стихнат до въздишки. Тялото на Гейбриъл покриваше нейното напълно,
сладостната тежест на мъж и пот, и гола кожа, допираща се в гола кожа.

Това бе радостта, която светът търси откакто съществува - свята и езическа едновременно.
Съюз между две различни същности, постигащи пълното единение. Картина на любов и дълбоко
задоволство. Екстатичен поглед към блажено видение.

Преди Гейбриъл да се отдръпне от нея, целуна челото й още

веднъж.

- Ще го направиш ли? -Кое?

- Ще ми простиш ли за Паулина. За това, че се възползвах и

злоупотребявах с нейната слабост.

- Не мога да ти простя вместо нея. Само тя може да го направи - прехапа долната си устна
Джулия. - Сега, повече от всякога, трябва да се постараеш тя да получи помощ, за да може да
продължи с живота си. Дължиш й го.

Гейбриъл искаше да каже нещо, но силата на нейната доброта

го накара да замълчи.

С напредването на семестъра Джулпя бе под изключително напрежение да довърши

дисертацията си, а Кейтрин Пиктън я притискаше да предава главите си по-бързо. По-бързото
написване на главите щеше да разкрие по-добре способностите на Джулия пред Грег Матюс,
ръководителя на катедрата по романски езици и литература в Харвард, когато се запознаеше с
нейното препоръчително писмо.

Джулия не можеше да се съсредоточи, когато Гейбриъл бе наоколо. Гласът й стана по-нежен,

когато му каза защо. Имаше нещо в сините му очи и в сексуалната пиротехника и химия, която
вибрираше във въздуха между тях, и всичко това й пречеше да се фокусира върху задачите си.
Той бе изключително поласкан.

Затова щастливата двойка се споразумя на компромис. През седмицата щяха да си общуват

по телефона и с есемеси, понякога и с имейли, и от време на време щяха да ходят на обяд или
вечеря, но Джулия щеше да остава в апартамента си. В петък следобед щеше да идва в
апартамента на Гейбриъл, за да прекарат заедно уикенда.

Една сряда вечер в средата на януари тя му звънна, след като бе приключила е работата си.

- Имах тежък ден… - въздъхна уморено тя.

- Какво е станало?

- Професор Пиктън разкритикува две трети от една от главите ми, защото смята, че
предлагам прекалено романтичен анализ на Данте.

- Ох…

- Тя мрази романтизма, така че можеш да си представиш колко бе ядосана. Не спря да говори

за това. Накара ме да се почувствам тъпа.

- Не си тъпа - изсмя се Гейбриъл. - Професор Пиктън ме кара понякога и мен да се чувствам

така.

- Трудно ми е да го повярвам.

- Трябваше да ме видиш първия път, когато ме повика у тях. Бях по-нервен, отколкото в деня,
в който защитавах дисертацията си. За малко да забравя да си обуя панталони.

Джулия се разсмя.

- Мисля, че един професор Емерсън без панталони щеше да е много добре приет в дома й.

- За щастие не ми се наложи да проверявам тази теория.

- Каза ми, че „силният ми етичен елемент компенсира определени пропуски в логическата

ми част”.

- Това си е направо висока похвала от нейните уста. Според професор Пиктън повечето хора
изобщо са лишени от способността да разсъждават логически. Тя смята, че днес светът е
населен от маймуни, които носят дрехи. Понякога.
 Джулия се изкикоти и се обърна по корем в леглото си.

- Ще умре ли, ако каже, че харесва дисертацията ми? Или че съм добра в работата си?

- Кейтрин никога няма да ти каже, че харесва работата ти. Смята, че позитивният коментар е
проява на снизходително отношение. Просто старите претенциозни възпитаници на Оксфорд са
си такива.

- Вие не сте такъв, професор Емерсън.

Гейбриъл усети как настръхва от леката промяна в интонацията й.

- О, да, мис Мичел. Но сте забравили.

- Сега си много мил с мен.

- Надявам се, че съм такъв - прошепна той е почти пресипнал глас. - Но не забравяй, ти си
моя любима, не моя студентка - замисли се и после се ухили лукаво. - Освен в науката на
любовта и секса.

Тя се разсмя и той се хвана, че се смее заедно с нея.

- Дочетох книгата, която ми даде, „Жестока милост“8.

- Доста си бърза. Как успя?

- Самотна съм нощем. Чета, за да заспя.

- Не е нужно да бъдеш самотна. Вземи такси до нас. Ще ти правя компания.

Джулия изпуфтя, но се предаде.

- Добре, професоре.

- Добре, мис Мичел. Е, как беше книгата?

- Не съм сигурна защо Грейс я е харесвала толкова много.

- Защо?

- Това е романтична любовна история. Но когато стават християни, решават, че любовта им

един към друг е езическа - че са направили идоли от себе си, един към друг. Това ме натъжи.

Съжалявам, че ти е подействала така. Не съм я чел, въпреки че Грейс често говореше за нея.

- Как може любовта да е езическа, противоположна на нещо свято, Гейбриъл? Не разбирам.

- Задаваш ми такъв въпрос? Мислех, че аз съм езичникът в тази връзка.

- Ти не си езичник, сам си ми го казвал.

 Той въздъхна замислено.

- Наистина. Знаеш много добре, също като мен, че Данте възприема Бог като единствената
сила във вселената, която може да задоволи копнежите на душата. Това е подразбиращата се
критика на Данте за греха на Паоло и Франческа. Те пренебрегват по- висшето добро - любовта
към Бог, заради любовта към човешко същество. Естествено, че това е грях.

- Паоло и Франческа са прелюбодейци. Изобщо не е трябвало да се влюбват един в друг.

- Вярно е. Но дори да не бяха омъжени за други, когато са станали любовници, критиката на

Данте щеше да е същата. Ако са се обичали до такава крайна степен, че са забравили и
отхвърлили всичко друго и всеки друг на света, значи любовта им е езическа. Издигнали са
любовта си и самите себе си в идоли. Освен това са били глупави, защото никое човешко
същество не може да направи друго човешко същество напълно щастливо. Хората са прекалено
несъвършени за това.

Джулия застина. Въпреки че бе наясно от преди с някои моменти в обяснението на Гейбриъл,

се изненада искрено да чуе такива думи от неговите уста.

Струваше й се, че тя самата е езичница по отношение на тяхната любов, а не го бе осъзнавала

досега. Нещо повече, ако той наистина вярваше в това, което казваше, значи мнението му за
връзката им не бе толкова въодушевено. Беше шокирана.

- Джулиан? Там ли си още?

Тя се прокашля леко.

-Да.

- Това е просто теория. Няма нищо общо е нас.

Каза правилните думи, но чувството за неловкост остана. Гейбриъл знаеше, че бе издигнал

Джулия в свой идол, неговата Беатриче, и никакво отричане, никаква изтънчена риторика не
можеше да опровергае истината. Независимо от цялото време, което бе прекарал, изпълнявайки
програмата от дванайсет стъпки на Анонимните наркомани, която го окуражаваше да се
фокусира върху по-висша сила, а не върху себе си, любовниците или семейството си, той
продължаваше да постъпва другояче.

- Защо Грейс е харесвала тази книга? Не разбирам.

- Не знам и аз - каза Гейбриъл. - Може би когато Ричард й е помогнал, тя е видяла в него своя
спасител. Омъжил се е за нея и двамата са яхнали конете си към залеза на Селинсгроув.

- Ричард е добър човек - измърмори Джулия.

- Така е. Но Ричард не е бог. Ако Грейс се бе омъжила за него с мисълта, че всичките й

проблеми ще се изпарят на мига заради неговото съвършенство, връзката им нямаше да оцелее.
Тя щеше да се разочарова и в крайна сметка щеше да го напусне, за да намери друг, който да я
направи щастлива. Може би бракът на Ричард и Грейс бе толкова успешен, защото двамата са
имали реалистични очаквания. Не са искали другият да задоволи всичките им нужди. Това
обяснява защо и духовният момент бе толкова важен за всеки от тях.

- Може би си прав. Моята книга е много различна от романа на Греъм Грийн9, който четеш.

- Не са толкова различни.

- Романът ти е за изневяра и за мъж, който мрази Господ. Проверих в Уикипедия.

Гейбриъл устоя на желанието си да изръмжи.

- Не го прави, Джулия. Знаеш, че на този сайт не може да се разчита напълно.

- Да, професор Емерсън - закачливо-покорно каза тя.

Този път той се нервира.

- Защо смяташ, че героят на Грийн мрази Бог? Защото любовницата му се отказа от него
заради Бог. И двамата четем книги за езичници, Джулиан. Само краят им е различен.

- Добре, вече не съм толкова сигурна, че са различни.

Гейбриъл се усмихна.

- Мисля, че е малко късно да водим този разговор. Сигурен съм, че си уморена, а аз имам да
върша досадна работа с документация.

- Обичам те лудо.

Нещо в гласа й накара сърцето му да забие учестено.

- И аз те обичам. Обичам те прекалено много, сигурен съм в това. Но не знам как да обичам
по друг начин.

Последните му думи бяха казани шепнешком, но възпламениха въздуха.

- И аз не знам как да те обичам по друг начин - прошепна тя в отговор.

- Тогава нека Бог се смили над нас.

Ако някой попиташе Гейбриъл дали смята, че се нуждае от терапия, той би отговорил „не”.
Не харесваше идеята да говори за чувствата си или за детството си, нито да бъде принуждаван
да споделя за станалото с Паулина. Не искаше да говори за зависимостите си, за професор
Сингьр или за хилядите други жени, с които се бе занимавал.

Но той искаше бъдеще с Джулия и искаше тя да разцъфти е него напълно и съвършено

изцелена от своите рани. Тайничко се тревожеше, че някак си не може да се сравнява с нея по
отношение на способността за разцъфване - просто защото бе такъв, бе… Гейбриъл.

Затова си обеща да направи всичко по силите си, за да я подкрепи, включително и да

промени своето поведение по възможно най-добрия начин и да се съсредоточи върху нейните
нужди. За да го направи, осъзна, че е необходимо да оцени обективно своя егоизъм и да открие
практически съвети как да го преодолее. Вследствие на това реши, че ще бъде достатъчно смел и
ще загърби личното си неудобство, ще признае нуждата си от помощ и ще посещава терапевт
веднъж седмично.

В края на януари стана пределно ясно, че и Гейбриъл, и Джулия имат голям късмет с избора
си на терапевти. Докторите Ни- кол и Уинстън Накамура бяха семейна двойка, които работеха с
клиентите си, разглеждайки техните психологически и лични проблеми и в духовен, и в
екзистенциален аспект.

Никол бе притеснена от характера на отношенията на Джулия с бившия й приятел.

Притесняваше се, че разликата в темперамента на Джулия и Гейбриъл, съчетана с неговата
силна индивидуалност и нейното увредено самочувствие, ще превърнат романтичната им връзка
в риск за психичното здраве на Джулия.

Но тя твърдеше, че е влюбена в него и че е много щастлива. Беше очевидно, че получава

много удоволствие и доста сигурност от отношенията им. Странната история за първата им
среща и за повторния „сблъсък” след години, в добавка с определени факти от миналото на
Гейбриъл и неговата склонна към зависимости личност, вдигаше всевъзможни предупредителни
червени знаменца в съзнанието на Никол. Фактът, че Джулия не разпознаваше тези сигнали,
разкриваше много повече за нейното психологическо състояние, отколкото тя би предположила.

Уинстън не прояви никаква милост и информира Гейбриъл, че е изложил на риск

възстановяването си, като продължава да пие алкохол и е спрял да посещава сбирките на
Анонимните наркомани. Това, което се предполагаше да бъде опознавателна среща, експлодира
в гневен сблъсък и яростното изхвърчане на Гейбриъл от кабинета.

Независимо от всичко той се върна за следващия сеанс, като обеща, че ще започне пак да
посещава сбирките на Анонимните наркомани. Отиде обаче на една-две и повече не го направи.
-15-
В града снегът вали различно от снега в провинцията, мислеше си Джулия, докато двамата с
Гейбриъл вървяха под сипещите се снежинки към Манулайф Билдинг, където беше
апартаментът му, за да вземе той колата си. Тази вечер щяха да празнуват в шикозен френски
ресторант, Auberge du Pommier.

Гейбриъл придърпа Джулия към себе си, долепи я до стъклената витрина на магазина зад тях
и я целуна страстно. Тя се разсмя, останала без дъх, когато той приключи и на свой ред го
издърпа обратно на тротоара, за да се насладят на падащия сняг.

В провинцията можеш да чуеш как снегът ти шепти, големи снежинки, неразпердушинени от

небостъргачите и офис сградите, се сипят свободно край теб. В града вятърът вее снега между
високите сгради и той е много по-ограничен заради различните препятствия от небето към
земята. Или поне така мислеше Джулия.

Когато стигнаха до Манулайф Билдинг, тя спря пред китайския магазин, който заемаше
голяма част от първия етаж. Не че се интересуваше от китайските сервизи, които се взираха
подканващо в нея. Интересуваше се единствено от красивия мъж до себе си.

Гейбриъл бе облечен с дълго черно вълнено палто с черна ве- лурена яка и шал „Бърбъри”,
който бе увит като вратовръзка около врата му. Ръката, която я държеше, бе стоплена от черна
кожена ръкавица. Но най-много я очароваше шапката му.

Професор Емерсън носеше барета.

Намираше избора му на този аксесоар за странно пленителен. Гейбриъл отказваше да се

подчини на съвременния местен обичай с вълнените шапки. Черна вълнена барета, която да
отива на палтото му, беше достатъчна за него. И беше много елегантен с нея.

- Какво? - погледна отражението й в стъклото той, а на устните му играеше лека усмивка.

- Красив си - изстреля тя, неспособна да свали очи от смайващата му фигура.

- Ти си привлекателната - и отвътре, и отвън. Прекрасна сладурана.

Целуна я продължително пред всичките порцеланови сервизи и я пощипна нежно по ухото.

- Нека си вземем такси до ресторанта. Така ще мога да ти посветя цялото си внимание. Ще

изтичам вътре да изтегля пари от банкомата и се връщам след минута. Освен ако не
предпочиташ да дойдеш с мен.

Джулия поклати глава.

- Предпочитам да се насладя още малко на снега.

Той се разсмя силно.

 - Това е канадска зима. Повярвай ми, ще има доста сняг.

Отмести шала й, за да я целуне по врата, и се засмя като че

ли на себе си, докато изчезваше във вътрешността на Манулайф Билдинг, където бе поставен
банкоматът.

Тя се загледа през витрината в изложения китайски порцелан и тъкмо се възхищаваше на

един конкретен сервиз, като се питаше как ли ще изглежда в апартамента на Гейбриъл, когато
някой я повика по име.

- Джулия?

Обърна се рязко и се озова лице в лице с Пол. Той й се усмихна и я прегърна топло.

- Как си?

- Добре съм - отвърна тя леко нервно, защото се притесняваше, че Гейбриъл ще се върне

всеки момент.

- Изглеждаш страхотно. Добре ли прекара празниците?

- Чудесно. Много заета, много работа, но чудесно. А ти?

- Всичко бе нормално. Много зает, но и това е нормално. Как

вървят лекциите?

- Добре. Професор Пиктън ми създава доста работа.

- Обзалагам се, че е така - разсмя се Пол. - Може да пием кафе следващата седмица и да ми
разкажеш по-подробно.

- Може - усмихна му се Джулия, устоявайки на желанието си да се обърне и да погледне дали

Гейбриъл не се задава, когато внезапно усмивката на Пол изчезна от лицето му.

Тъмните му вежди се сключиха гневно и той пристъпи напред с нетипично за него мрачно
изражение.

- Какво е станало с теб?

Джулия сведе поглед към зимното си палто, но не видя нищо, което би могло да предизвика
такава реакция. После опипа лицето си, чудейки се дали Гейбриъл не бе размазал червилото от
устните й при целувката им.

Но Пол гледаше другаде. Взираше се във врата й.

Приближи още - грубо навлизане в личното й пространство, и издърпа встрани пурпурния й

шал.
 - Божичко, Джулия, какво е това?!

Тя трепна от допира на загрубелите му от работа ръце, които предпазливо опипаха следите

от ухапване по кожата й, проклинайки се, че когато си бе слагала грим сутринта, очевидно бе
забравила да ги прикрие.

- Нищо. Добре съм - отстъпи назад и бързо нави шала си два пъти около врата си, като
завърза краищата му така, че Пол да не може да види нищо повече.

- Знам как изглежда нищото и това не е нищо. Приятелят ти

ли го направи?

- Разбира се, че не! Той никога не би ме наранил.

Пол наклони глава на една страна.

- Каза ми, че го е правил преди. Мислех, че заради това сте се разделили последния път.

Джулия се озова в капана на собствените си лъжи. Отвори уста, за да го опровергае, но бързо

я затвори, като се опитваше какво да измисли.

-? При любовна игра ли те ухапа? Или от гняв? - Пол се опитваше да звучи спокойно, но
вътрешно бе бесен на човека, сторил това на Джулия. Искаше да го намери и да му срита
задника. Няколко пъти.

- Оуен никога не би ми причинил нещо подобно. Никога не е бил агресивен към мен.

- Тогава, по дяволите, какво е станало?

Тя премигна, стресната от яростта в гласа му, и сведе очи към ботушите си.

- И не ме лъжи! - настоя той.

- Някой проникна в къщата на баща ми в Деня на благодарността и ме нападна. Така получих

белезите. Знам, че са отвратителни. Скоро ще ги махна с операция.

Пол мълча известно време и обмисляше думите й.

- Ухапването е доста личен жест за обикновен нападател, не мислиш ли?

Джулия прехапа устни.

- И защо трябва да се срамуваш, че си била нападната? Вината не е била твоя - избуча

верният й приятел. - Не е необходимо да ми казваш. Разбирам - протегна ръка и хвана нейната,
за да погали нежно дланта й. - Ако искаш да се махнеш от него, мога

да ти помогна.
 - Много си мил, но полицията го хвана. Тук не може да ме доближи.

Раменете на Пол се отпуснаха.

- Аз съм ти приятел, Зайко. Грижа ме е за теб. Нека ти помогна, преди да се случи нещо
лошо.

Тя издърпа ръката си.

- Не съм заек и не се нуждая от помощта ти.

- Не исках да те засегна - изгледа я отчаяно той. - Защо Оуен не ти е помогнал? На негово

място щях да накъсам на парченца

нападателя.

Джулия се накани да му каже, че всъщност го е направил, но навреме си прехапа езика.

- Сигурно не е толкова загрижен за теб, щом е допуснал някой да проникне в къщата ти и да

те нападне.

- Бях сама вкъщи. Нямаше как да знае, че ще се случи нещо такова. Но не съм стресирана или
жертва, независимо какво си мислиш, Пол - очите на Джуния блеснаха от гняв.

Той я изгледа изпитателно.

- Никога не съм казвал, че си. Но това нещо на врата ти не е причинено от случаен нападател.
Това е шибано жигосване. Маркиране на територия. А трябва да признаеш, че за краткото време,
през което те познавам, успя да си навлечеш проблеми с доста хора. Криста, професор Пейн,
Емерсън…

- Съвсем различно е…

- Заслужаваш повече от това да си боксовата круша на някого - гласът му бе тих и Джулия

потръпна. - Никога не бих се държал така е теб.

Тя погледна в нежните му кафяви очи и остана безмълвна, надявайки се Гейбриъл да не се

появи в този момент.

Пол пъхна ръце в джобовете на палтото си и се премести от крак на крак.

- Тръгнал съм към Йондж Стрийт на вечеря с приятели. Искаш ли да дойдеш с мен?

- Цял ден съм навън. Ще се прибера у дома.

Той кимна.

- Закъснявам, иначе бих те изпратил до вас. Имаш ли пари за такси?

 - Да, не се притеснявай, благодаря ти - отвърна тя, като започна да си слага ръкавиците,
намествайки пръстите си. - Ти си добър приятел.

- Ще се видим - усмихна й се той криво и си тръгна.

Джулия се обърна да погледне през стъклените врати на сградата, но все още не виждаше
Гейбриъл.

- Джулия? - провикна се Пол към нея.

-Да?

- Пази се, моля те.

Тя кимна и му помаха, загледана в отдалечаващата му се фигура.

В два часа сутринта Джулия се стресна и се събуди. Беше в леглото на Гейбриъл и спалнята
бе тъмна. Но бе сама.

След като Пол си тръгна, Гейбриъл се върна при нея. Дори да бе видял срещата им, не го
показа с нищо, въпреки че бе някак тих по време на празничната им вечеря. По-късно, когато тя
бе готова да си лягат, той я целуна по челото и каза, че ще дойде при нея след малко. Часове по-
късно още не си бе легнал.

Тръгна боса по коридора. Апартаментът бе потънал в мрак. Имаше светлина само под вратата
на кабинета на Гейбриъл. Тя застана в коридора и се ослуша. Когато чу тракането на
клавиатурата, завъртя дръжката на вратата и влезе вътре.

Да се каже, че Гейбриъл бе изненадан, щеше да е огромно подценяване. Очите му се

насочиха към нея, свити и тревожни, иззад очилата му.

- Какво правиш? - изправи се рязко и постави голям оксфордски речник върху разпръснатите
по бюрото му листове.

- Аз… нищо - поколеба се Джулия, зазяпа се притеснено в босите си стъпала и зарови пръсти
в дебелия персийски килим.

Той веднага дойде при нея.

- Нещо не е наред ли?

- Не си легна. Притесних се.

Гейбриъл свали очилата си и потърка уморено очите си.

- Ей сега идвам. Трябва да довърша няколко неща, които не търпят отлагане.

 Джулия се надигна да го целуне по бузата, преди да си тръгне.

- Почакай. Ще дойда с теб - каза той, хвана я за ръка и я поведе по тъмния коридор към
стаята им.

Вече ги нямаше голямото средновековно легло и мрачните мебели, както и леденосините

завеси. Гейбриъл бе наел интериорен дизайнер да пресъздаде спалнята, която бяха споделяли с
Джулия в Умбрия. Сега стените бяха боядисани в кремаво, а в средата на стаята имаше легло е
балдахин с прозрачни завеси. Джулия харесваше това преобразяване и особено - вдъхновението
за него. Стаята вече не беше негова, а тяхна.

- Сладки съни ща - притисна той почти бащински устни към челото й, преди да затвори
вратата зад себе си.

Джулия лежа будна известно време, чудейки се какво крие Гейбриъл от нея. Бори се с
дилемата си дали да се опита да разбере, или просто да му се довери. Без да вземе категорично
решение, скоро потъна в неспокоен сън.
-16-
Пол не можа да заспи. Ако беше мелодраматичен тип, щеше да опише неспокойната си вечер
като „мрачната нощ на душата си”. Но той беше от Върмонт, а там не отглеждат мелодрама
гични личности. Все пак, след продължителната вечеря и после пиене на бира с останалите
играчи от отбора му по ръгби, още не можеше да избие образа на белязаната кожа на Джулия от
главата си. Имаше определено твърди възгледи за това как един мъж трябва да се отнася към
жените, оформени от родителите му. Майка му и баща му не бяха много щедри в
демонстрирането на чувствата си един към друг, нито бяха прекалено сантиментални. Но се
отнасяха с уважение помежду си. Майка му го учеше да се отнася с момичетата като е дами, а
баща му настояваше за същото, като му казваше, че ако чуе, че се е държал лошо е някое
момиче, ще се разправя лично с него.

Пол си спомни за първия си купон в колежа „Сейнт Майкълс”. По пътя към банята се бе
натъкнал на момиче е разкъсана блуза. Успокои я и я накара да му покаже насилника. Намери
го и с груба сила го закара до полицейския участък в кампуса, но не и преди да му даде един по-
груб урок по добри маниери към жените.

Когато по-малката му сестра Хедър бе тормозена от момчета в гимназията, момчета, които я

засипваха с обидни коментари и дърпаха презрамките на сутиена й, той изчака малките гадня-
ри след училище и ги заплаши доста сериозно. Хедър продължи обучението си, без да бъде
закачана от досадници.

В романтичните представи на Пол насилието срещу жените бе нещо абсолютно немислимо и

той бе готов да използва всичките си спестявания, ако се наложи, за да обиколи земята със
самолет и да намери насилника, белязал Джулия, стига само да знаеше името и адреса му.

Сам си беше виновен, че тя не говореше с него, мислеше си Пол, загледан в стената на

скромния му апартамент. Беше опитал да се прояви като рицаря със сияйни доспехи, но доста
агресивно, и я бе отблъснал. Ако беше сдържал гнева си и бе проявил повече подкрепа, може би
щеше да му разкрие какво точно бе станало. Но той я бе притиснал и сега бе малко вероятно
това да се случи.

Трябва ли да уважа молбата й и да се отдръпна? Или трябва да се опитам да й помогна,

независимо от това, което тя казва?

Пол не знаеше още какво щеше да избере, но в едно бе сигурен - щеше да държи Джулия под
око и проклет да беше, ако позволеше някой да я нарани, когато бе наоколо.

Малко преди единайсет на следващата сутрин Джулия се измъкна изпод прегръдката на

Гейбриъл. Наметна си една от неговите бели оксфордски ризи и застана пред голямата черно-
бяла фотография, окачена на стената, на която той я целуваше по шията.

Обичаше гази снимка, но се изненада, когато я видя толкова очебийно окачена, в такъв голям
размер. Припомняше й първото посещение в този апартамент, когато разглеждаше снимките,
които тогава украсяваха стената. А той бе повърнал върху нея и върху британския си
пастелнозелен пуловер.

Гейбриъл определено имаше замах по отношение на дрехите си. Щеше да изглежда добре,
дори да не носеше нищо друго освен хартиен плик на главата си. Хъм… Джулия помедитира
върху тази представа няколко секунди.

Остави го да похърква лекичко и отиде в кухнята. Приготви си закуска и се замисли за

поведението му от изминалата нощ.

Какво правеше в кабинета си по това време?

Преди да осмисли добре последствията от своите действия, Джулия се озова в коридора.

Влезе в кабинета му, отиде до бюрото и видя, че лаптопът му е изключен. Листовете от
предишната нощ ги нямаше, повърхността на дъбовото бюро бе почти гола.

Нямаше начин да отвори чекмеджетата, за да търси тайната му.

На бюрото обаче намери нещо, което не очакваше - малка черно-бяла снимка в сребриста
рамка. Снимката от видеозона на Мая.

Вдигна я и задържа в ръка, учудвайки се, че Гейбриъл бе извървял толкова дълъг път, за да
постави снимката в рамка. Потънала в мислите си, остана така дълго време.

- Откри ли това, което търсеше?

Завъртя се бързо и видя Гейбриъл, облегнат на вратата със скръстени на гърдите ръце, само
по тениска и шорти.

Той се загледа малко по-дълго в голата плът, която се разкриваше изпод незакопчаната риза,
и в изваяните й крака. Погледна снимката в ръката й и изражението му се промени.

Джулия бързо я върна отново на масата.

- Съжалявам.

Гейбриъл тръгна към нея.

- Още не съм решил къде да я поставя - погледна той към снимката. - Но няма да я държа в
чекмеджето.

- Разбира се. Рамката е красива - каза тя.

- От „Тифани” е.

Джулия наклони глава на една страна.

- Само ти би купил рамка за снимки от „Тифани”. Аз бих

отишла в „Уолмарт”.
 - Отидох там по съвсем различна причина - погледна той изпитателно лицето й.

За миг сърцето й спря.

- И намери ли каквото търсеше?

Сега очите му направо я изгаряха.

- Абсолютно. Намерих го много отдавна.

Джулия премигна, когато той се наведе да я целуне, сякаш тя беше някаква омагьосана жаба
и след целувката щеше да се случи нещо. Това бе една забележителна целувка. Гейбриъл
постави нежно ръце от двете страни на лицето й, после приближи устните си до нейните, като
ги притисна силно, преди да започне със сладостните движения с език. След миг тя вече бе
забравила напълно защо изобщо бе дошла в кабинета му.

Той завъртя игриво езика й със своя и плъзна ръцете си през косата й. Когато се отдръпна,
целуна бузите й.

- Иска ми се да те бях познавал през целия си живот. Иска ми

се всичко да бе станало другояче.

- Сега сме заедно.

- Да, любима моя. Изглеждаш прекрасно в ризата ми - гласът му внезапно прозвуча

пресипнало. - Смятах да те изведа навън за закуска. Има една малка сладкарница зад ъгъла,
която мисля, че ще харесаш.

Тя хвана ръката му с радост, когато той я поведе към спалнята, за да се изкъпят заедно и да
започнат деня си.

По-късно следобед работеха в кабинета му. Гейбриъл седеше на бюрото си и четеше статия, а
Джулия се бе настанила в креслото му е червена кадифена тапицерия и проверяваше пощата си.

Скъпа Джулия, дължа ти извинение. Наистина съжалявам, че те разстроих онзи ден.

Не исках да го правя. Бях притеснен за теб.

Ако някога имаш нужда да поговориш с някого, съм на един телефон разстояние.

Надявам се, че още можем да сме приятели.

Пол

P.S. Криста пита защо професор Пиктън е ръководител на дипломната ти работа.

Джулия погледна към Гейбриъл и видя, че се е улисал в работата си. Бързо написа отговор.
 Здрасти, Пол, разбира се, че още сме приятели.

Инцидентът в Селинсгроув бе много травмиращ за мен и се опитвам да го забравя.

Трябваше да ти кажа, че всъщност приятелят ми ме спаси - много повече от веднъж, по

различни начини.

Бих искала да ви запозная някой ден. Той е чудесен.

Не знам защо Криста се интересува кой ръководи дисертацията ми. Аз съм само студентка от
магистърската програма.

Благодаря ти все пак за предупреждението.

Ще оставя коледния ти подарък в пощенската ти кутия в университета в понеделник.

Малък е, но се надявам да ти хареса.

И пак, благодаря ти.

Джулия

Кейтрин Пиктън водеше уединен живот. Имаше хубава къща в предградието Анекс,
намираща се съвсем близо до университета. Обикновено ходеше пеша дотам. Прекарваше летата
си в Италия, а коледните празници - в Англия. През повечето време пишеше и публикуваше
статии и монографии за Данте. С други думи, водеше живот на уважавана академична стара
мома, само дето нямаше градина, не се занимаваше с любовници и в двора й не се мотаеше цяло
котило котки.

Въпреки възрастта си тя бе много търсена за публични лекции и управата на повече от един

университет се бе опитала да я отклони от идеята за пенсиониране, обещавайки й
екстравагантно висока заплата и незначителни преподавателски задължения.

Кейтрин обаче по-скоро щеше да прокопае Панамския канал с нокти и да хване жълта треска,
отколкото да се откаже от времето, в което би могла да посвети на проучвания, в замяна на
кабинет в кампуса и посещения на учебни съвети във факултета.

Именно това каза и на Грег Матюс от Харвард, когато й позвъни през януари, за да й съобщи,
че се е открила свободна позиция в катедрата по Италианистика, специално за изследвания на
творчеството на Данте.

Той мълча шашнато известно време, за да подбере внимателно следващите си думи.

- Но, професор Пиктън, ние можем да уредим нещата така, че да не се налага да преподавате.
Трябва само да изнасяте по няколко лекции на семестър, да присъствате от време на време в
кампуса и да ръководите няколко докторанти. Това е.
 - Не искам да местя книгите си - каза Кейтрин.

- Ще наемем транспортна фирма.

- Те ще ги объркат и ще са ми нужни седмици, за да ги подредя.

- Ще наемем специални хора, свикнали да преместват цели библиотеки. Ще свалят книгите

ви от рафтовете, ще ги пакетират и опишат по номера и ще ги поставят на лавиците ви в
Кеймбридж в абсолютно същия ред, както са били в Торонто. Няма да е нужно да правите нищо.

- Транспортните компании не знаят как да каталогизират книги - изсумтя тя. - Ако объркат
редиците? Имам хиляди книги в библиотеката си и може никога да не ги намеря, ако променят
местоположението им. А ако загубят нещо? Някои от тези книги са безценни!

- Професор Пиктън, ако приемете поста, лично ще дойда в Торонто и ще преместя книгите
ви.

Кейтрин замълча за миг, осъзнавайки в един момент, че Грег говори напълно сериозно.
После избухна в смях.

- Харвард изглежда много адаптиращо се към изискванията на хората място.

- Нямате си и представа - измърмори Грег, като се надяваше, че тя все пак ще промени

мнението си.

- Не проявявам интерес. Има много млади колеги, които би трябвало да разгледате като
вариант, вместо да се занимавате с шейсет и осем годишна пенсионерка. Докато сме по темата
за вашата катедра, искам да поговорим за една моя студентка, Джулиан Мичел, и защо смятам,
че трябва да я приемете в своята докторска програма.

Кейтрин отдели няколко минути да каже на Грег защо е било грешка, че не са предложили
адекватно финансиране на Джулия предишната година. После наблегна на необходимостта тя
да получи подходящо висока стипендия от септември. Най-накрая, когато приключи с
мъмренето и указанията как по-добре да си върши работата като ръководител на магистърски и
докторски програми - което на практика беше неговата работа, рязко затвори.

Грег се взря в телефона в ръката си с абсолютно невярващо и недоумяващо изражение.

През последната седмица на януари Джулия направо летеше във въздуха щастлива и
безгрижна, защото благодарение на съвременната медицинска технология кожата на врата й бе
напълно чиста и нова. Следата от премахването също вече бе изчезнала и сега никой не би
предположил, че някога е била белязана. Терапията вървеше добре, както и отношенията й с
Гейбриъл, въпреки че понякога й се струваше разсеян и й се налагаше да го повика по име.

Беше приключила с приятелската си среща на кафе с Пол, по време на която обсъждаха

скорошното необичайно добро настроение на Криста, когато получи телефонно обаждане, което
щеше да промени живота й. Грег Матюс й предложи ранен прием в докторската програма по
романски езици и литература в Харвард с много щедра стипендия за есенния семестър.

Приемът беше все още с условие при удовлетворително завършване на магистърската й

степен в университета в Торонто, но професор Матюс изтъкна, че като се има предвид
препоръката на професор Пиктън, Джулия едва ли ще има проблем със завършването на
магистратурата си. Професор Матюс каза, че очаква с нетърпение отговора на Джулия, но много
добре знаел, че повечето завършващи студенти имат нужда от малко време, за да помислят, и ще
й се обади по телефона за решението й след седмица.

Джулия се изненада колко спокойно и професионално звучеше по телефона. Разбира се, тя

нямаше нужда от много мислене. След края на разговора с треперещи, нервни пръсти прати
есемес на Гейбриъл.

Обадиха се от Харвард - искат ме! С условие за

завършена магистратура.

С любов, Дж.

Няколко минути по-късно получи отговор:

Поздравления, скъпа. В среща съм.

У нас - след час? Г.

Джулия се усмихна към айфона си и бързо приключи със задачите си, преди да се отправи
към дома на Гейбриъл. Беше развълнувана, но и разтревожена. От една страна, приемането й в
Харвард бе кулминацията на усилията й и осъществяване на мечтата й. От друга, Харвард
означаваше отделяне от Гейбриъл.

Окуражена от думите на доктор Никол да бъде мила със себе си, реши да вземе горещ душ, за
да остане насаме с мислите си. Написа бележка на Гейбриъл, сложи я на масичката, където той
винаги мяташе ключовете си, и се запъти към просторната баня. Петнайсет минути по-късно
беше почти заспала под парещия душ, изливащ се върху главата й като тропически дъжд.

- Великолепна гледка за добре дошъл - прошепна Гейбриъл, плъзгайки вратата към душ-
кабината. - Затоплена, влажна и гола Джулиан.

- Има място и за един топъл, влажен и гол Гейбриъл - каза тя и му протегна ръка.

Той се усмихна.

- Не сега. Трябва да празнуваме. Къде искаш да отидем на вечеря?

Имаше случаи, когато Джулия просто приемаше неговите предложения, доволна, че го прави
щастлив. Но сега беше на друго мнение.

- Не може ли да си останем тук? Не искам да се мотая сред много хора.

 - Разбира се. Нека се преоблека и се връщам.

Когато се появи отново, Джулия вече стоеше в средата на банята, увита в хавлия.

Той й подаде висока чаша, пълна с шампанско, и двамата се чукнаха.

- Имам нещо за теб - каза Гейбриъл и изчезна в спалнята. Върна се след секунда с нещо алено
в ръка. Вдигна го пред себе си, така че тя да прочете надписа отпред. - Този е мой, но сега искам
ти да го вземеш.

Дръпна чашата от ръката й, сложи я на тоалетната масичка до своята чаша, после развърза
хавлията и я остави да падне на пода.

Джулия нахлузи суитшърта с качулка с емблемата на Харвард през главата си и застана така,
като полугола студентка от някое сестринско общество в колеж, току-що измъкнала се от
леглото на приятеля си.

- Великолепно - прошепна той, прегърна я и я целуна ентусиазирано. - Това е огромно

постижение и знам, че работи много упорито. Гордея се с теб.

Джулия почти се разплака от похвалата му, защото освен Грейс никой не се беше гордял с
нейните постижения.

- Благодаря ти. Сигурен ли си, че искаш да се разделиш със суитшърта си?

- Разбира се, мое малко умно момиче.

- Още не съм решила дали да приема предложението им.

- Какво? - отдръпна се той и се намръщи.

- Току-що ми се обадиха. Имам седмица да реша.

- Какво да решаваш? Ще си луда, ако не приемеш!

Той хвана ръцете й и се заигра с тях.

- Да не би да не са ти предложили достатъчно пари? Защото знаеш, че ще покрия разходите

ти, нали? Ще ти купя апартамент близо до площад „Харвард”, за бога!

- Не искам да ме издържаш.

- За какво говориш? - попита я той, гледайки я сърдито.

Джулия изпъна рамене и повдигна инатливо брадичка.

- Искам да си плащам сама.

Гейбриъл изръмжа недоволно и хвана лицето й в двете си ръце.

 - Джулиан, никога няма да сме равни. Ти си моята по-добра половинка.

Взря се в нея, искреността освети сините му очи. Целуна я и я притегли към гърдите си.

- Имам повече пороци и повече пари. Отказвам да споделям пороците си с теб, но парите ми
са твои. Вземи ги.

- Не ги искам.

- Тогава нека ти помогна с наема. Моля те, не отхвърляй тази възможност. Моля те. Работи
толкова упорито.

- Парите не са проблем. Грег Матюс ми предложи много щедра стипендия, която ще бъде
повече от достатъчна за покриване на разходите ми - сведе тя глава, хвана ръба на суитшърта си
и нервно го замачка, опитвайки се да покрие по-голямата част от голото си тяло. - Тревожа се
какво ще се случи е нас, ако замина.

- Искаш ли да заминеш?

- Да. Но не искам да те загубя.

- Защо ще ме загубваш?

Тя зарови лице в гърдите му.

- Връзките от дълги разстояния са трудни. Ти си толкова красив. Много жени ще се опитат да

заемат мястото ми.

Гейбриъл се намръщи.

- Не се интересувам от много жени. Интересувам се от теб. Подал съм молба за свободна

година от университета. Ако не я удовлетворят, ще си взема отпуск. Няма да ми навреди да
прекарам една година в Харвард и да довърша книгата си. Можем да отидем заедно и така ще си
„купя” малко време, за да измисля какво да правя.

- Не мога да ти го позволя. Кариерата ти е тук.

- Учените си вземат почивка от лекции постоянно. Питай Кейтрин.

- А ако спреш да ме обичаш?

- По-вероятно е ти да спреш да ме обичаш - може да поискаш да бъдеш с по-млади хора, да ти

омръзне да бъдеш вързана за по- възрастен мъж. По-възрастен мъж, който е досаден, знае всичко
и не може да се въздържи да те командори.

Джулия изпуфтя с досада.

- Мъжът, когото обичам, не е този, когото ти описа. Вече не. Освен това разликата помежду
ни е само десет години.
 Гейбриъл се ухили.

- Благодаря ти. Не е нужно да живеем заедно, ако не искаш. Ще ти бъда съсед. Разбира се, ако
не искаш да идвам… - преглътна тежко той и зачака отговора й.

Джулия обви ръце около врата му.

— Разбира се, че искам да дойдеш с мен.

- Добре - прошепна Гейбриъл и я повлече към спалнята.

След като Джулия се върна в апартамента си на следващия ден, Гейбриъл работи в кабинета
си целия следобед. Канеше се да й се обади, за да я пита дали искат да се срещнат за вечеря,
когато телефонът му звънна. Осъзна, че е Паулина, и отказа да вдигне.

Няколко минути по-късно звънна домашният му телефон и уникалният сигнал подсказваше,

че се обаждат от охраната във фоайето. Гейбриъл вдигна. -Да?

— Професор Емерсън, една жена тук ви търси.

— Името й?

— Паулина Грушчева.

Гейбриъл изруга.

- Предайте й да си върви.

Пазачът понижи глас.

- Разбира се, професоре. Но може би е добре да знаете, че изглежда доста разстроена. И

изрича името ви много гръмко.

- Добре - изсумтя той. - Кажете й, че слизам ей сега.

Грабна ключовете си и излезе от апартамента си, тичайки

към асансьора, без да спира да ругае.

- 17-

След като научи новината за ранния си прием в Харвард, Джулия почувства огромно
облекчение и се впусна в работата по дисертацията си с двойни усилия. Когато не беше с
Гейбриъл, работеше неуморно, като прекарваше часове наред в библиотеката или в апартамента
си в писане.

Като награда Гейбриъл бе решил да я заведе в Белиз за Свети Валентин. Щеше да бъде
празник в чест на тяхната любов, на приемането на Джулия в Харвард и на други неща, които
той още не бе готов да сподели с нея.

В деня на заминаването им Джулия стоеше на предния вход на своята сграда и проверяваше

пощата си. Намери писмо от Харвард и го отвори веднага. Беше официална бланка от
администрацията за регистриране в докторската програма и включваше условията за нейния
прием и стипендията й.

Намери и плик с печата на университета в Торонто. Думите Кабинет на декана на

магистърски и докторски програми” бяха отпечатани над адреса на изпращача. Веднага разкъса
плика и прочете съдържанието му. После довлачи багажа си до Блур Стрийт и взе такси до дома
на Гейбриъл.

Влетя през вратата, мина покрай дежурния охранител и се качи в асансьора. Отключи си
сама и почти се затича по коридора.

-Скъпа? - Гейбриъл тръгна към нея с усмивка на лице. -Подранила си. Поласкан съм, че не
можеш да стоиш далеч от мен.

Тя отблъсна протегнатите му ръце и му подаде едно от писмата.

Какво е това?

Той погледна към писмото.

5 февруари 2010 г.

Кабинетът на Декана на магистърски и докторски програми

Университет на Торонто

Торонто, Канада

Скъпа мис Джулиан Мичвл,

При нас постъпи оплакване, че сте нарушили кодекса за морално поведение на университета.
Във връзка с това оплакване се изисква да се явите лично в кабинета на декана на 19 февруари
2010 г. за предварително допитване. Ръководителят на катедра Италианистика проф. Джеръми
Мартин също ще присъства.

Може да доведете придружител на тази среща. Той може да е представител на Асоциацията

на магистрите и докторантите, член на семейството Ви, приятел или адвокат.

Тази среща е с чисто информационна цел и няма никакво правно пълномощие. Кабинетът на
Декана също не заема позиция за основателността на оплакването.

Моля потвърдете в кабинета, че сте получили писмото и ще присъствате на срещата. Ако не

отвърнете на поканата ни, ще последва автоматично пускане в ход на разследване на жалбата.
 Искрено Ваш,

д-р Дейвид Арас,

Декан на магистърски и докторски програми

Гейбриъл погледна в ужасените очи на Джулия и се опита да намери думи, с които да я

успокои и да й каже, че няма за какво да се тревожи - но не можа.
-18-
Джулия видя искрица страх в очите на Гейбриъл, но само за миг. Нищо не можеше да я
уплаши повече от това да види неговия страх.

Той й помогна да си свали палтото и я подкани да седне на червеното кресло до камината.

Запали огъня и отиде в другата стая. Джулия се облегна назад и закри лицето си с ръце.

- Изпий това - подаде й чаша Гейбриъл.

- Какво е?

- Скоч. „Лафройг”.

- Знаеш, че не обичам.

- Една глътка, само за да се отпуснеш.

Тя допря кристалната чаша до устните си и усети как алкохолът изгаря устата и гърлото й.
Закашля се силно и му подаде обратно чашата. Той доизпи скоча и седна на дивана срещу нея.

- Какво означава „кодекс за морално поведение”? - попита тя.

- Политиката, която регулира всякакъв вид академични нарушения - плагиатство, измама и

т.н.

- Защо някой ще ме докладва за академична измама?

Гейбриъл потърка челото си.

- Нямам представа.

- Сигурен ли си?

- Разбира се! Мислиш ли, че бих крил подобно нещо от теб?

- Ти криеш нещо от мен. Онази вечер, когато работи до късно в кабинета си, не ми каза
какво…

- Работех по кандидатурата си за работа - прекъсна я той. - Грег Матюс ми се обади вечерта,

в която двамата бяхме в Auberge. Покани ме да кандидатствам за лекторска позиция и ми каза,
че има нужда от портфолиото ми веднага. Подготовката му отне повече време, отколкото
предполагах.

- Защо не ми каза?

Той отклони поглед.

- Не исках да се надяваш напразно. Шансовете да получа тази работа са малки. Не съм

пълноправен професор10 и без съмнение те наемат по-зрели и опитни хора. Но трябваше да
опитам - заради теб.

- Иска ми се да ми бе казал. Какво ли не си представях.

Гейбриъл я стрелна с очи.

- Мислех, че ми вярваш.

- Разбира се, че ти вярвам. Не вярвам на жените около теб.

- Не трябваше да пазя кандидатстването си в тайна - размърда се неловко той. - Но не исках

да се разочароваш, ако не получа мястото.

- Никога няма да ме разочароваш, Гейбриъл, освен ако криеш тайни от мен.

Той направи гримаса и изчезна в трапезарията. Когато се върна, носеше още една чаша със
скоч.

- Имам среща с Джеръми тази седмица. Мога да го попитам за твоя случай.

Тя поклати глава.

- Трябва да стоиш настрана от това.

- Имаш ли представа от какво естество може да е оплакването?

- Не правя нищо друго, освен да ходя на училище и да работя по дисертацията си. Имала съм
някои конфликти - с Криста и професор Пейн… пардон, Сингър. Мислиш ли, че тя…?

Гейбриъл като че ли обмисли за около минута възможността.

- Не мисля. Тя беше викана пред Правната комисия миналата година, когато Пол Норис
подаде оплакване срещу нея. Сигурен съм, че не би рискувала отново да бъде призована там. Не
е от твоите ръководители, така че няма откъде да има информация за работата ти.

- Така е - Джулия се умълча и изражение на ужас се изписа на лицето й. - Не смяташ, че

Кейтрин Пиктън би ме докладвала за нещо, нали?

- Не. Тя не би направила подобно нещо, без преди това да говори лично е теб. И би ме
повикала - най-малкото от куртоазия.

- Какви са наказанията за академични нарушения?

- Зависи от сериозността на обвинението. Могат да те отстранят, да заличат част от

постиженията ти или да анулират вече завършен от теб курс. В крайни случаи могат да те
изгонят от университета.

Джулия се разтресе. Ако я изгонеха, нямаше да завърши магистратурата си. А това

означаваше, че Харвард…

Гейбриъл се втренчи в нея.

- Пол би ли направил подобно нещо?

- Не. Той иска да ми помогне, не да ми навреди.

- Ангелоебач… - измърмори Гейбриъл.

- Ами Криста?

Той се размърда неловко на дивана.

- Възможно ли е?

Джулия присви очи.

- Какво не ми казваш?

- Вече знаеш, че обича да създава проблеми.

- Какво става с Криста, Гейбриъл? Кажи ми!

Той се изправи и започна да крачи нервно пред камината.

- Не искам да говоря за това.

Джулия сграбчи писмото на декана и тръгна към коридора.

- Какво правиш?

- Предупредих те да не ме лъжеш. Явно е трябвало да допълня, че не желая и да се измъкнеш

е полуистини - отвърна твърдо тя. Взе палтото си от гардероба навън и започна припряно да се
облича.

Не си тръгвай.

Тя го изгледа с пламтящи от гняв очи.

- Тогава ми кажи за Криста.

Гейбриъл закри отчаяно очи с ръце.

- Добре.

Помогна й да съблече отново палтото си и я придружи обратно до дневната. Тя отказа да

седне и застана права пред камината, със скръстени на гърдите ръце.

- Криста да не те изнудва? Затова ли одобри предложението й за дисертация?

- Не точно.

- Изплюй го най-накрая, Гейбриъл!

Той се извърна встрани, втренчвайки поглед през прозореца към небето на Торонто.

- Криста Петерсън ме обвинява в сексуален тормоз.

-19-
Джулия зяпна Гейбриъл е широко отворени очи.

- Какво?!

- Криста е подала оплакване до службата, занимаваща се със сексуалния тормоз в

университета, която го е отнесла до Джеръми. Затова трябва да се срещна с него тази седмица.

Трепереща, Джулия се строполи на червеното кадифено кресло.

- Кога научи?

Един мускул трепна от вътрешната страна на челюстта на Гейбриъл.

- Тя ме потърси преди няколко дни.

- Преди няколко дни? - Джулия стисна зъби. - Колко щеше да изчакаш, преди да ми кажеш?

- Не исках да провалям пътуването ни до Белиз. Щях да ти кажа, когато се върнем. Кълна ти

се.

Тя го изгледа гневно.

- Мислех, че няма да пазим тайни един от друг.

- Това не е тайна - исках само да имаш няколко спокойни дни, преди да ти поднеса лошите
новини - извърна се с въздишка той встрани.

- Защо Криста ще те обвинява в сексуален тормоз? Тя тормози теб!

- Не знам какви точно са обвиненията. Аз самият исках да подам подобна жалба срещу нея,
но не желаех да привличам излишно внимание.

- Какво ще правим?

Гейбриъл се втренчи решително в огъня в камината.

- Ще се обадя на адвоката си и ще се справим и с двете обвинения. Деликатно.

Джулия се изправи и го прегърна през кръста, заравяйки лице в пуловера му.

-Какво има, Емерсън? В леглото съм с млада секси колежка от конкурентна фирма - каза Джон
Грийн, след като вдигна телефона и край него се чуваха високи пискливи звуци и писъци.

- Закопчай си панталона, Джон. Ще отнеме известно време.

 Адвокатът му изруга, после прикри телефона си с една ръка.

- Не ходи никъде, захарче - обърна се той към партньорката си, метна й закачливо червените
й бикини и се запъти към банята. - Вече съм се заел с жалбата ти за сексуален тормоз, Емерсън.
Не е нужно да ме юркаш. Бях на път да правя най-добрия секс в живота си.

- Трябва да говоря с теб за нещо друго - прекъсна го Гейбриъл и накратко му описа случая с
писмото от декана до Джулия.

- Не мога да помогна на приятелката ти.

Гейбриъл започна да ругае и да протестира, но Джон не му обърна внимание.

- Чуй ме, ако са те въвлекли в случай на сексуален тормоз, а срещу твоята хъм… приятелка
също е задвижена подобна академична процедура, съм готов да заложа поршето си, че двата
случая са свързани. Каза ли й да не те споменава по време на разговора си с декана?

Гейбриъл изскърца със зъби. Не.

- Е, направи го. Не е нужно да бъдеш въвличан в още проблеми, свързани с нея. Има
достатъчно неща, за които да се притесняваш.

Професорът си пое шумно въздух.

- Нямам навика да отказвам помощ на приятелите си, най- малкото на Джулиан. Ясно ли е?
Или трябва да си намеря друг адвокат?

- Добре. Но тя трябва да има свой адвокат. Ако тези две жалби са свързани, както изглежда,
че е, ще има конфликт на интереси, ако я поема аз. А и университетът може да стане
подозрителен, ако представлявам и двама ви.

- Добре! - тросна се Гейбриъл. - Кого ще ми препоръчаш?

Джон помисли за миг.

- Сорайя Харанди. Работи за една от фирмите на Бей Стрийт и е водила дела срещу
университета и преди. Имахме закачка преди няколко години и тя ме мрази и в червата си. Но е
добра в работата си - ухили се при спомена и се протегна към блекбърито си. - Ще ти
издиктувам телефона на кантората й. Кажи на приятелката си да се обади, да потърси Сорайя и
да обясни ситуацията на секретарката й. Сигурен съм, че ще поеме случая.

- Каква е вероятността изходът и от двете жалби да бъде отрицателен за нас?

- Нямам представа. Възможно е университетът да проведе разследване и да отхвърли и двете

оплаквания. Но не й позволявай да отива там без адвокат или този пропуск ще се обърне срещу
вас и ще ви захапе за задниците.

- Благодаря, Джон - отвърна Гейбриъл със саркастичен тон.

 - Междувременно искам да ми съставиш списък с всичко - и наистина имам предвид всичко -
което е свързано с оплакването срещу теб за сексуалния тормоз. Всички доказателства, които тя
може да представи, имейли, есемеси и снимки. Прати ми ги и ще започна да проучвам. Прати
ми и всичко, свързано с приятелката ти. Не ми е приятно, че се налага да ти казвам: „Нали ти
казвах!”, Гейбриъл. Но е факт. Университетът има нулева толерантност в случаите на
сближаване на преподаватели и студенти, което означава, че могат да изгонят приятелката ти и
да те уволнят. Да се надяваме, че оплакванията не са свързани и че някой е докладвал, че тя е
закъсняла да върне книгите си от библиотеката.

- Винаги е удоволствие да се говори с теб - отвърна ледено Гейбриъл.

- Ако не мислеше с пениса си, сега нямаше да ти се налага да говориш с мен. Надявам се, че
приятелката ти си струва всичко това, защото, ако нещата се сговнят много, тя ще се окаже една
много, много скъпа забивка.

Преди Джон да каже още нещо, Гейбриъл метна телефона към стената, оставяйки го да се
разбие на парчета, които изпопадаха по пода. После си пое дълбоко дъх и се опита да се
успокои, за да може да говори нормално с Джулия и да я убеди да заминат на своята почивка.

Същия следобед декан Дейвид Арас седеше в кабинета си на Сейнт Джордж Стрийт и се
взираше в телефона си с изненада. Обикновено неговата секретарка бе по-добра в отклоняването
на обажданията, но професор Кейтрин Пиктън бе повече от настоятелна и обикновено
получаваше това, което иска. В този случай разговор с Декана на магистърски и докторски
програми в университета в Торонто.

Той хвана слушалката и натисна бутона.

- Здравейте, професор Пиктън. На какво дължа удоволствието?

- Изобщо не е удоволствие, Дейвид. Настоявам да разбера защо получих писмо от твоя

кабинет, в което се настоява да се явя на някаква от вашите сталинистки процедури.

Дейвид стисна устни, за да не изстреля нещо неподходящо. Тя беше прочута, беше стара и
беше жена. Нямаше да я ругае.

Може би само на литовски.

- Трябва да ви зададем няколко въпроса. Ще отнеме около десетина минути най-много -

отвърна спокойно той.

- Глупости. Ще ми отнеме десет минути да сляза по предните стъпала на къщата си през

зимата. Ще мине цяла вечност, докато стигна до кабинета ги. Настоявам да знам за какво сте ме
повикали или просто няма да дойда. Не всички имаме асистентки, които да отговарят за
обажданията ни и да ни правят кафе, за да можем ние да си седим спокойно и да измисляме как
да тормозим хората.

Деканът се прокашля.
 - Подадена е жалба срещу студентка, чиято дисертация ръководите.

- Джулия Мичел? Какъв вид оплакване?

Той обясни с много съчувствен тон естеството на жалбата.

- Това е абсурдно! Срещал ли си я?

- Не.

- Както казах, абсурдно оплакване срещу невинен и упорито трудещ се студент, жена.
Напомням ти, Дейвид, че не за първи път се случва да бъдат отправени подобни обвинения
срещу успешни студентки, които биват въвличани в университетско преследване.

- Напълно съм наясно с това. Но има информация по случая, която нямам право да обсъждам.
Искам да ви задам няколко въпроса във връзка с мис Мичел. Това е.

- Няма да се отзова на разпит, чиято цел е преследване на моя студентка.

Дейвид се намръщи.

- Без вашите показания е възможно да се случи голяма несправедливост. Може би именно вие
ще изчистите името на мис Мичел.

- Що за простотии! Твоя отговорност е да не бъде допусната несправедливост. Изненадана

съм, че си взел на сериозно това оплакване. Доста съм изненадана, да допълня. И изтрий тази
гримаса от лицето си. Знам, че я правиш в момента, Дейвид. Чувам те как сумтиш и не ми е
приятно.

Деканът потисна една литовска ругатня, която му дойде на езика.

- Професор Пиктън, отказвате ли да отговорите на въпросите ми?

- Да не си оглушал вече? Или стремежът ти към административна власт е забавил

интелектуалното ти развитие? Казах, че отказвам да съдействам. Вече не работя в университета.
Пенсионер съм. Нещо повече, възнамерявам да повдигна въпроса днес на вечеря в дома на
президента. Сигурна съм, че той и гостите му ще се заинтересуват от това как функционира
администрацията на собствения му университет. И впрочем вечерята е в чест на Мери Аспри,
прочутата писателка. Като бивша възпитаничка на университета знам, че тя се интересува живо
от делата на своята алма матер, особено що се отнася до патриархалните машинации. Чудя се
какво ли може да й хрумне от този случай?

И с тези думи професор Пиктън затръшна телефона.

Когато Гейбриъл и Джулия най-накрая пристигнаха в курорта „Търтъл Ин.” в Белиз, вече бе
късно вечерта и звездите бяха изгрели. Джулия огледа мястото - бунгало на уединен плаж,
докато Гейбриъл поръчваше румсървис.
 Стените на бунгалото им бяха бели, с изключение на една, която бе от високи панели от
тиково дърво и се отваряше като хармоника към покрита веранда. Таваните бяха от бамбук и
тръстика, а голямото легло в средата на стаята бе покрито с мрежа против комари. Джулия се
впечатли най-много от душа и ваната, които бяха поставени навън под един страничен навес.

Докато Гейбриъл уточняваше разни неща с кухненския персонал, тя се съблече и си взе душ.
Мястото не бе напълно оградено и къпещият се имаше гледка към океана. Но тъй като бе тъмно
и бяха на частен плаж, нямаше вероятност да бъде изненадана от друг освен от своя любим.

- Вечерята ще дойде след около час. Съжалявам, че ще се забавят толкова - каза Гейбриъл,
като гледаше с възхита увитата в хавлия Джулия.

Той от своя страна вече се бе преоблякъл в бяла ленена риза, почти разкопчана и с навити
ръкави, които разкриваха мускулестите му ръце. Носеше панталони в цвят каки, също с навити
крачоли.

Джулия си помисли развеселено, че дори босите му стъпала изглеждаха привлекателно.

- Искаш ли да се поразходим по брега?

- Мисля, че по-скоро ще направя нещо друго - отвърна тя и го повлече с усмивка към леглото,
бутайки го нежно да седне на ръба.

Той хвана колана на хавлията й.

- Ще съм доволен и ако просто си починем малко. Пътуването бе дълго.

Изражението му разкриваше, че наистина го мисли, което донякъде я изненада.

- Липсваше ми - прошепна дрезгаво тя.

Гейбриъл я притегли към себе си и обви ръце през кръста й.

- Можем да подремнем преди вечеря. Няма закъде да бързаме.

Джулия изпуфтя.

- Гейбриъл, искам да се любим. Ако нямаш желание, просто го кажи.

Той й се ухили с широка, много доволна усмивка.

- Никога не бих ви отказал, мис Мичел.

- Добре. Дайте ми пет минути, професор Емерсън.

Гейбриъл се отпусна назад на леглото. Пробудената самоувереност на Джулия бе безумно

съблазнителна за него. С едно изречение тя го възбуждаше толкова силно, че вече изпитваше
болка.
 Стори му се като цяла вечност, но всъщност бяха минали само няколко минути, когато
Джулия излезе от банята, облечена в коледния му подарък. Черната коприна подчертаваше
розовината на кожата й, а корсетът правеше гърдите й да изглеждат повдигнати и талията й -
по-тясна. Възхити се на изключителната й фигура, която сега приличаше на съвършен пясъчен
часовник.

Очите му алчно огледаха впитите дантелени гащички и черните чорапи, поддържани от

колана с жартиери. И накрая, за разкош, краката й бяха обути в черни отворени обувки.

Гейбриъл почти получи инфаркт, когато ги видя.

- Bonsoir, professeur. Vous allez b ‘ten?*

Отне му няколко секунди, преди да осъзнае защо му говори на френски - толкова обсебен бе
от фигурата и обувките й.

Джулия носеше неговата барета.

Когато погледите им най-накрая се срещнаха, той преглътна тежко. Тя му се изплези и свали

шапката си, като я метна към него. После тръгна към леглото с бавна, много бавна стъпка.

- Наистина харесвам коледния си подарък, професоре.

Гейбриъл отново преглътна, все още безмълвен.

- Видя ли как стои отзад? - попита тя, като се завъртя и го

погледна през рамо.

Той се пресегна, за да докосне връзките, които държаха корсета, прокарвайки ръка надолу,
към гащичките й.

- Стига сте ме дразнили, мис Мичел. Елате насам! - притегли я към себе си и долепи устни до
нейните в груба усмивка. - Ще се заема с разопаковането на подаръка си. Но обувките ще ги
оставя. За твое добро се надявам да са ти удобни.

Сервитьорът, носещ вечерята им, тропа десет минути на вратата и след това я върна обратно
в кухнята, очаквайки по-нататъшни указания.

Те така и не дойдоха.

Много след полунощ в бунгалото се разнесе прекрасна музика от диска, записан от

Гейбриъл, в който имаше песни на Сара Маклахлан, Стинг и Матю Барбър. Джулия лежеше по
корем сред плетеницата от ленени чаршафи, изнурена и задоволена. Гърбът й бе гол, както и
двете красиви полукълбета на дупето й.

Гейбриъл бе увил артистично чаршаф около тялото си и бе извадил фотоапарата си. Стоеше
до леглото и правеше снимка след снимка, докато тя се протягаше и прозяваше като сънлива

котка.

- Ти си вълшебна - каза той и постави апарата на леглото, присядайки до нея.

Тя го погледна с големите си щастливи очи, докато любимият й прокарваше пръсти по

гръбнака й, и му се усмихна.

- Когато обичаш някого, не виждаш недостатъците му.

- Вярно е, предполагам. Но ти наистина си красива.

Джулия се облегна настрани, за да го вижда по-добре, и се

подпря на възглавницата.

- Любовта прави всичко да изглежда красиво.

Познато сурово изражение се появи на лицето на Гейбриъл. Ръката му застина на гърба й,

точно върху изкусителната трапчинка, разделяща бузите на дупето й.

Джулия прочете незададения въпрос в очите му.

- Да, Гейбриъл, за мен си красив. Колкото повече те опознавам, толкова повече прозирам
истинското ти лице и то е красиво.

Той я целуна - лека, признателна целувка на нежен поклонник, и прокара пръсти по дългата
й кафява коса.

- Благодаря ти. Гладна си, нали?

-Да.

Погледна към вратата.

-Мисля, че пропуснахме вечерята си, защото се наслаждавахме на друго… пиршество.

- И какво пиршество бе то, професоре. Поне има кошница с плодове.

Надигна се и уви чаршафа около тялото си. През това време той се запъти към голямата
кошница, поставена на масичката за кафе. Намери нож в кухненския бокс, пусна друга музика
на стереоуредбата и се върна в леглото е манго в ръка.

- Песента трябва да съответства на плода - каза със светнал поглед. - Сега легни по гръб.

Джулия усети как сърцето й веднага забива бързо.

- Нямаш нужда от това - дръпна рязко Гейбриъл чаршафа, е който се бе закрила. После свали
и своя. Сега и двамата бяха голи.
 - Кой пее?

- Брус Кокбърн.

Започна да реже бавно мангото, а очите му оглеждаха тялото й.

Тя го погледна въпросително.

- Гол обяд?

- По-скоро голо среднощно похапване.

Гейбриъл отряза малко парченце от мангото и сокът покапа по ръцете му и по корема й.

Джулия повдигна изненадано вежди.

- Хъм… - измрънка тихо той и погледна капките лукаво. - Ще трябва да се погрижа за това.

Наведе се напред, за да я нахрани, и тя отвори леко устни.

- Очевидно имаш фетиш и за хранене - отбеляза Джулия, облиза устни и после кимна за още.

Той сведе глава пред нея в знак на подчинение и облиза течността от стомаха й.

- Моля? - попита след секунда. Джулия простена неразбираемо.

- Не е фетиш, просто ми доставя удоволствие. Обичам да се грижа за теб и има нещо много
чувствено в споделянето на храна с любимата.

Езикът му пробяга от устните към рамото й, наслаждавайки се на вкуса на кожата й.

Отдръпна се назад и отряза ново парченце от мангото. Няколко капки паднаха като малки течни
слънчица на лявата й гърда.

- По дяволите. Прости непохватността ми.

Погали с лепкавата си ръка корема й, спусна я надолу по една от любимите му ерогенни зони
и после отново се върна на гърдите й.

- Убиваш ме - успя да прошепне тя, когато влажните му устни намериха едно по едно зърната
й.

- Спомням си, че веднъж ти казах същото. И ти обеща, че това ще бъде сладка смърт.

Джулия отвори уста, за да покаже готовността си да поеме

още парченца плод.

- Трябваше да кажа „лепкава смърт”.

Той постави парче манго на езика й, преди да погали долната

й устна с пръст.

- Помислил съм за това, не се тревожи.

Без предупреждение Джулия се намести в скута му и постави ръце от двете страни на лицето
му, придърпвайки го към себе си. Целунаха се страстно за миг, после тя взе мангото и ножа от
ръката му и сама пъхна изкусително следващото парченце в устата си.

Той я погледна въодушевено, преди да захапе отново устните й и да издърпа парченцето със
зъбите си.

- Ммм… - простена тя. - Впрочем май така и не видях записа от охранителната камера в
музея от онази нощ.

После нежно изстиска парченце манго върху гърдите му и започна да целува кожата му и да
облизва следата от капки.

- Ааа… - Гейбриъл явно трудно намираше думите си. - Аз го гледах. Доста страстен е.

- Наистина ли? - отдръпна се тя назад и небрежно започна да яде от плода, като облизваше
пръстите си.

- Ще ти го покажа по-късно - отсече той, притегли я пак към себе си, а ръцете му се плъзгаха
и мачкаха гърба й нагоре-надолу. После, когато не можеше да издържа повече, хвърли всичко
настрани и я повдигна на ръце.

- Къде отиваме? - попита тя, леко притеснена.

- На плажа.

- Но ние сме голи.

- Плажът ни е частен - целуна я той по върха на носа и я понесе към брега.

- Някой ще ни види - изпротестира тя, когато той влезе в морето.

- Луната е съвсем слаба. Който и да дойде, ще види само силуети в морето. И една прелестна
гледка.

Целуна я дълго и страстно, поднасяйки обожанието си на лицето и шията й със своите устни,
а нежният прилив шумеше край тях. После я пусна да стъпи на крака, за да може да притисне
тялото си до нейното.

- Усещаш ли как си пасваме? - попита той с напрегнат глас. - Ние сме съвършената двойка.

И двамата напълниха шепите си с морска вода и почистиха телата си. Джулия се наведе
напред, за да целуне татуировката му, и потръпна от начина, по който вкусът на морето се
сливаше с вкуса на кожата му.
 Той започна да целува врата й и тя усети, че устните му са разтворени в усмивка.

- Гледала ли си филма „Оттук до вечността“11?

-Не.

- Тогава трябва да те запозная с част от съдържанието му - хвана я за ръка и я поведе към

плажа. Отпусна се на пясъка по гръб. - Моля, заповядай - прикани я с жест да легне върху него.

- Тук ли? - ахна Джулия, а сърцето й щеше да се пръсне.

- Да, тук. Искам да бъда вътре в теб, но не желая пясъкът да издраска кожата ти.

Гейбриъл я дръпна надолу и устата му потърси нетърпеливо нейната, докато вълните нежно
се разбиваха в краката им. Когато стоновете им разкриха силата на тяхната наслада, бледата
луна се усмихна.

На следващата сутрин в района имаше тропическа дъждовна буря. Докато капките удряха по
покрива на бунгалото им, двамата бавно се любеха в леглото, покрито е мрежата против комари.
Скоро влязоха в ритъм с постоянния танц на дъжда.

След като свършиха и се отпуснаха блажено, Гейбриъл предложи да се освежат в голямата

открита вана на верандата. Джулия се потопи в ухаещата на ванилия вода със сапунени
мехурчета и отпусна глава на гръдта му, а той я бе обхванал с ръце през кръста. Когато бе в
прегръдката му, почти напълно забравяше за проблемите, които ги очакваха в Торонто.

Чувстваше се в безопасност с Гейбриъл. Не защото той бе могъщ и влиятелен мъж, въпреки

че състоянието му определено му осигуряваше власт. Беше свързано с начина, по който се бе
разправил с хората, които я тормозеха - първо Криста, после Саймън. И защото бе
разкритикувал толкова остро баща й заради годините, в които я бе пренебрегвал.

Уязвимостта, която любовниците разкриваха един пред друг в леглото, вече й беше добре
позната. Познаваше голотата и интимността, желанието и изгарящата нужда, както и дълбокото,
дълбоко задоволство. Но тя също така знаеше, че Гейбриъл я обича и иска да я закриля. В
прегръдката му се чувстваше сигурна, в безопасност за първи път в живота си.

- Съботните сутрини ми бяха любими, когато бях дете - прекъсна размишленията й Гейбриъл
със замислен глас.

Джулия проследи с пръст линията на живота на дланта му.

- Защо?

- Майка ми бе починала. Можех да гледам анимациони филмчета. Това беше преди да ни

спрат кабелната телевизия - усмихна й се криво той, а Джулия се опита да не заплаче, когато си
представи Гейбриъл като малко тъжно момче, за което щастието се е състояло единствено в
няколко часа детски филмчета. - Обикновено сам си правех закуската. Студена зърнена закуска
или сандвич с фъстъчено масло - поклати той глава. - Когато нямахме мляко, а това се случваше
често, използвах портокалов сок.

- И как беше?

- Ужасно. Всъщност дори не беше истински портокалов сок, а от разтворимите на прах,

„Танг” - поклати той глава разсеяно. - Сигурен съм, че терапевтът ми ще има много за казване за
връзката между детството ми и привързаността ми към хубавите неща.

Импулсивно Джулия се обърна и го прегърна през врата, като при движението си изплиска
доста вода през ръба на ваната.

- Ей, какво е всичко това?

Тя скри лице, отпускайки глава на рамото му.

- Нищо. Просто толкова те обичам, че чак ме боли.

Той я прегърна нежно.

- Тези неща са се случили преди трийсет години. Грейс беше повече от майка за мен.
Съжалявам, че не бях до нея, когато почина. Нямах възможността да се сбогувам.

- Тя знаеше, Гейбриъл. Знаеше колко много я обичаш.

- Мисля, че твоето детство е било много по-болезнено от моето.

Джулия се размърда, но не каза нищо.

- Ако злобата прави хората грозни, твоята майка сигурно е била ужасна. Моята не ми
обръщаше внимание и бе безразлична към мен, но никога жестока.

Гейбриъл се умълча, чудейки се дали трябва да подхваща темата, която и двамата избягваха
от пристигането си.

- От мига, в който се запознах с Криста Петерсън, си помислих, че е грозна. Задължен съм ти,
че ми попречи да спя с нея. Макар да си мисля, че дори пиян бих имал по-добър вкус и не бих го
направил.

Джулия се отдръпна, облегна се по гръб назад и се заигра с кичур коса.

Той повдигна брадичката й и я принуди да отвърне на погледа му.

- Говори с мен.

- Не ми харесва представата за теб и Криста заедно.

Тогава трябва да сме благодарни, че ме спаси от нея.

 - Тя се опитва да убие кариерата ти.

- Истината ще излезе наяве. Сама каза, че Пол е чул за нейните намерения спрямо мен.
Надявам се, че ще бъде изританата от програмата и ще се отървем от нея.

- Не искам тя да се провали - каза тихо Джулия. - Ако се надявах на това и се зарадвам на

нейното нещастие, ще се окаже, че съм толкова грозна по душа, колкото е тя.

Изражението на Гейбриъл стана сурово.

- Тя бе зла с теб повече от веднъж. Трябва да я псуваш всеки път, когато чуеш името й.

- Прекалено съм голяма, за да използвам по такъв начин имената на хората, независимо дали
го заслужават или не. Не живеем в пансион.

Гейбриъл потупа нежно върха на носа й.

- И откъде идва цялата тази мъдрост? От „Улица „Сезам” ли?

- Ползата от католическото образование - измърмори тя. - А може би и малко влияние от

Лилиан Хелман12.

Той сбърчи вежди.

- Какво имаш предвид?

- Хелман има пиеса „Лисичета”. В нея малко момиче разказва на майка си, че някои хора
изяждат земята като скакалци, а другите стоят и ги гледат как го правят. Тя обещава на майка
си, че повече няма да стои и да гледа това. Вместо да стоим и да бъдем свидетели на грозотата
на Криста, трябва да се преборим с нея чрез нещо по-силно, като добротата и прошката
например.

- Хората те подценяват, Джулиан. И въпреки това ме боли, когато виждам как не ти отдават
уважението, което заслужаваш.

Тя сви рамене.

- В света винаги ще има и други Кристи. Понякога и ние ставаме като нея.

Гейбриъл постави брадичката си на рамото й.

- Промених си мнението за теб.

- Така ли?

- Ти не си поклонничка на Данте, а на свети Франциск. Джулия се разсмя.

- Не мисля, че свети Франциск или францисканците биха одобрили това, че правя секс, без да
съм омъжена, навън и във вана.
 Той доближи уста до ухото й.

- Това обещание ли е?

Джулия поклати глава и го погали по челото.

- Харесва ми да мисля за теб като за малко момче, сладко и любопитно.

Гейбриъл изсумтя.

- Не знам колко сладък съм бил, но определено бях любопитен. Особено по отношение на
момичетата.

Наведе се да я целуне и когато устните им се докоснаха, тя се усмихна.

- Виждаш ли? Всяко момче, което се целува така, не може да е изцяло лошо. Свети Франциск
би го одобрил.

- Не ми харесва да ти противореча, но обичният ти Франциск невинаги е бил прав. В „Ад”

има пасаж, в който той спори с демон за душата на Гуидо да Монтефелтро. Сещаш ли се?

Джулия поклати глава и Гейбриъл й изрецитира текста на италиански.

„Francesco vennepoi com’io fu’ morto, (Дойде Франциск в предсмъртния ми час,) per me; та ип
d’i neri cherub ini (но черен ангел ме възпря лукаво:) li disse: ‘Non portar: поп mi far torto. (He
пипай - негов господар съм аз!) Venir se пе dee giuf tra ‘ miei meschini (Ще дойде той при робите
ми право,) perchii diede 7 consiglio frodolente, (че даде лош съвет; от него ден) dal quale in qua
stato li sono a’ crini; (аз за косите съм го хванал здраво;) ch’assolver поп si рит chi поп si pente,
(без да се кае, кой би бил простен?) пй pentere е volere insieme puossi (А грях да вършиш в миг
на покаяние)

per la contradizion che nol consente’.”

(е твърде нелогично според мен.)13

- Виждаш ли, Джулия, дори свети Франциск е грешал понякога за хората. Мислел е, че
душата на Гуидо принадлежи на рая.

- Да, но е напълно в негов стил да мисли най-доброто за някого - да смята, че разкаянието му

е било истинско и да се бори за душата му - възмути се Джулия.

- Дори и накрая да се е оказало, че бърка?

- Свети Франциск се е отказал прекалено бързо.

- Мислиш ли? - погледна я настойчиво Гейбриъл. - Ако беше твоята душа, всички тъмни
херувими в ада нямаше да ми попречат да стигна до теб.

По гръбнака на Джулия премина силна тръпка, а любимият й продължи:

 - Бих направил всичко възможно, за да те спася - каза гой с твърд като стомана глас. - Дори
това да означава, че ще прекарам вечността в адски мъки.

Гейбриъл и Джулия прекараха последния ден от ваканцията си почти изцяло на плажа.

Пекоха се, почиваха на сянка с бира и коктейли с чадърчета. Джулия задряма на шезлонга си, а
шапката й с широка периферия се търкулна на пясъка.

Гейбриъл обичаше да я гледа как спи - как се надигаха и отпускаха гърдите й от нежното й
дишане. Как се извиваха устните й при някоя случайна въздишка. Изглеждаше толкова
спокойна. Бе убеден, че Грейс щеше да се радва, че с Джулиан бяха двойка. Без съмнение вече
щеше да го притиска да сложи пръстен на пръста й и да започне с избора на порцеланови
сервизи за сватбата.

Толкова много пъти по време на почивката им му се искаше да падне на колене и да я

помоли да се омъжи за него. Но се притесняваше - не само защото щеше да бъде ужасно клише
заради Свети Валентин, а и заради бъдещето й. Много вероятно беше да се вдигне скандал,
който щеше да застраши кариерата му и нейния прием в Харвард.

Дори оплакването срещу нея да бъдеше опровергано и свалено, тя имаше нужда да се

съсредоточи върху завършването на магистратурата си без други разсейвания. Беше сигурен, че
ще иска да изживее пълноценно университетския си престой в Харвард, а не да се занимава с
планиране на сватба. А и все още стоеше открит въпросът какво ще прави той, дали ще успее да
си вземе отпуск от лекциите си. А и това щеше да стои на дневен ред едва след като се справеше
с жалбата на Криста за сексуален тормоз.

Въпреки че изречението „Омъжи се за мен” бе на езика му повече от един път по време на

почивката им, той не го каза. Щеше да има по-подходящи време и място за предложението. За
него това идеално място бе овощната градина, толкова скъпа и за двамата. Да не споменаваме
факта, че щеше да бъде въпрос на любезност да предупреди Том за намеренията си, преди да ги
сподели с Джулиан. Нямаше никакви съмнения, бе твърдо решен тя да стане негова жена.
Независимо какво ги очакваше през следващите месеци, щеше да я направи своя съпруга.

По-късно вечерта Гейбриъл бе изпълнен с емоции, резултат 01 многото размишления и

удоволствието, което винаги намираше в компанията на Джулия. Тъкмо се бяха върнали от
ресторанта на курорта. Джулия се канеше да отиде в банята, за да свали грима си, но той я хвана
през кръста и без думи я поведе към леглото. Целуна я нежно и започна да я съблича, а очите му
сияеха от обожание и желание. Гали дълго раменете, ръцете и голата й кожа, устните му даваха
обещания, докато тя се извиваше при всеки негов допир.

Избута я леко, за да я намести върху себе си, и се взря в нея с изражение на почуда, смесено с
копнеж. Тя раздвижи бедра, за да го подразни, и затвори очи, потъвайки в своя свят.

След няколко минути Гейбриъл я обърна по гръб и коленичи между краката й. Джулия
нададе вик, когато той проникна в нея.

- Добре ли си? - застина на мига той.

 - Мммм…. - простена тя. - Просто ме изненада.

Постави ръце на гърба му и го подтикна да продължи.

Гейбриъл обичаше тя да е отгоре, знаеше го. Така можеше да я

наблюдава, да я докосва и да я възбужда. Възхищаваше се на сексуалността й, защото знаеше, че

макар да бяха минали вече няколко месеца от връзката им, тя все още бе донякъде несигурна в
тялото и голотата си. Джулия се изненада, че той се движеше така, с плътно долепено до
нейното тяло, с устни, притиснати до шията й, и двамата се наслаждаваха вече няколко пъти на
тази поза.

Последваха още няколко целувки и той допря ръка до лицето й, очите му се втренчиха в
нейните, тъмни и отчаяни.

- Гейбриъл? - стресна се тя.

Той затвори очи и поклати глава няколко пъти, преди да я погледне отново.

Джулия ахна, когато видя изражението му - несигурност, страст, надежда, желание и

ненаситност. Тя отметна глава и простена от удоволствие.

- Нуждая се от теб - прошепна той, докато движенията му се ускоряваха. - Не мога да те

загубя.

Отговорът на Джулия бе реакция от стонове. Приближаваше се все повече и повече до края.

- Ах… о, по дяволите - изруга Гейбриъл, докато свършваше, защото знаеше, че тя още не бе

стигнала до оргазъм. Продължи да се движи, надявайки се, че тя ще го последва, но не се
получи. - Съжалявам - отпусна той лице до кожата й.

- Всичко е наред. Аз се наслаждавах - вплете пръсти в косата му Джулия и я подръпна

закачливо, докато се притисна към него, за да го целуне. - И се радвам, че ти си доволен.

Гейбриъл измърмори още един тих укор към себе си и се отпусна до нея. Започна да я гали
между краката, но тя стисна коленете си.

- Не е нужно да го правиш.

Очите му потъмняха от решителността му.

- Да, нужно е. Позволи ми.

Джулия спря ръката му.

- Няма да ме загубиш, ако не ми доставиш оргазъм сега или някой друг път.

Гейбриъл се вцепени.
 - Притеснително е, срам ме е.

- Такъв е животът - целуна го тя по носа. - Не очаквам да си съвършен не само в леглото, но и

извън него.

- Благословена да си за това - целуна я той бавно, въздъхвайки от облекчение, когато тя се

намести в прегръдката му. - Но това не означава, че не трябва да опитам.

-Е, щом настояваш, има нещо, което можеш да направиш за мен…

Гейбриъл се премести толкова бързо, че Джулия не знаеше дали да извика от изненада, или
да се разсмее. Но след като той я докосна, спря да се смее и застена.

По-късно същата вечер Гейбриъл лежеше в средата на леглото под мрежата против комари.
Джулия бе отпуснала глава точно под гръдния му кош и бе увила ръце около кръста му.

- Щастлива ли си? - гласът му се разнесе из осветената единствено със свещи стая, докато
пръстите му галеха косата й и се спускаха по извивката на шията й.

- Да. А ти?

- Повече, отколкото съм си представял, че е възможно да бъда.

Джулия се усмихна и го целуна по кожата на гърдите.

- Всичко ми изглежда различно, откакто се върнахме от Италия - продължи той, без да спира
да я гали по врата и рамото.

- Трябва да бъдем благодарни за толкова много неща. Заедно сме. Приета съм в Харвард.
Доктор Никол ми помага много. Чувствам, че най-накрая започвам да сглобявам парчетата и
всичко си идва на мястото.

- Добре - прошепна той. - А доволна ли си от начина, по който правим секс, принципно?

Джулия повдигна глава и го изгледа притеснено.

- Разбира се - разсмя се тихо тя. - Не ми ли личи?

- Мога да кажа, че задоволявам тялото ти. Но тялото ти не е умът ти, нито сърцето ти.

Гейбриъл изглеждаше смутен и Джулия се въздържа да не се разсмее.

- Тази нощ бе случайност. Но дори да не е, сигурна съм, че това не е проблем. А ти щастлив

ли си от начина, по който правим секс? - попита свенливо тя.

Той сви рамене.

 - Да, просто се чудех дали чувстваш нещата по същия начин.

- Понякога си мисля, че това е сън. Повярвай ми, щастлива съм - наведе се да го целуне и пак
отпусна глава на гърдите му. - Защо ме питаш такива неща?

- Къде се виждаш в бъдещето?

- Искам да бъда преподавател. И искам да бъда с теб - гласът на Джулия бе тих, но

забележително решителен.

Гейбриъл започна да си играе с чаршафа.

- Не би ли искала да си намериш някой добър мъж, с когото да имаш деца?

- Не можеш с едно изречение да ме питаш дали съм щастлива, а със следващото да ме

отблъскваш от себе си.

Когато той не отговори, Джулия нежно го хвана за брадичката и го принуди да я погледне.

- Не. Не искам да си намирам добър мъж, с когото да имам деца. Искам дете от теб.

Гейбриъл се втренчи е недоверие в нея, а сините му очи се разшириха от изненада.

- Честно казано, не знам дали някога ще се изцелим достатъчно, за да отворим дома си за

дете. Но ако го направим, сигурна съм, че ще намерим някое чудесно малко момченце или
момиченце, което да бъде наше дете. Грейс и Ричард са те осиновили, ние можем да направим
същото.

На лицето му се изписа болка.

- Освен ако решиш, че не го искаш. Или не го искаш с мен - допълни плахо тя.

- Разбира се, че го искам е теб - напрегнатостта на гласа му съответстваше на болката в очите

му. - Бих искал да мога да ти обещая това. Но нека да изчакаме малко, преди да проведем отново
този разговор. Става ли? - каза той, като протегна пръст и докосна диаманта на ухото й.

Джулия нямаше нужда някой да й казва какво означаваше този жест.

- Да, естествено.

- Не искам да мислиш, че има колебание от моя страна заради липса на чувства към теб -
допълни Гейбриъл и в гласа му пролича силен страх.

- Аз съм твоя. Цялата. И толкова се радвам, че няма да се разделяме следващата година.

Той кимна, сякаш я разбираше напълно.

- Сега ела тук, Джулия, за да ти отдам почитта си и да те боготворя.

 - Мис Мичел - високата тъмнокоса жена в костюм влезе забързано в ъгловия кабинет,
здрависа се с Джулия и седна зад голямото бюро.

Мис Сорайя Харанди бе с ирански произход, имаше светла и красива кожа и спускащи се на
вълни тъмночерни къдрици. Устните й бяха плътни и големи, а тъмните й очи искряха. Не беше
стандартна красавица, но външността й бе поразяваща и Джулия не можа да се въздържи да не я
зяпне с отворена уста.

Сорайя се изкикоти.

Джулия веднага се втренчи в чантата си и се заигра нервно с дръжката й.

- Ето това е нещо, което не трябва да правите пред декана. Независимо какво казва или прави,
няма да извръщате поглед встрани. Така изглеждате виновна и слаба - каза с усмивка и нежен
глас Сорайя. - Правото е тясно свързано с психологията. Сега, ще ми кажете ли какво е довело
до писмото на декана?

Джулия си пое дълбоко дъх и й разказа историята си, започвайки от времето, когато бе на
седемнайсет години чак до пристигането на писмото. Пропусна само някои незначителни
детайли.

Сорайя я слушаше внимателно, като си водеше бележки на лаптопа си и кимаше от време на

време. Когато Джулия приключи, адвокатката остана мълчалива няколко секунди.

- Интересна история. Тъй като деканът не е уточнил какъв е поводът за жалбата, нека
допуснем, че тя е свързана с приятеля ви. Отношенията ви с професор Емерсьн по взаимно
съгласие ли са?

- Разбира се.

- Имали ли сте някога сексуална връзка с някой ваш преподавател или асистент преди?

- Не.

- Възможно ли е да ви е съблазнил единствено за развлечение?

- Разбира се, че не. Гейбриъл ме обича.

На лицето на Сорайя се изписа облекчение.

- Добре. Всъщност добре за вас като двойка, не добре по отношение на жалбата.

- Какво имате предвид?

- Щом връзката ви е по взаимно съгласие, университетът може да предприеме

дисциплинарни мерки срещу двама ви. Ако бяхте жертва, щяха да обвинят само него.

- Не съм жертва. Имаме връзка и изчакахме семестърът да свърши, преди да започнем

отношенията си.
 - Не, не сте.

Джулия я погледна изненадано.

- Моля?!

- Според вашите собствени показания сте имали любовна връзка с него около края на
октомври. Изчакали сте края на семестъра, за да правите секс с него. Но имайки предвид
политиката за забрана на личностни отношения между преподаватели и студенти, вие сте я
нарушили. Кой знае за връзката ви?

- Семейството му. Баща ми. Това е.

- Ами студентката, обвинила приятеля ви в сексуален тормоз?

Джулия стисна зъби.

- Не знам какво знае тя. Но ме мрази.

Сорайя потупа замислено химикалката си по бюрото.

- Ако сте обвинена в нарушения на политиката за междуличностни отношения, какви

доказателства - освен вашите думи - може да предоставите, че не сте имали сексуална връзка по
времето, когато ви е преподавал?

- Защо смятате, че жалбата има нещо общо с Гейбриъл? Моралният академичен кодекс
покрива и нарушения, свързани с плагиатство.

- Срещала съм декан Арас. Той не губи скъпоценното си време за неща като плагиатство.

Джулия се отпусна назад на стола си.

- О, мили боже!

- Да се надяваме, че някой ви е обвинил в по-незначително академично нарушение и декан

Арас по някаква причина проявява личен интерес към случая ви. Но просто за да се подсигурим,
какво доказателство може да предложите, че не става дума за размяна на секс срещу оценки?

Джулия се изчерви.

- Ами… има нещо.

- Какво е то?

- Бях девствена, преди да отидем в Италия.

Сорайя я погледна така, сякаш тя бе някакво митологично създание, като например

хетеросексуален мъж, който може да направи разлика между обувки „Маноло Бланик” и
„Кристиан Лубутен”.
 - Имате ли медицинско доказателство? Бележка от лекар?

-Не.

- Тогава няма смисъл да се изнася като информация. Някой от университета виждал ли ви е

заедно с Гейбриъл по време на семестъра?

- Доколкото знам, не. Въпреки че ходихме веднъж през септември на клуб с него и сестра му.

Сорайя стисна устни.

- Не е добре да се коментира фактът, че сте приятелка на семейството му. Това говори за

възможен конфликт на интереси. Не е било много мъдър ход да ви видят заедно на обществено
място, мис Мичел. Честно казано, неговата вина е по-голяма, защото е трябвало да е наясно със
ситуацията. Така… След като не знаем от какъв род е оплакването, стратегията ни ще бъде да
съберем колкото се може повече информация на срещата, като от своя страна не издаваме нищо.
Това ще ни даде време да се подготвим за дисциплинарното обвинение, ако повдигнат такова.
Да се надяваме, че няма да го направят. На срещата с декана ще говоря само аз. Тъй като не са
уточнили ясно характера на оплакването, е възможно да осъзнават, че то е съмнително. Не
искаме да добавяме още съчки в кладата, на която се готвят да ви подпалят - Сорайя погледна
към Джулия и се намръщи. - Трябва да бъдете уверена в правотата си. Трябва да вярвате, че
жалбата е измислена и не сте направили нищо лошо. Имала съм и преди работа с
университетските институции и съм постигала успех. Ще успеем и с вашия случай.

Духът на Джулия леко се повдигна от увереността на Сорайя, но леко бе по-добре от никак.

- Междувременно искам списък на всички хора, които може да са повдигнали жалбата срещу
вас и вероятни причини за това, както и подробно описание на отношенията ви с мис Петерсън.
Един от асистентите ми ще направи детайлно разследване. Ще позвъня и на един от моите
контакти в университета и ще видя какво още мога да науча. Докато нещата се успокоят, с
професор Емерсън трябва малко да се въздържате. Не бива да ви виждат заедно на обществени
места. Не обсъждайте с него разговорите ни. Ако жалбата е за нарушение на кодекса за
междуличностни отношения, той трябва да има свой адвокат, който да се грижи за интересите
му. Не искам моята защита да бъде компрометирана от разговорите ви в леглото.

Очите на Джулия пламнаха от възмущение.

- Гейбриъл е повече от обикновено гадже. Ако аз съм в опасност, значи и той е. Нашата
връзка бе по взаимно съгласие и нямам желание да бъда защитавана на негов гръб. Не желая той
да бъде излаган на риск. Ако има вина, тя е взаимна.

Сорайя я изгледа с любопитство.

- Сигурна ли сте, че той е на същото мнение? Казали сте на секретарката ми, че Джон Грийн
е адвокат на Гейбриъл. Защо той не представлява и двама ви, ако с Гейбриъл сте решили да се
борите заедно?

Джулия отвори уста да отговори, но нищо подходящо не й хрумна.

 Сорайя й се усмихна със съчувствие.

- Чуйте ме, не сте първата студентка, озовала се в подобна ситуация. Сигурна съм, че е
притеснително и объркващо. Но трябва да осъзнаете, че ако на оплакването срещу вас и
приятеля ви се даде ход, е възможно той да прекрати отношенията ви, за да запази работата си.
Трябва да се подготвите за този сценарий, ако се окажете хвърлена на вълците.

- Гейбриъл никога не би го направил. Той ме обича. Обсъждаме да живеем заедно. И… други

неща.

Сорайя я погледна замислено.

- Любовта може лесно да бъде убита, особено от безработицата и паричните проблеми. Но

нека да действаме стъпка по стъпка. Професор Емерсън ми изпрати чек за услугите ми, който
ще върна. Мисля, че е по-добре да поема случая ви pro bono.

Джулия кимна с неудобство. Бе забравила за адвокатския хонорар.

- Аз ще ви платя, но може да ми е нужно малко време да…

- Смисълът от поемането на дела „в името на доброто”, безплатно, е някой наистина да види

нещо хубаво и добро от това. Не виждам никакъв смисъл да взема парите ви. Трябва да ги
похарчите за учебници и билет за път до Масачузетс - Сорайя се усмихна сурово. - Не съм
почитател на университетската сексуална инквизиция. Всичко, което мога да направя, за да
притесня или унижа декан Арас, определено е добро за мен. Повярвайте ми, да ви
представлявам, ще бъде едно от малкото удоволствия, които съм имала наскоро. Би трябвало аз
да ви плащам за тази привилегия.

По-късно същата вечер Джулия се бе свила на кълбо и се опитваше да заспи в леглото на

Гейбриъл. Той беше в кабинета си, яростно проучващ университетската политика за студенти от
магистърските и докторските програми, като се опитваше да отгатне какво бе стигнало до
вниманието на декана.

Мисълта, че Гейбриъл прави това за нея, мисълта, че неговата кариера е възможно да бъде
застрашена заради връзката им, съчетана с вероятността да изгуби Харвард, я накара да се
разплаче. Всичко бе прекалено страшно, прекалено непоносимо.

А най-лошото бе неизвестността, неяснотата каква точно бе опасността. Тя изтри сълзите си

и си каза, че трябва да бъде силна. Гейбриъл влезе в спалнята да я провери и като видя лицето й,
се плъзна до нея в леглото и я обви с ръце.

- Не плачи, съкровище. Моля те, не плачи. Нямаше да работя толкова, ако знаех, че си
разстроена. Наели сме най-добрите адвокати и ще се преборим с жалбите. Възможно е да е
просто недоразумение и до петък вечерта всичко ще е приключило.

- А ако наистина оплакването е свързано с нас?

 Гейбриъл стисна зъби.

- Ще се справим с това заедно.

- А жалбата за сексуален тормоз?

- Не се тревожи за нея. Фокусирай се върху дисертацията си и проучванията си и ме остави аз

да се занимавам с това. Няма да допусна някой да те нарани. Обещавам ти.

Обърна я по гръб и започна да обсипва лицето й е нежни целувки.

- Страхувам се - прошепна тя.

Гейбриъл разроши косата й и целуна връхчето на носа й.

- Знам. Но независимо какво ще се случи, няма да им позволя да ти отнемат Харвард. Всичко

ще бъде наред - погледна я с поглед, изпълнен е болка. - Какво да направя, Джулия? Не знам
как…. не знам как да те утеша.

- Целуни ме.

Той я целуна по устните - колеблива, плаха целувка на момче, което не беше сигурно как ще
реагира съседското момиче на неговия порив. Не беше нужно да се притеснява.

Джулия зарови пръсти в косата му и го притегли към себе си, после го целуна страстно,
преплитайки езика си с неговия.

Гейбриъл се поколеба леко и се отдръпна назад, преди да долепи чело до нейното.

- Не мога.

- Моля те - притисна се тя пак в него и плъзгайки ръце по раменете и надолу по гърба му.

- Не мога да правя любов е теб, докато си тъжна. Имам чувството, че така те наранявам.

- Но аз се нуждая от теб.

- Не искаш ли по-скоро да си вземеш гореща вана, нещо такова?

- Когато се любя с теб, се чувствам щастлива, защото това ми напомня колко много ме
обичаш. Моля те. Нуждая се да почувствам, че ме желаеш.

Веждите му се сключиха.

- Разбира се, че те желая. Просто не искам да се възползвам от уязвимостта ти.

Джулия не бе от хората, които искаха много неща, и когато искаше нещо, то почти винаги бе
добро. И почти винаги бе добро и за него.

Гейбриъл го знаеше и му бе болно, че отказваше на тези големи и тъжни кафяви очи. Но

следите от сълзите й бяха убили либидото му. Предпочиташе да я държи в прегръдката си и да
се опита да я успокои, отколкото да се втурва в акт, който в момента не бе в състояние да
извърши с чисто сърце. Лицето й му казваше, че тя се нуждае от него, че тя се нуждае от това и
от сливането на телата и душите им. Докато галеше косата й и се колебаеше какво да направи,
осъзна нещо за себе си. Независимо какво твърдеше неговият терапевт, той не бе пристрастен
към секса. Не беше покварен хедонист с ненаситен сексуален глад, който - както казваше Скот
понякога - чука всичко привлекателно и от женски пол.

Джулиан го бе променила. Той я обичаше. И въпреки че тя го умоляваше, не можеше да се

възбуди, когато виждаше, че е тъжна и я боли.

Джулия все още се взираше в него, а пръстите й се плъзгаха по гърба и към дупето му. Реши
да й даде част от това, което искаше, да я докосва и гали, за да я разсее от неприятностите с
приятни емоции и усещания, надявайки се, че това щеше да бъде достатъчно. Целуна я много
бавно, превръщайки жестовете си в проучвателна експедиция по тялото й. Тя прокара пръсти
през косата му, притисна го към себе си и не му позволи да се отлепи от нея. Но дори тъжна и
разстроена, нуждаеща се и гладна за него, бе нежна и мила.

Устните му запърхаха по шията и по ухото й, където й прошепна колко много го е

променила. Колко по-щастлив е сега, когато тя бе негова.

Джулия започна да пъшка под ласките му, докато езикът му се пъхна игриво в устата й,
надълбоко, преди целувката му отново да стане лека и невинна. Гейбриъл захапа нежно кожата
на шията й, после премина към ключицата й, като отмести внимателно презрамките на сутиена
й, за да разкрие бялата й кожа.

Тя започна да сваля сутиена си, за да освободи гърдите си, но той я спря.

- Търпение - прошепна й тихо.

Преплете пръстите си с нейните и целуна горната страна на дланите й, после продължи

нагоре по крехките й ръце, към вътрешната страна на лактите, прокарвайки силните си ръце по
нежната й кожа, като се ориентираше накъде и как да продължи от движенията на тялото й и от
стенанията, изплъзващи се от устните й.

Когато забеляза със задоволство, че сълзите й са пресъхнали и тя иска още, свали дрехите и
на двамата и се намести между краката й. Скоро тя се тресеше и викаше името му. Това бе
моментът, за който копнееше най-силно - дори повече, отколкото самият той да постигне
оргазъм - да чуе името си, излизащо от устните й, в разгара на нейната наслада.

Първите пъти, когато се бяха любили, тя бе толкова свенлива. Сега, всеки път, щом извикаше
в екстаза си „Гейбриъл!”, го заливаше вълна на върховно задоволство.

Това е любовта, помисли си той. Да бъдеш гол и свободен от задръжки пред своята любима и
да викаш името й, когато се нуждаеш и духом, и телом от нея.

Докато свършваше, той също викаше името й и й казваше, че я обича.

 Вече бе незаличимо свързано в съзнанието му - сексът и любовта, и Джулиан. Светата
троица.

Стисна я силно, докато се опитваха да си поемат дъх, усмихвайки се сам на себе си.

Беше толкова горд от нея, толкова щастлив, че бе успяла да изкаже на глас желанията си,
дори когато бе тъжна. Целуна я нежно и с благодарност видя, че усмивката се бе върнала на
лицето й.

- Благодаря ти - прошепна тя.

- Аз ти благодаря, Джулиан, че ме научи как да обичам.

В сряда Пол влезе в университета, в своя департамент, и бе шокиран от това, което видя.

Джулия стоеше пред пощенските кутии, кожата й бе бледа и изпита, под очите й имаше
тъмни кръгове. Тръгна към нея и в този момент тя вдигна глава, видя го и му се усмихна плахо.
Само от тази усмивка го заболя още повече. Преди да я попита какво не е наред, Криста
Петерсън се появи в коридора, размахвайки в ръка чантата си „Майкъл Корс”. Изглеждаше
забележително отпочинала и очите й сияеха. Беше облечена в червено.

Не черешово или кървавочервено, а алено. Цветът на триумфа и силата.

Видя Пол и Джулия заедно и се изкикоти тихо. Тъмните очи на Пол се преместиха от
Джулия към Криста и обратно. Наблюдаваше как Джулия прикрива лицето си, преструвайки се,
че рови в пощенската си кутия.

- Какво става? - прошепна той.

- Нищо. Мисля, че се разболявам. Настинка.

Пол поклати глава. Канеше се да я притисне, този път по- нежно, но в същия момент се появи
професор Мартин.

Джулия го погледна и бързо взе чантата и палтото си, надявайки се да успее да излезе през
вратата, без някой да я заговори.

Пол я спря.

- Искаш ли да пийнем кафе? Канех се да мина през „Старбъкс”.

Тя тръсна глава.

- Много съм уморена. Мисля, че трябва да се прибера у дома.

Очите на Пол се плъзнаха по голата й шия, нейната гола, небелязана шия, и отново към
лицето й.
 - Може ли да направя нещо за теб? - попита той.

- Не, благодаря ти, Пол. Добре съм, наистина.

Той кимна и я наблюдаваше как си тръгва, но преди да стигне до средата на коридора, се

затича след нея.

- Като се замисля, аз също трябва да се прибирам. Мога да повървя е теб, ако искаш.

Джулия прехапа устни, но кимна и двамата приятели напуснаха сградата. Навън бе ужасно
студено. Тя уви шала на „Магдален Колидж” около врата си, потръпвайки от ледения въздух.

- Това е шал от Оксфорд - отбеляза Пол.

-Да.

- Оттам ли си го купи?

- Не. Подарък ми е.

Оуен, помисли си той. Вероятно не е пълен глупак, щом е ходил в Оксфорд. От друга страна,
и Емерсън е ходил в Оксфорд…

- Наистина харесвам шапката на Филаделфия, която ми подари. Феи съм на „Ред Сокс”, но
ще я нося с гордост - освен когато съм във Върмонт. Баща ми ще я изгори, ако ме види с нея във
фермата.

Джулия се усмихна и Пол също грейна.

- Откога си болна?

- Ъъъ… няколко дни вече - сви рамене тя.

- Ходи ли на лекар?

- Просто настинка. Няма какво толкова да се направи.

Пол й хвърли бързо поглед, докато минаваха покрай Кралския музей на Онтарио.
Снежинките кръжаха около тях във въздуха и постепенно се превръщаха в ледени кристалчета,
както бе обичайно за севера.

- Криста ли е направила нещо? Изглеждаше притеснена, когато тя се появи.

Джулия се препъна във високия до глезените им сняг и Пол бързо се наведе, за да я хване.

- Внимавай. Може да има лед отдолу.

Тя му благодари и започна да ходи по-бавно, след като той я пусна.

- Ако се подхлъзнеш пак, хвани се за мен. Аз никога не се пързалям. Никога.

 Джулия го погледна, напълно невинно, и видя, че се е изчервил. Никога преди не беше
виждала ръгбист да се изчервява.

Макар да се носят слухове, че това е възможно.

- Ъъъ… искам да кажа, че съм прекалено тежък. Няма да можеш да ме събориш.

Тя поклати глава.

- Не си чак толкова тежък.

Пол се усмихна вътрешно на завоалирания комплимент.

- Да не би Криста да е била груба с теб? - попита пак той.

Джулия сведе глава към отрупания със сняг тротоар пред тях.

- Всяка нощ стоя до късно заради дисертацията си. Професор Пиктън е много взискателна.
Миналата седмица отхвърли няколко страници от превода ми на Purgatorio14. Наложи се да я
преправям, а това отнема много време.

- Мога да ти помогна. Би могла да ми пращаш превода си по имейла, преди да й го предадеш,

за да го проверя.

- Благодаря ти, но ти си имаш достатъчно работа. Не е необходимо да губиш време с моите

проблеми.

Той спря на място и сложи ръка на рамото й.

- Разбира се, че имам време за теб. Ти работиш по темата за любовта и похотта, а аз - за

удоволствието. Някои от нашите преводи ще се застъпват. Ще ми бъде от полза.

- Вече не работя по тези теми. Професор Пиктън ме накара да сменя концепцията - сега правя
сравнение между рицарската любов и приятелството между Вергилий и Данте.

Пол сви рамене.

- Някои от преводите пак ще се застъпват.

- Ако работим по един и същ пасаж, можем наистина да сравним преводите. Но не искам да
те занимавам с неща, които не са свързани с проекта ти - погледна го изпитателно тя.

- Прати ми каквото имаш и кажи какъв ти е крайният срок и аз ще погледна превода. Няма
проблем.

- Благодаря ти - отвърна тя. Изглеждаше облекчена.

Той свали ръката си и двамата продължиха напред.

 - Знаеш ли, че ръководителят на катедрата по Италианистика разпрати имейл за приемането
ти в Харвард? Пишеше, че си получила голяма стипендия.

Джулия разтвори широко очи.

- Не, не знаех. Не съм получила такъв имейл.

- Е, пратил ги е до всички останали. Емерсън ме накара да го разпечатам и да го закача на

дъската за обяви, като преди това ме накара да подчертая с жълт маркер важната информация и
името ти. Представяш ли си? Беше толкова груб с теб по време на семинара му, а сега вероятно
ще си припише заслугата за приема ти в Харвард. Задник.

Джулия повдигна вежди, но не коментира.

- Какво?

Тя се изчерви леко под подозрителния му поглед.

- Нищо.

- Джулия, изплюй най-накрая какво има. За какво си помисли сега?

- Ами… чудех се дали си виждал Криста да се мотае из департамента? Или в кабинета на

професор Емерсън?

- Не, слава богу. Изглежда, че е прехвърлила аспирациите си към някого другиго. А и знае
много добре, че не бива да говори с мен. Само чакам да ми даде повод да й кажа каквото си
мисля за нея - намигна й Пол и я потупа братски по рамото. - По-добре да не ти създава
проблеми. Има какво да разкажа за нея, за да й стъжня живота.

В четвъртък Джулия се срещна с терапевтката си, за да се подготви за срещата с декана,

която бе насрочена за петък сутринта.

Никол знаеше, че Джулия има нужда да обсъди случилото се, затова загърби плановете си за
сеанса им и я изслуша внимателно, преди да изложи мнението си.

- Стресът може да е много деструктивен за здравето ти, така че е важно да се справиш с него
по правилния начин. Някои хора предпочитат да говорят за проблемите си, други - да мислят за
тях. Как си се справяла със стреса в миналото си?

Джулия преплете пръстите на ръцете си.

- Затварях се в себе си.

- Можеш ли да споделяш притесненията си с приятеля си?

- Да. Но не искам да го разстройвам. Той и без това се тревожи достатъчно за мен.

 Никол кимна с разбиране.

- Когато те е грижа за някого, е напълно разбираемо, че искаш да го предпазиш от болката. И

това е подходящо в някои случаи. Но в други рискуваш да се натовариш с повече, отколкото
можеш да понесеш. Разбираш ли къде може да е проблемът?

- Да, и на мен не ми е приятно, когато Гейбриъл крие разни неща от мен. Чувствам се като
дете. Предпочитам да споделя с мен, отколкото да ме изключва от проблемите си.

- Възможно е той да се чувства по същия начин, да се притеснява, че ти го изключваш от тази

част на живота си. Обсъждали ли сте това с него?

- Опитах. Казах му, че искам да сме равни, че не желая да пази тайни от мен.

- Добре. Каква бе неговата реакция?

- Той иска да се грижи за мен и се бои да не ме разочарова.

- Как се чувстваш от това?

Джулия размаха ръце, докато се опитваше да намери думите.

- Не искам парите му. Така се чувствам бедна и зависима, и… безпомощна.

- Защо?

- Вече ми е дал толкова много, а аз не мога да му отвърна подобаващо.

- Важно ли е за теб да бъдете равностойни в отношенията си?

-Да.

Никол се усмихна мило.

- Нито една връзка не е абсолютно равностойна. Понякога, когато двойката се опитва да

раздели всичко по равно, хората откриват, че връзката им не е партньорство, а упражнение по
счетоводство. Битката за пълна равнопоставеност в отношенията може да бъде нездравословна.
От друга страна, борбата да имаш връзка, в която всеки от партньорите да е ценен по еднакъв
начин и да споделя и бремето, и отговорността, може да бъде много ползотворна. С други думи,
не е проблем, ако той има повече пари от теб. Но той трябва да разбере, че искаш да допринасяш
във връзката ви може би не финансово, но по други начини и че тези начини трябва да бъдат
също толкова уважавани, колкото и парите. Това струва ли ти се смислено?

- Да. Идеята ми харесва. Много.

- Що се отнася до взаимната закрила… - Никол се усмихна - Можем да изтъкнем много

доводи, от биологични до социални защо мъжете имат нужда да защитават жените и децата.
Каквато и да е причината, това е факт. Мъжете са склонни да откриват смисъла в живота си в
действията и постиженията. Ако откажеш да му позволиш да прави неща за теб, той ще се
чувства ненужен и безполезен. Той иска да знае, че може да се грижи за теб и да те защитава, и
това не е задължително нещо лошо. Партньорите трябва да искат да се закрилят взаимно. Но
както при всяка теория и всяка гледна точка, и тук има крайности, както и средно положение.
Това, което трябва да направите с твоя приятел, е да се стремите към средата. Позволи му да се
грижи за теб по определени начини, докато извоюваш независимостта си в друго отношение.
Трябва да му обясниш, че и ти имаш нужда да се грижиш за него.

Джулия кимна. Идеята за компромиса й допадаше. Искаше да се грижи за Гейбриъл, искаше

и той също да се грижи за нея, но без да му е товар. Не желаеше той да я възприема като
наранено и крехко създание, което всеки момент може да се счупи. На теория звучеше много
добре, но осъществяването на практика бе различно нещо.

- Някои мъже имат т.нар. рицарски синдром - искат да защитават жените си, сякаш те са
абсолютно безпомощни. Това може да е романтично и вълнуващо известно време, но в крайна
сметка реалността се установява и този тип отношения стават прекалено авторитарни,
задушаващи и покровителствени. Когато единият партньор само покровителства, а другият
единствено получава тази закрила, това е нездравословно. Разбира се, някои жени страдат от
женския еквивалент на рицарския синдром - „падам си по лошите момчета”. Те търсят мъже,
които са истински задници, прекалено наранени или пропаднали, и се опитват да ги променят.
Но това ще го обсъдим някой друг път. В крайната си форма мъжът рицар може да извърши
всякакви екстремни неща, за да защити любимата си - да се втурне в битка с коня си, да се
впусне в бой срещу хиляди персийци, когато би трябвало да тича в другата посока - изкикоти се
терапевтката. - Гледала ли си филма „300”?

Джулия поклати глава.

- Става дума за битката при Термопилите, когато триста спартанци се изправят срещу сто и
петдесет хиляди персийци. Херодот пише за това.

Джулия изгледа Никол с любопитство. Колко психолози могат да цитират Херодот?

- Цар Леонид е такъв краен случай. Някой би казал, че проявата му е движена от политически
идеи, а не от синдрома на рицарството. Но моята гледна точка е, че понякога мъжът рицар може
да причини повече вреди, впускайки се да защитава любимите си, отколкото биха могли да
бъдат нанесени от силите, които ги заплашват. Някога спартанските жени казвали на мъжете и
синовете си да се завръщат от битка или с щитовете си, или върху тях, т.е. загинали в битката и
носени от другарите им. Ако се озовеш в подобна ситуация, вероятно ще предпочетеш Гейбриъл
да не умира, отбраняващ прохода срещу хиляди спартанци, а по- скоро да се прибере у дома,
при теб.

Джулия кимна, абсолютно съгласна с думите й.

- Когато говориш с Гейбриъл, спомени му и това - как се чувстваш от неговата закрила,

развила се до крайна степен, дори в негова вреда, как искаш да споделяш рисковете и
отговорностите, защо искаш да му бъдеш партньор, а не дете или безпомощна женска. Може би
той ще пожелае да идва на общи сесии с теб, въпреки че не идва на самостоятелни.

Джулия не бе сигурна, че е чула правилно.

 - Моля?

Никол се усмихна.

- Казах, че в разговора си с Гейбриъл може да поискаш да споделиш как се чувстваш свръх-

закриляна…

- Не - прекъсна я Джулия. - Имам предвид последната част. Каза, че той вече не идва на
терапия?

Никол замръзна.

- О… ужасно непрофесионално от моя страна. Не би трябвало да обсъждам с теб друг клиент

и неговата терапия.

- Кога е спрял да посещава Уинстън?

- Наистина не знам - размърда се неловко Никол на стола си. - Сега по-добре да обсъдим
други начини за преодоляване на

стреса преди утрешната ти среща…

Деканът на магистърски и докторски програми поощряваше формалността и изискаността.

По тази причина винаги провеждаше срещите в голяма конферентна зала с дървена ламперия,
която се намираше в съседство с кабинета му на Сейнт Джордж Стрийт. Професор Джеръми
Мартин, ръководителят на катедра Италианистика, седеше вдясно от него на голям стол с
висока облегалка, в почти средновековен стил, зад внушителна маса от тъмно дърво, която
заемаше почти цялата стая.

Два малки сгъваеми стола бяха сложени от другата страна на масата и точно там седяха
Сорайя и нейната клиентка, чувствайки се ужасно неудобно в началото на срещата.

- Първо да се представим - отекна в залата плътният баритонов глас на декана. - Мис

Джулиан Мичел?

Джулия кимна, но не каза нищо.

- А вашият придружител? - светлите му, леденосини очи не издаваха нищо, но бе ясно, че

познава тъмнокосата жена вляво от Джулия.

- Сорайя Харанди, доктор Арас. Аз ще представлявам мис Мичел в ролята на неин адвокат.

- Има ли причина, поради която мис Мичел е избрала да доведе адвокат на тази неформална
среща? - попита той, очевидно вече подразнен от присъствието й.

- Доктор Арас, мис Мичел просто следва вашите инструкции. В писмото си сте предложили
да доведе адвокат - гласът на Сорайя бе измамно невинен.
 Дейвид устоя на желанието си да й изръмжи, защото не му харесваше да го правят на глупак.
Махна с ръка към мъжа до себе си.

- Това е професор Мартин.

Джулия погледна за миг ръководителя на своята катедра. Знаеше, че ще има среща с

Гейбриъл, за да обсъдят жалбата на Криста за сексуален тормоз, след като нейната среща
приключеше. Опита се да отгатне настроението му, но не успя. Поведението му бе определено
неутрално, поне към нея.

Деканът се прокашля.

- Получихме много сериозно оплакване спрямо вас, мис Мичел. Поканата ни да дойдете тук е
с единствената причина да получим информация от вас, преди да предприемем разследване.
Искаме да ви зададем няколко въпроса, после вие ще имате възможност да ни зададете вашите.
Надявам се срещата ни да приключи за трийсет минути.

Джулия въздъхна бавно и го изгледа очаквателно.

- Имате ли романтична връзка е професор Гейбриъл Емерсън?

Очите й направо щяха да изскочат, а устата й зейна. Преди да отговори, Сорайя се намеси.

- Клиентката ми няма да отговаря на никакви въпроси, преди да бъде изяснена същността на

жалбата. Писмото ви беше доста неясно, по разбираеми причини, като се има предвид
политиката на университета, но вие преминахте границата на мъглявостта с този въпрос. Какво
точно е оплакването срещу моята клиентка, какви са доказателствата за него и кой го е подал?

Дейвид потропа с пръст по каната с вода пред него, като накара резенчетата лимон вътре да
се разклатят.

- Тези срещи не протичат така. Аз съм деканът и аз задавам въпросите.

- Доктор Арас… - гласът на Сорайя звучеше почти покровителствено. - И двамата знаем, че

политиката и процедурите на университета се ръководят от принципите на правосъдната
система. Моята клиентка заслужава да знае конкретните детайли на оплакването срещу нея,
както и характера и вида на доказателствата за него, ако има такива. Има право да знае и
самоличността на подалия оплакването, преди да отговори на въпросите. В противен случай
това е неправомерна процедура и аз няма да имам друг избор, освен да подам ответна жалба за
това. Незабавно.

- Трябва да се съглася с мис Харанди - каза спокойно професор Мартин.

Дейвид го погледна гневно с ъгълчето на окото си.

- Много добре. В кабинета ми бе получена информация от докторант относно неправомерно

поведение на вашата клиентка. В нея се твърди, че мис Мичел е имала сексуални отношения с
един от преподавателите си, за да се облагодетелства и да получи академични облаги.
 Очите на Джулия се разшириха още повече от изненада и вече бяха почти кръгли.

Сорайя се разсмя. Силно.

- Това е фарс. Клиентката ми е изключително талантлива студентка, която наскоро е приета в

Харвард, както много добре знаете - кимна тя в посока към професор Мартин. - Не й е
необходимо да проституира, за да постигне целите си.

- Подобни твърдения не са прецедент в тази институция, мис Харанди. И ние приемаме тези
жалби много сериозно, следвайки своята политика.

- Тогава защо това оплакване не е разглеждано и като случай на сексуален тормоз? Със
сигурност, ако студент инициира размяна на подобни облаги срещу секс, това се смята за
сексуален тормоз, нали така?

- Това също ще бъде проучено в хода на разследването - изстреля Дейвид.

Сорайя отстъпи.

- Добре, добре. Какви са предполагаемите облаги, които е получила?

- Висока оценка на семинар, воден от въпросния преподавател, парично заплащане под

формата на стипендия и осигуряване на многоуважаван учен, оттеглил се в пенсия, като
ръководител на дисертацията на мис Мичел.

Адвокатката махна пренебрежително е ръка, почти прозявайки се от скука.

- Ще наблегна отново на факта, че академичните постижения на клиентката ми говорят сами

за себе си. И кой, смея да попитам, е въпросният преподавател?

Дейвид се вгледа внимателно в Джулия.

- Гейбриъл Емерсън.

Сорайя се усмихна широко.

- Вашият обвинител - или обвинителка има богато въображение. Сигурно специализира

творческо писане. Да не би професор Емерсън сам да е подал оплакването?

Джулия затаи дъх в очакване на отговора на декана.

Той потропа нервно по документите пред себе си.

- Не, не е той.

- Е, какъв бе неговият отговор, когато говорихте с него?

- Възнамеряваме да говорим с професор Емерсън, щом съберем повече информация. Според

протокола ни членовете на академичния състав, които са замесени в подобни случаи, се
привикват последни на среща, не първи - професор Мартин проговори за пръв път, гласът му бе
твърд, но спокоен.

Сорайя го погледна решително.

- Значи според йерархията на университета студентките са подлагани на преследване първи?

И едва след това преподавателят, чиито показания биха могли да я реабилитират? Шокирана
съм, че довлякохте клиентката ми тук, без дори да направите опит, просто от вежливост, да
говорите е другия замесен. Целият | ози случай би могъл да бъде решен с две телефонни
обаждания.

Това е срамно.

Дейвид отвори уста да я оспори, но Сорайя го прекъсна.

- Преди да прекратим тази среща, кой е подал оплакването?

- Личност, която предполагам, е позната на мис Мичел. Криста Петерсън.

Сорайя не реагира по никакъв начин на новината, но очите на Джулия се стрелнаха за миг

към професор Мартин. Беше за кратко, но той забеляза и я погледна на свой ред изпитателно
със

сбърчени вежди.

Тя се изчерви и сведе очи към ръцете си.

Дейвид вдигна два листа пред себе си.

- Въз основа на предварителното ни проучване изглежда, че професор Емерсън е поставил

много висока оценка на мис Мичел в своя семинар. Тя е била наградена със стипендията на
името на

М.П. Емерсън, сумата, за която е била мистериозно получена от американска фондация, след
като мис Мичел е започнала програмата. Професор Мартин ми предостави академичното досие
на мис Мичел, в което се вижда, че Кейтрин Пиктън е била помолена от професор Емерсън през
последния семестър да го замести като ръководител на дисертацията на мис Мичел - подаде
досието на Сорайя. - Както виждате, мис Харанди, това досие съдържа допълнително
доказателство, предоставено от мис Петерсън. То включва снимки и новини от флорентински
вестник, показващи мис Мичел и професор Емерсън на публично събитие в Италия, където
професорът е представил клиентката ви като своя годеница. А ето и показание на служител в
местен клуб, който твърди, че притежава записи от охранителните камери, разкриващи
наличието на лични отношения между мис Мичел и професора в клуба по времето, когато му е
била студентка. Тези отношения очевидно са от интимно естество и определено излизат извън
границите на благоприличието за професионална връзка - направи пауза за повече ефект. -
Възможно е доказателството, предоставено от мис Петерсън, да потвърди повече от едно
нарушения. По тази причина искаме да чуем и версията на мис Мичел. Затова ви питам отново,
получавали ли сте специални академични облаги от вашия преподавател заради личната си
връзка с него?

- Доктор Арас, изумена съм, че човек с вашето положение е бил убеден да приеме като
достоверно оплакване с подобни „доказателства”. Изрезки от италиански таблоид? Видеозапис,
който може да не е автентичен, а манипулиран? Няма нито едно свидетелство от първо лице.
Никакво.

- Не оспорвайте компетентността ми, мис Харанди - не се въздържа деканът и повиши тон. -

Работя в системата на висшето образование, преди вие да постъпите в детската градина.

Сорайя го изгледа с повдигнати вежди, затвори досието и го метна демонстративно на

бюрото му

- Какъв интерес има мис Петерсън да внесе подобно оплакване?

Дейвид я изгледа.

Сорайя погледна декана, после колегата му и отново се втренчи в главния си опонент.

- Може би истинската мишена е професор Емерсън? Защо оставам с впечатлението, че

клиентката ми е косвена жертва от друга битка?

- Всеки друг случай е извън вашата юрисдикция, мис Харанди - брадичката на декана
започна да трепери. - Не можем да пренебрегнем предоставената информация. Статията във
вестника доказва, че мис Мичел и професор Емерсън са били романтично свързани само дни
преди края на семестъра. Това очевидно предполага наличието и на по-ранни неподобаващи
отношения.

- Не мога да повярвам, че повикахте клиентката ми да слуша тези нелепи обвинения.

Оплакването е очевидно несъстоятелно и дело на нестабилна личност, която живее в свят на
фантазии. Ако въпросната личност има лични проблеми с професор Емерсън, тя трябва да
подаде оплакване срещу него, не срещу клиентката ми. След видяното тук днес ще посъветвам
мис Мичел да подаде ответна жалба срещу мис Петерсън за тормоз и ще видим дали тя ще бъде
разследвана за клеветнически обвинения.

Деканът се прокашля шумно.

- Ако позицията ви е, че мис Мичел и професор Емерсън са встъпили във връзка по взаимно
съгласие, с удоволствие ще отбележа това заявление и можем да спрем с този цирк. Кога
започна връзката ви по взаимно съгласие?

- Единственият цирк е вашето представление днес, в което се опитвате да маскирате като

разследване на академично нарушение някаква форма на похотлив сексуален маккартизъм. Тази
среща приключи - Сорайя затвори куфарчето си с драматичен жест и се изправи.

- Само минутка, мис Харанди. Ако отделите време да погледнете академичното досие на мис
Мичел, ще видите бланка, подписана от професор Пиктън с дата от месец октомври, в която тя
заявява, че ще бъде ръководител на мис Мичел, тъй като при професор Емерсън има конфликт
на интереси. Каква причина би имал той да се обърне към професор Пиктън, освен да осигури
на мис Мичел това, което тя би искала? Какъв конфликт на интереси би могло да има освен
наличието на неправомерни отношения?

Джулия отвори уста да отговори, че познава Гейбриъл отпреди, от юношеска възраст, но

Сорайя стисна силно рамото й и я накара да замълчи.

- Звучите така, сякаш вие самият сте заели позицията на обвинител, доктор Арас. Може би
писмото ви щеше да бъде по-малко лукаво, ако бяхте заявили открито, че истинската цел на
тази среща е да подведете клиентката ми, за да можете да я накажете.

Деканът явно се помъчи да прикрие растящия си гняв. Махна с ръка към документите пред
себе си.

- В оплакването се твърди, че академичните облаги са били осигурени на мис Мичел по

причини, напълно различни от академичните й изяви. Мис Петерсън свидетелства, че професор
Емерсън и мис Мичел са били засечени в любовна кавга пред стая, пълна със свидетели, по
време на един от семинарите му. Скоро след неловкия публичен спор професор Пиктън е
подписала документите, които й позволяват да стане наставник на дисертацията на мис Мичел.
Quid pro quo. Quod erat demonstrandum15

- Nemo me impune lacessit16, доктор Арас - усмихна се Сорайя към професор Мартин, преди
да отправи стоманения си поглед към декана. - Започнах да уча латински в детската градина.
Оплакването е зложелателно и фалшиво. Ако университетът реши да повдигне обвинения въз
основа на тази жалба, ще се възползвам от всички правни средства, за да предприема
съответните действия срещу въпросната личност, подала оплакването, и срещу този кабинет.

Джулия наблюдаваше как деканът стиска като че ли по-силно от необходимото химикалката

си.

- Сигурна ли сте, че това е позицията, която искате да заемете, мис Мичел? Университетът
може да прояви снизходителност към вас, ако съдействате.

- Вие на практика нарекохте клиентката ми „курва” и я обвинихте, че е спала с преподавател,

за да получи привилегии. Няма нужда да ви напомням за законите относно клеветите от такъв
характер. Мисля, че бяхме в подобна ситуация миналата година. Няма да се поддадем на
заплахи.

- Ние не заплашваме, а вземаме решения. Ще разпитаме свидетели по случая и други

замесени лица и тогава ще повторим този разговор. Джеръми, имате ли други коментари или
въпроси?

Професор Мартин изгледа Джулия, после поклати глава, без да изразява някаква емоция.

Деканът затвори папката си.

- След като отказвате да отговорите на въпросите ми, мис Мичел, може да си вървите.

Сорайя кимна към двамата мъже и двете с Джулия напуснаха стаята.

-21-
- Тази среща бе сговор на глупци - обяви Сорайя, облегната на бара на хотел „Уиндзор
Армс”.

Джулия кимна, чудейки се в такъв случай дали тя беше Игнациус Райли, героят в книгата на
Джон Кенеди Тул, или пък Гейбриъл бе Игнациус, а тя бе Мирна Минкоф*.

Барманът им сервира мартинитата с усмивка на лице и постави купичка с тапас, „от

заведението”. Намигна на Сорайя, която явно бе редовна клиентка, и се върна зад бара.

Адвокатката отпи голяма глътка от питието си и се облегна на зад на стола си. Двете млади
жени вече бяха стопили дистанцията между адвокат и клиент - и не само защото се намираха в
бар, и си говореха на „ти”.

- Съветът ми е да подадеш веднага оплакване за тормоз срещу Криста Петерсън, като се

позовеш на зложелателни намерения от нейна страна. Има клаузи в университетската политика,
които се предполага да защитават студентите от клеветнически обвинения.

- Не съм сигурна, че искам да я предизвиквам.

Сорайя се изсмя мрачно.

- Какво повече би могла да ти стори? Да сготви заека ти*?

Джулия се намръщи.

- Чуй ме, ответна жалба срещу нея ще бъде добър ход. Може да не предизвикаме наистина
разследване, но ще накара Криста и декана да се замислят. Каза ми, че тя е обвинила Гейбриъл в
сексуален тормоз. Не искаш ли да отвърнеш на удара й?

- Искам всичко това просто да свърши. Не разбирам защо е подала жалба срещу мен, когато
академичните ни пътища нямат нищо общо.

- Въз основа на това, което научихме днес, е пределно ясно какво прави тя. Обвинява те, че си
стигнала до върха, използвайки тялото си, и обвинява приятеля ти в опит за същата уговорка и с
нея. Доста умно, защото не е задължително жалбите й да имат успех, за да порази едновременно
и двама ви.

Джулия побледня.

- Какво имаш предвид?

- Принуждава те да признаеш, че си имала връзка с преподавателя си. После университетът

може да повдигне обвинение срещу двама ви в нарушаване на кодекса за междуличностни
отношения преподавател - студент. Или е гениална, или някой я съветва.

Джулия прокара пръст по чашата си с мартини, мъчейки се

да не повърне.

Сорайя отпи отново от коктейла си.

- Искам да направиш списък с имената на хората, които деканът би могъл да разпита, и какво
биха могли да кажат, което да ти

* Намек за вманиачената героиня на Глен Клоуз от филма „Фатално привличане”. - Б. пр.

навреди. Доказателствата, с които разполагат, са слаби, но ако ги събереш заедно, може и да са

достатъчно, за да убедят университетската комисия, че Гейбриъл ти е осигурил академични
облаги заради отношенията ви.

Джулия започна да дъвче долната си устна със зъби.

- Не се тревожи… още. Да се съсредоточим върху оспорването на това оплакване. После ще

мислим за другото. Администрацията е много предпазлива, когато са намесени преподаватели -
те все пак имат профсъюз, който ги защитава. Университетът ще разследва, докато се уверят
напълно в правотата си, и едва тогава ще ударят. Междувременно нека внеса жалба срещу тази
Криста Петерсън. Отсега нататък с Гейбриъл трябва да бъдете много внимателни. Дейвид ще
проучва и двама ви през тази седмица и е логично да се предположи, че ще разпита всички,
които са били в контакт с вас.

Джулия поклати глава и й се догади от мисълта, че студентите и другите преподаватели от

катедрата ще бъдат разпитвани и ще дават показания пред декана.

- Добре, Сорайя. Попълни жалбата. Не мисля обаче, че ще постигнем нещо, освен да я

предизвикаме и раздразним повече, но ти си адвокатът.

- Чудесно - усмихна се широко Сорайя и изпи до края своето мръсно мартини17.

По-късно следобед Джулия се качваше с асансьора към апартамента на Гейбриъл. В коридора

се срещна с неговия съсед, френски канадец, и си размениха приятелски погледи с леко кимване
на глава. После тя си отвори с ключа си.

- Джулиан? Ти ли си?

- Да. Как беше срещата с Мартин? - свали тя бързо палтото си и тъкмо се канеше да влезе в
дневната, когато Гейбриъл излезе и я пресрещна в коридора.

- Първо ми кажи за твоята среща - постави той ръце на раменете й и я целуна по челото. -
Добре ли си? Какво стана?
 - Зададоха ми няколко въпроса и ме пуснаха да си вървя.

Той въздъхна дълбоко и я прегърна.

- Ако нещо ти се бе случило…

Тя отвърна на прегръдката му, вдишвайки с пълни гърди аромата му.

- Била е Криста Петерсън.

- Какво? - отдръпна се рязко Гейбриъл и я погледна.

- Криста ме обвинява в размяна на сексуални услуги с теб срещу академични привилегии.

- Какво?

Джулия му описа набързо обвиненията и репликите, които си подхвърлиха Дейвид и Сорайя.

Изражението на Гейбриъл ставаше все по-мрачно и страховито. Когато му цитира последните
думи на декана, той отстъпи крачка назад, обърна се и заби юмрук в стената. Отстъпи пак, пое
си дъх и сред вдигналия се прах и ронеща се мазилка удари още два пъти пред себе си.

Джулия стоеше неподвижно, с отворена уста, гледайки как Гейбриъл беснее, притворил очи.
Част от нея искаше да избяга, но не можеше да помръдне краката си.

Независимо колко й се искаше да се махне оттук, гледката на няколкото капчици кръв, които
се появиха по кокалчетата му и покапаха по пода, привлякоха вниманието й.

- Защо си го причиняваш? - погледна тя в пламтящите му очи и го задърпа към банята. -

Седни.

След като го накара да седне, огледа ръката му и видя, че кожата се бе нацепила на няколко
места.

- Може би ще имаш нужда от няколко шева — каза тя. - Тревожа се да не си си счупил нещо.

Гейбриъл разтвори и затвори няколко пъти ръката си, без да пророни нито дума, за да й
покаже, че не е счупена.

- Мисля, че трябва да си направиш рентген, за всеки случай.

Единствената му реакция бе да потърка очите си със здравата си ръка и да издаде дълбока

въздишка. Джулия отвори шкафчето е материали за първа помощ и извади някои неща.

- Ще се опитам да почистя раните, но трябва да отидеш в болница.

- Добре съм - отвърна с пресипнал глас той.

Тя махна с пинцети парченцата мазилка, забили се в раните му, и ги почисти с йод. Гейбриъл
едва доловимо трепна, докато промиваше кокалчетата му. Той трепереше, вероятно все още от
гняв.

- Съжалявам, че те разстроих - прошепна Джулия.

- За малко да съборя стената, а ти се извиняваш на мен!

- Трябваше да те накарам да седнеш, преди да ти разкажа за срещата. Или да пийнеш нещо

предварително.

Той поклати глава.

- Тогава сигурно наистина щях да срина стената. Прекалено съм ядосан, за да пия.

Джулия продължи, докато ръката бе абсолютно почистена. Когато приключи, долепи устните
си до превързаните му кокалчета.

- Толкова съжалявам.

Гейбриъл я хвана за ръката.

- Спри. Спомням си един друг случай в тази баня, когато аз се правех на чичо доктор.

- Бях ужасена. Исках да ти направя добро впечатление, а после счупих кристалната ти чаша и
залях хубавата ти риза с кианти.

- Беше случайно. Трябваше да събера цялата си смелост, за да сложа йод на раните ти. Боях
се да не те нараня повече. И това беше преди… - Гейбриъл затвори очи и ги потърка отново с
длан. - Станалото днес с теб е изцяло по моя вина. Трябваше да те защитя.

- Гейбриъл - каза Джулия с нотка на предупреждение в гласа си. Наведе се напред и хвана
лицето му е ръце, като го принуди да я погледне. - Недей. И двамата знаехме рисковете, преди
да се впуснем в това. Не ме интересува какво ще се случи с Харвард или с магистратурата ми, не
искам да те.загубя.

Странен блясък просветна в очите на Гейбриъл.

- Дори и адът няма да ме раздели от теб - прошепна той.

Любовниците се прегърнаха отчаяно, намирайки утеха в допира си.

- Ще ми кажеш ли какво стана с професор Мартин?

Гейбриъл хвана ръката на Джулия и я дръпна навътре в банята, като започна да пълни ваната.

- Ти се отпусни, аз ще разказвам.

- Не съм в настроение за вана. Чувствам се така, сякаш някой ме е ударил с желязна тръба по
главата.
 - Ето затова ти трябва вана. Трябва да запазя стените на апартамента си.

- Помниш ли първия път, когато се къпахме заедно попита тя, докато гледаше как той
отпуска дългото си тяло на малкото столче.

- Няма вероятност да го забравя.

- Беше притеснен, че ми е зле, и ме отнесе на ръце до ваната усмихна се Джулия свенливо. -

Това бе едно от най-милите неща, които някога си правил за мен.

- Благодаря ти - щипна я той по бузата.

-Искам да изтръгна езика на Дейвид Арас и да го удуша.

- А професор Мартин?

Гейбриъл млъкна и изхъмка леко.

- Ако Криста се бе оплакала само срещу мен, двамата щяхме да си поговорим, той може би
щеше да разпита някои от другите

студенти от катедрата и щеше да заключи, че обвинението е изфабрикувано. Жалбата й срещу

теб обаче усложнява полужението.

- Какво каза твоят адвокат?

- Реших да се срещна с Джеръми сам.

Джулия се надигна и водата се плисна около нея.

- Какво? Мислех, че си казал на адвоката си за жалбата, за да те придружи на срещата.

Гейбриъл се наведе напред и се подпря на лакти .

- Джеръми ме назначи на работа. Смятам го за приятел мислех, че ще можем по-лесно да

минем през глупостите и да решим проблема, ако не водя със себе си адвоката си.

Очите на Джулия се разшириха от изумление.

- И какво каза той?

- Криста твърди, че съм опитвал неколкократно да я подбудя към сексуален контакт,

включително и при срещи, които сме имали вътре и извън територията на кампуса. Споменала е
сре- щите ни в „Старбъкс” и в „Лоби”. Обвинява ме и че съм я наказвал заради отказа й с
отхвърляне на вариантите й за дисертация и че съм я заплашвал да я изгоня от докторската
програма. Твърди, че след като ме отблъснала, съм превърнал живота й в ад.
 - Но това са лъжи. Тя беше тази, която те тормозеше.

- Именно и аз казах точно това. Джеръми бе прям. Каза ми, че е трябвало да отида при него
незабавно и да подам оплакване. Очевидно в момента твърдението ми изглежда не много
достоверно, но има няколко неща, които Криста не е обмислила.

- Като?

- Академичното й досие. През последния семестър с Джеръми сме водили два разговора за
липсата й на напредък. Той е наясно, че тя не се справя добре. Бележките от тези разговори,
както и копия от работата й са в досието. Освен това Пол присъстваше на някои от сблъсъците
ми с Криста. Предложих на Джеръми да говори с него, както и с мисис Дженкинс.

- С Пол бяхме заедно в „Старбъкс”, когато ти се срещна с Криста. Тя ни каза, че смята да те

убеди да я заведеш в „Лоби” и че се надява тази вечер между вас да стане нещо повече от
преминаване на малки имена.

Гейбриъл свъси вежди.

- Какво?

- Бях забравила за този разговор, иначе щях да ти го спомена по-рано. С Пол пиехме кафе и
Криста дойде при нас, преди ти да се появиш. Дърдореше как щяла да те съблазни.

Той се почеса замислено по брадичката.

- И Пол я е чул да го казва?

- Да - отвърна Джулия с усмивка. - Предполагам, че Ангелоебачът май ще се окаже истински

ангел пазител.

Гейбриъл се намръщи.

- Да не изпреварваме събитията. Какво още каза тя?

- Не много. Видяхме, че се срещаш с Криста, но бяхме прекалено далеч, за да чуем разговора

ви. Езикът на тялото й обаче изглеждаше пределно очевиден. Тя се опитваше да флиртува с теб,
а ти й се караше. Мога да разкажа това на професор Мартин.

- В никакъв случай. И без това си прекалено замесена - потърка пак брадичката си той. -
Джеръми ме помоли да не говоря е Пол за Криста. Положението е доста деликатно, защото Пол
работи за мен, но Джеръми се съгласи да разговаря с него. Ще бъде най-добре, ако и ти не
говориш повече с него. Колкото по-малко се обсъжда темата, толкова по-добре.

- Той не харесва Криста. Едно от първите неща, които ми каза за нея, е, че иска да стане
мисис Емерсън. Знае, че те е преследвала.

Гейбриъл направи гримаса.

 - Напомних на Джеръми, че одобрих варианта за дисертация на Криста през декември, след
като й бях дал многобройни шансове да го поправи. Да се надяваме, че когато говори с Пол, ще
успее да получи ясна картина за това, което в действителност е ставало.

Джулия затвори очи и отпусна отново главата си назад. Знаеше, че могат да разчитат на Пол;
той щеше да каже истината. Независимо от антипатията му към Емерсън нямаше да потвърди
фалшивите обвинения на Криста.

Гейбриъл се надигна.

- Има още нещо, което трябва да ти кажа.

- Какво? - попита Джулия, без да отваря очи.

- Джеръми ме попита дали имаме връзка. И аз казах „да”.

Тя го погледна стреснато.

- Какво си направил?

- Казах му, че не сме били заедно преди коледната ваканция - обясни напрегнато той.

- Повярва ли ти?

- Като че ли да, но бе ядосан. Смъмри ме, че е трябвало да отида незабавно при него. И че е
длъжен да ме докладва на декана за нарушаване политиката на университета.

- О, не… - Джулия се протегна към ръката му. - Какво ще правим?

- Джеръми каза още, че заради проблемите ни в момента няма да размътва водата, засега…
Но ясно подчерта, че няма да ме прикрива.

Наведе се и я целуна по челото.

- Не се тревожи за него. Аз ще се оправя. Докато довършиш ваната си, ще въведа в хода на

събитията адвоката си, за да помислим за следващия си ход - усмихна се и се обърна, за да
излезе от банята.

- Гейбриъл, и аз искам да ти кажа още нещо. Всъщност две. Сорайя ще подаде ответна жалба
за клевета срещу Криста.

- Добре. Може би това ще я накара да съжалява за действията си.

- А на срещата ми с Никол вчера тя спомена, че вече не ходиш на терапия.

Гейбриъл видя изражението на Джулия - смесица от раздразнение и тъга, и раменете му се

отпуснаха отчаяно надолу.
-22-
В голямата схема на ставащото пропускът на Гейбриъл да спомене, че е спрял да ходи на
терапия, бе незначителен. Или поне така смяташе Джулия. Поспориха накратко за това, но и
двамата бяха толкова притеснени за проблемите с университета, че не им се занимаваше с
терапията.

Следващата седмица Гейбриъл получи кратка бележка от Джеръми, че е разговарял и с мисис

Дженкинс, и с Пол. Нито той, нито Джулия обаче получиха някаква друга информация от
университета за течащото разследване.

Дейвид Арас прекара петък вечер в кабинета у дома си с бутилка „Джеймисън”. Не беше
необичайно за него занимание. Често си носеше работа у дома. Конкретно тази вечер се
намираше в много коварна, много чувствителна ситуация.

Жалбата за сексуален тормоз на мис Петерсън бе оспорена от показанията на повече от един

свидетел. Оплакването за академична измама срещу мис Мичел обаче водеше до случай на
нарушаване на моралния кодекс от нея и професор Емерсън. Проблемът бе, че доказателствата и
за този случай бяха доста спорни.

Според информацията, предоставена му от професор Мартин, Пол Норис бил дал обширно и
възхваляващо описание на дарбите и характера на мис Мичел.

Докато уискито прогаряше гърлото му, Дейвид се запита дали на всички жени, с които
общуваше мистър Норис, внезапно им поникваха криле и запърхваха като ангелчета, или просто
той си падаше по млади жени от Селинсгроув, Пенсилвания.

Където и да се намираше това, по дяволите.

Според мистър Норис и мисис Дженкинс мис Мичел беше свенлива млада дама, която не
харесва професор Емерсън. Мистър Норис бе отишъл по-далеч и твърдеше, че професорът се
скарал ужасно с нея пред всички по време на семинара си.

Като следствие от този скандал Емерсън се обърнал към професор Пиктън, за да поеме
ръководството на дипломната работа на мис Мичел, наблягайки на факта, че е приятелка на
семейството му и това е основната причина да не е в състояние да бъде неин ръководител. На
това място Дейвид се изненада.

Професор Емерсън не бе изказал възражения срещу приема на мис Мичел в магистърската

програма, макар да е бил пределно наясно, че е единственият преподавател, който може да
ръководи дисертации, свързани с Данте. Ако е имало такъв очевиден конфликт на интереси,
защо не е възразил още тогава? Защо не е споделил за това неудобство с професор Мартин в
началото на семестъра?

Историята на професор Емерсън и мис Мичел звучеше дяволски нелогично, а Дейвид не

обичаше, когато нямаше логика в нещата.

Докато обмисляше информацията, извади една флашка и я пъхна в компютъра си. Отвори
единствената папка в нея и започна да преглежда имейлите на професор Емерсън, които някой
служител от катедрата по Информационни технологии бе подбрал, за да допълни досието му по
негова молба. Настрои параметрите, за да се показват само имейлите, които Емерсън бе
получил или пратил до мис Мичел, мис Петерсън, мистър Норис и професор Пиктън.

След няколко минути откри нещо, което го изненада. На екрана му се появи кореспонденция
отпреди края на октомври 2009 г.

Първият имейл бе от професор Емерсън до мис Мичел.

Скъпа мис Мичел,

трябва да говоря с вас по един относително спешен въпрос.

Моля свържете се с мен възможно най-бързо. Може да ме откриете на следния номер:

Gsm: 416-555-0739

Поздрави,

проф. Гейбриъл О. Емерсън

Професорат

Катедра по Италианистика/

Център Медиавистика

Университет Торонто

Вторият имейл бе пратен от мис Мичел до професор Емерсън в отговор на неговия:

Д-р Емерсън, спрете да ме тормозите.

Не ви искам повече. Не искам и да ви знам дори. Ако не мв оставите на мира, ще съм

принудена да заведа оплакване за тормоз срещу вас. А ако се обадите на баща ми, просто ще го
направя. Моментално.

Ако си мислите, че нещо толкова маловажно ще ме накара да се откажа от курса, тогава

много грешите. Имам нужда от нов ръководител на дипломната ми работа, а не от билет за
къщи.

Поздрави,

мис Джулия X. Мичел,

студентка от Нисък Ранг,

На колене по-често от среднокласна курва.

 P.S. Следващата седмица ще върна стипендията на М.П. Емерсън.

Поздравления, професор Абелар. Никой не ме е карал да се чувствам по-евтина от теб тази

неделна сутрин.

Деканът се протегна в стола си. Прочете двата имейла отново, оглеждайки всяка дума.
Имаше смътен спомен кой е Пиер Абелар, затова провери в Гугъл. Намери биографията му и се
зачете.

Quod erat demonstrandum, помисли си той.

-23-
В центъра на града Джеръми Мартин се бе отпуснал на кожения си диван, със затворени очи,
заслушан в музиката на Бетовен, докато жена му се приготвяше да си легне. Като ръководител
на катедрата по Италианистика той бе отговорен за много хора - академичен състав и студенти.
Признанието на Гейбриъл, че има връзка със своя бивша студентка, го притесни.

Знаеше, че жалбата на Криста Петерсън бе зложелателна, но като всеки друг сигнал и тя

трябваше да бъде възприета сериозно. Като се имаше предвид фактът, че се оказа права в
твърдението си, че Гейбриъл и Джулиан имат лични отношения, бе напълно възможно
обвинението й, че Джулиан е получавала по-специални облаги, също да се окаже вярно.
Гейбриъл бе негов колега и приятел, а се бе опитал да прикрие връзката си. Сега деканът
задаваше въпроси, поставяйки Джеръми между чука и наковалнята.

През своята кариера в САЩ и сега в Торонто бе видял толкова млади и обещаващи студентки
да стават играчки на своите преподаватели. Съпругата му например беше завършила
магистратура по лингвистика в Колумбийския университет и бе положила огромни усилия, но
кариерата й бе съсипана от нейния преподавател любовник, когато най-накрая й бе писнало от
алкохолизма му. Бяха нужни години, за да се изцелят раните на Даниел и дори сега обаче тя не
желаеше да има нищо общо с академичния живот. Джеръми не желаеше бъдещето на Джулиан
да се развие по същия начин.

От друга страна, нямаше да позволи изгряващата звезда на неговия преподавателски състав

да бъде посечена и погубена заради нарушение, което не е извършил. Ако деканът пуснеше в
ход по-сериозно разследване срещу Емерсън и Джулия, Джеръми щеше да направи всичко
възможно то да бъде справедливо. Искаше да бъде сигурен и че катедрата му ще бъде защитена.

Точно затова се ужаси, когато първия четвъртък от месец март видя копия от писма,
отнасящи се до професор Емерсън и мис Мичел в своята поща.

Ругаейки наум, погледна съдържанието им, преди да позвъни на един от контактите си в

кабинета на декана. Половин час по- късно звънна в дома на Гейбриъл.

- Провери ли пощенската си кутия?

Гейбриъл се намръщи.

- Не още. Защо?

- Имам писмо от декана, в което пише, че ти и Джулиан сте разследвани за неподходящи

отношения по времето, когато ти е била студентка.

- Мамка му!

- Именно. Седнал ли си?

-Не.
 - Е, добре, седни. Тъкмо се чух с приятел, който работи в кабинета на декана. Джулиан е
подала ответна жалба срещу Криста Петерсън заради клеветнически обвинения. В отговор
Криста е заплашила университета със съдебно дело, позовавайки се на факта, че Джулиан
получава специално отношение заради връзката си с теб. Обвиненията на Криста сега са част от
делото срещу теб и Джулиан.

- Това е абсурдно!

- Нима?

- Разбира се. Нелепо е.

- Радвам се да го чуя, Гейбриъл, защото университетът приема такива жалби много сериозно.
Кабинетът на ректора е наредил на декана и на други двама преподаватели да сформират
комисия и да проучат обвиненията. С Джулиан ще бъдете привикани да се явите пред тях,
заедно.

Гейбриъл изруга.

- Кой друг е в комисията?

- Приятелят ми не ми каза. Добрата новина е, че въпросната среща е само изслушване. В

зависимост от чутото членовете на комисията ще решат дали делото да бъде пренесено към
кабинета на ректора, за да бъдат повдигнати обвинения, а после вие двамата трябва да се явите
пред дисциплинарната комисия. Няма нужда да ти обяснявам в какви дълбоки лайна ще
затънете, ако се стигне дотам.

- Защо деканът просто не се срещне с мен? Всичко това може да бъде разрешено за няколко
минути.

-Съмнявам се. Обвиненията и жалбите са сериозни и ти си замесен във всичко.

Сърцето на Гейбриъл почти спря.

- Смяташ ли, че ще има и още обвинения?

Имам подозрения. Но нищо още не е сигурно.

- Мамка му - изруга пак Гейбриъл и потърка очите си. - Колко сериозен е според теб
проблемът ни?

- Ако бях на твое място, щях да спра да мисля за нашия проблем и да се фокусирам върху
моя. Това е основната причина да се забъркаш в тази каша.

- Просто ми отговори на въпроса, моля те.

Джеръми млъкна, прелиствайки разсеяно листовете на бюрото пред себе си.

Тъй като има съмнения за коректността на оценяването ти, деканът може да заличи
резултатите й от твоя семинар. Това означава, че няма да има завършен семестър, докато делото
не се реши независимо с какъв краен резултат.

- Тя няма да се дипломира - прошепна Гейбриъл.

- Университетската политика е такава - да задържа окончателните резултати на студентите,

докато не са разрешени всички случаи на академични нарушения.

- Значи в зависимост от това колко време ще отнеме разследването тя може да отиде или да
не отиде в Харвард.

- Ако случаят се разреши в нейна полза, ще се дипломира със задна дата. Но дотогава
предполагам, че ще е загубила мястото си в Харвард. Освен ако не ги убеди да удължат срока на
приема й.

- Приемът й бе с условие за удовлетворително завършване на магистърската степен. Може да

ги помоли, но не мисля, че е в положение да иска отсрочка. А и ако Харвард научат за станалото
тук, вероятно ще се откажат от предложението си.

- Тогава за нея ще е най-добре да реши проблема максимално бързо и навреме, за да успее да

се дипломира. Честно казано, ти също трябва да постъпиш така. Ако те признаят виновен за
академична измама, ректорът ще те отстрани от поста ти.

- По дяволите! - Гейбриъл стовари юмрука си върху бюрото. - Кога трябва да се явим пред
комисията?

- Четвъртък, 25 март.

- Така остава по-малко от месец за разглеждане на случая, преди да настъпи срокът за

подаване на документите за дипломиране.

- Академичните процедури са доста тромави, наясно си - прокашля се леко Джеръми. - Не си

ли поне малко притеснен за своето собствено положение?

- Не особено - изръмжа Гейбриъл.

- Е, а би трябвало. Моята основна грижа си ти, въпреки че съжалявам за риска от провал на

академичното бъдеще на Джулиан.

- Няма да допусна това да се случи.

- Аз пък няма да допусна един от моите най-блестящи преподаватели да бъде разпънат на

кръст - издиша шумно Джеръми. - По правилата на нашата политика ти носиш по-голяма
отговорност за станалото от нея. Заподозрян си, че си оценил студент въз основа на дейности,
нямащи нищо общо с академичните му постижения.

- Това е абсурдно и ти имаш документи и свидетелства, с които да го докажеш.

- Не, нямам - тросна се Джеръми и потропа нервно с пръсти по страниците пред себе си. -
Имам академичното й досие, но то е непълно. Да не споменаваме, че ме уведоми със закъснение
за връзката си с нея. Сега шефът ми започва да задава въпроси. Имаш ли представа колко
унизително е това за мен? Изглеждам като паднал от облаците, все едно нямам никаква
представа какво се случва в собствената ми катедра!

Гейбриъл вдиша и издиша дълбоко.

- За какво говориш?

- Казвам, че си прецакан, Гейбриъл, независимо как гледаш на нещата. И не смятам да

компрометирам всичко, за което съм работил, за да прикривам задника ти! Защо не ми каза, че
излизаш с нея, за бога! Аз те наех на работа.

- Защото не мисля, че сексуалният ми живот трябва да интересува някого другиго освен мен.

- Не можеш да говориш сериозно - изруга Джеръми. - Знаеш правилата за отношения със

студенти. След като пазиш връзката си в тайна от мен и от всички останали, изглеждаш
виновен.

Гейбриъл изскърца със зъби.

- Джеръми, мога ли да разчитам на твоята подкрепа или не?

- Ще направя каквото мога, но то едва ли ще е много. Ако бях на твое място, щях да известя
Асоциацията на преподавателите и да доведа представител на профсъюза на изслушването.

- Това е лов на вещици, подхванат от разочарована студентка, която съм отблъснал. Криста
Петерсън се опитва да ме уволни.

- Може и да си прав. Но преди да държиш възмутени речи, трябва да осъзнаеш, че си

нарушил университетската политика. Това, за съжаление, улеснява администрацията в
допускането, че си виновен и по другите обвинения. И между другото, получих имейл от
декана, в който ме разпитва за стипендията на името на М.П. Емерсън. За твое добро се надявам
да не си замесен и в това.

Гейбриъл се впусна в дълги ругатни, но Джеръми го прекъсна.

- Ако нямаш адвокат, приятелю, време е да си наемеш.

Гейбриъл измуча нещо и затвори телефона, запътвайки се

бавно към трапезарията си, за да си налее питие.

Гейбриъл извести Асоциацията на преподавателите за своето положение, но отказа

предложението им техен представител да го придружи на изслушването. Джон бе на мнение, че
юридически съветник ще бъде много по-впечатляващ от някакъв човек от профсъюза, но се
съгласи, че ако се стигне до истински обвинения, трябва да включат и тях. Съветът на Джон бе
да действат на принципа на протакването, но настоя Гейбриъл да обясни на
Джулиан какво не бива да казва. Ако тук се проваляха, щеше да твърди, че тя е нестабилна,
впечатлителна студентка, която се е вманиачила по Гейбриъл още преди години и го е
съблазнила. Надяваше се, че клиентът му ще следва инструкциите му, и не му обясни
намеренията си точно за тази стратегия.

Съветът на Сорайя към Джулиан практически бе същият. Нареди й да не казва нищо, а ако
бъде притисната до стената, да обвини Гейбриъл за всичко. Почти изкудкудяка от
въодушевление, когато си представяше как разкрива, че той е по-възрастният, развратен
преподавател, съблазнил младата невинна жена е обещания за дълъг и щастлив съвместен
живот. Когато Джулия заяви, че иска да каже истината, Сорайя й обясни, че това е ужасно лоша
идея. Възнамеряваше да се опре на спорната сексуална репутация на Гейбриъл и да се развихри
по темата. Също като Джон и тя очакваше клиентката й да сътрудничи и не се впусна в
детайлни обяснения на стратегията си.

Нощта преди изслушването Джулия се събуди от звука на удари по прозореца на апартамента

си. Първо си помисли, че още сънува. Когато звукът се повтори, този път по-силно, стана от
леглото и дръпна пердето. Там, стоящ с нос почти долепен до стъклото, бе Гейбриъл.
Изглеждаше нервен, почти налудничав, с баретата на главата си и зимното палто, потънал до
колене в дълбокия сняг.

Тя бързо отвори прозореца и застана встрани, за да го пусне да влезе. Заедно е него в стаята
нахлу вълна студен въздух. Джулия затвори бързо и дръпна отново завесата.

- Гейбриъл, какво…

Нямаше възможност да завърши изречението си, защото той я придърпа светкавично към
себе си. Джулия надуши миризмата на скоч, преди да го вкуси, когато устните им се допряха.
Неговите бяха ледени, но устата и езикът му бяха топли и подканващи. Жегата на целувката му,
дълбока и чувствена, плъзна веднага по кожата й.

- Пиян ли си? Какво е станало?

Той се отдръпна назад, но само за миг, за да свали шапката и палтото си. После я прегърна
отново, прокара студените си пръсти по ръцете й, разкопча горнището на пижамата й и пъхна
ръката си вътре, за да докосне гърдите й.

Премести я на леглото, извади ризата от панталоните си и я наблюдаваше как съблича

пижамата си. За секунда и двамата бяха голи, той бе разхвърлил небрежно дрехите си навсякъде
и сега я притегли в прегръдката си, повдигайки краката й около бедрата си. Никога не се бяха
събличали толкова бързо, никога не се бяха впускали в секса без думи.

Направи крачка към затворената врата и притисна гърба й до нея, а движенията му ставаха
все по-отчаяни и неистови. Студените му пръсти се преплетоха с нейните, устните му хапеха
гърдите й, смучеха и си играеха със зърната им.

Тя вече викаше, все още смаяна от безмълвната му любовна треска.

Секунди по-късно се изненада от разликата в температурата на телата им: стегнатата, твърда

студенина на гръдния му кош, притискаща се до меките й топли извивки. Когато той я провери
със затоплените си вече пръсти и усети, че е готова, проникна в нея със силен тласък, заровил с
ръмжене глава в извивката на врата й, стенещ силно от очакването на насладата, която знаеше,
че му предстои да изпита. Телата им бяха плътно долепени, кожите им се бяха слели, без
пространство или въздух помежду им.

Джулия простена доволно от усещането да си едно със своя възлюбен. Ръцете й веднага се
плъзнаха от раменете към бедрата му и тя се облегна още назад, за да го окуражи да проникне
по-силно в нея. Последва хаос от незаглушени звуци и шумове, а мълчанието им ги правеше да
приличат още повече на животински, както и ритмичното блъскане на гърба на Джулия в
тежката дървена врата.

Съвкуплението им бе шумно и бързо, може би най-интензивната физическа връзка, която

някога бяха имали, надминаваща дори секса им до стената в хотела във Флоренция, Скоро и
двамата свършиха, притиснати един до друг, почти плачейки от екстаз, с туптящи сърца и
кипнала кръв. Накрая се строполиха, сплетени все още на кълбо от плът, съвършено задоволени,
в тясното легло на Джулия.

Гейбриъл бе върху нея, но тя не му позволи да се претърколи встрани. Той се премести леко,

за да прехвърли тежестта на тялото си върху матрака, но също не искаше да отдели своята кожа
от нейната.

Джулия погали косата му и му каза колко много го обича, докато той зарови нос в ямката на
гърлото й, вдишвайки аромата й.

Каза му, че не трябва да пие, че може да говори с нея, вместо да се убива с алкохол. Гейбриъл
въздъхна тежко.

- Но аз ти говоря - прошепна той и устните му започнаха споя път по нежната кожа на

раменете й. - Ти не ме чуваш.

Преди Джулия да отвърне нещо, Гейбриъл долепи устата си до нейната. По-нататъшните

разговори бяха прекратени, докато той я подканяше отново да слеят телата си в едно.

Когато Джулия се събуди на следващата сутрин, апартаментът бе тих и пуст. Всъщност

нямаше никаква следа от нощния й посетител, с изключение на отключения прозорец и мириса
на Гейбриъл и секс, полепнал по тялото й и носещ се от леглото.

Претърси студиото, очаквайки да намери бележка, съобщение, нещо… Но нямаше нищо,

нито дори имейл. Обзе я зловещо чувство за надвиснала беда.

На сутринта Джулия бе оставила косата си пусната, по съвет на Сорайя, защото така

изглеждала по-сладка и невинна. Точно в единайсет часа тя се срещна с адвокатката си в
коридора пред

заседателната зала.
 Гейбриъл и Джон вече бяха там, разговарящи тихо помежду си. И двамата бяха облечени с
тъмни костюми и бели ризи, но приликата бе дотук. Гейбриъл носеше папийонка и зеленият й
цвят контрастираше ярко със сините му очи.

Погледна я за миг, достатъчно, за да види тя, че бе притеснен; не й се усмихна, нито кимна.

Спазваше дистанция.

Джулия искаше да отиде при него, но Сорайя я дръпна да седне на ниската пейка до стената.
Внезапно вратата се отвори и едър, гневен на вид играч на ръгби се втурна в коридора.

- Пол? - надигна се Джулия.

Той спря изненадано.

- Джулия? Добре ли си? Кажи ми, че това не е…

Спря по средата на изречението си, когато видя Сорайя, застанала зад нея. Втренчи се в двете
жени е широко отворени очи, първо изненадано, после се намръщи. Промърмори някаква
ругатня и ги подмина с бърза крачка.

- Пол? - провикна се Джулия след него, но той изчезна надолу по стълбите.

- Познаваш ли го? - попита Сорайя.

- Той ми е приятел.

- Нима? - попита невярващо адвокатката.

Джулия я погледна.

- Защо? Ти познаваш ли го?

- Миналата година бе подал оплакване срещу моя клиентка. Така си създадох врагове тук,
най-вече декана.

На Джулия й бе нужно малко време, за да осмисли информацията. Когато това стана, се

отпусна тежко на пейката.

Сорайя е била адвокат на професор Сингър? В какво се забърках?

Размислите й бяха прекъснати от асистентката на декана Меган, която обяви, че

изслушващите членове на комисията предпочитат да разговорят с мис Мичел и професор
Емерсън едновременно.

След кратко обсъждане с адвокатите им Гейбриъл и Джулия влязоха в заседателната зала,

следвани от Джон и Сорайя. Арас заговори пръв. Представи себе си и останалите членове на
комисията, професорите Тара Чакраварти и Робърт Мванги.

- Доктор Тара Чакраварти, заместник-директор на Отдела по разнообразието18.

 Професор Чакраварти бе красива и дребна жена от индийско потекло, с тъмни очи и права и
дълга черна коса. Беше облечена в черен костюм с наметнат през раменете й като сари голям
шал в лилаво-син цвят. Усмихна се на Джулия и за миг се намръщи леко в посока към декана.

- Доктор Робърт Мванги, заместник-директор по учебната част.

Професор Мванги бе канадец с кенийски произход. Носеше очила с дебели рамки и риза, без
сако и вратовръзка. Бе най-неофициално облечен от четиримата мъже в стаята и очевидно най-
приятелски настроеният. Усмихна се широко на Джулия и тя отвърна на усмивката му.

Деканът продължи с встъпителните бележки.

- Мис Мичел, професор Емерсън, бяхте известени с писмо за необходимостта от вашето

присъствие. В хода на разследването ни по обвинението в академично нарушение, мис Мичел,
разговаряхме с професор Пиктън, мис Петерсън, мисис Дженкинс, професор Джеръми Мартин
и мистър Пол Норис. В процеса на това разследване се изясниха няколко факти, потвърдени от
повече от един свидетел - деканът се втренчи в Гейбриъл, свивайки устни. - По тази причина
кабинетът на ректора нареди тази комисия да разследва случая. Фактите, които се разкриха, са
следните. Първо, публичен спор от вероятно личен характер е бил проведен между мис Мичел и
професор Емерсън по време на семинара му на или около 28 октомври 2009 г. Второ, на или
около 31 октомври професор Пиктън се е съгласила да стане ръководител на дипломната работа
за магистърската програма на мис Мичел по настояване на професор Емерсън, който по-късно е
известил професор Мартин за промяната. Професор Емерсън твърди, че промяната е наложена
поради конфликт на интереси, а именно „тъй като мис Мичел е приятел на семейството му”.
Документите по случая са попълнени през ноември, за да бъде извършена официално
промяната. Трето, на 10 декември професор Емерсън е имал публична лекция във Флоренция,
Италия, на която е бил придружаван от мис Мичел. В хода на вечерта той е представил мис
Мичел като своя годеница. Тези факти са потвърдени от снимки и от местната преса, както и от
професор Пачиани, който е присъствал на събитието - деканът вдигна лист пред себе си, който
явно бе копие на имейл.

Гейбриъл се намръщи при споменаването на името на Пачиани и тихичко измърмори нещо.

Деканът отправи изпитателен поглед към него.

- Мис Мичел принуди ли ви по някакъв начин насилствено да встъпите в любовна връзка с

нея?

Джулия почти падна от стола си при тези думи.

Всички погледи в стаята се насочиха към Гейбриъл, който побледня като мъртвец. Адвокатът
му започна да му шепне нещо в ухото, но Гейбриъл го отмести от себе си.

- Категорично не.

- Много добре. В момента имате ли любовна връзка с мис Мичел?

- Доктор Арас, не сте предоставили никакво доказателство за нарушение политиката на

университета. Предлагате ни само разпокъсани случки във времето, които могат да бъдат
тълкувани по различни начини, и сведения от италиански таблоиди. Няма да позволя да
подвеждате клиента ми - възмути се Джон.

- Ако клиентът ви няма какво да крие, тогава ще отговори на въпросите ни. Професор
Емерсън, кога започна връзката ви с вашата студентка?

Преди Джон да успее да отвори уста, се намеси професор Чакраварти.

- Възразявам на насоката, в която се провежда изслушването, на основание, че университетът

не допуска възможността за връзка по взаимно съгласие между преподаватели и студенти от
една и съща катедра. Бих искала да бъде протоколирано.

Деканът кимна към асистентката си Меган, която пишеше бясно на лаптопа си.

- Ще бъде отбелязано - тросна се леко той. - Ще обсъдим въпроса след малко. Професор
Емерсън?

- Моите уважения, доктор Арас, но клиентът ми не е длъжен да отговаря на предположения и

спекулации. Може би мис Ми- чел иска да предложи различна гледна точка по темата - Джон
хвърли бегъл поглед към Сорайя, после се усмихна невинно на членовете на комисията.

- Много добре. Мис Мичел?

Сорайя изгледа продължително Джон, преди да се обърне към комисията.

- Клиентката ми вече бе подложена на унизително преживяване в кабинета на декана, когато

бе принудена да се защитава от сериозно, но напълно клеветническо и злонамерено обвинение
на друга студентка. С оглед на този стрес и емоционалната травма, която вече й бе нанесена, ще
ви помоля да насочвате въпросите си към професор Емерсън. Той е инициирал прехвърлянето
на ръководството на дипломната работа на клиентката ми към професор Пиктън, неговият
подпис е на документите и ние нямаме какво да кажем по този въпрос.

Джулия се наведе, за да обясни нещо възмутено в ухото на Сорайя, но адвокатката махна е

ръка. Джулия изскърца със зъби от безсилие.

- А… Появява се класическата дилема на затворника. Чудя се дали двамата осъзнавате какви

може да са последиците за вас, ако продължавате по този начин - прокашля се доктор Арас. -
Мога да позволя кратка почивка, за да се консултирате с адвокатите си, мис Мичел и професор
Емерсън, но очаквам да отговаряте на въпросите ни ясно и честно. При липсата на показания от
ваша страна обаче си запазваме правото да отсъдим по случая въз основа единствено на
доказателствата, които сме успели да съберем. Както и да отнесем случая до кабинета на
ректора, за да бъдат повдигнати официално обвинения, ако такава бъде нашата препоръка.
Имате пет минути - обяви деканът със студен и безстрастен глас.

- Тъй като връзките между преподаватели и студенти от една и съща катедра не могат да
бъдат признати за осъществени по доброволно съгласие, бихме помолили професор Емерсън да
ни напусне за малко, за да разговаряме с мис Мичел - намеси се професор Чакраварти и се
усмихна със симпатия към Джулия. - Нека ви уверя, че се намирате в безопасност тук.
Катедрата по Италианистика няма да предприеме никакви наказания срещу вас въз основа на
това, което ще ни споделите. Ако сте жертва на сексуален тормоз, можем да ви помогнем.

Изражението на жената веднага премина в отвращение, кога то погледът й се премести при

тези думи в посока към Гейбриъл.

Джулия бързо скочи на крака.

- Не съм била тормозена от професор Емерсън.

Сорайя я стисна за ръката, но тя не й обърна внимание. Затова адвокатката застана зад нея,
очаквайки подходящ момент, за да я прекъсне или допълни.

Гейбриъл започна да клати яростно глава, но Джулия не го видя, втренчила се в хората срещу
нея.

- Не сме имали връзка, докато бях негова студентка. А отношенията ни в момента са по

взаимно съгласие.

Стаята притихна за миг, после тишината бе нарушена от скърцането на химикалките на

членовете на комисията, които си записваха нещо на листовете пред себе си. Деканът се
отпусна назад в стола си, без да демонстрира каквато и да е изненада.

За Джулия това бе първият признак, че току-що бе станало нещо много, много лошо. Седна
бавно на мястото си, без да обръща внимание на съскащия глас на Сорайя в ухото си, и се
обърна към Гейбриъл. Той се взираше право пред себе си, но тя знаеше, че усеща погледа й,
личеше си по стиснатата му челюст. Беше скръстил гневно ръце на гърдите си и гледаше декана
като кобра, готова да захапе противника си.

- Благодаря ви, мис Мичел. Значи връзката ви е от любовно естество - доктор Арас погледна
към Гейбриъл, преди да се обърне пак към Джулия. - Тъй като сте толкова откровена с нас,
позволете ми още един въпрос. Кога получихте самолетния билет до Италия за пътуването ви, в
което сте придружавали професор Емерсън?

Джулия го погледна недоумяващо.

- Със сигурност билетите са резервирани преди 8 декември, което би ситуирало покупката

им приблизително в средата на семестъра. Значи преди получаването на крайната си оценка сте
водили разговор за намерението ви да го придружите в Италия като негов гост. Това ми се
струва проблематично за чисто професионалните отношения между преподавател и студент, не
мислите ли?

Джулия отвори уста, но Сорайя не й даде възможност да говори.

- Моите уважения, доктор Арас, но вие спекулирате.

- Всъщност, мис Харанди, правя логично допускане за наличието на quid pro quo - устните на
декана видимо се стиснаха до една тънка линия. - Нещо повече, твърдя, че клиентката ви току-
що лъжесвидетелства. Тя заяви, че не е била обвързана е професор Емерсън през този последен
семестър. Искате да повярваме, че по магически начин са започнали отношенията си след
приключването му?

Джулия си пое шумно дъх и звукът отекна в стените на залата. Срещу нея безпокойството на
Гейбриъл пролича в начина, по който стискаше и отпускаше юмруците си, макар да се
опитваше да ги прикрие встрани на тялото си.

Деканът понечи да каже още нещо, но бе прекъснат от професор Мванги.

- Мис Мичел, на този етан съм длъжен да ви напомня за наказанията за даване на лъжливи
показания, както и за нарушаване на политиката за междуличностни отношения с академичното
тяло на университета - спокойният му и мил глас бе в ярък контраст с припряната грубост на
декана. - Лъжесвидетелството може да доведе до изгонване или до сериозни наказания.
Неправомерните ви отношения с преподаватели могат да застрашат академичните ви резултати
от курсовете ви през последния семестър - загледа се в документите пред себе си. - Писали сте
дипломната си работа при професор Емерсън до началото на ноември, месец преди пътуването
ви до Италия. Били сте регистрирана за семинара му за Данте за целия семестър и сте получили
отлична оценка А. Политиката за регламентиране на отношенията между преподаватели и
студенти цели да защити студентите и да предотврати всяка възможност за нечестно оценяване.
Ако бяхте напуснали курса на професор Емерсън, сега нямаше да бъдем тук. Но след като сте
останали, имаме проблем.

Професор Мванги подаде някакви листове на Меган, която стана и ги предаде на Джулия и
Сорайя. Докато адвокатката й ги проучваше, Джулия погледна ужасено към Гейбриъл, но той не
отвърна на погледа й.

- Професор Мартин свидетелства пред тази комисия, че няма спомен за разговор с професор
Емерсън относно възможността професор Пиктън да оцени вашата работа в семинара за Данте.
От канцеларията ни съобщиха, че професор Емерсън е внесъл оценката ви в електронната
система за оценяване. Получихте копие на тези електронни документи.

- Доктор Мванги, тъй като току-що се запознавам с въпросните документи, бих искала
кратка почивка, за да говоря с клиентката си - каза Сорайя.

- Тази възможност отмина, мис Харанди, тъй като клиентката ви вече свидетелства. И излъга
- отсече деканът.

- Не съм съгласна - намеси се професор Чакраварти. - Мис Мичел може би не е в състояние

сама да определи дали е жертва на принуда. Определено всяко нейно лъжесвидетелстване може
да бъде оправдано, ако е жертва на сексуален тормоз.

- Професор Пиктън постави оценка на работата ми от семинара. Сигурна съм, че тя може да

изясни това недоразумение - обади се възмутено Джулия. Въпреки че гласът й трепереше
издайнически, беше уверена в думите си.

- Декан Арас, извинете, че ви прекъсвам, но току-що получихме имейл от професор Пиктън -

намеси се колебливо Меган. Отиде до декана и му показа лаптопа си. Той прочете съобщението
и я отпрати с ръка към мястото й.

- Изглежда, че професор Пиктън потвърждава историята ви, мис Мичел.

Сорайя се отпусна назад на стола си.

- Това трябва да изяснява всичко. Вследствие на което молим тази комисия да приключи
разследването по случая.

- Не бързайте толкова, мис Харанди - професор Мванги гледаше с любопитство ту към

Джулия, ту към Гейбриъл. - Ако връзката между двамата е наистина по взаимно съгласие, защо
професор Емерсън се крие зад адвоката си?

- През цялото време ни затрупвахте със спекулации и фантазии. Защо клиентът ми трябва да
отговаря на въпроса ви? - попита презрително Джон.

- В състояние сме да преценим случая въз основа на наличните доказателства. Не мога да

говоря от името на колегите си, но аз съм на мнение, че клиентът ви и мис Мичел са имали
връзка през последния семестър. Което означава, че са нарушили политиката на университета и
мис Мичел е лъжесвидетелствала.

Джон се изправи.

- Ако тази комисия възнамерява да продължава с това отношение, ще бъдем принудени да

потърсим сътрудничество с Асоциацията на преподавателите на университета в Торонто и на
Канадската асоциация на университетските преподаватели, както и да предприемем всички
необходими законови мерки за защита. Предупреждавам комисията да не преследва клиента ми
неправомерно.

Деканът махна пренебрежително с ръка.

- Седнете. Не отговаряме на подобни заплахи.

Изчака Джон да седне на мястото си и метна химикалката си на бюрото пред себе си. Свали
очилата си и ги постави до нея.

- Очевидно така няма да постигнем нищо повече, затова може би най-добре ще бъде да
прекратим това изслушване и да проведем допълнителни проучвания.

Гейбриъл изскърца със зъби, защото знаеше, че това забавяне щеше да застраши приема на
Джулия в Харвард.

- Преди да прекратим изслушването, мисля, че трябва да дадем възможност на мис Мичел да

разкаже своята история сама, без да се налага да бъде в една и съща стая с професор Емерсън -
кимна професор Чакраварти към Джулия. - Професор Емерсън е влиятелен човек. Може би вие,
мис Мичел, сте били притеснена за положението си и той се е възползвал от това. Може би сега
вярвате, че връзката ви е по взаимно съгласие, но винаги ли е било така? Повече от един
свидетел потвърдиха, че е бил много суров с вас по време на семестъра.
 - Това е възмутително! Доктор Арас, така ли ще стоите, докато клиентът ми е тормозен от
един от колегите ви? Искам възражението ми да бъде протоколирано и да се отбележи, че
смятам да подам оплакване пред ректора за непрофесионалното поведение на доктор
Чакраварти - Джон отново скочи на крака и имаше вид, сякаш щеше да получи удар.

- Искам професорът да остане - каза тихо Джулия.

- Много добре - омекна гласът на професор Чакраварти. - Сигурна съм, че тази ситуация е
стресираща и объркваща. Но трябва да знаете, че комисията вече разполага с имейла, който сте
изпратили на професор Емерсън, в който го умолявате да спре да ви тормози. Още веднъж
искам да си дадете сметка, че ние сме тук, за да открием истината.

Джулия премигна и стаята се завъртя около нея, приглушени звуци я затиснаха отвсякъде,
сякаш се давеше, всичко започна да се движи на забавен кадър, особено мислите й, докато
осъзнаваше думите на професор Чакраварти и по кожата й избиваха ледени капки пот.

Меган подаде няколко листа на Джон и Сорайя. Джон ги погледна бързо, преди да ги хвърли
настрани.

- Напълно неприемливо е да ни изненадвате с информация, която не е спомената в писмото,

изпратено до клиента ми.

- Това не е процес, а просто изслушване. Не сме обвързани с правилата, важащи при съдебно
дело, мистър Грийн. Професор Чакраварти, може да продължите - облегна се назад деканът и
насочи цялото си внимание към своята колежка.

- Знам, че не сте подали жалба за сексуален тормоз срещу професор Емерсън. Но не е късно
да го направите. Ако искате, можем да го освободим, за да обсъдим това насаме.

Джон поклати глава.

- Клиентът ми категорично отрича всякаква форма на тормоз и принуда, сексуална или от

друго естество, срещу мис Мичел. Ако някой трябва да бъде разследван за тормоз, това е Криста
Петерсън, която от зложелателство предизвика целия този хаос.

- На мис Петерсън ще бъде потърсена отговорност за действията й, не се притеснявайте за

това ~ гласът на професор Мванги бе спокоен и откровен. - Мис Мичел, аз също съм
заинтересуван от размяната на съобщения между вас, в които настоявате професор Емерсън да
спре да ви тормози. Може ли да ни обясните контекста, в който сте направили това изявление?

- Беше грешка - гласът на Джулия бе тих и все пак отекна из залата.

- Грешка? - повтори професор Чакраварти.

- Имахме… недоразумение. Не трябваше изобщо да използвам думата „тормозя”. Бях гневна.

Нямах това предвид.

Сорайя започна да шепне нещо в ухото й, но тя се отдръпна, избутвайки ръката й.

 - Не е имало никакъв тормоз. Затова не съм подавала и оплакване.

Професор Чакраварти се втренчи скептично в Джулия, преди да се обърне към декана.

- Бих искала да заявя, че прекратяваме изслушването. Имам много въпроси, на които бих
искала да получа отговор от други свидетели. И искам да разговарям с мис Мичел в по-малко
враждебна среда - погледна тя в посока към Гейбриъл.

- Мис Мичел отрича обвиненията. Не е подавала жалба срещу моя клиент и според параграф
десет от правилника на университета за сексуален тормоз не може да бъде принудена да го
направи. Може ли да продължим нататък? - попита Джон.

- Нямам нужда вие да ми казвате как да ръководя тази процедура, мистър Грийн - тросна се
деканът. - Можем да отделим колкото време искаме, за да проучим въпросите, засягащи случая.

Деканът махна с ръка към колегите си да се приближат към стола му, за да обсъдят нещата.
Беглото споменаване на отлагане и забавяне на процедурата накара сърцето на Джулия да забие
бясно и тя впери уплашено очи в Гейбриъл, чието лице бе станало червено.

След няколко минути деканът сложи очилата си и огледа присъстващите в залата.

- Както предложи професор Чакраварти, ще прекратя изслушването. Бяхте откровена с нас,

мис Мичъл, и ви благодаря за това. Но вие, професор Емерсън, не ни казахте нищо.
Нежеланието ви да ни сътрудничите не ни оставя друг избор, освен отново да говорим с другите
свидетели. В частност имам няколко въпроса към ръководителя на катедрата ви професор
Мартин. Ако отношенията между вас са били по взаимно съгласие, очевидно сте нарушили
политиката на университета. А вие, мис Мичел, вероятно лъжете сама себе си, неволно, за
началото на вашата връзка. От друга страна, имейлът, който сте изпратили на професора, ярко
противоречи на останалите ви твърдения. Остава и проблемът със стипендията на името на М.П.
Емерсън, която споменавате в имейла си. Няма да допусна това изслушване да прибърза с
решението си. Затова постановявам отлагане с цел събиране на допълнителна информация. Това
отлагане може да отнеме няколко седмици, в зависимост от нивото на съдействие, което
получим. Разбира се, ако предпочитате да няма отлагане на решението ни, може просто да
отговорите на въпросите ни - довърши деканът и погледна към Гейбриъл.

Джулия видя как той затваря очи, устните му се помръднаха, сякаш си говореше нещо. После
отвори рязко очи и се изправи на крака.

- Достатъчно - каза той.

Шест чифта очи се втренчиха в гневния професор, който гледаше предизвикателно членовете
на комисията.

- Няма нужда от отлагане, ще съдействам - стисна челюсти Гейбриъл, а сините му очи

хвърляха искри.

Сърцето на Джулия спря да бие за миг.

- Изглежда най-накрая привлякохме вниманието ви, професор Емерсън, и ви убедихме да не

се криете зад гърба на адвоката си - отбеляза професор Мванги саркастично.

- Този коментар е под нивото ви, професоре - махна пренебрежително с ръка Гейбриъл.

- Готов ли сте да отговорите на въпросите на комисията? - деканът прекъсна назряващата

кавга между двамата мъже.

-Да.

Джон вече бе успял да се съвземе от изненадата и се изправи до Гейбриъл.

- Доктор Арас, клиентът ми има право на консултация с адвоката си. Ще ми дадете ли

минута, за да обсъдя ситуацията с него?

Деканът кимна и Джон започна да шепне нещо настойчиво на Гейбриъл.

Джулия видя, че той явно не харесваше това, което му говореше Джон. Устните му се
отваряха безмълвно и повтаряха само „не, не, не”.

Накрая Гейбриъл отблъсна адвоката си с убийствен поглед.

- Готов съм да отговаря на всички въпроси, но не и в присъствието на мис Мичел. Някои от

отговорите, които ще дам, са от лично естество и по различни причини предпочитам да останат
поверителни.

Деканът го изгледа замислено и кимна.

Много добре. Мис Мичел, за момента сте освободена, но ви моля да не напускате сградата.
Може да се нуждаем от вас след малко.

- Ако професор Емерсън възнамерява да злепостави клиентката ми, може да го направи в

наше присъствие - възмути се Сорайя.

- Споразумението с профсъюза на преподавателите гарантира поверителност при всички

правни процедури - гласът на декана бе много студен. Обсъди с колегите си за секунда въпроса,
после кимна към Джулия. - Ако професор Емерсън даде показания, уличаващи клиентката ви,
ще ви бъде дадена възможност за опровержение. Всяка информация, която не е свързана с вашия
случай, мис Мичел, ще бъде поверителна. Мис Харанди, мис Мичел, и двете сте освободени за
момента. Асистентката ми ще ви извести кога ще се нуждаем отново от присъствието ви.

Сорайя поклати глава, но хвана Джулия за ръка и се опита да я повлече към вратата на залата.

Джулия не тръгна.

- Връзката ни е по взаимно съгласие. Знаех какво правя от самото начало и не съжалявам. За

нищо. Това не е някаква безвкусна пошла афера. Не е имало никакъв сексуален или друг вид
тормоз.

Деканът забеляза, че Емерсън започна да търка очите си и да ругае безмълвно.

 - Мис Мичел, ще имате възможност за възражение. Сега, ако обичате…

Сорайя бързо издърпа Джулия от залата, докато тя се опитваше отчаяно да улови погледа на
Гейбриъл, но не успя, защото той извърна глава встрани със стиснати очи.
-24-
Какво? - професор Джеръми Мартин почти изкрещя в слушалката на телефона си.

В заседателната зала Меган, асистентката на декана, обърна гръб на членовете на комисията,

защото се канеше да заговори по-силно.

- Казах, че деканът би искал да ви зададе няколко въпроса относно професор Емерсън и

Джулиан Мичел. Професор Емерсън току-що призна, че е нарушил няколко правила от
политиката на университета по отношение на своята бивша студентка. Може ли да останете
така на линията, докато ви включвам на високоговорител?

- Боже мой - прошепна Джеръми, зейнал с уста като риба.

- Професор Мартин? Членовете на комисията искат да разговарят с вас - Меган се обърна и

погледна въпросително декана.

- На линия съм. Помолете декана да не предприема нищо,

докато не дойда!

Джеръми тръшна слушалката на телефона и изхвърча от кабинета си, забравяйки да затвори

и заключи след себе си. Изтича навън от сградата и през Куийнс Парк, като спря само за да не го
прегазят на улицата. Докато измине няколкото пресечки, които го деляха от мястото, където
заседаваше комисията, вече бе останал без дъх, разчорлен и ужасно ядосан на себе си заради
кошмарната форма, в която се намираше.

- Стоп… - изрече задъхано той, когато нахлу в залата. Подпря се е ръце на колене, за да си
поеме дъх.

- Благодаря ви, че се присъединихте към нас, професор Мартин - тонът на декана бе очевидно
саркастичен.

- Дойдох… възможно най-бързо… Какво… става тук?

Деканът махна е ръка на асистентката си, за да подаде на хрипащия професор чаша вода,
която той изпи с благодарност. Разсейването му даде възможност да се огледа наоколо и да
намери с поглед Гейбриъл, който седеше стоически до своя адвокат. Деканът се намръщи.

- Изглежда, че нещата в катедрата ви са излезли извън контрол. Професор Емерсън току-що

призна, че е преследвал мис Мичел и я е убедил да встъпят в любовна връзка, докато още е била
негова студентка. Бих искал да науча откога знаете за това?

- Моля? - Джеръми сграбчи най-близкия стол и се тръсна на него.

- Казахте ни, че професор Емерсън е споделил с вас за връзката си с мис Мичел, но не

можете да си спомните кога. Чудя се дали сте имали някакви подозрения, че са имали
отношения през последния семестър?
 - Аз… какво?

- Гейбриъл Емерсън се е опитал да прикрие аферата със своята студентка, като е убедил
Кейтрин Пиктън да стане ръководител на дисертацията й за магистратурата и да оцени работата
й от последния му семинар - обясни професор Мванги. - Знаехте ли за това и откога?

Джеръми се намръщи.

- Моите уважения, но аз ли съм разследван тук или Гейбриъл? Казаха ми, че искате да ми
зададете въпроси за естеството на отношенията между Гейбриъл и мис Мичел. Не ми бе
намекнато по никакъв начин, че има съмнения към мен, иначе бих информирал Асоциацията на
преподавателите и бих довел представител на профсъюза.

Професор Мванги рязко затвори уста.

- Джеръми, не е нужно да заемате отбранителна позиция. Просто се интересуваме дали може

да ни осветлите по въпроса. Това е всичко - деканът погледна помирително към него. - Можем
да се върнем към темата малко по-късно. В момента се интересувам от имейл, който мис Мичел
е изпратила на професор Емерсън. В него го обвинява, че я тормози, и казва, че ще върне
стипендията М.П. Емерсън. Какво можете да ни кажете за това?

Очите на Джеръми се насочиха към Гейбриъл. Нямаше представа какво бе признал той; в
това нямаше никакъв смисъл. Ако не беше казал нищо, вероятността да се отърве от
дисциплинарно наказание беше по-голяма. След като бе признал, той беше предал кариерата си
в ръцете на декана, извършвайки академично харакири. Нещо повече - бе намесил и Джеръми в
тази каша, а това никак, ама никак не му харесваше.

- Не знам за никакъв тормоз. Като ръководител на катедрата по Италианистика имам

безупречно досие по отношение на университетската политика.

Погледна към Меган.

- Бих искал административното ми досие да бъде включено като доказателство към

процедурата.

Деканът махна с ръка към асистентската си, за да удовлетвори молбата на Джеръми.

Той погледна към членовете на комисията.

- Мис Мичел подала ли е жалба за тормоз?

Те поклатиха глава.

- Може ли да видя имейла?

Деканът пак кимна към Меган и тя бързо подаде лист хартия на Джеръми.

Той се възползва от възможността, за да спечели малко време и да сс опита да долови нещо

от езика на тялото на Гейбриъл. Какви, по дяволите, ги вършеше? Но Гейбриъл продължаваше
да не го поглежда и просто стоеше там с каменно изражение и стиснати в юмруци ръце.

- Тъй като мис Мичел никога не е съобщавала за някакъв тормоз, предполагам, че е

променила мнението си. Може би е изпратила имейла прибързано и след това е съжалила.
Писмото подсказва, че тя сякаш не е можела да понася повече неговото отношение - Джеръми
върна листа на Меган.

- Какво знаете за стипендията? - попита професор Чакраварти.

Очите на Джеръми се втренчиха в декана.

- Съобщих на декана в имейл, че филантропска организация от Съединените щати, чието име

в момента ми убягва, се е свързала с канцеларията ни за дарения и е проявила желание да даде
стипендия на най-изявения студент от магистърската програма в моята катедра. Това е всичко,
което знам.

- Каква е връзката между професор Емерсън и стипендията? - попита деканът.

Джеръми сви рамене.

- Никаква.

Професор Мванги потропа с пръсти по бюрото.

- Трудно ми е да го повярвам. Има съвпадение на името, катедрата и студентката. Мис Мичел

като че ли свързва стипендията с професор Емерсън - защо иначе ще го заплашва да я върне?

Джеръми се усмихна криво.

- Помните ли какъв е бил животът ви, когато сте били студент? Да живеете на кафе и готови
спагети, без почти никакъв сън? Поведението на студентите при такива ситуации може да
стигне до всякакви крайности. Сигурен съм, че всички сте виждали много по-лоши неща.
Уверявам ви… - кимна той в посока към Гейбриъл - че професор Емерсън няма нищо общо със
стипендията. Аз съм човекът, който я присъди, и го направих на основанието, че мис Мичел
беше нашият най-изявен студент в магистърската програма. Може да разговаряте с Трейси от
канцеларията за дарения и да проверите документацията й.

Гейбриъл се опита да прикрие изненадата си от яростната защита на Джеръми. Размърда се

на стола си, прокара пръсти през косата си и погледна към декана, за да види каква ще бъде
реакцията му.

- Това няма да е необходимо - деканът свали очилата си и преплете пръстите на двете си

ръце. - Както всички чухме, професор Емерсън призна и пое върху себе си отговорността за
отношенията си с мис Мичел. Според неговите собствени думи той се е възползвал от
уязвимостта й, като й е обещал, че „ще се погрижи за тяхното положение”. Включването на
професор Пиктън доказва това, както и нервното поведение на мис Мичел по време на това
изслушване. Тъй като професор Емерсън е бил в позицията на по-вишестоящия в тези
отношения, а и няколко свидетели потвърдиха, че първоначално се е държал много сурово и
грубо с мис Мичел, ние не вярваме, че тази връзка е била по взаимно съгласие - очите му се
срещнаха с тези на професор Чакраварти, която кимна триумфално. - Следователно сме склонни
да пренебрегнем нейните лъжливи показания, защото очевидно тя е била подложена на принуда
и натиск. Всички обвинения срещу мис Мичел ще бъдат оттеглени. Освен ако не ни дадете
основателна причина да не го правим.

Гейбриъл хвърли толкова заплашителен поглед към Джеръми, че той почти трепна.

- Не, не виждам причина мис Мичел да бъде наказвана - отвърна Джеръми и оправи
припряно яката на ризата си.

- Ще окуражим мис Мичел да обмисли възможността да подаде жалба за тормоз. Като имаме
предвид, че професор Емерсън в крайна сметка ни съдейства, съм склонен да не раздуваме
повече този въпрос. Въпреки това се питам дали не е редно да препоръчаме на ректора
поверената ви катедра да бъде по-обстойно разследвана. Изправени сме пред риска от съдебен
иск от друга ваша студентка, мис Петерсън. А мис Мичел е подала жалба за тормоз срещу нея.
Това са няколко доста неприятни инцидента само за един семестър, професор Мартин. Какво
става във вашата катедра? - деканът се втренчи изпитателно в Джеръми.

Той се изпъна на стола си.

- Аз съм изненадан и притеснен не по-малко от вас. Но със сигурност не може да ме вините,

че не съм проявил порочен интерес към личния живот на студентите и академичния състав в
моята катедра.

- Не, но очакваме да осигурявате стабилна и здравословна среда за студентите си и особено

за тези от женски пол - тонът на професор Чакраварти бе студен и неодобрителен.

Деканът й кимна.

- Както и да е, аз съм наясно с безупречното ви досие и с репутацията на катедрата ви. Затова

ви моля да дадете своето мнение за това, което трябва да направим относно нарушенията на
университетската политика, и ви каним да го обсъдим заедно - деканът покани с жест Джеръми
да се присъедини към членовете на комисията.

Той се прокашля леко.

- Благодаря ви. Бих искал първо да поговоря с професор Емерсън.

- Показанията му са записани. Меган ще ви предостави протокола.

- Тъй като съм негов пряк началник, бих искал лично да му задам някои въпроси. Едва ли
бихте ми отказали това право.

Деканът се намръщи.

- Много добре. Имате пет минути.

Джеръми кимна към Гейбриъл и тръгна към вратата, очаквайки той да го последва.
 Гейбриъл тръгна бавно след него със сведени рамене.

- Какво, по дяволите, си направил?! - изсъска Джеръми, обръщайки гръб на членовете на

комисията.

- Щяха да отложат изслушването и да започнат удължено разследване. Джулиан щеше да

загуби мястото си в Харвард, да не споменаваме, че имаше опасност да бъде наказана за
академична измама и лъжесвидетелство.

- И какво си мислиш, че ще стане сега? Деканът може да те

уволни.

- Преди да направя изявлението си, адвокатът ми помоли за снизходителност. Деканът се

съгласи, стига да се потвърди, че не съм замесен в никаква престъпна дейност.

Джеръми потърка лицето си с ръце.

- И ти тръгна с рогата напред и призна всичко? Да не си полудял? Трябваше да си държиш

устата затворена!

- И да съсипя Джулиан? Никога!

Джеръми погледна приятеля си натъжено.

- Могат да те отстранят позорно от поста ти. Ако те уволнят, никой университет няма да
поиска да те назначи. Кариерата ти ще бъде съсипана.

Лицето на Гейбриъл стана мрачно, но решителността му бе все така непоклатима.

- Не ме интересува.

- Е, но мен ме интересува! - изсумтя Джеръми. - Няма да загубя един от най-добрите си

преподаватели заради студентка от магистърска програма. При всички тези финансови
съкращения, които бяха направени в нашите отдели, може би няма да успея да ти намеря
заместник. И без това е достатъчно лошо, че имаме само един специалист по Дайте. Как ще
ръководя прилична катедра без нито един?

- Това не е мой проблем.

- О, твой е и още как - погледна го Джеръми. - Ти и Джулиан, и тази проклета Криста

съсипахте катедрата ми с един замах. Дори да получа разрешение да те заменя, кой ще иска да
работи с мен, когато се разчуе новината за иска, подаден от Криста? Да не споменаваме аферата
ти с Джулиан!

- Не е афера - прошепна твърдо Гейбриъл. - А и деканът обеща пълна поверителност. Затова

се съгласих да говоря.

Джеръми поклати глава невярващо.

 - Просто не схващаш, нали? Аз съм ти приятел, а ти ме направи да приличам на идиот пред
шефа ми. Напълно е възможно да ме разследват, за да разберат какво знам за връзката ви. Трябва
да се явя пред бог знай колко комисии и дори вероятно ще ме призоват в съда!

- Съжалявам - процеди Джеръми.

- И така трябва. Приличам на слабоумен, който е допуснал развратен преподавател да

тормози две свои студентки. Имаш късмет, че Тара е в комисията, а не ръководителката на
катедра Изследвания за жените. Тя щеше да те провеси на топките ти в средата на кампуса.

Гейбриъл изпъна рамене.

- Ще им кажа, че не си знаел нищо, и ще си понеса последствията.

Джеръми пристъпи напред и погледна по-младия си колега право в очите.

- Не ми разигравай тези мъченически простотии. Нарани много хора, докато се опитваше да

защитаваш своето завоевание. Сега подпали и моя задник. Какво според теб ще се случи с нея,
ако те уволнят?

- Ако ме уволнят, ще ги съдя.

Джеръми сложи ръце на кръста си.

- Ще бъде прекалено късно. Щом те уволнят, хората в Харвард ще научат за това и

магистратурата на Джулиан ще бъде опетнена. Ще съсипеш и нея, и моята репутация, и
репутацията на другите преподаватели и студентите в катедрата. Всички ще бъдем засегнати -
поклати той глава. - Как можа да ни го причиниш?

Гейбриъл остана мълчалив, бавно свивайки и отпускайки юмруците си. Джеръми изруга
силно и се канеше да се обърне, когато Гейбриъл го хвана за рамото.

- Съжалявам.

- Прекалено е късно за това.

- Не осъзнавах, че ще има последствия за теб и за други хора. Не помислих за това - спря и на

лицето му се появи измъчено изражение. - Помогни ни. Моля те.

Джеръми го погледна изумено. Емерсън изглеждаше уплашен и отчаян, нещо, което не бе

виждал никога преди.

- Причини ужасни щети, опитвайки се да я защитиш. Трябваше да отричаш всичко.

- Тогава деканът щеше да я накаже или да забави изслушването.

- Можеше да кандидатства в Харвард отново следващата година.

- И щяха да я отхвърлят веднага. Колкото по-дълго се проточи разследването, толкова повече

неща може да излязат наяве. Академичната ни общност е малка, знаеш го отлично.

- Разбира се, че го знам - поклати глава Джеръми. - И ти също знаеш, че никак не е добре да
чукаш своя студентка.

Лицето на Гейбриъл пламна и той пристъпи заплашително

напред.

- Не съм я чукал.

- Да, разбира се. Само дето сега всички ние сме жертва на това „не-чукане” - тросна се
Джеръми.

Ноздрите на Гейбриъл се разшириха гневно.

- Приоритетът ми е моята катедра - погледна го Джеръми. - Но не искам да видя нито теб,

нито Джулия е провалени кариери. Достатъчно млади жени са пострадали от разгонените си
преподаватели, не мислиш ли?

Гейбриъл не каза нищо, но сви устни.

- Ще ти помогна, но ще стане по моя начин. Разбираш ли ме? Няма да рискувам всичко, за да

можеш ти да се обърнеш и да го прецакаш отново.

Погледна приятеля си въпросително и той кимна мълчаливо с глава.

- Добре… Сега остава да убедя декана да се задоволи само с част от плътта ти, а да не поиска
да те превърне в изкупителна жертва и назидателен пример за всички бъдещи поколения.

Кимна му леко и тръгна към предната част на залата, за да се присъедини към останалите
членове на комисията.

Гейбриъл сведе глава и издиша дълбоко с облекчение.

-25-
Когато Меган покани дамите обратно в залата, Джулия вече бе изгризала ноктите си до кожа,
а адреналинът на Сорайя направо бе прескочил всички граници.

Джулия веднага впи поглед в Гейбриъл и това, което видя, я притесни. Раменете му бяха
приведени и се беше облегнал на стола си назад, с плътно притиснати между коленете си ръце и
отпусната глава. Тя се втренчи в него, като искаше да го накара да я погледне.

Но той не го направи.

Професор Мартин седеше до Гейбриъл, със скръстени на гърдите си ръце.

Не изглеждаше щастлив.

- Мис Мичел, позволете ми да мина направо на въпроса. В светлината на показанията на

професор Емерсън вие сте освободена от всякаква отговорност. Ще информираме канцеларията,
че оценката ви от семинара на професор Емерсън остава и ще бъде призната официално.

Джулия зяпна с отворена уста, щом чу изявлението на декана.

- Ще направим всичко възможно да не бъдете подложена повече на никакъв натиск.

Деканът погледна към Гейбриъл.

- Ако професор Емерсън ви безпокои по какъвто и да е начин

се притеснявате за последствията от отношенията си с него,

моля незабавно информирайте професор Мартин. Можете да подадете жалба за сексуален

тормоз срещу професор Гейбриъл, но трябва да го направите в срок не по-късно от шейсет дни
от преключването на последната ви академична задача по тази програма.

Деканът кимна към Сорайя.

- Сигурен съм, че адвокатът ви ще ви обясни подробно особеностите на процедурите при

наличие на сексуален тормоз. Знам, че сте подали жалба срещу мис Петерсън, но се надявам и
вие, и тя да оттеглите насрещните си оплаквания с оглед на резултата от това изслушване.
Свободна сте да си вървите.

- Благодаря ви, доктор Арас - усмихна се широко Сорайя и си размени кимване и

многозначителен поглед е Тара.

- Не съм жертва - упорито каза Джулия.

- Моля? - попита деканът, поглеждайки я над очилата си.

- Казах: „Не съм жертва”. Връзката ни е по взаимно съгласие.

 После се обърна към Гейбриъл:

- Какво става тук?

Той гледаше съсредоточено в пода.

- Мис Мичел, комисията даде възможност на професор Емерсън да обмисли добре

показанията си - обърна се към нея внимателно професор Мванги. - След неговото признание
преценихме, че трябва да му потърсим отговорност за действията му. Това е свързано директно
с вашето благополучие.

- Моето благополучие зависи от неговото. Ако ще го наказвате, трябва да накажете и мен - тя

пристъпи към масата, зад която седяха членовете на комисията.

Гейбриъл вдигна глава и я погледна гневно.

- Мис Мичел, университетът е длъжен да защитава студентите си и да не допуска да стават

жертва на преподавателите си. Моля, оставете ни да си вършим работата - каза професор
Чакраварти с тон, в който личеше дълбоко съчувствие към обърканото момиче.

- И двамата сме участвали в това. Щом той е виновен, значи и аз съм виновна.

- Не е задължително.

- Тогава ми кажете какво ви е казал! Дайте ми възможност да отговоря - Джулия погледна

отчаяно към членовете на комисията и се втренчи в тях един по един, надявайки се, че ще
намери някой, поне един от тях, който да й помогне.

- Професор Емерсън призна, че се е впуснал в неподходяща връзка с вас, докато сте били
негова студентка. Професор Пиктън потвърди, че тя е оценила работата ви от семинара му и че е
ръководила дисертацията ви. Затова се съгласихме да проявим снизхождение към него. Освен
ако вие не настоявате за нещо друго.

- Разбира се, че настоявам! Няма да допусна да го направи, да поеме цялата вина върху себе
си…

Преподавателите зад масата поклатиха глави.

- Защо вярвате на него, а не на мен? Аз съм студентката. Моите показания би трябвало да

имат повече тежест. Той не ме е наранил! Трябва да ми повярвате - Джулия вече звучеше
абсолютно отчаяно, в очите й избиха сълзи.

- Мис Харанди, контролирайте клиентката си - по гласа на декана личеше, че той е доста

нервиран.

- Моля ви - каза Джулия и направи още една крачка напред. - Повярвайте ми. Пуснете го.

- Ще помолим вас и всички други страни, замесени в този случай, да подпишете декларация
за поверителност - за ваша лична защита и за опазване ефективността на тези процедури. Още
веднъж, ако имате по-нататъшни затруднения, се обръщайте към професор Мартин.

- Хайде, Джулия - Сорайя задърпа клиентката си към вратата. - Да тръгваме, преди да са си

променили мнението.

- Гейбриъл, какво става? - пристъпи към него Джулия, но острият ток на единия й ботуш се
закачи в килима и тя падна на колене.

Най-накрая погледите им се срещнаха, когато той погледна към нея. Джулия ахна, защото
видя, че тъмните му сини очи бяха студени и пусти. Той сведе отново глава.

В един миг огънят във вените й се превърна в лед.

— 26 —

- „Има нещо гнило в Дания…” - облегна се на мивката в дамската тоалетна Сорайя, докато
клиентката й плачеше, отпусната на един стол. Извади своето блекбъри от куфарчето си,
прегледа набързо съобщенията си и после отново го прибра. - Познавам Джон. Планът му е бил
клиентът му да не казва нищо, после да го накара да подаде съдебен иск. Щеше да се опита да
докаже, че всичко е било по твоя вина, за да защити кариерата на Гейбриъл. Никога не би се
съгласил на подобно развитие на нещата.

Погледна Джулия с любопитство.

- Знаеш ли нещо по-особено? Някаква тайна, която Гейбриъл се притеснява да не излезе

наяве? Нещо, което може ужасно да му навреди?

Момичето поклати решително глава. Наркотиците бяха останали далеч в миналото на

Гейбриъл, както и сексуалната му разпуснатост, като се изключат отношенията му с професор
Сингър. Разбира се, съществуваха и добитите от черния пазар илюстрации на Ботичели, но тя
никога нямаше да каже на никого за тях, най-малкото на Сорайя.

- Сигурна ли си? - присви очи Сорайя.

- Няма нищо такова - подсмръкна Джулия, после изтри носа си с кърпичка.

Сорайя отметна назад дългата си черна коса.

- Тогава значи е пазил тайна и от теб. Не мога да си представя какво по-пагубно би имало за
него от това да признае неправомерна връзка с теб. Мислех, че не сте спали заедно преди
декември?

- Така е.

- Тогава защо е казал, че сте били заедно, докато още си била негова студентка?

- Мислиш ли, че ще го уволнят? - смени бързо темата Джулия.

- Не - издиша шумно Сорайя. - Емерсън бе някак овладян, сигурен в положението си, а от

езика на телата на хората в залата бе ясно, че има подкрепата на ръководителя на своята
катедра. Но кой знае? Дейвид е самодоволно копеле.

- Не мислиш, че Гейбриъл би излъгал, за да ме защити, нали?

Сорайя се въздържа да не й се усмихне снизходително, защото щеше да бъде неуместно в

момента.

- Човешките същества са егоистични. Той е защитавал себе си - за да прикрие някаква тайна,

която не е искал да излезе наяве, или за да изтъргува признание за снизходително отношение от
страна на комисията. Гейбриъл не е позволил на Джон да обори обвиненията. Иначе все още
щяхме да седим в онзи коридор и да чакаме.

Джулия застана пред мивката и изплакна лицето и ръцете си, опитвайки се да си придаде
приличен вид.

Сорайя поклати глава.

- Не искам да съм груба, но наистина не смятам, че трябва да си хабиш сълзите по него.

- Какво искаш да кажеш?

- Сигурна съм, че си била интересно отклонение в сравнение с обичайния му тип жени.

Сигурно ти е казал много красиви думи, за да те вкара в леглото и да те убеди да мълчиш. Но на
мъже като него не може да се вярва. Те никога не се променят.

Сорайя видя ужасеното изражение в очите на Джулия и продължи припряно:

- Не исках да го споменавам, но моя приятелка имаше кратка забивка с него. Срещнали се в

един клуб преди около година и в крайна сметка се изчукали в тоалетната. Един ден миналата
есен той й се обадил изненадващо. Срещнали се още веднъж, изчукали се пак и повече нито го
видяла, нито го чула отново. Сякаш се изпарил във въздуха - адвокатката погледна Джулия, за да
види реакцията й. - Защо искаш да си с мъж като него? Вероятно е чукал сума ти други жени
през цялото време, когато сте били уж заедно.

- Не го познаваш. Не го съди - гласът на Джулия бе спокоен, но твърд.

Сорайя просто сви рамене и зарови в куфарчето си, за да си намери червилото.

Джулия затвори очи и си пое дълбоко дъх, докато обмисляше новата информация.

С Гейбриъл започнахме да се сближаваме миналата есен. Дали е спал с други жени, докато
ми е пращал имейли и цветя? Дали ме е лъгал за Паулина?

Вече не знаеше в какво да вярва. Сърцето й казваше да се довери на Гейбриъл, но не можеше

да отрече, че думите на Сорайя бяха посели зрънцето на съмнението в душата й.

Двете жени излязоха в коридора и се запътиха към стълбите, надявайки се да се измъкнат

най-накрая от това място.
 Джон и Гейбриъл правеха абсолютно същото. Никой от двамата не изглеждаше щастлив.

- Гейбриъл! - провикна се Джулия.

Джон я погледна.

- Да вървим, Гейбриъл. Не бива да ви виждат заедно.

Джулия се втренчи в обърканите сини очи. Той вече не изглеждаше студен и високомерен, а
по-скоро сериозен и разстроен.

- Не причини ли достатъчно вреда за един ден? - попита Джон Джулия, когато тя пристъпи
плахо към Гейбриъл.

- Не й говори така - Емерсън застана между тях, закривайки я с тялото си. Но все още не я
поглеждаше.

- Чуйте ме и двамата. Дейвид и слугите му всеки момент ще излязат от тази врата и

предпочитам да ни няма, когато това се случи. Така че каквото и да имате да си казвате, кажете
си го бързо - сопна се и Сорайя.

- Само през трупа ми - отсече Джон. - И без това си имаме достатъчно проблеми. Да вървим.

Гейбриъл стрелна адвоката си с убийствен поглед и скръцна със зъби, след което се обърна
към Джулия.

- Какво става? Защо си им казал, че връзката ни е била неправомерна? - погледна го в

измъчените очи тя.

- „Като че ли не схваща тя бедата…“19 - наведе се напред Гейбриъл и й прошепна със

сериозен глас.

- И какво трябва да означава това?

- Означава, че той току-що ти спаси задника, какво! - намеси се Джон и насочи пръст
презрително към Джулия. - А ти какво се опитваше да постигнеш, като оповръщаш
емоционално цялото изслушване? Знаех, че си наивна, но искам да уточня - точно колко глупава
си?

- Джон, свали си пръста от мис Мичел или ще го отделя от тялото ти - гласът на Гейбриъл бе
тих, но вледеняващ. - Не смей да й говориш така. Никога. Ясен ли съм?

Джон затвори уста.

Сорайя се възползва от възможността да го нападне.

- Клиентката ми се справя добре и без да има нужда от театралните ви номера. Не се

преструвай, че нямаше да я обвиниш за всичко, за да спасиш клиента си. По дяволите…
 Джон измърмори тихичко някаква ругатня в отговор, но не каза нищо на глас. Джулия се
обърна към Гейбриъл, но той бе сложил отново маската на лицето си.

- Защо деканът каза, че ще ме защитят от теб?

- Трябва да тръгваме… Сега - Джон се опита да раздели двойката, когато от заседателната

зала се разнесоха шумове, издаващи, че членовете на комисията излизат навън.

- Уволниха ли те? - попита бързо Джулия.

Гейбриъл я погледна натъжено, после поклати глава.

- Много добре, Джон, сигурна съм, че се гордееш със себе си - изсъска Сорайя. - Какво се
наложи да продадеш на декана за това, душата си? Или пък тялото си?

- Да го духаш, Сорайя - отвърна Джон.

- Значи си запазил работата си, но не можеш да говориш с мен? Ами миналата нощ,
Гейбриъл? - протегна треперещата си ръка към него Джулия.

Той се отдръпна назад, за да не го докосне, и хвърли бегъл поглед към Джон и Сорайя,
поклащайки глава.

- Ти обеща, че никога няма да ме чукаш. Но какво бе миналата нощ? Никакви думи, никакво
„обичам те”, дори нямаше бележка на следващата сутрин. Това ли бе за теб? Едно последно
чукане за сбогом? - в шепота на Джулия се долови неволно хлипане. - Кой сега е Ангелоебач?

Гейбриъл трепна.

Бе повече от трепване всъщност, по-скоро отстъпване назад като от удар. Затвори очи и
простена тихо, свивайки силно в юмруци отпуснатите си отстрани ръце. Всички наблюдаваха
как лицето му става бледо като на мъртвец.

- Ти ме нарани, Джулиан - прошепна той.

- Запазил си работата си, но не искаш да говориш с мен? Как можа да го направиш? -

проплака тя.

Той отвори рязко очи и два ярки, живи сапфира се втренчиха в нея.

- Мислиш, че просто бих могъл да дойда, да те изчукам и така да ти кажа „сбогом”?

Джулия наблюдаваше как юмруците му треперят, докато той се опитваше да се овладее.

- Това „сбогом” ли беше? - гласът й трепна при изричането на болезнената дума.

Очите на Гейбриъл се потопиха в нейните, сякаш искаше безмълвно да й каже нещо. Наведе
се напред, сега лицето му бе само на сантиметри от нея, и прошепна почти недоловимо:
 - Не съм те чукал. Никога не съм те чукал.

Отдръпна се бавно назад, за да възстанови разстоянието помежду им. Издиша шумно,

протяжно.

- Ти захвърляше живота си за нищо - всички тези усилни години работа, всичко, за което си
мечтала и желала, щеше да ти бъде отнето и нямаше да можеш да си го върнеш. Никога. Не
можех да гледам как извършваш академично самоубийство. Казах ти, че ще вляза в ада, за да те
спася, и точно това направих - вирна той брадичка. - И бих го направил отново.

Джулия пристъпи крачка към него и заби пръста си в гърдите му.

- Не биваше да вземаш решения вместо мен! Това е моят живот, моите мечти. Ако искам да
се откажа от тях, кой, по дяволите, си ти, та да ми отнемаш правото сама да решавам? Нали уж
ме обичаше, Гейбриъл. Би трябвало да ме подкрепяш, когато се опитвам да воювам за своите
права. Нали това искаше да правя? А накрая сключваш сделка е тях и ме зарязваш?

- Вие двамата ще спрете ли да крещите? - изсъска Сорайя. - Деканът ще излезе всяка секунда
през вратата. Хайде, Джулия. Веднага! - хвана клиентката си за лакътя и я повлече навън, докато
Джон се опитваше да застане между каращите се любовници.

- Значи това е? Те казаха, че трябва да свърши, и ти се съгласи? Кога преди си следвал

правилата, Гейбриъл? Как така изведнъж реши, че трябва да го направиш? - попита Джулия все
още бясна.

Изражението на Гейбриъл се промени незабавно.

- Нямах никакъв избор, Елоиз. Обстоятелствата бяха извън…

- Мислех, че за теб съм Беатриче. Разбира се, Абелар е изоставил Елоиз, за да спаси работата
си. Така че това име е по-подходящо, предполагам - тросна се тя, отстъпвайки назад.

В този момент професор Мартин излезе в коридора. Видя ги, намръщи се и тръгна към тях.

Гейбриъл се извърна така, че да е е гръб към него, и понижи глас.

- Прочети шестото ми писмо. Четвърти параграф.

Джулия тръсна глава.

- Не съм ваша студентка, професоре. Не можете да ми давате задачи за четене.

Сорайя я дръпна отново за ръката и двете жени се спуснаха надолу по стълбите точно в мига,
в който членовете на комисията излязоха през вратата на залата.

Гейбриъл се втурна в мъжката тоалетна веднага след като Джулия си тръгна. Не можеше да
рискува да я повика, след като Джеръми можеше да влезе всеки момент, но не можеше да си
намери място от разочарование, че тя не разбира какво бе станало. Пусна мивката, за да бъде по-
шумно, бързо написа кратък, но обясняващ всичко имейл и й го прати с айфона си. След това се
обърна и се погледна в огледалото над мивката, като се опита да си придаде мрачно и измъчено
изражение. Докато излизаше покрай двамата мъже, телефонът на Джеръми изписука.

Джулия се събуди на следващата сутрин и я заля вълна от вцепеняваща пустота. Сънят й бе

предоставил кратко спасително бягство от реалността, но кошмарите не я бяха пощадили, бяха я
преследвали различни сънища, всичките, свързани със сутринта, в която се събуди сама в
овощната градина. Беше уплашена и самотна и никъде не откриваше Гейбриъл.

Бе почти обяд, когато се измъкна от леглото, за да провери дали има някакви съобщения.
Очакваше поне един есемес или имейл, нещо, което да й даде обяснение. Но нямаше нищо.

Гейбриъл се бе държал толкова странно предишния ден. Беше й казал, че не я е чукал, но пък
я бе нарекъл Елоиз. Не й се искаше да повярва, че е толкова жесток и ще използва игра на думи,
за да й покаже, че всичко е свършило, но бе произнесъл „сбогом”. Чувстваше се ужасно
наранена, защото й бе обещал никога да не я изоставя. Струваше й се, че се бе отказал
прекалено лесно от обещанието си, особено като се имаше предвид фактът, че университетът
нямаше юрисдикция върху личния му живот, след като тя вече не му бе студентка.

Мрачна мисъл я осени. Може би той се бе уморил от нея и бе решил просто да сложи край на
връзката им, а университетът само му бе дал благовиден предлог да го стори.

Ако подобна мисъл й бе хрумнала преди няколко месеца, нямаше да излезе от леглото си три
дни, но в момента просто набра номера му, за да поиска обяснение. Той не й вдигна. Остави му
гневно и нетърпеливо съобщение на гласовата поща и настоя да й се обади.

Разочарована, си взе душ, като се надяваше, че ако отдели малко време за себе си и се
успокои, ситуацията може да й се изясни. За съжаление единственото, за което можеше да
мисли, бе вечерта в Италия, когато Гейбриъл я бе изкъпал толкова нежно и всеотдайно.

След като се облече, реши да потърси шестото му писмо и все пак да го прочете. Беше й дал
ключ, за да разбере какво наистина се бе случило. Поне така се надяваше. Само трябваше да
разгадае смисъла на думите му. Не беше сигурна какво точно бе имал предвид под „писмо”.
Имейли или есемеси? Или пък и двете накуп? Ако Гейбриъл броеше заедно имейлите,
картичките и бележките, които й бе писал от началото на връзката им, според нейните
изчисления шестото писмо бе бележката, която й бе оставил на сутринта след ужасната им
кавга на семинара му. За щастие я бе запазила. Извади листа и се зачете.

Джулиан, надявам се, тук ще намериш всичко, което ти трябва.

Ако не, Рейчъл е задръстила банята за гости с най-различни козметични принадлежности,

така че чувствай се свободна да вземеш каквото ти хареса.

Дрехите ми са на твое разположение.

Моля те, избери си пуловер, тъй като от днес захладнява.

Твой,
 Гейбриъл

Джулия не бе в най-добра кондиция на ума, за да се впуска в сложни детективски

тълкувания, но все пак се съсредоточи върху четвъртия параграф и се опита да отгатне какво
искаше да й каже Гейбриъл.

Беше й заел зеления си пуловер, но тя му го бе върнала. Дали й казваше да погледне някоя от

дрехите, които й бе купил? Извади на леглото всичко, което някога й бе купувал или давал, и
огледа всяка дреха поотделно, но не можа да открие нищо по-необичайно в тях.

Дали искаше да й каже, че за тях бе настъпило лошо време, лош период, в буквалния смисъл
на думата? Или че чувствата му към нея са отминали и сърцето му се е вледенило и това е
наистина „сбогом”?

Гневът й отново се надигна. Изтича в банята, за да измие ръцете си, и за секунда зърна
отражението си в огледалото. Нервното момиче, което бе започнало магистратурата си в
университета на Торонто през септември, вече го нямаше. Вместо него видя бледа и притеснена
млада жена с подпухнали устни и пламтящи очи. Вече не беше свенливият Зайко или
седемнайсетгодишната Беатриче, Беше Джулиан Мичел, почти получила своята магистърска
степен, и проклета да бе, ако просто се задоволеше да прекара остатъка от живота си,
приемайки трохичките и остатъците, които другите й подхвърлят.

Ако има някакво послание за мен, дами го каже лично, помисли си тя. Няма да се впускам в
тъпо издирване, за да може той да задоволи своята гузна съвест.

Да, обичаше го. Погледна към албума, който й бе направил за рождения ден, и разбра, че ще
го обича винаги. Но любовта не е извинение за жестокостта. Тя не беше нито играчка, нито
Елоиз, за да бъде захвърляна като чифт мръсни чорапи. Ако Гейбриъл искаше да скъса с нея,
трябваше да й го каже лице в лице. Щеше да му даде време до вечерта, за да го направи.

Привечер тръгна към Манулайф Билдинг с ключа за апартамента му в джоба си. При всяка
крачка, която правеше, си представяше какво ще му каже. Нямаше да плаче, беше си обещала,
щеше да бъде силна. И да настоява за отговори.

Когато зави зад ъгъла и наближи входната врата, видя висока, безукорно облечена блондинка
да напуска сградата. Жената погледна часовника си и потропа нервно с крака, докато чакаше
портиерът да й извика такси.

Джулия се скри зад едно дърво, после надзърна внимателно, за да огледа още веднъж жената.

Първо си бе помислила, че е Паулина; сега обаче осъзна, че е сбъркала. Издиша облекчено и

отново тръгна към сградата. Да види Паулина тук, щеше да я съсипе след станалото през
последните дни. Но той едва ли би й го причинил. Гейбриъл бе нейният Данте и я обичаше -
достатъчно, за да влезе в ада заради нея. Не би приел Паулина обратно в живота си, когато
връзката им е застрашена.

С вълнение влезе във фоайето на сградата и махна с ръка на портиера, който я позна. Реши да
не се обажда предварително, че идва, и се качи в асансьора. Потръпна при мисълта какво би
могла да открие в апартамента му.

Не си направи труда да почука, влезе, все още изпълнена с притеснение, че ще завари

Гейбриъл с друга жена, но нещо странно привлече вниманието й в мига, в който затвори вратата
зад себе си. Всички лампи в апартамента бяха угасени, а гардеробът бе отворен и наполовина
празен; по пода се търкаляха обувки и закачалки. Не беше типично за Гейбриъл да оставя
нещата си в такъв хаос.

Светна няколко лампи и постави ключа на масичката, където той винаги държеше своите. Но
този път те не бяха там.

- Гейбриъл? Ехо?

Влезе в кухнята и бе шокирана от това, което видя. Празна бутилка от скоч стоеше на плота
до една счупена чаша; мръсни чинии и прибори бяха захвърлени в мивката.

Отиде до камината в дневната. На стената се виждаше следа от удар, по пода имаше

разпръснати парченца стъкла. Можеше да си представи как Гейбриъл изпива цяла бутилка скоч
в гнева си, но не и да остави счупени стъкла така, че да рискува някой да стъпи върху тях и да се
пореже.

Вече напълно отчаяна, тръгна по мрачния коридор към спалнята. По леглото имаше дрехи,
чекмеджетата на гардероба му бяха полуотворени. Джулия забеляза, че доста от дрехите му ги
няма, както и големия му куфар.

Но нещо друго я накара да си поеме дълбоко дъх. Стените. Всички фотографии, на които
бяха двамата с Гейбриъл, бяха свалени и струпани с лицето надолу на леглото. Ахна от ужас,
когато видя, че и репродукцията на картината с Данте и Беатриче бе махната и поставена върху
бюфета със задната си страна нагоре.

Шокирана, се отпусна на един стол. Заминал си е, помисли си отчаяно. Избухна в сълзи,

питайки се как е могъл толкова лесно да наруши обещанията си. Претърси апартамента за
някаква бележка или следа, която да й покаже къде е отишъл. Стигна до телефона и за миг се
зачуди дали да не се обади на Рейчъл, но мисълта, че ще се наложи да обясни защо с Гейбриъл
се бяха разделили, й се стори непоносима.

Погледна назад за последно, угаси лампите и тъкмо се канеше да си тръгне, когато спря на
място. Нещо се бе загнездило в съзнанието й, но не му бе обърнала внимание. Върна се в
спалнята на Гейбриъл.

Опипа в тъмното с пръсти и едва когато бе сигурна, че не може да намери това, което
търсеше, светна лампата.

Снимката, която Рейчъл бе направила преди няколко месеца в „Лоби”, липсваше. Гейбриъл
винаги я държеше отгоре върху шкафа си. На нея двамата танцуваха и той я гледаше с видима
страст.

Джулия остана така за миг, загледана в празното пространство. Може би бе унищожил

снимката, помисли си тя. Но бързата проверка в кошчетата за боклук в спалнята и банята не
откри никаква следа, че е хвърлена или счупена.

Не разбираше защо си бе тръгнал, нито защо го бе сторил, без да й даде обяснение, но

започна да й се струва, че нещата не бяха толкова очевидни, колкото мислеше отначало.

Погледна за последно празните закачалки в гардероба, зачуди се дали да не си прибере

своите дрехи, ала само за миг. Странно, но някак си вече не ги чувстваше свои.

Няколко минути по-късно чакаше асансьора, чувствайки се напълно съсипана и лишена от

всякаква емоция. Носът й потече, докато изтриваше с ръка няколко сълзи. Потърси носна
кърпичка в джобовете и в чантата си, но не намери. От това сълзите й потекоха още повече.

- Ето - чу тя глас отстрани и една мъжка ръка й подаде носна кърпичка.

Джулия я прие с благодарност, забелязвайки бродираните на нея инициали С.И.Р. Изтри

очите си и се опита да я върне, но ръката направи отрицателен жест.

- Майка ми винаги ми дава кърпички. Имам поне дузина.

Тя погледна в две топли кафяви очи, които бяха отчасти скрити зад очилата, и разпозна един
от съседите на Гейбриъл. Носеше тежко вълнено палто и моряшка барета. Което, като се имаха
предвид възрастта и хетеросексуалността му, можеше да се обясни единствено с факта, че бе
френски канадец.

Когато асансьорът дойде, той любезно задържа вратата и я пусна да влезе първа вътре.

- Нещо не е наред ли? Мога ли да помогна? - попита я предпазливо и лекият му акцент успя
да проникне през мъглата в съзнанието й.

- Гейбриъл си е тръгнал.

- Да, засякох го, когато излизаше - намръщи се съседът, загледан в сълзите в очите на
Джулия. - Не ви ли каза? Мислех, че сте неговата… - погледна я въпросително.

Джулия поклати глава.

- Вече не.

- Съжалявам да го чуя.

И двамата се умълчаха, докато асансьорът слизаше към първия етаж. И пак, когато вратата се
отвори, той я задържа за нея.

Тя се обърна към него.

- Знаете ли къде е отишъл?

Съседът я придружи до фоайето.

 - Не. Опасявам се, че не попитах. Беше доста… превъзбуден - наведе се към нея и понижи
гласа си. - Миришеше на скоч и бе доста напрегнат. Определено не бе в настроение за разговор.

Джулия се усмихна плахо.

- Благодаря ви. Съжалявам, че ви притесних.

- Няма такова нещо. Предполагам, че не ви е предупредил за

заминаването си.

- Не - прошепна тя и отново изтри лицето си с кърпичката му.

Съседът измърмори нещо на френски, очевидно по адрес на

Гейбриъл. Нещо, което звучеше като cochon20.

- Мога да му предам съобщение от вас, когато се върне - предложи той. - Понякога, когато му
свърши млякото, се отбива в апартамента ми.

Джулия се замисли за миг, после преглътна тежко.

- Просто му предайте, че е разбил сърцето ми.

Съседът й кимна натъжено, преди да я остави да си тръгне.

Джулия излезе навън сред студения, брулещ вятър и потегли на дългата разходка към дома
си, сама.
-28-
Гейбриъл чака в апартамента си няколко часа след изслушването, заобиколен от мрак.
Единствената светлина бяха синьо- оранжевите пламъци в камината. Бе заобиколен от нея.
Напълно обсебен от спомените и от нейния призрак.

Беше затворил очи и можеше да се закълне, че усеща уханието на косата й и чува смеха й,
отекващ надолу по коридора. Спалнята му се бе превърнала в олтар, посветен на Джулия, затова
седеше притихнал пред огъня.

Не можеше да се насили да погледне към големите черно-бели фотографии, на които бяха те

двамата. Особено към онази, която висеше над леглото му.

Джулиан… с цялото й великолепие, лежаща по корем с гол гръб, отчасти увита в чаршаф,
гледаща към него с обожание, с разрошена от секса коса и сладка, сладостна усмивка…

Във всяка стая имаше спомени с нея - някои радостни, други горчиво-сладки като черен,
черен шоколад. Отиде в трапезарията и си наля два пръста от най-хубавия си скоч и го изпи
бързо, наслаждавайки се на изгарящото усещане, когато течността се плъзна по гърлото му.
Опитваше се отчаяно да не мисли за Джулия, стояща пред него, забучила гневно пръст в гърдите
му.

Нали уж ме обичаше, Гейбриъл. Би трябвало да ме подкрепяш, когато се опитвам да воювам

за своите права. Нали това искаше да правя? А накрая сключваш сделка с тях и ме зарязваш?

При спомена за изпълнения й е отчаяние от предателството му поглед Гейбриъл захвърли

празната чаша в стената и остана така, загледан как тя се разбива на парченца на пода.
Кристалните късчета се разпиляха навсякъде около него, блещукащи на светлината от
пламъците в камината.

Знаеше какво трябва да направи; трябваше само да намери смелост за това. Грабна бутилката
и с неохота се запъти към спалнята си. Отпи още две глътки и вече бе способен да извади
куфара си и да го метне на леглото. Не си направи труда да нагъне дрехите си, взе само най-
необходимото. Мислеше за отпътуването си като за изгнание. Мислеше за сълзите на Одисей,
пролети от болката, че е толкова далеч от дома, от жена си, от народа си.

Сега вече наистина разбираше смисъла на думата „изгнание”.

Накрая сложи най-отгоре в куфара си снимката в рамка, която държеше върху шкафа.
Прокара нежно пръст по лицето на любимата си и отпи още от бутилката, преди да се запъти
към кабинета си. Обърна се с гръб към червения кадифен стол с облегалките, защото, ако го
погледнеше, щеше да я види там, сгушена като котка, четяща книга, прехапала долната си устна
и свъсила замислено прекрасните си вежди. Дали някога някой мъж е обичал, обожавал,
боготворял жена повече от него?

Никой освен Данте, помисли си той. И внезапно получи вдъхновение. Отключи едно от
чекмеджетата на бюрото си. Това бе чекмеджето със спомени.
 Снимката на Мая бе там, както и бегли останки от детството му - джобният часовник на дядо
му, няколко бижута, принадлежали на майка му, дневникът й и малко стари снимки. Извади
една снимка и една илюстрация и ги пъхна в джоба си. Спря само за да отвори една малка
кадифена кутийка, от която извади пръстен, и се запъти към вратата.

Студеният въздух на Торонто го отрезви, докато вървеше забързано към кабинета си.
Надяваше се само, че ще успее да открие това, което търсеше.

Сградата, в която се намираше катедрата по Италианистика, бе тъмна. Когато светна

лампата, в главата му нахлуха купища спомени. Спомени за първия път, когато Джулия влезе в
кабинета му и той бе изключително груб с нея. За това как тя стои до вратата на ужасния му
семинар и му казва, че не е щастлива. Че не иска Пол. Потърка очи с ръце и ги задържа там,
сякаш за да блокира тези видения.

Пъхна в скъпото си кожено куфарче само документите, които му трябваха, и няколко книги.
После започна да оглежда рафтовете и секунди по-късно намери един учебник и въздъхна с
облекчение. Остави кратка бележка, угаси светлината и заключи вратата.

Всички преподаватели в катедрата държаха ключовете си в офиса на катедрата, където се

намираха бюрото на мисис Дженкинс и пощенските кутии на студентите и академичния състав.
Гейбриъл използва светлината от айфона си и намери кутията, която търсеше. Остави там
учебника и погали любимото име, изписано върху нея. Забеляза със задоволство, че и в други
кутии имаше учебници, така че това, което стори, нямаше да изглежда странно и едва ли щеше
да привлече нежелано внимание. После с

натежало сърце излезе от офиса.

Пол Норис бе гневен. Гневът му бе насочен към най-злия човек на планетата, Гейбриъл
Емерсън, който бе обидил и нагрубил с думи и действия неговата приятелка, после я бе
съблазнил и изоставил.

Ако Пол бе почитател на Джейн Остин, щеше да сравни професор Емерсън с мистър Уикъм.
Или пък с Уилъби* Но той не беше.

* Отрицателни герои, съответно от „Гордост и предразсъдъци” и „Разум и чувства” на Джейн

Остин. - Б. пр.

Както и да е, Пол напрягаше цялата си воля да не отиде и да не пребие Емерсън. И без това
му се искаше да го направи отдавна, почти от година. Освен това се чувстваше предаден. Бог
знае откога Джулия бе замесена във връзка с мъж, когото наричаше Оуен.

Гейбриъл Оуен Емерсън.

Може би бе искала Пол да се досети за самоличността му. Но на него никога не му бе

хрумнало, че Оуен е всъщност професор Емерсън. Бе го ругал и й бе разказвал подробности от
личния му живот, негови тайни, за бога. Тайни за професор Сингър. И докато бе приемала
съчувствието му от лошото държание на Емерсън към нея, бе спала с него. Нищо чудно, че се
кълнеше, че Оуен не е свързан с белега на врата й и че е бил някакъв друг задник.

Пол си представи как Емерсън върши разни унизителни неща е Джулия, на нейните малки,
малки ръце… Джулия, която бе сладка и мила, с пламващи от руменина бузи. Може би
истинската болка от предателството бе свързана с осъзнаването, че сладката мис Мичел бе
споделяла леглото на чудовището, което си падаше по извращенията и беше един от
партньорите на професор Сингър.

Може би Джулия искаше такъв начин на живот. Може би тя и Гейбриъл бяха канили Ан в
леглото си. Все пак Джулия бе избрала Сорайя Харанди за свой адвокат. Това не означаваше ли,
че бе позната и на професор Пейн?

Очевидно Джулия не бе тази, за която я бе смятал. Но подозренията му се превърнаха в нещо

по-солидно, когато след изслушването в понеделник се натъкна на Криста Петерсън, която
тъкмо излизаше от кабинета на професор Мартин.

- Пол - кимна му тя самодоволно, поглеждайки към скъпия часовник на китката си.

Той посочи с брадичка към вратата на професор Мартин.

- Проблеми ли имаш?

- О, не - отвърна тя бързо и се усмихна някак прекалено широко. - Всъщност мисля, че

единственият, който има проблеми, е Емерсън. По-добре започни да се оглеждаш за нов
ръководител на дисертацията си.

Пол присви очи.

- За какво говориш?

- Скоро ще разбереш.

- Ако Емерсън ме зареже, ще го стори и с теб. Ако вече не го е направил, де.

- Не, аз го зарязвам - отметна тя коса през рамо. - През есента се прехвърлям в

Колумбийския.

- Мартин не беше ли дошъл именно от там?

- Предай поздравите ми на Джулия, чу ли? - разсмя се Криста, без да отговори на въпроса му,
и го подмина.

Пол се впусна след нея и я хвана за лакътя.

- Какво имаш предвид? Какво си сторила на Джулия?

Тя освободи рязко ръката си и присви злобно очи.

 - Кажи й, че се е ебавала с погрешната жена.

Криста си тръгна, а смаяният Пол остана на място, чудейки

се какви ли ги бе свършила този път тя.

Джулия не отговори на притеснените есемеси и имейли на Пол. Затова в сряда той стоеше на
предния вход на сградата й и звънеше в апартамента й.

Тя не даде знак, че го чува.

Пол изчака упорито и когато един съсед излезе от сградата, се вмъкна вътре и потропа на
вратата й. Блъсна няколко пъти, докато отвътре се разнесе плах глас.

- Кой е там?

- Аз съм, Пол.

Чу нещо, което му заприлича на удар на чело във вратата.

- Исках да проверя как си, тъй като не отговаряш на съобщенията ми - замълча за миг. - Нося
ти и пощата от университета.

- Пол… Не знам какво да кажа.

- Не е нужно да казваш нищо. Пусни ме да видя, че си добре, и си тръгвам.

Отвътре се разнесе тътрене на пантофи.

- Джулия - каза той тихо. - Това съм си аз.

От коридора се чу стържещ звук и вратата бавно се открехна.

- Здрасти - каза той, поглеждайки в лицето на жена, която отначало не разпозна.

Приличаше на момиченце е бялата кожа, изпъкваща още повече на тъмната коса, небрежно
вдигната на конска опашка. Сини кръгове обрамчваха очите й, които бяха зачервени и влажни.
Изглеждаше така, сякаш не бе спала от изслушването насам.

- Мога ли да вляза?

Тя отвори по-широко вратата и Пол пристъпи в апартамента й.

Никога не го бе виждал в такова състояние. По всяка повърхност имаше оставени чинии,

леглото й не беше оправено, а помощната масичка се огъваше от тежестта на документи и
книги. Лаптопът й бе отворен, като че ли я бе прекъснал, докато е била в процес на работа.

- Ако идваш да ми кажеш колко съм била тъпа, вече го проумях и сама - избра тя пътя на
агресивната защита.

- Разтревожих се, когато разбрах, че си ме лъгала - прекъсна я Пол, като прехвърляше пакета
от едната си ръка в другата и потъркваше бакенбардите си. - Но не съм дошъл да те разстройвам
- омекна изражението му. - Не ми харесва да те виждам как страдаш.

Джулия заби поглед в лилавите си вълнени чорапи и пристъпи от крак на крак.

- Съжалявам, че те излъгах.

Пол заекна леко.

- Ами… донесох ти пощата. Някои неща са от кутията тук, а имаше и пратки в кутията в
катедрата.

Джулия го погледна притеснено. Той й протегна ръка, сякаш за да я успокои.

- Само няколко флаера и един учебник.

- Защо някой ще ми праща учебник? Не уча нищо.

- От канцеларията пускат копия за изпитите в пощенските кутии на преподавателите.

Понякога дават екземпляри и на дипломантите. Аз получих един за политическите системи през
Ренесанса. Къде да ги сложа?

- На масата, благодаря.

Пол я послуша, а в това време Джулия се зае да вади чаши и купи и да ги поставя прилежно
върху микровълновата фурна.

- Какъв е учебникът? - попита тя през рамо. - Не е нещо за Данте, нали?

- Не. „Бракът през Средновековието: любов, секс и сакралност” - прочете на глас заглавието
Пол.

Тя сви рамене, тъй като то не я интересуваше.

- Изглеждаш уморена - погледна я със съчувствие Пол.

- Професор Пиктън ме помоли да направя много промени в дисертацията си. Работя без
почивка.

- Имаш нужда от свеж въздух. Защо не ми позволиш да те изведа на обяд? Аз черпя.

- Имам прекалено много работа.

- Трябва да излезеш от тук. Това място е потискащо. Прилича на дома на мис Хавишам.

- Това прави ли те Пип21?

 Пол тръсна глава.

- Не, прави ме досаден задник, който се меси в живота на другите.

- Това ми звучи точно като Пип.

- Срокът за работата ти утре ли е?

- Не. Професор Пиктън ми даде още една седмица. Знае, че няма да съм готова да предам до
края на април заради… заради всичко - трепна тя.

- Това е просто обяд. Ще вземем метрото и ще отидем до Куин Стрийт и ще се върнем, преди
да си усетила.

Джулия погледна в загрижените тъмни очи на Пол.

- Защо си толкова мил с мен?

- Защото съм от Върмонт. Ние сме дружелюбни хора - ухили се той. - И защото в момента
имаш нужда от приятел.

Тя му се усмихна признателно.

- Не съм спирал да мисля и да се тревожа за теб - призна той и очите му се изпълниха с

неочаквана нежност.

Джулия се престори, че не е чула думите му.

- Трябва ми минутка, за да се преоблека.

И двамата погледнаха към памучната й пижама.

Пол се подсмихна.

- Готини гумени патета.

Засрамена, тя се зарови в гардероба си, за да намери някакви чисти дрехи. Не беше прала от
седмица и изборът й бе ограничен, но все пак намери нещо, което може и да не бе много
представително, но за един обяд щеше да свърши работа.

Докато беше в банята, Пол се зае да почисти апартамента й или поне малко да го приведе в
приличен вид. Не докосна материалите за дисертацията й, но оправи леглото й и започна да
прибира разни неща от пода. Когато приключи, постави учебника на лавицата и седна на един
от сгъваемите столове да подреди пощата й. Бързо се отърва от флаерите и останалите рекламни
боклуци, а пликовете, в които явно имаше сметки, ги подреди, на спретната купчинка. Забеляза,
че няма никакви лични писма.

- Слава богу - измърмори той.

 След като се облече и прикри е грим кръговете под очите си, Джулия сложи и малко пудра на
бледите си страни. Доволна, че вече не прилича на млада версия на мис Хавишам, се
присъедини към Пол в стаята.

Той я посрещна с усмивка.

- Готова ли си?

- Да - отвърна тя. После застина на място и отбранително скръсти ръце на гърдите си. -
Сигурна съм, че искаш да ми кажеш нещо. Нека приключим още сега с това.

Пол се намръщи и махна към вратата.

- Можем да поговорим по време на обяда.

- Той ме изостави - изстреля тя с огорчение.

- Не мислиш ли, че това е за добро?

- Не.

- Божичко, Джулия, този тип те съблазни, поигра си с теб и после те заряза. Колко още
тормоз искаш да поемеш?

Тя тръсна яростно глава.

- Изобщо не беше така!

Пол я погледна, стреснат от нейния внезапен пристъп на гняв. Предпочиташе да е тъжна, не

гневна.

- Може би трябва да си вземеш шапка. Навън е студено.

Няколко минути по-късно вече бяха навън и вървяха към

спирката на метрото.

- Виждал ли си го? - попита Джулия.

- Кого?

- Знаеш много добре. Не ме карай да казвам името му.

Пол изсумтя.

- Не би ли искала да го забравиш?

- Моля те.

Погледна я и видя измъченото й изражение. Спря я внимателно с ръка.

 - Натъкнах се на него няколко часа след изслушването. Излизаше от кабинета на професор
Мартин. Оттогава се опитвам да завърша дисертацията си. Ако Емерсън ме зареже, съм напълно
прецакан.

- Знаеш ли къде е?

- В ада, надявам се - отвърна жизнерадостно Пол. - Мартин изпрати имейл до катедрата, че

Емерсън е в отпуск до края на семестъра. Сигурно си го получила.

Джулия поклати глава. Пол я изгледа изпитателно.

- Предполагам, че не се е сбогувал.

- Оставих му няколко съобщения. Писа ми едва вчера.

- Какво ти каза?

- Да спра да му се обаждам и че това е краят. Дори не ме нарече по име - просто ми изпрати

два реда имейл от университетската си поща, подписани „Поздрави, проф. Гейбриъл О.
Емерсън”.

- Задник.

Джулия трепна, но не се възмути.

- След изслушването ми каза, че не осъзнавам ясно собствената си беда.

- Претенциозен задник.

- Какво?

- Стъпка сърцето ти и после има смелостта да ти цитира „Хамлет”? Невероятно. Освен това
го цитира погрешно, тъпанарят му с тъпанар.

Тя премигна изненадано.

- Не разпознах цитата. Мислех си, че си е просто… негово.

- Шекспир също е бил претенциозен задник, затова може би не си успяла да забележиш

разликата. Изречението е от речта на Гертруда, когато говори за смъртта на Офелия. Чуй:

,,…и паднала тя в плачещите струи, отрупана с цветя. Известно време надутите й дрехи я
държали, като русалка на повърхността и бавно тя се носела надолу, напявайки си тихо стари
песни, като че ли не схващала бедата, или била родена от водата. Но кратко това траяло и ето
след малко натежалите й дрехи повлекли плавно клетата девойка от ложето й песенно към
мрака

на тинестата смърт.“22
 Лицето на Джулия побледня.

- Защо ще ми казва подобно нещо?

- Ти изобщо не си като нея - Пол изреди накуп няколко от любимите си обидни епитета по
отношение на професора. - Емерсън ще се притесни ли, ако… ако си причиниш нещо сама? -
вълнуваше се все повече и повече, докато дълбоките му познания за Шекспир изплуваха в
съзнанието му.

Джулия ахна изненадано от въпроса.

- Не знам какво си е мислел. Просто измърмори нещо, че се опитвам да извърша академично

самоубийство.

Пол изглеждаше облекчен. Макар и незначително.

- Трябва да ти кажа и нещо друго. Говорих с Криста.

Джулия заръфа устната си и преглътна тежко, преди да му

кимне с глава да продължи.

- Беше щастлива, че Емерсън си тръгва. И направи коментар и за теб.

- Винаги ме е мразила.

- Не знам какво е намислила, но ще ти пазя гърба.

Джулия погледна разсеяно някъде в далечината зад него.

- Тя не може да ме нарани. Вече загубих това, което бе най- ценно за мен.

-29 -
Пол и Джулия седнаха един срещу друг в готино, но ретро кафене на Куин Стрийт.
Поговориха си малко, преди да поръчат обяда си, а когато Джулия отново се замисли за
положението си, на масата се възцари неловко мълчание.

- Е, как се справяш? - прекъсна вътрешното й вцепенение Пол.

Тя не го каза на глас, не би коментирала подобно нещо пред

него. Но една от причините, поради които бе толкова разстроена освен загубата на Гейбриъл, бе
загубата на това, което той символизираше за нея - осъществяването на гимназиалната й любов,
края на девствеността й, откриването на чувството, което мислеше, че е дълбока и взаимна
любов…

Щом се замислеше за първия път, когато бяха правили любов, й се доплакваше. Никой не се
бе отнасял към нея е толкова внимание и нежност. Толкова се тревожеше да не я нарани, искаше
да бъде сигурен, че се чувства добре и е спокойна. Казваше й, че я обича отново и отново, докато
се приближаваше към своя оргазъм. Първият, който щеше да има е нея, заради нея…

Гейбриъл стигна до душата ми, движеше се вътре в мен, казваше ми, че ме обича, и в същия
миг тялото му го потвърждаваше. Трябва да ме е обичал. Не съм сигурна кога е спрял. Или по-
скоро кога избра да обича работата си повече от мен.

Пол се прокашля леко, за да привлече вниманието й, и тя му се усмихна извинително.

- Ами… притеснена съм и съм гневна, но се опитвам да не мисля за случилото се. Работя по
дисертацията си, макар да е трудно да се пише за любов и приятелство, когато си загубил и
двете - въздъхна Джулия. - Сигурно всички в университета ме мислят за курва.

Пол се приведе над масата.

- Ей, не си курва. Ще размажа физиономията на всеки, който се осмели да каже такова нещо
в мое присъствие.

Джулия не коментира нищо и продължи да мачка кърпичката в скута си.

- Влюбила си се в погрешния човек, това е всичко. Той се е възползвал от теб.

Тя се опита да протестира, но Пол я спря.

- От кабинета на декана ме накараха да подпиша споразумение за поверителност. Искат да

запазят в тайна станалото между теб и Емерсън. Така че не се тревожи какво ще си помислят
хората. Никой не знае нищо.

- Криста знае - измърмори Джулия.

- Сигурен съм, че и тя е трябвало да подпише същото споразумение. Ако започне да

разпространява клюки, отиди при декана и се оплачи.

- Какво ще постигна с това? Клюките ще стигнат и до Харвард.

- Преподавателите не би трябвало да се възползват от студентите си. Ако му бе отказала, той

навярно щеше да попречи на кариерата ти. Той е злодеят в случая - възмути се Пол. - Предстоят
ти много хубави неща, за които да мислиш - дипломирането ти, заминаването ти в Харвард. И
някой ден, когато си готова, ще срещнеш човек, който ще се отнася с нужното уважение към
теб. Някой, който ще е достоен за теб. Ти си мила и нежна. Забавна и умна. А когато си ядосана,
си адски секси.

Тя му се усмихна тъжно.

- Онзи ден, в който се скара с Емерсън на семинара - беше пълна лудница, но бих платил, за
да видя отново същата сцена. Ти си единственият човек, когото съм виждал да му се опълчва,
освен Криста, която е луда, и професор Пейн, която е извратена. Колкото и да се страхувах от
възмездието му, твоето избухване бе впечатляващо.

- Изпуснах нервите си. Не беше един от най-добрите ми моменти.

- Може би не. Но ми показа нещо. Показа и на Емерсън нещо. Ти си лошо момиче. Трябва да
позволиш на това лошо момиче да излиза навън от време на време. Стига да има причина,
естествено.

Ухили се и вече леко я подкачаше.

- Опитвам се да не се поддавам на гнева, но, повярвай ми, тук е - гласът на Джулия бе тих, но
твърд.

Докато приключиха с обяда и изпиха кафето си, тя му разказа една много сбита версия на
отношенията си с Гейбриъл, започвайки от поканата му да го придружи до Италия. Описа как я
бе спасил от Саймън, когато се бе върнала у дома за Деня на благодарността, и че бе платил за
заличаването на белега на шията й. Пол се изненада искрено.

Джулия винаги бе разговаряла с лекота с Пол. Той не беше толкова блестящ и

предизвикателен като Гейбриъл, разбира се, но и не сменяше настроенията си толкова често.
Беше добър слушател и добър приятел. Дори когато й се накара, че е избрала Сорайя Харанди за
свой адвокат.

Когато разбра обаче, че я е избрала по настояване на Гейбриъл, се ядоса допълнително.

- Ще те попитам нещо лично. Ако не желаеш да ми отговаряш, няма проблем - започна той и
се огледа да провери дали някой не може да ги чуе.

- Какво искаш да знаеш?

- Гейбриъл има ли все още връзка с професор Сингър? Виждала ли си я с него, докато бяхте
заедно?
 - Разбира се, че не! Опитваше се да ме държи встрани от нея, дори когато бяхме на вечеря в
Сеговия.

- Не мога да повярвам, че не съм се досетил за връзката ви —

поклати глава Пол.

- Знам, че нямаш високо мнение за него. Но това е, защото не го познаваш. Той ми обясни, че
отношенията му със Сингър са били временни и че всичко е приключило много отдавна. И за да
сме наясно, Пол, напълно му повярвах, че е било така - отбеляза Джулия, натъртвайки на
последните си думи.

Той потърка замислено брадичката си.

- Казах ти, че миналата година подадох жалба срещу професор Сингър. Сорайя Харанди бе
неин адвокат. Бях се записал за семинара на Сингър за средновековните изтезания, защото се
надявах да коментира теми, свързани с дисертацията ми. Тогава тя започна да ме сваля. Аз
отклоних предложението й. После получих странен имейл от нея. Беше се постарала да го
напише доста двусмислено, но всеки, посещавал семинара й, би се досетил, че ми се предлага.
Затова подадох оплакване. За нещастие Сорайя Харанди доста се постара и убеди университета,
че съм разбрал погрешно имейла и че съм преувеличил, преразказвайки личните ни разговори.
Беше моята дума срещу тази на Сингър. По време на изслушването на моя страна бе единствено
доктор Чакраварти. Тя показа разпечатки на имейли, които Сингър бе пращала на други хора, и
се опита да покаже, че има модел на поведение от нейна страна, но доктор Арас ме помоли да
напусна залата в мига, в който тя го спомена. Така че нямам представа какво е станало оттук
нататък. Предупредиха професор Сингър да стои далеч от мен и повече не съм имал контакт с
нея, но винаги съм се чудил кого ли още е преследвала. Надявам се, че Емерсън не я е

допускал до теб.

- Така е. Никога не съм общувала с нея, както и той, докато

бяхме заедно. Съжалявам за станалото с теб.

Той сви рамене.

- Все още ме е яд, че й се размина. Че продължава да й се разминава. Затова са измислени

тези правила за общуването между преподаватели и студенти - за да бъдат предпазени тези,
които са в по-уязвимата позиция, както и академичната им кариера.

И двамата се умълчаха за миг, отпивайки от кафетата си.

- Съжалявам, че те излъгах - погледна го Джулия с просълзени очи.

Пол отвърна на погледа й и въздъхна.

- Вероятно и аз бих направил същото.

После се протегна и я хвана за ръката.

*

Когато се прибра у дома, настроението на Джулия се бе подобрило значително. Все още

обаче не се чувстваше напълно възстановена и цяла, а и как би могло, след като другата й
половина я бе отхвърлила?

След продуктивния уикенд психически бе укрепнала достатъчно от усилната работа по

дисертацията си, така че намери сили да отговори на обажданията на Никол. Терапевтката я бе
търсила няколко пъти, за да я попита защо бе спряла да я посещава. Джулия й обясни, че с
Гейбриъл вече не са заедно и че той бе плащал за терапията й - тя самата не можеше да си
позволи този разход. Никол обаче й каза, че Гейбриъл продължава да плаща за посещенията й и
е уточнил, че това ще продължи без никакви условия.

За щастие и двете жени се съгласиха, че ще бъде неподходящо да му се позволи това, особено

след като именно той бе създал ново, доста сериозно основание Джулия да продължава с
терапията си. Разбраха се парите да бъдат върнати на Гейбриъл, а Никол предложи нови цени за
услугите си, които Джулия можеше да плаща разсрочено.

С други думи, Никол щеше да продължи да води терапията й срещу смешно нисък хонорар
като студентка. Заяви й, че с удоволствие ще го направи и няма за какво да се притеснява. На
срещата им в сряда, близо две седмици след заминаването на Гейбриъл, обсъдиха раздялата им
и начина, по който Джулия бе избрала да се справи с нея. Никол я предизвика да се съсредоточи
върху положителните неща в живота си и да довърши дисертацията си. Джулия бе напълно
съгласна с предложенията й.

Същата вечер, след като напредна доста с работата си, тя бързо се унесе в сън. Почувства как
леглото й се движи и едно топло тяло се увива около нейното като пашкул. Добре познатият нос
се долепи до сгъвката на шията й и в ухото си долови нежен шепот.

- Гейбриъл?

Устните му, долепени до кожата й, безмълвно оформиха някакви думи, но тя не чу нищо.

- Толкова ми липсваше - прошепна и от очите й внезапно се стекоха сълзи.

Гейбриъл мълчеше, но дланта му политна нагоре, за да изтрие сълзите й, после притисна

устни до лицето й отново, и отново…

- Знам, че ме обичаш - отпусна се Джулия и притвори очи. - Не разбирам само защо не ме

обичаш достатъчно, за да останеш с мен.

Ръцете, които я държаха здраво, се отпуснаха в миг и постепенно изчезнаха напълно,

оставяйки я сама и измръзнала в пустото й легло.

Джулия прекара част от следващата сутрин втренчила се навън през прозореца, Мислейки за
странния сън, който бе сънувала през нощта. Гейбриъл се бе върнал при нея, но бе все така
мълчалив. Не й бе дал обяснение, не я бе помолил за прошка. Просто бе дошъл при нея в
леглото.

Беше се сгушила в него, наслаждавайки се на топлото му и познато тяло. Бе въздъхнала с

облекчение, съзнанието й не бе способно и не желаеше да го отхвърли.

Не беше точно сън - просто друг вид кошмар.

Направи си скромна закуска и провери имейлите и есемесите, които бе получила. Докато

минаваше през съобщенията на айфона си, получи ново от Рейчъл:

Здрасти, Джулия! Какво става с Гейбриъл, защо не си вдига телефона? Звъннах и на домашния
му, но и там не отговаря. Явно страстите все още кипят бурно, иначе би вдигал телефона си
поне от време на време. Вече избрах роклите за шаферките - тъмночервени са, на теб ще ти стои
страхотно. Ще ти пратя линка, за да ми кажеш какво мислиш. Трябва да ми дадеш мерките си,
за да ти поръчам роклята.

Между другото най-накрая се запознах с приятелката на Скот! Синът й Куин е прелестен.

Обичам те, Рейчъл.

Първият инстинкт на Джулия бе да изтрие съобщението. Така би направила преди, когато

Саймън и Натали я бяха унижили. Но след терапията с Никол знаеше, че е време да постъпва
различно. Да направи нещо по-смело, по-открито.

Пое си дълбоко дъх и написа отговор:

Рейчъл, идеята за роклята звучи чудесно. Ще ти изпратя скоро мерките си. Радвам се, че си
срещнала приятелката на Скот. Нямам търпение и аз да се запозная с нея и с момченцето й.

Не съм се чувала с Гвйбриъл от дни. Не знам къде е. Той си тръгна. Всичко между нас
приключи. Джулия

След точно една минута и четирийсет и пет секунди телефонът на Джулия звънна. Беше
Рейчъл. На Джулия обаче не й стигна смелостта, за да вдигне. След известно време пристигна
ново съобщение.

Ще го убия. Рейчъл

30

Гейбриъл се впусна сред мъгливия мрак, царящ в гората зад това, което някога бе къщата на
Кларк. Беше си взел фенер, но се оказа, че почти няма нужда от него. Познаваше гората толкова
добре, че дори да бе пиян или надрусан с кокаин, пак би намерил пътя до овощната градина.
Имаше опит с мрака.

Застана в периферията на градината, със затворени очи, докато дъждът се изливаше над него.
Ако отвореше очи, бе сигурен, че ще я види - фигурата на младото момиче, отпуснато на
гърдите на мъжа, двойка, сгушила се върху старо, вълнено одеяло. Косата й се бе посипала по
раменете й, ръката й бе обвита около кръста му. Едва виждаше лицето на мъжа, но личеше, че
той е омагьосан от нежния ангел с кафяви очи в прегръдката му.
 Гейбриъл остана неподвижно на място, вслушвайки се в ехото на спомените, които бяха като
просъница…

Трябва ли да си тръгваш?

Да, но не тази вечер.

Ще се върнеш ли?

Утре ще бъда изгонен от рая, Беатриче. Единствената ни надежда е да ме откриеш след това.
Потърси ме в ада.

Не бе смятал да се връща в градината без нея. Не бе планирал да я напуска. Беше разбил

сърцето й. Макар да бе смазан от чувството за вина и съжаление, знаеше, че отново би взел
същото решение. Джулиан вече се бе отказала от толкова много неща, за да бъде е него. Проклет
да беше, ако й позволеше да се откаже и от бъдещето си.

23

Гейбриъл стоеше без риза, гол до кръста, в старата си стая и подсушаваше косата си с кърпа.
Играеше си е уредбата - беше в настроение за тежка, болезнена музика. Което означаваше, че в
крайна сметка се спря на „Кръвта на Едем” от Питър Гейбриъл. Някъде по средата чу, че
телефонът му звъни. Беше забравил да помоли Ричард да се откаже от стационарния телефон,
когато се премести във Филаделфия, след като Гейбриъл купи къщата от него.

Остави телефона да звъни и закрачи нервно из стаята като неспокоен дух.

Отпусна се на леглото и се втренчи в тавана. Беше заблуда, знаеше го, но можеше да се

закълне, че усеща мириса на Джулия по възглавницата си и че може да чуе нежния ритъм на
дишането й. Заигра се с платинената гривна на китката си, въртейки я отново и отново. В
съзнанието му изплуваха редовете от La Vita Nuova на Данте, в които той описваше
отхвърлянето на поета от страна на Беатриче:

„И по тази причина, тоест поради тази преувеличена мълва, която, изглежда, ме

злепоставяше, моята най-благородна дона, враг на всички пороци и кралица на добродетелта,
срещайки ме понякога, ми отказваше сладкия си поздрав, в който беше цялото ми блаженство.”*

Гейбриъл нямаше право да сравнява положението си с това на Данте, тъй като нещастието му
бе резултат от собствения му избор. Въпреки това, докато мракът се спускаше над него, бе

ужасен от една мисъл. От възможността да е загубил единствената причина за своето

блаженство. Завинаги.
-31-
- Този кучи син! - изруга силно Том Мичел. Джулия отдръпна айфона си, за да го отдалечи от
ухото си. - Кога се случи това?

- Ъммм… през март - измънка тя. - Потвърди го с имейл.

- Кучи син. И каква беше причината?

- Не ми каза - отвърна само Джулия. Нямаше сили да обяснява цялата поредица от събития,
довели до раздялата й с Гейбриъл, а всичко, свързано с обвинения за академична измама, само
щеше да вбеси допълнително баща й.

- Ще го застрелям.

- Татко, моля те.

Разговорът беше достатъчно тежък и без да й се налага да се тревожи за евентуален лов на

хора, включващ бягащия през горите на Селинсгроув Гейбриъл, преследван от мъже с пушки и
лаещи кучета.

Том изпуфтя шумно по телефона.

- Къде е сега?

- Не знам.

- Не ми е приятно да го казвам, Джулс, защото знам, че ти… че те е грижа за него, но

Гейбриъл е пристрастен към кокаина. Наркоманът си остава наркоман завинаги. Може би
отново е почнал да употребява. Може би има проблеми с дилъра си. Наркотиците са мръсна
работа и се радвам, че си е тръгнал. Колкото по- далече е от теб, толкоз по-добре.

Джулия не се разплака от думите на баща си, но те я уцелиха точно в сърцето.

- Моля те, не говори такива неща. Доколкото знам, той е в Италия и пише новата си книга.

- Заобиколен от другарчетата си наркомани.

- Татко, моля те.

- Съжалявам. Наистина. Но искам малкото ми момиче да си намери някой добър човек и да

бъде щастливо.

- И аз искам същото за теб - каза тя.

- Е, ама и ние сме една двойка - изсумтя Том и реши да смени темата. - Разкажи ми за
завършването. Трябва да поговорим

и какво искаш да правиш това лято. Стаята ти в новата къща те чака. Можеш да я боядисаш в
какъвто цвят желаеш. Боядисай я розова, ако щеш.

Джулия се усмихна.

- Не съм искала розова стая от доста време, но ти благодаря, татко.

Въпреки че Селинсгроув бе последното място, където би искала да отиде в момента, поне там
имаше баща и къща, която я чакаше. Къща, която не бе свързана по никакъв начин със Саймън
или Шарън. Или с него.
-32-
На девети април Джулия вървеше през топящия се сняг към дома на професор Пиктън,
стискайки разпечатаната си дипломна работа в една ръка и бутилка кианти в другата.

Беше нервна. Макар отношенията й с професор Пиктън винаги да бяха сърдечни, тя никога
не беше особено топла и мила с нея. Кейтрин не беше от хората, които ухажват студентите или
правят нещо, за да им се харесат. Тя беше професионалист, изискваше много от тях и вземаше
решения въз основа на логиката, никога на чувствата. Затова Джулия се притесни, когато я
помоли да й предаде дисертацията си лично и да остане за вечеря. Разбира се, не ставаше и дума
да откаже.

Застана на предната веранда на триетажната тухлена къща и натисна звънеца. Изтри дланите
си в палтото, защото от нерви се бяха изпотили.

- Джулиан, заповядай - Кейтрин отвори вратата и покани студентката си вътре.

Ако студиото на Джулия бе малко като хобитова дупка, то домът на професор Пиктън бе
просторен като обиталище на горски елф. Всичко бе елегантно, повечето неща бяха антики;
стените бяха покрити с дървена ламперия, а по подовете имаше скъпи килими. Украсата бе
аристократична, но семпла и навсякъде бе изключително подредено и спретнато.

Кейтрин взе палтото на Джулия и прие с благодарност бутилката кианти и дисертацията й,

после я упъти по коридора към салона. Джулия послушно се настани на едно кожено кресло
пред камината е малка чаша с шери, която домакинята й поднесе.

- Вечерята е почти готова - каза тя и изчезна нанякъде в същия миг, почти светкавично, като
гръцка богиня.

Джулия разгледа големите албуми за английска архитектура и градини, поставени на

масичката за кафе. По стените висяха пасторални сцени, разредени на места от черно-бели
портрети на предците на професор Пиктън. Отпи глътка от шерито си, наслаждавайки се на
топлината, която се плъзна надолу по гърба и към стомаха й. Преди да го изпие докрай, Кейтрин
се появи и я покани в трапезарията.

- Домът ви е прекрасен - усмихна се Джулия, като се опитваше да прикрие притеснението си.

Почувства се неловко при вида на изящния китайски порцелан, кристалните чаши и

сребърния свещник, подредени върху бялата покривка, по която не се виждаше нито гънчица.
Сякаш дори покривките не смееха да трепнат и да се размърдат без разрешението на професор
Пиктън.

- Обичам да организирам забавления и угощения - каза Кейтрин. - Но да си призная честно,

малцина са гостите, които бих изтърпяла цяла вечер.

Джулия усети как стомахът й се преобръща от нерви. Зае мястото си до домакинята, като се
стараеше да не вдига никакъв шум. Кейтрин застана начело на дългата дъбова маса.
 - Мирише великолепно - отбеляза младото момиче и вдиша леко аромата на месото и
зеленчуците, носещ се от чинията й, опитвайки се да не проличи нетърпението й. Напоследък
не ядеше много, но ястията на професор Пиктън явно стимулираха апетита й.

- Самата аз предпочитам вегетарианската храна, но от личния си опит знам, че студентите

никога не ядат достатъчно месо. Затова приготвих нещо по стара рецепта на майка ми.
Задушено с картофи по нормандски, така го наричаше. Надявам се, че обичаш свинско.

- Да, определено - усмихна се Джулия. Но когато видя резенчето лимон върху задушените
броколи, усмивката й изчезна.

Ггйбриъл обичаше гарнитурите.

- Да вдигнем тост? - Кейтрин сипа вино в чашите им и взе своята в ръка.

Джулия последва примера й.

- За твоя успех в Харвард.

- Благодаря ви - отвърна тя, колебаейки се, преди да отпие. Изпитваше смесени емоции по
отношение на какъвто и да е вид алкохол.

След като изминаха няколко минути в мълчаливо поглъщане на вечерята, Кейтрин

проговори.

- Поканих те тук, за да обсъдим няколко неща. Първо, дисертацията ти. Доволна ли си от

нея?

Джулия преглътна притеснено парче пащърнак.

- Не.

Кейтрин се намръщи.

- Искам да кажа, че има доста неща, които биха могли да се подобрят. Ако имах още една
година, резултатът щеше да е различен. Но… - Джулия искаше в този момент в пода да се
отвори дупка и да я погълне.

За нейна изненада ръководителката й се усмихна и се облегна назад в стола си.

- Това беше правилният отговор. Браво на теб.

- Извинете?

- Студентите в днешно време смятат, че са много по-талантливи, отколкото са в

действителност. Доволна съм, че въпреки всичките си успехи си запазила академична
скромност. Разбира се, че още една година би се отразила добре на работата ти. Следващата
година ще бъдеш по-добър студент и по-добър учен, ако продължиш да работиш така упорито.
Радвам се, че осъзнаваш, че има какво да подобриш. Сега да преминем към нещо друго.
 Джулия заби поглед в ножа и вилицата си. Нямаше представа какво я очакваше.

Кейтрин потропа нетърпеливо с пръст по масата.

- Не ми харесва, когато хората си пъхат носа в личния ми живот, затова смятам и че личният
живот на другите си е тяхна работа. В твоя случай бях набъркана в нещо досадно против волята
си от Дейвид Арас - изкриви лице в гримаса тя. - Не съм, наясно с всичко, станало на онова
безумно изслушване, и не желая да бъда - професор Пиктън погледна многозначително Джулия.
- Грег Матюс от Харвард търси човек за позицията на спонсориран лектор, специалист по
Данте. Надявах се, че ще предложат поста на Гейбриъл. За нещастие го предложиха на друг.
Опитаха се да убедят и мен да се откажа от оттеглянето си от преподавателската дейност, но аз
отклоних молбата им. Никога няма да разбера как онзи ужасен италианец Пачиани се е озовал в
списъка им с кандидати. В крайна сметка обаче Сесилия Маринели ще бъде новият им почетен
спонсориран лектор. Откраднаха я от Оксфорд. За теб ще е добре, ако работиш с нея. Ако
всичко е наред с дисертацията ти, ще се радвам да й позвъня и да й съобщя за пристигането ти.

- Благодаря ви, професоре. Това е много мило.

Кейтрин махна небрежно с ръка.

- Нищо особено.

Двете жени прекараха следващите минути в относително мълчание, докато довършваха

вечерята си. После Кейтрин се зае да разчисти масата, отхвърляйки многократните предложения
на студентката си да й помогне, така че Джулия остана в трапезарията да допие виното си.

Чувстваше се зле, че Гейбриъл не е получил мечтаната работа, но и бе облекчена, че няма да

я последва в Харвард. Присъствието му в катедрата там би предизвикало всякакви проблеми.
Вече не би могла да работи с него. А и щеше да бъде изключително болезнено да поддържат
чисто професионални и дистанцирани отношения. Не, много по-добре беше, че Гейбриъл щеше
да остане в Торонто, а тя щеше да замине за Бостън. Чист късмет беше, че Харвард бяха наели
професор Маринели.

След десерта и кафето Кейтрин предложи да се преместят в салона.

Джулия отново се настани в удобното кресло пред камината и прие малка чаша с порто,
която професорката й подаде. Въпреки че вкусът за декорация на Кейтрин бе доста различен от
този на Гейбриъл, изглежда, че специалистите по Данте имаха нещо общо - обичаха да пият
пред камината.

- Харвард за теб ще бъде ново начало и никой няма да знае какво е станало тук. Дотогава ще
бъде добре да не привличаш повече внимание към себе си - Кейтрин изгледа пронизително,
даже би могло да се каже укорително, Джулия. - Магистрите и докторантите, особено жените,
са много уязвими по отношение на репутацията си. В академичните среди все още има хора,
склонни да приемат, че успехите на жените са плод не на техните усилия и талант, а единствено
на благоразположението и снизходителността на някой преподавател. Благоразположение,
получено срещу определени услуги. Най-добре е да не даваш и най-малкия повод на някого да
заподозре, че не си постигнала своите успехи благодарение на своята упорита работа.
 - Професор Пиктън, кълна се, че работих много упорито по време на целия семинар за Данте.
Професор Емерсън не ми е помагал с есето ми, нито съм получавала специално отношение от
него. Затова помоли именно вас да ми поставите оценката.

- Сигурна съм, че е вярно. Но вие двамата ме измамихте и, честно казано, това никак не ми
харесва.

Джулия погледна ръководителката си с неприкрит ужас.

- Както и да е, напълно разбирам защо не си ми се доверила. Сигурна съм, че и Гейбриъл го е

забранил. Ядосана съм и на него, но по причини, които не смятам да споделям, съм му
длъжница.

Професор Пиктън отпи замислено от портото си и се загледа в празното пространство пред

себе си.

- Когато бях студентка в Оксфорд, бе много популярно преподавателите да имат връзки със
студентите си, колкото и срамно да звучи това. Понякога тези отношения се превръщаха в
очевидни случаи на сексуален тормоз, както го наричаме днес. В други случаи бе намесена
истинската любов. Виждала съм и двете неща.

Кейтрин погледна изпитателно Джулия, без да мига.

- Знам разликата между Уилоуби и полковник Брандън24. Надявам се, че ти също си наясно с
нея.

На следващата вечер Джулия отиде до апартамента на Пол. Бяха се разбрали да излязат да

изпият по кафе, за да обсъдят срещата й с професор Пиктън.

Пол се обърна към нея.

- Сега, след като семестърът свърши за теб, кога смяташ да заминеш?

Джулия отпи от кафето си.

- Наемът ми е до края на юли, но се надявам да убедя хазяина да си тръгна в средата на юни.

- След дипломирането?

- Да. Баща ми ще ми помогне е преместването.

Пол постави чашата си на масата.

- Тръгвам към Върмонт през юни. Можеш да пътуваш с мен и аз също да ти помогна.

- Баща ми ще дойде за дипломирането.

 - Можем да пътуваме заедно. Двамата бихте могли да ни по- гостувате във фермата, после да
продължите за Бостън. Къде ще живееш там?

- Не знам. Изпратиха ми писмо, че не мога да се настаня в общежитието преди август. Трябва

да намеря някакво място за преди това.

- По-малкият брат на мой приятел заминава за Бостън Колидж. Нека да говоря с него и да го
попитам дали знае за апартамент, в който да се настаниш временно. Половината от населението
на Бостън е под двайсет и пет години. Има много студенти.

- Ще го направиш ли? Да ми помогнеш да се преместя и да си намеря апартамент?

- Ще очаквам заплащане в бира. Харесвам „Кромбахер” между другото.

- Мисля, че ще го уредим - усмихна се Джулия и двамата си чукнаха чашите с кафе една в

друга.

- Кои са тези? - посочи тя след малко снимката на четирима души, двама мъже и две жени,
която Пол бе скрил отчасти зад един пингвин върху телевизора си.

- Момичето отляво е Хедър, малката ми сестра, мъжът е съпругът й Крие. Онзи отдясно съм
аз.

- А другото момиче? - Джулия погледна лицето на хубавата млада жена, която прегръщаше
Пол през кръста и се усмихваше широко.

- Ами… това е Алисън.

Джулия изчака той да каже още нещо.

- Моята бивша приятелка.

- О - каза Джулия.

- Все още сме приятели. Но тя работи във Върмонт и не можахме да се справим с връзката от
разстояние. Разделихме се преди доста време - обясни Пол припряно.

- Ти си добър човек - размърда се неловко Джулия. Замълча и после добави: - Може би не

биваше да го казвам…

Пол притегли ръката й до устните си и целуна леко кокалче-

тата на пръстите й.

- Мисля, че трябва да казваш това, което искаш. И за сведение аз също винаги съм смятал, че
си добър човек.

Тя се усмихна, но отдръпна ръката си деликатно, за да не се

почувства той обиден.

Малко след полунощ Джулия заспа на рамото му, телата им бяха близо едно до друго на
дивана му. Мислите на Пол се лутаха, представяше си какво ли ще е чувството, ако устните й се
докоснат до неговите, ако пръстите му се плъзнат по кожата й. Зарови лице в косата й и се
приближи по-плътно до нея. Тя се размърда и измърмори името на Емерсън, преди да отпусне
глава на гърдите му.

Пол осъзна, че трябва да вземе решение. Ако щеше да бъде приятел на Джулия, трябваше да
потисне романтичните си чувства към нея, не биваше да я целува или да се опитва отношенията
им да преминат на друго ниво. А и бе напълно възможно тя никога да не го пожелае, дори
когато разбитото й сърце се излекува някой ден. Но Джулия се нуждаеше от приятел; нуждаеше
се от него. Нямаше да я изостави точно в този момент, въпреки че щеше да е болезнено за него
да прикрива истинските си чувства.

Затова вместо да заспи, държейки я в прегръдката си, Пол я пренесе в стаята си и я положи на
леглото. Покри я с чаршаф и одеяло, за да е сигурен, че ще й е удобно, после си взе една
възглавница и завивка и отиде в дневната.

Прекара по-голямата част от нощта вперил поглед в тавана,

потиснат и разочарован, докато Джулия спеше в леглото му.

Джулия спеше в апартамента на Пол, а в същото време Гейбриъл стоеше в хотелската си стая,
взирайки се в лаптопа си. Беше получил още един досаден имейл от ръководителя на катедрата
си Джеръми Мартин, който продължаваше да му напомня колко огромни лични и политически
усилия бе вложил, за да „спаси задника му”. Сякаш Гейбриъл се нуждаеше от напомняне.

Погледът му пробяга към пръстена на пръста му, но устоя на желанието да прочете отново
гравирания от вътрешната страна надпис. Завъртя платинената гривна на китката си няколко
пъти, проклинайки своя последен провал.

От Харвард вежливо го бяха информирали, че кандидатурата му е била неуспешна и

университетът е наел професор Маринели. Провалът му в това отношение бе за него още един
начин, по който бе разочаровал Джулия. Но сега това нямаше никакво значение. Какъв смисъл
щеше да има да ходи в Харвард, след като тя нямаше да му прости?

Изруга яростно. Какъв смисъл имаше да ходи където и да е, ако тя нямаше да му прости?
Дори в хотела тя бе с него. На компютъра му, на телефона му, на айпода му, в главата му.

О, да, в главата му. Беше се оказал прав, когато каза, че никога няма да забрави какво е
чувството да зърне за пръв път голото й тяло, начина, по който очите й се взираха свенливо в
тавана, как лицето й поруменя от първите му страстни ласки.

Спомни си как погледна в тъмните й дълбоки очи, докато тя трепереше под него, как алените
й устни се разтвориха леко, как дишаше тежко, как очите й се разшириха, когато проникна в
нея.

Тя трепна. Някак си Гейбриъл помнеше всеки път, когато я бе карал да трепва и да се сепва.
А такива имаше много - когато я бе засрамил, че е бедна, когато за първи път я отнесе до
леглото, когато хвана косата й и тя го бе помолила да не я притиска надолу, когато той призна,
че е съгласен да се разделят…

Колко пъти можеше да я нарани в този живот?

Самоизтезаваше се, като слушаше съобщенията, които му оставяше на гласовата поща, на

които не отговаряше. Те ставаха все по-настоятелни и отчаяни, докато в един момент спряха. Не
можеше да я вини. Беше разбрал, че не е получила неговите съобщения с изключение на един-
единствен имейл. Отвори го отново и го прочете, представяйки си реакцията й.

Спри да ме търсиш.

Всичко свърши.

Поздрави,

проф. Гейбриъл О. Емерсън

Професорат

Катедра по Италианистика/

Център Медиавистика

Университет Торонто

Горчив смях се надигна от гърлото му и отекна из стаята. Разбира се, че щеше да повярва
точно на този имейл - не на другите. Вече я бе загубил. Каква надежда му бе останала?

Замисли се за разговора, който бяха водили за любимата книга на Грейс „Жестока милост”.
Беше ясно, че главните герои в историята смятат, че са превърнали любовта си в свой идол, в
култ, че се боготворят взаимно, вредейки си така един на друг. Той бе направил същото с
Джулиан, знаеше го. Беше я боготворил, убеден, че тя е светлината, която щеше да сияе
завинаги сред неговия мрак.

Обичаше я достатъчно, за да я напусне с цел да спаси бъдещето й. Оставяйки я, рискуваше да

я загуби завинаги и никога да не успее да си върне любовта й. Това бе горчивата ирония на
съдбата - именно любовта му към Беатриче можеше да го раздели от нея.

А Пол? Със сигурност щеше да се възползва от тази възможност, за да утеши Джулия. А това
утешение лесно щеше да доведе до… Гейбриъл дори не можеше да си представи, че тя би могла
да бъде с друг. Но от съобщенията й знаеше, че според нея всичко между тях бе приключило.
Пол трябваше само да й предложи рамото си за подкрепа и щеше отново да се върне в живота й,
в апартамента й, в мислите й… Ангелоебач.
 Единственото облекчение, което намираше - ако можеше да се каже, че е такова - бе да се
измъчва с музика и поезия. Натисна копчето и Стинг започна да разказва историята за Давид и
Вирсавия. Докато песента се носеше из въздуха, Гейбриъл се зачете в поетическата версия на
смъртта на Беатриче и сърцето му откликна на думите от La Vita Nuova.

„Но няма разум, който да не може поне отчасти да си я представи и да не плаче сам от
състрадание: скърби и има той желание, въздишайки в съня да се задави, душата ще лиши от
упование, ако човек не чувства със сърцето каква бе и какво й бе отнето. Въздишки е плач в
смъртта като с длето,

щом сам остана, стържат ми сърцето, тъй че у всеки чул ме вдъхват жал: Какъв ми е животът,
след като възлезе доната ми на небето, не би го никакъв език предал: затуй жени, дори да бих
желал, не бих ви казал кой съм с думи леки, тъй смръзва ме съдбата ми горчива; а тя е толкоз
сива, че „изоставям те” би казал всеки видял ми в смут устата да застива. И чакам доната, макар
да страда душата ми, че тя ми е отрада.“25

Гейбриъл затвори текста на компютъра си и докосна леко с ръка снимката на красивата

жена, която грееше от екрана му. Каквото и да правеше в следващите няколко дни, щеше да му
се наложи да се бори без подкрепата на своята Беатриче. В нейно отсъствие може би щеше да се
поддаде отново на старите изкушения, с които и преди се бе опитвал да преодолее болката.
-33-
В петък следобед в средата на април Джулия пристигна в апартамента на Рейчъл и Аарон във
Филаделфия. Рейчъл бе възнамерявала да я посети в Торонто и да донесе шаферската й рокля,
но не успя да се освободи от работа. Опитваше се да си запази отпуската за медения месец и
затова Джулия се съгласи да напусне удобните очертания на своята хобитова дупка и да тръгне
на път.

Рейчъл посрещна приятелката си със здрава прегръдка и я придружи до дневната. Джулия

огледа струпаните върху масичката за кафе мостри на платове и папки.

- Значи сватбените приготовления приключиха? Рейчъл поклати глава.

- Не съвсем. Но не искам да говорим за сватбата. Искам да говорим за теб - погледна

приятелката си притеснено. - Раздялата ви с Гейбриъл ме шокира.

Джулия трепна.

- Мен също.

- Не отговаря на обажданията ни, нито на имейлите ни, а - повярвай ми - постоянно се

опитваме да се свържем с него. Скот ми препрати единствения имейл, получен от него, и той бе
доста язвителен. Знаеш ли, че е бил в Селинсгроув преди няколко седмици?

- Селинсгроув? - премигна изумено Джулия. - Мислех, че е в Италия.

- Защо му е да ходи там?

- За да довърши книгата си. Да се махне далеч от мен.

- Задник - изруга Рейчъл. - Чувала ли си се с него?

- Не. Само ми прати имейл, че между нас е свършено - Джулия взе портмонето си. Извади
оттам два ключа и пропуск и ги подаде на приятелката си. - Тези са негови.

Рейчъл я погледна объркано.

- Какво се очаква да направя с тях?

- Дръж ги. Или ги предай на баща си. Щях да ги пратя по пощата на Гейбриъл, но той
очевидно не иска да общува с мен…

Рейчъл пъхна ненужните предмети в една папка. После явно размисли и ги метна в
чекмеджето на една от малките масички в дневната, като го блъсна рязко.

- Знам, че е ходил в старата къща на родителите ни, защото един от съседите ни се обадил на
баща ми. Гейбриъл прекарвал цялото време или разхождайки се навън, или слушайки силно
музика.
 Мислите на Джулия веднага полетяха към овощната градина. Звучеше логично, помисли си
тя, да потърси убежище в единственото място, което винаги му е давало утеха - неговия личен
рай. Но тъй като и тя бе свързана с градината, се чудеше защо все пак е отишъл там. Поклати
глава и отказа да мисли в момента за това.

Рейчъл я погледна натъжено.

- Не проумявам защо е направил подобно нещо. Гейбриъл те обича. Той не е от хората, които
обикват друг лесно; не изрича тези думи, без да ги мисли наистина. Такава любов не изчезва за
един ден.

- Може би обича работата си повече. Или е решил да се върне при нея.

- При Паулина ли? За това ли става въпрос? Не си ми го споменавала - очите на Рейчъл

проблеснаха яростно.

- Допреди година и половина те все още са били… обвързани.

- Какво?

- На Коледа се карахме заради нея и заради… ъъъ… други неща. Той ми каза, че връзката им
е по-скорошна, отколкото си мислех.

- Не бях чувала името й до деня, в който се натресе в дома на родителите ми.

- Аз знаех за нея. Но когато двамата започнахме да излизаме, той ми разказа така нещата, че
останах с впечатление, че историята им е приключила още когато са били в Харвард. Всъщност
се е събирал и разделял с нея в продължение на години.

- Не можеш да вярваш наистина, че те е оставил заради нея. След Флоренция, след всичко,
преживяно от вас двамата…

- Вече мога да повярвам във всичко - отвърна студено Джулия.

Рейчъл ахна и закри очите си с длан.

- Каква бъркотия! Баща ми е много притеснен, Скот също. Когато Скот научи, че Гейбриъл е
в Селинсгроув, беше решил да замине за там, за да разговаря с него и да се опита да го вразуми.

- Направи ли го?

- Тами имаше нужда от него, за да й помага с гледането на сина й. Затова Скот реши, че ще го
остави за друг път.

Джулия се усмихна леко.

- Представям си какъв ще бъде разговорът им.

- Скот е много хлътнал по Тами. Направо е обсебен от нея.

 - Радвам се, че ще дойдат на вечеря и ще се запозная най-накрая с голямата му любов.

Рейчъл погледна часовника си.

- Май е време да почвам да готвя. Ще дойдат по-рано, за да могат да нахранят първо Куин и
да го приспят. Животът на Скот напълно се промени. Всичко се върти около режима на детето.

Джулия я последва в кухнята.

- Какво мисли баща ти за Тами?

Рейчъл ровеше из хладилника.

- Харесва я. И обожава бебето. Човек би си помислил, че Куин е истински негов внук -

постави продуктите за салатата на кухненския плот. - Сериозно ли мислиш, че Гейбриъл ще се
върне при Паулина?

Джулия не можа да се насили да произнесе думата на глас, но, да, смяташе, че е възможно.
Той бе променил значително живота си и механизмите, с които преодоляваше проблемите си.
Сега, след като връзката им бе приключила, беше много вероятно да се върне отново към стария
си живот.

- Тя е позната територия - каза Джулия.

- От устата ти звучи така, все едно е Западна Европа - облегна се на плота Рейчъл. - Мислиш
ли, че университетът е настоял той да прекрати връзката си с теб?

- Да, но как е възможно това наистина да е толкова задължаващо? Могат ли да го накарат да

напусне града? Могат ли да му кажат какво да прави в личния си живот, когато е в отпуск? Ако
Гейбриъл искаше да говори с мен, щеше да позвъни. Университетът му даде удобен повод да
прекрати отношенията ни. Вероятно го е обмислял още преди това - Джулия скръсти ръце на
гърдите си. Беше й по-лесно да сподели на глас пред Рейчъл най-дълбоките си страхове,
отколкото да се бори с тях сама.

- Каква бъркотия - повтори пак Рейчъл и се обърна, за да измие ръцете си.

— 34 —

В ранните сутрешни часове Рейчъл и Джулия се бяха изпънали на дивана по халати, пиеха
вино и се кикотеха. Скот, Тами и Куин отдавна си бяха тръгнали, а Аарон спеше дълбоко. От
стаята в дъното на коридора се чуваше от време на време похъркването му.

Получила смелост от много хубавото пино ноар, Джулия разказа какво бе станало на
изслушването и Рейчъл я изслуша внимателно, без да я прекъсне нито веднъж.

- Не мисля, че Гейбриъл би се отказал от теб само за да запази работата си. Той не се нуждае
от пари и винаги би могъл да работи някъде другаде. Не разбирам обаче защо не ти е обяснил
по-подробно какво точно прави. Защо не те е сграбчил след изслушването и не ти е казал:
„Обичам те, но трябва да почакаме” - възмути се с леко пиянски глас Рейчъл. - Като познавам
Гейбриъл, той би изрецитирал нещо в ямбически пентаметър просто защото може да го
направи.

- Спомена нещо за Пиер Абелар, но не ми помогна много. Абелар е пазил отношенията си с

Елоиз в тайна, за да не загуби работата си като преподавател. После я е пратил в манастир.

Рейчъл взе една възглавница и я метна закачливо към приятелката си.

- Той няма да те прати в манастир. Гейбриъл те обича. И отказвам да повярвам, че не е така.

Джулия притисна възглавницата към себе си и се отпусна на една страна.

- Ако ме обичаше, нямаше да ме напусне. Нямаше да скъса с мен с имейл.

- Наистина ли смяташ, че Гейбриъл е бил с теб само за забавление?

- Не. Но това вече няма значение.

Рейчъл се прозя шумно.

- Каквото и да е направил, е прецакал положението. Чудя се дали не се е опитвал да те

защити по някакъв начин.

- Можеше да ми напише есемес, да ми обясни.

Рейчъл потърка очите си.

- Точно това не разбирам и аз. Би могъл да ни помоли ние да ти предадем съобщение, ако се е
притеснявал от нещо. Можеше да ти напише писмо. Защо не е казал на онези от университета
да си гледат работата и да го оставят на мира?

Джулия се обърна по гръб, задавайки си същия въпрос.

Приятелката й взе телефона си от масичката за кафе.

- Искаш ли да му звънна?

-Не.

- Защо не? Може би този път ще отговори, мислейки, че аз го търся.

- Посред нощ е и съм пияна. Не е най-подходящото време за водене на разговор. Освен това
ми писа да не го търся повече.

Рейчъл се загледа в телефона си.

- Щом ти страдаш, значи и той страда.

- Оставих му съобщение, в което му написах, че ако иска да ми казва нещо, трябва да го

направи лично. Повече няма да го търся - Джулия изпи останалото си вино на една глътка. -
Може би ще дойде на дипломирането - въздъхна тя, а на лицето й се изписа копнеж. Целият й
гняв и разочарование не бяха заличили желанието й да бъде с него. Поне не цялото.

- Кога е то?

- На 11 юни.

Рейчъл изруга цветисто заради късната дата.

След няколко минути мълчание Джулия реши да сподели един от най-големите си страхове.

- Рейчъл?

- Ъмм…

- Ами ако спи е нея?

Рейчъл не отвърна веднага. Джулия се накани да повтори въпроса си, но приятелката й я

прекъсна.

- Ако Гейбриъл беше жесток човек, тогава сигурно би спал и с нея, и с други жени. Но не
мога да си представя наистина да го направи и да се надява, че ще му простиш.

- Ако е с някоя друга и разбереш, моля те, кажи ми - погледна я умоляващо Джулия. - По-
добре ще е да го науча от теб.

Скъпа, отвори очи.

Гласът му бе топъл и плътен, докато се движеше вътре в нея, прехвърляйки тежестта си на

ръцете си, така че да не я притиска. Наведе се, за да докосне с устни деликатната кожа на
рамото и на предмишницата й, да я целуне и засмуче. Направи го леко, колкото да я възбуди, и
може би да остане почти незабележима следа. Знаеше, че това я побърква.

- Не мога - прошепна тя между стоновете си. Всеки път, когато той помръдваше, през тялото
й преминаваха най-невероятни усещания.

После внезапно той спря.

И очите й се отвориха.

Гейбриъл потърка ласкаво носа си в нейния и се усмихна.

- Искам да те виждам.

Погледът му бе нежен, но напрегнат, сякаш правеше усилие да удържи желанието си.

- Трудно ми е да държа очите си отворени - простена пак тя, докато той поднови движенията
си.

- Опитай се заради мен - целуна я Гейбриъл нежно. - Обичам те толкова много.

- Тогава защо ме изостави?

Гейбриъл я погледна с изумление и присви сините си очи.

- Не съм…

Същата вечер Гейбриъл лежеше в леглото си със затворени очи, докато тя пърхаше с целувки
по гръдния му кош, спирайки да отдаде почит с устни на татуировката му, преди да продължи
към корема му. От устните му излезе стон, когато тя прокара пръсти по добре очертаните му
мускули и обиколи с език пъпа му.

Мина толкова време…

Това бе мисълта, която му мина през ума, докато Джулия нежно помилва кожата му и
пръстите й се заиграха с меките косъмчета, преди да спусне ръката си надолу и да го стисне
здраво. Гейбриъл помръдна с бедра. Сега тя галеше и придърпваше члена му, а той ръмжеше и
стенеше. Игра си с него известно време, а дългата й копринена коса гъделичкаше кожата на
бедрата му. После го пое в топлата си уста.

Гейбриъл възкликна изненадано, докато се предаваше на усещането и сплиташе пръсти в

косата й.

И внезапно застина.

Прималя му, когато си спомни как предишния път бе направил същото и каква бе нейната
реакция. Отдръпна бързо ръката си притеснен, че я е изплашил.

- Съжалявам - прошепна той и я погали ласкаво по лицето. - Забравих.

Студена ръка го хвана за китката и го принуди грубо да хване отново главата й.

- Какво си забравил? - подигра го тя. - Как да се наслаждаваш на свирка ли?

Гейбриъл отвори рязко очи. Ужасено погледна надолу към чифт присмиващи му се сини очи.

Паулина бе гола и превита над него, усмихвайки се победоносно, докато устните й се

впиваха в члена му. Той се отдръпна назад, като ругаеше и проклинаше, а тя се отпусна назад на
пети, вперила очи в него.

Засмя се и посочи към носа му, подсказвайки му, че трябва да изтрие следите от кокаин от
ноздрите си.

Какво съм направил?

Изтри лицето си припряно с ръце. Когато осъзна мащабността на падението си, изпита
погнуса от себе си, преви се на две и повърна отстрани на леглото. После се отърси и повдигна
лявата си ръка, за да покаже на Паулина пръстена си - но него го нямаше.

Сватбената халка бе изчезнала.

Паулина се разсмя и запълзя отново напред с подивели животински очи, а голото й тяло се
отъркваше сластно в неговото.
-35-
Гейбриъл се въртя и бори яростно в съня си, преди да скочи и да се събуди. Отметна чаршафа
си и се огледа дълбоко убеден, че наистина ще я намери до себе си. Но не видя никаква следа от
нея.

Беше сам в мрачната хотелска стая. Беше угасил всички лампи, преди да си легне, което бе
първата му грешка. Пропускът му да постави снимката й в рамка на нощното шкафче бе
втората, защото тя му бе като талисман срещу мрака.

Отпусна крака на пода и зарови лице в ръцете си. Провеждането на рехабилитацията през
всичките тези години, за да се възстанови от пристрастяванията си, бе ужасно, но нищо не
можеше да се сравни със загубата на Джулиан. Бе готов да понесе с радост кошмарите и
преследващите го спомени за старите му грехове, стига да можеше да я държи в прегръдката си
всяка нощ.

Погледна към полупразната бутилка скоч на масата и усети как тъмнината се спуска над
него. Отчаянието му бе причина за големия стрес, който изпитваше. Когато този стрес се
съчетаеше с поразяващото чувство за загуба, му беше невъзможно да функционира на
изискваното от положението му ниво без помощта на някои стимуланти.

Всеки ден броят на питиетата се увеличаваше, всеки ден осъзнаваше, че трябва да направи
нещо, за да не бъде хванат в капана на старите си навици и да съсипе бъдещето си. Знаеше, че
ако не действа скоро, ще пропадне.

Импулсивно проведе два телефонни разговора, преди да събере вещите си и да ги сложи в

куфара си. После помоли рецепциониста да му повика такси, което да го отведе до летището. Не
го беше грижа дали видът му бе достатъчно спретнат и професионален, всъщност изобщо не си
направи труда да погледне в огледалото, защото бе сигурен, че гледката щеше да го отврати.

Часове по-късно пристигна във Флоренция и се регистрира в хотел „Галери Арт”. Не беше се
обадил предварително, но убеди управителя да му даде същия апартамент, в който бяха
отседнали с Джулия и бяха консумирали връзката си. За него изборът бе ясен - или това, или
постъпване в клиника за рехабилитационна програма, а беше убеден, че свързването му с
Джулия щеше да бъде много по-ефективно лечение.

Когато влезе в стаята, почти очакваше да я завари там или поне да открие някакви следи от
нейното присъствие. Чифт оранжеви обувки е високи токчета, небрежно ритнати под масичката
за кафе, рокля от тафта, свлечена до стената, дълги черни чорапи, метнати на неоправеното
легло.

Но, разбира се, не видя нищо такова.

След относително спокоен сън и един душ Гейбриъл се свърза със стария си приятел доторе
Витали в „Уфици” и се уговориха да се срещнат за вечеря.

Обсъждаха новия почетен спонсориран лектор в специалността „Проучвания за Данте”,

който Харвард бе избрал. Споменаха Джузепе Пачиани и Гейбриъл бе сравнително
удовлетворен да научи, че макар Джузепе да е бил повикан на интервю в Харвард - за разлика от
него самия, на когото отказаха с писмо, университетът е преценил, че компетентността му не
отговаря на изискванията им. Беше слаба утеха, но все пак утеха.

На следващия ден Гейбриъл опита да се разсее от проблемите си, като се ангажира със
занимания, които винаги му бяха доставяли удоволствие - закуска на пиацата, разходка по брега
на Арно, следобед при шивача си, на когото поръча черен вълнен костюм, и около час обиколка
по магазините в търсене на обувки, които да подхождат на костюма. Шивачът му се пошегува,
че костюмът е толкова хубав, че Гейбриъл може да се ожени с него. Мъжът се бе разсмял, но
Гейбриъл повдигна лявата си ръка и му показа пръстена си. „Току-що се ожених”, обясни му
той и го изненада с това изявление.

Където и да отидеше из Флоренция, спомените за нея го преследваха. Заставаше на Понте

Санта Тринита и попиваше с пълни гърди сладко-горчивите чувства, които го заливаха, знаейки,
че макар и мъчителни, са за предпочитане пред химическите алтернативи.

Късно вечерта, леко пиян, се разходи покрай Дуомо, за да мине отново по пътя, по който бяха
вървели с Джулия месеци по- рано. Измъчван от спомена за лицето й, когато го бе обвинила, че
я е чукал, изведнъж забеляза познат на вид просяк, който седеше в сянката на купола на
Брунелески.

Гейбриъл се приближи до него.

- Моля няколко дребни монети за един старец - провикна се просякът на италиански.

Гейбриъл пристъпи по-близо и се вгледа подозрително в мъжа. Миризмата на некъпана плът

и алкохол го удари в носа, но не се отдръпна. Разпозна същия просяк, на когото Джулия бе дала
пари през декември. Спря, извади портфейла си, взе няколко банкноти от него и ги подаде на
мъжа.

- Видях те миналия декември. И сега пак си тук - каза е леко обвинителен тон той.

Мъжът впи алчен поглед в парите.

- Тук съм всеки ден. Дори на Коледа.

Гейбриъл поднесе банкнотите към него.

- Моятаfidanzata ти даде пари. Нарече я „ангел”. Помниш ли?

Мъжът се усмихна с беззъбата си уста и поклати глава, без да

откъсва очи от парите.

- Във Флоренция има много ангели, а още повече в Асизи. Мисля, че Бог е благосклонен към
просяците там. Но това е моят дом - мъжът колебливо протегна ръка; не беше сигурен дали
Гейбриъл наистина щеше да му даде банкнотите.

В съзнанието на Гейбриъл се появи лицето на Джулия, която защитаваше просяка и правото

му да бъде приет като човешко същество въпреки пороците си. Тя искаше да му даде пари, дори
да беше напълно ясно, че той ще ги похарчи за пиене.

Загледан в просяка, който не се бе променил от последния път, когато го бе видял, Гейбриъл

отново бе поразен от факта, че Джулия бе готова да дава отново и отново. Би давала пари на
този просяк всеки ден, защото смяташе, че щедростта никога не е напразна. Щеше да живее с
надеждата, че някога този мъж ще осъзнае, че някой го е грижа за него и се опитва да му
помогне. Джулия знаеше, че добротата й я прави уязвима, но въпреки това не я отказваше
никому.

Гейбриъл сложи банкнотите в дланта на просяка и се завъртя рязко на токовете си, за да си

тръгне. Радостните викове на мъжа отекнаха в ушите му.

Той не заслужаваше благословия. Не бе извършил акт на милост и щедрост, както би

направила Джулия - от състрадание и доброта. Просто бе отдал почит на спомена за нея и така
се бе опитал да изкупи своя грях.

Докато вървеше по калдъръмените улици, внезапно осъзна какво трябва да стори.

26

На следващия ден се опита да наеме вилата в Умбрия, в която бяха живели е Джулия, но тя
беше заета. Затова замина за Асизи, където се настани в малък семеен хотел, който бе със
скромен интериор и бе зает основно от поклонници, дошли в това свято място.

Гейбриъл никога не би се определил като поклонник. Беше прекалено горд за това.

Независимо от всичко обаче във въздуха на Асизи имаше нещо, което му позволи да спи
спокойно. Всъщност това бе най-хубавият сън, който бе имал, откакто се бе лишил от
прегръдката на Джулия.

Събуди се рано на следващата сутрин и отиде до базиликата „Св. Франциск”. Тя бе място за

поклонение на хора с различни съдби, в което сред украсените със средновековни стенописи
стени царуваше мирна атмосфера. Не беше съвпадение, че Гейбриъл повтори пътя, по който
бяха минали с Джулия преди Коледа. Беше я завел на литургията в Basilica superiore, или
горната част на църквата, и дори бе изчакал търпеливо, докато тя се бе изповядала преди
началото на литургията.

Докато обикаляше из горната част на базиликата, възхищавайки се на образите и опияняващ

се от успокояващата тишина на светилището, Гейбриъл зърна за миг жена с дълга кестенява
коса, която изчезна през входа.

Заинтригуван, без да може да обясни точно защо, реши да я последва. Въпреки тълпата
туристи и поклонници лесно я открои сред хората и заслиза към долната част на църквата,
Basilica inferiore.

И тогава тя изчезна.

Разстроен, Гейбриъл се огледа край себе си. Когато търсенето му се оказа напразно, реши да
продължи и да слезе по-надолу в базиликата, към гроба на свети Франциск. И ето я, коленичила
пред криптата. Седна на последния ред пейки и от уважение също коленичи. Но не можеше да
свали очи от жената.

Не беше Джулиан. Младата жена пред него имаше по-плътни устни, по-широки рамене и
косата й бе по-тъмна, но бе красива и красотата й му напомни колко много бе загубил.

Помещението бе малко и семпло, в ярък контраст с просторната и пълна с изящни стенописи

горна базилика. Не само Гейбриъл смяташе, че именно простотата на тази непретенциозна
гробница въплъщава по-вярно живота и делото на свети Франциск. Потънал в такива размисли,
той се наведе над пейката пред себе си и склони глава. Преди да осмисли съзнателно
намерението си, започна да се моли.

Отначало бяха само думи - отчаяни слова и прошепнати признания. Постепенно молитвата
му прие по~покайваща се форма, а в това време, без той да забележи, младата жена запали свещ
и си тръгна.

Ако животът на Гейбриъл бе игрален филм, докато той се молеше, коленичил пред гроба,
стар, мъдър францискански монах щеше да мине покрай него и да му предложи съвет и духовно
напътствие. Но животът му не бе филм. Затова продължи да се моли сам.

Ако някой го попиташе какво бе станало в приземието, той щеше да свие рамене и да
отклони въпроса. Някои неща не могат да бъдат изразени с думи, някои неща отричат сами по
себе си съществуването на езика.

Но имаше един момент от молитвата му, когато Гейбриъл се изправи пред мащабността на
своите провали, и морални, и духовни, и в същото време почувства присъствието на Онзи, който
познава душата ти и въпреки това е готов да те прегърне в обятията си. Той внезапно разбра
какво бе онова, което писателката Ани Дилард* нарича „разточителната благодат”.

Замисли се за любовта и прошката, които се изсипваха щедро върху света, и по-специално,

върху него - чрез живота, който бяха споделили е непокорното дете Грейс и Ричард.

И Джулиан, моето малко упорито пролетно листо.

Магнитът за грехове намери нещо съвсем неочаквано в подземието на базиликата. Когато

напусна църквата, бе решен повече от всякога да не се завръща към стария си начин на живот.

За Джулия останалата част от април бе водовъртеж от събития. Трябваше да направи

последните поправки по дипломната си работа, срещаше се с Кейтрин Пиктън и Никол, а
петъчните вечери прекарваше с Пол.

Кейтрин я увери, че последният вариант на дисертацията й е без всякакви грешки и е

истински повод за гордост. После се обади на Сесилия Маринели в Оксфорд, за да я помоли да
се погрижи за Джулия, когато и двете се озоват в Харвард през есента.

Пол й уреди едно студио под наем в Кеймбридж. Тя започна да чете текстовете и книгите,
които Кейтрин й препоръча, за да се подготви за курса на професор Маринели.
 В края на април получи много официално на външен вид писмо от кабинета на декана.
Доктор Арас изискваше присъствието й в неговия офис в рамките на една седмица. Уверяваше я,
че срещата им няма нищо общо е какъвто и да е въпрос от дисциплинарно естество, и добавяше,
че ще присъства и професор Мартин.

В понеделник следобед Джулия мина с огромно вълнение през двора на кампуса, стискайки в
ръка старата си раница „Ел Ел Бийн”. Действаше й успокояващо, все пак бе неин спътник почти
година. Пол й бе предложил да я придружи, но тя отказа. Искаше да се срещне с декана сама.
Пол я бе прегърнал успокоително и й обеща да я изчака в любимия им „Старбъкс”.

- Благодаря ви, че дойдохте, мис Мичел. Как мина семестърът ви?

Джулия погледна доктор Арас с изненада.

- Беше… интересен.

Деканът кимна, после погледна към професор Мартин.

- Знам, че тази академична година бе предизвикателство за вас. Поканих ви да поговорим

само за да разбера дали сте имали някакви други проблеми след изслушването.

Джулия изгледа двамата преподаватели един след друг.

- Какви проблеми?

- Декан Арас се пита дали професор Емерсън ви е притеснявал след изслушването. Дали ви е
писал, или ви е звънял? Опитвал ли се е да се срещне с вас? - попита професор Мартин с
приятелски тон, но нещо в гласа му настрои подозрително Джулия.

- Защо се интересувате от това? Постигнахте това, което искахте. Той напусна града.

Изражението на декана стана по-сурово.

- Нямам намерение да преповтарям сценария от предишния път, мис Мичел. Тази среща е
проява на любезност от страна на университета. Искаме да се уверим, че можете да продължите
образованието си, без да има последствия от случилото се. Желателно е да установим дали
професор Емерсън е удържал на думата си и ви е оставил на спокойствие.

- Получих имейл от него няколко дни след изслушването. Написа ми да спра да го търся и че
връзката ни е приключила. Това искахте да чуете, нали? - Джулия не можа да прикрие
огорчението в гласа си.

Професор Мартин и деканът се спогледаха многозначително.

- Радвам се, че сте загърбили този инцидент и сте го оставили в миналото.

Джулия не си направи труда да отговори.

- Може да си вървите. Поздравления за успешната година и за приемането ви в Харвард. Ще

се видим на дипломирането - кимна към нея деканът.

Тя взе раницата си и тръгна към вратата. Протегна се към дръжката, но после спря и се
обърна с лице към двамата преподаватели.

Колко странно, помисли си Джулия, че тези двама мъже, въоръжени само с огромен интелект
и гардероби, пълни с костюми от туид, могат да имат толкова голяма власт върху сърцето и
щастието й.

- Не съжалявам за връзката си с професор Емерсън, въпреки че тя приключи зле. И двамата се

държахте изключително пренебрежително и снизходително към мен по време на целия процес и
изслушването. Разбирам важността на това да защитиш някого, който се нуждае от защита, но
единствените хора, от които трябваше да бъда защитена, бяхте вие.

Хвърли им за последно смразяващ поглед и напусна кабинета.

-37-
Гейбриъл остана толкова дълго в Асизи, че направо стана неразривна част от базиликата.
Всеки ден прекарваше часове в криптата на свети Франциск, потънал в мисли. Понякога се
молеше, понякога му се струваше, че Бог е наблизо, а друг път му изглеждаше много далечен.
През цялото време му се искаше да бъде с Джулия, макар вече да осъзнаваше колко погрешна бе
връзката им - как бе искал да се промени, за да бъде достоен за нея, когато всъщност е трябвало
да иска да се промени просто защото беше непоносим задник.

В един от дните се наслаждаваше на обяда в хотела си, когато друг гост, американец, го
заговори. Мъжът бе лекар от Калифорния, дошъл на посещение в Асизи със съпругата и сина си
тийнейджър.

- Утре заминаваме за Флоренция и ще останем там два месеца.

- С какво ще се занимавате толкова време? - попита с любопитство Гейбриъл сивокосия мъж.

- Ще останем при францисканците. Съпругата ми е медицинска сестра и ще работи в

клиниката при тях. Синът ми ще помага на бездомните.

Гейриъл застина.

- Правите го доброволно, без заплащане?

- Да, искаме да участваме в това като семейство - мъжът замълча, после го погледна. - Бихте
ли обмислили възможността да дойдете с нас? Францисканците винаги имат нужда от
допълнителна помощ.

- Не - отвърна Гейбриъл и стисна неволно къшея хляб в ръката си. - Аз не съм католик.

- Нито пък ние. Лютерани сме.

Гейбриъл се вгледа в лекаря с интерес. Познанията му за лютеранството бяха ограничени

единствено до текстовете на Гарисън Кейлър27. Не че щеше да си го признае.

Лекарят се усмихна.

- Искаме да направим нещо добро. Да окуражим сина ни да мисли за по-големи и важни

неща от ваканции на морето и видеоигри.

- Благодаря ви за поканата, но трябва да ви откажа - Гейбриъл бе категоричен в отговора си и

събеседникът му смени темата.

По-късно същата вечер Гейбриъл се взираше през прозореца на скромната си хотелска стая и
мислеше, както винаги, за Джулия.

Тя нямаше да каже „не”. Щеше да тръгне с тях.

И както винаги, това му напомни за границата между нейната щедрост и неговия егоизъм.
Граница, до която след толкова

месеци с Джулия все още не бе успял да достигне и да я премине.

Две седмици по-късно Гейбриъл стоеше пред паметника на Данте в Санта Кроче. Беше се
присъединил към лютераните във Флоренция и бе станал един от най-активните доброволци на
францисканските монаси. Сервираше храна на бедните, но се ужаси от качеството й, затова
написа чек и нае нов доставчик, който да я приготвя. Отиде с други доброволци да разнася
хигиенни материали и чисти дрехи на бездомниците, но толкова се впечатли от липсата на
каквито и да са условия за тези мъже и жени, че написа чек, за да бъдат построени нови бани
към мисията на францисканците за тях. Накратко, след като се запозна с всяка страна на
тяхната работа с бедните, Гейбриъл реши, че трябва да промени едва ли не всичко и се съгласи
да финансира сам промените. После посети няколко от състоятелните флорентински семейства,
които познаваше от времето на своя академичен престой тук, и ги помоли да подкрепят
францисканските монаси в дейността им сред бедните във Флоренция.

Даренията им осигуриха един стабилен доход за монасите за няколко години напред.

Докато стоеше пред мемориала на Данте, усети внезапно усещане за родство с любимия си
поет. Данте е бил прогонен от Флоренция. Въпреки че в крайна сметка градът му простил и
позволил да бъде издигната паметна плоча в негова чест в базиликата, той бе погребан в Равена.
След странния обрат на съдбата Гейбриъл вече също знаеше какво е да бъдеш прогонен от
работата си, от дома си, от обятията на Джулия, които винаги щяха да бъдат неговият истински
дом. Надгробните паметници около него му напомняха за собствената му смъртност. Ако
имаше късмет, щеше да живее дълго, но мнозина - като Грейс - имаха кратък живот. Можеше да
го блъсне кола, да заболее от рак или да получи инфаркт. Внезапно времето му на тази земя му
се стори кратко и скъпоценно.

Откакто бе напуснал Асизи, се опитваше да заглуши чувството си за вина и го постигаше

само като вършеше добри дела. Доброволческата дейност за монасите определено бе стъпка в
правилната посока. Но как щеше да се извини на Паулина и да й поиска прошка? Беше
прекалено късно да направи това с Грейс или с нероденото си дете, или пък с биологичните си
родители.

А Джулиан?

Гейбриъл се вгледа във фигурата на отчаяната жена, облегнала се на това, което приличаше
на ковчега на Данте. Приемаше изгнанието си, но това не означаваше, че ще престане да й пише
писма, както правеше - писмо след писмо, купища писма, които никога не бяха изпратени.

Гробищата имат своя собствена тишина. Дори гробищата, разположени в средата на

градовете, притежават тази застиналост - неземно спокойствие, което е надвиснало във въздуха.

Вървейки през гробището, Гейбриъл не можеше да се преструва, че просто се разхожда из

някакъв парк. По клоните на пръснатите нарядко сред пейзажа дървета не бяха накацали пеещи
птици, тревата, макар да бе зелена и добре поддържана, не беше истински жива, сред нея не
притичваха катерици или някой случаен градски заек, никакви животинки не си играеха с
братчетата и сестричетата си, нито търсеха трева из храсталаците.

Гейбриъл видя каменните ангели в далечината, еднаквите им фигури се издигаха като стражи
сред другите паметници. Ангелите гледаха встрани от него с широко разперени криле. Беше му
по-лесно да застане зад паметника. Така нямаше как да види името, издълбано в камъка.
Можеше да остане там, на няколко крачки разстояние, никога да не се приближи, но това щеше
да е постъпка на страхливец.

Пое си дълбоко дъх, сапфирените му очи се присвиха, докато произнасяше мълчаливата си

молитва. После заобиколи паметника и спря пред плочата.

Извади чиста кърпичка от джоба на панталоните си. Случаен наблюдател би помислил, че му

е нужна, за да попие потта или сълзите си, но не беше така. Наведе се напред и с нежна ръка
прокара бялата кърпичка по черния камък. Прахта се махна лесно.

Трябваше да се погрижи за розовите храсти, които бяха израсли и скриваха буквите.

Мислено си отбеляза да не забрави да наеме градинар.

Постави цветята пред плочата, устата му се мърдаше, сякаш нашепваше думи. Но не го

правеше. Гробът, разбира се, бе празен.

Една-две сълзи замъглиха зрението му, поколебаха се и после потекоха по лицето му като
дъжд. Не си направи труда да ги изтрие. Вдигна лице да погледне към ангелите, към душите на
мълчаливите, мраморни свидетели на болката му.

Помоли за прошка. Изпитваше вина и я изказа на глас; вина, която знаеше, че ще бъде с него
до края на живота му. Не помоли товарът му да бъде премахнат, защото вече осъзнаваше, че той
е част от последствията, които трябваше да понесе заради своите действия.

Или по-скоро, последствията от неговия пропуск. От това, което не бе успял да направи за

една майка и за тяхното дете.

Бръкна в джоба си, извади телефона си и набра един номер.

- Ало?

- Паулина. Трябва да те видя.

-38-
Бащата на Джулия настоя да присъства на дипломирането й и каза, че няма да позволи само
Пол да й помага за преместването в Кеймбридж. Том плати депозита и наема за лятното й
жилище. Том бе този, който прелетя до Торонто, за да види как единствената му дъщеря
получава дипломата си за магистърска степен, Магистър на изкуствата, на 11 юни.

Облечена в семпла черна рокля, но с изискани обувки, Джулия остави Пол и Том на
стъпалата на Конвокейшън Хол, докато тя се подреди заедно с другите дипломиращи се
студенти.

Том харесваше Пол. Много.

Пол бе прям и се здрависваше силно. Гледаше Том право в очите, когато разговаряше с него.
Предложи помощта си за преместването на Джулия в Кеймбридж, покани ги да им гостуват в
семейната им фирма в Бърлингтън, дори след като Том настоя, че може да се справи и сам с
пренасянето на багажа на дъщеря си. На вечерята преди дипломирането Том не се сдържа и
намекна на Джулия, че според него Пол е чудесен избор за нова любовна връзка, ако сърцето й
вече се е излекувало, но тя се престори, че не го е чула.

Докато дипломантите изпълваха залата, Джулия не можа да се въздържи да не огледа

публиката, търсейки е очи Гейбриъл. Имаше толкова много хора, че бе малко вероятно да го
види, дори да бе тук. Лесно откри сред преподавателите Кейтрин Пиктън, облечена в една от
своите оксфордски роби. Академичният състав явно бе подреден по азбучен ред и тогава лесно
можеше да предположи къде би трябвало да седи Гейбриъл, облечен в своята пурпурна роба от
Харвард. Но той не беше там.

Когато извикаха името на Джулия, Кейтрин бе тази, която излезе на сцената с бавни, но
сигурни стъпки и я загърна с облеклото на магистър. Кейтрин бе тази, която се здрависа с нея
професионално, пожела й успех в Харвард и й връчи дипломата.

По-късно същата вечер, след празничното угощение с Пол и Том в местния стек ресторант,
Джулия провери гласовата си поща и намери съобщение.

Беше от Рейчъл.

Поздравления, Джулия! Всички ти изпращаме любовта си и имаме подаръци за теб.

Благодаря ти, че ми даде новия си адрес в Кеймбридж. Ще ти изпратя всичко там и ще се
постарая нещата да пристигнат след теб. Ще получиш и шаферската рокля.

Татко резервира полета ти от Бостън до Филаделфия за 21 август. Надявам се, че това е добре.
Искаше лично да го плати и знаех, че смяташ да дойдеш седмица по-рано за сватбата.

Все още не съм се чувала с Гейбриъл. Надявам се, че все пак е дошъл на дипломирането ти.
Но ако не е, може би двамата ще успеете да изгладите нещата помежду си на сватбата. Не мога
да си представя, че ще я пропусне. Би трябвало да ни е кум., а дори нямам мерките за смокинга
му!
-39-
Един специалист по Данте със сини очи четеше стихотворението „Пепелната сряда” на Т.С.
Елиът, преди да се отдаде на вечерните си молитви. Беше сам и същевременно не беше.

Погледна към снимката на нощното си шкафче и се замисли за дипломирането й. Колко

красива и горда сигурно е изглеждала в робата си. С въздишка притвори книгата и изгаси
лампата.

В мрака на старата си стая в бившия дом на Кларк той размишляваше за изминалите

седмици. Напусна Италия и отпътува за Бостън и Минесота. Обеща на францисканците, че ще
се върне, на което те отвърнаха - мъдро - че ценят присъствието му повече от даренията му. С
тази последна мисъл той затвори очи.

- Гейбриъл, време е за ставане.

Изръмжа, но не отвори очи, надявайки се, че гласът ще си отиде. Сънят му носеше покой и
той се нуждаеше от него.

- Хайде. Знам, че си буден - разсмя се гласът нежно и той усети как матракът в краката му
поддава надолу.

Отвори очи и видя осиновителката си, приседнала на леглото му.

- Време ли е за училище? ‘- попита, като потъркваше очите си с ръка, за да изтрие съня.

Грейс се разсмя отново, гласът й ехтеше леко и въздушно като музика.

- Малко си големичък за училище, е, за университет още ставаш.

Той се огледа наоколо объркан. После се надигна.

Тя му се усмихна топло и протегна ръката си. Той я хвана и усети топлината на меката й
длан, преди да я стисне, за да се увери, че наистина е тя.

- Какво има? - попита го Грейс и го погледна изненадано, но все така мило, когато той хвана
и двете й ръце в своите.

- Не успях да се сбогувам с теб. Не успях да ти кажа… - той млъкна и издиша шумно - че те

обичам.

- Една майка знае тези неща, Гейбриъл. Винаги съм го знаела.

Заля го вълна от емоции и той се пресегна, за да я прегърне.

- Не знаех, че си болна. Рейчъл ми каза, че се възстановяваш. Трябваше да бъда до теб.

 Грейс го потупа по гърба.

- Искам да спреш да се обвиняваш за всичко. Взел си най- доброто решение предвид

информацията, с която си разполагал по това време. Никой не очаква да бъдеш всевиждащ и
всезнаещ. Или пък съвършен.

Избута го назад, за да види лицето му.

- Ти също не бива да го очакваш от себе си. Обичам всичките си деца, но ти бе моят дар от
Бога. Винаги си бил специален за мен.

Майка и син останаха така в момент на спокойно безмълвие, после тя се изправи и приглади
роклята си.

- Има някой, с когото искам да се запознаеш.

Гейбриъл потърка очите си, избута одеялата и стъпи на пода. Изправи се, опита се да
приглади косата си, като за миг забрави, че е без блуза. Грейс тръгна по коридора, после се
върна, водейки със себе си някаква жена.

Гейбриъл се втренчи в нея.

Беше млада, въпреки че изглеждаше без възраст. Косата й бе дълга и руса, лицето й бе
безупречно и бяло и тя самата бе крехка и висока. Очите й му се сториха познати. Искрящи
сапфирено- сини очи се взираха в него, а устните бяха разтворени в красива широка усмивка.

Гейбриъл погледна въпросително Грейс.

- Ще ви оставя да си поговорите - каза тя и изчезна.

- Аз съм Гейбриъл - усмихна се той любезно и протегна ръката си.

Тя я пое и се усмихна още по-широко в отговор.

- Знам.

Гласът й бе нежен и много сладък. Напомни му за звъна на камбанка.

- А ти си…?

- Исках да се срещна с теб. Грейс ми каза, че си като дете по отношение на

преподавателската си работа. И аз харесвам Дайте. Много е забавен.

Гейбриъл кимна, без да е сигурен, че разбира напълно какво става.

Младата жена го погледна замислено.

- Ще ми разкажеш ли за нея?
 - За кого?

- За Паулина.

Гейбриъл замръзна на място и очите му се присвиха като две цепки.

- Защо? - попита той със съмнение.

- Не я познавам.

Той потърка пак очите си с ръце.

- Отиде да види семейството си в Минесота, за да се опита да се помири с тях.

- Знам. Щастлива е.

- Тогава защо питаш?

- Искам да знам каква е.

Гейбриъл се замисли и внимателно подбра думите си.

- Тя е привлекателна и умна. Упорита и инатлива. Владее няколко езика и готви добре -

изкикоти се. - Но не е особено музикална. Не може да вкара нито един кош на баскетбол.

Младата жена се разсмя весело.

- И аз така чух - погледна Гейбриъл с любопитство. - Обичаш ли я?

Той извърна очи встрани.

- Мисля, че сега я обичам, по определен начин. В началото, когато се срещнахме в Оксфорд,

бяхме приятели.

Момичето кимна и извърна глава, сякаш някой я викаше от коридора. После бързо погледна
отново към него.

- Радвам се, че те срещнах. Преди не беше възможно. Но ще се виждаме пак - усмихна се тя и

се обърна към вратата.

Гейбриъл я последва.

- Не разбрах името ти.

Тя го погледна с очакване.

- Не ме ли позна?

- Не… Съжалявам. Въпреки че има нещо познато в очите ти.

 Тя се разсмя и Гейбриъл също се усмихна в отговор, защото

смехът й бе заразителен.

- Разбира се, че очите ми ще са ти познати; те са твоите.

Усмивката на Гейбриъл изчезна от лицето му.

- Не ме ли позна? - попита изненадано пак тя.

Той поклати глава.

- Аз съм Мая.

Гейбриъл се вцепени. После, докато секундите минаваха една след друга, го заляха различни
неописуеми емоции, сякаш тъмни облаци се спускаха изненадващо в небето през слънчев летен
ден.

Тя посочи към татуировката на гърдите му.

- Не беше нужно да го правиш.

После се наведе напред и прошепна заговорнически:

- Знам, че ме обичаш. Щастлива съм тук. Има светлина и надежда, и любов. И е толкова
красиво.

Надигна се на пръсти и го целуна по бузата. Докосна го само за секунда и после изчезна

надолу по коридора.
-40-
Том стоеше пред входната врата на Джулия в деня след дипломирането, облечен в сива
тениска с надпис „Харвард” на гърдите.

- Татко? - в тона на Джулия пролича въпрос.

- Толкова се гордея с теб - отвърна той приглушено и я прегърна силно.

Баща и дъщеря споделиха един сърдечен миг на верандата на сградата на Джулия, преди да
чуят нечии стъпки зад себе си.

- Ъъъ… добро утро. Донесох закуска - Пол държеше в ръце поднос с три кафета и понички.
Изглеждаше смутен, че е прекъснал техния интимен момент, но Том му се усмихна и се
здрависа с него, а Джулия го прегърна сърдечно.

Тримата похапнаха заедно на малката масичка на Джулия, после двамата мъже направиха
план за опаковането на вещите и преместването им. За щастие Пол бе убедил Сара, момичето,
което отдаваше апартамента си на Джулия, да й позволи да се премести в Кеймбридж на 15
юни.

- Кейтрин Пиктън ме покани на обяд днес. Но няма да отида - каза Джулия. Не искаше да
оставя Том и Пол да работят сами, докато тя се мотае безгрижно.

- Нямаш чак толкова много неща, Джулс - отбеляза баща й. - Ще те оставим да оправиш
дрехите си, а ние ще се заемем е книгите. Сигурен съм, че ще приключим, докато стане време за
срещата с преподавателката ти - усмихна се и я погали по косата. После отиде в банята,
оставяйки Джулия и Пол сами.

- Не е нужно да го правиш. С татко ще свършим всичко съвсем спокойно.

Пол се намръщи.

- Кога ще приемеш факта, че съм тук, защото искам да бъда тук? Нямам обичая да си
тръгвам, Джулия, когато имам причина да остана.

Тя застина вцепенено, а очите й се втренчиха в недоизпитото кафе пред нея.

- Ако професор Пиктън те е повикала, значи има да ти казва нещо. По-добре е да отидеш -
стисна небрежно ръката й Пол. - С твоя старец ще се справим е багажа.

Джулия въздъхна тихо и се усмихна.

Имаше някои лични вещи, които не искаше баща й и Пол да видят, затова Джулия ги прибра
в раницата си. Те не бяха от типа, който се предполагаше една млада жена да крие от баща си -
дневник, диамантени обеци и няколко неща, свързани с терапевтичните й сесии.
 Никол бе доволна от напредъка й и когато приключиха последната й сесия, й даде името и
контактите на терапевт в Харвард. Никол не само бе помогнала на Джулия да се справи с
напрежението, тя я предаваше в други способни ръце, които да й помогнат при следващите
стъпки в нейното пътуване.

Джулия облече рокля и скромни сандали, защото сметна, че покана за обяд оправдава едно
по-привлекателно облекло, и тръгна към къщата на професор Пиктън. Метна раничката си на
рамо и стисна в ръка кутията с чай „Дарджилинг”, който й бе препоръчан като много качествен
от продавачката в магазина, и тя реши, че ще е подходящ подарък за домакинята й. Джулия и
чаят й бяха приети е обичайната резервираност от Пиктън. Веднага се отправиха към
трапезарията, където се насладиха на приятен обяд от салата със скариди, студена супа с
краставици и прекрасно вино совиньон блан.

- Как върви списъкът ти за четене с литературата, която ти препоръчах? - попита Кейтрин,

хвърляйки поглед към Джулия над чинията си със супа.

- Бавно, но сигурно. Чета текстовете, които ми препоръчахте, но съм едва в началото.

- Професор Маринели ще очаква да се запознаете. Добре ще е да й се представиш веднага

след като пристигнеш в Кеймбридж.

- Ще го направя. И още веднъж ви благодаря.

- Ще ти бъде полезно да се запознаеш е други специалисти по Данте, особено в Бостънския

университет - усмихна й се Кейтрин. - Предполагам, че обстоятелствата така ще се уредят, че в
крайна сметка ще им бъдеш представена. Но ако не се случи, обещай ми, че ще се отбиеш сама в
катедрата по Романски езици и литература на университета преди септември.

- Ще отида непременно. Не знам какво щях да правя без… - гласът на Джулия я предаде и тя
не успя да овладее емоциите си.

Изненадващо Кейтрин се пресегна през масата и я потупа по ръката. Докосна я някак

неловко, както някой прочут професор, стар ерген, би поставил ръка на главичката на плачещо
дете, но личеше, че жестът е продиктуван от искрено чувство.

- Ти се дипломира успешно. Дипломната ти работа е солидна и може да стане основа на

бъдещ по-сериозен труд, на дисертация за докторска степен. Ще следя кариерата ти с интерес. И
мисля, че ще бъдеш много щастлива в Кеймбридж.

- Благодаря ви.

Когато стана време да си тръгва, Джулия посегна да протегне ръка към Кейтрин, но
преподавателката й я бутна и я прегърна топло.

- Ти беше добра ученичка. Сега върви в Харвард и ме накарай да се гордея с теб. Пиши ми
понякога, за да знам как вървят нещата при теб - отдръпна се назад възрастната жена и погледна
настоятелно Джулия. - Възможно е да имам няколко лекции в Бостън през есента. Надявам се,
че ще се засечем някъде.
 Джулия кимна, все още смаяна от сърдечността на професор Пиктън.

Докато вървеше към малкото си студио на Медисън Авеню, се взираше с почуда в подаръка,
който Кейтрин бе пъхнала в ръцете й. Беше рядко и старо издание на La Vita Nuova на Данте,
принадлежало на Дороти Сайърс28, която била приятелка на ръководителката на дисертацията
на Кейтрин в Оксфорд. В книгата имаше бележки, изписани с ръката на Сайърс. Джулия бе
смаяна от този подарък и щеше да го цени до края на живота си.

Без значение как Гейбриъл бе успял да убеди Кейтрин Пиктън да стане ръководител на
дипломната й работа, никога нямаше да може да му се отплати за този дар.

Любовта е да сториш добро на някого, без да очакваш да получиш нещо в замяна, помисли си
тя.

На следващата сутрин Джулия, Том и Пол натовариха всичко на камиона под наем и
пътуваха осем часа до фермата на Норис, която се намираше до Бърлингтън, Върмонт. Бяха
сърдечно посрещнати и поканени да останат няколко дни, така че Тед Норис, бащата на Пол, да
заведе Том за риба.

Джулия се съмняваше, че нещо щеше да ги отклони от стриктния им график, но това бе

преди да опитат гостбите на Луиз Норис. Майката на Пол бе чудесна готвачка, която правеше
всичко абсолютно сама, по домашни рецепти. Стомахът на Том се влюби.

На 15 юни, вечерта преди отпътуването им за Кеймбридж, Пол не можа да заспи. След

полунощ баща му го извика заради проблем с едно от животните им. След като кризата бе
преодоляна, той беше прекалено напрегнат, за да се върне обратно в леглото.

Мислеше за две жени. Алисън, бившата му приятелка, им бе дошла на гости преди два дни.
Все още бяха приятели, така че посещението бе напълно в реда на нещата, но Пол знаеше, че бе
дошла донякъде и за да се запознае с Джулия и да я прецени като съперничка. Беше й разказал
за Джулия по Коледа, така че тя бе наясно за ролята й в живота му и за влечението му към нея.
Влечение, което бе само от негова страна, поне по онова време.

Алисън се бе държала добронамерено към Джулия, а тя от своя страна бе разкрила своята

свенлива и чиста същност. На Пол му бе странно да наблюдава миналото си и евентуалното си
бъдеще да разговарят за дреболии, докато той се въртеше припряно около тях и се чудеше какво
да каже.

Когато Алисън се обади по-късно вечерта и му каза, че Джулия е прелестна, не знаеше как да
реагира. Разбира се, че имаше чувства към Алисън. Двамата имаха дълга история като приятели,
преди да започнат да излизат. Все още я обичаше. Но тя се бе разделила с него, той се бе
преместил и срещна Джулия. Защо тогава се чувстваше виновен?

Докато Пол разсъждаваше за сложния си и същевременно несъществуващ любовен живот,

Джулия се въртеше неспокойно и не можеше да заспи в стаята си. След като й стана ясно, че
няма да може да ee отпусне, реши да слезе до кухнята и да си вземе чаша мляко.

Намери Пол да седи сам край голямата дървена маса, ядящ от гигантска купа сладолед.
 - Здрасти - каза той, поглеждайки бегло към сънената Джулия.

Беше облечена в стара тениска на гимназията в Селинсгроув

и къси шорти. В очите на Пол обаче приличаше на Елена от Троя в изящно бельо.

- И ти ли не можеш да заспиш? - издърпа си Джулия стол и седна до него.

- Татко имаше проблем с една крава. Среднощна закуска? - предложи й той купата със
сладолед и лъжица.

Сладоледът беше с любимия й вкус. Джулия взе лъжицата от ръката му, загреба от купата и
измънка от удоволствие, притваряйки очи. Устоя на желанието да я оближе докрай и му я
подаде обратно.

Пол пъхна лъжицата обратно в купата и се изправи. Джулия го погледна и инстинктивно се

отдръпна назад в стола си.

- Джулия - прошепна Пол и я изправи на крака. Отметна косата й назад, съвсем леко, така че
тя дори не трепна при допира му. Бяха почти долепени един до друг. Той я погледна напрегнато
в очите. - Не искам да се сбогуваме.

На лицето й се появи усмивка.

- Ние не се сбогуваме. Ще си пишем и ще се чуваме по телефона. А когато идваш в Бостън,

непременно ще се виждаме.

- Не мисля, че разбираш.

Джулия издърпа ръката си и отстъпи назад.

- Заради Алисън е, нали? Не искам да ти създавам проблеми. С татко можем да продължим и

сами.

Пол я погледна объркано.

- Няма нищо общо с Алисън.

- Така ли?

- Наистина ли не разбираш? - пристъпи той към нея. - Не знаеш ли?

Притесняващ се от отхвърляне, Пол вдигна плахо ръце и обхвана лицето й в шепите си.
Фините й черти бяха направо погълнати от едрите му длани. Прегърна я нежно, защото се
боеше, че може да я пречупи, ако я стисне по-здраво, и бавно започна да я гали с пръсти.

Джулия извърна поглед встрани.

- Пол, аз…
 - Нека го кажа така - прекъсна я той. - Поне веднъж нека аз да обясня как се чувствам.

Пое си дълбоко дъх, изчака тя да го погледне отново и заговори.

- Влюбен съм. в теб. Не искам да съм другаде, защото те обичам. Мисълта, че ще трябва да те
оставя в Кеймбридж, ме убива.

Джулия въздъхна бавно и поклати глава.

- Просто ме чуй. Знам, че не си влюбена в мен. Знам, че е прекалено скоро. Но мислиш ли, че
може би… някой ден…?

Тя затвори очи. Мислите й препускаха напред и очертаваха бъдеще, което не си беше

представяла - кръстопът от възможности. Представи си какво ли ще е да обича Пол, да бъде
прегръщана и целувана от него, да позволи да я отведе в леглото си на горния етаж и да я люби,
нежно и внимателно. Защото бе сигурна, че Пол щеше да бъде нежен и внимателен.

Той щеше да иска брак, разбира се, и деца. Но би се гордял с академичните й постижения и
би я подкрепил в кариерата й.

Тази картина не й беше неприятна, защото наистина бе изпълнена с чистота и красота.

Можеше да има добър живот с прекрасен човек до себе си, който никога нямаше да й навреди и
- доколкото го познаваше - щеше да цени чувствата й до края на дните си. Животът им би могъл
да е чудесен.

Джулия вирна брадичка и отвори очи.

- Няма да има драма, проблеми и бивши като професор Пейн. Ще се отнасям с уважение към
теб и никога, никога няма да те изоставя. Избери мен - прошепна той и я погледна с дълбоките
си топли очи. - Избери мен и ще те направя щастлива. Никога няма да заспиваш плачейки.

По лицето й се стекоха сълзи. Знаеше, че Пол казва истината. Но да знаеш, че нещо е истина,
и да го пожелаеш, са две различни неща.

- Не съм като него. Не съм искрящ ад, който те заслепява и повлича надолу. Аз съм стабилен
и спокоен. Отдръпнах се назад, защото знаех, че желанието ти е да сме само приятели. Но поне
веднъж исках да ти покажа какво чувствам, без да се въздържам.

Той прие мълчанието й за знак и я прегърна. Наведе се, за да долепи устни до нейните и
вложи цялата си страст и любов в тази единствена целувка. Устните му бяха топли и
подканващи. Това, което започна плахо, бързо се превърна в трескаво желание.

Джулия се поколеба за миг, после се разтвори за него, неуверено… Езикът му прониква в

устата й и намери нейния, ръцете му се заровиха в косата й. Нямаше надмощие на единия над
другия, нямаше преминаване на граници, нищо не бе разбито или наранено, докато се откриваха
взаимно.

Пол я целува дълго, колкото бе възможно, без да стане натрапчив и потискащ, после отслаби
натиска на устните си и ги приближи до ухото й.
 - Обичам те, Джулия - прошепна той. - Кажи, че ще бъдеш моя. Никога няма да съжаляваш за
това.

Тя въздъхна и обви ръцете си около кръста му, а сълзите продължаваха да се стичат по

лицето й.
-41-
Следващата сутрин на закуска Луиз Норис поглеждаше с притеснение към сина си и младата
жена, която той обичаше. Съпругът й Тед се опитваше да поддържа разговора, като разказваше
за кравата, която бе имала проблеми през нощта. Том се опитваше да напъха домашно
приготвените понички в устата си, без да прилича на див варварин, но не му се получаваше.

След закуска кухнята се изпразни като галеон, достигнал до ново пристанище и изоставен от
плъховете си. Пол и Джулия седяха един срещу друг, вкопчили пръсти в чашите си за кафе и
избягвайки да се гледат в очите.

Джулия първа наруши мълчанието.

- Съжалявам.

- Аз също.

Тя прехапа устни и погледна плахо към него, като се опитваше да установи дали бе ядосан
или огорчен. А може би и двете.

Но той не беше. Тъмните му очи бяха все така благи; само че изглеждаше някак… победен.

- Трябваше да опитам, нали знаеш? Не исках да чакам, а междувременно ти да срещнеш

някой друг. Повече няма да повдигам темата - стисна Пол устни и на лицето му се изписа
примирено изражение. - Не е нужно да се притесняваш, няма да те притискам по никакъв
начин.

Джулия се наведе през масата и хвана ръцете му.

- Не се притеснявам и не се чувствам притисната. Знам, че бихме имали добър живот заедно.

И аз имам чувства към теб. Но ти заслужаваш повече. Заслужаваш да бъдеш с момиче, което те
обича по същия начин, както ти него.

Пол издърпа ръцете си и излезе от кухнята.

- Ще ми обясниш ли защо е толкова мълчалив? - обърна се Том към Джулия, докато чакаха
Пол да излезе от мъжката тоалетна на бензиностанцията в Ню Хемпшир.

-Той иска повече, отколкото мога да му дам.

Том се намръщи.

- Пол е добър човек. Идва от добро семейство. Какъв е проблемът? Да нямаш нещо против
кравите?

Опитваше се да я разсмее, но резултатът бе обратен. Том вдигна ръце, че се предава.

 - Какво ли пък знам аз? Смятах, че синът на сенатора е подходящ за теб. Така че явно хич ме
няма в сватовническите дела и най-добре да млъквам.

Преди Джулия да отвърне нещо, Пол се присъедини към тях

при камиона и сложи край на разговора между баща и дъщеря.

Два дни по-късно Джулия стоеше на стъпалата пред сградата, в която се намираше новият й
апартамент, и се сбогуваше с Пол. Чувстваше се по-ужасно, отколкото в кухнята на родителите
му, когато го бе отблъснала. Той не беше студен, нито груб или пък гневен. Беше настоял да й
помогне във всичко, свързано с преместването, както се бяха уговорили предварително - от
пътуването до Кеймбридж до разтоварването на багажа.

Дори й уреди интервю за работа в намиращото се от другата страна на улицата кафене

„Пийте”. Предишната наемателка на апартамента й тъкмо бе напуснала работата си там. Пол се
надяваше, че Джулия ще може да я замести, защото знаеше, че тя се нуждае от пари.

Беше спал на пода в малкия апартамент и нито веднъж не се оплака. Всъщност бе просто
съвършен. И това почти накара Джулия да изпита съжаление за решението си.

Щеше да бъде сигурно, безопасно и лесно да избере Пол. Той щеше да излекува сърцето й. Но
изборът му означаваше, че се задоволява с доброто и се отказва от търсене на изключителното.
А дори и да не намери това изключително до края на живота си, помисли си Джулия, пак щеше
да е по-добре да живее като Кейтрин Пиктън, отколкото като майка си. Ако се омъжеше за
добър човек, без да го обича страстно и от цялото си сърце, щеше да навреди и на него, и на себе
си. Може би в началото щяха да живеят добре, но докога? Не беше чак такава егоистка, че да му
причини това.

- Сбогом - прегърна я Пол силно. Отдръпна се и я погледна изпитателно. Може би искаше да

провери дали не е променила мнението си.

- Сбогом. Благодаря ти за всичко. Не знам как щях да се справя без теб през тези няколко
месеца…

Той сви рамене.

- Приятелите са за това.

Видя, че очите й се насълзяват, и я попита притеснено:

- Все още сме приятели, нали?

- Разбира се, че сме - подсмръкна Джулия. - Ти си най-добрият ми приятел и се надявам, че

ще останеш такъв, въпреки че… - не довърши изречението си и Пол кимна с благодарност, че не
го направи.

След леко колебание се протегна и я погали по лицето за последен път. После тръгна към
колата, където го чакаше приятелят му Патрик. Той щеше да го откара до Върмонт.

Внезапно Пол спря. Обърна се и тръгна забързано към Джулия.

- Не исках да го споменавам пред баща ти, затова изчаках той да си тръгне. После обаче
реших, че май е по-добре да не казвам нищо… - Пол извърна поглед към улицата, сякаш още се
колебаеше.

- За какво говориш?

- Вчера получих имейл от професор Мартин.

Джулия го погледна изненадано.

- Емерсън е напуснал.

- Какво? Кога? - тя вдигна ръце и ги притисна към слепоочията си, сякаш се опитваше да
осмисли значението на думите на Пол.

- Не знам. Съгласил се е да остане ръководител на дисертацията ми, въпреки че напуска

университета. Поне така ми пише

Мартин. Все още не съм се чувал с Емерсън - видя, че Джулия се разтреперва, и бързо я
прегърна, за да се успокои.

- Не исках да те притеснявам, но реших, че трябва да го знаеш. Катедрата е започнала да му

търси заместник и сигурно ще разпитат и в Харвард. Предположих, че ще научиш за това, и
реших, че е по-добре да го чуеш от мен.

Джулия кимна сковано.

- Къде е отишъл?

- Нямам представа. Мартин бе доста лаконичен. Мисля, че е бесен. След всички проблеми, в
които забърка катедрата, Емерсън накрая просто си вдигна чукалата и напусна.

Джулия се сбогува отново с Пол и се прибра в новия си апартамент, за да помисли на

спокойствие. Същата вечер позвъни на Рейчъл. Включи се гласовата й поща; поколеба се дали
да не позвъни на Ричард, но реши да не го притеснява.

В следващите дни остави няколко съобщения на телефона на Рейчъл, но тя така и не й

отговори.

Юни почти свърши и Джулия започна почасова работа като сервитьорка в „Пийте”,
кафенето, разположено в триетажната сграда от другата страна на улицата. Том бе платил за
наема и за преместването й, освен това бе настоял тя да вземе определена сума от продажбата
на къщата им в Селинсгроув, така че можеше да живее спокойно, макар и скромно, от работата
и от спестяванията си, докато започне да получава стипендията си в края на август.
 Уреди си среща с терапевтката, която й бе препоръчала Никол, и започна да се среща с
доктор Маргарет Уолтърс всяка седмица. Когато не беше на работа в кафенето и не очароваше
гражданите на Харвард Скуеър, тя следваше инструкциите на Кейтрин Пиктън и една от
първите й задачи бе да отиде да се представи на Грег Матюс, ръководителя на нейната нова
катедра.

Професор Матюс я прие сърдечно и близо час обсъждаха любимата и на двамата тема, Данте.
Той спомена, че Сесилия Маринели пристига от Оксфорд следващата седмица, и предложи
Джулия да дойде на приема, организиран в нейна чест. Тя прие поканата. После Матюс я заведе
до студентския клуб и я представи на група студенти, преди да се оттегли вежливо.

Две от студентките бяха внимателни, но не особено приятелски настроени. Третата, Жужа,

беше от Унгария и веднага я приветства много сърдечно. Каза й, че групичка студенти се срещат
за по питие всяка сряда в „Грендълс Ден”, местен клуб, разположен близо до Уинтроп Парк. В
„Грендълс” имало чудесен двор и богато меню с бира. Джулия обеща на Жужа да се срещнат
там следващата сряда и двете момичета си размениха имейлите.

Въпреки вродената си свенливост, която едва ли някога щеше да преодолее, Джулия се вписа
идеално в харвардската среда. Попадна на един студент на име Ари, който я разведе из кампуса,
показа й библиотеката и сградата, в която щяха да се провеждат заниманията й. Извади си карта
за библиотеката преди официалната регистрация, която щеше да стане през август.

Отби се няколко пъти в студентския клуб с надеждата да намери Жужа и да научи повече
подробности за атмосферата в катедрата. Прекарваше дълги часове в библиотеката, проучвайки
книгите, които трябваше да прочете през това лято. Докато изследваше квартала, намери
магазинче, банка и един чудесен тайландски ресторант, намиращ се на нейната улица, малко
по- долу от апартамента й, и той се превърна в любимото й място за ядене.

Когато на 26 юни й се обади Рейчъл, тя вече бе свикнала с новия си дом и се чувстваше

щастлива от новия си живот. Почти.

Джулия бе на работа, когато Рейчъл й позвъни, затова помоли един от колегите си да я

покрие и излезе на двора, за да говори на спокойствие.

- Рейчъл, как си?

- Добре съм! Съжалявам, че чак сега ти отговарям. Някакъв задник ми открадна телефона и
трябваше да си купувам нов. После се наложи да прегледам и прослушам всички съобщения,
започвайки с онези за сватбата и…

Джулия стисна леко зъби и изчака Рейчъл да си поеме дъх, за да се вмъкне между
изреченията й и да поведе разговора в друга посока. След две-три минути търпението й бе
възнаградено и тя се намеси:

- Гейбриъл е напуснал работата си.

- Какво? - почти извика Рейчъл. - Откъде знаеш?

 - Мой приятел бе негов асистент в Торонто.

- Това обяснява всичко - каза приятелката й.

- Какво обяснява?

- Гейбриъл е продал апартамента си. Изпрати имейл на татко, в който му съобщава, че се е

преместил и ще остане на хотел, докато си намери нова къща.

Джулия се облегна назад на стария дъб пред кафенето.

- Каза ли къде търси?

- Не. Спомена само, че е наел компания да му опакова и премести нещата на склад. Но ако е
напуснал работата си…

- В процес на напускане е.

- Тогава трябва да му се обадиш! Джулия, това е идеалният момент. Трябва да му позвъниш.

Тя скръцна със зъби.

- Не.

- Защо?!

- Той скъса с мен, помниш ли? Няма аз да поправям нещата… ако предположим, че изобщо
могат да бъдат поправени.

Рейчъл замълча за момент.

- Не предлагам да заметеш боклуците под килима и да загърбиш проблемите. Но се надявам,

че двамата можете да поговорите като зрели хора. Той трябва да чуе как се чувстваш, да разбере
какво е станало с теб след раздялата ви. И, честно казано, трябва да ти даде някакво обяснение.
Дължи ти го. И едва тогава, ако още го искаш, можеш да му кажеш да се разкара.

Джулия стисна очи, докато се оставяше да я залее гигантска вълна от болка. От мисълта да
види Гейбриъл - и да чуе обяснението му - я заболя физически.

- Не съм сигурна, че сърцето ми ще понесе обяснението му.

-42-
Джулия се затрупа с работа през следващите дни, подготвяйки се за срещата си с професор
Маринели. На тържествения прием в нейна чест бяха разговаряли кратко, но много
дружелюбно. Професор Маринели все още се настаняваше в новия си дом, но благодарение на
професор Пиктън знаеше коя е тя и й предложи да се срещнат през юли на кафе.

След приема Джулия се отправи към къщи, изпълнена с оптимизъм. Беше много щастлива и
реши, че е крайно време да започне проекта, който отлагаше отдавна - да разопакова книгите си
и да ги подреди по рафтовете в малкия си апартамент.

До тази вечер се бе посветила на библиотеките в Харвард. Но книгите се трупаха с всеки ден

и наистина бе важно да въведе някаква система. Това й отне повече време, отколкото
предполагаше. Приключи едва с една трета от кутиите, преди да отиде в тайландския ресторант
и да си поръча вечеря за вкъщи.

Два дни по-късно стигна и до последния кашон. На 30 юни, след много приятна вечер с
Жужа и няколко други студентки в „Грендълс Ден”, Джулия се прибра у дома и реши да
довърши разопаковането. Започна да подрежда книгите по азбучен ред, както й бе навик, почти
без да се замисля. И тогава стигна до последната книга на дъното на последния кашон: „Бракът
през Средновековието: любов, секс и сакралност”, издадена от „Оксфорд Юнивърсити Прес”.
Намръщи се и завъртя книгата в ръцете си. Отне й известно време, преди да си спомни - Пол,
стоящ в апартамента й; казва, че й носи пощата от катедрата. „Учебник по средновековна
история”, уточнява той.

От любопитство го прелисти и намери визитна картичка, прикачена към страницата със

съдържанието. Картичката беше на Алън Макензи, представител на „Оксфорд Юнивърсити
Прес” в Торонто. На гърба й имаше бележка, написана на ръка - пишеше, че се радва, че може да
й бъде полезен за учебните й нужди.

Джулия тъкмо се канеше да затвори книгата, когато погледът й попадна на една от главите.

Писмата на Абелар до Елоиз. Шесто писмо.

Само миг й бе нужен, за да си спомни последния си разговор с Гейбриъл.

Извърна се с гръб към Джеръми и й прошепна: „Прочети шестото ми писмо. Четвъртият

параграф”.

Сърцето й запрепуска бясно, докато прелистваше страниците. След секунди, абсолютно

смаяна откри илюстрация и снимка, бележещи мястото, където се намираше шестото писмо на
Абелар.

Но къделите отнесе моето безмерно въображение! Ах, Елоиз, колко далеч сме ние от такъв
щастлив нрав? Сърцето ти все още гори с онзи пагубен огън, който не можеш да угасиш, а
моето, лишено от покой, носи тежко бреме. Недей да мислиш, Елоиз, че тук се наслаждавам на
съвършен мир; за последен път ще ти разкрия сърцето си. Все още не съм се освободил от теб и
макар да се съпротивлявам на прекомерната нежност, която питая, независимо от всичките си
опити оставам все тъй чувствителен към твоята тъга и копнея да я споделя. Твоите писма ме
трогнаха дълбоко; не мога да чета с безразличие буквите, изписани от тази скъпа ми ръка!
Въздишам и хлипам и целият ми здрав разум не е достатъчен, за да прикрие слабостта ми пред
моите numoMiju. Такова, клета Елоиз, е жалкото състояние на Абелар. Светът, който принципно
греши в преценките си, смята, че съм. намерил покой, и понеже си представя, че преди съм те
обичал само заради плътските наслади, е убеден, че сега съм те забравил. Каква голяма грешка е
това!

Джулия прочете пасажа пет пъти, преди посланието му да достигне ясно до обърканото й
съзнание. Погледна и илюстрацията. Заглавието под нея бе „Спорът за Гвидо да Монтефелтро”.
Името й бе познато, но отначало не се сети откъде. Грабна лаптопа си, за да провери, но после
се сети, че още няма интернет в апартамента си.

Взе телефона си, но батерията му бе паднала, а нямаше представа къде бе сложила зарядното
си. Разочарована, се върна отново към книгата. Разтвори я и извади снимката, която бе
поставена до илюстрацията. Беше снимка на ябълковата градина зад къщата на семейство
Кларк.

На гърба с почерка на Гейбриъл бе написано:

На моята любима.

Сърцето ми е твое, тялото ми е твое.

Душата ми също.

Бях искрен с теб, Беатриче.

Искам да бъда последният мъж в живота ти.

Чакай ме…

Когато преодоля шока си, единственото й желание бе да говори с него. Не я интересуваше, че

вече бе почти полунощ и Маунт Обърн Стрийт бе тъмна. Нито че „Пийте” бе затворил преди
часове. Грабна лаптопа си и хукна навън, защото знаеше, че ако застане навън, в близост до
вратата на кафенето, щеше да хване сигнала на уайърлеса и да прати имейл на Гейбриъл.
Нямаше представа какво щеше да му напише. В този момент можеше само да тича.

Кварталът бе почти тих. Въпреки лекия ситен дъжд и топлата вечерна влага малка групичка
младежи, вероятно от някое студентско братство, се мотаеха на съседната пресечка, говореха и
се смееха. Джулия слезе от тротоара и тръгна да пресича улицата, а джапанките й издаваха
пляскащ звук по мокрия асфалт. Не обърна внимание на падащите от небето капки, нито на вече
подгизналата си тениска. Не обърна внимание и на гръмотевицата, която отекна, както и на
светкавицата, осветила небето след секунди.

По средата на улицата спря, защото точно пред себе си видя фигура, криеща се зад дъба в
двора на „Пийте”. Втора светкавица проблесна и разкри, че фигурата бе на мъж.

Беше полуприкрит зад дървото и при липсата на светлина чертите на лицето му не се

виждаха. Не беше толкова наивна, че да приближи до непознат мъж, криещ се в сенките, затова
остана на място, но се протегна напред, за да го огледа.

Сякаш за да й спести притеснението, мъжът излезе иззад дървото и бавно пристъпи в

осветения кръг на тротоара, под уличната лампа. Още една светкавица проблесна над главите
им и за един кратък миг Джулия си помисли, че той прилича на ангел.

Гейбриъл.

- 43 -

Гейбриъл видя болката в очите й. Това бе първото нещо, което забеляза.

Някак си изглеждаше по-голяма. Но красотата и добротата й бяха все така видими и дори
спираха дъха му още по-силно от преди.

Стоеше пред нея и бе смаян, защото физически осъзна колко много я обичаше. Всичките му
съмнения изчезнаха в миг. Дълго време бе събирал сили да дойде тук, да позвъни на звънеца и
да я помоли да го пусне вътре. Когато вече не можеше да издържи и минута повече, вратата на
апартамента й се отвори и тя изтича на улицата като подплашена сърна на пътя.

Беше си представял срещата им. Някои дни това бе единствената мисъл, която го крепеше. Но
колкото по-дълго тя стоеше така, неподвижна като статуя, без да помръдва към него, толкова
повече нарастваше отчаянието му. Няколко различни сценария преминаха през съзнанието му и
тези с щастливия край бяха малко.

Не ме отпращай, помоли я безмълвно. Прокара нервно пръсти през косата си и се опита да

приглади щръкналите от дъжда кичури.

- Джулиан - каза той, без да успее да прикрие треперливостта на гласа си.

Тя се взираше в него - по-скоро, през него, сякаш бе призрак.

Преди Гейбриъл да изкаже на глас тази идея, чу звук от приближаваща кола. Обърна се в
посоката, от която идваше шумът. Джулия продължаваше да стои в средата на пътя.

Той извика диво:

- Джулия, дръпни се!

Вцепенена, тя пренебрегна предупреждението му, а колата профуча покрай нея,

разминавайки се на сантиметри. Гейбриъл се спусна напред, като размахваше ръце.

- Джулия, махни се от пътя! Веднага!

-44-
Очите на Джулия бяха затворени. Чуваше шумове и идващия отдалече глас, но не можеше да
различи думите. Дъждовните капки падаха по голите й ръце и крака, здравото му тяло се
притискаше в нея като топло, ухаещо на мъж одеяло.

Отвори очи.

Красивото лице на Гейбриъл бе разтревожено, очите му искряха от надежда. Той докосна

колебливо лицето й и избърса с пръст капките дъжд под очите й.

Няколко секунди и двамата мълчаха.

- Добре ли си? - попита задъхано накрая Гейбриъл.

Тя продължаваше да се взира безмълвно в него.

- Не исках да те стресна. Дойдох възможно най-бързо.

Думите му проникнаха през мъглата, която я бе обвила. Джулия се измъкна от прегръдката

му.

- Какво правиш тук?

Той се намръщи.

- Мислех, че е очевидно.

- Не и за мен.

Гейбриъл изсумтя нервно.

- Първи юли е. Дойдох веднага щом можах.

Джулия поклати глава и направи крачка назад.

- Какво?

В гласа му се долови помирителна нотка.

- Искаше ми се да бях дошъл по-рано, но не можех.

Изражението й казваше всичко - присвитите подозрителни

очи, стиснатите рубинени устни, стегнатата челюст.

- Знаеш, че напуснах. Сигурно си очаквала да дойда.

Джулия стисна лаптопа до гърдите си.

 - И защо да съм го очаквала?

Очите му се разшириха от изненада. За момент бе прекалено смаян, за да проговори.

- Да не би да си мислила, че няма да дойда, особено след като съм подал оставка от

университета?

- Обикновено така мислят хората, когато техният любим напусне града, без дори да звънне
по телефона. И им изпраща безлични имейли, в които пише, че връзката им е приключила.

Изражението на Гейбриъл се промени.

- Сарказмът не ти отива, Джулиан.

- Лъжите не ви отиват, професоре - блеснаха очите й.

Той пристъпи към нея, после спря на място.

- Значи се връщаме отново на това? Джулиан и професоре?

- Според думите ти пред комисията никога не е имало нещо друго. Ти си преподавателят, аз

съм студентката. Съблазнил си ме и си ме зарязал. Не ми предадоха други подробности -
например казал ли си дали ти е харесало или не.

Гейбриъл изруга.

- Изпратих ти съобщения. Ти избра да не ми отговаряш.

- Какви съобщения? Телефонните обаждания, които така и не направи? Писмата, които не си

написал? Освен онзи имейл не съм чула нищо от теб, след като ме нарече Елоиз и ми обърна
гръб. Абсолютно нищо! А съобщенията, които ти оставях? Може би си ги изтрил, без дори да си
направиш труда да ги изслушаш? Точно както си тръгна, без да ми кажеш. Знаеш ли колко
унизително беше? Че мъжът, който се предполагаше, че ме обича, напуска града, за да се
раздели с мен по-категорично?

Гейбриъл притисна ръка до челото си, сякаш за да събере мислите си.

- Ами писмото от Абелар до Елоиз и снимката на нашата градина? Сложих ги в книгата,

която лично пуснах в пощенската ти кутия в катедрата.

- Не знаех, че е от теб. Погледнах я едва преди няколко минути.

- Но аз ти казах да прочетеш писмото му! Казах ти го лично - повтори той с ужасено

изражение на лицето.

Джулия стисна лаптопа по-здраво пред себе си.

- Не, ти каза „прочети шестото ми писмо”. И аз го направих. В него пишеше да си избера

пуловер, ако времето захладнее - погледна го тя сърдито. - Беше прав.
 - Нарекох те „Елоиз”. Не беше ли ясно?

- Беше съвършено ясно - тросна му се тя. - Елоиз е била съблазнена и изоставена от

преподавателя си. Посланието ти бе кристално ясно!

- Но книгата… - започна той, търсейки очите й. - Снимката…

- Намерих я едва тази вечер, когато разопаковах книгите си - каза тя и чертите на лицето й се
отпуснаха. - До този момент си мислех, че ми казваш, че съм ти омръзнала.

- Прости ми - пророни Гейбриъл. Думите му не звучаха смислено, но идваха от сърцето му. -

Аз… Джулиан… трябва да ти обясня…

- Трябва да влезем вътре - прекъсна го тя, поглеждайки към прозорците на апартамента си.

Той посегна да я хване за ръка, но се сепна и отпусна своята отстрани на тялото си.

Гръмотевиците и светкавиците продължаваха да се сипят от небето, докато изкачваха

стъпалата. Когато влязоха в апартамента й, осветлението внезапно угасна.

- Не знам дали е само в нашата сграда, или е засегната цялата улица - отбеляза Джулия.

Гейбриъл измърмори несигурно нещо, докато тя си проправяше път из стаята. Джулия стигна
до прозорците и дръпна щорите, за да пусне колкото се може повече светлина вътре. Маунт
Обърн Стрийт бе абсолютно тъмна.

- Можем да отидем някъде, където има ток - каза той рязко и тя подскочи от звука на гласа й.
- Съжалявам - Гейбриъл постави ръка на рамото й.

- Предпочитам да останем тук.

Той се въздържа да настои да се преместят, защото осъзнаваше, че не беше в позиция да

изисква Джулия да направи каквото и да било. Огледа се наоколо.

- Имаш ли фенер или някакви свещи?

- И двете, мисля - зарови се тя в един кашон, извади фенер и му го подаде.

После му метна и една хавлия, а тя самата отиде в банята да се преоблече в сухи дрехи.
Когато се върна, Гейбриъл седеше на дивана, заобиколен от дузина малки чаени свещи,
разположени артистично по мебелите и по пода.

Джулия се загледа в сенките, трептящи по стената зад него, сякаш бе пленен в Ада на Данте.
Бръчките по челото му се бяха задълбочили, очите му сякаш бяха станали по-големи. Не се беше
бръснал скоро и скулите му бяха покрити с тъмен мъх. Бе пригладил влажната си коса назад, но
един кичур се бунтуваше и се виеше свободно на челото му. Беше забравила колко
привлекателен бе Гейбриъл. Как само с един поглед или дума можеше да накара кръвта й да
кипне. И колкото бе красив, толкова беше и опасен.
 Гейбриъл се пресегна, за да я придърпа да седне до него, но тя се сви в противоположния
ъгъл на дивана.

- Намерих бутилка вино и тирбушон. Надявам се, че нямаш нищо против - подаде й той чаша,
наполовина пълна с евтина шира.

Джулия се изненада, че го е отворил, защото преди би отблъснал това вино с презрение.

Отпи няколко големи глътки, усещайки вкуса на виното на езика си. Зачака той да се
закашля, да го изплюе и да изкоментира нещо за противния вкус. Но Гейбриъл не го направи.
Всъщност изобщо не отпи. Вместо това се взираше в нея, очите му се плъзгаха безсрамно по
очертанията на гърдите й.

- Училищата ли смени? - попита той със странен тон.

- Какво?

Гейбриъл направи жест към суитшърта й.

Тя погледна надолу. Бостън Колидж.

- Не, Пол ми го даде. Той е завършил там магистратурата си, помниш ли?

Гейбриъл се намръщи.

- И аз ти дадох такъв веднъж - отбеляза по-скоро на себе си, отколкото на нея.

Джулия отпи още една глътка от виното, като й се искаше да има повече от него.

Той я наблюдаваше как пие, очите му се впиваха в устните и в гърлото й.

-? Пазиш ли суитшърта ми от Харвард?

- Нека да сменим темата.

Гейбриъл се размърда неловко, но не можеше да откъсне поглед от нея. Копнееше да прокара

пръсти по тялото й, нагоре и на долу, да долепи устните си до нейните.

Какво мислиш за Бостънския университет?

Тя го погледна подозрително. Сякаш за да потвърди съмненията й, погледът му изведнъж

изгуби самоувереността си и той започна да гризе нервно ъгълчетата на устата си.

- Кейтрин Пиктън ми каза да се представя на специалисти по Данте в катедрата по Романски

езици и литература. Но още не съм стигнала дотам. Бях доста заета.

Тогава трябва да й благодаря.

- Защо?
 Той се поколеба.

- Аз съм новият специалист по Данте в Бостънския университет.

Погледна я, за да провери реакцията й. Но такава нямаше. Тя седеше много спокойна на

дивана, а светлината от свещите потрепваше край нея.

Гейбриъл изсумтя и сипа още вино в чашата й.

Това не е реакцията, на която се надявах.

Тя отпи от виното си.

Значи… ще останеш тук?

- Зависи - погледна той многозначително към суитшърта й.

Възбудата в погледа му я притесни. Устоя на желанието да

прикрие гърдите си от него и отпусна ръцете си отстрани на тялото си.

- Вече съм преподавател на щат. Романската им катедра няма докторска програма на

италиански. Университетът иска да привлече докторанти по моята специалност, затова ме
назначи ха едновременно и към катедра Религии. Там има докторска програма - погледна към
сенките, които ги заобикаляха, и поклати .глава. — Странно, нали? Човекът, който е бягал през
целия си живот от Бог, стана преподавател по религии.

- Виждала съм и по-странни неща.

- Така е - прошепна Гейбриъл. - Наистина си виждала.

Замълча и после заговори за онова, което го вълнуваше най- много.

- Трябваше да напусна Торонто по-скоро, но щях да предизвикам скандал. След като се

дипломира, вече бях свободен да приема работата тук.

Джулия се извърна встрани и Гейбриъл забеляза, че ушите й са голи. Вече не носеше обиците
на Трейс. Откритието го нарани.

Тя сбърчи чело, докато обмисляше думите му.

- Защо е толкова важен този първи юли?

- Днес изтича договорът ми с Торонто. От тази дата влиза в сила оставката ми. Прочетох
имейлите ти и чух всичките ти съобщения. Но се надявах, че си видяла книгата. Сам я сложих в
кутията ти.

Джулия обмисляше думите му. Не беше готова да приеме извинението му, но не желаеше и
да спори с него в момента. Поне не още.
 - Съжалявам, че пропуснах дипломирането ти - продължи той, докато си сипваше чаша вода.
- Кейтрин ми изпрати няколко снимки. Изглеждаш красива на тях. Много си красива.

Бръкна в джоба на панталона си и извади айфона си. Изпълнена с любопитство, Джулия

остави чашата си встрани и го взе в ръка. На екрана му имаше нейна снимка от дипломирането
й как се ръкостиска с Кейтрин Пиктън.

- Тя ми я прати - обясни Гейбриъл, забелязвайки объркването й.

Джулия прегледа и останалите снимки. Имаше снимки от пътуването им в Италия, от

Коледа, но никъде не видя Паулина. Нямаше нищо компрометиращо Гейбриъл, никакви други
жени. Всъщност почти всички снимки бяха нейни, включително няколко много
предизвикателни от почивката им в Белиз.

Изненада се. Беше убедена, че той не желае да има нищо общо с нея и сега доказателството за
очевидното му обожание я обърка. Върна му телефона.

- Снимката, на която сме двамата в „Лоби”, онази, която държеше на шкафа си отгоре… В
теб ли е?

Веждите му се повдигнаха изненадано.

- Да. Откъде знаеш?

Джулия замълча за миг, докато съзнанието й все по-ясно осмисляше истината.

- Забелязах, че липсва, когато ходих да те търся.

Гейбриъл протегна отново ръка. за да я докосне, но пак се отдръпна.

- Когато се върнах в апартамента си, видях, че си оставила дрехите си. Защо не ги взе?

- Те не бяха напълно мои.

- Разбира се, че са твои - намръщи се той. - И все още са, ако ги искаш.

Тя поклати глава.

- Повярвай ми, Джулиан. Исках да дойдеш с мен. Снимката ти бе блед заместник на твоето
присъствие.

- Искал си ме?

Гейбриъл не успя да се въздържи този път. Нежно я погали по бузата, поемайки си облекчено
дъх, когато забеляза, че тя не потрепна и не се сви при допира му.

– Никога не съм спирал да те желая.

Джулия се отдръпна и остави ръката му да виси във въздуха. Гласът й прозвуча ледено и
сурово.

- Имаш ли представа какво е да бъдеш изоставен от човека, когото обичаш, не веднъж, а два
пъти?

Гейбриъл сви плътно устни.

- Не. Прости ми.

Изчака да види дали тя ще каже още нещо, но Джулия не му отговори.

- Значи Пол ти даде тази блуза? - попита той след малко, като се опитваше да звучи
небрежно. - Как е той?

- Добре е. Защо се интересуваш?

- Той е мой студент.

- Каквато бях и аз някога - тросна се тя с огорчение. - Можеше да му пишеш. Каза, че не се е

чувал с теб отдавна.

- Значи си говорила с него?

- Да, Гейбриъл, говорих с него.

Джулия издърпа мократа си коса и разпусна конската опашка, на която я бе вързала, после
прокара пръсти през сплелите се кичури. Гейбриъл трепна, омагьосан при вида на водопада от
тъмна, лъскава маса, която се посипа по раменете й.

- От стягането косата ме заболя.

Ъгълчетата на устните му се извиха закачливо.

Не знаех, че косата може да боли.

Погали я по главата и в същия миг се сети за станалото преди малко. Изражението му веднага
се промени.

- Можеше да пострадаш сериозно там, на улицата.

- Имах късмет, че не изпуснах лаптопа си. Цялото ми проучване е в него.

- Вината е моя, че те изненадах така. Сигурно съм приличал на призрак, криейки се зад онова
дърво.

- Не приличаше на призрак, а на нещо друго.

Внезапно Джулия усети, че кожата й пламва. Гейбриъл наблюдаваше познатата руменина,

появила се по страните й, и изпита болезнен копнеж да я почувства под пръстите си. Искаше да
докосне кожата й, но се боеше да не я отблъсне с порива си.

Пол предложи да кача информацията си на флашка, така че,

ако нещо се случи с лаптопа ми, все пак файловете ми да са запазени някъде. Но не съм го
правила отдавна.

При повторното споменаване на бившия му асистент Гейбриъл едва успя да потисне

надигащото се в гърлото му ръмжене и да използва израза, който употребяваше за него,
включващ плътско съвкупление с небесни създания. Обърна се към нея.

Мислех, че очакваше да се свържа с теб, след като се дипломираш.

- И какво, ако съм го очаквала, Гейбриъл? Дипломирането мина и замина, но ти не се обади.

- Както казах, трябваше да изчакам, докато оставката ми влезе в ход. Договорът ми изтече
едва днес, на първи юли.

Не ми се говори за това сега.

- Защо?

- Защото не мога да кажа нещата, които искам да кажа, докато седиш на дивана ми.

Разбирам - промърмори гой тихо.

Тя се размърда, използвайки цялата си воля, за да не се впусне в обятията му и да му каже, че

всичко е наред. Нещата между тих не бяха наред. И трябваше да бъде честна за това ако не с
него, поне със себе си.

- Отнех ти достатъчно от вечерта - каза след миг той обидено. Изправи се и погледна към
вратата, после отново към нея. - Разбирам, ако не искаш да говориш с мен. Но се надявам, че ще
ми дадеш възможност да ти обясня всичко още веднъж, преди да се сбогуваме.

Джулия изпъна рамене.

- Странно, ти нямаш навика да се сбогуваш с разговор. Правиш го, като ме чукаш права до
вратата.

Той се запъти светкавично към нея.

- Спри! Знаеш мнението ми за тази дума. Никога не я използвай по отношение на нас

двамата.

Ето го стария професор Емерсън, изплуващ под повърхността на сдържаната нова външност
на Гейбриъл. Досега беше нежен с нея, затова промяната в тона му я стресна. Но и преди се бе
сблъсквала с избухливия му характер и сега откри с изненада, че това изобщо не я притеснява.
Пренебрегна изблика му, надигна се от дивана и тръгна да го изпрати до вратата.
 - Не забравяй това - подаде му неговия телефон.

- Благодаря ти. Джулиан, моля те…

- Как е Паулина?

Въпросът й увисна във въздуха като насочена към целта стрела.

Гейбриъл прибра телефона в джоба си.

- Видях я веднъж, помолих я за прошка и й пожелах всичко хубаво. Защо не попиташ направо
това, което искаш? Защо не ме попиташ дали съм спал с нея?

- Спа ли с нея? - скръсти ръце на гърдите си Джулия.

- Разбира се, че не!

Отговорът на Гейбриъл бе толкова светкавичен, толкова рязък, че тя отстъпи леко назад. Той
я гледаше възмутено, стиснал ръцете си в юмруци.

-Може би трябваше да бъда по-конкретна. Има много неща, кои то мъж и жена могат да правят,
освен да спят заедно - вирна брадичка Джулия и го погледна предизвикателно.

Гейбриъл я изгледа, като се насили да преброи до десет, преди да отговори. Нямаше да бъде
от полза да избухва в момента.

- Осъзнавам, че с теб имаме много различни възгледи за това как и защо е станало моето
заминаване, но те уверявам, че не съм търсил други жени - изражението му омекна. - Бях сам с
твоята снимка и със спомените си, Джулиан. Те не бяха много добри спътници, но единственият
друг спътник, когото исках, бе ти. Бях ти верен през цялото време, кълна се в паметта на Грейс.

Клетвата му смая и двамата и когато погледна в очите му, Джулия видя, че е искрен. Затвори
очи. Вълна от облекчение най- накрая се разля по тялото й и го затопли отвътре. Гейбриъл хвана
ръката й в своите големи длани.

- Много неща е трябвало да ти кажа преди. Казвам ти ги сега. Ела е мен.

- Предпочитам да остана тук - прошепна тя, а гласът й прозвуча призрачно сред мъждукащия
мрак.

- Джулиан, която помня, мрази тъмнината - отбеляза Гейбриъл. Пусна ръката й и допълни:
Паулина е в Минесота. Сдобри се със семейството си и ми разказа, че е срещнала някого.
Съгласихме се, че не е нужно вече да я подкрепям финансово и по друг начин и тя ни пожела
всичко хубаво.

- Значи ти е пожелала всичко хубаво… - повтори Джулия тихо.

- Не, пожела на нас всичко хубаво. Не разбираш ли? Тя предположи, че още сме заедно, и аз
не я опровергах. В мислите ми все още сме заедно, винаги сме били.
 Това бе неговата стрела, насочена към нея. Не беше казал на Паулина, че е сам, защото не бе
смятал, че е такъв. Колкото и да се съпротивляваше, думите му най-накрая достигнаха до нея.

- Никога не е имало никой друг - каза той с нежен и трептящ от искреност глас.

Тя сведе очи.

- Какво правеше навън, пред затвореното кафене, посред нощ?

- Набирах кураж да позвъня на вратата ти - Гейбриъл завъртя нервно платинената гривна на

лявата си китка. - Убедих Рейчъл да ми даде адреса ти. Тя доста се колеба, напълно
разбираемо…

Внезапно очите на Джулия се спряха на лявата му ръка.

— Защо носиш сватбен пръстен?!

- Според теб защо? - свали той пръстена и го протегна към нея.

Тя се поколеба.

- Прочети надписа - настоя Гейбриъл.

Джулия го пое колебливо и го вдигна към светлината на една от свещите.

Джулиан — аз съм твой и ти си моя.

Стомахът й се преобърна и тя бързо му го върна. Той го сложи на пръста си, без да каже
нищо.

- Защо носиш пръстен с моето име на него?

- Каза, че не искаш повече да говорим за това - отвърна й спокойно Гейбриъл. - Ако ще ми

задаваш въпроси, мога ли и аз да те попитам за Пол?

Тя се изчерви и отклони поглед.

- Той беше тук и ми помогна да събера парчетата от живота си.

Гейбриъл затвори очи. Беше на границата да изпусне нервите

си и да каже нещо грубо, но така само щеше да я отблъсне още повече от себе си.

- Прости ми. Този пръстен си има двойник, по-малък на размер. Купих ги от „Тифани” в
Торонто в деня, в който взех и сребърната рамка за снимката на Мая. Все още мисля за теб като
за своята друга половина. За моята башерт*. Независимо от всичко случило се никога не е
ставало въпрос да търся друг човек в живота си. Бях ти верен през цялото време, откакто ми каза
коя си, от онзи октомври.
 Джулия внезапно установи, че й е много трудно да каже нещо, да се обясни…

- Гейбриъл… тези няколко месеца, без нито дума от теб… после тази нощ…

Той я погледна с разбиране, ръцете му копнееха да я прегърнат. Но тя все още бе прекалено

далече от него.

- Не е нужно да водим този разговор сега. Просто… ако имаш желание, нека се видим утре -
погледна я с надежда в очите той.

Тя отвърна за миг да погледа му, после пак сведе глава.

- Добре…

Гейбриъл въздъхна шумно.

- Чудесно… Значи ще поговорим утре. Сега си почини.

Тя кимна и отвори вратата.

- Джулиан? Мога ли да целуна ръката ти? - попита той плахо, като малко момче.

Тя изчака да целуне нежно дланта й, после, без да се замисли, се повдигна на пръсти и го

целуна по челото. Внезапно ръцете му обвиха кръста й и я придърпаха към него.

Въпреки че не можеше да мисли за нищо друго освен за Джулиан, когато я целуваше,

Гейбриъл се опита да вложи в целувките си истината, да й покаже с устните си, че не я бе
предал, че я обичаше.

Когато тя го целуна със същата страст, той простена.

1: Башерт (идиш) - Сродна душа, предопределена от съдбата половина на човек. ~ Б. пр.

Опита се да бъде нежен, а не агресивен, макар да изпитваше желание да я погълне наведнъж.

След миг движенията й му подсказаха как да действа и той захапа долната й устна, после
премина към страните й, към носа и очите й.

Отвори очи и видя оживялото от емоции красиво лице на Джулия. Погали мократа й коса
веднъж, два пъти и я погледна с копнеж.

- Обичам те…

Тя не каза нищо, докато той излизаше през вратата.

Целувката на Гейбриъл разколеба донякъде Джулия в нейната решителност да му устои, но

тя не я смяташе за грешка. Беше изпитвала любопитство какво ще е чувството да го целуне
отново и се изненада колко познато й се стори всичко. За няколко

секунди пулсът й се бе ускорил и гърлото й се сви от сладостно вълнение.

 Не можеше да отрече, че той я обича. Беше го усетила. Дори Гейбриъл с неговите маниери и
очарование не можеше да лъже с.

целувка,

В него имаше нещо различно. Изглеждаше по-мек, някак по- уязвим. Да, от време на време
характерът му се проявяваше отново и старият професор Емерсън показваше лицето си, но тя
знаеше, че се е променил. Просто не разбираше защо.

На следващата сутрин електрическото захранване в квартала бе възстановено и Джулия успя

да зареди телефона си. Обади се на управителя в кафенето и обясни, че е настинала и че трябва
да си вземе почивка. Той не беше особено щастлив, защото бе уикендът на 4 юли, но нищо не
можеше да направи.

След дълъг горещ душ, по време на който се размечта за устните на Гейбриъл и в съзнанието
й изплуваха стари, потиснати спомени за тях двамата, Джулия се почувства много, много по-
добре. И съвсем малко по-лошо. Изпрати кратък имейл на Рей- чъл, в който й написа, че
Гейбриъл се е върнал и е заявил, че я обича. Час по-късно телефонът й звънна. Очакваше, че ще
е Рей- чъл. Изненадващо бе Данте Алигиери.

- Как спа? - попита с ведър глас Гейбриъл.

-Добре. А ти?

Той замълча за миг.

- Не толкова добре, колкото съм свикнал… Поносимо, предполагам.

Джулия се разсмя. Това бе професор Емерсън, когото помнеше.

- Искам да ти покажа дома си - каза той.

- Какво, сега ли?

- Днес, ако имаш желание - поправи се веднага Гейбриъл. Звучеше притеснен, че би могла да
му откаже.

- Къде се намира?

- На Фостър Плейс, близо до къщата на Лонгфелоу. Идеално място за придвижване до

Харвард. Не толкова идеално за Бостънския университет.

Джулия се изненада.

- Щом не е удобно за университета ти, защо си купил къщата?

Гейбриъл се прокашля.

- Мислех си… Надявах се, че… - опитваше се да намери подходящите думи. - Малка е, но
има хубава градина. Искам да чуя мнението ти. Разбира се, винаги мога да се преместя.

Тя измънка нещо в отговор, не знаейки какво точно да каже.

- След като си се наспала добре, искаш ли да поговорим?

Джулия никога не бе чувала Гейбриъл да звучи толкова притеснено.

- Разбира се. Но това не е разговор за по телефона.

- Трябва да отида до кампуса, за да видя новия си кабинет. Няма да ми отнеме много време.

Не бързаме за никъде, няма нищо важно.

- Напротив, има - отвърна разпалено Гейбриъл.

Тя въздъхна тежко.

- Мога да се отбия по-късно.

- Ела на вечеря. Ще те взема в шест и половина.

Няма нужда, ще дойда с такси. Сега трябва да тръгвам.

- Добре - каза примирено Гейбриъл. - Ще те чакам.

Чувстваше, че надеждите му се крепяха на много тънка нишка. Изобщо не беше уверен, че тя

ще го приеме отново. Освен това усети старата ревност да проговаря в него. Не знаеше как щеше
да реагира, ако научеше, че се е обърнала за утеха към Пол и е споделила леглото му.

Проклет да си, Ангелоебач.

- Знаеш ли… Изненадана съм, че сега ми звъниш. Защо не го направи, когато не беше тук?

Той замълча за миг.

- Това е дълга история.

- Сигурна съм, че е така. Ще се видим довечера.

Джулия затвори, чудейки се какво ли щеше да включва дългата му история.

Джулия пристигна пред новия дом на Гейбриъл и го огледа смаяно. Представляваше

двуетажна къща с проста фасада, боядисана в тъмносиво. Почти нямаше преден двор, а малка,
павирана алея водеше до разположения отдясно вход.

В имейла, в който й бе изпратил указанията за адреса, Гейбриъл бе включил и оригиналния

линк към агенцията за имоти, от която бе купил къщата. Цената й бе над един милион. Беше
строена преди Втората световна война. Всъщност цялата улица е била заселена от италиански
емигранти, построили тук малки, двуетажни къщи в края на деветнайсети и началото на
двайсети век. Сега кварталът бе пълен с юпита от стари, аристократични семейства с пари,
преподаватели от Харвард и Гейбриъл.

Докато отглеждаше скромната постройка, Джулия поклати глава.

Значи това може да се купи с един милион долара на Харвард Скуеър.

Тъкмо се канеше да потропа на входната врата, когато видя закачена отвън бележка,
написана с почерка на Гейбриъл.

Джулиан, моля те, ела при мен в градината.

Г.

Тя въздъхна тежко - знаеше си, че тази вечер ще бъде много, много трудна. Тръгна встрани
покрай къщата по малката павирана пътека. Когато зави зад ъгъла, ахна от изненада.

Имаше много цветя и зеленина, красиви виещи се храсти и елегантно подрязани чемширови
дръвчета, а в самия център на градината се издигаше нещо, което приличаше на шатра на султан
от приказките. Отдясно сред зеленината имаше фонтан с мраморна статуя на Венера. Езерцето
на фонтана бе пълно с бели и червени рибки кои.

Джулия пристъпи към шатрата, за да надникне вътре. И от това, което видя, дъхът й спря.

Вътре имаше ниско, квадратно легло, абсолютно същото като онова, което се намираше на
терасата им в хотела във Флоренция. В апартамента, в който се бяха любили за първи път.
Леглото диван, на което бяха правили секс на следващата сутрин. Гейбриъл се бе опитал да
пресъздаде атмосферата на терасата, включително до цвета на чаршафите и завивките.

Гласът на Франк Синатра се носеше отнякъде близко до къщата, докато наоколо върху всяка
равна повърхност бяха поставени запалени високи свещи. Пищни марокански фенери висяха от
пресичащите се над главата й жици.

Беше като в приказка. Беше Флоренция и ябълковата им градина, и чудесата на арабските

нощи. За нещастие на Гейбриъл екстравагантният му жест предизвикваше естествения въпрос:
след като бе имал ресурса да издигне мароканска шатра в градината си, защо не й се бе обадил,
че смята да се върне?

Гейбриъл я видя стояща в средата на градината му и сърцето му трепна. Искаше да я сграбчи

в обятията си и да докосне устните й Но от стойката й личеше, че няма да приеме добре този
жест, затова пристъпи предпазливо към нея.

- Добър вечер, Джулиан.

Нежният му глас погали слуха й, когато застана зад нея.

Тя не го беше чула да идва, затова трепна леко.

 - Харесва ми музиката - каза, като се отдръпна крачка назад от него.

Той й протегна ръката си подканващо. Тя внимателно постави дланта си в неговата и

Гейбриъл целуна пръстите й, преди да я пусне.

- Ослепителна си, както винаги - очите му се плъзнаха по семплата й черна рокля и към
бледите й изящни крака, обути в черни ниски обувки тип балерина. Нежният вятър развяваше
косата й и няколко кичура бяха застанали пред лицето й като фон, на който изпъкваха още
повече червените й лъскави устни.

- Благодаря - тя изчака да изкоментира обувките й, защото погледът му се задържа върху тях

по-дълго, отколкото бе прието. Носеше ниски обувки, защото бяха удобни и искаше да утвърди
независимостта си. Знаеше, че той няма да ги хареса. За нейна изненада обаче Гейбриъл се
усмихна.

Той беше облечен по-небрежно, с бяла ленена риза и панталони в цвят каки, наметнал ленено
сако в морскосиньо. Усмивката му бе най-големият му аксесоар.

- Шатрата е красива.

- Харесва ли ти? Приятно ли ти е? - прошепна той.

- Винаги ме питаш това.

Усмивката на Гейбриъл леко помръкна, но той не се намръщи.

- Преди ти харесваше, че се грижа за теб.

Погледите им се срещнаха и Джулия извърна очи встрани.

- Жестът е прекрасен, но бих предпочела едно писмо или телефонно обаждане преди три
месеца.

В първия миг изглеждаше, че му се прииска да поспори с нея, но в следващия миг

изражението му се промени.

- Къде са ми маниерите? - измърмори той. Подаде й ръка, за да я придружи до малката

масичка в ъгъла на каменното патио.

Малки бели светлини осветяваха патиото от клоните на един услужлив клен. Джулия се
зачуди дали Гейбриъл бе наел декоратор за случая. Той издърпа един стол и когато тя се
настани, внимателно я приближи до масата. Джулия забеляза, че центърът на масата е отрупан с
оранжеви и червени гербери.

- Как успя да организираш всичко това? - разгъна тя платнената салфетка в скута си.

- Ребека е истинско съвършенство.

Джулия го погледна изненадано, но на въпроса й веднага бе отговорено, когато икономката

на Гейбриъл поднесе вечерята. Тя беше висока и спретната жена, с посребрена коса, прибрана в
стегнат кок. Очите й бяха големи и тъмни и светеха закачливо. Джулия се досети, че Гейбриъл
бе повикал Ребека отчасти и заради нея, за да се чувства по-спокойна.

Въпреки пищния декор и съвършено подбраната музика вечерята бе проста по стандартите на

Гейбриъл: крем супа с омар; салата с круша, орех и горгонзола; миди на пара; и последно, и
най-великолепното, боровинков тарт с лимонов сладоледен крем. Гейбриъл й поднесе
шампанско, същото „Вьов Клико”, което бяха пили и първата вечер в неговия апартамент.
Вечерта, която й се струваше, че е била преди толкова много време, макар да беше само преди
година.

Разговаряха небрежно, докато похапваха, обсъждайки сватбата на Рейчъл, приятелката на

Скот и сина й. Гейбриъл сподели какво му харесва в къщата и какво не, като обеща на Джулия
да я разведе по-късно. Никой от тях не бързаше да се впуска в обсъждане на събитията, довели
до раздялата им.

- Не пиеш ли? - попита тя, когато забеляза, че чашата му бе пълна само с „Перие”.

-Не.

- Защо?

- Защото пиех прекалено много.

- Не и когато бе с мен. Обеща ми, че няма да се напиваш вече.

- Именно.

Джулия го изгледа втренчено, защото в думите му долови намек, че бе имал неприятни

преживявания в това отношение.

- Но на теб ти доставяше удоволствие да пиеш.

- Имам склонност към пристрастяване, Джулиан. Знаеш, че лесно ставам зависим от неща. И
хора.

Когато Ребека поднесе десерта, двамата се спогледаха.

- Тази вечер няма ли шоколадова торта?

- Non, топ ange29 - прошепна Гейбриъл. - Въпреки че нищо не би ми доставило по-голямо

удоволствие от това да те нахраня сам още веднъж.

Джулия усети, че бузите й пламват, но знаеше, че ще бъде лошо решение да тръгне по този
път с него, преди да са провели разговора си. Въпреки това страстта и желанието му бяха
толкова очевидни, толкова искрени, че в този миг й бе все едно.

- Би ми харесало - отвърна тя тихо.

 Гейбриъл се усмихна, сякаш слънцето току-що се бе завърнало на небето след вековно
отсъствие, и бързо премести стола си по-близо до нея. Още по-близо. Много близо. Толкова
близо, че можеше да усети топлия му дъх по врата си, от който кожата й настръхна цялата.

Гейбриъл взе вилицата й и сложи малко пай и сладоледов крем на нея. После се загледа в нея
със странно изражение.

- Какво има?

- Бях забравил колко си красива.

Той погали с пръст лицето й и поднесе вилицата към устните й.

Тя затвори очи и разтвори уста и в този миг сърцето на Гейбриъл спря да бие. Да, това бе
малък жест, почти незначителен, но Джулия не се доверяваше лесно, нито пък бързо. Лекотата,
с която сега му се бе доверила отново, накара кръвта му да кипне.

Тя простена, докато се наслаждаваше на богатите вкусове, и отвори очи.

Вече не можеше да се въздържа. Наведе се към нея, устните им бяха само на сантиметри
разстояние, и прошепна:

- Може ли…?

Джулия кимна и той притисна устните си до нейните. Тя бе цялата сладост и светлина,

нежност и доброта, въплъщението на всичките му земни мечти и цели. Но не му принадлежеше.
Затова я целуна нежно, като първата им целувка преди години в овощната градина, вплел и
двете си ръце в дългата й вълниста коса. После се отдръпна назад, за да погледне лицето й.

Доволна въздишка излезе от алените й устни, докато продължаваше да стои така, със
затворени очи.

- Обичам те - каза той.

Сега очите й се отвориха. В тях грееше някаква неизречена емоция, но тя остана мълчалива.

Когато приключиха окончателно с десерта, Гейбриъл й предложи да изпият кафето си в

шатрата и да освободят Ребека за вечерта. Нощта се спускаше над тази малка частица от
Райската градина и като един Адам Гейбриъл поведе своята поруменяла Ева към будоара си.

Тя събу обувките си и се сви на дивана сред възглавничките, нервно дъвчейки ноктите си,
докато Гейбриъл палеше свещите в мароканските фенери. Не бързаше, внимателно ги нагласи
така, че мъждукащата светлина да пада съблазнително върху дивана, после запали и останалите,
разпръснати из шатрата свещи. Накрая се отпусна по гръб до нея, сложи ръце под главата си и
се загледа в лицето й.

- Искам да поговорим за това, което се случи - започна Джулия. - Когато те видях на улицата
пред апартамента ми, не знаех дали да те целуна, или да те ударя.
 - Никога не е било в природата ти да бъдеш отмъстителна. Или зла.

Тя си пое дълбоко дъх и продължи. Каза му как е разбил сърцето й, когато си тръгна, без да й
остави съобщение, как му бе оставяла съобщение след съобщение, без да получи никакъв
отговор от него. Каза му за изненадата си, когато намери апартамента му изоставен. Каза му за
загрижеността на съседа му, за Пол, за Кейтрин Пиктън, Сподели за сесиите си с Никол.

Джулия бе прекалено заета да говори и да посръбва от време на време от еспресото си и не

забеляза, че той очевидно започваше да се чувства все по-зле и неловко. Когато спомена как
учебникът бе стигнал до нея и се бе озовал неотворен на рафта й, Гейбриъл изруга по адрес на
Пол.

- Нямаш право да го ругаеш - тросна му се тя. - Не е негова вината, че си оставил съобщение

за мен между страниците на учебник! Защо не избра някоя книга от личната ти библиотека?
Щеше да има по-голям шанс да я разпозная.

- Беше ми наредено да стоя далече от теб. Ако пуснех някоя своя книга в пощенската ти
кутия, Джеръми щеше да забележи - изсумтя той раздразнено. - Заглавието не ти ли подсказа
нещо? „Бракът в Средновековието: любов, секс и сакралност.”

- Защо това би трябвало да ми говори нещо, Гейбриъл? Доколкото знаех, за теб бях Елоиз и
ти ме бе изоставил. Нямах причина да мисля нещо друго.

Той се наведе напред с искрящи очи.

- Самият учебник бе причината. Заглавието, снимката на градината, образът на свети

Франциск, опитващ се да смени Гвидо да Монтефелтро… - гласът му секна и той млъкна в
агония. - Не помниш ли разговора ни в Белиз? Казах ти, че ще вляза в ада, за да те спася. И
повярвай ми, направих го.

- Не знаех, че си ми изпратил съобщение. Не обърнах внимание на учебника, защото не

знаех, че е от теб. Защо просто не ми звънна?

- Не можех да говоря с теб - прошепна той. - Казаха ми, че деканът ще те повика преди
дипломирането ти и ще те пита дали си се чувала с мен. Ти си прекрасна, Джулиан, но си
ужасна лъжкиня. Винаги ти личи, когато се опитваш да скриеш истината. Трябваше да ти
изпратя съобщение по някакъв по-таен начин.

Изненадата на Джулия веднага се изписа на лицето й.

- Знаел си за тази среща?

- Знаех за много неща. Но не можех да ти кажа. Това беше смисълът.

- Рейчъл ми каза да не се отчайвам - погледна го тя. - Но исках да чуя тези думи от теб.
Последната ни нощ заедно ти прави секс с мен, но не каза нито дума. Какво се предполагаше да
си помисля?

Сълзите преляха от очите й, но преди да ги изтрие с ръка, Гейбриъл я издърпа от сигурния й

ъгъл в прегръдката си. Притисна я до гърдите си и я целуна по главата, после обви силните си
ръце около тялото й.

Някак си допирът на ръцете му я накара да се разплаче още по-силно. Той я притисна нежно.

- Гордостта ми бе причина за моето падение. Мислех, че мога да те ухажвам, докато още си

моя студентка, и да ми се размине. Сгреших.

- Реших, че си избрал работата си пред мен - гласът на Джулия бе изпълнен е горчивина. -

Когато открих, че си се изнесъл от апартамента си… Защо не ми каза, че напускаш?

- Не можех.

- Защо?

- Прости ми, Джулиан. Не съм искал да те нараня, повярвай ми. Съжалявам за всичко, което
си преживяла - целуна я отново по челото. - Трябва да ти разкажа какво се случи. Това е дълга
история. И само ти можеш да кажеш какъв ще бъде нейният край…

- 45 -

Джулия се отдръпна, за да вижда по-ясно лицето му, и се подготви за това, което щеше да
чуе. Рязкото й движение разлюля косата й и уханието й стигна до него.

- Косата ти е различна - промърмори той.

- Може би е малко по-дълга.

- И вече не ухае на ванилия.

- Смених шампоана си - обясни тя кратко.

- Защо?

- Защото ми напомняше за теб.

- Затова ли не носиш и обиците си? - докосна той ухото й.

-Да.

Гейбриъл замълча и я погледна наскърбено.

Тя извърна очи встрани.

- Обичам те, Джулиан. Независимо какво мислиш за мен или какво съм направил, кълна ти
се, че всичко бе с единствената идея да те защитя.

Джулия се премести и се облегна на една страна, като внимаваше да не го докосва.

- Аз съм твоята предана Беатриче - цитира думите й Гейбриъл с пламнали от емоция очи. -
Моля те, спомни си това, когато ти разкажа какво се случи.

Пое си дълбоко дъх и мълчаливо прошепна една молитва, преди да започне историята си.

- Когато с теб се явихме на изслушването, тайно се надявах, че и двамата няма да кажем

нищо и така ще ги принудим да покажат с какви доказателства разполагат. Много скоро обаче
ми стана ясно, че няма да спрат, докато не повдигнат някакви обвинения и не ни накажат.
Грешката ми бе, че аз внесох оценката на Кейтрин за работата ти в регистъра. Комисията се
притесняваше, че си я получила, защото си спала с мен, а това означаваше, че ще я анулират до
завършване на разследването.

- Могат ли да правят така?

- Изрично е споменато в правилата за университетската политика. А без тази оценка нямаше

да можеш да се дипломираш.

Джулия премигна, докато осмисляше думите на Гейбриъл.

- Нямаше да има никакъв Харвард.

- Никакъв Харвард тази година и вероятно никога, защо то щяха да проявят интерес за
причината университетът в Торонто да отмени оценката ти от най-важния ти курс. Дори в
Харвард да не научеха причината, те имат страшно много кандидати. Защо да ти дават втори
шанс, когато могат да приемат някого с безупречно досие?

Джулия стоеше безмълвна, смазана от тежестта на думите му. Гейбриъл потърка нервно
брадичката си.

- Боях се, че комисията щеше да съсипе бъдещето ти. Но вината бе моя. Аз те убедих, че е
безопасно да имаме връзка; аз те поканих в Италия. Трябваше просто да почакам. Егоизмът ми
бе причината за проблемите ни - погледна в очите й и понижи гласа си. - Съжалявам, че
провалих последната ни нощ заедно. Трябваше да поговоря е теб. Но мислех единствено колко
страшно могат да се развият събитията. Не биваше да се свържа с теб по този начин.

- Почувствах се толкова самотна на следващата сутрин.

- Това бе най-лошият начин, по който се опитвах да се справя със страха си. Но се надявам,
че ми вярваш, когато ти казвам, че не беше просто… - спря, борейки се с думата, която мразеше.
- Че не беше просто чукане за мен. Всеки път, когато сме били заедно, винаги съм те докосвал и
съм бил с теб с любов. Кълна ти се.

Джулия сведе поглед към дивана.

- И с мен е така. Никога не е имало някой друг, преди или сега.

Гейбриъл притвори очите си за миг и по тялото му премина

вълна на облекчение. Въпреки че му бе сърдита и се бе чувствала предадена, тя не бе позволила

гневът да я отведе в леглото на друг мъж. Не се бе отказала напълно от него.
 - Благодаря ти - прошепна той.

Пое си дъх, после продължи.

- Когато призна за нашата връзка и видях реакцията на декана, разбрах, че сме в капан.
Адвокатът ми се бе подготвил за протакване и се надяваше, че комисията ще се откаже или ще
ни даде повод да ги нападнем в съда за някакво нарушение на правата ми. Но след твоето
признание те разполагаха с потвърждението, от което се нуждаеха, за да ни нападнат.

- Бяхме се споразумели да останем заедно, да се борим срещу тях в общ фронт, Гейбриъл -
разпали се отново Джулия.

-Да, имаше такова споразумение. Но аз ти бях обещал, че няма да позволя някой да те нарани
или да навреди на кариерата ти. Това обещание изискваше определени действия.

- Споразумението също е обещание.

Гейбриъл се приведе напред.

- Те заплашваха бъдещето ти. Наистина ли си очаквала, че ще стоя там и ще гледам как това
се случва?

Когато тя не отговори, гой я предизвика.

- Ти седя ли там, без да кажеш нищо, когато заплашиха, че ще повдигнат обвинения срещу
мен?

Джулия го стрелна с поглед.

- Знаеш, че не. Умолявах ги да не го правят. Те не ме чуха.

- Именно - кимна доволно той и сините му очи се впиха в нейните. - От кого според теб
научих какво е саможертвата?

Тя поклати глава, но не започна да спори с него.

- Щом сме нарушили правилата, тогава значи и двамата трябваше да бъдем наказани.

- Аз съм преподавател, отговорността ми е по-голяма. А и професор Чакраварти от самото

начало бе на твоя страна. Тя не смята, че връзка между преподавател и студент може да е по
взаимно съгласие. А и за наше съжаление намериха онзи твой имейл.

- Значи вината е била моя.

Гейбриъл нежно се наведе напред и докосна с длан лицето й.

- Не. Аз те убедих, че можем да нарушим правилата и да ни се размине. И после, вместо да

поема отговорността за действията си, се скрих зад адвоката си. Ти единствена имаше смелостта
да се изправиш и да кажеш истината. А след като го направи, и аз трябваше да призная.
Съгласих се да приема санкциите им, ако обявят разследването за приключено. Членовете на
комисията бяха доволни, че случаят ще се реши, без да се стига до съдебно дело, и се съгласиха,
като ми обещаха снизходителност.

Джулия го погледна натъжено.

- За нещастие тяхната представа за снизходителност и моята се оказаха доста различни.

Очаквах да бъда порицан, дори публично, а не да бъда принуден да изляза в отпуск - потърка
той гневно лице. - Джеръми бе бесен заради перспективата да ме загуби дори само за семестъра.
Бях предизвикал скандал, притеснителен не само за мен, но и за колегите ми, и за други
студенти от катедрата. Криста също подаде съдебен иск срещу университета. Стана огромна
каша и аз бях основната причина за нея.

- Ние бяхме, Гейбриъл. Аз и ти. Знаех правилата и също ги наруших.

Той й се усмихна едва-едва.

- Правилата са написани така, че студентите да бъдат оправдани, защото преподавателите

притежават по-голямата власт в техните отношения.

- Единствената власт, която си имал над мен, е тази на любовта.

Гейбриъл я целуна нежно.

- Благодаря ти.

Сърцето му бе пълно до крайна степен, направо щеше да се пръсне от любов към нея. Тя не
възприемаше връзката им и прекараното заедно време по начина, по който я бяха видели
членовете на комисията. Не се отдръпна, когато я целуна. Всъщност устните й се отвориха с
готовност за него. Това му даде надежда, че в края на историята му тя все още ще е на негова
страна.

- Когато повикаха Джеръми, го помолих да ни помогне. Обещах му да направя всичко, което

поиска.

- Всичко? - попита Джулия.

Той се размърда неловко.

- Не очаквах, че ще застане на страната на комисията и ще поиска да преустановя всякакъв

контакт с теб. Беше прибързано обещание, направено от отчаяние.

Джулия се отдалечи от него.

- Какво каза той?

- Убеди комисията да ме пуснат в административен отпуск. Беше принудително

отстраняване, но не го нарекоха така, за да не предизвикат напрежение в катедрата. Освен това
ми бе забранено да бъда пряк ръководител на студенти от женски пол за срок от три години.
 - Съжалявам. Нямах представа.

Гейбриъл сви устни.

- Наредено ми бе да прекратя контактите с теб незабавно. Казаха, че нарушаването на това

условие ще доведе до отмяна на споразумението и разследването ще бъде подновено - и за двама
ни - замълча, обмисляйки следващите си думи.

- Ако са смятали, че съм жертва, защо са заплашили да ме разследват отново?

Очите на Гейбриъл се вледениха.

- Деканът подозираше, че казваш истината - че връзката ни е по взаимно съгласие и че се

опитвам да спася репутацията ти. Нямаше да ни позволи да се отървем и да заживеем щастливо.
Да тръгнем към залеза, нали се сещаш… Затова ти изпратих имейла.

- Този имейл беше жесток.

Веждите на Гейбриъл се сключиха сърдито.

- Знам. Но тъй като ти го пратих от служебната си поща до твоя университетски имейл,

предполагах, че ще се досетиш, че е за пред другите. Някога говорил ли съм ти по този начин?

Тя го изгледа втренчено.

Той трепна.

- Искам да кажа, някога говорил ли съм ти така, след като осъзнах коя си?

- Може ли университетът наистина да ти нареди да не говориш е мен?

Гейбриъл сви рамене.

- Направиха го. Заплахата от съдебния иск на Криста тегнеше над всички ни. Джеръми,
изглежда, мислеше, че ако си взема отпуск, това ще убеди Криста да се откаже от иска. Но още
веднъж ми каза, че ако разбере, че все още се виждам с теб, няма да си мръдне пръста, за да ми
помогне.

- Това е изнудване.

- Това е университетският живот. Съдебният иск на Криста щеше да съсипе катедрата,

вероятно непоправимо. Джеръми щеше да загуби възможността да наема елитни преподаватели
и студенти, защото щеше да тръгне слух, че средата тук не е безопасна. И аз нямах особено
желание да се забърквам в скандали и определено не исках да те влачат по съдилищата като
свидетел по някакво безумно дело - Гейбриъл замълча и преглътна тежко. - Съгласих се.
Джеръми и деканът заявиха ясно, че ще те разпитат отново в края на семестъра, за да проверят
дали съм спазил обещанието си. Нямах избор.

Джулия започна да мачка края на роклята си.

 - Защо не ми каза? Защо не поиска почивка, за да ми обясниш какво се случва? Ние бяхме
двойка, Гейбриъл. Трябваше да действаме заедно.

- Какво щеше да се случи, ако те бях дръпнал настрани, за да ти обясня какво възнамерявам
да направя?

- Нямаше да ти позволя.

- Точно така. Нямаше да позволя да загубиш всичко заради моите грешки. Не бих могъл да
живея така. Само се надявах, че някой ден ще ми простиш.

Джулия бе смаяна.

- Бил си готов да рискуваш всичко, за да ме спасиш, мислейки, че може би няма да ти простя?

-Да.

Очите й се насълзиха и тя подсмръкна.

- Иска ми се да ми беше казал.

- И на мен, но обещах на Джеръми да стоя далеч от теб. Преди той да излезе в коридора, се
опитах да говоря е теб, но Джон и Сорайя се намесваха постоянно.

- Знам, но…

Той я прекъсна.

- Ако ти бях казал, че раздялата ни е само временна, щяха да го разберат от изражението ти.
Щяха да се досетят, че нямам намерение да спазя обещанието си. А бях дал дума.

- Но си смятал да я нарушиш.

- Да. И го направих - умълча се отново той и се загледа някъде в далечината.

- Няма никакъв смисъл, Гейбриъл. Дал си им купища обещания, но си ги нарушил. Пъхнал си

учебника в пощенската ми кутия, написал си ми съобщение…

- Смятах да направя много повече. Исках да ти напиша имейл, да ти кажа, че положението ще

е така само до края на семестъра. След дипломирането ти и след като подадях оставка, можехме
да подновим отношенията си. Естествено, ако още ме искаше - заглъхна гласа на Гейбриъл. -
Знаех, че ще те наблюдават. И че деканът ще те разпита, за да разбере дали съм спазил
обещанието си. Притеснявах се, че няма да успееш да излъжеш.

- Това са глупости - каза сърдито Джулия. - Можеше да ми изпратиш имейл и да ми обясниш,

че трябва да се преструвам на наранена. Не съм много добра актриса, но все пак мога да лъжа.

- Имаше и други фактори.

 Тя затвори очи.

- Когато паднах, ти ме погледна така, сякаш ме мразиш. Изглеждаше направо отвратен.

- Джулия, моля те - сграбчи я той за ръката и я придърпа към себе си. - Този поглед не беше
предназначен за теб. Цялото отвращение бе насочено към комисията и към мен самия. Не към
теб, скъпа, кълна ти се.

Джулия вече не можеше да сдържа сълзите си, борейки се със смесицата от шока и
притеснението и равната доза облекчение от факта, че вече получаваше отговор на своите
въпроси. Но някои от най-важните оставаха все още неизяснени.

- Мразя се, че те накарах отново да плачеш - каза грубо Гейбриъл, галейки я по гърба, за да я
успокои.

Тя изтри сълзите си.

- Трябва да се прибера у дома.

- Можеш да останеш при мен тази нощ - погледна я той предпазливо.

Джулия се колебаеше. Ако останеше при него, може би нямаше да има възможност
откровено да му каже всичко, което искаше, но да се прибере в студения си мрачен апартамент,
в момента й се струваше проява на страхливост. От друга страна, знаеше, че щом се отпусне до
него, тялото и сърцето й щяха да повлекат и ума й със себе си. Както ставаше винаги.

- Трябва да вървя - въздъхна тя отчаяно. - Но не мога да намеря сили да го направя.

- Тогава остани, тук, в прегръдките ми - целуна я той по челото, нашепвайки любовни думи,
сякаш не на нея, а на кожата й.

Измъкна се бавно от прегръдката й и извади няколко одеяла, като по пътя спря, за да изгаси
свещите. Остави запалени само чаените свещички в мароканските лампи над главите ми и
докато го правеше, не можа да не се възхити на играта на светлина и цветове по стените на
шатрата. Въздухът потръпваше като живо същество.

Направиха си гнездо в средата на дивана. Гейбриъл легна по гръб, а любимата му се сгуши до

него. Той не се опита да потисне въздишката на задоволство, която излезе от устните му, когато
обви ръка около раменете й.

- Гейбриъл?

- Да? - попита той, докато галеше бавно косата й, припомнящ си отново мекотата на
къдриците й. Опита се да възприеме новия й непознат мирис, но откри, че му липсва старото
ванилово ухание.

- Ти… липсваше ми. Често се събуждах нощем и ми се искаше да си до мен.

Очите на Гейбриъл се навлажниха. Тя бе толкова ранима и толкова смела едновременно. Ако

някога се бе съмнявал дори за миг, че ще я обича и ще й се възхищава завинаги, независимо дали
тя щеше да го избере или не, това съмнение изчезна окончателно като разтварящ се във въздуха
дим.

- И ти ми липсваше.

Тя измърка нещо, по-скоро на себе си, и след минути двамата изтощени бивши любовници
заспаха.
-46-
Джулия отвори очи и видя ярката слънчева светлина, навлизаща през отворената врата на
шатрата. Беше се свила под две кашмирени одеяла, грижливо подпъхнати около тялото й. Беше
сама. Ако не знаеше, че шатрата бе на Гейбриъл, щеше да си помисли, че е сънувала
предишната вечер.

Или че се е събудила посред нов сън.

Надигна се и видя бележка на възглавницата до себе си.

Скъпа, спеше толкова хубаво, че не исках да те притеснявам. Помолих Ребека да направи

гофрети за закуска, защото знам, че ги обичаш. Тази нощ, когато заспах в обятията ти, ми
напомни, че без теб съм половин човек.

Ти ме правиш цял.

С любов,

Гейбриъл

Джулия не можа да отрече, че бе завладяна от различни емоции, докато четеше бележката,

като симфония от многообразни инструменти. Може би най-доминиращото чувство бе
облекчение.

Гейбриъл я обичаше. Гейбриъл се бе завърнал.

Но прошката и помирението бяха две различни неща и тя знаеше, че макар външни сили да
бяха основната причина за раздялата им, тя и Гейбриъл също носеха отговорност за ситуацията,
в която в момента се намираха. Не желаеше да се втурва обратно в прегръдките му само за да
заличи болката от раздялата им; това щеше да бъде все едно да вземе хапче, без да проучи
причините за болестта си.

Намери обувките си и бавно тръгна през градината, като си взе чантата, преди да влезе през
задната врата на къщата. Ребека вече шеташе из малката кухня, приготвяйки закуската.

- Добро утро - поздрави тя с усмивка Джулия.

- Добро утро - Джулия махна с ръка към стълбите, водещи към втория етаж. - Бих искала да
използвам банята.

Ребека изтри длани в престилката си.

- Опасявам се, че Гейбриъл е там.

- О…

- Защо не почукаш на вратата? Може би е приключил.

 Мисълта да попадне на Гейбриъл, мокър от душа, увит в хавлия, накара кожата на Джулия да
пламне и бузите й да поруменеят.

- Ъъъ… ще изчакам. Може ли? - посочи тя към кухненската мивка и пристъпи, за да измие
ръцете си. Когато ги подсуши, извади ластика от чантата си и прибра косата си на конска
опашка.

Ребека я подкани да седне на малката кръгла кухненска маса.

- Къщата не е много удобна, има само една баня. Налага ми се да се качвам по тези стъпала
по няколко пъти на ден. Дори в моята къща, която е много по-малка, имам две бани.

Джулия се изненада.

- Мислех, че живеете… че живееш тук - поправи се тя, когато Ребека й се усмихна мило и й
каза, че няма нужда от формалности.

- Живея в Норууд. Доскоро бяхме двете с майка ми, но тя почина преди няколко месеца -
допълни, докато вадеше кана с прясно изцеден портокалов сок от хладилника.

- Съжалявам - погледна я със съчувствие Джулия.

- Имаше алцхаймер - обясни Ребека, сипа сок в две чаши и се захвана отново с готвенето.

Джулия гледаше как приготвя гофретите, после изми купчина свежи ягоди, сложи ги в
стъклена купа и ги заля със сметана. Гейбриъл бе обмислил закуската добре.

- Дойдох да се грижа за професора след смъртта на майка ми. Той е доста взискателен, но
това ми харесва. Знаеш ли, че ми дава да чета книги? Тъкмо започнах „Джейн Еър”. Не я бях
чела преди. Професорът ми каза, че докато му готвя, мога да вземам от книгите му. Най-накрая
имам шанс да довърша образованието си и да използвам всичко, което съм научила през
годините, гледайки готварските канали.

- Дава ти книги от личната си библиотека? - попита недоверчиво Джулия.

- Да. Мило е, нали? Не познавам професора много добре, но много го харесвам. Напомня ми
на сина ми.

Джулия отпи от сока си и се зае със закуската си, без да чака появата на Гейбриъл.

- Тогава защо е купил тази къща, с толкова малка кухня и една баня? - попита тя, заръфала
една ухаеща на канела гофрета.

Ребека се усмихна.

- Искаше да живее на Харвард Скуеър и да има градина. Каза, че място то му напомняло на

дома на родителите му. Смята да ремонтира къщата и да я направи по-удобна, но не искаше да
наеме строителна фирма, преди да получи одобрението ти.
 - Одобрението ми? - Джулия изпусна вилицата си на пода.

Ребека веднага й подаде друга.

- Каза нещо, че ще продаде къщата, ако не я харесаш. Въпреки че, ако се съди от поведението
му тази сутрин, май е решил да започне ремонта веднага - подаде й чиния с бекон. - Не знам
дали си забелязала, но професорът понякога е доста припрян и настоятелен.

Джулия се разсмя.

- Нямаш си представа даже колко!

Успя да изяде две гофрети, преди Гейбриъл и италианските му обувки да се появят

триумфиращо от горния етаж.

- Добро утро - поздрави я той и я целуна по косата.

- Добро утро.

Двамата си размениха няколко небрежни изречения, смутени от присъствието на Ребека,

преди Джулия да се извини и да отиде в банята.

Погледна лицето и косата си в огледалото и осъзна, че има нужда от душ. И тогава забеляза
пазарската чанта, поставена внимателно върху тоалетното шкафче.

Вътре намери няколко шишета от стария си ванилов шампоан, душ-гел, както и други
принадлежности. А още по-изненадващо бе, че имаше и жълта лятна рокля с жилетка в тон.
Бяха й нужни няколко секунди, за да се справи с вълната от емоции, която я заля. Изкъпа се и се
преоблече. Вече имаше доста по-приличен вид.

Беше благодарна за новите дрехи и принадлежности, но и леко ядосана от факта, че Гейбриъл

бе предположил, че тя със сигурност ще остане за през нощта. Запита се дали ще намери бельо в
своя размер в шкафа. Дали, когато се бе изнасял от апартамента си, бе запазил вещите и дрехите
й.

Прибра косата си зад ушите. Обиците на Грейс бяха прибрани в чекмеджето на гардероба в
апартамента й заедно с няколко други ценни за нея неща. Знаеше, че оставяйки ги там, бе
наранила дълбоко Гейбриъл.

И двамата се бяха наранили, и двамата имаха нужда от прошка и от изцеление. Но тя още не

беше решила кой път бе най-добре да поеме. Очевидният избор в живота невинаги е най-
правилният.

Когато слезе на долния етаж, Ребека почистваше кухнята, а Гейбриъл бе излязъл в градината.
Намери го седнал на един стол под сянката на голям чадър.

- Добре ли си? - попита тя, защото очите му бяха затворени.

Той ги отвори веднага и й се усмихна.

 - Вече да. Ще се присъединиш ли към мен? - протегна й ръка и тя я пое, настанявайки се на
съседния стол.

- Този цвят ти отива - отбеляза, очевидно доволен от избора на жълтата рокля, която бе
купил.

- Благодаря ти за нея и за другите неща.

- Какво искаш да правим днес?

Джулия придърпа края на роклята си, за да прикрие коленете си.

- Мисля, че трябва да довършим разговора си.

Той кимна и мислено отправи молитва към всички, които смяташе за свои покровители. Не
искаше да я изгуби. А знаеше, че следващата част от историята му може да предизвика точно
такава реакция.

- Знам, че помниш разговора ни в коридора, след изслушването. Когато Джон се държа грубо
с теб, ми се прииска да му счупя пръстите и да го накарам да ги изяде.

- Защо?

- Не мисля, че осъзнаваш колко дълбоки са чувствата ми към теб. Не искам само да бъда
близо до теб или да те защитавам. Искам да си щастлива и да се отнасят към теб е уважение.

- Не можеш постоянно да чупиш пръстите на хората, когато се държат грубо с мен.

Гейбриъл се почеса замислено по брадичката.

- Предполагам, че не. Но какво мога да направя? Да ги ударя по главата със събраното

творчество на Шекспир?

- С твърда подвързия?

- Разбира се.

Разсмяха се, след което се умълчаха за няколко секунди.

- Исках да ти разкажа какво се случи в залата, когато останахме насаме, но ми бе наредено да

не говоря е теб. Затова се опитах да го направя с код. Само че в глупостта си цитирах Абелар,
като забравих, че с теб може да имаме различни тълкувания на отношенията му е Елоиз.
Трябваше да цитирам Данте, Шекспир, Милтън, който и да е друг… - поклати той глава. - Ти
беше толкова ядосана. Обвини ме, че съм те чукал, Джулиан… - гласът му се прекърши, когато
произнесе името й. - Наистина ли имаш толкова ниско мнение за мен? Смяташ ли, че така бих
избрал да се разделя с теб?

Джулия извърна очи встрани.

 - Какво трябваше да си помисля? Не говори с мен. Тръгна си на следващата сутрин, без да ми
оставиш дори бележка. А на изслушването изведнъж разбрах, че връзката ни е приключила.

- Не можех да се доверя на думите си. Когато правех любов с теб, мислех, че разбираш какво
се опитвам да ти кажа - че ти си единствената. Че винаги си била единствената.

- Говорехме за разговора ни в коридора - напомни му тя, за да смени темата. - Не разбирам

как са могли да те принудят да напуснеш града.

- Не биха могли. Джеръми просто поиска да обещая, че ще спра да се виждам с теб.

Тя скръсти обвинително ръце на гърдите си.

- Тогава защо си тръгна?

- Джеръми откри, че съм нарушил обещанието си още преди да излезем от сградата. Изнуди
ме с думите ми, че ще направя всичко, ако ни помогне. Нямах избор.

- Как така е открил, че си нарушил обещанието си? Ти не си говорил с мен, нито отвръщаше
на съобщенията ми. В онзи единствен имейл ми написа, че всичко е свършило.

- Знам. Съжалявам отново. Надявах се, че ще отгатнеш смисъла между редовете и ще

осъзнаеш, че е само за пред администрацията. Пратих ти друг имейл преди това от личната си
поща, в който написах, че е само временно.

- Не, не си.

Той извади телефона си, мина през съобщенията и спря на едно. После я погледна втренчено
с тъжните си очи.

- След изслушването изтичах до мъжката тоалетна и бързо ти пуснах това съобщение - нежно
я хвана за ръката. - Ето - подаде й той телефона.

Джулия погледна екрана.

Беатриче, обичам те. Никога не се съмнявай в това. Довери ми се, моля те. Г.

Тя премигна няколко пъти, докато осмисляше текста.

- Не разбирам, не съм получавала това.

Гейбриъл я погледна измъчено.

- Знам.

Джулия погледна отново екрана и видя датата и имейла, на който бе изпратено съобщението.
Датата бе същата, денят на изслушването. Но адресът не беше нейният. Дж. X. Мартин.

Очите й се разшириха внезапно, защото осъзна гигантската грешка, която бе допуснал

Гейбриъл. Вместо да изпрати имейла до Дж. Мичел, в бързината бе натиснал предишния адрес.
Дж. Мартин, ръководител на катедра Италианистика.

- О, божичко - прошепна тя.

Гейбриъл издърпа телефона от ръката й.

- Всеки път, когато се опитвам да направя нещо за теб, подпалвам пожар. Опитах се да те
спася и комисията стана подозрителна. Опитах се да ти подскажа как е протекъл разговорът и те
накарах да се почувстваш изоставена. Опитах се да ти пратя имейл и той отиде при човека,
който ми бе забранил да се свързвам с теб. Честно, Джулия, ако не таях надеждата, че някой ден
ще водим този разговор с теб, щях да се хвърля под влака и да приключа с това.

- Не говори такива неща. Дори не си ги помисляй.

Внезапният изблик на Джулия му стопли сърцето, но той не

си позволи да се разсейва.

- Когато те изгубих, стигнах до дъното. Но самоубийството не е вариант за мен - погледна я

той с поглед, който означаваше повече, отколкото можеше да й каже в момента. - Джеръми бе
бесен. Беше рискувал кариерата и катедрата си, за да ме защити, а аз го бях излъгал две минути
по-късно. Сега имаше доказателство, и то писмено, че бях нарушил споразумението е
комисията. Нямах избор, освен да направя това, което ми каже. Ако покажеше имейла ми на
декана, последствията щяха да бъдат унищожителни и за двама ни.

В този момент разговорът им бе прекъснат от Ребека, която дойде при тях в патиото, за да им
донесе кана с домашна лимонада с няколко замръзнали малини, носещи се деликатно сред
жълтата течност. Поднесе им питиетата е подканваща усмивка и изчезна отново в къщата.

Гейбриъл отпи жадно, доволен от възможността да се разсее за миг.

- Е? - подпита го след малко Джулия.

- Джеръми ми каза да стоя далече от теб. Нямах избор. Държеше дамоклевия меч в ръката си.

- Но те е пуснал да си отидеш?

- Да, след едно ръкостискане и обещание - направи гримаса Гейбриъл при спомена за
ужасяващия разговор, който го преследваше. - Беше снизходителен към мен. И тогава вече
наистина трябваше да спазя думата си. Реших да не се свързвам директно с теб, докато мястото
ти в Харвард не е сигурно.

Джулия тръсна упорито глава.

- Ами аз, Гейбриъл? Ти обеща много неща и на мен. Не смяташе ли да спазиш обещанията
си?

- Разбира се. Преди да напусна Торонто, оставих учебника в кутията ти. Мислех, че ще
намериш пасажа в писмото на Абелар и ще прочетеш какво съм ти написал отзад на снимката.

- Не бях осъзнала, че е от теб. Дори не бях погледнала в него до нощта, когато ти дойде да ме
видиш. Затова изтичах и навън. Нямах интернет вкъщи, а исках да ти напиша имейл.

- Какво щеше да ми кажеш?

- Не знам. Трябва да разбереш - мислех, че съм ти омръзнала. Че си решил, че съм ти създала

прекалено много проблеми и не си струва да се бориш за мен - сълзите потекоха от очите на
Джулия и тя ги изтри припряно.

- Аз съм единственият в тази връзка, който е създавал проблеми. Знам, че се държах грубо с
теб и не зачетох чувствата ти. Но не го направих, за да те нараня. Беше от гордост, лоша
преценка, грешка след грешка - загледа се Гейбриъл в събраните си длани и завъртя нервно
пръстена на пръста си. - Кейтрин Пиктън обеща да ми помогне. Каза ми, че е наясно, че
университетът е готов да те зареже, след като аз си тръгнах. Обеща, че ще направи всичко
възможно, за да се дипломираш навреме. Спомена, че стар неин приятел е напуснал мястото си
в катедрата по Романски езици и литература в Бостънския университет. Поиска разрешението
ми, за да ме предложи като негов заместник. Казах й да действа веднага. Заминах за Италия.
Трябваше да направя нещо, за да се отърся от депресията си, преди да извърша някоя глупост, за
която щях да съжалявам.

Стомахът на Джулия се преобърна.

- Нещо, за което да съжаляваш?

- Не става дума за жени. От самата мисъл да бъда с някоя друга ми се повдигаше. Повече се
тревожех за други свои… пороци.

- Преди да продължиш, трябва да ти кажа нещо - прекъсна го решително Джулия.

Гейбриъл я погледна внимателно, чудейки се какво ли се канеше да му сподели.

- Когато ти казах, че отношенията ми с Пол са чисто приятелски, това беше самата истина.
Технически. Той искаше повече. Каза ми, че ме обича. И се… целунахме.

Гейбриъл остана безмълвен известно време, а кокалчетата на пръстите му побеляха от

стискане.

- Пол беше до мен, когато имах нужда от помощ, но никога не съм изпитвала романтични
чувства съм него. Мисля, че вече го знаеш, но след като те открих на седемнайсет години,
другите мъже спряха да съществуват за мен.

- Но си го целунала…

- Да, целунах го - Джулия се наведе и с нежна ръка отметна кичур коса, паднал на челото му.
- Но това бе всичко. Нямах представа, че ще се върнеш при мен, но въпреки това го отблъснах.
Не защото нямаше да имам добър живот с него. А защото той не беше ти.
 - Сигурен съм, че това го е разстроило - отбеляза саркастично Гейбриъл.

- Разбих сърцето му - гласът на Джулия трепна. - И не ми беше приятно, че го направих -

приглади жълтата си рокля и попита срамежливо: - А ти… Ти целувал ли си някого?

- Не - усмихна се сурово той. - От мен би станал добър доминикански или йезуитски монах,
не мислиш ли? С новия ми обет за въздържание. Въпреки че по време на раздялата ни
установих, че не съм подходящ за францисканското братство.

Джулия го погледна недоумяващо.

- Това е история за някой друг път.

Тя стисна ръката му и изчака да довърши разказа си.

- Дори да не ми бяха предложили работата в Бостън, пак щях да напусна поста си в Торонто.
Трябваше само да си намеря занимание до дипломирането ти. Исках да се чувствам близо до
теб, да си спомня по-хубавите времена, които бяхме имали, затова заминах за Италия. Тези дни
във Флоренция и в Умбрия с теб, Джулиан, бяха най-щастливите дни в живота ми. Дори отидох
в Асизи…

- За да станеш францисканец? - подкачи го тя.

- Едва ли. Посетих базиликата и в един момент дори ми се стори, че те видях. Слязох в
криптата и видях млада жена, която се молеше пред гроба на свети Франциск. Отначало се
вгледах в нея и ми се прииска да си ти. Искаше ми се да не бях допуснал толкова много грешки.
Изправих се пред собствения си провал. Моят грях. Бях те превърнал в свой идол. Боготворях те
като езичник. После те загубих и бях изправен пред опасността да загубя всичко. Казах си, че
имам нужда от теб, за да ме спасиш, че съм нищо без теб. Осъзнах как ми е бил даван шанс след
шанс. Бях получавал многократно любов и благодат и ги отхвърлях или не ги оценявах
подобаващо. Не заслужавах семейството, което ме бе осиновило. Не заслужавах Мая, която
беше най-доброто от връзката ми с Паулина. Не заслужавах да оцелея след всички онези
наркотици, не заслужавах да се дипломирам от Харвард. Не заслужавах теб - той се умълча и
изтри отново очите си, но този път сълзите не се стекоха.

- Благодатта не е нещо, което заслужаваме, Гейбриъл - каза тихо Джулия. - Тя идва от

любовта. Бог постоянно дава на света втори шанс и упорити пролетни листенца и своята
милост, въпреки че някои хора не ги желаят.

Той целуна ръката й.

- Именно. В криптата на базиликата се случи нещо. Осъзнах, че ти не можеш да ме спасиш. И

намерих… покой. Каквото и да бе станало с мен, то ме накара да пожелая да бъда добър.
Преживяното от мен ми помогна да се съсредоточа върху Бог, но освен това усили и любовта ми
към теб. Винаги ме е привличала твоята доброта, Джулиан. Но мисля, че сега те обичам по-
дълбоко от всякога. Трябваше да ти го кажа по-рано, трябваше да те помоля да се омъжиш за
мен. Мислех, че зная какво е най-добре за теб. Мислех, че разполагаме с цялото време на света.
 Джулия се опита да проговори, но гласът й заседна в гърлото й.

- Моля те, кажи ми, че не е прекалено късно, Джулиан. Моля те, кажи ми, че не съм те
изгубил завинаги.

Тя се втренчи в него и обви ръцете си около раменете му.

- Обичам те, Гейбриъл. Никога не съм преставала. И двамата допуснахме грешки - с връзката
ни, с университета, един с друг. Но се надявах, че ще се върнеш при мен. Че още ме обичаш.

Целуна го по устните и Гейбриъл почувства как сърцето му се изпълва с радост. Но вината

още не го бе напуснала.

- Значи ще останеш? - попита той плахо.

Тя се поколеба достатъчно дълго, за да го накара да се притесни.

- Искам повече от това, което имахме преди - каза тя.

- Повече, отколкото мога да ти дам?

- Не е задължително. Но аз се промених през тези няколко месеца, ти също. Въпросът е

накъде ще поемем оттук нататък?

- Тогава ми кажи какво искаш. Кажи ми и аз ще ти го дам.

Джулия поклати глава.

- Искам заедно да намерим отговора. А за това ще ни е нужно време.

Скоро стана прекалено топло, за да стоят навън, и те се прибраха в къщата и седнаха в

дневната. Гейбриъл се настани на кожения диван, докато Джулия се отпусна на един от
червените кадифени столове.

- Време ли е да повдигнем деликатния въпрос? - попита тя.

Той кимна и пролича, че целият се е напрегнал.

- Да, аз ще започна. Искам да те опозная отново, да бъда твой партньор. И нещо повече от
това.

Тя поклати глава.

- Прекалено скоро е. Ти ми отне възможността сама да реша за себе си, Гейбриъл. Трябва да
спреш да го правиш или няма да стигнем много далече.

Лицето му помръкна.
 - Не съжалявам, че се опитах да спася кариерата ти. Иска ми се да стигнем до някакво
съгласие по този въпрос. Когато видя, че си в опасност, действам. Знам, че и ти ще постъпиш по
същия начин, ако аз съм в опасност.

Джулия се ядоса.

- Значи целият този разговор, всички тези извинения са били излишни?

- Разбира се, че не! Трябваше да говоря с теб, преди да предприема каквото и да било. Но ако
очакваш да съм мъж, който наблюдава как любимата му рискува да загуби всичко, за което е
мечтала, тогава да, няма да отговаря на твоите очаквания. Съжалявам. Но те моля да ми
простиш. Не заслужавам ли твоята милост, Джулиан?

Въпреки умолителния му тон тя не го слушаше. В този момент чуваше единствено неговите

възражения. Той пак спореше с нея. Отново.

Поклати глава и тръгна към вратата.

Ето го разклонението на пътя пред тях. Можеше да мине през вратата и всичко с Гейбриъл
щеше да е приключило. Нямаше да има трети шанс. Или можеше да остане, макар той да
отказваше да признае, че проклетият му героизъм пред комисията беше проблем. Начинът, по
който бе взел решение вместо нея - за нея.

Поколеба се.

- Нека те обичам., Джулиан. Така, както трябва да бъдеш обичана.

Стоеше зад нея, устните му нашепнаха в ухото й. Усещаше топлината, която се излъчваше
през дрехите от тялото му, вливаше се в нея и отново се връщаше към него.

- Аз съм твоят верен възлюбен, Беатриче. Разбира се, че искам да те закрилям. Нищо няма да
промени това.

- По-скоро бих желала да бъда с теб, отколкото да бъда в Харвард.

- Сега имаш и двете.

Тя се обърна.

- На каква цена? Не казвай, че раздялата не ни се е отразила, може би непоправимо.

Той отметна косата й на едното й рамо и притисна устните си до голата й шия.

- Прости ми. Обещавам, че няма да накърнявам достойнството ти в нашето партньорство. Но

няма да стоя отстрани и да гледам как те нараняват, ако мога да го предотвратя. Не ме
подтиквай да се върна към предишното си аз, на егоистичния задник, какъвто бях някога.

Тласкана от гордостта и от ината си, Джулия направи стъпка към вратата, но Гейбриъл я
хвана за ръката.
 - В един съвършен свят винаги ще има общуване и предварително обсъждане на всички
действия между партньорите в една връзка. Но ние не живеем в такъв свят. Има внезапни
промени, непредвидени ситуации и опасни, отмъстителни хора. Желанието ми да те защитя от
тях толкова голям грях ли е, че да ме напуснеш заради него?

Когато тя не каза нищо, той продължи.

- Ще направя всичко възможно да вземам решения заедно с теб, а не вместо теб. Но няма да
се извинявам, че искам да си в безопасност и щастлива, няма да се подчинявам сляпо на
правилото, че трябва винаги да обсъждам всичко с теб при спешни случаи. Искаш да се отнасям
с теб като с равна. И аз искам същото отношение. Това означава, че трябва да ми се довериш, че
ще взема най-доброто решение според информацията, с която разполагам, без да съм всемогъщ.
Или съвършен.

- По-скоро бих искала да си жив и носещ щита си, отколкото да си мъртъв и да бъдеш носен
върху него - отвърна тя натъжено.

Гейбриъл се разсмя.

- Мисля, че битката при Термопилите е зад нас, скъпа. Но те разбирам и бих искал същото и
за теб. Мой малки войне - целуна я по врата, свали сватбената халка от пръста си и й я подаде. -
Вземи пръстена ми. Носех го като символ на това, че в сърцето ми моят живот е твой.

Тя колебливо пое пръстена от ръката му и го сложи на палеца си.

- Ще продам тази проклета къща. Купих я само защото исках да съм близо до теб. Но мога да
си взема апартамент, докато намерим подходящ дом и за двама ни.

- Току-що си се нанесъл. И знам, че градината ти харесва - въздъхна Джулия.

- Тогава ми кажи какво искаш. Можем да бъдем заедно, без да си даваме обещания за
бъдещето, но, моля те, прости ми. Научи ме и ти обещавам, че ще бъда най-прилежният ти
ученик.

Тя остана безмълвна така известно време, после той я хвана за ръката и я поведе нагоре към
спалнята си.

- Какво правиш? - попита Джулия, когато доближиха вратата.

- Имам нужда да те подържа в ръцете си и мисля, че и ти се нуждаеш от това. Този проклет

диван е прекалено тесен за двама ни. Моля те… - поведе я към леглото, отпусна се по гръб и
протегна ръце подканващо към нея.

Джулия се поколеба.

- Ами Ребека?

- Тя няма да ни притеснява.
 Тя не искаше да се връща в леглото му просто защото той я бе поканил и се огледа наоколо,
за да отвлече вниманието му.

- Какво е това? - посочи с ръка към купчината от неща, които приличаха на големи рамки,
облегнати на една от стените и покрити е чаршаф.

- Виж сама.

Джулия приклекна на дървения под и отметна чаршафа.

Имаше десетина големи черно-бели фотографии, подредени в две групи. На всичките бе тя.
На някои го имаше и Гейбриъл.

Повечето не ги беше виждала преди, защото явно бяха извадени и сложени в рамка след
раздялата им. Имаше снимки от Белиз, от Италия и от онези, за които бе позирала специално -
като част от коледния му подарък. Всичките бяха смайващо красиви и вълнуващи.

- Беше ми трудно да ги гледам, когато смятах, че съм те загубил. Но, както виждаш, ги
запазих.

Тя постави обратно чаршафа върху снимките и се върна при него. Изглеждаше смутена.

Гейбриъл й протегна ръка.

- Отпусни се. Искам просто да те прегърна.

Джулия се отпусна до него и му позволи да я придърпа към гърдите си.

- Така е по-добре - промърмори той и я целуна по челото. - Искам да заслужа доверието и

уважението ти, искам да бъда твой съпруг.

Тя замълча за миг, сдържайки дъха си, докато осмисляше думите му.

- Искам да не прибързваме. Повече никакви разговори за брак.

- За щастие мога да чакам - целуна я отново той.

Този път целувката им премина в нещо повече. Ръцете се впуснаха да се търсят, устите се
свързваха алчно, във въздуха се понесоха стенания и тежко дишане, сърцата препускаха все по-
бързо. Това бе целувка, бележеща техния съюз, молитва за продължаване на любовта и
верността им. Гейбриъл я целуваше, за да й покаже, че я обича и съжалява. Джулия го целуваше,
за да му покаже, че никога няма да отдаде сърцето си на друг, че се надява да споделят своите
несъвършенства, които - веднъж признати и проучени - могат да бъдат победени, за да имат
двамата по-пълноценен и щастлив живот.

Тя се отдръпна първа. Чуваше учестеното му дишане и се зарадва, че между двамата все още
имаше искра.

- Не очаквам връзката ни да бъде съвършена. Но има някои неща, по които можем да

поработим, и независимо дали ще го направим сами или с помощта на терапевт, знам, че ще ни
е нужно време.

Погледите им се срещнаха.

- Съгласен съм. Бих искал да те ухажвам така, както не успях да го направя в Торонто. Искам
да те държа за ръка, докато вървим по улиците. Да те заведа на концерт и да те целуна на
входните стъпала на дома ти.

Джулия се разсмя.

- Ние сме любовници, Гейбриъл! Имаш снимки на двама ни в леглото, ето тук. Ще бъдеш ли
доволен просто да ме ухажваш като тийнейджър?

Той вплете пръстите на ръката си в нейните.

- Искам да имам възможността да ти се реванширам - да се държа е теб по начина, по който

трябваше от самото начало.

- Ти винаги си бил много щедър към мен в леглото - напомни му тя.

- Но егоистичен в много други отношения. Затова не искам да правим секс, докато не спечеля
отново доверието ти.
-47-
Я пак?

Това искаше да каже Джулия, но предвид ситуацията, в която се намираха, сдържа езика зад
зъбите си. Някак си забележката й нямаше да бъде в съзвучие с декларацията му.

- Притеснявам се, че ако правим секс, това ще попречи на промените, които искаме да
направим.

- Значи искаш да изчакаме?

Той я погледна изпитателно, сякаш искаше да проникне през очите в душата й.

- Не, Джулиан. Не искам да чакам. Искам да те любя сега и до края на седмицата. Но знам, че
трябва да изчакаме.

Очите й се разшириха от изненада, когато осъзна, че той говори сериозно.

Гейбриъл я целуна нежно.

- Ако ще бъдем партньори, трябва да има доверие помежду ни. Ако не ми вярваш с разума си,
как ще ми се довериш с тялото си?

- Мисля, че и преди ми каза нещо подобно.

- Направихме пълен цикъл. И за да няма недоразумения, когато казвам „доверие”, имам

предвид напълно и изцяло. Надявам се, че с времето гневът ти ще изчезне и ще ми простиш.
Надявам се, че ще съумеем да се научим да се защитаваме един друг, без това да предизвиква
криза в отношенията ни. Трябваше да изчакам, докато се дипломираш и вече не си моя
студентка, преди да започнем връзката си. Казвах си, че понеже не спим заедно, не нарушаваме
правилата. Но сгреших. И ти плати цената - потърси погледа й. - Не ми вярваш.

- О, не. Вярвам ти. Но професор Емерсън, когото познавам и когото обичах, бе точно
обратното на въздържанието.

Той се намръщи.

- Може би си забравила как започна връзката ни. Въздържахме се нощта, в която се

срещнахме, и много други нощи след това.

Тя целуна устните му с разкаяние.

- Разбира се, съжалявам.

Той се претърколи на една страна и я погледна в очите.

- Тялото ми изгаря от копнеж да те докосне, да се съедини с теб, духом и телом. Но когато

съм вътре в теб, искам да знаеш, че никога няма да те напусна. Че ти си моя и аз съм твой,
завинаги - гласът му бе станал дрезгав. - Че сме съпруг и съпруга.

- Моля?

- Искам да се оженя за теб. Когато се любим отново, искам да бъда твой съпруг.

Тя отвори уста да каже нещо, но той продължи бързо.

- Ричард ми показа какъв мъж искам да бъда - мъж, който до края на живота си обича една-
единствена жена. Искам да дам обет пред теб и пред Бог, да застана пред семействата ни и да ти
обещая целия свят.

- Гейбриъл, изобщо не мога да мисля в момента за брак с теб. Първо трябва да се науча как да
бъда с теб отново. И, честно казано, още съм ти сърдита.

- Разбирам това и нямам намерение да те притискам. Помниш ли първия път, когато

правихме любов?

Тя почувства как бузите й пламват.

-Да.

- Какво помниш?

Джулия се умълча, погледът й стана отнесен, някак далечен.

- Ти беше много възбуден, разпален, но същевременно мил. Беше обмислил всичко, дори
онзи нелеп боровинков сок. Надвеси се над мен, погледна ме в очите и каза, че ме обичаш. Няма
да забравя тези мигове до края на живота си - повдигна тя глава към него.

- Сега притесняваш ли се? Все още ли си толкова свенлива? - попита той, погалвайки с пръст
фината извивка на ухаещата й на сапун шия.

- Малко.

- Защо? Виждала си ме гол. Освен това аз боготворя всеки сантиметър от твоето тяло.

- Липсва ми връзката, която имахме. Не се чувствам цяла без

нея.

- Нито пък аз. Но мислиш ли, че можеш да правиш любов с мен, ако не ми вярваш? Забравяш,
слънце мое, че те познавам. Не си от жените, които ще отдадат тялото си, ако сърцето им не
може да го последва сто процента. Помниш ли последния път, когато бяхме заедно? Каза ми, че
си имала чувството, че те чукам. Следващия път, когато си гола в леглото ми, искам да знаеш
без никакво съмнение, че нашият съюз е роден от любов, а не от похот.

- Целта може да бъде постигната и без да сключваме брак - отбеляза тя.

 - Може би. Но ако не смяташ, че ще можеш да ми се довериш дотолкова, че някога да се
омъжиш за мен, може би трябва да ме пуснеш.

Джулия го погледна изненадано.

- Това ултиматум ли е?

- Не. Но искам да ти се докажа, а ти имаш нужда да се изцелиш - взря се в нея изпитателно. -

Имам нужда от нещо постоянно.

Тя ахна.

- Искаш нещо постоянно или се нуждаеш от нещо постоянно?

- И двете. Искам да бъдеш моя жена, но освен това искам да бъда мъжът, който заслужава да
бъде твой.

- Гейбриъл, винаги се опитваш да ме спечелиш. Кога ще спреш?

- Никога.

Джулия размаха раздразнено ръце.

- Отказът от секс, за да ме накараш да се омъжа за теб, е манипулация.

Гейбриъл се усмихна леко.

- Аз не се отказвам от секса. Ако ти заявиш, че не си готова да спиш с мен и аз се опитам да

те притисна, тогава бих бил манипулативен задник. Не е ли нормално да изчакаме да правим
секс, докато отношенията ни се възстановят, за да уважим избора си? Или само жените имат
право да казват „не”?

- Не бих те притискала, ако нямаш желание да правим секс - възмути се Джулия. - Ти беше
повече от търпелив с мен, когато аз още не бях готова да спя с теб. Но какво ще кажеш за секса
за сдобряване? Не е ли обичайно да се прави така?

Той доближи лицето си до нейното.

- Секс за сдобряване? Това ли искаш? - попита с пресипнал глас.

Добре дошъл, професор Емерсън.

- Ъмм… да?

Той погали с пръст потръпващата й долна устна.

- Кажи ми как.

Тя премигна няколко пъти, за да се откъсне от магията на сините му очи, но не успя да

намери думи, с които да изкаже желанието си.

- Не искам нищо повече от това да прекарвам дните и нощите си, доставяйки ти наслада, като
изследвам тялото ти и те боготворя. И ще го направя. На медения ни месец ще откриеш, че съм
най-внимателният и изобретателен любовник. Цялото ми умение ще е на твоите услуги и ще
залича спомена за всички грешки, които съм допускал, когато те отведа в леглото си като своя
съпруга.

Джулия отпусна главата си на мястото, където под бялата му риза се намираше татуировката
му.

- Как можеш да бъдеш толкова… студен?

Гейбриъл я целуна нежно, после захапа леко устните й. Прегръдката му ставаше по-
разпалена, ръката му се плъзна по шията й и я погали; гали я дълго, докато почувства, че се
успокоява.

Връхчето на езика му плахо се заигра с устните й, акт на джентълмен, който не бе сигурен

как ще бъде приет. Не беше нужно да се притеснява. Джулия бе готова за него и той се впусна
да я целува с такава напоритост, че когато се отдръпна, тя бе останала без дъх.

- Това студено ли ти се струва? - топлият му дъх сгря лицето й, а погледът в очите му

излъчваше ненаситност. - Нима можеш да кажеш, че не те желая?

Джулия щеше да поклати отрицателно глава, ако можеше да я намери. Но след тази целувка
й бе трудно.

Гейбриъл продължи да мести устните си по лицето й, по брадичката й, надолу по шията й и

към кухината в основата на гърлото й.

- А това? Студено ли ти изглежда?

- Не, не… - потръпна тя.

Премина към ухото й, където започна да нашепна думи на обожание.

- Ами това?

Ръката му се плъзна по кожата й надолу, докосна всяка частица от нея, всяка издутина и
ребро, сякаш търсеше онова, първичното, което Адам бе изгубил.

Премести се леко, така че телата им се долепиха едно към друго, и тя усети безспорното
доказателство за неговата възбуда.

- Можеш ли да отречеш това?

- Не.

Гейбриъл я погледна страстно.

 - Сега, след като изяснихме този въпрос, ми е интересно да чуя отговора ти.

На Джулия й беше трудно да му противоречи, когато бе притисната така в обятията му.

- Няма друга жена в живота ми. Ръцете ми те усещаха, дори когато бях сам, без теб. Ако ми
беше казала, че си срещнала някого и си щастлива, щях да те пусна. Въпреки че това щеше да ме
съсипе - гласът му се снижи до шепот. - Обичам те и ще те обичам завинаги, Джулиан,
независимо дали ти ме обичаш или не. Това е моят Рай. И моят Ад.

Стаята остана притихнала няколко минути и Джулия постави трепереща ръка на устата си.
По лицето й започнаха да се стичат сълзи.

- Какво става? - притисна я той към гърдите си. - Не исках да те нараня.

След няколко минути Джулия успя да се овладее.

- Ти ме обичаш - прошепна тя.

На лицето на Гейбриъл се изписа объркано изражение.

- Това въпрос ли е?

Когато не получи отговор, започна да се паникьосва.

- Не си вярвала, че те обичам? Но аз ти го повтарях постоянно, отново и отново. Опитвах се

да ти го покажа с действията си, с думите си, с тялото си. Не ми ли повярва? Никога ли? Когато
бяхме в Италия? Когато бяхме в Белиз? Боже мили, Джулия, да не си смятала, че просто те…
харесвам, че си падам по теб, или… не знам… какво си мислеше?

- Не.

- Тогава защо едва сега ми повярва, че те обичам?

- Ти беше готов да ме пуснеш да си отида, за да бъда щастлива с друг.

Две сълзи се спуснаха по бузата й и тя ги попи с длан.

- Това е възможно само когато обичаш някого. Искаш той да е щастлив. Когато намерих
илюстрацията на свети Франциск и Гвидо да Монтефелтро, отначало не разбрах защо си я
сложил там. Но вече ми е ясно. Притеснявал си се, че университетът ще съсипе живота ми.
Вместо да позволиш това да се случи, си заел мястото ми. Обичал си ме достатъчно, за да ме
пуснеш да си отида, въпреки че това е щяло да разбие сърцето ти.

- Джулия, аз… - Гейбриъл се опита да каже нещо, но тя го спря с устни.

Целувката им бе непорочна и наситена с тъга, еротична и искряща от радост едновременно.

Джулия никога преди не се бе чувствала достойна за този вид любов, за агапе. Не че това бе
целта й или свещеният граал, към който се бе стремила. Когато Гейбриъл й бе казал за първи
път, че я обича, тя му бе повярвала, но мащабността и дълбочината на любовта му не беше
толкова очевидна. Осъзна го едва в този момент и това откритие я изпълни със страховито
чувство на благоговение.

Може би любовта на Гейбриъл винаги е била такава, жертвоготовна. Може би бе узряла с

времето, също като старото ябълково дърво, което ги бе нахранило в онази нощ преди толкова
години, и тя просто не бе забелязвала тази промяна. В този момент развитието на неговата
жертвоготовна любов беше без значение. Вече знаеше, че никога няма да се усъмни в любовта
му. Гейбриъл я обичаше напълно, съвършено, безусловно.

Той се отдръпна, притискайки ръце до лицето й.

- Аз не съм добродетелен мъж. Но любовта, която изпитвам към теб, не може да бъде
отречена, нито заличена. Когато дойдох при теб онази вечер, намерението ми бе да ти кажа, че
те обичам, и да видя дали си добре. И ако ме беше отпратила… - пое си дълбоко дъх. - Щях да
си тръгна.

- Няма да те отпратя - прошепна тя. - И ще направя всичко по силите си, за да ти помогна.

- Благодаря ти

Тя се отмести, за да може сега той да се свие до гърдите й.

- Съжалявам, че си тръгнах - прошепна Гейбриъл и устните им се намериха отново.

— 48-

В дните и седмиците, които последваха, Джулия и Гейбриъл се виждаха възможно най-често,

но между подготовката му за есенния семестър и нейните смени в „Пийте” голяма част от
връзката им се осъществяваше с имейли и по телефона.

Джулия продължи с терапевтичните си сесии с доктор Уолтърс, като сеансите им поеха в

нова посока след завръщането на Гейбриъл. Двамата освен това започнаха да ходят заедно на
сеанси за двойки веднъж седмично, които бързо преминаха неофициално в предбрачна
консултация.

Когато през август Джулия се премести в едно от общежитията за докторанти, е Гейбриъл

вече бяха обсъдили много от предишните си проблеми в общуването. Но много други бяха
останали, включително твърдоглавостта на всеки от тях по някои въпроси.

Гейбриъл нямаше да спи с нея, докато не сключеха брак, а Джулия настояваше да продължат
с физическите си отношения. Гейбриъл отказваше да сподели леглото си с нея, а когато тя го
убеждаваше, го правеше с огромна неохота и изражение на мъченик.

В една такава вечер тя лежеше будна в прегръдката му дълго след като той бе заспал. Тялото
му бе топло, а думите му - сладки, но Джулия се чувстваше отхвърлена. Страстният професор не
се беше нуждаел от много увещания, за да се събере с Паулина, когато тя го бе търсила. Но сега
отказваше да спи с Джулия, макар да й говореше за вечната си отдаденост. Гърдите на Гейбриъл
се надигаха и отпускаха под бузата й, а тя разсъждаваше за пътя, по който бе поел животът й.
Чудеше се дали Беатриче бе прекарвала някои от нощите си, копнеейки за присъствието на
Данте, докато е трябвало да приеме факта, че той ще я боготвори само отдалече.

-Джулия…

Тя се стресна при звука на името си. Той измрънка нещо и стегна хватката си, като я
притегли по-близо към себе си.

Самотна сълза се изплъзна от окото й.

Знаеше, че я обича. Но това познание бе болезнено и сладко едновременно. Гейбриъл се

опитваше да се отърве от миналото си с Паулина и другите жени и тя плащаше цената. Също
както той в момента понасяше бремето и плащаше цената за срама, който Джулия изпитваше
заради Саймън. И двамата бяха пренесли товара си върху другия.

Гейбриъл измърмори отново и този път тя прошепна в ухото му: „Тук съм”.

Притисна устни до татуировката му и затвори очи.

-49-
Въпреки болката от продължаващото им физическо разделение Джулия поне признаваше, че
Гейбриъл постоянно се опитва да намира нови и изобретателни начини да показва любовта си.
Макар да смяташе ситуацията за трудна, тя продължаваше да вярва в него. Той отказа да приеме
идеята да спят в малката й спалня, но от време на време се отбиваше у тях с цветя или с нещо за
хапва- не и двамата заедно си правеха пикник на пода. Водеше я на кино, като дори се
съгласяваше да гледа американски и канадски романтични комедии, и я целуваше за лека нощ
пред входа й. Неведнъж се случваше да прекарат петък или събота вечер в библиотеката: той
зает с новата си книга, а тя, подготвяйки се за семинара на професор Маринели. Джулия бе
ухажвана с думи и действия и това й харесваше. Но неудовлетворението оставаше, копнееше за
близостта, която можеше да получи само когато правеха любов. На 21 август вече летяха към
Филаделфия, за да помогнат в подготовката за сватбата на Рейчъл и Аарон. Докато преминаваха
през фоайето на хотел „Четири сезона”, Джулия с изненада видя баща си, който седеше на едно
кресло и четеше „Филаделфия Инкуайърър”.

- Баща ми е тук - изсъска тя, надявайки се да даде на Гейбриъл достатъчна преднина да

стигне до асансьорите, преди Том да го гръмне е една от ловните си пушки.

- Знам. Аз му се обадих.

Тя се опули невярващо към него.

- Но защо? Той иска да те убие.

Гейбриъл й препречи пътя.

- Искам да се оженя за теб. Това значи, че трябва да оправя недоразумението с баща ти.
Искам да мога да стоя в една стая с него, без да се опитва да ме застреля или кастрира.

- Сега не е много подходящо да му поискаш ръката ми - прошепна Джулия. - Ако имаш

късмет, ще замени кастрирането е отрязване на краката. С джобно ножче.

- Няма да го моля за разрешение да се оженя за теб - това решение е само твое. Би ли се

омъжила наистина за човек, когото баща ти презира?

Джулия закърши ръце от тревога.

Той се наведе до ухото й и каза:

- Нека се опитам да огранича щетите; така няма да му е толкова невъзможно да приеме

връзката ни. Може някой ден да поискаш да те заведе до олтара.

В момента, в който Гейбриъл каза това, Том ги видя застанали един до друг.

Усмихна се широко на малкото си момиче, после се намръщи към Гейбриъл. Стана от

креслото, отметна назад полите на сакото си и сложи ръце на кръста. Гледаше заплашително.
 О, богове на жените, чиито бащи желаят да кастрират приятелите им във фоайето на хотел
„Четири сезона”, не им позволявайте да носят нищо остро.

Гейбриъл смело се наведе и я целуна по челото, докато гледаше Том право в очите. Той му
метна убийствен поглед.

Джулия отиде до него и го прегърна.

- Здравей,татко.

- Здрасти, Джулс.

Той също я прегърна и я придърпа закрилнически зад себе си.

- Емерсън.

Необезсьрчен от недружелюбния тон на Том, Гейбриъл подаде ръката си.

Том просто я изгледа, сякаш тя, както и собственикът й бяха нещо престъпно.

- Мисля, че трябва да си намерим тихо ъгълче в бара. Не бих искал да има свидетели на това,
което ще кажа. Джулс, имаш ли нужда от помощ за багажа?

- Не, пиколото вече го взе. Аз… отивам в стаята си. Гейбриъл, ще те оставя да се настаниш
сам в твоята.

Той кимна, забелязвайки как намръщеното изражение на Том леко се отпусна при новината,
че дъщеря му не съжителства с Дявола.

- Само да отбележа, че ви обичам и двамата и много бих искала да не се наранявате.

Джулия погледна двамата мъже и след като и двамата не отговориха, поклати глава и отиде
до рецепцията. Първата й работа беше да разбере колко добре зареден е минибарът.

По-късно същата вечер след напрегнатата, но не неприятна вечеря с баща си Джулия се

възползва от продуктите за баня с лавандула, които получи в кошница за подаръци, изпратена
от Гейбриъл в стаята й. Засмя се при спомена как той я изтърка за първи път. Но мисълта, че е
поръчал лавандула, макар да предпочиташе да ухае на ванилия, я притесни. Може би това беше
начинът му да я държи на ръка разстояние. Каквато и да бе причината, тя уважаваше желанието
му, но все пак се надяваше да си промени мнението. Скоро.

Беше се потопила в голямата вана, когато телефонът й звънна. За късмет омразното нещо бе
съвсем наблизо.

- Какво правиш?

Спокойният глас на Гейбриъл погали слуха й.

- Отпускам. Между другото, благодаря за кошницата с подаръци. Ти как си?

 - Не бих казал, че разговорът с баща ти беше приятен, но бе необходим. Дадох му
възможност да ме наругае и да ми каже, че съм безполезен наркоман, който не те заслужава.
После се постарах да му обясня какво се случи между нас. Накрая на разговора той неохотно ме
почерпи бира.

- Шегуваш се.

-Не.

- Не мога да си представя Том да дава десет долара за „Чимай Премиер”.

Гейбриъл се засмя.

- Всъщност беше „Будвайзер”. Но не оригиналния чешки „Будвайзер Будвар”. Той ми я

поръча.

- Явно наистина ме обичаш, щом си готов да се откажеш от претенциозните си европейски

питиета и да пиеш от местната „вода за уста”, както често я наричаш.

- Пиенето на местна бира беше най-малкото, което можех да направя. Не мисля, че баща ти
ще ми прости, че те нараних, но се надявам нещата помежду ни да се оправят. Казах му, че
искам да се оженим. Той спомена ли за това на вечеря?

Тя се поколеба.

- Каза ми, че аз съм малкото му момиче и е искал да ме защити. После сподели някои не
особено ласкател ни неща за теб. Но призна, че съм вече голяма и трябва да имам свой живот.
Забелязал е промяната у теб. Мисля, че си го изненадал. А той не е свикнал да бъде изненадван.

- Съжалявам - Гейбриъл прозвуча огорчено.

- За какво?

- Че не съм от този тип мъже, които можеш да заведеш вкъщи при баща си.

- Виж, татко се превъзнасяше по Саймън. Не е кой знае колко добър в преценката си за

хората. Освен това не те познава така, както те познавам аз.

- Но той ти е баща.

- Ще се оправя с него.

Гейбриъл се умълча за момент, докато размишляваше върху отговора й.

- Разговорът ми с Том беше добра загрявка за вечерята със семейството ми.

- О, не… Как мина?

Изражението му стана много сериозно.

 - Да говориш със Скот по телефона е едно, но да вечеряш с него - съвсем друго.

- Той се опитва да ме предпази. Ще говоря с него.

- Татко ме помоли да вдигна тост за майка ми на сватбения прием.

- О, скъпи. Това ще е трудно. Сигурен ли си, че искаш да го направиш?

За момент настъпи тишина.

- Трябва да ти кажа някои неща. Неща, които са зрели в мен почти трийсет години. Сега е
моят шанс.

- И какво, целунахте се и се помирихте?

- Общо взето. С татко се помирихме преди седмици по телефона.

- Видя ли малкото момченце на Тами?

Гейбриъл изсумтя в телефона.

- Изцапа ме в момента, в който го вдигнах на ръце. Вероятно Скот го е приучил така да

покаже чувствата си към мен.

- Куин се е изпикал върху теб?

- Не, разля мляко върху новия ми костюм „Армани”.

Джулия се скъса да се смее при мисълта как елегантен и истински професор като него е
лекьосан от синчето на приятелката на брат му.

- Лошо ли е, че не ми пукаше много? Имам предвид за костюма?

Смехът на Джулия секна.

- Не ти е пукало? Какво направи с него?

- Пиколото го изпрати на химическо. Увериха ме, че млякото ще излезе от вълнения креп, но

не очаквам кой знае какво. А и не е фатално. Костюмите могат да се сменят, хората не.

- Изненадвате ме, професоре.

- Как по-точно?

- Сладък сте.

- Опитвам се да бъда сладък с теб - прошепна той.

- Вярно е. Но никога не съм те виждала да се въртиш около деца.

 - Не - отвърна бързо той. - Но ти би родила прекрасни бебета, Джулиан. Малки момченца и
момиченца с големи кафяви очи и розови бузки.

Джулия рязко си пое дъх и после издиша шумно; звукът прониза слуха на Гейбриъл.

Гласът му едва се чу след миг.

- Прекалено рано ли водим този разговор?

Тя не отговори.

- Джулиан?

- Колебанието ми за сватбата не е свързано с децата. Причината е в случилото се между нас и

в това, че съм дете на разведени родители. Мисля, че те някога се обичаха, но накрая се
намразиха.

- Моите родители бяха щастливо женени дълги години.

- Така е. Ако можех да имам брак като техния…

- Ако можем да имаме брак като техния - поправи я Гейбриъл. - Това е, което искам. И искам
да е с теб.

Опита се да й покаже с тона си колко много иска брак като този на Ричард и Грейс. Как се
опитва отчаяно да я дари с такъв брак.

Тя въздъхна бавно.

- Ако преди време ми беше предложил да се оженим, щях да кажа „да”. Но сега не мога. Има
толкова неща, които трябва да оправим помежду си, а съм и доста притеснена за университета.

- Не искам да те притеснявам - гласът му беше мек, но леко напрегнат.

- Мислех, че си решил въпроса с децата за себе си.

- Винаги можем да си осиновим - каза той някак отбранително.

Джулия се умълча за момент.

- Мисълта да си имаме малко синеоко бебе ме прави щастлива.

- Наистина ли?

- Наистина. Като гледам как са те отгледали и възпитали Грейс и Ричард, може би някой ден
ще бъде чудесно да си осиновим дете. Но не и докато съм студентка.

- Осиновяването трябва да бъде с частни фирми. Едва ли уважаваща себе си агенция би дала
дете на човек с досие на зависим наркоман.
 - Наистина ли искаш деца?

- С теб? Разбира се. Ако се оженим, ще помисля дали да не направя обратна вазектомия.
Направих си я преди много време и не знам колко успешна ще бъде една такава операция. Но
след като се оженим, бих искал да опитам - с твоето одобрение естествено.

- Мисля, че е рано да говорим за това - отбеляза Джулия и ръката, на която се подпираше,

ненадейно се подхлъзна от ръба на ваната и цопна във водата.

- Във ваната ли си?

-Да.

Стана й приятно, че той изръмжа възбудено в ухото й. Болеше я от факта, че Гейбриъл й

устояваше ден след ден независимо от всичко.

Той въздъхна.

- Е, аз съм от другата страна на коридора и се чувствам самотен и тъжен, в случай че имаш

нужда от нещо.

- И аз съм самотна, Гейбриъл. Не можем ли да направим нещо по въпроса?

Той се поколеба и Джулия за миг се обнадежди.

После Гейбриъл отново изпуфтя разочаровано.

- Съжалявам, трябва да вървя. Обичам те.

- Лека нощ.

Джулия поклати глава разочаровано.

Въпреки отсъствието на майка си Рейчъл имаше своята почти идеална приказна сватба. Тя и
Аарон се ожениха в прекрасна градина във Филаделфия и макар Аарон първоначално да бе
отхвърлил идеята за петдесетте гълъба, които трябваше да бъдат пуснати във въздуха в момента,
в който свещеникът щеше да ги обяви за съпруг и съпруга, Рейчъл го убеди.

За щастие никой от роднините им не реши да се упражнява в стрелба по тях.

Джулия бе главна шаферка, а Гейбриъл - кум, така че и двамата се озоваха на предния ред,
стоящи от двете страни на булката и младоженеца. През по-голямата част от церемонията
Джулия гледаше към Гейбриъл, а той също я зяпаше постоянно безсрамно.

Последваха снимките, танците и всички се отпуснаха след тържественото начало. Ричард

покани Джулия на танц и след секунда колебание тя прие. Той бе съвършен джентълмен и я
водеше плавно по дансинга.
 - Благодаря ти, че покани Том - каза тя.

Ричард се загледа в стария си приятел, който бе потънал в оживен разговор с една от

преподавателките в университета Сускехана.

- Той е стар и добър приятел. С Грейс сме му много задължени за помощта, която ни оказа,
когато имахме проблеми е Гейбриъл.

Джулия кимна и се опита да се съсредоточи върху стъпките си, та поне да не се препъва.

- Тостът на Гейбриъл в чест на Грейс бе много трогателен.

Ричард се усмихна.

- Никога преди не ни е наричал „мама” и „татко”. Сигурен съм, че Грейс ни наблюдава

отнякъде и е много, много щастлива. Знам, че основна причина за щастието й е преобразяването
на сина ни. Ти си виновницата за това, Джулия. Благодаря ти.

Тя се усмихна.

- Не мога да си припиша заслугите. Някои неща са извън нашите възможности.

- Така е. Но понякога връзките могат да доведат до благословена промяна и знам, че ти

направи това за моя син. Ще му е нужно много време, за да си прости за грешките, за това, че не
беше до Грейс, когато почина. Той е много по-различен от мъжа, който бе преди години.
Надявам се скоро пак да танцувам с теб, но на друга сватба. На която вие двамата ще сте в
центъра на вниманието.

Джулия отговори откровено:

- В момента го караме по-бавно, ден за ден, но аз го обичам.

- Не чакайте прекалено дълго. В живота се случват непредвидими обрати и невинаги имаме

толкова време, с колкото си мислим, че разполагаме.

Когато песента свърши, Ричард целуна ръката й и я придружи обратно до Гейбриъл.

- Баща ми досажда ли ти? - прошепна й той в ухото.

- Не, просто ми напомни кои са важните неща. Обичам те…

- И аз те обичам, мое сладко, сладко момиче.

Той се приближи, за да я целуне, и за миг забравиха къде се намират. Тя обви ръце около
врата му и го притегли към себе си. Устните им се срещнаха, въздишките им се сляха и врява та
в залата изчезна за тях. Когато се отдръпнаха един от друг, и двамата дишаха тежко.

- Не знаех, че сватбите ти действат така - подсмихна се Гейбриъл. - Щях да те водя по-често

по такива места.
 Джулия танцува и с баща си и докато се въртяха из залата, обсъждаха нейната връзка.
Гейбриъл ги наблюдаваше притеснено, но накрая тя се върна при него усмихната. Явно бяха
постигнали някакво споразумение.

В края на вечерта Тами изненада всички, като тръсна спящия Куин в ръцете на Джулия и
отиде да танцува със Скот.

Джулия се боеше, че момченцето няма да я хареса.

- Отива ти - подшушна й Гейбриъл, докато Куин заспиваше унесено на рамото й.

- Притеснявам се да не се събуди.

- Няма - Гейбриъл се протегна да погали леко нежната косичка на момченцето.

- Защо така внезапно вече искаш да се ожениш и да имаш деца? - изстреля директно Джулия.

Той сви неловко рамене.

- Всичко се случи, докато бяхме разделени. Осъзнах какво е важно - какво искам, за да живея
щастливо. И отидох в едно сиропиталище.

- Сиропиталище? Защо?

- Бях доброволец при францисканците във Флоренция и ходехме в домове за сираци, за да им

носим играчки и лакомства.

Джулия зяпна от изненада.

- Не си ми споменавал.

- Не е тайна. Смятах да остана по-дълго в Асизи, но срещнах едно американско семейство,

които щяха да помагат в клиника за болни във Флоренция. Присъединих се към тях.

- Хареса ли ти?

- Не бях от голяма полза в началото. Но после намерих нишата си, като разказвах истории за
Данте на италиански.

Джулия се разсмя.

- Това си е добра работа за специалист по Данте. А домът?

- Там се грижеха добре за децата, но мястото бе тъжно. Имаха и бебета, някои от които със
СПИН или вроден алкохолен синдром. Имаше и по-големи деца, които нямат шанс да бъдат
осиновени. Повечето осиновители искат малки дечица.

Тя постави ръка на рамото му.

 - Съжалявам.

Гейбриъл нежно докосна отново главичката на малкото момченце.

- Когато Грейс ме намери, бях на възраст, която се смяташе за абсолютно безперспективна за

осиновяване. Но тя въпреки това ме пожела. Бях благословен.

Джулия усети неговата уязвимост и внезапно осъзна колко много наистина се бе променил.
Не можеше да си представи стария професор Емерсън да мисли за благодатта в живота си, да
роши косичката на малко дете. Особено ако то е съсипало новия му костюм „Армани”.

В края на вечерта Гейбриъл поръча нещо на диджея и протегна подканващо ръка към
Джулия. Във въздуха зазвуча „Върни се при мен” на Дийн Мартин.

- Изненадана съм, че не избра Besame Mucho - каза тя, докато Гейбриъл се взираше
втренчено в нея.

- Реших, че имаме нужда от нова песен. Нова песен за ново начало.

- Старата ми харесваше.

- Не е нужно да забравяме миналото - прошепна й той. - Но можем да направим бъдещето си

още по-хубаво.

- Спомням си първия път, когато танцувахме… - започна тя.

- Бях пълен кретен онази вечер. Като си спомня как се държах… - коментира с разкаяние
Гейбриъл. - Бях силно привлечен от теб, но не знаех как да се държа.

- Сега обаче знаеш - докосна тя лицето му и внимателно намести папийонката му. - Помня,
че когато бях твоя студентка, постоянно се възхищавах на вратовръзките и папийонките ти.
Облеклото ти винаги е било безупречно.

Гейбриъл я хвана за ръка и я повдигна към устните си с почит.

- Джулиан, никога не си ми била просто моя студентка. Ти си

моята сродна душа. Ти си моята башерт.

В ранните часове на деня Гейбриъл стоеше пред хотелската стая на Джулия и я гледаше с
възхита. Дългата й вълниста коса, красивата й кожа и поруменели бузи, искрящите от
шампанското и от щастието очи… Гледката бе прекрасна. Кафявите й очи все още го
омагьосваха. Джулия дръзко дръпна края на папийонката му и тя се развърза в ръцете й. Уви я
около ръката си и се повдигна, за да го целуне. Когато кръвта й кипна, а плътта й пламна от
страст, изведнъж си даде сметка колко ли трудно му е било на Гейбриъл в началото на връзката
им да се въздържа по отношение на нея. В момента едва потискаше нуждата си за него.
 - Моля те - прошепна тя, докато пърхаше с език по шията му.

- Не ме изкушавай - простена той.

- Обещавам, че ще съм нежна.

Гейбриъл се разсмя.

- Това е ироничен обрат на събитията.

- Изчакахме доста време. Обичам те. И те желая.

- Вярваш ли ми?

-Да.

- Тогава се омъжи за мен.

- Гейбриъл, аз…

Той простена и проследи с пръст извивката на устните й.

- Нека направя нещата както е редно - каза, като вдигна ръце към лицето си.

- Как може това да е погрешно? - попита тя и го погледна с тъмните си отчаяни очи.

Гейбриъл я целуна пак и този път тя безсрамно обви крак около бедрото му, опитвайки се да
пресъздаде тяхното танго, което бяха разиграли на стената в Кралския музей в Онтарио.

Той я избута към вратата на нейната стая, плъзна ръце по бедрата й, но после се отдръпна.

- Не мога.

- Гейбриъл…

Той трепна при звука на гласа й, сякаш се пробуждаше от сън.

Когато видя, че няма да предприеме нищо, Джулия отстъпи назад и му подаде очилата, които
беше свалила от носа му по време на опита си да го приласкае.

- Лека нощ, Гейбриъл.

Той я погледна стреснато.

- Не исках да те засегна.

- Знам.

Целуна я по устните и кимна, докато тя плъзна картата си в

отвора и двамата влязоха в хотелската й стая.

Рано на следващата сутрин Джулия остави уюта на топлата прегръдка на Гейбриъл и на

пръсти се измъкна към банята. Когато се върна, го откри полусъбуден и взиращ се в нея с
притеснение.

- Добре ли си?

Тя се изчерви и се усмихна.

-Да.

- Тогава ела тук - разтвори той ръце и тя се притисна към него.

- Съжалявам, че се държах така в коридора. Сигурно съм те притеснила и засегнала.

- Ти никога не можеш да ме притесниш;. Как мога да бъда засегнат, когато жената, която
обичам, ми показва, че ме желае?

- Сигурно сме разиграли истинско представление за някои от другите гости.

- И може да сме ги вдъхновили за нещо - целуна я нежно по устните.

Когато се откъснаха един от друг, тя отпусна глава на рамото му.

- Явно наистина си много сериозен, че трябва да изчакаме до сватбата.

- Така е - кимна той. Замисли се и след известно колебание продължи: - Знаеш ли, трябва да
ти кажа нещо. Нещо странно. Когато бях в Селинсгроув, видях нещо. По-скоро нещо ми се
случи. Моля те, обещай ми да го приемеш с отворено съзнание.

- Разбира се.

- Мисля, че беше сън. Или някакво видение… Видях я. Грейс. Тя ми каза, че знае, че я
обичам.

- Разбира се, че го знае - притисна го силно Джулия.

- Имаше още нещо. Тя водеше някого със себе си. Една млада жена. Мая.

Джулия ахна с широко отворени очи.

- И тя ми каза, че е щастлива.

- Сън ли беше? - изтри тя една сълза от лицето на Гейбриъл.

- Може би. Не знам.

 - Каза ли на Ричард? Или на Паулина?

- Не. Те и двамата са намерили своя път за помирение с миналото.

Джулия постави ръка на бузата му.

- Може би си имал нужда от това, за да си простиш - да видиш как Грейс и Мая ти прощават
и че са щастливи.

Той кимна безмълвно, заравяйки лице в косата й.

По време на полета им до Бостън Джулия изненада Гейбриъл, като му каза, че ще приеме

предложението му. Той беше щастлив, личеше си, че едвам се удържа да не започне да тича от
единия до другия край на самолета. Тя очакваше веднага да падне на коляно и официално да й
поиска ръката.

Той не го направи.

Когато пристигнаха в Бостън, очакваше да я поведе по магазините за сватбени халки.

Но явно той нямаше подобни планове.

Всъщност септември почти свършваше и тя почваше да се чуди дали Гейбриъл щеше да й

направи истинско предложение. Може би бе приел, че са нещо като сгодени и всичко друго
беше отложено за някакво неопределено бъдеще.

Гейбриъл я бе предупредил, че докторската програма в Харвард е предизвикателство и че

преподавателите имат големи изисквания. Всъщност бе отбелязал, че всеки
средностатистически преподавател в нейната програма е много по-взискателен задник,
отколкото той някога е бил.

Джулия се зачуди дали такова астрономическо ниво на претенциозност изобщо е възможно

да съществува.

Предупреждението му обаче не се оказа достатъчно, за да я подготви за количеството задачи,

които й даваха всеки ден. Прекарваше дълги часове от курс в курс и в библиотеката, работейки
по домашните си задачи и наваксвайки с текстовете за лекциите. Срещаше се редовно с
професор Маринели и двете установиха професионални, но топли отношения помежду си.
Залягаше и над италианския си и над другите езици, за да се подготви за изпитите си.

Гейбриъл я окуражаваше и не я тормозеше да прекарва много време с него. Беше зает в

катедрата и веднага му определиха трима студенти, на чиито дисертации трябваше да бъде
ръководител. Наложи му се да прехвърли Пол на вещите грижи на Кейтрин.

Въпреки това преподавателите на щат имаха повече свободно време от докторантите и

Гейбриъл прекарваше много вечери и уикенди сам.

Започна да ходи като доброволец в Италианския дом за проблемни деца. Нямаше голям
успех, но все пак малка група тийнейджъри проявиха интерес към италианското изкуство и
култура. Професорът им обеща да ги прати на екскурзия в Италия, ако завършат гимназия с
прилична диплома.

Занимаваше се постоянно с различни неща, но всеки ден приключваше така, както бе

започнал - самотен в ремонтирания си дом, без Джулиан.

Сериозно обмисляше дали да не си вземе куче. Или питомно порче.

Джулия бе изключително заета в университета, но въпреки това се чувстваше зле. Раздялата

им беше неестествена, неловка, студена и тя копнееше да сложи край на това нелепо положение
и да бъде отново едно цяло с него. Беше тъжна. Всичките романтични занимания, които
споделяха от време на време, не можеха да заличат самотата й. Много често лежеше сама в
леглото си и слушаше успокояваща музика.

Сексуалните желания могат да бъдат задоволени по много начини, но тя мечтаеше за

вниманието, което той й даваше, когато се любеха, за начина, по който я боготвореше, сякаш бе
единствена на земята. Жадуваше да изпита отново усещането, което я изпълваше, когато
докосваше голото й тяло. Защото в тези мигове се чувстваше красива и желана въпреки
вродената си свенливост по отношение на тялото си. Копнееше за моментите след секса, когато
телата им бяха отпуснати и задоволени, а Гейбриъл шепнеше красиви думи в ухото й и двамата
просто бяха отпуснати в обятията си.

Дните минаваха и Джулия не беше сигурна колко дълго можеше да търпи тази раздяла, без да
изпадне в депресия.

Един ден в края на септември Джулия отвори вратата на „Рейндж Ровър”-а и мълчаливо се
плъзна на мястото си на предната седалка. Сложи колана си и се загледа през прозореца.

- Скъпа? - Гейбриъл протегна ръка да отметне косата от лицето й.

Тя се стегна и не помръдна.

Той отдръпна ръката си.

- Какво има? Какво е станало?

- Шарън - промърмори тя.

Гейбриъл посегна и нежно я обърна към себе си. Лицето й бе подпухнало, а кожата й бе на
петна и изпръхнала. Беше плакала дълго.

- Ела тук - разкопча той колана си и се пресегна, за да я прегърне. - Кажи ми какво е станало.

- Доктор Уолтърс ме накара да говоря за всичко свързано с майка ми. Не исках да го

обсъждаме, но тя каза, че няма да си свърши работата, ако ми позволи да потисна всичко
станало в Сейнт Луис. Издържах донякъде, но после си тръгнах.
 Гейбриъл се намръщи. Доктор Таунзенд бе направил подобни коментари за неговата майка,
но след пътуването си до Италия Гейбриъл като че ли бе на път да се помири е миналото си.
Очевидно и посещенията му при Анонимните наркомани също помагаха.

- Съжалявам - каза той и я целуна по косата. - Но с Никол не бяхте ли коментирали

отношенията ти с майка ти?

- Много малко. Повече обсъждахме теб.

Гейбриъл трепна. Винаги се бе чувствал виновен за болката, която й бе причинил, но фактът,

че заради него двете не бяха разглеждали проблемите й с Шарън, му беше особено неприятен.

- Мога ли да ти помогна по някакъв начин?

Джулия се разсмя горчиво, докато изтриваше сълзите си.

- Намери ми друг терапевт.

- Това едва ли ще помогне. Всеки терапевт, който си разбира от работата, ще настоява да

говорите за майка ти. И за нейните приятели.

Джулия се опита да протестира, но Гейбриъл я прекъсна.

- Разбирам през какво преминаваш. Въпреки че майките ни са били агресивни и са ни

тормозели по различни начини, наистина разбирам.

Тя подсмръкна и избърса носа си с кърпичка.

- Тук съм и съм готов да те изслушам тогава, когато пожелаеш да го направиш. Но за да се

пребориш, трябва да се справиш с миналото си. Бих направил всичко възможно, за да ти
помогна, но всъщност само ти можеш да го сториш - за себе си и за нас - погледна я със
съчувствие той. - Осъзнаваш го, нали? Че този процес ще помогне не само на теб, но и на нас?

Тя кимна леко.

- Мислех, че всички беди на… на битието са зад нас. Мислех, че сме преодолели проблемите
си, че сме стигнали до нашето „и заживели щастливо завинаги”.

Гейбриъл се опита да потисне присмеха си, но не успя.

- Какво? Не вярваш ли в това? Че има щастие завинаги?

? Той се усмихна и я докосна игриво по нослето.

- Не, не вярвам в битието. Защото не съм екзистенциалист, аз съм ренесансов учен, почитател
на Данте, помниш ли.

Тя сбърчи нос.
 - Много забавно, професоре. С име като Емерсън мислех, че си по-скоро трансценденталист.

- Трудно - целуна ръката й той. - Не съм философ. Смисълът на моето съществуване е да ти

доставям удоволствие. Ние ще бъдем щастливи, Джулиан, но не виждаш ли, че за да постигнеш
щастието си, трябва да погледнеш открито към миналото си?

Тя сви рамене, но не реагира.

- Гейбриъл?

-Да?

- Не съм ти казала всичко за Шарън. Нито за Саймън.

- Аз също не съм ти казал всичко за миналото си.

- Това притеснява ли те? Че не сме си споделили всичко?

- Не. Искам да чуя всичко, което искаш да ми кажеш. Но, честно казано, има някои неща в
живота ми, които не желая да обсъждам. Затова разбирам и твоето нежелание да споделиш
определени теми с мен. Важно е обаче да говориш с някого за тях. Сигурен съм, че разговорите
е доктор Уолтърс са добро начало.

Целуна я отново и я притисна към себе си, мислейки колко далеч бяха стигнали в своето
пътуване, но и колко път още им предстоеше да изминат.
-51-
През октомври Гейбриъл убеди Джулия да заминат за Селинсгроув за уикенда. Рейчъл и
Аарон настояха да се погрижат за всички дреболии, свързани с готвене и домакинство, а синът
на Тами Куин радваше цялата компания е усмивката и поразиите си.

- Как ти се отразява семейният живот? - попита Гейбриъл Аарон, докато се занимаваше със
салатата.

- Доста добре. Трябва да пробваш и ти някой път - смигна Аарон към Джулия и отпи дълга
глътка от бирата си.

- Чудесна идея - усмихна се самодоволно професорът.

- Зарежи глупостите, Гейбриъл. Кога ще сложиш пръстен на ръката на това момиче? -

разнесе се гласът на Рейчъл от ъгъла с печката.

- Тя си има един.

Рейчъл заряза печката и дойде да погледне лявата ръка на Джулия.

- Това не се брои - посочи към палеца на Джулия, на който тя носеше платинената халка на
Гейбриъл.

Той забеляза, че настроението на Джулия се развали, заряза салатата си - която претенциозно

бе гарнирал с ядки и плодове - и гушна нежно любимата си.

- Довери ми се - прошепна й толкова тихо, че никой друг не го чу.

Тя измърмори нещо в знак на съгласие и Гейбриъл я притисна още по-силно към себе си,
след което я целуна.

- О, я си вземете стая - подигра ги Аарон.

- Имаме си - стрелна го с поглед Гейбриъл.

- Всъщност имаме две - въздъхна Джулия.

На вечеря Ричард помоли всички да се хванат за ръце и каза молитвата. Благодари за

семейството си, за Тами, Куин и Джулия, за новия си зет, за приятелството на семейство Мичел.
Благодари на Бог и за съпругата си и за спомените с нея, за семената на доброто, които тя бе
посадила чрез живота на децата си, на своя съпруг и на безбройните приятелства, които бе
създала. И когато каза „Амин”, всички изтриха с ръка очите си и се усмихнаха, изпълнени до
дъното на душите си с благодарност - защото бяха заедно като семейство и по-силни от всякога.
-52-
След вечеря Тами и Скот разчистиха масата, а Рейчъл и Аарон упражняваха родителските си
умения с Куин. На задната веранда Ричард и Том пушеха пури и пиеха скоч, докато
наблюдаваха стария мистър Банкрофт, който изнасяше неща от гаража в посока към гората.
Ричард хвърли съучастнически поглед на Том и двамата мъже се чукнаха с чашите си.

Вътре в къщата Гейбриъл хвана ръката на Джулия и я поведе нагоре към втория етаж.

- Облечи си нещо топло, искам да те изведа на разходка - каза той, когато влязоха в стаята й.

- Навън не е толкова студено - отбеляза тя, докато навличаше една от старите кашмирени
жилетки на Гейбриъл.

Той се бе отървал от тях, след като му бе казала, че го правят да прилича на дядо. Дари ги на
Армията на спасението, но тя запази една-две за себе си.

- Не искам да настинеш - настоя Гейбриъл и подръпна закачливо пуловера й.

- Ти ще ме стоплиш - не му остана длъжна Джулия и му намигна.

След като се уви добре с шала си, двамата слязоха долу и минаха на излизане през кухнята.

- На разходка ли отивате, Емерсън? - стресна ги гласът на Том.

- С ваше разрешение, мистър Мичел.

Том потупа швейцарския армейски нож в джоба на палтото си.

- Ако я разплачеш, ще те разпоря като риба.

- Ще се грижа добре за нея, обещавам. А ако я разплача, ще попия сълзите й.

Джулия погледна изненадано първо единия, после другия.

- Какво става тук?

- Гейбриъл те извежда на разходка с моята благословия - каза леко намръщено Том.

- И с моята - намеси се Ричард, а сивите му очи искряха весело.

- Двамата трябва да спрете с този скоч - поклати глава Джулия, докато Гейбриъл я повлече
към гъстата гора.

- За какво беше всичко това? - попита го тя, след като се запътиха хванати за ръка към
овощната градина.

- Ще видиш - целуна я Гейбриъл и ускори крачка. Засмя се, когато вдиша аромата й. - Ухаеш
на ванилия.
 - Лавандулата ми омръзна.

- И на мен.

След минути бяха на границата на градината. Въпреки че тук дърветата бяха много нагъсто,
Джулия видя, че през клоните прозира светлина.

- Какво става?

- Ела и ще разбереш - поведе я той напред.

По клоните на дърветата имаше малки лампички, а по земята бяха разпръснати фенери с

мигащи свещи. Нежната светлина хвърляше топъл блясък върху голите дървета и стара трева, а в
средата на поляната се издигаше бяла тента. Вътре имаше пейка, върху която бе опънато
познато на вид одеяло, с натрупани по него възглавници.

- О, Гейбриъл! - прошепна Джулия.

Той отиде с нея до тентата и я подкани да седне.

- Не е трябвало да си създаваш толкова проблеми. Щях да съм щастлива и със старото одеяло,
проснато на земята. Както беше преди.

- Исках да те поглезя - погледна я той и дъхът й секна за миг под натиска на искрящите му
очи. - Искаш ли да пийнеш нещо?

Отдалечи се, отиде до ниска масичка, на която имаше кофа за изстудяване с бутилка
шампанско вътре и две чаши отстрани. Тя кимна и го наблюдаваше как съвсем професионално
отваря шампанското и го сипва в чашите. Върна се при нея.

- Ще вдигнем ли тост?

- Разбира се - Джулия погледна към чашата в ръката му. - Но можехме да пием и нещо друго.

- Ще пийна само глътка. За Джулиан, моята любима - вдигна Гейбриъл чашата си.

- Мисля, че трябва да пием за нас.

- И това също. За нас - усмихна се той и двамата се чукнаха, преди да отпият.

- Как си направил всичко това? Сигурно са били нужни часове - огледа се Джулия наоколо.

- Старият мистър Банкрофт се грижи за къщата и за земята, докато ме няма. Помолих го да

подреди всичко, докато вечеряхме. Може ли? - протегна се към купа с ягоди и избра най-
голяма-та и узрялата. Поднесе червения плод до устните й и се усмихна широко, докато тя
отхапваше.

- Ще откриеш, че чудесно допълва вкуса на шампанското.

 Джулия се разсмя, когато част от сока на ягодата потече от

ъгълчето на устата й. Посегна да го изтрие, но пръстите на Гейбриъл бяха по-бързи. Проследи

очертанията на устните й бавно, улови сока и допря пръстите си до своята уста, засмуквайки ги
с наслада.

- Великолепно - измърмори той.

Докато Гейбриъл повтаряше ритуала, Джулия започна да се чувства странно замаяна.

Чувствеността му, дори обуздана, каквато бе в момента, бе зашеметяваща до крайност. Посегна
с ръка да върне жеста и дъхът й спря, когато той захапа един от пръстите й и обви езика си
около него, преди да го засмуче.

- Сладък е като бонбон - каза унесено с плътен и дрезгав глас. Приседна до нея на пейката и я
прегърна, галейки с пръст устните й. - Имаш ли представа как ми действаш? Руменината на
бузите ти, топлината на кожата ти, ритъмът на сърцето ти… - поклати глава той. - Нямам думи,
с които да го опиша.

Джулия разкопча жилетката си и допря дланта му до кожата си.

- Почувствай как бие сърцето ми. Ти ми действаш така, Гейбриъл.

Той се загледа в мястото, където бе долепена ръката му.

- Възнамерявам да предизвиквам това чувство до края на живота си.

Целуна я страстно и докосна лицето й с длан.

- Доведох те тук, защото всичко започна на това място. Онази нощ ти промени живота ми.
Никога няма да успея да ти се отблагодаря за това.

- Любовта ти е достатъчна отплата… Откъде идва тази музика? - Джулия се огледа за някаква
уредба, но никъде не се виждаше нищо такова.

- Мистър Банкрофт уреди да имаме чудесен фон.

- Много мило от негова страна.

- Не толкова, колкото си мила ти. Донесе красота в живота ми в мига, в който те срещнах -
стисна я по-силно Гейбриъл. - Все още не мога да повярвам, че след всичките тези години те
държа в прегръдката си и ти ме обичаш.

- Винаги съм те обичала, Гейбриъл. Дори когато не успя да ме познаеш.

Джулия отпусна глава на гърдите му и си затананика заедно с музиката. Когато тази песен
свърши и започна новата, Гейбриъл й прошепна:

- Имам подарък за теб.

 - Просто ме целуни.

- Ще те залея с целувки, но ми позволи да ти поднеса подаръка.

Извади нещо от джоба си и й го подаде. Беше покана, написана на италиански върху много
скъпа на вид хартия.

- Какво е това?

- Прочети я - подкани я той със светнали очи.

Поканата бе от „Уфици” във Флоренция и в нея пишеше, че предстои изложба на

изключителна колекция на илюстрации на Ботичели, направени за „Божествена комедия” на
Данте, някои от които никога преди не са били излагани пред публика. В поканата още се
казваше, че изложбата е предоставена на галерията от професор Емерсън като подарък за
неговата fidanzata, мис Джулиан Мичел.

Тя ахна от изненада.

- Гейбриъл, твоите илюстрации! Не мога да повярвам.

- Щастието ми ме направи щедър.

- А законовата страна? Няма ли да се появят въпроси как си се сдобил с тях?

- Адвокатът ми нае екип от специалисти, за да проследят произхода им, и стигнаха до

деветнайсети век. По-назад няма информация. И тъй като винаги са били част от частна
колекция, се оказа, че ги притежавам съвсем законно. Сега искам да ги споделя и с другите.

- Това е чудесно. Но не е трябвало да споменаваш името ми. Илюстрациите са твои.

- Научих се да ги споделям единствено благодарение на теб.

Джулия протегна ръка и докосна лицето му.

- Благодаря ти. Постъпката ти е много великодушна. Винаги съм смятала, че хората трябва да
могат да видят тези илюстрации и да им се насладят.

- Ти ме научи как да не бъда егоист.

- А ти ме научи как да приемам дарове.

- Значи сме си лика-прилика - отметна той кичур коса от лицето й. - Ще ме придружиш ли на

откриването на изложбата? Ще бъде през лятото. Dotore Витали ще организира прием в наша
чест, подобен на онзи за моята лекция миналата година.

- Разбира се, че ще дойда.

- Добре. Може би този път ще намерим някое уединено ъгълче в музея, за да…
 - С удоволствие, професоре - намигна му тя.

Гейбриъл неволно разхлаби яката на ризата си.

- Искаш ли да се оженим във Флоренция? Можем да го направим, докато сме там за

изложбата.

-Не.

Той сведе поглед към земята, за да прикрие разочарованието си.

- Лятото е прекалено далече. Какво ще кажеш за следващия месец?

- Бих се оженил за теб още утре, ако можех - погледна я Гейбриъл. - Но убедена ли си? Няма
да имаме много време за планиране на сватбата.

- Искам малка сватба. Уморих се да живея сама. Искам да бъда с теб - докосна с устни ухото
му. - И не само защото искам да ме топлиш в леглото.

Гейбриъл изръмжа и я целуна със страст. Тя въздъхна и двамата се прегърнаха алчно, преди
да се отдръпнат отново един от друг.

- А лекциите ти?

- Много от студентите са женени. Дори да те виждам само нощем в леглото, ще бъде повече,
отколкото имаме сега. Моля те, не ме карай да чакам.

Той я погали по бузата.

- Знаеш, че чакането убива и мен. Къде искаш да се оженим?

- В Асизи. Винаги е било важно място за мен и знам, че и за теб е така.

- Тогава Асизи да бъде. А меденият месец? - погледна я подкупващо Гейбриъл. - Имаш ли

някакво конкретно предпочитание? Париж? Венеция? Белиз?

- Където и да е, ще е чудесно, щом съм с теб.

Той я стисна леко.

- Тогава ще те изненадам.

Тя го целуна и след секунда усети как светът около нея се разпада, докато потъваше в
обятията му.

- Искам да ти покажа още нещо - каза той след малко, като се откъсна от устните й.

Хвана я за ръка и я поведе към старото ябълково дърво, което се издигаше в края на поляната.
Обърна лице към нея и я погледна с пламтящи очи.
 - Първия път, когато се срещнахме, откъснах ябълка от това дърво.

- Помня.

Две седмици преди сватбата Том се обади на Джулия, за да я попита нещо важно.

- Знам, че поканите вече са изпратени, но има ли място за още един гост?

- Разбира се. Някой далечен братовчед, за когото не знам ли?

- Не точно - измънка Том.

- Кой тогава?

Той си пое дълбоко дъх.

- Татко, казвай. Кого искаш да доведеш? - Джулия затвори очи и мислено се помоли на
боговете, покровителстващи дъщерите със самотни бащи, да бъдат на нейна страна, да държат
надалече от сватбата й Деб Лънди и да не позволят баща й да тръгне отново с нея.

-Ами… Даян.

Джулия ахна.

- Коя Даян?

- Даян Стюарт от ресторант „Кинфолкс”.

Джулия остана безмълвна за секунда-две, докато осмисляше информацията.

- Джулс? Тук ли си?

- Да, тук съм… Разбира се, с радост ще я добавя в списъка с гостите. Тя твоя… специална
приятелка ли е?

Том отговори след миг колебание:

- Може и така да се каже.

- Аха - каза Джулия.

Том приключи разговора бързо и Джулия остави телефона на масата, чудейки се кое
специално ястие от менюто бе провокирало новата романтична връзка на баща й.

Определено не рулото е кайма, помисли си тя.

- 55 -

На 21 януари Том крачеше нервно пред входа на базиликата в Асизи. Беше притеснен.
Фактът, че Джулия и шаферките й закъсняваха, не подобряваше положението. Постоянно
подръпваше вратовръзката си и се оглеждаше. После едно видение в бяла органза се появи пред
погледа му и тръгна към входната врата като сияен облак.

Той се загледа със зяпнала уста и не можа да каже нито дума.

- Татко - усмихна му се Джулия, насочвайки се към него.

Тами и Рейчъл й помогнаха да свали наметалото си и да оправи пластовете на роклята си,

после наместиха гънките на воала. Кристина, сватбената организаторка, подаде на шаферките
букетите им - ириси и бели рози, специално подбрани, за да отиват на роклите им.

- Много си красива - успя да каже Том, като долепи устни през воала до бузата на Джулия.

- Благодаря ти - изчерви се тя и сведе поглед към букета си от двайсетина рози и няколко

стръка зеленика.

- Ще ни оставите ли за малко насаме? - обърна се към останалите баща й.

- Разбира се.

Кристина издърпа Тами и Рейчъл към единия край на преддверието и даде знак на органиста,
че може да започне да свири.

Том се усмихна смутено на дъщеря си.

- Харесва ми колието ти - каза той.

Ръката на Джулия политна към наниза перли на врата й.

- Бяха на Грейс.

Инстинктивно докосна и диамантените обици на ушите си, но предпочете да не разкрива

произхода им.

- Чудя се какво ли би казала тя за това, че се омъжваш за сина й.

- Иска ми се да вярвам, че ще е щастлива. Че в момента гледа към нас и се усмихва.

Том кимна отново и бръкна в джоба на смокинга си.

- Радвам се, че ме помоли да те доведа до олтара.

Джулия го погледна смаяно.

- Не бих искала да се омъжа без теб, татко.

Той се прокашля и се размърда неловко във взетите си под наем скъпи обувки.

- Трябваше да те задържа, когато те взех първия път от Шарън. Не биваше да те пращам

обратно при нея.
 - Татко… - прошепна тя и очите й се навлажниха.

Том се протегна и я прегърна, опитвайки се да й покаже с прегръдката си всички емоции,

които не можеше да изрази е думи.

- Простих ти много отдавна. Не е нужно да говорим отново за това - погледна го тя. - Радвам
се, че си тук. Радвам се, че си мой баща.

- Ябълката символизираше какъв бе животът ми по онова време - плътски, егоистичен,

агресивен, магнит за греховете.

Отпусна се на коляно и извади една златна ябълка от джоба си.

- Тази представлява това, в което се превърна той - пълен с надежда. И с любов.

Тя се загледа в ябълката, после потърси очите му.

- Някога мъж молил ли те е да се омъжиш за него?

Джулия поклати глава и като малко дете прикри устата си с

ръка от вълнение.

- Тогава се радвам, че ще бъда първият.

Отвори ябълката, която се оказа, че е кутийка, и Джулия видя вътре искрящ диамантен
пръстен, положен върху червената кадифена повърхност.

- Искам да бъда първият и последният мъж в живота ти. Обичам те, Джулиан. Предлагам ти
сърцето и живота си. Омъжи се за мен. Бъди моя жена, моя приятелка, моя любовница, мой
водач. Бъди моята благословена Беатриче и моята обожаема Джулия - гласът му потрепна леко. -
Кажи, че ще бъдеш моя. Завинаги.

-Да — успя да отрони Джулия, преди сълзите да се спуснат по лицето й.

Гейбриъл извади пръстена от кутийката ябълка и нежно го постави на пръста й. После

целуна ръката й.

- Избрах пръстена много отдавна. Но мога да го върна, ако не ти харесва. Знам, че може да
поискаш да си избереш сама пръстен.

Джулия се вгледа в поставения в платинен обков два и половина каратов диамант. Пръстенът
бе старомоден, с по-малки диамантчета, разположени около големия. Макар да бе по-голям и
по-пищен, отколкото си бе представяла, беше идеален, защото Гейбриъл го бе избрал за нея.

- Избирам този - каза тя.

Той се изправи и тя политна в ръцете му.

 - Винаги съм те желала. Откакто видях снимката ти - каза тя, докато сълзите на щастие се
стичаха по лицето й и капеха по гърдите му. - Исках те, преди да те познавам.

- Исках те, още когато не знаех името ти, а познавах само добротата ти. А сега жадувам да
запазя теб, моя Беатриче, завинаги.

Няколко дни по-късно Пол получи имейл от Джулия, в който му съобщаваше за годежа си.
Четенето и препрочитането на писмото й не променяше новината. Но той продължаваше да го
чете не за да се измъчва, колкото да осмисли и запечата в съзнанието си новото й положение.

Скъпи Пол, надявам се, че си добре. Съжалявам, че ми отне толкова дълго време да отговоря
на последното ти писмо. Лекциите направо ме съсипват, имам чувството, че започвам всичко
отначало. Но ми харесва. Между другото, благодаря ти за книгите на Рос Кинг. Нямам много
време за четене напоследък, но първо ще се захвана с „Куполът на Брунелески”.

Една от причините да имам толкова ограничено време е и защото се сгодих. Гвйбриъл ме

помоли да се омъжа за него и аз приех. Надяваме се да се оженим скоро, но базиликата в Асизи
бе свободна едва за 21 януари. Гейбриъл има лични връзки с францисканците и само затова
успяхме да запазим толкова ранна - според тях дата.

Много съм щастлива. Моля те, радвай се за мен.

Изпращам поканата за сватбата на адреса ти в Торонто.

Поканили сме и Кейтрин Пиктън.

Ще те разбера, ако не можеш или не пожелаеш да дойдеш, но бе важно за мен да поканя

хората, на които държа. Гзйбриъл нае вила в Умбрия за гостите. Каним те от все сърце. Знам, че
баща ми ще се радва да се видите отново.

Винаги си ми бил добър приятел и се надявам, че някой ден ще успея да ти се отплатя.

Твоя приятелка, Джулия.

P.S. Гейбриъл не искаше да го споменавам, но той бе този, който убеди професор Пиктън да
поеме дисертацията ти. Аз също я бях помолила, но тя ми отказа. Не е толкова лош, колкото
смяташе, нали?

Благодарността, която Пол изпита към Гейбриъл, не успя да заличи внезапната остра болка,
пронизала сърцето му при мисълта, че е изгубил Джулия. Отново.

Да, вече я бе загубил, но преди Гейбриъл да се завърне, имаше шанс Джулия да промени
мнението си, въпреки че тази възможност бе съвсем незначителна.

Някак си новината, че ще се омъжва за него, за Емерсън, го нараняваше много повече,

отколкото, ако се омъжваше за който и да е друг претенциозен задник на име Гейбриъл.

Скоро след като писа на Пол, Джулия получи пакет в пощенската си кутия в Харвард. Видя,
че има пощенска марка от Върмонт, и го отвори нетърпеливо.
 Подаръкът бе специално лимитирано издание на „Плюшеното зайче” на Марджъри Уилямс.
Вътре имаше изписано посвещение и добавено писмо за нея.

Скъпа Джулия, изненадах се от новините ти.

Поздравления.

Благодаря ти за поканата, но няма да мога да присъствам. Баща ми получи инфаркт преди

няколко дни и е в болница. Аз помагам във фермата. Майка ми ти праща поздрави между
другото. Приготвя ти нещо за сватбен подарък. Къде да го изпрати? Предполагам, че няма да
живееш в кампуса, след като се омъжиш?

От мига, в който те срещнах, исках да си щастлива. Да бъдеш по-уверена. Да имаш добър

живот. Заслужаваш го.

Не бих бил истински приятел, ако не те попитам дали Емерсън е наистина това, което искаш.
Не бива да се задоволяваш с нещо по-малко от най-доброто за себе си. И ако имаш някакви
съмнения, не трябва да се омъжваш за него.

Обещавам, че не се опитвам да се държа като задник, просто съм загрижен за теб.

Твой Пол

Натъжена, Джулия сгъна писмото на Пол и го пъхна обратно вътре в книгата.

-54-
Въпреки че Том бе дал благословията си на Джулия и Гейбриъл - доста неохотно, трябваше
да се признае - когато щастливата двойка обяви къде смятат да сключат брак, се очерта
конфликт.

Семейство Кларк бяха много доволни, че ще прекарат цяла седмица в Италия през зимата, но
Том никога не бе пътувал извън Северна Америка и не беше толкова ентусиазиран. Като баща
на булката той искаше да плати за сватбата, дори това да означаваше, че трябва да ипотекира
новата си къща. Джулия категорично му забрани дори да си го помисля.

Сватбата щеше да бъде малка и въпреки това цената й щеше да бъде непосилна за баща й.
Гейбриъл бе готов с радост да покрие разходите, за огромно съжаление на Том. Но за Гейбриъл
бе много по-важно Джулия да има сватбата на мечтите си, отколкото баща й да удовлетвори
егото си.

Джулия се опита да избегне конфликта, като отбеляза, че има неща, за които баща й можеше
да плати - като сватбената рокля и цветята.

В края на ноември се намираше на Нюбъри Стрийт в Бостън, когато видя роклята на

витрината на изискан бутик. Беше от копринена органза в слонова кост с V-образно деколте и
малки дипли на ръкавите, които повдигаха раменете. Горната част бе покрита с дантела, а
полата бе пухкава като облак.

Без да мисли повече, Джулия влезе вътре и. поиска да я пробва. Продавачката й направи
комплимент за добрия вкус, като каза, че роклите на Моник Луилие са много популярни.

Джулия не познаваше името на дизайнерката и не видя цената, защото нямаше етикет.

Когато застана пред огледалото в съблекалнята, веднага разбра. Това бе нейната рокля.
Притежаваше класическа красота и отиваше чудесно на кожата й, подчертавайки и формите на
тялото й. А на Гейбриъл щеше да му хареса, че голяма част от гърба й бе гола и се разкриваше
доста плът. Много стилно, естествено.

Изпрати снимка на Том с айфона си и го попита какво мисли. Той й звънна веднага. Гласът
му трепереше, когато й каза, че никога не е виждал толкова красива булка.

Помоли я да говори с управителя на магазина и уговори покупката, без Джулия да осъзнае

колко скъпа бе всъщност роклята. Фактът, че можеше да си позволи да купи на дъщеря си
сватбената й рокля, му позволи да приеме идеята, че Гейбриъл ще покрие останалите разходи.

Джулия продължи обиколката си по магазините. Сред нещата, които си купи, имаше воал с
дължина почти до глезените, чифт сатенени обувки с високи токчета, на които можеше да ходи,
и дълго бяло кадифено наметало, което щеше да пази нея и роклята й от януарското време в
Асизи. После се прибра у дома си.

- Джулс - закашля се Том, после се отдръпна и й се усмихна облекчено. - Ти си добра дъщеря.

Обърна се и погледна към дългата пътека, водеща до олтара, където Гейбриъл стоеше с брат
си и зет си. И тримата мъже бяха облечени в черни смокинги от „Армани”, с чисто бели ризи.
Скот и Аарон обаче бяха с обикновени вратовръзки, защото по думите на Скот „папийонките са
за старчоците, младите републиканци и преподавателите”.

- Сигурна ли си какво правиш? - попита Том Джулия. - Ако имаш някакви съмнения, ще
повикам такси и ще те прибера у дома.

Тя стисна ръката му.

- Нямам съмнения, татко. Гейбриъл може да не е съвършен, но е идеален за мен. Ние си

принадлежим.

- Казах му, че очаквам да се грижи добре за малкото ми момиче. Че ако не е готов да го

направи, имаме сериозен проблем. Той обеща, че ако не се отнася с теб подобаващо, мога да го
гръмна по всяко време с пушката си - ухили се Том. - Отвърнах му, че това чудесно ме устройва.
Готова ли си?

Джулия си пое дълбоко дъх.

-Да.

- Тогава да го направим - предложи й той ръката си и двамата кимнаха към шаферките.

Оргаиистът вече бе започнал да свири химна за процесията.

Когато Джулия и Том влязоха в базиликата на мелодията на „Исусе, моя радост”, хорала от
Кантата 147 на Бах, погледът й се срещна с този на Гейбриъл. На лицето му грейна широка
усмивка. Януарското слънце надничаше през вратите, осветяваше булката откъм гърба и
образуваше ореол около забулената й с воала глава.

Гейбриъл не можеше да спре да се усмихва. Усмихваше през цялата церемония, включително

докато казваше обета си и по време на изпълнението на специално поканена соло сопрано
певица на „Събудете се, ни призовава гласът” на Бах и Exsultate, jubilate на Моцарт.

След церемонията той отметна е треперещи пръсти воала на Джулия. Изтри с нежни пръсти
сълзите от щастие, които се стичаха по лицето й, и я целуна. Целувката бе чиста и деликатна, но
носеща обещания. После двамата слязоха в долната част на църквата и в криптата.

Не бяха го обмисляли предварително. Някак си обаче, сплели ръце, се озоваха пред гроба на
свети Франциск. В тихата тъмнина, сред която преди няколко месеца Гейбриъл бе преживял
своите моменти на прозрение, коленичиха за молитва. Всеки от тях благодари безмълвно на Бог
за другия, за безмерната благодат, с която Той ги бе дарил, за Грейс, за бащите и близките им.

Когато Гейбриъл се изправи и запали една-едничка свещ, и двамата отправиха още една
молитва. Една мъничка благодат, която да се изсипе върху тях от щедрата Му ръка. След края на
молитвата им странно, но успокояващо чувство се обви около тях като благоуханна завивка.

- Не плачи, скъпо момиче - хвана я Гейбриъл за ръката и й помогна да се изправи на крака.

Изтри отново сълзите й и я целуна. - Моля те, не плачи.
 - Толкова съм щастлива - каза тя и му се усмихна. - Толкова те обичам.

- И е мен е така. Не спирам да се чудя как е възможно всичко това. Как те намерих отново и
те убедих да станеш моя жена?

- Небето ни се усмихна.

Тя се надигна и целуна съпруга си до гроба на свети Франциск без никакъв срам, защото
знаеше, че думите им идваха от сърцата им и светецът щеше да им се усмихне и да ги
благослови.
-56-
По-късно същата вечер двамата се преоблякоха в дрехите, с които щяха да потеглят на
медения си месец - тъмен костюм за Гейбриъл и пурпурна рокля за Джулия, и седнаха един до
друг на задната седалка на наетата за случая кола.

Скоро колата пое по алеята, водеща до една вила, близо до Тоди. Същата, която Гейбриъл бе
наел по време на първото им посещение в Италия предишната година.

- Нашата къща - прошепна тя, когато я забеляза.

- Да - целуна той ръката й. После я вдигна и пренесе през прага. - Разочарована ли си?
Мислех, че предпочиташ да имаме малко време само за нас, но ако искаш, ще заминем за
Венеция или Рим. Ще те заведа където пожелаеш.

- Тук е идеално. Толкова се радвам, че си избрал това място за нас - Джулия обви в радостен
изблик ръце около врага му.

Той я отстрани нежно от себе си.

- Ще кача багажа ни горе. Гладна ли си?

Джулия се усмихна.

- Бих хапнала нещо.

- Защо не провериш дали нещо в кухнята може да те изкуши, а аз ще се присъединя към теб
след малко.

Тя се наведе напред с дяволито изражение на лицето.

- Единственото нещо в кухнята, което може да ме изкуши, си ти - върху кухненската маса.

Съблазнителното й предложение намекваше за предишното им посещение, когато бяха

„кръстили” масата няколко пъти. Гейбриъл изръмжа и бързо тръгна по стълбите с куфарите,
сякаш някой го гонеше.

В кухнята Джулия намери шкафовете и хладилника заредени догоре. Разсмя се, когато видя
няколко бутилки боровинков сок, подредени на кухненския плот, сякаш очакваха специално
нея. Тъкмо отвори бутилка „Перие” и приготви плато със сирена, когато Гейбриъл се върна.
Изглеждаше много подмладен, като момче, със светнали очи и закачливо изражение.

- Изглежда прекрасно, благодаря ти - каза той и приседна до нея, след като погледна
многозначително към кухненската маса. - Но трябва да кажа, че предпочитам първият ни път
като младоженци да е в леглото.

Кожата на Джулия поруменя.

- Имам много хубави спомени от тази маса.

 - Аз също. Но имаме много време, за да си създадем нови. По-хубави - погледна я
предизвикателно той. - Доволна ли си от сватбата? Всичко ли мина така, както си го бе
представяла?

- Даже по-добре. Церемонията, музиката - да се оженим в базиликата, бе просто невероятно.

Изпитвах покой и блаженство.

Гейбриъл кимна, защото и той се бе чувствал по същия начин.

- Радвам се, че поканихме само семействата и близките си приятели. Съжалявам, че нямах

шанс да говоря повече с Кейтрин Пиктън, но, доколкото видях, ти танцува с нея два пъти -
престори се на засегната Джулия.

Той повдигна вежди с престорена изненада.

- Нима? Танцувал съм с нея два пъти? Това е доста впечатляващо за една седемдесетгодишна
жена. Изненадан съм, че е удържала на темпото ми. Вие пък танцувахте два пъти е Ричард,
мисис Емерсън. Така че сме квит.

- Сега той е и мой баща. И е великолепен танцьор. Много елегантен.

- По-добър от мен? - възмути се шеговито Гейбриъл.

- Никой не е по-добър от теб, скъпи - наведе се тя към него и го целуна по нацупената

физиономия. - Мислиш ли, че той някога ще се ожени отново?

- Не.

- Защо?

Гейбриъл хвана ръката й в своята и погали нежно кокалчетата на пръстите й едно по едно.

- Защото Грейс бе неговата Беатриче. Когато преживееш подобна любов, всичко по-малко ти
се струва като бледа сянка - усмихна й се тъжно. - Странно, но същото се случва в любимата
книга на Грейс „Жестока милост”. Шелдън никога не се жени повторно след смъртта на
съпругата си. Данте изгубва Беатриче, когато тя е едва на двайсет и четири години. Прекарва
остатъка от живота си, като я оплаква. Ако те загубя, и с мен ще е същото. Никога няма да има
друга. Никога - натърти Гейбриъл е пронизващ, но любящ поглед в очите си.

- Питам се дали баща ми ще се ожени отново?

- Ако го направи, това проблем ли ще е за теб?

Тя сви рамене.

- Не. Ще ми е нужно време да свикна, но се радвам, че излиза с мил и добър човек. Искам да е
щастлив. Искам да има до себе си някой, с когото да остарее.
 - Нямам търпение да остарея с теб - каза Гейбриъл. - И ти определено си от милите и добри
жени - допълни той шеговито.

- И аз искам да остарея е теб.

Двамата се спогледаха с любов, после довършиха храната си сред спокойната тишина на

Умбрия. Не след дълго Гейбриъл се изправи и протегна ръката си.

- Още не съм ти дал сватбения ти подарък.

Тя пое ръката му и пръстите й докоснаха брачната му халка.

- Мислех, че пръстените ни са нашите подаръци. И надписите от вътрешната им страна: Аз

съм твой и ти си моя.

- Има още - поведе я към камината и там спря.

Когато влязоха в къщата, Джулия не бе забелязала, че картината, висяща преди на стената

над камината, е махната. На нейно място имаше нова голяма и впечатляваща картина с маслени
бои на мъж и жена, вплетени в страстна прегръдка.

Тя пристъпи напред, за да я погледне по-добре, омагьосана от образа.

Мъжката и женската фигура бяха обвити една около друга, мъжът бе гол до кръста и се бе
плъзнал леко под жената, сякаш бе коленичил пред нея, отпуснал глава на скута й. Женската
фигура се бе привела напред, гола и загърната внимателно в нещо, приличащо на бял чаршаф,
стиснала гърба и раменете на мъжа, отпуснала глава между лопатките му. Беше трудно да се
каже къде започва неговото тяло и къде свършва нейното, толкова преплетени бяха те, почти в
кръг. От платното струеше нужда и отчаяние, сякаш двойката току-що се бяха сдобрили след
кавга или пък се срещаха след дълга раздяла.

- Това сме ние - ахна Джулия.

Мъжкото лице бе отчасти скрито в женския скут, устните му се притискаха в голите й гърди.
Но това бе лицето на Гейбриъл, не можеше да има съмнение. Женското лице бе нейното - с
притворени в блаженство очи, лека усмивка играеше по плътните й устни. Изглеждаше
щастлива.

- Но как…?

Гейбриъл застана зад нея и сложи ръце на раменете й.

- Позирах за художника и му дадох твои снимки.

- Снимки?

Той се наведе и я целуна по врата.

- Не разпознаваш ли позата си? Дадох му няколко снимки от онези, които направих в Белиз.
Помниш ли? Ти лежеше в леглото…

Очите на Джулия се разшириха, когато си спомни сутринта, след като за първи път бе носила
подарения й от него корсет.

- Харесва ли ти? - обикновено самоувереният глас на Гейбриъл сега звучеше несигурно. -

Исках нещо… лично, за да отбележим сватбата си.

- Харесва ми. Просто съм изненадана.

Тялото му се отпусна.

- Благодаря ти - пое тя ръката му и нежно притисна устни до дланта му. - Подаръкът е

прекрасен.

- Радвам се, че ти харесва. Има още едно мъничко нещо.

Отиде до лавицата над камината и взе една позната на вид кутийка във формата на златна
ябълка.

- Как ли се е озовала тук? - усмихна се Джулия.

- Отворете я, мисис Емерсън.

Тя повдигна капака и вътре намери старомодно изглеждащ железен ключ. Погледна

въпросително Гейбриъл.

- Магически ключ? За тайната градина? Или за дрешник, водещ към Нарния?

- Много смешно. Ела с мен.

- Къде отиваме?

- Ще видиш.

Поведе я към входната врага и я затвори зад тях. Стояха на верандата, заобиколени от мрака,
сред който единствената светлина идваше от фенерите, окачени на каменните стени.

- Пробвай ключа.

- Какво? Тук?

- Просто го пробвай - Гейбриъл направо потропваше с крака, неможещ да овладее

нетърпението си.

Джулия пъхна ключа в ключалката и го завъртя. Чу се щракане и вратата се отвори.

- Благодаря ти, че стана моя съпруга - прошепна Гейбриъл. - Добре дошла у дома.

Тя го гледаше смаяно.
 - Тук бяхме щастливи - продължи той. - Исках да имаме място, където да можем да избягаме,
някъде, където да градим щастливите си спомени - протегна се и докосна леко ръката й. -
Можем да прекарваме празниците си тук, когато не сме в Селинсгроув. Можеш да пишеш
дисертацията си, ако искаш. Въпреки че няма да мога да понеса да бъда разделен от теб за
повече от ден.

Джулия го целуна и му благодари отново и отново за щедрия дар. Останаха така няколко
минути, отдадени на взаимното си обожание с туптящи от страст сърца.

- 57 —

Без да прекъсва целувката им, той я вдигна на ръце, внесе я в къщата и я понесе нагоре по
стълбите към спалнята. Завъртя я в прегръдките си, възхищавайки се на начина, по който се
вееше пурпурната й рокля.

- Мисля, че ти дължа нещо.

- И какво е то? - разсмя се Джулия, когато Гейбриъл притисна гърба й към стената.

Той й прошепна:

- Секс за сдобряване.

От тона на гласа му по кожата й я побиха тръпки. Гейбриъл забеляза и потърка нежно голите
й ръце.

- Студено ли ти е?

- Не. Развълнувана съм.

- Чудесно - кимна той и отметна косата й, за да могат устните му да намерят шията й, и

започна да я възбужда с целувки. - И само за твоя информация, имам много да ти се
реванширам. Всъщност мисля, че ще ми отнеме цяла нощ.

- Цяла нощ? - попита Джулия, като се закашля леко.

- Цяла нощ, чак до сутринта.

Вече бе започнала да се разтапя в прегръдката му, но точно тогава той притисна устни и език
до извивката на рамото й и се отдръпна.

- Докато се приготвяш за лягане, искам да си помислиш за всички начини, по които

възнамерявам да ти доставя удоволствие.

Прокара за последно нежно пръст по врата й като обещание за предстоящата наслада и се

усмихна предизвикателно.

Джулия взе бельото си за вечерта от куфара си и се оттегли в банята. Когато бе пазарувала за

сватбената им нощ, се бе притеснила. Не беше сигурна какво да избере - не бяха много нещата,
които той не бе виждал.

В малък магазин на улица „Нюбъри” бе намерила точно това, което търсеше - дълга
копринена нощница във винен цвят с дълбоко деколте. Дантелените й презрамки се кръстосваха
на гърба и разкриваха по изящен начин ханша й. Избра я, защото знаеше, че ще му достави
удоволствие да я съблече от тялото й.

Остави косата си прибрана и постави червило на устните си, преди да обуе черните обувки с
висок ток, които бе купила за медения им месец. После отвори вратата на банята.

Гейбриъл я очакваше.

Спалнята бе окъпана от светлината на свещите, ухаещи на сандалово дърво, и звучеше нежна

музика. Беше различино от онази, която бяха слушали преди, но въпреки това й хареса.

Гейбриъл приближи към нея. Все още бе облечен с били тп си риза, но тя бе разкопчана
почти до кръста и бе пусната свободно над панталона му; стъпалата му бяха боси. Хвана я за
ръка.

- Изтощена си - прошепна той, а ръцете му почти потрепераха, докато обхождаха голата й

кожа, прозираща под бельото.

- Почти бях забравил колко си красива на светлината на снощи Почти, но не напълно.

Тя се усмихна, отпусната до гръдта му.

-Може ли? - попита той и пръстите му посегнаха да докоснат косата й. Тя кимна.

Обикновен мъж би измъкнал фибите наведнъж, ако успее да ги намери, би разпуснал косата
й бързо, за да премине към по що друго. Но Гейбриъл не бе обикновен мъж.

Зарови дългите си пръсти в косата й бавно, наслаждавайки се на допира с нея, напипа една
фиба и нежно я извади, разпускайки само една къдрица. Повтори действието със следващата
фиба и със следващата, докато косата й се разпиля като фонтан по раменете й и тялото й се
изпълни с трепетно очакване.

Хвана лицето й в шепите си и я погледна дълбоко в очите.

- Кажи ми какво искаш. Нощта е твоя. Готов съм за шоп го заповеди.

- Нямам никакви заповеди - облиза Джулия устните си. Просто ми покажи, че ме обичаш.

- Джулиан, обичам те с всичката любов на света. С всичките четири вида любов. Но тази нощ
ще честваме ерос.

Гейбриъл обсипа голите й рамене с трескаво разпалени целувки, преди да застане зад нея и
да погали нежно разкриващия се под презрамките й гръб.

- Благодаря ти за подаръка.
 - Моят подарък?

- Тялото ти, съблазнително опаковано точно за мен млъкна, докато очите му се плъзгаха по
нея, чак до петите й. И обувките ти. Със сигурност след такъв дълъг ден не се чувстваш много
удобно в тях.

- Не съм забелязала.

Той започна да си играе с диамантите на ушите й.

- - И защо?

- Защото мислех само как ще правя секс с теб.

- Не съм мислил за друго от дни. Дори от месеци - издиша шумно Гейбриъл и прокара ръце
нагоре и надолу по раменете й. - Аз съм единственият мъж, който те е виждал гола в целия ти
блясък и който познава звуците, които издаваш, когато изпитваш наслада. Тялото ти ме познава,
Джулиан. Познава допира ми.

Плъзна ръце по ханша й и нагоре и ловко развърза фльонгата на дантелените презрамки.

- Нервна ли си? - повдигна той брадичката й, за да я погледне отблизо в очите.

- Мина доста време.

- Няма да бързам. По-… енергичните дейности ще ги оставим за по-късно, след като си

припомним какво е да бъдем заедно.

Гейбриъл кимна в посока на голата стена и Джулия усети как кожата й пламва от
нетърпение. Той бавно издърпа презрамките, докато гърбът й се оголи напълно пред очите му.
После долепи дланите си до кожата й.

- Изгарям от желание по теб. Всичките тези месеци… Чаках и чаках да те отведа в леглото.

Обърна я с лице към себе си и без повече церемонии свлече нощницата й надолу. Очите му
проследиха как тя се плъзна по тялото на любимата му до пода.

Джулия стоеше гола пред него, с отпуснати покрай тялото си ръце.

- Великолепно - каза той, а гладните му очи оценяваха всеки сантиметър от голотата й, която
му причиняваше болка.

Джулия не се чувстваше удобно от факта, че се бе превърнала в център на внимание, и

започна да разкопчава ризата му. Свлече я от раменете му и притисна устни до татуировката му,
после премина надолу по гръдта му, като го хапеше леко, преди да се заеме с панталоните му.

Скоро и той беше гол и доказателството за неговата възбуда бе напълно очевидно. Гейбриъл
се наведе да я целуне, но тя го спря. Започна от косата му и после плъзна трескаво длани по
тялото му, изследва го сантиметър по сантиметър, с пръсти и устни. Лицето му, устата му,
челюстта му, раменете му, изваяният му гръден кош и коремните мускули. Ръцете и бедрата му,
и…

Той хвана ръката й, преди тя да я обвие около члена му, и започна да й шепне ласкави думи.
Думи на обожание на италиански, които идваха от перото на Данте. Вдигна я на ръце и я отнесе
до голямото легло е балдахин. Постави я на ръба и коленичи пред нея.

- Откъде да започна? - попита, а очите му леко се замъглиха, докато прокарваше ръка по

плоския й корем и надолу по бедрата й. - Кажи ми.

Джулия си пое рязко въздух и поклати глава.

- Оттук ли? - Гейбриъл се наведе и облиза устните й с език. - Или оттук? - продължи той,
погали гърдите й с ръка, а след това устните му обхванаха зърната им едно по едно. Джулия
затвори очи и изпъшка. - Ами тук?

Този път пръстът му бавно обходи пъпа й, след което устата му се долепи до чувствителното
място.

Тя простена силно и го сграбчи за косата.

- Искам само теб.

- Тогава ме имаш.

Джулия го целуна и той й отвърна, наслаждавайки се на устните й бавно, като ги хапеше

нежно и изкусително. Когато усети, че дишането й се учести, хвана лявото й стъпало в ръка и
започна да сваля обувката й.

- Не искаш ли да съм с тях? - попита тя, като го погледна. - Купих ги специално за тази нощ.

- Нека ги оставим за по-късно, когато стигнем до стената - прошепна с пресипнал от

вълнение глас Гейбриъл.

Бавно събу обувките й и няколко минути масажира стъпалата й, като обърна специално
внимание на сводовете й. После я избута в средата на леглото и се наведе над нея.

- Вярваш ли ми?

-Да.

Целуна я нежно по устните.

- Дълго време чаках да го чуя и знам, че наистина го мислиш.

- Разбира се. Миналото е зад гърба ни.

- Тогава нека наваксаме за изгубеното време.

 Започна да използва внимателно ръцете си, за да я докосва и възбужда, движенията му бяха
овладени, но страстни. Целуваше я с устни, хапеше и смучеше кожата й, за да изтръгне по-
силни стонове от нея. Сърцето му пееше от радост, когато чуваше звуците, излизащи от гърлото
й, и при гледката на тялото и, извиващо ee при всяко негово докосване.

Когато ръцете й се притиснаха нетърпеливо към гърба му и застинаха в очакване, той се

намести върху нея и телата им се долепиха, плът до плът, като едно съвършено тяло.

Взирайки се в очите й, Гейбриъл прошепна:

- О, хубава си, мила моя, хубава си! Имаш очи гълъбови… Устните ти - като алена панделка,
и устата ти са сладкодумни…30

Джулия се повдигна, за да притисне устните си до неговите, преди да отговори.

- Не ме карай да чакам.

- Искаш ли ме в себе си?

Тя кимна и по кожата й премина топла вълна.

- Съпруже мой…

- Тъмнооки мой ангеле…

Езикът му се заигра в устата й, докато телата им се сливаха в едно и скоро общите им

стонове изпълниха стаята.

Отначало ритъмът на Гейбриъл бе бавен, като търпеливо заливащите брега вълни. Той
искаше това изживяване да продължи завинаги, защото в този момент, докато се взираше в
пламенните, широко отворени очи на жена си, осъзна, че всичките им предишни преживявания,
независимо колко вълнуващи са били, бледнееха в сравнение с върховността на сегашната им
връзка.

Тя бе плът от плътта, кост от костта му. Бе неговата сродна душа и съпруга и гой искаше да й
достави наслада. Бе погълнат от обожанието си към нея.

Джулия погали сбърчените му от концентрация вежди с пръст. Очите й сега бяха

притворени.

- Обичам това изражение - измърмори тя.

- Кое?

- Затворените ти очи, сбърчените вежди, стиснатите устни - изражението ти, когато…

свършваш.

Той отвори очи и тя видя искрици в сапфиреносините дълбини.

 - О, нима, мисис Емерсън?

- Липсваше ми. Толкова си секси.

- Ласкаеш ме - Гейбриъл звучеше засрамено.

- Иска ми се да имах снимка или рисунка на това лице.

Той се намръщи престорено.

- Такава снимка май ще ми дойде прекалено.

Джулия се разсмя.

- И това го казва мъжът, украсил спалнята си със свои голи фотографии.

- Единствените голи фотографии в спалнята ми ще бъдат твоите, моя изключителна съпруго.

Внезапно и изненадващо той забърза ритъма си.

Докато Джулия стенеше от удоволствие, Гейбриъл зарови лице в косата й.

- Омагьосваш ме. Косата ти, кожата ти…

- Любовта ти ме прави красива.

- Тогава нека те обичам завинаги.

Тя изви гърба си.

- Да, завинаги. Моля.

Гейбриъл започна да се движи бързо, устните му пълзяха по шията й, смучеха и хапеха

кожата й. В отговор ръцете й стиснаха бедрата му, блъскаха ги и ги притегляха, докато тя усети,
че е близо, много близо…

- Отвори очи - простена той, усилвайки темпото на тласъците си.

Джулия погледна в тъмните, но нежни очи на своя съпруг, толкова искрящи от страст и
искрена емоция.

- Обичам те - каза тя. Очите й се разшириха, после се притвориха от изнемога, докато

усещанията я заливаха.

Този път Гейбриъл не затвори очи, когато веждите му се сбърчиха, докато се опитваше да се
концентрира преди последния взрив на наслада.

- Обичам те - изрече той. Смисълът на думите му се изля във всяко негово движение, във
всеки допир на гола кожа върху гола кожа…
 Двамата се отпуснаха назад, задоволени и останали без повече думи и дъх.

Точно преди изгрев слънце Джулия се събуди рязко. Красивият й съпруг бе до нея, лицето му
изглеждаше много момчешки в съня си. Това бе лицето на младия мъж, когото бе срещнала на
задната веранда на Грейс. Прокара пръсти по веждите му и наболата брадичка и в нея се
надигна невероятен прилив на любов. Невероятно чувство на задоволство и радост.

Не искаше да го безпокои, затова внимателно изпълзя от леглото. Вдигна ризата му от пода и

я облече, преди да излезе на пръсти на балкона.

Блед намек за светлина проблясваше на хоризонта и над нежно виещите се сред пейзажа на
Умбрия хълмове. Въздухът бе свеж, прекалено студен, за да бъдеш отвън - освен ако не си
уютно потопен в топлата вода на джакузито, но гледката бе вълшебна, неспособна да бъде
описана с думи, и тя имаше нужда да се опие от красотата й. Сама.

Докато растеше, се бе чувствала толкова недостойна да задоволи най-дълбоките си желания,

да бъде безусловно обичана. Вече не се чувстваше така. Тази сутрин от душата й извираше
благодарност и се издигаше към небето.

Гейбриъл протегна ръка към страната на Джулия в леглото, но напипа само възглавницата.
Събуди се след миг, въпреки че бе изтощен от предишната вечер и ранносутрешните дейности.
Бяха се любили няколко пъти, обожавайки взаимно телата си с устни и ръце.

Усмихна се. Всичките й страхове и тревоги като че ли бяха изчезнали. Дали причината бе
само в това, че вече бяха женени? Или защото с течение на времето тя се бе уверила, че той няма
да й навреди?

Не знаеше. Но Гейбриъл бе щастлив, защото тя бе щастлива.

И когато му се отдадеше по начин, по който преди не бе успявала, той ценеше този дар,
защото знаеше, че е даден с любов и абсолютно доверие.

Събуждането в празното легло обаче притесни Гейбриъл. Но вместо да се впуска в

размишления, бързо потърси любимата си. Не му беше нужно много време, за да я открие.

- Добре ли си? - провикна се той, докато се запътваше към балкона.

- Всичко е наред. Щастлива съм.

- Ще хванеш пневмония - сгълча я Гейбриъл, съблече халата си и го наметна на раменете й.

Джулия се обърна да му благодари и видя, че е гол.

- Както и ти.

Той се ухили, застана пред нея и разтвори халата така, че да загърне и двамата. Тя въздъхна
от сладостното чувство на голите им, допиращи се едно до друго тела.

- Всичко ли бе по твой вкус? - попита Гейбриъл, докато разтриваше гърба й през халата.
 - Не си ли личеше?

- Не разговаряхме много, ако помниш. Може би те задържах прекалено до късно. Знам, че

имахме да наваксваме, но…

- Малко съм загубила практика, но умората е приятна - изчерви се тя. - Миналата нощ бе
дори по-добра от първия ни път заедно. И определено, както ти изтъкна, по-енергична.

Той се разсмя.

- Съгласен съм.

- Преживяхме толкова много. Имам чувството, че връзката ни сега е по-дълбока - Джулия

погъделичка гальовно рамото му с носле. - И не трябва да се тревожа, че ще изчезнеш.

- Твой съм - прошепна Гейбриъл. - И аз усещам връзката ни по същия начин. Нуждаех се

точно от това. Това е, което заслужаваш. Когато те докосвам, когато поглеждам в очите ти,
виждам нашето минало и нашето бъдеще - млъкна и повдигна брадичката й, за да я вижда по-
добре. - Дъхът ми спира.

Джулия го целуна нежно и се притисна по-силно в него.

- Крих се прекалено дълго в сенките - гласът на Гейбриъл трептеше от емоция. - Нямам

търпение отсега нататък да живея сред светлината. С теб.

Тя постави ръцете си от двете страни на лицето му, за да го накара да я погледне право в

очите. И да я види.

- Сега сме на светло. И аз те обичам.

- Аз също те обичам, Джулиан. Твой съм в този живот и и следващия.

Целуна устните й още веднъж и я поведе обратно и спа шопи

** Никой не ме напада безнаказано (лат.ез.) - Б. пр.

1 футон - традиционно японско легло, което е лесно сгъваемо. - Б. пр.

1 футон - традиционно японско легло, което е лесно сгъваемо. - Б. пр.

2 Цитат от сборника със сонети „Нов живот” на Данте; отнася се за емоцията при първата му
среща с Беатриче. - Б. пр.

3 Пиетро Пачиани е един от заподозрените и осъдени за извършването на 16 убийства на

любовни двойки в периода между 1968 и 1985 г. в района на Флоренция. Убиецът - или
убийците - е известен като „Чудовището на Флоренция”, II Mostro. Случаят и до днес се смята
за ненапълио разрешен. - Б. пр.

4 С тези думи в старите карти са се отбелязвали териториите, за които не се е знаело нищо и са

били смятани за край на познатия свят. - Б. пр.

5 Услуга за услуга (лат.ез.) - Б. пр.

6 Свети Тома Аквински (1225-197лч ,

говото учение, томизъм,

7 Мидраш - тълкувание на религиозни текстове в равинския юдаизъм. - Б. пр.

8 A Severe Mercy - автобиографичен роман от Sheldon Vanauken. Издадена за пръв път през 1977
г. -Б. пр.

9 Става дума за романа на Греъм Грийн „Краят на аферата”. - Б. пр.

10 В САЩ и Канада титлата „професор” (professor) се дава на повечето учени с докторска

степен, преподаващи в университети и колежи. Пълноправен професор {fullprofessor)
съответства на професор в Европа и в много друг и държави, включително и България, където
титлата се смята за по-висока академична степен и за получаването й се изискват повече
постижения. - Б. пр.

11 From Here to Eternity - американски филм от 1953 г. с Бърт Ланкастър и Дебора Кер.
Действието се развива в Хавай и има прочута любовна сцена на морския бряг. - Б. пр.

12 Лилиан Хелман (1905-1984) - американска авторка на пиеси, сценарии и мемоари, свързвана

със социални и ляво ориентирани политически каузи. Пиесата е играна и у нас. - Б. пр.

13 XXVII глава, „Ад”. Преводът е по изданието на „Народна култура”, 1975 г. -Б. пр.

14 „Чистилището” - една от частите на „Божествена комедия”. - Б. пр.

15 Услуга за услуга. Което трябваше да се докаже (лат.ез.) - Б. пр.

„Сговор на глупци”, Джон Кенеди Тул (изд. „Народна култура”, 1989 г.) Гул се самоубива
през 1969 г„ единственият му роман излиза посмъртно през 80-те години и печели „Пулицър”.
Героите му са странни и в остър сблъсък с обществото. - Б. пр.

17 Мръсно мартини - към класическото мартини (няколко части джин, една част вермут, лед и
зелени маслини) се добавя и саламура от маслини. -Б. пр.

18 В западните университети има административни отдели, занимаващи се с казусите на

етническото, расовото и социалното разнообразие и поддържането на балансирана среда в тези
отношения (Diversity). - Б. пр.

19 Леко променен цитат от „Хамлет”, IV действие, 7 сцена. - Б. пр.

20 Прасе. - Б. пр.

21 Герои на Дикенс от „Големите надежди”. - Б. пр.

22 „Хамлет”, IV действие, 7 сцена. Превод: Валери Петров. - Б пр.

23 Данте, „Нов живот”, VI. Превод: Иван Иванов, изд. Ламбрин Сотиров „Барс-агенция”, Варна.
- Б. пр.

24 Герои от „Разум и чувства” на Джейн Остин. Уилоуби - лекомислен красавец; полковник

Брандън - уравновесен и заможен кандидат за брак с героинята. - Б. пр.

25 Данте, „Нов живот”, XXI. Превод: Иван Иванов, изд. Ламбрин Сотиров „Барс-агенция”,
Варна. - Б. пр.

26 Ани Дилард (Annie Dillard, 1945 г.) - американска писателка, автор на романи и
нехудожествена литература, носител на „Пулицър”. - Б. пр.

27 Гарисън Кейлър (Garrison Keillor, 1942 r.) - американски писател, хумо- рист и радиоводещ. -
Б. пр.

28 Дороти Сайърс (1893-1957) - английска писателка и преводачка, автор на криминални

романи, пиеси и др. Прочута е с криминалната си поредица за лорд Питър Уимзи, но самата тя
смята превода си на „Божествена комедия” на Данте за най-добрата си работа. - Б. пр.

29 Не, мой ангел, (фр.ез.) - Б. пр.

30 Първият цитат е от „Песен на песните”, Соломон, 1:14, а вторият - пак там, 4:3, от Вехтия
Завет, Библията. По изданието на Св. Синод, 1993 г. - Б. пр.