МИРОН ИВАНОВ

ЖИВЕЙ КАТО ДРУГИТЕ И

БЪДИ БЛАГОСЛОВЕН

chitanka.info

1
В памет на Маргарита Гунчева Иванова

2
ПЪРВА ЧАСТ

3
 ГЛАВА ПЪРВА
ЧОВЕК НА БОРДА. ОПИСАНИЕ НА МОРЕХОДНИТЕ И
АДМИНИСТРАТИВНИТЕ КАЧЕСТВА НА ЛАЙНЕРА.
ЧОВЕКЪТ СЕ ОТТЕГЛЯ, ЗА ДА СЕ ПОЯВИ ОТНОВО

Могъщият трансокеански лайнер „Али Ботуш“ уверено

разсичаше пенестите вълни на морето, взело името на най-
тържествения и безнадежден камък[1], в оня слънчев миг, когато
мегафонът проехтя над същите тези вълни: „Човек на борда!“
И наистина, дори и с невъоръжено око можеше да се види на
палубата на могъщия трансокеански лайнер „Али Ботуш“ човек на
възраст не повече от вашата, опрян на фалшборда, с много остър
профил и също така остри носове на обувките, което иде да подскаже,
че събитията са ставали във времена, когато се носеха именно такива
обувки. Видът на човека бе интелигентен и тъжен, което доуточнява,
че действието се е развивало по време, когато не е било много весело
да си интелигент.
Мнозина не познават морските закони.
Морските закони са строги.
При залавянето на беглец на борда на морски съд законът
повелява незабавното изхвърляне на човека зад борда и по усмотрение
на капитана това нещо може да се впише в корабния дневник, но може
и да не се впише. Но ако става дума не за беглец, а за пътник без билет,
то тогава той трябва да бъде изхвърлен условно зад борда и това
непременно трябва да бъде отразено в корабния журнал. Но ако има
съмнение дали това е беглец, или пътник без билет, то тогава той се
глобява и сваля на първото пристанище, а вписването и невписването в
корабния журнал става по усмотрение на капитана. От казаното става
достатъчно ясно, че морските закони освен много строги са и
предоволно объркани, което може да се каже за всички множества и
изобилия.
Объркването се подсилваше и от обстоятелството, че МТЛ „Али
Ботуш“ бе новозакупен или новонает товаро-пътнически кораб за
комбинирани услуги и като тръгнем от името му („Тристан и Изолда“,

4
бивш „Изолда“), като минем през екипажа му и стигнем, ако щете, до
плъховете — всичко у „Али Ботуш“ бе ново. А старо морско поверие
прокобва страшни неща на кораб, който дръзне да си променя името по
време на плаване. Но едно и две ли са и морските поверия? Друго, още
по-старо пък запретява да има на борда на кораб жена, защото и тук тя
носела повече нещастия и трагедии, отколкото каквото и да било. Нека
още сега отбележим, че двете враждуващи от векове религии —
християнството и мохамеданството — са единодушни поне що се
отнася до забраната жена да влиза в олтарите на църква или джамия.
Може да е наивно, но редица автори са склонни да търсят обяснението
за видимия упадък на тези религии във факта, че така или иначе те са
направили жената пасивен свой враг. Ние няма да се учудим много, ако
доведената до неимоверност дамска активност в нашето столетие
срази двете вековни религии и след кървави борби възроди някаква
нова, непозната религия, която ще позволява на жените да влизат в
олтарите на църквите и в притворите на джамиите… Като ранно утро,
като един предвестник на тези далечни времена може би засега се
явява само Конфедерацията на активните жени (КФА по френска
транскрипция). КФА има дръзкото хрумване да закупи норвежкия
кораб „Тристан и Изолда“, за да докаже, че жената може да плува,
както всяко тяло, потопено във вода, и е глупост да й се забранява това.
За целта лайнерът бе боядисан в Хановер и регистриран само като
„Изолда“ без никакви Тристани. Там новият дамски кораб нагази в
морето на Трудностите, защото едно пребоядисване е далеч по-лесно,
отколкото набиране на екипаж, изключително дамски. Трудностите се
раждаха от познатия на хората страх у жената да се усамотява нощем,
което води подире си нуждата да бъде утроена всяка вахта. Няма
такава сила, която да остави един механик-жена край турбините — те
трябва да бъдат поне три, за да си приказват… Ала когато тройният
екипаж на „Изолда“ трябваше да поеме първия си курс, стана нещо
нечувано: след като отблъсна от хановерското пристанище и направи
миля и половина навътре в морето, „Изолда“ се върна обратно на
пристанището за обща изненада на изпращачите, защото една от
дамите на екипажа си била забравила чантата. Това беше един весел
ден за град Хановер и бюргерите и матросите много се смяха, когато
гледаха как притичва засрамено на своите високи токове въпросната
дама. Но още по-голям смях падна, когато след час и половина корабът

5
„Изолда“ отново се върна на стапелното си място и дамите плачеха.
Нужно бе още половин час време, докато се разбере, че целият екипаж
начело с капитанката отказват да плават, щом като хората им се смеят.
Сега се наложи целият град Хановер да тупа по рамото хлипащите
дами и да ги уверява, че не им се смее, напротив, възхищава им се —
все едно, жените продължаваха да плачат и да отказват да отплават за
трети път през този ден, още повече в кораба имало и плъхове. Така
новобоядисаният кораб „Изолда“ бе оставен да отлежава на вода и
после бе предаден на Българската асоциация на активните жени
(БААЖ), известна по това време със свирепата си активност и
готовност, способност, ако щете, да разреши дори и неразрешимите за
човечеството проблеми срещу заплащане в конвертируема валута. Така
корабът „Тристан и Изолда“, станал по-сетне „Изолда“, получи още
една боя и още едно име — „Али Ботуш“ — и пое уверено пътя, синия
морски път, към всички брегове, гонен навсякъде от категоричната
заповед да си смени тутакси името, понеже планината Али Ботуш не е
само в наша територия.
В този миг морето синееше в прегръдката на слънцето и мамеше
към радостни далнини. В бялата диря на кораба блестяха тъмните
гърбове на акулите, които следват всяко движещо се нещо, за да си
извлекат ужким поуките. Земята продължаваше да бъде все така
кръгла, както и по времето, когато този факт се е премълчавал, отричал
упорито или просто отбягвал, макар да е ясно всекиму, че когато
плаваш неотклонно в една и съща посока, щеш не щеш, винаги ще
стигнеш там, откъдето си тръгнал, за да се увериш на свой ред, че
всяко пристигане е едно завръщане.
— Да ми се доведе незабавно! — разпореди капитан
Бакърджиев, оправяйки китела и фуражката си, сякаш да почерпи от
тях необходимата строгост.
— Един дявол знае какво стана на тоя кораб! — мърмореше си
помощник-капитанът Първанов и сучеше просташките си мустаци. —
Беше там, а сега го няма.
— Беше къде? — строго го прекъсна капитан Бакърджиев.
— Какво да ви разправям, другарю капитан, няма да ми
повярвате. Беше там и изчезна. Пред очите ми изчезна, стопи се сякаш.
— Да не е бил някой от глухонемите?

6
 — Моля ви се, другарю капитан, глухонемите си личат. Те ходят
с рязани сандали и ги познавам аз по външния вид, един вид.
— Не говори, без да те питат! Кое е това въже там?
— Топенант! — отвърна бързо помощникът.
— Видиш ли? Топенантът е въже от такелажа, което поддържа
нока и гика… Четете бе! Сега поне за морето се пише повече,
отколкото за агнешкото… Толкова си и гледал одеве…
— Е, гледайте вие сега, другарю капитан.
Загадъчният интелектуалец се бе появил отново на палубата на
„Али Ботуш“ и бе успял да придаде на лицето си отегчения вид на
човек, който чака да бъде приет от някого.
— Доведи го в каютата ми! — разпореди се капитанът. — Там
ще се разправяме, за да не ни слушат глухонемите…
Защото корабът „Али Ботуш“, чийто екипаж бе изключително
дамски, возеше туристи по програма на Международната Асоциация
на Гражданите, Които Чуват Трудно…
— Вие оставете глухонемите, другарю капитан, ама тоя пак се
стопи. Изчезна.
— Как изчезна?
— Така. Като на телевизор, когато спре токът. Капитанът
затръшна вратата на каютата си и захвърли шапката си чак над
гардероба. Той виждаше ясно, че на кораба липсва най-главното:
дисциплина липсва, трудова дисциплина, и му беше болно на душата.
Прочие болката извираше откъде ли не!
Капитан Бакърджиев плаваше на МТЛ под името на жена си още
от пристанище Хановер, където бе поел кораба, и не само на
останалите матроси, но и нему самия така и не стана ясно къде кой се
качва, защо слиза и какво става. Вършеха се някакви промени в
екипажния списък, мъже слизаха в отпуск по майчинство, жени се
качваха за огняри и други жени слизаха и всичко това само на книга, в
открито море. На книга корабът често нямаше никакъв екипаж или
имаше екипаж, троен и четворен, дамски, мъжки, смесен и какъв ли
не, а корабът си вървеше най-покорно.
„Доживях да слагам на името си фередже!“ — горчиво си
мислеше капитанът в този миг, когато сирената измуча дрезгаво. МТЛ
„Али Ботуш“ се носеше със скорост седемнайсет морски възли към
един скалист бял остров, кацнал като огромна торта от шоколад и

7
цветя върху синята покривка на морето, торта от орехи и каймак.
Всъщност обединеният пункт на параходствата, където бункероваха
морските съдове след голямата афера с танкерите…
На вратата на капитанската каюта отново се почука и преди
отговора „Влез“ вътре бе натикан, може да се каже, „грубо“
интелектуалецът от фалшборда с острите обувки и тъжния вид на
лицето.
— Другарю капитан, разрешете! — по военному се обърна
помощник Първанов и козирува. — Заловихме нарушителя и по ваша
заповед ви го водим. Другарю капитан, разрешете! — помощникът
козирува и се отдръпна, като затвори грижливо вратата на каютата.
— Първанов! — провикна се след него капитан Бакърджиев.
— Ще зареждаме ли?
— Ест, другарю капитан!
— Влезте във връзка с полицията, за кола… да откарат този…
Капитан Бакърджиев за първи път погледна в упор човека с
тъжното лице и затова не намери дума, с която да завърши изречението
си. Ни епитет, ни нищо.
Прочие капитан Бакърджиев повече от прекрасно знаеше, че в
танковете му няма гориво, и ще трябва да зареди кораба, ако не иска да
се разхожда по волята на ветровете, но попита само за да покаже, че
ще се спира на острова, и да съобщи решението си за сваляне на
беглеца. Косвените заповеди имат някаква по-друга сила все пак.
— Но заповядайте, заповядайте! — с безмерна ирония в гласа
рече Бакърджиев и посочи театрално стола край масата. — Ние сме за
това, да посрещаме гости, кой откъдето се качи, да го посрещаме. Защо
не сядате?
— Благодаря, ще приседна… — рече човечецът и се усмихна
благо, после погледна часовника си и постави палеца на лявата ръка
върху китката на дясната — за всеки посветен бе ясно, че започва да
мери пулса си.
— Ах, ама дааа! — още по-ядовито възкликна капитан
Бакърджиев. — Приседнете, запушете, може даже и кафе да ви
направим! Щото не се намери някой, дето да разреши… наместо
амнистии и прочие — да изправи пред една картечница десетина
такива, та да видим после ще бяга ли някой.

8
 — Правите всичко възможно да ми развалите настроението —
някак безлично рече бившето видение и престана да гледа часовника
си.
— Ей, чичин! — свирепо го изгледа капитан Бакърджиев. — Ти
къде се намираш? Я стани веднага!
Беглецът се изправи бавно, прибра ръцете си, усмихна се мило и
попита:
— Да, моля? С какво мога да бъда полезен?
— Аз ли ти развалям настроението… Ама какво ще ти обяснявам
аз на тебе бе? Предател! Родоотстъпник такъв!
— Това, което ми говорите — благо и все пак властно рече
човекът беглец, — се намира вън от кръга на въпросите, които ме
вълнуват. Когато ми говорят с такъв език, започвам да си мисля, че ми
приказват на китайски, и вътрешно си свирукам, така че само напразно
си хабите адреналина…
— Каквооо? Какъв адреналин?
— Хормона на надбъбречната жлеза. Сложно е, приемете само,
че напразно се дразните, а и мен не уязвявате.
Капитан Бакърджиев намръщи чело и се замисли. Един варел
масло върху едно разбушувано море — ето какво е чуждото
спокойствие, когато сами кипим и беснеем.
— Добре, да приемем… Кой ви разреши да се качвате на кораба
без позволение?
— Простете, лошо композирано изречение изрекохте. „Кой ви
разреши да се качвате без позволение?“ Замислете се и ще видите…
— Добре де, все пак къде се качихте?… И без много философии.
Тук не се философствува. Как стъпихте на кораба?
— То е тайна — усмихна се човекът. — Но ще ви я кажа, макар
че няма да ми повярвате. Съсредоточих се и се качих. Дълго време се
съсредоточавах все върху едно нещо и на края постигнах резултат.
— А сега аз вас ще ви предам на полицията и там пак опитайте
да се съсредоточите…
— Безполезно е. — Човекът дори се намръщи. — Аз пак ще се
върна.
— Е хайде да видим как ще се върнете от полицията.
— Предполагам, ще видите. Прочие няма да видите как ще се
връщам, ще ме видите отново тук.

9
 — Глупости! — рече Бакърджиев и махна решително с ръка. —
Вие, ако сте едно такова видение или призрак, защо сега не се скриете,
за да повярвам?
— Защото ми е любопитно, затова. Да не искате сега да се махна
от кораба и да се върна на село при говедата?
— Вие ветеринарен лекар ли сте?
— По какво познахте?
Настана необичайна тишина, могъщите двигатели на лайнера
замлъкнаха отведнъж за икономия на гориво и в изпълнение на
дадените обещания. От гледна точка на горивото земята пак си беше
кръгла и горивото можеше да бъде доказателство за това: лайнерът
преизпълняваше плана, за икономиите на гориво, пестеше се героично,
но понеже се крадеше величаво и бе разкрита дори цяла организация
за кражба на петролни продукти, стана реорганизация — гориво се
раздаваше само на три-четири пункта, пръснати из двете полушария, и
сега лайнерите, танкерите и траулерите хабяха хиляди тонове повече,
докато отидат до пунктовете, където им доливаха по няколкостотин
тона. Мярка безсмислена, обаче строга и полуефикасна.
— Добре де, ха кажете какво става с тая държава, с това
параходство, ако всеки вземе да пътува където си иска?
— Нека ви обърна внимание, господин капитан, поддържайте
разговора на необходимото ниво. „Ако всеки. Ако никой…“ Що за
мисъл е това? При едно човечество от четири милиарда грижата на
всеки е да не мисли за никого…
— Браво! И вие не мислите за никого, нали?
— Мерси. Мисля, че разбрахте — аз съм искрен човек. А вие
свирите фалшиво. На борда на този огромен кораб вие решавате своите
мънички проблемчета и ако ми говорите за кораба, няма да ви слушам,
а ако ми говорите за своите мънички проблемчета, ще ви слушам.
Капитан Бакърджиев си каза вътрешно: „Ама че терк е тоя!“
после потропа с пръсти по масата и попита:
— Значи, съсредоточавате се и се качвате?
— Съсредоточавам се и се качвам.
— Ама и аз, ако поискам да се съсредоточа, ще се кача, нали?
— Няма да се качите.
— Добре. И с каква цел се качихте? Къде смятахте да отидете,
ако не е тайна?

10
 — Не е тайна, разбира се, но и на мен не ми е ясно… Видите ли,
господин капитан, има хора, дето се раждат на този свят и после
започват да им никнат зъби, косми, нокти, купуват им пелени и
количка, цукало, това-онова, нали схващате?
— Не схващам…
— А пък има други, дето първо си купуват количка и пелени и
чак след това се раждат — раждат се, значи, обмислено, добре
мотивирано. Аз съм от първата група, а вие сигурно сте от втората.
Капитан Бакърджиев долови несъответствието и като прецени,
че ще е добре за достойнството му да се засмее, засмя се и рече:
— Всеки случай голям терк си ти!
— Нека си говорим на „ви“. Много държа — кротко и хладничко
отбеляза интелектуалецът с острите обувки. Един обигран
психоаналитик би си обяснил тутакси тази дързост — да се говори с
подобен тон на един капитан в открито море. Дързостта произтичаше
от една вътрешна нестабилност, неувереност — така ни учи
съвременната психоанализа, уверявайки ни, че и Наполеон Бонапарт е
имал вътрешна неувереност, която после накара и планетата да се
почувствува вътрешно неуверена.
Лек трус на кораба принуди събеседниците да загубят
увереността си. Могъщият трансокеански лайнер бе пристанал и вече
хвърляше швартовите, когато капитанът рече:
— Много ми е жал, че ще трябва да се разделим, ама няма начин
да не ви предам на полицията… Законът си е закон.
— Вие никак не се притеснявайте! Аз пак ще се върна… Ще се
концентрирам и ще се върна. Всичко съм обмислил в дългите мигове,
докато подпечатвах хилядите телешки бутове…
Покорен роб на вехтите литературни традиции, авторът все пак е
заставен от обстоятелствата да промени хода на повествованието доста
безпардонно. Старите литературни правила повеляват, дори когато ще
се обявява една голяма световна война, авторът търпеливо да доизлее
чая в гърлото на читателя, да му свали салфетката, да пусне малко
патриотическа музика и после да прехвърли вниманието му върху
познатата повторяемост на някои исторически събития и обществени
явления. Добре, обаче времената се промениха и сега ние трябва да
изоставим временно лайнера и неговите танкери с гориво, за да
тръгнем по следата на едни телешки бутове.

11
 Нека се върнем на брега, макар светът да е най-голямото
доказателство за своето кръгово движение, при което връщане няма, а
има само ход и всяко връщане е толкова връщане, колкото и тръгване.

[1] Мрамора. ↑

12
 ГЛАВА ВТОРА
ЧОВЕКЪТ Е ВЕТЕРИНАРЕН ЛЕКАР. ТОЙ УЧИ
КРАВИТЕ И КУЧЕТАТА НА ЧЕТМО И ПИСМО.
НАЧАЛО НА ЕДНА БАНАЛНА ЛЮБОВНА ИСТОРИЯ,
КОЯТО ЩЕ ПРЕРАСНЕ В РОМАНТИЧНИ ЛЮБОВ.
ИНТЕГРИРАНЕ НА РЕЛИГИИТЕ И ТУРИЗМА.
ЧОВЕКЪТ ИЗЧЕЗВА

В онази нощ, когато се роди решението за неговия път през

океаните, те лежаха под тежката зеленина на крив средновековен
замък, от който излиза уродливо красива бяла принцеса и маха с
кърпичка на конник идиот. Този грозен и скъп ковьор красеше
брачното легло на Херберт Сматракалев, дето неговата жена Лидия
Сматракалева показваше на бялата принцеса как се слагат еленови
рога върху девствен пояс. Общото между живата и мъртва картина бе
още и в това, че голият съвременник също се готвеше да пътува и бе
възседнал вече жаждата си, а го спираше пред замъка голата принцеса
— доктор Сматракалева — с думи от рода на:
— Нали съм ти хубавичка? Кажи, глупчо, нали съм ти
хубавичка?
Няма кретен, който да обича да му се задават въпроси, които
имат само един отговор, и затова избегликьойският ветеринарен лекар
доктор Капитан Танев гледаше светлия лъч на секундовата стрелка на
часовника си и броеше наум.
— Пак ли си мериш пулса, глупако? — бе попитала доктор
Сматракалева. — Не можеш ли поне в тия мигове да не мислиш за
здравето си?
Тогава той бе признал, и то искрено:
— Съмнявам се… страх ме е да не ми изневери…
— Нещастен си, колкото си искаш… — бе рекла замислено
лекарката и бе отместила ръцете му една от друга. — Защо се месиш в
работата на сърцето си, щом не можеш да му помогнеш?

13
 Тогава той бе запалил две цигари, бе й подал едната, а тя само
попита:
— Пушиш и си мериш пулса — къде е логиката?
Мракът се забавлява: смуче зеления огън от скалата на
радиоапарата, гони червените дири на цигарите и после излиза да се
разхожда с тишината из кестените под прозореца, а вътре нахлува
песента на вятъра в клоните.
— Не си щастлив, нали? — съвсем простичко пита тя и опипва
ръба на устните му. И понеже дълбоките въпроси винаги дразнят, той
се зъби:
— Ами записвай си поне, нали ще правиш дисертация върху моя
случай.
— Кажи го малко по-нежно…
— Щастлив… Усещам се като мотоциклет със силно форсиран
двигател и прочие, ама с вдигнато задно колело… Шум голям, зор и
пушек, а работа никаква… Сега даже и бутове…
— Моля те…
— Махни си ръката оттам, чуваш ли? Психиатър! Ако това ви е
цялата психиатрия — да спите с пациентите си…
Ветеринарният лекар на село Избегликьой бе получил някаква
много странна невроза: той се будеше нощем и виждаше да вървят
срещу него бутове, бутове, хиляди бутове, милиони и милиарди
телешки бутове. Така мечтата на цели гладни народи бе разтърсила
духа на ветеринарния интелектуалец и го бе отвела в кабинета на
Лидия Сматракалева, а от кабинета някак си естествено пътят мина и
през семейното ложе на Херберт Сматракалев. Това бе все пак
професионално страдание, защото доктор Капитан Танев наистина
имаше задължението да подпечатва стотици бутове замразено телешко
и говеждо месо със своя син ветеринарен печат. Фантастичното в тоя
случай бе, че едно просто задължение прераства в тягостно натрапливо
явление и води до разстройство. Но психиатрията се родее с
криминалистиката и за нея нещата престават да са фантастични още
след третия разговор. Така доктор Сматракалева установи, че
отчайващото, потресаващото иде от факта, че тези телешки бутове
пристигат с кораби, биват товарени и возени до село Избегликьой с
камиони, подпечатвани там от ветеринарния лекар и отново връщани в
града. Значи, за да получи пациентът подобрение, трябва просто да се

14
разкрие една афера, да се разбере защо селото става с всеки ден все по-
безлюдно, защо гине добитъкът и кой прехвърля говеждо месо от
далечната държава Канада през селската кланица — по-скоро през
селската сладкарница „Еделвайс“ — и тогава ветеринарният лекар би
се успокоил и неврозата би отшумяла, сякаш нищо и не е било. Но
този път, доста безнадежден в рамките на една човешка съдба. Затова
лекарката бе го посъветвала да мисли за други неща и понеже не
намериха в момента достатъчно подходящи, започнаха да се любят.
Отначало наистина колкото за да се промени темата, а после се
забеляза и известно подобрение в състоянието на пациента. Но то бе
кратко и лъжливо, защото всяко лечение почива върху вярата на
пациента в лекаря, а Капитан Танев не можеше да вярва никому.
Той знаеше, че ще бъде излъган дори и от тази Лидия, защото тя
е все пак психиатър, а той — ветеринар… И не се излъга, че ще остане
излъган, защото тя повдига високо, високо петата на дългия си,
американски дълъг, и неуловимо страстен крак, гледа го и казва:
— Щом толкова се отегчаваш, аз ще замина наистина…
Благоверният е уредил да стана корабен лекар на един „Тристан“ и
една „Изолда“…
Те винаги постъпват така, тези хитруши, винаги най-невинно
вдигат крак във въздуха и го гледат, сякаш това е най-важният проблем
в момента — как изглежда сексапилният им крак, а не това, че те
гръмват просто с нещо най-неочаквано… Той е така объркан в
момента, че не знае дори къде е оставил панталона си и го търси
пипнешком из цялата стая.
— Знаеш ли, че е време и аз да тръгна с корабите? — със сухо
гърло бе рекъл Капитан Танев. — Много мислех аз… останал съм сам
в селото, няма никой, даже и попът заминава с бабичките на някаква
екскурзия… Защо не кажеш на мъжа си да ме настани и мен на
корабите, а? Така и така, кажи, услуги ни е правил човекът, любовник
ми е, замествал те е — защо не го настаниш на някой кораб, какъв да
е…
— Трябва да е кораб с добитък… има такива кораби, караме
добитък за Англия и Италия… — Лекарката се хвана на подмятането,
но Капитан Танев й помогна да се опомни:
— Ама не бе, моля ти се, какъв добитък? — Докторът продължи
да лази по пода и да търси сега гащетата си, докато говореше: — Ще

15
ме настаните на нормален кораб, никакви животни, колежке, не
обиждайте животните… моите свине вече имат неврози, кравите ми
показват склонност към психически преживявания, а, от друга страна,
какво? От какво страда човек, който има само една моноцел — вила,
апартамент, кола? Такъв страда само от простуди, инфекции и
охлузвания — баш както и във ветеринарията. Много съм подходящ,
разликата между двете медицини постепенно избледнява в
напредналите общества…
Той най-сетне намери проклетите си гащета и се изправи
величав в средата на чуждата спалня, без да подозира, че се разхожда
по периферията на велики истини за интегрирането на науките. А
хронологически намирането на долните гащета от хасе предхожда с
около девет часа тържествения миг, в който някъде далеч, далеч, в
студената и бездушна немска земя, край мътното, отровено Северно
море бе разбита традиционната бутилка шампанско о носовата част на
бившия „Тристан и Изолда“, а занапред „Изолда“.
— Ще има пак да си говорим! Сам ще се кача на кораб!
Тази закана съвпадна просто до секунди с решението, което бе
гласувано и взето на заседание на КФА в Баден-Баден: конфедерацията
да вземе под патронажа си един космически кораб и да го изстреля от
името на майките, вдовиците и годениците; конфедерацията си бе
направила много добре сметката и знаеше, че няма сила, която да
устои на това тройно внушение.
Сега на вратата се бе почукало, плахо и предпазливо наистина,
но все пак категорично. Капитан Танев бързо бе завършил мисълта си
и още по-бързо бе нахлузил своя тесен в крачолите панталон — такава
бе модата на ония години — и доста гузно, да не кажем недостойно, бе
напуснал стаята, където го бяха измамили. В стаята остана да се
поведе и завърши следният разговор между съпрузите Сматракалеви:
— Какво има пак? — смъртно отегчена и без да сваля своя
сексапилен крак, бе попитала съпругата и бе получила отговора:
— Не бих си позволил да те безпокоя, ако не миришеше така
отвратително на алкохол и никотин. Просто непоносимо мирише…
— И само толкоз?
— Само толкоз, да. Трябва да мислим и за другите, нали? Аз
също съм човек…

16
 — Ако си казал всичко, което имаш да казваш, прибери се при
своите правилни мисли и затвори вратата…
— Права си! Какъв смисъл има да се говори на човек, който
търси щастието си в мръсотията, в помията, бих казал, в оборите… С
един ветеринарен лекар.
— Не мога да се похваля, че ми е вървяло на мъже в тоя живот!
— въздъхна лекарката и свали левия, за да издигне десния си крак във
въздуха.
— Ще се престоря, че не съм разбрал намека. И ще добавя, че
утре твоят кораб тръгва от Хановер… без корабен лекар, защото
корабният лекар се търкаля с един ветеринарен лекар… Ох, колко
низко е всичко това…
— Нямаш право да ме занимаваш със служебни въпроси в
свободното ми време…
— Добре, Лидия, но в тази страна има закони в края на
краищата…
— Ъъъх! — бе простенала лекарката психиатър. — Има, ама кой
да ги спазва? Нали уж има закон, че природата не търпи празно
пространство, пък аз го виждам край кревата си…
— Мерси. Значи, аз съм вакуум…
— Не вакуум, а просто дефиниция и мостра на вакуум.
— Ще запомня, благодаря.
— Моля ви се!
— Лидия, защо не ме улесниш? Защо не ми кажеш какво да
отговарям, когато ме питат защо… когато ме питат например за
персонала на „Изолда“? Направих всичко, каквото ти пожела, а сега
улесни ме, кажи какво да отговарям… нека се обясним, нека стигнем
до едно единно становище…
Бързият ход на събитията ще ни попречи да изчакаме
изясняването на това общо становище между съпрузи, свързани с най-
чистата ненавист, която може да се роди някъде. Ще оставим засега
двамата в спалнята и ще последваме ветеринарния лекар Капитан
Танев, който бе изпаднал в комично положение.
Като връх на всичко стартерният педал на фантастичната
„Жилера“, която бе купил от селския поп Гавриил, се откачи точно в
мига, когато съпрузите Сматракалеви спореха горе дали е по-голямо
престъпление да оставиш един кораб без психиатър, или една страна

17
без говеждо месо. Най-сетне Капитан Танев се отказа да пали с педал и
псувайки попа, както му мине през ума, подгони да запали на скорост
мотоциклета си, обещавайки да изпълни расото на попа с попски
кокали. Соленият и пшеничен вятър издуха малко от горчивината и
след първия километър вече лекарят не се чувствуваше чак толкова
много излъган в тоя живот. Когато ни се спи и очите лепнат, когато
срещу нас лети вятърът и мракът, можем да се проверим — ако не
станем за мигове по-благи и по-добри, този свят си заслужава
самовзривяването…
Капитан Танев се прибра в Избегликьой призори, когато
слънцето вече протягаше пръсти, за да помилва небесата над облите
тучни хълмове. При табашкия кладенец лекарят срещна една във
висша степен необичайна процесия, продавачът на „Жилерата“ поп
Гавриил вървеше по тясната асфалтова пътека между доматите и
росния пипер, следван от девет или десет бабички — прочие, всичките
бабички, които бяха останали да поддържат живота в това пусто село
Избегликьой.
— Върви ли, върви ли? — бе попитал попът преди поздрава и
сам си бе отговорил: — Ама как няма да върви, хала е…
— Хала! — бе го срязал Капитан Танев. — Падна стартерният
педал. Прецака ме ти мен…
— От втулката е. Ще ти дам втулка, като се върна — да се не
връщам сега, щото на дълъг път сме тръгнали…
Те отиваха на голяма религиозна екскурзия.
— Ще се върнеш, няма начин да не се върнеш…
— Приседнете, сестри мои, нека още веднъж приседнем, преди
да потеглим на път — с чиста сладост в гласа изрече поп Гаврил и
после се обърна към лекаря с отворена кутия цигари: — Размисли ли
окончателно? Дай ми кучето, братко мой! Дай го!
Попът бе страстен и поривист човек, голям богослов, би могло да
се каже голям теософ, дори и мотоциклетен състезател бе голям за
времето си, докато не го подгониха от София теософите, които
виждаха в негово лице своето затъмнение. Простите неща на този свят
стават сложни именно защото мнозина се заемат да ги обясняват —
това е обяснението на сложността на света.
— Падна педалът, попе…
— Знам, каза ми го… Братко мой, дай ми кучето!

18
 — Няма да ти го дам, защото ми е болно на душата, като мисля
за теб! Защо ми взема толкова пари, щом му пада педалът? Или се
върни, или парите ми върни.
— Мой братко — благо рече едрият поп и очите му заблестяха.
— Знаеш ли какво става, ако се върнем? Знаеш ли на какъв дълъг път
сме тръгнали ние? Боже, боже, кажете му, сестрици, от какъв дълъг път
ни връща той.
И не падналият стартерен педал, не и чувството, че е измамен в
сделката с мотоциклета, а всичко това заедно с мисълта, че и поп
Гаврил, този наглед чист и благ човек, сега се изсулва по терлици, бе
една от последните капки, които правят да прелее чашата на
търпението, за да се посегне към камъка, който ще бъде хвърлен, след
като бъде изказана речената дума.
— Върни се, попче, и ми дай втулката, докато не съм те смлял от
бой (забележете колко страшни са заканите на слабите хора).
— Е няма да се върна пък — рече попът и подкани със знак
бабичките да тръгват. — Съсредоточи се върху нещо друго и ще ти
мине…
Те тръгнаха в портокаловата красота на раждащия се ден и
оставиха разгромения и опустошен мъж сред росните домати и
кукуруза да се съсредоточава където ще.
Това — за съсредоточаването — пък бе една приумица на поп
Гавриил, взета от учението на древните адамити — онези, дето стоят
голи по цял ден и гледат дланите на ръцете си или някаква друга точка
и се съсредоточават, докато изпаднат в транс, което е все пак един вид
райско блаженство. Досега попът и ветеринарният лекар се бяха
съсредоточавали множество пъти ту в кръчмата, ту по скамейките или
под големия чинар край селото, а сега попът заминаваше и Капитан
Танев трябваше да се съсредоточава съвсем сам.
Те влязоха почти едновременно: Капитан Танев в своята къща, а
настоящият лайнер „Изолда“, който трябваше да получи още една боя
и още едно име, в пристанище Тулон — едно от големите военни
пристанища на Франция.
Изоставен напълно от всички, излъган от всички, ветеринарният
лекар на село Избегликьой отиде в кухнята, взе един голям стрък праз
и започна да го яде необелен, защото вече му бе все едно. После
свирна на кучето, на феноменалното куче Океан, за което бе станало

19
дума с попа, и се остави то да прочете мислите му. Океан разбра и с
подвита опашка хукна към селската кръчма, а докторът се изправи
пред кривото и смешно огледало на хазяите, огледа се и като остана
доволен от външния си замислен вид, рече сам на себе си:
— Светът не заслужава чак такова голямо внимание. Като му
обръщаш голямо внимание, той се разглезва и прави какво ли не! Да не
му обръщам внимание — ето какво трябва да правя…
Сега през отворената врата се промъкна кучето, захапало в яките
си дълги челюсти една бутилка „Крамолинска гъмза“, и като стъпи на
стола, положи я върху дългата, неразтребена маса, после погледна
стопанина си и направи любимия трик: плесна се с предната лапа по
челото, досущ като човек, който е забравил нещо и сега си спомня —
спомни си за тирбушона и го измъкна изпод охлузения рафт до
печката.
— Ха седни сега — рече лекарят и наля на кучето в паница, а за
себе си остави бутилката. — Седни, че ми е много тежко.
Те поседяха и попиха и ние няма да предаваме този дълъг и без
особено значение разговор между човека и неговото куче — колко
такива разговори се водят всеки миг. Ще отбележим само една мисъл,
която се роди между другото и която мъдрият Океан оцени, защото
след като докторът рече: „Какъв е смисълът на усилията ни? Към какво
ни водят пътищата и всичките ни борби? Знаеш ли? Към стари, стари
пословици!“, кучето излая три пъти възторжено и Капитан Танев не
можеше да не остане доволен.
Духовно все още неаклиматизираният читател може да бъде
подразнен от лекотата, с която авторът отминава странния факт едно
куче да чете мисли, да ги оценява и акламира дори. Ала в
мореходството, с което ще се препитаваме занапред, си е винаги така
— корабът плава независимо от дълбочините, от близките острови и
далечните миражи. Така е дори и на сушата — не за всяка причудлива
пещера или интересно теленце ще спре хода си бързият влак… но като
изключение нека спрем сега, а после ще догоним и доктора, и кораба.
Интересите на доктора към дресирането на животни датираха
още от времето, когато бе обучил една крава да чете едри печатни
текстове и бе наказан за това. Работата се състоеше горе-долу в
познатия цирков трик с цифрите, които кучето разпознава — тук на
кравата показваха разни текстове, а тя мучеше, когато й покажат

20
„фураж, повече фураж“, — но това бяха стари, забравени неща от
времена, за които все още не е весело човек да си припомня, пък и едва
ли ще стане весело.
Чудното бе, че наказаха доктор Капитан Танев за неправилни
мисли, и по-специално за дресираната крава. Тогава — в ония времена,
когато се говореше, че докторът ще опере пешкира за аграрните
неблагополучия в района — нему за пръв път стана страшно и по цели
нощи виждаше срещу себе си крави, крави, крави, виждаше крави,
които плетат плетове и чорапи, крави, които се прескачат на прескочи-
крава, крави, вървящи в гъсти редици срещу него, крави, които си
събуват бутовете и ги окачват по ченгелите — много знаменателни
сънища, библейски в известен смисъл, ако изключим, че в съня на
Навуходоносор те са били само седем, а тук — стотици и хиляди.
Тогава той още не познаваше Лидия Сматракалева, нямаше и
психиатър в града, прочие имаше, но той бе просто физкултурник и
какаванин и затова Капитан Танев сподели страховете и сънищата си с
поп Гавриил. Попът намери известно сходство между своя и неговия
случай, разказа му как бил прокуден от София заради еретични мисли
около създаването на някаква нова религия, а отчетата намерили, че
именно тези мисли на поп Гавриил били причинили отлив на
богомолците от църквите и видимия упадък на клерикализма у нас.
— Но ще ти помогна и помагайки ти, ще помогна и на себе си,
братец мой! — бе го утешил попът и бе му изяснил: — Защото нашите
страдания идват от лошо съсредоточаване. Ние с теб ще се
съсредоточим върху нещо друго и ще възсияем.
Така те стигнаха до извода, че трябва да любим нещо достойно
за любов и докторът се зае да възпитава едно куче, на което селските
хлапета бяха претрошили левия заден крак.
По това време именно започна да пристига един камион на
„Булгарцвет“, който караше замразени канадски бутове телешко месо,
лекарят трябваше да ги подпечатва, подир което бутовете заминаваха
за града. Дресирането на кучето вървеше успешно, грубият селски пес
с голям костен израстък зад черепа — случаен дар от волната любов на
кучетата — възприемаше бързо всичко и намираше умна и вярна
реакция за най-сложни и абстрактни мисли. Но сега лекарят започна да
вижда кравите разглобени, започнаха да му се явяват бутове насън и
това го срещна с Лидия.

21
 Ветеринарният лекар бе отворил прозореца и дишаше жадно
горчивия дъх на бучиниш и коприва, на тлъстите влажни треви, които
пълнеха двора и дворовете, и слушаше крякането на жабите в пълния
догоре бунар. Той се страхуваше да притвори очи, защото нервните
трусове от последните дни и часове щяха да поведат легиони телешки
бутове срещу него; летящите звезди и белият прах на цъфналите
дървета, ароматите и светът щяха да се превърнат в обли, дълги,
проточени и какви ли не бутове, бутове, бутове… Затова стоеше с
отворени очи, гледаше прозореца и се питаше върху какво да се
съсредоточи сега и макар Океан да пролайваше настойчиво зад него,
той не искаше да разговаря с никого и за нищо и се насочваше все по-
силно към корените си, съсредоточаваше се и се събираше в корените
си, докато на края ги откъсна и се понесе подобно есенен трън по голо
поле.
Тогава именно го забелязаха на борда на могъщия трансокеански
лайнер „Али Ботуш“ и вдигнаха тревога, дадоха заповедта „Стоп
машини!“, която не бе изпълнена (ще видим по-сетне защо), и ако
честният читател благоволи да си спомни, така се и захвана нашето
повествование. Нека нашият любезен читател влезе в положението на
герой, който дълго се е съсредоточавал върху нещо и изведнъж го е
постигнал. Няма ли в първия миг човек да се уплаши от резултата,
няма ли пак да помисли, че е останал излъган. Така и Капитан Танев се
уплаши от лайнера и след като постоя десетина минути, отново се
върна край своя прозорец в своето село при своето вярно куче Океан.
Познатото тракане на дизеловия двигател на камиона го
посрещна и шофьорът грубо свирна от прозореца. Бягащият от
ужасите на едни видения лекар трябваше да подпечата със син печат
реалните образи на кошмарите си и докато вършеше тази работа, вече
се съсредоточаваше за окончателно отпътуване, решил, че по морето
кравешки бутове може би не ще се явят. Сега той изведнъж се сети за
кучето и си помисли дали не би могло и то да се съсредоточи и да
дойде с него. Бутовете вече бяха подпечатани и камионът на
„Булгарцвет“ отнесе тракането си сред дъхавите кукурузи и домати
към града, а кучето го нямаше и това бе миг на последното колебание.
Той отново се съсредоточи и събра цялото си същество само в
едно-едничко желание: да бъде на кораба, да плава в открито море,
колкото и да е лъжливо и измамно всяко плаване. Но отначало това не

22
му се удаде и той доста часове стоя край прозореца и над морето,
докато намери могъщия трансокеански лайнер на обединения
нефтопункт на параходството. Така че когато проникна в кабината на
капитана, капитанът пък отсъствуваше, зает със своите капитански
разправии и главоболия.
— Ама как може такова нещо? Кой мозък може да допусне, как?
Не! Това е идиотщина, която няма равна на себе си! Не ми
приказвайте, не искам да слушам нищо…
— Добре, ама защо на мен ги приказвате, другарю капитан? —
питаше бай Жельо Алтънтошев. — Какво съм аз виновен, че
нефтопунктът е в ревизия? Ха кажете де?
Другарите от ръководството на параходството имаха принципно
право, защото светът е изстрадал достатъчно много от кражби и за да
пресекат кражбите, може да бъде оправдана всяка мярка, та, ако щете,
дори да се спрат в морето всички кораби, докато изловим хайдуците,
както ставаше в този случай пред очите на капитана, пасажерите,
читателите и целия цивилизован свят. Помпите на нефтопункта бяха
запечатани, а да се зарежда от други помпи бе строго забранено и сега
трябваше просто да се чака.
Както всъщност и стана.
Като разбра, че няма да превие ината на ревизорите, капитан
Бакърджиев се върна в каютата си, видя там ветеринарния беглец и се
разпореди отново за полиция. Понеже нервите му бяха силно изопнати
от разправията на нефтопункта, той заговори патетично на сух
английски език с цивилните лица, които дойдоха в каютата му да
арестуват — както той си мислеше — беглеца, но бе съдено нервите му
да се изопнат още повече, защото това не бяха полицаи. Двамата мъже
в кожени якета и матроски барети излязоха помощник-капитани на
някакъв наш кораб, също така закъсал за гориво преди четири месеца,
и капитанът му отказваше да отплава поради счепкване с отговорника
на нефтопункта. Оня отказал да му налее гориво поради това, че
талоните му били смачкани и на единия талон му бил откъснат горният
десен ъгъл и прочие, и прочие и за зла чест както капитанът, така и
отговорникът на нефтопункта се оказали хора от Северозападна
България, по-точно от Шоплука, хванали се гуша за гуша и ето вече
седми месец корабът не потегля. Сега двамата помощници молеха
капитан Бакърджиев да поеме част от товара, при възможност целия

23
товар, за да намали от контрасталиите и навлото, още повече те също
така нямали понятие каква е тази стока, някакви едри сандъци.
— Знаете ли какво е да не ти пука от нищо? — отвърна им
капитан Бакърджиев. — От нищо не ми пука и за нищо, ама хич, хич,
хич! Правете каквото знаете, не ме интересува!
Двамата помощници изтълкуваха, както им бе угодно, тези думи
на капитан Бакърджиев и на това пристанище наместо с нафта
могъщият трансокеански лайнер „Али Ботуш“ бе натоварен с едно
българско село, опаковано грижливо, с надписи по сандъците: „Връх“,
„Не навеждай!“ и „Чупливо“, макар последното да бе явно пресилено
— българското село не е чупливо.
— Май ще се окажете вие по-прав! — излезе от тежкото си
мълчание капитан Бакърджиев и погледна стихналия и сгушил се в
себе си пасажер. — Идва време, човек просто… да можех и аз да се
съсредоточа сега и да отида да ги питам как се плава без гориво…
— Дали ще е възможно да отида при вашия корабен лекар? —
съвсем ни в клин, ни в ръкав попита пациентът. — При доктор
Сматракалева…
Капитан Бакърджиев си припомни, че плава под ничие знаме,
дойде му наум за Конфедерацията на активните жени и това го накара
да се плесне по челото: значи, може да използува това положение и да
зареди от друга помпа.
Той посегна към мегафона, за да повика механика бай Жельо
Алтънтошев, когато последният сам отвори вратата и съобщи, че
танкерите са заредени с гориво и корабът може да тръгва.
— Кой това?
— Не знам кои бяха! — вдигаше рамене бай Жельо. — Дойдоха с
едно танкерче, прехвърлиха шланговете, заредиха и заминаха, обаче ми
направи впечатление, че си говорят помежду си със знаци…
— Значи, глухонемите! Е нищо, важното е, че има гориво.
Капитан Бакърджиев закопча китела си, наложи своята
капитанска фуражка, за да се яви в пълна форма на мостика и да
отдаде заповед за маневра, но задържа в нерешителност няколко мига
ръката си върху околожката на фуражката. Той просто не знаеше какво
да прави с тайнствения пасажер, с беглеца, и ако слушаше повелята на
ненаименования и отречен вътрешен глас, който съществува у всички
нас, трябваше да махне ръката си от фуражката и смело да отдаде

24
заповедта за отплаване. Но хаосът на кораба, неуредиците с горивото,
товаренето, зареждането и прочие биеха сериозно по авторитета му,
значи, трябваше да защити този капитански авторитет. И каква по-
добра защита от твърдото изявяване на волята — каквато и да била тя?
— Казах ли аз да се повика полиция?
— Ама аз за машините отговарям, другарю капитан… И после —
ние сме вече в открито море…
Наистина малкият бял остров, обединеният нефтопункт на
параходството, се отдалечаваше бавно, потъваше в белезникавата
синева на морето и това чудо вече искаше по-реално обяснение.
Капитан Бакърджиев стисна челюсти, защото усети нов удар
върху бронята на авторитета си, и се замисли дълбоко.
Морето синееше, но бурята така или иначе назряваше.
— Ако наистина ви преча, аз мога да се оттегля. Ще ми кажете
къде е корабният лекар и няма да ви притеснявам.
— Правите ги и вие едни… Сега заради вас тука ще има да
стават такива разправии…
— Мога ли с нещо да бъда полезен? — попита пасажерът и
запали цигара, без да пита.
Форщевенът на могъщия трансокеански лайнер „Али Ботуш“ все
така уверено пореше вълните, когато на палубата проехтя дрезгавият и
неинтелигентен глас на Денчев:
„Стоп машиниии!“
Събрали в себе си мощта на хиляди буйни коне, машините на
могъщия трансокеански лайнер сякаш не чуха тази категорична
заповед и продължиха монотонната си работа, като че строгата заповед
се отнасяше не до тях, а до чайките, които наистина се издигнаха от
радиомачтата на лайнера и, кажи-речи, от целия рангоут и после —
разбрали, че тревогата е прибързана — отново се върнаха по местата
си.
„Стоп машините, казахме!“ — заканително прозвуча
радиоуредбата и веднага, но с друга интонация с далеч по-школуван
глас отвърна на заповедта.
— Тоя човек няма да разбере, че никой не му слуша заповедите.
Като анулира така двете заповеди, коварната и безпристрастна
радиоуредба тегли една резолюция и върху последните думи:
— А! То пък чунким някой слуша твоите заповеди!

25
 След тази заядлива бележка радиоуредбата изпращя и изпрати на
седем мили околовръст заканата:
„Помнете ми думите, един от нас ще нахрани рибите!“
Ние не ще проследяваме докрай препирнята на двамата
капитани, а само ще се задоволим да поясним, че враждата между тях
не бе крехка и млада, това бе стара и опитна вражда, породена, кажи-
речи, още от първия ден, от първите мигове на плаването и засега се
изразяваше само в задочни закани и ругатни. Двамата бяха съвсем
искрено убедени, че единствената пречка за правилното плаване е в
това, че са двама.
— Мълчи, простако! — не издържа Бакърджиев. — Пътникът на
борда е мой гост!
— Ще видим ние кой е простак и кой е контрабандист! —
изръмжа капитан Денчев. — Пасажерът да се яви незабавно при мен!
За да не отклоняваме тенденциозно симпатиите на читателя в
една или друга посока, длъжни сме да поясним, че капитан Денчев бе
също така един истински капитан и се намираше на борда на „Али
Ботуш“ с основания толкова законни, колкото и на останалите
капитани. Дългогодишен председател на районна
отечественофронтовска организация, млад пенсионер, сега той бе
мисионер на една дръзка и светла идея: кварталът, където
председателствуваше безуспешно толкова години, бе пристанищен,
крайморски, препълнен с кръчми, ножове, побоища, чупене на столове
с глави и глави о столовете, с подхвърлени деца и венерически —
макар и грижливо премълчавани — зарази, както и всичко останало,
което трябва да разбираме, когато споменем думата „пристанище“. И
вина за всичко това се търсеше именно от бай Денчо, виняха го в слаба
разяснителна работа. А всекиму бе ясно, че срещу морето с една гола
разяснителна работа не се излиза, хиляди години морето е учило
хората на побоища, кървави спорове, подхвърлени деца… Има ли
начин сега всичко да бъде премахнато с помощта на една викторина
или подходящ надпис на дувара? Трябваше да се търсят нови форми.
Така се роди, бе оповита, откърмена и отрасна идеята да се заработи
превантивно, да се заработи още сред матросите в морето за едно
облагородяване на нравите. Ясно е, че за тази цел не можеше да бъде
избран по-подходящ обект от МТЛ „Али Ботуш“, който и без това
плаваше с не съвсем твърдо очертан рейс и задачи. Привлекателна бе и

26
самата загадъчност — нещо се знаеше и нещо не се знаеше, говореше
се за някаква асоциация на активните жени и някакви глухонеми, но
всичко това в голяма тайна и като така неясно и подходящо за една
толкова дръзка идея, каквато бе нравственият профилакториум по
линията на обществеността.
Така бай Денчо трябва да смятаме за капитан на обществени
начала и с право на цяла пенсия и половин заплата или обратното, по
избор. Тръгна той с разбита душа, без да бъде изпратен поне от едно
живо същество (защото си имаше глуха семейна трагедия), и потърси
утеха в изпълнението на задачите. Още от часа на тръгването той
редовно уведомяваше чайките за вредата от алкохола и никотина, за
оскотяващата роля на марихуаната и половата разюзданост и от това
нещо морските птици се чувствуваха горди. Може би всичко щеше да
си продължи мирно и безбурно, ако на бай Денчо не му бе хрумнало да
търси отговорност за нередовното присъствие на матросите на
утринните, обедните, следобедните и вечерните мероприятия и беседи,
които той сам уреждаше. Капитан Бакърджиев отказа да се яви при
когото и да било и точно в този миг бе сложено началото на една
трайна и истинска вражда, която оживи плаването и вля сили и бодрост
у враждуващите. След като си хвърлиха ръкавиците, те взеха да се
бръснат по-редовно, пришиха си липсващите копчета и въобще се
активизираха. Бай Денчо предаде по радиото прокламация, че корабът
е гнездо на усойници и гадове, направили този красавец — придобивка
на новия живот у нас — своя крепост и бащина мушия. Това прозвуча
грозно, то вбеси капитан Бакърджиев до степен тутакси да нареди да
хвърлят в карцера автора на отживялото по тон и изразни средства
обвинение. И всичко произлезе от лошата радиофикация на могъщия
трансокеански лайнер, плод на недобросъвестни ремонти или може би
умишлен саботаж — за всеки случай човек никога не можеше да бъде
сигурен дали едно обаждане по телефона от капитанската каюта няма
да отлети чак до Северния полюс, докато най-често призивите за
помощ или координационните съобщения се разливаха по палубата
наместо утринна гимнастика и обеден концерт. Озвучаването бе
ахилесовата пета на лайнера, ако приемем, че и корабите имат
ахилесови пети.
— Вържете това говедо и го заключете петнайсет дни в каютата!
— ревна капитан Бакърджиев, без да си дава сметка, че тази заповед

27
също може да бъде чута по целия кораб. Затова в отговор се чу:
— Ще туриш друг път! Ти мен ако туриш петнайсет дни, аз тебе
петнайсет години ще те туря…
— Гледай да не ми паднеш на мушката…
Двамата, капитани се ругаха свирепо и безогледно, прекъсвани
от време на време от приветствията на минаващи наблизо кораби, или
попилените из безкрая радиолюбителски запитвания и поздрави, които
радиоинсталацията на лайнера ловеше безупречно. На края, когато им
омръзна да чакат и да бъдат прекъсвани, двамата капитани се
споразумяха да се срещнат на средата на палубата и там да си видят
сметката. Тук именно е мястото да поясним, че до този момент
враждата им бе задочна, те не бяха се виждали и не се познаваха един
друг. Затова тяхната първа среща на палубата има някак си не такъв
характер, какъвто се очакваше. Те първо си подадоха ръка — съвсем
сухо и дори неприязнено, — запознаха се, окашляха се и след
мъчителна пауза поведоха един от онези разговори, с които
европейците — за разлика от англичаните — засичат своите
координати: „Мосю Ланжвен, ако не се лъжа? — ще рече в такива
случаи французинът. В стила на един Ланжвен е да се обръща към
непознати с такъв категоричен тон. — Познавах граф дьо Ланжвен.“
На което другият ще рече: „О, това е моят чичо, приятел на вашия
покоен брат, барон Жускар…“
В българизиран превод разговорът на палубата придоби такъв
вид:
— Другарят Бакърджиев? Не сте ли на полковник Бакърджиев…
— Ние сме от Котелско, а полковник Бакърджиев е от
Сандански…
— Тъй, тъй, вярно, че оня беше от Петрич…
— А вие на другаря Денчев.
— Не, другарят Денчев е от Свищовско, а ние сме от Грудово.
Разговорът около революционното родословие не доведе до
нищо, ако изключим това, че и двамата познават много хора, които не
се познават помежду си. Затова по някое време капитан Бакърджиев
вразумително напомни, че за едно добро плаване по моретата се
изисква твърда дисциплина и още веднаж дисциплина. На това
капитан Денчев възрази, че ако на един кораб няма дисциплина, то
най-добре ще е да му удариш кибрита или пък да го удариш о някоя

28
скала, та да се знаем барем. Дисциплина и единоначалие — те това са
основните — според бай Денчовото схващане — условия за
навигацията.
— Виждате ли реята там горе? — посочи по едно време капитан
Бакърджиев към горната част на рангоута.
— Това ли било то рея? — издаде се, че не знае простодушният
капитан.
— И знаете ли за какво служеше някога тя?
— Ми ти ще кажеш! — още веднаж се издаде Денчев.
— Там бесеха някога ония, дето престъпват заповедта на
капитана! Само да си позволи някой да изкомандва, както днес вие сте
си позволили да оттласнете вместо мен, и веднага му ръждясват
налчетата.
Двамата капитани си казаха още много и по принцип все верни
неща за дисциплината и все пак не стигнаха до никакво единодушие,
защото светът не познава по-големи врагове от единомишлениците.
Помним, че християните биваха разпъвани от Нерон и от езичниците
само през една нощ — по пътя от Капуа до Рим, а след това хиляди
дни и хиляди нощи, все от християни.
— На борда на кораба се е промъкнало външно лице и аз искам
да ми се предаде на мен — настоя капитан Денчев, ала капитан
Бакърджиев посрещна искането с думите:
— Ще ви се предаде, когато ме няма! Вие да си гледате беседите
и да не се занимавате с хората на борда, щото пак повтарям: виждате
ли горе реята?
Капитан Денчев тъкмо бе намислил какво да отговори, когато
капитан Бакърджиев затръшна вратата на каютата си и по навик
захвърли фуражката си далеч, в ъгъла — пътят на фуражката би могъл
да бъде сеизмограма на яда му.
— Дайте да си говорим за хубави неща! — някак пресилено
бодро рече капитан Бакърджиев и отвори хладилника си. — Ракиджия
ли сте, или уискиджия? Имам и от едното, и от другото.
Те запиха. Съдбата просто бе пожелала ветеринарният лекар да
стане повод за конфликт между двамата капитани и оттук нататък
въпрос на престиж за капитан Бакърджиев бе да не падне прашинка
върху госта му, защото всяка прашинка би била граната, изпратена от

29
Денчев, а именно Денчев рушеше авторитета му — нещата в живота,
както знаем, никога не са изолирани…
— Аз май наистина ви причиних някаква неприятна емоция, чух
да се псувате с онзи другар…
— Моля ви, не обръщайте внимание на този серсемин. Никакво
внимание! Не е той, дето ще ме учи какво се прави на един кораб!
— Аз мога да ви разкажа чистосърдечно всичко…
— Не ме интересува. Нищо не ме интересува. Вие сте за мен
преди всичко човек. Българин, човек, и точка. Аз съм моряк, не съм
плъх. Пийте до дъно, като казвам наздраве. Ха така. Още веднаж.
И все пак след петата чаша, някъде между втората и третата
бутилка, доктор Капитан Танев разказа чистосърдечно цялата си
история на подхвърлено, глухонямо дете, израснало по приюти и
чужди домове, лекувало добитък, учило крави и кучета да четат и
мислят, разказа му за общите познати от параходството, за Лидия.
Между двамата се раждаше и запламтяваше една от онези стихийни
симпатии, каквито можем да срещнем само из почивните домове и
болници между хора, страдащи от еднакви болести, когато съвпадат
възрастите и още повече вкусовете им. И докато Танев разказваше
патилата и страданията си, капитан Бакърджиев му вземаше
изреченията от средата, късаше ги и ги довършваше, сякаш това не
бяха думи и мисъл, а плочки за домино с еднакви цифри.
— Но каква е ползата, ако аз мислено съм отплувал нанякъде? Ти
можеш…
— … Да ме вържеш с железни вериги — все едно, аз съм
избягал, напълно съм избягал от теб, щом духът ми го няма, щом…
— … Щом съм се съсредоточил някъде другаде? Та аз повече ти
вредя, щом съм само тялом при тебе…
— Ама кой ти гледа духа? Той гледа бройката, килограмите гледа
чичкото, тоя простак отвън, дето не различава кораба от вършачката и
само гледа откъде изтича зърното и брои шиниците…
— Отмъщава си сега за гимназията… Отмъщава си за хиляди
векове… Ако Алберт Айнщайн откри нещо тревожно и велико, този
смята, че това е обида за него лично…
— … И ако му падне случай, ще накара Айнщайн да виси пред
каютата му.
— Странно, но жените търсят точно такива…

30
 — Жената е море, приятелю… И то взема винаги цвета на
небето. В облачни дни морето е кално-сиво…
Те пиха и се натъжаваха, и развеселяваха, правейки волни
пируети и всякакви виртуозни словесни упражнения, досущ като
опитни пилоти или двойка кънкьори-виртуози.
— Аз реших. Вие ще ми бъдете лекар.
— За жалост — ветеринарен…
— Вие сам казахте, че няма разлика в това столетие между
ветеринарната и инаквата медицина.
— Вие имате лекар, доктор Сматракалева, и аз бих желал… още
повече че наистина никак не ми е добре…
Започваше се така познатото от литературата страдание,
наречено „морска болест“, и за доказателство може да се прибави и
тихото скимтене на верния Океан. В бързия ход на големите събития
ветеринарният лекар бе забравил своето вярно куче — прочие колкото
той, толкова и разсеяният ваш повествовател, — но кучето, така или
иначе, стоеше пред капитанската каюта и тихо скимтеше, защото
чувствуваше, че стопанинът му не е добре със здравето. А може би кой
знае? Може би верният Океан предусещаше събитията, които зрееха,
неговият безпогрешен кучешки нюх вероятно долавяше дъха на
сушата, която летеше из неизвестното право срещу форщевена на
могъщия трансокеански лайнер „Али Ботуш“, останал тази нощ без
управление, или с повече, отколкото трябва, управление. Кой ще каже
кой трябва да стои на мостика в една нощ, когато на кораба се появяват
призраци? Но могъщият трансокеански лайнер се водеше от умно
устройство на автопилот. И все пак кучето виеше, защото може би
усещаше със своя безпогрешен кучешки нюх, че автопилотното
устройство и лазерният ехолот не са монтирани и плуват в смазката си
под командната рубка… Нека не се губим в догадки, нека само
въздъхнем още веднаж по онова отлетяло и патинирано с лека тъга
време, когато, пазен дори и от седем кучета, човек не оставаше сам
срещу вълците, защото куче на куче не се осланя…
Капитан Бакърджиев отведе своя гост до амбулаторията и му
отключи, а също така довери пред него всичко, което знаеше за
корабната лекарка, но то не беше много. Имало две радиограми,
даващи различни адреси, от които трябва да бъде взета лекарката:

31
едната сочи Бизерта, другата — Барцелона и комай общото между тях
е само буквичката „Б“.
Вътрешният вид на безупречно подредената и обзаведена с
апаратура, медикаменти и пособия лечебница на лайнера „Али Ботуш“
оказа неподозирано въздействие върху пациента лекар.
— Може и да не вярвате — все още говореше на „вие“, — но на
мен ми мина. Нямам оплаквания… Ако някога се посветя окончателно
на хуманната медицина, ще обясня в монография този феномен: видът
на амбулаторията, на лекарството ми въздействува категорично, не се
шегувам! В началото главоболието ми минаваше, когато взема
аспирин; после ми минаваше, когато сложа аспирина в джоба си, а сега
вече дори и една опаковка от „Байер“… не опаковка, даже снимка на
аспирин ми помага.
— Бе ти си здрав човек, и това е! — потупа го по рамото капитан
Бакърджиев. — А може би, щото си видение, нали виденията не ги
боли нищо?
Те заключиха амбулаторията, минаха през ресторанта за
глухонеми на втория етаж, в бежовия салон видяха капитан Денчев,
който си шушукаше тихичко с Фердо Жичкаджията и Алипи
Айларипито, но нито капитан Бакърджиев удостои с поглед, своя
помощник, нито помощникът му даде да се разбере, че е видял първия
капитан, и те се отдалечиха и се разминаха, за да не се размине
срещата на кораба с брега. Сега верният Океан пролайваше, но някак и
тъжно, и неуверено до момента, в който неговият стопанин и новият
му приятел, вдигнали пълни чаши с хубавото питие „Хенеси“, се
чукнаха и паднаха на пода.

32
 ГЛАВА ТРЕТА
ЛАЙНЕРЪТ СЕ БЛЪСКА О ЕДИН НЕИЗВЕСТЕН БРЯГ.
БРЕГЪТ СЕ ПРОБУЖДА ЗА НОВ ЖИВОТ. НОВО
ПРАВИТЕЛСТВО. НОВ КАПИТАН НА БОРДА НА МТЛ
„АЛИ БОТУШ“

Капитан Драйфус бей даде три халосни изстрела към морето, за

да спре връхлитащия кораб, защото и без него пристанището бе
задръстено поради рамазана. Но корабът не разбра сигнала или не
пожела да се съобрази с него. Тогава капитан Драйфус бей, началникът
на пристанището, направи единственото, което можеше да се направи
в такъв момент, хвана се за главата и рече отчетливо: „Стана тя!“
Макар и авантюрист по природа, той имаше достатъчно въображение,
за да си представи какво ще стане, когато един могъщ трансокеански
лайнер се вреже на пълен ход в пристанището по време на рамазан и
стачка. Когато за трети път капитан Драйфус бей рече на ума си:
„Стана тя!“, трясък на желязо и огъване на пилони и докови кранове
долетя до слуха му, за да покаже колко е бил прав в мрачните си
предвиждания.
И настана суматоха, бъркотевица и стълпотворение.
Търговците нарамиха своите магазинчета и ги струпаха там,
където е навалицата, градът оголя и обося откъм хора и всичко отиде
на пристанището, даже и кореспондентите.
Драйфус отвори своето служебно гардеробче и извади загадъчен
генералски мундир от някаква неизвестна армия с огромна звезда на
пагона и сърмен надпис под нея, който разсейваше всякакви съмнения
с надписа си „Етоал“, след което следваха гъсти ресни и акселбанти.
Но вън от този символ на властта умният авантюрист се бе погрижил и
за реалната опора, която представляваше една базука, скрита в
багажника на неговия стар „Ситроен“.
После се затече бързо към гаража, извади базуката и я монтира
на седалката с дуло през прозореца, запали колата с манивела, а

33
цигарата си от запалката на колата и тръгна да променя пътя на
съдбата на своя изстрадал древен и млад народ.
Броени минути по-късно базуката на капитан Драйфус бей
отпрати два халосни снаряда към купола на двореца и историческият
миг нямаше как да не настъпи. Тутакси след изстрелите от главната
порта излязоха четирима мъже с вдигнати ръце и като разбраха откъде
се вдига пушекът, нададоха силен вик: „Еваллаах“ и тръгнаха да се
предават, развявайки някаква бяла кърпа.
Народът също чу историческите изстрели и започна да се стича
към двореца, защото това бе второто главно място за струване на сеир.
Макар и вековна монархия, но останала вече седма година без монарх,
страната произвеждаше и изпитваше всякакви трусове и сътресения,
плаваше в различни течения и се носеше от всякакви ветрове, а
народът гледаше на всичко като на някакъв много интересен сеир,
защото това бе един древен и млад народ и знаеше, че нещо ново
трудно ще стане под туй вечно слънце.
Капитан Драйфус бей арестува каквото имаше за арестуване и
остави приятеля си Абдулрахман да пази арестантите с каиша от
панталоните си, а сам той тръгна да оповести историческия факт по
радиото. На капитана му се щеше да каже нещо покъртително,
затрогващо за този гол и беден народ, който се разхожда гладен по
тънкия пясък над нефтените океани… Не, не… не чак толкоз. По-
добре да разкаже онова, което знаеше като доверено лице, като приятел
на министъра на транспорта — за полигона, който сегашното
правителство обеща на Конфедерацията на активните жени, за това,
как скъпата родна земя бе продадена на гяурите, на гяурките.
Защото светата истина беше именно такава: като получиха
принципно съгласие за изстрелване на космически кораб,
конфедератките бяха оставени да търсят полигон и — трябва да
признаем — не търсиха дълго.
Капитан Драйфус бей сега се силеше умствено да обедини
всичко това в една огнена прокламация и някак изведнъж започна да
чува думите й като насън, като на филм или ако щете, най-сетне като
от високоговорител, както си и беше. Точно думите, които той мислеше
да изрече, чуваше вече изречени от високоговорителя. Сега бъдещият
диктатор пребледня и тутакси се върна при Абдулрахман, за да го пита
дали няма пръст в станалото чудо, но го завари в най-благ разговор с

34
арестуваните и вътре в няколко минути се изясни, че положението е
още по-сложно. Арестуваните не принадлежат към правителствените
среди, те също така са тръгнали да отървават народа от гнета и
робията на тия, дето за един пост са готови да оставят страната за
женски полигон, обаче като се гръмнало отвън, те помислили, че това
са някои други, както си и било всъщност, и затова се предали, но не
знаят кой може да е съчинил прокламацията.
Капитан Драйфус бей знаеше със своя прозорлив ум, че в
разправата си с враговете тази древна и млада страна не отстъпва нито
на древните, нито на младите и съдейки по онова, което сам щеше да
направи, си даваше сметка какво може да направят с него, ако го
заловят, и мислеше напрегнато…
Ще изпреварим малко събитията, като кажем, че половин час по-
късно той стоеше коленичил пред най-мъдрия мъдрец Абукадан
Абукада и още час и половина след разговора помежду им той бе
посрещнат с невъобразимо луксозен кортеж от ролс-ройси, посрещнат
и отведен в двореца. Един скептичен англичанин би разбрал тутакси от
броя и блясъка на тези ролс-ройси, че страната е наистина бедна, в
окаяно положение, но за щастие наоколо англичани нямаше.
Защото повече от всички други най-мъдрият от мъдрите бе
прозрял, че един човек, който може да се събере върху едно желание,
върху една жажда и една мисъл, трябва да бъде оставен да върви
подире й. Как бе прозрял, че този мелез, този несретен капитан,
африкански Брут или Наполеон едновременно, е събран само върху
едничкия корен на желанието да се види начело на народа си? Това ще
си остане тайна на мъдростта или по-скоро това показва, че мъдростта
има нюх като вярно куче, а ние просто трябва да ползуваме даровете й.
Ако капитан Драйфус бей бе постоял още малко, щеше да научи
и за певицата, и за дългия път през океаните, но засега той бързаше
към осъществяването на своята моножажда и моноцел.

35
 ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
В НЕЯ ХОРАТА СЕ ОБИЧАТ, МРАЗЯТ СЕ, ЖЕНЯТ СЕ,
ПРАВЯТ ОПИТИ ДА СЕ УВОЛНЯВАТ ВЗАИМНО.
ПРЕЛИВАНЕ НА ФЛУИДИ ПО НОВ СПОСОБ. ПОМОЩ
ОТ ЛЕГАЦИЯТА

В това време капитан Бакърджиев гледаше с неразбиращ поглед

изплувалия сякаш от небитието град по-бял от всички бели
пристанищни градове, появил се там, където съгласно картите,
логиката и начертания курс би трябвало да има хиляда и осемстотин
метров пласт морска вода, течение по курса от две и половина морски
мили и абсолютно никаква суша. Прибавете към това появата на едно
видение, наличността на помощник като Денчев и останалото, което
знаете, няма ли да се съгласите, че погледът на капитана трябва да
бъде именно неразбиращ?
Настанал бе един от онези редки мигове, когато у всеки капитан
на кораб се поражда непреодолимо желание да не бъде повече капитан
на кораб, да бъде в скута на майка си или да се сгуши под дебелата
груба вълнена черга и наоколо да има тишина и да свети огънят в
огнището. Но майката бе далеч, далеч, чергите бяха прогнили и вместо
това сега имаше море и някакво странно пристанище.
Какво бихте направили вие?
Какво капитанско решение — от хилядите възможни — би било
най-правилно в един миг, когато знаете, че помощникът ви, а може би
и другите помощници, плетат нишките, събират силите и се готвят да
ви свалят? Как да измъкнете кораба, на който прочие плават и те?
Решенията са хиляди, правилното е едно. А сега нека изпуснем
малко от пренадутата пневматичност на момента, за да не друса
повествованието, като кажем, че най-често правилното решение е
именно онова, което ни хрумне, пък който иска, нека доказва
противното.
Повлиян от словесното течение, от духовната атмосфера на
общението с ветеринарния лекар, капитан Бакърджиев започна да се

36
съсредоточава върху едно нещо и това нещо не бе „Али Ботуш“. Ако
ние познаваме хората и умеем да ги разбираме при нужда, време е да
знаем, че в момента единственото нещо, от което не се нуждаеше
капитанът, бе да му се говори за кораба или да мисли за корабоплаване
въобще. Преди да усмирим нашата словоохотливост, трябва да
споменем само, че и най-страшното нещо на този свят — например
войните — се понася леко от отделния гражданин, защото има на света
радостното съзнание, че войната не засяга само него, ами още и
инкасаторите, и началниците…
А слънцето печеше и препичаше немилостиво и безжалостно
този препечен свят, който е осъден да остане завинаги суров.
— Не съм предполагал, че така трябва да се спира на всяко
пристанище — промълви Капитан Танев.
— Моля? — сепна се Бакърджиев. — Казахте ли нещо?
— Вие си не знаете силата бе! Все така ли влизате в
пристанищата?
— Така или иначе — пристигнахме. Къде — не мога да кажа, но
някъде пристигнахме. Давай да вървим…
Капитанът наложи фуражката си и изприпка навън по палубата,
огледа пристанището с познаващ поглед, прецени щетите на око и
процеди през зъби:
— Майната му! Конфедерацията има пари — да плаща.
И изкрещя:
— Какво чакате? Защо не пускате трапа? Заговори знаете да
правите, да заговорничите знаете, а да си гледате работата…
Стълбата, наречена „трап“, срамежливо изпълзя през отвора си и
допря кея на пристанището.
Те прекосиха безлюдното — по религиозни и политически
причини, както вече узнахме — пристанище и хлътнаха в един малък
бар или сладкарничка просто за да попитат къде има управление,
власт, телефон и хора, но волята на случая е била такава, че точно в
този момент музик-боксът на барчето засвири оная простичка, чиста и
лъчиста мелодия на Чарли Чаплин, та се наложи да седнат, да
послушат и да изпият по едно бакарди, още повече след като и на нас,
и на тях им бе повече от ясно, че всичко е объркано и няма за къде да
бързат.

37
 — Седнете, мон капитен! — мрачно шегувайки се, го бе хванал
за рамото ветеринарният лекар. — Седнете и знайте, че щом ние
слязохме и тръгнахме да търсим нещо, подписахме се, че ние сме
виновни. Виновни или не — какво да ти кажа — поне от това питие
винаги ще има! Пие ли ти се виновност, ще ти наливат, докато се
задавиш…
В малката сладкарничка влезе стройна жена с американски дълги
крака и докато тези дълги крака прекосяваха сумрачното разстояние,
пълно с музика и неизвестност, единият чифт мъжки очи пиеше като
пиявица формата им, защото една жена, това са нейните крака,
краката, с които тя обхожда този свят, на който е стопанка, докато
несретните мъже са само прашец, идея, начало и през останалото
време поглед. При вида на тази свежа хубост, на тази мамеща
женственост капитан Бакърджиев забрави неволите си и бутна с лакът
своя съотечественик, който на свой ред стоеше слисан и зяпнал,
защото виждаше пред себе си Лидия Сматракалева и защото най-малко
очакваше да я види тук.
Най-сетне той се изправи, тръгна, олюлявайки се, към нея и
може би щеше да я заговори, ако не бе чул, че тя пита за кораба „Али
Ботуш“. Този въпрос, отправен на най-чист английски език към
бармана, накара двамата мъже да се спогледат още по-слисано,
капитан Бакърджиев също стана, съвзе се от изненадата и се
представи, като запита с какво може да бъде полезен.
Жената съобщи името си — Корделия Радивоевич, капитан на
разпореждане на Конфедерацията на активните жени — и съобщи още,
че оттук тя трябва да поеме кораба като трети „А“ капитан. Това
наистина беше тя и не беше тя. Приликата бе замайваща, пълна до
момента, в който започна да говори, и тогава Капитан Танев стана и
излезе от мрачното подземие на бара, защото винаги е болезнено,
когато се рушат и ломят красиви представи. Той мина веднаж и дваж
по сенчестата улица под големите палми и отново влезе в бара,
неудържимо привличан и отблъскван от една жена и от нейната
двойница.
Двамата капитани — капитанът и капитанката — говореха много
любезно и усмихнато и даже му кимнаха, но Танев отново излезе
навън и продължи да снове по улицата, питайки се сам какво всъщност
иска, какво му трябва, защо е тук и какво по дяволите следва сега.

38
Крачейки на изток по сенчестия булевард, Капитан Танев си казваше
на ума: „Ще вляза вътре, ще спра лигавия разговор и ще я попитам:
«Лидия, защо ми излизаш с тия номера?»“
Но улицата свършваше и той тръгваше на запад, към
пристанището и си казваше: „Това не е Лидия, пък и да е тя — какво
мога да искам от нея? Напуснах я сам в България, за да дойда тук да й
кажа «Ку-ку». По-добре да се прибера на кораба.“
„Всъщност аз наистина съм я обичал… Добре де, тя сега е вътре,
същата досущ същата, само като си отвори устата, става друга, ама
какво пречи да я накарам да не си отваря устата?“
„Простащина!“ — призна той и понеже улицата свърши, тръгна
към кораба и сега забеляза с известна изненада, че лайнерът се
отдалечава от пристанището.
Той влезе запъхтян от тичане в сладкарницата-бар и прекъсна
обясненията на капитан Бакърджиев, който щедро споделяше обилните
си морски познания с Корделия Радивоевич и я убеждаваше колко леко
е да си капитан. Каза им Танев какво е станало с „Али Ботуш“. Те
изприпкаха към кея, за да видят, че „Али Ботуш“ е даже още по-далеч,
отколкото преди пет минути.
Големият наш учен професор Баларев честичко казваше:
„Науката — това е простота.“ И наистина ние сега можем да си гадаем
на воля какви причини са довели до отплаването на кораб, на чийто
борд няма капитан — всъщност кораб обилно натоварен с капитани, но
без първия. Кораб, на чиято палуба се готви бунт срещу капитана, и
кораб, който се е врязал в пристанището, връхлитайки със скорост
седемнайсет морски възли, сиреч с пълен ход.
Вземайки всичко това пред вид, науката се замисля миг-два,
поглежда тавана или небето и казва:
„При това положение никой не е спирал двигателите, защото
няма кой да отдаде такава заповед, те продължават да работят и след
известно време измъкват кораба от вклиняването и го повеждат
обратно назад. Силният тласък е отместил ръчката в посока «Пълен
назад» — това е простото обяснение.“
Екзалтираният от красивото дамско присъствие капитан
Бакърджиев сега псуваше тихичко и басово на български и учтиво
казваше на английски, че всъщност нищо особено не е станало и
всичко е О.К.

39
 Той ставаше все по-весел, защото и събеседничката му се
развеселяваше все повече и когато лайнерът се изгуби на хоризонта,
веселието повече не можеше да се удържа, защото тя каза:
— Не разбирам защо псувате, щом всичко е О.К.
— Моля ви, кой каза, че псувам?
— Моля ви, аз съм от Далмация.
— Но моля ви…
Всъщност молби и молитви тук вече нямаха място.
Те се върнаха в сладкарницата-бар и разказаха на чашите си, по-
скоро тя разказа на масата, на чашите и на мъжете историята си. Тя се
била родила в един далечен и омаен град на брега на топлото море,
всред дворци, църкви и джамии, маслини и песни и била най-
сериозното момиче, което се е раждало някога на земята. Не я
интересувало нищо нищичко — ни момчета, ни тоалети, ни песни,
живеела си простичко и чисто, както живеят цветята. Ако мразела
нещо на този свят, то било да й се обясняват в любов. Но ето, сякаш
напук, всички й се обяснявали само в любов и пак в любов. Дори
когато питала за някоя улица, наместо отговор й се обяснявали в
любов. В любов се обяснявали и пощенските раздавачи. Ако се
оплачела от тях, то и началниците на раздавачите й се обяснявали в
любов, наместо да уволнят раздавачите. Но ако се оплачела на
полицията, чакали я пак нови любовни обяснения. Като някакво
проклятие я преследвали тези любовни обяснения и така намразила тя
любовта и обясненията, че си дала клетва, тежка, тържествена клетва,
да се омъжи само за човек, който няма да й се обяснява в любов. И
случаят — този велик режисьор — не закъснял да изправи срещу
Корделия едно изчадие, маймуна някаква, с голяма глава, при това с
крива и празна уста, която нямала зъби. И ръцете му висели под
коленете и бил още водопроводчик. Но късно било, клетва била
дадена. Тръгнали те с този урод, именуем Радое, тръгнали да се
разхождат по „корсото“, да пият сокове и коняци под чинарите и
въобще тръгнали те. И вървели за ужас и недоумение на целия град, и
Корделия чувствувала, че още повече го обиква, защото той не й
говори за любов, не й натрапва чувствата си и тук е може би магията,
секретът на любовта — потръгнало му на този Радое, започнал да
печели много от комар, кражби и водопровод, ушил си дрехи, зъбите
си потегнал. Започнали да го заглеждат и други жени (който е ловец,

40
знае какво нещо е крякащата патица в блатата, ще кацнат и други
патици край нея), взело да се допуска в дамския свят, че Радое има и
други, неподозирани, но важни качества, щом го е обикнала такава
красива жена като Корделия. Сега вече тя го молела да се оженят, да си
народят деца — простичката и красива мечта на всяка жена, — но
Радое мълчал, отчасти защото не можел да говори свързано, отчасти
защото не знаел какво да мисли, но нали мълчал? Мълчал и създавал у
жените и страх пред вероятния му ум… Тъй, тъй и една сутрин Радое
се прибрал в къщи хем пиян, хем бит и окървавен, хем май и опозорен.
Попитала го Корделия: „Що ти е бре, Радое?“, а той й наредил да се
облече и да отиде при капитана на еди-кой си кораб. Отишла тя, без да
знае, че през нощта нейният Радое я проиграл на карти, загубил я на
покер и я спечелил някакъв тунизийски офицер…
Ако нашите хора бяха по-внимателни, щяха да чуят, че офицерът
се казва Драйфус, но другаде бе отплувало корабчето на тяхното
внимание. Те слушаха тази дълга и в известен смисъл банална история
и си мислеха за отплувалия внезапно кораб, и не знаеха какво трябва
да предприемат.
Те не знаеха, че капитан бай Денчо Денчев продължава да
убеждава жичкаджията Фернандо, Алипи Айларипито и помощника
Първанов да направят нещо, да свалят капитан Бакърджиев, без да
знаят и сами, че капитанът е свален, слязъл е на сушата и го няма на
кораба.

41
 ГЛАВА ПЕТА
НОВ КАПИТАН И ГОЛЕМИ КОЛИЧЕСТВА ПРЯСНА
МЕРЛУЗА НА БОРДА НА ЛАЙНЕРА. НЕ БИВА ДА СЕ
ПРЕСКАЧА ТАЗИ ГЛАВА

Ако не беше понятният страх, че можем да дотегнем на

почитаемия читател с дългото наименование на МТЛ „Али Ботуш“,
щяхме още тук да прибавим към името му и думата „Противошоков“
след голямата морска авария от тази сутрин. Само един противошоков
лайнер може да поеме със стоманената си броня целия удар от
дребните корабчета, лодки и докови съоръжения, оставяйки им за
спомен малко от бялата си боя, от която всъщност имаше няколко
пласта. Смело може да се каже, че могъщият трансокеански
противошоков лайнер „Али Ботуш“ понесе външно тази катастрофа
(тази авария) по-леко, дори отколкото майката земя понесе срещата с
тунгуския метеорит.
Е, разбира се, не точно така.
В мокрия бюфет на втория етаж бяха изпотрошени всичките
чинии и голямата стенна картина-дърворезба в нощния бар на първа
класа остана без часовник — топузът и кукувицата на картинния
часовник излетяха при удара, изпочупени бяха стъклените масички за
шахмат, на трески бяха станали столове, смачкани от тежките
фотьойли — въобще на много места си личеха здраво следите от тази
наздравица между сушата и морето, при която МТЛ „Али Ботуш“ бе
играл ролята на чаша.
Когато лайнерът вече се бе скрил зад хоризонта, капитан
Първанов и бай Денчо, Алипи и Фердо тръгнаха да установяват
щетите и да пишат протокол, за да не бъде начетен Първанов. Това бе
може би една друга причина те да не забележат, че лайнерът е в
открито море и че капитан Бакърджиев го няма.
Те се върнаха в бежовия бар почти в мига, когато могъщият
трансокеански противошоков лайнер за втори път през този ден се
вряза в пристанището, но пак не обърнаха внимание, защото бяха заети
с по-важни проблеми.

42
 Подобно кола на началник, чийто шофьор е отскочил невинно до
село и сега се е върнал, МТЛ „Али Ботуш“ се бе прислонил на
прежното си място и сякаш нищо не е било — чакаше капитана си.
Има два начина да се постъпи в такива случаи: или да избухнеш, или
да се престориш, че нищо не си забелязал, и капитан Бакърджиев
реши, че ще постъпи и по двата начина.
Отначало той се престори, че нищо не е забелязал, покани
Корделия Радивоевич пред себе си и се заизкачваха с доктор Танев по
трапа. В последния миг на кея се появиха четирима старци с панамени
шапки и куфарчета, единият от тях носеше нещо като флигорна. Но
какво искаха те, не се разбра, защото лайнерът „Али Ботуш“ отново се
разклати, и разпени мръсната вода на пристанището с могъщите си
винтове.
Докато мислеха над всичките тези тревожни, страшни,
напористи и необясними неща, капитан Бакърджиев и Танев отпиваха
от златистото питие „Мартел“ и слушаха разказа на своята нова
позната, капитан Корделия Радивоевич:
И заключил я този капитан Драйфус в каютата си и от радост, че
я е спечелил, пил толкова много, че се наложило да спи на пода,
понеже нямал сили да се качи в койката си. Така се радвал той през
цялото плаване — все радостен и все пиян, докато после я загубил пак
на барбут и трябвало Корделия да сподели леглото на друг капитан.
Ала тя и тук запазила своята порядъчност и чест. И в тези нощи, в тези
солени от сълзи и горест часове тя узряла за идеята да се поведе
организирана борба от името на активните жени. Ужасите от тези
нощи ще й дават сили да се бори до сетния си дъх за една чиста и
свята, за една велика кауза. Според лея всичките злини на света идвали
от това, че мъжете вече не са активни и търсят странични занимания,
които водят до войни и прочие.
По неведоми пътища на асоциациите капитан Бакърджиев се
сепна от алкохолния унес и си спомни своята невесела участ.
— Я потрайте малко да видим докъде сме стигнали!
Той опъна едно малко шнурче над главата си, шнурче с топузче.
В кабината тутакси чисто, звънко и ясно, като новобранска клетва,
прозвуча:
„… Донасям, че могъщият трансокеански лайнер «Али Ботуш» е
станал гнездо на врагове, които се опитаха да потопят кораба. Всичко

43
това откакто на кораба се качи един непознат с условно име Капитан
Танев, който не фигурира в корабните списъци…“
Бай Денчо Денчев бе прехвърлил мислено през главата си целия
команден състав, за да отдели годното от негодното, здравото от
гнилото и така бе стигнал до извода, че едничките хора, на които може
да се опре, са помощникът Еньо Захариев, електротехникът Гошо и
двамата механици Сабри и Фернандо. Те бяха свои хора, съселяни,
прости и надеждни, те все още не можеха да се нарадват на факта, че
плават по море и ще могат да си купуват всичко от „Кореком“, та бяха
напълно годни за всякаква дейност.
Когато бай Денчо довери на Захариев, че капитан Бакърджиев е
предател, този не повярва.
— Та той ми е кръстник на мен, бай Денчо, как може така?
— Пред лицето на родината кръстници няма! — спокойно рече
Денчо Денчев. — Така знам аз.
— Добре, ама как го виждаш… как ще го погледна в очите аз…
Слушай, мен тая работа никак не ми е ясна…
— Един кораб е едно късче от родината, другари! — вълнуваше
се капитан Денчев. — Не може да се позволи на гадовете да правят
каквото си щат на палубата му…
Корабът се олюля и бай Денчо уплашено млъкна в очакване на
следващи тласъци, но такива не последваха.
Могъщият трансокеански лайнер „Али Ботуш“ бе взет на
абордаж от родния риболовен траулер „Петър Атанасов“ и тази
несложна морска операция, бе извършена незабелязано, защото знаем
какво ставаше в капитанската каюта, а видяхме с какво бе зает и бай
Денчо Денчев. Точно в момента, когато той бранеше на думи малкия
остров, наречен „Али Ботуш“, по нареждане на капитан Атанас
Петров, командир на „Петър Атанасов“, бе започнало прехвърлянето
на целия товар от замразена мерлуза на борда на могъщия
трансокеански лайнер.
Овладяването на нови простори никога не минава така
романтично, както ни се чини след години. От месеци насам капитан
Атанас Петров се рееше със своя „Петър Атанасов“ из морските
простори, пълен до козирката с прясно замразена мерлуза, и биеше
радиограми, че планът за улов е преизпълнен с чест. В отговор на тези
тържествени рапорти него го отпращаха ту към едно, ту към друго

44
пристанище, за да търси мющерии, но мющерии за мерлузата, кой знае
защо, не се явяваха. По едно време капитан Петров каза, че не му пука
вече от нищо и ще изсипе мерлузата обратно в морето, ако не я
приберат. Брегът се изплаши и нареди на легациите да намерят
непременно клиенти за мерлузата, иначе ще пропадне тримесечният
труд на целия екипаж на траулера. Добре, но точно по това време
изгряваше звездата на естрадната певица Лиляна Поповска-
Шмидовска и нашите легации работеха с пълна пара за осигуряване на
концертни зали и подходящи отзиви за естрадното светило, станали
бяха едва ли не пласьори на билети, та не можеше и дума да става за
продажба на мерлуза.
То си е чисто карлуковска работа да кръстосваш океаните и да
ловиш мерлуза, за да се чудиш после какво да я правиш, но за целите
на нашето добросъвестно повествование сега е нужно да отбележим
само, че докато подемните съоръжения прехвърляха огромните бали
пакетирана риба, капитан бай Денчо Денчев вземаше своето важно
решение да атакува. Той вече знаеше, че на кораба има вражеска
агентура, че тя прехвърля хора, блъска кораба насам-натам и липсва
най-елементарно единоначалие.
— Е, Еньо? А?
— Какво, бат’Денчо?
— И това ли е според теб нормално?
— Кое, бат’Денчо?
— Да се претоварват разни работи насред морето! Нормално ли е
според теб?
— Корабът е български, бат’Денчо!
— Те това най ме съмнява, Еньо! Като е български, няма ли
пристанища, та ще се товари в открито море? Еньо, дошел е, мойто
момче, историческият момент! Мене слушай!
— Ма това е мерлузата, бат’Денчо, какъв исторически момент…
— Хайде сега, Еньо, да не се учим на революции. Моментът е
сега! Ние сега или ще обезвредим врага, ще смачкаме това змийско
гнездо, или гнездото ще ни смачка. Друг път няма! Готови ли сте?
— Готови — неуверено отвърна Еньо Захариев.
— Тогава — след мен! След мен, който милее за родината!
Той тръгна храбро напред, а останалите трима, милеейки малко
по-колебливо и неуверено, тръгнаха, опирайки се по стените на

45
коридора. За по-бързо те спряха асансьора и тръгнаха с него, но сега
пък за беда асансьорът нещо спря между етажите и докато чакаха да
дойде някой да им отвори, се поколебаха още веднаж, макар че за
никакво колебание, не можем да говорим, когато е налице бай Денчо.
И когато отвориха вратата и ги измъкнаха от асансьора, бай Денчо
тутакси се изправи, извади револвера си и се провикна:
— Напред, който милее за родината! Напрееед!
Заговорниците стигнаха капитанската каюта и бай Денчо Денчев
ритна силно вратата. Той я ритна, обаче тя не се отвори.
Мигът продължи да бъде исторически. Капитан бай Денчо
натисна бравата, както изисква елементарната логика.
Бравата не се подчини и на логиката.
— Капитан Бакърджиев, вие сте арестуван! — Капитан бай
Денчо рече тези страшни думи на ключалката и после наведе ухо, за да
чуе ответа. И ответът бе:
— Я да се махаш оттам, че като ти изляза…
— Капитан Бакърджиев…
— Не съм Бакърджиев, а съм Бакърджиева! — рече отвътре
капитанът.
— Все едно! Вие сте арестуван за разгром на кораба и други
противонародни престъпления! Капитан Бакърджиев, предайте се!
Ответът на това предупреждение бе косвен, защото капитан
Бакърджиев — знаем вече — обичаше да говори непряко:
— Бе няма ли кой да махне това говедо от вратата?
Бай Денчо го чу и се почувствува докачен. Политика, политика,
ама като почнем и да се обиждаме лично… Та рече:
— Бакърджиев, майтапа настрани, ама аз тебе ще те очистя като
най-мръсна гад!
Слънцето вече потъваше във вълните, а МТЛ „Али Ботуш“,
тежко натоварен с мерлуза, глухонеми пасажери, бунтове и проблеми,
стоеше все така замислено в течението, защото двигателите му бяха
замлъкнали.
— Да бях отишъл да видя колекторните четки, а, бай Денчо? —
рече по едно време жичкаджията Фернандо. — Сигурно затова спряха
машините, защото колекторът им е свършил…
— Нищо няма да видиш! — най-строго рече бай Денчо. —
Докато не се предадат тия вътре, никакво мърдане!

46
 Така те останаха на поста си в хладната и влажна нощ. Така
могъщият трансокеански лайнер остана без осветление, без течаща
вода за тоалетни нужди, което — ще видим по-късно — има своите
най-ужасни и неподозирани последици, а също така не е зле да
предскажем още тук, че лайнерът попадна в сравнително
неизследваното морско течение номер осем, което го отклони пък от
курса му и го повлече по пътя си. Така бе и много пъти ще става така,
когато един електротехник, който разбира от колектори, се заеме с
онова, което не разбира. Както и по-късно, когато бе изпита течността
(етиловият спирт) на главния компас, ще бъдат причинени големи
главоболия на параходството от хора, които после ще питат: „Ама кой
ги прави тия работи, холан?“

47
 ГЛАВА ШЕСТА
ПРИМИТИВЕН ЕКЗИСТЕНЦИАЛИЗЪМ —
САМОУБИЙСТВАТА НА МИТЬО КАМБУЗИНЕРЧЕТО,
МЪЖКИ РАЗПРАВИИ ЗА ДИСЦИПЛИНАТА. БЕЗ ЖЕНИ
И БЕЗ ГЕРОИ СИВО ТЕКАТ ДНИТЕ НА БОРДА,
ЛИПСВАТ СЪБИТИЯ

Капитан Корделия Радивоевич и капитан Бакърджиев, както и

Капитан Танев, стояха вече трети ден обкръжени в капитанската
каюта. Евентуалният свидетел, който би присъствувал в кабината, би
свидетелствувал под клетва, че невинаги е весело и приятно да си
капитан, че невинаги, когато затвориш в една каюта двама мъже и една
жена, ще произлезе нещо любопитно и занимателно за разказване.
Отначало наистина капитаните пиха и слушаха радио, надявайки се, че
капитан Денчев ще се вразуми от само себе си, после се умисляха и
макар капитан Корделия Радивоевич да ги уверяваше, че
конфедерацията няма да остави лайнера току-така, защото сега, след
изстрелването на космическия кораб, авторитетът й е пораснал
неимоверно и е достатъчно само една вербална нота… но й бе
обяснено от капитан Бакърджиев доста мрачно, че конфедерацията
трябва да отправи нотата към себе си, защото лайнерът „Али Ботуш“
плава под нейна егида. На тази, в известна степен иронична бележка
капитан Корделия Радивоевич отвърна колкото се може по-хладно и
многозначително, че конфедерацията търпи всичките си несполуки
там, където разчита на мъжко съдействие. Оттук нататък спорът между
капитаните стана плакатно плосък, но пороят на думите дотъркаля и
някои сведения, които не могат да бъдат безинтересни, за нас поне.
Упреквана, че движението на активните жени е приумица на сити и
охолни дами, Корделия Радивоевич се разплака и рида толкова дълго,
че се наложи капитан Бакърджиев да оттегли думите си и да й целуне
ръка. Красивата славянка му прости с презрително кимване на глава и
обясни, че доколкото това зависи от нея, тя никога не би се докоснала
до мъж, за всеки случай никога преди мъжете да станат отново мъже…

48
 Капитан Танев стоеше настрана от този разговор и никой не
можеше да каже слуша ли, или не слуша, мисли ли и за какво мисли.
От погледите, които хвърляше от време на време към двамата, към
Корделия и после към циферблата на часовника си, нищо не можеше
да се разбере и може би точно това раздразни още повече капитан
Бакърджиев, настрои го определено срещу пасажера. В дрезгавината
на втория ден, когато привършиха вермута и трябваше да го обърнат на
резерва — остатъците от сливова ракия, — Бакърджиев подхвърли:
— Всеки случай, ако ти сега си един истински приятел, щеше да
се съсредоточиш и да отидеш, където трябва.
— Защо, преча ли? — сънно попита Капитан Танев.
— Не, но… казвам. Аз да можех така да се съсредоточавам,
тутакси щях да отида някъде другаде!
Това беше извънредно любопитно и Корделия Радивоевич
започна да пляска с ръце, да тропа и да иска да й се покаже как човек
може да отлита, да се дематериализира.
— А вие какво мислите, че правех досега? — с въздишка призна
лекарят. — Опитвам от вчера, но не става… Просто не става…
Капитан Танев го погледна иронично:
— Ако ви преча, аз мога да отида в преддверието или да остана
във ваната, скъпи господин капитане!
— Не, не това, но…
— А кое тогава? За да дойда тук, аз се съсредоточавах повече от
десет години… младостта ми мина да се съсредоточавам върху едно
нещо… Кажи сега как така, по твое желание изведнъж — хоппаа!
От радиото се разнесоха звуците на простата и слънчева мелодия
на Чаплин. Капитан Танев млъкна и помоли да завъртят
потенциометъра, но мелодията пак затихна и се чу глас, който съобщи,
че със същата мелодия протойерей Гавриил Бербенков поздравлява
своя приятел ветеринарния лекар Капитан Танев.
Докато слушаше любимата мелодия, Капитан Танев търсеше с
погледа си влажните домати и тясната алея, по която вървеше попът с
бабичките; напипа отново дивизиите телешки бутове, впрегнати в един
файтон, видя Лидия да седи в този файтон с вдигнат високо крак после
мелодията замлъкна и Танев видя Лидия, облакътена на масата,
стиснала цигара между зъбите си — като гаврош, като хлапак, — и се
чу да говори сам на Лидия и на Бакърджиев

49
 — И после — трябва много силно да желаеш, а аз желая силно
да бъда поне на три места. Боже мой! Излез, Океан!
Изпод койката на капитан Бакърджиев изпълзя вярното куче
Океан и всички се спогледаха, но докато Капитан Танев сияеше от
радост, Корделия Радивоевич изписка уплашено, а капитан
Бакърджиев само поклати глава и пробоботи:
— Това не може да бъде! В моята каюта — никой път. Тук
нямаше никакво куче!
В дрезгавината на зазоряването, носен от течение номер осем,
МТПЛ „Али Ботуш“ срамежливо приближаваше земята, която преди
три дни бе блъснал и напуснал и която сега щеше да го посрещне с
най-смесени и противоречиви чувства. На носовата част, наречена още
бак, се бяха струпали безброй глухонеми пасажери, които очакваха с
най-огромно нетърпение да стъпят най-после на брега, защото в този
тревожен миг, когато имаше бунт и нямаше вода и електричество,
никой не можеше да бъде обвинен, че клозетите не достигат, а онзи,
който можеше да бъде обвинен в някаква степен, тоест капитан Денчо
Денчев, стоеше, кажи-речи, на самия форщевен и издаваше заповеди:
— Защо ме гледате, другари? Разпръснете се, нищо няма! Казвам
— приберете се по кабините, без паника, моля ви се! Ама аз кому
говоря? Другари, предупреждавам ви, ако не се приберете, няма да
продължим пътуването, хайде, да не се кандърдисваме, другари…
Той ги убеждаваше, но хората нито го чуваха, нито го разбираха,
нито пък щяха да го разберат, ако го чуеха. Но, от друга страна, бай
Денчо Денчев бе човек принципен и като така не можеше да не се
противопостави. Той виждаше, че хората се трупат на носа, и знаеше,
че неговият дълг е да се противопостави. Затова остави жичкаджията
Фернандо и Алипи Айларипито да пазят капитанската каюта отвън, а
той се изправи срещу тълпата, за да задържа положението. И нищо не
можеше да го отмести от поста му, дори и късащите болки в цялата
стомашна област, дори и тежкият гаден вкус на олово в устата, дори и
това, че забеляза от висотата на форщевена едно едро сиво куче на
кремави и черни петна, което носи в зъбите си бутилка, пълна с
концентрат. Необяснимият свят е тревожен, обясненият свят е лишен
от своето очарование. Когато мъдрият пес Океан влезе в каютата и
остави бутилката „Метакса“ на масата, капитаните бяха овладени от

50
най-различни чувства и само за Корделия Радивоевич светът бе
очарователен и тревожен, мъжете потърсиха очарованието в бутилката.
— Добре де, нямаше куче — появи се, нямаше коняк — появи
се! Кой може да ми го обясни… Молим ви се…
— Какво искате, да ви обяснявам? — неохотно отвърна
ветеринарният лекар. — Просто приемете, че това куче е една
комбинация между радар, телевизор, детектор и купчина месо и
сухожилия. Странно, наистина, госпожице, много е странно…
— Не сте ли виждали псета, които лежат на припек с часове и
нищо не вършат?
— Е, ама немойте така, сега аз ви питам интелигентно…
— Всъщност аз не ви обясних нищо, но комай се излъгах с
кораба. Много силно желаех, но, изглежда, не съм попаднал на този,
който ми трябваше. Знаете ли, няма нищо особено, аз съм влюбен в
тази жена. Това е обяснението.
— Коя е щастливката, молим? — едва ли не със завист в гласа
попита капитан Радивоевич.
— Нашата лекарка? — побърза да съобщи, сякаш бреме смъква
от гърба си, капитан Бакърджиев — Прочие, това се подразбираше. Ха
по тоя случай да изпратим кучето за още една бутилка.
— Смятам да изляза, да се предам на този, този помощник бай
Денчо… да обясня и нему, че няма нищо вражеско, че просто не съм
попаднал удачно, и да потърся къде е Лидия. Тя ми трябва.
— Вие пък специално никъде няма да ходите! Хайде де! —
сърдито рече славянката. — Аз решавам тук кой ще се предава и кой
няма. Ама де! Хубава работа!
— Корделия, недей така! Ти знаеш ли какво нещо е любовта?
— Ама молим ти се! Не ми приказвай никак на тая тема, молим
те…
Капитан Бакърджиев в момента бе изоставен и от най-
последната искрица съобразителност, иначе щеше да схване, че нему
забраняват, а на другия повеляват да говори за любов. Така
дирижирана, песента вече показваше кой ще бъде солистът и какво ще
се пее.
— Доктор Сматракалева и ти сте като две сестри. Като две капки
вода. Поразителна прилика — продължаваше облекчено капитан
Бакърджиев.

51
 — О, затова ли господин докторът така ме гледаше — смънка
жената. Всъщност господин докторът гледаше в очите верния и мъдър
Океан, Океан гледаше ту очите на жената, ту очите на стопанина си и
това бе сякаш лай на куче в гъста гора и ловецът улови дирята, та рече:
— В момента конфедерацията губи един капитан, нали,
госпожице?
Тя се сепна:
— Вие сте магьосник, господине! Точно това си мислех и аз —
що ли съм хукнала по моретата да диря това, дето може да бъде зад
всеки ъгъл някъде…
После въздъхна и по капитански смело добави:
— Знаете ли, господин капитан… хубаво е да се родят такива
като вас… Дано моята посестрима ги роди.
Изречението тупна като зряла, презряла златна круша в ранната
есен и един гладен гледаше и скърцаше със зъби, а един сит си
мислеше колко несправедлив може да бъде животът. Капитан
Бакърджиев не можеше да не види, че красивата жена протяга ръката
си и милва дланта на ветеринарното видение. Жената може би вече бе
на път да обикне този, който не й говореше за любов.
— Не, не приличаш на нея, излъгал съм се — бавничко и дори
отегчено бъбреше лекарят — Онзи, когото обичаме, никога не прилича
на никого. Ние обичаме у него онова, което го отличава от другите. Ти
си друга. И Лидия е друга.
— Точно така е, много е прав докторът! — подкрепи го охотно
Бакърджиев. — Аз например — какво, чудя се защо човек се развежда.
И това жена и онова, жена…
Ни в клин, ни в ръкав той разказа историята на своя брак, една
наистина жестока история за неговата жена, капризно същество, което
се тръшва болно, припада, стреля, заплашва и накрая успява да се
ожени за него, глупака, поласкан от този любовен тайфун, пасат и
ураган.
— Защо дрънкаш всичко това? — най-приятелски го попита
ветеринарният лекар, но Бакърджиев не се засегна.
— Подкрепям те… Като се връщам от плаване, целува ми
ръцете, плаче, после заплашва, че ще ме заколи, ако съм й изневерил…
Казвам й: Бе, Тинче, намери си един приятел, така и така — хора сме.

52
Тя обаче казва: „Няма друг като теб!“ Ще му се не види и щастието…
Как така няма?…
Той изведнъж прекъсна разказа си.
— И ще помоля да помните къде се намирате… Тази строга и
официална бележка бе казана, защото, окуражена от алкохола и мрака,
Корделия Радивоевич, капитан далечно плаване на Конфедерацията на
активните жени, си позволи да целуне по устата ветеринарния лекар
Капитан Танев.
И понеже жената не сне ръката си от косата на лекаря,
Бакърджиев продължи:
— Ще му се не види и корабът, и вампирите, и всичко! Това не е
бардак най-сетне! Ред и дисциплина трябва да има тук…
Лекарят го погледна и разбра.
— Аз казах. Сбогом, мон капитен! Не съм попаднал на подходящ
кораб!
Жената се изправи:
— Никой няма да ходи никъде!
Отвън се почука грубо и после един глас се провикна:
— Докторе, излез, излез, моля ти се! Излез, щото има удавник…
Капитан Денчев пострада… и го вадят, докторе, бързай…
Останал до последния миг на поста си, тежко засегнат от
дизентерия, капитан Денчев се бе олюлял и отлетял от носа на кораба
до нулата, от която тръгва измерването на надморските височини…
Следван по стъпките от верния и мъдър Океан, доктор Танев
мина по палубата и огледа страдащите глухонеми пасажери. Нямаше
стонове, нямаше вопли, нямаше дори и опити за взаимопомощ — нещо
много чисто и извисено настава у човека, когато разбере, че не чува и
няма кой да го чуе. Ветеринарният лекар пак стисна слепоочието си,
защото видя, че всичко това е преплетено плътно с телешки и говежди
бутове, всичко това е бивало някога… виждано е вече.
Болният от дизентерия удавник бе отнесен в амбулаторията и
след като му бе направено изкуствено дишане, след като повърна
погълнатата вода, като че се поуспокои, но сега пък морето, сякаш
наситило се да гледа този безинициативен и апатичен лайнер, реши да
покаже женската си природа и взе да подмята кораба, за да припомни,
че когато не се обръща внимание на едно женско същество, то всеки
миг може да превърне ласката си в лъвско драскане. Някакъв самотен

53
циклон бе тръгнал да си търси име и признание и започна да люшка
кораба. И когато вълнението надхвърли шест бала и лайнерът заскърца
с всичките шевове на противошоковия си корпус, бай Денчо Денчев
дойде в съзнание и повтори:
— Какво сте се събрали, казвам? Защо не се разпръснете?
Защото той бе човек преди всичко на дълга, човек чист и честен.
Той не ламтеше много в този живот, стигаше му дори и само това, че
именно той е принципният човек и това рано или късно ще се
забележи, няма друг начин.
Принципният човек си бе издигнал още на времето къща на етаж
и половина в един от тихите квартали на пристанищния град и
живееше долу в приземието с изглед не към морето, ами към кукуруза.
И в тази къщичка, край своите мебели и красиви фотоснимки той бе
чакал толкова години своята Лалка. По принцип бай Денчо обичаше
много жена си и по принцип бе най-добрият съпруг, какъвто сам
можеше да си представи, ала не живееше с жена си. Три или четири
години след сватбата той бе казал, че по принцип е морален човек и
мрази нравствената разпуснатост, никога няма да изневери пръв, ама
ако тя му изневери, ще й тегли куршума, без да мисли. Вятърничавата
Лалка — както повечето жени от пристанищния град и на тая възраст
— не обърна внимание на предупреждението, ами се заплесна подир
един келнер с много пари и понеже бай Денчо си мълчеше и не
предприемаше нищо, тя се окуражи да пие дори коняк в сладкарницата
с въпросния. Веднаж, дваж, триж, и най-сетне бай Денчо видя с очите
си тази изневяра и без много да му мисли, според принципа, тегли
един куршум на жена си в момент, когато тя се бе навела да си обува
обувките, за да отиде на среща. Разбира се, жената не загина, оздравя,
та и оздравя далеч по-лесно и по-бързо, отколкото бай Денчо позволи
да докосне ума му подозрението, че е постъпил все пак несправедливо.
На всички, които го питаха и разпитваха, обвиняваха или съветваха как
да излъже пред съда, той казваше: „Ама не бе, хора! Не е станала
никаква грешка, нито е сляп куршум, какво приказвате? Аз я
предупредих, че ще стрелям, без да му мисля, и стрелях. Тя да си е
правила сметката.“
Минаха оттогава десет и повече години и двамата си живееха все
така — разделени, на един изстрел разстояние и непогрешими. На
всички светли дати и големи празници той й пращаше много здраве и

54
още покана, ако си е направила изводите, да се върне и да си живеят
живота. А горката Лалка не смееше да мисли нито за връщане, нито за
мъж и, кажи-речи, даже и не мислеше вече нормално, защото след
болницата й остана един страх от обуване на обувките, сигурно си
представяше как ще й се гръмне в гърба, та затова ходеше по улиците и
си носеше обувките в ръка. Така си течаха години, без да донесат
развръзка на тази любовна ни трагедия, ни драма, да я наречем тогава
драгедия. Капитан Танев установи, че пациентът страда не само от
дизентерия и удавяне. Гледайки брадясалото и излъчващо невинна
упоритост измъчено лице на пациента си, лекарят си спомни една
дефиниция на своя взводен командир: животът на офицера минава
наполовината в бързане, наполовината в чакане. Чакаш години, докато
дойде заповед да заминеш някъде, където си закъснял вече. Бързане и
чакане! Капитан Танев виждаше колко прав може да бъде дори и един
взводен командир. Може би моментът изискваше да се чака търпеливо.
А може би напротив — трябваше бързо да се направи нещо, каквото и
да било. Нещо така просто, като почистването четките на колектора.
Но знаеш ли какво и кои? Пациентът отново изпадна в безсъзнание,
след като обеща да разсипе фамилията някому и да окачи всичките на
въжето, крещя за някакво въже, после посягаше да го снеме от пояса
си и сочеше, че то е там, и на края пак утихна.
Налагаше се час по-скоро да бъде направено нещо, а не можеше
да се направят и двете неща едновременно и лекарят реши, че при тази
кахексия най-подходящо е да се направи кръвопреливане, защото по
принцип човеку е по-добре, когато взема, отколкото, когато дава
каквото и да било.
Съпътствуван от верния Океан, Капитан Танев тръгна из
тъмните коридори на луксозния, затъмнен, плаващ дворец, излезе на
втората палуба, оттам слезе в ресторанта, който също не работеше
поради ревизия, и стигна до казаните за ракия, повече воден от
миризмата и слабите отблясъци на огньовете, отколкото от каквото и
да било друго.
Матросите варяха ракия от мерлузата. На въпроса, какво правят
тук, матросите му поднесоха едно канче и го поканиха да пие, ако пие,
ако не пие, да си отива. На устата му бе да попита има ли желаещи да
дадат кръв, за да се спаси животът на капитан Денчев, но гледката,
която се разкри пред очите му, шумовете и миризмите го възпряха и

55
накараха за втори път да почувствува напрегнатото безпокойство,
смътната тревога, че всичко това е познато, всичко това е бивало вече
някъде и някога… Този възкисел дъх на дини и влажни треви, късото
проблейване на агнета и равномерното тракане на капистра о дъска, о
ясла, ароматът на ракия и говежди тор, яките, чисти и бавни гласове на
селяците, които се прескачаха един друг и говореха:
— Не бе, заради петте долара е! Ония от счетоводството са
поставили автопилот, като е с автопилот, ще се намали на дежурните
по пет долара на вахта, схващате ли?
Капитан Танев разтърси главата си и погледна звездите, които
покриваха щедро небето над сандъците, покривите на къщите, мачтите
и кубето на черквата, и сега бе вече убеден, че всичко това е виждано,
виждано някъде и някога, а ти се губи в съзнанието като име на жена, с
която си прекарал чаровни мигове.
Ясният пискун на гайда сряза тъмната тишина и в отсека се
разсипа игривата, ала все пак тъжовна мелодия на песен, напомняща
теглила и битки, труд и кървища, песен, с каквато по нашите краища
захваща всяко веселие, защото така се и заплаща на края всяко
веселие; така захващаше и тук, в средата на най-средното от всички
морета, една нашенска сватба. Библиотекарят Симеон женеше сина си
Гавраил за дъщерята на камбузинера Вътьо.
Преди още гайдата да излее всичките мъки и страдания, Капитан
Танев прекоси разстоянието и се озова край дългата трапеза, проточила
се от машинното отделение до резервоарите за сладка вода, където
бяха вързани кравите на библиотекаря Симеон. Той плаваше за първи
път и все още нямаше право на обор, та си гледаше добитъка навънка.
Доколкото сватбата бе малко нещо половинчата — и как иначе да
наречем една сватба, чиито младоженци се намират така далеч един от
друг, — церемонията не трая дълго и след първото „Ха по тоя
случай!“, захвана се наддаването. Това бе останало от цялата сложна и
тържествена, може би най-тържествена в живота на селяка процедура.
Бащата на момчето даде двойно легло с пружини.
Бащата на момичето даде юргани и дюшеци към тях.
Хората се умърлушиха, защото сватбата започваше много от
ниско, много долу. Даже някой попита: „Ами безопасни игли за
чаршафите няма ли да дадеш?“
Тогава бащата на момичето се сепна и рече, че дава и хладилник.

56
 Бащата на момчето каза, че дава купе от форд таунус.
Бащата на момичето рече, че дава предно стъкло от фолксваген
заедно с преден мост на форд таунус.
Тогава бащата на момичето кипна и даде волво. За да ги
окуражи, някой подхвърли:
„Аз ще ви дам жива маймунка за волвото!“
По думите познаха, че това е Генчо Дългото, който в родината
ловеше змии, а тук се бе прехвърлил на маймуни и вече пращаше,
кажи-речи, от всяко пристанище маймуни за България.
Наддаването се проточи и някак не стана, както друг път, може
би хората усещаха присъствието на непознатия човек — Капитан
Танев, — а може би просто моментът бе избран неподходящо. След
второто връхлитане на кораба върху сушата матросите очакваха какви
ли не неприятности и бързаха да се приберат, за да пазят и укрепяват
нещата си за евентуални нови стълкновения.
По някое време на масата останаха само сватбарите-бащи,
Рамунчо и бай Жельо. Камбузинерът се напи и започна да бие масата с
длани:
— Това ли било? Значи, това било! Ех, живот, живот, мамка ти,
живот! Значи, това било всичко, а?
— А ти какво искаш? — рече бай Жельо да го успокои. — Пет
долара им се свидят, та ти слагат автопилот! Автопилот, колкото да ти
не дадат пет долара, а той струва барем сто хиляди. Сто хиляди, ама
работи ли, питай де? И после разправяме, че всичко било за трудещите
се. Пет долара им се свидят!
Капитан Танев най-сетне овладя своя унес, кошмарната разходка
из миналото си и с възможно най-твърдия и тревожен глас попита има
ли желаещи да дадат кръвта си за другаря, за капитан бай Денчо.
Мълчание бе отговорът на така рязко поставения въпрос, мълчание,
ако не считаме това, че някой подхвърли:
— Хайде, другари, няма защо да се подканяме и убеждаваме. Тук
другарят лекар постави въпроса, ако има желаещи, нека не се бавим…
— Така де, защо ще се бавим? — пиянски допълни някой друг и
попита: — Кой каза наздраве?
Капитан Танев тръгна унило по палубата, влезе през една врата и
дълго, безцелно ходи по застланите с пурпурен мокет коридори, без да
вижда поради мрака дори и това, че са пурпурни. Не му бе до мокет, не

57
му бе и до хорската бездушна хитрост, до това, че когато очите и
лицата ни са скрити в мрака, ставаме такива, каквито може би сме,
защото той бе сигурен, че денем щеше да намери поне пет доброволци.
Пациентът се мяташе в безсъзнание, устата му бяха напукани от
жаждата. Капитан Танев влезе в тъмната каюта, където не проникваше
друга светлина, освен тази на звездите, и в мозъка му запрепускаха
мисли, една от друга по-разнородни. Ясно бе, че не може да се направи
трансфузия, нямаше светлина, игли, трезви хора за помощници,
нямаше и лаборатория най-сетне да се определи от коя група е
пациентът. Лекарят знаеше своята. После той се замисли за общото
между животните и хората, медицината за едните и за другите и си
даде сметка, че разликата е внушението, останалото е еднакво за
домакините на тази земя — животните — и гостите им от другите
светове — хората, — както си мислеше само за пред най-тесен кръг
приятели ветеринарният лекар. И щом основното е психическото
внушение, тогава? Кръв или мисъл, лекарство или милувка.
И чудото стана!
На сутринта бай Денчо се събуди и с изненада видя тавана, белия
чаршаф, но едната му ръка беше неподвижна. Когато се опита да я
раздвижи по-ячко, видя, че е вързана за друга ръка и позна дори
собственика на тази ръка — Капитан Танев, — който хъркаше юнашки
и дъхът му можеше да опие тутакси въздържател или невръстно дете.
Ръцете на двамата врагове, двамата противници, бяха свързани в груба,
но чиста бинтова превръзка.
Понеже навън блестеше южното слънце, а светлината гони
чудесата, можем да кажем, че спасяването на бай Денчо бе каприз на
случая, със същото основание, с което през нощта бихме казали, че
Капитан Танев е направил една дръзка флуидна, биотокова
трансфузия, прелял е много енергия от допира на двете повърхности,
защото понякога на човека само толкова му е нужно, за да поеме
отново стръмния си път из браздата. Дори не само понякога, дори
много често, защото и целувката е една такава електрическа искра,
трепет, допир на повърхности, дори и любовта да…
— Никой ти не е давал правото да ме връзваш, чу ли? — грубо
рече капитан Денчев, макар в очите му да се четеше плахост и едва ли
не въпрос: какво ми е, не се обиждай, ама има ли ми нещо?

58
 Капитан Танев се пробуди най-сетне, погледна бинта и като пи
вода от каната на масата, захърка отново.
Към обед на вратата се почука плахо и макар бай Денчо да рече
на три пъти „Влез“, просителят не посмя да отвори и продължи да
чука. Наложи се страдащият човечец да става, но сега пък се яви ново
усложнение — нали ръката му бе вързана за ръката на лекаря, та се
наложи да събужда и него и да отворят вратата на каютата, пред която
стояха засрамените и свенливи сватбари от снощната сватба. Един през
друг и оживено, и засрамено те говореха:
— Ама как си, как си…
— Голям сакатлък стана, ще знаеш…
— Бе ние не разбрахме, че за теб се е искало кръв…
Те се вайкаха чистосърдечно, че не са се притекли на помощ на
другаря си, макар че ако тази вечер станеше отново нужда да се
прелива кръв, всичко щеше да се повтори като на нова филмова
прожекция. Защото хората се променят трудно за една вечер или за
един век, а човекът най-често няма нищо общо с хората и само ги
ругае за това-онова и колкото може да си види сам ушите, толкова
успява да приеме, че е част от хората.
Та донесоха човеците на своя земляк суроватка и прясно краве
сирене, варени яйца и два стръка здравец, който се ценеше много,
защото не бе купешки, ами поникнал на борда на лайнера. После се
възцари неловко мълчание и тъкмо хората се чудеха как да намерят
начин да си тръгнат, вратата на каютата се отвори и връхлетя
запъхтеният помощник Еньо Захариев:
— Тука ли си, бат’Денчо? А ние навсякъде те търсихме…
— Бе, че съм тука, тука съм, ама защо съм? — със слаба усмивка
рече болният, малко разглезен от хорското внимание. — Какво има?
Захариев погледна присъствуващите и бай Денчо тутакси разбра,
че случаят е важен:
— Ми тогава да освободим другарите, да не ги задържаме…
Като ударени от електрически ток другарите подскочиха,
козируваха и напуснаха един през друг каютата.
— А този? — посочи заспалия отново ветеринарен лекар
бдителният Захариев. — Да не си го хванал пленник?
— Я ме отвържи ти мен…
Захариев понечи да разхлаби превръзката, а бай Денчо рече:

59
 — Я ми го кажи ти на мен на ухото…
— На ти бинокъла — погледни…
Помощник-капитанът не можеше да погледне, защото
илюминаторът бе високо, а той едвам можеше да се крепи седнал на
леглото.
— Разкажи де, какво има?
— Яхта някаква, яхта ли е, корабче ли е — не ги разбирам аз
много морските работи, — ама от снощи, какво ти от снощи, от вчера
ни следва…
Капитанът започна с най-голяма бързина да съобразява.
— Енчо, виждаш ме на кой съм хал…, единият патриотизъм ме
крепи… Прави, струвай, измъкни се от кораба някак и се добери до
брега, там сигурно имаме легация, няма начин да нямаме легация,
посолство някакво и кажи им какво става, да пратят бързо
подкрепления…
— Ама как да се измъкна, бат’Денчо, там е въпросът…
— Ще се измъкнеш, айол, това е сега задачата — друг път
няма… Вземи го като поръчение, както щеш го вземи… веднъж да се
измъкнеш… освен ако пък речеш — може пак да ни блъснат — и
тогава се измъкни…
— По-тихо, че тоя се пробужда май…
Бай Денчо подзе тихо и решително:
— … А ако мен не ме свариш, айол, и нещо стане, предай на
стрина си Лалка — да я намериш и да й кажеш, — че всичко й
прощавам, да се върне в къщи и да си живее, додето е жива, аз всичко
й прощавам, каквото било, било, и че съм загинал на бойния си пост
като истински патриот. То ако не загина, лесно, аз ще им счупя
кокалите на тия гадове, ама всичко се случва, много западнах от вчера
и затова кажи на Лалка, че много съм я мислил през всичките тия
години, ама да не се жени по никой начин, щото господ ще я накаже,
кажи й това за господ, аз самият не вярвам, ама тя вярва и така трябва
да й се действува на нея. Хайде, тука ли си още?
Вторият помощник Захариев бе покъртен от тази вълнуваща
поема на героизъм и обърканост, безмълвно себеотрицание и какво ли
не още, та запита:
— Бат’Денчо… барем да се прегърнем за последно, а? Ей така,
за един спомен само…

60
 — Върви, върви, после ще се прегръщаме…
Помощникът обърна своя плувнал в сълзи поглед встрани от
героя и изведнъж се сепна:
— Гледай ти работа…
— Не се отплесвай, Енчо, ами току върви…
— Бат’Денчо, тая фрегата одеве беше с италианско знаме, сега
пък е с българско…
— Легацията си е най-сигурното нещо… Върви и не май се…
Помощникът напусна каютата на помощник-капитана, но в себе
си реши да провери още веднаж и отправи бинокъла си към
мистериозната фрегата, на чиято мачта сега се вееше испански флаг.
Еньо Захариев забеляза на предната палуба на яхтата мъж с бели
панталони и стилен бежов пуловер с къси ръкави и висока яка. Този
слаб и елегантен мъж свиреше на цигулка, а зад него друг мъж
въртеше скрипеца и издигаше и пускаше флаговете на мачтата. После
погледът на Еньо Захариев успя да улови името на яхтата — тя се
казваше „Балканска роза“ — и цялата бе в приятно розово, под
ватерлинията зелена, което можеше да се види при всяка по-голяма
вълна, защото яхтата явно бе закотвена. Рангоутът на тази дивна роза
бе черен и това действуваше на окото тайнствено и възбудително.
Сега Еньо Захариев се огледа безпомощно, защото не му бе ясно
как една неподвижна яхта може да следва лайнера на еднакво
разстояние и какво ли още има да се случва в един момент, когато даже
и бай Денчо е болен… И едва сега забеляза, че вълните всъщност са
укротени, погледна встрани и разбра, че лайнерът е спрял…

61
 ГЛАВА СЕДМА
ДУХОВНОТО ПРЕРАЖДАНЕ У ГЕРОЯ, КОЕТО
НАСТАВА ПО ВРЕМЕ НА КЪПАНЕ В ЕДИН ХАМАМ.
ПОЯВЯВАТ СЕ ПОБЕЛЕЛИТЕ ОТ СТАРОСТ И
БЕЗКОНФЛИКТЕН ЖИВОТ КАВАЛЕРИСТИ. ИМА
НЕЩО КАТО ПРЕВРАТ И АВТОМАТИ И ПРОЧИЕ, НО
ВСИЧКО ТОВА НЕ СЕ ОТРАЗЯВА НА ХОДА НА
ДЕЙСТВИЕТО

В своята хилядогодишна история този град-пристанище бе имал

велики и срамни моменти, посещаван бе той от какви ли не кораби и
хора — добри и лоши, приятели и разбойници. Но всеки идваше, зле
или добре свършваше онова, за което е дошел, и си отиваше, за да
отстъпи място на друг.
И за пръв път през това хилядолетие на хоризонта се появяваше
лайнер като „Али Ботуш“, за който не можеше нито да се знае, нито да
се предположи дори добър ли е, или лош, приятел или разбойник и
какво точно иска той. След като разблъска на два пъти корабите и
лодките и създаде страх у населението, сега могъщият противошоков
трансокеански лайнер докосна тихо циментовата стена на вълнолома и
спря сред маслената тъмна вода на пристанището, за да прислони
уморената си от туристи, глухонеми, мерлуза и говеда снага.
Нашето представителство Еньо Захариев откри нелесно, трудно
бе дори да намери човек, когото да попита, защото след като разбраха,
че е слязъл от този неведом и мистериозен кораб, хората от
пристанището тутакси се изпокриха…
Още по-трудно бе да намери човек в така намерената легация,
който да се заеме със случая. Легационният секретар Смионов, бивш
писател, който, без сам да разбере защо, бе пострадал от
самоотвержената си дейност, сега бе станал човек кисел и предпазлив,
и невесел дори, което говори ясно или за лошо храносмилане, или за
някакво жлъчно страдание.

62
 Та под влияние на жлъчката и изводите от професията си
другарят Смионов прие Еньо Захариев и го предупреди, че нищо не
може да реши сам; той сега само замества титуляра, ала и Господ-бог
да слезе от небето, нищо не може да се направи, защото именно тази
вечер в местния открит театър ще се състои естрадният концерт на
изгряващата звезда на нашата естрада Лиляна Поповска; това имало
голямо значение за връзките ни с някои млади страни, а повечето от
половината места не били продадени. Напразни останаха при това
положение опитите на Енча да склони със силни думи секретаря,
напразно наблягаше той, че сега само една искра е достатъчна, и ще
избухне бунт, един човек загива, враговете следват кораба с фрегати и
фалшиви флагове, има родоотстъпници, глухонеми хора и разврат.
Загубил завинаги вкуса си към думите в своята същина на писател,
както впрочем лекарите губят усет към болката на пациентите си,
Смионов през цялото време натискаше с четирите пръста на дясната си
ръка своето собствено подребрие и се мръщеше на всеки далечен
спомен от болки, спомен прочие от времена, когато се е живеело далеч
по-весело и целеустремено. Но все пак, макар и вече не писател, той бе
станал малко нещо дипломат, та попита своя гост как пие кафето: с
повече или с по-малко захар, и в духа на указанията нареди да се
сервира кафето с коняк. А после го отряза по възможно най-
безапелационния начин и все пак вежливо:
— Повече от всеки друг, другарю… как ви беше името?
— Ами Захариев.
— Да, Захариев, аз чувствувам абсурдността на положението, ала
между нас казано, светът наистина е абсурден, казвам го неофициално,
ако говорим официално, ще се отрека от думите си. От един месец,
драги Захариев, легацията е под пара и търси… какво? Търси пазар за
мерлуза. Понеже вашият колега Атанас Петров, или обратно, не си
гледа работата, ние трябва да продаваме и риба.
— Тя е при нас — прекъсна го Захариев. — Нали ви казах.
— Но какво променя това? Нищо. При вас или не — сега аз пък
трябва да осигурявам публика, афиши, салони и ласкави отзиви за
естрадната певица Лиляна Поповска. Ако това не ви стига, то трябва
да посрещна и кораба „Тристан и Изолда“. Някаква умопобъркана жена
праща радиограми да намерим мъжа й и да го снемем от кораба, моля,
не бързайте, не ме прекъсвайте! Ако ви трябва и поп — имам и един

63
поп, който гостува на Конфедерацията на активните жени и всеки ден
идва да изпраща илюстровани картички до родината, и на всичкото
отгоре имаме и петима кавалеристи, артисали тук от Балканската
война или може би от Чипровското въстание — знам ли ги вече, — ха
кажете сега, как да дойда и да се занимавам с вашите неприятности…
Простете, щях да кажа глупости!
Той вдигна слушалката, каза няколко думи на английски, които
Еньо Захариев не разбра или разбра посвоему. В цялата обърканост на
нещата твърдият и непоколебим помощник-капитан Еньо Захариев
реши, че трябва да бяга. Ще изпреварим много събитията, като кажем,
че в един удобен момент той ще изчезне, макар да няма никакви
причини за това. Но сега този момент още не бе дошел и той още
слушаше разговора на легационния секретар Смионов.
— Абсурди! Абсурди! И нищо вън от това… Освен да постъпя
абсурдно: да взема рибата от вас и да платя за салона и на зрителите,
а? Кило риба — билет. Билет — кило риба. Но къде е гаранцията, че
като вземат риба, ще дойдат и да слушат? Виждали ли сте Лиляна
Поповска? Ами то да го духнеш, ще падне, а тук хората под изкуство
разбират кълки и цицки. Няма ли това — да го вържеш, няма да седи!
— Всичката я вземете! Ние сме туристически кораб… как може
да караме риба? Вземете я всичката, много ще ни помогнете…
— Ох, абсурди, ох, абсурди! — клатеше глава писателят и се
гледаше в насрещното огледало — един писател продава риба, за да
съдействува на естрадната музика, която не смята за изкуство, а
занаят… Нали е абсурден този свят… Повече, отколкото мокър, той е
абсурден…
Захариев не бе имал време и нужда да мисли по тия въпроси, а в
момента мислеше вече, че в световната суматоха глупак е оня, който не
прави каквото му изнася. И се съгласи. Моментът налагаше да се
съгласи, че светът е абсурден.
— Знаете ли, ако не бързате, бих ви дал да прочетете нещичко.
Просто мечтая да срещна човек, неразвратен от литература… — Той
сложи длан върху една дебела папка с още по-дебели хромови листа.
— Само че аз чета бавничко… — смути се Захариев.
— Нищо. Четете тук, а аз ще отида до пристанището, трябваше
да проверя за тоя… „Тристан и Изолда“, четете бавно и спокойно и ако
имате бележки, на края има празни листа, отбележете си…

64
 Холерик или меланхолик, но все пак човек на изкуството,
Смионов бе склонен понякога и на решителни и безсмислени постъпки
и тутакси отиде на пристанището.
Ако легационният чиновник Смионов знаеше историята с
имената на лайнера, би решил или прозрял решението поне на два-три
от своите проблеми. Но в момента мисълта му бе заета само с рибата и
след като хвърли един учуден поглед на могъщия трансокеански
противошоков лайнер и след като не изпита гордост от успехите ни в
корабоплаването, а само напсува тихичко и недипломатично невинния
и многопатил морски съд, писателят тръгна към дирекцията.
Дирекциите бяха станали седем, защото бившият директор
капитан Драйфус бей знаеше, че едно гнездо, излюпило веднаж орел,
трябва да бъде разбито на парченца, за да не излюпва повторно такава
едра птица. Така седемте директори бяха в постоянна борба помежду
си и пристанището бавно замираше, но кой ти мисли за едно
пристанище, когато над света бушуваха пролетни стихии и ведри
урагани. Какво носи на страната едно пристанище? Ами какво може да
донесе тесният контакт с една конфедерация, която може да влиза под
юрганите на всички силни мира сего и да действува оттам в полза на
своите приятели?
Ето, тази вечер например имаше тържествен официален прием…
Конфедерацията правеше завидни усилия не само да сложи, но и
да задържи пръст в раната и макар по женски срамежливо, но по
женски неотклонно го държеше. Подобно всички мислители и деятели,
тръгнали по трънливия път на борбата за амнистирането на жената от
първородния грях (любопитство, късане на ябълки и т.н.), и
конфедерацията бе решила да захване EX OVO, от началото, тоест от
проституцията. Сигнал за това даде самият генерал де Гол, който
прокуди проститутките и ги принуди да упражняват своя предвечен
занаят покачени върху четирите колелета на своите симки и рена,
преследвайки своите потисници на полуамбриаж и с малко газ.
Конфедерацията проумя, че с океански пясък един океан не може
да бъде засипан и подсушен, та прекрати опитите си да закрие
публичните домове по линията на ООН и ползувайки френския опит
— поне в това отношение винаги незаменим, — препоръча на
параходните компании да наемат за по-продължителните рейсове така
наречените секс-сестри, тоест активистки и доброволки, които ще

65
влизат навътре в морето и ще пресрещат корабите с мъжки екипаж, ще
вършат профилактични прегледи и цял комплекс от мероприятия
срещу страданията, които при други условия сами биха им причинили
или донесли.
Прочие параходствата едва ли разсъждават така дълбоко върху
всяко шантаво предложение, преди да решат дали да му обърнат
внимание, или пък не. Параходствата направиха това, което правят
всички параходства по света, всяко параходство направи това, което
направиха всичките параходства и всичките заедно не направиха нищо.
Сега конфедерацията пускаше на вода един нов бразилски кораб
— яхтата „Бристол“ — и това щеше да бъде съобщено на коктейла.
Нека оставим легационния секретар Смионов да отива уж на
коктейл, но всъщност да се връща към легацията, уж защото трябва да
сложи фрак и лак, тоест лачени чепици и фрак за приема, а всъщност,
защото иска да провери въздействието на своя талант върху
непокварен читател, който, наместо да чете и да си отбелязва
характерни пасажи, се бе вдал в мисъл, защо аджеба бай Денчо говори
за бунтове, преврати и предатели, след като предателят го лекува и,
кажи-речи, си говорят най-приятелски. Ще оставим дори и това, че
яхтата „Бристол“, която в момента вече влизаше в пристанището,
носеше на борда си нежно любимата Лидия, за да се върнем на борда
на лайнера, където бяха станали много важни промени.
Изглежда, в сухата и камениста душа на бай Денчо между
бетонните темели на принципите бе проникнала и малко слънчева
признателност или пък бе омекнал от страданието, но стана така, че
щом дойде на себе си, разпореди се да не отслабва бдителността и
редом с това въздишайки, рече на Капитан Танев:
— Излъгали са те тебе, момчето ми, хлътнал си здравата и сега
трябва да си признаеш всичко. Като признаеш, облекчава ти се
положението.
Зрелият ветеринарен лекар се почувствува като дете, което са
уловили в пакост — така малък ставаше той винаги, когато разбереше,
че наистина се е излъгал.
— С мен винаги е бивало така… — пророни той. — А всъщност
съм един истински пролетарий…
— Бе то тъй — въздъхна бай Денчо, — ама не виждаме ли, че
понякога и пролетариите стават предатели? Ти по същество кажи…

66
 Какво може да се каже по същество?
— Говори, говори, момче, няма смисъл да прикриваш. Какво
мислехте да правите с… е, ти знаеш! Кажи, аз само ще слушам!
— Като видя такъв човек… — захвана Капитан Танев.
— Какъв човек?
— Човек като теб, веднага ми се появява желание да му разкажа
приказката за деветте стаи. За добрата фея, която ти дава ключа от
осем стаи и ти забранява да влезеш в деветата. Но един прекрасен ден
ти се вдигаш на бунт, заставаш с другарите си на пост пред деветата
каюта…
— Разбирам те за какво намекваш, продължавай! Аз много
обичам приказките — окуражи го бай Денчо. Но изглежда, че бе
прибързал, защото докторът въздъхна престорено, погледна ноктите
си, после циферблата на часовника, премери пулса си и на края рече:
— Това е положението.
— Добре, продължавай нататък. Какво става в каютата ме
интересува мен…
— А! В каютата ли? Там, братче, чака добрата фея и ти дава нови
осем ключа за девет стаи, отключвай ги, но в деветата не влизай. И
така на татък.
— Значи, и така нататък?
— Значи, и така нататък.
— Значи, ние трева пасем според вас?
— А бе да беше така, поне добитък щеше да има в изобилие… —
Лекарят трепна и облак мина по лицето му, защото пак забеляза
полковете телешки бутове.
— А работата не е толкова несериозна! Аз исках да те спася един
вид, защото ми стана симпатичен, обаче внимавай! Какво знаеш за поп
Гавриил…
— О, значи, вие сте подслушвали… ами добре… Е, какво?
Продаде ми една „Жилера“, мога да ви дам номера на шасито и на
двигателя…
Проехтя самотен топовен изстрел.
— А! Какво беше това?
— Затварят пристанището! — бе краткият отговор на бай Денчо.
— Някои неща сега ще се изяснят.

67
 Този път истината бе избрала за свой рупор именно устата на бай
Денча и пристанището на древната и млада страна наистина се
затваряше във връзка с предстоящия прием гала-коктейл. Очакваха се
небивали тържества, шествия и се предполагаше, че ще стане
спонтанно всенародно решаване да бъде провъзгласен за първи в
историята на републиканското движение в света републикански
император капитан Драйфус бей, който се очакваше да встъпи на този
пост под името Хабиб II Радамесовски. Но на борда на могъщия
трансокеански лайнер не можеха да знаят всичко това, а човешкото
незнание се употребява почти като човешкото знание — за какво ли не.
— Аз предлагам — карти долу — рече бай Денчо и го потупа по
рамото. — Знае се не само за попа, знае се също и че сте наказван за
извращения в стопанската област, а за попа трябва да ви кажа, че ще
имате много неприятности, щото вие знаете какъв е той…
— Да, наистина, какъв е той? — с пресъхнали отново устни
попита лекарят и пак усети противното чувство, че е уличен, че е
заловен в някаква страшно голяма пакост.
— Попът е идеолог. Познахме ли?
Ветеринарният лекар се огледа за кучето. Океан бе останал в
капитанската каюта. Кой би могъл да разкаже за разговорите между
попа и ветеринарния лекар, боже мой, кой, кой…
— Вижте какво, капитан Денчев — вече официално рече
Капитан Танев. — Аз се съсредоточих върху вашия кораб, появих се
тук и с това причиних може би неприятности…
— Точно, точно! Ей така говори, за да те обичам. Точно това,
значи, казваха и другарите от мюфтийството…
Ясно!
Това „мюфтийство“ попадна между стоманените челюсти на
мисловния апарат на Капитан Танев. Та веднаж ли поп Гавриил бе
говорел, че ще се опита да създаде обща религия между християни и
мюсюлмани, понеже досегашните религии имат много допирни точки.
Шега ли бе това, или приумица на весел поп-пияч, не може да се каже,
но уплашени от дързостта на хрумването му, именно за това схващане
го бяха подгонили от патриаршията и особено един от Владиците на
име Партеногенет.
— Па мигар би било зле, бат’Денчо — иронически поде
ветеринарният лекар, — мигар ще ни е лошо да изработим една

68
идеология на ишлеме, а? С мохамедански и християнски полуготови
елементи? Ами ако, бат’Денчо, за тази работа някога започнат да
плащат проценти и патенти?
— Ей! Къде отиде ти бе? Чакай бе, човече…
— Като ми се повдигнеш на крака, като ти помине, бат’Денчо,
ще те заведа да видиш сфинкса, да видиш бистрото изворче, от което
протичат религиите…
— Не думай бе!
— Сериозно, не се шегувам. Голяма творба, която доказва колко
общи са двете медицини — ветеринарната и хуманната. Мен питай.
Това е звяр с човешка глава. Много го обичам този символ…
— Сигурно имаш спомени? — най-сериозно попита човечецът.
— Мерси, не съм толкова стар. Това показва какво сме направили
до днес ние, хората…
— И какво сме направили?
Той разказа много увлекателно като учител на тъпичък ученик,
питайки често „ясно ли е“, че сфинксът е символ на това колко е
зверското и колко и къде е човешкото у човека, как зверски са още
стомасите ни, сърцата ни, чувствата ни.
Принципният човек атакува изневиделица:
— Значи, нашата борба е зверска, така ли се получава?
Педагогически вдъхновеният лекар му обърна много строго
внимание, че не е учтиво да се прекъсва говорещ човек и че — второ
— борбата на бай Денчо е всъщност за проникване в деветата стая или
в капитанската каюта и — трето — ако говорим по принцип за
участието на бай Денчо въобще в големите конфликти на времето, то
борбата му е равна на участието му в световното първенство по хокей
на лед. Платец и публика, зрител и запалянко. Толкоз.
— Ти за попа говори по същество, мене не ме гледай.
— Нали ти обяснявам религията му?
И продължи своята разходка през вековете, мина през Финикия,
Елада, Рим, Берлин и Лондон — пунктовете за обмяна на каменни
ценности. Гърците мъкнели египетски статуи, за да има какво да
мъкнат римляните от Атина за Рим и Венеция и да има сега с какво да
се гордеят в Лондон и Париж.
— Тъй, разбрах — въздъхна престорено принципният човек. —
Не разбрах ние къде сме. Народът, питам, къде е, нашият народ.

69
 — Това се питам и аз — замислено рече Капитан Танев. —
Понякога се чувствувам боец от някакъв величаво силен взвод, влизащ
в състава на чутовно силен полк…
— Ти мен не ме заглавиквай! Ти кажи България кое е според
тебе: полк ли е, рота ли е, какво е?
Ветеринарният лекар го погледна и след кратко промишляване
му отправи едно късо и страшно популярно изречение, което при
евентуално изпълнение би направило бай Денчо негов роднина.
— Какво, какво? — сепна се бай Денчо.
Ветеринарният лекар се огледа в кабината и после повтори
псувнята, като не забрави да попита дали е чул.
Това бе така неочаквано и така на място казано, че бай Денчо не
можеше да каже нищо в първия, но също така и в следващите моменти.
За всеки случай почувствува като млада майка да трепва под
лъжичката му познатото радостно усещане, риташе зараждащата се
обич към доктор Танев. Един човек, който псува така, не може да бъде
враг.
— Какво искате вие, мама му стара! Всичко ви е дала народната
власт… да учите, да работите, какво повече искате, не разбирам…
Някакво тихо и ритмично шляпане и тътен по коридора
прекъснаха тази безспорно вярна фраза и я видоизмениха до:
— Я виж кой е…
Бяха глухонемите пасажери на лайнера, които едвам съвзели се
от дизентерията, сега отиваха на тържествения гала прием-коктейл, но
това бе само една от възможните причини за движението им. Може би
те просто слизаха, за да се качат други. А също така бе възможно да ги
претоварват с оглед предстоящите събития, тъй като лайнерът „Али
Ботуш“ не изпълняваше докрай добросъвестно поетите задължения по
договора с Конфедерацията на активните жени. Но нямаше много
сигурни гаранции, че глухонемите не отиваха на концерта на
естрадната певица Лиляна Поповска-Шмидовска. Глухоням ли е един
човек, тутакси се превръща в планета, комета и звезда, съзвездие и
галактика… уж същото, уж общ строеж, а пък мълчи, не говори,
загадъчно е… И чак когато заговори, тогава виждаш облекчено, че има
същия строеж като твоята планета.
— Щом ти си пролетарий и човек от народа, трябва да помогнеш
да очистим кораба от гадовете… Я виж кой е?

70
 Сега напускаха кораба капитан Бакърджиев и Корделия
Радивоевич, поканени безспорно на гала прием-коктейла, за който вече
се знаеше в града и в цялата републиканска империя.
— Аз затова те обичам, защото си много умен, обаче умът ти не
служи на правилни цели. Трябва да ти променя аз на тебе целите и
задачите.
Ветеринарният лекар отбеляза, че ако стане нещо такова, ще бъде
поласкан, но се съмнява, защото бай Денчо не е първият, дето се
опитва да прави хората вагони и да им бъде машинист.
— Е добре, издай се най-сетне, с кого си? Чий си, мама му стара?
Какви са тия глупости, религии и прочие?
Понеже в кабината нямаше алкохол, Капитан Танев излезе и след
малко се върна с шише чист спирт, разреди го и наля две чаши, пи и
отвърна:
— Задаваш ми непосилно тежки въпроси. Това ли е най-важното,
чий си и с кого си. Засега едно е ясно, не съм с теб, няма да ти стана
нито вагон, нито дори локомотив…
— Индивидуализъм, значи…
— Много са ти къси разстоянията. А чий съм… да, наистина,
чий съм, и аз не знам. Но сигурно е приятно да бъдеш нечий, да не
мислиш нищо, той да мисли…
— Ей! Шукюр бе! Най-сетне…
— Например фюрерът да мисли, Хитлер вместо теб да мисли.
— Айде сега… Отпусни се бе, момче, изповядай се, ще ти
олекне…
Ветеринарният лекар въздъхна и начена разказа си:
— Има един чаровен край на родната земя, едно райско кътче,
доскоро забравено от хората, осеяно с дъбови гори и тишина, солен
дъх на море и водорасли и меки планини…
— Говори конкретно, къде е това нещо?
— Между Китен и Ахтопол — недоволно рече Капитан Танев. —
И ако ме прекъсваш, няма да ти приказвам. И без това схващаш
трудно… Там именно бил международният дом на глухите… Там
почивали ограбените от съдбата нещастници, там намирали
спокойствие сред чистите голи скали на морето тези пионери на
бъдещето, в което ние хората смело навлизаме, времето, когато няма да
чуваме нищо.

71
 — Пак теории! Момче, внимавай…
Капитан Танев махна с ръка и продължи:
— Аз седемнайсет години съм бил глухоням. Защо тогава ти ще
се обиждаш от името на глухонемите, като не си?
Бай Денчо си обеща да го прекъсва вече по-рядко, само при
крайна нужда.
Ветеринарният лекар описа много достоверно и развълнувано
дори как на това място старото шосе правело един остър завой и
понеже пътят бил безлюден, шофьорите карали бързо и един ден него
го блъснала някаква шведска кола…
— И сигурно не са й взели номера, нали?
— Ще псувам, ако не мълчиш!
После дошъл на себе си чак в бургаската болница и от удара или
кой знае от що, но проговорил, а и слухът му се възвърнал. Това
прочие не било никакво чудо, много хора проговарят едва когато ги
удари нещо, но лекарите се заинтересовали и на края стигнали до
единодушното мнение, че Капитан Танев въобще не е бил глухоням,
просто бил мълчалив, може би свит, може би…
— И аз съм проговорил трудно…
— Ако се обадиш още веднаж, ще те плесна!
От разказа излизаше, че в колата имало едно момиченце на име
Ингеборг и то много плакало и не искало да си отива и да остави
ранения батко. То стояло три дни край леглото му и после настояло
освен обезщетението да оставят и лодката, една голяма лодка,
покачена на две колесарки… И това било приказното, че от тази
моторница с две колесарки станали големи чудеса и едно чудо. Магия
ли имало някаква, що ли — отначало се къпели с нея и се давели
мнозина, защото не можели да викат и щом някой паднел през борда
на лодката, безшумно изчезвал, и чак на вечерята се установявало, че
храната му артисала. Затова решили да продадат лодката, взели парите
от обезщетението, прибавили и пари от гъби, коприва, шипки, мидени
огърлици, дотации, събрали сума ти нещо и направили вноска за
голяма лодка, кажи-речи, моторен кораб си поръчали…
— Е добре, слушай се какви глупости говориш и после пък се
сърдиш. Къде внасят пари за кораби, а? Кажи и аз да внеса! Това да не
е нещо жигула или запорожец?
Без да обръща внимание на обещанието си, лекарят продължи:

72
 — Хеле най-сетне било съобщено, че им се продава кораб и да си
го получат от пристанище Козлодуй, някакъв речен кораб им
изпращали от Африка…
— От Африка? Речен кораб? Тук минава ли кораб? —
раздразнено попита бай Денчо и си посочи окото. — Та нали ще
потъне веднага бе…
… И потънал корабът, но получили една такава голяма
застраховка, че с нея купили на безценица голям кораб, продаван от
Конфедерацията на активните жени, и сега глухонемите се возят на
свой кораб, а бай Денчо е пасажер и жените са пасажери, и поуката е,
че никога не се знае кое чие е и докога.
— Ти познаваш ли го този човек от Африка… дето е пратил
кораба?
— Официално не, но възнамерявам да се запозная. Доколкото
сме си писали картички и честитки, слави се като най-мъдрия човек на
света…
— Тъй, тъй… ами то и аз да имам кораби да изпращам ей тъй, и
аз ще бъда най-мъдрият човек. Няма начин да не бъда най-мъдрият.
— Не си напрягай ума над излишни работи. Оздравявай сега, за
да имаш сили да се бориш, а аз тръгвам…
— Ама чакай сега… нека заедно, кому ме оставяш, болен при
това…
— Прощавай, но не си ми нито цел, нито пък си находка. И ме
отегчаваш.
Една от немаловажните причини Конфедерацията на активните
жени да спре избора си върху тази древна и млада страна бе пищният и
по арабски великолепен, сякаш изплувал направо от приказките на
Шехеразада дворец на фараоните, председателите на републиките и
сега на първата в света републиканска империя, известен под името
Бюлбюлбахче. Републиканската империя бе така омаломощена от глад
и слънчеви лъчи, че нямаше сили да изчисли колко й струва този
дворец и какво би спечелила, ако го продаде за хотел или за строителен
материал. И ако не го правеше, постъпваше все пак умно, защото край
един дворец винаги може да поникне нещо голямо, той е такава
шишарка, че не се знае къде и какво семе ще хвърли.
Бюлбюлбахче носеше своето име от времето, когато към всяка
зала и по-голяма стая е имало допълнителни зали и стаи, пълни със

73
славейчета, които са се къпели в розовите басейнчета и мраморните
рекички, що течели из стаите и залите. Войните от края на шестото до,
кажи-речи, средата на деветото столетие на мохамеданското
летоброене са се водели именно защото някои от народа се дразнели,
че при този глад, пек и жажда се строят дворци със славеи, реки и
шадравани, и не приемали успокоенията, че всичко отминава на този
свят, всичко така или иначе стои, стои, па си отива, докато един дворец
с мраморни басейни и славееви преддверия остава в хилядолетията и
надживява всичко. Сега честният читател вижда с очите си как могат
да бъдат прави и двете становища. Прави са и онези, дето искат да се
даде хляб на народа наместо славейчета за водачите на народа, прави
са и онези, дето правят дворци, защото не друго, а именно дворците
остават. В многовековната история не един и не двама заговорници са
сваляли своите предшественици, но нито на един от едните или
другите не са му стигали сили да разруши тази нетленна красота, тази
приказка от сапфири и мрамор, тази оргия от светлини и красота с
дързост и божествен хлад, спокойствие и богата, охолна мъдрост. И
наместо да я разруши, всеки заговорник е прибавял ако не павилион,
то поне нова алея или нова статуя, защото няма да бъдем докрай
мъдри, ако не знаем, че отклонението от едно правило невинаги е
беззаконие, отклонението от един закон понякога просто е подчинение
на друг, по-общ и по-всеобхватен закон. И законите са като хората, има
дрипави и прости закони, има заможни и тлъсти, пък има и такива
всемогъщи и непоклатими, че пипнат ли те, мисли му.
А такъв е безспорно законът, по който се строят дворците.
Танев вървеше бавно и замислено, защото знаеше, че по дирите
му неизменно е бай Денчо Денчев, а той е реконвалесцентен, съвзема
се сега от удавяне, комбинирано с дизентерия, и не бива да го мъчи с
бързо ходене. И наистина героичният бранител на малкото принципи
вървеше в отстъп десет пехотински крачки и се криеше из навалицата,
но следеше набитата, масивна и по български приятна, по български
хубава фигура на ветеринарния мислител. Като казваме „български“,
браним се от всякакви англосаксонци и други десени хора, които биха
приели Капитан Танев за красив, ако например краката му са по-дълги
или фигурата му по-източена, или ъгълът на челото му по-полегат…
Той си бе син на хора от народ, много орал и много копал, народ,
дето не си язди конете, за да не ги уморява, затова жените и мъжете му

74
стоят някак си като дъбове, израснали от земята и гледащи малко
стреснато откъде ще дойде новата опасност.
— Господин…? — обърна се към него черният като нощ
церемониалмайстор и посегна за поканата.
— Съобщете… дошъл е един Разказ за света.
Церемониалмайсторът бе изпитан в работата си и непогрешим
служител на средните божества и без да му мигне окото, тропна три
пъти с жезъла и съобщи, кой знае защо, на френски:
— Мосю Раконт дьо Монд!
Дали това прозвуча на плебейската тълпа като „конт“ или
„виконт“ или просто така бе волята на случая, но всички се обърнаха и
сториха почитателно път на българина.
И той мина като истински благородник, като някой барон, а може
би като граф, без да погледне нито наляво, нито надясно, без да
промени положението на главата си и височината на погледа, сякаш
през всичкото време на Чипровското въстание, баташкото клане,
слепия поход на Самуиловите войници и споровете на Шишмановци
неговите деди бяха ходили по приеми и гала-коктейли.
И спря под златния, изобразяващ слънчевата система и
съзвездието Касиопея огромен полилей, под който стоеше г-жа
Ингеборг Ханнелее Абукадановица и посрещаше гостите, за да им
изрази благодарността на Конфедерацията, своите чувства и не на
последно място, за да си избере кавалер.
Моментът, в който красивата шведка хвана подръка нашия
ветеринарен беглец и го поведе към тройната зала, като по някакво
знамение съвпадна с тържествения залп от хиляда и двеста оръдия,
които разтърсиха древната и млада земя и които означаваха, че
занапред гладният, изстрадал и бос (това, както и да е, но гол) народ
вече си има свой републикански фараоно-император или в нашата
транскрипция РИФ (републикански император-фараон) Хабиб
Радамесовски, а за още по-кратко Радамес II А.
Новият РИФ прие поздравлението на Първата Жена на Най-
мъдрия Мъж на Света и после се осведоми кой е нейният кавалер. И
научи погрешно, че това е капитанът на незнайния, но исторически
кораб „Али Ботуш“, който сега в града не наричаха иначе, освен „Ало,
Беби“. Трябва човек да е много добре запознат с дворцовите нрави, за
да разбере причините за бързото и единствено правилно решение на

75
новия РИФ, който побърза да оповести, че капитанът на историческия
кораб става кавалер на целия комплект ордени, серия отличия и
почетен личен флотоводец на негово величество РИФа. От гледна
точка на един фараон нещата изглеждат малко по-иначе, отколкото от
гледна точка на един началник на пристанище. Такъв или инакъв,
капитанът на този кораб бе послужил да се завземе властта, а освен
това бе и кавалер на генералната подпредседателка г-жа Ингеборг и
решението на Радамес Втори А бе безупречно от дипломатична гледна
точка. Нашият герой се поклони смирено и отвърна, че не той е
капитанът, и посочи с поглед, а после и с поклон Корделия Радивоевич
и нейния неизменен кавалер капитан Бакърджиев, но не бе разбран
правилно или може би негово великолепие помисли, че това са
помощниците на Капитан Танев. Величествата не грешат или ако
грешат, друг им бере греха, но от този момент поне официално, ако не
фактически, Капитан Танев ставаше флотоводец на империя, а че
империята е афиф, може да знае само историята, която пък обикновено
мълчи, преди да дойде историческото време, така че Капитан Танев
имаше защо да сияе.

76
 ГЛАВА ОСМА
ПОДТИКВАН ОТ МОЩНО КАВАЛЕРИЙСКО „УРА“,
ЛАЙНЕРЪТ ОТНОВО ТРЪГВА НА ПЪТ. ЗАСИЛВАНЕ
НА РАЗЯСНИТЕЛНАТА РАБОТА И РАЗГРОМЯВАНЕ НА
БЛЕДАТА СПИРОХЕТА. В КИЛВАТЕРНАТА ЛИНИЯ СЕ
ПОЯВЯВА ЯХТАТА „БРИСТОЛ“ И ЗЕВС ИЗПРАЩА
ЖЕНИ. ЩАСТИЕТО Е ТАКА БЛИЗКО, ТАКА
ВЪЗМОЖНО… „БРИСТОЛ“ ПОЛУЧАВА ПРОБОЙНА.

По тия ширини есента, кажи-речи, не се чувствува и моряците

повече по усет или от някакво вековно чувство, отколкото по
календари и барометри доловиха, че е настанало време за туршии и
зимнина. Цялата парна инсталация по отоплението на могъщия
противошоков трансокеански лайнер „Али Ботуш“ бе впрегната в
преваряване на ракия от мерлуза, та затова и туршиите миришеха на
риба.
По време на драматичното събитие и повторното акостиране на
МТЛ „Али Ботуш“ екипажът бе си понакупил кое-що от града и сега
случайният посетител на морското село би останал слисан от това,
дето всички мъже носеха фесове и пиеха рибешка ракия от бакърени
джезвета.
Има пристанища по света, където можеш да купиш транзисторен
японски магнетофон срещу пет кутии български цигари, има места,
където срещу японски апарат можеш да получиш гръцка жилетка,
срещу която после няма да получиш даже и една кутия „Кент“, но има
места, където срещу пет пакета българско „Слънце“ можеш да
получиш три гръцки жилетки. Матросите знаеха, че на това
пристанище вървяха евтино фесовете и джезветата и още, че все
някъде по света срещу фесове и джезвета човек може да купи цяла
кинокамера или шимпанзе. Търговията е дело на хора, които умеят
едновременно да бързат и да изчакват разумно.
Както си му е редът, при тези есенни бакхусови празненства
ставаха всякакви случки — весели и невесели. Някакво младо

77
помощник-капитанче се хвана на бас, че може да изпие течността на
компаса, и я изпи, поради което могъщият трансокеански лайнер,
получил по това време необясним „крей наляво“, трябваше близо
седмица да се лута. Началникът на жирокомпасното отделение научи
за тази безотговорна постъпка и би с колана си глупака, като му
повтаряше: „Бия те за твое добро, майна, чу ли? Ако те пита някой
защо те бия, така му кажи!“ И като го наби хубаво, все пак го прикри и
не каза никому за тази волност, която струваше няколкостотин тона
гориво на глухонемите, които, така или иначе, честно си го плащаха.
Прикри го той, защото знаеше, че ако попитат: „А ти къде беше, когато
хората ти изпиват компасната течност?“, ще трябва да носи и той
отговорност. После попълниха компаса с горнобанска вода, която пък
даде мехурчета, и на края лепнаха един бял лист на компаса, като
писаха: „Не работи.“ Веселото на тази случка бе, че няколко седмици
по-късно капитанчето, което изпи течността, прочете надписа на
компаса и рече: „Българска работа. Почнахме да побългаряваме
кораба!“
Иначе животът си вървеше, и не зле вървеше. Макар и пиещи
ракия от мерлуза и нахлузили на главите си фесове, срещу които
някога бе водена дълга националноосвободителна борба, моряците си
имаха форд-таунуси (17 М) и фолксвагени, а ония, дето имаха
неблагоразумието да купят мерцедеси и ситроени, трябваше да
преглъщат загубите ту на емблема, ту на броня, ту на капаци за
радиатори, ту на капаци за колелета. За честта на екипажа трябва да се
отбележи, че никой не крадеше от нужда, а просто защото се крадеше,
и като видеше някой някъде капачка за Мерцедес, я задигаше тутакси,
защото знаеше, че друг някой веднага ще я задигне. Така трябва да се
обясни и изчезването на зеления форд-мустанг на Алипи Айларипито,
южния, мургав красавец с изразителни мустачки и татуировки по
цялото тяло, една истинска жертва на любовта към себе си.
А на сутринта изчезна алфа-ромеото на Митьо. Митьо бе
камбузинерче, помагаше в кухнята и със спестеното бе успял да купи
тази бърза и пъргава кола, с чиято помощ се надяваше да може да се
ожени, защото въпреки благия си и мек характер, добра усмивка и
други качества, по-достойни за некролог, нежели за характеристика,
Митьо се попикаваше и си бе набил в главата, че само една лека кола
може да го ожени. Трудовият колектив на „Али Ботуш“ утешаваше

78
Алипи Айларипито, без да знае, че южният красавец си бе отмъстил,
та вместо него сега пиеше от отчаяние несретникът Митьо. Митьо
изтрая до след пладне и като стъпи на парапета, прехвърли се зад
борда на могъщия трансокеански противошоков лайнер, за да догони
своя алфа-ромео, който трябваше да го отведе при алфа-жулиета. За
негово щастие (или кой ще каже със сигурност?) в този следобеден час
на палубата имаше много хора, доста народ центроваше своите
двигатели или подмиваше и бършеше лайсни и брони, та се даде бързо
тревога и удавникът бе спасен.
Станалото разтърси издъно душевността на колектива, хората се
спираха един други и се питаха:
„Защо бе, мама му стара, защо сме такива зверове?“
В тоя въпрос всеки слагаше себе си само за компания, а иначе
любопитствуваше защо другите не са като него, ами са зверове…
С такива, а и с много по-жестоки думи хората осъждаха тези,
дето и пряко, и косвено подтикнаха Митьо към опит за самоубийство.
И както бива в случаите на дълго таено всеобщо чувство, сред хората
тръгна легенда. Камбузинерчето Митьо било подхвърлено дете на
някакъв си много богат африкански милиардер — понеже
милиардерите винаги са континентални, например американските са
политически, азиатските са хашишови, австралийските са
хотелиерски, но най-богати са африканските милиардери, — та именно
тези, африканските, били най-страшни, защото от малки правели
децата си много зли и стръвни: подхвърляли ги насам-натам и следели
отдалеч как се развиват и дали ще оцелеят и които издържат, те само
стават милиардерчета. Зер какъв милиардер ще си, ако от малък ти се
носи всичко на ръце и те чака служебна кола, и учителите ти се
подмазват, и в университета те приемат с предимство, и то по
телефона? Милиардер се става, както става стоманата — със
закаляване, а не като му лепнеш надпис „Стомана“. Та Митьо уж бил
издържал изпита и сега баща му отдалеч-отдалеч го привиква към
лукса, подхвърля му алфа-ромео, после ще му подхвърли буик и на
края може даже и колата на Никсън. Добре, ама нали Митьо си е наше
момче, простичко и народно такова, не му се искало да напуска родния
край, та уж отказало на милиардера. А милиардерът рекъл: „За един
роден край ли ти е болката? То колай работа!“, и наредил да се купи
цялото село и да се пренесе до Същинска Африка, за да не му е мъчно

79
на Митьо за селото. А редом с това хитрият милиардер си бил
направил сметката и решил, че наместо да се подхвърлят децата насам-
натам, по-добре ще е да се обзаведе едно село като това, дето е
отраснал Митьо, и там милиардерите да си подхвърлят децата срещу
прилично възнаграждение. Там милиардерчетата ще пасат крави, ще
носят цървули, ще работят по полето и ще си учат уроците по
българската образователна система, която уж била незаменима за
милиардерски деца.
Тази легенда обходи палубата и трюмовете, ала не стигна до своя
герой — Митьо ходеше като попарен есенен лист, свит в раменете и с
молитвено прибрани ръце, сякаш го тресе малария. Четири дни по-
късно той отново направи опит да се удави, като прелетя разстоянието
от релинга до нивото на Световния океан разкрачен като жаба, но пак
го спасиха и самоубийствената му треска стихна за известен срок.
Главният механик на могъщия противошоков трансокеански
лайнер бай Жельо Алтънтошев тъкмо ашладисваше една мушмула в
малката градинка, която си бе направил зад главния комин на лайнера,
когато му донесоха изпадналия в несвяст камбузинер. Те не можеха да
отнесат удавника при лекаря, защото на борда нямаше лекар или, по-
точно, имаше ветеринарен лекар, но знаем, че той остана на
пристанището заедно с бай Денчо, така че наистина спасяването
трябваше да стане на самообслужване, както би рекъл някой.
— Защо го носите тук? — строго запита главният механик и
обърса с опакото на ръката си капките пот от ашладисването.
— Бай Жельо, твой човек е, недей така! — рекоха хората,
тръгвайки си.
— Не го припознавам аз! — вдигна и двете си ръце капитан-
машинистът. — Хич не искам да го припознавам, защото, когато е за
хвърляне, всички се хвърлят, а когато е за отговаряне, аз трябва да
отговарям…
— Виждаш ли се какъв човек си? — попита някой. — После се
сърдиш, че не ти се гласува доверие на събрание! Никой няма да
гласува за тебе…
— Аз да съм — и аз няма да гласувам — подкрепи друг.
— Така де, тук човек се дави, а ти мушмули ашладисваш.
— Не го жаля аз него! — строго и все пак напевно изригна бай
Жельо. — Къде отивам аз, ако взема всекиго да жаля? А комуто не се

80
харесваме, да ни махне! Където и да съм, все един трийсет и трети
капитан ще ме вземат хората, не е ли така? Няма ли да ме вземат…
— За вземане, ще те вземат — хората станаха по-сговорчиви, —
ама и ти сега виж момчето, кой друг да го погледне.
Хората влязоха в спретната едноетажна къщурка с асмалък
отпред и два чардака, която подпираше главния комин на лайнера. Бай
Жельо много се гордееше с разположението й, защото, кажи-речи,
само нему бе разрешено да разопакова къщата си на горната палуба,
докато всички други останаха в трюмовете.
На палубата на могъщия противошоков трансокеански лайнер
„Али Ботуш“ се дочу мучене на добитък — прибираха се кравите и
биволиците от паша, замириса на горена слама, лавнаха тук и там
кучета и после всичко утихна, спотаи се между равномерния бумтеж
на хилядоконните двигатели на кораба. Хайванчетата полека-лека бяха
привикнали с трудната паша и морските особености, ала
ръководството и естетите много се дразнеха и произлизаха какви ли не
конфузии от тези крави…
Първоначално например никой не знаеше какви са тия крави и
чии са, всеки вдигаше рамене и викаше: „Па знам ли?“ Съветът на
капитаните, който така и не се събра никога, все пак издаде строго
разпореждане, което предписваше на капитаните да очистят в срок от
двайсет и четири часа палубата от всякакви животни и предимно от
крави и биволици. Добре, но когато един съвет на капитани предпише
нещо на капитани, то това много прилича на пушач, който си пише
писмено предупреждение да не пуши тютюн — може и да стане някой
ден, ала не се знае кога, щом и изпращачът, и получателят на писмото е
все един и същи човек.
После работата напредна и на командуването бе направена
бележка, че е неблагоприлично за най-обикновен кораб, камо ли за
лайнер, при това могъщ и трансокеански, да не говорим пък, че е и
противошоков, когато палубата му е покрита с говежди тор. Ако
лайнерът е решил да се специализира в превозване на животински
товари, ще бъде повече от прекрасно поне на палубата му, а при
възможност и навсякъде да има кравешки и биволски клозети, за да не
мирише целият кораб на гюбре, защото за едно параходство и за едно
плаване се съди дори и по клозетите.

81
 Това деликатно внушение принуди капитаните да издадат най-
яростното предписание от римско време до наши дни. И трите
заповеди бяха единодушни: забранено е на всякакъв добитък да ходи
по палубата, включително на котките и бълхите дори. Тази заповед,
както и трябваше да се очаква, не изигра никаква видима роля, главно
защото добитъкът не чете заповеди. Тогава капитаните учредиха
тричленни комисии, които трябваше да хвърлят през борда всяко
добиче и всяка гадинка, която бъде забелязана по горната палуба. Но
поради враждата между капитаните, която се бе пренесла и върху
екипажите, а имаше своите корени и в махалите, тричленките въобще
не се появиха и добитъкът продължи да се петлее по палубата и петли
кукуригаха от реята, и кокошки мътеха по рангоута и под спасителните
лодки, и крави се дръгнеха по радиомачтата… Всеки знаеше, че това е
временно положение, но колко пъти си даваме сметка: кое ли
положение не е временно, кое нещо е вън от времето, не сме ли и ние
все временни?
Временни бяха тези крави, къщи и махали, сандъците с камъни,
черниците, даже и паметникът на незнайния офицер ротмистър
Избеглийски. Долавяме читателското любопитство, знаем, че всекиму
се иска да забрави поне за миг своите проблеми и да попита: „Ама
къде отива това село? Откъде изникна? Или е онова същото, дето го
претовариха на обединения нефтопункт на параходствата?“ Спокойно,
има време, пътуването продължава, ще се опознаем още по-добре…
Когато Митьо камбузинерчето направи петия или шестия опит да
удави отчаянието си в Средиземно море, капитан Бакърджиев бе
попътно застигнат от някакви свои капитански горчивини и реши да ги
излезе върху този несретник.
— Хвърлете го обратно в морето! — гласеше капитанската
заповед, когато му съобщиха, че удавникът е спасен и изнесен на
борда.
— Леле бре! — в славянски порядък на възкликване рече
Корделия Радивоевич с ръка на уста. — Как може!
— Хвърлете го обратно в морето! — проехтя отново свирепата
капитанска заповед.
— Ма що ти е направило момчето, молим те!
Капитан Бакърджиев не бе в състояние да отговори убедително
какво му е направило момчето, но вън от съмнение бе, че нещо трябва

82
да се направи при това объркано до невъзможност положение на борда.
Излишно е да повтаряме колко пъти корабът тръгна и се върна, потегли
и отново връхлетя върху брега. Стигнало се бе до положение капитан
Бакърджиев да не знае дали в момента се намира на суша или на море,
къде се намира въобще и това, прибавено към кравите и престоя на
машините, пируващите на борда гости от древния и млад континент,
които един Господ само би могъл да разбере, при това не нашият
Господ, ами техният си, затова рече: — Ама то така всеки знае да се
дави! Къде отиваме, ако всеки започне да скача през борда? Виж го ти
него! Екзистенциалист.
Капитан Ноньо Бакърджиев поясни охотно на капитан Корделия,
че мореходството се е крепяло винаги върху една силна ръка, върху
една неограничена власт, властта на капитана. И върху клоните на
могъщото дърво на тази дисциплина, на тази власт са зреели и зреят и
сега дивните плодове на победите. Въобще този път Бакърджиев бе
вдъхновен и говори смислено и каза много умни неща.
— Говорихме, говорихме, стига вече! Сега ще следват постъпки.
Тоя селски народ, дето е тръгнал по море с крави и биволици, от друго
не разбира. Ще взема да екзекутирам някого, за да стресна останалите.
Дали защото бе готов — духом готов — да стане диктатор, а
такава готовност никога няма да бъде дефицитна по света, или пък
питието „Балантайн“ му подействува по-ячко този път, но Бакърджиев
прегърна горещо или бе прегърнат от мисълта да превърне МГПЛ
„Али Ботуш“ в царство на реда и дисциплината, кръщавайки го в кръв
и ужаси, и си мислеше все за това.
— Солено месо са яли, плъхове са варили, дъвкали са сурови
ботуши, а като заповяда капитанът, и с език са чистили палубата — ей
това са били някогашните моряци. А сегашният ашладисва мушмули
или пък тръгнал да си пасе кравата и ми се плези насреща, казва ми:
„Ами че тоя кораб не ти е бащин или майчин, той е наш, колкото твой,
толкова и мой.“ Как тогава искаш успехи, как няма да се блъскаме от
бряг в бряг и да не знаем какво правим и къде сме…
— Да, наистина, къде сме сега?
— Не ме прекъсвай! Не ме прекъсвай, че каквото ми е накипяло,
както сега съм вдигнал пара, ако ми се яви един такъв умник, тутакси
ще го метна през борда да се научи…
— И после ще ти носим цигари в затвора…

83
 — Глупости! На борда волята на капитана не подлежи на
обжалване. Това — първо. И, второ, той се самоубива и така, и така.
— Добре, нека слезем на брега, нека видим какво е станало с
Капитан Танев, много конфузно положение се получи, оставихме
човека на брега…
— Корделия, какво говоря аз досега? Нали точно това говоря?
Нали виждаш, че моята заповед не се чува и когато аз кажа: „Пълен
напред!“, корабът или спира, или възсяда брега, а ако кажа: карай към
брега, то все едно, че на шапката си говоря? Нали за това искам да
въведа бързо ред и дисциплина, ако щеш, и с цената на жертви? Ти си
ми помощник, а не разбираш… Но какво ли има да разбираш? Стига
думи вече…
Капитан Бакърджиев решително грабна фуражката си, оправи
китела и с бързи крачки слезе в трюма, където на часа намери една
отвързала се от яслата крава — животното стоеше пред една
противопожарна инструкция и я гледаше състрадателно. Използувайки
товарния асансьор, капитан Бакърджиев отведе добичето чак в салона
на първия етаж, където ставаха събранията, и съобщи по мегафона, че
екипажът трябва незабавно да се събере за решаване на въпроси от
изключителна важност.
Такова чудо не бе се случвало — да се събере целият екипаж, но
дойдоха доста хора.
— Чаках достатъчно и предостатъчно. А сега вече настава нова
ера на борда на поверения ми трансокеански лайнер „Али Ботуш“ —
после се огледа за ефекта, за жертвата също така се огледа и като го
видя, изрече съдбовно:
— Помощник-капитан Митев Митьо Хараламбиев!
Мълчание последва тия страшни думи, мълчание и после шепот:
— Отговори де, отговори, като те вика… Кажи: „Ест.“ Хайде,
Митьо, отчаянието си е отчаяние, айол, ама заповед е това…
Хеле по някое време се чу:
— Моля!
Капитан Бакърджиев се престори, че не обръща внимание на
неформения отговор, защото бързаше към същината. И още по-сурово
рече:
— Митев! В срок от три минути очистете салона от тази крава и
оберете изпражненията й, в обратен случай ще ви разстрелям на

84
място!
Той извади пистолета си и вдигна високо своята лява ръка,
увенчана с часовник марка „Картеберт“. Докато чакаше да започне
новата минута, той попита:
— Ясна ли е заповедта?
— Съвсем не! — обади се някой.
— Питайте! — разреши капитанът, защото бе изпуснал началото
на минутата и можеше да почака до следващата, а също и защото сега
му се стори, че е постъпил несериозно, като е дал толкова малък срок
за извеждане на кравата и за чистене на изпражненията.
— Какво се разбира под „изпражнения“. Моля да ми се обясни!
— Изпражнение е това, което си ти! — с моряшка бруталност
рече капитанът. И добави неопределено и двусмислено: — Лайно!
Има едни такива превратни мигове в историята на света, когато
само за секунди се променят трасета и евентуалности, когато се
изправят хора, народи и кораби и поемат по нови пътища Дали най-
сетне многострадалният трансокеански лайнер нямаше да бъде
разтърсен от ядрената ярост на капитана и наместо насам корабът да
тръгне пак натам и всичко да стане къде-къде по-различно…
Тъй, обаче камбузинерчето Митьо покорно откачи капистрата от
гърба на креслото и поведе кроткото добиче, което трябваше да
изиграе ролята на хубавата Елена или на сръбския престолонаследник
в Сараево, ала не влезе в историята и излезе от салона. Капитан
Бакърджиев бушуваше и беснееше от тази подла, неочаквана и все пак
така характерна постъпка на младия човек. И наистина не е силна
думата „подло“, когато става дума за характеризиране постъпка на
човек, дето се дави заради една алфа, макар и ромео, но купен на
вехто, а не желае да загине за нещо величаво и голямо, каквото е
например дисциплината.
Сякаш напук точно тогава от долната палуба екнаха волните и
невъздържани викове: „У бря, бря, бряааа!“ Чуха се няколко изстрела и
стана ясно, че на самотния опит да се въдвори ред и дисциплина
екипажът отвръщаше с поредната сватба.
Капитан Бакърджиев стоеше на мостика и обърнал гръб на брега,
гледаше към вечното море, а си мислеше за капризите на човешката
душа, тази многопластова като кромид лук човешка душа, която
винаги крие под себе си нови пластове, и всичките ужасно много си

85
приличат, както прочие си приличат и люспите на лука. И когато
обелиш последната люспа, виждаш, че си стигнал до една стара
пословица. Или до пристанище, където вече си бил, както в дадения
случай.
Едрите субтропически звезди мигаха насмешливо в мастиления
мрак на нощта, когато могъщият трансокеански и противошоков
лайнер „Али Ботуш“ изведнаж заблестя с всичките си светлини и
разби на пръски и пяна водата зад кърмата си, поемайки своя път…

86
 ГЛАВА ДЕВЕТА
АБУКАДАН АБУКАДА И КАПИТАН ТАНЕВ
РАЗГОВАРЯТ В ЕДНО ТЕКЕ. КАПИТАН ТАНЕВ ТРЪГВА
ДА ПРЕКОСЯВА ПУСТИНЯТА САМ, КОЕТО СЕ
ПРЕПОРЪЧВА НАПОСЛЕДЪК ОТ МЕДИЦИНАТА И
ФИЛОСОФИЯТА.

До големия стар римски мост, рушен неведнаж от картагенците и

съзиждан отново от испанците, пален от маврите и взривяван от
тевтонците, се е снишила замислена в историята си стара мавританска
къща с венециански колони и арабски прозорци, оградила с каменните
гърбове на разядени от времето стени един прохладен двор с бликащ
шадраван и звънтяща тишина, където именно живее Абукадан Абукада
и където тази вечер ще гостува ветеринарният мислител Капитан
Танев от село Избегликьой. Арабският мъдрец Абукадан Абукада е
вече седем пъти седемдесет и пет годишен и ще живее може би още
седемдесет и седем пъти по седемдесет и пет, защото се е
съсредоточил върху живота. Няма и не може да има такова шише, в
което да се прелее есенцията на неговата мъдрост и да се пие по три
капки преди ядене, всеки трябва сам да си я открива. Сигурно на
мъдреца много му помага това, дето умее да чете, да чете всичко. Той
чете по листата на дърветата, по облаците на небето, по табелите на
улиците и вестниците също така чете. Когато един човек живее
достатъчно дълго, той става и много богат, а именно такъв бе Абукадан
Абукада. Наследник на земите, върху които е строен Суецкият канал и
градините на Семирамида, той може да има толкова злато, колкото ще
е потребно, за да се преместят Хималаите там, където сега е
Атлантическият океан.
Като четеше книгата на ветровете и морзовата азбука на
звездите, той научи, че някъде далеч, далеч един мъж ще научи куче да
чете мисли и да разбира от погледи.
И тогава Абукадан взе своята млада жена и своята кола и тръгна
да търси този мъж. Някога Ирод изби четиринадесет хиляди младенци,

87
защото искаше да убие Младенеца, но не успя. Абукадан не искаше да
убие младия мъж, искаше само да узнае тайната му, за да живее още
седем пъти по седемдесет и пет. Тогава той научи това. А сега разбра,
че тази вечер младият мъж идва при Ингеборг.
И наистина скоро тишината на стария, потънал в мъдрост и
спомени дом бе пронизана от звуци на арфа и не струваше много труд
за стария мъдрец, за да разбере, че децата се забавляват. Когато един
човек живее достатъчно дълго, той започва да гледа на хората като на
деца и тяхното забавляване го теши и развеселява, но и го отдалечава
от неизбежното. Затова старият мъдрец сне от стената своята
златошита и обкована с безценни камъни просяшка торба и тръгна да
събира из града парченца брилянти и трохи от сапфири — онова, което
хората пилеят щедро и тъпчат в калта, която се образува, докато гонят
хляба и амбицийките си.
А Ингеборг изливаше върху струните на древния и млад
инструмент арфата пиянството от радостта си. Сега тя се лъжеше и
вземаше плода на любовта за ничий плод, но още не знаеше това и
беше й хубаво. А хубаво е, когато вечер мъдростта си вземе торбата и
тръгне да събира трохи и отпадъци, а на нейно място дойде младостта
и донесе плодовете на нощта.
Ветеринарно-морският лекар задържаше дишането си между
рамото и косите на Ингеборг, а окото по навик гледаше спокойния и
безсмислен ход на секундовата стрелка по мрачния полигон на
времето.
— Нали съм ти хубавичка? — попита тя, докато си играеше с
обветрените от солени морски ветрове и попили дъха на шотландско
уиски коси на своя млад съпруг, а докато тя питаше и си играеше,
мъдрецът прихлопна тежкообкованата порта и видя сломения от
прекараната болест и тежестта на дълга капитан Денчо Денчев.
— Него ли чакаш? — попита мъдрецът.
— Ами… не! Просто така — запази тайната си бай Денчо.
— Защото и аз го чакам — продължи мъдрецът, за когото нямаше
тайни.
И те приседнаха да чакат, докато вътре вълните на любовта
образуваха своите приливи и отливи според Слънцето и Луната.
— Защо ти каза, че си един разказ за света? — попита тя, без да
вади пръстите си от косата му.

88
 — Ние всички сме по един разказ за света. Има ли нещо по-общо
между хората.
— А аз си помислих, че искаш да разкажеш един разказ на мен.
— Разказ за теб? За нея, за мен?
— Нали си разказ. За всичко разкажи.
— Ти каза дума — започна Разказа за света, — която каза друга
жена преди теб. Ти каза: „Нали съм ти хубавичка“, това бе казано от
друга. Да, ти си хубавичка, ти си по-хубава от нея. Вземи една
банкнота, от пет лири или пет лева, откъсни я по средата, за да станат
две половинки — мъжка и женска, — и ги пусни по вятъра. Когато се
съберат отново и се слепят, тогава ще бъде щастието. А сега погледни
света и виж колко много половинки от пет лири са залепени за
половинки от три талера, от седем лири, от десет драхми, от сто
форинта или петолевки…
— Разбрах разказа за света. Но ние сме един за друг, ние сме
петолевки — ти и аз.
— Да, точно петолевки сме! — въздъхна лекарят. — Но не
съвпадат последните цифри на серията.
Жената също се изправи, защото разбра. Разбра, но все пак се
направи, че не разбира, и настоя:
— А ти защо се взираш толкова?
Той само се усмихна.
— Може би ме е страх от фалшиви пари. Не искам да ме лъжат
може би…
Жената не отвърна нищо, защото се замисли над нещо свое и
голямо. Значи, макар и със стойност милиони и милиони, човек може
да бъде излъган и неправилно залепен… Значи, може би и тя е
залепена неправилно за неизчислимия Абукадан, този, дето й служеше
за нули, на които тя слага първата цифра.
— Значи, това беше нашият брак? — пророни една сълза жената.
— Това беше. Тя къде е? Знаеш за коя питам…
— Ще направя всичко, което искаш — рече жената, — но не ми
говори никога за нея. Нека си мисля, че това съм аз, става ли?
— Не разбирам — вдигна рамене той и се усмихна виновно.
— Не разбирам! — почти в същата минута рече и бай Денчо
пред портата на мраморната пейка. — Аз да видя мъж при моята жена,

89
гръмвам го от упор и не му мисля! Какъв морал ще има, когато всеки
ходи, където му скимне…
— Когато ги гониш, те не могат да видят, че не са един за друг.
— Какво, какво? Да ги оставя аз така? Море той да ми падне на
мен…
— Ако можеше да четеш езика на банкнотите, ти, странниче, би
видял… би разбрал коя е твоята половина. Но ти си неграмотен.
— Ако — рече бай Денчо и стана да направи един обход около
двореца, за да не изпусне случайно следения. Така той видя как
дворецът отново лумна в светлина, защото Ингеборг се бе върнала при
себе си и Капитан Танев беше при себе си.
— Ще имаш всичко! Конфедерацията, корабите, всичко, всичко,
ще имаш и нея само срещу една мъничка цена…
— Душата ми ли? — скептично рече лекарят и се усмихна.
— Не, просто ще ми позволиш да мисля, че тя съм аз и ти
правиш всичко заради мен…
Когато зората разпръсна кристалната сумрачност на източния
дворец, ветеринарният скитник се измъкна от лепкавата мокрота на
снежнобялата постеля и тръгна към басейна. Това многовековно чудо
на простата радост тук приличаше на Аладинова приказка със сините
си плочки, с неясните ехтящи сводове и подземия, вряща вода от
кристални водоскоци и дивното ехо на забравени гласове. Сега за пръв
път невеселият скитник се почувствува горд и чрез жената разбра себе
си, и усети осезаемо, че всичко е негово — и парата, и водата, и
мраморът.
Чистата и топла вода поемаше в себе си отровите от една южна
нощ и тук, в хамама, се захвана прераждането на един ветеринарен
лекар. Леко изкривени поради рефракцията, той видя сред горещата
вода множество крака и те бяха не говежди, не телешки, а бяха
красиви, стройни женски крака… Те маршируваха от черния
циферблат, който блестеше под водата странно уголемен, винаги
непознат, сега усмирен. По навик той пипна китката си, за да премери
пулса, и изведнаж ясен, чист, гърлен смях разсече тишината и ехото
покорно го повтори… Той се смя в захлас и в самозабрава и после
забеляза, че се смее волно, и от това му стана още по-радостно и
смехът продължи. Нямаше нищо смешно, всичко бе просто радостно.

90
 Само една, макар и дебела, стена делеше щастливия смях на
героя от категоричните препоръки на бай Денчо — старият мъдрец и
корабният моралист продължаваха да стоят с гръб към басейна и да си
разговарят, когато край тях застанаха петима мъже в бели панталони от
африкански шантунг и панамени шапки с черни кордели…
Чувствуваме колко безсилен може да бъде понякога избраният от
нас безхитростен трудов метод на излагане събитията и фактите от
живота такива, каквито са, когато дойдат и както дойдат. Но какво
може да направи човек срещу себе си? Как да не възнегодуваш, когато
зарязваш единия от героите си в банята, другия на пейката, третия в
корабната каюта, а ти тръгнеш сега пък подир стъпките на историята,
за да осветляваш ония епични боеве при Китка и Булаир, при които бе
изчезнал… При които един наш ескадрон се превърна в легендарен…
И така, напред след ескадрона. Към трети ескадрон на пета
допълняюща дружина към дванайсети меричлерски полк… О, имена,
о, спомени, о, дъх на сухи виолетки… Задръжте вълнението си, ние
стоим по-близо до бабините годеници от свитата на поп Гавриил,
отколкото Абукадан Абукада до своята млада и прелестна жена, но
напред, напред подир ескадрона. Командуван от своя неодарен с боеви
качества ротмистър Избегликьойски, този ескадрон приключи войната
с реми, ако това би било една шахматна партия и ако е позволено да се
изразим така… Всъщност истината е такава, наместо да хвърли силите
си в битките, които после се оказаха безсмислени и исторически
отречени, ротмистър Избегликьойски пращаше тревожни рапорти и
донесения до полковото, дивизионното, армейското и главното
командуване, че конете му са обосяли, че хората са гладни и недоволни
и духът им е спаднал, че няма муниции, амуниции и за конете и той не
разбира такава една война, той не може да участвува в бойните
действия при такова положение на нещата. И до края на бойните
действия — за добро или зло — този легендарен ескадрон въобще не
взе отношение към войната — ни на тая, ни на оная страна, — шляеше
се из природата и околния релеф винаги на безопасно разстояние от
фронтовата линия, където хората на гъсти тълпи загиваха и
осакатяваха, падаха, ставаха и ставаха герои. А легендарният ескадрон
береше зрелите според сезона плодове — било мушмули, било дюли
или грозде, — установяваше степента на износване на подковите или
просто си дремеше из деретата и валозите. Но ако сега решим да

91
зададем вопиещия въпрос, защо е било възможно да се случи така,
тутакси лицата ни ще придобият напрегнат и сериозен вид като при
подаване на подготвителната команда и тутакси ще се наложи да
сменяме метода на документалния реализъм с нещо по-целеизгодно и
може би ще трябва да отбележим, че ротмистър Избегликьойски бе
един доблестен воин, дълбоко несъгласен да води недобре
комплектована война, в смисъл несъгласен именно с тази, а иначе
съгласен с всички други войни — един войн мислител може би, защото
няма пълен пътеуказател за пътищата, по които нашата мисъл води
нашите постъпки и поверените ни ескадрони, всички пътеуказатели са
много стари и все непълни.
Но такава или инаква, войната бива приключена, легендарният
ескадрон, останал без връзка с щабове и командувания, продължил
своето пътешествие, своя кротък алюр по трасето на най-малкото
съпротивление и във времето, когато имената на неговите бойци и
командир вече бивали изсичани в мрамора и увековечавани за пример
на идните поколения, легендарният ескадрон се намирал някъде долу
под Сан Стефано, ако не и отвъд Сан Стефано, някъде към
малоазийския бряг край една голяма цистерна, която трябвало да
охранява. Като изпреварим още веднъж събитията и подскочим още
по-назад, ще видим, че тази цистерна е била пълна с коняк, конякът
бил доставен от някаква гръцка компания с посредничеството на
африкански търговци по случай предстоящото завземане на
Константинополис, или Цариград, от българския княз и по-късно цар
Фердинанд, което завземане на Цариград по понятни причини не се
състоя.
Състояло се или не, нашият легендарен ескадрон остава да пази
тази цистерна, в която имало толкова много коняк, колкото е потребен,
за да паднат всички столици на света, не само един пършив
Константинополис. Като останали така да изпълняват бойна задача в
едно мирно време, отначало ветераните от легендарния ескадрон били
хранени от компанията, доставчик на коняка, после ги поел
международният Червен кръг и Червен полумесец и така неусетно туй
нещо продължило, кажи-речи, до наши времена. Много преди Алберт
Айнщайн хората са открили, че като стъпиш на трасето на светлината
и избереш подходяща скорост и я поддържаш, можеш да си поживееш
не столетия, ами и десетки векове. И оттогава все към това се стремят.

92
Тъй пазителите на цистерната пазели статуквото, защото се носели и
някои слухове, че в родината търсели сметка за рапортите и обяснения
искали от ротмистър Избегликьойски. Но както във великото
повествование, наречено Илиада, само пътем се говори за Одисей и
неговата бъдеща одисея, така и ние тук само ще загатнем страданията
на защитниците на цистерната, на честните и прости хорица, които
опазиха коняка за онези честити дни, когато стана сватбата. Е, нека не
избързваме повече, отколкото е прието. Нека се държим близо до
могъщия трансокеански лайнер „Али Ботуш“, защото именно неговото
идване бе оня вихър, който вдигна пепелта от жаравата на тлеещото
родолюбие — носталгия, отделно от това, че Конфедерацията на
активните жени отдавна се бе заела да издири годениците на
бабичките и ги бе издирила добросъвестно. И ако сега в късната нощ
или в ранните зори на това претъпкано до козирката със събития
денонощие ние видяхме старците да се спират пред Абукадиновия
дом, то фактът имаше пряка връзка с поменатите събития и не можеше
да няма.
— Братя, наши братя, българи са! — рече с побелели устни един
от защитниците на цистерната, дочул тихия разговор между бай Денчо
и премъдрия Абукадан. — Доживяхме да чуем родна реч!
Останалите ридаеха тихо, обърнати на различни страни.
— Само родината може да не те забрави нивга — в патриотичен
захлас рече втори защитник и потопи нос в кърпичката си, докато
третият говореше на пресекулки:
— Ние нея така… а тя на нас жени, ееех…
Чувствата винаги лъжат, лъжеха и сега старите защитници, като
ги караха да мислят, че издирването на техните годеници и
предстоящата — макар и с пауза от петдесет и седем години — масова
сватба е станала с участието на родината. Читателят може да знае
колко неправи бяха тези предположения, но нека не бърза да
разочарова старците, никога не е късно да се разбие една илюзия.
По някое време изгря слънцето, после се вдигна самум, затъмни
се слънцето и пак изгря, а старците продължаваха да стоят прави пред
вратата и с професионално търпение отговаряха на въпросите на
Абукадан:
— Вие се хич и не притеснявайте, ние така ще си постоим…

93
 Тези чисти хорица не смееха да кажат за какво са дошли, а и не
бързаха за никъде другаде, така че единственото, което можеха да
направят, го правеха — чакаха си. Чакаха, както им бяха казали,
подпредседателката на конфедерацията. Ако някой смята, че в живота
си прави нещо повече от тях, нека продължи да го мисли — в
чакалнята на зъболекаря едни седят, други се разхождат, трети дори
играят шах, но чакането е задължително, колкото и гравитацията на
този видим свят. Защото след толкова години очакване сега се
налагаше ново чакане, тъй като едвам пристигнали, бабичките и
имагинерният поп Гавриил пак бяха отпратили нанякъде, подплашени
от вдигнатия по техен адрес шум. Може би масовият брак на оцелелите
защитници на цистерната и бабите от Избегликьой щеше да мине
мирно и тихо за поука и радост на изстрадалото човечество, което ще
бъде заставено да види как трудно зарастват раните от войните, ако не
бе се намесил споменатият някъде дотук протойерей Партеногенет,
един амбициозен свещенослужител, който смяташе способния поп
Гавриил за трън в своето око и се бе заел на всяка цена да го демаскира
и унищожи морално. Той именно бомбардираше мюфтийството на
тази древна и млада страна с телеграми и радиограми, той увлече даже
и Ватикана в тази безсмислена игра и геният на злобата му позволи да
угади нещо, което никой до този момент не бе забелязал. Възгледите
на поп Гавриил подобно малки синапени семенца или каквито щете
други семенца лесно можеха да попаднат върху жадната и рохкава,
разорана от войни и недоволство пръст на конфедеративната нива, и
тогава да стане тъй, че не църквата да не допуска жена в олтарите, ами
всичките олтари да започнат да възвеличават жената и да стане нещо
небивало, понеже бе вън от всяко съмнение, че гениалното прозрение
на поп Гавриил за общност между всичките религии се строи за
пиедестал на жената и на любовта, извора всъщност на всички религии
и нужди от религии. Затова мюфтийството бе отказало
гостоприемството си и бе прокудило поп Гавриил и бабичките му
скоро-скоро след пристигането, а това осуетяваше още веднаж сватбата
на оцелелите защитници на цистерната. Ала на идване насам старците
бяха минали покрай хотел-ресторант-бирарията „Риц“ и бяха видели
тържествените и великолепни приготовления. И в своето неведение си
мислеха, че всичко това се върши за тяхната сватба. Точно тогава в
ресторанта се провеждаше тържествената всебългарска декада на

94
седемте музи и музиката, която се чуваше, излизаше изпод пръстите на
виртуоза Херберт Сматракалев. Старите защитници на цистерната
прочетоха надписите, но като не им бе ясна думата „декада“,
помислиха си, че ще е нещо като сватба! Горкичките! Колко далеч бе
отминал животът! Родината, която някога не бе имала необходимите
клинци, подкови, зоб и попони, сега наемаше могъщи трансокеански
лайнери, а хората, които водеха тези лайнери, свиреха на цигулки,
животът, въпреки и сложен, и голям, ставаше все по-богат, макар и не
по-лек, но те не можеха да мислят така, те можеха само да чакат.
И чакаха пред вратата.
— Че пък и още плачете! — свирепо рече по едно време бай
Денчо. — Със сълзи нищо не се оправя, другари, няма защо да
плачете…
Старите бели кавалеристи, вдетинени от старостта и
деформирани психически, както се деформират сенките на старите
дървета привечер, ревнаха още по-силно. Това доведе бай Денчо до
изстъпление и той много уместно им обърна внимание, че трябва да се
плаче, когато напускаме родината, а не после, когато вече е късно. И
други такива уместни думи изрече той. А старите бели кавалеристи, за
които животът бе останал едничко в спомените за несъстояли се боеве
и незапочвали атаки, взеха много присърце музиката на модерната,
ударна, звънтяща и военнозвучаща реч на бай Денчо, комуто най-сетне
се бе удало да намери къде да излее целия нагар и целия запас от
словеса, заплахи и квалификации. И може би радостните хлипания и
белите кърпички до старческите невиждащи очи караха оратора да си
мисли доволно: „Мамицата им разплаках“, и да подсилва още повече
словесния огън, без да пести суровината и без да си дава сметка,
завалията, че кавалеристите плачеха от радост, че чуват чистата и
звънка родна реч.
— Другари, смятам, че няма защо да вървите подире ми! — рече
по едно време бай Денчо, когато забеляза, че старците го следват по
петите, докато той прави обход на старата мавританска къща. — С
вървене по петите нищо не се постига. Разпръснете се, другари, да не
стават демонстрации.
Тази наглед глуповата фраза бе по някаква случайност толкова
близо до възможностите на момента, че повече не можеше и да се
желае. Едва ли е нужно да припомняме още веднаж горчивата

95
сентенция, че в разправата си със своите противници и т.н.
властниците в тази древна и млада страна не отстъпваха нито на
древните, нито на младите. Като използуваха нощната разходка с „Али
Ботуш“, за да завземат властта, младите пантери от нулевото крило на
републиканската социал-китайско-клерикал-бедуинска партия под
ръководството на Чо Чохан завзеха пощата, радио-разпръсквателната
станция, електроцентралата и зеленчуковата борса, подир което
окупираха и двореца Бюлбюлбахче, излязоха с прокламация и
продължиха невиждания прием гала-коктейло-банкет с нова сила,
защото бе смъкнат омразният на целия народ императоро-фараон РАС
и сега на негово място заставаше нещо много по-близко, звучно и
понятно, а именно имперон Чо Чохан. И както си му е редът по всички
географски ширини, първата грижа на императора бе да погне и
догони всички свои противници и предшественици. И в момента,
когато капитан Денчев говореше на оцелелите защитници:
„Разпръснете се, разпръснете се и пр.“, няколко блиндирани коли
завзеха ключовите места около оградата на стария дворец на
Абукаданите и кордон от момчета в якета със защитен цвят и
английски автомати „Томсън“ под мишница въведоха обсадно
положение около главната квартира на Конфедерацията на активните
жени, станала сега резиденция на мъдростта и любовта, както и на
преследването. Този ход на нещата бе породен от категоричния отказ
на капитан Бакърджиев да предаде ексфараона и екс-император
Радамес Втори А на компетентните власти и органи. Подир този отказ
последва категоричната заповед „Али Ботуш“ да напусне
пристанището в срок от петнадесет минути, но капитан Бакърджиев не
изпълни и тази заповед и можеше да се види как говори от мостика по
адрес на сухоземните плъхове от пристанището:
— Ха де! Няма пък да тръгна! Ха да видим какво ще ми
направите?
Причините за това му поведение можеха да се предвидят от
всеки запознат горе-долу с мореходните качества на лайнера. Засега
„Али Ботуш“ не можеше да подгрее турбините си и да потегли, а кога
би било възможно да стане това, знаеха комай най-добре само
турбините и никой друг. Затова брегът удължи срока за напускане с
още половин час, после с още три часа и на края предупреди, че ако

96
МТПЛ „Али Ботуш“ не се махне от пристанището до заранта на
следващия ден, ще бъде взривен на мястото си.
Тази заплаха капитан Бакърджиев посрещна спокойно, защото
нямаше кой да му я преведе, а сам той туземния език не знаеше.
В тези тревожни и напрегнати, пълни с кръв, огън, музика и
танци часове, когато се видя — фигуративно казано — сам срещу
дулата на автоматите, капитан бай Денчо Денчев в първия момент рече
едно „въх“, с което издаде, че не е храбрец, а после, за да не останат
никакви съмнения, хукна презглава в двора на двореца на Абукаданите
и така не можа да види, че старият мъдрец само поклати насмешливо
глава и промълви нещо като „Вай завалията“, подир което продължи да
чеше брадата си в най-спокойно съзерцание. На пастир прилича
богатият човек, нему овцете раждат овце, свинете нови свине и ако
всичко върви, както е отредено, богатият ще става все по-богат. И
умният прилича на богатия, но умният не пасе овце и свине, а вълци и
хиени, зверове пасе, които се гонят един друг, изяждат се и ако всичко
върви, както е тръгнало, накрая умният човек вижда как от стадото му
остава само един звяр, който е погълнал всички други, но като ги е
погълнал, не може да ги роди отново. Та именно това е голямата
мъдрост на мъдреца и тя кара мъдреца на края на мъдростта си да
отиде да пасе овцете на глупака.
Той стана и тръгна към своето теке.
Той тръгна към своето теке, защото знаеше, че скоро ще дойдат
хора да го питат какво да правят и кой път да хванат.
— Ти по мой адрес ли говореше одеве бе? — съвсем по
домашному подбра уплашения бай Денчо Капитан Танев, като го видя
да се таи в чимширите до оградата.
Уплашеният човек обясни каква е работата.
— И кой ти е дал правото да говориш така с хората? Къде се
намираш ти?
Бай Денчо се изправи и прибра полека ръцете си до брича.
— Слушай! — рече по едно време ветеринарният лекар. —
Обръщаш се кръгом, не ме гледай! Кръгом! И право към
пристанището! Чуваш ли? По най-късия път кръгом към
пристанището!
— Ама навън има картечници…
— Това теб не те засяга! Кръгом!

97
 Бай Денчо се обърна послушно с лице към тежката порта.
Като стъпи на улицата, към него се присъединиха петимата
кавалеристи и момчетата с автоматите се отместиха, за да минат тези
чужденци.
Когато процесията на петимата облечени в бял шантунг
кавалеристи начело с капитан бай Денчо стъпи на пристанището,
брегът си помисли, че това ще да е някаква официална делегация, и я
пусна да се качи на кораба. Но и след като старците се изкачиха по
трапа на „Али Ботуш“, лайнерът си остана неподвижен, както и преди.
Не се мина много време и старците отново се върнаха на брега,
разпръснаха се и подир час, час и нещо се върнаха отново. Този път
бяха облечени в някакви странни бозови униформи, с високи, груби
яки, шити сякаш нарочно, за да събуждат яростта на боеца. И всички
носеха своите грубо сковани, широки сандъчета, скатани за последен
път може би в зората на това столетие. И без да се обръщат към брега,
хлътнаха в огромната хралупа на могъщия трансокеански лайнер.
Зреещите събития не позволяват да отделяме повече място за ниския
поклон и сочните целувки, с които те покриха мокета на коридора,
както и мощното кавалерийско ура, с което — макар и символично —
приветствуваха родната земя, родната плуваща земя.
И ето, може би някой ще се усмихне иронично, когато му се
заговори за силата на възторга, за мощта на това кавалерийско ура,
обаче винтовете разбиха изведнаж три тона пяна и вода, могъщият
трансокеански лайнер се наклони като буен жребец на стартовата
площадка и пое отново своя син-бял път. Могъщият МТПЛ „Али
Ботуш“ продължаваше да изписва невнятните редове на своята
странна биография върху синята хартия на морето, но има ли
автобиография, която да съдържа всичко — и лошо, и добро? Човек е
склонен да забравя и преди всичко да забравя лошото, а сетне даже и
доброто, което си му сторил, за да има място в паметта му за нови
добрини…

98
 ГЛАВА ДЕСЕТА
КАПИТАН БАКЪРДЖИЕВ ЗАПОЧВА ДА РЪКОВОДИ
ТВЪРДО И СТАРОМОДНО СВОЯ КОРАБ, АРЕСТУВА
СВОЯ ПОМОЩНИК, ОТНЕМА МУ ЖЕНАТА, ДЪРЖИ
СЕ БЕЗПРИНЦИПНО С НЕЯ. В РЕЗУЛТАТ
СИМПАТИИТЕ ПРЕМИНАВАТ ЕДВА ЛИ НЕ НА
СТРАНАТА НА АРЕСТУВАНИЯ. НО ТОВА Е САМО
ВРЕМЕННО

Забравено бе и като така не подлежи на вписване в биографията

на могъщия трансокеански противошоков лайнер онова необяснимо и
страшно време на периодическите връхлитания върху бреговете на
древния и млад континент. Само една злопаметност, само едно голо
познавателство би могло да ни накара да ровим сега корабни дневници
и да проучваме защо е ставало така. Имаме много хипотези, някои
смятаха, че в основата на честите връхлитания върху брега лежи
грешката в компаса, предизвикана от изпиването на спирта, други
допускаха и не без основание, че тук има пръст автопилотът, който
върши добра работа във въздуха, но на море е една глупост и
престъпление и би било по-добре откривателят му да го
експериментира в своята родина, наместо да го изпитва на наш гръб…
Имаше даже и хора, които смятаха, че по време на първата авария
могъщият трансокеански лайнер е получил някакво изкривяване на
оста на винта и затова чертае голяма дъга, която периодически го
изхвърля на брега на древния и млад континент… Можеше да има още
и какви ли не хипотези, в мрака никнат всякакви бурени, а по въпроса
имаше наистина мрак, защото ръководството бе възприело схващането.
„Ние да видим нас си, нашата дисциплина, а за кораба има кой да
мисли.“
Погледнем ли ведрите, окъпани от светлини и радост небеса, или
дървесата, които ухаят над старите, тревясали гробове, изведнаж
прозираме колко глупаво нещо е песимизмът и как всичко лошо има
своето оправдание и много причини за забрава. Песимистите, които се

99
ровеха в причините, блъскаха глава и ломяха мозъци и схващания над
тези необясними връхлитания, останаха само със спомена за труда си,
а веднага след като натовари на борда си корабния моралист и
последните пазачи на тайнствената цистерна — заедно със самата
цистерна, разбира се, — могъщият трансокеански лайнер сякаш се
осъзна или сякаш се отврати от брега и пое своя син път по сините
вълни и продължи да вписва невнятните редове на своята шантава
биография върху вечната книга на морето. Минаха дни, минаха
седмици, месец мина, да, точно месец мина, откакто и последният
старец със своето дървено куфарче изкатери трапа на „Али Ботуш“, а
никакъв бряг на древна и млада държава не се виждаше, даже и чайки
липсваха.
В този утринен час, разсъблечени до кръста, насядали около
спасителните лодки, по столове и шезлонги, моряците слушаха
доклада на капитан Денчев за моралната разпуснатост. До голяма
степен тази тема бе и косвен отговор на бай Денчо, отговор и позиция
срещу капитан Бакърджиев, който искаше от хората дисциплина и
само дисциплина. На свой ред бай Денчо мислеше — и не без
основание, — че от дисциплинираността на един морално разложен
човек каузата нищо не печели.
И затова говореше убедено, вдъхновено дори.
Говореше той убедено и вдъхновено, ала не можеше да убеди
никого в нищо, защото хората вече месеци не бяха слизали на брега,
ако не броим блъсканията и връхлитанията, а и онова, което трябва да
се разбира под „слизане на брега“, също не бе се случвало кой знае
колко време, защото освен всичко друго хората нямаха и валута. Бяха
вложили всичко в джезвета и фесове, а пристанищните дами не се
съгласяваха да даряват любовта си срещу такива изделия и сега
екипажът слушаше.
Бай Денчо благоразумно бе предвидил, че само едни голи
приказки не помагат в борбата срещу колосалното зло, та се бе запасил
своевременно с табла, графики, фотоси и други пособия. Зад него
стоеше уголемена — в бяло, синьо и розово — бледата спирохета или
спирохета палида, причинителката на така известния и така ужасен
сифилис.
Така за прилежния и кротък екипаж на могъщия противошоков
трансокеански лайнер „Али Ботуш“ бледата спирохета или спирохета

100
палида се бе превърнала в предвестник на любовта и насладата от
живота. И много моряци си я представяха като една бледа пеперуда с
много нежни и лепкави крилца, като горящи, ледни, медни милувки,
свежи и топли и как тия крилца дишат, и стенат, и пулсират…
Заслугата за това превратно възприемане на сифилиса би трябвало да
се припише на доблестния капитан бай Денчо, който дори и из
лабиринтите на медицината и морала пердашеше напред и все
напред…
Един ренесансов просветител би ритнал бурето или би лапнал
пищова, ако се докаже, че проповедта му е хвърлила хората в обятията
на злото, ала бай Денчо не бе ренесансова фигура, защото се тешеше
така: „Бе вие може да лаете срещу разяснителната работа, колкото ви
душа сака, ама я виж хората на какво налитат? Налитат най-много на
разяснителна работа. Викайте си вие за дисциплината, ако си нямате
работа, колкото искате викайте, кой ви слуша? А аз в три часа през
нощта да насроча лекция срещу сифилиса, пак ще се вдигнат до един и
ще дойдат да ме чуят. Лошото е, че ние невинаги умеем да съчетаем
едното с другото, не налучкваме формите, А бай ви Денчо умее и ги
налучква.“
Нека безпристрастната история, ако й се вре в такива истории,
каже своята тежка дума кой прав и кой крив, но наистина бай Денчо
сигурно още би громял сифилиса все така успешно, ако един ден
мъжете от първия ред не бяха се хвърлили върху платното на екрана и
не бе настанало едно весело, после сериозно и ожесточено, а на края и
кръвопролитие боричкане, сбиване и смут — всеки искаше да се
докосне до изображението на екрана. После някой се досети и тръгна
да спре прожекционния апарат или може би да извади оттам материала
и пердахът продължи по всичките режисьорски приумици, трикове и
гекове на пиратския кинопис — много столове се разбиха, много
носове, глави, маси, стомаси, гарафи, чаши, шишета.
Бай Денчо прояви една с нищо необяснима непоследователност
и наместо да стои и да се радва, че така успешно се разгромява
сифилисът и бледата спирохета, хукна с всички сили да търси помощ.
Но наместо помощ и вникване бай Денчо бе посъветван да внесе
въпроса си в съвета на капитаните. На свой ред бай Денчо попита
иронично дали сега е най-подходящото време за внасяне на въпроси —
сега, когато матросите трошат машини, ала му отговориха още по-

101
иронично — сега ли бе най-подходящото време да се говори за
сифилиса, когато хората от толкова време не са виждали никаква жена,
освен Корделия Радивоевич, камо ли бледа спирохета.
Значи, хората не бяха разбрали истинските подбуди на честния
капитан и посвоему бяха принизили високия полет на намеренията на
бай Денча. О, хора, хора…
— Поне от старците да се бяха засрамили! — въздъхна горестно
бай Денчо и посочи кавалеристите, които играеха табла край
спасителната лодка номер седем, плувнали в жегата под своите
сукнени кавалерийски костюми, ала по прежному строги и официални.
Те водеха един здрав и смислен живот, у тях сякаш бе станало някакво
възкресение, сякаш бяха намерили пряк път през годините, та се бяха
върнали, кажи-речи, половин век назад. Това връщане личеше по
множество дребни, незабележими на пръв поглед неща, недоловими за
нетренираното око. Например ставането и лягането с тръба, една стара,
прастара, охлузена от лъскане и многократно мачкана и изправяна
бойна тръба, която кавалеристите бяха запазили още от боевете, от
несъстоялите се боеве; после късото и отривисто „Запейте!“, „Тъй
верно!“ и „Съвсем не!“; неотменимата им привичка да се нареждат
един зад друг в редица и да правят нещо подобно на утринна
гимнастика, скрити чак на бака на могъщия трансокеански лайнер
„Али Ботуш“.
На другата сутрин след инцидента в киносалона се пусна слух,
че в скоро време корабът щял да акостира на някакво пристанище, но
още не се знаело на кое. Капитан Бакърджиев бил наредил уж да се
спре на Сингапур, а бай Денчо искал да се спре на Мадагаскар. Сега бе
въпрос кой от двамата ще надделее.
Моряците висяха вече по фалшборда, с часове впиваха очи в
хоризонта и повече от вероятно бе да заменят прастария вик „Земя“ с
нещо цинично, когато видяха от най-неочаквано място да изплува —
из бялата диря — една бяла яхта, цъфнала подобно кошница с розови,
сини и бели цветя, цветя от рокли, шапки и усмивки. Цветята
ръкомахаха, цветята изпращаха въздушни целувки. Подобно на
отрицателно натоварен цветен облак този бял мираж наближаваше
тежкия, мрачен и много положително натоварен могъщ трансокеански
лайнер и срещата на тези облаци не можеше да роди друго, освен
много гръм и мълнии, много вода в края на краищата…

102
 Сякаш напразно бяха минали толкова хилядолетия, откак
гръмовержецът Зевс бе покрил Европа с облак, откак Хера бе
превърнала злощастната По в крава… Пак облак следваше мрачния
лайнер, за да го покрие с крава, обърнал легендата така, както морската
вода обръща сенките на бреговете и както светът на идеите — света на
вещите… Идеше, тътнеше, гребеше морския дъх на стоманения си
винт наемната яхта „Бристол“, поела на борда си сто тридесет и седем
секс-сестри, един охранителен отряд в пожара на сексуалната
революция, която разтърсваше леглата на отегчената Европа през тези
години.
Слисването сред екипажа бе така голямо, че в първия момент
никой не се досети какво трябва да се прави и двата облака
продължиха да се носят единият в дирите на другия. Трябваше да
минат няколко минути, докато проехти отново по палубата на лайнера:
„Стоп машини!“, в отговор на което могъщият трансокеански лайнер
започна леко да вибрира от пренапрежение в турбините и скоростта му
отскочи на двадесет и пет възли. Както и можеше да се предположи,
при всичкото си добро желание лайнерът не успяваше да направи
точно това, което му се искаше. Когато разстоянието между „Бристол“
и „Али Ботуш“ започна видимо да се увеличава, екипажът се разрева,
сякаш някакво хилядоглаво чудовище е улучено в слабините. По
палубата се посипаха толкова много псувни, че лайнерът получи
отново силен крен.
Когато строи с векове градове и храмове, за да ги разруши в един
миг и сетне отново да започне да ги съзижда, светът дава достатъчно
красноречиви доказателства, че не е един сериозен и умен свят. За това
си поведение светът не дава никакво разумно обяснение и се
оправдава, че и нему самия не е ясно защо постъпва именно така.
Могъщият трансокеански лайнер е част от този свят и не може да бъде
обвиняван, че получава крен точно когато го настигат мечтите, при
това получава крен без никаква външна и видима причина. Да
приемем, че корабът се наклони (точно това ще рече и морското
понятие „крен“) от ругатните на моряците си, ще бъде несериозно, но
видяхме по-горе, че светът не държи да има в наниза от добродетелите
си и сивата перла на сериозността.
Могъщият трансокеански лайнер полегна към вълната при ъгъл
около четиридесет и пет градуса и витлото започна да разбива въздуха

103
заедно с водата, правейки някаква снежна торта. Това намали
скоростта му и позволи на „Бристол“ да го застигне до опасна близост,
до пълна загуба на дистанцията, което завинаги ще си остане една от
генералните слабости на преследващата жена.
Едва в този миг могъщият трансокеански лайнер „Али Ботуш“
успя да изключи винта и уби скоростта си, но бе застигнат и блъснат
отзад от яхтата „Бристол“. Могъщият трансокеански лайнер „Али
Ботуш“ бе и противошоков, та се отнесе към сблъсъка както един
гигант, когото тупат по рамото и питат: „Коя е, моля, следващата
спирка?“, ала яхтата „Бристол“ получи пробойна, наводнение в първи
отсек и носът й клюмна като на девойка, гонила дълго някакъв момък
и настигнала го най-сетне в гъстата гора.
Едва сега капитан Бакърджиев закопча китела си и излезе да
види какво е станало, защо се вдига този шум и викове и се произнесе:
— На камионите отзад пише: „Неуверен не изпреварвай!“ Да са
гледали къде ходят!
И се върна при своята Корделия Радивоевич, за да спорят върху
съдбата на доктор Капитан Танев. По-късно се почука и в каютата
влязоха три екстравагантно облечени млади жени с почти униформени
бели поли и строг израз на лицето, какъвто вид имат всички хора,
занимаващи се със съмнителна дейност. Облечени бяха те още в
лавандулово-сини полу-униформени сака-жакети, а дълбоко
деколтираните блузи без сутиени обуздаваха немирната им плът. В
този вид те козируваха и подадоха плик с панделка на капитана. Някак
странно, някак неуместно и все пак понятно прозвуча току от самия
прозорец на кабината:

Съюзници, разбойници,
безчестни, подли и без срам…

На палубата бе станал панаир, по повелята на стария морски

закон моряците спасяваха първо жените и децата и по липса на децата
— по-младите жени с предимство пред по-старите. Когато и
последната секс-сестра бе оставена да съхне на палубата, моряците се
скупчиха като диваци, които за пръв път виждат пристигането на бели
пътешественици в джунглата. По-зрелите и по-опитни моряци плюеха

104
и страстно размазваха плюнките си по пода, а младостта, нетърпелива
като всяка младост, направо се боксираше, за да манифестира
изключителната си и неудържима мъжественост. Жените си даваха
сметка какво ги очаква след корабокрушението, прочие същото, което
ги бе очаквало и преди корабокрушението, затова върху устните им
скоро заиграха професионални усмивки.
Пръв на местопроизшествието се яви капитан Денчо Денчев и се
разпореди жените да бъдат настанени в луксозните кабини на първа
класа, които и без това стояха заключени от началото на рейса. След
това по радиоуредбата бе съобщено, че на екипажа се забранява под
какъвто и да било предлог да влиза в разговор с удавниците — така бе
хрумнало на бай Денчо да нарече активистките, и нататък
радиоуредбата продължи да предава само патриотични песни,
примесени тук-там с изпълнения на грамофонна плоча на Поповска-
Шмидовска, която корабът смяташе за своя певица.
Поради получения крен палубата на могъщия лайнер не можа да
се превърне в Содом и Гомор, макар да бяха налице всички условия за
това. Моряците усетиха тутакси със своето безпогрешно чувство, че
нещо става с кораба, затова оставиха без последствие усмивките на
жените, чието безпогрешно чувство по отношение на опасностите е
по-слабо от безпогрешното им чувство за любов. При четиридесет и
пет градуса крен и един бръснещ насрещен вятър, който мие палубата
с преселената вода на океана, само достойните заместници на Сизиф,
сиреч машините, можеха да продължават безсмислената работа,
наречена смилане на вълните от винта. Небето посивя до пепеливо, а
отделни пръски прелитаха и падаха по таблата на последните
защитници на цистерната.
Корабният лекар Лидия Сматракалева овладя жената в себе си и
успя да си наложи онова, което толкова пъти решаваше — да покаже
пълна незаинтересованост, да бъде хладна и сдържана, затова отиде в
капитанската каюта няколко часа след като секс-сестрите бяха
настанени, матросите поуспокоени от станалото и шокът попреминал.
Колко ли пъти в тези безкрайни дни и нощи тя бе играла пред себе си
срещата с този налудничав ветеринар, с този свински доктор, с този
неуравновесен маниак, с този хипохондрик, когото всъщност тя просто
съжаляваше, който й беше само забавен и — напълно убедена във

105
всичко дотук изброено, на края с въздишка прибавяше — когото все
пак обичам… такъв, какъвто е.
След много хиляди години, когато от света ще изчезнат всички
страдания, ще бъде, казваме, прогонено цялото им противно стадо
някъде далеч зад пределите на вселената, хората ще разберат, че
страданията им са пасли най-много от тревата, която сеем, опитвайки
се да променим света. Но хиляди години преди това жените го бяха
проумели и когато обикваха някого, все пак го обикваха такъв, какъвто
е, така обичаше и доктор Сматракалева. И гонеше тя своя кораб,
скитайки от град на град и от палуба на палуба, докато узна, че именно
на нейния кораб се намира оня, когото гони. Тогава се роди идеята за
„Бристол“, тогава бе настигнат „Али Ботуш“, тогава корабите се
блъснаха — това са все дреболии за една любеща жена. И минала
толкова мили по вълните и пясъците, по паркета и въздуха, тя твърдо
си обещаваше да не му обръща внимание, да не му говори, да бъде
непреклонно твърда, за да разбере той как се изчезва без знак и дума,
този простак, този глупчо, за когото тя бе хубавичка…
Те се познаваха смътно с капитан Бакърджиев и затова не се
наложи дълго да му обяснява целите на „Бристол“, не се наложи и да
изслушва неговите обяснения, които всъщност тя по някое време
прекъсна с въпроса:
— Конфедерацията има сведения, че вие сте имали лекар на
борда, къде е той?
— Вампири имаме ние, не лекари — гласеше отговорът на
капитан Бакърджиев, подир което се впусна да обяснява как се е
появил призракът на ветеринарния лекар, но от цялото обяснение
любящата жена разбра само, че сега призрака го няма.
От нашата последна среща с доктор Лидия Сматракалева бяха
изтекли тревожни и напрегнати месеци, пълни със събития, пълни с
непрекъснати глухи конфликти между нея и съпруга Сматракалев.
Когато тя реши, че ще трябва да придружи секс-сестрите, за да има
причини да настигне „Али Ботуш“, върху лицето на мъжа й се бе
изписала пак тази презряна презрително-надменна гримаса на досада,
превъзходство и погнуса. Ако прибавим към това, че виртуозът
Сматракалев не престана да свири, докато я слушаше и докато
всъщност се решаваше рейсът на „Бристол“, ще си дадем сметка колко
голямо може да бъде съпружеското безразличие и хладно презрение.

106
 А той си бе точно такъв — аристократ и свръхчовек — този
едничък син от голямата къща, онази голяма къща между петте
булеварда, потънала в чимшири и грехове, къщата, където бяха ехтели
духови музики и оркестрови изпълнения на виенски музиканти,
блестели във фееричен блясък баловете на едно отминало честито
време, известно най-вече с това, че когато кажеш „порцелан“, това бе
порцелан, както и стоманата беше стомана… Там майката на Лидия
Сматракалева бе камериерка — в тази голяма къща, резиденция на
всички световни разузнавания, къща със сини стъкла, къща с кафяви
стъкла, с карирани и орнаментни стъкла, с тежка мебел от славонски и
шведски дъб, майсенски порцелан и парижки гравюри, със скъпи
фигури по паркета, опръскан с много кръв и дъх на тютюн, рози,
кожи… нежният и фин син на господарите не престана да свири своя
хенделоподобен Дебюси, докато слушаше, че трябва да пренаеме
„Бристол“, да го натовари с жени и да го изпрати в свободен,
необвързан рейс из океана, но какво можеше да каже той на
плебейката, която знаеше тайните му и го презираше със сила, с която
може би само той я презираше? И затова той свиреше мълчаливо, така
мълчаливо, както бе минал всичките си години досега — още от
детинство Херберт Сматракалев получаваше своите шестици, без да
бъде изпитван и без да говори, защото навсякъде се знаеше, че знае
всичко, и защото всичко, до което се докосваше — солфеж, вокализа,
— всичко зазвучаваше, сякаш го изпълнява някой от великите
майстори. Още в пубертета той се извиси до един Хендел, ако не и до
Палестрина, после ранната зрелост го доближи съвсем неусетно до
Шуберт и Брамс, за да застане по-късно едва ли не в подножието на
Лудвиг ван Бетховен — почти като него, почти до него, — и всичко
това не би звучало така изумително, така невероятно, ако не прибавим,
че младият Сматракалев не познаваше нито един от колосите, той се
домогваше до тях някак интуитивно, някак несъзнателно, както
малкото зърно хайвер от пъстърва, още неизлюпило се, тръгва нагоре
към студените и чисти извори. Някои смятаха, че това правят парите на
Гатьо Сматракалев, убит и реабилитиран заради историческите
заслуги на неговия бабалък ротмистър Избегликьойски, чийто
паметник вече красеше площада на село Избегликьой, но не бяха
прави тези, дето смятаха, че детето свири добре, защото има
чорбаджийски произход… Крайно разумен, крайно предпазлив и

107
невероятно сдържан, младият господар дори и сега, в годините на
сребреещите коси, стоеше високо, високо над калния свят с неговите
гнусотии и будеше у хората респект и преклонение, равно може би
само на желанието да откриеш каква измама има в цялата тази
история, подир което да сринеш този фин господар. Защото Херберт
Сматракалев се намираше тук по покана на световната корпорация на
притежателите на цигулки „Страдивариус“, която бе организирала
средиземноморски Паганиниеви дни във връзка с голямата петролна
криза от края на двайсетия век и на Сматракалев му бе ясно, че
превишава правата си, като наема и пренаема кораби, наместо да
мисли за чистото изкуство, за Паганини и Моцарт: „Колко много кал,
колко много гнусота, господи! — въздишаше виртуозът, докато жена
му излагаше лаконично исканията си. — И всичко това заради един
доктор по добитъка!“ „Представяш ли си какво си ти, щом той те
превъзхожда — бе отговорът на съпругата. — Не се самоунижавай
повече и млъкни!“
Лидия Сматракалева загаси недопушената цигара, изпи питието
си и се изправи:
— Всъщност призрак или не — никак не ме интересува, просто
попитах. Кой държи ключовете от амбулаторията ви?
Тя получи ключа, прибра се в кабинета си и дълго стоя пред
стенното огледало над бюрото, разглеждаше от всички възможни
страни лицето си и създалото се положение и стигна до извода, че
нищо, освен друга жена не може да е причинило това, дето Капитан
Танев отсъствува. Жените най-добре знаят, че за бъркотиите по света
виновни винаги са жените.

108
 ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА
ПЪТЕШЕСТВИЕТО ПРЕЗ ПУСТИНЯТА НАПРЕДВА
УСПЕШНО. ВСРЕД ПЯСЪЦИТЕ ГЕРОЯТ НАМИРА
СВОЯ КОРАБ, СВОЯ ОСТРОВ И РЕШАВА ДА СЕ
ЗАДОВОЛИ С МАЛКО.

Премъдрият Абукадан чакаше влюбените в своето теке, което се

издигаше на снежнобелия хълм над каменистата пустиня, подир която
се захващаха пясъците. Долу сред камъните белееха остатъците от
един венециански квартал — някаква приумица на някакъв
Абукаданов дядо да си постави венециански канали и венециански
къщи до текето, откъдето да ги съзерцава. Може би старият мъдрец бе
пожелал да превърне миража в мрамор и цветове.
Край венецианския квартал и парчетата гондоли можеха да се
видят няколко порутени тревненски къщи и дори част от панагюрски
мост. Картината не бе по-неприемлива от ателие на скулптор или по-
абсурдна от павилион за филмови снимки, но под тежката горещина,
под убийствената синева на пустинята венецианските и тревненските
отломъци правеха странно впечатление. Поне на венецианците и
тревненците, които биха ги видели. За всички останали народи то бе не
повече от гол камънак и порутени стени.
Час по час старият Абукадан поглеждаше към града, откъдето
трябваше да се зададат влюбените. Мъдрецът знаеше всичко, което е
ставало и което ще става по света, но не успяваше все още да улучи
часовете, бъркаше годините и вековете, иначе бе непогрешим. Затова
поглеждаше каменната пътека, по която трябваше да минат Капитан и
Ингеборг — един мъдрец винаги знае пътеката, по която трябва да
минат един Капитан и една Ингеборг, защото е минал вече по тази
пътека и помни всичко.
Някъде далеч самотно излая чакал и в отговор се чу проточеното
виене на хиена — тези акули на пустинята, които следват всяко
движещо се нещо, за да извличат поуки от него, после пустинята
отново потъна в себе си. Старият Абукадан усети сладостната

109
топлинка на отдавна забравената обич към човек и по това разбра, че
наблизо е онзи, когото обича, наблизо е синът му. Сините очи на
мъдреца отразиха златистия цвят на пустинята и в огньовете на тези
искри лумна някаква веселост — обичаното дете си играе с брадата на
стареца, с лулата му, с бастуна и наргилето му, защо да не си поиграе и
с жената му? На децата всичко трябва да се прощава, ако искаме да ни
се прости всичко, защото ние нивга няма да станем нещо повече от
деца, които се нуждаят от прошка. Нека бъде простено на сина, който
ограби баща си, защото, ако няма прошка, няма да има и синове.
— Ти тръгна с този кораб — говореше по-късно Абукадан на
сина си и на онази, която бе просто една жена, — защото се
чувствуваше излъган. Нали познах?
Ветеринарният лекар кимна с глава.
Някъде пееха пясъците на пустинята и всеки, който имаше уши
за тази песен, разбираше какво казват те. А пееха пясъците песента за
дюните, за песъчинката, която тръгва след миража и прави дюни,
които вървят подир миражите. И още: че ако не тръгваш след всеки
мираж и след всяка искрица светлина, ти си мъртъв за светлината и за
миража и те са мъртви за теб — това пееха пясъците, които правеха
дюните, а не пясъците, които правеха бетон, свободните пясъци пееха
така.
Онзи, който можеше да тръгне подир една мисъл и да дойде чак
сред пустинята, не можеше да не бъде син на Абукадан. Абукадан
позна по това сина си, но реши да го изпита още:
— Ръцете се лъжат, лъжат се и очите. Кажи на ушите ми, как се
качи на този кораб? Ти, който научи кучето си да чете мисли, как се
качи на кораба?
Някъде в мастиления мрак на нощта зазвучаха сладостните
трели на цигулка, лееше се съвършенството на Тозели или Шуберт и
по сребристия поток на серенадите им бедната и тъмна земя се
въземаше нагоре, към богаташки осветените, слепи от светлина
квартали на студени и чужди звезди, мирове и галактики, където
свистяха спирачките на отдавна станали и никого незасягащи
космически катастрофи, огромният и светъл океан, който човекът рано
или късно ще преброди, за да не остане излъган.
— Аз много се отегчавам от вашия разговор! — рече по едно
време жената, наречена Ингеборг, и потръпна от студ. — Вие ще ми

110
направите този мил подарък, нали?
Мъжете я увериха, че ще направят всичко за нея.
— Нали вие сега спорите за мен, нали правите всичко заради
любовта си към жената Ингеборг? Позволете ми да си мисля така.
Мъжете позволиха, пък и така си бе. Всичко на този свят е от
любов. И от любов към жената. И всички спорове са за това коя да е
жената. И чия.
— Той дойде при нас — обърна се към Ингеборг премъдрият
Абукадан, — за да получи нещо. Ако умеем да се замисляме, ще
видим, че семенцето лети по вятъра, за да получи земя, отдавайки се
на земята.
— Той трябва да получи от нас нещо много голямо, за да си
отиде, щом е дошел от толкова далеч — рече жената, като си мислеше,
че той трябва да получи нещо много голямо, за да не си отива. Така
мислят жените и така грабят те, давайки.
А мъдрецът знаеше всичко и му бе радостно и само радостно.
Лесен е онзи, който иска да взема.
Когато, разперил платна, плуваш по вятъра и божието слънце
милва твоето добро и умно лице, знаеш ли колко големи са
дълбочините под тънката черупка? Ами страх ли те е от дълбочините?
Плувай, плувай тогава по ветровете и по слънцето…
Така си мислеше и оздравяващият от своята тежка болест
ветеринарен лекар и вече не искаше да гледа дълбините, от които
извират страшни телешки и говежди бутове, и се бе научил да гледа
напред, след слънцето. И каза:
— Аз съм личен флотоводец на Радамес Втори А. Добре, но него
вече го детронираха, вземи лайнера и ми го дай!
Мъдрецът се усмихна.
— Това е от любов, нали? — попита жената. — Защото ти
обичаш една жена и искаш да имаш лайнер, нали? — мислеше тя, за да
може да й се каже, че не е така, и тя после да мисли, че това става за
нея. — Но ако тя не иска лайнер, ти ще го искаш ли?
Сега Капитан Танев погледна двамата и разбра, че е съжаляван.
— Тебе, който се намираше само на крачка от големия път —
въздъхна мъдрецът и поклати глава, — тебе, който научи кучето да
чете мисли, исках да те науча да четеш пясъците, да четеш голямата

111
книга на пясъците, а ти да им кажеш как кучето чете мислите, но ти ми
искаш кораби, синко, синко мой глуповат…
— Такива са младите мъже — рече жената. — Те винаги минават
само на една крачка от щастието…
Връщаше се старата болест и Капитан Танев виждаше как се
прокрадва тя заедно с мисълта, че не е нужно човек да прекосява
толкова морета и да го блъскат толкова бури, за да се научи да чете
книгата на пясъците, томове от която има и край Несебър и Поморие…
А мъдрецът величаеше тази книга, като я наричаше, център на
света, място на постигнатите блянове, на спрелите полети, точка, в
която се пресича всичко.
— Това е последният свободен пясък по света! — едва ли не
патетично рече старецът. — Утре, когато го венчаят с бетона, ти ще
търсиш да четеш книгата на пясъците, но ще бъде каменна тая книга!
— Защо?
— Казвам ти, земята ще стане пустиня от блокове несвободен
пясък, каменна пустиня ще бъде.
— С това ли се измерва пътят на човека? Да превърне пясъка в
камъни и после да разбива камъните с главата си?
Мъдрецът повтори думите му и усети жалост и болка за това
нацупено дете, което хем се мръщи недоволно, че му отнемат
играчката, хем пък е любимо дете, което прилича на баща си, хем пък е
и съперник!
Ветеринарният лекар говореше умно, но мислеше глупаво в този
момент. Защото мислеше, че старият мъдрец иска да го изпрати за
зелен хайвер, и на устата му бе да каже — като несретника от
миналите дни, от дните на болестта, — че предпочита например
запалката на мъдреца или копчетата му пред всичките думи за пустини
и миражи. Но оздравяващ, той прокуди за миг телешките бутове и
страховете, видя се смешен, после устата сама изрече:
— Ако можех да бъда сигурен, ако можех да имам гаранции,
документ някакъв… сума например някаква…
— Не се доизказвай, разбрах! — мъдрецът се оживи, запали
цигара, опипа с белите си пръсти бялото й тяло, докато говореше, че на
света няма такава сума, която да е достатъчно голяма и достатъчно
сигурна, защото всяка сума е винаги по-малка от друга някоя сума, а

112
всичките суми са винаги по малки от необходимата сума, от
достатъчната сума.
Мъдрецът допушваше цигарата, когато протегна ръка напред и
посочи тъмната бездна на пясъците:
— Ето документа за собственост! Мини през тази пустиня,
прочети я, както трябва, и корабът ще бъде твой!
Защо направи той така?
Жената, която си мислеше, че всичко на света става заради нея,
просто си рече, че единият мъж гони другия, за да го унижи, за да го
уплаши или унищожи. Затова тя помилва рамото на младия мъж и го
погледна в очите. В нейните очи младият мъж видя влагата и лъча
светлина, който изправя Хеопсовата пирамида, и си спомни, че той не
може да бъде излъган, докато живее. И ако бе започнал да хленчи и да
иска чист кораб, без утежнения и такива сложни документи за
собственост, старият Абукадан без друго щеше да разбере, че не е
негов син, и щеше да го изпъди от текето, защото си имаше и други
дела за този ден, защото идеха вече новите министри и сановници и
новият имперон идеше, за да пита какво да прави с гладния народ.
Много работи имаше още старият Абукадан, но трябваше да се
зарадва, да се изненада приятно, като чуе от устата на сина си:
— Сега аз тръгвам!
— Така! — благо поклати глава мъдрецът.
— Сега аз не искам нищо, сега аз си имам всичко…
Те се разделиха пред прага на пустинята.

113
 ГЛАВА ДВАНАЙСЕТА
КАКЪВ Е ТОЗИ ОСТРОВ. КАКЪВ Е ТОЗИ
КОСМОНАВТ. СЪДБАТА НА МАТРОСИТЕ, ЗАГУБЕНИ
МЕЖДУ ТРИ КОРАБА

В това време на борда на могъщия противошоков трансокеански

лайнер се нижеха събития, едно от друго по-достойни за вниманието
на просветения съвременник. Няма да сгрешим много, ако оприличим
събитията на борда му с целия океан от звуци, които пълнят всемира,
докато описаното от бедното перо на повествователя е не повече от
онова, което нашето несъвършено ухо може да долови.
Ние оставихме лайнера точно в момента, когато трябваше да се
реши жизнетрептущият въпрос с разпределянето на активистките,
които Конфедерацията на активните жени бе имала добрината да
изпрати подир лайнера. Ала характерът на нещата, или по-точно,
разбиранията на енергичния помощник-капитан бай Денчо Денчев не
позволиха да стане това. Капитан Денчев си припомни и тук, на
хиляди километри далеч от родината, че пръв дълг на човека, докато е
човек, е да се противопоставя. И бай Денчо се противопостави. Той се
яви при корабната лекарка доктор Лидия Сматракалева, за да й
съобщи, че ще я държи лично отговорна, ако между нейните секс-
сестри и неговия персонал се създадат каквито и да било контакти.
Разговорът помежду им не можеше да бъде смятан за един любезен
разговор, още повече като прибавим и обстоятелството, че доктор
Сматракалева мислеше за други неща, по-точно мислеше къде ли може
да се е дянал неуловимият доктор Капитан Танев, когото от месеци
вече виждаше ту смътно и набързо, ту чуваше наблизо и мимоходом,
ту пък въобще не виждаше, а само подозираше присъствието му.
Като разбра, че ще бъде оставен сам на собствените си сили,
капитан бай Денчо се прибра и зряло обмисли откъде да подхване
работата. Набеляза хора, на които може да се опре, реши тези хора да
дават наряди край първокласните кабини и да следят никой да не влиза
и да не излиза, но тук се натъкна на първата трудност.

114
 — Ама откъде-накъде ние ще даваме вахта, когато другите си
почиват? Хайде де! И таз добра! Каква ни е авантата на нас?
Отначало бай Денчо опита да събуди дремещото под
тропическите горещини и от дълга неупотреба така наречено съзнание,
ала то не се пробуди и не отговори. Тогава бай Денчо обеща
допълнителни наряди сапун за онези, дето ще бдят за моралната
чистота на палубата. И това не даде резултат.
— Виж, ако се отдели за нас нещо по-специално, това е вече
друга работа.
Такъв компромис със съвестта и разбиранията не бе по силите на
помощник-капитан Денчев.
— Той психопат ли е? — осведоми се доктор Сматракалева,
когато капитан Бакърджиев запита защо бай Денчо не позволява
никакви контакти между активистките и персонала.
— Може би имате някакво право! — замислено, отпи от чашата
си Бакърджиев. — Аз не съм разглеждал въпроса от този аспект.
Наистина един човек трябва да бъде луд, за да иска здрави, прави
моряци… нали така?
— Точно така…
— Това си е напълно в реда на нещата. Да. Наздраве! — рече
капитан Бакърджиев и стовари юмрука си на масата. — Жената е лост.
Архимед е искал лост. Трябвало е да вземе жената и да завърти света.
Доволен от тази своя мисъл, капитан Бакърджиев се попита наум
защо ли не вземе да раздава жени на персонала за особено добри
прояви в областта на трудовата дисциплина.
В това време по уредбата бе съобщено, че ще има събрание с
прожекции.
Избръснат и лъснат до розово, персоналът на могъщия
трансокеански лайнер се стече на палубата, където щедростта на бай
Денчо Денчев бе достигнала последните си степени. Без никакви
словесни увертюри и обяснения той пилееше пред очите на жадния
екипаж кинематографичните изображения на страстта и пораженията,
надявайки се, че това ще задържи положението без развитие, докато
той намери подкрепления в своята самотна и безсмислена борба. На
петнайсетата минута от прожекцията могъщият трансокеански лайнер
„Али Ботуш“ получи нов крен надясно, равен по ъгъл на досегашните,
и вече можеше да се разбере, че корабът се наклонява именно когато

115
целият персонал се събере на палубата, за да гледа филмите на бай
Денчо.
В това достойно и напълнено с драматизъм време риболовният
траулер „Петър Атанасов“ с капитан Атанас Петров улови отначало с
локатора, а после и визуално своята стара жертва — лайнера „Али
Ботуш“ — и тръгна уверено да го товари. През всичките изминали
месеци на усилено плаване, победи и несрети траулерът също не бе
стоял на едно място. След като проумя, че световният пазар няма да
бъде накаран да падне на колене пред мерлузата, ръководството на
траулера и по-скоро капитанът му решиха, че ще ловят карас, та ако
щат и да ги избесят. И наистина траулерът хукна да преследва
пасажите, изкачи се чак до Лабрадорската земя, после слезе до Принц
Едуардовите острови, дълго време обикаля около Маркизките острови
и Антилите и на края вече бе един изпечен ловец на карас, която за
жалост нямаше какво да прави, защото му липсваха капаци за
опаковката, а замразеният карас не струва и пукната пара.
Придобитата с много труд и рисковани плавания професия на ловец на
карас сега Атанас Петров трябваше да заменя с нещо друго, защото
онези дървени глави от брега не искаха да разберат какво нещо е
конюнктура. Наместо да му пратят подходяща опаковка, те му биеха
радиограми да лови риба тон и да я реже на парчета или пък доради, на
които сега точно било модата, понеже някога ги ловял Хемингуей, и
сега всички лудеели за доради.
Атанас Петров отвърна телеграфически, че им пикае на дорадите
и тоновете и продължи да лови карас, като насъбраните количества
хвърляше акуратно в морето, за да се отвори място за нови количества.
При едно от тези свои учебно-тренировъчни плавания в Тихия
океан мрежите на „Петър Атанасов“ най-после уловиха нещо голямо и
по стар навик капитан Атанас Петров точно това голямо нещо сега
мислеше да прехвърли върху борда на лайнера. Голямото нещо бе един
изкуствен спътник с човек на борда. „А. Петров“ не желаеше да се
оплита в такива истории, взе на буксир съотечественика си.
Онова, което е достойно за отбелязване в този дързък акт на
морското нахалство, бе, че след като отърколиха на палубата на
лайнера облия и от специална металическа материя корпус и го опряха
на рогатките му, пиратите — по-точно е да кажем антипиратите,
защото бяха дошли да дадат, а не да вземат — премахнаха левия крен

116
на могъщия трансокеански лайнер и го накараха още по-уверено да
изправи гръд и рамене срещу Световния океан. И понеже екипажът
гледаше досадната голота в някакъв груб филм, никой и не забеляза
какво е станало.
Но капитан Бакърджиев не можеше да не забележи. В
компанията на една интелигентна и любвеобилна жена той можеше да
си позволи лукса да не гледа порнофилми и не гледаше, но това, което
ставаше откъм десния борд, откъм подветрената страна той забеляза. И
като си помисли, че ще трябва да мъкне нови количества мерлуза, рече
унило на жените:
— Наближаваме Нова Гвинея и ако е вярно онова, което съм чел
за този огромен остров, там все още е възможно човешко щастие…
— Какво ви натъжи, мон капитен? — осведоми се лекарката,
която също бе вече леко пийнала.
— Ще остана. Боря се с желанието да остана някъде, защото,
изглежда, вече старея, не мога да обхвана с мисълта си този абсурден
свят. В момента мен, капитана на един трансокеански лайнер, ме
товарят с мерлуза. Защо? Качват на борда ми проститутки. Защо?
Блъскат кораба ми в празни брегове. Защо? Тук имаше един фин човек,
аферим на него — говоря за доктор Танев, — той проумя и остана. И
аз ще остана.
Един кинематографист би имал обилна работа в този час, ако
притежаваше камера и достъп на борда на лайнера. На горната палуба
край огромното платно се прожектираше филм за проституцията, секс-
ужасите и екипажът самоотвержено гледаше, докато от другата страна,
иначе казано, на другия шканец на лайнера, почиваше след своя
звезден полет космическият кораб „Маринър“ с космонавт Хърбърт Т.
Елиът на борда, а пък точно на бака, прекрачил с един крак
месинговата обковка, седеше внушителен мъж в пълна капитанска
униформа и свиреше упоено на кокалена цафара. Небивалото чудо —
да се изстреля от дами космически кораб — доведе до объркване на
програмата за проследяване на „Маринър“, в резултат на което — ще
видим по-късно как точно — Хърбърт Т. Елиът чуваше от земята: „Вие
вървите отлично, вие вървите отлично, поздравяваме ви, поздравяваме
ви, дръжте така, как се чувствувате, вие вървите отлично“, докато
изведнаж цопна в акваторията на океана и връзката се загуби. Той

117
имаше основание да мисли, че е жертва на жените не по-малко от
капитан Бакърджиев, който свиреше на кокалената цафара.
В този върховен миг капитан бай Денчо Денчев, оставил
прожекционната машина да се върти, почука предпазливо на
капитанската врата и без да дочака отговор от капитана, който и без
това не бе в каютата си, открехна вратата и попита двете дами:
— Да е идвала насам Лолита?
Сега е повече от наложително да направим един лек ретур, да
подхванем краищата на една нова нишка, която трябва да бъде
вплетена в тъканта на така безпристрастната и автентична история.
Няколко седмици преди да почука на капитанската каюта, за да
пита: „Да е идвала насам Лолита?“, капитан бай Денчо Денчев пак бе
почукал на същата врата и бе уведомил капитан Бакърджиев, че е
наложително да се спре могъщият трансокеански лайнер на най-
близкото пристанище, за да потърси един нерез. Защото не бе тайна, че
подобно останалите матроси-капитани и бай Денчо Денчев си гледаше
прасе, нещо повече — той съветваше всички да гледат стока, било
прасета, било маймуни или питони, но да не гледат към кабините на
първа класа, където дремеше съблазънта и зееха пропастите на
моралното падение.
Тогава капитан Бакърджиев в присъствието на двете жени се бе
произнесъл духовито:
— А как смяташ да стане тая работа — нереза ли ще качиш на
кораба, или свинкята ще отнесеш до пристанището?
Бай Денчо Денчев не бе отговорил нищо, макар да бе потресен
от моралната разпуснатост на човек, който се забавлява с две жени,
наместо да гледа и той прасе като хората. И когато Бакърджиев бе
повторил въпроса си, Денчев бе въздъхнал:
— Всичко знаем ний и всичко разбираме, колега… — А после
след пауза: — Ама какво да правя, като и добичето подобно на някои
хора се е разпасало и не разбира, че сме на кораб? Иска си своето, един
вид…
В този дух, с двусмислици и прочие, те бяха разговаряли няколко
пъти, докато на края могъщият трансокеански лайнер спря на
пристанището Малгая. Там в пристанищното заведение танцуваше
жена, закръглена по начин, предизвикващ възхищение у всеки

118
ориенталец. А бюстът на тази танцьорка бе нещо, правещо да се
прости и приеме за танц онова, което тя вършеше с древното изкуство.
— Леле, Лалка, цялата! — извика в розовия полумрак на
заведението бай Денчо и забрави и нерез, и свиня, и лайнер, и всичко
останало на света — за миг, разбира се. После се приближи, поръча,
седна на нейната маса и започна да пие с поглед танцьорката. Като
забеляза това, Лолита, защото така се казваше тя, претупа надве-натри
танца, за да не изпусне клиента си.
И те се разбраха.
После бай Денчо в късна нощ похлопа на кабината на капитана и
поиска ключ за една първокласна каюта, където да настани Лолита.
Капитан Бакърджиев не го свърташе на едно място, дойде да отключи
сам каютата и попита:
— Каква е тази жена?
Лолита се усмихваше многообещаващо и чакаше. Търпеливо.
— Другарката Лолита.
Капитан Бакърджиев се облиза и рече:
— Много ми харесва. Мой тип жена е. Върви се разходи, бай
Денчо!
— Началство! — с пресъхнало гърло рече бай Денчо. — Не са
хубави тия работи, само това ще кажа аз.
Бакърджиев отключи луксозната, кабина и покани галантно
певицата Лолита да влезе. После я последва със строева стъпка и
хлопна вратата под носа на бай Денчо. Той остана слисан, почака миг-
два, помисли и насили вратата. Това бе излишно, защото не бе
заключено и бе посрещнат от Бакърджиев със заповедническото:
— Мирно!
Бай Денчо Денчев изпълни заповедта.
В този миг могъщият трансокеански лайнер „Али Ботуш“ се
размина само на два кабелта с огромен айсберг и това бе страшно, това
бе кошмарно, като го прибавим към обстоятелството, че корабът бе
напуснал пристанището на Малгая на път за Хавайските острови.
— Май нещо буря се захваща, а? — опита се за сетен път да
отклони събитията бай Денчо, ала Бакърджиев не се поддаде:
— Ти изпълняваш ли заповед? — помощник-капитанът
послушно прибра ръце о кантовете на панталона си.

119
 — Капитан Денчев, свалете си поясока и отивайте в каютата си.
Кръ…
— Бакърджиев, недей така…
— Капитан Денчев, вие си спомняте, че в Средиземно море
направихте опит да ме арестувате и да завземете кораба. Такива неща
аз не прощавам никому. Ясно ли е?
— Тъй верно, обаче…
— Няма обаче!
— Ноньо! — простена помощникът. — Знам те къде биеш и
защо, ама бъди човек. Ноньо, ще се разкайваш после, човече!
— Кръгом!
С покорна въздишка човекът се завъртя на пети.
— Остави!
Човекът се обърна.
— Кръгом!
Подчиненият изпълни блестящо заповедта и командирът остана
доволен.
Когато вратата се затвори след арестанта, капитан Бакърджиев
изгаси цигарата, запали нова, приближи се до жената и я огледа
критично от глава до пети. Вече бе загубил желание да продължи
играта и, кой знае защо, в душата му нахлу спомен или мисъл за едно
танкче, което не върви и което той разглобява и после разплакан връща
на другарчетата си. Но въпреки това изръмжа сърдито, когато на
вратата се почука, и отказа да приеме когото и да било, макар че отвън
стоеше корабната лекарка Лидия Сматракалева. Вратата на една
кабина не е чак толкова непреодолима преграда и Лидия даде израз на
недоволството си от това, дето трети ден жените на конфедерацията
бездействуват, докато капитанът се занимава със своите удоволствия.
Онези, които разбират истинския смисъл на библейското прозрение
„Множит знания, множит печал“, ще разберат, че капитан Бакърджиев
не бе в състояние да оскверни капитанската си чест, пожелавайки
приятелката на ближния си в един час, преизпълнен с толкова много
знания. Светът и неговите нощи са пълни с любов само тогава, когато
знанието спи под миндера, събуди ли се знанието, любовта отива да
спи под миндера.
Тогава капитан Бакърджиев остави разсъблечената жена и излезе
от каютата и заедно с Лидия Сматракалева подложиха на зряло

120
обсъждане положението на секс-сестрите.
— Всъщност какво точно смятате да правите вие на борда? —
рязко попита Бакърджиев. — Как си го представяхте в подробности
и… въобще де!
Лидия Сматракалева се впусна в едно кратко, но изчерпателно
обяснение, от което трябваше да се разбере, че тук не става дума за
някаква програма, за някакво мероприятие, всичко е някак различно от
нашите представи, жените не са какви да е, това са убедени
феминистки, които търсят приложение на своите разбирания и т.н.
Диалогът помежду им бе доста нервен.
— Чували сме го всичко това — каза Бакърджиев.
— Престанете да слушате само себе си и допуснете, че и другаде
може да има разумни същества — възрази Сматракалева.
— Добре де, да не спорим. Какво ми предлагате?
— Да оставите жените да действуват съобразно убежденията си
и в духа на разпоредбите на конфедерацията.
— Тоест да раздам жени на екипажа, това ли искате?
— Не ставайте богоравен, бог раздава жените. Вие можете само
да не пречите. Или да пречите — по избор.
— И как трябва да стане това?
— Без ваше участие.
— Ние затова сме ръководство, защото нищо не става без наше
участие.
След кратко промишление:
— … Вижте, любезна. Жена не може да се дава като ботуши или
спален чувал. Тя е нещо по-висше…
— Знам. Принадлежа към този пол и знам.
— … Мерси. Исках само да кажа, че нещата са много по-сложни.
Не искам да ви говоря за проблемите на кораба, ала ние сме затънали
до ушите, разбирате ли? Буквално до ушите…
— И сега искате да използувате жените, за да се измъкнете или
за да ви измъкнем…
— Хубаво е, когато разговаряш с умен събеседник. Не са нужни
много думи. Точно това искам — жената да стане стимул за измъкване
на „Али Ботуш“… вашите жени, искам да кажа…
Приведените тук думи не са и половината от онова, което
двамата си казаха, взаимно ужасени един от друг. На няколко пъти

121
Лидия Сматракалева гласно изрази изненадата си, че може да
съществува такъв див ориенталски феодализъм в мисленето, а капитан
Бакърджиев каза, че се чуди откъде са изплували толкова много
глупост, наивност и ученически представи за живота. И все пак той бе
победен от жената, защото на края рече, че му се спи, и сломен от
упорството и напитките, изпити междувременно, разреши да се
отключат каютите на първа класа и да се оставят активистките на
конфедерацията да действуват съобразно убежденията си.
Стана нещо нечувано. Нечувано, невиждано и неописуемо.
Жената вамп, жената призрак, жената проклятие, жената въобще
започна да се разхожда по коридорите на втора класа, на трета класа,
по палубата, по всички палуби и нищо особено не се случи. Отначало
моряците стояха на купчинки и наблюдаваха, коментираха и споделяха
мисли и настроения, възникнали от движенията на жените. Едни
невинни овчици блееха по палубата и се смееха на вълците, които бяха
с яки намордници. Намордниците бяха изплетени от кренове,
спътници, връхлитания, заповеди, липса на валута, страх да се
предприема нещо преди другите. А сигурно и от други нишки бяха
изплетени тези намордници, но яки бяха, защото удържаха вълците и
направиха овцете още по-дръзки. Брулен от ядовитите и зли ветрове на
океана, наклонен ту насам, ту натам според теченията, могъщият
трансокеански противошоков лайнер разплиташе паяжината на
паралелите и меридианите като някакво уморено насекомо, като
някакъв морски Сизиф, който не знае нито покой, нито победа и само
пори кълните и реже меридианите, напълно прозрял вече колко
измислени са тези така потребни за корабоплаването линии.
И запилян сред вълните и късовете от срязани меридиани и
брегове, могъщият трансокеански противошоков лайнер може би
щеше да дочака второто, а ако щете, и всяко следващо пришествие, за
да възникне от него наново живот с всичките последици от това
възникване, ако камбузинерчето Митьо не бе направило опит да се
самоубие — осми или девети пореден опит.
Когато го изнесоха на палубата и свестиха от уплахата и
погълнатата вода, моряците на лайнера с готовност оставиха
любопитните секс-сестри да продължат грижите си. Така се започна
любовната интрига на Митьо камбузинерчето и секс-сестра Анне-Лизе
Щернербергер от Хановер.

122
 Ала не бива нито за миг да забравяме, че на борда на един кораб
всичко, което става всред екипажа, не може да бъде пазено в тайна —
другите моряци гледаха какво се върши в Митьовото легло. Не е нужно
много въображение, за да си представим бушуващите хоризонти на
моряшката страст, пламнала от виденото и изстраданото. В топъл
летен ден една овца подскача ухапана от кърлеж и изведнаж цялото
стадо започва да подскача. Дали стадният инстинкт или предвечното
знание, че огънят само с вода може да бъде гасен? Никой не може да
отговори, но след като се чу едно дълго „Еееееей“, полетя един, след
него още троица и на края, кажи-речи, целият екипаж на лайнера
полетя, без да държи сметка за акулите, без да мисли за опасностите,
за намордниците, за мрежите.
Вбесен от станалото, капитан Бакърджиев извади поверения му
пистолет и започна да стреля по плаващите подир лайнера доброволни
удавници и любители-екзистенциалисти, защото чувствуваше, че
трябва да направи нещо, а не знаеше какво. И ако не стреля в един
момент, когато целият екипаж напуска кораба, то тогава какъв по-
подходящ момент би му се удал?
Разстоянието между могъщия трансокеански противошоков
лайнер „Али Ботуш“ и неговия — така или иначе — екипаж започна да
расте и по дължина, и по ширина, иначе казано, следван от бялата си
диря, лайнерът продължи пътя си, а главите на матросите започнаха да
се мяркат далеч назад. Акулите, които следваха кораба, за да си
извлекат поуките, не засегнаха никого и нищо, понеже, който познава
хората, все едно, че познава света и вселената. Акулата чака да падне
едно нещо, една хапка, един човек, но когато изпопада цял екипаж,
акулата изведнъж получава намордник от мисли и страхове и започва
да яде дребна риба. Или не яде.
Една ледена грамада, един айсберг приюти невинните жертви на
страстта, преди да ги застигне кокетната яхта „Бристол“, насочена от
същите ветрове и успокоена поради проникването на вода в носовия
отсек. И както бива винаги, когато едно зло е отминало, а следващото
все още е далече, хората избухнаха в смях.

***

123
 Трети, а може би пети, седми или двайсет и пети ден крачеше по
пламтящите денем и ледени нощем пясъци на огромната пустиня
избегликьойският ветеринарен лекар доктор Капитан Танев и от устата
му не слизаше радостната усмивка на щастливец. Прочие скитникът бе
така изтощен, че нямаше дори сили да прибере ъглите на устните си и
затова оставаше усмихнат, следван от верния Океан, чиято щастлива
усмивка бе разделена от увисналия му език.
Когато тръгна да преброди пустинята сам, нашият герой вече бе
придобил психиката на победител, без която е немислима нито една
победа. Няма такива очила, които да приближат до теб онова, което
пише по пясъците на тази огромна пустиня, очилата са твоите пети,
петите, с които вървиш и пишеш, и четеш. Когато свърши едната
пустиня — сухата, ще начене другата — водната, после зелената, после
кафявата и бялата и на пустинята цялата й наука е да се върви, да се
чете с петите без точки, само с малки запетайки.
Зад тази истина не могат да се скрият никакви лъжи и най-сетне
всред безбрежните пясъци ветеринарният страдалец видя лика на
истината. Краят на пустинята е пустиня и нищо повече, макар и
пустиня с друго име.
Светът всъщност е любов.
Любов да питаш и да мислиш, любов да любиш и да мечтаеш.
Когато свърши любовта, от пепелта й се ражда нов свят и това значи
пак любов.
Лекарят спря, обърна се и почака да го застигне кучето, после
повдигна главата му и погледна огромната пустиня на двете умни очи,
в които се виждаха какви ли не миражи.
По нощните пътища на любовта винаги се срещат хора и деца,
които свиркат, викат и хвърлят камъни, но това е невинна игра и евтина
радост за онзи, който не живее щастливо — да хвърли камък по куче.
Да хвърлиш камък по куче или да изгориш на клада Ян Хус, все е
белег, че не живееш щастливо, а не може да живее щастливо онзи,
който не позволява отвъд неговия двор да има други дворове. Децата и
нещастните хвърлят камъни по всичко, което не им е ясно, и тези
камъни, а не времето разрушиха шумерските надписи.
Ветеринарният лекар бе забравил и жажда, и глад и попиваше
само любовта от тези кучешки мисли и разбираше, че само на
победител могат да се поднасят такива дарове. Човек, който прозре

124
така света и прочете надписите по пясъка му, никога не може да остане
жаден, защото знае как се правят водопади от пясъците.
Потънали в своята безбрежна правота, двамата скитници по
пясъците може би щяха да отнесат идеята за себе си в други светове,
ако по едно време на хоризонта не бе се вдигнал самум. Като не знаеха
това добро ли е, или зло, отначало им мина през ума да хвърлят шепи
пясък срещу него, защото нямаше камъни, а после разбраха, че не
бива, защото самумът доби очертанията на конници с копия и бели
наметала.
Две племена, два враждебни народа си разменяха в този зной и
невъзможен пек плодовете на омразата. Призрачните силуети,
възседнали своите арабски коне, сякаш играеха някаква весела игра —
чуваше се честа картечна стрелба, цъфтяха жълтите цветя на
пясъчните експлозии, сякаш слънчеви илюминации и огромни вази с
цветя се разпукваха. Някой падаше от коня, друг се хвърляше върху му,
падаха от конете нови и нови и започваха ръкопашен бой. По някое
време конете останаха без ездачи и хората вече се бяха впримчили в
единоборство, което пък започна да става все по-забавено, и Капитан
Танев разтърка добре очите си, огледа се да види дали верният Океан е
край него:
— Видя ли какво стана? От гледна точка на общата теория може
и да е право, а все пак е необичайно, не ти ли се струва, че тези хора
танцуват? Но да няма никаква шега, няма измама, нали? Танцуват.
И наистина белите призраци танцуваха.
— Моля те, иди…
Не беше нужно да се изрича докрай заповедта —
омаломощеното от жега куче понесе с всички сили снагата си през
жълтия пясък към полесражението и когато след няколко минути се
върна, то носеше между зъбите си кутия „Ротмънс“, а в очите —
отговор на въпроса:
— Не, не са призраци. Имат джобове и тютюн в джобовете.
Защото това е най-главната отлика на призраците от хората.
Джобовете им. И най-главната отлика между хората също. Онова,
което е в джобовете им.
— Нищо ново, нищо ново — мислеше си ветеринарният лекар,
докато получаваше сноп светлина върху цигарата с помощта на
брилянта от копчето на ръкавелата си. — Както преди хиляди години

125
на моя предшественик Едип, така и на мен сега Сфинксът ми задава
загадката — кое е това същество, което започва бой с картечници и
пушечна стрелба, преминава после на копия и борба и накрая
завършва с танци върху пясъка. И отговорът е тъй прост и лесен, че
даже и ти, Океане, можеш да отговориш. Можеш ли?
Те продължиха своя път под слънцето сред палещите пясъци и
ветеринарният лекар гонеше скуката на пустинното пътешествие с
мъдри разговори монолози с Океанчо:
„На този пясък, чудо мое, му липсва само едно море, за да стане
обетовано място и всеки с радост да го пожелае. Добре, ама докато
кръстосвахме морето, не бяхме така щастливи, макар да ни се
привиждаха пясъците. Значи, какво е заключението? Движение.
Пясъкът към морето, морето към пясъка и ние с тебе отгоре — докато
можем, ясен ли съм?“
Кучето бе оплезило език и мисълта, която при желание можеше
да се прочете в погледа му, бе много банална.
Един „Мираж“ или може би „Фантом“ с бръснещ полет връхлетя
буквално над пътешествениците и чак минута по-късно взривната
вълна ги застигна и събори на пясъка. Когато избегликьойският
ветеринарен лекар се изправи, видя тримата ездачи на камили,
забеляза и новите английски автомати на гърдите.
След по-малко от половин час камилите и нашите пленници се
намираха под прохладната все пак сянка на едно къмпинг-ремарке в
оазиса Сапатуара, запилян някъде из тази неизбродна пустиня.
Красивият, сякаш оживял от приказките на Шехеразада млад арабин —
по всичко личащо собственик на ремаркето, — се извини на Капитан
Танев за този малък инцидент и попита дали хората му са се държали
грубо с пленника, като вметна, че на война си е като на война, тази
война, която се водела, била още и религиозна.
Така ветеринарният лекар на село Избегликьой научи онова,
което и благосклонният читател ще узнае от следващите редове.
Миналата нощ били забелязани странни стъпки по пясъка и
проследени от самолети, после и от блиндирани коли били заловени
един християнски поп от български произход заедно с девет
религиозни бабички, които с една фанатична упоритост твърдели, че
са тръгнали да видят Рим, папата и мощите на свети Кирил. Това
станало причина, по-скоро повод, за избухване на една светкавична

126
религиозна война между двете съседни мохамедански племена, защото
във верските работи правилото, че когато двама се карат, третият
печели, трябва да бъде разбирано другояче. Спорът между християни и
мохамедани завършва с бой между мохамедани или между християни.
Ето защо двете мохамедански племена тутакси започнали война. Но
поради изключително богатите петролни залежи двете страни били
въоръжени супермодерно, така че войната нямало да продължи дълго,
но все пак ще бъде рисковано да се движи господинът по пясъка,
където падат самолети и изригват бомби.
— Господинът не е пацифист, нали? — осведоми се любезният
собственик на ремаркето, докато отваряше хладилника, за да потърси
нещо разхладително.
Ветеринарният лекар се усмихна широко:
— Едно убеждение е като една нота, господине. Човекът пее, не
вие и не ръмжи…
Арабинът оцени дълбочината на съждението:
— Импонирате ми. Знаете ли, аз съм шейх на това царство, но по
убеждение принадлежа към противниците си…
— Красиво и точно казано.
— Наздраве.
Арабинът си бе приготвил един лек коктейл с вермут и сокове, но
все пак жегата и липсата на тренинг го накараха бързо да стане
откровен:
— Нали е интересно? Аз заповядах да излетят и трите ми
въздушни дивизии и аз ще раздавам ордените на летците, обаче пак аз
казвам — противникът ми е прав. За себе си е прав. И го уважавам.
— А виждате ли това куче? — щастливият лекар посочи Океан и
остави ръката си в козината му, милвайки го. — Аз съм ветеринарен
лекар, ала от наблюдения върху него стигнах до извода, че омразата е
една презряла любов…
— Нека си го запиша! — шейхът плесна с ръце. — Трябва да
запомня тази мисъл. Точно така е! И племето на Арамакан е било наше
племе, ние сме се разделили заради петрола и петролът е техен,
колкото наш, и обичта ни е прогнила вече, затова се трепем, имате ли
химикалка?
Владетелят покани своя гост да се поразходят, защото войната
край няма, и след час двамата кацнаха на терасата на хотел „Хилтон“

127
край океана. Докато шейхът пилотираше хеликоптера,
избегликьойският ветеринарен лекар гледаше възторжено пустинята и
се чудеше къде е потънала жаждата и гладът и недоволството му, пак
си повтори — за кой ли път, — че този свят е само един поглед върху
този свят и нищо повече.
— Знаете ли — рече по едно време доктор Танев, загледан в
очите на кучето, — гледайки това куче, идвам до извода, че ние летим
високо вече и стреляме от големи разстояния, и оставяме мини със
закъснители, и ръсим с отрови, движени единствено от своето
милосърдие. Не ви ли учудва?
— Човече! — Шейхът пусна двете си ръце от кормилото и
хеликоптерът пое плавно надолу. — Ако сега кажеш още, че ние сме си
сами бащите и че сме излъгани, защото узнахме всичките истини…
— Пардон, ще рече, и ти си син на стария Абукадан, така ли?
Силен лай накара двамата братя, познали се едва тук, във
въздуха, да се огледат и да предотвратят непредотвратимото. Шейхът
грабна кормилото, дръпна го към себе си, хеликоптерът набра
височина, а десетина минути по-късно стъпи леко върху откритата
площ на хотела.
— И какво правят те? Мама и татко как са? — възторжено
питаше младият шейх, прегърнал през рамо по-голямото си братче.
На раздяла — макар че младият шейх отначало не даваше и дума
да се изрече за раздяла — те пак се прегърнаха, размениха си
момичетата и шейхът подари на Капитан Танев един остров сред
океана, остров Хико от групата на Принц Едуардовите острови.
Покъртен от този жест, ветеринарният лекар насмалко не подари „Али
Ботуш“, но шейхът не го прие и дори се намръщи:
— Ти си беден, мигар не виждаш? — рече шейхът и бутна
настрана момичето, което си играеше с брадата му. — Но щом четеш
вече по пясъците, скоро ще имаш всичко, вземи сега острова и не
подарявай нищо на брат си. Какво ще кажеш?
Ветеринарният лекар каза:
— Брат, който очаква от теб дар, ти е мил, колкото пустинния
пясък — каквото и да му дадеш, всичко ще погълне, нищо няма да
върне и накрая ще ти каже, че нищо не е погълнал. Човек, който не
чака дар, а го получи, ни е мил, както земята е мила на слънцето.

128
 После хеликоптерът отново се понесе в мастиленото небе и
скоро остави нашия пътешественик там, където бяха полесражението,
ремаркето и стъпките върху пясъка.
И продължи своя път този собственик на кораби и острови,
собственик и на пустинята, която сега разчиташе и завладяваше.
Какво още може да бъде пустинята?
Отпочиналият през нощта Океан даваше умни и смислени
отговори. Когато Капитан Танев го запита, кучето отвърна:
„Ами например може да бъде космос. Всемирът. Безкраят.“
Стопанинът остана видимо доволен и започна гласно да
разнищва отговора.
— А това ще рече, че сега из пустинята на всемира крачат Земята
— Капитан Танев и Луната — кучето Океан. Крачат те с приливите и
отливите си, с полюсите и екваторите си, с орбитите и проблемите си
не от кръчмата до завода и от завода до дома и търсят някакви по-общи
закони, написани върху пустинния пясък, доволен ли си?
Океан излая кратко, но така радостно, че ветеринарният лекар
спря, стисна го за ушите, разтърка ги и после го помилва по муцуната.
— Не бъди суетен. Ако ти си луна, то тогава аз пък съм първият
човек, който стъпи на Луната и разбра, че кучето прилича на стопанина
си и мисли като него.
Един „Мираж“ раздра тишината и сянката му бе последвана от
сянка върху лицето на лекаря.
— Разбира се, един владетел на острови и кораби може да бъде
умъртвен от жажда и едно умно куче, което може да мисли и да чете
чужди мисли, куче, което сравняваме с океана, може да бъде оставено
да пази бостан или да завръща кравите… „Не мисли за тях, много те
моля!“ Океан изскимтя, за да накара стопанина си да го погледне,
после го изпревари, подскочи и лизна ръката му, ала „Миражът“ бе
събудил други мисли и лекарят се луташе в леса им. Той се видя
отново със синия печат между замразените бутове канадско месо.
Пясъкът започна да става все по-едър, дребни, а после и
пораснали в сухата трева камъни го смениха и когато човекът и кучето
се изкачиха на билото на облото възвишение, пред очите им се разкри
невероятна картина: едно село, досущ като Избегликьой, лежеше в
дола, в сухото дере между двата хълма, по всяка вероятност отдавна
запуснато, безлюдно. Нашите пътешественици бързо се озоваха на

129
площада и докато погледите им търсеха между познатите огради,
дворове и стени, покриви и кубета отговор на въпроса, нощта се
спусна над пустинята и направи истината по-близка до приказките —
такава, каквато тя трябва да бъде, а не палеща и рязка като слънчева
светлина, в която всеки се кълне, пък никой не може да понася. И те се
питаха — човек и куче — дали това не е историята на старото село
Бърдарски геран, което някога един владетел бе докарал чак от далечен
Банат, за да учи българите на земеделие, да ги учи да стопанисват. А
може би някога така пътуваха през океана френските селца и фортове,
испанските домове и хациенди, английските имения, както пътуват
сенките на дърветата, както пътуват листата на презрелите цветчета и
тичинките — да оплодяват и да дават нови плодове. И в топлия мрак, в
мастиления мрак двамата пътешественици виждаха да дава плодове, да
пониква и да разцъфтява в пустинята село, да се гонят деца, да мучат
крави, да се стеле дим. На една пустиня й трябва само малко камъни и
малко мрак, за да стане тя едно отминало село, един мираж, едно
видение така леко, както ставаме млади и влюбени, когато изпием
литър-два от лъжата, в която е истината.
Те полегнаха върху чардака на една от запустелите селски къщи
и се загледаха в едрите, охранени и тлъсти звезди, които могат да
виреят само над пустините. Капитан Танев постави своята фина ръка
под гъстата си, непокорна коса и топлият, малко басов, малко пиянски
и продран от тютюна глас помилва слуха на кучето, също поставило
глава върху предните си лапи:
— Голяма глава прочетохме днес, чудо мое, и съм доволен. Като
че ли и пустинята може да ти разкрие колко кръгла е земята, а даже и
вселената. Ако човек някой ден полети между звездите, ще види само
онова, което разбира, както например ние с теб се довлякохме до това
село. Да имаше някакъв начин, бих останал тук… а? Дали бих останал
тук?
Кучето го лизна по ръката. Някъде из дълбините на пустинята се
проточи жалният лай на чакалите и после пустинята запя своята нощна
песен.
— Сигурно им е добре — меко пращеше хубавият бас на лекаря.
— Добре им е на тези зверове тук… И ако ги пренесеш през цялата
земя, ще спрат отново в Атакама или Гоби — роденото в пустиня няма
да види нито цирковете, нито глобусите, нито пистите, нито баровете,

130
ще го тегли все към пустиня. Както и нас хората ще ни тегли да
преодолеем звезди пустини, разстояния от милиарди мозъци, всеки от
тях побрал безчет светлинни векове, за да намерим някъде другаде,
отвъд мозъците хора, подобни нам, които си бият жените, пържат яйца,
покръстват диваци и изхвърлят наемателите за неплатен наем. А ако
видим друго, ще го смятаме за пустиня. Нали е интересна тази глава от
пустинния роман, чудо мое?
По-скоро пустинният студ, отколкото молбите на Океан „Моля
те, остави ме да спя“ накараха най-сетне ветеринарния лекар Капитан
Танев да престане да отегчава тишината. Ала още с първите слънчеви
лъчи, целунали земята и загубеното в пустинята село, той си спомни за
своето щастие, за своето богатство и плесна ръката си, която по стар
навик посегна към дясната китка, за да провери пулса. Мина му през
ума мисълта, че един пълководец, спечелил вече битката, не брои
патроните, които му остават. Той бе вече щастлив като пустинята, с
която бе просмукан, оставил встрани всички океани и градини, всички
петроли и брилянти, които може да съдържа една пустиня. И подир
тези несметни богатства пак се появи старата дрипава мисъл за лъжата
— та нали всъщност той, избегликьойският ветеринарен лекар, тръгна
от едно село, защото се чувствуваше измамен, и накрая достигна друго
село, за да се почувствува победител? Какво бе станало, за да се
промени така светът?
Сега Капитанчо се запита дали не би могъл да заложи кораба
„Али Ботуш“ и да продаде острова, да подкрепи своя брат и да
овладеят пустинята, да обединят Франция с Бенелюкс и тогава,
спекулирайки между Америка и Китай, да стане най-богатият и велик
владетел на цялата пустиня, каквито не се срещат в нито една от
приказките на Изтока, каквито можеш да срещнеш само в клиниките
на силно развития Запад.
Сега лекарят усети, че е наближил оградата на високия зид, зад
който живеят великите владетели, резерват за титани и небръснати
колоси, и прокара замислено пръсти между брадата си.
— Ще ми се пръсне балонът от величие! — засмя се той, след
като реши, че е време да се обръсне. — Ама балон без кош — отпиши
го ти него. Какво ни пречи да поставим в коша на нашия мисловен
балон този кораб, който може да ни върне в нашето село?

131
 Селото, което можем да наречем дори погрешно адресирана
колетна пратка, бе останало далеч назад в пустинята, когато над
главите на нашите славни пътешественици прелетя някакво кокетно
розово-бяло самолетче със смешно разкрачени, сякаш рахитични
колесарки и гордо наперени крилца. От самолетчето полетя малък
пакет с парашутче и когато Капитан Танев го достигна и повдигна от
земята, пак попита кучето си:
— Знаеш ли какво има? Хайде де? Нали четеш мисли?
Омаломощено от глад и жажда, кучето само въртеше езика си от
ъгъл на ъгъл в устата си и чакаше.
— Напъни се де, направи ми удоволствието да отгатнеш?
Кучето уморено повдигна едната си лапа и се плесна по челото,
после написа в погледа си мисъл, която лекарят обори:
— Не, не е от брат ми. Брат брата не храни, чудо мое, а тук има
храна, както усещаме вече… Друг някой се е сетил да ни нахрани и той
е някой, дето чака нашата благодарност, а човек обикновено не
благодари на брат си за нищо и затова не получава какво? Не получава
също така нищо. Или го получава с ругаене и съд. Значи, ключът на
загадката е, че това е пакет от някой, дето си има всичко, ама си няма
благодарност. И иска да му се споменава името. И доколкото пък в тази
част на пустинята няма чак толкова богати и заможни владетели,
трябва да чакаме и предполагаме, че е дар от някой тиранин, дето
избива своите, ама угощава чуждите.
Той вече бе разтворил пакета, в който имаше сухар, шоколад,
дребни сладкиши, яке и карта и едно кратко писъмце, в което на
френски и английски го поздравяваха, че е прекосил границите на
имамата, ленно владение, земя на древен народ, пробудил се за нов
живот, който благодари на всички, които му съчувствуват в борбата
срещу проклетите и заклети врагове от племето зетор киву киву.
Накрая имаше поздрав и сгъваем лък с малки стрели, напоени с
отрова, за отбрана при нападение от терористи.
Повървяха още два дни и една нощ из пустинята двамата наши
пътешественици и настроението на ветеринарния философ се менеше
като дюните под напора на разни ветрове. Понякога той просто сядаше
и съобщаваше на Океан, че няма смисъл да се продължава разходката
из този абсурден свят, където един владетел ще избива своите братя с
отровни стрели, за да купи самолети, с които да пуска колети на хора,

132
които биха му симпатизирали при избиването на братята, а после
ставаше и бодро водеше Океан, напред, обяснявайки му, че ние летим
далеч и високо именно защото сме заблудени и защото нищо не ни
свързва, кошовете ни са празни и само при празен кош един балон лети
като пеперуда подир една благодарност, взривявайки по пътя си
баражи, села и континенти, ако се наложи…
После дюните на настроенията започнаха да се втвърдяват и се
превърнаха в предпланини, могъщи вериги на радостта и възторга,
чийто стръмен връх бе могъщият трансокеански лайнер „Али Ботуш“,
устремил могъщия си корпус насам, към своя стопанин, като куче,
понесло се във вихрен бяг при първото повикване.
Те приседнаха в топлия пясък и зачакаха. Като куче, което обича
стопанина си, ала е изяло пъдпъдъка, могъщият трансокеански лайнер
се плъзна встрани, успоредно на брега, после пое обратно и заби към
дълбините на хоризонта.
— Ще се върне, бъди спокоен, не лай! — рече лекарят. — Ей
точно това ни трябва, за да бъдем истински честити. Като меря себе си,
страданията си, ума и способностите си, викам си: „Не ти трябва
повече, един кораб ти е достатъчен, вземи го, па си живей като другите
корабопритежатели. Онасис прекали, какво е това неговото? За два
милиона долара кожено палто, то неговата кожа не струва колкото
палтото… Защо да не е умерено? Наместо цяла флота с милиони тонаж
вземи си един лайнер, грижи се за него… не съм ли прав?“
Изглежда, че и могъщият противошоков трансокеански лайнер
„Али Ботуш“ долови тези мисли и те подразниха любопитството му,
защото с първите звезди по небосвода и той заора в пясъчния бряг на
континента.
В интерес на самата истина сега се налага да се върнем малко
назад, при нашите корабокрушенци, които в момента се смееха и се
заливаха от смях върху гладките ледени стени на огромната полярна
песъчинка, след като изоставиха кораба и задълженията си. Докато все
още не бе се спуснал полярният мрак, хората виждаха очертанията на
риболовния траулер „Петър Атанасов“ с капитан Атанас Петров и
макар да зъзнеха, си даваха кураж, че ще бъдат спасени. Ала увлечен в
гонитбата на един богат пасаж карас, капитан Атанас Петров само
махна с ръка, когато му докладваха, че има хора зад борда, докато
лайнерът се отдалечаваше. Освен това на хоризонта се виждаше

133
луксозната фрегата „Бристол“, забила нос във вълните, а имаше още и
айсберги, и въобще „Петър Атанасов“ си отплува подир пасажа карас,
след като капитанът му характеризира положението така: „Те ако са
луди да се давят, аз не съм луд да ги вадя. Мен главата ми е пламнала,
от години плана не съм изпълнявал, сега остава и хора да почна да
вадя! Пълен напред!“ Това беше смешно и хората се смееха и най-
смешното бе, че те не се смееха на смешното, а смешното безспорно е,
че един риболовен траулер спасява чужди спътници, но не и свои
моряци и че хората загиват в океана, защото някой запретява достъпа
на жени до мъжете. Хората си се смееха, защото ги беше много страх
от този Ледовит океан. Ала дори и в Ноевия ковчег някога не са се
водели разговори за потъналите светове, нито за световете, които ще
изплуват, бог знае за какви глупости са се кискали съществата в
Ноевия ковчег:
— Ама как го хвана, а? Видя ли как го хвана?
— Тия, германките, са майсторки…
— Аз познавах една чехкиня…
Горките моряци! Дали пък стадното прескачане на парапета не
бе плод на страстното желание да заслужат — подобно на Митьо
камбузинерчето — женска милувка и веща ласка? Ама не тръгнаха ли
някога хуните след Атила по същия начин — за хляб и ласки?
Екипажът на луксозната фрегата „Бристол“ бе улисан да
изпомпва водата от наводнения отсек и понеже пробойната бе голяма
колкото бе и капацитетът на помпите й, работата не спореше.
Матросите на „Бристол“ работеха вече трети ден на смени и понеже
нямаше хора за четвърта смяна, спяха по шест часа, подир което пак
включваха помпите и започваха отново.
В утрото на третия ден яхтата застигна и отмина един айсберг,
гъсто заселен с корабокрушенци, които ядяха някакво опърлено, ала
неопечено прасе. Тук може само да се подметне, че това бе
злополучното прасе на корабния моралист капитан Денчо Денчев,
заклано след арестуването на стопанина му под предлог, че уж се
движи в нарушение на заповед по палубата, а всъщност защото
падналият няма приятели, както още и по причина, че вече бе студено
и по нашите краища в студените месеци най-приятното нещо е клането
на прасе. Една загадка обаче си остана. Никога не се разбра как
закланото и опърлено прасе е прелетяло през фалшборда, дали не е

134
съборено от крена на кораба, защото бе бая голямо прасе, повече от
стотина кила свинкя, но, така или иначе, то свърши добра работа и
спаси, кажи-речи, живота на нашите корабокрушенци. Спаси го,
казваме, защото луксозната фрегата „Бристол“ с наводнен първи отсек
и клюмнал нос мина край айсберга и сякаш мина не край айсберг, ами
край турски гробища — екипажът й спеше след дългото изпомпване, а
пък екипажът й бе съставен от немци, които умеят славно да спят при
всички положения, стига да се полага и да е уставно. В този миг на
разминаване някакъв шквал, някакъв силен порив на ледения вятър
извъртя „Бристол“ по вълната и както се разбра после, с ляв галс го
понесе към подводната част на айсберга, при което му направи още
една пробойна, този път в последния отсек, с което подир миг само го
извади още веднаж от строя, ала възвърна равновесието му. Сега
немците излязоха на палубата и най-невъзмутимо хвърлиха
спасителните си лодки, при пълен ред и дисциплина се оттеглиха от
кораба, който скоро бе зает от нашите измръзнали жертви на любовта и
безсмислените забрани.
Тежко потънала, фрегатата „Бристол“ продължаваше да се държи
на вода, а екипажът на „Али Ботуш“ усвои един голям урок по
мореходство, сравнявайки своя могъщ лайнер с това жалко корито.
Може би в този миг в техните души пламна и замъждука нещо като
любов към родния кораб, съзнание за онова, което са напуснали, но не
и преди това. Ние разбрахме какво е за нас планетата Земя едва по
време на космическото откъсване от нея.
Спасителните лодки пърпореха с малките си моторчета към
брега, корабът „Петър Атанасов“ гонеше карас, за да я прекара през
трюмовете си, а могъщият трансокеански лайнер се люлееше по
волята на вълната, без екипаж, носен към пясъчните брегове, сред този
полярен студ, пълен с жени, които имат други схващания за любовта.
А над град Хага вече се спускаше есента — златна есен, пълна с
жълти листа и топла влага от океана — позната картина на есента над
същия този познат град, където е седалището на международния съд.
Именно в този град и в международния съд тази сутрин трябваше да се
гледа за първи път делото срещу могъщия трансокеански
противошоков лайнер „Али Ботуш“.
В основата на всяка перла винаги има едно мъничко и просто
зърно пясък, значи в основата на всеки блясък има по нещо просто и

135
понякога нечисто и щом се дойде до спор, това винаги може да се
докаже. С това се препитаваше и славеше през миналите десетилетия
международният съд в Хага, за който някои казваха, че бил нещо като
звънец над болничното легло на страдащото човечество. Когато
човечеството усети, че нещо го боли, натиска този звънец и понеже
звънецът отдавна е изолиран и няма кой да го чуе, човечеството или
само става и премахва болката си, или пък продължава да я понася. Но,
разбира се, преди това звъни, тоест, съди се в международния съд в
Хага. И ето сега бе дошла призовката на „Али Ботуш“, обвинен от
Корпорацията на гражданите, които чуват трудно, както и от
Конфедерацията на активните жени, която бе наела „Али Ботуш“ и
върху която сега косвено падаха обвиненията на Корпорацията на
гражданите, които чуват трудно. Корпорацията се чувствуваше
обидена от дизентерията, избухнала на борда на лайнера по време на
честите връхлитания на африканския бряг, когато бяха спрели
машините и нямаше вода. Към това бе прибавена и преписката на една
млада и древна страна, връхлетяла на няколко пъти от споменатия
лайнер „Али Ботуш“, претърпяла сериозни щети, в резултат на които е
паднала властта и е дошла нова власт.
За жалост или кой знае защо, но призованият лайнер не се яви на
делото в Хага и се наложи то да бъде отложено.
„Али Ботуш“ в този момент възсядаше пясъците на древния и
млад континент, останал без екипаж, а екипажът му се люлееше върху
своя полупотънал спасител „Бристол“ на два-три кабелта пред
лагуната на остров Хико от групата на Принц Едуардовите острови. И
една безпристрастност, една справедливост налага да подготвим
пристигането на изстрадалите матроси, претърпели глад, студ и
опасности, лишени от женска ласка и двигател на яхтата, като опишем
острова, към който бавно и с риск да се натъкнат на коралов риф те
приближаваха.
Това бе островът, подарен на ветеринарния философ Капитан
Танев, и защото той бе собственик на лайнера, а сега, когато го гонеха
съдии-изпълнители и хагски полицаи, едва ли някой би оспорил
собствеността му над отговорността, която го чакаше.
Открит през 1002 година от достопочтения дон Силвиано
Родригес Перейра, островът бива наречен на името на принц Едуард —
инфанта на испанския престол, ала наскоро след това баща му крал

136
Фернандес Х. абдикирва, синът бива обезглавен, и на престола се
възкачват меровингите, поради което и островът бива забравен, още
повече след като стопанското му значение не е било по-високо от нула.
По-късно, към 1228 година, втори смел мореплавател, а именно сър
Херберт Меливолти Джулиано, англо-италиански мелез на служба при
имама на Оман, забелязва Принц Едуардовите острови и ги отбелязва в
корабния дневник, обаче този дневник потъва заедно със сър
Джулиано и кораба вследствие бунт по време на буря. Островите биват
отново забравени, за да минат още сто и петдесет години и да стигнем
до кавалера Рамирец или Рамирес, който забелязва този наниз от перли
и символично ги прибавя към диадемата на своята кралица Мария
Ненаситната, управлявала по това време Португалия заедно с един
английски принц, а именно Едуард, комуто тя винаги подарявала по
нещо голямо, когато оставала доволна от държанието му. И понеже
принц Едуард бил получил доста такива подаръци, не си направил
дори и труда да отиде и да ги види, ами изпратил своя изповедник и
духовен наставник, абата Монперне, с когото заедно кроели планове
как ще съборят великата Армада, ще овладеят английския престол,
когато ненаситната Мария си раздаде цялото царство като подаръци за
проявена мъжественост. Така абатът Монперне тръгнал да покръства
островите на своя принц и повече не се чул и не се видял — и както се
изяснило два и половина века по-късно, бил изяден своевременно от
аборигените. Едни по-късни изследвания доказват, че местното
население е може би гост от други, извънземни цивилизации, има
много паметници за това, скафандри и дори перки от космически
кораби, ала на свой ред човекоядците от съседния древен и млад
континент са покорили островите преди белите проповедници и
откриватели и са ги направили човекоядци, защото, преди да е
податлив към каквото и да било друго, човек е податлив най-паче към
злото и себеизтреблението.
В следващите няколко века остров Хико от групата на Принц
Едуардовите острови започнал да служи на древния и млад континент
за това, за което служела по същото време Америка на Европа — сиреч
да се заточават крадци, разбойници и авантюристи, еретици и
престъпници. Изумителното в случая е, че когато натикаш на един
остров или върху един континент хиляда или милион изпечени
престъпници, те тутакси се превръщат в кръчмари, коняри,

137
файтонджии, трапери, рентиери, проповедници и — както си му е
редът — известно число престъпници, крадци и еретици, което никога
не е по-голямо от числото, което би се образувало, ако на острова
изпратим например евангелисти, вегетарианци и добряци-оптимисти.
Така че, след като били заточени на този благословен остров,
престъпниците тутакси започнали да сеят сорго и да ашладисват
плодни дървета, построили си къщи и посадили лозя около къщите, с
една реч — заживели в мир и любов. После пък любовта направила да
им се родят много деца, а много деца най-често са много грижи и
ядове и гладове и покрай всичко това изчезнал мирът, захванали се
едни войни от локален характер, от общ характер, религиозни и
смесени — въобще получила се една доволно пъстра и величествена
история, която по нищо не отстъпва на Светата инквизиция, Великата
френска революция, макар тези неща да са неизвестни нам, на хората
от Севера, както и обратно. Прочие ние, несретниците от тази планета,
вечно сме склонни да се заблуждаваме, че слънцето е поставено да
свети именно нам, и по същия начин третираме и историята. А знае ли
човек? Дали пък на края няма да се окаже, че старият Коперник греши
и това кое около кое се върти няма да зависи главно от мястото, където
си стъпил?
Към наши дни остров Хико от групата на Принц Едуардовите
острови може да бъде причислен по-скоро към западналите и
изоставени, отколкото към цъфтящите острови. Платило кървава дан
на всичките видове несъгласия, сега населението се препитава от
риболов на карас, отглежда лозя, за да задоволи вътрешните си нужди
— главно от алкохол. Някаква особена върховна власт няма, или по-
скоро има две власти — едната на белите нашественици, която черните
не признават, и една на черните, за която пък белите не подозират. Има,
разбира се, и генерал-губернатор, но понеже островът е беден и няма
кой да му плаща заплатата, то и старанието на губернатора е
пропорционално на възнаграждението.
Една интересна особеност — присъща може би само на народите
от южните морета. При всяко по-значително събитие от живота на
острова — например минаване на пасаж от карас или ново увеличение
на данъка върху общите цифри — тук се устройваха пищни карнавали.
Три дни и три нощи народът се весели и обикновено изпуска пасажа от
карас или не плаща данъка върху приходите, както не плаща и другите

138
данъци. Тогава пък губернаторът изкарва на площада някакви наемни
полицаи — те винаги пристигат с голямо закъснение, понякога
седмици след карнавала, защото не е лесно да се наемат и превозят
бързо — и тези полицаи стрелят по населението, а погребението на
убитите демонстранти се превръща в нов карнавал на песните на
протеста и всичко започва отново.
С такава именно феерична веселба, приказен карнавал посрещна
полупотъналите корабокрушенци от фрегата „Бристол“ населението на
остров Хико. Този карнавал бе устроен в чест на една също така по
чудо спасена група, съставена от един поп и седем облечени в тъмно
бабички, принадлежащи към ортодоксалната или, иначе казано,
източноправославната религиозна фракция на християнското учение за
строежа на света. Неколцина пияни от ром очевидци твърдяха, че са
видели как попът с компас в ръка и бабичките идват направо по
вълните, ала никой не повярва на тази версия и никой не разбра
думите, които казваше попът на бабичките:
— А ето сега, сестри мои, ако продължим все на юг, то ние без
друго ще стигнем свещения град Рим, където е седалището на римския
папа…
Духовникът бе прав, доколкото всички пътища водят за Рим, и
неправ, ако помислим колко дълго е все пак разстоянието от Тропика
на Рака до Рим. Ако благосклонният читател принадлежеше към други
столетия или четеше тази дива история в голяма топла соба, до голям
шпор, където горят сурови мешета и върху шпора къкре покръкло и
мирише на горена захар и печени кори от ябълки, то ние с удоволствие
бихме му разказали как отец Гавриил и въпросните бабички — много
повече на брой при тръгването — в един топъл ден на зрелите дюли
тръгнаха пеша към Рилския манастир да съчетават полезното със
задължителното и приятното с вероятното — някаква смесена
екскурзия за движение по компас и карта и сляпо ориентиране попадна
в ръцете на поп Гавриил и така — както прочие и при случая с
могъщия трансокеански лайнер, комуто бяха изпили компасната
течност — тук пък компасът на поп Гавриил бе произведен от някаква
мошеническа кооперацийка, която, нямайки буквата „дубъл ве“, за да
означи „Запад“, бе пуснала компаса с две южни посоки. Така и
лайнерът, и движещата се по азимут религиозна спешна кавалкада се
появиха чак по тези ширини.

139
 Докато хората хвърляха конфети и гърмяха с халосни жабчета и
патрони, пиеха и изтръгваха от китарите всичко, на което са способни
тези прости инструменти, бабичките питаха:
— Отче, а кога ще се връщаме? Че то май множко стана вече…
— Търпи, сестро, с търпение всичко се постига — съветваше я
духовният наставник и гледаше сочните тела на аборигенките, които се
виеха около него и в негова чест.
В това време и на хиляди мили, морски и сухопътни, през левги
и километри един аскетичен мъж с много фино и почти
аристократическо лице се разхождаше из своя кабинет с ръце отзад,
говорейки на един як и набит здравеняк следните думи:
— И се обърни към прозореца, когато говориш с мен, защото
лъхаш на кромид и вино като… Моля, обърни се!
— Другарю Сматракалев…
— И колкото повече избягваш да ме наричаш „другарю“, толкова
по-добре е за теб. Макар и да се сдържа човек, принуждавате го да ви
подчертава колко много го отблъсквате…
— То тъй, ама на един огън се печем ний…
— Огънят, на който се пека аз, ти не можеше и да видиш, защото
си… хайде! Говори, кажи да чуя какви още мръсотии сте вършели от
мое име…
— Друг… Сматракалев, както казват другарите от
Великобритания — парите нямат миризма, друг…
— Ама стига вече с тая дружба! Видя се колко сме другари аз и
ти.
— Ама друга… добре де, няма… това ни дойде тогава дюшеш,
понеже се искаше да се докаже, че жената е човек и се търсеше под
дърво и камък валута… и ние тогава си казахме…
— Като си го казахте — защо не го казахте и на мен?
— Щото вие сте много… много сте принципен, другарю
Сматракалев, и понеже вие… Нали по случай такова… в Палестина
тогава… Не де, понеже ние си казахме — ами да осигурим
материалния стимул… И като имаше и необходимото идеологическо
въздействие…
— Кой?
— „Тристан и Изолда“, „Али Ботуш“ де… Слабият, с аскетично
лице мъж приближи якия селяк, повдигна гнусливо брадата му с два

140
пръста и впи поглед в тези кафяви, сякаш неорана угар очи, угар, в
която и пръчка да посееш, бич ще поникне, кораб да посееш, вересии
ще поникнат.
— По колко разделихте и кои бяхте?
— Ама… защо сега — той още не беше се изплатил! Тъкмо
щеше да започне да дава печалби за народното стопанство.
— Кои бяхте?
— Ами главният счетоводител и председателят на АПК-то…
— И кой подписа?
— Вие, другарю Сматракалев…
— Не съм аз! Чу ли? Само това няма да говориш, защото
дяволите ще те вземат! Тогава аз бях на големите Григови тържества в
Швеция и нищо не съм подписвал…
— Нали дойде Данчето чак в Стокхолм със самолет…
— Вън! Няма да ме намесвате във вашите мръсни сделки!
Никога не може един Сматракалев с лека ръка да подпише… Никога…
— Шефе, остави на мен бе! Има сега една работа — ще оправим
и катастрофите на „Али Ботуш“, и глухонемите ще задоволим — дай
сега възможност, недей така прибързано!
И той сподели безкрайно деликатно, че само от лов на карас се
очаква един доход, надвишаващ три пъти задължението на „Али
Ботуш“.
— По никой начин. Аз не се меся в това — разбрано ли е? По-
гнусен съм от вас, гнус ме е, гнус, разбираш ли?
Сега, в зряла възраст вече, с посребрени коси, Херберт
Сматракалев си оставаше все така по-гнусен от всичко, разумен и
крайно предпазлив човек.
Секретарката навън долови думите „Погнусен съм, погнусен“ и
тутакси включи котлончето, за да свари шоколад на началника си. А
когато отвътре зазвучаха тежките бравурни акорди на някаква
хенделоподобна, по-скоро бахоподобна маршировка на клавишите по
струните на огромния роял, тя внесе шоколада и затвори вратата подир
набързо излезлия, зачервен като рак служител от агентството по
туризма.
Умната секретарка почака няколко минути в музикален унес и
после съобщи на началника си, че е наредила да дойде джипката.

141
 — Благодаря! — с плаха усмивка рече шефът Сматракалев. —
Хубаво е, когато поне един човек те разбира. Рени, задушавам се сред
толкова много простотия и злонамереност.
Той хвана ръката й, помилва я по-скоро бащински и приятелски,
отколкото както и да било другояче:
— Правила ли си опит някога да пришиеш криле на червей и да
го накараш да полети?
— Много сполучливо, много вярно! — поклати глава
секретарката.
— Няма какво. Страна, родена под знака на Сатурна. Всички
прекрасни намерения, всички пориви и велики дръзновения поглъща,
за да роди домати… Кажи на шофьора да вземе автоматичната пушка.
— За крокодили ли ще ходите, другарю Сматракалев?
— За крокодили.
— Ау, колко ми се искаше да дойда някога с вас…
Доскоро Херберт Сматракалев ходеше на лов в близките до
морето дъбови гори, където имаше ловна хижа и пиано „Петроф“.
Свирейки мелодии, близки до слуховото и емоционалното строение на
животните, каквито на своето време бе свирил само великият и
неразгадан все още Орфей, Херберт Сматракалев събираше наоколо
фазани и сърни, които слушаха захласнато и почти хипнотизирано
невнятните звуци и пиеха простата радост на музиката, за която
малцина за жалост са жадни в това грохотно столетие. И никой не
проумя чудото, и всички си казваха, че просто така е било винаги —
едни началници сменят други и после се връщат старите, и после пак
се сменяват помежду си, и който е имал пиано, пак си го има — дори
държавно има, — а добитъкът и дивечът стои под прозореца, щото
къде другаде ще иде, след като там му се сипва храната и там са
солилките. Но хората никога не могат да бъдат прави, когато говорят
общо, и този път също така не бяха прави. Хората не знаеха, че
местните ловци бяха построили тази хижа и бяха докарали и пианото
дори, за да намърсят с кръв ръцете на Херберт Сматракалев — човека,
от когото зависеше да постъпят или да не постъпят на работа по
хотелите, а после и да се качат на корабите. Ако сега отстъпим няколко
века назад и надникнем в един султански харем, неминуемо ще се
изненадаме от факта, че голямата личност, сиреч султанът, е
марионетка в ръцете на своите хиляди жени, които си играят с него,

142
както пожелаят, макар да са негови, и късат нервите му със своите
хитри и подли ходове, боричкания за първенство и подаръци, облаги и
приоритет в леглото, което в последна сметка и доведе до рухването на
толкова много мохамедански империи и тронове.
Но Херберт Сматракалев не би бил Херберт Сматракалев, ако се
оставяше така лесно да намърсяват ръцете му с кръв и дела. Той
ходеше в хижата и прие дори подарената пушка, ала не стреляше
никога, защото знаеше, че изстрелът е нещо категорично и
неотменимо, при него няма вземане на сачмите назад или прехвърляне
на отговорности. По-късно, когато ловците забелязаха това и хитро
подметнаха, че не е честно, той промени тактиката и започна да
стреля, но високо над или далече встрани от дивеча и пак остана верен
на себе си.
А когато могъщият трансокеански лайнер „Али Ботуш“ тръгна
на своя първи пробен рейс, започна се създаването на резерват за
екзотични животни. Матросите пращаха на своите близки маймуни и
крокодилчета, папагали и една малка жирафичка дори бяха изпратили.
Като изпи своя шоколад, Хер. Сматракалев слезе по мраморното
стълбище на този огромен конфискуван дом-канцелария на
агентството и се качи на джипката, която трябваше да го отведе до
джунглата с крокодилите.
По пътя, който минаваше край великолепния скален манастир,
Хер. Сматракалев пак си помечта за времето, когато ще се оттегли от
тази кална и гнусна работа — от подкупите, мръсните игри и ходове на
хора, склонни да превърнат и най-възвишеното в пари, сигурност,
огради, тухли и килими, за да запазят нещо, което всъщност е
навсякъде… да се оттегли тук, всред някогашните килии, за да поведе
един смислен и все пак аскетичен живот, потопен в бистрите струи на
музиката и тишината на стихиите. Гледайки окъпания в светлини и
синева отвесен склон, където някога диви и нечистоплътни, ала лениви
и затова възвишени духом монаси са мечтали и тънели в небесно
блаженство, Хер. Сматракалев си даде сметка, че ще има още хиляди
години бъдеще, ако се слее с тая синева, тишина, музика и радост от
съществованието.
И мислейки така благо за оная вечна мая, вечна спойка между
хората, която ни прави човеци дори и когато помежду ни минават
огнените вълни на войните — а може би дори тогава повече, артистът-

143
композитор-администратор сякаш чу да звучат, а сетне и видя
наредени върху пистите на петолинието, на шосето към хармонията и
единството ноти, не усети как извади пътния лист на шофьора и в
безпаметно вдъхновение започна да нанася нотите „си-си-до-ре-ре-до-
си-ла, ла-си-си…“
Хер. Сматракалев нито познаваше, нито обичаше Лудвиг ван
Бетховен, ала по някакви странни капризи на неведомото нотира, без
сам да съзнава, прочутата Ода на радостта из още по-известната и
прочута Девета симфония на популярния автор от град Бон Лудвиг ван
Бетховен.

144
 ГЛАВА ТРИНАЙСЕТА
ОСТРОВНА ИДИЛИЯ. ОСТРОВ ХИКО, КЪДЕТО
НЕЩАТА РАСТАТ ОТ САМО СЕБЕ СИ. ХОРАТА ОЩЕ
НЕ СА ЩАСТЛИВИ. КАПИТАН ДЕНЧЕВ ИЗПЪЛНЯВА
НАВЕДНЪЖ ВСИЧКИТЕ СИ ЗАКАНИ. НОВОТО ИМЕ
НА ЛАЙНЕРА. ПОЯВЯВА СЕ ПОП ГАВРИИЛ, СТАВА
НАЙ-МАСОВАТА СВАТБА В ПРИРОДАТА. И ВСИЧКИ
ТРЪГВАТ ОБРАТНО И НАНЯКЪДЕ.

Едно малко островче сред океана — та нима това не е оста, около

която се върти вечно свирещата плоча на човешките мечтания и
представи за красота и екзотичност, мечта, пълна с вълни и пяна,
радостни дихания на ветровете и страстни женски погледи, звън на
американски китари (Хавайските острови са вече щат на САЩ) и
всичко, което се явява пред нашия потъмнен от житейските несгоди
взор? Ако сега благоволим да си представим хубавото родно село,
което бе натоварено някога си на борда на МТПЛ „Али Ботуш“ и
толкова дълго време бе люляно от вълните и блъскано в брегове и бури
като една-едничка шепа семена, сега е време да кажем, че семената
покълнаха. На хиляди морски мили от родните брегове тези семена си
намериха браздите и поникнаха между секвоите и цитрусите, всред
палмите и евкалиптите и зазвуча пред погледа на пътешественика една
симфония от тухли и кирпич, една архитектурна соната и рапсодия.
Една от друга по-внушителни, една над друга по-многоетажни, макар
и подозрително приличащи една на друга, селските къщурки
покълнаха, поникнаха и избуяха и за наша радост го сториха.
Поливани от дъждовете и милвани от ведрото слънце, тухлите
никнеха сами и образуваха стени, стените се съюзяваха любовно или
безразлично, събираха се тухлите и се разделяха, и там, където се
разделяха, явяваха се прозорци или портални врати, после отново се
примиряваха и тръгваха към следващия етаж: бликналата земна кал
струеше по волята на човека към небесата и замръзваше в твърди и
красиви, форми за радост на хората, които обаче пак не бяха радостни.

145
Щастливи бяха, кажи-речи, само умъдрелите с времето защитници на
цистерната, които се подпираха по грапавите стебла на палмите или
натискаха патериците си и подмятаха:
— О, колко са се променили родните брегове! Боже, боже, ама
наистина ли това са нашите родни брегове?
— Бе я се махайте с тия ваши брегове — отвръщаха им
запитаните, защото на всеки етап ще има грижи и загрижени хора.
Безгрижно се живее само в любовните песни, и то докато се пеят. И
още — безгрижно живееше може би младият матрос Алипи
Айларипито, който чествуваше своята радост от живота по най-
различни начини.
— Това не е дроб, това не е джигер, това е една ярмомелка, това е
парна турбина! — можеше да бъде чут да казва той, пиейки любимото
си питие, а то можеше да бъде всякое, което е пред него. — Каквото му
налея, подир половин час — свършено! Фаянсов стомах имам. Ако му
ливна киселина, киселина ще мели, ако му пусна нафта, ще работи и с
нафта, дизелов стомах ще стане.
Космонавтът Хърбърт Т. Елиът отбелязваше педантично и с
добре тренирано усърдие всичко, което се показваше пред
илюминаторите на космическата капсула, напълно сигурен, че това са
факти от живота на някаква далечна и незнайна планета. Изстрелян по
безкрайните трасета на вселената, несретният офицер от щата
Луизиана бе може би първият космонавт на света, комуто не бе казано
къде ще го изстрелват и закъде, но той не бе нито първият, нито
последният офицер, който се заема да изпълнява неясна задача…
Типичната и така добре позната женска непоследователност си бе
казала думата и подобно мляко, забравено на печката от запъхтяна
домакиня по време на голяма шетня, сега космонавтът кипеше на
мястото си, прегаряше, защото идеята за космически полет от името на
конфедерацията тънеше в забрава, както тънеше в томление и
несподелена любов подпредседателката г-жа Ингеборг Абукадан.
Свързани са нещата на света, макар тази връзка невинаги да личи.
В бордовия дневник на космонавта бе отбелязано, че морето на
тази незнайна планета е бледо, прозрачно и мени често цвета си,
докато небето остава винаги тъмно и мастилено-синьо, покрито с
дъски и парапети — прилежният космонавт вземаше за небе морето и
част от палубата на лайнера, а оттук произлизаха и нови грешки.

146
Навсякъде в дневника се подчертаваше, че тук законите на всемирното
притегляне не важат, защото хората вървят косо, пряко, диагонално на
небето и на морето — ей такива последици има поставянето на
космическата капсула надолу с рогатките на антените от небрежните
матроси на траулера „Петър Атанасов“. Имаме прочие всичките
основания да треперим при мисълта как е кацнал и какво е видял онзи
космонавт — пришелец от други светове, който е посещавал, ако е
посещавал, някога планетата ни. Какво ли ни кроят някъде си въз
основа на неговите записки?
В това щастливо време, когато щастието тихо приплискваше
край идиличния остров, на борда на МТЛП „Али Ботуш“ имаше само
двама души — космонавтът Хърбърт Т. Елиът и арестуваният за бунт
капитан бай Денчо Денчев. Ние помним как стана това и сами се
убеждаваме, че потокът на събитията попречи на капитан Бакърджиев
да освободи от ареста своя помощник и ще видим как това доведе до
гибелта на капитана.
Защото ние всички сме пришелци от други светове и ние всички
гледаме света някак изкривено и законите са задължителни за всички
само по конституция и учебник. Иначе всеки се подчинява на своя
основен закон и понякога този закон не се подчинява на останалите.
Още дълго ще има да гадаем как и кога в главата на бай Денчо се
зароди мисълта, че капитан Бакърджиев трябва да бъде ликвидиран, но
и два пъти по-дълго да гадаем, пак няма да повярваме, че нещата на
света могат да бъдат толкова прости. Бай Денчо можеше да прости
ареста, можеше да прости, че му отнеха Лолита, можеше да се
примири и с това, че близо три дни и три нощи стоя без храна и вода,
но когато най-сетне напъна вратата и тя се отвори без ни най-малко
усилие, той си даде сметка, че с него се подиграват, и реши да убие
капитан Бакърджиев.

***
Шляпаше някъде из пясъците на знойната планета
ветеринарният лекар и не можа да предотврати (но и как ли би
предотвратил?) решението на корабния моралист. Вие може би ще
кажете: като му отнеме оръжието. Не го казвайте! За да отнемеш

147
някому оръжието, трябва да бъдеш въоръжен и играта започва отново.
А другото — с блага дума да отнемеш ножа или пистолета, — то е
опит, който трае вече десет хиляди години при непроменен успех.
Ще мине много време, капитан Денчо Денчев ще тръгне подир
нишките на своето решение и ще започне да събира доказателства за
стореното, за необходимостта от онези три изстрела, които проехтяха
един след друг и прекъснаха кокалената цафара, песничката на
кокалената цафара и онзи, който я свиреше, и го тласнаха зад борда
чак. Ала в онзи миг, когато капитан Ноньо Бакърджиев все още
свиреше на кокалената цафара, възседнал форщевена на кораба, и не
обръщаше внимание на бай Денчовото: „Гад, в името на народа аз тебе
ще те очистя!“ — в този момент бай Денчо нямаше в главата си нищо
друго, освен че с него се подиграват, а, значи, се подиграват с всичко
останало и като така не заслужават нищо друго, освен смърт. Тази
работа — да стане тъждествено всичко със самия него — бе извършена
отдавна, отдавна и нямаше нито едно съмнение, нито едно колебание,
нито едно-едничко възражение, което да спре пръста, преди да натисне
спусъка. Още повече колебанието е нещо срамно и едва ли не
интелигентско.
Така изглеждаха нещата през духовния илюминатор на бай
Денчо Денчев в тропическите южни нощи. Само в редките мигове,
когато вълната блъскаше закотвения лайнер или караше веригите на
котвите да стенат, бай Денчо се будеше и си мислеше за това-онова, та
от мисъл на мисъл идеше и до ликвидирането на тая гад Бакърджиев, и
си казваше: „Така му се пада. Той как искаше да ликвидира Митьо
камбузинерчето, хем пред очите на целия екипаж искаше да го опозори
и да го застреля…“
И заспиваше.
В една свежа утрин лекият бриз на южните морета вдигна
мъглите и позволи да се види усърдният и задъхан „Петър Атанасов“,
който мигове по-късно акостира на пристанището, за да извърши
няколко неотложни работи, едната от които бе да снеме от длъжност
капитан Ноньо Бакърджиев за некадърно водене на кораба и за
причинени щети на Асоциацията на глухонемите, да конфискува
лайнера „Али Ботуш“ и да го предаде в собственост на
Конфедерацията на активните жени и след това да го вземе от
Конфедерацията на активните жени и да го предаде в собственост на

148
господин Капитан Танев, за която цел на борда на риболовния траулер
„Петър Атанасов“ се намираха трима нотариуси, трима консули, девет
адвокати, свидетели и експерти. Тъй като по това време бай Денчо все
още се намираше добросъвестно в ареста и капитан Ноньо
Бакърджиев все още не бе убит, нямаме ни най-малко основание да
свързваме едното с другото и да приемаме, че бай Денчо е застрелял
капитана, защото е предал кораба на врага.
Защото — както ще се убедим нататък — капитан Бакърджиев
после бе реабилитиран.
Обруленият от всички морски ветрове ветеран „Петър Атанасов“
отнесе своите нотариуси на континента, оттам получи задачата да
издири и отведе до острова господаря на трансокеанския лайнер,
собственика и на острова доктор Капитан Танев. Това влизаше в разрез
с разбиранията на доблестните матроси, изпечени ловци на карас и
мерлуза, но предвид особено доброто заплащане протестите бяха само
тихи и сподавени. В края на краищата човек има някакви разбирания,
за да може да живее добре и ако по някакъв начин заживее още по-
добре, въпреки разбиранията си, по-умно ще е да промени тях, а не
живота си, добруването си. Конфедерацията плащаше за всяко
посетено пристанище, за всеки град или квадратен километър от брега,
който бива претърсен от „Петър Атанасов“.
И в една сумрачна южна вечер, когато блестяха едрите пирони на
звездния Южен кръст и пясъците пазеха тишината си, рулевият на
„Петър Атанасов“ се провикна:
„Спечелих, спечелих, ето го там, ей го, ей го…“ Той наистина
спечели голямата награда от сто лири, определена за онзи, който пръв
зърне Капитан Танев някъде. И преди да са угаснали тъжните
карнавални огньове по случай убийството на капитан Ноньо
Бакърджиев, заискриха отново въртележките на мексиканските
огньове, фойерверките и салютите по случай пристигането на великия
пешеходец през пустините, новия собственик на острова и кораба,
излъгания, който надхитри капитаните, Капитан Танев.
В този звезден миг, ветеринарният страдалец отмести погледа си
от стоманения циферблат — черен полигон на времето, — защото пак
установи, че сърцето му бие спокойно и той не се вълнува от гледката,
от огньовете, от високите дървеса, позлатени от залеза. Всичко това бе
негово, както… както са на собственика си всичките заклани свине и

149
говеда в една кланица и те ще го нахранят толкова, колкото говеждите
бутове, бутове, бутове… Да-да… бутовете са за лъвовете, лъвовете са,
за да разкъсват християните, християните ще бъдат разкъсани за
удоволствие на патрициите и стародревното „Хляб и зрелища“ ще
остане да звучи като ехо дори и когато тази планета се взриви и стане
зрелище за другите звездни мирове.
На върха на своето възшествие Капитан Танев почувствува, че е
там, откъдето е тръгнал… Земята продължи да се върти, както преди.
— Сега си щастлив, нали? — попита Лидия.
— Странен въпрос — спокойно отвърна героят.
— Какво още можеш да искаш? Какво желание остана
незадоволено? Кораби, острови… Дори жиголо успя да станеш,
любовник на знатни дами, които ти подаряват цели лайнери с екипажа
барабар.
В момента говореше обидената жена.
После любящата жена надви обидената жена и рече:
— Не исках да кажа това, прости ми… И страстната жена наваля
като бяла пряспа върху него, за да прогони сръднята.
Когато си безразличен, всяка жена е само една жена. Когато
обичаш, тя разцъфтява и всеки неин лист е нова жена и едната жена
става всички жени. Тия тук се обичаха.
Те се обичаха под символичния замък (глупав зелен килим) и ако
сега проявим благоприличие и отместим погледа си от тях и погледнем
замъка, зеления замък, ще стигнем до извода, че може би трябваше да
продължават да вършат всичко това, наместо да пътуват през океани и
да се гонят като сянка и светлина. В един свят, където всичките камъни
отиват за издигане на зидове и яки стени, кули за наблюдение, тайни
входове, остава ти само една стая и едно легло сред целия този
камънак и змийски пущинак. Девет казана страх и злоба и една лъжица
мед — това е рецептата, с която ни храни третата отзад напред планета
от Слънчевата система, нашата рождена майчица, по-добра от която
никога не ще намерим.
После те вървяха хванати ръка за ръка, защото се бояха да не се
изгубят пак, и после той й казваше, че всичко това е негово. И те се
смееха щастливи, защото той бе пребродил света, бе завладял
богатства и сили, за да й ги подчини, а сега излизаше, че това е и
смешно, и ненужно. Когато двама души се обичат, целият свят им

150
принадлежи, защото те са повече от един свят, те са два свята, които се
обичат и летят един към друг, за да създават нови светове. Какво е
тогава за тях този стар и кален свят? Пфу!
Светът е дело.
Докъдето се простират делата ни, дотам е и светът, останалото
наричаме мъглявини.
Така си мислеше, докато търсеше своите сатенени гащета,
ветеринарният лекар на село Избегликьой, а сега вече собственик на
всичко видимо наоколо, щастливецът, пред когото всичко се бе
отдръпвало без бой и който още не знаеше, че му предстои двубой с
бай Денчо.
Той тръгна към кораба, следван по петите от Океан, и първото,
което забеляза, бе космическата капсула, през чийто илюминатор
замислено и отегчено гледаше Хърбърт Т. Елиът. За първи път жител
на тази незнайна планета се приближаваше толкова до стъклото —
всички останали избягваха да гледат, за да не си навлекат
неприятности. А ветеринарният лекар не само приближи, ами и долепи
носа си, а после и езика до студеното стъкло. Мъжът отвътре за миг
забрави къде се намира и се усмихна, и понеже мъжете си остават
завинаги по малко деца, доктор Танев също се усмихна и така бе
установена първата космическа връзка.
— Океан! — рече Капитан Танев и вкара пръстите си в гривата
на кучето. — Какво четеш в очите на този господин?
Кучето щракна със зъби във въздуха и улови някакво насекомо
или поне направи опит да го стори.
— Какво? Да не би стъклото да задържа мислите? — пръстите на
доктора започнаха да разчесват козината зад ушите и кучето се наежи.
— Ха де! Или искаш да кажеш, че тоя папуас няма никаква
мисъл в главата си?
Океан се изправи на задните си крака, за да може по-ясно и
отчетливо да вдигне рамене в знак, че е изпаднал в недоумение. Но
веднага след като изрази това, той погледна стопанина си и в очите на
кучето лекарят прочете:
— Уф! Мисли… смята ни за разумни същества.
— Предай му, че и ние го смятаме за разумно същество.
— Смята… учуден е, че животът на тази планета е устроен точно
както и на неговата планета, само че тук нямало гравитация.

151
 — Питай го… хм… още непристигнал, и започва да намира
кусури… както и да е. Питай го от коя планета благоволява да идва?
— От Земята. И пита как се казва нашата планета.
— Кажи му, че горе-долу сме земляци. Земя се казва нашата
планета.
— Той пита не сме ли ние антиземя, далечно отражение на
бледата синя планета Земя, неин безтегловен модел, сянка и
отражение…
— Внуши му, че тези неща у нас се отричат поради недоказаност.
— Той моли да му дадем някакви доказателства за гравитация.
— Донеси една бутилка!
Кучето изприпка към капитанската кабина, където, изпитателно
загледан, но и застанал мирно, стоеше капитан Денчев.
Ветеринарният лекар отвори бутилката „Лонг Джон“ и пи една
дълга и убедителна глътка от питието. После обърса устните си с ръкав
и каза:
— Ако не е разбрал, ще му дам още едно доказателство!
Казвайки това, той надигна още веднаж бутилката и пи.
— Превеждай! — развеселено рече той и започна да диктува на
кучето като на секретарка: — Там, където няма гравитация, хората
леят питието по земята или където падне. Наливат ли вино в гърлата
си, значи, поставят себе си в центъра на силовото поле и доказват, че
страдат от гравитация, сиреч космически егоизъм.
Сякаш за да преведе мисълта си още по-популярно,
ветеринарният лекар се чукна с пръст по челото. Космонавтът кимна с
глава и се усмихна, това трогна мекосърдечния лекар и той рече:
— Покани го да излезе, ще му сипем, макар че когато сипва
другиму, човек все едно изпраща ракета в космоса, без да чака да се
върне.
Космонавтът отказа, защото имало опасност от зарази, пък и не
знаел как може да отвори капсулата. После каза, че може би ние имаме
космически успехи и не е за чудо един ден да посетим далечната синя
планета, наречена Земя.
— Кажи му, че отдавна вече сме го направили — диктуваше
Танев.
— Той моли да му дадем някакви доказателства… Те имали
хипотези, че Земята е била посещавана…

152
 Лекарят обърна бутилката и прочете: „Дестилирано и
бутилирано под надзора на британското правителство.“
Хърбърт Т. Елиът бе родом от щата Луизиана, както вече
казахме, но ако той бе открил Америка, тя и досега щеше да се казва
Индия. Макар и да са на изчезване, все още съществуват такива шопи,
които по-скоро променят континентите, отколкото първоначалните си
схващания.
— Той благодари за доказателствата — съобщи Океан — и пита
как общуваме помежду си хора и животни, какъв е общият ни език.
— Той се меси в наши — твои и мои — интимни работи. Не е
негова работа как се разбираме аз и ти.
— Той казва, че при тях това ставало сега-засега само с
делфините и пита има ли при нас делфини.
— Кажи му, че сега ги реабилитираме.
— Той се извинява, но не разбрал.
— Делфините не ни бяха ясни и ги стреляхме за филе и сланина.
Кажи му, че ние правим именно така: когато не ни е ясно едно нещо,
застрелваме го. Или го разпъваме на кръст, за да го разучим. Както
например Исус Назарянина. Така постъпваме ние. Те как постъпват?
— Той мълчи и ме гледа глупаво…
— Разрешете да остана! — уставно козирува капитан Денчев,
тракна токове още веднаж и се усмихна пленително и всеотдайно. —
Тази капсула, разрешете да доложа, я оставиха тук от траулера.
Стовариха я заедно с рибата… Значи, и тя е ваша един вид, нали?
Мигът бе във висша степен неловък. Макар да казваме изрично,
че капитан Денчев спеше сън на праведник и новородено, трябва да
прибавим, че влагата и старият артрит започнаха да се обаждат и
веднаж или два пъти бай Денчо си рече наум: „Дали пък не ме гризе
съвестта?“ Разбира се, това не бяха угризения на съвестта, това бе
просто влага и артрит, те го будеха нощем, но все пак сънят му
престана да е така спокоен и може да се каже, че почти се зарадва
клетият убиец, като видя приветливия ветеринарен лекар, защото, така
или иначе, все пак съотечественик, познат, лекар, макар и враг, макар и
на други класови позиции, от другата страна на барикадата, все пак
пътували са заедно и може да се посъветва с него, да сподели, че е
наказал Бакърджиев, защото го смята виновен за всичките бъркотии на
кораба, защото е бил морално разложен, защото има незаконно дете…

153
и още колко неща могат да се намерят, ако се поразрови миналото на
капитан Бакърджиев. Когато рисувахме духовния портрет на бай
Денчо, ние си позволихме волността да кажем, че принципен е оня,
който има малко принципи и ги следва неотклонно. Змията, която
клъвна и отнесе живота на капитан Бакърджиев, изпълзя именно изпод
един от тези тежки камъни на принципиалността. Бай Денчо бе човек,
тъждествен със силата, и това бе неговият главен принцип. Сега силата
бе Капитан Танев и той бе с него, докато е сила. Внимание, мило
внимание!
Затегни предпазните колани, пуши и пий, но знай, че вече
пристигаме, и обърни внимание на могъщия трансокеански
противошоков лайнер „Капитан Ноньо Бакърджиев“, който върви с
бавен ход, следвайки командата „Малък напред!“, „Малък напред“,
„Най-малък напред“. Тази команда ехти през мегафона, през онзи
мегафон, от който някога проехтя познатото „Стоп машини!“,
мегафонът, през който се бяха ругали и двамата капитани, единият от
които пак е капитан, а другият остана само едно изписано с черни
букви име на носа на легендарния транслайнер.
И тресе се могъщият корпус от дейността на хилядоконните
турбини… ала хиляда коня имат силата на двайсет опела или на десет
коли „Рено“, а също така и на два-три ягуара… та нека видим какво
направиха обединените конски сили на двигателите, преди да се
разпаднат на отделни ягуари и мерцедеси.
Тъждественият със силата капитан бай Денчо Денчев стоя още
дълго с чинно прибрани о кантовете на панталона ръце и отвръщаше:
— Позволете да доложа!
Но Капитан Танев, обзет от първичното опиянение на
новопомазан господар, си повтаряше:
— Не позволявам! Доведи при мен капитан Бакърджиев!
— Позволете да доложа!
— Капитан Бакърджиев казах! И веднага при това!
— Ама позволете да доложа! Капитан Бакърджиев получи
заслуженото си за своето предателство спрямо родината, дру…
господин Танев!
Онзи, който се бе страхувал от дефилиращите телешки и
говежди бутове и бе победил страха си, сега за пръв път се изплаши от
човек, при това от изплашен човек. Ние няма да губим време, защото

154
минутите са скъпи, лайнерът вече губи височина, трябва да се затягат
предпазните колани на вниманието и да се търси място за кацане, ала
сме длъжни да отбележим, че за първи път Капитан Танев,
победителят на страховете и избраникът на щастието, пожела да бъде
отново в глухото и чисто село Избегликьой заедно със своя верен син
печат и да подпечатва загадъчни говежди бутове, и да стоят с поп
Гавриил под сенчестия сребрист чинар, без да се съсредоточава върху
никакви кораби, без да бразди океаните. Разбира се, това са глупости,
слабост някаква… Как ли пък няма да приемем, че един притежател на
острови и кораби ще се уплаши от един убиец, при това от онези, за
които Христос бе казал: „Татко, прости им, защото те не знаят какво
правят!“
Природата на нашия герой бе именно такава — да се плаши от
телешко месо или от един късоглед, който не може да забележи
разликата между себе си и силата на света… Той се изплаши и ямата
забеляза това, защото бързо започна да бие отбой:
— Сега, разбира се… той имаше и своите заслуги… той
допринесе, това никой не отрича, обаче моралът беше паднал
неимоверно много… Той не зачиташе никого, той ви остави да вървите
пеша през пустинята, а подкара кораба, макар и да знаеше, че вие сте
собственик.
Той пое върху себе си чуждата вина. Капитан Танев в страха си
прие, че сам е убил капитан Бакърджиев, защото бе стъпил на борда на
кораба му, защото бе пробудил злото и злото бе стреляло от упор.
Когато през нощта те лежаха под зеления губер на черния замък и
жената питаше: „Нали съм ти хубавичка, глупчо, кажи, нали съм ти
хубавичка?“ — вината, новородената вина затули устата на щастливия
победител, накара го да стане и да налее цяла водна чаша уиски и да я
изпие.
Любящата жена разбра и попита:
— Пак ли? Той поклати глава.
— И не можеш да останеш в покой, нали? Той поклати глава.
Той й разказа за убийството и убития, за страшния капитан
Денчев, който убива и после събира обвиненията, а жената го разбра
така и така му рече:
— Знаех… то не може да трае повече от три нощи — това
щастие. Върви и търси ме — ще те търся и аз…

155
 И две сълзи се стекоха към устните й, където се раждаше
усмивка.
Той хвърли изпитата чаша и положи главата си върху бялата
пряспа, там, където се залюляваха неродените още деца, и рече на
жената:
— Светът е награда за добрите, ти си добра и аз пак ще ти го
дам… нали не плачеш вече?
— Не плача…
— Нали не искаш да го убивам? Нали знаеш, че ако го убия —
според старото прабългарско поверие, — ще трябва да взема върху
себе си деянията му… Те трябва да се оставят като старите къщи на
доизживяване и да се заобикалят, иначе изстрелите раждат нови
убийци! — съвсем на един дъх рече ветеринарният и личеше, че дълго
е мислил…
Той явно преувеличаваше значението на бай Денчо за света, но и
микроскопът преувеличава вирусите на беса, правейки ги много
големи и страшни, а те са само един бяс и нищо повече.
Ветеринарният лекар остави погледа си да почива върху
крепостната стена на замъка, който висеше над главите им, оттам
погледът се зарея из гората отвъд замъка и като се върна пак на беса и
вируса бай Денчо, стана, отвори прозореца и погледна тъмните корони
на тропическите дървета — черни мехури по дъното на тъмния
небесен кладенец. Нещо радостно и бодро го потопи в себе си и пак се
върна, макар и за миг, чувството за неизменност на света.
Ветеринарният лекар чу някакво глухо боботене и когато даде
ухо, чу, а после и видя приседналите край оградата на дома му
бабички, воглаве с поп Гавриил. По един много стар и много заядлив
нашенски обичай попът говореше на бабичките преносно:
— А когато българинът се издигне, първата му грижа, сестри
мои, е да забрави приятелите си…
Ветеринарният лекар излетя навън, както си беше, сиреч без
гащета, и стресна бабичките, а после, заел позата на Адам, когато го
лишили от лозовия му лист, по нашенски попита:
— Попе! Що се не обаждаш, човече божи!
— Твоите гавази и преторианци пречат и държаха ни до вчера
арестувани…

156
 Наистина в грижите си за новия господар бай Денчо бе наредил
да арестуват поп Гавриил и неговите подозрителни бабички, а
освободил ги бе по настояване — както ще видим след малко — на
конфедерацията във връзка с тържественото брачно тайнство,
определено за тая неделя.
Бабичките бяха оставени, поп Гавриил бе въведен в спалнята при
голата Лидия, която много се смути, но бе успокоена от попа така:
— Нищо, чадо, нищо, виждали сме и по̀ такива… лежете си
спокойно в тая горещина.
Попът се отнасяше иронично към религията си, досущ като
всеки служител към службата си, но скоро бе принуден да заговори
сериозно, защото лекарят го съсредоточи на бърза ръка.
— А за какво ти беше този остров? — замислено, опъвайки
брадата си, попита поп Гавриил.
— Полакомих се… Пък и той сам ми го подари…
— Това добре, ами корабът за какво ти бе изтрябвал? Или се
боеше да не те излъжат… та в качеството на доказателство — така ли?
— Знаеш ли, може и така да е, не знам, но като ме… когато се
почувствувах победител там… в банята… сигурно поисках да отмъстя
за всички минали страдания… Сигурно за това ми е трябвал.
— Не. Не хваща дикиш.
— Знаеш ли… може би заради нея…
— Повече е вероятно.
Лидия Сматракалева бъркаше нес кафе за бабичките в кухнята, а
попът и доктор Капитан Танев се упояваха с уиски в тази нощ, която
трябваше да прелее в невиждан карнавал по случай най-голямата
женитба на вековете — екипажът на могъщия трансокеански
противошоков лайнер „Капитан Ноньо Бакърджиев“ и секс-сестрите.
Неуморният бързоходен траулер „Петко Атанасов“ се съсипа да
мъкне бутилки и каси шампанско и бира. Курсираше между острова и
континента също така и бързоходната фрегата „Бристол“. Само
лайнерът не можеше да бъде използуван, защото точно по това време
се покриваше с дебел пласт боя носовата му част, за да заблести името
на „Капитан Ноньо Бакърджиев“, човекът, който така или иначе, зле
или добре, през бури и несъгласия бе довел този лайнер до топлите
води на безбурното щастие… Това се знаеше, това се чувствуваше от
хората, изглежда, дори и самият капитан Денчев чувствуваше нещо

157
такова, защото лично следеше да се остърже докрай старата боя, да се
стигне едва ли не до ламарината, а също така съобрази и нареди и
върху спасителните столове и лодки, върху поясите и навсякъде,
където можеше да се пише или се четеше „Тристан и Изолда“,
„Изолда“, „Али Ботуш“, да бъде нанесено името на героя. Нещо
повече! Изглежда, под влияние на стария артрит и морската влага
капитан Денчев бе имал време да се съсредоточи и на мястото, където
бе седял и свирил за сетен път с кокалената си цафара капитан
Бакърджиев, сега бе поставена месингова плоча, на която пишеше:

Тук завърши жизнения път и започна безсмъртието

на капитан Ноньо Бакърджиев. Слава!

Но въпреки това двата кораба успяха да набавят необходимото и

могъщата трансконтинентална, противошокова, увеселителна и
другоепитетна сватба на вековете започна с мексикански въртележки,
бенгалски огньове и всякакви илюминации.

158
ВТОРА ЧАСТ

159
 ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТА
ИЗБЛИКВАТ МИНЕРАЛНИ ИЗВОРИ И ПЪРВИТЕ
РАЗПРАВИИ МЕЖДУ НАШЕНЦИТЕ. ПОПЪТ ОТЦЕПВА
КАПИТАН ТАНЕВ ОТ СЕБЕ СИ, КАПИТАН ДЕНЧЕВ
ПРИОБЩАВА АЛИПИ АЙЛАРИПИТО И ОСТРОВНАТА
ИДИЛИЯ ОТЛИТА. ПО ВРЕМЕ НА БУРЯ КАПИТАН
ТАНЕВ БИВА ОТВЛЕЧЕН ОТ ВЪЛНИТЕ НА ОКЕАНА

Три дни яли, пили и се веселили…

Толкова труд, толкова лишения — за три дни ядене, пиене и
веселба.
И като минали тия три дни, хората престанали да се радват на
ведрината на южните небеса. Небеса, ведрина, какво пък толкоз?
Престанали да забелязват и евкалиптите. Дърво като дърво, само че
по-високо. И невестите, дошли по вълните за радост и плътски
празници, взели да им се струват обикновени и делнични като небесата
и евкалиптите.
Какво да се прави, щом човекът е устроен така, че не може да се
възхищава непрекъснато? Малко му е мехурчето за възторзи, задържа
го то ден, два над вълните на грижите и после потъва в мътилката
заедно с него.
— Само ти си живееш безгрижен и за нищо не те е грижа! —
рече веднъж капитан Денчев на волното чадо на стихиите Алипи
Айларипито. — Ако ме питат кой е безгрижен човек, ще им кажа —
идете при Алипи Айларипито.
Алипи седеше замислено и прилежно пиеше, по-точно вливаше в
себе си някакво неизвестно питие и като че го изследваше. Така може
да се обясни на пръв поглед, че бе намръщен, защото има хора, на
които не им отива да изглеждат замислени. И за изненада на корабния
моралист Алипи въздъхна:
— Всеки човек си знае него си.
Това беше ново и неочаквано. Наместо да рече „Поръчай нещо“,
безгрижният моряк въздъхна още веднъж и заби поглед в земята,

160
осеяна с фасове и разноцветни станиоли.
— Прост човек сте вие, Алипиии, прост човек! — братски
любовно и покровителствено рече бордният моралист. — А нас
простотията, брат, ни яде, както ръждата металите. Играе си някой с
нас, както той си иска — така си играе, а ние страдаме и както казваш
— трагедии изживяваме.
Семенцето бе посято. Подхвърлено в подходяща почва, то
веднага си показа листенцата…
Лесно се вмъкна с лъжовна загриженост в душевния дом на
барабата нашият бай Денчо. Не трябваше да пита много и да го
подканя бог знае колко, за да узнае трагедията на безгрижния матрос:
когато се женил преди няколко години, Алипи избрал някакво девойче
с много стегнати и набити крака — като стъпва, цялото се люлее и
някак радостно се подрусва. Срещу тази походка Алипи бил безсилен.
Не щеш ли обаче, това девойче имало и сестра и за зла беда и тя имала
същата походка. Алипи търпял, търпял до момента, в който не
изтърпял. Тази работа довела до едни съмнения, научила се и тъщата, а
това станало бързо, защото Алипи бил заврян зет в къщата на баба
Смарайда. Като узнала това, бабата отпратила някъде дъщерите си и
вземайки нож в едната ръка, въже в другата и отрова за плъхове,
предложила на Алипи да си избере най-приятната смърт. Алипи без
колебание се насочил към отровата, както дете на прощъпулника си
посяга към това, което му е най-близко до естеството. Защото Алипи
мразел кървищата и искал да изглежда красив, а не посинял и
подпухнал от въжета и ножове. Тъщата съзряла в очите му тия неща и
оня Пламък на Отвъдното, затова възпряла ръката му с ръка:
— Видя ли? И защо трябваше да се стига чак дотук? Толкова ли
не можеше да се въздържиш?
— Не можех! — бил отговорът. — Може всичко да мога, ама
видя ли жена да ходи като Николинка…
— Значи, Райна е виновна, че стъпва напето като кака си, а не
ти…
— Ти си виновна, щото и ти ходиш като тях! Тук буля Смарайда
се зачервила и едва сега пуснала ръката на тоя нахалник и красавец, а
тогава той бил още по-красив, защото бил изпил много по-малко спирт
по това време.

161
 Работата се усложнила още повече и в едно късо време малката и
без това наша територия станала съвсем тясна за Алипи. И ето сега,
колкото по-далеч е от родния край, толкова по-тежко го гнети тази
сложност на нещата в живота.
— Ти не знаеш колко си прав! Нямаш представа колко си прав!
— приласкал го корабният моралист. — Но ти не си виновен. Теб са те
направили такъв условията. Всичко е измислено от интелигенцията.
Кажи, не е ли всичко измислено от интелигенцията? Ех, Алипи,
Алипи, прекрасен човек си ти, но си прост, мен слушай!
Интелигенцията така ще извърти нещата, така ще ги смота, че на края
ти ще гръмнеш срещу някого, а ще се окаже, че не е трябвало срещу
него, ами срещу другиго, а ти само ще лежиш примерно в затвора.
Честният Алипи Айларипито все още не виждал пряката връзка
между своите три дечица от три майки роднини и убийството на
капитан Бакърджиев, но и нему, както и на всеки човек по света, много
се искало някой друг да е виновен за станалото.
Да, щастието рядко трае повече от три дни. А течел вече третият
ден и докато долу се говорели тези неща, горе, в приказната вила на
Капитан Танев, дето бабичките се угощавали с нес кафе и сушени
фурми, зреел нов конфликт — сега между поп Гавриил Бербенков и
доктор Капитан Танев.
— Това малко, брате мой, дето ти се задоволяваш с него, аз никак
не го смятам за малко. Никак, никак! — били думите на попа. — Има
ли за всички по света по един остров и по един кораб?
— Ако няма, да си го измислят! — с една владетелска жестокост
рекъл доктор Танев и не преставал да чисти кожички от ноктите си, с
което може би докачил попа.
— Ако уважаваш един човек, когато говориш с него, няма да си
чистиш кожичките от ноктите. Неприлично е!
— Може, но в замяна на това е полезно за нокътя. А сега да ти
кажа право, един мой нокът ми е по-скъп от всичко друго.
Попът това и чакал, скочил като тигър и взел да се разхожда и
надумал какви ли не думи на доктора — за егоизъм, самозабравяне и
така нататък. Докторът пък най-нахално продължавал да си чисти
кожичките и казал на попа, че ще нареди да го заключат в каютата, за
да се научи да си обмисля думите. Вредно е за хората, вредно е за
делото, когато стопанинът им бива руган от един селски поп. Тия неща

162
се допускат, но в началните етапи, на всяко, а дори и не на всяко, а
само на модерните движения. После, когато вече движението стигне
своя победен край, трябва ред и в името на реда попът може да пояде
малко сухар и да попие хлорирана вода, за да се научи да пази
авторитета му. Тук всичко се чува. Тук има сили, които трябва да бъдат
обуздавани. Обстановката е повече от сложна.
— Сине! — рекъл тогава отец Гавриил. — Видяхме те и тебе
какво представляваш. Сега сме квит, чадо мое! Аз те излъгах за
мотоциклета, ти ме излъга в себе си. Прости ми, сине, обаче и аз
тръгвам против теб!
— Защо, попе, стой си! — били думите на ветеринарния лекар.
— Не ми пречиш. Ще ти отпусна земя, ще си основете манастир…
Попе, създай си тук религията, какво те гони?
— Значи, религия да основа, а? — зеленеел попът. — И тази
религия да ти лиже ботушите, така ли?
— Е, не чак така, но ако ми пречи — ще трябва да я
ограничаваме. Гледай да е религия, дето няма да пречи…
— Тогава да ти кажа още и това! — попът се мъчел да бъде
внимателен със своето черно расо и огромна брада, а също и с тона си.
— Ти си най-големият, най-всеобхватният и мащабен шушумига, който
е раждала нашата земя, но само напоследък, чу ли? Само напоследък,
щото в миналото може да е имало и по-големи, ама им се е попречило
и не са се развили!
— Така ти се струва — били спокойните думи на ветеринарния
пътешественик. — Аз знам, че всяко човешко достижение повишава
нормите за околните и те се дразнят, както работниците от един завод
мразят онзи, дето преизпълнява дневната норма. Обаче друг път няма.
Бях много повече от един селски доктор и това си пролича. Виждаме
остров, кораб, това-онова, може би ще видим и още някои неща…
— Ще видим! — рекъл поп Гавриил и така затръшнал вратата, че
бабичките наскачали и го последвали. Но бабичките били вече женени
за своите кавалеристи и не било така безопасно да се гневи техният
пастир. Грешка, страшна грешка вършел в момента доктор Танев.
Кавалеристи, бабички, попове — това са отживелици и глупости, —
мислел си той, а забравял, че съществува и Конфедерацията на
активните жени, която следи за своите членки. Не можел той да знае,
но имало и още едно нещо, което скоро ще се появи на бял свят,

163
тайнствената ВКЮП или СЕВКЮП[1], а понякога и просто КЮП. С
една дума, докторът забравял, че светът е пълен, натъпкан до козирката
с възможности да служиш някому за нещо, докато обратното е все по-
рядко и трудно. Губел Капитан Танев един приятел, който все още
можел да му служи за нещо.
И когато в тъмните душни нощи циклоните огъват короните на
дърветата като пламъчета на свещици и когато почвата под
евкалиптите се напълни с подземни ходове, къртичини, дълбоки
скривалища и от никого невидими етажи, тогава може би и попът, и
докторът биха били повече съгласни да се извинят един другиму за
казаното, отколкото да губят един остров.
Но тогава ще е безпощадно късно.

***
Селото ние го носим със себе си.
Носим го и колкото и да го стоварваме, то все си остава с нас.
Стоварихме го и тук, под красивите дървета край топлия пулсиращ
океан. С него слязоха и кравите, и джезветата, и казаните за ракия от
мерлуза и когато всичко бе готово, избликна минерален извор в
моряшкото селище. Кой знае защо става така. Може пък земята да ни
обича и от обич да ни дарява с топла вода, за да се препитаваме.
В този ден поп Гавриил поведе своите бабички и на
пристанището бе спрян от вездесъщия капитан Денчо Денчев за
проверка на документите.
— Не ме спирай, щото съм много ядосан! — бе му рекъл попът.
— Освен това нямаш никакви прерогативи, плюя ви на острова и на
порядките и го напущам. Напущам го, така да знаеш!
Нататък се наложило и двамата да поотстъпят от своите крайни
убеждения, като се спрат предимно на онова, което ги свързва, а не на
онова, което ги разделя. И двамата били единодушни, че тая работа
няма да свърши добре.
— Обаче, отче попе — въздъхнал Денчев, — там е тънката
разлика между нас и вас. Вие унивате. Скръствате ръце и унивате. А
ние поемаме пътя на борбата. Що не стоиш тука да поемем заедно
пътя на борбата?

164
 — Не ми се поема на мен пътя на борбата — отказал попът. —
Имам си аз друг път и него ще поема. Хайде, сестри мои, да вървим.
Другарчето ще ни даде яхта да отидем до отвъдните брегове. А после е
лесно…
Яхта им била дадена на часа, още повече като се има пред вид, че
„Бристол“ и така тръгвал за континента да връща празни бутилки и да
докарва нови, защото капацитетът на казаните за варене на ракия от
мерлуза и други риби бил отчайващо малък и магазините и кръчмите
зеели вече празни.
Хората сместили някак своите селски къщи между вековните
тропически и субтропически дървета, а където дърветата пречели,
сечели тези субтропически дървета и в едно непродължително време
островът започнал да оплешивява. Но по това време тук бушувал
циклон, времето било някак си натегнато и влажно, човек се покривал
с капчици пот и дрехите му гниели бързо. Явили се и такива, дето
рекли:
— Ех, братя! Сечем, сечем като маймуни клона, на който седим.
Как ли ще се вайкаме някой ден…
Крепостната стена около Хисар, Пловдивско, при
освобождението ни от османско иго бе широка колкото да може да
мине кон с конник отгоре по ръба й. При едни избори видният наш
държавен мъж Стефан Стамболов обещал на ония, дето гласуват за
него, тухли и строителен материал от крепостта и сега стената е
изтъняла, а ние се вайкаме, че нито Стамболов е направил нещо
свястно с тоя си мандат, нито пък стената е стена.
Без да знае тия тънкости, капитан Денчев постъпи горе-долу по
същия начин. Отначало той забрани най-строго да се секат дърветата,
даже и храстите, после, като видя, че никой не изпълнява тая заповед,
така се закани на населението, че започна да позволява да секат само
ония, които пазеха истински джунглата, както и ония, които
разясняваха какво губим, като я сечем, и още ония, дето тълкуваха, че
изсичането е в интерес на Капитан Танев, който иска островът да
оголее и хората да тръгнат да просят. Виждаме сами, понякога за
опазването на една гора като цяло може да се жертвуват всичките й
дървета по отделно, тогава остава едно голо сечище, което се нарича
гора по принцип.

165
 Оплешивя в едно много скоро време прекрасният остров Хико,
но пък в замяна на това кой знае защо и как хората се убедиха, че за
това нещо е виновен Капитан Танев, той не е мислил държавнически и
нищо не го интересува, освен уискито.
Но и какво ли му оставаше нему, горкия?
Като пълновластен собственик на остров и кораб той би могъл да
включи в играта и правото на плуване по моретата или правото да се
секат тухли, да се носи оръжие или да се диша през носа, наместо през
устата. Хиляди неща могат да бъдат забранявани и после в знак на
благоволение и дар — разрешавани. И човекът, този вечен играч, лесно
се включва в играта, без да пита: кой си ти, дето диктуващ правилата,
дето забраняваш и позволяваш? Той просто започва да играе при
предложените условия, бърза да надиграе другите, няма време за
питане и мислене… Но ето Капитан Танев не постъпи така и стори
втората съдбовна грешка в тия щастливи дни. Когато вече бе
абсолютен владетел на острова, той накара своето вярно куче Океан да
мине по всички кътчета на острова и да прочете какво мислят хората.
Кучето стори това и когато се върна с изплезен език, бе още тъжно и
криеше своя поглед от очите на Танев. Щастливият притежател не
искаше да мисли много-много и си каза, че сигурно кучето не е
прочело нищо, сигурно хората просто не мислят. Това не беше вярно,
вярното бе, че хората мислят и мислят, че Капитан Танев е виновен за
всички затруднения — това, дето няма напитки в магазините, дето не
достига дървеният материал, дето има влага и тая влага причинява
радикулит, тежи и смазва хората. Така мислеха хората и мислите им
бяха прочетени от кучето, но Танев не искаше да я прочете оттам.
Какво да правим, като сме така устроени, че колкото и да ни уверява
една жена, че вече не ни обича, ние все си мислим, че тя греши и ще
разбере своята заблуда скоро и тогава ще ни заобича още по-силно.
И все пак той подгони още веднъж кучето Океан по влажните
усойни пътеки. Кучето мина по пътищата, този път се бави цели
четири дни и когато се върна, бе кално, гладно, бито и гледаше ту
надолу, ту встрани. От устата му течеха лиги от глад.
Кучето бързаше да се скрие в най-тъмния ъгъл. Ветеринарният
лекар се усъмни, че Океан е ял бесни плъхове и може би се е заразил
от неизлечимата болест…

166
 А хората в това време киснеха в минералните бани, в набързо
построените басейни или се излежаваха по старо-турски обичай в
преддверията. Казано е още от старите турци: „Не е важно колко време
си се къпал, важно е колко време си лежал в банята…“
И те лежаха.
Събития зрееха, някакви непонятни събития и хората не можеха
да лежат спокойно. Кръжаха някакви тежки, непознати за нашите хора
тъмни самолети с пепеливо-оловен цвят, бръмчаха хеликоптери като
сърдити оси и пак отлитаха, а понякога островът като че се оригваше
отвътре — глухи шумове и олюлявания го разклащаха.
Затова хората лежаха, но не спокойно и радостно, както в старо-
турски времена, а някак угрижено и настръхнало лежаха, както може
би се е лежало по време на младотурците.
— Кажете бе, докторе, кажете какви са тия явления? — питаха
понякога бившите моряци, вече притежатели на малки хотелчета и
частни квартири. — Какво означават тези самолети? Защо няма
напитки по магазините?
— Знаете ли… — казваше крупният притежател. — Самолетите
търсят някъде нещо евтино, което с малко труд може да бъде овладяно.
Така се обясняват полетите. А напитки няма, защото…
— Да, ама за вас има, нали? Вие уиски къркате, нали? — чуваха
се вече бъдещите протести.
— Капани, братя! — хитруваше Танев. — Поставих един —
хвана се остров. Поставих втори — хвана се кораб. Виждам,
напоследък и вие строите капани.
— Какви капани?
— Тези къщи, тези хотелчета… Примамвате и вие там хора да
спят, да се лекуват, да плащат за спането… Аз ви пожелавам и вашите
капани да се напълнят… И когато се препълнят, ще забележите с
изненада, че човек не може да изяде повече от едно пиле, стига да не е
много голямо.
— Море, някои могат, могат и още как… — ръмжаха хората,
които все още нямаха даже и хотелчета. — Но някой ден…
Докторът погледна хората с презрение. Пак същото. Пак както
винаги. Не, не искаха нищо по-различно. Пак същото. Искаха нещо
чуждо. За делене. Нищо повече. И нищо ново. Пак същото.

167
 И ветеринарният лекар на село Избегликьой доктор Капитан
Танев продължи да се откъсва от хората. За пръв път той си зададе
един много сложен въпрос с още по-сложен отговор, като… като да
стреляш по летяща птица, когато сам тичаш…
Той гледаше тези ръмжащи хора, хората, които бе довел тук и бе
направил охолни. Щастливи те не станаха и явно не искаха да станат
по начина, по който искаше той. Те искаха неговия дял. Това
познаваха, това искаха. Може по света да има Рокфелер и Аристотел
Онасис. Това не ги засягаше. Те искаха неговия дял. Иначе не можеха
да бъдат щастливи. Танев ги гледаше. И не искаше да повярва, че
сборът от хиляда умни човеци може да бъде по-глупав от всеки един
отделно.
В този момент доктор Танев все още обичаше множеството,
както обичаме понякога болно крокодилче или болно лъвче, болно
вълче.
Танев нареди да донесат от неговите лични запаси цяла каса
уиски и даде на хората. И те го разбраха посвоему, в смисъла на бай
Денчовото:
— Видяхте ли, другари? Когато се съюзим, той усеща силата ни
и отстъпва. Отстъпва, защото нищо не е негово, защото всичко е
собственост на народа.
Човек може и да се усъмни, а може и да се уплаши от мистичния
характер на бай Денчовите думи. Защото ден или два по-късно доктор
Танев отстъпи още.
— Но ако толкова държите и бихте престанали да ме гледате като
гладни хиени, да разделим? Нямам нищо против, ще ви раздам
острова, ще направим едно парцелиране, ще ви раздам и акции за
кораба Аз мога да си спечеля друг… Където и да се съсредоточа, все
ще изкарам нещичко, а? Защо ме гледате така?
Дали бе някакъв истеричен припадък, или нервите му не
издържаха, но докторът се разрида: „Хора, хора, защо мразите тези,
които ви обичат? Защо обичате само враговете си?“ Но и това не
вразуми хората, а само им подсказа колко безпощадна е правдата на
бай Денчо.
А времето бе душно, повече от задушно, въздухът лепнеше по
очите, по езика, по дрехите… Най-после мълния проряза небосклона,
силна гръмотевица оглуши за миг хората и дългоочакваният

168
тропически дъжд започна да се лее, дойде изведнъж дъждовният
период.
Дъждът не можеше да угаси хациендата на Капитан Танев, тя
пламна като факла и изгоря, дъждът само мокреше беззащитното куче
и жената Лидия, те се свиваха под едно дърво и ужас се четеше в очите
на жената, а кучето само поклащаше глава, може би още му тежаха
прочетените сред хората мисли.
Капитан Танев се прибра и като видя пожара, махна с ръка и
поведе жената и кучето към кораба.
Трапът на могъщия трансокеански лайнер бе вдигнат и до него
имаше табела: „Стреля се без предупреждение!“
Капитан Танев тръгна към първата попаднала пред очите му
селска къща. Никой не отвори.
Той тръгна към втората къща. Там светеше. Когато почука,
светлината угасна. Никой не отвори.
Той не трябваше да тръгва към трета къща, защото всичко му
беше вече ясно.
Но той все още искаше да не е така и дълго ходиха от врата на
врата, мокри и обезсърчени, окуражени случайно от някой блясък на
лампа или човешки смях, за да рухне тази надежда по-късно. Тогава
над тях беснееше библейският порой от тропически дъжд и всичко
около тях бе вода, вода… На моменти им се струваше, че островът е
потънал и те ходят по водата, после изведнъж тази странна жена Лидия
спря и го целуна, като рече:
— Ти никога не си бил толкова дълго с мен! Дай да те целуна
пак!
За ужас на цялата природа тези безумци намериха за необходимо
да се уверят в своето взаимопритежание точно в този миг и точно на
това място от Вселената, сред бликналата от всички ъгли вода, и се
чувствуваха в мига притежатели на най-важното, на телата си и на себе
си. Те вече нямаха нищо, което да представлява интерес за другите.
Дори и вярното куче Океан се обърна настрани, защото не можеше да
проумее тази глупост и безразсъдство. После се хванаха за изтръгнато
от бурята дърво и плуваха с него през водите — сладки и солени, —
докато ги прибра една туристическа фрегата.

169
 [1] Военна каста Южно полукълбо, Сегрегация ВКЮП и Каста
Южно полукълбо. ↑

170
 ГЛАВА ПЕТНАЙСЕТА
УЗАКОНЯВАНЕ НА ИДЕЯТА ЗА ВКЮП. ЗА ДА
НАПРАВИ НАПУК НА СВОЯ СТАР ПРИЯТЕЛ, ПОП
ГАВРИИЛ СЕ ПРИСЪЕДИНЯВА КЪМ СЕГРЕГАЦИЯТА
НА ВОЕННОМИСЛЕЩИТЕ ХОРА ОТ ЮЖНОТО
ПОЛУКЪЛБО И ПРИДОБИВА ЧИН ПОЛКОВНИК И
ПОДПОЛКОВНИК. ОТ ТАЗИ ВИСОТА МУ СТАВА
ЯСНО, ЧЕ КОСМИЧЕСКИТЕ РАКЕТИ НЕ ЛЕТЯТ
ТОКУ-ТАКА И ВИНАГИ НА ДЪНОТО НА ЕДНА
ИСТОРИЯ ЛЕЖИ ЕДНА ЖЕНА. ГЕНЕРАЛ ДИЕГОС ДЕЛ
НУНЯС И ВРЪЗКАТА ОТ СЕКРЕТНИ КЛЮЧЕНЦА КЪМ
ВРАТИТЕ НА РЕДИЦА ДОСЕГАШНИ ЗАГАДКИ

Като стоеше на палубата и оставяше соленият морски вятър да

люлее гъстата му и къдрава брада, поп Гавриил Бербенков плюеше час
по час през палубата в морето и ронеше откъслечни думи: „Брат! Това
ми било брат!“ „Защо не сме хора!“
„Разбира ме, но как? Както той си иска.“ И тук, на тази мокра и
ниска палуба, било съдено да се роди едно от най-бързо
разпространяващите се открития. Наглед нищо, но като се замислим —
епохално. Без да му е пряка работа лично нему и без да има някакви
външни причини, поп Гавриил Бербенков откри теорията за братството
на всички военни лица по света. Беше точно така. Имаше вълнение от
четири бала, корабът се люлееше по надлъжната ос и небосклонът бе
замайващо чист, син, та дори зелен от синева. И точно тогава на попа
му хрумна мисълта за братството на всички военни. Защо? Тайна
дълбока. Може би си мислеше, че всичко друго е лъжа. Поповете не
могат да бъдат братя, макар да се разбират помежду си. Лекарите не
могат да бъдат братя помежду си. Търговците не могат да бъдат братя
помежду си. Разбират си езика, но не могат да се побратимят, защото
всичките лапат и като лапат — мразят се, а единствените хора, които

171
могат да оправят този объркан свят, са именно военните. Чисти,
скромни, безкористни.
Тези мисли не бяха никак случайни. Разгневен и кибритлия по
характер, поп Гавриил Бербенков търсеше и все не намираше
достатъчно сили и драстични средства, за да накаже своя самозабравил
се приятел, като му покаже горния праг и го накара да падне на колене
и да рече „ейваллах“. Островът бе далечен, без значение, необозначен
на карта, ничий. Хитрият ветеринар добре си бе изпекъл работата,
никой не можеше да му каже „гък“. Единствено военните… Само
военните могат, защото те не отговарят пред никого, освен пред
историята. И то посмъртно, което е все едно нищо.
Така поп Гавриил Бербенков се замисли дълбоко и откри в себе
си дремещи качества на потенциален военачалник, пълководец и
стратег. Освен това си спомни, че кавалеристите му и бабичките, които
бяха невести на тия кавалеристи, сега са обкръжени от някакво
странно внимание. Нещо повече: дочул бе светинята му, че за всичките
години, през които са пазели цистерната с коняка, на кавалеристите им
е начислявана храна, облекло, требвано им е възнаграждение и най-
важното — всичко това се е олихвявало. За да се вземат следователно
тези пари от кавалеристите и техните бабички, човек трябва да
потърси нещо достатъчно авторитетно, достатъчно международно и
достатъчно заинтересовано, за да защити своите членове.
Поп Гавриил си бе спомнил една задача за сложна лихва от
прогимназията. Просто за развлечение в учебника бе отбелязано, че
ако на своето време — тоест преди повече от хиляда години — свети
Иван Рилски е внесъл едно левче със сложна лихва 4%, то сега
наследниците му биха получили седемнайсет вагона сухо злато.
Светотатство е да чакаш от великия отшелник Иван Рилски сухо злато,
но пенсиите на кавалеристите били олихвявани, олихвявани…
Тръгнал към града на премъдрия Абукадан, сега поп Гавриил
Бербенков откриваше по-важна причина да отиде там. Той бе много
умно момче, много голям късметлия и не се побоя да тръгне пеш през
пустините на света.
Онова, което намери поп Гавриил Бербенков при Ингеборг, се
казваше Диегос дел Нуняс и бе един бригаден южноамерикански
генерал в оставка. Попът не можеше още да знае, че този генерал бе
първата страст, увлечение и мъка на красивата Ингеборг, че той бе

172
може би една от причините да се роди на тоя свят Конфедерацията на
активните жени — този пленителен красавец от делтата на Ориноко.
Той правеше жените около себе си активни, макар сам да бе по-скоро
стеснителен и пасивен, или може би именно за това. Изминали бяха
години, отшумели бяха събития и ето сега генералът идваше съвсем
частно и съвсем неофициално тук, за да провери какво се знае за
легендарните кавалеристи и за техните годеници — нали
конфедерацията бе направила най-голямата сватба на всички времена.
Пламенният генерал хвърляше вулканични погледи към
Ингеборг и подскачаше час по час: „Линда Качита! Линда Парагуай!
Линда Ингеборг!“ Той пееше сладко и властно, акомпанирайки си на
китара, стреляше по врабчета и гълъби, безпогрешно улучваше със
своя испански пистолет марка „Стар“ и трепереше от обич към своята
родина.
Има някои породи патриотизъм, които виреят и плодоносят само
когато се култивират далеч от родината. Така е при змиорките, така е
може би и при някои хора. Колкото повече време минаваше и колкото
по-далеч се намираше от родината си, толкова по-силно я обичаше
генерал Диегос Дел Нуняс. И толкова по-покъртителни и обаятелни
ставаха неговите разкази за дома, за далечните залези над Ориноко, за
хората, които гинат в блатата и все пак пеят за родината
сърцераздирателни песни, гонени от комари, диви прасета и данъчни
агенти, заблудени в един мръсен свят, объркан от интелигенцията.
Посвоему генерал Диегос дел Нуняс бе един Христофор Колумб.
Колумб бе тръгнал за чер пипер и слонова кост и пътьом откри
Америка. Диегос дел Нуняс тръгна да громи интелигенцията и откри
новия континент на Военното единомислие, който после бе наречен
Сегрегация на Военномислещите кастови от южното полукълбо и
както вече казахме, КЮП или ВКЮП или СЕВКЮП — по избор.
Генералът бе събрал четири куфара карикатури срещу военните хора и
ги показваше на всеки, който се осмеляваше да изрази съмнение кой е
истинският враг на кастовия военен. Кастовият военен воюва с
противника половин, една или три години. И идва мир. А интелигентът
използува тоя мир, за да съчинява карикатури срещу военните, да
пише стихове, водевили и мадригали. Значи, истинският враг на
кастовия военен не е противникът, а интелигенцията — където и
каквато и да била тя.

173
 — И нещо повече, сър! — щастлив да чува свои мисли, бе рекъл
поп Гавриил Бербенков, но генералът го погледна строго.
— Не ме прекъсвайте вие, цивилните.
После те се разбраха.
Славолюбив и малко фанфарен, но иначе духом простичък,
генералът отначало каза, че той мислел същото, но в себе си не
можеше да не се съгласи, че поп Гавриил прави съществен внос в
теорията. На поп Гавриил Бербенков принадлежеше разработката
относно това, че нито лекарите, нито поповете, нито адвокатите могат
да бъдат братя, защото са лапачи, само военните могат единствено да
направят едно чисто и безкористно царство на земята, по подобие на
божието.
— Ето как разсъждавам аз! — говореше генералът пред
очарования свещеник. — Колко са мили, послушни, непретенциозни
момците, когато са под пагона, нали?
— Не ми говорете за това щастливо време, генерал Нуняс! —
въздишаше попът. — Градска отпусчица! За едно ядене! За едно спане!
Щастливи времена! Нищо повече не искаш от живота!
— Сега следете! Забележете какви убийци, какви мафиоти, какви
хипита и бюрократи стават, когато снемат униформата!
— Поразително! — бе възкликнал поп Гавриил.
— Следва! — бе вдигнал пръст генералът. — Следва, че на света
трябва да се живее армейски. Тогава проблемите отпадат като по
заповед.
— Точно така! — бе рекъл сияещ поп Гавриил.
— Благодаря! — бе казал сурово генералът. — За тази ваша
готовност и пълно разбиране, за приноса ви към теорията вие вече сте
полковник…
— Гавриил Бербенков! — бе отвърнал поп Гавриил и бе прибрал
тутакси петите и коремчето си.
— Поздравявам ви, полковник Гавриил Бербенков, с поста
полковник…
— Позволете да доложа, със званието полковник…
— Със званието подполковник в такъв случай! — недоволно
рече генерал Диегос ден Нуняс и даде първия мълниеносен урок на
своя приятел и съмишленик, връзвайки го със синджира на едно звание
и отдалечавайки го с тоягата на едно наказание.

174
 После те пиха някакво ледено питие с мъничко алкохол и с много
топла и проста войнишка радост в очите. Те гледаха красивия залез и
си мислеха колко покорно се напъхва този рошав и настръхнал свят в
чистите и празни помещения на строгото военно мислене. Сега
генералът съобщаваше на своя полковник, че по негови изчисления
запасите на света ще стигнат за сто тридесет и седем години, при
положение, че се дават по петдесет грама сирене, тридесет грама
маргарин и два пъти в седмицата се готви постно, веднъж обаче се
сервира сто и петдесет грама пържено пиле или риба по избор и всеки
притежава неприкосновен запас от половин килограм сухи бисквити
или просто сухар, при някои държави — ориз или царевица на зърна,
също препечени. При това положение остават за всеки жител на
планетата по три консерви грах месечно и тротиловият еквивалент
може да се запази непроменен, но се отменява автомобилното
движение.
Да, светът наистина трябва да се приеме като едно заварено
положение.
— О, ако знаете как ни мразят цивилните! — пламенно говореше
новоизлюпеният полковник. — О, само ако знаете! А аз знам!
— И аз знам! — каза генералът. — Но и ние не им отплащаме с
някаква голяма обич. Мечтаете ли прочие час по-скоро за дела, за
решителни дела?
— Да! И зная едно място, където бихме могли да имаме една
база, където всичките наши идеи биха черпили сили от земята.
— Вие ме удивлявате, полковник! — рече генерал дел Нуняс и
стана от мястото си, за да огледа попа от всички страни. — Браво!
Мислите абсолютно логически и военно. Ние имаме такава база и я
дължим на госпожа Ингеборг и на нашите тукашни приятели.
— Зная един остров, който идеално отговаря…
— Госпожа Ингеборг също така ни е дала остров!
— А какво пречи, ако са два? Този е просто идеален, той е ничий.
— Да не се окаже, че говорим за едно и също нещо? Защото и
този остров е от групата… той също така е ничий, но това под секрет!
Като полковник вие вече…
— Подполковник!
— Полковник, казах! — весело и нервно рече генералът. — Вие
ми импонирате! Ще ви се разкрия. Нашият остров е…

175
 Двамата произнесоха в едно гърло едновременно името на
остров Хико.
Трябваше да минат няколко минути, докато се съвземат от
изненадата. Двамата се гледаха изпод вежди и преценяваха дали не е
прекалено много за един ден толкова много съвпадения и дали не се
крие нещо друго тук. Почувствувал се малко гузен и като всеки
новооглашен, поп Гавриил угодливо започна да клепе приятеля си, как
той се бил сдобил по лесен начин с острова и кораба, как подвел
конфедерацията и…
— Но той е също военен, нали? Капитан…
— Никакъв капитан! Това му е собственото име! — попът даже
се зачерви от яд и смущение. — Въобще мошеник.
— Значи, ни е подвел. Аз съм се съгласил, защото съм смятал, че
е капитан. Тогава сме квит! — сякаш на себе си рече генералът. — Той
може да продължава да си мисли, че островът е негов. Но той не е
негов. Да.
Генералът се поколеба дали да нарисува пред бившия поп
истинската картина на военната идилия, настанала в резултат на
братското разбирателство на кастовите военни от КЮП. Дали да каже
на този подполковник как бразилските колеги бяха трасирали
галериите, как офицери от Патагония и Уругвай спомогнаха за
прокопаването и оборудването на един подземен небостъргач на
повече от стотина етажи, а кастови немски специалисти от южно-
родезийската армия бяха монтирали дулата за изстрелване на
космически ракети и табла за следене на полетите и всичко това в
пълна тайна, както в някаква вълшебна приказка, без никакви засечки,
винаги точно, винаги безшумно и винаги изумително като резултат…
Не, генералът имаше поетична душа, но не се чувствуваше още
толкова як в поезията, та да пресъздаде картината на първата в света
военна идилия. И странно, колчем опитваше да заговори по тоя
въпрос, нещо се надигаше в гърлото му, някаква топка го задавяше и от
очите му рукваха щастливи сълзи. Защото, както в забравените
пасторални времена овцете торят нивите, за да има хляб за овчарите, и
дават мляко, за да има сирене, а пчелиците дават мед, за да е сладък
залъкът на стопанина и всеки работи за всичките, така и на остров
Хико от групата на Принц Едуардовите острови всеки кастов офицер,
който биваше посветен в тайната, искаше да направи и правеше по

176
нещо хубаво за останалите от КЮП, а и всеки род войска правеше по
нещо за останалите родове войски и независимо от разликите в езици,
раси, цветове и възраст всички се усещаха повече от братя, разбираха
се без думи, само с погледи и кимване на глави и това бе вълшебство,
това бе неизмеримо щастие за всички. И всичко това ставаше дълбоко,
дълбоко под нашия развълнуван и тревожен свят, в тишината на
приказни подземия, където пещери от легенди и извори се сливат с
луминесцентно осветени лаборатории, реактори, складове,
изчислителни центрове и подвижни тунели, шахти и галерии. От
главната галерия бе тръгнал и безпримерният космонавт Хърбърт Т.
Елиът, тук бе даден стартът на космическата ракета „Маринър“, за
която читателят може би си спомня още. А космонавтът Елиът, когото
засега сме зарязали на борда на лайнера „Н. Бакърджиев“, е
подхвърлено дете, плод на незаконната или поне неузаконена връзка на
Конфедерацията на активните жени и кастовите военни от КЮП.
Свръхактивната, но ледено сдържана жена, този айсберг от блясък и
овладяна чувственост, който наричаме Ингеборг, бе спряла някога
погледа си върху пламенния латиноамериканец. Запален от този
поглед, генералът бе дал в себе си клетва, че ще извърши дела, каквито
никой мъж не е вършил никога за една жена. В широкия божи свят
такива клетви се дават по десет на ден върху всеки десет квадратни
километра, но ето че в случая излезе нещо ново. Роди се КЮП, а от
този КЮП не след дълго излетя космическа ракета. Тази ракета бе
звездата, която генералът смяташе да сложи в краката на Ингеборг. За
зла чест ракетата излетя, но не се завърна. Генералът бе заставен от
обстоятелствата да прехапе устни и да напсува по венецуелски, както и
да поклати заканително с глава по адрес на този космос, който не се
подчинява на волята на военнослужащите.
Генералът нямаше право да разплита тази плитка пред новия
подполковник Гавриил Бербенков, макар че в обратен случай може би
щеше да узнае сума ти необходими неща и едно от изключителна
важност. В хода на разговорите попът вероятно би съобщил какво знае
за космическата капсула с рогатки, опрени на фалшборда на „Ноньо
Бакърджиев“.
Но не, попът гореше от нетърпение да постави своите неотложни
въпроси за пенсиите на военнослужащите, за лихвите на свети Иван
Рилски.

177
 Поривистият латиноамерикански офицер в оставка не си даде
труда да мисли кой знае колко и махна с ръка, махна с двете ръце и
най-великодушно отстъпи своя малък „Бойнг-707“, за радост на поп
Гавриил и неговите бабички. Светинята му бе отначало така слисан, че
дълго не успяваше да си затвори устата, и така стоя зяпнал. Но после
все пак се окопити и рече:
— То хубаво… от това по-прекрасно — здраве, но все пак…
— Какво все пак?
— Бензин, разноски, заплати на екипажа.
Многословният генерал се обиди, после кипна, после се
развесели и накрая даде да се разбере, че щом той е насреща, попът
няма да има грижи за нищо. Където кацне, Сегрегацията на военните
ще има грижата да попълни запасите от гориво, от продукти. Те нека
само летят. Те са летящият символ на Сегрегацията на
военномислещите хора. Водени от един полковник, носени на борда на
сивия „Боинг“, те показват как Сегрегацията се грижи за своите герои.
Кои са тези герои? Има ли значение? Герои! Напред, подполковник
Гавриил Бербенков!
Подполковникът не искаше да прави отново въпрос, че е
полковник, и се съгласи и с това малко, което му се даваше. Сега вече
би могъл по-добре да разбере своя приятел доктор Танев, който също
казваше, че се задоволява с малко. Да, тогава те се скараха до смърт за
тия думи, докторът каза, че един остров и един кораб са онова малко
нещо, с което той смята да се задоволи. Попът бе ужасно язвителен,
попита го: „Това ли е малкото?“ А ето, нещата вихрено се промениха и
сега същият язвителен поп намира, че един „Боинг-707“ може да бъде
нещо малко. И малко бе наистина в сравнение с пенсиите на
кавалеристите. И особено с лихвите на пенсиите.
Докато чакаше да му доставят нов самолет — вече „Боинг-727“,
тоест „Джембо“, от ония, дето имат висящи мотори и при пожар във
въздуха могат да откачват горящия мотор и да продължават полета си,
— генерал дел Нуняс ходеше с карамфилче в ръка и често го
миришеше. Понякога си спомняше за своята майка, която също
миришеше много карамфилите. Тя често го упрекваше, че е наивен и
жертвоготовен, може и залъка от устата си да даде на хората.
Генералът миришеше карамфилчето и се усмихваше на мисълта, тя

178
беше вярна. Той даваше залъка от устата си, ако този залък е хляб. За
да получи друг залък, най-често месо.
Какво искаше генералът от този живот?
О, нищо повече от това, което иска всеки генерал от своите
войници: едно чинопочитание, едно козируване, едно подчиняване на
неговата воля и нищо повече. Срещу това генералът бе готов да храни
този свят с неговите кашкавали и консерви, с неговите сухари и
маргарин, да разреши неговите проблеми с негови сили. Той,
генералът, ще възнагради този свят, като му позволи свиждания и
плодотворни срещи с жените на този свят, но преди това ще забрани
тези срещи, за да достигне желанието, онзи максимален предел, зад
който вече са възможни всички победи. И когато разреши тия срещи,
хората ще разберат, че е трябвало първо да се забрани, за да има какво
да се разреши.
Светът е добър, но плах. Плах и страхлив като газела е той и
всеки може да му забрани всичко. Генералът бе забранил на себе си и
влизаше в положението на света, комуто също така някои неща биват
забранени. И знаеше генералът. Те ще победят. Той и светът ще
победят, но преди това той трябва да победи света и да го оглави.
Най-мъдрият между мъдреците, старият Абукадан гледаше този
усмихнат генерал от своя мраморен чардак и също се усмихваше;
после нареди да донесат и нему карамфилче, за да си мирише и той.
Донесоха му го и той усети същия аромат и същите мисли, които
имаше и генералът.
Мъдрецът имаше много синове. Най-мъдрият смята всички хора
за свои синове и затова е мъдър. Този син тук, напет и блестящ
генерал, всъщност много прилича на оня син, ветеринарния пастир на
страхове и видения. Различни са синовете, пък си приличат. Единият
иска да натрупа край себе си много войски и победи. Другият иска да
натрупа много мисли и с мисли да се бори против мислите. Интересно,
всички си приличат, всички искат да трупат нещо, защо така много
искат да затлъстяват синовете му?
Не бива да ги хока, те ще разберат всичко.
Мъдрецът пак помириса ароматното карамфилче, поиска наргиле
и в същия миг видя, че Ингеборг и генералът излизат, възседнали
породисти жребци, без грам тлъстина. Най-хубавото животно не трупа
нищо върху себе си, украсата на Арабия е този кон! Какво да рече?

179
Всичко бе отдавна ясно. Въртят сучат мъдреци и генерали, финансисти
и тореадори и все търсят неговата Ингеборг. Жена търсят. По-далеч и
по-близо от нея няма. Търкат се като молива, като писеца и хартията —
да се запишат. Търкат се и се търсят. Изхабяват се в писането, за да се
запазят в написаното.
Старецът си миришеше карамфилчето, дърпаше наргилето и
нищо не го болеше, защото Ингеборг бе негова дъщеря. Когато хората
ти станат синове и дъщери, ти ставаш богоравен. Но само ако искаш да
живееш. А ако искаш да умреш, приеми ги за хора и кажи, че не те
интересуват. Ти си мъртъв за хората и те за тебе.
Абукадан искаше да живее още и му бе драго, че генералът ще
язди коня, жена му и пустинята. Нека, щом им е хубаво на децата,
нека!

180
 ГЛАВА ШЕСТНАЙСЕТА
ПО ОБРАТНИЯ ПЪТ ПРЕЗ ВЪЛНИТЕ. ГЕРОЯТ ГУБИ
ВСИЧКО И ДОРИ СЕ ЛИШАВА ОТ СВОЯТА ЛИДИЯ,
НО ПЪК В ЗАМЯНА ПОЛУЧАВА УТЕХА ОТ
ФИЛОСОФИЯТА. НЕ СТИГА ТОВА, АМИ СЕ
ПОЯВЯВАТ И ДАНЪЧНИТЕ ВЛАСТИ

Те плуваха и плуваха върху този дънер от ароматно евкалиптово

дърво и странно — чувствуваха се сигурни. Потъват кораби и острови,
състояния и континенти, а ето най-простото нещо, дънерът на
евкалипта, не потъва, плува заедно с клоните си и листата си.
Докторът гледаше умното и хубаво лице на жената и може би трябваше
да чувствува, че е щастлив тук, върху тоя сигурен дънер, под едно
синьо небе, всред едни сини вълни, точно както би го изпял поет. Не,
не беше щастлив той.
Кой знае откъде вадеше толкова много пепел, та посипваше
главата си с нея — тонове пепел от изгорели неща и тонове мълчание,
пак мълчание и пак изригване на пепел…
На третия ден доктор Танев попритихна и започна да си
тананика. Оная песничка на Едит Пиаф, в която се разказва, че тя не
съжалява за нищо. Началото на новото бе тази песничка, а после и
думите:
— Сигурно съм имал много глупав вид… — Кога?
— Когато им хлопах по вратите. Кажи, бях ли жалък и смешен?
— Какво те прихваща?
— Трябва да се губи красиво. Защо трябва само да се печели
красиво? Може и когато губим, да изглеждаме пленителни.
Жената се оплака от глад. Той откърши кора от евкалипта и я
опита, можеше да се яде. После изплю сдъвканото.
Сега избухна жената и поиска да яде каквото и да било. Той
обеща да й хване акула.
— Какво искаш да кажеш? — Тя бе бледа, спря да плаче, уплаши
се от думите му. Мислеше, че…

181
 Той отчупи едно клонче и удари с длан острия му край, потече
кръв от дланта. Потопи кървящата ръка и усмихнато й заговори:
— Какво широко поле, а? Ако искаш да се научиш да губиш,
целият свят може да ти бъде полигон.
— Искаш да кажеш, че ще ме дадеш на акулите…
Една акула в това време показа гадната си муцуна до кървящата
ръка на доктора.
— Удари я с един клон по главата, силно я удари! — рече той. —
Щом потече кръв от нея, другите акули ще се нахвърлят върху нея и
ще я изядат. Ще остане нещо и за нас…
— Не мога.
— Само замахни! Само я нарани!
Тя пак се разплака и трябваше дълго да я утешава и да я
успокоява, че няма намерение да я хвърля на акулите, не. Просто
познава нрава на това жестоко животно, така си е, само ако някоя от
тях се разкървави, другите я изяждат. Тогава Лидия каза, че това й
действува ужасно, напомня й за тях самите, те също са разкървавени и
може би след дънера вървят хищници, които ще ги сдъвчат.
— Какво дете си! — усмихна се корабокрушенецът. — Това
лошо го измисли. Хората са добри, уверявам те. Те не са направили
нищо лошо… Просто беше време да напусна тоя остров. Да ти кажа
честно, аз самият не знаех защо ми е този остров. Просто каприз.
Прищявка някаква. Така се разделихме някак по взаимно съгласие.
— Лъжеш! — рече жената.
Той знаеше добре, че лъже. Но я успокояваше, колкото да удари
акулата с дървото, колкото да получат месо. „Няма, повтаряше тя, няма
да посегна на акула, ако щеш да ме убиеш.“
— Все пак…
— Няма все пак. Намислила съм си нещо и не можеш да ме
разубедиш.
После тя му призна какво си е намислила. Ако убият акула,
значи, и тях ще ги убият, значи, право е това, което той казва. Точка.
Нищо повече.
Те гладуваха така и не убиха акула до оня ден, в който ги прибра
бързоходната фрегата на нейния съпруг Херберт Сматракалев. Вече
голям туристически началник, той пътуваше не между държави, а
между континенти и сега се връщаше от далечна Австралия, където бе

182
търсил туристи и наематели за Тауклиман, красивия Птичи залив на
Северна Добруджа.
Бързоходната фрегата носеше името „Лейди Лидия“. Тя бе с
дизелов мотор от четиристотин и осемдесет конски сили, бе с
ветроходно стъкмяване на старовремска фрегата и бе още на подводни
крила. Бързоходната фрегата „Лейди Лидия“ бе, иначе казано, един
морски всъдеход, строен по каприз на генералния туристически
директор.
Ако в този момент подполковник поп Гавриил Бербенков бе
погледнал през илюминатора на своя „Боинг“, щеше може би да
забележи бързоходната фрегата „Лейди Лидия“, която плава към един
огромен дънер на евкалиптово дърво. Той може би нямаше да разбере,
че на дънера е неговият приятел и враг заедно с Лидия, но пък може би
и не трябваше.
Защото бързоходната фрегата „Лейди Лидия“ прибра само лейди
Лидия, а ветеринарният пътешественик се върна отново върху
дървото, освободен от грижата за жената и зареден с нови рояци
чувства от негативната гама.
Изглежда, бързоходната фрегата бе следила дълго нещастните от
дънера, защото Херберт Сматракалев знаеше кои са те, а те не знаеха
кой ги спасява. Чак когато ги поканиха в малкия махагонов салон на
горната палуба, при тях влезе генералният директор и сухо им се
поклони.
Бе внушителен в този момент.
Един чист и правилен живот на потомствен аристократ, моногам,
цигулар и играч на умствен бридж без видими партньори го бе
направил още по-фин, още по-блед, още по-прошарен и строен в
неговия английски безупречен фланелен панталон и пуловер от най-
нежна камилска вълна. Той бе сякаш възкръснал от романите на цяла
плеяда дами-писателки от зората на това така добре започнало
столетие, а може би даже от края на миналия, още по-охолен за
охолните век.
— Мисля, че спечелих точка — рече той и посегна с ръка, после
щракна с два пръста. — Моите боровинки, Борис!
Нареченият Борис тутакси се шмугна зад завесата и донесе леден
боровинков сок, а Херберт Сматракалев се загледа в картината над
главата на доктор Танев и рече още:

183
 — Това е ветеринарният лекар, който те замести на кораба и с
помощта на когото накрая трябваше да плуваш върху дънер, нали?
Жената мълчеше. Танев се изправи.
— Не бързайте! — рече Сматракалев. — Ще имате време да се
върнете върху дънера си. Не влизахте в сметките ми. Исках само да се
уверите колко пагубен можете да бъдете за една жена…
— Херберт! — рече умолително жената. — Пак ли започваш?
— Аз не мога да обичам никога друга жена, Лидия. Съжалявам.
Този разплодник може и нека опита. Впрочем, те ще го намерят и сред
океана и ще го спасят. Както те намерих аз…
— Ти?
— Тази фрегата се нарича „Лейди Лидия“. Ти… ти и името си
забрави покрай този предводител на едрия и дребен рогат добитък!
Капитан Танев наистина вече не присъствуваше на тази част от
разговора, защото благоразумно и своевременно се бе прехвърлил
върху познатия и сигурен дънер от евкалиптово дърво.
Ако наистина поп Гавриил Бербенков бе се навел пак към
илюминатора и бе погледнал, щеше да види, че бързоходната фрегата
„Лейди Лидия“ стои с увиснали платна, а на някакви си два или три
кабелта от нея вълните полюшват дългия, широк и могъщо разклонен
дънер на евкалипта, върху който с бинокъл може дори да се види оня,
който някога бе притежавал кораба „Али Ботуш“.
Този мъж сега искаше с цената на всичко да се съсредоточи и да
се принесе мигом в една селска къща, онази, с едри, глупави цветя по
стените, с прости бели пердета на прозореца, с много кожички от
салам и много дебела сланина на масата и да гледа как вятърът си
играе с клоните на ореха или как шибат клоните на прасковата по
прозореца.
Но попът бе високо, а селото далеко.
Високо бе попът и освен това бе зает да развлича своите дами. Те
дори и на тази височина, дори и при това безупречно отопление не
искаха да снемат своите нови визонени палта, закупени в един
лондонски кожухарски магазин за по-малко от половин час време,
всичките еднакво черни и демодирани, И ето сега тези дами с черни
визонени палта белеха портокали, задавяха се, смучеха, плюеха кори и
портокалово месо под седалките и слушаха успокояващите думи на
попа:

184
 — Но ако погледнем и наляво, сестри мои… И те поглеждаха
през прозорчетата си.
— Пък и надясно ако щем да погледнем, сестри мои…
И те поглеждаха през същите прозорци.
— Ще видим, сестрици, пак същата суета сует. Едни ще имат,
други ще нямат и такава, изглежда, е била волята божия.
Попът явно еволюираше. Еволюираше, и то в такъв неподходящ
момент, когато долу, точно под него се люшкаше дънерът с неговия
бивш приятел, с онзи, с чиято помощ някога бяха сътворили своята
нова религия. Впрочем, религията бе вече изиграла своята роля. Сега
попът се возеше между крилце, издялкано от дънера на тази религия.
И му беше добре, даже много добре.
Този поп отгоре не гледаше надолу, но докторът отдолу гледаше
често нагоре и следеше добре сребристата диря, която оставяше
боингът, и си мислеше. А фрегатата стоеше все така неподвижна,
сякаш недоумяваше какво да прави и по кой път да тръгне. Нищо не
можеше да разколебае жената, да я накара да не обича своя любим. Но
едно име върху носовата част на фрегатата я покърти. Какво излизаше?
Този безчувствен и студен човек, когото така дълбоко презираше от
дъното на душата си, този човек я бе обичал, нещо повече, той бе
страдал за нея. Той бе носил нейното име и под това име бе плавал
през всичките времена, докато тя щастлива е лежала в обятията на
Танев. Сега за пръв път Лидия усети към този студен и педантичен
човек нещо като жалост, майчина жалост, топлина някаква… И се
ужаси, като си даде сметка, че ако Херберт я поиска сега като жена, тя
просто няма да има сили да му откаже, защото го съжалява, защото
изпитва милост, мъка, състрадание за причиненото от нея…
Така и стана. И то ставаше, докато доктор Танев, облегнат върху
дланите си, гледаше бездънния небесен океан и пушека от самолета на
поп Гавриил.
После бързоходната фрегата „Лейди Лидия“, без да разперва
криле и при пълно безветрие, забумтя с мощния си двигател и
повдигайки се на своите подводни криле, отмина хоризонта и се стопи
отвъд него. На доктор Танев остана да повтори пътищата, на древните
инки и да докаже, че е възможно човек, покачен само на едно дърво, да
стигне дотам, където не го очаква нищо.

185
 Прибраха го някакви мълчаливи норвежци и го стовариха чак в
родния Бургас, а нататък докторът, без дори да им благодари за
стореното, продължи пешком.
Той тръгна през царевичака и локвите на блоковете, през калните
мостове и под върбите, край малките вирчета на каналите. Отнякъде се
изправи учуден заек, после някаква птица пропя в клонака и дори
свирна — свирна може би като изненадан от нещо човек. После Танев
навлезе в лозята, за които не можеше да се каже обрани ли са, или не
са обрани. Ако искаше да мисли за себе си, доктор Танев можеше и
сега да се сравни с това лозе. Да се каже: аз съм това лозе. Засадиха ме.
Пръскаха и окопаваха. После се роди плод. И после ме обраха не
обраха, но повече ме смачкаха и забравиха. Имам още лозов лист и
още грозде, не е дошла есента докрай, имам още грозде, нямам само
кому да го дам.
Някога тук бяха царевичаци, тук точно го бе оставил този
неискрен поп Гавриил Бербенков, сред доматите и росния кукуруз.
Сега доматите и царевицата бяха станали лозя, лозята стояха тъжно и
гузно необрани и му идеше нему, на селяка, да продъни небесата с вик:
защо сеем толкова зърно, защо поливаме и пръскаме толкова гроздово
семе, щом ще го оставяме необрано или ще го мачкаме така, както…
както си го мачкаме всеки ден.
Мислителят реши, че първата му стъпка в селото ще бъде право
към истината, истината е във виното, което се ражда от мачкането на
гроздето и той наистина се упъти право към селската пивница. Часът
бе ранен, утринен, хора нямаше и многопатилият Капитан тръгна през
площада, през улиците и обиколи това село, което иначе плуваше вече
отдавна през океаните и съхнеше в пустините — все същото обрано,
пренесено и винаги поникващо пак село. Той прекоси каменистото
дъно на реката и мина отвъд, в дъбовата гора, зад която пак се нижеха
безкрайните царевични ниви и после пак се върна, за да види дали не е
дошел кръчмарят. Кръчмар нямаше, но няколко подранили бабички с
широки кошници стояха скупчени и се опитваха да продават газови
запалки и картички с намигаща японка, както и някои други
джунджурийки, получени явно от корабите, с които плаваха техните
синове и внуци от „Али Ботуш“, от „Тристан и Изолда“ или може би
вече от „Ноньо Бакърджиев“.

186
 Идват мигове, когато човек просто не може да не пие, идват
мигове, когато човек е в правото си да разбие вратите на пивница дори,
за да намери онази течност, в която отровата се разтваря и става не
така пареща и горчива, става дори приятна. Но наместо това нещо
друго спря погледа му. В тревясалия двор на селското училище с
ръждясала желязна ограда, която някога е била червено боядисана той
видя нищожно самолетче. Едно смешно малко шперплатно самолетче,
каквито са били някога всички бойни самолети марка „Фокевулф“.
Колко пъти го бе виждал, колко пъти се бе чудил на хрумването на
директора на прогимназията, който не успя да достави карти и колби
за училището, но зарегистрира голяма дейност, довличайки Бог знае
откъде и по какви пътища това мизерно самолетче.
И пивницата бе затворена, и вратата на училището бе заключена,
но ветеринарният лекар сложи ръка на оградата, повдигна се и докато
усети, се намери зад нея, бързо се прехвърли в кабината на самолета и
започна да милва уредите, дългия лост с топка на края, слепите стъкла,
ръждата по ръкохватките.
Ето откъде е трябвало да започне тогава.
Каква полза от целия безпримерен подвиг с кораба, каква полза
от умението да се съсредоточаваш, щом… щом като… Щом като
какво? Какво?…
До обяд той прави само това: взе от бабичките нафта и почисти
ръждясалите части на аеропланчето, после ги ми с вода и прах за
пране, после свали катинара на училището, за да не става нужда да се
прекачва през оградата; в това време отвориха кръчмата. Отвикналият
от алкохола доктор Танев бързо се напи с това човеконенавистно
питие, наречено селски ром. И после, както става само в пиянството,
докторът нещо си спомняше и нещо не си спомняше, нещо бе така и
нещо се губеше. Както беше в пиянството и както е в живота, на нас
винаги нещо ни се губи и нещо си спомняме. Който ни уверява в
противното, лъже красиво или авторитетно, както му е позволено.
И като се напи така, че нещо си спомняше и нещо не си
спомняше, доктор Танев май промени мястото на пиенето; от мръсната
и празна селска кръчма той не помнеше как отиде в дома на кръчмаря,
това му се губеше, но помнеше, че там вече не бе сам: в тази позната
селска соба срещу него вече стоеше един възторжен момък с много
високо чело и много смешни бакенбарди, огненочервени, а косата му

187
бе смолисто-черна и къдрава. Откъде дойде това момче, докторът не
можеше да помни, помнеше само, че се казва Гошо и че кръчмарят ги
бе отвел в горната соба с едри дюли върху гардероба.
После докторът се пробуди в своята потънала в прах и мръсотия
стаичка и посегна да помилва своя верен Океан, но ръката му остана
да виси така, защото веднага си спомни, че Океан е някъде далеч, дори
щеше да я прибере отново под одеялото, ако не бе усетил познатото
лизване… Кучето пак беше тук и всичко беше тук, както преди години,
когато тръгваше.
Той стана бавно, с радост вдъхваше чистия селски есенен въздух,
с радост стискаше главата си, изпитваше, пиеше по-скоро радостта от
познатото някога и забравено вече хубаво нашенско главоболие, дошло
от пиенето на нечисти, но честно поднесени питиета… Странно, той се
чувствуваше радостен от главоболието си, не посягаше към аптечката
на стената. Нещо радостно и необяснимо хубаво бе станало снощи в
пияната забрава или в пияната забрава на миналите дни бе станало
нещо, което изплуваше сега. Разнебитен и все пак усмихнат, той
започна да глади риза и да търси друг панталон, тези от норвежкия
кораб му бяха прекалено широки и сигурно щяха да шокират
касиерката на окръжния народен съвет, сега той се бе досетил, че
трябва да отиде за заплатата, по-право, за заплатите си.
Не бързаше, помайваше се. Излизаше на малкия балкон, на
двора, жумеше срещу слънцето, палеше цигара и я хвърляше, защото
радостното главоболие не стихваше и по някое време тръгна към
мегдана, може би да изпие една бира, ако се намери нещо такова, може
би да потърси превоз. Досети се за „Жилерата“, която някога му бе
продал поп Гавриил, но реши, че по принцип няма да пипа това
возило.
Кръчмата бе затворена, а самолетчето в училищния двор
блестеше сякаш полирано, толкова хубаво бе измито. До крилото му
висеше стълбичка, дървена, селска, но стълбичка. Сега вече Танев си
припомни смътно, че снощи бяха седели в този самолет със странния
момък и бяха пили и бяха пели може би.
Намериха се, кажи-речи, веднага, тайнственият младеж също
имаше работа в града.
— Как ли ще погледнат сега на тая работа… — смънка по едно
време собственикът на кораби и острови.

188
 — Не ви разбирам. За какво говорите, доктор Танев? — рече
момчето.
— Как да ви кажа… Кой знае какви глупости ще им дойдат наум
сега… Ще започнат да питат, че къде си бил, че кой ти е разрешил…
— Нищо не разбирам. Какво имате пред вид?
— Просто така — още по-объркано рече Танев. — Вие знаете
нашите какви формалисти са… Представете си, че ме попитат — къде
бяхте през всичкото това време?
Момъкът спря и се опули от изненада.
— Вие? Вие се страхувате от едни счетоводители? Вие? Човекът,
който промени хода на историята на цяла Африка…
— Хайде сега… нищо не съм променял… — Капитан Танев дори
се почувствува неловко. — Какви ми ги говорите?
— Следял съм всяка ваша стъпка! Всичко знам… Аа! Това е
неописуемо! Един такъв човек се връща и го е страх да отиде да си
получи депонираните заплати.
— Може и да не се чувствува достоен за тях — някак виновно
рече Танев. — Какво съм направил за тия заплати? Работил ли съм?
— Вярно, че не сте работил, ама не сте и пречил. Това малко ли
е? Аз знам дейности, знам хора, на които ще е по-добре да им плащат
да не работят.
— Това е оригиналничене. Аз наистина… трябват ми пари, вярно
е, но… три години не съм бил тук… В правото си са да ме запитат:
къде си бил досега, сине майчин?
Те спряха, запалиха по цигара и се замислиха. Изглежда, мисълта
им бе тежка или главите им тежаха, та пушеха бавно, без желание и
нищо не решаваха. По едно време Танев стана и рече:
— Вие си отивайте по вашите работи, аз се връщам…
— И аз се връщам тогава!
— Нали имахте работа в града?
— Нямам работа в града. Аз имам работа с вас.
От ъгъла се зададоха десетина селски женици в напреднала
възраст — същите, дето вчера продаваха запалки и намигащи японки.
Като видяха нашите приятели, жените спряха, взеха да си шушнат,
заоглеждаха се, после бавно тръгнаха назад към завоя.
Танев стана, смачка цигарата и бързо, бързо ги настигна.

189
 — Какви са тия мистерии, моля? — попита той. — Защо се
върнахте, като ме видяхте?
— Кой се е върнал? — невинно рекоха бабичките.
— Вие се върнахте.
— Ами, върнали сме се! Не сме се върнали!
— Върнахте се, върнахте се — намеси се и момчето. — Ами
кажете какво искате?
Бабите помълчаха, посбутаха се една друга, най-сетне едната
рече:
— Вярно, че се върнахме.
— Аха! — рече Танев. — Досетих се. Сигурно мислите, че ще
има нова екскурзия до светите места, та искате да не изпуснете?
— Ами — рекоха бабичките. — Къде ти ние и екскурзия! Не
щем екскурзии.
Танев не можеше да знае, че от този момент денем и нощем, на
зазоряване или в сумрака на селските вечери, по всяко време на
денонощието той вече ще бъде под зоркото и всевиждащо око на
селските бабички. Като сянка, като песен на щурци, като сол в морето
и прах по полето той щеше вече да ги усеща даже и в супата си, даже и
между клепачите и зъбите си — тия тихи и срамежливи, но неотстъпни
селски бабички. Те знаеха, че там, където е доктор Танев, там ще бъде
и добитъкът, щом докторът се връща, време е вече да се зададат и
кравите, и биволите, и стопаните им, и децата, и всичко, всичко, което
отиде подир кравите и вече от толкова време го няма.
След час и половина безполезни разговори и хитрувания най-
после Танев и Гошко, момчето с бакенбардите, тръгнаха към града. По
пътя ги настигна едно ремарке на „Булгарцвет“, прикачено към
трактор. В този съвсем трудов вид те пристигнаха в околийската
ветеринарна лечебница, дето готвеха доста изненади на нередовния
държавен служител. Само членски внос той дължеше повече от
четиристотин лева и независимо че бе изключен от няколко
организации, трябваше да си плати, както трябваше да плати и на ония
организации, които бяха проявили към него търпимост и разбиране —
Червен кръст, туристическото дружество.
Това необяснимо защо развесели Танев.
— Ето нещо достойно за похвала! Тук никога не може да се
почувствуваш излишен. Почувствуваш ли се малък, непотребен, иди и

190
попитай какъв членски внос дължиш. Веднага ще ти се върне
самочувствието…
— Искате да кажете?…
— Искам да кажа, че все пак трябваме и ние за нещо. Няма да
платя сега, а когато си взема заплатите…
Заплатите той не взе и не можеше да вземе, защото случаят бе
много заплетен. От счетоводството казаха, че ще поставят въпроса
дали доктор Танев е уволнен, след като няма заповед, или не е уволнен,
макар че не е бил на работа през всичките тези месеци и години.
— Нищо, ние ще дойдем пак — рече Танев и тръгна към оная
бирария, която го бе приютила в последната вечер, преди да тръгне по
безкрайния океан. Бирарията я нямаше. На нейно място се мъдреше
детска сладкарница със страшно малки и страшно красиви, но, уви,
неудобни за сядане столове… Малчугани пиеха боза и ронеха по пода
парчета от сладкишите. Навън зад парапетите чакаха техните
родители. Капитан Танев постоя, погледа, повъздиша, после смигна на
Гошко, тръгнаха бързо, с надеждата, че бабичките ще останат да зяпат
сладкарничката. Напусто — когато вече бяха си маркирали по една
бира и една порция шпеков салам в отсрещния снекбар, бабичките
вече бяха залепили носовете си о стъклото на витрината му.
Те се прибраха по мръкнало и на другия ден дойдоха пак в този
състав със същата цел. И със същия резултат.

191
 ГЛАВА СЕДЕМНАЙСЕТА
КОМИЧНА СИТУАЦИЯ. ЗАГОВОР ПРОТИВ КАПИТАН
ТАНЕВ, КОЙТО В ТОВА ВРЕМЕ ЯДЕ САРФАЛАДИ НА
СЕЛО. ГОЛИТЕ ПОЛИТ-АРХИМЕДОВЦИ ЗАВЗЕМАТ
ВЛАСТТА НА ОСТРОВА. БАЙ ДЕНЧО ПАК ПОСТИГА
СВОЕТО

Денчо Денчев спеше леко и с чистия сън на праведник. Спеше

подчертано скромно в своята капитанска каюта.
Слънцето блесна във фенестрината и я превърна сякаш в златна,
после огря капитанския кител, метнат на облегалката на стола,
посребри мивката и каната за вода и се разпиля в скромното жилище
на енергичния човек.
Той се обърна веднъж-дваж в койката, после разтърка очи с
юмруците си, с което още веднъж подчерта борбения си характер,
прозя се дълго, сладостно и се изправи пред мивката.
Явила му се бе една мисъл. Няма да е зле, мислеше си, да си
пусне брада. Много неща се бяха променили, време бе и той да се
окаже на висотата си, животът е нещо диалектично, не стои на едно
място. Но, от друга страна, дали ще бъде разбран правилно? Като
мислеше принципно, бай Денчо все идваше до извода, че промените са
винаги нещо несигурно. Неведнъж бе питал в спор или разговор:
— Знаете ли, другари, защо всички народи почитат слънцето и
му издигат паметници и прочие?
Хората отговаряха, че това било, защото без слънцето нямало
живот. Но бай Денчо им запушваше устата, като казваше:
— Почитат го, другари, защото е точно и неизменно, затова!
Хората — и приятели, и врагове — се виждаха заставени да
приемат, че има известно право, особено ако тая мисъл се свърже със
сегашното положение на нещата.
А сегашното положение на нещата е такова, че не позволява
капитан Денчо Денчев да си пуска брада.

192
 Сегашното положение на остров Хико, който в скоро време ще
бъде преименуван на името на един безмълвен герой-мъченик, е
толкова объркано и сложно, че наистина само посоката на слънчевия
изгрев е нещо, в което си струва да се закълнеш.
Над острова бе преминал циклон с опустошаваща сила и
времетраене. Може да се каже, че бе изкоренил всички дървета,
мълниите бяха запалили хациендата на доктор Танев. Но, от друга
страна, може да се каже, че циклонът не е имал какво да опустошава, а
колкото до мълниите, те падат, кажи-речи, навсякъде. Значи, какво ще
кажем и какво няма да кажем е въпрос на политика. Островът е рай на
спокойствието, но ето че тоя рай понякога се олюлява леко, нощем се
чуват загадъчни, неизяснени и затова тревожни шумове, сякаш земята
има някакви киселини или трудно смила онова, което е погълнала в
своя огромен глад, наречен гравитация… И всичко това все пак е било
прекрасно, ако не принадлежеше на някакъв мръсен тип, на някакъв
окаян ветеринарен лекар. Какво бе направил той? Бе се явил в един
прекрасен ден на палубата. И бе успял да вбие клин на разединение
между най-чистия и безкористен, най-предания и прекрасен другар
Ноньо Бакърджиев и неговия първи помощник бай Денчо Денев.
После нещата се развиха така, че наместо по курса си корабът тръгна
по волята и прищевките на този ветеринарен лекар и станаха неща,
срамни неща, недостойни, накрая капитан Бакърджиев плати със своя
прекрасен живот за станалото, а мръсникът днес владее острова, негов
е и корабът, но народното търпение и негодувание си знае работата.
Нужно ли е да поясняваме, че Капитан Танев вече не владееше ни
острова, ни кораба? Нужно ли е пак да се връщаме при оня евкалиптов
дънер, върху който той в този момент плаваше към неизвестността?
Капитан Денчев не можеше да знае, пък и да знаеше, не би
повярвал, че по един такъв жалък и мизерен, просто невероятен начин
Капитан Танев ще се съгласи да загуби всичко и ще се примири с
волята на един хладен южен вятър, тръгнал чак от Южния полюс, за да
обърне хода на историята?
Капитан Денчев не можеше да знае това и се обръсна, за да си
докаже, че ние няма да правим като интелигенцията, ние винаги ще си
изгряваме от едно място, пък де да видим кой ще победи.
После се спусна по въжената стълба и тръгна из града, тръгна из
острова по своите дела, които не бяха ни малки, ни леки.

193
 Край първия минерален извор сега се бяха появили нови, по-
малки по дебит, но също толкова топли минерални извори. Дали пък
това не бяха първите пръски на някакъв гейзер, дали не е… не може да
бъде, но… дали пък не избухват така вулканите? Има си хас. И ако е
вулкан, това явление добро ли е за нас, или не е?
Той премисли тази нова възможност и реши да я пусне в
обращение, защото все още смяташе, че я пуска по адрес на Капитан
Танев.
— Ееех, Алипи, Алипииии! — говореше малко по късно той на
вечно пияния матрос. — Какво знаем ние? Нищо не знаем за
вулканичните области! А може така да се стекат обстоятелствата, че
някой ден всички да осъмнем под пепел. Ще кажеш защо. Защото
природата никога не се шегува…
Алипи го разбра посвоему и доложи:
— Така е! А Богдан Колищърков се запасява, през всичкото това
време е ползувал три жени от конфедератките. Право ли е това? Море,
право! Никъде няма да намериш право! Право! Я черпи по едно, че
съм много отънял и ме е яд…
— Ти чуваш ли какво ти говоря? Казвам ти, че тоя Танев хубаво
ни насади тук на вулкан…
— Какъв, вулкан?
— А тази вода? Случайно ли мислиш блика тая минерална вода?
— Не знам, другарю Денчев. Аз, както виждаш, не мисля. Аз от
много мислене съм я докарал до тука. Тебе затова те уважавам, защото
обясняваш на човека ясно нещата. Значи, казваш, този Танев ни е
довел тука… да ни изтреби. И после какво? После, казваш, да ни вземе
застраховките?
Капитан Денчев стана и плати, като остави пари и за още едно
питие на безгрижния матрос. После тръгна към банята.
Тази сутрин банята бе мъжка и в малкото душно и потно
басейнче киснеха кротко и дисциплинирано няколко космати мъже.
Както бива винаги в такива случаи, намерили се бяха двамина, които
говореха силно, и в помещението ехтяха гласовете им като в някакъв
турски хамам.
— За жлъчка не съм чувал, но за стомаха е като балсам.
— Тая вода?
— Тая вода!

194
 — За стомаха?
— За стомаха! За язва и гастрит при това!
— Ти ще ми разправяш на мене, дето съм пил вода и от Карлови
Вари, и от Виши, и от Кисловодск…
— А меричлерска?
— Я не се обаждайте там! А поразмислете! Че тая вода най-
първо е алкално-кисела…
— Не се излагайте! Може ли да има алкално кисела вода?
— Гледайте, другари! Аз също много съм страдал. Ходил съм
къде ли не. След карловарската вода аз най-много одобрявам нашата си
хисарска, обаче за други болки. Едната е за едно, другата за друго…
— Важното е практиката, практиката какво показва! Мен така ме
беше свил радикулитът, че не можех да си кажа името. И като се
изкъпах десет пъти…
— Хайде сега и радикулит. Ще изкарате, че като се къпе в нея
сакат човек, може и крак да му поникне!
Разговорът наистина можеше да изглежда и още по-смешен, ако
читателят би могъл отнякъде да знае, че въпросната минерална вода
всъщност бе част от топлофикацията на загадъчните помещения,
построени от Сегрегацията. Струва си да поясним още, че
топлофикацията и енергийната прехрана на бездънния блиндаж, на
този подземен небостъргач не ставаше нито с нафтово гориво, нито с
въглища, нито със съчки и дърва, а бе изпълнено от американските
колеги с помощта на малки количества плутон и наистина
минералните води бяха радиоактивни. Нека се върнем при тези чисти и
добри хора, които вярваха в целебните свойства на топлата вода,
защото стара истина е, че нас ни лекуват с малко билки и много вяра и
колкото е по-малка вярата в уравнението, толкова повече лекарства ще
са нужни — а откъде?
Те се дърлиха още много време, докато съдържателят на банята
бай Жельо Алтънтошев, който бе и теляк, масажираше гърба на
капитан Денчев. Когато масажът свърши, Денчев се изправи и рече:
— Ех, другари, другари! Какви сме дребни и нищожни! Нас се
готвят да ни пратят на оня свят, ние, кажи-речи, върху вулкан
живеем…
Той бе неподозирано прав в тоя момент. Хората, изглежда,
доловиха инстинктивно това и млъкнаха, без още да знаят кой говори,

195
докато той продължаваше:
— Какво ни е наред? Дърва ли имаме, пасища ли имаме, добитък
ли имаме? Всичко помете тоя циклон, напразно работи човек, напусто
се стараем…
Това бе също вярно! То хвана хората за душите и както в древни
времена запевачът започвал жалната песен на окайването, така и тук се
намесиха гласове.
— За едни има, за други няма…
— Някои тънат в разкош, а други…
— Едно дърво не ти дават да си отсечеш…
— То се е видяло, че трябва и ние като глухонемите да си
мълчим, да не питаме, да не говорим и тогава ще сме много добри.
— То вече не може да се живее, създала се е една атмосфера —
направо за гърлото те хваща, ти за живот говориш…
— И какви циклони ви патили! Дървения материал го осякоха и
разпродадоха.
— Те и нас ще разпродадат…
Потното и душно помещение представляваше в тоя миг една
мраморна паница, пълна с радиоактивна вода, в която седяха и се
вайкаха няколко дузини мъже. Ехото увеличаваше и украсяваше с
допълнителни фиоритури гласовете и ги сливаше в някаква дивна и
древна песен на жалбата, на вечната човешка жалба от този живот, от
който все пак човекът никъде няма да намери по-хубав.
— Тихо! — изрева по някое време капитан Денчев. — Я тишина,
моля! — смекчи командата той, защото все още смяташе, че Танев е
тук. — Какво сме ние? Мъже ли сме, или не? Къде ни е борческото
начало? Кой е виновен за това, че… ето ние живеем върху…
Бай Денчо все пак съобрази нещо и реши да не прекалява с
ужасите. Прекалиш ли с ужасите, хората могат и да се отчаят. Отчаят
ли се, могат и да се удавят в същата тая баня, от която сега се
надигнаха.
— Кажи, бай Денчо, какво ни предлагаш? Ние сме за тебе! —
рече някакъв глас и другите веднага се разреваха:
— Така е, право е, води ни!
— Аз предлагам още този миг…
— Още сега!
— Другари, нека по-спокойно!

196
 — Няма спокойно! Няма вече спокойно!
Наелектризирани до крайния възможен предел, мъжете скочиха,
както майка им ги е родила. А майка им ги бе родила точно такива —
да се наелектризирват и да стават архимедовци, да се родеят със
стихиите и с боговете, когато надушат къде им е интересът, великият
Интерес. Това беше вече вълна, изригване на негодувание на тия две
дузини мъже, начело на които потичваше капитан бай Денчо Денчев,
закривайки с длани библейските си места.
— Другари, ред! Само ред! Без ред ние доникъде няма да
стигнем…
Те стигнаха до хациендата на Капитан Танев.
Дървената постройка бе изгоряла. Вятърът бе отнесъл пепелта в
океана.
Щом погледнаха мястото, хората като че изтрезняха от нещо, но
обладаният от революционен екстаз, а може би и от някакво звездно
благоволение бай Денчо рече:
— Това е, другари! Закъсняхме! Значи, народът ни е
изпреварил…
— Ние докато се наканим…
— Пък и доста време търпяхме!
— Търпели сме — дренки! Киснали сме в банята! Това сме
търпели, теляк сме търпели…
— Другари! — водачът отново вдигна ръка и множеството се
обърна, приковано от властния жест. — Другари, стига!
Хората млъкнаха.
— Другари, ние сме тук, за да изпълним заветите на оня, който
ни доведе, другари.
Хората се огледаха тревожно. Луд ли е той, какво го прихваща?
— Другари, от днес нататък аз предлагам този остров да носи
името на капитан Ноньо Бакърджиев. Той ни доведе тук, другари, той
даде живота си, за да живеем ние щастливо и… това е моето
предложение. Ако се приема, да гласуваме!
Предложението бе прието единодушно.
— Ето сега, другари, ние сме… така да се каже, голи.
Хората се спогледаха и останаха крайно изненадани. Те наистина
бяха голи. Каква проницателност от страна на бай Денчо, рекоха си
всички наум, като се спогледаха. Никой не забеляза, но той забелязва и

197
най-дребните работи. Това дребно нещо изпълни душите им с
признателност и доверие, великите хора се познават в дребните неща.
Пък и само те ли?
— Голи сме, другари, да! И ето… сега ние имаме един дълг — да
не оставим тоя остров, който носи името на нашия безсмъртен
капитан…
Той говори доста дълго и каза сума неща, но хората не ги
запомниха, защото след като съзряха, че са голи, започнаха да се
усещат неловко, а им беше и хладничко, макар да грееше късно
следобедно слънце. Тях малко ги интересуваше какво е ставало на
кораба и как са се делели капитаните и как капитан Бакърджиев е
станал неволна грешка на своите заблуди, на хитростта на врага. И
накрая завърши:
— Но нека си обещаем, че няма да се облечем, другари, и залък
хляб няма да хапнем, докато не намерим истинския виновник и не го
накажем.
Хората се разпръснаха и не изпълниха тази така приповдигнато
измислена и поставена задача. Да гладуваш и да ходиш гол, хайде де!
Не може ли да се облечеш и да се нахраниш?
Те се облякоха и нахраниха, но въпреки това от Капитан Танев
нямаше и помен. Никой не можеше да каже нищо за него. Онези, дето
бяха захлопнали врати под носа му или бяха изгасили лампите си,
когато той чукаше на портите им, още си мълчаха и не знаеха трябва
ли, или не трябва да казват какво знаят.
Изглежда, капитан Денчо Денчев бе роден под щастлива звезда
на пълководец, защото печелеше битките още преди да ги обяви, преди
да влезе в тях. Островът наистина изглеждаше ничий.
Нима това е победа?
Сега бай Денчо си спомни за великите думи на Амундсен, когато
отивал на полюса, на края на своята велика цел. Когато пристигнал над
полюса със своя дирижабъл, Амундсен само се навел над стъклото и
рекъл, прозявайки се:
— Еее… Пристигнахме май?
И нищо повече.
Ужасното бе, че сега бай Денчо се чувствуваше като Амундсен…
Е… завзехме острова май?
И нищо повече.

198
 Когато присъствуваше на разговорите между Танев и
Бакърджиев, бай Денчо се запасяваше с революционна енергия и
непоклатима решимост да унищожи цялата прогнила класа на
експлоататорите. За това му служеха дори примери като
Амундсеновия. Служеха му и други, изтървани. Например една дума
на Капитан Танев: „Дипломацията е двуличие. Гръцка дума, точно това
означава — двуличие, двуочие.“
Сега бай Денчо виждаше, че в отделни случаи наистина това бе
така, така би трябвало да бъде.
— Ти, Алипи — рече той в тези първи часове, когато заставаше
начело на острова, — направи едно списъче на хората…
— Тия от банята. Разбирам! — кимна с глава бохемата пияница.
— Щото после… После ще се окажем кой знае колко. А истината
трябва да се знае. Имаш ли помагала?
— Какви?
— Молив, бележник…
Пияницата се пребърка, потупа се по джобовете, нямаше такива
работи по него.
— Дръж! И внимавай! Тия неща имат понякога историческо
значение…
От този момент Алипи Айларипито измени коренно своята
съдба. Подир неговото излизане бай Денчо нареди да повикат бай
Жельо Алтънтошев и след като го смъмра, че в такива исторически
мигове се завира в банята си, наместо да е в кратера на вулканичните
събития, подхвърли:
— Тоя Алипи не ми харесва.
— Алкохолик — кратко рече бай Жельо. — Пропаднал човек.
— Пропаднал човек, ама… ще видим как трябва кротко да го
изолираме. Страдал е в миналото, сиромах човек, предан, ама много
пие…
— Ще му се възложи да не пие…
— Ще видим какви мерки трябва да се вземат… И ти си
натрупал доста пара, а ние именно такива собственици…
— Хайде бе! — удиви се бай Жельо. — Че мигар… та кога стана
тая работа?
Той бе искрено удивен. До вчера селско говедарче, после корабен
механик, натрупа магнитофони, джезвета, валута…

199
 — Мигар и аз вече ви влязох в очите?
— Мисли на коя страна ще се наредиш. Предупреждавам те.
— Е, сполай ти и за това — окашли се механикът. — Все по-
друго си е, като е предупреден човек.
— Мен кръв не ми трябва. Мен ми трябва правда… и хората да
живеят щастливо, а ти внимавай! Нека хората да знаят, че всичко се
чува.
Баняджията доложи какво се чува в банята.
Нищо не се чувало в банята. Хората като да са онемели, като да
са си глътнали езиците отведнъж, мълчат или си говорят за облаците и
за времето.
— Така е то. Когато народът победи, за какво повече да се
говори?
Напоследък на острова времето бе станало приказно,
възхитително. Дишаше се леко и на душите бе радостно, като окъпани
бяха небесата, чисти, без едно-едничко облаче по тях. И морето не
дишаше, сякаш застинало като на цветна кобалтово-синя фотография.
— За техни си работи говорят хората, за дребни работи си
говорят.
Вятър! Мигар хората не знаят колко силно се чува всичко, което
се каже в банята?
— Те може сега да не говорят, но като заговорят — трябва да
знам. А Алипи така или иначе ние трябва да следим. Той ни
злепоставя, понеже е алкохолик…
В това време Алипи едвам се удържаше да не се пръсне от
гордост и гледаше ту небесата, ту масите, ту вадеше от джоба на якето
си кожения бележник, химикалка, гледаше небесата и си записваше
нещо. После тръгваше към друго заведение — да си записва и да гледа
небесата.
— Какво бе, Алипи? Какво записваш? — питаха го любопитните.
— Нищо. То после ще му се чуе гласът — отвръщаше Алипи и се
смееше някак пресилено. — Я черпи, черпи нещо.
Двама моряци взеха по един бележник и също тръгнаха да
описват нещо, гледаха като Алипи морето, гледаха небето и записваха.
Хората ги гледаха втрещени и после двамата моряци се загубиха някак
между останалите моряци — не можеше вече да се разбере кои бяха те
и кои бяха следващите, дето се снабдиха с бележници и дебели

200
тетрадки и също така нещо си записваха. Всеки си записваше. Имаше
какво да се пише! Толкова люшкания, толкова премеждия, толкова
страхове, грижи, подвизи и рибешка ракия.
Алипи се почувствува подигран и подкачи един ден наслука оня
млад офицер на име Пламен Кочовски, който някога бе се хванал на
бас и бе изпил спирта от главния компас на лайнера.
— И ти ли бе, Пламенкоч? — пияният бохем въздъхна дълбоко,
като свирепо и заканително прекара въздуха през зъбите си. — И ти ли
се подиграваш на бате си Алипи?
— Не си ми бате! — безстрастно отвърна младият офицер, който
наистина и не по своя вина приличаше на коч. Нещо къдраво, упорито,
честно и, да прощавате, глуповато се четеше в изражението му. — И не
ме закачай!
— Тогава искам веднага да ми кажеш какво пишеш! — скочи
Алипи. — Веднага, на момента!
— А ти ми посочи къде пише, че е забранено да се пише?
— Покажи каквото ти казах!
— Няма.
— Добре! — рече Алипи и извади бележничето си. — Нека те
запиша аз.
— Къде ще ме запишеш? — попита, без дори да се обърне към
него, Пламен Кочовски. — Да не ме запишеш при голите от банята?
Между хората трудно се пази тайна. Какво да се прави?
— Последвай ме!
Пламенкоч изведнъж реши да прояви храбростта си в съвсем
обратна посока и рече:
— Какво бе? Да не ме изплашиш?
И най-спокойно тръгна подир Алипи Айларипито.
— Тук вътре аз съм си описал…
— Няма да говорим повече! Като отидем, където трябва, там ще
обясниш каквото трябва! — придаваше си важност Алипи.
— Добре де, нека ти го кажа, а ти прецени!
— Аз не съм поставен да преценявам, аз ще те отведа, пък вие се
разберете…
— Виж какво, това са мои родни… това са мои собствени мисли,
мемоари един вид…
— Ще се разбере горе, казах!

201
 Те се изкачиха при бай Денчо Денчев и след като узна в един
шепнещ доклад какво бе станало, бай Денчо рече строго и тежко:
— Слушам, Кочовски!
— Вие помните, че аз някога изпих компасната течност на
лайнера…
— По-кротко, не започвайте оттам, капитан Кочовски!
— Вие помните, че ме мъмрихте, дето после съм казвал
„българска работа“. Тук сега…
— Ще замоля само по-накъсо…
— Тук сега в моите мемоари аз записвам и обяснявам своята
вина. Своя дял от трагическата вина.
— Какво?
— Всичко, другарю капитан, започна от компаса… Всичко, което
последва…
Капитанът, изглежда, започваше да разбира.
— Ех, вие… вие младите все така — много навътре го вземате.
— Не! Аз трябва да ви призная едно…
Признанието бе, че докато криел своята вина, той спял лошо.
Нещо го душело. Нямал въздух. Сега пишел и като пишел, му
олеквало. Той е виновен за всичко и нека поколенията знаят…
— Не така, Кочовски! Вие сте прекрасен човек? Нали бяхте с нас
в банята?
— Не съм, аз не ходя на такива места… защото ме е срам…
— Жалко!
Капитан Денчев осъзна, че не е зле да има и такива безкористни
хора в своя екип, в числото на людете, с които бяха превзели, макар и
пост-фактум, острова.
Момъкът бе готов да говори, но бай Денчо не позволи:
— Чух. Иди си сега и бъди на разположение. Не си виновен за
нищо, защото ако ти си виновен, къде беше ръководството? Къде беше
командуването?
— В книгата ми е отделено доста място и на ръководството.
— Това трябва да се прочете, да се види… — окашли се капитан
Денчев.
— Няма нужда, аз мога да кажа направо: Вие играете определено
отрицателна роля.
— Отрицателна?

202
 — Само отрицателна. Простете, аз говоря искрено, мен така са
ме учили…
— Значи, според твоите писания излиза, че аз съм най-главният
виновник…
— Не си ти, аз съм, капитане! Аз… аз изпих течността, и
промених курса, а после… После виждах твоите слабости, виждах, че
се задъхваш от яд и завиждаш на всекиго и на всички за всичко. Но
пита се: къде бях аз? Дойдох ли поне веднъж да ти кажа: „Защо бе, бай
Денчо? Защо така? Защо полагаш толкова усилия, за да си осигуриш
тая завист, това ли само ще сеем и жънем ние, що си не натискаш
парцала?“ О, капитане! За мен вие сте ясен, като на длан сте ясен… Не
ме гледайте така! Аз съм готов да поема своя дял от трагическата вина,
ако трябва, ще застана и на ешафода…
— Ще ви се на вас ешафод… Ти, момче, си щур човек.
Момъкът бе изненадан доста от тази все пак родна нотка на
съжаляващ упрек.
— Щур си и си шантав! Не си даваш сметка чии пипала са те
оплели и кой има интерес от тая работа.
— Че кой може да има интерес аз да изпия течността?
Ето как този странен момък, този чист овен Пламен Кочовски
избра една възможност, която даде кураж на Алипи Айларипито да се
гаври с хората.
— Ей! — викаше Айларипито. — Няма ли някой още да пише?
Що не се обади някой да го видя, че пише?
Хората обаче вече само пиеха. Пиеха и пишеха наум или тайно в
къщи.
— Хей, че пъзлив народ — смееше се бохемата. — Предадохме
един, а те всички се стреснаха! Защо се стряскате? Бъдете ербапи!
И понеже никой не му отговаряше, той навеждаше глава над
масата и се разридаваше: „Ех, майко, майко, жална моя майко
моряшка! Кой ни доведе до тоя хал? Кой ни осъди да киснем в тия
океани, когато нас… та няма да го кажа на другаря Денчев ли? Ще го
кажа и окото ми няма да трепне! Кой изпи течността от компаса? Той я
изпи! А после ще обвинява другаря Денчев, когато всъщност всички
знаем кой е истинският виновник. Всички да пият! Всички до един! Аз
ще плащам!…“

203
 Не за първи път Алипи Айларипито затваряше кръчма и
нареждаше да се пие на провала, за негова сметка, а всъщност въобще
без сметка, защото съдържателите биваха доволни, ако се размине
само с това — и ако не се стига до заплашване с коженото тефтерче.
Сега се дишаше по-спокойно. Океанът бе тих, времето бе
ласкаво и топло като майка, по-скоро като мащеха, която още прави
мили очи. На хората бе обяснено. Всичко ще се оправи. Разбира се, не
бива да чакаме милости. Не може всичко да потече като по ръкав. Мед
и масло? Дървен материал? Трябва да се засажда. Получили сме тежко
наследство. Трябва да се работи. Има много кривици, но и ние не сме
много стока. Не работим, повечето време се къпем в банята и говорим
глупости, а понякога и направо си мълчим. Някои се налапаха с дървен
материал, складираха го, обезлесиха джунглата, а други трябваше голи
и с голи ръце да отвоюват свободата на същите тия търговци на дървен
материал.
Капитан Денчев продължаваше да живее в каютата си, макар да
се чуваха гласове — волята на народа бе такава: да слезе и той сред
хората.
Построена бе една голяма и поне с етаж и половина по-висока, а
на ширина — почти двойно по-широка хациенда от балсово дърво. Но
Денчев отклоняваше срамежливо поканите да се нанесе в нея. Хората
настояваха, хората спореха, хората се горещеха, като че не той, а те
щяха да живеят в тази хациенда.
На края бай Денчо трябваше да склони под тия упорити и
непресекващи настоявания на моряците…
Той слезе на брега и каза:
— Е, какво, другари? Щом пък толкова настоявате… Само много
ви моля, нека забравим миналото, нека никой от днес не употребява
тая грозна дума „хациенда“. Знаем за какво напомня тя. Тя напомня за
един узурпатор от миналото, чието име няма да произнеса. Нека
занапред това жилище просто се казва по нашему „Виличката“.
Думата бе удавена в ураган от ръкопляскания.

204
 ГЛАВА ОСЕМНАЙСЕТА
КОСМИЧЕСКАТА КАПСУЛА СЕ ПРОБУЖДА И ХВЪРЛЯ
В ТРЕВОГА ДОЛНИТЕ ЕТАЖИ НА ОСТРОВ ХИКО.
СЕГРЕГАЦИЯТА ПОКАЗВА НА КАКВО Е СПОСОБНА.
БИЯТ ПОП ГАВРИИЛ

И все пак това бяха явления повърхностни — явленията върху

лицевата част на остров Ноньо, който някога се казваше Хико.
Други и много по-важни процеси ставаха в дълбочина.
Норвежкият радист Олафсон, спокоен и безстрастен кастов
военен, който в своята родина бе имал чин капитан, прие едно
съобщение, което го накара да изтърве лулата си. Бе нощ, бе тихо и
спокойно по всички ширини и дължини на скалата, когато той улови
сигнал на една честота, която трябваше отдавна да бъде изключена и
забравена. При това на тази честота не се говореше, а се тананикаше.
Олафсон не служеше служба и не получаваше заплата, затова
погледна творчески на въпроса и започна да записва, а в паузите
даваше позивни на същата честота. Той не разбираше добре езика на
англосаксонците, затова може би му се стори, че в отговор на
призивните него го псуват. Но какво от това? Какво от това, когато
честотата на вълната бе именно забравената честота на загубената
ракета „Маринър“? Стига да се окаже, че псувнята излиза от устата на
Хърбърт Т. Елиът…
Което, разбира се, бе глупост, абсурд.
Отдавна го бяха отписали, отдавна бяха привършени неговите
запаси от кислород и храна, това бе навярно някакъв паразит или
пират.
Чуваха се наистина. Някакво ръмжене, някакви ругатни в
отговор на познатото: „Тук Маринър-майка. Тук Маринър-майка.
Чаадо, открий се!“
Оня ругаеше, после си тананикаше.
Наложи се да пеленгуват и да искат срочно определяне на
координатите на точката, която предава може би от космоса. Излезе

205
нещо още по-невероятно.
Излезе, че ракетата „Маринър“ предава от разстояние далеч по-
малко от триста метра. По-точни изчисления от
електронноизчислителния център не можеха да обещаят преди края на
столетието. Ако не и по-късно.
Излизаше — какво?
Излизаше, че някой от самата сграда, от подземния небостъргач
на Сегрегацията на военномислещите хора си прави шеги.
Шегите във военно време се наказват със смърт…
Разбира се, това бяха произволни построения на Олафсон. А
данните постъпиха в логическия център и след половин ден работа
машината най-сетне даде отговор:
— Моля, дайте допълнителни параметри.
Допълнителни параметри нямаше. И баба знае с допълнителни
параметри.
Смениха Олафсон от пост и на негово място поставиха
испанския генерал в оставка Кучейра от остров Корейка, който през
целия си живот бе служил на различни правителства и се хвалеше, че
въобще не помни кому е служил, но те го помнели много добре. Беше
голяма драка и затова успя да раздразни флегматичния по начало и
апатичен космонавт Хърбърт Т. Елиът. Когато чу англосаксонската
псувня, генералът взе наушниците, после лапна микрофона:
— Ау, сладур? Искаш ли една корсиканска?
И му друсна една псувня, надиплена, кажи-речи, на четири, ако
не на пет етажа. Оттатък мълчаха.
— Ако това ти не стига, мога да те напсувам и по сицилиански!
Тази беше още по-тлъста, но също не даде резултат.
Оня отсреща продължаваше да си свири с уста, когато генерал
Кучейра изведнъж се досети:
— А да искаш една сръбска псувня?
И изреди псувнята в превод, още по-сложна и по-тежка —
псувня на майка, баща, светци, календар, слънце и всичко живо в къщи
и на триста метра в дълбочина.
Това не можеше да се изтрае и оня отсреща се обади с чист и
ясен глас:
— Не те знам кой си, но си голям простак!
— Ало, тук Маринър-майка. Ти кой си! Открий се!

206
 — Като ти казвам, че си простак…
— Тук Маринър-майка. Кой си, открий се! Лейтенант Хърбърт Т.
Елиът, ти ли си… ти ли си… вие ли сте?…
След дълго колебание и пауза, в която никой не посмя да си
поеме дъх, последва отговорът:
— Не ме търсете. За вас аз не съществувам.
— Лейтенант Елиът, не смейте да прекратявате връзката. Вие сте
сега Човек Номер едно на планетата.
— Там е работата, че не съм на планетата.
— Хърбърт Т. Елиът, какво знаете за своето местоположение?
— Зная, че вие никога няма да го узнаете!
— Защо?
— Защото сте плюнки… говеда… и защото сте…
Всичко това се записваше най-старателно. То можеше да
представлява допълнителни параметри за електронния мозък. Хората
слушаха тези псувни и ругатни, сякаш бяха гласове от други селения.
Всички бяха бледи и стояха мирно. Такива звездни мигове се случват
веднъж на хилядолетие.
Сведенията бяха от такава важност, че трябваше да се съобщят
тозчас на бригадния генерал Диегос дел Нуняс, и това стана.
Генералът квартируваше в дома на стария Абукадан. Носеше
едни компрометиращи възглавнички и колани за херния, затова дълго
се суети, преди да разреши да влезе пратеникът. Подозираше, че го
търси напористата Ингеборг, тя бе споменала нещо за прекосяване на
пустинята с камили, боеше се да не започва това прекосяване.
Вестта го подмлади с десет години.
След дългата, продължила повече от пет месеща обсада сега и
космосът падаше. „Маринър“ живее, „Маринър“ е свършен факт. Но
ако тази ракета кацне благополучно на земята, той ще може да каже на
Ингеборг:
— Госпожо, във вашите крака има една мъничка звезда.
И нищо повече.
Ако тя не се зачерви от този свенлив и толкова велик намек,
значи, никога вече генерал дел Нуняс няма да обича жена, значи, те не
разбират от намеци. Нима тя не може да разбере, че заради нея бе
изстреляна тази… Ах, нека само се върне ракетата!

207
 Генералът започна да размахва своите дълги ръце и да ги
прибира, да прегръща въздуха и да си хапе дланите, да подскача и да
пляска с ръце, затваряйки очи в еротичен екстаз. Ясно, с подробности
си представяше какво може да отговори жена, която научи, че в
нейните крака има една звездичка.
Той не мигна до сутринта и ординарецът му трябваше да го
налага със студени кърпи, а после и с топли и да го къпе във ваната,
докато мине този припадък на добре сдържана и отлично маскирана
войнишка страст на зрели години. Така или иначе — мина и това.
Мина, зер идват години, когато сдържането на поривите ни става нещо
като професия, в която все повече се усъвършенствуваме, за да
свършим като виртуози.
— Какво става с вас, генерале мой? — попита го Ингеборг.
Генералът гледаше победоносно.
И заговори. Не сме само ние във вселената. Да смятаме, слава
богу, това за доказано. Кой ще го докаже? Мълчание засега. Някъде
хората може би разговарят чрез кучета. Не е сигурно, възможно е.
Може там да живеят в разрез с нашите представи, например нагоре с
краката или небосклона да е мастилен и да се вълнува. Там може да
знаят за нас много повече, отколкото ние знаем. Това са тайни. Това са
велики тайни, които само една устремена в целта, единна и стройна
като летяща стрела военна енергия може да разбули. Всичко служи на
енергията. Енергията се подчинява само на енергия. Войската е
енергия, когато се подчинява на една мисъл, на една воля. Тази воля
генералът ще подчини на красотата. На най-красивата жена. Наздраве.
Той бе галантен, многозначителен и неясен. Всъщност Ингеборг
не разбираше нищо. Тя също хранеше разумна страст по него. При
това трябва да отчетем — не бе опитна, не, тя бе просто съвсем
неопитна в безкрайното полесражение, където се пролива сдържаност
на страстите. Тя не можеше като него, на нея й личеше, макар да
изглеждаше хладна. Защо той отлага и напада? Защо? И как ли би му
подействувало едно преминаване през пустинята с камили? Тя
трябваше да иска от него обяснение.
От обяснението нещата не станаха бог знае колко по-ясни.
Генералът чакаше. Искаше и тя да чака, да има търпение. Ще получи
един свиден дар, един дар, който е нарекъл специално за нея и който
ще внесе звездна светлина и блясък в техните отношения.

208
 — Нужно ли е това? — тежко дишаше шведката и ръцете й
мачкаха едно невинно стръкче бегония. — Защо така мъчително
усложняваме нещата?
Нужно е, да. Бисерът иска своята диадема, паметникът — своя
постамент. Красивата жена съща чака своето велико дело, което ще я
подчертае и смути едновременно. Ингеборг не е жена. Тя е символ на
Жената. Тя е идеал, за който се творят битки и коват победи. Трябва да
чака, има защо.
— А нещо по-конкретно все пак? — рече жената заинтригувана.
По-конкретно на тоя етап той можеше да каже само как псува
Хърбърт Т. Елиът. Затова рече:
— Позволете на нас, военните, да пазим своите тайни така, както
вие пазите своята красота.
— Вие сте загадъчен. Кажете ми по-определено кога…
— Може да се променят и нашите представи за време. По
изчисления… може да се окаже, че една звезда на разстояние пет
светлинни седмици се намира по-близо, отколкото ей онова там
минаре. Не разбирам много от физика, но науката допуска всичко.
Изглежда, ще се окаже прав старият Платон…
— Кой е той? Познавам ли го?
— О, Платон! Това е един симпатяга от античните векове. Учел,
че има два свята, свят на вещите и свят на идеите. Ние живеем в света
на вещите…
— О, колко е бил проницателен… А другият къде е?
— Да… това е въпросът. Търсим този свят, комуто сме само
несъвършена сянка…
— Това не бяха ли сърдитите млади хора от Англия?
Генералът върна отново разговора при Платон.
— Платон наистина е интересен автор.
Ингеборг изведнъж премрежи очи и рече:
— Не е вярно.
— Какво имате пред вид?
— Познавам един, който бе от света на идеите. Никой не
определяше неговите постъпки. Той сам.
— Не е възможно, това противоречи дори и на самия Платон.
— Не познавам Платон, познавам Капитан Танев.

209
 Генералът подскочи и повтори това име, то му бе познато, да,
това бе човекът, за когото спомена подполковник… Подполковник или
полковник… е, дявол го взел, оня с брадата, да. Капитан по кръщелно
свидетелство, собственик на остров. Генералът вдигна високо
показалеца си:
— Мадам? Не е ли това онзи, който получи горната част на
острова, на който аз имах честта да получа само подземната част?
— Така се радвам! — хладно се засмя жената. Смях волен,
хрипкав и нежен, смях на доволство. — Успях най-сетне да ви накарам
да ревнувате, нали?
— И все пак…
— Той е неотразим. Един такъв — навъсен, с гъсти и диви
коси… недоверчив и уплашен от всичко, а може да победи и вас.
— Мадам? — пълководецът тракна с пети. — От вас мога да
приема всякаква обида, мадам.
— Та… какво правите вие на тоя остров, ако не е тайна?
Генерал дел Нуняс отново тракна с пети. И се поклони
театрално. Явно това, което правеха на острова, бе тайна.
Изглежда, във въпроса на Ингеборг ще да се е съдържала
някаква нотка на ирония или генералът е бил готов да приеме въпроса
за ироничен, но когато покорно наведе глава и тракна токовете, в
ушите му като в пещера проехтя още няколко пъти ехото на въпроса:
„Какво правят онези там?“
И реши, че е крайно време да ги пришпори. Щом ракетата
„Маринър“ съществува, щом се обажда и щом като не могат да я
намерят, ясно е, ще трябва да ги принуди да я намерят. Път за
отстъпление и време за колебание няма.
Последва доста хладна и саркастична шифрована радиограма
към щаба на остров Хико: „Като се вземе пред вид… и във връзка…
както и вследствие… и при положение… както и във връзка, при което
положение, нареждам: С всички възможни сухопътни, въздушни и
морски сили да се предприеме издирване на ракетата «Маринър». За
целта се допуска дори изстрелване на космически сонди, провеждане
на наблюдения и евентуално претърсване на видимата част на земното
кълбо и допустимите дълбочини на Световния океан.“
Заповедта приключваше с мрачното и делово изречение:

210
 „Ако ние още отсега започнем да губим своите космически
ракети, с какво ще воюваме срещу интелектуалците, които и така ни
подлагат на присмех, за което ракетата «Маринър» засега дава обилни
основания?“
Към незабавни резултати!
Това бе едно прибързано и излишно разпореждане, но историята
е препълнена до козирката и с такива, за да се спираме по-подробно на
причините за изследването му.
Да следим резултатите, които бяха, кажи-речи, мълниеносни.
Прекратени бяха от нула часа на същата тази нощ всякакви и
всички радиопредавания, но това не бе забелязано от населението на
Южното полукълбо, защото в ерата на телевизията радио слушат само
полицията и нейните патрули. Все с цел да се подобри и повиши
качеството на радиовълните бяха намалени потенциалите на
телевизионните сигнали, сега телевизионните центрове излъчваха
програми само за столиците си, при това не за целите столици, а само
за центровете.
И въпреки това загадъчният глас продължи да държи на своето,
като повтаряше, че за тях той е загубен и те никога не ще научат
координатите му, щом като и той самият не ги знае. Отделно пък от
това, че даже и да ги знае, пак няма да им ги съобщи, защото са… и
плюнки и какво ли не още и са оставили свой другар в безбрежния
всемирен океан, без да си направят труда да го следят до края.
По посока на сигнала просто така, съвсем сватбарски бяха
изстреляни още три космически ракети — естествено без хора на
борда, достатъчен бе резилът с Хърбърт Т. Елиът, — но само като
мощно средство и за отразяване на евентуален сигнал. И трите ракети
бяха тутакси поднесени от самолетостроителната корпорация
„Суперконстелейшън“, която чувствуваше известен морален дълг,
защото тя бе изпълнила поръчката и за строежа на ракетата „Маринър“
и без никой да я пита, просто в гонене на повече печалби си изяде
хлебеца, като се издаде. Защото може би никой нямаше да пита кой е
строил първата „Маринър“ или може би щеше да се размине, както е с
някои други неща при военните; те могат да те напъхат в затвора
заради един каиш или една манерка и също така могат да ти простят
един вагон одеяла — всичко зависи от доклада на по-долното дребно
началство.

211
 Следващата забрана засегна самото въздухоплаване: на всички
цивилни авиокомпании бе наредено да ограничат до минимум
полетите си по международните линии, ако не желаят да си навлекат
непоправими загуби от свалянето на самолетите им и от куп други
неща, които произтичат от неизпълнени препоръки.
Настръхна тази част на планетата, кажи-речи, повече от две
трети от полукълбото. Хората мислеха, че всичко е плод на петролната
криза и както трябваше да се очаква, в Лондон тръгнаха с понита или
впрягаха на разкошните кадилаци впрегатни коне да ги теглят, а в
южните части на Африка и Америка започнаха да падат правителства и
последваха кръвопролития.
Познатият нам полковник Гавриил Бербенков и поверените му
бабички точно в тази нощ летяха някъде към Рангун или Сингапур и
бяха застигнати от два изтребителя на местната секция на
сегрегацията. Поп Гавриил не се подчини на заповедта и каза на
главния пилот да кара, както му е наредил. Главният пилот си остави
работата и дойде при попа да му обясни, че това е заповед лично от
генерал дел Нуняс, никой няма право да й се противопоставя. Попът,
който в тия високи и луксозни полети бе оставил самочувствието си да
щръкне повече и от брадата, сиреч бе станал непоносимо уверен, че
щом е приближен някому, то първата му работа е да не му зачита
заповедите, каза, че познава генерала и двамата ще се разберат.
Все пак боингьт на поп Гавриил бе заставен да слезе, а
разпенявеният поп бе отведен в едно помещение, където, след като бе
изслушан най-внимателно, бе предаден на други мълчаливи хора от
едно друго помещение и там бе бит, както никога до тоя момент, при
това в съпровод на музика, а срещу него стоеше един разкопчан
офицер от явно южноамерикански произход.
— А сега какво ще добавите още? — бе рекъл този
южноамериканец.
— Вие биете един полковник… един полковник! — и попът се
разплака от безсилна ярост.
Латиноамериканецът кимна с глава и върху многострадалното
тяло на попа положиха още една обилна порция, кажи го, един порой
от удари. После го свестиха и го запитаха не знае ли случайно нещо за
подозрителни космически тела. За евентуални ракети-носители.

212
 Попът каза, че не си спомня такова нещо, но и да си спомня,
никога не би казал на такива изверги.
В отговор онези само кимнаха и казаха, че се радват. Радват се и
се надяват, че господин полковникът ще мълчи и няма да говори
много, защото в обратен случай няма да бъде полковник.
Попът ги прекъсна:
— О! Вие сега ще видите какво ви чака! Само веднаж…
Не го оставиха да довърши и го биха така зверски, че накрая
трябваше да се съгласи: по-добре станалото да си остане между тях.
Иначе го заплашва нещо още по-лошо.
Попът излезе, олюлявайки се, и тръгна към самолета, но
самолетът не можеше да излети. Имаше забрана.
Тогава попът тръгна към телефона и пожела бърза връзка с
Африка, с дома на премъдрия Абукадан.
Връзката бе дадена така подозрително бързо, че ако поп Гавриил
не бе в такова притеснено положение, сигурно щеше да се усъмни.
— Госпожо Ингеборг, искам да говоря с генерал дел Нуняс —
рече той и тя каза: „Момент така“ и след миг попът бе прибран с една
голяма военна джипка, където някакъв съвсем непознат местен офицер
започна да го бие, после дойдоха дежурните биячи и пак го биха,
докато попът омекна до степен най-сетне да разбере какво му се
говори.
— Хубаво ли е да обещавате, че няма да говорите, когато сте
имали намерение да говорите? Ами че кажете просто: ще говоря…
— Няма да говоря… — разплакан, с попукани устни рече попът.
— Е, как да вярваме? — тъжно рече офицерът. — Всички
говорят за чест и искреност, а после лъжат най-вулгарно.
И въпреки тъжния си и замечтан вид офицерът нанесе на попа
такъв удар, че той вече не знаеше какво да мисли и намери за по-добре
да припадне. Заляха попа с вода, дадоха му да закуси, после го
изпратиха на летището. Забраната още не бе вдигната. Поп Гавриил
потърси пилота и започна някак прекалено бодро да го предразполага:
— Ние ще победим! Ще победим, ще видите! Всички дружно кат
вървим, ние ще победим…
Пилотът не знаеше, че това е стих от нявгашна военна песничка
и кимна с глава.

213
 — Какви прекрасни хора, нали? — кривеше си душата поп
Гавриил. — Какво единство, нали?
Пилотът дъвчеше уморено дъвка и мълчеше, кимайки с глава.
Нему попът бе неясен и безинтересен.
— Какво страхотно единство, нали?
Бабичките вече се отегчаваха, но поп Гавриил току-що бе
получил един голям урок по единомислие и реши да го сподели с тях:
— Ще чакате! Ако трябва ден, два, десет дена, ще чакате. Щом е
по волята на командуването, ще чакаме. И трябва да чакаме с радост.
Защото без това сме загубени. Без тая дисциплина… Вие знаете ли, че
самолетът — това е дисциплина на летището, дисциплина на метео и
радиослужбите, дисциплина на моторите, на турбините, на крилете, на
аеродинамичните сили… Хе-хе! Какво знаете вие? Ние летим,
сестрички мои, само благодарение на дисциплината.
Но въпреки това поп Гавриил пак го биха. Войската е разделена
на родове и всеки род войска си имаше свои служби. Ако това, което
стана, бе по инициатива на военновъздушното разузнаване, то и
флотата не искаше да остане по-назад. Флотата също призова
полковник поп Гавриил Бербенков и той бе разпитан, както се следва
— по тест, с въпроси, с детектор на лъжата — на края пак му хвърлиха
един хубав бой. Той трябваше да каже, като е летял, къде е ходил,
какво е видял и не знае ли нещо за ракети и капсули.
Сега вече попът си спомни съвсем ясно защо го бият. Биеха го
заради оная странна космическа капсула на борда на „Али Ботуш“…
Той си даде сметка, че ще изяде още океани от бой, ако каже нещо, и
затова се смееше, весело намигаше, пускаше шеги и даже предлагаше
цигари на биячите.
След като се изредиха даже и бронетанковите войски, поп
Гавриил бе оставен да забавлява бабичките си, нямаше нужда да искат
от него декларации… Той бе убеден вече, че не бива да се говори
иначе, освен така:
— Щастливо си живеем ние… щастливо, ооох! А… знаете ли
какво щастие ни очаква, когато победим окончателно и се наложи
пълна дисциплина над света? Тогава може би няма да има отделни
родове войски, тогава ще има само един род войски и хората ще бъдат
щастливи…

214
 Отведоха го пак, но не го биха, само го предупредиха да говори
още по-ясно и без заобикалки.
— Сестрици мои, сестрици! Какво ли би било сега да можеше по
някакъв начин само да минем ей тъй, отгоре, и да видим какво правят
нашите родни краища, село Избегликьой… където, сестри мои…
— Я го виж ти какво намислил! — рекоха бабичките. —
Избегликьой му се привижда! Ти си върви в Избегликьой…
— Не, сестрици, исках да кажа — да сравниш колко сме
щастливи сега…
Те не го разбраха.
Бабичките бяха станали космополитки.

215
 ГЛАВА ДЕВЕТНАЙСЕТА
ЗАЧИТАТ ИЗТЕКЛИТЕ ГОДИНИ КАТО
КОМАНДИРОВКА. ПЛАЩАТ ДЕПОНИРАНИ ЗАПЛАТИ.
КОНФИСКУВАТ ПРИДОБИТОТО. ТЕЛЕГРАМИ,
МОДНИ ОБУВКИ И ПОЯВАТА НА ПЛАМЕН
КОЧОВСКИ. МАНИФАКТУРНО ВЪЗДУХОПЛАВАНЕ

Тази сутрин, изглежда, за пръв път Капитан Танев се поободри, в

очите му проблеснаха нявгашните пламъчета, защото както си
пътуваха от Избегликьой към града за заплатите, той рече:
— За пръв път у нас и на Балканите. Вегетарианска кланица.
И посочи на седящите редом с него верни бабички големите
халета на загадъчното предприятие „Булгарцвет“. Онова същото, дето
някога се занимаваше с реекспорт на телешки бутове и кравешко месо.
— Гледайте, девойчета, гледайте и мислете! Бабичките, които
той ласкаеше с нежното име „девойчета“, се обърнаха в конската
каруца, с която пътуваха, и за жалост не видяха нищо особено —
постройка като постройка, двор като двор. Оранжерии, покрити със
стъкла или с найлон, камиони. Но все пак, за да не обидят доктора си,
позасмяха се, защото и той се смееше.
— А аз съм тръгнал да обикалям света. Защо? Отговорът бил
тук. Вегетариански кланици. Ех, девойчета, ако можехте да знаете
колко е прост механизмът на света…
— То ние сме едни девойчета!
Докторът им обясни, че наистина са девойчета, най-малкото
заради скромния и безспорно морален живот, който водят. Заради
нравствената и физическа чистота, а още и заради безкористните
помисли. Пък и за това, че всяка девойка е готова във всеки следващ
миг да съгреши и да опетни своята невинност, а те — никога и за нищо
на света.
Това бе казано така убедено, че бабите се спогледаха учудени и
на края повярваха, макар и доста объркани, едва ли не уплашени.
Някои рекоха:

216
 — Гледай ти сега… ама то наистина, щом си рекъл…
Само една-две не повярваха и намигнаха на останалите, но това
не се забеляза.
Тази сутрин на Доктор Танев, изглежда, му провървя. За пръв
път го прие началникът на отдел „Финанси“ и дори стана от мястото
си, за да му стисне ръката и да го придружи до фотьойла.
— Голяма бюрокрация, голямо разтакаване — рече този
началник на име Недялко Тюфекчиев и седна до Танев. — Голяма, ама
не ние сме я измислили.
Танев не каза нищо.
— Е, какво… вярвам моите хора са ви разяснили тънкостта. Ако
вие наистина държите на тези тридесет и една заплати, значи, ако сте
били на работа през всичкото това време, ние трябва да имаме един
доклад за извършеното през това време.
— Написан е вече тоя доклад. Три пъти е написвай и преписван.
— С други думи, вие сте били в командировка…
— Бил съм.
— Бил сте в командировка, за да проверите качеството на
телешкото месо, което се внася чрез японската фирма Ямчико.
— Няма японска фирма. Вие като проверявате едно нещо,
обяснявате ли някому как го проверявате? Просто проверявам, и
толкова.
— Правилно. Съвсем правилно! — съгласи се веднага
Тюфекчиев. — Точно тъй, запомнете си мисълта, аз поръчвам кафенце
и идвам.
След като поръча кафето с гръмогласно провикване в коридора,
Тюфекчиев се върна и по маниера на провинциалните адвокати
продължи да тупа по коляното нашия човек, да прави гласа си от
сладък по-сладък. Накрая рече:
— Е, много ми е драго. Много ми е драго, доктор Танев, че така
хубаво се разреши тая работа. Вие заплатите си ще получите, това й е
хубавото на нашата държава, че си плаща най-честно и почтено. Обаче
като вземете парите, ще трябва пак да дойдете при мен да уредим още
една малка формалност. Ама чакай! Защо ще ви разкарвам? Тя,
касиерката, ще дойде тука… Я, ма, Нели!
Наречената Нели сякаш бе стояла до ключалката, защото тутакси
открехна вратата и рече:

217
 — Нещо трябвам ли?
Докато Тюфекчиев й обясни, че трябва, тя даде авансовата
разписка и започна да вади от джобовете на престилката си пачки с
банкноти. Явно не беше неподготвена за случая.
— Сега свободна ли съм? — попита тя. Тюфекчиев я освободи,
кимвайки с глава. После мина зад бюрото си и с доста официален тон
рече:
— А сега да видим и останалите произтичащи от тук въпроси.
Да видим, с други думи, какво следва, щом вие сте бил командирован
толкова време.
Танев усети нещо недобро и мигом трепна, изправи се като куче
нащрек, но вече бе късно. Изстрелът и този път бе проехтял. Трябва да
се декларира всичко придобито по време на командировката.
Танев започна да разбира. Затова се дръпна възможно най-далеч
във фотьойла, наведе се и каза, че не носи нищо от порядъка на
порнографска литература, подаръци, магнетофони и тем подобни.
Дошъл е като корабокрушенец, довел го е норвежкият кораб „Фрам“, и
това е документирано.
— Ние знаем как сте пристигнал, вие сте писал в доклада, но…
аз не очаквах, че ще започнете толкова отдалече, честна дума. Вие
имате доста неща за деклариране.
— Имате предвид?
— Бе… някои имат автомобили, други, да речем, лодки,
моторници… Вие…
— Искате да кажете за лайнера „Ноньо Бакърджиев“?
— Не разбирам. Ние знаем за лайнера „Али Ботуш“. Или вече са
станали два? Тогава да запиша…
— Момент, стойте! Поне това недейте, той е един и същ и му
върви да си сменява имената. Той е „Тристан и Изолда“, той е „Сакар
балкан“…
— Слава богу! Записвам, значи: от командировката вие сте
придобили един лайнер…
— Вижте… това…
Лекарят гледаше жалката купчинка пари, гледаше този охранен,
малко нещо апоплектичен държавен служител и сега вече му ставаше
по-ясно какво бе видял тази сутрин в символа „Булгарцвет“. Всеки
човек навън би се смял или би ругал този упълномощен, който сега се

218
трудеше да измъкне от него, от доктор Танев, всичко придобито през
тия години…
— Разбирам ви по-добре, отколкото вие сам се разбирате,
другарю Тюфекчиев. Пишете още един остров, мисля, че се казваше
Хико, от групата на Принц Едуардовите острови. Документите ми се
намират в сейфа на лайнера и ако ви трябват, идете да си ги
приберете…
— Но чакайте… — рече служителят, след като си записа „Принц
Едуардовите острови“, — не бързайте… вие като че ли се сърдите
нещо, моля ви, бива ли така?
— Няма за какво да се сърдя! Смея се в тоя момент вътрешно!
Смея ви се на акъла! И ако искате, мога да ви кажа сега какво ще
последва, при това с астрономическа точност мога да ви го кажа…
— Ето пак се гневите! А аз изпълнявам само своя дълг!
— Тогава заминете в скоро време да направите опис на
имуществото. Направете някои ревизии и инвентаризации. Островът
ще цъфне и ще върже. На края ще започнете да си го подхвърляте един
на друг, ще го вземе може би „Булгарцвет“, за да си държи там
саксиите, или пък Сматракалев ще направи интернат за даровити деца.
И когато от цъфтящия остров направите едно губещо стопанство, елате
ми се обадете да ви кажа какво ще стане нататък!
— И какво ще стане нататък? — провикна се след него
Тюфекчиев. — Не, не, вие не оставяйте така нещата, доизкажете се!
— За жалост, не съм го намислил! — честно призна
ветеринарният лекар от долната площадка.
— Стой, стой! — викаше Тюфекчиев. — Задръжте го!
Не можеха да го задържат и финансистът напразно си дереше
гърлото. Хукна подир доктора и го стигна чак на входа на общината,
където чакаха бабичките.
— Няма да те гоня аз! Вземи си парите! После ще кажеш, че не
си получавал нищо или пък че ние сме те измамили.
И му натика снопчетата розови и сини банкноти, означени по
ведомост и авансова разписка.
Капитан Танев поведе своите девойчета и като не знаеше какво
да прави с парите, купи им обувки с много дебели подметки, на
всичките дванайсет или тринайсет бабички по един чифт, които
изведнъж ги направиха много по-високи и някак си едва ли не

219
стройни. После пиха по един коняк и Танев даде на бабичките пари
със заръката да купуват кучета. Където видят куче, да го купуват.
Останал сам, той потопи тъгата си в още два коняка и после тръгна
към пощата да телеграфира. Съдържанието на телеграмите бе доста
неясно, но в замяна на това възвишено. Той пращаше по две или най-
много по три мъдрости на един адрес, а някъде слагаше просто
пословица или афоризъм от доста популярно естество. Едно бе ясно —
Танев искаше да намери отдушник и като нямаше с кого, пращаше
задгранични телеграми или телеграми до съседни окръзи и столицата.
От пощата той се обади на таксиметровата служба, ангажира всичките
таксита и прибра с тях бабичките, някои от които наистина водеха
кучета. Странната група с бабичките и бездомните песове скоро
пристигна в Избегликьой, на такситата бе наредено да чакат. Доведоха
кучето Океан и го представиха на кучетата. Океан ги огледа, подуши
ги, после погледна стопанина си и клекна в краката му. Танев рече:
— Така си и знаех. Но викам си — може пък да е заговорила
плътта… Всъщност не биваше.
Кучето бе угрижено и не му бе до това. Пък и доведените песове
до един бяха мъжки. Но това не попречи на пийналия доктор да рече:
— Ех, не е толкова малък светът, щом в него има място за мен и
за още едно куче… Всичко друго ще прибавим после.
Такситата върнаха песовете обратно в града, макар шофьорите да
се повъзпротивиха.
— Плащам и искам така!
— Ама това са бездомни кучета…
— Бездомни, само че едно е да си бездомен в града, друго е на
село. Изпълнявайте и чуя ли някакво оплакване от куче, ще има да ми
платите скъпо. Вземам ви номерата.
Шофьорите си заминаха, заминаха и кучетата, селото утихна. На
другия ден Танев започна да поправя малкия самолет „Фокевулф“.
Какво мислеше той? Какви чувства го вълнуваха? Как понасяше
тези шеметни промени?
Понасяше ги с такси и с „Жилерата“, пътувайки от
„Мототехника“ до „Мототехника“ и от град на град. Излезе, че главата
на мотора на „Фокевулф“ може идеално да бъде заменена с глава от
стара шкода, като се шлайфат леглата на буталата и се сложат
оригинални бутала от шевролет. Да описваме повече подробности ще

220
означава без нужда да дразним и отегчаваме читателя, а и ония редки
българи, които някога са летели с тия вехти машини. Ветеринарният
лекар просто сваляше нещо от самолета и тръгваше да търси подобно.
Хората го знаеха, ставаха на крака, стояха мирно, чакаха го да мине и
шушукаха зад него. Частите, които липсваха, се изписваха с
невероятна, почти кинематографична бързина и с прецизност, която
можеше да говори много. Ако Капитан Танев искаше да създава нови
теории за братствата, сигурно щеше да започне от братството на
магазинерите, от тяхното единомислие, но сега не му се създаваха
теории, той искаше просто да лети.
Когато от стария „Фокевулф“ не остана нищо старо, освен идеята
на конструктора, Капитан Танев бе вече един опитен монтьор и още
по-опитен летец. В периодите на изпробване на един или друг детайл
той излиташе и кацаше толкова пъти, колкото не би си позволил и най-
взискателният треньор. Ние опознаваме света, когато го разглобяваме и
сглобяваме отново. Танев бе разглобил една любов, бе разглобил един
кораб, бе разглобил един остров, сега разглобяваше самолет. Ако това
не ви харесва, предложете вие какво друго да прави човек на тоя свят,
освен да разглобява и да сглобява?
Той вече летеше и облиташе околността с това странно и бихме
казали — красиво самолетче. Красивото при него бяха не толкова
линиите и обтекаемостта на формите, колкото тази тържествена
плавност на движенията; при скорост сто, сто и петдесет, максимум
двеста километра в час то се гмуркаше над горите, плуваше замислено
над блокове и ливади и представляваше извор на красота, хората
виждаха човека вътре, човекът вътре виждаше хората, можеха да си
помахат с ръка дори. Някаква учителка от далечното село Радулци се
хвалеше, че доктор Танев веднъж й обещал да дойде и да й разлюлее
пердетата на стаичката и го направил, с такива самолети това бе
напълно възможно. Красиво бе още и затова, че шумът на самолета
напомняше на селяните някаква въздушна вършачка или по-скоро
работа на мотоциклет — все познати неща, не с грохот и полет на
прикован с каиши човек, който не знае накъде лети, нито кой го води в
тоя полет…
Местните власти се безпокояха, че това возило не е регистрирано
и няма номер. После започнаха да отминават този дребен факт,
безпокоеше ги само, че лекарят понякога обича да си пийва и може да

221
причини зло, но после и това отминаха без внимание и цялата грижа бе
да се запази някак докторът, защото неговият подпис означаваше
милиони и милиони валутни левове. Той получаваше и имаше още да
получава, а и до прехвърлянето на документите за собственост без
неговия подпис всичко увисваше във въздуха, където всъщност висеше
и докторът в тези моменти…
Нещата бяха прекалено добре свързани, за да мисли човек, че са
дело на случая. Чувствуваше се тук една властна, водеща и насочваща
ръка — и това бяха бабичките, те наистина бяха навсякъде около него.
Колчем посегнеше към чашата, някоя се обаждаше отнякъде:
— Ха недей, баби… Пусто да остане това пиене…
Той не им обръщаше внимание или се заканваше с пръст.
И ето веднъж, наместо да му се скара по тоя начин, баба
Смарайда рече:
— Що ме не повозиш, сине?
Той я взе, разбира се, но бабата не се възторгна от гледката, а
поведе разговор на седемстотин метра височина за Лидия
Сматракалева.
— Защо ходиш така сам-самин, синко? Защо ме не оставиш аз да
уредя помежду ви работата?
— Помежду ни?
— Знаем всичко, баби, за вас всичко се знае… Тя е готова пак да
дойде, само ако мръднеш пръст, веднага е готова да дойде…
— Знаеш ли, бабке… ти й кажи на нея, че това, за което иска да
ме срещне, е минало, някъде назад…
Лидия искаше може би да сложи ръка върху половината от
имуществото, придобито по време на брака. Половин остров, половин
кораб — всичко, придобито по време на брака, се дели.
— Кажи й: той вече люби друга…
— Недей, синко, как така… такава обич да имате вие… Как ще
обичаш друга, като…
— Като какво? Грозен ли съм?
— Е, не, ама нали те знаем… нея си обичаш ти, нея!
Без да му мисли много, Танев рече весело:
— Може пък на друга да й излезе късметът. Може например и ти
да намериш… да намажеш, а?

222
 — Аз ли, баби?… Чакай да сляза, чакай, че ми призля нещо…
Искаш за смях да ме направиш на хората, че и без това малко са ме
подигравали…
— Тогава тебе ще те взема, за да наследиш всичко, защото
Сматракалева затова ме гони. Ти ще ми станеш жена…
— Ох! Ама ти подиграваш ли ми се?
— Никак, бабо!
— Ох, не ми викай бабо, че имам дете на три години!
— Чакай, чакай! Да не беше… дето дъщеря ти и ти имате един
мъж?
— Имаме зер! И едната дъщеря, и другата — един мъж водим и
трите, на бесилото да го заведат!
— Е, тогава страдала си, ама… няма да може.
— Ще може, ще може, аз съм лефтерна[1]… Тя, средната ми
дъщеря, е женена за тоя Алипи, бог да го убие!
Бидейки в състояние на средно тежко алкохолно опиянение и
една вече преминаваща депресия от всичко случило се, малко радостен
от хубавата разходка над окръга и малко тъжен, ветеринарният лекар
на село Избегликьой сниши машината в най-крайното село на окръга и
щеше да сключи моментално граждански брак с гражданката
Смарайда Константинова Суецка, ако тя си носеше документите. Тя
обаче не ги носеше и церемонията бе отложена за другия ден.
— Такъв ми бил на мене късметът, види се! — говореше
гражданката Смарайда, докато летяха обратно срещу облаците към
Избегликьой. — Веднъж да ме хареса свестен човек, и аз да не си нося
паспорта.
— Нищо, бабет! И утре е ден!
— Не ми викай „бабет“! Не е утре ден! Утре на тебе кой знае
какви акълища ще ти минат през главата…
— Не ме познаваш!
— Море, дип много добре те познавам! Че… то… аз ако не съм
лъгана от мъже…
И въздишайки много тежко и дяволито, добави:
— Ама какво да правя, като обичам да ме лъжат?
Тя не мигна през тази нощ и макар че доктор Танев й каза
благоразумно, че не е хубаво младоженци да спят заедно, преди да са

223
сключили брак, тя пак повтаряше: „Бе, нищо, карай! Не сме сефте
ние…“
Когато се събуди на другата заран, доктор Танев видя, че тя не е
мърдала от вратата му — там бе прекарала цялата нощ тази всъщност
чиста и простичка селска женица. В много весело настроение Танев се
обръсна, изми се, пя и си подсвирква, докато си пържеше яйца и дори
се одързости толкова, че щипна своята бъдеща невеста по носа, тя
имаше доста мъничко и червеничко носле. Сетне се качиха на
самолета и отлетяха и малко преди да кацнат, жената рече:
— Чакай, чакай, връщай се! И днес няма да стане тая работа!
— Защо?
— Защото изумях съвсем и пак си не нося паспорта. Нали цяла
нощ съм те вардила.
Това обаче не осуети, а всъщност подпомогна сватбата. Защото
по неведоми пътища някой бе разгласил за това чудо и пред селсъвета
на това далечно село вече стоеше огромният черен понтиак-галактик
на дирекцията за туризма, по-точно колата на генералния директор.
Ония от колата видяха как самолетчето приближава, видяха как се
насочва към пистата и после отново се вдигна във въздуха и си
помислиха, че може би докторът се отказва. Тръгнаха да го гонят и
едва в Избегликьой научиха, че двамата са водили в дома на невестата
и отново са се вдигнали.
Самолетът си е самолет и Хърбърт Сматракалев не успя да
осуети хода на ветеринарния лекар. Ход или приумица? Ще видим по-
късно, засега доктор Танев вече свиваше гнездо и ставаше семеен
човек. Хърбърт Сматракалев го намери в опушената и неприветлива
селска пивница и без да сяда, рече:
— Няма защо да честитя. Не можете да ме уязвите, но можехте
поне малко да се отплатите на онази, която прекара такива тежки
страдания заради вас. Вие живяхте толкова години с тази жена и сега
показвате истинския си лик. Не ви наричам подлец, това е много
малко. Вие не сте и подлец, вие сте нищожен.
— Ще пиеш ли нещо? — рече невинно доктор Танев. — На
сватба се пие…
Сматракалев не го удостои с отговор, плю встрани от себе си и
отмина.
Танев остана да празнува своята малко странна сватба.

224
 Всъщност… защо странна?
Добрите бабички, които следваха своя доктор и не искаха за
нищо на света да го изпуснат, отсъдиха тъй:
— Такава била работата, значи… Николинка искал той, нашият
доктор.
Николинка бе жената на Алипи Айларипито.
— А може и на малката да е хвърлил око…
— Ако не го е хвърлил вече.
Брачна нощ нямаше, защото Капитан Танев прогони всички
сватбари и остана сам в кръчмата да си допива. Призори бе разбуден от
нежни пръсти, които си играеха с панталона му и го дърпаха: бяха три
рошави сополанчета, три момченца, кажи-речи, на една възраст, и
трите с моряшки фланелки, които се опитваха да го събудят. Той
промърмори в просъница:
— Какви малки морячета… Виж ти, от малки вече стават
морячета…
— Тате! Тате! — скандираха децата и го дърпаха за дрехите, а
едно се бе одързостило дотам, че вече му седеше на коляното.
— Какво ще пиете по тоя случай? Щом съм ви баща, трябва
нещо и да пийнете?
Тази картинка — мила, колкото и идилична и в не по-малка
степен поучителна — показваше, че никога не трябва да бъдем
песимисти, защото великият живот си знае работата и може съвсем
неочаквано да ни даде не само гнездо, ами и да го напълни с пиленца,
щом чак толкоз милеем за пиленца и гнезда. Песимизъм! Оптимизъм!
Плюйте и на двете — на черното гарваново крило на песимизма и на
бялото гълъбово крило на оптимизма, така диаметрално
противоположни, така различни! Плюйте, защото птицата на Живота
никога не лети нито само с едното, нито само с другото и винаги лети в
посока различна и на двете, тоест лети натам, накъдето тя си поиска.
Нямаше кой да даде на пиленцата лимонада, а и лимонада
нямаше. Капитан Танев стана да им налее малко винце и тогава видя
нещо, което го изуми…
На вратата на пивницата стоеше къдрокосият и добре познат от
миналите щастливи морски времена помощник-капитан, оня, дето бе
изпил компасната течност, същият Пламен Кочовски, който сега
трябваше да бъде на другия край на земното кълбо.

225
 Капитан Танев едва не изпусна шишето от изненада. Той не се
изненада на трите си новопридобити деца така, както бе слисан от
вида на този моряк, на тази лястовица от далечна пролет, долетяла чак
в есента.
— Аз пристигнах. Да ви се поклоня дойдох… — бяха думите,
които този странен човек изрече и рухна на пода пред тезгяха на
пивницата.
— Станете… какво ви стана? Кажете…
— Нищо, оставете ме така. Толкова съм щастлив, че ви срещнах
отново!
— Всички ли си пристигнахте? — доста глупаво запита Танев.
Знаеше добре, че няма начин да са пристигнали толкова скоро.
— Само аз… Оставете, не питайте!
— И все пак как се върнахте? Кога? За колко време?…
— Няма да ми повярвате. Но сега аз вярвам във вас напълно.
Докато плавах насам, мислех все за вас и разбрах, че сте велик човек.
— Добре де, но все пак не може ли малко по-ясно?
Танев си каза наум, че него го преследват все такива едни
къдрокоси. Този Пламен Кочовски приличаше много на оня Гошко,
дето се оказа агент на финансовите служби. Не може да бъде! Този
остана на острова, откъде-накъде е тук?
— Каквото и да ви кажа, няма да повярвате.
— И все пак опитайте, кажете го…
— Пристигнах, плувайки. С шнорхел и маска — той наистина
постави на масата шнорхел: — Ето с тоя шнорхел.
И до него постави хубава италианска черна на цвят маска:
— И с тая маска.
Той беше прав. Никой не можеше да му повярва, още по-малко
пък читателят. Всеки незапознат със събитията на остров Ноньо
Бакърджиев би се усъмнил сериозно във възможността човек да
преплува три хиляди морски мили с шнорхел и маска. Ние, хората, не
само сме крайно скептични, ние се и гордеем с тази си слабост.

[1] Лефтерна (гр.) — свободна. ↑

226
 ГЛАВА ДВАЙСЕТА
ОСТРОВЪТ ИМА СВОИТЕ ИКОНОМИЧЕСКИ
ЗАТРУДНЕНИЯ. ПОЯВЯВА СЕ НЕДОВОЛСТВО И СЕ
ОБЯСНЯВА ЗАЩО ПЛАМЕНКОЧ Е СТИГНАЛ ДОТАМ
ДА ПРЕПЛУВА ОКЕАНА НА ЕДНИ ГОЛИ МУСКУЛИ, С
ШНОРХЕЛ И ГУМЕНА МАСКА. ПАРОДИЯ НА
СЪДЕБЕН ПРОЦЕС, КОЙТО БИВА ЗАГУБЕН ОТ
ОБВИНЕНИЕТО

Хубавото време на острова се бе привършило. Тежки облаци се

спускаха откъм екватора, пресрещаха се с големи сиви пелени от влага,
идваща по тропика на Козирога и респектирани от ледените свлачища
откъм южния полюс, правеха хората да дишат тежко.
Една ранна утрин Капитан Денчев повика при себе си познатият
ни Алипи и довери:
— Алипи, знаеш ли, аз, брат, много мисля.
Това си бе в реда на нещата, но Алипи се почувствува поласкан и
тропна с токове като истински военен.
— Не знам с тебе така ли е, обаче откакто се събудя, докато
заспя, виждам, че всеки момент мисля. Нямам просто минута покой.
Мисъл след мисъл, мисъл след мисъл.
— То не бива чак пък толкоз! — рече Алипи. — Аз защо пия? За
да не мисля.
— Остави глупостите. Исках да те питам — с тебе така ли е?
Мислиш ли?
Алипи се запъна. И не защото не можеше да отговори, а защото
помисли, че може би това е някакъв много дълбок и поучителен
въпрос. Между другото се опита да си припомни някои свои последни
прегрешения. Бе вземал парици от разни хора да ги вписва в списъка
на голите от банята. За някои почерпки… Някого да е бил напоследък?
Нещата на острова вървяха така, че наистина само това се очакваше —
той да се гътне и тогава островът съвсем да се разкапе. Наистина
едничък той го държеше със своята властна ръка.

227
 — Съобщиха… че уж бил убит Кенеди.
— Кенеди? — прехапа устни бай Денчо.
— Кенеди, да…
— Ето виждаш ли? Виждаш ли какво прави тероризмът? Паплач!
Само това и чакат!…
Бай Денчо мигом съобрази, че събитието не е много изяснено, и
затова попита контролно:
— А знае ли се… от какви позиции са го убили? Да не е нещо
катастрофа или пък… може да е от любовно естество?
— Води се следствие, убиецът е задържан. Даже май е убит.
— Ето, видиш ли? Народ. Ти се стараеш за негово добро, а той
накрая на тебе — куршум в челото. А пита ли те той дали мигаш
нощем? Въздух ти не достига, души те, по цяла нощ мислиш за него и
денем не те напускат мислите… Пита ли ме някой мен, че аз мога и да
се шашна от мислене! И после? После да ви видим вас какво ще
правите…
— Не говори така, бай Денчо! Ние сме с тебе и няма да позволим
това нещо. Но и ти много се преуморяваш. Аз да съм на твое място, ще
си поркам от сутрин до вечер и за нищо няма да мисля. Ти знаеш ли
колко много е поскъпнало пиенето навън?
— И още ще поскъпва. Ние тук не мигваме, мислим за щастието
на хората, а те се опиянчват… Ти ми кажи, друго какво се чува?
Сред хората се чуваха вече странни неща. Съществуваше някаква
организация за премахването на бай Денчо. Но мигар можеше да му се
каже това нещо? Съществуваше и една комисия от седем души, дошли
от окръжния народен съвет вчера сутрин. Преплавали океана, кажи-
речи, за да запечатат казаните за мерлуза. Мереха острова, описваха
дървения материал. Това вече можеше да се съобщи на капитана. Но
Алипи трябваше да се разочарова, защото бай Денчо рече:
— Късна ти е информацията. Знам. Друг път гледай по-навреме
да ми съобщаваш. Ние тука тоя остров трябва да го изправим на крака,
да извършим едно цялостно преброяване, да се видим колко сме, какви
сме…
— Ние сме 1144 души! — рече веднага Алипи. — Знам ги,
всичките са описани. Имам картончета за всички…
— Дренки знаеш ти! Ние сме най-малко два-три пъти повече!
Това са…

228
 Това са мечтите на всички вождове — да имат големи полкове, за
да победят.
— Народът иска преброяването да стане с карнавал, другарю
капитан! — тракна с токове Алипи. — Какво ще кажеш? — И му
намигна свойски.
— Само сме за карнавали сега! При тия затруднения…
Островът наистина изпитваше затруднения, както бива винаги по
островите.
Хората си мислеха, че бай Денчо нарочно ги държи без обувки.
Не беше точно така. Всеки месец се правеха постъпки за четиристотин
и петдесет чифта подходящи обувки. Следователно за няколко месеца
всички трябваше да бъдат обути. Добре, но още първите четиристотин
чифта изчезнаха като четиристотин капки дъжд в пустинята. В края на
полугодието бяха внесени още толкова и до края на годината всеки
човек на острова трябваше да има по един чифт и може би четвърт
идеална част от втория чифт. Статистиката сочеше, че три четвърти от
населението ходи с налъми. Това бе фактическото положение, което се
замъгляваше от приказки на заинтересовани хора, че моряците се били
самозабравили, че някога корабокрушенците са ходели като Робинзон
Крузо и са носели кожени гащи, а сега…
Но ето че и положението с кожените гащи бе досущ същото.
Хората се бяха окъсали и неизвестно защо наместо дрехи носеха
спални чували в различни цветове. Виж, поне спални чували имаше в
изобилие, докарани неизвестно откъде.
Строгият разум искаше едно здраво планово начало. Планирани
бяха всички нужди на хората, оставаше само плановете да се изпълнят.
Бай Денчо знаеше това и душата го болеше, защото си
спомняше, че някога сам бе говорил колко хубаво ще живеят хората,
когато отмахнат господството на тоя ветеринарен лекар, който ги води
като стадо подир себе си. Отмахнаха го. И ето сега нямаше обувки.
Нямаше мляко за децата, нямаше дрехи. Даже и деца нямаше, хората
не се доверяваха и се отнасяха много внимателно с жените. Дори някои
направо не се отнасяха никак, защото грижите на човека имат и това
вредно въздействие — карат го да забравя как да се отнася с жените.
Угрижените хора мълчаха, едничък ентусиастът Пламенкоч се
осмеляваше да говори:

229
 — Съзнавам своя дял от трагическата вина. Прозирам нещата на
острова, както се прозира на дъното на изворче. Капитан Денчев има
капацитет на селски учител. За да не го засенчат, той няма да допусне
до себе си никой помощник, който да бъде по-умен от него. Защо
прогонихме Капитан Танев? Отговорете? Кажете, не се оглеждайте
като суяци!
Хората се оглеждаха като суяци и слухтяха дали: няма да ги чуе
някой.
— Тъжно! Ще излезе, че на човека, на царя на природата, който с
ума си завладя природата, му пречат именно умните хора. Ха-ха!
Тъжно, покъртително! И няма кой да му го каже! И няма кой да му
вземе мярката. А в Америка хората ето как решават въпросите.
Той говореше свободно, открито и не даваше пукната пара за
това ще ли го чуят, или няма да го чуят.
Един ден той намери на масата в своята скромна барачка една
прекрасна автоматична японска пушка-снайпер. Това го просълзи. Той
знаеше, че на борда един от моряците си бе купувал някога такава
пушка от Сингапур. Сега тази пушка беше при него. Значи, някой…
Същата нощ той чу гласове през прозореца, задъхани и безредни:
— Пламене, горе главата!
— Пламене, ние сме с тебе…
— Прощавай, Кочовски, че се крием така, но нали ни знаеш
какви сме…
— Появим ли се, някой все ще ни издаде, и теб ще издаде…
— Ти си единствената надежда на острова, да го знаеш!
Пламенкоч пламна и дълго мисли какво да предприеме с
пушката. Нощният разговор му направи дълбоко впечатление; разбра
също колко много искат хората да се отърват от бай Денчовото
опекунство и колко много ги е страх от тях самите, пък и от бай Денчо.
Така от мисъл на мисъл пламенният мъж отсъди, че е дошъл мигът, в
който той може да направи нещо историческо за другарите си, за
хората — изпусне ли този миг, историята няма да му прости, каквото и
да обяснява после. Ако загине в този огън, в тая битка, значи, е
изпълнил своето предназначение на света и името му ще остане в
устата на хората.
Ами ако не загине?

230
 Ако не загине — ще направи хората чудно щастливи. Ще
постъпи като Хенри Форд, който поръчал да му издълбаят надпис на
паметника: „Тук почива един глупав човек, който умееше да се огражда
с умни хора.“ Пламен Кочовски ще направи същото, ще се обкръжи с
умни съветници, ще иска всеки, който стои до него, да бъде поне два
пъти по-умен! Да, да! Той може да не е най-добрият спортист, но ще
направи спортът да се ръководи от най-истинския спортист. Той може
да не е най-добрият финансист, но ще направи финансите да се
ръководят от най-добрите. И здравеопазването, и всичко…
Ами като се съберат толкова умни и кадърни хора, защо ще
търпят Пламенкоч над себе си? Хайде да говорим трезво, няма ли да го
избишкат на петата седмица, като му кажат — при това исторически
обосновано: „За вашата заслуга в премахването на предишния режим
получавате… точно 1879 лева и тридесет и осем стотинки, на колкото
възлиза електронноизчислен вашият дял от реализираната печалба
след промяната. Това спечелиха хората, като свалиха оня, и това ви се
пада на вас пропорционално. Нямаме откъде да вземем повече, а иначе
бихме ви окръглили сумата. Поръчайте си паметник, ако искате, за
вашите заслуги, но ние нямаме пари да платим даже и паметника,
всичко се изчислява електронно, чао!…“
Той притискаше хладното дуло на автоматичната, снабдена с
фотоклетка пушка за лов на едър дивеч. Достатъчно е само да я
насочиш. Насочваш и чакаш. Когато окулярът хване целта и кръгът я
покрие, ще чуеш само едно „щрак“ и — готово.
Пламенкоч знаеше точно пътя на бай Денчо, знаеше даже и
мястото, откъдето ще е най-добре да се стреля — от балкона на
виличката, където всяка сутрин нашият човек излизаше да се протяга и
да гледа изгрева на слънцето. Това бе стар, селски навик, от него бай
Денчо не се отказваше, не се отказа и тази сутрин. Слънце нямаше,
имаше облаци и той пак се прозя и когато наведе поглед надолу, към
улицата, към градината между улицата и къщата, видя на тридесет
крачки едно насочено към него дуло и рухна като покосен на пода.
Пламенкоч тутакси хвърли пушката и хукна през оградата, но го
заловиха минувачи точно в мига, когато се прехвърляше през високите
железа.
Притичалият Алипи веднага взе пушката и се изкачи на балкона,
където бай Денчо вече идваше на себе си полека-лека, съвземайки се

231
от силната уплаха.
Японската пушка се оказа изобретение на вегетарианския лов,
наистина с фотоклетка, но и с фотокамера и вместо изстрел правеше
снимка. Бай Денчо Денчев бе сниман в момента, когато се протяга на
своята веранда. Снимката му бе показана. Като я видя, той много се
хареса, простена, помоли, пак да се намери лекар и нареди да хванат
този тип и да му го доведат.
Доведоха му го.
— Ти какво, момче… мене за смях ли искаш да ме правиш? —
рече бай Денчо и му посочи къде да седне. — Наместо да се
приобщиш, мама му стара, наместо да се заемеш с художествената
самодейност — с пушки ще си играеш. Ей… рекох си — отидох си и аз
като Кенеди.
— Вие вече и от сенките си се стряскате… — бяха думите на
упорития овен.
— Какво ще спечелите, като ме очистите? Ще потече мед и
масло по улиците или пък обувки ще ви поникнат ей така от въздуха?
— Е, нищо, нищо! — обади се Алипи Айларипито. — Добре, че
пушката беше с фотоклетка. А ако беше с патрон? Представяме ли си
какво щеше да стане?
— Наистина жалко! — изтървал се Пламенкоч. — И аз
съжалявам, че не беше боен патрон, но… такъв ни бил късметът,
изглежда…
— Чакай, чакай! — рекъл бай Денчо. — Ама ти наистина ли си
мислел, че пушката…
— Той каквото си мисли, мисли си го, важното е, че му се
попречи! — изперчил се Алипи Айларипито. Хитрецът сега си
приписвал заслуга, каквато всъщност нямал и не можел да има. Нито
Пламенкоч, нито онези, дето му дали пушката, са мислели, че от
атентата ще произлезе фотография. Алипи искал само да му се отчете
тичането, докато хванат Пламенкоч, пък ето, сега се обръщали нещата,
като че ли той е знаел за организацията, за подготовката и видите ли,
сменил е патроните с фотографическа лента.
— Значи, тъй! — възправил се на лакът бай Денчо. — Значи, ти
срещу мен си искал да вдигнеш ръка? А аз си мислех — фотография си
искал да ми правиш. Тогава аз тебе…

232
 — Знам — прекъснал го Пламенкоч. — Като капитан
Бакърджиев.
— Тогава аз тебе ще те съдя. Търси си адвокат, готви се — ще
направим публичен процес. Ще те съдим по законите, както се следва,
за опит за убийство…
— Което по нашите закони се наказва като убийство! — бързо
рекъл услужливият Алипи и нагло се усмихнал на Пламенкоч, комуто
още имал да дава сто лева и десет гвинеи. — Ти не се стряскай толкова
де! Какво пък? — засмял се. — Нали сме мъже, мама му стара, ако си
прав — и му намигнал, — може и да те оправдаят.
На Пламенкоч му идело да го заплюе, но се сдържал и погледнал
високо горе над дърветата.
— Ето защо са стопанските затруднения! — рекъл бай Денчо. —
Ето защо никой не работи и чака да му падне наготово. Преврати сте
готвели! Превратите могат ли да напълнят магазините със стока, да
дадат месо и вълна? Дренки могат! Разхайтена паплач, само на лесно
се научила! По цял ден киснат в банята или се шляят по градинките,
зяпат другарките негърки, а искат магазините да са пълни… Процес!
Публичен, показателен процес искам!
И станал процес, революционен, бърз, неочакван. Обвинител —
Жельо Алтънтошев, защитник на обвинителя — Кристо Маненхайм от
континента и Димо Опълченски от охраната на двореца, свидетел —
Алипи Айларипито. Обвиняемият се явява без защита. Съдии —
Митьо Камбузинерчето, жена му и една негърка от местните,
заседатели — трима другари от глухонемите пасажери.
И започнал процесът пред очите, кажи-речи, на цялото население
на острова. С кратка реч към населението се обърнала жертвата бай
Денчо Денчев, който захванал така:
— Сега, другарки и другари, вие трябва да забравите, че аз съм
един вид капитан, началство и представлявам върховната власт на този
остров. Тия неща са едно, а съдът е съвсем друго. Сега след малко ще
ви се разкрият едни деяния, от който и вие си страдате. Аз не отричам,
че имаме някои затруднения. Ние не можем да очакваме, че като не
работим нищо, ще потече мед и масло по улиците, а ние, другари, само
ще гребем и ще лапаме. Къде дават така, другари? Някои другари,
които не заслужават това име, организираха опит за моето убийство,
което, другари, трябва да знаем какво означава по същество. Аз няма

233
какво повече да говоря, вие ме виждате пред вас. Забравете, че мисля
ден и нощ за вас, че мира нямам, ни сън, ни удоволствия — това
далече е от мене… няма го…
(Просълзява се)
… едните интереси на колектива ме държат изправен, а по мен се
стреля…
Глас. С фотоапарат де!
Алипи (прави знак). Изхвърлете тоя простак!
Бай Денчо. А сега нека има думата съдът. Аз млъквам и нищо
повече няма да прибавя.
Зрелището било наистина антично.
Под едни далечни дървеса и чужди небеса, под едни намръщени
небосклони и върху едни военни полигони шепа моряци и техните
случайно придобити жени стояли и искали да си отговорят — кой е
виновен за неуредиците и неправдите. Имало само три възможности —
или единият, или другият, или нещо друго. Но нека засега оставим това
„нещо друго“, защото тръгнем ли подире му, ще изпуснем процеса.
Тъй че кой от двамата бил виновен да няма обувки и да е ниска
раждаемостта?
Ей това се питали хората, които страдали от липса на обувки.
Същите, които втикнали пушката в ръцете на Пламенкоч, а после му
шушнели окуражаващо под прозорците. Същите, дето после го
хванали, когато стрелял, и го предали в ръцете на Алипи Айларипито.
Да имахме време и да имаше сили перото ни, криле да имаше това
перо да облети всичките тези човешки души, които си мислели съвсем
други неща и по-скоро чакали да се оправи търговията и снабдяването,
отколкото да видят какво ще стане с Пламенкоч и бай Денчо…
Един лъч на симпатия огрял бледия лик на Пламенкоч, когато
съдията Митьо Камбузинерчето, върл самоубиец, а после съдия и
еснаф, както виждаме, го запитал:
— Къде е вашият защитник?
Изстъпил се Пламенкоч и рекъл: Аз поемам своята защита сам,
срещу враговете!
Тръпки преминали през тълпата и хората си рекли: „Тоя май ще
създаде ядове на съдиите.“
Прочели обвинението. Нескопосно, но тенденциозно, то
съдържало следното: Стреляло се е срещу честта, гордостта и флага на

234
родината, все едно срещу родината се е стреляло. Да би било друго, да
се прости, но да се стреля срещу родината и знамето, това не може да
се отмине, това се наказва с най-тежкото наказание — застрелване,
смърт чрез застрелване.
— Чрез разстрел! — високо и звънко поправил съдията самият
подсъдим. — Научете се поне да говорите ясно и правилно, щом не си
правите труда да познавате законите!
Такава тишина настанала, че се чувало как летят пчеличките и
мушиците.
— Ти нямаш право! — креснал Алипи, но достойният
Пламенкоч объркал още веднъж следствието, като рекъл:
— Ако ми говорите на „ти“, процесът трябва да спре. Длъжни
сте да ме уважавате, докато съм, страна. Нямам още присъда.
— Уважавайте го, другари — с отпаднал глас рекъл бай Денчо.
— Уважавайте го, че иначе и до утре няма да свършим. По същество
нека кара. Продължавайте, другари. Имате думата вие, другарю
Пламенчо Кочовски…
Бай Денчо бил така уверен, че ще застреля Пламенкоч, че даже
започнал да играе на милозливост и великодушие.
— Значи, вие ме съдите от името на нашия национален
трибагреник?
— Тъй, Пламенчо, разбрал си — отвърнал бай Денчо вместо
съдиите.
— А къде го виждам аз тоя флаг? Аз никъде не го виждам! Я ми
го покажете?
Всички се огледали. Наистина отдавна флагът бил спуснат.
Отдавна корабът плавал без знамена и отличителни знаци.
Настанал смут. Започнали да се чуват гласове и окашлювания.
Виж ти, как можели да се извъртят нещата.
Бай Денчо Денчев се видял в чудо. Повикал на минутката Алипи
Айларипиев и му прошепнал нещо. После рекъл:
— Пропуск, другари! Пропуск! Ей сега ще се развее нашият
национален трибагреник.
— Ако го намерите въобще! — подвикнал някой, но нямало го
Алипи да каже точно кой бил тоя смутител на реда.
— Излишно е да си правите труда, господа! — рекъл Пламенкоч.
— Аз ви държа в ръцете си и ви се смея вътрешно…

235
 Той наистина се засмял волно, от все сърце.
— Не се смей така, Пламенчо — бащински го посъветвал бай
Денчо. — Себе си, ако не уважаваш, поне хората уважавай, срамота е,
това е много сериозен процес.
— Знам! — рекло момчето. — Но да продължим. Корабът и
островът принадлежат на Капитан Танев, както знаем.
— Това беше и е вече безвъзвратно минало! Ние турихме ръка на
всичко. Простете, че прекъснах заседанието! — досетил се бай Денчо.
— На всичко казвате? — рекъл Пламенкоч и се замислил.
— На всичко.
— На абсолютно всичко ли? — повторил Пламенкоч.
— На абсолютно всичко.
— Е, тогава, другарю Денчев, ще прощавате, ама сам влязохте
във вашата си клопка.
Хората отново притихнали настръхнали, зачакали.
— Я да видим тая клопка! — с пресъхнало гърло рекъл бай
Денчо.
— Тя, клопката е на борда на кораба. Какво е това там желязното,
рогатото? Това там, желязното, рогатото е космическа ракета с
космонавт на борда. Доколкото знам — американец. Доколкото знам,
ракета, и тя не е наша, няма флаг. Какво излиза? Какво излиза,
другари?
Хората сега зашумели. Виж ти процес! Виж ти изненади! Виж ти
възможности! Толкова време стои там и ръждясва това желязо.
— Но да продължим, другари! Даже и на другарите от
финансовия отдел не бе съобщено истинското положение и те не знаят
как да заприходят тая космическа капсула.
— Заседанието се закрива! Закриваме заседанието! Хайде,
другари, прибирайте се, заседанието се закрива.
Бай Денчо се прибрал в своята виличка и ячко се уплашил. То
хубаво да носиш пагон и да ръководиш, но я да те видим сега, когато
върху теб пада цялата отговорност на предшественика ти… Ракетата е
прибрана по времето на капитан Бакърджиев… ние работим по
неговите завети, нали островът се казва Ноньо Бакърджиев?… Да
кажем, че е прибрана по нареждане на Капитан Танев? Първо, има
свидетели, че Танев по това време не е бил на борда. Ела сега и
отговаряй за несторени дела! Наистина как ще погледне далечната

236
родина на това, че мъкнем близо три месеца космонавт от другия лагер
и нито го хвърляме във водата, нито пък го декларираме, да се знае
какво е и що е…
— Алипи! — последва строга заповед. — До петнайсет минути
тая капсула да я няма там — капитан Денчев бе станал решителен като
лъв… — С най-голяма бързина да се хвърли обратно, в морето.
Алипи само изкозирува и наистина след около час и нещо се
върна и рече:
— Готово, бай Денчо! Хвърлихме я чак на три мили от брега.
— Ох! — изпъшка бай Денчо. — Защо бързате? Знаете ли къде
отивам, ако се докаже, че е била тук, пък я няма? Тутакси я върнете,
където си беше!
— Слушам! — козирува Алипи и псувайки наум началството,
тръгна отново да търси бай Жельо Алтънтошев с неговото катерче.
Иди сега търси нещо, което си хвърлил в морето.
Цялата нощ мина в мисъл и будуване. Чак призори успяха да
видят отново железните рогатки на капсулата, изпотрошените и
ръждиви антени и клапанни дръжки и когато се прибраха на брега,
където ги очакваше голямо множество, Алипи рече високо, да го чуят
всички:
— Ето го, ама ако ме накарат още веднъж да го вадя, отказвам се
и от служба, и от всичко. Три тона желязо е барем, ако не и повече…
Странно, но капитан Денчев никога не бе чувствувал така остро
нуждата от съвет, от нечий ум, както в този момент. Къде бе сега
доктор Танев? Този остър и прозорлив ум веднага би намерил какво да
противопостави на това момче.
… Ех, колко е нужно понякога човек наместо футболист да има
до себе си умствен играч, който вместо него да вкарва голове. Танев!
Да можеше някак да се съгласи той да му стане съветник… Но къде го,
къде?
Бай Денчо все още нямаше представа от висотата на
положението си колко посредствен човек е и колко много на брой са
ония, които имат повече ум в главите, отколкото великата природа е
отпуснала нему. Една кожа е, дявол го взел, уж сме еднакви, като
туристически раници на вид сме, ама на всекиго раницата пълна с
различни неща.

237
 — Слушай, Алипи! — рече бай Денчо. — Реших окончателно.
Ще го махнеш…
— По никой начин, бай Денчо! — проплака пияницата. — Душа
не ми остана. Питаш ли ме…
— Не ти говоря за ракетата. Ще го махаш тоя Пламенкоч и нищо
повече не ме интересува. Чу ли?
Алипи взе едно шише, първото попаднало му под ръката, изпи
го, кажи-речи, на две-три глътки и отиде при затворника.
— Излиза според тебе, значи, че аз съм агент на капитала? Така
ли?
— Така, но ти не се безпокой чак толкоз. При смяната на един
строй с друг добитъкът си запазва убежденията.
— Ееех, браат! — разрида се пияницата. — Знаеш ли как ме
улучи? Право в душата ме улучи. Знаеш ли каква трагедия имам аз?
Защо капитализмът ме остави мен да съм добиче? Имахме ли ние
възможност да учим, да се образоваме? Дренки… Вярвах на тоя
изедник Денчев. А той да бил агент. Добре… Ето ти ключа. Излез,
заключи ме тука, а ти — спасявай се, където ти видят очите. Спасявай
се, че утре в зори, някъде между, между… колко е сега часът?
— Два и двайсет…
— Между три и четири ще ти четат присъдата.
— Чакай! Аз… къде мога? Къде?…
— Не знам, но да те няма… тоя така извъртя нещата, че уж ти си
виновен за…
— Знам, знам!
В тези броени минути Пламенкоч намери и шнорхел, и маска, и
плавници и пое обратния път към родината. Какво го очакваше сред
вълните, той сам си знаеше — и не е наша работа, защото ние вече
знаем, че той пристигна благополучно в родното село Избегликьой. А
такива дребни неща, като самотният подвиг на самотен плувец за
самотно преплуване на океаните — правени са, правят се и ще се
правят, докато има океани. От това на океаните, както знаем, нищо не
им става. Ни по-добре, ни по-лошо.

238
 ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЪРВА
ГЕНЕРАЛЪТ МОЖЕ ДА ЛЮБИ САМО РАЗВЪЛНУВАНА
И СИЛНО СМУТЕНА ЖЕНА. КЪДЕ ГИ ТИЯ ЖЕНИ?
СЕГА РАЗБИРАМЕ ЗАЩО Е ЛЕТЯЛ „МАРИНЪР“ И
ЗАЩО ГО ТЪРСЯТ ТАКА УПОРИТО. КРАХЪТ НА
КОМПАНИЯТА „СУПЕРКОНСТЕЛЕЙШЪН“

Те плуваха като два бели призрака в душния облак от пара, който

пълнеше сауната, и почти не се виждаха, изглеждаха по-скоро като
призраци. Ако не беше тази душна пара, човек можеше лесно да
открие, че сауната — това бе оная кристална и мраморна баня, в която
нашият капитан бе открил най-после себе си и това, че е победител.
Сега тази турска баня бе превърната отново в сауна, но онези, които
плуваха в мъглите й, не можеха да открият такова нещо. Те не бяха
победители, макар да се намираха само на косъм от победата си. Нито
Ингеборг, нито генерал Диегос дел Нуняс можеха да кажат, че са
победители. Можеха да кажат, че са близо до победата, че са начело на
своите конфедерации и сегрегации, но не и че побеждават.
При това генералът се гушеше срамежливо и всячески се
стараеше да потъне някак сред парата. Той бе латинец, нему не бяха
така понятни шведските нрави, които позволяват жена и мъж да се
къпят заедно, както по-късно и сексуалната революция ще позволи.
— Мадам, струва ми се, че това бе една погрешна стъпка…
— Защо, Диего? Защо? Не мисли, отпусни се, остави се на
нещата и бъди напълно спокоен…
Той не можел да бъде спокоен. Не, при тези обстоятелства — не.
Щом не можеш да бъдеш спокоен, тогава бъди неспокоен. Бъди,
какъвто трябва да бъдеш! Не можел той да бъде точно такъв, какъвто
му се искало да бъде, защото се вълнува. Ох, боже, как да ви го обясня,
мадам? За да бъда такъв страшен и неотразим, какъвто мога да бъда
само аз, трябва нещо съвсем мъничко. Трябва жената до мен да бъде
развълнувана. Ако може, да се зачерви от свян. Да бъде възхитена. Да
бъде искрено изненадана. Мадам, каква изненада, когато седим, както

239
ни е майка родила, един до друг. Мадам, любовта е вятър, тя е река, тя
е движение. Аз трябва да бъда високо, вие ниско и аз да падна като
водопад, като фьон, като вятър от полюса към екватора… Добре,
добре, не мислете, защо толкова много мислите и се притеснявате? Но
как да не се притеснявам, мадам, никога мъж не е обичал една жена,
както аз ви обичам, и никога мъж не е бил по-безсилен пред жена,
отколкото аз. Защо ми е всичко — полкове, милиони, сегрегации, —
когато не мога да извърша най-простото нещо на тоя свят? Почакайте
моя подарък. Може би той ще ви развълнува. Може би тогава вие ще се
почувствувате отново една мъничка и плаха женичка, само такава аз
мога да ви имам… Боже, генерале, колко ненужно усложнявате
нещата… Мадам? Вие ли казахте това нещо? Какво правите, мадам,
наместо вие да се изчервите, мадам, изчервявам се аз. А бях толкова
радостен, почти бях щастлив, мадам, защото сега научих за известното
трепване… трепване… Генерале, какво говорите? Я да видя! Моля ви
се, мадам, в никакъв случай. Наистина има известно отклонение от три
мили, то може и да не е точно, но е пеленгувано… Какво говоря аз?
Нека излизаме, защото събитията сега текат с мълниеносна бързина.
Мадам, ние ще бъдем щастливи в най-скоро време, уверявам ви и
тогава, веднъж започнало, веднъж само станало възможно, нашето
щастие няма да има граници, мадам.
— Поне да ви масажирам, генерале, позволете, ние умеем това.
— Мадам, в никакъв случай! Всяка наша стъпка е стъпка в
историята на планетата…
Генералът направи стъпка към закачалката, взе една разкошна
ориенталска хавлия и се провикна:
— Шмиииид!
На часа в помещението се показа русата топчеста глава на
флигеладютанта. Генералът бе решил да има флигеладютанти.
— Какво имаш да ми кажеш, Шмид? — рече генералът.
— По радиото ви викат, господин генерал! — козирува Шмид и
се оттегли, следвайки по петите мокрия и потен генерал.
Когато вече се намираха в покоите на генерала, последва сцена,
която напомня живота само на низшите чинове или на миналите
векове. Генералът попита:
— Затворено ли е?
— Тъй вярно!

240
 — Заключи добре!
Офицерът превъртя ключа в бравата и отново застана мирно.
Генерал дел Нуняс се приближи, замахна и нанесе върху лицето
на своя флигеладютант такава звънка плесница, та на оня му се стори
за миг, че се разтрепераха стъклата на прозорците.
— Говедо! Казах ли ти да ме извикаш още щом пуснат парата?
— Съвсем не разбрах, господин генерал!
— Махай ми се от очите!
— Слушам, господин генерал!
Той си наля питие, запали една хубава пура и постепенно
започна да се успокоява. Великите пълководци никога не са се
поддавали задълго на своите настроения. Изживявали са ги бурно, но
късо. Генералът си наля още едно питие и взе сводката. Нищо особено.
Навсякъде — нищо особено, ако изключим новите данни за
пеленгуването на тайнствената капсула „Маринър“. Отбелязано е ново
отклонение на сигнала с три мили северно от първоначалната точка на
засичане. После ракетата се е върнала. После отново се е отклонила на
две мили и пак се е върнала. После пак се е отклонила. Слава богу,
сега пак се е върнала.
Мисловният център не даваше никакви обяснения за това
поведение на капсулата. Какви бяха тия трептения от по три мили по
една и съща хоризонтала? Какви тайни още можеше да има на една
далечна планета? На тези въпроси логическият център отвръщаше с
една и съща фраза: „Дайте нови параметри, моля!“
Изведнъж генералът бе осенен от нова мисъл. Дали промяната в
поведението на ракетата не идва от намесата на двете ракети-сонди,
изпратени от „Суперконстелейшън“? Досега „Маринър“ се държеше
спокойно, нямаше никакви промени поне от момента, когато бе
установена връзката. И ето намесиха се отново сондите на
„Суперконстелейшън“ и „Маринър“ прояви безпокойство. Започна да
трепти и да се отдалечава. Ах, ако само стане нещо, ах, ако само
изчезне по някакъв начин „Маринър“, тогава той ще разгроми тая
компания, камък върху камък няма да остави от нея!… Но защо чака?
Защо трябва първо да изпусне птичето, че после да го гони?
Генералът изневеряваше на своя образ, защото се връщаше към
образа на един млад и необуздан офицер — отпреди войната. Или

241
може би защото се приближаваше към образа на генерал, комуто
всичко се удава, с изключение на едно — победа в леглото.
Бяхме казали вече, че компанията „Суперконстелейшън“ си бе
изяла хлебеца, когато се обади, без да я питат, и предложи своите
ракети-сонди за издирването на „Маринър“. Но трябваше да се случи
сцената в банята и да мине делото под чуждите небеса на острова, за
да се раздвижи капсулата „Маринър“. И ето сега идеха последиците за
самолетостроителната компания.
Генералът продиктува заповед. Всички военни доставки на
„Суперконстелейшън“ се спират до второ нареждане. Всички машини
„Суперконстелейшън“ се изваждат от употреба. Да се следи за
изпълнението и да се докладва срочно, по всяко време на
денонощието.
Присъдата бе окончателна и не подлежеше на обжалване.
Военните неща винаги са забулени в тайна, а работите на Сегрегацията
на военномислещите от КЮП представляваха тайна дори за военните
— не всички бяха посветени в нейните дела, камо ли в произхода на
заповедите и разпорежданията й.
Генералът угаси пурата и започна да се разхожда. Той бе заситил
едрия хищник у себе си, сега започнаха да скимтят и да се обаждат по-
дребните животни, по-плахите. Трябваше ли всъщност? Заслужаваше
ли си с едно махване на ръката да заличи цяла самолетостроителна
компания? Сантименталности. Какво бе казал Наполеон? За мен
животът на един или два милиона в повече или в по-малко не
представлява абсолютно никакъв проблем, когато става въпрос за една
победа. Казал ли е всъщност Наполеон тези думи? Е добре, ако не ги е
казал, казва ги сега той, генерал дел Нуняс.
И не трябва да се мисли чак толкоз, издадената заповед не се
обмисля. Дори и да е погрешна. Безнаказаност има. Ще минат много
години, преди да може някой да обсъди тая заповед и ще бъде
безутешно късно дори това усилие.
А сега не е лошо да дадем една награда. Сто хиляди. Не сто
хиляди, ще дадем награда от един милион! Пиастри? Пезос? Долари?
Все едно. Един милион на онзи, който открие „Маринър“… Ръката,
която бие, трябва да бъде щедра.
Един милион за онзи, който посочи ракетата, един милион за
онзи, който я поднесе на генерала. За да се научи да владее една

242
машина и да побеждава с нея, понякога на пилота, на танкиста му
трябва да отнесе с машината стръкче маргаритки на своята любима.
Нека, важното е да владее машината. Владее ли генерал дел Нуняс
машината? Може ли да отнесе стръкчето цвете на своята любима,
може ли да каже на Ингеборг: „Вие имате звездичка в краката си!“
Битият флигеладютант Шмид влезе и повече гузно, отколкото
обидено докладва, че поп Гавриил Бербенков иска свиждане с
генерала. Шмид не знаеше и никой не знаеше, че и поп Гавриил бе
също така бит, иначе може би помежду им щеше да се роди поне
известно съчувствие.
Мигът наистина бе подходящ, генералът се чувствуваше
разтърсен и екзалтиран от много събития в този розов ден и смяташе,
че една доза теория няма да му се отрази зле.
Попът бе отслабнал, макар и облечен съвсем изискано. Генералът
му раздруса здраво ръката и бе неприятно изненадан от фалшивия тон,
който взе поп Гавриил в започналия разговор:
— Исках да съгласувам с вас, господин генерал, въпроса за
униформата ни.
— Вашата униформа? Чия униформа?
Не можел той да продължава повече така. Трябвало да има
някакъв отличителен знак. Трябва да се знае, щом е полковник от една
армия, трябва всички да забелязват това, иначе какъв полковник е той?
Чувствуваше се, че под тия думи се крият други мисли и не това е
въпросът, който вълнува подполковник Бербенков.
— Стремите се към чинопочитание? Искате да ви се отдава чест?
Но това, господин полковник, са външни белези. Не ви ли блазни
повече вълшебството на едно съзнателно подчинение, което изумява
със своята сила и невидимост?
Попът си призна, че го блазни.
— А нашето съвършено и безпогрешно единодействие?
Попът въздъхна и призна, че и то го удивлява и хвърля в много
дълбоки мисли.
— Е тогава? Може би искате униформи за бабичките, искам да
кажа, за съпругите на нашите легендарни герои?
Попът се колебаеше.
Всъщност този малък претекст — за униформата — му трябваше
да може да подразбере по чия заповед е ял славния лобут, дали генерал

243
дел Нуняс знае, или не знае. Изглеждаше, че генералът не знае и че
бърза да поведе поп Гавриил към теоретическите бездни и простори,
за да се развихрят заедно.
— Мислил ли сте, господин полковник, какво би било, ако ние,
военните, стъпим първи на някаква далечна планета… Планета, към
която вече сме изпратили нашия „Маринър“…
— А какво стана с него?
— Обявих един милион за онзи, който…
— Един милион? — подскочи попът. — Милион за онзи, който
посочи къде се намира „Маринър“?
— Милион за онзи, който открие „Маринър“ и ми посочи…
— Не може да бъде! Вие се шегувате. Вие наистина се шегувате.
В тоя миг подполковник или пък полковник Гавриил Бербенков
усети силен сърбеж по цялото тяло и кой знае защо си спомни
изведнъж как много боли, когато те бият само за една изтървана дума и
затова хем сложи ръка на устата си, хем пък започна да подсвирква.
— Какво правите? — изненадано рече генерал дел Нуняс.
— Нищо, свиркам си. Не… Помислих си — колко великолепно
би било, ако ние…
— Вие, полковник, знаете нещо! Полковник? Погледнете ме!
Сега вече Бербенков разбра, че до боя няма повече от косъм
разстояние.
Крайно смутено, но все пак почти достойно той парира атаката
на опонента си. Мислел, не, бил уверен, че ако не по друг път, то по
мисловен път би могъл, да, би могъл да помогне за издирването на
капсулата. Нека генералът бъде така добър да си спомни — как те
двамата са мислели съвсем независимо един от друг и на края пак
имало полза от разговора им. Нека сега го оставят малко да си отдъхне
от полетите с тия шантави бабички, които стават от ден на ден все по-
капризни, будуват като караконджули, искат от него да ги мъкне
непрекъснато по нощни заведения, съвсем ще го разсипят, а сега нека
остане тук, може би ще успеят да измислят нещо заедно. Стига попът
да се запознае с обстановката.
Засега не е много осведомен. Само му е известно, че се търси
нещо, че са спрени полетите, че искат от всички сведения за тази
капсула. И все пак по мисловен път може би той ще успее…

244
 Поп Гавриил се колебаеше не толкова защото не можеше да
прецени обстоятелствата, а защото бе изненадан от милиона. Заради
милиона той трябваше да се върне на кораба. Къде е той? Къде е
Танев? Ако се съобщи на военните къде е капсулата, те ще си я
приберат, най-много да дръпнат на попа един бой допълнително.
А ако съобщи направо на генерал дел Нуняс? Ако пие вода
направо от извора? Ами ако се задави от тая вода? Ако славолюбивият
генерал го стисне за гушата и присвои това откритие, както си присвои
и кавалеристите, досега за тях нищо определено не се чуваше, само му
дадоха един раздрънкан „Боинг-707“, а лъвския пай… Хе! Точно така
ще стане! Генералът ще научи, ще се поздрави за това колко е
проницателен и как така подрежда нещата, че даже и ракети може да
издирва в космоса. А на попа могат в най-краен случай да дадат един
„Боинг-727“, от тия, дето си катапултират моторите при пожар. Много
важно! Та като стане пожар в моторите, и да катапултират, и да не
катапултират — все тая — мислеше трескаво попът и може би точно
това имаше пред вид, когато говореше, че трябва да се търси ракетата
по мисловен път.
— Ако съм ви разбрал правилно, вие искате да заминете за
логическия център?
Само при споменаването на името „Логически център“ попът се
наежи и усети хладни тръпки:
— Не, предпочитам една градинка и една беседка. Ще помисля
сам, по стария начин, по класическия начин…
— Буенос! — рече генералът. — Така да бъде.
— Но имам една малка странност — едва ли не стеснително рече
попът. — Обичам, когато много мисля, да съм сам и да дъвча печени
фъстъци.
— Само? — живо рече генералът. — Без уиски?
— Без уиски — ободри се и попът. — Стоя си, дъвча и мисля. И
мисля, че ще измисля нещо.
Предоставена му бе една разкошна беседка в задната, покрита с
чемшири и замислени кипариси градина, до едно потънало в лотоси
мраморно езерце, обиколено от плачущи върби — картинка, позната от
креватната живопис в утрото на това столетие.
— Ще мога ли и аз да постоя при вас? — попита генералът,
когато попът загреба с пълна шепа от голямата тава печени фъстъци.

245
 — Защо не, постойте — разреши попът и известно време в
тишината на този хубав арабски парк се чуваше само хруптене, сякаш
коне ядат овес.
— Интересно — рече по някое време поп Гавриил, — как ли е
уреден при космонавтите сексуалният проблем?
Генералът се сепна и спря да дъвче. Даже известно време спря и
да диша. Странно същество бе тоя свещеник. Когато докладваха за
разговорите с Хърбърт Т. Елиът от центъра, обръщаха внимание на
невъздържаните му, нецензурни думи, които издаваха явно една
изнервеност. Какъв тип всъщност бе тоя Елиът?
— Полковник, поздравявам ви. Разсъждавате удивително
интересно. Продължавайте.
— Оня шашкънин…
— За кой шашкънин говорите?
— За Капитан Танев… Той оприличаваше сексуалния живот с
политическия и аз съм съгласен с него.
— Защо го цитирате толкова често?
— Защото съм честен. Когато се наложи, той пък мен ме цитира.
Ето, той ме разглеждаше от тая гледна точка и казваше: „Отче попе,
любовта е кандидатура за избори и предизборна борба. Пропаднеш ли
в изборите, ставаш зъл и голям несретник, кандидатираш се някъде
другаде. Пропаднеш ли два и три пъти, озлобяваш се…“
— Хм! — задоволи се да отбележи генералът. — Интересно, но
не е в целите ни.
— Продължавам, господин генерал. Изберат ли те, узаконят ли
ти избора, ставаш или тиранин, понеже знаеш, че втори избори
обикновено не се провеждат, или пък изпадаш под тиранията на
другия, който е решил да се възползува от същото. Искам да кажа,
предстои нова деформация на човека, на характера му. Какво излиза
сега според доктора? Без любов — търпиш едни деформации, с любов
пък си подложен на други деформации…
— Да! — безгрижно рече генералът и си взе нова шепа фъстъци.
— Но как гледа твоят доктор на оная сложна и мъчна любов, когато в
зряла възраст се мъчиш да възкресиш ранните цветя на пролетта, които
еднички имат цена на този свят?
— О! Това не е нищо, това е само въпрос на кандидатура, ако ви
разбирам правилно…

246
 — Не ме разбирате много правилно! Същата ли любов е, когато
един кабалерос поднася на своята изгора китка цветя… и когато
един… — генералът преглътна фъстъците и заедно с тях сдъвка и края
на изречението. — И кабалеросът, и генералът, и свинарят, всички се
кандидатират и биват избирани. Те избират отначало къде да се
кандидатират, а после тях ги избират. И всичката радост иде от това, че
е потвърдена кандидатурата ни.
— А как се гледа на извънбрачната любов според този възглед?
— Като когато имаме една законна власт и една фактическа.
— А когато фактическите власти са повече?
— Тогава се гледа като на една законна и няколко фактически
власти.
— Ясно! — рече генералът. — Само дето не разбирам как тия
неща ще ни помогнат да открием ракетата „Маринър“.
— Знам ли? — рече попът и се огледа за вода, защото бе сдъвкал
доста фъстък. — Но си мисля, че ако намерим оная жена, която има
власт над него, тя сигурно би могла да направи повече от нас по
въпроса.
— Изумително! Изумително! — подскочи генералът… — Но,
господин полковник, ние с вас сме логически близнаци! Ние имаме
абсолютно еднакви ходове на мисълта… Коя зодия сте?
Нямаше защо да отговаря попът, защото бе ясно, те наистина
бяха звездни близнаци — и двамата бяха „лъвове“. — Е, то сега остава
да имаме хармония…
— Можете и да не се съмнявате — рече попът. — Имаме.
— Добре тогава… така и така сме започнали да говорим по най-
парливия за човека проблем, кажете ми вие вашите предпочитания…
— Моите предпочитания? Ами… Предпочитам… светлите
жени…
— Русите! — мечтателно рече генералът и повтори с въздишка:
— Ах, русите!
— Да, русичките, но винаги с една малка особеност…
— Тя трябва да бъде смутена… тя трябва да бъде развълнувана…
— Трябва да бъде поразена…
— Изумена и някак си плаха, румена, уплашена…
— Вие сте мой двойник, полковник! Въпреки разликата в
годините, вие мислите и чувствувате точно като мен. И после?

247
 — Ние, лъвовете, сме същества, еее, царе на природата, горди,
силни, готови да покровителствуват! Вие знаете ли, аз съм изпитвал
радост от успехите на… на тоя Капитан Танев! Когато той ходеше с
Лидия Сматракалева и… когато аз ги прикривах, бивал съм щастлив от
това. Изпитвал ли сте подобно нещо?
— О, колко пъти! — мечтателно рече генералът, макар никак да
не можеше да си спомни поне един пример.
— Но всичко това — въздъхна поп Гавриил — не е пряко по
задачата…
— Оставете сега задачата! — живо го прекъсна генералът. —
Продължавайте, продължавайте!
Свещеникът вече не знаеше как да продължава. За какво му бяха
всичките тия думи за сексуалния живот и примерите с Танев?
Наистина, докато говореше за него, преобмисляше възможността за
една среща, за един разговор вече на ново ниво, без тия дребни селски
ежби, макар помежду им да зееше пропаст. Попът явно бе в
безизходица, а и тоя генерал няма намерение да спре да дъвче и му
пречи, наместо да помага.
— Вие — поде по едно време след дълга пауза генералът, — вие
казвате — руса жена. А как се отнасяте към госпожа Ингеборг?
— С безкраен респект… — смотолеви попът. — Добре, но тя е
силно руса?
— От това моят респект не намалява.
— Знаете ли какво… Искам да проверя вашите думи! Искам пак
да изпитам щастието от това да видиш приятеля си щастлив.
Попът явно не разбираше или не искаше да разбере за какво
става дума.
Но генералът му обясни, и то доста подробно. Ингеборг е дете на
Крайния север. За този суров Север къпането на мъж и жена заедно е
същото, което е във Франция мъж и жена да пият заедно кафе. Ако не и
по-малко, защото напоследък се мисли, че кафето е вредно, пък
къпането не е.
Поп Гавриил Бербенков бе така объркан, че не знаеше какво да
каже. Искаше му се да напомни на генерала, че е служител на
религията, а тя не позволява тези неща без брак, и го беше много срам,
изчерви се като някоя ученичка, когато каза своето тихо и сдъвкано
между фъстъците: „Добре, съгласен съм.“

248
 В смущението си попът и не подозираше истинските намерения
на генерала. О, никакви спомени, никакви глупости и сексуален
алтруизъм! Планът на Диегос дел Нуняс бе много по-жесток и ехиден.
Той планираше нещата така: Акт първи — те, двамата, Акт втори —
контакт между двамата. Акт трети — генералът нахлува в
помещението. Акт четвърти — Ингеборг е заловена на
местопрестъплението, тя е смутена, зачервена, развълнувана. Акт пети
— отстранява се попът от полесражението. Акт шести — контакт
между Ингеборг и генерала. И край на всякакви ракети, космически
обекти, звезди и всичките останали глупости, които по-скоро пречат на
голямата идея, отколкото да я подпомагат.
В следващите дни те танцуваха, яздиха коне и играха крикет,
после някак неусетно се стигна до това — Ингеборг предложи на
свещеника да се възползува от нейната сауна.
Генералът гледаше напрегнато в сумрака на това призрачно,
пълно с облаци като в пещера от приказките помещение и виждаше
сякаш себе си, виждаше своя пълен близнак. Попът не бе излъгал, той
не можеше да си отлепи ръцете от библейските места и се свиваше при
всеки опит на шведката да го погледне дори. Да, той бе недееспособен
— този всъщност млад и як селски свещеник, умен полковник и
предводител на бабички. Да, той не бе излъгал, в присъствие на женска
активност мъжете стават жалко пасивни и безпомощни като деца. Да,
мислеше си генералът ту радостен, ту тъжен от гледката, никакви
конфедерации на активните жени няма да помогнат вече да се
постигне по активен начин онова, което трябва да се постигне пасивно.
Колкото и невероятно да звучи, този перверзен по замисъл
случай сближи още повече двамата мъже. Вечерта генералът заговори
свещеника:
— Интересно, много интересно! Потвърждавате, че сте
абсолютно като мен, абсолютно и… аз също като вас… без вълнение
не мога. Но кажете наистина как бихте обяснили това от политическа
гледна точка.
— Да. Ако войниците започнат да ви убеждават, вас генерала, как
да ги поведете в битките…
— Кой да ме убеждава?
— Войниците от полка.

249
 Генералът се замисли. После махна с ръка. Объркано е, много е
объркано.
Тогава поп Гавриил Бербенков реши, че след като са стигнали до
такива интимности, може да изплюе камъчето и да каже на генерал дел
Нуняс цялата истина:
— Вие не знаете, генерале, какво препатих аз.
— Не, не зная. Какво сте препатили?
Попът изплака своята болка. Цялата. От игла до конец.
— Не искам да го наказвате… исках само да знаете защо така се
случи в банята… Пълен бях с желание, от три години ходя с тия
бабички, бял ден не съм видял… Обичам да се грижа за някого и ето
грижих се за тях. Обаче след тоя бой… колкото и да имах желание да
ви изпълня с радост, както си говорехме… Ох, как имах желание, да не
беше тоя бой, обаче много ме биха. Жестоко ме биха… та исках само
да ви уведомя…
Генералът се замисли, но не до степен, каквато очакваше поп
Гавриил.
— Виж, срещу това съм безсилен, полковник. Това е…
известната вам самостоятелност на различните родове войски. Ние не
се месим в техните работи. В момента ми приличате на гост, който се е
удавил в езерото на имението или го е ухапало кучето на стопанина.
Няма да пресуша езерото, нито ще си застрелям кучето, защо да се
лъжем?
— Но моля ви се!
— Както и те не се месят! Те питат ли ме защо търся „Маринър“?
Не питат. Това е моя работа. Всеки работи на своето ниво. Иначе…
затъваме в парламентаризъм и цивилни глупости. Забравете боя и
внимавайте, когато престъпвате толкова ясните заповеди!
Разговорът бе прекъснат от флигеладютанта, който донесе кафе
на своя началник, после генералът покани поп Гавриил да се запознаят
с положението по света. Те застанаха пред подвижната телевизионна
стена, където шест екрана показваха различни картини от различни
райони по земята. Два екрана показваха някаква позната картина:
стачни безредици, преобърнати автомобили, бой с полицията. Беше в
два завода на фирмата „Суперконстелейшън“, която спираше работа
поради разпореждането на генерала, който в момента допиваше кафето
си. Бербенков не бе в курса, но това му бе пояснено.

250
 — А долу? — попита той. Долу се нижеха картини от преврат в
една латиноамериканска държава, по всичко изглежда Еквадор.
— Наистина какво е това, Шмид? — попита генералът.
Доложено му бе, че това е бунт на поручик Наваро от
сегрегацията.
— Поручик прави бунт? — вдигна вежди полковник Бербенков.
— Интересно!
Флигеладютантът Шмид доложи, че в тази страна е направена
реформа, по-точно на власт е някакъв хитър гръцки търговец, който
досега е удържал полесражението, като се е ухитрил да мобилизира и
да произвежда в офицерски чинове всички недоволни младежи и
противници на режима. И ето при всяка криза той ги повишава с един
чин, но понеже Южна Америка е буреносен район и икономическите
кризи са много често явление, скоро войската му достигнала среден
чин капитан или даже майор. Така търговецът Костопулус се изправил
пред проблема какво да прави със своите полковници и генерали. Този
човек бил в състояние да задоволи нуждите на целия материк за
генералитет и висши офицери поне за петдесет години. Предстояла
девалвация на чиновете и може би нови вълнения, от които умният
грък излязъл с чест, като постъпил така, както постъпват
километражите на автомобилите, когато стигнат до цифрата 100000,
обръщат цифрите и почват да броят отначало. Така постъпил и
Костопулус, произвел три полка генерали в първи подофицерски чин.
Подофицерите пак вдигнали бунт, но той бил потушен с
производството им в лейтенанти и т.н.
Докато флигеладютантът обясняваше това, на телевизионния
пулт се виждаше как падат стени и как танкове влизат в магазините,
сякаш да си купят нещо, как горят автомобили и други такива.
Картинките нямаха звук и затова се чуваше ясно какво си говорят дел
Нуняс и Шмид.
— И какво иска от нас поручик Наваро?
— Самолетни подкрепления.
— Никакви такива. Да не разчита никому. Само на себе си. Ако
започне да губи, ще се намесим, но ще бъде жалко за неговата кариера
на военен. Това му го съобщете изрично.
На най-долния ъгъл на телевизионната стена някакви конници
гонеха дребнички бегълци, както е по приключенските филми.

251
Невиждал скоро такива филми, поп Гавриил попита:
— Кои са нашите тук?
Флигеладютантът се смути, погледна генерал дел Нуняс, после
поп Гавриил и рече:
— Сражения от местен характер…
— Това ми е много интересно…
Доста неохотно флигеладютантът разказа, че това всъщност е
нещо комично, необяснимо и за самия него. Ония, които бягат тук, са
военните на тази арабска страна…
— Военните? — сякаш от едно гърло възкликнаха и генерал дел
Нуняс, и поп Гавриил. — Защо не ми е съобщено това? Кой ги гони?
— Цивилните…
Флигеладютантът бе явно смутен.
— Филм. Пълен филм за тази коя е тя?
Флигеладютантът прошепна нещо на ухото на генерала.
Генералът кимна с глава и рече по-кротко:
— И все пак филм.
На страничния голям екран светнаха изображенията на улична
битка в доста беден арабски град, от ония, през които някога бе минал
пеш нашият приятел докторът. Военните са дошли на власт, навсякъде
изригват бели облачета от пушки и картечници, базуки, оръдия. Парад
на военните. Населението с цветя и букети ги приветствува.
Диктаторът, един млад полковник със запретнати ръкави и автомат в
ръка, минава на открит джип през полето, беседва с пастирите, минава
през работилниците, беседва с калфи. Джипът минава през фабрика за
прежда, през разкопани ями, навсякъде хора в бели дрехи махат с
цветя. Диктаторът слиза от джипа, качва се на една камила, хората се
споглеждат, камилата бяга, след нея препускат коне…
— Какво означава това?
— Полковник Бен Салим. Взе властта и после се отказа от нея…
— някак гузно рече Шмид.
— Отказа се? — изумен рече генералът и в този миг нещо ново
прикова вниманието му на екрана Хеликоптери вдигаха туловища на
тежки самолети „Суперконстелейшън“ и започнаха да ги мъкнат
нанякъде. „Суперконстелейшън“ предприемаше някакъв ход. Някакъв
нов ход, който трябваше да бъде изчакан и проследен.

252
 ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ВТОРА
ПЪРВИЯТ РОЯК БАБИЧКИ В ИСТОРИЯТА НА
СВЕТОВНОТО ВЪЗДУХОПЛАВАНЕ. ПОЛЕТ ПРЕЗ ТРИ
КОНТИНЕНТА И НЯКОЛКО МОРЕТА КЪМ ЕДНО
МИНАЛО. НАШИТЕ АВИАТОРИ НАРУШАВАТ
ЗАБРАНАТА И СЕ СЪЗДАВА КОНФЛИКТНА СИТУАЦИЯ
С КЮП. ОБЕЩАНИЯТ МИЛИОН ДОЛАРИ ИЗОСТРЯ
КОНФЛИКТА. БАБИТЕ КАТО ОРЛИЦИ БДЯТ НАД
СВОИТЕ.

Порасна семейството на ветеринарния лекар и малкият „Фокер“

вече никак не стигаше за нуждите му. Пък и какво е един самолет за
цяло село? Кажи го — нищо.
Приспособиха някои от стаите на училището, гимнастическия
салон и съседните навеси за сушене на тютюн и започнаха да правят
нови „Фокер“-чета, отначало две, после още една серия от две, после
по пет наведнъж.
Бабичките нямаше как да не повярват, защото им се доверяваха.
В онези стари години, когато страната ни се занимаваше, кажи-речи, с
всичко, на бабите бе доверено да вадят арпаджика и цвеклото, да
поливат градините и да плевят зърната. От всичко това излезе, каквото
излезе, доста нещо излезе, доста и не излезе, най-сериозно си остана
положението с арпаджика и цвеклото. Бабите се справиха така добре,
че понякога се продаваше арпаджик, за да се платят всевъзможните
неблагополучия на синовете в града.
Като видяха, че този ветеринарен лекар сега не лъже и си обича
децата, бабичките не го следяха вече така строго, пък то бе и
непосилно за баби да го следят и във въздуха, и по полето, и в града.
Дърпаха го отвсякъде. Търсеха го и много, много го почитаха. Едни
момчета дойдоха и как не го молеха да се включи във футболния им
отбор.

253
 — Роден си само за капитан, другарю Танев! — горещяха се едва
ли не със сълзи на очи момчетата. — Включиш ли се в нашия тим, ще
станем републикански първенци! Мамка му, който не стане!
Много труд бе нужен на лекаря да ги увери, че той наистина
може някои неща, доста неща наистина може, но всеки човек има
някакви предели, някакви граници, зад които става и той на свой ред
безсилен.
— Представете си аз да играя балет? Или пък да пея в оперета!
— Не сте опитали, другарю Танев! Не сте опитали, затова така
говорите! Я вижте как правите самолети! Кой друг би повярвал, че
можете да правите самолети? А вие ги правите тука в селото, от нищо
ги правите…
— Не е от нищо, момчета! — скромничеше лекарят. — Не е от
нищо. Аз просто събирам, каквото е изпопадало. После — техниката е
нещо лесно, техниката е нещо, което се носи вече из въздуха, както се
носи отровният прах, тя е навсякъде.
— Е, като е навсякъде, защо не правят самолети в града, ами вие
ги правите тука, в Избегликьой?
Лекарят леко розовееше от тия похвали, после съвсем простичко
обясняваше, че и в техническо отношение ние сме странна нация.
Толкова години потискана, толкова години лишавана… нека си
спомним само имаме ли от войната насам поне един автомобил, за
който в продължение на една година е имало редовно резервни части.
Никога. Ако има едно, няма друго, а най-често няма ни едно, ни друго.
Тогава хората, научени от неволята, както в приказките, започват да
приспособяват. Никога американец не приспособява. Никога
италианец не приспособява. Не приспособяват и арабите, защото
нямат какво и защо. Трябва да си точно като нас, да гледаш през плета
на Европа и да ти се иска много, и да ти се иска всичко, и да го нямаш,
и тогава вече нямаш друг път, освен да приспособяваш.
— Значи, вие приспособявате? Е… ами…
— Какво ами? Маслопроводите на нашите „Фокевулф“ ги
правим от съединени тръби на пералните машини „Аурика“.
Колесарките са изцяло от моторолерите „Вятка“. Еюкривните
плоскости вземаме от русенския завод „Жити“, отчасти и от покривни
елементи за дървени бунгала, производство „Балчик“. Кое къде
намерим, вземаме го. Сега ми хрумва например да направя един

254
четиримоторник с двигатели „Ветерок“ за лодки с извънбордови
мотори, не е ясно само как ще решим въпроса за охлаждането, при
„Ветерок“ той е воден тип охлаждане…
— Да не е хидроплан тогава?
— А може и хидроплани да правим! Малко ли морски интереси
имаме?
Момчетата така и не усетиха кога разговорът се прехвърли от
футбола и нагази в далеч по-интересната тема за техниката.
Като не спяха чак толкова много, по причина на своята
напреднала възраст бабичките дремеха по цели нощи, а когато не
дремеха, доизкусуряваха по нещо, всяка на поверения й самолет, и
окрилени от доверието, една след друга се вдигаха във въздуха и
политаха — първите летящи бабички на тая планета. Не, не като ония,
дето се загубиха някога, преди години и никакви ги нема̀ после, и само
от време на време пращаха странни писма и снимки, от които човек
още повече се объркваше, наместо да разбере кое какво е. В писмата
им имаше толкова чужди думи, които като кучета в двора на всяко
изречение пречеха на здравия смисъл и го прогонваха. А и снимките
показваха някакви лъскави рокли и палта, подпрени на някакви
лъскави автомобили. Тези писма и снимки само дразнеха и амбицираха
нашите бабички и ги караха да мислят творчески и технически. Сега
вече те не си говореха за вдяване на игли и за очила, а направо си
казваха:
— Генке, дай една по-голяма отвертка, че на тая не мога да й
видя върха…
— Я виж ти, че аз съм кьорава, на тая шайба резбата й каква
беше? Цолова ли е, или с такова… Пусто да остане… какво беше
другото?
— С въздушна стъпка… газова е, Тодорооо! Газова резба!
— Е, каква е, значи?
— Цолова, не е газова!
Тези същите аеробабички отначало бяха по настръхнали, когато
се ожени Смарайда. Можеха да я изкълват като щъркели или като оси
да я изхвърлят от кошера, ако не бяха се уверили скоро, че нищо ново
не произлезе. Баба Смарайда, макар и женена, си остана да живее в
къщи, а доктор Танев си остана в неговата квартира, само децата му
идваха всеки ден за стотинки и за шоколади. Понякога идваха и чужди

255
деца, оставени тук за отглеждане, след като бащите им се рееха вече
толкова време по морета и океани, а майките им работеха в града като
келнерки. Две от тези келнерки, Николинка и Райна, дъщерите на баба
Смарайда, дойдоха една по една, първо едната, а на следващия почивен
ден и другата, да се представят на новия си баща и да разберат кое как
стои. И двете поотделно бяха настръхнали, защото си мислеха, че този
пришълец сега ще изиграе майка им и ще й вземе къщата и частното
ползуване. После се връщаха доста объркани и не можеха да разберат
що за човек е докторът. Малката Райна излезе по-окумуш, бе се
досетила да вземе от бара едно хубаво уиски; на втората или третата
неделя дойде, почерпи доктора, за когото бе чула толкова страшни и
странни работи, и като пийнаха, за да го предразположи, рече
просълзена:
— Ти да не вярваш на всичко, което приказват хората! Да знаеш,
че нашата майка е светица, ама… Пусто такъв й бил късметът…
— Да, де… — отегчаваше се лекарят и гледаше някъде встрани.
Може би се чудеше какво липсва и не си даваше сметка, че онова,
което липсва, е лед, тъй като вече бе забравил как се пие уиски.
— Говорят хората за тоя мръсник, за Алипи. Ние, селските жени,
жени ли сме? Жени без мъже… Ще те натисне някой да ти направи
дете и ще се измъкне като мокра връв, а ти има да работиш, ушите ти
да пукат от работа… Питаш ли я колко пъти е била с мъж майка ми?
Била, е… да е била пет пъти в живота си с мъж…
— И пак добре! — тъжно се усмихна докторът. — За нас,
мъжете, и това не може да се каже!
— Хайде ти сега мен за мезе ли ме вземаш?
— Жената се среща с мъжа и от това се ражда нещо хубаво, дете
се ражда. А мъжът? Среща ли всеки мъж пет пъти в живота си нещо,
което да го оплоди и да роди такова прелестно творение, каквото е
детето?
Келнерката Райна се обърка и не знаеше как да продължи, но
усети топлота в гласа на доктора и реши, че той не е лош човек. Дори
му го каза. И като му го каза, сети се, че мъж не бива да се хвали,
защото се отпуска, и го заплаши:
— Да знаеш, аз ще следя как си живеете и ако нещо я мъчиш, с
мене ще се разправяш! Аз имам много силни връзки, мен навсякъде ме
уважават!

256
 Докторът кимна послушно и Райна окончателно реши, че той
никак не е лош човек, само дето е интелигент.
После допиха питието. Трябваше да минат доста минути, докато
тя разбере, че целите на доктора не са били такива, каквито си
мислеше.
В своя почивен ден дойде и Николинка и също донесе уиски.
Танев съкрати нейното посещение много, след като си поговориха
какъв безчовечен тип е Алипи.
Николинка бе цяла година по-стара от Райничка и подобно на
сестра си също изпита някаква жалост към този странник, пришелец
бог знае откъде, дето се жени за майка им и гледа децата.
В това време Пламенкоч обикаляше окръзите и носеше поздрави
от Танев и на Танев от колеги и приятели, от познати и познати на
познатите и сякаш имаше криле на петите, на раменете и на душата си.
Беше му радостно и леко. Когато изплака всичката си болка и
огорчение от хората и чакаше да чуе от устата на доктор Танев, че е
велик, че е неразбран, че е герой, че е покорил океаните и кой знае още
какво, наместо това Пламенкоч чу:
— А ти какво предлагаш?
Той бе изненадан, не знаеше какво да каже. Докторът повтори:
— И какви искаш да бъдат хората?
Пламенкоч пообмисли фразата и рече:
— Не такива роби на вещта, не такива слуги на интереса си.
— Добре, добре! — съгласи се доктор Танев. — А като кого?
Като кого например, посочи ми?
— Даа, личният пример — досети се момъкът. Сега лекарят го
изненада с друг въпрос:
— Как превеждаш думата „Комуна“?
— Ами… като комунално, като нещо общо…
— Думичката е сложна. Тя се състои от „ком“ и „юн“, което
значи един. Комюн. Като един. Да действуваме всички като един.
— Не е ли същото? — вдигна рамене момъкът. — Като един,
общо — все това.
— Не — каза лекарят. — Не, защото става въпрос кой е този
„един“. Какво е то. Вари ли се, пече ли се, яде ли се. Като един — за
хляб. Като един — за месо. Като един — на война. Дотук още добре.

257
Но! Като един — да открием тайната на атома! Това вече не става. Този
един трябва да е откривател. Кой е този един, образецът за всички?
— Точно така! И точно тогава идва въпросът за личния пример!
— Стига си ми досаждал с твоя личен пример! Имаме ние личен
пример. Личният пример ни е все пред очите, затова… Личен пример.
Личността ми покажи, а примерът й после лесно ще размножим! Ще
го покажем по телевизията…
— По телевизия личен пример не се разпространява — отбеляза
момъкът и Танев трябваше да се съгласи.
На другия ден след разговорите Капитан Танев му нареди да
вземе две цистерни с бензин и да ги закрепи под втората седалка.
После запалиха мотора и полетяха с малкото фокерче, и летяха все на
юг, близо три дни летяха, и Пламенкоч трепереше сега над океана, над
същия този океан, който бе прегазил с шнорхел и маска чак до
Ахтопол. Защо му трябваше на Танев това пътуване до острова?
— Забравих да ти кажа — сети се Пламенкоч, надвиквайки
въздушната струя. — Сега островът се казва Ноньо!
— Ноньо?
— Да, Ноньо!
Наложи се точно над океана, на половината път между острова и
континента, да се долива гориво по време на полета. Тази задача се
падна на Пламенкоч, който седеше на второто място.
— Страх ли те е? — попита Танев и го погледна.
— То си е за страх… При тоя вятър и това люлеене…
— Нали уж го беше преплувал това разстояние?
— Едно е да плуваш, друго е…
После, когато бензинът бе налят успешно в резервоара на
крилото на апарата, Пламенкоч разказа своята най-голяма семейна
трагедия с малко необикновен край.
Той бил всъщност от винарски край, край морето се преселил
преди десетина години, и то по следния повод. Баща му работел във
винарската изба и славно си попийвал, както се полага на винар. Но
един ден изчезнал. Изчезнал, сякаш потънал вдън земя и никакъв
повече не се видял и не се чул. Естествено паднало подозрение, че
може би е избягал в една съседна страна, с която точно тогава за
проклетия отношенията били лоши. Ако не бяха лоши отношенията…

258
 — Тогава щеше да падне подозрение, че е избягал в другата, не
се безпокой!
— Викаме: бе, как ще избяга? Може ли? Избягал е, отвръщат ни,
няма начин да не е избягал. Снето било доверието от семейството,
променили си местожителството хората по взаимно споразумение с
органите на властта и тогава той се преместил край морето. Така
минало близо година, ако не и повече и изведнъж го повикали и му
казали: „Ти си реабилитиран, брат, радвай се! Снемаме от теб
недоверието, обличаме те отново с доверие. Баща ти се намери. Къде?
В джибрите. Паднал в кацата, а то каца ли е като каца, цяла пещера,
седемнайсет метра висока и не знам колко тона вино побира. Можеш
сега да пътуваш с корабите, можеш да следваш, всичко можеш, защото
се оказа, че не сте врагове…“
— И правилно — безстрастно рече Танев.
— Точно така. И аз рекох да попитам човека от властта как е
попаднал баща ми в бъчвата. Да не го е бутнал някой? А той — недей,
вика, да ровим, защото ще стане дебела. Как, викам, ще стане дебела,
пак ли ще става дебела? Бе, вика, не за тебе, ама ето какво, през
всичкото това време нали животът продължаваше? Продължаваше,
казвам, какво от това. Е, какво от това… има грешки, има неуспехи…
Поправяме се… Какво искаш, викам, да кажеш? А той: през всичкото
това време яло ли се е и пило ли се е? Яло се е! А какво се е пило? Ами
това вино, дето е лежал в него баща ти. Затова дай да не вдигаме
джангър, защото може да се засегнат външнотърговските интереси,
виното може и да е било за износ. Проверих аз, оказа се, че не е било
вино за износ, ама късно. Вече бях се хванал на корабите…
— Тъй! И защо ми разказваш това?
— Просто така… За да ти кажа, че едно е да изпиеш едно нещо,
друго е да се удавиш в него…
— Не! Ти искаше да ми кажеш, че след като ние хората сме изяли
толкова човеци, твоят баща е първият, когото пък сме изпили.
— Прекрасно! Точно така и ще го запиша… и на паметника му
ще поръчам да го издълбаят! — рече Пламенкоч и засочи с пръст: —
Ето го Ноньо, ето го!
От леката мъглица на хоризонта към тях бавно плуваха
очертанията на красивия, но вече гол остров Ноньо.

259
 — Само не знам къде ще кацнем… Имаше ли тук летище,
нямаше ли — започна да се вълнува Пламенкоч.
— Няма да кацаме въобще.
— И правилно ще постъпим. Не ни чакат с отворени обятия.
— Което можеше да се предположи и по мисловен път.
— Да, остава само да си отговорим на въпроса — защо трябваше
да идваме дотук — рече Пламенкоч, вперил очи в растящия и все по-
ясно видим остров.
— Просто така. Да се повълнуваме малко — съвсем тихо рече
докторът.
— Да се вълнувам ли? Мореее… да имах една средно голяма
бомба, бих ги развълнувал аз…
Лекарят не му обърна внимание и продължи да снишава
аеропланчето.
Брегът бе пустинен, нямаше следа от хора, нямаше го и големия
залив, лайнера… Явно наближаваха острова от друга посока.
Заобиколиха скалистите върхове и нещо странно прикова вниманието
на Танев.
— Това не е ли летище? — попита той и посочи едно дълбоко и
сенчесто, но доста широко и дълго поле, годно за кацане на самолети.
— Не знам, ама ако има начин само така да мина, да им се
изплюя отгоре, нищо повече не искам. Просто символично само да
плюна…
— Кой ли знае дали не е станало военна база… ако нашите са го
напуснали, както беше безстопанствено…
Те вече забелязаха селцата, града, пристанището, ето го и
големия многострадален лайнер, стои и бавно ръждясва на вода…
Каква е тая огромна постройка с парк? Да, точно по правата алея от
пристанището в дъното, на мястото на изгорялата хациенда…
Хората стояха някак странно… Това не беше ли млекарницата!
Да, от петстотин метра височина се виждаха с просто око дългите
опашки, на които се редяха хората.
— Редете се, редете се, мамка ви мръсна! Аеропланчето кръжеше
и може би ония отдолу също гледаха нагоре.
Направиха още няколко все по-ниски и по-ниски кръгове над
селището.
— Как ли ще си глътнат езиците, като ни видят…

260
 — Няма да ни видят, връщаме се…
— Така ли? — изненадано рече Пламенкоч. — Ама наистина ли?
Тогава защо дойдохме изобщо?
— Ако престанеш да говориш, ще се досетя защо.
Направиха голям кръг над острова, втори, трети по-малък само
над града. После машината се възе срещу слънцето и пое отново
пустия път през океана.
— Какво открихме тоя път?
— Нищо — рече докторът. — Просто аз съм вече човек на
години. Забравям. Някои неща забравям.
— Какво бяхте забравили?
— Много неща. Бях забравил например защо ми беше тоя
остров… Просто не си спомням вече…
— И сега си припомнихте.
— Сега си припомних. Една нива да има човек, пак трябва от
време на време да я обхожда, дори и да е зимно време.
После предложи на Пламенкоч да поеме управлението на
самолета и като се настани на задната седалка и откопча термоса с
коняка, прибави замислено:
— Какви големи опашки, а?
— Виждали сме и по-големи! — рече Пламенкоч.
Ветровете си играеха с малката, възкръснала сякаш от миналите
войни метална птица, някакво жалко аеросинигерче, аеропланна
лястовичка някаква, в сравнение с огромните въздушни орли, соколи,
крокодили и други чудовища, едно от които мина в бръснещ полет и
насмалко не духна с въздушната си струя нашето фокерче.
— Какво иска тоя? — рече Пламенкоч, след като отново успокои
апарата. — Минава ли се така бе, да ти… — той едва сега, когато
опасността бе от минала, се изплаши и разпсува. — Какво си
въобразявате, като сте големи, сигурно всичко ви е позволено, мамка
ви мръсна!
Настроението на доктор Танев се бе видимо подобрило. Той с
широк жест отмести капака на кабината и изхвърли празния термос
над празния океан. Въздухът свистеше като в купе на автомобил при
скорост сто и двайсет километра в час. Полетът протичаше при съвсем
благоприлични условия. Като затвори пак прозореца, докторът се сети
за нещо и запита:

261
 — Колко време ти трябва, за да се наложиш на острова?
— Аз? Защо?
— Така. Да предположим, поставиш си такава цел, колко време
ти трябва, за да станеш приемник на бати си Денчо?
— Чакайте… ние сега с това ли ще се занимаваме?
— Исках да си спомня какво е било… какво ме е привличало,
какво ме е теглило по тия места…
— И сигурно искате аз да повторя, а вие да гледате отстрана.
Докторът махна с досада:
— Мъчно ми е за оня простак, знаеш! Той успя да отучи хората
да мислят за общите работи. Някак си успя да ги отблъсне от грижите
за общото. Ако сега случайно ти дойде наум да му издърпаш стола
изпод задника, никой няма да си мръдне пръста за него. А после и за
тебе. Отучиха се хората на острова.
— Не съм мислил за тия неща от такъв ъгъл.
— Но ти помисли, помисли все пак!… Гледам опашките, които
се виждат даже и от самолет. Питам се — как се образуват?
— Да, наистина… — Пламенкоч не продължи, защото нов силен
тласък, някаква въздушна струя повлече самолетчето встрани и
насмалко не го вкара в свредел. Този път въздушният гамен идеше
някак отгоре и отстрани, така че струята пови самолетчето диагонално
на оста и повече от опашката към крилете.
— Тоя ни преследва за нещо! — реши Пламенкоч.
— Сигурно такава ще е работата! — съгласи се доктор Танев. —
Ама как да го разбереш, като нямаме радиовръзка? Летим си ние като
слепи синигерчета в небето и от нищо не ни пука!
— Ще ни събори тоя звяр! — рече Пламенкоч, защото не
можеше да отличи ни знаците, ни марката на реактивния изтребител.
Така бързо се бе совнал той покрай тях и така бързо бе изчезнал в
синевата, а после и зад облаците — пак в посоката, от която бе излязъл
първия път.
— Интересува ли те да ти говоря за опашките? — спокойно рече
Танев. — Или не те интересува?…
— Да не са предприели някакви учения? Какво ще кажете, да
вземем пък да се върнем на острова, а?
Още незавършил това изречение, и тройка реактивни
изтребители заобиколиха отляво, отдясно и отгоре фокерчето и заедно,

262
снишавайки се, направиха олюляващ се знак с крилете — първо
наляво, после надясно, после пак наляво — този знак е понятен за
всеки авиатор, той означава: „Следвай ме, прави като мен.“ Но
разликата в скоростите и възможностите на машините бе така голяма,
че даже и да го разбираше, Пламенкоч не би могъл да направи повече
от едно движение със средния пръст, което всъщност и стори.
— Хич да не те е страх! — храбро рече лекарят. — Ще ги
накараме да си излязат от кожите! От кожите им ще ги извадим и ще ги
накараме да си шият кожухчета от своите кожи! Простаци! Какво си
въобразявате бе!… Та ти казвам, Пламенчо, опашката е точно от това.
От смелостта на посредствения, от свободата на всички и от
ограничаването на високия човешки разум…
— То… не е това най-важното сега, но…
— А кое е най-важното? Това, че ни преследват по въздуха? И
това се подчинява на същото правило.
Сега на хоризонта идеше в боен ред цяла ескадрила. Девет
самолета в боен строй „Жерав“ идеха право насреща към нашето
жалко бръмбарче.
— Как не ви е срам бе! — псуваха нашите в един глас. — Какво
искате от нас! Душите ни ли искате?
— Намали скоростта още! Слез под сто и петдесет! До сто и
двайсет слез! Ха така! — командуваше лекарят и в разгорещението си
махна плексигласовото покривало, което бе сложил на мястото на
старото, слюдено. После се изправи в седалката и вече при тая
поносима въздушна струя се обърна цял, сублимен и разярен срещу
ескадрилата и размаха най-вулгарно десния си юмрук заедно с лакътя
по хоризонтала. Ако ония имаха грам мозък в главите си, не можеше
да не разберат този така интернационален знак на неподчинение.
Ескадрилата отлетя и този път наистина я нямаше доста дълго
време, достатъчно за Танев да окуражи своя пилот.
— Докато имаме бензин и машината работи, братко мили, нищо
не могат да ни сторят. Колкото и странно да звучи, във въздуха няма
нищо опасно, страшното иде, когато кацнем. Гледай бодро на нещата!
Ако стигнем до дълбоки старини, тоя спомен ще ти бъде един от най-
свидните! Ей ги, пак идват! Пламенчо! Да знаеш, че няма по-голяма
радост и щастие от това, да се оплезиш някому! Хайде де! Нали сте
ербап! Елате по-близичко, минете още по-близо, да ви видя стиска ли

263
ви! На времето… като пътувахме с госпожа Лидия Сматракалева, пях й
песничката на Едит Пиаф — не, за нищо не съжалявам. И наистина не
съжалявам. Претъпкан съм догоре с преживявания. Толкова много ги
имам, че се плаша — да не настане национализиране на едрата
умствена собственост. Едно уредено умствено стопанство носи по-
големи доходи от някоя нива сто декара с царевица или цвекло. Добре
уреденото умствено стопанство може да даде много повече цвекло и
кукуруз. Дръж винаги противната посока на оная, от която идват, за да
не те разклащат… Та викам — ще дойде време и неминуемо ще се
посегне на чувствата, на спомените. Така да се каже, ще ти
национализират наблюдателността, например ще сложат ръка върху
асоциативните ти способности, върху всичко, с което ги
превъзхождаш…
Те вече се носеха бавно над сушата, когато под тях цъфна едно
бяло облаче, после още няколко. Обстрелваха ги.
— Пък щом си рекъл… да слезем, а? — някак безгрижно рече
Танев. — И без това нямаме капка алкохол на борда. Търси място…
търси място и знай, че най-важното е минало. Най-важното е, че сме
победители. На какво? Няма значение. Ние сме победители. Нека това
ти се чете в погледа ти. Нека да го излъчва всяка твоя фибра. Победили
сме, победители сме и… Ей там на оная ливада… то може да е
камънак… ама дай да видим! Каквото и да е, по едно питие все ще
дадат…
И малкото смешно фокерче лизна изгорялата трева, вдигна
пушек след себе си и спря, дълго припуквайки със своята прекрасна,
но откачена ауспухова тръба, която бе от фолксваген.
Слънцето вече клонеше на заник, когато иззад скалите се
показаха две джипки и от тях скочиха униформени хора с насочени
автомати. Пламенкоч бе пребледнял, за разлика от Танев, който най-
спокойно пушеше цигара до крилото на самолета…
— А ти все пак свали празната цистерна… бидона де! — рече
Танев. — И никаква паника, моля! Ако пожелаят да насилват много,
ще хвърля фасчето в бензина, и готово.
Пламенкоч се подчини машинално и после отричаше, че го е
направил, защото в такива моменти човек си забравя и името.
На какво ли се надяваше Танев? Какво имаше предвид? По-
късно, когато имаха време да разсъждават над случката, Танев обясни

264
така: „Знам ли на какво съм се надявал? Просто животът е прекалено
хубав, за да свърши така глупаво и изведнъж. Надявах се например на
любящото сърце на баба Смарайда и на другите баби. Пък и ония няма
да смеят да приближат, като видят, че държа огън край цистерната. В
основни линии аз зная какво търсят, търсят ракетата, търсят този
объркан американец на борда на кораба, това търсят! И ако никой не
знае къде е, аз пък съм разговарял с техния космонавт, така че има
достатъчно основания да не ме е страх от тях. В основни линии те не
ми трябват, аз на тях им трябвам.“
Той беше съвършено прав, в последните розови и портокалови
отблясъци на залеза започнаха да жужукат и увиснаха над скалите
четири малки фокерчета. Първата безпримерна ескадрила на село
Избегликьой не изпускаше своя ветеринарен лекар. Сега военните от
джипката се разтревожиха и тутакси се скриха зад скалите, като
вдигнаха обсадата. Бабите също се скриха подир тях зад скалите,
изглежда, още не бяха забелязали самолетчето, но една от тях мина
отсам, видя и започна да кръжи над нашите хора. Изглежда, именно тя
бе Смарайда, защото дори и във въздуха едно обичащо и разбиращо
сърце намира най-верния път, без да се доверява на никакви уреди.
Така и излезе — баба Смарайда първа вдигна прах и спря до
фокерчето. След нея по тревата се плъзнаха и останалите две, на края
се прибра и последната баба, която бе най-ербап, защото, без да слиза,
се провикна отгоре:
— Тия вас ли ви бяха начоголили? Море, аз да имах нещо да им
хвърля отгоре, щях да им дам да разберат.
— Ти ли ги гони?
— А не, ще им цепя басма! — каза бабката и се прехвърли
свенливо през прозореца на фокерчето. Тя бе с дълга вълнена пола и
дебели чорапи. Не че нямаше други, но се оказа, че във въздуха
старото селско женско облекло държи най-топло.
Запалиха огън, за да държат пустинните зверове на разстояние от
себе си.
— Питай го, нека той ти каже, аз ще мълча! — оправдаваше се
Капитан Танев. — Кажи, Пламенчо, къде бяхме тръгнали? Не бяхме ли
тръгнали да инспектираме само, да видим как… какво? — Лекарят
изтрезняваше, та ставаше все по-нервен и кой знае защо се дразнеше.
— Дявол ще го вземе, човек се жени, за да си има на главата мелница

265
за сол, да го питат къде ходи! Където искам, там ще ходя! Какво ще ме
следите на всяка крачка! Защо на всекиго ще давам сметка къде ходя?
— Ти да се беше обадил само, да не се притеснявам — кротко
говореше баба Смарайда и чистеше с фиба един жигльор за малки
обороти, намерен кой знае откъде. — Обади се бе, човек…
— А децата? Кому оставихте децата? — кресна изведнъж Танев.
— Така ли се оставят децата на улицата?
Бабите се спогледаха, но отказаха да излетят нощем. Все пак
жената има някакъв страх от нощните полети, от мрака, затова
останаха така, край огъня. После захладня. Пустинята запя със своята
тишина, а в огньовете и отблясъците им в скалите потъваха, за да
изплуват отново, спомени за всичките години и векове от пещерните
насам. И беше много хубаво, много, много хубаво. Една от бабичките
имаше цяло буренце с ракия, което бе понесла за зет си в града, и сега
то свърши добра работа.
На сутринта още с първите лъчи бабичките излетяха, като взеха
от мъжете обещание, че няма да се бавят много.
Пленниците проследиха машините, докато се изгубиха зад
хоризонта, и тогава Танев рече:
— Знаеш ли, не претендирам, че знам истинската причина да има
опашки пред магазините. Това може и да не знам. Но много съм горд
ей за това! — и посочи бабешкия орляк, който се топеше някъде в
небето. — Орлици! Лъвици! Да си горд, че си внуче на такива
бабички…
Джипките сега бяха седем и бяха заобиколили поляната
отвсякъде.
— Кажи ми какво чакаме? Защо не излетяхме с тях? — просъска
Пламенкоч. — Вече не мога да те разбера…
— И аз не мога да разбера нещо! Искам да знам — защо се
отнасят така с нас. Какви са тия хулигански прояви! Ще си поговорим
и ще установим. Дай пак цистерната и ме гледай в очите.
Военните обкръжиха самолетчето като глутница чакали, на
разстояние не по-голямо от тридесетина крачки, прекрасно разстояние,
за да се чуват и разбират едни други.
Когато ги наобиколиха, Капитан Танев се провикна и каза, че
няма да има никакви разговори, ако войниците не се обърнат кръгом и

266
не седнат на земята. В противен случай ще взриви машината и тях
включително.
Ония чуха, започнаха нещо да си говорят, виждаше се, че има
доста различия, накрая войниците се обърнаха и клекнаха с гръб към
самолета.
— Мисля, че и тоя път спечелихме битката! — каза Танев, след
което добави високо: — Нямаме цигари, нямаме и алкохол. Ще
говорим, след като ги получим…
Преговорите продължиха в дух на взаимно разбирателство.

267
 ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ТРЕТА
ФИНАНСОВИЯТ ИНСПЕКТОР, КОЙТО ОГЛАВЯВА
ЕДНА НАУКА, Я ПОВЕЖДА ПРАВО НАДОЛУ, КЪМ
ЗОРАТА НА ХИЛЯДОЛЕТИЯТА. ЧОВЕК ТРЯБВА ДА
ЗНАЕ ВЪРХУ КАКВО Е СТЪПИЛ И НАКЪДЕ ВЪРВИ.
ПРИСТИГАТ ПЪРВИТЕ КОЛИЧЕСТВА БРАКУВАНИ
САМОЛЕТНИ ЧАСТИ И ПОЛУФАБРИКАТИ
„СУПЕРКОНСТЕЛЕЙШЪН“

Финансовият инспектор от окръжния съвет Недялко Тюфекчиев

имаше стара бронхиална астма, от тия, дето не дават да се спи по цели
нощи. И ето, след тримесечна финансова ревизия на този приказен
остров Ноньо, бивш остров Хико, задухът му като че попритихна и той
сега можеше да спи. Защо му трябваше обаче да се хвали? Веднага го
отзоваха и на мястото на първия екип от финансови ревизори
изпращаха сега нов. „Докато навлезете в същината на работите, докато
опознаете специфичността тука, ей че и вашето време се изтърколило.
Защо ги правят тия работи?“ — питаше Тюфекчиев ревизорите, макар
да бе ясно защо ги правят тия работи. Всекиму се искаше да поизлезе в
чужбина. Дали и откриването на Америка някога не е било дело на
хора, дето са искали да поизлязат в чужбина?
Майната й на Америка, ами къде отиваме ние по тоя начин? Тоя
крастав и келяв остров не може да си плати само разноските по
ревизиите. Доказуемо е с молив в ръка. Всяка ревизия по три лева
дневни и два лева квартирни и хиляда и осемстотин лева пътни
разноски на отделен човек. Идват винаги по седем, по осем. Прави му
сметката.
Такива мисли витаеха в главата на финансовия ревизор, докато
се потеше от задухата на един бъдещ циклон и си играеше с книжата
по строежа на новото метро.
Метрото само му беше ексик на остров Ноньо.
Хората, с налъми, ядат пресовани джанки или иначе казано,
пестил от габровските села и правят метро. Обувки няма, облекло

268
няма, работна ръка няма, а те купуват машини за метро. Нещо повече!
Туземното население се оплаква, че откакто са дошли тия пришелци, и
карас вече няма. Карас и не можеше да има, защото финансовата
ревизия преди година и нещо си превиши правата и малко се
попрестара. На местните рибари, които и хабер си нямаха от делата на
финансистите, бе възложен план. Направиха им едно кейче и срещу
него се опитаха да им хързулнат за изпълнение план. На туземците
толкова им трябваше, престанаха да излизат в морето и направиха
такъв карнавал, че на финансистите им се замая окото от пищността на
тая неповторима гледка. А планът така си и остана да виси. И оттогава
и карас престана да има. Всъщност можеше и да има, но започна да се
движи по други пътища.
Финансистът Тюфекчиев въздъхна дълбоко и затвори папката с
делата по строежа на метро. Парите за проекта изядени, проект няма.
Зад проекта — подписа на автора Митър Митрев, което сега бе новото
име на Митьо Камбузинерчето. Да дойде новата ревизия, нека тя се
рови в делата на Митър Митрев. Нека, щом много искат, да видят
откъде изгрява слънцето. Опитният финансист Тюфекчиев подразбра,
че парите са поделени между Алипи Айларипито и Митър Митрев.
Той въздъхна още веднъж и започна да стяга багажа си за път.
Съжаляваше ли за това, че бе идвал на този далечен, южен остров? Не,
не съжаляваше. Нещо се бе променило в него, той бе станал по-друг.
Тази упорита астма, която го бе направила зрител, при това огорчен от
световното действие зрител, сега бе стихнала. Интересно, ревизорът бе
претърпял някаква еволюция. Сега не му се привиждаше, че хората са
непременно само крадци и престъпници. В тези месеци, когато
влажният морски въздух направи неговите алвеоли по-еластични,
светът стана по-ведър. Хората правят само това, което правят хората.
Като не достига нещо — всеки краде, какво ще прави? Даже и ти да си,
и ти ще крадеш, даже и аз да съм, и аз ще крада.
Като си каза това, финансистът престана да стяга багажа си и
погледна някак учудено през прозореца тихата лагуна, в дъното на
която се виждаше могъщият лайнер.
Какво по-просто? Подава си оставката и започва да краде и той.
Как не се бе досетил по-рано!
Наистина никъде няма повече възможности човек да хване
хората за гушата, отколкото тук, при тая островна безстопанственост.

269
 Кое е най-първото, което му иде наум? Да се хване да украсява
острова с гирлянди. Предприятие за украсяване на улиците и
площадите с цветя и надписи, висулки и дрънкулки. Хваща Алипи,
пият една вечер и прекрасната идея е одобрена. Началството подписва.
Защо да не подпише? Лошо ли е да има гирлянди и висулки по
улиците, да е по-весело на душите на хората? Отпускат се средства.
Дават се пари на Алипи — да пие и да следи кой какво говори, мъти ли
някой водата, или не. Никой нищо не казва, защото парите са ничии, те
са на всички.
… Купуват се десет венци или се поръчват двайсет надписи и —
готово. Нататък се искат все нови и нови пари. Нищо не се прави.
Никой не пита, защото всеки е хванал някакви гирлянди някъде и по
същия начин прави своя бизнес.
На Тюфекчиев му ставаше все по-леко на душата. Той сияеше.
Разбираше, че голямото и силно като слон общество е безсилно
именно срещу врабчетата. Срещу крадливите свраки и срещу котките.
Като финансист си даваше сметка, че и слонът може да бъде оставен
гладен от врабчета, свраки и котараци.
Не, той няма да се занимава с гирлянди, макар изкуството да бе
негова стара и болна мечта. Не иска да бъде синигерче и врабче. Нещо
друго иска. Финансовият контрольор Тюфекчиев се размечта като
гимназист. Ставаше нещо смешно. Островът започваше да тежи на
майката родина, сякаш носеше някакво проклятие. Плачеше сега
островът за метро. Наистина защо не се залови с това метро? Достойна
работа, голяма и безнадеждна работа. Историческа при това. Доказано
бе, че при разкопките на дълбочина от десетина, ако не и повече метра
са се появили странни циментови ходове, явно от някакви други
цивилизации. Какво му пречеше на Тюфекчиев да оглави
археологическите изследвания? Да бъде археолог — това е нещо, което
и на визитна картичка стои добре. Ще се включи като икономическа
групировка за проучване миналото на острова. Може пък да излезе
някакво откритие.
Всичко ще зависи от това как ще погледне на тая работа
върховното командуване и по-точно другарят Денчев. А още по-точно
— дали ще може човек да пробие охраната и да поговори задушевно с
него?
На финансовия контрольор Тюфекчиев просто му провървя.

270
 Наместо той да търси начини да се свърже, самият върховен
командир на острова Денчев го повика при себе си.
Тюфекчиев смело впери очи в очите на другаря Денчев и му
изтърси:
— Аз съм археолог.
— Бе то и аз съм моряк, но като се наложи, и със стопанска
дейност се занимаваме.
— Като археолог аз ви казвам: там е пътят! Разкопки,
финансиране! Дайте аз да ръководя разкопките по метрото и ще имаме
поне милион!
— Дадено — рече капитан Денчев. — Браво бе, колега!
— У нас за науката се правят всякакви жертви. Това е пътят.
Капитан Денчев се замисли. Не му се щеше да си има много-
много вземане-даване с такива специалисти. Все много знаят, все ровят
нещо.
— Само че се боя… това да не спре хода на стопанските работи.
Щото от нас искат печалба, а тия мошеници… — Той имаше пред вид
всички, с изключение на своята особа. — … всичко оплячкосват.
— Не ми говорете за мошениците. Аз съм финансист преди
всичко.
— Ей! Ти да не си Джеймс Бонд бе?
— Защо?
— Археолог, финансист…
— Археолог съм аз, само че любител. Обичам го това нещо.
— Като Авакум Захов?
— Е, не чак толкоз, но… го обичам. А за мошениците не ми
говорете.
Споразумяха се криво-ляво. Такива споразумения бай Денчо
Денчев сключваше, кажи-речи, по пет-шест на ден. Преценяваше
хората, с които има работа. Виждаше — всичките са кой от кой по-
големи мошеници. Всеки идва с предложения, с някакви идеи. Те се
носеха из въздуха по-гъсто и от стронция и задушаваха вече
растенията и животните, не можеше да се диша от идеи. Иначе не
можеше и да бъде. Лавината растеше и следваше своя неведом и
непредотвратим път. Нему оставаше само едно: да се крепи здраво
върху нея и да дава вид пред хората, че ги ръководи. Всъщност те го
ръководеха.

271
 В стаята влезе някакъв негър и му поднесе прекрасно обработена
кожа от леопард. Постави я, поклони се и излезе.
Това ставаше вече за трети път. Този загадъчен туземец носеше
все такива отбрани дарове — слонова кост, обработена кожа. Първия
път даже се опита да му поднесе жена. Все така мълчаливо, все така
изящно и учтиво.
Като пусна хора по следите му, се оказа, че и той е автор на
крупна идея. Искал бил да основе издателство. Да се печатали
мемоарите на моряците — това, което всички пишат и преживяват, да
си го четат едни други. Нищо не можело да бъде по-интересно от
морско четиво за моряците.
— Я му кажете да се откаже от тия си мераци! — бе резолюцията
на бай Денчо. — Хайде, не на нас тия номера! Ще ни вземе париците и
после ще започне да иска допълнително, да обяснява, че бил на
загуба… Всичко е на загуба в тоя цял остров на загуба, сега само
издателството ни е ексик!
— Добре, но той казва, че ще започне с вашите мемоари.
Ръководството беше изненадано, не очакваше такъв развой на
нещата. Прехапа устни и погледна през прозореца, откъдето се
виждаха само вековни дървета и нищо друго. Зад тях обаче погледът
на ръководството не можеше да не види как годините отлитат. И защо
живяхме? Какво оставихме на поколенията? Нищо. Една книга… да,
една книга поне може да разкаже как имало на света един самотен
капитан, простичък човек бил, но желаел доброто на хората, потеглил с
кораб към острова, където всички могат да бъдат щастливи. Но тогава
разбрал, че хората са още по-далечни острови, разделени един от друг
с хиляди мили разстояния и се събират на глутници само когато трябва
да нападнат някого или нещо. Няма ли нищо за нападане, стоят си в
своите острови като вълци в хралупите, като риби под камъните…
Тези проблеми наистина вълнуваха бай Денчо и той беше
написал някои глави и разработки от тая книга, но откъде-накъде пък
негър ще му се меси… А защо не негър? Те поне няма да се месят —
каквото им дадеш, това ще печатат.
— Я вижте какви са резултатите от преброяването? — каза той
на своята секретарка.
Проведено при небивала тържественост, това преброяване, което
трябваше да покаже нагледно успехите, показа само, че когато се

272
бъркаме в някои точни науки, произлизат фантастични гафове. Седем
месеца след като бе проведено, още не се знаеше точният брой на
населението. Цифрите варираха между 1142 и 85211. Съпоставяйки
броя на лодките и на квартирите с данните от консумацията на хляба,
месото, млякото и броя на местата в родилния дом, излизаше, че на
острова трябва да живеят не повече от 106 човека. Островитяните се
смееха на данните от преброяването, псуваха и още повече крепнеше у
тях вярата, че на нищо не трябва да се вярва. Откъде можеха да
произлизат тези фантастични разлики? Всеки имаше своя теория и ако
се преброеха тези теории и мнения, следваше да се заключи, че на
острова живеят 612244 човека. Но ето, съпоставени една с друга,
цифрите можеха да говорят по нов начин, както е в някои шпионски
романи: на острова живее население, което теоретизира и мъдрува
много, не лови риба, живее доста притеснено и няма никаква
раждаемост.
В това отношение данните от преброяването бяха доста точни.
— За каква цел? — попита секретарката, за да се ориентира към
кой сейф да се отнесе и кои официални данни да поднесе.
— Бе… да видим как ще ни дойде едно издателство… така
колкото за местните нужди. Да ограничим идеологическото влияние на
негрите… Я виж там!
С великодушното разрешение на многотърпеливия читател ние
няма да се занимаваме как погледнаха военните чинове от КЮП на
това, че техният блиндаж-небостъргач бе открит и първият му
поднебесен етаж бе пробит от булдозерите и останалата техника на
нашите метростроители. Ние ще скърпим своята история от момента, в
който работите по строежа на новото метро бяха спрени, за да дойде
комисията. Комисията бе оглавена от археолога-любител и директор на
института за история на остров Ноньо, другаря Тюфекчиев. И когато
специалистите минаха по широките коридори на блиндажа, мраморно
облицовани, гладки и в абсолютно сив цвят, водещи в различни
посоки, всички си глътнаха езиците и бяха принудени да признаят, че
археологията е наука с неподозирани възможности. Ясно, че не сме
ние първите. Ясно, живели са цивилизации, пред които ние можем да
дъвчем само ряпа или замразена риба. Ясно, че на науката нищо не й е
ясно.
На този етап проницателният в земните дела Тюфекчиев каза:

273
 — Толкоз на този етап, другари!
На всички опити да се продължат издирванията той повтаряше
все това:
— Толкоз на този етап, другари! Казах вече! Толкоз на този етап.
После го разбраха.
Направиха снимки, сонди, проби, описания и пред личния състав
се изясни, че докато не се открие финансирането, докато не бъде ясно
какъв бюджет ще се отпусне, нито милиметър напред няма да се отиде.
Иначе — язък за труда, язък за находката.
А сега да оставим КЮП-овите генерали и полковници да си
блъскат главите над въпроса — защо след като врагът е проникнал в
приземията на техния колосален блиндаж, изведнъж всякакви опити да
се разбере нещо повече спират. Какво е това? Глупост? Война на
нерви? Психологически натиск? Предателство? Напразно в тези
трескави мигове офицерите търсеха връзка с главнокомандуващия
генерал дел Нуняс. Един сеанс на връзка с него завърши с люта
ругатня, генералът се интересуваше имат ли да му кажат нещо за
космическия кораб „Маринър“, а ако нямат, тогава нека се продънят
вдън земя и да вървят, където щат, той не им бил бавачка. В следващия
сеанс генералът бе малко по-обективен и каза, че пред него сега стоят
други проблеми — към острова са се насочили странни терористи,
които летят с някакви допотопни самолетчета, ако има някаква
опасност за блиндажа, да решава комендантът му, а той има проблеми,
свързани с отбраната на генералния щаб. След това по неизвестни
причини блиндажът на остров Хико замлъкна, както би замлъкнал
всеки блиндаж, когато някакви археолози минат и му прекъснат с
кирки и лопати радиоантените и другите радионевралгични пунктове.
Не, ние няма да се занимаваме с хората от блиндажа, защото те бяха
така добре запасени с храна, облекло и провизии, че можеха да дочакат
дори края на хилядолетието, без да им мигне окото, за да се появят
след това направо пред пещерните хора, които ще ни наследят. Когато
се видяха отрязани и без връзка с главното командуване, те прекратиха
сеансите, оставиха само дежурни и слязоха в най-ниските етажи, там,
където се намираше цистерната. На деветдесет и четвъртия етаж все
още можеше да се види огромната цистерна, пълна с коняк, която
някога европейският владетел княз Фердинанд Сакскобургготски бе
заповядал да се придвижи по посока на фронтовата линия Одрин —

274
Люле Бургас — Константинопол. Старите кавалеристи, верни на
своята клетва, стояха на пост край цистерната, останалите бяха
подчаси или играеха табла, или се грееха на изкуствени, кварцови
слънца. Екипът на блиндажа и всички свободни от наряд си убиваха
времето да стоят зад парапета и да гледат как тези изумителни мъже
продължават да пазят легендарната цистерна.
Финансирането на разкопките бе открито с една смайваща
бързина и с щедрост, която можеше да озадачи човек. Не обаче и човек
като Тюфекчиев. Кой знае откъде се бе породил тоя спекулативен дух у
него, но той не хареса трите милиона, които му бяха отпуснати
великодушно, и предложи нещо нечувано на съответните органи: да му
бъдат отпуснати двадесет милиона за следващите етапи и да
предложат бъдещите резултати на по-развитите европейски страни.
Той лично като археолог бил дълбоко уверен, че от тази пещера ще
избликнат археологически гейзери и вулкани, които ще обърнат
световната история наопаки и ще докажат всичко, което предстои да се
доказва. Според неговото мислене оттук можели да излязат сведения за
произхода на десетки европейски народи и т.н.
Милионите бяха отказани. На Тюфекчиев препоръчаха малко
повече политически реализъм в археологията. Тюфекчиев каза, че ще
се обърне към Карнегиевата фондация и ще засвидетелствува с
археологически данни колко древен е например американският народ.
Следващото писмо бе още по-строго и обръщаше на Тюфекчиев
внимание, че американският народ е точно на сто и осемдесет и девет
години и нито месец повече. И че самите американци не дават и
сантим за своята история. Точка.
Чак тогава Тюфекчиев прие трите милиона и слезе още един
етаж по-надолу в блиндажа.
Там задачата стана още по-трудна, когато хората се натъкнаха на
запаси от обикновени батерии за транзистори, кутии сингапурска бира,
бутилки уиски или просто военно облекло. Тогава копачите, низовите
работници започнаха да проявяват необяснимо раздразнение и да се
чуват гласове:
— Бе тия хора за идиоти ли ни смятат?
Но те бързо биваха подавяни от други, много по-благоразумни:
— Плащат ли ти? Копай и не се обаждай, за да не престанат да
ти плащат.

275
 — Добре, но какво е това палеозойско уиски? Римляните ли са го
варили?
— Много знаеш ти какво са правели римляните! Трай, защото
може да запечатат института и да увиснем без заплати!
Хората копаеха, но трябва да кажем — без необходимото
вътрешно убеждение. Те не вярваха, че това, което работят, е точно
това, което си мислят, че работят.
В чест на предстоящите празници бе прието тържествено
обещание да се проникне максимално дълбоко в историческите
пластове и наистина без особен труд хората слязоха в едно
непродължително време два етажа надолу. Разкрити бяха интересни
радио-комуникационни средства от древността и карти на света, които
съперничеха по точност на много съвременни, а това доказваше, че
още древните финикийци са познавали топографията и не им е било
чуждо печатарското изкуство. Въобще веднъж приетата линия
трябваше да се защищава в името на финансирането и това бе ясно на
всички, като не изключваме и самия бай Денчо Денчев. Онова, което
го поразяваше в случая, бе, че хората наистина са едно стадо, което не
вижда нищо повече от интереса си и в името на своя интерес може да
нарече бутилката „Джони Уокър“ дело на асировавилонците. Хората
упрекваха и самия бай Денчо. Денчев, че го водят за носа и му
пробутват като археологически данни неща, които повече миришат на
американски ботуши и партенки, отколкото на археология. За себе си и
двете страни бяха прави, а обективно исторически истината бе някъде
другаде, но къде, къде?
Човек се мени, но винаги остава верен на своето изначално
желание да сочи на другите къде е според него най-правият път.
Широкият размах на археологическите работи има за
последствие това, че дебитът на водата в минералните бани на острова
започна да се колебае и взе да спира. След това наистина спря и се
загуби сякаш вдън земя. По това време вече над острова не се
забелязваха и пилета, защото келнерите и готвачите се бяха ухитрили
да ловят всичко, за да го готвят и продават. Даже и чайки готвеха, и
гларуси, да не говорим за местната птица киви-киви и папагалите —
всичко отдавна бе вече изядено. Изядено и продадено с висока
надценка.

276
 Когато секна водата в изворите, хората не желаеха вече да вярват,
че това са дела може би природни и си рекоха, че някой мошеник я
спира, за да я продава после по-скъпо. Затова се намериха веднага
хитреци, които окупираха изворите за студена вода. Така заради едната
топла вода хората на острова останаха въобще без вода за пиене.
Здравият разум говореше, че няма кому да се продава тая студена вода,
но хората бяха видели толкова отклонения от здравия разум, че бяха
по-скоро готови да вярват на пилешки дреболии или птицегадание
всякакво, отколкото на здрав разум. От тоя здрав разум бяха стигнали
до налъмите.
Взеха да изпаряват морска вода и от това изпарение оставаше
един бял прашец, от който младежта приготовляваше вече и наркотик.
Не можеше повече без наркотик.
Белият прашец, варен продължително със стрити миди и малко
аналгин-хинин, освобождаваше някаква субстанция, близка до
магнезиевия сулфат. Една шепа от него правеше човек да вижда света
още по-отвратителен, отколкото всъщност той по начало е, и да изпада
в бездни от отчаяние. Тогава на човек му се струваше, че огромните
сандъци, които пристигат с хеликоптери, са пълни със стрихнин или
тротил, всичко ще бъде изтровено и вдигнато във въздуха, но и там, по
пътищата към други звездни светове, хората ще държат балончета с
кислород и ще си ги продават един другиму. Всеки ще лети върху
снопове и гроздове балони и наместо спокоен полет към незнайни
светове ще спекулира с азота, с кислорода и ако се окаже, че има ад —
с трески, подпалки и катран за казаните, за да се делят отново на бедни
и богати, да сплетничат между дяволите и сънародниците си. Такова
действие върху психиката оказваше този невинен прашец, а колкото до
ефекта му над човешката физика, той бе остро слабителен. После
физиката се очистваше, идваше един телесен катарзис, човек
започваше да се чувствува слаб и чист, лек и ефирен. И тогава
започваше да му се струва, че може би не всичко е така лошо,
възможно е тези пратки, които долитат по въздуха, да съдържат
машини и апаратура за строежа на метрото, всяко начало е трудно,
навсякъде е трудно, в Клондайк и Орегон. В старата Америка хората се
избиват с патлаци, а тук имаме само някои стопански трудности, не
повече.

277
 В сандъците обаче нямаше тротил, стрихнин или оборудване за
метрото. Тези сандъци носеха разглобени самолети
„Суперконстелейшън“. Но младостта е винаги прибързана, а после
става тъжна, когато го проумее.
По това време при разкопките археолог-аматьорът Недялко
Тюфекчиев един ден попадна на пропелер. Разтваряйки един от
големите сандъци, работниците отначало помислиха, че това нещо ще
да служи за вентилация на помещението, но когато го съединиха с оста
и двигателя, стана ясно, че работата е бамбашка. Тюфекчиев пак не спа
една нощ и си казваше: „Сега май загазихме!“ И си каза още, че май е
време да приключва с археологическите изследвания и да се измъква,
докато работата не е станала дебела. За него беше повече от ясно, че
някой тук си плете кошницата. Но кой, кой… ясно е кой! Който има
възможност да си поръча самолет на части, да си го сглоби и да
офейка. Тънко измислено. Уж части за метро, а то самолет на парчета.
После у Недялко Тюфекчиев мрачният патос намаля и той си
каза: „Я да бъдем реалисти! Къде ще ходя? Никъде няма да ходя. Ще
издебна тоя със самолета и ще го хвана. Ако не него, ще хвана същия
самолет, ще има място и за мен! Няма да ме остави човекът!“
После пристигаха и пристигаха още части. Фирмата
„Суперконстелейшън“ се чистеше, изхвърляше негодните седмици и
осмици, за да може да получи чиста серия и да захлупи ония, дето я
бяха прецакали на два пъти, даже на три пъти. Сега фирмата
„Суперконстелейшън“ хвърляше своите излезли от строя машини
върху острова, от който на два пъти й бяха надцакали боята. Много
нещо се печелеше по тоя начин, най-първо оставаше се с впечатление,
че криза няма, че самолетите са продадени. Пречеше се на противника
да излита, защото се предвиждаше островът да бъде затрупан с
алуминий и отпадъци от самолетостроене и в резултат тоя противник
най-сетне да клекне.
Тогава точно на острова се появиха летящите бабички, славният
орляк на доктор Танев.

278
 ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА
СНАБДЯВАНЕ ПО ВЪЗДУХА. БАБА СМАРАЙДА Е НА
ВИСОТАТА СИ. ЖАЛКИТЕ ПРЕСЛЕДВАЧИ БИВАТ
ПОСТАВЕНИ НА МЯСТОТО ИМ. ПОЯВЯВА СЕ ПАК
БАЙ ДЕНЧО, КОЙТО ВЕЧЕ СЕ Е ПРИЦЕЛИЛ МНОГО
ПО-НАВИСОКО И ОСТРОВЪТ МУ Е ТЕСЕН И
НЕУДОБЕН

Разтревожените баби долетяха и на третия ден привечер, но като

видяха, че долу си стои фокерчето и хората кротко си разговарят,
отлетяха. Но този път не към далечния роден край, а кацнаха на
острова.
Баба Милка свали един чувал картофи и четири тикви и докато
ги криеше под един клек, другите бабички си казваха: „Пустата му
Милка, все ще се изхитри да ни удари о земи!“
И си обещаха, като дойдат, и те ще донесат по нещо на своите
хора, всяка имаше по някакъв свой на острова.
После издириха родата на баба Милка и като казаха къде са
оставили картофите, отпратиха в небесата, отдето и бяха дошли.
А Танев водеше самотна гладиаторска битка с офицерите и
хората от свитата на генерал дел Нуняс. Битката беше странна. Сега
офицерите седяха край огъня и си говореха най-приятелски с
ветеринарния скитник. Спорът беше само доктор Танев ли ще отиде в
щаба на генерал Диегос дел Нуняс, или генерал дел Нуняс ще дойде
тук при самолета, за да преговарят. Всичко друго бе отдавна изяснено,
преговорите бяха минали много етапи. Узна се, че е станало
недоразумение. Самолетчето на Капитан Танев е нарушило изричната
забрана да се лети в тази част на континента. Стигна се до
споразумението, че който не влиза в Сегрегацията на военните от
КЮП, може да си лети, него не го засяга забраната. Капитан Танев
принуди офицерите да приемат това условие, ако искат да узнаят
някога къде им е ракетата и как може да се спечели един милион
долара наведнъж.

279
 Изглежда, последното най-много заинтригува военните и от тоя
миг те престанаха да стоят с гръб към самолетчето, обърнаха се с лица,
появиха се много хубави напитки, цигари, консервирани омари и
скариди.
Тези дванайсет офицери, дето бяха яздили седемте джипки, сега
стояха неотлъчно и не изпускаха ни една думичка от устата на тези
странни летци. И виждаха, и чувствуваха, че са попаднали може би за
пръв път на вярна диря и тук, между думите на тоя може би откачен и
смахнат човек ще намерят ония криволици, които ще се превърнат на
подпис върху чек за милион долара.
Изглежда, и Танев чувствуваше това, защото се държеше като
примадона, като някакъв много голям певец зад кулисите преди
представлението, когато е обкръжен от пламенни почитатели.
— Къде ми е кучето? Не мога без куче! Кога ще разберат тези
хора, че аз не мога без привързаност? Ах ти, Океан! Ах ти, Океан!
Обхвана го поетическо вдъхновение и започна да декламира пред
офицерите.
Хората кимаха с глави, някои неща не разбираха. Но пак кимаха.
Важното бе да го предразположат.
— Ще узнаете къде е ракетата, бъдете спокойни! Но не преди да
ви стане безразлично какво ще правите с милиона. Това пък е моето
малко условие!
Повечето американци и англичани, офицерите го уверяваха, че
не могат да забравят за какво служи един милион.
— А аз ще ви накарам. Мога да се хвана на бас. За милион. Ха-
ха-ха! За същия този милион, дето го чакате да изпадне от устата ми.
Работата бе в това, че даже и младият Пламен Кочовски гледаше
доктор Танев, сякаш не го познаваше. И взе да се пита защо наистина,
ако не двамата, поне той самият не получи този милион. — И за какво
ли толкова ще ви послужат един милион долара? — издевателствуваше
над слушателите си Капитан Танев. — Ще станете едни от най-
жалките, най-крехките и нестабилни милионери, от тия, дето имат
само по един мижав милион. Ще ви се подиграват останалите
милионери. Ще ви притесняват. Ще ви се смеят в очите и ще ви
пращат да им купувате цигари. Честно слово! Бил съм такъв жалък
собственик и знам. Винаги съм си представял планинските върхове

280
като… Е, хайде, плюйте на тия измислени върхове, казвам ви, откажете
се от милиона!
Офицерите гледаха огъня. Не им се дискутираха такива
проблеми. А този чудак — нека си говори. Важното е да не се сърди.
Иначе е симпатичен. И може да е прав за себе си.
— Но планините са реални, върховете също. Ако ги изравним,
светът ще стане скучен и монотонен.
— Не! Няма да е скучен, ще стане невъзможен! — рече Танев.
— Тогава? Срещу какво въставате? — Танев стана сериозен.
— Ние сме такива, защото векове се учехме да печелим. Само да
спечелим. И спечелихме тоя свят, който виждаме.
— А вие какво твърдите? Може би искате да ни накарате да
губим?
— Да! — простичко и убедено рече доктор Танев.
— Сериозно ли говорите?
— Да — рече Танев. — Съвсем сериозно.
— Искате да обърнете играта наопаки? С краката нагоре?
— Не. Просто ми хареса. Загубих един кораб, загубих един
остров, един приятел, една жена, населението на един кораб и на един
остров…
Офицерите се спогледаха. Значи, това е той, дето е бил на
странния кораб… Наистина! Ами ако тези хора са пришелци от други
звездни светове? Ами ако точно тях е видял Хърбърт Т. Елиът и за тях
пише? Ами ако те са се върнали заедно с него? Та тогава… тогава
милионът става съвсем реален! И остави това! Остави милиона…
другото, другото!
Сега вече хората не можеха да бъдат помръднати оттук с нищо,
нито насила, ни от студ и глад. А и нямаше такива неща, нямаше студ и
глад, огънят гореше по цяла нощ.
В една такава нощ те не видяха кога край огъня приседна един
странен мъж с много бяла коса и много бяла брада — беше старият
мъдрец Абукадан. В краката му веднага легна мъдрият пес Океан.
На сутринта Танев видя мъдреца и кучето, но не можа да
направи нищо, кръгът бе плътен. Ни той можеше да се приближи към
стареца, ни старецът към него.
Те се гледаха дълго, докато едно жужене на мотори не ги накара
да вдигнат очи нагоре. Минаваха неизменните аеробабички със своите

281
продукти, тикви и мляко за острова. Един от самолетите се сниши и
миг преди да ги отмине, едно малко пакетче, една селска бохча тупна в
средата на кръга.
В бохчата имаше една дюля и долни дрехи за преобличане за
Капитан Танев.
— Вижте! — рече покъртен Капитан Танев. — Всяка възраст си
има своите красиви страни, господа! Славна баба е Смарайда! Мисли
за тялото ми!
Замълчаха и го зачакаха отново да дойде в настроение, за да
говори неща по-близки до интересуващото ги.
Тогава неочаквано се обади Абукадан.
— Какво, сине, не можеш да се откъснеш от приятелите си?
Питието си не можете да разделите или приказките?
— Уча ги да губят! — весело подвикна Танев.
— Мигар? — попита старецът. — Млад си още, за да достигнеш
до тая философия, сине! Пък и светът е още много млад! Свидно му е
на света всичко, иска всичко да държи в ръцете си, да му се радва,
затова губи, сине, защото не се е научил как да губи! Не ги учи. Няма
да те разберат.
— Щат, щат! — по шопски упорито рече Танев. — Ще ги
принудим. Ще им разясним полека-лека, че невинният човек не ходи
на съд с девет адвокати. Не ходи ли, господа? Кажете, не ходи ли? Не
ходи, зер. Виновният ходи с адвокати. Ех, Абукадане, всичко, което
трупаме, е все охрана и отбрана за сторени грехове. Брави! Огради!
Ключове! Всичко е охрана на една престъпна готовност за вършене на
зло…
— Не говорете така! А ако дядо ми го е спечелил? — обади се
някакъв млад лорд.
— Питал ли ви е дядо ви? Питал ли ви е дали искате да ставате
съучастник на неговото престъпление?
Лордът нямаше какво да отговори. Не биваше да дразни този
налудничав или по-скоро луд българин.
Понякога докторът се умълчаваше, не позволяваше да му казват
нищо и да не го безпокоят. След това искаше да му пеят френски
естрадни песнички, най-често тази „Не съжалявам за нищо!“ на Едит
Пиаф. После даваше обяснение за състоянието си:

282
 — Никога не съм мислил по-тревожно, отколкото сега. Някога
наистина се съсредоточавах, то беше обаче много лесно. Чистиш,
чистиш мислите си, додето остане само една, най-важната, тя полита
над света и каца например някъде. Каца върху кораб. Това вие не
можете да направите, защото не можете да се очистите. Да се очистите
до една мисъл, да не остане от вас нищо друго, освен тази мисъл…
— Идеализъм! — пробоботи някой.
— Е, те не са кой знае колко възможностите… Или ще си
идеалист, или материалист. Ако ви кажа къде е милионът, сиреч къде е
онова синеоко същество, с широко чело и изпъкнала като на жребец
долна челюст, широка, квадратна…
— Господи! — въздъхна един офицер. — Този човек наистина е
виждал бедния Хърбърт. Точно така изглежда, не лъже…
— Внимавайте какво говоря… Ако ви кажа къде е космонавтът,
вие няма да се съгласите да си разделите по осемдесет хиляди долара.
И ще стане като в евтините комикси. Един по един ще си прережете
гърлата… Ако го кажа на един, ще го убиете, ако го кажа на
половината, ще присъствувам на един славен мач.
— Зная, сине, затова дойдох да те отърва… Искам да кажа на тия
хора, че и аз знам къде е космонавтът им. Знам го, деца. Всичко знам.
Седи зад ракетата си и е много, много тъжен. Те му говорят по
радиото, а той си мисли, че е на кой знае коя планета…
Хората се заслушаха в думите на стареца.
— Пък то, сине, като поразмисли човек, ще види, че той не е
някъде другаде, ами е някъде наблизо. Знам къде е. Дълбоко, дълбоко
са се заровили военните да се скрият. А защо се крият? Защото да
държиш оръжие е винаги нещо недобро, не става веселба, когато има
оръжие. И той е там някъде при тях, знам го, нали го знам, сине?
— Знаеш го!
— Е, хайде, елате с мен и оставете момчето! — рече мъдрецът.
— Аз ще ви заведа! Който иска, ще го заведа…
Изведнъж Танев се провикна:
— Къде отива той? Къде?
Някаква бягаща точка се мярна всред редките храсти и
камънаците. Бягаше Пламен Кочовски, който вече знаеше всичко.
— Жалко за доброто момче. Беше добро момче, но не можах да
го науча да губи. И сега ще загуби грозно…

283
 Една джипка полетя подир него и после още три джипки и
няколко изстрела застигнаха Кочовски.
Когато хората се върнаха при Танев, той бършеше сухите дерета,
където някога може би са текли сълзи… Сега не течеше нищо, той
само рече:
— Убихте го, нали? Тогава простете, че ви убивам и вас, но
нямаше как иначе, досадихте ми до смърт, пък и не сте добри.
Милионът ви се намира на борда на трансокеанския противошоков
лайнер „Али Ботуш“. Който от вас оцелее, ще разбере защо ви казах:
един ден ще се питате наистина ли ви трябва милион на тази цена.
Какво ще купите с него?
Офицерите хукнаха, чуха се изстрели. Още преди да минат
хоризонта, две джипки пламнаха и ония, които се измъкнаха от
пламъците, паднаха, без да се чуят изстрели. Другите подгониха
отново машините.
Ветеринарният лекар тръгна след кучето си и то скоро го заведе в
главната квартира на Диегос дел Нуняс. През всичкото време кучето бе
вървяло по стъпките на мъдреца Абукадан, а Танев по стъпките на
кучето и мъдреца, додето най-сетне пристигнаха заедно в хладния
приказен дом.
— Как странно се менят понякога нещата! — рече Капитан
Танев, когато видя онзи, когото най-малко бе очаквал да види тука.
Видя в двора белия кител, белите панталони, бялата фуражка и
тлъстата, трътлеста фигура, която ги изпълваше — фигурата на бай
Денчо Денчев.
— Ха! Каква среща! — фалшиво рече моралистът. — Когато най-
много не ви очаква човек, тогава пониквате отнякъде, другарю Танев!
— лицето му бе тлъсто. Мустаци нямаше. Пушеше пура. Умееше да не
показва това, което мисли в момента. Бе извървял сложен път този стар
пазач на стари умствени цистерни. Сега се чувствуваше, че май
пазенето е приключено и пазачът на малкото принципи е тръгнал да ги
олихвява.
— Какво правите тук? — рече Капитан Танев. — Сорго ли сеете?
— Сорго? Къде? — попита бай Денчо.
— Просто така, знам ли сега каква е конюнктурата? Или…
чакайте, чакайте! — той явно ехидствуваше. — Не ми казвайте за

284
какво сте дошли. Може би по-приятно е да отгатна аз… Сигурно
някаква обществена работа, някаква политическа работа…
— Ех — рече бай Денчо и фалшиво погледна към небесата. —
Когото е заяла тая краста, политиката, той знае — от нея отърване
няма! Ами вие…
— Чакайте, чакайте! Нека погадая още! — рече възбудено Танев.
— Толкова отдавна не съм си проверявал умствените възможности!
Вие сте ми като една подвижна кръстословица!
— Ами тогава, щом ви е толкова приятно…
— Така, така. Значи, политически интереси. Нека поиграем още
мъничко! Току-що изпратих на явна гибел… дванайсет превъзходни
офицери. Същата грешка, най-често повтаряната…
— Коя?
— Печалбата. Страстното желание на всяка цена да спечелят
един милион долара. И до довечера ще загинат всичките, ако все още
не са успели да го сторят.
— Какъв милион? — с леден глас рече капитан Денчев.
— Е! Какъв милион! Малко ли са милионите по света? И тук се
търкаля един милион, по палубата на моя кораб се търкаля…
— Капитан Танев! Тоя милион произтича от народа и
принадлежи на народа! Я ме виж къде съм се порязал?
— От първия миг ми беше ясен, Денчооо! — много, много тъжно
и замислено рече Танев.
— Вие сте откачен човек, Танев! Вие нямате право…
— Пистолет имате ли?
— Защо?
— Не е хигиенично да се разговаря с вас, когато имате пистолет.
— Нямам.
— Е, хубаво, върви, върви! Не ми е мъчно за тебе! Наистина
казах на ония офицери, но ако някой от тях намери лайнера, ще стане
милионер. Тъй че иди, ако можеш, спаси си милиона, макар, доколкото
знам, да имаш достатъчно долари в швейцарски банки…
— Какво ти влиза на теб в работата?
— Голо любопитство. Разсъждаваме си с кучето. Можеш ли да
ми кажеш честно колко имаш бруто, а пък аз после ще ти кажа с
точност до петдесет цента. Искаш ли? Ако мълчиш, ще започна да
дрънкам наляво и надясно…

285
 — Дрънкай! — Бай Денчо вече съжаляваше, че няма подръка
своя верен револвер.
— Добре де, имам двеста хиляди…
— Двеста четиридесет и една хиляди и сто и осем долара имаш.
— Тогава защо питаш? Откъде знаеш?
— Кучето чете какво пише в очите ти, пък на тебе всеки миг ти
пише в очите колко долара имаш. Познах ли?
— Позна.
— Браво, Океан. Ще ти сипя един джин довечера. Ха сега — по
живо по здраво, бай Денчо, и върви гони милиона си…
Не мина половин час и хеликоптерът на капитан Денчев пое
право на юг, където трябваше да бъде остров Ноньо. Макар да бе
крайно възбуден, той все пак има време да въздъхне и да каже на
пилота:
— Колко са прави всъщност класиците! Казано е: алкохолът е
опиум за народа…
— Религията е опиум — поправи го пилотът.
— Все то. Гледам Танев… Какъв ум, какви възможности! И това
всичкото загива заради тоя пусти алкохол. Какво толкова намират в
него бе? Какво ми става на мен, като нито съм пушил някога, нито съм
пил, напротив, само обществена работа съм вършил. И какво? И умът
ми свеж, и силите ми сили, и ако хората не бяха такава мръсна паплач,
какви неща още можех да направя за обществото. Кажи бе, момче, не
може ли да направи още много неща за обществото другарят Денчев?
— Можете — въздъхна някак особено пилотът.
— Изтръгнах го от лапите на капитала! Име, поминък му дадох
на тоя остров. Хиляди трудности преодоляхме. А сега тая сива маса не
ще даже да се поучи от моя опит…
Той бе засегнат на авторска амбиция — никой не искаше да чете
неговата биография, така луксозно издадена. Никой не го
поздравяваше и моряците хихикаха, когато минаваше.
Огорчен от човеците и неразбран от тях, бай Денчо махна с ръка
и остави Камбузинерчето да ръководи острова, за да даде най-сетне на
тая паплач да разбере какво е бай Денчо. И какво е Митър Митрев,
Камбузинерчето.

286
 ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЕТА
МОРЯЦИТЕ ПОЛИТАТ ВЪВ ВЪЗДУХА. НЕ СА
СТРАШНИ НИ МОКРИТЕ, НИ СУХИ ОКЕАНИ, КОГАТО
НЕ ИМ ОБРЪЩАШ ВНИМАНИЕ. АПОТЕОЗ НА
ВЪЗДУХОПЛАВАНЕТО. ЕДИН ПОГЛЕД ВЪРХУ
РАЗЛЮЛЯНАТА ПЛАНЕТА ОТ ДЕВЕТ ХИЛЯДИ МЕТРА
ВИСОЧИНА ПРИ ПОЛЕТ ПРЕЗ ЦИКЛОНИ, ТАЙФУНИ
И УРАГАНИ

На свой ред и Недялко Тюфекчиев стигна до извода колко голяма

е слободията на остров Ноньо. Много неща знаеше той, но най-много
го засегна, че някакви бабички започнаха да се мушат измежду
сандъците и разкованите авиочасти. „Какво търсят, да ги пита човек,
какво се завират там?“
Бабичките търсеха това-онова за своите самолети, мереха,
пробваха — като на пазар за преоценени стоки. Каквото им вършеше
работа, вземаха го, каквото не, скътваха го, но това бяха все пак неща
неизвестни и затова загадъчни за Тюфекчиев.
Той издаде строго нареждане — никой няма право да пипа
отпадъците на „Суперконстелейшън“… Всъщност никой и не знаеше,
че това са отпадъци. Но след заповедта частите започнаха да
намаляват, създаде се интерес. „Щом някой краде, значи, има защо да
се краде, дайте тогава да крадем!“
Тюфекчиев постави засилена денонощна охрана — тогава
частите изчезнаха въобще, пренесоха се по дворове и поляни. Започна
небивалата ера на манифактурното сглобяване на самолети от типа
„Четиримоторни витлови“ с неизвестна марка, марката не бе означена
никъде, защото по правило боядисването на самолета става едва след
като той е готов.
Всъщност Недялко Тюфекчиев не го интересуваха тези самолети,
дразнеше го само колективната изостаналост на хората. Защо крадат?
Нужно ли им е? Кой ги кара?

287
 Така той прозря, че всичко е плод на свободата и тая свобода
трябва да се ограничи малко, иначе пропадаме. Погледнал така отгоре,
той не можеше да не погледне и още по-нагоре. Бай Денчо се бе
оттеглил огорчен и неразбран от хората, даже освиркан. На негово
място дойде Митър Митрев, после щеше може би да дойде Алипи, ако
реши да изтрезнее, за да се заеме и с тая работа. Значи, ясно, че иде
времето най-после някой сериозен човек да се нагърби с тая задача,
време е и Недялко Тюфекчиев да си каже думата, иначе управия няма.
На охраната бе заповядано да стреля на месо, ако бъде заловен
някой да пипа крайно оределите вече алуминиеви и чугунени
отпадъци. За зла чест точно когато вече комай и нямаше какво да се
краде, падна една жертва, най-добрата, баба Милка. Тя бе дошла да
потърси една гарнитура за главата на мотора, който сглобяваше най-
малкият й син, когато я прониза куршумът на човек от охраната на
боклука.
С такива жертви бе изкупено притежаването на самолети от типа
„Суперконстелейшън“. Не бе само потта, не бяха само безсънните
нощи — кръв, човешка кръв трябваше да се пролее, за да полетят
нашите хора в бездънния небесен океан. Сега вече можеше да се каже,
че по примера на своите безподобни авиобаби внуците сглобяваха,
напасваха, пилеха, стържеха и монтираха, и скоро остров Ноньо
заприлича на гнездо на някакви огромни бръмбари, орляк пушещи оси
или нещо дявол знае какво.
А финансистът-археолог Недялко Тюфекчиев се вглеждаше все
по-втренчено наоколо и любим девиз му станаха думичките „Това не
може да бъде!“ Това, което не можеше да бъде, най-често се оказваше
неподозираната леснота в преодоляването на колосални наглед пречки.
По едно време той започна да краде неща изпод хилядите погледи на
гражданството. Откачваше табели, вдигаше скамейки, печки, кранове
за чешми. Никой не му се противопоставяше, никой! Майко моя!
Значи, общото е ничие? „Не може да бъде.“ По това време именно
загина баба Милка, но нейната гибел не промени нещата. Ако имаше
още самолетни отпадъци, щяха да задигнат и тях. Крадци ли се раждат
хората? Не може да бъде. И все пак крадяха.
Нещо трябваше да се направи и Недялко Тюфекчиев започна да
го прави. Тръгна да продава така сглобените самолети, за да докаже, че
за разлика от другите той има поглед върху нещата и нужната енергия.

288
 Светът обаче си имаше други занимания и никак не му бе до тези
самолети. Единствените, които проявиха някакъв интерес към
офертите на Тюфекчиев, бяха някакви арабски авантюристи. Тези
авантюристи имаха бюро в няколко града по бреговете на Африка.
Действуваха за някаква австралийска фирма с клонове в целия свят.
После се оказа, че това е пресилено — не било в целия свят. На
преговорите с Тюфекчиев се яви неотразимият Херберт Сматракалев,
който именно стоял зад тази австралийска фирма, която именно
хранеше въпросните араби, които именно бяха си открили бюро, денем
за туристически сделки, нощем за кючеци и други забавления.
Тюфекчиев и Сматракалев не се познаваха, поговориха си на
долен и среден английски език и сключиха взаимноизгодната и за
двете страни сделка: християнски самолети да превозват за сметка на
смесена туристическа компания богомолци от мохамеданската вяра, за
да печелят евентуално атеистите.
И моряците полетяха.
Полетяха при невероятно пъстри и сложни метеоусловия без
никакъв опит, само колкото ги бяха научили родните им баби. Литнаха
над трите материка, отчасти и към четвъртия да издирват и предлагат
бърз, сигурен и удобен транспорт до Мека и Медина.
Мека и Медина са свети места за мохамеданите.
Там е работата, че и сам Мохамед би махнал гневно с ръка и би
се отказал да сочи на хората път към спасение, ако можеше да хвърли
поглед на онова, което ставаше.
Над голяма част от планетата падаше мракът на полицейския
час. Някъде колеха. Другаде интернираха. Търсеха помощ и
призоваваха се към единодействие военните в по-голяма част от
афроамериканския суперконтинент. Зрееше новата най-голяма в
историята война, войната на военните срещу цивилните, срещу тези
жалки епиграмисти, мадригалисти и карикатуристи, които всячески
гледаха да злепоставят военния. За да се спасят, цивилните
подълствуваха и без жал изоставяха древния, обречен отряд на
интелигенцията да запушва отстъплението. Сега в много страни и
държавички гледаха на погромите и кланетата на интелигенцията като
на маневри, като на учения, ако не и като на необходима мярка за
омиротворяване. Такива неща гледаше генерал дел Нуняс на шест
екрана телевизионни изображения. Оня филм, който тогава той поиска

289
да види, бе от бойните полета. В една малка долноазиатска страна
военните бяха завзели властта и като я подържали малко и видели, че
след голямата разруха, която предизвикала войната, идва още по-
голяма разруха, повикали цивилните, сиреч жалките републиканци и
оцелели интелектуалци и им казали:
— Защо бягате?
— Защото ни гоните, как защо!
— Друг път да не бягате. Гоним ви ние, защото бягате!
Ония си мълчали.
— Друг път ще бягате ли?
Ония пак мълчали.
— Хайде тогава, вземайте си отново властта и друг път —
умната!
Ония обаче пак мълчали.
— Е, ама то с мълчание и сръдни нищо не се постига! Признайте
си, че имате грешки, че сте подценявали армията и вървете по живо по
здраво да работите!
— Какво да работим? — с напукани от бой устни попитали
цивилните.
Тогава военните им отговорили честно, че имат известни
затруднения в икономическата сфера.
Ако си спомняте, точно на това място генерал дел Нуняс бе
прехвърлил другаде своето внимание.
А историята бе продължила — макар и малко зад кадър — така:
Военните разкрили своите трудности, разказали, че се надявали
на подкрепа от сегрегацията, а сегрегацията мълчи или предлага всеки
да разчита на своите сили. Какво излиза тогава? Всеки има ум и разум
да те накара да направиш някаква решителна стъпка, а после ти казва
— продължавай сам!
Те дълго си говорели така братски, тия лековерни последователи
на Мохамеда, чада на аллаха. Казали си вероятно, че, изглежда, властта
над хората само на пръв поглед изглежда така примамлива, а иначе е
един мираж като всички миражи в пустинята. Достигнеш ли го,
виждаш — не можеш да го пипнеш с ръка, отмества се отново някъде
далеч, разпилява се.
Когато арабин каже нещо, другите дълго мълчат и мислят
почтително, чак след това някой може да добави:

290
 — Така си е! Никой вече не може да оправи света, защото много
станахме тия, дето скочихме да го оправяме.
И пак мисъл и пак ровене на огъня, преди някой друг да
въздъхне:
— Една ни е залюляла и нас, и вас, защо ли враждуваме?
Такива неща си говорели и както виждаме — не били чак толкова
далеч от изворите на истината. И като усетили живителната влага на
тази истина, решили, че трябва да заживеят като братя.
Няма по-голямо братство от онова, което е било преди делбата на
бащинията. Братя, братя, дотам ли стигнахме вече? Избършете тая
издайническа суха сълза по онова време, когато имаше какво да делим
и бяхме истински братя. Сега ни остана само един пуст океан над нас и
далечните, насмешливи звезди.
Такава бе планетата, когато над нея летяха по взаимна
договореност ония чартърни самолети.
При полет по рейс 509 нашите герои дори показаха владеене на
машината над допустимите човешки способности.
Краткото измучаване на сигналната уредба даде да се разбере, че
електронното устройство не е в състояние да се справи с
усложнението. Задаваше се някакъв тайфун и данните от насрещните
пластове бяха непроучени в дълбочина — пак поради износване или
неправилен монтаж на алтиметрите и жироскопите. Тежката машина
се вряза в един въртящ се като тирбушон смерч и го прониза, но се
разтресе и когато в кабината отново стана светло, на екрана на
телевизионния приемател видяха някакъв стегнат и избръснат,
препасан с много колани арабски генерал, който разпалено говореше
нещо.
— Какво обича господинът? — попита пилотът. — Разбира ли
му някой?
Той бе нащрек, защото ако въздухът се бунтуваше и земята не
стоеше много мирна. Неведнъж, прелетял сложни рейсове, пилотът
трябваше наместо да каца, да продължи полета, понеже летището си бе
сменило господарите.
Арабският генерал говореше и вторият пилот започна да
превежда, макар да не знаеше бъкел арабски. Не беше трудно. В такива
случаи думите са комай винаги еднакви: жалки изменници, престъпна,
клика, отруден народ, тежки дългове, светло бъдеще, прогрес, възход…

291
И този генерал не съобщаваше нищо ново. Престъпната интелигенция
била избита до крак и тъй като била нищожна по брой, към нея
присъединили и инкасаторите по електричеството, тролейбусните
контрольори и всички чиновници. Затова до второ нареждане летищата
били закрити.
И сега, когато машината по 509 рейс се снишаваше за кацане на
затворено летище, над малката арабска страна току-що бе минал един
обществен ураган и бе вече тихо. Бяха започнали публичните процеси
над избитата интелигенция. Процесите се водеха съвсем модерно, с
адвокати, прокурори, обвинителни речи и пледоарии, с публика,
журналисти и всичко останало, само дето ги нямаше професорите,
студентите, писателите — цялата оная паплач, която е вечно недоволна
от всичко и винаги може да излезе по всеки въпрос с две
противоположни становища, както и да се отрече от тях. Иначе казано,
след направената кървава самокритика хората искаха да бъдат верни на
една древна, осветена от вековете, латинска максима: „Да изслушаме и
другата страна.“ Но като знаеха колко лесно другата страна може да ги
победи в словесен двубой и да сее отрова от съдебните трибуни, бе
решено изслушването да стане посмъртно.
Тези неща са тайни, те не се виждат даже и при бръснещ полет,
камо ли при снишаване на турбинен или витлов самолет.
Пилотът видя само, че нищо не може да види. Там, където
знаеше, че е летището, от което вече трети ден по три пъти на ден
излиташе да взема богомолци за светите места, там сега беше мрак.
Самолетът се плъзна над тоя мрак и отново подгони висините.
На височина седемстотин метра апаратът бе подхванат от силна
вертикална струя и завъртян, обърнат с крило към земята и
пропадането изглеждаше неизбежно, когато нов силен тласък показа,
че всичко е свършило благополучно. Нашият самолет изви високо към
слънцето, превъртя се и само след половин час отново напипа, не,
вряза се като кинжал в тялото на своя враг. Пропаданията на машината
се чувствуваха, но не можеха да се отчетат поради несъвършенството
на уредите. Ни стенанията на корпуса. Ни повиването и скърцането на
метала. Змийчетата на мълниите пълзяха по илюминаторите, по
стъклата, самолетът бе потопен в апокалиптичен ужас отвън. И
летците все повече се тревожеха дали ще им стигне горивото до
следващото по списъка летище, където ги чакаха нови богомолци.

292
 Няма да снемаме ореола от главите на тези безподобни
смелчаци. Знаем, че в основата на всяка перла има песъчинка, но
наместо това ще кажем: тия моряци-летци бяха велики хора, намерени
в своите велики мигове. Ни за миг широкото, набраздено от грижи
лице на щурмана Величко не трепна и не издаде пред глупавите уреди
страх или колебание. Държеше щурманът Величко шурвала, сякаш
селянин държи плуга с две ръце, и знаеше само, че има една посока и
тая посока е напред. Ураганът се дръпваше сразен от тая дива смелост,
а пък смелостта на персонала идваше точно от това, което бе
произлязло долу, на оня странен остров.
Екипажът бе прав да не обръща внимание на това, което ставаше
навън. Светът — все едно — нямаше да научи за този фантастичен
полет, самолетът бе празен, чартърен, търговски и търсеше пасажери.
Първо, всички останали търговски фирми щяха да се противопоставят
това нещо да се узнае от света. После хората нямаше да повярват. И на
края и нашите хора сами не знаеха какво вършат, простено им е.
Самолетът дълго вися между звездите, сякаш добиче, облъскано
от бури и градушки, кално и запъхтяно; после по някакъв инстинкт на
старите кротки говеда сниши муцуната си и лизна земята на дедите,
слезе над Избегликьой, защото навсякъде другаде земята вреше,
кипеше и беше затворена, пламнала или студена. Само тук земята бе
земя и хората кацнаха на тая земя.
На летището ги чакаше Херберт Сматракалев и неговата жена
Лидия. Чакалните бяха пълни с чужденци, австралийци някакви и
глухонеми пътници, задържани тук от всеобщата буря във
въздухоплаването, както и от циклоните.
Бюфет нямаше, тоест имаше, но не работеше; бюфетчийката
имаше ревизия и докато хората лепяха носовете си по стъклата на
бюфета, вътре брояха шишета и каси.
— Къде се губите? За вас разписание няма ли? — започна да
тропа с крак Сматракалев и да ругае екипажа още преди да е затворена
вратата в стаята на дежурния ръководител.
— Бе и ние като врабчетата — знаем ли къде летим? —
двусмислено рече бордовият механик, но Сматракалев не слушаше,
той ругаеше „тия селяни“. Знаеше, че у нас с добро не бива да се
пристъпва, пристъпиш ли с добро, ще ти стъпят на шията.
— Какво чакаме още?

293
 — Поне да се понахраним, да хапнем по залък хляб…
След десетина минути машината хукна отново по пистата и с
писък и гърмол сърдито се понесе в небесата, докато пилотите й
нагъваха сандвичи с кашкавал.

294
 ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ШЕСТА
ГЛАВА НА ПОДОЗРЕНИЯ, СЪМНЕНИЯ И НА
ГЕНЕРАЛНОТО ПРОЗРЕНИЕ, ЧЕ ТИ СИ НАЙ-
ЧИСТИЯТ И НАЙ-НАИВНИЯТ, А ДРУГИТЕ… ПЪРВИ
ПРОЗРЕНИЯ ЗА СМИСЪЛА НА МАКСИМАТА „КЪДЕ Е
КИРО НА КИРИЯ“. ПЕЧЕЛИВШО ПРЕДПРИЯТИЕ ЛИ Е
ЛАЙНЕРЪТ? АМИ САМОЛЕТИТЕ?

А могъщият трансокеански противошоков и космически лайнер

„Капитан Ноньо Бакърджиев“ междувременно изчезна.
Лайнерът бе забелязан и заловен пак от риболовния траулер
„Петко Атанасов“, дето междувременно екипажът и ръководството
бяха сменени за неблагополучия. Новият екипаж и новото ръководство
изпълняваха куриерска и разсилна морска служба при Международния
морски съд в Хага. Може да е нищо, но бе добре платено.
И тъй, траулерът хвана за носа „Капитан Ноньо Бакърджиев“ и
го отведе в тия смутни и напрегнати времена чак в Хага, швартова го и
го остави да отговаря за своите деяния, за които бе казано доста в
началото на тази морска одисея.
Корабите не отговарят за деянията си — веднъж, защото са
предмети неодушевени и второ — защото са нещо голямо. На въпроси
и отговори си играят хората. И десет пъти повече — малките хора.
Заедно с кораба в град Хага пристигна и злополучният
космически кораб „Маринър“, на чийто борд, вече имаше друг
космонавт. Хърбърт Т. Елиът бе отключен от ръждивите железа и
скоби, бе освободен да си гледа работата и на негово място в
космическата капсула се настани познатият ни беглец, Пламен
Кочовски или Пламенкоч. Вярно е, че онези офицери тогава стреляха,
но само го раниха и както е във всички оптимистични съчинения, той
оздравя, а офицерите продължиха да стрелят помежду си и успяха да
се изтребят до крак, до копче и до пагон.
И когато байрамът свърши, а с това намаля и туристическият
поток към светите места, смесената туристическа фирма, която

295
работеше с наши самолети и екипажи, пожела да тегли една черта на
сметките си и да види къде е Киро на кирия.
След небивалите и фантастични полети между урагани и
циклони излизаше, че туристическата фирма дължи около осемстотин
и седемдесет хиляди долара, произтичащи от контрасталии,
неизпълнени задължения, лоши хигиенни условия, неспазени срокове
и обезщетения на глухонемите пасажери, както и други такива по
курсовете и договорите, с които бе обвързан палавият лайнер „Капитан
Ноньо Бакърджиев“.
Бе като гръм от ясни небеса.
Този гръм падна и в долните южни райони, дето пак започваше
да се диша тежко. Археологът финансист Тюфекчиев отново усети, че
го обземат пристъпи на бронхиална астма. При тази болест всяко
подобрение е винаги временно, уви. Като гледаше как хората
постъпват с човека и как човекът се отплаща на хората, на финансиста
започна да се привижда някакво чудовище. Някакво невидимо,
многокрако и многозъбо чудовище, което прави несметни поразии. То
изкупува тоалетната хартия. То взема планираните бройки обувки.
Изпива млякото и крие яйцата. Чудовище, което не се поддава на
дресура, не се плаши от никого и живее за ужас на онези, от които се
състои.
— Не съм аз никакъв финансист! — въздишаше пред себе си
Недялко Тюфекчиев. — И археолог не съм. Аз съм бил роден за
социална криминология. По отпечатъците върху документите и по
размера на щетите аз пръв прозрях голямото престъпление.
Мислеше, въздишаше. После се питаше:
— Ще мога ли да го заловя на местопрестъплението?
И си отговаряше трезво:
— Едва ли. Нямам стимули. С други думи — каква ми е
авантата?
По това време вече той шеташе насам-натам из Африка и Европа
и предлагаше кога самолети, кога билети или дървен материал. И
тъкмо когато работите потръгнаха и фигуративно се обади първата
нашенска вятърна мелница за смилане на разстояния и превръщане в
уем от долари и друга конвертируема валута, точно тогава се обади
съдията-изпълнител от Хага и каза, че в обратен случай ще сложи ръка
върху другите имущества на длъжника.

296
 Социалният криминолог се върна в мисълта си далеч, далеч
назад, когато в окръжния съвет платиха заплатите на доктор Танев и
му удържаха острова. Нищо не оставаше ненаказано. Международният
съд в Хага вършеше абсолютно същото. Плащаше им полетите от и до
светите места и срещу това искаше острова, кораба и малко суха пара
за окръгляване на представите за света.
Можеше ли при това положение да не се обади, неговата стара
бронхиална астма? Нямаше начин да не се обади. Недялко Тюфекчиев
започна да спи лошо, будеше се и чувствуваше, че има съвест. Това го
ядосваше, защото подозираше, че останалите хора по света нямат
съвест, от това му ставаше още по-тежко на гърдите; дишаше с по-
големи усилия, посиняваше от липса на кислород в кръвта. Това са
именно хората с истинска „синя кръв“ — тия, дето страдат от астма. Те
не спят, нямат въздух, бедната на кислород кръв има син цвят и
притежателят й много добре знае, че този свят е една мръсна история в
много варианти. Точно това е синята кръв, благородното потекло.
Съвестта на Тюфекчиев го накара да си спомни, че всичко това
някога му бе предсказано. Онзи човек рече: „Ще губите и ще загубите
и когато се объркате напълно, обадете ми се да ви кажа какво ще стане
по-нататък.“
Дошло бе време да потърси този човек и да по-прави сторената
грешка.
Може би няма да е зле нещо да се върне на Танев. Поне
острова… Хайде да не е чак толкоз, но поне корабът може да му се
върне. Има право, трудил се е, негов си е. Да отиде, да се оправи в
Хага и да си го прибере. Сигурно ще му дадат малка финансова
оценка, няма да го товарят с лихви и утежнения, с хиляда-две хиляди
лева ще се оправи човекът. Тогава вече ще се разделят двете сметки —
сметката на МТПЛ „Н. Бакърджиев“ и на туристическата фирма за
обслужване на светите места Мека и Медина.
И все пак синята кръв и съвестта караха Недялко Тюфекчиев да
не се чувствува толкова сигурен, че оня пък ще излезе толкова голям
наивник, за да повярва и да се хване на уловката. Наивник ли е? Не
наивник, ами глупак. Как лесно се остави да го впримчи оная баба.
Как, без да се противи почти никак, остави да му вземат всичко,
всичко, само срещу заплатите, които и без това бяха депонирани и му
принадлежаха. Трябва да е голям идиот, освен ако не е гений. Тия

297
категории много си приличат и човек трудно ги различава, преди да
минат поне два-три века.
Залисан в тези кроежи, криминал-социологът или по-точно
социал-криминологът Недялко Тюфекчиев понякога заспиваше и от
това получаваше временно подобрение. Ето, ще очисти острова от този
кораб, ще се получат пари, ще бъде завършено метрото. Ще продължат
разкопките, ще се открие отново финансирането на археологическите
търсения, които бяха замръзнали в точка „Четвърта галерия“ — до
петия етаж на блиндажа на сегрегацията.
Как ли издържаха ония хора без въздух и вода, без радиовръзка и
женска ласка долу? Дали не им бе съдено да повторят на свой ред и в
своето време безмълвния подвиг на нашите стари кавалеристи? Няма
да гадаем, защото това бяха чужди хора, бяха военни от други
континенти и вери, породи и разбирания и ние великодушно им
разрешаваме да си трошат главите, както намерят за добре над своите
проблеми. Ние да си гледаме нашите, които и без това не са нито
малки, нито малко на брой. После сънят минаваше и кръвта на
Тюфекчиев отново посиняваше. Той си спомняше за Херберт
Сматракалев. Едното водеше другото и задухът му се засилваше. Не
можеше да има съмнение. Ако сумите от чартърните полети се
освободеха от тежестта на кораба „Н. Бакърджиев“, то оня тип от
туристическата компания ще сложи ръка на тях и ще ги хвърли в
строеж на рулетки или комплекси от хотели по крайбрежието.
Социалният криминолог отдавна имаше пълна представа за
Сматракалев. Той беше умен като змия и като нея предпазлив, но не
по-малко опасен. Играеше голяма игра и винаги успяваше да натопи
някого другиго. Дали този път нямаше той, Тюфекчиев, да изиграе тази
потърпевша роля?
Тази мисъл го сепна и той направи една бърза, но доста точна
проверка по документи.
Излизаше точно както можеше и да се предположи. По времето
на своя объркан рейс „Али Ботуш“ и после „Н. Бакърджиев“ е мъкнел
на буксир още нещо. Мъкнел е всичките утежнения от дейността на
сушата. Изписвани са били закуски за глухонемите пасажери, които
дори и слонове не можеха да погълнат. Писано бе, че на всеки е давано
сутрин по литър и половина масло, а не мляко и също така хайвери,
уискита. Но онова, което бе най-очебийно, се оказа музиката. Оказа се,

298
че пред глухонемите са изнасяни концерти. Че са правени програми с
участие на велики световни изпълнители. Че са давани награди
„Златен ботуш“ по асоциация с името „Али Ботуш“.
Всичко това лежеше върху плещите на могъщия като планина
лайнер и явно не бе по силите му.
Кой бе имал интерес от това? Кой друг, ако не рогоносецът
Херберт Сматракалев?
О, наивни, о жалки и смешни човече на име Недялко Тюфекчиев,
ти, с твоето вечно човешко благородство и вяра в доброто! Ти ли ще
оправиш света, ти ли ще се пребориш с тая змия? Ти ще вземеш пари
от него, когато си видиш ушите!
Задухът се засилваше, притокът на кислород намаляваше, за да
стигне Тюфекчиев до страшното подозрение:
— Ами ако са действували заедно? Ако Лидия е отишла при своя
законен мъж само за да помогне на Танев и ако сега те действуват
съюзено? Не беше ли прекалено лесно всичко — да се вземат островът
и корабът, да се правят институти, да се откриват финансирания? Не е
ли било всичко една голяма клопка, която вече се стяга около неговата,
около Недялковата шия и му взема въздуха и душицата?
Какво може да направи той?
Той можеше само да смени климата.
Да смени климата, само че къде?
Все още има къде, слава богу!
Сега той вече удовлетворяваше основното изискване, на което е
подчинена архитектурата на човешката душа. За жалост, не бива да се
крием поне от себе си. Винаги сме готови срещу въображаеми злини и
заплахи да вършим реални злодеяния.
И обективно глупавият човек Недялко Тюфекчиев тръгна да
продава самолетите. Не искаше много. Искаше само капаро. Бе готов
да слезе и под цената им. Можеше да продава напълно изправен
самолет в движение за хиляда долара. Или за сто и петдесет. Все едно,
важното е да си отплати за това, че така ги е обичал, толкова е милял за
тях, а хората не са го оценили.
А после събитията се развиха така, че един ден в град Цюрих се
срещнаха капитан бай Денчо Денчев и Тюфекчиев. Денчев шеташе по
всички градове на Европа, за да разпитва моряци и агентства. Дали не
са виждали някъде лайнер с такива и такива очертания и белези,

299
попита той веднага, щом си стиснаха ръцете, и социалния криминолог.
Но и социалният криминолог също имаше за какво да пита капитан
Денчев и започна едно такова селско хитруване, в което всеки питаше
и лъжеше нагло, правейки се, че нищо не разбира. Тюфекчиев остана с
подозрение, че и капитан Денчев не е вън от играта и затова не искаше
да му каже нищо; изтърва се и му каза само най-важното: че лайнерът
е подсъден и се намира в Хага. После се разделиха, кажи-речи, като
врагове и двамата мислеха едно и също за себе си и за другия и се
питаха: „Господи, само аз ли останах защитник на общите интереси, а
всички останали се превърнаха в собственици. Как не ги е страх от
народното възмездие?“
А читателят вижда благосклонно, те не бяха собственици. Не
бяха и не можеха да бъдат. Само им се искаше…
Капитан бай Денчо Денчев отлетя същия ден за Хага и късно,
вечерта намери лайнера далеч от пристанището, някъде в скалистите и
песъчливи пусти брегове край този прочут град.
Охрана нямаше, капсулата бе на борда. Жив ли бе космонавтът?
Оказа се, че не само е жив, ами и отишъл да се къпе, защото от
банята в салона втора класа се чуваше пляскане на вода и други
хигиенни шумове. Денчев си отдъхна, обърса чело и седна до
отворената капсула. „Я да надникна за мъничко!“ — рече си бай Денчо
и открехна тежката желязна вратичка на ракетата. Вътре бе тесничко,
но уютно, прибрано. Личеше си, че космонавтът най-после се е
разшетал, очистил е консервните кутии и даже бе налепил няколко
порноснимки по тавана си. И точно когато разглеждаше една от
снимките — защото за нас, хората, интересът към тия работи
надхвърля дори и космическите интереси, — усети как някой го хваща
за рамото и на чист роден език чу думите:
— Ти що щеш тука бе?
Капитан Денчев едва не припадна, когато видя с кого има честта
да говори. Пламенкоч, със синя служебна хавлия с инициали на „Али
Ботуш“ по краищата и още мокър, го гледаше не по-малко слисан от
вида му.

300
 ГЛАВА ДВАЙСЕТ И СЕДМА
СОДОМ И ГОМОР. МОМЕНТЪТ НА ГЕНЕРАЛ ДЕЛ
НУНЯС. ГОЛЕМИЯТ КЮП РУХВА ОТ САМО СЕБЕ СИ
И ПОТЪВА В СЕБЕ СИ. ТРЯБВА ДА СЕ ГУБИ КРАСИВО.
СРЕЩА НА ГЕРОЯ И ГЕРОИНЯТА, ОТ КОЯТО СРЕЩА
ПРОИЗЛИЗА НОВА ЛЮБОВ КЪМ ДЕЦАТА И
БЕЗСТОПАНСТВЕНИТЕ КУЧЕТА. СЪОБЩЕНИЕ ЗА
ТАЙНСТВЕНИЯ ЧОВЕК В ТРЕЗОРИТЕ НА
ШВЕЙЦАРСКАТА БАНКА. НО ВЪЗМОЖНО ЛИ Е
ВСИЧКО ТОВА?

Верни на себе си, орлиците бяха летели и после вървели подир

Капитан Танев, докато той влезе в двореца на Абукаданите. После
аеробабите се засуетиха — как да влязат и дали да влизат, или да чакат
отвън. Така не чуха разговора между капитаните Денчев и Танев и
намериха своя човек после чак в банята, прочутата баня на
победителите.
Там Капитан Танев срещна Ингеборг, но сега нещата бяха
променени. Генерал дел Нуняс вече проявяваше нетърпение и ставаше
на моменти зъл, нещо латиноамериканско можеше да се види в
жълтите крайчета на неговите иначе маслинени очи. И когато разбра,
че Ингеборг кани и Танев в сауната, за пръв път от много години в
душата на генерала пламна ревност или чувство, близко до ревността.
Така той не видя, че към сауната се приближават и петте аеробаби от
Избегликьой и с това комай подготовката на акта би трябвало да бъде
завършена. Никой няма да се съгласи да чете неблагопристойна сцена,
произлизаща в една шведско-мохамеданска сауна, а и никой няма да се
съгласи да я напише. Тези сцени са като войните — страшни, небивали
и винаги неточно описани, защото по време на война никой не стои в
окопа с бележник и молив. Имаше нещо апокалиптично във видението
на хилядите отразени в огледалата на банята бабички, които идваха
отвсякъде — отляво, отдясно, отгоре, встрани, през облаци и пари.

301
Колкото и хладно разсъдъчна жена да бе Ингеборг, не успя да се
овладее и за пръв път изпищя като беззащитно същество. На тоя писък
се притече генерал дел Нуняс с изваден револвер, вълнението на
жената се предаде по цялото същество на генерала чак до пръста на
дясната ръка, който бе върху спусъка на пистолета. Проехтяха
изстрели в душното помещение, древногръцкият хор на бабичките се
втурна да спасява, каквото има за спасяване, и от това суматохата се
увеличи. Увеличи се и вълнението на генерала и пистолетът продължи
да плюе своите отровни и смъртоносни плюнки…
Така завърши Сегрегацията на военномислещите хора от
Южното полукълбо.
По съображения дълбоко понятни ние няма да разказваме повече
кой кого уби, уби ли някой някого, кой падна и кой стана, кой влезе и
кой излезе, защото това са неща несигурни, върху тях пада още
непроницаемото було на историческата необходимост и тактическите
интереси, както и стратегическите такива.
За целите на нашето повествование е достатъчно да измъкнем
само доктор Танев от своя Содом и Гомор и да го върнем при
бабичките, които същата вечер, в която се развиха тези страхотни
епилогически събития, възседнаха своите фокерчета и полетяха назад
към далечния роден край. Доктор Танев летеше на наблюдателското
място зад баба Смарайда, която мълча сърдито чак до средата на
Сахара и едва призори му рече:
— Време ти е вече да се откажеш от тия мераци! Защото ако не
се откажеш, ще ме прихванат моите си ангели и тогава не знам какво
мога да направя! Чува ли се добре отзад?
Той мълчеше, виновно свел глава. Можеше да й каже, че сам не
знае как е станало всичко това, защо е ходил пак по ония места и какво
е търсил. Търсил бе опора в себе си, но иди го кажи на разгневена
съпруга.
Спасиха ги децата, те вече бяха станали десетина, ако не и
повече, дойдоха и въпреки късния час весело започнаха да го дърпат,
да се катерят по коленете му и да го питат какво им е донесъл. Той
рече да се пошегува, та попита баба Смарайда:
— Това тук като детска люпилня става вече… не са ли много
вече тия граждани?

302
 Смарайда бе сърдита и не го удостои с отговор, не се и усмихна.
Много ли е пък смешно! Люпилня! Завирате се по баните и
храсталаците като шугави, а после се чудите, че идват деца.
Зад печката в панерче се размърдаха пет малки кученца и това
накара Танев да забрави ядовете, скочи, грабна животинчетата. Това
бяха децата на стария пес Океан.
Децата бяха единайсет, кученцата пет.
Още на другия ден тръгнаха за боза и сладолед към града и
минаха пеш през есенните царевици — доктор Танев и малчуганите,
синовете на авиоморяците, които и сега браздяха някъде тайфуните
над това тревожно земно кълбо.
— Бе ти си луд! Как може такива малки деца да ги караш да
ходят пеш дванайсет километра?
— Ще ходят! Докато се научат да ходят с мисълта си, ще ходят с
краката си, важно е да обичат движението, чистия въздух!
При едно такова пътуване за сладолед и вафли намериха две
малки кученца, захвърлени край циганската махала. На едното от тях
крачето бе счупено от жестоки деца. Танев го взе и нещо отминало се
върна в душата му със своя забравен дъх — така някога бе счупен
кракът и на кучето Океан.
Веднъж съвсем неочаквано срещна Лидия Сматракалева. Тя
прехапа устни, когато го видя, наведе глава и подаде ръка съвсем като
стара селска мома и помилва едно от децата, които ги бяха
наобиколили.
— Къде ги водиш?
— Кажете на госпожата къде ви водя?
Децата се разчуруликаха, те бяха доста дръзки хлапета.
— И това правиш вече по цял ден, нали?
Танев, също дал дан на времето, също вече прошарен и уморен,
малко припламна и рече:
— Старата ми слабост… да вървя пред някого. Изследвам я
почти научно. Откъде се ражда у човека желанието да върви пред
другите.
— Ти вървиш пред другите, нали?
— Да.
— Не съм виждала човек, който по-малко от теб да иска да върви
пред другите. Нали сам се отказа от всичко… и от мен…

303
 — Силно казано. Просто дойде един момент, в който ти пожела
да вървиш подир друг…
— Това го казваш ти?
— Някога тръгна след мен, после се умори, после се върна.
Никого не съм захвърлил. Даже прибирам, каквото е захвърлено… —
той й поднесе сакатото кученце да го помилва.
Жената не посегна, защото погледът й падна върху нещо
неочаквано за нея — иззад ъгъла се виждаха няколко бабички. Те
стояха, гледаха насам, а децата гледаха ту бабичките, ту Танев и
лекарката и чакаха кога ще започне да става весело.
— Само не разбирам позираш ли, или си толкова безхарактерен,
че можеш да живееш с една бабичка…
— Тя е много положителен човек. Просто положителна е.
— Аха! Е, щом е положителна, сбогом тогава.
— Ти няма да станеш скоро положителна. Още си много хубава,
искам да кажа — успокои я Танев. — Напред, колеги! — и поведе
дечурлигата към бабичките. Но когато ги настигна, лицето му се
промени и той просъска:
— При втори такъв случай ще късам уши! Казвал съм го
неведнъж: няма да ме преследвате…
— Никой не те преследва!
— Преследвате ме! Душите ме, не знаете какво искате от мен!
Казвам ви — при втори подобен случай ще се съсредоточа някъде
другаде! Привижда ми се една космическа станция, една
междупланетна спирка… За всички, дето предстои да се родят. Може
даже и острова да използувам за тази цел.
— Ей го на! Пак започна! — с тревога в гласа каза баба
Смарайда.
— Ще започна! Ще посрещаме малките дечица и ще им
разбиваме илюзиите. Разбрах, че по начало човек идва с някакво
мръсно желание да върви пред другите. Идва с някои предварителни
представи, които цял живот му пречат, защото не е имало къде да ги
остави. После тези представи му стават мили, защото ги е носил дълго
и така остава до края на живота си с тях. Каква голяма потребност има
от такава станция!
— Добре, Таньо, ама защо все ти? Нека някой друг пък да я
направи.

304
 — Не казвам, че непременно аз ще я направя! Но ако се влачите
подире ми, идеята е готова! Митница! Формалности! Чакат дечицата,
пият по едно мляко с шоколад и им се казва: без илюзии! Светът не е
ни лош, ни добър, той се нарича свят. Очаквате ли много от него, ще
получите значително по-малко. Съдете за хората главно по себе си и не
очаквайте повече от това. И други такива. Ще внушаваме мисли по
пътя на йонофорезата или на електронната вибрационна дифузия,
която ще променя спиралите на дезокси-рибонуклеиновата киселина.
— Добре, няма да те следим! — рече Смарайда. — Хайде мари,
хайде да си вървим!
Бабичките се прибраха със своите мотопедчета, а Танев стигна в
селото късно вечерта, за да бъде неприятно изненадан от един голям
шевролет, в който се отегчаваше и пушеше пура бай Денчо Денчев.
Разговорът не бе ни лек, ни приятен, чак късно през нощта
разочарованият общественик стигна до по-топли нотки в гласа:
— Всичко ми омръзна вече. Така съм намразил тая паплач,
нямаш представа. Тия, за които отдадох целия си съзнателен живот…
Сволочи!…
Капитан Денчев нямаше основание да говори така, костюмът му
беше безукоризнено бял и на косматите му пръсти имаше пръстени с
брилянти и златни инкрустации. Бе затлъстял много. Неблагодарно е
да затлъстееш от хората и после да ги наричаш сволочи.
— И пак е малко! — каза доктор Танев. — Много е малко това,
за да те накара да дойдеш и да ми го кажеш. Какво те е подгонило
насам?
Денчев разказа за края на Сегрегацията на военномислещите
хора. Когато отишел при генерал дел Нуняс, за да му предаде,
космическата капсула с космонавта Пламенкоч вътре, генералът дори
не го приел. А ставало въпрос за милион долари.
— Какво търси Пламен в ракетата?
— Това пък е друга шашма! Решил, глупакът му с глупак, да
разгромява милитаризма. За тая цел, казва, аз ще искам да отворят
ракетата и като изляза, ще кажа каквото мисля по тия въпроси.
— Сериозно?
— Там е! Стои още вътре.
— А къде по-точно?

305
 — В Лондон, в Хайд парк… е, ако го знаеш, дето всеки
англичанин може да говори каквото си иска.
— А какво каза генералът, когато му показахте ракетата с
Пламен?
Капитан Денчев каза, че той самият не може да си представи как
един мъж може толкова много да се промени и да говори до вчера
едно, а днес друго. Генералът гледал отнесено, благ, притихнал, като че
не бил същият човек.
— Ето това е щастието в любовта! — рече замислено Танев, но
Денчев не го разбра и продължи да гадае какво е станало с генерала и
защо изоставил щабовете и цялата си дългогодишна работа в областта
на единството на висшите кастови офицери от Южното полукълбо.
— Да. А сега кажи все пак какво те води насам?
— Ние с теб… — свенливо започна Денчев. — Ние с теб, ако се
хванем, можем да разтърсим земното кълбо… Кажи как можа някога
да се появиш на кораба? Защо тогава можеше, а сега не можеш?
— Сто пъти съм го казвал.
— Кажи го пак! Искам да вникна.
— Тогава бях само една мисъл, една-едничка мисъл…
— Тая мисъл я повтаряш наум, така ли?
— Не си я повтарям наум. Тя е всичко, освен нея в теб няма
нищо…
— Наум или на глас?
— Може и на глас. Стига да е искрено. Трябва съвсем честно да
орежеш всичко от себе си, освен това едничко желание. За да видиш,
че не си е заслужавало труда…
— Хайде сега…
— Да, да. Единственото, което има смисъл, е една
междупланетна станция… Хайде, наздраве! Както и да е.
Те се разделиха призори и ветеринарният лекар пак си поведе
дечурлигата и кучетата, за да търсят други кученца, да има за всяко
дете по едно, защото това бяха бъдещите възпитатели в
междузвездната митническа станция за бъдещи дечица. Тия
малчугани, дето ще имат богати души да превързват ранени кучета, а
не да трошат краката им. И отново почна да лекува крави от мастит,
кастрираше и прасета. Станция не построи. Баба Смарайда престана

306
да ходи по стъпките му. Лидия Сматракалева и Херберт Сматракалев
се разведоха и всеки замина по своя път из широкия свят.
Какво стана с блиндажа, дълбокия сто и осем етажа блиндаж, не
можем да кажем, няма радиовръзка, но предполагаме, че кастовите
военни си живеят добре. Те имат всичко необходимо, те са оцелявали
по четиридесет, по четиристотин, по четири хиляди години, могат да
оцелеят сигурно и още. Те са за жалост неделима част от света,
колкото и да ни е тъжно да го признаем.
А онова, което е действително весело, но много, много
поверително, е, че в трезорите на едно швейцарско банково хранилище
наскоро бе вдигната тревога. Засвяткаха фотоклетки, лампи и сирени и
някои извика:
„Човек в трезорите!“
Претърсиха грижливо, нямаше нищо. След седем часа отново бе
вдигната тревога и човекът бе заловен. Бе облечен в бяло и имаше
тлъсти пръсти, много пръстени и брилянти по пръстените.
— Не си правете труда да ме предавате в полицията! — рече той.
— Аз ще се появя отново.
— Ха-ха! — засмя се стражата.
Но дали се е появил, или не, сведения липсват. Въобще
швейцарското банково дело е така сериозно организирано, че е
немислимо журналисти да проникнат в него и да кажат как точно стоят
нещата с това мистериозно явяване на човек в трезорите…

307
Издание:
Автор: Мирон Иванов
Заглавие: Живей като другите и бъди благословен
Издател: Български писател
Град на издателя: София
Година на издаване: 1978
Тип: роман
Печатница: Държавна печатница „Т. Димитров“, кв. Лозенец
Излязла от печат: 30.X.1978
Редактор: Върбан Стаматов
Художествен редактор: Стефан Груев
Технически редактор: Виолета Кръстева
Художник: Димитър Ташев
Коректор: Паунка Камбурова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/19332

308
 ЗАСЛУГИ

Имате удоволствието да четете тази книга благодарение на Моята

библиотека и нейните всеотдайни помощници.

http://chitanka.info

Вие също можете да помогнете за обогатяването на Моята

библиотека. Посетете работното ателие, за да научите повече.

309